Александър Белов
	Щурмът на вулкана


	Пролог

	Всички в град Красносибирск знаеха коя е къщата на циганина Дамиан. Тя беше разположена на брега на местното водохранилище и поразяваше погледа с показния си разкош, като се започне от черните завъртулки по решетките от ковано желязо на прозорците и се стигне до позлатения ветропоказател във формата на Мефистофел върху покрива. Разрухата и запуснатостта, които царяха наоколо, подчертаваха богатството на циганската къща.
	Килнатите дървени колиби на местните жители, сврени до високата тухлена ограда, приличаха на дрипави просяци пред парадния вход на разкошен дворец.
	Джипът „Лексус“, с който Саша Белов и Злобин се приближаваха от центъра на града към къщата, ту плавно се издигаше над ямите по черния път, ту забиваше предница в дълбоките локви… В такива моменти Витя, който въртеше волана, тихо и цветисто псуваше.
	Той започна да натиска клаксона още преди да спрат пред черния метален портал, украсен със златни орнаменти. В портала се отвори тясна портичка, през нея надникна млад мургав циганин и моментално се скри. Очевидно бе хукнал да докладва, че гостите са пристигнали.
	— Саша, сигурен ли си, че искаш да отидеш сам? — попита Витя. — Може би все пак трябва да дойда с теб? От този табор всичко може да се очаква, по-добре да се застраховаме…
	— Чакай ме тук — заповяда с нетърпящ възражения тон Белов, — не съм дошъл да се бия с него, а да си поговорим…
	Портичката отново се отвори и излезе къдрокос циганин на средна възраст. Той засия със златните си зъби и разпери ръце встрани, като по този начин показа колко се радва да види „скъпия гост“. После отстъпи назад, канейки го да влезе. Белов слезе от колата и тръгна към портала.
	Циганинът го пусна да мине напред и тръгна до него, показвайки му пътя. Зад оградата се простираше покрит с гранитни плочи, чист и подреден двор. Ала Саша знаеше, че за всеки камък и за всяка тухла в стените на къщата е платено не само с пари, а и с живота на много наркомани, и със сълзите на техните роднини и близки.
	Те се приближиха до къщата. Една външна стълба с керемиден покрив водеше от двора право нагоре към кабинета на наркобарона. Циганинът остана долу, а Белов тръгна нагоре, дръпна към себе си покритата с резба врата и се озова в просторна стая, по чиито стени висяха килими и картини.
	Точно срещу входа в едно старинно кресло зад масивната маса седеше широкоплещест мъж с бели мустаци и също толкова бяла буйна коса. Беше облечен с избродирана със златни нишки малинова на цвят жилетка, а на врата му проблясваше дебел златен ланец. В окичената си с пръстени ръка държеше тежка димяща лула…
	Зад гърба му моментално се появиха двама яки младежи, които много си приличаха и бяха облечени с еднакви черни якета. Смолистите коси и на двамата бяха завързани на опашка отзад също като на Белов. Каяците се заковаха зад гърба на господаря си със скръстени на гърдите ръце.
	Без да чака покана да седне, Белов се отпусна във фотьойла срещу домакина. Известно време двамата с циганина се гледаха мълчаливо през масата, която ги разделяше, сетне Дамиан остави лулата и рече:
	— Е, защо ми се обади по телефона? Казвай каквото имаш да казваш или си отивай. Нямам време за празни приказки.
	— Дойдох да ти кажа само едно — започна веднага Белов, — искам да престанеш да пласираш дрога в този град. На ръководството на комбината, в който работя в момента, му трябват здрави младежи, а не зарибени от теб наркомани, които ще разграбват оборудването и ще отмъкват от предприятието всичко, което може да се носи, само и само да го продадат и да си купят от теб поредната доза отрова.
	Телохранителите зад гърба на Дамиан не можаха да сдържат презрителните си усмивки, с които сякаш искаха да кажат, че гостът им много се пали, понеже не знае с кого си има работа… Но старецът остана невъзмутим и само едва забележимо повдигна вежди. Циганинът бавно изтръска пепелта от лулата и се зае отново да я тъпче с тютюн. Щом свърши с ритуалното свещенодействие, погледна замислено посетителя:
	— И отдавна ли работиш в комбината като началник на службата за безопасност? — попита той.
	— От два месеца — отвърна Саша.
	— От два месеца ли? — проточи с престорена изненада наркобаронът и запали лулата си. — За теб се носят слухове, че си измъкнал Риков от чеченския плен… Това вярно ли е?
	— Да — отвърна Белов, без да се впуска в подробности.
	— И освен това зная — продължи циганинът, — че ти си същият онзи московски бандитски бос Саша Белия, когото вече на няколко пъти убиваха, а пък ти продължаваш да ходиш жив по земята… Тъй че, както виждаш, Александър Николаевич, аз зная всичко за теб, а ти не знаеш нищо за мен. А пък си дошъл да ме заплашваш…
	— Аз не те заплашвам — отвърна Белов, — засега само те моля да смениш нелегалната си сфера на дейност с легална. Да престанеш с наркотиците, иначе ще ми се наложи да взема мерки.
	Баронът не беше доволен от този разговор и не виждаше смисъл да го продължава, защото бе убеден, че нищо няма да се промени. Очевидно Белов си мислеше, че след като той е известен московски бандит, по периферията всички щяха да стоят на задни лапи пред него. Но не изпитваше омраза към младежа и реши да му отвори очите, и да му обясни как стоят нещата тук. Затова помълча малко и каза:
	— Аз живея в този град отдавна. Ти още си ходил на детска градина в своята Москва, когато аз вече живеех тук. По мое време тук се смениха много господари и директори на комбината, дори началниците на милицията се сменяха три пъти, но аз както си бях тук, така си и останах. А пък ти си само от два месеца в града, а си мислиш, че можеш да ми говориш по този начин. Зная, че Риков ти е дал много голяма власт и че практически имаш картбланш за всичко, и затова си толкова смел. Съгласен съм, че сега Риков е цар и бог в нашия град. Той има подкрепата на президента Батин. Но има хора, които стоят по-високо и от Риков. И след като аз си седя тук и никой не ме закача, значи би трябвало сам да се досетиш, че има кой да се застъпи за мен. Да не би Москва вече да ти е станала тясна и да си решил да сложиш ръка на всичко тук? Така ли е, Бели?
	— Не си разбрал, циганино — отвърна Саша, — онзи Саша Белия вече го няма… Той е убит и погребан на сметището, изгоря в купчината боклуци… А сега моята работа е да чистя земята от такива отрепки като теб и…
	— Значи, в такъв случай ти си никой и няма как да се обръщам към теб — прекъсна го грубо баронът, без дори да го дослуша, — и няма защо да ми се правиш тука на Робин Худ. Вслушай се в съвета ми, синко, ще ти кажа следното: щом си попаднал на плодородна почва, възползвай се от нея като всички останали. Пълни си джобовете, построй си дворец, откривай си сметки в швейцарска банка. Бъди като всички! А пък ако започнеш да риташ срещу ръжена и срещу онези, които живеят по наложените правила, ще те смелим като кокал в месомелачка и…
	— Върви на майната си със своите съвети — прекъсна го на свой ред Белов и стана от мястото си, — бях длъжен да те предупредя. Ако разбера, че въпреки молбата ми продължаваш да се занимаваш с наркотици, ще съжаляваш!
	— Покажете му къде е изходът — каза уморено баронът на телохранителите.
	— Сам ще го намеря — отвърна Саша, обърна се и бързо се отправи към вратата.
	Но Дамиан му подвикна, подсмихвайки се под мустак:
	— Как е жена ти?
	Той рязко се извърна и отговори:
	— Добре е. Защо питаш?
	— Няма нищо, просто попитах. — И циганинът вдигна ръка, сякаш искаше да му каже: „Нямам оръжие срещу теб, предавам се.“
	Саша излезе и затвори вратата.


	Част I
	Площадът на трите гари

	1.

	Преди два месеца Белов реши да приеме предложението на Риков и да се премести от Москва в Красносибирск. Взе със себе си Ярослава, която живееше в стария му апартамент, а дядо Афанасий още преди това се бе върнал в родния си край.
	След плена и гаврите на Омар Ярослава отслабна и посърна… През първите дни след преместването им тя седеше вкъщи и не искаше да излиза. По цели нощи плачеше. Саша не се месеше в интимния й свят. Спяха в различни стаи… Той се стараеше да я успокои и смяташе, че времето ще заличи неприятните спомени, че тя ще забрави всичко и те ще започнат да живеят като мъж и жена. Дори ще си имат и деца.
	Когато един ден се върна от работа, видя, че Ярослава плаче в кухнята. Започна да я успокоява, прегърна я, но не можа да се овладее, защото все пак беше жив човек и здрав мъж, възбуди се от близостта с любимата си жена и започна да разкопчава блузката й. И в този момент тя изпадна в истерия, свлече се на земята и започна да го моли за прошка. Саша изобщо не разбираше с какво се е провинила пред него…
	Той я взе на ръце, занесе я в спалнята и я сложи на леглото. Седна до нея и я помоли да му разкаже какво я измъчва. Ярослава и без това беше готова да го направи, още повече, че Саша винаги се бе държал като разумен човек, който предразполага към откровеност.
	Оказа се, че веднага след като пристигнали в Хасанюрт, Омар я обладал насила. Въпреки нейната съпротива и въпреки че му беше счупила ръката! А сетне заповядал да я приковат с верига за желязното легло, идвал всеки ден при нея в мазето, биел я и я изнасилвал, възползвайки се от нейната безпомощност.
	Саша се досещаше за причината, която караше Ярослава да плаче толкова често, особено нощем, но не бързаше да й досажда с въпросите си и да човърка още незарасналата рана.
	Той обвиняваше себе си за това, че Омар успя да отвлече Ярослава, и щом това вече се бе случило, нямаше какво да се прави. Затова разказът й не го изненада.
	— Аз те обичам и онова, което се е случило с теб по време на плена, няма значение за мен — каза той и я погали по главата. — Омар е наказан, той е мъртъв и колкото по-бързо забравиш тази история, толкова по-скоро ще можем да заживеем нормално като мъж и жена.
	— Това не е всичко — рече тя, бършейки сълзите си.
	„Че какво още може да има? — помисли си с тревога Александър. — Да не би да се е влюбила в Омар? Тя е твърде млада, а той е бил първият мъж в живота й и може би не е в състояние да го забрави?“ Тази мисъл предизвика ревност у Белов, той едва се сдържа и започна да си внушава, че неговата любима няма нищо общо с тази история, че Омар е мъртъв и той трябва да се сърди единствено на себе си заради това, че позволи на арабина да я отвлече. Ярослава вдигна към него пълните си със сълзи очи.
	— Ако ме изгониш, трябва да знаеш, че нямам къде да отида — каза.
	— Какви ги говориш? — Белов скочи и закрачи из стаята. — Аз те обичам, как бих могъл да те изгоня?
	— Бременна съм… — рече тихо Ярослава.


	Виктор Петрович Зорин прие Риков в луксозно обзаведения си кабинет в Кремъл. Както сам предполагаше, неговата немилост завърши с триумфално завръщане в Москва. Приятелите му от администрацията на президента успяха да убедят Батин, че държавни чиновници на такова равнище не се търкалят по улиците и че той ще бъде много по-полезен за отечеството в Москва, отколкото в Далечния изток. Но преди да се завърне, бе принуден да се мотае из Европа, разбира се, във връзка със задачи от държавно значение.
	Затова, въпреки че от освобождаването на Риков от плен вече бяха изминали два и половина месеца, двамата така и не успяха да се видят. Виктор Петрович обикаляше Европейския съюз, натоварен с работа, а Риков отново хващаше юздите на властта в свои ръце в Красносибирск. Но Зорин осъзнаваше, че в сегашната ситуация лошият мир с Риков е по-важен и от добрата кавга с него и затова срещата с красносибирския олигарх се състоя по инициатива на Зорин. За формален повод послужи желанието му лично да поздрави Риков за успешното освобождаване от чеченския плен.
	Всъщност Зорин се досещаше, че той не само подозира неговата връзка с похищението си, но дори може би разполага с доказателства за прякото му отношение към тази авантюра. А ако се вземеше предвид и това, че по време на залавянето на Риков загина жена му Татяна, не беше трудно да се предположи какъв обрат би могла да има тази среща. Но тъй като Зорин бе опитен играч, реши да вземе инициативата в свои ръце и да убеди олигарха, че неговата роля в отвличането и отстраняването на Олег Александрович от длъжността директор на алуминиевия комбинат е силно преувеличена.
	По време на срещата им Риков не предяви никакви обвинения към Зорин, затова Виктор Петрович прецени, че може да разговаря с него с фамилиарен и приятелски тон.
	— Наблегни на хайвера — посочи му той с вилица към отвореното бурканче с черен хайвер, след като изпиха по чаша коняк по случай срещата, — трябва да възстановиш силите си. Чеченците сигурно не са те хранили с хайвер в зандана?
	Той се засмя, но тъй като събеседникът му не реагира, помръкна, навъси се и поклати глава. Сетне въздъхна и потупа приятелски Риков по рамото.
	— Какво ли не става в живота. Виж какви изпитания ни поднася… — изрече с такъв вид, сякаш бе седял заедно с Риков в студения зандан и бе понесъл тегобите и лишенията на плена.
	Оказа се, че подлият Риков умее да прави дълги паузи не по-зле от Станиславски. Той мълчеше, а Зорин бе принуден да върти, да суче и да измисля теми за разговор. За да прикрие притеснението си, Виктор Петрович стана със загрижен вид, разходи се из кабинета и рече:
	— Браво на теб, Риков, за това, че когато се върна от плен ей така — той стисна големия си юмрук, — се захвана с комбината. Без теб положението беше куче влачи — диря няма. Макар твоето по-малко братле Матвей Алексеевич, когото сложихме временно да изпълнява задълженията ти, да се опитваше и да се стараеше да не се изложи, няма опит и твърда хватка като твоята. Непрекъснато се налагаше да му подсказваме, да му помагаме. Той постоянно ме дърпаше за разни дреболии. Дори ми е смешно като се сетя как по три пъти на ден ми звънеше. Разбира се, той става за твой заместник по социалните и битовите въпроси, но без теб е като с вързани ръце. Ти нямаш доверен помощник, на когото можеш да оставиш комбината дори по някакъв най-елементарен повод като командировка или отпуск. Нямаш…
	— Вече имам — прекъсна го Риков.
	— Да не би да говориш за Белов? — навъси се Зорин и рязко се извърна. — Имай предвид, че тези твои самоволни размествания по ключовите постове в комбината не се харесват особено на съвета на директорите. И на мен също не ми харесват, защото познавам Белов доста отдавна и не откъм най-добрата му страна.
	Другият мъж отмина тези думи с мълчание. И без това Виктор Петрович не можеше да му заповяда да отстрани Белов от длъжността, а можеше само да му отправи препоръки, но макар чиновникът да притежаваше солиден пакет от акции в алуминиевия комбинат, той все пак можеше да пусне тези препоръки покрай ушите си.
	— И освен това искам да ти обърна внимание — продължи Зорин, крачейки из кабинета, — че ти избутваш Белов нагоре, а свали родния си брат Матвей от длъжността директор по социалните и битовите въпроси и го изпрати да работи на унизителната длъжност директор на Двореца на културата. Да, съгласен съм, че докато ти отсъстваше, той е вършил разни шмекерии и че под негово ръководство комбинатът е понесъл големи загуби. Ясно е, че с организаторските способности, които има, не е способен да управлява дори баня, но все пак дори и това не ти дава право да постъпваш така с него. Запомни, че който е попаднал в нашата кохорта, вече няма път надолу, дори ако всичко, което е управлявал, рухне и се разпадне, неговият път е само нагоре или на съответна длъжност. А твоята постъпка подбива цената на цялата ни номенклатурна система. Аз не мога да те задължа, но те моля да върнеш Матвей на мястото му и да му сложиш свестен заместник, който да ръководи социалните, културните и битовите въпроси. Това не е трудно. Пък и брат ти няма да причини кой знае каква вреда на това място.
	— Добре, ще го направя — съгласи се Риков.
	Той съзнаваше, че с тази отстъпка за известно време ще отвлече вниманието на Виктор Петрович от омразния му Белов. Неприятно му беше да разговаря с Виктор Петрович, но се налагаше. Естествено, вече не беше чак такъв велможа като преди, но ако имаше желание, можеше да му навреди, и то много.
	По-малкият брат на Риков — Матвей, за когото говореше Зорин, не предприе нищо, за да спаси брат си, докато Риков беше в плен, защото отдавна мечтаеше да заеме мястото му на ръководния пост на комбината. Риков много добре познаваше своя брат. Макар във вените му да течеше същата кръв, бе пълна негова противоположност — беше завистлив, алчен, страхлив и тъп. Риков буквално го измъкна за ушите от редиците на обикновените инженери и го уреди на добър пост, но по-малкият му брат само го излагаше и му кроеше разни гадости зад гърба.
	Затова реши да изпрати Матвей където му е мястото — директор на Двореца на културата, но с тази своя постъпка предизвика недоволството на Зорин. Явно Виктор Петрович бе взел под господарското си крило по-младия Риков и не даваше косъм да падне от главата му.
	Двамата си поговориха още малко за проблемите на комбината, след което Зорин започна демонстративно да си поглежда часовника. А сетне направо заяви, че днес го очаква Самият Той, тоест Батин, и че трябва да се подготви. Риков се сбогува със зле прикрита иронична усмивка и излезе от кабинета на Зорин.
	Макар билетът му за самолета да бе за следващия ден, нямаше време да стои в Москва. Качи се в колата и нареди на шофьора да кара към летището. Имаше много идеи. Освен това искаше да поправи толкова свои грешки, които осъзна едва по време на чеченския си плен, че не го свърташе на едно място…


	Семьон, който беше надзорник в Красносибирск и бе сложен на това място от столичните крадци, изглеждаше интелигентен като професор по математика — носеше изискани очила със скъпа рамка и хубав костюм френско производство. Косата му и идеално изравнените му мустаци бяха прошарени, което подсказваше, че притежателят на смолисточерните навремето коси често е имал тежки моменти в живота си.
	Макар прякорът му да бе Семьон, той се казваше Сергей и надзорникът никак не обичаше да го наричат по прякор в очите. За всички свои мутри и за чуждите хора беше Сергей Сергеевич. Надзорникът не пиеше водка, не пушеше и беше създал ясна йерархия и железен ред в организацията си.
	Иначе не можеше и да бъде, тъй като местните бандити биваха измествани от чуждоземни бивши затворници начело с престъпния бос с прякора Грот, който също бе изпратен в Красносибирск от подземния свят, но с друга задача — да контролира веригата за прехвърляне на оръжие от Сибир в Кавказ. Но на Грот му беше тясно и той искаше да вземе под свой контрол целия Красносибирск. А Семьон му пречеше да осъществи намерението си.
	Между тях възникваха сблъсъци, в които нямаше победители, и всичко си оставаше непроменено, докато внезапно Грот изчезна. Носеха се слухове, че са го докопали хора от федералната служба в столицата и са го удавили в тоалетната чиния. Остатъците от бандата на Грот се разбягаха, а някои от тях се присъединиха към мутрите на Семьон, но вече като мутри втора ръка. И така Семьон остана единственият пълномощник на бандитите в града, който нямаше конкуренти, ако не се броеше милицията, която постоянно приклещваше опашката, че и някои други места на момчетата му.
	Надзорникът много обичаше волейбола и затова всеки петък караше своите бандити да играят приятелски мачове между бригадите от различните райони на града. Отначало бандитите, които бяха свикнали да прекарват петъците си с бира и мадами в сауните, тихо роптаеха, но сетне се запалиха и дори започнаха да изпитват удоволствие от играта. Те играеха във физкултурния салон на едно от градските училища, когато часовете свършваха и учениците напускаха сградата.


	След срещата с наркобарона Саша Белов стигна с лексуса до училището и чу разнасящите се горе от спортната зала удари по топката и весели закачливи викове, примесени с псувни. Слезе от колата, като този път взе Витя със себе си, и премина през училищната врата, на която бяха изписани не законите на физиката, а думи, които възпитаните хора не произнасят.
	Преминаха по дългия пуст коридор, по който стъпките им отекваха, и спряха пред вратата на физкултурния салон.
	— Ей, пичове, кого търсите? — извика един каяк от съблекалнята.
	На ширина той бе почти колкото и на височина и както бе застанал в училищната съблекалня, приличаше на огромна краставица, напъхана в бурканче от горчица. Каякът се преобличаше след играта, стягайки и отпускайки огромните си мускули. До него се преобличаше още един мъж на около трийсетина години с татуировки по ръцете и с външност на боец от „Коза Ностра“ — имаше италиански нос, сближени очи и смугла кожа. Приличаше на гангстер от холивудските филми.
	— Търсим Семьон — отвърна Витя.
	— Защо ви е? — настръхна бандитът.
	— Разбрахме се да поиграем волейбол с него — отвърна Белов.
	— А вие кои сте? — попита делово бандитът.
	— Саша Белия — отвърна Витя, сякаш Саша Белия беше той.
	Щом чу отговора, онзи от двамата бойци, който приличаше на гангстер, излезе безмълвно от съблекалнята, тръгна към физкултурния салон и след минута се върна, въртейки на пръста си с татуиран пръстен връзка ключове. Напрегнатото изражение на лицето му се бе сменило с благодушие.
	— Хайде да поседим десетина минути в стаята на физкултурника — предложи той, — в момента браточките имат полуфинал, а пък Семьон им свири и не може да ги остави, иначе ще се изпотрепят. След десетина минути мачът ще свърши, всички браточки ще се разбягат по къщите си и тук няма да остане никой освен нас, Семьон и вас. Ще си поговорим на спокойствие. Освен това Семьон каза да ти предам, Саша Бели, че иска да играе волейбол с теб насаме.
	— Няма проблеми — отвърна Белов и едва забележимо се усмихна.
	Начинът, по който говореше боецът на Семьон с вид на гангстер, му напомни за загиналите му приятели Космос и Пчелата. Те обичаха точно така „да обсъдят нещата чисто по мъжки“. Отначало се превземаха, а сетне това им стана навик, от който така и не можаха да се отърват.
	— На мен ми викат Дъба — представи се „гангстерът“ и протегна към Саша татуираната си ръка, — а този Кинг Конг е Герман.
	Белов и Витя му стиснаха ръката, а сетне се приближи и Герман. Ръкостискането му напомняше за натиск на стотонна преса. Общо взето, местните бандити имаха вид на много добри хора, ала Белов знаеше, че това впечатление е измамно, понеже бе имал сгода сам да премине през тази школа.
	В момента те бяха по-тихи от водата и по-ниски от тревата, ала ако човек започнеше да дели нещо с тях, щяха да се превърнат във вълци. Щяха да ти опрат дулото в главата и да ти кажат: „Извинявай, браточка, нищо лично, много си ми симпатичен, но нали разбираш, така се получи!“ И да натиснат спусъка.
	— Искате ли чай? — попита Дъба и отвори вратата, върху която бе надраскан надписът „физкултурникът е тъпо копеле“ и която се намираше точно срещу физкултурния салон. — Тук имаме едно бързоварче, водата ще кипне за десет секунди.
	— Аз искам — отвърна Витя, който на бунището се бе пристрастил към чая.
	Дъба се извърна, погледна го съсредоточено и попита:
	— Абе, браточка, случайно да си бил в Ревда в наказателната рота през деветдесет и пета? Понеже физиономията ти ми се струва позната?
	— Не съм бил в Ревда — заяви той, — през деветдесет и пета горях в един танк на площад „Минутка“ в Грозни.
	— Значи съм се припознал — рече Дъба, докато въртеше ключа в разбитата брава на стаята на физкултурника, но изведнъж осъзна какво е чул. — Да не би да си се бил с чеченците, бе, браточка?
	— Бих се с бойците — отвърна Витя, — а не с чеченците. Чеченците са свестни хора, а пък бойците нямат националност, те са си просто изроди.
	— Е, ти по-добре знаеш — рече Дъба и се отдръпна, канейки ги да влязат.
	Белов влезе в тясната стаичка, затрупана със спортни принадлежности и спечелени купи, в която имаше малка масичка, тясно прозорче и стол. Виктор влезе след него. Герман също понечи да влезе, но Дъба го хвана за ръкава и му рече:
	— Знаеш ли какво, я постой малко отвън. Къде се завираш с тези габарити? Ти и в гаража да влезеш, човек няма къде да се обърне, а пък тук и без това е тясно.
	Герман стисна юмрука си, който наподобяваше голяма диня, и замахна с него над главата на Дъба. А той моментално си призна, че е извършил грешка, осъзна я, покая се и дори вече бе готов да стои в коридора. Едва успяха да се натъпчат в стаичката, но веселият шегаджия Дъба не ги оставяше да скучаят и им разказваше забавни истории от богатия си на събития затворнически живот. Така че, макар да им бе тясно, не се чувстваха зле.
	Белов отказа да пие чай и чакаше браточките, които играеха във физкултурния салон, да се разотидат. Оттам излезе облечен в анцуг „Адидас“ побелял мъж, по чийто уверен поглед Саша разпозна Семьон. Помоли Дъба да му даде маратонките си, за да играе с тях, и тръгна към физкултурния салон след местния надзорник.


	2.

	— За тебе се носят легенди, Бели — каза Семьон, докато нанасяше първия удар по топката.
	Тя прелетя през мрежата като куршум и Саша едва успя да я отбие. Общо взето, той не обичаше кой знае колко волейбола, но принципите не му позволяваха да отстъпи. Белов не отговори нищо на Семьон. Е, носят се легенди и нека да се носят, той нямаше намерение да развенчава „култа към личността на Белов“. И без това вече направи грешка, като каза на циганския барон, че Саша Белия не съществува и от това не излезе нищо добро. За самия него онзи човек — Саша Белия, бе умрял, ала за околните той беше жив и нека засега това да си останеше така.
	Семьон играеше добре, той едва успяваше да отбие топката и изобщо не можеше да стигне до атаки, а само гледаше да издържи. Пък и се виждаше, че красносибирският престъпен бос е решил да размаже Белов. Играеше с хъс и забиваше топката без пощада, така че Саша да не може да я хване. Ако сега надзорникът спечелеше играта, той щеше да спечели и психологическа победа и тогава всички предимства в предстоящия разговор щяха да бъдат на негова страна. Александър разбираше това и не се предаваше, а и това, че преди срещата си с него Семьон вече бе изиграл три игри и се бе поуморил, беше в негова полза.
	Завършиха наравно и като дишаха тежко, седнаха на пейката. Семьон извади от сака си бутилка минерална вода, отвори я и я подаде на Белов. Той с удоволствие отпи от нея, понеже беше много жаден.
	— Водата е наша, красносибирска — обясни надзорникът, следейки внимателно реакцията на госта си, — а не като в Москва, където пълнят бутилките от водопровода. Тази наистина блика изпод земята. Изворът е дълбок триста метра. И сега ще започнем да продаваме минерална вода в бутилки.
	— Сам ли направи сондажа на извора или с браточките? — пошегува се Белов, но той не реагира на шегата му.
	Виждаше се, че местният престъпен бос изобщо не се радва на срещата с Белов. Вероятно чувстваше заплаха за положението си сред криминалния контингент в Красносибирск, тъй като авторитетът на Саша Белия беше къде-къде по-голям дори по московските стандарти, да не говорим за провинцията. А за Семьон Красносибирск беше територия, от която се хранеше и от която току-що бе изместил Грот. И той нямаше намерение да отстъпва „нито педя от своята земя“, понеже си мислеше, че Белов е пристигнал в Красносибирск точно с тази цел.
	— Какво те доведе в нашия край? — попита Семьон, докато отваряше още една бутилка с местна минерална вода за себе си. — Да не би в Москва да ти е станало тясно?
	Белов не се надяваше, че тук — в Сибир, ще го приемат с разтворени обятия, защото в Русия не обичаха преселниците още от времето на Рюрик! В комбината също го гледаха накриво разните му там директори по снабдяването, помощници по кадровите въпроси и прочее заместници — всички, които отдавна се бяха напъхали и настанили в колодата на местната номенклатура. Естествено, никой от тях не искаше да приеме Белов в своята игра. Те му се усмихваха, сякаш много се радват да го виждат край себе си, а в действителност всички се бяха стаили и дебнеха момента да го спипат натясно и да го прегазят. Семьон се държеше по същия начин. Беше любезен, черпеше го с минерална вода, но в очите му пламтеше такава омраза, че беше готов да го погълне.
	— Нямам какво да деля с теб, Сергей Сергеевич — отвърна Белов, — не се лакомя за твоето парче от баницата. Тук стъпвате по злато, а пък сърбате рядка попара от дървени копани. На теб не ти ли писна в града да царят безчинства и мизерия? Зная, че имаш две дъщери, не те ли е страх за тях?
	— На онзи, който докосне момичетата ми — рече мрачно Семьон, — лично ще му откъсна главата. Всички в Красносибирск много добре знаят това. А пък, когато дъщерите ми пораснат, имам достатъчно пари да ги изпратя да учат в столицата или в Петербург. Че дори мога да ги изпратя да следват в чужбина.
	— Значи, за теб Красносибирск е само ловно стопанство, така ли? Ти си ловуваш в него, а пък другите да го духат?
	— Да не би ти да не постъпваш по същия начин, а? — подсмихна се надзорникът. — Да не би да си ангел небесен? Знам, че искаш да спечелиш пари от нашия алуминий, нали в Москва започна точно с него. Не е ли така, а? Защо ми разказваш басни за своята безкористност?
	Естествено, нещата не бяха чак толкова прости, колкото се струваха на Семьон. Да, навремето Саша Белия се издигна до самия връх, но за сметка на това сетне се търкулна по наклонената плоскост до самото дъно. Беше и богат, и цигарите си палеше с долари, после обаче пиеше чай с клошарите на сметището… Така че всичко бе видял в живота си. Доскоро крачеше през хората и не само през хората, а и през трупове… Че и плюеше отгоре им… Но разбра, че Борис Гребеншчиков беше трижди прав, когато пееше: „Ако искаш да стоиш изправен, дръж се за корените си.“ А нима неговите корени не бяха точно онези хора, през които преди крачеше и които тъпчеше, без да гледа? Но Саша не се впусна да говори за това и да го обяснява, а просто отвърна:
	— Не, не е така. Парите не ме интересуват…
	За началото на едно запознанство тази информация беше достатъчна. Пък и Семьон се хареса на Саша, защото не беше някакво скапано говедо, а умен мъж, когото навремето съдбата очевидно бе запратила на неподходящо място, както бе постъпила и със самия него. Ако животът се бе подредил по друг начин, пък и ако родната им Русия беше нормална държава, може би той щеше да стане най-авторитетният учител в Красносибирск или треньор по волейбол.
	— Знаеш ли какво, Бели, носят се слухове, че ченгетата са сгепсали Грота по твой знак? — каза Семьон. — Нещо като отмъщение за това, че искал да те убие и те предал на чеченците?
	Белов се подсмихна… Той много добре знаеше как разсъждава Семьон. Схемата му беше проста: Грот е нападнал Белов, той се е измъкнал и на свой ред е нападнал Грот. Следваше изводът, че Саша е предал Грот. Той нито отрече, нито закима с глава, с което сякаш потвърди, че е наказал Грот. Досега не бе предал някого на Веденски, а още повече — на ченгетата. Отстрани няколко престъпни боса с ръцете на федералните служители и това беше факт. Но не бе падал до дребно доносничество. Ала какъв смисъл имаше да се оправдава? Затова просто се поинтересува:
	— А ти как се отнасяш към това, че някакви изроди продават оръжие на уахабитите, а сетне с това оръжие убиват нашите момчета в Чечения?
	— Това не ме интересува — каза Семьон, — Грот си имаше свой бизнес, аз си имах мой и пътищата ни не се пресичаха.
	— Я не ме пързаляй, браточка — поклати глава Саша, — като че ли не зная, че Грог искаше да те изсели от града. А колкото до това, че тази работа не те интересува, също не си прав. Ти имаш две дъщери и тях няма да ги вземат в армията, но ако имаше двама сина, щеше да разсъждаваш по друг начин.
	— Изобщо нямаше да разсъждавам — възрази Семьон, — щях да ги отърва от армията и толкова…
	Както и да увърташе Семьон, Саша виждаше, че той е нормален човек и не одобрява заниманията на Грот, но беше свикнал да живее по принципа — тази градинка си е моя, а тази е твоя. Ала някъде дълбоко в душата си бе благодарен на Белов за това, че бяха изхвърлили Грот от града, макар че никога нямаше да си го признае.
	— Искаш ли да си ходим? — предложи Саша. — Достатъчно си поиграхме.
	Семьон се съгласи и стана от ниската пейка, която бе предвидена за ученици от началните класове.


	Негласно Семьон се подчиняваше на най-големия човек в града — на директора на комбината Риков, което означаваше, че сега Белов му беше нещо като колега. Но Семьон се подчиняваше на Риков не пряко, а косвено — чрез големите московски клечки, които бяха приближени на най-големите клечки в Русия. Но ако Риков изпаднеше от колодата на Зорин, което всъщност се случваше в момента, той моментално щеше да получи заповед от Москва да не подкрепя повече директора на комбината и дори нещо повече — да предизвика безредици.
	Преди да попадне в плен, Риков добре изхранваше мутрите на Семьон. Схемата беше проста и работеше безотказно в почти всички промишлени градове на Русия. Понеже беше по-добре да храниш до насита и да позволяваш на две десети от населението — точно колкото бяха бойците на Семьон, да се замогва, отколкото да осигуриш нормални заплати и препитание на всички останали бачкатори.
	Бригадата на Семьон играеше ролята на овчарските кучета за стадото овце. Освен дребните сблъсъци с наливащите се със сила младоци, които жадуваха да заграбят някакво парче от баницата, и въвеждането на ред в средите на дребните престъпници, мутрите на Семьон изпълняваха и ролята на политическа полиция.
	Например, когато по поръчка на Зорин, който си мечтаеше да заеме мястото на Риков, в града се организираха демонстрации от сорта на „Долу Риков“ или „Риков, върви си вкъщи“, тогава се появяваха Дъба, Герман и още двама души и разпръскваха демонстрациите. Създаваше се впечатлението, че доволните от живота бият недоволните. Истинска класова борба. Но това бяха принудителни мерки за Риков.
	Преди да попадне в чеченски плен, той нямаше възможност да организира работата си в комбината по друг начин, тъй като по-голяма част от печалбата отиваше в Москва в джобовете на няколко души, които днес се наричаха олигарси, а значително по-малката оставаше в града и се дробеше на трохи за заплати на работниците, за социални нужди, за закупуване на оборудване за производството. Този дисбаланс беше много удобен за Риков, защото самият той спадаше към кръга на олигарсите и парите не само капеха, а направо течаха като река и в неговия джоб.
	Та затова и Семьон си оставаше на длъжността „главно овчарско куче“, което удържаше народния гняв. Той контролираше и други утвърдени с времето методи, които позволяваха този народен гняв силно да се смекчи. Държеше под контрол продажбата на евтина водка и оборота на наркотиците, прикривайки Барона, получаваше своя пай за това и също не се канеше да променя нищо.
	Но тъй като сега Риков бе решил да промени наложения ред на нещата и не само той да богатее, а да позволи и на народа да живее нормално, то Семьон и мутрите му можеха да останат без обичайната си работа и да се превърнат в опозиция на предстоящите промени заедно със сериозната си бойна сила, а босовете да присъединят към тази сила не особено просветените в политическите перипетии бачкатори.
	Като за първи разговор резултатът от тяхната среща все пак беше положителен. Макар да не решиха никакви въпроси, те не се намразиха, а това вече не беше лошо. Белов излезе от физкултурния салон и видя, че Дъба убедително доказва нещо на Витя.
	— Казвам ти, че в чая трябва да се слага и щипка сол — казваше той, жестикулирайки сдържано, — сто пъти сме опитвали това. Така става още по-силен.
	Витя не спореше. След като излезе от физкултурния салон, Белов върна маратонките на Дъба, обу си обувките, кимна на Виктор и тръгна по коридора към изхода. Накуцвайки, Витя забърза след него.
	— Ей, Витя, разбра ли какво ти казах? — подвикна подире му Дъба. — Ако в този град някой ти посегне, обади ми се и аз ще го изкормя.
	— Разбрано — рече Витя и обясни на Белов: — Дъба и Герман са нормални момчета.
	Той кимна с нежелание. Нормални бяха само когато си с тях. А ако застанеш срещу тях, те също щяха да станат други.


	Късно вечерта Александър Белов и Виктор Злобин пристигнаха в тристайния апартамент, който Риков бе предоставил на Саша и Ярослава. Ярослава чакаше Саша да се прибере от работа и както винаги нервничеше. Малкото й коремче срамежливо се криеше под широкия й халат.
	След разговора им тя го помоли да намери лекар, който би се съгласи да й направи аборт. Бе разбрала късно, че е бременна, и едва ли някой щеше да се съгласи да й прави аборт в толкова напреднала бременност. Това можеше да стане само ако успееха да го убедят с пари.
	Но Белов беше категоричен, че детето ще живее, тъй като то не е виновно, че негов баща е терористът Омар. То вече имаше малки крачета и ръчички и сърчицето му туптеше — Белов бе виждал такова мъниче по време на ултразвуковите изследвания. Пък и това беше първата бременност на Ярослава и ако тя направеше аборт, не се знаеше, дали след това щеше да има деца.
	Не можеше да се каже, че той взе лесно това решение. Понякога нощем му идеше да вие от яд, че тогава не успя да опази любимата си, че Омар я открадна от него както Черномор — Людмила от Руслан и че пръв се бе възползвал от нейната красота. Но Черномор е бил стар и немощен и затова с Людмила не се е случило нищо, а ето че Ярослава забременя.
	Разумът му подсказваше, че не бива да ревнува, защото това е гадно и грешно, понеже Ярослава нямаше никаква вина, но чувствата го задушаваха. Случваше се да й се любува, докато тя шета из кухнята, а сетне да си спомни за Омар и в гърлото му да заседне буца. Пък и самата Ярослава не можеше да забрави случилото се и за нея близостта с мъж беше свързана с болка и отвращение. Белов се опитваше да заглади нещата, но разбираше, че причинява само страдания на любимата си, и престана. И просто чакаше — уж беше здрав мъж, а нямаше никакъв интимен живот. Но и не можеше да изневерява на Ярослава, защото я обичаше. Така че му оставаше само един изход — да се заеме с работата си, както всъщност и направи.
	Витя изпрати Саша до вратата и понечи веднага да си тръгне — той се бе настанил на долния етаж в апартамент, който също му бе предоставен от компанията на Риков. Само че в този апартамент живееха трима души и това бяха всички приятели на Белов.
	Доктор Уотсън, който сега също работеше в структурата на Белов като отговорник по кадрите, Витя, който съвместяваше задълженията на шофьор и личен бодигард на Белов, и Фьодор, който не желаеше да работи, лежеше на дивана, размишляваше и четеше дебели книги. Той си бе пуснал голяма брада и ходеше в дълга роба от домашнотъкан плат, препасана с канап.
	Приятелите не коряха Фьодор, не го заставяха да работи и му позволяваха да се занимава с философия, тъй като след Чечения той престана да пие. Приятелите му се бояха да не стреснат неговата трезвеност като синигерче, което случайно е кацнало на отворения прозорец, затова се отнасяха снизходително към безделието му и дори не споменаваха за работа. Освен това Фьодор не правеше почти никакви разходи, защото сега не ядеше месо, риба, масло и друга нормална човешка храна, понеже беше станал вегетарианец. Хранеше се само с покълнали зърна и разбит с миксер овес и пиеше чай без захар.
	Арсений Степанович Власов не тръгна с тях за Красносибирск и остана в Москва да се занимава с бизнес, но заръча на Белов да следи дали няма да се освободи някоя длъжност, но не по-ниска от заместник-министър, и веднага да му се обади, и да го покани.
	Риков предостави апартамент в същия вход и на чеченеца Шамил и неговото семейство заради дъщеря му Зарема, благодарение на която те бяха успели да избягат. След като чеченското момиче помогна на руснаците да се освободят от плен, за семейството му не беше безопасно да остане на територията на Ичкерия, и затова Риков и Белов ги преселиха в Красносибирск.


	За вечеря Ярослава бе приготвила печено пиле и покани Белов и Виктор на масата. Тъкмо се настаниха, когато на вратата се появи Фьодор. Той беше с кафяво расо с качулка, което приличаше на одеждите на монах от ордена на Бенедикт, през рамо бе преметнал торба от зебло, а в ръката си държеше тояга, увенчана с кръст. Явно философът се бе наканил да върви нанякъде, и то за дълго.
	— Напускам ви, братя и сестри — с тъга изрече той, — във вашето битие няма истина и вяра. Занимавате се с дребнави неща и дори сте забравили да мислите за душата си.
	— Ето, напълни главата си с тези глупави книги — каза Витя, — аз исках да ги изхвърля, ама не успях.
	Фьодор не обърна внимание на думите му, тъй като погледът му бе устремен към вечността.
	— И накъде си тръгнал? — попита Белов.
	— Ще ида в Москва да сбирам заблудените — отвърна Фьодор, — а после с тях ще отидем в горите да строим манастири и да живеем далеч от цивилизацията. Така, както живеехме с вас на сметището и бяхме свободни. А сега вие отново влязохте в този суетен свят, настанихте се удобно в него и се вкопчвате за благата като паяк за паяжина! Противно ми е да съм с вас и затова си отивам!
	— Чакай малко, Фьодор! — опита се да го задържи Белов.
	— Няма смисъл, Саша — махна с ръка Витя. — Щом си науми нещо, не можеш да му го избиеш от главата. Наистина щеше да е по-добре да се налива с водка, отколкото по цели дни да ми вади душата. Нека да върви където ще, но засега аз няма да се настанявам в стаята му. Ще поскита малко гладен и ще се върне, няма къде да се дене. Голям мъж, а пък се занимава с глупости. Преди няколко дни си беше издялкал един дървен меч, ама аз го изхвърлих.
	Фьодор въздъхна от мъка и обида за изхвърления си меч — символ на неговото новородено християнско братство, обърна се и си тръгна, затваряйки плътно вратата зад себе си. Саша каза, че все пак трябва да го спрат и да се опитат да го разубедят от предприемането на тази глупава и опасна авантюра, но Виктор му отвърна, че не могат да го вържат, тъй като все пак той е човек на възраст, а пък няма да е добре да изпратят приятеля си в лудницата. Оказа се, че Фьодор отдавна се канел да строи някакви манастири, да живее в община като в древна Русия и да нарече всичко това „Братството на Древния меч“. Тренирал да спи на голия под, с което ужасно ядосвал Витя, когато той се спъвал в него.
	Уотсън и Витя бяха крили от Саша идеите на Фьодор за манастира, за да не го занимават с глупости, тъй като и без това бе затънал до гуша в проблемите на комбината. Докато Риков беше в зандана в Чечения, тук бяха изпокрали и изпотрошили толкова неща, че имаше работа за цяла година, а пък Саша не разполагаше с толкова време, защото трябваше да свърши всичко най-много за един месец.


	След вечерята Саша Белов отиде в кабинета си, който представляваше малка стаичка с маса и компютър. Бяха се натрупали документи, които изискваха подробно проучване. Тъкмо се настани в креслото, когато на вратата се позвъни. Ярослава отвори, Саша се заслуша и позна гласа на Риков. Оказа се, че той е дошъл при него направо от летището. Младата жена му предложи да вечеря и той не отказа. Отидоха в кухнята, Саша му разказа за посещението си при Барона и за срещата си със Семьон, а Риков му предаде накратко разговора си със Зорин. Наляха си чай. Ярослава отиде да гледа телевизия, защото техните разговори й бяха скучни.
	Белов отпи от чая, чиито едри листа бяха запарени направо в чашата, и попита:
	— Олег Александрович, защо не ми разкажеш по-подробно как се озова на мястото на генерален директор, понеже ти май произхождаш от работническо семейство, не си от престъпния свят? В общи линии си ми разказвал това, но искам да го чуя по-подробно. Трябва да зная някои неща заради работата си.
	Риков се подсмихна, изпи на един дъх горещия още чай, остави чашата на масата и отвърна:
	— Родителите ми работеха в този комбинат още от първия му ден. Аз завърших институт в Москва и също се върнах тук. Отначало бях майстор, а сетне станах началник на леярния цех. Това го знаеш. По съветско време комбинатът беше много стабилен, но когато дойде преустройството, започнаха и неразбориите. Генералният директор беше от старата школа и не можеше да се ориентира в новите пазарни условия, понеже беше свикнал производството и пласментът да бъдат регулирани и всичко да работи като по часовник, а пък изведнъж — тряс! Всичко рухна. Пък и нищо не можеше да направи, тъй като всичко в страната политна към пропастта. Освен това той беше на пенсионна възраст, беше стар производственик. От Москва искаха да сложат друг директор на неговото място, но никой не желаеше да дойде тук, защото да седнеш на директорски стол в онези времена беше все едно да си сложиш главата на дръвника.
	— А ти не се ли изплаши? — попита Белов.
	— Че какво можех да изгубя? — отвърна Риков. — При всички случаи нямаше да падна по-ниско, отколкото бях, а хората ме избраха за генерален директор по честен път. Всъщност много по-късно разбрах, че Зорин и компанията му са сложили кръст на комбината и че са решили да спасят от позор стария си директор, който не можел да си стъпи на краката, а пък мен да ме оставят да поуправлявам една-две години, да ми припишат всички грехове и да ме отсвирят. И организираха уж демократични избори, като позволиха на народа да почувства либералния дух на ръководството. На Зорин и компанията им е било все едно кого ще изберат, тъй като били сигурни, че комбинатът вече няма да се съвземе, ще издъхне и ще се срине. Аз знаех това и по тази причина правех невъзможното, за да изправя комбината на крака. С ей тези юмруци лично съм ги налагал по мутрите, когато саботираха или крадяха. Но въпреки всичко това беше умряла работа, не виждах никакво бъдеще и комбинатът бавно умираше. Акциите му нямаха никаква стойност, но аз ги изкупувах колкото и от когото мога. И знаеш ли какво ми помогна?
	— „Черният четвъртък“ през август деветдесет и осма, ти ми го каза — отвърна Белов.
	— Да — кимна Риков, — „четвъртъкът“ също ми помогна, но трябва да ти кажа, че никакъв „четвъртък“ нямаше да спаси комбината, ако не се бях впил като кърлеж! Продукцията на нашия комбинат отиваше предимно в чужбина за долари, а изведнъж доларът стана пет пъти по-скъп. Заплатите обаче останаха в рубли, данъците бяха в рубли, всичко беше в рубли, освен нашата продукция, която в същото време бе станала пет пъти по-скъпа. Поех си малко въздух, цената на акциите скочи, парите започнаха да текат като река в джоба ми. Зорин и компанията му се размърдаха и започнаха да проявяват интерес.
	— И ти стана олигарх — подсказа му Белов, — влезе в техния кръг.
	— Да, аз влязох в техния кръг — отвърна Риков, — но въпреки това си останах чужд за тях и неразбираем със своите „идиотски“ по техните представи идеи. Понеже си мислех, че щом Бог ми дава пари, трябва да помагам на онези, които имат нужда, и започнах да се занимавам с благотворителност, но в Москва ми намекнаха, че е „общоприето“ да не се дава повече от един процент от печалбата за благотворителност, а аз заделях по десет процента, както е написано в Библията. Под натиск отгоре ми се наложи да орежа финансирането на „добрите дела“. След това поисках двойно да вдигна заплатите на работниците, тъй като печалбата ми позволяваше това, но Зорин ми каза, че това „ще удари по джоба акционерите“, а пък красносибирските „говеда“ могат да работят и за една паница чорба, понеже нямат къде да се дянат, тъй че нямало защо да глезя работниците. Съветът на директорите не одобри екологичните ми програми и ми заявиха, че в Красносибирск има много безработни и ако част от хората умрат заради лошата екология, и проблемите ще станат по-малко. Но аз не се предадох, продължих да благоустройвам града и да влагам пари в спорта и в културата. Родил съм се в този град, тук съм прекарал детството си и съм се радвал на всяка нова сграда, затова възстанових всички фонтани, които си спомнях от детските си години. Исках да създам оазис на благополучието в Красносибирск.
	— И тогава те отвлякоха, и ти се озова в Чечения — досети се Белов, — и Зорин има пръст в това.
	— Жена ми загина, когато ме заловиха — отвърна Риков, — а аз дори не успях да я погреба. Когато се върнах, й сложих паметник и й поръчах оградка. Аз обичах своята Татяна, Саша, много я обичах и макар че с нея живеехме заедно от двайсет години, аз я обичах както през първия ден. И ти така обичаш Ярослава.
	— Ами деца? — попита предпазливо Саша. — Защо нямахте деца?
	— Бог не ни даде — отвърна Риков и продължи: — Макар да знам, че Зорин е организирал моето отвличане, какво бих могъл да направя с него? Не мога да го осъдя. Както и не мога да подхвана корсиканска вендета. Ще мине време, Господ ще си свърши работата и ще накаже всички, които заслужават това. А които заслужават да бъдат наградени, ще награди, нали така казва Федя?
	— Така казва — съгласи се Белов и си спомни, че Фьодор пое в странство.
	Искаше да сподели това с Риков, но той стана и се накани да си ходи. Реши да не натоварва допълнително Олег Александрович, тъй като той си имаше достатъчно грижи с комбината.


	3.

	В събота сутринта Шмит разтвори вестника и каза на Олга, която се гримираше пред огледалото:
	— Я виж, Белов отново е на първа страница. Спасил е директора на Красносибирския комбинат от чеченски плен. Станало е преди два месеца и половина, но едва сега го пишат.
	— Не е кой знае какво събитие, че да бързат! — Олга рязко се наведе през масата, издърпа вестника от ръцете му, плъзна поглед по бележката и добави: — Ама, че гадина е този Белов, винаги успява да се измъкне от всяка ситуация и да се озове на върха. Вместо да изгние в затвора, получи орден за смелост. И сега пак е на първа страница. Никаква справедливост няма в живота! Кога най-сетне ще си получи заслуженото!
	Олга захвърли вестника и видя Иван, който бе застанал на вратата на кухнята, облечен за игра, тъй като тъкмо се канеше да покара скейтборда си навън. Иван гледаше майка си с неприкрита детска омраза.
	— Какво ти става, Ваня? — изненада се Олга.
	— Не смей да говориш така за баща ми! — сърдито изрече Иван. — Той е добър!
	— А ти откъде знаеш дали е добър или лош? — възрази му тя. — Често ли го виждаш? Ето, той е жив и здрав, а изобщо не се интересува от теб! И не се грижи за теб!
	— Той не се грижи за мен, но за сметка на това ти ми късаш нервите, дотук си ми дошла! — Момчето прокара длан през гърлото си, извърна се и тръгна бързо към вратата.
	— Аз ли съм ти скъсала нервите? — кресна ядосано Олга. — Майка ти ти е скъсала нервите! Тогава се махай оттук при своето татенце, зверче неблагодарно!
	— Ще се махна — избоботи момчето.
	Излезе от апартамента и затръшна силно вратата. Вероятно майка му си мислеше, че ще се върне с виновно наведена глава и ще моли за прошка. Не, нямаше да се върне. Понеже той знаеше, че баща му не се появява, защото майка му е забранила да се вижда с него. А щом нещата стояха така, тогава Ваня сам щеше да намери баща си. Москва не беше чак толкова голям град. И имаше време, защото сега беше във ваканция и до септември нямаше да се върне в интерната за децата на руския елит. Тъй че, дори ако баща му не беше в Москва, щеше да отиде там, където се намираше в момента.
	Иван се качи в спрелия на спирката тролей и се отправи към метрото. По пътя си мислеше за това, че майка му все още го смята за малък и го разиграва, но у него вече се проявяваше самостоятелният, силен и независим характер на баща му. Ала майка му не искаше да признае това и се опитваше да изкорени от него натурата на Белов. Но как можеше да я изкорени, когато тя беше в гените му и никакво възпитание не можеше да я промени?
	Освен това ужасно изтормози Ваня с цигулката. Понеже от нея не бе излязла никаква цигуларка, сега мъчеше сина си и го караше да стърже по струните с лъка. И за какъв дявол му беше тази цигулка? Иван не обичаше да свири на този инструмент. Съвсем друго беше, когато оставаше с баща си и той му даваше да стреля с пистолета. Разбира се, Шмит също не беше лош човек, не обиждаше Ваня и се стараеше да се държи с него като с равен, но баща му беше сто пъти по-готин от него.
	„Защо беше? — запита се Иван. — Баща ми е някъде в Москва, само трябва да го намеря.“ И в този момент се сети, че е добре да купи вестника, който Шмит четеше сутринта, за да разбере къде се намира в момента баща му. Може би трябваше да отиде до редакцията. Той изскочи от тролея и хукна към будката за вестници, като продължаваше да се самонавива.
	Майка му например казваше, че баща му ги е зарязал, а пък всъщност точно тя дори не дочака да обявят окончателно дали той е жив или мъртъв, и се забърка с Шмит. Тя си мислеше, че по това време синът й е бил малък и че нищо не е разбрал, но той много добре помнеше всичко.
	Иван си купи от будката вестника, който търсеше, седна на една пейка и прочете набързо статията. В нея нямаше нито дума за това къде би могъл да открие баща си. Този Риков — директорът на Красносибирския комбинат, сигурно се е прибрал в родния си край. Но къде ли се бе дянал баща му? Дали се бе върнал в Москва, или също бе заминал за Красносибирск?
	И все пак Москва беше много голям град и трудно можеш да издириш човек в него. Иван прочете името на автора на статията, а сетне откри на задната страница адреса на редакцията. Трябваше да отиде там и да се опита да разбере нещо за баща си от автора на статията, щом той се бе срещал с него в Чечения. Разбира се, днес бе събота и редакцията може би беше затворена, но от опит глава не болеше.


	Редакцията на вестника се намираше близо до площада на трите гари. Но както трябваше да се очаква, дори не го пуснаха до прага на редакцията. А когато Иван се опита да обясни, че непременно трябва да се види с автора на статията за своя баща, якият охранител, чието плюскане на сандвича с шунка прекъсна, го хвана за врата като коте и го изхвърли навън.
	Иван се ядоса, хвърли един камък по прозореца на редакцията и го направи на парчета. Якият охранител излезе на площадката пред входната врата и хукна да го гони, но се спъна в някакъв кабел и се стовари на улицата пред очите на минувачите.
	Иван спря, видя, че преследвачът му е паднал, обърна се и задъхан извика:
	— И какво стана, настигна ли ме, тромав хипопотам такъв?
	Но в този миг за врата здраво го хвана някакъв дебел чичко, който приличаше на диня, и така го дръпна нагоре, че Иван бе принуден да застане на пръсти. Щом видя, че му помогнаха да хване нахалника, охранителят се подсмихна и започна да се изправя. Дебеланкото държеше Ваня и нравоучително му нареждаше нещо за поведението му. Сърцето на Иван се свлече в петите му, тъй като намеренията на охранителя на редакцията очевидно не бяха дружески. На момченцето не му оставаше нищо друго, освен да се извърне към дебелия чичко и с всичка сила да впие зъби в косматата му ръка.
	— А-а-а-а! — извика се той и пусна Ваня.
	Момчето ритна дебеланкото под коляното, та да не би да реши да го преследва, измъкна се от ръцете му и хукна покрай дългата ограда между блоковете. Охранителят вече го настигаше, понеже той също бягаше добре, тъй като вероятно беше бивш десантчик или пехотинец. Иван осъзна, че ей сега щяха да го хванат и здравата да го напердашат.
	Но в този момент една от дъските на оградата се отмести и оттам се подаде мърляво момченце, на години колкото Ваня.
	— Ей, беглецо, ела тук! — викна мърльото.
	Иван се шмугна през дупката на оградата, зад която имаше трима мръсни, но много развеселени негови връстници или съвсем малко по-големи от него момченца. Щом се озова от другата страна на оградата, Ваня падна, претърколи се и понечи да хукне, за да се спаси от преследвача си, но изпоцапаното, със сини като небето очи момче, което го повика, го задържа за ръкава.
	— Къде си хукнал, мамка ти? — попита делово то, отпивайки бира от една кутия. — Този шопар не може да се промъкне тук.
	И наистина, охранителят без заврял глава и се опитваше да се провре през дупката на оградата, пъшкайки и псувайки. На лицето му имаше зверско изражение. Ако в този момент Ваня му паднеше в ръцете, той щеше да го накъса на парчета като Елцин партийния си билет.
	— Ела тука, проклетнико! — хъркаше охранителят. — Ще ти откъсна ушите!
	— Как ли пък не! — отвърна му с подигравателен тон мърлявото момче. — Ушите ще му вършат още работа!
	Той отпи последната глътка от кутията и с всичка сила я запрати точно в челото на охранителя. Звънкият удар на алуминиевата опаковка по челото на мъжа предизвика смеха на хлапетата. Другите две момчета също пиеха бира. Те замахнаха и запратиха кутиите си по същата цел.
	— А сега можеш да дрънкаш, колкото си щеш — каза мърльото на Ваня и го дръпна за ръкава.
	Почервенял като рак от гняв, охранителят на редакцията откърти дъските на оградата и премина през препятствието. Той лесно щеше да догони момчетата, но те много добре се ориентираха в тази местност, затова моментално се шмугнаха в някаква тясна тръба и изскочиха от другата страна на строящия се блок. Опозореният охранител крещеше, че ще ги намери до един, ще ги излови и ще им откъсне ушите.
	— Да, бе, първо ще трябва да тренираш с лов на хлебарки в кухнята си! — отвърна му мърльото.
	Иван изпадна в шок. Никога преди това не му се бе случвало да се сблъсква с безпризорни. Те спокойно пиеха бира, пушеха цигари и псуваха като каруцари. В училище наричаха Иван хулиган, но в сравнение с тези момчета той беше като същински колежанин.
	— На, дръпни си — предложи му мърльото и му подаде една цигара, — ще ти олекне.
	— Не пуша — отвърна Ваня.
	— Извинявай, не мога да ти предложа бира — каза мърльото, — свърши.
	— Не пия бира.
	— Значи свириш на цигулка и носиш гащичките на майка си — пошегува се мърльото и всички се засмяха.
	Тази шега не се хареса на Иван и той силно блъсна мърльото с юмрук по рамото.
	— Защо се блъскаш? — ядоса се той.
	— Мери си приказките — посъветва го Иван, — че можеш да си отнесеш един в окото.
	Но мърльото, който имаше житейски опит, не го изчака да му фрасне един в окото, а пръв се нахвърли върху него. Те се стовариха в праха и започнаха да се налагат един друг, като се търкаляха по земята и отчаяно се ругаеха. След пет минути Иван вече по нищо не се различаваше от безпризорните, дрехите и лицето му бяха мръсни, а под окото му имаше голяма синина. Но и мърльото здравата си го отнесе — той беше с разбит нос и откъснат ръкав на якето.
	— Ама ти добре се бъхтиш — каза дребното, набито, огненорижо момче, докато помагаше на Иван да стане, — нищо, че си домашно пиле…
	Ваня най-много се страхуваше от това, че и тримата ще се нахвърлят върху него и тогава той вече няма да успее да се справи с тях. Но приятелите на мърльото не се намесиха в схватката и ги оставиха сами да се оправят помежду си. Това беше честно.
	И така, Иван се озова в компанията на безпризорните от площада на трите гари. Те живееха в шахтата на канализационната система върху топлите тръби на парното отопление. Наричаха обителта си танк заради приликата на канализационната шахта с люка на бойната машина, а бетонните му стени — с дупката, през която се влизаше в танка. След двубоя, когато Ваня вдигна от земята изпадналия от джоба му вестник с бележката за баща му, се оказа, че рижавият е от Красносибирск и че е дошъл в Москва да търси приключения.
	— Жалко, че сега не сме осемнайсети век — рече той, пушейки скъпа цигара, — щях да замина нанякъде с галера. Щях да отида при пиратите и щях да ограбвам търговски кораби. Наоколо щеше да има топло и солено море, чайки, а пък аз щях да стоя на руля. Напуснах Красносибирск, защото там няма море и е студено.
	Безпризорните го изумяваха. Той смяташе, че те се хранят от бунището и че пушат фасове, изхвърлени в кошчетата за боклук. Но момчетата отидоха до павилиона за дюнери на гарата и поръчаха по един за себе си и за Иван. Ваня извади пари, понеже искаше да плати, но рижият отблъсна ръката му.
	— Ти си наш гост, аз черпя. Да не би да си мислиш, че нямаме пари? Ние тука, братко, такава далавера въртим, нали така, Ботаник?
	Третото невзрачно и дребно хлапе с кръгли очила кимна и отхапа от дюнера. То не приличаше на безпризорен, а на отличник от средното училище, само дето беше много мръсно.
	— Впрочем, аз се казвам Лоцман — представи се рижият и протегна към Иван изцапаната си с кетчуп и майонеза ръка, — онзи, на когото му разби носа, се казва Тимоха, а вече знаеш кой е Ботаника. Ей така си живеем, шарим насам-натам, сами сме си господари, никой не ни виси на главите и не ни казва какво можем да правим и какво — не. Ако имаш глава на раменете си, можеш да живееш нормално.
	Мисълта, че няма да му се наложи да се храни от бунището, успокои Иван, а възможността да живее с хлапетата в танка върху топлите тръби му се стори романтична. И той реши, че няма да се върне вкъщи, че ще остане с безпризорните и че ще продължи да търси баща си. А пък майка му нека да се замисли за поведението си.
	На въпроса на Ваня дали може да остане с тях, Лоцмана избърса със салфетка ръцете си и отвърна:
	— Остани, щом искаш. При нас е като в манастир. Ние не гоним нуждаещите си. Но и не търпим храненици. При нас всичко е общо. Всичко, което спечелим, се слага в общия кюп. Така оцеляваме по-лесно.
	Иван си каза, че неговият връстник Лоцмана разсъждава и се държи като възрастен човек, а не като щерките и синчетата на елита, с които му се налагаше да учи и да живее. Те нямаше да престанат да сучат от майчината си гръд колкото и да пораснеха, а тези момченца вече сами си бяха господари и нямаха нужда от друг, освен от самите себе си.
	Иван извади от джоба всичките си пари и ги подаде на Лоцмана за общата каса. Той ги преброи делово и ги мушна в пазвата. Сетне махна с ръка на Ботаника и Тимоха и четиримата се отправиха към танка. Така синът на обезпечените родители стана скитник. И този живот много му хареса.


	4.

	Олга беше отчаяна; вече трети ден откакто Иван беше изчезнал. Шмит седеше по-мрачен от облак, стиснал юмруци между коленете си, а тя се щураше из огромния апартамент и трошеше всичко, което й попаднеше под ръка.
	— Той може вече дори да не е жив! — крещеше тя. — Толкова е малък, а пък в този град навсякъде има само маниаци и гадове.
	— Вече сто пъти ти казах, че е жив — избоботи Шмит, — момчетата от нашата служба за безопасност са го видели днес на площада на трите гари в компанията на трима палавници като него.
	— Това изобщо не ме утешава! — спря се на едно място Олга. — Изобщо не ме успокоява това, че Ваня е попаднал в компанията на някакви безпризорни и че се шляе в района на трите гари, в този развъдник на всевъзможни зарази, а твоите „момчета от специалните служби“ не могат да хванат едно момченце. Как е успял да избяга от тях, кажи, де, как е успял?
	— Нашите момчета хукнали след него, а Иван заедно с цялата си компания се шмугнал в някаква тръба, един от нашите тръгнал подире му и се заклещил — отвърна немного разбираемо Шмит. — Тези безпризорни знаят всички входове и изходи в околността. На това отгоре спукали и гумата на джипа.
	— Ама, че служба за охрана си направил! — саркастично изрече Олга. — Това са някакви тъпи кретени, които не могат да хванат няколко деца. А милицията от гарата не знае ли къде да ги търси?
	— Знае — отвърна той — и вече ги търси. Обещах да платя сто долара на онзи милиционер, който хване Ваня.
	— Ама, че си скръндза — възмути се тя, — на сто долара ли оцени сина ми?
	— Ченгетата имат малки заплати — обясни той — и за тях сто долара са много пари. Няма защо да ги глезим. Те и без това направиха хайка на мястото, където се крият Ваня и новите му приятели. В някакъв си танк или нещо такова. Но там вече нямаше никого. Тамошният капитан ми обясни, че тези хаймани имат цяла система от подземни проходи долу.
	— В какъв танк? — попита отчаяно Олга. — Какъв е този танк? Откъде се е взел танк на гарата?
	Шмит не й отговори, тъй като изобщо не беше виждал въпросния танк. Олга се свлече във фотьойла и рече:
	— Няма никакво съмнение, че във Ваня кипи кръвта на Белов и го влече към бунището при малолетните бандити. Това си е чиста проба ген на Белов! Аз съм от интелигентно семейство и моят ген е добър. Но защо у Ваня не побеждава моят ген, а този на Белов?
	— Може би тъкмо твоят ген побеждава — отвърна й той, — нали в един момент от живота ти и теб те е теглело не към цигуларя от твоя курс, а към Белов…
	— Вече сто пъти съжалих за това! — кипна Олга. — И не ми се подигравай! Вместо да седиш тук, по-добре иди да търсиш Ваня! Хайде, хайде!
	Шмит стана и се отправи към изхода. Знаеше, че няма никакъв смисъл да спори, защото Олга щеше да настоява на своето или да вдигне скандал. Затова излезе навън и заслиза по стълбите. Мислеше си, че сега ще му се наложи да се мотае по гарите, където и без това дежуреха негови хора и всички ченгета носеха в джобовете си снимките на Иван.
	Шмит отдавна вече съжаляваше, че навремето допусна непростима слабост и заживя с жената на бившия си бос. Тогава се хвърли в обятията й с главата надолу като в бездна, без да помисли какво може да излезе от тази връзка. Понеже, докато Олга живееше с Белов, тя беше недостижима за него като звезда в небето и той можеше да й се любува само отдалеч като на картина в Третяковската галерия, но не можеше дори и да си мечтае, че тази „картина“ някога може да се озове в неговия дом.
	Затова когато в един момент имаше възможност да я обладае, той сметна това за божия награда. Но сега вече се съмняваше, че е поставил правилно положителен знак пред оценката си за това събитие. За него Олга не беше награда, а по-скоро карма. Също като женска богомолка тя го поглъщаше и не го пускаше да се отдалечи от нея. Сковаваше движенията му като паяк, който ту го отблъскваше, ту го придърпваше към себе си. И Шмит не можеше да се измъкне от този порочен кръг. А вече беше невъзможно да прекрати отношенията им, тъй като сега ги свързваха твърде много неща, включително и общият бизнес.


	На входа на Ярославската гара Шмит се сблъска с Глигана, който излизаше оттам. Старият бандит крачеше в обкръжението на двама бодигардове, изпъчил напред биреното си шкембе. Глигана го позна, спря и му подаде ръка. Шмит се поинтересува какво прави на гарата през нощта, тъй като сигурно вече бе отвикнал да пътува с влак, понеже постоянно се возеше със самолет или с кола. В отговор Глигана силно се изсмя, а сетне каза, че изпращал тъщата си за Воронеж. Глигана не зададе никакъв въпрос на Шмит, направи се, че много бърза, и си тръгна.
	Щом се раздели с него, Шмит се изкачи в чакалнята на горния етаж, разходи се покрай пейките и огледа насядалите в залата хора. И извърши всичко това само за успокоение на собствената си съвест, защото беше глупаво да се надява, че Иван ще седи в чакалнята, тъй като милиционерите от Ярославската гара го издирваха и веднага щяха да го хванат.
	Сетне Шмит отиде на Ленинградската гара и потърси началника на гаровото поделение на милицията.
	— Ама, че суетня създадохте с този Иван Белов — каза умореният майор, размествайки документите по бюрото си, — ту един дойде, ту друг. Ние го търсим и правим каквото можем. Всичките ми постови са в течение и разполагат със снимката на момчето.
	— Чакай малко — прекъсна го Шмит, — кой още е идвал да пита за Иван?
	— Току-що се отби един як мъж — отвърна майорът, — приличаше на глиган. Не е ли от твоите?
	— Не е от моите — отвърна той.
	Разбра, че срещата му с бандита на Ярославската гара не беше случайна, че Глигана е научил отнякъде за изчезването на Белов-младши и се е включил в издирването. Ама, разбира се, каква тъща би могъл да изпраща във Воронеж, при положение, че няма никаква тъща, понеже май изобщо не беше женен? Пък и дали от Ярославската гара тръгваха влакове за Воронеж? От майора разбра, че влаковете за Воронеж тръгват от Павлецката гара.
	— Впрочем — добави майорът — вашият Иван може да се е преместил заедно с приятелите си на Павлецката гара. В Москва има много гари и местата, където биха могли да се скрият, също не са малко. Честно казано, не мисля, че те ще се мотаят по площада на трите гари, след като вече веднъж са ги видели тук и едва не са ги хванали.
	Шмит осъзнаваше, че издирването му, общо взето, е безполезно, ала не му се искаше да се прибира вкъщи. Реши да се разходи до Павлецката гара. Но първо се отби в павилиончето до касата за билети да хапне нещо. Настани се на масичката в самото дъно на закусвалнята, задъвка добре изпеченото месо и се загледа към улицата, където хората се движеха насам-натам покрай осветените витрини на магазинчетата край гарата. Надяваше се все пак да види Иван и да сложи край на тези безкрайни нощи и на истериите на Олга.
	Зърна едно малко, високо горе-долу колкото Иван мърляво безпризорно момче със сини очи, което крачеше делово покрай витрините и от време на време притискаше нос в тях, и разглеждаше бляскавите китайски играчки или някакви други джунджурии.
	На Шмит му се прииска да отиде при момчето и да го разпита за Ваня. Тъкмо се накани да стане, когато хлапето изчезна точно толкова бързо, колкото се бе появило, сякаш се разтвори в тълпата. Шмит започна да се вглежда още по-напрегнато — току-виж и Иван се разхожда наоколо?
	Но най-неочаквано забеляза друго познато лице в тълпата и едва не се задави с парчето месо. По улицата покрай него минаваше не някой друг, а самият Саша Белов. Беше напрегнат, а веждите му — смръщени. Шмит наведе глава и се извърна, за да не го забележи Белов, а когато той отмина, изскочи навън и се притисна до стената, наблюдавайки Александър. Той вървеше точно натам, откъдето току-що бе излязъл и самият Шмит — към милицията.
	Значи, или Белов знаеше, че Иван е изчезнал, или имаше някаква друга работа при милиционерите от гарата? Шмит се подсмихна — че каква друга работа би могъл да има Белов на гарата, освен да издирва сина си? Но кой ли го бе осведомил, че Иван е изчезнал? Да не би Олга? Може би тя тайно от него се бе обадила по телефона на бившия си мъж, тъй като не се надяваше, че Шмит ще намери Иван?
	Тази версия не издържаше — Олга едва ли би се обадила на Белов. Още повече, че статията във вестника бе станала причина Ваня да се скара с майка си и да избяга от къщи.
	А за това, че сега Белов беше станал началник на службата за безопасност в Красносибирския алуминиев комбинат, двамата с Олга бяха научили едва тази сутрин. Но какво би могло да попречи на Олга, докато Шмит не е вкъщи, да научи телефонния номер на този Красносибирски комбинат, да открие Белов и да го помоли да дойде, за да търси Ваня? Нищо не би могло да й попречи, освен омразата към бившия й мъж. Ами, ако тази омраза беше само за пред него?
	В това време Белов влезе в поделението на милицията. Шмит вече беше сигурен в това, че Олга е извикала Саша от Красносибирск. И в този миг се сети за Глигана. Той също не се мотаеше току-така на гарата, а търсеше Иван. Той също би могъл да извика Белов от Красносибирск.
	Но на него пък защо му трябваше го прави? На Шмит му предстоеше да изясни това. Той знаеше, че Глигана е човек на Зорин, макар че и Зорин, и Глигана никога не биха си признали, че имат връзка помежду си. Освен това на Шмит му беше известно, че като е измъкнал директора на комбината Риков от чеченския плен, Белов отново е пресякъл пътя на Зорин. Всички тези факти се подреждаха в лоша криминална история, която според неговите представи можеше да завърши със стрелба и трупове. Затова Шмит машинално намести пистолета в кобура по мишницата си и реши, че няма защо да чака Белов, обърна се и се отправи към колата си.


	Рижавият безпризорен Лоцмана се качи на тавана на многоетажната сграда, където хлапетата се криеха, и изсипа върху един дървен сандък плика с храна, която бе купил от магазина — два хляба, салам, консерви, бутилка пепси-кола, бонбони и цигари. Момчетата започнаха да грабят храната с мръсни ръце и да я тъпчат в устата си.
	На Иван не му се ядеше. Измъчваше го мисълта, че сигурно го издирват, че майка му не спи по цели нощи и се измъчва, ала не можеше да даде заден ход, гордостта не му позволяваше да се появи сам вкъщи, пък и се срамуваше от момчетата, защото щяха да му се присмиват, че не може да живее нито ден, без да се държи за полата на майка си. Ако се прибереше вкъщи, майка му със сигурност щеше да реши, че се е предал, и щеше да започне да го притиска. Освен това засега Иван тъй и не бе успял да намери баща си. По всичко личеше, че той изобщо не е в Москва.
	— Яж, яж — каза му Лоцмана, — изобщо не ядеш нищо, така скоро ще рухнеш и няма да можеш да ходиш.
	— Не ми се яде — отвърна Иван, извърна се и се завря в далечния ъгъл.
	Момчетата престанаха да му обръщат внимание и се нахвърлиха на храната.
	— Днес почти цял ден бях на Комсомолската гара — каза Тихоня, дъвчейки сандвича си, — едно познато ченге ме пита за тебе, Ваня, показа ми твоя снимка и искаше да разбере дали те познавам. Казах му, че не те познавам. Този милиционер ми каза, че се е вдигнала страшна врява! Родителите ти те търсят. И освен това някакъв як като глиган баровец обещал хиляда долара на онзи, който те хване и му се обади.
	— Какъв е пък този як баровец? — попита Иван. — Могат да ме търсят само майка ми и вторият ми баща.
	— Не зная — отвърна Тимоха, — каза ми го моят познат — ченгето, а той е добро ченге и не лъже.
	— А твоето ченге откъде знае това?
	— Е, браточка, всяка полезна информация струва пари — отвърна делово Тихоня, — а пък неговата заплата е малка и трябва да припечелва по нещо отгоре. И той го припечелва. Да не мислиш, че ако те хване, ще те заведе в семейната клетка? Дръжки! Ще се обади на онзи печен мъж, който ще му брои най-много пари, и ще те даде на него!
	— Дръжки ще ме хване — избоботи мрачно Иван.
	— А пък твоят баща му обещал само сто долара за теб — добави Тимоха, — ченгето ми го каза под секрет. Схващаш ли разликата?
	— Той не ми е баща! — обидено изрече Иван.
	— Ами, ако онзи як глиган, който те търси, е истинският ти баща? — попита Ботаника. — А пък ние тука си блъскаме главите как да ти го намерим?
	— Не, моят баща не е як глиган — завъртя глава Иван, — нали го видяхте на снимката във вестника.
	— Да-а, объркана работа — каза Ботаника.
	— Впрочем, за парите — вмъкна Лоцмана, допивайки пепси-колата от бутилката, — нямаме пари. Току-що похарчих онези, които Иван даде в общата каса. Трябва да измислим нещо по този въпрос, иначе утре няма да имаме какво да ядем.
	— Ами, хайде да продадем Иван на онези, които го търсят — предложи плахо Ботаника.
	— Сериозно ли говориш, Ботан? — възмути се Лоцмана. — Предлагаш да продадем браточката, така ли? Да продадем приятеля си за някакви си скапани пари?
	Тимоха дори се надигна, за да цапардоса Ботаника.
	— Ама, вие нищо не разбирате! — сви се Ботаника и запълзя към ъгъла, отдалечавайки се от ядосаните Тимоха и Лоцмана. — Тия печените ще ги изпързаляме. Ще вземем парите, но няма да им дадем Иван.
	Лоцмана спря и се почеса по главата. Общо взето, идеята му хареса. Но дали Иван щеше да се съгласи? Той си седеше в ъгъла и не проронваше дума нито „за“, нито „против“. Естествено, на момчето, което бе свикнало да спи на бели чаршафи, да яде със сребърна вилица и с помощта на сребърно ножче и да кисне в джакузи, му беше тежко да скита по мазетата и таваните. То не беше като Лоцмана, на когото му бе все едно дали ще се търкаля в калта полугладен и немит в Красносибирск или в Москва. Баща му беше алкохолик, съсипаната от баща му майка се страхуваше от всичко, а по-големият му брат беше безпросветен наркоман.
	Но от най-ранно детство Лоцмана изпитваше някаква страст към пътешествията. У дома си нямаше никаква житейска перспектива, а тук, в Москва, можеше да види толкова интересни неща. Пък когато му омръзнеше, можеше да се качи в мотрисата и да иде ако ще чак в Сочи, като се прехвърля по разпределителните гари. Това беше интересен живот. А пък ако му станеше съвсем тежко, можеше да се предаде, да поседи малко в дома за безпризорни, да се нахрани и да се изкъпе, а сетне отново да избяга.
	Ботаника беше от дом за сираци и бе пристигнал от Архангелск, след като избягал от приюта. Той бе станал кръгъл сирак за един ден, не му провървяло на момчето — родителите му загинали и макар съвсем доскоро да бе живял в семейство, сега беше сам. Майка му и баща му отишли да празнуват рожден ден в ресторант, там здравата се напили, а на връщане решили за по-направо да минат по леда през реката. Каква ли река минаваше през Архангелск? Май че Северна Двина. Това станало през ранната пролет, ледът бил тънък, двамата паднали в реката и се удавили. А пък били интелигентни хора — майка му била учителка, а баща му — инженер, но ето как се обърнали нещата.
	Така Ботаника се озовал в дома за сираци, а пък избягал оттам ясно по каква причина — защото му се подигравали. Но Лоцмана го уважаваше, тъй като умът му сечеше. Ако не се бе случила тази трагедия, може би Ботан щеше да стане учен, а пък сега какво го очакваше след дома за сираци — в най-добрия случай да стане работник. Колкото и да ти сече умът, за образованието трябва да се плаща, а кой ще плати за едно сираче?
	Тимоха беше избягал в Москва от Крим. Това Лоцмана не го разбираше, защото в Крим имаше море, слънце, и плодове почти през цялата година и там човек можеше само да си гледа живота. „В нашия чифлик е скучно — обясняваше му Тимоха, — аз обичам големия град.“ У дома родителите му го карали да работи в градината и да пасе добитъка, но всякакъв вид физически труд бил противен на Тимоха и затова той избягал от къщи.
	— Какво ще кажеш, Ваня? — попита Лоцмана. — Бихме могли да спечелим много пари и да заминем всички заедно за Красносибирск да търсим баща ти. Как ти се струва идеята на Ботаника?
	След статията за баща си Иван преглеждаше всички вестници, но не откри нищо повече и не намери никаква друга информация. Ала с помощта на новите си „братлета“ успя да се добере до журналиста, който бе написал статията. И когато той се качваше в колата си пред редакцията, Иван си изясни някои неща с него. Журналистът видя, че момчето прилича на Белов, повярва му и му каза, че баща му, изглежда, е заминал за Красносибирск, защото Риков му предложил работа там. И затова сега Лоцмана навиваше Иван да предприемат пътешествие до родния му край и да потърсят баща му.
	На въпроса на Лоцмана той сви рамене и отвърна:
	— Не зная. Дори не мога да си представя кой би могъл да ме търси, освен майка ми и вторият ми баща. Но няма да пързаляме мама и Шмит с парите. Те сигурно и без това се тревожат. А пък иначе и на мен самия ми е интересно кой друг ме търси. Него можем да го „изпързаляме“.
	— Ами, обади се на мамчето си и й кажи, че всичко е наред, затова да не те търсят — предложи му Тимоха.
	— Аз нямам мамче, а майка — поправи го Иван.
	— Има ли разлика? — попита Тимоха.
	— Разликата е голяма — отвърна той. — Наистина бих им се обадил, за да не се притесняват. Само че откъде?
	— На булеварда е излязла Оксана Прахосмукачката — видях я, когато ходих до магазина. Тя има мобилен телефон. Ако я помолиш както трябва, ще ти даде да се обадиш.
	Иван се поинтересува каква е тази Оксана Прахосмукачката и Лоцмана му отговори, че тя е тяхна позната проститутка и землячка на Тихон, която също е от Крим. Била само на четиринайсет години, но изглеждала като че ли е на двайсет. Изхранвала се по най-лесния начин — на улицата. Веднъж те я скрили на тавана от ченгесарската хайка, а сетне — и от някакъв клиент, когото преметнала и той я търсел, за да я убие, така че Оксана Прахосмукачката им била длъжница и щяла да му даде да се обади. И те решиха да не отлагат тази работа.
	— И какво ще кажеш за нашия план да изпързаляме печените мъже? — попита Ботаника.
	— А съществува ли такъв план? — поинтересува се Лоцмана. — Как ще я развъртим тази работа?
	— Вече имам план, чуйте — рече Ботаника и оправи очилата си на носа.
	— Ти хубавичко си обмисли плана — прекъсна го Лоцмана, — а ние с Ваня ще идем долу при Оксана и ако в момента не е заета, ще се обадим на родителите му, докато ти подготвиш доклада си по всички правила.
	Ботаника кимна, Тимоха се опъна на дъсчения под, изпоцапан от гълъбите, а Иван и Лоцмана се измъкнаха през пролуката на вратата и заслизаха надолу към булеварда, където проститутките се бяха строили в редичка в очакване на клиенти.


	5.

	Семьон не излъга Белов и след седмица тенис кортът беше готов. Стените му бяха прясно боядисани, а тук-там се виждаха явни следи от току-що завършил ремонт. Разбира се, този корт значително се различаваше от московските, на които играеше руският политически елит, но за играта на полупрофесионалисти, каквито бяха Белов и Семьон, този корт беше напълно подходящ.
	Съперниците се раздалечиха на две страни и започнаха да прехвърлят топката през мрежата. Този път Семьон се стараеше да не пада по-долу, макар че Белов очевидно го превъзхождаше по майсторство. Дъба, Герман и Витя пиеха бира и хвърляха по едно око към шефовете си, които гонеха топката по корта. Дъба през цялото време мърмореше, че ако Семьон освен волейбол го накара да играе и „това“, той ще предпочете отново да влезе в затвора, вместо да търчи по корта по тези „позорни бели гащи и пионерски чорапки“.
	След като изиграха два или три сета, играчите решиха да си отдъхнат, отидоха до отрупаната с деликатеси маса, на която имаше и една изпотена бутилка водка. Като домакин Семьон наля чашата на Белов, а сетне — и на себе си, пийнаха, замезиха си със сандвичи с хайвер и със запържени с лук миди.
	— Хареса ли ти нашият корт? — попита Семьон. — Може ли да се мери със столичните?
	— Добър е — отвърна Белов, — е, естествено, не е като на Борис Николаевич, но напълно съответства на нашето ниво на игра. А какво е имало тук преди?
	— Детски спортен клуб „Юниор“ — отвърна надзорникът, — като дете идвах тук да играя футбол на малки вратички, борехме се тук, играехме на волейбол. А преди да купя сградата, азербайджанците си държаха тук зеленчуците. Трудно беше да разчистим всичко това за една седмица, но след като ти изтърсих, че ще го направя за една седмица, трябваше да удържа на думата си. Пък и ми омръзна да играя волейбол с браточките в училището, сега ще си имаме своя площадка.
	— Сигурно ще пускаш тук и децата — каза Саша, — можеш да оставиш и предишното име — „Юниор“.
	— Че защо са ми някакви си деца? — изненада се надзорникът. — Да ми изпочупят всичко тук, така ли? Не, тук няма да има никакви деца. Тук съм вложил личните си пари.
	— Жалко — каза Белов, — понеже и за самия теб ще бъде изгодно в града да растат нормални хора, а не някаква безпризорна измет. Ако юношите имаха къде да отидат да поиграят футбол или волейбол, щяха по-малко да висят по входовете, да крадат, да ограбват минувачите и да тичат при Барона за поредната доза.
	— Че какво ме интересува всичко това? — попита Семьон. — Както се казва, в мътната вода по-лесно се лови риба. Ако в града няма битова престъпност и юношеско хулиганство, няма да имам кого да отглеждам и с какво да си изкарвам парите. А пък сега, когато някой напердаши съседа си, тичат при мен да им решавам проблема. В милицията се мотаят дълго време, а пък аз веднага отсъждам като Соломон и за присъдата си печеля пари и от двамата. Колкото до Барона, аз също имам доход от неговия бизнес. И имай предвид, че той не е малък. Ама какво ти обяснявам тези брадати истини? И то на теб — на Саша Белов, който е врял и кипял в тази работа…
	— Значи Барона е под твоето крило, така ли? — попита Белов.
	— В града е под крилото ми, но по мои данни той плаща и на ченгетата — отвърна Семьон, — само че те не са в състояние да решат много от въпросите, а пък моята бригада действа по-оперативно. Не ми трябва бюрократично размотаване. Ето ти въпроса, а ето и решението му. Пък и освен това Барона има покровители в Москва и точно те са хората, които са го изпратили тук. Той е само част от реката, един от нейните ръкави. Не можеш да го натириш, Бели. Пък и я си помисли, защо да го закачаме? Лично на мен ми е изгодно, че той е тук, понеже получавам своя пай от това. Когато човек е зависим от наркотиците, той продава на безценица и апартамента си, и всичките си вещи. И аз следя такива пропаднали хора, а сетне им взимам апартаментите почти без пари, правя им ремонт и ги препродавам. Това е моята нива, а Барона събира боклука и изяжда болните и слабите като хищник в гората. И при нас, при хората, също е така. Че кои стават наркомани? Само хилавите, онези, които не могат да се приспособят към живота и търсят забрава в спринцовката.
	— Доскоро и аз мислех така и се оправдавах със същите думи — възрази Саша.
	— И какво промени толкова рязко мнението ти?
	— Животът.
	— А пък на мен животът нищо не ми е променил — заяви надзорникът, — така че наркоманите изобщо не ме интересуват, нека да изпукат. Не ми е жал за тези отрепки.
	— Нека да изпукат, така ли? — попита Саша. — Тогава, като се прибереш вкъщи, погледни сгъвката на ръката на малката си дъщеря. Според моята информация там тя трябва да има следи от убождания.
	Семьон не осъзна веднага какво му каза неговият събеседник. Белов наблюдаваше как добродушно напрегнатото изражение на лицето му се смени със зверско притеснение.
	— Какво каза? — скочи Семьон така, че пластмасовият стол под него изхвърча към стената. — За какво намекваш? Да не би да намекваш, че малката ми дъщеря е наркоманка?
	— Не намеквам, а зная със сигурност — отвърна му невъзмутимо Саша. — Свикнал съм да отговарям за думите си, затова не ги хвърлям на вятъра.
	— Ама аз предупредих Барона, че ако не дай си боже зариби децата ми, ще го обеся за органа му! — изстреля другият мъж.
	— Барона няма представа за това — отвърна му спокойно Белов и бодна една малка мидичка с вилицата си, — дъщеря ти никога не е купувала от него. С наркотици я снабдяват или нейни приятелки, или случайни хора срещу заплащане.
	— Откъде знаеш всичко това? — попита Семьон, присвивайки нервно очи. — Ти си в града съвсем отскоро, а вече знаеш онова, което аз не зная!
	Белов не се впусна да отговаря на този въпрос и да разкрива тази тайна. Защото в новия си живот бившият престъпен бос Белия не бе изгубил способността си да работи бързо, ловко и гъвкаво, когато това се налагаше. След назначаването му на длъжността началник на службата за безопасност той създаде в Красносибирск своя агентурна мрежа, която се ръководеше от доктор Уотсън.
	Като препатил човек, шлифован от живота, преминал през Афганистан и през клошарското битие на бунището, Уотсън умееше да установява контакти на всички нива, започвайки от най-нисшите и стигайки до най-висшите. А като пропуск за различните компании винаги използваше едно и също нещо — бутилка водка. Тя се различаваше само по качеството в зависимост от положението на компанията.
	— А голямата ми дъщеря също ли се боцка? — предпазливо попита Семьон.
	— Не зная — отвърна Белов, — имам информация само за малката ти дъщеря.
	— Ама тя е само на дванайсет години — скръцна със зъби надзорникът, — тя още е дете. Би трябвало да си играе на кукли, а е посегнала към наркотиците. Но аз не й давам много пари, откъде ги взема?
	— Може би Барона й дава на вересия?
	— Ще го размажа тоя циганин! — освирепя окончателно Семьон.
	— Който сее ветрове, жъне бури. — Белов преглътна мидата. — Аз вече пожънах плодовете на онова, което посях. Но с тази разлика, че сеех бури, а пожънах ураган.


	Циганският барон видя на прага на кабинета си Семьон, за чието неочаквано посещение му доложиха, разпери ръце и се усмихна широко, показвайки редица златни зъби:
	— О, чавале, драги мой! Как така се реши! — Радушният му поздрав обаче се натъкна на ледения поглед на надзорника.
	— Какво е станало, Сергей Сергеевич? — попита циганинът, като го нарече както се полагаше по име, а не по прякор. — Какво се е случило?
	Но Семьон не му отговори, приближи се, замахна рязко и заби юмрук право в златните зъби на циганина, и то така, че той прелетя над широкото си бюро и се стовари от другата му страна. В кабинета на Барона моментално дотичаха двама чернокоси каяци, а зад гърба на Семьон се появиха Дъба и Герман, които нетърпеливо пристъпяха от крак на крак.
	Тъй като ситуацията беше много нетипична, понеже човекът, който цапардоса Барона, беше авторитетен престъпен бос, в този момент циганските чхаворале на Барона се бяха заковали на място и чакаха указания от циганския си бащица. Той бавно се надигна от пода, бършейки с ръкава на копринената си риза разбитите си до кръв зъби. Подпря се с ръка на бюрото и попита:
	— Сергей Сергеевич, надявам се, че имаш основателни причини да постъпиш така?
	— Повече от основателни — отвърна той, — днес видях върху ръката на малката си дъщеря следи от убождания с игла.
	— Кълна ти се, че никой от моите момчета не й е продавал — отвърна циганинът, — но дори и да беше така, това не ти дава право в собствения ми дом…
	— Я по-добре млъкни! — посъветва го Семьон и стисна юмруци. — Докато това не ме засягаше, ми беше все едно на кого и какво продаваш! Но сега се оказа, че малката ми дъщеря е мушнала набоцканата си ръчичка в общата ни каса и е измъкнала оттам три хиляди долара! Дъщеря ми е откраднала от общите ни пари, за да купи на себе си и на приятелите си наркотици от теб!
	Барона окончателно се съвзе след удара, седна зад бюрото и отговори:
	— Ти си този, който не е възпитал у дъщеря си уважение към себе си. А сега искаш да прехвърлиш цялата отговорност за това върху мен! Аз не съм я боцкал насила, не съм я карал да пуши трева и да краде пари от общата каса, тя сама е извършила всичко това. И сега аз мога да ти помогна само с едно — да ти кажа къде има добра лечебница…
	— Виж какво, скапана мутро — каза Семьон, приближавайки се към него, — по-добре си затваряй устата, иначе ти ще имаш нужда от лечебница!
	Телохранителите на Барона нерешително му препречиха пътя. Дъба и Герман последваха началника си, готови да разкъсат и самия Барон, и охранителите му, в случай че последва такава заповед.
	Но заповед не последва. Семьон спря, погледна изпод вежди Барона и каза:
	— Запомни, човеко със златни зъби, повече няма да продаваш наркотици в моя град!
	Циганинът не започна да спори. Той беше благоразумен човек и знаеше, че малко по-късно щеше да реши този въпрос на друго, по-високо ниво, но ако сега започнеше да възразява, щяха да разбият физиономията му и да изпотрошат скъпата му мебел.
	Освен това той знаеше, че Семьон не е по-добър от него, че също не е чист и че също си е изцапал ръцете, затова нямаше право да го удря по лицето и да му поставя каквито и да било условия. А пък за този удар щеше да отговаря.
	Семьон се обърна и бързо излезе от кабинета на наркобарона. Дъба и Герман се втурнаха след него.


	Началникът на милицията на град Красносибирск полковник Басовити категорично отказа да се среща със Семьон, колкото и Белов да се стараеше да го убеди. Фамилията му му прилягаше — той говореше тихо, но с мощен басов глас. Едрата му фигура подсказваше, че е бивш борец или боксьор, напълнял от заседналия начин на живот. Когато му споменаваха за Семьон, Басовити почервеняваше от гняв, а очите му се наливаха с кръв.
	— Бих изтребил цялата тази семьоновска бригада до крак! — боботеше той, хвърляйки изпълнени с омраза погледи към новия началник на службата за безопасност на комбината, и разсичаше въздуха с широката си длан. — Но човек не може да се докопа до тях. Потърпевшите не подават жалби, защото се страхуват, а как иначе можеш да спипаш тези бандити?
	Белов много добре разбираше началника на милицията. Не бяха далеч времената, когато бедната и деморализирана милиция не можеше да се противопостави на добре въоръжените и прославяни от народа бандити. Милиционерите нямаха бензин, за да тръгнат с газките си да ги задържат, заплатите им бяха мизерни, а бандитите се фукаха със скъпи коли чуждестранни марки и с всекидневните си гуляи по ресторантите.
	А пък Басовити хвърляше изпълнени с омраза погледи към Белов, защото знаеше, че той също е престъпен бос — онзи с прякора Белия, и че скоропостижното му назначение от страна на Риков на този висок пост нямаше да доведе до нищо добро в града. Щеше да започне преразпределяне на сферите на влияние, щеше да има стрелба и нови трупове, а това щеше да създаде излишни проблеми на милицията.
	Белов се опитваше да говори нещо на полковника за нов подход, за преустройство на града към по-добро, за това, че животът здравата го е блъскал и сега той рязко е променил отношението си към него. Но Басовити го слушаше с половин ухо и виждаше съвсем други неща в сладките му приказки. Виждаше, че новият вълк иска да отхапе своето парче от баницата и му разказва басни, за да притъпи бдителността му. Ала номерът му нямаше да мине, защото Басовити не беше глупак и стотици пъти бе виждал как от предизборните трибуни говорят едно, а вършат съвсем друго.
	— Не искам война — каза Саша, — но проблемите са много и те трябва да се решават. А лошият мир е по-добър и от най-добрата война. Впрочем, днес искам да отпразнувам назначението си в кръг от хора, с които ми предстои да работя. В седем вечерта в ресторант „Престиж“, вече съм запазил маси. Елате, другарю полковник, ще се видим в неформална обстановка, ще си пийнем, ще си поговорим.
	Басовити се навъси, избоботи: „Не зная, не зная“, но реши да отиде. Ресторант „Престиж“ отговаряше на наименованието си, там готвеха добре, обстановката беше направо като в столицата, цените жилеха като пчели, но тъй като канеха полковника да хапне и да пийне на вересия, той нямаше причина да откаже. Това не го обвързваше с нищо, защото той не променяше решенията си срещу един сандвич с хайвер.
	Белов едва успя да убеди и Семьон да се присъедини към компанията, която се събираше в ресторант „Престиж“, понеже надзорникът категорично отказваше да седне на една маса с ченгето. Но Саша умееше да убеждава и той се съгласи.
	Сега му оставаше само, когато се срещнат, да насочи разговора в нужната посока.


	6.

	Глигана ядеше лазаня с моцарела в един ресторант, когато мобилният му телефон запримига с различни цветове, завибрира и засвири мелодията от един бандитски сериал. На дисплея не се изписа номер и това не се хареса на Глигана, защото той не обичаше да му звънят непознати хора. Успокояваше го само мисълта, че това може да са ченгетата от гарата с новината, че са хванали Иван.
	С Белов-младши искаше да уцели два заека. Първо, ако хванеше хлапето, можеше да го препродаде на майка му и на Шмит за добри пари. Но дори и това не беше главната причина, която го накара да се заеме с издирването на Иван.
	Причината бе, че Белов пречеше на Зорин. Затова той се срещна с Глигана на неутрална територия и недвусмислено му намекна, че ако се погрижи Белов никога повече да не му пресича пътя, ще му се отблагодари и дори може би ще го издигне на държавна служба, а даже може и да го направи депутат в Държавната Дума. Глигана спеше и се виждаше как, издокаран в хубав костюм, разсъждава от телевизионния екран за пътя на Русия в световната история и граби пари вече не с чували, а с товарни влакове.
	Но как ли можеше да се добере до Белов? Да отиде сам в Красносибирск? Там щяха да го разкрият за две секунди. Да изпрати там килъри? Само че едва ли щеше да намери човек, който да се съгласи да очисти Белов. Макар че скитаха орди от безработни снайперисти, на които им беше все едно кого и къде ще гръмнат, те не бяха глупави хора, тъй като бе трудно да се добереш до Белов, защото той беше от стара коза яре, пък и го охраняваха. Освен това територията му беше непозната и вероятно всеки човек, пристигнал от Москва в Красносибирск, попадаше в обсега на службата за безопасност на Белов. Ако искаха да го отстранят, килърите имаха нужда от няколко месеца за подготовка, за да изчислят всичко и да не се издадат. А Глигана нямаше време, защото Зорин каза, че трябва да ликвидират Белов колкото се може по-бързо.
	„Виж, ако можех да примамя някак Белов в Москва — разсъждаваше Глигана, — и то не в командировка от комбината, когато го вардят от всички страни, пък и самият той е на педала, а така, че да се мотае където му дойде и да не мисли за своята безопасност.“
	Такъв шанс да очисти Белов му изглеждаше като научна фантастика, затова той не разчиташе особено на него, но съдбата му предостави точно такава възможност. Затова, когато Глигана научи от браточките, че Шмит рие из цяла Москва в търсене на малкия Белов, той също моментално се включи в издирването, следейки тайно Шмит, и още същата вечер изпрати анонимен факс в кабинета на Белов в Красносибирск, с който му съобщи, че синът му е избягал от къщи и скита с дрипавите безпризорни в района на трите гари. Белов веднага пристигна в Москва и така Глигана имаше шанс да го очисти.
	Мобилният телефон продължаваше да звъни, но Глигана не се обаждаше, защото се хранеше и не искаше да разговаря с никого. От съседните маси започнаха да се обръщат, но на него изобщо не му пукаше. Само някой да се опиташе да му каже нещо, веднага щеше да го цапардоса по мутрата. Очевидно хората усещаха, че е опасно да правят забележки на каяка с бандитска физиономия, и затова си мълчаха. Когато мобилният телефон изсвири за дванайсети път мелодията, Глигана престана да дъвче, вдигна апарата, отвори капачето и го сложи до ухото си.
	— Кой е? — попита той, мляскайки силно в слушалката.
	Най-неочаквано от телефона се разнесе писклив глас, а бандитът дори не осъзна веднага, че му се обажда дете, и си помисли, че някой просто го разиграва.
	— Чичко, вие ли търсите Иван Белов? — попита детето.
	— К’во? — В първия момент Глигана дори не се запита откъде тези сополанковци имаха номера на мобилния му телефон.
	— Колко пари ще ни дадете, ако ви кажем къде да намерите Иван Белов? — попита момченцето.
	— Какви пари? — продължаваше да не разбира Глигана.
	— Чичко, ако продължавате да се правите на гърмян — продължи нахалното дете, — ще продадем информацията за Иван на някой друг, а вие ще останете с празни ръце. Тъй че да затварям ли телефона или не?
	— Ти… такова… А кой ти даде номера ми?
	— Една камила — отвърна момченцето.
	Ботаника, който разговаряше с Глигана, донякъде беше прав, тъй като прякора на милиционера от гарата, който им продаде номера на мобилния телефон на Глигана за трийсет долара, беше Камилата заради постоянния му навик да дъвче и да плюе. Безпризорните взеха назаем трийсет долара от Оксана Прахосмукачката за сметка на онези, които щяха да изпързалят. А милиционерът с прякора Камилата получи десет долара аванс, открадна от началството си телефонните номера на заинтересованите, на които трябваше да се обадят, в случай че хванат Иван, съобщи номера на Тимоха и след приключването на операцията получи двайсет гущера.
	Но в този момент Глигана не знаеше всичко това и нямаше откъде да го знае.
	— И колко мангизи искаш да спечелиш? — попита насмешливо той.
	— Хиляда долара — отвърна сериозно хлапето.
	— Ха-ха-ха! — закънтя ресторантът от силния смях на Глигана. — А не искаш ли да ти дам и кода за банковата си сметка?
	— Както искаш, чичко, бъди жив и здрав — каза момченцето, — имаме на кого да продадем тази информация и той със сигурност ще ни плати.
	— Ей, ей, чакай малко, не затваряй — разкрещя се Глигана.
	Той се изплаши, че ако изгодната сделка с безпризорните се провали, заедно с нея ще се изпари и шансът му да хване на въдицата Белов-старши.
	— Обадихте ли се вече на родителите на Иван? — поинтересува се Глигана.
	— Не, не сме се обаждали — отвърна детето, — понеже не предполагахме, че ти, чичко, си такава скръндза. Но сега ще им се обадим.
	— Не се обаждайте! — рече Глигана. — Смятайте, че сме се спазарили, пичове. Щом искате хиляда долара, значи ще ви дам хиляда долара, няма проблеми. Къде ще се срещнем?
	Момченцето посочи адреса и бързо прекъсна разговора. Глигана пъхна мобилния телефон в джоба си и измърмори: „Хиляда долара им се приискали.“ Той не се канеше да плаща. А каквото му трябваше, щеше да го получи просто ей така. Безплатно.


	Глигана пристигна на уреченото място с джипа си „Тойота“ и се огледа. Май че не беше объркал нищо. Вдясно от пътя минаваха релси, зад тях имаше жилищни блокове, а отляво се издигаха някакви пустеещи складове. Той спря джипа си, слезе и се огледа. От единия склад надникна дребно момченце, скокна от дървената му площадка и тръгна към него с делова походка на севастополски моряк. Глигана не бе имал работа с уличните хаймани още от детството си, затова го напуши на смях, докато наблюдаваше с колко делови вид крачи към него хлапето.
	Сякаш и двамата бяха равни.
	Момченцето се приближи и спря на около три метра от него, за да може при нужда да избяга. Хлапето, което беше като синеоко и чернокосо дяволче, огледа Глигана от главата до петите, сетне измъкна една цигара зад ухото си, извади запалка от джоба си, запали и попита:
	— Ти ли си Глигана?
	— Аз съм — подсмихна се на деловия подход на безпризорния бандитът, — ти ли ми се обади по телефона?
	— Ъ-ъ — отвърна той, — друг ти се обади, но аз ще разговарям с теб. Донесе ли парите?
	В джоба на Глигана имаше хиляда долара, но той не смяташе да се разделя с тях, тъй като се канеше да хързулне безпризорния. Отговори, че е донесъл парите и че иска да види предмета на сделката — Иван Белов.
	— Първо покажи парите, защото аз ви познавам вас, печенягите — каза делово момченцето, — да не си мислиш, че като съм малък, ще ме преметнеш.
	Мъжът се изсмя, извади от джоба си десет банкноти от по сто долара и ги разтвори като ветрило.
	— Яко! — усмихна се момченцето, извади цигарата от устата си и пронизително подсвирна.
	Зад гърба му две също толкова мърляви момченца моментално изведоха на дъсчената площадка трето хлапе, на чиято глава бе намъкнат чувал от зебло, ръцете му бяха завързани зад гърба, а около коленете му също бе усукан канап. Те го изблъскаха, а едното от момчетата — рижаво здравеняче, смъкна чувала от главата му и Глигана със задоволство се убеди, че на дървената площадка пред него стоеше не някой друг, а самият Ваня Белов. Глигана зарадвано се подсмихна на този късмет, моментално пъхна парите в джоба си и тръгна към Белов-младши, на чиято глава безпризорните вече отново бяха намъкнали чувала.
	— Ей — подвикна на Глигана мургавият, — първо дай парите.
	Мъжът спря. Парите му се свидеха. Много по-лесно беше да хване това синеоко хлапе, а сетне да го размени с приятелите му за Белов. Но те можеха и да не се съгласят с такава размяна. Един господ знаеше какви отношения имаха помежду си.
	Имаше и втори вариант — веднага да хукне напред и да залови Иван Белов. Със завързани ръце и крака и чувал на главата той не беше в състояние да избяга кой знае колко далеч. Глигана спря замислен, разсъждавайки какво да предприеме, така че да може хем да залови Белов-младши, хем да си запази парите. Безпризорният забеляза това.
	— Зад складовете има дупка в оградата — рече насмешливо мургавият, спазвайки такава дистанция от Глигана, че да може да избяга, ако бандитът се нахвърли отгоре му — и ти със сигурност не можеш да минеш през нея. А пък момчетата ще минат и ще успеят да измъкнат оттам и Белов.
	Щом каза това, той извади от пазвата си тенекиена кутия от кафе и я метна по Глигана. Бандитът машинално хвана кутията.
	— Сложи в нея парите банкнота по банкнота, за да виждам, и ми я хвърли обратно — каза хлапето, — и тогава момчетата ще ти предадат Иван.
	Глигана разбра, че безпризорният го е преметнал — умни бяха дяволите. Добре, де, майната им на тези хиляда долара. Ситуацията беше такава, че нямаше как да е скъп на триците и евтин на брашното. Ако Иван се озовеше в ръцете му, той можеше да го използва като примамка за Белов-старши и да го очисти. И тогава Зорин щеше да го засипе с хиляди по хиляда.
	Отвори капака на кутията, пъхна вътре всички пари банкнота по банкнота и я хвърли отново на момчето. То я хвана и хукна презглава. Двамата, които държаха Иван, не излъгаха Глигана, блъснаха Белов младши от дървената площадка и побягнаха зад склада.
	Глигана изпадна във възторг, ала радостта му беше кратка. Иван се отърва от въжетата и чувала и се оказа свободен. От него го деляха пет метра и той хукна, за да хване немирника.
	Иван се шмугна под площадката, Глигана го последва и едва не го докопа за яката, но момченцето успя да се промуши в една цепнатина под дървената площадка, която приличаше на голяма дупка на плъх. С габаритите си Глигана изобщо не можеше да се промъкне през нея, но по инерция се завря вътре и все пак успя да хване Иван за крака. Белов-младши падна на земята и започна да рита Глигана с другия си крак. Обаче му беше трудно да се справи с бандита. Глигана кашляше и пълзеше назад като рак, теглейки Иван към дупката. И в този момент Глигана изведнъж видя как нещо се мерна в тъмнината и една ръждива лопата се стовари на главата му.
	— Олеле! — извика той и изпусна крака на момчето.
	Изгнилата дръжка на ръждивата лопата изпращя и се строши на две. Лоцмана захвърли парчетата встрани, сграбчи Белов за яката и го помъкна някъде под пода на склада към дупката в оградата. Освирепял и изцапан с кал и кучешки изпражнения, Глигана изпълзя изпод дървената площадка. Скочи на крака и хукна след момчетата зад склада, измъквайки пистолета си от кобура.
	Той — бандитът с главна буква, престъпният бос и мошеник, беше изигран толкова позорно от някакви си безпризорни момчета, които му отмъкнаха хиляда долара и не му дадоха Иван. Добре, че поне не взе никого от браточките със себе си, иначе щеше да се покрие с такъв позор, от който никога нямаше да се отърве! Глигана изтича зад склада и видя дупката в оградата — в равната редичка тараби липсваше една дъска. Той разбра, че хлапетиите са се измъкнали оттам и пъхна в движение главата си в нея.
	— Малко ли ти беше? — чу Глигана дрезгав от цигари и от простуда детски глас.
	И моментално получи силен удар с камък по челото, точно на онова място, на което го бе уцелила лопатата. Лоцмана имаше точна ръка, а Тимоха беше негов ученик. Затова вторият камък улучи Глигана право в окото.
	— А-а-а! — разкрещя се заклещеният в оградата бандит и започна да стреля.
	Тогава момчетата изхвърчаха като ято зад ъгъла на някаква производствена сграда и хукнаха презглава. Когато патроните в пълнителя свършиха, Глигана се измъкна от дупката, свлече се на земята и зави от обида. Ама, че тенекия му вързаха! Като на същински кретен!
	И в този момент алармата на джипа му зави. Той хукна натам, където беше паркирал автомобила. Покрай колата се въртяха някакви хлапета, малко по-големи от онези, които току-що го бяха цапардосали с камък в окото. Щом зърнаха разярения бандит, те моментално побягнаха през релсите към жилищните блокове.
	— Ще ви изпозастрелям, гадове! — разкрещя се Глигана и натисна спусъка.
	Но в пистолета вече нямаше патрони. Когато се приближи до джипа, видя, че стъклото на вратата му е счупено и че любимият му касетофон, който възпроизвеждаше всякакви аудиозаписи, беше изчезнал, а на това отгоре кожената тапицерия на колата, която му струваше куп долари, кой знае защо беше нарязана. Това вече не можеше да понесе. Глигана опря разтрепераните си ръце на предния капак на колата и започна да издава тихо ръмжене, което прерасна във вой.


	Шмит бавно се движеше със старото си ръждясало жигули по булеварда покрай пъстрата редичка улични проститутки. За целта избра тази скапана и очукана кола, за да не привлича внимание. Представителките на най-древната професия гледаха непрестижното жигули, неохотно се приближаваха до отворения му прозорец и лениво предлагаха забавления. Но на Шмит не му беше до забави и той отказваше на проститутките, при това доста грубо. През този ден така се бе измъчил, че се чувстваше като изцеден лимон, и бе изключително зъл. На всеки пет метра спираше и натискаше копчето на мобилния си телефон, набирайки един и същи номер.
	И ето че набраният номер се отзова с музиката на мобилния телефон на едно от момичетата. Оксана Прахосмукачката бръкна в чантичката си и извади апарата си, но веднага щом го доближи до ухото си и каза „Ало?“, онзи, който звънеше, прекъсна връзката. Оксана се възмути и се оплака на приятелката си:
	— Днес някакво говедо ми звъни и мълчи! Вече ми скъса нервите!
	Шмит разбра, че в ръцете на пищната нисичка проститутка се намира точно този телефон, чиято собственичка той търсеше през целия ден и от който вчера Иван се обади вкъщи. Костваше му много усилия и пари, за да накара служителите в офиса на мобилния оператор да се съгласят да му посочат местонахождението на този телефонен номер. Но разходите не отидоха напразно. За да не сгреши, отново набра номера и младичката проститутка отново бръкна в чантата си. Тя сграбчи слушалката и изкрещя:
	— Скъса ми нервите с това звънене, говедо такова!
	И в същия миг Шмит се озова до нея. Щом видя потенциалния клиент до себе си, Оксана направи притеснена физиономия, сведе скромно очи, усмихна се срамежливо и прибра мобилния телефон в чантата си. Шмит мълчеше и разглеждаше девойката. На вид тя беше около седемнайсет-осемнайсетгодишна, но очите й гледаха съвсем детински. Оксана реши да прояви инициатива, понеже този плешивец може би за пръв път търсеше такава услуга — случваха се такива неща — избягал от жена си и сега не знае как да подхване разговор с една проститутка.
	— Искате ли да се поразхлабите? — попита тя, гледайки изпод вежди клиента.
	— А ти да не би да продаваш разхлабителни? — подсмихна се Шмит и попита: — Къде е Иван?
	— Кой Иван? — не разбра Оксана.
	— Който вчера се обади от твоя телефон вкъщи — отвърна той и сграбчи момичето за ръката.
	Приятелката на Оксана, която се мотаеше наоколо, осъзна опасността и бавно се придвижи до мадам — двайсет и седем годишната дъщеря на Молдова Галя-Коня.
	— Не познавам никакъв Иван — отвърна Оксана. — Какво си се лепнал за мен? Какъв е тоя Иван?
	— Ей този — отвърна Шмит.
	Измъкна от джоба си снимката на Ваня и я тикна под носа на момичето. Тя хвърли един поглед към фотографията, а сетне завъртя глава и отвърна:
	— Никога не съм го виждала. И ми пусни ръката, боли.
	— Добре, да вървим — рече Шмит, — ще се разберем на друго място…
	И той помъкна слабо съпротивляващата се Оксана към колата си. В този момент се намеси мадам Галя-Коня. Тя препречи пътя на Шмит и каза:
	— Ако искаш да вземеш момичето, трябва да си платиш!
	— Ей сега така ще ти платя, че свят ще ти се завие! — заплаши я умореният Шмит.
	Но Галя-Коня беше гърмян заек и неслучайно местните сутеньори я бяха направили мадам на тукашните проститутки. И през ум не й минаваше да отстъпва. Още повече, че току-що бе извикала охраната по мобилния си телефон и сега трябваше само малко да протака.
	— Това е самоуправство — рече, — пусни момичето!
	Без да й обръща внимание, Шмит продължи да води Оксана към колата си. Отначало тя се дърпаше, но той натисна с пръст една от болезнените точки на ръката й и я застави да му се подчинява. Натика момичето на задната седалка на жигулито и се накани да седне зад волана.
	В този момент пред него изскочи един чисто нов опел и му препречи пътя. От колата като грахови зърна от шушулка се изсипаха четири мутри.
	— Ей, ти, плешивия — подвикна единият от тях — висок, кльощав мъж с надупчено от едра шарка лице, — къде си се наканил да ходиш с нашето момиче?
	Шмит си помисли, че може би наистина щеше да му е по-лесно да плати на мадам и да отведе Оксана, вместо да се разправя със сутеньорите. Сега трябваше да даде заден. В това време гавазите на момичетата го наобиколиха, а в ръцете им се появиха оръжия за уличен бой — палки и вериги.
	— Добре, браточки — каза им той, — хайде да се разберем с добро. Колко ви дължа за нея? Казвайте, плащам и я вземам.
	— Не, пич — рече сипаничавият, — този път сме те спипали натясно, няма да минеш само със сто долара!
	— А с колко ще мина? — поинтересува се Шмит, който вече бе започнал да се дразни от сипаничавия.
	— Ще ми оставиш колата си, дръвнико — подхили се нагло сутеньорът и посочи с глава жигулито, — и можеш да вървиш където си искаш.
	Шмит нямаше начин да даде жигулито. Беше го получил от баща си и му беше спомен от него и за детството му, когато ходеха с тази кола за риба и за гъби. Освен това беше много ядосан, защото докато търсеше Иван, цял ден бе принуден да общува с какви ли не отрепки и да се сблъсква с гадни типове, които предизвикваха в него само неприятни емоции.
	Ако тази ситуация със сутеньора бе възникнала в някой друг ден, може би Шмит, който имаше огромен опит в изясняването на отношения на бандитско ниво, щеше да се опита да обърне всичко на шега, но в момента насъбраната в него ярост търсеше отдушник.
	Освен това сипаничавият допусна огромна грешка. Той рязко измъкна от пазвата си един газов пистолет, тъй като очевидно взе Шмит за някакъв кретен, понеже кой друг би могъл да се вози на жигули. Реши да сплаши Шмит с газовия пистолет, без да подозира, че той държи в кобура под мишницата си заредена берета.
	В началото Шмит дори не забеляза, че пистолетът в ръката на сутеньора е газов, а не боен, нервите му не издържаха и „бушонът му изгоря“. Измъкна пистолета си от кобура и простреля сутеньора в рамото. Той изкрещя, изпусна газовото си пушкало и падна по гръб на асфалта. Момичетата се разпищяха и хукнаха на всички страни, а тримата приятели на сипаничавия приклекнаха от изненада. Единият от тях необмислено се нахвърли върху Шмит, размахвайки ръка с бокс на пръстите, но получи удар по челото с тежката дръжка на беретата и се сгърчи до колелото на жигулито. Другите двама като че ли се отказаха да го нападат. Шмит бързо се качи в колата си, даде заден, направи завой и се понесе по булеварда.
	— И мене ли ще убиете? — прошепна изплашено Оксана.
	— Нищо лошо няма да ти направя — рече й той, тъй като осъзна, че трябва да премине от политиката на тоягата към политиката на моркова, иначе нямаше да научи нищо от момичето. — Вечеряла ли си?
	— Да не се каните да ме заколите? — попита още по-изплашено тя.
	— Искам да те поканя на вечеря, глупачко — обясни Шмит, — днес се изтормозих и цял ден нищо не съм ял.
	— Не съм вечеряла — каза Оксана.
	— Тогава ще вечеряме заедно, ако нямаш нищо против.
	Тя очевидно нямаше нищо против и затова Шмит добави:
	— Ако ми помогнеш да намеря Иван, ще ти платя добри пари. Иван избяга от къщи, аз съм му втори баща, а пък майка му трепери от нерви и не може да си намери място. А той се разхожда из Москва и изобщо не му пука, че сме се изправили на нокти.
	— Не е вярно, нали вчера ви се обади — каза Оксана, — значи той също се притеснява. Но си помислете защо е избягал от вас. Може би самите вие сте виновни за това. Децата не бягат току-така от къщи.
	— А ти на колко си години? — попита Шмит, поглеждайки Оксана в огледалото за обратно виждане.
	— На осемнайсет — отвърна тя.
	— Не е вярно — завъртя глава той, — ти си непълнолетна, нали виждам. В офиса на мобилния оператор ми показаха договора си с теб за мобифона ти. Още нямаш петнайсет.
	— Значи, ти си ме открил чрез мобилния оператор? — разбра Оксана. — Но пак не мога да разбера как успя да ме намериш чрез телефона?
	— Твоето местонахождение може да се определи с точност до сто метра — обясни й Шмит, — разбира се, ако телефонът ти е включен.
	— Ама ти да не би да си ченге? — поинтересува се Оксана. — Внимавай, нашите момчета няма да ти простят, че простреля сутеньора, това няма да ти се размине току-така.
	Шмит й отговори, че той изобщо не е от органите на реда, а по-скоро обратното. Затова, когато техният чорбаджия разбере кой точно е прострелял сутеньора им, най-вероятно на сутеньора ще му се наложи да си плати на Шмит.
	— Абе, и аз гледам — каза тя и извади цигара от чантата си, — че колата ти е скапана, ама мутрата ти е лъскава. Има някакво несъответствие. А пък нашият сутеньор не схвана тази работа и затова си получи куршума. Може ли да се пуши в колата?
	— Пуши, щом ти се пуши — кимна Шмит и спря, — само че вече пристигнахме. Искаш ли да влезем вътре и да хапнем нещо? Ще ми правиш компания.
	— Тука ли? — попита Оксана и облещи очи от изненада.
	Пред тях грееха светлините на един от най-хубавите ресторанти на Москва.


	7.

	В най-хубавия ресторант на Красносибирск „Престиж“ Белов направи всичко възможно полковник Басовити и надзорникът да се окажат един до друг край масата. Това не стана веднага. Първо началникът на милицията и Семьон седнаха колкото се може по-далеч един от друг — Басовити в компанията на кмета на града и представителите на администрацията, а Сергей Сергеевич се настани до градските бизнесмени. И двамата се гледаха като вълци. Този купон излезе доста скъпо на Белов, защото компанията беше мъжка, а те седяха в VIP-залата, която се намираше в отделно помещение зад оркестъра. На сцената вокално-инструментален ансамбъл, който се състоеше от дългокоси музиканти, изпълняващи весели хитове.
	Отначало всичко беше кротко и благоприлично, но след два часа поканените пийнаха водка на вересия, похапнаха си хубавичко и се разпуснаха. Започнаха да произнасят дълги тостове, които никой не слушаше, и да налитат да се прегръщат с Белов. Някои отидоха да танцуват в голямата зала, където по странно стечение на обстоятелствата тази вечер имаше много младежи и красиви момичета, които с удоволствие танцуваха със старчоците и се отпускаха в обятията им в бавните блусове. Саша съвсем умишлено покани проститутки от съседния областен център и не извика тукашните — от Красносибирск.
	Първо, защото бащите на града вече много добре познаваха местните курви по лице и едва ли щяха да започнат да ги ухажват. А така никой от поканените на банкета не се досещаше кои са тези особи, пръснати из цялата зала на малки компании. И затова гостите му си мислеха, че свалят почтени жени. А проститутките бързо се разтапяха в прегръдките на бащите на града като по този начин подсилваха чувството им за мъжка неотразимост и значително подобряваха атмосферата на празника. Ангажирането на съседските курви също излезе солено на Белов, но разходите му бяха оправдани, защото стана прекрасен купон, а поканените бяха доволни.
	В края на вечерта той примами от едната си страна Басовити, а от другата — Семьон. И пийналият полковник веднага премина в атака, на която напълно трезвият Сергей Сергеевич реагира съвсем спокойно.
	— Ти си виновен за всички гадории в града! — каза Басовити, размахвайки кривия си пръст срещу надзорника. — Залял си улиците с наркотици!
	— А не си ли ги залял ти, полковник? — изкриви лице и попита Семьон. — Нали ти покровителстваш Барона и смъкваш пари от него?
	— Аз да вземам пари от Барона? — възмути се полковникът. — Аз, офицерът от милицията, да вземам пари от престъпници? Я си мери приказките!
	— Е, може да не ги вземаш лично — уточни Семьон, — но твоите мазници със сигурност вземат.
	— Да не си посмял! — удари с длан по масата Басовити. — Съвсем са се самозабравили тези престъпни мекерета!
	Белов разбра, че ако не се намеси веднага, полковникът и надзорникът ще се сбият. Само това липсваше.
	— Я чакайте — каза помирително той, — държите се като малки деца в забавачница, честна дума!
	Басовити млъкна. Семьон също.
	— Барона трябва да се ликвидира — рече Белов, — всички ние сме кръвно заинтересовани от това. Но я ми кажи, другарю полковник, като представител на силовата власт, защо той си седи спокойно на вилата си и все така продължава да продава дрога? Да не би да няма за какво да го арестуват?
	— Ако имаше за какво, отдавна щеше да гние в затвора — отвърна мрачно Басовити, — но нямам доказателства. Не мога да го спипам. Арестуваме само дребните му дилъри, които са тукашни, от Красносибирск. Нито самият Барон, нито някой друг от неговия табор продава наркотици. На практика е невъзможно да ги хванем. Опитахме се да направим хайка в техните жилища, но в моето поделение има къртица, която все не мога да заловя, и всичките ни операции се провалят.
	Щом каза това, той стрелна с поглед Семьон, защото знаеше, че надзорникът казва истината и че в неговото милиционерско стадо има пършиви овце, които работят за Барона и получават пари от него. Но Басовити ги разкриваше и ги изхвърляше от работа. Само че той разкриваше и изхвърляше от органите на реда един, а на негово място циганинът вербуваше друг.
	— Сергей Сергеевич също доста добре прикрива Барона — продължи ядосано Басовити. — Преди една година майките и бащите на починалите наркомани искаха да подпалят къщата на Барона, но тогава Семьон и браточките му се застъпиха за него. Той изкара главорезите си и те прогониха хората. Така ли беше, кажи, де?
	— Така беше — съгласи се Семьон.
	— Сега ситуацията е друга — каза Белов, — Барона е зарибил с хероин дъщерята на Сергей Сергеевич. Малката му дъщеря. Тя е само на дванайсет години.
	„Пада му се — помисли си полковникът, — каквото повикало, такова се обадило.“ Но нищо не каза, изрази съчувствие и довърши мисълта си:
	— Аз не мога да се справя с Барона по законов път, защото циганинът има покровители горе. Дори ако успея да го арестувам, след един месец отново ще бъде на свобода.
	— А какво ще стане, ако вдигнем хората? — предложи Белов. — Мисля, че този път Сергей Сергеевич ще застане на наша страна. Какво ще кажеш? — обърна се към надзорника, който му кимна. — На теб нищо не ти коства да вдигнеш хората, пък и в твоя отбор няма старци, а само яки момчета. Нека да разрушат къщата на Барона, само че без жертви. А пък милицията нека да се забави с един час. Ако Барона разбере, че всички сме се обединили срещу него, ще излети от града като тапа на шампанско. Какво ще кажете, съгласни ли сте?
	Семьон помисли малко и каза:
	— Ако ми беше предложил това вчера, щях да те пратя на майната ти, но сега разбирам, че ако Барона остане в града, няма да мога да опазя от тази зараза и голямата си дъщеря. Съгласен съм.
	— Аз също съм съгласен — рече Басовити, — само че имай предвид, Сергей Сергеевич, че нашият съюз е временен. Въпреки всичко ще арестувам твоите главорези Дъба и Герман заради това, че осакатяват хората!
	След като каза това, полковникът изпразни още една чаша водка, тежко се изправи и тръгна към залата. Качи се на сцената, взе микрофона и започна да пее: „Службата ни е опасна и е трудна!“
	— Така ли е? — попита Белов Семьон. — Бойците ти често ли осакатяват хора?
	— Това не са хора — отвърна той, — а същински животни. Не си струва да говорим за това.
	— И все пак? — поинтересува се Саша.
	— Наскоро моята учителка от училище влезе в болница — подхвана неохотно Семьон, — тя е над седемдесет години, стара е вече. Някакви изроди я ударили вечерта с тръба по главата и й взели чантата с пенсията. Макар и трудно, успях да разбера кой го е направил. И се сещаш, че не отидох в милицията, а взех Дъба и Герман и тръгнахме за къщата на тези добитъци. А там намерихме шестима души да пропиват пенсията на старицата — безмозъчни изроди. Общо взето, през този ден реанимацията се задръсти. Басовити се зарадва, защото си помисли, че този път ще ме сгепса, понеже обикновено не участвам сам в такива неща. Но всички потърпевши отказаха да дадат показания и казаха, че са изпопадали много лошо от столовете си, докато пиели водка. И написаха самопризнания, че са обрали старицата.
	Някой сложи ръка на рамото на Белов. Той се извърна и видя Витя. Напрегнатото му изражение подсказваше, че нещо се е случило.
	— Какво има? — попита Белов.
	Витя се наведе до ухото му и тихо му каза:
	— В кантората ни пристигна факс от Москва. Анонимен. Ваня е изчезнал, от три дни не се е прибирал вкъщи.


	Белов искаше моментално да замине за Москва. Но имаше само един полет на ден, и то привечер, така че бе закъснял. Тогава се обади на Олга, но тя не пожела да разговаря с него, нарече го подлец, каза му, че няма син, и му затвори телефона.
	Саша разполагаше и с анонимния факс, в който се казваше, че Иван е бил забелязан в компанията на безпризорни деца около трите гари. Той си помисли, че този факс тайно от Олга е изпратил Шмит. И искаше да му се обади на мобилния телефон, но не знаеше номера му.
	Затова, когато кацна в Москва късно вечерта, веднага се отправи към началника на гаровото поделение на милицията. Показа му снимката на Иван, а той избоботи, че вече са го изтормозили с това момченце. Ту баща му идвал, ту някакъв здравеняк.
	За разлика от Глигана и Шмит Белов не остави на неприветливия милиционер телефонния си номер, тъй като не се надяваше особено, че ченгето ще тръгне да търси сина му, и така допусна най-голямата си грешка. Ако му бе оставил номера на мобилния си телефон, то чрез милиционера по прякор Камилата този номер щеше да попадне в ръцете на Иван и детето веднага щеше да му се обади. Но Белов дори не можеше да допусне подобен изход от ситуацията, затова не се впусна да обяснява на началника на гаровото поделение на милицията, че той е истинският баща на детето, а се обърна и си тръгна.
	Смяташе, че трябва да открие Шмит, който според неговите предположения му е изпратил факса, и затова реши да отиде в офиса на фонд „Реставрация“. Но тъй като вече беше късно, разбираше, че там няма да намери с кого да разговаря, затова реши да отложи посещението си за другия ден. Опита се да се обади още веднъж на домашния телефон на Олга, за да разбере дали няма някакви новини за Иван. Но бившата му жена за пореден път го нарече подлец, заяви, че не иска да говори с него, и му затвори телефона.
	В Москва Белов имаше под ръка и незабравимия Арсений Степанович Власов. Саша му позвъни от Красносибирск и му съобщи, че пристига, а той го посрещна на летището. Степанич беше сменил москвича си с лада. И макар че вече можеше да си позволи и кола чуждестранна марка, си купи роден автомобил от принципни съображения, за да подкрепи родното производство, както се изразяваше. Тази подкрепа му костваше доста усилия, понеже по пътя от летището моторът на колата гасна на няколко пъти. Степанич обаче не се отчайваше.
	— Нищо — казваше той, човъркайки мотора, — автомобилът е като кон, трябва да го опитомиш, да го обяздиш, да го оставиш да свикне със стопанина си, а след това вече можеш да се радваш и на високата му скорост.
	Саша не започна да спори с него, макар че не можеше да разбере защо на Запад продават вече „обяздени“ коне, а у нас трябва и да ги „обяздваш“, и да ги лекуваш. И тъкмо заради повредите в колата те стигнаха толкова късно до трите гари.
	След като посети милиционера на трите гари, Саша излезе на площада, където Степанич паркира, и на безмълвния му въпрос за резултатите също така безмълвно разпери ръце. Степанич завъртя неодобрително глава и доложи с видимо задоволство от себе си:
	— Докато ти си говореше с представителите на властта, аз изясних някои неща от нисшите слоеве на населението. Естествено, наложи ми се да изтичам до магазина за бутилка, но все пак успях да измъкна някаква полезна информация. Тук са виждали твоето хлапе, но то едва ли ще се появи отново по тези места, защото знае, че го търсят. Тука работи едно „радио“, дето може да ти скрие шайбата. Някой е обещал да плати за Иван хиляда долара, така че сега всеки клошар би заловил твоя Ваня, стига само да се появи на хоризонта.
	— Някой ли? — уточни Белов. — Сигурно това е Шмит…
	— Не — завъртя глава Степанич. — Тук има един местен, който е в течение на всички събития. Той ми каза, че бащата на Иван, извинявай, ама така ми каза той, давал сто долара, а някакъв друг тип давал хиляда.
	— Какъв е този тип? — разтревожи се Саша.
	— Това вече не зная — отвърна Степанич. — Хайде да се разходим по клошарските свърталища, зная ги още от времето, когато с теб живеехме щастливо на сметището, и да поразпитаме хората. Само че първо ще минем през магазина да купим ядене и водка, та скитниците да станат по-приказливи.


	На гарата Глигана забеляза Белов и доволно изгрухтя. Всичко стана точно така, както предполагаше. Веднага щом получи факса, Белов дотърча да спасява синчето си. Глигана се скри зад павилиона за дюнери и започна да наблюдава най-стария си и най-лют враг. Той пречеше на хората да си купуват от източното лакомство и едно момиче, което не можеше да заобиколи масивната фигура на Глигана, препречил пътя й до лавката, възмутено възкликна:
	— Ще си вземате ли нещо или не?
	Той я изгледа страховито и толкова рязко отметна глава към нея, че очилатата смотанячка подскочи, отдръпна се и настъпи крака на дългунестия си кавалер, който притискаше до гърдите си една туба.
	— Ей сегичка ще взема! — процеди през зъби Глигана. — Ей сегичка така ще те взема, че цяла седмица няма да можеш да сядаш на задника си!
	Смотанячката и кавалерът й предпочетоха да се отдръпнат, а продавачът на дюнери благоразумно си замълча. С вида си Глигана му напомняше на онези скинхедс, които преди месец преследваха един продавач на дюнери по Воробьовските възвишения, където бе отишъл да се поразходи с момичето си, без изобщо да предполага, че ще му се наложи да покрива резултати в дисциплината бягане по неравна местност.
	Глигана се разсея с нахалната смотанячка и едва не изпусна от поглед Белов. И само набитото му око му позволи да открие отново познатата фигура в тълпата. Стараейки се да остане незабелязан, той последва Белов, като машинално провери пистолета „Стечкин“, който се намираше в кобура под якето му и чийто заглушител носеше в джоба си. Според него на Белов му оставаше да живее най-много едно денонощие.
	Глигана можеше още сега да се приближи до Белов и да го гръмне в гърба. Но в този случай имаше доста голяма вероятност да го видят и може би дори да го спипат. А пък не му се искаше да съсипва бъдещата си кариера на депутат от Държавната Дума, която Зорин му бе обещал в случай, че начинанието приключи благополучно.
	Но той не можеше и да пропусне шанса да ликвидира Белов сам, макар да осъзнаваше, че страшно рискува. Разбира се, би могъл да наеме килър, да го качи на някой таван или на друго място и той щеше да очисти бившия престъпен бос с един изстрел от снайперистката винтовка. Глигана щеше да му плати и да остане извън подозрение.
	Но проблемът се състоеше точно в това. Искаше сам да изстреля куршума в Белов, да гледа как той се гърчи в предсмъртни мъки и да отрови последните минути от живота му с думите:
	— Е, гадняр такъв, получили си го от Глигана? Ти си отрепка, нищожество, боклук!
	Представяше си как щеше да рита умиращия Белов в корема и по лицето, пръскайки кръв на всички страни, и от тези мечти на душата му ставаше толкова топло, сякаш бе в сауна. Затова реши сам да очисти Белов. А сетне, когато Зорин попиташе кой толкова безмилостно е утрепал Белов, той скромно щеше да му отговори: „Ами аз се постарах.“ И Зорин щеше да го уважава.
	Пък и освен това не искаше да пилее излишни пари, плащайки за работата на килъра. Той не се сдобиваше с тези пари лесно, а с труд и риск, така че от къде на къде щеше да къса от залъка си за някакъв пътуващ снайперист, след като можеше и сам да свърши тази мръсна работа.
	Проследи как Белов се качи в бялата лада, скочи в своя джип „Тойота“, където го очакваше една от яките му мутри с ниско чело по прякор Боб, и му нареди:
	— Карай след бялата кола. Само че спазвай дистанция, за да не ни засекат.
	— Ясно, шефе — избоботи здравенякът, — няма проблеми, всичко ще е окей.
	Глигана се намуси заради тази неумела смесица от уличен жаргон и англоезичен сленг, характерна за лигавите пишлемета от дискотеките, но нищо не каза. Боб го уважаваше, подражаваше му във всичко и му беше верен като куче, така че нямаше защо да му прави излишни забележки.
	Ладата се вля в потока от коли, а джипът на Глигана я последва.


	Шмит се появи на прага на апартамента, в който живееше с Олга, в компанията на чернокосата силно гримирана девойка с голям бюст и с къса почти до дупето й поличка. Картината се допълваше от предизвикателните й високи ботуши и дръзка яркочервена лента в косата. Олга премести гневния си поглед от лицето на девойката, която дъвчеше дъвка, към невъзмутимата физиономия на Шмит, но той изобщо не реагира и прекрачи прага. Ала тя му препречи пътя.
	— Какво е това? — попита, без дори да извръща лице към гостенката.
	И без това беше ясно за кого говори.
	— Не какво, а коя — отвърна уморено той и лекичко отстрани Олга от пътя си. — Това е Оксана, тази нощ ще преспи у нас, а утре ще измислим нещо.
	— За нищо на света! — заяви Олга. — Само СПИН ми липсва тук.
	— Лелче, той се предава или по полов път — демонстрира познания по медицина девойката, — или по кръвен. А пък аз нямам намерение нито да се чукам с вас, нито да се побратимявам по индиански. Просто трябва да прекарам нощта някъде. А пък ако не ме оставите тук, ще си отида и няма да ви кажа къде можете да намерите Иван.
	Тя дори се обърна, но Шмит я задържа за лакътя. Олга разбра за какво става дума и даде заден.
	— Нямах представа — рече смутено, — просто не очаквах…
	— Още от вратата се нахвърли отгоре ми! — измърмори сърдито Оксана, докато събуваше ботушите си в антрето. — Да не би на челото ми да е написано, че съм проститутка?
	— Не, какво говориш, ти си просто като едно ангелче — отвърна Олга.
	Думите й прозвучаха като подигравка. Когато Оксана влезе в банята да си вземе душ, Олга попита Шмит:
	— Ваня от нейния мобифон ли се обади? — Щом получи утвърдителен отговор, се хвана с две ръце за лицето: — Какъв ужас! Че къде се е запознал с нея?
	— Какво толкова, тя е много приятно момиче — отвърна Шмит, прозявайки се. — Ако човек я изкъпе и я преоблече, ще стане бонбонче.
	— След това твое бонбонче ще извикам санитарните служби да дезинфекцират банята — подхвърли злобно Олга. — Защо я домъкна тук?
	— Че къде да я пратя да спи? — попита той. — Там стана такава каша, наложи ми се да гръмна сутеньора й. И сега тя не може да се прибере в апартамента, където живее в компанията на колежките си от занаята.
	— А какво общо има тя с това — попита Олга. — Нали ти си гръмнал сутеньора.
	Шмит реши да не отговаря нищо на този глупав от негова гледна точка въпрос. Тя не познаваше живота откъм тъмната му страна, а само откъм светлата, където всичко блестеше и беше удобно, затова ако започнеше да й обяснява и да й тълкува, това щеше да е напразно губене на време. Дори Оксана изобщо да не беше виновна за нищо, това нямаше да спре бандитите. Те щяха да търсят на кого да излеят злобата си заради простреляния си побратим и ако Оксана им паднеше под ръка, нищо добро не я чакаше. А утре Шмит щеше да реши този въпрос на по-високо равнище с „татенцето“ на цялата тази „армия“, която търкаше въпросния тротоар. И щеше да му каже да не закачат момичето.
	— Не може ли да я настаним в хотел? — попита Олга.
	— Не може — отвърна й търпеливо Шмит, — тя няма паспорт.
	Той не започна да й обяснява, че Оксана разполага само със свидетелство за раждане и изобщо няма паспорт, тъй като след пристигането й в Москва и постъпването й на „работа“ като проститутка й го бяха отнели.
	— А тя с какво може да ни помогне за издирването на Иван? — не можеше да се успокои Олга.
	— С нея вече ходихме на тавана, където обикновено нощуват — отвърна объркано Шмит, на когото ужасно му се спеше, — но там ги нямаше…
	— Кого го е нямало и как сте ходили там? С колата ли?
	— Защо с колата? — прозя се той. — С асансьора. Но Иван и приятелчетата му не бяха там. Явно нещо ги е изплашило и те са се преместили на друго място.
	— Виж какво, а ти да не си такова… с това момиче? — попита с ехидно присвити очи Олга. — На тавана?
	— Ама, че си глупачка — ядоса се Шмит, — търся сина ти, пълзя по таваните, вече трета нощ не съм спал!
	— Добре, де, пошегувах се — рече твърдо тя, — и какво се каниш да правиш сега с тази Оксана?
	— Утре ще я върна на нейното място и ако Иван се появи, тя ще ни се обади. Ако ни помогне да намерим Иван, ще й платя.
	— Ще й дадеш сто долара, така ли? — подсмихна се Олга. — Колкото на ченгетата от гарата?
	— Ще й дам повече — отвърна Шмит.
	Но не каза колко точно. И не обяви, че иска да плати на Оксана три хиляди долара, колкото тя се опитва да събере, за да си купи апартамент в Крим. Да й плати, за да замине и повече да не се връща в Москва на улицата. Той дори не можеше да си обясни защо реши да брои толкова пари на първата срещната. Но никак не му се искаше Оксана да се връща на улицата. И той можеше да си позволи това.


	8.

	Иван и компанията му не се радваха дълго на своите хиляда долара. Тъкмо обмениха една стотачка, купиха кренвирши от магазина и се настаниха край огъня до кофите за боклук, за да ги изядат, когато ги заобиколи една банда от по-големи момчета. Това бяха същите онези момчета, които откраднаха касетофона от джипа на Глигана и нарязаха кожената тапицерия на седалките му. Те също бяха безпризорни, а бандата им се ръководеше от един кльощав и дребен хлапак със зли очи, чийто прякор или фамилия беше Тихно.
	Тази компания се прехранваше с грабежи и кражби и не се гнусеше от нищо, защото бяха същински вандали. Съставът на бандата постоянно се променяше, неизменни бяха само предводителят й Тихно и още двама души. Шушукаше се, че Тихно работи за ченгетата и доносничи за ортаците си, че и за всички останали, и затова милицията не го закача. Но доказателства за това нямаше, а онзи, който започваше да проверява тези слухове, изчезваше безследно.
	Момчетата на Тихно нападнаха внезапно дребосъците. Претърсиха джобовете им и измъкнаха от Тимоха деветстотин долара, а също и рублите, които им останаха след покупката на кренвиршите. Лоцмана се опита да окаже съпротива на наглия грабеж и ритна онзи, който го държеше за коленете, но получи удар в слънчевия сплит и един юмрук в лицето.
	Беше глупаво да се опитват да оказват съпротива на шестима яки безпризорни момчета, които бяха с по три-четири години по-големи от тях. Освен че им взе парите, Тихно ги заплаши да не му се мяркат повече пред очите и им обеща да ги откара в института за присаждане на органи, намеквайки, че има големи връзки там. Блъснаха Лоцмана, Иван, Тимоха и Ботаника в помийната яма и изчезнаха яко дим, като оставиха почернелите и изгорели кренвирши да димят на огъня.
	Ето как придобитите с хитрост, съобразителност и необикновен риск долари се превърнаха в плячка на безсъвестните грабители. На Тимоха му беше толкова обидно, че след като излезе от ямата, седна на ръба й и горчиво заплака. Лоцмана бършеше с ръкав разбития си нос и заплашваше, че жестоко ще се разправи с тях, нещо, което те не можеха да осъществят, защото все още бяха твърде малки и хилави в сравнение с бандитите, които толкова нагло ги ограбиха.
	— Нищо — утешаваше ги Ботаника, — веднъж спечелихме хиляда долара, ще спечелим и още. Най-важното е да знаем какъв е принципът.
	— Трябва да си направим ножове — рече Лоцмана, — ако имахме ножове, щяхме да ги накълцаме на парчета и нямаше да им дадем парите си.
	— Те също имат ножове — отбеляза мъдро Иван — и те са тези, които щяха да ни накълцат на парчета, защото са по-големи и по-силни. Поне да имахме един пистолет или в краен случай — някаква пушка.
	— Ти пък да не би да можеш да стреляш с пистолет — отбеляза хлипайки Тимоха.
	— Мога — отвърна той, — и то добре. Стрелял съм от най-различни пистолети и дори от автомат. Баща ми ме научи да стрелям и да разглобявам оръжие. А пък иначе ние просто не очаквахме, че ще ни нападнат, затова стана така. Ако бяхме подготвени, нямаше да ни докопат току-така.
	— Ако баба ми имаше перка — измърмори Лоцмана. — Сега не можем да върнем и парите на Оксана Прахосмукачката. Взех от нея трийсет долара, които трябва да й върна днес.
	— Не бива да ги оставяме ненаказани — рече Иван, — иначе тук всички ще ни смятат за будали и ще ни вземат всичко. Трябва да си върнем парите.
	— Да, бе, сега си много смел — каза Лоцмана, — ама докато ме биеха, звук не издаде!
	— Че защо трябва да рискувам, при положение, че те са повече? Ако всички бяхме започнали да се съпротивляваме, щяха да ни накълцат на кайма и каква полза щеше да има от това?
	— А сега какво предлагаш? — попита Ботаника. — Как можем да се справим с тях?
	— Слушайте! — прошепна Ваня, приканвайки приятелите си да се приближат до него.


	Глигана прояви изключителна изобретателност, докато проследяваше Белов. След като покара известно време подире му и осъзна, че Белия може да засече джипа, който се бе лепнал за него, Глигана се премести в едно такси и последва ладата на Степанич из нощна Москва, като непрекъснато сменяше колите, когато Степанич и Белов спираха и се отбиваха някъде. Това ставаше предимно около гарите, изоставените сгради и изобщо по местата, където се събираха клошари. Но Глигана искаше да разбере къде ще отседне и къде ще живее Белов. Тогава вече можеше да започне да се подготвя за покушението.
	Уморен и ядосан, той се влачи почти до съмнало след бялата лада, докато най-сетне Белов и възрастният му приятел спряха пред един панелен блок в крайните квартали, паркираха колата под прозорците му и влязоха във входа. В този момент Глигана си изясни две неща. Първо, че Белов не е успял да намери сина си и второ, къде щеше да живее. Оставаше му само да го причака и да го застреля на излизане от входа. Реши да не отлага.
	Обади се по мобилния телефон на нискочелия си охранител Боб да дойде при него със старото очукано жигули със замазани с кал номера и реши да действа по следния план. Той щеше да си поспи в джипа, а през това време неговият боец щеше да следи блока. Когато Белов излезеше от входа и тръгнеше към ладата, Глигана щеше да даде знак на помощника си. Жигулито щеше да потегли с бясна скорост и да се приближи до Белов, в този момент Глигана щеше да сложи белите си ръкавици и да го застреля. А пистолетът с празен пълнител демонстративно щеше да захвърли върху трупа му.
	Беше сигурен, че ще извърши всичко това стремително бързо и моментално ще изчезне от местопрестъплението. И дори ако някой забележеше от прозорците марката и цвета на колата му, а милицията обявеше акция „Залавяне“, това нямаше да доведе до нищо. Такива жигулита в Москва с лопата да ги ринеш.
	Глигана се настани удобно на задната седалка на жигулито, което Боб паркира така, че да не се забелязва от прозорците. За сметка на това ладата и входът на блока се виждаха като на длан. Боб трябваше да не сваля очи, да наблюдава ладата и веднага щом Белов излезеше от входа, да събуди шефа си. Глигана приготви пистолета си, завинти заглушителя, сетне сложи белите си ръкавици и избърса от гарвановочерната стомана на оръжието отпечатъците си. След това сложи пистолета до себе си. Нямаше значение, че щеше да му се наложи да стреля в сънено състояние. Дори да беше махмурлия, пак нямаше да пропусне възможността да уцели Белов.


	Александър спа само три часа на дивана в апартамента на Степанич, отвори очи и бързо седна. Нямаше за кога да си доспива. Не само че трябваше да открие Иван, но освен това в Красносибирск го очакваха току-що подхванатата работа и зарязаното наполовина начинание по ликвидирането на наркотиците в града.
	Той натисна копчето на телевизора и започна да се облича. Даваха новини, които Саша имаше навика да слуша. При неговата работа всичко, което ставаше в страната, така или иначе косвено го засягаше. Той слушаше с половин ухо от банята, докато се бръснеше с електрическата самобръсначка пред огледалото. Арсений Степанович също стана, разтърка очи и широко се прозя.
	— Защо си скочил толкова рано? — попита Белов Степанич.
	— Как защо — отвърна той, — за да те закарам. Ще отидем във фонд „Реставрация“.
	— Не, нямам нужда от такъв сънен шофьор — отвърна Саша, — върви да поспиш до обяд, аз ще отида с такси, а сетне ще ти се обадя.
	— Ще се оправиш ли сам? — попита Степанич, който наистина се чувстваше като сомнамбул.
	Белов му каза, че ще се оправи, приятелят му отиде да си доспива и в този момент говорителят на телевизионните новини изрече фразата: „Безредици в град Красносибирск“, която накара Саша да изскочи от банята. Той видя града, който отскоро бе станал роден за него, зърна къщата на Барона и тълпа хора около нея. Над оградата летяха камъни, бутилки и железни пръти. Надвиквайки крещящата тълпа, младата репортерка разказваше, че търпението на жителите на Красносибирск, изпаднали в отчаяние от вихрещата се в града търговия с наркотици, се изчерпало и хората започнали да рушат къщите на циганските търговци на наркотици.
	— Обикновените хора, майките и бащите на наркоманите, оплетени в мрежите на наркотичната зависимост от местния наркобарон — нареждаше сладкодумно репортерката, — братята и сестрите на умиращите от хероина хора излязоха на улицата и започнаха да рушат къщата на циганската мафия, която е пуснала здрави корени в Красносибирск. Нека ги попитаме какво ги е накарало да излязат на улицата.
	Камерата се плъзна встрани и на екрана се появиха Дъба и Герман. Те явно олицетворяваха въпросните „братя и сестри, бащи и майки на наркоманите в Красносибирск“.
	— Докога? — възкликна Дъба, размахвайки бейзболна бухалка. — Човек няма къде да стъпи в града, навсякъде се търкалят спринцовки!
	— Народът гладува, а те си пълнят гушите! — добави Герман и посочи с глава разрушаваната къща.
	С това репортажът свърши. Белов ядосано завъртя глава. Семьон и Басовити не го бяха изчакали и бяха решили да действат сами. Да не би пък да искаха да му покажат, че и сами могат да си решават проблемите? Добре, че бяха намерили общ език. Само че как щеше да свърши този погром? Трябваше да се обади в Красносибирск и да разбере.
	Той се облече набързо, хапна надве-натри, излезе от входа и хвърли поглед към новата кола на Степанич. Тя спокойно си стоеше на мястото вдясно от входа. Още беше хладно, Саша вдигна яката си и за по-напряко тръгна вляво покрай прозорците зад ниските храсти по посока на шосето, за да хване такси.


	Иван и пъргавият Тимоха се прехвърлиха през оградата на охраняваната вила, която се извисяваше в престижния район на Подмосковието, и се озоваха зад една голяма оранжерия. Наоколо беше тъмно като в рог, наближаваше полунощ. Над оградата беше опъната бодлива тел, но на мястото, през което Тимоха и Иван се прехвърлиха, тя беше прерязана. Възрастен човек не би могъл да пропълзи през това място, но за едно момченце дупката беше достатъчно голяма. Двете деца се скриха зад стената на оранжерията, за да си поемат дъх.
	— Нарочно направих тази дупка, за да бягам от вилата — обясни Иван. — Когато мама ме оставя да свиря на цигулка, аз записвам два пасажа на магнетофона и пускам записа. Нарочно съм взел от малките касети, за да се обръща от двете страни и непрекъснато да повтаря записа. Майка ми си мисли, че свиря, а пък аз прескачам оградата и отивам да играя футбол.
	— А тя не се ли досеща?
	— Досеща се, разбира се, но докато се досети, аз успявах да избягам — отвърна Иван.
	— Но нали имате охрана? — попита Тимоха.
	— И то много яка — отвърна Иван, — навсякъде са монтирани камери. Но ти не се бой, знам къде се намират.
	— Аз не се боя — отвърна Тимоха, надникна иззад оранжерията и рече: — Ега си, и ти си живял тук! Истински новобогаташ. Сигурно родителите ти не си знаят парите.
	— Щастието не е в парите — отбеляза мъдро Ваня.
	— Че в какво е? — попита мрачно другото момче, защото си спомни как неговата майка му шиеше ризи от старите ризи на баща му, как тъжно броеше последните копейки за един хляб и как през лятото не му позволяваше да носи обувките си, за да се запазят по-дълго здрави.
	Но Иван не отговори на въпроса му и го дръпна за ръкава, та да не си подава носа. Сетне свали едно от стъклата на оранжерията и влезе вътре. Тимоха го последва. Лампите вътре светеха и затова им се наложи да се придвижват по пода пълзешком. Иван допълзя до един южноамерикански кактус и седна до растението. Тимоха се настани до него.
	— Извинявай, приятелю — каза Иван и блъсна саксията.
	Кактусът падна на земята. Момчето пъхна ръка в саксията, порови малко и извади нещо тежко и увито в мръсен омазнен парцал.
	— Готови — каза Иван и скри въпросното „нещо“ в пазвата си, — тръгваме веднага.
	Тъкмо се наканиха да запълзят обратно, когато вратата на оранжерията се отвори и се разнесоха тежки стъпки. Това беше охранителят, който явно бе доловил нещо. Ваня се засили, за да стигне по-бързо до дупката, а Тимоха забърза подире му, но закачи с крак една от полиците. Една саксия се олюля и падна на пода.
	— Кой е там? — извика охранителят.
	Иван си представи как в този момент той вади пистолета от кобура си.
	— Да бягаме! — викна на Тимоха и хукна напред.
	Когато се озоваха до дупката, побутна Тимоха да мине пръв през изхода. Защото, ако хванеха Иван, това не беше страшно, тъй като той все пак си беше вкъщи, но ако заловяха непознатото момче, лошо му се пишеше. Безпризорният се шмугна през дупката и в този момент се появи охранителят с насочен пистолет. Щом видя Иван, а не някакви крадци, мъжагата се сепна и се закова на място.
	— Здравейте, чичо Юра! — рече приветливо Ваня и продължи бавно да се приближава към дупката.
	— Здравей — кимна изненадано той, — ама ти не си ли?…
	— Не съм, чичо Юра, не съм — отвърна той, обърна се и се шмугна през дупката навън, където вече го очакваше Тимоха.
	Охранителят се хвърли към него, опитвайки се да го хване. Налетя с глава на стъклото, счупи го и си наряза лицето. В това време двете момчета вече бяха прескочили оградата и тичаха през рядката горичка към железопътната линия, където ги очакваха Лоцмана и Ботаника.
	Пристигнаха там след около двайсет минути. Лоцмана и Ботаника вече нервничеха. Тимоха и Иван се появиха запъхтени в кантона на стрелочника, където беше щабът на операцията, и се стовариха на пода с изтръпнали крака. Тухленият кантон на стрелочника, който приличаше на голяма кучешка колиба, беше изоставен отдавна, на прозорците му нямаше стъкла, вратата също липсваше. Иван често бе правил щабове в тази къщурка, докато играеха на война със съседските момчета, когато бягаше от майка си и от упражненията на цигулка.
	— Какво стана, успяхте ли? — попита нетърпеливо Лоцмана, щракна запалката си и лицата на момчетата се осветиха от мека трептяща светлина.
	— Че как иначе — отвърна Иван и измъкна от пазвата си онова, заради което двамата с Тимоха се бяха вмъкнали в любимата оранжерия на Олга Белова.
	Вързопът падна тежко на пода. Лоцмана приближи запалката, Иван разгърна парцала, с който бе завит един прозрачен найлонов плик, и трите момчета, които плътно го бяха наобиколили, възхитено въздъхнаха. В плика се виждаха очертанията на голям черен пистолет. Иван го извади, избърса го с парцала, напоен обилно с масло, и делово извади пълнителя му.
	— Пълнителят е с двайсет патрона — обясни той, — пълен е.
	— Леле-мале — запристъпя от крак на крак Тимоха, — дай да го подържа!
	— Не пипай! — отблъсна го сърдито Лоцмана. — Това да не ти е някаква играчка, това е истинско бойно оръжие! Ваня, това „Макаров“ ли е или ТТ?
	Белов младши се усмихна снизходително на оскъдните познания на Лоцмана в областта на оръжията.
	— Това е австрийски пистолет „Щайер GB“ — поясни той, — калибър девет на деветнайсет „Парабелум“.
	— „Парабелум“ — повтори възхитено познатата дума Тимоха. — Дай да го подържа!
	— Престани, де! — ядоса се Лоцмана. — Защо непрекъснато се тикаш? Аз също искам да го подържа.
	— Заради него пропълзях през ограда с бодлива тел — обиди се другото момче, — а охраната без малко не ме хвана…
	— Добре, де, подръж го — съгласи се Ваня, извади пълнителя и подаде пистолета на Тимоха.
	Той взе оръжието и лицето му се преобрази. Тежкият метал дърпаше ръката му надолу и цялото му тяло сякаш се наля с нова сила.
	— Този пистолет твой ли е бил преди? — попита.
	— Не — завъртя глава Иван, — това е пистолетът на втория ми баща, на Шмит. Случайно видях как го скри при кактуса в оранжерията. Както виждаш, сега това ми свърши работа.
	Всички подържаха пистолета. Лоцмана се направи, че му е все едно, защото се обиди, че Иван даде „пушкалото“ първо на Тимоха, а не на него.
	— А защо е толкова тежък? — попита Ботаника, докато се опитваше да държи пистолета в изопнатата си ръка.
	— Като имаш предвид, че е без пълнител, а с пълнителя тежи повече от килограм. Нищо, това е въпрос на навик — отвърна Ваня, взе пистолета и попита, присвивайки очи като баща си: — Е, браточки, сега ще покажем ли на Тихно къде зимуват раците?


	Помощникът на Глигана Боб започна да го бута точно в момента, когато той кой знае защо се приближи до едрогърда красавица в градската сауна и започна да я опипва. Красавицата предизвикателно се кискаше и сама си събличаше бельото. Глигана се възбуди и загрухтя, но изведнъж момичето го сръга болезнено в ребрата и каза с гласа на Боб:
	— Събуди се, Глигане, той излезе!
	Глигана отвори очи, без да разбира къде се дяна красавицата и защо не е в сауната, а в студената кола. Но бързо се ориентира, грабна пистолета със заглушителя от седалката, тутакси отвори едното си око и се приготви да стреля. Около бялата лада се мотаеше някакъв възрастен делови чичко, който приличаше на директор на фабрика за производство на играчки. Той бършеше предното стъкло с мокър парцал. В колата нямаше никого и около колата — също.
	— Какво е това? — стъписа се Глигана. — Къде е Белия?
	— Този излезе сам — отвърна Боб, — друг не се е появявал. Може би ще дойде по-късно?
	Тази версия малко поуспокои Глигана и той се приготви да чака. Но след като избърса стъклото, собственикът на ладата се качи в колата, запали мотора и изхвърча покрай тях по посока на булеварда. Глигана се шашардиса. Белов отново го прецака.
	— Наблюдава ли входа, мамицата ти? — попита ядосано помощника си.
	— Ами… — отвърна изплашено той.
	— Не ми викай „ами“ — освирепя Глигана. — Белов излезе ли от входа?
	— Наблюдавах колата, нали така каза — избоботи обидено Боб, — входа не съм го гледал…
	— Ех! — ядоса се Глигана и захвърли пистолета на седалката.
	И в този момент осъзна, че за такава работа трябва да си избира помощници не по силата на удара им по боксьорската круша, а по тест за интелигентност. Сега къде щеше да търси Белов? Дали беше останал горе, или бе излязъл? Но този тъп нискочел каратист не бе видял нищо, беше се вторачил в ладата и бе забравил да наблюдава входа. И му провали такъв прекрасен замисъл! Стига толкова, вече щеше да върши всичко сам, та да постигне поне нещо! Вчера трябваше да очисти Белов още на гарата, защото сега трудно щеше да му хване дирите!
	— Какво ще правим, какво ще правим сега? — скимтеше жално Боб.
	— Какво ще правим? — повтори Глигана. — Ще ти кажа какво ще правим. Хайде, догони го бързо!


	9.

	Входът към мазето, където се събираше бандата на Тихно, се охраняваше от вечно подсмърчащия хлапак с прякора Хилавия. Когато Лоцмана се приближи към него, сгушил глава в раменете си, Хилавия първо се изплаши, но сетне се окопити, тъй като нямаше защо да се бои от някакъв си келеш. Той демонстративно се изплю встрани, извади цигара от пакета с надпис „Кент“ и я запали.
	— Пушиш от нашите цигари — отбеляза Лоцмана.
	— Защо пък да са вашите? — първо се сепна, но бързо се ориентира Хилавия и се нахвърли грубо върху Лоцмана: — Я изчезвай оттука, че ей сега само да подсвирна, и ще си събираш кокалите!
	— Тръгвам си, де, тръгвам си — рече миролюбиво Лоцмана, отстъпвайки назад.
	И в същия миг Тимоха метна въже през тънкия врат на Хилавия и го дръпна назад. Лоцмана моментално скочи към него и с два удара в корема повали часовоя от бандата на Тихно. Появиха се Иван и Ботаника. В този момент Тимоха вече бе завързал ръцете на Хилавия на гърба и го бе отмъкнал встрани. Иван влезе пръв в мазето, от двете му страни вървяха Лоцмана и Тимоха, а зад тях се тътреше Ботаника.
	В мазето, което беше обзаведено като някакво подобие на жилищно помещение, се бе настанила цялата банда на Тихно. На масата в средата на стаята имаше печка, върху нея вреше тенджера, в която се варяха около пет килограма скариди, а до скаридите бяха строени в редичка три бутилки водка и няколко литра бира. Очевидно компанията на Тихно гуляеше, пропивайки парите, които бе отмъкнала от Иван и хлапетата. Ваня спря на прага, пъхнал ръце в джобовете си. Пистолетът беше напъхан на кръста му под якето. Лоцмана и Тимоха застанаха до него, а Ботаника се скри зад гърбовете на приятелите си.
	— Я, каква е тази комедия, мамка му! — попита твърде високият за възрастта си каяк с прякора Тъпчото, който вчера наби Лоцмана. — Появиха се храчките от народа!
	Тихно, който стоеше до скаридите и ги разбъркваше с дървена лъжица, се усмихна снизходително. Тъпчото тръгна към Иван и компанията му, поклащайки се като танцуваща циганка. Изкачи се по стълбите, приближи се до Лоцмана и попита:
	— Вчера малко ли ти беше боят? Защо си се домъкнал и днес?
	— Да ти върна рестото — отвърна той и светкавично ритна право в челюстта Тъпчото, независимо че беше с една глава по-висок от него.
	Тъпчото залитна и отстъпи назад, но зад него имаше стъпала и той се претърколи надолу. Приятелите на Тихно скочиха, готови да се нахвърлят върху дребосъците и да ги накъсат на парчета.
	Но в същия миг Иван измъкна пистолета, насочи го срещу Тихно и изкрещя:
	— Всички на пода, иначе ще ви направя на решето!
	Щом зърнаха оръжието в ръцете на Иван, юношите се изплашиха и дори самият Тихно леко пребледня. Но сетне бързо се съвзе, изкриви физиономия в презрителна усмивка и каза:
	— Стига, бе, пичове, това е запалка. Убийте го.
	Тъпчото стана от пода, олюлявайки се, погледна разгневено Лоцмана, просъска: „Ще те размажа, гадино!“ и понечи да хукне нагоре.
	Но в този момент Иван натисна спусъка. И не просто го натисна, а се прицели и стреля право във врящата тенджера със скаридите. Отпрати куршума така, както го беше учил баща му — по допирателната, за да не улучи никого. Ала преобърна тенджерата с врящата вода право върху корема на Тихно. Врящата течност заля панталона му. От грохота на изстрела всички приклекнаха, а Тихно се разкрещя и се търкулна на пода, виейки като сирена на пожарна. Двама от бандата му се хвърлиха към него. Тъпчото изплашено се закова на място.
	— Ръцете на врата, легнете по лице! — заповяда тържествуващо Иван.
	Вече се беше уморил да държи тежкия пистолет.


	Арсений Степанович Власов вече допиваше чая си, когато Белов му се обади и му каза, че го чака пред фонд „Реставрация“ след четирийсет минути. Власов остави чашата, приготви се набързо, излезе от блока, качи се в бялата си лада, стигна до булеварда и се вля в потока коли. И не забеляза как за него се закачи едно жигули със зацапани номера, в което седяха две яки бандитски мутри.
	След като измина почти половината път, Степанич спря на червения светофар на кръстовището, но изведнъж зад него се чу удар на метал и нещо силно тласна колата напред. Ясно бе, че някой се удари в новата му лада. Степанич веднага погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че в него се е нахендрило едно старо жигули.
	— Добре, че поне не ме блъсна мерцедес — рече си той, — че с тези мерцедеси за всяка авария все ти си виновен…
	Той слезе от колата, за да поговори с другия шофьор. В същия миг от жигулито, което го блъсна, изскочи висок широкоплещест каяк и се втурна към Степанич. По принцип Степанич би трябвало да се развика, защото той беше потърпевшият от сблъсъка, но не искаше да вдига скандали, тъй като всичко би могло да се реши мирно и тихо. Затова отвори уста, за да каже нещо, но получи от Боб силен страничен удар точно в брадата. Степанич падна върху багажника на своята кола, плъзна се по него и се стовари на асфалта.
	— Как спираш, дърто говедо? — развика се нападателят. — Нарочно ли си го търсиш?
	На Степанич и през ум не му минаваше да си търси каквото и да било, защото бързаше за срещата с Белов и както винаги беше спрял бавно и правилно. Пък и бе дал всички необходими светлинни сигнали, и бе абсолютно убеден, че не е виновен за инцидента. Но изненадващият удар по челюстта силно разтърси мозъка му, лиши го от способността да мисли и потисна волята му. На никого от шофьорите на околните коли не му пукаше за стълкновението и те си преминаваха покрай тях, забързани по своя път.
	— Сега е втаса, дърт кретен такъв! — буйстваше каякът, надвесен над него. — Давай парите!
	— Защо да съм я втасал? — попита Степанич, надигайки се с усилие. — Ти ме блъсна отзад и ти си виновен!
	— Аз ли съм виновен? — избухна нискочелият и започна да се тресе като в истерия.
	Степанич потръпна от уплаха пред този бандит с неустойчива психика, защото не му се искаше да получи втори удар по лицето. Но здравенякът не посегна да го удари втори път, а го сграбчи за дрехите, събори го върху капака на колата си и започна силно да го разтърсва, удряйки тила му в ламарината.
	— Хайде да извикаме пътната милиция! — крещеше на пресекулки от ударите Власов. — Нека те да отсъдят!
	Каякът обаче не беше съгласен да викат пътната милиция и упорито твърдеше, че за материалните и моралните щети Степанич му дължи три хиляди долара. И че ако до вечерта не му даде тези пари, ще му вземе ладата.
	Степанич трябвало да му даде парите вечерта. Едва тогава щял да си получи ключовете на колата обратно. Но ако закъснеел дори и с една минута, щял да си остане без автомобила. С крайчеца на окото си Власов забеляза, че в колата, която го блъсна, седи още един човек, но виждаше само яката му мутра, понеже той така и не излезе от возилото. Нискочелият престана да го разтърсва и взе ключовете от колата, книжката, портфейла и мобилния му телефон.
	— След един час ще се обадиш на твоя мобифон! — каза той, размахвайки апарата му в стиснатия си юмрук. — И аз ще ти кажа къде да донесеш мангизите.
	С тези думи той се качи в ладата на Власов и запали мотора. Степанич се опита да се спусне към него, за да защити собствеността си, но получи силен удар с юмрук в челото и се изтърколи от колата. Нискочелият бандит го заплаши, че само да посмее да отиде в милицията, ще го намери и ще му откъсне главата. И накрая му посочи адреса на блока, в който живееше Степанич, като по този начин му подсказа, че е добре информиран. Ала Степанич бе изпаднал в шок и не се замисли откъде на бандита, който го блъсна уж случайно, му е известен домашният му адрес.
	„Лястовичката“ на Степанич — бялата лада, която той обичаше повече от жена си, се отдалечи от него с непознат човек зад волана. Жигулито, което го блъсна, също потегли. Бандитът, който бе останал в автомобила, се премести зад волана и се понесе след ладата на Степанич. И двете коли бяха в изправност, така че Власов изобщо не можеше да разбере защо трябва да дава на някого три хиляди долара.
	Когато бандитите заминаха, нещастният Степанич остана сам насред пътя. Не можеше да се обади на никого, тъй като нискочелият отмъкна мобифона му. Разбира се, наблизо сигурно имаше телефонен автомат, но за съжаление не знаеше номера на мобифона на Белов, пък и го нямаше записан вкъщи, а само в мобифона си. И имаше само един изход — да вземе такси, да отиде до фонд „Реставрация“ и да разкаже всичко на Белов. Ала нямаше пукната пара в себе си, защото портфейлът му с двеста долара и две хиляди рубли отиде в джоба на бандита.
	Досега никога не му се бе случвало да се сблъсква с такова нагло нападение на улицата. Той се тресеше от възмущение. Затова, след като хвана такси, започна трескаво да разказва на шофьора какво му се е случило току-що. Човекът внимателно го изслуша, кимайки му в знак на съгласие, и го посъветва да намери парите, и да ги даде на тези боклуци. Каза му, че ще е по-добре да се оправи с бандитите и да им плати, без да се обръща към милицията.
	И накрая му разказа как веднъж през лятото късно вечерта спрял на един светофар да чака зелената светлина. И тогава от тротоара излетяла някаква пияна жена, блъснала се в колата му и изгубила съзнание.
	Той слязъл от таксито и докато се опитвал да я свести, дошла милицията. Веднага започнали да го разпитват, а в това време жената се съвзела, качила се в едно такси и изчезнала. Нямало нито свидетели, нито потърпевша, но въпреки това завели наказателно дело срещу него и изобщо не искали да го прекратят, и докато той не дал на следователя триста рубли, непрекъснато го влачели по разпити и го заплашвали със затвор.
	— Така че не ходи в милицията! — посъветва го шофьорът, когато вече се приближаваха до сградата на фонд „Реставрация“. — Не ти трябват излишни главоболия. По-добре се оправи с бандитите.
	В този момент шофьорът видя застаналия пред сградата на фонда Белов. Степанич отвори вратата и извика на Саша, че е пристигнал и че няма пари. Той веднага пъхна ръка в джоба си, извади дебелия си портфейл и без да задава въпроси, го подаде на Власов. Докато Степанич плащаше, таксиджията го попита шепнешком:
	— И защо се оплакваш от живота, щом си приятел със самия Саша Белия? Той ще реши всичките ти проблеми!
	Степанич разказа накратко на Саша какво се е случило. Той го слушаше навъсено и мълчаливо. Историята беше банална, но само в случай, че не засягаше неговите приятели. Беше ясно, че в тази история със Степанич имаха пръст някакви вандали.
	Сигурно не бяха от Москва. Това беше нагло нападение на отрепки, които са разчитали да изплашат Власов и той да им занесе парите. Абсолютно сигурно бе, че тези отрепки нямаха закрилници. „И затова са още по-опасни — реши Белов, — защото ако са московски бандити, този проблем би могъл да се реши със старите ми връзки, а така не е ясно какво може да се очаква от тях.“ И в този момент си спомни думите на нискочелия бандит, за които му спомена Степанич.
	— Значи ти каза, че знае адреса ти, така ли?
	— Посочи ми номера на блока и улицата — отвърна Власов.
	— Значи те е следил още оттам, а това означава, че са те набелязали и са се движели след теб. Някъде си показал, че имаш пари, Степанич, и затова бандитите са решили да ти смъкнат кожата.
	— Че аз работя като вол — наежи се Власов — и винаги имам пари.
	— Няма страшно — потупа го Белов по рамото. — Бъди сигурен, че ще се справим с този проблем и ще ти върнем колата!
	— Вярвам ти — кимна тъжно Степанич и попита: — А при теб какво става?
	— При мен е пълна бъркотия — отвърна с усмивка той. — Хайде да идем в онова кафене да хапнем нещо и всичко ще ти разкажа.


	Белов-младши и компанията му здравата изплашиха бандата на Тихно. След изстрела по тенджерата със скаридите им върнаха част от парите — шестстотин долара, защото останалите вече бяха успели да изхарчат за храна, пиене и цигари. Но Иван беше неумолим. Той не се интересуваше от това къде бяха дянали парите им и им каза, че трябва да върнат всичко до последния цент, иначе пак ще стреля, но не по тенджерата. Под дулото на австрийския пистолет Тъпчото, гърчейки се от страх, обеща да намери отнякъде и да им върне още четиристотин долара. Тихно беше изваден от строя, тъй като получи сериозни изгаряния в долната част на тялото си, а останалите бойци от бандата му бяха изплашени.
	За сметка на това, когато се качиха на завладяния наскоро от тях таван, който се превърна в новото им жилище, Иван и тримата му нови приятели бяха обзети от възбуда и възторг. Застанал до ниската таванска врата, Тимоха имитираше Иван, стиснал в ръка незаредения пистолет, който размахваше като супермен от американски екшън.
	— Вече ви казах, пичове — нареждаше той, подражавайки на Иван и обръщайки се към невидимите си врагове, — последният срок е вдругиден. Ако не донесете парите, всички ви ще очистя, и изобщо няма да пострадам, защото още не съм на възрастта, когато… възрастта… как го каза?
	— Казах, че не съм на възрастта, когато мога да нося наказателна отговорност — подсказа му Иван.
	— Точно така — кимна Тимоха, — ама аз не мога да се изразявам толкова мъдро. По-просто ги казвам нещата.
	Иван взе от ръцете му оръжието, сложи пълнителя на мястото му и седна до дървената колона, която крепеше тавана. Тимоха не беше в състояние да се удържи.
	— Сега имаме „пушкало“ и можем да оберем банка. А? Нали, браточки? Хайде да оберем някоя банка, да си купим прилично жилище и да живеем в него!
	— Ама, че си глупак, Тимоха — обади се Лоцмана, — кой ще ти позволи да купиш жилище? Че ти си непълнолетен.
	В последно време Лоцмана определено губеше позициите си на лидер, но нищо не можеше да направи по този въпрос и затова се ядосваше на Иван. От толкова време командваше Тимоха и Ботаника, а сега дойде някакъв си Иван и те започнаха да го слушат като че ли им беше роден баща. Но без да съзнава, той също го следваше като хипнотизиран като Петка — Чапаев.
	Защото Иван бе истински лидер. Беше смел, но не до безразсъдство, и хитър, когато се налагаше, умееше да взема решения и да отговаря за тях. Изразяваше се умно и построяваше логично речта си, което не беше маловажно, когато трябваше да се водят преговори. Никой от тях тримата не притежаваше такива качества.
	И освен това Иван познаваше другия — богатия живот, който не бе известен на малките скитници. А след днешния случай, когато хладнокръвно и точно преобърна тенджерата със скаридите, сякаш това беше някакъв съвсем обикновен епизод в живота му, Лоцмана разбра, че ще е по-добре да предаде властта в неговите ръце. Защото с Ваня щяха да побеждават всички и това би го разбрало дори и едно магаре.
	Тимоха се разстрои, че дори и да има пари, пак няма да му позволят да си купи апартамент, въздъхна и се подаде през прозорчето на тавана, по чийто перваз се разхождаха гълъби.
	— Няма да обираме банка — рече Иван, — не съм взел за това пистолета на Шмит. Пък и тези пари ми трябваха само за да отида при баща си в Красносибирск. Като си приберем от Тъпчото останалите четиристотин долара, аз ще взема своя дял, останалите ще ги дам на вас, ще си купя билет за влака и ще отида при баща си.
	— Как ще си купиш билет, след като нямаш документи? — попита Лоцмана. — Ще трябва да пътуваш с мотрисите и да се прехвърляш на товарните влакове, както аз стигнах дотук.
	— В такъв случай ще се прехвърлям — отвърна Белов — и ще стигна с товарните влакове.
	— А пък аз си мислех, че ние сме бригада — рече с въздишка Тимоха — като по филмите. Но се оказва, че ти искаш да заминеш…
	— Каква бригада, по дяволите — махна с ръка Ваня, — да не би вие да се каните цял живот да се мотаете по гарите и по бунищата? Трябва да учите и да живеете нормално…
	— Да, Ваня, ти ме разочарова — въздъхна и Лоцмана, — аз си мислех, че си с нас, а пък ти…
	Иван нямаше какво да отговори. Честно казано, на него вече много му се искаше да се прибере вкъщи. Но гордостта не му позволяваше да се върне при майка си. Трябваше да се добере до баща си. Дори с мотрисите, дори с товарните влакове, само и само да го зърне, той да го вдигне на ръце и силно да го прегърне.


	Част II
	Няма да ни стигнат

	10.

	Виктор Петрович Зорин беше убеден, че именно Белов влияе толкова зле на покорния преди време и съгласен с всички негови заповеди Риков. Затова се възползва от отсъствието на Белов от града и замина за Красносибирск — уж да изяснява обстоятелствата около наркомафията, а също така да подготви предстоящия юбилей на предприятието, което изхранваше града. Този път бяха решили да празнуват с гръм и трясък — с гуляи по стадионите, със спортни състезания и с участието на звезди.
	Инициативата на Риков за народни тържества не предизвика възторг у Зорин, тъй като според него само щяха да пръснат сума пари, но в създалата се ситуация Виктор Петрович не искаше да му противоречи. Тъкмо обратното, той се престори, че одобрява инициативата му, и каза, че ще дойде лично на събранието за подготовката на празника. Искаше му се, докато Белов не е до Риков, да се опита да му повлияе и да го разубеди от плановете му да построи социализма в един регион.
	Не, Зорин нямаше нищо против социализма, напротив, той бе израсъл и пуснал корени именно по време на неуспешното строителство на социализма. Но като политик от държавен и общоруски мащаб смяташе, че ако хората в Красносибирск започнат да живеят толкова добре, сякаш са в Швеция, то в съседните региони, където нямаше алуминиев комбинат, хората щяха да започнат да завиждат на Красносибирск и да се ядосват на лошите си управници.
	А това можеше да доведе до дисбаланс, който щеше да завърши с безредици. Освен това към преуспяващия регион и към Риков щяха да тръгнат хора от съседните области, за да търсят работа, и това също криеше опасност от конфликти между „местните“ и „пришълците“. Зорин мислеше държавнически, а Риков според него разсъждаваше в местен мащаб. Затова искаше да го разубеди с добро.
	И трябваше да побърза, защото Риков бе измислил хитър ход — изкупуваше акциите на комбината от населението. А населението на Красносибирск, което имаше доверие в него, охотно му ги продаваше. По принцип разделеният на дребни части пакет акции на комбината за алуминий, който се намираше в ръцете на ветераните на това производство, не представляваше нищо, само трохи. Но когато всичко това се влееше в пакета на Риков, щеше да му позволи да придобие контролния пакет и да изпрати Зорин на майната му от съвета на директорите.
	Разбира се, Виктор Петрович взе ответни мерки и спешно изпрати в Красносибирск свои хора, които създадоха набързо една фирмичка и също започнаха да изкупуват акциите на комбината дори на още по-високи цени, отколкото им даваше Риков. Зорин губеше контрола върху красносибирския комбинат за алуминий. Това го ядосваше, защото не беше привърженик на радикалните мерки, но осъзнаваше, че вече почти е изгубил честната битка за комбината.
	Вярно, ако Глигана успееше да отстрани Белов, можеше да се опита да хване Риков за гушата. А в момента в Москва се решаваше точно този въпрос. И за да се сдобие с някакво алиби за времето, през което щяха да убият Белов, той се отправи към Красносибирск.
	Зорин слезе от самолета. Чакаха го самият Риков и брат му Матвей Алексеевич, който беше изпаднал в немилост. Той беше добре поддържан тип с черни мустаци и лакейски маниери. Зад тях се бяха строили наетите от местния Дворец на културата девойки в руски народни носии, които вече цял час висяха на пистата на летището в очакване на високия гост. Бяха замръзнали от студ и приличаха на синкавите кокошки в гастрономите от съветско време. Една от девойките излезе напред и протегна към Зорин добре изпечен кравай с втъкната по средата му солничка.
	— Добре дошли в Красносибирск! — изпищя тя, треперейки от студ.
	Той отчупи от хляба от приличие, топна залъка в солничката и го лапна. Сетне се здрависа с Риков и брат му и побърза да влезе в докарания на пистата джип на генералния директор на комбината за алуминий. Свитата му се настани в другите коли и колоната от скъпи автомобили се понесе от летището към града.


	Александър Белов се срещна с Дмитрий Шмит в едно кафене. Те се поздравиха, стиснаха си ръцете и седнаха един срещу друг. Степанич се настани наблизо, за да не пречи на разговора им. Естествено, Белов започна с въпроса за Иван. Шмит само сви рамене и му разказа, че е претърсил всички тавани и мазета, но издирването било напразно. И проститутката Оксана, с която се разбрал да му даде знак, ако Иван се появи, засега също нищо не можела да му каже.
	— Да не би да се е забъркал с някаква проститутка? — вдигна изненадано вежди Белов. — Иван е много малък!
	— Нищо лошо не се е случило — отвърна другият мъж. — Разпитах я за техните отношения. Всичко е наред. Заедно с приятелите си е взел от нея трийсет долара за някаква много важна работа. Но повече не се появил. Само че това не е най-страшното.
	Белов вдигна очи от чашата с капучино и го погледна. По време на разговора и двамата избягваха да се гледат в очите, защото осъзнаваха, че по стечение на обстоятелствата би трябвало да са най-заклетите врагове, но здравият разум им подсказваше, че още ще имат нужда един от друг.
	— Миналата нощ — продължи Шмит — Иван се промъкнал в оранжерията на вилата и под носа на охраната откраднал пистолета ми, който бях скрил в саксията с кактуса. Олга е в истерия…
	— Да не би да се ядосва, че Ваня е откраднал оръжие, а не цигулката от калъфа? — подсмихна се Белов.
	— Не говори така — поклати глава Дмитрий, — това е австрийски „Щайер“, сериозно оръжие…
	— А ти защо си криеш така оръжието, че дори детето знае къде си го сложил?
	Шмит не знаеше какво да му отговори, затова смени темата на разговора и рече:
	— Освен това научих, че Иван е ходил в редакцията на онзи вестник, в който беше публикувано интервюто с теб и с Риков след освобождаването ви от плен. Разговарял с автора на статията и той му казал, че си заминал за Красносибирск. Според него Ваня се канел да дойде при теб в Красносибирск. И компанията му била подходяща — някакви малки скитници. Разбрах всичко за тези хлапета от Оксана — онова момиче, което им дало трийсет долара.
	— Доколкото разбирам, ти доста си се сприятелил с нея? — попита Белов, тъй като забеляза, че нарече Оксана „момиче“, а не проститутка.
	По страните на Шмит изби лека руменина и той отвърна с колкото се може по-голямо безразличие:
	— Е, не че съм се сприятелил, но й обещах да я спася от улицата. Трябват й само три хиляди долара, за да зареже този занаят. Тя е едва на четиринайсет години. В замяна тя ми обеща, че ако Иван се появи, веднага ще ми се обади.
	— Значи ти казваш, че Иван търси мен, така ли? — попита Саша.
	— Теб търси — кимна Шмит — и се заяде с майка си заради статията за теб и Риков. Тя каза нещо срещу теб, той й възрази, двамата се скараха, Ваня тресна вратата и изчезна.
	— Той трябва да разбере, че вече съм в Москва — каза Белов, — за да може да ме намери. Но как да направим това? Когато ти ми изпрати факса, аз веднага…
	— Какъв факс? Не съм ти изпращал никакъв факс.
	— Ами, онзи факс, че Иван е избягал от къщи — припомни му Саша, — не го ли изпрати ти?
	— А пък аз си мислех, че Олга тайно от мен ти се е обадила — отвърна Шмит — и че затова си пристигнал. Не съм ти изпращал никакъв факс. Виж какво, Бели, ето каква е работата. Срещнах на гарата Глигана и той ми каза, че ще ходи при тъща си, а пък той няма никаква тъща.
	— Какво общо има тъщата на Глигана? — не разбра Белов.
	Тогава Дмитрий му описа накратко създалата се ситуация. Всичко подсказваше, че факсът е изпратен от Глигана или от някой негов помощник, за да се възползват от бягството на Иван и да накарат Белов временно да напусне Красносибирск или обратното — да го примамят в Москва. А най-вероятно целяха и едното, и другото.


	Иван и компанията му се изкачиха на насипа покрай железопътната линия. Лоцмана ги заведе там, за да покаже на Иван в коя мотриса трябва да се качи и как да се скрие, за да се добере благополучно до крайната си цел. Приятелите на Иван изглеждаха потиснати, защото не им се искаше той да заминава. Ваня също не желаеше да се разделя с новите си приятели, но след като си бе дал дума да намери баща си, значи трябваше да удържи на думата си.
	Искаше му се да предложи на приятелите си да тръгнат с него, понеже имаха пари — днес Тъпчото им върна дълга и каза, че Тихно е в болницата заради изгарянията. Иван обаче не смяташе, че Лоцмана, Ботаника и Тимоха ще се съгласят да напуснат Москва. Скитничеството им харесваше и те не искаха да имат друг живот.
	Децата се спуснаха по насипа и видяха как зад трафопоста в храстите трима яки мъжаги с вид на бандити са притиснали до стената някакъв човек, облечен с дългопола дреха, който приличаше на монах, и го пребиваха.
	Момчетата се скриха зад високата ръждива тръба. Оказа се, че Лоцмана познава тези бандити. Той шепнешком им каза, че мъжагите контролират просяците по този маршрут на мотрисата и събират пари от тях.
	В същото време на „монаха“ му светваха маслото. Двама от бандитите стояха малко встрани, а третият налагаше с всичка сила дългобрадия така, че той отлиташе към стената, удряше се в нея и отново залиташе към бандита, който не му позволяваше да падне, а го удряше в ребрата и по лицето. Когато „монахът“ все пак се стовари на земята, единият от тримата — най-якият от всички, отиде при него, стъпи с крак отгоре му и попита:
	— Ей, гадино, казахме ли ти да не се завираш в нашата мотриса?
	— Но аз не съм вземал пари, просто призовавах хората да дойдат в „Братството на Дървения меч“ — опитваше се да се оправдае с окървавени устни „монахът“.
	— А не щеш ли да те запишем в братството на „дървения костюм“? — попита шефът на бандитите и натисна толкова силно с крак гърлото на „монаха“, че той започна да се задушава и да кашля. — Казах ти, че ако обикаляш по нашия маршрут, трябва да ни плащаш! Къде са парите? Питам те къде са парите?
	— Нямам — хриптеше „монахът“, — аз нямам пари.
	— Какво се церемониш с тоя скапаняк? — попита третият, който до този момент пушеше мълчаливо. — Убий го и толкова. Скъса ми нервите вече. Какво да го правиш, след като не разбира от човешка дума?
	Онзи, който налагаше дългобрадия, веднага извади дълъг нож и тръгна към „монаха“.
	— Ей сега ще го убият! — прошепна изплашено Ботаника.
	— А ти какво си мислеше? — попита го тихо Лоцмана. — Знаеш ли колко строг ред има при тях? Не дай боже някой външен човек да влезе да проси или да свири на китара в мотрисата. Моментално го карат да плаща такса, иначе го убиват като този брадатия.
	— А ние така ли ще седим и ще гледаме как убиват човек? — попита Ботаника и погледна Иван.
	Белов младши започна да се надига, но Лоцмана го задържа за ръкава.
	— Какво правиш, да не си откачил? — прошепна той. — Това не ти е Тихно, това са страшни мъже, това е мафия!
	Но беше късно — бандитите вече бяха забелязали Иван, тъй като хлапетата спореха твърде високо. Единият от бандитите се обърна към тях, присви очи и извика:
	— Ей, кой е там?
	Иван се изправи в цял ръст. Приятелите му така си и останаха да клечат и не се решиха да си покажат главите. Те бяха врели и кипели в тази каша много по-дълго от него, знаеха, че се намират на най-ниското стъпало в йерархията на скитниците от гарата, и ясно осъзнаваха цената си на този свят. Всеки можеше да ги срита — от последния мръсен клошар до някой случаен пътник. Техният живот не струваше повече от една храчка за бандитите, които контролираха мотрисите. Те много добре знаеха това и наплашени като мишлета от уличен котарак, се притиснаха до тръбата, смазани от страха като от преса, тежаща три тона.
	За разлика от бездомниците Иван оценяваше живота си по друг начин. Той знаеше, че ако не дай си боже с него се случи нещо, има кой да го защити. Това беше и баща му, когото търсеше, и вторият му баща, който контролираше в Москва цял огромен район.
	— О-о, клошарче — подхили се бандитът, щом зърна Иван, — какво търсиш тук, недоносче? Я бързо да изчезваш, докато не съм ти отвинтил главата!
	Но на Ваня и през ум не му минаваше да помръдне от мястото си.
	— Колко пари ви дължи този човек? — попита.
	Той имаше пари и да се откупи от бандитите, и да спаси дългобрадия от смърт. Бандитите се стъписаха и се спогледаха. Очевидно появата на свидетел на убийството не влизаше в плановете им, но, от друга страна, те изобщо не възприемаха като свидетел клошарчето.
	— Я изчезвай бързо оттук! — процеди през зъби онзи, който биеше „монаха“, и тръгна бързо към Иван, поклащайки ножа. — Бегом, да ти видя петите!
	И в този миг Иван извади пистолета, насочи го към бандитите и гръмна. Куршумът изсвистя над главите им, бандитите се втрещиха и тримата едновременно приклекнаха.
	— Легни по очи на земята! — изкомандва момчето. — Следващия път ще стрелям на месо!
	Как му се искаше в този момент да го зърне баща му! Да види как той, Иван, малкото момче, е притиснал до земята трима яки бандити. Сигурно много щеше да се гордее с него, защото добре беше усвоил школата му.
	— Какво ти става, сополанко, да не си откачил? — разкрещя се шефът и започна да се надига. — Я дай веднага пистолета!
	— На земята! — заповяда му Ваня.
	Но гласът му прозвуча смешно и пискливо, защото той трепереше от страх. Смелостта го бе напуснала и неканеният страх нахлу в краката му, и ги лиши от устойчивост. В този момент главатарят на бандитите бързо пъхна ръка в пазвата си.
	По-скоро от страх, отколкото от смелост Иван не дочака той да измъкне оръжието си, стреля и уцели бандита в рамото. Той отхвръкна назад, а пистолетът „Макаров“, който изпусна, отлетя встрани и падна в шахтата на канализацията. След като видяха, че момчето стреля точно, другите двама се тръшнаха на земята и забиха носове в калта. Брадатият „монах“ осъзна, че най-вероятно днес няма да умре, изправи се на крака и побягна към момчетата.


	— Ама, че си малоумен — ругаеше Глигана Боб, — защо му изтърси, че знаеш адреса му? Сега Белов ще заподозре нещо. А за нас беше важно да ни смята за някакви случайни балъци.
	— Ами аз… ами аз… — мучеше Боб, без да намира думи за свое оправдание.
	Според него операцията бе преминала блестящо, но шефът вечно беше недоволен.
	— Както и да е — рече Глигана, разхождайки се насам-натам в тясното VIP-сепаре на един от московските ресторанти — всичко ще е наред. Онзи дърт пръч, на когото взехме колата, няма никакви покровители, вече проверих. И не може да организира никого от местните. Белов също вече си няма никого в Москва. Няма да отиде при ченгетата, защото изобщо не му трябва да се обръща към тях, а още по-малко ще се обърне към браточките, понеже със сигурност ще иска да се разправи с нас насаме. Ти нали се разбра него да дойде към девет часа в Измайловския парк?
	— Аха — потвърди Боб, — описах му подробно мястото. Всичко ще е окей.
	— Я престани с тази идиотска дума! — ядоса се Глигана. — Дрънкаш като някакъв недоразвит трътльо! Говориш като негроиден рапър. По-правилно ще е да кажеш „Всичко ще е тип-топ“ или в краен случай „железак“.
	Боб умърлушено наведе глава, защото разбираше, че има още да се учи и да се учи, докато стане като Глигана.
	— Както и да е — потупа го бащински по рамото босът, — хайде да вървим на срещата, а по пътя ще ти обясня как ще действаме.
	След половин час те вече се приближаваха към Измайловския парк. Мястото на срещата беше идеално, защото вече никой не се разхождаше по тъмните алеи и нямаше да има излишни свидетели. Щом влязоха в парка, двамата с нискочелия слязоха от старото жигули. Глигана отиде до багажника, извади оттам един автомат „Калашников“ и го подаде на Боб, а той за всеки случай се въоръжи с една берета 92F със заглушител.
	— С две думи, действаме по следния начин — рече той, — аз сядам зад волана, а ти се настаняваш до мен и отиваме на мястото. Бъди готов за стрелба и смъкни стъклото на прозореца. Когато се появим, там ще бъдат Белов и онзи дърт пръч. Стреляй веднага и по двамата, нямаме какво да се разправяме с тях. След това аз ще сляза и ще ги доубия. Ясно ли е?
	— Аха! — отвърна той.
	— Тогава хайде по местата и да тръгваме! — заповяда Глигана и затръшна капака на багажника.
	Когато старото им жигули се появи на полянката, за която се бяха уговорили, Глигана не видя Белов и неговия приятел. Вместо тях видя паркиран огромен джип с изгасени фарове. Глигана обърна колата с дясната й страна към джипа, за да бъде по-удобно на нискочелия да стреля. Боб сграбчи автомата.
	— Чакай малко! — спря го Глигана. — Не виждаш ли, че Белов го няма! Един дявол знае какъв е този джип?
	Боб се смути, понеже беше свикнал да действа строго в рамките на заповедта и в армията можеше да стигне до званието командир на рота със специално предназначение. Всички непредвидени неща го изваждаха от релсите. Глигана също беше смутен, защото не очакваше, че тук ще има джип. Мислеше си, че всичко ще стане много просто, но ето какво излезе! И в този момент мобифонът, който бяха отмъкнали от Степанич, зазвъня в джоба му. Той го извади и го сложи до ухото си.
	— Къде е колата ми? — попита Степанич. — Не я виждам!
	— Като дадеш парите, ще си получиш и колата! — отговори му Глигана. — Донесе ли парите?
	Това беше правилен ход от негова страна — веднага да премине в атака, да нападне, да се засили като таран независимо от обстоятелствата.
	„Добре — помисли си, — сега ще си поговоря със стария и ще разбера какво става.“ Но в този миг ярката светлина на фаровете блесна с цялата си мощ и освети колата им така, както улична лампа облива със светлина крадец в чужда градина. Моторът на джипа изрева, изпод колелата му полетяха кал и пръст и тежкият автомобил се понесе право срещу тяхното жигули.
	— Стреляй по стъклата — изкрещя Глигана, като предвидливо открехна вратата от своята страна.
	Боб моментално извади дулото на автомата през прозореца и натисна спусъка. Куршумите изсвистяха и се впиха като подивели пчели в предното стъкло на джипа. Те обаче рикошираха, без да пробият стъклото.
	— А-а-а! — развика се Боб, тъй като осъзна, че стъклото на джипа е бронирано, а до сблъсъка им с него оставаха само няколко секунди.
	Предвидливият Глиган, който вече се бе измъкнал от колата, се претърколи по тревата, скочи на крака и хукна към храстите. Боб изхвърли автомата през прозореца и понечи да се прехвърли през мястото на шофьора, но не успя. Ударът на бронираната предница на джипа се падна точно от неговата страна, колата здравата се разтресе, бандитът отхвръкна назад, удари силно тила си, а сетне отлетя встрани и си счупи ръката. Джипът се върна назад, а от него изскочиха хора.
	Нечии силни ръце сграбчиха Боб за врата, измъкнаха го навън и той получи мощен удар с глава право в носа, от който окончателно загуби самообладание.
	— Къде са ладата на Степанич и ключовете от нея? — крещеше в лицето му един як човек, който го тресеше като круша и не му даваше да се опомни.
	Шмит измъкна от ръцете му ключовете от колата и картончето, на което бе изписан адресът на паркинга. Нискочелият падна и се плъзна назад. Дмитрий измъкна пистолета си и се прицели в главата му.
	— Недей, не ме убивай! — примоли му се Боб.
	— Кой си ти? — попита Шмит. — Защо вандалстваш на моя територия?
	— Не съм аз — измърмори нискочелият, подсмърчайки, — няма повече да правя така…
	Белов се приближи до Шмит и свали ръката му с пистолета.
	Боб беше новобранец в бригадата на Глигана и с тази операция шефът му искаше да поотрака новака и да го види за какво става. Все пак той беше бивш десантчик, бе воювал в Чечения и му се бе налагало да убива врагове. Ако на мястото на Боб се бе оказал някой от старата гвардия на Глигана, Шмит със сигурност щеше да разбере откъде духа вятърът.
	Бандитът се възползва от това, че Белов отклони дулото на пистолета от него, скочи и хукна презглава към храстите. Шмит вдигна ръка да го застреля, но Саша рязко удари ръката му нагоре. Изстрелът отекна във въздуха, нискочелият подскочи и се втурна през храстите като ранен лос.
	— Защо правиш така? — попита Дмитрий. — Трябваше да убием тази гадина.
	— На кого му трябва? — възрази Саша. — На теб ли? Малко ли хора си убил досега?
	— А-а — махна с ръка Шмит и прибра беретата в кобура, — един повече, един по-малко — все тая. Отрепките в Москва ще намалеят с една.
	Степанич излезе от джипа с доволна усмивка.
	— Това не е автомобил, а танк — рече и потупа бронираната врата. — Честно казано, когато започна да гърми право в мен от автомата, без малко не напълних гащите и си скрих главата под волана. Въпреки че вие, Дима, ми казахте, че предното стъкло е бронирано и че може да устои на картечен откос, пак ме беше страх.
	— Трябва да се махаме оттук — подкани ги Шмит. — Джипът, разбира се, е як, но това, че е брониран, силно влияе на скоростта му. Ако милицията ни погне, няма да можем да се измъкнем.
	Те се качиха в джипа и се понесоха по тъмната алея на парка, осветявайки я с мощните му фарове.


	Една минута преди това Глигана, който бягаше, се закачи за някаква стърчаща от земята жица, падна и ако се съдеше по ужасната болка, си навехна глезена. Той чу изстрела и реши, че Боб е мъртъв. Трябваше да изчезне, докато не са го настигнали. Стисна здраво пистолета, опита се да стане и да се подпре на дървото. В този момент чу пукот на прекършени храсти. Явно преследвачите тичаха право към него. Изопна ръце и стреля три пъти по посока на звука, докато не чу вик от болка и от храстите не се изтърколи… Боб. Неговият помощник и вярно куче, когото той току-що застреля. Боб падна по гръб и се затресе в предсмъртна агония. И трите куршума го бяха уцелили.
	— По дяволите! — изруга Глигана.
	И от тази нелепа грешка злобата му към мръсника Белов, който отново го прецака, стъпка го и го унижи, стана десет пъти по-голяма. Глигана разпозна бронирания джип, понеже познаваше неговия собственик. Само че как не се сети по-рано, че Белов би могъл да се обърне към Шмит? Такъв изход от тази среща той дори не можеше да си представи. Понеже си мислеше, че двамата мъже се мразят.
	На ти сега една депутатска кариера. Отиде, та се не видя. И как щеше да се покаже пред очите на Зорин? Направо му идеше да хукне отново към емирствата…


	11.

	Зорин обичаше да посещава регионите. В Москва такива като него не бяха един или двама, че дори имаше и много по-големи клечки от него. Понякога му се налагаше да виси в задръстванията, докато мине някой по-важен от него човек. Но в отдалечените от Москва градове му доставяше удоволствие да наблюдава как всичко живо скача на крак и превива гръб, за да му угоди.
	Когато отиваше в Кисловодск или в Ленинск, знаеше, че само два дни преди това асфалтът на централния площад в града е бил нацепен от пукнатини, а пейките в централния парк не само не са били боядисани, но са липсвали. Той смяташе, че с посещенията си помага на хората да живеят по-добре, защото по случай пристигането му в града строяха фонтани и откриваха по някое ново кафене.
	Вярно, половината от тези неща преставаха да работят още щом си заминеше за Москва, но нещо все пак оставаше. Колкото до народа, местното началство не се интересуваше от него, но когато пристигаше Зорин, тукашните князе се пънеха да покажат на московския гост, че не ядат напразно хляба си и че от сутрин до вечер се грижат за народа, та затова започваха да поставят крушки на уличните лампи и да озеленяват града.
	Но пребиваването му в Красносибирск много изненада Зорин още през първите минути. Като се започнеше с това, че генералният директор Риков не започна да му ближе задника, а се оправда със своята заетост и си тръгна още на летището. През целия ден Зорин правеше изумителни открития. Видя през прозореца на колата работещия фонтан на централния площад и иронично подхвърли:
	— Сигурно вчера са го пуснали?
	— Не — отвърна му шофьорът, — работи отдавна. Веднага щом Риков се върна, фонтанът заработи.
	Гостът не повярва, накара шофьора да спре колата и разпита майките, които се разхождаха наоколо с колички. Те потвърдиха думите на шофьора. Зорин се обиди. Значи не бяха направили фонтана заради неговото пристигане и гражданите не бяха благодарни за това на него. И веднага реши, че фонтанът е само едно напразно пилеене на пари, които биха могли да влязат в неговия джоб.
	Втората изненада го очакваше в комбината за алуминий. Обикновено, когато пристигаше с някаква делегация в някой завод или фабрика, работниците го посрещаха в съвършено нови, току-що извадени от склада униформи. Дори и глупак би забелязал, че са навлекли тези дрехи само половин час преди появата му.
	В комбината за алуминий в Красносибирск работниците също бяха с нови униформи, но те им седяха твърде добре. Някои от тях дори бяха стеснени и подгънати според размера им. Той поразпита хората и научи, че те нямат проблем с униформите си, защото им ги дават когато трябва, а не заради посещението на някое голямо началство.
	Ала не това обиди Зорин. Той забеляза, че няма никаква суета около неговото пристигане и че на фасадата не проблясва с новата си боя никакъв транспарант. А пък обикновено, когато отиваше в някакъв завод, местните началници се опитваха да организират някакво събитие по случай посещението му. Например да пуснат нов цех. Зорин се появяваше, натискаше бутафорното копче, инженерът дърпаше ръчката, машините започваха да бръмчат, всички аплодираха, а той държеше реч.
	Но в красносибирския комбинат не свириха туш в негова чест. Няколко инженери го поздравиха на входа, прикрепиха му един екскурзовод и се пръснаха по работните си места. Зорин възприе това като неуважение и затова беше ядосан и изключително зъл. Цеховете изобщо не го интересуваха.
	И само един човек в Красносибирск се суетеше покрай Виктор Петрович, заничайки предано в очите му, а ако висеше като опашка на задника му, непременно щеше да се върти насам-натам. Този човек беше малкият брат на Риков Матвей Алексеевич.
	— Така е, така е — нареждаше той, четкайки угоднически със специално взетата от къщи четка праха, който полепваше по сакото на Зорин, — нищо не разбират от субординация. Станали са много нахални.
	Зорин се чудеше на кого да излее злобата си, така че Матвей му падна под ръка тъкмо навреме.
	— А ти какво се сучеш тука? — попита го гневно. — Нямаш ли си работа? Ей на, всички работят, а ти се въртиш тук с тази четка!
	Сграбчи четката от ръцете на директора по социалните и битовите въпроси и я запрати зад работещите машини. Риков младши едва не получи инфаркт. От страх приклекна и сгуши глава в раменете си като костенурка. Стараеше се да направи добро, а сега — сбогом, кариера — Зорин му беше ядосан!
	Но той и без това нямаше кой знае каква работа. Нямаше, защото когато по желание на Зорин брат му го върна на поста директор по социалните и битовите въпроси, му забрани да се меси в производствения процес и му назначи един заместник от младите, който вършеше цялата работа вместо него. Матвей само заемаше длъжността, защото от неговата кипяща дейност винаги имаше повече вреда, отколкото полза.
	След като изля гнева си на невинния Матвей, Зорин поомекна и съпроводен от свитата си, тръгна към столовата, където бе организиран малък банкет по случай пристигането му. Но и там отново го унизиха. Вместо, докато трае посещението му, да затворят столовата за работниците и да го оставят да се нахрани на спокойствие, те бяха заделили само някакво ъгълче, на което бяха сервирали масите. Зорин отказа да се храни в такава обстановка, защото работниците воняха дори през стената.
	Осъзна, че спешно трябва да се захване за работа, защото Риков бе поел по път, какъвто той изобщо не си представяше. И в главата му моментално узря идеален план, при реализирането на който щеше да направи ход с коня и отново да преобърне всичко, което го заобикаляше в момента. Със стремителна походка и разлютен като подправен кетчуп, той излезе от столовата, отдръпна се встрани от делегацията, извади мобилния си телефон и набра номера на Глигана.
	Матвей Риков и свитата, придружаваща Зорин, търпеливо пристъпяха от крак на крак, докато той разговаряше по телефона. Не чуваха какво точно говори и с кого, защото наблизо работеше някаква машина, която приличаше на компресор и вдигаше невероятен шум. И само по напрегнатото изражение на Зорин можеха да отсъдят, че в момента гостът решава някакви много сериозни въпроси.


	Иван заедно с компанията си и спасения от нея дългобрад „монах“ се скриха в изоставен пътнически вагон близо до Казанската гара. През изпотрошените стъкла на вагона се чуваха обявяването на заминаващите влакове и шумът от колелата на преминаващите мотриси.
	— Край, спукана ни е работата! — все не можеше да се успокои Лоцмана. — Ще ни изловят до един и ще ни избият! Много добре познавам тези мафиоти. Такива неща съм чувал за тях — момчетата ми ги разказваха. Заравят хората живи в земята!
	— А ти какво искаше, да го зарежем, така ли? — попита го Иван, посочвайки с глава към Фьодор, който още не се бе съвзел от преживяния шок и мълчеше. — Искаше да го заколят, така ли?
	Лоцмана стрелна с поглед брадатия „монах“ и отвърна:
	— На теб ти е добре, защото днес ще заминеш за Красносибирск. А пък нас мафиотите ще започнат да ни търсят и ако ни открият, ще ни убият. Само че на мен ми се живее, аз още не съм виждал морето.
	— Мафиотите не видяха никого от вас — рече Иван, — видяха само мен. И ще търсят мен. Така че няма от какво да се страхувате.
	— Лесно ти е да говориш — рече Ботаника, — в краен случай ти можеш да се прибереш и вкъщи, твоят Шмит ще те защити, а ние как ще живеем тук? Да не мислиш, че мафиотите няма да разберат от момчетата на Тихно кой има пистолет?
	— Ще разберат — кимна Тимоха, — Тъпчото ще им каже.
	Иван разбра, че с постъпката и с геройството си беше изложил на риск момчетата. Досега те си седяха на своето място, докопваха някакви трохи и се радваха на това. А сега можеха да ги убият заради Иван. Но, от друга страна, нали мафиотите се канеха да заколят този дрипав дългобрад „монах“, а пък той му спаси живота. Но защо мъжът през цялото време мълчеше? Мълчеше и гледаше. Да не би да бе онемял от страх?
	Иван стана от седалката, кимна на момчетата и всички отидоха в съседното купе.
	— Някой знае ли кой е шефът на тези мафиоти? — попита Ваня.
	— Шамана им е шеф — отвърна Лоцмана, — виждал съм го. Той е един такъв страшен и кара БМВ. Разправят, че хванал за краката един бездомник — ей такъв като нас, и го разкъсал на две.
	— А къде можем да го намерим? — попита Иван.
	— Защо ти е да го търсиш? — облещи изплашени очи Ботаника.
	— Искам да си поговоря с него да не ви закача.
	Разбира се, самият Иван се тресеше от страх само при мисълта за нова среща с бандитите, но не можеше да прояви слабост пред момчетата, защото това не съответстваше на характера му. Освен това разбра, че без Шмит едва ли би могъл да се измъкне от тази ситуация. Трябваше да се върне вкъщи.
	— Какво ти става, Ваня, да не си откачил? — Скочи Лоцмана. — Да не би да ти е омръзнал животът? Та те ще те нарежат на парчета и ще те затворят в консерви! Ами това е мафия, наистина ли не разбираш, че за тях си нищо. Имало те е и те няма, и толкова!
	— Ще видим тая работа — упорстваше Иван и измъкна пистолета си, — все пак аз съм син на Саша Белия, а не някакъв поплювко! Моят баща никога не би отстъпил!
	— Аз също не съм поплювко! — рече Лоцмана. — Ще дойда с теб! Не се страхувам от този Шаман!
	— И аз! И аз! — възкликнаха в един глас Тимоха и Ботаника.
	Иван помълча малко, обмисляйки как да започне, а сетне каза:
	— Добре, чуйте ме, момчета. Само че ме разберете правилно. Не можем да отидем заедно. Могат да стрелят по мен, а да улучат вас. А аз не искам да стане така…
	— Ваня, но това е наша обща работа — припомни му тихо Ботаника.
	— Ние бяхме там заедно — добави Тимоха — и в мазето на Тихно също бяхме заедно.
	— И за всичко, което правим, също отговаряме заедно — заяви Лоцмана, — затова ти няма да отидеш сам при Шамана. Ще дойдем с теб. Това ти го казвам аз! И аз няма да те изоставя!
	— Те ще ни търсят, а ние ще им определим чакалък — възкликна с възторг Тимоха, сякаш ставаше дума за детска игра. Играта вече беше станала за големи, ала те още бяха хлапета и не разбираха това. — Само да имахме още един пистолет!
	— Знаете ли какво, момчета — каза Лоцмана, — когато Иван стреля, пушкалото на онзи мафиот падна в канализацията. Там е пълно с вода и смърди, така че те едва ли са отишли да го вземат.
	— Аз мога да вляза там! — предложи Тимоха. — И тогава ще имаме два пистолета! И вече ще бъдем силни! Ще бъдем бригада!
	— Бригада — подсмихна се Иван, — малолетни бандити…
	— Ние не сме бандити, ние се борим за справедливост — каза тежката си дума Ботаника.
	В този момент зад преградата на купето надникна спасеният от тях „монах“. Той погледна изпитателно Иван и попита:
	— Момче, ти ли каза, че баща ти е Саша Белов?
	— Аз — отвърна той, — защо питаш?
	— Но това не може да бъде — рече „монахът“. — Синът на Саша Белов не може да тича в такъв вид с пистолет в ръка по кьошетата на трите гари…
	— В такъв вид ли? — застъпи се за Иван Лоцмана. — Ти виж себе си! Вече се свести, брадатко такъв, но няма никаква благодарност! Ние, чичка, те спасихме от мафиотите, така че сега си вдигай чукалата и изчезвай колкото се може по-далеч оттук. Или си мислиш, че ще те вземем в нашата група?
	Но Фьодор не обърна внимание нито на тона, нито на думите на Лоцмана. Очите му не се откъсваха от Иван.
	— Добре, браточки, тръгваме — рече Ваня, стана от скамейката и се обърна към „монаха“: — А за вас ще е по-добре да напуснете Москва. Ако ви хванат още веднъж, със сигурност ще ви убият.
	— Прилича, много прилича — рече почти шепнешком „монахът“, без да откъсва поглед от него, — но не е възможно синът на Белов така да…
	— Не е възможно, та не е възможно, остави ни на мира — рече Лоцмана. — Пичове, да се махаме оттук!
	Той се обърна и бързо тръгна към изхода на вагона, хващайки се за облегалките. Останалите скочиха от стъпалата и закрачиха покрай релсите. Иван мълчеше и размишляваше защо този „монах“ го попита за баща му. Сякаш той познаваше неговия татко. Но нали преди време, и то не чак толкова отдавна, из цяла Москва висяха предизборни плакати, на които бяха Иван заедно с баща му и майка му. Бяха публикували снимките им и във вестниците. Много хора си спомняха тези плакати. Може би „монахът“ също бе виждал онзи плакат.


	Когато Шмит, Белов и Степанич излязоха с бронирания джип от Измайловския парк и се отправиха към паркинга, за да приберат ладата на Власов, мобифонът на Шмит иззвъня. Той погледна дисплея му и каза:
	— Оксана ми праща SMS, значи знае къде е Иван. Трябва да побързаме.
	Той завъртя рязко волана, зави надясно и натисна педала на газта. Но колкото и да се стараеше да набере скорост, тежкият джип се движеше като валяк, защото бронебойните му качества напълно неутрализираха скоростните.
	Когато след четирийсетина минути пристигнаха на мястото и Шмит надникна през прозореца, Оксана веднага дотича при него. Белов забеляза, че момичето е хубаво. Имаше стройно тяло, високи гърди и беше сочно и привлекателно.
	— Закъсняхте — каза Оксана, — цял час се влачите! Нали ти написах да бързаш! Момчетата ми върнаха трийсетте долара, които им дадох назаем, и веднага изчезнаха. Опитах се да ги задържа, момичетата са свидетели, убеждавах ги да отидем в някое кафене, но хлапетата бързаха и не се съгласиха.
	— Извършихме глупост — рече Шмит и се плесна по челото. — Веднага след като получих съобщението, трябваше да се сетя да се обадя на Оксана и да й кажа, че ти, Саша, си тук, в Москва. Оксана щеше да каже на Иван и той сигурно щеше да ни изчака. Но главата ми не работи след такива разходки из парка по вечерно време.
	— Момчета, те май се канят да ходят в някакъв си Красносибирск — добави Оксана, — станали са едни такива сериозни, делови, направо са като същинска бригада.
	— Бригада сополанковци — усмихна се пресилено Белов. Направо му прилоша. Никак не му се искаше единственият му син да тръгне по неговия път.
	— И освен това — в този момент Оксана започна тревожно да шепне — момичетата ми казаха под секрет, че Иван и неговата бригада се стреляли по хората на Шамана.
	Шмит и Белов се спогледаха. И двамата си спомниха за австрийския пистолет, който Иван бе откраднал от оранжерията. Оръжието беше със зареден пълнител, което означаваше, че момчето можеше да направи някоя беля. Белов съжали, че бе учил сина си да стреля на стрелбището. По-добре би било Иван да свири на цигулка! За това поне не убиваха. „Убиваха, но не чак толкова често“ — поправи се той.
	— Кой е този Шаман, по чиито хора са стреляли? — попита Шмит. — Да не е онзи шеф от трите гари, който контролира пазара на просяците?
	— Да — кимна момичето — същият, той е нещо като надзорник на инвалидите и другите просяци, които обикалят мотрисите.
	— Сериозно момче — поклати глава Дмитрий, — абсолютно е треснат в главата и момчетата му са същите.
	— Казаха ми, че сега хората на Шамана търсят Ваня — продължи Оксана — и че искат да го убият. Но аз не съм глупачка и пуснах слуха, че Иван Белов е доведен син на известния Шмит и че истинският му баща е прочутият престъпен бос Саша Белия. И сега хората на Шамана първо ще се замислят, преди да стрелят по него.
	— Умно момиче си ти — рече Белов, — а откъде знаеш за нас с Шмит?
	— Аз й разказах — обясни Шмит.
	— Да, умна съм — кимна Оксана, — ако такова умно момиче като мен се беше родило в района на „Садовое кольцо“, досега да е завършило училище предсрочно и да следва в университета. А пък аз съм завършила само пети клас и „моите университети“ са на булевард „Тверски“.
	— Добре, стига сме приказвали, сбогувай се с момичетата, влизай в колата и повече няма да се върнеш тук — нареди й Шмит.
	Белов забеляза, че между младичката проститутка и Дмитрий се е създала близост. Не че това го интересуваше кой знае колко, но все пак той живееше с бившата му жена и възпитаваше сина му, затова се чувстваше длъжен да го следи.
	— Да не си помислиш нещо, Саша — сякаш долови мислите му Шмит, — просто искам да помогна на момичето да се измъкне от дъното.
	Белов сви рамене, сякаш искаше да каже, че отношенията му с Оксана изобщо не го интересуват. И все пак се запита дали Олга не е омръзнала и на Шмит.
	— Смятам, че трябва да отидем при Шамана — каза Дмитрий, — още сега, без да отлагаме. Много добре познавам тези негодници от гарите. Всички до един са пълни боклуци. Ако намерят Ваня преди нас… дори не ми се иска да мисля какво може да стане.
	— А ти знаеш ли къде да го търсим? — попита Белов.
	— Аз зная — намеси се най-неочаквано в разговора Оксана, — била съм на два пъти при него. Карайте направо, а сетне ще ви покажа пътя.
	Шмит стисна зъби и мускулите на лицето му се размърдаха. Белов забеляза, че макар той да твърди, че е равнодушен към Оксана, все пак му е неприятно, че момичето е влизало в бърлогата на Шамана.
	Шмит запали мотора и излезе на булеварда.


	Щом чу в слушалката гласа на Зорин, Глигана се обля в студена пот. Когато се прибра вкъщи, превъртя всички ключове и се затвори в тоалетната. Тресеше го. Струваше му се, че на вратата всеки момент ще се позвъни и ще се появи самият Белов, щеше да изреже ключалката от металната му врата с оксижен и да го застреля.
	Но сетне си помисли, че за гафа му щеше да го накаже не Белов, а Зорин, който бе заложил на него, но отново се бе паднала нулата, на която заложи късметлията Белов. И сега щяха да изхвърлят Глигана като ненужен фиш. Той прекара в клозета почти половин ден, но при него така и не дойде никой. Вече бе започнал да се поуспокоява, когато мобифонът му изведнъж зазвъня и на дисплея му ясно се изписа името „Зорин В. П.“.
	— А-а-а, а-а-а — извика Глигана, преди да процеди едно „ало“.
	Глупаво бе да се крие от Зорин, защото той и без това щеше да го изрови дори изпод земята, така че беше по-добре да погледне смъртта в лицето. Глигана се отзова на обаждането. Но първите думи, произнесени от Виктор Петрович, разсеяха опасенията му и камъкът от душата му падна с трясък, като без малко не счупи тоалетната чиния, върху която седеше вече от половин денонощие.
	— Рома, да не би да си в тоалетната? — попита Зорин.
	Глигана се стъписа от неговата проницателност и от това, че Зорин го нарече по име.
	— Да, а вие откъде знаете? — попита изненадан Глигана.
	Веднага го обзе подозрението, че Виктор Петрович е монтирал из целия му апартамент бръмбари, но обяснението беше по-просто.
	— Гласът ти звучи като от тоалетна — обясни Виктор Петрович, — или може би това е от роуминга?
	— Аха — съгласи се той, като се оправда с непонятния за него роуминг.
	Реши веднага и чистосърдечно да се покае и да си признае, че планираното и сто пъти премислено покушение срещу Белов се е провалило заради това, че в тази работа най-ненадейно се е намесил Шмит. Но едва успя да произнесе името на Белов, когато Зорин го прекъсна:
	— Остави на мира този дребосък, сега ни трябва една по-едра риба и е много важно да не я подплашим. Тръгвай веднага за летището и за едно денонощие искам да си в Красносибирск. Инкогнито, с чужд паспорт. Имам една много важна работа за теб.
	— Добре — съгласи се с готовност Глигана, — вече съм там.
	— И за всеки случай си измисли легенда защо отиваш в Красносибирск.
	— Ами, за да се срещна с вас… — изтърси бандитът, без да се замисли.
	— Да, бе, можеш да отидеш в телевизията и да пуснеш обява, че аз съм те повикал — отвърна ядосано Зорин. — Запомни: ти си московски бизнесмен и отиваш в Сибир, за да проучиш пазара за пласмент на твоята стока. Сега Риков е вдигнал заплатите на хората тук и много бизнесмени са се насочили насам, така че пристигането ти няма да предизвика подозрения. Разбра ли?
	— Аха — отвърна Глигана, — а каква стока ще пласирам?
	— Поне нещо можеш ли да измислиш сам? — вбеси се окончателно Зорин и прекъсна връзката.
	Глигана не беше чак толкова тъп, колкото би изглеждал на някой страничен слушател на този разговор. Просто обаждането на Виктор Петрович дойде твърде неочаквано, а той още не бе успял да се съвземе от преживяния стрес. Пък и този разговор нямаше никакви странични слушатели. А дори и да имаше, никой не разбра това.
	След разговора на Глигана му олекна. Той се присмя на това, че половин денонощие седя в клозета. Зорин знаеше какво говори. Неслучайно се бе задържал толкова години във властта и можеше да угоди и на нашите, и на вашите, а когото трябва да вкара в капана. Той беше добре при предишния президент, но и при новия го взеха в двора, понеже имаше нюх като на куче и винаги усещаше накъде духа вятърът.
	Глигана излезе от тоалетната, изкъпа се със студена вода, изтръска глава и запя на висок глас. Сега се чувстваше леко и свободно, отново започна да мечтае да стане народен избраник и да заседава в Държавната Дума. Опита се да забрави, че само преди няколко часа беше убил своя най-близък помощник.


	12.

	Виктор Петрович приключи разговора си по мобифона до пропуска пред входа на красносибирския комбинат за алуминий, прибра апарата в джоба на сакото си, което струваше две хиляди долара, на лицето му се изписа любезна усмивка и той повика с пръст Матвей Риков при себе си. Матвей с готовност изприпка и застана в поза: „Какво обичате?“
	— Я ми кажи, Матвей Алексеевич, готов ли си да оглавиш комбината?
	От този въпрос дъхът на Риков младши направо секна. Беше си взел грях на душата, като си помисли, че него — нещастният неудачник, скоро ще го свалят от поста директор по социалните и битовите въпроси, а те му предлагаха повишение, и то какво! Впрочем, той смяташе, че го пренебрегват не заради неговата некадърност и тъпотия, а заради интригите на брат му, който според него се боеше, че Матвей може да заеме мястото му и по всевъзможни начини го мачкаше.
	— Винаги готов! — развика се той като млад пионер и само дето не козирува за поздрав.
	Зорин хвана бащински Риков под лакътя и го поведе покрай основния цех на комбината за алуминий.
	— Разбираш ли, Матвей Алексеевич — рече назидателно Зорин, — на мен и на някои други московски другари ни се струва, че твоят брат не върви по пътя на съзиданието, а на разрушението. А на теб как ти се струва?
	— На мен също ми се струва така! — извика той, развълнуван. — Увеличи заплатите на всички работници, а на мен — не!
	— Да, да — съгласи се Зорин, — това, че изобщо не мисли за близките си, за хората, които го издигнаха, е неоспорим факт. На мен дори ми се струва, че чеченският плен се е отразил твърде зле на психиката му. Затова взехме решение да отстраним господин Риков от ръководството на комбината и да назначим теб за временно изпълняващ длъжността генерален директор.
	Матвей чак примижа от удоволствие като домашен котарак. Представи си как седи в просторния кабинет на генералния директор, как вика при себе си на килимчето големия си брат и започва да го прави на нищо пред всички, а Олег само мълчи и унизено гледа в краката си.
	— Я ми кажи — продължи Зорин, — нали ти си единственият роднина на твоя брат? Нали той няма деца и жена?
	— Жена му Татяна загина, когато похитителите заловиха Олег — отвърна Матвей, — а те нямаха деца…
	Зорин се замисли за миг и изрече:
	— Излиза, че ти си единственият наследник на брат си…
	И в този миг Матвей осъзна истинския смисъл на произнесените думи. Разбра, че фразата „да го отстраним от ръководството на комбината“ има друго, по-кратко значение. Тя означаваше не да го отстранят от ръководството, а просто да го отстранят, да го отстранят физически. При това откритие гореща вълна заля Матвей, а след това тялото му се покри със студена лепкава пот и по гърба му полазиха тръпки.
	Но самообладанието му бързо се възвърна. Той бе прекарал толкова безсънни нощи, въртейки се в леглото и размишлявайки за това как да сложи ръка на всички богатства на брат си, а не да влачи жалкото си съществуване с мизерната заплата от три хиляди долара в непрекъснати унижения и молби пред него, тъй като го мразеше повече и от най-големия си враг. А сега, когато разполагаше с този толкова могъщ покровител, щеше да му отмъсти за всичко!
	И Риков младши си представи палми на Канарските острови и разголени мулатки, които масажират отрудения му гръб на слънчевия бряг на тюркоазното море, чиито солени вълни целуват петите му.
	— Но засега — тишина! — рече строго Зорин. — Трябва да направим така, че брат ти да не се досети за нищо. В момента той е твърде зает с преустройството на комбината и облагородяването на Красносибирск, та да следи и тайните интриги.
	— Ама този Белов — стисна зъби Матвей, — направо го ненавиждам! Точно той е човекът, който следи тайните интриги!
	— Не бери грижа за него — обеща му Зорин, — той няма да се върне скоро от Москва. Колкото и да му е скъп комбинатът, собственият му син му е по-скъп. И аз ще направя така, че той още дълго да остане в Москва. А сетне, когато ти заемеш поста на генералния директор, ще остане само да дръпнем синджира на казанчето и ще изпратим Белов и цялата му компания в мръсния канал.
	— Да, но брат ми е много популярен сред хората — изрече Риков младши, — той има подкрепата на полковник Басовити и на местните ни бандити начело със Семьон.
	— Това пък изобщо не го разбирам — плесна с ръце Зорин, — толкова усилия бяха положени Басовити и този надзорник да не си срещат пътищата и да се карат помежду си. Както се казва — разделяй и владей. А те изведнъж взеха, че се обединиха и изхвърлиха Барона от града. Как можа да се случи такова нещо?
	— За всичко е виновен Белов! — просъска Матвей. — Той успя да ги помири!
	— Времето работи за нас — успокои го Зорин, — така че няма за какво да се тревожим, скоро всичко ще си отиде на мястото. А сега да вървим в управлението и все едно, че не сме водили този разговор.
	— Тъй вярно — отвърна почти шепнешком Риков младши, гледайки предано Виктор Петрович право в очите.


	В района на трите гари ръждясваха изоставени пътнически вагони. Четири момчета вървяха от тях по посока на бучащия град. От вагона изскочи брадат мъж, облечен с дълго расо, и забърза подире им.
	— Момчета, почакайте! — подвикна той на Иван и приятелите му, догонвайки ги между две огради, където те се канеха да поседнат на тревата.
	— Ама, че се лепна за нас този брадат дявол! — рече тихо Лоцмана. — Какво иска?
	В това време „монахът“ се приближи до Иван, който бе седнал върху едно повалено изсъхнало дърво, и рече:
	— Ако ти наистина си синът на Александър Белов, искам да ти кажа, че много добре познавам твоя баща. Може да се каже, че дори съм негов приятел.
	— Приятел ли? — попита с нотка на съмнение Ваня и се подсмихна.
	Той познаваше приятелите на баща си — Космос, Фил, Пчелата, и те нямаха нищо общо с този скитник в кафяво расо, който приличаше на бял монах, изпъден от манастира заради склонност към кражби. Космос, Фил и Пчелата винаги бяха добре облечени и караха скъпи коли, а пък ако някой от тях беше попаднал в днешната ситуация и беше притиснат не от трима, а дори и от петима бандити, нямаше да се държат като този монах и щяха да разритат мафиотите като палета. Такива бяха приятелите на баща му, а пък този — виж го ти него — също искаше да му се пише приятел.
	— Казвам се Фьодор Лукин — представи се „монахът“ и протегна ръка към Иван, — но за вас съм просто чичо Федя.
	— Чичо Федя с брадата цяла педя — изтресе Тимоха и всички се засмяха.
	Но брадатият не се обиди, засмя се заедно с тях и им каза, че точно така му се подигравали, когато бил малък. А сетне седна на дървото до Иван и му разказа цялата история. Как той, Витя и Степанич намерили на бунището тежко ранения Александър Белов, как го излекували, как след това се били за своето сметище, как след чеченския плен баща му заминал за Красносибирск и там станал началник на службата за безопасност на комбината.
	Хлапетата слушаха мълчаливо. Като че ли брадатият, когото днес спасиха от смърт, не лъжеше и наистина познаваше добре бащата на Ваня.
	— Значи вие знаете къде живее баща ми в Красносибирск? — попита Иван. — Знаете ли адреса му?
	— Разбира се — отвърна Фьодор, — аз живеех на долния етаж, но сетне си тръгнах оттам.
	— А защо си тръгнахте? — попита Лоцмана, преминавайки на „вие“.
	След историята, която Фьодор им разказа, той изпита уважение към него и реши да не говори повече на „ти“ с брадатия.
	— Там ми беше тясно — отвърна Фьодор, — наблюдавах тази миша тупурдия и си мислех, че все пак има и други градове и страни, че има хора, които не живеят по този начин и на които не им се налага да се гърбят от сутрин до вечер, за да спечелят колкото за едно парче хляб. И то да беше само за едното парче хляб, а те си купуват и напълно излишни за човека неща — телевизори, компютри, коли!
	— Не съм съгласен — възрази Тимоха, — аз не бих се отказал от компютър…
	— Човек трябва да живее в лоното на природата, да ловува, да хваща риба, да отглежда животни — продължи мъжът, — вечер вместо на телевизора да се любува на залеза, вместо магнетофона да слуша песните на птиците, вместо да се сражава с компютърните чудовища с виртуален меч, да притежава истински меч и да може да управлява с него.
	— И от истински меч не бих се отказал — рече Тимоха, — но още по-добре ще е да имам пистолет като на Иван.
	Фьодор се навъси, стрелна с поглед сина на Белов, който седеше невъзмутимо върху дървото, и попита:
	— Откъде имаш пистолет?
	— Взех го временно от втория си баща — отвърна той.
	— Дай ми го — поиска мъжът и протегна ръка.
	— Как ли пък не — възмути се Иван, — ако ви трябва пистолет, влезте в канализацията и си го вземете оттам. А този си е мой!
	— Не ме разбра — изрече Фьодор, — аз нямам нужда от твоя пистолет, но и ти нямаш нужда от него, та вие сте още деца. Вие трябва да ходите на училище, да осмисляте мъдростта, доброто, вечното. Твоят баща не би одобрил, че имаш пистолет и че стреляш с него по хората!
	— Не стреля по хората, а по мафиотите — поправи го Лоцмана, — и вие не забравяйте, че ви спасихме от смърт. Ако Иван нямаше пистолет, то и вие вече нямаше да сте сред живите!
	— Че е така, така е — съгласи се Фьодор, — но не всичко е чак толкова просто, колкото изглежда на пръв поглед. А защо ти, Ваня, не живееш вкъщи, а скиташ из Москва с пистолет в пазвата?
	Иван, когото Лукин успя да предразположи, му разказа, че се скарал с майка си заради баща си, че избягал от къщи и че сега иска да отиде в Красносибирск. Каза му, че иска да живее с баща си, а не с майка си и Шмит. Фьодор разпита и другите момчета как са се озовали на улицата. Докато ги слушаше, само кимаше с глава и изражението му ставаше все по-сериозно.


	Шмит и Белов оставиха Оксана и Степанич в бронирания джип на улицата и се изкачиха на високата площадка пред входната врата на залата с игрални автомати. Преминаха покрай дългата двуреда колона пиукащи и пищящи едноръки бандити и други подобни апарати и се спряха пред металната врата, до която един мрачен охранител изпълняваше задълженията си. Зад тази метална врата се намираше щабквартирата на Шамана.
	Охранителят ги пусна и те стигнаха по тесен коридор до стаята, осветена с ярка червена светлина, откъдето се разнасяше силна музика. Шамана беше около трийсетинагодишен, кльощав и смугъл. Когато бил на четиринайсет години, му изболи едното око с нож и сега носеше стъклено око, което винаги гледаше някъде встрани, придавайки на лицето му ужасно изражение. Дължеше прякора си да бурятския си произход. Беше свиреп и несдържан човек.
	Той предложи с жест на Шмит и Белов да седнат на кожения диван, а след това отново с жест заповяда на охраната си да намали музиката и да си обере крушите.
	— Трябва да поговорим с теб… — започна Шмит, но Шамана вдигна ръка.
	— Знам за какво ще си говорим — рече с дрезгав глас, — затова да не губим време за уводи. Кой е този? — посочи с глава Белов.
	Беше съмнително, че не знае кой е Белов и очевидно си придаваше важност, затова Шмит, който според мерките на московския престъпен свят имаше поне двайсет пъти по-голяма тежест от Шамана, като белаз в сравнение със запорожец, разбра, че в този сблъсък зад гърба на „гаровия тартор“ беше застанал някой от сериозните бандити, поради което Шамана си позволяваше да го прекъсва.
	— Това е Саша Белия — отвърна иронично Дмитрий, — ти ли не знаеш кой е той. Когато си бил синекура, той държеше цялата власт в Москва в двете си ръце.
	Шмит не пропусна веднага да припомни на самозабравилия се Шаман по какви стъпала се бе изкачил нагоре. В затвора Шамана обслужваше крадците — переше им чорапите, приготвяше им чай. По този начин попадна в подземния свят. И тъй като на крадците не им достигаха калени и проверени кадри, които да са на свобода, понеже младите вандали и спортисти изпотрепаха доста от тях, издигнаха Шамана на доходоносното място, което се смяташе за хранилка само на крадците.
	Шамана не обичаше да му споменават за синекурния период в живота му. Ако някой от неговите му споменеше такова нещо, веднага щеше да му затвори устата с един удар в сърцето, но пред Шмит не посмя да обели и дума, защото разбра, че е прекалил. Затова само злобно изскърца с металните си зъби и стисна юмруци.
	— Тук, на твоя територия, моето момче е направило разни бели — премина по същество Александър Белов. — Казват, че гръмнало някого. Надявам се, че не го е убило?
	— Не някого, а моя побратим — изкриви лицето си в злобна гримаса Шамана, — прострелял е моя авер от затвора, пробил му е дупка на рамото.
	— Хайде да се споразумеем — предложи Белов, — аз ще ти дам пари да излекуваш аверчето си и ще ти платя за моралните щети. А ти на свой ред няма да закачаш моето хлапе. И ако все пак твоите орли го хванат, ще ми го предадеш цял и невредим. Как гледаш на това?
	Шамана направи пауза, ухили се злобно и истерично закрещя:
	— Ако моите орли хванат твоето хлапе, ще го изкълват до смърт. Разбра ли? Това е моята територия и реда тук въвеждам аз! И за това вандалство твоето хлапе ще отговаря по пълна програма!
	— Какво говориш, Шамане — попита спокойно Белов. — Иван е още дете и изобщо не разбира какви ги върши. Да не би да си решил да се биеш с децата?
	Шамана не знаеше какво да отговори на този въпрос, но не можеше да му каже и истината.
	А истината беше, че два часа преди Шмит и Белов да се появят, при него дойдоха някакви невзрачни хора. Те му казаха, че идват с молба от някакъв високопоставен московски чиновник, чието име не назоваха, но за сметка на това му предадоха поздрави от известен московски „апап“, чиято дума за него беше закон. А молбата се свеждаше до това той да се опита по какъвто и да било начин да задържи Белов в столицата.
	— Най-добрият вариант — казаха тези хора — е Белов-младши и неговата разбойническа компания да бъдат заловени и запрени някъде. А едновременно с това сред обитателите на гарите да се пусне слух, че са виждали Иван ту тук, ту там. И нека Белов-старши да обикаля Москва, да търси синчето си и да не се занимава с нищо друго.
	Но ако не успеят да хванат Иван, казаха хората, Шамана трябва да покаже, че смята да убие момчето! Тогава Белов със сигурност нямаше да напусне Москва, докато не намери сина си.
	В началото Шамана се изплаши, защото му се налагаше да се противопостави не на някакъв си глупак от пазара, а на сериозни хора като Шмит и Белов, за които той беше някаква си въшка. Но посетителите му намекнаха, че зад тях също не стоят професори от консерваторията, а доста големи клечки в Русия. Тъй че ако в тази ситуация се държи правилно, никой няма да си спомни за младостта му, а за него това означаваше много повече от парите, които му предлагаше Белов.


	Глигана кацна в Красносибирск с чужд паспорт и дори тръгна към града с автобуса, а не с такси. Беше облечен като обикновен работник от завод с парцали, които бе купил от Черкизовския пазар. Чувстваше се некомфортно в автобуса, понеже всички го блъскаха, а една бабичка дори го наруга, че си е охранил мутрата като глиган и че такива като него трябва да ги убиват. Отначало се изплаши, че са го разпознали и че няма да успее да се появи в града инкогнито. Но сетне разбра, че това просто е начин на общуване между пътниците в градския транспорт.
	Глигана пристигна в Красносибирск само за едно денонощие. Беше се снабдил с обратен билет за самолета. Трябваше да се срещне със Зорин, който беше на посещение тук, да се види с него на четири очи, да обсъдят предложението му и да разузнае обстановката за по-нататъшното провеждане на операцията, която му обещаваше депутатско кресло и претъпкан с европейски и американски банкноти джоб.
	Спешното повикване в Красносибирск му подсказваше, че Виктор Петрович няма търпение да довърши въпросната „едра риба“, за която спомена на Глигана по телефона. Освен това стана ясно, че веднага след посещението си в Красносибирск Зорин заминава някъде из Европа на някакви правителствени преговори, а от Европа, без дори да се отбива в Москва, щеше да се върне в Красносибирск, за да участва в празненството по случай юбилея на комбината, което трябваше да се състои след по-малко от две седмици.
	— Имам само две седмици за подготовката на такова сериозно нещо? — изуми се Глигана, когато по време на тайната им среща посред нощ в една от местните сауни Зорин му съобщи за подготвящия се празник на градския стадион.
	— Че какво толкова сложно има? — навъси се Виктор Петрович. — Трябва ти само един добър снайперист, който по време на речта на Риков на стадиона ще му изпрати един куршум право в челото от осветителния пилон и сетне да се смеси с тълпата! На стадиона ще има пет-шест хиляди души, че дори може би и повече, всички ще бъдат пияни и няма нищо по-лесно от това килърът да се изгуби сред тях.
	— Да-а, ами охраната? Такива мероприятия винаги се охраняват много добре!
	— Милицията и без това ще си има достатъчно работа — махна с ръка Зорин, — народът ще се изпонапие, ще започнат сбивания и безредици. А в такава обстановка няма нищо по-просто от това да се качиш на осветителния пилон, да извадиш винтовката, да стреляш и да си отидеш незабелязано!
	— А не може ли да очистим този Риков мирно и тихо — предложи Глигана, — например във входа на блока му или да го застреляме с автомат в колата му?
	Зорин се ядоса.
	— Не можеш да се докопаш до него във входа — просъска той, — твоят приятел Белов такава охрана му е спретнал, че пиле не може да прехвръкне.
	— Той не ми е приятел — възрази бандитът, но Виктор Петрович не му обърна внимание.
	— Пък и трябва да отстраним Риков показно, пред очите на всички, за да припишем това убийство на Белов — обясни Зорин — и всичко да изглежда така, като че ли престъпният бос е спечелил доверието на Риков, а след това го е очистил, за да се докопа до печалбите.
	— А хората ще повярват ли на това? — усъмни се Глигана.
	— Докато съдът се занимава с тази работа и докато тече делото, нашият човек ще седне в креслото на генералния директор и ние ще пуснем такъв слух — обясни Зорин. — Местният вестник „Красносибирски вести“ ще бъде в нашите ръце, а пък хората вярват на печатното слово. И тогава Белов ще си изпати. Все трябва да ти сдъвквам всичко, като бебе си. И внимавай този път да не се издъниш, защото ще трябва да очистя теб, а не Белов. Ако стане нещо, аз ще се оправя, но твоята глава със сигурност ще падне от раменете ти.
	— Ама аз… ама аз такова… — загрухтя Глигана, но той го възпря.
	— Това е, време е да тръгваш — каза Виктор Петрович, — Риков ще дойде всеки момент. А ти не се мяркай много из града, че физиономията ти се набива на очи. И си опичай акъла!
	Глигана разбра всичко. Колко пъти в живота си вече бе ходил по ръба на бръснача, чет и брой нямаха. Неведнъж беше и беден, и богат, и преследван, и преследвач. Понякога му се струваше, че идва краят и че ще гние на дъното на някое езеро с камък на шията или с простреляна глава, ала не — разминаваше му се и не само му се разминаваше, но след това се изкачваше до самия връх, откъдето за пореден път отново падаше долу. Такава бе орисията му.
	Когато излезе през задния вход на елитната сауна, разположена в самия край на града, Глигана си помисли: „Ще имаш да взимаш!“ Да иде сега в хотела, да седи затворен в стаята си и цяла нощ да гледа телевизия? Тая нямаше да я бъде! Глигана си имаше традиция, когато пристигне в даден град, задължително да изчука някоя мадама, иначе пътуването му не се броеше.
	Той излезе на пустия булевард в покрайнините на града и се опита да хване такси. Но като видеха внушителната му фигура и бандитската му физиономия, шофьорите не спираха.
	Тогава Глигана реши да зареже идеята си за таксито и тръгна пеша в посоката, където се виждаха сградите. Вървя дълго и псува, опитвайки се да спре поне някой камион. Но никой не искаше да рискува и да вози такъв каяк нощем. Пък и нямаше кой да рискува, тъй като скоро колите изчезнаха.
	Глигана се дотътри до града и първото, което видя, бяха блесналите светлини на табелата на дискотека „Лагуна“. Точно това му трябваше. Една дискотека в провинциалния град, в която можеше да се натряска, да хване някоя готина мацка и да се позабавлява с нея от сърце и душа върху сивите хотелски чаршафи. Въодушевен от мисълта за предстоящите удоволствия, Глигана бутна вратата на дискотеката и влезе вътре.


	13.

	Матвей Риков цяла нощ се измъчва от кошмари. Първо сънува, че вече е генерален директор на комбината за алуминий и всички, които преди се отнасяха пренебрежително към него, сега го поздравяваха и му се подмазваха. А той ги удряше по лицата с юмрук и ги разпъждаше. От усещането за неограничена власт душата му се изпълни с тържество и сладката премала на щастието, но точно в този момент в съня му се появи брат му. Главата му беше строшена, лицето му бе обезобразено и едрите капки гъста като разтопен шоколад кръв бавно се стичаха по таджикския килим на пода.
	— Защо постъпи така, Тима? — питаше по-големият му брат със задгробен глас. — Защо ме уби, братле?
	— Не бях аз — мънкаше изплашено Матвей, — не бях аз…
	Събуждаше се облян в студена пот и скачаше от леглото. До него мърмореше жена му, която той едва не събаряше на пода, докато се въртеше, измъчван от кошмари. Матвей отново си лягаше и дълго не можеше да заспи. Той мразеше брат си заради това, че беше успял, и за това, че още от дете го побеждаваше и унижаваше, както му се струваше на Матвей.
	Когато бяха деца, родителите им го караха да износва дрехите на брат си. Затова той си мислеше, че те обичат повече брат му. Вероятно заради това, а може би и по някаква друга причина у него доминираха завистта и неизчерпаемата алчност. Съчетани с природната му тъпота и вродената му хитрост, завистта и алчността правеха Матвей безпринципно, злобно, но и страхливо същество.
	Алчността го тласкаше към лекия път на издигането, който му предлагаше Зорин, а страхливостта го удържаше да влезе в този дяволски заговор, насочен срещу родния му брат. Макар че все пак му беше останала някаква съвест, това не му пречеше да заема мястото на директор по социалните и битовите въпроси и да краде всичко, което не беше заковано с пирони.
	Но когато ставаше дума за убийство, макар то да му обещаваше бърза кариера, съвестта заедно с природната страхливост се смесиха в душата на Риков-младши в барутен коктейл, който нощем не му позволяваше да спи.
	Ала най-важното се състоеше в това, че тъпото и злобно същество, каквото беше Матвей, притежаваше изумително развита интуиция и тя му подсказваше, че след като убиеха брат му, той също нямаше да живее дълго. Пък и освен това въпреки алчността си той изобщо нямаше представа как щеше да ръководи огромния комбинат, след като за каквото и да се захванеше дори в сферата на социалните и битовите въпроси, всичко се проваляше.
	Преди Матвей мечтаеше да стане генерален директор и да управлява комбината, но сега, когато такава възможност се появи, започна да разбира, че няма да се справи. Нямаше авторитет, нямаше опит, пък и нямаше желание да се учи. Искаше да си седи в това кресло и да получава пари, а не да отговаря за целия комбинат. И го обзе страх. Но и не можеше да каже на Зорин, че не е готов да приеме неговото предложение. По такива високи места вече не ти искаха съгласието, а щом са казали, че нещо трябва да се случи, значи то трябва да се случи.
	Освен това Матвей много се страхуваше от Белов. Направо гърлото му се свиваше и му се схващаха краката от страх. Да, на Зорин му беше лесно да говори, защото бе защитен, а нещастният Матвей щеше да остане сам в този град. Ако очистеха брат му, а Белов останеше жив, той бързо щеше да се досети, че Риков-младши е свързан с онези, които са убили Риков, и тогава щяха да открият самия Матвей с прерязано гърло някъде из гората.
	— Майко, майчице — промърмори насън той.
	— Няма ли да заспиш най-сетне — сръга го с лакът в ребрата жена му, — стига си стенал и си пуфтял! Утре трябва да ставам в осем за работа!
	Матвей изпита желание да забие юмрук в намазаната й със страшно скъп крем муцуна. Трябвало да става за работа, гадината! Да не би тя да знае какво е това работа? Нали точно той, Матвей, с помощта на брат си бе уредил благоверната си на една синекурна длъжност и тя си седеше в самостоятелен кабинет, лакираше си ноктите, четеше списания, бърбореше по телефона, клюкарстваше с жените на другите началници на комбината и получаваше заплата. Техният отдел се наричаше нещо като „работа с клиенти“, никой не искаше нищо от този отдел и всички в него бяха типични търтеи в пчелния кошер.
	Тя не знаеше, че според замисленото преустройство Риков бе решил да разгони това гнездо на търтеи в поли. Естествено, заместник-директорите, чиито жени работеха там, бяха недоволни, но си траеха, защото вече се страхуваха за собствените си задници.
	Първо, защото с помощта на изкупените от Риков акции на работниците той вече притежаваше контролния пакет и беше истинският собственик на комбината, и, второ, самите заместник-директори разбираха, че предстои кадрово разместване и че техните кресла могат да се хързулнат към по-младите и не чак толкова крадливи нови хора на Риков. Затова на тях вече не им беше до спасяването на жените им, тъй като картотеката на борсата за безработни се мержелееше пред самите тях.
	Риков режеше от раз и ако уволняваше някого от провинилите се управници, не го уреждаше на друго място, както беше прието преди — например от началник на шивашката фабрика да го направи началник на жилищния фонд, а просто го изхвърляше с шут в задника. Вземаше един пергел, начертаваше кръг с център Красносибирск на картата и уволненият си събираше багажа, защото знаеше, че в границите на този кръг повече никъде няма да го вземат на работа дори като метач.
	По този начин си спечелваше най-злите врагове сред управляващите, но за сметка на това популярността му сред хората растеше с дни. Риков-младши се гърчеше, тъй като не знаеше към кой лагер да се присъедини, та затова спеше лошо нощем и веднъж дори се замисли за самоубийство.


	Иван заедно с момчетата и техния нов възрастен приятел Фьодор се настаниха временно на сметището край града, за да не налетят на хората на Шамана, които според слуховете ги търсеха в района на трите гари и разравяха земята за тях. Властта на Шамана не се простираше зад московския околовръстен път, пък и едва ли би му хрумнало да ги търси там. На момчетата им се наложи да платят хиляда рубли на местните обитатели, за да не ги изгонят, а те им позволиха да си запалят огън и да съберат кашони, за да си направят покрив над главите. Момчетата нямаха намерение да се задържат дълго на сметището, но трябваше да поживеят известно време на това безопасно място.
	Иван не се отделяше от Фьодор и непрекъснато го разпитваше за баща си. А Лукин охотно му разказваше за това как живяха с Белов на бунището, как се сближиха, как попаднаха в Чечения, как освобождаваха Ярослава и как самите те се озоваха в зандана.
	Щом разбра, че баща му вече си има любима жена, Иван се разстрои, изпита ревност и си помисли, че сега той няма да има нужда от него, но Фьодор се постара да го успокои и му каза, че татко му го обича и че не е имало ден, в който да не спомене за него.
	Фьодор послъгваше за доста неща в разказите си, но момчетата го слушаха с отворена уста, защото беше превъзходен разказвач.
	А най-важното бе, че идеите и житейските принципи, които той внушаваше на хлапетата, напълно съответстваха на техните разбирания за живота, само дето не можеха да ги формулират толкова убедително. А Фьодор за пръв път в живота си се сдоби с благодарни слушатели, които, забравили за всичко на света, поглъщаха с отворени уста думите му и не му се подиграваха както Витя, Степанич и доктор Уотсън.
	За сметка на това мисионерската дейност на Лукин в мотрисите край Москва без малко не завърши със смъртта му. Първо го биха хулигани, а сетне го спипаха бандитите на Шамана и поискаха да им плаща рекет. А с какво можеше да им плати, след като не събираше милостиня, а тъкмо обратното — по всякакъв начин се стараеше да се отърве от парите? В тях той виждаше корена на злото и на човешката слабост.
	— Докато съществуват парите, хората няма да се хранят с духовна храна, а ще се ограбват и ще се избиват помежду си — проповядваше той с блажена усмивка на уморените и равнодушни пътници в мотрисите, — избавете се от парите и ненужните вещи, които ви поробват и ви лишават от воля! Погледнете колко много млади вълци има покрай нас, които са си въобразили, че имат право да ограбват и да избиват най-скъпите ни твари! Младите вълци, които са поели пътя на насилието, ще загинат от насилие… Насилието е кал! Трябва да се стремим към вътрешната чистота! Изхвърлете боклука от себе си!
	Само че бандитите не проумяха неговите увещания и той щеше да свърши живота си в канализацията с прерязано гърло, ако не бяха Иван и неговият пистолет. Затова му се наложи да ограничи кръга на слушателите си до безпризорните. Тук той намери благодатна почва за своето учение. Въпреки че бяха невръстни, те бяха натрупали толкова голям опит, колкото много възрастни дори не бяха и сънували, но независимо от това душите им се стремяха към доброто и светлината.
	— Дяволът и Богът са като двата полюса на магнита — ентусиазирано набиваше в главите на децата Фьодор, — всички ние, тоест хората, се намираме под въздействието на двете полета едновременно — полето на злото и полето на доброто. Всепроникващите им силови линии минават по нас и през нас. И точно те са нашите житейски пътища! Има пътища надясно — към Бога, а има и пътища наляво — към ада! Спомнете си Евангелие от Матея, глава двайсета. — Той вдигна показалеца си и произнесе тържествено като говорителя Левитан: — Когато дойде Човешкият Син, тоест Христос, той ще отдели праведните хора от неправедните както пастир отделя овцете от козлите, и ще пусне овцете вдясно от себе си, а козлите — вляво. Значи всички, които служат на дявола, което означава, че служат на злото и на насилието, са козли! Да не би вие да искате да сте козли?
	— Не — крещяха дружно момчетата.
	— Аз също съм живял грешно — терзаеше се Фьодор, — пиех и псувах. Но сетне си казах — край! Стига толкова! И напуснах Красносибирск. Повиках баща ти със себе си, Ваня, и приятелите ни, но те искат да си седят в удобните фотьойли, да прахосват живота си в напразно преследване на парите и да трупат имущество, което създава само проблеми! Спомняте ли си какво са казвали древните римляни? Нихел хабео — нихел куро! Нямаш имане — нямаш грижи!
	Момчетата не си спомняха какво са казвали древните римляни, Боцмана и Тихоня изобщо не бяха чували за тяхното съществуване, но въпреки това чичо Федя им се струваше най-умният човек във вселената, защото той знаеше латински, старобългарски, а понякога преминаваше дори и на най-банален английски.
	— И какво сега, на бунището ли ще живеем? — задаваше най-трудните въпроси Иван. — Без имущество, така ли?
	— Защо на бунището? — нареждаше, размахвайки ръце Фьодор. — На нас страшно ни е провървяло! Ние имаме огромна страна, в нея са останали още много девствени гори и чисти реки. Можем да си намерим местенце на някой бряг, където има извор с чиста вода, да си построим дървени къщички, големи кораби с платна като на викингите и охранителни кули. Да ловим риба и да ловуваме. Само че без огнестрелно оръжие! С лък! Ще се върнем в зората на цивилизацията. В нашето село няма да има завист и злоба, защото няма да има пари и всички ще бъдат равни помежду си.
	— Страхотно — рече Лоцмана, — ще ми се да съм капитан на кораб с платна, на такъв кораб като на викингите.
	— Ще бъдеш! — обеща му Фьодор, сякаш плавателният съд вече стоеше на пристана и само чакаше назначаването на своя капитан.
	След три дни живот на бунището идеята за построяването на дървено селище на брега на могъща река сред гъстите сибирски гори до такава степен обзе момчетата, че те вече не разговаряха за нищо друго. Фьодор беше щастлив. Той можеше да предава знанията и житейския си опит, които смяташе за безценни, и всичко това се възприемаше с благодарност и внимание от децата, които бяха лишени от бащинската грижа на възрастен човек. Само Иван не изразяваше възторг. Времето минаваше, но той така и не се накани да замине при баща си.
	И все по-често си спомняше за майка си, която, както вече му се струваше, бе обидил съвсем незаслужено. Но засега не смяташе за възможно да се прибере вкъщи. Не можеше да зареже и да предаде приятелите не можеше да ги остави да скитат по гарите и бунищата и да се превръщат в смрадливи малки крадльовци, в невръстни алкохолици или наркомани.
	Но и не можеше да ги покани в московския си апартамент, в онзи палат, в който имаше място за всички, защото все още не беше господар на своята съдба и на своето имущество. Пък и майка му никога нямаше да го разбере, ако заведеше вкъщи бездомниците. Но баща му би трябвало да го разбере. Та нали навремето той също имаше верни приятели и своя бригада, на която много държеше.
	Баща му трябваше да го разбере, да го приеме с момчетата, само че трябваше да се доберат до него. А как можеха да направят това, след като хората на Шамана ги търсеха из цяла Москва и след като първият срещнат милиционер със сигурност щеше веднага да свали цялата им компания от мотрисата и да изпрати всички в интерната за безпризорни. Иван мислеше как да постъпи, ала никакво решение не му хрумваше.


	Когато страстите в „офиса“ на Шамана се нажежиха до крайна степен, зад гърба му се появиха четирима типа, които сякаш току-що бяха слезли от таблото на гарата с надпис „Търси се“. Те стискаха в ръцете си бухалки и вериги и заплашително ги поклащаха. Но след като разбра, че преговорите с лидера на гаровите рекетьори са стигнали до задънена улица, на Саша Белов изобщо не му пукаше от това, защото той мислеше само за сина си.
	— Предупреждавам те съвсем сериозно, Шамане — рече той, — дори и един косъм да падне от главата на детето ми, ще те размажа!
	Шамана не се страхуваше от Белия. Онези хора, които идваха при него от името на високопоставения чиновник и авторитетния апап, му дадоха разрешението си в случай, че Белов прояви глупостта да се появи при него сам или с някоя дребна риба, да го изпрати на онзи свят без много приказки. Но Белия не дойде сам, а Шмит не беше дребна риба и това разпределение на силите поставяше Шамана в безизходица.
	Той не отговори на заплахите на Белов. В този момент силата беше на негова страна и той играеше на собствена територия, затова Белов, а след него и Шмит станаха от дивана и излязоха първо от офиса на Шамана, а сетне и от игралната зала, в която се чуваше шумът от падащи в улеите монети.
	— Най-сетне чух истинския Саша Белия — рече Шмит, — понеже вече си мислех, че това не си ти, а някакъв друг човек с твоята външност…
	— След като умрях и отново възкръснах, наистина станах съвсем друг човек — отвърна му Белов — и изобщо не се радвам, че си изпуснах нервите…
	— Ти може и да си станал друг човек, но светът около теб си е същият, не можеш да бъдеш овца във вълчата глутница и наивно да се надяваш, че няма да те изядат. Ако сега не унищожим Шамана, той ще убие Ваня. Така че войната е неизбежна.
	— Има и друг начин — рече Белов.
	— Какъв?
	— Да открием Иван, преди да го намери Шамана, и тогава няма да има проблем.
	Те слязоха от високата площадка пред входа на игралния клуб и седнаха в бронирания джип, където ги очакваха Степанич и Оксана.


	Глигана бутна вратата на красносибирската дискотека „Лагуна“ и влезе вътре. Интериорът приятно го зарадва — по стените светеха нарисувани неонови звезди, а полумрака на помещението пронизваха цветни лъчи, които осветяваха телата на танцуващите млади момичета. Той си представи как стиска с огромните си лапи слабичките крачета на нимфетките и притокът на кръв разпали още повече въображението му.
	Отиде до бара и си поръча скъп коктейл, за да направи впечатление на седналите наблизо девойки, които поглеждаха с интерес към якия, висок мъж, който очевидно не беше тукашен и приличаше на избягал от свинефермата питомец. Но когато Глигана беше в добро настроение и се усмихваше, въпреки приликата му с дива свиня в него имаше някакво обаяние. Той поръча същия коктейл на двете момичета, които го гледаха, а сетне седна на свободния стол.
	Глигана не бе свикнал да се мята веднага върху плячката си, а предпочиташе първо да се поогледа и да си избере жертва. Искаше да се възбужда от нея само от един поглед. Това беше гаранция, че по време на интимната част няма да претърпи фиаско, а ще се държи като невиждан супермен и ще достави удоволствие и на себе си, и на мадамата.
	В групата на танцуващите в кръг девойки се открои една. Тя беше очевиден лидер и Глигана забеляза, че дори по време на танца всички се държат встрани от нея, та да не би случайно да я блъснат или да я настъпят по крака. Тя не беше най-красивата, но предизвикателната й смелост му допадаше, защото той обичаше да се забавлява не с тихи и покорни амеби, а с дръзки и самоуверени красавици. Макар че беше трудно да я нарече красавица, тъй като изпод късата й пола се подаваха леко криви крака, а тялото й беше непропорционално издължено. Но точно тази несъразмерност му направи особено впечатление и той направо се разтрепери от желание.
	Глигана стана, отиде до бара и поиска да му донесат най-скъпото вино в заведението. Девойката, която отначало не му обръщаше внимание, все пак задържа погледа си върху него. Бармана остави на масата бутилката вино и без дори да погледне етикета, Глигана каза, че го одобрява. Сетне се обърна към момичето и му предложи да му прави компания, защото той е един самотен московски бизнесмен, който няма с кого да изпие една чаша в този прекрасен град.
	— Ама ти наистина ли си от Москва? — попита девойката, обръщайки се без особено да се церемони към Глигана на „ти“. — Значи затова преди никога не съм те виждала тук.
	Фамилиарността й му харесваше. Обикновено това поведение означаваше, че момичето е леснодостъпно.
	— Да, от Москва съм — отвърна небрежно Глигана, — дойдох да проуча как стоят нещата при вас. Искам да пласирам стоката си тук.
	— Не ви обичам вас, московчаните! — рече грубо момичето. — Все сте едни такива делови, надути, а защо се дуете?
	— Че аз не се дуя — възрази той.
	— А тогава защо си поръча най-скъпото вино? — попита иронично девойката. — Че ти дори не знаеш какво е това вино. По мутрата ти личи, че обичаш да пиеш водка, а се правиш на интересен! Както и да е, аз си отивам.
	И тя се завъртя на тънките си токчета с намерението да си иде. Но Глигана лекичко я задържа за лакътя, защото тя му харесваше, и то много.
	— Ей, ей, я долу ръцете! — каза тя.
	— Почакай малко — помоли вежливо той, тъй като осъзнаваше, че по друг начин няма да постигне нищо с тази оперена жена, — не си отивай. Ще те почерпя с каквото искаш. Поръчай си.
	— Ти си московчанин, виждам, че не си беден — каза момичето, — поръчай на моите приятелки по един коктейл и на мен — също. И нещо за мезе.
	Приятелките се оказаха пет на брой, но Глигана развърза кесията си, защото красносибирската нимфетка го привличаше като заводски магнит канцеларско кабарче. Освен това, след като се премести на тяхната маса, Глигана се озова в компанията на шест млади момичета.
	Забеляза, че местните младежи му хвърлят неодобрителни погледи, но изобщо не му пукаше от това, защото обичаше такива напрегнати ситуации, когато се налагаше да превзема крепостта с бой, защитавайки се от настъпващите врагове, а не просто да купува тази крепост с вече отворени врати на булевард „Тверски“.
	Глигана ръсеше вицове, от които девойките здравата се кискаха, правейки му мили очи, и пленяваше провинциалистките, като поръчваше всичко, което пожелаеха. Според московските мерки цените в тази дискотека не бяха чак толкова високи, а момичетата не бяха чак толкова нагли прахосмукачки като московчанки, на които колкото и да им дадеш, все им е малко, така че можеше да се поразпусне.
	Самият той лющеше германска наливна бира и си замезваше със запържени в соев сос скариди. Глигана вече бе научил, че обектът на неговите желания се казва Диана, но за всеки случай открои в компанията й още две момичета за резерва, тъй като тя продължаваше да се държи твърде независимо. Макар че, допряла устни до ухото му, каза нещо, което го обнадежди:
	— Ама ти не си чак такъв смръдльо като останалите московчани. Нормален пич си.
	Пичът се изчерви от удоволствие, усещайки горещия й дъх до ухото си. И реши, че вече е време да отиде до тоалетната, хем да се погледне в огледалото, та да види дали не му стърчи някой косъм от носа, и изобщо да се огледа. Глигана се извини, каза, че веднага се връща, и тръгна за тоалетната.


	Санитарният възел на дискотеката, в който се озова, не блестеше от чистота, от тоалетното оборудване можеше да се желае и повече, но за това провинциално ниво общият му вид беше напълно приличен. Освен това в момента възбуденият Глиган изобщо не се вълнуваше от санитарното помещение. Той тъкмо си свърши работата в писоара, когато вратата се отвори и в тоалетната нахлуха трима младежи с доста яко телосложение. Те не помръднаха от вратата и Глигана разбра, че не са дошли тук, за да задоволят естествените си нужди.
	— Ей, т-ти, л-льохман — започна, заеквайки единият, — ос-т-тави момичетата ни и се ма-х-хай оттук.
	Глигана стоеше до най-крайния писоар, почти в ъгъла, където чистачките бяха оставили оръдията си на труда — един хубав парцал за миене на под на метална дръжка и кофа. Кофата най-вероятно нямаше да му потрябва, но парцалът с дръжката щеше да му свърши работа. „Парламентьорът“ явно се страхуваше от него, поради което заекна още по-силно.
	— Какво има, момчета? — попита добродушно Глигана и закопча ципа си. — Седя си, пия си бирата и не ви закачам. Какво искате?
	— Да с-се ма-х-хнеш оттук, л-льохман — обясни „парламентьорът“, — иначе ще т-те очистим.
	— О-о, к-колко с-страшно — присмя му се Глигана, имитирайки го, — ей сега ще се напишкам от с-страх.
	Лицето на пелтека се изопна и позеленя от злоба. Той дръпна ръкава си и оттам се изплъзна и се разпъна нагъната като телескоп метална тръба. Младежът се нахвърли върху Глигана, но той рязко извърна тялото си, сграбчи парцала с дръжката като копие и удари нападателя си право в челото точно преди той да довърши удара със своето оръжие. Младежът се преметна във въздуха, стовари се на плочките и изпусна тръбата си.
	Глигана удари втория нападател с другия край на дръжката. Парцалът се омота около главата на противника му, Глигана го дръпна, младежът полетя към кабинките, изби вратата с гръб и се свлече върху чинията. Третият понечи да избяга, но той закачи крака му с напречната пръчка на дръжката и го дръпна към себе си. Младежът падна по лице върху мръсния под, а той го притисна с коляно към плочките и дръпна главата му назад за косата.
	— Свестявайте се и изчезвайте оттук през кухнята! — посъветва ги. — Ако ви видя в залата, ще ви накъсам на парчета и ще ви дам на готвача да ви изпържи. Разбра ли?
	— Да… — изхърка младежът.
	Глигана натисна рязко главата му надолу, удари носа му в пода и младежът под коляното му омекна. Стана, погледна се в огледалото, оправи дрехите си и тръгна към залата.
	Когато стигна до дансинга, видя, че двама мъже влачат Диана към изхода, а момичето се съпротивлява и се опитва да се отскубне, ругаейки с всичка сила и ритайки нападателите си по краката. Той бързо ги догони и поиска да разбере какво става.
	Единият от мъжете, който приличаше на италиански гангстер, беше кльощав и имаше сближени очи, се обърна към Глигана и попита:
	— Какво искаш, дебелако? Май че скоро не са ти насинявали мутрата?
	Глигана не обичаше да го наричат „дебелак“, затова сграбчи кльощавия за рамото с намерението да го запрати под масата. Но той се оказа твърде бърз, измъкна се от хватката му и му заби юмрук право в носа. Глигана се олюля и отстъпи назад, но се задържа на краката си.
	— Малко ли ти беше? — попита гангстерът. — Ей сега ще получиш още!
	Той се метна към него, замахна, удари го, но този път Глигана хвана ръката му, заби тежкия си юмрук от дясната страна на челюстта му, а от лявата страна го удари в ребрата така, че онзи се прегъна на две. И тогава се намеси вторият, който беше як като Глигана. Той лекичко бутна Диана на стола до входа и се нахвърли върху Глигана. Ако два трактора се бяха сблъскали на голо поле, щеше да се вдигне по-малко шум.
	Глигана разбра, че пред него стоят не просто някакви хулигани, като онези, които току-що размаза по плочките на тоалетната, а истински бойци. И първият — кльощавият, и вторият — здравенякът, бяха добре тренирани и очевидно бяха участвали в не едно сбиване. След всеки свой удар получаваше в отговор такъв мощен юмрук в зъбите от здравеняка, че едва се удържаше на краката си.
	Но все пак успя с едно лъжливо движение да сграбчи местния бандит и да го метне по гръб на масата точно пред себе си. Ала в този момент кльощавият се свести и се нахвърли върху Глигана. Той скочи на гърба му като маймуна и стисна гърлото му в желязната си хватка. Колкото и да се въртеше, Глигана не можеше да се отърве от него. В това време здравенякът се надигна от натрошената маса.
	— Убий го, Герман! — извика кльощавият.
	— Убивам го, Дъбе! — кресна в отговор здравенякът и Глигана получи толкова мощен удар в слънчевия сплит, че пред очите му заплуваха кръгове и дъхът му секна.
	Трудно си спомняше какво се случи по-нататък. Събориха го на земята и започнаха да го ритат. Глигана се опита да стане, но го цапардосаха с един стол по главата и той отново падна. Явно в побоя се включиха и младежите от тоалетната. Той се опитваше да изпълзи и да се скрие под масата, но не успяваше. Търкаляше се по пода и получаваше силни удари по тялото и главата си, докато писъците и виковете в ушите му не започнаха да се провлачват и да звучат ниско като от магнетофон, който не е на нужната скорост. Глигана изгуби съзнание и пропадна в дълбока черна яма.


	14.

	Когато Олга видя бившия си мъж Александър Белов и Шмит заедно, направо побесня. Според нея те трябваше да се избягват, а когато се срещнеха, да се пребиват от бой, докато им излезеше кървава пяна на устата. Но те си седяха кротко и мирно в кафенето близо до фонд „Реставрация“ и обсъждаха нещо. Олга не ги откри случайно. Тя следеше Шмит. Разбира се, той забеляза това неумело следене, но не показа, че е разбрал, защото чакаше да види с какво щяха да завършат първите опити на новоизпечената мис Марпъл.
	Двамата с Белов седяха в кафенето и обсъждаха по-нататъшните си планове за издирването на Иван. Информацията им беше противоречива. Отнякъде пристигаха съобщения, че са виждали Иван в района на трите гари, други казваха, че е изчезнал от града.
	Да намериш един малък човек в този огромен мегаполис, и то човек, който не иска да бъде намерен, беше доста трудно. Вече бе изминала цяла седмица, откакто Иван стреля по човека на Шамана. Белов нервничеше, защото Риков му звънеше всеки ден и Саша знаеше, че в момента е страшно необходим на генералния директор в комбината, но Риков и дума не проронваше за връщането му в Красносибирск, тъй като разбираше, че за Александър синът му е по-важен от комбината. Разбираше го и не го упрекваше.
	Олга се появи пред Белов и Шмит като вълшебния кон пред Иван от приказката, ноздрите й се разширяваха като на опашатия герой в приказката и само дето не риеше с копито.
	— О, Олга! — престори се на изненадан Шмит. — Как се озова тук?
	— Случайно — отвърна тя, стрелкайки с гневен поглед Белов.
	— Седни, хапни с нас — предложи й Шмит, — тук менюто е добро и не готвят лошо.
	— С вас ли? — попита гневно Олга. — Като гледам, вие май сте най-добрите приятели?
	— Оля, какво ти става? — обади се Саша. — Не разбирам причината за тази злоба!
	— Ти ли не разбираш? — изрече тя, отмести стола и седна до Шмит. — След като не разбираш, аз ще ти обясня! Смятам, че ти си виновен за това, че Иван избяга от къщи.
	— Че какво общо имам аз? — изненада се Белов. — Мен изобщо ме няма тук…
	— Няма те и това е вярно — съгласи си Олга, — ти никога не си бил при нас, когато сме имали нужда. Винаги си имал по-важна работа от мен или от Иван. Сега защо си дошъл? Кой те повика? Дмитрий, ти ли го извика?
	Но бившият й съпруг отговори вместо Шмит:
	— В офиса ми пристигна факс, че Иван е изчезнал, аз също си помислих, че го е изпратил Дмитрий, но се оказа, че нито той, нито ти сте изпращали този факс.
	— Че кой го е изпратил тогава? — подсмихна се тя. — Да не би да го е изпратил самият Иван?
	— Може Глигана да е изпратил факса — обади се Шмит, — подозирам, че той също издирва Иван.
	— А пък аз подозирам, че самият Белов е откраднал Иван — заяви Олга — и знае къде се намира Ваня в момента, но ни води за носа, подиграва ни се и на това отгоре се подхилва!
	Тя крещеше и удряше с чантата си по масата.
	— Оля, не си права — рече Шмит, притискайки с ръка чантата й, — Саша не е отвличал Иван, търсим го заедно, но засега безуспешно.
	— А пък ти, Шмит, продължаваш да се страхуваш от него! — изстреля тя. — Ти никога няма да се отървеш от чувството, че той е твой шеф, че ти е началник! И знаеш ли защо? Защото ти си вечният заместник, ти никога няма да бъдеш пръв, ти винаги ще бъдеш заместник!
	— Престани вече! — тихо изрече с едва сдържана ярост Дмитрий. — Дрънкаш глупости!
	— Ами удари ме тогава! — каза Олга с подигравателен тон. — Белов би ме ударил, без да се замисли! Веднъж без малко не ме изнасили! Вие сте мъже, свикнали сте да решавате проблемите със сила! Хайде, удари ме, удари ме!
	— Оля, какво се опитваш да направиш? — попита колкото се може по-спокойно Саша.
	— Искам да си заминеш и никога повече да не се появяваш нито в моя живот, нито в живота на Иван!
	— Това е невъзможно. Ваня е мой син, моят единствен син, аз го обичам и нямам намерение да се отказвам от него.
	— Само зло причиняваш! — каза високо Олга. — Носиш на сина си само нещастия! Ти не си му нужен!
	— Това не е вярно — възрази Белов, но тя като че ли не го чуваше.
	Олга стана от мястото си и тръгна бързо към изхода. Двамата мъже се спогледаха.
	„Сигурно ти е тежко с нея?“ — помисли си Белов.
	„Да не би на теб да ти беше по-леко?“ — помисли си в отговор Шмит.
	И никой от тях не си помисли какво преживява Олга в момента.


	Иван измисли как всички да заминат заедно за Красносибирск. Трябваше да се снабдят с фалшиви актове за раждане, да си купят билети и Фьодор можеше да ги откара с влака където си поискат като придружител на детски лагер. Беше лято и това нямаше да предизвика подозрение у никого.
	Но в осъществяването на този план имаше определени трудности, защото Иван не знаеше откъде да намери фалшиви актове за раждане. Тимоха и Лоцмана обаче знаеха много добре. Втората трудност се състоеше в това, че почти всички пари, които отмъкнаха от Глигана, вече бяха похарчени. Просто свършиха някак много бързо.
	Кецовете на Лоцмана бяха съвсем скъсани и те му купиха нови, очилата на Ботаника падаха от носа му и те му купиха нови, на Тимоха купиха яке и още някакви дреболии, ядяха сладкиши, пиеха пепси-кола на корем, два пъти ходиха в „Макдоналдс“. Налагаше се да издържат и чичо Федя. Казано накратко, пари нямаше, но имаше идея, а това означаваше, че половината работа вече е свършена.
	Но планът на Ваня се спука като балон веднага щом започна да го излага пред останалите. Оказа се, че Федя няма паспорт, защото бандитите на Шамана са го взели, когато се канеха да го заставят да проси милостиня за тях. Така че не само момчетата, но и възрастният нямаше документи. Това беше пълен провал.
	— И така ли ще си седим цял живот на бунището? — ядосваше се Иван. — Скоро ще започна да смърдя като кофа за боклук! Парите свършиха и трябва да направим нещо!
	— Хайде да ограбим магазина на селището — предложи Тимоха, — имаме пистолет. Ех, колко жалко, че тогава така и не слязохме в шахтата на канализацията за другия пистолет!
	— Не, не — възрази Фьодор, — нищо няма да ограбваме. Все пак, момчета, аз съм най-възрастен тук и аз ще измисля откъде да вземем пари!
	— И откъде ще ги вземем? — попита Ваня.
	Но чичо Федя се отличаваше от останалите хора тъкмо по това, че беше теоретик, а не практик. Теоретично той можеше да предложи откъде да се вземат пари, но на практика всичките му идеи не издържаха на никаква критика. Самият той разбираше това и по тази причина си замълча, за да не става отново за смях.
	— Хайде вече да спим — предложи Фьодор, — както се казва; утрото е по-мъдро от вечерта. Утре ще измислим нещо.
	Иван не можеше да заспи под картонените кашони, от които беше направен покривът на общия им дом. Той си мислеше, че е отишъл твърде далеч в приключенията си и че сигурно майка му вече бе съобщила на баща му, че е изчезнал. А пък ако не му е съобщила тя, значи го е направил Шмит.
	Фьодор лежеше и мислеше как би могъл да помогне на тези кротко спящи хлапета, които толкова неочаквано се бяха появили в неговия окаян живот. Естествено, той също се надяваше само на Белов и трябваше да се добере по някакъв начин до него в Красносибирск или поне да му се обади отнякъде по телефона. Но Фьодор дори не бе взел телефонните номера със себе си, защото си мислеше, че това е краят, че миналото е зачеркнато и че започва нов живот. Ала не стана така — миналото не го пускаше.
	И в този миг го осени една идея! Как можа да забрави за прекрасния Арсений Степанович Власов, който беше „старши“ в тяхното селище на сметището, преди да се случи онази история с нефтопреработвателния завод и да им се наложи да напуснат бунището. Степанич ръководеше кантората си „Дистрибутор“ ООД, Фьодор знаеше къде се намира апартаментът му, не помнеше точно адреса, но нима това можеше да бъде пречка?
	Първо, Степанич никога не би ги изгонил от дома си, понеже все пак не можеха да живеят на сметището. Сега времето беше хубаво, но ако започнеше да вали, едва ли щяха да изкарат дълго под картонените кутии. Второ, той можеше да се обади от дома на Степанич на Белов в Красносибирск. Дори ако Власов не знаеше телефонния номер на Саша, можеха да го намерят от справки.
	Тази идея толкова хареса на Фьодор, че той не можа да заспи чак до сутринта и докато чакаше да съмне, за да я разкаже на момчетата, се въртеше на импровизирания матрак от стари найлонови чували, натъпкани с парцали. Призори заспа и както обикновено се събуди от пронизващия студ.
	Обикновено цялата им компания ставаше на разсъмване и палеше огъня, край който се топлеше и спеше до обяд. Пръв стана Ваня и започна да шумоли с картона и хартията, трупайки ги на камара за огъня. Фьодор отиде при него и му разказа за идеята си да потърси Арсений Степанович Власов, който беше приятел на него и на баща му, а след това да измислят нещо.
	Тази идея вече беше съвсем разумна, а не от областта на фантастиката, каквито бяха предишните предложения на чичо Федя. Огънят пламна, сънените момчета припълзяха близо до него, а от сутрешната мъгла се появи „старшият“ на тукашното сметище — дребният пълничък клошар с прякора Бобъра. С щръкналите си предни зъби и прегърбения си окръглен гръб скитникът много приличаше на това зверче.
	— Седите ли си? — попита вместо поздрав той, оглеждайки момчетата.
	В погледа му имаше нещо хитро и хищно. Фьодор се досети, че той иска да им вземе още пари заради това, че живеят на негова територия, и му каза, че може би те ще постоят на бунището до вечерта и още днес ще си тръгнат.
	— Ама стойте си, стойте си — усмихна се неочаквано радушно Бобъра, оголвайки щръкналите си зъби, — да не би мястото да е малко?
	Разпери ръце, за да покаже с колко пространство разполага. Мястото наистина беше голямо — докъдето ти стигаше погледът, се простираше поле, цялото покрито с продуктите на човешката дейност. Бобъра си отиде, а Фьодор започна да се приготвя за дълъг път, защото трябваше да завари Власов вкъщи, преди да е отишъл на работа, иначе сетне щеше да го гони из целия град, понеже Степанич се движеше с кола, или да го чака пред входа до вечерта. В чест на това посещение Фьодор си избръсна брадата, подстрига се с един нож и се преоблече в що-годе прилични дрехи, та ако бандата на Шамана го срещнеше, да не го разпознае веднага. Но вероятността за такава среща беше нищожна, защото той щеше да стигне до града по железопътното отклонение, на което работеше друга „бригада“, а не тази на Шамана.
	Момчетата изпратиха Лукин до пътя, който минаваше през селището и водеше към железопътната гара, и се върнаха при жилището си, което наричаха „вила“. Около обяд се затопли, а момчетата хванаха и опекоха на огъня една чайка. Тъкмо се наканиха да я изядат, когато на хоризонта се появи кола. Возилото не беше тукашно, тъй като хлапетата знаеха всички камиони и пикапи, които пристигаха на сметището. Това беше някакъв джип. Децата започнаха да се взират в него.
	— Може би чичо Федя вече се връща? — предположи Лоцмана. — Сигурно води приятеля си?
	— Още е рано за него… — отвърна Иван. — Вероятно едва сега е успял да се добере до града…
	— Хайде да се скрием — предложи Тимоха.
	В този миг от близкия склад за картонени кутии изскочиха хората на Бобъра — местните клошари. Те повалиха момчетата и ги притиснаха до земята. Тимоха и Лоцмана успяха да се отскубнат и избягаха встрани, но мъжете стискаха здраво Иван и Ботаника и не ги пускаха.
	В това време джипът се приближи до тях. Бобъра бръкна в пазвата на Иван и извади пистолета. От джипа изскочи един човек със зверска физиономия, след него излязоха още няколко типове с черни блузи с високи яки, въоръжени с пистолети. Главатарят им бързо се приближи до притиснатия на земята Иван и сложи мръсната си обувка върху главата му.
	— Не го докосвай, че ще ти пръсна тиквата! — изкрещя Лоцмана, замахна и хвърли един камък право към предводителя на бандитите.
	Но вълнението му явно си каза думата, защото камъкът прелетя покрай него и падна на земята. Клошарите се опитаха да хванат Лоцмана и Тимоха, но главатарят на бандитите ги възпря с жест, понеже безпризорните не му трябваха, тъй като бе дошъл само за един от тях — за Белов-младши. Заповяда на клошарите да замъкнат Ваня в колата и да пуснат Ботаника.
	Те изпълниха заповедта му, ритнаха един силен шут на Ботаника и всички помъкнаха Белов към джипа, до който стояха бандитите. Бобъра им даде пистолета, който бе измъкнал от Ваня. Главатарят огледа оръжието, подсмихна се и го прибра. След това нареди на бандитите си да извадят от багажника на джипа две каси с водка и няколко плика с храна и да дадат всичко това на Бобъра като отплата, че му е намерил Иван.
	На бунището, както и на всеки необитаем остров, парите нямаха стойност, стойност имаха предметите — храната, напитките, дрехите. Щом зърнаха пиячката и манджата, клошарите се оживиха и се разшумяха. Двамата чевръсти помощници на Бобъра, които успяха да хванат повратливия Белов младши, помъкнаха касите към жилищата си.
	Хлапетата не знаеха какво да правят и стояха встрани. Тримата малки скитници не можеха да се справят дори с шепата клошари, камо ли с въоръжените яки мъже от джипа, и изобщо не можеха да помогнат на Иван. В това време мъжете набутаха момчето в джипа, затвориха вратите, автомобилът направи завой и се понесе към града.


	Глигана се събуди в едно мазе сред някакви тръби, от които капеше вода. Той беше прикован с белезници за една кука на стената и лишен от възможност да се движи. Тялото го болеше, тъй като очевидно здравата си бе изпатил. На един стол срещу него седеше някакъв човек на средна възраст, с бяла коса и очила със златни рамки, и го наблюдаваше как се свестява. От двете му страни стояха същите онези мъже, с които се сби в дискотека „Лагуна“ — кльощавият и здравенякът. Глигана се размърда и напрегна мускулите си, за да провери здравината на оковите си.
	— Стой и не мърдай, глигане — подвикна му кльощавият.
	Той се изненада откъде знаят прякора му, а сетне се изплаши, че са го разкрили. Сигурно това бяха хората на Белов, които го бяха заловили и сега щяха да започнат да го измъчват!
	— Кой си ти всъщност? — попита го белокосият, въртейки в ръцете си фалшивия му паспорт.
	— Аз съм просто човек — отвърна предпазливо Глигана, — бизнесмен съм…
	— Какво правиш в този град?
	— А ти кой си, че да ми задаваш въпроси? Да не си прокурор или следовател от милицията?
	Тази проява на смелост не му се размина безнаказано. Кльощавият, когото здравенякът нарече в дискотеката Дъба, дотърча до него и му нанесе няколко удара. Дъхът му секна, той се закашля и разбра, че сега не е време да си търси правата. Трябваше да следва измислената от Зорин легенда, че е московски бизнесмен, който е пристигнал в Красносибирск, за да проучва пазара за стоката си. Но в този момент се сети, че те знаят прякора му. И какво от това? Той щеше да си държи на своето — че не е никакъв Глиган и че изобщо не е чувал за такъв човек.
	— Пристигнах в Красносибирск по работа… искам да пласирам стока тук… бонбони… — измърмори, след като си пое дъх.
	— Какви бонбони, какви ни ги дрънкаш? — скочи отново към него Дъба.
	— „Катеричка“, „Северно мече“ — отвърна Глигана, — хубави бонбони са, наше производство…
	Дъба замахна, за да го цапардоса отново, но белокосият само се покашля и кльощавият се отдръпна.
	— Аз съм надзорникът на Красносибирск — представи се белокосият, — прякорът ми е Семьон. И онзи бар, в който си потрошил мебелите и си обидил момчетата ми с действията си, също е моя територия.
	— От седми клас никой не ми е правил синини — избоботи Герман, повдигайки кърпата от окото си. — Заради тази синина целия ще те насиня и ще ми станеше само на „Северно мече“!
	— Да не искате да кажете, че трябваше да си стоя и да търпя? — ядоса се Глигана. — Сбъркали сте адреса.
	Дъба отново понечи да забие един на Глигана, но в този момент вратата на мазето изскърца и един момичешки глас извика:
	— Не го докосвай!
	Глигана отвори очи и видя Диана. Тя вървеше право към него.
	— Как ни намери? — скочи от мястото си Семьон. — Нали ти казах да не излизаш от къщи!
	Глигана окончателно се вцепени — нима наистина бе налетял на малолетната любовница на надзорника? Неслучайно тя се държеше толкова независимо в бара. Добре поне, че не стигнаха до хотелски забавления, защото тогава със сигурност нямаше да удържи главата си на раменете.
	— Този — посочи с пръст към Глигана Диана — не е виновен за нищо! Той постъпи като истински мъж. Видя, че Дъба и Герман ме влачат и че аз се съпротивлявам, и ме защити! Не ме заряза, не се скри, а ме защити!
	— Той натръшка трима от нашите младоци в тоалетната! — вметна Дъба. — Аз ги изпратих там да го забавят, та всичко да мине без проблеми! Намерихме Диана, но тя не искаше да се прибира вкъщи, а този дебеланко се сучеше около нея. Какво можехме да направим?
	— Не ме наричай дебеланко! — ядоса се Глигана.
	Дъба му заби един в челюстта.
	— Татко! — развика се Диана.
	„Значи това е баща й! — разбра Глигана. — Все пак е по-добре, отколкото ако Семьон й беше любовник.“
	— Стига сте го били — рече спокойно Семьон, — освободете го!
	Дъба и Герман се подчиниха и го освободиха, пазейки се да не отнесат някой удар. Той стана и раздвижи ръце, но не налетя на бой.
	— Значи, казваш, че искаш да продаваш бонбони, така ли? — попита надзорникът и без да дочака отговор, рече: — Бонбоните са хубаво нещо. Децата имат нужда от бонбони, особено от „Катеричка“ и от „Северно мече“. Но трябва да обсъдим нашия сладък процент от тази работа.
	— Хайде да го обсъдим — съгласи се Глигана, — но нали няма да правим това тук…
	Докато излизаха от мазето, Дъба, който вече бе разбрал, че конфликтът е изчерпан, се приближи до него и каза:
	— Добре се бъхтиш. Ти не трябва да се занимаваш с бонбони, а със сериозни неща.
	Но в този момент Диана избута Дъба, хвана Глигана под ръка и каза на кльощавия:
	— Не му се подмазвай. Хак да ти е, защото се месиш. Не ме остави спокойно да се позабавлявам, да си поговоря и да потанцувам.
	— Отправяй всичките си претенции към баща си — избоботи мрачно Дъба и се отдръпна встрани.


	15.

	На сутринта Белов се канеше да се разходи покрай гарите заедно със Степанич и неговата лада, която той си бе възвърнал. Неочаквано на вратата на апартамента на Власов се позвъни. „Много е рано за гости“ — помисли си Саша и погледна предпазливо през шпионката. В първия момент не позна Фьодор без брада, а когато го разпозна, не повярва, че „блудният син“ не строи манастири в гората, а все още се мотае в Москва. Отвори широко врата и в този момент дойде ред на Лукин да се изненада.
	— Александър? — възкликна той, не вярвайки на очите си. — Ти тук ли си? А ние те търсим?
	— Кои сте вие? — подсмихна се Белов, правейки път на странника да влезе в апартамента. — Или вече си станал като Николай Втори?
	Фьодор едва успя да отвори уста, за да му обясни всичко, когато се появи Власов. Той видя стария си приятел, плесна с ръце и се хвърли да го прегърне, крещейки:
	— А къде ти е брадата? Къде ти е робата? Защо си сменил имиджа?
	— Крия се от лоши хора — обясни гостът, стараейки се да се отскубне от яките обятия на Арсений Степанович, — затова съм принуден да спазвам конспирация.
	Власов повлече Лукин към кухнята, където както в старите времена предложи на приятеля си чаша водка, но той възмутено отказа и това много изненада и заинтригува Власов. Тогава му предложи омлет и чаша чай, от които Фьодор не се отказа. Белов подуши аромата, който се разнасяше от дрехите и косата на Лукин. Миризмата беше твърде характерна, за да не я разпознае.
	— Да не си се върнал пак на бунището?
	— Временно, приятелю — отвърна Фьодор, — само за да преживея опасните времена. А ти какво правиш в Москва?
	— Ами, аз, приятелю — отговори му Саша, имитирайки философа, — също съм в столицата по една тъжна работа.
	И той му разказа накратко историята с бягството на Иван от къщи и тяхното неуспешно издирване. Фьодор слушаше мълчаливо и едва забележимо се усмихваше. Очевидно протакаше онзи приятен миг, когато щеше да съобщи на Белов, че синът му заедно с него и приятелите му също живее на сметището.
	— Та така, Федя, такива ми ти кофти неща — завърши Белов, — в красносибирския комбинат са затънали до гуша в работа, а пък аз си стоя в Москва. Но не мога да замина, докато не намеря Иван.
	— Е, а като го намериш — попита Фьодор, — какво ще стане по-нататък?
	— Ще го заведа вкъщи при майка му.
	— Ами, ако той не иска да отиде при майка си? Ако поиска да замине с теб за Красносибирск?
	Белов разпери ръце и поклати глава, в смисъл — абе, аз да намеря веднъж този палавник, пък сетне всички проблеми ще отпаднат.
	— Смятай, че вече си намерил Иван! — изрече с гордост Фьодор и вирна нагоре зле избръснатата си брадичка. — Впрочем, твоят син ме спаси от хората на Шамана!
	— Значи заради теб е ранил човек? — досети се Саша, който знаеше историята, но не знаеше кои са другите действащи лица освен Иван.
	— Не човек, а същински звяр — отвърна философът, — те искаха да ме заколят, а той ме спаси.
	— А къде е той сега? — засуети се бащата. — На бунището ли е? Ами тогава да тръгваме, защо стоим?
	— Чакай малко — избоботи Власов, — остави човека да си изяде омлета и след това веднага ще тръгнем. Сега вече Иван няма къде да избяга.


	Бобъра неочаквано хукна към хлапетата и те се разбягаха. Той обаче не можеше да тича, без да си поеме дъх, пък и сега не му се искаше да хваща когото и да било, а само да стресне момчетата, за да изчезнат от бунището.
	— Мамицата ти, беззъбо магаре — започна да го ругае Лоцмана, след като разбра, че той не се кани да го преследва повече, — ще видиш ти, ще намеря втория баща на Иван, той ще дойде тук и ще ти смъкне три кожи от гърба.
	— Ако не се разкарате оттук — заплаши ги Бобъра, — ще накарам мъжете да ви хванат, а довечера ще ви изпържим и ще ви изядем!
	Но хлапетата не можеха да напуснат сметището, защото Фьодор щеше да дойде, а те трябваше да го предупредят да не ходи на мястото, където живееха досега, защото „копоите“ на Бобъра можеха да го пребият и дори да го убият. Затова момчетата се отправиха към пътя, който водеше от сметището към града, и зачакаха възрастния си приятел.
	Измина почти цял час, преди една бяла лада, която също не беше от тукашните автомобили, да завие от шосето към сметището. Лоцмана се качи на едно възвишение така, че да го видят от колата. Ако това беше Фьодор, той щеше да го зърне и да спре, а ако беше някой друг, просто щеше да си продължи нататък.
	Ладата спря, вратата се отвори и от нея изскочиха първо Фьодор, а сетне и още един мъж, в когото всички познаха човека от снимката във вестника, който Иван носеше със себе си — това беше бащата на Ваня. Хлапетата хукнаха към колата.
	— А къде е Иван? — попита Белов, оглеждайки момчетата.
	Един през друг започнаха да му разказват какво им се е случило, след като Фьодор заминал за града. Докато слушаше, бащата помръкваше все повече и повече, а Фьодор обвиняваше Власов, че се заинати с неговия омлет и затова закъсняха. Степанич не се оправдаваше, макар да разбираше, че омлетът няма нищо общо с тази работа, защото така или иначе бяха закъснели.
	От разказа на хлапетата Белов си направи извода, че главатарят на бандитите, които бяха дошли за Иван, най-вероятно е Шамана. Предположението му потвърди и Тимоха, като каза:
	— Той гледаше на чорчик, като че ли едното му око е стъклено.
	Независимо от всичко Белов трябваше да знае със сигурност кой е отвел Иван, а за тази цел си струваше да разпита предводителя на помийното братство.
	— Добре — рече мрачно Саша на момчетата, — чакайте ни тук и не мърдайте. След двайсетина минути ще се върнем и ще ви вземем с нас в града.
	Той се обърна и решително се отправи към колата.
	— Къде отивате, чичо Саша, те са много! — подвикна след него Лоцмана.
	Белов се обърна и изгледа рижавия малчуган. Той го нарече чичо, сякаш му бе племенник. Беше яко момченце като Фил като малък, само че приятелят му не беше такъв рижав, но за сметка на това другото, мургавото, дори имаше сходни черти с Космос, ала третото, с очилата, изобщо не приличаше на Пчелата. Но това бяха приятелите на сина му, а не неговите, така че какво искаше — нищо в живота не се повтаря, човек не може да влезе два пъти в една и съща река. Но за него най-важното беше с тези момчета да не се случи онова, което се случи с неговите приятели.
	— Нищо — отвърна той и се усмихна, — всякакви сме ги виждали…
	И се качи в колата. Фьодор забърза след тях, а Власов отдавна вече бе извадил от багажника бейзболната бухалка, която след онзи сблъсък вече винаги носеше в багажника на ладата си.
	Бобъра и компанията му от пет души, приближени на „императора на бунището“, се бяха настанили на слънчевата „полянка“, бяха постлали едно чердже и бяха подредили в стройна редица бутилките с водка върху страничната стена на един преобърнат стар шкаф. Останалите обитатели на помийното селище стояха встрани в очакване на милостивото разрешение на Бобъра да отпият от пластмасовата чаша. Натряскването вече вървеше с пълна сила, затова Бобъра и приближените му бяха доста развеселени и реагираха с перчене и псувни на появата на бялата лада.
	Бобъра беше щастлив, че подслуша разговора на хлапетата край огъня за това как Шамана издирва Иван. Шефът на клошарите го познаваше лично, понеже навремето бе работил под крилото му в мотрисите, маскиран като офицер от десанта в оставка. Замириса му на лесни пари и моментално изпрати в района на трите гари свой вестоносец, за да съобщи, че Иван Белов, когото Шамана търси из цяла Москва, се намира на контролираното от него бунище.
	Бобъра си имаше двама копои, които заловиха Иван. Тези мъже още нямаха трийсет години и бяха доста пъргави и силни. Те бяха пристигнали отнякъде да припечелят малко пари в столицата, но се бяха озовали на сметището. Ако Бобъра заповядаше на тези свои копои да хванат момчетата, те наистина щяха да ги хванат — нали успяха да заловят Иван, а той беше бърз като мишле. И наистина щяха да ги изядат, гадовете им с гадове!
	Ладата на Власов спря близо до полянката, където клошарите пируваха. От колата слезе Белов, а след него — и Фьодор. Щом зърна мършавия философ, Бобъра се отпусна и погледна с насмешка Саша, който стоеше, стиснал ръце зад гърба си. Бобъра отдавна се канеше да нарита философа заради това, че му досажда с учението си за боклука, но преди Федя и неговите малолетни момчета бяха за него източник на печалба, тъй като той им даваше под наем земята на сметището. Но сега, когато по-изгодната сделка се бе състояла, мъжът вече не представляваше никаква ценност.
	— Ей, философе, защо си избръснал брадата си? — извика му с пиянски глас Бобъра. — Да не си решил да се жениш?
	Цялата компания дружно се разкикоти, а един от копоите на скитника извика, сочейки с мръсния си пръст към Белов:
	— Разбира се, че ще се жени! Не виждаш ли, че дори и булка е довел!
	Тази шега развесели още повече пияната компания. Белов, когото нарочиха за булка, дори не трепна, понеже нямаше намерение да обръща внимание на дрънканиците на някакви си отрепки. Макар че — стоп! Май че не беше далеч времето, когато самият той беше точно такъв, нали? И по същия начин пиеше на хълма заедно с Фьодор и Витя водка от пластмасови чаши и се любуваше на ятото черни врани на фона на залеза.
	— Бобъре! — смело извика Лукин. — Престани да дрънкаш! Къде дяна момчето, на кого го продаде? Баща му дойде да го вземе.
	Фьодор посочи с глава към Белов. Саша продължаваше да стои мълчаливо и да размишлява как да постъпи в създалата се ситуация. Дали да е по християнски, или да отстъпи малко от думата си, че няма да пролива повече кръв.
	— Това баща му ли е? — престори се на учуден Бобъра. — А пък ние си помислихме, че това е твоята булка! Мамицата ти!
	Всяка шега, повторена два пъти, не е смешна, но компанията се развесели още повече.
	— Я домъкни тука философа — заповяда Бобъра на единия от копоите си, — ще му налея да пийне. А пък сетне ще му фрасна един заради това, че е стъпил на моя земя без разрешение.
	Двамата копои се хвърлиха да изпълнят заповедта на шефа си. Федя отстъпи назад, поглеждайки изплашено към Белов и мърморейки: „Аз не пия водка, аз вече не пия водка.“ Но копоите се кискаха весело и протягаха ръце към него, без да обръщат внимание на застаналия до Фьодор Белов и седящия в колата Власов. Единият от копоите блъсна Саша, за да го отстрани от пътя си, и в този момент той не издържа.
	Ръката му отхвръкна иззад гърба и в нея се оказа бейзболната бухалка. Първият удар улучи право в челото копоя, който го блъсна. Той се преметна и се строполи на земята. Другият се опомни и се нахвърли върху Саша, но с един удар Белов го накара да се превие на две, а сетне го удари отгоре.
	Бобъра облещи очи, измъкна от джоба си сгъваем нож и се разкрещя дивашки като развълнувана истеричка:
	— Ще те накълцам, не се доближавай!
	И тогава Власов натисна газта, понесе се напред и връхлетя с ладата право върху полянката с храната, прегазвайки сандвичите със салам и пълните с водка пластмасови чаши. Тримата клошари, които все още бяха на крака, хукнаха на различни страни, а предводителят им падна до вратата на шофьора. Той започна да се надига, но Власов отвори рязко вратата и удари Бобъра по главата. Той се олюля и се свлече надолу точно до мястото, където стоеше Белов. Сгъваемият нож беше изчезнал.
	Щом видяха колко ловко с помощта на бейзболната бухалка Белов се разправи с копоите, които се смятаха за местните каяци, гвардейците на Бобъра се отдръпнаха на безопасно разстояние и залегнаха там. Саша захвърли бухалката, сграбчи Бобъра за ризата, повдигна го към себе си и попита:
	— Кой дойде да вземе сина ми, казвай?
	— Шамана, това беше Шамана — изплашено отвърна помийният предводител, — той отдавна търсеше Ваня, аз разбрах това и му казах, че е при мен. Исках да направя добро на хората си, всички да пийнем…
	— Ама не пиете всички — посочи с глава Белов към застаналите встрани обитатели на селището, — а май само собствените си слуги си решил да облажиш.
	В този момент Бобъра реши да се отскубне, усука се и ритна Саша по коляното. Той се смръщи от болка и удари една глава на Бобъра, но толкова лошо, че му изби двата стърчащи зъба.
	В това време единият от копоите на Бобъра започна да се надига. Той се изправи, посвести се, бръкна в джоба си, извади оттам дълъг нож и замахна с намерението да го забие в гърба на Белов. Фьодор се хвърли напред, грабна бейзболната бухалка, захвърлена от Саша на земята, замахна и с всичка сила цапардоса копоя точно по тила. Той се просна като покосен. Белов се огледа. В този момент Лукин, хванал бухалката като църковна хоругва, вдигна очи към небето и тихо каза:
	— Прости ми, Господи, за моя грях, както си простил на онзи разбойник, който е висял до теб на кръста. Разкайвам се за стореното, но сам виждаш, че не можех да постъпя другояче.


	Част III
	Превратностите на съдбата

	16.

	Зорин се чувстваше като капитан на кораб, попаднал в бурно море. Веднага щом преодолееше една вълна, под кила започваше да се надига втора и да се опитва да потопи съда. Но той беше опитен мореплавател в океана на голямата политика, затова държеше здраво руля и умееше да оцелява във всякакви бури. Току-що му доложиха, че Шамана е успял да открие и да залови Белов-младши. Той категорично се разпореди да пазят момчето и нито един косъм да не падне от главата му, понеже детето беше онова копче, което трябваше да се натисне, в случай че нещата се развият не така, както ги бе замислил.
	Чрез хората си в Москва нареди да предадат на Шамана, че трябва да продължи да държи Белов в неведение и той да се опитва да търси сина си по гари, тавани и мазета, но кракът му да не стъпва в Красносибирск. Потривайки ръце в предвкусване на сладкото отмъщение и скорошното забогатяване, Зорин очакваше появата на Риков-младши, който пристигаше в Москва уж да купи звукова апаратура за честването на юбилея на предприятието, а всъщност да проведе последен разговор с него преди покушението срещу брат му.
	Виктор Петрович беше в прекрасно настроение, тананикаше си песни от младостта си и разбъркваше с лъжичка чая си с лимон, когато в кабинета му буквално припълзя Матвей Риков. Той се движеше така, сякаш му бяха сложили клизма и бяха забравили да я извадят. Смуглият тен на директора по социалните и битовите въпроси на красносибирския комбинат сякаш бе изтекъл в канала на банята заедно с мръсната вода — Матвей беше по-бял от сметана, а на темето му стърчеше кичур, който подсказваше, че Риков-младши отдавна не се бе поглеждал в огледалото и че не обръщаше внимание на външността си.
	Когато се приближи до масата, Зорин надуши миризмата на алкохол и забеляза, че ръцете на Матвей Алексеевич, в които стискаше една дебела папка, силно треперят или от вълнение, или от обърнатите чаши. Зорин се смръщи от неприятната миризма и предложи на посетителя да пребори махмурлука си с едно питие. Той не отказа, обърна един коняк, който му донесе секретарката на Зорин, и си замези с парче лимон.
	— Вчера пак ли прекали с мадамите в сауната? — поинтересува си Зорин, който вече бе забелязал, че напоследък Риков-младши имаше изострено влечение към алкохола и жените.
	— Да… ами… такова… м-м… — измуча Матвей.
	Виктор Петрович отдавна вече бе стигнал до извода, че не е заложил на подходящия кон — образно казано, Риков-младши не беше състезателен кон, а кранта, чието предназначение е да се тътри на опашката или, още по-лошо — да превозва оборския тор на колхоза от село на село. Но работата вече беше подхваната, машината — задвижена и ако сега я зарежеше или започнеше да й сменя частите, това означаваше да провали подготвеното с толкова труд начинание.
	Налагаше му се да се примирява с алкохолизма на Риков-младши и с влечението му към мадамите, както и с това, че на пияна глава можеше да обърка деня с нощта, да се появи в Двореца на културата или в Спортния комплекс, за които отговаряше, и да поиска от портиера да му доведат балетмайсторката или треньорката по танци, с които имаше връзка. Хората на Зорин в Красносибирск му докладваха за тези изпълнения на Риков-младши, но той не бе в състояние да го възпре. Наближаваше денят на празника, който щеше да се състои на стадиона и в който куршумът на снайпериста трябваше да повали Риков-старши, а тъй като за този празник формално отговаряше Матвей, не беше възможно да го смени.
	„Никой не сменя коня си насред реката“ — помисли си Зорин. Тези коне все не му излизаха от главата.
	В това време Матвей разгръщаше плановете за честването на юбилея и схемата за разположението на апаратурата и зрителите на стадиона. Той мърмореше нещо и разказваше как в небето ще полетят балони, как децата ще пуснат гълъби и празничното шествие ще тръгне от паметника на Ленин, но Зорин го слушаше с половин ухо, защото набитото му око веднага видя момента по време на празненството, в който трябваше да се отправи изстрелът.
	Веднага след изпълнението на специално поканената за случая московска звезда трябваше да има заря. В това време Риков щеше да седи на официалната трибуна на стадиона сред гостите. Зорин неслучайно посети Красносибирск и се разходи по стадиона. Направи го не защото искаше да види как ще стои сцената и къде ще бъдат сложени батутите за децата, а за да реши къде ще е най-добре да се скрие снайперистът. И намери подходящото място.
	И в този миг отново се ядоса. Сети се, че допусна грешка, като повери тази толкова сериозна работа на някакъв си Глиган, който съсипваше всичко, за което се захващаше. Но ядът му бързо премина. Глигана можеше да бъде отстранен и на негово място да бъде поставен сто пъти проверения и верен бивш офицер от Федералната служба за безопасност Сергей Литвиненко.
	Още повече, че Глигана не се обаждаше, пък и едва ли това тлъсто туловище би могло да извърши операцията с онази точност, от каквато се нуждаеше Зорин. Не, подходящ за тази задача беше именно Литвиненко. Той трябваше само да дойде в деня на празненството, да се качи на осветителния пилон и да изпрати куршума в главата на Риков-старши. Докато обмисляше плана си, забеляза, че Матвей вече е свършил с изложението си и се е оклюмал в креслото.
	— И какво, скъпи приятелю — стана Зорин и дружески потупа Риков-младши по рамото, — скоро ще станеш генерален директор на едно от най-големите предприятия в Русия. Не се ли радваш?
	— Радвам се — рече мрачно Матвей и добави: — Веднъж, когато бяхме малки, Олег ме носи на гърба си пет километра. Бях си ранил крака по време на риболов и той ме влачи през целия път. А пък аз… а пък ние…
	„Е, това е! — помисли си недоволно Зорин. — Само розови сополи ми липсваха! Спомня си за разни дивотии. Дано не разкрие пред брат си предстоящата операция. И с кого ми се налага да работя — само с откачалки и лигльовци. Няма ги кадрите от брежневското време. Зубрите измряха, а нови така и не се родиха.“
	Трябваше да измисли някакви думи, за да убеди Матвей, че постъпва правилно и че съвестта му не бива да го измъчва. Та той да не даде заден и да не провали всичко.
	— Разбираш ли, Матвей — приседна до него Зорин, — ако искаш да постигнеш нещо в живота, трябва да жертваш нещо, понякога да влезеш в конфликт със себе си, а понякога — със съвестта си. Например, когато ти открадна новичкия екскаватор от предприятието, съвестта не те ли мъчеше? А между другото, този екскаватор струва около един милион долара. Но работата дори не е в това, ти лиши работниците от възможността да работят с нормална техника.
	— А вие… откъде знаете? — попита изплашено Риков-младши. — Този екскаватор не съществува по документи. Щеше да е грях да не го… присвоя.
	— И да не го продадеш в съседната област — добави Зорин, — и нищо не ти стана, открадна чужда собственост, продаде я и съвестта не те измъчваше. Макар че това твое деяние може да бъде определено като грабеж в особено големи размери, а това вече, струва ми се, е по онзи член, който дава до десет години. Да не говорим за нещата, които извърши в комбината, докато брат ти беше в плен. Кой си купи къща в Сочи на брега на морето с гараж и яхта?
	— Аз обичам морето — захленчи Матвей, — обичам яхтата си… не искам да ходя в затвора…
	— Няма да отидеш в затвора, ако ме слушаш — успокои го Виктор Петрович, — и ще си купиш къща на брега на морето не в някакво си Сочи, а в Ница на Лазурния бряг. И ще пориш с белоснежна яхта синьото море. Но трябва да жертваш нещо, Тима. За теб няма обратен път. Аз ще се измъкна, знаеш това, защото всичко се стича по мен като вода по гъши пера. А пък теб ще те затворят далеч и за дълго. А такива като теб — бивши богаташи, никак не ги обичат в затвора.
	Матвей се разтрепери от страх. Зорин блъфираше, тъй като и самият той доста се страхуваше тази история да не излезе наяве, защото времената се бяха променили и беше позагубил влиянието си. Но Риков-младши не знаеше това. За него Виктор Петрович беше недосегаем човек, който не бе подвластен нито на божието наказание, нито на указите на президента. А кой беше той — Матвей Алексеевич Риков — жалко човече, нищожна буболечка за силните на деня.
	— Ще направя всичко както искате — измърмори той, — ще направя всичко…
	— И слава богу, много добре — успокои го Зорин, като го тупаше бащински по гърба, — всичко ще си имаш. И вила на брега на Средиземно море, и яхта, и нова жена — фотомодел, а не твоята чорлава кикимора.
	Зорин си мислеше, че за такава жалка въшка като Риков-младши няма нужда да влиза в разходи дори за един куршум, защото той сам ще се затрие от отчаяние. А на него му трябваше точно това. Ако Риков-старши загинеше, а след това Зорин докараше Матвей до отчаяние и го наплашеше, той като нищо щеше да скочи от някой покрив. И можеше да припише на негов гръб това, че в гонитбата си за богатство заедно с Белов е поръчал убийството на родния си брат.
	Всичко вървеше много добре, а до изпълнението на зловещия план оставаше още една крачка.


	17.

	В това време Глигана се качи в самолета по дестинацията Красносибирск-Москва и се замисли. И за какъв дявол изобщо му трябваше да убива Риков? Първо, той изобщо не знаеше как да направи това. Да речем, че разполагаше с пистолет със заглушител, но как щеше да се добере до Риков, при положение, че той имаше охрана като на президента. Разбира се, можеше да очисти господаря на комбината в Красносибирск със снайперистка винтовка, но самият той не умееше да си служи с това оръжие, а беше рисковано да въвлича страничен човек в тази работа. Глигана бе поизгубил връзките си с килърите, през последните години много от професионалистите бяха заловени и арестувани, а пък беше опасно да се търсят нови, защото можеше да се натъкне на някой федерален под прикритие и като нищо да влезе в затвора още преди да е осъществил замислената операция.
	Беше глупаво, разбира се, но в Красносибирск му хареса. Със Семьон изчислиха, че ако организират търговия на едро с бонбони в града, Глигана ще получава нормален доход, с който ще може да живее по човешки. Естествено, той нямаше да е толкова голям, колкото на нефтените крале, но и работата не беше кой знае каква — щом уредеше доставките, щеше да си лежи по гръб и да си гледа кефа. Още повече, че се сприятели с местните браточки, след като изпиха заедно по една каса водка. Дори забравиха обидите и се състезаваха на канадска борба с Герман. В Москва всички мутри му се присмиваха, подиграваха му се и го смятаха за неудачник. Пък и можеше ли да бъде другояче? А в Сибир той щеше да събере сили и щеше да стовари железния си юмрук по онези, които го поднасяха.
	Вярно, съседството с Белов не го радваше. Но Глигана можеше да не седи в Красносибирск, а да разшири мрежата за пласмент на бонбони. Защото стана така, че той изтърси онази глупост за „Северен мечо“, за да си спаси кожата, а пък то се оказа, че тази стока е дефицитна в Красносибирск. Но той не изтърси това току-така, а понеже имаше свои хора във фабриката за бонбони. Така че момчетата възприеха идеята му.
	Колкото до Зорин и неговата задача — да върви на майната си! Глигана знаеше, че на стария вълк Виктор Петрович не му трябват излишни свидетели. Ако Глигана премахнеше Риков-старши, едва ли щеше да мине и половин година, преди да очистят и самия него. Дори да заминеше за арабските емирства, пак щяха да го открият.
	В емирствата му харесваше. Там остана първата му и единствена любов Надежда — бившата жена на професор Холмогоров, бащата на Космос. Но за огромно разочарование на Глигана тя не оправда името си и не се превърна в светъл лъч в живота му. От време на време той й се обаждаше, отначало тя плачеше, че й е мъчно, а сетне гласът й взе да става все по-твърд и по-твърд като сушена на слънце риба, която се вкостенява, всмуквайки солта.
	Оказа се, че Надежда е намерила някакъв арабин, който тайно я посещавал и й подарявал цветя и бижута. В емирствата Глигана никога не би могъл да достигне по заможност и статут арабите, защото там всеки чужденец, който се установяваше за постоянно, си оставаше второ качество. С туристите се държаха като с господари, но ако човек се опиташе да завърти собствен бизнес, задължително трябваше да дели наполовина с местните, такива бяха законите им.
	Така Надежда го предаде и се отдаде на богатия арабин. И не само се отдаде, но тази алчна мръсница скъса с Глигана! Той пострада малко, ала сетне махна с ръка, тегли й една майна и я забрави. Да не би край него да нямаше момичета? Хем бяха и по-млади, и по-интересни, и не чак толкова алчни твари!
	Пък и не всичко беше чак толкова хубаво в тези емирства — там беше горещо, той много се потеше, дишаше тежко и дори климатиците не го спасяваха. Отникъде не можеше да си купи водка, пък дори и да си купеше, не можеше да я изпие в парка. Ако пък се напиеше вкъщи, в никакъв случай не биваше да излиза на улицата. И с проститутките имаше огромен проблем, защото такива просто нямаше. Арабите си седяха при жените си и си пушеха наргилетата, човек нито можеше да си поговори с тях от сърце и душа, нито да се отпусне по човешки! Такъв живот изобщо не беше подходящ за палавия Глиган.
	И в този момент му хрумна светлата идея как да се утвърди в Красносибирск, как да спечели уважението на господаря на комбината, на местните браточки, че дори и на Белов. Той можеше да предотврати подготвеното покушение срещу Риков-старши! Но не да отиде при Белов или при самия Риков и да се предаде — не! В този случай Саша би могъл да заподозре някаква клопка и да не му повярва, защото Глигана никога не бе давал повод да се усъмнят в неговата непочтеност. Не, трябваше да действа по друг начин.
	Глигана повече нямаше да осъществи връзка със Зорин. Виктор Петрович сигурно нямаше да отмени замисленото убийство и щеше да намери друг изпълнител. Глигана щеше да се върне в Красносибирск за празника, който трябваше да се състои само след два дни, щеше да се разхожда из тълпата, щеше да открие кой е килърът и собственоръчно щеше да го залови. И тогава щеше да удари часът за чест и слава на Глигана — спасителя на Риков. А спасеният вече щеше да го зауважава, пък и Белов нямаше да се опитва да го притиска, защото господарят на комбината нямаше да му го позволи.
	— Това е много добре — каза на висок глас доволният от себе си Глиган.
	— Какво искате? — дотича грижовната стюардеса.
	— Уиски! — отвърна развеселено той. — Искам уиски!


	Шамана лежеше на кушетката и почесваше косматите си гърди. В банята се чуваше плясък на вода, а зад вратата се разнасяха звънът и писъкът на игралните автомати. На екрана на телевизора като маймуни подскачаха рапъри в торбести гащи, а той им хвърляше по едно око и се прозяваше, предвкусвайки удоволствието. Ех, какъв изумителен мъж беше той — истински самец, след като дори проститутките, които мъжете обладаваха по десет пъти на ден, идваха при него и му предлагаха да бъдат заедно безплатно.
	Оксана Прахосмукачката май нещо доста дълго се къпеше. От нетърпение той започна да се върти на мястото си. Най-сетне вратата се отвори и тя се появи. Кой знае защо не беше гола и мокра, както обичаше Шамана, а с дрехи и криеше ръце зад гърба си.
	— Какво значи това, а? — попита той. — Защо не си гола, палавнице?
	Оксана изопна ръце и насочи срещу него малък револвер с дълъг заглушител, целейки се право в челото на бандита. Той цял живот се бе занимавал с разбойничество, така че без усилия можеше да различи бойно оръжие от запалка и видя, че малката проститутка държи в ръцете си истински револвер.
	— Ей, какво ти става? — попита отново, опитвайки се да се усмихне и да се примъкне към нощното шкафче, където криеше пистолета си. — Какво правиш, а?
	— Не мърдай, че ще ти пръсна тиквата! — заповяда му Оксана.
	Досега Шамана неведнъж се бе възползвал от услугите на тази украинка и тъй като познаваше характера й, реши да не рискува. Девойката — тази малолетна глупачка, като нищо щеше да стреля. В създалата се ситуация трябваше да приложи нежност и убедителност.
	— Оксана, някога обидил ли съм те с нещо? — попита колкото се може по-меко. — Пари ли не съм ти давал, за какво става дума?
	Тя се подсмихна и Шамана веднага си спомни как веднъж я прибра от улицата уж за себе си, а сетне се напи и я подари на момчетата си за цялата събота, но те три дни се гавриха с нея, гориха я с цигари и я караха да танцува гола.
	— Ама да не би да си ми се разсърдила за онзи път? — досети се той. — Виж какво, Оксана, тогава аз не знаех, че те са постъпили така! Не съм виновен. Искаш ли да ти дам пари? Колко ти трябват?
	И посегна към нощното шкафче. Оксана стисна устни, изопна ръце и се прицели точно в челото на бандита. Той отдръпна ръката си, придвижи се по кушетката и се притисна до стената.
	— Сигурно си мислиш, че аз съм парцал, бърсалка за говедата? — попита злобно тя.
	— Не мисля така…
	— Млъкни — тропна с крак момичето, — може би и аз съм искала да живея като всички хора и дойдох в Москва, за да кандидатствам в техникума по текстил. Тук живее леля ми — сестрата на майки ми, с мъжа си. И още на третия ден това говедо ме изнасили. И знаеш ли какво ми каза леля ми след това?
	— Не… — завъртя глава Шамана, стрелкайки с погледи потрепващото дуло на револвера в ръцете й.
	Биографията на малолетната проститутка изобщо не го интересуваше, но при създалата се ситуация беше принуден да я слуша.
	— Тя ми каза, че всичко това са глупости — продължи Оксана. — Ще се омъжиш, вика, всеки ден ще те изнасилват и ти ще трябва да търпиш. И тогава реших, че вместо да търпя безплатно, е по-добре да вземам пари за това, да събера колкото трябва и изобщо да не се омъжвам! Правилно ли съм решила?
	— Не зная… — озърна се изплашено той.
	И с какво ли се занимаваше охраната навън, защо не влизаше? А, да, нали самият той им забрани да влизат, докато се забавлява с малолетната проститутка!
	— Но какво общо имам аз с това? — попита Шамана. — Какво съм виновен аз, че чичо ти те е изнасилил? Тогава застреляй него!
	— Вече го направих! — проблеснаха очите на Оксана. — Вече застрелях и него, и жена му! Родната си леля — пуф-пуф! Сега е твой ред, гадино!
	Изплашеният Шаман осъзна, че са настъпили последните му минути. Той изкрещя дивашки, скочи и се хвърли върху Оксана. От уплаха момичето натисна спусъка. Разнесе се глух изстрел и Шамана отхвръкна към стената. В следващия момент вратата се отвори и през нея влетяха Белов и Шмит.
	— Защо стреля? — попита Шмит, като видя, че Шамана се гърчи на пода. — Нали те помолих само да го подържиш на мушка!
	— Много се забавихте — оправда се изплашено Оксана, — вживях се, влязох в образ, казах му, че съм застреляла чичо си и леля си, той се изплаши, хвърли се отгоре ми и аз стрелях. А вие защо се забавихте толкова, а?
	В това време, стиснал със здравата си ръка простреляното си рамо, Шамана събори червения лампион и се хвърли към нощното шкафче, където държеше пистолета си. Вече бе успял да го отвори и да зърне никелираната повърхност на оръжието, когато изведнъж нещо твърдо го удари по гръбначния стълб между лопатките и той рухна на пода. Удара му бе нанесъл Белов. Саша извади пистолета от нощното шкафче, провери пълнителя, след това бързо се приближи до Шамана, зареди пистолета, наведе се и допря дулото до слепоочието му.
	— Какво правиш? Защо? — заквича като свиня в кланица Шамана.
	— Къде е Иван? — попита Саша.
	За да проникнат незабелязано в леговището на бандита, Белов и приятелите му трябваше да разиграят една „комедия“ още в игралната зала, която се охраняваше от двама въоръжени пазачи. Ако те бяха нахлули там с пистолети в ръце, охраната на Шамана също щеше да извади оръжието си, щеше да започне да стреля и щяха да загинат хора измежду тези, които играеха на автоматите. Пък и милицията щеше да дойде след десетина минути. А появата на стражите на реда не влизаше в плановете на Белов.
	Затова Власов и Фьодор влязоха първи, седнаха пред едноръките пирати и започнаха да играят. В определеното и договорено с Оксана време те се скараха и се хванаха за гушите. Охранителите се заеха с тях и започнаха да ги разтърват, а в това време Белов и Шмит се промъкнаха в леговището на Шамана. Никой не допускаше, че Оксана ще стреля.
	— Къде е Иван? — повтори въпроса си Белов.
	— Кой Иван? — попита Шамана, озъртайки се изплашено. — Ранен съм, извикай „Бърза помощ“…
	— Не се прави на луд — каза Саша. — Казвай бързо, че ще стрелям и няма да имаш нужда от „Бърза помощ“, а от катафалка!
	Шамана, в чието слепоочие се бе впило металното дуло на оръжието, се колебаеше. Ако разкажеше на Белов, че хората на Зорин веднага взеха Иван от него, той щеше да хукне да търси момчето и всички щяха да разберат, че Шамана се е извъртял, изплашил се е и е издал всичко, което знае. И тогава апапите нямаше да го похвалят, нямаше да му простят слабостта и поражението и отново щяха да го накарат да им слугува. Но ако сега не кажеше на Белов за Ваня, той щеше да го застреля и в това нямаше никакво съмнение — щеше да го застреля, както застреля Каверин, Макс и останалите на оня строеж, защото той не беше човек, а киборг-убиец и точно като такъв му го бяха описали познатите му затворници, когато ги помоли да му обяснят какво представлява този Саша Белов.
	Затова смъртта, която в момента се бе вторачила в слепоочието му, му се стори по-реална отколкото онова, което би могло да му се случи, след като Белов си отиде. Но дали той щеше да си отиде и дали нямаше да го застреля, след като му кажеше къде е Ваня?
	— Не ме убивай, всичко ще ти кажа, само не ме убивай! — примоли се Шамана. — Всичко ще ти разказва, само ми обещай, че няма да стреляш!
	— Обещавам — отвърна кротко Белов, — казвай…
	Бандитът нямаше изход.
	— При мен дойдоха хората на Зорин — изхриптя той — и взеха момчето… веднага след като го доведох от бунището… платиха ми… кълна се в майка си…
	Шамана като че ли не лъжеше. Положението не му позволяваше да лъже.
	— Къде е паспортът на Фьодор Лукин, който са отмъкнали ония тарикати? — попита Белов.
	Шамана не разбра за какъв Лукин ставаше дума, но кимна към нощното шкафче, в което държеше пистолета си, само че към долната поличка. Шмит извади от там куп паспорти и ги натика по джобовете си. Белов разбра, че нямаше какво повече да научат от Шамана.
	— Да се махаме оттук — каза на Шмит и Оксана.
	Той знаеше къде да намери Зорин, затова нямаше смисъл да разпитва повече Шамана.
	Извади пълнителя от пистолета, пусна го в огромния аквариум до стената и захвърли самото оръжие под кушетката. След това отвори вратата, но откри тлъстата мутра на един охранител, който му препречи пътя. Охранителят току-що бе изхвърлил от игралната зала Власов и се бе върнал на мястото си да пази вратата на своя господар.
	— Какво е това? Кой е този? — попита учудено той и ръката му се плъзна по кобура.
	Белов наведе рязко глава, цапардосвайки с чело охранителя в носа, а с коляното си го удари между краката. Той започна да се свлича, а Саша измъкна пистолета от кобура му, извади пълнителя, пусна го в джоба си и мушна обратно оръжието в кобура на охранителя. В това време Шмит и Оксана се промъкнаха покрай него и преминаха през игралната зала към изхода й.
	Фьодор Лукин изпълни задачата си блестящо. Докато охранителят го изблъскваше навън от залата, той започна да му се извинява, да го хваща за ръкавите и го задържа навън. А когато охранителят понечи да се върне обратно в залата, видя пред себе си Шмит, когото разпозна и за когото Шамана бе наредил на своята охрана да не го допуска на сто метра около заведението, а в случай, че се появи наоколо, веднага да го предупреди.
	— Стой на място! — заповяда охранителят и ръката му се плъзна към кобура.
	Шмит рязко наведе глава и повтори с точност действието на Белов. Охранителят падна по гръб, а Шмит, Оксана, Белов, Власов и Федя се качиха в бялата лада.


	Матвей Риков се върна в Красносибирск в навечерието на големия празник. В неговия сектор по социалните и битови въпроси работата кипеше като горещ минерален извор в Камчатка, но Матвей Алексеевич не взе участие в този кипеж, защото се вълнуваше само от съдбовния изстрел, който трябваше да отнеме живота на брат му.
	Той седеше в кабинета си и с половин ухо слушаше доклада на директора на спортния комплекс, който му разказваше, че камионът с дъските не е стигнал до местоназначението си във вида, в който го бяха изпратили. Шофьорът спрял до дома си да обядва, обърнал една чаша и решил да не се връща на работа. През нощта откраднали всички дъски от откритото ремарке и сега нямало с какво да облицоват седалките на стадиона.
	Матвей кимаше и мислеше: „Какви дъски, по дяволите, какво значение имат дъските, след като ще убият брат ми?“ Но по обясними причини не можеше да каже това на директора на спортния комплекс. След това дойде директорът на Двореца на културата със своите дребни проблемчета, сетне се заточиха разни заместници от управленията, които го молеха да им даде пропуски за официалната трибуна, откъдето щяха да виждат по-добре столичната звезда, поканена да зарадва местното население. След това дойде главният пиротехник — един инженер, когото назначиха за отговорник по фойерверките, и каза, че целият материал за салютите е залят с вода в мазето, че е влажен и че едва ли ще се възпламени, а ако се възпламени, може да взриви всичко.
	Тези фойерверки бяха последната капка, която преля чашата, и Риков-младши изгони всички от кабинета си, и се заключи вътре. Твърдо реши, че ще отиде при брат си и ще му разкаже всичко! Нека да не стане директор на комбината, нека да получава мизерната си заплата от три хиляди долара, но той не бе в състояние да извърши братоубийство!
	След половин час излезе от кабинета си с това решение, премина покрай опашката от хора, които го чакаха с някакви молби, и с твърда крачка се отправи нагоре, където се намираше кабинетът на генералния директор на комбината. Там се озова на точно такава опашка, каквато се виеше и пред неговия кабинет. Но когато секретарката докладва, че е дошъл Матвей Алексеевич, Риков-старши нареди веднага да го поканят при него.
	Всички чуха тона, с който той произнесе това по уредбата. Този тон не будеше никакви съмнения, че ей сега на директора по социалните и битовите въпроси здравата щяха да му набият канчето. Риков-младши също разбра това и осъзна, че не е избрал най-подходящия момент за обяснения. Но вече нямаше път назад и той пристъпи върху мекия килим в кабинета на генералния директор.
	Брат му не беше сам, край масата около него седяха онези, от които зависеше блестящото провеждане на празника: директорът по финансовите въпроси, директорът по кадрите и началникът на милицията в града полковник Басовити — изобщо все хора, в чието присъствие Матвей по обясними причини не можеше да говори за предстоящото покушение. Разговорът му на четири очи не се състоя.
	Решителността на Матвей да признае предателството си изчезна без следа, а щом го зърна, брат му веднага удари с юмрук по масата и ядосано попита:
	— Някога ще успееш ли да извършиш нещо както трябва или поне за три минус?
	— Какво е станало? — замига изплашено Матвей. — Какво не съм направил както трябва?
	След кратката, но емоционална реч, произнесена от брат му, стана ясно, че звуковата и осветителната апаратура, които докара от Москва за празника на стадиона, не стават за тази цел и мястото им е на бунището, а не на сцената. В столицата Матвей остави без контрол закупуването на апаратурите, понеже самият той беше зает със Зорин и нямаше време да вниква в тънкостите на оборудването за шоубизнеса. Така вместо заплатената апаратура хитрите московчани пробутаха на будалата уреди трето качество, измъквайки от провинциалния глупак доста пари. По тази причина празникът бе застрашен от провал.
	— Всичко ще оправя — измърмори той, — ще отида и ще оправя всичко!
	— Няма нужда, никъде няма да ходиш! — избухна Олег Алексеевич. — Стига толкова! Всичко, с което се захващаш, се разпада, троши се и не става така както трябва! Не мога да разбера как е възможно да имаме едни и същи родители? На кого си се метнал такова магаре?
	Полковник Басовити се засмя с могъщия си бас, който прозвуча така, сякаш някой се опитваше да запали колхозен трактор, а останалите също се усмихнаха, вперили погледи в унижения директор по социалните и битовите въпроси. Сякаш самите те винаги правеха всичко за шест плюс!
	— Като в приказките, Олег Алексеевич — изрече директорът по финансовите въпроси, — по-малкият брат винаги е глупак, така че не се притеснявайте. Ще оправим нещата. Ще вземем апаратура назаем от съседната област. Ще успеем да я докараме.
	Изгониха унизения Матвей от кабинета. Същинско безобразие — някакъв си директор по финансовите въпроси го нарече глупак, а брат му дори не го защити, не възпря самозабравилия се подмазвач, не му каза: „Я си мери приказките, той е мой брат.“ В този момент Матвей не мислеше за това, че бе нанесъл щети на предприятието и бе поставил под заплаха цялото мероприятие. У него кипеше само злобата. И той реши, че на Риков-старши му се пада да го застрелят на стадиона. А когато това бъде извършено, той щеше да стане господар на предприятието и щеше да накара директора по финансите да пълзи пред него на колене, докато не си протърка панталоните, а след това да го уволни. Не, нямаше да го уволни, щеше да го направи обикновен счетоводител в Двореца на културата!
	Ободрен от мислите за отмъщението си, Матвей прогони посетителите от своята приемна, затвори се в кабинета си и изпи сам цяла бутилка арменски коняк.


	18.

	Късно вечерта по мобилния телефон на Белов пристигна кратко съобщение без номер на подателя, което вероятно бе изпратено по Интернет. Съдържанието му беше следното: „Срещу Олег Риков се готви покушение. Планирано е да го убият на празника на комбината в Красносибирск в момента, когато започва зарята.“ С това съобщението свършваше, то нямаше нито подпис, нито някакви други данни, от които би могло да се разбере кой го е изпратил.
	Дали това не беше някаква глупава шега? Но първи април отдавна бе минал, а и никой не си правеше шеги с такива неща. Още повече, като се имаше предвид, че враговете на Олег Алексеевич бяха твърде много, така че бе напълно възможно някои хора да поискат да го убият, за да се отърват от неудобния реформатор. И дирята на поръчката на това покушение сто процента водеше към Зорин, защото той отдавна вече се облизваше за красносибирския комбинат и искаше да му стане господар. В същото време началникът на службата за безопасност на въпросния комбинат се мотаеше из Москва, търсейки сина си. Разбира се, в Красносибирск бяха останали доктор Уотсън и Витя, които също не бяха вчерашни, но все пак той трябваше да бъде там лично, за да предотврати покушението. Иначе какъв началник на службата за безопасност беше?
	Ала кой ли бе изпратил съобщението? Очевидно това беше работа на човек, който е добре осведомен за комбинацията — някой приближен на самия Риков, който е работил или пък работеше за поръчителя на убийството. Но защо бе решил да предаде господаря си и да му съобщи за подготвящото се покушение?
	Александър започна да прехвърля наум скритите и явни неприятели на Риков, които се въртяха около него в системата на комбината. Седна на масата в кухнята на Власов и започна да скицира портретите на онези, които биха могли да изпратят съобщението на мобифона му. Това можеше да бъде всеки — директорът по финансите, директорът по кадрите, Матвей Риков и дори полковник Басовити.
	Стоп, май че Риков-младши беше най-подходящата кандидатура за предателството. Матвей беше завистлив, но и точно толкова патологично страхлив. Той би могъл да се забърка в авантюрата по убийството на брат си, а сетне да се изплаши от собственото си предателство, но да не събере смелост да разкаже за това на брат си, а да изпрати анонимно съобщение на Белов. Но Саша не можеше да бъде сто процента сигурен, че това е работа на Матвей. Започна да прехвърля наум имената на други хора, които седяха по високите кресла в Красносибирск и на които Риков бе пресякъл пътя. И в бележника, в който скицираше, се запълни повече от страница.
	Белов осъзна, че както и да го върти, и да го суче, ще му се наложи да замине за Красносибирск. Ако пристигнеше преди празника, щеше да има време да открие килъра и да защити Риков, и затова трябваше да замине веднага.
	Фьодор влезе в кухнята да пие вода. Сега той и трите момченца живееха в апартамента на Власов в очакване да се реши съдбата им. Белов си поговори с тях и им предложи да се преместят в Красносибирск. През зимата да ходят на училище и да живеят в интерната, а през лятото да строят с Фьодор манастири на брега на реката, както искаха самите те. Лоцмана се почеса по главата и се съгласи, защото и без това беше опасно да останат в Москва, тъй като Шамана и бригадата му щяха да изчакат бащата на Ваня да си отиде, и след това щяха да ги намерят и да ги заколят. Белов кимна, потвърждавайки, че ще стане точно така. Тимоха и Ботаника също бяха принудени да се съгласят.
	— Какво драскаш? — попита Лукин.
	— Просто така, мисля — отвърна Белов.
	— Ти си същински Щирлиц — рече Фьодор, след като погледна скиците. — Този прилича на Матвей Риков, същата отвратителна шубелийска мутра с щръкнали мустаци.
	— Това е той — отвърна Саша и добави: — Виж какво, възникна един проблем, заради който трябва да замина за Красносибирск.
	— Ами Иван? Кой ще го измъкне от лапите на Зорин?
	Белов също не знаеше отговора на този въпрос. Но не можеше да се разкъса на две. В крайна сметка в Москва оставаше Шмит. Белов знаеше къде може да намери Зорин, но не беше лесно да стигне до него. Защото трябваше да го докопа така, че да може да го притисне до стената и чиновникът да не може да се измъкне от отговорността си за отвличането на Иван. Но как да го направи?
	Шмит предлагаше да вземат бойците, да посрещнат Зорин на пътя, да го измъкнат от колата и да го накарат да признае къде е скрил детето. Но това вече означаваше явна война със стрелба и други противозаконни действия. Зорин също имаше охрана, и то добра, така че дори в случай на „партизанско“ нападение срещу автомобила му можеха да паднат жертви и от двете страни, а Белов не искаше това. А за да го разработи по сценарий на специалните служби и да го притисне към въпросната стена без излишни жертви, трябваше време, с каквото вече не разполагаше.
	Имаше и друга възможност: да хване Шамана за яката, да го замъкне при стария познат на Белов — генерала от Федералната служба за безопасност Веденски, да му разкаже какво се е случило и че това е свидетелят, че Зорин е организирал отвличането на сина му. Веденски отдавна се чудеше къде да спипа чиновника и да го свали от държавния пост, където нанасяше повече вреди, отколкото ползи. Този план се стори най-привлекателен и на Белов, и на Шмит. Те отидоха да вземат Шамана, но от него нямаше и следа — беше изчезнал като снежен човек до огън и дори облаче пара не бе останало от него.
	— Трябваше веднага да го вържем и да го замъкнем при Веденски — ядоса се Шмит, докато сядаше в бронирания си джип.
	— Умните мисли идват късно — отбеляза Арсений Степанович Власов, който имаше голям житейски опит.
	Белов се съгласи в него. Така и не успяха да се видят с генерал Веденски. С Шмит решиха да се появят заедно право при Зорин, да одрусат старчето и ако се наложи, да го заплашат, но се оказа, че Виктор Петрович не е в столицата, а някъде из Европа, а в Москва се останали само неговите невидими помощници, които той сменяше като носни кърпички. Нямаха за какво да се хванат. Но Белов знаеше, че на Зорин изобщо не му трябва Иван, а самият той, затова Александър изчакваше момента, в който похитителят на сина му щеше да се появи на хоризонта заедно със своите искания. Сега обаче трябваше незабавно да замине за Красносибирск, за да предотврати покушението.


	По пътя към летището Белов започна да изпитва съмнения — ами, ако съобщението, което получи по мобилния си телефон, беше само примамка, с която да го накарат да напусне Москва? Но защо и на кого бе нужно това? Или обратното — за да го накарат да отиде в Красносибирск? Може би се готвеше покушение не срещу Риков, а срещу него? Но Витя беше предупреден и щеше да посрещне Белов. Щом си помисли за Витя, Саша се сети и за това, че днес не се е обаждал на Ярослава.
	Той й звънеше всеки ден, питаше я как се чувства, тъй като все пак тя беше бременна. И въпреки всичко нещо в техните отношения се пропука, а виновен за това не беше Белов. Ярослава стана някак безжизнена. Къде ли се бе дянала веселата внучка на обитателя на тайгата, с която се срещна във влака „Москва-Владивосток“? Саша правеше всичко възможно Ярослава да забрави онова, което й се бе случило.
	Опита се да й намери добър психотерапевт, който да дойде при тях от Москва, но тя отказа. Предложи й да отиде на почивка на Карибските острови, на Хавайските острови, в Ница, но тя категорично отказа. Дълбоко в душата си Саша се измъчваше от мисълта, че неговата любима е принадлежала на някакъв си арабин Омар, който беше терорист, убиец и просто маниак. Но Белов се отдаваше напълно на работата си, стараеше се да не мисли за лошите неща и си внушаваше, че Ярослава носи неговото дете. Макар че как би могла да зачене от него, при положение че между тях не бе имало нищо и те живееха като брат и сестра. Сега би трябвало да е до нея, защото човек в депресия не биваше да остава сам, но Саша не можеше да зареже сина си и направо се разкъсваше между любимите си хора.
	Набра домашния си номер в Красносибирск, но никой не отговори. Погледна часовника си, беше късно и сигурно момичето бе заспало. Не набра номера повторно, а се обади на Витя по мобифона. Той се зарадва, че шефът му най-сетне се връща. Саша го попита за Ярослава, но Витя не я бе виждал през деня и не се бе отбивал при нея.
	— Тука е такава лудница с този празник — изкрещя той в слушалката. — Риков-младши докара някаква скапана апаратура, та се наложи да ходим до съседната област. В момента шофирам, след малко ще си бъда вкъщи. Мога да отида у вас, да поздравя Ярослава от теб и да й кажа, че си се обаждал.
	— Няма нужда — отвърна Белов, — сигурно вече спи.
	Той прекъсна връзката и изпита тревога. Къде ли бе Ваня, дали бе жив, дали не се гавреха с него. Ако имаше време да отиде до Европа, щеше да открие Зорин там и да му накисне главата в Средиземно море или в Ламанша, за да си признае къде е скрил сина му. И в този момент мобифонът му иззвъня. Белов погледна дисплея. Обаждаха се от Красносибирск и това беше Вонсовски, който му беше заместник по безопасността на комбината. Докторът се справяше със задълженията си прекрасно. Неслучайно хората казват, че когато човек е талантлив, той е талантлив във всичко.
	— Александър Николаевич — започна официално Вонсовски с тих глас, — трябва да ти кажа нещо важно. В Красносибирск е забелязан един човек на Зорин — Сергей Литвиненко. Научих от информаторите си, че той се е появил тук точно преди да отвлекат Риков, направил някакъв вестник срещу него и плащал за протестните демонстрации. Сетне имал кратки връзки с местните жени с леко поведение, едната от които била приятелка на жената на Риков и която подмамила Олег Алексеевич на онзи прословут пикник, където го нападнали похитителите, а двете жени — съпругата на Риков и въпросната проститутка, загинали. И макар че Литвиненко се маскира като хамелеон, само дето не си облича женски дрехи, и се подвизава под чуждо име, ние пак го открихме, защото опитът си е опит. Затова мисля, че сегашната му поява е свързана с някаква поредна беля.
	Появата на вярното куче на Зорин Литвиненко в Красносибирск само потвърждаваше версията за това, че срещу Риков се готви покушение, но Белов не започна да обяснява ситуацията по мобифона, защото имаше време да се появи на място и да му разкаже всичко на четири очи. А сетне да обезвреди Литвиненко и да не му позволи да изпълни задачата си.


	Белов седна на мястото си в самолета Ту-154, затвори очи и се опита да заспи. Искаше да използва времето на полета между Москва и Красносибирск, за да се наспи. Но жалко, че така и не се научи да заспива по заповед. Още преди полета, за да се отпусне, си позволи да изпие чаша коняк.
	Мекият глас на стюардесата, която помоли всички да закопчаят коланите си, му прозвуча приспивно и Саша направи това, без да отваря очи. Самолетът се засили по пистата, откъсна се от земята и се издигна във въздуха. Сега трябваше да заспи, без да обръща внимание на мислите си. Белов отвори очи и погледна през илюминатора — Москва с нейните безбройни блокове, пътища, коли и хора, които вече изобщо не се виждаха, остана долу.
	Колкото повече се отдалечаваха от столицата, толкова по-малко градове се виждаха, а в Сибир само тук-там сред горите и тайгата се мяркаше по някое селце или градче и отново се ширеше пустош, в която не се появяваха нито коли, нито хора, нито пътища.
	Салонът първа класа беше пълен, само едно място пред Саша беше празно. Едрият брадат мъж, който седеше до Белов, моментално заспа, забил брадичка в лъскавата си вратовръзка. Саша бе виждал някъде този човек, но не можеше да си спомни къде, кога и при какви обстоятелства. Ала да се блещи в съседа си, не беше възпитано, затова Белов отново се загледа през илюминатора, където под крилото преминаваха гъсти купести облаци.
	Изобщо не му се спеше. Ту му пречеше бученето на самолета, ту го измъчваха мислите за Ваня, за Ярослава, за загиналите му побратими Космос, Пчелата и Фил, за Олга и Шмит, за Федя и новото му начинание с хлапетата — приятели на Ваня. Фьодор се държеше като квачка с тях — четеше им, разказваше им нещо, а те го слушаха.
	Всичките му мисли бяха тревожни и не му позволяваха да заспи. Саша се замисли за живота си. Той би могъл да протече и другояче, ако се бе родил в друго време. Белов просто бе свикнал винаги да бъде пръв и да не отстъпва на никого. Може би през трийсетте години щеше да стане стахановец и щеше да получи медал от ръцете на другаря Сталин, а след това щяха да го заточат в Сибир. Не, по-добре да беше живял в епохата на Брежнев. Щеше да отиде да строи Байкало-амурската магистрала. С ватенка, гумени ботуши, кирка и лом. А сетне щяха да зарежат Байкало-амурската магистрала и Саша щеше да си живее до ден-днешен в дървена колиба. Накъдето и да се обърнеш — все едно и също.
	Колкото и кощунствено да звучеше, но на характера на Александър като че ли най-много съответстваха годините между четирийсет и първа и четирийсет и пета. Тогава щеше да воюва на бойното поле като дядо си Сергей. Макар че, както дядото бе разказвал на малкия Саша, изпитанията също не му се бяха разминали. Когато немците ги подгонили, той отстъпвал в хаотичната лавина на Червената армия, губейки бойните си другари по полк от Харков до Сталинград, но фрицовете с мотоциклетите и танковете били по-бързи от съветската пехота със старите обувки и вехтите си униформи. Тогава ги обсадили от всички страни и дядо Сергей попаднал във фашистки плен.
	Вече повели дядото на Саша Белов на разстрел, както му разказваше самият той. Той вече се прощавал с живота си и макар да бил убеден атеист, започнал да моли Бог да го спаси. И дали на небето чули молбата му, или просто така се случило, но му провървяло — сред немските мекерета срещнал своя стар приятел от двора на „Таганка“ Боря с прякор Червения. И той спасил дядото на Саша Белов.
	Но при едно условие: Сергей Белов да работи за враговете. „Животът е по-скъп — казал му тогава Червения, — а пък с фрицовете можем да си уредим сметките само ако останем живи.“ И тъй като дядо му знаел много добре немски, защото имал добро образование, тъй като бил син на отговорен партиен съветски чиновник, който впоследствие бил изпратен в лагер, той станал преводач на фашистите.
	Сетне дядо му и Червения избягали от плен, като изтрепали почти цяла рота фашисти, но вместо като герои били посрещнати като изменници от своите и се озовали в наказателния батальон. А там срещнали още двама свои приятели от същия московски двор. Рядко се случвало такова нещо — от стотиците хора, попаднали на фронта през първите дни на войната, оцелявали само по един-двама. Четиримата обаче не само че оцелели, но и съдбата ги събрала на едно място…
	И в този момент Белов се видя в окъсана фланелка без пагони, само с петлици, каквито носеха в началото на войната. И с винтовка от времената на Първата световна, а до него стои дядо му Сергей, който се крие зад буците пръст в мочурището и му казва с жест: „Наведи глава, внуче, че ако не дай си боже те забележат фашистите, всички ще загинем.“ Саша се озърта и вижда приятелите на дядо си Сергей, само че всички са едни такива жълтеникави като по напуканите снимки, които пазеше като спомен за героичното минало на дядо си. А зад приятелите на дядо му са неговите приятели — Фил, Космос и Пчелата, но не с винтовки, а със съвременни автомати „Калашников“, по-нататък през храстите се промъкват Витя, Уотсън, Арсений Власов, Фьодор и Шмит.
	Белов се обръща към дядо Сергей и му казва: „Дядо, виж какви орли ви идват на помощ! Няма да пуснем фашистите.“ Но в този момент изскача Зорин с есесовска униформа и започва да крещи:
	— Никой да не мърда от мястото си, говеда, иначе ще взривя самолета! И всички ще изпукате като кучета!
	„Оле мале!“ — помисли си Саша.


	— Казах никой да не мърда, м… — крещеше застаналият на пътеката между креслата мъж. В дясната си ръка, която висеше безжизнено покрай тялото му, държеше нещо като мобилен телефон или малка радиостанция, а с лявата стискаше стюардесата за врата.
	„Сигурно още не съм се събудил“ — помисли си Белов и се опита да отвори очи. Но нищо не се промени, всичко, което се случваше, беше наистина. Дебеланкото в креслото до Белов пуфтеше като локомотив и се опитваше да разтърка очи. В този момент терористът се обърна и Саша го позна — беше Шамана! Той също позна Белов и за миг се вцепени от изненада, но бързо се съвзе и отново започна да притиска с нож гърлото на стюардесата, и то толкова силно, че по шията й потече тънка струйка кръв.
	— Пусни момичето — изрече спокойно Саша, — нека си поговорим.
	— Да си поговорим ли, говедо? — просъска бандитът и стисна още по-силно стюардесата. — Заради теб ми се наложи да бягам от Москва по този начин! Мутрите са по петите ми заради това, че предадох Зорин! Ще те убия, гадино!
	Всъщност Белов и Шмит не бяха предприемали толкова решителни действия, че мутрите или хората на Зорин да погнат Шамана. Най-вероятно просто нервите му не бяха издържали и затова той се бе решил на този идиотизъм с отвличането на самолета.
	— Убий ме, нали имаш нож — рече Саша и се надигна от креслото, но коланът, който бе забравил да разкопчае, не му позволи да стане.
	— Седни! — изкрещя Шамана. — Ще взривя всички на майната им. В багажното има пластичен експлозив, дистанционното е в ръцете ми, ще натисна копчето и всички ще полетим към ангелите, аз нямам какво да губя!
	— Да не би да блъфираш? — попита Белов.
	— Искаш ли да провериш? — попита похитителят, хапейки нервно устни. — А това видя ли го?
	Повдигна края на лекото си яке и Саша видя на кръста му две ръчни гранати. Шамана се смръщи от болката в рамото си, което Оксана простреля и което беше превързано с мръсен бинт. По всичко личеше, че е настроен решително. Щом бе успял да вкара на борда на самолета гранати, къде беше гаранцията, че не е сложил и взрив в багажното.
	— И сега какво искаш? — попита го Белов.
	— Какво искам ли? — повтори със злорада усмивка Шамана и разтърси силно изплашената стюардеса. — Ти също слушай, повлекано, а сетне ще кажеш исканията ми на пилотите! Искам самолетът да тръгне към Пакистан!
	— Няма да ни стигне горивото… — отвърна плахо стюардесата.
	— Зная! — изкрещя нервно бандитът. — Не съм глупак, ходил съм на училище! Ще отидеш в пилотската кабина и ще кажеш да съобщят на всички в самолета, че не се шегувам! Всички да седят мирно и да изпълняват заповедите ми, ако искат да живеят! А пилотите да кацнат някъде за зареждане и… когато кацнем, да ми донесат… три милиона долара… или ще взривя самолета…
	— А защо не четири? — попита Саша.
	— Млъкни! — изкрещя Шамана и блъсна стюардесата към кабината. — Ти, Бели, си първият кандидат за покойник, затова не си прави шегички!
	И в този момент дебеланкото бавно се надигна от креслото си и каза, произнасяйки неясно думите:
	— Аз съм политически представител… мъм-мъм… на президента… мъм-мъм… в район…
	— Сядай! — изкрещя Шамана и прокара със замах ножа през лицето на дебелия политически представител.
	Дебеланкото се стовари обратно в креслото с разрязана буза и едва не затисна Белов. Саша му подаде носната си кърпа, за да притисне раната. Значи, ето къде го беше виждал — по телевизията. Политическият представител на президента в някой от районите. Изглежда, Шамана също осъзна онова, което той каза, защото хвана дебеланкото за разкопчаното сако и силно го разтърси.
	— Щом ти, дебелако, си политически представител, значи ще бъдеш най-важният ми заложник! — просъска в ухото му. И ритна с крак назад, където седяха млад мъж със скъпи очила и поддържана дама на средна възраст. Ритникът уцели мъжа в рамото и той се притисна към своята дама, която от уплаха едва не изби стъклото на илюминатора.
	— Ей, вие, двата урода, отивайте в бизнес класата! — предложи им Шамана. — А вие — това обръщение вече се отнасяше за Белов и политическия представител — си закопчайте коланите и запомнете, че ако направите едно излишно движение, ще взривя самолета!
	Мъжът и жената се измъкнаха от салона на първа класа, притискайки се към креслата, а бандитът се стовари на мястото им и се излегна. В това време стюардесата съобщи на пътниците, че самолетът е отвлечен, помоли ги да останат по местата си и тъй нататък.
	Шамана слушаше съобщението с израз на изключително задоволство. Пътниците от първа класа седяха ни живи, ни умрели, а от салоните на другите класи се разнесоха гласове. Хората очевидно се развълнуваха, но не ставаха от местата си, тъй като се страхуваха от терориста.


	19.

	Виктор Петрович Зорин се върна от Европа освежен, отпочинал и бодър. Сега му предстоеше да замине за празненствата по случай юбилея на красносибирския комбинат за алуминий, но това пътуване не го радваше. Перспективата да отиде от благоухаещата Европа в затънтените руски краища да храни комарите не беше особено приятна.
	За него това пътуване беше просто служебен ангажимент. Освен това Зорин се канеше да стои на трибуната до Риков, когато щеше да го застигне куршумът на килъра, и по този начин да отклони от себе си подозренията в организирането на убийството.
	Да стоиш до потенциалния покойник беше рисковано занимание, тъй като куршумът, както е казал генералисимус Суворов, е безмозъчен, но нямаше как да прободат Риков с щик. Ала по пътя на своята кариера на Виктор Петрович неведнъж му се бе налагало да рискува не само живота, но и честта, и богатството си. Пък и който не рискуваше, той не пиеше шампанско. Оставаше му да разчита на точното око и твърдата ръка на Сергей Литвиненко, който бе обучаван да стреля със снайперистка винтовка не от някакви си кретени, а от истински специалисти.
	Още повече, че Зорин нямаше да стои точно до Риков — щеше да сложи до него Матвей, сетне директора по финансите, а отляво — полковник Басовити и кмета на Красносибирск, та куршумът да не отиде напразно, ако неочаквано ръката на Литвиненко трепнеше. Но това вече щеше да е гаф. А Сергей Литвиненко все пак не би могъл да не уцели осветена фигура от малко разстояние.
	Кортежът от коли на Зорин стигна до извънградската му къща, заобиколена от двуметрова ограда с бодлива тел отгоре, която се намираше на Рубльовско-успенското шосе, и влезе през широко разтворения портал. Виктор Петрович слезе от колата, поздрави охраната и тръгна към къщата. Не разполагаше с никакво време, а само колкото да си вземе един душ, да се преоблече, да вечеря и отново да тръгне към летището за самолета, с който трябваше да отлети за Красносибирск.
	Имаше билет за първа класа, а в Красносибирск трябваше да го посрещне лично Матвей Риков и да го заведе в апартамента му в хотела, затова Виктор Петрович се опита да се настрои на весела вълна. Изкачвайки се по стълбите, запя: „Все по-нагоре и нагоре, и нагоре“, и влезе в спалнята си, за да окачи в гардероба костюма, предназначен за пътуванията му в Европа, и да вземе един от стотиците предназначени за пътувания в Русия костюми. Европа беше по-малка от Русия и затова костюмите на Зорин за посещенията му там бяха по-малко — само около петдесетина.
	— Ние сме родени приказката да превърнем в живот — пееше Виктор Петрович, докато сваляше сакото, панталоните, ризата и вратовръзката си и ги захвърляше върху леглото, тъй като прислужниците щяха да оправят всичко.
	Реши първо да си избере костюма, с който щеше да пътува до Красносибирск, и едва тогава да си вземе душ. Приближи се по черни чорапи, потник и боксерки до високия гардероб и отвори вратите му, тананикайки си:
	— А вместо сърце — брадва от камък. — Понякога обичаше да променя текста на песните, за да е по-забавно.
	Но онова, което видя в гардероба, беше далеч „по-смешно“ от думите, които току-що измисли. В гардероба седеше мъж. Ако Зорин имаше жена, този факт би могъл да се обясни някак си, но той не беше женен. Лицето на обитателя на гардероба беше скрито зад черна маска с дупки за очите и устата, а той бе облечен в черно — с поло и панталони, та затова и Зорин не го забеляза веднага, макар да бе скрит в собствения му гардероб.
	— Кой си ти? — попита изненадания Виктор Петрович.
	— Аз съм молец — отвърна тихо неканеният гост.
	— Остроумно — кимна Зорин и краката му се подкосиха. — А как успя да проникнеш в дома ми, навсякъде има охрана.
	— Нали ти казах, че съм молец — отвърна човекът в гардероба.
	— А-а — проточи Виктор Петрович в знак, че се е досетил, и отстъпи назад.
	Но не успя да се отдалечи, защото човекът-молец измъкна пистолет със заглушител и го заби в челото му. Виктор Петрович си представи колко неприятно щеше да изглежда трупът му по боксерки и с простреляна глава, проснат в локва от гъста черна кръв.
	— Няма да се измъкнеш оттук — рече Зорин, стрелкайки с погледи ръката, която стискаше пистолета, — къщата е пълна с охрана…
	— Забравяш кой съм… — отвърна с насмешка килърът.
	— А, да… — изрече обречено Зорин. — Ти си човекът-молец…
	Но убиецът не бързаше да стреля и с изостреното си чувство на политик Виктор Петрович разбра, че мъжът не е дошъл тук, за да го убие. Иначе защо щеше да води тези разговори за молеца? И да прави тази драматична пауза с притиснатия до челото му пистолет?
	— Какво искаш? — попита Зорин.
	— Не какво, а кого — поправи го килърът, — искам Иван Белов, когото си отвлякъл.
	— Имаш грешка — отвърна Виктор Петрович, стараейки се да се държи естествено, — нямам нищо общо с отвличането на Иван Белов…
	Но не успя да довърши, тъй като резкият удар на човека-молец с униформената обувка на специалните части в слабините му пресече речта му. Мъжът подхвана под мишниците Зорин, за да не падне на пода и да не вдигне излишен шум, задържа го, обърна го и го сложи да седне в гардероба под висящите костюми.
	— Не е хубаво да се лъже — рече поучително човекът-молец, — нали така са ни учили по време на пионерското ни детство, че не е хубаво да се лъже, а, Виктор Петрович?
	Зорин не можеше да отговори, защото беше загубил дар слово от ужасната болка. Мъжът се наведе към него.
	— Мога да те ударя и по врата — предложи му шепнешком, — усещането също не е от приятните. Двете ръце изтръпват и неволно…
	— Недей!… — изхърка умоляващо Зорин. — Не искам неволно… Всичко ще разкажа…
	Подсмръкна и съобщи, че Иван се намира в едно от селищата близо до град Пушкин в Подмосковието. Затворен е в мазето на една обикновена дървена къща и го охраняват две момчета от местната бригада, на които Зорин е платил. След това каза, че без него никога няма да намерят тази къща, защото там няма улици, както няма и номера. Мястото може да се запомни само визуално.
	Щом изрече това, Виктор Петрович погледна изплашено екзекутора си. Боеше се, че той може да го застреля, тъй като не е разбрал, че Зорин трябва да бъде жив, за да намерят къщата. Но като че ли човекът-молец бе разбрал всичко. Потърка ръба на заглушителя и рече:
	— Приготви се, тръгваме…
	— Но как ще излезем, навсякъде има охрана?
	— Това вече е моя грижа, шефе — отвърна килърът, който определено не беше лишен от чувство за хумор, — аз например никога не бих повярвал, че такъв печен пич като теб няма таен изход от спалнята си, който да води право към брега на езерото.
	Все едно, че човекът-молец имаше очи-рентген — веднага се виждаше, че е професионалист. Виктор Петрович имаше такъв изход в случай на непредвидено посещение на хората от Федералната служба за безопасност или на кредиторите, но досега никога не го беше използвал. Очевидно днес щеше да му направи сефтето.
	По нареждане на човека-молец той се обади на камериера си и му каза, че е решил да се наспи и да замине за Красносибирск утре, за да пристигне точно за празника. Дисциплинираният персонал прие указанията и обеща до сутринта да не го безпокои.
	На стената имаше тайна врата, която се отваряше с помощта на дистанционно управление. Тунелът беше тесен, човекът-молец натика вътре Зорин, влезе след него, затвори вратата след себе си и тръгна подире му, пришпорвайки с ритници уважавания чиновник. След около двайсетина метра Зорин изведнъж почувства, че го втриса, и осъзна, че стъпва по бетонения под на подземния тунел само по едни тънки италиански чорапи. Освен това носеше само боксерки, бял потник и специално изработения часовник „Ролекс“, който струваше колкото автомобил среден клас.
	— Като същински спортист си — подсмихна се зад него килърът.
	Но на Виктор Петрович не му беше до смях.


	Иван Белов седеше в малката стаичка в тъмното мазе и трошеше парченце хляб на малкото сиво мишле. Мишлето подаваше носле от дупчицата си и когато трохичката падаше, то изскачаше стремглаво за плячката си, сграбчваше я и я замъкваше в къщичката си. Сетне отново подаваше любопитното си носле в очакване на угощението. Ваня гледаше черните му като маслинки очички и си мислеше, че ако му се наложи да седи в това мазе дълги години като човека с желязната маска, ще опитоми мишката и отначало тя ще взема трохите от ръцете му, а сетне ще седи на рамото му, ще държи коричката в малките си лапички и ще я гризе с жълтите си зъбки.
	И макар да не му се седеше дълги години в мазето, не виждаше друг изход за себе си. Вече бе проучил всеки сантиметър от пода и стените и се бе опитал да отвори вратата, но беше невъзможно. Тъй като в мазето не проникваше дневна светлина, а помещението се осветяваше само от малка лампа, той бе загубил представа за времето и не знаеше от колко дни е в мазето.
	Натикаха го тук и като че ли забравиха за него. Добре, че поне не забравяха да му носят храна и вода. Хранеха го добре. Ако съдеше по менюто, което се състоеше предимно от разни сухи мезета, а също и по глухото боботене на басите, горе денем и нощем се веселяха. Да пазиш едно хлапе не беше кой знае колко трудна задача. През два-три часа прозорчето на вратата се отваряше, през него поглеждаше кървясало от алкохол око, виждаше, че Ваня е на мястото си, и прозорчето отново се затваряше.
	За тоалетна му служеше една кофа, която Иван подаваше веднъж на ден през малката вратичка, изрязана в голямата врата, и те я изнасяха. Той не беше видял пазачите си и не помнеше как се озова тук. Явно онези бандити, на които го предаде Бобъра, го бяха надрусали с наркотици. Дадоха му да пие от една бутилка с лимонада и той се отцепи, сякаш пропадна в огромна яма, а се свести вече тук, в тясната стаичка.
	Обстановката в мазето беше мизерна. Имаше желязно легло с мръсен матрак, грамаден допотопен шкаф, който стигаше почти до тавана, и железен стол с висока облегалка. В стария шкаф Иван откри няколко течения на списания от 1975 година и докато ги четеше от скука, научи много нови неща. Оказваше се, че преди всички хора живеели прекрасно. Децата били весели и здрави, родителите им ходели на работа като на празник и живеели богато, а апартаментите им ги раздавали по ред за успехи в производството. Държавата СССР била първа на земята и в науката, и в производството, във въоръжението, а не се влачела някъде на опашката след Африка и страните от Третия свят.
	Само че хартията на списанията беше с ужасно качество и като че ли не беше изработена в най-добрите фабрики на света, пък и щастливо усмихнатите на черно-белите снимки съветски хора имаха много тъжни очи. Иван реши да разпита за това несъответствие баща си, когато се видеше с него.
	Мишлето изцвърча в ъгъла и той го погледна. Малката нахалница вече не се страхуваше от момченцето, бе натъпкала коремчето си с хляб и спокойно обикаляше помещението.
	— Чакай, чакай — каза тихо Иван, — ей сега ще те хвана.
	И той пъргаво скочи от кревата право върху мишката, за да я притисне с длан към пода. Но сивата хитруша се оказа много по-съобразителна и бърза от него и се шмугна зад шкафа. До стената имаше пролука, Иван сграбчи матрака от леглото и я запуши от едната страна. Мишката нямаше къде да се дене. Той изтича от другата страна на шкафа и я зачака излезе, но тя не се появяваше.
	Иван дълго чака и накрая му омръзна. Трябваше да отмести шкафа и да види къде се е скрила мишката. Но шкафът беше много тежък и дори як мъж не би могъл да го помръдне. Ала момчето учеше в престижно учебно заведение и знаеше законите на Архимед. Затова първо извади от шкафа старите списания, а сетне пъхна металната облегалка на стола в пролуката и я използва като лост. Шкафът поддаде и се отмести. Иван чак се изпоти от напрежение, но беше доволен. Мишката така и не се появи, но за сметка на това и той направи едно откритие в духа на Архимед.
	Зад шкафа до самия таван имаше заковано с дъски прозорче. Вероятно на неговите пазачи и през ум не им беше минало, че момченцето ще извади списанията от шкафа, за да ги чете, а сетне ще го избута от мястото му с помощта на лоста и ще открие отвора. Мишката изцвърча и хукна към дупката си, но той вече не се интересуваше от нея.
	Да разкове дъските беше лесно и Иван се възползва от крака на стола като от тесла. Страшно се умори, но трябваше да бърза, защото пазачите отдавна не го бяха проверявали и всеки момент можеха да надникнат през прозорчето. Успокояваше го само това, че горе гърмеше музика, явно гуляят се вихреше с пълна сила и бяха забравили за Иван.
	Зад дъските имаше стъклено прозорче, през което щеше да се промуши без проблем, само трябваше да избие стъклата и да счупи изгнилата дървена рамка. С тази задача се справи без никакви усилия, измъкна се през образувалата се дупка и се озова в гъсти буренаци.
	Навън вече беше тъмно. Иван не знаеше накъде да върви и в каква посока да хване, но това вече дори не беше важно, защото излезе на свобода. Той се покачи върху издадения цокъл, надникна предпазливо в къщата и видя як мъж, който седеше край отрупана с храна, кутии бира и бутилки водка маса, а пред него танцуваше някаква полугола мадама.
	Иван скочи долу, притича покрай къщата и излезе през портичката. Притисна се до оградата и на мъждивата светлина, която се процеждаше през прозорците, видя, че до къщата, в която го държаха, се приближи автомобил с изгасени фарове. От него слезе мъж с черна маскировъчна шапка и пистолет в ръка, затвори внимателно вратата, отиде до багажника и го отвори. Оттам се подаде една глава, чиято уста беше запушена е парцал.
	— Тази ли е? — попита мъжът с пистолета и посочи с глава към къщата.
	— М-м-м — кимна онзи, който лежеше в багажника. Мъжът с пистолета рязко затвори багажника, притискайки пленника си, сетне почука отгоре му и тихо каза:
	— Ако стоиш кротко, ще останеш жив. Съгласи се, че да седиш в багажника, не е като да лежиш в ковчег, нали?
	Гласът се стори познат на Ваня, но той реши повече да не предизвиква съдбата, обърна се и хукна през храстите натам, откъдето се донасяха звуците на преминаващите мотриси.


	Човекът-молец спря старото си жигули, слезе от колата, измъкна от задната седалка завързания Зорин със запушената уста и го премести в багажника. Виктор Петрович не се съпротивляваше, защото беше много изплашен и потиснат. Някъде във висините се чу рев на самолет. Може би това беше същият самолет, с който трябваше да излети за Красносибирск.
	Той си представи топлите, просторни и уютни седалки на пътниците от първа класа и по страната му се търкулна сълза. Килърът измина няколко метра до посочената му преди това от Зорин дървена къща, сетне отвори багажника, за да чуе потвърждението на пленника си, че са пристигнали на нужното място. След като затвори Виктор Петрович в тясното и неудобно пространство, че и на това отгоре се подигра с него, като му каза, че все пак багажникът не е ковчег, маскираният предпазливо се приближи до къщата.
	Но като че ли нямаше никаква нужда от неговата предпазливост, тъй като двамата бандити от местната групировка не проявяваха голяма бдителност и наблюдателност. Входната врата беше открехната, а оттам се разнасяше весела музика и женско пищене. Мъжът надникна през прозореца и видя, че единият от охранителите — някакъв здравеняк с присвити очи, който приличаше на монголец, тичаше из стаята след полугола мадама и събаряше предметите по пътя си, а тя пищеше от възторг и сваляше остатъците от дрехи по себе си. От другата стая, присвивайки очи на светлината, излезе вторият охранител, чиито зъби тук-там липсваха.
	Щом зърна гонитбата между полово съзрелия самец и самката, щърбавият се изсмя и тръгна към изхода, явно до тоалетната, която се намираше на двора. Когато излезе на тъмната площадка пред входната врата и посегна към ципа на панталона си, силна ръка го сграбчи за шията и го блъсна право към дебелия дънер на ябълковото дърво, което растеше до площадката. Той си удари главата в дървото, един юмрук се заби в бъбреците му, а когато от този удар охранителят отхвръкна назад, моментално го застигна шут с обувка в слънчевия сплит. Той се преви, отнесе един по шията си, стовари се на земята, получи няколко силни ритника по уязвимите места и изгуби съзнание.
	В това време монголецът вече беше хванал изгората си за ръката и я теглеше към спалнята. Тя се съпротивляваше, но не много, и когато двамата се затвориха вътре, човекът-молец вдигна щърбавия от земята и се опита да го свести, за да го попита къде са скрили момчето. Но очевидно се бе престарал с налагането, защото бандитът се свличаше като желе и изобщо не можа да дойде в съзнание.
	На човека-молец му се наложи да наруши усамотението на монголеца и изгората му. Той изби вратата на спалнята с крак и нахлу вътре като ураган с насочен пистолет. Двете мадами — едната, която бягаше от монголеца, и другата, която си почиваше след щърбавия, се разпищяха като сирени. Голият монголец изглеждаше много смешно и притеснено се прикриваше с ръка, примижавайки от светлината.
	— Къде е момчето? — попита човекът-молец.
	— В мазето е — разбра веднага за какво ставаше дума монголецът.
	— Стой кротко и те няма да те пипнат — рече маскираният, като очевидно блъфираше, тъй като беше сам, — а ти — обърна се към монголеца — си обуй панталоните и ме заведи при Ваня.
	Когато вратата на стаята, предназначена за Ваня, се отвори, монголецът пръв видя, че вътре нямаше никого, защото шкафът беше преместен, дъските на прозорчето бяха отковани, а стъклото — избито. Човекът, който бе дошъл да вземе Иван, разбра, че момчето е избягало и че повече няма нужда от охранителя, замахна и удари с дръжката на пистолета си монголеца по главата. Той омекна и се стовари върху списанията, разхвърлени на пода.
	Човекът-молец излезе навън и свали маскировъчната шапка от главата си. На прокрадващата се от прозорците светлина лъсна плешивината му. Той изтри изпотеното си лице с шапката и отново я намъкна на главата си. Това беше Дмитрий Шмит…


	Виктор Петрович Зорин седя в багажника цяла вечност, преди колата отново да потегли. Ръцете и краката му отекоха, тресеше го, целият се бе омазал в масло и се задушаваше от неприятната смес на миризми от бензин, машинно масло и смърдящи парцали. Жигулито се тресеше по неравностите и натъртваше месата на важния чиновник, а парцалът в устата не му позволяваше да диша нормално. Най-сетне колата спря, багажникът се отвори, човекът-молец го измъкна оттам и грубо го блъсна на пътя.
	— Би трябвало да те застрелям, гнидо такава — каза накрая, — но не искам да си цапам ръцете…
	Ритна го в корема толкова силно, че на Виктор Петрович му причерня пред очите. Човекът-молец измъкна парцала от устата му и освободи ръцете и краката му от въжетата. Сетне го сграбчи за шията, отведе го до канавката и го блъсна в нея. Зорин се търкулна по стръмния склон като чупеше клонките на храстите и се удряше болезнено в камъните и твърдите буци пръст. Спря се едва когато се натъкна на едно голямо дърво. Удари главата си в него и загуби съзнание. Затова не чу как моторът на жигулито забръмча на улицата и колата потегли.
	Виктор Петрович се свести, когато вече бе паднал мрак и беше станало тъмно като в рог. Трудно осъзна къде се намира, главата го цепеше и страшно му се повръщаше. Той седна на мократа трева и с огромно усилие си спомни всичко, което му се бе случило.
	Виктор Петрович изпълзя от канавката на пътя и седна в края му с надеждата да спре някаква преминаваща кола. Но вече беше късна нощ и редките автомобили преминаваха покрай стопаджията Зорин. Щом зърнеше светлина на фарове, той мъчително се изправяше на крака и махаше с ръка, но нито една кола не спираше, тъй като възрастният, пребит и изподран мъж по гащи, чорапи и скъсан потник изглеждаше твърде непредставително насред пътя далеч от Москва.
	Виктор Петрович не знаеше в каква посока да тръгне, но ставаше все по-студено и той пое по шосето накъдето му видят очите. Измина близо час, но нито една кола не спря. И изведнъж — ех, че късмет! — тъкмо когато окончателно беше изгубил надежда, до него спря стар ръждясал автомобил чужда марка, от който се разнасяше силна музика.
	Зорин хукна към шофьора.
	— Другарю, трябва да стигна до града — възкликна той, зарадван на късмета си, — ще ме закарате ли?
	Едробузестият шофьор подаде наглата си, небръсната, мръсна и воняща на алкохол и чесън физиономия през прозореца, огледа раздърпания мъж, спря погледа си на изработения специално часовник „Ролекс“, а сетне двусмислено гракна:
	— Ще те закараме, дядка, ще те закараме! Чакай малко!
	Задните врати на колата силно се хлопнаха и от тях се показаха два едри зловещи силуета, които заплашително тръгнаха към Зорин. Лошите им намерения не будеха никакви съмнения. Освен това те носеха големи бейзболни бухалки.
	Виктор Петрович разбра, че ще го набият, и въпреки болките в цялото си тяло се обърна и се опита да избяга. Но миг след старта го застигна един удар на тежката бухалка по гърба между лопатките. Той се спъна, задави се от болка и докато падаше, изхриптя:
	— Аз… аз… аз познавам лично президента.
	Отговори му зловещ нестроен кикот и един тежък ботуш моментално го ритна, изхвърляйки го от пътя. От колата изскочиха още двама души и всички заедно още дълго удряха Зорин по бъбреците, докато той не изгуби способност да се движи. След това злосторниците свалиха часовника му и го блъснаха отново в канавката право върху камарата боклук.
	Той остана да лежи там почти до сутринта. Не можеше да се движи и целият се тресеше. Когато слънцето изгря, той се стопли и изпълзя от канавката. Мръсен и окървавен, бос и прикрит с парцалаците, които бе намерил на бунището, Зорин тръгна по шосето.
	Опитваше се да събуди милосърдието на хората и да спре някоя от преминаващите коли. Но никой не искаше да окаже помощ на мръсния, полугол, окървавен старец, покрит с някаква стара дрипа като с пончо. Най-сетне големецът забеляза, че насреща му се приближава автомобил на пътната милиция.
	Зорин събра последните си сили и изскочи пред него.
	— Помогнете! — извика. — Ограбиха ме!
	Колата на пътните милиционери рязко спря. Гумите поднесоха и едва не прегазиха Зорин. Разяреният шофьор изскочи от автомобила, дотича до Виктор Петрович и без да изяснява за какво става дума, моментално му заби един в зъбите, които и без това едва се крепяха в устата му.
	— Къде се завираш, мутро скитническа? — разкрещя се той. — Нямам намерение да влизам в затвора заради тебе, боклук такъв!
	— Аз съм Виктор Петрович Зорин — процеди нещастникът и изплю избития си зъб, — ограбиха ме! Спешно трябва да отида в града!
	— Хич не ми пука кой си! — каза ядосаният милиционер и отново го удари с върха на ботуша си по коляното, от което нещастният чиновник падна на пътя.
	Зорин започна да вие от унижение. До вчера пътните полицаи се изопваха като струни, когато колата му преминаваше покрай тях, а той дори не ги забелязваше. А сега го биеха и се подиграваха с него. Зорин заплака от болка и обида.
	— Сержант, какво ти става, не виждаш ли — развика се от колата другият милиционер, — това е стопроцентов пациент на лудницата. Хайде, довлечи го тук, ще го заведем където му е мястото.
	— Майната му, нека се търкаля тук — отговори сержантът, — ще ни изцапа цялата кола.
	— Тука ще пукне — извика милиционерът, който явно беше старши по звание, — домъкни го, ще го заведем.
	— Като пукне, ще има с едно говно по-малко — измърмори сержантът.
	Колко оскърбително и ужасно бе за високопоставения чиновник да слуша тези думи.
	— Ставай, мършо! — подвикна сержантът. — И благодари на бога, че нашият лейтенант е толкова добър!
	Зорин се изправи на крака и се потътри към колата. Седна на задната седалка и изгуби съзнание. Свести се, когато двама огромни санитари го поведоха по един бял коридор. Отпред вървеше лекарят и размахваше ръце.
	— Докторе — каза тихо Зорин, — помогнете ми.
	— Ще ви помогнем, ще ви помогнем — отвърна той, без да се обръща.
	— Аз съм високопоставен чиновник, казвам се Зорин — каза Виктор Петрович.
	— Тъй, тъй — отвърна лекарят, — това е любопитно. И къде работите? Може би в Кремъл?
	— Не ми ли вярвате? — развика се изгубилият самообладание Зорин и започна да се измъква от ръцете на санитарите.
	Но те го държаха много здраво, защото професията им беше такава — да държат здраво.
	— Тъй-тъй, добре, тихо, тихо, тъй-тъй, да допуснем, че ви вярвам — отвърна лекарят, — тогава ми обяснете какво правехте рано сутринта на шосето, загърнат със старо одеяло?
	— Някакви хора ме ограбиха и ме пребиха — отвърна Зорин, — трябва спешно да се обадя по телефона! Разрешете ми да се обадя!
	— Дайте му да се обади — рече докторът.
	Санитарят бръкна в джоба си, извади и подаде на Зорин едно малко никелирано звънче, с каквото обикновено примамват рибата.
	— А-а — закрещя Виктор Петрович, сграбчи звънчето и го запрати по лекаря, — вие ми се подигравате!
	Звънчето уцели доктора право в окото и той извика от болка. В същия миг двамата каяци събориха горкичкия чиновник на земята.
	— Изкъпете го, сложете му усмирителна риза и го затворете при буйстващите — нареди лекарят, разтърквайки ударената си вежда, — ще го регистрираме.
	— Не-е-е! — зави Зорин така, че всички болни в психодиспансера потръпнаха…


	20.

	След като съобщи, че самолетът е завзет, пребледнялата стюардеса се върна в салона първа класа. Раната на врата й беше превързана с бял бинт. Подаде аптечката с медикаментите на политическия представител, за да обработи порязаната си буза. Шамана грабна аптечката от ръцете й, провери дали вътре няма нещо в повече и я даде на политическия представител.
	— Ей, мишко — обърна се бандитът към стюардесата, — сега ще минеш през салона, ще събереш всички мобифони и ще ми ги дадеш. Ще започнеш от тези двамата! — Посочи с пръст Белов и политическия представител. — А ако някой вземе да пищи, му кажи, че ще дойда и собственоръчно ще му прережа гърлото! Ей на, питай Белия, той ме познава, нищо не може да ме спре!
	Стюардесата моментално се подчини на терориста, отиде до боклука да вземе една торба и започна да събира мобилните телефони. Политическият представител се опита да възрази, че неговият мобифон е с канал за правителствена връзка, но Шамана дотича при него, замахна с ножа, сграбчи апарата му, хвърли го на пода и го натроши с тока на обувката си. След това веднага протегна ръка за мобилния телефон на Белов, като пъхна пръст в предпазителя на гранатата, с което искаше да каже, че само да мръдне, и ще я взриви. Саша трябваше да му го даде.
	Зад стъклото на илюминатора мирно плуваха бели облачета. Самолетът се наклони и започна да прави завой. Шамана прибра мобифона на Белов в джоба си, стовари се в креслото, изпъна крака, извади от вътрешния джоб на якето си пакет цигари и запали една, изпускайки кълбета гъст дим. Политическият представител и Белов се вторачиха в него.
	— Какво се блещите, малоумници? — попита терористът и обясни с нагла усмивка: — Цял живот съм мечтал за това. Изнервиха ме в тия самолети: „Не пушете, закопчайте коланите“! Щом искам, ще пуша, ясно ли е?
	Белов и политическият представител се извърнаха едновременно към илюминатора. Шамана изпуши цигарата си, загаси фаса в стената на самолета и каза на пътниците от първа класа:
	— Ей, буржоа, стойте мирно, а аз ще отида да видя какво правят нашите стюардеси. Да ги щипна по твърдите дупета. А ти, Бели, и ти, политическия представител, стойте кротко, иначе наистина ще заколя някой от вас!
	Той каза това и излезе. Политическият представител погледна Саша и плахо попита:
	— А вие случайно не сте ли депутатът от Думата Александър Белов.
	— Бях депутат от Думата, а сега съм началник на службата за безопасност на красносибирския комбинат за алуминий — отвърна Саша.
	— Тъкмо отивах на вашия юбилей — въздъхна тъжно политическият представител, — с мен трябваше да лети и още един човек — посочи с глава празното място той, — но вероятно е извадил късмет и е закъснял за самолета…
	— Кой е този човек? — попита Саша по-скоро от желание да поддържа разговора, отколкото от любопитства.
	— Виктор Петрович Зорин — отвърна политическият представител, — той беше в Европа и вероятно не е успял да се върне…
	— Зорин ли? — уточни Белов.
	Оказваше се, че човекът, когото Саша търсеше в Москва, днес трябваше да седне пред него в самолета. Ей това щеше да е изненада! Случваха се такива съвпадения. Значи Зорин бе останал в Москва и Саша трябваше спешно да се обади на Шмит. По дяволите, как щеше да се обади, след като Шамана прибра всички телефони?
	— А вие познавате ли Зорин? — досети се по реакцията на Белов политическият представител. — Но това не ме учудва толкова, колкото фактът, че се познавате и с бандита, който отвлече самолета…
	Белов не започна да разказва на политическия представител къде и при какви обстоятелства съдбата го събра с Шамана, а само рече:
	— Можете да бъдете сто процента сигурен в едно — че аз не съм с него.
	— Разбирам — измърмори дебелакът, поклащайки глава, и замълча, втренчвайки се обречено в обувките си от крокодилска кожа.
	В това време Белов трескаво обмисляше как да постъпи и какво да предприеме? Дали да нападне и да неутрализира Шамана, когато се върне в салона? Вероятността от успешния изход на такава операция беше петдесет на петдесет. В случай на неуспех самолетът щеше да се взриви. Ако Шамана успееше да издърпа предпазителя на гранатата, тя щеше да гръмне и последствията щяха да са фатални. Можеше да избие стъклото на илюминатора или да пробие стената на самолета, той да се разхерметизира и да загинат хора.
	Не, не, все пак не си струваше да бърза. Ако се наложеше да кацнат за зареждане, вероятно щяха да им изпратят специалните части и тогава можеше да предприеме нещо, за да обезвреди маниака. И в този миг си спомни проблемите си, заради които беше тръгнал за Красносибирск. Празникът на стадиона щеше да се състои утре, а той не бе предупредил никого, че срещу Риков ще бъде извършено покушение! И сега едва ли щеше да успее да предупреди поне Уотсън или Витя за това, че искаха да убият Олег Александрович.
	На всяка цена трябваше да се обади по мобифона! Но не можеше тук, пред всички да говори за планираното убийство. Макар че като че ли нямаше друг изход. Саша се обърна към Шамана и го помоли да му даде мобилния му телефон, за да проведе само един разговор. Каза му, че трябва да предупреди един човек, срещу когото се готви покушение. Но Шамана се изсмя и заяви:
	— Хич не ми пука за този човек и изобщо за всички хора! Аз се грижа единствено за себе си!
	Измъкна мобифона на Белов от джоба си и постъпи с него по същия начин, както с този на дебелака — стъпка го на пода с тока на обувката си. Саша побесня и се опита да скочи, но политическият представител го задържа и го помоли шепнешком:
	— Успокойте се, че иначе ще взриви всички!
	В това време стюардесата се върна с торбата мобифони, даде я на терориста и попита дали може да сервира вечерята на пътниците. Той помисли малко и се съгласи, сетне тръгна със стюардесата и се върна без торбата. Доволен от себе си, каза, че никой няма да може да се обади на никого. Нямаше обяснение защо правеше всичко това.


	Когато всички в самолета се нахраниха, стюардесата отиде при Шамана и му каза, че от земята предлагат самолетът да извърши кацане на военното летище между Москва и Красносибирск. Там щяха да заредят техния Ту-154 и да докарат трите милиона долара, които Шамана искаше. А след това Ту-154 щеше да се насочи към Пакистан. Но го молеха, докато са на летището, да пусне жените и децата от самолета.
	— А ако откажа, какво ще стане? — разкрещя се той. — Ще пуснат специалните части да ме хванат, така ли? Ще взривя този самолет на майната му дори и един човек да се приближи в обсега на видимостта!
	Белов забеляза, че Шамана е много изнервен. И че няма самообладание да докара започнатата работа докрай — беше изпаднал в истерия, ръцете му трепереха, целият се бе покрил с петна, на това отгоре и пиеше. Току-виж бушоните в главата му изгорели и той като нищо можеше да откачи и да натисне копчето на взривното си устройство или да дръпне предпазителя на гранатата.
	За да отвлечеш самолет, трябва да имаш хладен ум и здрава психика, а бившият обирджия на изпаднали просяци не ставаше за тази роля. Но нервният му срив можеше да бъде насочен в нужното русло — да се опитат да го разубедят от идеята му да лети до Пакистан и да получи три милиона долара, и да го накарат да се предаде на властите. Но първо трябваше да кацнат безаварийно.
	Изплашената стюардеса избяга, а в това време самолетът започна да се снижава, Шамана се засуети, започна да тича из салона и да заплашва със смърт изплашените пътници. Сетне се хвърли на мястото си и закопча колана.
	Самолетът докосна земята, удари се силно и се затресе като перфоратор. Жените силно пищяха, неколцина мъже — също, а политическият представител се кръстеше. Пилотът правеше всичко възможно да спре, тъй като явно пистата беше твърде къса за Ту-154. Най-сетне самолетът спря и притихна. Стюардесата дотича и започна да успокоява всички, че нищо страшно не се е случило, а просто пистата не е предназначена за Ту-154 и не е осветена, затова приземяването на нея било рисковано, но всичко било наред.
	— Говеда, не можахте ли да намерите друго летище! — беснееше Шамана. — Без малко не ме затрихте!
	Белов погледна през илюминатора. Наоколо нямаше нито постройки, нито светлини, навън не се виждаше нищо. Часовникът показваше далеч след полунощ, но никой в самолета не спеше — мъжете бяха напрегнати, жените — също. Макар и да не разбираха какво става, много от децата усещаха настроението на родителите си и хленчеха или плачеха.
	— Само да не пуснат специалните части — прошепна политическият представител, — тази откачалка ще взриви самолета!
	Той беше прав — и в армията, и във Федералната служба за безопасност имаше много глупаци, които можеха да издадат заповед Ту-154 да се превземе с щурм. А докато нахлуеха в самолета, Шамана можеше да дръпне предпазителя на гранатата. Саша наблюдаваше терориста и в един миг видя, че изобщо не му достигат мъжество и ум да вземе решение. Преди нещата му винаги бяха вървели по отъпкана пътека — сложиха го за надзорник на просяците, когато предишният беше убит в пиянско сбиване. Затова схемата за рекета на просяците вече работеше и на Шамана не му се налагаше да въвежда никакво ноу-хау, а само да следи механизмът да не даде на късо.
	Но когато се озова в непривична за него ситуация, той се обърка. И нямаше съучастник, с когото се посъветва. Белов долови всичко това и когато терористът се озова до седалката му, тихо го посъветва:
	— По-добре пусни жените и децата, защо трябва да ядосваш федералните?
	— Какво? — обърна се Шамана. — Съвети ли ми даваш? Искаш да ме прецакаш, нали?
	— Членовете на екипажа и ние двамата с политическия представител ти стигаме като заложници — продължи спокойно Белов, — трудно можеш да контролираш целия самолет, защото си сам. Пък и защо са ти излишни хора, тая виеща детска градина и жени, които могат да загубят самообладание и да се нахвърлят върху теб? Пусни ги да си ходят по живо по здраво.
	Шамана разбираше, че той му казва верни неща, но не можеше веднага да покаже, че ще последва съвета му. Затова само замахна с ножа. Дойде стюардесата и го покани в пилотската кабина за преговори. Белов напрегнато се вглеждаше в тъмнината, опитвайки се да забележи какво става там, зад стъклото на илюминатора. Но беше тъмно като в рог и нищо не се виждаше. След десетина минути Шамана се върна. Изглеждаше успокоен.
	— Ще разменя жените и сополанковците за един генерал от федералните — подсмихна се той — и ще продължим полета. Първо ще получа парите, а сетне ще пусна пътниците.
	Заповяда на стюардесата да отвори вратата, завря се в ъгъла, извади взривното си устройство и нарочно каза много високо:
	— Предупредих ги, че ако се опитат да завземат самолета, ще го взривя! На онзи свят ще благодарите за това на ченгетата!
	След пет минути по подвижната стълба се изкачи човек с голяма чанта в ръка и застана на входа на самолета. Белов се вцепени — това беше генерал Веденски, неговият стар познат, за когото работеше преди време и който неведнъж го бе измъквал от неприятни ситуации. Генералът позна Белов, но нито едно мускулче не трепна на лицето му. Саша също благоразумно си замълча, тъй като нямаше защо Шамана да знае, че с генерала се познават.
	— Ей, политическия представител, вземи чантата от генерала и ми я дай! — заповяда терористът, пъхнал палеца на дясната си ръка в предпазителя на гранатата. — А той да си вдигне ръцете и да не ги сваля!
	Политическият представител се подчини, генералът — също.
	Когато чантата се озова у Шамана, той бързо отвори ципа й, а щом видя пристегнатите пачки долари в нея, нервно се засмя. Но нямаше възможност да преброи парите, защото непрекъснато поглеждаше застаналия на входа с вдигнати нагоре ръце генерал.
	— Обърни се! — заповяда. — Свали си якето! Вдигни си крачолите!
	Веденски се обърна, свали якето си, вдигна крачолите си, показвайки, че няма оръжие, и тогава Шамана му заповяда да седне пред Белов.
	— Пусни жените и децата — каза Веденски, — както обеща…
	— И без тебе зная, гадно ченге! — отвърна сърдито терористът и заповяда на стюардесата да изведе хората.
	Когато и последната жена слезе по стълбата, стюардесата затвори вратата. Белов се чудеше какво ли е измислил Веденски, тъй като той не би могъл да позволи на Шамана да отвлече самолета в Пакистан.
	— Е, ще излитаме ли? — обърна се генералът към терориста.


	Зад илюминатора се стеле непрогледна тъма, виждат се само звездите в небето, сякаш самолетът лети в космическото пространство, а не над земята към границата на Пакистан.
	Белов се обръща, а до него вместо политическия представител седи Космос с важно и сурово изражение. В ръцете си държи плоско шише с коняк, от което от време на време отпива по глътка.
	— Как се озова тук, Косе? — пита Саша.
	А той се обръща и кима към съседната редица седалки. Шамана го няма, а там седят Пчелата и Фил. Фил дреме, а Пчелата чете книгата на Дубов „Голямата спойка“.
	— Това не може да бъде — възкликва Белов. — Пчелата доброволно да чете нещо, и то от олигарха Дубов. Това не може да бъде! Това е сън!
	— Не, това не е сън, Саша — отвръща му Космос, — сега ние сме заедно и какво означава това?
	„Какво означава това? — мисли си той. — Ние сме заедно, какво означава това?“
	Загадката му се струва неразрешима, сякаш Космос го кара да се справи с теоремата на Питагор, чието решение Саша е забравил веднага щом е завършил училище. Той мъчително мисли и не намира отговор. Космос и Пчелата му се присмиват, че не може да реши тази толкова проста задача. Фил се събужда и подсказва на Саша:
	— Сега ти си там, където сме и ние…
	Странна догадка пронизва съзнанието му — той е там, където са и те, значи, той също е умрял. Но кога, как? Започва да си спомня какво се случи с него преди смъртта. Шамана, който отвлича самолета, политическият представител с лепенката на бузата и изплашената стюардеса. Сетне се появява Веденски с чанта, натъпкана с долари. Той се обръща и пита: „Е, ще излитаме ли?“
	А какво стана по-нататък. Може би нервите на Шамана не са издържали и все пак той е дръпнал предпазителя на гранатата? Но нали нямаше взрив? Макар че хората ненапразно казват: куршумът за теб не свисти. Може би парче от гранатата е пробило главата му, преди да чуе взрива. Виж ти как изглеждало — лесно било да умреш!
	Тогава защо е в самолета? Къде са райските селения? Макар че какви ти райски селения за такъв грешник като него, най-вероятно той ще попадне в ада. Но тогава защо лети със самолет, нима в задгробния живот има самолети? Той се оглежда и вижда, че изобщо не се намира в самолет, а седи съвсем сам върху един камък в някаква тъмна пещера. Приятелите му са изчезнали, а от всички страни го заобикалят хора и той ги разпознава — от едната страна е покойната му майка с тъжно лице, родителите на Пчелата, първата му любов Лена, а от другата страна — убитият Муха, Каверин, Макс…
	На Белов му прилошава, защото не е очаквал тази среща. И изведнъж се появява Олег Александрович Риков, поклаща окървавената си глава с простреляно точно по средата чело и казва с упрек:
	— И защо, Саша, не ме предупреди, че искат да ме убият? Какво ще правим сега, когато комбинатът остана безпризорен?
	Саша усеща как сърцето му се стяга. Само комбинатът да беше останал безпризорен — майната му на комбината, толкова мераклии има за него. Но това, че Ваня остана безпризорен, беше нещо, което нямаше как да се поправи! Добре поне, че го нямаше сред покойниците, значи момченцето беше живо. Ами Ярослава? Какво щеше да прави без него сега, та тя беше бременна? Кой щеше да се погрижи за нея? Ами Витя, Уотсън, Фьодор и Власов? Не, още не му беше време да умира! Изобщо не беше време за това! Когато архангелът се появеше да го вземе, щеше да го помоли да го върне на земята. Просто не можеше да умре сега, изобщо не можеше! И на Белов толкова много му се прииска да живее, че се събуди!


	Намираше се в болнична стая с бял таван, а главата го болеше като след проточил се банкет. На леглото до него спеше и похъркваше политическият представител, а на леглото до прозореца седеше Веденски. Генералът четеше вестник. Той видя, че Белов се свести, стана, олюля се, хвана се за рамката на леглото и се усмихна.
	„Какво означава това — че не съм умрял, или че архангелът ме е възкресил?“ — замисли се Белов и се огледа.
	Сведе очи към тялото си, покрито с одеяло, и леко помръдна — май че нямаше никакви наранявания и само главата много го болеше. Пипна главата си, но по нея нямаше нито бинтове, нито рани. Веденски също беше цял-целеничък, пък и по хъркащия политически представител не се виждаха окървавени бинтове.
	В това време генералът седна на леглото му. Белов се измъчваше от въпроса какво се е случило, преди да се събуди — обикновен сън ли беше това или все пак бе умрял и бе видял задгробния живот. Побратимите си, враговете си, майка си…
	— Добро утро — усмихна се Веденски, — боли ли те главата?
	— Като от препиване — отвърна Белов, — какво всъщност се случи?
	— Това беше спецоперация за освобождаване на заложници — отвърна хитро Веденски, — мога да ти кажа, че всичко е наред и че всички пътници и екипажът са живи.
	— Ами Шамана?
	— Шамана е там, където му е мястото — отвърна генералът и се намръщи, — в следствения арест в Москва.
	— А ние?
	— А ние с теб сме в болницата на военната авиация.
	— Но какво се случи? — попита Белов. — Нищо не разбирам!
	Той изобщо не можеше да осъзнае по какъв тайнствен начин се бе преместил от салона на самолета в болницата.
	— В чантата с доларите имаше едно специално устройство с упойващ газ — отвърна Веденски, — той действа моментално. Една хилядна част от него във въздуха е достатъчна, за да упои човек за няколко часа. Когато всички жени и деца напуснаха самолета, аз натиснах дистанционното устройство, чието копче беше монтирано в часовника ми, и газът потече. Шамана и вие с политическия представител бяхте силно упоени, а аз стоях малко встрани и затова се свестих по-рано. Впрочем, гранатите на кръста на терориста бяха от пластмаса, оказа се, че са учебни, а в багажника на самолета нямаше никакво взривно устройство.
	— Значи, цялата тази дандания е била напразно — осъзна Белов и седна на леглото, — трябваше да го спипам, да го напердаша и всичко да свърши.
	— Не — завъртя глава Веденски, — не е трябвало да рискуваш, правилно си постъпил, че не си му посегнал. Никой не е знаел, че гранатите са учебни и че в багажното няма взрив. Още повече, че Шамана е човек с болна психика и с него трябва да бъдеш изключително предпазлив. Но вие с политическия представител сте се държали много смело.
	— Да, бе — подсмихна се Белов, — хубавичко се повозихме до Красносибирск…
	Веденски се навъси още повече и каза:
	— Саша, имам една немного добра новина за теб. Станало е нещастие. По време на празника в Красносибирск са застреляли Олег Риков със снайперистка винтовка.
	— Как така са го застреляли? Кога? Празникът трябва да е днес!
	Веденски поклати глава.
	— С теб лежим в безсъзнание почти две денонощия — обясни му той, — така действа газът. Сложили са ни сънотворни, защото щяхме да умрем от главоболие. Така че ти си проспал празника в Красносибирск, пък и освен това то не било празник, а сам разбираш какво…
	От отчаяние Белов стисна зъби, сграбчи главата си с ръце и се преви до коленете си. Той беше виновен за смъртта на Олег Алексеевич, той се предовери на случайността и не предупреди охраната на Риков и самия него за подготвеното покушение! Осъзнаването на този факт легна като тежък товар на съвестта му. Но времето бе отлетяло безвъзвратно и той вече никога нямаше да може да поправи тази грешка.
	Олег Алексеевич вече бе мъртъв.


	21.

	Матвей Алексеевич Риков беше глупак, но когато го заплашваше опасност, в него се задействаха някакви допълнителни резервни защити, които заставяха още две-три гънки в мизерния му мозък да заработят.
	След като се обиди на брат си и обкръжението му, Матвей реши да не пречи на покушението и всичко да си върви както си е замислено. Но след това се прибра вкъщи, изпи две бутилки немска бира, злобата му премина и го обзе страх. Жена му както винаги не му обърна внимание, защото повече се вълнуваше от наближаващия юбилей на комбината и от това какво да облече.
	Матвей се опита да поговори с нея, за да го утеши, но на жена му не й беше до това, тъй като трябваше да се разбере с фризьорката. Тогава той се затвори в кабинета си и реши да спи на дивана. Жена му като че ли не се разстрои от това. Той си пусна телевизора и започна да гледа криминалните новини, в които разказваха за задържането на поръчителите на убийството на някакъв бизнесмен. И показваха как ги влачат за яките с приковани зад гърбовете ръце към арестантската кола. Матвей си представи себе си на тяхно място и това как го натикват в килията при престъпниците, как те го заобикалят, а той крещи, че е директор по социалните и битовите въпроси на красносибирския комбинат за алуминий, но един космат апап с татуировки на гърдите му казва: „А тук ще си директор на кофата с лайната!“
	Матвей Алексеевич изключи телевизора, за да не се травматизира, седна пред компютъра и реши да влезе в Интернет да поразгледа сайтовете. Никога нямаше да се научи да работи на компютър, ако в мрежата нямаше порносайтове, които привличаха директора по социалните и битовите въпроси като магнит. Наложи му се да усвоява тайните на компютъра и да ходи на курсове за работа с Интернет. А освен това посредством световната мрежа Матвей Алексеевич изпращаше съобщения на младите си любовници — на хореографката от Двореца на културата и на треньорката по плуване, и им определяше срещи.
	Реши първо да им напише по едно писмо, а сетне да влезе в любимия си порносайт. Първа се зареди страницата с новините и Матвей отново видя материала за задържаните поръчители на убийството на бизнесмена, когото току-що бяха давали по телевизията. Стори му се, че зад гърба му се е появил полковник Басовити, че е сложил ръката си на рамото му и че му казва с тихия си басов глас:
	— Елате с мен, гражданино Риков! Вашето място на наровете вече е свободно…
	Матвей Алексеевич потръпна и се обърна. Зад гърба му нямаше никакъв полковник. Въздъхна с облекчение. Нещо не спираше да го гложди и не му позволяваше да се отпусне. Дали пък това не беше съвестта му? Но нали когато крадеше от комбината, никаква съвест не го измъчваше! Може би ставаше така, защото хората, които бяха паднали до нивото на Матвей Алексеевич, не виждаха никакъв друг начин за забогатяване освен кражбите и рушветите и затова съвестта им беше спокойна. Освен това може би съвестта му щеше да си мълчи, ако му предстоеше да участва в покушение на онзи гад Белов или на директора по финансите, но сега все пак се отнасяше за родния му брат!
	Той се канеше да напише на любовниците си, че след празненството по случай юбилея на стадиона ще отиде с тях на сауна, но си спомни, че щяха да убият брат му и затова веселбата му с момичетата нямаше да изглежда много добре.
	„Отвратителен братоубиец!“ — прошепна неукротимата му съвест и той съвсем машинално набра с един пръст следното: „Срещу Олег Риков се готви покушение. Ще го убият на празненството по случай юбилея на комбината в Красносибирск, когато зарята започне.“ След това набра телефонния номер на Белов и даде командата „Изпрати“.
	Съобщението замина. Белов щеше да го получи някъде в далечна Москва, но никога нямаше да разбере кой му го е изпратил. Сега съвестта на Риков младши се поуспокои, той уравновеси шансовете и вече нищо не зависеше от него. Белов можеше да защити брат му, а Зорин никога нямаше да разбере кой го е предупредил.


	Отначало Глигана искаше да разкаже на Семьон за подготвяното покушение срещу Риков и по този начин да попадне в групата на приближените до директора на комбината. Но докато летеше с най-ранния сутрешен самолет от Москва за Красносибирск, му хрумна друга идея. Ако Риков останеше на поста си, до него винаги щеше да е Белов, който не изпитваше кой знае колко добри чувства към Глигана.
	Което означаваше, че успешното утвърждаване на Глигана на красносибирския пазар щеше да се окаже под заплаха, защото щяха да го изтласкат от региона. А пък всичко започна толкова добре, той вече се бе уговорил за пласмента на бонбони от Москва и първите две доставки се продадоха много добре.
	Това означаваше, че за да укрепи положението си в Красносибирск, трябва да попречи на Белов да овладее ситуацията в града. И най-простият начин, който му хрумна, бе да не пречи на убийството на Риков. След смъртта на директора щеше да започне преразпределение на собствеността, водата щеше да се размъти, а Глигана знаеше, че в мътна вода най-лесно се лови риба. На мястото на директора щеше да застане протежето на Зорин Риков-младши и тогава…
	Но тук отново се озоваваше в небрано лозе. Зорин щеше да се окаже негласен властелин на Красносибирск и за него провинилият се Глиган щеше да бъде като трън в очите, който Виктор Петрович несъмнено щеше да се опита да отстрани.
	Ситуацията му се стори безнадеждна и той вече почти бе изпаднал в отчаяние, когато му хрумна нова идея. А дали пък не можеше да открие килъра, когото Зорин бе изпратил вместо него, и да го залови? Тогава Риков-старши щеше да му е благодарен и нямаше да позволи на Белов да тормози Глигана.
	Но какво можеше да послужи за доказателство, че килърът е искал да убие Риков? Ами, ако той започнеше да отрича и заявеше, че е донесъл снайперистката винтовка на стадиона, за да се присъедини към салютите? Не, трябваше да остави килъра да стреля, а след това да го догони и да го гръмне.
	Но и тук нещата нещо не се връзваха! Та нали след смъртта на Риков Зорин щеше да се превърне в негласен управник и тогава щеше да закопае Глигана жив в земята. И той нямаше да може дълго да се прави на герой. Ами, ако се опиташе да хване килъра жив? На това място Глигана едва не подскочи на седалката.
	Страхотно! Гениална идея!
	След изстрела и убийството на Риков щеше да залови килъра и да го предаде на властите. И така щеше да стане герой не само в Красносибирския регион, но и в цяла Русия. Щяха да говорят за него по новините и дори може би щяха да му дадат медал „За храброст“. В ареста щяха да започнат да бият килъра по бъбреците и той щеше да издаде поръчителя Виктор Петрович Зорин, когото Федералната служба за безопасност, която отдавна дебнеше високопоставения чиновник, с удоволствие щеше да тикне в дранголника след признанието на убиеца на Риков.
	И по този начин всички, които претендираха за челното място в комбината, щяха да се окажат или в затвора, или в гроба. В Красносибирск щеше да настане пълна анархия, в която Глигана щеше да успее да се утвърди не само като „бонбонен крал“, но и може би щеше да измести самия Семьон от мястото му на надзорник. А при това положение Белов щеше да се окаже излишен, щеше да се превърне в „последна грижа“, щяха да си избършат краката в него и да го изхвърлят от региона.
	Най-вероятно притиснатият от ченгетата Зорин щеше да започне да дава показания, че той е наел Глигана за убийството на Риков, но кой щеше да му повярва, при положение, че Глигана вече щеше да е герой и щеше да каже, че това е клевета и че Зорин се опитва да си разчисти сметките с него! И те щяха да повярват на него.
	В душата му се разляха благодат и спокойствие и всичко започна да му се струва прекрасно — и самолетът с неудобните му седалки, и изгледът с езерата и непроходимата тайга долу. Глигана натисна копчето, за да извика стюардесата, и си поръча чаша коняк. Предложи и на съседа си — кльощав очилатко с лаптоп. Той не му отказа и след две чаши пошушна доверително в ухото на Глигана:
	— Казват, че вчера някакъв терорист е отвлякъл самолета от Москва за Красносибирск!
	— Стига, бе! — учуди се той. — Откъде знаеш?
	— Казаха го по новините — отвърна гордо съседът му — и във вестниците пишеше.
	Глигана нямаше време да чете вестници и да гледа телевизия. Но се подсмихна. А какво щяха да напишат утре журналята, когато в информациите отново се появеше името на град Красносибирск? Щяха да напишат, че по време на празненството по случай юбилея на комбината е бил убит неговият директор и реален собственик Олег Александрович Риков, а един смел минувач е задържал и обезвредил килъра. Естествено, той не каза това на кльощавия очилатко.
	Предстоеше му да измисли как да открие убиеца в тълпата от хора. Но по този въпрос имаше някои неща предвид, понеже също се смяташе за професионалист и затова щеше да се опита да открие килъра, като си представяше как би действал самият той в такава ситуация, къде би избрал мястото, от което да стреля, и пътя си за отстъпление. Той щеше да причака убиеца точно по този път за отстъпление, щеше да го залови и да го предаде на ченгетата.
	Възбуден от коняка, кльощавият очилатко все не можеше да се успокои и непрекъснато шушнеше нещо в ухото на Глигана, пречейки му да се съсредоточи. Явно бе решил, че двамата вече са станали приятели до гроб.
	— Виж какво, я млъкни — помоли го Глигана, — писна ми от тебе…
	Очилаткото се сепна, извини се и млъкна. Глигана затвори очи и потъна в мислите си.


	На Иван Белов му костваше огромни усилия да се добере до вкъщи, защото нямаше пукната пара и приличаше на дете, което от години е сред безпризорните. Помогна му известният опит, натрупан през краткия му скитнически живот.
	Дворът се охраняваше, но той знаеше как да се промъкне незабелязано. Скри се зад дървената къщичка в средата на детската площадка. Знаеше, че майка му сигурно си е вкъщи, но не можеше да се качи в апартамента. Не знаеше какво да й каже, след като със скиталчествата си я бе накарал толкова дълго да страда. Ядът и обидата вече му бяха минали, така и не успя да намери баща си, а беше изгубил приятелите си и сега не знаеше къде са те. Може би хората на Бобъра ги бяха убили заедно с Фьодор, а може би те пак скитаха по площадите на трите гари, рискувайки да се озоват в ръцете на Шамана.
	Ето защо Иван се върна вкъщи и за да помоли Шмит да намери приятелите му, и да им помогне да се отърват от този скитнически живот. Но не можеше да намери сили да влезе във входа, да се качи с асансьора на своя етаж и да натисне звънеца. Колата на Шмит не беше пред входа, което означаваше, че той не си е вкъщи. Иван реши да почака втория си баща, за да се прибере заедно с него и да не остане насаме с майка си.
	Беше тъмно, Иван беше много гладен, пък и му беше студено, но очакванията му се оправдаха. През портала на двора влезе бронираният джип на Шмит и спря срещу входа. Мъжът слезе от колата, затръшна тежката врата и се отправи към входа. Ваня му подвикна:
	— Татко… — и се сепна.
	Шмит дори не се обърна, защото той не беше татко и Ваня никога не го бе наричал така. Пък и в двора имаше толкова деца, които викаха по този начин бащите си. А към него нямаше кой да се обърне така.
	— Чичо Дима — разнесе се детски глас и Шмит се вцепени.
	Извърна се бавно, сякаш се боеше да не стресне някакво видение, и видя Ваня, който стоеше до къщичката на Баба Яга. Момчето беше мръсно, окъсано и отслабнало. Стоеше и се страхуваше да се приближи. Шмит прекрачи ниската оградка на детската площадка, приближи се до Иван и му подаде ръка:
	— Е, здравей. Завинаги ли се върна или просто така — само минаваш да вземеш китарата?
	— Каква китара? — не го разбра детето.
	— Има един такъв виц — поясни Шмит, — някакъв мъж се прибира вкъщи призори, жена му го посреща с точилка ръка и го пита: „Дойде ли си най-сетне?“ А той й вика: „Спокойно, жена, само минавам да взема китарата!“
	— Не минавам да взема китарата, върнах се завинаги — отвърна Иван и въздъхна.
	— Чудесно е, че си решил да се върнеш — каза Дмитрий и седна на пейката, — че ние с баща ти си потрошихме краката да те търсим.
	— Татко тук ли е?
	— Не, замина за Красносибирск — отвърна Шмит, — точно днес замина. Сигурно сега лети със самолета. Виж какво, хайде да му се обадим, че той място не може да си намери, както и майката ти впрочем.
	Шмит извади мобифона си, набра номера и дълго чака, но никой не отговори.
	— Може би спи или няма обхват в самолета — каза Иван, — ще му се обадим по-късно, има време. Чичо Дима, а мама много ли ми е сърдита?
	— А ти как мислиш?
	Иван нищо не отговори на този въпрос, защото беше ясно, че майка му няма да го похвали. Извърна глава и погледна съсредоточено Шмит.
	— Чичо Дима, нали ти беше онзи до къщата, в която ме държаха, с пистолета и с човека в багажника? — попита.
	— Значи си ме видял и не ми се обади? — изненада се той. — Потроших всичко там, стигнах до мазето, а ти вече беше избягал!
	— Страхувах се, че може да греша — отвърна Иван, — не исках да рискувам. Трябваше да се прибера, приятелите ми са в беда — Лоцмана, Тимоха и Ботаника. Могат да убият чичо Федя, могат да убият и Оксана заради това, че ни помогна, нея не я познаваш. Трябва да им помогнем, нали можем да направим нещо?
	— Твоите приятели живеят при един приятел на баща ти — Арсений Степанович, заедно с Фьодор Лукин — отвърна Шмит, — утре ще ги видиш всичките. С баща ти ходихме на сметището, но закъсняхме. Колкото до Оксана — усмихна се хитро той, — запознах се с нея, докато те търсех. Тя замина за Украйна, току-що я изпратих. Дадох й пари да си купи апартамент, понеже там апартаментите не са скъпи, и да продължи да учи. Не зная дали ще изхарчи тези пари за онова, което иска, но аз направих за нея всичко, което можах. Хайде да се прибираме, скитнико, сигурно си гладен, иначе да ходиш некъпан вече явно си свикнал?


	Сергей Литвиненко пристигна в Красносибирск инкогнито с чужд паспорт и популярната фамилия Иванов. Долетя със самолет в съседния областен град, а оттам пристигна в Красносибирск, като плати на таксиметровия шофьор триста долара, които бяха доста прилична сума за тези места. Настани се в един западнал хотел и веднага започна да проучва обекта и начините, по които можеше да се добере до него. Разполагаше с програмата за мероприятието и веднага откри в него удобно време за изстрела — празничната заря, по време на която Риков трябваше да произнесе петминутно приветствено слово от сцената.
	Оставаше само да намери място, от което да изстреля един куршум право в челото на господин Риков. И Литвиненко веднага откри такова място. Стадионът се осветяваше от множество прожектори, които се издигаха върху метални пилони с подпори. Щеше да се изкачи на подпората, докато всички гледат зарята, да сглоби набързо винтовката и да отправи един-единствен изстрел. А сетне да скочи долу и да се слее с тълпата. Още преди Риков да падне мъртъв, Литвиненко вече щеше да е далеч и едва ли някой щеше да успее да го задържи.
	За да бъде в течение на всички подробности по провеждането на празника, за който отговаряше персоналът от местния Дворец на културата, на Сергей му се наложи да тръгне по стария отъпкан път и да завърти любов с една от неговите служителки, която имаше достъп до кабинетите на високопоставеното началство.
	Това беше хореографката на младежкия танцов състав, тя се казваше Анжела, пробиваше си път към голямата сцена с едното си място и толкова се увличаше по получаването на спонсорства, че, общо взето, не й оставаше време за изкуство. Затова тя приемаше с възторг всички знаци на внимание, които засягаха таланта й, и беше готова дори безплатно да се отдаде на онзи, който й правеше комплименти.
	А когато й донесоха в студиото твърде голям за тукашните мащаби букет рози с бележката „Възхитен съм от вашия талант“ и визитката на московския бизнесмен Иванов, Анжела още същата вечер се озова в леглото с Литвиненко. Той й разказа баснята за това, че е едър предприемач, който търси своята половинка в провинцията, защото в Москва всички жени са разглезени и гледат само парите ти, а не душата ти. А неговата душа е широка и жадува за любов. Тя веднага възкликна, че не е такава жена, че също иска любов и без малко не се изпусна, че мечтае за московска сцена.
	Осъзнаваше, че този Иванов може би е женен и че й разказва басни, но дори да имаше само един мъничък шанс между хиляди, той трябваше да бъде използван, Анжела се стараеше с всички сили, още повече, че беше разведена и не извършваше никакъв грях, докато се търкаляше в леглото с Литвиненко. През нощта по мобилния й телефон пристигнаха много съобщения, а когато призори отиде за пореден път под душа, Сергей прочете кой и какво й пише.
	Оказа се, че твърде много котараци искат да видят своята котарана в обятията си. Котараците не се бяха подписали, тъй като вероятно се смятаха за единствени и неповторими и Литвиненко се замисли как ли Анжела разбира кой точно й праща съобщение. Глупаво бе да се предположи, че само един безумец цяла нощ засипваше хореографката с любовни послания. Но Литвиненко така и не получи отговор на този въпрос, защото имаше други, по-интересни въпроси към Анжела.
	И той даде всичко от себе си, а тя отиде на среща със заместника на полковник Басовити и само след един ден Литвиненко вече разполагаше с разстановката на милиционерските постове на стадиона, а благодарение на това, че единият от котараците се оказа самият Матвей Риков, той бе посветен във всички, дори и в най-незначителните промени в сценария на празника. Денем Анжела работеше с красносибирските началници, а нощем разпускаше с Литвиненко.
	По време на нощните им забавления Сергей на свой ред баламосваше доверчивата, но бездарна балетмайсторка с разкази за това как на вилата му е идвала на гости Алла Пухова и как той й е дал сто хиляди долара за новите костюми на балет „Модес“.
	— Сто хиляди ли? — изуми се Анжела.
	Сергей започна да я убеждава, че това не са много пари, че той е видял изпълненията на Анжела и че те са два пъти по-добри от тези на Пухова, че мястото й не е тук и че голямата столична сцена я чака и зове. Тя примираше от възторг и вършеше такива неща, че Сергей си мислеше: „Това момиче с тези негови качества изобщо не бива да се занимава с танци.“
	Трудността при изпълнението на поръчката на Зорин се състоеше в това, че ако се съдеше по картата, до осветителния пилон щеше да има милиционерски пост, който да не позволява на никого да се качи на подпората му. Но да отстраниш милиционера от поста му беше фасулска работа и когато той отново се върнеше на мястото си, от килъра нямаше да има и следа, а Риков щеше да бъде мъртъв.
	Призори Анжела си отиде, зарадвана от предложението на любовника си след празненството на стадиона да замине с него за Москва. Празникът трябваше да се състои през настъпващия ден, а Зорин заедно с неговите ръководни указания беше изчезнал. Не отговаряше на обажданията, а и сам не се обаждаше. Но тъй като нямаше нареждане за отмяна на поръчката, Литвиненко реши да действа по предварително определения план, подготви оръжието си и легна да подремне, понеже знаеше, че щеше да се събуди в уреченото време. Щеше да стане, да вземе в дясната си ръка калъфа за цигулка, в който се намираше разглобената снайперистка винтовка, и да тръгне за стадиона.


	22.

	Сержант Коцуба дежуреше до подпората на осветителния пилон и това беше неговият пост по време на днешния празник. Той охраняваше пилона, за да не се качват по него пияни хора, тъй като освен че — не дай си боже — можеха да паднат оттам, щяха да съборят и ръждясалата подпора. Коцуба беше зъл като оса, защото всички празнуваха, пиеха и слушаха музика на стадиона, а за него този юбилей беше като за бясно куче тояга и той стоеше на нокти, понеже и началството се тресеше — лично полковник Басовити му размаха юмрук под носа и му каза, че ако нещо се случи, ще му разбие физиономията.
	Като напук никой не се опитваше да се качи на осветителния пилон, а на Коцуба му се искаше да излее на някого трезвата си злоба за проваления ден и да цапардоса някого с палката по бъбреците, но му се налагаше само да я размахва и мрачно да оглежда тълпата изпод козирката на униформената си фуражка.
	Затова, когато точно преди зарята при него дойде мъж на средна възраст с калъф от цигулка в ръце и смешни очила с рогови рамки и му каза, че зад ъгъла има голямо сбиване, Коцуба веднага изостави поста си и хукна към местопроизшествието, като повика и подкрепление от другите постове.
	Щом сержантът изчезна, „цигуларят“ се качи на подпората на осветителния пилон и се настани на височина четири метра, откъдето сцената и излизащият на нея Олег Риков се виждаха добре. Заедно с Риков излязоха и началникът на милицията Басовити, и директорът на комбината по финансовите въпроси, но кой знае защо Матвей Риков — официалният организатор на тази проява, отсъстваше.
	По сцената подскачаше новата изгора на Литвиненко Анжела. Изглежда, тя бе повярвала на обещанието му да я отведе в Москва, та затова се стараеше като за последно и не само въртеше малко дебеличкия си за хореографка задник, но и подвикваше нещо в микрофона с пискливия си глас.
	Мястото, което Литвиненко избра за изстрела, беше идеално — то бе отдалечено от хората, които влизаха в стадиона, и от павилионите с храна и напитки. Той стоеше на пилона, където изобщо не падаше светлина, и отдолу не се виждаше какво ставаше горе. Спокойно можеше да стреля и да си отиде.
	Най-сетне директорът на комбината отне микрофона на Анжела и взе думата, а тълпата го посрещна с бурни и продължителни овации. Те не стихнаха в течение на пет минути, а времето течеше. Той трябваше да стреля в момента, когато започнеше зарята, иначе независимо от силната музика всички щяха да чуят изстрела. А сбиването, на което изпрати сержанта, можеше и да свърши, тъй като Литвиненко разбираше, че за двете бутилки водка, срещу които нае местните хлапетии да имитират въргал, момчетата нямаше кой знае колко дълго да размахват юмруци.
	Той разопакова винтовката и зае удобна позиция, слушайки с половин ухо как Риков поздравява трудещите се по случай празника и говори нещо за постиженията на комбината и за светлото бъдеще на неговите работници. Насочи мерника към главата му и зад него — зад гърба на Олег Риков, зърна на сцената Риков-младши. Той повръщаше точно върху автобуса на артистите и хората наоколо демонстративно се извръщаха, понеже всички вече бяха свикнали, че Матвей Алексеевич винаги се напива до несвяст в най-неподходящия момент, а сетне се разхожда и ръси от джобовете си тапи от бутилки и бонбонени обвивки.
	Но този път Матвей не повръщаше от алкохола, а от напрежение. Белов така и не се появи и хората шушукаха, че е бил в отвлечения от терориста самолет заедно с поканения политически представител на президента. Но най-лошото бе, че Зорин също изчезна. Матвей напразно набираше номера му — никой не отговаряше. Матвей Алексеевич се надяваше, че всичко ще се размине, че никой няма да стреля по брат му и дори изгуби интерес към Анжела, която се опитваше да го замъкне на задната седалка в автобуса зад окачените костюми. Така му се повръщаше от притеснение, сякаш някой се канеше да го пусне в космоса без скафандър.
	За радост на Литвиненко Риков беше лаконичен, каза само онова, което се казваше в такива случаи, не мънкаше, не се заплиташе в изреченията и след като свърши, не хукна да танцува по сцената, както правеха управниците от епохата на Елцин.
	— Честит празник, скъпи красносибирци! — възкликна той в микрофона и от колоните зазвуча предвиденият по сценарий за този момент химн на предприятието.
	Литвиненко се приготви и в този момент някой го дръпна за крачола. Той погледна надолу и видя една тлъста пияна мутра на някакъв местен жител, който също се опитваше да се качи на подпората. И не само се опитваше, а нагло го буташе от пътя си, като разкрасяваше речта си с цветисти псувни. В това време беше даден първият салют на зарята, в небето заблестяха разноцветни точки, а сетне се чу силен пукот. Точно в момента на следващия такъв пукот Сергей трябваше да уцели жертвата си, но наглият пиян абориген не му позволяваше да направи това.
	— Коля, къде си, не те виждам — разнасяше се долу пиян женски глас, надвиквайки силната музика на сцената.
	— Тук съм — отговори Коля, като едва се удържаше за пръчките на подпората, — тука се е покатерил някакъв баровец, ей сега ще го съборя и ще се кача горе. Виж как се катеря!
	— Не виждам, тъмно е — изкрещя в отговор любимата му.
	Литвиненко, когото Коля вече доста поизмести и се опитваше да го събори, осъзна, че изпълнението на операцията е под заплаха, и с няколко бързи удара свали нашественика от подпората. Коля полетя надолу, а музиката заглуши шума от падането му.
	Литвиненко бързо взе на прицел усмихнатия, осветен от прожекторите Риков, изчака следващия салют и натисна спусъка. Във висините се разнесе пукота на взривените фойерверки и цялото небе се освети от разноцветни светлинки. Риков отстъпи назад и рухна като покосен на сцената. Всички, които стояха около директора, се обърнаха към него.
	Полковник Басовити клекна и обърна главата на Олег Алексеевич към себе си. На челото му се бе появила малка кръгла рана, а очите му бяха застинали и в тях се отразяваха светлинките на фойерверките. Анжела надникна над главите на началниците и нададе див писък, който заглуши дори воя на тълпата, изпаднала във възторг от салютите.
	— Лекар, лекар! — развика се Басовити, макар много добре да осъзнаваше, че лекарят вече беше излишен.
	В това време Литвиненко остави винтовката горе, скочи от подпората на осветителния пилон като Маугли по лиана право върху неподвижното тяло на Коля, когото любимата му продължаваше безуспешно да вика, наведе глава, за да се измъкне между пръчките, и в този миг на земята го повали един страшен удар по врата, който дори тренираният Литвиненко не можа да понесе, и изгуби съзнание.


	Глигана дойде на стадиона предварително — няколко часа преди началото на празненството по случай юбилея. Внимателно огледа всички входове и изходи и сега му оставаше само да изясни от кой от четирите осветителни пилона щеше да стреля наетият от Зорин килър.
	Два от тях отпаднаха, защото се намираха зад сцената, а още не бяха изобретили куршуми, които да правят завои. Оставаха другите два, единия от които Глигана веднага отхвърли по пътя на простите логически разсъждения. Той беше до самия вход на стадиона, а на пет метра от него бяха разположени павилионите с храната и напитките. Беше съмнително, че килърът щеше да избере толкова неудобна за отстъпление позиция за стрелба.
	Но другият пилон беше най-подходящото място да стреля и да се измъкне незабелязано. Все пак имаше вероятност Глигана да греши, но той не можеше да се разкъса на сто малки глиганчета и да стои на всички предполагаеми места, от които би могъл да стреля килърът, пък и в плановете му, естествено, не влизаше възможността да посвещава когото и да било в тази работа.
	Глигана си намери удобна позиция на един камък срещу пистата на стадиона, седна с бутилка бира в ръка и зачака. Покрай него минаваха леко пийналите и развеселени жители на Красносибирск, а момичетата поглеждаха предизвикателно внушителната фигура на едрия мъж, който очевидно не беше тукашен, но днес Глигана не беше настроен за флирт, тъй като имаше работа, която може би щеше да промени целия му живот.
	До подпората се бе изправил сърдит милиционер, който размахваше палката си, и Глигана започна да си мисли, че се е издънил. Как килърът щеше да се покатери горе, щом долу имаше милиционерски пост? Но вече беше късно да сменя позицията си и продължи да чака. В това време се стъмни. На сцената се изявяваше местната красносибирска самодейност, но на хората изобщо не им пукаше за нея и затова те се напиваха покрай павилионите в очакване на московските „звезди“, след което щеше да има заря.
	Глигана се разхождаше покрай подпората и наблюдаваше мрачния сержант. Докато столичната звезда пееше, окончателно се стъмни и му се наложи да се примъкне почти до самия пилон. И там видя онова, което очакваше — до милиционера, който охраняваше подпората, се приближи някакъв странен, доста набит тип с цигулка в ръка. Защо ли му беше цигулка на стадиона, да не би да се канеше да изсвири нещо? Номерът му не беше сред изпълненията на самодейците, а след зарята щеше да има дискотека. Пък и фигурата му беше доста спортна, а стойката му — твърде войнишка за цигулар.
	Глигана се промъкна още по-близо, а в това време цигуларят посочи на сержанта нещо встрани и той хукна натам, съобщавайки пътьом по радиостанцията си, че наблизо има сбиване. И това беше отговорът на въпроса, който Глигана не успя да намери — ченгето можеше да бъде отстранено от поста си!
	Цигуларят с маймунска пъргавина се изкачи горе и се скри в тъмното. Глигана радостно потри длани — птичето му кацна на рамото. Ех, и ти, цигуларю на покрива, издаде се като хлапак.
	Но Глигана не бързаше. До подпората растяха храсти и той се шмугна в тях. Това място за наблюдение не беше най-доброто, тоалетните не стигаха за всички и затова непрекъснато му се налагаше тихичко да разпъжда минувачите, които се опитваха да посегнат на територията му.
	И в този момент възникна още едно непредвидено обстоятелство — на подпората се покатери някакъв пиян мъж и остави приятелката си, която едва се държеше на краката си, да го гледа как ще й махне с ръка от върха. Отначало помисли, че това е някакъв оперативен работник от милицията, който иска по този начин да обезвреди килъра. Но когато пияницата почти безшумно се строполи долу, Глигана разбра, че това все пак беше някаква случайност и за всеки случай опипа скрития в ръкава си тежък метален профил. Знаеше, че ще чуе изстрела, но нямаше да разбере дали килърът е улучил целта или не, тъй като тълпата скриваше сцената от погледа му.
	— Коля, къде си? — скимтеше жално изоставената пияна жена. — Искам да пишкам, слизай!
	А Коля лежеше неподвижно до подпората. Вторият салют изтрещя и Глигана ясно чу, че в пукота, който се разнесе в небето, отчетливо се вписа краткият изстрел от снайперистката винтовка.
	— Йес! — възкликна тихичко Глигана и измъкна профила от ръкава си.
	И в този миг чу пронизителен женски писък от сцената, който заглуши дори изпълнението на сътворения току-що химн на предприятието. Явно убиецът все пак бе улучил целта си. Глигана хукна към подпората, замахвайки с оръжието си, и когато между прътите се подаде една глава, той нанесе напречен удар по шията и гърба така, че да не убие килъра, а да го остави в безсъзнание.
	— Не мърдай! — разнесе се вик зад него. — Ще стрелям!
	Глигана се обърна и видя сержант Коцуба, който нямаше от какво да стреля, а срещу въоръжения с палаша Глиган изглеждаше като пигмей срещу играч от националния отбор по баскетбол. Но той моментално захвърли оръжието си, обърна се с гръб по заповед на сержанта, опря ръце в подпората и позволи да го претърсят. И в този момент по радиостанцията съобщиха на сержанта, че Риков е убит. Той се стъписа и сграбчи радиостанцията, но не знаеше какво да каже.
	— Кажи на своите — помоли Глигана, — че килърът е задържан. Ето го! Току-що стреля от подпората. Отидох да се облекча, чух изстрел, а сетне — вик и гледам, че този слиза отгоре. Сграбчих едно желязо от земята и го цапардосах по врата.
	— А ти кой си? — попита сержантът, развълнуван от това, че е съпричастен към разкриването на ужасното престъпление.
	— Обикновен минувач — отвърна гордо Глигана.
	— Я… свали си ръцете… — измърмори Коцуба. — Ей сега ще им съобщя, но сетне ти ще кажеш, че сме го задържали заедно. Разбра ли?
	— Няма проблеми — кимна Глигана.
	Всъщност не му се искаше да дели бъдещата си популярност с тщеславния милиционер, понеже сам беше измислил и изчислил всичко, а този рапон се присламчи към него. Но Глигана нямаше изход, тъй като не можеше да влиза в спорове и да крещи, че сам е заловил килъра. В това време доволният Коцуба предаваше съобщение, че килърът е обезвреден.


	Виктор Петрович гледаше с празен поглед телевизора. През първите няколко дни от пребиваването си в лудницата той се опитваше да се бунтува и да доказва правотата си, но тогава санитарите му слагаха болезнена инжекция, след която той изпадаше за известно време в апатия и наистина започваше да прилича на малоумен.
	След закуска главният лекар настаняваше пациентите си да гледат сутрешните новини и макар че на по-голямата част от контингента изобщо не му беше ясно за какво става дума, те седяха кротко, защото се страхуваха от яките санитари, които потушаваха всеки бунт с усмирителни ризи и болезнени инжекции.
	Зорин седеше на един скърцащ стол между някакъв алкохолизиран пенсионер, който виждаше извънземни, и младеж със синдрома на Даун, който непрекъснато си мърмореше нещо под носа. Главният лекар се разхождаше зад подредените един до друг столове и с доволен вид оглеждаше смирените „овце“ от стадото си.
	За да се разсее от тежките си мисли, Зорин реши да чуе новините и още първото съобщение страшно го заинтригува. Говорителят разказа подробности за отвличането на самолета, който летял от Москва за Красносибирск на еди-коя си дата в еди-колко си часа.
	Виктор Петрович си каза, че това е точно онзи самолет, с който се канеше да лети за празненството по случай юбилея на комбината. Добре, че не се озова в него.
	— Но за сметка на това се озовах в лудницата — изрече високо и пенсионерът, който виждаше извънземни, му изшътка в знак, че не иска да му пречи да се приобщава към кипящия извън стените на болницата живот.
	Говорителят съобщи, че са успели да освободят самолета благодарение на съгласуваните и обмислени действия на служителите на Федералната служба за безопасност. Никой от пътниците и екипажа не беше пострадал, а терористът се оказал един криминално проявен елемент, известен в Москва и Подмосковието с прякора Шамана. Зорин напрегна мозъчните си гънки, опитвайки се да се сети какво точно в живота му беше свързано с този престъпник, и вероятно щеше да си спомни, ако не беше следващият материал.
	— И отново за Красносибирск — започна с тежка въздишка телевизионният водещ, сякаш всичко това го засягаше лично.
	Зорин съсредоточено се наведе към екрана. В репортажа показваха тържествения, украсен с разноцветни балони стадион, хората, които се веселяха, зарята и изведнъж на екрана се появи проснат на сцената човек с простреляна глава. Виктор Петрович веднага го позна — това беше Риков.
	„Аха! — зарадва се той. — Значи все пак Литвиненко е изпълнил задачата си и е очистил упорития Риков! Край, комбинатът е в ръцете ми!“
	Опита се да скрие възбудата си, но не успя. Пенсионерът, който виждаше извънземни, отново му изшътка, но той му тегли една майна и отново се наведе към екрана. Ала радостта му не трая дълго.
	— Тази история с покушението срещу генералния директор и реален собственик на Красносибирския комбинат за алуминий е нехарактерна с това — продължаваше да обяснява говорителят, — че служителите на правозащитните органи са успели да обезвредят и да задържат килъра. И в това задържане значителна роля е изиграл един обикновен минувач, който е привлякъл вниманието на постовия сержант към някакъв подозрителен човек, който слизал от подпората на осветителния пилон на стадиона след изстрела.
	Зорин се вцепени. Значи бяха хванали Литвиненко. Това не можеше да бъде, та той беше професионалист! Какъв минувач би могъл да го задържи? Ала в този миг на екрана се появи и самият „минувач“ заедно със сержанта герой. Виктор Петрович изгуби ума и дума — това беше Глигана.
	— Минавах наблизо — разказваше той, — влязох в храстите. Гледам го — спуска се бавно…
	Откачалките се разхилиха на двусмислеността на изречената от Глигана фраза и Зорин не чу края й. Защото говореше сержантът, а Виктор Петрович се отнесе, сякаш му бяха сложили от ония инжекции. Може би това беше недоразумение, може би бяха хванали някой друг, а не Литвиненко?
	Но неговият безгласен въпрос моментално получи визуален отговор. С насинено око Сергей Литвиненко покорно се въртеше наляво и надясно пред камерата, а говорителят обясняваше, че ако и други хора са пострадали от този човек, трябва да се обадят в милицията.
	— А-а-а-а! — простена тихо Зорин и едва не падна от стола.
	И в същия миг на екрана се появи самият той или по-точно — неговата снимка.
	— Засега няма нищо около изчезването на високопоставения държавен чиновник Виктор Петрович Зорин — каза говорителят, — той е напуснал собствения си дом при тайнствени обстоятелства, без да остави никакви следи…
	„Има си хас! — искаше да се разкрещи Виктор Петрович. — Какви следи би могло да има, след като за съществуването на този подземен тунел в цялата къща зная само аз!“
	Малко хора биха могли да разпознаят в пребитата и чорлава откачалка лъскавия чиновник от телевизионния екран, но главният лекар го разпозна и направо се парализира. Той не можеше нито да си поеме, нито да изпусне дъх и нямаше представа какво да предприеме.
	— Извънземните са го отвлекли — избоботи в ухото на Зорин пенсионерът, който седеше до него — и са го откарали на Марс да правят опити с него. Ще го оплождат.
	Зорин не се сдържа, сграбчи досадния ненормалник и започна да го разтърсва. Младежът със синдрома на Даун скочи от мястото си, стисна със силните си ръце шията на Зорин и се опита да му откъсне главата. Санитарите се втурнаха към тях, разтърваха побойниците и започнаха да ги налагат. В един момент главният лекар преодоля вцепенението си, втурна се към тях, измъкна оттам Зорин с разбит нос и го повлече към кабинета си.
	Разговорът им при затворени врати продължи почти три часа.


	23.

	Над Москва валеше сняг и се стелеше върху мокрите тротоари, осветени от уличните лампи и фаровете на автомобилите. В кабинета на генерал Веденски беше топло и уютно, а горещият чай с лимон бавно изстиваше на масата. Самият генерал не седеше зад бюрото си, а край масичката до стената, което подсказваше, че с човека, който в този момент бе в кабинета му, имаше приятелски отношения. А срещу него седеше Александър Белов. Той изглеждаше внушително, беше облечен с идеално ушит костюм, а косата му беше намазана с гел и сресана назад, както я носеше преди време.
	— Е, Саша, вече мога ли да ти честитя? — попита генералът. — Да оглавиш такова предприятие не е като да яхнеш кобила. Само не ми е ясно защо направи тези демократични избори в Красносибирск, нали покойният Риков ти е завещал всичките си акции? Ти и без това си реалният собственик на комбината и без каквито и да било избори би могъл да изхвърлиш протежето на Зорин Матвей Риков от стола на генералния директор.
	— За мен беше важно да разбера, че хората ми имат по-голямо доверие, отколкото на него — отвърна Белов. — Сега, когато имам подкрепата на хората, мога да преобърна планини. А пък Матвей напусна Красносибирск. Още докато бяхме в плен с брат му, той си построил къща в Сочи. И сега се премести там.
	— Слава богу — рече Веденски, — само пречеше в комбината. А как вървят нещата ти с Ярослава? Как протича бременността й? Скоро ли ще ражда?
	Белов се навъси и той разбра, че е улучил десетката, защото Саша не би дошъл при него току-така да пият чай. Саша помълча малко и разказа на Веденски, че когато се върнал след убийството на Риков в Красносибирск, намерил апартамента си празен и една бележка от Ярослава, в която тя молела да й прости, но не можела да увеси на врата му чуждо дете, макар че го обичала повече от живота си. А пък самата Ярослава изчезнала без следа. Белов я търсил навсякъде, ходил в родния й край да види дали не е заминала там, обаждал се на майка й и на баща й в чужбина, но и те нямали никаква представа къде е. А страната е толкова голяма, че как би могъл да намери човек в нея една жена.
	— Затова искам да помоля теб, Игор Леонидович — завърши разказа си Саша, — ти имаш огромна агентура, помогни ми да намеря Ярослава. Цял живот ще се моля за теб.
	— Май че си станал набожен — подсмихна се Веденски, — често ли разговаряш с твоя Лукин?
	— Че какво му е на Лукин? — сви рамене гостът. — Той извърши добро дело, събра край себе си безпризорните хлапета, построи манастир на брега на реката близо до Красносибирск, привлече хора, които се местят да живеят от града в селището там. Записа децата в училище, иначе аз никога в живота си не бих могъл да ги накарам да учат. Фьодор остана да пази манастира, намислил е да си направи галера. Познаваш Витя Злобин — и той напусна комбината и замина при него. А пък всички се присмиваха на Фьодор. И Уотсън, доктор Уотсън също напусна комбината, назначих го за главен лекар в местната поликлиника, понеже от предишния главен лекар нямаше никаква полза, само бели правеше и крадеше. Така че всичко е наред, само дето не мога да намеря Ярослава. Тя се крие от мен. Но аз не я обвинявам, каквото било — било. Пък и Омар я е изнасилил, а детето няма нищо общо с цялата тази работа.
	— Ще се опитам да ти помогна — отвърна Веденски, — имаш ли нейна снимка?
	Саша порови в портфейла си, извади една снимка и му я подаде.
	— Хубава е — каза генералът, след като погледна фотографията, — ще открием твоята обитателка на тайгата, не се притеснявай. Още днес ще издам заповед. А как е синът ти?
	— Сега ще отида при него — отвърна Белов, — ще седнем в някой ресторант и ще си поговорим по мъжки.
	— А как е жена ти? — попита Веденски. — Чух, че отношенията ви не са много добри. Не сте поделили нещо във фонда.
	— Оправихме си отношенията — отвърна той, — всичко е наред. Приписах на Ваня имуществото на фонда, а Олга е негов попечител, докато навърши пълнолетие. Но и след като го навърши, пак ще получи дял, така че тя постигна своето и престана да ме тормози. И ми разреши да се виждам със сина си.
	Белов усещаше, че Веденски иска да му каже или да го попита нещо и търси подходящ момент. Кой знае защо започна да полива цветята на перваза на прозореца с една шарена лейка.
	— Значи, излиза, че парите на фонда вече не са твои? — попита генералът и се премести от фикуса при хортензията.
	— Сега притежавам акциите на комбината за алуминий, а те са по-скъпи — подсмихна се Саша.
	Но генералът му припомни, че когато е прехвърлял фонда на сина си и на Олга, още не е знаел, че Риков му е завещал акциите си, пък и положението в комбината е било доста неясно.
	А в отговор гостът се засмя и каза:
	— Игор Леонидович, главата ми е на мястото си, от здравето си, слава богу, също не се оплаквам, имам и верни приятели. Да не би да не мога да си спечеля пари?
	— Да, да — съгласи се Веденски, — точно за това искам да си поговоря с теб.
	Той седна, отпи от изстиналия чай и каза:
	— Ето какво, Александър Николаевич, в резултат на този десетилетен бардак, който се нарича строителство на демокрацията в Русия, фактически всички стратегически запаси и предприятия в страната се озоваха в частни ръце. Добре, че не им хрумна да приватизират атомните бомби. Но да речем суровини като стоманата, алуминия, въглищата и нефта трябва да се намират само в едни ръце — в ръцете на държавата, иначе ще възникне хаос. Защо ли ти го казвам, ти много добре знаеш, че новоизпечените олигарси само искат да налапат колкото се може повече и да избягат на Запад. Зарязват нефтените находища наполовина, обират каймака и изчезват. Ама какво ти говоря, сам знаеш как е.
	— Зная, Игор Леонидович — кимна Белов, — гледам телевизия. Не всички олигарси постъпват по този начин и по-точно никой не постъпва така, защото те не са самоубийци, че да си нанасят вреди, а са фанатици в работата си. Пък и има разлика между нефтените находища. На различните места нефтът има различна себестойност, а това зависи от дълбочината на залежите и от геологията. Нерентабилните сондажи не могат да не се закриват, такива са елементарните закони на пазара. Затова трябва да се гледа конкретно къде и кой нарушава законите, ако ги нарушава. И освен това на Запад няма никакъв хаос в икономиката, макар че там почти всичко се намира в частни ръце. Какво се опитвате да ми кажете?
	— Аз не мога да те заставя — разпери ръце Веденски, разстроен от думите му, — но няма да е зле, ако прехвърлиш на държавата акциите, които ти завеща Риков. Естествено, ти ще останеш директор на комбината, а аз мога да ти съдействам да издигнат кандидатурата ти за Съвета на федерацията — подхвърли му едно захарче генералът. — Съгласен ли си?
	— С какво да съм съгласен? — усмихна се лукаво Белов. — Че олигарсите трябва да бъдат притиснати или че е по-добре да стана член на Съвета на федерацията?
	— Не те пришпорвам — продължи Веденски, правейки се, че не забелязва иронията в думите му, — но ти си помисли, поразсъждавай месец-два…
	— А какво стана със Зорин, още ли не се е появил? — попита Белов. — Той също има акции в комбината.
	— Не — въздъхна генералът, — още не сме успели да го открием. Успяхме да изясним, че е избягал от собствения си дом точно преди деня, когато килърът застреля Олег Алексеевич Риков. Навреме се е измъкнал, иначе щеше да лежи в затвора заедно с тоя боклук Литвиненко.
	Белов погледна часовника си и установи, че е време да се сбогува с генерала. След половин час имаше среща с Иван, а след това щеше да хване самолета за Красносибирск. На раздяла Веденски още веднъж го помоли да помисли дали да не прехвърли акциите си на държавата, намекна му, че подобно решение много би допаднало на президента Батин, а пък сетне уж между другото му разказа за олигарха Берестовски, когото успели да приберат от чужбина благодарение на една операция на Федералната служба за безопасност. И държавата вече му предоставила комфортно помещение с телевизор и хладилник в Бутирския затвор.
	Белов разбра намека и се разстрои, но съвсем не заради необходимостта да се раздели с капитала си. Стана му обидно за неговата работа, за хората и за работниците, които му бяха поверили съдбата си. Защото държавният чиновник никога не би могъл да ръководи работата си така, както би го правил един собственик предприемач, без да се съобразява с висшестоящите. А реално погледнато, от тази повторна национализация щяха да изгубят всички — и работниците, и държавата, която щеше да събира с няколко милиарда рубли по-малко данъци.
	Но беше безсмислено да се бори с Батин, ако зад това предложение наистина стоеше той. Държавата имаше тежък прокурорски задник, който щеше да седне отгоре му и да го задуши. Белов обеща да си помисли и да поразсъждава, но не даде конкретен отговор.


	Когато Белов си отиде, Веденски дълго седя и мисли за техните сложни отношения. Навремето, в началото на тяхното познанство, Саша му се струваше морален изрод, патологичен тип, склонен към убийства и насилие. Той работеше с него, защото бе получил такова нареждане от висшестоящите, и като сериозен и изпълнителен офицер не се опитваше да обсъжда заповедите. Сетне, когато опозна Александър, разбра, че той беше външен човек за престъпните среди и че съдбата му бе подготвяла съвсем друг път. Дали пък точно заради това ръководството на Федералната служба за безопасност от хилядите руски мутри избра именно него за ролята на агент за влияние? Все пак там, горе, не седяха глупаци! Само дето Белов както винаги беше неуправляем. Абсолютно неуправляем…
	Съвсем наскоро Игор Леонидович получи достъп до секретна информация, която го накара да преосмисли доста неща в живота си. Оказа се, че самият той, както и Белов, беше влязъл в кръга на избраните, на които по волята на държавата бе съдено да станат такива каквито са. През последните години от съществуването на социализма, предвиждайки неговия крах, група генерали бяха решили да подберат талантливи ръководители от младежките среди. Тоест да подменят бездарните партийни босове с перспективни хора от новото поколение, които изцяло да бъдат под техния контрол, да ги внедрят във всички области на живота и по този начин отново да завладеят изгубените ръководни позиции. А най-интересното бе, че в началото на този списък пред фамилията на Белов стоеше фамилията на Батин! А след Белов беше Веденски…


	Глигана паркира колата си на охраняемия паркинг, каквито в столицата вече имаше колкото щеш, и се отправи към входа на блока си. Той беше в прекрасно настроение, подсвиркваше си и слушаше как снегът скърца под краката му. Естествено, паркингът беше далеч от дома му и затова Глигана се канеше да си купи апартамент в някой от новите блокове, в които гаражите са подземни. Вкараш колата си вътре, заключиш я, качиш се в асансьора и вече си вкъщи. Без главоболия.
	Нещата му вървяха добре. Бонбоните, които пласираше в Красносибирск, му носеха печалби, а благодарение на своята ловкост той непрекъснато увеличаваше асортимента на доставяните стоки, започна да зарежда града и с други продукти и от това печалбата му растеше. И живееше в два града — ту уреждаше нещата си в Москва, ту заминаваше за Красносибирск. Беше си купил апартаменти и на двете места.
	След убийството на Риков и след като Глигана залови килъра, за него писаха във вестниците и направиха предавания по телевизията. Благодарение на това Белов, който все повече и повече се превръщаше в лидер на обществения живот в Красносибирск, се изпълни с уважение към него и не се опита да го изхвърли от града. Те имаха дълъг разговор, в резултат на който Глигана се закле повече да не предприема никакви войни и да се занимава само с бизнес, а Белов му повярва и го остави на мира. А пък самият той се зае да ръководи комбината, чийто формален ръководител Матвей Риков беше деморализиран и нямаше никакъв авторитет в предприятието.
	А когато стана ясно, че Риков-старши бе завещал всичките си акции на Белов, Матвей окончателно изгуби вяра в себе си и започна кротичко да се пропива. Но всичко свърши добре — изборите спечели Белов, а протежетата на Риков-младши и старата номенклатура на Зорин спешно започнаха да напускат града, освобождавайки място за предприемаческата дейност на Глигана. И той се развихри както можеше.
	Вярно, имаше едно препятствие. Благодарение на своята външност, ловкост и сила придобиваше все по-голяма тежест в престъпните среди на Красносибирск. Дъба и Герман прекарваха времето си с него, а Семьон ревнуваше и се боеше, че може да му заеме мястото. И колкото и да го убеждаваше Глигана, че е сложил край на тези неща, той не му вярваше. Но този проблем беше решим.
	Вече бе стигнал до входа, когато иззад бараката, където метачът на двора си държеше нещата, се появи един човек и му прегради пътя. Ръката на Глигана машинално се стрелна към пистолета, но не откри кобура под мишницата, тъй като напоследък той не носеше оръжие.
	Ала човекът не бързаше да стреля и Глигана въздъхна с облекчение, защото си помисли, че това може да е някой местен клошар, който иска да си изпроси цигара. В този момент върху лицето на човека се плъзна светлина от фаровете на преминаващите зад тях коли, Глигана го позна и отстъпи назад.
	— Боб? — промърмори той. — Откъде се взе?
	— От онзи свят — пошегува се мрачно нискочелият помощник на Глигана, — дяволите ме пратиха да те прибера…
	— Значи си жив, приятелю — възкликна той, опитвайки се да покаже колко се радва на тази неочаквана среща, — а пък аз си мислех, че…
	— Защо се радваш? — попита мрачно Боб, извади пистолет от джоба си и дръпна затвора. — Нали ти ми вкара три куршума, едва издрапах от оня свят…
	— Виж какво, аверче, всичко стана случайно, ти видя — опита се да реши по мирен път проблема Глигана, поглеждайки към ТТ-то в ръцете на Боб, — тогава не видях, че към мен тичаш ти, мислех, че са те…
	— Аз те уважавах като по-голям брат — каза Боб и насочи пистолета към гърдите на Глигана, — а ти ме предаде!
	— Не съм те предал, кълна ти се, да пукна, ако лъжа, не исках да стане така — нареждаше Глигана, отстъпвайки, — гръм да ме удари, ако съм искал.
	— Това вече няма значение — каза Боб и направи крачка напред.
	— Какво ти става… Какво правиш? — опитваше се да продължи разговора Глигана, отстъпвайки назад. — Искаш ли да те направя директор на филиала си в Красносибирск? Или в Москва? Къде искаш?
	Но Боб мълчеше и тогава той реши да бяга. Рязко се обърна и хукна. Боб не се втурна след него, прицели се и натисна спусъка.


	Епилог

	Саша Белов се срещна със сина си в едно кафене. Ако беше лято, щяха да отидат в парка и да се повозят на въртележките. Но, от друга страна, Саша знаеше, че неговият син не се вълнува от въртележките, защото той все пак е наследник на огромно състояние. Иван пристигна с Шмит, който го докара, но не влезе в кафенето. Изпрати момченцето до входа на заведението и се върна в бронирания си джип. Белов забеляза, че синът му държи в ръцете си калъф на цигулка. И се усмихна, понеже си помисли, че момчето нарочно е взело инструмента от колата, за да се хареса на баща си… Понеже едва ли се канеше да свири в кафенето, пък и надали след срещата им щеше да отиде в музикалното училище, тъй като вече беше късно.
	Иван отиде при баща си и делово му стисна ръката. Белов гледаше сина си и му се любуваше — растеше истински мъж и във всеки негов жест и поглед се долавяше увереност. И то не от усещането му за физическа сила, а от вътрешната сила, която напираше в него. Ваня седна и остави цигулката на стола до себе си.
	— Мама ти праща поздрави — каза, разлиствайки менюто, — пита защо не ни идваш на гости?
	Белов се почувства малко объркан, понеже съвсем доскоро Олга го гонеше и дори не искаше да разговаря с него по телефона, а сега изведнъж го канеше на гости.
	— Следващия път ще дойда — обеща, — сега често ще идвам в Москва заради комбината.
	— Как са момчетата — Лоцмана, Тимоха, Ботаника? — попита Ваня. — Или не си ги виждал, защото си много зает?
	— Как да не съм ги виждал? Често ходя при тях в интерната. Наскоро им подарихме три компютъра, правим ремонт и преустройваме помещенията, така че всеки да си има своя стая. Е, не всеки, но поне да живеят по двама. Твоите приятели вече са само тримата в една стая.
	— Компютри ли? — оживи се Ваня. — Включи им Интернет, за да мога да си пиша с тях и да си говорим в чата.
	Белов не разбра напълно последната фраза, но си помисли, че синът му не би могъл да предложи нещо лошо, затова кимна в знак на съгласие и попита:
	— А Дмитрий защо е толкова мрачен, дори не се отби?
	— Има си проблеми. Спомняш ли си Оксана, бившата проститутка. Върнала се е в Москва. В Украйна я преметнали с парите. Тя искала да си купи апартамент, а те я измамили. И тя отново се върнала тук. Но чичо Дима само на външен вид е толкова тъжен, а всъщност се радва, че се е върнала. Мисля, че двамата са завъртели любов.
	— Ами майка ти? — попита Белов, леко притеснен от сина си, който разсъждаваше като възрастен човек.
	— Че какво да й има на майка ми? — учуди се Иван. — Мама отдавна живее само за себе си и няма нужда от друг освен от мен… И от пари… За нея чичо Дима е като мебел в апартамента, а пък той има нужда от човешки отношения.
	Саша изобщо не можеше да свикне с мисълта, че синът му вече разбира всичко и говори свободно на такива теми, затова измести разговора към цигулката:
	— А какво правиш с този инструмент?
	— Това е мамината „Адомети“. Тя ми я подари — обясни Иван. — Исках да ти изсвиря нещо от Хендел… Един сложен пасаж…
	Внимателно сложи калъфа на края на масата и извади цигулката.
	— Преди не обичаше много музиката — припомни му Саша.
	— Защото бях глупав — призна си Ваня. — Сега времената вече са други. Не е готино да си бандит! Всички тези черни пистолети, апашка романтика и радио „Шансон“ са пълни глупости. Човек трябва да учи! Не за да стане някакъв си, а за да стане себе си. Например древните гърци не са смятали един човек за образован, ако не е можел да плува. Същото е и с музиката…
	Той докосна струните с лъка и настрои цигулката. Притисна я с буза до рамото си и… И под неговия лък тя заплака и заговори с човешки глас. Белов така и не се научи да разбира от сериозна музика, но му се стори, че синът му владее инструмента прекрасно. Това оцениха и останалите посетители на кафенето, извърнаха глави и замряха, заслушани в изпълнението на Иван. В този момент мобилният телефон на Белов иззвъня. Без да поглежда, той натисна бутона и сложи апарата до ухото си.
	Обаждаше се Веденски. Бяха открили Ярослава!


	$id = 21783
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/21783
	Сканиране: Диан Жон, 2011 г.
	Разпознаване и редакция: Dave, 2010 г.
	----
	__Издание:__
	Александър Белов. Целувката на Темида
	Руска, първо издание
	Редактор: Лилия Анастасова
	Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
	ИК „Ера“, 2005 г.
	ISBN: 954-9395-21-9