Александър Белов
	Последен изстрел


	Част I
	Нападението


	1.

	Измина повече от година, откакто Фил се озова в реанимацията. Повече от година Тамара лееше сълзи до леглото на неподвижния си мъж. И повече от година Белов търсеше възможност да отмъсти на Кордон.
	Желанието му беше толкова силно, че дори измести на втори план тревогата за съдбата на приятеля му. Не, той посещаваше Фил в болницата, разговаряше с лекарите и правеше всичко необходимо за него. Но докато седеше до леглото на Фил, непрекъснато мислеше как да си разчисти сметките с продуцента. Преследваше го натрапчивата мисъл, че докато Кордон тъпче земята, Фил няма да се свести!
	Но се оказа, че не е чак толкова лесно да премахне продуцента. Веднага след взрива той изчезна от Москва. Белов успя да разучи, че е забягнал в Щатите, ала там така и не се бе появил в къщата си в Калифорния. Естествено, той можеше да вдигне всички на крака и да издири гадината дори и в преизподнята, но предпочете да действа по друг начин.
	Реши да изчака. Всичко трябваше да бъде извършено чисто, а за целта беше необходимо да даде време на Кордон, през което той да се убеди, че е извън подозрение. Неговият враг трябваше да се успокои, да се върне у дома, да се отпусне, да престане дори да мисли, че би могло да го споходи възмездие. И едва тогава можеше да го премахне без излишен шум.
	В подкрепа на този план имаше и още едно обстоятелство. Ако очистеше Кордон веднага, това означаваше, че до известна степен щеше да постави под подозрение себе си, тъй като за интимната му връзка с бившата любовница на Кордон знаеше половин Москва. Затова най-напред трябваше да прекрати отношенията си с Ана и да даде такава публичност на разрива в техните отношения, че мотивът на ревност и през ум да не мине на нито един следовател.
	Естествено, той не се страхуваше, че могат да го тикнат в затвора, защото нямаше нищо по-лесно от това да се погрижи за такава дреболия като осигуряването на алиби за себе си, Пчелата и Космос. По-скоро се боеше за своята репутация. Саша бе посветил твърде много време на опитите да се измъкне от омразния си образ на мутра. И в крайна сметка беше постигнал целта си. В очите на много хора се бе превърнал в почтен легален бизнесмен, фондът му редовно си плащаше данъците и това ново положение беше много приемливо за Саша. В структурите на бизнеса му все още имаше доста сенчести схеми, но всички те бяха много грижливо замаскирани, така че сега той приличаше на редови „нов руснак“ с тази разлика, че може би беше доста по-добър и предприемчив от повечето свои колеги. Ето защо в плановете му изобщо не влизаше възможността да се нареди в списъка на вероятните заподозрени в предстоящото убийство на Кордон.
	Белов се запаси с търпение и зачака. А казано по-точно, той се подготвяше. През пролетта се сбогува с омръзналата му актриса, като се постара да направи това открито. Обеща на Ана почивка на Бахамите, тя се обади на всичките си приятелки да се похвали с предстоящото пътуване, а вместо това той й вдигна публичен скандал в един от известните нощни клубове и както се казва, затръшна вратата под носа й. На сутринта Ана му се обади по телефона (понеже разривът бе станал заради някаква дреболия), но той с неподозирана категоричност и студенина й заяви, че между тях всичко е свършено.
	В края на лятото Кордон се върна в Москва. Саша изчака един месец и едва след това издаде заповед продуцентът да бъде поставен под наблюдение. Преди да свършат работата, наемниците трябваше да поогледат отблизо клиента. От началото Кордон предпочиташе да стои в сянка и да не се показва особено пред хората, затова усилията да бъде наблюдаван почти не даваха резултати. Но в началото на зимата той се успокои и започна да ходи по купони, на които беше придружаван предимно от Ана.
	Белов много добре знаеше, че за продуцента артистката беше всичко на всичко прикритие — нещо като костюм за маскен бал. Кордон повече се интересуваше от млади мъже с определена ориентация. На това отгоре преситеният продуцент изпитваше непреодолимо влечение към авантюри — с лекота се събираше с някакви изключително съмнителни личности и със същата лекота се разделяше с тях.
	За Саша щеше да е същински грях да не се възползва от тази непредпазливост на врага. Убийствата на хомосексуалисти от случайните им партньори бяха твърде често явление, пък и още едно престъпление от тази поредица едва ли би изненадало някого. Той заповяда на Шмит да започне подготовка.
	Шмит нямаше нужда от подканяне, защото, както се казва, от нетърпение отдавна риеше земята с копита. Желанието му да отмъсти за Фил беше толкова силно, че почти открито изразяваше недоволството си от протакането и нерешителността на Белия.
	Най-сетне той доложи, че всичко е готово. Същия ден Белов отиде в болницата при Фил.
	Щеше му се просто да поседи малко с приятеля си, да го погледа, да докосне топлата му ръка… Но се случи нещо доста по-различно. Посрещна го лекуващият лекар на Фил и без да го поглежда в очите, го покани в кабинета си.
	Разговорът беше труден. Лекарят не се впусна в излишни приказки и веднага хвана бика за рогата. Той обясни, че в състоянието на приятеля му няма никакви положителни промени. Нещо повече, заяви, че няма никакви основания за надежда.
	— Разбирате ли, Филатов на практика е мъртъв — тихо, но спокойно каза лекарят. — Животоподдържащата система осигурява функционирането на организма му, но както сам разбирате, това не може да се нарече живот. Ако имахме някаква надежда, можехме да продължим да чакаме, но…
	— Какво предлагате? — прекъсна го помръкналият Белов.
	— Александър Николаевич, това положение не може да продължава безкрайно — категорично поклати глава лекарят. — Според закона, за да се изключат уредите, които поддържат живота, се изисква съгласието на роднините и жената на Филатов на практика даде това съгласие. Но аз бих искал да чуя и вашето мнение…
	Саша стана, напъха ръцете си дълбоко в джобовете и с тежък поглед измери лекаря.
	— Знаете ли, докторе, аз нищо не разбирам от медицина, но в едно не се съмнявам: дори ако на Фил не му е останал никакъв шанс, апаратурата, която поддържа живота му, ще работи. И на мен изобщо не ми пука дали вие наричате това живот или не. Ако на моя приятел не му е съдено да се оправи, той ще умре във вашата болница. Но единствено и само от старост, ясно ли е!?
	Белов се обърна и излезе от кабинета, без да се сбогува. Той се обади от колата на Борис Моисеевич Боркер — неврохирурга, който оперира Фил. Оказа се, че преди да разговаря с Тамара и Белов, младият лекар от болницата се е посъветвал с него. И Боркер, общо взето, го е подкрепил. Обаче Саша не долови в думите на опитния лекар онази абсолютна убеденост, с която говореше младият му колега.
	— Толкова ли е тежко положението, Борис Моисеевич — не се отказваше Белов. — Наистина ли няма никаква надежда?
	Лекарят се поколеба, преди да му отговори:
	— Вижте какво, Саша, ние всъщност знаем толкова малко за човешкия мозък, че е трудно да се твърди каквото и да било със сигурност… Ще ви разкажа една история. Веднага след като завърших медицинския институт през шейсет и втора година, започнах работа в затвора край Котлас и там се сблъсках с изключително интересен случай. Един затворник се опитал да избяга с автомобила, който ни зареждаше с хранителни продукти. Естествено, че не успял да се измъкне, защото се забил в бариерата. А шофьорът на камиона изтичал при катастрофиралия затворник и му пробил главата с една… как й викаха… манивела. Тя беше влязла в черепа през лявото му слепоочие и беше излязла през дясното му ухо. Докараха нещастника както си беше с манивелата в главата. Аз го прегледах набързо и видях, че травмата е изключително тежка и че той не дава никакви признаци на живот. Затова наредих да го откарат в моргата. Вечерта пристигна колата, която прибираше труповете, и тогава санитарите забелязали, че затворникът е жив! Откараха го в болницата, за да умре там, но той взе, че оживя! Дори не са му прилагали никакво лечение, защото не е имало с какво да го лекуват, но той издрапа и почти напълно се оправи. Само започна малко да си влачи крака и зрението му се влоши. Та така, Саша… Надявам се, че успях да отговоря на въпроса ви…
	— Да, Борис Моисеевич, отговорът ви напълно ме удовлетворява. Благодаря ви… — Прекъсна връзката по мобилния си телефон и пое към къщи.


	2.

	На масичката в просторния хол в дома на Белови имаше две изящни чашки и чинийки от фин порцелан, висок чайник с дълъг и тънък чучур, кристална купичка с бисквити и отворена кутия бонбони. Всичко стоеше недокоснато. Чаят в чашите отдавна беше изстинал и върху него дори се бе образувал мътен слой.
	На ниско диванче край масата, опрели рамене, седяха Оля Белова и Тамара Филатова. Тамара плачеше и съдейки по всичко, това продължаваше от часове. Тя мачкаше в ръцете си подгизналата носна кърпичка, непрекъснато хлипаше и нареждаше:
	— Ето на, аз седя, седя… и го гледам… Гледам го един час, гледам го два часа, а той не помръдва… Брадата му е пораснала… Боже мой, брадата му дори е побеляла! Моля Бога да се свести… Ако се оправи, ще му родя дете… — Не издържа и се разплака с глас. — Не остана никаква надежда… Никаква, Оля, никаква… Край…
	— Не бързай, Тамара, ей сега ще дойде Саша — въздъхна Олга, галейки приятелката си по потръпващото рамо.
	Тя нямаше представа какво би могла да й каже. Да я посъветва да се запаси с търпение и да чака? Ала вече бе минала повече от година, пък и Тома вече нямаше сили… Не се знае колко още би могла да издържи? Но какво щеше да стане с Валера? Наистина ли нямаше никаква надежда?!
	— Знаеш ли, Оля… — поуспокоилата се Тамара простена: — Аз… аз вече не вярвам…
	„Господи, къде се дяна този човек?…“ — притесняваше се Олга. Тя не се съмняваше, че мъжът й със сигурност щеше да намери нужните думи за Тамара и щеше да й каже онова, което би могло да й възвърне вярата и да й даде сили.
	В този момент отдолу се чу гласът на Белов. Той се качваше по стълбите и говореше по телефона:
	— Стигнах, стигнах, там такъв сняг е натрупал… Засега ще си бъда вкъщи. Това е, хайде!
	Той влезе в хола и приветливо се усмихна на двете жени, сякаш не бе забелязал нито подпухналите от плач очи на Тамара, нито притеснения вид на жена си.
	— Здравей, Томачка. Привет, Оля… — Наведе се към жена си и бегло докосна с устни страната й.
	Целувката му беше формална. Краят на връзката му с артистката, който Олга толкова отдавна чакаше, почти с нищо не промени отношенията с мъжа й. Ситуацията беше странна: макар да напусна Ана, Белов на практика не се върна при жена си. Техният успешен на пръв поглед брак приличаше на съжителство на двама много коректни, но напълно равнодушни един към друг съседи в обща квартира.
	Саша отиде до прозореца, дръпна завесите и едва след това попита:
	— Е, Тома, какво става, как вървят нещата?
	Тя свали длани от лицето си. Саша забеляза огромните тъмни кръгове под очите й. С тях тя приличаше на вампир от някой холивудски филм на ужасите.
	— Саша, вече не зная… Разбираш ли, толкова съм уморена… — Тя го гледаше като пребито куче с някаква плашеща смесица от болка, вина и отчаяние. — Вече нищо не разбирам… Лекарите казват, че е безсмислено да се чака. Чудеса не стават.
	Белов се измъчваше, докато я гледаше в очите, и затова отново се обърна към прозореца уж за да оправи дръпнатите пердета.
	— И какво предлагат те? — попита той с равен глас.
	— Те предлагат да се направи евтаназия… — рече много тихо Тамара.
	— Как става това? — продължи играта си Белов.
	— Изключват… изключват животоподдържащите системи…
	Гласът й потрепна и безпомощно стихна. Олга покри ръката й с дланта си. И двете гледаха с очакване към Саша.
	Той се обърна към тях, завъртя бавно глава и разхлаби вратовръзката си. Изглеждаше все така невъзмутим, но цялата му същност кипеше от негодувание. Как е могла Тамара да се остави да я придумат. Ех, жени, жени…
	— Тома, ако искаш да знаеш моето мнение — аз съм против — полагайки огромни усилия да скрие гнева си, каза. — Повярвай ми, аз също се измъчвам от това, че приятелят ми е заприличал на растение. Но! Ако съществува шанс едно на хиляда… Дори много по-малко — едно на един милион, едно на един милиард! Ако този шанс съществува, трябва да се възползваме от него!
	Жената понечи да каже нещо, но той я възпря:
	— Всичко ще бъде наред, Томачка! Ще преместим Валера в друга болница, Пчелата ще събере всякакви специалисти по неврохирургия — немски, американски… От утре при него целодневно ще има болногледачка. Така на теб, Тома, ще ти стане по-леко…
	Докато говореше, Белов се приближи до барчето и наля малко уиски в една чаша. Сетне погледна изпитателно Тамара и напълни чашата почти догоре.
	— Чуй по-нататък. Ти трябва да си починеш. — Подаде чашата на Тамара, която беше свела ниско глава и плачеше. — Ето, вземи, изпий го и легни да спиш. Ще поживееш у нас, а още утре нашите хора ще се заемат да уредят нещата и ще те изпратим за известно време в топлите страни. Там ще си починеш и ще се съвземеш…
	Тя не помръдваше. Саша клекна до нея и сложи чашата в отпуснатата й ръка. Тя вдигна към него зачервените си измъчени очи. Той й кимна насърчително.
	— И ще молим Бога Валера да издрапа от това състояние. — Говореше й толкова убедено и прочувствено, че беше невъзможно да не му повярва. — А той ще издрапа, Томачка, аз вярвам в него! Та той е истински борец!
	Най-неочаквано се усмихна и я хвана за ръката.
	— И запомни едно: всичко, което се случи досега, е само рунд първи! — Той стисна дланта й в юмрука си. — Повярвай ми, Тома, повярвай ми…


	3.

	Премиерната прожекция на новия филм завърши. След като спазиха куртоазното време за ръкопляскания, зрителите започнаха да се стичат като бучаща река от залата във фоайето. По широкото стълбище в Дома на киното слизаше оживена, весела тълпа, сред която имаше и много знаменитости. Обаче днес вниманието не беше насочено към тях, а към главния виновник за тържеството.
	В епицентъра на човешкия водовъртеж се намираше продуцентът на филма Андрей Кордон. С известна досада той приемаше сипещите се върху него от всички страни поздравления. Само от време на време на устните му се появяваше вежлива усмивка, но по-често просто кимаше любезно. До него гордо дефилираше Ана, която го държеше под ръка.
	— Я виж, на хората им хареса! — озърташе се на всички страни сияещата Ана.
	Кордон приемаше букетите един след друг. Той вече едва успяваше да удържи в ръцете си огромния наръч цветя.
	— Какво става тук, всички тези цветя само за теб ли са? — капризно присви устни артистката. — А за мен няма ли?
	— На! — Без да я поглежда, продуцентът небрежно стовари в ръцете й камарата букети.
	Ана доволно се усмихна, гордо огледа тълпата и забеляза Киншаков, който стоеше до колоната долу. По случай премиерата той се бе докарал в елегантен смокинг и носеше папийонка.
	— Я виж, нашият Александър Иванич е истински Зигфрид! — прошепна тя на Кордон.
	Той проследи погледа й и веднага забеляза издокарания Киншаков. Бяха го обградили репортери и оператори с микрофони и камери в ръце. Една възбудена девойка в раздърпан пуловер и протрити дънки бързаше да му зададе поредния си въпрос:
	— Александър Иванович, бихте ли споделили вашите впечатления от премиерата?
	— Филмът е хубав, режисьорът е талантлив — спокойно отвърна Киншаков. — А най-важното е, че във филма има искреност и романтика. Затова ми се струва, че днешната премиера е сполучлива.
	— Кажете, а как да тълкуваме вашето участие? — попита един дългунест младеж с очила. — Това означава ли, че сте се отказали от продуцентството и че отново се връщате на екрана?
	— Защо да означава това? — усмихна се сдържано Киншаков. — Съгласете се, че аз не мога да продуцирам всички филми на света, нали така? А в този филм ми предложиха една от главните роли, аз се съгласих и изобщо не съжалявам.
	Александър кимна доброжелателно на журналистите в знак на това, че интервюто е свършило, обърна се към стълбището и се сблъска със запенения директор на продукцията — един объл като кълбо плешив дебеланко.
	— Александър Иванич, банкетът, банкетът! — притеснено започна той. — Чакаме ви на банкета…
	— Благодаря, не съм гладен — подхвърли студено Киншаков, отмести администратора и се насочи към Кордон, който вървеше насреща му.
	— Ех, Александър Иванич, виждам, че на вас пак нещо не ви харесва! — с шеговит укор поклати глава продуцентът.
	Киншаков го изгледа студено и сухо попита:
	— Къде са всички сцени с Филатов?
	— Че къде да ги сложим вече? — равнодушно сви рамене Кордон. — Изрязахме ги. Това нищо не променя, тъй че… — Той се извърна и кимна на някого. — Да, да… Благодаря…
	— Искам да купя всички негативи, на които е заснет Валера — все така сухо каза Киншаков. По всичко личеше, че разговорът с продуцента му е неприятен.
	— Александър Иванич, за вас може и безплатно! — разпери ръце Кордон. — Няма проблеми, можете да ги вземете по всяко време!
	Киншаков кимна и веднага се отдалечи.
	Кордон остана сам. Хората му се усмихваха, но това не доставяше кой знае какво удоволствие на продуцента, защото той знаеше истинската цена на тези усмивки и комплименти. Скучно му беше; едва успя да потисне прозявката си и бавно се огледа наоколо.
	Изведнъж погледът му попадна на един дългокос миловиден младеж, който стоеше встрани от всички. Носеше плътно прилепнало яркочервено поло и тесни дънки и държеше в ръката си бяла лилия. Погледите им се срещнаха и в този миг те разбраха всичко един за друг. Кордон се поколеба за миг и тръгна към непознатия, а той бавно се насочи към него. Момчето трогателно се притесни, страните му се покриха с нежна руменина, която изумително красиво контрастираше със снежнобелите листа на лилията. Кордон усети сладостна пробождаща тръпка в слабините си, защото той вече искаше това момче.
	Приближиха се един до друг. Младежът вдигна изумруденозелените си очи към продуцента и му протегна цветето. Кордон повдигна ръка, но вместо да вземе лилията, докосна леко китката на момчето и се ухили с безсрамна откровеност. Младежът се изчерви още по-силно и примигна с леко гримираните си клепачи, но не отмести очи.
	Продуцентът посочи с поглед към изхода, а младежът сведе очи в знак на съгласие и веднага тръгна към вратата.
	Настроението на Кордон се вдигна до висините. Той веднага се отправи към банкетната зала, за да предупреди, че му се налага да си тръгне. Ана мълчаливо изгледа тази сърцераздирателна сцена, усмихна се с разбиране и веднага се зае да търси в тълпата подходящ компаньон, с когото да прекара приятно времето си тази вечер, а може би и тази нощ…
	В почти празната банкетна зала сновяха сервитьори, които довършваха подготовката за коктейла. Административният директор на продукцията се втурна към Кордон, който се приближи до масата.
	— Андрей Андреич, още петнайсетина минути и можем да започваме! — доложи той, бършейки плувналата си в пот плешива глава.
	— Изобщо не ми пука, аз си отивам… — процеди той.
	— Как така? — ужаси се администраторът.
	— Ей така. Заболя ме главата…
	— Но, Андрей Андреич, как ще я караме без вас? Не искате ли да изпиете едно хапче? — предложи му дебеланкото, трескаво ровейки в джобовете си.
	— Нямам нужда от вашата помощ, Куперман, просто исках да ви предупредя, за да не ме търсите — спря го продуцентът. — Макар че… Знаете ли какво, я ми налейте един коняк.
	Администраторът грабна бутилката от масата, напълни тумбеста чашка и му я подаде. Той го изгледа презрително, взе бутилката и напълни почти до половината една водна чаша. Изпи съдържанието й на един дъх, лапна резен лимон и излезе от залата.
	Пред вратите на Дома на киното се тълпяха хората, които не бяха поканени на банкета. Щом зърнаха продуцента, поклонниците му отново започнаха да го затрупват с цветя и комплименти. Без да им обръща внимание, Кордон тръгна направо към своето БМВ, до което го чакаше младежът с лилията.
	Стигна до колата си, понесъл нов наръч цветя, които бяха успели да напъхат в ръцете му. Небрежно ги хвърли върху капака на автомобила и взе лилията от ръката на младежа.
	— Андрей Андреич, филмът е прекрасен, много е жив и страстен… — развълнувано задърдори момчето. — Поздравявам ви за този пореден успех…
	Кордон се усмихна и веднага премина по същество:
	— Фашистите са съвсем като истински, не мислиш ли?
	Младежът се поколеба:
	— Е, защо пък? Според мен и сред тях има много приятни хора…
	— Уф! — презрително махна с ръка Кордон. — Кунц… конц… концлагер.
	Отвори вратата на колата и посочи с глава купето на младежа. Изпитваше приятна топлина от изпития коняк и от мисълта за предстоящата весела нощ. Седна в автомобила и се обърна към момчето, което се бе настанило до него.
	— Кажи поне как се казваш, мой дар на съдбата?
	— Роберт — с известно кокетство отвърна юношата.
	Кордон не можа да сдържи нервния си възбуден смях.
	— Е, Боби, да вървим в „Шанс“! Нали знаеш онзи виц? „Нека идем при циганите!“ — „Добре, значи ще влезем в метрото.“
	Стигнаха бързо. След като се полута из уличките в центъра на града, Кордон спря в една безлюдна пресечка. Изгаси мотора, намали малко сладкогласното пеене на Марк Алмонд и се обърна към момчето.
	— Е, какво ще кажеш, Робертино, дали да не идем да запалим огъня? Може би ти ще ми попееш малко? Идвал ли си тук досега? — потупа го леко по коляното той.
	— Не, какво говорите! Тук е много скъпо. Само че, знаете ли, забравих да ви покажа нещо… — Сведе смутено очи юношата и притеснено започна да бърка по джобовете си.
	„Ама, не, той е истинско чудо!“ — помисли си с умиление Кордон.
	— Недей, аз си имам всичко… — Наведе се той към момчето и го докосна с устни по розовата бузка.
	— Не, не, нямам предвид това. — Като че ли се смути още повече Роберт и извади от джоба си нещо, което приличаше на омотана струна. — Забравих да ви поздравя от един човек. От Саша Белов.
	Изражението на Кордон моментално се промени, той моментално посегна към дръжката на вратата, но вече беше късно. Примката стисна гърлото му, той започна мъчително да хрипти и зарита с крака. Напразно се опитваше да разтвори желязната хватка на момчето. С всяка секунда съпротивата му отслабваше, а една мътна и петниста пелена обгръщаше съзнанието му…
	В гаснещия му мозък като изплашено врабче в тясна клетка безпомощно пърхаше и постепенно замираше една-единствена мисъл: „Мръсници!“
	След една-две минути мъките му свършиха. Кордон беше мъртъв.
	Вратата на беемвето се отвори, онзи, който се представи на жертвата си като Роберт, слезе от автомобила, огледа се предпазливо и бавно се скри в съседния двор.


	4.

	На Олга отново й се присъни странен и тягостен сън. Уж върви по горската пътечка от вилата си към гарата, а след нея се промъква Саша и наднича иззад дърветата. Тя е безгрижна и весела, а играта, която е започнал почти непознатият й съсед по вила, й доставя необяснимо удоволствие. И изведнъж зад тях се разнася силен шум, който наподобява пляскането на крилете на десетки излетели едновременно птици. Веднага се обръща, но там няма никого! Няма нито птици, нито Саша, няма я дори гората. Тя стои съвсем сама насред празно и равно като огледало пространство…
	Олга се събуди и се обърна на една страна. Възглавницата до нея отново беше недокосната, което означаваше, че Саша пак е спал в кабинета си. Напоследък това се превърна в нещо съвсем обичайно. Мъжът й излизаше рано и се връщаше късно, а когато се прибереше, се заседяваше дълго в кабинета си и често оставаше да спи там.
	Отношенията им бяха странни. Уж живееха заедно, а всъщност бяха разделени. Разговаряха рядко и само когато се налагаше. Олга се надяваше, че когато Саша скъса с артистката, нещо ще се промени, но всичко си оставаше постарому — необяснимо, тягостно и безнадеждно.
	Вероятно причината за хладните им отношения се криеше в историята със спасяването на Витя Пчьолкин, в онази отвратителна сцена, която преди година се разигра между Оля и Саша в кабинета на главния лекар на болницата. Макар че Саша отдавна й изневеряваше с актрисата.
	Странно бе и това, че фактически Олга се бе примирила с това положение. Не изпитваше вина, пък и колкото и да се опитваше, не можеше да си обясни поведението на мъжа си. Просто в техните отношения нещо се бе изчерпало, скъсало и изчезнало и тя възприе това положение като даденост. Сякаш бе изпаднала в летаргия и нямаше сили да предприеме каквито и да било действия.
	Олга стана и тръгна към кухнята, загръщайки вървешком халата си. Когато стигна до вратата на кабинета, тихичко извика:
	— Саша…
	Не последва отговор. Тя открехна вратата. Кабинетът беше празен, а до дивана имаше сгъната и подредена купчинка спално бельо. Олга въздъхна и продължи нататък.
	— Тома, Ваня, ставайте! Хайде да закусваме! — подвикна тя. — Тома, Ваня!
	Почука на вратата на спалнята и зави към детската стая. Внезапно насреща й изскочи Ваня и заръмжа:
	— Р-р-р-р!
	— Ей, тигърче мое, ти вече си станало, така ли?! — Оля се засмя и грабна сина си на ръце.
	— Мамо, изплаши ли се? — попита той.
	— Разбира се, че се изплаших — отвърна тя. — Коленете ми се подкосиха…
	Те влязоха в кухнята. Ваня веднага се покатери на високото си столче, а майка му отиде до хладилника.
	— Ваня, искаше ли каша? — попита тя. — Каква каша искаш? От грис или от елда?
	Извади от хладилника пакет мляко, сложи го на масата, обърна се да вземе една тенджерка, отново взе млякото и застина…
	Под пакета с мляко имаше някакъв днешен вестник. Веднага забеляза заглавието — „Убийство в деня на премиерата“, а под него бяха снимките на Кордон и на колата му с трупа в нея.
	Тя възкликна и едва не изпусна тенджерката. Грабна вестника, отдръпна се настрани и започна да чете. Тамара извика от коридора:
	— Оля, къде си? Добро утро!
	Тя влезе в кухнята и веднага зърна мрачната и развълнувана стопанка на дома с вестника в ръка.
	— Какво е станало? — притесни се Тамара.
	Олга беше погълната от четивото и не й отговори. Тома премести пълния си с недоумение поглед към Ваня и изкрещя, защото видя, че момченцето държи пистолет.
	Тамара моментално се спусна като стрела към него и измъкна оръжието от ръцете му.
	— Оля! Какви ги вършиш?! — възкликна тя.
	С нескрито раздразнение майката взе пистолета и сърдито обясни:
	— Нашите играчки са такива, Тома! — Натисна спусъка и съвършеното копие на „Колт“ пусна тънка струйка вода. — Виждаш ли?! Ей така си играем ние… Пускаме фонтанчета и си играем! — Направи няколко крачки из стаята, отдръпвайки се настрани, и изведнъж рязко се обърна: — Знаеш ли как мога да поръчам такси?
	Тамара не разбираше какво става.
	— Какво? — объркано попита тя.
	— Да вървим! — отсече Олга. — Ще ни помогнеш да се приготвим.
	И тя излезе от кухнята, като преди това захвърли вестника на масата.


	5.

	Същият брой на този вестник беше разтворен върху бюрото на Белов в офиса на фонда. Собственикът на кабинета се бе отпуснал назад в креслото си и бавно четеше статията за загадъчната смърт на Кордон.
	Основната версия, която отстояваше авторът на статията, беше предположението, че убийството на продуцента е извършено от някакъв случаен негов хомосексуален партньор. Вече бяха открили свидетели, които твърдяха, че Кордон е напуснал Дома на киното с един младеж. Обаче никой не бе успял да запомни как точно изглежда. Общо взето, всичко бе станало точно така, както беше замислено.
	След като дочете статията, Белов вдигна очи към Пчелата, който седеше насреща му.
	— Поздравиха ли го от мен? — осведоми се делово.
	— Още не зная… — сви рамене той.
	Погледна часовника си и се обърна към Космос, който се бе излегнал на дивана.
	— Косе, в колко часа е срещата ни с онази птица?
	— В един… — лениво отвърна той, пускайки кръгчета тютюнев дим към тавана.
	— Е, значи ей сега ще отидем там и ще разберем всичко — обърна се отново към Белов Пчелата.
	Не забеляза по лицето на приятеля си задоволство и този факт го учуди, и дори малко го притесни. Какво ли не му харесваше в цялата тази работа? Да не би пък Шмит и неговите хора да бяха объркали нещо? Искаше му се да попита, но прецени, че ще е по-добре да премълчи.
	Белов погледна още веднъж снимката във вестника и замислено поклати глава:
	— Предай на Шмит, че е страхотен. Направил е всичко много добре и чисто.
	— Саня, а ти защо си тъжен? — внезапно се обади Космос от дивана.
	Очевидно той също бе забелязал, че съобщението за смъртта на техния враг не радваше кой знае колко Белов.
	— А? — разсеяно попита Саша.
	— Питам защо си тъжен.
	— Така ли изглеждам? — повдигна вежди той. — Не съм тъжен, весел съм…
	— Както и да е, да вървим. — Пчелата стана от стола и плесна Космос по коляното.
	Той с нежелание се надигна и двамата приятели излязоха от кабинета. Белов ги изпрати с поглед до вратата и отново се загледа в снимката на мъртвия Кордон.
	Главата му беше отметната назад, очите му бяха забелени, по врата му имаше следи от примка… Край. Кордон вече го нямаше. Онова, за което Саша мислеше едва ли не всеки ден в течение на една година, вече беше факт. Тогава защо, дяволите да го вземат, в душата му нямаше дори искрица радост?! Откъде се взе тази мъчителна и тъпа като зъбобол мъка? И в крайна сметка как можеше да се освободи от нея?
	Той се хвана с две ръце за главата и се замисли. И изведнъж си спомни за своя адаш Киншаков. Вчера той му се обади и го покани на гости в новата си вила извън града.
	„Дали пък да не отида?“ — помисли си без особен ентусиазъм.


	6.

	Срещата с Шмит и неговия човек трябваше да се състои в една тиха пресечка близо до булевард „Тверски“. Там имаше малко ресторантче, което не се набиваше на очи и което Шмит отдавна бе харесал за провеждането на такива срещи. Мястото беше спокойно и малко посещавано.
	Но когато Космос и Пчелата пристигнаха пред ресторантчето, там ставаше нещо необикновено. Пресечката беше препречена от милиционерски коли, покрай отцеплението се тълпяха зяпачи, а малко встрани, до автобуса, бяха застанали яки момчета, облечени в защитни униформи, с маски на лицата и автомати в ръце.
	Пчелата спря колата на двайсетина метра от ресторантчето.
	— Майко мила… — озадачено проточи той. — А не можеше ли да си набием чакалъка на някое друго място?
	— Че откъде можех да знам какво ще се случи тук? — навъси се Космос.
	Те напрегнато се загледаха, опитвайки се да открият Шмит, но той не се виждаше нито около ресторантчето, нито сред тълпата край отцеплението.
	— Дали няма да е по-добре да се махнем оттук, а? — неуверено предложи Космос.
	В този момент обаче вратите на ресторанта се отвориха и на прага се появи Шмит с лъщящата си бръсната глава и цигара в уста.
	Пчелата веднага натисна клаксона. Щом чу сигнала, Шмит се обърна, видя познатия мерцедес и съвсем спокойно ги повика с ръка.
	— Ама, че малоумник — раздразнено избоботи Пчелата и каза на приятеля си: — Както и да е, хайде да вървим.
	В началото на отцеплението някакъв хърбав пъпчив сержант се опита да ги спре. Той сграбчи Пчелата за ръкава и измърмори нещо нечленоразделно.
	— Я долу ръцете! — скара му се Пчьолкин, тъй като се ядоса още повече, и свърна към ресторанта.
	— Какво ти става, бе, човек, откачи ли? — нахвърли се той на усмихнатия Шмит. — Да беше ни направил среща направо на „Петровка“…
	— Спокойно, бе, момчета, не се тревожете? — вдигна ръце Шмит. — Проверих какво става, там просто снимат някакъв филм.
	Пристъпяйки от крак на крак, Космос се смръщи и поклати глава:
	— Ама, знаеш ли какво, в този филм май става дума само за кръв и насилие! Ще видиш, че ей сега онези юнаци ще почнат да взривяват нещо!
	— Е, къде е твоят герой? — кимна Пчелата на Шмит, прекъсвайки глупавото дърдорене на Космос.
	Шмит посочи с глава към ресторанта:
	— Там, чака ви…
	— Да вървим.
	Влязоха в ресторанта и се насочиха към стълбището.
	— Тук ми дадоха един пистолет „Крузер“, сега го държа на вилата, трябва да му пренабия номера и да му сложа кожа на ръкохватката… Изпрати ми някой от твоите хора.
	— И това ще стане — кимна Шмит.
	— Страхотни са тези японци! Казват, че в магазина за втора употреба са докарали някакви абсолютно читави таратайки — намеси се в разговора Космос. — Представяте ли си, сто и двайсет коня с дистанционно управление… Седиш си някъде, натискаш копчето и тя сама идва да те вземе.
	Те се качиха на втория етаж. Един як младеж стана да ги посрещне. В него беше изключително трудно да се разпознае убиецът на Кордон. Той беше късо подстриган, с набола брада и мрачен. А най-важното бе, че изглеждаше като стопроцентов мъж.
	— Рома — представи се той.
	— Витя.
	— Космос — стиснаха те един след друг твърдата му суха ръка.
	Четиримата бавно се настаниха по столовете.
	— Браво, Рома — кимна важно Космос. — Сам ли свърши тази работа?
	— Да.
	— А онзи… дълго ли се гърчи?
	— Не много… — Младежът отговаряше кратко и безизразно, тъй като явно не си падаше по приказките.
	— А как го направи?
	— Ти защо се интересуваш? — Тези въпроси като че ли не му харесваха и той явно предпочиташе да премине към деловата част.
	Космос пресилено се изсмя:
	— Браво, братле!
	Към масата се приближи една сервитьорка и подаде менюто на Пчелата.
	— Няма нужда, Танечка — махна с ръка той. — Знам го наизуст. Значи, тъй. По едно малко уиски… не, май малко няма да ни стигне… Дай ни по едно голямо, нещо за хапване…
	— И нещо за пиене! — довърши Космос, взе едно цвете от вазата на масата и с усмивка го подаде на момичето.
	Сервитьорката кимна и изчезна.
	— Предаде ли му поздравите? — попита делово Пчелата Роман.
	— Да — отвърна той и също така делово заяви: — Общо взето, трябват още две бинки отгоре.
	Космос насмешливо изпръхтя, а Пчелата се изхили:
	— А няма ли да ти приседнат?
	Роман и Шмит многозначително се спогледаха. Шмит му кимна сконфузено и се наведе към двамата приятели:
	— Момчета, в това, което ще ви кажа, няма нищо смешно — тихо заяви с известно притеснение. — Само че вие… не казвайте на никого за това, разбрахме ли се? С две думи, онзи педал го е целунал…
	Космос се облегна назад и избухна в смях. Пчелата също се засмя и огледа залата.
	— Къде? — през смях попита Космос. — Ти се радвай, че само те е целунал, защото би могъл и да те… — И той направи един красноречив жест.
	Отново се засмяха.
	— Както и да е — махна с ръка Пчелата към навъсения Рома.
	Младежът като че ли наистина се обиди. Той отново мрачно и с недоумение погледна към Шмит.
	Пчелата престана да се смее и след кратка пауза с нежелание изрече:
	— Добре, Шмит, утре ще му дадем още една бинка и половина.
	Роман стана.
	— Това е, Шмит, аз тръгвам.
	— Успех — кимна му той.
	— Върви, Рома, и се пази — стисна ръката му Пчелата.
	Само Космос продължаваше подигравателно да се подсмихва. Роман го изгледа сърдито и си отиде.
	— Косе, не можеш ли да се държиш нормално, а?! — с раздразнение попита Пчелата веднага щом Роман се скри надолу по стълбите.
	— Искаш ли кока? — отвърна му той и извади от джоба си една табакера, в която носеше дрогата.
	— Коз-з-зел! — изсъска Пчелата.
	Половин час по-късно, след като бутилката „Бяло конче“ вече беше пресушена, всички обиди и недоразумения бяха забравени.
	След обяда тримата излязоха от ресторантчето. Младите мъже присвиваха очи на ярката слънчева светлина и безгрижно се усмихваха.
	— Я виж, още снимат — кимна Пчелата към заграждението.
	Космос погледна към снимачната площадка, но от зяпачите и милиционерите не се виждаше нищо.
	— Че защо ли се туткат толкова? Поне знае ли се какво снимат? — попита той Шмит.
	— Нещо за нас, какво друго могат да снимат!
	— Сериозно ли?! — изненада се Космос.
	— Е, не точно за нас самите, а изобщо нещо за браточките — обясни Шмит. — Някакъв сериал, казва се „Бригадата“.
	— Стига, бе — не повярва Пчелата.
	— Точно така е — ухили се Шмит. — Ако не вярваш, иди да питаш.
	Без да се замисли, Пчелата тръгна към снимачната площадка, но в същия миг оттам се разнесоха дивашки вопли и канонада от изстрели. Изведнъж прогърмя яростен крясък, усилен от мегафон, който заглуши и виковете, и стрелбата:
	— Всички на земята! Легни по очи, подчинявай се!
	Пчелата спря, усмихна се смутено и махна с ръка.
	— Майната им. Я по-добре да се махаме оттук.
	Той се извърна към приятелите си и изведнъж лицето му изплашено се изопна, защото към тях се носеше същата онази група бойци, облечени в униформи със защитен цвят и с маски на лицата, които вече от доста време стояха настрани до автобуса.
	— Мамка ти… — прошепна Пчелата и вдигна ръце.
	И тримата за част от секундата се озоваха на асфалта. В момента ги арестуваха съвсем наистина с псувни, с удари на приклади и с извиване на ръце. На никого и през ум не му минаваше да се съпротивлява и след една-две минути бойците вкараха и тримата приятели в автобуса. Вратата се затръшна със звук на плъзгащ се метал и раздрънканият ПАЗ бавно се понесе по пресечката.


	7.

	Двамата Александровци — Белов и Киншаков, се разхождаха по пътечката сред зимната гора. Пред тях бавно ситняха три огромни мастифа.
	— Представи си, Саша, веднъж реших да си разкрася колата — разказваше Белов. — И помолих един художник да ми нарисува бикове по нея, а пък той, глупакът, толкова се престара, че ми изобрази цяла корида…
	— Значи, сега ти се движиш с бикове, така ли? — подсмихна се Киншаков.
	— Самият аз съм бик, Саня…
	Помълчаха известно време. Снегът скърцаше под краката им и това беше единственият звук, който нарушаваше пълната тишина на безмълвната февруарска гора.
	— Как е Валера? — попита Киншаков.
	— Още е зле — навъси се Белов. — Събрах най-добрите специалисти, но нищо не помага…
	— А Тамара?
	— Притеснява се… Ние я успокояваме, доколкото можем, но… Все едно, няма никакъв смисъл.
	— Да-а-а… — замислено проточи Киншаков.
	Белов запали цигара и изпусна гъста струя дим.
	— Саня, а на теб защо са ти онези негативи?
	— Ще монтираме една лента или ще направим филм — обясни Киншаков. — За Валера Филатов, за човека и каскадьора. Можем да вземем кадри от всички филми, в които се е снимал. За десет години доста материал се е насъбрал. И е хубав.
	Идеята хареса на Белов. Той кимна и веднага предложи:
	— Тогава аз ще поръчам песен. Докато направим всичко и — току-виж — той се оправил. Ще му стане приятно — сведе глава и се вглъби в себе си.
	Киншаков му хвърли един поглед и поклати глава:
	— Ти като че ли изпитваш някакво чувство за вина…
	— Изпитвам — съгласи се той. — Общо взето, това се случи заради мен. Мъчно ми е за Валера.
	Белия никога и пред никого не беше казвал това, но той отдавна беше сигурен, че неговата вина беше не само и не чак дотам в историята му с Ана. Корените на тази вина бяха много по-дълбоки. Работата беше там, че Фил никога не би се свързал с престъпния свят, ако самият той не бе влязъл в него. Валера от дете вярваше на Саша като на себе си, винаги и навсякъде беше до него и стана „браточка“ изключително и само защото той беше постъпил така.
	— Още през деветдесет и първа те предупредих. Ти сам си избра всичко това.
	— Нищо не съм си избирал — смръщи се с досада Белов. — Явно просто късметът ми е бил такъв.
	Той се обърна към джипа, спрян наблизо, и махна с ръка.
	— Саша, какви ги дрънкаш? — поклати глава Киншаков. — Ама, че приказки! „Късметът“… Ето на, в момента ние с теб уж се разхождаме из гората, но крачим по пътечката. Кучетата също тичат по пътечката… А ти се луташ из гората и говориш за някакъв си късмет. С две думи, Саша, ти не си дете, излез на правия път…
	Джипът на Белов спря на две крачки от тях. Саша също спря и подаде ръка на приятеля си:
	— Всичко хубаво, Саня…
	— Обаждай ми се, дръж ме в течение — помоли го Александър. — Може да се наложи да помогна с нещо… Нали така?
	— Точно така. Е, бъди жив и здрав.
	Белов се качи в джипа и той потегли.
	Киншаков помаха с ръка след него и подсвирна на кучетата.


	8.

	В автобуса Пчелата и Космос се опитаха да разберат кой ги беше задържал. Но никой не пожела да отговори на въпросите им. А когато Пчелата набра малко смелост и понечи да си търси правата, боецът, който седеше до него, с един бърз и силен удар му разби носа. През останалия път в автобуса цареше гробна тишина.
	На прозорците имаше пердета, затова задържаните не виждаха накъде ги водят. Но те пътуваха дълго. Първо минаха по московските улици, спираха на светофарите и непрекъснато завиваха. Сетне явно поеха по някакво шосе, защото се движеха с равномерна скорост и по права линия. А накрая автобусът започна ужасно да се тресе и те разбраха, че са свърнали по някакъв междуселски път.
	Най-сетне друсането престана, автобусът спря и един от бойците излезе навън. След няколко минути се върна и доложи:
	— Чисто е.
	Бойците изблъскаха Космос, Пчелата и Шмит от автобуса. Наоколо се ширеше тиха, затрупана със сняг гора. В пълната тишина се чуваше само протяжният вой на вятъра в голите клони на дърветата и сухият пукот на търкащи се клони. Бойците подхванаха пленниците си под мишниците и ги помъкнаха през снежните преспи навътре в гората. При това нито един от бойците не произнасяше нито дума. Накрая на процесията вървеше як младеж, понесъл на рамо три лопати.
	Леките им градски обувки веднага се напълниха със сняг. Краката им замръзнаха, но на пленниците не им беше до това. Те се страхуваха. И тримата. Космос и Шмит крачеха мълчаливо, ала Пчелата непрекъснато се въртеше, опитвайки се да улови през маските погледите на помъкналите ги неизвестно накъде бойци, и доста жално нареждаше:
	— Момчета, какви ги вършите? Да бяхме отишли в нашия офис, да бяхме си поговорили, щяхме да решим всички проблеми… Косе, защо мълчиш? Момчета, стига вече, ама, наистина, защо не престанете, а?
	Един от бойците силно го сръга с автомата в ребрата и ядосано нареди:
	— Хайде, мърдай, юнако…
	Спряха до малък, обрасъл с храсти дол. Свалиха белезниците от ръцете на пленниците и един по един ги блъснаха долу. Пчелата отново се завъртя, опита се да се съпротивлява и получи още един в лицето. След това той се изтърколи като топка в дола, а след него полетя и откъснатият ръкав на елегантното му кашмирено палто. Шмит се наведе да му помогне и в същия миг в отъпкания сняг до него една след друга се забиха трите лопати.
	— Момчета, какво ви става, да не сте откачили? — размазвайки кръвта по лицето с мръсната си ръка, измърмори Пчелата. — Хайде, стига вече, престанете…
	— Копайте — заповяда набит мъж с пистолет в ръка, който явно беше старшият.
	Пчелата изплашено гледаше към лопатите и не вдигаше очи.
	— Момчета, какво ви става? — попита и Космос.
	— Копай, измет такава! — изкрещя му старшият и насочи пистолета към него.
	Внезапно отгоре се разнесе някакъв шум. Излетяха ято врани, изплашени от силния крясък на офицера. Черните птици с тревожна врява се виеха над главите на хората.
	Пчелата потръпна, спогледа се с Космос и се наведе да вземе лопатата. Навъсеният Шмит непрекъснато наблюдаваше бойците, които се бяха строили в редица по края на дола. Космос посегна към лопатата, но щом погледна Шмит, рязко отдръпна ръката си като опарен.
	В този миг затворите на автоматите студено и сухо изщракаха.
	— Да не сте глухи?! — яростно изрева онзи, който носеше лопатите. — Веднага започвайте да копаете! Два метра на метър и половина и два метра дълбочина.
	— И един метър им стига — махна с ръка старшият. — Копайте.
	Шмит тихо изпсува и взе лопатата, а Космос го последва.
	Лопатите удариха в замръзналата земя. Отначало работата вървеше трудно. Но почвата не беше замръзнала дълбоко и скоро дори започна да джвака под краката им. Оказа се, че са в замръзналото блато.
	Тинята напълни обувките им, сетне стигна до кокалчетата на краката им и колкото по-дълбоко копаеха, толкова по-нагоре се вдигаше ледената кал. Тримата не усещаха студа, напротив — от тях направо се лееше пот. Всеки се стараеше да не мисли, че най-вероятно сега копае гроба си. Искаше им се да вярват, че всичко това не е наистина и че в момента просто се опитват да ги сплашат.
	Горе бойците се бяха събрали в кръг и убиваха времето си, пушейки бавно цигари.
	След около четирийсетина минути тримата започнаха да се уморяват. Запъхтян, Пчелата смъкна от врата си копринената тюркоазна вратовръзка марка „Версаче“, избърса мокрото си лице с нея и захвърли вече ненужната вещ в калта. Мокрият от пот Шмит ту се миеше със сняг, ту го пъхаше с шепи в устата си. Все по-често спираше и Космос, който бързо се умори, подпираше се на лопатата и хвърляше пълни с омраза погледи към своите мъчители.
	Началникът на бойците от конвоя забеляза, че пленниците се умориха. В същото време дълбочината на ямата едва бе стигнала до гърдите им.
	— А пък ти им каза два метра — обърна се офицерът към съседа си и кимна по посока на ямата. — Ще се туткат тука до среднощ.
	Погледна часовника си, захвърли фаса и се обърна с решителен вид към дола.
	— Ей! — извика на пленниците. — Спрете, стига толкова!
	Тримата в ямата се изправиха и изплашено се спогледаха.
	— Дай лопатите горе — изкомандва офицерът.
	— Командире, какво ви става, сериозно ли говорите? — с треперещ глас попита Пчелата.
	— Не, бе, шегуваме се — мрачно изсумтя старшият и ядосано извика: — Дай лопатите, бързо!
	Останалите бойци също захвърлиха фасовете и се строиха по края на дола. Пребледнелият Космос бавно остави лопатата на края на ямата. Пчелата и Шмит постояха малко и направиха същото.
	— Момчета, какво правите, какво ви става?! Е, постреснахте ни малко и стига толкова… Стига, де, разбрахме… — примоли им се Пчелата. — Ние вече всичко разбрахме…
	Изведнъж Космос започна да се тресе. Той сведе глава и болезнено стисна зъби. Шмит навъсено се взираше в процепа на маската върху лицето на офицера.
	Пчелата не издържа и пързаляйки се, запълзя към ръба на ямата точно срещу бойците от конвоя. Те моментално вдигнаха автоматите си. Шмит сграбчи Пчелата за яката и го смъкна обратно:
	— Витя, къде си тръгнал?! Те не се шегуват!
	— Готови! — изкомандва старшият.
	Автоматите се вдигнаха и бойците се прицелиха в хората в ямата. Над дола надвисна трескава тягостна тишина. Вятърът стихна, птиците излетяха, в гората не се чуваше никакъв шум.
	— Това е същинско безчинство, изобщо… — прошепна Пчелата с побелели устни.
	— Братко, прости ми, ако има нещо… — глухо рече Космос. Той напипа ръката на приятеля си и силно я стисна.
	Пчелата се вкопчи с две ръце в дланта му, примижа и завря лице в рамото му. Люшкаше се като от треска…
	Космос бързо се прекръсти, вдигна очи към небето и зашепна някаква молитва…
	Шмит беззвучно изпсува. Той гледаше като омагьосан с нетрепващ поглед право в черната точка на цевта на автомата, който държеше застаналият най-близо до него боец…
	Горе се разнесе краткото:
	— Огън!
	И в същия миг горската тишина се взриви от оглушителния трясък на автоматите. Калашниците яростно се тресяха в ръцете на бойците и покриваха дола с олово, горещите гилзи се сипеха върху снега, а над камъша се понесе сивкавият дим от изгорелия барут.
	Вкаменени от ужас, Пчелата, Космос и Шмит очакваха своите куршуми. Този кошмар като че ли нямаше край и никой от тримата не можеше да разбере дали е жив, или вече е…
	Стрелбата внезапно спря. Офицерът се обърна с гръб към дола, махна с ръка на бойците и тръгна към пътя.
	— Това е, да вървим — небрежно подхвърли. — Вземете лопатите.
	Изпадналите в пълно вцепенение полумъртви от страх пленници наблюдаваха как долу слезе един чевръст младеж, как подхвана лопатите и бързо изпълзя горе, за да догони другарите си. Ехото от изстрелите още се носеше из гората, когато покрай дола не остана нито един боец…
	Космос и Пчелата вдигнаха ръцете си, чиито пръсти бяха сплетени в мъртва хватка и те просто не можеха да ги разделят. И двамата мълчаха и дишаха тежко. А пребледнелият Шмит издаде някакъв странен звук, който приличаше колкото на въздишка, толкова и на хлипане.
	Космос бавно се огледа и видя, че няколко метра от голия храсталак липсваха, защото той беше отсечен като с бръснач на нивото на главите им.
	Те дълго се съвземаха, почти толкова дълго, колкото копаха и гроба си. Първо седяха в снега, като избягваха да се поглеждат в очите, и мълчаха. Кой знае защо им се струваше, че само да погледнат нагоре, и отново ще срещнат дулата на автоматите. Пък и нямаха сили да се движат.
	Но скоро студът им напомни за себе си. Мокрите до кости от потта и блатната тиня приятели започнаха да замръзват. Пръв се изправи Шмит.
	— Момчета, трябва да вървим… — тихо каза той.
	Космос и Пчелата се спогледаха и мъчително се надигнаха. Настръхнали и потръпващи, тримата се помъкнаха един след друг по следите на своите мъчители.
	Страхът постепенно отстъпваше, те започнаха да си подхвърлят по някоя дума, но най-важното, което ги занимаваше в момента, не беше това кой и защо бе организирал тази чудовищна гавра, а мисълта как да се измъкнат от гората и да стигнат до Москва.
	Горската пътечка изведе измъчените младежи на един пуст извънградски път. Те изпратиха Космос да спре някоя кола, тъй като външно той беше пострадал най-малко (лицето му беше почти недокоснато, а освен това калта не се забелязваше чак толкова върху черното му палто). Той излезе на асфалта и зачака. Скоро в далечината се появи кола. Космос излезе напред и вдигна ръка.
	Старият оранжев москвич намали скоростта и кривна към крайпътната канавка. В същия миг, щом забелязаха, че колата спира, Пчелата и Шмит излязоха от храстите на пътя. Шофьорът явно се изплаши и бързо потегли.
	— Къде хукна, козел такъв?! — ритна с крак Космос след отдалечаващия се москвич и ядосано се обърна към приятелите си: — А вие защо се показахте, кретени такива?!
	Пчелата и Шмит не отговориха. Той махна с ръка към тях и огледа пустото шосе.
	Откъснатият ръкав от палтото на Пчелата за пореден път се смъкна надолу и падна на земята. Той го вдигна и замислено го повъртя в ръцете си:
	— Абе, Косе, ти как мислиш, това може ли да се зашие, а?
	— Хвърли го най-сетне! — грабна ръкава от ръцете му Космос и го захвърли. — Ще ти купя десет такива палта!
	Пчелата тъжно огледа съсипаното си палто и потръпна от студ.
	— Ще трябва да вървим пеша — каза. — Никой няма да ни вземе в този вид.
	— Пеша ли?! — попита Космос. — А накъде ще вървим?! В коя посока е Москва, знаеш ли?!
	Пчелата сви рамене, а сетне посочи неуверено надясно:
	— Натам…
	— А защо да не е натам?! — посочи наляво Космос.
	Пчелата не възрази, зиморничаво потръпна и примирено предложи:
	— Един дявол знае… Хайде поне да тръгнем нанякъде, Косе, замръзнах от студ!
	Шмит внимателно опипа ударения си нос и несигурно предложи:
	— Да се ориентираме по слънцето…
	И тримата едновременно вирнаха глави нагоре. Там нямаше никакво слънце, а само сиво, покрито с ниски гъсти облаци небе.


	9.

	В двора на старинната дворянска къща, построена през седемнайсети век, където се намираше централният офис на фонд „Реставрация“, влезе един очукан пикап ГАЗ с провинциални номера. От двете му страни под калта, натрупана по пътищата, едва се разчиташе надписът „Зеленчуци“. Товарната кола предпазливо се промъкна между лъскавите чуждестранни автомобили, които бяха паркирани из целия двор, и спря пред главния вход. Младият шофьор изскочи от кабината, сложи си ръкавиците и тръгна към вратите на фургона. Той хвана дръжката на резето и закачливо подвикна:
	— Ей, туристи, живи ли сте?
	Никой не му отговори. На площадката пред входната врата на офиса излезе един охранител и строго изгледа шофьора. Младежът дръпна вратата на фургона. Тя едва успя да се открехне, когато от ремаркето буквално се изтърколи сгърченият от студ Космос. Той остана да лежи върху асфалта, тъй като явно нямаше сили да се изправи. Вдървеният Шмит внимателно изпълзя след него. И накрая отгоре му се изтърси Пчелата, размахвайки мръсните ръкави на някога бялата си риза.
	Лицето на охранителя се изопна. Той вдигна към устата си радиостанцията и рече:
	— Саша, ако не си зает, моля те, слез долу.
	След по-малко от минута на входната врата се появи Белов. Той погледна приятелите си и весело изтърси:
	— Мамка му! Кои са тези деца от подземията?
	Но след миг вече не му беше до шегички. Приятелите му едва успяха да се съвземат и веднага го заляха с болката си, с целия си гняв и преживяния ужас. Те изложиха накратко случилото се още на стълбището, а когато се озоваха в кабинета на Белов, вече дадоха воля и на емоциите си.
	— Саня, ама те са направо някакви откачени идиоти! — крещеше Космос. — Виж — разкъса той ризата на гърдите си. — Първото, което направиха, беше да ми скъсат кръстчето! Кръщелното ми кръстче! Разбираш ли?!
	— Саня, това беше пълно безчинство! — пригласяше му Пчелата, който направо беше излязъл от кожата си от бяс. — Посред бял ден! Никога в живота си не съм брал такъв страх.
	— Чакай малко, чакай малко… — прекъсна го Саша. — Поне казаха ли ви нещо?
	— Нищо не ни казаха! — изкрещя с цяло гърло Пчелата. — Абсолютно нищо! Нито една дума! Откараха ни там и ни накараха да си копаем гроба…
	Изведнъж гласът му потрепери, той тихо изхлипа и сведе глава.
	— Саша, направо ни размазаха — потвърди Шмит. — Разказаха ни играта!
	Пчелата се нахвърли върху Белов и с всичка сила се вкопчи в реверите на сакото му.
	— В живота си не съм се страхувал толкова, разбираш ли?! Та те ни накараха да си копаем гроба… Братленце! Гроба, разбираш ли?! Собствения си гроб!
	Саша не издържа и му зашлеви една плесница.
	— Веднага престани с тази истерия! Всички да млъкнат! — изрева.
	В кабинета настана тишина. Той въздъхна, опита се да събере мислите си и попита:
	— Видяхте ли някакви нашивки на униформите им?
	— Какви ти нашивки?! — отново понечи да изхлипа Пчелата, но срещна студения поглед на Белов и млъкна.
	— Нищо не можах да видя, някак си не ми беше до това… — призна си честно Космос.
	Само Шмит успя да отговори нещо смислено на този въпрос:
	— Саша, те бяха от Службата за борба с тероризма. Сигурен съм.
	Белов приседна на крайчеца на масата и се замисли. В това време Макс говореше по телефона:
	— Олег, чуй ме. Зарежи всичко, тичай в болницата да вземеш лекар и веднага ела в офиса. Само че го направи колкото се може по-бързо, разбра ли?
	Всички гледаха към Белов. Той беше свел глава и напрегнато мислеше.
	И наистина имаше върху какво да помисли. Каква беше причината за днешното нападение на антитерористите и кой стоеше зад тази акция — това бяха въпросите, чиито отговори трябваше да намери колкото се може по-бързо. Обаче нямаше никаква идея, тъй като напоследък всичко беше мирно и тихо, Белов живееше в пълно разбирателство с властите и не беше възниквало нищо, което да доведе до някакъв конфликт. Обективно погледнато, антитерористите не биха могли да ги нападнат заради такава дреболия като убийството на Кордон. Пък и това не влизаше точно в тяхната работа. Ако Белия беше заподозрян, той щеше да си има работа с прокуратурата. Не, в този случай причината беше друга, но каква?
	— Значи така, сега лекарят ще ви прегледа и след това ще отидете да си почивате — каза най-сетне, после поклати глава и измърмори: — Ох-ох-ох… Къде остана мойта младост? — На улица „Голяма каретна“… Както и да е, Макс, да вървим.
	Той стана.
	— Къде? — сепна се Макс.
	— Да вървим, да вървим… — тихо повтори Белия.
	— Ех, шефе — завъртя глава Макс, който вече се беше досетил за какво става дума. — Ех-ех-ех…
	Но Белов вече крачеше към изхода. И на Макс не му оставаше нищо друго, освен да го последва.
	Когато вратата зад тях се затвори, Пчелата се стовари в креслото, сграбчи главата си с ръце и започна да повтаря:
	— Свини… Ама, че свини… Свини…
	— Витя, престани вече — побутна го Шмит. — Стига…
	Космос наливаше коняк в три водни чаши.
	Те ги вдигнаха.
	— Честит рожден ден — избоботи Космос.
	— Свини! — стовари юмрук върху масата Пчелата и погълна коняка на един дъх. Същото направиха и останалите.


	10.

	По пътя Саша мълчеше и продължаваше да обмисля новата ситуация. Макс също се беше навъсил. Посоката, в която се движеха, не му харесваше, не му харесваше начинанието на Белов, пък и продължителното мълчание също го потискаше. От скука започна тихичко да си припява думите на една известна песничка на Висоцки. В устата на Макс, който беше напълно лишен и от слух, и от глас, тя звучеше отвратително.
	— Къде остана мойта младост? На улица „Голяма каретна“… — мърмореше протяжно той. — Къде е твойта младост? На улица „Голяма каретна“… А къде е черният ти пистолет?
	— Макс, какво си заопявал, а? — раздразнено се смръщи Белов. — Да не си от ония, с дръпнатите очи?
	— Саша, можеш да не ми повярваш, но когато минавам покрай улица „Каретна“, направо ръцете ми се разтреперват, мамка му — призна си той.
	— А когато минаваш покрай улица „Шабаловка“, разтреперват ли ти се?
	— И когато минавам покрай „Шабаловка“, ми се разтреперват, и покрай „Петровка“, и покрай „Садовая“… — закима в знак на съгласие Макс. — Да не говорим какво ми става, когато минавам покрай „Лефортова“, направо ми се иска да се натряскам до смърт…
	— Не викай дявола, мамка му! — изнерви се Белия и прекъсна излиянията му.
	Шофьорът млъкна, но от това на Белия не му стана по-леко на душата. Той, а също и Макс, бяха притеснени. Пък и как можеха да бъдат спокойни, след като се бяха отправили към най-страшните си врагове, които се намираха на улица „Голяма каретна“ №6 — там, където бе щабът на Московската служба за борба с организираната престъпност.
	Белов реши да се яви направо пред шефа на Службата за борба с организираната престъпност полковник Тучков. Той лично се познаваше с него, и то доста добре, уважаваше го за прямотата и честността му и се надяваше да получи от него поне някакво обяснение. Всъщност той много добре познаваше и чепатия характер на полковника, и неговата избухливост и беше наясно с отношението на Тучков към такива като него. Така че не се знаеше какъв щеше да е резултатът от посещението му на улица „Голяма каретна“.
	Черният джип на Белов влезе в двора на една незабележима двуетажна къща в дъното на пресечката. При вида на скъпия автомобил застаналите до входа на щаба яки момчета в униформи със защитен цвят и с автомати в ръцете веднага се обърнаха.
	Естествено, Белов и Макс забелязаха интереса им. Охранителят погледна разтревожено шефа си. Той отвори вратата и му нареди:
	— Стой в колата.
	— Николаич, сигурен ли си, че не трябва да идвам? — неуверено попита Макс.
	— Сигурен съм, Федя, сигурен съм…
	— Е, в такъв случай, успех, шефе.
	— Дай Боже — процеди през стиснатите си зъби Белов и закрачи решително към вратата.
	Бойците пред входа го посрещнаха с пълно недоумение и мълчание. И едва когато той хвана дървената дръжка, чу зад гърба си недоволен басов глас:
	— Какво доживяхме, мамка му, босът на бандюгите да се появи в службата ни…
	Белов се качи на втория етаж и се отправи по дългия коридор към кабинета на Тучков. Той кимна към вратата на шефа и попита дежурния офицер:
	— Вътре ли е?
	— Вътре е… — отвърна с нежелание набитият млад здравеняк с майорска звезда на пагоните.
	Саша мислено се прекръсти, блъсна вратата и влезе в кабинета на командира на Службата за борба с организираната престъпност.
	— Може ли?
	— О, Александър Николаевич! Какво ви води насам? — иронично попита полковник Тучков, като при това радушно разпери ръце. Обаче предпочете да не става от стола и да не подава ръка на госта си. — Обадиха ми се от пропуска да ми кажат, че Белов идва при мен. А пък аз, ако щеш вярвай, дори не можах веднага да се досетя за кого става дума…
	— Зарежи тази работа, Сан Санич — мрачно се усмихна Белов. — Всичко си разбрал и за всичко си се досетил…
	Полковникът изсумтя и му посочи един стол.
	— Е, сядай. Запали си цигара, ако искаш, аз вече не пуша.
	Белов седна на стола и бавно извади една цигара и запалката си. Тучков побутна към него масивния пепелник и попита, усмихвайки се ехидно:
	— Е, какво ще кажеш?
	— Забележи, Сан Санич, какво се получава — сдържано започна посетителят. — Моите момчета отиват да обядват в града, всичко е мирно и тихо, те не закачат никого и изведнъж върху тях по пълна програма се нахвърля шоуто с маските, закарва ги в гората и им опира автомати в гърдите. Какво означава това?
	— Какво говориш?! — с подигравателно съчувствие поклати глава Тучков. — И как е свършила тази история? Момчетата ти цели ли са?
	— Слава Богу, момчетата са живи — кимна Белия и многозначително добави: — Но не са съвсем цели.
	— Е, нищо, ще им мине като на кученца — махна с безгрижна усмивка полковникът. — Младежки щуротии…
	Този цирк започна да изкарва Саша от кожата. Той се наведе напред и в гласа му прозвучаха железни нотки:
	— Въпросът е в това от къде на къде шоуто с маските се нахвърля на абсолютно невинни хора?!
	Усмивката изчезна от лицето на офицера. Той погледна сурово госта си. На Саша му прилоша, но успя да издържи този поглед.
	— Щом си толкова умен, не можеш ли да се досетиш? — попита тихо Тучков.
	Белия бавно завъртя глава:
	— А, не, по-добре ще е ти да ми обясниш.
	Полковникът извади от пакета една цигара и я запали.
	— А каза, че вече не пушиш — отбеляза Белов.
	Тази невинна забележка най-неочаквано вбеси полковника. Той рязко се изправи и гневно изрече:
	— Нямам намерение да ти обяснявам каквото и да било! Но ти трябва да запомниш, че си бандит, а аз съм офицер… Идваш тук и започваш да си търсиш правата! Какво си мислиш, вече никакъв страх ли нямаш?! — почти крещеше полковникът. — Или си решил, че няма кой да ви постави на мястото? Да, аз вас, вълците, съм ви морил, моря ви и ще ви моря, разбра ли?! Ако зависеше от мен, оттук ти щеше да отидеш направо на улица „Петровка“! И то — в най-добрия случай!
	Тучков завърши неистовата си тирада, отпусна се на стола и нервно всмукна цигарения дим.
	— Е, общо взето, намекът ти е ясен — невъзмутимо кимна Белов.
	— Нищо не ти е ясно — възрази му полковникът. — Но ти запомни добре думите ми. И за всеки случай плюй през ляво рамо.
	Белов замълча, опитвайки се да осмисли чутото. Никак не му хареса това за плюенето през рамото. Сериозните хора обикновено не отправяха напразни закани. А командирът на Службата за борба с организираната престъпност полковник Тучков без съмнение беше един много, много сериозен човек.
	Разговорът приключи, но на Белов много му се искаше последната дума да бъде неговата. И в този момент той се сети за кръстчето на Космос.
	— Твоите хищници трябва да върнат кръста — настоя Саша и се навъси.
	— За какъв кръст говориш? — ядосано попита полковникът.
	Белов взе лист от бюрото и започна бързо да рисува по памет сложните извивки на кръстчето на приятеля си.
	— Православен. Горе-долу — ей такъв. Ако не го намерят, ще дойда тук с адвокатите си. — Побутна листа към Тучков, впери в него мрачния си поглед и тежко добави: — Осакатили сте момчетата ми, Сан Санич. Здравата сте ги осакатили…
	— Не ме дразни, Белов. — Полковникът го изгледа още по-студено.
	Те замълчаха за няколко секунди, пронизвайки се взаимно с погледи. Белов отново се почувства зле, по гърба му пробягаха студени тръпки и той неохотно сведе очи. Едва тогава Тучков погледна към рисунката. Навъси се, вдигна слушалката на телефона и бързешком заповяда:
	— Гарюнов, изпрати Мосин при мен…
	За огромна изненада на Белов изчезналата вещ се намери много бързо. Той едва успя да изпуши още една цигара, когато я донесоха. Белия стисна в ръка златното кръстче на Космос и тръгна към изхода.
	Щом видя шефа си на вратата, Макс въздъхна с облекчение. Саша се настани в колата, веднага извади мобифона си и бързо набра някакъв номер.
	— Ей сега ще тръгнем… — кимна той на Макс и се съсредоточи върху мобилния телефон. — Пчела, аз съм… Всичко е наред, после ще ти разкажа. Какво ти има, натряска ли се вече? Веднага престани да пиеш, утре сутринта ще се заемеш с прочистването на фонда. Да, всички документи, всичко по пълна програма… Е, пак ще ти се обадя. Не пий повече, разбра ли? Е, хайде.
	Щом приключи с този разговор, Белов набра още един номер. Макс седеше като на тръни и непрекъснато хвърляше загрижени погледи към бойците в униформи със защитен цвят, които пушеха до входа на сградата.
	— Що не вземем да мръднем нататък? — предложи той.
	— Ей сега… — отвърна Белия и помоли в слушалката: — Виктор Петрович, ако обичате… Белов… Добре, благодаря… — Прекъсна връзката и подхвърли на Макс: — Гладен ли си?
	— Мога да хапна нещо — сви рамене той.
	— Тогава да вървим в „Сребърния бор“.


	11.

	В клуба отведоха Макс в общата зала и го настаниха пред една отрупана с ястия маса. Той с готовност се зае с храната под надзора на тримата каяци на Зорин. След изразходените нерви на улица „Голяма каретна“ изпитваше зверски апетит.
	Виктор Петрович и Белов разговаряха в билярдната зала.
	— Доколкото разбирам, заповедта е дадена отгоре — със загрижен вид излагаше версията си за случилото се Саша. — Вече се мятат на всички и чрез мен искат да стигнат до теб. Сигурен съм, че сега ще подхванат и фонда…
	Виктор Петрович го слушаше и замислено обикаляше със стика край масата. По вида му човек изобщо не можеше да отгатне кое в момента го вълнува повече — нападението срещу Белов или лошото разположение на топките върху масата. Естествено, Саша се подразни от това.
	— Ясна работа — отбеляза с безразличие Зорин.
	— Значи трябва да измислим нещо! — сърдито възкликна Белов. — Защото вие там се хапете в тъмното като кучета, а мен ме налагат по главата. Това не ми харесва, разбираш ли?
	— Е, Саша… — с усмивка разпери ръце Виктор Петрович. — И ще продължат да те налагат. А ти какво искаш?
	— Искам да работя нормално — отсече той.
	— В Русия не може да се работи нормално. В Русия може само да се оцелява… — поклати глава с шеговита назидателност Зорин.
	Той се надвеси над масата и изпълни един старателен удар. Оранжево-бялата топка бавно се търкулна към дупката с мрежата в центъра, но ръката на Белов я пресрещна и я сграбчи. Той подхвърли топката нагоре и предизвикателно погледна партньора си. „Стига си се правил на луд, нещата са сериозни!“ — казваше тежкият му поглед. Виктор Петрович въздъхна и остави стика на масата.
	— Добре, ценните указания са следните — сухо каза. — Спешно трябва да поговориш със счетоводителя на фонда. Трябва да закриеш проблемните операции. Ти също трябва да се покриеш. Сложи си максимална охрана. Когато отиваш някъде, съобщавай на всички. А още по-добре ще е винаги да водиш със себе си адвокат. Е, те няма как да се докопат до мен — самодоволно се усмихна Виктор Петрович, — но теб така могат да те цапардосат, че сетне и по чертеж няма да успеят да те сглобят!
	Белия го изгледа изпод вежди. Разбра, че Зорин отново му отказва помощта си. За кой ли път вече хитрият и предпазлив чиновник „великодушно“ оставяше своя партньор насаме с проблемите му! За кой ли път се боеше да направи нещо за него. За кой ли път равнодушно се потапяше на дъното, хлъзгав и повратлив като змиорка!
	„Ама, че гадина!“ — помисли си Белов.
	Той кимна резервирано и излезе от залата, без да се сбогува.


	12.

	От „Сребърния бор“ Белов отиде в офиса и до вечерта се занимава с канцеларска работа, тъй като някои неща трябваше да бъдат скрити от хорските погледи. След това му поолекна, лошите предчувствия малко се поразсеяха. Нещо повече, почти успя да се увери, че случилото се с Пчелата, Космос и Шмит е някаква идиотска инициатива на неукротимия полковник Тучкин.
	На път към къщи Саша се замисли за Оля. Напоследък често мислеше за нея, защото между тях нещата отдавна не вървяха.
	Всичко започна от взривяването на мерцедеса на Филатов. Макар че без съмнение всичко бе започнало много преди това — още от неговата любовна история с артистката, но на Белов не му се искаше да мисли, че причината за дългата криза в отношенията с жена му беше самият той. Беше му по-удобно да смята, че всичко започна от злощастния взрив на крайбрежната улица, и когато размишляваше за семейните си проблеми, той винаги търсеше корените им в събитията от онзи фатален ден. И по-точно в онези от тях, в които се оказа замесена и жена му.
	Понякога сам се учудваше колко силно му повлия това, че Олга спаси Пчелата. Помнеше нейната злоба, и, разбира се, плесницата, която получи от съпругата си в кабинета на главния лекар. Но все пак основният дразнител беше Пчелата.
	Всеки път, когато си спомняше онзи страшен ден, мислите му неизменно започваха да се щурат по един и същ отъпкан път.
	Защо в оня съдбовен момент Пчелата се бе обърнал за помощ точно към Олга? Не към него — към Белов, не към Космос, когото познаваше от дете, а към Олга, с която, общо взето, се виждаше не по-често от веднъж в месеца. А може би те всъщност се виждаха по-често? Какво чак толкова имаше между тях, което позволяваше на Пчелата да търси спасение при Олга? И дали Саша не беше сляп, когато съзираше в отношенията между приятеля му и жена му само една нормална дружба и една обикновена човешка симпатия?
	Тези и подобни въпроси непрекъснато го преследваха.
	Тогава той, естествено, не повдигна въпроса за подозренията си пред Олга или пред Пчелата. Но си поговори с Макс и го направи много предпазливо. Охранителят, който от няколко години не се отделяше от Олга, се кръстеше и се кълнеше, че ревността на Саша е напълно безпочвена, защото за всичките тези години, като се изключи срещата в аптеката, Пчелата и Олга не са оставали насаме. За съжаление уверенията на Макс не разсеяха подозренията на Белов.
	Той имаше два изхода. Или да се мобилизира и да изхвърли веднъж завинаги черните мисли от главата си, или да си поговори откровено с жена си. Лошото беше в това, че Белов не бе в състояние да направи нито едното, нито другото. Подозренията му като че ли вече бяха станали хронични, пък и все не можеше да се реши да подхване откровен разговор с жена си. Имаше си причини за това.
	По време на дългата му любовна история с Ана не обръщаше почти никакво внимание на Олга, а след покушението изведнъж забеляза колко много се е променила тя. Жена му бе станала по-самостоятелна, по-твърда и отчуждена. Тя вече твърде малко напомняше за онова романтично момиче с цигулката! Очевидно, реши тогава Белов, неговият начин на живот бе сложил своя отпечатък и върху Олга. И ако това наистина беше така, то за промените, които бяха настъпили у нея, беше виновен само той.
	Джипът летеше по московските улици. Белов се облегна назад и се обърна към прозореца.
	„Да, къде ли остана онова момиченце с цигулката?“ — разсеяно си помисли той.
	Цигулката… Опита се да си спомни кога бе виждал за последен път инструмента в ръцете на жена си и не можа. Вероятно това е било още преди да се роди Ваня. Притвори очи и се опита да си представи предишната Олга — такава, каквато беше например по време на онзи незабравим академичен концерт в консерваторията.
	Веднага си спомни Рахманиновата зала, сцената, малобройните зрители… Спомни си и тъмносинята рокля на Оля с бялата дантелена якичка и блестящия лакиран корпус на цигулката. Само че всичко това не можеше да се побере в една и съща картина. В паметта му отново изплува лицето на жена му в кабинета на главния лекар, нейният злобен и презрителен поглед, леденият й глас…
	И изведнъж картината се намести! С поразителна яснота Белов си представи сцената и крехката момичешка фигура в синята рокля, само че лицето на Олга беше злобно, а вместо цигулка тя държеше на рамото си… автомат!
	Той дори потръпна от изненада. Тръсна глава, пропъждайки нелепата и страшна картина, и се замисли. Да, спешно трябваше да сложи някакъв ред в семейството си. Да пукне този цирей, докато той не е отровил живота им и Олга!
	Саша реши, че повече няма да отлага неприятния, но изключително важен разговор с жена си. Нареди на Макс да спре, купи разкошен букет за Олга, а освен това и един огромен плюшен лъв за сина си.
	В момента, в който джипът влезе в гаража на извънградската къща на Белов, Саша се настрои за предстоящия разговор, успокои се и се опита да си внуши, че всичко ще бъде наред.
	— Нещо много малко взе да харчи — излизайки от автомобила, кимна загрижено Макс към джипа. — Утре ще извикам майстора да му почисти свещите.
	— Е, не искаш ли да преспиш у дома? — предложи му без особен ентусиазъм Белов, докато измъкваше от задната седалка цветята и огромната играчка.
	— Не, Саня, ще си вървя — поклати глава охранителят. — След четирийсетина минути ще съм си вкъщи.
	— Добре тогава, до скоро. — Намести лъва под мишницата си и стисна ръката на Макс.
	— Утре в колко?
	— Хайде в девет часа…
	— Добре. — Макс се отправи към изхода на гаража.
	— Да не забравиш да заключиш вратата! — подвикна след него Белов.
	— Не, мамка му, ще забравя!
	— Внимавай какви ги вършиш! — засмя се Саша и влезе в къщата.
	Изкачи се по витата стълба на втория етаж. Представи си колко ще се зарадва синът му на подаръка и тихо се засмя.
	— Аз на слънчице лежа и с очички си мижа… — съвсем тихичко запя той детската песничка.
	Като стъпваше на пръсти, за да не събуди жена си и сина си, Саша се приближи до вратата на детската стая и внимателно надникна вътре. През прозореца се процеждаше бледа лунна светлина. Той се ослуша, пристъпи към детското креватче и видя, че синът му не е там. Стъписа се.
	— Ваня! — тихичко подвикна.
	Никой не му отговори. Тревогата отново го обхвана, но този път тя изобщо не беше свързана нито със Службата за борба с организираната престъпност, нито с фонда. Той захвърли лъва на пода и хукна към спалнята на жена си.
	— Оля! — извика.
	Спалнята също беше празна. Върху застланото огромно съпружеско легло самотно лежеше един сгънат вестник — същият, на чиято първа страница се виждаше голямата снимка на убития Кордон.
	Всичко му се изясни. Циреят се бе пукнал, без да дочака хирургическата намеса.
	Озадаченият Белов слезе в хола и се свлече във фотьойла. За известно време той остана неподвижен, отметнал глава на облегалката и втренчил поглед в тавана. След това пъхна ръка в джоба на палтото си и извади мобилния си телефон.
	— Пчела, здрасти. Изтрезня ли? Такова… — Саша се поколеба, защото му беше неудобно. — Сам ли си? А какво правиш? И кой печели? Е, добре, боледувай си тогава… Да, с документите ще се оправиш утре. Аха… Добре, доскоро.
	След това набра друг номер.
	Звънът се разнесе в старата вила на бабата на Оля.
	Оля се запъти към телефона и внезапно спря, тъй като се сети кой се обажда. Тя се обърна към баба си и й посочи с очи към апарата. Възрастната жена кимна с разбиране и вдигна слушалката с войнствен вид:
	— Ало!
	— Елизавета Андреевна? Добър вечер. — Белов се стараеше да говори спокойно. — Аз съм Саша. Извинявайте за късното обаждане. Оля и Ваня при вас ли са?
	— Оля слага Ваня да спи — отвърна старицата, сбърчила строго вежди. — Ако искаш да й съобщиш нещо, казвай, аз ще й предам.
	— А може ли да говоря с Оля?
	— Тя не иска да говори с теб. Впрочем, аз също нямам желание да правя това — не се сдържа да го клъвне бабата. — Дочуване.
	— Ало! — изрева Саша в слушалката, но оттам вече се разнасяха само късите сигнали на прекъснатия разговор.
	Той отпусна ръката си, с която бе хванал слушалката, и с досада промърмори:
	— Е, не всичко е свършено! Къде си тръгнала, миличката ми?
	Елизавета Андреевна затвори телефона и отправи строг и напрегнат поглед към Оля. Тя се намръщи и отмести очи.
	— Е, какво ще правим сега? — попита бабата.
	Олга не й отговори, само сведе глава и продължи да разглежда звездния атлас на масата.
	— Кажи ми, бабче, къде се намира Алфа Центавър? — най-неочаквано попита тя. — Това ли е?
	Бабата си сложи очилата и се надвеси над картата.
	— Не… Чакай малко, че къде ли беше… А, ето я! — Пръстът й посочи една едра точка в съзвездието на Млечния път.
	Олга взе молив, огради звездата, превръщайки я в мишена, и силно заби графита в самия й център. Сетне захвърли счупения молив на масата и стремително излезе от стаята.
	Изплашената Елизавета Андреевна, която изобщо не можеше да разбере какво се случва, започна да мести притеснения си поглед от внучката си към съсипаната карта.


	13.

	На сутринта Белов отиде на вилата. Той спря двете коли — своята и тази на охраната, зад завоя, и тръгна пеш покрай оградата към старата портичка на вилата на Оля, понесъл букета хризантеми в ръце.
	Ваня играеше с някакво момченце зад малиновите храсти в градинката. Саша спря и се загледа в децата. Те се забавляваха с някакви колички върху малко разчистено от снега асфалтирано пространство. Ваня разхождаше едно бъги с дистанционно управление, а съседското момченце — някакво съвсем обикновено камионче, натоварено с кубчета. Изведнъж бъгито зави настрани и удари странично камиончето. И двата автомобила се преобърнаха. Ваня сложи юмруци на кръста си с войнствен вид, навъси се и изкрещя:
	— Край, братле, търпението ми свърши! Разбра ли, разбра ли?!
	— Ваня, ама ти сам се блъсна в мен… — смутено отвърна момченцето.
	— Аз имам право да го направя — възрази Белов-младши. — Това е моята поляна!
	Саша се заслуша в разговора на децата, без да знае как да реагира на странното според него поведение на сина му.
	— Сега ще работиш за мен — продължи да напада Иван.
	Момченцето започна да събира падналите от камиончето кубчета и предложи:
	— Искаш ли да ти построя къща…
	— Не искам къща, искам дворец — разпореди се Белов-младши. — Огромен, като на чичо Космос.
	Стъписан и малко смутен, Саша заобиколи площадката, на която играеха децата, прескочи тарабите и закрачи към къщата.
	Отвори вратата и влезе в тясното преддверие. Бабата на Оля ровеше в килерчето. Без да се изправя, тя помоли:
	— Оля, затвори вратата, духа.
	Белов затвори вратата на килерчето, помисли малко и я залости с подпряната в ъгъла лопата. Предстоеше му труден разговор с жена му и намесата на вечно агресивната Елизавета Андреевна беше напълно излишна.
	Той изтича по стълбите на втория етаж и се сблъска с жена си на вратата. От изненада Оля подскочи, но веднага се окопити.
	— Къде е Ваня? — студено и твърдо попита тя вместо поздрав.
	„Да — помисли си внезапно Белов. — Май че калашникът наистина много ще й отива…“
	— Играе си — кимна той по посока на прозореца. — Дава нареждания на братлетата си.
	— Ти ще го вземеш само през трупа ми — сърдито го изгледа Олга.
	— Не се притеснявай, ти ми трябваш жива. Това е за теб — подаде той букета на жена си.
	Без да поглежда цветята, Оля се отдалечи към прозореца и се убеди, че Ваня си играе на двора.
	— Защо си дошъл? — обърна се тя към мъжа си и поклати глава. — Саша, това не са игрички. Аз наистина те напуснах.
	Саша влезе в стаята след жена си и захвърли хризантемите на дивана.
	— Хайде да не усложняваме нещата — помоли той.
	— Ами, повече от това не можем да ги усложним! — изсумтя Олга.
	Саша забеляза, че капакът на пианото е отворен. „Да не би да е свирила?“ — изненада се той.
	— Помниш ли какво ме научи? Това е… Шопен, нали? — Той се приближи до инструмента и несръчно взе няколко фалшиви акорда. — Така и не можах да го науча… — тъжно отбеляза и грижливо затвори капака.
	Жена му мълчеше; отново се бе извърнала към прозореца.
	— Оля, но защо го направи точно сега? — топло попита Саша и я прегърна през раменете.
	Олга се освободи от ръцете му и строго го погледна в очите.
	— Защото… — запъна се за миг тя, подбирайки думите, — защото попаднах в центъра на твоите черни схеми. Защото, ако не бях аз, ти щеше да убиеш приятеля си. Но също така, ако не бях аз, ти нямаше да убиеш Кордон. Как мислиш, всичко това нормално ли е?!
	— Оля, ти постъпи много правилно… — каза убедено Белов.
	— Така ли! — прекъсна го тя. — Саша, най-ужасното от всичко е, че тук ти си прав. Но аз какво да правя по-нататък?
	— Оля, но нали разбираш, че това са правилата, по които живея аз — ядосано сви рамо той. — Аз бях длъжен да извърша всичко това.
	— Точно така, ти беше длъжен. По вашите правила ти си прав. Но какво общо имам с това аз?
	Саша не издържа и й зададе най-важния въпрос, който го измъчваше:
	— Някой друг ли си имаш?
	Жена му само се усмихна.
	— Попитах дали си имаш някой друг?! — повишавайки глас, повтори въпроса си той.
	— Не се тревожи, няма да остана сама! — предизвикателно отвърна тя.
	— Така-а-а… — проточи Саша. — Много интересно… И кой е този щастлив кандидат? Да не би да е Витя Пчьолкин?!
	Олга не му отговори, но сведе очи.
	— Е, хайде, довърши си мисълта, не се бой! — продължаваше да я тормози той. — Аз се зарекох да понеса всичко.
	— А пък, ако не го понесеш, ще ми фраснеш един, нали така? — изправи глава Олга.
	— Някога да съм те докосвал с пръст?
	Тя го погледна изпитателно в очите и тъжно поклати глава:
	— През последния месец — нито веднъж…
	Той се смути, понечи веднага да възрази и изведнъж с изненада установи, че жена му е права! „Мамка му! — притеснено си помисли. — В това ли била цялата работа?“
	— Тъй, значи? — сконфузено промърмори, прегърна Оля през кръста и силно я придърпа към себе си.
	Тя опря ръце в гърдите му и се възмути:
	— Пусни ме! Това е глупаво, Саша, изобщо не става дума за това, чуваш ли?!
	Белов сякаш не я чуваше и се опитваше да я целуне. Оля се смръщи и се извърна.
	И в този момент той загуби самообладание, смъкна блузката на жена си, вдигна я на ръце и я хвърли на дивана.
	— Недей, Саша! Боли ме! — развика се Олга, гърчейки се в ръцете му. — Не искам! Престани! Чуваш ли!
	Но той вече не можеше да спре. Като обезумял се стовари с цялата си тежест върху жена си. Олга се отбраняваше доколкото можеше, но мъжът й беше по-силен.
	Бабата чу шума горе. Блъсна вратата и установи, че е залостена. Тъй като не разбираше какво се случва, разтревожено извика:
	— Оля, Ваня ме е затворил! Оля, кой е при теб? Оля! Кой е там?!
	А Саша вече беше хванал ръцете на жена си над главата й и бе вдигнал полата й. Олга се съпротивляваше с всички сили.
	— Недей! Пусни ме! Мразя те! — крещеше тя с цяло гърло.
	— Оля! Кой е там? — викаше непрестанно бабата от килера. — Оля! Той ли е? Господи! Милиция!
	Саша леко се понадигна, опитвайки се с трепереща ръка да свали колана на панталоните си. С другата си ръка удържаше Олга, която се бе свила под него. Оставаше му съвсем малко, съвсем, съвсем малко…
	И тогава, смазаната от унижение Олга, която вече почти се бе примирила с неотвратимото, зарида.
	— Остави ме… — безпомощно и жално молеше тя. — Моля те, Саша, остави ме…
	Той застина. Сякаш внезапно видя отстрани и двама им и се ужаси от гледката. Пусна разплаканата Олга и се хвана за главата:
	— Кошмар… — промърмори съкрушено. — Ама, че кошмар…
	Олга притискаше към гърдите си разпокъсаните си дрехи и криеше мокрото си лице.
	— Върви си… — прошепна, задавена от сълзи. — Много те моля, върви си.
	— Ей сега — отвърна Саша, който още не бе успял да се окопити.
	— Върви си, за Бога, чуваш ли! — задъхана от срам и болка, помоли тя.
	— Оля! Оленка, обади се! — крещеше отдолу бабата. — Господи, зле ми е! Милиция!
	Белов тежко стана, вдигна от пода захвърленото си яке и излезе от стаята с наведена глава.
	Веднага щом той си отиде, сълзите на Олга пресъхнаха. В главата й една след друга се зародиха две мисли. Първата беше стряскаща: „Той ще вземе Ваня!“ Втората бе пълна с разочарование: „Дяволите да ни вземат и двамата! Толкова дълго чаках този разговор, толкова се надявах и…“
	Олга наметна на раменете си халата и хукна след мъжа си. „Той ще се върне — трескаво мислеше тя. — Той трябва да се върне! Та ние така и не можахме да си поговорим…“
	А Саша изтича по стълбата, махна лопатата, с която бе залостил вратата на килера, и изхвърча навън.
	Вместо разкаяния й съпруг срещу Олга тичаше изплашената й баба.
	— Мръсник! Негодник! Бандит! — сипеше проклятия старицата, задъхвайки се от преживяния ужас. — Оленка! Какво ти направи?!
	— Защо вечно си пъхаш носа в моите работи?! — най-неочаквано се разкрещя Олга. — Я си върви в твоята стая! И прибери Ваня! Не издържам вече! — изрече тя през зъби и хукна нагоре.
	— Господи… — безпомощно прошепна Елизавета Андреевна и се отпусна на стъпалата.
	Възбуденият Белов изскочи от къщата, взе Ваня на ръце и го притисна до гърдите си. За няколко секунди замря, тъй като нямаше сили да пусне сина си, сетне внимателно го свали на земята и разроши косата му.
	— Бъди умно момче и не се карайте помежду си… — глухо рече Саша на Ваня, обърна се към другото момченце и нежно го погали по рамото. — Е, до скоро!
	Изправи се и тръгна към портичката.
	— Татко, а ти кога ще дойдеш? — извика след него Ваня.
	— Скоро, миличък, скоро! — Той се обърна, махна с ръка и закрачи към колата си.
	От случилото се усещаше в устата си горчив вкус. Саша се изплю с отвращение в краката си. Всичко стана съвсем не така, както го беше замислил. Посещението му не даде никакви резултати, дори напротив, нещата съвсем се влошиха. Но Белов най-много се срамуваше от това, че се бе държал като животно. Той примижа, изруга наум и се изплю още веднъж на снега.
	Насреща му с мобифон в ръка вървеше Макс.
	— Саша, обади се Виктор Петрович — съобщи му той вървешком.
	— Кой? — попита потъналият в мрачни мисли Белов.
	— Виктор Петрович. Казах му, че ти ще го потърсиш.
	— Да върви на майната си! — ядосано отсече Белов.
	— Саша… — един от охранителите посочи нещо с глава някъде зад гърба му.
	Той се извърна и видя, че по тясната уличка на вилното селище към него се приближава милиционерски мотоциклет с кош, върху който се потръскваше един самотен страж на реда. На около петнайсетина метра от тях мотоциклетът запърпори и угасна. Хилавият милиционер, облечен в твърде голям за ръста му шинел, започна енергично да натиска педала с крак, опитвайки се да съживи техниката си.
	„Бабичката го е извикала!“ — помисли си вбесеният Белов и хукна към милиционера.
	— Дошъл си да ме арестуваш, така ли?! Ами, хайде, арестувай ме! — истерично се разкрещя той, размахвайки ръце. — Виждаш ли колко ме е страх! Аз, мамка му, така се изплаших от теб! Е, хайде, малоумнико, можеш да ме гепиш!
	Източил шия, милиционерът напрегнато се взираше в приближаващия се към него, очевидно неуравновесен човек.
	— Ела тук! Какво си се облещил?! — все по-злобно крещеше Белов. — Извади белезниците, лигльо!
	Изведнъж той млъкна и широко се ухили. В милиционера позна същия онзи участъков, когото двамата с Пчелата бяха взели за заложник през далечната осемдесет и девета година, когато бягаха от обстрела!
	— Лейтенанте, ти ли си?! — възкликна Саша. — Какво, не можеш ли да ме познаеш? Мамка му! Я ме погледни — анфас, в профил, в гръб… — завъртя се той пред милиционера. — Е?!
	— Ти да не си Белов? — несигурно се усмихна той.
	— Точно така! — извика Саша. — Мамка му! Ама, че среща, а? Хайде да вървим, ще напишем протокол или дявол знае какво! — Без никой да го е канил, той седна в коша и радостно подвикна на стъписаните си охранители: — Браточки, арестуван съм!
	Изпадналите в пълно недоумение каяци наблюдаваха изумителната сцена.
	— Хайде, хайде, да вървим… — викна Саша на Никитин.
	Лейтенантът се опита да запали мотоциклета, а сетне смутено въздъхна:
	— Бутни ме малко…
	Саша моментално подсвирна на охраната си:
	— Браточки, я дайте едно рамо!
	Охранителите веднага дотичаха, подпряха с рамене мръсния мотоциклет и го понесоха по пътя, сякаш беше детска играчка.
	Белов запя с цяло гърло:

	Вървим на север с присъди дълги,
	май тука всички сме до живот…

	Милиционерът го погледна и подхвана:

	… ти погледни ме в очите тъжни,
	ти погледни ме за сетен път.

	Никитин все по-уверено извисяваше глас:

	А ти навън ще гледаш през прозореца
	с прозрачна кърпичка ще спреш сълза,
	но не плачи, не бива, вярна моя,
	животът твой започва отсега.

	Те радостно зареваха в хор.
	— Тук има ли някакво магазинче? — изкрещя Саша, надвиквайки кошмарния трясък на мотоциклета, който все пак успя да запали.
	— Какво?
	— Питам има ли магазинче?!
	— Има, как да няма! — закима лейтенантът.
	— Тогава напред! — махна с ръка Белов.


	14.

	Те се настаниха край бюрото на Никитин в тясната милиционерска будка. Всички документи на участъковия бяха натъпкани по чекмеджетата, а на тяхно място се разположи почти целият асортимент на селското магазинче.
	— Е, хайде, за нашата среща! — вдигна чаша Белов, който бе заел стола на домакина.
	Те се чукнаха и пресушиха чашите. Лейтенантът посегна към тенекиената кутия, опитвайки се да набучи с вилица една маслина.
	— Защо се мъчиш така! — добродушно изсумтя Белов. — Вземи я с пръсти!
	Никитин покорно остави вилицата и взе маслината с ръка.
	— Слушай, а ти защо си само лейтенант? — попита го Саша. — Началството не те ли харесва?
	— Абе, след онзи случай с вас ме изхвърлиха от органите на реда… — малко смутено се усмихна милиционерът. — Четири месеца бях без работа, карах само на хляб и вода.
	— Мамка ми! А тогава защо отказа да вземеш парите, чудако?! — изненада се Белов. — Нали при теб дойде един човек да ти донесе пари?
	Никитин извади още една маслина от тенекиената кутия и махна с ръка.
	— Е, отказах и толкова… Какъв смисъл има да го обсъждаме сега?
	— Не, ама наистина — възрази Белов. — Можеше да ни потърсиш, ние щяхме да ти помогнем, дяволите да го вземат…
	Телефонът на бюрото иззвъня и Саша механично вдигна слушалката:
	— Да… Никитин ли? Това ти ли си? — попита той, закривайки слушалката с ръка. — Няма го, потърсете го утре! — отсече и затръшна слушалката.
	— И тогава аз се опитах да завъртя търговия — продължи разказа си лейтенантът. — Мотах се из Полша и Турция, продавах кожени якета. Не беше зле, дори се ожених… почти. А после ме обраха, строшиха ми главата и половин година лежах в болница. Когато ме изписаха, в държавата вече бяха настанали други времена, пък то май и държава нямаше вече. Опитах се да подхвана някакъв бизнес и така се закопах, мамка му, че оле мале! Всичко ми взеха за дългове — апартамента, колата. Явно не ставам за бизнесмен… Естествено, жена ми ме напусна…
	— Е, това от само себе си се подразбира — съгласи се Саша и вдигна чашата си.
	Те изпиха по още едно и замезиха.
	— После се бих в Сърбия — продължи спомените си Никитин.
	— Сериозно ли говориш! А на чия страна?
	— На нашата — простичко отвърна лейтенантът. — А след Сърбия една московска клечка — мой другар от армията, ми помогна да се върна в милицията. Първо бях в Москва, а после написах молба да ме върнат на старото място. Че какво пък, тук е спокойно…
	„Ама, че го е очукал животът…“ — помисли си Саша.
	Почувства се зле от разказа на лейтенанта, защото самият той имаше пръст в съдбата му. Саша извади една цигара, като се опитваше да не гледа към Никитин, и започна да се потупва по джобовете, търсейки запалка. Изведнъж лейтенантът измъкна пистолета си и го тикна право в лицето на Белов.
	— Никога не насочвай оръжие срещу човек! — хладнокръвно отмести настрани ръката му Саша.
	— Ама, това е запалка! — засмя се Никитин. Той натисна спусъчето и от дулото изскочи миниатюрното езиче на пламъчето. — Взех го от едни пубери, виждаш ли с какво си играят децата?…
	На вратата се появи Макс.
	— Саша, извинявай. Момчетата от Подол се обадиха да докладват… — Погледна напрегнато към милиционера, но Белов едва забележимо му кимна в знак на това, че спокойно може да говори пред него. — Намерили са онзи шибан банкер. Да им изпратя ли мерцедеса, та да могат да се измъкнат оттам?
	— Изпрати им го…
	— Прилича на Глигана — посочи с пръст една от снимките на „Почетната дъска“ Макс, докато крачеше към вратата.
	— Ами, че това е той, Макс! — подсмихна се подире му Саша.
	— А какъв е този банкер? — полюбопитства лейтенантът.
	— Няма значение… — смръщи се Саша и вдигна чашата си. — Хайде, за теб!
	Както би могло да се предположи, след около два часа веселбата беше в разгара си. Отнякъде се появи китара и Саша, който бе нахлупил милиционерска ушанка на главата си и се бе излегнал в креслото, започна да блъска по струните.

	Покрай пътя гъсти дебри,
	пълни с кикимори,
	а накрая пък ни дебне
	сух дръвник с топори!

	Той се дереше с цяло гърло.
	— Ех, раз, и още раз, и още много, много раз! — напъваше се срещу него и пийналият Никитин. — Саша! Я дай онази! — извика. — „Къде е мойта младост? На «Голяма каретна»!“
	Белов завъртя глава през смях и замаха към лейтенанта с две ръце:
	— Не, не, не, само не тази! Я по-добре да изпеем тая:

	Де да можех днес да превъртя
	като филм живота си отминал,
	ти отново да си весела мома —
	чиста като пролетна градина.

	Никитин веднага подхвана песента, сграбчи в едната си ръка пистолета-запалка като естрадна звезда, а в другата — служебния си „Макаров“, и започна да потропва насред стаята.
	В кабинета влезе Макс. Той седна до масата и започна да вади от една обемиста чанта нови бутилки и консерви. Саша остави китарата, наля водка в една чаша и я подаде на охранителя.
	— Макс, ще пийнеш ли?
	— Саша, нали знаеш, че не пия.
	— Виждаш ли, Витя, каква охрана имам! — възкликна Белов. — Не пият, не пушат, разбра ли?! Е, Макс, какво ново?
	— Момчетата се обадиха да докладват, че с банкера всичко е наред — доложи делово той. — И Виктор Петрович звъня три пъти… Саша, на него поне какво да кажа?
	Белов се намръщи:
	— Ох, кажи му, че ме няма, отишъл съм на Луната. Това е, днес празнувам Деня на граничаря! — чукна се той с Никитин и изпразни чашата.
	— Саша, Денят на граничаря е през лятото… — възрази охранителят.
	Саша завъртя глава и примирено разпери ръце:
	— Е, какво можем да направим?! Тази година лятото е много гадно, Макс!
	— Да, обади се и онова момче, режисьорът от „Мосфилм“ — сети се Макс.
	— Какво иска?
	— Пари за някакъв филм, какво друго може да иска?
	— Ще му дадем, какъв е проблемът? — кимна Саша. — На творците трябва да се помага… Това ли е всичко?
	— Аха… Добре, аз съм в колата. — Охранителят стана и огледа опушената стая. — Да ви отворя ли прозореца?
	— Не, и така можем да се задушим — ухили се Белов.
	Макс излезе. Саша замислено се загледа във вратата. Помълча, размишлявайки мрачно за нещо, после се обърна към пияния до козирката Никитин:
	— Лейтенанте, спомняш ли си Валери Филатов? Би трябвало да го помниш. А?! Боксьорът, актьорът, каскадьорът… Снимал се е в много филми?!
	— Н-н-не… — бавно поклати глава Никитин. — Защо питаш?
	— Просто така… — сви рамене Саша. — Разбираш ли, всичко би могло да бъде съвсем другояче, лейтенанте! Можеше да има и световен ринг, и вулкани, а пък стана… Стана така, както стана. Обидно ми е…
	— Е, не можеш да върнеш времето назад… — тъжно промърмори милиционерът.
	Белов отново взе китарата и запя много тихо:

	Не тъгувам, не зова, не страдам.
	Всичко отминава в този свят,
	чезне като вишнев цвят опадал,
	а аз…

	Изведнъж гласът му затрепери и секна, той млъкна и сведе глава.
	— Саня, половината ни живот вече е минал… Половината ни живот… — едва чуто промълви Никитин.
	— Извинявай, братко… Аз… — подсмръкна Саша и подаде ръка на лейтенанта. — Излиза, че заради мен животът ти е тръгнал с главата надолу. Прости ми, братко, прости ми…
	— Ама, аз не ти се сърдя, Саня… — отвърна му със силно ръкостискане Никитин. — Какви ги дрънкаш, всичко е наред с живота ми…
	— Край! По всяко време! — с пиянска разпаленост му обеща Белов. — Ще ти оставя мобифона си, за да ми се обаждаш… По всяко време! Всичко ще направя за теб! Ще дойда и ще откъснем главата на всеки, който те закачи! Вярваш ли ми?
	Никитин кимна и най-неочаквано лукаво се усмихна:
	— Саня, а пък аз имам изненада за теб…
	— Наистина ли? Покажи ми я!
	Милиционерът стана и отиде в междинната стаичка. След малко се върна с някакъв смачкан лист в ръка. Разстла го пред Белов с тържествуваща усмивка.
	— Познаваш ли го, а?
	Саша се вгледа и ахна, защото това беше една листовка от серията „Милицията издирва“ с неговия портрет. Същата онази от осемдесет и девета година.
	— Майчице! — възкликна той и се ухили. — Ама, че мутра! Мамка му-у-у… Витя, подари ми я.
	— Не-е-е… — Поклати глава изключително доволният Никитин. — Не мога, тя ми е спомен!
	— Тогава ми я дай за малко, ще си направя ксерокопие и ще ти я върна.
	— Тук има ксерокс… — Лейтенантът се върна в междинната стаичка. — Ей сега…
	— Направи повечко. — Тръгна подире му Саша. — Пет бройки… Или шест…
	Той влезе в стаичката, където се намираше ксероксът, и се закова на място. Точно срещу входа висеше предизборен плакат. На фона на някакъв строеж се виждаше един мъж с бяла строителна каска на главата. Усмихнатото му лице беше досущ същото като това на загиналия в Чечения оперативен работник Володя. На всичкото отгоре, сякаш нарочно и с цел да разсее всички съмнения на Белов, върху плаката с едри печатни букви беше написано:

	Той е бил на фронта. Сега е строител. Гласувайте за КАВЕРИН!

	— Колко екземпляра искаш? — Никитин се обърна към Саша и забеляза израза на лицето му. — Какво ти става?
	— За пръв път в живота си виждам призрак — промърмори той стъписан.
	Лейтенантът проследи погледа му и се обърна към плаката.
	— Какво, познаваш ли го? — попита.
	— Трудно е да се каже… А за какво ще се гласува?
	— Има допълнителни избори за Думата, провеждат се в нашия окръг. Че какво толкова? Той е достоен мъж, има сериозна биография — сви рамене Никитин. — Работил е в милицията, после е бил в Чечения, ранили са го, попаднал е в плен, после — в болница… Колко екземпляра каза, че искаш?
	Без да откъсва очи от плаката, Белия поклати глава:
	— Николко.


	15.

	Владимир Евгениевич Каверин се избръсна, сложи си одеколон и с наслада се плесна по бузата с единствената си лява длан. Просторната баня се напълни с тръпчивия аромат на „Хуго Бос“. Каверин се усмихна и намигна на отражението си.
	Да, той ненапразно се беше мъчил толкова време в планините на Чечения. Ненапразно беше обикалял с всевъзможната бандитска паплач. Неслучайно бе коленичил по време на всекидневните мюсюлмански молитви и бе мърморил чуждите думи. Всичко това не бе отишло напразно. Ако го нямаше всичко това, той не би могъл да се върне от небитието в Москва, но вече като солиден бизнесмен.
	Нямаше да го има и този луксозен апартамент, нямаше да ги има солидните връзки и внушителната банкова сметка. И всемогъщата Кантора не би заложила на него и не би го издигнала за депутат.
	Последното обстоятелство му доставяше най-голямо удоволствие. И не би могло да бъде другояче, тъй като Федералната служба за безопасност му назначи за помощник подполковник Веденски. Ситуацията отпреди три години се обърна: сега неговият бивш наставник се бе превърнал в момче за всичко. Володя изпитваше огромна наслада да му дава нареждания, да го нарича Леонидич и покровителствено да го потупва по рамото.
	Всъщност какво значение имаше Веденски! Досадното предизборно суетене и всичко, което се случваше, беше само началото! Каверин гледаше много по-надалеч, но първо трябваше на всяка цена да седне на депутатското кресло.
	Още веднъж намигна на отражението си и започна да намъква върху протезата си черна велурена ръкавица. Протезата наистина беше изключителна, металните й пръсти дори можеха да се движат, но въпреки това всеки път, когато погледнеше изкуствения механизъм, побесняваше от яд. Каверин все още не беше отмъстил за изгубената си в Чечения ръка, която му навяваше спомена за предателството на Белов.
	От кухнята се разнесе прекалено нежният глас на жена му Светлана:
	— Володя, чисто кафе ли искаш или с мляко?!
	„Кучка — без злоба си помисли Каверин. — Търкаляла се е тук по чуждите кревати, докато аз се гърчех в онази шибана Чечения!“
	Облече един луксозен копринен халат, излезе от банята и сухо й отвърна:
	— Чисто.
	В трапезарията вече бе сервирано. Света наливаше димящото кафе в една засукана порцеланова чашка. Каверин седна на масата, без да поглежда към жена си.
	— Доста си се променил — предпазливо изрече жена му. — Нито ме прегръщаш, нито ме целуваш, нито „добро утро“ ми казваш…
	— Добро утро — все така сухо каза Каверин.
	Той разгърна сутрешния вестник и започна да разбърква кафето си. Света застана зад гърба му и се зае внимателно да масажира врата му.
	— Знам — мрачно се усмихна тя. — Ти не можеш да ми простиш, нали така? Володя, но нали през тези години и ти си бил с разни жени?!
	— Не, бях само мъже — отвърна той; невъзможно беше да се разбере дали говори сериозно, или се шегува.
	Света седна срещу него и дълбоко въздъхна:
	— Знаеш ли какво, хайде да заминем! Да попътуваме малко. Искаш ли?
	— Стига ми толкова, аз се напътувах, всичко едва сега започва — едва забележимо се подсмихна Каверин. Отпи глътка кафе и заповяда: — Дай ми захарта.
	Жена му му подаде захарницата, опитвайки се да срещне погледа му.
	— Володя, защо ти е всичко това? Не те виждам в политиката, изобщо не мога да си представя какво ще правиш там. Какво се опитваш да направиш, малко ли те блъска животът?
	— Точно така, блъска ме. — Най-сетне вдигна очи към нея Каверин и сурово изрече: — А сега е време да ми се отплати.
	Леденият му поглед смути Света, тя сведе глава и бързо заговори:
	— Володенка, забрави за този Белов… Моля те, в името на Бога, забрави… Той ще те убие…
	— Не се знае кой кого ще убие! — прекъсна я Каверин. Погледна към протезата си и широко се усмихна: — Нали така, черна моя ръко?!
	После внезапно зарева като звяр и насочи ръката си към лицето на Света. Тя изплашено се отдръпна, а Каверин доволно се засмя и обясни:
	— Това беше шега…
	Да, сега шегите му бяха такива…


	16.

	Неочакваната среща с призрака Каверин зашемети Белов. Тя измести на втори план странното нападение над момчетата и дори болезнения разрив с жена му. Няколко дни не можеше да мисли за нищо друго освен за своя внезапно оживял враг.
	Естествено, Саша си припомни техните сложни взаимоотношения, но това не беше всичко. Той се опитваше да разбере как и защо Володя Каверин с неговото полукриминално минало се бе озовал сред кандидатите за народни избраници. Кой беше съчинил новата му биография, кой му бе осигурил средствата и с каква цел беше направено всичко това? Направи проучване и узна, че най-близкият помощник и най-довереното лице на новоизлюпения политик е друг негов познат — Игор Леонидович Веденски. Саша осъзна, че именно Кантората беше повела Каверин към Думата.
	Колкото и странно да бе, точно това обстоятелство най-много дразнеше Белов. Цинизмът, с който неговите „приятели“ влизаха във властта, го изкара от кожата. И тогава за пръв път сериозно си каза, че щом са допуснали Каверин, би могъл да опита и той? Саша си спомни и разговора с люберецкия бос Валентин Сергеевич за съдбата на гангстерските синдикати в Америка. Дали пък не бе настъпил моментът и той — признатият авторитет Саша Белов, да се превърне в сенатор? Още повече, че дори днешното му положение на напълно легален бизнесмен не го предпазваше от произвола на властите — за това говореше и случилото се с приятелите му.
	Освен всичко това имаше и още един съществен аргумент в полза на новата авантюра. Ако всичко завършеше добре, щеше да се сбъдне мечтата на Оля съпругът й да скъса с престъпния свят. И Белов наистина беше готов да направи това, да прехвърли целия бизнес на Пчелата и Космос и да се посвети на новия, обещаващ приказни перспективи проект.
	Естествено, неговите шансове за победа в предизборната надпревара не бяха големи, но това още повече го амбицираше.
	Общо взето, с един куршум щеше да уцели няколко заека — и да натрие носа на онази „мила двойка“, и да започне нов живот, и да оправи отношенията си с Олга, и да се погрижи за бъдещето си и за бъдещето на своето семейство. След като обмисли и претегли всички „за“ и „против“, Белов реши, че ще се заеме с това начинание.
	През следващите няколко дни той започна да се подготвя за сдаването на ръководния пост в бизнеса си. Много неща бяха свързани лично с него и на Саша му се наложи доста да се поизпоти, за да предвиди всичко до последния детайл. Най-сетне схемата за ръководството на целия бизнес на Бригадата — и на сенчестия, и на легалния, беше готова и той свика приятелите си на заседание.
	Окачи в кабинета си огромен лист със схемата, плод на неговите усилия. В средата на листа беше очертан голям келтски кръст, а около него бяха разположени една пчела, едно стилизирано изображение на планетата Сатурн с орбитата около нея, буквата „Ф“ и една женска фигурка до нея.
	Схемата представляваше разклонена система от стрелки, които свързваха основните фигури с рисунки на коли, пачки долари, пистолет, многоетажна сграда, цветче на мак, елемента от Менделеевата таблица Al, извънградска вила и много други неща. От тези обозначения също излизаха стрелки, които водеха към кръгчета с различни инициали. До всяка от стрелките бяха изписани цифри. Тази паяжина от символи и стрелки беше най-важната в цялата схема, защото това бяха връзките на Белов, които възнамеряваше да предаде на приятелите си.
	Пчелата и Космос разглеждаха с недоумение и интерес творчеството на Саша.
	— И какво означава всичко това? — подсмихна се Коса.
	— Ами, това означава, че от днес нататък вие управлявате нашия бизнес! — шашна ги Саша.
	Дори не им даде възможност да се опомнят, а веднага започна да коментира схемата си. Не се впусна да повтаря онова, което им беше известно. Съсредоточи се само върху общите принципи на управлението и разпределението на доходите и така много скоро завърши лекцията си.
	— Значи така, братлета, що се отнася до дела на Фил, според цялата схема той остава непроменен. Пчела, ти отговаряш за това. Оръжието, транспорта, недвижимите имоти… Е, и делът на Тамара. Е? Ще се оправите, нали?
	Саша свърши, наклони глава и се отдръпна от схемата.
	— Истинска красота, нали? Същински Репин съм, мамка му! — засмя се той. — Две нощи поред я рисувах като идиот.
	Пчелата се приближи до схемата и отбеляза:
	— Аз изглеждам добре…
	— Ами, работих по оригинала, Пчьолкин! — подсмихна се Саша. — Всъщност едва сега разбрах каква машина сме създали.
	Пчелата се втренчи в схемата, замислено се почеса по темето и въздъхна.
	— Че е красива, красива е — отбеляза той. — Само че сега всичко ли ще трябва да пренастройваме?
	— Ами, да… — разпери ръце Белов.
	Космос стана от дивана и се приближи до Саша.
	— Саня, а сега ни кажи честно — погледна той недоверчиво усмихнатия Белов. — Какво означава всичко това? Ти просто ей така ще вземеш и ще се оттеглиш, правилно ли те разбирам?
	— Е, първо, не е просто ей така — поклати глава Саша. — Моят пай си е мой. И второ, нима не се радваш? Нали вие с Пчелата само това чакахте. А, Пчела, ти радваш ли се?
	Пчелата смутено се усмихна:
	— Абе, радвам се, радвам се…
	Космос поклати глава:
	— Чакай малко, Саня, а ти какво ще правиш?
	— Вие ще ми се смеете… — лукаво се усмихна Белов. — Саша Киншаков ме покани да се снимам в един филм, в главната роля.
	Приятелите му наистина започнаха да се смеят.
	— Говоря глупости… — призна Саша. А след кратка пауза добави: — Но ако трябва да говоря сериозно… Имам една идея, братлета. Имам една идея.


	Част II
	Черната ръка

	17.

	По разбитите улички на малкото подмосковско градче се движеха и вдигаха прах три черни автомобила с чуждестранни марки. Зад волана на първата — едно ново беемве, седеше Игор Леонидович Веденски. До него с важен и малко поуморен вид се бе настанил кандидатът за депутат Владимир Евгениевич Каверин. След тях се движеха едно волво, в което се возеха хората, които отговаряха за връзките с медиите, и джипът с охраната.
	Компанията се завръщаше от среща с избирателите в местния птицекомбинат. Володя продължаваше недоволно да сумти, спомняйки си отвратителната смрад, която бе принуден да търпи близо два часа. Той дълго време отказваше да предприеме това пътуване, но педантът Веденски все пак постигна своето. И на него му се наложи да се влачи в това затънтено място, макар че, естествено, настроението му съвсем се развали. Каверин се оживяваше само когато виждаше предизборните си плакати. В такива моменти той потупваше Веденски и радостно възкликваше:
	— О! Я, виж — това съм аз!
	Игор Леонидович стрелкаше с погледи надутия Каверин и също се мръщеше. Причината за неговото недоволство беше самият Владимир Евгениевич и по-точно — неговото непоносимо поведение. Изглежда, този нехранимайко и авантюрист си бе въобразил, че се е превърнал в центъра на света. Отнасяше се към своя бивш опекун като към слуга, а най-отвратителното бе, че за известно време полковник Веденски беше принуден да търпи всичко това.
	След изборите щяха да вкарат в пътя и да сложат пранги на самозабравилия се простак, като го вкарат в капана на компромата, но засега — уви! — трябваше да търпи… И на този етап според заповедта на началника от Федералната служба за безопасност Игор Леонидович добросъвестно изпълняваше всички главоболни задължения по воденето на предизборната кампания на това нищожество, наречено Володя Каверин.
	Колите излязоха на централния площад на града и спряха. Тук Каверин трябваше да се премести в автомобила с охраната и да се отправи към къщи, а на Веденски му предстояха още няколко срещи с необходимите хора от районната администрация. Каверин излезе от беемвето, прозя се дълго и потупа Веденски по рамото.
	— Е, Леонидич, аз май вече ще си ходя…
	— Всъщност трябва да ви запозная с още едно доверено лице — усмихна се Игор Леонидович. — Но това не е най-важното. Имам изненада за вас.
	— Нали знаеш, че не обичам изненадите… — навъси се Каверин.
	— Честно казано, аз също — отбеляза Веденски и си помисли: „А пък тази съвсем няма да ти хареса!“
	Той огледа набързо площада, сякаш търсеше нещо, и хвана Каверин под лакътя. Обърна го и с леко кимване му посочи някъде напред.
	— Всъщност имах предвид ей това… Вижте.
	Каверин погледна в посоката, към която кимна Веденски, и застина.
	На отсрещната страна на площада се издигаше голям, дори прекалено голям за този град билборд. На него се виждаше сериозният и съсредоточен Белов. Скръстил ръце пред гърдите си, той гледаше строго в обектива. Под снимката с ръкописни букви беше отпечатано:

	ЩЕ НАУЧА ВЛАСТТА ДА ОТГОВАРЯ ЗА ДЕЛАТА СИ. Александър Белов.

	— Мамка ти мръсна… — стъписано прошепна Каверин.
	— Това е вашият конкурент, Владимир Евгениевич — с известно злорадство отбеляза Веденски.
	Каверин не обърна никакво внимание на тона му. Той сякаш изобщо не чуваше своя помощник. Володя крачеше като омагьосан през локвите право срещу билборда на Белов. Спря на няколко метра от него и вдигна протезата си към очите на снимката. Изкуствените пръсти на черната ръка бавно и с леко скърцане се свиха в юмрук. Тънките устни на Каверин се разтеглиха в злобна усмивка.
	— Е, мръснико, сам си го изпроси… — прошепна той.


	18.

	Белов се готвеше да отпразнува новодомството си. За да си направи предизборен щаб, Саша нае офис в едно високо модерно стъклено здание в центъра на Москва. Разбира се, можеше да се настани във всяка от сградите на фонда (недвижимите им имоти в Москва, слава Богу, не бяха малко), но след като реши да вземе участие в изборите, прецени, че е необходимо веднага и максимално да се дистанцира от Бригадата.
	Всички — от Виктор Петрович Зорин до последната мутра от охраната, бяха убедени, че всичко това е само един предизборен ход. Фактът, че Саша вече беше прехвърлил целия бизнес, засега беше известен само на Космос и Пчелата, но дори и те не знаеха най-важното, това, че Белов наистина бе взел решение да промени живота си.
	Естествено, той не беше чак толкова наивен и глупав, за да бъде сигурен в победата си. Борбата срещу Каверин с неговата „героична“ биография нямаше да е шега работа и Белов осъзнаваше, че е напълно възможно резултатът от нея да не е в негова полза. Но сложността на задачата, пред която се бе изправил, само подтикваше Саша към мобилизация и той вече се чувстваше обзет от хазарта на съревнованието.
	С нетърпение очакваше началото на схватката със своя стар враг и причината за това не беше само в личността на основния му опонент. Той ясно бе осъзнал, че Бригадата няма бъдеще и че рано или късно щяха да ги притиснат до стената, което означаваше, че бе дошло времето да се търсят нови възможности и нови пътища за реализация. И дори ако му бе съдено да загуби от Каверин, той щеше да натрупа опит и при повторното си явяване на избори да успее.
	Колкото повече Белов мислеше за кариерата на политик, толкова по-ясно осъзнаваше, че това е тъкмо онова нещо, от което се нуждаеше. Не заради личните си амбиции, не с цел още повече да напълни и без това натъпканата си гуша и не заради гаранциите за собствената си безопасност. За него това преди всичко беше шанс поне малко да промени живота си.
	Да, светът бе уреден несправедливо, мислеше си Белов, и в политиката също бе пълно с мошеници и тарикати. Но ако всички се криеха по дупките си и само си тъпчеха бузите като хамстери, животът никога нямаше да стане по-добър. И наоколо щеше да има все повече несправедливост, бардаци, безчинства и жестокости, а пък в този свят щеше да живее и синът му!
	Понякога дори самият той осъзнаваше, че тези мисли са твърде наивни, но дълбоко в душата си Саша вярваше, че той наистина е в състояние да повлияе на заобикалящия го свят. Ето защо по цели нощи се ровеше из книгите, преглеждаше камари вестници и с часове не излизаше от Интернет. Вярваше в собствените си сили и се подготвяше за предстоящата битка.
	В новия офис кипеше работа. Няколко работници подреждаха мебелите, други мъкнеха кутии с нова офис техника, трети я разопаковаха и инсталираха.
	Космос поиска възможно най-пълна и старателна проверка на помещенията за подслушващи устройства и доведе специалист по тази част — някакъв хилав риж очилатко на име Антон, който по нещо приличаше на известния малък актьор от филма „Ерлаш“.
	Младежът веднага се захвана за работа, сложи слушалки на ушите си, включи ги в някаква странна машинария и се зае да я прокарва по плоскостите на декоративната ламперия по стените в бъдещия кабинет на Белов. Космос и Макс следяха с уважение действията му.
	Белов и Пчелата си намериха закътано местенце. Преместиха се в съседната стая и се заровиха в книжата, обсъждайки тихичко нещо. Пчелата стискаше между краката си отворен кашон от ксерокс, пълен догоре с банкноти.
	Рижият Антон прекъсна работата си за малко и с делови и загрижен вид се обърна към Космос и Макс.
	— И тъй, господа, запомнете всичко, което трябва да правите — каза с леко заекване. — Сега аз ще проверя всичко тук за бръмбари. А вие трябва да преглеждате всяка вещ, която влиза в сградата — тефтери, химикалки, дрънкулки, запалки…
	Коса веднага пъхна в ръцете му запалката си. Антон я повъртя, отвори капачето й, надникна във вентила за газта, запали и я върна на собственика й.
	— Наред е — важно кимна и обясни препоръките си. — Просто във всяка дреболия може да има предавател. Батериите му стигат за половин година, а той лови в радиус от двеста метра.
	— Макс, ако трябва нещо, помогни му — разпореди се Космос и се отправи към изхода.
	— Да, Космос, относно телефона… — подвикна след него рижият. — Ще ти изпратя хора, които ще сложат защита на всички апарати в офиса.
	Той му кимна и отиде в съседната стая, където, седнали край голямата маса за преговори, Пчелата и Белия очакваха края на проверката в кабинета.
	— Пълна програма, пичове — не се сдържа и се похвали той. — Видяхте ли? Всичко е проверено с електроника.
	Посочи с глава към очилатия Антон, който бе успял да се покатери на една стълба и с най-сериозен вид изследваше стените с някакъв детектор, който приличаше на капак от тенджера.
	— Косе, гледал ли си филма за Джеймс Бонд? — скептично се ухили Пчелата. — Там на някакъв му бяха монтирали лазер в окото.
	— Какво общо има тук лазерът?! — възмути се Космос. — Антон е учил електроника в института при баща си, а после е работил не къде да е, а във Федералната агенция за правителствени връзки и информация, разбра ли? Той дава деветдесет и пет процента защита от подслушване — това не ти е тинтири-минтири!
	— За такива пари можеше да даде и сто процента — отбеляза Пчелата.
	— Сто и Господ Бог не може да ти даде. — Космос се стовари на дивана до Белия и вдигна краката си на масичката.
	— А! — недоволно се смръщи Пчелата, разлиствайки някакви книжа. — Това са лиготии…
	Саша и Космос бързо се спогледаха. Космос сви презрително устни.
	— Както и да е, няма лошо да се провери преди изборите — с помирителен тон каза Саша и цитира: — „Скрий онова, което говориш ти, научи онова, което говорят другите, и ще станеш истински Властелин.“ Николо Макиавели…
	— Виж какво, уважаеми Николо — откъсна се от документите Пчелата и поклати неодобрително глава. — Ако мислиш да разговаряш по този начин с избирателите, ще се издъниш като стой, та гледай. Трябва да говориш по-просто и тогава хората ще те харесат.
	— Че какво по-просто от това, мама му стара? — изсумтя Саша.
	На вратата на стаята за преговори се появи загриженият Макс и без да каже нито дума, се приближи до Белов.
	— Саша, нас такова… подслушват ни — едва чуто прошепна на Белов. — Антон намери някакъв нит ей там на стената…
	Всички моментално скочиха на крака и един след друг влязоха на пръсти в кабинета. Застаналият на стълбата Антон се обърна към момчетата, сложи пръст на устните си и показа нагоре. Там под свалената плоскост на декоративната ламперия в горния ъгъл на стената проблясваше бръмбарът на подслушващото устройство. Саша погледна с насмешка Пчелата, който стоеше крайно озадачен. В отговор той само вдигна ръце и пъхна в пазвата на Антон, който бе слязъл долу, пачка зелени банкноти.
	Белов веднага се покатери на освободената стълба. Внимателно огледа устройството и изведнъж намигна на приятелите си с момчешко лукавство.
	— Абе, знаете ли какво си мисля, защо ли не взема да пратя по дяволите тези избори?! — каза право срещу бръмбара.
	— Какви ги дрънкаш, Саша, да не си откачил?! — веднага влезе в тона му Пчелата.
	— Ами, да, наистина? — продължаваше Белов. — Нали знаете кой побеждава на изборите? По-силният! А в случая кой е по-силен? Во-ло-дя…
	Приятелите му прихнаха, а той побутна леко с нокът лъщящата издутина на бръмбара и ехидно се усмихна:
	— Володенка! Престани да правиш бели, чуваш ли?


	19.

	Снегът в Москва отдавна се бе разтопил, а тук, в подмосковската горичка още се бяха запазили островчета от набраздени, синкаво-сивкави преспи. Усърдният и словоохотлив фотограф се разпореди да изкопаят яма на фона на един от тях.
	Докато двама мрачни работници чоплеха земята с лопати, Каверин се подготвяше за снимките. Издокараха го в непромокаем армейски комбинезон и военен шинел, целият в кал. След това една миловидна млада гримьорка се зае с лицето му. Залепиха му едноседмична брада и му нарисуваха синини, кръвоизливи и тъмни кръгове под очите. Физиономията му стана доста страховита, но фотографът, който командваше всичко на снимачната площадка, остана доволен.
	— Добре, Юленка! Сега се заеми с кавказкия бунтовник, котенце…
	Малко встрани, до микробуса, стояха петима мъже, облечени със зимни маскировъчни якета, със зелени превръзки на главите и с автомати в ръце. Някакво друго момиче им залепяше черни мустаци и бради. Осветителите подреждаха апаратурата си край ямата, а фотографът непрекъснато притичваше от едната до другата група и пришпорваше всички.
	Застанал горе на огряното от априлското слънце хълмче, подполковник Веденски наблюдаваше суетнята. Общо взето, идеята да се направи серия от снимки за страданията на Каверин, докато е бил в плен при чеченските бунтовници, беше негова. Той смяташе, че публикуването им в пресата ще прибави към вота на неговия подчинен гласовете на доста милозливи възрастни избирателки.
	И въпреки това тази фалшификация не се харесваше особено на Игор Леонидович. Мишата тупурдия долу го отвращаваше, въпреки че лицето му не изразяваше никакви чувства.
	В това време фотографът започна да подготвя мизансцена. Той подреди брадатите мъже с автоматите покрай ямата и накара Каверин да слезе долу, като подробно го инструктира какво трябва да прави. Кандидатът за депутатското кресло с недоволен вид се спусна в ямата, но се оказа, че тя едва стигаше до кръста му. Това, естествено, не беше достатъчно.
	— Идиоти! — нахвърли се фотографът върху копачите. — Нали ви казах, че трябва да стига до гърдите! Според вас това какво е, гърди ли са? — Той посочи с пръст към Каверин, който се въртеше из ямата, и го забоде точно в закръгленото му коремче.
	— Ами то… Там има вода… — оправдаваха се работниците. — Как ще стои във водата?
	На дъното на ямата наистина имаше вода. Краката на Каверин, който беше обут само с обувки и гумени галоши, започнаха да замръзват.
	— Вижте какво, как ви беше името? — раздразнено подвикна той на фотографа. — Хайде да побързате малко, ще се вкочаня тук!
	Той веднага забрави за копачите и се втурна към клиента си.
	— Владимир Евгениевич! — занарежда фотографът, размахвайки отчаяно ръце. — Ама не можем да снимаме така! Разбирате ли, ракурсът е много несполучлив, пък и общата композиция… Владимир Евгениевич, вие трябва да стоите по-ниско… А защо не застанете на колене?! — хрумна му изведнъж.
	— Какво?! — възмути се Каверин.
	— Само за една минутка, Владимир Евгениевич, само за минутка! — примоли се фотографът.
	Володя разкриви гримираното си лице и неохотно се съгласи:
	— Добре, само че по-бързо… И ми пригответе коняк!
	Подпря се на ръба на ямата и се свлече на колене. Фотографът се хвърли към статива, притисна лице до апарата и се развика:
	— Владимир Евгениевич, скрийте протезата си, тук вие все още имате ръка! И моля ви, погледнете по-твърдо и мъжествено. Като Брус Уилис в „Умирай трудно“. Точно така! Отлично! Бунтовниците, придайте си по-суров вид! Озъбете се като зверове! Автоматите — по-близо! Така!
	Единият от брадатите мъже опря дулото на автомата до главата на Каверин. „Пленникът“ впери поглед в него и си придаде вид на благороден и непоколебим човек. Светкавицата на фотоапарата засвятка.
	— Така! Отлично! Готово! — възкликна радостно фотографът.
	Брадатият мъж веднага прибра автомата си, подаде ръка на Каверин и го измъкна от ямата.
	— Ох, замръзнах, по дяволите! — ядосано измърмори „пленникът“.
	— Няма нищо, Владимир Евгениевич, сега ще ударите едно коняче! — Фотографът енергично помаха на някого, извини се и изчезна.
	Осветителите започнаха да намотават кабелите и да прибират апаратурата по калъфите. Бунтовниците разговаряха помежду си, докато отлепяха фалшивите си бради. После поеха към автобуса.
	Младата гримьорка дотича при Каверин с пластмасова чаша коняк в ръка. Щом Володя гаврътна питието наведнъж, започна да му сваля грима. След четвърт час, измит и благоухаещ, Каверин се изкачи при колата на Веденски, която го очакваше.
	— Едва не се вкочаних, мамка му! — оплака се.
	Игор Леонидович му кимна със съчувствие и му подаде няколко изписани на машина листове.
	— Владимир Евгениевич, ето ви вашата героична биография. Трябва да я научите като „Отче наш“.
	Каверин разсеяно плъзна очи по текста, крачейки бавно към колата.
	— Всъщност това е една истинска история на офицер от войската — обясни Игор Леонидович. — През януари той е попаднал в плен край Курчала, а после са го разстреляли.
	— Курчала ли?! — оживи се Каверин. — Там съм бил на една сватба. Имам и приятели.
	— Никакви сватби — категорично поклати глава Веденски. — Там сте били в една яма. Забравете за приятелите си. Не споменавайте никакви имена и названия. Не е необходимо да изпадате в подробности.
	— Не, Леонидич, ама така също не може — с известна наглост възрази Володя. — Какво значи „забравете“? През всички тези години аз съм пропътувал цялата Чечения и там имам много приятели, които са страш-ш-но уважавани хора…
	— Владимир Евгениевич, действителността не ни интересува — търпеливо му обясни подполковникът. — Ако разкажете на хората онова, с което всъщност сте се занимавали, не само че няма да влезете в Думата, ами ще отидете в затвора в Колима. Но ние сме длъжни да използваме вашия чеченски опит в тази кампания.
	Стигнаха до колата и Каверин се настани на задната седалка. Той ту гледаше разсеяно Веденски, който продължаваше да говори, ту свеждаше очи към текста с новата си биография. Изобщо не можеше да се разбере дали чува онова, което му говореха. Игор Леонидович направо се вбесяваше от този негов маниер, но той стоеше прав пред седналия Володя и невъзмутимо продължаваше да го инструктира:
	— Моята задача е да ви вкарам в Думата. Вашата задача е да ми помогнете за това. Вие имате един изключително опасен конкурент. Нека си имаме взаимно доверие и да действаме съгласувано. Утре вие ще се запознаете със своя имиджмейкър — ама, че отвратителна дума. Той е много добър специалист и е наш човек. Трябва да го слушате за всичко. Разбрахме ли се?
	Веденски млъкна. Каверин за пореден път вдигна глава и погледна подполковника. Лицето му не изразяваше абсолютно нищо — нито мисъл, нито гняв, нито одобрение. Той отвори уста и каза:
	— Хайде да отрежем езика на Белов, да го изпържим и да го изядем.
	Каверин произнесе тази фраза с равен като на робот глас.
	От думите му по гърба на невъзмутимия Веденски пробягаха тръпки. „Това пък що за шегичка е?“ — смутено си помисли той.
	А Каверин се изкашля и отново се задълбочи в текста, сякаш нищо не се бе случило.


	20.

	Както винаги в неделя приятелите се срещнаха в болничната стая на Фил. Това отдавна вече се бе превърнало в традиция. В началото всеки път, когато се събираха край леглото на Фил, Белов, Космос и Пчелата очакваха някакво подобрение, но неделите се нижеха една след друга, а състоянието на техния приятел не се променяше.
	С течение на времето посещенията в болницата се превърнаха в традиция и в някакъв обред за вярност към дългогодишната дружба. Често ставаше така, че тук те обсъждаха разни неща, вземаха важни решения и крояха планове. Всички смятаха, че това е правилно, защото това обстоятелство им създаваше илюзията, че Фил продължава по някакъв начин да участва в работите на Бригадата.
	Ето, че и тази неделя Белия влезе в болничната стая, седна на стола и започна да преглежда днешните вестници. Разгърна първия и веднага се натъкна на една голяма, разположена почти на четвърт страница снимка на Каверин. На нея съперникът му беше изранен и изтощен и стоеше с непоколебимо и мъжествено изражение в една дълбока яма под прицела на автоматите на бунтовниците.
	Белов възкликна с изумление и насмешка:
	— Ех, мама му стара! „От чеченския плен — в депутатския стол“ — прочете той заглавието на статията, изсмя се и разпери ръце. — Какъв ти плен, по дяволите?! И това ми било жертва на войната…
	Пчелата, който подреждаше чашите на масичката, хвърли един поглед към вестника и възмутено отбеляза:
	— Лъже като Троцки, мамка му…
	Извади от хладилника бутилка шампанско, започна да я отваря и продължи:
	— Помолих Ваха и той проучи всичко за него. След онази касапница на гарата го прибрали хората на Тариел и той, мръсникът, веднага впил зурла в кранчето. После скъсал с турците и получил права за възстановително строителство. С една дума, здравата се е нагушил!
	Белов процеди през зъби:
	— Вечно оцелява като котка!
	— Абе, дай да му светим маслото и толкова — предложи Пчелата.
	— Не може — поклати глава Белов. — Той е под закрилата на федералните.
	— Стига, бе! — Наливайки шампанското в чашите, Пчелата застина от изумление и попита: — Ами, тогава ти как се каниш да спечелиш изборите в конкуренция с него?
	Саша сви рамене:
	— Кротко и мирно.
	В болничната стая влезе Космос. Той носеше букет бели рози и ваза с вода. Остави вазата на нощното шкафче до леглото на Фил, сложи цветята в нея и внимателно ги подреди.
	— И отдавна ли е под шапката на федералните? — попита Пчелата Саша.
	— Най-малко от три години…
	— Ей, я стига сте дрънкали… — обърна се към тях Космос. — Защо не престанете да говорите за работа? При Фил ли сме дошли или какво?
	— Косе, не се тръшкай… — отвърна Пчелата, разглеждайки вестника.
	Космос го стрелна с мрачен поглед, приседна внимателно на края на леглото, наведе се към Фил и се заслуша. Щом видяха това, приятелите взеха чашите си и също се приближиха до леглото. И тримата мълчаха.
	Пред тях лежеше приятелят им — неподвижен, блед, с хлътнали бузи. Половината от лицето му беше скрито под маската на апарата за изкуствено дишане, а по екрана на осцилографа се носеха равномерните линии на импулсите от животоподдържащата система. Всичко си беше както обикновено и както винаги…
	Саша въздъхна и вдигна чашата с шампанско.
	— Момчета, хайде да пием за Валера. Дано издрапа.
	Момчетата също вдигнаха чашите си.
	— И за твоята победа, Саша — добави Пчелата.
	— Не — възрази Космос. Стана, поколеба се и предложи: — Хайде да пием за това винаги да бъдем рамо до рамо.
	— Точно така — почти едновременно кимнаха Пчелата и Белов.
	Те доближиха чашите си. Но приятелите не успяха да отпият от тях, защото до главата на Фил се разнесе тънко и пронизително пиукане. То идваше от една медицинска апаратура, а равномерните импулси по монитора се смениха с безразборно начупени линии.
	— Какво става? — сепна се Саша.
	— Не разбирам… — загрижено промърмори Космос. — Каква е тази работа?
	Погледите и на тримата бяха приковани към разбунтувалите се уреди и затова никой не забеляза как клепачите на Фил леко потрепнаха.
	Вратата се отвори и в болничната стая влезе разтревожена медицинска сестра.
	— Момчета, какъв е този бардак тук?! — възмути се веднага тя.
	— Ей, госпожо, какво става? — попита Пчелата.
	— Тихо, тихо, ей сега ще разберем… — Момичето погледна към апаратите, обърна се и изкомандва: — Марш веднага оттук!
	— Не, първо ни обясни какво става, човекът ли отива на кино или апаратурата ти? — наежи се Космос.
	— После ще ми задавате въпроси! — отряза го медицинската сестра, побутвайки енергично младежите към вратата.
	Те дори не успяха да мигнат, когато се озоваха в болничния коридор както си бяха с чашите в ръце.
	— Не, това май не е от апаратурата… Какъв беше този звук? — чудеше се Космос.
	— Дявол знае… — сви рамене Саша.
	Не минаха и пет минути и медицинската сестра излезе от стаята. В едната си ръка носеше наченатата им бутилка шампанско, а с другата набираше някакъв номер на мобилния си телефон.
	— Извинете, какво беше това? — попита Белов.
	— С приятеля ви всичко е наред — побърза да го успокои момичето и напъха бутилката в ръцете му. — Понякога стават такива неща, техниката започва да се държи странно. Все пак той е жив, усеща нещо, сигурно си мисли някакви неща. А пък вие си правите купон там! — Тя поклати още веднъж глава и бързо пое нататък.
	След като се отдалечи на няколко крачки от тях, медицинската сестра допря мобифона до ухото си.
	— Борис Моисеевич, обаждам ви се във връзка с Филатов… — тихо заговори тя, отдалечавайки се по коридора.
	Приятелите се спогледаха разтревожено и мълчаливо се вторачиха след нея.


	21.

	— Ваня! — извика Олга. — Ела да закусиш!
	Петгодишният Ваня Белов влезе в кухнята, притискайки с две ръце слушалките до ушите си. Момченцето тресеше в такт с музиката къдравата си главица и потропваше с крака. То се опита да се покатери на стола както си беше със слушалките, но майка му не му позволи. Олга свали от главата му уокмена и слушалките.
	— Защо, бе, мамо? — изненада се Ваня. — Ама, това е Чайковски, Петата симфония, част втора…
	— Сядай да закусваш, Чайковски! — подсмихна се тя.
	Ваня седна край масата и веднага посегна към купичката с бонбони. Олга я премести в другия край.
	— Първо ще пиеш айран — строго каза тя.
	Ваня направи недоволна физиономия и започна да ръмжи.
	— Не ръмжи! — скара му се Олга.
	Момченцето отпи от айрана, облиза устни и попита:
	— Мамо, утре нали е събота?
	— Утре е четвъртък.
	— А след четвъртък събота ли следва?
	— Хубава работа! — засмя се тя. — След четвъртък следва петък…
	В кухнята влезе бабата с разтворен вестник в ръка.
	— „Кандидатът за депутат Александър Белов…“ — с нескрита ирония прочете тя и подаде вестника на внучката си. — Оленка, видя ли това?!
	— Видях го — усмихна се младата жена.
	— И какво мислиш по този въпрос?
	Олга се поколеба. Щом разбра, че Саша е решил да се яви на изборите, тя се зарадва, само че предпочиташе да не показва задоволството си. Страхуваше се нещо да не се обърка, защото беше сигурна, че тази стъпка не бе просто поредната авантюра на нейния неукротим мъж. В тази неочаквана постъпка тя виждаше не само неговото желание да промени живота си и да се раздели с престъпния свят. Саша искаше да си върне семейството и Олга беше убедена в това. Изборите бяха шанс да оправят всичко в своя живот.
	Баба й вероятно не споделяше нейното убеждение, затова Оля само неопределено сви рамене, сведе очи и каза:
	— Е… той отдавна се стремеше към това. Сигурна съм, че ще спечели.
	— Аха, ако не го тикнат в затвора… — ехидно изсумтя бабата. Погледна с подозрение засмяната си внучка и строго попита: — Подаде ли молба за развод?
	— Бабче, хайде да си поговорим за това друг път, искаш ли? — Олга се навъси и леко поклати глава, поглеждайки изразително към сина си.
	Сега, когато Саша се бе включил в изборната надпревара, на нея дори и през ум не й минаваше да се развежда, камо ли да обсъжда тази неприятна тема с агресивно настроената си баба.
	— Мамо, а след петък събота ли следва? — отново започна да я разпитва Ваня.
	— След петък следва събота — потвърди Олга.
	— А тати ще дойде ли в събота? — стигна Белов-младши до най-важния за него въпрос, макар да знаеше много добре отговора.
	— В събота — засмя се Олга и разроши непокорните къдрици на сина си. — Хайде, яж! А после отиваш да свириш.
	Ваня погледна тъжно към оставената на диванчето цигулка и тежко въздъхна. Все пак до събота имаше още много, много време.


	22.

	Каверин се върна от московския офис на своите чеченски приятели с подарък. Джигитите замъкнаха в апартамента му огромна картина с големина два на три метра, увита в опаковъчна хартия. Кандидатът за депутатския стол явно нямаше търпение да види подаръка и затова изпрати набързо гостите си и разряза въженцата.
	Картината го стъписа. На фона на един огрян от слънце планински връх беше изобразен запенен вран жребец, който риеше с копита. А върху него с прекрасна бяла кавказка шапка на главата и с бяло наметало на раменете седеше той — Володя Каверин, невъзмутим и величествен. Зад гърба му се извисяваха някакви чудновати конструкции на нефтени съоръжения, които не успя веднага да разпознае. Картината беше с разкошна позлатена рамка.
	Без да откъсва очи от картината, Володя се отдръпна на няколко крачки от нея. Ако кажеше, че картината му харесва, това означаваше да не каже нищо. Той беше възхитен, възбуден и трогнат. И не забелязваше нито очевидните диспропорции, нито неестествения колорит, нито общата несъразмерност на композицията. Дори и това, че нефтените конструкции приличаха повече на Айфелови кули, също не му изглеждаше като недостатък. За него основните достойнства на платното се съдържаха в личността на конника, във величествената му поза, в мъжественото му лице и в мъдрия му поглед.
	След като се наслади на картината, Каверин реши веднага да я окачи. Трябваше да освободи място за монументалния шедьовър на неизвестния живописец и затова решително смъкна от стената няколко репродукции.
	Володя беше обзет от нетърпение. Бързо си облече домашния халат, домъкна една стълба, взе дрелка и други инструменти и без да губи време, се захвана за работа.
	Ала само след пет минути установи, че няма да може да се справи с бетонната стена. Дрелката почти не можеше да проникне в бетона, но това беше половин беда. Много по-лошо бе нещо друго — че му се налагаше да борави най-вече само с лявата си ръка, тъй като протезата с черната ръкавица му беше лош помощник.
	След като се помъчи известно време с дрелката, Каверин грабна чука и длетото. Не успяваше да задържи инструментите с изкуствената си ръка, Володя се нервираше и непрекъснато ругаеше през зъби. Но и през ум не му минаваше да се предава. Облян в пот, той удряше с тежкия чук по главичката на длетото. Бетонните парчета отхвърчаха към лицето му, ръката му се наля с оловна тежест, краката му трепереха от напрежение…
	От време на време Каверин спираше и опираше мокрото си чело в непокорната стена.
	— Дяволска работа!… Гадост!… — шепнеше той, задъхвайки се, но след пет минути отново започваше да блъска с чука.
	Каверин беше много упорит и след половин час стената най-сетне се предаде. След един пореден удар длетото се заби в бетона и дупката беше готова. Бяха му необходими още няколко минути, за да постави дюбела и да сложи винта.
	Залитайки от умора, той окачи картината, бавно слезе от стълбата и си пое въздух. Отдалечи се в дъното на стаята и като се придвижваше от единия до другия й ъгъл, започна да се любува на картината от различни ракурси. Беше горд, но не само заради картината, но и с победата си над стената.
	В антрето се разнесе шум от отваряне на врата.
	— Володя, вкъщи ли си?! — попита високо жена му.
	Той не отговори.
	Потраквайки с токчетата си, Света влезе в хола и видя своя преливащ от задоволство мъж срещу огромната картина.
	— Какво ще кажеш, а? — със зле прикрита гордост попита Каверин. — Едни приятели ми я подариха…
	Света се облегна на рамката на вратата и с недоумение се загледа в нелепата цапаница. Мъжът й търпеливо очакваше тя да изрази възторга си, но Света не бързаше да се възхищава. Тя извади цигара, запали я и уморено поклати глава:
	— Володя, ти си луд…
	Каверин се вкамени. Лицето му бавно започна да се налива с кръв и той посегна към оставения на стълбата чук. За щастие Света забеляза това негово движение. Тя се изплаши, напрегна се и смутено промърмори:
	— Володя, какво ти става?
	Каверин сграбчи чука, извърна се към жена си и яростно изрева:
	— Ще те убия, кучко-о-о!
	Света изпищя и отскочи настрани, а в същия миг чукът се заби в дървената рамка на вратата точно до мястото, където само преди секунда стоеше тя.


	23.

	Белов разговаряше в предизборния си щаб с двама специалисти по предизборните технологии, които трябваше да се заемат с неговата кампания. Пчелата ги беше изнамерил отнякъде. Той му се обади и започна да увещава Саша, че въпросните мъже са най-добрите. Белов и без това беше решил да привлече в отбора си такива специалисти, затова помоли приятеля си да ги докара при него колкото се може по-скоро.
	След по-малко от час Пчелата нахлу в кабинета му. Той страшно много бързаше, затова веднага го засипа с поток от информация:
	— С две думи, Саня, тези двамата са най-добрите! Професори са, мамка му! Абе, какви ти професори, същински вълшебници! Впрочем, казват се Гудвини! Страшно много хора са извлачили по изборите! И в Думата са ги вкарали, и в тези… мулти… ципалитети… Пу, мамка му, направо можеш да си прекършиш езика! Ама ти ме разбра, нали? С една дума, хората си знаят работата, сам ще се убедиш, те са там — в приемната при Люда…
	— Пчьолкин, чакай малко, какво си се разбързал? — усмихна се Белов.
	— Абе, хората ме чакат в банката, а пък аз тука се занимавам с твоите имидж… — отново се запъна Пчелата, но все пак довърши думата почти на срички: — Имидж-мей-къри!
	— И защо се казват Гудвини? Да не би да са братя?
	— Откъде да знам, Саня! Виж какво, аз хуквам, може ли?!
	— Добре, де, върви! — махна с ръка Белов. — Кажи на Гудвини да влязат.
	Пчелата изскочи от кабинета, а след него на вратата се появиха двама мъже на около трийсетина години. Те ужасно много си приличаха. И двамата не бяха много високи, имаха къдрави коси и пухкави кръгли лица и носеха малки кръгли очилца. Спокойно можеха да минат за братя. Единственото, по което се различаваха, беше цветът на косите им. Единият беше с черна като смола коса, а другият — с рижава.
	— Гуревич — представи се първият.
	— Двинкер — кимна другият.
	„Ето защо са Гудвини…“ — досети се Саша. Той стана да посрещне гостите си и им стисна ръцете:
	— Александър Николаевич Белов, моля…
	Саша се върна на мястото си зад бюрото, а Гудвини седнаха срещу него. Извади предизборния си плакат и го разгърна пред специалистите.
	— Е, какво ще кажете?
	Този плакат му харесваше, а девизът към него — „Ще науча властта да отговаря за делата си“, беше измислил сам.
	Рижият Гудвин присви очи, разгледа плаката и закима:
	— Ако правилно ви разбирам, вие се каните да изградите предизборната си кампания върху образа на волевия и мъжествен човек, който трябва да бъде възприет като лидер. Посланието е вярно, но е прекалено — как да се изразя по-точно — агресивно. Съгласен ли сте с мен, Александър Николаевич?
	— Трудно ми е да кажа — избегна отговора Белов. — За мен тази работа е нова и затова съм поканил вас.
	Другият имиджмейкър замислено придърпа плаката към себе си. Саша премести съсредоточения си поглед към него.
	— От моя гледна точка, Александър Николаевич — започна черният Гудвин, — ние трябва да се разграничим от образа на човека, който живее в света на големите пари и на всичко, свързано с тях. Обикновено електоратът слабо се интересува от деловите качества на кандидата.
	— Разбирате ли, у нас, в Русия, електоратът гласува със сърцето си… — с плаха усмивка продължи мисълта на партньора си рижият Гудвин. — За нас е важно да открием във вас онези качества, които ще позволят на избирателите да видят във вас човека.
	— Тъ-ъ-ъй… — повдигна учудено вежди Белов. — Значи, излиза, че човекът в мен тепърва трябва да се търси, така ли?
	Черният Гудвин хвърли поглед на Рижия, който очевидно бе направил гаф.
	— Боя се, че не ме разбрахте правилно… — отбеляза той, притискайки към гърдите си пухкавите си ръчички. — Разбирате ли, аз имах предвид това, че вашият имидж…
	— Всичко е наред — прекъсна го с усмивка Саша. — Хайде, предложете нещо, къде да потърсим човека?
	— Безусловно — в семейството. Жената, децата… — подхвана рижият Гудвин.
	— Родителите, приятелите… — допълни Черният.
	— Биографията, службата в армията…
	— Благородните човешки постъпки…
	— Заниманията, житейските интереси, хобито…
	— Контактите с творческите среди…
	— Помощите за децата, за сираците, за инвалидите…
	— Грижата за спортистите…
	— Стоп, стоп, стоп! — Саша се засмя, вдигна ръце и с шеговито отчаяние завъртя глава: — Където и да бръкнеш, има само компромати!
	Имиджмейкърите озадачено се спогледаха.
	— Тогава нека да започнем от семейството — предпазливо предложи рижият Гудвин. — Все пак семейството е по-важно от всичко останало.
	— Да, семейството е по-важно от всичко останало… — замислено се съгласи Саша.


	24.

	Още от сутринта Ваня се въртеше из двора покрай къщата в очакване на баща си. И веднага щом ролс-ройсът на Белов се показа в края на уличката, момченцето изтича през портичката и хукна към колата.
	— Тате! Тате! — радостно викаше то.
	— Здравей, скъпи мой! — Белов грабна сина си и го подхвърли във въздуха. — Защо си толкова лекичък, вагабонтино? Пак ли отказваш да ядеш каша?
	Олга дочу виковете на сина си и излезе от къщата, потръпвайки зиморничаво.
	— Тичай в колата, ей сега ще тръгнем — пусна на земята момченцето Саша и се обърна към жена си: — Здравей…
	— Здрасти — усмихна му се сдържано Олга и кимна на излезлия от автомобила Макс: — Здрасти, Макс!
	Саша се поколеба. Той трябваше да проведе сериозен разговор с жена си. Гудвини настояваха да се заснемат семейни клипове със задължителното участие на съпругата и щастливия им син. Белов трябваше да обсъди това с Олга, само че не знаеше как да подхване тази деликатна тема. Той дори нямаше представа дали тя изобщо е разбрала, че се кани да се яви на изборите. Всъщност последният въпрос веднага намери отговор.
	— Сега ти вече си… как му викаха? — публична личност, така ли? — подсмихна се Олга.
	— Че как! — малко смутено промърмори Саша. — Вече знаеш, така ли?
	— И още как, плакатите ти висят на всяка стена!
	Той реши, че моментът е много подходящ. Олга сама беше заговорила за изборите и сега му оставаше само да насочи разговора към снимките. Понечи да подхване тази тема, но най-неочаквано изтърси:
	— Много добре изглеждаш. Страните ти са порозовели…
	— Тук въздухът е чист — обясни му с усмивка Олга. „Добре, де, после ще й кажа… Довечера…“ — помисли си Саша.
	— Е, ние ще тръгваме… — кимна той някак притеснено на жена си и се отправи към ролс-ройса. Вече отворил вратата на автомобила, се извърна към Олга: — Имам една работа за теб за сто милиона.
	— Какво говориш? В брой ли? — пошегува се тя.
	— И на ръка… — рязко изрече Саша, защото се ядоса на собствената си нерешителност.
	— Интересно… — Жена му виждаше, че той иска да й каже нещо и нарочно протакаше разговора с надеждата, че все пак щеше да заговори за намеренията си, които (тя бе почти убедена в това) по някакъв начин бяха свързани със семейството им. — А къде ще ходите днес?
	Саша сви рамене.
	— Не знам. Ще решим. Може би в зоологическата градина… До скоро.
	— До скоро…
	Белов затръшна вратата и ролс-ройсът потегли.
	Колата едва бе успяла да излезе на шосето, когато детето протегна ръка към седналия на предната седалка Саша.
	— Тате, виж! С мама първи го видяхме! — Ваня подаде на баща си някакво смачкано парче от вестник.
	Белов го разгърна. Оказа се, че това беше една негова снимка, която някой бе изрязал от вестник. Той я разглади върху коленете си и я върна на сина си.
	— Мама каза, че ще те покажат по телевизията! — гордо заяви Ваня.
	— Когато се върнем, ще я помоля да покажат и вас с нея — обеща му твърдо Белов.
	— Наистина ли?! Страхотно! — засияха очичките на момченцето. — Само че, знаеш ли, тя сигурно няма да се съгласи. Когато видя, че изрязах снимката ти, веднага се разплака.
	Саша се обърна назад и нежно разроши къдравите косици на Ваня.
	— Ти я слушай, тя е жена и трябва да я щадиш. Разбрахме ли се?
	— Ясна работа — важно кимна детето.
	Белов се подсмихна и попита:
	— Е, къде отиваме, ти командваш парада! Искаш ли да отидем в зоологическата градина?
	Ваня смешно смръщи личице и категорично завъртя глава.
	— Ваня, не се чуди, кажи къде отиваме? — повтори Саша.
	Момченцето хитро присви очички и помоли:
	— Ама, първо ми обещай, че ще отидем там, където кажа!
	Саша се засмя и кимна:
	— Няма проблеми!
	— Ще стреляме! С пистолет! — радостно извика синът му.
	Малко озадачен от този избор, бащата се замисли. Подобно начинание изобщо не би се харесало на Олга… Но пък, от друга страна, вече беше обещал на Ваня. „Добре, де — реши, — ще ни се наложи да си поиграем на конспиратори…“
	— Да вървим натам, Макс — кимна той на охранителя си.
	— Ура-а-а! — възторжено се развика отзад Ваня.
	На стрелбището, оборудвано в едно от мазетата на офисите на Бригадата, Саша заведе сина си при различните мишени. Те изобразяваха и гангстери, и полицаи, и чудовища с ужасен вид, и диви зверове — глигани, вълци, лисици…
	— Е, скъпи мой, по коя мишена искаш да стреляш? — попита той. — По чичковците ли?
	— Ъ-ъ! — завъртя глава Ваня. — Те изпълняват мисията си.
	— Тогава по зверчетата, така ли?
	— Ъ-ъ! Те са милички и имат синове.
	— Точно така… — Саша окачи две обикновени кръгли мишени и хвана сина си за ръката. — Ела да ти сложа наушниците.
	До линията за стрелба сложи на главата на сина си големи червени наушници.
	— Ето така… Добре ли е?
	Ваня кимна:
	— Аха… Само че почти не чувам с тях. А къде е пистолетът?
	— Ей сега ще ти го дам…
	— „Ей сега“ вече мина, къде е пистолетът, тате?
	Белов измъкна пистолета иззад гърба си, дръпна затвора и сложи оръжието в малките детски ръчички.
	Ваня сграбчи пистолета с две ръце и го насочи към мишената. Придържайки оръжието, баща му приклекна до него.
	— Общо взето, пистолетът се държи с две ръце, за да не се измориш, когато трябва дълго да чакаш — обясни той. — Но така не можеш да бъдеш точен.
	— Защо да не мога, по филмите правят така… — учуди се детето.
	— Е, там всичко могат да правят. Това е на кино.
	Ваня послушно свали едната си ръка, пистолетът безпомощно затрепери и клюмна надолу.
	— Да — бе принуден да се съгласи Саша, — дръж го с две ръце, още е тежък за теб. Така, сега сложи показалеца си на спусъка. Прицели се с дясното око, затвори лявото. Мисли за мишената, дишай равномерно… После не дишай и бавно натисни спусъка, разбра ли? Е, синко, хайде…
	Белов стоеше зад детето и затова не видя как от страх Ваня силно стисна двете си очи и рязко натисна спусъка. Разнесе се изстрел. Момченцето отвори широко очи и погледна възторжено баща си.
	— Страхотно! — слисано въздъхна то.
	— И какво уцели? — Саша се надвеси над окуляра на далекогледа, опитвайки се да намери следи от куршума по мишените. — По лявата ли стреля или по дясната? А, Ваня? Къде се прицели, кажи, де?
	— В мишената… — объркано измърмори момченцето.
	— Ех, ти, кьопчо! — усмихна се Белов. — Я виж как ще стреля баща ти.
	Той се изправи, вдигна глава, изпъна ръката си с пистолета, примижа и се прицели. Устните му бяха стиснати, а лицето — каменно. Ваня, който не сваляше очи от баща си, прошепна:
	— Тате, приличаш на Батман…
	Саша направи няколко бързи последователни изстрела. Куршумите попадаха един след друг в центъра на мишената.
	— Това е. Учи се, докато съм жив… — усмихна се Белов, но осъзна, че е изтърсил голяма глупост, и веднага се плесна на шега през устата.
	— Тате, дай да видя… — повдигаше се на пръсти към далекогледа Ваня, тъй като не можеше да стигне до окуляра. Саша го повдигна и момченцето възхитено възкликна: — Страхотно! Браво, тате! Всички са точно в десетката!
	Саша смени пълнителя и подаде пистолета на сина си:
	— Е, ти си наред…
	Но Ваня дори не погледна към оръжието. Той вдигна към баща си кръглите си, пълни с възторг очи и едва чуто прошепна:
	— Тате, нали няма да ни напуснеш?
	Саша усети как гърлото му се сви. Клекна пред сина си и бавно завъртя глава:
	— Никога…
	— Ама, съвсем никога ли? — засия Ваня, който беше повярвал на баща си.
	— Съвсем никога… — повтори като заклинание той.
	Ваня се хвърли на врата му, притисна се силно към него и замря. Саша също не помръдваше и с примряло сърце усещаше до бузата си горещото, развълнувано дишане на сина си.
	Те прекараха на стрелбището почти половината ден и най-сетне Ваня започна да уцелва мишената. А сетне последваха сладкарница, бадемов сладолед в кристална купичка, въртележка в парка „Горки“, игри на автоматите… Така и не стигнаха до зоологическата градина.
	Белов и синът му се прибраха чак вечерта, когато Олга вече беше започнала да се притеснява. Ваня отвори с гръм и трясък вратата и разкопчавайки якето си в движение, затрополи нагоре по стълбата. След него в къщата влезе и баща му.
	— Ваня, нали помниш какво се разбрахме? — шепнешком попита сина си той.
	— Желязно! — кимна детето и радостно се развика: — Бабче! Ние бяхме в зоологическата градина! Знаеш ли колко е страхотно там!
	Елизавета Андреевна веднага се появи.
	— Така ли? Много добре! — нареждаше тя, докато помагаше на внука си да се справи с якето. — Ваня, събуй си обувките, че ще изпоцапаш навсякъде…
	Оля се появи грижливо сресана и издокарана в нов елегантен костюм. Саша мълчаливо й подаде шапката на Ваня. Тя също така мълчаливо я взе, леко се усмихна и му кимна в знак на благодарност.
	— Ваня, а къде са ръкавиците ти? — попита тя сина.
	— Ето ги! — Той измъкна ръкавиците от джоба си и по пода, точно в краката на Оля, се посипаха гилзи.
	— Какво е това?! — изплашено възкликна бабата.
	— Ама, че си един конспиратор и ти! — измърмори Саша.
	— Така значи, всичко е ясно. Стреляли сте маймунките. — Олга рязко се обърна към Саша. От милата й, малко кокетна усмивка нямаше й следа. — Какви ги вършиш, да не си полудял?! — сърдито попита тя.
	Детето погледна виновно баща си и въздъхна.
	— Няма нищо, Ваня, не се бой… — намигна му Саша.
	— А къде е пуловерът?! — намеси се бабата.
	— Пуловерът е в колата, после ще го донеса…
	Олга заповяда на сина си:
	— Върви да се измиеш, да вечеряш и да си лягаш. Утре рано сутринта си на репетиция.
	Ваня още веднъж погледна баща си и излезе от стаята с наведена глава. След него тръгна и възмутената Елизавета Андреевна.
	Двамата съпрузи останаха сами и смутено мълчаха. Саша разглеждаше Оля. Чудеше се дали тя наистина се е разхубавила, или той просто е отвикнал от нея.
	— Да не би да си боядисала косата си? — попита смутено.
	Олга не му отговори и дори не го погледна, но разтърси глава и отметна коси. Те помълчаха още известно време. Младата жена се ядосваше. От нетърпението, с което очакваше този разговор, не бе останала и следа. Нищо не се бе променило и мъжът й си бе останал съвсем същият Саша Белия — един бандит, който забавлява петгодишния си син със стрелба с бойно оръжие! А пък тя, глупачката, си мислеше… Сега вече беше сигурна, че онова, за което той й говореше сутринта, можеше да бъде свързано с всичко друго, само не и с техните семейни проблеми. Тя попита:
	— Нали искаше да си поговорим за нещо? Хайде, казвай, слушам те…
	Белов погледна студените й очи и разбра, че от разговора няма да излезе нищо. Сега всяка негова дума и всяко негово предложение щеше да бъде посрещнато на нож. На всичкото отгоре Саша искаше да използва снимките на „семейния“ клип като повод за сдобряване. Но за какво сдобряване можеше да става дума в момента, щом те гледаха по този начин:
	— Искаш ли да ме почерпиш един чай? С гевречета… Или с каквото има.
	— Саша, какво се опитваш да направиш от сина си?! — Погледът й стана още по-твърд.
	Той се смръщи.
	— Не говори така, Оля… Той ще учи в Англия. И при него всичко ще бъде наред. Просто той е момче, а ти го мъчиш с тази цигулка.
	— Изобщо не го мъча! — избухна веднага жена му. — На него му харесва!
	Саша се опита да скрие скептичната си усмивка, сведе глава и се съгласи:
	— Така ли? Е, щом му харесва, значи му харесва. Ти си майката и ти най-добре знаеш кое как е…
	Това смирено съгласие беше толкова неочаквано и толкова несвойствено за него, че Олга веднага се досети:
	— И тъй, Белов, какво искаш от мен?
	„Не, нищо няма да излезе! По дяволите, някой друг път ще й кажа…“
	Саша постоя малко и стана от стола.
	— Да. Всъщност не — бързо и объркано отвърна той. — Абе, с две думи, размислих. Както и да е, до скоро!
	Бързо премина покрай слисаната и ядосана Олга и тръгна към стълбището.
	— До скоро… Донеси пуловера! — извика подире му тя.
	— Утре ще се отбия да го оставя! — отвърна й той, докато слизаше по стълбите.
	Веднага след това външната врата се хлопна.
	И Олга отново едва не хукна след него, и отново прокле Саша, и отново започна да се укорява за несдържаността си. Прибра се в стаята си и прекара повече от час, обзета от тягостни мисли. В крайна сметка Оля се умори от притесненията си и отиде да нагледа сина си.
	Нощната лампа до леглото на Ваня светеше. Детето безгрижно спеше. Тя внимателно се приближи до него, за да оправи одеялото му. Надвеси се над Ваня, но изведнъж застина и прехапа устни.
	Върху слабичкото рамо на сина й имаше несръчно нарисуван със синя химикалка разкривен келтски кръст — същия като на баща му. А на стената до картинките с Батман и с Човека-паяк, беше залепена с дъвка измачкана изрезка от вестник със снимката на кандидата за депутат в Държавната Дума Александър Николаевич Белов.


	25.

	Поредният предизборен митинг трябваше да се проведе в едно подмосковско градче — това, в което Каверин научи за своя конкурент. Въпреки всички усилия на организаторите на градския площад се събраха само двайсетина-трийсетина любопитни пенсионери, които бяха дежурни на мероприятията от този род. Те търпеливо чакаха ораторът да свърши речта си, защото обикновено след това раздаваха сувенири, а понякога, ако извадеха късмет, дори и подаръци.
	— Съграждани! Демокрацията е в опасност! Престъпниците се опитват да влязат във властта! — с рязък подобен на кучешки лай глас крещеше в микрофона Каверин. — Ние сме длъжни да направим всичко възможно, за да не допуснем това! Крадците трябва да лежат в затвора, а не да седят в Държавната Дума! — Докато говореше, той сочеше с черната си ръкавица към предизборния плакат на Белов. — Това е моята принципна позиция — завърши най-сетне речта си. — Помогнете ми днес, за да видите утре, че справедливостта в Русия е възтържествувала!
	Речта му беше последвана от аплодисментите на дузина старци и бабички и на двамата му помощници.
	Каверин подаде микрофона на единия от тях, отправи се към своята аудитория и започна да стиска ръцете на хората.
	— Браво, Володя! Така им се пада на тези мръсници! Ние сме за теб! — с престорено въодушевление възклицаваха бойките бабички.
	Поредният старец му протегна сухата си жилеста ръка, но той изведнъж се спря и застина, взирайки се някъде зад него. Усмивката моментално изчезна от лицето му. Упоритият старец възбудено говореше нещо, ала Володя сякаш не го забелязваше.
	На отсрещната страна на площада беше паркиран черен ролс-ройс, а в него седеше Белов. Лицето на Володя се сгърчи от омраза. Очите му се присвиха, докато се взираше в прозореца на лимузината.


	Белов разбра, че съперникът му го е забелязал. Безгрижно му помаха, демонстративно се извърна и натисна копчето за затваряне на прозореца. Затъмненото стъкло се вдигна и го скри.
	— Саня, а защо те нарече „крадец“? Да не би вече да са те короновали? — попита седналият зад волана Макс.
	— Ами, нали той е жертва на войната, Макс, та затова всичко му се е объркало в главата! — подсмихна се Саша. — Както и да е, да вървим в „Сребърния бор“…
	Ролс-ройсът потегли. Когато напускаха площада, Белов се обърна и видя как съперникът му, който все така не помръдваше от мястото си, изпроводи колата му с все същия тежък поглед.
	Белия отиваше на среща с Виктор Петрович Зорин. Първо, защото трябваше да извести съдружника си, че напуска управлението на общия им бизнес и че предава ръководството на Пчелата. И второ, защото искаше да обсъди с чиновника своите предизборни изяви. Саша не разчиташе много на помощта на Зорин, макар че той, разбира се, би могъл да му подскаже нещо разумно.
	— И откога се возиш в ролс-ройс? — посрещна го с въпрос съдружникът.
	— Отскоро, защо?
	Виктор Петрович го покани с жест да седне край доста скромно сервираната за чай маса.
	— Ами, защото, Саша, сега трябва да се возиш във волга и дори в москвич… — пошегува се Зорин. — За да бъдеш по-близо до трудещите се.
	— Моите специалисти по изборите са на същото мнение… — подсмихна се Белов и се настани на стола.
	— Значи вече използваш и специалисти? Браво, човек трябва да се отнася сериозно към изборите — сдържано го похвали чиновникът. — Само че знаеш ли какво, Саня, не разчитай кой знае колко на тях. Те са теоретици, а в тази работа понякога трябва да се действа по интуиция. Доверявай се повече на себе си.
	— Ами, да, затова се возя в ролс-ройс… — съгласи се той и веднага хвана бика за рогата. — Я ми кажи, а мога ли да разчитам на теб?
	— Ако искаш да ти подскажа нещо, моля! — добродушно разпери ръце Виктор Петрович. — През последните пет години къде ли не са ме избирали!
	— Ами, да, опитът е голяма работа, мерси — с нескрита ирония отвърна Белов.
	Зорин я подмина и съвсем сериозно го посъветва:
	— Разчитай повече на пенсионерите. Пращай им поздравления, пиши им разни писма, те обичат такива неща…
	Всичко стана точно така, както предполагаше Белов. Зорин му даде да разбере, че няма да си помръдне пръста за неговата предизборна кампания. Виктор Петрович имаше нужда от ортак в сенчестия бизнес, а не в Държавната Дума. От незабележим търгаш, а не от политическа звезда. Не, той не можеше да разчита на помощта на чиновника и това беше повече от ясно. Белов отпи от изстиналия чай и се усмихна.
	— Знаеш ли, моите специалисти ме карат да направя един клип, искаш ли да участваш в него? — предложи му той. — Че защо не? Един известен политик подкрепя един млад кандидат за депутат… Ти фотогеничен ли си?
	От изненада Виктор Петрович се задави и когато успя да си поеме дъх, се засмя.
	— Браво — закима с глава. — Добре, хайде да си говорим направо. Ако ти влезеш в Думата, аз няма да мога да те прикривам повече и ти не бива да разчиташ на моята помощ.
	— От компромат ли се страхуваш?
	Зорин се навъси. Сплете пръсти и обясни:
	— Нещата не са чак толкова прости, Саша. Ето, сега ние с теб седим и пием чай… Ти си един най-обикновен бизнесмен и по тази причина нашата среща, общо взето, никого не интересува. Но когато станеш публична личност, ако ни види заедно, всяка вестникарска пиявица ще превърне това в политически факт! А след това на мен ще ми се наложи дълго и протяжно да доказвам, че не съм камила, ясно ли ти е?
	„Че какво по-ясно от това!“ — помисли си Саша. Изведнъж му прилоша. Прииска му се веднага да си тръгне и повече никога да не види този циничен и пресметлив човек, който винаги твърдеше, че му е приятел, но никога не пожела да му помогне в труден момент.
	Той доста студено съобщи на Зорин, че оттук нататък всички работи с него ще урежда Витя Пчьолкин и бързо напусна „Сребърния бор“. Дори си помисли, че повече никога няма да стъпи в това заведение.


	26.

	В предизборния щаб на Каверин беше много напрегнато. В общата стая, облепена с плакати на усмихнатия кандидат със строителна каска на главата, беше шумно. Хора със загрижен вид сновяха насам-натам, телефоните непрекъснато звъняха, ксероксите бучаха, мониторите на компютрите светеха.
	Зад стената, излегнат на дивана в своя уютен кабинет, Каверин изслушваше доклада на новия си съветник Вадим — имиджмейкъра, с когото го свърза подполковник Веденски.
	— Плакатите ни са добри и като съдържание, и като изработка — сухо и делово информираше шефа си Вадим. — Планът на медиите е утвърден и тук също всичко е наред. Налага се да помислим за последните седмици, когато страстите ще се нажежат. Трябва да се застраховаме и да подготвим радикални ходове с някакъв компромат.
	— Игор Леонидович каза ли ти нещо за онзи емигрант? — поинтересува се Каверин.
	— Да, вече го доведоха тук. Срещнах се с него и обсъдихме всичко — едва забележимо се усмихна специалистът. — Това ще бъде много силен финт, само че трябва да го поднесем както трябва. Но, Владимир Евгениевич, това не е достатъчно. Необходимо е още нещо стресиращо.
	Володя се надигна тежко от дивана, хванал с ръка кръста си, който го наболяваше, и ядосано промърмори:
	— Ами, измисли го. Нали си специалист.
	— Ясно, Владимир Евгениевич — изопна се като струна неговият съветник от службите. — Ще го имате.
	Върху огромното бюро стоеше едно малко препарирано крокодилче с дължина около седемдесет сантиметра. Преди два дни Каверин случайно го зърна на витрината на един магазин и веднага си го купи. Крокодилът страшно му харесваше. Достатъчно му беше да хвърли един поглед към зиналата паст на влечугото и настроението му веднага се оправяше.
	И сега той доволно се засмя и прокара нокът по малките, остри зъбки на крокодила:
	— Виж го ти него, сякаш е жив, гадината му с гадина!
	Вадим само вежливо се усмихна, той очевидно не споделяше възторга на своя бос, свързан с отвратителното влечуго. Каверин забеляза това и студено попита:
	— Нещо друго?
	— Да — кимна Вадим. Измъкна от папката малък лист и го сложи на бюрото. — Това е макетът на листовката.
	Каверин погледна листа. Отгоре се виждаше набиващ се на очи надпис: „Мутрите напират към властта!“. Под него бе разположена ефектна снимка на Белов, на която беше изопнал ръка и с леден поглед и присвито око се целеше с пистолет в нещо. Беше с кафява риза с навити ръкави и черна вратовръзка и приличаше на щурмовак есесовец. Липсваше му само лента с пречупен кръст на ръката.
	Под снимката беше набран текст. С лаконични и доста експресивни изрази бяха описани бандитските подвизи на основния конкурент на Каверин. Листовката завършваше със стандартен призив към избирателите да проявят гражданска бдителност и „да не позволят на бандита да седне в депутатското кресло“.
	— Общо взето, става — кимна замислено очевидно доволният Володя. — Само че веднага ще кажат, че това е монтаж, не мислиш ли?
	— Ами, нека да го докажат… — сви рамене Вадим.
	— И фактите са малко…
	— Владимир Евгениевич, за какво са ви тези факти? — учуди се имиджмейкърът. — Нашата работа е като на петлите: важното е да изкукуригаме, а пък може изобщо да не съмва!
	Каверин помисли малко и се съгласи:
	— Добре. Задвижете схемата.
	Същия ден Вадим отиде в една малка печатница. Щом научи, че става дума за предизборна листовка, директорът й се поинтересува от тиража.
	— Трябват ни пет хиляди екземпляра — отвърна сериозният младеж.
	Директорът съобщи сумата. Без да се пазари, Вадим извади от кожената папка макета на листовката. Директорът прегледа бегло съдържанието й.
	— А, не, няма да стане! — поклати глава и върна листовката. — Аз не си мешам шапките с бандитите, моят живот си ми е по-скъп…
	— Вие не ме разбрахте, уважаеми — многозначително изрече Вадим. — Това е в интерес на сигурността на държавата.
	Директорът замислено се почеса по главата и кимна с въздишка:
	— Добре, ще я направим.


	27.

	Смяната й скоро щеше да свърши. Нощната сестра, която Бригадата бе наела да се грижи за Фил, се прозя и се протегна. Ужасно й се спеше, но момичето ценеше това свое работно място и не си позволяваше никакви волности. За да се поразсъни малко, стана и се приближи до прозореца.
	Започваше да се съмва. Слънцето още не се бе показало над покривите на сградите, но небето бе започнало да синее и настъпващият ден обещаваше да бъде ясен и слънчев.
	Внезапно зад гърба й тревожно запищя зумерът на животоподдържащата система. Момичето се втурна към апаратурата и видя, че по екрана на монитора бързо преминават неравномерни назъбени импулси. До този момент не се бе случвало подобно нещо. Медицинската сестра повдигна клепача на Фил и видя, че зеницата му реагира на светлината! Тя съвсем се обърка, хвърли се към шкафа, грабна спринцовката с ампулата, обърна се към болния и се вцепени.
	Клепачите на младежа потрепнаха и… се отвориха!
	— Господи! — прошепна смаяната болногледачка и хукна навън.
	Когато Белов пристигна в реанимацията, там имаше страшно много хора, а по коридора сновяха лекари със загрижен вид. Разплаканата и трепереща от силното вълнение Тамара го зърна и веднага се хвърли към него:
	— Саша! Саша! — шепнеше тя задъхана.
	— Какво става там? — попита Белов и я сграбчи нетърпеливо за раменете.
	— Той… — Тя не успя да довърши. Изхлипа, забели очи и бавно започна да се свлича на пода. Саша успя да я подхване, предаде я в ръцете на дотичалите медицински сестри, които носеха амоняк, и се понесе към болничната стая на Фил.
	— Ей, вие, къде отивате? — сърдито извика подире му една от тях. — Там не може!
	Около леглото на Фил се бяха наредили няколко лекари на различна възраст, които напрегнато и развълнувано обсъждаха нещо. Те говореха тихо, почти шепнешком, но всички едновременно. Слепоочията на Саша пулсираха, той се опитваше да долови разговорите, но не можеше да схване бързо изговаряните и напълно неразбираеми медицински термини. По израженията на лекарите също не можеше да се разбере нищо, освен това, че ситуацията беше необичайна. Той се притесни. Изведнъж го обзе страх. Залитна назад, отпусна се на един стол и едва сдържайки раздразнението си, тихо попита:
	— Някой ще ми обясни ли какво става тук?
	Лекарите сякаш не го забелязваха и само един от тях, който беше най-млад от всички, разсеяно го погледна и измърмори:
	— Първо някой трябва да го обясни на мен…
	Саша стана и за миг затвори очи. „Господи, помогни му!“ — помоли се той.
	Решително и безцеремонно разблъска лекарите и се приближи до приятеля си. Погледна със страх и надежда бледото лице на Фил. На пръв поглед всичко изглеждаше както преди — затворени очи, кислородна маска, пълна неподвижност… Саша приседна на крайчеца на леглото и внимателно взе ръката на приятеля си. Клепачите на болния бавно се отвориха, а очите му гледаха право напред.
	— Братко… — прошепна Саша.
	Очите на Фил се насочиха към него и се спряха върху лицето му. За пръв път след дългата и страшна раздяла те се гледаха в очите.
	— Братко, чуваш ли ме? — тихо попита Саша с треперещ глас.
	Вместо отговор болният притвори за миг клепачи и под тях се търкулнаха две сълзи.
	— По дяволите… — прошепна Саша и… заплака.
	Протегна ръка към лицето на приятеля си. Избърса сълзите му, без да забелязва своите. Галеше Фил по косите и ту се смееше, ту плачеше. Беше щастлив.
	Помолиха го да излезе от стаята, защото лекарите трябваше да се заемат сериозно с Фил. Саша отиде в коридора. На душата му беше светло и радостно. Сега на Белов му се струваше, че всичко ще се оправи — и с Фил, и със семейството му, и с изборите. Вярно, на Фил тепърва му предстоеше дълъг и вероятно труден път до пълното му възстановяване, но все пак той вече бе направил най-важната и най-трудната крачка! По коридора срещу Саша тичаха Космос и Пчелата.
	— Какво става? — попитаха те.
	— Всичко е наред… — уморено се усмихна той.
	— Йес! — Приятелите се хвърлиха на шията му, после веднага хукнаха към стаята на Фил.
	— Само стойте тихо! — подвикна подире им Саша.
	Той избърса лицето си с бялата престилка, която бе наметнал на раменете, въздъхна и бавно излезе навън.
	Прегледът на Фил, който извършваше многобройният отбор от лекари, се проточи. На приятелите му обаче и през ум не им минаваше да си тръгнат. Те търпеливо чакаха в коридора да им позволят да надникнат отново в оживелите му очи.
	Най-сетне им разрешиха да влязат при Фил. Тамара, която чакаше заедно с момчетата, беше отишла някъде. Те насядаха около леглото му. Първите възторзи се бяха поохладили и нервната възбуда се смени с тиха и безметежна радост. На лицата им грееха щастливи усмивки. Неподвижният Фил местеше очи по лицата им. И тримата мълчаха, защото нямаха нужда от думи.
	За сметка на това болногледачката не млъкваше нито за миг и за кой ли път вече разказваше как се е свестил.
	— Поглеждам и какво да видя — той гледа. Господи, само дето не умрях! — развълнувано дърдореше тя, докато прибираше инструментите, оставени от лекарите. — Всички доктори в един глас казват, че това е уникален случай! Обикнах този пациент, той беше известен боксьор, нали така?
	— Да, да… — усмихна се Саша. — Благодарим ви, вървете да си почивате, ние ще се оправим сами…
	— Аха, аха, ей сега… — кимна с готовност момичето. — Само че вие не оставайте дълго тук. И без това Борис Моисеевич нареди изобщо да не ви пускаме.
	Сестрата излезе в коридора, но в същия миг вратата на стаята се отвори. Пристигнаха Тамара и Оля.
	— Аз се обадих на Оля, за да я зарадвам — каза Тома, сякаш се оправдаваше.
	— Здравейте — поздрави ги Олга.
	— Здрасти, Оля — приветливо й се усмихна Пчелата.
	Тя разсеяно го изгледа и спря погледа си на Саша.
	— Здравей — тихо й каза той и стана от леглото на приятеля си, за да й направи място.
	Оля му кимна, приседна на крайчеца на леглото и се обърна към Фил. Той я погледна и притвори за миг очи в знак на това, че я е познал. Очите на Олга се напълниха със сълзи.
	— Горкичкият… — прошепна.
	Саша застана зад нея и отпусна ръце на раменете й.


	28.

	Тръгнаха си привечер, и то едва след като лекарят ги изгони от болничната стая. Саша предложи на Олга да я откара вкъщи и тя, естествено, се съгласи. Надяваше се, че по пътя ще успеят да си поговорят. Но той не бързаше да подхваща темата за своите предизборни проблеми. Беше осъзнал грешката си. Саша се канеше да използва заснемането на клипа като повод за помирение, но трябваше да постъпи по точно обратния начин. Първо трябваше да възстанови мира в семейството, да върне вкъщи жена си и сина си, едва тогава и всичко останало щеше да си дойде на мястото — и душевното спокойствие, и победата на изборите, и тези нещастни снимки…
	— Нали не бързаш? — попита той. — Искаш ли да се отбием някъде?
	— Добре… — съгласи се Оля.
	Тя си помисли, че Саша все пак се е решил да проведе разговора, който така и не успя да се състои миналата събота. „Време е… Интересно, каква ли е тази негова работа за сто милиона!“ — разсъждаваше тя.
	Ролс-ройсът свърна от шосето и скоро спря пред едно извънградско ресторантче. Олга слезе от колата и с наслада вдъхна свежия априлски въздух. Въпреки хладното време пролетта вече се усещаше, а ароматите на събуждащата се природа завъртаха главата и повдигаха настроението.
	Един млад и стегнат сервитьор излезе да посрещне гостите.
	— Добър вечер — любезно се усмихна той. — Добре дошли. Къде искате да се настаните — в залата или на верандата?
	— Студено ли ти е? — попита жена си Саша.
	— Не.
	— Тогава дали да не седнем на…
	— Да, на верандата — съгласи се охотно Оля.
	Настаниха се на маса за двама и сервитьорът веднага им поднесе менюто:
	— Менюто, моля… Какво желаете за аперитив?
	— Имате ли червено вино? — попита Белов. — Реколта деветдесет и пета?
	— Да, разбира се, харесвате ли „Шато Мормон“?
	— Да — кимна Саша и погледна към жена си. — А ти какво искаш?
	— Сок — усмихна се Оля.
	— Какъв сок предпочитате? — обърна се към нея сервитьорът.
	Опияняващият пролетен въздух си направи шега с Оля. Тя се подсмихна и без капка ирония отвърна:
	— Брезов.
	„Какво й става? Капризничи ли? А може би ме предизвиква?“ — помисли си Белов.
	— Направете брезов сок — кимна на сервитьора.
	— Това ще е трудно — смутено се усмихна той.
	— Направи го — повтори Саша. — И донеси малко плодове и мезета, ти знаеш какво.
	Сервитьорът кимна и изчезна. Оля с любопитство се оглеждаше наоколо, тъй като за пръв път идваше на това място. А в това време Саша наблюдаваше жена си. Тя изглеждаше направо възхитително — очите й блестяха, на устните й пробягваше вълнуваща усмивка, дори косите й като че ли бяха станали по-гъсти и по-пухкави.
	— Тук не е лошо — отбеляза Олга. — Често ли се отбиваш на това място?
	— Тук обичаха да идват Фил и Тома — уклончиво отвърна Саша.
	— Мъчно ми е за Тома — въздъхна тя. — Чудя се как издържа всичко това?
	— А колко още има да издържи! — съгласи се съпругът й. — Не се знае кога Фил ще се възстанови напълно.
	— Няма значение, сега е по-лесно. Все пак той вече е в съзнание, разбира какво става.
	— Вино? — надвеси се с бутилка в ръцете над нея сервитьорът.
	— Не, благодаря — отвърна Олга и кимна към мъжа си: — А ти за какво искаше да си поговорим?
	— А, няма значение! — махна с ръка той. В този момент не желаеше да обсъжда предизборните си проблеми. Но след кратка пауза все пак й обясни: — Казано с две думи, май ще се издъня като кандидат. Просто едни компетентни хора ме светнаха, че за бъдещия депутат е важно да се е влюбил от пръв поглед в някоя своя съученичка, да я е ухажвал красиво, да й е направил срамежливо предложение за женитба, тя да му е родила не повече от две деца и той цял живот да е помагал на съпругата си да бели картофи. Така че аз вече съм се издънил отвсякъде.
	— Че защо да си се издънил? — с известно кокетство се усмихна Оля. — Хайде, ухажвай ме! Искаш ли да потанцуваме?
	Белов сви рамене.
	— Просто ей така… навън ли?
	— Научи се да ухажваш красиво, Саша — каза жена му. — Това ще ти свърши работа, всички жени ще бъдат твои!
	— На мен, Оля, всички не ми трябват…
	Той стана, вдървено кимна и подаде ръка на жена си. Олга също стана, но не веднага. Музикантите, които свиреха някаква протяжна джазова композиция, веднага се ориентираха и подхванаха нещо лирично. Саша прегърна жена си и тя покорно и щастливо се притисна до него. Пръстите им се сплетоха. От цяла вечност не бяха заставали толкова близо един до друг.
	— Кажи, де, какво искаше? — попита Оля.
	Саша въздъхна, сви виновно рамене и обясни:
	— Ами, онези мои имиджмейкъри с дървените глави смятат, че ще е много готино, ако покажа цялото си семейство по телевизията. Абе, нещо от сорта, че при мен всичко е като при другите хора и че имам семейство, дете… Посъветвах се с Ваня и той май няма нищо против…
	— Значи си се посъветвал с Ваня?… — скептично се усмихна жена му.
	— А защо не? На него му хареса…
	— Така ли? Ами, тогава, хайде да се покажем… — неочаквано се съгласи Оля. — Какъв е проблемът? Нали всичко това е наужким.
	„Какво ти «наужким», по дяволите!“ — помисли си Белов. Той изведнъж се изплаши, че Оля може да си помисли, че тази романтична вечер в ресторанта с танците, които той по принцип изобщо не можеше да понася, и с брезовия сок е организирана само заради това тя да участва в снимките. Той сведе очи и изведнъж разбра какво точно трябва да направи, за да възстанови предишните им отношения. Просто трябваше да се върне! Да се върне и да започне всичко отначало!
	Закова се на място и радостно погледна жена си:
	— Знаеш ли какво, Оля… Хайде да си вървим, имам изненада за теб. Хайде да вървим, искаш ли?
	— Къде? — усмихна се тя.
	Саша, който се бе запалил по новата си идея, вече я водеше за ръката към изхода.
	— Да вървим, да вървим, Оля, ще видиш…
	— Извинявайте, ами сокът? — извика подире им смутеният сервитьор.
	— Запиши ми го в сметката! — подвикна му Белов, без да се обръща.
	Саша и Оля хукнаха към колата, хванати за ръце.


	29.

	За огромна изненада на Оля те се отправиха право към нейната вила. По пътя Саша започна да си спомня как през осемдесет и девета година бягаше от милицията. Когато стигнаха срещу къщата на Оля, тъкмо беше стигнал до момента, в който Космос го доведе за пръв път в това вилно селище.
	— Тогава бях толкова изплашен, направо кошмар! — възбудено размахваше ръце Саша, докато слизаше от колата. — Тичам, а през онези идиотски черни очила нищо не се вижда. А пък Космос крещи: „Хайде, по-бързо!“
	— Тихо, ще събудиш баба! — изшътка му Олга през смях.
	— Няма, няма, тя отдавна спи! Ела тук! — протегна ръка към жена си той.
	— Белов, какво си намислил? — смееше се Оля.
	— Нали ти казах, че имам една изненада!
	— Каква изненада, Саша, какво правиш?
	Той я прегърна и й посочи към тъмната вила срещу нейната къща.
	— Тогава аз бях ей там, на втория етаж, оттук не се вижда…
	— У Цареви ли?
	— Ами, да. — Саша обърна жена си на другата страна. — А ти свиреше на цигулката до онзи прозорец.
	— Аз живеех там, Саша… — засмя се тя.
	— Да, де, ама аз не го знаех… Гледах, гледах и започнах да звъня по телефона. Обаче непрекъснато се обаждаше баба ти Елизавета. Чудех се какво да направя. Тогава слязох долу, хвърлих камъче по вратата ви и хукнах нагоре да се обадя по телефона. Тя излезе навън да види какво става и ти вдигна слушалката.
	— Виж го ти него, какъв хитрец бил!
	— Аха, това беше нещо като военна тактика — съгласи се Белов. — Е, с теб си поговорихме, но вече не помня за какво. А след това ти дръпна пердето — хоп! — и светлината угасна… Гледам и какво да видя — ти си започнала да се събличаш…
	— Какви си ги измисляш! Изобщо не съм се събличала!
	— Ти ще ми кажеш какво си правила! — засмя се Саша. — Нали знаеш, че през пердето се вижда това-онова… О-о-о! — Хвана се за главата. — Тогава само дето не полудях! Почти цяла нощ не можах да заспя и лъсках бастуна. Добре, че бях свикнал да го правя в казармата.
	— Да, а след това при вас дойдоха онези момичета! — присви очи Оля.
	— Боже мой, ами че ти избяга от мен! Сама си си виновна.
	Изведнъж той прескочи ниската оградка на вилата на Цареви и отвори портичката от вътрешната страна.
	— Саша, какво си намислил?! — възкликна Оля.
	Той протегна ръка към жена си:
	— Хайде, ела тук…
	— Защо?
	— Хайде, хайде. Аз отговарям.
	— Ами, ако там има куче? — смеейки се, завъртя глава тя.
	— Абе, няма никакво куче! Там няма никого — смееше се и въртеше глава и Саша.
	На Олга й се виеше свят: не знаеше дали от опияняващия пролетен въздух, или от близостта на любимия й. Без да осъзнава напълно какво върши, тя прекрачи оградата.
	През тъмния двор към площадката пред входната врата на вилата се прокраднаха две сенки. Саша извади сгъваем нож, чието острие проблесна, и се наведе над ключалката.
	— Белов, страх ме е — нервно се кискаше и шептеше зад гърба му Оля. — Ще ни арестуват и това ще ни е за цял живот. Само си представи ситуацията — кандидат за депутат и жена му заловени да влизат с взлом в чужда вила! Как ти звучи?
	— Много важно! — отвърна той, докато се занимаваше с бравата. — На депутатите им се случват и по-страшни неща.
	В този момент нещо изщрака и вратата се отвори. Саша хвана жена си за ръката и двамата влязоха в къщата.
	Без да включва осветлението, той се обърна към стълбата. Двамата предпазливо се качиха горе, хванати за ръка, и влязоха в обляната от лунна светлина стая на втория етаж — същата, в която някога живееше Саша. Нищо не се бе променило. Същото бюро, същата библиотека и същият стар, скърцащ диван. А до прозореца върху трикракия статив стоеше масивният далекоглед.
	— Виж ти, мама му стара, няма никаква промяна — изненада се Саша. — Представяш ли си, Оля — ни-що!
	— Наистина ли? — загадъчно и малко палаво се усмихна тя. — Я си помисли…
	Той се обърна към жена си и веднага се досети какво имаше предвид тя.
	И наистина, тогава, преди почти десет години, непознатата цигуларка беше там — в отсрещната къща. А сега тя вече му бе жена и стоеше до него. Саша замълча за миг, пристъпи към Оля и я привлече към себе си.
	— Не мога да живея без теб… — с въздишка прошепна той.
	Бавно наведе глава към лицето й и внимателно докосна с устни ъгълчето на устата й.
	— Сашка… — радостно прошепна тя и обви с ръце врата му.
	И в този миг Саша покри устните й с дълга и пареща целувка. Тя му отвърна с такава готовност и такава страст, че го побиха тръпки. Поведе Оля към дивана, докато тя се опитваше да съблече палтото си. Откъснаха се за миг един от друг, но само за да се отърват от дрехите си, сетне отново се сляха и се свлякоха на дивана.
	Самотната априлска луна, която случайно надникна през прозореца на старата вила, освети две голи преплетени тела, а през безмилостното скърцане на стария диван се чу възторженият сладостен стон на щастливата жена:
	— Май-й-йчице…


	30.

	Един ден по-късно във вилата на Оля пристигна снимачен екип. Операторът и осветителят веднага се заеха да монтират огромната апаратура. Домакините също довършваха последните си приготовления.
	Издокараната Елизавета Андреевна шеташе край масата и за стотен път подреждаше чашките, чинийките и купичката със сладко. Олга, която също беше развълнувана и радостна, поправяше прическата си и лекия си грим. Ваня скачаше от дивана на пода и обратно, въртеше се покрай грижливо сервираната маса и досаждаше с безкрайните си въпроси на всички.
	Най-сетне всичко беше готово. Операторът застана на мястото си зад камерата, а Оля, Ванечка и Елизавета Андреевна се наредиха край масата.
	— Внимание, започваме! — изкомандва най-възрастният от телевизионерите и с усмивка кимна на Олга.
	В отговор тя също му кимна и видимо развълнувана започна:
	— Не познавам по-работоспособен човек от Александър. В продължение на много години той работи от шест часа сутринта до късно вечерта. Ние разбираме, че сега Саша е много зает и му е трудно да намери време за нас. Разбира се, ние го подкрепяме, но все пак ни се иска по-често да виждаме нашия татко вкъщи. Той много ни липсва…
	Ваня я прекъсна. Радостно усмихнат, той изстреля:
	— В събота ние с тати ще отидем в зоологическата градина! Искате ли да вземем и вас?


	Вечерта Белов прегледа заснетия материал. Беше му приятно да вижда радостните лица на жена си и на сина си. Дори му се стори, че Елизавета Андреевна всъщност е една доста симпатична старица. Саша догледа записа до последния кадър с неумело изрязаната му снимка над детското креватче, окачена до Батмана, изключи телевизора и се обърна към Гудвини.
	— Е, какво пък, по принцип ми харесва… Само че твърде много показват жена ми. Разбира се, аз безумно я обичам, но според мен очевидно са прекалили с нейното присъствие… — замислено поклати глава той. Всъщност хитруваше, защото му беше изключително приятно да види колко се гордее Олга с него.
	— Ще направим паузи — успокои го рижият Гудвин. — Със снимките от семейния албум. С тъщата, със сина…
	— Да, вземете и снимките ми от казармата — съгласи се той. — Само не онези с Фарик. Вземете тези с Пол, така се казваше овчарката ми на заставата…
	— Снимка с куче е много добре, снимка с куче е направо страхотно! — засмя се черният, потривайки доволно ръце.
	На вратата се почука и в кабинета надникна Макс:
	— Извинете… Саша, може ли за малко?
	Той стана и отиде заедно с охранителя в стаята за преговори.
	— Какво има?
	— Виж, момчетата току-що го донесоха… — Макс му подаде сгънат на две лист.
	Саша го разгърна. Това беше предизборна листовка — същата, върху която се мъдреше убийственото заглавие „Мутрите напират към властта!“.
	— Опала! Започна се! — подсмихна се той. — Най-сетне, вече бях започнал да се притеснявам…
	— Изпратиха ми една мостра — обясни Макс. — А момчетата откриха печатницата, където се намира целият тираж. Да отида ли там с нашите хора?
	— И през ум да не ти е минало! — категорично завъртя глава Белов, разглеждайки с весело недоумение листа. — Това си е чиста проба провокация!
	— Как така, Саша? — погледна го учудено Макс. — Трябва да им се даде някакъв отпор!
	— Не, Макс, успокой си… Добре, де, ще подпалиш една печатница, а те ще ги отпечатат в друга. Само ще разлаем кучетата! Работата не е в това!
	Отвори вратата към кабинета си и вдигна листовката над главата си.
	— Ето! Ето как трябва да се работи! — извика на Гудвини. — А пък вие ми говорите за някакви си паузи!
	— Може ли? — протегна ръка черният Гудвин. — Хъм, зная чия ръка е сътворила това…
	— М-да, само пречупеният кръст липсва! — съгласи се рижият, който надничаше през рамото му.
	Белов измъкна листа от пухкавите им ръчички и го подаде на секретарката:
	— Люда, я сложи това на стената да си го имаме за спомен…
	— Не се притеснявайте, Александър Николаевич — безгрижно се усмихна рижият. — Ние ще им дадем да се разберат!
	Саша, който помагаше на Люда да закрепи листа на стената, се обърна и мрачно рече:
	— А случайно да знаете къде е вратата…
	Имиджмейкърите пребледняха и изплашено се спогледаха. А Саша се наслади на страха им и през смях ги потупа по закръглените кореми:
	— Шегувам се!
	Рижият и черният отново се спогледаха, но този път с измъчени усмивки.
	Те явно си мислеха, че във всяка шега винаги има известна истина.
	Същата вечер Гудвини останаха да работят до късно, защото шегата на Белов им оказа твърде сериозно въздействие. Тръгнаха си от щаба едва след полунощ, точно по времето, когато в другия край на Москва някой настойчиво почука по прозорчето на будката за охраната пред една печатница.
	Съненият пазач се приближи до прозореца и погледна навън.
	— Кой е? — свадливо попита той.
	На улицата стоеше един непознат милиционер в сив шинел с пагони на старши лейтенант.
	— Отвори, свой е! — строго нареди.
	— Какво?… Ей сега, ей сега… — закима с готовност старецът и изчезна.
	След минутка металната врата се отвори. И в същия миг мутрите с бръснатите глави и кожени дрехи подхванаха стареца, стиснаха го и го натикаха в дежурната стая, като заключиха вратата зад него.
	— Побързайте, момчета! — пришпорваше мутрите милиционерът.
	Скоро целият тираж на скандалната листовка се озова в двора на печатницата. Старши лейтенантът донесе от колата бидонче с бензин и поля обилно камарата хартия. Една от мутрите щракна със запалка и яркият пламък избухна в нощното небе като факел.
	— Това е, да вървим! — изкомандва милиционерът.
	След миг вратите на колите се затръшнаха, моторите изреваха и в двора не печатницата не остана жива душа.
	Единствено пазачът, който присвиваше очи заради късогледството си, изплашено наблюдаваше от прозорчето на будката за охраната как огънят поглъща листовките с посланието „Мутрите напират към властта!“.


	31.

	Вадим сновеше из кабинета, бързо събираше някакви книжа в една папка и едновременно с това правеше поредния доклад пред началството си. Каверин го слушаше, както винаги излегнат на дивана.
	— Общо взето, чакахме три дни, но Белов не реагира. Умно е копелето — с известно раздразнение поклати глава Вадим. — И тогава нашите момчета отидоха там през нощта и извършиха погром от негово име.
	— Къде ви намират чак такива умници? — присви очи Каверин.
	Имиджмейкърът му го погледна с известно недоумение:
	— Владимир Евгениевич, нали ние искахме да нажежим страстите? И го направихме. Това е, аз тръгвам. Гледайте днес пресконференцията, ще направим един номер…


	Пресконференцията, която свикаха на следващия ден след пожара в специално наета за случая луксозна зала, всъщност се превърна в първия открит сблъсък на кандидатите. Благодарение на старанията на отбора на Каверин просторната зала беше пълна с журналисти от различни медии. Някои бяха дошли тук с надеждата да присъстват на шумен скандал, а други откровено скучаеха и просто чакаха богатия коктейл след края на мероприятието.
	На мястото на водещия на масата за пресконференции седеше Вадим, до него неспокойно се въртеше на мястото си директорът на печатницата, а от другата страна важно се надуваха двамата помощници на Вадим от щаба на Каверин. На първия ред срещу тях седяха двамата Гудвини.
	След кратко встъпително слово Вадим даде думата на директора на печатницата.
	Той явно не се чувстваше в свои води. Мъжът се приближи до микрофоните и се стъписа. Беше очевидно, че всичко това никак не му харесва. Изглежда, много добре разбираше, че е затънал до гуша в някаква мръсна история, и с всички сили се стараеше да демонстрира неутралитета си.
	— Нашата печатница съществува от трийсет години — заговори най-сетне директорът — и ние никога не сме били подлагани на заплахи, натиск, а още повече — на преки нападения! Искам да кажа още, че нищо от материалните ценности не е изчезнало, макар че злосторниците са имали пълната възможност да извършат обир. Не бих искал да обвинявам никого — притискайки ръце към гърдите си, сякаш се оправда той. — Не зная кой е организирал това нападение, но фактът си е факт. Унищожен е само тиражът на листовките срещу Александър Николаевич Белов.
	Директорът въздъхна шумно, отдръпна се от микрофоните, хвърли безпомощен поглед към Вадим и се отпусна в креслото. Една блондинка на първия ред погледна към Вадим и стана от мястото си.
	— Кажете, ако обичате, а какво пишеше в листовките? — попита делово тя.
	Директорът бързо протегна длан напред:
	— Този въпрос не е към мен.
	Отговори Вадим. Той вдигна листовката и я показа на залата:
	— Както виждате, тази агитационна листовка разкрива принадлежността на господин Белов към организираната престъпност.
	Един от помощниците му сграбчи микрофона и с патос заяви:
	— Господа, начинът, по който са унищожени листовките, доказва точно това! Това са бандитски методи! Искрено се надявам, че органите на вътрешните работи и прокуратурата ще успеят да разкрият авторите на това нагло деяние!
	Хората в залата зашумяха. Без да се обръща, един от Гудвиновците вдигна изпънатия си показалец. От задните редове веднага се разнесоха възмутени младежки гласове:
	— Всеки може да пише каквото си ще! Искаме конкретни доказателства?!
	— Това е провокация! Клевета! — закрещяха и наскачаха от местата си те.
	Шумът в залата се засили. Някои дори започнаха да подсвиркват. Вадим се понадигна и с укорителна усмивка погледна към Гудвини.
	След като поизчака малко, той вдигна ръка, призовавайки журналистите към ред, и надвика шума в залата с мощния си глас:
	— Господа, моля за минутка внимание. Тук, в залата, присъства един човек, който е в състояние да потвърди част от фактите, изложени в листовката.
	Гудвини напрегнато се спогледаха. Появата на жив свидетел беше съвсем неочаквана за тях. Вратите на залата се отвориха и по коридорчето между седалките важно и тържествено премина непознат мъж. Той се приближи до масата, на която даваха пресконференцията, взе микрофона и се обърна към залата:
	— Казвам се Артур Лапшин — с вълнение изрече мъжът. — През деветдесет и първа година Белов и неговата бригада рекетираха малкото предприятие, което бях създал. Тъй като отказах да платя, бях подложен на заплахи и гаври. А понеже се страхувах за живота на семейството си, бях принуден да напусна страната. Белов не просто ме лиши от работа. Той ми открадна Родината. Затова пристигнах тук, за да споделя с вас своя опит и да ви предпазя… Отговарям за думите си и съм готов да предоставя и на журналистите, и на следствието всички необходими материали.
	След кратка пауза залата се взриви от викове и свиркания. Вадим доволно се усмихваше. Скандалът беше налице.


	Вечерта Белов и Гудвини гледаха телевизионния репортаж от пресконференцията в предизборния си щаб. Саша изслуша встъпителните думи на Вадим и мрачно процеди:
	— Още една жертва на аборта…
	— И така, бомбата се взриви — съобщи зад кадър изводите от своя репортаж коментаторът. — Сега на много от онези, които подкрепят Белов, ще им се наложи да се замислят…
	Без да го изслуша докрай, Саша изключи телевизора и се обърна към Гудвини:
	— Е, какво ще кажете?
	— Ама, наистина ли има основания за повдигане на обвинение? — предпазливо се поинтересува черният Гудвин.
	— Какво ви става, подигравате ли ми се?! — възмути се Саша.
	— Това е добре — кимна замислено рижият. — Но ако избирателят ви възприеме като човек, който принадлежи към организираната престъпност, значи ще загубите изборите.
	— Какви ги дрънкате, да не сте полудели?! — избухна Саша.
	Той се хвърли към листовката на Каверин и яростно забоде пръст в нея:
	— Наистина ли мислите, че това е вярно?! И че не е монтаж?!
	Завъртя се към новия си плакат, на който беше заснет заедно с Ваня на фона на един белокаменен храм.
	— А сега се вгледайте в това лице! Този човек строи храмове, той има прекрасен малък син! Мислите ли, че тези очи могат да лъжат?! Вгледайте се в тези очи и освен това си спомнете какви пари ви плащам! Мислете, мамка ви!
	Хвърли гневен поглед на стъписаните Гудвини и изхвърча от кабинета като стрела. Имиджмейкърите озадачено се спогледаха, тъй като очевидно отново им предстоеше безсънна нощ…
	На следващия ден отборът на Белов премина към активни и решителни действия. По дворовете и апартаментите на избирателния му район започнаха да се разхождат агитатори с твърде странен вид. Това бяха яки браточки с бръснати глави, издокарани в нехарактерни за тях делови костюми и с вратовръзки, които обикаляха старите западнали подмосковски градчета и селца. Те бяха въоръжени с тефтери и химикалки и с видимо усилие подбираха думите си:
	— Ти, майко, не се страхувай от мен. Аз съм доверено лице на кандидата за депутат Александър Белов. Имаш ли някакви оплаквания? Нещо да е станало с водопровода ти, с отоплението ти… Може някой от съседите да те тормози, мамка му?
	В повечето случаи изплашените до смърт от тези гости домакини мълчаха, но вземаха листовката с портрета на Саша. По-смелите казваха и претенциите си и тогава браточките със съвсем сериозен вид ги записваха в тефтерите си.
	Те наобикаляха доверчивия електорат и по групи. Ходеха с коли до магазинчетата, край които се събираха бабичките, изваждаха найлонови пликове, пълни с грис, консерви, бисквити, шоколади, и подаряваха тези благини на всички подред. Освен пликовете тези Санта Клауси връчваха на шашардисаните бабички поздравителни картички с портрета на Белов.
	— Носим ви подаръци. Честит празник, бабки!
	— А какъв празник има, синко? — любопитстваха слисаните от неочакваните дарове пенсионерки.
	— Избират един достоен човек в Думата — търпеливо обясняваха „агитаторите“. — Казва се Александър Белов, прочетете, там всичко е написано. Сега дават ли ви пенсиите навреме, а? Ако го изберете, ще ви ги дават навреме! Той си държи на думата, стабилен човек е, семеен… С него ще бъдете като зад щит! Затова внимавайте да не си изтървете късмета, бабки!


	32.

	Вадим смяташе, че има всички основания да бъде доволен. Спектакълът с погрома в печатницата беше разигран като по ноти, а ударът, който нанесоха на Белов по време на пресконференцията, беше ефектен и мощен. Затова сега „цивилният имиджмейкър“ смяташе, че съпротивата на основния конкурент вече може да се смята за сломена. Жокерът в лицето на Артур Лапшин изигра своята роля, тъй като наличието на жив свидетел за бандитското минало на Белов вероятно щеше да го накара подвие опашка и да потисне част от наглите си амбиции. И дори — какво ли не се случва в живота! — да се откаже от предизборната надпревара!
	Вадим смяташе, че се е справил със задачата си блестящо. Ето защо си позволи да поднесе доклада на прекия си началник подполковник Веденски, седнал удобно и непринудено в креслото насреща му. Всъщност неговото съобщение не приличаше кой знае колко на доклад, а по-скоро много повече напомняше за обичаен професионален разговор между двама колеги.
	— Така че, другарю подполковник, всичко върви като по ноти — завърши разказа си Вадим. — Мисля, че той няма да дръзне да участва в публични дебати.
	Игор Леонидович очевидно не споделяше увереността на своя подчинен, защото познаваше и кътните зъби на Белов.
	— Ще дръзне, можеш да не се съмняваш в това — мрачно му възрази той. — За него това е последен шанс.
	Дръпна чекмеджето на бюрото си и извади оттам една видеокасета. Повъртя я замислено в ръцете си и я подаде на Вадим.
	— Виж, това би трябвало да го възпре…
	— Какво е това?
	— Мъпет шоу… — изсумтя подполковникът. — Постарай се да организираш излъчването му. Още днес…


	През този ден семейство Белови се забавляваше. Първо направиха толкова дълго отлаганото си посещение в зоологическата градина, после отидоха на дневно представление в детския театър и накрая седнаха в една сладкарница. Малкото приземно етажче на пустата пресечка близо до улица „Лубянка“ се оказа толкова уютно, че останаха там до късно. Ваня вече започна да се прозява и да клюма, а родителите му, сплели ръце и притиснати един до друг, все си шепнеха някакви работи за големи…
	Когато най-сетне се качиха в колата, Саша предложи да останат да спят в апартамента им в града, но Оля категорично отказа. Кой знае защо тя никога не бе обичала тази многоетажна сграда на улица „Крилатска“ и смяташе, че техният истински дом е извънградската им вила.
	Те се добраха дотам едва към полунощ. Саша отключи вратата, прекрачи прага и застина. В празната къща работеше телевизор!
	— Макс! — тихо повика той охранителя си.
	Макс малко безцеремонно отблъсна шефа си и с насочен напред пистолет влезе пръв в къщата. Оля понечи да го последва, но Саша я възпря, като я хвана за раменете. Едва тогава тя долови звуците. Оля притисна сина си до себе си и прошепна:
	— Какво е това?
	Белов не отговори. Той сякаш се бе вкаменил и старателно се вслушваше във всеки звук в къщата. В това време Макс огледа първия етаж.
	— Тук е чисто, отивам горе… — кимна той на Саша и тръгна по стълбите.
	— Постойте малко тук. — Белов показа на жена си дивана до входа и предпазливо тръгна към телевизора.
	В хола работеше не само телевизорът, но и видеото, което възпроизвеждаше един запис на екрана на телевизора. Кадрите бяха с дата юни деветдесет и първа година. На тях младите и засмени Саша, Фил и Пчелата сменяха номерата на някаква лимузина. На Белов му бяха достатъчни няколко секунди, за да разбере, че гледа запис на оперативни снимки, направени от специалните служби. Кадрите се смениха, сега на екрана бяха Белов, Космос и Пчелата, застанали пред нечий офис. Белов показваше на приятелите си някаква картонена кутия и отново всички се смееха. А в ъгъла на екрана бяха изписани цифрите — 23.09.92. Кадърът отново се смени — това беше запис на някакъв побой. Белов успя да разпознае Фил и Космос, но в този момент чу зад себе си стъпките на жена си и веднага спря видеото.
	— Саша, страх ме е — призна си тя.
	Той се озърна. Пребледнялата Олга зиморничаво бе обгърнала с ръце раменете си и стоеше на прага на хола. Зад нея на дивана в антрето спеше Ваня.
	Саша понечи да й каже нещо, за да я успокои, но в същия миг се разнесе резкият звън на телефона. Олга подскочи. Белов хвърли бегъл поглед към часовника си и вдигна слушалката.
	— Да!
	— Добър вечер — чу спокоен и леко ироничен мъжки глас. Веднага го позна — беше Веденски. — Е, как е, видяхте ли го?
	— Операторът е пълен бездарник — студено и някак равнодушно му отвърна Белов. — Няма нито един едър план. А композицията на кадрите е направо ужасна.
	Игор Леонидович изсумтя и рязко смени тона си:
	— Вижте какво, Александър Николаевич, обаждам ви се в нарушение на всички правила. Повярвайте ми, че аз не ви мисля злото, но вие сте твърде опасна личност дори за нашата Дума. Оттеглете се и ние ще запазим нашите отношения с вас.
	Саша мълчеше. Веденски кротко и тихо въздъхна:
	— Нещата стоят по следния начин — ако вие се явите на телевизионните дебати, записът ще бъде пуснат в ефир. Сам решавайте как да постъпите.
	В слушалката се разнесоха късите сигнали на прекъснатата връзка. Саша намигна на уплашената Оля и я погали по рамото.
	— Всичко е наред, Оля, какво ти става?
	Макс слезе отгоре. Прибра пистолета под мишницата си и съобщи:
	— Навсякъде е чисто…
	Белов го отведе настрана и тихо се разпореди:
	— Макс, обади се на Шмит, нека да изпрати тук хора, петима души ще свършат работа. И намери Пчелата и Космос. Нека да отидат в офиса, аз скоро ще бъда там.
	Тонът му не оставяше никакви съмнения, че нещата са сериозни. Макс съсредоточено кимна и пое към изхода. Белов се обърна към жена си.
	— Саша, какво ще правим? — смутено го попита тя.
	— Това са глупости, Оля, ще се оправим… — уверено и спокойно й отвърна той.


	Въпреки късния час записите на Федералната служба за безопасност предизвикаха интерес у Космос и Пчелата. Те изгледаха касетата отначало докрай и слава Богу, че записът продължаваше не повече от четвърт час. Всички епизоди бяха кратки, но за сметка на това обхващаха огромен период от време — близо осем години! Нито Космос, нито Пчелата бяха в състояние дори да предположат, че тяхната дейност е била толкова дълго и старателно фиксирана от „държавното око“ на специалните служби. Честно казано, по тази точка имаше върху какво да се помисли.
	Когато записът свърши и по екрана затрептяха линии, Космос изключи телевизора и стана от дивана.
	— Да, Космос Юриевич, предчувствията не те излъгаха… — загрижено промърмори той и се почеса по врата.
	Пчелата също стана, отпи коняк от една плоска бутилка и се обърна към Белов:
	— А ти какво ще кажеш, командире?
	Той упорито свъси вежди.
	— Според мен трябва да издрапам дотам.
	— А какъв е смисълът? — поклати със съмнение глава Космос, докато се разхождаше из кабинета. — Аз мисля, че няма да те пуснат там, Саша. Ти им трябваш в сянка. Защото формално те са чисти, само ти си черната овца. Ако те пуснат в политиката и застанеш пред очите на всички, основите им ще се разклатят.
	— Абе, това е ясно, само че на мен изобщо не ми пука — мрачно и решително го погледна Белов. — Аз съм готов да вървя напред докрай. Това засяга и вас, тъй че ако вие кажете „не“, аз ще спра. Тогава всичко ще си остане както сме се разбрали и ние тихо и мирно ще влезем в третото хилядолетие. Или пък ще ги накараме да ни уважават! На всяка цена ще ги накараме! Аз казах каквото имах, решавайте, братлета…
	Космос седна, подпря главата си с ръце и замислено се втренчи в масата. Пчелата отпи още една глътка коняк и погледна първо към единия, а после и към другия си приятел. Лицата им имаха едно и също изражение. На него това му се стори забавно. Той също си придаде замислен вид и малко театрално сви рамене.
	— Е, какво пък, Саня? Да допуснем, че ти станеш депутат… — на това място той не издържа, ухили се и започна да разсъждава: — След това ще станеш президент, ще ме направиш финансов министър, аз ще замина за Америка и там ще ме запознаят с Шарън Стоун… Е, добре, де — решително тръсна глава Пчелата, — вие вървете по дяволите, аз съм съгласен!
	И тримата се засмяха, а Космос се обърна към Белов:
	— Учи се, Саня. Човекът много добре знае какво иска от живота!
	— А ти? — погледна го той.
	Космос не отговори веднага. Отмести очи и се усмихна на някакви свои мисли… След това изведнъж се ухили мило и малко закачливо:
	— Саня, искаш ли да ти разкажа една притча? За двете жаби…


	33.

	Телевизионните дебати трябваше да се състоят в петък, два дни преди изборите. И двамата кандидати пристигнаха в Останкино в компанията на големи групи от свои застъпници. Но след известна разправия пред входа пуснаха в студиото само по четирима души от всяка страна. Двамата Гудвини, Макс и рижият Антон представляваха Белов. Вадим, Артур Лапшин и двама мрачни каяци представляваха Каверин. Тях обаче също не ги пуснаха в студиото, където трябваше да се проведат дебатите, а ги изпратиха горе — в режисьорската апаратна. Оттам всичко се виждаше като на длан, но беше невъзможно да се намесят в тайнството на директния ефир.
	Взрени напрегнато един в друг, двете свити се разположиха покрай стените на апаратната зад гърба на режисьора на предаването и неговите асистенти.
	За да избегнат инцидентите, домакините веднага отведоха опонентите в различни гримьорни, така че те се срещнаха в самото студио.
	— Ето го и Владимир Евгениевич! — едва ли не радостно възкликна Саша. — Е, ще си стиснем ли ръцете? Пазете си ръката, Володя…
	— Добре, Саша — отвърна, настанявайки се на стола Каверин. — Но щом стана дума за ръцете, на мен ми се струва, че най-важното за тях е да са чисти!
	— Точно така — съгласи се той, отдръпна се от четката на гримьорката и я помоли: — Моля ви, напудрете още малко Владимир Евгениевич…
	Оля, която беше на вилата, остави книгата си и погледна към часовника. Оставаха още пет минути. Тя натисна копчето на дистанционното управление, но телевизорът не се включи. Започна да натиска всички копчета едно подир друго, но резултат нямаше.
	— Иван! — повика паникьосано сина си. — Какво му става на това дистанционно?
	Момченцето веднага дотича в стаята.
	— Батериите му са паднали! — изстреля то и се хвърли към телевизора. — Аз ще го включа!
	Щом екранът светна, Оля се успокои:
	— Благодаря ти, Ваня… Иди да повикаш баба си, ей сега ще започне…
	Той скокна от мястото си и с оглушителен крясък излетя като куршум от стаята:
	— Бабче, ще показват тати!


	Космос и Пчелата бяха седнали пред телевизора в кабинета на Белов. Когато на екрана се появи емблемата на Централната избирателна комисия, приятелите се спогледаха. Без да казват нито дума, вдигнаха свитите си юмруци, удариха ги един в друг и почти едновременно плюха през ляво рамо и почукаха по плота на бюрото. Пчелата отпи от една бутилка коняк и я подаде на приятеля си. Космос отказа. Той нервно запали цигара и се приведе към екрана.


	Тамара приключи с бръсненето на мъжа си преди самото начало на телевизионните дебати. Тя грижливо избърса остатъците от пяна и прокара меката си длан по гладката му буза…
	— Ти ще се справиш, Валера, вярвам в теб… — нежно му прошепна. — Ние с теб ще живеем дълго и щастливо!
	Наведе се към неподвижния си мъж и притисна устни към бузата му.
	На екрана на включения телевизор се появи емблемата на Централната избирателна комисия. Тамара увеличи звука и внимателно обърна към екрана главата на Фил заедно с възглавницата.
	— Хайде да видим какво ще стане…


	Подполковник Веденски затвори папката с гриф „Строго секретно“, прибра я в сейфа и погледна часовника си. Телефонът на бюрото му иззвъня, но вместо да вдигне слушалката, той стана от стола и включи телевизора. На екрана се появи заставката на телевизионните дебати на кандидатите за депутати. Веденски скръсти ръце на гърдите си и без да обръща внимание на телефона, който продължаваше да звъни, застина пред телевизора.


	В апаратната на телевизионното студио режисьорът обяви:
	— Десет секунди до началото…
	Всички замряха.
	— Три, две, едно… — напрегнато броеше режисьорът. — Начало!
	Водещият на предаването изправи глава и засия с дежурната си усмивка.
	— Добър вечер, уважаеми зрители, нашето предаване започва. Днес наши гости са кандидатите за депутати в Държавната Дума Владимир Каверин… — последва любезна усмивка на едната страна — … и Александър Белов — и леко кимване на другата.
	— Извинете — веднага се намеси Белов. — Бих искал да поздравя жена си и сина си, както и всички мои избиратели, които сега гледат телевизия и се притесняват за мен. Благодаря им за подкрепата.
	— Благодаря, разбрахме ви, Александър Николаевич. — Хвърли бегъл поглед към него водещият и се обърна към Каверин: — Владимир Евгениевич, какъв е вашият първи въпрос?
	Той свъси побелелите си вежди, погледна над главата на Саша и малко надменно попита:
	— Вие защитавате идеите за социална справедливост. А как се вписва това във вашия… във вашия, с извинение, бизнес?
	Саша за миг се притесни. Но не заради това, че не знаеше какво да отговори. Просто не можеше да реши на кого да отговаря. Той нямаше никакво желание да гледа мрачната физиономия на Каверин, а не можеше да се ориентира коя точно камера е насочена към него в момента. В крайна сметка се обърна към водещия и доста самоуверено започна:
	— През последните десет години много неща се промениха в нашия живот. Ние живеем в ново, демократично общество, в което всичко зависи от самия теб. Но не бива да забравяме, че има хора, които умеят да печелят пари, ала има и такива, които не умеят това. Аз смятам, че държавата не бива да пречи на първите и трябва да осигурява достойни заплати за вторите. Мога още да добавя, че моят фонд построи две църкви и финансира три благотворителни програми. Освен това ние спонсорираме нашите спортисти, занимаваме се с организирането на почивката на социално слаби семейства и…
	— Добре, благодаря ви, Александър Николаевич! — прекъсна го водещият на предаването. — Разбира се, всичко това е много интересно, но ми се струва, че то измества основната тема. Сега е ваш ред да зададете въпроса си, моля…
	Саша погледна към Каверин. Той посрещна погледа му със снизходителна усмивка. „Мръсник…“ — помисли си Белов. Започна да се нервира, тъй като поведението на водещия не му харесваше, а по-важното бе, че беше недоволен от себе си и от първия си отговор, който прозвуча някак самохвално и многословно, сякаш се оправдаваше за нещо…
	— Аз имам личен въпрос към Владимир Евгениевич — твърдо и дори някак предизвикателно изрече: — Кажете, защо напуснахте работата си в органите на реда.
	— Добър въпрос — кимна важно Каверин. — Да, за осем години служба в милицията успях да направя доста неща, но за съжаление не всичко, което ми се искаше. На свобода останаха и дори както виждаме, просперират онези, които трябва да лежат зад решетките.
	— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Саша. — Защо напуснахте службата си, уважаеми? И какви са вашите лични отношения със закона?
	— Е, щом моят опонент отвори дума за закона — театрално разпери ръце Каверин, — то нека той да разкаже за онази част от своята дейност, която, меко казано, не е в съответствие нито с гражданското, нито с наказателното право.
	Белов вече не можеше да се спре, настъпваше, притискаше и вървеше смело напред.
	— Готов съм да споделя това с вас — отвърна, присвивайки нервно очи, — но само ако вие споделите с мен информацията, например за това как се озовахте в Чечения и на чия страна взехте участие в бойните действия?!
	Водещият забеляза, че обстановката в студиото става напрегната и излиза от контрола му. Той се приведе над масата между спорещите и успокояващо вдигна ръце.
	— Господа, господа, моля да спазвате коректен тон в диалога си!
	Съперниците замълчаха. За миг в студиото настъпи напрегната тишина. После водещият кимна към Каверин.
	— За разлика от господин Белов аз съм готов да аргументирам всяка своя дума — с леден тон отсече Каверин. — Аз твърдя, че той оглавява една част от организираната престъпност, чиито членове в този момент се намират тук, в студиото. Самият господин Белов преди време беше следствен по обвинение в убийство и само по една случайност успя да се измъкне от правосъдието.
	Саша се подсмихна:
	— Искам да ви поясня, Максим, както и на всички телевизионни зрители, че в момента господин Каверин цитира една своя листовка под названието „Мутрите напират към властта“, нали така? Всъщност това е същата листовка, която самите те откраднаха и изгориха с цел провокация!
	Каверин демонстративно се засмя, отново разпери ръце и попита:
	— Максим, позволете ми под формата на следващ въпрос да покажа на избирателите един малък видеоматериал, който ще премахне всички неясноти за поведението на моя опонент.
	— Да, разбира се, това не противоречи на нашия регламент — съгласи се водещият. Той, изглежда, беше предупреден за видеозаписа.
	„Ей сега ще ти приседне, Володенка! — помисли си обладаният в един миг от пълно спокойствие Белов. — Сега най-важното е Антон да не ме подведе…“
	Горе в апаратната режисьорът бързо изкомандва:
	— Видео, заставка.
	Момичето на пулта веднага превключи нещо и долу на монитора в студиото се появи емблемата на Централната избирателна комисия.
	— Дайте касетата — протегна ръка тя.
	Вадим направи крачка напред, извади една касета от кутията й и я подаде на момичето.
	— Същинска Хирошима! — ехидно намигна той на невъзмутимите Гудвини.
	Момичето сложи касетата и натисна копчето. На работния монитор срещу нея се появиха засмените Фил, Космос и Белов. Тя спря записа и кимна на режисьора:
	— Готово.
	Той се наведе към микрофона.
	— Внимание, пускам записа — прогърмя гласът му в студиото.
	Каверин се обърна към монитора в студиото и погледна тържествуващо към Саша. Заставката на Централната избирателна комисия изчезна и…
	На екрана на монитора един плешив гробар почтително сведе глава над ръката на надменния Дон Корлеоне в изпълнението на Марлон Брандо.
	— Моля ви, станете мой приятел, дон — разнесе се в студиото носовият глас на преводача.
	В телевизионното студио се разнесе тих смях. Победоносната усмивка бавно изчезна от лицето на Каверин, тъй като още не беше в състояние да разбере какво става. Саша доволно се усмихна. Операторите зарязаха камерите и с весело недоумение се загледаха в „Кръстникът“. Единият се обърна към другия и завъртя пръст до слепоочието си.
	Режисьорът изтича до пулта в апаратната и започна да крещи на нещастното момиче:
	— Ленка, по дяволите, какво става?!
	От другата й страна с озверял вид крещеше Вадим:
	— Изключи го бързо, глупачке! Да не си откачила?!
	Обърканото момиче натискаше ту едно, ту друго копче. На нейния работен монитор вървеше записът на побоя с участието на Фил, Космос и Белов, който в момента сияеше долу.
	— Не разбирам защо стана така?! — жално нареждаше тя. — Нали виждате… Господи, ама какво става тук!
	Най-сетне изключи магнетофона си и на екрана на монитора се появи сняг.
	Момичето скочи, обърна се към прозореца на студиото и видя, че там на монитора… продължаваше излъчването на „Кръстникът“! Тя се отпусна на стола и отчаяно се хвана за главата. Вадим изпсува яростно на майка и изскочи от апаратната.
	В апаратната цареше паника. Техници и инженери се щураха насам-натам, всички вдигаха страшна врява и псуваха като каруцари. На никого и през ум не му минаваше да провери кабелите, които излизаха от пулта, макар че сред тях трябваше да има и един червен кабел, който беше изчезнал.
	Вбесеният режисьор отблъсна разплаканото момиче встрани от пулта и изрева в микрофона:
	— Готови за включване от студиото!
	Операторите се хвърлиха към камерите си. Вадим прошепна нещо на Каверин, бързо отскочи встрани и тръгна обратно нагоре. Водещият бързо надяна извинителна усмивка на лицето си и се обърна към камерите.
	— Внимание, начало! — с гръмотевичен глас изкомандва режисьорът.
	— Уважаеми телевизионни зрители, стана един неприятен гаф, за който молим да ни извините — изрече водещият. — Както се казва, това са рисковете на живото предаване…
	— Максим, извинете… — обърна се любезно към него Саша. — Много съжалявам, че на Владимир Евгениевич не му се удаде да ме разобличи, да ме прикове, тъй да се каже, на позорния стълб и прочее неща от този род… Може ли аз сам да направя това?
	Водещият притеснено погледна вкаменения Каверин и разпери ръце:
	— Днешните дебати придобиват все по-сензационно звучене… Моля, Александър Николаевич.
	— Момчета, на коя камера да говоря? — попита Белов операторите.
	Един от тях вдигна ръка и той се обърна към него:
	— Уважаеми избиратели, симпатизанти и противници. Преди малко трябваше да ви покажат видеозапис с оперативни кадри, направени от специалните служби. Сигурно ще успеят да го направят друг път. Общо взето, в тяхното съдържание няма нищо криминално, в обратен случай сега аз щях да лежа в затвора, а не да разговарям с вас. И въпреки това… — Саша сплете пръстите на ръцете си и напрегнато се наведе напред, сякаш се опитваше да премине през обектива на камерата и да отиде при самите зрители. — Аз ще бъда откровен с вас, защото ви уважавам. Да, аз съм имал и имам работа с представители на различен тип общности. Да, аз неведнъж в живота си съм попадал в екстремни ситуации и е имало моменти, в които съм бил принуден да престъпя закона… Но кажете ми, моля ви, кой гражданин на Русия не се е сблъсквал с подобно нещо? Ако не сме лицемери и не искаме да излъжем самите себе си, знаем, че въпросът не е в това. Въпросът е в това що за човек си ти и какво искаш да направиш. В крайна сметка всички ние искаме да живеем нормално в своята страна, да мислим за бъдещето, да отглеждаме децата си. Друг е въпросът, че един човек попада във водовъртежа, а друг си прави хербарий от пеперуди. Но така ще бъде винаги, защото животът е такъв. Всички вие знаете, че беззаконието в Русия, с което всички ние по един или друг начин сме изцапали ръцете си, започна отгоре, от властта. Защото, когато властта е слаба, продажна и не носи отговорност за думите си, тогава в страната настава хаос. И затова като кандидат за депутат аз виждам своята задача в това да помогна, за да сложим край на този хаос. Вие ще кажете: кой си ти, Александър Белов? И защо смяташ, че си способен да направиш това? И аз ще ви отговоря. През последните дни вие сигурно сте видели по телевизията клиповете, в които различни хора говорят за мен. Колко на брой бяха те? Десет, осем? Такива клипове могат да бъдат направени с хиляди. И всички хора в тях биха казали, че към Белов можеш да се отнасяш добре или зле, но и че той винаги е бил справедлив и е държал на думата си. И така, аз отговарям за своите думи. А сега изборът е ваш. Това е. Благодаря ви за вниманието.
	За миг в студиото се възцари пълна тишина и изведнъж отгоре, от апаратната се разнесоха ръкопляскания. Това бяха Гудвини, които оцениха импровизираната реч на своя бос. Макс и Антон веднага ги подкрепиха, след тях започнаха да ръкопляскат режисьорът, техниците и осветителите. В студиото се разнесоха аплодисменти и дори операторите ръкопляскаха на Саша.
	Не аплодираха само трима души — водещият на предаването и неговите гости. Но Максим веднага се окопити, защото все пак водеше предаване на живо, и с професионално радостна усмивка запляска с ръце! Той погледна изразително към Каверин, онзи веднага се досети, че е пред камерите, и се принуди няколко пъти да плесне с черната си мъртва ръка по лепкавата си от пот длан…
	А горе, в апаратната, рижият Гудвин се приближи до вцепенения Вадим, погледна го в очите и хапливо отбеляза:
	— Същински Пърл Харбър, сър…


	34.

	Пчелата и Космос се заседяха в празния тих предизборен щаб на Белов. Под масата вече имаше една празна бутилка, а на масата се мъдреха две наченати. Пчелата наливаше питиетата: на себе си — коняк, а на приятеля си — уиски.
	В това време Космос говореше по телефона:
	— Не, вдругиден са изборите, тъй че дай да се срещнем утре в „Балчуга“, защото трябва да обсъдим някои неща… Е, бъди жив и здрав…
	Пчелата вдигна чашата си:
	— За Саня! Отстреля ги като зайци! Чак аз се заслушах, мамка му…
	— Бива си го, няма спор! — кимна Космос. — Само дето не е ясно как ще свърши всичко това. И дали хората ще го разберат?
	— Стига, бе, ще го разберат, естествено — махна с ръка Пчелата, който беше пийнал доста.
	Те изпразниха по още една чаша и Космос поклати глава:
	— Ох, не зная…
	Някой чукна веднъж по вратата и в кабинета нахлу възбуденият и радостен очилатко Антон. Той смъкна от рамото си една обемиста чанта и започна да я разтоварва. На масата се появи едно минивидео, една намотка червен кабел и една касета БЕТАКАМ с разкривен ръкописен надпис „Кръстникът“.
	— Видяхте ли какво стана, а? Ама, че смях! — нареждаше той с леко заекване. — А пък вашите конкуренти са пълни лавандули!
	— Браво, Антон — усмихна му се уморено Космос. — ФАПСИ плаче за теб.
	— А за теб — Бутирският затвор! — отряза го, без да се замисля Антон.
	Пчелата вдигна тежкия си поглед към засмяното момче и мрачно процеди:
	— Мери си приказките!
	Антон разбра, че е изтърсил някаква глупост, и от притеснение добави още една:
	— Пичове, казах го в добрия смисъл на думата…
	Космос прихна. Навъсеният Пчела също не можа да сдържи усмивката си.
	— Както и да е, Антон, не си го слагай на сърцето! — потупа го по рамото Космос. — Седни и изпий по едно с нас. По принцип за успеха не бива да се пие, тъй че си пийни просто така, без тост…
	Те вдигнаха чашите си, чукнаха се и ги пресушиха.


	35.

	Саша прекара съботата — последния ден преди изборите, вкъщи. През този ден агитацията беше забранена от закона, затова той нямаше никакви предвидени мероприятия. Пък и какво ли можеше да се направи за един ден? Той вече направи всичко, на което беше способен.
	Денят беше прекрасен — топъл и слънчев, и цялото семейство Белови отиде на разходка в гората. Там беше чудесно. Птиците звънко чуруликаха, въздухът преливаше от тръпчивия и малко горчив аромат на младите листа, по откритите поляни жълтееха първите ярки цветчета на лютичетата…
	Щом се озоваха в брезовата горичка, Саша съжали, че не е взел брадва и няколко празни буркана. Впрочем сгъваемият му нож винаги беше с него, а ролята на съд спокойно можеха да изпълнят пластмасовите чашки за еднократна употреба, които Олга беше взела. Той избра няколко дървета и направи върху белоснежните им стволове дълбоки странични резки. Брезите, които бяха в период на пролетното наливане със сокове, щедро дариха гостите си със сладката си течност.
	— Оля, ти нали искаше брезов сок, спомняш ли си? — попита Саша, подавайки й първата чашка.
	Тя си спомни и Саша разбра това по блясъка в очите й, по благодарната й усмивка и по лекото докосване на ръката й.
	— А на мен? — веднага се намеси Ваня.
	Оля даде чашката на сина си. Белов-младши не хареса брезовия сок. Той беше мътен и в него плуваха розовеещи парченца от дървесината, а на всичкото отгоре изобщо не беше сладък. „Спрайт“, който майка му носеше в чантата си, печелеше по всички точки.
	За сметка на това Олга изпадна в истински възторг и изпи почти всичкия сок, който събраха.
	След това запалиха огън, изпекоха картофи в жарта и ги изядоха заедно с всички хранителни запаси, които бяха взели от къщи.
	През целия ден Белов се чувстваше спокоен и уверен. Той предпочиташе да не разсъждава върху шансовете си за победа на утрешните избори. И без това от него вече нищо не зависеше.
	Едва вечерта, когато се настани с бутилка вино край разпалената камина, Белов се върна към предизборната си кампания. И по-точно, към нейната последна част. Онова, което Антон направи, беше направо фантастично. Момчето успя да измъкне асото коз направо от ръцете на този подлец Вова. И то в последния момент, когато вече, общо взето, нищо не можеше да бъде поправено!
	Белов научи, че вчера отборът на Каверин е положил титанични усилия все пак да пусне своя унищожителен компромат в ефира. Но всичко, което бяха успели да постигнат, се свеждаше до това да завъртят записа по някаква кабелна телевизия. Обхватът на въпросното каналче обаче не стигаше до техния избирателен район.
	Да, Саша имаше всички основания да бъде доволен. Той отпи още една глътка от виното и изведнъж най-неочаквано дори за самия себе си тихичко подхвана:
	— А каза-а-а-а-кът беше досетли-и-ив…
	Той прекъсна песента си и се подсмихна. Направо беше невероятно какво прекрасно настроение го бе обзело в навечерието на изборите! Саша взе пистолета за ракетите, излезе навън и гръмна нагоре от двете дула едновременно.
	Изплашената Олга се появи на верандата. Но тя веднага се успокои, щом видя в ръцете на мъжа си пистолета за ракети.
	— Саша! Да не би вече да е настъпил Денят на граничаря?
	— Оля, ще ти кажа една гатанка — обърна се той към жена си. — И зиме, и лете — все едно цвете, що е то?
	— Знам, знам… — усмихна се тя. — Саша Белия.
	— Умница си ми ти, дъще моя! — Засмя се той и сложи в пистолета за ракети два нови патрона.
	— Саша, свършвай вече, ще вечеряме…
	— Ей сега идвам, Оля…
	Саша изпрати още две ярки ракети към небето и доволен тръгна към къщи.


	36.

	Настъпи денят на изборите.
	До всяко изборно бюро дежуреше по един наблюдател от всеки отбор. Като при това те следяха не толкова хода на изборите, колкото се дебнеха един друг. И едните, и другите се бояха от провокации, постановки и други пакости от страна на конкурентите и нямаше никакво съмнение, че имаха основание за това. Обстановката около изборните бюра беше напрегната.
	До един момент в щабовете на двамата кандидати беше спокойно. Но колкото повече наближаваше моментът за затварянето на изборните бюра, толкова по-силно ставаше и вълнението на кандидатите, и техните многобройни предизборни отбори.
	И Белов, и Каверин бяха напуснали кабинетите си и сега нервно се разхождаха между масите на сътрудниците си, хвърляйки нетърпеливи погледи към немите телефони. Нервното напрежение достигна връхната си точка към полунощ, когато започнаха да постъпват резултатите от гласуването по изборни бюра.
	— Двайсет и шесто избирателно бюро. Каверин — петстотин и десет, Белов — петстотин петдесет и четири — почти едновременно съобщиха резултатите момичетата на телефоните в двата края на Москва.
	Тези цифри предизвикаха радостно оживление в щаба на Белов, а в щаба на Каверин — старателно прикрито разочарование. Но следващото обаждане промени настроенията и на едното, и на другото място.
	— Петнайсето избирателно бюро. Белов — петстотин и два, Каверин — петстотин и петдесет — обявиха момичетата.
	Веднага вкарваха резултатите в компютър. Стълбчетата на екраните на мониторите, които показваха текущите резултати на претендентите, нарастваха с всяко ново обаждане. Те се движеха почти на едно и също ниво, с малко, но въпреки това решаващо превъзходство на Каверин.
	Белов седеше неподвижно пред компютъра. Каверин бродеше между масите, потупваше по раменете помощниците си, ту се усмихваше сдържано, ту ставаше мрачен.
	Цифрите на монитора постоянно се сменяха, от време на време червеното стълбче на Белов догонваше синьото на Каверин, но то нито веднъж не можа да се откъсне нагоре. Саша все повече помръкваше. Гудвини бяха отчаяни.
	Пчелата отпи коняк от плоската си бутилка, приближи се до седналите рамо до рамо имиджмейкъри и мрачно попита:
	— Е, какво стана, вълшебници? Напълнихте ли гушките?!
	Гудвини смутено се спогледаха. По челата им избиха капки пот.
	Обажданията от избирателните бюра ставаха все по-редки. Ситуацията на компютъра не се променяше — Каверин продължаваше да има малко, но стабилно превъзходство. Накрая Люда, която събираше данните от бюрата, притеснено обяви:
	— Остана само едно бюро, шестнайсето…
	Саша погледна към компютъра. Цифрите показваха убийствен за него резултат. Каверин имаше двайсет и четири хиляди осемстотин шейсет и два гласа. А Белов — двайсет и четири хиляди осемстотин и три гласа.
	В този момент телефонът иззвъня. Застаналото най-близо до апарата момиче моментално грабна слушалката.
	— Ало, шестнайсето бюро ли е?! — извика то, но след кратка пауза разочаровано подаде слушалката на Белов. — Александър Николаевич, за вас е…
	— Слушам — мрачно изрече той.
	— Саша, защо не се обаждаш? — разнесе се в слушалката леко потрепващият от вълнение глас на жена му. — И на мобифона не отговаряш! Ще умра от притеснение!
	— Изключих го.
	— Какво става там?
	— Още нищо не е ясно — с равен глас отвърна той.
	Оля се сепна:
	— Ох, Саша, сигурно те безпокоя в неподходящ момент, нали? Обади ми се, когато всичко се изясни. Дръж се.
	— Добре. Хайде…
	Саша затвори, скръсти ръце на гърдите си и отиде до тъмния прозорец. В стаята настана тягостна тишина.
	Мрачен като буреносен облак, Космос беше свел глава и замислено въртеше в ръцете си един часовник. Пчелата пресуши бутилката си и злобно се смръщи. Макс и Шмит също мълчаха навъсени. Гудвини бършеха с треперещи ръце потните си чела. Люда, която едва не плачеше от мъка и жал за всички тях, местеше смутен поглед ту към един, ту към друг.
	И в този момент телефонът отново оживя. Всички в стаята се обърнаха към звънящия апарат. Бледа като платно, Люда вдигна слушалката.
	— Да… — тихо промълви тя.
	Всички до един бяха застинали и напрегнато се взираха в лицето й. Люда бавно свали ръката си, в която държеше телефонната слушалка, и…
	— Александър Николаевич, шестнайсето бюро е за вас! — извика тя и тъй като не можа да се овладее, закри лицето си с длани и се разплака от облекчение.
	Саша се обърна към компютъра. Срещу неговата фамилия бяха отбелязани двайсет и пет хиляди триста четирийсет и един гласа, а срещу фамилията на Каверин — двайсет и пет хиляди триста трийсет и шест гласа!
	Белов се извърна, вдигна нагоре стиснатия си до болка юмрук и яростно изкрещя:
	— Йес!
	И отведнъж се разнесе див, възторжен вопъл! Всички едновременно се нахвърлиха върху него и увиснаха на врата му. Най-отгоре скочиха Гудвини, които крещяха нещо, камарата от хора не издържа под тежестта им и всички заедно се свлякоха на пода.
	Веднага вдигнаха на ръце Саша и започнаха да го подхвърлят. И едва след няколко минути успя да се изтръгне от обезумелите си приятели.
	— Стига толкова, отивам да взема жена си, след един час ще бъда тук! — заяви той, кимна на Макс и излезе от стаята.


	В същото време в щаба на победения му съперник цареше гробна тишина. Каверин седеше край масата, втренчил невиждащ поглед право пред себе си. Неговите сътрудници един след друг напускаха работните си места. От момента, в който се обадиха от шестнайсето бюро, още не бяха минали и десет минути, а Каверин вече бе останал сам.
	От време на време в пустия му офис все още звъняха телефони, но вече нямаше кой да отговори на тези обаждания. В отбора на Каверин не се намери нито един човек, който да е готов да сподели с него тежестта на поражението.


	37.

	Започнаха да празнуват победата, без да дочакат Белов. По масите като с вълшебна пръчица се появиха най-различни бутилки и подноси с мезета. В офиса с всичка сила гърмеше музика, а браточките от охраната танцуваха с възбудените и смеещи се с глас телефонистки.
	Някои вече бяха успели да се напият. Черният Гудвин кротко спеше, прегърнал ксерокса и подпрял на него голямото си чело. Пияният му до козирката колега се опитваше да мери сили на канадска борба с Шмит, който се заливаше от смях. Рижият Антон се бе впил като кърлеж в едно дългунесто момиче и забол нос в едрите му гърди, се носеше заедно с него в някакъв безкраен бавен танц.
	До тях танцуваха Космос и Люда и си разменяха нежни погледи.
	— Люда, спомняш ли си как ти крещях веднъж — усмихна се Космос.
	— Е, намери какво да се сетиш! — засмя се тя. — Това беше толкова отдавна! Пък и тогава ти се друсаше… Беше голям глупак! Не като сега, добричкият ми…
	За миг Люда притисна буза до рамото му и веднага се отдръпна, оглеждайки се напрегнато наоколо. Никой не им обръщаше внимание, но когато момичето вдигна очи към Космос, погледът му беше все така виновен и дори малко изплашен.
	И в този момент той спря и неочаквано съвсем сериозно каза:
	— Люда, искаш ли да се омъжиш за мен?
	— Това шега ли е? — смутено се усмихна тя.
	— Каква ти шега, Люда! Стига сме се правили на луди! Вече ще стане една година, откакто с теб… Стига толкова! Аз те обичам и искам да се оженим, разбра ли?!
	— Космос Юриевич, а ти случайно да не би да си се… — докосна с нервен смях крайчеца на носа му Люда.
	Той врътна глава и изведнъж падна на колене.
	— Ще се ожениш ли за мен или не?! — възкликна той, като от вълнение обърка глагола.
	— Ще се оженя, ще се оженя… — засмя се Люда, повдигайки гордо усмихнатия Космос от пода. — Ама, че изненада ще бъде!
	— Каква ти изненада — изсумтя Космос и се изправи на крака. — Саня и Пчелата знаят всичко…
	Пчелата се приближи до тях с телефон в ръка.
	— Ей, Косе, там пристигат разни хора, да идем да ги посрещнем…
	— Витя, ще се женя! — съобщи му засмян до ушите той.
	Невъзмутимият Пчьолкин млясна Люда по бузата:
	— Поздравявам ви! Отдавна беше време — потупа по рамото приятеля си той. — Хайде, хайде, да вървим…


	В щаба на Каверин дори и телефоните замлъкнаха. Там цареше такава тишина, че в един момент на Володя дори му се стори, че е умрял.
	„Няма да стане — сепна се веднага той. — Вървете по дяволите! Няма да ви доставя удоволствие!“
	Някога на една малка чеченска гара Белов вече се бе опитал да го убие. И не успя. И сега също нямаше да успее. Този престъпник никога нямаше да успее да победи него — капитан Каверин. Никога. Никога…
	Володя бавно и замислено свали от изкуствената си ръка черната ръкавица. Взе една ябълка от купата и я сложи в оголената метална длан. С тихо бръмчене стоманените пръсти бавно започнаха да се свиват и да мачкат ябълката. След миг от нея потече сок и тя се разпадна на накъсани парчета.
	Каверин мрачно се усмихна. Не, той все още беше силен, много по-силен, отколкото смяташе Белов. И тези сили му бяха напълно достатъчни, за да му извие врата като на пиле! Ето, че сега най-сетне беше ударил часът за най-решителните и безпощадни действия!
	Той вдигна слушалката и набра един телефонен номер, който помнеше наизуст, макар че досега нито веднъж не се бе обаждал на него. Въпреки че вече бе късно през нощта, от другата страна му отговори бодър енергичен мъжки глас:
	— Слушам.
	Каверин изкриви устни в зловеща усмивка и бавно и отсечено изрече:
	— Е, здравей, Карелски…


	Макс се прибираше към Москва сам. Щом отиде при жена си, Саша нареди на охранителя да се върне обратно. Макс се опита да възрази, но той не искаше да го чуе.
	— Тръгвай, Макс, не ме тормози — помоли го той.
	И тогава охранителят реши да прати по дяволите инструкциите. Хората имаха толкова щастлив повод, сигурно просто искаха да останат насаме, какво толкова, наистина… Качи се в колата и потегли.
	По пътя започна да си мечтае. Саша му беше подхвърлил, че ще го вземе за свой официален помощник в Думата, и сега в главата на Макс се нижеха картини от бъдещия му нов живот. Той най-сетне вече щеше да смени дошлото му до гуша кожено яке с цивилен костюм и вратовръзка, щеше да си общува на равна нога с важни държавни хора, може би щеше да си поговори дори със самия Жириновски…
	Звънът на мобилния телефон прекъсна мечтите му.
	— Слушам — каза той.
	— Е, здравей, Карелски…
	Макс не бе чувал гласа му от няколко години, но веднага го позна. Дланите му се изпотиха, а сърцето му се разтуптя. Той разбра, че щом Каверин сам беше потърсил връзка с него, значи нещата бяха сериозни.
	Този човек беше злият гений на Максим Карелски, неговият неизменен ужас, който го преследваше от години наред. Преди много години от глупост и на пияна глава Макс заедно с приятеля си Гарик бяха очистили един неотстъпчив чеченски търговец в подмосковското село Малаховка. След това стана ясно, че убитият има куп роднини в средите на влиятелните хора от чеченската общност. Всички те горяха от жажда за мъст и буквално разравяха земята, за да издирят убиеца на техния близък.
	С разследването на убийството се занимаваше люберецката милиция и лично оперативният работник Володя Каверин. Щом разбраха, че им пари под краката, Макс и Гарик решиха да изчезнат от Люберец. Точно тогава те се свързаха с набиращия сила Белов. Известно време на Макс му се струваше, че опасността ги е подминала, че делото им е стигнало до задънена улица и че вече нито ченгетата, нито чеченците ще открият него и Гарик. Но явно беше подценил упорството и съобразителността на капитан Каверин.
	Честолюбивият оперативен работник все пак бе успял да открие следите им. Той се свърза с Макс и Гарик и им предостави доказателствата за тяхното участие в убийството на чеченеца. Приятелите се опитаха да се откупят, но в замяна на мълчанието ченгето поиска друго — да работят за него и да му пускат информация за Белов. Те отказаха, но след два дни Макс отиде на гости на Гарик в дома му и видя такава картина, че само дето не побеля.
	Малката квартира, която Гарик бе наел, беше цялата в кръв. Тялото на неговия приятел или по-точно, онова, което беше останало от него, висеше на една кука от абажура. По него на алени ленти висеше драната му сантиметър по сантиметър кожа, а на пода се търкаляха отрязаните му уши, нос и пръсти… Вместо лице мъртвият Гарик имаше някаква ужасна, вледеняваща сърцето кървава каша.
	Обезумелият от ужас Макс хукна навън. Три дни не смееше да се прибере вкъщи, пиеше, шляеше се из Москва, спеше при клошарите… Кошмарът, който преживя в квартирата на приятеля си, нито за миг не му даваше мира и напълно го бе лишил от разсъдък и воля. На четвъртия ден все пак се реши да навести апартамента си. Отиде там късно през нощта и първото, което видя, беше една бележка, забодена на рамката на вратата. На нея имаше изписан само един телефонен номер и две букви вместо подпис — В. К. Макс прекара остатъка от нощта в тежки размисли, а на сутринта се обади на посочения номер.
	Каверин веднага му призна, че той е съобщил на чеченците къде да намерят Гарик. Нещо повече, ченгето беше казало на отмъстителните кавказци, че може би убиецът е имал съучастник и че в най-близко време той — капитан Каверин, ще го издири. Щом чу това, Макс с поразителна яснота си спомни онова, което видя в квартирата на Гарик. Побиха го тръпки и той осъзна, че с него ще се случи същото. Без особено да вниква в думите на Каверин, Карелски веднага се съгласи с всички условия на подлия оперативен работник.
	Оттогава Макс постоянно снабдяваше Каверин с информация за работите на Белов. Естествено, той не можеше да му разкаже много неща, повечето от неговите съобщения не струваха пукната пара и дори самият Макс разбираше това. Но неговият господар нито веднъж не изрази недоволство. На Карелски това му се струваше странно, докато не се досети, че оперативният работник го пазеше за някакви други цели.
	Сетне Каверин изчезна за известно време, те престанаха да се срещат и Макс си отдъхна. Но съвсем наскоро неговият зъл гений отново напомни за себе си. Макс беше посетен от един човек на Каверин, след което той продължи да изпълнява задълженията си чрез него. Самият бивш оперативен работник нито веднъж не се свърза пряко с него и изведнъж…
	— Защо мълчиш, да не би да си глътна езика? — сърдито извика Каверин.
	— Здравейте, Владимир Евгениевич — измънка Макс.
	— Сам ли си? Къде е Белов?
	— Той… Той е вкъщи, при жена си…
	— Чудесно — изсумтя Каверин. — Слушай ме внимателно. Ако направиш всичко, както ти кажа, ще те освободя от себе си, офицерска дума…


	На дежурния младши сержант Федякин от патрулната служба не му се спеше. Той размахваше раираната си палка и се разхождаше около будката, в която дремеше колегата му. Минаваше три часът през нощта и по шосето нямаше почти никакви коли. В далечината проблесна светлина на фарове. Явно някой имаше спешна нужда да се добере до Москва посред нощ. Вглеждайки се в приближаващата се кола, сержантът тръгна насреща й. Това беше джип с огромни размери и непозната марка, който по нещо приличаше на знаменития „Хамър“. Федякин нерешително спря.
	„Майната му… — смутено си помисли той. — Нека си кара, да се маха оттук. Това сигурно са някакви пияни мутри…“
	Но джипът започна да се движи странно. На петдесетина метра от него залъкатуши по шосето, спирачките му заскърцаха и автомобилът спря, като заби тъпата си предница в едно крайпътно хълмче. Федякин се обезпокои. Съвсем наскоро едни пияни мутри бяха разстреляли на Симферополското шосе две момчета от Подолския батальон. Сержантът вдигна автомата си и тръгна заднешком към будката.
	В този момент вратата на джипа се отвори и шофьорът се изтърколи от колата. Той се олюляваше и силно стенеше, сграбчил главата си с ръце.
	„Пиян е, няма съмнение…“ — отсъди сержантът.
	Продължавайки да залита, шофьорът заобиколи широката предница на колата си и се стовари като посечен в изсъхналата крайпътна трева. А след това започна да прави такива неща, че Федякин загуби ума и дума.
	Мъжът се търкаляше по земята, удряше я с юмруци, виеше с глас, ръмжеше, псуваше, стенеше и отново започваше да вие като див звяр… А в гласа му имаше толкова болка, отчаяние и мъка, толкова страх, безизходица и обреченост, че сержантът потръпна от ужас.
	Той не издържа и хукна към будката.
	— Серьога! — извика Федякин на заспалия си колега. — Там… там…
	— Какво има?! — подскочи той.
	Сержантът се тресеше и сочеше към шосето. Колегата му погледна през прозореца. Пътят беше тих и пуст. Виждаше се само колата на отсрещната страна на шосето. Към паркирания джип се връщаше шофьорът, който очевидно бе облекчил душата си. Той тъжно поклати глава, седна с видимо нежелание зад волана и джипът бавно потегли към Москва…


	Дворът пред офиса беше залят от светлините на празничния фойерверк. Към входа една след друга се приближаваха коли. От тях слизаха весели издокарани хора с цветя, шампанско и подаръци. Космос и Пчелата ги посрещаха, приемаха поздравленията, стискаха подадените ръце и прегръщаха новодошлите…
	— А къде е депутатът? — любопитстваха гостите.
	— Отиде да вземе жена си, ей сега ще се върне — обясняваха приятелите. — Вие влизайте вътре, веселете се.
	Космос изпрати до вратата поредния гост и зиморничаво потръпна:
	— Къде се дяна Белия? Нещо ми стана студено…
	Пчелата веднага му подаде неизменната плоска бутилка с коняк.
	— На, стопли се.
	— Не, ще почакам още малко — отказа той. — Нека да дойде депутатът и тогава ще го отпразнуваме.
	Пчелата отпи една глътка, въздъхна с удоволствие и огледа залятия със светлина двор.
	— Знаеш ли какво, Косе, ей на това му се вика щастие, нали?!
	— Така е — разсеяно се усмихна Космос.
	Той мислеше за Люда, която остана горе, и за онази радост, която вероятно я изпълваше в момента. Беше му приятно да си мисли, че причината за тази радост е той…
	В двора влезе още една кола. Пчелата присви очи.
	— Май, че това е Сашка, нали? — попита. — Не виждам.
	— Аха — кимна Космос. — И на Макс не му е лесно, само се мотае нагоре-надолу…
	Автомобилът спря на десетина метра пред тях и моторът му угасна. От него слезе Макс. Пчелата го изгледа учудено и извика:
	— Сам ли си?! А къде е командирът?
	Напъхал ръце в джобовете, Макс бързо крачеше насреща им.
	— Той ме освободи — отвърна охранителят. — Каза, че те с Олга щели да дойдат сами.
	— Сами ли? Без охрана? — учуди се Пчелата.
	— Макс, какво ти става, да не си откачил? — навъси се Космос.
	Охранителят вече беше на две крачки от тях.
	— Аха — отвърна той.
	В същия миг Макс измъкна от джоба ръката си, в която държеше нож. Бързо замахна и широкото острие със страшна сила се заби в гърдите на Космос. Пчелата още не бе осъзнал какво става, когато получи неочакван удар през краката, който го подсече. Той се свлече на колене. Макс на секундата се хвърли към него, наведе главата му назад и прокара ножа по беззащитното му гърло. Пчелата падна на асфалта с мъчително хриптене.
	Макс захвърли окървавения нож и напрегнато се огледа, без да обръща внимание на агонизиращите до него хора. След миг хукна към колата. Джипът изрева и се понесе нанякъде.


	38.

	Ролс-ройсът се движеше бързо по пуста нощна Москва. През цялото време в колата кънтеше смях, а Оля постоянно надигаше една бутилка вино, която беше взела от къщи. От виното, от напрежението и от безсънната нощ тя бързо се напи и започна да говори глупости. Непрекъснато се опитваше да прегърне мъжа си и Саша беше принуден да изпъва шия и да върти глава, за да вижда пътя.
	— Сурикова! Какво правиш, ще се блъснем някъде! — смееше се той, опитвайки се да се отърве от кискащата се Оля. — Стой мирно!
	Колата вече наближаваше офиса. Оля се обърна на седалката и почти изцяло се премести върху коленете на Саша, като му закри видимостта.
	— Добре, де, вече стигнахме, целуни жена си, кариерист такъв!
	Той се засмя и натисна спирачките, а колата спря точно пред входа на двора на офиса. Оля съсредоточено погледна мъжа си в очите и каза:
	— Ти си много умен мъж, Сашка.
	— Не — поклати глава той. — Умната си ти.
	Устните им се сляха. В този момент от портала излетя бясно ревящият джип на Макс и с форсиране премина покрай ролс-ройса. Саша го изпрати с учуден поглед и попита:
	— Какви ги вършат тия? Сигурно вече са се изпонапили, маймуните му с маймуни?
	Той слезе от колата и тръгна към портала.
	— Саша! — извика Олга.
	— Какво?
	— Макс не пие… — с нескрита тревога в гласа каза тя.
	На Белов му прилоша.
	— Остани в колата — сухо заповяда той на жена си и бързо закрачи напред.
	Дворът на офиса светеше като фойерверк и от ослепителните светлини Белов за миг престана да вижда. Той вървеше към вратата на офиса, присвивайки очи и закривайки с ръка лицето си от яркия блясък. В сградата гърмеше музика, разнасяха се радостни викове и смях, ала сърцето на Белов тревожно се сви. Саша инстинктивно забави крачка и в този миг видя двете безжизнени тела на асфалта.
	Пребледня, хвърли се към тях и изведнъж краката му се подкосиха, защото ги разпозна.
	— А-а-а! — изтръгна се от гърдите му стон.
	Той се хвърли към Космос, сграбчи го, обърна го и отскочи, защо ръката му се озова в локва кръв.
	— Косе… — прошепна.
	Сетне се хвърли към Пчелата и примижа от отчаяние, тъй като видя ужасната кървава рана на гърлото му.
	— Пчела…
	Свлече се на колене и се залюля, обхванал главата си с ръце.
	— Космос… Витя… — безпомощно нареждаше Саша. — Как така, братлета, как така… Какво е това, Господи…
	Непоносима болка раздираше гърдите му, пред очите му притъмня, целият свят сякаш се бе преобърнал и се свличаше в небитието… И изведнъж от болката, от безпросветната тъга и от отчаянието от него като бушуваща лава изригна неудържимата му ярост.
	— Кой?! — изрева и с всички сили заби юмруци в асфалта. — Кой?! Кой?!
	Към него вече се приближаваше Олга. Тичаха и някакви хора, които бяха изскочили от офиса, а той не преставаше да крещи, забивайки все по-силно изранените си до кръв юмруци в асфалта:
	— Кой?! Кой?! Кой?!


	39.

	На Фил не му се спеше. Той лежеше с отворени очи и гледаше ту към жена си, ту към разкошния букет рози, ту хвърляше по един поглед към телевизора. Тамара вече знаеше какво означава това негово поведение.
	„Поговори си с мен — молеше мъжът й, — разкажи ми за изборите, за победата на Сашка… А от кого са цветята?“
	Вече се съмваше, на Тамара ужасно й се спеше, но тя винаги се покоряваше на волята на мъжа си и сега дори и през ум не й минаваше да си легне. Какво можеше да се направи, след като денят беше толкова напрегнат — избори… Тя оправи свежите рози във вазата, приседна на леглото до Фил и го погали по косата.
	— Всичко е толкова хубаво, нали? И Сашка спечели… А пък тези цветя ги изпратиха момчетата… Знаеш ли какво, Валера, преди малко задрямах и сънувах, че ние с теб вървим през една топла вода, която стига до глезените ни, и водим за ръка малко момиченце. Нашата дъщеря…
	Фил завъртя очи насам-натам.
	— Но ти сигурно искаш момченце?
	Той утвърдително притвори клепачи. Тамара се усмихна, надвеси се над него и нежно целуна живите му очи.
	По пустия коридор се чуха стъпки. Стъпките, които стихнаха пред вратата на болничната стая. Тамара стана и тръгна към вратата. В този миг тя се отвори и в стаята влезе раздърпаният Макс.
	— Макс? — учуди се жената. — Какво е ста…
	Последва мигновен замах и силният удар с ножа в гърдите на жената прекъсна въпроса й. Тома тихо изохка и падна на пода. Макс я прекрачи и се приближи до леглото на Фил. Погледите им се срещнаха. Очите бяха единственото нещо, с което Фил можеше да се защити. И той се бори докрай.
	Скърцайки тихо, вратата се отвори още веднъж. Каверин влезе в болничната стая. Той хвърли бегъл поглед към жената на пода и се приближи до Макс.
	— Е, защо се бавиш? — злобно прошепна Каверин.
	Макс сякаш се сепна, премести мътния си поглед към него, кимна и закрачи като сомнамбул напред.
	— Чакай малко — възпря го внезапно Каверин. — Аз ще го направя…
	Той намъкна със зъби една ръкавица върху единствената си ръка, взе ножа от Макс и отиде до леглото.
	— Такива ми ти работи, Валера — озъби се Каверин. — Наистина най-добре се смее този, който се смее последен…
	Той смъкна от лицето на Фил дихателната маска, намести ножа в ръката си и го заби в гърлото на неподвижния и безпомощен човек.
	Кръвта бликна като фонтан от раната, Каверин се отдръпна и му нанесе още два удара в гърдите.
	— Да вървим — обърна се той към уплашения Макс. — Макар че… Я чакай малко…
	Каверин напъха пръст в разрязаното гърло на Фил и изписа с кръв над леглото: „Яж, гадино…“


	Дворът пред офиса на Белов беше претъпкан с коли. В оградения с оранжева лента квадрат сновяха със загрижен вид милиционери и лекари. Едни оглеждаха труповете, други търсеха веществени доказателства, трети пишеха безкрайни протоколи…
	Сред тази суетня бродеше смазаният и вцепенен от мъка Белов, неотклонно следван от Шмит.
	Медицинските експерти завършиха огледа на труповете и оставиха убитите на мира. Към тях бързо се приближиха дузина санитари. Блед като тебешир, Саша наблюдаваше как слагат на носилки безжизнените тела на приятелите му. След като ги покриха с чаршафи, санитарите хванаха носилките, но той ги спря.
	Клекна до Космос и прокара ръка по меките му гъсти коси. Сетне се приближи до Пчелата, затвори очите му и покри лицето му с крайчеца на чаршафа. Санитарите вдигнаха носилките и ги понесоха към колата. Саша се извърна и по страните му се затъркаляха сълзи.
	— Изпратете хора при Фил… Предупредете… всички…
	— Вече го направих — кимна Шмит.
	Саша гледаше с невиждащ поглед някъде встрани.
	— Дойде един майор… — въздъхна Шмит. — Трябва да дадем показания…
	— Не, по-късно… — поклати глава той.
	Олга се приближи до него. Саша я прегърна, притисна студените си устни до страната й и прошепна:
	— Ей сега ще си тръгнем, Оленка… Ей сега ще си тръгнем, влез в колата…
	Той отвори вратата на ролс-ройса пред жена си, настани я вътре и се обърна към Шмит.
	— Къде е Макс? — разсеяно попита.
	— Вече му звънях — мрачно отвърна Шмит, — но не отговаря на мобилния си телефон.
	— Намери го. — Саша измъкна от джоба си ръкавицата на Макс, която бе намерил до Пчелата, и я показа на охранителя.
	Шмит разбра всичко. Той сведе бръснатата си глава:
	— Добре, ще го направим…
	— Аха… — кимна Саша и хвана дръжката на вратата на лимузината.
	— Александър Николаевич! — От офиса изскочи един човек с мобилен телефон в ръка и хукна през двора към него.
	— Александър Николаевич… — изплашено повтаряше той, протягайки към него телефона. — Беда!
	— Да… — каза Белов в слушалката.
	Няколко секунди слуша мълчаливо, сетне ръката му с мобифона се отпусна безпомощно, пръстите му се разтвориха и апаратът падна на асфалта.
	Саша повдигна изкривеното си от мъка лице към мръсносивото небе. Очите му бяха пълни със сълзи, а устните му или потръпваха, или шептяха нещо…
	— Валера ли? — прошепна Шмит.
	Той кимна, закри лицето си с ръце и зарида горчиво и безутешно като малко дете.


	Част III
	Нашите дългове

	40.

	Когато Белов отиде в болницата, вече бяха изнесли труповете на Тамара и Фил. В опустялата стая работеше група от следователи, фотоапаратите щракаха, криминалистите претърсваха пода и записваха нещо в бележниците си. Пред вратата пристъпяше една разкъсвана от страх и любопитство чипоноса медицинска сестра. Някакъв млад дългунест старши лейтенант с университетска значка на ревера на китела си явно се докарваше пред момичето и дълбокомислено и важно му обясняваше своето виждане за двойното убийство.
	— Абе, казано накратко, станало е следното. Когато убиецът е влязъл, съпругата на Филатов е стояла до вратата. Той веднага я е очистил! Без съмнение това е работа на майстор, вероятно тя дори не е успяла да разбере какво се случва. После е отишъл до леглото… Филатов е видял всичко. Видял е как е убил жена му и как е прерязал собственото му гърло…
	Саша влезе в болничната стая и още от прага мрачно отрони:
	— Лейтенант, млъкни.
	Милиционерът покорно замълча, а щом зърна Белов, медицинската сестра веднага се изниза. Саша се огледа — подът до вратата и особено покрай леглото на Фил беше покрит с кръв, но в останалите части на стаята цареше пълен ред. Дори вазата с цветя си беше на мястото върху тясното нощно шкафче до леглото. Изглежда, младият старши лейтенант беше прав и тук наистина не бе имало никаква борба. Пък и с кого би могъл да се бори Макс? Със сънената жена? Или с безпомощния неподвижен инвалид?
	Погледът му попадна на падналата до леглото хавлиена кърпа с апликация на едно весело патенце. Той я вдигна, стисна я в ръка и отиде до прозореца.
	Шмит извади мобифона, набра един номер и допря апарата до ухото си.
	— Номерът е блокиран — каза след кратка пауза.
	— Намери го — упорито повтори Саша.
	— Саша…
	Той стовари юмрук по перваза на прозореца, обърна се яростно към охранителя и изрева:
	— Намери го, казах!
	Изведнъж се сепна. Видя кървавия надпис на стената. В началото не го беше забелязал, защото широкият гръб на старши лейтенанта го скриваше.
	„Яж, гадино.“ Нямаше никакво съмнение, че тези думи бяха предназначени за него — за Белов. Но защо?! Защо? Какво бе накарало Макс да извърши тези ужасни убийства? Едва ли бе полудял?
	— Това говори ли ви нещо? — предпазливо попита следователят.
	Без да хитрува, Саша бавно поклати глава. В течение на няколко минути той не откъсваше очи от кошмарния надпис. Сетне посочи с глава към стената и каза на фотографа:
	— Направете една снимка и за мен.
	Без да поглежда околните, той се обърна и излезе от стаята, като мачкаше кърпата с патенцето. Шмит вървеше след него. Криминалистите ги изпратиха с погледи и мълчаливо се спогледаха.
	— М-да-а… — проточи след кратка пауза старши лейтенантът. — Тежка е участта на престъпника…


	41.

	Щом излезе от болницата, Белов веднага прати Шмит да издирва Макс, а сам тръгна към офиса на фонда, съпроводен от две коли с охрана. По пътя мобилният му телефон иззвъня. Обаждаше се Виктор Петрович. Той вече знаеше за убийството на момчетата и покани Саша да се отбие при него в „Сребърния бор“.
	— Добре, ей сега ще дойда — отвърна той и нареди на шофьора да обърне.
	Саша изобщо нямаше представа защо прие предложението на Зорин да отиде в „Сребърния бор“. Той не хранеше никаква надежда, че неговият дългогодишен партньор в бизнеса може да му помогне. По-скоро реагира по инерция, защото трябваше някак да излезе от шока и от вцепенението, в което беше изпаднал. Трябваше да започне да действа, защото не разполагаше с много време.
	Зорин го посрещна на прага на едно сепаре в клуба, разпери ръце и го прегърна:
	— Саша, моите искрени съболезнования…
	Виктор Петрович го заведе до масата и се настани срещу него.
	— Да, какви момчета изгубихме! — печално клатеше глава и с престорено съчувствие нареждаше той. — Златни момчета. Помня Валера още от ринга. Витя беше много умен и перспективен финансист! Космос… Всичко това е много тъжно. Мъчно ми е за тях като за близки хора, повярвай ми…
	Саша не му вярваше. Той го слушаше с наведена глава и само от време на време вдигаше поглед към него. В сепарето влезе един безшумен като сянка сервитьор с поднос в ръце. Докато подреждаше чиниите, в залата цареше тишина. Щом вратата се затвори след сервитьора, Виктор Петрович, който явно бе преценил, че прелюдията е завършила, рязко смени тона си.
	— Знаеш ли кой го е направил? — сухо и делово попита той.
	Саша сви рамене:
	— Донякъде…
	— Какво мислиш да направиш?
	— Ще видим. — Нямаше никакви намерения да обсъжда действията си с този човек.
	Наблюдавайки напрегнато Белов, Виктор Петрович закима с глава:
	— Тъй, тъй… Знаеш ли за какво исках да си поговорим?
	— Досещам се.
	— И какво ще кажеш? — Изгледа изпитателно той Саша и започна да се храни.
	— Нищо — сви отново рамене Белов.
	Виктор Петрович ядосано остави вилицата и ножа и се изправи на крака.
	— Александър, защо се превземаш?! — нервно извика и заобиколи стола. — Държиш се като ощипана мома, честна дума!
	Седна на съседния стол, погледна Белов в лицето и започна да го убеждава:
	— Съветвам те човешки и приятелски, не прави излишни движения, притаи се… Да, убили са приятелите ти, да, това са зверове, разбирам всичко. Но сега не можеш да си разчистваш сметките. Сега ти си депутат. Пред теб се разкрива толкова светъл и голям път. А ако не се удържиш и напълниш града с мъртъвци, това ще бъде краят ти, Белов, с теб ще е свършено. Ти дори не разбираш под каква шапка си в момента! Ще изгубиш всичко! И ще повлечеш след себе си и мен. И тогава всички ще ни припомнят и фонда, и монда…
	„Аха, значи най-сетне стигна до най-важното…“ — помисли си Саша. Стана му противно и гадно. Той хвърли леден поглед към Виктор Петрович и съжали, че реши да дойде тук.
	Зорин явно изтълкува този поглед по друг начин — като проява на интерес към неговите думи, и удвои усилията си. Прегърна Белов през раменете, наведе се към него и продължи:
	— Саша, ние с теб сме като игла с конец. Много те моля, успокой се. Ако кажеш „да“, ще направим всичко! Ще ти помогнем, ще натиснем пресата, ще им подскажем къде да сложат акцентите, всичко ще решим. Само недей да се погубваш, чуваш ли, Саша?
	Саша взе една маслина от чинията и я сложи в устата си. Дъвчейки вяло, той се оплака:
	— Нямам никакъв апетит. От нервите е…
	— Ами, да, ами, да… — съгласи се Зорин, без да сваля от него студените си напрегнати очи. Той чакаше отговора, от който лично за него зависеха страшно много неща.
	Саша мълчеше. Посегна към гарафата с водка и напълни чашата пред себе си. И внезапно стана, събаряйки стола.
	— Разбрах — изрече мрачно. — Нека засега да оставим нещата така, а после ще видим какво да правим.
	Замислено повъртя чашата в ръцете си и неочаквано я постави точно пред Зорин. От тласъка водката се разплиска и заля ръката на Виктор Петрович. Той подскочи и посегна към салфетката, а през това време Белов тръгна към изхода.
	След секунда вратата се затръшна и Зорин остана сам.
	— Боклук… — злобно изсъска той, бършейки с колосаната салфетка мократа си ръка. — Бандюгата винаги си остава бандюга…
	Захвърли ядосано салфетката и отиде до прозореца. Мрачно наблюдаваше как Белов крачи към колата си с наведена глава. Виктор Петрович обмисляше своето фактически вече взето решение, претегляйки за последен път всички „за“ и „против“. Най-сетне се обърна към вратата и извика:
	— Сергей!
	Веднага се появи широкоплещест младеж, който по нещо напомняше за Шмит.
	— Писна ми от него. Време е да го… — Зорин начерта във въздуха кръст. — Ще се заемеш с тази работа, нали?
	— Ще се заема, Виктор Петрович — сдържано кимна той.


	42.

	Започнаха да следят Шмит още от болницата и когато той се срещна с някакви важни люде, хората на Веденски вече знаеха това предварително. Когато помощникът на Белов пристигна пред Олимпийския комплекс, там вече беше паркирано едно жигули, в което седяха двама оперативни работници. В очакване да започнат работа единият от тях въртеше в ръцете си видеокамера, а другият, който беше по-възрастен от него, ядеше портокал, като мляскаше.
	В определения час Шмит слезе от колата си и бавно се огледа. В същия миг от спряния малко по-нататък джип излязоха трима мъже, приближиха се до него и му стиснаха ръката.
	Оперативните работници веднага се оживиха. По-възрастният набързо избърса пръсти в якето си и грабна бинокъла. Другият опря камерата до очите си.
	— Охо, ама това е Големия Митя — учудено подсвирна по-възрастният. — Я виж ти, и тузарите влязоха в действие. Включи камерата, бързо…
	— Стойката ми пречи! — сърдито изрече колегата му.
	— Ами, премести се! Можеш ли да четеш по устните?
	— Не много добре.
	— А нещо изобщо можеш ли да вършиш добре? — попита по-възрастният. — Ще видиш, че Леонидич ще те изгони от Кантората.
	— Ама, че ме изплаши. Ти гледай тебе в скоро време да не те изпратят в някой участък.
	— Стига си дрънкал. Докладвай за какво си говорят… Мамка му, Големия Митя се появи, ей на това му се вика късмет…
	— Общо взето, Шмит пита… дали знаят нещо за Макс… А онзи… плешивия…
	— Кой плешив? Там всички са плешиви!
	— Абе, онзи, който е отляво! Той казва, че… мутрите не знаят нищо за него. Шмит казва… Пу, мамка му! — изплю се с досада оперативният работник, свали камерата и погледна с недоумение индикаторите й. — Не работи!
	— Мамка му! Кога зареди батерията, изрод такъв?! — изрева по-възрастният.
	— Стига си крещял, какво общо имам аз с това?! Погледни!
	Мутрите тръгнаха към сребристия джип и се качиха в него.
	— Я, накъде ли са тръгнали? — учуди се по-възрастният.
	— Ами, ако не ми крещеше на главата, щях да разбера — озъби се колегата му.
	Сребристият джип потегли. По-възрастният, който седеше зад волана, завъртя ключа за стартера. Моторът на жигулито мъчително и жално изръмжа, но не се запали. Шофьорът повтори опита си, но без резултат.
	— Умряла работа, стартерът не става — злорадо отбеляза колегата му.
	Джипът излезе на булеварда и се понесе към улица „Сушчовски вал“. По-възрастният оперативен работник яростно стовари юмрук върху волана:
	— Мамка ти! — изруга с пресипнал глас. — Сега я втасахме…


	Саша се зае с документацията в офиса си. Още нищо не беше решил, но нещо му подсказваше, че трябва да сложи ред в нещата.
	Преглеждаше книжата, унищожаваше онези, които смяташе за излишни, пресмяташе кои операции на фонда трябва веднага да прикрие и какви средства трябва да приведе в секретните си сметки още утре. Не си даваше ясна сметка, но практически подготвяше почвата така, че за един ден да може да закрие повечето от проектите на фонда.
	На вратата на кабинета се почука и Шмит влезе вътре. Държеше в ръцете си няколко нови вестника. Заедно с него в кабинета надникна и секретарката.
	— Зает ли си? — попита Шмит.
	— Зает съм. Влизай… — кимна му Белов и погледна към новата секретарка, която беше сменила съсипаната от мъка Люда. — Какво има, Вера?
	— Александър Николаевич, там има журналисти… — виновно разпери ръце тя.
	— Вече казах, няма да давам никакви интервюта. Върви си — отпрати я той.
	Секретарката покорно затвори вратата зад себе си. Саша погледна в очакване Шмит. Той се приближи до него с вестниците под мишница.
	— Вестникарите са полудели — започна да прехвърля вестниците той и да чете заглавията им. — „Демокрацията е в опасност“… „Нощта на дългите ножове“… „Войната на кандидатите“…
	— А има ли нещо конкретно? — сухо попита Белов.
	— Май, че няма — завъртя бръснатата си глава Шмит.
	— Остави ги, после ще ги прегледам. — Саша премести купчината вестници в края на бюрото и нетърпеливо попита: — А нещо за Макс?
	— Освен нашите половината град го търси. Засега от него няма ни вест, ни кост. Някои хора смятат, че са очистили и него.
	— Търси — погледна го мрачно Белов. — Видях колата му. Някой трябва да е бил в нея, нали така?
	Шмит се поколеба, седна срещу Саша и се почеса по главата, обзет от очевидно затруднение.
	— Саша, има още нещо… — промърмори. — Днес се видях с Големия Миша, Тариел, Мрачния и Елмаза. Те искат да се срещнат с теб, но малко се притесняват от цялата тази дандания. Сега покрай нас има толкова много ченгета…
	Белов го изгледа мрачно:
	— Какво искат?
	— Ами, накратко, браточките осъждат онези, които са организирали касапницата и обещават да ни помогнат да намерим гадовете… — мънкаше Шмит.
	— Попитах какво искат — повтори вече ядосано Белов.
	Шмит въздъхна.
	— Ами, казано с две думи, хората те молят да не отвръщаш на удара… И без това на всички сега им е трудно, а пък ако ние отвърнем, властите ще озвереят и ще настане такъв кошмар, че не можем се измъкна от него. И освен това ме помолиха да ти предам цялото им уважение, защото сега ти не си просто Саша Белия, а първият човек от всички браточки в Думата и на теб…
	— Шмит! — прекъсна го той и поклати глава.
	— Саша, само ти предавам какво ми казаха.
	— А пък аз само ти обяснявам — едва сдържайки се, продължи Саша. — Виждаш ли онези неща?
	На бюрото пред него имаше пясъчен часовник, черни очила, връзка ключове с масивен ключодържател, запалка…
	— Това са вещи на моите приятели… — въздъхна Саша. — Космос… С него сме заедно от петгодишна възраст. Витя… Валера… А сега моите приятели ги няма… Разбираш ли? Няма ги…
	Той стана и нервно закрачи из кабинета. Задушаваше се от злоба и най-сетне не издържа, и даде воля на чувствата си. Впи в нещастния Шмит изпълнен с омраза поглед и изкрещя:
	— Мръсникът ги закла като животни! А ти ще ми говориш да не отвръщам на удара? Аз по природа не съм толстоист, мамка им мръсна! Ще ги размажа!
	Гласът му секна. Саша се извърна към прозореца и шумно въздъхна. Пое си дъх и се овладя. Шмит също мълчеше, сграбчил сведената си глава с ръце, и бавно се полюляваше насам-натам. Белов прекъсна тягостното мълчание. Сякаш за да се извини за невъздържаността си, той сложи ръка на рамото на Шмит и тихо рече:
	— Както и да е. Ако видиш някой от онези хора, кажи им, че си ми предал всичко и че аз съм го приел за сведение. По-късно сам ще се обадя на Тариел. Сега върви и ме почакай малко, скоро ще тръгнем.
	Разстроеният Шмит послушно стана и излезе от кабинета.


	Горе-долу по същото време двамата злополучни оперативни работници от службата за наблюдение се отчитаха в кабинета на подполковник Веденски.
	— Игор Леонидович, извинете ни, но ги изгубихме — с виновен вид говореше по-възрастният. — И с камерата не можахме да ги заснемем. Падна й батерията…
	Веденски, който с последни сили сдържаше яростта си, крачеше из кабинета.
	— И стартерът на колата не става за нищо — подхвана другият. — Вече сто пъти съм го казвал, ама на никого не му пука…
	— Момчета, вие бъркате нещата основно — скръцна със зъби и поклати глава Веденски. — Кое е най-важното при външно наблюдение? Специалните разузнавателни средства, така ли? Не е така. Най-важното е да предвидиш поведението на обекта. А погледнато по-мащабно, ние този Белов го бяхме предвидили не за пет минути, а за години напред, докато той не додрапа до паритета си.
	В отговор се чуваше само съсредоточеното сумтене на издънилите се оперативни работници. Игор Леонидович ги погледна и махна с ръка:
	— Както и да е, да вървим нататък. Ще смятаме, че това повече няма да се повтори. Кой беше там?
	— Големия Миша, а другите двама не ги познавам — доложи по-възрастният. — Всички заедно тръгнаха към „Марина горичка“.
	— Шмит кога се върна да вземе колата си?
	— След два часа и половина. Същите хора го докараха.
	Веденски замислено почеса наболата в края на деня четина по лицето си.
	— Май, че Белов го е закършил, нали?
	— Защо да го е закършил? — предпазливо попита по-младият оперативен работник.
	— Ще му светят маслото — машинално отвърна Веденски и записа нещо в бележника си. — Свободни сте.
	Щом остана сам, той натисна едно копче на интеркома.
	— Кажете, Игор Леонидович — отвърна му мъжки глас.
	— Воскобойников и Змиенко да дойдат при мен — разпореди се Веденски.
	След няколко минути в кабинета влязоха двама сериозни и съсредоточени младежи, които дори от пръв поглед видимо се различаваха от предишните мърльовци. Без да им предлага да седнат, Веденски им кимна и стана.
	— Вашата цел е тихо, кротко, но сигурно да проучите обектите в противниковия лагер — постави им той задачата, — да отработите цялата ситуация около Белов. Кой, какво, кога, защо. И още нещо. Проверете дали пътищата на Каверин и Макс Карелски не са се пресичали някога… Макар че — не. С това ще се заема аз. Това е, има ли въпроси?
	Въпроси нямаше.


	43.

	Привечер Белов отиде при бащата на Космос.
	В апартамента на член-кореспондента Холмогоров беше тихо и мрачно. Само една настолна лампа със зелен абажур осветяваше ъгълче от просторния хол. Под нея на един стар продънен диван седяха Юрий Ростиславович Холмогоров и Саша. Те бяха разтворили върху масата албумите и разглеждаха снимките на своя син и приятел.
	— Може би тази? А, Саша? — Подаде му една стара черно-бяла снимка на Космос Юрий Ростиславович. — Или ей тази…
	— Тук е още момченце. — Саша сложи снимката настрани и взе друга, този път — цветна.
	Холмогоров намести очилата си и съсредоточено погледна снимката, която му подаде Саша.
	— Тази е хубава — съгласи се след малко. — Само че тук той е някак тъжен… Искам синът ми да се усмихва. Той беше весело момче.
	Гласът му внезапно секна. Саша бързо отмести поглед. Юрий Ростиславович се опита да се овладее, изкашля се и започна да бърше очилата си с крайчеца на бархетната си риза.
	— Шофьорската му книжка е у мен — каза, ставайки от дивана Саша. — Ей сега ще я донеса…
	Той излезе в тъмното антре и след малко се върна с един портфейл в ръце.
	— Ето, вижте.
	Извади шофьорската книжка на приятеля си и я подаде на Холмогоров. На малката снимка безгрижно се усмихваше облеченият в сако и бяла риза осемнайсетгодишен Космос.
	Снимката наистина беше хубава, но беше твърде малка. Белов успокои бащата:
	— Ще я увелича, няма проблеми.
	Юрий Ростиславович дълго държа шофьорската книжка в ръцете си и съсредоточено разглежда снимката на сина си. После я затвори и я върна на Саша.
	— Сложете тази — съгласи се най-сетне. — Само че нека я направят добре.
	Саша кимна, взе шофьорската книжка, прибра я в портфейла си и отново седна на дивана до Холмогоров. Те замълчаха.
	— Искаш ли още чай? — попита Юрий Ростиславович.
	— Не, благодаря.
	Член-кореспондентът свали очилата си и уморено разтърка очи. Сетне въздъхна, тежко стана и отиде до тъмния прозорец.
	— Саша, имам една молба към теб — тихо рече Юрий Ростиславович, гледайки отгоре към вечния град.
	— Кажете.
	Холмогоров бавно се извърна към Саша. В измъчените му очи се четяха обреченост, отчаяние и страх. Ръцете му трепереха и нервно опипваха очилата.
	— Не убивай никого — помоли той.
	Белов моментално вдигна глава, за да отговори, но в последния момент се сдържа и замълча.
	— Отнеха ми сина, но аз те моля да не убиваш никого! — продължи с болка възрастният човек. — Ходиш ли на църква?
	— Вече не си спомням кога съм бил за последен път… — призна мрачно Саша.
	— Иди — каза Холмогоров и строго сви вежди. — Разбери, вие сами сте си виновни за всичко. И Космос, и Витя… Всички сте обезумели, изцапани сте с кръв. Слава Богу, че поне ти остана жив. Тъй че недей да гневиш Бога, не си слагай повече грях на душата! Чуваш ли?
	— Чувам — отвърна Саша.
	— Моля те, послушай ме, Саша — молеше го от все сърце бащата на неговия приятел. — Та ти си ми като син…
	— Юрий Ростиславович — прекъсна го внезапно и решително Белов, — нямам какво да ви отговоря.
	Холмогоров вдигна към него очи. На Саша му беше непоносимо тежко да го гледа и затова стана.
	— Не искам да ви лъжа — упорито отвърна той. — Извинете…
	Отправи се към изхода. В този непоносимо тежък и сякаш безкраен ден трябваше да свърши още една работа, която беше отложил за късната вечер.


	44.

	Каверин започна да празнува успеха на операцията по отстраняването на обкръжението на своя враг още през деня, след като скри на сигурно място Карелски и се убеди, че наоколо е горе-долу спокойно. Изгони жена си от къщи и започна методично да се напива в компанията на своя неразделен напоследък приятел Артур Лапшин.
	Отначало двамата авери се чувстваха малко некомфортно. От Белов можеше да се очаква всичко и те изпитваха известен страх. Особено се страхуваше Артур. Той постоянно бършеше в панталоните си изпотените си ръце, вслушваше се във всяка стъпка и пиеше, но не се напиваше. Разговорът се въртеше предимно около събитията, случили се през нощта. Артур не разбираше защо, след като беше унищожил всички приятели на основния им враг, Каверин не пипаше с пръст самия Белов.
	— Кажи ми, Володя, защо трябваше да усложняваме нещата чак толкова много? — попита той.
	— А? — разсеяно уточни Каверин и наля още алкохол в чашите.
	— Казвам, че аз веднага бих очистил Белов и толкова! Защо ти трябва да рискуваш?
	Каверин не му отговори. Той се разходи с чаша в ръка из хола и спря пред портрета, на който беше изобразен като конник.
	— Защо мълчиш? Защо са всички тези усложнения? — отново повтори въпроса си Артур.
	— Ти бил ли си на Канарските острови? — изведнъж се извърна и попита Каверин.
	— Какво общо имат Канарските острови?
	— Бил ли си, те питам?
	— Сто пъти! — изсумтя Артур. — Когато изчезнах оттук, пропътувах половината свят.
	— Чувал ли си за гуанчите?
	— За кого?! — учуди се Лапшин.
	Каверин се усмихна с известно пренебрежение.
	— За гуанчите, тиквенико. Това са били едни страхотни местни пичове, нещо като индианци, а сетне испанците ги асимилирали. Екскурзоводът ни разказа за тях. Казано накратко, те имали един мъдър закон. Ако някой убие, да речем, съседа си, знаеш ли какво правели гуанчите? Те не наказвали убиеца… — Той зае театрална поза, вдигна важно показалеца си и продължи: — А убивали сина му. Или брат му. Разбираш ли? Най-лесната работа е да осъдиш престъпника. Но съвсем друго нещо е да направиш така, че той да се мъчи и от мъка да не му се живее!
	Артур кисело се усмихна:
	— Че е така, така е… Само едно не ми харесва. Белов не е такова… как беше? Не е гуанч. Ще ни гръмне с някоя базука и ще гушнем босилека.
	— Не се бой, Артурка — надменно се наведе над него Каверин и разроши косата му. — Няма да може. Всичко съм подредил — на Саша Белия не му остава много. Затова няма да пием за негово здраве — усмихна се той и отново взе бутилката.
	Привечер гуляят в апартамента на Каверин достигна апогея си. Уискито, водката и конякът прогониха страха им. Сега пияните до козирките приятели посрещаха съобщението за среднощното клане в предизборния щаб на Белов във всяка емисия на телевизионните новини с пикантни шегички и пиянски кураж.


	Когато на екрана отново се появиха кадри от мястото на убийството, пред входа в блока на Каверин спряха два джипа. От единия от тях слязоха мрачният като тъмен облак Белов и Шмит, който напрегнато се оглеждаше на всички страни. Начинанието на Саша никак не му харесваше, но той не събра смелост да спори с него.
	— Той има ли деца? — попита Белов, докато сваляше палтото от раменете си и го разстилаше върху предния капак на колата.
	— Не.
	— Кои са неговите прозорци?
	— На петия етаж, вляво от входа — неохотно отвърна Шмит.
	— Дай… — протегна ръка Саша, без да откъсва очи от светещите прозорци на петия етаж.
	Шмит въздъхна, извади от автомобила една картечница „Калашников“ и му я подаде. Саша намести оръжието върху предния капак на джипа и дръпна затвора.


	— Според следствените органи жестокият и демонстративен характер на убийството разкрива почерка на организираната престъпност — съобщаваше говорителят. — Самият новоизбран депутат отказва коментари, а неговата служба за безопасност е настроена крайно недружелюбно. Засега е трудно да се правят каквито и да било изводи за случилото се. Ясно е само едно. Демокрацията в Русия беше подложена на поредната атака от страна на силите на екстремизма.
	Пияният до козирката Каверин се разкикоти и посочи с черната си ръка към екрана на телевизора.
	— Ти да видиш, утре тигърът в зоопарка ще прегризе гърлото на чистачката, а тия ще започнат да пищят, че демокрацията е в опасност!
	— Точно така трябва — кискаше се мъртвопияният Артур. — На тия… екстремисти само им дай шанс…
	— Страшна работа. Зверове! — надуваше се като пуяк Каверин. — Знаеш ли какво, Артурка, хайде да пием за онова, без което не бихме могли да живеем нито ден.
	— Не искам да пия за жените — врътна глава Лапшин. — Те са кучки…
	— Абе, нямам предвид жените! Да пием за онова, на което посветихме нашите горещи сърца. — Вдигна чашата си Каверин: — За демокрацията и законността! — възкликна той.
	— Но пасаран! — изкрещя Артур.
	И в този момент стъклата на прозорците със страшен грохот се посипаха по пода. Каверин се свря под дивана, а Лапшин изпищя пронизително и бързо се пъхна в камината. Отвън се разнасяше оглушителният трясък на картечницата. Куршумите се удряха в тавана и рикошираха на различни страни, забиваха се в пода и в стените и унищожаваха всичко по пътя си. Съдовете станаха на сол, от мебелите летяха трески, а мазилката се сипеше на ситен прах. Изведнъж стрелбата секна и в апартамента настъпи тишина.
	Шашардисаният Артур изпълзя от камината и потресено промърмори:
	— Мам-м-мка му… Добре, че не стреля с базука!
	След него се показа и Каверин. Той се хвърли към прозореца и видя как два джипа стремително потеглиха от входа на неговия блок. Володя се обърна и огледа унищожения си хол. И първото, което забеляза, беше простреляното на три места точно в средата на гърдите черкезко наметало на тържествения му портрет.


	45.

	Белов се върна вкъщи късно. Ваня вече спеше. С подпухнали от плач очи Олга претопли вечерята и седна срещу мъжа си, наблюдавайки го, докато се храни. Саша нямаше апетит. Той беше свел глава, ровеше с вилицата в чинията и мълчеше.
	Оля очакваше да чуе от него поне някакви обяснения за случилото се, но Саша явно не желаеше да обсъжда убийството на приятелите си. Тогава тя подхвана разговора:
	— Цял ден те показваха по новините.
	— Какво казаха? — равнодушно попита Саша.
	— Ами, депутат, ала-бала… — отвърна уклончиво Оля.
	Саша хвърли бърз поглед към жена си и покри ръката й с дланта си.
	— Оля, не си го слагай на сърце — помоли я той.
	— Как да не си го слагам? — замислено поклати глава тя. — А Ваня? Страхувам се за него.
	— Как е той?
	— Добре е. Сутринта кашляше, но после престана…
	Той въздъхна и отмести почти недокоснатата чиния.
	— Благодаря. Направи ми чай.
	— Ей сега.
	Оля сложи чинията в миялната машина, включи електрическия чайник и се върна на масата. Саша запали цигара и замислено издуха дима.
	— Саша, наистина ли го е направил Макс? — изведнъж попита тя.
	Той замълча, защото все още не знаеше какво да отговори.
	— Та той толкова години беше до вас — сви рамене жена му. — Возеше ме, пазеше ни в Щатите… В това няма логика.
	Съпругът й загаси цигарата, стана от масата и я помоли:
	— Оля, приготви ми от онзи чай, на листенцата. И го направи силен. Аз съм в кабинета си.
	Саша излезе. Олга погледна след него и сведе глава. Очите й отново се напълниха със сълзи.


	Как да постъпи? Ето въпросът, на който трябваше да си отговори през тази нощ.
	И приятелите, и враговете в един глас му повтаряха да се укроти, да не натиска педала и да не погубва себе си. Без съмнение в думите им имаше логика. Освен това, ако се вслушаше в съвета им, това изобщо не означаваше, че трябва да остави убийството на приятелите си ненаказано. Не, Белов само трябваше да поизчака малко, да не се навира между шамарите и да организира нещата така, че други да открият и ликвидират юдата Макс.
	Точно така биха постъпили много хора на негово място. Вероятно така би постъпил и самият той, ако не бяха убити приятелите му Космос, Пчелата и Фил…
	В съзнанието на Саша една след друга изплуваха картини от миналото. Той ги разглеждаше като стари снимки и напрегнато мислеше…
	И изведнъж разкаянието го шибна в един момент като камшик. Какво му ставаше? Как можеше изобщо да си позволи да мисли?
	Нима Фил и Пчелата се замислиха, когато отидоха с него под куршумите на срещата с Лука?! Нима Космос се поколеба, когато му спаси кожата от Мухата? Нима те дори веднъж му бяха дали повод да се усъмни в тяхната вярност и преданост?! Не, по-скоро на него му се бе случвало да измисля подобни поводи! Понякога самият той плетеше около тях лепкава паяжина на подозрение и недоверие!
	Саша тръсна глава и стисна зъби. Край! Никакви съмнения повече!
	Той им го дължеше — на Фил, на Космос, на Пчелата… Той им дължеше собствения си живот. И трябваше да върне този дълг сам, лично. Само така и по никакъв друг начин! А пък да става каквото ще!
	След като взе решението, изпита огромно облекчение. Сега най-сетне вече знаеше какво и как щеше да направи. Първо щеше да осигури безопасността на семейството си, след това — да закрие фонда, да преведе капиталите му в чужбина и, естествено, да измисли как да примами Макс да излезе от укритието си, за да го унищожи.
	Саша включи компютъра и започна да работи.


	През тази нощ не спеше още един човек. В подземната клетка на един отдавна запустял шлюз, върху скърцаща войнишка койка се въртеше Марк Карелски. Тук, в тази дупка, в която освен леглото имаше и една неизвестно откъде взела се боксова круша, го бе скрил Каверин. Той му остави пакет с храна, нареди му да седи мирно и тихо и изчезна на майната си.
	Денят му премина в мъчителни размисли. Макс непрекъснато се връщаше към страшните събития от изминалата нощ и търсеше отговор на измъчващите го въпроси. Дали беше постъпил правилно, когато изпълни заповедта на Каверин? Нямаше ли друг изход? Нямаше ли да е по-добре веднага след обаждането на бившия оперативен работник да се яви пред Белов, да се покае и честно да му признае всичко?
	И колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно разбираше, че нямаше избор. Познаваше най-добре от всички суровия характер на Саша и беше сигурен, че той нямаше да го пощади! Щом в един момент беше готов да посегне на най-близкия си приятел Пчелата, той — Макс Карелски, нямаше никакви шансове да получи прошка!
	Отначало се зарадва, че сред хората, които Каверин му нареди да убие, не попадна и самият Белов. Твърде много неща в живота му бяха свързани с този човек. Макс беше свикнал с него и най-тежко от всичко щеше да му бъде да убие Саша.
	Така си мислеше, но привечер мислите му направиха радикален поврат. Постепенно Макс започна ясно да разбира какво е извършил. От днес нататък за Белов нямаше по-страшен враг от Макс. И Саша нямаше да се спре пред нищо.
	Обзе го страх. Достатъчно бе да си спомни разкривеното от ярост лице на Белов, и той започваше да се тресе от ужас. Каверин нямаше да може да го защити, защото Саша щеше да го изрови изпод земята и тогава смъртта от чеченските ножове щеше да му се стори детска игра. Той вече не можеше да мисли за нищо друго освен за отмъщението на Белов. И с всяка минута изтерзаната му от страх душа все повече се изпълваше с омраза към бившия му бос.
	Макс вече съжаляваше, че през онази нощ не очисти и Белов. Че какво му костваше да спре до входа на офиса и да застреля новоизлюпения депутат и жена му!
	Обхванат от страх, злоба и отчаяние, той се щураше в заключената стаичка като хиена в клетка. Стенеше, сграбчил главата си в ръце, заравяше се в одеялото, удряше с юмруци по стената… Чувствата, които го изпълваха, търсеха изход и най-сетне го намериха.
	С вопъл той се нахвърли върху боксовата круша и я засипа с градушка от мощни удари. Без да престава да крещи, Макс непрекъснато я налагаше с юмруци и ритници. Сетне скочи отгоре й, увисна на нея, измъкна ножа си и започна да й нанася яростни странични удари, разпаряйки я. Той не знаеше кого „убива“ в този момент — Белов, Каверин или своя страх от тях. Продължи да си изкарва яда на боксовата круша с ужасяващо хриптене и вой, а след това започна да гризе разкъсаните парчета от обшивката й.
	Най-сетне се изтощи и се укроти. В празната стая се чуваше само тежкото му дишане и скърцането на синджира, който се търкаше в куката на тавана. После Макс разпери ръце и рухна съсипан на пода, без да изпуска ножа от ръката си.
	Лежеше по гръб, взираше се тъпо в голата крушка, която на равни интервали се скриваше от разлюляната боксова круша. От дупките по нея върху корема, гърдите и лицето му се сипеше пясък. Известно време той не помръдна. След това ръката му потръпна и бавно допря ножа до гърлото му. Макс затвори очи и докосна студеното острие до кожата си. Замря и сякаш престана да диша.
	Здраво стиснатата ръка трепереше и с всяка измината секунда се тресеше все по-силно и по-силно. Изведнъж Макс изхлипа, рязко отхвърли ножа, преобърна се и завря лице в прашния бетонен под.


	46.

	Белов премести настрана лаптопа, прозя се и се протегна. Нощта беше ползотворна и той свърши всичко, което си бе набелязал. Сега можеше да поспи час-два.
	Но в този момент най-неочаквано иззвъня глас мобифонът му, който бе оставил на малката масичка. Саша хвърли поглед към часовника — беше пет и половина сутринта! — поколеба се и взе апарата.
	— Слушам.
	— След два часа изберете от който и да е уличен автомат номера, които ви е известен. Това е жизненоважно.
	В апарата запищяха късите сигнали на прекъснатата връзка. Човекът, който се обади, каза само няколко думи, но Саша позна този уверен глас — това беше Игор Леонидович Веденски.
	Той се замисли. За какво ли го търсеше подполковникът от Федералната служба за безопасност, и то сега, след изборите? Това толкова ранно позвъняване можеше да бъде свързано само с едно — с убийството на момчетата. На Саша му хрумна една налудничава мисъл — а дали бившият му опекун не се канеше да сподели някаква информация с него? Така или иначе, срещата с Веденски можеше да се окаже полезна. Освен това той също имаше какво да каже на подполковника.
	Точно в осем и половина Саша се доближи до един син уличен телефонен автомат в един ъгъл до метрото и набра познатия номер. До тротоара го чакаха два автомобила с включени двигатели.
	— Ало… Разбрах… — каза той в слушалката. — Къде? Ясно…
	Затвори, извади картата си от автомата, захвърли я в кошчето за смет и без да се оглежда, се качи в джипа при Шмит.
	След четвърт час автомобилът вече беше пред Новодевическото гробище, където подполковник Веденски му бе определил среща.
	— Саша, нека да отидем заедно — за кой ли път вече му предложи Шмит.
	Той мълчаливо поклати глава и напрегнато се вгледа към отсрещната страна на улицата през седналия зад волана охранител. Там близо до входа на манастира се мяркаше една самотна фигура.
	— Застани ей там, зад дърветата — заповяда на Шмит. — И разпредели хората, нека да следят наоколо.
	Саша бързо се прекръсти, слезе от колата и се насочи към Игор Леонидович, който го очакваше.
	Той забеляза Белов и тръгна бавно покрай манастирската стена. Саша скоро догони Веденски, те пропуснаха ръкостисканията и поздравите и поеха един до друг.
	— Благодаря за доверието — започна Игор Леонидович.
	— Ние с вас нямаме какво да делим — отвърна Белов с наведена глава.
	— Така е — съгласи се Веденски. — Освен това тук обстановката предразполага към откровеност.
	Саша едва забележимо сви рамене и замълча.
	— Впрочем, Александър Николаевич, вие сигурен ли сте във вашия помощник! — присви очи подполковникът. — Имам предвид Шмит.
	— Игор Леонидович, не сипвайте сол в раната ми.
	Изминаха няколко метра мълчаливо. Белов чакаше момента, в който човекът от Федералната служба за безопасност щеше да премине към въпроса, заради който го бе поканил тук. Но подполковникът не бързаше. Той като че ли също чакаше нещо и намръщено го стрелкаше с поглед.
	— Наруших всички правила, за да се срещна с вас — прекъсна мълчанието Веденски. — Вие сте в изключително опасно положение.
	— В течение съм — мрачно се подсмихна Белов.
	Подполковникът зави към езерото и спря. До него, но малко по-назад застана и Саша. При тях веднага доплуваха няколко охранени патици и започнаха бавно да се носят покрай брега в очакване на угощението.
	— Освен симпатия към вас аз имам и личен интерес да запазя живота ви и да възстановя отношенията ни — изрече с тих и равен глас Игор Леонидович. — С вашето ново положение ние бихме могли да направим много неща. Разбира се, на паритетна основа.
	Тази тема беше абсолютно безинтересна за Белов. Той скептично изсумтя и попита:
	— И какъв е проблемът?
	— Вие имате твърде много врагове, Александър Николаевич. Всеки божи ден някой ви предава — твърдо каза Веденски. — Веднага трябва да се откажете от ответни действия и да направите каквото е възможно всички да разберат това. Ако не сте готов за такава крачка, скрийте се и добре обмислете нещата.
	„И този запя същата песен!“ — с раздразнение си помисли Саша. Вече беше решил какво ще прави и не се съмняваше в правилността на своя избор.
	В това време Веденски извади от джоба си една кифла, започна да чупи парченца от нея и да храни нетърпеливите патици. Докато Белов гледаше суетните и лакоми птици, изведнъж си спомни за една друга патица, която беше апликирана на хавлиената кърпа на Тамара. В гърдите му отново се появи онази пулсираща тежест, той стисна зъби и изгледа изпод вежди човека на Федералната служба за безопасност.
	— Ама, че тъпи птици! — с неподозирана злоба каза и като заряза дипломацията, веднага попита за онова най-важно нещо, заради което беше дошъл тук: — Случайно да знаете къде се намира Марк Карелски?
	Сега беше ред на Веденски да се замисли. Той много добре разбираше, че щом Саша му задава този въпрос, значи вече е решил всичко. Щеше да стигне докрай и никакви аргументи, колкото и логични да бяха те, вече нямаше да го спрат. Подполковникът изпитваше искрено съжаление за това всъщност нелошо момче, но в същото време му стана ясно, че той — уви! — вече нямаше да може да повлияе на съдбата му. Игор Леонидович се намръщи и неохотно отвърна:
	— Жив е. Той е човек на Каверин. Володя го е вербувал още докато е носил униформа. Карелски е бивш служител от специалните отряди на Държавното разузнавателно управление. После е напуснал армията, захванал се е с рекет и се накиснал в убийството на някакъв чеченски тузар. Каверин разнищил това дело и го хванал за топките.
	— По дяволите… — поклати глава Саша. — Той работи при мен пет години.
	— Вие нямате вина за това. Не е имало как да се доберете до истината за него. Това е една много сложна схема.
	Те замълчаха, потънали в мислите си.
	— Утре е погребението — замислено рече Белов. — Аз трябва да ги изпратя.
	— Имайте предвид — предупреди го Веденски, — че часовникът вече отброява минутите.
	— Да, часовникът отброява минутите… — съгласи се той.
	Помисли малко, извади от джоба си една компютърна дискета и я подаде на подполковника.
	— Игор Леонидович, тук са материалите за моя фонд и всичко, което зная за господин Зорин — обясни. — Разкарайте този козел, той заслужава това. Сбогом.
	Игор Леонидович слушаше бързите и постепенно заглъхващи стъпки. Той се обърна и видя как Белов се отдалечава покрай древната манастирска стена.
	Вече без да се крие, Веденски гледаше след него и изведнъж с пронизваща пареща мъка осъзна, че на този младеж му остават броени дни. Той си помисли и за още нещо — че беше напълно възможно някога, по-късно, на подполковник Веденски да му липсва един бандитски авторитет — този на Саша Белов.


	47.

	От Новодевическия манастир Шмит закара Саша на вилата на Киншаков. Той се задържа там за кратко — по-малко от час, и прекара останалото време в офиса на фонда.
	Вечерта двамата с Шмит отидоха в моргата. В средата на една просторна светла стая бяха поставени четири отворени ковчега. Зад тях на стената бяха подпрени капаците им с позлатени кръстове. Саша прекрачи прага, застина и се прекръсти. До него спря Шмит, който носеше кожено дипломатическо куфарче.
	Саша бавно се приближи до ковчезите.
	Космос…
	Свел глава, той гледаше бялото му, сякаш направено от мрамор лице. В паметта му една след друга изплуваха картини от тяхното минало. От днес нататък му оставаха само спомените… Без да обръща глава, той протегна ръка към Шмит. Охранителят отвори куфарчето и му подаде един нов пистолет ТТ. Саша отгърна крайчеца на савана и сложи пистолета в мъртвата ръка.
	Пчелата…
	И отново бялото, променено лице, и отново спомените, и отново огромната буца, заседнала в гърлото му… И тягостното чувство за вина, от което никога нямаше да се освободи… Шмит му подаде втори пистолет и Саша го сложи в ръката на Пчелата.
	Фил…
	Той не беше край него повече от година. Като че ли би трябвало да му е по-лесно да се примири със загубата на Фил, но не беше така… Та нали той току-що бе започнал да се съвзема, беше се борил за живота си, беше се стремил към него с всички сили… В очите на Белов заблестяха сълзи, той протегна ръка към Шмит и третият пистолет легна в студената, безжизнена длан на Фил.
	Тамара…
	Невинна жертва. Тя поне не беше направила нищо лошо нито на юдата Макс, нито на чакала Каверин. Тя не беше причинявала никаква вреда на никого. Кротката, приветлива, добра Тамара… Бяха я заклали само защото се познаваше с Белов. Саша покри малката й ръка с дланта си.
	— Прости ми, Тома… Прости ми… — Подсмръкна, но все пак успя да се сдържи.
	Остана на мястото си още няколко минути и продължи да гледа един след друг приятелите си, сякаш се опитваше колкото се може по-добре да запечата в паметта си мъртвите им лица. После се прекръсти и тръгна към вратата, където го чакаше Шмит.
	— Проследи да скрият оръжието… — прошепна му Белов.
	Той кимна. Саша лекичко го побутна към вратата и тръгна след него, без да се обръща. Вратата подире му безшумно се затвори.
	Мъртвите останаха сами в тишината под меката, сякаш процеждаща се от небитието светлина.


	48.

	Настъпи денят на погребението. Денят, който трябваше да преобърне живота на Саша. Разбира се, ако успееше да го запази.
	Противно на очакванията си през нощта спа като къпан. На душата му беше спокойно, като че ли всичко, което беше намислил, вече бе извършено, и то успешно. Най-трудното вече беше зад гърба му. Беше взел мъчителното решение, всичко беше обмислено до последната подробност и най-старателно подготвено.
	След като закуси (учудващо, но и апетитът му беше отличен!), Саша и неотлъчният Шмит излязоха от къщи. Времето беше прекрасно, топло и слънчево. Младата сочна зелена трева и дърветата пълнеха очите, а въздухът беше прозрачен и чист като вода от горски извор. На човек не му се искаше да мисли за нищо лошо. И той не мислеше.
	Изведнъж порталът се отвори и в двора бавно влезе старият кафяв линкълн.
	— Саша, каква е тази таратайка? — учуди се Шмит.
	— Това е първата кола на Космос — обясни с усмивка той. Вдигна глава, примижа и се обърна към слънцето. — Какъв хубав ден, нали?
	— Да, пролет е… — съгласи се Шмит.
	От колата излязоха двама стегнати младежи със спортни фигури.
	— Добро утро! — махна с ръка шофьорът и одобрително потупа по покрива древната лимузина. — Саша, колата още си я бива!
	— Може ли да се движи? — усмихна се той.
	— Че как! Само й наливаш бензин и караш напред.
	— Кой е този? — попита Шмит.
	— Моят нов шофьор.
	— Саша, не смених стъклата, покрих ги отвътре с пердета, това е достатъчно — каза вторият и извади от купето две големи бронежилетки, които остави върху предния капак. — Но все пак трябва да си сложим броните…
	— Добре — кимна той.
	Шмит нищо не разбираше. Виждаше тези хора за пръв път, а в същото време те разговаряха с Белов като стари и добри познати.
	— Не разбрах… — измърмори той.
	— Това е моят нов началник на охраната — съобщи му Саша, сякаш нищо не се бе случило. — Аз ще тръгна с тях, а ти върви на гробището, към десет часа ще дойда там.
	— Саша, какво означава всичко това? — навъси се охранителят с бръснатата глава.
	— Всичко е наред, Шмит — потупа го по рамото той. — Нямам претенции към теб. Тръгвай, ще ми се обадиш оттам.
	— Както искаш… — Шмит погледна недоверчиво Саша, после хвърли по един поглед към двамата непознати, изсумтя неодобрително и тръгна към джипа си.
	— Здравейте, момчета… Привет, Слава! — Белов стисна ръцете на новодошлите. — Влезте вътре, хапнете нещо и след половин час ще тръгнем.
	Шмит излезе от двора, а гостите влязоха в къщата. Щом остана сам, Саша се приближи до линкълна, прокара ръка по предния му капак и тихо, почти нежно рече:
	— Здравей, скъпа… „Само аз и Майкъл Джексън имаме такава кола“ — спомни си той с лека усмивка и поклати глава. После я заобиколи отстрани, клекна и се вгледа в избелелия огън. — Анди Уорхол…
	Зад гърба му затрополи синът му. Ваня се хвърли на гърба му и закри с мъничките си ръчички очите му:
	— Кой съм?! — извика той.
	— Котаракът в чизми — усмихна се Саша.
	— Да, ама не съм! Това съм аз! — радостно се развика детето. — На кого е тази кола?
	— На един мой приятел.
	— А той къде е?
	Саша взе сина си на ръце и за миг го притисна до себе си.
	— Вече го няма, Ваня… — прошепна.
	Олга се приближи до тях и с пресипнал от вълнение глас каза:
	— Саша, време е да тръгваме.
	— Да, време е… — съгласи се той и изпитателно я погледна в очите.


	Четирите луксозни катафалки влязоха една след друга в гробището. Те бяха заобиколени от роднини и приятели. Десетина едри момчета с черни траурни ленти започнаха да разтоварват ковчезите. Майката на Тамара не издържа и зарида на глас. Ковчегът на Космос се залюля в ръцете на младежите, свъсеният Юрий Ростиславович неволно посегна към него и строго помоли:
	— Бъдете внимателни със сина ми…
	До него стоеше погрознялата и разплакана Люда.
	— Той ми направи предложение… — изведнъж му призна тя, мачкайки мократа си носна кърпичка.
	В първия момент Юрий Ростиславович сякаш не разбра за какво става дума, съсредоточено я погледна, а после шумно въздъхна, прегърна я и я притисна до гърдите си.
	Майката на Пчелата стоеше до ковчега му и нареждаше:
	— Какво ще правим сега? Оплетох чорапи на Витя, а той така и не ги обу нито веднъж…
	— Хайде, хайде, майко, успокой се… — потупа я по гърба съсипаният баща. — Какво можем да направим… Бог дал, Бог взел…
	Облечените в черно леля на Саша Екатерина Николаевна и бабата на Оля минаваха от ковчег на ковчег.
	Скоро на гробището пристигна и колата на Шмит. Към него веднага се приближи един човек с черно-червена траурна лента.
	— Шмит, къде е Саша? Хората се притесняват, трябва да започнем опелото…
	— Ей сега ще дойде — кимна той. — След десет минути ще бъде тук.


	В един микробус недалеч от дома на Белов скучаеха трима телевизионни журналисти. Беше им поръчано да направят репортаж за погребението, но те решиха да съпроводят Белов от дома му просто така, за всеки случай. Докато чакаха депутатът от Държавната Дума да тръгне за погребението на своите приятели, закусваха на чист въздух със сандвичите, които си носеха от къщи.
	Едната врата на портала пред къщата на Белов се отвори и телевизионните журналисти хукнаха към колата си. С пълна уста най-възрастният изкомандва на оператора:
	— Отвори камерата, за да хванеш и селището…
	Покрай тях преминаха три коли, а в първата — един кафяв линкълн, за миг се мярна лицето на Белов.
	Колоната от автомобили излезе на шосето и, естествено, скоро след това телевизионните журналисти се натъкнаха на засечка. Преди завоя от колоната се отдели джипът с охраната, изостана малко и прегради пътя на синия микробус.
	— Край, май че сега я втасахме… — спогледаха се изплашено журналистите.
	От джипа слезе един мрачен здравеняк и тръгна към телевизионерите. Видът му беше толкова внушителен, че репортерите вдигнаха ръце. Здравенякът ги изгледа строго през страничното стъкло и без да каже нито дума, се обърна и се прибра в колата си. Джипът отскочи от мястото си и се устреми след останалите от колоната.
	Журналистите отново се спогледаха, но този път с облекчение. Най-възрастният, който се бе изплашил най-много от всички, започна да се хили с глупав вид:
	— Хи-хи-хи… Какво му стана на тоя, шубелиса ли се?
	Той нямаше как да знае, че докато се тресеше от ужас пред мрачния здравеняк от охраната на депутата, на сто метра пред тях, зад завоя на шосето, Белов, жена му и синът им се преместиха в мерцедеса от придружаващите коли. В стария линкълн остана единствено шофьорът, стегнат в бронежилетка и облечен в специален защитен костюм.
	Телевизионерите решиха да продължат напред, но този път да се държат на разстояние.
	Микробусът едва успя да вземе завоя, когато бе задминат със страшна скорост от един бял джип със сигнална лампа. Той се понесе след колоната на Белов, а от високоговорителя му гърмеше категорична заповед:
	— Спрете встрани! Всички да минат вдясно! Повтарям. Всички да минат вдясно и да спрат!
	Телевизионерите се съсредоточиха.
	— Снимаме на свой риск — кимна най-възрастният. — Дай малко газ!
	Шофьорът натисна газта, а операторът вдигна камерата.
	Белият джип задмина колоната, пресече й пътя и спря на моста. От задната врата на автомобила слезе човек с маска на лицето и гранатомет в ръце. Той бързо метна оръжието на рамото си, прицели се и натисна спусъка. Гранатометът басово и глухо изригна огън и в същия миг линкълнът, който току-що бе навлязъл по моста, избухна от мощен взрив. След още един миг обхванатата от пламъци кола изби перилата на моста и рухна в реката.


	Опелото вървеше към края си, когато при събралите се край ковчезите хора дотича обезумелият и слисан Никитин.
	— Господа! Господа! — пронизително изкрещя той с високия си треперещ глас.
	Свещеникът прекъсна службата и десетки лица се обърнаха едновременно към човека, който тревожно викаше. Гласът на Никитин прозвуча отчетливо и страховито в настъпилата тишина:
	— Приятели, току-що ни съобщиха, че на влизане в Москва е бил убит Александър Белов!
	Всички възкликнаха. Екатерина Николаевна тежко се отпусна в ръцете на Антон, който успя да я подхване. Бабата на Оля се хвана за сърцето и слисано започна да вика:
	— Какво?!… Оля!… Господи, Оля!
	Юрий Ростиславович покри лицето си с каскета и се разтресе от плач.
	Всички моментално се раздвижиха. Хората сновяха насам-натам, без да знаят какво да правят, някои побързаха да си тръгнат, много от присъстващите започнаха да се обаждат по мобилните си телефони, яките момчета с траурните ленти се скупчиха покрай босовете си. Единствено близките на загиналите останаха до ковчезите.
	И още един човек не помръдна от мястото си. Шмит гледаше право пред себе си и повтаряше вцепенен:
	— Саша, не съм те предал. Бог ми е свидетел, не съм аз…


	49.

	По празния коридор на запустелия шлюз се разнесоха бързи енергични стъпки. Размахвайки широко черната си ръка и тананикайки си под носа нещо весело, Каверин слизаше по стълбите. Сега вече нямаше защо да се крие, тъй като кошмарът на неговия живот, Саша Белия, бе останал завинаги в миналото. Володя беше щастлив.
	Още преди да стигне до тайната врата под стълбището, извика:
	— Ей! Жив ли си, изгнанико?!
	Никой не му отговори. Каверин продължи да се усмихва, отключи катинара и влезе в убежището на Макс. Първото, което забеляза, беше разпокъсаната боксова круша. Той учудено подсвирна и се обърна към Макс, който лежеше неподвижно на леглото.
	— Ей, орел! — ухили се. — Да не би да си я гризал със зъби?
	Макс отново не му отговори. Каверин се приближи до него и го разтърси за рамото. Макс се обърна с нежелание и вдигна към боса си своя мътен подивял поглед. На Володя му прилоша. Отдръпна ръката си и Макс отново се извърна към стената.
	— Ние победихме, чуваш ли? — с престорено бодър глас възкликна Каверин.
	Не последва отговор.
	Той сви рамене, захвърли ключовете от убежището на пода и бързо излезе навън.


	Телефонът в кабинета на Зорин в Белия дом иззвъня.
	— Да — мрачно изрече в слушалката Виктор Петрович.
	Но след миг той вдигна глава, оживи се и дори сякаш се подмлади.
	— Това сигурно ли е, Серьожа?! — възбудено попита. — По кой канал?
	Виктор Петрович затръшна слушалката върху апарата, грабна дистанционното управление от масата и включи телевизора.
	На екрана се появи заставката на извънредната емисия новини. Тя се смени с една голяма снимка на Белов, а след това пуснаха записа, на който гранатометът взривяваше линкълна. Кадрите с взрива и падането на горящия автомобил от моста бяха съпроводени от думите на говорителя:
	— Днес сутринта на извънградското шосе беше взривен автомобилът на депутата от Държавната Дума Александър Белов. Депутатът, неговата съпруга и седемгодишният им син са загинали. Случайно оказалите се на местопрестъплението журналисти от една независима телевизия са успели да заснемат произшествието. Главният прокурор е възбудил наказателно дело по случая…
	Зорин сведе глава и иронично измърмори:
	— Горкото момче…


	Подполковник Веденски изслуша доклада на своя сътрудник за убийството на Белов с каменно лице. Изчака подчиненият му да свърши, сведе глава и се замисли. Телефонът иззвъня, но той не му обърна внимание. Най-сетне седналият срещу него млад оперативен работник се осмели да наруши мълчанието:
	— Игор Леонидович…
	Подполковникът вдигна към него сухите си пронизващи очи.
	— Кой точно го е изпълнил?
	— Трудно е да се установи — сви рамене оперативният работник. — Има твърде много заинтересовани…
	— Да, твърде много са — съгласи се Веденски и изведнъж дълго и мъчително въздъхна. — Това е то животът! Погледнато отстрани, ние с него започнахме едновременно. Преди девет години и двамата бяхме още палета. Сега аз съм подполковник, а той… — Игор Леонидович бързо посочи някъде нагоре. — Съдба…
	Младият оперативен работник се замисли и реши предпазливо да коригира шефа си:
	— Според мен това е напълно естествено. Просто вие живеете правилно, а той беше бандит.
	— Ами, да — отново замислено повтори Веденски. — Нали и аз това казвам — съдба…


	50.

	По широките стълбища и просторните зали на огромния новостроящ се търговски комплекс се разхождаше неговият бъдещ собственик Владимир Евгениевич Каверин. Беше заобиколен от свита, която се отнасяше към него с подчертано уважение и която се състоеше от отговорника по строителните работи Артур Лапшин, Макс Карелски и трима охранители.
	На Каверин му се завиваше свят от мащабите на строителството. А мисълта, че цялата тази машина е негова, го възбуждаше и го хвърляше във възторг.
	— Я виж, Артурка, какъв дворец сме издигнали! — развълнувано и гордо дърдореше той и непрекъснато размахваше наоколо черната си ръка. — Ние сме тези, които подариха на народа щастието да бъдат потребители! Повече пари, повече стоки, повече щастлив и красив живот! Представяш ли си, само след половин година тук ще бъде претъпкано с хора! Стройни девойки с големи цици ще купуват бельо и парфюми, техните мъже кретени ще мерят глупави обувки и костюми за по две бинки в долари.
	Артур, който вече беше свикнал със своя неудържим шеф, поклати одобрително глава, но без особен ентусиазъм.
	— Кажи, не съм ли страхотен, че те измъкнах от този шибан Дюселдорф? — потупа го по рамото Каверин.
	— Страхотен си — покорно се съгласи той.
	— А за това, че реших въпроса с Белия, страхотен ли съм? — отново го посочи с желязната си ръка Каверин.
	— Страхотен си…
	— А така, видя ли! — радостно се разкикоти Володя. — Кога ти обещах всичко това? Щом кажа нещо, правя го, такъв ми е характерът! Михалич — обърна се към началника на строежа, — как мислиш, ще успеем ли да ощастливим народа за Нова година?
	Мъжът разпери ръце.
	— Стегни се, Михалич — закани му се Каверин. — Приятелството си е приятелство, но ако не предадеш обекта до трийсет и първи декември, ще те обеся с главата надолу на онзи балкон. Не се шегувам.
	Началникът на строежа навъсено замълча. Вече беше свикнал с подобни заплахи. Каверин вдигна глава и отново сръга Артур в ребрата.
	— Хайде да погледнем горния корпус.
	— Ти върви, аз не искам.
	— Ти губиш! — изсумтя Володя. — Там ще има оранжерия. Знаеш ли колко ще е красиво? Като в рая! — Тръгна към стълбите и подхвърли на охранителите: — Един да дойде с мен!
	Скри се нагоре по стълбището в компанията на началника на строежа и на единия охранител. Останалите охранители веднага се отпуснаха и запалиха цигари.
	— Абе, не е лошо тук, нали? — отбеляза единият от тях.
	— И статуи ще сложат — съгласи се другият.
	— Така ли? Голи жени ли ще има?
	— Може да са жени, а може да са коне — един дявол знае!
	— Ей, стига сте дрънкали! — подвикна им Макс. — Работете!
	Печалният Артур кимна по посока на стълбището и се оплака:
	— Нашият ботаник май съвсем се е смахнал…
	— Престани, не е твоя работа — мрачно отбеляза Макс.
	Артур сведе глава и измърмори:
	— Завържи си връзките…
	Карелски погледна в краката си и видя, че връзката на дясната му обувка наистина е развързана. Той клекна, а Артур пъхна ръце в джобовете си и бавно тръгна напред.
	Направи десетина крачки, зави зад ъгъла и видя до входа на външния коридор един заварчик, облечен в работно облекло и с маска на лицето, който се бе навел над някакви железарии. Артур се намръщи, тъй като по заповед на Каверин всички работи на строежа се прекратяваха по време на неговите инспекции, а работниците се криеха по бараките.
	— Ей! — извика на ударника.
	Заварчикът не помръдна. Артур сви рамене, върна се и посочи:
	— Макс! Там има някакъв стахановец…
	Карелски стана, подмина Артур и зави зад ъгъла. Видя приведената фигура на заварчика и се подсмихна:
	— Ей, боец на трудовия фронт, какво правиш тук?
	Мъжът не отговори. Тогава Макс го бутна по рамото:
	— Какво ти става, да не си глух?
	В същия миг заварчикът се обърна и свали маската от лицето си. Макс се вцепени — пред него стоеше Белов. Ръката на Карелски посегна към пистолета, но Саша се оказа по-бърз. Със светкавично движение заби оксижена в крака на врага си. Мощният електрически ток прониза Макс. Той тихо извика и падна по гръб.
	Белов хвърли бегъл поглед към гърчещия се на пода Макс, скочи на крака, свали работното облекло и измъкна от кобура под мишницата си своя любим магнум със заглушител. Беше решителен, концентриран и безпощаден.
	Без да губи нито секунда, излезе от укритието си. Първият, когото видя, беше Артур. Той дори не успя да реагира. Чу се приглушен пукот, Артур разпери ръце и падна по лице. Саша го прекрачи и продължи напред.
	Срещу него вече бързаха двама охранители, които бяха дочули шума от падащите тела. И двамата държаха в ръцете си пистолети, но нито един от тях не успя да стреля. Магнумът на Белов ги изпревари. След трите бързи изстрела с охранителите беше свършено.
	Саша напрегнато се ослуша и се огледа. Наоколо беше тихо. Той се върна обратно при Макс, като пътьом доуби агонизиращия Артур.
	Максим Карелски все още беше жив. Изтезаван от оксижена, той с мъчително хриптене се тресеше върху бетонната плоча. Очите му бяха забелени, по устните му имаше пяна. Саша измъкна оксижена и клекна до Макс. Сетне извади от горния джоб на ризата си снимката на надписа, който беше оставен в болничната стая на Фил: „Яж, животно.“
	Макс се свести. Погледът му се спря на снимката. Бледите му устни се разкривиха в злобна усмивка и той с усилие прошепна:
	— Мразя те, свиньо…
	Саша скръцна със зъби, смачка снимката и я тикна в устата на убиеца. Сетне се изправи и стреля три пъти в гърдите му. Макс потръпна, изви се като дъга и замря. А Белов вече крачеше към стълбището, което водеше към втория етаж.


	— Това ли е оранжерията? Михалич, това ли е оранжерията?! — крещеше Володя, приближавайки се към нещастния строител. — Това е лайно, а не оранжерия! Какво имаш тук по проект? Финландско огнеупорно стъкло! А твоето какво е?
	— Доставчиците ни подведоха… — виновно мърмореше началникът на строежа.
	— Доставчиците ли?! — още по-силно извика Каверин. — А откога съм казал да се изчисти мръсотията от басейна?! Провери ли хидроизолацията?! След една седмица ще слагаме помпите, а ти къде блееш?!
	Саша съсредоточено се вслушваше в разговора и се качваше по стълбите. Забеляза празна кофа от боя и я взе.
	Качи се на втория етаж. Гласовете идваха някъде отдясно. Той направи още няколко крачки и стигна до самия ъгъл. Намести кофата удобно в ръката си и я хвърли далеч напред и настрани. И в мига, в който тя се стовари с грохот, Саша изскочи от прикритието си.
	Каверин моментално се шмугна зад гърба на охранителя, той пък хвана пистолета си, но Белов вече натискаше спусъка. Магнумът подскочи на два пъти, изстрелвайки куршумите, а охранителят тежко се отпусна на пода и остави шефа си беззащитен.
	Белов стрелна с бегъл поглед шашардисания началник на строежа и бързо му посочи с пистолета към ъгъла. Изплашеният до смърт строител веднага изхвърча натам, покри главата си с ръце и клекна.
	Белов и Каверин останаха сами.
	Без да сваля пистолета, който беше насочен към челото на неговия враг, Саша тръгна напред. Белият като тебешир Каверин отстъпваше и безпомощно се оглеждаше на всички страни. Най-сетне гърбът му се опря в перилата, които преграждаха външния коридор, водещ към втория етаж. Долу, зад гърба му беше дълбоката яма на изкопа за басейна.
	Без да произнася нито дума, Белов се приближи плътно до Володя. Дулото на магнума почти се опря в гърдите му. Нямаше спасение. И тогава Каверин смъкна каската от главата си, удари пистолета с нея и веднага хукна настрани.
	Това едва ли можеше да се възприеме като опит за спасение. По-скоро беше жест на отчаяние. Белов задържа магнума в ръката си и хладнокръвно стреля в гърба на бягащия Каверин. Володя падна по гръб като подкосен.
	Спусъкът на магнума се закова назад. Пистолетът беше празен. Саша сложи нов пълнител и изстреля всички куршуми един след друг във вече мъртвото тяло на Каверин — този побеснял чакал, който беше съсипал живота му.
	Всичко свърши. Но на него това му се стори малко. Сграбчи Каверин за краката и го помъкна към перилата. Прехвърли с известно усилие трупа през тях и го блъсна долу. Тялото на Владимир Евгениевич Каверин полетя към дъното на изкопа на неговия търговски комплекс. След една секунда оттам се разнесе глух звук от удар в земята.
	Белов се обърна към началника на строежа и огледа с мрачен и тежък поглед сгърчената му в ъгъла фигура. Началникът на строежа се взираше в него с кръглите си от ужас очи, без да мига. Изведнъж Саша едва забележимо се усмихна и доближи пръст до устните си. Началникът на строежа, който не можеше да повярва на щастието си, веднага кимна и с готовност повтори жеста.
	Саша извади носна кърпа, грижливо избърса магнума, захвърли го долу и се отправи към стълбите.


	51.

	Киншаков излезе от портала на „Мосфилм“ и зави надясно. След около триста метра той спря. Към колата му бързо се приближи един младеж с яке и бейзболна шапка на главата, нахлупена ниско над очите му. Това беше Белов.
	— Здрасти — изрече и седна до Киншаков.
	— Здрасти — кимна му той и потегли.
	— Благодаря ти, Саша — обърна се към шофьора Белов. — Благодаря и на Слава, и на момчетата, трикът беше страхотен.
	— А ти успя ли да го видиш?
	— Видях го, аз стоях отзад в съпровождащата кола.
	— И забележи — в един дубъл — леко се усмихна Киншаков. — Валерка Филатов, царство му небесно, мечтаеше да участва в такава каскада. Тъй че можеш да смяташ, че това ти е подарък от него. Впрочем, ако се поровят както трябва, могат да се досетят…
	— Че кой се интересува вече от това! — намръщи се Саша.
	— И къде ще отидеш сега, в нелегалност ли ще излезеш? — погледна го накриво каскадьорът.
	— Ами, аз не съществувам — рече Саша, гледайки мрачно право пред себе си. — Аз съм мъртвец.
	След тези думи и двамата замълчаха. Саша помоли Киншаков да го остави до университета.
	— Да те изчакам ли? — попита каскадьорът.
	— Не, Саша — поклати глава той. — Ще продължа сам. Сбогом.
	— Сбогом — протегна му ръка Александър. — Ако срещнеш трудности… Абе, общо взето, нали ме разбра?
	Саша кимна, изскочи от колата и бързо се скри зад дърветата.


	В това време Оля и Ваня се регистрираха на летище „Шереметиево“ за полета по направление Москва-Ню Йорк. Олга, която носеше на главата си нелепа черна перука и беше гримирана прекалено силно, нервничеше. Но не заради фалшивите документи. Това не й беше за пръв път. Тя се притесняваше за Саша.
	Той нареди да отидат на летището по-рано и колкото се може по-бързо да минат през паспортната проверка, за да избегнат възможни изненади. А самият Саша обеща да дойде в последния момент. Сърцето й се свиваше, защото тя не знаеше къде е той сега и какво става с него.
	Регистрацията премина без проблеми. Олга и Ваня прекрачиха условната граница на отечеството си, настаниха се в залата и зачакаха Саша…


	През тази тиха топла майска вечер на панорамата на Воробьовските хълмове беше многолюдно. Но Белов не забелязваше веселата тълпа. Той бе заобиколен от всички страни от хора и в същото време беше сам. Сам-самичък.
	В паметта му ярко и отчетливо изплува онова ранно утро на далечната осемдесет и девета година. Космос, Фил, Пчелата. Тогава те бяха заедно. Той си спомни клетвата, която си дадоха един пред друг тук, на Воробьовските хълмове, и неволно започна да повтаря свещените думи:
	— Кълна се… че никога… че никога няма да оставя в беда… никого от вас… — шепнеше Саша. — Кълна се във всичко, което ми е останало…
	Сложи ръце върху хладния гранит на парапета. Гледаше към величествената панорама на древната столица, но виждаше единствено безкрайно скъпите лица на своите приятели. В насълзените му очи беше застинала вечна мъка и болка.
	— Кълна се, че няма да съжалявам за това, че бях ваш приятел… — прошепна. — И никога няма да ви забравя, братлета!
	Постоя малко, сетне свали часовника от китката си и с едно рязко движение го счупи в парапета. После замахна и го запрати далече по склона.


	52.

	— Мамо, къде е тати? — за кой ли път повтори Ваня.
	Олга напрегнато огледа залата и не отговори. Тя вече безброй пъти си бе задала същия въпрос. Изведнъж мобилният й телефон иззвъня.
	— Оля… — разнесе се от апарата гласът на мъжа й.
	— Саша, къде си? — ядосано, но и с облекчение възкликна тя. — Няма време!
	— Далеч съм — отвърна й Белов. Стоеше на терасата над залата за чакащи и много добре виждаше жена си и сина си. Разделяше ги само една стъклена стена и разстоянието от някакви си трийсет-четирийсет метра. — Слушай ме внимателно, Оленка. Вие с Ваня трябва да заминете…
	— Мамо, кой е? — дръпна ръкава на майка си детето.
	— Какво е станало? — напрегна се тя.
	— Много те моля, направи това, което ти казвам — говореше тихо Саша, но влагаше всички сили, стараейки се да бъде убедителен. — Аз не бива да идвам с вас, това е много опасно. И изхвърли мобилния си телефон, могат да ви проследят по него. А мен при всички случаи ще ме търсят, така че вие заминавайте.
	— Ами ти?
	— Оля, скъпа моя, послушай ме! Много те обичам… — изрече Саша и бързо зашепна: — Обичам те безумно! Безумно! Повярвай ми, скъпа! Аз ще дойда. След месец или след два, но непременно ще дойда!
	— Никъде няма да тръгнем без теб! — извика Оля. — Чуваш ли?
	— Оленка, вие сте най-скъпото нещо, което ми е останало. Моля те, заминете… Много те моля!
	— Никъде няма да замина! — решително повтори жена му, но той вече беше прекъснал връзката.
	Към обърканата и озадачена Олга се приближи един мъж в лятна униформа.
	— Вашите билети, ако обичате…
	Тя машинално му подаде билетите. Мъжът бегло ги погледна и поклати глава с укор:
	— И защо постъпвате така, госпожо? Самолетът вече ще излети, само вас чакат! Да вървим…
	Той деликатно хвана разсеяната пътничка за лакътя и я изпрати до изхода за качване в самолета. На вратата Оля се обърна с надежда все пак да види мъжа си. Залата беше пуста. Тя захвърли мобилния си телефон в кошчето за смет, сведе глава и тръгна по ръкава, който водеше към самолета.
	Без да забелязва нищо наоколо, крачеше и плачеше.
	— Мамо, не плачи, ти не бива да се вълнуваш! — притеснено я молеше и заничаше в лицето нейният син.
	— Не плача… — промърмори тя. — Не плача…
	— Аха, а защо имаш сълзи? — не преставаше Ваня. — Моля те… Ти все пак си голям човек! Прости на тати…
	Стюардесата заведе последните, закъснели по неизвестни причини пътници до местата им. Вратата на самолета се затвори, стълбичката се сгъна като хармоника и тръгна назад.
	След минута огромният самолет бавно потегли.
	— Мамо, а ние ще се върнем ли вкъщи?
	Олга, която вече беше престанала да плаче, се надвеси над сина си и докосна с устни косите му.
	— Трудно е да се каже, синко — прошепна. — Ще поживеем и ще видим…
	— А тати кога ще дойде? Толкова ми е мъчно…
	Олга въздъхна.
	— Тати… тати е в командировка — опита се да се усмихне. — Сигурно дълго няма да бъде при нас. Но ние ще го чакаме и тогава той ще дойде по-рано. Той ни обича.
	Ваня също въздъхна, прехапа устни и се обърна към илюминатора.


	Белов напусна летището, без да бърза. Сега вече нямаше закъде да бърза. Всичко, което трябваше да направи, беше изпълнено. Саша нито за миг не се замисляше за своето бъдеще, сякаш то не съществуваше. Сякаш вече беше сложил черта на живота си.
	Стоеше на автомобилната естакада, която водеше към сградата на летището, и наблюдаваше пистите. Много добре видя как една пилотна кола водеше тумбестия ИЛ-86 към пистата за рулиране. Сетне колата се отклони, двигателите на самолета изреваха, огромният лайнер стремително набра скорост и започна да се издига. След секунди се скри от погледа му.
	„Това беше всичко… — помисли си Саша. — Всичко…“
	Той се извърна от пистата за излитане, вдигна ръка и закрачи към улицата. И в този миг изтрещя изстрел. Страшният изгарящ удар в гърдите го отхвърли върху парапета. Той се опита да се хване за него и да се задържи, но краката му се подкосиха, Саша се свлече на колене, а сетне тежко падна по очи. Гърдите му се раздираха от непоносима болка, съзнанието му помръкваше, а пред очите му се разстилаше кървава пелена. Силите бързо го напускаха. И в този момент безпомощно блуждаещият му поглед се спря на две птици, които се рееха в небето.
	Те явно се бяха изплашили от изстрела и сега кръжаха над него, без да снижават височината си и без да се отдалечават, сякаш чакаха нещо…
	Две птици — един черен като сажди гарван и един снежнобял гълъб.
	И изведнъж като взрив, като озарение, като единствен изход от объркания лабиринт на живота Саша осъзна какво означава това — те чакаха него! Забравил за всичко, той се опитваше да разбере коя от птиците щеше да отнесе в неведомата далечина неговата безсмъртна душа? Какъв път й беше отреден? Какво я чакаше във вечността?
	Болката изчезна. Изчезна всичко — жена му, синът му, приятелите му… Останаха само двете птици в небето и мъчителното търсене на отговора на този вечен и неизбежен въпрос…
	Саша с последни сили се опитваше да задържи неумолимо изплъзващото се съзнание. Струваше му се, че му трябва още миг, дори по-малко от миг и пред него ще се разкрие най-важното, най-съкровеното нещо на земята…
	Но в този момент се разнесе втори изстрел и настъпи мрак…


	$id = 21757
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/21757
	Сканиране: Диан Жон, 2010 г.
	Разпознаване и редакция: Dave, 2010 г.
	----
	__Издание:__
	Александър Белов. Предан враг
	Руска, първо издание

	Редактор: Лилия Анастасова
	Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
	ИК „Ера“ 2004 г.