Александър Белов Предан враг Част I Последно предупреждение 1. Сервисът на Белов беше силен и точен — топката падна в самия ъгъл на квадрата. Щом видя това, той хукна към мрежата, но съперникът му — възрастен, ала стегнат и як белокос мъж, достигна до топката без видимо усилие и му отвърна с неподозирано дълъг удар. На Саша не му оставаше нищо друго, освен да проследи с поглед неспасяемата топка. Той щеше да си изкриви душата, ако кажеше пред някого, че тенисът се е превърнал в негова страст. Но вече от половин година идваше в този клуб, който минаваше за най-престижния и най-скъпия в Москва. Идваше като на работа — всяка сряда и събота. Отскоро тенисът беше станал много популярен сред столичното чиновничество, а Белия отдавна и упорито търсеше контакти с тези среди. Затова беше принуден да тича като момченце по корта с ракета в ръка. Впрочем, тук, в този клуб, с ракета в ръка тичаха и далеч по-солидни хора. Към играта, както и към всяко друго нещо, с което му се налагаше да се занимава, Саша се отнасяше много сериозно и с огромна отговорност. Той добросъвестно препускаше по корта, удряше с всички сили топката, но въпреки това отчаяно губеше. Първо, защото не му достигаха елементарни умения и игрови навици, и второ, защото нито за миг не забравяше, че в никакъв случай не бива да побеждава този противник. Играта беше към края си, а резултатът бе направо убийствен, което всъщност беше твърде изгодно за Саша. И все пак много му се искаше накрая да покаже на партньора си, че и той не е вчерашен. Опита се да изпълни сложен страничен удар по линията, но топката се изплъзна от ракетата му в далечен аут. Съперникът му неодобрително поклати глава: — Мачбол, Саша! — извика и се приготви за последния сервис. Той рязко и мощно сервира към центъра. Белов се хвърли към топката, но, уви… Пльосна се по очи, опитвайки се да я докопа с отскок. Стана с притеснена усмивка, отиде до мрежата и разпери ръце: — Не, ама, вие сте истински майстор, Виктор Петрович, какво може да направи човек?! — Гейм, сет, игра!… — доволно се засмя съперникът му и с известна снизходителност му подаде ръка. — Е, Саша?… Напредваш, прогресът, както се казва, е видим. Само че много се суетиш и рискуваш необмислено. Ей сега например защо игра по линията, а? — Той бащински го потупа по рамото. — Такъв ми е характерът, Виктор Петрович — виновно повдигна рамо Саша. — Нищо, ще поиграя известно време с вас и ще се науча. — О, братко мой, май вече е време да си направя някои организационни изводи! — повдигна закачливо вежди мъжът. — Иначе ще взема със собствените си ръце да си отгледам конкурентите! — Аз съм много далеч от това! — махна с ръка Белов през смях. И така, подмятайки си шегички един на друг, двамата мъже тръгнаха към съблекалнята. По традиция след душа предстоеше обяд в клубния суши бар, а това беше онзи най-важен момент, заради който младият мъж лееше пот по корта. Днес беше особен ден — Саша се подготвяше за него от месеци наред, като задълбочаваше отношенията си със своя партньор по тенис, който имаше достъп до самите върхове на властта. Това се оказа доста сложна работа и на него неведнъж му се наложи да се прави на маймуна, за да спечели симпатиите му — трябваше ту да му прави комплименти, ту да му се подмазва, ту да търпи неговата надменност и пренебрежителния му тон, ту да се смее на тъпите му шеги, ту да изслушва досадните му нравоучения и търпеливо да чака подходящия момент… Камарата от скъпи подаръци и солидни суми, които му даваше уж на заем, не влизаха в сметката, защото това беше най-лесно от всичко и като че ли се подразбираше от само себе си. Но сега бе настъпил моментът да обере плодовете от този контакт — днес се канеше да даде на Виктор Петрович документите, от чието подписване зависеха страшно много неща. Когато двамата слязоха в ресторанта, Фил вече беше там. Той направи всичко възможно, за да остане незабелязан, и се настани на служебната маса зад колоната, откъдето имаше възможност да наблюдава цялата зала. Отначало на партньорите не им беше до разговори, защото първо трябваше да възстановят изразходената на корта енергия. Пред всеки беше сложена по една висока продълговата чиния със суши и по една малка порцеланова чашчица с оризово саке. Двамата съсредоточено бъркаха с пръчиците в чиниите си. Когато първият им, провокиран от играта глад се засити, Саша реши, че е време да подхване разговора. И започна отдалече. — А той как играе, Виктор Петрович? — посочи някъде нагоре и тихо попита младият мъж. — Теб ще те бие… — с известно високомерие отвърна партньорът му, потраквайки с пръчиците по чинията със суши. — И мен ще ме бие, и Тарпишчев… Изобщо, Саша, той бие всички! — Е, ръката му е толкова тежка, че стой, та гледай… — подсмихна се с разбиране Белов. — Бий го, ако можеш! — М-да… Тенисът е игра, която трябва да се учи вечно! Аз от седемдесет години съм на корта и още не съм усвоил всичките му тайни. — Че вие на колко сте, Виктор Петрович? — На осемдесет и четири… — закачливо премлясна мъжът. — Не е възможно… — Е… и половина — намигна му Виктор Петрович. — А ти отдавна ли играеш? — От две-три години, горе-долу толкова станаха… Виктор Петрович изсумтя, отмести настрани чинията със суши и попи устните си със салфетка. — Перспективна младеж имаме… Както и да е, дай да видя документите ти — кимна той. — Какво си ми донесъл? Нали виждам, че целият се тресеш от нетърпение… Саша се изопна като струна, извади от куфарчето си папка с монограм и измъкна от нея малък свитък книжа. Решителният момент настъпи. Ако той ги вземеше със себе си… Виктор Петрович бавно прелисти няколко страници и изсумтя: — Фонд „Реставрация“… Поне ми кажи какво се каниш да реставрираш? — Че как какво?… Църкви, паметници на архитектурата… Ако речете, и Кремъл ще ремонтираме? — приведе се рязко напред и се усмихна Белов. Чиновникът не поде шегата, учудено повдигна вежди и хладно изгледа Саша. — Млад си още за тази работа… — Прегледа още една страница, събра листовете и важно кимна: — Добре, утре ще ги дам на Дядото за подпис. Е, хайде да пием за играта! — Той си наля още едно питие от една малка порцеланова каничка. — По-добре нека да пием… за подписа! — вдигна своята чашчица със саке и хитро присви очи Белов. Виктор Петрович се засмя, завъртя глава и отпи. — Е, Саша, аз трябва да тръгвам. — Възрастният мъж взе документите, стана и протегна ръка на Саша. — Чака ме работа, да й се не види дано… Обади ми се след два дни, разбра ли? Е, да си жив и здрав… реставраторе! Белов скочи на крака и изпрати с поглед младеещата му фигура до самия изход. След това, като продължаваше да се усмихва глуповато, той се отпусна на стола и посегна към каничката с топлото оризово саке. — За успеха… — измърмори и отпи голяма глътка направо от нея. — Е, Саша, какво стана, уредихме ли се? — Приближи се към масата Фил с палтото му в ръце. Белия кимна и се отправи към вратата след приятеля си. Радостта бушуваше в гърдите му и се чудеше как да избие. — А капита-а-анът беше досетлив… — запя той, слизайки по стълбите, но най-неочаквано се хвърли върху Фил и се покатери на гърба му. — Саша, престани, пистолетът ми е там, какво правиш! — отскочи той и стисна кобура под мишницата си. Саша потупа приятеля си по твърдата му като камък гръд. — Какво имаш тук? „Събуждам се — и в гипс“, така ли? — Какъв ти гипс, това е бронежилетка! Макс я взе от едно войниче, за да я пробваме — обясни Фил, докато му помагаше да си облече палтото. — Знаеш ли какво, тя е олекотен вариант, общо взето, бива си я, удобна е. — Каква ти бронежилетка, ние вече сме легални хора! — пъхайки ръката си в ръкава, поклати с престорен укор глава Саша. — Купи си костюм „Версаче“ и не се гърчи… — А ти защо си толкова доволен? — Животът се подрежда, Теофило! — безгрижно се засмя Белов. — Растем като бамбук! — Е, растем, и какво от това? — Пред нас се очертава още една Голяма бяла схема! — радостно извика Саша и по момчешки палаво се плъзна по перилата. — Не разбрах… Белия се огледа и понижавайки глас, съобщи на своя приятел, който се спусна подире му по парапета: — Скоро ще получим разрешение за внос на алкохол и цигари! Схващаш ли, Фил?! — Какво говориш? Страхо-о-отно… — проточи той. — Ех, не ще пропадне, ка-а-аза той… — подхвана отново песента си Белия, сияейки като нагрят самовар. — Саша, ама, наистина, ще стане ли? — Бащицата отговаря за пазара! — Саша удари приятеля си по рамото. Той хитро намигна на Фил и младежите изреваха: — Ех, тези наши буй-й-йни глави-и-и! 2. Космос беше мрачен, защото това, което вършеше в момента, никак не му харесваше. Не му харесваше, че с лекота се съгласи с предложението на Каверин, не му харесваше, че пристигна тук без знанието на Белия, не му харесваше, че срещата беше насрочена в някаква долнопробна крайпътна кръчмица на територията на една бензиностанция. Пък и човекът, с когото му предстоеше да се срещне, изобщо не му харесваше. Чакаше го Лука — тарторът на крадците. Наричаха хората като него „сини“, заради многобройните татуировки по телата им. И срещата със „синия“ изобщо не се вписваше в новата стратегия на Бандата. Белия се опитваше да подхване легален бизнес, стараейки се да сведе контактите им с криминалния контингент до минимум, и естествено, за нищо на света не би одобрил тази среща. Но въпреки че знаеше всичко това, Космос все пак прие поканата на Каверин. Имаше си причини за това. Положението му във фирмата отдавна вече не му се нравеше. Фил отговаряше за безопасността, Пчелата контролираше финансите, Белия ръководеше всички неща, а пък той — Космос, стоеше, дето се вика, като поръчан и невзет… А ако си припомнеха как точно се завъртяха нещата, щяха да видят, че идеята за създаването на Бандата всъщност беше негова! В началото това разпределение на задълженията много му допадаше, защото той нямаше никакви главоболия и никакви грижи, ако не се брояха отделните дребни поръчения. Но с течение на времето започна да се чувства излишен. Вследствие на постоянното му безделие и вечната му жажда да подхваща нещо ново в живота си, точно по това време при него се появи коката — кокаинът, да пукне дано! Той нямаше никакво намерение да крие новата си страст от своите приятели и за нея научиха всички. След което шансовете му да оказва по някакъв начин влияние върху заниманията на Бандата намаляха още повече. И в този момент се появи Каверин със своето предложение. Космос го прие, без да се замисля, тъй като то му даваше възможност най-сетне да се захване с нещо конкретно и да има личен ангажимент! Затова той пристигна тук, при Лука, макар че това никак не му харесваше… Космос още не бе успял да изключи двигателя на лимузината си, когато Каверин изскочи от автомобила и се понесе към вратата на кръчмата. Той се обърна тичешком, погледна часовника си и подвикна на Космос, който заключваше колата: — Остави я така, няма кой да я открадне! Влязоха в кръчмата един след друг. Каверин веднага се отправи към ъгъла в дъното, а Космос се спря на бара. Облакъти се на плота и проследи с поглед придружителя си. — Госпожице, имате ли шампанско „Вдовицата Клико“? — попита симпатичната барманка той. — Не — усмихна се момичето. Каверин се насочи към най-отдалечената маса. Там край запалената камина седяха двама души — слаб мъж със славянска външност на около петдесет години и мрачен небръснат кавказец, който изглеждаше по-млад от него. На съседната маса се бяха настанили още двама кавказци, които явно се числяха към същата компания. — Няма ли? — престори се на изненадан Космос: — Тогава искам водка. Той пресуши наведнъж чашата и се отправи след своя водач. — Здравейте, добри хора — поздрави Каверин, щом се приближи до масата. — Веднага се вижда, че е стар пагон — доволно изсумтя Лука и почука с пожълтелия си от никотина нокът по стъклото на ролекса. Той не подаде ръка на Каверин, тъй като усърдно тъпчеше с тютюн изящна лула с причудлива форма. Към тях се приближи и Космос, лепнал на лицето си някакво подобие на приветлива усмивка. — Запознайте се — обърна се към него Каверин. — Това е Космос — човекът, за когото ви говорих. А това е Лука. — Знам… — кимна Космос. Небръснатият кавказец се надигна от стола и му подаде ръка: — Руслан. Сядай, приятелю. Космос хвана стола, който се намираше до Лука, но той показа мястото срещу себе си. — Ей тук… по-добре е да седне ей тук… — Каверин послушно се засуети, побутвайки Космос към мястото, посочено от Лука. След като настани госта, Каверин отиде до камината, клекна пред огъня и започна да побутва горящите дърва. Лука бавно разпали лулата си, като току поглеждаше към своя гост. Веднага забеляза зачервените и напукани ноздри на Космос, и тъмните сенки под очите му, и неговата измъчена, неискрена усмивка. „Кокаин — досети се на мига старата кримка. — И го смърка отдавна, поне от две години… Какво пък, точно това ще ни свърши работа.“ — Е, здравей, Космосе. — Най-сетне му подаде ръка. — Много хубави неща съм чувал за теб. — Така ли? Не им вярвай… — подсмихна се накриво той. — Всъщност аз съм такъв мръсник, какъвто рядко се среща. Всички се засмяха, защото нямаше начин такава шега да не се хареса на присъстващите. — Е, какво става, какъв е проблемът? — предложи да започнат разговор по същество Космос. Но по-възрастният мъж пусна думите му покрай ушите си. Продължи да се подсмихва, почеса с мундщука на лулата дългия грапав белег на шията си и изсумтя: — Странен прякор имаш. — Това е името ми — обясни по навик Космос. — То е гръцко. — А-а-а… — проточи той. — Имах един приятел — казах, казваше се Байконур. Заклаха го през седемдесет и пета. — Тогава съм бил в първи клас. — Късметлия си ти… — Усмивката изчезна от сбръчканото лице на Лука. — Всичко тепърва ти предстои. Космос разбра, че това беше предупреждение. От думите на крадеца му стана зле и той отново съжали, че реши да дойде тук. Но вече беше късно за отстъпление. — Така е… — също без усмивка кимна той и отново направи опит да подхване разговор по същество. — Така че за какво става дума? Лука хвърли поглед към Руслан. Той повдигна ръка и един едър кавказец стана от съседната маса. Мъжът сложи пред Космос нещо тежко и увито в бяло платно. После го разгърна и се показа автомат „Стечкин“. — Знаеш ли какво е това? — небрежно попита кавказецът. — Разбира се, че знам — влезе в тона му и се усмихна Космос. Взе оръжието, бързо и сръчно го разглоби и също така сръчно го сглоби. След това старателно избърса автомата с платното и като погледна насмешливо Руслан, отбеляза: — Това е стрелково оръжие… — Значи, вдяваш… — кимна в знак на одобрение Лука. — Сега сети ли се за какво става дума? Не беше трудно да се досети. Разбра, че му предлагат сериозна работа, зад която стоят големи пари. Макар този бизнес да беше рискован, търговията с оръжие бе свръхпечеливша дейност. И фактът, че крадците се бяха обърнали именно към него, можеше да се смята за несъмнен късмет? Руслан започна да му обяснява в детайли същността на тяхното предложение. Лука мълчешком пуфтеше с лулата си, пронизвайки изпод вежди своя гост с тежкия си поглед. А пък Космос мислеше само за едно: как ли щеше да се отнесе към новата идея Белов. От това зависеха страшно много неща, ако не и всичко… Изслуша внимателно кавказеца, но не му обеща нищо, защото щеше да е не само безсмислено, но и опасно да прави каквито и да било заявки, преди да е разговарял с Белия. А съгласието на Саша не се подразбираше от само себе си. Съдейки по всичко, крадците също много добре осъзнаваха това. И Космос се досети, че причината „сините“ да се обърнат към него, беше тази. Вероятно те предполагаха, че ако най-близкият приятел на Белия подхване разговора за търговията с оръжие с него, това ще е съвсем друга песен! След срещата с крадците той се свърза по мобилния телефон със Саша и му предложи да се срещнат: — Саня, днес се видях с Лука, спомняш ли си кой е той? Та така, трябва да си поговорим сериозно, да обсъдим една идея и да обмислим нещата… — Виж какво, Косе, хайде да го направим утре сутринта. Вече е късно, а пък обещах на Оля… Идеята ти може ли да почака до утре? — Може — съгласи се той. — Щом искаш утре, значи ще се видим утре. 3. Когато на сутринта Космос влезе в кабинета на Белов, той вече се канеше да излиза. Саша бегло преглеждаше някакви книжа на бюрото си и отделяше документите, които му бяха необходими, в една кожена папка, върху която бе отпечатан неговият монограм. Без да прекъсва заниманието си, стисна ръката на приятеля си и виновно поклати глава: — Косе, извинявай, ама главата ми пуши! Хайде да го отложим или казвай, ама бързо. Така става ли? — Мога да го кажа и бързо — кимна той. Бързането никак не му харесваше, но не можеше да отлага повече разговора. Белов затвори папката и натисна клавиша на интеркома: — Валера, готов съм, ей сега слизам… — рече в микрофона и се обърна към Космос: — И какви ти ги надрънка Лука? — Казано накратко, крадците ни предлагат да пласираме оръжие в Чечения — отвърна намръщено той, тъй като явното пренебрежение, с което Саша му зададе въпроса си, не предвещаваше нищо добро. — В началото — стрелково. Условията са фифти-фифти. Сега цените в Грозни са горе-долу следните: ръчна противотанкова граната — две бинки, „Стечкин“ — приблизително толкова, „Калашник“ — около три бинки… Там пазарът е бездънен, разбираш ли, Саша? А насреща са десетки милиони. — Ами, тогава защо се обръщат към нас? — равнодушно сви рамене Белов, прибирайки останалите върху бюрото документи в сейфа. — Саша, какво ти става, защо се държиш като тъпанар?! — ядоса се Космос. — Ти не си тъпанар! Нищо не ни пречи да купим и да продадем оръжието. Единственият ни проблем е превозът. Всичко друго си го имаме — каналите, митницата и всичко, което е нужно… Какво ще кажеш, а? Саша обърна един стол, седна срещу приятеля си и се намръщи: — Да вървят по дяволите, Косе, не смяташ ли, че така ще е по-добре? Достатъчно проблеми си имам, само Чечения и крадците ми липсват. — А на мен ми се струва, че това е страхотна идея! — продължаваше да настоява Космос. — Зарежи тая работа, Косе, зарежи я… — прекъсна го Белия с все същата гнуслива гримаса. — Ние прехвърляме специалните си активи в легални схеми, а пък ти пак си знаеш своето… Е, няма да стане, няма да се занимавам с оръжие! Аз съм пацифист, ясно ли е?! — Недей да се пенявиш, Саня. — Той понижи глас и важно изрече: — Лука подхвърли идеята да те короноваме. — Ех, мама му стара! Какво щастие ме споходи! — подигравателно плесна с ръце Белия. — Разбери, крадците са подли твари. Днес ще те короноват, а утре ще ти забият ножа в гърба. Повярвай ми, нещата не са толкова прости, Косе… Той стана, оправи възела на вратовръзката си и взе папката от бюрото. Разговорът, който така и не можа да започне сериозно, вече беше приключил. Космос усети как в него се надигат обида и злоба. Беше очаквал съвсем друг резултат от срещата си с Белия… — Саня, аз винаги те слушам, но знаеш ли, въпреки всичко някой ден ще направя онова, което искам! — ядосано изстреля той подир Саша, който бе тръгнал към вратата. — Ами, направи го, бе, Косе, направи го… — Той се обърна и внимателно изгледа приятеля си. — Само че запомни едно: има ситуации, в които играеш ти, и обратното — има ситуации, в които изиграват теб! Саша знаеше какво говори. Още повече сега, когато бързаше за срещата със своя опекун Веденски от Федералната служба за безопасност. Той му бе позвънил по телефона преди час и с безпрекословен тон бе поискал среща с него. Тази настоятелност беше абсолютно необяснима. Толкова отдавна не поддържаха контакти, че Белов дори започна да се чуди дали пък случайно в голямата къща не му бяха дали „свободно“? И изведнъж — на ти сега!… Разбира се, нямаше как да знае какво бе предизвикало обаждането на Веденски. Но изобщо не се съмняваше в едно: че пак щяха да му натрапват чуждата воля и пак щяха да поискат от него да изиграе някаква малка роля в нечия голяма игра. Мисълта, че на него — Саша Белов, отново му предстоеше да изпълнява функциите на шестица в нечий сложен пасианс, беше непоносима! И той реши: да става каквото ще, но днес щеше да каже на Веденски „не“, днес най-сетне щеше да се откачи от въдицата му! Моментът беше много подходящ. На федералния едва ли му беше известно, че само след десетина дни документите за фонда вече щяха да бъдат подписани и пред Белов щяха да се разкрият огромни възможности за легален бизнес. А след още половин година, когато фондът набереше пълна скорост, той щеше да се превърне в авторитетен и уважаван бизнесмен и тогава вече със сигурност нямаше да е лъжица за устата на Веденски. Разговорите му с „опекуна“ никога не минаваха лесно, но днешният обещаваше да бъде особено тежък. Белия много се вълнуваше, макар че се стараеше да не показва това. За да се залиса с нещо и да прикрие напрежението си, той дори си купи сладолед, макар че не го понасяше. Колкото и да бързаше, Саша закъсня за срещата край фонтана „Дружба на народите“ в Музея на народното стопанство. Веденски вече беше там и бавно се разхождаше покрай пейките, навел глава и хванал ръце зад гърба си. — Здравейте, Игор Леонидович! Отдавна не сме се виждали — приветливо се усмихна Саша и протегна ръка. — Какво толкова се е случило в голямата къща, в джунглата, тъй да се каже, че не търпи отлагане? — Трябва да приемете предложението на Лука — изненада го Веденски. Прикривайки смущението си, Саша се подсмихна и погледна с любопитство събеседника си. — Слушайте, ама вие, ако питате мен, направо сте вездесъщ! Аз самият научих това едва тази сутрин. — Най-обикновени оперативни мероприятия. — Той не обърна внимание на шеговития му тон и в желанието си да подчертае важността на думите си, го изгледа строго и му повтори с безизразен и твърд глас: — За да ви стане абсолютно ясно, повтарям: вие сте длъжен да приемете предложението на крадците. „Така, започва се… — помисли си Саша. — Значи сега на службите им се е прищяло и с търговия с оръжие да се занимавам! Този път ще го духаш, Игарьок!“ — Игор Леонидович, аз не съм длъжен на никого и за нищо — също така спокойно и твърдо отвърна той. — Глупава и самоубийствена грешка е да се разсъждава по този начин — неодобрително поклати глава федералният. — Искате ли сладолед? — рязко смени темата на разговора Белов. — Не. — Знаете ли, като дете почти не близвах сладолед. С майка ми живеехме сами, парите не ни стигаха… — Направо ще се разплача — изсумтя чекистът и седна на една пейка под кичестата ела. — Недейте, Игор Леонидович! — настани се до него и Белов. — Ще вземе, не дай Боже, да ви види някой! — Мислите ли? — Разбира се! Впрочем, вече ни следят… — Кой? — Една катеричка. — При вас ли е? — Не, на дървото. — Това е една наша сътрудничка. — Мили Боже! Вие сте навсякъде! — разпери ръце Саша. — Къде ли да се дяна аз, горкичкият?! Сега беше ред на Веденски да смени посоката на разговора. От леките словесни еквилибристики той мигновено премина към сух и почти официален тон. Погледна с присвитите си стоманени на цвят очи право пред себе си и рязко изрече: — Вие определено подценявате ситуацията, Белов. Това е голямата политика. В Чечения се готви страшна гюрултия и службите имат намерение да подкрепят противниците на Джохар. С отказа си вие се противопоставяте на държавните интереси. Давате ли си сметка какви последствия могат да възникнат в такъв случай? Това вече беше открита заплаха. Саша трябваше някак да разведри обстановката, ала да го направи по начин, от който у федералния да не остане дори капка съмнение, че той за нищо на света няма да се забърка в тази мръсна работа. Помълча известно време и погледна часовника си. — Игор Леонидович, разберете ме правилно — рече сговорчиво. — По принцип аз нямам нищо против нашето сътрудничество, но смятам, че съм си извоювал правото да поддържам с вас паритетни отношения… Тази тема не ме интересува, така че нека да прекратим дебатите по нея! Извинете, но трябва да тръгвам, закъснях. Белов стана от пейката и ядосано хвърли в кошчето за смет недоядения сладолед. — Саша, а къде е днес Лендъл? — попита внезапно Веденски. — Или, да речем, Макенроу? Той с недоумение се обърна към него. — Просто искам да кажа, че политиците, както и тенисистите, идват и си отиват. А вие какво ще правите, когато останете без партньор? — с едва забележима усмивка попита „опекунът“ му? „Знае! Всичко знае, гадът! И за тениса, и за Виктор Петрович, сигурно и за фонда знае! — мина му през ума. — Все едно няма да отстъпя, няма да се огъна! Стига, край! Нека да си намери друга шестица!“ — Ще си намеря друг, няма проблеми — безгрижно сви рамене той. — Сега вече много хора играят тенис. Такива ми ти работи, Игор Леонидович, разбираш ли! — майсторски преправи гласа си като този на главния тенисист в държавата Белов и решително стана. — Всичко хубаво! — И вие да сте жив и здрав! — с леден тон процеди през зъби Веденски зад гърба му. „Зле премина този разговор — мрачно си мислеше Белов, докато крачеше покрай безкрайната редица от колички и огромни карирани сандъци. — Много зле…“ 4. Татяна Николаевна очакваше гости. Днес беше годишнината от смъртта на мъжа й, а тя и синът й винаги отбелязваха този ден. И днес Саша трябваше да дойде при нея с цялото си семейство. Тя се захвана да прави пирожки с моркови, каквито обичаше покойният Николай Иванович. Саша и Оля също ги обичаха. — Идвам, идвам! — извика Татяна Николаевна, щом чу, че на външната врата се звъни. Тя избърса набрашнените си ръце в престилката и хукна към антрето. Това сигурно бяха Оля и Ванечка, тъй като Саша каза, че ще дойде малко по-късно. Татяна Николаевна отвори вратата и възхитено плесна с ръце: — Я кой ми е дошъл на гости?! Моят Ванечка е дошъл! — Жената с щастлива усмивка взе от ръцете на Оля внука си. — Ела при мен, слънчице мое… Хайде да се съблечем, да си свалим шапчицата… Олга се обърна към Макс, който се суетеше на вратата: — Влизай, Максим, защо стоиш? — Не, благодаря… — отказа той и тръгна заднешком. — Ще почакам долу, в колата… — Ама, влезте, наистина! Защо сте толкова срамежлив! — обърна се към госта Татяна Николаевна и понесе внука си към стаята, нареждайки: — Къдравичките ми косици, бузките ми като ябълчици, ах, ти, мое златно момченце… Тя настани засмения Ванка на дивана и започна да го съблича. Оля надникна в стаята. — Татяна Николаевна, май че в кухнята нещо загаря? — Господи! Пирожките! — скочи домакинята. — Баба забрави пирожките! Останете за малко при Ванечка — помоли Макс майката на Белов и хукна към кухнята. Охранителят кимна и седна на дивана до детето. Дребосъчето му се усмихна с искрената си и чиста детска усмивка. Но жените продължиха дълго да шетат из кухнята, скоро на момченцето му стана скучно и Макс взе една от играчките — някакво черно плюшено биче, за да го позабавлява. — Му-у-у… — насочи той яркожълтите му рога към Ваня. — Ще те избода, ще те избода… Дребосъчето не оцени неговите старания и ревна с цяло гърло. Дочула плача на сина си, Олга веднага дотича, взе детето на ръце и го отнесе в кухнята. Мобилният телефон на Макс зазвъня. — Да… — каза той. — Разбрано, слизам. Преди да излезе, надникна в кухнята и предупреди: — Оля, Саша се обади, идва насам. Ще отида да го посрещна. — Добре, Макс — кимна тя и се обърна към масата. — С какво са пирожките? — Любимите ви, с моркови. — М-м-м… Ваня, искаш ли пирожки с моркови? — Не, нека да изчакаме тати. — Татяна Николаевна покри съда с пирожките с една салфетка. — По-добре си вземи грозденце. — Но това е френско грозде, то е кисело — усмихна се Оля. — Нищо, че е кисело, за сметка на това е полезно. Момченцето започна да яде френско грозде с неподозиран апетит, а Оля продължи разговора, който Макс беше прекъснал: — Та така. Аз непрекъснато му пиля и му пиля… И вие му кажете, не може така, трябва да започнем да живеем по-спокойно, все пак вече има син. — Така е — съгласи се Татяна Николаевна. — Само да не прекалим… — Е, вие по-добре знаете как да го направите. Сигурно трябва да подходите деликатно, да му го кажете между другото. — Разбира се, капката и камък може да пробие. От улицата се разнесе познатият звук на автомобилния клаксон с мелодията на „Кръстникът“. Оля взе детето на ръце и погледна през прозореца. — О, Ванюшка, нашият татко пристигна! Татяна Николаевна, вижте Саша. Този стил му отива, нали? Станал е един такъв официален… Саша слезе от черната си лимузина. Вдигна глава нагоре, усмихна се и махна с един разкошен букет от рози на своите две жени. От входа насреща му се показа Макс. — Здравей — обърна се към Белия той. — Как си? — Животът се подрежда, Макс! — подаде му ръка Саша. — А ти как си? — Добре съм. Към тях се приближи Фил и потупа Макс по рамото: — Здрасти, браточка! — Здрасти. — Макс заби юмрук в окованите му в бронежилетката гърди. — Как е, стяга ли те? — Не, добре ми е, удобна е… — Фил също почука по твърдата си като камък гръд. — Бели, а може би трябва да вземем такива и на момчетата? — Я престани… — махна с ръка Саша. — Ние вече имаме легален бизнес, мамка му! Татяна Николаевна гледаше с майчинска гордост своя преуспяващ син. — Да, Оля, добре изглежда, има солиден вид и изобщо… — сдържано се съгласи тя. — Само че му кажи да смени тази вратовръзка, може би трябва да сложи нещо по-ярко, по-пъстро. — Да-да — подсмихна се Оля, — а той ще ми отговори: „Да не би да съм клоун?“ Долу Белия и Фил тръгнаха към входа. Сякаш бе дочул думите на жените, Саша се обърна вървешком към Макс, който остана до колата: — Макс, смени клаксона, да не би да сме клоуни? — Че защо, музиката е хубава… — Макс, чу ли какво каза босът! — шеговито му се скара Фил. — Абе, ще го сменим, няма проблеми! — усмихна се той и се обърна към мерцедеса. И в този момент Макс видя как от трафопоста излезе един приведен, облечен в черно мъж, който държеше в ръката си автомат. — Саша, Фил! — изкрещя Макс, извади пистолета си и незабавно откри огън. Иззад трафопоста веднага изстреляха дълъг откос. Фил мигновено се извърна, с лявата си ръка дръпна Саша зад гърба си, а с дясната извади пистолета си от кобура. Но не успя да стреля — два заблудени куршума със страшна сила го удариха в гърдите. Той падна по гръб и закри с тялото си Белов. За сметка на това Макс, който се бе скрил зад колата, стреляше като побъркан! Най-сетне облеченият в черно мъж с автомата заби нос в асфалта, но в същия миг затрещяха изстрели отляво. Те идваха от един преминаващ по тротоара покрай блока мъж, който извади автомат от чантата си, приклекна и се прицели в залегналите Фил и Белов. Макс захвърли празния пистолет и извади от джипа си един калашник. Той се изправи в цял ръст и обстреля съседния вход с дълъг и яростен откос. Леко понадигнат, Фил също стреляше натам с пистолета си. — Бели, скрий си главата! — извика той и веднага получи куршум в рамото. Той долетя от другата страна, иззад ъгъла на блока, откъдето стреляше трети килър. — Мамка ти! — изрева Фил, падна по гръб и изстреля останалите в пистолета патрони по изправения до ъгъла въоръжен мъж. А в това време, без да престава да гърми, Макс хукна към съседния вход направо през напълно откритата площадка. Посрещна го градушка от куршуми, но той се оказа по-точен и неговият куршум пръв срещна челото на врага. Щом видя, че е улучил, Макс се хвърли в друга посока — към ъгъла на блока. — Живи ли сте?! — подхвърли той, притичвайки покрай легналите на асфалта Фил и Саша. Третият килър, който бе преценил новата ситуация, предпочете да изчезне. Макс се впусна да го преследва, прескочи оградката и се промъкна през храстите, но когато стигна с насочен автомат до ъгъла, от онзи вече нямаше и следа. — Боклук! — захвърли от яд автомата си Макс. Белов изпълзя изпод Фил и го помъкна към входа през разпръснатите рози. — Как си, Фил, жив ли си? Той избоботи нещо неразбираемо, а окървавената му лява ръка висеше като прекършена. — Благодаря ти, приятелю… — Саша внимателно отпусна главата му на асфалта и извика: — Макс, стой при него! Белов се шмугна във входа и не видя как Фил разкъса с треперещата си дясна ръка простреляната на гърдите си риза и измърмори, като си поемаше въздух на пресекулки: — Не, Саша, „Версаче“ е пълен боклук… Най-добрият костюм е бронираната жилетка. Запъхтяният Белов нахлу с пистолет в ръка в апартамента на майка си и изрева още от прага: — Оля, тръгвай! Бързо! Изплашена до смърт, жена му се хвърли на врата му. — Саша! — Всичко е наред, Оля! — опитвайки се да се усмихне, той много по-спокойно повтори: — Всичко е наред, тръгваме, бегом… Олга хукна да облича детето, а пребледнялата като платно майка се хвърли към Белов: — Саша, Саша, какво беше това?! — Майче, майче, всичко е наред, това са делови проблеми, нормални делови проблеми — опитваше се да я успокои той. — Само не се тревожи, много те моля, вземи се в ръце. Ти не бива да се вълнуваш. Ние трябва да тръгваме, ей сега ще си тръгнем… — Надникна в стаята и пришпори жена си: — Оля, за Бога, побързай… Белия отиде в кухнята, грабна шишенцето с корвалола на майка си, но надникна през прозореца и видя как Фил извади мобифона си. Саша остави лекарството, дръпна дръжката на прозореца и истерично изкрещя: — Фил! Не се обаждай на никого! — Саня, Санечка, не тръгвай! — нареждаше Татяна Николаевна. — Синко, не тръгвай, ще те убият! — Саша, готови сме! — извика Олга от стаята. — Това е, майче, тръгваме… — Не излизай, синко! — Майката се бе вкопчила в ръкава му, а сълзите се стичаха по страните й. — Остани тук, Санечка, не тръгвай! Господи, ще те убият! — Майче, успокой се, всичко ще е наред. Повярвай ми, чуваш ли?! — за кой ли път повтори Белов и изцеди една усмивка. — Ще ни дадеш ли от пирожките? Татяна Николаевна хукна към кухнята и веднага се върна, пъхайки в движение горещите пирожки в някаква торбичка. Саша веднага измъкна една и я отхапа почти до половината. — Това е, майче, дръж се, ще изпратя Катя при теб — избоботи той с пълна уста и се притисна до бузата на майка си. — Довиждане, Татяна Николаевна. — Довиждане, скъпи мои… Оля, Ванечка, Саня… — с тежки въздишки нареждаше Татяна Николаевна. — Бог да бди над вас! Внимавайте, пазете се… Тя затвори вратата след тях и въздъхна: — О, Господи! Ала изведнъж изохка и се хвана за сърцето. От болката пред очите й притъмня, лявата й ръка изтръпна до безчувственост, а ушите й забучаха. Подпирайки се на стената, Татяна Николаевна криво-ляво се добра до стола. Тя притвори очи и започна търпеливо да чака момента, в който болката щеше да я отпусне. Само това липсваше сега — и тя да се гътне! Ох, Санка, Санка… 5. Новината за покушението срещу Саша Белов се разнесе из Москва за секунди. Първите позвънявания в офиса му започнаха буквално след час, а привечер телефоните направо запушиха. Кой ли не се обади: приятелите питаха как са Саша и Фил, бизнес партньорите се интересуваха от състоянието на общите им дела и неясните перспективи пред тях, позвъниха и всички хора, които имаха някакви съвсем незначителни търкания с Белия, и побързаха да го уверят, че нямат нищо общо със случилото се. Отбраната в офиса държаха Пчелата и Космос. По-точно канонадата от позвънявания отбиваше единствено Пчелата. Космос се бе скрил като охлюв в черупката си от проблемите, които се стовариха на главите им, зад кокаиновата пелена, обвила мозъка му. Той седеше зад бюрото и съсредоточено се занимаваше с поредната си доза дрога. Чоплеше с джобно ножче малка купчинка бял прах и го разделяше на две равни пътечки върху полираната повърхност. Пчелата хвърляше ядосани погледи към приятеля си и крачеше от единия до другия край на стаята с телефон в ръка. — Откъде да знам къде е? Да не би да съм Пушкин?! — нервно крещеше той в слушалката. — Кажи им, че е заминал на Бахамите! Ами, кажи им тогава, че всички сме излезли в отпуск… Какво им става на тия хора, не разбират ли?! Мамка му, ами, тогава им го обясни популярно! Това е, край. Той прекъсна разговора по мобилния си телефон и шумно изпъшка: — Ох, да имаше малко водка… — Искаш ли кока? — апатично му предложи Космос. Той се надвеси над бюрото, стисна едната си ноздра и с яростно хлипане засмука едната пътечка, а сетне — и другата. После разтърка носа си, забели очи и с блажен вид се отпусна на стола. Секретарката Люда чукна веднъж по вратата и влезе в кабинета. Това беше същата онази Люда, която навремето работеше при Артур. Тя държеше дебела папка с договори и поднос с чаша водка върху него. — О! Люда, бива си те, да не би да четеш мисли? — учудено се подсмихна Пчелата. — Нещо друго? — усмихна се гордо момичето. — Няма нужда, благодаря ти! — Пчелата гаврътна наведнъж питието и взе папката с документите. Телефонът отново иззвъня. — Люда, какви ги вършиш, да не си оглушала?! — най-неочаквано облещи очи и изрева свирепо Космос. — Не ви разбрах, Космос Юриевич? — изопна се секретарката. — Защо не вдигаш слушалката?! — още по-страховито гракна той. — Млъквай, цепи ме тиквата! — изсъска му Пчелата. — На мен ли го казваш, а? — заваляйки думите, заплашително изрече Космос. Пчелата сложи ръка върху рамото на момичето: — Върви си, Люда, всичко е наред… — Не, нека да остане! Нали ти искаш тя да остане тук! А с всичко това да се занимавам аз, така ли?! — възмущаваше се Космос, размахвайки ръце и вперил мътен поглед в приятеля си. — С всички тези обаждания по телефона, с документите, с договорите?… — А аз какво мога да направя? — тресна със замах папката с документите върху бюрото пред приятеля си вбесеният Пчела. — Аз какво да направя?! Хората се тревожат, договорите им горят! Мобилният му телефон отново иззвъня. — Да!… Не!… — злобно и отсечено изрече той. Космос го погледна с помътнял поглед, плавно се катурна на една страна и извади изпод бюрото автомат „Калашников“. — За сметка на това нервите ми са като стоманени въжета… — Издаде челюстта си напред и със зверски вид щракна затвора. Пчелата издърпа автомата от ръцете му, но той извади от пазвата си пистолет и със същата идиотска гримаса го насочи срещу приятеля си. — Дай го тук, скапан ненормалник такъв! — разяреният Пчьолкин грабна пистолета и с всички сили започна да го тегли към себе си. Космос не го пускаше и той беше принуден да го влачи заедно със стола през половината кабинет, докато успее да измъкне оръжието от ръцете му. — Какво каза Белия? — вяло се поинтересува Космос, сякаш нищо не се бе случило, след като най-сетне пусна пистолета. — Къде са те? — Нали вече ти казах, не се обади той, а Фил… — сдържайки гнева си, отвърна Пчелата. — Обясни, че ще изчезнат за ден-два, а сетне Саша сам ще ни потърси. — И само толкова ли? — Каза още да се движим с танк — мрачно се усмихна приятелят му. 6. Макс откара Оля и детето в една вила на около четирийсет километра от Москва. Вилата беше съвсем малка и имаше само три миниатюрни стаички, които на това отгоре дори не бяха довършени. През процепите между прозорците и рамките нахлуваше прохладният есенен ветрец, неизмазаните тухли на стените излъчваха влага, а въздухът наоколо беше пропит със смесените миризми на циментов разтвор, безир и прясно нарязани дъски. Изтощеният Ваня заспа както си беше облечен върху един стар продънен диван. За да го стоплят, те го завиха с някакви парцали, които намериха из къщата — плътна завеса и нечия почти нова ватенка, която беше само малко поизцапана от едната страна с хоросан. Момченцето спеше неспокойно, стряскаше се, въртеше се и въздишаше тежко… Освен това от време на време кашляше и това тревожеше Олга. Кашлицата му беше лоша — суха и лаеща… Впрочем, нейният основен проблем — кошмарът, от който не можеше да се отърве и който пулсираше в слепоочията й, си оставаше онази ужасна картина от престрелката, която се бе разиграла пред очите й: оглушителната пукотевица, страшният черен човек с тресящ се от изстрелите автомат, широко разперилият ръце Валери Филатов, който бавно се поваляше по гръб, и, разбира се, Саша, който лежеше неподвижно върху килима от разпръснати рози… Всичко това се бе запечатало в паметта й. Оля осъзнаваше, че колкото и да се старае, както и да се успокоява, никога повече няма да успее да се отърве от онзи опустошителен за душата й ужас, който преживя, докато впиваше очи в застиналото на асфалта тяло на мъжа си и гадаеше дали той е жив, или точно в този миг тя е останала вдовица. Оля крачеше из тясната стая, обгърнала рамене с ръце. Тресеше я, но не от течението във вилата, а от чудовищното нервно напрежение, което не я напускаше. „Какво ще стане оттук нататък?“ — това беше въпросът, на който трескаво търсеше отговор. Как щяха да живеят отсега нататък? Можеха ли да се престорят, че всички страхове са вече зад гърба им, да живеят както преди и всеки ден да очакват следващото покушение, изтормозени от една-единствена мисъл — ами ако този път се окаже успешно? Можеше ли да изпраща сутрин Саша, да го целува, а в същото време да си мисли дали той ще се върне вечерта вкъщи и дали тази целувка не е била прощална? Можеше ли да подскача при всеки телефонен звън и да се бои от всеки срещнат непознат? Господи, нима тя беше мечтала за такъв живот?! Пък и нима това можеше да се нарече живот?! Но тя отдавна очакваше да се случи нещо подобно. Подсъзнателно разбираше, че рано или късно на Саша щеше да му се наложи да плаща за всичко, и неведнъж бе обяснявала на мъжа си, че е крайно време да започне да води по-спокоен живот. И той й бе обещал. Беше й обещал тих и мирен живот на легален бизнесмен и сякаш дори самият той беше уверен, че това скоро ще се случи! „Не, това никога няма да се случи!“ — внезапно осъзна Олга. Белов никога нямаше да живее тихо и мирно, защото животът му беше едно непрекъснато ходене по парапета на моста! Той просто не можеше да не прави това. И с момчешки инат отново и отново се покатерваше върху перилата, без да осъзнава, че по този начин повлича със себе си и онези, които го обичат! Дяволът я накара да се влюби в този бандюга! И колко наивна глупачка е била, докато вярваше, че под нейното благотворно влияние той ще се промени, ще скъса с приятелите си, завинаги ще се раздели с бандитското си обкръжение! Сега Оля осъзнаваше, че вече бе настъпил моментът коренно да промени всичко, но все още не можеше да се реши да предприеме крайни действия. Продължи да крачи из стаята, потънала в мрачни мисли. Оля надникна през открехнатата врата в съседното помещение, което явно служеше за кухня. Макс съсредоточено човъркаше с отвертка една стара електрическа печка. В този миг нейният телохранител имаше толкова спокоен и домашен вид, че докато го гледаше, човек дори не можеше да допусне, че само преди няколко часа той беше убил двама души. Другите двама охранители, които Макс бе повикал във вилата, седяха край масата и белеха картофи. — Ама, че се наредихме — майко мила! — с досада клатеше глава единият от тях. — В цялата къща за ядене има само картофи! — А пък ние минахме покрай магазина… — загрижено се съгласи другият. — Да, между другото, Олег — обърна се Макс към онзи, който имаше вид на по-възрастен, утре сутринта аз ще остана с Оля, а ти ще отидеш до пазара и ще купиш всичко необходимо… В друга ситуация и ако беше в друго настроение, Оля сигурно щеше да види комичността на тази идилична сцена, в която бръснати мутри с мощни юмруци бяха попаднали в ролята на кротки и прилежни домакини. Но днес изобщо не й беше до смях. Тъкмо напротив — видът на тези загрижени тъповати физиономии й беше отвратителен. Тя не влезе в кухнята и се върна при сина си. Мобилният телефон на Макс иззвъня. Оля го чу тихо да отговаря: — Да… Тук е. Давам ти я… — Той се появи на прага и й подаде телефона. — Оля, извинявай, Саша е… — Моля — каза тя, като се стараеше да говори спокойно, без каквито и да било емоции. — Оля, имай търпение, миличка — разнесе се в слушалката напрегнатият глас на Саша. — Ще ми се наложи да повися малко тук, докато разбера какво става… — Добре — отвърна с безразличие жена му. — Изключи си мобифона, не забравяй да го направиш. И не говори по него — инструктира я той. — Ако има нещо спешно, кажи на Макс, той знае как да се свърже с мен. — Добре — повтори тя. Подчертано безучастният глас на жена му сепна Белов. Той разбираше, че е виновен пред нея, и очакваше да чуе справедливи упреци, взрив от негодувание, дори може би сълзи… Но този странен тон много го озадачи. — Обичам те, миличка — каза колкото се може по-нежно. — Знам — отвърна тя така, сякаш й бе съобщил, че днес е четвъртък. Саша помълча малко, въздъхна и виновно попита: — Оля, добре ли си? — Много съм добре. — А Ванка? — И той е много добре — все така спокойно отвърна тя и натисна копчето, за да прекъсне разговора. Не можеше да продължи повече да разговаря с мъжа си, защото се боеше, че ще изпусне нервите си и или ще се развика, или ще се разплаче. Оля върна мобифона на Макс, седна на дивана при сина си, внезапно зарови глава в сплетените си ръце и едва чуто простена: — Господи, това никога, никога, никога няма да свърши! Напълно объркан, Белов отпусна ръката си, с която държеше телефонната слушалка. Срещу него седеше голият до кръста Фил и се опитваше със здравата си дясна ръка (лявата му беше бинтована и висеше на една превръзка, преметната през врата му) да изчопли с помощта на една отвертка сплесканите куршуми от пластинките на бронежилетката. Късите сигнали от слушалката в ръката на Белов привлякоха вниманието му. — Какво, истерясала ли е? — кимна той по посока на слушалката. — Абе… — неопределено отвърна Саша. — Ясна работа… Жената си е жена и нищо не можеш да направиш с нея… — усмихна се Фил. — Саня, а защо е тази паника: всички да се потопят, мобифоните да се изключат, на никого да не се обаждаме? Без да се обръща, Саша протегна ръка назад и остави слушалката върху апарата, който стоеше върху една табуретка. — Имам чувството, че цялата тази работа идва от улица „Лубянка“ — обясни той с нежелание. — От улица „Лубянка“ ли? — вдигна глава Фил. — Аз нали ти казах за „Бялата стрела“, а пък ти ми се смееше! — Фил, „Бялата стрела“ е филм за индианците на киностудио ДЕФА… — смръщи се с известна досада Саша. — С Гойко Митич в главната роля… Приятелят му безнадеждно махна със здравата си ръка. — На теб човек може ли да ти докаже нещо! — Федералните няма сами да си цапат ръцете, те работят чрез трети лица — замислено продължи Белия. — Може би това дори да е работа на… Космос… — Какви ги дрънкаш, да не би да го обвиняваш в нещо? — моментално се наежи Фил. Той остави бронежилетката, стана и се приближи до Саша. — Не — сведе очи и сви рамене Белия. — Само предположих… — Братко, чакай малко, Космос няма представа… — поклати глава с недоумение Фил. — Може би… — Белов се извърна и след кратка пауза добави: — Вече не вярвам на никого… 7. На масата до снимката на бащата на Саша беше сложена чаша с водка, върху която имаше пирожка с моркови. Завита с одеяло, Татяна Николаевна лежеше на дивана и гледаше телевизия. Тя чакаше да чуе новината за днешната престрелка и се надяваше този път да научи нещо ново. За покушението над сина й съобщаваха във всяка емисия, но в тези съобщения нямаше нищо повече от онова, което бе видяла със собствените си очи. Най-сетне на екрана се появиха познатите кадри с картина от нейния двор и зазвуча коментарът на водещия. Гласът му й се стори студен и равнодушен: „Според разказите на очевидците, събитията са се разиграли по следния начин. Вчера около пет часа следобед автомобилът на известния бизнесмен Александър Белов влязъл в двора на жилищната сграда. Когато Белов и помощникът му Филатов се насочили към входа й, по тях бил открит огън с автоматично оръжие от три страни…“ И пак нищо ново… Изведнъж телефонът иззвъня. Татяна Николаевна тежко стана от дивана и вдигна слушалката. — Ало… Катя, как така ще е добър? Нали вече знаеш… Саня ли ти се обади? Е, и какво? Естествено, че ме стяга сърцето… Ще дойдеш ли при мен? Тогава се отбий в аптеката и ми купи нитроглицерин, че моят свърши… Не, изобщо не ме отпуска. Хайде, Катюша, идвай, не мога да стоя повече права. До скоро… Изтощителната нестихваща болка отново стегна гърдите й. Татяна Николаевна затвори телефона, отпусна се внимателно на дивана и с тъжна усмивка погледна към снимката на покойния си мъж. — Е, Николай Иванич, как е там? Очите й се напълниха със сълзи. Тя тежко въздъхна, отпусна глава на възглавницата и притихна… Светещият екран хвърляше трепкащи отражения върху голите тухлени стени на стаята, но звукът на телевизора беше изключен. Изпаднала във вцепенение, Оля следеше с невиждащ поглед сменящите се една след друга картини. Изведнъж осъзна, че на телевизионния екран се вижда дворът на свекърва й. Край познатия й вход бяха спрели коли на „Бърза помощ“ и милицията и се тълпяха оперативни работници и зяпачи. Без да откъсва очи от екрана, Оля се отпусна на пода до дивана, върху който спеше Ваня, напипа дистанционното и включи звука: „Филатов е бил ранен, може би и Белов е получил рани. В резултат от ожесточената престрелка с охраната на Белов двама от тримата нападатели са били убити на място. Белов и Филатов са изчезнали от местопроизшествието, без да дочакат пристигането на милицията.“ „Засега правозащитните органи се въздържат от коментар. В града и областта е обявен план «Залавяне». До този момент местонахождението на Александър Белов е неизвестно…“ Остра болка прониза слепоочията й. Оля притвори очи, вдигна дистанционното и изключи телевизора. До нея Ванечка отново закашля. Тя оправи ватенката, с която беше завито детето, отпусна се на облегалката на дивана и в пълно отчаяние закри очите си с длани. След секунда изпод пръстите й се търкулнаха сълзи… Игор Леонидович Веденски вечеряше в малката си и уютна кухня. Портативният телевизор върху хладилника беше включен и той слушаше криминалните новини: „Възможно е това нападение да е свързано с бизнеса на Белов, който оглавява небезизвестния фонд «Реставрация». Като се има предвид влиянието на Белов в сенчестите структури, несполучливото покушение може сериозно да промени разпределението на силите върху криминалната карта на столицата…“ Веденски се намръщи, сякаш имаше зъбобол, заряза чинията си и помоли жена си: — Маша, аман от тези ужасии, разкарай ги. Жена му послушно превключи телевизора на друг канал. Там пееше някакъв неизвестен певец от новоизлюпените. С умилителна искреност той не спираше прочувствено да каканиже: „Браточки, не стреляйте един по друг…“ Веденски остави вилицата и за няколко секунди се заслуша с отворена уста в странната песен. — Маша, ти често го гледаш — посочи с известно смущение той към екрана. — Да не би по нашата телевизия вече да говорят само за браточките? — Защо мислиш, че говорят само за браточките? — усмихна се съпругата му. — И за Чубайс говорят, има и „Поле на чудесата“… Белов седеше на протрития кожен диван и напрегнато мислеше. В момента го вълнуваше само един въпрос — кой беше изпратил убийците пред дома му? За да успокои съвестта си, той първо прехвърли наум всички, с които напоследък бе имал търкания, и за пореден път се убеди в онова, в което и без това не се съмняваше — нито един от досегашните му конфликти не можеше да предизвика толкова сериозни последствия. По всичко личеше, че днешното покушение можеше да бъде свързано само с доставката на оръжие за Чечения. Проблемът се състоеше в това, че на тази почва той можеше да бъде нападнат от две страни. От едната страна бяха „сините“, които се стремяха да забогатеят от търговията с оръжие, а от другата — Федералната служба за безопасност, която по някакви си свои висши съображения подкрепяше този проект. И едните, и другите имаха нужда от транзитните канали на Белов. Но той беше отказал и на едните, и на другите и резултатът не закъсня… В такъв случай кой беше стрелял по него днес — хората на Лука или хората на Веденски? Колкото повече мислеше върху това, толкова повече се концентрираше върху първия вариант. В Кантората по принцип не обичаха такива шумни акции, пък и дори когато отстраняваха онези, които им ставаха неудобни, правеха това чисто и без излишни пукотевици. В такива случаи Федералната служба за безопасност много по-често предпочиташе да действа с чужди ръце, като по този начин уж се държеше настрани от примитивното бандитско разчистване на сметки. Пък и онези трима кретени не приличаха на специалисти от улица „Лубянка“. Разбира се, Макс се справи блестящо и в този момент неговите умения, придобити в специалните части, си казаха думата, но той едва ли би могъл да надделее над специалистите от Кантората… Друг бе въпросът, че господин Веденски беше напълно способен да организира подобно покушение и Саша нямаше никакво основание да се съмнява в това… Макар че ако човек поразсъждаваше, щеше да стигне до извода, че такъв развой едва ли беше възможен. Игор Леонидович нямаше никаква полза от неговата смърт. Той по-скоро би могъл да го сплаши, за да го направи по-сговорчив, но чак пък да го убива? Не, едва ли би извършил такова нещо! А пък днес онези момчета гърмяха на живот и смърт по него, я, колко дупки направиха само по бронежилетката на Фил! Излизаше, че беше нападнат от Лука. Не беше ясно само едно — дали това бе станало по негова лична инициатива, или той беше действал по нечие поръчение. Да речем, по поръчение на същия този Веденски или… на Космос? Космос?! Че защо пък не? Той отдавна скучаеше без работа, пък и освен това на него можеше просто да му се разхлопа дъската от конските дози кокаин… Прищяло му се е например да се направи на бос, пък и Лука сигурно му беше надул главата: я, дай да ликвидираме тоя Белия и тогава ти сам ще си въртиш цялата далавера… А може би в тази работа не беше забъркан само Космос? Без да сменя позата си и да извръща глава, Белия стрелна с поглед Фил. Той беше клекнал пред стария телевизор и превключваше каналите. „Браточки, не стреляйте един по друг, вие няма какво да делите в живота!“ — врещеше някакъв младеж на екрана и сякаш му се подиграваше. Фил изсумтя презрително, врътна копчето на телевизора и попадна на новинарската емисия: „Започва ли поредната криминална война в Москва? Ще бъде ли срината поредната невероятна кариера? На тези въпроси може да отговори само…“ — Спри го — обади се Саша. Фил натисна пластмасовото копче на телевизора, екранът леко изпука и угасна. Мръщейки се и притискайки ранената си ръка, той стана и се премести на дивана до приятеля си, който мълчеше с отсъстващ вид и гледаше право пред себе си. — Знаеш ли какво, Саня — сръга го леко в ребрата Фил. — Един от тукашните пичове се премести да живее в Бразилия, в Сан Пауло. Казва, че градчето си го бивало. Спокойствие, разни палми, мулатки като шоколадчета… — А пък горите — пълни с диви маймуни, така ли? — замислено измърмори Саша. — И те като се метнат отгоре ти… И те захапват право за гърлото! — Той внезапно стана и се обърна към приятеля си: — Знаеш ли какво, Фил… Може канибалите вече да са тръгнали насам… — посочи с глава към външната врата. — И какво от това? — не разбра Фил. — Все си мисля, че ти нямаш нищо общо с тази работа — продължи Белия, гледайки го изпитателно в очите. — Защо ти трябва да залагаш главата си? — Саня, не ме ядосвай, чуваш ли? — прекъсна го Фил, веднага след като схвана за какво става дума. — Какви са тези приказки? — Добре, де, Фил, не исках да те обидя. Ама, наистина, защо не вземеш да изчезнеш? — Белов не сваляше от него леко присвитите си очи. — И няма да имаш никакви проблеми? Лицето на Фил почервеня. Той скочи от дивана и застана срещу Белов. — Слушай, шефе, ти за кого ме вземаш?! — извика вбесен. — Стига, де, Фил… — опита се да успокои приятеля си Саша. Ала в същото време продължаваше да се взира в лицето му, опитвайки се да разбере дали гневът му не е престорен. — Да не би аз да съм някакъв смотаняк?! — продължаваше да се възмущава Фил. — Или пък някога да съм те изоставял?! — Какво си се размърморил като свекърва? — Ами, тогава направо ми кажи, че съм смотаняк! — удряше се със здравата си ръка по гърдите Фил, надвесвайки се над Саша. — Абе, нямам предвид това… — Той вече съжаляваше, че бе започнал тази глупава проверка. — Ами, тогава имай го предвид! Обвини ме и заяви, че Валери Филатов е смотаняк! — Какви ги дрънкаш? — повиши глас и Саша. — Не, ти направо ми кажи, че съм смотаняк! — крещеше Фил с пламнали очи. Приятелят му стана и го докосна по рамото: — Синко, чуй баща си… Рязко и почти без замах Фил му фрасна един в зъбите със здравата си дясна ръка. Белия се катурна обратно на дивана и веднага усети в устата си соления вкус на кръвта от разбитите си устни. Фил се надвеси над него и го сграбчи за разхлабената вратовръзка. — Запомни веднъж завинаги: никога не мисли и не говори лоши неща за приятелите си, разбра ли?! — дишайки тежко в лицето му, назидателно заговори той. — Напразно набеждаваш и Космос. Освен това отдавна съм забелязал, че колкото по-високо се издигаш, толкова по-фалшив ставаш. Ти… Ти седни и помисли по този въпрос, братле… Фил се отдръпна настрани, пръхтейки възмутено. Белия смутено прокара пръсти по устните си и видя, че по тях остана кръв. — Пу, еб… Ама, че работа! — усмихна се той. — Уж ме водят за бащица, а пък ми разбиха мутрата! Фил взе наченатата бутилка коняк „Хенеси“ и отпи една голяма глътка. — Между другото, днес аз ти спасих живота… — изрече с обида. — Добре, де, край — сведе виновно глава Саша и се приближи до приятеля си. Той наистина се засрами от онова, което току-що направи. — Извинявай, братко, не бях прав… Белия взе бутилката от ръцете му, отпи малко от нея и изплю на пода примесения с кръв коняк. Избърса брадичката и устните си с ръкава на ризата си, а след това надигна още веднъж бутилката и погълна една голяма глътка от парещото питие. — Хайде да спим, утре ни чака тежък ден… — разсеяно кимна и излезе от стаята. Фил продължи да стои неподвижно още няколко секунди, след което шумно въздъхна и тръгна след него. 8. Белия се събуди рано, понеже не беше в състояние повече да спи. Подозренията отново го обзеха, но той се опита да ги пропъди от ума си. Трябваше да обмисли плана на бъдещите си действия. Най-важното, което трябваше да направи, бе да се срещне с тенисиста. Първо, защото чрез Виктор Петрович можеше да изясни дали федералните имат нещо общо с покушението, и второ, ако се окажеше, че това е така, чрез него можеше да се опита да блокира натиска на Веденски. В краен случай можеше да се свърже със самия Игор Николаевич, да го преслуша по деликатен начин, да му се оплаче и да се опита да се спазари с него… Но това можеше да стане само в случай, че следите на покушението наистина водеха към улица „Лубянка“. Ала ако се изяснеше, че Кантората няма нищо общо с това… Какво пък, Белия много добре знаеше как да се справи с Лука! Тази сутрин той вече далеч по-малко вярваше в предположението си, че Космос е замесен в покушението. И въпреки това не бързаше да зачеркне тази версия. Първо трябваше много добре да проучи как точно стоят нещата. Саша стана тихо, за да не събуди Фил, и отиде в кухнята. Започваше да се съмва и в главата му съвсем неочаквано, но натрапчиво изплува споменът за това как точно в едно такова ранно есенно утро на панорамата на Ленинските хълмове четиримата се бяха заклели в приятелство и вярност и как окървавената ръка на Саша беше полегнала върху ръката на Космос. Той запали цигара и сложи чайника на печката. В главата му нахлуха някакви съвсем далечни спомени — как през едно лято двамата с Космос се бяха промъкнали в градината на колхоза да крадат ябълки, как бяха преписвали един от друг домашните си, как се бяха били с пияните хулигани на една танцова забава, защитавайки взаимно гърбовете си… „Не, той не би могъл да го направи… — разсеяно си мислеше Саша. — Нито той, нито Пчелата, нито Фил… Да, но въпреки всичко вчера Фил ми фрасна един! Той би могъл да…“ Белов прокара език по подпухналата си горна устна, сякаш за да провери доказателствата за вчерашния сблъсък, и отново потъна в дълбок размисъл. — Защо не ме събуди? — прозявайки се и чешейки косматите си гърди, влезе в кухнята Фил. Мина покрай Саша и съсредоточено се вгледа през прозореца, преди да изключи кипящия чайник. Без да му отговори, приятелят му му хвърли мрачен поглед и отиде да се облича. След вчерашния сблъсък двамата демонстративно мълчаха, сякаш между тях имаше нещо недоизказано и недоизяснено докрай. Белия изложи накратко плана си за действие, който съдържаше намерението му да се срещне с Виктор Петрович и да се постарае да реши въпроса чрез него. Фил само кимна в знак на съгласие и толкова. Той много добре познаваше партньора по тенис на Саша, тъй като почти половин година се беше мотал заедно с него из спортния клуб. — Е, Фил, ако днес оцелеем до вечерта, ще живеем сто години — заключи приятелят му. Фил не му отвърна и продължи съсредоточено да размишлява за нещо. След като направи една доста продължителна пауза, се обърна към Саша: — Това… Помислих малко и прецених, че ти не бива да излизаш оттук. Нека аз да отида там сам. — И таз добра! — изненада се приятелят му, спомняйки си как вчера той го фрасна в зъбите. — Ами, ако се случи нещо с теб? — Фил плю през рамо и почука с юмрук по главата си. — Не дай Боже, разбира се! Но тогава какво ще стане с Олга? Ами с хлапето? — Ами, ако се случи нещо с теб? — възрази Белов. — Да, Саня, само че с мен нищо няма да се случи — поклати глава Фил. — На тях им трябваш ти. Белия се замисли. В предложението на приятеля му несъмнено имаше здрав разум. Който и да беше организирал вчерашната стрелба, той се целеше именно в него. А пък беше крайно нежелателно да попадне в още една престрелка, и то сега, когато още нищо не бе изяснено докрай… — Саня, покритото мляко котки не го лочат… — избоботи Фил. — Може би… — неуверено измърмори той. — Остани си тук — убедено каза Филатов. — Щом поразуча това-онова, веднага ще ти се обадя по телефона. И тогава ще решим какво да правим. — Добре, така да бъде! — съгласи се най-сетне той и протегна ръка към приятеля си, а по нея веднага изплющя мощната длан на Фил. Докато Фил приготвяше превръзка за ранената си ръка от една черна забрадка, Саша най-подробно го инструктира. А щом приключи, Фил стана и наметна якето на раменете си. Вече беше готов за действия. — Знаеш ли какво, братле — обърна се вече на вратата. — Извини ме за вчера, ама ми прекипя… — Както и да е, Фил, това вече е забравено — усмихна му се той смутено. — И все пак ти не беше прав! — намигна му Фил и излезе от стаята. „Дай Боже…“ — помисли си Саша и хукна подире му: — Ей, ти… Карай я по-кротко, Теофило! 9. Рано-рано сутринта страшно ядосаният Каверин влезе в ресторантчето, за да се срещне с крадците. За разлика от Белов той много добре знаеше кой бе организирал вчерашното покушение. Беше му ясно и още нещо: Лука бе допуснал грешка — ако той премахнеше Белов, щеше да види неговите транзитни канали колкото ушите си! В този бизнес твърде много неща бяха свързани лично с Белов и с неговата смърт добре отработената схема щеше да рухне като картонена къщичка. През цялата нощ Каверин се бе опитвал да се свърже със „синия“, за да му обясни всичко това, но мобилният телефон на Лука не отговаряше. И той разбра, че с него просто не искаха да разговарят, защото на крадеца изобщо не му пукаше за мнението му. А цялата тази ситуация, свързана с очевидно глупавите действия на Лука и демонстративното му пренебрежение към самия него — към Володя Каверин, направо го изкараха от кожата. Той връхлетя в ресторантчето през служебния вход, тъй като оттам му беше по-близо. Притича по коридора покрай склада, стигна до вратата, която водеше към залата, и се натъкна на сервитьора, който носеше голяма чиния с печена патица. — За кого е това? За Лука ли е? — спря го Каверин и грабна подноса от ръцете му. — Аз ще му го занеса! Той разтегли устни в любезна усмивка, влезе в залата и се отправи към дъното й, където беше камината. Планът му беше прост като бобена чорба — да изясни отношенията си с Лука и на всяка цена да го убеди да остави Белов на мира. Каверин имаше всички основания да смята, че Веденски все пак ще успее да притисне както трябва заинатилия се Белов. Той се закова до масата с подноса в ръка. Но сметката му явно излезе крива, защото Лука и Руслан стояха до прозореца и оживено си шепнеха нещо. Те изобщо не обърнаха внимание на Каверин. Той почака още малко и ядосано тръсна подноса с патицата на масата. — Володя, виждам, че си развълнуван от нещо, така ли е? — обърна се най-сетне към него Лука. — Ами, тогава иди да се поразходиш, проветри си главата и едва след това, ако искаш, ще си побъбрим? — Какво говориш, Лука, какво говориш? — възрази Каверин, без дори да се опитва да скрие възмущението, което го задушаваше. — Аз съм спокоен като смок, спокоен съм като ледена висулка! Малко се притеснявам само от едно… Той седна, наведе се през масата към застаналия насреща му Лука и гневно прошепна: — След като работим заедно, за какъв дявол не ме уведомяваш за решенията си? Защо ти трябваше да стреляш по Белов? Кажи защо? С кого ще работим, ако него го няма? Лука продължи невъзмутимо да пуфти с лулата си и направи крачка към Каверин. — Разбрах те — кимна, но изведнъж го сграбчи за шията и завря лицето му в чинията с патицата. — Само да посмееш още веднъж да ми кажеш нещо подобно и ще ти изтръгна сърцето! — процеди през стиснати зъби. — На мен звездичките са ми пришити направо върху кожата на раменете, разбра ли ме? Никой не може да се държи така с мен. Крадецът пусна Каверин и той се изправи, плюейки полепналата по устата му перушина от патицата. Да, разговорът не се получи… „Ах, ти, гадино пандизчийска, ще ме запомниш ти мене!“ — отмъстително си помисли ченгето. — А пък щом Белия е отказал, ние ще работим с ей този… — усмихна се Лука на някого в другия край на залата. Каверин извърна глава по посока на погледа му. До бар плота стоеше Космос. Той изпи дежурната си чаша водка и тръгна към него. — Ама, че нещастие, честна дума! — кимна съчувствено и стисна ръката на Космос Руслан. — Навсякъде е пълно с подлеци, нали? Знае ли се кой е поръчал стрелбата? — Ще я разберем тая работа — измърмори Космос и се настани край масата. Очевидно не се чувстваше в свои води. — Сега какво искате от мен? Саша отказа, а пък аз не мога да решавам сам такива въпроси. — Е, първо, той може още да не се е отказал. Нека аз да си поприказвам малко с него, организирай ни една среща. И второ, ти можеш да свършиш всичко сам, само че не искаш. Или се страхуваш, или Белия те притиска — не знам кое от двете е вярно. Но много добре знам, че ако човек не започне да решава въпросите сам, той винаги ще си остане „момче за всичко“… Разбираш ли ме? Космос не отговори. — Нека ти го кажа така: лично на мен ми е все едно с кого ще работя — продължи Лука, всмуквайки от лулата си. — За мен няма значение дали това ще си ти, или ще е Белов. Стига само каналът да работи и да текат пари… а пък князете да живеят щастливо в планините — усмихна се Руслан. — Ами, ако аз се съглася, какво ще стане с Белия — с неуместна усмивка се поинтересува Космос. — Ще решим… — Лука замислено почеса с мундщука на лулата ужасния белег върху шията си. — Върви, Космосе, и хубавичко си помисли за всичко — протегна ръка през масата той, давайки да се разбере, че разговорът е приключен. Космос кимна и стана. Гледайки подире му, Лука едва забележимо се подсмихна. — Няма страшно, ще минем и без Белов, този ще се съгласи. С него ще ни бъде по-лесно, нали така? — мрачно погледна към Каверин крадецът. — А Белов спешно трябва да бъде направен на пържоли! — Че къде ще го намериш сега? — изсумтя ченгето. — Тези неща, Лука, трябва да се правят отведнъж. — Вчера не се получи добре, нямахме късмет… — кимна в знак на съгласие Руслан. — Нищо, де, Володя ще се справи с тази работа — успокои го Лука. — Ще подфирчи ченгесарските си приятелчета и ще му разкатае фамилията. Нали така, Володя? „Синия“ хвърли тежък поглед на Каверин. Без да му отговаря, ченгето извади от джоба мобилния си телефон. „Добре, де, защо пък не? Както и да го въртим, Белов на всяка цена трябва да бъде намерен…“ — помисли си и набра заветния номер. — Ало! Полковник Ричаков… Рич, ти ли си? Здрасти! Не ме позна, значи ще бъдеш богат! Не, бе, каква ти работа? Звъня ти просто ей така, трябва да намеря един човек… След като получи от отдавна и грижливо отглеждания милиционер с висок чин уверения в това, че Белов непременно ще бъде намерен, Каверин стана. — Къде се накани да ходиш, Володенка? — недоверчиво присви очи Лука. — Никъде… просто трябва да свърша една работа… — виновно се усмихна Каверин. — Тъй, тъй… — поклати глава крадецът и добави далеч по-строго: — След един час да си тук, ще имаме нужда от теб. Каверин не излъга, той наистина трябваше да свърши една спешна работа. Ченгето се отдалечи от ресторантчето, извади отново мобилния си телефон и набра още един заветен номер. — Ало, аз съм Володя. Да… Може ли да се обади Игор Леонидович? Тогава ще ви помоля спешно да му предадете, че Лука иска да намеря Белов. А ако го намеря, той ще го очисти… Какво да правя? 10. Оля се събуди от сухата кашлица на сина си. Тя се надвеси над него и видя, че Ваня диша тежко, гърдичките му свистят, бузките му са покрити с болезнена ярка руменина, а челцето му е горещо като току-що изпечен картоф. Нямаше никакви съмнения, че с детето става нещо лошо. Тя се облече набързо и надникна през прозореца. Голият до кръста Макс правеше гимнастика на двора. — Макс! — подвикна му. — Ваня е болен, трябва веднага да се свържем със Саша. Той й кимна и тръгна към къщата. На екрана на телевизора самоотвержено се биеха две мъжки игуани, които явно не бяха успели да си поделят територията и сега очертаваха границите на владението си по силов път. „Ей на това му се вика игра на живот и смърт…“ — помисли си Саша. Той лежеше на дивана и наблюдаваше перипетиите на борбата за оцеляване при тези не особено симпатични обитатели на Халапагосите. Това отблъскващо зрелище беше съпроводено с досаден наукообразен коментар в духа на теорията за естествения подбор на Дарвин. Разнесе се звънът на телефона. Саша, който беше изцяло погълнат от мислите си, не реагира веднага, погледна часовника си, намали звука на телевизора и вдигна слушалката. — Да. — Ало, Саша! — чу развълнувания и изплашен глас на жена си. Оля едва не плачеше. — Чуй ме, Ваня има висока температура. Има му нещо на гърлото, зачервено е… Саша, той направо едва диша, страхувам се, че това може да е скарлатина или нещо подобно. Спешно трябва да повикам лекар или да го заведа в болницата, чуваш ли? Белов отдалечи слушалката и ядосано изпсува. По дяволите, сега само това му липсваше! — Разбрах, Оля — прекъсна жена си той. — Дай ми Макс. — Макс! — извика тя и веднага след това се чу силният плач на Ваня. Саша се обърна към телевизора. От екрана му неподвижно се блещеше отвратителното влечуго. Той сграбчи дистанционното управление и ядосано натисна бутона за изключване. Макс, който вече беше облечен и напълно готов за действие, взе слушалката: — Да, Саша. — Макс, виж какво, чакам едно обаждане по телефона и засега не мога да изляза — гласът на шефа му беше строг и делови. — Откарай ги в районната болница в Ликово. Нека да прегледат детето, но да не го регистрират, разбра ли? Веднага щом Фил дойде, аз ще ви намеря. — Разбрано. — Охранителят прекъсна връзката и се обърна към жената, която се опитваше да приспи сина си: — Олга, пригответе се, чакам ви в колата. Само след пет минути тя изнесе увития в одеяло Ванечка и те потеглиха. След колата на Макс се движеше едно тъмно жигули, в което пътуваха другите двама охранители. Едва бяха излезли от селския път на шосето, което водеше към Ликово, когато мобилният телефон на Макс иззвъня. — Да. — Макс, отпред има милиционерски патрул, виждаш ли го? — предупреди го охранителят от задната кола. — Виждам, не съм сляп. Почни бавно да изоставаш — хладнокръвно се разпореди той. — Ако започнат да ви тарашат, дръжте се спокойно… — Отдръпна мобилния телефон от ухото си и рече, без да се обръща: — Оля, имам два пистолета. Развий Ваня, ощипи го, изобщо направи нещо, за да се разплаче — Макс говореше с равен глас, но се усещаше, че едва се сдържа да не избухне. — Оля, много те моля… Ако започнат да ни проверяват, няма да се измъкнем… Тя седеше с наведена глава и мълчеше… Те наближиха милиционерския пост. До крайпътната канавка бяха спрели три жигулита на пътната милиция, а покрай тях се разхождаха мрачни ченгета, въоръжени с автомати. Решителният им вид сложи край на всички съмнения, че проверката можеше да им се размине. — Оля, моля те… — повтори Макс, без да променя тона си. — Дяволите да ви вземат всичките! — простена тя и разгърна одеялото. — Изроди! Мразя ви! Макс се подчини пред категоричния жест на раираната палка на издокарания в портупей офицер и спря колата. Представителят на пътната милиция бавно се приближи към нея и надникна през отворения прозорец. — Какво има, шефе? — свали тъмните си очила Макс и спокойно изгледа отдолу нагоре милиционера. — Здравейте, инспектор от пътната милиция капитан Денисов — представи се милиционерът. — Документите, моля… Макс му подаде документите си и милиционерът задълбочено започна да ги чете. Той извършваше това с демонстративна съсредоточеност и много бавно сравняваше лицата от снимките с тези на пътуващите в колата, като разглеждаше всички печати и щемпели… През цялото това време болният Ваня се късаше от плач. — Другарю капитан, може ли малко по-бързо! — не издържа най-накрая Олга. — Синът ми е с четирийсет градуса температура, бързаме за болницата. — Оля, недей да нервничиш, ей сега ще тръгнем — без да извръща глава, я успокои Макс. Инспекторът се повъртя още малко и върна документите. — Е, какво, наред ли е всичко? — опита се да се усмихне безгрижно Макс. — Да, всичко хубаво, желая ви приятен път — изкозирува капитанът. Едва потеглиха, когато постовите спряха съпровождащото ги жигули. В огледалото за обратно виждане Макс успя да зърне как ченгетата отвориха капака на багажника и моментално събориха двамата му помощници на асфалта… И той разбра, че остана сам. В това време капитан Денисов вече докладваше по радиостанцията: — Жена му и детето му излязоха на светло. С тях има един придружител. В единайсет и трийсет се отправиха към Ликово… Нали вече ви казах, с хлапето са, да… Обясниха, че отиват в болницата… 11. Фил изпълни съвсем точно указанията на Белов. Той отиде с колата до правителствената сграда на улица „Краснопресненска набережна“ и набра номера на „тенисиста“ от един уличен телефон. — Приемната на Зорин, слушам ви — отвърна му приятен женски глас. — Здравейте, бих искал да говоря с Виктор Петрович — любезно каза Фил. — За кого да му предам? — поинтересува се секретарката. — Аз съм партньорът му по тенис — това беше условното име на Белия, тъй като предпазливият чиновник не желаеше сред неговите телефонни събеседници в службата да се мярка съмнителната фамилия на Саша. — Един момент… — В слушалката застърга някаква стара мелодия, а след това се разнесе един леко гнуслив и сякаш уморен от нещо баритон: — Слушам… — Здравейте, Виктор Петрович, обаждам се от името на Саша по повод на вчерашните събития… — започна да обяснява Фил. — Разбрах — прекъсна го Зорин. Замълча за миг, вероятно за да помисли, и предложи с нетърпящ възражение тон: — Вижте какво, хайде да се срещнем навън. След час и половина ще бъда… Запишете си адреса… Притискайки слушалката към ухото си с рамо и мръщейки се от болка, Фил надраска в бележника си адреса на някакъв световнонеизвестен клуб „Сребърният бор“. Обстоятелството, че Виктор Петрович не пожела да общува с него, ни най-малко не го огорчи, тъй като Белия го беше предупредил, че Зорин няма да разговаря по телефона. Много по-важно беше това, че той му предложи да се срещнат. Според Фил този факт означаваше, че чиновникът има какво да му съобщи. — Добре, ще дойда там — отвърна и затвори телефона. Той излезе от телефонната будка и седна зад волана на жигулито, което не се набиваше на очи. Простреляната му ръка дразнещо пулсираше, но въпреки това Фил доволно се усмихваше. Първата му задача за днес беше да провокира Виктор Петрович към личен разговор и той като че ли се бе справил с нея. Фил извади мобилния си телефон, за да се обади на Белия, но се отказа. Първо, защото беше рано, тъй като още не беше провел разговор по същество с „тенисиста“, и второ, защото всяко обаждане увеличаваше риска да бъдат засечени. Фил се поколеба за миг, а сетне прибра мобилния телефон в джоба си и подкара колата. Той пристигна в „Сребърният бор“ много преди определеното за срещата време. И добре, че постъпи така, тъй като му се наложи доста да се полута, докато открие незабележимата на пръв поглед къща зад висока ограда. А скоро след това се появи и черната лимузина на Зорин, съпроводена от два огромни шевролета Тахо. Виктор Петрович слезе от колата и кимна на пристъпящия край входа Фил като на стар приятел. Очевидно дори докато беше играл тенис, бе успявал да хвърли по едно око настрани и затова добре познаваше постоянния спътник на Саша. — Здравей — протегна ръка на Фил чиновникът и го побутна към вратата. — Хайде да влезем вътре и да изпием по едно кафе… Те се озоваха в малка заличка, където миловидна сервитьорка веднага им донесе кафе. — Какво е станало, вчера май си пострадал? — посочи с поглед към превързаната ръка на Фил Виктор Петрович. — Ами, как да ви кажа… — засмя се той. — Общо взето, не беше особено приятно. — М-да… — съгласи се Зорин и замълча, концентрирайки вниманието си върху кафето. Фил също мълчеше, тъй като чакаше Виктор Петрович сам да подхване деловия разговор. Той допи кафето си и погледна учудено към недокоснатата чаша на младежа. — Защо така, дори не си го опитал? Грешиш, тук умеят да правят хубаво кафе… — Виктор Петрович, а какво ще кажете за онова, което се случи вчера? — не издържа най-сетне Фил. Чиновникът се навъси. Замислено забарабани с пръсти по лакираната повърхност на масата и въздъхна. — Положението е следното — удари той с длан по масата. — Предай на Саша, че замразявам документите му за фонда и митницата… Филатов поклати глава и се опита да възрази, ала Зорин с едно движение на ръката си го възпря. — Но той си остава мой приятел и в личен план съм готов да направя за него всичко, което е по силите ми. Но що се отнася до интереса от страна на специалните служби… — Виктор Петрович поклати глава. — Повярвай ми, при създалото се положение нито един официален представител не би се забъркал в тази работа. — Виктор Петрович, нали разбирате… Сашка… — Младият мъж трудно подбираше думите си заради обзелото го вълнение. — Нали разбирате, че се знае кои са хората, които го притискат? Честна дума, той би направил страшно много неща за вас… — Младежо! — прекъсна го със строг глас чиновникът. — Аз и без това рискувам, като се срещам с теб. Бих посъветвал Саша да изчезне от страната. Ако всичко бъде наред, след две години ще може да се върне. Нали знаеш как стават тези неща у нас, в Русия? Фил мрачно мълчеше. Виктор Петрович студено му кимна и стана, без да му подаде ръка. — Е, бъди жив и здрав. 12. В Ликовската болница ги приеха веднага. Строгата и уморена педиатърка прегледа Ванечка, който непрекъснато плачеше. Една пълна медицинска сестра взе момченцето от кабинета и го отнесе нанякъде, а лекарката отиде при Оля, която се щураше из обширния коридор покрай застаналия с невъзмутим вид Макс. — Кажете ми, уважаеми родители, защо не се грижите за детето си? — нахвърли им се лекарката, обръщайки се към Макс. — Къде сте успели така да го простудите? — Какво му е? — без да обръща внимание на гнева й, студено попита Макс. — Ами, момченцето е зле! Трябва спешно да се оперира! — изстреля възмутената от тона му лекарка, но веднага млъкна, тъй като забеляза, че Оля моментално пребледня и тежко се отпусна на стола. Педиатърката изпепели с поглед Макс, направи крачка към Оля и продължи, но с далеч по-мек тон: — Не се притеснявайте. Общо взето, няма нищо страшно. Ще му премахнем плевралните… всъщност едни такива ципи, които пречат на сина ви да диша… Операцията не е тежка, все едно, че ще му отстраним сливиците. Успокойте се, моля ви… Тя продължи да обяснява още нещо на изплашената до смърт Оля, а в това време Макс се обърна и бързо закрачи към отделението, където бяха болничните стаи. Ехото от енергичните му крачки отекваше в почти празния коридор. Макс беше доста разтревожен. Срещата с милиционерския патрул никак не му хареса, тъй като всичко това твърде много му приличаше на добре организирана хайка. Не стига, че двамата с Оля бяха разпознати, ами на всичкото отгоре спипаха и цялата им охрана! Ако се случеше нещо, щеше да му е изключително трудно да се отбранява сам. Налагаше се спешно да повика подкрепление. До телефона в отделението с болничните стаи скучаеше млада луничава медицинска сестра. — Този телефон градски ли е? — мрачно посочи с глава Макс към апарата и без да дочака отговор, посегна към слушалката. Под мантото му се подаде автоматът му и сестрата веднага го забеляза. Очите й се разшириха от страх, но в същия миг тя бързо отпусна глава, като се стараеше да покаже, че този странен мъж изобщо не й е интересен. — Аз съм Макс — избоботи охранителят, щом чу Саша да казва „ало“. — Макс?! Какво става? — нетърпеливо попита Белов. — Саша, ние сме в болницата. Всеки момент ще оперират Ванка… Не, не, няма нищо страшно, просто някаква дреболия от сорта на сливиците… Има някакви ципи в гърлото, ще ги махнат и всичко ще бъде наред. Проблемът е друг… — Той понижи глас и хвърли едно око към сестрата, която започна нервно да се намества на стола под тежкия му поглед. — По пътя ни спря милиционерски патрул… — продължи Макс, обръщайки се с гръб към момичето. — Ние с Олга се отървахме, но момчетата ги прибраха… Някой е вдигнал патърдия и ченгетата яко тарашат всички подред. — Гнусна работа, Макс… — озадачено проточи Белов. Поколеба се за миг, но веднага се овладя и с твърд и решителен глас се разпореди: — Значи, така. Не се откъсвай от Олга и наблюдавай улицата, защото онези гадове всеки момент могат да се домъкнат. Аз тръгвам. — Разбрано — Макс затвори телефона и се обърна към медицинската сестра: — Къде се намира главният ви лекар? — По коридора, третата врата вляво… — изчурулика тя. Той решително се приближи до вратата, на която имаше табелка с надпис „Главен лекар“, и натисна дръжката, без да почука. — Какво искате? — вдигна масивните очила на челото си кльощавият плешив мъж зад бюрото и присви очи срещу безцеремонния посетител. Без да каже нито дума, Макс заобиколи бюрото на главния лекар и се приближи до прозореца, по чийто перваз бяха подредени саксии с цветя. Видимостта оттук беше добра, тъй като цялата улица, която стигаше до болницата, се виждаше като на длан. Макс повдигна крайчеца на пердето и внимателно се взря навън — засега всичко беше спокойно. И все така невъзмутим, той се върна до бюрото и седна срещу лекаря, който с изумление наблюдаваше действията му. Макс спокойно разгърна полите на мантото си, демонстрирайки пред собственика на кабинета целия си стрелкови арсенал, и мрачно заговори: — Ще бъда кратък, докторе. Тук, горе, вашите хора правят операция на сина на Саша Белов. Знаете ли кой е той? — Лекарят притеснено кимна. — Момченцето е на една годинка. Тук всеки момент могат да дойдат едни лоши хора. Те са гадове, нали разбирате? А пък моята задача е да охранявам детето и затова аз ще застана с автомат на входа. Главният лекар, който беше слисан от този обрат на събитията, хвърли неволен поглед към телефона. Щом забеляза това, Макс веднага извади ножа си и с един замах преряза кабела. — Не, докторе — с известно съжаление поклати глава той. — Ситуацията е такава, че ние с вас не можем да повикаме ченгетата. Вие ще кажете на персонала какво трябва да прави и ще стоите до мен. Ако всичко бъде тип-топ, във вашата болница ще пристигне най-доброто оборудване в света. Разбрахме ли се? Макс свойски потупа лекаря по рамото и от този негов фамилиарен жест главата на човека отскочи, а очилата му се плъзнаха обратно от челото на носа му. И се получи така, сякаш лекарят кимна и се съгласи въпреки волята си с предложените му условия. 13. Белов нервно и нетърпеливо барабанеше с пръсти по перваза на прозореца. Той беше повдигнал края на пердето и наблюдаваше улицата в очакване на Фил. Дворът, разположен в края на селището, беше пуст. Саша допря чело до студеното стъкло и прошепна: — Фил, къде си, Фил?! Изведнъж се разнесе звън. Белов се хвърли към телефона и в същия миг съобрази, че се звъни на вратата. Той грабна от масата своя магнум, върна се до прозореца и отново внимателно се загледа навън. Долу до входа нямаше нито хора, нито коли. Звъненето се повтори и този път то беше дълго и настойчиво. — Кой е? — тихо и предпазливо попита Саша. — Аз съм — чу се зад вратата невъзмутимият глас на Фил. — Саша, отвори ми… Белия въздъхна с облекчение и превъртя ключа. Пред вратата стоеше мрачният Фил, а на площадката зад гърба му пристъпяха Космос и Пчелата. — Извинявай, братко, но аз реших, че ще е по-добре да доведа момчетата… — заяви Фил, прекрачвайки прага. — Иначе цяла година можем да се дебнем един друг, докато не ни изпозастрелят всичките… Белов мълчаливо се отдръпна от прага. С цигара в ръка, Пчелата влезе след Фил, а Космос спря на вратата и разкаяно сведе глава. — Саня, виновен съм, заблудих се… — измърмори той. — „Сините“ ме подведоха, имаш право да ме подозираш… — Защо не вземеш да влезеш, или искаш да разкажем всичко на съседите? — отвърна му с раздразнение Белия. Той се обърна и влезе в стаята. Фил се излегна на дивана и с мрачен вид съобщи резултата от преговорите си с „тенисиста“. — С две думи, братко, положението е следното: твоят Виктор Петрович е абсолютен гадняр! Нямаме никаква подкрепа. И ако ти си прав за федералните, спукана ни е работата… — изтрака със зъби той и прокара пръст през гърлото си. — Може ли да отида да се сбогувам с мама? — нервно се изхили Пчелата. — Може, ако успееш да стигнеш дотам… — мрачно му отвърна Фил. — Саня, залагам си главата, че това е организирано от Лука — намеси се Космос. — На него му трябва каналът за Чечения, а ти отказа да му го дадеш. И затова той реши да привлече мен… — Може и Лука да е… — замислено кимна Саша. — Косе, а теб кой те свърза с него? — Ами, онзи… Ченгето Володя… — неохотно пророни той и тихо добави: — Мръсник… — Както и да е, да вървим да приберем Оля. — Саша взе палтото си от стола. — А пък сетне ще решим къде да бягаме и кого да трепем… Пчелата, който се въртеше на едно място, въздъхна: — Ех, ако моята първа учителка знаеше в какви лайна ще се забърка Витя Пчьолкин, щеше да ми пише само отлични оценки… Белов кисело се усмихна, навлече палтото си, напъха ръце дълбоко в джобовете си и се обърна към приятелите си. — Пичове, чуйте ме, само ви моля да ме разберете правилно — навъси се и каза мрачно той. — Не искам да обидя никого, но те могат да стрелят по мен, а да улучат вас… Тримата бързо се спогледаха. — Нали ви казах, че е превъртял… — Фил изобщо не изглеждаше доволен от факта, че диагнозата му се потвърждава. — Фил, говоря сериозно… — сви вежди Белов. — Саня, тая няма да я бъде! Това е обща работа, какви ги дрънкаш?! — възрази Космос, неочаквано се усмихна и извади от пазвата си своя неизменен пистолет ТТ. — И освен това заедно сме непробиваеми! — И за всичко, което вършим, отговаряме заедно! — също извади пистолета си и напомни далечното минало Пчелата. — И във всички тези лайна ви защитавам аз! — присмехулно завърши Фил, измъквайки изпод палтото си два пистолета „Стечкин“. — Ние сме Бригада… — усмихна се Саша и вдигна своя магнум. Мобилният телефон на Космос зазвъня в джоба му. Той продължи да се усмихва, докато изваждаше апарата. — Ало… — Усмивката веднага изчезна от лицето му. Саша се отправи към изхода, но Космос го дръпна за ръкава. — Чакай малко… — измърмори той, закри мобифона с ръка и погледна смутено Белов. — Саня, закъсахме я… Обажда се Лука. Хората му са обсадили болницата и искат да говорят с теб. Белов отметна глава назад, изпсува беззвучно и грабна мобифона от ръцете на Космос. — Да! — изкрещя. — Хайде да си говорим спокойно, пич, навит ли си?! — разнесе се в слушалката тихият хриплив глас на Лука. — Чуй ме добре, крадецо! — едва сдържайки гнева си, го прекъсна Белия. — Ако с жена ми или със сина ми се случи нещо, ако от главите им падне само един косъм, аз тебе — „синия“, ще те накълцам на парчета! — Ти по-добре се успокой и чуй какво ще ти кажа аз — невъзмутимо му отвърна Лука. — Сигурно си заподозрял нас за онова, което се случи вчера, така ли е? — Засега не — процеди през зъби Саша. — И правилно си постъпил — изсумтя тежкарят. — Тука ние сме чисти. Хайде да се срещнем, да си поговорим и аз ще ти разкажа всичко, което мисля за тази работа. — Хайде — съгласи се, без да се замисля Белов. — На жена ти нищо няма да й се случи — продължи сговорчиво крадецът. — Това е просто за всеки случай, да не би да ти хрумне да гърмиш по мен. — А каква е гаранцията, че ти няма да ме гръмнеш? — възрази Саша. — Ето това вече е въпрос по същество, браво, пич — изхили се Лука. — Ами, тогава, хайде да решим… — Саша, те искат да те очистят! — прошепна Космос в ухото му. — Не ми пука! — стрелна го с блеснал поглед и му изсъска той. Не вярваше, че съществува такава възможност, тъй като, ако го унищожеше, Лука щеше да изгуби всички шансове да се докопа до транзитните канали. Саша смяташе, че крадецът не можеше да не осъзнава това обстоятелство. В същото време Лука отвори вратата, която водеше към кафенето, и делово махна с ръка на Руслан и Каверин, които седяха край дългата маса. Володя веднага скочи на крака и се отправи към него. 14. След като изслуша указанията на Лука, Каверин веднага се втурна да ги изпълнява. Но щом се отдалечи от кафенето, първо се обади на Веденски по телефона. Този път го намери на работното му място. Игор Леонидович даде на бившия милиционер указанията си и Каверин остана поразен от факта, че те до голяма степен съвпадат със задачата, която му бе поставил Лука. Всъщност инструкциите на боса на крадците и на офицера от Федералната служба за безопасност се различаваха само по един-единствен детайл. По тяхно поръчение Володя се отправи към тихо местенце близо до Москва, където трябваше да издири едно твърде загадъчно лице. Наричаха този човек просто Стрелеца и той беше първокласен професионален наемен убиец. Този творец на свободна практика толкова обичаше своята работа, че беше готов да обслужва всички наред. При това хората от улица „Лубянка“ бяха запознати много добре с неговите епизодични участия в криминалните схватки и охотно им даваха зелена улица (разбира се, в онези случаи, когато изборът на поредния клиент на Стрелеца съвпадаше с интересите на Кантората). Ала в средите на въпросните „сини“ нещата стояха точно обратното — на никого дори и през ум не му минаваше, че Стрелеца би могъл да работи под диктовката на федералните. И Лука, и Веденски обещаха да се свържат с наемния убиец и да го предупредят за посещението на Каверин, иначе Стрелеца като нищо можеше да пусне един куршум по непознатия, който щеше да се изтърси в бърлогата му без разрешение. А на това отгоре надеждата, че той би могъл да не го улучи, беше абсолютно наивна. Пък и нямаше съмнение, че Стрелеца не би приел спешна поръчка от чужд човек. Във фургона си в едно квартално сметище килърът очакваше Володя, който трябваше да му занесе аванса и снимката на клиента му. Каверин героично преодоля отвратително вонящите планини от боклуци и се добра до заграждението от бетонни плочи, зад което се разнасяше непрекъсната стрелба. Ако се съдеше по бодрата канонада, можеше да се предположи, че във вътрешността на двора се упражняваше почти цял взвод отличници по боева подготовка. Володя се приближи до желязната портичка, изчака стрелбата да спре за малко и с всичка сила заудря по вратичката. След инструктажа на двамата си шефове той сериозно се опасяваше, че от изненада Стрелеца можеше да стреля по него. — Ку-ку! — подвикна за по-сигурно и едва след това предпазливо надникна вътре. Върху покритата с дървени блокчета стена на дългия и тесен бетонен коридор висяха две зелени мишени с човешки силуети от кръста нагоре, а срещу тях, застанал до една маса, върху която бяха подредени различни оръжия, стоеше среден на ръст каяк с бръсната глава и пистолет в ръцете. Въпреки страховете на Каверин Стрелеца реагира на посещението му твърде миролюбиво, като вдигна ръка за поздрав и веднага се обърна към масата с оръжията. — Добър ден… — усмихна се Каверин, щом се приближи до него. — Здрасти — отвърна Стрелеца с полуизвърната към посетителя глава. — Може ли? — посочи Володя към оставения на масата бинокъл. — Разбира се, вземи го — кимна Стрелеца, сложи си наушниците, взе от масата един пистолет „Стечкин“ и се обърна към мишената. Изстрелите отново затрещяха. Каверин започна да наблюдава мишената с бинокъла и установи, че всички куршуми попадаха точно в челото на човешкия силует. Володя извади от джоба си дебел плик за писма и снимката. Остави фотографията върху масата, сложи върху нея плика и затисна хартиите с бинокъла. — Какво да се прави — работа… — Стрелеца хвърли един поглед към масата. — Всичко ли донесе? — Аха… Това „Змия“ ли е? — Каверин посочи с пръст масивен пистолет с необичайна форма. — Да, хубава машинарийка — пооживи се другият. — Когато стреляш с двете ръце, змията улучва нервите, а „Стечкин“ — целта. — Как така? — не разбра Каверин. — Ей сега ще ти покажа. Килърът взе два пистолета, кръстоса ги и започна да стреля по мишената едновременно с двете оръжия. Освен това непрекъснато се движеше, притичвайки насам-натам. Този път новите дупки се появиха не само на челото, но и по цялата площ на мишената. След като изпразни и двата пълнителя, Стрелеца остави пистолетите на масата и посегна към плика и снимката под бинокъла. До този момент само Каверин знаеше кой е човекът на снимката, на когото бе съдено да се яви пред божия съд още днес. И макар да не изпитваше към този човек ни най-малка симпатия, не усещаше и кой знае каква радост от близката му смърт. Дори би могло да се каже, че Володя предпочиташе на снимката да е друг човек… След като надникна в плика, Стрелеца обърна фотографията и учудено повдигна вежди. Сега и той позна човека, на чийто живот му предстоеше да сложи черта. — Къде и кога? — попита след малко. — Днес в шест часа вечерта на гребната база в „Крилатско“… Знаеш ли къде се намира? — Знам, знам, как няма да знам… — замислено кимна Стрелеца и добави с тих глас: — Такива ми ти работи, значи… 15. Операцията наистина не беше сложна, не отне много време и завърши според уверенията на лекарите напълно успешно. След като се убеди, че с Ваня всичко е наред, Оля се отправи към кабинета на педиатъра. — Влезте — чу тя, щом почука на вратата. Младата жена влезе в кабинета с наметната на раменете си бяла престилка. Строгата лекарка миеше ръцете си над един фаянсов умивалник. — Може ли? — усмихна се плахо Оля и се приближи до нея. — Светлана Валентиновна, бих искала да ви се отблагодаря, но за съжаление сега нямам такава възможност. Нали разбирате, мъжът ми е далеч, но вие можете да бъдете сигурна, че… — Благодаря, няма нужда — прекъсна я студено лекарката. Без да вдига очи, избърса ръцете си и отиде до бюрото. — Та това е дете, за какви „благодарности“ става дума? — Не, ама все пак… — смутено изрече Оля, докато се настаняваше на стола до нея. — Толкова внезапно ни се наложи да тръгнем, че… — Странни хора сте вие… — прекъсна я отново лекарката. — Кои „ние“? — Тя се притесни от раздразнения тон на жената. — Вие — обърна се тя към посетителката си и вдигна тежкия си осъдителен поглед към нея. — Все едно, че сте извънземни. — В какъв смисъл? — обърка се Оля. — Аз оперирам и си мисля с какво да нахраня децата си? А пък вие… Какви проблеми имате вие? — разпали се и повиши глас лекарката. — Видяхте ли какво става около болницата?! — Още не съм… — Ами тогава идете и вижте! — Рязко посочи към прозореца тя. — Това го гледам вече четири години… — промълви младата жена с такова чувство на безизходица, с такова отчаяние и такава неизразима мъка, че ядосаната лекарка веднага се опомни. Жените си размениха дълги проницателни погледи и се разбраха без излишни думи. — Знаете ли какво… Вървете при детето си — меко й каза лекарката и я докосна по рамото. Оля покорно стана и без да вдига очи, които се напълниха със сълзи, прошепна: — Благодаря ви, Светлана Валентиновна… Затвори вратата зад себе си и бавно се изкачи по стълбите на втория етаж. На десет крачки зад нея до входната врата на един стол седеше Макс. Той държеше два автомата. До оградата срещу входа на болницата, ръмжейки с моторите си, бяха спрели няколко автомобила, пълни с въоръжени мутри. Неколцина от тях пристъпяха покрай портала и току поглеждаха към двуетажната сграда на здравното заведение. Те също държаха в ръцете си оръжие, като на това отгоре никой дори не се и опитваше да го скрие. Лицето на Макс беше като издялано от камък, сякаш той се бе превърнал на сфинкс. Само очите му се движеха непрестанно, забелязвайки и най-леките движения в лагера на врага. Застанал до него, главният лекар изплашено се притискаше до стената. — Кажете, докторе, виждали ли сте някога толкова много гадове накуп? — измърмори Макс, без да сменя позата си. — Не, не съм виждал — тихо отвърна лекарят. Той гледаше със страх към тълпата от въоръжени до зъбите юначаги и не можеше да повярва на очите си. Наистина ли всичко това се случваше наяве — не в някой американски екшън, а у тях, в тихото Ликово, че на това отгоре и посред бял ден! А с още по-голям ужас той си представяше какво щеше да се случи с болницата, с персонала и с пациентите, ако всичкото това оръжие в един момент започнеше да гърми… — И аз също не съм виждал — сподави въздишката си Макс. Изведнъж забеляза сред обсадилите болницата мутри тревожно оживление. След минута на срещуположната страна на улицата спряха още две коли. Той моментално стана и дръпна затвора на автомата. Вратите на двата автомобила се отвориха. От първия слезе Космос, а към него се присъединиха още пет-шест души, всичките въоръжени. Космос направи крачка напред и като премяташе два пистолета ТТ в ръцете си, с невъзмутим вид подвикна през улицата: — Браточки, ние не искаме да стреляме, ние просто наблюдаваме! Предупреждавам: не ни предизвиквайте! Ако мръднете, ще ви очистим до крак! — Майната ти! — злобно му изкрещяха в отговор. 16. От покрива на двайсет и две етажната сграда се разкриваше забележителна гледка към извитата като широка дъга река Москва, към равния като огледало водоем зад нея и към малката площадка, покрита с бетонни плочи. Стрелеца бързаше. Първо, защото скоро щеше да настъпи сумрак, а добрата светлина беше много важен елемент в неговата работа. И второ — той хвърли бърз поглед през реката — бялата лимузина на Лука вече беше тук, което означаваше, че всеки момент щеше да пристигне и Белов. Огромната „В-94“ — една нова-новеничка винтовка, която повече приличаше на противотанково оръжие от времето на Отечествената война — вече беше монтирана където трябва. Наемният убиец разстла до нея малка дунапренова постелка. В работата си той не пропускаше нито една дреболия, която би могла да му попречи да отправи точен изстрел. Всяко озовало се под лакътя му камъче можеше да изкриви мерника му, затова винаги полагаше огромни усилия да си осигури удобства. Свали слънчевите си очила, сложи си слушалките и включи касетофончето си. В ушите му зазвуча бавна успокояваща мелодия. Обичаше да работи на музиката на „Пинк Флойд“, защото му помагаше да се съсредоточи върху прицелването и освен това го откъсваше от неизбежните мисли за жертвата. И сега той също си помисли за човека, когото всеки момент му предстоеше да убие, но направи това съвсем бегло и мимоходом. Този човек имаше и пари, и влияние, много хора се подчиняваха на волята му, но всичко това вече нямаше никакво значение, защото на него му оставаше да живее още няколко минути. Стрелеца легна зад винтовката и долепи око до оптичния мерник. И това стана тъкмо навреме, тъй като в този момент към белия линкълн на Лука се приближи черен мерцедес. Колата на Белия спря на около седемдесет метра от лимузината на крадеца. Вратите й се отвориха и Фил, Пчелата и Белия слязоха от нея. Лука, Руслан и двамата им охранители също излязоха от своята кола. И двете групи напрегнато се разглеждаха помежду си, но никой не помръдваше от мястото си, защото в момента явно се ориентираха. Белия извади мобилния си телефон и набра номера на Космос. — Космосе, ние сме тук — съобщи му той. — Какво е положението там? Има ли шансове да ги измъкнеш? — Саня, това е невъзможно — загрижено му отвърна той. — Тук има около трийсет души от техните. Ако подхванем пукотевица, ще стане много лошо. — Ясно. Бъди готов, не затваряй. Белов също не прекъсна връзката. Той внимателно и напрегнато се огледа. Пространството на стотици метри наоколо беше напълно открито. — Май, че е чисто, нали? — обърна се той към приятелите си. — Хубаво местенце — отбеляза Пчелата. — Всичко е като на длан. Белия остана с гръб към Лука и с жест им напомни: Пчелата поема десния охранител, Фил — левия, а самият Белов — Лука и Руслан. Те едва забележимо му кимнаха. Планът им беше съвсем прост. Лука и Руслан не трябваше да носят оръжие — Саша успя да си отвоюва правото да провери дали това е така. На всичкото отгоре „синия“ не настоя да получи същото право. Това не го учуди, нито го усъмни, тъй като Лука на практика държеше жена му и сина му като заложници и очевидно смяташе, че това е напълно достатъчно, за да накара Белия да стане по-сговорчив и да се въздържа от каквито и да било резки движения. Белия реши да заложи тъкмо на това свое предположение. Планът му беше следният — да очисти Руслан и двамата охранители, да залови невъоръжения Лука и да го накара да вдигне обсадата от болницата. Белов погледна часовника си — беше седем и пет минути. — Е, Бог да е с нас… — въздъхна той. — Той няма да ни предаде — съгласи се Фил. Те се спогледаха с Пчелата и закрачиха към „сините“. — Какво има, бъз-бъз? — попита тихичко Фил. — А, не, наред съм… — прошепна с побелели устни Пчелата. Те се приближиха до крадците. Пазейки си завет от вятъра, Лука разпалваше изящната си лула. Другите трима мълчаха и мрачно разглеждаха Пчелата и Фил. — Извинете, но уговорката ни беше такава — сви рамене Пчелата и направи крачка към Лука. Той се усмихна накриво и с демонстративно покорство сложи ръцете си зад гърба. Пчелата ловко опипа крадеца, а Фил претърси кавказеца. Пчелата кимна със задоволство и надникна в колата на Лука. След като се убеди, че там няма никого, махна с ръка на Саша. Свел ниско глава като бик срещу матадор, Белия решително закрачи напред. Изведнъж мобифонът в ръката му оживя: — Саша! Ало, Саша! — хриптеше той с гласа на Космос. Белов вдигна мобифона и го доближи до ухото си. — Да. — Саша! Те свалят блокадата, те си тръгват, чуваш ли ме? Пазете се там! — почти крещеше Коса. — Разбрах — пребледня Белия. Той наистина беше разбрал, че щом крадците пускаха Оля и сина му, значи тяхната обсада е била необходима само за да го накарат да отиде на срещата… А това означаваше, че Лука действително бе решил да го очисти, и то още тук и сега! Той вдигна телефона така, че крадците да го видят, и изкрещя: — Това е мобифон! Без да намалява темпото, Белов бавно свали ръката си и пъхна мобилния телефон в джоба си. Пръстите му се разтвориха и напипаха хладната стомана на магнума. До Лука му оставаха не повече от десетина крачки. Крадецът нагло се хилеше и крачеше спокойно срещу него, пуфтейки с лулата си. Ръката на Белов стисна дръжката на пистолета, а показалецът му се закова върху спусъка. В този миг на километър и половина от него, върху плоския покрив на обикновения жилищен блок в „Крилатско“, пръстът на Стрелеца вече плавно натискаше спусъка на новичката снайперистка винтовка. „Време е!“ — прецени Саша и внимателно започна да изважда от джоба ръката си, в която държеше магнума… И в този миг се чу изстрел. На някакви си пет крачки от него главата на Лука се разлетя на дребни парчета с отвратителен пукот. В същия момент втори куршум прониза гърба на Руслан. Кавказецът още не бе успял да падне, когато Пчелата, Фил и охранителите на крадците измъкнаха оръжието си. Фил и Пчелата се оказаха по-бързи. Изстрелите им се сляха в един и върху квадратните бетонни плочи полегнаха още два трупа. Без да разбира какво се случва, Саша огледа осветеното от залязващото слънце пространство над „Крилатско“. Кой беше? Откъде стреляше? С какво го направи? Към него тичаха Пчелата и Фил. Той се обърна към тях, поклати объркано глава и разпери ръце. — Да изчезваме! Саша, бързо в колата! — изкрещяха те. Белия хвърли последен поглед към трупа на Лука и изведнъж си помисли, че ако беше всемогъщ бог, сега навярно щеше да го съживи. Но само за да го убие отново. Ала този път — сам. — Саня, мамка ти! — разнесе се нечовешкият крясък на Пчелата. Белов направи крачка назад и нещо изхрущя под крака му. Наведе глава и видя, че това беше изящната лула на Лука, от която все още се виеше лек сивкав дим. 17. Катя остана при сестра си почти цяло денонощие. През това време на два пъти й се наложи да вика „Бърза помощ“, защото Таня получаваше остри сърдечни кризи. Лекарите от „Бърза помощ“ предлагаха да я вземат, в болницата. Особено настойчив беше вторият — един дългунест припрян младеж, който по нещо й напомняше на Космос. Но Татяна Николаевна не искаше дори и да чува за болница. Не знаеше нищо за сина си и очакваше, че той всеки момент може да й се обади. Освен това не пропускаше нито една новинарска емисия по телевизията с надеждата, че току-виж казали нещо ново за Саша. Въпреки всички усилия на Катя да разсее по някакъв начин сестра си, Татяна Николаевна постоянно тихо и горестно плачеше. Като я гледаше, сърцето на Катя се свиваше от жал. Тя се опитваше да я заговори и да я отвлече от мрачните й мисли, но всеки път сестра й насочваше разговора към сина си. Припомняше си детските му лудории, болести, успехи и провали. Извади старите снимки на Саша и се впусна надълго и нашироко да разказва къде и кога са били направени. Естествено, Катя също беше разстроена заради племенника си, но реагираше по различен начин. Някъде към обяд вече беше унищожила огромна част от хранителните запаси на сестра си, включително и цялата купа, пълна с пирожките с моркови. Затова привечер реши да отскочи до магазините, да купи това-онова за хапване, пък и да използва случая, за да се запаси с още лекарства за сестра си. Слава богу, в този момент тя като че ли тъкмо беше задрямала. Катя се облече и тихичко надникна в стаята, където лежеше Татяна Николаевна. Сестра й долови шума, събуди се, повдигна глава и разтревожено попита: — Катя, къде отиваш? — До магазина, Танюша. Спи… Татяна Николаевна присви очи и погледна към часовника. — Не, Катя, дай ми дистанционното, ей сега ще почнат новините в шест часа… — измъчено се усмихна тя на сестра си. — А пък ти върви, Катюша, аз съм добре… Катя кимна и излезе от апартамента. Сърцето й беше свито, затова тя се щураше между щандовете в магазина с такава скорост, сякаш закъсняваше за влака. След около четирийсет минути, натоварена с торби, Катя отвори външната врата. В апартамента беше подозрително тихо. Тя пусна торбите на пода и подвикна: — Танюша! Не последва отговор. Без да сваля шлифера си, Катя влезе с подкосени крака в стаята на сестра си. Таня лежеше неподвижно на една страна, обърната с лице към тъмния екран на телевизора. Лявата й ръка висеше неестествено от дивана, а на пода под нея бе паднало дистанционното управление на телевизора. — Таня! — извика Катя и в същия миг с ужас и отчаяние разбра, че сестра й вече няма да й отговори. Тя се свлече безсилно на пода и взе в дланта си още топлата ръка на Таня. Парещата болка от загубата стегна гърлото й като примка, Катя глухо простена и се разтресе от плач. И още дълго, много дълго остана да седи така, притиснала до мократа си от сълзи буза безжизнената ръка на сестра си, като горчиво и безутешно ридаеше. 18. Веденски спипа Белов веднага след погребението на майка му. Мобилният телефон на Саша зазвъня, когато той тъкмо излизаше от гробището. Федералният с категоричен тон поиска среща, не пожела да чуе никакви възражения и след като посочи времето и мястото, веднага прекъсна връзката. Естествено, Саша можеше да му тегли една майна и да не отиде. Но в този момент вече се бе досетил чии бяха куршумите, които повалиха Лука и Руслан в „Крилатско“. В неговото положение да се инати и да си търси правата беше не само глупаво, но и опасно. Ясно и недвусмислено му бяха дали да разбере кой командва, кой предизвиква и води своята мръсна война и категорично му бяха посочили къде е неговото място в цялата тази гадост. Той пристигна на срещата със зачервени от недоспиване очи, небръснат и разстроен. Веденски вече го очакваше. В празната крайпътна беседка до него седеше Каверин. В друг случай Саша вероятно доста би се изненадал от подобно обстоятелство, но днес не му беше до това. Без да поздрави, той влезе в беседката и тежко се отпусна на пейката. Запали цигара и вдигна пълните си с мъка очи към Веденски. Игор Леонидович му отвърна със злобен поглед. — Значи така, Белов — започна да го хока с леден, насечен глас, като нервно се разхождаше пред него. — Вие сам предизвикахте неприятностите си. Събитията излязоха от контрола на Кантората заради вашия отказ. Така че трябва да кажете „благодаря“ на Владимир Евгениевич, че сега седите тук с нас… — Веденски замълча в очакване на реакцията му. — Благодаря, Владимир Евгениевич! — поклони се с презрителна насмешка Саша на Каверин. Той вдигна ръце в знак на протест и завъртя глава, отказвайки демонстративно да приеме благодарността, но Белов виждаше, че начинът, по който Веденски го калайдисва, му доставя огромно удоволствие. — Да! Иначе сега можехте да гниете под някой камък в компанията на червеите, бръмбарите и жабите. Това ясно ли ви е? — обърна се рязко към Саша федералният. — Не чух… Каверин едва сдържаше тържествуващата си усмивка. — Ясно ми е, ясно ми е… — промърмори Белов и отново иронично се ухили: — Нали нямате нищо против, че не стоя на крака пред вас? Веденски пропусна сарказма му покрай ушите си и продължи със същия ядосан тон: — По-нататъшните инструкции ще получите от Владимир Евгениевич — кимна той към Каверин. — Смятайте всичко, което се случи, за последно китайско предупреждение. Повече никой няма да се церемони с вас. — Игор Леонидович разкрачи широко крака, стиснал ръцете си зад гърба, и се закова пред Саша. Пронизвайки го с гневния си остър поглед, той назидателно отсече: — Само да направите крачка встрани и ще последва разстрел. Ще идете на пичка си майчина! Като че ли искаше да каже още нещо, но вместо това извади от джоба си връзка ключове, които висяха на дълъг близо половин метър сребрист синджир, и нервно започна да ги подхвърля в ръцете си. Отправи последен строг поглед към двамата си подчинени и тръгна към колата си. Белов и Каверин останаха сами. Няколко секунди те се взираха мълчаливо един в друг. Двамата мъже, единият от които се явяваше спасител, а другият — спасен, се намираха в доста странно състояние. Каверин дори не се опитваше да се ориентира в собствените си чувства, в които надделяваха по-скоро омразата, злорадството и известната досада, но за съжаление вендетата беше ястие, което трябваше да се яде студено. На свой ред „спасеният“ не изпитваше към своя „шеф“ никаква благодарност. — Не е хубаво, че те притиска така — с престорено съжаление поклати глава Каверин. — Ти такова… не му обръщай внимание. — Не съм те питал какво да правя… — процеди през зъби Белов, погледна събеседника си и презрително присви очи. — Хайде, почвай, инструктирай ме, какво се мотаеш? Володя се запъна, опитвайки се да изобрази смущение, доколкото това бе по силите му. — Ами, всъщност… — сви рамене. — Сега аз съм на мястото на Лука. Моите контрагенти в Чечения искат оръжие. Така че ние… ще им го доставяме по твоите канали. Харесва ли ти моят план? — Планът ти е шибан — мрачно отсече Саша. — Не си прав! Сега Чечения е като същински ключ! С него можеш да отвориш много важни ключалки! — Той се оживи и започна да прави гримаси, като току повдигаше нагоре малките си очички. — Можеш да не се съмняваш! След време ще има за какво да благодариш на всички ни! — Аха… Така ще ви благодаря, че ще питате за още… — мрачно обеща Белов. Той се обърна след колата на Веденски, която в този момент потегли. Каверин проследи тежкия му поглед, най-неочаквано се разкиска и започна бързо-бързо да поклаща глава. — Да, да, да… Понякога и на мен ми минават такива мисли през ума… — хилеше се той. — Да взема малко тротил, някъде към петстотин грама и — буф! И край на водещия офицер! Красиво, нали?! Без дори да погледне към него, Белов стана и излезе от беседката. Каверин хукна подире му, опитвайки се да види изражението на лицето му. — Не, ама наистина, Саша… От време на време какво ли не му хрумва на човек, нали така? А, Саша? — настойчиво питаше. — Ако си сложиш ръката на сърцето, няма ли да си признаеш, че понякога ти се ще да очистиш Леонидича? Саша се закова на място и с две резки движения опипа палтото на Володя. В левия му джоб имаше нещо, той бързо пъхна ръката си вътре и измъкна оттам включен диктофон. Изключи машинарийката и я тикна в носа на вцепенения Каверин. — Ами, ако водехме този разговор в банята? Къде щеше да го скриеш, а?! — гнусливо попита. Каверин разпери ръце и гузно се ухили. — Ох, ама моля ти се! Просто имам такъв навик! Не ми обръщай внимание… Понякога записвам дори жена си, ей така, от любопитство. Че защо не? Хубаво е човек да разполага с такива неща… — Скапан Щирлиц такъв! — Белов се обърна и бързо закрачи към колата си. — Саша! — Каверин гледаше объркано след него. — Ама, почакай малко, Саша! 19. Мрачните мисли, които бяха обзели Олга в недостроената вила през нощта след покушението, не я напуснаха дори след погребението на свекърва й. Тъкмо обратното, нейната смърт само затвърди у нея ясното съзнание за това, че в семейния й живот трябва да настъпят спешни и кардинални промени. Докато стоеше до гроба на майката на Саша, която не бе успяла да доживее дори до петдесетте, Оля неволно си мислеше дали и нея не я очаква същата участ? А може би за нея всичко щеше да свърши далеч по-рано, и то не от сърдечен пристъп, а от куршум на снайперист или от бомба в колата? А за това, че всички тези ужасии можеха да се случат не само с нея, но и с Ваня, тя дори не искаше да мисли. Навярно много отдавна щеше да напусне Белов, ако не съществуваше едно „но“: Оля обичаше своя мъж. Тъкмо по тази причина не можеше да се реши да предприеме тази най-крайна мярка. От едната страна на везните беше нейното собствено спокойствие и спокойствието на сина й, тяхната безопасност и, общо взето, тяхното бъдеще, а от другата — любовта, загадъчна и непостижима като самия живот. Тези безкрайни мисли, съмнения и собствената й нерешителност я изкарваха от кожата. Лошо беше и това, че тя изобщо нямаше с кого да се посъветва. И наистина, Оля не би могла да направи това с баба си, защото не съществуваше капка съмнение, че тя щеше да е за развода. Раздразнението й растеше и търсеше изход, а на всичкото отгоре след погребението на майка си Саша отново замина нанякъде сам, без охрана. Щом изпрати гостите след претупания заради отсъствието на Саша помен, Оля сложи сина си да спи и се затвори в кухнята заедно с Катя, която остана да й помогне. Те бързо разтребиха, като при това шеташе предимно Катя, защото на затормозената от натрапчивите мрачни мисли Оля всичко й се изплъзваше от ръцете. Капакът на миксера също заяде и това се оказа последната капка, от която чашата на търпението й преля. Тя го блъсна настрани, стовари юмрук върху масата и разярено възкликна: — Край, Катя, не издържам повече! Естествено, Катя беше забелязала, че с Оля става нещо. Тя веднага я хвана за ръката и замърмори: — Успокой се, стига вече! Остави го тоя миксер, ще вземе да те удари и ток. Изобщо, какво става с теб? Оля отиде до тъмния прозорец и сдържайки с последни сили надигащия се в нея гняв, тихо обяви: — Казано накратко, написах молба за развод. — Ама, че глупост! — възкликна Катя и запали цигара. — Какви ги вършиш?! — Глупост ли?! — избухна Олга. — Слушай! Аз живея с него от четири години, нали така? Ние се запознахме, когато го преследваше милицията, в деня на сватбата ни едва не стъпих върху граната… Не се смей, няма нищо смешно! Когато раждах, той лежеше в затвора, след време Тома Филатова ми разказа за това. Сетне ми се кле: край, любима моя, слагам кръст на тези неща, ще направя всичко за сина си. И какво стана, Катя?! — обърна към нея пламналите си от справедлив гняв очи Олга. — Преди една седмица едва не го убиха пред очите ми! Стига толкова, не мога повече! — Оля, успокой се, ще събудиш Ваня — опита се да я укроти по-възрастната жена. Оля се свлече на стола и посегна към наченатата бутилка ирландски ликьор. Ръцете й силно трепереха, тя разплиска гъстата течност и няколко капки паднаха върху покривката. — А как ще ме посъветваш да реагирам? Да не би аз да съм някаква си Джейн Еър?! — продължаваше да се възмущава тя. — Домът ни е натъпкан с хладно оръжие, с разни саби и томахавки… Вчера влизам в стаята, а там невръстното ми дете си играе с един оптичен мерник! Само че аз съм жена, а не боен кон! Аз съм завършила консерватория и имам богат вътрешен живот! И не ме докосвай, аз съм истеричка! — гласът й премина във фалцет. Тя подсмръкна, гаврътна наведнъж една чаша ликьор и вдигна очи към Катя. — Подозирам, че той е убивал хора — внезапно си призна мрачната Олга. Смутена, Катя угаси цигарата си и седна на стола срещу нея. — Не зная какво да ти кажа, Оля. Всичко това е така, да… — замислено рече след кратко мълчание. — Но, от друга страна… Той ти е мъж и е баща на детето ти, с него ти беше като зад желязна стена, нямаше никакви грижи… — Катя… — Какво „Катя“?! Сега ти ме чуй, без да ме прекъсваш! — извика тя. — Той те обича, а това не е за пренебрегване, можеш да повярваш на дъртата вещица… Олга мълчеше. Катя взе тумбестата бутилка и наля по още една чаша на себе си и на нея. — Дали ще се разведеш или не, разбира се, ще решиш ти. Само че не сега — помоли я най-неочаквано тя. — Позволи му да се измъкне от ямата, в която е хлътнал, защото сега той се чувства много зле. Първо, това покушение, после погребахме Таня… Изведнъж Оля силно изхлипа. — Жал ми е за този глупак… — И на мен ми е жал за него — съгласи се лелята. — И въпреки всичко го обичам… — По страните на Оля се търкулнаха едри сълзи. — Видя ли, Оленка, това е то любовта… Катя също изхлипа, махна отчаяно с ръка и закри очите си. — Катя… — усмихна се неуверено през сълзи Оля. — Какво да правя, кажи ми? — Дай тука молбата си — кимна решително тя, — ще я скъсам… 20. Старата ключалка на вратата се отвори с рязко прещракване, което прозвуча като изстрел в тишината. Саша прекрачи прага на бащиния си дом и се закова на място. Огледалото в антрето беше покрито с черен креп. Той се обърна към него и внимателно прокара ръка по тъканта. — Това е то… Всичко свърши, майче… — объркано промърмори. — Така и не дочака нищо добро от мен… Едва ли Саша би могъл да обясни дори на себе си какво го накара да дойде тук, в опустелия апартамент на своята майка. В това действие бяха скрити и острата болка от загубата й, и раздиращото го чувство за собствената му вина за нейната смърт, и безпомощността на детето, което в трудни моменти търсеше помощ и подкрепа при най-близкия си човек — при майка си. Той премина по коридора, кой знае защо надникна в кухнята, а после — в своята стая. В осветения аквариум плуваха безразличните към всичко на света рибки. Саша отвори кутийката, в която държаха храната им, и им поръси две щипки. — Пък и тази стрелба… кой би могъл да предположи, че ще стане така… — замислено и виновно продължи той. — Но ти не се притеснявай за мен. Мисли си, че съм военен, нали при тях също се стреля… Той тежко въздъхна и се отправи към стаята на майка си. Върху облегалката на стола беше метната роклята на Татяна Николаевна. Без да включва лампата, Саша взе една закачалка, грижливо закачи на нея дрехата на майка си и я прибра в гардероба. В същото време продължи своя монолог на покаянието: — Ако знам, че си ми простила, кълна се, че ще оцелея. И ще се измъкна от това менгеме. Ще оцелея… Нали ме познаваш, мамо, аз съм издръжливо момче. Саша затвори вратата на гардероба и уморено се отпусна на дивана. На масата срещу него бяха подредени снимки на родителите му. Той взе фотографията на майка си — преди тя висеше на стената, а сега беше сложена до тази на баща му. Очите му се напълниха със сълзи. — Тази нощ ще спя тук — каза на снимката на майка си. Той остави фотографията на масата и легна на дивана както си беше с палтото. Няколко секунди Саша се взира към тавана, сетне се обърна на една страна, завря лице в облегалката на дивана и се загърна през глава с палтото си. — Лека нощ, майче… — прошепна в тъмнината. Част II Здравей, оръжие! 21. Утрото беше мрачно, както и много други неща напоследък. След покушението и след смъртта на майка му всичко в живота на Белов тръгна наопаки. На пръв поглед всичко си беше наред — работите му вървяха успешно и вече нямаше никакви набези. Нещо повече, след убийството на Лука авторитетът му стана още по-голям и още по-неоспорим. И макар зад гърба му да шушукаха разни неща, всички — от бандата на крадците до уважаваните легални бизнесмени, се стараеха да избягват конфликтите с него. Цялото му време през последните месеци беше посветено на работата над проекта „Здравей, оръжие!“, както се наричаше операцията на Каверин. Транзитните канали на Белов първо бяха изпробвани с една малка пратка стрелково въоръжение. Стоката стигна до адресата навреме, цяла и непокътната. И Володя, и неговите клиенти в Чечения останаха доволни. А след това започнаха да се подготвят за изпращането на една сериозна партида. Белов се занимаваше с тази работа, както и с всяка друга, с която се захващаше — с цялото си чувство за отговорност. В закупуването на оръжието бяха вложени доста пари. Всъщност това беше най-големият търговски проект на Бригадата и той се бе посветил на него, без да жали време и сили. А това, което ставаше в душата му, общо взето, не засягаше никого. Като че ли само Олга и Фил забелязваха, че при Саша нещата не са наред. Атмосферата в самата Бригада също не беше добра. Космос, който окончателно беше отстранен от всички работи, тръгна на провала. Сега той почти постоянно беше под въздействието на наркотиците и не минаваше нито ден, без да се спречка с някого от техните хора. Пчелата беше натоварен да се занимава с контактите с поръчителите и той вече прекарваше много повече време с тях, отколкото със старите си приятели. Изглежда, въртеше с пълна сила и някакви лични далавери с „планинските князе“. Започна да се държи малко дистанцирано. Белия пък се правеше, че всичко това изобщо не го засяга, и единствен Фил все още се опитваше да възвърне предишните им отношения. От безизходица и мъка Белов започна често-често да посяга към бутилката. Той прекарваше почти всяка вечер по казината, клубовете и ресторантите и всички тези негови „културни мероприятия“ неизменно завършваха със зверско напиване. Това се превърна в нещо толкова обикновено, че Оля започна да държи вкъщи разни средства срещу махмурлук — марината от кисели краставици или зелева чорба. И днес, небръснат, с разрошена коса, Саша отиде бос до кухнята, извади от хладилника дежурния буркан със зелева чорба и жадно впи устни в студеното стъкло. Радиоточката на стената беше включена. Той протегна ръка и увеличи звука. „Вчера, 25 март 1995 година, в Чечения беше извършено дръзко нападение срещу конвоя на федералните войски по пътя Грозни — Аргун — със загрижен делови глас съобщи говорителят. — Чеченските бунтовници унищожиха два конвоиращи бронетранспортьора и три коли с военнослужещи от вътрешните войски. Загинали са двайсет и четири души, а осем са ранени…“ Саша остави буркана на перваза на прозореца и тежко се стовари на стола. Той знаеше как ставаха тези неща. Изведнъж с поразителна яснота в съзнанието му изплува една картина — напечената от слънцето броня на БТР, първата режеща погледа с яркостта си зеленина наоколо и ослепително синьото, чисто небе. И изведнъж! Оглушителен взрив, писъкът в ушите, страшните викове на ранените и канонадата от стрелбата. И не можеш да разбереш откъде се е взел този огън и защо ти се струва, че стрелят от всички страни едновременно. И пълната обърканост от незнанието как да се спасиш и накъде да бягаш… „Както съобщиха от регионалния оперативен щаб за управление на антитерористичните операции в Северен Кавказ, инцидентът е станал рано сутринта — продължаваше говорителят. — Първо с дистанционно управляема ракета е била взривена челната кола на конвоя. След това колоната е била спряна и обстрелвана с автоматично оръжие и гранатомети. Военнослужещите открили ответен огън. Престрелката е продължила около двайсет минути…“ Белов сведе глава и се вцепени. В него бавно се надигаше ярост. „От регионалния оперативен щаб подчертаха, че за последните месеци това е вече четвъртото нападение над федералните сили. В района на инцидента се провеждат оперативно-издирвателни работи. Част от местността е отцепена. Според данни на агенция РИА «Новости» само през изтеклото денонощие в резултат на проведените специални мероприятия в Чечения са иззети два гранатомета, три картечници, седем автомата и около хиляда патрона с различен калибър, унищожени са две самоделни взривни устройства…“ Изведнъж Белов скочи, с глухо ръмжене изтръгна радиоточката и я стовари на пода. Парчетата от кутията и чарковете й се пръснаха на всички страни из цялата кухня. След миг в кухнята връхлетя сърдитата Олга. — Белов, какво ти става, да не си полудял?! — с глух глас почти изкрещя тя. Саша вдигна изтерзаните си от мъка очи. Жена му съсредоточено го погледна и добави вече много по-тихо, сякаш се извиняваше за резкия си тон: — Ще събудиш Ваня… 22. За нуждите на новия проект в покрайнините на Москва беше оборудван цял комплекс, състоящ се от няколко склада, асфалтирани пътеки до входовете им и техника за товарене. Там също така беше направено и стрелбище за изпитание и настройване на мерниците на оръжието. Днес тук се бяха събрали всички. Пчелата докара двама чеченци, защото клиентите искаха да видят как върви подготовката за изпращането. С тях пристигнаха Каверин и неговият помощник. Стоката трябваше да бъде показана на гостите от самия Белия и за целта Фил го докара на място. В склада се озова и Космос, макар че никой не го беше канил. Докато Белия и Каверин демонстрираха наличните си запаси на чеченците, Фил, Пчелата и Космос отидоха на стрелбището. Пчелата и Фил взеха по един пистолет „Стечкин“ и започнаха да гърмят по мишените, а мрачният Космос се покатери върху бронята на един БТР и се захвана с любимото си занимание. Той посипа на обратната страна на дланта си две пътечки кокаин и с наслада ги смръкна една след друга. Главата му веднага се зашемети. Космос потърка носа си, който моментално изтръпна, и с машинално движение втри във венците си остатъка от кокаина. Известно време погледа равнодушно как се упражняват приятелите му, сетне бавно се свлече от бетеера и се потътри към тях. Щом изпразни пълнителя, Пчелата свали пистолета и се обърна към Фил: — Е, какво ще кажеш? — Всичко е наред… Само че това е детска игра — подсмихна се Фил. — Я да опитаме от петдесет метра… Той натисна копчето на пулта и в далечината се издигна редица от мишени с човешки силуети до кръста. Фил направи крачка напред и застина, стискайки здраво с две ръце дръжката на пистолета. Изстрелите затрещяха един подир друг. След като изпразни целия пълнител, той погледна към мишената през далекогледа и кимна със задоволство: — Ето как ще постъпим с всички американчовци! Космос се приближи до тях. Без да поглежда приятелите си, взе от масата стечкина и го доближи до лицето си, сякаш за пръв път виждаше такова оръжие. — Белия е мръсник! — процеди през зъби, говорейки на пистолета. — Мразя го! Приятелите му се спогледаха. — Започва се… — презрително измърмори Пчелата. — Скоро като нищо ще вземе да се хвърля върху хората и да ги хапе… — Какво?! — заплашително подвикна Коса. — Ряпа и цвекло! — ядосано му подхвърли Пчьолкин и тръгна към мишените. Космос сложи ръка на рамото на Фил и се взря в очите му: — Фил, ти поне не разбираш ли, че нашият приятел е кретен? — Ей, я стига сте дрънкали! — ядосвайки се все повече и повече, му извика Пчелата. Космос пребледня и насочи пистолета срещу него, но Филатов сграбчи ръката му. — Я, млъквай, чеченска подлого! — разкрещя се вбесеният Космос на Пчелата, докато се гърчеше в желязната прегръдка на Фил. — Казвам самата истина! Ти и твоето аверче Белия сте кретени! Защото ще пратите пушкалата там, където убиват нашите момчета. — Косе, не си прав — опита се да успокои приятеля си Фил. — Нали знаеш как стана всичко… — Фил, какво му обясняваш… не виждаш ли, че те предизвиква! — Пчелата така и не стигна до мишените, обърна се и се върна при тях. Той едва се сдържаше. — Слушай, толстоист такъв! Нали ти самият забърка тази каша, а сега се косиш, че те отстраниха от далаверата. Какво, не е ли така? — Тогава нямаше война, разбра ли? — От ярост Космос започна да пръска слюнки. — И вашите аверчета още не ви бяха обрязали! — Върви на майната си, тиквеник такъв! — избухна най-сетне Пчелата. — Какво каза, подлецо?! — изрева Космос, изтръгна се от ръцете на Фил и се хвърли върху Пчелата. Той също се втурна насреща му, двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха по прашния бетонен под. — Мръсник! Гадина! Боклук! — ревяха те и се обсипваха с удари. Фил веднага дотича при тях, сграбчи единия и отблъсна другия… Но се оказа, че не е толкова лесно да ги разтърве. Успя едва когато зашлеви по една плесница и на двамата. Коса и Пчелата излетяха на различни страни и веднага скочиха, готови отново да се хвърлят в бой, но между тях вече стоеше настръхналият Фил, стиснал в ръката си пистолет „Стечкин“. — Никой да не мърда! — решително им кресна той. — Ако шавнете, ще ви очистя и двамата! Пчелата беззвучно изпсува и пое към изхода. Космос малко поизчака и също тръгна, но в противоположната посока. Фил остана сам, ядосан, объркан и озадачен… В съседния корпус Белов правеше последната показна инвентаризация пред чеченските си партньори. Той се разхождаше с дебел тефтер в ръка между зелените сандъци с оръжието. Ординарецът на Каверин — Петрович, услужливо ги отваряше. Чеченците внимателно оглеждаха стоката и правеха някакви отметки в своите документи. — Значи, така… — казваше Белов. — Тук са само мостри, а основната част от стоката вече е във вагоните. Тук има само четири сандъка ПКМ и РПГ, а към тях могат да се приложат кутии с по сто и с по двеста патрона… — С по сто ще е по-удобно — тихо каза по-възрастният кавказец Исмаил. — Добре — кимна Белов и отбеляза това в своя дневник. — Продължаваме нататък. Тук има АКМ — седем-шейсет и две и пет-четирийсет и пет… Другият чеченец на име Ваха извади от сандъка една карабина с оптически мерник. Поцъка възхитено с език, опря приклада на оръжието до рамото си и погледна през мерника. — Тези уродливи неща са „Винторези“ — обясни Саша. — Патроните към тях са СП-5 и СП-7. Избирайте… — СП-5 — избоботи Исмаил. — Разбрано… — Белов отново драсна нещо в тефтера си. — Тук имаме мини — противопехотни и противотанкови… Гранати Ф-1, РГД… — Може ли да видим и РПГ? — предложи Исмаил. — Разбира се… — Той сам отвори сандъка и извади оттам тръбата на гранатомета. — РПГ-7, триста парчета, към тях има и деветстотин снаряда… — Виж ти, виж ти… — Ваха взе гранатомета от ръцете му, зареди един снаряд в него и умело го вдигна на рамото си. Изведнъж някъде отгоре се разнесе плътен като на Левитан баритон: — Привет на героичните борци за независимост! Поздравявам присъстващите по случай рождения ден на генерал Ермилов. Всички едновременно вдигнаха глави — на желязното мостче, което минаваше над цялото хале под самия таван, стоеше Космос и подигравателно се кискаше. Той се намираше далеч — на около петдесетина метра, но въпреки това и с просто око се виждаше, че отново е прекалил с кокаина. Разтревожени, Каверин и Белов се спогледаха. Исмаил сведе глава и тихо изпсува на своя гърлен език. — Саша, разкарай кибика — тихо помоли Ваха. — Че ей сега ще взема да му отрежа носа. — Косе, ела тук — съвсем спокойно повика приятеля си Белия. — Уан момънт, сър! — продължи Космос, козирува и изчезна през отворената врата под таванското помещение. — Хубаво желязо — одобрително поклати глава Исмаил. — Де да имаше повечко РПГ… — Ще ви намерим… — сдържано му обеща Белия. — Е, май че това е всичко… — Как така „всичко“? — вдигна побелелите си вежди Каверин. — А, да, разбира се… — надникна в бележките си Белов и добави: — Има още АКСУ три хиляди парчета със снаряди. Ваха записа в тефтера си новата информация. Каверин напрегнато погледна в очите възрастния чеченец: — Исмаил, проучи на място дали нямат желание да вземат и бетеери. Ние ще ги минем като старо желязо, нали, Александър? — завъртя се като пумпал към Белов. — Ами, по принцип може, защо да не може? — сви рамене той. — Ей на това му се вика голяма работа! — усмихна се Ваха. — Трябва да изпием по едно шампанско за първата партида, нали така? — А, не, уважаеми, рано е още… — изкиска се Каверин. — Нека стоката да стигне дотам, нека да я приемат и тогава ще пием шампанско, може и по една бутилка текила да ударим. — Да, впрочем, да обсъдим маршрута… — Белов разстла върху сандъка една карта, а чеченците веднага се надвесиха над нея. — Стоката ще мине по каспийската схема — горе-долу така. След границата за нея отговаря Володя. Затова, Исмаил, сега вие двамата трябва да уточните графика на движение по дни… Желязната врата силно се хлопна. — Добър вечер, добри хора… — нахлу през нея с палячовски поклон Космос. — Ей сега ще се върна — кимна Белия на гостите си. Той сграбчи за лакътя приятеля си, който вяло се съпротивляваше, и го повлече по коридора на склада към изхода. — Какви ги вършиш, Саня? Ама, какви ги вършиш, а? Само недей да ме блъскаш… — безпомощно мърмореше Космос. След като го измъкна навън, Белов рязко го обърна с лице към себе си и го тикна в ъгъла между две стени. — Защо си се домъкнал тук?! — нахвърли се той върху приятеля си, който се олюляваше. — Кой ти е разрешил да идваш?! — Че какво толкова е станало? — Космос вторачи в Белов мътния си, почти невменяем поглед. — Просто исках да си побъбря с момчетата… А и тази работа аз я измислих, не си ли спомняш? — Каква работа си измислил?! — вбеси се още повече Белия. — Косе, ти си един безполезен наркоман! За половин година си се превърнал в дрипа! Каква работа би могъл да измислиш ти?! Скоро ще те изключа от бизнеса! Космос се наведе напред и бледата му, разкривена физиономия с почти безумни очи се озова на сантиметри от лицето на Саша. — Как ще ме изключиш, а? — подсмихна се той. От разбитата му долна устна се стичаше кръв. — Физически ли? Белия се отдръпна, сграбчи го за раменете и с всички сили го разтърси. — Морално! — кресна. — А сега, марш в колата и изчезвай оттук на майната си! Ако още веднъж се покажеш пред хората, ще ти откъсна главата! Това е, повече няма да повтарям! Той рязко се обърна и се скри зад отворената врата. Космос се олюля и мрачно погледна след него. Сетне се изплю, посочи към вратата среден пръст и изкрещя: — Фак ю, Саньок! 23. След успешно проведената „инвентаризация“ Каверин отиде на баня. Той обичаше да стои в сауната и смяташе, че руската баня е най-доброто средство за премахване на стреса. Точно сега много му се искаше да се отпусне, защото страшно се беше изнервил преди ревизията. Много добре знаеше какво е отношението на Белов към проекта „Здравей, оръжие!“ и затова не без основание се опасяваше от някакви непредвидени номера от негова страна. Но за щастие всичко мина гладко, ако не се броеше инцидентът с Космос, който се беше надрусал. Впрочем, Каверин реши, че това също не е чак толкова лошо, тъй като по този начин чеченците за пореден път можаха да се убедят каква пасмина работи при Белов. След като влезе на няколко пъти в сауната, Володя се загърна с един чаршаф и тържествено се излегна в креслото. Блажено присвил очи, той наблюдаваше как неговият помощник се налива с бира и се тъпче със скариди. — Не, ама все пак аз не можах да разбера за какъв дявол и ние трябва да се влачим там? — започна отново да мърмори Петрович, след като се налочи с бира. На него никак не му се ходеше в Чечения, където вече се водеха военни действия. — Налага се да отидем, тъй като аз отговарям с главата си за кавказката част от маршрута — търпеливо му обясняваше Каверин. — И не пред кого да е, а пред „планинските князе“, разбра ли? — Князете… — проточи с уважение Петрович. — Помня, че в училище ни разказваха за тях, когато учехме за феодализма, харесаха ми. — А ти какво си мислеше! Те са големи хора — подсмихна се Володя. — Техните прадеди са били наполовина хора, наполовина вълци и преди хиляда години са слезли от Ичкерийската гора… — Така ли било… — Да, Петрович… А ние трябва да работим с тях… Ако веднъж прекараме стоката нормално, можеш да ги смяташ за наши приятели. Това, първо. Ще минем по маршрута и ще затворим цялата схема на транзитния пренос само за себе си. Край, повече няма да имаме нужда от Белия. Това, второ. Нали е така! Така е! — Каверин по-скоро разсъждаваше на глас, отколкото говореше на приятеля си. — Казано накратко, Белия ще е аут, а каналът — наш! Е, какво ще кажеш за този план? Петрович замислено се почеса по врата. — Да, ама това… е опасно… — Е, драги мой! Който се страхува от вълци, да не ходи в гората! — изсмя се подигравателно Каверин. След това решително стана и изкомандва: — Знаеш ли какво, я да идем в някое казино. Нещо ми се ще да си погъделичкам нервите преди заминаването… — Ей на това му се вика добра идея! — ухили се Петрович. 24. Фил отново изгуби от поглед Саша. Напоследък с Белия нещо не беше наред — той почти всеки ден се напиваше до козирката. На всичкото отгоре предпочиташе да прави това далеч от неотлъчния и строг Фил. Това обаче не биваше да се допуска, защото под въздействието на алкохола Белия можеше да направи дявол знае какво. Ала всяка вечер той се стараеше да се измъкне от опеката на своя телохранител и понякога, като днес например, това му се удаваше. Тогава Фил беше принуден да захапе телефона и да започне да звъни по всичките му любими заведения. Днес го откри в едно казино, но успя да направи това доста късно — в този момент Саша като нищо вече можеше да се е натряскал. Фил изскочи от колата и подхвърли на огромния портиер, който се втурна да отвори вратата пред него: — Къде е Саша? — Горе, във ВИП залата! — изопна се като струна и израпортува той. Фил излетя като куршум на втория етаж и веднага съзря Белов край масата с рулетката. На него му беше достатъчно да хвърли само един поглед, за да разбере, че най-лошите му предположения — уви! — напълно се оправдаха. Изруга беззвучно и бързо закрачи към приятеля си. В този момент Белия с мрачен вид смело бутна напред цяла камара струпани пред него разноцветни жетони. — Още веднъж на нула. Ей това всичкото… — Той се облегна назад и махна на крупието. — Хайде, върти… — Това колко е? — попита младежа приближилият се зад гърба му Фил. — Някъде около петдесет хиляди — невъзмутимо отвърна опитното крупие. — Колко?! — подсвирна Фил и посегна към камарата жетони. — Ей, шефе, той просто е объркал нулите. Аз ще си го прибера. — Фил, какво правиш? — сграбчи го за ръката Белия. — Престани, мамка му… А пък ти върти, хайде… — кимна на крупието. — Добре, де, за последно — съгласи се Фил и седна до приятеля си. Колелото на рулетката се завъртя и крупието хвърли сребристото топче. То подскочи няколко пъти из клетките и спря. — Трийсет и три, черно — обяви крупието. Белия кимна с безразличие и започна да шари по джобовете си. Те бяха празни. — Имам и часовник „Радо“… — Опита се да разкопчае верижката си. — С брилянти е, струва петдесет бинки… — Край, стига толкова! — скочи Фил и го издърпа от креслото. — Те не приемат часовници, да вървим… — Какви са тези правила, момчета? — вяло се възмути Саша и се обърна към приятеля си: — Фил, дай ми пари на заем, да му оставя бакшиш… Фил хвърли на масата една смачкана банкнота от сто долара, подхвана Белов под лакътя и почти насила го отдалечи от масата. Настани го на дивана под една пищна палма в хола на казиното. До него в позлатена клетка стоеше огромен пъстър папагал. Птицата хвърли сърдит поглед с кръглите си очички към пияния и възмутено започна да цъка. — Братле, стига си се наливал! — мърмореше сърдито Фил. — Сигурно вече си профукал сто хиляди, не е ли така?! А утре ще съжаляваш! Я помириши това… Измъкна от джоба си малко памук и флакон с амонячен спирт, който напоследък непрекъснато носеше със себе си. Напои памучето с течността и го поднесе под носа на Саша. Той жално въздишаше и охкаше, но въпреки това послушно помириса тампона. — Хайде, хайде, така ще се свестиш! — насърчаваше го приятелят му. — Фил, ти си садист, мамка му! — простена Белов и завъртя глава. — Защо сам не го помиришеш! — Сметна процедурата за приключена и категорично отблъсна ръката на приятеля си. Фил повъртя тампончето в ръката си и тъй като не знаеше къде да го остави, се опита да го пъхне между пръчките на клетката. — Фил, какво правиш, не обиждай птичката! — Белия отблъсна ръката му. — Защото птичката си е… Как се казвате, птичко? Той се наведе към папагала, а птицата отхвръкна в другия край на клетката и тревожно и разгневено закрещя. Саша се обърна към приятеля си и сложи ръка на гърдите си. — Фил, искам да ти кажа нещо съвсем искрено — за птичката ми е жал. А пък за човека не ми е жал! — Отчаяно завъртя глава. — Защото човекът е гадина! Дори не ми е жал да го гръмна. А пък птичката си лети из небето и на мен ми е жал за нея, разбираш ли? — В очите му блеснаха пиянски сълзи. — Защото птичката е божие създание, разбираш ли ме, Фил? — Разбирам те, как да не те разбирам! Е, сега как си, пооправи ли се малко? — Добре съм… Искаш ли да я пуснем? — оживи се изведнъж Белов от нелепата си идея. — Ей така, нека си лети! — Не бива, Саша, да вървим… — Фил помогна на приятеля си да стане и го насочи към стълбището, което водеше към първия етаж. Докато слизаше по стъпалата, Белия залитна и щеше да полети надолу, ако Фил не го сграбчи. — Добре ли си, братко? — загрижено попита той. — Добре съм… — кимна отново Белия. — Стига вече, да вървим. — Къде? — Какво значи „къде“? Вкъщи. — Какви ги дрънкаш? Как така ще си ходя вкъщи? Теофило, какво става? — започна да се възмущава Белов. — Защо се опитваш да ме командваш?! — Саня, откъде ти хрумна, че те командвам? — С недоумение го изгледа приятелят му. — Нали ти сам каза: „Да си вървим вкъщи.“ — Аз ли съм казал това? Сигурен ли си? Май ме премяташ? — недоверчиво присви очи Белия и размаха заканително пръст. — Внимавай, Фил, ако ме лъжеш, аз… Аз те създадох, аз ще те убия… — Ще ме убиеш, ще ме убиеш… Стига, Саня, престани да се наливаш! — Да, аз също смятам така… — съгласи се на секундата той. — Ей сега, само ще се отбием в бара и… — Саня, ако отидем в бара, ще пиеш само чай или кафе! — решително възрази Фил, без да пуска лакътя му. — Точно така! Чай или кафе! — закима енергично Саша. В този момент някой подвикна на Фил: — Валера, Валера! Той машинално се обърна. Белия веднага се възползва от това, че Фил се разсея, освободи лакътя си и решително закрачи към бара, като направи знак на бармана с вдигнат пръст: — Едно малко уиски! А към Фил, махайки с ръка, се приближаваше един лустросан млад мъж, издокаран в марков костюм. До него вървеше ефектна стройна блондинка с дълга прилепнала по тялото рокля. — Саня, ей сега ще дойда — подхвърли Фил след Белов и се обърна към познатите си: — Е, здравей, господин Кордон… — Валера, радвам се да те видя! — мъжът придърпа Фил към себе си и го целуна по бузата. Той леко се смръщи, тъй като всички в средите на кинаджиите знаеха за нетрадиционната сексуална ориентация на Кордон… — Здрасти, Анюта, изглеждаш добре — кимна Фил на момичето. — Старая се… — лениво се усмихна тя. — Дошли сте да поиграете малко, така ли? Да не би да сте се сдобили с излишни пари? — Фил предизвикателно се усмихна, защото Кордон му дължеше доста голяма сума за изпълненията му в неговия филм, но не бързаше да се разплаща и твърдеше, че няма пари. Белов получи уискито си от бармана и се обърна към Фил. Кордон забеляза погледа му и лъчезарно се усмихна: — Моля те, Валера, запознай ме с Александър. — Виж какво, моментът не е подходящ… — малко смутено измърмори той. — Защо напираш, много ли ти е необходим? В този момент, олюлявайки се, Белия се приближи към тях. Фил подпря приятеля си с ръка в гърба и с категоричен жест му отне чашата. — Братле, нали се разбрахме! — навъси се недоволно той и се обърна към Кордон: — Ето, запознайте се. Това е Александър. А това е Андрей Кордон, акула в шоубизнеса. — Саша, китът-убиец — представи се Белия. Кордон любезно се засмя в желанието си да покаже, че е оценил шегата по достойнство. Белов стисна тясната му длан. — А това е Аня — изгряваща филмова звезда… Белов изгледа момичето, което посрещна мрачния му поглед с игрива усмивка. — А вие? Вие също ли сте хищница? — тъжно попита той. — Аз ли? — кокетно се засмя то и бавно завъртя глава. — Не, аз съм млекопитаещо… — Млекопитаещо, така ли? — Белия вдигна учудено вежди и изведнъж посочи към една свободна маса. — Да седнем? Поканата прозвуча като заповед… В същото време в залата се появиха Каверин и Петрович. Володя беше възбуден, усмихваше се широко и енергично потриваше ръце. — Ех, предчувствам, че днес ще спечеля! — Силно сръга с лакът приятеля си в ребрата. — Ах, как само ще спечеля! — Дали първо да не хапнем нещо? — предложи Петрович, който никога не пропускаше случай да се погрижи за своето доста обемисто шкембенце. — Става — съгласи се веднага Каверин. — Нещо такова… от морските дарове, нали така? Тръгнаха през залата и завиха надясно — там, където имаше няколко свободни маси, а масата, около която се бяха настанили Белов и компанията му, остана зад гърба им… Разговора подхвана сладкодумният Кордон. — Да, бива си го това казино… — огледа залата продуцентът и леко поклати глава. — Знаете ли, Саша, от тази гледна точка Москва е изумителен град. В Лас Вегас, да речем, кой ходи по казината? Разни бабички, японци, провинциалисти от Оклахома, ние, каубоите… — общо взето, всевъзможна паплач! А пък тук — само погледнете! — събрал се е цветът на нацията, разбираш ли? Най-жизнеспособните личности… Белов като че ли изобщо не слушаше тирадата му. Той непрестанно гледаше към Аня с откровено похотлива усмивчица. А тя му отвръщаше с предизвикателен поглед, който като че ли дори беше още по-безсрамен. — Гледах наскоро „В света на животните“. Там казаха, че Дарвин изобщо не е прав… — не без ирония отбеляза Саша в отговор на Кордон, като прекъсна за секунда своя флирт. Петрович се настани край масата и кимна: — Белов е тук, видя ли го? — Аха… — отвърна мрачно Каверин, без да се извръща. От прекрасното му настроение нямаше и следа. Много добре знаеше колко непредсказуем може да бъде неговият партньор, когато си пийне. Ето защо сега му се искаше само едно — Белия да не го забележи… Но Саша го забеляза. Той млъкна, а игривата му усмивка се смени с физиономия, която изразяваше мрачна решителност. Шумно отмести стола си, стана и измърмори: — Ей сега ще се върна… Фил погледна след приятеля си. Той вървеше по права линия и крачеше демонстративно бавно, свел ниско глава. Нямаше съмнение, че крайната цел на маршрута му е масичката, край която се бяха настанили Каверин и неговият ординарец. — И това ми било личности… — тихо и злобно измърмори Фил. — Обаче са страшно жизнеспособни, мамка им! За миг се обезпокои. Всъщност напоследък между Белов и бившето ченге не се забелязваха никакви търкания, така че Фил нямаше формален повод за безпокойство. Той изчака малко и се обърна към продуцента: — Както и да е, да върви по дяволите тоя Дарвин! Кордон, а кога ще ми дадеш парите? — Валера, наистина ли си в състояние да насочиш дуло срещу мен само заради някакви си сто бинки в зелено? — лениво му отвърна той, докато се опитваше да види към кого се е отправил Белия. Неговата приятелка също не преставаше да гледа натам… А Белов вече бе застанал зад гърба на Петрович. — Кого виждам! Направо си ходим по петите, нали, Саша! — разпери ръце Каверин и изобрази любезна усмивка. Той обаче му отправи тежък поглед. Явно нямаше намерение да разиграва циркове. Саша сложи ръка върху рамото на помощника на Каверин. — Виж какво, бъди така добър да се поразходиш, трябва да си поговорим малко с Володя. — Ами, тогава аз ще отида да поиграя — скочи от креслото Петрович. Белия едва успя да седне на мястото му, когато при тях се появи сервитьорката. Тя постави на масата кофичка с шампанско и две чаши с уиски. Саша моментално изля в гърлото си чашата на Петрович и помоли момичето: — Ще донесеш ли още едно такова? Каверин го погледна, също пресуши наведнъж своето уиски и подвикна след отдалечаващата се сервитьорка: — И още едно! Дуелът започна. Белов се облегна върху масата и се наведе към Каверин. — Е, искаш ли да си поговорим за живота, Владимир Евгениевич? — предложи той. Каверин мълчеше. От всичко на света в момента най-малко му се искаше да подхваща задушевни разговори с човека, когото мразеше. — Защо не разреши на крадците да ме очистят? — зададе първия от измъчващите го въпроси Белов. — Защо ти трябва да знаеш? Нали си жив и здрав, радвай се… — Искам да разбера. Притеснявам се, когато не разбирам нещо. — Е, драги мой, ти не разбираш толкова много неща! — подигравателно му се ухили Каверин. Белия скръцна със зъби, но се сдържа: — Ами, просвети ме тогава — предложи. Бившето ченге се замисли за миг и сведе ниско огромното си чело, уголемено още повече от плешивината на главата му. Сетне вдигна очи към Белов. В този момент Саша изобщо нямаше вид на пиян, а по-скоро приличаше на човек, който е смъртно уморен от всичко на света. — Добре, де, както се казва: пушкалата — под масата, картите — на масата — пошегува се Володя, без изобщо да се усмихва. — През осемдесет и девета ти подхвърлиха онзи пистолет по мое нареждане. — Така ли било! — не скри учудването си Белов. — Значи, излиза, че ти си знаел, че аз не съм убил твоя братовчед Мухата. Бившето ченге стисна зъби и кимна. — Че кой тогава го е направил? — Нямам представа. — И защо приписа тази работа на мен? Каверин погледна невъзмутимия Белов и отсечено, с вледеняваща ярост изрече: — Защото ти си едно нагло свинско черво, което си мисли, че е най-страхотният от всички на света и че може да сложи всички в джоба си. — Не, Володенка — бавно поклати глава Белия и посочи с пръст събеседника си. — Ти си свинско черво! Сега ясно ли ти е защо те изхвърлиха от милицията… — Ако искаш да знаеш, това е болна тема… — От злоба той замахна и удари с юмрук по коляното си. — Аз бях най-добрият следовател! Аз бачках за десет! Сега вече щях да съм най-малко полковник! А ти, пале такова, застана на пътя ми като пън, като бариера! Лицето на вбесения Владимир Евгениевич се покри с червени петна. Вече не криеше задушаващата го злоба. Наведе се напред и пръскайки слюнки, заля Белов с цялата си дългогодишна омраза: — Заради теб загубих работата си, заради теб се въртя между отрепките, които ненавиждам! Но пък за сметка на това сега ти, който си толкова умен и толкова могъщ, работиш за мен! И ще работиш! Ще работиш като прокълнат, като мравчица ще работиш! Докато не кажа на касапите — стига толкова, убийте този мръсник! И ти няма да можеш да се скриеш, защото сега зад мен стоят държавата и специалните служби. Разбираш ли какво ти казвам?! Скулите на Белов подскачаха. Той едва успя да откъсне поглед от пламтящите с нечовешка омраза очички на Каверин. Забеляза кофичката с леда, от която стърчеше опакованото със златно фолио гърло на отворената бутилка… Ана постоянно хвърляше погледи към Белов и тъй като предчувстваше, че ще стане някаква беля, докосна Фил по ръката: — Валера, според мен там всеки момент ще се случи нещо. Фил моментално се обърна и успя да зърне как Белов стовари върху главата на Каверин бутилката, която се пръсна на парчета… — М-да… Това са най-добрите представители на нацията… — равнодушно поклати глава Кордон. Свикналият с подобни инциденти персонал на казиното бързо и умело разведри обстановката. Служителите веднага отведоха в медицинския център Каверин, чиято глава беше окървавена, като по този начин го скриха от дошлите тук да се забавляват, а на Белов намекнаха по възможно най-любезния начин, че е крайно време, дето се казва, да има мярка… — Александър Николаевич, вие сте наш постоянен клиент и ние винаги сме щастливи да ви посрещнем тук, но… — изобразявайки безкрайно съжаление, блееше някакъв мухльо от администрацията на казиното, пък и на това отгоре се държеше като бездарен артист, непрекъснато забелваше очи нагоре и кършеше ръце. — Но днес с оглед на случилото се… Разберете ме правилно, толкова ми е неудобно да ви моля за това… — Да вървим, Фил… — обърна се Белия към приятеля си, без дори да удостои с поглед администратора. Те слязоха долу, където се намираше гардеробът. Едрият охранител на вратата обидено изрече: — Александър Николаевич, нали се разбрахме с всички, че казиното е мирна зона и че тук няма да има сблъсъци… — Недей да учиш баща си — измърмори Белия. — Можеш да ме броиш за Саддам Хюсеин. — Точно пък с тебе никой нищо не се е разбирал, смешнико — затапи охранителя Фил и подаде палтото на Белия. — Както и да е, хайде да си ходим, Саша. — Хайде да си ходим… — вяло кимна той и послушно пъхна ръка в ръкава на палтото си. Обърна се назад и видя през стъклените врати Аня. Тя въртеше в ръцете си една чаша и от време на време леко докосваше до нея чувствените си ярко начервени устни. Предизвикателният й поглед накара Белов да се спре. След миг решително смъкна палтото от раменете си. — Не, Фил! — На мрачното му лице отново се разля похотлива усмивка. — Няма да си ходя… 25. В това време недалеч оттам, на някакви си две-три преки от казиното, в един моден ресторант прахосваше живота си Космос Юриевич Холмогоров. Както винаги беше сам и се бе затворил в едно самостоятелно сепаре, където се забавляваше по обичайната си програма. Първо — кокаин, после — реки от водка, сетне — отново кокаин… А след това му се приискаха и момичета. В момента три почти напълно разсъблечени проститутки от булевард „Тверски“ танцуваха пред него и покорно пееха песничката за малката елхичка, на която й е студено през зимата… Те със страх наблюдаваха своя клиент, който им дирижираше с един отхапан банан в едната ръка и с пистолет в другата и си мечтаеха само за едно — колкото се може по-бързо да се изметат оттук. Сетне Космос изгони всички, положи глава върху масата и заплака за своя погубен живот… И отново дойде ред на кокаина — на онези две бели пътечки, които като релси водеха неговия влак към пропастта. Той вече нямаше къде и как да напусне този коловоз… Всичките му познати бяха престанали да се съобразяват него, той се бе превърнал в безполезна твар и в тежест дори за приятелите си и това го вбесяваше най-много. Наистина ли беше годен само за момче за всичко? Космос напусна ресторанта призори, когато вече бе започнало да се съмва. Той караше с бясна скорост своя мерцедес по пустите улици и безмилостно засичаше рядко срещаните в този час на денонощието автомобили. Изведнъж една черна като въглен котка се втурна през улицата точно пред колата му. Без да се замисля, Космос удари спирачки. Мерцедесът спря на метър от фаталната отсечка, по която притича котката. Щом се озова от другата страна на улицата, зверчето замря и напрегнато се загледа в огромната спряла кола. Бавно и тромаво Космос слезе от мерцедеса. Беше стиснал дръжката на един пистолет „Стечкин“. — Ей, къде си хукнала? — подвикна на котката. — Ти разбираш ли какви ги вършиш, а? Ти кого си позволяваш да спираш, а? Не виждаш ли, че минава твоят Господ Бог! Само аз мога да реша дали ще живееш на белия свят! Разбра ли? Аз прочиствам света от такива гадини като теб! — Той вдигна бавно пистолета си и завърши надменно и тържествено: — Я бързо познай своя Бог, гадино! Разнесе се изстрел. Котката изплашено приклекна и отскочи встрани. Отново се разнесе изстрел, а след него още един и още един… Нещастната животинка се мяташе на всички страни сред пръските рядка мартенска кал, които забиващите се в земята куршуми вдигаха във въздуха. — Не мърдай! — свирепо крещеше Космос и натискаше спусъка. Когато пълнителят на пистолета се изпразни, разяреният Космос захвърли оръжието след котката, която все пак успя да избяга. А след пистолета се понесоха мръсните псувни на новородения „бог“, но за щастие нито едното, нито другото вече не можеха да причинят зло на горкото животно. Вбесеният Космос се върна при мерцедеса, който беше зарязал точно насред пътя. След секунда гумите му пронизително изскърцаха и автомобилът отскочи от мястото си, като остави след себе си белезникав дим от прегоряла гума… 26. Ана стана рано. Белия, който през нощта здравата беше препил, изобщо не оправда надеждите й, тъй като не успя да покаже нищо изключително в леглото. Ядосаното момиче спа лошо и се събуди рано. От хъркащия като заклан Белов се носеше непоносима смрад на алкохол. Ана изпита непреодолимо желание веднага да застане под душа. „И това ми било Ал Капоне! — разочаровано си мислеше тя, докато вървеше към банята. — Кой би допуснал, че…“ Там под освежителните струи на водата бодрото й настроение бързо се възвърна. Всъщност тя изобщо не замъкна Белов в леглото си, за да си доставя плътски удоволствия. Той й бе необходим със съвсем друга цел. Беше убедена, че ако разполага с любовник като Саша Белия, можеше да постигне много неща, разбира се, включително и в киното. В нейните представи той изглеждаше като един многотонен булдозер, който бе способен с лекота да прокара пътя й към набелязаната от нея цел. Ето защо в крайна сметка пресметливото момиче реши за известно време да затвори очи пред някои недостатъци на своя нов приятел и да се хване за него с две ръце. Разтръсквайки влажните си коси, Ана излезе от банята и чу как ключалката на входната врата изщрака. С ключове от нейния апартамент разполагаше единствено Кордон. Тя загърна халата си и тръгна към антрето. Там наистина стоеше Андрей Кордон. Продуцентът изгледа свъсено своята приятелка, докато разкопчаваше палтото си. — Какво става, вече започна да си падаш по бандити, така ли? Това не е добре, любима моя — поклати глава той. — Не е добре да изневеряваш на любимата си с мъже — моментално го отряза Ана. Тя се облегна на рамката на вратата и направи път на приятеля си. Кордон свали палтото си, хвърли го на облегалката на фотьойла и свойски закрачи из апартамента. Беше облечен с костюма, който носеше вечерта, и очевидно бе прекарал нощта извън дома си. — Смяташ ли, че това влиза в шибаната ти работа, девойко? — полюбопитства той с равнодушен глас. — Ако обичаш, недей да ругаеш — смръщи се Ана. — Млъквай, селянко проста! — повиши глас Кордон, след което съвсем любезно попита: — Така по-добре ли е? Ана не отговори. Кордон изсумтя със задоволство, свали папийонката си и тръгна към вратата на спалнята. Но в същия миг тя се отвори и на прага се появи Белия само по гащи. Той приличаше на таласъм — беше разчорлен, космат, с подпухнало лице и зачервени очи. Без да прикрива устата си с ръка, Белия се прозя и втренчи в продуцента мътния си поглед, който не предвещаваше нищо добро. — Андрейчо-Чичопейчо, какво искаш, да ти фрасна един в носа ли? — почесвайки се по гърдите, попита той. Трябва да се отдаде дължимото на Кордон, тъй като той нито за миг не изгуби присъствие на духа. Продуцентът на секундата се обърна, грабна палтото си от фотьойла и бързо закрачи към изхода. — Аня, ще ти се обадя по телефона — подвикна той от прага. — Ще чакам… — иронично отвърна тя по посока на вратата, която вече се бе затръшнала. Ана се извърна към Саша и избухна в ехиден смях. Той също се опита да се усмихне, макар че никак не му беше весело. След вчерашните изпълнения главата направо го цепеше. Смутено потърка чело и попита: — Аня, имаш ли марината? — Ще се намери… Докато той беше в банята, тя му приготви цяр за махмурлука. Наля марината в изящна висока чаша и пъхна вътре сламка. Довърши композицията с парченце кисела краставица, както поставяха традиционното резенче лимон на коктейлите. Когато измитият и сресан Саша влезе в кухнята, Ана му подаде плода на своите старания. — Бива си те… — похвали домакинята той. Извади сламката, изпи на един дъх съдържанието на чашата и без да попита, я напълни още веднъж от предвидливо оставения на масата еднолитров буркан. После двамата се преместиха в хола. Саша се отпусна с чашата в ръка във фотьойла, а тя се настани до него на дивана с подвити крака. Народното средство започна да действа и мъглата от махмурлука в главата му започна полека-лека да се вдига и да изчезва. — Андрюха май се обиди, така ли стана? — обърна се той към момичето. — Мислиш ли, че прекалих? Ана се засмя и безгрижно махна с ръка, сякаш искаше да каже: зарежи тази работа, намерил си за какво да се тревожиш… — Много ли си зависима от него? — попита Белия, докато всмукваше течността със сламката. — Ами, как да ти кажа? — сви рамене тя. — По две главни роли в годината, ходя на фестивали, той има къща в Лос Анжелис… Завися, разбира се… Белов въздъхна: — Тъпо е да зависиш от някого, нали? А, Аня? — Винаги зависиш от някого, такъв е животът… — отново сви рамене момичето. В този момент мобилният телефон на Саша изпиука в спалнята. — Мамка му, кой се сети за мен? — промърмори той. — Ами, изключи го — предложи му Аня. — Ей сега… — Белов неохотно стана и отиде да вземе мобифона си от спалнята. — Ало! Обаждаше се Фил. Резкият му истеричен глас преряза като с нож главата на замаяния от махмурлука Белов. — Саня, току-що ми се обадиха по телефона. Космос е катастрофирал! Казват, че се е размазал… — Как така се е размазал? — промърмори стъписаният Саша. — „Как“ та „как“?! Мъртъв е! Май че се е врязал в някакъв самосвал или нещо такова… Абе, не зная нищо повече, Саня! — почти крещеше приятелят му. — Сега отивам в „Бърза помощ“, там ще ми кажат всичко. Добре, до скоро, ще ти се обадя отново… Саша се върна в хола с мобифона в ръка. — Станало ли е нещо! — разтревожи се Аня веднага щом зърна изопнатото му лице. — Един мой приятел е катастрофирал… — мъчително отрони той. 27. Докато натискаше газта на колата си към болницата на „Бърза помощ“, Саша беше изпаднал в тягостно вцепенение. Той беше потиснат, смутен и потресен. Но най-силно от всичко беше разкаянието. Непрекъснато си задаваше един и същ въпрос: защо вчера Космос е бил сам? Да, напоследък той се беше разпуснал и бе станал непоносим. Но въпреки всичко си оставаше техен приятел! Защо ли всички — самият Саша на първо място, се бяха отвърнали от него? Защо техният приятел се оказа изоставен… Отговор нямаше. Всъщност имаше, но на него никак не му се искаше да признае собственото си коравосърдечие, равнодушие и личната си вина за смъртта на своя приятел… Внезапно в съзнанието му се прокрадна една подличка и отмъстителна мисъл. Той реши, че тази катастрофа представлява заслужено възмездие. Наказание за това, че Коса, макар и несъзнателно, но бе натикал него — Саша, под куршумите на хората на Лука. И в крайна сметка заради него бе умряла майка му, и заради него сега той бе принуден да изпраща оръжие в Чечения… „Стоп!“ — прекъсна мислите си Белов. Той се изплаши от тази предателска мисъл и се постара да я прогони. И за целта лесно намери контрааргументи. Осъзнаваше, че участието на Космос в историята с оръжието не решаваше нищо, защото така или иначе Веденски заедно с Лука щяха да го заставят да приеме всичките им условия… „А пък Космос… Та той ми е брат… Брат, братленце, браточка…“ — повтаряше си той като заклинание и изведнъж започна неумело и несвързано да се моли. — Господи! — мърмореше си под носа и мрачно гледаше пътя пред себе си. — Нека само да оживее и аз се кълна, че ще го измъкна от тази яма! Ще го излекувам, ще го отърва от идиотския кокаин! Той напълно ще се съвземе, обещавам ти, Господи! Саша буквално влетя в приемната на болницата, приближи се бързо до гишето за регистрация и се наведе до прозорчето. Сериозното момиче с кръгли очила въпросително повдигна глава. — Извинете, бихте ли ме упътили… — замънка той, тъй като не знаеше къде да търси Космос — сред живите или сред мъртвите. — А-а-а… — проточи момичето, което явно се досети за кого става дума. — Сигурно търсите Космос Юриевич? — Да, казаха ми, че са го докарали при вас… — Почакайте малко, ей сега ще дойде лекарят и подробно ще ви разкаже всичко… — Лекарят ли? — не осъзна веднага какво му казват. — Значи е жив?! — Ами, да, разбира се… — усмихна се мило и насърчително медицинската сестра и кимна с глава, посочвайки нещо зад гърба му. — Впрочем, ето го и докторът. Един дългунест чорлав младеж в къса, явно несъответстваща на ръста му бяла престилка, се втурна към Белов. — За Холмогоров ли сте дошли? — изрече той като скоропоговорка. — Знаете ли, вашият приятел се е родил не просто под щастлива звезда, а под цяло съзвездие от щастливи звезди. Казват, че от колата му са останали само смачкани ламарини, а той има само три счупвания… — Ама, че негодник! — На лицето на Саша се разля широка усмивка, той замахна и така удари с длан по гишето на регистратурата, че момичето зад стъклото подскочи. — А сега къде се намира? — Баща му го прибра вкъщи. Естествено, аз протестирах — разпери ръце лекарят, — защото по принцип трябва да полежи в болницата, но… — Каква ти болница, докторе! — разсмя се Саша и потупа момчето по рамото. — Той плаче за затвора! Вие сте извадили късмет, че не е изпозастрелял всички ви тук! Благодаря ви, благодаря ви! Потупа още веднъж лекаря по рамото, обърна се и решително закрачи към изхода. Сетне спря за секунда на вратата, измъкна изпод яката си инкрустираното си кръстче и го притисна до устните си. Дългунестият лекар и сестрата се спогледаха, а докторът завъртя дългия си тънък пръст до слепоочието си. 28. Докато Белия пътуваше към дома на своя приятел, Каверин и Петрович бързаха за самолета. Те влязоха в района на летището през служебния вход, защото така можеха да стигнат по-бързо до сградата, и сега крачеха по пустата тераса, която обикаляше около цялото здание. Пръв вървеше мрачният Каверин, а след него ситнеше неизменният му помощник, понесъл две пътни чанти. Зад стъклената стена се разнесе съобщение: — Внимание. Продължава регистрацията на пътниците и багажа за полет 4519 по направление Москва-Баку… — Имаш ли аналгин? — попита Каверин. — Ъ-ъ… — поклати глава със съчувствие Петрович. Каверин се смръщи и лекичко потърка слепоочията си. Бинтованата му глава страшно го болеше, а освен това Володя току залиташе. Изглежда, вчера Белов все пак бе успял да му докара някакво леко сътресение на мозъка. Но много повече от главоболието го измъчваше омразата към Саша, която търсеше изход, но не можеше го да намери. Тя бушуваше в гърдите му, мътеше разума му и се опитваше да избие навън. Но той първо трябваше да премине през целия маршрут, да сложи ръка на всички връзки и контакти на Белов и едва тогава да… — Само да прекараме стоката и ще го накълцам на парчета — обеща неизвестно на кого Каверин през стиснатите си зъби. — И цялото му семейство ще изтрепя до крак… Стигнаха до вратата. Той дръпна дръжката към себе си и в същия миг от другата страна на вратата някакъв младеж връхлетя върху него. Най-безцеремонно го отблъсна встрани и той доста силно удари рамото си. — Ей, какво ти става, тясно ли ти е тука? — подхвърли Петрович на младежа. — Я върви на майната си, скапаняк! — равнодушно отвърна той, без да поглежда настрани. Младежът вонеше на алкохол. Каверин се закова на място като вцепенен. Внезапно осъзна кой щеше да му плати за вчерашните номера на Белов. — Володя, има ли ти нещо? — попита Петрович. — Върви, върви, аз ей сега ще дойда… — измъчено се усмихна той, пъхна ръка в джоба на палтото си и напипа там ножа, който винаги носеше. Изчака, докато приятелят му се скри зад завоя, и се обърна назад. Младежът, който нагло го беше обидил, пушеше навън, облегнат на перилата. Володя излезе на терасата и затвори вратата. След няколко секунди отново влезе в сградата на летището. Сетне затвори още по-грижливо двете крила на вратата зад себе си и препречи изхода, като премести пред него една кофа за смет. След това бавно се огледа — беше напълно спокоен, а на устните му играеше умиротворена усмивка. Щом се увери, че всичко е тихо и мирно, той се отправи към гишето за регистрация. А на терасата с рана от нож в черния дроб остана да лежи същият онзи млад хулиган, който се превърна в нещастен жертвен агнец. 29. На Космос наистина страшно му провървя. Мерцедесът му налетя на една боклукчийска кола, и то така, че след това се наложи да измъкват несретника с помощта на оксижен. През цялото време, докато спасителите се трудеха над останките от мерцедеса, Космос яростно псуваше. В началото медиците предположиха, че е получил шок от удара и че може да има сериозни увреждания на вътрешните органи. Но когато откараха пострадалия в болницата и грижливо го прегледаха, останаха изненадани. Стана ясно, че като се изключат безбройните натъртвания и порязвания, травмите се свеждаха само до три счупвания — на предмишницата, на ключицата и на пищяла. Космос беше гипсиран, сложиха му една инжекция и го предадоха на пристигналия в „Бърза помощ“ Юрий Ростиславович. Старите „академични“ връзки помогнаха на член-кореспондента да прибере сина си вкъщи. Лекарите пуснаха пострадалия и, разбира се, му предписаха строг режим на лежащо болен. Ала, щом се озова у дома, на Космос и през ум не му мина да легне. Изпитваше ужасни болки, раните и натъртванията му пулсираха, но младежът не посегна към кокаина. Единственото, което си позволи, беше да пийне малко бира. Той чакаше Белов. Предполагаше, че след като научат за катастрофата, приятелите му ще го потърсят. Никак не му се искаше да се вижда с Фил и още повече — с Пчелата, но — виж! — с Белия му се искаше да си поговори. Напоследък между тях се бяха натрупали твърде много недоизказани неща. Космос помоли баща си да не пуска при него никого, освен Саша и се настани край масата в хола с чаша бира. Звънецът на вратата иззвъня, когато допиваше втората бутилка. — Тате, отвори! — извика. — Нали помниш? Мен ме няма… Холмогоров старши отиде в антрето, тътрейки домашните си чехли. Космос се заслуша. Първо изщрака ключалката на входната врата, а сетне баща му каза на някого: „Не се събувай…“ А след още един миг Юрий Ростиславович надникна при сина си и му съобщи: — Саша дойде. Космос замълча. Саша мина покрай Юрий Ростиславович и влезе в хола. Заобиколи стола, застана до прозореца, опря се на перваза и погледна в очакване неподвижния Космос. — Саша, искаш ли бира? — предложи му Холмогоров старши. Той не отговори. Юрий Ростиславович повъртя в ръка бутилката с бира, която бе взел от кухнята, остави я на масата и притеснено промърмори: — Е, вие тук си поговорете, а аз ще отида оттатък да гледам новините… Саша разсеяно му кимна. Юрий Ростиславович излезе от хола и затвори вратата след себе си. — Фил ми каза, че си загинал при катастрофата — мрачно изрече Саша. — И аз хукнах към „Бърза помощ“… — Жалко, че не загинах — също така мрачно го прекъсна Космос. Белов напрегнато пристъпяше между масата и прозореца, тъй като не знаеше как да започне тежкия и неприятен и за двамата разговор. — Мога ли да сваля крака ти на пода — попита най-сетне Саша. — Опитай… — вяло се размърда пострадалият, подготвяйки се за болезнената процедура. Саша внимателно спусна гипсирания му крак на пода, премести табуретката до масата и седна срещу него. Космос се смръщи, настани крака си по-удобно и се опита да отвори с една ръка бутилката с бира. — Не ми се сърди, братко — започна Белов с тих и малко виновен глас. — Понякога трябва да оказвам натиск на всички, иначе всичко ще отиде по дяволите. Но ти наистина изглеждаш зле. Косе, дрогата ще те унищожи. Ще минеш на хероин и — край! Ще се сринеш окончателно, тогава вече няма да има спасение. — Не е там работата, Саня… — подаде му със здравата си ръка бутилката бира Космос. — На, отвори я, аз не мога. Знаеш ли, аз отдавна вече си го мислех, а когато започна тази дивотия с Чечения, направо вече нищо не ме интересуваше… Ама, кажи ми, моля ти се, за какъв дявол ни е всичко това? — попита с болка в гласа той. Саша отвори бутилката и наля бирата в чашите. — За какво говориш в момента? — направи се, че не разбира. — Саня, ти по-добре от мен знаеш за какво говоря — не сваляше от него разтревожените си зачервени очи Космос. — Преди си мислех, че на всяка цена трябва да докажа на всички, че съм по-твърд от камък. Е, показах им, и какво от това… Какво ще стане по-нататък? Своите хора ли ще започнем да избиваме?! Първо — нашите войничета в Чечения, а сетне ще се изпозастреляме помежду си… А пък на Пчелата изобщо не му пука, той е готов да прегризе гърлото на всеки за някой и друг долар повече! — А ти да не би да си мислиш, че на мен всичко това ми харесва? — погледна изпод вежди приятеля си Саша. — Мен просто ме гепиха за гушата и ме заставиха да върша тази работа. Все едно, че съм в самолет — хем не мога да изскоча навън, хем знам, че няма да изкарам дълго във въздуха… Седнал съм вътре и летя… — Да, и чакаш крилото да се откъсне… — съгласи се мрачно Космос. — Точно така. Или да се забия в някоя планина… — Или терористите да ударят със „Стингър“… — подсмихна се Космос. Изведнъж той се наведе напред и съсредоточено погледна приятеля си в очите. — Саня, а ти знаеш ли кога се качихме в този самолет? На трети октомври осемдесет и девета година, по време на боя в квартал „Раменски“. — Той помълча, предъвка устни и най-сетне си призна: — Всъщност тогава аз стрелях по Мухата… Настъпи дълга и мъчителна пауза. Двамата си припомниха картини от онзи бой. Но всеки имаше различна представа за случилото се и сега виждаше онова, което виждаше и тогава от мястото, на което се намираше в онзи хангар… Саша беше в самия център на стълпотворението и заедно с Пчелата измъкваше Фил от схватката. В този момент той не виждаше Мухата, пък и тогава не му беше до него. За сметка на това Космос много добре го виждаше. Мухата разблъскваше биещите се и си проправяше път към Саша. Очите му пламтяха от безумна жажда за мъст, а в дясната му ръка в лъчите на прожектора проблясваше острието на нож. Космос нямаше как да предупреди Саша, а врагът вече беше на две крачки от него. На Мухата му оставаше да направи само още една последна крачка и той дори вече бе вдигнал ръка, за да нанесе решителния удар… И тогава Космос измъкна своя пистолет… Изстрелът му се сля с изстрела на белокосия мъж и това го спаси. Той набързо прибра пистолета си и хукна след приятелите си към линкълна… Саша стана и отиде до прозореца. — Саша, разбери, тогава просто нямаше изход — започна да се оправдава Космос, заеквайки. — Само след миг той щеше да те наръга… А пък аз не ти го казах веднага, защото… ами, защото се шубелисах, когато ченгетата ме наскачаха. На кого му се ще да влезе в затвора, нали разбираш… Сведе глава и виновно замълча. Белов също мълчеше. Застина, облегнал чело до хладното стъкло на прозореца, и с невиждащ поглед се загледа в сновящите долу хора. Скулите му нервно подскачаха. Двамата мълчаха, тъй като сега никой не можеше да твърди със сигурност дали тогава, по време на онзи бой в квартал „Раменски“, Космос беше спасил своя приятел, или го беше погубил. — Е, не може да се каже, че аз не се досещах… — замислено изрече най-сетне Белов. Той се извърна и погледна приятеля си в очите. Лицето на Космос беше покрито с мрежа от синини и порязвания, а на главата му имаше превръзка, която приличаше на азиатска чалма. Счупената му ръка беше подпряна върху някаква сложна шина, а прикованият му в гипс крак — прав и дебел като брезов дънер, беше изопнат. А венец на този нелеп вид беше неговият поглед изпод свъсените му вежди — в очите на Космос се четеше такава вина, сякаш беше някакъв кокер шпаньол, който е напакостил тайно в ъгъла. Всичко това се стори толкова забавно на Белов, че той не можа да скрие усмивката си: — Космосе, Космосе, мамка ти! Приличаш на извънземно страшилище! — с престорен упрек поклати глава. — Ако ти ми беше жена, сега щях да ти кажа: и защо ти, кучко такава, провали целия ми живот?! Но ти не си ми жена, ти си ми брат и затова… Той замълча, върна се до масата, седна срещу приятеля си и попита, но вече с по-спокоен тон: — Косе, а имаш ли още бира? Главата ми се цепи… — Тате! — развика се едва ли не с радост Космос. — Има ли още бира? А Белов плъзна още веднъж развеселен поглед по странната му фигура и иронично възкликна: — Истински красавец! Холмогоров старши влезе в хола, притиснал до гърдите си половин дузина бутилки с бира. Едва сега Белов забеляза колко е остарял Юрий Ростиславович. Той беше страшно побелял и прегърбен. Със зле избръснатото лице, избелялата дънкова риза, издутите на коленете джинси и подпетените пантофи академикът изобщо не приличаше на онзи блестящ учен и красив мъж, какъвто беше само допреди пет години. Едва сега Саша си припомни, че преди две години го напусна и младата му жена, която избяга зад граница с някакъв норвежец, датчанин или какъвто там беше… Юрий Ростиславович подреди бутилките на масата и неуверено попита: — Момчета, може ли да остана малко при вас? — Разбира се, тате, седни… — посочи към един стол Космос. Белов чевръсто отвори бутилките и наля бира във високите чаши. — За твое здраве, синко — положи длан върху здравото рамо на сина си Юрий Ростиславович. — Недей повече да ме плашиш така, и приятелите си недей да плашиш. — Точно така — съгласи се Саша. — Направо ме тресеше, докато се носех към „Бърза помощ“… И тримата едновременно надигнаха чашите. Юрий Ростиславович попи устата си със салфетка и смутено се покашля: — Тук има добра акустика и аз чух една-две фрази… Мога ли да ви разкажа една притча, която научих още през петдесет и осма и я запомних за цял живот… Две жаби паднали в една кана с прясно мляко. Чували ли сте я? Не сте, нали? Значи, така, едната казала: край, не можем да излезем оттук, няма смисъл да се борим — и потънала. А втората решила: а, не, няма да се предам току-така — и цяла нощ плувала, размахвала крачета… И както си махала до сутринта, успяла да направи прясното мляко на масло и да излезе от каната. Та така. Саша се подсмихна и изведнъж забеляза, че Космос се е обърнал към баща си — погледът му беше необикновено топъл и почти нежен. Юрий Ростиславович отново се покашля и извади цигара. — Това гласи тази притча — измърмори и се обърна към Белов. — Саша, дай ми запалка. Той пъхна ръка в джоба на сакото си. Запалката се оказа под някаква дебела, сгъната няколко пъти хартия. Без изобщо да се замисли, той я измъкна. Беше картата на Чечения, надраскана с бележки, направени със син молив. 30. Изминаха почти три седмици. Много неща се промениха за това кратко време. Промени се и Космос. Бурните му оргии останаха в миналото и той вече беше по-тих от водата и по-нисък от тревата. Като че ли дори се отказа и от кокаина, поне никой повече не го видя да държи тази гадост в ръцете си. Отново започна да се интересува от работите на Белов. Вече втора поредна седмица всеки ден идваше в офиса, подпирайки се на патериците си, и със старанието на прилежен ученик се опитваше да вникне в новите за него неща, които се вършеха там. Повече дори и не намекна за отношението си към проекта „Здравей, оръжие!“. Вероятно той си бе поставил за цел да докаже на приятелите си, а сигурно и на самия себе си, че още е рано да му слагат кръст. Никой не знаеше дали това беше така или не, но всички се радваха на тези неочаквани промени. Белия също сложи край на пиянството. Но при него нещата стояха доста по-различно. Той завъртя любов с Анюта. По цели дни висеше в дома й, почти не се показваше в офиса, а ако се появеше за час-два, беше замислен и мълчалив. Сякаш размишляваше над някакъв важен проблем, но изобщо не искаше да споделя съмненията си с когото и да било. Това негово поведение тревожеше Фил. Той се боеше, че приятелят му сериозно е хлътнал по тази артистична въртиопашка. Това подозрение страшно го изнервяше и Фил дори се канеше при удобен случай да проведе искрен разговор с Белов. А пък Пчелата… Той беше изцяло отдаден на чеченския проект. Когато си мислеше за това какви огромни парични вложения са направили в това начинание, от вълнение чак дланите му се изпотяваха. А щом започнеше да пресмята какви печалби трябва да донесе тази сделка, направо му се завиваше свят. Днес трябваше да се осъществи поредният сеанс от свръзката със съпровождащия стоката Каверин и той беше последният от няколкото, които бяха планирали по време на превозването на стоката. Засега всичко вървеше добре, но колкото повече наближаваше краят на маршрута, толкова повече растеше напрежението в офиса на Белов. Ето защо днес и четиримата се събраха около телефона в кабинета на Белия. Белов и Пчелата седяха край кръглата маса за съвещания, върху която бе поставен най-обикновен телефонен апарат „Панасоник“, предназначен за офиси. И двамата бяха застинали в една и съща поза на мъчително очакване — полуизлегнати върху масата, те бяха подпрели брадички на стиснатите си юмруци и не сваляха очи от безмълвния апарат. Малко встрани от тях в едно кресло се бе настанил Космос. Той бе хванал със здравата си ръка малък бюст на Сократ и разсеяно галеше гипсовата глава на философа. Той също се притесняваше и от време на време по стар навик започваше да предъвква устни. На пръв поглед като че ли не се вълнуваше единствено Фил. Изцяло бе погълнат от заниманието си със своята любима играчка — нов-новеничък стилен пистолет „Берета“. Отпуснат в креслото до входа, той съсредоточено разглобяваше оръжието и с интерес разглеждаше механизмите му. Саша хвърли един поглед на часовника. — Колко стана? — попита Пчелата и извади от пакета „Кемъл“ поредната цигара. — Три и дванайсет минути. — Знаеш ли, Саша, може ние да сме объркали нещо? — предъвка цигарата си Пчелата и без да я запали, я изплю на масата. — Може би е трябвало да се чуем в три часа през нощта? — Това пък откъде ти хрумна?! Просто нашият Володя много си го бива по спътниковите връзки. — Той просто се подиграва с нас, да пукна, ако не е така! — убедено рече Фил. Пчелата нервно забарабани с пръсти по масата. Белия мрачно погледна към него и едва забележимо поклати глава, сякаш искаше да му каже: „Престани!“ — Треска ме тресе — рече Пчелата и сви рамене. — Както и да го погледнеш, десет милиона сме пуснали по пързалката! — Единайсет — тихо уточни Космос. — Какво значение има — свъси се Пчелата, — просто ги закръглих… Най-сетне се разнесе остро иззвъняване. Белия и Пчелата скочиха и едновременно посегнаха към апарата. В последния миг Пчелата дръпна ръката си. — Ало! Ало! — почти се разкрещя в слушалката Белия. Оттам се разнесе само пиукане и пращене… В едно голо поле, по което се разхождаха всички ветрове, бяха спрели два покрити с пролетна кал джипа. До колите пристъпяха от крак на крак трима въоръжени брадати кавказци, облечени в защитни униформи. А пред апаратурата, стиснал една най-обикновена телефонна слушалка в ръка, беше клекнал опакованият в камуфлаж Володя Каверин. Той натисна нещо върху пулта на апаратурата и най-неочаквано чу съвсем ясното „ало“ на Саша. — Мили ми друже, ти ли си? А пък това съм аз — с нагла вялост изрече Каверин. — Е, какво, ние караме стоката. Тя премина през втория пункт по железопътната линия. Всичко върви по плана. Пристигането в крайната точка и следващият сеанс ще бъдат по график. Можеш да извикаш контрагентите. Разбра ли всичко? Е, тогава до следващия път. — Без да дочака отговора му, Каверин натисна копчето върху пулта на апаратурата и злобно измърмори: — Мръсник… — Мръсник… — просъска през зъби Белия и затвори. — Какво стана?! — пребледня Пчелата, който не сваляше от него разтревожения си поглед. — Няма нищо, казах го просто така, това са си мои неща — махна с ръка Саша и съобщи с невъзмутим глас. — Всичко е наред, утре клиентите ще приемат стоката. Той се отпусна на облегалката на креслото и обгърна главата си с ръце. — Йе-е-ес! — възторжено се разврещя Пчелата. Излетя като тапа от креслото и размаха юмруци като смахнат. — Майчице мила, наистина ли успяхме да направим това?! — възхитено простена. — Плюй през ляво рамо… — изсумтя Белов и се разпореди: — Обади се на Ваха, нека да се качи на самолета, да се прибере у тях и да проконтролира приемането на стоката. Дай един тютюн… Пчелата му подхвърли пакета „Кемъл“ и грабна телефона. Саша бавно запали цигара, стана и посочи с глава на Фил към вратата: — Хайде да вървим… Пчелата се кискаше по телефона за нещо с чеченците и дори не забеляза как двамата излязоха от кабинета. Само Космос не сваляше напрегнатия си поглед от своите приятели, но не им зададе никакъв въпрос. 31. Пред сградата на правителството, която наричаха Белия дом, беше претъпкано с коли. Между тях близо до крайбрежната улица беше спрян мерцедесът на Фил. На задната седалка на колата се бе разположил Белия. Той очакваше приятеля си, когото бе изпратил с едно дребно, но важно поръчение при Виктор Петрович Зорин — същия онзи чиновник, с когото се беше запознал покрай тениса. Самият Белов или се боеше да се срещне с него, или просто не му се искаше да го направи. Той използваше Фил като пощенска кутия, тъй като приятелят му просто трябваше да предаде в ръцете на чиновника запечатан плик. Белия не каза какво има в плика. За огромно учудване на Саша Фил посрещна това дребно поръчение на нож. Той много добре си спомняше с каква лекота Зорин предаде приятеля му след покушението и изобщо не можеше да разбере какво бе накарало Саша отново да се обърне към този никаквец. — Саня, от какъв зор ти е притрябвал този? — питаше той. — Къде чак толкова те е стегнал чепикът? — Виж какво, хайде да не ме ръчкаш, а? — свъси се Белия. — Наистина ли ти е чак толкова трудно просто да му предадеш този плик? Или искаш аз сам да му го занеса? Фил въздъхна и слезе от колата. Той се върна бързо — след около двайсетина минути. Заобиколи мерцедеса, отвори вратата и се надвеси над Белов. — Саня, намекни ми поне за какво става дума? — сбръчка като хармоника челото си Фил. — Какви си ги закъдрил? — Фил, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре ще спиш — отвърна му на шега Саша. — Направи ли всичко, както ти казах? — Дадох му го, бе, дадох му го! — смръщи се приятелят му. — Но той е изключителен мръсник, как можеш да… Какво, да не би да си забравил как същият този Виктор Петрович те поднесе на тепсия, когато… — Фил, всеки политик е мръсник — с леко раздразнение го прекъсна Саша. Той не желаеше да разсъждава на тази тема. — Просто трябва много умело да го обвържеш. Така че неговите интереси да съвпаднат с твоите, разбра ли? — Пак се разфилософства! — махна с досада Фил. — Както и да е, после ще разбереш всичко — отсече Белия и посочи с глава към мястото на шофьора. — Сядай и карай бързо, хората ме чакат… Фил поклати недоволно глава, заобиколи колата и седна зад волана. Не отрони нито дума повече. След малко мерцедесът потегли, набра плавно скорост и се понесе по крайбрежната улица. А след още един час Виктор Петрович Зорин се върна в кабинета си от едни много по-високи и по-влиятелни кабинети. Той беше малко възбуден и изглеждаше изключително доволен от нещо. На прага се обърна към секретарката си и я предупреди: — Лариса, ако се обади Белов, кажете му, че неговият въпрос се решава. 32. Посещението на Белов в Агенцията за търговия с недвижими имоти се оказа кратко и съдейки по всичко — успешно. Той се стовари върху кожената седалка на мерцедеса и намигна на мрачния Фил. — Защо си такъв навъсен, Теофило? Всичко е тип-топ! — Сега къде отиваме? — попита той. — При Анюта ли? — Не, закарай ме вкъщи! Белов имаше много сериозни причини да бърза към дома си. Онова, което извърши днес, можеше да има непредвидими последствия. И не само за него (той беше готов за това), но и за семейството му. Трябваше да скрие Оля и Ваня колкото се може по-бързо и колкото се може по-далеч. Всичко беше подготвено предварително и неговото посещение в Агенцията за търговия с недвижими имоти беше един последен щрих в начинанието му. Всъщност той бързаше към къщи, за да се сбогува с жена си и сина си. Олга не знаеше нищо за плановете на мъжа си и го посрещна доста студено. Саша нямаше как да не забележи това, но реши да не дърпа лъва за опашката и тръгна към детската стая. Той прекара цели два часа със сина си, игра си с него на колички, построи му замък и му чете приказки… Времето мина незабелязано и когато Оля дойде да приготви Ваня за сън, Саша напусна детската стая със съжаление. Предстоеше му да проведе важен разговор с жена си и затова беше малко нервен. За да се поразсее, включи компютъра и си пусна една нова игра с престрелки. На екрана се появиха лабиринтите на някакъв мрачен замък, бъкащи от отвратителни уроди. Той толкова се увлече от стрелбата по чудовищата, че не забеляза кога жена му се появи в стаята. Олга се бе настанила край високото бюро и пишеше нещо, обърната с гръб към него. Саша натисна паузата на играта, приближи се до жена си и я прегърна. Искаше да се подмаже на Оля и да я предразположи, та да не би тя — не дай боже! — да се заинати, когато й предложи да замине. Но в мига, в който се притисна до нея и почувства допира на познатото скъпо тяло, веднага изпита желание. То беше примесено с мимолетно разкаяние за изневерите му и това го правеше още по-силно. — Какво ти става, да не би да си решил да изпълниш съпружеския си дълг? — ехидно попита Олга. — Ами, нещо такова. А да не би ти да имаш нещо против? — измърка в ухото й Саша. Той надникна през рамото й. Тя веднага закри написаното с длан. — Знаеш ли какво има тук? — попита го с усмивка. — Обвинение. — Тъ-ъ-й… — с недоумение проточи Саша. Той се засмя, отстъпи назад, разпери ръце и се отпусна на широкия диван. — Е, хайде, обвинявай ме. Слушам те. Оля повдигна листа към очите си. — Аз ще обикалям из стаята, докато ти говоря, нали нямаш нищо против? Саша с изненада забеляза, че жена му нервничи. Той кимна, а Олга се изкашля и започна да чете, крачейки из стаята. — Значи, така. Александър Николаевич Белов се обвинява в следните престъпления: а) пренебрегва семейството си, б) не иска да направи ремонт, в) принуждава ме да използвам кредитни карти, г) носи четина, която боде, д) на три пъти не пренощува вкъщи без уважителни причини — с всеки следващ пункт тя ставаше все по-сериозна и по-сериозна. — Можеш ли да отговориш нещо по същество на предявените обвинения? Особено ме интересува последната точка. — Това за четината ли беше? Вече се избръснах. — Саша демонстративно прокара ръка по едната си страна. — Не, за това, че не нощуваш вкъщи — гледаше го строго жена му. — Това е чиста проба провокация — завъртя глава Белов. — Имах много труден период, защото осигурявах безопасността на семейството си. Що се отнася до… Оля се опита да каже нещо, но той я спря, като вдигна ръка. — Един момент! Що се отнася до всичко останало, съгласен съм. Ето компенсацията. Вдигна оставеното до компютъра куфарче и извади от него папка с документи и снимки. Подхвърли ги на масата и включи отново играта. Уродите кръвожадно започнаха да ръмжат от екрана. Оля седна до него и отвори папката. Документите бяха написани само на английски език, а на снимките се виждаха изгледи от една луксозна вила в някаква южна страна. — И какво означава всичко това? — озадачено попита тя. — Това е една къщичка — обясни Белов, без да откъсва очи от играта. — С тенис корт, басейн, четири спални… В щата Флорида… По дяволите, колко много уроди… Най-сетне жена му схвана за какво става дума — заветната й мечта се бе сбъднала. Тя неведнъж бе убеждавала мъжа си да купят къща в чужбина, но всеки път той й отказваше под някакъв предлог. И изведнъж — ето ти я и къщичката! — Сашка! — Оля се хвърли върху мъжа си, поваляйки го на дивана. — По-кротко, Оля, какво правиш! Ще събудиш Ваня! — доволно се засмя той. Компютърът внезапно издаде сърцераздирателен стон, който се смени с тържествуващия рев на уродите. Саша повдигна глава и погледна към екрана: — Видя ли, убиха ме! — Пепел ти на езика! — плесна го през устата Оля. После впи устни в неговите в дълга и гореща целувка. Той с готовност отвърна на целувката, като в последния момент успя да си помисли, че неговата сметка се оказа вярна и въпросът с отпътуването на семейството му като че ли вече беше решен. 33. Володя Каверин изглеждаше като нетърпелив влюбен по време на първа среща, който е загубил ума и дума в очакване на своята изгора. Впрочем, причината за тревогата му беше къде-къде по-сериозна. Вагоните с оръжието пристигнаха навреме на уреченото място, но получателите на стоката не се появиха. Той раздруса амунициите си и хукна в бърз тръст по дължината на влаковата композиция. Въртеше в движение главата си насам-натам и беззвучно псуваше. Петрович и седналите на платформата до него трима мрачни брадати кавказци хладнокръвно наблюдаваха тази суетня. Каверин стигна до последния вагон, зави зад ъгъла на построения от червени тухли склад и след миг изскочи от другата страна на зданието. — И къде са тези будали, а?! — разкрещя се, загубил търпение. — Страшно неточни хора! Петрович се опита да успокои шефа си: — Ние нали сме тук, всичко е наред… Ей сега ще дойдат и клиентите. Какво си се затръшкал? — Първо, тук има стока за цяла дивизия! — продължи Каверин. — И второ, връзката ми с Москва пропада! Петрович подритна с носа на армейската си обувка сандъчето със спътниковия телефон. — Володя, но ти можеш да се обадиш и оттук… — Трябва да сме на полето, дръвнико! Сто пъти вече ти казах! Каверин се обърна към невъзмутимите брадатковци и им подвикна нещо на чеченски. В отговор и тримата мълчаливо поклатиха глави. Той плесна с ръце като жена и възмутено възкликна: — Не, ама това на нищо не прилича! Да домъкнеш тези неща през половината континент точно на минутата, а когато трябва да ги приемат, да ти вържат такава тенекия! Петрович лениво стана и закрачи към последния вагон, като предупреди шефа си: — Володя, ще отида да източа бойлера. Радостният възглас на Каверин го спря: — Петрович, идват! Ох, слава богу! Петрович се извърна и видя, че към тях се приближават около десетина разнокалибрени коли. — Видя ли… Какво ти казах? — изсумтя доволно той. Свря се до ъгъла на вагона и започна да разкопчава панталона си. В този миг на десетина крачки зад него от едно напълно равно място се надигна някакъв човек, облечен в рунтава униформа със защитен цвят. Твърдата му и сръчна ръка рязко метна един нож, чието острие се вряза под лявата лопатка на Петрович. — А… — изненадано и смутено въздъхна той и бавно се свлече по гръб. Може би едва доловимият звук щеше да сепне и останалите, но от другата страна на влаковата композиция цареше радостно и шумно оживление. Там звучеше висока гърлена реч, носеше се смях и се вдигаше силен шум от затварящите се врати на колите. Каверин преминаваше като щафетна пръчка от едни горещи източни обятия в други. От другата страна на влаковата композиция също настъпи раздвижване. От земята един след друг започнаха да се надигат бойци с доста странен вид. Те бяха облечени в рунтави дрехи, с черни маски на лицата. Носеха най-разнообразно оръжие. Изпълнявайки сдържаните, но красноречиви заповеди на командира си, бойците заемаха изходни позиции за атака. Те удариха от три страни едновременно, притискайки с огъня си цялата група на бунтовниците към тухлената стена на склада. Чеченските шофьори хукнаха към колите си, но един гранатомет веднага удари от фланга. Двата камаза в края на колоната избухнаха като ослепителни факли и препречиха пътя за отстъпление пред останалите. Една картечница изстрелваше дълги откоси изпод вагоните по щуращите се насам-натам чеченци. От покрива на съседния склад двама снайперисти натискаха спусъците си от време на време, но без да пропускат нито една цел. С истерични вопли „Аллах акбар!“ полуделите бунтовници отвръщаха с яростен огън. Обаче не виждаха нападателите си и затова не улучваха никого. Чеченците се поваляха един след друг на земята, облени в кръв. Въпреки невъобразимия грохот Каверин не изгуби ума и дума. Той се опита да се скрие между вагоните, но куршумите на снайпериста го застигнаха и там. Първият натроши костта на левия му крак, като го прониза малко под коляното, вторият улучи металната пластина на бронежилетката му, а третият, който очевидно изпълни функцията на контролен, размаза лакътя на дясната му ръка. Володя замря. Простреляните крайници го пронизваха с такава изпепеляваща болка, че искаше да вие и да се търкаля по земята. Но той лежеше като препариран, без да помръдва нито един мускул по тялото си, защото знаеше, че в тази секунда снайперистът го наблюдава през оптичния си мерник и преценява дали този негов клиент се нуждае от още един изстрел, или вече няма нужда от нищо на този свят. Картечните откоси стихнаха. Каверин, който едва не загуби съзнание от болка, разбра, че всичко е свършило. Извърна глава към склада и видя, че хората с рунтавите защитни униформи бавно се придвижват покрай влаковата композиция и доубиват ранените бунтовници със служебните си пистолети „Макаров“. Каверин не биваше да чака. Стисна зъби и предпазливо се запромъква под вагоните. В това време част от бойците завинтваха взривните устройства в плоскостите на противопехотните мини и слагаха подготвените взривове във вагоните с оръжието. Двете групи свършиха работата си почти едновременно, но в този момент Каверин вече беше под съседната влакова композиция. И когато войнишките обувки изтрополиха по чакъла на три метра от него, той затаи дъх. Сетне избухна взривът. Вагоните с оръжието се разлетяха на парчета, те подпалиха чеченските коли, които също започнаха да се взривяват и да отпращат в пролетното небе фонтани от пламъци. След няколко минути скелетите на взривените вагони и разбитите от взривовете коли потънаха в морето на огъня. Каверин успя с последни сили да се отдалечи пълзешком на още няколко метра от злополучния склад. След първия взрив загуби съзнание и затова не видя как в бушуващите на невзрачната чеченска гара пламъци изгоряха единайсет милиона на Саша Белия. 34. Обстановката в кабинета на Белов беше почти същата както преди няколко дни. Край телефона отново се събраха четиримата, отново очакваха обаждането и отново се вълнуваха, защото позвъняването, както и миналия път, се забави. Вълнението достигна върха си, защото през днешния ден трябваше да се осъществи не само последната връзка с Каверин, но и клиентите да получат стоката. Пчелата се щураше из кабинета. Той ту нервно рошеше косата си, то потръпваше, сякаш го тресеше, ту започваше да си гризе ноктите. А поведението на Белов беше съвсем различно — той седеше в креслото зад бюрото си като каменна статуя и хвърляше неодобрителни погледи към приятеля си. Най-сетне не издържа. — Пчела, престани да се мотаеш пред очите ми, седни на едно място — тихо помоли той. — Свят ми се зави от теб. Пчелата го стрелна със сърдит поглед, но го послуша. Стовари се на дивана, обгърна главата си с ръце и промърмори с отчаяние: — Трябваше и аз да замина с него! — Аз също се притеснявам — раздразнено помръдна рамо Саша. — Но не говоря глупости. За известно време в кабинета се възцари такава тишина, че ясно се чуваха тиктакането на часовника и шумът от колите навън. В тази тишина имаше нещо мъртвешко, страховито и непоносимо. Фил взе таблата и раздруса кутията пред Космос, който седеше до него: — Хайде да изиграем една игра, искаш ли, Косе? Космос го изгледа с недоумение, помълча малко и кимна. Изглежда, той също се чувстваше зле в тази тягостна тишина. Двайсетина минути се чуваха само тракането на зарчетата и плъзгането на пуловете по дъската. Пчелата седеше на дивана и леко се поклащаше. Белов следеше играта изпод притворените си клепачи. Пчелата, който в един момент изгуби търпение, взриви тишината. Той се обърна към Белов и оцъкли насреща му обезумелите си очи: — Мога да разбера забавяне от петнайсет минути, добре, де, нека да са дори двайсет… Само че, Саша, той се бави вече два часа! Мрачният като черен облак Саша го стрелна с поглед и не отговори. И в този момент телефонът на кръглата маса изпиука. Но това не беше офисният „Панасоник“, по който трябваше да се обади Каверин, а мобифонът на Саша. Пчелата се завъртя като пумпал и се хвърли към масата. Силният вик на Белов го спря: — Аз ще се обадя! Той отблъсна Пчелата и сграбчи мобифона. — Ало! Да, Ваха. Ами, чакаме… — рече в слушалката. Изведнъж веждите му рязко се вдигнаха. — Какво?! Това сигурно ли е?! Добре, ще ти се обадя пак. Три чифта очи напрегнато се взираха в него. Саша остави мобилния телефон на масата, седна в креслото си и изгледа приятелите си с обезумял поглед. — Какво става? — изпъшка Пчелата. — Взривили са стоката, докато са я предавали — съобщи Саша и най-неочаквано… се усмихна. Телефонът на бюрото му иззвъня и той моментално се извърна към него, скривайки от приятелите си неуместната си усмивка. — Да, Олечка… — рече съвсем спокойно в слушалката. Пчелата се хвърли към него и изрева: — Какво-о-о?! — Един момент… — подхвърли Саша в слушалката, закри я с длан и се обърна към приятеля си: — Това е, забрави го, нищо не е останало! Сбогом, оръжие! Пчелата отчаяно наведе глава и я сграбчи с ръце, а Белов, вече без да се крие, тихо и щастливо се засмя. — Защо се хилиш, Саша? — подскочи като ужилен Пчелата. — Защо се хилиш? Изгоряхме с толкова пари! Той грабна купчина документи от масата и в яда си ги хвърли към тавана. Белов се разсмя още по-силно. — Да вървят по дяволите, Пчьолкин! Да не мислиш, че няма да избием отнякъде тези пари?! — Отново доближи мобифона до ухото си и отговори на жена си: — Не, Оля, всичко е наред… Притиснал слепоочията си с ръце, Пчелата направи няколко неуверени крачки встрани и злобно прошепна през стиснатите си зъби: — Идиот, мамка ти! Имаше вид на човек, който внезапно е осъзнал нещо. 35. Привечер Белов пристигна в „Сребърния бор“. Това беше онзи незабележим клуб, в който неговият партньор по тенис Виктор Петрович толкова обичаше да си прави тайните срещи. Саша нямаше абсолютно никакво желание да се вижда с него, но в създалата се ситуация той можеше да получи гаранции за своята безопасност единствено от Зорин. Освен това нямаше търпение да научи каква е съдбата на неговите документи за фонда. Тъй че, независимо дали му харесваше или не, щом искаше да се измъкне от каната с млякото, трябваше да размахва крачета до последно. Виктор Петрович го посрещна с радушна усмивка и силно ръкостискане. Масата в сепарето, където седнаха, беше сервирана. Зорин с широк жест покани госта си „да хапнат, каквото Бог дал“, но Белов му отказа и сухо му предложи да преминат към деловата част. Зорин отвори чантата си и сложи на края на масата сгънатата карта на Чечения с отбелязания по нея със син молив маршрут. — Връщам ти я с благодарност — усмихна се той. — А кой свърши тази работа? — полюбопитства Саша и прибра картата в джоба на сакото си. — Специалните военни части. Профучаха оттам като ураган — оръжието е унищожено и няма нито един свидетел… — Виктор Петрович смръщи чело. — Разбирам те, Саша, ти се притесняваш, че си тръгнал срещу федералните… Той кимна в знак на съгласие, тъй като беше дошъл тук точно заради това. — Трябва да имаш предвид, че това е едно от малкото ведомства, които наистина се грижат за безопасността на страната ни. А това, че ти предаде операцията със стоката, обективно погледнато, е в полза на страната ни. Твоите вътрешни отношения с тях са друга работа… Но при всички случаи, докато ние сме във връзка, ти си недосегаем. — А ние във връзка ли сме? — със съмнение попита Саша. Той много добре разбра какво искаше да му каже чиновникът. Кантората нямаше официални претенции към Белов, а колкото до неговите лични търкания с водещия му офицер от федералните, той трябваше да се оправя сам. Всъщност Зорин отново се отдръпна и остави Саша сам да се справя с Веденски. Виктор Петрович съсредоточено погледна Белов и укорително поклати глава. След като порови из дипломатическото си куфарче, той подаде на Саша кожената папка със златния монограм. — Размразих документите ти за фонда — важно и дори малко тържествено му съобщи. — Ще получиш огро-о-омни привилегии за внос! Саша не се опита да скрие скептичната си усмивка. — Благодаря. — Взе папката и небрежно я пъхна под мишницата си. — Все от някого трябва да зависиш. Иначе… — Направи недвусмислен жест с пръст през гърлото си, — кръц — и толкова! — Александър, знаеш ли, че си нагъл — студено присви очи Зорин. — Както и да е, Виктор Петрович — протегна му ръка той, — и за това съм ви благодарен. 36. Аленото слънце се търкулна към далечните планински хълмове. Косите му лъчи хвърляха върху разбития, потънал в кал черен път дългите сенки на покритите с първата нежна зеленина тополи. По крайпътната канавка бавно и мъчително куцукаше изтощеният и ранен Володя Каверин. Видът му беше ужасяващ. Обгорените му и разкъсани дрехи висяха по тялото му на парцали, окървавената му дясна ръка беше безжизнена като ластун, а с лявата стискаше дебела пръчка, която му служеше за патерица. Володя беше свил простреляния си крак, омотан с почернели от засъхнала кръв дрипи, и подскачаше на здравия си крак. Вцепененият му невиждащ поглед беше насочен напред. Някъде там — на около осем-десет километра, трябваше да се намира един пост на федералните. Каверин едва ли би могъл да преодолее разстоянието в това състояние и той много добре разбираше това. Всяко движение предизвикваше в него пристъп на болка и с всяка измината крачка силите му се топяха. Всъщност той беше обречен. И въпреки всичко упорито се движеше напред — натам, където единствено би могъл да намери спасение. Изведнъж зад гърба му се разнесе бучене на мощен мотор. Да срещнеш по този глух черен път кола беше невероятно щастие. Или нещастие, в зависимост от това кой пътуваше в нея. Но при всички случаи това беше възможност. Погледът на Каверин се съживи, а очите му се изпълниха с надежда. Той спря и без да се обръща, вдигна ръка. Свел ниско глава, очакваше спасение или смърт. Един армейски БТР обгърна Каверин със сивкав облак газове от ауспуха си и спря до него. — Ей, братле, ти руснак ли си? — подвикна му от бронята розовобузест млад сержант, пристегнат в бронежилетка със защитен цвят. Каверин вдигна към него покритото си с кал и сажди лице. — Руснак съм, руснак съм — изхриптя. — Мирен гражданин. — И къде си се наредил така? — попита го подозрително строгият по-възрастен военен, който явно беше офицер. — Възкръснах от ада — мрачно отвърна Володя и неочаквано помоли: — Закарайте ме до някоя болница, братлета… — Хайде, качвай си… — кимна офицерът. Двама войници веднага скочиха при ранения, а от бронята се протегнаха няколко ръце. Каверин направи още една последна крачка, захвърли пръчката и здраво се хвана за първата ръка, която докопа. Веднага го издърпаха нагоре. Непоносима болка прониза изтерзаното му тяло, но той не издаде нито звук. Усмихваше се. „Сигурно се зъби от болка…“ — помисли си розовобузестият сержант, докато го наблюдаваше. Но това наистина беше усмивка. Каверин се усмихваше, защото знаеше, че ще живее. А това означаваше, че щеше да си отмъсти. 37. Равномерното еднообразно бучене на двигателя на огромния боинг действаше приспивно. Пръв се унесе Ваня. Момченцето се притисна до майка си и заспа. Скоро задряма и Оля. Сънят й беше светъл и безметежен. Присъниха й се палми на брега на лазурното топло море, огрян от слънцето широк плаж и потънала в тропическа зеленина ослепително бяла двуетажна къща. Това беше нейната къща и могъщият боинг ги отвеждаше с Ваня точно натам. Събуди се от нечие лекичко докосване по рамото. Отвори очи и видя, че стюардесата се е надвесила над нея. — Ако обичате, закопчайте колана си — помоли я момичето. — Какво става, стигнахме ли вече? — изненада се Оля. — Още не — усмихна се вежливо стюардесата и обясни: — Това е Шанън, Ирландия. Тук ще заредим с гориво и сетне ще кацнем на летище „Кенеди“. Оля кимна: — Ясно… Стюардесата продължи по пътеката между седалките, а Оля закопча колана си и си припомни ярките картини от прекъснатия си сън. Извади от чантата новия си паспорт и пъхнатото в него тесте снимки на къщата им във Флорида, защото искаше да сравни онова, което й се присъни, с реалността. За нейна изненада съвпадението между тях беше почти пълно. Разгледа една след друга снимките и отвори синия паспорт с голям засукан герб на обложката и надпис Republika de Costa Rica. До снимката й на първата страница на документа беше изписано новото й име — Maria Pereira. — Гражданката на Коста Рика Мария Перейра — прошепна тя с усмивка и добави: — Ама, че дивотия! Затвори паспорта си и замислено се загледа през илюминатора. Все още не можеше да проумее защо Саша забърка тази съмнителна комбинация с костариканския паспорт. Той й каза, че това е необходимо, за да могат по-лесно да се оформят документите за къщата и да се намалят данъците, но обясненията му не й прозвучаха много убедително. Тук нещо не беше наред. Оля помисли още малко върху това, но в този момент самолетът започна да се спуска, тя се зае да буди сина си и прогони тези натрапчиви мисли. Младата жена нямаше начин да разбере логиката в действията на съпруга си, защото смяташе, че мъжът й е изпратил нея и Ваня на почивка. А в действителност той просто искаше да ги скрие! От летище „Шереметиево“ Фил откара Белов в една тиха пресечка близо до „Никитските врати“. — Как мислиш, дълго ли ще чакаме? — попита Фил и погледна часовника си. Саша невъзмутимо сви рамене: — Не зная. Час. Или два. Или три. Фил се отпусна на облегалката и се прозя. — М-да. А кого чакаме, Анюта ли? — Той много добре разбираше, че задава глупав въпрос. Просто бе решил, че вече е настъпил моментът да изясни до каква степен Саша е хлътнал по тази миловидна и пресметлива мръсница. Приятелят му се взря в дъното на пресечката и завъртя отрицателно глава. — А какво става между вас, това сериозно ли е? — попита с престорено безразличие Фил. — Я, стига, какви ги дрънкаш! — обърна се изненадано към него Белов. — Правя го просто така, за разнообразие. Аз си обичам моята Оля. Вече… колко станаха? Шест години, представяш ли си, а? — А пък аз съм с Тома вече от пет… — простодушно се усмихна Фил. — Отначало реших, че просто си измислил хитър начин да се отървеш от Оля. — Не, направих го, за да се подсигуря — обясни му Саша. — Нека поживее малко там, докато тук всичко утихне. Макс ще я посрещне, ще се погрижи за нея… На отсрещната страна на пресечката спря едно черно ауди. От колата слезе Веденски, отвори задната врата и извади голяма кутия с красива издокарана кукла. Щом го забеляза, Белов моментално се напрегна като хищник преди скок. — Това той ли е? — попита тихо Фил. Саша кимна и изпъшка: — Е, аз отивам… — Успех! — Приятелят му нямаше представа кой е мъжът, който излезе от черното ауди, но вълнението явно се предаде и на него. — По дяволите — измърмори Саша и отвори вратата на колата. Стъпи на тротоара и подвикна на Веденски, който вече набираше кода на входната врата. — Игор Леонидович! Мъжът се обърна и учудено погледна към Белов, който добродушно се усмихваше. — Това вие ли сте? — бързо се огледа той и сухо попита: — Как се сдобихте с адреса ми? — С най-обикновени оперативни мероприятия — разпери ръце Белов. — И все пак е странно, че още дишате — разкриви устни в иронична усмивка Игор Леонидович. — И дори съм здрав като бик, пу-пу-пу… — суеверно плю през лявото си рамо той. — Това за дъщеря ви ли е? — Посочи с глава куклата в ръцете на федералния и съвсем дружелюбно му съобщи: — А пък аз имам син… — Какво искате? — студено попита Веденски, който явно не се канеше да води светски разговори с Белов. Саша заряза дипломатическите тарикатлъци и откровено отвърна: — Игор Леонидович, искам да нормализирам нашите взаимоотношения. Смятам, че с поведението си застанах сто процента на ваша страна и на страната на държавата. — Искате ли да ви отговоря откровено? — отвърна след кратко мълчание той. — Сега никой не знае коя точно е нашата страна… Лично аз не съм ви враг, но днес никой на никого не дава гаранции. Разбирате ли какво ви казвам? — Разбирам — кимна Белов. — Е, тогава бъдете жив и здрав, Александър Николаевич. Ако имате късмет, разбира се… В гласа му не прозвуча никаква заплаха и Белов безпогрешно долови това. Ето защо пое протегнатата за довиждане ръка на Веденски. Федералният намести кутията с куклата под мишницата си и влезе във входа. — Държавата — това сме ние, Игор Леонидович — тихо рече подире му Саша. — Ние с вас, там е работата… Без да се обръща, Веденски вдигна ръка: — Всичко хубаво! Саша постоя още малко пред входа и се върна в колата. Възбуденият Фил отвори вратата пред него. — Саня, Саня, току-що съобщиха по радиото — убили са Влад Листев… Белов се отпусна тежко върху меката седалка на мерцедеса, поклати смутено глава и промърмори: — Майко мила, весело си живеем в Русия… Ама, че е весело… Част III Комата 38. Квадратните железобетонни колони подпираха ниския сив таван. Някъде отгоре искрите от заваряването се сипеха като водопад. По клатещата се, сглобена криво-ляво от парчета арматура стълба в пустия цех на недостроения завод слезе един средновековен рицар, издокаран в блестящи доспехи и заметнат с дълга сребриста мантия. Той беше напрегнат и мрачен. Обкованата му със стомана ръка лежеше върху дръжката на меча. Рицарят се огледа на всички страни и закрачи напред. Изведнъж зад колоната изскочи още един рицар, който носеше ален плащ и тежък шлем, скриващ изцяло главата му. С нечовешки вик той стовари върху незащитената глава на Сребърния рицар тежкия си меч с двойна дръжка. Но ударът му не постигна целта си. В последния момент съперникът му умело избегна смъртната заплаха, като моментално отскочи встрани и извади от ножницата закривения си сарацински меч. Стоманените остриета зазвъняха в кънтящата пустота на цеха. Рицарят с шлема настъпваше, но мечът на противника му постоянно пресрещаше неговите невероятно силни удари. Сребърният рицар противопоставяше на силата на съперника си своята сръчност и подготовка — движеше се по-бързо и владееше по-добре оръжието си. С всяка изминала секунда превъзходството му ставаше все по-очевидно. Скоро инициативата изцяло премина в ръцете на Сребърния рицар и сега той вече притискаше врага си, стоварвайки върху него градушка от мощни удари. Полагайки доста усилия, за да ги отблъсне, Аленият рицар отстъпваше назад към ниския парапет, ограждащ дълбока бетонна яма. И ето, че най-сетне ударът на закривения меч на Сребърния рицар постигна целта си, в резултат от него наподобяващият тенджера шлем излетя от главата на противника му, а Аленият рицар се стовари на колене до самия парапет, дишайки като преуморен кон. Дългокосият Сребърен рицар изопна меча си над главата на поваления си враг. — Стоп! Не мърдай! Сменете се бързо! — прогърмя усиленият от мегафона глас на режисьора. Фил — в ролята на Аления рицар беше именно той, тежко се надигна. Асистентите бързо нагласиха на негово място двойника му, който представляваше едно точно копие на рицаря. Приликата между тях беше поразителна. — Готово! — Асистентите се отдръпнаха встрани. — Готови! — разнесе се гласът на режисьора. — Камера! Работи! Александър Киншаков, който изпълняваше ролята на Сребърния рицар, още веднъж изопна закривения си меч над гумената глава и с един замах я отсече от раменете на двойника на Фил. Тя се търкулна по края на бетонните плочи и падна в пропастта на ямата. — Готово, заснето е! — възкликна радостно режисьорът. — Благодаря на всички. Към обезглавеното тяло се приближи Ана, която беше пременена като средновековна принцеса. Тя повдигна полите на дългата си рокля, стъпи внимателно с остроносата си обувка върху гърдите на Аления рицар и капризно присви устни: — Ама, че сте кръвожадни, момчета… Фил се надвеси през парапета и подвикна: — Какво става, рибари, хванахте ли главата ми? — Валера, а защо си се изпотил така? — клъвна го Киншаков. — Че как няма да се изпотя! — подсмихна се той. — Знаеш ли какъв удар имаш, Иванич… Ти налагаш като кон с копита! — А пък ти се научи как трябва да правиш това, хлапако! — назидателно отвърна Киншаков. Ана се приближи до тях и сложи ръце върху раменете на двамата мъже. — За какво спорите, момчета? Каквото и да стане, според сценария моето сърце принадлежи на Черния рицар. — Значи ние напразно се бихме! — намигна Фил на Киншаков. Смеейки се и шегувайки се, мъжете отидоха да се преоблекат. В импровизираната съблекалня, където „цивилните“ дрехи на актьорите бяха струпани на камара, пищеше мобифонът на Фил. Той взе апарата. Обаждаше се Оля. Тя трябваше да заведе сина си в поликлиниката, а пък Саша беше отвел нанякъде верния Макс. — Да, Оля… А вие къде сте? Да, свърших, ей сега ще обядвам и ще тръгна — говореше по телефона Фил и едновременно с това разкопчаваше безбройните закопчалки по рицарските си доспехи. — Няма проблем, ще успея! Оттук до Рубльовка се стига за двайсет минути. И след това веднага ще дойда при вас… Добре, разбрахме се! Той взе реквизита си и тръгна към колата. Там го очакваше изненада. Някакви зевзеци бяха набучили отсечената глава върху стърчащата от стената арматура. От устата на гумения Фил стърчеше димяща цигара, а на носа му се мъдреха черните му баровски очила. — Кой се гаври с покойника? — огледа се през смях Фил. — Валера, това е инсталация! — подвикна му ехидно някой от асистентите. Фил погледна своя безмълвен двойник и съчувствено поклати глава: — И какво стана сега, Валерка, не стига, че те убиха, ами на това отгоре те обиждат? — Свали очилата от отливката и си ги сложи. Ана се приближи към него с видеокамера в ръка. — Валера, застани до него, ще ви заснема — предложи му. Усмихнатият Фил се доближи и сложи ръка върху гумения врат на своето копие. — Как изглеждаме, а? — Супер! Големи красавци! Само поскрий малко плешивината му… Той оправи вирнатите коси върху гумената глава и отново се обърна към камерата. Изведнъж го осени една забавна идея — да покаже на Оля и най-вече на Ваня току-що заснетия бой между двамата рицари. — Аня, знаеш ли какво, ти засне ли дуела? — Естествено… — Дай ми камерата да го покажа на Ваня — помоли я той. — И утре ще ти я върна. — Валера, нека по-добре Саша да се отбие при мен… — предложи му тихо тя и му даде камерата. — Аха, ще му кажа — обеща й без особен ентусиазъм той и поклати отрязаната си глава. — Е, браточка, ще тръгваме ли? Внимателно свали главата от арматурното желязо, като се стараеше да не загаси цигарата, и закрачи към колата си. В този момент някой му извика отгоре: — Здравей Валера! Фил се обърна и видя, че по стълбата слизаше продуцентът на филма Андрей Кордон. Той изключително рядко се появяваше на снимачната площадка, затова Фил се учуди. — Я! Кого виждам! — изрече подигравателно. — Аня, свършихте ли със снимките? — попита Кордон приятелката си, като пусна покрай ушите си хапливите думи на своя кредитор. — Свършихме, свършихме! — небрежно отвърна тя на продуцента и намигна на Фил с цинична усмивка. — Отдавна вече свършихме… — А трикът получи ли се? — Получи се — отвърна Фил. — Иванич ми отсече главата още в първия дубъл! А ти как така си се решил да дойдеш на снимачната площадка? — Ами, реших да видя как харчите парите ми… — огледа се с важен вид Кордон. Филмът наполовина беше финансиран от Бригадата и Фил не пропусна да му го напомни. — И забележи — не само твоите, нали така? — Вдигна гумената глава и я завря в носа на продуцента. — У-у-у! Кордон не отговори и с невъзмутим вид се възползва от възможността да си запали цигарата от огънчето на онази, която стърчеше от устата на отливката. Фил нямаше никакво желание да си чеше езика с Кордон, пък и трябваше да побърза. Той заобиколи продуцента и се отправи към своя мерцедес. Прибра главата в сака си, а камерата сложи на поличката пред задното стъкло. След това започна да сваля и доспехите си. Един от асистентите дотича при него, за да му помогне. — Валера, ще обядваш ли? — попита той и взе блестящата ризница. — А какво има за ядене? — Риба, както винаги… — намуси се младежът. — Добре, Миша, донеси ми риба. Само че по-бързо, защото трябва да тръгвам! — Погледна часовника си и се подсмихна, тъй като забеляза колко старателно сгъваше ризницата асистентът. — Абе, какво си играеш с нея, не се бой, няма да се смачка! 39. Ако някой завареше Пчелата да се занимава с тази работа, насмешките и подигравките нямаше да имат край. Витя Пчьолкин седеше на дивана в стария двустаен панелен апартамент на родителите си и държеше едно чиле, изопнато върху протегнатите му напред ръце, а майка му намотаваше преждата на кълбо. Съдейки по всичко, това занимание беше нещо съвсем обикновено за него, защото той следеше движенията на майка си и плавно поклащаше ръце, та конецът да може да върви гладко и да не се заплита. Това беше самата истина. Витя беше късно дете и се бе появил на бял свят, когато родителите му вече бяха минали четирийсетте. Те се отнасяха към сина си като към най-голямото богатство в живота си. От най-ранно детство момчето беше обградено с трепетна и нежна обич. Същото чувство, макар и грижливо прикривано от хорските очи, изпитваше към своите родители и Витя. И сега също се опитваше да не ги огорчава и да не оставя неизпълнена нито една тяхна молба. Майка му обичаше да плете и й беше много приятно да намотава преждата на кълбета от ръцете на сина си, затова Пчелата често и с удоволствие й помагаше. Той наблюдаваше как набръчканите, покрити с мрежа от венички ръце на майка му навиват преждата и си мислеше за нещо свое. Чеченските приятели на Пчелата предложиха на Бригадата ново начинание. Нещо повече — то обещаваше да бъде доста доходоносно, и то не само за Бригадата, но и лично за Пчелата. Ако начинанието се осъществеше, Витя се надяваше да застане начело на голям проект, да се измъкне от опеката на Белия, която му беше омръзнала, и най-сетне да заживее както си иска. Но не се знаеше дали Саша щеше да даде зелена улица на въпросното начинание. Днес трябваше да се случи най-важното — да бъде взето окончателното решение по този въпрос. Край масата в стаята седеше и баща му. Пред него беше разстлана една стара немска карта на Берлин. Тя отдавна беше станала на парцал, на местата, където беше сгъвана, беше протрита до скъсване, тук-там хартията беше изгорена и пробита. Общо взето, видът й беше като на музеен експонат. Ниско надвесен над масата, Василий Викторович изключително старателно прерисуваше един фрагмент от картата върху откъснат от тетрадка лист на квадратчета. — Тате, ще свършиш ли скоро? — пришпори го Пчелата. — Нямам никакво време. — Ще успееш — измърмори баща му, без да прекъсва заниманието си. — Аз вече съм на седемдесет години и пак не бързам. Ето, виж. Василий Викторович му показа рисунката си и немската карта. Посочвайки с пръст ту към единия, ту към другия лист, той започна да обяснява на сина си къде какво има. — Това е Райхстагът. А ей това — ето, виждаш ли го? — е улицата, на която ме улучи парчето от снаряда. Ето я… Е, разбира се, сигурно сега там всичко изглежда по съвсем различен начин. Но въпреки това, Витя, ти трябва да намериш тази улица и да сложиш едно цвете на онова място. Един червен карамфил. — Не може ли роза? — предложи Пчелата. — Защо роза? — усмихна се търпеливо баща му, сякаш имаше работа с неразумно дете. — Нали вече ти казах, ще сложиш един карамфил. Само че ще го купиш от Москва и внимавай да не вземеш някой вносен, купи наш, от ония, които ги отглеждат в Подмосковието… Ще го направиш ли? Пчелата кимна. Вълнената нишка се превъртя за последен път и ръцете му сякаш се освободиха от пранги. Валентина Сергеевна пусна кълбото в картонена кутия и плахо предложи: — Витюша, не искаш ли да навием още едно чиле? — Мамо, нямам време, честна дума… — Сложил ръка на сърцето си, поклати глава Пчелата и стана от дивана. — Имам още две срещи, преди да излетя. Къде е списъкът на лекарствата? — В малкото бюфетче долу — показа майка му. Пчелата отвори вратичката на бюфетчето и взе оттам лист от тетрадка, изписан със закръгления почерк на майка му. Той се обърна към родителите си и се усмихна: — Това е, хайде да се сбогуваме… Той наистина трябваше да побърза, защото преди решаващия разговор с Белов му предстоеше да се срещне с Ваха и Аслан, за да обсъди с тях всички детайли на новия проект. На това отгоре Пчелата остана без кола, тъй като спешно извикаха на снимки Фил, който го докара при родителите му. И сега трябваше да стигне при Аслан сам. Да, разговорът със Саша нямаше да бъде лесен и освен това за него Пчелата можеше да разчита само на себе си. На Фил по принцип изобщо не му пукаше за повечето от търговските начинания на Бригадата, а пък Коса вероятно щеше да посрещне предложението му на нож, както постоянно се случваше напоследък. Затова се налагаше сам да убеждава Белов в перспективността на новата работа, която чеченците им предлагаха. 40. След няколко дни, през които почти непрекъснато валя сняг, слънцето най-сетне се показа. То се отразяваше в прясно натрупаните преспи, в широките прозорци и по блестящите поцинковани покриви на крайградските къщи. Оля излезе на площадката пред входната врата на вилата им в Рубльовка и примижа, защото след закритите с щори и пердета помещения неудържимият водопад от слънчева светлина направо я ослепи. Откакто се беше върнала от Америка, почти непрекъснато се чувстваше потисната. Вината за това беше на мъжа й, защото той бе престанал да крие връзката си с наглата и развратна актриса. Онова, което Оля само смътно подозираше, преди да замине за Америка, след завръщането й в Москва се оказа отвратителен, гнусен и очевиден за всички факт. Тя се задушаваше от обида и озлобление, затова първото, което й хрумна да направи, беше веднага да напусне мъжа си. Но след като поразмисли трезво, стигна до извода, че явният разрив със Саша не беше в неин интерес. Първо, тя все още продължаваше да го обича и не й се искаше да го загуби завинаги. А тъй като познаваше характера на съпруга си, Оля се боеше, че ако тя захлопне силно вратата пред него, той можеше да я затръшне завинаги пред нея. Второ, с изненада и дори със срам тя осъзна, че изобщо не й се иска да живее в миниатюрното апартаментче на баба си или на старата вила, без охрана и без прислуга и притисната от постоянната грижа за насъщния хляб. Оказа се, че до такава степен е отвикнала от това, че самата мисъл за всекидневна работа (къде, като каква) й се стори стряскащо недопустима. След дълги и мъчителни колебания сподели своето нещастие с баба си. Но най-неочаквано за нея тя не се възмути и не започна да призовава всички небесни злини да се стоварят върху главата на изменника. Реакцията на възрастната жена се оказа далеч по-спокойна и съвсем премерена. С тих и безизразен глас тя изложи пред нея серия от изтъркани съвети, чиито смисъл се свеждаше до следното: „Трябва да изтърпиш това, Оленка, той ще се налудува и сетне пак ще е твой.“ И Оля реши да търпи. Опитваше се да прогони мрачните си мисли, но дните минаваха, а настроението й си оставаше все така лошо. Ето, че и днес още от сутринта ходеше като попарена, докато яркото, щедро и празнично слънце, пръскащо лъчите си така, сякаш не беше зима, не я окъпа със светлина. Веднага си спомни стихотворението на Пушкин „Студ и слънце — ден чудесен!“, на устните й се появи радостна усмивка и Оля с кристална яснота проумя, че всичките й беди са преходни и че в крайна сметка нещата непременно ще се подредят по възможно най-добрия начин. — Ваня! — обърна се и подвикна на сина си тя. — Ела бързо, виж каква красота е навън! Момченцето се изтърколи като житена питка на площадката пред входната врата, също примижа и попита: — Къде е класотата? Оля се разсмя: — Ами, ето я, навсякъде е… Ваня разтвори очи, изтича по стъпалата и започна да подскача по квадратните плочи, с които беше облицован вътрешният двор на тяхната къща. — Тили-тили, тали-тали… — възторжено крещеше той. На Оля също й беше радостно и леко на душата и тя тихичко започна да припява на сина си: — Това не сме го учили, това не сме го писали? Па-рам-пам-пам! Те весело изпяха три пъти припева (нито майката, нито синът знаеха останалите думи на песента), без да обръщат внимание на грамадния охранител, който ги стрелкаше с погледи изпод вежди. Внезапно двете крила на вратите се плъзнаха с дрънчене встрани и в двора с мудната грация на хипопотам влезе черният мерцедес на Фил. Той изскочи от колата, разпери ръце и тръгна, полюлявайки се, насреща им. — Здравей, Валерочка! — усмихнатата Оля целуна Фил по бузата. — А къде си изгубил Макс? — Здрасти, Оля. Той си има някаква работа. Аз ще ви закарам до поликлиниката, а пък той ще ви върне обратно, съгласна ли си? — Фил клекна пред момченцето и сложи ръцете до главата си като рога. — Здрасти, Вано, как вървят нещата? — Стлахотно! — с лукава усмивка му показа вирнатия си палец Ваня. — Бива си те, хлапе! — Той грабна със смях момченцето на ръце, подхвърли го високо, хвана го под мишницата си и го понесе към колата. Те бързо се настаниха вътре и мерцедесът пак така бавно излезе на улицата. Пътят до шосето минаваше през борова гора и Олга започна да се любува на величествената красота на окичените със снежни корони дървета. Ваня беше застанал на колене и наблюдаваше как снегът се вдига и завърта на вихрушки след автомобила. Фил наруши тишината: — Оля, как ти изглеждат нещата тук след проклетата Америка, трудно ли ти е? — Знаеш ли, сякаш изобщо не съм била там — усмихна се тя. — Вярно, първата седмица бях объркана, събуждах се и изобщо не можех да разбера къде съм, какво правя… А после се оправих, свикнах… — А пък след изборите ние уж заживяхме спокойно, само че момчетата се изпокараха — оплака се Фил. — Сигурно знаеш за това? — Как да ти кажа, по-скоро се досещам, защото Саша нищо не ми казва… — Сви рамене Оля. — Витя и Космос са скарани, така ли? — И не само те. Всичките са с магарешки инат! — Той махна разстроено с ръка. — Всички искат да са началници… Мерцедесът излезе на Рубльовското шосе, рязко набра скорост и се понесе към столицата. Снежните вихрушки зад колата изчезнаха и Ваня започна да си търси ново занимание. След като дръпна една подир друга всички ръчки по вратата на колата, той бръкна в оставения до него сак на Фил. Олга се опита да възпре сина си: — Ваня, не може! Това е чужд сак, разбра ли? Ваня! Чу ли какво ти казах?! Ех, ти, същински бащичко си! — Състински бастиско… — усмихна се момченцето. — Бастиско Сяся… Фил следеше с усмивка малкия пакостник в огледалото за обратно виждане. — Оля, защо го водиш в поликлиниката? Че той е по-здрав от всички нас. Нали така, Вано? — Плюй през ляво рамо — махна с ръка към него Оля. — Ами ваксините? Фил покорно плю през лявото си рамо и лекичко почука по малката иконка, която висеше на предното стъкло. А малкият Ваня се възползва от това, че за миг бяха забравили за него, и отново бръкна в сака на Фил. Отвори незакопчания капак на сака и мушна ръката си вътре. — Ваня! — отново се опита да го възпре майка му. — Чу ли какво ти казах, не бива да бъркаш вътре! Какво е това безобразие, а?! Дръпна сака от ръцете на сина си, капакът му се отвори и пред очите й се разкри онова, което Фил беше сложил в него. Тя изпищя, моментално сграбчи Ваня и го сложи на коленете си. — Валера! — прошепна с ужас. — Там има някаква глава! Той погледна изплашената Оля в огледалото и прихна: — Това е за филма. Нали идвам от снимки. Хвърли поглед към пътя, посегна бързо към сака и измъкна от там за косите гумената глава, чиито черти на лицето съвпадаха с неговите. — Приличаме ли си с този красавец? — с известна гордост попита. — А ти какво си помисли? Ваня протегна ръчички към отливката, но още несъвзелата се от шока Оля го дръпна. — Оле-ле, Валера, махни тази гадост! — чак потръпна от отвращение тя. Фил се изсмя още веднъж, напъха главата обратно в сака и го премести отпред. Оля най-сетне дойде на себе си и поклати глава с усмивка: — Ех, момчета, човек никога не скучае с вас! Хленчейки, момченцето продължаваше да посяга към сака и Фил веднага се притече на помощ на Олга: — Вано, искаш ли да видиш как чичо Валера се снима в киното? Оля, отзад има една камера, там е записан дуелът с мечове, днес го заснехме. Покажи го на Ваня, само че превърти лентата. Оля се залови с камерата, а Фил започна да разказва за филма: — Филмът ще бъде нещо от сорта на „Хорц“. Гледала ли си го? Онзи, в който играе Ламберт… — Французите казват „Ламбер“ — отбеляза Оля. — Няма значение! — махна с ръка Фил. — Та така, в него има едни безсмъртни момчета и можеш да ги убиеш само ако им отрежеш главите… Оля едва удържаше сина си, който се въртеше на коленете й, и умело боравеше с камерата. Тя отвори малкия монитор и пусна лентата. На миниатюрното цветно екранче се появи картина. — Ето, а действието се развива в Урал, във военните заводи, представяш ли си? — продължаваше разказа си Фил. — Абе, пълна глупост! Но триковете са страхотни! А онзи с червения плащ съм аз… Ваня гледаше като омагьосан как средновековните рицари се бият. Схватката наближаваше края си и ето, че отсечената глава на Фил полетя в ямата. Отливката падна върху едно разстлано кече и се търкулна към краката на оператора. Зад кадър някой високо извика: „Стоп!“ Изведнъж Олга се напрегна, защото главата на Фил вдигна засмяната Ана — любовницата на Саша. Със смесица от срам и погнуса тя наблюдаваше как артистката небрежно подхвърли гумената глава, сръчно я хвана и впи устни в нея с престорено сладострастна целувка. Зад кадър се чу гласът на оператора: „Ана, това твоята камера ли е? Вземи си я, страхотно материалче стана…“ Тя протегна ръка към оператора и тръгна към камерата. Кокетно се усмихваше и на Олга й се стори, че тази усмивка е подигравателна. Свъсила вежди и прехапала устни, младата жена спря камерата и се извърна към прозореца. В слепоочията й веднага запулсира тъпа болка. От прекрасното й настроение не остана и следа. — Е, какво ще кажеш? Бива си го, нали? — попита Фил, който не бе забелязал нищо. — Превърти го още малко, там има още по-готини сцени! В този момент мобилният му телефон иззвъня. — Ало, кой е? Да, аз съм… Камерата ли? У мен е. А какво общо имат с това Кордон и камерата? — Той се намръщи. — Виж какво, не можа ли веднага да ми кажеш, че тази камера е негова? В такъв случай изобщо нямаше да я взема! Добре, хайде тогава да се видим след петнайсет минути. Сега отивам до „Пресня“ и тъкмо ще можем да се срещнем на Кутузовски проспект… Добре, хайде… Оля се досети с кого разговаря Фил. И от това, че нейната съперница отново й напомни за себе си и че успя да се вмъкне дори и тук, в колата при тях, й стана още по-неприятно. Тя включи камерата на превъртане и с невиждащи очи се загледа в мяркащите се на екрана лица и събития. Кой знае защо ясно и отчетливо си спомни първата и засега единствена среща с изгората на мъжа си, която се състоя преди седмица в един от модните сред хайлайфа клубове за боулинг… Съвсем случайно разбра, че през деня Саша ще бъде в този клуб за боулинг — просто дочу с половин ухо телефонния разговор на Макс с мъжа й. От няколкото реплики на охранителя и най-вече от неговия двусмислен и малко палав тон се досети, че вероятно съпругът й няма да е сам. Олга отдавна искаше да види съперницата си. А освен това я обзе отмъстителното желание да постави в неудобно положение мъжа си и да види как ще се опита да се измъкне от него. Разбира се, тя не сподели намеренията си с Макс. Просто го помоли да я откара в козметичния салон, който се намираше до клуба за боулинг, а когато колата минаваше покрай него, му нареди да спре. Това изненада Макс, той се смути и се засуети, а Олга се възползва от притеснението му и се устреми към вратите на клуба. Щом връхлетя в игралната зала, тя спря и бързо я обходи с напрегнат и проницателен поглед. Зад гърба й Макс правеше знаци на Белов, но все пак Олга успя да съзре Саша, преди мъжът й да я забележи. Белов седеше край масичката заедно с една блондинка, чието лице не се виждаше, защото тя беше седнала с гръб към входа. Олга се насочи към тях. Най-сетне Саша зърна жена си и лекомислената усмивка изчезна от лицето му. Той каза нещо на събеседничката си, а тя се огледа с недоумение и учудено сви устни. Погледите на жените се срещнаха. Този на Олга беше мрачен и решителен, а на Ана — малко нагъл. Артистката стана с демонстративна флегматичност, отправи й последна снизходително тържествуваща усмивка на победителка и тръгна към бара. Пчелата дотича при Белов от пътечката за боулинг. Надвеси се над него и разпалено и бързо му зашепна нещо. Оля крачеше напред, сякаш отиваше на дуел, и имаше вид на човек, на когото му предстои най-важният сблъсък в живота. Беше мобилизирана, решителна и изопната като струна. Сетивата й бяха изострени до краен предел и затова успя да дочуе как ядосаният Витя Пчьолкин прошепна на мъжа й: — Зарежи тази кучка, Саша! Какво правиш? Жена ти се върна! Но само след секунда той пъргаво се извърна към нея и с преувеличена радост възкликна: — Здрасти, Оля! Какво те води насам?! Белов изгледа с известно недоумение приятеля си. — Здравей, Витя — усмихна му се тя и разсеяно го целуна по бузата. — Минавах оттук и се отбих… Тя се отпусна на стола, на който допреди малко беше седяла Ана. Кожата на облегалката още пазеше топлината на нейното тяло. Пчелата се повъртя покрай масата и виновно разпери ръце: — Ще отида да поиграя малко… Белов го изпрати с продължителен поглед и неохотно се обърна към жена си. — Какво е станало? — мрачно попита той. — Нищо — поклати глава Олга. — Виждам, че имаш нови увлечения… Едното е боулингът. И какво друго? Той се смръщи, сякаш изведнъж го заболя зъб, и отново се обърна към пътечката за игра. — Оля, знаеш ли поговорката: „Не будете заспалата мечка“? За какъв дявол искаш да усложняваш нещата? — Не ми говори за мечките. — Много добре разбираш какво имам предвид. — Той хвърли един поглед към жена си. — Разбирам… — кимна с горчивина Олга. Взе от масата чашата с недопито шампанско, чиито ръбове бяха изцапани с ярко червило. След като я повъртя в ръцете си, я остави на масата. — Колко странен е животът, нали? — замислено и тъжно каза тя. — На мен ми беше толкова мъчно за теб! И Ваня цяла година живя без баща… Ако не се брои единственият път, когато дойде да ни видиш. Той не отговори. А жена му сякаш очакваше нещо от него — някакви прости и ясни думи, които щяха да разсеят тягостната тишина, които нямаше да позволят на бурята да се разрази и които щяха да възстановят спокойствието в техния малък свят. Но Саша упорито мълчеше, свел глава. Всичко, което чуваше Оля в този момент, се свеждаше до бесния галоп на измъченото си сърце и барабаненето на падащите кегли. Тя сподави тежката си въздишка и се опита да се усмихне: — Както и да е, Саша, не си го слагай на сърце. Аз наистина просто минавах оттук… Той и този път нищо не каза. Оля стана. — Днес ще се прибереш ли? — тихо попита тя. Напоследък съпругът й не нощуваше често вкъщи и този странен въпрос изобщо не беше риторичен. Саша кимна утвърдително, като отново не вдигна очи. Оля остана още миг край масата, обърна се и бързо се отправи към изхода. — Макс! — подвикна вървешком. — Да вървим! Но Пчелата изпревари Макс и се приближи до нея. — Оля, почакай малко! Тя го погледна и онемя. Витя изпитваше болка заради нейното унижение. Пчелата леко докосна рамото й. — Виж какво… не се ядосвай — отрони най-сетне и се опита да се усмихне, — всичко ще бъде наред! — Аха… — кимна Оля. — До скоро… — До скоро. Тя хвърли последен поглед към своята съперница над рамото на Пчелата. В този момент Фил се усукваше покрай артистката, сложил ръка на кръста й. Той приветливо махна с ръка на Олга, като с целия си вид се опитваше да й покаже, че момичето всъщност е негово. Дори за миг притисна буза до изрусената му коса. А Ана предизвикателно се усмихваше, стиснала в ръка една тежка топка за боулинг. Оля се опита да погледне на нея безпристрастно — не, опитът се оказа абсолютно безплоден, защото артистката й напомняше за отвратителен хлъзгав гущер, озъбил в нагла усмивка своята лишена от устни паст. Ужасно й се прииска да сложи на мястото й тази игуана и когато мина покрай Ана, с леко, но силно движение изби топката от ръцете й. Това беше една дребна, но безполезна победа! Когато напускаше залата, забеляза как Витя Пчьолкин се обърна към Саша и яростно почука с юмрук по челото си. 41. След като закара Олга и сина й до поликлиниката, Фил се срещна с Ана, върна й камерата и се отправи към един от модните клубове в центъра на Москва, който беше собственост на техните чеченски партньори. Там трябваше да се състои важна среща между собствениците на клуба и ръководството на Бригадата, по време на която се канеха да обсъдят някакъв нов проект. Фил беше закъснял доста, но това изобщо не го тревожеше, тъй като не разбираше почти нищо от търговските работи на Бригадата, не се интересуваше особено от тях и предпочиташе да се занимава със своите си неща, а именно — с въпросите на безопасността. Въпреки сравнително ранния час в клуба вече имаше много народ. Музиката гърмеше, проблясваха разноцветни светлини, а стриптийзьорките усърдно се трудеха около пилоните си. Фил прекоси просторната зала, отвори вратата на служебния вход и се сблъска с една от тях. — Валерочка! — радостно измърка момичето и нежно прокара ръката си с копринена ръкавица по бузата му. Момичето току-що беше завършило номера си, затова облеклото му се състоеше само от дълги червени ръкавици, обувки със същия цвят и някаква плетеница от шнурчета и ширитчета, които едва прикриваха гениталиите й. Фил пусна широка усмивка и бръкна в джоба си. Зелената хартийка с портрета на президента Грант на мига премина от портфейла му под едно от ширитчетата в най-ниската част от корема на стриптийзьорката. Момичето още веднъж го погали по бузата и се отправи към гримьорната си, поклащайки съблазнително разголените си бедра. Той я изпроводи с похотлив поглед, зави зад ъгъла и отвори вратата на едно малко и незабележимо на пръв поглед сепаре. Там край една елипсовидна маса се бяха настанили Белия, Космос, Ваха и Аслан. Пчелата, който беше много възбуден, размахваше ръце и се щураше из залата, обикаляйки я от единия до другия край. На Фил му беше достатъчен само един поглед, за да разбере, че тук ситуацията се бе нажежила. Той седна в креслото до Саша, но като че ли никой не забеляза появата му. — Космосе, какво ти става, да не си откачил?! — викаше Пчелата. — Ама, аз излитам натам днес! — Ами лети си! Кой ти пречи? — крещеше му в отговор Космос. — Нали ти си нашият орел! — Тихо, тихо… — напразно се опитваше да ги успокои Белия. — Как кой му пречи? — подскочи от мястото си Ваха. — Ти! Аслан веднага го подкрепи: — Е, Космосе, защо говориш така? Защо… — Почакай малко, Аслан! — прекъсна го Белов. Чеченецът поклати сърдито глава, обърна се към Ваха и беззвучно измърмори нещо под носа си. Пчелата, който нервно крачеше из кабинета, се спря, надвеси се над невъзмутимия Белов и впи в него тежкия си поглед. — Саша! Хайде да си изясним позициите или аз ще изляза от играта и ще ида на майната си! — заяви той. Космос презрително прихна зад гърба му, но Пчелата изобщо не му обърна внимание и продължи да изпепелява с поглед Белия. Той бавно отпи глътка минерална вода и сдържано отговори: — Не познавам добре материята. Опиши ми още веднъж схемата така, както я виждаш ти. Белов хитруваше. Много добре разбираше същността на предложението на Пчелата. Разбираше също така, че при това разпределение на силите с всички парични средства щяха да се разпореждат най-вече чеченците. А да упражнява контрол върху тях там — в Чечения, беше абсолютно нереалистично. Белов беше наясно на кого е изгоден този проект. Не разбираше нещо друго — защо неговият приятел защитаваше толкова яростно тази авантюра? — Добре — кимна Пчелата. — Има германци, които са готови да инвестират двеста милиона в кавказкия нефт. Нашата банка им става съдружник чрез кредит. Парите отиват от другата страна. Аслан ни подкрепя в планините. И какво сложно има в това? — Нищо — поклати замислено глава Белия. — Само не мога да вдяна какво общо имат с това грандовете? Разбирам, ако цялата тази работа минаваше през Кипър, Малта или която и да било друга офшорна зона… Ама така, извинявай много, но не виждам къде е смисълът. Пчелата бързо се спогледа с кавказците. — Саша, това е така, но тук има едно друго предимство… — Не, Витя, така няма да стане — прекъсна го решително Белов. Той вдигна ръка и до него моментално се появи сервитьор. — Още един чай с лимон. Сервитьорът изчезна, а край масата се възцари тягостна тишина. На всички веднага им стана ясно, че Белия вече беше казал тежката си дума и каквото и да си говореха отсега нататък, щеше да бъде напразно. — Пчела, след като вече си решил да ходиш дотам, обсъди варианта със създаването на междинна фирма някъде на топлите острови… — предложи Белов с помирителна усмивка. — В такъв случай аз бих заминал с теб и бих си попекъл телесата на слънце. Можем да вземем с нас и няколко секретарки, искаш ли? Пчелата не отговори. Белия стана, без да дочака чая си. — Е, Аслан, смятам, че обсъдихме всичко и че въпросът е решен справедливо. — Да, Саша, няма значение — изцеди една крива усмивка чеченецът. — Ами, тогава да си ходим… Белов се отправи към изхода, а всички останали се спогледаха и тръгнаха след него. Ранният декемврийски сумрак навън вече се сгъстяваше. Белия се обърна към чеченците, които го изпратиха до огледалните врати на клуба. — Хайде, Аслан… — протегна ръка той на по-възрастния. — Всичко хубаво, Саша. След това Белия се сбогува и с Ваха. — Витя, идваш ли? — попита той Пчелата. — Ей сега… — подхвърли той и закрачи към приятелите си. Аслан се върна в клуба, Ваха отиде до волвото си и се надвеси към шофьора, който също беше кавказец. Покрай мерцедеса на Фил останаха да стоят Пчелата, Белия, Космос и Фил, които имаха доста мрачен вид. — Саня, защо не помислиш още малко… — помоли Пчелата. Той се подсмихна: — Пчьолкин! Ние всички тук не сме глупави момчета, нали така? Ще те посъветвам нещо — не дърпай чергата към себе си… — Добре… — тъжно поклати глава Пчелата, който беше много разстроен. — Ти такова… само да не си помислиш нещо. Каквото и да става, ти си ми брат. — Знам. Хайде да те закараме до „Шереметиево“. Леко смутен, Пчелата погледна към волвото. — Момчетата ще ме закарат… Белов също погледна натам и кимна с разбиране: — Виж ти, виж ти… — Саня, ама нали вече ти казах… — Пчелата обидено сви устни. Саша му протегна ръка, задържа дланта му в своята и изпитателно го погледна в очите. — Мисли какво вършиш, Пчела — предупреди го той. — Желая ти успех. Пчьолкин стисна ръката на Фил и се обърна към Космос. Той демонстративно вирна глава, правейки се, че уж разглежда разноцветната реклама над входа на клуба. Пчелата се поколеба за миг, сетне се обърна и тръгна към волвото с наведена глава. Сбогува се с Ваха и веднага влезе в колата. — Ще откараш Витя на летище „Шереметиево“ и веднага ще ми се обадиш оттам — каза на шофьора навъсеният чеченец. — Добре, Ваха — смирено отговори брадатият шофьор. Волвото внимателно излезе на проспекта и бързо се включи в плътния поток от коли. Белия изпрати с поглед приятеля си, който отпътува към летището, обърна се към мерцедеса и налетя на възмутения Космос. — Ама, че сладур! А, Саня? Имам предвид Пчелата?! — злобно присви очи той. — Зарязва браточките си, работи на черно и не се изчервява дори! Ама, че крокодил! Той не е Пчела, той е крокодил! — Престани, Косе — смръщи се Фил. — Не бива да говориш така за приятеля си… Макар че, общо взето, си прав — тъжно добави. — Още не се знае как ще свърши всичко това — продължаваше да беснее Космос. — Запомни ми думата, Саня… — Я стига сте дуднали! — прекъсна го ядосано Белов и тежко отсече: — Пчелата е наш брат. И ако някой е забравил това, мога да му го припомня… Дръпна силно вратата на мерцедеса и се стовари на задната седалка. Фил и Космос се спогледаха и мълчаливо влязоха вътре. Мерцедесът излезе на булеварда, а подире му потегли и джипът с охраната. Известно време в колата цареше тишина. Когато завиха по крайбрежната улица, Фил, който седеше зад волана, тихо включи радиото. Белов с недоумение се загледа в тежкарския си часовник „Радо“ в златен обков и с брилянти по циферблата. Часовникът се държеше твърде чудновато: стрелката, която отмерваше секундите, изведнъж започна някак странно да потрепва, сякаш се опитваше да се задвижи в обратната посока. — Еб… Какво става с часовника ми? — учудено промърмори Саша. Космос, който седеше до Фил, се наведе назад. Белия, който продължаваше да се чуди, му показа китката си: стрелката, която отмерваше секундите, се задвижи и се завъртя в обратната посока. След нея същото направи и стрелката, която отмерваше минутите — отначало бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо тръгна назад. — На ти сега един Радо! — ехидно се изкиска Космос. — Казах ти да си купиш марка „Луч“ или „Пальот“! Но на Саша изобщо не му беше до смях, защото всичките му сетива надушваха, че нещо не е наред. Изведнъж мобилните телефони и на тримата зазвъняха едновременно, а след това и радиото в автомобила започна да вие с висок и протяжен звук… — Какво става? — посегна към него Фил. — Фил, спри! Изскачайте от колата! Бързо! — истерично се разкрещя Саша и пръв дръпна дръжката на вратата на мерцедеса. Той се стовари на покрития със сняг асфалт и се търкулна към колелата на отсрещните коли. Спирачките пронизително заскърцаха. Нивата, под чиито гуми се изсули Саша, по някакво чудо успя да свърне встрани. След него от мерцедеса изскочи Космос. Фил се опита рязко да спре, но колата се плъзна по снега. Саша вдигна глава. Имаше чувството, че гледа някакъв фантастичен филм. Видя как Космос се надигна от страничната линия на платното. Слава Богу, той беше жив! Видя как, открехнал вратата, Фил се опитва да спре колата. Скачай, глупако! Видя как отсрещният влекач МАЗ удари спирачки. Той се заби с всичките си шест колела дълбоко в натрупания отстрани на шосето заледен сняг и успя да спре, но огромното му ремарке се подхлъзна и бавно започна да завива напреко на пътя точно срещу летящия насреща му черен мерцедес. Господи, само това липсваше! — Скачай! — крещеше Саша. Фил вече бе разбрал, че няма да може да избегне сблъсъка. Той отвори по-широко вратата, подаде се навън и… И в този миг мерцедесът се взриви с чудовищна сила! Фил изхвърча от колата като треска. От взрива мерцедесът се вдигна на задницата си, подскочи във въздуха и обхванат от пламъци, се вряза точно в средата на ремаркето. Разнесе се още един взрив. Но Саша не му обърна внимание, защото вече тичаше към проснатия върху асфалта Фил. Коленичи пред него и застина. Главата на Фил беше в кръв, а под нея все по-широко и по-широко върху снега се разстилаше ярко алено петно. — Фил… — простена Саша. — Фи-и-и-ил… Внимателно пъхна ръка под главата му и леко я повдигна. Нещо не беше както трябва. Вместо твърдия като камък боксьорски тил дланта му напипа нещо горещо, лепкаво и… меко. Изведнъж Саша осъзна какво е това. И щом го осъзна, изстина. Това беше мозъкът на неговия приятел. 42. По вечерна Москва пронизително виеше със сирената си и се носеше с огромна скорост една линейка на „Бърза помощ“. След нея летеше и черният джип на охраната. В линейката на „Бърза помощ“ върху носилка лежеше Фил с кислородна маска на лицето. Покрай него се суетяха един лекар и една медицинска сестра, които оглеждаха раните, пускаха системата и включваха някакви уреди… Белия и Космос бяха седнали до вратата на линейката. Саша държеше в окървавените си ръце по един мобилен телефон. С леко треперещ от напрежението глас той говореше по двата телефона едновременно: — Борис Моисеевич ли е? Аз съм Белов. Колко време ви трябва, за да се приготвите? Добре, след десет минути ще дойда да ви взема, чакайте ме. Един момент! — Сложи до ухото си другия апарат. — Гена, разбра ли всичко? Знаеш ли адреса? Давай, натисни газта! В този момент джипът зад колата на „Бърза помощ“ се отклони наляво и започна да задминава. Белов натисна копчето за прекъсване на връзката, пъхна мобифона в ръцете на Космос и заповяда: — Вдигни охраната на крак… А по другия мобифон повтори: — Да, Борис Моисеевич, пригответе се, вече пътуват към вас… Диагнозата ли? — Саша погледна объркано към Фил и преглътна надигналата се в гърлото му буца. — Кой да ти каже… Мозъкът му е навън! А? Давам ви го… Дръпна за ръкава лекаря от „Бърза помощ“ и му подаде мобифона: — Обяснете какво му има. Човекът е хирург. — Ало, здравейте… — Лекарят погледна Фил и загрижено информира колегата си: — Крайно тежко. Да, черепно-мозъчна… Да… В това време Космос даваше разпореждания по другия мобифон: — Слава, сложи допълнителна охрана пред дома на Белов, вземи хора и тичай в болницата… В нашата, в коя друга! До входа на приемната вече ги очакваха санитарите. Те веднага преместиха безчувствения Фил върху една количка и бързо го придвижиха по дългия коридор. До нея със система и кислороден апарат в ръцете ситняха две млади медицински сестри. — Подгответе операционната! — извика някой. Белия и Космос изпратиха с погледи количката с Фил, която изчезна зад остъклената врата, и се отправиха към кабинета на главния лекар, защото имаха за какво да си поговорят и с него. Обаче не успяха веднага да направят това. Наложи им се да отстъпят пред настояванията на медиците и да им разрешат да ги прегледат. Космос се беше отървал само с няколко ожулвания по лицето и ръцете, но Белов бе извадил по-малък късмет, тъй като бе успял да разкъса рамото си на нещо остро. Накараха го да се съблече и една медицинска сестра започна да превързва раната до татуирания келтски кръст. Мобилният телефон на Космос иззвъня. — Да! Какво?! Какъв протокол, по дяволите! — изкрещя в слушалката той и се обърна към Саша: — Пътната полиция е спряла Гена и лекаря. — Дай ми телефона. — Протегна здравата си ръка Белов и каза на сестрата: — Стига вече, това е само една драскотина… Космос пъхна мобифона в ръката му. — Гена, дай ми го тоя… — изкомандва в слушалката Белов. — Ало, шефе! Здравей, драги мой, с теб говори Саша Белия… Чувал ли си за такъв? Прекрасно. Каква е фамилията ти? Попитах за фамилията ти?! — внезапно и ядосано изкрещя той. — Егоров ли? Виж какво, Егоров, в колата има един хирург, който отива да оперира приятеля ми. Не го бави, чу ли? Или дори ще е най-добре да го съпроводиш с лампата, искаш ли? Ще съобщиш ли по радиостанцията? Браво на теб, няма да забравя това… Ало, Гена! Хайде, побързай, братко, дай газ… Медицинската сестра почти беше привършила с превръзката и вече разкъсваше края на бинта, за да го завърже. Но изгубилият търпение Белов стана от стола и студено й кимна: — Стига толкова, благодаря. Оставете ни насаме. Косе, завържи го… Медицинската сестра подаде на Космос разкъсания на две край на бинта и бързо излезе от кабинета. Той започна да завързва лентите и мрачно попита: — Е, какво ще кажеш? Саша облече ризата си и замислено поклати глава: — Ако хитрата главица на Вова Каверин не се беше търкулнала някъде из Чечения, със сигурно щях да знам кой го е направил. Но сега… Не, не зная… — Замълча и вдигна очи към Космос. — Точно там е работата… — измърмори. Белов се настани в стола на главния лекар и се облегна назад. Космос се разхождаше с мрачен вид из кабинета. От улицата се разнесе клаксон на автомобил. Космос разтвори щорите и погледна през прозореца. — Браточките пристигнаха — съобщи. — А Моисеич къде е? — попита Белия. Космос излезе в антрето пред кабинета и отвори вратата към коридора. Там стоеше един охранител с бръсната глава. — Лекарят дойде ли? — Току-що се обади, че вече наближава… — доложи младежът. Космос кимна и се скри зад вратата. А по коридора вече крачеха току-що пристигналите браточки. — Какво става с Валера? Има ли надежда? — попита единият от тях. — Почти никаква — поклати бръснатата си глава охранителят. — Половината му череп е отсечен като с тесла… — Така ли… Жалко за момчето. А кой е поръчал взрива? — Нека босовете да си блъскат главите по този въпрос — кимна младежът към вратата на кабинета. Космос се върна в кабинета и се стовари в едно кресло, което жално изскърца под тежестта му. — Моисеич идва насам, всеки момент ще бъде тук… — съобщи той. Белов нервно запали цигара и се приближи до прозореца. Известно време гледа мълчаливо през стъклото, поглъщайки жадно цигарения дим и тръскайки пепелта в кашпата с фикуса. А щом изпуши цигарата си до самия филтър, се обърна към приятеля си. — Може да е Аслан? — не много уверено предположи той. — Бели, той няма причина да го направи — поклати глава Космос. — Той е свързан с теб като с пъпна връв. Саша също разбираше, че смъртта му не би дала на чеченците абсолютно нищо. Той отдавна вече беше прехвърлил наум всичките си познати и не бе открил сред тях нито един, за когото смъртта му можеше да бъде изгодна. Все пак си спомни за един човек, но това негово подозрение беше толкова невероятно, че не можеше да събере сили да го изрече на глас. Саша зиморничаво потръпна, върна се до бюрото и взе лист и молив. С няколко бързи щриха нахвърли нещо върху листа и го подаде на Космос. На листа беше нарисувана раирана пчела с остро жило, а до нея се мъдреше огромен въпросителен знак. 43. На път за летище „Шереметиево“ Пчелата нареди на брадатия шофьор да спре до един цветарски магазин. — Карамфилите ви какви са? — попита той миловидната продавачка. — Тези са холандски, тези са полски… — с известна гордост започна да показва момичето пъстрите, бухлати и много ефектни цветя. — А имате ли наши? От Подмосковието? — прекъсна я Пчелата, тъй като се канеше да изпълни точно поръчението на баща си. — Ето… — показа с леко разочарование продавачката едни най-обикновени карамфили, които бяха сврени в самия ъгъл на магазинчето. — Тези май са от Люберец… — Става — кимна той. — Дайте ми един. Продавачката окончателно изгуби интерес към него. Издърпа от кошницата първото цвете, което й попадна, и го хвърли небрежно на тезгяха, без дори да му предложи да го увие в целофан. Пчелата също така небрежно й подхвърли една банкнота от двайсет долара, взе карамфила и излезе навън. Волвото се носеше към летището. Мрачният шофьор, който приличаше на горски разбойник, съсредоточено мълчеше. Спътникът му също мълчеше. Пчелата отново и отново се връщаше в мислите си към неотдавнашния разговор с Белия. И колкото повече мислеше за това, толкова повече му ставаше ясно каква голяма грешка беше допуснал. Да разчита, че Белия щеше да се съгласи с този проект, беше пълна глупост от негова страна, но още по-голяма глупост бе това, че настоя и че се опита да го убеди. След тази история Саша не можеше да не си зададе въпроса от къде на къде Витя Пчьолкин изведнъж с такъв ентусиазъм се опитваше да го въвлече в това начинание, за което отсега беше ясно, че ще бъде пълен провал. Глупаво… По дяволите, колко глупаво бе всичко! И как можа да се подведе така?! Пчелата с досада врътна глава. След миг погледна към часовника си. Шофьорът с вид на горски разбойник също погледна часовника си и го успокои: — Ще успеем. — Знам, но ти натисни газта — мрачно изрече Пчелата. — Не можеш ли да караш малко по-бързо? Шофьорът изсумтя обидено и натисна педала. Пред тях вече се виждаше сградата на летище „Шереметиево“, когато в джоба на Пчелата изпиука мобилният му телефон. — Слушам! Да, Аслан… — малко раздразнено отвърна той, но изведнъж подскочи и изрева: — Какво-о-о?! Веднага се съвзе, бързо премести мобифона в другата си ръка и се извърна към прозореца. — Живи ли са? Кой? — напрегнато попита. — Хайде, чакам… Той се бе превърнал само в слух и чакаше да му кажат нещо. Шофьорът го стрелна с поглед и разтревожено попита: — Какво е станало? Пчелата не му отговори. — Защо мълчиш? — попита отново брадатият. — Всичко е наред — подхвърли му Пчелата и отново повтори в мобифона: — Да, да, слушам… Това сигурно ли е? Отпусна ръката си, в която държеше мобилния телефон, и се втренчи в предното стъкло. След тягостна пауза отпусна глава назад върху облегалката и ужасено прошепна: — Сега я втасахме… 44. Всичко в операционната беше подготвено за работа. Инструментите бяха подредени по местата им, покритият с чаршаф Фил лежеше на масата, а над него вече грееха ярките светлини на операционните лампи. Чакаха единствено Борис Моисеевич Боркер. Светилото на отечествената неврохирургия довършваше подготовката си за операцията в съседния кабинет. А в кабинета на главния лекар Белов продължаваше да драска с молив по един лист. Под раираната пчела се появи верига от планински върхове. — Но какво би могъл да спечели, ако, разбира се, това е негова работа? — замислено рече той. Космос моментално се надвеси над рамото му и разпалено занарежда: — Дял от проект за половин милиард! Връзки с хората, които се занимават с нефта, и с ония крадливи тарикати! — Но ако се държи за нас, би спечелил много повече — възрази Саша, поклащайки глава. След като нарисува планините, започна да очертава профила на един индианец с димяща лула в устата и с пера на главата. — Плюс банката, Саня! Плюс банката! — продължи Космос. — Ако нас ни няма, той става пълен господар на всичко! И ще прави каквото си иска, ще работи с когото си иска — с гангстерите, с мангстерите… А ти какво си се разрисувал?! Защо се правиш на Репин? Ти по-добре от мен знаеш какво иска той! — Същото, което искаш и ти, Косе — подсмихна се Белов. — Точно така! Независимост от Саша Белов и собствен бизнес! — почти крещеше, и то не на шега, вбесеният Космос. — Само че в колата с теб бях аз, а не той! Саша потърка челото си с ръка, притвори очи и бавно поклати глава: — И въпреки всичко не мога да повярвам, че това е работа на Пчелата. Ако щеш, убий ме — не мога! Космос доближи лице до неговото и изрече, като едва сдържаше яростта си. — Бели! Той. Не седна. При нас. В колата! Той тръгна с тяхната бричка! Саша замълча, защото нямаше какво да възрази на този аргумент. Сви вежди и започна да разглежда рисунките си, сякаш бе изпаднал във вцепенение. Изведнъж ръката на Космос се стовари върху листа. Той сложи пред Белия един малък пясъчен часовник, който беше пригоден да отмерва три минути. И след това остави до него своя огромен пистолет „Стечкин“. — След един час самолетът му излита — назидателно рече Космос и се отдалечи в другия край на кабинета. Белия мълчеше. С нетрепващ поглед следеше тънката струйка пясък, която се стичаше от едната сфера на часовника в другата. Дълбока вертикална бръчка проряза челото му, веждите му се свиха, а устните му бяха стиснати в тънка, безцветна линия. Саша напрегнат мислеше. Преди две години в една подобна ситуация заподозря в предателство Космос. Нещо повече — дори беше убеден, че това е така. А сетне, когато нещата се изясниха, внезапно осъзна, че повече не може да вярва на приятеля си толкова искрено и безрезервно, колкото му вярваше преди. Не можеше, колкото и да му се искаше! Погледнато отстрани, отношенията му с Космос бяха същите. Но колкото и да се стараеше да си внуши обратното, фактът си оставаше факт — след онова злополучно покушение Белия вече нямаше онзи абсолютно верен приятел на име Космос, на когото можеше стопроцентово да разчита. Сега той беше просто един стар приятел — приятен, симпатичен, отдавна и добре познат, но само толкова. Ето защо в този момент Саша много добре осъзнаваше, че ако само за миг повярва, че този взрив е дело на Пчелата, ще се прости с още един истински приятел. И кой щеше да му остане тогава? Единствено Фил, така ли? Но пък Фил… Сам. Щеше да остане съвсем сам… Той се накани още веднъж да прехвърли наум всички възможни варианти в търсене на виновника за взрива, но веднага се отказа, защото разбра, че е безполезно. Както и да го въртеше, все стигаше до едно и също: нямаше кой друг да го е направил освен Пчелата. В горната сфера на часовника беше останал половината пясък, но Саша вече знаеше какво ще каже, когато времето изтече. Просто се опитваше да отложи още малко неизбежното. Когато последната песъчинка падна долу, той вдигна глава и с леден глас рече: — Обади се на Шмит. Космос моментално извади мобилния телефон от джоба си и започна да набира номера. — Шмит, аз съм Космос, къде си? Чудесно. С кого си? Аха. Иди на летище „Шереметиево“, оттам ти е близо, намери Пчелата и го докарай в болницата при нас… Да. Ти си знаеш… Борис Моисеевич Боркер влезе в операционната. Изпънал напред ръцете си, върху които беше нахлузил гумени ръкавици, той заобиколи откъм гърба Фил, който лежеше на една страна, и внимателно огледа тила му. — Кръвно? — сухо и кратко попита лекарят. Отговориха му също така лаконично: — Нормално. Хирургът обърна ръцете си с дланите нагоре и рече: — Марля… Скалпел… Инструментите моментално се появиха в ръцете му. Борис Моисеевич се надвеси над тила на Фил, като от време на време подхвърляше отривисти команди: — Клампа… Още една клампа… Трепан… Операцията започна. 45. Волвото спря на горното ниво на летището до стълбата на долния корпус. Пръв от колата излезе Пчелата, стиснал карамфила в ръка. Той беше блед и притеснен. Витя се облегна на покрива на автомобила и разроши гривата си. Шофьорът с вид на горски разбойник затвори вратата и подвикна на странния си спътник: — Какво, ще вървим ли? — Ти пък къде ще вървиш? — обърна се към него Пчелата. — Връщай се обратно. — Как така ще се връщам? — повдигна вежди брадатият. — Връщай се обратно! — повиши глас той. — В града-герой Москва! Ясно ли е? — Ами самолетът? — не отстъпваше шофьорът. — Ваха ми каза да те изпратя… — Какво ти става, бе, да не си оглупял?! — кресна му Пчелата, тъй като му писна да се препира с шофьора. — Не, не мога да постъпя така — упорито завъртя глава чеченецът. — Трябва да се обадя на Ваха. Пчелата махна с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха, и напрегнато се огледа. От шосето към входа на паркинга се приближаваше черен джип, който приличаше на онзи, в който се возеха главорезите на Фил. Естествено, Пчелата не можеше да види кой седи в джипа, но изведнъж го обзе лошо предчувствие. — Не се тревожи, разбойнико — измърмори, като за всеки случай вдигна яката на шлифера си и тръгна заднешком надолу по стълбите. — Няма да имаш неприятности. Долу той огледа джипа и през едното му стъкло разпозна бръснатата глава на Шмит. Именно Пчелата беше човекът, който доведе бившия офицер от специалните части на вътрешните войски Шмит в Бригадата. Той беше една напълно безчувствена личност, която изпълняваше най-мръсните и най-кървавите поръчки. Беше по войнишки изпълнителен и не изпитваше нито жалост, нито страх. Щом го зърна, Пчелата разбра, че го бяха изпратили да вземе неговата собствена глава. Той извади билета си за самолета и го хвърли във въздуха. Край, сега вече щеше да види Германия колкото ушите си. — Ама, какво да кажа на Ваха? — подвикна му разбойникът. — Предай му, че Пчелата се е спекъл! — Не разбрах… — Нищо, че ти не разбираш, той ще разбере! — Пчелата махна с карамфила и хукна презглава по стълбите. Щом се озова на горния корпус, вдигна ръка. До него веднага спря една черна волга. Пчелата отвори вратата пред себе си и каза на шофьора: — Към града! — А къде по-точно? — Сега ще решим — отвърна той и без да дочака съгласието на шофьора, седна в колата. Осъзна, че е в беда. И най-лошото от всичко бе, че е сам. Нямаше откъде да чака помощ. Впрочем… Не, като че ли един човек все пак би могъл да му помогне! — Колко ще ми платиш? — попита шофьорът. — Няма да те мина, шефе, побързай! Вратата се затвори и волгата с неподозирана бързина потегли от мястото си. А над нея по наклона на горния корпус на летището, в зоната за излитане от черния джип излезе една група едри момчета начело с каяка с бръснатата глава на име Шмит. Той забоде последователно пръст в гърдите на всеки от тях и бързо разпредели задачите помежду им: — Така, ти следиш самолета, ти — гишето за регистрация, ти — офиса на „Луфтханза“, ти тръгваш с мен… Действайте! Компанията мина с мрачна решителност през вратите на летището, които се отвориха пред тях, и се сля с тълпата. 46. Космос беше убеден, че Пчелата се е превърнал в един пълен калтак и че взривът на мерцедеса е дело на неговите ръце. Но той изобщо не беше сигурен в това, че и Белия е на същото мнение. Напротив, той виждаше, че Саша продължава да се терзае от съмнения и че изобщо не може да се примири с мисълта, че един от неговите най-близки приятели е предател. Да, Саша изпрати Шмит да прибере Пчелата, но това означаваше, че дотук работата е свършена само наполовина. За да приключи веднъж завинаги с подлия предател, той трябваше да притисне Белия още повече, да го убеди, да го принуди да повярва… Космос нямаше представа как можеше да постигне това, но когато Саша се обади вкъщи да успокои жена си, той се досети какво още трябва да му каже. Белия стоеше с гръб към Космос и говореше по телефона: — Всичко е наред, Оля. Не, бе, имам само няколко драскотини! Не, Оля, няма нужда да идваш, всичко е съвсем нормално… — Олга беше страшно разтревожена и искаше веднага да дойде, но нейното присъствие тук беше напълно излишно, тъй като тепърва им предстоеше да си изясняват отношенията с Пчелата. Ето защо Саша се опитваше да я разубеди да не идва насам. — Абе, къде ще ходиш? А на кого ще оставиш Ваня? Не, няма смисъл, наистина. Ако има нещо, ще ми се обадиш по мобилния, чу ли? Макс при теб ли е? Хайде, Оля, до скоро! Белия прекъсна връзката по мобифона си и се обърна към Космос. — Притеснява се, жени — какво да ги правиш… — каза малко смутено. Саша седна на дивана до приятеля си. Известно време двамата мълчаха. Космос се колебаеше, тъй като не знаеше как да подхване деликатната тема. Най-сетне мрачно рече: — Саня, никога не съм си пъхал носа в тези неща, това не е моя работа, но по-добър повод от този няма да има… — За Пчелата ли говориш? — прекъсна го недоволно Белов. — Знам всичко. Олга ми разказа. Космос се навъси и важно каза: — Разбираш ли, той хлътна по нея още на вашата сватба… — И какво от това? Знам — прекъсна го отново Саша и добави: — И какво да направя сега, да взема да го гръмна заради тази работа, така ли?! Той наистина отдавна знаеше, че Пчелата харесва жена му. Олга неведнъж беше повдигала тази тема и добродушно се бе шегувала с приятеля му. Пък и сам беше забелязвал топлотата в очите на Пчелата, когато гледаше Олга. Но вярно беше и това, че Саша никога не бе имал никакъв повод да се съмнява в жена си или в приятеля си. Напротив, от време на време това положение дори гъделичкаше самочувствието му. Понякога дори му се искаше по момчешки да се изфука пред него — един вид, виждаш ли, Пчеличке, аз си я имам, а ти си я нямаш! Вярно, понякога се случваше и обратното… Например, както преди една седмица, когато жена му ги засече с Аня в залата за боулинг… Как само се сучеше тогава Пчелата около нещастната Оленка — целуваше я по бузата, взираше се в очите й, галеше я по рамото! Ама, че утешител, мамка му! Изведнъж някой почука по вратата на кабинета и при тях надникна медицинската сестра, която направи превръзката на Белов. — Александър Николаевич, жената на Филатов пристигна — съобщи му тя. Белов и Космос се спогледаха, станаха едновременно от дивана и се насочиха към вратата. — Ако обичате, пригответе амоняк — мрачно помоли Саша медицинската сестра. В приемната разплаканата Тамара се хвърли към тях. Тя много искаше да влезе при мъжа си и на Саша му се наложи да употреби сила, за да я удържи. — Тома, не можеш да отидеш при него, той е в операционната! — успокояваше изпадналата в истерия жена. — Хайде, хайде, Тома, успокой се! Операцията върви нормално, най-добрият хирург е при него… Всичко ще бъде наред, Тома, повярвай ми! Чуваш ли, повярвай ми, Тома! Саша я настани на един стол. — Как се случи? — попита Тамара, ридаейки. — Така и не можахме да разберем нищо, Тома, всичко стана толкова бързо… Тепърва ще изясняваме случая… — продължи да й шепти Белов нещо безсмислено и успокояващо. Космос стоеше настрана. — Някой да ми даде часовник — тихо се обърна той към охранителите, защото беше изгубил своя, докато изскачаше от мерцедеса. Веднага му подадоха два часовника едновременно, но в този момент мобилният телефон на Космос иззвъня и той го доближи до ухото си. — Ало! Не, Космос е… — Той се обърна към Белов и прошепна: — Виктор Петрович е… Саша му показа разтворените си пет пръста, Космос кимна и каза в слушалката: — Виктор Петрович, Саша ще ви се обади след пет минути, в момента му правят превръзка… Не, той е жив и здрав, но Валера е зле… Щом чу това, Тамара отново се разплака неудържимо. Космос разбра, че е сгафил, и побърза да прекрати разговора. — Да, веднага ще ви се обади — обеща той на Виктор Петрович и прекъсна връзката. Саша беше прегърнал Тамара и търпеливо я галеше по ръката. Най-сетне тя го отблъсна и извади носна кърпа от чантата си. — Спирам, спирам, Саша… — бършейки сълзите си, прошепна тя. — Спокойна съм, спокойна съм, спокойна съм… Саша, а ти как си? Космосе, а ти? Космос безмълвно разпери с виновен вид ръце, а Саша за стотен път повтори: — Всичко е наред, Тома. Всичко ще бъде наред. Една възрастна медицинска сестра подаде на Тамара чаша с вода и валериан. — Недейте да се вълнувате така, момиче. Изпийте това… Тома взе чашата с трепереща ръка и покорно изпи лекарството. Саша й помогна да стане и я предаде в ръцете на медицинската сестра. — Елате с мен — каза тя, хвана Тамара за лакътя и я поведе по болничния коридор. Белов се приближи до навъсения Космос и смутено каза: — Ами, ако той умре? Косе, какво ще правим? Космос замислено предъвка устни. Той си мислеше за нещо друго и отговори абсолютно неадекватно: — И Шмит не се обажда… Те се върнаха в кабинета на главния лекар. Дългоочакваното позвъняване се разнесе след десетина минути. — Да! — сграбчи мобифона Космос. — Космосе, аз съм Шмит — чу се равният му невъзмутим глас. — Никъде го няма… Можеш да не се съмняваш, че съм претърсил всичко навсякъде, самолетът вече излита… Какво да правим? Мрачен като облак, Космос прикри слушалката с ръка и се обърна към Белов: — Саня, на летището го няма. Белия пусна една безпомощна усмивка и напълно объркан поклати глава: — Мамка му, това е някакъв кошмар! — Шмит пита какво да прави. Белия закри очи, замълча за миг, а сетне изкомандва с железни нотки в гласа: — Кажи им да се връщат. Прати една група от хората, които са тук, да изръшкат всички места, на които би могъл да се появи. Предупреди и Макс. 47. Олга излезе от входа на блока, в който живееха, придружавана от верния Макс. Макар че вече беше съвсем тъмно, тя реши да отиде в болницата, защото сърцето й беше свито. Седна в колата и решително заповяда: — Карай към болницата, Макс. Охранителят знаеше мнението на Белов по този въпрос и направи последен опит да разубеди упоритата жена: — Оля, може би не бива да правиш това? В момента Саша си има достатъчно главоболия, а пък на това отгоре и ние ще се изтърсим там… Ще ми откъсне главата! — Успокой се, Макс! — отсече тя. — Щом досега не го е направил, ще си останеш цял и невредим! Той поклати недоволно глава и подкара колата. Джипът излезе от паркинга и пое по посока на Кутузовски проспект. Те не забелязаха, че след тях тръгна и една черна волга. В нея седеше Пчелата. Той посочи джипа на шофьора и помоли: — Шефе, виждаш ли този джип? Опитай се да го следваш, ще ти платя колкото поискаш… Когато автомобилът зави по булеварда, Пчелата извади мобилния си телефон и набра номера на Олга. Той видя как тя извади своя мобифон и чу гласа й: — Ало… — Ало, Оля, здравей, не издавай, че това съм аз — Витя — заговори Пчелата. — Не ме наричай по име и не казвай нито дума на Макс. Движа се точно след теб, в съседното платно съм, в една черна волга… Оля се обърна и видя волгата, която се движеше след тях по осветения булевард. За миг в колата включиха осветлението и тя веднага позна в мъжа, който седеше до шофьора, Витя Пчьолкин. Той също видя в движещия се пред него автомобил силуета на Олга, която се бе обърнала към него. — Оля, чуй ме, само недей да спираш колата и не казвай нищо на Макс… — Нищо не разбирам — прекъсна го тя. — Сам ли си? — Сам съм… — А какво е станало? — Веднага трябва да ти кажа нещо на четири очи — гласът на Витя беше напрегнат и развълнуван. — Това е много важно. Само не спирай колата! — Ами, тогава как да го направим? — попита Олга. — След две пресечки има една дежурна аптека, помоли Макс да спре там. Кажи му, че искаш да си купиш някакво лекарство, или измисли нещо друго… Разбра ли? — Добре, добре. — Благодаря ти, Оля… — тихо каза Пчелата и нареди на шофьора: — Задминавай. Той покорно натисна газта, волгата леко позасече колата на Оля и се устреми напред. — Тоя е полудял, кретен! — изръмжа след нахалника Макс. След малко Оля показа на Макс аптеката, към която се приближаваха, и го помоли: — Макс, спри тук, ще се отбия в аптеката… Джипът още не бе успял да спре окончателно, когато тя изскочи от него и се обърна към охранителя, който отваряше вратата си: — Ти къде? — Оля, аз те охранявам… — Не можеш ли да ме оставиш на мира поне за една минута? Стой си на мястото, казах! — ядоса се тя и бързо закрачи към вратата. Веднага щом тя се скри в аптеката, Макс излезе от колата, запали цигара и внимателно се огледа. Оля влезе в празната аптека и тихичко подвикна: — Витя! — Тук съм, Оля… — чу се гласът му иззад стелажа с лекарства. Тя зави зад стелажа и с недоумение погледна Пчелата, който беше страшно развълнуван: — Каква е тази конспирация? — Здрасти — кимна й Витя. — Здрасти… — Оля, с две думи — потърка от затруднение челото си с длан той и тежко въздъхна. — Стана така, че всички следи от този взрив водят към мен. А пък аз нямам нищо общо с това, кълна се в майка си! — Ама, че глупости! — възкликна Олга. — Това не са глупости — тъжно поклати глава Пчелата. — Това е самата истина. Вече ме търсят. — По дяволите, човек може да се побърка с вас… — възмути се тя. — Оля, Оля, чуй нататък — прекъсна я той. — Искам да ти кажа едно: каквото и да се случи, ти трябва да знаеш, че аз не съм направил това. И непременно трябва да го кажеш на Сашка… При всички случаи, дори и ако ме очистят! Те съсредоточено се гледаха в очите и не забелязаха как в долния ъгъл на аптечната витрина на зеленикавата луминесцентна светлина от табелата се очерта лицето на Макс, който надничаше вътре. Той внимателно огледа помещението и след секунда изчезна. — Ще му кажа, разбира се — кимна с готовност Оля. — Естествено, че ще го направя, но… Пчелата отново я прекъсна: — Оля, повярвай ми, знам какво говоря. Не съм от вчера под венчило… — Грешка, Витя — мило му се усмихна тя. — Това се отнася за мен. Той нервно се усмихна, надзърна предпазливо иззад стелажа и веднага придоби сериозен вид. — А сега, ето какво — напрегнато я погледна в очите. — Теб нали Фил те закара до поликлиниката, той в колко часа си тръгна? Оля се замисли за миг и отвърна: — Ами, беше следобед. С Ваня имахме час при лекаря в един и половина. — Аха, така ли било… — кимна Витя и се замисли. — Значи, той затова закъсня. Сетне момчетата се качиха в колата и… бум-бум. Кажи ми, Оля, а преди да дойде при теб, отбивал ли се е някъде — до сервиза или по някаква друга работа? Може да се е срещнал с някого, нищо ли не ти каза? Възрастната аптекарка хвърляше подозрителни погледи към момчето и момичето, които се бяха скрили зад стелажа със скъпи лекарства. — Ами, не… — поклати глава Олга. — Но той дойде при нас след снимки. — Какви снимки? — На някакъв филм за безсмъртни юнаци… — сви рамене тя. — За някакви заводи… Не знам, Витя… — Така, снимки, значи… Аптекарката най-сетне не издържа и извика с неприятен писклив глас: — Ей, младежи, това тук е аптека, а не клуб за запознанства! Пчелата се обърна към нея: — Не се притеснявайте, ей сега ще излезем, малко ни остана… 48. Белов се бе излегнал в креслото и говореше по телефона. — Шибана работа… — тъжно разказваше той. — Сега му правят трепанация, от два часа момчето е на операционната маса. Загубил е страшно много кръв. Ами, да се надяваме… Събеседникът му Виктор Петрович Зорин беше притиснал слушалката до ухото си с рамо и едновременно говореше по телефона, и подписваше някакви документи, сложени в червена кожена папка. — Да, жалко за момчето — съгласи се чиновникът. — А ти как виждаш нещата? — Абе, имам една идея — уклончиво отвърна Саша. — Може би още днес ще реша този въпрос. — Дано, Саша, дано… Аз с какво мога да помогна? — С морална подкрепа — мрачно се усмихна Белов. — Можеш да разчиташ на мен — уверено му обеща Зорин. — Обади се, ако има нещо. В слушалката се разнесоха късите сигнали на прекъснатата връзка. Саша затвори телефона и се обърна към Космос. Той вече бе успял да намери отнякъде бяла престилка и стетоскоп, беше се издокарал с тях и с важен вид завираше носа си в разни бурканчета с лекарства. — Косе, какво правиш, да не би пак да си започнал? — чукна изразително по носа си с пръст Саша. — Не, с това съм приключил, какви ги дрънкаш?! — отвърна изплашено Космос и сподели: — Просто от дете си мечтаех да стана лекар. — По-добре щеше да е, ако беше отишъл в цирковото училище… — посъветва го мрачно Белия. — Ти си клоун! А, впрочем, Пчелата искаше да стане водолаз. Скапан аквалангист такъв! След като помисли малко, Саша отново вдигна телефонната слушалка и набра още един номер. — Ало, Глигане, ти ли си? Здрасти, братко. Аз съм Белия — говореше той с ленив и важен тон, както беше прието в средите на „яките момчета“. — Чу ли вече? Сполетя ме нещастие… Абе, не, аз съм наред, но едното ми братле е в несвяст… Не, зверовете нямат нищо общо с това. Има сигнали, че мръсникът е между нас, ще се молим да не излезе така… Ти такова… порови покрай себе си, може и да изкопаш нещо. Добре, братко, до скоро… Саша затвори и замислено проточи: — Мъка-а-а… Космос, който вече беше свалил престилката и стетоскопа, се приближи до него. Държеше в ръката си мобилния телефон, който звънеше през цялото време, докато Саша водеше последния разговор. — Да, Саша, сполетя ни голяма мъка — мрачно кимна той и му подаде мобифона. — Обажда се Шмит, Макс току-що му позвънил. В момента Пчелата разговаря с Олга. — Така-а-а… — Белия моментално се стегна, усмихна се накриво и злобно присви очи. — Значи, Пчелата е в града?! Ами защо тогава още не е тук?! — Ами защо тогава още не е тук?! — яростно изрева в слушалката Космос. 49. Пчелата отново надникна зад стелажа, огледа набързо залата и погледна през прозореца. Всичко беше спокойно, ако не се броеше мърморенето на досадната аптекарка. Въпреки това беше време да се махат оттук. Всеки момент в аптеката можеше да се появи Макс пък и лелката зад гишето можеше просто да реши, че трябва вдигне патърдия. — Добре, Оля, ти върви — каза той. — Витя, а ти какво ще правиш? — попита разтревожено Олга. Едва сега започна да схваща, че нейният мъж — Саша Белия, наистина възнамерява да се разправи с приятеля си. — Мога ли да направя нещо за теб? В отговор той й намигна: — Всичко е наред… — Ох, момчета, какви ги вършите! — въздъхна тя и потръпна. — Нищо, нищо, все някак ще се оправим. Хайде, върви… Не, почакай… Вземи. — Подаде й червения карамфил, който носеше вече половин ден. — В знак на приятелство… и любов… Оля смутено взе карамфила. — Исках да го занеса в Берлин, но не стигнах дотам — обясни Пчелата. — Май че казах, каквото имах. Хайде, върви… — Витя, ще направя всичко, което е по силите ми… — обеща му тя, притискайки развълнувано до гърдите си поувехналото цвете. — Ще се опитам… Ще направя всичко за теб… — Всичко е наред, върви. Той лекичко я побутна към вратата. На прага Оля се огледа. Сякаш искаше да му каже още нещо, но явно се отказа. Само му помаха за довиждане с карамфила и излезе. Иззад прикритието си Пчелата проследи как тя стигна до колата и се скри в нея. Макс се огледа наоколо, седна зад волана и джипът потегли. — Е, какво, господине, да извикам ли милиция или сам ще си отидете?! — попита аптекарката. Пчелата потисна въздишката си, обърна се към нея и затова не видя как на освободеното от джипа на Макс място веднага спря друг джип марка „Гранд Чероки“. От него слязоха Шмит и хората му. Пчелата отиде до гишето и се усмихна. — Лелче! Не викай милиция, а по-добре ми дай витамин C. Аптекарката започна да рови в едно чекмедже с недоволен вид, сетне вдигна глава и се вцепени, втренчила изплашените си очи зад гърба на Пчелата. — Витя, стой спокойно — разнесе се зад него невъзмутимият глас на Шмит. Пчелата не реагира веднага и бавно извърна глава. От вратата към него се приближаваха Шмит и двамата му помощници. Той видя, че и тримата държаха в отпуснатите си ръце пистолети. — Да вървим — спокойно каза Шмит. — Саша иска да те види. Пчелата крачеше към джипа като към ешафод. Задната врата се отвори пред него. Той въздъхна тъжно, преди да влезе, и се вмъкна в колата. Яките рамене на каяците на Шмит го притиснаха от двете страни. А самият Шмит седна зад волана. — Ех, Шмит, Шмит, държиш се лошо… — навъсено промърмори в бръснатия му врат Пчелата. — Нали аз те спасих от ченгетата и те доведох в отбора… — Витя, недей — помоли го той, без да извръща глава. — Нали сам разбираш за какво става дума? Да, Витя Пчьолкин разбираше за какво става дума. Включително и това, че едва ли щеше да доживее до сутринта. 50. Макс не отрони нито дума в колата. Дори не я попита откога в аптеките продават цветя. Впрочем, в момента на Оля изобщо не й беше до охранителя, защото напрегнато мислеше как може да помогне на Витя в създалата се ситуация. Въпросите му за пътуването й с Фил през деня я наведоха на мисълта, че може би тогава, в колата, тя е пропуснала нещо важно, което бе в състояние да хвърли светлина върху загадката с взрива. Заваля силен сняг. Макс включи чистачките, а Олга, която се бе свила на задната седалка, следеше непрекъснатото им движение по стъклото, изпаднала в дълбок размисъл. Опитваше се да си спомни с абсолютна точност всичко, което стана през деня в колата на Фил — всяка дума, всеки жест. И така. Какво се случи? Отначало имаше някакви глупави приказки за Америка и за дрязгите между Витя и Космос, после… После Ваня намери отливката от главата му в сака, стана дума за снимките и Фил им предложи да видят записа на дуела. Двамата с Ваня гледаха как се сражават средновековните рицари, а сетне… Сетне на екрана се появи онази актриса и Оля се отнесе, просто потъна в себе си… Спомни си срещата им в залата за боулинг… А какво стана с камерата? Какво имаше на екрана? Май че я изключи… Или… Не! Натисна копчето за превъртане! Олга не си спомняше дали го включи напред или назад. Но пък си спомни, че наблюдаваше мяркащите се на екрана кадри. Естествено, тя не виждаше какво има на тях, защото изобщо не й беше до това, но все пак една картина привлече вниманието й. В един миг хаотичното движение се смени със статичен кадър, на който се виждаха празното купе на мерцедеса на Фил и сакът му на задната седалка. А след това шеметната въртележка от сменящи се един след друг кадри отново се завъртя. Така… Значи, Фил беше забравил да изключи камерата и това беше единственото, с което можеше да се обясни кадърът с празното купе на колата. А щом това беше така, значи имаше и огромна вероятност камерата да е запечатала и нещо, което… Оля светкавично излезе от вцепенението си и се огледа. — Максим, спри — заповяда тя. — Какво е станало? — погледна я напрегнато той в огледалото за обратно виждане. Оля се навъси, извади от чантата си мобилния телефон и тефтерчето с телефонните номера и започна да прелиства страниците му. — Постой малко, може да се наложи веднага да се върнем обратно — промърмори тя. — Ами болницата? Нали се канеше да отидеш при Саша? Олга не отвърна, защото набираше номера на един човек, с когото всъщност нямаше никакво желание да разговаря. Звъненето се разнесе, когато издокараната в дълга вечерна рокля Ана нанасяше последните щрихи от силния си и ефектен грим. — Ало… — отвърна тя с недоволния тон на откъснат от важно занимание човек. — Обажда се Олга Белова — сухо се представи Оля. — Сама разбираш, че не изпитвам никакво удоволствие да разговарям с теб… — М-да, изненадващо обаждане… — смутено отвърна другата жена. — Чуй ме, дамо… с камелиите! — не се сдържа да не я клъвне Олга. — Днес ти се обади по телефона в колата на Валери Филатов и го помоли да ти върне една много важна вещ. Така, сега аз имам нужда от тази вещ. Тя ми трябва много спешно, ясно ли е? След петнайсет минути ще бъда у вас, не излизай никъде. Оля пъхна мобифона си в чантата и отвори вратата на джипа, а след нея Макс също отвори своята. — Махай се, аз ще карам! — мрачно заповяда тя. — Оля, времето е лошо, какво говориш?! Можем да катастрофираме… — Махай се, мамка ти! — изкрещя тя. Седна зад волана и джипът се понесе напред. Олга стигна до дома на артистката дори по-бързо, отколкото й беше обещала. Изскочи от колата и се втурна към входа. След минута натисна бутона на звънеца. — Кой е? — разнесе се зад вратата високият глас на Ана. „Какво да й отговоря?“ — запита се Олга, усмихна се на нелепата ситуация и с едва доловим сарказъм отвърна: — Свой… Артистката отвори вратата. Погледите на жените отново се срещнаха както преди седмица в залата за боулинг. Само че този път в очите на Ана нямаше никакво предизвикателство. Тя се опита да издържи тежкия поглед на Олга, но не можа и бързо сведе очи. Олга прекрачи прага и протегна ръка. — Дай — заповяда. Ана не реагира веднага, ала сетне сложи в ръката й една миниатюрна цифрова видеокамера — същата, която беше в колата на Фил. — Утре ще ти я върна — обеща сухо Олга и тръгна към вратата. Но щом прекрачи прага, не издържа, изгледа с нескрито презрение съперницата си и назидателно изрече: — Жените, които спят с чужди мъже, имат проблеми с яйчниците. Без да дочака отговор, се обърна и тръгна към асансьора. Зад гърба й веднага се разнесе тихото щракване на вратата. В асансьора Оля включи камерата и почти веднага намери кадрите, които й трябваха. Нечии ръце ровеха в сака на Фил и пъхаха нещо в отливката на главата му. Макар още да не бе установила какво се случва по-нататък на записа, Оля разбра, че бе открила точно онова, което й трябваше. Тя излетя като тапа от входа и хукна към колата. — Защо, по дяволите, не ми каза веднага, че търсят Витя?! — задъхвайки се, изкрещя на Макс. — За какво говориш? — За това! — сърдито пъхна в ръцете му камерата тя. — На, виж! Олга скочи зад волана и джипът отново полетя. 51. В кабинета на главния лекар надникна мрачен охранител. — Докараха го — кратко доложи той. Белия и Космос, които седяха в двата края на стаята, се спогледаха и едновременно станаха от креслата си. И двамата държаха в ръцете си пистолети. Космос — „Стечкин“, а Белов — „Глок“. Лицата им бяха мрачни и решителни. Отмествайки охранителя настрани, през вратата влезе Шмит, а след него, притиснат между двамата му помощници, крачеше Витя Пчьолкин. Пчелата излезе напред и спря по средата на кабинета. Той гледаше пистолетите в ръцете на приятелите си както заек се вторачва в смок. След няколко дълги и мъчителни секунди Пчелата повдигна очи към лицата на Белов и Космос. — Момчета, вие… Саня, Косе… — жално простена той. — Първо изяснете какво се е случило… Защо не го изясните, а? Мама му стара, разбирам всичко… Но, братлета, защо не го направите? Космос, а след него и Белов сведоха очи. — Благодаря ви, момчета. Почакайте навън — заповяда Белия. Шмит излезе заедно с хората си от кабинета и плътно затвори вратата. — Е, какво ще кажеш, Пчьолкин? — тихо попита Белия. Внезапно Пчелата падна на колене и обгърна главата си с ръце, сякаш се надяваше така да се предпази от куршумите. В кабинета настъпи такава тишина, че на Белов изведнъж му се стори, че чува как изплашеното сърце на Пчелата неистово бие и се блъска в гърдите му. Зад вратата настана някаква суетня. Чуваха се развълнуван женски глас и неразбираемото басово боботене на охранителите. Някой се опитваше да влезе в кабинета на главния лекар, а момчетата, естествено, не го пускаха. Шумотевицата не секна и най-сетне вратата се отвори. На прага стоеше една млада запъхтяна медицинска сестра. Тя разпалено и задъхано занарежда: — Извинете, момчета, но… — В този момент момичето видя пистолетите в ръцете на мъжете и Пчелата, който се бе сгърчил на пода, и млъкна. — Какво е станало? — попита я спокойно Белов. — Имаме усложнения — развълнувано обясни сестрата. — Филатов спешно се нуждае от кръв, кръвната му група е рядка, а ние от деветдесет и първа година нямаме нито капка запас. Между вас има ли някой с кръвна група AB? И с отрицателен резус-фактор… Белов погледна Космос, после и Пчелата, който беше забил нос в пода, и каза: — Има… В операционната беше тихо. Чуваше се само пиукането на апаратите, които бяха свързани с Фил, и тежкото му свистящо дишане. Главата на ранения беше покрита с плътна белоснежна чалма от бинтове. На съседното легло лежеше Пчелата. Ръцете им бяха свързани чрез някакво устройство от дебели жълтеникави тръби, по които течеше кръв. Пчелата отмести поглед от бледото лице на приятеля си, извърна глава и се втренчи в тавана. Онова, което прочете в очите на Белов и Космос, не оставяше никакви съмнения, че участта му е решена. И никакви молби и уговорки не можеха да променят нещата. Той нямаше на какво да се надява. Вярно, оставаше му и Оля… Но какво можеше да направи тя? Тя знаеше още по-малко от него за взрива, така че къде и кога би могла да намери доказателства за невинността му?! Ех, Оля, Оленка… Изведнъж си спомни неотдавнашната им среща в залата за боулинг. Странно… Тогава, като гледаше как Оля страда, той толкова искаше да й помогне, но нищо не можеше да направи. А сега ситуацията беше точно обратната. В аптеката Оля също осъзна в каква каша се бе озовал Витя и също не беше в състояние да направи нищо… Как се обръщаха нещата… Шмит и тримата му помощници дежуреха в коридора пред операционната. — Браточки, какво ще стане с Пчелата? — попита единият. Шмит, който единствен знаеше отговора на този въпрос, нищо не каза. Отговори един друг от мутрите, който лениво се разхождаше по коридора. — Босовете ще го очистят… — кимна той по посока на кабинета на главния лекар. — Ще му видят сметката. — Да-а, мамка му… — замислено въздъхна онзи, който зададе въпроса. — Ей тъй става, живееш, живееш… Сетне вземеш, че се издъниш и вече не живееш. В разговора се включи и третата мутра. Той с недоумение сви рамене и попита: — Само едно не мога да разбера: за какъв дявол са му на Белия тези номера с преливането? Аз например също имам кръвна група AB отрицателна… Шмит го погледна и съвсем спокойно каза: — Ама, че си глупак. Саша му подари още един час живот… Телефонът в кабинета на главния лекар се късаше да звъни. Един след друг звъняха и двата мобилни телефона, но никой не им обръщаше внимание. Космос седеше на един стол, скръстил ръце на гърдите си и свел ниско глава. Белия се бе излегнал в креслото и въртеше в ръце пистолета си, като току заничаше в черното отверстие на дулото му. И двамата мълчаха. Телефонът отново иззвъня. — Изключи ги, по дяволите — тихо помоли Белов. — Цепи ме главата… Космос стана и изключи и двата мобилни телефона. — Косе, имаш ли дрога? — попита изведнъж Саша. — Откъде да я взема, Саня? — сви рамене приятелят му. — Нали знаеш, че вече не употребявам. — Я не ме баламосвай, хирург такъв! — намръщи се той. — Дай ми… Космос въздъхна, извади от джоба си едно пакетче с прах, разкъса го със зъби и отсипа от него една доза върху откъснато от настолния календар листче. Белия прибра пистолета си и придърпа листчето към себе си. Той погледна с известно любопитство купчинката кокаин и се подсмихна: — Толкова години правих мангизи от тази гадост, а нито веднъж не съм я опитал. Покажи ми как става? Космос се премести близо до него, сръчно разпръсна праха с джобното си ножче, сви още едно листче от календара на тънка тръбичка и го подаде на Саша. — Пъхни го в ноздрата си… — делово му каза той. — Да, точно така… И смръкни… — С нос ли? — А с какво друго? — подсмихна се Космос. — Виж как го правя… Надвеси се над масата и с шумно хлипане смръкна праха. След него Саша направи същото. — И какво? — попита той с недоумение. — Е, как е, не ти ли изтръпна носът? — усмихна се Космос и потърка с пръст човката си. — Нищо му няма… — А чувстваш ли някаква хладина? — Абсолютно нищо не чувствам. Я ми сипи още малко… — За другата ноздра ли? На… — Той отсипа още малко кокаин върху листчето. Саша повтори процедурата с другата си ноздра. Същото направи и Космос. — И какво? — Нищо не ми става? — Ами, тогава опитай с венците. Ей така — наплюнчи пръста си Космос, мушна го в праха и започна да втрива във венците си. Белия повтори действията му, повъртя малко пръст в устата си и гнусливо се изплю. — Изтръпва ли? Като при зъболекаря? — Ъ-ъ… — поклати глава Белов. — Е, тогава не знам, Саня… — сви рамене Космос. — Може би теб просто не те хваща от първия път. Саша се облегна назад в креслото и затвори очи. След една минута ги отвори, наведе се напред към приятеля си и прошепна: — Косе, ръката ми не се вдига. — Моята — също… — отвърна той. — Ще го дадем на Шмит. — Казвам го по принцип… Космос замълча и изложи още един аргумент: — Обадиха се от ченгесарницата. Според експертизата взривното устройство било задействано дистанционно. Така че това е работа или на самия Фил, или на Пчелата. Сутринта ходиха някъде заедно. Саша поклати глава, отново се облегна назад и затвори очи… А в операционната Пчелата изплашено наблюдаваше как кръвта му изтича по жълтите тръбички в неподвижното тяло на Фил. Заедно с кръвта изтичаше и неговото време, и неговият живот. Още малко, още десетина-двайсет минути и хубавичката медицинска сестра щеше да го предаде на Шмит. И тогава — край, каквото било — било! Той неочаквано си помисли: „А нямаше да е зле, ако всичко си останеше както е в момента. Просто да ме забравят за час-два. Аз ще дам всичката си кръв на Фил и тихо ще угасна без страдания и мъки. А животът ми ще се прелее заедно с кръвта ми в моя приятел и той ще се оправи…“ Вратата тихо се отвори и медицинската сестра влезе в операционната. „Какво?! Удари ли вече часът?!“ — потръпна Пчелата. Но момичето само провери как работят уредите, усмихна се на донора и го насърчи: — Потърпете още малко, останаха около десетина минутки, не повече… 52. Все пак дрогата замая главата на Белов. Обвитият му в мътна пелена мозък придоби осезаемост, сякаш беше ръка или крак. Нещо повече, той започна физически да усеща как в главата му се движат, избуяват и след това се разтварят отделни мисли. И макар те да не бяха много, това ново изумително усещане беше възхитително. Той се усмихна блажено, приближи се до Космос, който се бе отпуснал в креслото, и го помоли: — Косе, ще ми дадеш ли още малко? — Саня, не разчитай, че това ще ти помогне — апатично възрази той. — Само ще ти стане по-зле, това поне го знам! — Дай ми ти казах! — Саша седна с лице към облегалката на стола и се надвеси над масата. С идиотска усмивка на лицето започна настоятелно да удря по плота й. Космос се засмя, извади от горния си джоб пакетчето с прах и му го подхвърли: — Добре, де, прави каквото искаш… Изведнъж вратата се отвори. В кабинета стремително се втурна развълнуваната Оля с видеокамера в ръка, а след нея влезе и мрачният Макс. — Саша, къде е Витя? — извика тя още от прага. — За какъв Витя говориш? — избухна Белия и се разкрещя: — Затваряй си устата веднага! — Я не ми крещи! — злобно и презрително отсече тя, повишавайки още повече тон. — Кретен скапан! Саша пребледня и скочи срещу нея. Столът под него излетя с трясък към стената. — Как смееш?! — задъха се от ярост той и се разкрещя, сочейки към вратата: — Млъквай! Марш навън! Вън! Казах — марш навън! Белия крещеше, пръскаше слюнки, облещил срещу жена си обезумелите си от ярост очи. Гледката беше толкова отвратителна, че на Оля й се прииска да потъне вдън земя. Но въпреки това тя стисна зъби и с всичка сила фрасна с юмрук гнусната му мутра. Той изрева и се метна към нея. Макс успя да му препречи пътя, ала Космос се нахвърли върху охранителя. Белия измъкна от колана си своя глок… — Саша, чуй ме! — успя да каже Макс, но той се вкопчи в гърлото му с желязната си ръка. — Ти! Боклук такъв! Погледни ме в очите! — крещеше с ужасяващо разкривена уста. — Я ме погледни в очите! На кого вдигаш ръка?! Гадина! — Саша, махни желязото, ще ти обясня всичко… — хъркаше охранителят. — Аз нямам нищо общо с това… В стаята връхлетя Шмит, който беше чул врявата. Той сграбчи ръката на Белов и вдигна пистолета във въздуха. И в този момент Оля избухна: — Ей, мъже, мамка ви! Вие мъже ли сте или какво?! Неистовият й вопъл малко поохлади страстите им. Те замряха по местата си и се обърнаха като по команда към нея. Очите й пламтяха от гняв, тя искаше да каже още нещо, но само потръпна и въздъхна. Остави камерата на масата, рязко се обърна и избяга от кабинета. Белов продължи да стои няколко секунди като закован, сетне свали пистолета, сведе глава и погледна объркан след Олга. Макс успя да се възползва от настъпилата пауза и набързо обясни какво е открила Оля. — Покажи ми го… — нареди недоверчиво Белия. Те нагласиха миниатюрния монитор, включиха камерата и я сложиха на масата. Саша, Космос и Макс се скупчиха край нея. Зад тях изпъваше шия Шмит, който се опитваше да види екрана през раменете им. — Виждате ли датата? Днес, в единайсет и трийсет — коментираше записа Макс. — След снимките той закарал Олга в поликлиниката, а после тръгнал за срещата с Аслан. Изображението на камерата на няколко пъти се преобърна, като показваше ту небето, ту земята. Обикновено ставаше така, когато предаваха от ръка на ръка неизключена камера. След това на екрана се появиха нечии крака и гумената глава, която някой държеше за косите. — Ето, виждате ли? Той е забравил да изключи камерата — обясни Макс. Картината се позадържа на едно място и се видя как някой сложи камерата, която продължаваше да работи, на полицата пред задното стъкло в колата. Чуваше се откъслечен разговор: — Валера, ще обядваш ли? — попита нечий мъжки глас. — А какво има за ядене? — разнесе се познатият до болка глас на приятеля им. — Риба, както винаги… На екрана се появиха линии, защото Макс беше започнал да превърта записа напред. — Ей сега… — измърмори той. На преден план върху задната седалка се виждаше сакът на Фил, от който стърчеше носът на главата. В колата нямаше никого. Изведнъж вратата на автомобила се отвори и в кадър се появиха нечии ръце. Те бръкнаха в сака на Фил и измъкнаха оттам гумената глава. — Аха, ей сега… Ето — избоботи Макс. Ръцете на неизвестния човек обърнаха главата с врата нагоре и внимателно сложиха в кухината омотан в жици продълговат предмет, а сетне завинтиха нещо отгоре му. — Пластичен взрив с дистанционен детонатор — тихо обясни Макс. — Ето как той нагласява устройството и край — всичко е готово. Сега му остава само да натисне копчето… Ръцете довършиха процедурата и ловко нагласиха главата в предишното й положение. Добре поддържаната ръка на неизвестния потупа гумената глава на Фил. Сетне човекът се наведе и я целуна по бузата. Макс веднага натисна копчето. Изображението застина в стопкадър. На монитора на видеокамерата се виждаше продуцентът на филма и бивш любовник на Ана Андрей Кордон. — Мамка ти! — стовари юмрук по масата Белия. Космос измуча нещо нечленоразделно, отдалечи се и няколко пъти силно удари челото си в стената. — Ама, той заради Анка ли го е направил? — объркано попита Белов. „Как стана така?“ — не можеше да проумее Белов. Та нали само преди седмица беше разпитвал Аня за Кордон в клуба за боулинг. Тогава тя му отговори, че той е станал кротък като мушица! Купил й апартамент и й дал роля в новия си филм. И в момента имали съвсем делови отношения като между продуцент и актриса… Белов си спомни, че тогава й каза: — Анюта, бой се от данайците, когато ти носят дарове! Но сега излизаше, че той беше предупредил онази хубостница, а сам… — Наистина ли го е направил заради Аня? — повтори Саша и се обърна към Космос. — А освен това дължи на Фил около сто бинки за предишни филми — тежко добави той. — Юда! — изсъска през стиснатите си зъби Белов. На вратата се появи един охранител. Той кимна с остриганата си глава и изрече: — Там такова… вече му преляха всичко… Какво да правим с Пчелата? Белия и Космос веднага излязоха от кабинета. По дългия болничен коридор от операционната насреща им тикаха в количка Пчелата, който беше страшно блед. Той чу шума от стъпките им, обърна глава и видя, че към него устремено вървят Саша, Космос и Макс. Изведнъж Космос не издържа, измъкна пистолета си и се затича напред. След него хукна и Белия. — Космосе, махни желязото, той не е в час! — развика се Саша. Ужасен, Пчелата затвори очи и с трепереща ръка се прекръсти. Двамата санитари изплашено се притиснаха до стената. Космос дотича до количката и падна на колене. Без да разбира каквото и да било, Пчелата понечи да стане, но тежката ръка на Космос го задържа. Той се опитваше да натика в ръцете му своя пистолет „Стечкин“ и неистово крещеше: — Прости ми, прости ми, братко! Витя! Убий ме, убий ме, аз съм идиот! Напълно съм откачил, прости ми, братко, много те моля! Бий ме, бий ме, бий ме! — Сграбчи ръката на Пчелата и започна да се удря по бузата с нея. Белия се приближи зад гърба му и положи длан върху рамото на Пчелата, което се тресеше. — Прости ми, братко — тихо каза той. Слисаният Витя Пчьолкин, който така и не можеше да разбере какво всъщност се случва, местеше смаяния си поглед ту към Космос, ту към Белов, ту към санитарите, ту към пистолета. В главата му бавно и трудно се избистряше прозрението, че чудото е станало — той беше спасен! 53. Закараха Пчелата както си беше в количката в кабинета на главния лекар. Докато Белия разясняваше на приятеля си, който продължаваше да не разбира нищо, кой е поставил взрива в мерцедеса на Фил, Космос успя да пребърка всички чекмеджета и шкафчета в кабинета. Находките му не бяха кой знае какви: една начената бутилка мартини, четвъртинка сух хляб, бурканче с червен хайвер и няколко тумбести шишенца с чист спирт. Единодушно беше решено да върнат мартинито на мястото му, а другите неща сложиха на масата, бутнаха до нея количката с Пчелата и започнаха да шетат. Космос наливаше и разреждаше спирта, Белия приготвяше на Пчелата огромен сандвич с червен хайвер, а пък самият „реабилитиран“ гледаше записа, който му беше спасил живота. Когато на монитора се появи Кордон, той натисна копчето. — Да, кофти човек — промърмори с бледите си устни, докато разглеждаше надвесеното над отливката лице на продуцента. Космос внимателно измъкна от ръцете му камерата и пъхна на нейно място една водна чаша: — Стига вече, Пчела… По-добре вземи това! — Прости ни, братко — подаде му сандвича Белов и вдигна своята чаша. — Здравата щяхме да я оплескаме! — Фил… — запъна се изведнъж Пчелата и едва изговори: — Фил ще ни прости… Приятелите чукнаха чашите си и мълчаливо ги пресушиха… След час и тримата бяха пияни като талпи. Космос и Белия — от спирта и силните емоции, а Пчелата — от алкохола, загубата на кръв и пълното нервно изтощение. Космос, който здравата се беше натряскал, блуждаеше безцелно из кабинета, а Пчелата и Белия седяха прегърнати в количката. — Е, сега как си? — нежно погали Пчелата по главата Саша. — Оправих се… общо взето… — превъртайки трудно език, вяло кимна той. — А пък ние с Космос… — Саша притисна чело до слепоочието на приятеля си и шумно въздъхна. — Даже не можеш да си представиш колко притеснени бяхме! — А пък аз… се изплаших… — призна си Витя. — Наистина се изплаших, разбираш ли, Саня? Но не ви обвинявам! — Тръсна той глава. — На ваше място аз щях да си помисля същото… — А ти защо не ми се обади? — попита Белов. — Мама му стара, Пчьолкин, нали сме братя, а? — Изплаших се, за малко да напълня гащите от страх… — тихо се изсмя Пчелата и изведнъж започна дълго и мръсно да псува. Щом чу това, Космос се закова на място и бавно тръгна към него. — Забрави ли конвенцията, Пчьолкина душо? — престорено страховито попита той. — Ние сме заедно от първи клас, нали така? — Надвеси се над него Космос и го побутна по главата. — Ей, Космодруме, престани… — опита се да го спре Саша. Но той с неподозирана ловкост се измъкна и побутна още веднъж Пчелата по главата: — И за всичко, което вършим, също отговаряме заедно! — с пиянска назидателност изрече. Пчелата подскокна на място и плахо се опита да прикрие главата си. Саша се вкопчи в ръката на нападателя, но въпреки това Космос успя да се докопа трети път до него. — А защо? Ами, защото ние сме Бригада! — завъртя се на място като пумпал и се засмя той. Най-сетне Пчелата се окопити и изрева: — Какви ги вършиш, Косматко?! Ей сега ще те спипам и ще видиш! Той се отметна назад и впи пръсти в гърлото на Космос. Саша през смях се опитваше да го измъкне от ръцете на Пчелата. Тримата се вкопчиха един в друг, не успяха да се удържат върху количката и се стовариха на пода. Те се смееха, ругаеха и се търкаляха, сякаш бяха малки деца. В този момент вратата се отвори и в кабинета влезе навъсената Олга. — Престанете веднага! — възкликна тя. — Саша! Валера е в кома! Саша продължи да се смее, изправи се на колене и объркано попита: — Какво? — Идвам от реанимацията. Валера изпадна в кома — бавно повтори жена му. Белов, Космос и Пчелата продължиха да дишат тежко, без да свалят очи от Олга. Онова, което тя каза, твърде бавно достигна до размътените им мозъци и безгрижните усмивките също така бавно изчезнаха от лицата им… След двайсетина минути, вече измити и стегнати, те се приближиха до бокса в реанимацията. Не се решиха да влязат, застанаха до прозорчето и надникнаха вътре. Сумрачната светлина на нощната лампа осветяваше разположената в дъното на бокса разнокалибрена апаратура с разноцветни светлинки, отчитащи показателите. По екрана на осцилографа в безкрайни редички се движеха назъбените линийки на импулсите. В средата на бокса лежеше омотаният в тръбички и кабели Фил. Лицето му почти изцяло беше скрито под маската на апарата за дишане, а видимите части от кожата му поразяваха с мъртвешката си бледност. До него седеше Тамара и държеше безжизнената длан на мъжа си. По лицето й една след друга се търкаляха едва забележими сълзи. И никой на света не можеше нито да ги види, нито да ги изтрие… Епилог Слънцето току-що бе изгряло над Москва. На Воробьовските хълмове духаше студен, пронизващ вятър. Белия, Пчелата и Космос стояха с разкопчани палта на своето старо място — там, където преди седем години се бяха заклели един пред друг. Те мълчаливо наблюдаваха разпрострелия се пред тях град. Поредният порив на ледения вятър накара Белия да потръпне. „Ама, че е студено — помисли си той. — Зимата още не е започнала, а вече е толкова студено…“ И наистина, зимата току-що беше започнала и сковаващите, люти студове тепърва предстояха. Саша се обърна към приятелите си и им протегна ръката си със златен часовник „Радо“ на китката, а ръката на Пчелата с ролекс на китката я покри отгоре… Те погледнаха в очакване към Космос, но той беше вдигнал ръка напред и им показваше оголената си китка, върху която нямаше часовник. Белов замълча и само тъжно поклати глава. Изведнъж съвсем наблизо, на около десетина метра от тях, спря една много стара кола чуждестранна марка. В купето й оглушително гърмеше музика. От колата слязоха четири съвсем млади момчета, които си предаваха от ръка на ръка бутилка бира. Те се настаниха на парапета и започнаха да си говорят за нещо, като хвърляха погледи към съседите си. Личеше си, че момчетата бяха оценили по достойнство и огромния им черен мерцедес, и страхотния им външен вид, и джипа с охраната, който беше спрял малко встрани от тях. Но забелязаха и още нещо — насиненото лице на Космос, мъртвешката бледност на Пчелата и мрачния вид на Белия. Момчетата явно се досетиха що за хора се бяха озовали до тях. А най-странното бе това, че макар момчетата да осъзнаваха какви бяха тези трима мъже, въпреки всичко в техните любопитни погледи ясно се четеше и възхищение, и завист. Ех, Русия, Русия! Накъде вървиш?… $id = 21756 Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/21756 Сканиране: Диан Жон, 2010 г. Разпознаване и редакция: Dave, 2010 г. ---- __Издание:__ Александър Белов. Предан враг Руска, първо издание Редактор: Лилия Анастасова Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо ИК „Ера“ 2004 г.