Александър Белов
	Битка за влияние


	Част I
	Хората загиват заради метала

	1.

	Пролетта на 1991

	Най-сетне стигнаха. Фашисти край Москва! Двамата офицери на мотоциклета се движеха бавно по междуселския път край Москва, сякаш си бяха у дома. Единият от тях, който караше мотора и носеше кръгли очила, с всички сили впи ръце в кормилото, опитвайки се да запази равновесие по разбития улей. Вторият — офицерче с белег на лицето и хъшлашки килната настрана фуражка, високо и малко фалшиво огласяше цялата гора с песента „Мили мой Августин“. Май беше пиян — или от шнапса, или от пролетния въздух на Русия.
	„Ах, майн либер Августин, Августин, Августин! Ах, майн либер Августин, Августин, Августин“ — чуваше се надалеч гласът му, който плашеше птиците и нарушаваше тържественото спокойствие на природата.
	— Тези мръсници! Ще ги изпозастрелям! — дрезгаво прошепна на приятеля си руският партизанин с ушанка и очила, чиято рамка беше омотана с бинт, и здраво стисна ръчката на адската машина. Народните отмъстители се криеха зад хълмче, причаквайки фашистите, които бяха станали ужасно нагли.
	Внезапно вдясно от тях зад боровете се показа табелка с надпис „Achtung! Partisanen!“. Нашествениците дори не разбраха въпросното предупреждение. Късно е, подли фрицове!
	Очилатият партизанин решително завъртя ръчката на адската машина. Оглушителният взрив изригна стълб от пламъци, изхвърляйки в негостоприемното руско небе немеца, който така и не успя да допее песента си, както и неговото приятелче. От кълбетата дим на поляната изскочи пламтящият мотоциклет, но вече без пътниците.
	А окупаторите, които в миг се превърнаха в най-обикновени руснаци, увиснаха над земята, полюлявайки се и гонейки дима с ръце. Предпазните въжета, здраво закрепени за скритите под униформите им пояси, бяха успели в последния миг преди взрива да издърпат несъобразителните „немци“ от седалките.
	— Леле майко, къде съм? — изхриптя мотоциклетистът с кръглите очила.
	— Иванич, как си? — отвърна другия.
	— Май съм добре, а ти?
	— А… — махна с ръка „Августинът“ с белега на лицето и се разкрещя с гласа на Фил: — Слава, мамка ти, колко пъти да ти обяснявам! Трябваше да взривиш мотоциклета под предното колело! Хайде, свали ме!
	Всичко това изглеждаше доста забавно, но на Фил като че ли не му беше до смях. Той не обичаше да изпада в глупаво положение, особено днес, когато беше поканил момчетата да наблюдават снимките.
	В крайна сметка с помощта на асистента и на едно „да ти таковам майката“ Фил и колегата му се озоваха на земята.
	Фил продължаваше да се ядосва и щом почувства почва под краката си, най-сетне успя ясно да изрази претенциите си към Слава — този, който отговаряше с главата си за изпълнението на каскадата:
	— Ама, нали се разбрахме, че още щом първото колело се завърти, веднага ще взривиш! — В момента Фил изглеждаше като обиден юноша.
	— Това е положението, вече нищо не може да се направи — потупа го по рамото асистентът.
	— Абе, всичко си беше наред, добре стана — отговори непоклатимият като танк Слава.
	В същия миг от гъстия лютив дим се разнесе гласът на режисьора, който изобщо не се вълнуваше от протичащия в момента разбор.
	— Мама му стара! Я колко дим направихте пак! Казах ви, че димът трябва да е по-малко! — Ала заедно с това, в гласа му се долавяше и удовлетворение: сцената бе заснета и като че ли всичко беше наред. Останалото щеше да се изпипа при монтажа.
	Фил изглежда също се поуспокои и както често му се случваше в стресови ситуации, изпита ужасен пристъп на глад:
	— Юсуп Абдурахманич! — изрева с цяло гърло, като се стараеше да го чуят от другата страна на все още димящата поляна. — Кога е обедът?
	Малко встрани от снимачната площадка, през която асистентите бързо мъкнеха всевъзможен снимачен инвентар, беше спрян познатият линкълн, а зад него стояха вечният шегаджия Пчела, много сериозният Космос и усмихващият се на нещо свое Саша Белов.
	— Пичове, как сте, гладни ли сте? Искате ли да обядвате? — Фил се опитваше да отгатне по лицето на Саша дали не е изглеждал твърде глупаво, висейки от дървото. В същото време се гордееше с участието си в снимките.
	Саша едва забележимо му кимна, но в този момент към Фил с искрящи от възбуда очи се хвърли Космос и само дето не го сграбчи за ризата.
	— Фил, знаеш ли какво — започна той. — Слушай, я ме запознай с режисьора. Може би и ние ще свършим работа. Абе, нали знаеш, ще се престорим, ще се направим на артисти. Какво толкова — абе, ще наритаме някого, нали знаеш, а? — Коса грабна фашистката фуражка и като я хвана превзето за лакираната козирка, я нахлупи на главата си. Очевидно така страшно много се харесваше.
	— Добре, де, разбрахме се — каза и малко снизходително се подсмихна Фил, а след това напълно сериозно, дори с известно недоволство добави: — Я остави фуражката.
	Но Космос престана да се интересува от фуражката, защото вече си представяше себе си — красавеца, на екрана:
	— Трябва да ме вземат в киното! — пръскаше се от възторг той.
	— Сеня, обади се на Птиченко! Къде е обядът? — Точно в този момент бузестият, закръгленичък и в същото време много енергичен режисьор с килната назад зелена шапка попадна в полезрението на приятелите.
	— Андрюша, може ли за момент? — подвикна Фил, насочи се към него и махна с ръка на момчетата — един вид — елате и вие. Той знаеше, че сега на режисьора не му е до никого, но пък не можеше да не изпълни молбата на приятелите си. — Това са моите приятели — усмихна се, побутвайки напред Космос.
	— Космос — протегна ръка младежът.
	— Много ми е приятно, Андрей — отвърна режисьорът, стисвайки ръката му и дори не мигна, когато чу странното име.
	— Виктор — Пчелата се усмихна с всичките си трийсет и два карата.
	В този момент към тях се приближи една също така закръгленка като режисьора асистентка с новичка табелка от шперплат, на която се четеше познатият надпис „Achtung! Partisanen!“.
	— Как е? — искаше й се незабавно да получи оценка.
	— Прекрасно! Също като през четирийсет и първа година! — подхвърли Андрей, връщайки се към довършването на процедурата по запознанството.
	— Александър. — Леко наклонил глава, Саша Белов съсредоточено и с интерес разглеждаше режисьора.
	Но Космос вече го бе хванал за канарче, държеше го под ръка и го водеше към самотно стърчаща еличка.
	— Режисьорът е много забавен — усмихна се Саша и се отправи към линкълна.
	С крайчеца на окото си той наблюдаваше как Космос размахва дългите си ръце и обяснява нещо на унило пристъпващия от крак на крак режисьор.
	— Е, момичета, някоя от вас ще ме нахрани ли най-сетне? — настояваше Фил, настанявайки се удобно на предната седалка на линкълна.
	— Какви момичета, а? Къде са момичетата? — развълнува се Пчелата.
	Но Фил не отговори, тъй като в този момент в ръцете му вече димеше купичка с някакво ястие, което приличаше или на храна, или на варено месо с булгур. Той лакомо омиташе това съмнително блюдо.
	— Е, пичове — дотича възбуденият Космос, — разбрах се с него. Ще се снимаме — съобщи той, сякаш вече всичко беше решено.
	— Пред хотел „Интурист“ — прихна Пчелата.
	След секунда, когато най-сетне всички схванаха за какво става дума, към него се присъединиха и останалите. Единствено у Космос май все още се бореха две чувства — възторгът и обидата на непризнатия артист.
	Фил продължи да лапа своята кучешка храна и философски се оплака:
	— Абе, навсякъде е бардак. Дори и в киното. Друго нещо са фашистите — направи някакъв много сложен завой мисълта му. — Тука взех от режисьора „Моята борба“, да я прочета… — Погледна нагоре и изрецитира прочувствено и почти тържествено: — „И тогава мечът започва да изпълнява ролята на плуг, и тогава кървавите сълзи на войната напояват цялата земя“… Навсякъде цари орднунг унд арбайтен — завърши назидателно.
	— Аха — ехидно се обади Пчелата, — а пък ние тях с този орднунг ги арбайтнахме… — Похотливо премлясна и откровено до неприличие показа как точно сме ги „арбайтнали“. — И Хитлер — капут! — завърши доволен.
	Смеейки се, Саша Белов изведнъж си спомни срещата с дългокосия каскадьор Александър, благодарение на когото Фил бе станал толкова заклет кинаджия.


	Още щом се върна от уралското си заточение и след срещата си с Оля, Саша се обади на Александър. Същият Александър, с когото отначало не можаха да си поделят кученцето.
	Белов беше двойно благодарен на Киншаков, ако подобно чувство изобщо можеше да се определи математически. Той почти се бе сбогувал завинаги с кутрето и не можеше да си намери място, когато Александър на практика му подари това „кученце на раздора“ и по този начин показа, че е великодушен и почтен човек.
	Ала съдбата се разпореди така, че на Саша не му беше до кучето. Александър беше единственият човек, на когото той би трябвало да върне кутрето, за да го възпитава. За щастие, приятелите му се погрижиха за това.
	Всъщност на Саша не само му се искаше да види колко е пораснал „неговият“ пес, но и да се срещне с този човек, който си остана загадка за него. Разбира се, той гледа няколко филма, в които Александър Киншаков беше и постановчик, и виртуозен каскадьор. Гледа и още един филм, в който Александър играеше ролята на бизнесмен, сражаващ се, общо взето сам, с цяла бригада бандити. И побеждаваше! И най-странното бе, че макар вече да знаеше как в действителност се извършват подобни кървави разправи, независимо от всичко Саша не можеше да не повярва на съвременния супермен, създаден от Киншаков. Толкова убедителен беше той. В киното. Дано Господ го пазеше да не се сблъска с всичко това в реалния живот.


	Явно Александър го позна по гласа и още преди Саша да успее да се представи, каза:
	— Ела, ела, приятел. Отдавна те чакаме.


	Александър живееше в селището на кинаджиите близо до летище „Внуково“. Неговата къща се открояваше сред другите вилни постройки не с размерите си, а с някаква изискана простота. Тя се намираше в дъното на един доста обширен терен и с нещо напомняше едновременно и за приказна колибка с островръх покрив, и за кула на средновековен замък — вторият й етаж беше заобиколен от балкон, който приличаше на бойница, предназначена за стражата.
	Щом излезе от колата, която бе спрял пред портичката, Саша видя в двора вдясно от къщата Александър — беше гол до кръста, а в ръцете си държеше лопата. Киншаков разчистваше пътечката, която водеше от прага към една зелена кръгла беседка.
	— Александър Иванович! — радостно подвикна Белов.
	— А, здрасти, приятел! Качи се на верандата, ей сега ще дойда. — Той довърши работата си, направи едно-две дихателни упражнения и бързо се отправи към госта си. — Я колко си пораснал! — протегна ръка той с радостна усмивка.
	— В какъв смисъл? — изненада се Саша.
	— В пряк, аз съм прям човек. Когато се срещнахме за пръв път, ти приличаше на разсърдено таралежче, готово всеки момент да си покаже бодлите.
	Внезапно вратата, която водеше към къщата, затрепери, сякаш на една определена част от имота на Александър Иванович бе започнало земетресение със сила близо пет-шест бала.
	— Вулкан се събуди — подсмихна се домакинът и отвори вратата.
	Тресящото земята съществото на име Вулкан се изтърси на верандата с всичките си седемдесет килограма, четирите си лапи и набръчканата си олигавена муцуна.
	— Вулкан, Вулкан! — клекна на колене Саша.
	Песът като че ли веднага го позна и квичейки като паленце, радостно олигави бившия си стопанин.
	— Благодаря ви, че не сте сменили името му — трогна се Белов и вдигна очи към засмения Александър.
	— Че как иначе, друже. Името не се дава току-така. Нали, Вулкан?
	Кучето отговори с доволно ръмжене, опитвайки се да се промуши точно между двамата мъже.
	— Виждаш ли какъв характер има? Той просто винаги трябва да бъде център на вниманието. Общо взето, израсна като строго, но добро момче. Пазач е, а също е и добър защитник, но току-така няма да влезе в бой. Идеален представител е на породата мастиф, което потвърдиха и две кучешки изложби. Той е победител за породата си и сред кутретата, и сред възрастните екземпляри. А сега вече му търсим и дама. Хвърлили сме око на една-две първокласни кучки, нали, Вулкан? Тъй че, Саша, ако си се върнал към уседналия начин на живот, първото кученце ще е твое.
	— Тъй да бъде — кимна той.
	Домакинът се зае да прави кафе, а през това време Саша разглеждаше медалите, шарените дипломи на различни езици и купищата снимки, на които Александър Иванович се бе фотографирал с хора, чиито лица младежът познаваше само от телевизията. Това бяха актьори, водещи на телевизионни предавания и някои от най-известните политици.
	— Това са предимно мои ученици. Или приятели, което на практика е едно и също — обясни Александър, улавяйки погледа му.
	— Страхотно — възхити се Саша, докато галеше Вулкан, който не се отделяше от него. — А сега снимате ли се някъде?
	— В момента — не. Консултант съм на три филма. Единият е за Великата отечествена война, другият е за средновековието, а пък третият — е-хе, действието се развива в далечното бъдеще. Тъй че не скучая. А освен това се опитвам да получа и един сценарий, в който действието се развива в два времеви пласта. В съвременността и в Ирландия в навечерието на приемането на християнството.
	— Тоест за келтите?
	— За тях, а също и за нас с теб. Колкото повече навлизам в материала, толкова повече разбирам, че се променят не толкова хората, колкото декорите. Различават се само житейските обстоятелства и съвсем малко се променят традициите. Я си представи дали само преди няколко години на някого дори би могъл да му се присъни кошмарът, че в нашата Русия в края на двайсети век ще се намерят умници, които на практика буквално ще възродят извършването на човешки жертвоприношения. При това са взети именно от келтските традиции, които се отличават с голяма жестокост. В основата на филма са залегнали реални факти!
	— Ама какво говорите, за истински жертвоприношения ли става дума?
	— Именно, и то в централните провинции на страната. В Калужска област. Сега много хора си играят на митове, а и не просто си играят.
	— Идиоти — каза Саша, — ръцете трябва да им откъснат на такива… Правят се и те на друиди, на духовен елит, мамка им. Но въпреки всичко аз уважавам келтите. Тогава и времената са били различни.
	— Времената винаги са различни. По свой си начин. А ти как си? С какво смяташ да се занимаваш?
	— Че с какво се занимават всички сега? — сви рамене той. — С някакъв бизнес.
	— Какво пък, няма лошо. Макар да не е безопасно.
	— Знам — усмихна се Саша.
	— Е, ако има нещо, ако ти трябва някаква помощ, потърси ме, друже.
	— Благодаря ви, Александър Иванович. Засега се справяме със собствени сили. А във връзка с вашата специалност имам една молба към вас.
	— Казвай.
	— Имам един приятел. Валера Филатов, бивш боксьор. Той е спортист и добър човек. Изхвърлиха го от спорта, а пък няма къде да си дене енергията. Може би ще стане каскадьор? Не знам дали прилича на келт, но за ариец или за бандюга ще мине.
	— Изпрати ми твоя боксьор. Току-виж наистина свършил работа. И ти недей да изчезваш. Обаждай се, идвай тук.
	Така Фил стана по съвместителство и артист.


	Саша хвърли последен поглед на суетнята по снимачната площадка. Време беше да слязат на грешната земя, че тук май всички витаеха в облаците. Артисти!
	— Ето какво си мисля, браточки — каза той и усмивката му угасна. — С автосервизите всичко е ясно. Къде имаме дял по северните пазари — на Рижкия, на Петровско-Разумовския и на още някои. И какво ни дават те?
	— Парче хляб с масло — сви рамене Космос, без да разбира накъде бие Саша.
	— И какво друго?
	— Проблеми — подсмихна се Пчелата, който интуитивно се досети какво има предвид приятелят им.
	— Точно така. Ние имаме ужасни проблеми с гамените, с ченгетата, със съдружниците, с взломаджиите, с цялата тази измет, а всъщност получаваме пръжки. И от тази гледна точка никой не ни уважава.
	— Е, не е чак така, Саня — обиди се Космос.
	— С две думи, братлета, ето какво искам да кажа. Трябва да се издигаме. Защо при еднакви условия на труд например със солнцевските бригади, ние получаваме пет пъти по-малко? — Саша огледа приятелите си.
	— А ти как мислиш? — отвърна с въпрос на въпроса Космос.
	— Защото е време да променим политиката си. Както е казал Дън Сяопин, нека да разцъфнат сто цветя.
	Огребвайки с лъжицата остатъците от своята съмнителна храна, Фил сериозно констатира:
	— Тузарите няма да ни дадат цветята.
	Приятелите се спогледаха: май че Фил още не бе излязъл от образ или пък лошо бе ударил главата си по време на последната каскада.
	— А как стоят нещата с компютрите? „Еста“, „Видикон“, „Омега“ — из района има поне десет такива фирми, които можем да споходим — включи се Космос.
	Пчелата мълчеше и това доста ясно подсказваше, че в главата му съзрява някаква идея. Леко извърнат настрани, той правеше с пръстите на дясната си ръка бързи странни движения, сякаш се опитваше да улови във въздуха тъничка нишка, която щеше да отведе цялата им група до отговора на главния въпрос на всички времена и народи: а сега какво?
	— Компютрите са хубаво нещо — замислено рече Саша. Той потропа с пръсти по капака на колата като по компютърна клавиатура. — Само че бумът им скоро ще отмине. Ще излети като дим през комин. Най-много още година, година и половина.
	— Ама, Бели, ти май сам не знаеш какво искаш — Космос недоумяващо разпери ръце.
	И в този момент Пчелата узря, по-точно — идеята му:
	— „Курс-Ин-Вест“ — на срички и почти сладострастно изрече той.
	Космос подсвирна:
	— Ама, че залиташ.
	— Че защо да залитам? — наежи се той. — Те току-що набраха скорост, хората казват, че още никой не ги е поел.
	— За какво говорите, братлета? — оживено се поинтересува Саша.
	— За малкото предприятие „Курс-Ин-Вест“ — започна да рецитира урока си Пчелата, сякаш стоеше пред учител. — Артурчик Лапшин, моят бивш съсед. Преди един месец се нанесе в нов офис на булевард „Цветной“. Компютри, недвижими имоти, цветни метали. Има само един проблем — не е ясно как постигна толкова много.
	— Сигурно е от комсомолците. Интересно. Много интересно. — Саша прехапа устни и като че ли започна да го обзема онова еуфорично настроение, което винаги се пораждаше у него преди „голяма битка“. С две думи, набра кураж.
	Запознат с тази му черта, Космос се опита да го охлади.
	— Знаеш ли, Саша, по-добре синигерче в ръцете, отколкото гълъб в небето — не много уверено и като скоропоговорка измърмори той. И почти се примири с факта, че независимо от всичко работата щеше да стане, след като Белов вече бе захапал въдицата. Затова махна с ръка и едва не удари по носа Пчелата. — Щом на теб ти е все тая, оправяй се сам.
	— Става. Да вървим — твърдо изрече Саша и отвори вратата на линкълна.


	2.

	Както почти всеки предприемач Артур Лапшин обичаше да разказва колко трудно е започнало всичко. Как в разгара на преустройството, веднага щом поразхлабили административния юлар и разрешили да се създават кооперации, той смело се хвърлил с главата надолу в тази все още никому неизвестна бездна. Недвусмислено намекваше, че за разлика от много други, които бяха започнали с производството на най-различни самодейни стоки за масова употреба, той с присъщите му размах и предвидливост влагал парите си в разработването на всевъзможни научно-производствени проекти. А в действителност в момента, когато вече на всички умни хора им беше ясно какво ще стане със съветската власт, той — тогавашният комсомолски секретар на военнопромишления научноизследователски институт, бе извикан от един сериозен другар в градския комитет на партията, който му обясни с какво трябва да се занимава.
	Артур Лапшин оглави един от така наречените „Центрове за научно-техническо творчество на младежта“, които бяха създадени из цялата страна под егидата на комсомола, а всъщност представляваха истински фабрики перачници за изпиране на партийни пари.
	Естествено, не можеше да бъде отречено и наличието на известен организационен талант у бившия комсомолски секретар. Не бива да си слагаме грях на душата, защото освен всичко това той беше и късметлия — в страшната бъркотия в края на осемдесетте години много бойци дори от стройните комсомолски редици не можаха да издържат на предния пост: някои се превърнаха в обикновени крадци, бяха застигнати от куршум или принудени да се крият в чужбина. Други изгубиха доверието на високопоставените другари и трябваше да излязат на улицата. А трети, както често се случва в живота, излетяха нависоко и след това паднаха толкова ниско, че се разориха съвсем и така се пропиха, че вече нямаха никакъв шанс да се изправят на крака.
	Не, Артур беше хитър човек, пък и винаги се стараеше да намира общ език с онези, от които зависеше в една или друга степен. И обикновено успяваше. В последно време беше станал напълно независим от своите бивши опекуни. Естествено, като всяка добре развиваща се фирма той имаше и бандитска закрила.
	Но и тук късметлийчето Артурчик пипна добра ръка. По времето, когато „покровителите“ на много от неговите колеги бизнесмени ставаха нагли до безчувственост, поставяйки на практика неизпълними условия, защитниците на Артурчик се държаха с него едва ли не интелигентно. Понякога дори самият той се изненадваше, че в техния тандем Артур все пак свири първа цигулка. Но предпочиташе да обяснява този феномен със собствения си предприемачески и дипломатичен талант.
	През последната година фирмата „Курс-Ин-Вест“ набра огромна скорост, спечелвайки доста пари от препродажбата на големи партиди компютри. Но едва напоследък, когато опекуните показаха на Артур истинската златна жила, свързана с доставката на стратегически метали, той разбра, че фактически се е качил на самия връх. Сега можеше да наблюдава отвисоко приятелите и колегите си. Богът на търговията Меркурий явно закриляше всичките му начинания.
	Офисът на „Курс-Ин-Вест“ беше оборудван по последната дума на съвременната техника. Всеки посетител, който видеше истинските дъбови врати, изящната италианска мебел, немските небесносини кожени кресла, новичката офис техника и дългокраките секретарки, никога не би допуснал, че само преди няколко месеца в това помещение на първия етаж на старинната къща на булевард „Цветной“ бе настанена организацията на хората с увредено зрение. Естествено, тогава всичко тук напомняше за традиционно съветско учреждение и дори крушките не светеха навсякъде. Освен това се носеше онази специфична миризма, чието определение не е възможно да бъде открито в нито един речник. Гражданите със слабо зрение се оказаха и със слаби нерви, та затова проблемите със собствеността се разрешиха лесно. Тъй че нещата вървяха добре. И най-вече — все по-нагоре.


	Охранителят Кокошкин чак подсвирна, когато видя как до оградата спря един линкълн с безумен цвят. Зад него паркира нова лада. На Кокошкин тази работа никак не му хареса, особено след като от чуждестранния автомобил се изсипаха трима младежи с нагло ухилени физиономии, защото това според него не предвещаваше нищо добро. От ладата излязоха още трима, които останаха настрани. Първите трима спряха пред оградата точно срещу Кокошкин. Той намести гумената палка от лявата си страна и бавно тръгна към тях:
	— Кого търсите?
	Пчелата огледа спретнатата черна униформа на охранителя и уверено отговори:
	— Кажи на Артур, че Витя Пчьолкин е дошъл.
	— Почакайте малко — подчертано вежливо каза Кокошкин и се отправи към будката на дежурния. Охранителят едва сдържаше раздразнението си — не ги обичаше той тия млади и нагли момчета.
	Пет минути по-късно, след като се обади, където трябва, Кокошкин излезе и се спря пред будката на дежурния на пет-шест крачки от решетката на вратата.
	— Влезте — кимна на посетителите, които тъй и не му станаха симпатични.
	— Какво, да не би отварянето на вратата да не влиза в задълженията ти? — ехидно, но съвсем миролюбиво се поинтересува Пчелата. Не се ядоса, защото още не беше време за това.
	Прескочи през ниската ограда, сам дръпна резето и нахаканата троица се отправи към арката, зад която всъщност се намираше офисът.
	Само Фил се спря до охранителя, когато се изравни с него. Пусна една притворно любезна усмивка и докосна с два пръста табелката на гърдите му.
	— Долу ръцете! — наежи се Кокошкин.
	Фил също реши да не го предизвиква и сравнявайки снимката с лицето на оригинала, съвсем миролюбиво констатира:
	— Прилича си. Идвам, идвам — подвикна на подканящите го младежи.
	Те преминаха по чисто преметения двор, запълнен със скъпи коли, и буйната енергия, същият онзи кураж, който толкова лесно и с кеф изпитваше Саша, обхванаха и Пчелата, и Фил. Сега те се чувстваха като онази сила, срещу която никой и нищо не може да устои…


	При Артур дотича Хлебников — един от неговите заместници.
	— Артур Вениаминич, подпишете, моля ви! — захленчи той, подавайки на шефа си червена папка с някакъв лист в нея.
	— Мамка ти! — изруга Артур. — Колко пъти съм ти казвал да даваш всички документи за подпис до десет часа. — Въпреки това парафира листа. Работата преди всичко. Кой дявол бе домъкнал този кретен сега! — Кого виждам! Витя! — с престорено радушие възкликна той, разпервайки ръце, но така и не прегърна стария си познат.
	Вместо него този ритуал довърши Пчелата: той хвана пълничкия Артур за раменете, рязко го дръпна към себе си и почти моментално го отблъсна. Втрещеният Артур учудено замига, но старият му познат така и не му позволи да се опомни и дръпна един-два пъти вратовръзката му в хавайска разцветка:
	— Отдавна не сме се виждали, Артурчик. Доста си се напомпал.
	— Ям си моите пари. Не съм като някои — не много сполучливо си върна за шегата домакинът.
	По нервните движения на Артурчик не беше трудно да се досетят, че той ужасно бързаше, затова те трябваше спешно да го сграбчат за тлъстите месища и да го подложат на санитарна обработка.
	— Запознай се: Саша, Валера — представи приятелите си Пчелата.
	Артур се усмихваше смутено, машинално стискаше ръцете им и кратко се представяше:
	— Артур… — Той веднага разбра, че в този случай не е подходящо да се представя като Артур Вениаминович.
	— Радвам се да се запознаем, Артур. Много съм слушал за теб — доста доброжелателно рече Саша, отмествайки поглед от бягащите очи на Артур към мъжете, които разместваха някакви кашони в дъното на коридора.
	— А пък аз не съм чувал за теб — продължавайки все още да се усмихва, каза предприемачът. Не разбраха дали се шегува, или е сериозен.
	Сложи ръка през раменете на Пчелата и буквално го избута напред, след това погледна Саша и Фил и почти заповяда:
	— Да вървим в залата за преговори. Разполагам с много малко време.
	Неканените гости се настаниха в кожените кресла около дългата маса. Артур огледа младежите. Ситуацията започваше колкото да го забавлява, толкова и да го ядосва:
	— Момчета, не ви предлагам чай и кафе. Трябва да тръгвам.
	— Благодаря, ние вече пихме бира с чирози — отвърна Фил, лениво почуквайки по капака на таблата, която беше оставена в ъгъла на директорското бюро, отрупано с какви ли не модерни канцеларски джунджурии.
	В един от ъглите на стаята за преговори, близо до прозореца, имаше шкаф от червено дърво, зад чиито стъклени вратички бяха наредени разнокалибрени бутилки. Срещу него се възправяше окован в броня рицар, а всички белези на средновековните му доспехи подсказваха, че тя е истинска.
	Артур вече започваше да нервничи. „Ама, че досада“ — изруга наум и погледна часовника си. А на глас добави, опитвайки се да запази пълно спокойствие:
	— Какво става, Витя, доколкото разбирам, имате някакъв въпрос към мен. Хайде, казвайте… — нетърпеливо извика. — Да, идвам, идвам! — със съвсем друг, едва ли не нежно-извинителен тон изрече той в телефонната слушалка. — След петнайсет минути ще съм при вас.
	Саша опипа тапицерията на креслата, преценявайки качеството й сякаш бе купувач на пазара:
	— Хубава кожа. Като в купето на беемве. Артур, ти каква кола караш?
	Предприемачът се наведе към него и злобно изсъска:
	— Ами, излез навън, Саша, и виж.
	Докато Белов мълчаливо разглеждаше предприемача като микроб под микроскоп, Фил зае най-удобната позиция за преговори, настани се в креслото като Белмондо във филма „Великолепния“ и само дето не качи краката си на масата.
	— Както кажеш, Артурчик — мило му кимна Саша. — Само че преди това ти погледни ей тук.
	Артур едва успя да се залепи за облегалката на креслото, инстинктивно прикривайки лицето си с длан от профучалия почти на сантиметър от носа му огромен боен нож.
	— Какво е това? — престори се на учуден Саша.
	— Нож — отговори Фил, спокойно сви рамене и в същия миг отново метна чудовищното оръжие пред лицето на вцепенения предприемач. И още веднъж. И още веднъж. Ножът беше от онези, с които ходеха на лов, по време на който се канеха да убият, ако не мечка, то поне лос. Да се разкраси нечия физиономия с него беше фасулско и дори приятно занимание.
	Артур вече бе готов да се прости, ако не с живота си, то поне с някоя от изпъкналите части на лицето си.
	— Това пък защо? — попита Саша, като имаше предвид същия нож, който цепеше въздуха пред очите на Артур.
	— Защо, та защо? Ще го заколим — отвърна изключително доволният Фил.
	— Знаеш ли — замислено и с философско изражение на лицето съобщи Белов на жертвата, — отрязаната глава мисли още четирийсет секунди и осъзнава какво се е случило с нея.
	Без да сваля очи от ножа, пребледнелият Артур недоверчиво се усмихна и се обърна към Пчелата като към последната си надежда:
	— Витя, къде си намерил тези психари?
	— Дай да наостря молива — помирително каза Саша, взе чудовищния нож от ръцете на Фил и внимателно започна да остри едно късо моливче.
	Като огледа внимателно резултата от усилията си, любезно го връчи на Артур. Той автоматично го взе, но моментално го захвърли на масата, сякаш му бяха подали някакво гнусно и лигаво насекомо. Пчелата сви рамене и приятелски го посъветва:
	— Артур, слушай какво ти казва Саша, той няма да ти даде лош съвет. Гарантирам.
	В същото време Белов прецени, че прелюдията е завършила. Клиентът беше готов за следващия етап. Той се пресегна към таблата и разтвори кутията върху масата.
	— Кажи на секретарката си, че имаш съвещание… — Като видя, че Артур се е вкаменил, погледна към Фил.
	— Какво е бащиното му име? — поинтересува се той, скочи от мястото си и направи крачка към вратата.
	— Вениаминович… — подсказа му Пчелата.
	Фил показа главата си през вратата и с нетърпящ възражение тон заяви:
	— Артур Вениаминович има съвещание — и затръшна вратата, като едва не затисна носа на затичалата се към нея секретарка. Тя отскочи ужасена.
	Такова нещо се случваше за пръв път в тяхната стабилна кантора. Естествено, не можеше да се каже, че Артур Вениаминович се отличава с ангелски характер и маниери на джентълмен, но въпреки това той никога не нарушаваше сериозните си ангажименти. Особено онези, които бяха свързани е получаването на пари.
	А след появата на тримата днес не стига, че шефът й не отиде в банката да получи кредита, но дори не отговаряше на телефонните обаждания, които Людочка се опитваше да прехвърли на неговия телефон.
	И ето, че вече от два часа животът в техния офис сякаш бе замрял. Именно сега, чрез този неприятен пример, окончателно стана ясна йерархическата координация на работата в тяхната фирма — фактически нито един въпрос не се решаваше без Артур Вениаминович.
	Людочка предпазливо се приближи до вратата и допря ухо до дървото. Не чу ужасни викове, а само един странен звук от потропване, сякаш някой изсипваше дървени моливи върху масата. Зад нея се чуха стъпки.
	— Има много важно съвещание — обясни тя на тримата розовобузести служители, които толкова приличаха на Артур, сякаш бяха негови клонинги.
	Те попристъпиха от крак на крак, а след това свиха рамене, обречено въздъхнаха и унило се потътриха към кабинетите си.
	В това време „съвещанието“ продължаваше. Пчелата и Фил вече бяха отворили една бутилка коняк, която Витя свойски измъкна от стратегическите запаси на Артур.
	— Хубав коняк! „Мартел“! Спомням си, че бащата на Коса му донесе такъв от една конференция — облиза се Пчелата като котарак пред сметана.
	— Че как няма да помниш, тогава ти така се наряза, че после търсеше Ихтиандър в тоалетната — изящно го постави на мястото му Фил.
	Саша и Артур вече привършваха седмата си игра на табла. Саша хвърляше заровете с видим ентусиазъм, а Артур — с нежелание, сякаш беше под дулото на пистолет. Макар че защо да беше „сякаш“? В един момент Белов се извърна и той видя стърчащата от колана му дръжка на пистолет „Макаров“.
	— Хайде, Артурчик, пийни си. — Пчелата наля малко коняк във високата чаша и като опитен барман плъзна съда по огледалната повърхност на масата.
	Артур хвана чашата, но кой знае защо не отпи от коняка. Той тъпо се взираше в дъската за табла.
	— Аха… Така, така и така. — Саша постави последните пулове на свободните места и го запуши отвсякъде. — Седем на нула. Поне от приличие да беше спечелил една игра… Какъв ръководител си, щом не можеш да играеш табла?
	Този път Артур не се сдържа:
	— Мамка ти психарска, какво искаш?
	Саша укорително поклати глава:
	— Ти си глупак, Артур. Хайде да изиграем още една игра…


	Оля започна да нервничи. Естествено, тя се опитваше да свикне с това, че Саша винаги прави, каквото си реши, но се надяваше, че за него молбите й ще бъдат не по-маловажни от която и да било работа на света.
	Саша отново закъсняваше, а до сватбата оставаше съвсем малко време. Тази проба беше последна и после вече нищо нямаше да може да се промени.
	Притесняваше се и от баба си. Тя не беше във възторг от новия й начин на живот, нито пък от плановете й за бъдещето. Още щом подадоха заявление в гражданското, Саша нае квартира на Ленински проспект. За баба й тази официална стъпка беше условието, за да разреши на любимата си Оля да напусне родния дом. Вярно, възрастната жена не криеше, че съмнителната „професия“ (по-скоро липсата на такава) на годеника й, никак не й харесва. И то, като се има предвид, че тя нямаше точна представа от какво точно поминува избраникът на любимата й внучка. Самата Оля също не си даваше сметка за нещата, с които се занимаваше Саша. Ясно й беше само едно: това беше опасна и не съвсем законна работа. А може би дори напълно незаконна. Но пък по този въпрос изобщо не й се мислеше.
	— Ох! — извика Оля, когато поредната карфица я боцна по гърба.
	— Ишвинете, ръката ми потрепна — оправда се през зъби шивачката.
	Тя се въртеше около Оля, захапала близо десетина карфички, и сръчно набождаше гънките на белия плат направо както си беше върху многострадалния жив модел.
	Булката погледна през рамо намусената шивачка и капризно рече:
	— Имам чувството, че аз съм кашалот, а вие сте водолаз с харпун. — Опита се да издуха от челото си упорития кичур коса, който влизаше в очите й.
	Шивачката реагира строго и без капка ирония:
	— А вие не ше въртете!
	Оля се усмихна, защото осъзнаваше, че се ядосва не толкова на шивачката, колкото на закъснението на Саша, и отново премести поглед към огледалото, където пак срещна очите на баба си. Тя поклати глава с укор.
	— Ама и вие, миличка, ако обичате, бъдете по-внимателна — посъветва шивачката бабата и оправи косата на внучката си.
	— Мадам, крашотата ишка жертви. Булката ще штане… — Най-сетне шивачката свърши с надиплянето на плата, изправи се и извади от устата си карфиците, които сега за щастие бяха напълно безопасни за Оля. След като накара момичето да се завърти няколко пъти, шивачката като че ли остана напълно доволна от творението си и продължи прекъснатото изречение:
	— Булката ще бъде штройна като брешишка… Какъв е младоженецът?
	Въпросът попадна не просто в целта, а направо в десетката. Оля сви рамене, крадешком и малко лукаво погледна към баба си и сведе очи. Старицата въздъхна:
	— Иди го разбери какъв е младоженецът…
	Оля, която само преди секунда беше напълно солидарна с баба си, сега рязко и уверено я прекъсна:
	— Учен е. Вулканолог.
	— Точно така, учен е. Как беше… уча-суча, пари да получа — дори пред чужди хора баба й не смяташе за необходимо да крие презрението си.
	Тя не можеше да обикне истински годеника на внучката си.
	А пък самият годеник, сякаш нарочно все не идваше и не идваше. Къде ли се мъкнеше? Беше й обещал…


	Смрачаваше се. Стенният часовник над вратата в залата за преговори показваше почти осем. Вече сериозно и страшно изплашената Людочка, която не можеше да си намери място, тихичко подраска по вратата с дългите си ноктенца. И тъй като не чу никакъв отговор, на няколко пъти почука на вратата на шефския кабинет:
	— Артур Вениаминович… Артур Вениаминович… Артур…
	Най-сетне си го получи. Зад вратата се разнесе истеричният, избиващ във фалцет вопъл на Артур:
	— Млъкни! Тъпанарка!
	Людочка изобщо не беше очаквала такова нещо! Да я нарекат с такива думи. Оскърбена до дъното на душата си, тя се върна на мястото си до кантонерката и като се огледа наоколо за всеки случай, се изплези на глупавата врата, а заедно с нея и на Артур Вениаминович. Ти си тъпанар. Мръсник!
	„Мръсникът“ сведе глава и се втренчи в отражението си върху полираната маса. Саша потракваше със заровете и гледаше изпод вежди Артур. Всички бяха уморени.
	— Е, разбра ли най-сетне какво искам? — обърна се към своя събеседник така, сякаш разговаряше с умствено изостанало дете.
	И наистина, в момента Саша приличаше на учител или може би на лекар, на когото постоянно му се налага да си има работа с малоумници. За да общува с тях, човек трябваше да се запаси с търпение, с търпение и пак с търпение. В противен случай всичко беше напразно. Че какво да ги прави, няма да ги бие по главите, я!
	Артур поклати глава и той продължи терапевтичния сеанс:
	— Фръцльо. Хората са дошли тук по работа, а ти се държиш като последен идиот.
	Предприемачът като че ли окончателно се вдърви. Сякаш не беше човек, а железен стълб, невъзможно бе да го помръднеш.
	А Саша продължаваше да настоява на своето — капката можеше да разяде камъка, камо ли желязото.
	— Добре, де. Ти си умен човек и разбираш, че това не е тормоз, а реакция на твоето поведение.
	— Артурка! За твое здраве! — намеси се в разговора вече здравата наквасеният Пчела.
	Фил се бе настанил в дълбокото кресло и внимателно чистеше ноктите си с острието на ножа.
	Артур тихо си мърмореше нещо, но в един момент се изопна и тъжно изрече в пространството:
	— Трябваше да отида в банката. Мамка му, изтървах си кредита.
	Саша го потупа по рамото:
	— Е, не се ядосвай, Артур, един кредит повече, един по-малко… Ти по-добре слушай. Занимаваш се с големи неща и сигурно от време на време си имаш главоболия. А аз имам един юрист, който е специалист по международно право, много е добър. Нека да ти го пратя, той ще прегледа договорите, това-онова, може да ти даде добър съвет, а?
	Саша гледаше Артур в очите. В тях се отразяваха вселенската мъка и Пчелата, който бе нахлупил на главата си рицарския шлем. На това отгоре сколасваше и да пуши. Димът се виеше от всичките му процепи.
	— Я дай да го премеря — заинтригува се от играчката и Фил, но Пчелата само махна с ръка.
	Тогава Фил, очевидно без да прецени силата си, фрасна рицаря с тъпия край на ножа по лъщящото теме. Звънът на метала се сля с вопъла на Пчелата:
	— Какво ти става, откачи ли?
	— Кротко, палавници! — усмихвайки се бащински, подвикна Саша и отново се обърна към Артур, очаквайки отговора му.
	„Ще узрееш ли най-сетне, кретен такъв, или не?“ — каза си наум.
	Жертвата му уморено потърка с длан челото си и като че ли се предаде:
	— Ако наистина е добър юрист, защо пък не.
	— Добър е, добър е. Върхът е… — успокои го той.
	Наведе се над таблата и хвърли заровете за последен път. Паднаха се две шестици. Не вярвайки на очите си, Артур на няколко пъти погледна ту към заровете, ту към Саша. Тези две последни шестици сякаш го изненадаха дори повече, отколкото всичко онова, което му се наложи да преживее през последните осем часа, тоест за един средностатистически работен ден.
	— Добре, палавници, да вървим — подхвърли Саша, обличайки черното си кожено палто, и добави специално за Артур: — Впрочем, аз също закъснях за разни места…


	3.

	Саша не само закъсня за пробата, но се прибра вкъщи, когато Оля вече се канеше да си ляга. Сама. Напук.
	„Ще спя по диагонал“ — помисли си тя, хванала в ръка булото, без да знае къде да го дене. В крайна сметка го окачи на същата кукичка, на която висеше и цигулката. Но натюрмортът, който най-неочаквано се получи, я разстрои — булото й заприлича на гробищен венец, който някой е поставил върху сегашния й живот.
	В този момент неочаквано се появи Саша.
	— Ако искаш да знаеш, това направо е подло! — обидено се обърна Оля към скъпия си годеник.
	Той изтръска коженото си палто и грижливо го сложи на една закачалка.
	— Как ли пък не. Подлост е, когато някой, извинявай за израза, ти натресе СПИН.
	— Какво общо има СПИН с това, че ще се женим?!
	Тя стоеше на вратата, скръстила ръце на гърдите си. Под ефирния плат на небесносиния й халат прозираше слабичкото й тяло, което на лунната светлина изглеждаше особено съблазнително.
	Саша се облегна на стената и внимателно я погледна, а после събу изцапаните си с кал обувки:
	— Разбира се, че няма нищо общо, Оленка. Казах го просто ей така.
	Оля нямаше намерение да се предава, тъй като, преди да си тръгне, баба й здравата й беше изпилила нервите, сякаш бе виртуозна цигуларка:
	— Ние, идиотките, два часа те чакахме! Това беше последната проба, повече нищо не може да се промени. Тя направо ще шие.
	Той вече беше свалил и сакото си:
	— Много добре. Имам ви пълно доверие. Нищо не разбирам от рокли, честна дума, Оля.
	— Баба ми направо ме изтормози! „Ето, той е безотговорен, той е такъв, той е онакъв…“
	Саша се ухили като Усмихнатия котарак.
	— А ти й кажи, че любовта е сляпа, би могла и в брат си да се влюбиш.
	Докато я гледаше втренчено, той бавно разкопчаваше ризата си, сетне я свали и се хвана за колана на панталоните си. Малко смутена, годеницата му продължаваше да говори по инерция, неволно сменяйки тона:
	— Аз исках да бъдем заедно, за да я одобриш, а ти както винаги…
	Без да откъсва поглед от нея, Саша започна да разкопчава панталона си.
	— Искала си да сме заедно, казваш? Добра идея. И най-важното — навременна! — Панталоните отлетяха след ризата.
	— Ами да… Какво правиш, да не би да си станал стриптийзьор? — Олга не можеше дълго да му се сърди, но и отстъплението не влизаше в принципите й. Макар че за какви принципи можеше да става дума тук!
	— Ъ-ъ. Домъчня ми за теб — честно отвърна той.
	Вече смеейки се, тя развърза коланчето на халатчето си:
	— Ако ме види баба… — въздъхна с престорено притеснение.
	Над тях булото украсяваше цигулката като празничен букет, подарен на виртуозна изпълнителка от някой поклонник на таланта й.
	Умиротворената тишина, която сякаш покри с невидим купол Оля и Саша, от време на време се нарушаваше от шума на преминаващите под прозорците коли. Младата жена се надигна на лакът и предпазливо докосна с показалеца си белега от куршум върху тялото му:
	— Саша, зарежи всичко това, а?
	— Кое по-точно?
	— Ами че ти си умен, талантлив, а пък си разбойник — плахо каза и притисна лице към дланта му.
	— Разбойник… — подсмихна се той и я погали по главата, сякаш беше дете. — Смяташ ли, че не съм мислил за това? Мислил съм… Толкова е странно… Разбираш ли, имаше един момент, в който ми се струваше, че — край! — или ще ме убият, или ще ме затворят. Дори се заклех пред момчетата. А после — хоп! — и всичко се нареди. Нали си спомняш, тогава, на вилата.
	Оля шумно въздъхна.
	— Само че оттогава минаха две години.
	— Но на мен ми харесва, Оля. Това е такъв живот… как да го нарека, може би по-реален. Като през мезозойската ера. — След като помълча малко, той освободи раменете си от нея. — И море, море, огромно море от пари! Знаеш ли как ще живеем след година-две? Дори не след две, а само след година!
	Тя въздъхна — нищо не можеше да направи, той беше като малко дете и сякаш си играеше с кофичка и лопатка в пясъка.
	— Ох, Саша, какво значение имат парите. Това е много опасно… Знаеш ли, днес ми се присъниха родителите ми. Уж са живи и всички сме в Анап, и отиваме да се къпем. А аз отплувах толкова далеч зад шамандурата, че вече не ги виждах. Те станаха съвсем мънички, като мравки на брега. Плувам и само чувам как майка ми ме вика: „Олюшка! Върни се! Олюшка, страх ме е!“
	Саша се наведе към нея и нежно я целуна по очите, по бузите и по топлите устни:
	— Не се тревожи, зайко. Аз те обичам, обичам те, не се тревожи.
	Оля погали рамото му, върху което беше татуиран келтски кръст с големината на половин длан. Прокара кутре по очертанията на странната му форма:
	— Саша, а ти вярваш ли във всичко това? И защо този кръст не е като другите?
	— Но нали и аз не съм като другите — почти сериозно й отвърна той. — А кръстът е такъв, защото келтите, за разлика от много други, не са предали предците си, а просто са обединили в религията и в иконите си точно този кръст, езическото слънце и вярата в Христос. А дали аз вярвам във всичко това? Знаеш ли, Оля, понякога ми се струва, че не съм се родил в своето време. А може би съм се раждал и друг път. Но вече в своето време. И съм бил истински келт.
	— Но те са били жестоки, Саша.
	— Те просто са били воини. Строги, но справедливи. Впрочем, ето нещо интересно — представителите на келтската аристокрация, независимо дали са били жени или мъже, са носили ленени роби и нещо като вълнени плащове. Колкото и да е смешно, панталони е носило само простолюдието.
	Оля се засмя:
	— Какво значи това, Белов, че в предишния си живот ти си ходил без гащи, така ли!
	— Тъй вярно.
	— Значи, там ти, разбира се, си бил най-главният?
	— Не мога да се закълна, че съм бил най-главният, но че не съм бил от последните е сигурно. Главата си мога да отрежа, че е било така. — Той й намигна. — Защото знаеш ли как е било при келтите? Ами как? Също като при нас. Едни орат с плувнали в пот лица, други им държат страха, а трети ръководят всичко това. Винаги съществуват само три класи: народ, воини и…
	— Политици?
	— При келтите те са се наричали друиди.
	— Нещо като свещеници ли са били?
	— Отчасти. Но те не само са били посредници между високопоставения свят и простолюдието, а са притежавали и почти божествена мистична сила. Те можели да заповядват не само на хората, но и на стихиите — на ветровете, на водата, на огъня. И затова са носели отговорност за всичко. И за всички.
	— Значи, ти искаш да кажеш, че си друид — насмешливо попита Оля.
	— Аз не съм вълшебник, засега само се уча — засмя се Саша, но веднага отново стана сериозен: — Засега съм воин. И боклук няма да стана. Непременно ще се издигна. Моят път е само напред и нагоре.
	— Ами аз? Къде ще бъда аз?
	— Как къде? След мен. С мен. Та аз те обичам повече от всичко на света…


	4.

	Юра — Юрий Алексеевич Кошко, който наскоро бе завършил престижния Московски държавен институт за международни отношения и беше спец по международно право, напоследък с все по-голямо желание правеше услуги на Белов и неговия отбор. Плащаха му много добре. При това в брой, понякога дори във валута.
	Кой би могъл да допусне такова нещо! Но какво щеше да прави иначе, ако той, Юра Кошко, завършилият с отлична диплома най-престижния институт в страната, се бе озовал в положение, в което никой нямаше нужда от него?
	Той мечтаеше да влезе в Института за международни отношения още от осми клас. И макар всички да го убеждаваха, че там може да попадне само по втория начин, упорито преследваше целта си. Юра завърши училище със златен медал, но това не му помогна. Скъсаха го още на първия изпит, без много да се замислят. И на всичкото отгоре го направиха с известно съчувствие: един вид, къде, бе, момче, си тръгнало в първите редици с тоя твой произход?
	Юра разбра, че единственият му шанс е да изкара казармата, да влезе в партията и едва след това чрез рабфак отново да се опита да покори този връх, който му се струваше толкова сияен. Точно така и стана.
	А след като се озова там, той вече беше сигурен, че целият свят ще падне в краката му. Но някъде около трети курс разбра, че в най-добрия случай го очаква място на юрисконсулт в някоя външнотърговска организация, която пробутва сеялки и веялки на населението в занзибарските пустини.
	А всъщност се случи нещо много по-лошо. Пълна разсипия нападна държавата и вече никой нямаше нужда от юрисконсулти без стабилни познанства на всякакви нива. В новообразуваните фирми и фирмички наемаха не толкова добри специалисти, колкото хора с връзки.
	И все пак именно вторият начин, макар и скромен по влияние, даде резултат. Това беше, тъй да се каже, една роднинска протекция. Майка му успя да го уреди в юридическия отдел на нейния креещ Научноизследователски институт за машиностроене. Смешно е да се каже, но месечната заплата му стигаше горе-долу само за стек вносни цигари. Ала Юра не пушеше. Тъй че тази ставка не му доставяше особено удоволствие. Затова той не се чувстваше кой знае колко добре.
	И ето защо, когато в дома му се появи нафуканият му съсед от втори вход, който носеше странното име Космос, и го помоли да му помогне за оформянето на някакви документи, Юра без да се замисля и без излишни разговори веднага се съгласи. След като започна да работи за Космос и Белов, той скоро осъзна в какво се е забъркал. Но случаят беше от онези, за които, както се казва, първо даваш пари, за да влезеш, сетне даваш два пъти повече пари, за да излезеш.
	В началото най-големият му проблем се състоеше в това да намери морално оправдание за своята нова дейност. Но къде можеше да се дене? Намери го. И се успокои. Сега всички работеха по този начин, държавата си беше такава и нищо не можеше да се направи! Не мина и без известен напън, но той успя да изведе тази формула за собствено успокоение.
	Тъй че Юра възприе молбата да отиде във фирмата „Курс-Ин-Вест“ и да прегледа договорите за последните пет години като най-обикновена служебна задача. Щом нещо трябваше да бъде видяно — значи той щеше го види, щом трябваше да бъде оценено — значи щеше го оцени.
	Стигна до „Курс-Ин-Вест“ с такси — така му беше наредил Белов. Фил предложи да изпрати някои от своите момчета с него, но Саша каза, че няма смисъл, тъй като вече се бяха разбрали за всичко…


	Юра слезе от колата и намести очилата си с показалец. Той спря до самата ограда и както се казва, оправи външния си вид — грижливо подпъхна шала си, приглади белия моден шлифер на гърдите си, хвана каскета си за козирката и леко го побутна назад. Беше малко нервен, но се опитваше да изглежда уверен. Това беше важно най-вече за самия него.
	Юра се приближи до вратата. Към него бавно и с поклащаща се походка се насочи охранителят, издокаран в черна униформа.
	— Кого търсите?
	Юра намести очилата си и се вгледа във фамилията на охранителя, изписана върху табелката — Кокошкин. „Я, фамилиите ни са почти еднакви — засмя се наум юристът. — Кошко-Кокошко. Ама, че рима.“
	— Добър ден — вежливо поздрави той. — Изпраща ме Белов. Имам среща с Артур Вениаминович.
	— Почакайте малко — кимна охранителят и отиде в будката на дежурния. Сетне вдигна слушалката на вътрешния телефон и израпортува, сякаш предаваше оперативна информация:
	— Той дойде.
	Поради липса на друго занимание Кошко разглеждаше околностите, но нищо не задържа погледа му. Вдясно от него се издигаше огнеупорен калкан с противопожарна цел, а в стената на левия блок имаше само едно тъмно прозорче. В дъното, зад оградата на офиса, се извисяваше висока арка. Този мрачен пейзаж с нещо му напомняше по-скоро за Питер, отколкото за Москва.
	Той чу как зад него изсвириха гумите на потеглящо такси. А Кокошкин вече отваряше вратата:
	— Влезте. Знаете ли откъде да минете? Направо и зад ъгъла.
	— Благодаря.
	Юра оправи още веднъж шала си, премести дипломатическото си куфарче от едната ръка в другата и мина през арката. И направо ослепя от контраста между полумрака под нея и яркото слънце навън. След като постоя няколко секунди, за да свикне с новата обстановка, Юра влезе в двора и зави надясно зад ъгъла.
	Срещу него бързо се движеха два тъмни силуета. Юра не можа да предположи каквото и да било, защото всичко стана мигновено. Чудовищният удар с бейзболната палка сякаш разсече главата му на две. Но това като че ли вече се случваше в някакъв друг, предишен живот…
	Вечерта червено жигули зави по пресечките край Ленински проспект. След като прекоси един от дворовете по посока на гаражите, колата намали скоростта. От нея изхвърлиха насред улицата някакво тяло в мръсен окървавен шлифер.
	Юра падна по гръб. След него от колата, която изрева и се понесе напред, излетя и едно дипломатическо куфарче. То се разтвори във въздуха, а белите хартии се разпиляха и бавно се застелиха по асфалта върху сивите преспи и черните локви.
	Оцелелите очила като по чудо се задържаха на главата на Кошко. През дебелите им лупи кървавата рана върху челото на юриста изглеждаше още по-страшна.
	В този късен час в приемната на „Бърза помощ“ нямаше много хора. Само на една от дървените пейки в чакалнята седяха един до друг Космос, Фил и Пчелата, наредени като тримата богатири върху капака на кутията с шоколадови бонбони. Те очевидно не бяха в настроение, пък и нямаше на какво да се радват, но тяхната скръб се проявяваше твърде своеобразно. С нервен смях младежите хрускаха чипс и оглеждаха краката на минаващите покрай тях медицински сестри.
	— Да — замислено проточи Пчелата, — стана засечка.
	— Казах ви, че трябва да пратим момчетата с него — разсече въздуха с ръка Фил.
	— Белия вече направо не знае какво върши — раздразнено обобщи Космос. — Мисли си, че е комисарят Миклован.


	С наметната върху коженото палто бяла престилка Саша разговаряше с една внушаваща респект лекарка в дъното на тесния безкраен коридор. Мрачно свъсил вежди и с леко наклонена на една страна глава той внимателно слушаше професионалния й отчет.
	— Множество счупвания. Натъртвания. Черепно-мозъчна травма. Наложи се да направим трепанация. Без съмнение ще оживее, но инвалидността му е гарантирана.
	— Вие ли го оперирахте? — тихо попита той.
	Покрай приятелите мина хубавичка медицинска сестра с твърде късичка престилка. Момчетата като един се стегнаха и надигнаха. Но както винаги Пчелата ги изпревари:
	— Госпожице, може ли за момент — притеснено рече. — Имам температура. Някъде около петдесет-петдесет и шест градуса.
	Трапчинките, които се образуваха върху бузите на медицинската сестра, дадоха да се разбере, че тя няма нищо против закачката:
	— В такъв случай незабавно трябва да ви изолираме.
	Пчелата сякаш беше готов да избухне като пламък и още в същия миг да отиде в изолация.
	— Ще ви се отблагодарим — завърши разговора Саша. — Моля ви, направете така, че да се грижат добре за него.
	Той любезно стисна ръката на лекарката, махна на момчетата и изкомандва:
	— Хайде да вървим, разбойници.
	— Саня, какво казаха лекарите? — затича се към него Фил.
	— Положението е кофти — подхвърли той.
	— Почакайте! Почакайте! — чу се от дъното на коридора нервен женски вик.
	Всички се обърнаха. Една жена с подуто от плач лице и зачервени очи бързо се приближи към тях.
	— Вие сте Белов, нали? — задъхвайки се, рече тя и погледна Саша в очите.
	— Аз съм — отвърна той и дори вече се досещаше какво ще се случи.
	Жената отблъсна Фил и зашлеви плесница на Саша. Той потръпна и се извърна, а лицето му се вкамени. Настана дълбока тишина…
	— Видяхте ли го? Видяхте ли го? — крещеше майката на Юри Кошко, защото това беше именно тя. — Заради вас сега той е жив труп! — отпусна безпомощно ръце жената. — Колко пъти му казвах: не се забърквай с тези престъпници!
	— Извинете — сухо каза Саша. Захвърли престилката на пейката и без да се обръща, закрачи към изхода.
	— Господи, заради този сополанко! — объркано изрече жената.
	Саша подхвърли през рамо:
	— Пчела, погрижи се да я компенсираш финансово, чуваш ли…
	Пчелата, който стоеше полуизвърнат към майката на Кошко, извади портфейла си.
	— Защо само пари ви се въртят в главите? — отчаяно махна с ръка жената и бавно се отправи към дъното на коридора.
	Пчелата прибра портфейла в джоба си и последва момчетата към изхода.


	5.

	Един от насядалите около дългата маса служители надзърна в изтеклия от факса лист:
	— Шестстотин тона алуминий. Петдесет процента авансово плащане, в брой, останалите по банков път.
	Лицето на Артур се изопна. Очевидно онова, което току-що бе чул, не се побираше в ума му.
	— Колко каза?! Не разбрах, повтори.
	Верният му заместник Хлебников за по-сигурно прочете още веднъж съобщението, победоносно се усмихна и повтори цифрите.
	— Ега си… — подсвирна Артур. — А кои са те? Обади ли се на Пьотр?
	— Той ги е проверил — реални хора са…
	Артур нервно се разхождаше напред-назад из тясното преддверие на кабинета си, подръпваше шарената си вратовръзка и каканижеше като актьор от антична трагедия:
	— Рискът, разбира се, е голям, но количеството… Чай с лимон! — подхвърли на секретарката Людочка. — Количеството, количеството, количеството… — само дето не си тананикаше.
	И изведнъж взе решение с вид на човек, който след гореща баня е стоварил охранените си телеса в ледена вода.
	— Окей — махна с ръка на Хлебников и бодро влезе в кабинета. — Обади се в Душанбе, нека Бако подготви доставката. Сключи договор и заминавай да проследиш товаренето.
	Хлебников, който всъщност бе дошъл при шефа си да подпише някакви документи, механично подаде на Артур червена папка с книжа. Не биваше да го прави. Артур направо обезумя от различните чувства, които бушуваха в него — радост, нетърпение и раздразнение. И този коктейл се взриви:
	— Още ли си тук?! — изкрещя шефът. — Бегом, бегом, бегом! — И неочаквано за килограмите си демонстрира енергичен и целеустремен бяг на място.
	След като изпрати по този екзотичен начин тъпия си заместник, Артур се стовари във фотьойла и вдигна краката си на масата по примера на смелите момчета от американските филми. Душата му пееше в дует с него, между другото много фалшиво:
	— А в любимия Таджикистан кестени цъфтят!
	В кабинета беше задушно. Миришеше на хубав одеколон, скъп коняк и пот. Артур винаги се потеше в трудни ситуации, независимо дали ставаше дума за дълбока мъка, силна радост или голяма сделка. А сега към тази многосъставна миризма се прибави и още една — миризмата на пари. При това не въображаема, а съвсем реална.
	Сътрудниците на фирмата изсипваха мангизи от огромни найлонови торби върху полираната маса. Артур и двама сериозни мъже с вид на министри наблюдаваха процеса. Единият беше едър и бузест, а другият — сух, с къса бяла и щръкнала като бодлите на таралеж коса. Това бяха купувачите, които на живот и смърт трябваше да се докопат до алуминия.
	По вида на пачките лесно можеше да се отгатне, че преди да попаднат на тази маса, банкнотите са преминали през много ръце. И миришеха, по-точно воняха по съответния начин.
	— Трябва да ги преброим — делово заяви Артур.
	— Артур — поклати с укор глава бузестият, — не сме вчерашни в бизнеса.
	— Бройте — повтори с нетърпящ възражения тон шефът и сам запретна ръкави. След него Хлебников също покорно започна да сваля вратовръзката си, сякаш това щеше да увеличи работоспособността му.
	— Бройте. Тук са петдесет процента — с железни нотки в гласа рече бузестият. Надигна се от креслото и добави: — Чакаме метала…


	След два часа парите най-сетне бяха преброени. Всичко беше тип-топ. Можеше да се смята, че първият етап е приключил: паричките всеки момент щяха да преминат в ръцете на Артур.
	Той крачеше из кабинета си и възбудено говореше по телефона:
	— Бако! Бакошка, чуваш ли ме? Изпратете го спешно… Какво значи „много“? Така е по договор! Да… Да… Добре, добре, но не повече. Сроковете ми са много кратки… Е, аз ти вярвам… Да… Поздрави Далер. До скоро. — Изчака да чуе късите сигнали на прекъснатия разговор, наведе се към телефонната слушалка и разнежено и палаво издърдори в микрофона й: — Тиквенико ненагледен мой!!!
	Артур преливаше от вълнение — направо щеше да се пръсне. Трябваше веднага да се освободи от бушуващата в него излишна енергия.
	Потропвайки тромаво, той изпадаше във все по-голяма възбуда и тъй като беше съвсем сам подхвана коронния си номер, който си позволяваше само в състояние на пълно алкохолно опиянение — подскачайки приклекнал като Кинг Конг, започна да се удря в гърдите с юмруци и да си тананика, изнасяйки ритмично напред масивната си брадичка: „Куба е далеч, Куба е далеч, Куба е до нас! Ние знаем това!“
	Секретарката влезе с поднос в ръце точно когато Артур вече танцуваше върху бюрото си.
	Людочка се разтресе от кикот, но се сдържа и не се засмя на глас. Чаената лъжичка обаче предателски потракваше върху чинийката, а чаят едва не се разплиска от чашата.
	Артур Вениаминович най-сетне я забеляза и придоби строг вид:
	— Люда! Днес пристигна факс от Ню Йорк.
	Та веднага придоби делови вид. Все пак беше професионалистка.


	6.

	Времето беше прекрасно. Истинска пролет. Тук, на железопътните релси на московската товарна гара, където миришеше на креозот, дим и въглища, пролетта се усещаше още по-силно. Сутрешното слънце едва-едва напичаше, но вече нямаше съмнение, че денят ще бъде чудесен.
	Началникът на гарата, хамалите и сияещите служители на „Курс-Ин-Вест“ едва успяваха да настигнат стремително крачещите покрай дългата композиция Артур и Хлебников.
	— Хайде, докладвай — заповяда Артур на Хлебников.
	— Значи, така — делово започна той. — Докладните са подписани, с началника всичко е уговорено. Е, трябва да му бутнем нещо, нали разбираш? Хамалите са тук.
	Артур спря до първия вагон и махна с ръка като диригент:
	— Добре, отваряйте. Да видим нашият таджикски алуминий. Летящият метал. С него ще се издигнем във висините!
	Докато Хлебников и началникът на гарата си разменяха товарителниците, той продължаваше:
	— Къде е шампанското?
	— Всичко е подготвено — обърна се към него с вид на рожденик Хлебников.
	Шампанското гръмна, съпроводено от скърцането на вратите на вагоните, които облечените в оранжеви жилетки хамали отвориха. Разсипвайки съскащата пяна по земята, някой разля виното в пластмасовите чаши, наредени една до друга върху дървената траверса.
	— И така, уважаеми другари! — продължи да рецитира високопарно Артур. — Червената лента е прерязана и първата партида таджикски алуминий всеки момент ще блесне в нашия московски простор.
	Публиката изръкопляска.
	И ето, че прозвуча последният акорд! С отвратително метално скърцане тежката врата се най-сетне се плъзна встрани. Слънчевите лъчи се промъкнаха през дъсчените цепнатини на вагона и весело заиграха по стените му.
	Сърцето можеше да му се скъса на човек, ако зърнеше лицето на Артур. Чашката с шампанско се изплъзна от изтръпналата му ръка. А устата му се отвори като на изхвърлена на брега риба.
	Вагонът беше празен. Девствено чист и празен. Ако, разбира се, не се броеше кошницата с разкошни цветя, която нечия грижовна ръка бе поставила точно пред отвора на вратата.
	— Ама, аз не разбирам. Не разбирам — започна Артур. — Каква е тази простотия?
	Без да отговаря на шефа си и без да вярва на очите си, Хлебников се хвърли във вагона. И след като окончателно се убеди, че той наистина е абсолютно празен, истерично изкрещя на някого по протежение на влаковата композиция:
	— Провери всички вагони!
	Обърканият Артур седна върху мръсната траверса с вид на човек, готов всеки момент да се разплаче. Той държеше в ръце идиотската кошница с цветя, присмехулно украсена с траурна лента.
	Около вагона се суетяха неговите хора, железопътните служители и някакви милиционерчета с ниски чинове.
	Дотича и задъханият Хлебников.
	— Е?
	Единственото, което можеше да направи подчинения, бе да разпери ръце.
	— Тебе питам, дръвнико? Какво означава това?
	— Всичко. Всичко — изхриптя нещастният човечец. — Всичко са очистили до дъно.
	Артур се разтресе:
	— Ей сега аз тебе ще те очистя!
	Обърна се с гръб към целия този омразен свят, впери безсмислен поглед в сините небеса и машинално изтри потта от челото си с крайчеца на траурната лента.
	Слънцето вече бе заляло със светлина цялата огромна площ на московската товарна гара. И за разлика от Артур лъчите му с много по-голяма нежност огряха други хора. Природата винаги се старае да поддържа равновесие: ако на едно място се натрупа много мъка, на друго задължително се появява много радост.
	Само десет железопътни коловоза по-нататък, встрани от злополучната празна влакова композиция имаше още една такава, която на вид беше съвсем същата като гореописаната. Ситуацията се различаваше само по това, че покрай нея с бързи и уверени крачки вървеше една група начело със Саша Белов, Фил и Космос. Подир тях подтичваше един железопътен служител. В края на процесията крачеха няколко мутри от бригадата.
	Застанал в процепа на отворения вагон, Пчелата приповдигнато пееше бодра песничка:
	— Съветският цирк може да върши чудеса — врещеше той и имаше пълното основание да се чувства щастлив.
	Зад гърба му мъждиво проблясваха грижливо подредените метални слитъци. Това беше алуминият. Същият онзи, който можеше да те издигне във висините.
	Космос гальовно допря лице до вълшебния товар:
	— Сега всичко това е наше, само си представи! — Разбира се, кой друг, ако не той — синът на астрофизика, би могъл да оцени възможностите на метала.
	— Златото на Микена — възторжено и в същото време снизходително обобщи Саша.
	— Откачиха вагоните на товарната гара в Уфа, на тяхно място закачиха празни, пломбираха ги и ту-ту-ту! Напред и с песен. — Пчелата преливаше от възторг и гордост заради блестящо извършената операция и дори се опитваше да изобрази локомотив в движение.
	— Юнаци! Истински юнаци! — Саша по ленински присви очи срещу слънцето и Пчелата. — Сега този изрод няма къде да се дене. — Махна на мутрите и бързо нареди: — Затворете го. Заедно с Пчелата.
	Въпреки съпротивата си Пчелата, който се кикотеше и енергично отблъскваше протегнатите към него ръце, не можа да се спаси. Момчетата го хванаха и на няколко пъти го подхвърлиха нагоре. Кой каквото щеше да казва, но това беше триумф на Пчелата.
	Единствено Фил остана сериозен и даде последни разпореждания на възрастния железопътен служител с вехта униформена фуражка:
	— Чу, нали, шефе? Както се разбрахме: затваряш го, пломбираш го и едва след това ще получиш мангизите.
	„Шефът“ кимаше в знак на съгласие.


	Ролите се смениха. Ако съвсем доскоро Артур беше пълен господар на положението, то сега поръчителите с вид на министерски служители имаха правото да диктуват условията. Артур по най-идиотския начин беше проспал уговорения срок.
	— Артур, разбери, страшно много неща при нас зависят от този метал — без злоба, но строго каза бузестият.
	Той притеснено се оправдаваше:
	— Знам, но трябва да ме разберете — Притича напреко през целия кабинет до картата на Съветския съюз, която висеше на стената. — Вижте тази карта на нашите шибани железопътни линии. Тук е Москва — забоде дебелия си пръст в нея, — а тук е Таджикистан… Те дори и в нормалните времена работеха много лошо — оправдаваше се като двойкаджия пред учител по география, при това, много добре съзнавайки, че оправданието му звучи неубедително и много глупаво.
	И естествено, получи един напълно предполагаем отговор:
	— Артур, това са си твои проблеми. — В тона на бузестия прозвучаха нотки на раздразнение. Подскоците и гърчовете на Артур изобщо не можеха да го разчувстват. Той се интересуваше единствено от алуминия.
	— Абе, аз разбирам, но и вие почакайте малко…
	Вторият му гост — белокосият късо подстриган мъж, който по принцип се отличаваше с изключителна коректност и сдържаност, грабна първата попаднала му папка от бюрото на Артур, разтърси я и демонстративно я захвърли обратно на бюрото. Очевидно това беше краят на разговора:
	— С две думи, ние сме готови да чакаме, но още една седмица и нито ден повече.
	Мъжете мълчаливо се изправиха. Бузестият погледна изпод вежди Артур и плъзна оценяващ поглед по обстановката в кабинета му. Сетне извади от джоба си монета и я врътна на масата по посока на Артур. Тя се завъртя бързо като пумпал. Артур седеше в креслото си и я гледаше като омагьосан.
	— Артур, знаеш ли тази ария — обърна се от вратата на кабинета бузестият. — „Хората умират заради метала“?
	— До скоро — без сянка от усмивка завърши разговора белокосият.
	Артур остана насаме със себе си и със своите тъжни „метални“ мисли. Монетата твърде красноречиво му напомняше колко е закъсал. Всъщност положението беше далеч, далеч по-лошо.
	— Артур Вениаминович — надникна Людочка. — Белов е на телефона.
	— А?
	— Белов. Александър.
	— Кой? — по тона му тя разбра, че шефът й най-сетне схвана какво му говори.
	— Пита в какво настроение сте?
	— Разбрах, разбрах… — отчаяно махна той.
	Буквално за няколко секунди по лицето му пробягаха едно след друго няколко противоречиви чувства: притеснение, бяс и проблясъци на решителност. Най-сетне главата му започна да се избистря. И най-умната мисъл, която успя да просветне в нея, бе, че той не е готов за разговор с Белов. В този момент не беше готов.
	— Кажете му, че ме няма. Внезапно съм умрял. Изобщо не съм тук. Заминал съм. В Таджикистан. Не, в Монголия. Това е положението. Край. — Захвърли монетата в кутията за хартии: — Веднага ме свържете с Пьотр.
	Опита се да запали цигара и изруга, защото едва не докосна филтъра й с пламъка.
	— Мръсник — мърмореше си едва ли не с възхищение. — Мръсник…


	7.

	Саша зави и излезе на улица „Херцен“. Все още разполагаше с време, затова се придвижваше колкото се може по-бавно. До него кротко седеше Оля и гледаше мокрия паваж пред себе си. Той усещаше вълнението й. Все пак днес в някакъв смисъл се решаваше съдбата й. През този ден комисията на консерваторията определяше бъдещето на всеки от вчерашните абсолвенти.
	— Ами, я си представи — с престорена бодрост предположи Саша, — че ей сега ти кажат: „Разпределена сте в «Ла Скала»!“ Или пък нещо подобно?
	— В Бостънския симфоничен оркестър — подсказа му тя и на бузите й се появиха трапчинки.
	Това означаваше, че малко се е поотпуснала.
	— Точно така. В Бостънския симфоничен оркестър. Какво ще направиш? Ще ме зарежеш, така ли? И ще заминеш за гадната Америка? — Хвърли поглед към Оля и докато завиваше към двора на консерваторията, намигна на паметника на Чайковски.
	— Първо, аз искам да съм солистка — с известен патос заяви Оля. — И второ, никъде няма да замина без теб, много добре го знаеш.
	— Зная, съкровището ми. Хайде, на добър час. Чакам те.
	Оля поднесе бузата си, но не можа да се отърве само с толкова. Саша нямаше намерение да я пусне, без да получи истинска целувка.
	— Белов, ти си полудял — едва успя да се изтръгне от прегръдките му.
	А той само се усмихна, докато я наблюдаваше как оправя прическата си, която изобщо не бе пострадала.
	Саша наблюдава Оля, докато тя влезе в сградата на консерваторията, и слезе от колата. Ритна предната гума на синьото си беемве. Не, нямаше грешка — трябваше малко да я напомпа. Отвори багажника и посегна да вземе помпата.
	— Тръгвай с мен. Бързо. — Усети в гърба си дулото на пистолет.
	— Ей сега. Само да затворя багажника.
	— Бегом.
	Никак не обичаше да му заповядват. На това отгоре — и с такъв тон. Но в този случай трябваше да се съгласи с неоспоримия довод, който в този момент го подпираше точно в гърба.
	До него рязко спря една черна волга. Саша хвърли поглед към вратите на консерваторията, направи две крачки към колата и се настани на задната й седалка, където седеше някакъв здравеняк с черно кожено яке. А онзи, който го заплашваше с пистолета, се набута до него от другата му страна, като едва успя да затвори вратата.
	Колата излезе на улица „Херцен“, рязко набра скорост и се понесе към площад „Въстание“. Всички мълчаха. В момента нямаха какво да си кажат.
	Притиснат между двамата каяци, Саша наблюдаваше пътя пред себе си и уголемяващото се с всеки изминал миг островърхо здание. Мъжът, който седеше до шофьора, съсредоточено разглеждаше Белов в огледалото за обратно виждане. Той беше с як бръснат врат, а от дясната страна на лицето си имаше дълбок белег, който започваше от челото му и стигаше до средата на бузата му.
	Те преминаха бързо по улица „Пресня“, после по „Хорошевска“ и след петнайсетина минути излязоха на едва забележима пътечка, която водеше към вътрешността на местността „Сребърна гора“. Саша невъзмутимо се оглеждаше наоколо. Мястото беше хубаво. Точно до река Москва.
	Тук спряха. Над водата бавно се стелеше мъгла и не се виждаше жива душа. Беше делничен ден, и то през пролетта — лятото още не беше настъпило.
	— Пичове, поразходете се малко — заповяда мъжът с белега.
	„Каяците“ и шофьорът се изнизаха от колата, отвориха багажника и награбиха предвидливо подготвените парчета тръби. Мутрите на тези юнаци никак не бяха симпатични. Единият намота на ръката си къс от дебела верига. „Един вид, обработват ме психологически“ — каза си Саша.
	Е, какво да се прави, той бе подготвен за такава ситуация. Не беше първолаче.
	— Е, фукльо, изповядвай се — най-сетне благоволи да го заговори Белязания.
	— Какво точно те интересува?
	— Къде е металът?
	— При мен. Артур ще го получи само след като вкара моя човек в състава на учредителите — заяви делово Саша, тъй като това решение беше взето отдавна.
	— Че за чий ще го прави? — избухна Белязания и белегът му видимо побледня.
	— Ами, защото строши главата на моя юрист — назидателно обясни той.
	— Ти си изнудвал Артур. — Белязания се стараеше да влезе в същия дидактичен и спокоен тон.
	— Аз отидох при него по работа. Никой не е карал този кретен да се държи просташки — спокойно завърши Саша.
	— Добре, де, минали неща — без да спори и вече съвсем сговорчиво каза „събеседникът“. — Върни метала и каквото било — било.
	— Сам си го намери! Шестстотин тона не са игла в копа сено. Действай!
	Белязания даде да се разбере, че спокойният и делови разговор е приключил:
	— Отговаряш ли за думите си?
	— Аз винаги отговарям за думите си — решително отвърна Саша и стисна здраво юмруци.
	— Е, Господ да ти е на помощ, гадино. — Белязания направо излезе от кожата си и като че ли всеки момент щеше да се взриви. Рязко се обърна и хвана дръжката на вратата: време бе да сложи край на всичко това.
	— Почакай малко, уважаеми…
	Белязания погледна Белов в огледалото с още по-голямо любопитство.
	— Виж тук. — Саша му показа къде точно да насочи погледа си.
	В лявата му ръка много свойски и някак уютно се мъдреше една малка граната. Противопехотна. От онези, които нежно и с любов наричаха „лимонки“. Палецът му предвидливо бе подхванал предпазителя й. Гранатата беше в пълна бойна готовност.
	Белязания конвулсивно потръпна, а лицето му се напрегна. Белегът му се вряза още по-дълбоко.
	Саша продължи, без да повишава тон. Произнасяше думите отчетливо, сякаш поставяше ударение върху всяка от тях, за да прозвучат съвсем разбираемо:
	— Когато някой се закача с мен, аз нямам спирачки. Аз съм обречен, разбра ли?
	Другият мъж моментално примигна, показвайки, че е схванал какво има предвид Белия.
	— Кажи на мутрите си да почакат тук, а пък ние с теб ще идем до града — продължаваше Саша. — Броя да три и дърпам предпазителя. Майната му, не ми пука… Едно. Две… — На „три“ Саша наистина дръпна металното колелце. И сега само му оставаше да разтвори пръсти. А пък на това отгоре не биваше да се пренебрегва и фактът, че ръката му вече доста бе отмаляла да държи набраздената топка на тежката и опасна играчка.
	Но Белязания разбра това и без да му го казва. Свали стъклото и подвикна:
	— Пичове, поразходете се малко, ние ще отидем до едно място.
	— Браво, отличен. Хайде, сядай на волана. Само недей да друсаш много, ще върна предпазителя обратно. — Саша му се усмихна, сякаш бе най-добрият му приятел.
	Без да се обръща, Белязания се премести на шофьорското място и те потеглиха първо бавно, бавно, а после с пълна газ.
	Мъглата продължаваше плавно да се носи над речната вода някъде по посока на мяркащите се в далечината високи жилищни блокове.
	— Ама аз не разбрах — какво стана? — попита приятелите си стъписаната мутра с намотаната на ръката верига. — Май я втасахме? — Но в отговор се натъкна само на учуденото им мълчание.


	Това беше истинска катастрофа. Нима всичко бе минало напразно: и годините на обучение, и стотиците часове упражнения, и репетициите? А пък всички още от самото начало твърдяха, че на нея могат да се възложат големи надежди. И сега — какво? Нищо и никъде, така ли? Щеше да бъде просто една омъжена домакиня. Пък макар и с диплома от консерваторията.
	По време на разпределението не й предложиха нищо. Нищичко. Дори място в някой съвсем западнал оркестър. А пък тя, глупачката, за какво ли не си беше мечтала. След този позор на Оля й се прииска веднага да изчезне, да се изпари от тази любима доскоро, а сега станала й толкова омразна сграда на консерваторията. Но тъкмо когато излизаше от залата, на вратата я спря и я хвана под ръка професорът й — Валентин Георгиевич. Без да каже нито дума, той я поведе по коридора към третия етаж в тяхната класна стая, където бяха минали най-хубавите й години, както си мислеше тя досега.
	В този момент Оля се чувстваше като съвсем чужд човек в обкръжението на портретите на великите композитори и изпълнители. Тя разсеяно слушаше Валентин Георгиевич.
	— Олечка, повярвай на мен — на стария професор. Аз също съм минал през всичко това. Трябва да притежаваш невероятен талант, за да стигнеш до такива върхове. — Той артистично плесна с ръце, призовавайки портретите на великите майстори да потвърдят думите му. — Ти си способен човек, но кажи ми, нима ще се чувстваш добре на шестия пулт в някой оркестър? И дори не в операта, а в театъра?
	Оля осъзнаваше, че няма с какво да възрази на този аргумент. Пък и не изпитваше желание да го направи. Валентин Георгиевич продължаваше да й говори:
	— Оленка, аз много уважавах родителите ти, те ми бяха страшно близки и щях да се чувствам като крайно непочтен човек, ако не ти бях казал това…
	Тя отиде до рояла и изсвири един простичък минорен акорд.
	— Много добре ви разбрах, Валентин Георгиевич — неочаквано спокойно и дори с безразличие изрече. — Трябва да вървя, извинете ме. Чакат ме. Довиждане.
	Валентин Георгиевич измъчено се усмихна и безпомощно сви рамене — бе направил за нея всичко, което беше по силите му.
	Тежките врати на консерваторията бавно се затвориха след нея. Вероятно завинаги.
	Колата беше отключена, но Саша бе изчезнал. Оля се огледа наоколо и седна вътре. В купето непоносимо силно гърмеше фрагмент от една сюита за цигулка на Рахманинов. Тя рязко завъртя копчето за настройката — разнесе се някакъв просташки поп. Но в момента тези звуци не я дразнеха чак толкова.
	Оля наблюдаваше през предното стъкло щастливите студенти с калъфи в ръце и изобщо не им завиждаше. Тази страница от живота й вече беше затворена.
	Най-сетне Саша се появи. Беше толкова запъхтян, сякаш бе участвал в маратон.
	— Къде беше? Защо си оставил колата така?
	— Изтичах да купя цигари — отвърна той и запали мотора. — Е, какво казаха?
	— Оставам в Москва. — За пръв път не изпитваше желание да му обяснява каквото и да било.
	— Чудесно, Оленка — отвърна й той с огромно задоволство. — Всичко е наред. Ще си живеем мирно и тихо и както се казва, ще богатеем!
	Докато завиваше към улицата, той успя да хвърли един по-изпитателен поглед на Оля: да, май, че днес момичето му не бе извадило късмет. Е, голяма работа, все някак щяха да се оправят. А след това той погледна, но този път далеч по-внимателно, в огледалото за обратно виждане. Наоколо беше чисто. Само трябваше да се отърве от гранатата, която бе напъхал в джоба на шлифера си. Животът продължаваше.


	Щом свърна от пресечка „Кривоколенска“ към пресечка „Армянска“, Пьотр установи, че вече го чакаха. По тротоара покрай една черна волга се разхождаше Силантиев. „Ама, че се е оял. Прилича на същински член на ЦК на комсомола“ — констатира по навик Пьотр.
	Спря на десетина метра от него, слезе от автомобила и го изчака да се приближи.
	— Не е хубаво да се закъснява. — Силантиев се опитваше да се държи като началник.
	Пьотр погледна многозначително часовника си, но не каза нищо.
	— Добре, де, добре — сговорчиво се засмя той. — Е, какво стана?
	Пьотр го изгледа и прокара показалец по белега на бузата си:
	— Държа се достойно. Не се огъна, заплаши ме с граната — Пьотр произнесе тези думи едва ли не с чувство на гордост от своя „клиент“. — Бива си го пичът.
	— Добре, дай касетата. Записа ли го?
	— Да — отвърна Пьотр и измъкна един диктофон от джоба си. После извади касетата и я подаде на „комсомолеца“. — Какво да кажа на Артур?
	— Действай според инструкциите — делово отвърна Силантиев. — Това е, да си жив и здрав.
	Черната волга на Силантиев и беемвето на Белязания направиха завои и потеглиха в различни посоки.


	8.

	Въпреки всички видими промени в живота на страната, в сградата на улица „Лубянка“ работата следваше своя обичаен ход. Шпионите по света не се бяха свършили и никога нямаше да свършат.
	Но служителите, които се бяха събрали в кабинета на генерал-майор Хохлов, никога не се бяха интересували от шпионите.
	Надошлите тук бяха действащи сътрудници на прочутото Пето главно управление на КГБ на СССР. И както и преди, естеството на тяхната дейност се състоеше в това да се занимават предимно с идеологически въпроси, тоест следяха гражданите на собствената си държава и разработваха именно тях — своите сънародници. Обект на дейността на тези „суперпрофесионалисти“ бяха всевъзможните дисиденти и недоволните от политиката на партията и държавата отцепници…
	Преустройството като че ли обърна всичко наопаки. Но объркването в Пето не продължи много дълго. Появиха се далеч по-интересни и по-изгодни сфери за приложение на силите му — това беше много по-важно. Извършваше се контрол над новите политически движения, над зараждащия се руски бизнес и набиращия мощ подземен свят. На практика всичко това беше толкова здраво преплетено помежду си, че с всеки изминал ден ставаше все по-интересно да се работи.
	Мъдрите хора в партията и органите отдавна бяха разбрали накъде отива страната и сега се опитваха да създадат система, при която контролът над процесите щеше да се съсредоточи изцяло в ръцете на специалните служби. Рицарите на плащовете и кинжалите бяха последните хора на света, които искаха да изпуснат шанса си в новия живот. Всъщност отделът на генерал Хохлов бе създаден именно с цел да се осъществи постоянното им внедряване във финансово перспективните сфери.
	Край дългата полирана маса в кабинета му седяха седем души, всеки от които отговаряше за определено направление. А всичко беше съсредоточено в ръцете на самия Андрей Анатолиевич Хохлов.
	В момента докладваше един майор, който се обръщаше не само към присъстващите, а и към портрета на човека с мефистофелската брадичка. Феликс Едмундович наблюдаваше майора и напълно му съчувстваше.
	— Субектът се намира в обхвата на наблюдаваната територия от деветдесета година. Отново привлече вниманието ни при опит за рекет на една фирма, която е част от нашата зона. Приложената към него схема разкри изключителните му тактически способности, особено като се има предвид възрастта му — той е едва на двайсет и три години. По мое нареждане агентът, който е с легендата на рекетьор охранител на въпросната фирма, встъпи в силов контакт със субекта. Специалистите от отдел „Ф“ анализираха доставения запис. Ето част от тяхното заключение: „… отличава се с необикновени волеви качества, емоционално стабилен и има ярко изразена нагласа на лидер“. Свързах се с нашите хора, които са внедрени в групата на субекта. Характеристиките съвпадат. — Веденски млъкна.
	Трябва да се отбележи, че Игор Леонидович Веденски притежаваше съвършена външност на чекист. Беше безличен, среден на ръст, благопристоен на вид, мъжествен и атлетичен. Вероятно дори би могъл да се харесва на жените. Единствено блясъкът в очите му издаваше от време на време скритото му тщеславие. Но в края на краищата това не беше чак толкова голям порок, особено в условията на новото време.
	Генералът огледа насъбралите се. По всичко личеше, че няма въпроси към Веденски.
	— Игор Леонидович, сподели предложенията си. — Генералът стисна юмруци и тежко ги отпусна върху огромната полирана маса.
	— Предлагам да направим разработка на Белов.
	Генерал Хохлов кимна в знак на одобрение.


	Артур не можеше да си намери място. Пък и Пьотр бе изчезнал нанякъде, и то точно когато имаше нужда от него повече от всичко на света. В офиса на „Курс-Ин-Вест“ цареше необичайна тишина. Там, където вчера кипеше бурен живот, днес сякаш имаше помен.
	От принудителното безделие Людочка местеше по монитора персийския принц, който все не успяваше да прескочи пропастта. Всеки път кутсузлията принц падаше на дъното на каменния кладенец и дългите безмилостни шипове с наточени остриета пронизваха немощното му виртуално телце.
	Но тя ненапразно минаваше за професионалистка. За няколкото секунди, необходими на посетителя, за да направи две-три крачки от входа на приемната до вратата на шефския кабинет, Людочка успя да натисне копчето на интеркома.
	— Артур Вениаминович, имате посещение!
	Той енергично захвърли глупавите книжа и се изправи. Съвсем като хлапак. Хем се боеше, че ще научи лоши новини, хем се надяваше на чудо.
	Вратата се отвори и на прага застана Белязания — човекът с белега на дясната буза.
	— Е, Пьотр, появи се най-сетне! — засуети се Артур. — Не ми казвай нищо. Първо влез и седни.
	Той се втурна към заветния шкаф и грабна коняка и две чаши.
	— Чакай малко — наля от напитката с разтреперани ръце, — че вече направо ще се пръсна.
	Артур надникна в безизразните очи на Пьотр и му подаде коняка.
	— Е, няма страшно, с теб сме гърмени зайци. — В гласа му звучеше колкото надежда, толкова и почти унизителна молба.
	Посетителят му кимна, но това, както се оказа, изобщо не беше знак за съпричастност.
	— Извинявай, Артур. С нищо не мога да ти помогна. Сега ти си имаш нов защитник — Саша Белия.
	Артур не бе очаквал чак такава гнусотия от живота и от Пьотр.
	— Какво?! — задъха се от злоба и безсилие.
	— Само той ще може да ти помогне по въпроса за алуминия — завърши Пьотр. И за да не остави никакво съмнение, добави: — И запомни, други варианти няма.
	За миг-два Артур престана да диша. Сетне разхлаби вратовръзката си, която явно го задушаваше, и изсъска:
	— Марш навън, мерзавец такъв! — Опита се да съпроводи думите си с красноречив жест, но той се оказа жалък.
	За разлика от жеста на Пьотр, който беше категоричен. Той се обърна към Артур и допря двата си опънати пръста — показалеца и средния, между очите му. Един вид, „бум-бум“. Лекият тласък отпрати Артур към стената.
	Беше ударил часът на стрелбите.


	Юристът Кошко, чиято глава бе в гипсов шлем, лежеше в отделението на болницата за спешна медицинска помощ и размишляваше за живота и неговите превратности. Майка му, която вече се чудеше как да го забавлява, му четеше една детска книжка за индианците. При индианците нещата стояха много просто: стрели, отрови, скалпове. Историята звучеше съвсем като за деца.
	— Как си? — нежно попита тя, дочитайки поредната страница.
	В отговор Юра измърмори нещо успокоително. Но в този момент тишината на стерилната болнична стая направо се взриви като фойерверк.
	Посетителите бяха само четирима, ала вдигаха шум колкото цял взвод.
	Очите на Клавдия Семьоновна буквално се заслепиха от усмивки, цветя, плодове, блясък на чаши и фолио на шампанско.
	Саша Белов галантно й поднесе един букет и я погледна в очите с такава сърдечност и толкова обезоръжаващо, че тя не можа да сдържи усмивката си:
	— Благодаря.
	— Е, как се чувства болният?
	Клавдия Семьоновна неопределено сви рамене, но изражението на лицето й подсказваше, че пациентът е жив, ала…
	Пчелата вече припряно отваряше шампанското.
	— Тихо, тихо, ей сега ще дотича сестрата — опита се да укроти шумните си приятели Белия.
	— Коя, русичката ли? — веднага попита Пчелата. — Че какво от това, нека да заповяда — добави, наливайки шампанското в чашите.
	Пролетта се бе развихрила с пълна сила. Сега тя сякаш бе влязла и в тази болнична стая.
	Фил и Космос изпревариха всички и надигнаха чашите си, като продължаваха безпричинно и съвсем по детински да се кискат.
	— Добре, стига толкова — вдигна своята чаша и Саша. — Е, братко, за твое здраве.
	Той се чукна с гипсираната ръка на Юри. В отговор младежът сдържано се усмихна.
	— Не си изпати напразно — философски отбеляза Фил.
	Космос нямаше търпение да съобщи радостната новина:
	— Сега нашият Пчела вече е един от учредителите на „Курс-Ин-Вест“. Доволен ли си?
	Саша много съсредоточено гледаше Юри в очите. И едва след като забеляза движението им в знак на отговор, извади от джоба на бялата си престилка нови очила с тъничка златна рамка и ги подаде на болния. Той ги разтвори с лявата си ръка и с доста голямо усилие си ги сложи малко накриво.
	— Нали не ми се сърдиш, братко? — попита със съчувствие Саша, макар че погледът му допускаше само един отговор.
	Юристът притвори очи, усмихна се леко и завъртя глава в знак на отрицание:
	— Не ви се сърдя, Саша.
	С това ритуалът беше спазен във всичките му формалности. В същия миг настроението на Саша се повиши. Слава богу, имаше предостатъчно поводи за това.
	— Скоро ще се женя — тържествено съобщи. — Впрочем, каня ви на сватбата — премести поглед той към Клавдия Семьоновна.
	— Благодаря — радостно и малко смутено кимна тя, като все така продължаваше да стиска в ръцете си букета с рози и чашата с шампанско, до която така и не се бе докоснала.
	— Жалко, че ти няма да дойдеш — каза Саша на Юра.
	Вероятно Юри също съжаляваше.


	9.

	Те се разписваха в Грибоедовски районен съвет, където се намираше най-модерната и хубава ритуална зала в Москва.
	Макар че новите тенденции сякаш изобщо не бяха стигнали до това място. Явно регистрирането на живота и смъртта беше толкова консервативно нещо, че в тази сфера възприемаха нововъведения последни.
	И по тази проста причина, докато слушаха тържествената реч на длъжностното лице, гостите непрекъснато се кискаха.
	Все още не много старата, но доста съсипана от живота лелка беше разтворила огромна папка с изобразени върху нея преплетени венчални пръстени и тържествено четеше ритуалния текст:
	— Скъпи младоженци! Помнете колко поетично го е казал Енгелс: „Семейството не е един обикновен съюз между любящи сърца, а основно звено в безкрайната верига от поколения, оръдие на еволюцията, опора на държавата и първична клетка на обществото.“
	Освен длъжностното лице над мъдростта на Енгелс не се кискаше май единствено майката на Саша. Татяна Николаевна имаше много сериозен вид, а в очите й блестяха сълзи. За сметка на това Фил и Космос се тресяха от смях. Пчелата се държеше малко по-прилично, тъй като имаше много отговорна задача. Беше кум, но в този момент повече от всичко на света му се искаше да е на мястото на Саша.
	Най-сетне премъдростите свършиха. Длъжностното лице вдигна очи към младите. Наближаваше най-важното тайнство на гражданското бракосъчетание.
	— И така, Олга Евгениевна Сурикова, съгласна ли сте да се омъжите за Александър Николаевич Белов?
	Тя погледна към Саша с лукава усмивка. Той леко стисна дланта й.
	— Да.
	— Александър Николаевич Белов, съгласен ли сте да се ожените за Олга Евгениевна Сурикова?
	— Да.
	— Моля булката да положи подписа си.
	Оля повдигна полите на ефирната си рокля, приседна до крайчеца на бюрото и се подписа. Саша сложи парафа си, без да сяда.
	— А сега, свидетелите…
	Естествено, Пчелата и тук беше пръв, тъй като хукна към бюрото преди свидетелката.
	— Младежо, избързвате — възпря го с усмивка длъжностното лице.
	— Абе, той няма никакво възпитание — разнесе се гласът на Космос. Доволен от собствената си шега, той добави едно „хе-хе-хе“ като същински Фантомас, който току-що е хвърлил поредната си жертва от покрива.
	Гостите се засмяха, а младоженците най-сетне се отпуснаха. Ритуалът вървеше към края си.
	— А сега в знак на уважение и любов можете да си размените пръстените.
	Саша и Оля се спогледаха и пристъпиха към процедурата по поставянето на халките.
	— Олеле, пръстенът не може да влезе… — прошепна тя. — Обичам те.
	— Шът, ей сега ще влезе… Ето — също много тихо каза той. — И аз те обичам.
	— Обявявам ви за съпруг и съпруга — намеси се за последен път длъжностното лице.
	Гостите един през друг се развикаха и се разшумяха. Загърмяха тапи на шампанско.
	Горчиво! Оля и Саша май дори не успяха да осъзнаят как напуснаха гражданското и се озоваха начело на празничната маса. Виковете „горчиво!“ не само не стихваха, но ставаха все по-настойчиви. Очевидно целувките нямаше да имат край.
	— Петнайсет! Шестнайсет! Седемнайсет! — скандираха гостите.
	Наеха за сватбата не само банкетната зала, която се оказа твърде тясна, а целия ресторант „Будапеща“. Масите бяха подредени във формата на буквата „П“, а в средата й седяха младоженците, свидетелите, роднините и най-близките им приятели.
	Отдясно на Саша бяха настанени гостите от страна на булката. Това бяха солидни мъже, дами с дълбоки деколтета, девойки и младежи с изтънчени маниери.
	От лявата страна картината беше по-различна. Едри младежи с бръснати вратове, техните хубавки, но лишени от възпитание приятелки, солидни чичковци в разноцветни сака и вратовръзки от ламе. Последните очевидно бяха едри бизнесмени.
	— Осемнайсет! Деветнайсет! Двайсет! — продължаваха да скандират всички.
	Оля трябваше да бъде спасена. Защото, ако всичко това продължеше още малко, като нищо можеше да се задуши.
	— А сега да си налеем и да пием! — прекъсна гостите Саша. — Догоре и до дъно!
	— Саша, не мога повече, болят ме устните — оплака се младоженката, оправяйки свлеченото си було.
	— Ще се преструваме — заговорнически прошепна в ухото й той.
	Катя — лелята на Саша, забеляза, че Татяна Николаевна не е в състояние да откъсне очи от сина си и снаха си, и енергично я смушка. Сетне сипа на сестра си салата от раци и я прегърна през раменете.
	— Де да можеше сега да го види баща му — въздъхна Татяна Николаевна.
	— Космос, я налей и на нас!
	— Лельо Катя, лельо Таня, за вас — червено или бяло? — скочи той.
	— Знаеш ли какво, Космос, я ни налей на нас със сестра ми нещо по-силно. Да жениш син е все едно да го изпращаш на война.
	До бабата на Оля се бе настанил един възторжен приятел на семейството на име Георгий — достолепен белокос естет. Той беше музиковед, а освен това и театровед.
	От време на време той хвърляше погледи към вулгарните красавици от „приятелския“ лагер и не спираше да разсъждава на глас:
	— Булката напомня за Брюлов, Блок и Сен-Санс едновременно… Това е направо невероятно в епохата на късното преустройство… Истински брилянт!
	— Забравяте, Георгий, че брилянтът изисква подходящ обков — въздъхна бабата на Оля.
	Двама сервитьори внесоха поднос с огромна печена риба. Саша видя, че те се насочват към тях, и с престорен ужас се развика:
	— Рибата е за браточките!
	Възползвайки се от момента, двама души от страната на младоженеца се изправиха. Двойката наистина беше сладурска. И двамата мъже с размери на шопари бяха спретнати и издокарани.
	— Скъпи Саша и Оля — тържествено започна по-възрастният, — така се случи, че от нашите хора успяхме да дойдем само ние. Но Глигана и момчетата помолиха да ти предадем, че те уважават и те поздравяват по случай сватбата ти с тази толкова красива жена… Ето ти и нашият подарък.
	Шопар номер две измъкна изпод масата голям кожен калъф и го отвори. Първият извади от калъфа ловна пушка с богато инкрустирани цев и приклад.
	— Направена е за краля на Афганистан. Изработката е ръчна, Саша.
	Изпод същата маса се появи и букет от няколко десетки бели рози.
	— Пожелаваме на булката да цъфти като хиляда рози, а на теб, Саша, успешен лов!
	— Благодаря ти, Коля! — сложи ръка на сърцето си той. — Предай на Глигана, че първото убито животно ще бъде в негова чест. А второто — в чест на всички присъстващи.
	— Саня е най-благороден от всички — любувайки се на сина си, прошепна Татяна Николаевна на сестра си. — Катя, ама, какво означава това — че Саня ходи на лов, така ли?
	— Ходи, ходи — махна с ръка Катя и й доля водка.
	— Боже, боже, какъв неравен брак! — за кой ли път се размърмори една огненорижа деколтирана дама в постбалзаковска възраст. — Нашата Олюшка и този предводител на команчите! И какво обкръжение само има! Ако тия ги срещнеш в някоя тъмна уличка, ще започнеш да заекваш… Ако родителите на Оля бяха живи, нямаше да я оставят в ръцете на тези диваци.
	— Шампанско, мадам — надникна предпазливо, но с интерес в деколтето й нейният съсед.
	Докато белеше портокал на Оля, Саша чу този забележителен реприз и се наведе към нея.
	— Истински Монтеки и Капулети, ей богу!
	Тя се засмя.
	— Според мен всичко е наред.
	— Хапни си портокал, миличка. — Той повдигна булото й и леко я целуна по бузата.
	На свой ред и Пчелата съсредоточено наблюдаваше тази сцена и неспирно се наливаше с коняк. В същото време Космос предизвикваше твърде сериозния според него Фил:
	— Защо не пиеш?
	— Аз ли не пия? — учуди се той.
	— Направо срам да те хване от хората — настояваше на своето Коса, извръщайки хитрата си муцуна настрани.
	— Искаш да им покажа как мога да пия, така ли?
	Коса кимна. И Фил наистина започна да прави показно. След като се позабавлява с него, Космос най-сетне сръга с лакът Пчелата, който все така не откъсваше поглед от щастливата Оля:
	— Е, не е ли време?
	Кумът погледна часовника си, поизправи се и кимна:
	— Скъпи гости, скъпи гости! Тишина! Моля за внимание!
	Шумът в залата постепенно стихна, гостите усетиха, че ги очаква някаква изненада, тъй като свидетелят на младоженеца ги призоваваше с твърде загадъчен и многозначителен тон.
	— Днес за нас е голям ден. И ние с вас ще празнуваме до сутринта, а след това — до следващата сутрин. И така нататък, докато не посинеем. Но младоженците скоро ще си тръгнат, понеже, както сами разбирате, те имат много по-важна работа.
	Дори Саша наблюдаваше с интерес Пчелата, тъй като той излъчваше някаква особена вътрешна светлина.
	— Затова — продължи Пчелата — ние с приятелите ми се замислихме къде могат да отидат младите през своята първа брачна нощ? Може би в някой суперлуксозен апартамент в хотел „Национал“? Или пък в квартирата на Ленински проспект? Не. Ние преценихме, че това не е правилно, и решихме въпроса другояче. Космосе, Фил…
	Младежите с грейнали от щастие лица застанаха до Пчелата. А той като истински командос победоносно вдигна нагоре свития си юмрук:
	— С две думи, нека днес и завинаги младите да отидат в своя собствен нов апартамент. Във високата сграда на крайбрежната улица „Котелническа“.
	В първия момент в залата се възцари гробна тишина. Пчелата разтвори юмрука си. По показалеца му с лек звън се плъзна и увисна малко синджирче със спретната връзка ключове. И в този миг залата се взриви. Слава богу, не в буквалния смисъл, а от аплодисменти и възторжени викове. Като при това интелигенцията по нищо не отстъпваше на „браточките“.
	Саша взе ключовете и прегърна и тримата едновременно:
	— Благодаря ви, скъпи мои.
	Усмихнат, тихо попита Фил:
	— Какво сте направили, да не сте изтрепали собствениците?
	— Какви ги дрънкаш? Изселихме тамошните му обитатели — засмя се той.
	А край масата Катерина вече поставяше въпроса на практическа основа:
	— Интересно, колко ли стаи имат?
	— Стига, бе, Катя. Сигурно това е някаква шега — недоверчиво поклати глава Татяна Николаевна.
	— Не говори глупости, каква ти шега… Витя — подвикна тя на Пчелата, — а имате ли заповед?
	— За арест ли? — пошегува се той.
	Белокосият музиковед се наведе към бабата на Оля:
	— Видяхте ли, скъпа моя. А вие твърдяхте, че обковът не бил подходящ!


	10.

	През огромната арка на небостъргача премина една бяла лимузина, а след нея — цяла процесия от коли. Шофьорът на Саша — Миха, чевръсто изскочи от мястото си и отвори вратата на купето. Саша грабна Оля и я изнесе на ръце. Те продължаваха да се целуват, както и през цялото време, докато пътуваха насам.
	В това време от колите се изсипаха и останалите. „Ех, цъфти калина кра-а-ай река в полето“ — гуляйджийската песен огласи тъмния двор на престижната сграда. Тук-там дори светнаха прозорци. В отговор загърмяха тапи от шампанско.
	— Ей, ей, да не олеете жена ми! — разтревожи се Саша.
	— Е-ей онези три прозореца. Виждаш ли ги? — посочи с пръст Космос някъде в пространството.
	— Виждам, виждам. Космик, ние тръгваме, нали нямаш нищо против? — примоли се Саша.
	Но Космос не можеше да се раздели с приятеля си просто ей така.
	— Чакай малко. Като влезете вътре, поогледайте се и ще ни махнете с ръка, нали? Ние ще изпием по една чаша шампанско за ваше здраве и ще си отидем.
	— Ще ви махнем. Това е, братлета, благодаря ви за подаръка. Никога няма да забравя това, кълна се.
	— Умолявам те, Саня — плесна с ръце Пчелата. — Апартаменти има колкото щеш, но…
	— Така е, разбира се. Е, ще се видим утре — кимна младоженецът и силно притисна Оля до себе си.
	— Саня, ама аз утре заминавам — напомни му Фил. — В Ялта, ще се правя на каскадьор.
	— Усмихнете се, каскадьори! — истерично изкрещя Космос, разплисквайки шампанското. — Саня, да не забравиш да ни махнеш!
	— Успех, Теофило. — Саша прегърна Фил, а след това и всички останали.
	— Искаме момченце, Саня! — разкрещя се неудържимият Космос и всички се засмяха.
	Без да се обръща, Саша им махна с ръка. Масивната врата на входа се затвори след младоженците, а веселбата продължи.
	— Хайде на бас, че ще имат близнаци, поне двама — уверено заяви Фил.
	— Саня, в душите си сме с теб! — кой знае защо тъжно се усмихна и сложи край на темата Пчелата.
	Асансьорът бавно и почти безшумно започна да изкачва Оля и Саша. Най-сетне бяха сами.
	— Ама, че говеда — усмихна се с нежност той.
	— Че какво толкова, имат силни първични инстинкти — отвърна младата жена, сякаш се опитваше да оправдае буйните му приятели пред него. — А ти какво искаш?
	— Свръхчовек — отвърна й и това прозвуча съвсем сериозно.


	— Мишка, дай ракетата! — заповяда Космос на русолявия шофьор Миха.
	— Каква ракета? — разтревожи се Фил.
	— Те ще ни махнат, а ние ще пуснем един фойерверк — обясни Коса, размахвайки във въздуха масивен пистолет за изстрелване на ракети.
	Туткавият асансьор най-сетне се добра до етажа.
	— Кой е нашият апартамент? — попита Оля, поклащайки ключовете.
	— Този е сто трийсет и пети.
	— Ето сто трийсет и три… Сто трийсет и четири… — Младата жена се движеше в полумрака от дясната страна на коридора и се взираше в номерата на апартаментите.
	— Доста е тъмно. — Саша внимателно погледна нагоре, направи още една крачка и настъпи натрошени парчета от крушката. Стъклото изхрущя под краката му.
	— Разруха… Саня, знаеш ли, че тук ми харесва. Прилича на замъка Иф.
	— Оля, спри! — Гласът му прозвуча спокойно, но твърдо. — Не мърдай.
	— Какво е станало? Плъхове ли има?
	— Плъхове, плъхове. Стой на място — добави и извади запалката от джоба си.
	— Саша, какво…
	— Стой — още по-твърдо рече Саша.
	— Ама, какво става… — Тя гледаше объркано мъжа си.
	— Покритото мляко… котки не го лочат.
	Саша щракна запалката и бавно клекна. Езичето на пламъка очерта ярък кръг в тъмнината. А осветеното пространство беше пресечено от единия до другия край с опъната корда. Като следваше очертанията на пламъчето и се придвижваше от дясната страна, Саша откри предмета на своето подозрение. На грижливо забито в стената пиронче висеше граната. Силно изопнатата корда беше промушена в колелцето на предпазителя й.
	— Майчице! Стой мирно. Не мърдай, за бога…
	Всичко беше направено професионално, но обезвреждането на гранатата не беше кой знае колко сложна работа. Ако… Ако не беше тази глупава розичка, която бе зашита върху полите на фееричната рокля на Оля. Цветчето се закачи за кордата.
	— Оля, дръж — подаде й Саша пламтящата запалка.
	— Майчице! — едва успя да изрече в отговор младоженката. Сега вече и тя разбра за какво ставаше дума.
	— Дай една фиба.
	Оля извади един фуркет от косата си и му го подаде. Шибаната розичка обаче се бе заклещила.
	— Саша, пари ми.
	Без да поглежда, той протегна ръка и измъкна запалката от треперещите пръсти на Оля. Розичката се поосвободи.
	— Оля, сега бавно и внимателно ще тръгнеш надолу. И като минеш два етажа, ще ми извикаш. — Саша дори успя да си поеме дъх.
	Оля вече бе стигнала почти до ъгъла.
	И изведнъж силна светлина проряза тъмнината в коридора. След възторжения лай на боксер от съседния апартамент на стълбищната площадка се появи и самата съседка с каишка в ръце. Жизнерадостното псе хукна да се запознава с новодомците.
	— Назад! — извика Саша.
	Но беше късно. В момента бе достатъчен дори и един полъх от течението, камо ли тежестта на цяло куче. Изопнатата корда издърпа предпазителя на гранатата и тя с отвратителен звън падна на пода.
	— Залегни! — изкрещя Саша.
	Стисна гранатата и я хвърли надолу през желязната решетка на асансьора. Сетне събори Оля на пода и я покри с тялото си.


	— Какво става с тези хора, да не са започнали да го правят в асансьора? — чудеше се Космос, докато гледаше към все още тъмните прозорци на апартамента и нетърпеливо размахваше пистолета.
	— Ей сегичка ще се появят, ти бъди готов, бъди готов — успокои го Пчелата.
	Но неукротимият Кос насочи възторжено пистолета нагоре и натисна спусъка.
	В същата секунда избухналият с ослепителна светлина взрив буквално изхвърли навън дограмата на прозорците от петия етаж. Трясъкът беше толкова силен, че парчетата стъкла се посипаха като дъжд. Алармите на автомобилите завиха.
	Приятелите успяха да се свестят от шока едва когато чуха яростния и отчаян вопъл на Космос:
	— Бели!
	Младежите веднага изтрезняха и хукнаха към входа на сградата.


	Боксерът се хвърли със скимтене в краката на вцепенената си стопанка. Оглушеният Саша клекна на колене пред проснатата неподвижно Оля.
	— Как си? — отново се надвеси той над нея.
	Оля цялата се тресеше и се обливаше в студена пот. Саша прегърна жена си и почти насила я подпря с гръб към стената, опипвайки трескаво ръцете и лицето й. Май всичко беше наред. Ако, естествено, не се броеше…
	— Наглеждайте я! — подвикна той на съседката, скочи на крака и се понесе надолу.
	Някъде около площадката на третия етаж видя приятелите си да тичат нагоре, водени от Пчелата. С див животински крясък Саша се хвърли от високото право върху него.
	Двамата се затъркаляха надолу по стълбите. Саша здравата налагаше Пчелата; беше готов да го удуши и да го разкъса. Фил и Космос едва успяха да отдръпнат вбесения Саша от Пчелата, който почти не се съпротивляваше. Вбесеният младоженец успя още няколко пъти да го ритне. И едва когато извиха ръцете зад гърба му, Саша изохка от болка и криво-ляво се укроти. На устата му бе избила пяна. Гледаше като обезумял.
	Пчелата, който бе седнал върху плочките на пода, се облегна на стената. По брадичката му се стичаше струйка кръв:
	— Белов, да не си се побъркал?
	Космос и Фил разтърсваха Саша, сякаш бе боксьор след тежък мач, и го закрепиха на крака.
	— Говедо — добави Пчелата, бършейки кръвта си с ръка.
	Подпирайки се на стената, той с усилие се изправи и накуцвайки, заслиза надолу.
	— Братленце, какво стана? — опитваше се да погледне в очите на Саша Фил.
	— Оля добре ли е? Оля! Къде е Оля! Къде е? — раздрусваше приятеля си Космос.
	Саша само глуповато кимаше и оглеждаше с невиждащ поглед другарите си.
	— Тичай да я вземеш — заповяда Космос на Фил. — Ченгетата ей сега ще се домъкнат, трябва да изчезваме.
	Фил се понесе нагоре.


	11.

	В крайна сметка всички се озоваха в дома на Космос. Че къде другаде можеха да се дянат? И без това приключенията за тази нощ им бяха предостатъчни.
	Юрий Ростиславович ги посрещна в антрето и без да задава каквито и да било въпроси, отиде в кухнята да направи силно кафе. Сложиха Оля да спи в стаята на Холмогоров-младши.
	Съветът на старейшините все не можеше да започне заседанието си. В хола се стелеше дим и цареше тягостно мълчание. Пчелата мрачно седеше в ъгъла на стаята и не поглеждаше към приятелите си. Единствено Саша от време на време му хвърляше сърдити погледи.
	— И така, браточки — появи се от кабинета на баща си Космос, издокаран в академична тога и с черна четириъгълна шапка на главата. Същински оксфордски професор звездоброец. — След като вие сте толкова тъпи, то Космос Юриевич Холмогоров вече измисли всичко вместо вас.
	Юрий Ростиславович влезе в хола и строго подхвърли:
	— Веднага свали това.
	— Татко, мисля — махна с ръка Космос.
	— Интересно за какво? — зададе въпрос сякаш на себе си Юрий Ростиславович и постави горещия кафеник върху малката масичка.
	— Общо взето, едно е ясно — предложи версията си Космос. — Къртицата е сред онези, които са знаели за апартамента.
	— Тоест сред нас — уточни Фил.
	— Не е точно така — възрази Космос.
	Всички едновременно се вторачиха в Пчелата.
	— Какво се блещите? — не издържа той.
	— Абе, не става дума за теб — каза Космос. — Общо взето, Склифасовски е. Идеята естествено е глупава, но всичко е възможно. Фил, ти нали си каскадьор?
	— Понякога се правя и на такъв. Например утре по време на снимките в Ялта с Иванич.
	Космос кимна с разбиране и продължи.
	— Събираме всички. И ти заминаваш за Ялта заедно със Саша. Тъй да се каже, да се правите на каскадьори.
	— И какво от това? — както винаги не схвана веднага Фил.
	— Саня, ти поне разбра ли ме? — призова към проява на здрав разум вдъхновеният от идеята си Космос.
	— Това таралеж ли е? — Вместо отговор, Саша мушна под носа му изсушеното телце на някаква морска гадинка, покрито с остри бодли. В апартамента на Коса винаги беше пълно с всевъзможни екзотични боклуци.
	— Не, житена питка е — озъби му се той и машинално грабна мъртвото съсухрено животно. В този момент то го убоде. Космос изруга и захвърли бодливата топчица на масата, като едва не разплиска кафето.
	— Добре, де, тъй да бъде — енергично стана Саша. — Фил, събери всички браточки. Утре сутринта отиваме на летището. А сега всички по леглата — заповяда. Но тъй като усети, че това е прозвучало доста грубо, реши да се коригира, впрочем, не много сполучливо: — Че все пак днес ми е първата брачна нощ. Страхотно преживяване ми спретнахте, просто нямам думи. Благодаря ви, братлета. — В благодарствените си думи вложи цялата жлъч, на която беше способен.


	Оказа се, че Оля е заспала. Тя лежеше на кушетката с булчинската рокля, завита с одеяло. „Горкичката ми“ — помисли си Саша и седна в краката й. Смачканото було печално висеше от масата.
	— Горкичкото ми момиче — каза той вече на глас, повдигайки един кичур коса от бузата на любимата си.
	— Толкова е странно — без да отваря очи, заговори Оля с глас, който изобщо не звучеше сънено, — днес можех да видя мама и татко…
	Той мъчително преглътна буцата, заседнала като бодлив таралеж в гърлото му:
	— Аз… не знам какво да ти отговоря.
	— Саша, злото поражда зло. — Тя така и не отвори очите си.
	— Аз не причинявам зло. Аз живея — тихо отвърна той не толкова на нея, колкото на себе си.
	— Значи, твоят живот е зло — спокойно му обясни жена му. С такъв тон втълпяваха на малките деца какво е добро и какво не.
	Саша упорито мълчеше. Все пак Оля отвори очи и го погледна. Жал й беше за него, за себе си и за това вече станало напълно излишно було.
	— Оля, толкова ме е срам. Прости ми — наведе виновно глава той.
	— Ш-ш-ш, миличък — погали го по косата. — Аз знаех що за човек си. И те обичам такъв, обичам те повече от живота.
	Саша наведе още по-ниско глава, за да скрие сълзите си. Той леко и нежно докосна с устни китката на любимата си.
	— Оленка моя, Оленка — нареждаше тихичко, но вече без да крие сълзите си, — остани с мен…
	Тя го прегръщаше все по-силно, опитвайки се да се приближи все повече и повече до него:
	— Мъжът ми, любимият ми… — А после добави: — Боже мой… Обичам го, обичам го…


	В собствения си кабинет на „Лубянка“ Игор Леонидович Веденски се чувстваше много по-уверен, отколкото по време на съвещанието при генерал Хохлов. Тук той беше и цар, и бог. На лицето му дори се забелязваха черти на ярка индивидуалност: волеви бръчки между веждите, уверени жестове и даже железни нотки в гласа.
	За сметка на това тримата му сътрудници изглеждаха като размножени на ксерокс. Явно това беше една от професионалните черти на кадровите чекисти — да могат винаги и навсякъде да изглеждат в съответствие с изпълняваната от тях роля. Тази тяхна особеност представляваше най-висшата проява на артистичност, с която се характеризираше въпросният занаят.
	Игор Леонидович демонстративно набождаше с кабарчета по стената снимките на хората от бандата на Белов и подреди фотографиите така, че в крайна сметка да се получи кръст. Ама, че символ!
	— Ето ги всички гълъбчета на едно място. — Веденски доволно огледа композицията.
	Той се върна до масата и продължи оперативката:
	— И така, в ситуацията, която се създаде около „Курс-Ин-Вест“, може да се пролее доста кръв. Ние ще наблюдаваме конфликта, докато той не стигне до критичната точка. Тогава ще се намесим. И Белов ще ни падне в ръчичките — отсече. — Или ще отиде в гроба. Ясна ли е задачата?
	— Тъй вярно — отговориха в хор редовите бойци на невидимия фронт…


	„Започва регистрацията за полет двайсет и три седемнайсет за Симферопол. Повтарям…“ — гласът на говорителката се разнасяше под сводовете на залата за заминаващи на летище „Внуково“.
	Саша и Фил стояха пред гишето за регистрация с пътни чанти в ръце. До тях беше Космос, а малко по-встрани стърчаха мрачният Пчела и няколко мутри.
	— Е, братлета, тръгваме. — Саша махна на всички.
	— Вие внимавайте — назидателно посъветва оставащите Фил, мятайки с лекота на рамото си тежкия сак.
	Космос снизходително го потупа по рамото:
	— Ще се оправим, не се притеснявай.
	— Космосе, пази се — поръча на приятеля си Саша. И прегърна Пчелата: — Братко, прости ми. Вчера бях като обезумял.
	— Слава богу, размина ни се — сви рамене той и някак измъчено се усмихна. — Но ако трябва да съм честен, на мен още не ми е минало.
	Натъртванията по тялото му и синината под окото му не бяха шега работа.
	— Прав си. Не бъди злопаметен, чу ли? — И Саша силно стисна ръката му.
	Пчелата едва забележимо му кимна.
	— Косе, стомахът ме присви — дотича при Космос русолявият Миха. — Ще отида до тоалетната и след това ще ви чакам в колата.
	— Върви, Миха.
	Саша и Фил започнаха да се регистрират.
	— Фил, билетите у теб ли са? — попита Саша.
	— У мен са, у мен са — успокои го той и размаха билетите. — Банзай! — махна на Пчелата.
	— Банзай! — вдигна ръка поразвеселеният Пчела.
	Миха намери работещ телефонен автомат вляво от изхода на летището. Като се озърташе непрекъснато, той бързо набра номера:
	— Ало, аз съм. Провал… Чуй ме, направих всичко възможно, не стана… На летището… Ама не можех по-рано. Той заминава…
	И в този момент някой изтръгна слушалката от ръката му. Това беше Пчелата. Той доближи ухо до нея, но чу само сигналите на прекъснатия разговор.
	Миха гледаше с ужас момчетата, които го бяха наобиколили. Естествено, той не се надяваше да срещне съчувствие сред тях. Но никога не бе допускал, че могат да го мразят до такава степен.
	— Грешиш, тъпанар такъв — гледаше го в упор Белов. — Никъде не заминавам.


	Част II
	В навечерието

	12.

	Пролет — лято, 1991

	Апартаментът беше огромен. Разбира се, това впечатление се създаваше преди всичко от високите три и половина метра тавани. Прозорците гледаха точно към река Яуза. А по-нататък се разкриваше толкова красив изглед на стара Москва, сякаш бе взет от туристическа картичка. Между два покрива дори се виждаше звездичката на една от Кремълските кули.
	— Това ли е най-голямата стая? — попита бабата на Оля внучката си и се отдръпна от прозореца.
	— Ами, да, това е холът — равнодушно отвърна тя. — Бабче, цейлонски чай ли искаш или плодов?
	— Цейлонски… — подвикна старицата, докато отиваше към другата стая.
	Там върху покрити със зебло кутии бяха подредени няколко саби. Някои от тях бяха прибрани в богато украсени ножници, а други си стояха просто така — голи.
	— Добре си живеете, младоци. — Елизавета Павловна внимателно пипна едно от остриетата на сабите. А след това погледна крадешком към вратата, вдигна една от тях, която се оказа съвсем лека, и няколко пъти юнашки я развъртя над главата си. Същински червен командир в пола. И в пенсия.
	— А тази стая за какво ще я използвате? — върна се тя към мирния начин на живот.
	— Не знам, може би за кабинет — извика от кухнята Оля.
	— За кабинет ли?! — учуди се бабата. — Сигурно това ще бъде детската стая — отсъди тя според разбиранията си.
	— Ама, че спалня! Защо е толкова голяма? — Старицата се изненадваше буквално от всичко тук.
	— Нормална е. Има повече въздух… Ела, ще изстине — повика я Оля, тъй като вече й ставаше зле от всички тези въпроси.
	Но баба й не бързаше. Тя извади една монета от вехтото си портмоне, бавно се наведе и пъхна паричката в цепнатината между две парчета от паркета. За късмет. Винаги се правеше така. И нейната баба го беше правила… И бабата на нейната баба — също… Въпреки всичко Оля имаше прекрасен апартамент. Направо разкошен. И кухнята й си я биваше… Беше толкова голяма!
	Тя старателно приглади полите на официалната си рокля и седна срещу внучката си.
	— Ех, Олюшка, толкова се радвам, че си имате собствено жилище… Още си спомням как с баща ти се влачехме от място на място по време на евакуацията… Тогава той дори още нямаше две годинки…
	— Да ти сложа ли захар?
	— Не, ще ям торта… — Бабата се замисли. Погледна внучката си с насълзени очи и започна да си хапва от сладкиша. Започна да разсъждава на глас: — Не, все пак Саша е добро момче и по свой си начин е почтено. И приятелите му го уважават. Я какъв апартамент му подариха…
	— Може би ще се преместим оттук — неочаквано изтърси Оля.
	— Хубава работа! — плесна с ръце Елизавета Павловна. — Случило ли се е нещо?
	Младата жена съжали за думите си. Не биваше да обсъжда тази тема точно с нея!
	— Абе… Не, казах го просто така. Ще ходим ли на концерта на Кремер? — ловко смени темата тя.
	— Ще ходим, ще ходим. Само да си допием чая.
	Преди да пропусне баба си на стълбищната площадка, Оля надникна през вратата и внимателно огледа прага и всички ъгли. Днес не се забелязваха гранати и друга пиротехника. И това беше успокояващо.
	— Бабче, ще вървим пеша, защото асансьорът се повреди — Оля помъкна баба си за ръкава, като се стараеше да я насочва така, че тя да не забележи следите от взрива. Но старицата си знаеше нейното:
	— Асансьора ще го поправят. И през ум да не ти е минало да напускаш този апартамент. Той ми хареса.
	— Внимавай, тук стъпалата са стръмни — предупреди я Оля.
	Но следите от неотдавнашното произшествие нямаше как да не бъдат забелязани. Цялата стена на стълбищната площадка беше черна като училищна дъска. Само че за разлика от дъската цапаше не с тебешир, а със сажди. Под краката им хрущяха стъкла и ситно натрошени парчета от тухли. По стените зееха дупки, а металните перила бяха огънати така, сякаш някакъв обезумял каяк дълго и упорито бе изпробвал силата си върху тях.
	— Да, входът наистина е занемарен. Какво е станало тук? — учуди се бабата.
	— Една газова бутилка се взриви — извръщайки се настрани, излъга внучката.
	— Това трябва да е била някоя доста голяма бутилка — отбеляза бабата. — Все едно, че е имало бомбардировка!


	13.

	В гъстата елова гора беше сумрачно. От плитките дерета се вдигаше слоеста мъгла. Свечеряваше се. Червеникавите лъчи на слънцето се прокрадваха между стволовете и клоните на елите и обагряха мъгливия въздух, придавайки му бледорозов оттенък. Миришеше силно на смола и кой знае защо на дим — явно из околните вили бяха палили огньове.
	Тишината кънтеше в ушите им. Градските звуци не достигаха до тези гъсталаци. Кой би могъл да допусне, че до околовръстното шосе имаше само някакви си пет километра!
	И единствено крясъкът на кукувица изведнъж тревожно проряза тишината.
	— Седем — свивайки пръсти, преброи Космос.
	— Аз ги изкарах осем — поправи го Пчелата.
	— Малко ми се виждат — мрачно заключи Фил.
	— При такъв живот една година се брои за две — побутна Космос посърналия Фил.
	Но той кой знае защо не се развесели.
	— По една е, малко са.
	Бригадата се придвижваше в пълен състав към края на гората. Отпред вървеше Белия, зад него Космос, Фил и Пчелата. Следваха ги мутрите с цялата им малка и страховита армия.
	Белия, който до този момент мълчеше, се обърна и се вгледа в лицата на момчетата.
	— Фил, едва сега се сещам, но… къде са Скипи и Гошка?
	Фил не му отговори веднага. Изобщо не му се искаше да повдига тази тема точно сега.
	— Скипон е със сътресение на мозъка… — Той малко виновно сви рамене.
	— А на Гоха носът му е извит като щеката на хокеиста Коха Революшъна — обясни Космос.
	— Че какво е станало?
	— Сбиха се с едни браточки, които шареха по нашия пазар.
	Саша се навъси. Ама, че дивотия! Първо, защо не му бяха докладвали веднага? Второ, докога неговите хора щяха да понасят удари на места, където уж всичко вече беше тяхно?
	— Казват, че в Сибир всяка седмица се появяват нови бригади. — Космос злобно ритна една шишарка. — Никнат, където не ги сееш, кретените!
	— Не знам какво става в Сибир — замислено рече Фил. — Но според мен такива се въдят в Шаолин. Скипи казва, че дори не е успял да реагира.
	Белия забърза крачка. Разстоянието между него и останалите членове от бригадата се увеличаваше.
	Днес беше неговият ден — на Саша. Но кой знае защо това изобщо не му харесваше. Разбира се, всички знаеха защо се бяха довлекли в тази гора и какво трябваше да направят. Но чакаха той да вземе окончателното решение. И той издаде заповедта. Също така забеляза, че много от хората му извърнаха глави. А той си наложи да гледа до края.
	Сега всички бяха обвързани помежду си. С едно и също нещо. С една и съща кръв. С ей тази елова гора. И край! С бардака беше свършено. А отговорността за всичко това носеше той — Саша Белия.
	Изведнъж Саша рязко спря и се обърна към бригадата. Всички се заковаха на място.
	— Това нашето не е охрана, а момчешки хор на зайчетата — полуизвърнат назад, внезапно избухна той и погледна Фил изпод вежди.
	— Бели, нали знаеш, всичко се случва — опита се да измести темата приятелят му. — Всяка мутра си намира майстора. Аз поне съм абсолютно сигурен в това.
	Но Саша вече беше освирепял.
	— И в какво друго си сигурен? — Очите му направо се вледениха. — Че човекът, когото ти ми доведе, ми сложи граната? Това са твоите хора, Валера. Теб ще държа отговорен за тяхната подготовка. Впрочем, това се отнася за всички! — Плъзна поглед по смълчаните мутри.
	Колите ги чакаха на брега на водохранилището.
	— Е, да вървим, зайчета-байчета! — изкомандва той и се приближи към линкълна.
	Космос погледна водната шир пред себе си, спря и тихо каза:
	— Лека му пръст.
	И на всички им стана ясно, че нямаше да забравят днешния ден. Никога.


	Саша изтръска коженото си палто и го окачи на закачалката. По пода се посипаха елови иглички. Навсякъде в апартамента беше почти тъмно, само в дъното на коридора се процеждаше светлина от кухнята. Сигурно Оля вече си бе легнала. Това никак не беше хубаво. Той бе страшно гладен. Сега най-малко от всичко му се искаше да вечеря сам. Но се оказа, че греши. На Оля и през ум не й бе минало да си легне.
	— Мрачният ми мъж се върна — излезе от кухнята тя. — Ще вечеряш ли? Сготвила съм месо.
	— Здравей. Месо ще вечерям.
	— Още е топло. Бяхме на прекрасен концерт на Кремер. А ти къде си бил, да не си ходил за гъби? — Махна една игличка, забодена в маншета на палтото му.
	— Ами, нещо такова — уморено отвърна Саша.
	Той привлече Оля към себе си и леко я целуна по бузата. Но когато понечи да я целуне по устните, тя се отдръпна. За миг. И веднага ги долепи до неговите. Саша миришеше на гора, а и леко на дим.
	Влязоха в стаята, той тежко се отпусна във фотьойла и моментално взе от масата една малка цигулка.
	— Дяволите свирят на цигулка, нечистите сили, знаеш ли това? — Допря инструмента до лявото си рамо, сякаш се канеше да изсвири някаква мелодия. Най-вероятно дяволска.
	— Не говори глупости — намръщи се Оля. — Това е първата ми цигулка, бабчето я намери.
	Саша хвана цигулката по по-удобен за него начин — опряна до гърдите му като автомат, и се прицели в жена си.
	— Белов! Остави инструмента — строго заповяда тя и отново се върна в кухнята.
	— Ходи ли да избираш мебели? — подвикна й той. — Все някога трябва да се обзаведем.
	— Какъв смисъл има? Като се преместим, ще се обзаведем.
	— Къде ще се местим? — не разбра Саша. — Какво ти става, не ти ли харесва тук? — попита вече от прага на кухнята.
	Оля не се обърна и продължи да разбърква нещо в тенджерата.
	— Дали ми харесва ли? — Сви рамене. — Не, всичко ми харесва, дори много ми харесва. — Тя дори не се опитваше да скрие иронията си.
	— Тогава какъв е проблемът? — Той не искаше да възприеме иронията й.
	— Никакъв. Всичко е прекрасно — отвърна жена му, докато сипваше от задушеното месо в чинията.
	Саша вече едва се сдържаше. Ама, че шибан ден!
	— Оля, не бива да ми пилиш мозъка, това е лош подход — изобщо не му се искаше да се карат. — Сто пъти ти казах — всичко е наред. Защо пак започваш?
	— Саша, трябва да се преместим оттук. — Тя намали оборотите, а иронията й отстъпи място на умората. — Това е всичко, за което те моля. Не искам да изтръпвам всеки път, когато се приближавам до вратата.
	— Ами, не изтръпвай.
	Саша усети, че е прекалил, и внимателно рече:
	— Оля, апартаментът ни е подарък от момчетата, те са вложили усилия, намерили са тези алкохолици, преместили са ги…
	— По дяволите! — избухна Оля. — Кой е по-важен за теб — жена ти или момчетата?
	— Не ми задавай тъпи въпроси. Поне сега.
	Кой знае защо тези думи много я обидиха.
	— Тъпи ли? А ти откога си станал толкова умен? Какво си въобразяваш, да не би да се мислиш за професор Капица?
	Саша се изкашля и примирително рече:
	— Не. Аз съм Ежко-Бежко.
	— А пък в консерваторията има зала, която носи името на моя дядо! — Оля беше на път да се разплаче. — И не можеш да се държиш така с мен! — изкрещя накрая тя.
	— Да, бе, направо щастието ме е споходило с теб… — изсумтя той със злобна усмивка.
	— Е, може ние да не сме чак толкова богати… — продължаваше жена му.
	Но това вече преля чашата.
	— Слушай внимателно! — прекъсна я той. — Аз съм такъв, какъвто съм. И колкото по-бързо разбереш това, толкова по-добре ще бъде и за двама ни. Край на дрънканиците.
	Без да каже нито дума, тя изхвърча като попарена от кухнята. Затръшна вратата така, че мазилката се посипа.
	Да, и дума да няма, днес беше страхотен ден.


	14.

	Генерал Чуйков ценеше оперативния работник Каверин. Разбира се, старият милиционерски лисугер и с просто око виждаше, че този Володя Каверин не беше обикновен човек. Нещо повече — оперативният работник явно бе от хората, които биха продали и родната си майка за една паница леща. Но беше страхотен в издирванията. Дали това му бе дадено от бога или от дявола, всеки можеше да прецени сам.
	Затова Чуйков имаше навика да вика Каверин право при себе си, в своя кабинет в Главната дирекция, и да му поръчва такива дела, с които, ако беше по-млад, щеше да се заеме сам.
	— Да, по повод на онези диаманти — каза той, отпивайки от горещия чай с лимон. — Свържи се с прокуратурата и свали показанията на потърпевшия.
	— Добре, вземам ги под контрол. — Каверин старателно си записа заповедта на генерала в бележника си. — Нещо друго, Пьотр Илич? — с готовност, но без излишно натягане попита той.
	— Друго ли? — Чуйков замислено разтърка тила си. — Появи се още един глухар, виж го.
	Генералът взе от бюрото няколко черно-бели снимки и ги подаде на подчинения си.
	Каверин първо набързо ги отметна една след друга, но след това започна да се взира внимателно във всяка от тях.
	Генералът беше подхванал любимата си тема за птиците от вида глухари и не забеляза как Каверин пребледня и дори бузите му хлътнаха.
	— Намерили са гъбки. В еловата горичка. Мерзавци. И защо ли не си седят по къщите? Сега иди се оправяй с тях, ако можеш…
	— Откъде са тези снимки? — не много подобаващо за чина си го прекъсна Каверин.
	Чуйков не обърна внимание на нарушението на устава.
	— Сутринта ги изпратиха от областния център.
	— Дайте ми ги, ще проверя случая. Може би това не е никакъв глухар. — Каверин прибра снимките в папката си.
	— Юнак! — Генералът харесваше такъв тип нагла и непоклатима самоувереност.


	След половин час Каверин вече влизаше в офиса на „Курс-Ин-Вест“.
	Той хвърли на бюрото на Артур снимките и се настани на въртящия се стол. Артур имаше възможност да се полюбува на подпухналото лице на покойния Миха, тъй като именно той беше заснет на фотографията, която явно не бе предназначена за семейния му албум.
	— Това момче ми е длъжник. Трябваше да очисти Белов. Но стана някаква засечка. — В знак на съжаление оперативният работник скалъпи една унила физиономия и разпери ръце. — Че какво друго е нашият живот освен една игра — престорено въздъхна той. — Игра на случайността.
	— Чакай малко, чакай малко… — спря го пребледнелият Артур. — Това твое момче на снимката май не е съвсем живо…
	— Има нещо такова — не можеше да не признае посетителят.
	— Какво означава това… — възмути се Артур. — Значи, те са го убили! Знаеш ли, ти си изрод — разкрещя се той, размахвайки снимките. — Ти си ме заложил. Какво ми обеща? Дадох ли ти мангизи?
	— Даде ми, даде ми — успокои го Каверин. — Акела обърка нещата. — Потропа с пръсти по бюрото. — Ама, ти не се коси чак толкова. Той не знаеше кой и какво е поискал… Всичко стана чрез посредници.
	Артур не отговори, изгледа с ненавист оперативния работник и извади от шкафа еднолитрова бутилка водка. След това напълни чашата си и я изпи на екс.
	— Да не би Белия да е идиот? — Избърса с ръка устата си той. — И да не може да се досети кой е заинтересован от всичко това?
	— Има нещо такова — съгласи се Каверин. И неясно дали на шега или наистина предложи: — А ти не искаш ли да заминеш нанякъде, докато всичко отшуми? В Монголия, например? В Улан Батор?
	— Върви на майната си! — озъби му се Артур.
	— Аз — удари се с юмрук в гърдите Каверин — мога да го отстраня. Бройнал съм си още един юначага.
	— Ти вече веднъж го отстрани, скапан терминатор такъв.
	— С ей това в ръцете — грабна снимките от бюрото — ще го олепя съвсем официално. Ще влезе в пандиза, а там какво ли не се случва… Но цената за това вече е малко по-различна. — Набра цифрите на калкулатора и го обърна към Артур. На дисплея се мъдреше числото 10 000.
	— Ти първо го вкарай в пандиза, а пък след това ще си поговорим и за възнаграждението — отвърна Артур, след като хвърли бегъл поглед към числото.
	— Но ти нямаш изход — мазно се усмихна Каверин. — Белия е кораво момче, има труден характер. Ако аз не ти помогна, кой друг ще го направи?
	Артур се замисли.
	Каверин сложи пред него един празен лист:
	— Общо взето, това е положението. Ето ти лист и химикалка. Напиши заявление, че си бил рекетиран от групата на Белов.
	Без да поглежда към листа, Артур го смачка и го метна към коша за боклук. И направо не беше за вярване, но уцели.
	— Володя, а защо не си… — Той не успя да довърши, а Каверин да отговори.
	От интеркома се разнесе гласът на секретарката:
	— Артур Вениаминович! Белов и Пчьолкин са тук.
	Другарите по неволя се спогледаха. И тъй като и двамата не знаеха какво да направят, седнаха един срещу друг на перваза на прозореца. Артур изтри чело с ръкава на сакото си и отпи водка направо от бутилката. А Каверин направи с уста патешка човка и започна да премлясква и да свива устните си в тръбичка, както правеше винаги в моменти на силно вълнение.
	— Артур Вениаминович! — втурна се в кабинета Людочка. — Те вече се качват. Дошли са с няколко коли. Дори не питат…
	Положението ставаше критично. Ами да — ставаше! Работата им беше спукана.
	Те излетяха като куршуми от кабинета. Вярно, оперативният работник не пропусна да грабне снимките на мъртвия Миха, а Артур така и не се раздели с бутилката.
	— Бързо, бързо! — Каверин повлече подире си тромавия Артур към тоалетната и врътна ръчката за заключването. Успяха! Зад вратата вече се чуваха стъпки.
	Людочка също успя да се върне на мястото си. Персийският принц отново бе слязъл на шесто ниво. Днес пак не му провървя. Какво да се прави — непредвидени обстоятелства.
	В приемната вече се бе изсипала цялата компания начело с Пчелата и Космос, които се усмихваха приветливо. Като крокодили.
	— Здрасти, Люда, Артур в кабинета си ли е? — попита Пчелата и без да дочака отговор, изрева: — Артурчик!
	Секретарката изумено повдигна вежди:
	— Не го ли срещнахте? Той току-що тръгна.
	— Нищо, ще го почакаме.
	Белия и Космос вече бяха влезли в кабинета.
	— Извинете, но не бива да влизате там! — занарежда със закъснение секретарката.
	— Тук аз съм съдружник! — напомни й важно Пчелата.
	— Люда! Направи ми кафе! — подвикна Саша от дъното на кабинета.
	Тя не помръдна от мястото си, като упорито се правеше на глухоняма.
	— Какво става, а? Не чу ли какво те помолиха? Да не би да не си разбрала? Кафе. А за мен — водка с лимон. Къде го правиш?
	Люда разбра, че е безполезно и безсмислено да се съпротивлява.
	— Там — посочи вратата на кухнята.
	Пчелата палаво я прегърна и се скри заедно с нея зад въпросната врата.
	Фил доволно се ухили:
	— Саша, скоро няма да пиеш кафе. Пчелата отиде с нея. — После отбеляза: — Има много място. А там ще си окача крушата.
	— Не, тук аз ще сложа билярд — успокои го Саша.
	Пчелата изхвърча от кухнята. Сам — без кафе, без водка и дори без Люда.
	— Какво, засечка ли стана, Пчьолкин? — съчувствено попита Саша.
	— Тя не е мой тип — равнодушно махна с ръка той.
	— Засечка, засечка! — започнаха да скандират приятелите.
	— Пчела, провери тези текущи документи — разпореди се Белов и посочи към една папка с книжа. — Виж, там може да има нещо интересно.
	Космос, който бе приватизирал една бутилка скъп коняк, вече пристъпваше към дегустирането му:
	— Конячето си го бива. Препоръчвам ви го. Баща ми беше донесъл такъв от конгреса на астрофизиците. Две бутилки.
	— Косе, престани да се наливаш! — Саша му отне бутилката и отпи. — Нашият приятел май съвсем се изгуби.
	Фил се настани до прозореца и започна да разглежда паркинга пред офиса:
	— Абе, странна работа — замислено промърмори. — С какво ли е тръгнал? Волгата му е ей там.
	— А може и изобщо да не е тръгвал? — отбеляза Космос.
	— Най-вероятно нещата стоят точно така — зарадва се Пчелата и остави книжата. Направо не можеше да понася цялата тази бумащина.
	— Само че проверявай добре — предупреди го Саша.
	Пчелата сякаш се разпълзя из целия офис. Виковете му се разнасяха от всички страни едновременно.
	Кой знае защо те се чуваха най-добре в тоалетната.
	— Артурка, излез, подъл страхливецо! — крещеше Пчьолкин. — Къде се криеш, радост за очите ми? Все едно ще те намеря, съкровище мое.
	Седнал върху капака на тоалетната чиния Артур, отпиваше по една глътка водка след всеки негов вик. Гледайки го с омраза, Каверин извади пистолета си „Макаров“ и го зареди. Ама, че късмет бе извадил да се обвърже с този кретен. Когото на всичкото отгоре постоянно го избиваше ту да кашля, ту да киха, ту да подсмърча. И защо ли земята търпеше да я газят такива изроди!
	— Артурка! Сладурче, обади се!
	Пчелата май се отегчи от безплодното търсене и отново се лепна за секретарката:
	— Людочка, какво стана с кафето? — Той се надвеси над нея, но тя демонстративно продължи да се блещи в екрана. — О! Строга, но справедлива.
	— Люда, ама ти знаеш, че Артур е някъде тук — кротко каза Саша, приближавайки се към момичето. — Кажи къде е? — Гласът му беше мек, ала погледът му — леден.
	— Нали ви казах. Той излезе — монотонно повтори секретарката.
	Саша се обърна към момчетата:
	— Косе, харесва ли ти Люда? — Гласът му не предвещаваше нищо добро.
	— Какво ти става, да не си мръднал? — опита се да го вразуми Космос.
	— На мен ми харесва. — Пчелата май не беше чак толкова сантиментален.
	Саша кимна мълчешком.
	Пчелата и Фил се приближиха към Люда, демонстрирайки непоклатима решимост. Фил хвана Люда за врата, а Пчелата започна делово да й вдига полата. Девойката се разкрещя така, сякаш вече я изнасилваше тълпа от надрусани с кокаин негри.
	— Стоп! Стига! — прекъсна увлеклите се приятели Саша. — С Артур ще се оправим.
	— Какво има да се оправяме с него? — заряза жертвата си Фил. — Да му клъцнем главата и толкова!
	Телефонът иззвъня. Съдружникът Пчела вдигна слушалката:
	— Ало… — След като слуша внимателно, той затисна с длан микрофона и предаде на Саша: — Саня, обажда се някакъв чучмек. Казва, че Артур не е платил втората партида от алуминия.
	Саша се замисли за миг. Решението се появи от само себе си. То може и да не беше правилно, но затова пък бе изпълнимо:
	— Тегли му една майна — безгрижно изтърси той.
	— Слушай, приятел — с удоволствие предаде Пчелата, — тук има едни авторитетни хора и те казват да вървиш на майната си… Какво? — Затвори и предаде отговора, дошъл от другия край на жицата: — Каза, че утре ще пристигнат в Москва и ще ни нарежат на парчета заедно с Артур.
	Вече беше време да се омитат.
	— Людочка, ти да не би да си се изплашила? Ама, ние се пошегувахме.
	— Извинявай, Люда — надвеси се към нея Космос.
	Фил, който си тръгна последен, дръпна няколко пъти заключената врата на тоалетната и на два пъти я тресна с юмрука си.
	Каверин за пореден насочи пистолета към вратата, а вече пияният като талпа Артур отпи шумно от бутилката. Ох, май, че им се размина.
	— Людочка, ти си умно момиче — излизайки крадешком от тоалетната, въздъхна с облекчение Каверин. По слепоочията му се стичаха едри капки пот. — Ей тоя — посочи с пръст зад себе си — ти е задължен до гроб за това, че му спаси живота. Прибери го.
	Вярната секретарка се отправи към шефа си. Или по-точно — към неговото тяло. Артур беше абсолютно пиян — еднолитровата бутилка бе празна.
	Той седеше върху покрития с плочки под и по навик изразяваше недоволство:
	— И къде само ходим по нужда?… Няма хартия… Подът е студен…
	Каверин разбра, че днес може да разчита на Артур колкото на яйце от петел. Но трябваше да се възползва от ситуацията, докато Артур още беше топъл-топъл. Направо горещ.
	Взе от бюрото на Люда празен лист и написа: „Заявление“.
	Секретарката най-сетне успя да се пребори с шефа си и го измъкна от мястото за обществено ползване.
	— Подпиши — нареди му оперативният работник.
	— Нямаш грижа — измърмори Артур и парафира листа, без да го поглежда.
	Край, сега Белов можеше да бъде ликвидиран. Официално. С повдигането на обвинение в криминално престъпление. И прочее финтифлюшки. Най-сетне Каверин бе успял.


	15.

	Време бе да въведе ред. Иначе ситуацията щеше да излезе от контрол.
	Москва наистина се превърна в твърде апетитно парче и от всички краища на необятната родина към най-големия град в държавата плъзнаха яки гладни момчета без излишни гънки в мозъка, но за сметка на това със здрави юмруци. На законната територия на Бандата по най-безобразен начин изтребваха собствените й мутри!
	Саша окончателно бе осъзнал, че щом се бяха захванали с този своеобразен бизнес, трябваше да се занимават с него професионално. Преди да продължат напред, трябваше да си създадат здрав тил и да подготвят свои бойци. Истински. Тъй като на този етап всичко беше дилетантско.
	Още малко и щяха да започнат да ги чистят един след друг. А те трябваше да бъдат не от очистените, а от чистачите.
	Той сподели своите мисли с приятелите си.
	— Киншаков е прекрасен треньор, обсъди това с него — предложи Фил, след като го изслуша.
	Нещата наистина изглеждаха смешни. Саша бе уредил Фил при каскадьора Александър, а сега Фил водеше Саша при каратиста Александър. Сякаш ставаше дума за различни хора. Но Киншаков беше един. Просто изпълняваше различни роли.
	Спортната зала, където работеше Киншаков, се намираше на улица „Сокол“, близо до църквата в края на квартала.
	За разлика от Фил Белов се озоваваше за пръв път на място, където тренираха източни бойни изкуства. Той с любопитство се огледа. Край шведската стена загряваха няколко момчета, сякаш бяха гимнастици. В единия ъгъл двама размахваха един срещу друг нунджако. В другия се сражаваха с дървени мечове. Върху твърд матрак в центъра на залата група каратисти се млатеха в унес с ръце и крака, като от време на време издаваха силни гърлени звуци.
	Въздухът беше наситен с миризмата на мъжка пот и някакви източни аромати.
	Към застиналите до вратата Фил и Саша се приближи един широкоплещест младеж в бяло кимоно.
	— Учителя ли чакате?
	— Ами, да — кимна Фил.
	— Само не стъпвайте по додзата, разбрахте ли?
	Въпреки това двамата не посмяха да влязат и останаха до входа.
	— Внимание, Учителя идва — плесна с ръце и извика един младеж с бяло кимоно, с черен пояс и мащаб на четирикрилен гардероб.
	От малката вратичка на отсрещната стена излезе Александър Иванович. Всички в залата зарязаха заниманията си и му се поклониха. Киншаков огледа присъстващите и веднага забеляза Саша и Фил:
	— О, друже! Как се озова тук? Здрасти, Валера.
	— Здрасти.
	— Здравейте, не очаквах, че… — стисна протегнатата му ръка Саша. И каза с уважение и малко учудено: — Чувам „учителя, учителя“ и си мислех, че това е някакъв древен китаец.
	От съблекалнята излезе един човек и застана по средата на залата. Той се поклони на всички присъстващи, а след това — много по-ниско и на Саша. Човекът беше със страшно позната физиономия. Саша се напрегна и си спомни. Това бе водещ на телевизионните новини в един от централните канали.
	— Всякакви хора идват при вас — отбеляза Саша.
	— Различни са. Ей този е Басманов от Министерството на външните работи. Валя — онзи с мустаците, е алпинист, бил е на Еверест. Володя Молокин е следовател от Главна прокуратура. А онзи нехранимайко — Александър Иванович погледна към младежа, който ги посрещна на входа — неотдавна го изгониха от Московския държавен университет…
	Киншаков погледна часовника си и подвикна на „четирикрилния гардероб“:
	— Сергей, започни загрявката.
	Онзи кресна нещо или на японски, или на китайски и спортистите веднага се строиха в права редица.
	„Ей на това му се вика добра организация“ — помисли си със завист Саша.
	— А ти не искаш ли да опиташ? — попита го Александър.
	— Ами, ще трябва да намеря време. Но моите братлета искат да потренират, помолиха ме да им потърся истински треньор.
	— Какви ги дрънка, какви братлета? — с престорено недоумение намигна Александър на Фил.
	— Е, че какви могат да са? Моето семейство е голямо.
	— Саша, ама, какво е станало, да не би да са въвели по-тежки присъди за притежание на огнестрелно оръжие? — подсмихна се Киншаков.
	— Не са — срамежливо се усмихна той, — просто искаме да израснем духовно.
	— Нещо увърташ, Санка — уж с ирония, но вече сериозно каза треньорът. — Размътил си главата и на Валера. Ще загазите… Впрочем, никакви физически упражнения не могат да те спасят от куршум. И още нещо, знаеш ли на кои от живите твари природата е поставила най-големи ограничения? — Той стана съвсем сериозен. Саша също престана да се усмихва. — На хищниците. Те имат страшно яки зъби, затова природата им е сложила твърде много спирачки, та да не си прегризат гърлата един на друг.
	— Какво искате да кажете?
	— Това, че всички, които тренират тук, трябва да спазват определени закони. Това всеки майстор ще ти го каже, не само аз. Ако ти дойдеш при мен за помощ, аз ще направя всичко за теб. Но да тренирам твоите здравеняци… Не искам. Извинявай. Колкото до духовната храна, ще е по-добре приятелите ти да играят на шах. Това е момчета, до скоро. — Аудиенцията при Учителя завърши.
	Но Саша и Фил се задържаха още няколко минути, тъй като Александър Иванович много красиво влезе в няколко бързи схватки, а накрая просна по гръб и притежателя на черния пояс, който беше с мащаб на четирикрилен гардероб.
	— Кинг Конг е мъртъв — констатира Саша. — Фил, трябва да си купим оръжие.
	— И то — автомати — абсолютно сериозно му отговори той.


	16.

	Добре, де, от нея не излезе солистка. Но да си седи вкъщи заедно с висшето си образование от консерваторията също беше невъобразима глупост. Съпругът й излизаше рано сутрин и се появяваше късно вечер. Приготвянето на вечерята не й отнемаше повече от час и половина. През останалото време бе принудена да се шляе, а Оля не беше свикнала да бездейства, тъй като още от дете бе научена по цял ден да се упражнява.
	„Нито ден без цигулката“ — така й бяха говорили и родителите й. Но ето, че тя вече няколко месеца не бе докосвала инструмента, тъй като в ушите й звучаха думите на нейния професор: „Музиката е убийствено и кърваво нещо…“ Ала тя се измъчваше не само от принудителното безделие. Сякаш черна котка бе пресякла пътя им със Саша. Той не искаше да я послуша и въпреки всичко работата и „момчетата“ му се бяха оказали по-важни за него. Независимо какво й говореше.
	Понякога Оля направо се отчайваше. Веднъж в едно младежко предаване показаха кратък репортаж за един джазов състав на име „Стил Модерн“, който бе под ръководството на нейния състудент Виталий Манский. А на това отгоре преди време Виталик я бе поканил да се включи в същия този „Стил Модерн“. Вярно, основният мотив за тази покана, както тогава й се стори, бяха не толкова музикалните й способности, колкото интересът му към женските й прелести. Общо взето, Виталик точеше лиги по нея със страшна сила. И с нулев ефект.
	Тя намери телефонния номер на Виталик, докато пререждаше старите си нотни тетрадки. И без особено да се колебае, му се обади.
	Срещнаха се пред паметника на героите, паднали край Плевен. Виталик изобщо не се бе променил, беше си все така жизнерадостен, самоуверен и рошав, пък и не беше минало чак толкова дълго време, макар в живота на Оля да се бяха случили толкова събития, че на други хора щяха да са им нужни години, за да ги преживеят. Тя вече не беше онази безгрижна студентка, както преди половин година.
	След като се настаниха край масата в ресторанта и си поръчаха салатите и виното, Виталик извади една плоча от плика. Сред снимките на музикантите върху обложката на „Стил Модерн“ Оля откри няколко свои състуденти и самия Виталик. Той се усмихваше ослепително, но така и не бе сресал гривата си.
	— Охо! — възкликна Оля.
	— Тук можеше да бъде и твоята снимка — наливайки масло в огъня, обясни Виталик. — Ако си спомняш, аз още в пети курс ти предлагах да свириш с нас, но тогава ти се занимаваше с личния си живот.
	— Спомням си и затова реших да се свържа с теб — отвърна с доста студен и официален тон Оля, но усмивката й изобщо не беше дежурна.
	— Ами какво ще каже твоят мъж като лайно на дъжд? Няма ли да ти забрани? — клъвна я Виталик.
	— Боиш се да не ти се случи нещо, така ли? — Тя вече откровено флиртуваше с него, тъй като усещаше, че той все още я харесва.
	— Как да ти кажа, съставът ни вече е сформиран… — сви рамене Виталик. Той също искаше да се направи на интересен.
	— Знаеш ли — откровено призна младата жена, — след разпределението съвсем се обърках. Валентин Георгиевич каза: „Оленка, вие сте талантлива колкото един чук, така че вървете да преподавате.“ Само че това не е вярно. Аз мога да свиря.
	— Е, Оленка, разбира се, че можеш. Аз например винаги съм имал много добро мнение за теб и смятам, че си талантлива цигуларка. — Погледът му намекваше и за това, че той я смята за много, много привлекателна. — Пък и трябва да се работи. Нали знаеш, че и на мен нищо не ми е паднало от небето.
	— Е, какво, ще ме вземеш ли?
	Той й протегна ръка, без да й отговаря:
	— Хайде да потанцуваме.
	Те плавно се завъртяха под звуците на бавната мелодия, изпълнявана от оркестъра.
	— Понякога ни се налага да обикаляме и по кръчмите — трябват ни пари — поясни Виталик, кимайки по посока на музикантите.
	— Че какво от това, не ми пука. — Беше готова на всичко, само и само да свири, само и само да не стои по цели дни вкъщи…


	Най-сетне входът придоби приличен вид. Тази работа отдавна трябваше да се свърши. Защото, щом излезеше от асансьора, човек наистина имаше чувството, че е попаднал на бойно поле. Саша премести букета с кичести хризантеми в лявата си ръка и прокара длан по стената — от дупките по нея нямаше и следа. Браво, добре го бяха направили. И перилата бяха сменили. Значи можеха, когато им плащаш добре.
	Той потърка ръката си, по която бе полепнал белият прашец от боята, и отвори вратата на апартамента. В коридора беше тъмно.
	— Оля! Оля! — развика се по коридора. Без да дочака отговор, Саша с цяло гърло запя любимата си песен на рок групата „Наутилус“: — Гуд бай Америка, о! Където никога не съм бил…
	Тишината го ядосваше.
	— Оля, къде си? — още веднъж извика той.
	Като всеки мъж, който прекарваше по-голямата част от времето си на работа, той ужасно мразеше да се прибира в празния апартамент. Жена му все някак би могла да приключи със собствените си ангажименти още през деня! Щом включи лампата в кухнята, Саша окончателно се убеди, че Оля не си е вкъщи. И то отдавна — в мивката беше струпана цяла камара съдове, останали още от закуската.
	Вече не му се пееше. Захвърли букета в мивката и набра номера на бабата на Оля:
	— Ало, Елизавета Павловна, здравейте, да не ви събудих? Извинявайте, но Олга у вас ли е? Не е… Странно…
	Саша чу шума от отварянето врата и побърза да успокои притеснената баба:
	— Ето я, дойде си. Лека нощ.
	Оля беше весела. Даже прекалено.
	— Майка ви си дойде, плоча ви донесе — палаво подхвана тя още от прага. — Здравей, скъпи. — Надигна се на пръсти да целуне мъжа си.
	От нея се носеше миризма на парфюм и вино. Саша рязко и демонстративно се отдръпна.
	— О-о, ама, че сме сърдити. Както искаш.
	Оля внимателно заобиколи мъжа си и влезе в стаята. Без да го поглежда, тя извади от опаковката плочата, която Виталик й подари, и включи грамофона. От колоните се разнесоха първите звуци. Те бяха, тъй да се каже, малко необичайни.
	— А ти защо се надуваш? — продължи малко предизвикателно тя. — Видях се с един състудент…
	— С кого? — подсмихна се Саша, докато разглеждаше обложката на плочата.
	— Отбихме се в един ресторант — обясни му, без да смята за необходимо да удостои с отговор глупавия въпрос на мъжа си. — Той е талантлив. Ето, подари ми новата си плоча.
	— Какво-о-о? — Съпругът й продължаваше да се прави на тъпак. На пълен тъпак.
	Той имаше този отвратителен навик, когато нещо не беше по вкуса му. Оля пък се преструваше, че не забелязва тази притворна тъпотия, и много съсредоточено слушаше музиката.
	— И пише хубава музика. Симфоджаз.
	— Какъв джаз?
	— Симфо — обясни младата жена, на която всичко това вече бе започнало да й дотяга.
	— На банциг ли свири? — не можеше да се сдържи Саша.
	— Ама, че си досаден, Белов!
	Той нищо не каза и продължи съсредоточено да разглежда обложката на плочата. Но Оля вече беше яхнала метлата.
	— Не. Кажи ми защо си такъв, а? Ти искаш да бъдеш такъв, какъвто си. Моля, пречи ли ти някой? Но аз също имам право на това!
	Саша изсумтя, ала все пак остави обложката и благоволи да обърне внимание на жена си.
	— А на теб кой ти пречи? — попита, натъртвайки на думата „теб“.
	— Кой ли? — избухна Оля. — Ние живеем в различни измерения! Аз всичко разбирам, това е твоят свят, той ти харесва, обичаш риска и всичко останало… — Безпомощно плесна с ръце. — А аз в бронежилетка ли ще раждам? В състояние ли си да разбереш, че аз съм жена?
	— Добре, де, хайде да се преместим, щом в крайна сметка това е проблемът — опита се да смени темата Саша.
	Но очевидно днес жена му бе решила да каже всичко, което й се бе насъбрало:
	— Работата не е там. За половин година ти поне веднъж попита ли ме какво става с разпределението ми и защо престанах да свиря? Поне веднъж?
	— Ами, според мен те питах…
	— Според теб си ме питал, а според мен не си. Защото ти е все тая…
	Саша се намръщи:
	— Оля, защо се държим като в глупав филм? Не можем ли да си поговорим по човешки?
	— За какво? За какво да си говоря с теб? — Тя гледаше в упор мъжа си и явно не очакваше отговор на въпросите си. Но вече не можеше да се спре: — За какво? За сабите ли? За Брус Лий ли? Или може би за бултериерите, кажи за какво друго можем да си поговорим?
	— Че защо? — спокойно възрази той. В гласа му се прокраднаха нотки на ярост. — Хайде да си поговорим за музика, за твоя бележит дядо, за прочутите ти състуденти. Е, хайде, разкажи ми, сподели болката си! — изкрещя последните думи, когато тя вече се бе обърнала с гръб.
	Оля изключи грамофона и притисна плочата до гърдите си. После заобиколи Саша като мебел, която й бе препречила пътя, и излезе от стаята.
	Часовникът показваше един часа през нощта. Това беше възможно най-подходящото време да иззвъни телефонът.
	— Ало! — Слушалката вдигна Саша и продължи с отвратителен носов глас: — Кой? Оля ли? А кой я търси?
	От отсрещната страна явно не дръзнаха да се представят. Саша затвори телефона, грабна сабята с рубина и с всички сили я стовари върху масата, разсичайки я на две. Очевидно сабята беше идеално наточена.


	17.

	С таджиките си уредиха среща в района на Южната речна гара. Тук имаше предостатъчно запустели места. Отляво шосето бе преградено от бетонните огради на промишлената зона, а отдясно, зад една малка горичка широко се разливаше река Москва — корпусите на жилищните сгради се виждаха чак на другия далечен бряг.
	Мощните електропроводи сполучливо допълваха урбанистичния бетонен пейзаж. Жиците тревожно бучаха, сякаш бяха струни на някакъв извънземен музикален инструмент.
	Първа на мястото на срещата пристигна бригадата на Саша. Мерцедесът, волвото и беемвето спряха така, че шосето пред тях да се вижда като на длан. Саша, Космос и Пчелата излязоха първи от колите и застанаха до тях, вглеждайки се съсредоточено в пътното платно там, където то рязко завиваше и се изкачваше нагоре.
	— До реката! Преместете колите близо до реката! — разпореждаше се Фил.
	Шофьорите чевръсто изпълниха заповедта му.
	— Ще ги притиснем към водата — делово обясни той на Белия.
	— Войната е лесна работа, най-важното са маневрите — бодро му се усмихна в отговор Саша, сякаш всичко онова, с което се занимаваше в момента Фил, изобщо не го засягаше.
	— Стига, де, Фил е такъв стратег, каквито не се срещат всеки ден — намеси се Космос.
	— Как мислиш, дали да не скрием двама-трима души в храстите? — предложи Фил.
	— Действай — кимна Белия.
	Пчелата и Космос пушеха заедно с мутрите. Само Белия и Фил останаха да гледат напред към шосето. Фил усети, че тъкмо сега е моментът да каже онова, което отдавна си бе наумил. Беше му дошло времето… Макар че не му се искаше да си мисли за най-лошото.
	Изглежда и Белия размишляваше за нещо подобно, въпреки че с вида си демонстрираше пълно самообладание. Но малко преиграваше. Вътрешното му напрежение се проявяваше именно в това твърде очевидно спокойствие и едва ли не равнодушие. Макар че Фил не беше кой знае какъв психолог, дори и той забеляза как клепачите на Саша потрепват.
	— Прости ми, братко… — започна Фил.
	Без да изпуска от очи шосето, Саша му хвърли един поглед накриво.
	— Прости ми за онази граната във входа…
	— Престани, всичко е наред — отвърна той.
	От хълмчето зад горичката се показаха три коли. Естествено, марка „Мерцедес“.
	— Идват! — разнесе се напрегнатият глас на една от мутрите.
	— Приготви оръжието! — разпореди се Фил.
	Мутрите мигновено разграбиха от багажника рязаните калашници. В ъгъла остана да се търкаля само един явно излишен на това място предмет от паралелния мирен живот — футболна топка на черни ромбоиди.
	Както бе предположил Фил, таджиките спряха много удобно. За бригадата, разбира се. Те се строиха на завоя на шосето така, че оттам до невидимата за тях вода имаше само двайсет-трийсет метра.
	Таджикските мутри заеха с оръжие в ръка, тъй да се каже, отбранителна позиция. От първия мерцедес слязоха трима. Първият беше възрастен мъж с бяла брада. Вторият имаше кръгло лице, бухнала перушинеста коса и тънички като конец мустачки над горната устна. Третият беше гладко избръснат, но за сметка на това лъскавите му черни коси падаха върху раменете. Очите му бяха скрити зад контешки тъмни очила с овална форма. Дългото лятно манто стигаше почти до петите му, изпод маншетите му се виждаха белоснежните маншети на ризата му и проблясваха масивни златни копчета за ръкавели.
	Дългокосият събра косата си на опашка и я пристегна с ластик. Бавно и гордо той пое по шосето към противника си.
	— Пчела, страхуваш ли се? — изкиска се предизвикателно Космос.
	— Много — отвърна му в същия дух той.
	— А да знаеш мен как ме е страх… — Космос сви лице в гримаса като на африканска маска от колекцията на баща му.
	— Първо искам да видя онзи — извика със силен източен акцент дългокосият, — с когото говорих по телефона. Ако си мъж, ела тук!
	— Какво? — подскочи Пчелата. — Я ти ми ела тук, чучмек такъв!
	Той вече бе направил крачка напред, но с рязко движение Белия го възпря. И сам тръгна към таджика.
	Космос потърси с очи мутрите, а Фил тихо и ясно изкомандва:
	— Който има оръжие, приготви се.
	Двамата неумолимо се приближаваха. Също като в сцена от американски екшън, където участваха неуязвими за куршумите супермени с железни нерви. Те излъчваха такова напрежение и такава енергия, че всичко наоколо замря. Дори електричеството сякаш престана да бучи по жиците.
	Тяхната войска също застина в очакване. Беше готова всеки миг да направи на пух и прах противника си, ако, не дай боже, станеше нещо…
	И в този момент в очите на Белов се появи нехарактерно за него смущение и изумление. Таджикът също забави крачка и свали тъмните си очила.
	— Мамка му! Бели! — изрева той, но без помен от предишния си акцент.
	— Редови Джураев! — ревна в отговор и щастливият Саша. — Два наряда за наказание! Легни — стани!
	— А-а-а! Бели!
	— А-а-а! Фара!
	Те се развикаха така, както крещяха навремето в Ленинската стая преди увото, и се хвърлиха в прегръдките си.
	Въоръжените до зъби мутри от двата лагера се вцепениха, обзети от безкрайно недоумение.
	— Всичко е наред! Това е моето армейско аверче — подвикна Саша, обръщайки се към своите.
	Вероятно нещо подобно изкрещя и Фара на своя гърлен таджикски език.
	— Отбой! Свои! — предаде заповедта след огласената отгоре командата Фил.
	— А пък аз въпреки всичко бих ги изтрепал — със съжаление измърмори Пчелата.
	Космос доста сполучливо изобрази усърдно молещ се мюсюлманин като сложи ръце на гърдите си и бързо-бързо и непрестанно закима с глава в такт с молитвата.
	Битката не се състоя. Жиците можеха спокойно да продължат да си бучат.
	Мутрите захвърлиха оръжието на предишното му място в багажника, а смеещият се с глас Саша извади оттам футболната топка, която най-неочаквано влезе в работа. Та нали и двамата с Фара трябваше да изпуснат парата. Те вървяха по шосето, подхвърляйки един на друг топката и спомените си, а скъпите автомобили се точеха подире им в две паралелни редици. Те бяха шест на брой, и развиваха изумителната скорост от пет-шест километра в час.
	— Фарик, спомняш ли си какво второ полувреме направихме?
	— Да… Вратар им беше Махмудов. Много го биваше за тая работа. Сега продава понички на пазара, не дойде при мен…
	Използвайки инерцията на разговора, от спомените преминаха към работата и продължиха да подритват топката.
	— Ще оправим нещата с парите, кажи на твоите, че след една седмица ще се изплатим.
	— Аха — изсумтя Фара в знак на съгласие, усмихна се и блъсна Саша с юмрук в рамото. — Ама, Бели, още не мога да повярвам. Много важен си станал!
	— А пък ти си направо като бухарския емир — върна му паса Белов. — С какво друго се занимаваш, освен с алуминий?
	— С най-различни неща, на Изток какво ли няма… Всъщност трябваше да предам на Артур едно предложение от моите приятели.
	— Ами, хайде да го обсъдим, какво толкова — вметна Саша.
	— При нас в планините има плантации с мак — обясни Фара. — Искаме да доставяме стоката в Москва.
	— Добра идея. А как ще я доставяте? С куриери ли?
	— Куриерите ги залавят, пък и те могат да пренасят само малки количества. А на нас ни се иска да прекарваме повече стока. — Таджикът премлясна с език.
	— Трябва да помисля. Подай!
	— Опа! — И Фара ловко подритна топката точно под левия крак на стария си приятел. На него му оставаше само да я вкара във вратата, каквато всъщност не се виждаше наоколо.
	Саша и Фара пристигнаха с бандитския мерцедес пред ярко осветения централен вход на ресторант „Узбекистан“. Бандите им изостанаха. Защото, когато Саша сядаше зад волана, той изцеждаше от автомобила всичко, на което бе способен.
	— По принцип, мен повече ме кефи беемвето — призна той на седналия до него Фара.
	— Стига, бе — махна с ръка таджикът, — мерцедесът е супер кола!
	— Е, къде са моите разбойници? — огледа се Саша.
	— Ами моите? — огледа се и Фара. — Искаш ли? — Той извади от вътрешния джоб на палтото си миниатюрна сребърна кутийка.
	— Не — отказа приятелят му през смях.
	Фара щракна и капачето се отвори. Той гребна с дългия си нокът от прашеца и с обигран жест го натъпка в носа си, а остатъка размаза с пръст по зъбите си.
	— Подари ми я кръвният ми брат от Афганистан. — Затвори кутийката и я подхвърли в дланта на Саша. — Опитай се да я отвориш.
	Той повъртя кутийката в ръце и изненадващо лесно я отвори.
	— Ама, че си гений — възхити се Фара. — Внимавай да не го разсипеш.
	— Прилича на ковчег — зачуди се приятелят му, затвори отново кутийката и я приближи до очите си.
	— Нямаме нужда от никакви ковчези — неудачно се пошегува таджикът и си взе обратно дрогата.
	— Слушай, нали при вас алуминият е на слитъци? — ненадейно попита Саша.
	— Ами, да. Защо?
	— Май, че го измислих. — Той хитро се усмихна.
	— Какво си измислил? — сепна се Фара.
	— Нищо — реши да го поизмъчи Саша.
	— Хайде, Бели, казвай.
	— Какво ти става, не се ли сещаш?
	— Не.
	— Ех — въздъхна Саша. — Добре, де… Значи, вземаме слитъка. Издълбаваме го отвътре. Слагаме там дрогата. Нито едно куче и нито един рентген няма да го намерят. — Погледна доволно Фара. Приятелят му мълчеше смаян. — Пет слитъка на сто прави двеста тона. И нито едно куче…
	— Това означава, че аз съм тъпанар — задъхваше се от възторг Фара, — а ти… ти… Ти си гений! Ти си Аристотел! Ти си Ницше.
	— Трябва да караш жигули! — присмя му се Саша.
	— Защото съм пън — слезе от колата таджикът. Той обгърна главата си с ръце, сякаш бе обзет от непосилна мъка.
	— В добрия смисъл на думата, младежо — коментира споменатия вече „пън“ Саша.
	В този момент пристигнаха и останалите.
	— Къде се мотахте досега? — подвикна им Саша.
	Днес беше страхотен ден: хем срещна приятеля си, хем новата работа обещаваше да носи пари. Море от пари. Океан от пари.


	18.

	Командният състав на Бандата и на таджиките се настани в едно от сепаретата на ресторанта. Редовите мутри седнаха в общата зала.
	Фил успя да размени няколко думи с младежите от солнцевската банда, които често прекарваха вечерите си на това място, защото тук предлагаха вкусна източна кухня, пък и теренът не им беше чужд и изглеждаше спокоен.
	— Саня, Глигана има проблеми — прошепна той на Белия.
	— После ще си поговорим за това — посочи с очи към гостите Саша. — Е, какво, приятели… — Вдигна чашата си и се огледа да види дали и чашите на останалите са пълни.
	— Ако позволите — започна със силен акцент беловласият Абдула-Нури. — Аз ще говоря, а Фархаджун ще превежда. Един велик мислител е казал следното…
	И той заговори гърлено и красиво. Но напълно неразбираемо. Напевната реч приличаше на стихотворение.
	Момчетата се спогледаха, държейки пълните си чаши в ръце. Когато Абдула-Нури завърши тържествената си реч, на масата се бе възцарила напрегната тишина.
	— Фарик, не се отнасяй — сръга в ребрата своя изпаднал в унес приятел Саша.
	Фара трепна и наистина отнесено, но за сметка на това още по-тържествено започна да превежда:
	— Уважаемият Абдула-Нури казва: „Никога не губи приятелите си. И пренеси приятелството в своето сърце през целия си живот.“ Тъй че за вас, момчета! — съкрати превода той.
	— Кратко и ясно — одобри Саша.
	С леко заплитащ се език Фара продължи, премятайки в дългите си красиви пръсти своята небесносиня броеница от планински тюркоази:
	— Не е възможно да се преведе цялата красота и мъдрост на това четиристишие — впусна се в многозначителни разсъждения той.
	— Пак ли започваш, Фарик! — Саша раздруса рамото на приятеля си. — Още в армията ми изпили мозъка с твоите мъдрости. Кажи го по-кратко!
	— Ти си ми приятел — колкото се може по-кратко каза таджикът.
	— Е, това вече е по нашенски, по пичовски! — прегърна го Саша.
	— Честно казано — тихо рече Фархад, — невинаги разбирам тия хора от равнините, но това, че са започнали да ви уважават, е сигурно.
	Абдула-Нури поглади късата си бяла брада и попита нещо Фара.
	— Той се интересува как са твоите родители, жена ти и децата ти? Впрочем, ти женен ли си?
	— Скоро ще стане един месец, откакто се ожених.
	— Така ли? — зарадва се приятелят му. — И си мълчиш! Каква е тя?
	Саша извади от портфейла си снимката на Оля, на която тя беше облечена във вечерна рокля и държеше цигулка в ръце. Фотографията беше направена на абсолвентската й вечер в консерваторията. Той случайно носеше точно тази снимка. На нея Оля страшно много приличаше на себе си: беше весела, закачлива и истинска.
	— О! Хубавица е! — цъкна с език Фара. — Свири ли?
	— Не, стои си вкъщи — отвърна приятелят му.
	— Мога ли да я покажа на моите момчета?
	Саша кимна и му подаде снимката.
	Нито Саша Белов, нито приятелите му, които се нахвърлиха върху храната, нито Фара и неговите таджики, които от куртоазия цъкаха с езици, докато си предаваха един на друг снимката, не поглеждаха към естрадата.
	Джазовият оркестър, който се бе разположил там, свиреше тихо и ненатрапчиво. Партията на цигулката в оркестъра изпълняваше не някой друг, а Оля, същата съпруга, с която в момента той толкова много се гордееше.
	— Уважаеми Абдула-Нури казва, че ти постъпваш като истински мъж — първата жена трябва да пази къщата и да възпитава децата.
	Саша закима в знак на съгласие:
	— У нас, в Русия, е прието следващият тост да бъде за родителите. Предлагам да пием за нашите родители. За онези, които са живи…
	Саша чу познат глас и едновременно с това видя и изненаданите физиономии на таджиките: и тримата като един гледаха ту към снимката, ту към сцената. Оля стоеше обърната на една страна към залата и пееше някаква композиция от репертоара на Ела Фицджералд.
	Деликатните таджики сведоха очи към чиниите си.
	Космос изля наведнъж в гърлото си пълна догоре чаша. А Пчелата бавно и демонстративно започна да ръкопляска от другия край на залата. По-нататък сцената можеше да бъде наречена няма, ако Оля не пееше. Тя гледаше надигащия се от мястото си Саша и гласът и звучеше все по-тихо и по-тихо. Сякаш някой завърташе копчето за настройка на звука.
	— Ей сега ще се върна — рязко стана Саша…


	— Оленка, защо се притесняваш чак толкова? — издаде напред долната си устна Виталик и изпусна струйка дим. — В края на краищата ти не правиш стриптийз.
	Те пушеха в нишата пред кухнята. Когато в дъното на коридора се появи Саша, Оля по инерция понечи да скрие цигарата си, но се насили и си дръпна от нея, гледайки право в очите мъжа си, който се приближаваше към тях.
	— Може ли за малко — със заповеднически тон подхвърли той, докато минаваше покрай двамата.
	Но на Оля дори и през ум не й минаваше да тръгне след него. В същото време много й се искаше да се разберат по човешки. Все пак нищо ужасно не се бе случило. Та нали са цивилизовани хора!
	— Запознайте се, това е мъжът ми Саша — кимна тя към Виталик.
	Той усети, че Саша изобщо не напира да му стисне ръката, и не му се натрапи, а продължи да седи край масата, местейки поглед от Оля към съпруга й и обратно.
	— Честито за сватбата, Саша. С Оля учихме заедно, тя е много талантлива. Впрочем, Оля — сякаш внезапно си спомни той, — покани съпруга си на тържеството. Искаме да отпразнуваме нейния дебют — обясни той на Саша и загаси цигарата си.
	— Какво пък, струва си да бъде отбелязано такова събитие. — Саша се обръщаше само към Оля, сякаш другият мъж не съществуваше. — Желая ти успехи. Най-вече — творчески.
	Извади от джоба си пачка пари и хвърли една банкнота от сто рубли в тюбетейката, която някой от сервитьорите беше оставил.
	Виталик погледна първо презрително към парите, а сетне учудено след Саша и изрече, сякаш рецитираше на сцената:
	— Ама, че мавър!
	Когато отново излязоха на малката ресторантска сцена и Оля започна да свири, вече нито Саша, нито компанията му бяха край масата. Цигулката звучеше нежно и тъжно. Към нея от време на време се присъединяваха акомпаниращите акорди на пианото, а зад него седеше Виталик. Така музикантите обикновено помагаха на своята самотно пееща на сцената солистка.
	Най-сетне мъчителната вечер свърши. Оля бързо си събра нещата и напусна ресторанта почти на бегом.
	— Ама, Оля, не е удобно, разбираш ли… — Виталик хукна след нея, дояждайки нещо в движение. — Запазил съм маса, момчетата искаха да те поздравят…
	— Друг път ще го отпразнуваме, тръгвам — отхвърли предложението тя и вдигна ръка. Едно такси спря на секундата.
	— Нека поне да те изпратя — не се отказваше колегата й, държейки я под ръка.
	Без да го погледне, Оля освободи ръката си и седна в колата:
	— Извинявай, Виталик, но трябва да се прибирам. Всичко хубаво.
	— Утре в седем имаме репетиция. Да не забравиш.
	Оля кимна:
	— Всичко хубаво.
	Виталик погледа малко след отдалечаващата се кола, подсмихна се и се върна в ресторанта. Да вървят по дяволите тези жени с техните капризи и съпрузи!
	Когато Оля влезе вкъщи, Саша още не се бе прибрал. И по всичко личеше, че едва ли ще се върне скоро…


	19.

	Всъщност Саша и Фара изобщо не бяха напуснали ресторант „Узбекистан“. Те само освободиха мутрите си и се преместиха в една малка заличка, където се отдадоха на гуляйджийство по пълна програма.
	Най-сетне някъде към три часа през нощта излязоха пред входа на ресторанта, продължавайки безкрайния си спор, който бяха започнали вътре.
	— Не, кажи ми, кой си ти? — настояваше Саша.
	Портиерът, който вече здравата се бе вкочанил от студ, докато чакаше последните гости да си тръгнат, застана в подобаваща поза, тъй като моментално оцени платежоспособността на клиентите. Разбира се, гостите, които обичаха да се запиват, доста удължаваха работния му ден, или по-скоро нощ. Но за сметка на това от тях падаха най-сладките бакшиши. Той сключи вежди и забравил за студа, угоднически се поклони.
	— Саня, ама аз съм ариец — убеждаваше го Фара, държейки приятеля си за копчето на сакото.
	— Аха, от ирански произход — кискаше се той.
	— Да, истински ирански ариец — съгласи се Фара.
	— Кълна се в майка си, ние с теб сме истински арийски братя! — възкликна Саша.
	— Ами, да. Имаме нордически нрав. Очите ни са сини, косите — руси. — В този момент и двамата се засмяха едновременно и щастливо като малки деца.
	Саша не пропусна да извади портфейла си и да даде на портиера сто рубли. А той погледна банкнотата и успя хем да отдаде чест, хем да направи реверанс, от което приятелите още повече се развеселиха.
	— Пак заповядайте — покани ги портиерът.
	— Непременно ще дойдем — успокои го Саша.
	— Аз ще се преместя да живея тук! — с пиянска категоричност добави Фара.
	Поклащайки се самоуверено, Саша се отправи към колата и извади в движение ключовете си.
	— Спри, спри! Не бива да караш! — опита се да го вразуми приятелят му.
	— Няма да я оставя тук — упорстваше той.
	— Ама, тя е от желязо — увещаваше го таджикът. — Нищо няма да й стане, нека да си стои тук. Никой няма да я открадне. Ей сега ще хванем такси…
	Но Саша не искаше и да чуе. Просто не беше на себе си. Искаше му се да замине нанякъде, да се понесе напред и нататък, без да избира пътя. И изведнъж, сякаш с вълшебна пръчица точно пред него се появи бял кон.
	Всъщност нямаше никакво вълшебство: две момиченца — едното рижо, другото русо, отдавна се препитаваха около това място с екзотичен превоз от ъгъла на улица „Дубров“. Изкарваха колкото да си купят мляко, или по-точно — бира и овес и сено за кончето. Вярно, днес малко бяха окъснели.
	— Фарик, не може да бъде! — притискайки буза към топлата муцуна на коня, възкликна Саша. — Това е знак на съдбата! Можем ли да се повозим?
	— Петдесет — огледа го с оценяващ поглед рижата и определи таксата.
	— На, ето ти сто! — Той извади банкнотата.
	— Май е доста скъпичко за такава кранта — измърмори Фара. — Как се казваше онази — на Дон Кихот. Същински Росинант. — Той потупа коня по изопнатата шия.
	— Аз ще съм конникът без глава! — гордо отвърна Саша и грабна поводите от ръцете на рижата.
	— Ти ще си конникът на Апокалипсиса! — тържествено и мрачно провъзгласи таджикът.
	С известно усилие приятелят му мушна крак в стремето, прекатури се на седлото и дръпна поводите — „Росинант“ само вяло пристъпи от крак на крак. И едва когато ездачът го смушка с токове в ребрата, той си спомни младостта си и се понесе напред.
	Фара гордо изпрати с поглед приятеля си, който скоро изчезна в далечината на улица „Неглинка“.


	Час по-късно Саша все още не се бе върнал. Фара седеше в мерцедеса и не знаеше какво да предприеме. Момичетата за кой ли път му досаждаха и май вече бяха готови да се разплачат:
	— Ама, къде се дяна?
	Без да ги поглежда, Фара пъхна в ръцете на рижата поредната банкнота:
	— На, иди да си купиш бира.
	— Не мога повече да я пия тая бира! — недоволно измърмори тя, но не се отказа от паричките.
	А в това време Саша вече беше далеч. И в мислите си, и физически. Той изцеди от коня всичко, на което беше способен, и в течение на този един час се добра до Битцевската гора. За целта трябваше да пресече Манежния площад покрай Кремъл, да премине през река Москва по Големия каменен мост, да стигне до площад „Гагарин“, след това да прекоси почти напряко площад „Профсъюзен“, а сетне да се провре и през дворовете до самата гора.
	А когато навлезе в Битцевската гора, вече пое по-бавно. Саша напълно изтрезня, но за сметка на това го налегнаха нерадостните му мисли. Образът на Оля, която предизвикателно пушеше цигара, беше пред очите му.
	Гората, истинската Битцевска гора се събуждаше. Беше толкова тихо, че дори не се чуваше тропотът от копитата на „Росинант“ — тревата поглъщаше звуците. Само морното дишане на коня нарушаваше, впрочем, в пълна хармония с околността, тишината на събуждащата се гора. Саша се стараеше да диша в ритъм с животното. Сега те бяха едно цяло.
	Излезе до река Чертановка, която повече приличаше на ручей. Сетне спря коня до мостчето и дълго се вглежда във водата.
	Озлоблението му окончателно го напусна и се изпари заедно с алкохола. Той наблюдаваше как мъглата се вдига над водата, носи се на кълба и се разтваря във въздуха. Тази речна мъгла се смесваше с парата от тялото на умореното животно.
	Ех, Оля, Оля… Той втренчено гледаше водата, сякаш се надяваше да прочете върху повърхността й съдбата си. Но това беше просто една гладка вода.
	А всъщност какво толкова се бе случило? Е, беше решила да поработи. И впрочем, за пръв път след сватбата им и след онова разпределение той я бе видял с цигулката в ръце! А защо не се бе замислил за това по-рано? Аха, да, имаше си предостатъчно собствени грижи… Е, скрибуцаше в някаква кръчмата, какво толкова? Да, таджиките я видяха и се получи доста неловко. Да вървят на майната си, с тях нямаше да си кръщават децата заедно, а да печелят пари. Не им влизаше в работата.
	„А Фара… Фара — моят приятел ще ме разбере и ще ми прости. Освен това, макар той да е човек от Изтока, не е чак такъв… Ариец е все пак!“ — помисли си, засмя се и продължи нататък.


	Дебелата мрачна чистачка яростно метеше асфалта пред телефонната будка. Толкова фасове да нахвърлят, и това ми било хора! А кошчето беше на една крачка! Равномерните звуци нарушаваха утринната тишина, сякаш жената нямаше за цел да почисти, а да събуди цялата околност. И изведнъж тя се вцепени: към бърскането на метлата се прибави звънък тропот от копита. Точно срещу нея от завоя се появи ездач на бял кон.
	Саша се приближи до телефонния автомат и без да слиза от коня, набра домашния си номер. Оля почти веднага вдигна слушалката — вероятно беше преместила телефона в спалнята.
	— Ало! Ало! — гласът на жена му беше нежен и малко пресипнал. Сигурно бе спала като къпана, докато той трамбоваше московските улици.
	Той мълчеше и сякаш я виждаше топла и сънена. Виждаше как с присъщите й само на нея движения притиска слушалката с рамо и отмята кичура коса от челото си. Виждаше как потрепва и пулсира синята вена на слепоочието й.
	— Ало — каза още веднъж тя и замълча. Но не затвори. Той чуваше напрегнатото й дишане. Олга, любима моя!
	— Ама, че си проклета, Сурикова! — нежно й каза той и затвори.
	Саша нямаше как да чуе колко щастливо се засмя тя. „Простил ми е — помисли си, докато отново заспиваше. — Сашка, любими мой…“
	Та нима можеше истински да му се разсърди?


	20.

	Игор Леонидович Веденски се усмихваше. Онова, което чу, страшно му хареса. За трети път прослушваше магнетофонния запис. А лейтенант Коноваленко все не можеше да разбере дали началникът му е доволен или раздразнен от информацията.
	„Изтокът е деликатно нещо…“, прозвуча от магнетофона гласът на Фархад.
	— Този таджик ли е? — попита Веденски.
	— Той се смята за иранец — уточни Коноваленко, прокарвайки върха на пръста си по тънкия си гърбав нос.
	Началникът го накара да замълчи с жест.
	„Значи, вземаме слитъка… издълбаваме го отвътре… слагаме там наркотика… и нито едно куче, нито един рентген няма да го намери… пет слитъка на сто правят двеста тона. И нито едно куче…“
	„Това означава, че аз съм тъпанар… — този глас пък беше на Фара, — а ти… ти си гений… ти си Аристотел! Ти си Ницше!…“
	Веденски изключи магнетофона и без малко да намигне на Коноваленко.
	— Всъщност идеята си я бива… И изобщо на Белов му сече умът! Учи се от него, юнако. Успя да се измъкне и намери начин как да продължи по-нататък. Време е и ние да се включим. — Игор Леонидович потропа с пръсти по масата, като наподоби нещо много близко до простичкия ритъм на песничката „Косе-Босе“.


	Конят беше застанал в редицата от автомобили на паркинга пред офиса на бившия „Курс-Ин-Вест“. Той събираше с меките си бърни соления чипс, разпилян по асфалта.
	А в офиса Фархад кръстосваше от единия до другия ъгъл бившето фоайе пред кабинета на Артур Лапшин.
	— Саня, ще закъснея, вече е започнала регистрацията за полета! — викаше той на Белов през вратата, от която се разнасяше шумът от плискане на вода.
	Фархад нервничеше и за да се разсее, пренасяше всички саксии с цветя върху бюрото на секретарката, като ги аранжираше в някаква необикновена ботаническа градина.
	— Идвам, Фарик! — появи се най-сетне Саша, бършейки с кърпа избръснатото си лице. — Готов съм, тръгваме. Положението ми вече не ми позволява да ходя небръснат. Какво си ми спретнал тук? — Вторачи се той с изумление в стайната зеленина.
	— Гора — обясни приятелят му. — Подарявам ти я! — И той направи широк жест с ръка.
	Саша се засмя.
	— Събрал всичките цветя в офиса ми на едно място и ми бил подарил гора! А как ще виждам секретарката си през тази гора?
	— Ще я виждаш, ще я виждаш…
	— Добре, де, тъй да бъде. Тогава аз ти подарявам часовник. — Започна да разкопчава металната каишка на ръката си.
	— Златен ли е? — почти сериозно се поинтересува таджикът.
	— Златен е, златен е — успокои го Саша.
	— А моят е с диаманти — заяви Фара. — Задръж си го. — Накара Саша да закопчее каишката. — Нямаме време. Побързай. — И той почти насила изведе Белов на улицата.
	— Научи ли адреса на онези момичета? — попита Саша, щом видя паркирания кон.
	— Саша, ама те са малолетни, разбираш ли? — На всичкото отгоре Фара се шегуваше! А пък твърдеше, че закъснява за самолета.
	— Не дрънкай глупости… — побутна леко приятеля си Саша. — Нали трябва да върна коня.
	— Не трябва. Аз го купих. Можеш да си го яздиш, Саша.
	— Какво ти става, да не си откачил? За какъв дявол ми е?
	— А на мен за какво ми е? Да не искаш да го откарам в Душанбе? Няма да влезе в самолета — много сериозно започна да обяснява Фархад.
	Но Саша вече не гледаше към него. На отсрещната страна на двора спря червено жигули. От него слезе човек, по чийто външен вид той моментално се досети, че е изпратен от органите. Според отчетите на службата за безопасност на Бандата напоследък същите тези органи проявяваха към него и към заниманията му все по-нарастващ интерес. За да даде ясен знак на Саша, че гостите идват точно при него, жигулито присветна на няколко пъти с фаровете си. Сякаш му намигаше.
	— Проблем ли има? — Фара погледна приятеля си и хвърли едно око към човека с кръглото червендалесто лице, който стоеше до червеното жигули.
	— Ами! — махна с ръка той.
	— Имам още един подарък за теб. За съпругата ти — уточни таджикът.
	Извади от вътрешния джоб на елегантното си сако груби домашно изплетени къси чорапи с ярки източни орнаменти.
	— Къси чорапки ли? Фарик! — учуди се с умиление Саша.
	— Това не са къси чорапки, това са джораби — обясни той. — Баба ми ги изплете. Ако е здрава съпругата ти, ще са здрави и децата ти.
	— Благодаря ти, приятелю — прегърна го трогнат Саша. — Лек път!
	— Вие ли сте Александър Николаевич? — очевидно единствено с цел да спази реда попита мъжът с кръглото лице. — Седнете в колата.
	Уф, и тия служби! Нищо не казваха на открито, все на тайни си играеха. Като че ли не можеха да си поговорят тук, в офиса. Но Саша си кривеше душата — той много добре знаеше, че не бива да си говорят в офиса.
	— Игор Леонидович — представи се човекът, който седеше на задната седалка.
	Не му подаде ръка, така че на Саша не му се наложи да решава дилемата дали да се ръкува с него или не. Дори не сметна за необходимо да се представи. Седна на задната седалка и през целия път демонстративно гледаше през прозореца. Игор Леонидович също мълчеше.
	Те пресякоха площад „Трубни“ и по улица „Неглинка“ излязоха на проспект „Маркс“. После завиха наляво. Май, че го караха на „Лубянка“. „В светая светих…“ — каза си Саша.
	Ала те бързо профучаха по площад „Дзержински“ и подминаха монументалното здание на Службите, което остана от лявата им страна. А когато колата зави от площад „Ногин“ по улица „Солянка“, на Саша вече не му оставаше да си мисли нищо друго, освен че любезните другари бяха решили да го откарат до дома му — средният корпус на високото здание на улица „Котелническа“ се виждаше оттук като на длан.
	Но червеното жигули зави в пресечката и спря близо до река Яуза. Саша и Игор Леонидович влязоха през решетъчната врата в църковния двор и се озоваха в нещо като своеобразен коридор между стената на църквата и парапета на крайбрежната улица. „Прекрасно място за дуел!“ — помисли си младият мъж, излизайки от колата след чекиста. Застанаха до парапета.
	— Доколкото разбирам… — започна Саша.
	— Можете да ни смятате — прекъсна го Игор Леонидович — за представители на Министерството на добрите дела.
	— А от какво се интересувате?
	— Като начало от това наркотиците да не остават на територията на Москва, а да заминават за страните от Бенелюкс например. А за останалото ще си поговорим по-късно.
	— Искате да помогнете на Запада окончателно да изгние, така ли? — ухили се Саша.
	— Хайде да се споразумеем, че занапред аз няма да ви давам глупави отговори, а пък вие няма да ми задавате глупави въпроси — смръщи се Веденски.
	— Не е ли рано да говорим за бъдещето? Аз още не съм взел решение. — Погледна напрегнато и предизвикателно събеседника си.
	Веденски му отвърна с леден поглед, а тонът му стана още по-твърд.
	— А вие имате ли изход? — зададе риторичния според него въпрос. — Като цяло можете да получите дванайсет години. А пък в затвора ние ще ви осигурим сладък живот.
	— Е, нали вече си имам къси чорапки, ще се оправя някак — извръщайки се настрани, измърмори под носа си Саша.
	Другият или не го чу, или не искаше да го чуе. Той продължи ограмотителната си лекция.
	— Сътрудничеството с нас е двустранен процес. От една страна, вие можете да разчитате на нашата подкрепа в критични ситуации. От друга страна, ние ще предявяваме своите изисквания към вашата дейност.
	— А критичните ситуации вие ли ще ги създавате? — клъвна го Саша.
	Събеседникът му отново се сдържа, но този път това му костваше доста по-големи усилия.
	— Вие имате много повече врагове, отколкото предполагате. Точно сега се намирате в такова положение, че от решението ви зависи дали ще се отървете от тях или не.
	— Имам ли време да си помисля? — попита Саша, който ставаше все по-мрачен и по-мрачен.
	— Не — отряза го Веденски.
	Той се обърна и се отдалечи, оставяйки го сам. Саша тихо изруга и ядосано удари парапета с длан. Май, че те наистина не искаха да му оставят никакъв изход. Добре, де, това тепърва щеше да се изясни. В крайна сметка засега той не беше казал нито „да“, нито „не“.


	21.

	Ала Игор Леонидович Веденски беше сигурен, че с Белов са се разбрали за всичко. Все пак това момче не беше идиот!
	Рано сутринта той се обади по телефона на генерал Чуйков и си уговори среща си него. Трябваше спешно да се неутрализира назряващото наказателно дело срещу Белов. За по-сигурно Веденски взе няколко оперативни разработки срещу капитан Каверин, пък и устно добави доста неща към тях. Слава богу, имаше с какво да ги обогати, защото компроматите срещу Каверин в разработките на службите бяха цяла камара.
	— За всеки друг бих могъл да го допусна, но не и за него — съкрушено разтъркваше плешивината си Пьотр Илич. — Пет години работим заедно… Възлагахме му толкова големи надежди… Беше един от най-добрите офицери и да се забърка с престъпния свят…
	— И то директно — отпивайки с удоволствие от коняка, наля масло в огъня опитният Веденски, който в момента приличаше на библейската змия изкусителка. — Освен това той не е някакъв си участъков и може да вгорчи живота на много честни хора. А на тия — той вдигна очи към тавана, намеквайки за висшето началство — изобщо не им пука за званията и заслугите, ще си намерят виновен и ще направят показна чистка сред ръководните кадри…
	Генералът тежко въздъхна и разкопча яката си. Въпреки това въздухът не му достигаше. Оставаха му само някакви си две години до пенсия и точно сега да се натресе на такава издънка! Като че ли напук телефонът за специални връзки иззвъня. Генерал Чуйков вдигна слушалката и се изопна в стойка „мирно“.
	— Да, другарю министър… Тъй вярно, другарю министър!
	Отпивайки от чашата си, Игор Леонидович Веденски само се подсмихваше. Такава му беше работата.


	Днес Володя Каверин имаше право да се чувства щастлив. Събраните от него документи бяха предостатъчно, та генералът да може да подпише заповедта за ареста на Белов. Той собственоръчно, може да се каже с любов, беше подготвил въпросната заповед.
	— В кабинета си ли е? — по-скоро за да спази формалностите попита секретарката Каверин, тъй като прекрасно знаеше, че генералът го чака. Нещо, което потвърди и самата секретарка.
	— Току-що пита за вас. Ядосан е… — съчувствено изрече тя.
	— Ей сегичка ще го развеселя. — Каверин не беше твърде склонен да вярва, че генералът е ядосан.
	За някого можеше и да е ядосан, а за друг да бъде като роден баща. Той бодро изправи рамене и отвори вратата на кабинета.
	Каверин се тресеше от такова нетърпение, че забрави да поздрави, и още от прага подхвана:
	— Е, Пьотр Илич, разкрих го онова неясно убийство… Трупът е дело на престъпната групировка на Белов.
	Приближи се до огромното генералско бюро и сложи заповедта пред Чуйков като асо коз.
	— Има факти, доказателства. Подпишете заповедта.
	Пьотр Илич взе заповедта, внимателно я прочете и вместо да постави върху нея къдравия си автограф, хвърли хартийката в долното чекмедже на необозримото си бюро.
	Каверин не можеше да разбере абсолютно нищо от онова, което се случваше пред очите му.
	В това време физиономията на генерал Чуйков придобиваше несвойствен за нея почти ален оттенък.
	— Белов ли казваш? — с всеки изминал миг шията му ставаше все по-червена. — Тъй, тъй… — Започна бавно да се надига иззад бюрото и заговори с вече едва сдържан бяс. — Ти, Владимир Евгениевич, познаваш ли Артур Лапшин, предприемачът?
	— Познавам го, разбира се, че как иначе! Ето и неговото заявление. — Извади от папката документа, подписан от Артур. — А какво е станало?
	Чуйков вече целия се бе покрил с червенина — от върха на ушите си до върха на плешивото си теме. Въздъхна още няколко пъти, опитвайки се все пак да сдържи яростта си, но сега това беше свръхсилите му. И така се разкрещя, че полилеят се разлюля, а мастилниците жално подскокнаха, когато стовари юмрука си върху дъбовата плоскост.
	Естествено, генералският кабинет бе чувал много неща, но такива мръсни псувни май звучаха тук за пръв път.
	— Какво си мислиш, подлецо-о, съвсем ли (на това място генералът употреби всички възвратни глаголи със сексуален смисъл, които знаеше)! Мислиш си, (генералът спомена далечните и близки роднини на подчинения си, които са вършили необмислени постъпки също с подчертано сексуален характер)… че си много умен (генералът достигна виртуозни висоти, като на всеки две думи от едно прилагателно и едно съществително се падаха по четири различни псувни)!… А заради теб и на мен (глаголът беше само един, но отново нецензурен и много обемен по съдържание)!…
	В крайна сметка генералът подписа със замах документа. Но това не беше заповедта за арест на Белов, а за уволнението на капитан В. Е. Каверин от редовете на доблестната съветска милиция…


	С тъмни очила и един разгърнат пред себе си брой на „Файненшъл Таймс“ лейтенант Коноваленко седеше край една масичка в бара на летище „Шереметиево“. Над напълно безинтересния му вестник той наблюдаваше Артур Лапшин, който нервно изливаше в гърлото си чаша след чаша.
	Говорителя на летището обяви полета за Дюселдорф.
	— Това не е ли вашият самолет? — съпричастно попита лейтенантът бившия предприемач.
	Артур сякаш се стресна от сън. Той тежко се надигна и погледна с омраза своя съсед, който се хилеше насреща му. Сетне напълни белите си дробове с въздух и вложи всичката насъбрала се в него омраза в думите:
	— Я си заври в задника твоята воняща родина! И твоите ченгесарски тъпотии!
	Коноваленко злобно се усмихна. Тромав и нелеп с прекалено пъстрата си вратовръзка, Артур грабна сака си и пое към гишето за регистрация. Край, той беше дотук! Кракът му повече нямаше да стъпи на тази земя!
	Гледайки след Артур, Коноваленко се наведе към яката на шлифера си и каза в микрофона:
	— Обектът се отправи към гишето за регистрация, приемам!
	Лейтенантът страшно се харесваше. С тези тъмни очила, с дългия си светъл шлифер с микрофон под яката той се чувстваше като Джеймс Бонд в изпълнение на Шон Конъри.


	22.

	На Каверин му оставаше да приключи само с формалностите. Вярно, с най-неприятните. Сякаш го лишаваха от мъжката му сила. Е, ако не от силата, то поне от нейните символи.
	„Говно, говно, говно!“ — пулсираше в главата му и блокираше всичките му мисли и чувства.
	Първо му се наложи да сдаде оръжието си. Зад желязната врата на оръжейния склад седеше флегматичен младши офицер, на когото изобщо не му пукаше за тревогите на уволнения оперативен работник. Младши офицерът само огледа пистолета „Макаров“, колкото да види дали държавното имущество не е повредено, и внимателно преброи с пръст патроните.
	А в отдел „Кадри“, където сдаде червеното си удостоверение, Каверин чу от устата на дебелия капитан кадровик с месести устни нещо като напътствие:
	— Е, и какво ще правиш оттук нататък?
	— Ще видим — сви рамо той, а наум си каза: „А пък ти си кучешка фъшкия!“
	С получения обходен лист, който му хвърлиха в очите, тръгна да събира идиотските подписи — от архива, от материално-техническия отдел и, кой знае защо, дори от медицинския кабинет. „Това пък от какъв зор ми е!“ — стисна зъби.
	Добре, че поне не го накараха да дава кръв и урина за анализ! Бяха напълнили службите с безделници! И това ми било силови държавни структури, мамка им!
	Когато стигна до изхода на Управлението, Каверин отдаде чест! Но не на това шибано здание. И не на мърлявото знаме. А на собствената си снимка, която все още не бяха успели да свалят от почетната дъска.


	Джазовият състав на Виталий Манский репетираше в Културния дом на железопътните служители до „Трите гари“. Пускаха ги там два пъти седмично за по два часа. Безплатно. Е, не съвсем. В замяна на тази услуга всяка седмица свиреха на танцови забави. На въпросните железопътни служители. Бартер, наричаше това Виталик.
	Днес Виталик беше нервен, тъй като разучаваха новата му композиция. След като за седми път я изкараха отначало докрай, той най-сетне се смили:
	— Е, какво, момчета, край за днес. Репетицията свърши. — Погледна часовника си. — Побрахме се във времето точно до минутата, като същински аптекари сме.
	Музикантите започнаха да прибират инструментите си и да изключват апаратурата. Виталик хвърли едно око към Оля, която днес явно не беше в най-доброто си настроение, и напомни:
	— Утре както винаги в седем.
	Тя вече бе сложила цигулката си в калъфа и след като метна шлифера на ръката си, слезе от сцената в залата и каза:
	— Всичко хубаво, момчета! До утре!
	Виталик я догони в центъра на залата и я хвана за лакътя:
	— Ще те изпратя.
	— Добре, изпрати ме — неохотно се съгласи тя, освобождавайки внимателно ръката си.
	Виталик вървеше на половин крачка зад нея и оглеждаше добре сложената й фигура.
	— Как е твоят мавър, направи ли ти сцена? — иронично изрече.
	— Всичко е наред. — Оля беше изненадващо спокойна.
	— Видя ли. А ти се притесняваше.
	Те преминаха през партера, Виталик отново я хвана за ръката и я накара да се обърне.
	— Оленка! — Гледаше я право в очите. — Ние така и не успяхме да отпразнуваме твоя дебют.
	— Че какъв е проблемът? — без излишни емоции, но приятелски отвърна тя на интимния му тон. — Елате у нас и ще го отпразнуваме…
	— Е, това винаги можем да го направим — прекъсна я Виталик и тихичко продължи: — А можем да отидем и у нас, да си поговорим, да пийнем нещо? Ще чуеш и нещата, които не влязоха в онази плоча.
	— Не, Виталий, благодаря, но трябва да се прибирам.
	— Оленка, но ти си музикант, трябва да се чувстваше по-свободно… — не се отказваше той.
	— Трябва, трябва — съгласи се тя, само и само да я остави на мира.
	— В края на краищата нали аз имам нещо общо с това, че ти отново свириш? — В гласа му вече прозвуча не просто интимен намек, а едва ли не настояване да получи отплата за стореното благодеяние.
	— Разбира се, благодаря ти, Виталик… — усмихна се уморено Оля, освобождавайки за пореден път ръката си от пръстите му, които я стискаха. — Но нали разбираш, че аз имам отношение и към мъжа си…


	Горе, на балкона, Саша наблюдаваше тази сцена от самото й начало. Естествено, на него не му харесваше, че този пръч сваляше жена му. Но в същото време искаше да разбере как ще свърши всичко това. В смисъл, че той не се съмняваше особено в жена си, но му беше забавно да погледа любовните игри на педала състудент…
	— Значи вие сте влюбени? Изгубени… — измърмори Виталик, след като разбра, че тук нищо не му свети.
	— Да — спокойно и твърдо му отвърна Оля, без да влиза в палавия му тон.
	— А пък аз си мислех, че това е брак по сметка — подигравателно се ухили той.
	— Не се дръж просташки — прекъсна го младата жена и бързо се отправи към изхода на залата.
	Виталик не се сдържа:
	— Макар че знаеш ли какво, Оля, почакай малко. — И той хукна след нея, догонвайки я в антрето. — Аз те разбирам и дори в известен смисъл те подкрепям. Но щом си бездарна, все някак трябва да си уредиш нещата и да вкараш в действие някои свои места…
	Оля се извърна и се опита да го зашлеви, но той хвана ръката й:
	— Кротко, кротко! Какво ще си кажат хората?
	Двамата не видяха как през вратата зад тях в антрето влезе Саша, но Виталик веднага го усети. Саша го хвана с два пръста за носа, вследствие на което кръвта и сълзите му шурнаха едновременно.
	— Здравей, скъпи — мило му се усмихна Оля.
	— Здравей, миличка. Свършихте ли? — Той я целуна по бузата и накара стенещия Виталик да клекне на колене.
	— Свършихме.
	— Ще си ходим ли вкъщи? — Пусна жертвата си и избърса окървавените си пръсти с носна кърпа. Виталик скри лицето си в шепи и заохка.
	— Да си вървим — радостно се съгласи младата жена.
	— Как е баба ти? — поинтересува се Саша и гнусливо завря носната кърпа в мутрата на поваления маестро.
	— Добре е — отвърна тя и хвана мъжа си под ръка. — Да се махаме оттук…
	След дъжда навън беше топло и влажно. Когато завиха към кръговата улица „Булевардна“, Саша освободи колата. Бяха решили да се приберат вкъщи пеша. И без това щяха да стигнат до улица „Котелническа“ само за двайсетина минути.
	Вървяха прегърнати по вечерния булевард и като че ли не забелязваха никого: нито влюбените двойки, нито пияните московчани и гости на столицата, нито преминаващите покрай тях автомобили.
	— Саша, толкова е странно — каза Оля, — дори не съжалявам. От дете си мислех, че за мен най-важното нещо е музиката. И всички наоколо ми казваха: репетирай, момиче, свири… И изведнъж, сякаш ме удари гръм и преобърна всичко.
	Той я притисна силно до себе си и леко докосна с устни слепоочието й:
	— Не говори така, Оля — за него консерваторията и музиката бяха свързани с други, далеч по-приятни спомени. — Ако ти не свиреше на цигулка, с теб може би дори нямаше да се познаваме.
	— Ами, да, точно така е! — зарадва се тя, сякаш за пръв път осъзна това странно съвпадение.
	— Видя ли! — потвърди той. — А онова, което каза оня педал, беше от злоба. И на мен да не ми бутнат, и аз бих изтърсил нещо такова.
	Жена му спря и го погледна в очите.
	— Не, Белов, ти нямаше да кажеш такова нещо… Ти по-скоро… Така щеше да ме фраснеш! — И Оля удари с юмрук невидимия противник.
	— Аха! Щях да те фрасна! — Саша повтори жеста й. — Направо щях да те убия!
	— Точно затова се омъжих за теб — много сериозно изрече Оля.
	Той се засмя.
	— Заради това, че мога да те набия, така ли?
	— Не, просто ми харесва начинът, по който решаваш проблемите си.
	— А това, че ние с теб сме от различни измерения, няма значение, така ли?
	Оля отново забави крачка и погледна мъжа си в очите. Не, той изобщо не се бе променил. Беше си точно такъв, какъвто бе и вчера, и завчера. Все същият бодлив таралеж, който винаги и всичко щеше да върши, без да се съобразява с нищо и с никого. Дори и с нея. Но сега тя вече със сигурност знаеше, че ще го обича такъв, какъвто си е.
	Изглежда Саша много бързо долови настроението й и му се прииска да направи нещо необикновено за нея. Например да й свали луната, или нещо такова…
	Те стояха на моста и се гледаха. Сякаш бяха заедно за пръв път. Пълната луна се отразяваше в черната вода на Яуза, а от другата й страна светеха прозорците на общия им дом.
	— Виж! — Саша внимателно освободи ръката си и скочи върху парапета на моста.
	— Саня, да не си откачил, какво правиш? — с ужас прошепна Оля.
	Парапетът беше мокър и хлъзгав. И съвсем тесен, колкото китката й!
	— Кротко, кротко. Всичко е наред — успокои я той и разпери ръце, балансирайки над бездната.
	След като запази равновесие, той бавно тръгна напред по парапета, сякаш бе въжеиграч. Отдолу, от мрака долиташе равномерното плискане на водата.
	Оля притисна ръце до гърдите си и бавно пое след съпруга си.
	— Саша, недей! Мокро е…
	Той само й хвърли закачлив поглед и продължи да върви. След като измина няколко метра, спря и запазвайки доста трудно равновесието си, се обърна към жена си:
	— Ей това ми харесва. Разбираш ли?
	— Разбирам. Само слез от там, чу ли? — умоляващо протегна ръце към него Оля.
	Саша погледна за последен път към водата и скочи на паважа.
	— Господи, ама, че си палячо… — Тя го прегърна, сякаш го виждаше след дълга раздяла.
	— Оля, какво ти става? — прокара длан по влажните й коси той.
	— Знаеш ли, докато те гледах сега, си спомних нещо. Когато бях дете, веднъж една от приятелките ми остана да спи при мен, а през нощта аз се събудих и видях, че тя стои на самия край на перваза на прозореца. Беше с гръб към мен, очите й бяха затворени, а тя се полюляваше… Понякога ми се струва, че и аз съм като сомнамбул, и вървя след теб със затворени очи… И се страхувам, че ако ги отворя, ще падна…
	— Не се страхувай, миличка. Аз няма да ти позволя да паднеш, ще бъда до теб…


	Каверин беше пиян като задник. Той започна да се налива веднага, още щом измина двайсетина метра след като излезе от Управлението, в най-близката до него кръчма. На път за вкъщи успя да удари по сто грама на още едно-две места. Но тъй като осъзнаваше, че коктейлът от злоба и алкохол може да му изиграе лоша шега, се овладя и се отправи към къщи — при Светка, като, естествено, преди това се отби в гастронома. Макар Светка да беше проклетница, все пак му беше жена. Негова си.
	Щом го видя в такъв раздърпан вид и с бутилката под мишница, без да каже нито дума, Светка веднага започна да приготвя мезета. Обилни. От стратегическите запаси.
	Каверин поглъщаше водката с пълни чаши и си спомни за мезето едва когато Светка буквално натика в устата му един залък. През останалото време ръмжеше и псуваше, разхвърляйки по масата листовете от червената папка, над които преди не даваше и прах да падне.
	Най-сетне намери някакво бледо ксерокопие и издаде неистов войнствен вопъл. От ксерокопието го гледаше Белов в целия си блясък. Мръсник! Това беше един от онези хиляди екземпляри, които преди две години висяха на всеки стълб, с цел да бъде открит и обезвреден опасният престъпник. Да бъде открит и обезвреден! Тогава можеше да го удуши със собствените си ръце! Но вече беше късно! Късно…
	Каверин грабна вилицата и забучи мутрата на Белов върху зелевия кочан, който Светка бе оставила на перваза на прозореца. Погледът му можеше да пробие дупки в портрета. А щеше да е по-добре, ако успееше да пробие самата глава на Белов.
	Каверин беше готов да се разплаче от безсилие, но не можеше да си позволи дори и това. Благородната му ярост достигна връхната си точка на кипене. Оперативният работник в оставка грабна огромния кухненски нож, с който Светка тъкмо се канеше да нареже кочана, за да приготви от него кисело зеле, и започна да разсича омразната му физиономия, като заедно с това кълцаше и зелевите листа. Но Светка дори не се засмя, тъй като се боеше да дразни мъжа си, когато той беше в такова състояние.
	— Хайде, стига, иди да хапнеш нещо! — Тя смело отне ножа от ръцете на мъжа си и побутна към него чинията с пържен салам.
	Каверин, който бе изчерпал силите си в битката с призрака, се свлече уморено на масата и напълни чашата си догоре, но пренебрегна мезето.
	— Ето колко се е насъбрало за десет години! — грабеше разсипаните от червената папка листове и ги тикаше под носа на жена си. — Само виж! Грамоти, благодарности, звания! Я — вика, — май много дълго те държим само с чин капитан! А ме изхвърлиха заради едно пършиво пале, заради едно пале! Още тогава трябваше да го очистя, разбираш ли, Светка, още тогава!
	Светлана гледаше тъжно мъжа си, подпряла брадичката си с длан. Вече й беше дотегнало от него! Толкова й бе писнало! И кога ли най-сетне щеше да се укроти? Утре трябваше да е на работа в осем часа…
	— О-о-о… Ето го, гадът, ето я мутрата му — измъкна Каверин още една снимка на Белов от старото наказателно дело.
	Тази находка трябваше да бъде полята с алкохол.
	— Как можа да ми се изпречи на пътя! — изпразни чашата той, но вече без изобщо да усеща вкуса на алкохола, и отново занарежда. — Знаеш ли как му викат на това на Изток: късмет! Късмет! Съдба, един вид! Е, нищо… Ще се оправим! Навсякъде ще ме лапнат. Такива специалисти като мен не се търкалят по улицата!
	— Стига, стига, кротко, кротко. — Светка прегърна мъжа си през раменете и притисна лудата му оплешивяваща глава до гърдите си. „Глупавичкият ми…“ — помисли си тя.
	Каверин притихна за миг, сякаш душата му бе намерила покой. Времето на емоциите свърши. Каверин беше взел решение, и то окончателно! На този свят нямаше място и за двамата.
	— Света, ей, Света — придърпа жена си към себе си той и стисна врата й с длан. — Да знаеш, че ще му намеря цаката. — Дишаше тежко, изпускаше горещ дъх, а потната му ръка болезнено дърпаше косите й. — Ще го разкъсам. Жив ще го одера, вярваш ли ми?
	Светка вече беше готова да повярва на всичко.


	23.

	Макс Карелски Сухов съжаляваше само за едно. За това, че твърде дълго не можа да се раздели с армията. И когато най-сетне се върна в Москва, вече бе пропуснал подялбата на баницата. Бе останал там някъде на старта.
	Биографията му не се отличаваше кой знае колко от тези на връстниците му. Освен с това, че бе успял да воюва в Афганистан и Таджикистан и че го бяха забелязали и изпратили в специалните части на Геолого-разузнавателното управление, но въпреки че беше напорист и смел, той стигна само до чин сержант. Когато разбра, че в армията не го чака нищо друго, освен вероятността да получи дупка в главата, той написа рапорт и пое към къщи — в родното си село Малаховка край Москва.
	С цивилната си професия на заварчик, която бе усвоил в професионално-техническото училище, преди да влезе в армията, Сухов лесно можеше да си намери работа. Но за този занаят плащаха толкова малко, че дори врелите и кипели технически ръководители свеждаха очи, когато съобщаваха размера на заплатата. А наоколо кипеше истинският живот. Пари, коли, красиви момичета. Общо взето, съблазните бяха хиляди пъти по-големи от възможностите.
	И на него му се наложи да си спомни някои навици, придобити в специалните части. И да поотръска търговците. И без това здравата се бяха ояли тук, докато той, тъй да се каже, хранеше въшките в окопите.
	Макс събра под свое ръководство онези от приятелите си, които не се бяха пропили и не бяха влезли в затвора, и си сформира една дружина. Малка, но сговорна. Тъй като познаваха много добре Малаховка, те доста бързо я поставиха под контрола си — всички хазартаджии веднага им клекнаха. Това продължи някъде около половин година, докато на Карелски не му се наложи да очисти един чеченски бизнесмен.
	След тази случка започнаха да ги притискат от две страни. От едната бяха ченгетата в лицето на оперативния работник Каверин, който разследваше убийството и също искаше да има дял от бизнеса им, а от другата — чеченците — зверовете, както ги наричаха, заради голямата им жестокост. Те бяха много по-лоши, защото с тях не беше възможно да постигнеш споразумение, при никакви обстоятелства. Всички бяха напълно откачени, а трябваше да се направи нещо.
	Дружината на Макс беше превърнала в свой щаб един малък автосервиз. В него понякога наистина ремонтираха коли. Най-вече собствените си или на техни познати. И разглобяваха на части откраднати жигулита. Макс обичаше да човърка железариите, защото това го успокояваше. Когато си слагаше защитната маска със синьото стъкло и вземаше в ръка оксижена, това му доставяше почти физическо удоволствие. Но този факт изобщо не означаваше, че е готов отново да се преквалифицира в заварчик. Всяко нещо с времето си.
	Още повече, че ситуацията ставаше критична. Вярно, последния път здравата насиниха месата на зверовете край залива, но това изобщо не го успокояваше. Много признаци подсказваха, че те скоро щяха да получат значително подкрепление. Пък и чеченците май вече се бяха сдушили с ченгетата.
	Макс разбираше, че сами няма да се справят. Това се усещаше и по настроението в дружината му. Не че намирисваше на предателство, но някои от момчетата все по-често намекваха, че пичовете от другите по-силни банди живеят къде-къде по-сносно.
	В крайна сметка всеки можеше да си хване пътя и да започне всичко отначало — кой както си иска. Но Макс реши да постъпи другояче: трябваше да проведе преговори с хората, които вече бяха стъпили здраво на краката си. Естествено, чеченците отпаднаха от само себе си. До солнцевската бригада нямаше как дори да се доближиш, защото там щяха да му тръснат такива встъпителни вноски, че после цял живот щеше да се поти само за да им се изплати.
	Оставаше му само бригадата на Белов. Макс беше чувал да казват, че той има мярка във всяко нещо и спазва вътрешните правила. Но въпреки това съществуваше риск. Можеха просто да го пратят на майната му, а можеха и да му направят показно с непредсказуеми последствия. Обаче той нямаше избор. Гарик, вторият след Макс човек в дружината, беше против, но не бе в състояние да предложи нищо по-смислено. Пък и последната дума винаги имаше Макс. А точно днес чрез посредничеството на сигурни хора си бе уговорил среща с Белов.


	Макс беше нервен, макар че се стараеше да не се издава. За да се поразсее си сложи защитната маска, включи оксижена и се зае да поправя един стар карданов вал, опитвайки се да му придаде нормален вид.
	— Макс, какво правиш там? Свършвай! — Гарик погледна часовника си. Времето на срещата, която изобщо не му се нравеше, неумолимо наближаваше.
	— Идвам, идвам! — Свали маската и прекъсна работата си.
	— Къде е запалката? — попита Гарик, докато разглеждаше пистолета си „Макаров“.
	— Там, на масата. — Макс избърса ръце в някакъв стар парцал.
	— Как мислиш, ще излезе ли нещо от това? — запали цигара Гарик и го погледна изпод вежди.
	— Обещавам ти, Гарик, всичко ще бъде наред — успокои го той.
	— Казват, че бил много суров човек. Само дето не накълцал като зеле Артур Лапшин в офиса му.
	Макс погледна ръцете си, а после и Гарик, и се усмихна накриво, оголвайки зъбите си.
	— Хубаво, де, и ние не сме вчерашни.
	— Страхуваш ли се? — неясно дали попита, или просто отбеляза Гарик.
	— На завоите е по-страшно. — Взе пистолета от ръцете му и дръпна затвора…


	В офиса на Белов ги посрещнаха без капка ентусиазъм.
	— Имате ли оръжие? — Пчелата подозрително огледа новодошлите.
	— Имаме — отвърна Макс.
	— Дайте го.
	Макс сложи пистолета върху полираната маса и лекичко го побутна към Пчелата. Той взе оръжието и внимателно го огледа: „Макаров“ беше в пълна бойна готовност.
	— Откъде е ютията? — поинтересува се Саша.
	— Ами, взехме я от зверовете — обясни Макс, без да изпада в подробности.
	— Седнете. — Саша посочи на гостите си двата стола точно пред себе си и още веднъж внимателно се вгледа в лицата на посетителите.
	И двамата му бяха връстници. Онзи, който се казваше Макс, дори малко приличаше на Фил и това най-неочаквано като че ли го предразположи към него. Той не свеждаше очи, значи не се страхуваше. Другият — Гарик, явно свиреше втора цигулка. Но се държеше независимо, макар че хвърляше наоколо подозрителни погледи. Май нямаха вид на подставени лица. Както и да е, щяха да ги проверят.
	— Нещо не сте поделили с чеченците и имате проблеми… А аз за какво съм ви?
	— Ние, Александър Николаевич, ви донесохме един дял. — Макс извади три дебели пачки със стодоларови банкноти и ги сложи в редичка на масата точно по средата между себе си и Белов.
	— Дял за какво? — подсмихна се той.
	— В знак на уважение — без сянка от ирония отвърна Макс. — Общо взето — поколеба се за секунда, — ние искаме да ни приемете при вас… И да ни дадете правото да се позоваваме на вас при решаването на различни въпроси. — Той упорито гледаше Саша в очите в очакване на отговора.
	— Колко души сте?
	— Осем.
	— Какви са момчетата?
	— Всичките са спортисти, в района ни уважават.
	— Бил ли си в казармата?
	— Имаше нещо такова.
	— Къде?
	— Край Кандагор. В специалните части. А после в Таджикистан.
	Саша кимна в знак на одобрение, хвърли поглед към Пчелата и Космос, които напрегнато мълчаха, и отново погледна Макс:
	— Кой ви беше командир на полка в Таджикистан? — попита, за да провери достоверността в твърденията му.
	— Савелиев.
	— Сава ли?
	— Да не би да го познавате? — Посетителят се изненада.
	— Чувал съм за него. — Едва се сдържа да не се засмее: че кой в Таджикистан не познаваше полковник Савелиев. Само онзи, който никога не бе служил там. — Добре, смятайте, че вече работите с нас — протегна ръка първо на Макс, а след това и на Гарик.
	— Е, благодаря — позволи си малко да се поотпусне Макс.
	— Защо си такъв облъскан? — полюбопитства вече с дружелюбен тон Саша.
	— А, нищо — докосна подпухналата си устна Макс, — ченгетата малко ни понатиснаха.
	— Аха, ясно. Както и да е, вървете да си почивате.
	— Добре, довиждане — разприказва се най-сетне и Гарик.
	— Сава… — замислено изрече Саша, гледайки затварящата се след тях врата. — Такъв тиквеник беше, прости ми, Господи! — Но веднага слезе от небесните висини на грешната земя: — Пчела, обади се на Фил, нека да поопипа момчетата: какви са, що са, как поменуват… А аз с ваше позволение — някак двусмислено се пошегува той, — ще замина за Ялта. С Оля. Нали все пак имаме право на меден месец?


	24.

	Най-сетне привечер вече щяха да успеят да се изкъпят в морето. В най-синьото Черно море! Оля бе събрала куфарите още предишната вечер.
	Беше забравила да сложи банския си костюм, но не искаше да вдига шум — Саша спеше толкова сладко. Протегна се и взе часовника от нощното шкафче. Охо! Скоро щеше да стане десет. След два часа и половина трябваше да тръгнат. Тъй че стига се е излежавала.
	В чест на изключителния ден тя реши да стане първа… Започна тихичко да се измъква от широкото съпружеско легло и когато почти успя да го направи, една здрава ръка я задържа. Все пак той се бе събудил.
	— Къде? — с престорена строгост я попита Саша, който неизвестно защо изобщо не беше сънен.
	— Забравих да си взема банския — отбраняваше се Оля. — Сашка, нямаме време, ще закъснеем за самолета!
	— Няма да закъснеем. — Той я придърпа към себе си, опитвайки се да намери устните й.
	— Стига де, Саша! — Тя се отбраняваше по-скоро заради играта и бавно сдаваше позициите си. Е, в крайна сметка самолетът нямаше да излети без тях?
	Докато целуваше топлата и сънена Оля, Саша напипа с ръка дистанционното на телевизора: тъкмо беше време за новините. Сигурно щяха да покажат нещо интересно, например заседанието на Върховния съвет. Нека въздишките на Оля да нарушат скучните разсъждения на държавните мъже за преразпределението на собствеността, за приватизацията и прочее тъпотии.
	Това пък какво беше! Даваха „Лебедово езеро“. Той превключи програмата. Пак „Лебедово езеро“! Отдръпна се от Оля и отново превключи. Лебеди! Още веднъж. Лебеди!
	— Саша, какво правиш? — нетърпеливо го разтърси тя.
	— Почакай, Оля. — Той трескаво превключваше от канал на канал. Навсякъде имаше само лебеди!
	Телефонът иззвъня и Саша грабна слушалката. Беше Пчелата.
	След като свърши разговора, той се обърна към жена си и изключи безполезния телевизор:
	— Ялта се отменя — съобщи с подчертано спокоен тон. — Свалили са Горбачов…
	Обзе го чувството, че тревожната музика на балета, мрачната сценография и ритмичните движения на балерините предвещаваха промени. Какви ли? Един Господ знаеше. Ясно беше само едно — че предишният живот и предишната страна вече никога нямаше да ги има…


	Част III
	Броеницата на Фархад


	25.

	Октомври — декември, 1993

	Каквото и да става, нашите хора не се променят. В онова дяволско Маями пиеха дори повече, отколкото в някакъв си Урюпинск. Пък на това отгоре и браточките от целия бивш Съветски съюз се бяха изсипали тук. Уточняваха си сферите на влияние. И ги уточниха. Сега модата беше такава — да уреждат сериозните въпроси или в швейцарските планини, или тук. По дяволите! Как само го цепеше главата! Саша дори простена, когато допря студената бутилка бира до челото си. Така напитката като че ли му помагаше повече, отколкото, ако я пиеше.
	Впрочем, в Маями не само пиха и не само извършваха поделби. Едни сериозни хора бяха свързали Саша с местни едри бизнесмени. От нашите, от емигрантите. Тези забогатели бивши съветски граждани много искаха да влагат парите си в Русия, особено в Москва. Но, меко казано, се страхуваха. И наистина, ако се съдеше за ситуацията от американските телевизии и вестници, се създаваше впечатлението, че с днешна дата в Русия беше останала само някаква долнопробна измет. И там хората до един бяха такива, включително бременните жени и децата.
	Разбира се, Саша успокои местните жители и обеща да им съдейства. Естествено, срещу определен процент, който, впрочем, беше напълно приличен. И причината да бъде приличен не на последно място се съдържаше и в това, че в тези много сериозни делови контакти съзря възможност да се издигне на друго равнище на бизнеса. На равнището на легалния и престижен бизнес. Беше време да излезе от криминалния коловоз и да се нареди сред белите уважавани хора.
	В съвременна Русия се разкриваха невероятни възможности — приватизация, неизчерпаеми запаси от нефт и газ, банково дело, инвестиции в бурно развиващото се строителство. Това беше златна мина. По-точно това беше златен връх, който го зовеше и го мамеше. Само че ужасно го цепеше главата!
	— Извинете, зле ли ви е?
	— А? — откъсна очи от илюминатора Саша, без да разбира какво точно искат от него. Миловидната стюардеса със съчувствена усмивка се надвеси над него и му повтори въпроса си още веднъж.
	— Ох, миличка — страдалчески се намръщи той, — да не ти дава Господ така да се…
	— Извинете. — Очевидно стюардесата го разбра много добре.


	„Уважаеми дами и господа! — разнесе се равномерен глас от високоговорителя. — Моля да заемете местата си и да закопчаете коланите си. След двайсет минути нашият самолет ще кацне на летище «Шереметиево-2». Днес е понеделник, трети октомври 1993 година. Московско време 11 часа и 44 минути. Температурата на въздуха в Москва е плюс седем градуса.“
	Фил и Космос чакаха самолета от Маями в VIP-залата на летището. И докато чакаха, не скучаеха: благодарение на прякото излъчване на Си Ен Ен те се забавляваха добре. Руски оръдия обстрелваха не друг, а руския Бял дом! Същият онзи, който преди две години бе излязла да защитава цяла Москва. Тогава техните момчета също носеха там сандвичи и лекарства, от които за щастие в онзи момент не стана нужда. За сметка на това сега, съдейки по случващото се, всичко можеше да свърши с кървава баня.
	Най-сетне обявиха, че самолетът на Белов каца. Момчетата пъргаво станаха, протегнаха се, докато костите им изпукаха — бяха се заседели твърде дълго — и тръгнаха към залата за посрещачи.
	— Ето ги къде са истинските изверги — посочи с пръст към екрана на телевизора Космос.
	— Да, понеделник е тежък ден — съгласи се с въздишка Фил.
	— Три пъти по петдесет грама… — разпореди Космос на бармана.
	Фил махна на шофьора.
	— Володя, докарай колата…
	В белоснежен шлифер и бели панталони Саша се показа в дъното на коридора на летището, който беше ярко осветен от слънцето.
	— А защо толкова рано, има още един месец? — извика той в слушалката на мобилния си телефон. — Катя, но нали ти си гинекологът, а не аз… Идвам, идвам… Хайде, скоро ще се видим. — Помаха на момчетата едва когато вече минаваше през арката на металотърсача. — Здравейте, братлета!
	— Здравей, братле! — Двамата вдигнаха ръце за поздрав.
	— Какво става тук? — с пресилена усмивка попита Саша, прегръщайки приятелите си един след друг.
	Космос заговори бързо, както правеше винаги когато беше силно развълнуван:
	— Саня, представяш ли си, пред Белия дом се води истинска война. По улица „Арбат“ има танкове, никой не може да мине.
	— В такива случаи трябва да се поръчва вертолет! — пошегува се той.
	Сега само вертолет му липсваше, за да се почувства напълно щастлив.
	— Какъв вертолет! — почти сериозно му възрази Фил. — Веднага ще го свалят. Ей сега ще минем оттам, сам ще видиш какво става. Както и да е, това са глупости — прегърна той приятеля си и загрижено го погледна в очите. — А ти как си?
	— Кофти — призна си Саша. — Снощен съм. Вчера така се напихме…
	Фил и Космос се спогледаха многозначително зад гърба на приятеля си. Космос щракна с пръсти на сервитьора. Подносът с три кристални чашки и една чепка грозде се появи пред тях като в приказка на източните народи.
	— О, супер! Много навреме… — преглътна Саша и посегна към чашката.
	— За демокрацията! — вдигна чашата и изтърси Фил.
	Сега беше ред на Саша и Космос да се спогледат: Фил вечно имаше навика да проявява неуместен граждански патос. Беше като пионер — винаги готов!
	— Стига, стига! — възпря го Космос и тържествено произнесе: — За бъдещия ти син, Саня!
	— Не дай боже да е дъщеря… — измърмори като заклинание Саша и си взе гроздово зърно.
	— За истинското момче! — изля чашата в гърлото си Космос.
	— Стига толкова, да вървим.
	По Ленинградското шосе не се забелязваха никакви признаци от събитията, които разтърсваха телевизионния ефир. Напротив, слънцето ярко грееше и ти се щеше да се радваш на живота. Единственото, което притесняваше Саша, беше липсата на актуална информация. А тя му трябваше на всеки пет минути. Оля раждаше и на това отгоре — с цял месец преди определената дата. Телефонът на родилния дом непрекъснато отговаряше с къси сигнали.
	— Е, Саня, как мина пътуването? Прекрасно, нали? — Космос не се опитваше просто да разсее приятеля си, а наистина се интересуваше какво е станало там.
	Обаче на Саша не му беше до делови разговори, още повече, ако ставаше дума за вчерашния ден.
	— Общо взето, нищо особено — измъкна се той.
	— А какво е времето в Маями? — не се отказваше Космос.
	Двамата с Фил се бяха излегнали на задната седалка и продължаваха да се надяват, че ще чуят от шефа си подробности и цветист отчет за командировката му в чужбина.
	— Абе, не си спомням, и океана не можах да видя. Там се бяха събрали всичките браточки от Урал и през цялото време пихме — вяло даваше отпор на любопитството Саша, докато непрекъснато се опитваше да се свърже с болницата.
	— А кои бяха там? Глигана беше ли? — реши да си изясни обстановката Фил.
	— Беше, и Мурат беше.
	— Е, и как е Глигана?
	— Криво-ляво… — неопределено изсумтя Саша.
	Фил възприе тази негова неопределеност като знак за тревога, тъй като все пак безопасността беше основната му грижа:
	— Какво, някакви проблеми ли има?
	— Не… — завъртя глава Саша. О, май, че успя да се свърже.
	— Абе, общо взето, Глигана създава проблеми… — навъси се Фил.
	— Какъв ти Глиган! — жизнерадостно се намеси Космос. — Когато бях на островите, там имаше такава негърка… — И той млясна с устни.
	— Братлета, нищо не чувам! — изръмжа към развеселените приятели Саша.
	Космос намали децибелите, но вече не можеше да спре и продължи тихичко да дърдори на Фил:
	— А тя, представи си, се съблича, а отдолу всичко й е бяло… Саня, я се отпусни — потупа той по рамото Белов, който отново не успя да се свърже. — Какво от това, че ражда с един месец по-рано…
	— А пък аз съм седмаче — с неподправена гордост съобщи Фил.
	— Видя ли! Ама, като го гледаш, можеш ли да допуснеш такова нещо? — радостно се развика Космос. — Всичко ще си дойде на мястото, Саньок! Ще се роди Ванка, ще полеем събитието, ще го заведем да го кръстим в храма „Свети Даниил“…
	— Чукай на дърво. — Саша сам почука по малката иконка, която беше закрепена на предното стъкло. — Както и да е. Да не се размекваме… Какво става с Фархад?
	Фил скръбно поклати глава.
	— При Фархад, Саня, всичко се е объркало…


	26.

	„Дами и господа! Самолетът по направлението «Душанбе-Москва» кацна на летище Домодедово. Температурата на въздуха е плюс седем градуса“ — дори професионално бодрият глас на стюардесата не можа да изтръгне Фархад от вцепенението. Той прехвърляше броеницата между пръстите си и сякаш не беше в Москва, а у тях си, в Душанбе. Мрачните мисли не го напускаха нито там, нито тук. А сега към тях се прибавиха и спомените…


	Фархад не можеше да си намери място в своята благоухаеща на есенни плодове градина. Отрано усещаше неприятностите инстинктивно, като звяр. Опитвайки се да се поразсее, Фара измъкна от кухнята готвача Рахмат. И без това той не правеше нищо следобед, безделничеше и само засукваше грижливо поддържаните си мустаци.
	— Сега с теб ще си поиграем на Робин Худ.
	— Кой е този? — не разбра Рахмат, ала се напрегна. Гласът на чорбаджията му не предвещаваше нищо добро.
	— Бакой — обясни му на руски Фархад и добави отново на родния си език: — Застани тук. И вземи една ябълка.
	— Какво да правя с ябълката? — Човекът наистина не беше чувал за Робин Худ.
	Наложи се Фархад сам да организира мизансцена. Той хвана готвача за лакътя и го заведе до таблото, на което обикновено слагаше мишената, когато се упражняваше да стреля с лък. А щом Фархад закрепи на главата на нещастния Рахмат голямата червена ябълка, онзи най-сетне осъзна за какво става дума. Или поне се досети по какъв начин се е забавлявал този загадъчен Робин Худ.
	— Фархад, може би не бива да правиш това, а? — жално простена готвачът, след като вече трета поредна стрела се заби на два пръста от дясното му ухо.
	— Бива, бива. Нали все някога трябва да улуча… — прицели се отново Фархад.
	— Фархад — подвикнаха му от къщата, — имаме гости.
	Той се огледа и едновременно с това отпусна натегнатата тетива. Стрелата се заби точно в ябълката и я прикова към таблото.
	Рахмат, който не можеше да повярва, че е останал жив, изтри с върховете на пръстите си капките, потекли по челото му, и облиза влагата по тях. Вместо вкуса на кръв усети сладкия ябълков сок.
	— Аллах акбар! — прошепна едва чуто.
	— Видяхте ли, видяхте ли?! — възторжено огласи с крясъците си градината Фархад. Искаше му се целият свят да сподели неговия триумф.
	Но навестилите го негови „по-големи приятели“ бяха далеч от детинския му възторг.
	— Фархад, трябва да си поговорим — суровият Абдула-Нури поглаждаше бялата си брадичка, което само по себе си не предвещаваше нищо добро.
	— За какво? — Този въпрос просто му се изплъзна.
	Като че ли Фархад не знаеше за какво искат да си говорят с него!
	— Фархад, те ще приберат парите. За нас нищо няма да остане. Никаква полза няма от тях. — Тънките мустачки на Далер бяха щръкнали от възбуда. Синьото небе прозираше през дългата му перушинеста коса.
	— Той казва истината. Този Белия е препъникамъкът по нашата гладка и равна поляна — намеси се лустросаният Ораз, който въпреки своя изключително европейски вид винаги се изразяваше пищно, като истински представител на източните народи.
	— Какво ви става, да не сте полудели? Каква поляна? — Плесна с ръце възмутеният Фархад. Недомлъвките му бяха скъсали нервите. — Ами, че Белия пое целия риск и цялата опасност върху себе си. Той прокара този път. И изобщо той е мой кръвен брат.
	— Почакай, Фархад. Успокой се. — Абдула-Нури положи бащински ръка на рамото му и леко го стисна. От колеблив гласът му стана твърд. Той вече не уговаряше, а заповядваше. — Седни на мястото си. Ти си още млад. Забравил си, че трябва да уважаваш възрастните. Този Белия ти е по-близък от всички твои близки и роднини. — Изричаше думите тежко-тежко, сякаш бяха ледени капки върху нажежен камък. — Още утре ще идеш в Москва при Белия. И ако ти не можеш да довършиш тази работа, ще отидем да я довършим ние! Аз не повтарям едно и също нещо два пъти. Не повтарям! — въпреки това повтори още веднъж.


	— Младежо, в Москва сме — стюардесата също повтори това за пореден път. Какво ли му ставаше на този източен красавец, да не би да бе заспал?
	— Благодаря — сепна се най-сетне Фархад.
	Извади от чантата мобилния си телефон и набра номера. Саша веднага отговори:
	— Ало, Фарик, здрасти, братко!
	— В Москва съм.
	— Поздрави го от нас — обадиха се Космос и Фил.
	Саша им даде знак с очи да не му пречат, защото очевидно не му беше до тях.
	Отдясно на пътя се мярнаха огромните букви на надписа „МОСКВА“ — бандитският кортеж влизаше в метежната столица.
	— Не по телефона, братко — навъси се Саша. — Ще обсъдим всичко, когато се видим. Пчелата ще те посрещне. — След като свърши разговора си, той се обърна към шофьора. — Володя, сега ще минем през офиса, ще вземем Фара и отиваме в родилния дом, всичко ни е по път.


	Оля раждаше в Майчин дом, който се намираше в Югозападен район и бе едва ли не единственото място в Москва, където родилката можеше да бъде настанена в самостоятелна стая. Вярно, срещу солидно заплащане.
	Но, уви, никакви пари не бяха в състояние да облекчат страданията на всички жени във всички времена и навсякъде по света.
	Контракциите мъчеха Оля вече от няколко часа. Болките бяха нетърпими. Когато я връхлитаха, направо губеше разсъдък. Усещаше само болката, която обхващаше цялото й съзнание и не оставяше място нито за мислите, нито за чувствата, нито за желанията й. Освен за едно от тях: всичко това да свърши час по-скоро.
	— Напъвай се, напъвай се. Постарай се — уговаряше я възрастната акушерка.
	— Боли — жално простена Оля, когато болката за миг я отпусна.
	— Е-е, миличка — съчувствено й се усмихна акушерката, — а ти какво си мислеше? Че хората току-така треперят над децата си? Постарай се още малко, дишай дълбоко.
	— Дишай, Оленка, дишай. — Катя, лелята на Саша, я погали по ръката.
	Болката отново я връхлетя. Боже, нямаше ли да свърши това най-сетне?


	27.

	Едва бяха успели да преминат покрай Речната гара и служителите на пътната милиция ги спряха. Тези хора винаги се появяваха в най-неподходящия момент.
	— Какво, шефе, готов ли си за бой — раздразнено измърмори Белия. — Тогава ще си го получиш.
	— Момчета, стойте спокойно, без нерви — предаде по радиостанцията Фил. — Никой да не слиза от колата. Сам ще се оправя, ако стане нещо.
	Но облеченият в оранжев елек служител на пътната милиция дори не се приближи към тях. Той явно имаше друга задача. Само накара колите им да се отдръпнат до бордюра.
	Покрай тях по посока на центъра тежко и бавно премина колона от бетеери с вирнати дула.
	— Ето ги, миличките, ама, че работа! — рече стъписано Саша.
	Разбира се, той уважаваше военната техника. Но пък да я вижда в мирно време и на това отгоре в столицата на Родината!
	— А ти какво искаш, това е свободна страна. Тъй си живеем, братле — философски въздъхна Космос.
	Продължиха по Ленинградското шосе и по булевард „Колцевой“, без да ги спират, ако не се брояха обичайните задържания на светофарите.


	Телевизорът в кабинета предаваше едно и също. Вярно, вече не стреляха по Белия дом, но от прозорците на горните му етажи се стелеше черен дим.
	— Виж какво, я, изключи телевизора, да върви по дяволите. — В този момент на Саша само общодържавните проблеми му липсваха. — Слушай, къде е Фарик?
	— Ще дойде, къде ще се дене — сви рамене Фил.
	Едва сега забеляза, че на порцелановата чаша, която стърчеше самотно върху малахитовия писалищен прибор, имаше надпис „НА ТАТКОТО“. „Да не би да ми се подмазват? — каза си той. — Ама, че странни хора! А уж всички ми се пишат братя!“
	Но все пак, когато Фил посегна към чашата, му подхвърли заядливо:
	— Фил, а кой от нас е таткото?
	И в този момент се досети. Тук нямаше и помен от подмазване. Таткото беше той — Александър Николаевич Белов, в целия си блясък. Вярно, само дето малко бяха прибързали.
	— Чашата е твоя. — Приятелят му понечи да я остави на мястото й.
	— Стига, де, пий, пошегувах се — засмя се Саша. — Дали наистина вече съм станал татко?
	Космос, който най-много от всички се бе уморил от безкрайното чакане, измъкна от чекмеджето на бюрото стреличките с разноцветни перца за дартса.
	— Фил, ти с кои ще играеш?
	— С жълтите.
	— А аз да играя с розовките, така ли? — разхили се Космос.
	— Какво е това? — полюбопитства Саша.
	— Ами, това е една нова игра — сериозно обясни Космос за онези, които „схващаха трудно“. — Казва се „Смъртоносната стрела“. — И в същия миг метна стрелата, но не по мишената, а по Фил.
	Ядосан, Фил измъкна от ръцете му няколко стрелички и започна систематично да разстрелва нападателя си. Без много да му мисли, Саша също се включи в идиотската игра. И дори малко се поувлече в нея, като кой знае защо измъкна пистолета си и го размаха във въздуха.
	— Кротко, кротко — развика се той.
	— Внимавай с оръжието! — напомни му началникът на службата за безопасност, натискайки бутона на радиостанцията, която започна да пиука. Охранителят отдолу го помоли да слезе. Явно, там нещо се бе случило.
	— Ей сега идвам — подхвърли Фил, отблъсквайки с ръка летящите към него стрелички. А когато се озова до вратата, в гърба му се забиха три наведнъж — две розови и една жълта.
	— Фил, не ги махай, много ти отиват! — ревяха в хор след него разлудувалите се приятели.
	Той бързо изтича долу в стаята на охранителя.
	— Валера, виж! — показа му служителят екрана на монитора. В обсега на видимостта, точно на площадката пред вратата на техния офис се щураха двама младежи, почти момчета. Единият от тях най-сетне откри звънеца и сега го натискаше, без да вдига ръка от бутона.
	— Пусни ги — разпореди Фил. — Бели! — изрева с цяло гърло, напълно забравил за съществуването на интеркома, който сам бе монтирал с толкова много любов.
	Момчетата, облечени в униформи със защитен цвят и обути в маратонки, връхлетяха в коридора.
	— Не мърдай! — извика Фил.
	Момчетата не приличаха кой знае колко на военни, но веднага изпълниха заповедта.
	— Кои сте вие, откъде идвате? — попита Белия.
	— Момчета, няма време — примоли се единият, който беше малко по-висок и очевидно по-смел. Ние сме от Белия дом, преследват ни от службите за борба с тероризма.
	— Бели, да не си посмял! — просъска Космос в ухото му.
	— Пичове, какво правим? — обърна се към него застаналият малко по-ниско Фил.
	— Пуснете ги! — заповяда Саша.
	— Бързо нагоре — уточни заповедта му Фил и замаха енергично с ръка на момчетата.


	— Може би все пак трябва да стимулираме раждането, Екатерина Николаевна? — попита за кой ли път акушерката Катя.
	— Не. Сама трябва да се справи. Е, хайде, момиче, давай. Още малко… — Като лекар с опит тя смяташе, че не трябва да се върви срещу природата. Един Господ знаеше как можеха да се отразят в бъдеще на здравето на детето всички тези обезболяващи, цезарови сечения и стимулации. Докато имаше възможност да роди, както жените раждаха от памтивека, те не биваше да се намесват.
	Болките отново я отпуснаха.
	— Саша… Къде е Саша? Кацна ли вече? — Оля едва движеше устните си.
	— Кацна. Обади се от летището — топло и нежно се усмихна Катя. — Каза, че те обича и скоро ще бъде тук… Мисли за себе си, Оленка…
	Тя вече не чуваше нищо, но изведнъж застена и закрещя с неподозирано нисък глас. Катя се обърна към акушерката:
	— Слагайте стимулиращите системи.
	И последва нова болка. Още по-непоносима.
	„Не, това е невъзможно!“ — крещеше Оля. А всъщност едва доловимо стенеше…


	Оля се свести от неестествено бодрия глас на Катя:
	— А ето го и Иван Александрович в целия му блясък… Я виж ти, я виж ти…
	Отвори очи. Лелята на Саша стоеше пред нея и държеше едно червено пищящо бебенце:
	— Истински Ванка! — провъзгласи Катерина и младата майка леко се усмихна. Оказа се, че не е забравила да се усмихва…
	В началото, веднага след като напуснаха летището, Пчелата непрекъснато се опитваше да разприказва Фархад. Но сетне разбра, че за пръв път Фарик не е предразположен към общуването и към хеви метъла. И така, мълчаливо, но под грохота на уредбата, те стигнаха до булевард „Цветной“.
	— Не заспивай, ще замръзнеш — опита се да се усмихне още веднъж Пчелата.
	— Пристигнахме ли? — само попита Фара, който сякаш бе станал още по-мрачен.
	— Пристигнахме. Ти идвал ли си тук? — посочи ремонтирания наскоро официален вход на офиса им Пчелата.
	— Идвал съм, идвал съм. Сто пъти вече съм идвал — смръщено се подсмихна той.
	— Ох, ей сега ще пием и кафе — протегна се Пчелата. — Снощи нещо не можах да се наспя — обясни, качи се на площадката пред входната врата и натисна бутона на домофона. Никой не се отзова. Приближи лице до окото на охранителните камери и скалъпи смешна мутра.
	Но веднага получи един в бъбреците! И то така, че едва успя да си поеме дъх! Какво беше това, да не би Фара да се шегуваше по своя си източен маниер?
	Но той нямаше пръст в тази работа. Всъщност в същия миг на Фара, както и на него, му бяха извили ръцете някакви бойци в черни маски, които изскочиха неизвестно откъде, сякаш бяха дяволчета от табакера.
	— Ченгета! Не отваряйте! — ругаеше със страшна сила Пчелата, опитвайки се да се отмести встрани от вратата, та хората му да успеят да съзрат кой се е домъкнал като опашка подире му. Но те го държаха в толкова желязна хватка, че дори не можеше да шукне. Само мърдаше устни. Сигурно отстрани всичко това изглеждаше доста забавно!
	Общо взето, наистина беше забавно. Направо да пукнеш от смях…


	— Домофонът май се повреди — натискайки безполезния бутон, се оплака флегматичният охранител на Фил, който влезе в будката на дежурния.
	Отпивайки кафе от чашата с надпис „На таткото“, Фил погледна разкривеното от оптиката и от гняв лице на Пчелата в монитора. Зад него се мяркаше Фара, който също крещеше нещо.
	— Ей, да не си заспал, отвори им? — извика на охранителя Фил. — Пусни ги, че ще вземат да се обидят!
	Електронната брава щракна и на него му се стори, че вратата се отвори така, сякаш я бяха избили от външната страна с някаква малка бомбичка. Горе-долу около половин килограм и пълна с тротилов еквивалент!
	Петнистите дяволи с черни маски и с автомати на десантчици нахлуха един през друг през разтворената врата и плъзнаха из целия офис като отровен газ.
	— Бели, имаме гости! — изрева Фил, опитвайки се да надвика псувните и бойките възгласи на храбрите барети. Той моментално оцени надмощието на нападателите и вдигна ръце — чашата с надпис „На таткото“ падна на мекия под, а недопитото кафе се разплиска на всички страни.
	Отвратителната воня на партенки и пот веднага погълна всички останали миризми.
	— Всички на пода! По корем! — по-скоро за сплашване изръмжа един от дяволите, който явно беше старшият.
	Но и без това вече и Саша в белоснежния си шлифер, и Космос бяха свалени на пода с извити назад ръце. Много ги можеха тия номера! Научили се бяха.
	— Командире, не разбирам, какво става? — опита се да запази спокойствие Белия. — Това е офис на частна фирма! — Той изпъшка от болка — коварната обувка с партенка му тресна един шут отстрани, точно в черния дроб.
	— Претърси го! — заповяда старшият.
	Пребъркаха джобовете на Саша. Бързо и безцеремонно, сякаш той не беше жив човек, а труп. Един от бойците ловко подхвърли на друг боец „иззетите“ ключове от сейфа.
	— Къде са? Ей, боклук, тебе питам! Къде са?! — изщрака затворът на един автомат, заглушавайки всички останали звуци в съзнанието на Саша, и студеното дуло болезнено се впи във врата му.
	— Повтарям въпроса. Къде са метежниците?!
	— Казах ли ти… — с последни сили извърна глава към Саша и просъска Космос. Белезниците щракнаха и около неговите китки.
	— Хулиганите ги няма — извика някой от съседния кабинет — точно този, в който бяха пуснали момчетата. „Ама, че дивотия! Ама, че…“ — псуваше наум Белия.
	Старшият удари още един шут на Саша просто ей така — за удоволствие, и прибра автомата.
	— Счупили са прозореца и са избягали — доложиха му. В отговор той само изруга. — Ами това какво е?
	Подчинените му примъкнаха в средата на стаята брезентова торба, пълна с оръжие — в нея беше целият арсенал на бандата, който се пазеше в сейфа.
	— И това ми било търговци, ваш’та мама… Пълен боен комплект. Знаеш ли колко дават за тези неща? — Хвърли поглед той към повдигналия глава Белов.
	— Ние имаме разрешителни — защитаваше се през зъби Саша.
	— Ние също имаме разрешителни — отвърна с подигравателен тон старшият. — Такъв тараш ще ти спретна ей сега, че свят ще ти се завие. По корем, ръцете на главата!
	До площадката пред входната врата Пчелата и Фархад вече лежаха под оръжието на баретите. Пчелата все още се опитваше да върти къдравата си главата на различни страни, докато мобилният телефон в джоба му не се разпищя. В този момент го удариха с приклад между лопатките:
	— Долу!
	Фархад с отсъстващ поглед си мърмореше някаква молитва.
	А на площадката пред входната врата вече извеждаха останалите момчета и охраната — всичките с белезници и с ръце на врата.
	— Боли, маймуно! — озъби се някой.
	— Внимавай, ще ми счупиш ръцете! — мръщеше се и Саша.
	— Добре дошъл, братко — успя да подвикне той, щом срещна погледа на „отмарящия“ на асфалта Фара.
	— Здравей, братко! — леко се усмихна таджикът.
	Милиционерската кола се появи веднага, сякаш отдавна ги чакаше зад ъгъла.


	28.

	— Първият, мини!
	В синя риза и отметната настрани вратовръзка Космос скочи от открехнатата врата на газката. Иначе подвижното му лице сега приличаше на гипсова маска.
	— По-живо, по-живо. Ръцете зад гърба! Надясно, с лице към стената!
	— Вторият, мини!
	Следващият беше Фил, който бе разкопчал яката си, сякаш го душеше.
	— Ръцете зад гърба, по-живо!
	— Третият, мини!
	Преди да скочи долу, Пчелата грижливо повдигна полите на дългото си жълто палто. Той беше спокоен и дори изглеждаше равнодушен. Изплю дъвката си и закрачи в сумрака на „приемното отделение“.
	С разветите си коси и черните си дрехи Фархад напомняше Демона на Лермонтов.
	Белов дори се опита да се усмихне. „Много подходящо съм се издокарал — целият в бяло. Белият конник без бял кон!“
	— Надясно, с лице към стената!
	Той побутна с рамо Фил и зае мястото си. Точно по средата.
	— С лице към стената!
	Пред тази безлична машина сега те не бяха хора, а фамилии.
	— Пчьолкин!
	— Какво?
	— Нищо, отговаряйте на зададените въпроси.
	Фара си мърмореше нещо на своя си език — или някаква молитва, или стихове.
	— Недей да нервничиш, Фарик — намигна му Саша.
	— Виктор Павлович Пчьолкин.
	— Година на раждане?
	— Шейсет и девета.
	— Месторождение?
	— Москва.
	— Минете.
	— Къде са ни докарали? — поинтересува се коренякът московчанин Космос.
	— В Бутирския затвор — снизходително му обясни Фил.
	— Прекратете разговорите. Филатов!
	— Мълча си, мълча.
	Фара не преставаше да мърмори безкрайното си източно стихотворение.
	— Валери Константинович Филатов.
	— Година на раждане?
	— Хиляда деветстотин шейсет и осма.
	— Месторождение?
	— Град Москва.
	— Минете.
	— Име, презиме, фамилия?
	— Космос Юриевич Холмогоров.
	— Година на раждане?
	— Лето хиляда деветстотин шейсет и девето от рождението на Христа.
	— Месторождение?
	— Градът-герой Москва.
	— Минете.
	— Име, презиме, фамилия?
	— Фархад Гафурович Джураев.
	— Година на раждане?
	— Шейсет и девета.
	— Месторождение?
	— Град Душанбе, Таджикистан.
	— Минете.
	Те се нижеха един след друг към зарешетеното прозорче, където безразличният представител на държавната машина с пагони на младши офицер и петлици в малинов цвят снемаше личните им данни. Ако машините можеха да се уморяват, то днес тази със сигурност вече се бе скапала. Заради размириците в Москва килиите бяха пълни и непрекъснато водеха нови задържани.
	— Име, презиме, фамилия?
	— Александър Николаевич Белов, шейсет и девета, Москва.
	— Минете.
	Останалото приличаше на прием на младо попълнение в армията. Само че вместо баня и душ, имаше пълно и унизително претърсване със събличане до голо. После отново им дадоха дрехи. Но не нови, войнишки, а на този етап — собствените им. Вярно, без коланите, връзките на обувките и вратовръзките…


	— Е, как е нашата млада майчица? — Катя нахлу като вихър в стаята на Оля, понесла след себе си аромата на цветя и плодове. — Здравей, Светка — кимна тя на медицинската сестра, слагайки в ръцете й пакетите с ябълки, круши, киви и портокали. — Я каква си ми хубавица! — Прегърна приседналата на леглото Оля, раздруса я и я млясна по страната.
	— Какво стана, Саша дойде ли? — попита през смях Оля. И се напрегна: — Ако е дошъл, защо вече не е тук?
	— Знаеш ли. — Катя припряно започна да помага на медицинската сестра да вади храната от пакетите. — Ето ти цяла торба с вкусни неща. — Извръщайки упорито глава, тя подаде на Оля един пакет. — Не можа да се добере дотук, защото са затворили улиците…
	— Дори и бележка ли не ми изпрати? — Младата жена разочаровано опипваше апетитните есенни ябълки.
	— Бележка ли?… — обърка се за секунда Катерина, но моментално се окопити. — А, да… Слушай… Къде ли я дянах? Май, че я сложих някъде. В някой джоб.
	Тя ровеше из джобовете си с излишно усърдие, опитвайки се да не среща изпитателния поглед на Оля. Бележката не беше в престилката й и кой знае защо не беше и в джобовете на сакото й.
	— Е-е, Катя!
	— Чакай малко, наистина ли съм я изпуснала някъде? Ама, че съм гарга! Леле, каква гарга съм! — Тя заудря с ръце по бедрата си. — Света, ей, Света, я виж в коридора! Може да е паднала там?
	Медицинската сестра кимна с разбиране, излезе в коридора и почти веднага отново се върна. Трябваше да подреди нещата. Катя беше донесла страшно много плодове. Сигурно като реакция на стреса.
	Тя наистина се страхуваше — не стига, че този негодник Саша не даваше никакъв знак за себе си, ами на това отгоре и не отговаряше на обажданията по мобилния си телефон. Леля му яростно го ругаеше наум, впрочем, по-скоро за собствено успокоение. Дълбоко в душата си тя се молеше племенникът й да е жив и здрав. Стреляха в самия център на града! Ама, че държава!
	Засега успяваше да удържа отбраната: като че ли и Оля, и сестрата вярваха на обърканите й обяснения. Таня имаше слабо сърце, на Оля можеше да й спре млякото, така че трябваше да удържи положението. А пък Саша беше глупак и дори още не знаеше, че има син! Господи, прости му!
	— Катя, ама, как така? — Оля само дето не плачеше заради мистериозната бележка. — Виж какво, я дай аз да му се обадя! — Посегна към мобилния телефон, който предателски се бе подал от престилката на Катя.
	— Защо ти трябва да му звъниш? — Тя отскочи от Оля като ужилена. — Пък и батерията ми падна. — Натискаше с пръсти бутоните, опитвайки се да изключи мобифона. — Света, имаш ли зарядно устройство?
	Вместо зарядно устройство съобразителната медицинска сестра донесе опакования в пелени Ванка, който в момента приличаше на цепеница, а Катя въздъхна с облекчение и радостно занарежда:
	— Олеле, че е голям! Вижте кой е дошъл при нас! Какво красиво момченце! Виж, виж колко прилича на Саша!
	— Ще го събудиш. — Слава богу, Оля съсредоточи вниманието си върху детето.
	— Е, в момента той нищо не чува. Време е да го нахраниш — разпореди се Катя с безпрекословния тон на лекар, докато си мислеше: „Ще видиш ти, Сашка, ще си платиш за сълзите на леля си! Само да се появиш! Появи се, моля те!“
	— Струва ми се, че нямам мляко. — Оля сложи Ваня до гърдите си.
	— Всичко си имаш. Нахрани го!
	Ваня се поколеба за миг и започна да се храни. За пръв път в живота си.


	29.

	Тукашните надзиратели си ги биваше. Те претърсиха не само всичките им джобове, но и всеки шев по дрехите им. Но, общо взето, се държаха вежливо, ако на това място изобщо можеше да става дума за такива понятия.
	— Облечи се, излизаме!
	И това ми било излизане. Излизане щеше да е, ако си бяха взели нещата в ръце и напускаха тази сграда. Както ставаше в киното. Но за кино тук напомняха само познатите от филмите за революционери „интериори“ на прочутия Бутирски затвор. Боядисани с отвратителна блажна боя стени. Звънтящи под краката метални стълбища. Редици от врати на килии с шпионки и прозорчета. Застояла миризма на вкиснато.
	— С лице към стената! Минавай по един. Ръцете зад гърба!
	Килията очевидно не беше от най-големите и побираше около петдесетина души. По напрегнатите лица на арестантите, които срещаха, между другото се четеше и любопитство. Тези пък кои ли са? За какво ли ги бяха довели тук?
	Влизайки в килията, за всеки случай се наредиха в клин — със Саша Белия начело.
	— Здравейте — приветства бъдещите си съкилийници Фил.
	— Здрасти… здравейте… — отвърнаха арестуваните в нестроен хрипкав хор.
	Те направиха няколко крачки и спряха.
	— Кой е шефът? — Белия веднага забеляза измежду присъстващите един късо подстриган младеж с вид на що-годе приличен представител на криминалния контингент, който, съдейки по всичко, беше старшият на килията.
	— Тук нямаме шефове — отвърна му той съвсем дружелюбно и философски добави: — Тук всички сме гости.
	— Може ли да влезем? — продължи разговора „по правилата“ Белия.
	— Нямате проблеми — кимна остриганият.
	— Внимавай, да не се закачиш някъде — с известно предизвикателство подхвърли някой от старите обитатели на килията. Но никой не му обърна внимание.
	Пчелата се настани върху едно шкафче и се облегна на стената. Космос се намести на широкия и не много чист перваз на прозореца. Фархад и Саша седнаха по турски върху един нар, а Фил остана прав, сякаш за да прикрива с широките си рамене достъпа до обособеното от тях ъгълче, и съсредоточено започна да оглежда килията.
	— Саша, за какъв дявол ги пусна? — плесна с дългите си ръце Космос. — Сега щяхме да си седим и да си пием водката…
	— Ами, спомни си — хвърли му строг поглед изпод вежди той, преди да отговори — как преди четири години ченгетата ни гонеха и ще разбереш защо. — На Коса не му оставаше нищо друго, освен мрачно да се съгласи с тези доводи.
	— Фарик, знам, че трябва да поговорим… — побутна го по рамото Саша, който явно нямаше търпение да му каже нещо. Нещо важно, което повече не биваше да бъде отлагано нито за минута. Фара бързо-бързо зачатка между пръстите си със своята лазурна броеница, която неизвестно как бе успял да задържи у себе си. Впрочем, Саша си спомни, че той не се разделяше с нея дори в казармата.
	— Саша, така съм се накиснал. — Сложи ръце на гърдите си в знак на извинение Фара. — И на теб няма да ти се размине…
	— Фара, хайде да обсъдим това после, не бива да го правим тук, нали така? — възпря го Саша. — Разбирам за какво става дума.
	— Как се сети? — почти с възхищение разшири очи Фархад.
	— Говорящата птица е надарена с ум и съобразителност — намигна му той.
	— Тъй, а пък Червената шапчица казва — опита се да пробута един стар виц Пчелата, който не униваше, — бабче, бабче, а защо са ти толкова големи ушите? Саня, виж — без пауза и със същия тон продължи той, — познаваш ли го онзи, с червеното сако?
	Върху наровете в отсрещния ъгъл на килията се бяха настанили трима доста колоритни мъже. Единият беше огромен плешив мъж — карикатурен вид на „новите руснаци“. Един красавец от латиноамерикански тип с идеално сресана на път коса. А третият — плешив и с бягащи очички, беше въпросният човек с червеното сако…


	— Не се косете, утре сутринта ще ни пуснат — много уверено, сякаш се опитваше да убеди самия себе си, нареждаше мъжът със сакото.
	И Каверин — а това беше точно той — размърда нос като че ли беше ловджийско куче, надушило следа. Врагът му бе на две крачки и печеният оперативен работник първо долови миризмата му, а едва след това зърна и него: Белов заедно със свитата си седеше наблизо. Твърде наблизо. Скръцна със зъби. И като се опита да запази спокойствие, обясни на едрия мъж:
	— Днес прибират всеки, който им попадне.
	— Че кой се коси? Само ти се косиш, Володенка. А пък на нас, браточките, хич не ни пука — запуши му устата плешивият…
	Белия внимателно проследи посоката, в която гледаше Пчелата:
	— Кои са тези?
	— Стига, бе, Космосе, не го ли позна? — мачкайки една цигара, отвърна Пчелата.
	— Май, че мутрата му ми е позната… — сложният мисловен процес се изписа върху физиономията на Космос. — От мафиотите ли е? — предположи той не много уверено. Този плешивец с хитра муцуна и бягащи очички май му беше познат. Човекът вероятно беше голям кретен.
	— Ами! Сигурно е някой от онези, които се въртят около тях… — отсъди Фил. — Чакай малко. — Той присви очи и съсредоточено се вгледа. — Да не е от люберецката банда?
	— Точно така, роднината на Мухин! — включи Белов. — Но той е ченге! — подскочи като ужилен. — Какво става тук? — въпросът му прозвуча раздразнено и много делово.
	— Как пък да не е ченге! — разхили се Пчелата. — Той има частна охранителна фирма. — И Пчелата назидателно вдигна пръст: — Охранява Льошка Макаров.
	— А кои са тези с него?
	— Този отдясно — Пчелата присви дясното си око и леко наклони глава, за да го види по-добре — е Бек, сериозен мъж. А другият… Виждал съм го веднъж в „Метелица“. Нямам представа кой е и с какво се занимава…
	— Престани да се блещиш насреща им! — нервно сви рамена Фархад. Май, че само той не знаеше как завършва вицът на Пчелата. — И какво станало по-нататък?
	— А, да. Червената шапчица пита: „Бабче, бабче, а защо имаш толкова голяма опашка?“ — „Ама това не е опашка“ — отвърнал вълкът и се изчервил. — „Още имаш мляко по устата.“ — „Ама това не е мляко“, казала Червената шапчица и вълкът се изчервил още повече.
	И всички, включително и Фархад, се засмяха с цяло гърло, сякаш наистина за пръв път чуваха историята за Червената шапчица и вълка…
	Плешивият Бек недоволно се навъси и погледна компанията, която се забавляваше:
	— Какви са тези младежи?
	— Сега когото да попиташ, всички казват, че са от солнцевската банда — лениво и малко снизходително отвърна Льова — мъжът с вид на латиноамериканец.
	— Тия са по-лоши — изсъска през зъби Володя Каверин. Беше станал вир-вода от напрежение, макар че в килията изобщо не беше горещо, а само задушно. — Такива зверове не се срещат често.
	— Онзи рижият, който е до стената, често виси в „Метелица“ — демонстрира осведоменост Льова.
	Бек презрително изсумтя и премести поглед надясно:
	— А кое е това пишлеме с белите дрехи?
	Бившият оперативен работник погледна злобно и изсъска беззвучно, като мърдаше само устните и долната си челюст:
	— Саша Белия.
	— Това пионерче ли е Саша Белия? — В малките очички на Бек се мярна изумление.
	— Пионерче! — Скулите на Каверин се размърдаха така, сякаш предъвкваше недоварено конско месо. — Такъв хищник е, каквито рядко се срещат. Пионерче! — Той чак се задъха от възмущение: Белия беше негов кръвен враг, а враговете… трябваше да се познават! За да не ти откъснат главата!


	Ама, че ден! Направо да откачиш! Веденски си погледна часовника: вече беше един и двайсет минути. Явно щеше да му се наложи да прекара нощта в службата. Целият свят беше полудял. И центърът на безумието беше Москва.
	Веденски гледаше добре познатия му портрет, който открай време висеше в кабинета му. Дзержински мрачно се усмихваше.
	— Разрешете? — Някой предпазливо почука на вратата. Беше Коноваленко. Веденски можеше да разпознае всеки от подчинените си от километър по стъпките, по миризмата и по чукането. Коноваленко пристъпваше крадешком, използваше френски одеколон „Армани“ полско производство, а чукаше предпазливо и никога не влизаше без разрешение. Затова Веденски го ценеше повече от другите си юнаци, както и заради ентусиазма му в работата. И ако щете, заради известната му романтичност.
	— Влез — разпореди се той.
	— Белов се върна, всичко е наред — доложи Коноваленко и разтърка тънкия си гърбав нос. — Обаче бележки в пощенската кутия няма. Няма и обаждания. Изпратих хора при него, само че офисът му е бил претърсван. И рискувах — внимателно погледна шефа си Коноваленко, но той като че ли беше спокоен, макар да изглеждаше уморен, — набрах номера на мобилния му телефон. Не отговаря.
	— Ама, че ден, какво става днес? — въздъхна Веденски. Със сигурност нямаше да може да поспи. — Провери всички арести, сигурно са го прибрали при прочистването. Сутринта ще ми доложиш, а сега аз отивам горе… — Важно посочи с пръст към тавана. Кабинетът на висшестоящото началство се намираше точно над неговия. — Само ако знаеш какво става сега там — няма да повярваш!


	— Ето какво стана, Саня, може ли аз да разкажа? — Фара вече се задъхваше от смях, предвкусвайки края на историята. — С две думи, всички сме строени на плаца, а Саша го хванало смешното, нали разбираш? Генералът върви покрай строя, бузите му — увиснали до пагоните, мутрата му — с цвета на лампазите, а Саня се киска и се превива от смях.
	— Саня, да не би тогава да ти е било за пръв път? — намеси се Космос.
	— Ами, да, тъкмо бях опитал… Афганска трева, зелена, знаеш колко е силна.
	— И така, генералът се приближава към Саша — премести поглед от Космос към приятеля си Фархад и продължи, — тоя стои, държи се, а генералът го поглежда като че ли му е роден баща и го пита: „Как е службата, синко?“ А Саня му вика: „Благодаря, другарю генерал. Един коз, два коза и границата е под ключ, другарю генерал.“
	— Ей, я стига сте дрънкали! — разнесе се нечий недоволен глас.
	— Братле, не разбирам защо крещиш? Не можеш ли да помолиш любезно? — озъби му се Космос.
	— Ама, какво, сериозно ли говориш? — недоверчиво попита Фил Фара.
	— Кълна се в Заратустра! „Един коз, два коза и границата е под ключ…“ — Всички до един в килията се събудиха от техния кикот…
	— Какво става тук! — промърмори се Бек и вдигна глава. — Какъв е този чучмек? — посочи към Фархад.
	— Не зная — раздразнено отвърна Каверин.
	— А си длъжен да знаеш, Володенка — поучи го той. — Ти ченге ли си или какво? От какъв зор съм те взел?
	— Момчета, имайте съвест, оставете ни да поспим? — надигна се от съседните горни нарове един възрастен мъж с протрито дънково яке.
	— Извинявай, бащице. Ние уважаваме възрастта — отвърна му сериозно Саша. И се разпореди: — Край, заспиваме.
	— Един коз, два коза… Сетне, естествено, видя искри посред бял ден… — мърмореше Фара, докато си лягаше.
	— Бащице, край на дрънкането. — Разбира се, последната дума трябваше да е на Космос.
	Ала този път тя се падна на Белов:
	— Жена ми ражда, а аз съм в килията… — тъжно изрече той, докато разглеждаше мръсните стени. Биваше си я ситуацията, дори и на врага си не би я пожелал. Както и да е, утрото е по-мъдро от вечерта.


	Оля се събуди от болки. Коремът я прерязваше. А сърцето й се свиваше. Свиваше се като че ли го стягаха с менгеме. Тази душевна болка я накара да стане.
	В стаята мъждиво светеше нощната лампа. Сдържайки стоновете си, тя бавно излезе в коридора, като се стараеше да не прави резки движения. Слава богу, там нямаше никого. Едва тогава усети, че е забравила да си обуе пантофите. Но не се върна.
	Отиде до масата на дежурната сестра, приседна на крайчеца на стола и набра номера на Саша.
	— Абонатът не отговаря, временно нямате достъп до този номер. Моля, обадете се по-късно — отговори й прекалено любезният металически глас. „Господи, къде е той?“ Менгемето отново я пристегна — този път с всичка сила…


	Мобилните телефони неспирно пищяха. Всеки с мелодията си. Това не беше затвор, а същински пилчарник! Един от тях дори нагло свиреше мелодията на държавния химн. Възрастният младши офицер гледаше с омраза иззетото имущество. Обзавели се всичките с…
	Той беззвучно изпсува. Намери в купчината от апарати онзи, които свиреше химна, и се опита да изключи поне него, като започна да натиска с дебелия си пръст всичките му бутони.
	— Мамка ви, ще ме побъркате — изруга на глас той, когато мобифонът най-сетне започна да вибрира в ръката му.
	Включи телевизора, за да заглуши какофонията. На екрана черен дим се стелеше от Белия дом. С всеки изминал час положението се влошаваше!
	— Понеделник е тежък ден — въздъхна офицерът и изключи шибания сандък.


	30.

	Той спа облечен, свит на тясното диванче под немигащото око на железния Феликс. Събуди го слънцето. Въпреки бурните събития през нощта днес то грееше, сякаш бе пролет. Май на природата изобщо не й пукаше за политическите катаклизми.
	Веденски стана и се протегна, докато костите му изпукаха. Нов ден — нови грижи. Трябваше да бъде във форма. Извади от бюрото тумбестата бутилка с вълшебния еликсир. В нея беше останало съвсем малко от питието — само на дъното. Е, какво да се прави, все пак щеше да му стигне за първото зареждане с бодрост. Веденски изля коняка в една чаша, вдъхна аромата му и с наслада го гаврътна, сякаш това не беше изискана напитка, а най-обикновена водка.
	— Разрешете? — Най-сетне! Това беше Коноваленко, къде ли се бе влачил досега?
	— Влизай. — Веденски остави празната бутилка под бюрото.
	— Добро утро, Игор Леонидович. — Коноваленко цъфтеше като майска роза. Подчиненият прецени състоянието на шефа си по блесналите му очи и се осмели да се пошегува: — Не си ли замезвате след първата чаша?
	— Не бъди нагъл — прекъсна го той. — Какво става там?
	— Намериха го. — Коноваленко моментално се изопна като струна. — В Бутирския затвор.
	— Какво говориш! — възхити се Веденски. — Жив и здрав ли е?
	— Май нищо му няма. Баретите малко са го пооблъскали.
	— Голяма работа, ще му мине като на куче. — Той беше доволен. Значи наистина „обектът“ просто беше станал жертва на чистката. — Добре, браво, Коноваленко. Върви си вкъщи и се наспи.
	— Тъй вярно — козирува подчиненият.
	А самият Веденски засега нямаше шанс да си почине. Първо трябваше да отърве своите хора. Докато все още бяха „свои“.
	Преди да се хване за телефона, Игор Леонидович грижливо закрепи върху руското трицветно флагче, което винаги стоеше на бюрото му, една лентичка черна хартия. „Траур за кратката руска демокрация — подсмихна се той. — Амин.“


	Гостоприемните врати на Бутирския затвор бяха широко отворени. Днес за разлика от вчера пускаха хората. Вече без формалности. И без ексцесии. Дори им върнаха мобилните телефони. И да се чуди човек защо се правиха на интересни?
	— Е, Саня, това не ти е караулното в царска Русия, разбираш ли — размахваше синята си като цвета на октомврийското небе броеница Фархад. Саша разсеяно се усмихваше — трябваше да се обади веднага още вчера. Но телефонът на Катя даваше заето. Мамка й, с кого ли дрънкаше толкова дълго?
	— Браточки, не разбирам какво става тука? Прибират те без причина. Каква е тая работа? И те пускат още по мръкнало. Поне да се бяха извинили, нали така? — търсеше с известно закъснение правата си Фил. Но никой не му отговори. Космос беше обърнал лице към слънцето и танцуваше степ. Пчелата успокояваше родителите си по мобилния телефон — баща му не беше добре със сърцето, вероятно не бе спал цяла нощ, беше гледал телевизия и се бе косил заради държавата и заради сина си.
	— Е, сигурно са решили, че няма защо да държат тук такива готини момчета като нас? И са ни пуснали да си ходим… — най-сетне отговори Саша и в същия миг с цяло гърло се разкрещя: — Ало, Катя?


	— Къде изчезна, ние се побъркахме! — разярената Катерина така врещеше в слушалката, че сигурно я чуваше целият Бутирски затвор. — Какво значи „не крещи“? Веднага се обади на майка си, тя вече е полудяла!
	— Катя, а… — Той дори не успя да зададе въпроса си, когато гласът на леля му потече като мед:
	— Да, роди се, момче, разбира се. Толкова е сладко, три и двеста… Наред е, всичко с твоята Оля е наред, има мляко да се удавиш… Тъй че, честито, татенце… — Лелята затвори, наля си петдесет грама спирт от една мензура и го гаврътна. Слава богу, блудният й племенник се намери. И като изпусна силно въздух, тъй като все пак спиртът не беше ликьор, радостно хукна към Оля:
	— Олечка, време е за хранене!


	Саша се взира мълчаливо пред себе си в продължение на около половин минута. И най-сетне той окончателно осъзна какво се бе случило! Какво чудо бе станало на света. Чудото, което беше толкова необходимо и важно точно сега.
	— Момчета, имам син! — все още невярващо изрече той. И едва когато приятелите му се разкрещяха така, че зазвъняха прозорците на съседните сгради и само дето не се разпищяха алармите на паркираните коли, Саша разбра, че всичко това е самата истина, както и това, че сега те бяха свободни и над тях се ширеше прекрасното синьо небе без нито едно облаче.
	Приятелите му и браточките, които бяха дошли да ги посрещнат, го подхванаха и започнаха да го люлеят и да го подхвърлят. Сцената не можеха да гледат без усмивка дори онези, които стояха край стените на Бутирския затвор в очакване на часа, когато щяха да започнат да приемат колети. От джоба на Саша се изсипаха ключове и дребни монети, които заподскачаха и се завъртяха по асфалта. Едно от момчетата събра всичко и го сложи в джоба на Саша, когато най-сетне го пуснаха на грешната земя.
	Фара го прегърна и силно го потупа с длан по гърба.
	— Най-най-на-на-най… Саня, работата — после — махна с ръка той. — Закарай ме да видя сина ти! За мъжа синът е най-важната работа, кълна се в Аллах!
	Както винаги Космос не можеше да не си каже думата:
	— В семейството на самурая дъщерята е кошмар, а синът — празник — мърдайки твърде многозначително устни, промълви той.
	— Само едно ме притеснява, че се роди в понеделник… — съжали Саша с щастлива усмивка.
	— А кой ти е казал, че понеделникът носи лоша поличба? Да се родиш в понеделник е много добре; понеделник се казва и нашият град — Душанбе! — уверено го успокои Фара.
	— Володя — Саша се наведе към шофьора, — отиваме в родилния дом. — Но не забрави и за работата. — Космосе, изпрати хора в офиса, кажи им да почистят и подредят. — И пак се върна към основната, най-важна тема: — Фарик, не мога да повярвам! Йо-хо-хо!


	Докато дивашките викове на щастливия баща се разнасяха наоколо, на площадката пред входа на Бутирския затвор се появиха трима мъже с мрачни лица — Бек, Льова и Каверин. Каверин стоеше на горното стъпало като омагьосан и наблюдаваше веселящите се — врагът му отново беше яхнал коня си.
	— Ей, защо спря? Да вървим — прекъсна размислите му Бек, който сега се вълнуваше само от едно — колкото се може по-скоро да се нахрани. Той не можеше да стои гладен три часа дори и през нощта.
	— Знаеш ли, Бек — многозначително му отвърна Каверин, докато влизаше в колата, — ненапразно пренощувахме тук. Спомних си кой е този чучмек…


	Саша пришпори шофьора и му нареди да мине през центъра. Фил го посъветва да свърнат към околовръстния път, но на него му се стори, че това е все едно да тръгнат за Ленинград през Калининград. Затова продължиха направо по улица „Лесная“ към Беларуската гара.
	И уж всичко вървеше нормално. Само че когато вече бяха по средата на улица „Голяма Грузинска“, пред огромното сталинско здание с висока арка пътят им препречи един войник от специалните частите, облечен в бойна униформа със защитен цвят, с камуфлажна каска на главата и… отново с автомат на гърдите. Ах, как му беше писнало от тях! Непрекъснато едно и също, като в омагьосан кръг!
	— Какво ми махаш, мамичката ти! Не можеш да ме спреш! Отивам при сина си! — разяри се Саша. — Хайде, Володя, обръщай. Ще минем през дворовете.
	— Не мърдай! — изкрещя войникът от специалните части, клекна на едно коляно и съвсем недвусмислено насочи автомата си точно срещу Белов.
	— Е-е, виж го, като нищо ще започне да гърми! — изненада се Космос.
	— Стига, стига — измърмори Володя и бавно започна да дава заден.
	Натъженият Фил също се включи в обсъждането.
	— Казах ти, Бели, че не бива да минаваме през центъра.
	Но не биваше да прави това, защото сега Белия беше като сух барут: само клечка кибрит му трябваше.
	— Ти ли ще ми кажеш какво да правя! — разкрещя се, изливайки върху Фил цялата си злоба и безсилие.
	В този момент изпод арката бавно излезе една армейска газка, а след нея — огромен камион „Урал“. Обикновено в такива камиони превозваха войници. Явно момчетата от специалните части бяха чакали преминаването точно на тази колона, за да я пропуснат с предимство.
	Камионът зави надясно и спря на светофара.
	— Пичове, ама, че работа, вижте, вижте! — ахна Фил.
	Изпод брезента, с който бе покрит някакъв безформен товар, се подаваше окървавена човешка ръка. Нямаше никакво съмнение, че притежателят й беше мъртъв. Както нямаше съмнение, че и цялото ремарке на камиона беше пълно с човешки трупове.
	— Саня, какво е това, а? — изумено попита Космос.
	— Това са онези, на които не им е провървяло тази нощ — отвърна той. И добави, имайки предвид не само съдбата на тези нещастници, но и много, много други неща: — Не дай боже…


	— Пътищата са затворени, но ние минахме! — Саша набързо целуна леля си, остави й рози и хукна към стаята на Оля. Макар да се страхуваше да го произнесе, сега той отиваше и при сина.
	Оля седеше в леглото и нежно се усмихваше на мъжа си, а в ръцете й имаше здраво пристегнато пакетче. То сладко премляскваше и блещеше светлите си очички. Синът му. Ваня! Дъхът му спря. Той лекичко докосна устните на Оля и внимателно взе сина си. Ръцете му моментално се вдървиха. Докато гледаше малкото смешно личице, той тихо каза на жена си:
	— А пък аз си мислех, че ще се роди плешив…
	— Дръж му главичката ето така… — Оля намести ръката му така, че тя да крепи главичката на пеленачето. Саша се взираше в мъничкото същество и се чудеше как е възможно всичко да се случи просто ей така, изведнъж — вчера него изобщо го нямаше, а днес вече беше истинско човече: с миглички, с русички веждички.
	— Оля, ама той прилича на теб — възторжено прошепна Саша. Страхуваше се да говори високо, макар че Ваня не спеше, а непрекъснато се блещеше срещу баща си. — Страхотно човече!
	— Вече не мога да дишам без него… — Погали мъжа си по рамото тя и продължи да гледа към сина си. Очите й се напълниха със сълзи.
	— Обичам те, миличка моя, не плачи, не плачи, моля те…
	— Къде беше? Толкова те чаках… — Една сълза се търкулна по бузата й.
	— Зайко, повярвай ми. Не мога да ти кажа къде бях, но не можех да изляза оттам… Наистина… — Ръцете му окончателно изтръпнаха, а искаше да прегърне и Оля. — Ох, коленете ми се разтрепериха… Оказва се, че да имаш деца е опасно нещо… Катя, вземи го, моля те? — Внимателно подаде Ваня на леля си и най-сетне прегърна жена си.
	— Какво става, Иван Александрович, стресна ли баща си? — Катя умело подхвана пакетчето и излезе на пръсти от стаята.


	Елизавета Павловна и Татяна Николаевна стояха в малкото коридорче, което бе отделено от стаята със стъкло, и наблюдаваха срещата на съпрузите.
	— Предупреждавам ви, че с възпитанието на детето ще се заема аз. Един бандит в семейството стига. — Възрастната жена присви устни и строго погледна майката на Саша.
	— Не ви позволявам да оскърбявате сина ми! — тихо, но твърдо се застъпи за детето си Татяна Николаевна. И добави с укор: — Що за човек сте вие? Родил ви се е правнук…
	Те не влязоха в стаята, а ревниво наблюдаваха през стъклото как Катя взема детето от Саша.
	— Оленка! Не е ли време да го нахраниш? — реши да покаже кой тук е главният свадливата старица.
	— Тя вече го нахрани — успокои я Катя и затвори вратата зад себе си. — Момичета — каза, — да вървим да пием чай. Нека двамата да си се порадват. — Хвърли поглед към съпрузите, които си шепнеха нещо.


	— Утре ще дойда. Какво да ти донеса? — Саша оправи непослушния кичур върху челото на вече поуспокоилата се Оля.
	— Напиши ми бележка, чу ли? — спомни си Оля за „изгубената“ бележка. Тя беше убедена, че мъжете са длъжни да пишат трогателни писма на жените си, докато те са в родилния дом.
	— Ще ти напиша — засмя се Саша.
	— Само че не на компютъра — предупреди го тя.
	— Още сега ще ти я напиша. — Съпругът й взе един лист от бялото нощно шкафче и бързо, но красиво, с почти печатни букви изписа на първия ред: „МИЛА МОЯ ОЛЕНКА“. — Останалото ще допиша после — обеща и откъсна листа. Сетне махна с ръка. — А това е за теб?
	Саша направи знак и щорите пред прозорците на стаята се вдигнаха като с магия, а онемялата Оля видя целия отбор на Саша. Космос, Пчелата, Фил и Фара размахаха огромни букети и дружно закрещяха:
	— Честит рожден ден, Иван, честит рожден ден, Иван, честит рожден ден, Иван Александрович, честит рожден ден, скъпи! — Към техния строен хор най-изненадващо се присъедини и Саша и радостно й намигна зад прозореца.
	Оля не можеше да не се засмее. Ама, че шум вдигнаха в родилния дом!


	31.

	В офиса не само бяха разтребили, но бяха сервирали и масата. Водка, хайвер, пушено месо, колбаси, френско грозде. Както си му е редът. Беше се родил човек!
	Като същински майстор строител с триъгълна шапка от вестник Фил нанесе последния щрих — окачи абажура, който беше чисто нов, току-що купен от магазина. Старият се бе пръснал при погрома по време на обиска — баретите здравата се постараха. Юначаги, какво да ги правиш!
	Но Саша и Фара не празнуваха. Работата преди всичко. Саша нервно палеше цигарите една след друга. Таджикът изглеждаше по-спокоен, но изящните му аристократични пръсти нервно и бързо прехвърляха топчетата на броеницата. Едно след друго, едно след друго.
	— Фара, братко, казах ти, че това няма да стане — търпеливо му обясняваше Саша. — Защо се инатиш?
	— Ти си ми брат, Саша, кълна се в Аллах! Но и срещу своите не мога да тръгна. Знаеш това… — Саша искаше да го прекъсне, но Фара го спря с категоричен жест. — Остави ме да довърша, достатъчно те слушах… А пък аз съм между чука и наковалнята! У нас ми казват: нека Софет да пласира стоката в Москва и нашите доходи ще се увеличат тройно. А Софет какво ми казва? Софет значи Белия… — обясни той. — Чакай малко!… Той ми казва: „Фара, братко, тегли една майна на всичките си роднини, защото аз няма да пусна тая гадост в Русия.“ Така ли е?
	Естествено, Саша осъзнаваше, че отстрани нещата изглеждат точно така. Но той не можеше да разкаже на Фарик за Службите и за Министерството — мамка му! — на добрите дела. Не можеше и не искаше. Той изтъкваше все нови и нови доводи, стараейки се да бъде убедителен.
	— За стотен път ти казвам! Наркотиците не са цигари! Всички се занимават с пласмент, с търговия на дребно. За какъв дявол ми е това?! Цели две години прокарвам трасето на Запад! И сега, когато всичко се задвижи, искаш да го зарежа, така ли, да му тегля майната?
	Понякога му се искаше да направи точно това — да тегли една майна на всички. И най-вече на Веденски, който с всеки изминал ден ставаше все по-капризен. Но вече беше късно.
	— Саша, разбери ме, поставили са ми условие — реши да разкрие картите си Фара. — Ако аз не уредя този въпрос с теб, те ще го решат по свой си начин.
	— Те ти, булка, Спасов ден — подскочи той. — Съвсем са се смахнали. И какво ще направят, ще ме застрелят, така ли?
	— Ще те застрелят.
	— Фарик, не ме заплашвай! — Саша загаси със замах цигарата в пепелника и бръкна в пакета да извади нова. По дяволите, наистина ли вече беше изпушил цял пакет?
	— Не те заплашвам — печално му отвърна таджикът и стана. Броеницата жално изтрака по ръба на масата.
	— Правилно. Безсмислено е да ме заплашваш.


	Кръстчето на оптическия мерник се плъзна по стената на сградата и щом достигна до нужния прозорец, се закова на място. В процепа между щорите се виждаше празнично сервирана маса. Край масата седяха Саша, Космос и Фархад. Те беззвучно мърдаха устни, сякаш бяха рибки в аквариум, и се виждаха като на длан…
	Кръстчето на мерника се поколеба и спря върху лицето на Саша, в средата му светна червена точка и…
	… през смущенията в ефира веднага започнаха да се чуват гласове:
	— Правилно. Безсмислено е да ме заплашваш — това го каза Белов. Каверин стисна зъби, сякаш си спомни, че беше обещал жив да го одере. Нищо, имаше време, малко му оставаше да го одере. А засега нека да попърха наоколо. Под оптическия мерник.
	Каверин бе разположил подслушвателната апаратура в един апартамент в сградата срещу офиса на Белов. Явно тези „академици“ имаха твърде смътна представа какво означава истинска безопасност. „Шибани дилетанти…“ — злорадстваше той. Откъсна очи от оптиката и погледна Петрович.
	— Записваш ли? — попита верния си подчинен. Петрович не го чуваше — разговорът за наркотиците се оказа интересен. Виж ти, какъв благороден клиент им се беше паднал — не искаше да продава тази гадост в Русия. Сигурно беше патриот, че как иначе. Но разговорът си беше разговор, а от нивото на новата техника дори на виделия какво ли не бивш свързочник Петрович направо свят му се завиваше. Технически прогрес, мамка му!
	— Записваш ли? — Каверин го побутна по рамото и щракна с пръсти от външната страна на слушалките му — все някак трябваше да го чуе.
	— Аха… — Петрович повдигна слушалките. Повече не можеше да сдържа възхищението си. — Бива си го уредчето. А как действа?
	— Най-елементарен лазер — обясни Каверин, без да уточнява, колко струва тази „елементарност“. — Лъчът улавя вибрациите на въздуха от стъклото на прозореца.
	— Нещо става! — Петрович отново си сложи слушалките. Какво ли правеха тези момчета? Да не вземеха да се изпозастрелят помежду си?
	Фара със сетни сили сдържаше гнева и разочарованието си. Естествено, той знаеше, че Саша е упорит човек, но не предполагаше, че е до такава степен непоколебим. А най-важното бе, че Фара изобщо не можеше да разбере защо се инатеше чак толкова. Той не виждаше причината за това. И от недоумение се ядосваше все повече и повече.
	— Саша, нали знаеш, ти си ми като брат. Бих дал всичко за теб…
	— Фара, и аз те обичам като брат, но чувствата са си чувства, а работата си е работа. Това е бизнес. С една дума, край. — Той скочи от мястото си и започна нервно да крачи из кабинета, разсичайки въздуха с ръка. — Няма да пусна дрогата в Москва. Кажи го на родата си. — Вдигна поглед към приятеля си и макар да видя в очите му дълбока тъга, рязко и безапелационно завърши: — Белия отказва. Ако щат, бомба да ми сложат, не ми пука.
	— Ох, братко! — Погледът на Фара изразяваше най-различни чувства — от обида до възхищение. Да, погледът му изразяваше дори възхищение. Но все пак това не беше основното. Днес завършваше нещо много важно, може би това беше последният ден, последната вечер от тяхното приятелство.
	Като разбра, че няма какво повече да каже, Фархад стисна чашата и едва не я строши.
	— Фара, уморен си — реши да подхване по-спокойна тема Саша. — Прибери се в хотела и се наспи…
	— Аз ще си отида, Саша! — скочи този път и Фара. Само това липсваше, да му казват как да се държи, кога и какво да прави. — Но запомни — размаха пръст той, — че ти заряза брат си! Ти го заряза… — Грабна дългия си черен шлифер, изскочи от кабинета и буквално се понесе надолу, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Полите на шлифера му се развяха и сега Фара още повече заприлича на Демона — на същия онзи демон, който бе принуден да причинява зло на хората.
	— Фара! — извика след него Белия. — Момчета, изпратете го!
	— Фара, спри! Защо се горещиш? — Пчелата го догони едва в коридора към вратата. И то само защото той бе спрял там за малко, гледайки нагоре и мърморейки някакви заклинания на родния си език.
	— Ти не разбираш! — Може би поне Пчелата, който беше мъдър и пресметлив, щеше да осъзнае цялата опасност на ситуацията. — Те първо ще убият мен, а после ще убият него. — Фара посочи нагоре, имайки предвид Саша, а не някакво божество.
	— Фара! — не по-малко убедително и дори с назидателен тон му отвърна Пчелата. — Саша не прави нищо без причина!
	Към тях се присъедини и Фил, след като слезе по стълбите с бурканче червен хайвер в ръка, който омиташе.
	Фара погледна почти безгрижно шефа на службата за безопасност, който лапаше хайвер, и окончателно се убеди, че в този момент нямаше начин да се разбере с тях. На излизане подхвърли:
	— Вие сте наивни като деца. Не познавате моите бандюги! Е-е-ех… — И се скри в нощта.
	— Витя, не се коси — махна с ръка Фил. — Да вървим да се натряскаме.
	— Чакай малко — запали си нова цигара Пчелата. — Нека да поговорят.
	Оставаше им един последен шанс — Космос да успее да убеди Саша. Понякога постигаше това, макар че напоследък му се удаваше все по-рядко и по-рядко. Белия предпочиташе да решава всичко сам. Фил отдавна се бе примирил с това положение, но то изобщо не се харесваше на Пчелата и на Космос, дори нещо повече.
	— Втръсна ми. Не мога да го ям повече. — Фил остави полуизпразненото бурканче върху перваза на прозореца, а Пчелата угаси недопушената си цигара право в хайвера. Разнесе се отвратителна смрад.


	В тъмната стая Каверин взе слушалките от Петрович:
	— Хайде, тръгвай след азиатеца, разбери къде живее.
	— Тъй вярно! — отговори му той.
	Каверин започна да слуша с интерес: усещаше, че още не всичко е казано, а може би точно най-интересното тепърва предстоеше.
	Космос наистина се опитваше да оправи положението. Той не се стресна кой знае колко от заплахите на Фара, но нямаше обяснение и за упоритостта на Белов. Саша можеше да бъде заподозрян във всичко, но не и в гнусливост по отношение на разни неща.
	— Бели, чуй ме… Само не се ядосвай, разбра ли? — помоли го приятелят му. По кроткия му тон Саша веднага усети накъде ще бие.
	— И ти ли започваш?
	— Ама, ти пък ме чуй! — Коса долови, че в настроението му има известна промяна. Сега той беше някак по-спокоен. И затова не биваше да изпуска момента. — Това е много изгодно за нас!
	— Космосе! Нищо не знаеш. — Саша разбираше колко празнословно и неубедително звучаха всичките му доводи, но какво можеше да направи? Да им разкаже за Веденски ли? Това беше невъзможно!
	— За сметка на това мога да броя! — започна да свива пръсти Космос. — Ние губим страхотни пари! Мамка му, ами че това е Москва, пристанище на пет морета. Ако не сме ние, други ще се намерят…
	Саша погледна тъжно Космос и отново заяви:
	— Повтарям! Ти нищо не знаеш. Няма да пласирам дрога в Русия. Тя може да мине оттук само транзит. Край.
	— Е, както искаш… — Космос се почувства в положението на Фара, защото разбра, че никакви аргументи не можеха да му въздействат. Ако ще да се гръмнеш. Или да гръмнеш някого. Е, не Белов, разбира се!
	Той стана, махна обречено с ръка и тръгна към вратата — нищо не можеше да направи.
	— Косе! — чу гласа на Саша и се обърна. — Всъщност на мен вчера ми се роди син.
	Най-сетне Космос осъзна до каква степен се бяха увлекли в работа днес. Естествено, дрогата не беше сетна грижа, но те напълно бяха забравили за сина на Саша, макар че цялата дружна компания се канеше да полее точно това събитие — неговото раждане. Лицето на Космос в миг просветна.
	— Дръж. — Саша плъзна по полираната маса чаша с водка.
	— Извинявай, братко! — разчувствано вдигна чашата Коса. — За твоя Иван. Да стане истински мъж.
	— А защо не и професор по астрофизика? — подхвърли му той.
	И изведнъж взе решение. Да вървят на майната си всички тези умници от Министерството на — мамка им! — добрите дела. Да не би те да му бяха по-скъпи от стария му приятел? Не биваше да го превръща в заложник. Току-виж наистина го убили, дяволите да ги вземат.
	— Добре. — И той хитро погледна към настръхналия Космос. — Защо трябва да слагаме Фара между чука и наковалнята? Ще му дадем да пусне около… десетина килограма. Нека да ни заделя нашия пай от доставките, а с пласмента да се занимава сам. Така и вълкът ще е сит, и агнето ще е цяло…
	Очите на приятеля му засияха.
	Каверин също беше доволен. Той щракна копчето на магнетофона, свали слушалките и целият се разтресе от смях. Люлеейки се като Неваляшка на табуретката, измърмори:
	— За овцете не си прав…


	Празникът течеше по пълна програма! Оставиха охранителя на поста, но с персонална бутилка „Абсолют“. Така че Костя Шишин не можеше да се оплаче от съдбата. Ала службата си беше служба. На тяхна земя нямаше да стъпи и да премине нито един чужд крак.
	Той не пропускаше да надига бутилката с водка, но внимателно следеше положението в монитора, който показваше една абсолютно неизменна картина: тъмни коли и безлюдни улици. Градът беше като мъртъв и си почиваше след вчерашните безумства.
	От кабинета на Белов се разнасяше нестройният хор на момчетата.
	— А на пейката черна, на подсъдимата скамейка бе синът й любим и един хулиган! — пееха горе. Костя тихичко им припяваше. Ех, как ги обичаше той тези хубави песнички!
	Космос престана да пее още преди Саша да остави китарата. Мисълта за бъдещата професия на сина на Саша — първото дете в тяхната компания, продължаваше да не му дава покой. Раждането на това бебе сякаш накара всички да си спомнят, че навремето те също бяха деца, също искаха да постигнат нещо и да станат някакви…
	— Саня! Саня, мамка му, браточка… — разчувства се Космос. — Ами аз в първи клас си мислех, че също ще стана професор…
	— А аз — първо, че ще стана космонавт, а после — артист в порнографски филми — скочи Пчелата и предизвикателно полюля бедра, — а после…
	— Пчела, а пък аз вече съм артист — прекъсна го с гордост Фил.
	— Ти ли си артист? — възмути се Пчелата. — Ти си от масовката.
	— А пък аз исках да изучавам вулканите — тъжно изрече Саня и злобно добави: — Мръсник!
	Охранителят Костя вече здравата се бе напоркал, но се стараеше да не сваля очи от монитора. Ала там нищо не се променяше. Нищо.
	— Ама, че телевизор, мамка му — замислено се озадачи Костя и си наля още една чаша. Май че вече се бе натряскал. Е, да се напиеш за сина на Белов не беше грехота! И той незабавно я изпразни.


	32.

	— Чакайте! — Катя нахлу първа в апартамента и едва успя да възпре Саша и всички останали. Днес тя снимаше филма на века. Филмът за Ваня. Е, и за останалите — роднините на Ваня. Най-важното беше да има кадри. Защото и тя беше един оператор… Нямаше никаква представа от това, едва вчера бе направила няколко опита. Катя включи видеокамерата:
	— Двайсет и осми октомври хиляда деветстотин деветдесет и трета година! — с тържествен глас произнесе Катерина, стараейки се да улови всички с обектива. И племенника си с Ваня на ръце, и Оля с цветята, която беше малко притеснена след престоя си в болницата, и сестра си Татяна, и Елизавета Павловна, която през целия път ревниво поглеждаше към Саша. — Сега влизайте — великодушно им разреши тя, търсейки нови ракурси и организирайки нови запомнящи се мизансцени. Ех, трябваше да кандидатства в института за артисти и режисьори, а не в медицинския! Такъв талант беше закопала!
	— Е, добре дошъл, Ваня! — Саша прекрачи прага пръв, но всъщност пръв беше Ваня. Саша държеше внимателно сина си и разглеждаше сериозното детско личице. Бебето не спеше. Сигурно усещаше тържествеността на момента. А пък в колата хъркаше като локомотивче, добре, че беше мъниче.
	— Тук ще е детската ти стая… — Той запознаваше сина си с апартамента под неотклонното наблюдение на камерата.
	— А ваничка купихте ли? — загрижено попита Елизавета Павловна. Бяха я държали настрани от предварителните приготовления и това в известен смисъл я дразнеше. Със сигурност бяха забравили нещо!
	— Купихме, купихме. Всичко сме купили — успокои я Татяна Николаевна. — И ваничка, и креватче. И памперси цял вагон.
	— А тук ще сложим влакче с релси… — Саша вече показваше своя кабинет на Ваня. — Е, това е, време е да нанкаш. — Щастливият татко сложи сина си в креватчето.
	— Саша, усмихни се! А къде е Оля? — Катя реши, че е крайно време и снаха й да се появи в историческия филм. Все пак тя беше младата майка.
	Оля тракаше със съдовете в кухнята — трябваше да подреди букетите, а от миризмата на цветята вече й се виеше свят. А може би причината бе, че просто дълго не бе да излизала и се замая от чистия въздух… Все пак с Ваня бяха останали в болницата доста дълго — почти три седмици.
	— Нашият Ванечка… — почти в хор прошепнаха с умиление Татяна Николаевна и Елизавета Павловна, докато наблюдаваха спящото дете, и се спогледаха. Старицата дори благоволи да се усмихне.
	— Историческа целувка! — Най-сетне Катя построи мизансцена. Саша докосна устните на Оля първо за пред камерата, а след това — истински и забравил за всичко на света…
	— А количка купихте ли? — не се сдържа Елизавета Павловна. И улучи целта! Още не бяха купили количка.


	Фархад беше почти щастлив. Все пак Белия разбра всичко и се съгласи с предложенията му. Иначе голямото нещастие нямаше да им се размине.
	Затова сега се чувстваше като на бял кон, докато чакаше на летище „Домодедово“ земляците си, които пристигаха по една много сериозна работа, а не просто така — на гости. Или още по-лошо — да си разчистват сметките с него и с брат му Белов.
	Най-сетне стъклените врати в чакалнята за посрещачи се разтвориха и през тях премина Далер, съпроводен от двама охранители. Както винаги, те се прегърнаха. Усещаше се, че всички са доволни и че се радват да се видят. Че как иначе можеше да бъде, щом всичко се нареждаше добре? Дори вече бяха решили да разширят плантациите заради новите поръчки и новите проекти.
	— Радвам се да те видя. Как е семейството ти? — попита усмихнат Фархад.
	— Слава на Аллаха, всички са здрави — отвърна сериозно Далер, приглаждайки непокорната си перушинеста коса, която напоследък беше побеляла още повече. — Целият род се гордее с теб. Ти доказа, че се грижиш за семейството.
	Макар и съвсем обичайни, тези източни комплименти галеха ухото на Фархад, защото нямаше да му се наложи да доказва, че не е камила, тоест пустинен кораб, и да обяснява, че е безсилен да постигне договореност с Белов. Сега всичко щеше да тръгне по мед и масло. А най-важното бе да организира първата продажба и да установи връзките. Е, щом Белия не искаше да има нищо общо с тази работа, нека си седи настрани. Важното е да не им пречи. Тогава всичко щеше да бъде наред.
	— Като начало изпросих от Белов десет килограма по общото направление — обясни той на Далер, щом излязоха от залата на летището. — Скоро ще завъртим работата и всички ще са доволни.


	33.

	„Все пак не бива да издигаме жертвите в култ“ — мислеше си Каверин, докато гледаше Бек и Льова, които поглъщаха тлъстите скариди. Такива или горе-долу такива бяха думите на героя в някакъв филм, май че за Остап Бендер.
	Но ако Льова не беше толкова отблъскващ, то Бек направо предизвикваше отвращение — когато се хранеше, приличаше на животно и по-точно — на звяр. Беше алчен и нечистоплътен. Но какво можеше да се направи. Володя беше принуден да работи с тези хора. Поне засега. Докато не събереше сили да действа сам. Налагаше му се да търпи тези угощения, на които самият той губеше апетит. Или поне така си го обясняваше. Тъй като никой нищо не му предлагаше. Той сядаше на тази маса като беден роднина и в най-добрия случай можеше да изпие една минерална вода от чиста чаша.
	— Защо се мусиш, Володенка? — обърна му най-сетне внимание Бек, след като изяде скаридата и избърса мазните си ръце в бялата салфетка, върху която веднага се появиха влажни жълти петна.
	— Чуй ме, Бек, познавам онзи човек — Каверин направи пауза, та следващите му дума да прозвучат по-тежко, — който иска да продаде десет килограма хероин.
	— Кой е той? — отпивайки от виното, попита Льова.
	— Азиатец, който изцяло действа извън закона — обясни Каверин, като нарочно не се впусна в подробности. — Той работи с Белия, но няма нищо общо с неговите дела.
	Бек набоде с вилицата си огромно парче пържено свинско месо и впи зъби в него. Мляскайки, най-сетне роди оперативното си решение:
	— Ами, тогава пусни му момчетата.
	„Аха“ — кимна Каверин. Май рибата започваше да кълве. И голямата, и малката. А за него така беше най-добре.


	Докато разговаряше с майка си по телефона, Саша рисуваше върху листче предмета на разговора им. Получи се страхотна количка. И най-важното — с четири колела. Само че вентилаторът малко пречеше — листчето непрекъснато се опитваше да отлети от масата. Той вече започна да щрихира багажничето на суперколичката.
	— Да, майче, разбрах, на Комсомолски проспект. Преди да стигна до двореца… Там има ли ляв завой? Е, тогава ще изляза откъм крайбрежната улица. Ами, добре, ще минем да те вземем и ще отидем заедно, какъв е проблемът?
	Някой чукна веднъж на вратата, в стаята връхлетя Космос и уморено се свлече на дивана. Саша не реагира, тъй като Космос обичаше да се шегува. Приятелят му щракна няколко пъти с пръсти, но той продължаваше да си дращи нещо на листчето.
	„Сигурно Белия измисля нови схеми за превозването на стоката“ — помисли си Космос, но трябваше да откъсне Саша от телефона. Пъхна показалеца си под перката на вентилатора и го спря.
	Саша вдигна глава и закри слушалката с длан.
	— Какво има, Косе?
	— Утре стоката пристига, исках да съм сигурен, че ще я дадем на Фара?
	— Ами, да, нали се разбрахме. Знаеш ли кой е купувачът?
	— Е, нали той е горд човек, мълчи си. — Космос недоволно сви устни. — Казва, че хората били прилични. — Сви рамене. Какво ли можеше да им е приличното? Дявол ги знаеше. — Не, все пак си мисля, че Фил трябва да му отпусне няколко момчета, да му подсигурят гърба.
	— Фарик си играе с огъня! — Саша сви устни. — Глупак… — Завъртя глава, сякаш прогонваше мрачните си мисли. — Абе, не се притеснявай, ще я изберем — махна дланта си и заговори отново в слушалката. — Аз ли? Аз искам тъмносиня. Добре, майче, разбрахме се.
	Космос махна пръста си от перката на вентилатора и излезе от кабинета, подсвирквайки си простичка мелодийка, която твърде бегло напомняше на песничката за Косето-Босето.


	Сега бяха трима. Иван Александрович лежеше по средата. Току-що здравата се бе навечерял и спеше безметежно като всяко дете. Саша и Оля разговаряха съвсем тихичко, боейки се да не смутят съня му.
	— Толкова е сладък, нали? — Майката беше готова да се любува на Ваня с часове. Особено, докато спеше.
	— Прилича на червейче — усмихна се бащата, разглеждайки плешивото му теменце.
	Беше толкова смешно — Ваня имаше съвсем истинска плешивина, обкръжена с мекичка руса косица. А там, в средата имаше едно изворче, както Оля наричаше мястото, където потрепваше и пулсираше синя веничка. Тя твърдеше също така, че чрез това изворче Ваня контактува с вселената. Както и всички бебета. Едва по-късно човек оставал само на земята, когато изворчето се затворело.
	Оля леко побутна мъжа си по челото.
	— Белов! Какво червейче! Ще те убия.
	— Стига, де — засмя се той. — Казвам го с любов — отбраняваше се с една ръка.
	— Колко интересно… — Оля изобщо не се сърдеше, тя обичаше, когато Саша я предизвикваше. А сега го правеше и с Ваня. Със сина си. — После ще порасне голям, представи си… Какъв ли ще стане?
	— Че какви стават хората, след като завършат Оксфорд? — Саша беше напълно сериозен, но Оля само махна с ръка. Той винаги ще изтърси нещо. Оксфорд! — Че какво? — Саша се надигна на лакът. — Той ще направи всичко, което аз не успях, ще го направи вместо мен. Знаеш ли, през нощта, докато ти раждаше, а аз не можех да дойда, си мислех разни неща и изведнъж разбрах защо изобщо се раждат децата. — Ваня смешно захърка, а той оправи одеялцето му. — Това е шансът, който Господ ни дава, да поправим всичко. Просто нещо като изкупление, нещо такова. Не знам как да го кажа…
	— Саша, хайде да се кръстим — тихо и сериозно рече Оля. Отдавна си мислеше за това, още в родилния дом. — И него ще кръстим…
	— Още не съм решил… — Той се замисли за миг. — Не, Оля, нека да го направим по-нататък.
	Жена му въздъхна. Какво да се прави, щом искаше по-нататък, значи щеше да стане по-нататък. Това, че не я отряза, също беше нещо.
	— Оля — плахо заговори Саша, — а ти сега изобщо не бива да го правиш, така ли?
	Гледаше я с очи на съблазнител от някоя оперета. Оля прихна от изненада:
	— Ама, че си хитрец, Белов. Аз се чудя какво му става? А той тръгнал отдалеко. — Но бързо стана сериозна, защото разбираше колко му е трудно в момента. Макар и да беше първокласен хитрец, той й беше близък човек. Лошо — хубаво, беше й мъж. — Сега не може, миличък. И още дълго няма да може, раждането беше тежко.
	— А, мъничко? — от устата на Саша капеше мед.
	— Не може, Саша, имай малко търпение. — Тя поклати глава и тихо, едва чуто му предложи: — Ако искаш, хайде по другия начин. Искаш ли?
	— Недей, ще почакаме. — Саша се протегна със съжаление. — Искам да е истинско, с викове. Както и да е, хайде да спим. Както се казва в детските приказки, утрото е по-мъдро от вечерта…
	Предстоеше му тежък ден. Фарик и неговите бандюги трябваше за пръв път да пласират стоката в Москва. Ах, как не му харесваше всичко това. Но нямаше начин. Оставаше му да се надява, че всичко ще мине добре.
	Саша погледна жена си, която вече бе притворила очи и дори май беше заспала. Погледна и сина си, който остана да похърква между тях. После се надигна и включи лампиона. Едва тогава видя, че в небето над Москва ярко свети пълната луна.


	34.

	Сви студ, сякаш бе зима. Засега не обещаваха сняг. Затова всичко изглеждаше като в лош сън — още не успелите окончателно да окапят листа почерняваха направо по дърветата. Тревата в градинките беше бяла и чуплива. В това студено утро не се чуваха дори и птиците, сякаш до една бяха измрели.
	От хотел „Космос“ излязоха четирима души. Те бяха в приповдигнато настроение и почти не забелязваха студа. Впрочем, тази липса на чувствителност можеше да се обясни и с прекомерното им вълнение. Първият път винаги беше най-труден. Макар че се пъчеше, Фархад малко съжаляваше, че се съгласи с Далер да не забъркват в тази работа хората на Белия. На Далер много му се искаше да докажат на всички, че не са вчерашни.
	Двамата вървяха напред, изпреварвайки охраната си. Единият от охранителите носеше голяма тежка чанта с безобидния надпис „VII конгрес на педиатрите в Русия“.
	— И така, ако всичко е наред, говори на узбекски — даваше инструкции Фархад. — Ако нещо не е както трябва — на таджикски.
	— Ами, ако започнат да стрелят? — с престорена небрежност полюбопитства Далер.
	— Викай на руски — с нервен смях му отвърна Фархад.
	Те се прегърнаха на сбогуване и седнаха в две коли.
	Фархад трябваше да отиде със стоката съвсем наблизо — до Музея на постиженията в народното стопанство на СССР, тъй че имаше още време и те потеглиха по проспект „Мир“ към центъра, за да направят завой там. Колата на Далер тръгна в обратната посока, към Лосовия остров, където близо до околовръстния път им бе определена среща, за да получат парите. Всичко беше обмислено предварително. Тъй че не се очакваха особени проблеми.


	Наеха външни хора, за да свършат работата. Момчетата на Бек тъкмо ги бяха посрещнали на Ярославската гара и им бяха предали металното куфарче с парите.
	Гастрольорите бяха двама. Те не се отличаваха с никакви особени външни белези освен може би с ръста си. Бяха облечени скромно и обикновено, както и повечето жители на нашата необятна Родина. Дребният носеше късо кожено яке, тъмни дънки и тъмен пуловер. Едрият явно бе по-предвидлив по отношение на времето. Той беше с пухена китайска грейка, дънки и обувки с дебели подметки и грайфери.
	— Ама, че време, като на Антарктида — потръпваше Дребния. — Уж от север идваме, а тук е по-студено, отколкото у нас.
	— Ами, ела тук през лятото — подхвърли му през смях Грек, днешният му ортак и шофьор.
	— Идвал съм, кофти работа. — Дребният наистина бе идвал тук през лятото, когато трябваше да оправят отношенията с бившите си колеги. А какво точно, това не засягаше Дребния. Той беше просто изпълнител и получаваше мангизи точно за това. Впрочем, нелоши. Онова, което щяха да му платят за сегашната му работа, щеше да му стигне за един готин джип и за един хубав гуляй в Москва.
	Едрия беше пристигнал предишния ден. Отдавна вече бе настъпило времето да се премести в столицата. Тук размахът бе друг. Истински.
	Те се познаваха с Дребния отдавна. Бяха служили заедно още в Афганистан. И точно там ги кръстиха Едрия и Дребния. Оттогава така им тръгна. Но напоследък се срещаха предимно по работа, ала за сметка на това — често.
	— Успех! — колата на Дребния потегли по пресечките към проспект „Мир“. Крайната цел беше Музеят на народното стопанство.
	— Успех! — Шофьорът на Едрия избра маршрут през квартал „Соколники“. Трябваше да побързат. Пътят до другия край на Лосовия остров не беше кратък.


	„Работникът и колхозничката“ посрещаха посетителите на територията на музея с вечния си поздрав, вдигнали високо в небето навеки преплетените си ръце със сърпа и чука. Непосредствено зад монумента се издигаше стъклената фасада на павилион „Москва“. Малко по-наляво, близо до централния вход, бавно се въртеше панорамната въртележка. Дяволското колело.
	Фархад и Касим влязоха в музея през източния вход — той беше по-близо до монумента.
	Касим изоставаше с половин крачка зад Фархад, защото тежката чанта не му позволяваше да бърза. Фархад погледна разлюлените кабинки и замислено рече:
	— Знаеш ли, Касим, вече сто години не съм ходил в парка. Да, със сигурност си спомням, че за последен път се возих на въртележка през осемдесет и втора.
	Касим не отговори, само кимна надясно. Оттам бавно се приближаваха двама души: един дребен незабележим мъж с късо кожено яке и някаква горила с вълнена шапка. Май, че това бяха те.
	И четиримата влязоха в кабинката с номер 32.


	— Да тръгваме! — каза Дребния и внимателно се огледа наоколо. Беше чисто…
	Стигнаха навреме. Провървя им, че нямаше задръствания. Едрия пръв слезе от колата и сложи металното куфарче до краката си. Протегна се и малко се понаведе.
	— Е, какво, готов ли си за труд и отбрана? — попита той ортака си и му подаде куфарчето.
	— Винаги готов — израпортува той.
	Гората беше безмълвна. Едрия и ортакът му се спуснаха по пътечката към езерото. Водата беше неподвижна и тъмна, почти черна.
	На брега вече ги чакаха таджикът и охранителят му.
	Далер погледна часовника си. Беше точно девет. Той се усмихна и махна с ръка.
	Едрия само кимна и заповяда на ортака си:
	— Хайде.
	Отвориха куфарчето направо върху влажната трева. Далер преброи банкнотите в една от пачките, а помощникът му броеше самите пачки. Всичко беше точно.
	— Добре, добре. — Далер старателно избърса очилата си и съсредоточено погледна Едрия.
	Той невъзмутимо кимна. И двамата почти едновременно извадиха мобилните си телефони.
	— Да, Фархад, всичко е наред — обръщайки се с гръб, каза по узбекски Далер. Той не искаше клиентът да види израза на лицето му.
	— Доля, всичко е наред, предадох го. — Фархад също говореше по узбекски. Май, че нещата вървяха по план и без усложнения.
	— Предадох — условната фраза на Едрия беше знак за начало на операцията.
	— Получих — спокойният глас на Дребния означаваше същото. — Ще извадя ножа — каза той вече на Фархад.
	Фархад се напрегна, но веднага се отпусна. Дребния отвори ножа, проби торбичката с дрогата и опита праха.
	— Гут — кимна Дребния. Стоката беше с високо качество.
	— Доля, парите у теб ли са? — Фархад все още говореше с Далер. — Внимавай. Аллах акбар. — Той напрегнато следеше Дребния, който не бързаше да прибере ножа си, но тъй и не успя да забележи бързия професионален жест, с който го метна. — Ей… Какво правиш? — Фара безпомощно вдигна ръка, опитвайки се да се защити от летящия нож, но вече беше късно. Много късно. Вторият нож също така мълниеносно се вряза под лявата лопатка на изненадания помощник на Фара. Този път се бе постарал ортакът на Дребния. И той беше професионалист.
	— Затваряй! Вземи я, бързо — кимна Дребния към чантата с надпис „VII конгрес на педиатрите в Русия“.
	И те скочиха в движения от кабинката. Возете се без нас, момчета. Рано ни е да ходим на небето. Имаме още много работа тук.


	Едрия действаше с остри предмети направо виртуозно. Очилатият чучмек дори не успя да изохка. Ама, че тъпанар, направо си подложи гърба също като теле в кланица.
	Служителят на въртележката настаняваше една млада двойка в поредната кабинка. Изведнъж върху челото му падна червена капка. Той прокара ръка по челото си и размаза чуждата кръв по лицето си. Без все още да осъзнава какво точно се е случило, вдигна глава, но видя само зъбчатите колела на мощния механизъм.
	А в кабинката, която бавно се отдалечаваше нагоре, седяха с ножове в гърлата Фархад и неговият охранител, които бяха пристигнали тук от слънчево Душанбе, за да бъдат застигнати от нелепата смърт.
	Тип-топ. По-силният побеждава. Куфарчето се върна при предишните си собственици.
	— Това е, изчезваме. Вземи документите му — даде разпореждане на помощника си Едрия и кимна с известна погнуса към труповете.
	Единият лежеше с лице във водата, безжизнената му ръка още стискаше в джоба дръжката на пистолета, който той така и не успя да извади.
	Далер остана на сушата. Забил лице в земята, той сякаш бе подложил ръка под главата си. Изглеждаше така, като че ли бе легнал да си почине. Завинаги. Спи спокойно, скъпи приятелю! Да сънуваш пари. Не своите. Чужди…
	Операцията завърши. С резултат четири на нула. Пълен погром.


	Количките бяха строени в редици. Истинска автоколона във всички цветове на дъгата и с различни размери и разнообразни форми. Можеше свят да ти се завие от механичните сладникави мелодии, които издаваше някаква натруфена количка с пищен пъстър балдахин.
	— Не, тези са много кичозни. — Оля категорично отхвърли балдахиновия вариант и побутна мъжа си, който се бе залисал по дребните машинарийки: — Да вървим нататък! Общо взето, на нас не ни трябва количка за разходки.
	— Ето, виж тази! Като „Харли Дейвидсън“ е! — Неукротимият Белов измъкна от стройната редичка малка количка и като бръмчеше, я бутна покрай жена си.
	— Саша, ама, ние не търсим мотоциклет. — Жена му го погледна с укор. Ама, че несериозен бе този Саша! — Ей тази според мен е добра. — Тя май намери нещо удобно по форма и приятно на цвят. След като я повози напред-назад, се убеди, че количката не беше лоша. — А, Саша? Как мислиш?
	— Небесносинята ли? — възмути се Саша.
	— Не е небесносиня, просто е синя! — Оля започваше да се ядосва.
	— Небесносиня количка за сина ми?! — Той крещеше така, че се чуваше в целия магазин. Добре, че вътре нямаше никого. — Никога! Ето, виж каква има. Сива!
	— Не искам сива. А тази… — Намери още една, също синя — но по-тъмна.
	Саша скептично огледа избора й:
	— Много е обикновена.
	— Ама, Саша, какво искаш, задължително ли трябва да бъде с диаманти? — Ако продължаваха така, щяха да избират количка сто години.
	— Синът ми няма да се вози в таратайка — надуто заяви Саша, дразнейки жена си. Защото тя се отнасяше прекалено сериозно към тази покупка. Като че ли избираше крава. — Е, ето една зелена. Цвят каки! Този свят е цвят ка-а-аки… — запя песента на любимия си състав „Наутилус“.
	Звънът на мобилния му телефон прекъсна песента. Саша слушаше онова, което му говореше Космос, и не можеше да повярва. Не вярваше и не искаше да повярва! Фара… Не можеше да бъде… Фарик, братко… Как така?
	Светът наоколо престана да съществува. Той бързо се отправи към изхода. След него се носеха думите на Оля:
	— Не искам с цвят каки… каки… каки… — Гласът й се разливаше и разслояваше като в ужасен сън. Но това не беше сън.
	— Саша! — силният вик на жена му го върна обратно в магазина.
	— Какво искаш? — Приближи се до Оля, стараейки се да не я поглежда. Не беше необходимо сега тя да научава за Фара. По-късно щеше да й разкаже. Когато сам осмислеше тази нелепа смърт. Първата смърт на негов близък приятел. Ех, Фара, Фара…
	— Ей тази, синята — посочи жена му.
	Той издърпа количката от общата редица, хвана Оля под ръка и я поведе:
	— Да вървим.
	Всъщност нямаше причина да бързат. Мъртвите умееха да чакат…


	Естествено, Бек и Льова плюскаха. Както в крайна сметка установи Каверин, това беше истински идиотизъм — да си направиш офис и, тъй да се каже, щаб точно до ресторанта. Само идиотът гладник Бек можеше да измисли такова нещо. Както и да е, може пък да не му оставаше чак толкова много време да плюска. И на улицата на Володя щеше да изгрее слънце.
	Каверин носеше „конгресната“ чанта с хероина в дясната си ръка, а металното куфарче с непокътнатите гущери — в лявата.
	— Здравейте, добри хора. Добър апетит. Когато и да дойда, вие все обядвате — с известна ирония рече той.
	— Аз обичам да си хапвам. — Бек дори не обърна внимание на подигравателния му тон и откъсна опашката на огромен червен омар. На всички страни се разлетяха парчетата. — Какво стана?
	— Каквото трябваше. — Каверин произнесе тези думи така, че дори дебелокожият Бек долови, че зад тях се крие нещо много сериозно. — Чужди хора нямат работа по нашите земи.
	Бек хвърли едно око и към двете куфарчета, които Каверин остави на празния четвърти стол.
	— Парите и дрогата? — полюбопитства формално Льова, който вече бе разбрал какво се е случило.
	— Всичко. Всичко е тук. — Каверин беше невероятно спокоен, докато се наслаждаваше на постигнатия ефект. Той умееше да чака. И дочака. Сега вече всички щяха да се съобразяват с него. А не както преди. — Да продам ли дрогата? — обърна се към Бек, пренебрегвайки Льова. Впрочем, въпросът явно прозвуча риторично.
	— Продай я, Володя… — Може би днес за пръв път Бек погледна това бивше ченге с искрен интерес. Той избърса мазните си устни със салфетка и добави: — Изкарваш си парите. Доволен съм.
	Сякаш бе куче, получило дългоочакваната команда „Може!“, Каверин си наля вино и си откъсна едно голямо парче азиатска питка. Той гаврътна наведнъж съдържанието на чашата и отхапа от питката. И като гледаше отвисоко „чорбаджиите си“, задъвка настървено.


	35.

	Поръчаха чартърния полет до Душанбе чрез военните. Тъй че трябваше да излетят не от обикновените летища, а от „Кубинка“. За сметка на това там нямаше пасажери, а мълчаливи, свикнали на всичко летци и специалисти, които навремето бяха пренасяли от Афганистан подобни товари. Товар, който някакви си армейски бюрократи нарекоха товар Х 200.
	Направо по бетонната писта стигнаха до готовия за излитане самолет.
	„Товар Х 200“ с телата на Фархад, Далер и Касим вече бе подготвен за изпращане. Сложиха поцинкованите ковчези в големи дървени сандъци и ги докараха на пистата със специална товарна кола.
	Белия даде команда да отворят люка на товарното помещение.
	— Това е, братя. Хайде! — с вкаменено лице Саша се прегръщаше с приятелите си.
	— Саша, ти знаеш — опита се да тръгне отдалеч хитрият Пчела, — аз никога в нищо не си пъхам носа, но сега ти казвам, че правиш груба грешка!
	— Другото означава война! — заяви му той. Беше обмислил всички аргументи „за“ и „против“ не три, а триста пъти по три. И както и да го въртеше, винаги се получаваше едно и също. — Първият, за когото бих си помислил на тяхно място — погледна приятелите си, — щеше да е Саша Белия.
	Космос размаха ръце като вятърна мелница и отсече:
	— Саня, да си мислят, каквото си щат! На нас ни дай да воюваме, нали така, Пчела? — апелираше той към Витя, който винаги се отнасяше някак безгрижно и безстрашно към въпросите на „войната“.
	— Ние трябва да работим с тях, а не да воюваме — продължи да им обяснява Белов. — Не можем да разрушим изградените мостове. — Впрочем, всички разбираха, че това изобщо не беше онзи сериозен аргумент, който би могъл да го накара да вземе подобно решение: да замине сам за Душанбе.
	— Саня, трябва да отидем заедно — без да се надява на каквото и да било, рече Фил.
	— Не, Фил, ще замина сам. Иначе няма да решим въпроса с тези хора.
	— Ще те разкъсат, ако си сам! — Приятелят му се стараеше да бъде спокоен и убедителен, но думите му прозвучаха твърде емоционално и почти предизвикателно.
	— Точка! Край на разговорите. — Белия се качи в товарната кола, на чиято платформа бяха дървените сандъци с ковчезите. — А вие се опитайте да разберете откъде идва тази работа — не заповяда, а помоли той.
	Вместо всички тихо, но уверено отговори Фил:
	— Ще ги намерим, братле.
	— Товари! — изкомандва Саша.
	След няколко минути самолетът се издигна в небето и взе курс на югоизток.


	В Душанбе го посрещнаха, претърсиха го и го настаниха в колата. Мълчаливите „бандюги“ му оставиха и портфейла, и мобилния телефон. Само взеха броеницата на Фархад. Саша не носеше никакво оръжие. За какъв дявол му беше при това съотношение на силите.
	Вече се бе спуснала пълна тъма — точно такава, каквато настъпваше през есента само в Средна Азия и в която нищо не можеш да видиш. Те пътуваха доста дълго, около четирийсет минути, изкачвайки се все по-нагоре и по-нагоре в планината.
	Най-сетне спряха пред голяма къща, чийто вход беше осветен от два фенера и обвит с лозница.
	Отведоха Саша в голяма стая. Отначало той не забеляза, че в дъното й на ниско диванче седи човек с къса бяла брада, облечен в таджикски халат и с превръзка на главата. Саша веднага се досети, че това е Гафур, бащата на Фара. Младият мъж му кимна и започна да му разказва историята си. Внезапно в гърлото му заседна толкова твърда буца, че бе принуден да замълчи, като едва сдържаше напиращите сълзи.
	— Защо млъкна? — попита старият Гафур.
	Един от „басмачите“, които го посрещнаха, кимна на Белов и му наля малко зелен чай в една купичка. С крайчеца на окото си Саша видя това, но не посегна към купичката и продължи. Уверено и доколкото това беше възможно, спокойно:
	— Разполагайки с всичко онова, което имам — каза, гледайки право пред себе си, — аз лесно бих могъл да се скрия в някоя страна и да си живея там мирно и тихо до сто години. И никой никога не би могъл да ме намери. Но аз дойдох тук…
	Старият Гафур едва забележимо помръдна глава.
	— Можех да направя и нещо още по-лошо — малко по-високо каза Бели. — Можех да изпратя при вас моите хора и те щяха да уредят нещата ми, като при това щяха да пролеят много кръв…
	В ръката на втория „басмач“ проблесна изваден от ножницата кинжал. Старецът го спря с едва забележимо движение на очите.
	— Но аз дойдох сам… — продължи Саша.
	И като потвърждение на думите му третият от таджиките, които го посрещнаха — онзи, който седеше до Гафур, извади от джоба си броеницата на Фархад и я подаде на стареца.
	— Това е неговата броеница… — обясни на всички очевидното Саша. И накрая каза най-важното: — Дойдох, защото Фара ми беше като брат и аз го обичах като брат…
	Старецът взе броеницата, отпусна глава и няколко секунди поседя мълчаливо, борейки се със сълзите си. Мъжете не биваше да плачат. По-скоро никой не трябваше да вижда как мъжете плачат. Най-сетне той вдигна очи и погледна Белия:
	— Фархад каза, че ти се е родил син.
	— Да — едва чуто отвърна Саша.
	— Как го кръсти? — На всички им беше ясно, че именно отговорите на тези простички въпроси сега интересуваха стареца най-много.
	— Иван.
	— Кога умря баща ти?
	— Почти не го помня — отвърна Саша.
	— Вярвам му. Пуснете го да върви при сина си — разпореди се старецът.
	И никой не можеше да не го послуша.


	Равномерният и кротък рев на самолетните двигатели му навяваше нещо като сън или като дрямка с ярки, сякаш запечатани на цветна лента видения.
	Ето го младият войник Фархад, който си свива цигара, обръща глава към приближаващия се Саша, усмихва се и му подава цигарата. Така се запознаха…
	Ето двамата изпълняват някакъв дивашки танц насред казармата, прегърнати през раменете. Това беше в деня, когато научиха за увото…
	А ето ги вървят прегърнати по плаца, а слънцето вече почти се скрива зад близките върхове. И си говорят. За разни неща, които невинаги могат да се изразят с думи.
	— Не зная, май, че вече ще се сбогуваме? — каза тогава Саша.
	— Престани! — както винаги уверено отвърна Фархад. — Знаеш ли какво е казал един философ: щом душите не умират, да се прощаваш, означава да отричаш раздялата…
	А ето ги с автоматите отиват на караул по планинската пътека. Кой знае защо Саша изостава, не може да догони приятеля си, а той постепенно се скрива в утринната мъгла. Няма да може да го догони. Никога нямаше да успее да го догони…
	„Самолетът по маршрут «Душанбе-Москва» ще кацне след двайсет минути на летище «Домодедово».“
	Стюардесата се наведе над Саша.
	— Извинете, лошо ли ви е?
	— Добре съм.
	Стюардесата му поднесе табличката с бонбони, които се раздаваха преди излитане. „Какви ти бонбони преди излитане, щом вече сме в Москва?“ — помисли си той, но взе един.


	Космос, Пчелата и Фил го посрещнаха.
	— Здравейте, братлета! — Както винаги прегърна всички той.
	— Здрасти! Е, как е времето там? — не спести любимия си въпрос Космос.
	— Горещо — усмихна се в отговор Саша.
	Фил задържа за малко Белия пред изхода на летището.
	— Братле, намерихме ги.
	— Кои са?
	— Да вървим.
	Сложиха на покрива на първата кола буркан. И с вой и мигане стигнаха до офиса за двайсет минути.
	В малкото сребристо магнетофонче се въртеше една касетка. От нея звучеше гласът на Каверин: „Азиатец, който се занимава само с незаконни неща. Работи с Белия, но не е забъркан в неговите работи.“
	Отговаряше му гласът на Бек, който явно в този момент дъвчеше: „Ами, тогава, пусни му момчетата.“ По-нататък се чуваше само пращене и съскане.


	Пръстът на Каверин натисна бутончето „стоп“, а очите му гледаха ту към застаналия до него Фил, ту към Пчелата, който се бе настанил в дълбокото кресло, ту към Космос, който почукваше с пръсти по крайчеца на масата. Но всички мълчаха в очакване да чуят какво ще каже Белия. Той стоеше встрани, обърнат към прозореца, сякаш се надяваше да намери зад него отговорите на всички въпроси, които го измъчваха.
	Без да се извръща, Белия доста троснато и злобно попита:
	— И с какво си решил да ни помогнеш?
	Каверин сви рамене. На лицето му беше изписано пълно недоумение и дори обида.
	— Не знаех, че Бек се кани да го очисти… А пък на мен — отново огледа присъстващите — не ми се ще да се карам с вас.
	Саша рязко се извърна от прозореца.
	— Извинявай, но ще те претърсим. Току-виж в момента записваш и нас, а после ще вземеш да дадеш касетата на някого?
	— Това е разумно — съгласи се Каверин едва ли не с удоволствие.
	Фил бързо и професионално го опипа по гърдите, по гърба и между краката и поклати отрицателно глава: целият му „улов“ се състоеше от един наченат пакет „Марлборо“, който върна на собственика му.
	— Вземи си — предложи му Каверин.
	— Не пуша — отвърна му той.
	Настъпи неловко мълчание, което най-сетне бе прекъснато от Белов:
	— Да смятаме, че сме приятели.
	Ръкостисканията бяха силни, но не много дружелюбни. Саша остана с впечатлението, че този Володя е доста хлъзгав тип, макар изобщо да не подозираше какви са истинските му чувства. Дори не предполагаше колко силни емоции предизвикваше неговата скромна персона у този плешив смотан господинчо.


	36.

	Москва беше готова за новогодишния празник, макар че до Нова година оставаше почти цяла седмица. Вече се бе превърнало в традиция да започват празниците от католическата Коледа и да гуляят чак до старата Нова година. Градът блестеше от светлини, а улиците бяха пълни с хора, макар че бе студено. Много студено.
	Бяха повели Саша на културно мероприятие в консерваторията. Придвижваха се с кола по булевард „Тверски“, където хората се веселяха.
	Един посинял от студ Дядо Мраз изпълняваше негърски танц край украсената елха. Впрочем, този покрит със скреж „дядо“ си беше истински негър.
	— Да ви е честита настъпващата Нова година! Тики-тики-та, аз от топ в просторите ще излетя! — врещеше с всичка сила черният Дядо Мраз и правеше някакви засукани движения. Тежкият му кожух се развяваше на всички страни. Наобиколилата го тълпа от подпийнали пубери радостно крещеше, поливайки веселбата с водка от пластмасови чаши.
	Заради задръстванията пристигнаха в последния момент. Край консерваторията беше многолюдно и също така шумно, макар че там май никой не пиеше водка.
	— Отвори на баба — помоли Саша Макс, а той помогна на Оля да слезе от колата.
	Макс, към когото Белов най-сетне бе започнал да се отнася с доверие, напоследък съвместяваше длъжностите на шофьор и телохранител.
	— Колко време продължава концертът? — попита жена си.
	— Два часа, ще го изтърпиш, сладурче — засмя се Оля, която беше в приповдигнато настроение.
	— Ох, миличката ми… — Целуна я зад ухото и долови леката миризма на парфюм.
	— Няма ли да закъснеем? — разтревожи се Елизавета Павловна. Тя бе свикнала да идва на концерт половин час преди началото му, а не да тича презглава.
	— Не, не, има още време — успокои я внучката й.
	Местата им бяха в директорската ложа. Впрочем, на първия ред.
	Саша настани дамите и тъй като музикантите още настройваха инструментите си, понечи да извади мобилния си телефон. Оля кротко, но решително издърпа телефона от ръцете му и го изключи.
	Най-сетне започнаха да свирят.
	— „Лешникотрошачката“ — прошепна Оля на мъжа си.
	Саша притвори очи. Два часа изобщо не бяха малко време. Той потъна в приятен унес, но въпреки това не спеше. Нямаше право на това. Сега най-важните неща не ставаха в тази зала, а на други места.


	От Беларуската гара Едрия пое със своя почти нов джип „Чероки“ по булевард „Тверски“. Естествено, той беше в добро настроение, а джобовете му бяха пълни с пари. Освен че момчетата му помогнаха да купи евтино таралясника от някакъв будала, в близките дни — точно преди Нова година, му се отваряше и нова работа. И това му идваше тъкмо навреме.
	До магазин „Подаръци“ му махна прекрасна девойка в кожено палто, облечено едва ли не на голо.
	Естествено, Едрия — най-едрият мъж на света, спря и отвори вратата:
	— Какво става, принцесо, студено ли ти е?
	— Ще ме закарате ли до площад „Маяковски“? — кокетно попита тя.
	— Сядай, щом не те е страх.
	— За какво намеквате? — с тон, който вече не оставяше никакви съмнения за нейните намерения, рече тя.
	— Сядай, студено е — пришпори я Едрия.
	— Студено е, дяволите да го вземат — съгласи се тя и се настани на предната седалка до него.
	Но в този момент някакъв тип почука по стъклото от страната на Едрия.
	— Какво искаш? — тросна му се той, свали стъклото и погледна младежа, облечен в светло яке.
	И това беше последното нещо, което видя в живота си. Оказа се, че не само той умееше майсторски да забива остриета в жизненоважните места на човешкия организъм. Човекът, когото днес срещна случайно, не се справяше по-зле от него. Острието се заби в шията на Едрия точно на три сантиметра под тила му…


	Дребния реши да отпразнува католическата Коледа с приятелите си нигерийци в общежитието им до университета „Патрис Лумумба“. Там не беше много луксозно, но за сметка на това бе екзотично, пък и му се искаше да почерпи бъдещите си колеги с прясната дрога.
	Негрите танцуваха под звуците на някаква страстна мелодия. Дребния приготвяше дози от чист хероин за всички. С танцувална стъпка приятелката му Ритка слагаше до всяка чиния на вече сервираната маса по една спринцовка за еднократна употреба и по един тънък мек маркуч. Бяха измисли тази изненада заедно с Дребния. Искаха да направят един такъв джентълменски номер.
	Някой почука на вратата на стаята. Дребния изруга наум, излезе в тясното коридорче и отвори входната врата. Някакъв човек с черна качулка, която скриваше лицето му, направи бърза крачка към него. Острието бързо проникна в тялото му и прониза сърцето му. Всичко свърши за миг. И тихо. Рита още не бе свършила с изисканото сервиране, а чернокожите им приятели бяха твърде увлечени в танца си. Само че Дребния вече не се вълнуваше от нищо на този свят…


	Бек и Льова току-що бяха излезли от сауната. Пъшкайки тежко, те приседнаха на мраморната пейка. Трябваше да се направи една малка пауза между горещата пара и прохладната вода в басейна.
	— Е, искаш ли да забършем по една маймунка? — лениво предложи Льова.
	— Хайде, преди да излезем оттук — съгласи се Бек, — а после сядаме на масата.
	„Маймунките“ — две голи момичета, преминаха като по поръчка покрай тях и скочиха в басейна със смях.
	— Ей, ти кой си? — Бек с изумление изгледа неканения гост, който се появи в тяхната обител.
	— Лекар — подхвърли, без да се обръща, непознатият мъж в бяла престилка и с маска от марля на лицето. Откъде ли се беше взел?
	— Не разбрах… — започна бавно да се надига от мястото си огромният Бек.
	„Докторът“ бързо стигна до басейна. Направи толкова красноречив жест на момичетата, че те веднага се скриха под водата. В ръката му се появи граната. „Докторът“ старателно издърпа предпазителя и търкулна гранатата по покрития с плочки под. После изскочи обратно през вратата, през която миг преди това се бе появил.
	Взривът не закъсня. За щастие не засегна момичетата. Те изскочиха от басейна и с писъци се понесоха към фоайето. Пред тях се ширеше една богато сервирана маса. А Бек изпусна тази трапеза.


	Всичко все някога свършва. Дори и „Лешникотрошачката“. Заедно с последните акорди Саша включи мобилния си телефон, който веднага започна да издава славееви трели.
	— Браво! — Залата се взриви. Оля и Елизавета Павловна скочиха на крака, аплодирайки. — Браво!
	Саша изслуша човека, който му се обаждаше, и твърдо изрече в слушалката:
	— Браво! — После изкрещя, но вече към залата, надвиквайки женските гласове и разделяйки думата на срички: — Бра-во!!!


	37.

	„За стотен пъти ти казвам! Дрогата не е цигари! Всички се занимават с пласмент, с търговия на дребно! За какъв дявол ми е всичко това?! Цели две години прокарвам трасето на…“ — Гласът на Саша се разпознаваше без затруднения.
	За кой ли път Володя Каверин демонстрираше оперативните си способности. Този път — пред капитан Коноваленко. „Лубянка“ нямаше как да не оцени таланта му. Той не се съмняваше в това.
	Те седяха в някакъв гараж в служебното волво на Коноваленко.
	— И това не е нищо — гордо добави Каверин. — Толкова материали имам за този тип!
	— Въпросът е откъде са — с едва доловима усмивка полюбопитства капитанът.
	— Съдбата ни срещна отдавна — многозначително отвърна другият и с тъга добави: — Стигна се дотам, че ме изгониха от управлението…
	— Значи вие сте решили да помогнете на органите заради лични мотиви? — не без язвителност в гласа се поинтересува капитанът от „Лубянка“.
	— От чувство за гражданска отговорност — май съвсем сериозно отвърна Каверин и извади марлборото си. — Пушите ли?
	— Благодаря — с малко по-висок от необходимото глас отвърна Коноваленко.


	Кръстиха се в църквата „Възкресение“, която се намираше в „Соколники“.
	Взел сина си на ръце, Саша излезе с щастлива усмивка от църквата. Застанала до него, Оля го държеше под ръка и слизаше по стълбите пред църковните врати.
	— Сега ти си ни вече един пълноценен човек — гледайки сина си в очите, каза Саша.
	Всъщност той казваше тези думи повече заради себе си и заради жена си, която толкова много искаше всичко това да се случи. А на сина си щеше да го обясни после, по-късно.
	— Честито кръщение, Ванечка! — Майката на Саша и Катя най-сетне успяха да се промъкнат близо до тях.
	Саша видя Макс, който нагласяваше фотоапарата, и му извика:
	— Макс, а сега ни снимай всичките!
	— Е, как е? — Пчелата гледаше с известна ирония покръстения Космос.
	— Ами, какво, честито… — Макар че Космос се усмихваше, той възприемаше напълно сериозно всичко, което току-що се бе случило с тях. А уж беше син на астрофизик!
	— Честито — прегръщайки Коса, повтори след него и Пчелата. В този момент той най-сетне събра смелост. — Слушай, прости ми, че навремето ти отнех Таня…
	— Ти ми прости — отвърна Космос, — че тогава ти счупих носа. — Бяха квит и не таяха злоба един към друг.
	— Макс, хайде! — викаха вече всички, строени в полукръг на фона на храма.
	— Съберете се малко! — командваше ги той.
	— Ванечка, обърнете насам Ванечка! — нареждаше бабата на Оля.
	— Готово! — натисна копчето и доложи Макс.
	— Да са ни честити наближаващите празници! — радостно извика Оля. — Да не забравите, в петък сте у нас!
	Космос се обърна към църковните двери и усърдно се прекръсти с широк жест. Отляво надясно, както му се стори, че е правилно.
	— Отдясно наляво, дивако — охлади религиозния му плам Фил.
	— Кой ти каза? — недоверчиво разшири очи той, но все пак последва съвета му и се прекръсти още веднъж. Този път — правилно. И все така усърдно.
	— Е, как се чувстваш, Косе? — поинтересува се Саша, когато той най-сетне се обърна.
	— Саня, това е благодат! Като че ли съм се родил отново! — И нямаше съмнение, че този път изобщо не се шегуваше.
	— Честито, братле — прегърна Фил Белия.
	— Благодаря, кръстник. — Саша наистина беше трогнат.
	Сега те бяха пълноценни хора.
	— Е, какво, сега май бащата съм аз? — пошегува се Фил.
	— Не, ти си кръстникът — съвсем сериозно му отговори Саша, — а пък бащата си оставам аз.
	Саша изостана от групата, извади новото си съвсем обикновено кръстче, целуна го и се прекръсти три пъти.
	Боже мой! По стълбите към храма се качваше не някой друг, а господин-другарят Веденски заедно със симпатичната си съпруга, облечена в скъпо кожено палто, и сина си, който бе на около девет годинки.
	— Да ви е честит настъпващият празник! — хвърли му изпитателен поглед Саша.
	— И на вас — също — отвърна той, криейки усмивката си.
	Пчелата внимателно наблюдаваше отдалеч тази сцена на църковните стълби.
	— Саня, кой е този? — недоверчиво попита той.
	— Един обикновен човек. Точно толкова обикновен, колкото сме и ние — уточни той. — От Министерството на добрите дела.
	— Май не съм чувал за такова министерство — явно започна да разбира за какво ставаше дума приятелят му и извади цигара.
	— Значи, ти си един щастлив човек, Пчьолкин! Не пуши, това е храм!


	Генерал Хохлов имаше основание да бъде доволен. Нещата вървяха много добре: преживяха социалните бури, бизнесът продължаваше да се развива, всичко беше под контрол. Точно както им бе завещал Феликс Едмундович. Днес Андрей Анатолиевич свика съвещание, за да обобщи резултатите от изминалата година и да набележи плановете за следващата.
	Докладваше Игор Леонидович Веденски:
	— Обектът е уволнен от редиците на Министерството на вътрешните работи през деветдесет и първа година за превишаване на служебните права. Отличава се с много добри оперативни качества, способен е на решителни действия, изпитва дълбока омраза към Белов. Бидейки в сянка, разработи и провокира конфликт между Белов и групировката на Бек, което доведе до ликвидирането на Бек. След като обектът застана начело на обезглавената групировка, той незабавно ни предостави компромат срещу Белов. Единственото, което не беше предвидил, е, че последният се намира в нашата орбита… — подсмихна се Игор Леонидович. — Е, в края на краищата той не е Джеймс Бонд. — Веденски направи пауза и огледа колегите си: — Общо взето, обектът е завършен мръсник, но аз смятам за целесъобразно да го вземем на разработка, за да създадем противовес на активно развиващата се банда на Белов.
	Никой не възрази.


	Днес Володя Каверин беше почти щастлив. Или поне до въпросното шибано щастие му оставаха само още няколко крачки. Глупавата Светка не разбираше абсолютно нищо! Ех, как щяха да заживеят след известно време!
	Премери маската на Дядо Мраз и се погледна в огледалото:
	— Гений!
	Но това не му стигаше. Направо щеше да се пръсне от кеф!
	В спалнята Светка навличаше върху напълнялото си тяло една рокля с дълбоко деколте. Каверин свали маската и хукна при нея:
	— Светка! Мъжът ти е гений!
	Тя не му възрази.


	Епилог

	Нова година е семеен празник, а те бяха едно голямо семейство — една бригада. Всички празнуваха у Белов.
	— Поздрави на Глигана. Хайде, до скоро. — Саша приключи телефонния разговор и отиде в детската стая. Оставаше му да уреди още един свой дълг, който му остана от старата година.
	Ваня спеше. Саша тихичко седна край масата и задържа поглед върху снимката на Оля в сватбената рокля. Тя загадъчно му се усмихваше, притискайки цветята към гърдите си. „Ей сега, миличка, помня какво съм ти обещал.“ Той пишеше с печатни букви върху един голям лист бележка на жена си. Същата онази бележка, която не довърши в родилния дом.


	А гостите — шумни и весели, вече пристигаха. Все приятели и колеги с момичетата или със съпругите си. Че как иначе? Нали беше празник! Оля, облечена в дълга тъмносиня официална рокля, ги посрещаше сама — Саша беше изчезнал някъде из големия апартамент.
	Масата беше отрупана с храна. Оля и баба й цял ден бяха пекли, рязали и пържили. Саша на три пъти ходи до пазара да купува разни неща.
	— Витя, пипни, елхичката е истинска? — Русичката приятелка на Пчелата кокетно сви рамо.
	— Така е, истинска е. — Той докосна празнично украсеното дръвче.
	Макс Карелски не можеше да се измъкне от коридора. Ама, че работа! Нахвърляха му палтата си и хукнаха към масата! Той се огледа, но не видя закачалка. Без много да му мисли, захвърли дрехите направо на пода. А щом откри гардероба, пъхна вътре цялото налично пухкаво богатство и се присъедини към компанията. В края на краищата и той имаше празник!
	Тъкмо си хареса едно местенце край масата и мобилният му телефон иззвъня. По дяволите!
	— Да! — Доближи телефона до ухото си, но отговорът се чу извън слушалката от устата на Фил.
	— Макс, свободен си! — Той потупа младежа по рамото. — Отпусни се!
	Елизавета Павловна донесе от кухнята последната салата от сьомга.
	— Е, да започваме ли празника? — На Фил вече му се искаше да си пийне. И, естествено, да си хапне.
	— А Саша къде е? Да не би случайно да се е разболял? — Пчелата погледа с любопитство Оля, която изглеждаше някак пораснала и беше страшно красива в тази дълга вечерна рокля.
	— Саша! — подвикна тя и понечи да стане и да потърси мъжа си.
	— Олюшка, не се притеснявай, ей сега ще го извикам — възпря я баба й.
	Откриха Саша в детската стая до креватчето на спящия му син.
	— Саша, защо седите тук като лорд Байрон? — поклати глава Елизавета Павловна. — Хайде на масата. Всички ви чакат.
	— Ей сега идвам. — Той прибра бележката в джоба си и лекичко погали по главичката Ваня, за да не го събуди. — Това се казва истински мъж! — възторжено прошепна и дръпна шнурчето на една от механичните играчки. Под звуците на нежната мелодия се завъртяха патенца, кокошчици и още някакви странни птици — лебеди или нещо такова…
	— Ето ме и мен! — появи се Саша в гостната. В ръцете си държеше кукла марионетка. Умело движеше куклата, която по нещо приличаше на Ваня. — Иди да отвориш на Катя — помоли той Космос, тъй като на вратата се позвъни.
	— А къде е майка ти? — попита Фил.
	— Изпратих я в Анталия да си почине.
	Той се настани заедно с „Ваня“ на централното място до Оля и почука с нож по чашата. Когато всички млъкнаха, започна тържествената си реч.
	— Уважаеми братя и сестри! Извинявайте, че ви накарах толкова дълго да чакате. Исках да вдигна този тост… — Той гледаше през чашата с шампанско изгубилите търпение да започнат празненството свои гости. — Ей сега Катя и Космос ще бъдат готови… — Саша предвкусваше изненадата, която се подготвяше, — да вдигнем тост за отиващата си деветдесет и трета година. Тя не беше лека, дори трябва да отбележим, че беше трудна. Но въпреки всичко и независимо от всичко ние все пак сме живи! А в нашата работа това е най-важното. Наздраве! — Поднесе чашата към устните си, но успя да предупреди през смях: — Само педалите пият седнали.
	В стаята шумно нахлу една забавна двойка. Катерина, облечена като Дядо Мраз, и Космос — като Снежанка със смешни дълги плитки.
	— Лелче, обичам те! — радостно извика Саша, надвиквайки общия възбуден хор. — Катюха, обожавам те!
	— У дома аз пред вратата… — занарежда едно детско стихче Катерина, подръпвайки дългата си бяла брада.
	— Сняг събирах с лопата… — включи се с фалцет и Космос, поглеждайки текста, който бе надраскал с химикалка на дланта си.
	— Не помня какво ставаше по-нататък със снега? — запъна се Дядо Мраз.
	— Но снегът нещо такова, там беше малко… — вече пийналият Космос намери следващия ред в „пищова“ си.
	— И Снежанка си направих… — спомни си текста Катя по-нататък.
	— В коридора я оставих… — стараеше се доколкото може да говори с женски глас Космос.
	— Но стопи се тя! — завършиха те под дружния смях на всички.
	— Обичам ви! — викаше Саша на смешната двойка.
	На телевизионния екран се появи президентът Елцин.
	— Дванайсет е! — истерично изкрещя приятелката на Пчелата.
	— Дванайсет е! — подхванаха и останалите.
	— Ето, часовникът бие! Хайде, отваряй! Космосе, недей да дремеш! Внимателно! Хайде, по-бързо, по-бързо! Няма да успеем! — вълнуваха се присъстващите.
	Тапите на шампанското започнаха да гърмят. Пенещата се божествена напитка се разля в чашите. На покривката също не й се размина.
	По телевизията предаваха звъна на камбаните.
	— Скъпи браточки! — заговори Саша с гласа на Елцин. — Честитя ви годината на Кучето. Пожелавам ви никой от нас да не стане кучка, разбираш ли?
	Елизавета Павловна присви устни и погледна с укор внучката си. Оля й направи страшни очи.
	— При нас нещата да вървят гладко — продължаваше Саша, имитирайки много сполучливо Елцин, — а ръцете ни да са пълни със зелено!
	Дружното „ура!“ съвпадна с ударите на камбаната.
	Докато те биеха, Саша даде на Оля смачкания лист, който измъкна от джоба си. На него с едри печатни букви беше написано: „МИЛА МОЯ ОЛЕНКА, ЗА РАЗЛИКА ОТ МЕН НАШИЯТ СИН ЩЕ СТАНЕ ЧОВЕК. ОБИЧАМ ТЕ.“
	— А аз как те… Дори не си представяш. При нас всичко ще бъде както трябва, нали ти казваш така? — прошепна тя.
	Посрещнаха Новата година с целувка. Тя беше дълга и нежна. Почти както тогава — на сватбата им. Само че този път се целуваха само защото на тях им се искаше.
	— Моя Оленка — прошепна Саша. И погледна всички. — Е, честита Нова година, нека бъде щастлива!
	Една година свърши. Те бяха станали по-зрели, сякаш Фархад бе отнесъл със себе си тяхната младост.
	Една година започваше — 1994. Каква ли щеше да бъде тя? Никой не знаеше това.


	$id = 21762
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/21762
	Сканиране: Диан Жон, 2011 г.
	Разпознаване и редакция: Dave, 2011 г.
	----
	__Издание:__
	Александър Белов. Бой без правила
	Руска, първо издание

	Редактор: Лилия Анастасова
	Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
	ИК „Ера“, 2004 г.
	ISBN: Липсва информация