Александър Белов
	Сянката на победата


	Пролог

	Белов задряма. Стори му се, че е стиснал клепачи само за секунда, а когато отвори очи, видя пред себе си тъмния силует на Фил, зад който сякаш се разливаше светлина от примигващ светлосин прожектор или от искри на електрожен.
	— Здрасти, Саша — поздрави Фил. — Пак ли не те свърта на едно място?
	Белов напрегнато се вгледа и забеляза, че приятелят му носи непромокаем камуфлажен костюм и гумени ботуши. И се усмихваше. На Белов му прилоша, защото, както често става насън, осъзнаваше, че Фил знае всичко за него. Дори не се нуждаеше от отговора на Саша, тъй като покойният му приятел знаеше всички отговори.
	— Много добре знаеш, че трябва да му помогна — изрече.
	Фил се наведе и вдигна нещо. Беше ловджийска пушка. Подкани Белов да се приближи към него, обърна се и тръгна напред. Но щом направиха две крачки, всичко наоколо се промени. Светлината престана да премигва и почти угасна, пътят се превърна в тясна, лъкатушеща пътечка, а от всички страни над тях надвиснаха гъстите клони на елеи. Те сякаш непрекъснато се опитваха да шибнат Саша през лицето и той едва успяваше да се предпази. Въздухът се сгъсти като вода и за да догони приятеля си, се наложи да гребе с ръце, напрягайки всичките си сили, и да си помага с колене.
	— Фил! — подвикна, но той не му отговори и продължи напред. — Фил, почакай, не мога да те настигна! — извика отчаяно Саша и ускори крачка.
	Внезапно клоните се отдръпнаха и се разкри малка горска полянка. Там цареше полумрак, а сребристосинкавата светлина едва се прокрадваше през короните на високите дървета. Белов използва момента и хукна напред, за да догони приятеля си. По средата на поляната видя обелиск с големината на човешки ръст, който излъчваше слабо сияние. Изсечените върху камъка символи пиктограми му се сториха смътно познати.
	„Друиди! — мина му кой знае защо през ума. — Ама че глупост! Откъде ще се вземат тук?“
	Направи крачка вдясно, за да огледа по-добре надписите, но в този момент Фил рязко се обърна и Белов се ужаси. Вече не беше Фил, а огромна мечка, изправена на задните си лапи. Имаше чудовищни черни нокти, които блестяха, сякаш бяха издялани от абаносово дърво. Белите й остри зъби хвърляха влажни отблясъци, а от отворената й паст се стичаше слюнка. Но Саша се втрещи най-много от езика й — беше ален, сякаш обагрен с кръв.
	Белов отстъпи назад. Не носеше оръжие. А нямаше смисъл да бяга от мечката. Дори не си струваше да се опитва. Бавно, крачка по крачка, започна да отстъпва назад, но внезапно закачи с петата си дебел корен, който стърчеше от земята. Залитна и едва не падна. Целият изтръпна. Достатъчно беше само да се озове по гръб — хищникът щеше да разпори корема му с един удар на лапата си с оголените остри нокти.
	„Не! По-добре да умра прав!“ — отсече Белов.
	Разкрачи широко крака, стегна се и се подготви като борец по сумо да посрещне и да отблъсне звяра с две ръце. Мечката се приближаваше все повече и повече. Саша вече долавяше зловонния й дъх, но не помръдваше от мястото си и гледаше животното право в малките червени очи, проблясващи като въгленчета. Мечката замахна с късата си мощна лапа, но веднага щом докосна Белов с ноктите си, започна да се разпада от косматата си глава надолу, сякаш беше от пясък. След миг изчезна, изпари се, без да остане и помен от нея.
	Саша въздъхна с облекчение. Ръцете и краката му трепереха, сърцето му биеше бясно. В този момент проумя значението на камъка на поляната, почувства как в него се разлива странна топлина и тръгна към обелиска. Сега вече виждаше ясно изсечената върху него плетеница. Протегна ръка към камъка, а сиянието, което той излъчваше, потрепна примамливо. Камъкът сякаш го подтикваше и го подканяше: „Хайде, направи го!“
	В този миг Фил — можеше да се закълне, че е той, защото не би могъл да сбърка гласа му с ничий друг — рече:
	— Който владее себе си, има власт и над бъдещето.
	Белов не осъзна веднага смисъла на тази фраза. Все още се стремеше да стигне до камъка, когато внезапно се разнесе силно бучене, от което ушите му заглъхнаха, всичко затрепери и се размаза… А Саша се събуди с натрапчивото предчувствие, че сънят му не е случаен.

	Част I
	Удар в гърба

	1.

	Предстоеше му важно решение. Белов дори не можеше да си спомни кога за последен път толкова просто решение е изисквало от него да вложи такива усилия. Някакво странно чувство, подобно на завист, потрепна в гърдите му. Налагаше се да признае, че малко завижда. На обикновените, необременени хора, които се връщат от работа, отпускат се и не мислят за нищо. На онези руски мъже, които се прибират, а вкъщи ги чакат чиния с горещ борш и мила жена, която бърше ръце в престилката.
	Знаеше, че е така.
	Нервността, която измъчваше всички, от шофьорите и докерите до главните мениджъри, постепенно изчезна. Само през последната година рентабилността на производството се увеличи с четири и половина процента. Работниците получаваха навреме и без отлагане заплатите си, които бяха доста високи дори за стандартите на столицата.
	Белов веднага определи каква сума от приходите ще отиде за социални нужди. „Не съм открил топлата вода — разсъждаваше той. — Всичко това вече се е случвало. Защо при Путилов или Сава Морозов е имало толкова висока производителност на труда? Защото на първо място не са мислели за високите печалби, а за хората, които осигуряват тези печалби. Това е цялата тайна. И тя е проста като гъбена чорба.“
	Най-важното нещо са хората. Белов отдавна бе осъзнал тази истина. Вероятно винаги го е знаел, но успя да го формулира толкова ясно едва сега, когато на директорските му плещи легна отговорността за съдбата на многомилионния колектив. Той помогна на приюта за скитници „Нил Сорски“, отпусна пари за реконструкцията на детската градина към завода, откри две модерни спортни зали и басейн за работниците.
	Ядосваше се, когато говореха за руснаците като за нацията, която пие най-много. Хората пиеха от безделие и безизходица. Не всички можеха да видят пред себе си ясни цели — такива, към които си заслужава да се стремиш. Самият той виждаше такава цел, което означаваше, че може да я покаже и на другите. В най-близките му планове влизаше откриването на многопрофилно спортно училище, за да привлече в него децата от проблемните семейства, че дори и безпризорни сирачета, повечето от които се скитаха из градовете на Русия.
	Фьодор Лукин се запали от тази идея и сега по цели дни обикаляше Красносибирск и ловеше мърлявите скитничета.
	— Виж, откраднал си портмонето на една лелка — гълчеше кротко той, вкарвайки в правия път поредния хулиган, смятан за обществена заплаха, — а пък братя Кличко не крадат портмонета. Просто нямат нужда от това. Искаш ли да станеш като тях? Ела да си поговорим в дома „Нил Сорски“. А след това ще те запиша в едно училище. В спортното!
	Белов също не забравяше за спорта. „Здрав дух в здраво тяло“, гласеше латинската мъдрост. Саша беше съгласен с нея само наполовина. „Ако духът е здрав, той задължително ще накара и тялото да е като него.“ Затова по два-три пъти седмично се потеше на тренажорите и всеки петък преплуваше по два километра в басейна.
	Понякога се разпалваше и тогава играеше футбол с работниците. По време на играта се превръщаше просто в Саша и изобщо не се учудваше, когато чуваше: „Саньок, пас! Подай напред! А бе, къде биеш, бе, кекавелник?!“
	Това близко общуване му позволяваше винаги да е в течение на проблемите в завода и да вижда живота в комбината отвътре. Най-странното бе, че никой от приятелите му в неговия отбор или от отбора на съперниците му не се опитваше да се изтърси при него в комбината и да поиска нещо за себе си. Да го потупа, тъй да се каже, по рамото и да каже: „Саша, помогни ми!“ И Белов го смяташе за много важно. Хората се гордееха с работата си и с общото дело, а това беше добър признак. Значи всичко вървеше както трябва.


	Белов седеше зад бюрото в директорския си кабинет и се опитваше да реши един проблем. Само че все не успяваше. И точно по тази причина в душата му се промъкна това гадно и лепкаво чувство, което приличаше на завист. Не можеше да пусне в отпуск само един-единствен човек — онзи, който може би го заслужаваше най-много от всички останали. Но не можеше да направи нищо, защото човекът беше страшно честолюбив и упорит. Как би могъл да му заповяда нещо? Изобщо не беше в състояние да го направи. Онзи просто щеше да му тегли една. И да му каже: „Остави ме на мира, имам толкова работа. Затънал съм до гуша, а ти ми говориш за отпуск.“
	Разбира се, би могъл да приложи административни мерки. Да издаде заповед и да й сложи входящ номер. Да удари кръгъл печат, а отгоре да напише: „За изпълнение, веднага.“ Или: „Тъй да бъде“, както са писали руските самодръжци. Само че би изглеждало най-малкото смешно. И сигурно Любочка — секретарката му, тайничко щеше да се подхилва, докато пише подобна заповед. Защото щеше да й се наложи да напише горе-долу следното: „Аз, директорът на Красносибирския комбинат за алуминий, разрешавам редовен отпуск на… директора на комбината Александър Белов.“ След което Саша трябваше да сложи със замах подписа на същия този Александър Белов.
	Ситуацията, изглежда, бе без изход. Осъзнаваше, че трябва да го направи и вече е узрял за това. Трябваше да се спре, да се огледа, да прекъсне за малко това безкрайно надбягване, да си позволи да се отпусне, да си спомни за обикновените и достъпни радости в живота. Но в същото време усещаше, че няма да се справи без чужда помощ. И помощта дойде. Във вид на най-обикновено телефонно обаждане. Чрез серия електронни импулси, преминали през целия Атлантически океан и през половин Европа…


	Белов вдигна слушалката.
	— Да, слушам!
	— Саша?
	Никога нямаше да забрави този глас.
	— Лайза? Ти ли си?! Колко… — Едва се въздържа да каже „колко ми липсваш“. Само помълча и добави: — Колко отдавна не съм те чувал. Какво става с теб?
	— Нищо. Подозирам, че и при теб няма никакви новини.
	— Защо да няма? Аз… Ние…
	На другия край на жицата, на хиляди километри от Красносибирск, Лайза въздъхна тежко:
	— Можеш да си спестиш обясненията. Всичките ти новини са свързани само с работата.
	Всъщност Белов нямаше какво да крие. Оставаше му само да се съгласи:
	— Да, права си. Знаеш ли, миналата седмица…
	Лайза го прекъсна:
	— Саша, не искам да те обиждам… На мен, разбира се, ми е много интересно да науча какъв е цветът на дима от комините на Красносибирския комбинат за алуминий, но — повярвай ми — не ти се обадих заради това. При нас е нощ, три часът е…
	Тя замълча, а Белов се изплаши, че разговорът всеки момент ще приключи, и побърза да попита:
	— Нощ ли е? И ти не спиш? Какво виждаш навън?
	В слушалката се чу шумолене, а сетне приглушен звук от стъпки. „Сигурно отива до прозореца“ — помисли си той.
	— Лампи… — отвърна Лайза. — Улични лампи. Знаеш ли, завиждам им. При тях всичко е толкова просто. Те знаят защо съществуват. За да светят. И да разпръскват мрака.
	„Ти също…“ — понечи да отвърне Белов, но жената продължи:
	— Малко по-нагоре е небето, то е виолетово-черно. Бездна от звезди… И те от време на време падат на земята. И са толкова блестящи и чисти, че ти се иска да ги вдигнеш и да ги вземеш със себе си. Това виждам — каза натъжено тя. — Кой знае защо имам чувството, че непрекъснато нещо ми липсва. Разбираш ли? Струваше ми се, че съм открила нещо, че съм открила онова, които би могло да изпълни живота ми със смисъл. А сега го изпускам. Или по-точно… Струва ми се, че и двамата го изпускаме…
	— Лайза, всичко зависи от нас!
	— Аз много те… много… — Тя замълча, сякаш се боеше да продължи, да освободи думите и да ги произнесе…
	— Лайза, и аз! — възкликна Белов. — Ще дойда при теб! Чуваш ли?
	— Чувам — въздъхна тъжно Лайза. — И преди съм го чувала от теб…
	— Не, миличка, със сигурност ще дойда. Скоро ще ме видиш. Какво ще кажеш да си дадем малко отпуск? Да речем, за две седмици. Много ми се ще да видя Големия каньон в Колорадо. И гейзерите на Йелоустоунския извор. И Холивуд, и Дисниленд в Орландо, и още много, много неща. Само че искам ти да си с мен.
	— Сериозно ли говориш? — не повярва Лайза.
	— Абсолютно сериозно. Няма грешка!
	— Ти… Ще дойдеш ли?
	— Веднага, щом си уредя визата. Какво ще кажеш?
	— Ще кажа, че би било прекрасно.
	— Много добре. Ще ти се обадя от Москва, преди да тръгна. Ще ме посрещнеш ли в Ню Йорк?
	— Ще те посрещна където и да е, Саша. Дори на края на света.
	Той се засмя:
	— Ами Ню Йорк си е краят на света.
	— Не е. Виж, Красносибирск е. Това наистина е краят на света. След него е само Камчатка.
	— Слънчице мое, всичко на този свят е относително — възрази Белов. — Зависи откъде го гледаш.
	— Искам да гледаме на всичко заедно.
	— Точно така ще бъде! А сега лягай да спиш. Много съжалявам, че не мога да те завия и да те целуна, преди да заспиш, но бъди сигурна, че много скоро ще го направя.
	— Тогава няма да си губим времето в сън — каза тя и той си представи как в този момент по пухкавите й устни се плъзва усмивка, а в ъгълчетата на очите й се появява мрежичка от толкова мили бръчици…
	— Съгласен съм. Заспивай, скъпа — прошепна нежно той.
	— Заспивам — отвърна Лайза и затвори.
	Саша потръпна и скочи от удобния въртящ се стол. Непрекъснато го преследваше една мисъл. Ала преди тя беше някъде на заден план, в най-дълбоките пластове на съзнанието му, но сега, когато Лайза изрече на глас: „Струва ми се, че и двамата пропускаме нещо…“
	— И на мен ми се струва така — промълви той и извика Любочка.


	Кой знае защо Люба изобщо не реагира. Той излезе от кабинета си в приемната. Дребничката секретарка поливаше цветята. Щом чу гласа на шефа си, тя остави лейката на перваза на прозореца и изпъна смешно тънката си, много дълга шия. На езика на жестовете това означаваше висша степен на готовност за изпълнение на задълженията.
	— Седни на компютъра и напиши заповед — нареди Белов.
	Любочка зае мястото си пред клавиатурата и разкърши пръсти като пианистка преди концерт.
	— Слушам, Александър Николаевич — гледаше предано Белов в очите.
	— Пиши. С тази заповед нареждам… Написа ли го? Да се даде отпуск в срок от две седмици на директора на Красносибирския комбинат за алуминий… По време на неговото отсъствие изпълняващ длъжността директор ще бъде… — Той продиктува текста докрай. — Причината ли? Много му е домъчняло за любимата и иска веднага да я види!
	— Това да го пиша ли? — попита съвсем сериозно секретарката.
	Той сви рамене.
	— Всъщност, не. Най-важното е аз да не го забравя.
	— Добре. Ще я разпечатам и ще ви я оставя на бюрото — обеща Люба.
	Крехките й тънки пръстчета се носеха весело по клавиатурата. Той се върна в кабинета си.
	Веднага щом вратата зад Белов се затвори, Любочка присви устни:
	— Шефът се прави на интересен! Можеше веднага да ми каже, че заминава на преговори. А пък той: любимата! — имитира го тихичко тя. — Той е женен за работата си, каква друга жена може да има покрай него, че на това отгоре и любима? Откъде ще се вземе?
	Вратата на кабинета отново се отвори, Белов се показа и рече:
	— И още нещо, Люба. Поръчай ми билет до Москва. Заминавам.
	— Разбира се, Александър Николаевич! В каква класа ще летите?
	— Все ми е едно! Само да стане час по-скоро.
	Той се усмихна замечтано и отново се скри зад вратата. Секретарката извади от принтера разпечатаната заповед, удари кръглия печат и постави входящ номер на документа. Оставаше само Белов да положи подписа си, а тя не се съмняваше, че той ще го направи. С радост.
	— Може пък наистина да е решил да си почине? — размишляваше Любочка на глас. — В края на краищата, колко може да се работи? Че да не би да е от желязо! — Помълча малко, а сетне си рече: — Дори не е от алуминий.


	2.

	Самолетът за Москва излиташе от Красносибирск късно през нощта. Белов стигна до летището сам, защото не искаше никой да го изпраща. Когато мъж отива при любимата си, това е нещо интимно и дълбоко лично. Той не носеше много багаж, а само една стилна вишнева на цвят, също като обувките му, пътна чанта от свинска кожа марка „Гучи“ и толкова. В пътната чанта имаше чисто бельо, няколко ризи, чорапи, носни кърпи и тоалетни принадлежности. Всичко останало се канеше да си купи оттам. Да обикаляш с любимата си по магазините беше скучно занимание за Саша, но не и неприятно. Естествено, Лайза беше рожба на своята страна и епоха, но на коя жена не й блясваха очите при думата „пазаруване“? Може би единствено на статуята на колхозничката, която се издигаше пред Всесъюзния изложбен център, пък и тя сигурно също се радваше на сърпа си.
	Белов премина през регистрацията и зачака момента за качването в самолета. След половин час автобусчето откара пътниците до огромната машина. Той седна на мястото си и се приготви хубавичко да се наспи. Трябваше да кацнат в Москва рано сутринта. Това беше добре, защото щеше да има време да се отбие в американското посолство и ако с визата му станеше засечка, щеше да разполага с два часа, за да задвижи нещата. И да натисне някои лостове, които не бяха достъпни за простосмъртните.
	„За простосмъртните…“ Той се замисли и отново усети двойственото си положение. Силата, властта, парите… Всичко това го постигна сам. След фаталния изстрел на летището намери сили в себе си, стисна упорито зъби и отново запълзя нагоре. До самия връх. И успя. Навярно защото никога не си оставяше път за отстъпление. Действаше директно и решително, почти без да се замисля за последствията. И изповядваше принципа на Наполеон: „Най-важното е да влезеш в бой, после ще му мислиш.“
	Сега се появи повод да се замисли за живота си. И не само повод, но и време да се огледа и да разбере какво се случва. Нима се бе потопил до гуша в работата си, защото се боеше да спре и да се погледне отстрани? Предстоеше му да лети шест часа, достатъчно, за да поразсъждава и да направи трезви оценки.
	През салона премина стюардесата, бутайки пред себе си количката с напитки.
	— Желаете ли нещо: минерална вода, пепси-кола, „Байкал“? — попита тя.
	Белов отказа всичко. Съседът му — дебел мъж с къдрави черни коси, сресани на една страна, за да скрият плешивината му, го погледна лукаво. Очевидно копнееше да си поговори с някого.
	— А искате ли водка, скрил съм малко за всеки случай — попита той Белов и извади от горния си джоб плоско метално шише.
	— Не, благодаря — усмихна се Саша. — В случай на авария предпочитам да умра трезвен.
	Стюардесата му се усмихна, но не както се усмихват на пътник, а на красив мъж, и продължи нататък. Той се извърна към илюминатора и започна да наблюдава как ситно, ситно трепти крилото от двигателите, които с рев набираха мощ, за да издигнат металната птица в небето.
	— Значи вие не се страхувате да летите със самолет? — попита го завистливо съседът му.
	— Да летя ли? — уточни Белов. — Не, не се страхувам да летя. Но се страхувам да падам. Макар че не падането е толкова страшно, а рязкото му спиране.
	— Точно това имах предвид — подхвана съседът му.
	— Не говорете така, в крайна сметка нито един самолет не е останал във въздуха — успокои го Саша и доста нелюбезно се извърна към илюминатора.
	В момента най-малко от всичко му се щеше да обсъжда колко е опасно да се лети със самолет. Той потъна в мислите си. „Толкова добре разбирам Лайза! — помисли си. — Аз също имам чувството, че изпускам нещо. Нещо особено и много ценно. Както и да е. Поне нея няма да я изпусна.“
	Той опря глава на облегалката, затвори очи и се престори на задрямал. Машината се засили по пистата. Белов потъна в креслото. Самолетът разви достатъчна скорост, за да се откъсне от земята, издигна се във въздуха и излетя в небето. В това имаше нещо символично — самолетът набираше височина и не искаше да остане на земята, защото неговата работа беше да носи хората на крилете си. Да лети! Да бразди атмосферата!
	Белов беше убеден, че и той има същото предназначение. И с радост се отдаде на чувството за полет, което не можеше да се сравни с никое друго. Уж всичко беше наред, но нещо разваляше настроението му. Вслуша се в себе си и разбра какъв е проблемът.
	Москва… Летеше към Москва и нямаше никакъв начин да я подмине. Този град, с който го свързваха много неща, сега му се струваше недружелюбна и враждебна територия. И знаеше защо. За него Москва се асоциираше с Бригадата, с Олга, със смъртта на Коса, Фил и Пчелата. Красносибирск вече му стана скъп, там всичко му беше близко, познато и… любимо. А пък Москва… Независимо от волята мислите му свърнаха по пътя, по който много отдавна бе поставил забранителни знаци. Да, всичко това се бе случило. Беше станало и беше отминало. Оттогава бе изтекла много вода, но дирята в душата му не бе изличена. Дори не беше диря, а белег. Нащърбен и груб.
	Истински парадокс! Белов летеше от Красносибирск за Ню Йорк през Москва и в действителност извършваше скок от новия си живот в друг, още по-нов. А му предстоеше да се прехвърли точно в Москва — там, където миналото се оказваше по-силно от настоящето. Там, където спомените бяха по-ярки от живите хора. Саша въздъхна и затвори очи… Дори не усети как заспа.


	За кой ли път в последно време му се присъни Фил. Защо ставаше така, разбра едва сега, когато той му се присъни в целия си блясък. С боксьорски гащета, гол до кръста, а по релефните му гърди се стичаха струйки пот. Фил носеше алени боксьорски ръкавици. Лявата му вежда беше разцепена и обилно намазана с вазелин. Устните му бяха подпухнали, а под носа му имаше ситни капчици кръв, но той се усмихваше.
	— Бели! — повтори Фил. — Побеждава онзи, който не се предава. Запомни го! Можеш да паднеш… Веднъж или два пъти… Няма значение колко пъти ще паднеш. Най-важното е точно толкова пъти да се изправиш, разбираш ли?
	— Че аз не правя ли така? Според мен винаги постъпвам точно така — рече Белов.
	Не дръзна да припомни на Фил, че вече го няма. И че единственото място, на което могат да се срещнат, са собствените му тревожни сънища. Затова само повтори:
	— Фил, не се притеснявай за мен. Колкото и пъти да падна, пак ще се изправя.
	Но той като че ли не го слушаше. И упорито настояваше на своето, както постъпваше и в живота:
	— Побеждава само онзи, който не се предава. Онзи, който е готов да стигне докрай.
	Прозвуча гонг. Фил се огледа и сви виновно рамене:
	— Вече тръгвам, чакат ме. Момчетата те поздравяват.
	— Да, разбира се. И ти ги поздрави от мен.
	Подсъзнателно Саша разбираше, че всичко това се случва насън, но все пак изпитваше вина. Ето, той беше жив, здрав, преуспяващ, а Фил, Коса и Пчелата съществуваха неизвестно къде. Разбира се, ако изобщо съществуваха извън сънищата му.
	Приятелят му оправи боксьорските си гащета и тръгна небрежно към ринга. Но изведнъж сякаш си спомни нещо и се обърна:
	— Помогни му, Саня.
	— На кого? — изуми се Белов. — За кого говориш?
	— Той е наша кръв, Саня. Той също ще стигне докрай.
	— Кой?
	Отговор не последва. Отново прозвуча гонг и Фил се скри от погледа му. След миг се разнесе механичен, усилен от микрофона глас:
	— Внимание! Мач за званието шампион на света в категория…
	„Шампион на света ли? — изненада се Саша. — Значи Фил се бие за званието шампион на света?“
	В съня му нахлу гласът на стюардесата:
	— Самолетът се готви да извърши кацане в столицата на Руската федерация — град Москва. Моля, затегнете коланите и останете на местата си.
	Саша се събуди. Самолетът пореше със сребристия корем на корпуса си бялата пяна на облаците и се подготвяше да се насочи към пистата за кацане. Белов се стегна. Чувстваше се бодър и освежен. Дори дебеланкото, който се страхуваше да лети, вече не го дразнеше. Само последната фраза на Фил се въртеше в главата му и не му позволяваше да забрави съня: „Помогни му, Саня, той е наша кръв…“
	Самолетът започна да се снижава. Дебеланкото пребледня от страх и се сви в креслото със свити крака. Белов го потупа по пухкавата ръка:
	— Всичко ще е наред!
	Това не го успокои. Мъжът панически се вкопчи в облегалките на креслото и се отпусна, едва когато колесникът на самолета докосна меко бетонната писта. Двигателите забучаха и убиха скоростта на многотонната машина.
	— Слава богу, пристигнахме! Свърши се! Следващият път — само с влак — зарече се дебеланкото с пресилена усмивка.
	— А пък аз днес пак ще летя. В краен случай, утре — усмихна се Белов. — Самолетът живее само когато е в полет!
	Съседът му го погледна хем със завист, хем така, сякаш е полудял.


	3.

	В американското посолство, където Белов отиде направо от летището, го посрещнаха топло и радушно. Все пак беше световноизвестен предприемач. Каквото и да дрънкаха американците за свободата и демокрацията, при тях бизнесът винаги беше на първо място.
	Чиновникът зад дебелото стъкло се наведе и каза нещо по микрофона. След две минути при Белов дойде вицеконсулът, който приличаше на манекен от витрина на магазин, и го покани в съседна стая, където секретарката им донесе по чаша кафе. Саша седна в креслото до малката масичка.
	— С визата няма проблеми — увери го американецът на руски, изговаряйки старателно гласните, — но ще я получите едва утре. Днес няма да успеем. Елате утре в самото начало на работния ден и веднага ще я получите. Полетът до Ню Йорк е в шест часа вечерта. Няма начин да не успеете.
	Той се понамести на креслото и попита, променил тона си в неофициален:
	— С каква цел се каните да посетите Съединените щати?
	Пред погледа на Белов се появи лицето на Лайза — толкова мило и нежно.
	— По работа — отвърна, без да се впуска в подробности.
	„Да, разбира се — помисли си дипломатът, — на бизнесмен от такъв мащаб не му остава време за личен живот.“
	— Можете смело да си поръчате билет, Александър Николаевич. — Вицеконсулът произнесе бащиното му име като Николаевишч. — Утре визата ви ще е готова.
	Белов благодари, стана и излезе. Беше горещ московски юли. Или, по-точно, краят на юли. Асфалтът беше побелял и напукан от слънцето, а листата на дърветата бяха пожълтели от прах. Нищо ново. Нищо, което да не е виждал преди това.
	Отначало искаше да отиде в дома на родителите си, но се отказа. Нямаше защо да разравя миналото и да човърка старите рани. Чувството му към Лайза се разгаряше все повече и повече. Тя го очакваше в Ню Йорк — градът, където всичко беше възможно…
	От посолството отиде право в хотела. Нае си стая, получи от администратора ключ, окачен на масивна цилиндрична круша, и тръгна към асансьора, който дойде точно в този момент. Подсмихвайки се, той се заслуша в шушукането на две силно гримирани жени зад гърба му:
	— Я виж какъв хубавец! Колко ли ще му смъкнем за една нощ?
	— Успокой се, миличка! Нищо няма да излезе с него.
	— Защо пък да не излезе?
	— На челото му е изписано. Човекът е влюбен.
	— А-а-а… Е, тогава, прав му път.
	— Прав му път. Сега е голяма рядкост да видиш истински влюбен мъж. И то на такава възраст! Е, не е на осемдесет.
	Асансьорът спря на четвъртия етаж, пръв излезе Белов, а момичетата тръгнаха след него и продължиха да си приказват:
	— Точно така. Принцовете май изчезнаха. Както и да е, за сметка на това всички останали са наши. Недей да блееш, миличка!
	И те се преориентираха към възрастен кавказец, който разпръскваше полумрака във фоайето с блясъка на изкуствените си зъби. Този със сигурност не беше влюбен в никого…


	Вечерта Белов седеше в хотелската си стая и гледаше телевизия. Не можеше да понася дългото чакане и му се струваше, че часовете, които оставаха до срещата му с Лайза, се точат като години. Не беше гладен, но все пак си поръча вечеря в стаята. Избра си пиле по шотландски — шишчета от нежно обезкостено пилешко месо, и плодова салата, със заливка от обезмаслено кисело мляко. В минибара имаше цяла батарея от напитки — коняк, водка, уиски, джин, но той не ги докосна. Извади от хладилника бутилка минерална вода „Перие“, наля си една чаша и пусна в нея парченце лимон и лист мента.
	Така му беше по-лесно да понася горещината, която привечер ставаше още по-тежка. Климатикът работеше, но задушливият лепкав зной, който се надигаше от нажежения асфалт, сякаш проникваше през стените на хотела. Белов хапна, сложи чиниите на масичката за сервиране и я избута в коридора, като не забрави да остави бакшиш на сервитьора. Вечерята влизаше в цената на стаята, но той обичаше да помага на хората да припечелват по нещо отгоре.
	Настани се на дълбокия кожен фотьойл и включи телевизора. Отдавна вече се отнасяше към телевизионните новини като към нещо неестествено, почти като към анимационни филми. Животът, който течеше навън, изобщо не съответстваше на картинките, които се мяркаха на екрана. Саша започна да превключва каналите с надеждата да намери приличен филм. И когато за пореден път натисна копчето, видя на екрана ринг… Ринг с червен тепих, а в ъгъла му — фигурката на боксьор с червени ръкавици…
	Това му напомни за сутрешния му сън в самолета, сякаш гледаше неговото продължение, но от друг ракурс. Камерата се приближи до боксьора и Белов се вцепени. Какво ли очакваше да види, когато операторът го покаже в близък план? Лицето на Фил? Но… това дори не беше смешно. „Още не съм полудял.“ И все пак…
	У него се породи чувството, че всеки момент ще види нещо, което не бива да пропуска. Нещо, което по естествен начин щеше да продължи поредицата последни събития. И дори не последните събития, а събитията в собствения му живот. Камерата показа в едър план лицето на боксьора. Той разтъркваше носа и ушите си, затова в този момент лицето му не се виждаше. Но горната му част: челото, линията на косата му и дори самата му коса — тъмноруса и права, изумително напомняше за Фил.
	Белов замря в очакване да види какво ще стане по-нататък. Боксьорът разтърка енергично носа си и махна ръкавиците от лицето си. Саша си пое дъх с облекчение. Да, момчето донякъде приличаше на Фил — дотолкова, доколкото всички боксьори си приличаха, но не повече. Дори ако се загледаше човек, носът му беше изкривен на другата страна. Белов посегна машинално към чашата с минерална вода. Ситните капчици кондензат, избили по кристала, се смесиха с капките гореща пот, която се стичаше по дланите му. Той взе чашата и я притисна до челото си. Какво ли имаше предвид Фил?
	— … руският боксьор Сергей Степанцов, който се състезава в полутежка категория — обясняваше коментаторът зад кадър. — След две седмици му предстои двубой с американеца Норман Хюит в Лас Вегас. Искам да припомня на нашите зрители, че победителят ще бъде обявен за претендент за титлата шампион на света и през есента ще се състезава със сегашния шампион Харис Бредън, известен също като Бронирания Харис.
	Белов се вгледа в лицето на Степанцов. Беше млад, на около двайсет и пет години. За професионалния бокс това се смяташе за начало на кариерата. Имаше широки скули и светлосиви очи. Лявата му вежда беше разсечена на две от някогашна рана, а там, където белегът преминаваше, космите липсваха. Брадичката му беше яка…
	„Чугунена челюст — бе споменал веднъж Фил. — Добрият боксьор трябва да има чугунена челюст и ребра от арматура.“
	На това момче като че ли всичко му беше наред. Имаше плоски гръдни мускули, но за сметка на това гръдният му кош беше много широк, което увеличаваше замаха на и без това дългите му ръце. Не можеше да се похвали и с релефни бицепси — боксьорът нямаше и нужда от тях, защото имаше много добре очертани мускули на гърба и излети рамене. А това беше най-важното. „Истинският майстор нанася удара с ръка, но напорът идва от цялото му тяло“ — обичаше да казва Фил.
	След това картинките започнаха бързо да се сменят. Завъртяха се няколко кадъра от най-известните мачове на руснака, както и финалният, когато реферът вдигна над главата си ръката на победителя с червена ръкавица. Краткият материал бе заменен от новини за синхронното плуване. Но Белов изобщо не се интересуваше от русалките с щипки на носа. Пред очите му още стоеше последният кадър: вдигнатите ръце и усмивката на подпухналото от удари лице — измъчена и като че ли някак… виновна?
	Саша познаваше това чувство — глупавата вина, че успяваш да постигнеш всичко. Когато в момента на триумфа забравяш всички мъки и лишения, които ти се е наложило да понесеш, и ти остава само лекото недоумение: „Защо тъкмо аз? Та нали на мое място би могъл да се окаже всеки друг?“
	„Всеки друг ли? — замисли се Белов. — Не, не е така. Може да се окаже само онзи, който е в състояние да измине сам този път. Да го измине докрай.“
	Дали непознатият боксьор беше момче, готово да стигне докрай? Кой знае, може би беше точно такова момче.


	4.

	На сутринта бодрият и спретнат Белов, ухаещ на новия аромат „Блек“ на Армани, спря пред гишето на администратора. Подаде ключа си и каза:
	— Освобождавам стаята. Пригответе ми сметката, моля.
	Администраторът се усмихна любезно:
	— Надявам се, че ви е харесало при нас?
	— Да, благодаря — отвърна разсеяно той.
	Администраторът се наведе над списъка за регистрация на отседналите в хотела. Намери нужния ред и записа часа на напускането на стаята.
	— Впрочем — спомни си нещо. — Имате пратка.
	— Пратка ли? — сепна се Белов. — От кого?
	— Не зная. Донесе я куриер от Федекс.
	Администраторът извади и сложи на гишето кафяв плик. Нещо в него издрънча. Белов разкъса хартията. Върху полираната повърхност паднаха ключове за автомобил на ключодържател, върху който бе изобразен черен като смола жребец, изправен на два крака. Гривата му беше развята.
	— Интересно…
	Прерови пакета и откри малка картонена картичка. На лицевата й страна имаше негова снимка, направена, както се казва, за вътрешно потребление по време на пребиваването му в следствения арест в Красносибирск. А на обратната й страна се мъдреха няколко думи с печатни букви: „Ще играем ли на рулетка? Остави колата на летището, ако стигнеш дотам. Успех!“ И нищо друго. Белов се засмя. Кой ли беше този неизвестен благодетел? Или ангел на смъртта? Ако се съдеше по ключодържателя и алармата, колата беше скъпа — ферари.
	Белов плати, взе пътната си чанта и излезе навън. Край бордюра бяха паркирани западни коли от най-различни марки. Веднага откри онова, което търсеше — едно черно като антрацит ферари. Белов натисна за проба бутончето на алармата и разкошният автомобил моментално му отговори с примигване на габаритите и с приветливо пиукане. За миг Саша се замисли дали си струваше да се качва в тази кола. Представи си как завърта ключа на таблото и — бум! Но разумът му подсказваше друго.
	Сега времената бяха други. Държавата беше укрепнала и вече не допускаше до преразпределението на собствеността яките момчета с бръснати глави и кожени якета. Парадоксално, но точно тези издигнали се от самите низини момчета, които смениха кожените якета със скъпи италиански костюми и се преместиха от разкапаните лади в черните лимузини и мерцедеси, помогнаха на новия политически елит да се задържи власт. Защото сега всички те имаха какво да губят.
	По принцип, Белов вече не пречеше на никого и не заставаше на пътя на никого, защото владееше своята собственост. Онова, което бе успял да спечели и да удържи. Ала само някой близък приятел или много умен враг би могъл да намери и да сложи тази снимка в плика. Пък и надписът неслучайно беше набран на компютър, защото ако този човек дръзнеше да му се обади по мобифона, сигурно щеше да го разпознае по гласа.
	„Значи той ме познава много добре, след като ми предлага такава игра? — помисли си Белов. — В такъв случай какво е това — подарък от съдбата? Или смъртна присъда? При всички случаи е срамно и безинтересно да отстъпя.“
	Той отиде до колата, метна пътната си чанта на задната седалка, вмъкна се вътре сгънат на три и седна зад волана. Който и да беше този човек, той знаеше как да му достави удоволствие. Защото беше страхотно, докато чака полета, който щеше да го отведе при любимата му през океана, да се повози с ферари из Москва. Или да полети над Москва? Сърцето му заблъска в гърдите като птица в клетка. Това се казва игра!
	Саша затвори очи и завъртя ключа, а дванайсетцилиндровият двигател глухо забуча. Дясната му ръка напипа ръчката на скоростите. Гладкият алуминий погали дланта му. За по-точно включване на скоростите в основата на ръчката бяха направени специални прорези и късият лост се местеше по тях с отчетливостта на затвор на пушка. Белов отвори очи и едва потисна желанието си да начертае линии, оставяйки по асфалта черни следи от обгорели гуми. Той натисна натегнатия съединител, докосна леко чувствителния волан и потегли.
	„Първо ще отида в посолството да си получа визата — реши. — А сетне, преди да отида на летището, ще се разходя до любимите си места на Воробьовските възвишения. Да видим на какво е способно това конче.“
	Както му обеща вицеконсулът, Белов получи визата си веднага и излезе от посолството, стараейки се колкото се може по-бързо да се гмурне в прохладата на ферарито, в което имаше климатик. Колата беше прекрасна във всяко отношение. Естествено, тя изобщо не беше подходяща за всекидневно каране из града, защото твърдата й тапицерия създаваше чувството, че седиш върху табуретка, но на завоите се държеше прекрасно, не поднасяше и не буксуваше.
	Тръгна по „Садовое кольцо“ към Кримския мост. На булевард „Зубовски“ влезе в задръстване, престрои се в лявата редица и започна едва-едва да се влачи. Усещаше почти физически как негодува ферарито, създадено за високи скорости. И изведнъж…
	Той хвърли случаен поглед към насрещното движение, и видя познато лице. Нямаше съмнение, беше същото онова лице. Двата потока застинаха. Белов се възползва от случая и побърза да свали стъклото.
	— Здравей! — каза. — Ти ли си? — И вдигна ръка до лицето си в класическата боксьорска поза.
	— Да — потвърди младежът зад волана на не много скъпата кола корейско производство. Той се вгледа съсредоточено в Белов и явно също го позна.
	— Скоро ли заминаваш за Лас Вегас? — попита Саша.
	Колата пред него потегли и измина няколко метра.
	— Скоро — потвърди боксьорът.
	Зад него се разнесоха клаксоните на възмутените шофьори. Белов нямаше да им обърне внимание, но в същото време насрещният поток също се раздвижи.
	— Успешен мач, братко! — успя да извика той.
	Неясно защо настроението му изведнъж се подобри.
	Стана му леко и спокойно. До полета му оставаха около шест часа. Три от тях посвети на шеметно препускане по Воробьовските възвишения и околностите им, изцеждайки всички конски сили от колата, а от себе си — адреналина. През цялото време се чудеше кой би могъл да е тайнственият благодетел и какво означаваше този жест. Навярно бе знак или намек, само че за какво?
	Без да си отговори на този въпрос, стигна до „Шереметиево-2“ и остави ферарито на паркинга, както му беше указано. Слънцето бе сменило ослепителножълтата си светлина с нежнооранжева и клонеше на запад. Някъде там Лайза очакваше Белов.


	5.

	Ресторант „Гамбринус“ се смяташе за едно от най-авторитетните руски заведения в Брайтън. Посетителите му изобщо не бяха бедни хора, поне ако се съдеше по доходите в ежегодните им отчети. Кухнята на „Гамбринус“ глезеше клиентите си с разнообразна храна, а собствениците му гарантираха, че блюдата, посочени в менюто, се приготвят от пресни продукти и блестят с качеството си. Освен това редовните посетители на заведението можеха да си поръчат каквото им хрумне, стига главният готвач — веселият Вайнщайн от Одеса, по прякор Чичо Ваня — да е в състояние да го приготви.
	Наближаваше време за обяд. Ресторантът беше пълен. Слънчевите лъчи, които проникваха през витражите на стъклата, обагряха интериора в зеленикавосинкави тонове. Това създаваше у посетителите чувството, че се намират на дъното на морето. Покрай стените и в средата на залата имаше големи аквариуми. Половината от тях бяха пълни с декоративни рибки, а в останалите лениво мърдаха перки бъдещите филета и стекове.
	Вграденият в старинния шкаф часовник в ъгъла се напрегна, изхриптя и мъчително отби два глухи удара. Циферблатът на ценната вещ изглеждаше така, сякаш в течение на не едно столетие бе лежал под водата — дървеният корпус беше обрасъл с миди, между тях висяха изсъхнали водорасли, а надписът върху потъмнялата бронзова табелка, която умишлено не почистваха, гласеше: „Титаник“.
	Часовникът тъкмо престана да бие, когато пред заведението спря луксозна лимузина — черен на цвят кадилак. От нея изскочиха трима мъже, а първият услужливо отвори задната врата. След секунда оттам се появи висок чернокос красавец, целият в бяло — костюм, обувки, дори широкополата му шапка. Вместо вратовръзка носеше лилаво фишу от много фина коприна, а върху фишуто се мъдреше игла с брилянт. Стъпвайки безшумно върху настилката на тротоара, красавецът отиде при вратата на ресторанта. Облеченият като лакей сервитьор с небесносиньо сако с войнишка якичка и преметната през ръка бяла кърпа го посрещна на входа с раболепна усмивка:
	— Здравейте, Роман Остапович? Както винаги, нали?
	— Да, една водка! — кимна мачото и тръгна към дъното на залата, където се намираше неговата неизменна маса.
	Там, без да поглежда, хвърли шапката си на стола. Сетне се обърна към огледалото на стената и старателно приглади черните си блестящи, сякаш намазани с брилянтин коси. Извади от горното джобче на сакото си специално гребенче и грижливо среса тънките си сицилиански мустачки.
	Сервитьорът донесе водката в изпотена шлифована чаша старинен модел. В сребърна чинийка до нея се мъдреше черен хайвер. Мъжът в бяло гаврътна водката наведнъж, прокара палеца и показалеца по мустачките си от носа към ъглите на устата и гребна от хайвера с лъжичката. Разкопча дългото си сако, отметна с маниерен жест полите му и седна на предвидливо отместения от сервитьора стол.
	— Какво ще поръчате, Роман Остапович? — попита сервитьорът.
	— Донеси ми, братко, супа от чига и прасенце с каша. Но кажи на главния готвач прасенцето да е с коричка, искам го препеченко!
	— Веднага — преви се в поклон сервитьорът и изчезна.
	След Роман Остапович на масата седнаха и тримата мъже, пристигнали заедно с него в лимузината. Красавецът с тънките мустачки мълча известно време, след това удари енергично с две ръце по масата и възкликна:
	— Докога ще продължава това? Нали вече обсъдихме всички въпроси с него!
	Присъстващите мълчаха и гледаха тъпо в проблясващия на ръката на боса им претенциозен пръстен с голям аметист. Очевидно разбираха, че въпросът е риторичен и всъщност господарят им не очаква отговор от тях.
	— Защо отново виждам по нашите улици чернокожи пласьори? А, кой ще ми отговори?
	Красавецът плъзна погледа си като на Юпитер по събралите се. Паузата се проточи. Пръв се реши да прекъсне мълчанието обрасъл с гъста черна четина каяк, с протрити дънки и ярка хавайска риза.
	— Прав сте, шефе — каза той със силен кавказки акцент, — негрите направо са се развихрили. И зарибяват руснаците. Скоро няма да можем да се разминем от тях. Трябва да се вземат решителни мерки.
	— Топвате им краката в легена с цимент и ги хвърляте в Хъдзън! — отсече брюнетът в бяло.
	Другият му събеседник — кльощав дребничък мъж, се плесна по плешивото теме, сякаш трепеше комар.
	— През последните две години — изрече той с тон на телевизионен говорител — нивото на река Хъдзън се покачи с половин метър благодарение на нашите легени с цимент, шефе.
	— А ти какво предлагаше?
	— Струва ми се, че трябва да наблегнем на възпитателната работа сред населението, шефе.
	— Ха! — Мъжът в бяло извади от златната си табакера цигара „Житан“ и я запали. — Ако имам още един съветник като теб, Реваз, не ми трябват никакви врагове.
	Кльощавият дребен мъж въздъхна и сви рамене.
	— Трябва да постъпим като в Саудитска Арабия, разбираш ли? — обади се третият от подчинените — човек с източна физиономия. — Да им отсичаме ръцете. С ръждив ятаган. Или със секира.
	Роман Остапович се намръщи:
	— Всичко това е прекрасно, Хасан. Само че има два малки проблема. Първо, ние не сме в Саудитска Арабия, а в Америка. Тук да отсичаш ръцете на негрите е все едно да пикаеш върху Кремълската стена в Москва. Тук се отнасят с чернилките като с национална светиня. И при най-малкото нещо всички ще скочат и ще ни обвинят в расизъм. Освен това ние не сме араби, а руснаци.
	По този въпрос беше прав. На Брайтън Бийч наричаха руснаци всички емигранти от бившия СССР. С изключение единствено на евреите. Те пак си оставаха евреи, макар страшно да се обиждаха, ако някой им го казваше в очите. Виж, американските евреи се гордееха с произхода си.
	— Какъв е предметът на дълбокомислената ви дискусия, господин Буцаев? — разнесе се близо до тях дрезгав старчески глас.
	Роман Остапович се извърна и видя, че на съседната маса в ъгъла на залата седи древният като Стария завет Храбинович и яде пушена скумрия с рядка овесена каша.
	— Обсъждаме как да очистим от лицето на земята черните отрепки, Соломон Маркович — обясни красавецът.
	— Боя се, Роман Остапович, че вашият влак вече е заминал и вие виждате само задните му светлини. А в тази работа трябва да се тича на няколко метра пред локомотива. — Старецът посочи на Буцаев стола до себе си — канеше го на масата си.
	Храбинович беше местна забележителност в Брайтън. Познаваше всички и всички го познаваха. Като на това отгоре повечето от онези, които го познаваха, отдавна вече лежаха на дъното на собствения си правоъгълен трап и миришеха земята откъм долната й страна. А Храбинович съдираше от все още живите си клиенти процентите, които му се полагаха. Единствено профаните си задаваха въпроса защо му трябват пари, тъй като ако се съдеше по вида му, той не умееше да ги харчи. В действителност беше точно обратното — той умееше да влага парите и да ги кара да работят за него, а това умение заслужаваше уважение. Ето защо мачото в бяло се отправи към масата на Храбинович, подмамен тъкмо от миризмата на пари.
	— Какво имате предвид, Соломон Макарович? — осведоми се той с престорено почитание и седна на крайчеца на стола.
	— Всичката дрога, която се продава в нашия район, се доставя от дилър на име Екс Пи. Мъжете, които носят обици на ушите си и забрадки на главите си, обичат странните имена.
	Храбинович бодна с вилицата парченце нежна, топяща се в устата пушена скумрия и ловко я метна в беззъбата си уста.
	— И какво от това? Зная. Това всички го знаят.
	— Чух, че този Екс Пи всяка неделя ходи в протестантската църква, която е до шестнайсето пристанище, и там пее госпъли, само че без музика. Казват, че се наричало рап.
	— Не разбирам към какво клоните…
	С целия си вид Храбинович демонстрира колко болезнено е засегнат от недосетливостта на Роман Остапович.
	— Мога да ви приведа още няколко научни факта в качеството на пример. Факт първи: от кулата на крана в старото пристанище се разкрива прекрасна гледка към шестнайсето пристанище. Старото пристанище не работи. Можете сами да проверите и да се убедите в това. Факт втори: един патрон за пушка излиза много по-евтино, отколкото един пълнител за пистолет. Прочетете каталозите на магазините за оръжие.
	— Струва ми се, че ви разбрах, Соломон Макарович, благодаря ви за консултацията — размаха пръст срещу стареца Буцаев. — Вие, както се казва, нямате грешка!
	— Ако старият Соломон допускаше грешки, отдавна вече да е построил социализма за другаря Сталин на една отделно взета Колима. Уви, оказа се, че с него имаме различни виждания, затова аз съм тук, а той е… много добре знаете къде е той. Заклевам ви в здравето на бъдещите ви деца: не допускайте неговите грешки. Старият Храбинович няма да кривне от пътя и няма да ви научи на лоши неща, това е проверено от практиката.
	— Добре, ще го имам предвид. — Буцаев стана и се накани да се върне при бандата си, но в същия миг върху ръката му легна суха сбръчкана длан.
	— От Съветската губерния пристига един боксьор — каза Соломон Макарович с поверителен тон. — Мачът му е след две седмици в Лас Вегас. В отговор на моята любезност не искате ли да направите един залог? И да позволите на стария човек да припечели нещо за своята каша?
	— Залог ли? — Буцаев освободи ръката си и я избърса с хартиена салфетка.
	Храбинович се направи, че не го забеляза, защото когато ставаше дума за големи пари, личните обиди отиваха на заден план.
	— Малък залог — кимна старецът с лукава усмивка.
	— И какви са ставките при вас? — попита контето.
	— Букмейкърите правят ставки две към три в полза на съветския боксьор. Аз не съм богат човек. Цялото Източно крайбрежие може да го потвърди. Но приемам ставки две към едно.
	— Соломон Макарович! Леле-мале! — изсмя се Буцаев. — Май искате да ме преметнете?
	— Какво говорите, Роман Осипович! Как бих могъл да се меря с вас? Просто съм сигурен, че съветският боксьор е доста добър, макар и не особено опитен. Две към едно. Какво ще кажете?
	Мъжът в бяло се обърна към приятелите си, сякаш търсеше подкрепата им. Но неговите слуги до такава степен се бяха отучили да мислят самостоятелно, че само примигваха. „От тая страна помощ не ми свети“ — осъзна Буцаев.
	— Ами ако заложа срещу руснака? — обърна се той отново към стареца.
	— Ще получите двойна печалба. За деловия човек думата е по-скъпа от парите.
	Той можеше да не се съмнява в това. През годините на своята полулегална дейност Храбинович още не бе измамил никого и винаги честно изплащаше печалбите, дори когато бяха баснословни. А от официалните букмейкърски кантори го отличаваше едно много важно обстоятелство — той приемаше залозите без ограничения или, казано по-просто, без таван.
	— Тогава ще заложа срещу руснака — заяви Буцаев.
	Храбинович поклати осъдително глава, сякаш искаше да каже: „Ех, тази младеж, винаги бърза нанякъде, без да знае, че прибързаността е точно толкова голям грях, колкото са прелюбодеянието или богохулството.“
	— Ох-ох-ох! — занарежда той. — Стъпвате върху блато и то се люлее под краката ви.
	Сбръчканото му и необичайно бледо лице беше приветливо, но очите му си оставаха сериозни и проницателни.
	— Стъпете по-бързо на твърда почва, Роман Остапович. Или може би вие знаете нещо, което не зная аз?
	— Да, Соломон Макарович. Този път зная.
	Храбинович се замисли за малко. Буцаев имаше репутацията на твърд и дори жесток делови човек, с когото можеш да си имаш работа, но, разбира се, с уговорки.
	— Да разчитам ли на парите? — попита любезно старецът.
	— Довечера ще ви ги донеса — увери го другият.
	— Смешна сума ли ще бъде?
	— Мисля, че ще се развеселите.
	Храбинович се хвана за сърцето, сякаш бе получил сърдечен пристъп.
	— Май искате да разорите стария човек?
	— Не се правете на бедняк. Не бих посъветвал дори Ротшилд да постъпва така.
	— Добре. — Усмивката изчезна от лицето на Храбинович. — Ще ви чакам тук от осем до десет без петнайсет. Не ми се сърдете, но в десет часа обикновено лягам да спя.
	Буцаев също придоби сериозен вид:
	— Ще ви донеса парите точно в девет.
	Те си кимнаха и Буцаев се върна при Гога, Реваз и Хасан.


	Роман Остапович седна край масата и грижливо издърпа колосаните си маншети от ръкавите на сакото. Златните копчета с брилянти марка „Шопард“ (същите като иглата на фишуто му) издраскаха полирания плот от байцван дъб.
	— Имаме ли под ръка грамотен килър? — обърна се и към тримата.
	— А-а-а — оживи се кльощавият дребосък Реваз. — Имаме. Едно бивше ченге от Киев — Задерецки.
	Буцаев се наведе към Реваз и му преразказа набързо разговора си с Храбинович.
	— Имам подходящо оръжие за тази работа — каза Реваз. — Хем се води на единия от братята Фаринети, който миналата година ни напусна завинаги.
	— Прекрасно, когато Задерецки си свърши работата, ще му помогнеш да се изкъпе в Хъдзън.
	— Ех, шефе — разстрои се престорено Реваз, — а какво ще правим с нивото на водата?
	— Не се тревожи за екологията, ние не сме Грийнпийс — посъветва го Буцаев. — По-добре помисли за себе си.
	Сервитьорът донесе голям порцеланов супник с димяща рибена супа. Роман Остапович взе две колосани салфетки с монограм на „Гамбринус“ в ъгъла. Едната пъхна в яката си, а другата разстла върху коленете си.
	— Гога — попита той небръснатия кавказец. — Какво знаеш за руския боксьор, който ще се бие в Лас Вегас?
	— Почти нищо, само, че ще се бие в Лас Вегас — успя да реагира Гога, който до този момент дори не подозираше за съществуването на претендента за титлата.
	— Той трябва да загуби — заяви Буцаев. — Храбинович обеща печалба две към едно.
	— Ами ако не иска да загуби? — почеса се по врата Гога.
	Буцаев вдигна ръка към устата си, дъхна към аметиста на пръстена си и грижливо го изтри със салфетката.
	— Трябва да намерим достойни аргументи. Вдругиден заминаваме за Лас Вегас. Ти — посочи с пръст към Реваз — ще се присъединиш към нас, след като очистиш чернилката. Хем ще си осигурим алиби, а пък за теб и без това никой няма да се сети.
	— Въх, ама тъй де. — Хасан с целия си вид подсказа, че сега ще последва изумителна шега. — Ако сетне ченгетата ме попитат къде е бил Реваз, аз пък ще попитам какъв Реваз? А? Сигурно е бил в някой куфар, а пък ние не сме го видели, нали така? — И той пръв се засмя на собствената си шега.
	— Много смешно — отбеляза ехидно Реваз. — Ти и без това нищо не забелязваш, когато покрай теб мине някоя бяла жена. Добре, че тук няма магарета, иначе щеше да търчиш подире им из цял Ню Йорк като след блондинка.
	Хасан се изчерви. Дишането му се учести, а ноздрите му се разшириха от гняв:
	— Виж какво, аз нищо не съм ти казал за магарето, нали?
	— Стига дрънканици! — прекъсна го Буцаев. — По-добре помислете чрез кого да докопаме боксьора в Лас Вегас?
	— Чрез Едик Маципуло — оживи се Реваз. — Само че той не може да ни каже нищо. Сбил се с някакъв земляк, онзи му строшил челюстта на две места и сега Едик яде с тръбичка и мълчи като бифтек.
	— Добре де, нали може да пише? Нали пръстите му са цели? И това е достатъчно. — След като получи положителен отговор, Буцаев вдигна капака на супника, гребна от рибената супа с черпака, избирайки по-едрите парчета риба, и изля златистия бульон в порцелановата чиния. Ароматът на рибената супа предизвика обилно слюнкоотделяне у присъстващите.
	— И тъй… — Шефът потри ръце. — Вдругиден заминаваме за Лас Вегас. А тази вече ще направя залога.
	Слугите му се сепнаха, защото Буцаев имаше склонност към рисковани операции, които невинаги донасяха очаквания успех. И беше изключително пристрастен към хазарта.
	— Голям ли ще бъде? — поинтересува се Реваз, скривайки тревогата си зад привидно равнодушие.
	— Няма да е малък — отвърна Буцаев и посегна към чинията със сребърната лъжица.
	— Може би не си заслужава риска?
	— Това не е риск! — възмути се Роман Остапович. Той разбута с лъжицата златистите капчици мазнина по повърхността на рибената супа, тъй като нямаше търпение час по-скоро да започне да се храни. — Това е бизнес! Храбинович ми обеща двойна печалба. А ние знаем, че Соломон е по-сигурен от всички швейцарски банки, взети заедно. Всичко е много просто — ще накараме боксьора да изгуби, когато трябва, и ще получим от Храбинович честно спечелените си пари. Ако мислиш по друг начин, иди да се потиш в „Макдоналдс“.
	— Повдига ми се от „Биг Мак“ — призна си Реваз.
	— Тогава яж рибена супа, докато още ти дават.


	Привечер на същия ден точно в девет часа Буцаев донесе в „Гамбринус“ скъпо дипломатическо куфарче. Храбинович седеше на мястото си в ъгъла. Киснеше в чая си обикновени сухари, намачкваше ги с чаената лъжичка върху чинийката, сетне слагаше получената кашичка в устата си. На лицето му бе застинала загадъчна библейска усмивка, ала очите му както винаги бяха сериозни и не пропускаха нито една подробност.
	Роман Остапович бе успял да се преоблече. Той отново носеше бял костюм, но вече друг модел и с марка „Сен Лоран“. Вместо лилавото си фишу бе завързал малиново. И бе сменил пръстена с аметиста с друго бижу, върху което имаше едър рубин.
	Буцаев остави куфарчето на масата пред стареца, обърна се към него и го отвори. За част от секундата устата на Храбинович потрепна в ъгълчетата.
	— Тук имате… — И той написа на салфетката шестцифрено число.
	— Соломон Макарович! — доволно се усмихна Буцаев. — Ако всички смятаха като вас, производителите на калкулатори отдавна да са се разорили. С този номер можете да участвате в цирка. Не, вашето място е в книгата на Гинес.
	— Роман Остапович! Ами това са пари — прошепна нежно Храбинович. — И аз ги виждам по по-различен начин от сметачната машинка. И по по-различен начин от вас. За мен парите са образ, ако ме разбирате за какво говоря. Всъщност да не изпадаме в сантименталност. Да преминем към деловия разговор.
	— Двойна печалба! — напомни му Буцаев.
	— Вие ме плашите със собствената ми доброта. — Храбинович поклати глава. — Но… Но думата вече е дадена и няма как да се върне обратно. Печалбата ще е двойна, както се разбрахме.
	Буцаев сметна мисията си за изпълнена и побърза да се сбогува, но старата лисица му подвикна:
	— Роман Остапович! След като вие знаете нещо, което аз не знам, навярно ще ми кажете в кой рунд ще се предаде боксьорът? — Това си беше живо подхлъзване. Храбинович искаше да се подсигури в случай на възможна загуба, за да успее да си върне поне част от парите. — Бих могъл да ви предложа осем пъти по-голяма печалба.
	— Осем пъти по-голяма печалба ли? — подскочи Буцаев, тъй като всичко това му изглеждаше твърде примамливо. Той започна да пресмята наум колко прави това.
	Храбинович горестно се усмихна, сякаш искаше да каже: виждате ли какво правите със стария човек, възползвайки се от добротата му.
	— Значи, ако при такава комбинация — каза Роман Остапович, проточвайки думите — разделя залога на две: половината срещу руснака, а другата половина за конкретен рунд, то…
	— То ще получите два милиона мръсни и омазани хартийки, които няма да бъдат обявени пред Департамента на финансите на САЩ.
	— Аха! — Буцаев потри ръце, както муха търка крачетата си. — Милион и шестстотин хиляди долара чиста печалба, нали така?
	Целият вид на Храбинович излъчваше одобрение, сякаш искаше да каже: расте добра смяна, расте, идват млади и чевръсти хора с дълги грабливи ръце. Макар да не беше сигурно, че ще доживеят до дълбока старост, защото за тази цел освен ръце трябваше да имат и глава, с каквато въпреки общоприетото мнение не всеки разполагаше.
	Хората се деляха на три категории: такива, които имат глави, такива, които си мислеха, че имат, и такива, които нямат глави. Буцаев спадаше към онези… Всъщност времето щеше да покаже към кои… Времето, а не опитът, както твърдеше флагманът на комунистите Маркс, е критерий за истината. Много по-лесно е да получиш парите, отколкото да ги задържиш.
	— Знаят как да печелят пари хората! — въздъхна Храбинович с нескрита завист. — Милион и шестстотин хиляди долара за една вечер! Вярно, при всички случаи ще задържа два процента. За посредничеството при сделката, такъв е редът.
	— Подписвам се под това — рече Буцаев. — Значи правим така: половината срещу руснака, а половината — за… — Той се замисли, а след това разпери петте си пръста: — За петия рунд!
	— Прието, Роман Остапович — съгласи се Храбинович.
	Той протегна алчно едната си ръка и придърпа към себе си куфарчето по масата, а с другата бавно затвори капака му. Извърши го с видимо съжаление, тъй като все пак парите не бяха създадени само за да правиш пари с тях. Когато бяха в голямо количество, самият им вид доставяше наслада, която би могла да се сравни с оргазъм. А това беше изключително важно на преклонна възраст, когато жените вече нямаше как да ти доставят предишното удоволствие. Аха, аденома, аденома, каква красива дума! Като женско име, мътните да я вземат. Жалко, че от доларите не можеш да си направиш нова простата. Храбинович изпрати излизащия Буцаев с тъжен поглед.
	— Съвсем се е самозабравил този келеш — промърмори си Соломон без капка възмущение. — Вече не може да различи парите от мръсотията, в която ги въргаля. Но какво да се прави, нали в Книгата на Пророка е казано: докато на света има овце, народът трябва да ги стриже нежно и с любов. — Старецът взе от чинийката поредния сухар и го натопи в чая.
	Храбинович пиеше чая си без захар.


	6.

	Самолетът на Белов кацна на международното летище „Кенеди“ към четири часа следобед. Саша страшно се бе изнервил през дългите часове на полета. Дългоочакваната среща с Лайза колкото го радваше, толкова го и плашеше. От една страна, тя го чакаше и той също очакваше срещата с нея, но, от друга страна… Ами какво щеше да стане, ако в действителност нещата се окажеха малко по-различни, отколкото изглеждаха по телефона? Какво щеше да стане, ако забележеше жестове, погледи и мимики, които се различават от смисъла на думите, които чу?
	Белов се вълнуваше като момче и си мислеше, че в никакъв случай не е очаквал от себе си подобно нещо. Боингът разкъса гъстата пелена от облаци и започна да се снижава. С цялото си тяло Саша усещаше как се приближава към земята.
	Кацането стана бързо и почти незабележимо. Лайнерът докосна бетонната писта, намали и спря, след това пилотната кола го отведе до самия терминал. Белов едва дочака разрешението да разкопчае колана си и хукна към изхода. Той бе един от първите, които стъпиха в херметичния ръкав, свързващ самолета с терминала за пристигащи.
	Дори не знаеше защо бърза. Нима се боеше, че Лайза няма да го дочака и ще си отиде? Не, едва ли. Най-вероятно просто не му се щеше да се слива с тълпата. Не беше предал нищо на багаж и пътната му чанта висеше на рамото му. Саша излезе от ръкава и закрачи по дългия ярко осветен коридор. Стъпките му отекваха. И някъде в далечината му се струваше, че вижда Лайза.


	Коридорът го отведе в просторна зала с висок таван. Зад него, зад сляпата стена, бяха пистите за излитане и кацане, а пред него, зад преградата от дебело стъкло, се издигаше сградата на летището. Преградата беше извита във вид на дъга, а в левия й край се намираха гишетата за паспортен и митнически контрол. Саша се устреми натам с надеждата час по-скоро да приключи с всички тези скучни формалности, но нещо — вероятно шестото му чувство, го накара да се обърне. Не повярва на очите си…
	Зад преградата точно пред него стоеше Лайза. Той се вцепени. Най-логичното и естествено бе да се втурне към зоната за граничен контрол, да метне паспорта си на гишето и да започне трескаво да попълва декларацията си… Вместо това се приближи до преградата. По-точно и двамата се приближиха до преградата — всеки от своята страна.
	— Лайза… — изрече Белов, макар добре да знаеше, че дебелото стъкло изолира звуците.
	Устните на Лайза потрепнаха.
	— Саша… — прошепна тя.
	Естествено той не можеше да я чуе, но със сигурност знаеше какво казва.
	— Лайза… — повтори и сложи ръка върху стъклото.
	Тя направи същото. Разделените им от непреодолимата преграда длани усетиха допира си. Белов беше готов да се закълне, че някакви невидими импулси пренебрегват законите на физиката и протичат между ръцете им, без да обръщат внимание на незначителната преграда. Бе преодолял три четвърти от Евразия и целия Атлантически океан, за да види любимата си… Какво представляваха в сравнение с това двата сантиметра прозрачна материя?
	— Лайза… Аз дойдох. Обичам те — прошепна.
	Двата нежни погледа се разтвориха един в друг, а топлотата на любимата плът стопли безразличната хладина на стъклото. Две сърца се понесоха устремено нанякъде… Той не знаеше колко време продължи това. Във въображението им, разбира се. Трескавото разсъбличане на дрехите, бързите, жадни, ненаситни целувки… Те стояха, безсилни да свалят поглед един от друг. И тягостното чувство, че изпускат нещо в живота си, изведнъж се изпари и изчезна без следа…


	Когато Белов свърши с всички формалности, Лайза го хвана под ръка и го поведе към огромния като летище паркинг. Излязоха от сградата на аерогарата и Саша за пореден път се порази от фантастичния пейзаж на Ню Йорк. Стори му се, че по някакво чудо се е пренесъл от двайсети в двайсет и втори век. В небето се издигаха огромните небостъргачи, а слънчевите лъчи се раздробяваха в оптичните им огледални стъкла на ситни начупени искрици. Очите ослепяваха от несметното количество квантови зайчета.
	Прозрачносивата димка на смога се бе закачила за върховете на най-високите кули и трептеше, внушаваше усещането за непрекъснато напрежение. Градът живееше и дишаше, и не беше нито застинал, нито студен. Дори на толкова много километри от него Саша усещаше Ню Йорк като огромно същество със собствен неповторим жизнен ритъм. И този ритъм беше толкова мощен, че да му се съпротивляваш щеше да е най-малкото глупаво, защото силите бяха страшно неравни.
	Саша обичаше и мразеше Ню Йорк в еднаква степен. Не можеше да не се подчини на обаянието му, но пък и не беше в състояние да понася дълго натрапчивото му темпо. За щастие не се канеше да се застоява тук. Утре сутринта щяха да се качат в колата, да тръгнат накъдето им видят очите и да спират в малки мотелчета и крайпътни закусвални…
	Лайза търсеше колата си сред стотиците автомобили, които запълваха паркинга. Саша се опита да отгатне каква ще е марката й. „Трябва да е нещо практично. И сигурно. Не много скъпо и не много помпозно. Вероятно е…“
	Не успя да довърши догадките си.
	Тя отиде до една сребриста тойота „Кампри“ и отвори вратата й.
	— Ето е моята бричка. — Искаш ли ти да караш?
	— Не, благодаря — усмихна се Белов. — Казват, че три четвърти от нюйоркските шофьори на таксита са руснаци. Представям си какви ги вършат на вражеска територия!
	Лайза се засмя:
	— Защо да е вражеска? Сега това е тяхната страна. Станали са американци.
	— Много се съмнявам, че един руснак би могъл да стане нещо друго освен руснак.
	Тя поклати осъдително глава:
	— Саша… Благодарение на теб виждам много неща в Америка по различен начин. Но шовинизмът ти не ми харесва.
	— Това не е шовинизъм. Обичам народа и страната си. Точно както и ти обичаш своите.
	— Ние сме в неравностойно положение. Защото е едно да обичаш Америка и съвсем друго — да обичаш Русия.
	— Че каква е разликата? — учуди се Саша.
	— Да обичаш Америка е по-лесно. Тук е по-лесно да се живее. А в Русия… е тежко.
	Белов сви рамене:
	— И какво от това? Нима човек обича някого заради нещо специално. Виждаш ли носа ми? Може би е далеч от съвършенството, но аз си го обичам. Защото е мой. И ръцете ми не са като на Арнолд Шварценегер, но ми харесват. Защото са си мои. Същото е и с Русия. Каквато и да е, тя си е моя. И толкова. Това е напълно достатъчно за истинската любов.
	— Опитваш се да подмениш патриотизма със собственически мъжки инстинкт, така ли?
	— По-точно не виждам разлика между тези неща. Моето е най-хубавото на света. Как бих могъл да не го обичам?
	Той метна пътната си чанта на задната седалка, приближи се до Лайза и я прегърна през кръста. Тя потръпна.
	— Ти също си моя. Нали така? И аз те…
	Лайза не му позволи да довърши, притисна се до него с цялото си тяло и обви ръце около врата му.
	— Да. Аз също съм твоя.
	Устните им се докоснаха. Те пиеха диханието си един от друг и не можеха да се спрат. Най-сетне тя опита да се отдръпне от него.
	— Апартаментът ми е в Манхатън — прошепна задъхано. — На половин час път…


	Белов лежеше в бялата пяна на джакузито. Силните водни струи масажираха мускулите му, а по умореното му тяло се разливаше приятна топлина. Лайза пристегна мократа кърпа около бедрата си и се наведе над него. Прекрасно оформените й гърди се поклащаха съблазнително на два сантиметра от лицето му.
	— Господин руският олигарх желае ли глътка уиски със сода? — попита го, преструвайки се на робиня.
	— А също и пура, ако обичаш! — кимна той важно като арабски шейх.
	— Пура ли? Трябва да реша дали си заслужил и пура.
	Тя се изпъчи с ръце на кръста и разтърси гъстите си коси. Две от стените в банята бяха покрити отгоре до долу с огледала, но Белов забеляза, че Лайза почти не поглежда отражението си. Той знаеше, че когато минава край огледало, всяка полугола жена непременно спира и дълго и съсредоточено се разглежда, но това кой знае защо не важеше за нея.
	— Май че да — реши накрая Лайза. — Заслужаваш. Искаш ли да ти кажа още нещо? Не беше лошо.
	— Беше прекрасно — потвърди Белов.
	Лайза пусна водата в джакузито и добави пяна, която миришеше или на праскови, или на ягоди. Белов не можа да установи точно на какво. Той изцяло се отдаде на властта на гъделичкащите струи.
	— Беше прекрасно — повтори Саша.
	— Не споря! — Тя свали кърпата и сложи крак на ръба на ваната уж случайно, сякаш нямаше нищо предвид, а всъщност му предостави възможност още веднъж да се полюбува на всичките й нежни местенца.
	— Значи заслужих една пура?
	Лайза се засмя. Наведе се и го целуна шумно по устните.
	— Ей сега ще ти донеса.
	Когато отиде да вземе уиски и пура, Белов огледа банята. На стената висеше спасителен пояс. Това го развесели и той реши непременно да попита Лайза дали някога й се е налагало да го използва по предназначение. Тя се върна с поднос, върху който имаше две големи чаши „Олд Фешън“. Всичко беше съвсем по американски — капка уиски, много сода и натрошен лед, който приличаше на арктически ледник. Лайза остави подноса на малката масичка, а до нея сложи пура в алуминиева опаковка и кутия кибрит с дълги кедрови клечки. След това влезе във ваната и седна срещу Саша.
	— Какви са плановете ни? — попита.
	Малкото й краче с изящни пръстчета се плъзна по бедрото му под водата.
	— За утре ли имаше предвид или за близкото бъдеще?
	— О! — Крачето й най-сетне достигна до онова, което търсеше. — Струва ми се, че плановете за близко бъдеще са ясни. Имах предвид утре.
	Белов извади пурата от опаковката, сряза крайчето й, след това драсна една клечка и обгори едната й страна с прозрачното дъхаво пламъче. Сетне драсна втора клечка и запуши, като старателно превърташе пурата.
	— Сибирските олигарси разбират от дребни удоволствия — рече хапливо Лайза. — Независимо дали са в джакузито с пура или яхат снегоход, винаги и навсякъде изглеждат еднакво важни.
	— Пак ли си спомни за пътуването ни по леда на Обска Губа? — попита Белов.
	— Че как да го забравя?
	— Обещавам, че този път всичко ще е различно. Честно казано, не бих искал да оставам дълго в Ню Йорк. Ще ми се да съм на път, сред просторите, да усещам вятъра в лицето си… Какво по-хубаво може да има от това?
	— С колата ли ще тръгнем?
	— Да. Само че не с твоята. Тя не става за романтични пътешествия.
	— Защо да не става?
	Саша пусна плътно бяло колелце дим. Пурата се разпали добре и във въздуха се стелеше фин приятен аромат.
	— Много е скучна — заяви.
	— Имаш ли идея за нещо по-весело?
	— Представи си — имам.
	— И какво е то, ако не е тайна? — Младата дори се наведе напред, защото нямаше търпение да разбере какво е намислил Белов.
	— Не е тайна. Изненада е. Утре сутринта ще разбереш всичко.
	— Не е честно да подлагаш на изпитание любопитството на една жена — каза Лайза и нацупи устни. — До утре мога да умра от любопитство.
	— Няма да ти позволя — поклати глава той. — Ще ти правя изкуствено дишане и хавайски масаж. Той може да изправи на крака дори умиращ човек…
	Лайза потопи ръката си в пяната.
	— Какво правиш? — възкликна Белов.
	— Проверявам дали масажорът е в изправност.
	Двамата се засмяха.
	— Добре де. След като си толкова потаен, аз също мога да те поизмъча малко. И аз имам една изненада за теб. Но няма да ти кажа каква. Ще разбереш чак след две седмици.
	— Не е честно! — запротестира Белов. — Ти ще чакаш само до утре, а аз — цели две седмици. Поне ми подскажи нещо!
	Лайза плъзна преценяващ поглед по него.
	— Да ти подскажа ли? Добре! Става дума за зрелище, представление, спектакъл! А ти обичаш такива неща.
	— Само толкова ли? — Саша се нацупи. — Не ми подсказа кой знае колко.
	— Добре. Ще ти кажа още нещо. Но ще е последното. Ще се случи на едно от най-фантастичните места на света. В град, изникнал насред мъртвата пустиня! Между другото билетите ни са на първия ред. Само ако знаеш какво ми костваше това… — Тя изведнъж замлъкна, щом видя как се промени физиономията му.
	Белов се изправи. Пяната се разплиска от ваната. А в същото време случайно докосна водата с пурата и тя изгасна. Саша се поколеба къде да я остави и след кратък размисъл я сложи на малката масичка до чашата.
	— Лайза! Ти си купила билети за боксовия мач? Така ли е? Казвай! — Сграбчи я за раменете, разтърси я като кукла и я пусна.
	Лайза се изплаши от неочакваната му реакция. Искаше само да го изненада, тъй като Саша проявяваше интерес към сблъсъците и силовите спортове.
	— Да, защо? Мислех, че ще ти хареса…
	— Разкажи ми всичко — настоя Белов.
	— Че какво има да ти разказвам? Просто се обадих на Тед и той… Саша, всичко между нас отдавна вече е свършило. Изобщо не е това, за което си мислиш…
	— Лайза! — махна с ръка той. — Този Тед изобщо не ме интересува. Ако си забелязала, мястото във ваната стига само за двама. За мен и за теб. А този Тед няма нищо общо с това. Не, друго имах предвид. Защо си купила билети точно за този мач?
	— Не зная — отвърна искрено Лайза. — Просто исках да ти доставя удоволствие. Помислих, че ще ти хареса. Какъв е проблемът?
	Белов гледаше встрани. Спомни си за странните сънища. Може би бяха някакви намеци? Но чии и защо му ги правеха? Не, ясно беше чии са намеците — на Фил! Независимо дали той съществуваше в някакво друго измерение, или беше плод на съзнанието му. При всички случаи то беше знак на съдбата, в който трябваше да се вслуша. Да, но и Лайза си я биваше! Каква интуиция само бе проявила! Значи, нищо не беше случайно — срещата им в Красносибирск, препускането със снегохода, пристигането му в Щатите, закупените билети точно за този мач! От тази мисъл му олекна и той намигна на Лайза:
	— Сигурно този твой Тед е прекрасен младеж. Ако ти падне случай, благодари му от мое име. Вероятно сега ми завижда. Би трябвало да ми завижда. И винаги ще ми завижда, защото на света няма по-хубава от теб.
	— Саша… — Тя се хвърли върху него като риба и изплиска водата и пяната от ваната.
	„Праскова или ягода? — помисли си Саша. — Каква ли е разликата?“
	Повече не разсъждава по този въпрос. Сега не му беше до това…


	Гаражът в Ню Джърси, където отидоха на другата сутрин, направи неприятно впечатление на Лайза. Запуснатото съоръжение приличаше повече на примитивен хангар. Имаше висок килнат портал и покрив от ръждиво релефно желязо. Пред входа се мъдреше огромна локва, която проблясваше в различните цветове на дъгата от мазните петна в нея. Двамата слязоха от таксито. Саша извади пътната си чанта, плати на шофьора и го освободи.
	— Мислиш ли, че на такова място може да има подходяща кола за романтични пътешествия? — попита недоверчиво Лайза.
	— Точно на това място има. Интернет е велико нещо. Разучих всичко предварително.
	Тя поклати глава:
	— Е, щом смяташ. Ти знаеш по-добре.
	От гаража излезе дребничък дебел мъж с омазнен син комбинезон. В ъгъла на устата му бе залепнала цигара без филтър.
	— Вие ли сте господин Робъртсън? — попита Белов.
	Мъжът избърса ръцете си в топка конци и ловко прехвърли с език цигарата в другия ъгъл на устата си.
	— Да. А вие кой сте?
	— Идвам във връзка с колата. Изпратих заявка по Интернет…
	— О-о-о! — възкликна мъжът и плесна с ръце. — О-о-о! Значи сте дошли да ми вземете мъничето?
	— Е-е-е… Доколкото си спомням, вие сам сте я обявили за продажба… — напомни му Саша.
	— Истинска трагедия. — Мъжът се разтрепери, сякаш всеки момент щеше да заплаче. — Мъничето ми… Елате — махна с ръка и се скри зад портала.
	Белов и Лайза се спогледаха и тръгнаха към гаража след господин Робъртсън. Вътре беше тъмно и мръсно, а бетонният под бе изцапан със засъхнало машинно масло. Срещу входа се търкаляха захвърлени стари части, а отляво се извисяваше купчина от най-различни автомобилни гуми. Мъжът се приближи до плъзгаща се врата в дъното на залата и отвори с грохот едното й крило.
	— Влезте! — покани ги.
	Собственикът включи светлината и посетителите видяха малко чисто помещение. В средата се мъдреше някакъв автомобил, покрит с огромно снежнобяло платнище.
	— Ех, любов моя! — занарежда господин Робъртсън. — Погледнете я! — Той скри ръце зад гърба си, сякаш се боеше, че противно на волята му гостите ще сграбчат белия плат и ще оставят по него безброй мръсни отпечатъци.
	Белов се приближи и повдигна края на платнището.
	— Това тя ли е?
	— Класика! — обяви гордо той. — Модел шейсет и пета година, V-образен осемцилиндров двигател, триста и шейсет конски сили… Регулирал съм карбуратора и клапата. Сменил съм маслото, всички уплътнения и гарнитури са нови… Ох! — Господин Робъртсън ядно махна с ръка и се отдалечи на две крачки от колата, поглъщайки я с очи.
	— Модел шейсет и пета година… — повтори Белов. — Този музеен експонат може ли изобщо да се движи?
	— Да се движи ли?! — Собственикът на гаража се разтрепери от обида. Белов си помисли, че може дори да получи удар. — Тя не може да се движи! Тя лети!
	— Да видим.
	Саша смъкна платнището и пред Лайза се разкри двуместен спортен автомобил, който бе приклекнал до земята, сякаш се готвеше за скок. Кристалните стъкла на фаровете му и рубинените светлини на стоповете му изглеждаха великолепно на фона сребристото му купе. Широките му гуми приличаха на яки меки лапи на хищник.
	— Шевролет „Корвет Стингрей“ — обясни Белов и се обърна към младата жена. — Харесва ли ти?
	Тя не знаеше какво да му отговори. Дали й харесваше? Разбира се! Страшно й харесваше! Всеки познаваше този автомобил. Снимките му не слизаха от календарите и кориците, най-изисканите филмови актьори се движеха с такива коли, а един от телевизионните сериали беше изцяло посветен на легендарния автомобил.
	— При вас в Русия имате поговорка за принца на бял кон — промълви тя и погали нежно бялата броня на колата. — А у нас той е младеж със сребрист стингрей.
	— Прекрасно! — Белов се обърна към собственика: — Господин Робъртсън! Да вървим, трябва да обсъдим някои въпроси.
	Те се отдалечиха за малко и я оставиха сама. Тя обикаляше като омагьосана около спортния автомобил и си мислеше, че няма по-подходяща кола за романтични пътешествия от тази.
	Белов се върна с ключове в едната ръка и куп документи в другата.
	— Готови сме! — усмихна се и отвори вратата пред Лайза.
	Наложи й се да се сгъне на три, за да се промъкне в купето. Влизането в спортната кола не беше проста задача, но за сметка на това вътре беше приятно. Купето беше тясно и повече приличаше на пилотска кабинка на самолет. Саша отмести шофьорската седалка напред, отвори люка на малкото багажно отделение и прибра там пътната си чанта и документите. Седна зад волана, завъртя ключа и двигателят басово забуча.
	— Лайза! — усмихна се той. — Предстоят ни две седмици! Две лудешки, незабравими седмици!
	Той изкара внимателно колата от двора, подмина непресъхващата локва, излезе на пътя и натисна педала на газта. Автомобилът се понесе напред като пришпорен. Пътниците се залепиха за седалките, а Лайза възкликна от уплаха и удоволствие.
	— Искаш ли да ми бъдеш навигатор? — попита Белов и превключи скоростта.
	— Боя се, че в такъв случай няма да отидем там, накъдето сме тръгнали!
	— Не се притеснявай! И без това не знаем къде отиваме!
	Вятърът, който нахлу в купето, разроши кестенявите коси на Лайза, но на нея й се стори, че това не е вятърът, а самото щастие, което най-сетне беше нахлуло като мощна вълна в спокойния й и уютен свят, и я беше завъртяло в непредсказуемия вихър на приключенията.


	7.

	Сергей Степанцов остави чашата със сок до телефона върху масичката в хотелската стая. Ръката му трепна, въпреки усилията му да скрие вълнението си, и няколко капки паднаха върху плота. Ситуацията наистина беше идиотска. До мача оставаха само два дни. Броени часове, всеки от които в пряк и в преносен смисъл тежеше по един килограм злато. И през всичките тези часове Сергей бе принуден да се притеснява и да се вълнува заради треньора си, който преди два дни излезе от хотелската стая и повече не се върна. Това не беше в него стил.
	— Къде е? Къде може да е отишъл? — повтаряше за кой ли път разстроеният Сергей.
	Личният му лекар и секундант Албърт Назимов само разпери ръце с недоумение.
	— Дявол знае…


	Вадим Анатолиевич Савин тренираше Степанцов вече двайсет години. Беше първият, който успя да открие в дългунестото момче качествата на шампион. Честно казано, без мъдрото наставничество на Савин Сергей до ден-днешен щеше да си седи в първа категория.
	Ала той моментално се зае с момчето и го накара да тренира на границите на възможностите си. И му показа докъде стигат тези граници — много по-далеч, отколкото можеше да си представи. Работата беше честна, дълга и много тежка, а преди шампионатите направо беше съсипваща. Но треньорът като умел жокей знаеше кога да го пришпори и кога е достатъчно просто да го потупа по шията. И Сергей работеше, чудейки се откъде се вземат силите му. Савин веднага го ориентира към професионалния бокс.
	— Любителите са нещастници! — казваше му той. — При тях дори рундовете са по две минути. Запомни, момчето ми, истинският бокс започва след третата минута.
	Савин му помогна да премине през огън и вода. Момчето дори не подозираше, че в любителския бокс съществуват такива натоварвания, а това, че човек може да ги понесе и в същото време да остане жив, му се струваше невероятно. За отговорно събитие като мача за званието претендент за световната корона се изискваше специална подготовка. Не толкова физическа, тъй като Сергей започна да набира сили още преди три месеца, колкото психическа.
	За този мач той трябваше да се настрои и да излезе на ринга в пиковото състояние на нервната си възбуда. И то не трябваше да го обзема нито миг по-рано, нито миг по-късно, а точно в момента, когато кракът му стъпи на ринга. Трябваше да се докара до състояние на бойно куче, което не вижда нищо наоколо освен противника си, но в същото време да запази разума си студен и ясен. Поне за известно време, тъй като според твърдението на великия Тайсън — Железния Майк, всички старателно обмислени и вече отиграни планове се рушаха след първия силен удар.
	Сергей го знаеше. Но независимо от всичко дългото отсъствие на треньора му се струваше странно. Той потръпна и едва след няколко секунди осъзна от какво. Телефонът върху масичката в хотелската стая звънеше. Степанцов вдигна.
	— Да…
	— Здрасти! — Кой знае защо гласът на Савин звучеше глухо, сякаш говореше през стъклен буркан. — Добре съм, скоро ще се върна…
	— Вадим Анатолиевич, къде сте? — не издържа Сергей и се разкрещя, но беше късно.
	Треньорът вече бе прекъснал връзката. Степанцов затвори очи и преброи до десет. Ако не беше постъпил така, сигурно щеше да направи на парчета абсолютно невинния телефонен апарат или да го изхвърли през прозореца от шестнайсетия етаж право в басейна долу.
	Живееха в апартамент в хотел „Тадж Махал“. Мачът трябваше да се състои точно в залата на „Тадж Махал“. Но сега нито високите тавани, нито ярките килими с абстрактни десени, нито супермодерните фотьойли, нито прекрасният изглед през прозореца — нищо не радваше окото му. Сергей не можеше да мисли за друго освен за треньора си.
	— Какво каза? — развълнува се Назимов.
	— Същото. „Добре съм. Скоро ще се върна.“ — Степанцов остави бавно телефонната слушалка върху вилката. — Опитай се да му се обадиш още веднъж по мобилния телефон.
	Албърт нервно набра номера, вслушва се в сигналите, а след това натисна бутона за прекъсване на връзката.
	— Изключен е… Нарочно го е направил, за да има само едностранна връзка.
	Сергей обиколи няколко пъти масичката. Сетне се тръшна в дълбокия мек фотьойл и се хвана за главата.
	— Алик, можеш ли да ми обясниш какво става?
	— Нямам никаква представа — призна Назимов.
	— Дали все пак да не се обадим в полицията?
	— Но той каза да не го правим. Пък и нямаме нужда от излишна шумотевица. Мачът ще бъде застрашен от провал.
	— Той и без това е застрашен от провал! — възкликна отчаяно Степанцов.
	Назимов взе от масичката недопитата чаша сок, приближи се до Сергей и му я подаде:
	— Успокой се, изпий го и не изпадай в паника. Нали Анатолий каза, че ще се върне? Значи ще се върне.
	Степанцов изпи сока на един дъх, без да усети вкуса му.
	— Кого успокояваш в момента? Мен или себе си?
	— И двама ни — каза примирено Албърт. — Хайде да направим така: ако утре сутринта не се появи, ще се обадим в полицията. А дотогава опитай да се успокоиш.
	Степанцов кимна машинално.
	— Днес не яж повече тежка храна — продължи лекарят. — За плодовете и соковете няма ограничение. Бих те посъветвал да изгледаш някой филм. Лек екшън или нещо от сорта… — И излезе от стаята.
	Сергей взе дистанционното и започна да натиска бутоните му, превключвайки каналите на кабелната телевизия. На един от тях зърна кадри от любимия си филм „Криминале“. В него героят на Брус Уилис също беше боксьор. Ами ако… Сергей изключи телевизора и захвърли дистанционното, тъй като съвпадението страшно го стъписа.
	— Албърт! — извика той.
	Лекарят се появи на прага на хола.
	— Ами ако това са въпросните… Какви бяха ония? Спомняш ли си, дето идваха при нас?
	Назимов сви рамене. Много добре си спомняше онова посещение…


	8.

	Стана точно преди една седмица… Около осем часа вечерта в хотелската им стая се обади администраторът.
	— Търси ви господин Буцаев. Казва, че иска да изрази възхищението си и да се запознае със своя земляк.
	Савин и Степанцов се спогледаха. Не им се щеше да приемат никого, но пък не беше хубаво да отказват на земляците си. Все пак професионалният бокс беше колкото спорт, толкова и шоу и боксьорът бе длъжен да контактува с почитателите си.
	— Поканете господин Буцаев да се качи при нас — каза треньорът в слушалката.
	След няколко секунди на вратата деликатно се почука. Савин отвори. На прага стоеше висок красив мъж с черни коси в бял костюм, с шапка в същия цвят. До него бе застанал кльощав плешив дребосък, който напълно се губеше на фона на елегантния си спътник.
	— Позволете да се представя: Роман Остапович Буцаев! — усмихна се мъжът в бяло.
	Очевидно реши, че дребосъкът не се нуждае от специално представяне, и влезе тържествено, дори величествено в апартамента. Гостите се настаниха на фотьойлите. Буцаев изключително предпазливо свали шапката си, сякаш беше живо същество, и я сложи с две ръце на коленете си. Четвърт час италианският красавец в бял костюм с идеално изгладени панталони сипеше комплименти, а брилянтите на пръстените му хвърляха отблясъци върху изящните му пръсти. Степанцов пусна покрай ушите си почти целия разговор. Само потвърждаваше и кимаше с глава, когато интонацията на госта ставаше въпросителна.
	Едва когато отегченият от празнословната реч на госта Савин започна демонстративно да поглежда часовника си, Буцаев изведнъж рязко промени тона на разговора.
	— Направо е изумително колко несправедливо е устроен светът! — рече той и поклати съкрушено глава. — Събрах известна информация за вас… Знаете ли, че правят много високи залози за вас?
	Треньорът се усмихна до ушите и каза, че онези, които го правят, постъпват съвсем правилно, защото Сергей непременно ще бие Хюит.
	— Много се надявам — подхвана Буцаев. — Само че вашият хонорар в случай на победа е срамно малък, нали така?
	— Какво да се прави? — разпери ръце Савин. — Това не е най-важният мач, а само за званието претендент. Но ако ни победят, хонорарът ни при всички случаи ще бъде още по-малък. Ние сме настроени за победа. — Боксьорът и треньорът се спогледаха. — Ние винаги сме настроени за победа.
	— Това е похвално — ухили се Буцаев. — Но знаете ли какво? Бихте могли да изкарате добри пари, ако… успеем да се споразумеем.
	Сергей не разбра веднага какво се опитва да им предложи красавецът, но съдейки по това как се напрегна Савин, очевидно Буцаев бе казал нещо неподходящо. Нещо, което никак не се хареса на треньора му.
	— Не правим никакви споразумения преди мача — отсече Савин. — Роман Остапович, смятам, че няма смисъл да обсъждаме тази тема. Извинете ни, но ние спазваме режим. Време е да си вървите.
	Буцаев трепна, кръвта нахлу в лицето му, но той успя да се овладее. Тези наивници още не знаеха с кого си имат работа.
	— Това е просто бизнес — изрече мазно гостът. — Повярвайте ми, това, което ви предлагам, е във ваш интерес.
	Треньорът стана, отиде до вратата, отвори я и показа изхода на Буцаев.
	— Благодаря ви за предложението, но ние не сме готови да го разглеждаме.
	Посетителят свали бялата шапка от коленете си, изчетка с ръка някаква невидима прашинка върху нея и я намести на главата си. На прага се спря.
	— Много жалко, че не сте готови. Имайте предвид, че това се отнася много повече за вас, отколкото за мен. Просто в момента не го осъзнавате.
	— Довиждане — избоботи треньорът и най-безцеремонно затръшна вратата под носа му.
	Сергей не схвана какво става. В това време той беше на съвсем друго място и превърташе наум последните мачове на противника си. Хюит беше неудобен съперник, защото бе левичар, на това отгоре имаше дълги ръце и светкавични реакции.
	— За какво дойде тоя? — попита треньора си той.
	— Този подлец искаше да се предадеш — отвърна Савин.
	— А-а-а… — изсумтя Степанцов и моментално забрави за тази глупост.


	Но след като Савин изчезна, този разговор придоби съвсем друго значение и тежест. Онова конте с бялата шапка се бе оказал човек на действието. Албърт се разходи бавно из стаята, удряйки юмрук в дланта си. И спря пред Сергей, който седеше на фотьойла.
	— Мислиш, че е дело на Буцаев, така ли? — попита той боксьора. — Много е възможно. Притеснява ме само едно — че повече не се обади. Появи се и изчезна. Ако Анатолич е при него, тогава защо не поставя никакви искания? Защо притиска него, а не теб? Отдавна вече можеше да ти заяви условията си. Каква игра играе?
	— Не знам — призна смутено Степанцов.
	— Там е работата. Недей да изпадаш в паника. Ще почакаме до утре сутринта, ясно ли е?
	— Окей. Изглежда, не ни остава нищо друго — съгласи се разстроеният Степанцов. — Но все пак не разбирам какво става?
	Сергей изобщо не можеше да се ориентира в емоциите си и беше напълно объркан. На ринга беше свикнал да се среща с противника си лице в лице. Но това, което се случваше в момента, изобщо не приличаше на единоборство, а по-скоро на бой без правила.
	Досега треньорът му успяваше да го изолира от задкулисните интриги, които изобилстваха в професионалния бокс, както и във всеки друг спорт. Но сега Савин просто беше изчезнал, а Степанцов изпадна в глупаво объркване. В същото време до мача оставаха само два дни.
	Сергей осъзнаваше, че не е готов за него.


	9.

	Първата седмица от отпуска премина като сън. Тръгнаха на запад от Ню Йорк — към Йелоустоунския национален парк. Огромният парк заемаше територия, която принадлежеше на три щата — Уайоминг, Айдахо и Монтана. Лайза разказа на Белов, че всички тези места са били територия на индианските племена, на чието име са наречени и самите щати. Тя нямаше кой знае каква информация за Йелоустоун. Идвала бе тук само веднъж, в ранното си детство, а оттогава бяха изминали почти двайсет години.
	На свой ред Белов й демонстрира изумителна ерудиция и моментално й прочете лекция за забележителностите на Йелоустоун и особено за тукашните световноизвестни гейзери. Естествено, трепетното отношение на Белов към гейзерите не я изненада. Той проявяваше нездрав интерес към всичко, свързано с вулканичната дейност.
	Но колкото и да е странно, Лайза много харесваше тази черта от неговия характер — стремежа му да стигне докрай във всичко, да се добере до самата му същност. В това имаше нещо много мъжествено и много руско. Понякога тя си даваше сметка, че под влиянието на Саша страшно се е променила. Той й предостави възможност да погледне на себе си и на Америка отстрани. Имаше случаи, когато, преди да си отговори на, на пръв поглед, прост въпрос, тя първо се замисляше какво би казал Белов?
	Ядосваше се на себе си, защото й се струваше, че губи своята същност и индивидуалност. Но сетне стигна до извода, че промените в нея са напълно естествени и заложени от самата природа. Нима жената не прилича на течност, която заема формата на съда? И веднага й мина през ума, че ако тази метежна мисъл бъде огласена, американските феминистки ще острижат косите й в някоя тъмна нощ и ще я разкъсат на части.
	Да правят каквото щат. Най-важното бе, че Белов й вдъхваше чувство за сигурност и постоянство. А това беше основното нещо, от което се нуждаеше една жена — рамо, на което винаги да се облегне. И Лайза се успокои, когато осъзна, че да бъде любимата на Александър Белов й харесва точно толкова, колкото да бъде Лайза Донахю. А понякога дори повече.


	Прекосиха континента за по-малко от два дни. Белов като че ли беше направен от желязо. Буквално се сливаше с волана и не изпитваше умора. От време на време Лайза си мислеше, че нейната тойота е значително по-комфортна… Но стингреят имаше друго предимство — репутацията на страховит лапач на километри, която напълно съответстваше на действителността!
	Прав беше господин Робъртсън — тази кола не можеше да се движи. Тя беше като птица, създадена за полет. Автомобилът пореше със свистене резкия насрещен вятър, стряскайки конкурентите в своето платно с дебелия утробен бас на мощния си мотор, а щом го зърнеха, насрещните коли отскачаха. И Белов се радваше като дете. Адреналинът го заливаше само при мисълта, че под краката му има цял табун от триста и шейсет коне и едно леко натискане на педала е достатъчно те да се понесат на воля и да полетят.
	Спряха да нощуват в крайпътен мотел. Ала както предрече Лайза, използваха нощта не за сън, а за любовни игри, които бяха толкова яростни и ожесточени, че призори заприличаха на военни действия. Веднага щом съмна, Белов настани олюляващата се Лайза в колата. Напълни термоса с отвратително на вид и мирис, но за сметка на това много силно кафе от автомата и седна зад волана. Автомобилът, както и новият му стопанин, горяха от нетърпение да продължат лудешкото препускане.
	Отново се занизаха пътните знаци, белият щрих на маркировката и живописните пейзажи. Саша се носеше напред като луд, изстисквайки ако не всичките триста и шейсет конски сили, то със сигурност двеста и осемдесет. Привечер стигнаха до Йелоустоун. Пренощуваха в местния мотел, оставиха колата на паркинга, а на сутринта взеха само раниците си и тръгнаха към вътрешността на парка.
	Младият служител в парка им каза, че имат свободни хижи и ако не искат да спят под открито небе, което също не е лошо, могат да си наемат една. Белов попита коя от свободните хижи се намира най-близо до Върха на друидите. Служителят разгърна една карта пред тях и отбеляза с червен маркер най-близката хижа. Саша плати наема за къщичката, застраховката и таксата за вход в парка. Служителят категорично ги предупреди, че в националния парк е забранено да се нанася каквато и да е вреда на природата.
	— Ами ако срещна мечка? Нали тук има мечки? — попита Белов.
	— Да, мечките са наша гордост. Имаме два вида — гризли и барибали. Но ловът им е строго забранен.
	— А какво да правя, ако решат да ме изядат? — полюбопитства на шега Саша.
	— В такъв случай ще им пожелаете приятен апетит — усмихна се служителят. — И гледайте по дрехите ви да има колкото се може по-малко копчета, защото развалят храносмилането на мечките.
	Белов и Лайза се разсмяха, благодариха на младежа и поеха напред, следвайки посочената в картата пътечка. За щастие всичко в парка беше прекрасно организирано, на всеки сто-двеста метра имаше указатели, а на всеки километър — будка за спешна връзка. За шестте часа, през които вървяха, два пъти срещнаха пазачи на парка на коне и веднъж — един, който обикаляше пеша. И в трите случая пазачите повдигаха смешните си униформени шапки и любезно се интересуваха дали могат да им бъдат полезни с нещо.
	По обед двамата си направиха почивка. Първо се подкрепиха със сандвичи с риба тон, починаха си около половин час и тръгнаха отново към хижата. Слънцето се бе устремило към хоризонта и вече докосваше върховете на могъщите дървета, които се синееха в далечината. Малко по на север към небето се издигаше една изпъкнала гърбица, покрита със странна растителност с кафеникаворижав оттенък.
	— Това е Върхът на друидите — обясни Белов. — Това е по-късното му американско наименование, но съответства на действителността. За индианците мястото е било свещено. Само вождовете и шаманите имали право да го посещават, а за останалите е било забранено. Там палели огромни огньове, чийто дим се издигал като стълб, който подпира високото небе, и разговаряли с духовете на великите воини, преминали в другия свят. Искали съвети от тях и ги молели да им вдъхнат от силата си. Такива ми ти работи.
	Лайза се досещаше, че в отношението на Саша към древните жреци има нещо много лично. Съдеше за това по татуировката на рамото му, където беше отпечатан келтски кръст, но не започна да го разпитва, а само се поинтересува дали ще отидат там.
	— Разбира се — отвърна Белов, — нали сме друиди. Преди бях воин, а сега съм посредник между долния и горния свят.
	Лайза не разбра какво се опитваше да й каже, но не искаше да го разпитва. Умората не я предразполагаше към откровени разговори. Ето защо само подхвърли:
	— Ами аз? Аз също ли съм посредник?
	— Ти си моята жена — отвърна той, без да се замисля. — Не е ли достатъчно?
	— На мен ми е напълно достатъчно.
	— Мисля, че на двата свята също им е достатъчно…
	Белов се загледа в далечината. Над върха се виеше лек дим и от това той изглеждаше като жив. Не като застинала каменна грамада, а като огромна невиждана мечка, която се готви за скок.


	Както бе обещал, на другата сутрин още на разсъмване Белов събуди Лайза, без да обръща внимание на вялите й протести, и я помъкна към Върха на друидите. Първото, което й направи впечатление, беше странната тишина. Абсолютната, космическа тишина… При мисълта да я нарушиш те обземаше страх, ето защо няколко часа двамата вървяха мълчаливо. Струваше им се, че дори сухите клонки не пращят под краката им, а се чупят безшумно. Саша избърза напред, а Лайза се забави, омагьосана от природата.
	Дебелите кафяви стволове на ниските дървета приличаха на причудливи фигурки на джуджета, застинали в измъчени пози. Тук нямаше зеленина, всички иглички на дърветата бяха кафеникаворъждиви на цвят. Освен това на Лайза й се стори, че земята под краката й е някак подозрително гореща. Тя спря, пипна пръстта с ръка и извика. Белов веднага се върна обратно.
	— Какво стана?
	— Саша! Тя е… гореща — оплака се изплашено Лайза и посочи под краката си.
	Откритието не му направи никакво впечатление. И той започна да й обяснява, че това е напълно нормално. Йелоустоун беше място с повишена вулканична активност. Или по-точно, всички действащи вулкани отдавна вече бяха угаснали, но магмата продължаваше да се надига доста близо до повърхността. И поддържаше температура от хиляди градуси. Ето защо земята се нагряваше, а гейзерите бликаха. Всичко това приличаше на нещо като чайник със свирка. Огънят магма нагряваше водата, водата кипваше, превръщаше се в пара и търсеше изход. А сетне изригваше навън като мощен поток. След това подземните празнини постепенно отново се напълваха вода и всичко се повтаряше отначало. Затова гейзерите избликваха циклично. И по тях човек можеше да си сверява часовника.
	— Между другото, не ти ли се вие свят? — попита загрижено той.
	Тя се съсредоточи в усещанията си и каза, че засега май всичко е наред.
	— Ако почувстваш нещо, веднага ми кажи. Понякога от земните пукнатини излизат вулканични газове.
	— Саша… — разтревожи се Лайза. — Защо не се откажем да ходим на върха?
	За нейна изненада той не възрази, а тъкмо обратното — веднага й предложи да се върнат в хижата.
	— После аз ще се изкача тук сам, съгласна ли си? — погледна я въпросително.
	Упорството му предизвика раздразнение и нещо като ревност у Лайза. Значи можеше да мине и без нея? Значи вече не му беше нужна? Тя почувства, че бавно се превръща в гейзер. „Как го каза? Чайник със свирка ли беше? Май ей сега ще започна да свиря!“
	— Саша? Непременно ли трябва да го направиш? И таз добра. Да доказваш на някого, че не ти пука от риска и опасността… Да се катериш на някакъв си връх… Не ти ли се струва, че е прекалено детинско?
	Белов се замисли, този път дълго. Взираха се във фантастичния, сякаш пренесен тук от друга планета пейзаж — облените в ярка светлина жълтеникавосивкави скали, в които се преплитаха кафяви и оранжеви жилки с причудливи форми, наситеносиньото небе…
	— Знаеш ли какво, слънчице — проговори най-сетне той. — Животът, разбира се, е сложно нещо. Но както да въртиш и да сучеш, той се състои от прости отговори на сложните въпроси. И в крайна сметка всичко се свежда до простия избор: да или не? Обичаш или не обичаш? Страхуваш ли се или не? Можеш или не можеш? Всичко е много конкретно, ако вместо да философстваш и да точиш лиги, си в състояние да вземаш решения и да действаш. Съгласна ли си?
	— Напротив, струва ми се, че това е на границата на безразсъдството — не преставаше Лайза. — Защо рискуваме така в момента?
	Саша започна да се изнервя. Дали пък да не й изпее „Катерачката“ на Висоцки: „Аз те питах защо вървите из планината?“ Защото планината е преодоляване на собствената ти слабост и подлага на изпитание цялата дребнавост и приземеност на нашия всекидневен живот. Защото това са хормоните на удоволствието, които си избираш сам, а не получаваш във вид на наркотик или алкохол. Той се разстрои, тъй като осъзна, че ако се налага да обяснява на Лайза тези неща, значи тя не изпитва удоволствие от тях. Нямаше нужда да й говори по този въпрос. Имаха си други теми за разговор, които бяха общи и за двамата.
	— В момента решаваме простия въпрос дали можем да се качим заедно до върха или не? Ти си права, че не бива да рискувам с теб. Затова нека се върнем.
	— А утре ти ще дойдеш тук сам, така ли?
	В отговор Белов само кимна. Тя също замълча и се затвори в себе си. Това продължи около минута. През цялото време не помръдваха от мястото си. Изведнъж Саша си помисли, че са достигнали до съдбовен момент. Ако сега Лайза решеше да се върнат, значи помежду им нямаше да излезе нищо и щяха да се разделят. Ако не днес, то утре, но завинаги. Ала не му се щеше да стане така. Защо ли Лайза мълчеше? Най-сетне не издържа и попита:
	— Е? За какво мислиш?
	— Решавам един прост въпрос — отвърна му в същия дух младата жена.
	— Какъв?
	— Да те пусна ли сам, или да отидем заедно.
	— И какво реши?
	— Опитай се да отгатнеш. — Тя се обърна и закрачи нагоре по тясната лъкатушеща пътечка, която минаваше до ръба на самата пропаст.
	Белов изпита толкова голямо облекчение, сякаш внезапно бе изпаднал в състояние на безтегловност, догони Лайза с няколко скока и я хвана през кръста. Тя спря.
	— Радвам се, че постъпи точно така — каза Саша и я обърна към себе си.
	— Аз съм твой роб — отвърна Лайза без каквато и да е превзетост, — бяла мечко. Не е ли прекрасно?
	Тежкият и за двамата разговор завърши с помирителна целувка. Те направиха поредната крачка един към друг и си станаха още по-близки…


	Лайза не съжали, че отиде на върха, защото оттам се разкриваше изключителната гледка. Беше разтърсена както никога досега в живота си. Изпадна в еуфория и благодарност към Саша, че той настоя и я изкачи над земята. Вероятно нещо подобно бе изпитал Исус, когато дяволът му открил всички земни царства и блаженства в пустинята. Само че тук, в планините, имаше само едно царство — на дивата природа, и Саша не я изкушаваше, а споделяше с нея всички радости на единението.
	Младата жена имаше усещането, че са й поникнали криле, и й се прииска да застане на ръба на пропастта и да се хвърли надолу. Имаше чувството, че са сами в цялата вселена. И цялото могъщество на космоса преминава през тях, захранва планетата и я кара да се върти по-бързо. Тялото й се изпълни с лекота и сила. Лайза едва се сдържаше да не закрещи от радост и щастие, но след това реши, че няма от кого да се притеснява. И запя първото, което й хрумна — една негърска песен. Но когато погледна към Саша, видя, че той се мръщи.
	— Какво има, Бяла мечко? — попита, щом престана да пее. — Много силно ли викам? Или пея фалшиво?
	Той поклати глава:
	— Не, нямаш нищо общо с това.
	— А какво е станало?
	— Не зная. Усещам, че нещо не е както трябва. Долавям заплаха отнякъде. Идва нещо много лошо. Точно сега, точно в този момент, но не мога да разбера откъде и какво…
	— Надявам се, че не е свързано с нас? — престана да се усмихва Лайза.
	— Не, не се тревожи за нас. Помежду ни има нещо много здраво и с всеки изминал час то става още по-здраво. Нещастието идва оттам. — Белов се обърна на юг, допря длан над челото си и започна да се вглежда в далечината, сякаш наистина можеше да види нещо. — Хайде да слизаме. Смрачава се. След един час съвсем ще се стъмни.
	Саша я хвана за ръка и не я пусна, докато стигнаха до подножието на върха…


	В онова последно тяхно утро в Йелоустоун Лайза се събуди от горещ слънчев лъч. Седна в леглото и разтърси гъстите си кестеняви коси. Едва след това отвори очи и се огледа. Белов не беше до нея.
	— Саша! — подвикна тя и си каза: — Мълчанието беше отговор за нея.
	Тя спусна крака от леглото, напипа пантофите си и отиде до вратата. Носеше любимата си пижама с Мики Маус. Почесвайки се и разтърквайки очи, излезе на полянката.
	— Саша! — извика тя и изведнъж го видя…
	Той стоеше по бяла тениска и небесносини дънки с гръб към нея, пъхнал ръце в джобовете си. В позата му имаше нещо от предизвикателството на хулигана. Лайза забеляза, че е бос върху зелената трева, покрита с утринна роса. Картината се запечата завинаги в паметта й до най-малката подробност.
	На пет метра от Саша, привела доземи едрата си глава с голямо чело и малки кръгли ушички, бе застинала огромна като хипопотам мечка. Цветът на козината й много приличаше на ръждивата растителност по Върха на друидите. Мечката замря. Саша също не помръдваше. Сцената приличаше на стопкадър, само че не плосък като в киното, а триизмерен и много правдоподобен. Толкова правдоподобен, че тя страшно се изплаши.
	— Саша! — извика Лайза колкото й глас държи.
	Този вик подейства така, сякаш някой бе натиснал бутона „старт“ върху дистанционното на видеото. Всичко се раздвижи. Мечката се изправи на задни лапи и зарева. Оголи огромните си, дълги колкото показалец зъби и започна да върти глава. Пръските слюнка се разхвърчаха на всички страни. В този момент Белов разпери ръце и също зарева — страховито и заплашително, както навремето вероятно са ревали воините на айдахо или келтите, когато по време на битка са се отправяли към другия свят. Но Саша не потрепна и не хукна да бяга.
	Мечката също не побягна. Ала някой от двамата трябваше да отстъпи или да умре. Мечката първа не издържа на погледа на човека. Бавно се спусна на четири крака, обърна се и се отправи с обиден вид нанякъде. Лайза хукна с разтреперани крака към любимия си.
	— Саша! Добре ли си? Жив ли си?
	Белов сякаш излезе от вцепенение. По лицето му се стичаше пот като след тежък физически труд. От напрежение капилярите в очите му се бяха пукнали и в тях се виждаха червени точици.
	— Добре съм. Нищо нямаше да ми се случи.
	Лайза се ядоса и го заудря в гърдите с малките си силни юмручета.
	— Но защо? Защо винаги си толкова самоуверен? Това рано или късно ще свърши зле!
	Белов я прегърна нежно и я целуна по врата, по ухото и по челото. Косите й ухаеха на утринна свежест. Тя все още трепереше от преживяния страх. Пък и на него му се подкосяваха краката от напрежението.
	— Фил пак дойде — изрече отнесено и я притисна до себе си. — Някой има нужда от моята помощ. Ако е така, нищо не може да ми се случи.
	— Фил ли? — Лайза плъзна поглед по околностите, сякаш се надяваше да види някой непознат човек. — Кой е той?
	— Това е един мой приятел, но ти не можеш да го видиш. Никога. — Погали я по гърба и добави: — Приготви се. Трябва да тръгваме.
	Тя не посмя да му възрази. Сега, след срещата с мечката, самата тя искаше да си тръгнат от Йелоустоун. Те се прегърнаха и закрачиха заедно към хижата.
	— Къде отиваме, Саша? — попита.
	— На юг. Така ми каза Фил.
	— Но нали и без това се канехме да отидем в Лас Вегас?
	Белов се усмихна:
	— Нали виждаш, слънчице. Всичко ще се нареди. Значи сме на прав път. Усещах, че неслучайно ме влече към Върха на друидите. Беше знак, който трябваше да се разчете, и то правилно. Няма какво повече да правим тук.
	След час се качиха в колата и се понесоха на юг. Пътят им водеше към Лас Вегас.


	Лас Вегас е град, който никога не спи. Център на световния хазарт. Непоклатима скала, в която се разбиват мечтите за моментално забогатяване. Град, в който хората живеят с надежда и не дишат обикновен въздух, а някаква смесица от райски газ и хазарт. Тук времето спира. Тук часовниците са забранени. Когато над нажежената пустиня пада нощ, Лас Вегас запалва великолепните си светлини и не дава никакъв шанс на тъмнината. Лъчът на мощния прожектор, насочен към казино „Кристал“, пронизва черното небе с километри нагоре. И се вижда дори от космоса.
	Улиците на Лас Вегас са залети от напълно неестествена ослепителна светлина. По тротоарите се разхождат многобройни подобия на Елвис под ръка с Мерилин Монро. Освен това Лас Вегас има неповторим аромат, никъде по света няма подобно нещо. Така миришат лесните пари. Парите, заради които много хора са готови на всичко.


	10.

	Към полунощ до казино „Тадж Махал“ се приближи черна лимузина. Спря на стотина метра от входа на хотела. Шофьорът не изгаси мотора и от никелирания ауспух продължи да се издига лека пара. На задната седалка в купето седеше намазан с брилянтин красавец в бяло. Разкошната му широкопола шапка беше до него. Буцаев я галеше нежно с върховете на тънките си пръсти, сякаш беше живо същество.
	Насреща му седеше оплешивял възрастен човек с квадратна челюст. Белите коси над ушите му бяха грижливо подстригани, а по тях проблясваха капчици пот. От едната страна на мъжа седеше Гога, а от другата — Хасан. Те го държаха здраво за лактите и не му позволяваха да помръдне. Роман Остапович погледна навън през затъмненото стъкло. Всичко беше спокойно.
	— Такива ми ти работи, Вадим Анатолиевич — въздъхна Буцаев. — Нали разбирате, всички искаме да стане на нашата. И вие, и аз. Дори те. — Той посочи към помощниците си. — Така е. Всеки от нас иска поне малко да промени света в своя полза. По този въпрос няма две мнения. Проблемът е в друго — че имаме различни възможности. Вие вече го разбрахте, нали така?
	Той изчака Савин да му кимне в знак на съгласие и продължи.
	— Трябва да ви призная, че дълбоко ме засегнахте с вашата несговорчивост. А аз се надявах, че ще можем да уредим нещата с добро. Без всичката тази излишна грубост и насилие. Но вие не пожелахте… — Буцаев направи пауза.
	Хасан съзря в това някакъв сигнал и сръга силно треньора с лакът в ребрата. Макар отдавна да бе свикнал с болката, Савин без да иска се смръщи, от очите му бликнаха сълзи, а лицето му помръкна и се покри с пот. Той затаи дъха си… а от гърдите му се изтръгна стон.
	— Вие не пожелахте — повтори Буцаев — и аз бях принуден да приложа крайни мерки. Съгласете се, че сега те вече ви изглеждат ефективни, нали?
	Савин кимна.
	— Ето, виждате ли! На пръв поглед Хасан не е разговорчив, но все пак има дарбата да убеждава. Нали така?
	Хасан се ухили. А Гога се засмя с глас.
	— Много добре ви разбирам. — Гласът на Буцаев звучеше любезно и дори нежно. — Вие се грижите за доброто, за щастието и за здравето на вашия питомник. Това предизвиква моето уважение към вас. Но просто не сте преценили правилно ситуацията и не сте разбрали в какво се състои неговото добро. Но се надявам, че сега вече разбирате как трябва да постъпите, нали така? Направете онова, което ви казах, и всички ще спечелим. Опитвам се да ви обясня една проста истина — че или ще стане както го искам аз, или ви очакват много лоши неща. И двамата, имам предвид и вашия възпитаник. Това ясно ли ви е, уважаеми господин Савин? Ясно ли ви е или не?
	Треньорът отново кимна. Не искаше да отвори стиснатите си устни, за да не застене.
	— Това е много добре. Сега ще се приберете в хотелската си стая и повече няма да допускате фатални грешки. А ако, не дай си боже, ви се прище да спретнете някой номер или финт… Имайте предвид, че аз пръв ще науча за това. И не си правете илюзии — тук вашият живот не струва пукнат грош. Лично аз не бих заложил на него нито цент. Затова се дръжте разумно.
	Буцаев отвори вратата на лимузината. Хасан и Гога избутаха Савин към изхода.
	Треньорът стисна зъби и превивайки се от болка, излезе от колата. Вратата след него се захлопна. Савин залитна и за да не падне, се подпря с две ръце на кадилака. Лицето на Буцаев се озова точно пред очите му, буквално на трийсетина сантиметра. Роман Остапович го гледаше над спуснатото стъкло, без да сваля поглед от него. След това се усмихна едва забележимо и протегна ръка към бутона за затваряне. Огледалното стъкло бавно се плъзна нагоре. Лимузината плавно потегли, набра скорост и зашумоля по асфалта с широките си гуми. Савин се завъртя и едва не падна под колелата. След няколко мига кадилакът се сля с потока коли.
	— Мръсник! — прошепна треньорът и тръгна към входа на хотела.


	Вслушвайки се в съвета на лекаря, Степанцов легна да спи. Но сънят все не идваше. Той непрекъснато се въртеше в широкото легло. От съседната стая се разнасяше приглушеното тътрене на крака. Назимов си имаше своя стая, но след като Савин изчезна, той се премести при Степанцов. Очевидно лекарят също не можеше да заспи.
	В хола се разнесе звънът на телефона. Сергей скочи като ужилен от леглото и хукна натам. В огромния хол беше тъмно и той едва не се сблъска с Назимов, който вече се бе озовал до масичката. Телефонът продължаваше настойчиво да звъни. Сергей вдигна слушалката.
	Беше дежурният администратор. Оскъдните знания по английски език на Сергей все пак помогнаха да разбере основната мисъл, която администраторът се опитваше да му втълпи: на рецепцията имало човек, чийто външен вид не внушавал никакво доверие. Но човекът твърдял, че е Вадим Анатолиевич Савин, треньорът на Степанцов.
	— Дайте му слушалката! — извика Сергей.
	— Здрасти, Серьога! — чу след известна пауза познатия глас. — Нали ти обещах, че ще се върна. Ето че се върнах. Но не ме пускат. Ще слезеш ли долу?
	Степанцов не го изчака да довърши. Грабна си атлазения халат, който обличаше винаги, преди да излезе на ринга, и хукна по коридора. Стори му се, че се наложи да чака асансьора катастрофално дълго. Най-сетне вратите на кабинката се отвориха и той се втурна вътре, като накара една дама в дълга вечерна рокля с дълбоко деколте да изпищи от уплаха. Придружителят й — невъзмутим белокос джентълмен в смокинг, каза на английски:
	— Успокой се, скъпа! Какво очакваш — руски боксьор.
	На Степанцов не му беше до добри обноски. Обърна се с гръб към него и натисна силно бутона за първия етаж. Дори не забелязваше, че от нетърпение потропва на място, сякаш е на ринга по време на мач. Веднага зърна Савин във фоайето на първия етаж и хукна към него, без да забелязва, че полите на халата му се развяват и разголват мускулестите му крака и тяло. Мършава старица с виолетова перука и брилянтово колие, което прикриваше сбръчканата й шия, се спря и започна да разглежда Сергей с наивно учудване.
	Степанцов дотича до треньора. Той изглеждаше зле. Цветът на лицето му беше сивкав, а под очите му имаше тъмносини кръгове. Савин изглеждаше напрегнат, сякаш изпитваше силна болка, но Степанцов не забеляза никакви външни увреждания. Подхвана внимателно треньора си през кръста, а Савин извика от докосването му.
	— Анатолич, какво ти е? — попита със съчувствие Степанцов.
	— Нищо, нищо… Всичко е наред. Ударих се малко — отвърна той.
	Сергей го хвана внимателно под ръка и го поведе към асансьора.
	— Да извикаме ли лекар? — поинтересува се любезно администраторът.
	Савин рязко се извърна.
	— Няма нужда! — ядоса се той. — Ние си имаме лекар. Освен това не е станало нищо страшно.
	Но тонът му само доказа, че нещата стоят точно обратното. Сега вече Сергей беше убеден, че нещо се е случило.
	В стаята Назимов поиска да прегледа Савин, но той само махна с ръка:
	— Остави ме на мира! Само ти ми липсваш.
	— Анатолич — опитваше се настойчиво да улови погледа на треньора си Сергей, защото Савин непрекъснато отместваше очи. — Анатолич, какво има? Кажи какво се е случило? Ние тука два дни…
	— Казах ти всичко по телефона. Срещнах едни земляци и… се заседях при тях.
	— Много добре знаеш, че говориш глупости! — избухна Сергей. — Защо не искаш да ни разкажеш нищо?
	— Защото няма нищо за разказване. На теб нямам какво да ти разказвам!
	Савин отиде до прозореца и се загледа в лазурната повърхност на басейна, осветен отдолу с разноцветни светлини. Сергей се приближи и застана до него.
	— Анатолич… — започна неуверено. — Онзи ли беше? Буцаев?
	Савин мълчеше.
	— Какво ти е направил, да не би… — Степанцов не намери нужната дума и имитира удар в челюстта с дясната си ръка.
	— Не искам да говоря за това! — отсече треньорът и прокара ръка по четината си, която бе набола за два дни. — Сега трябва малко да се пооправя и да си почина. — Той се обърна и тръгна към банята.
	— Анатолич! — спря го Сергей. — Нещо… променило ли се е?
	Савин потрепна. На Степанцов дори му се стори, че вратът му хлътна в раменете.
	— Нищо не се е променило — отвърна треньорът, без да се обръща. — Всичко си е както преди. Ще действаме по предварителния план. Утре е последната тренировка преди мача и искам да я проведеш както трябва. Затова лягай да спиш!
	Влезе в банята и затръшна вратата след себе си. Ключалката изщрака. На Сергей му се стори, че чува сподавени стонове. Приближи се до вратата, ала шумът на течащата вода заглушаваше всички останали звуци. Но сега поне малко се поуспокои. Мисълта за предстоящия мач отново излезе на преден план. Сергей се върна в спалнята и се стовари на леглото. Напрежението от последните два дни постепенно изчезваше. Няколко минути се взира в тъмнината и постепенно потъна в сън.


	На другия ден направиха тренировката. Както се полагаше преди мач, работеха в щадящ режим и обръщаха специално внимание на техниката и на тактическите тънкости. Съперникът на Степанцов — Норман Хюит, беше висок чернокож атлет с изключително дълги ръце. Освен това беше левичар.
	При тези обстоятелства се налагаше да изграждат тактиката на боя по следния начин — да избягва ударите, отдръпвайки се вляво със завъртащо движение по часовниковата стрелка, в никакъв случай да не отстъпва назад и да го удря по-често в тялото. Коронният удар на левичаря беше в черния дроб. И точно от това трябваше да се страхува най-много. В бокса ударът в черния дроб беше най-болезненият, а когато се нанасяше целенасочено, това означаваше стопроцентов нокаут.
	— Той непрекъснато ще те притиска — нареждаше Савин. — Физиката му е добра, превъзхожда те по бързина, но ти водиш по издръжливост. Ако успееш да го изтощиш до шестия рунд, смятай, че победата ти е в кърпа вързана.
	По време на тренировката треньорът остана зад въжетата на ринга. Дори не си сложи ръкавиците и помоли Назимов да го смени. Докторът, който никога досега не го бе правил, едва поемаше ударите на Сергей. Макар да бяха омекотени от двойния слой поролон, все пак когато те удря боксьор от полутежка категория, изобщо не ти е до смях.
	— Запомни, нямаш шанс на дистанция — втълпяваше му Савин. — Приближавай се, но само когато замахва към теб. Започвай всички атаки с дясната ръка. Прилагай тройната комбинация — с дясната ръка в главата, с лявата — в тялото, с дясната — в главата, приклякане и отстъпване вдясно. Ако му нанесеш няколко добри удара в тялото, той волю-неволю ще се укроти. И тогава ще се вкопчиш в него ще го заклещиш. Най-вероятно ще завършим с удари в главата. Макар че може и да не стане така. Ще се ориентираме в движение, аз ще ти подскажа.
	Степанцов се съгласяваше. През годините на съвместната им работа той се бе научил безрезервно да вярва на треньора си, защото знаеше, че колкото и спорна да изглежда, всяка постановка на Анатолич задължително сработваше в разгара на битката.
	След това Назимов качи боеца на кантара и откри, че теглото му е достигнало най-горната граница. Сергей навлече няколко тениски, сложи отгоре им дебело ватирано яке с качулка и започна да скача на въже и да кляка. Потта се лееше на потоци от него и попиваше в дрехите. Трябваше да отслабне, та когато го претеглят сутринта, да не възникнат усложнения. Сергей се измори и започна да се разхожда по ринга, за да си почине. Издебна един момент, когато покрай Савин нямаше никого, приближи се до него и попита:
	— Анатолич! Кажи ми все пак какво ти се случи?
	Треньорът погледна някъде в далечината над главата му.
	— Утре ще ти кажа, Сергей. Съгласен ли си? След мача. А сега по-добре не ми задавай никакви въпроси. Работи.
	Степанцов сви рамене, взе въжето и се зае с упражненията…


	11.

	Белов и Лайза пристигнаха в Лас Вегас късно вечерта преди мача и се настаниха в хотел „Кристал“. Белов искаше да наеме апартамент, но се оказа, че всички скъпи стаи са запазени, защото се канеха да пристигнат твърде много желаещи да наблюдават на интересния сблъсък. Наложи им се да се задоволят с най-евтините стаи.
	— За сметка на това ще имаме най-хубавите места — успокои го Лайза.
	Саша попита администратора къде се е настанил руският боксьор и дали може да го навести.
	— Един момент — усмихна се администраторът и набра номера на колегата си в „Тадж Махал“. — За съжаление не може. Двамата с треньора са се затворили в стаята си и са помолили да не ги безпокоят.
	— Е, какво да се прави — обърна се Белов към Лайза, — значи ще го видим утре вечер по време на мача.
	В асансьора бяха само двамата. Тя се притисна до него и прошепна в ухото му:
	— Не искаш ли да постъпим като този боксьор?
	— В смисъл?
	— Да се затворим в стаята си?
	— Това е прекрасна идея. Спаринг ли имаш предвид?
	Тя кимна многозначително. В очите й проблеснаха палави искрици.
	— Лайза Донахю — изрече Белов. — Разрешете ми да ви изразя дълбоката си признателност за значителния ви принос към укрепването на дружбата и сътрудничеството между руския и американския народ.
	— Господин Белов! — Тънките пръсти на Лайза се плъзнаха в отвора между копчетата на ризата му. — От своя страна аз намирам това сътрудничество за много конструктивно. А може би и плодотворно. Бъдещето ще покаже.
	Саша силно я прегърна.
	— Знаеш ли кое е първото нещо, което ще направя, когато влезем в стаята?
	— Досещам се — отвърна тя и го целуна по брадичката.
	Той поклати глава.
	— Не. Това ще е второто. Първо ще намеря табелката с надпис „Моля, не безпокойте!“, ще й сложа двайсет и осем удивителни и ще я окача на вратата!
	— Господин Белов! — засмя се Лайза. — Принудена съм да призная, че имате изключително аналитичен ум. Когато става дума за стратегии, просто нямате равен.
	— Госпожо Донахю, не бива да се подценявате. Вие също имате силни страни! — И той хулигански я щипна под кръста.
	Тя се ококори, възкликна: „Такъв ли сте били?“, прегърна го през врата и се хвърли отгоре му, а на него не му оставаше нищо друго, освен да я подхване със свободната си ръка.
	Излязоха със смях и закачки от асансьора и тръгнаха (по-точно Белов понесе Лайза) към стаята си. Чувстваха се леко и свободно. Държаха се като влюбени пубери на седемнайсет години, без изобщо да се притесняват, че отдавна са надхвърлили тази възраст. Сега това нямаше никакво значение.
	А на другия ден всичко се промени…


	„Тадж Махал“ се подготвяше за мача. Срещата беше насрочена за седем часа вечерта. Техниците проверяваха изправността на мощните прожектори, прикрепени към високите тавани. Служителите обхождаха редовете и установяваха дали пластмасовите столове се клатят. Естествено, „Тадж Махал“ не беше стадион, а боксьорската битка не беше бейзболен мач, но вероятността запалянковците да не стигнат до единно мнение и да започнат да се млатят помежду си с изтръгнати седалки беше доста голяма. Огромни охранители, които приличаха на мечки, бродеха из залата и надничаха във всяко затънтено кътче.
	В коментаторската кабина, която се намираше горе, звукорежисьорите настройваха пултовете. Очакваше се мачът да се предава от няколко национални канала и най-малко от четири кабелни оператора. В пет и половина в залата слезе собственикът на казиното и хотела Майк Боумън — импозантен мъж на средна възраст. Лично обиколи ринга, който все още беше покрит с огромно квадратно платно с логото на „Тадж Махал“, и провери местата за страничните съдии, за телевизионните оператори и за почетните гости. В празната зала цареше кънтяща тишина.
	Въпреки че билетите на първите редове струваха много по-скъпо и можеха да бъдат купени само със специална препоръка, столовете там бяха същите, както и в галерията. Боумън смяташе, че боксът е много демократично зрелище, при което емоциите и хъсът преливат отвсякъде, а на хората, общо взето, им е все тая от какви удобства се ползват задниците им.
	По време на сутрешното претегляне и на последвалата кратка пресконференция руският боксьор се стори на Боумън потиснат и разстроен от нещо. „Но най-вероятно просто е съсредоточен“ — утешаваше се той. На Майк никак не му се щеше да мисли, че руснакът ще влезе в този бой морално неподготвен. Залозите бяха високи, а мрежата от букмейкърски бюра, които принадлежаха на „Тадж Махал“, приемаха ставките три към две.
	След претеглянето Степанцов и екипът му отново се оттеглиха в хотелския си апартамент и помолиха да не пускат никого при тях. Боумън нареди пред вратата непрекъснато да дежурят двама охранители. Огромното махало на шоубизнеса се бе задвижило и набираше обороти.
	В шест часа вечерта цялата зала бе огряна от светлини. Публиката започна да запълва редовете. Мъжете оживено разговаряха, обсъждайки шансовете на състезателите. Жените, който в много по-малка степен се интересуваха от изкуството на юмручния бой, разглеждаха тоалетите и бижутата на приятелките си, с които си съперничеха. И точно тогава, в шест часа вечерта, боксьорите слязоха в съблекалните си…


	Лайза стоеше с гръб към Белов пред огледалото в стаята им. Беше много красива със сребристата си рокля, обшита с блестящи пайети, която стигаше малко над коленете й. Имаше голямо деколте на гърба, което подчертаваше тънката й талия. А върху финия си бял врат носеше изящно колие с брилянти.
	— Помогни ми, моля те. Закопчай ми ципа — помоли тя.
	— Разбира се. Но мисля, че без дрехи изглеждаш по-добре. — Белов изпълни молбата й и целуна нежно Лайза по врата. — Закъсняваме, скъпа! — напомни й той спокойно.
	— Сега, сега — бързаше и тя. — Нали не искаш жената до теб да изглежда като селянка от Бронкс?
	— И да искаш, не можеш да го постигнеш. Имаш манхатънска осанка и тя не може да се скрие. А на лицето ти е изписан Харвард с отлична диплома.
	Младата жена присви кокетно рамене.
	— Благодаря ти, мили. Но това го знаеш само ти, нали така? А останалите трябва да се досещат.
	— И да завиждат — добави Белов.
	Лайза му се усмихна. Той понечи да я прегърне, но тя го възпря с протегната длан.
	— Ако ми развалиш грима, ще се забавим още петнайсет минути.
	Саша се наведе и целуна й лакътя.
	— Не мога да се сдържа. Изглеждаш великолепно. Направо божествено!
	Лайза замълча. Точно това отличаваше истинската лейди от селянката от Бронкс — умението да приемаш комплименти с достойнство.
	Тя взе малката си чантичка.
	— Вече съм готова. Да вървим.
	Излязоха от стаята и тръгнаха към асансьора.


	След като го претеглиха, Сергей Степанцов яде само веднъж. Храната не беше много обилна, но за сметка на това му даваше необходимия запас от енергия. Поскача малко в съблекалнята и извърши необходимата серия от упражнения, които помагаха за раздвижване и загряване на мускулите. Направи няколко лицеви опори на юмруци и китките му придобиха нужната твърдост. За цялата си професионална кариера нямаше нито едно счупване, което, общо взето, беше рядкост в бокса. Спортистите често си чупеха фалангите на пръстите и костите на китките, тъй като ръката им не издържаше на силата на собствения им удар.
	След това си метна халата, за да не позволи на мускулите си да се охладят, и започна да се разхожда из съблекалнята. Големият кръгъл часовник на стената показваше шест и петнайсет.
	— Анатолич! Не е ли време да ме бинтоваш? — попита Сергей.
	Савин се смръщи болезнено и сложи ръка на кръста си.
	— Да, ей сега. Чакай малко.
	Откакто Степанцов се помнеше, треньорът винаги сам бинтоваше ръцете му. На вратата се почука. Влезе висок мъж в небесносин униформен костюм. Беше съдията, който трябваше да проследи дали ръцете са бинтовани по всички правила.
	— Ей сега, ей сега… — каза Савин и накуцвайки, тръгна бързо към тоалетната.
	Съдията го погледна учудено и сви рамене.
	— Един момент — извини се Назимов и се усмихна виновно.
	Съдията скръсти ръце на гърдите си и облегна гръб на облицованата с кафяви плочки стена. Но изобщо не изрази недоволството си. Наложи им се да чакат малко по-дълго, отколкото Сергей се надяваше. Треньорът го нямаше около пет минути. Степанцов започна да се притеснява, Назимов долови тревогата му и тръгна към тоалетната, но в този момент Савин се показа на вратата.
	— Сори — подхвърли пътьом той.
	Извади от спортния сак ластичните бинтове и ги подаде на съдията, за да се убеди, че са наред. Той кимна и започна да гледа как дългата бяла лента извършва намотка след намотка, обгръщайки пръстите и китката на боксьора. Когато процедурата свърши, съдията опипа още веднъж ръката на Сергей и показа, че за по-сигурно превръзката може да се залепи с лейкопласт. Савин взе няколко лентички и ги прекара между пръстите на Степанцов. Съдията сложи подписа си върху двете ръце на Сергей с маркер. Часовникът показваше шест и половина.
	Албърт отиде при Степанцов и му посочи дървеното легло.
	— Легни! — каза той.
	Сергей легна послушно по корем и Назимов започна да го размачква. Силните му ръце уверено масажираха всяка мускулна група, а кръвоносните съдове се разширяваха и мускулите се наливаха с кръв, подготвяйки се за тежката изморителна работа. Сергей по навик затвори очи, опитвайки се да се отпусне и да не мисли за нищо, сетне леко ги отвори и погледна крадешком към треньора.
	Брадичката на Савин трепереше, сякаш се давеше с нещо. Той понечи да скръсти ръце на гърдите си, но моментално ги свали и отново ги сложи на кръста си. След това се облегна тежко на стената и остана да стои така, без да откъсва очи от вратата. Нещата не вървяха добре и Сергей го усещаше. Но в крайна сметка реши, че едва ли ще успее да оправи нещо. Най-добре беше да затвори очи, да изключи съзнанието си и да освободи мозъка си от мрачните мисли, а сърцето си — от излишните тревоги.


	Назимов работеше, влагайки цялото си старание, но непрекъснато му се щеше да отиде при Савин и да го разпита за всичко. Възпираха го само две неща. Първо — разговорът в този момент щеше да внесе излишна нервност в последните минути преди мача. Главната роля в предстоящия спектакъл бе отредена на Сергей и той беше онзи солов инструмент, който трябваше да бъде настроен правилно. А правилната настройка на един боксьор преди мача в много отношения беше заслуга на неговия екип. Второ, Назимов знаеше и беше стопроцентово убеден, че при всички случаи Савин няма да каже нищо. В най-добрия случай просто щеше да замълчи.
	Въпреки всичко онова, което Албърт видя, страшно го плашеше и потискаше. Но той се застави изцяло да се съсредоточи върху масажа и да забрави за всичко останало. Включително и за онова, което видя в тоалетната. Розовата вода в тоалетната чиния и съсирената кръв, полепнала по стените й. Като лекар много добре разбираше какво означава това, къде беше прекарал две денонощия Савин и какво му се е наложило да преживее. Ала сега го тревожеше друго — какви последствия можеше да има то и как щеше да се отрази на мача?


	В шест и половина тънките въженца, закрепени за черните ъгли и средата от четирите страни на платното, което покриваше ринга, бавно се вдигнаха към тавана. Публиката реагира със силни подсвирквания и редки ръкопляскания. Зазвуча динамична музика. Разноцветните лъчи на прожекторите се защураха по стените. Униформените служители за последен път избърсаха грижливо ринга и провериха здравината на въжетата. От вратата на служебното помещение се показа реферът. В едната си ръка държеше гонг, в другата — чукче.
	Страничните съдии заеха местата си и подредиха картоните върху масите. През последните години отчитането на нанесените и пропуснатите удари ставаше с компютър, но страничните съдии по стар навик ги дублираха на ръка. Музиката засвири по-силно и по-напрегнато, вече се долавяха басови нотки. Лъчите на прожекторите също станаха по-ярки. Организаторите на представлението умело манипулираха зрителите, подгрявайки мрачните инстинкти на тълпата. Вероятно точно така са се чувствали и са се държали римляните, докато са очаквали излизането на гладиаторите на арената.
	Сетне музиката изведнъж замлъкна. Стана абсолютно тихо. След това „Дайър Стрейтс“ — най-добрата група от миналото столетие, подхвана своята знаменита „Сутънс ъф Суинг“. Отчетливият ритъм на бас китарата, умелите удари на барабаните и неповторимото соло на китара на Марк Нопфлър заредиха залата с лудешка енергия. Светлините заиграха в бесен ритъм. Публиката свиркаше и крещеше. Само яките охранители стояха неподвижно по коридорите и около ринга, сякаш бяха последните острови на спокойствието в морето от бурни страсти.
	В седем без петнайсет на ринга излязоха организаторите и разпоредителите. Проблясващ метален микрофон се спусна отгоре на тънко въженце. Водещият поздрави тълпата и започна да представя участниците в предстоящия мач. Обявиха Степанцов пръв.
	Водещият изброи титлите на Степанцов и броя на победите му. Според жребия му се падна синият ъгъл. Сергей чу това по интеркома, който се намираше в съблекалнята. Двама чернокожи охранители, които много приличаха на горили, отвориха вратата и застинаха на прага й в очакване.
	Трябваше да преведат боксьора и екипа му през тълпата, а това невинаги беше лесна работа. Запалянковците, подгрети от силната музика и силните напитки, често крещяха по адрес на състезателите обиди, за да разклатят увереността им и така да помогнат на своя любимец.
	Сергей вече беше готов. Сложи червените си ръкавици с тегло дванайсет унции, а треньорът ги залепи с тиксо за китките му. Назимов донесе халата, помогна му да промуши ръце през ръкавите и нагласи колана му. Противно на навиците си Савин мълчеше. И в това мълчание се таеше нещо зловещо. Той сякаш обмисляше някаква идея и беше ясно, че решението е тежко за него, но той предпочиташе да не споделя терзанията си.
	Назимов също мълчеше. Тримата се прегърнаха за последен път в съблекалнята. Сетне докторът подхвана „бойния“ си куфар. В термоса му имаше лед и бутилки с вода. В съседното отделение се намираше флакон с колодий за залепване на рагадите и бурканче с вазелин, което помагаше те да бъдат избегнати, водороден прекис за спиране на кръв и тампони памук върху дълги клечки със същата цел.
	Треньорът взе голяма бяла кърпа и я преметна през рамо. В почивките между рундовете той щеше да разтрива с нея Сергей, попивайки потта, и да му вее, позволявайки на белите му дробове да дишат по-добре, а на разгорещеното му тяло — малко да се поохлади. Бяха готови. От тримата само един знаеше как ще протече мачът в действителност.


	Белов и Лайза вървяха по дългия тесен коридор между редовете. Той държеше билетите и ги показваше на поредните охранители. Те отстъпваха встрани, освобождавайки пътя, и след това веднага се събираха отново, изблъсквайки напиращата тълпа. Колкото повече двамата се приближаваха към ринга, толкова повече ставаха охранителите, тъй като все пак безопасността на ВИП персоните беше над всичко.
	Свиреше силна музика. Саша не откъсваше очи от изхода, през който трябваше да се появи Сергей Степанцов, но него все още го нямаше. Добраха се до местата си точно в момента, когато разпоредителите и организаторите разтвориха въжетата и се изсипаха на ринга. Фоторепортерите наобиколиха периметъра му в плътен обръч, а охранителите се напрегнаха и се съсредоточиха. И в този момент Белов установи, че ги очаква неприятна изненада…


	Буцаев не се съмняваше в изхода на боя. По-точно почти не се съмняваше. Допускаше няколко нищожни процента в полза на това, че нещата няма да тръгнат в посоката, която иска. Роман Остапович смяташе, че е избрал правилна тактика — да оказва натиск не върху спортиста, а върху наставника му. „Той няма да вдигне излишен шум — мислеше си Буцаев. — На боксьора все още всичко му предстои, той е млад и пълен със сила. А за треньора ще е проблем да възпита още един такъв шампион. Годините го притискат. Той е стар и се вкопчва в живота по-здраво. А животът се изнизва между пръстите му, изтича и изтича като пясък през шепи. За младия никога не е проблем да започне отначало, ще заложи всичко на карта и… ще спечели или няма да спечели. Когато се биеш, не мислиш за това, най-важното е да следваш упорито плана си.“
	Успяха да вкарат Савин в капан с помощта на една танцьорка от местното вариете, бивша тяхна сънародничка. Момичето работеше за въпросния Едик Маципуло, затова не беше кой знае колко трудно да я убедят да направи каквото е необходимо. Танцьорката надрънка на Савин някакви небивалици за това как майка й постоянно си спомняла за него и той сигурно добре я познавал. Напълно обърканият Вадим Анатолиевич първо отричаше, но очевидно планът беше правилно разчетен, защото през буйната си младост треньорът беше голям флиртаджия.
	Той се съгласи да отиде в квартирата й и да разгледа албума със семейните й снимки.
	— Живея съвсем наблизо, няма да ни отнеме много време — чуруликаше дългокраката блондинка и Савин се върза като последния идиот.
	А когато влезе в апартамента и се досети за какво става дума, вече беше късно. Хасан не му остави време да се опомни и да изпълни една серия от сразяващи удари, а изскочи иззад гърба му и го удари с бухалка в бъбреците. Сетне сложиха белезници на Савин и го откараха в багажника на лимузината в някаква изоставена къща в пустинята.
	— Момчетата ми следят твоя човек. Ако му хрумне да направи нещо, с него е свършено — втълпяваше му Буцаев.
	Беше блъф, но както често се случва, лъжата даде резултат. Треньорът наистина смяташе, че Сергей е застрашен от още по-голяма опасност, отколкото той. Затова по време на кратките телефонни разговори предупреждаваше Степанцов да не предприема нищо и да го чака да се върне.
	Двата дни, които прекара в полусрутената къщичка в пустинята, бяха ужасни. Гога и Хасан вилнееха с всичка сила. Целият кръст на Савин се превърна в огромна синина. Но най-страшното беше друго. Буцаев бе напипал правилния психологически подход. Намерил бе убедителна мотивация и най-слабото звено в отношенията „учител-ученик“.
	В паузите между побоищата той втълпяваше тази мисъл на треньора и като че ли успя да прекърши якия мъж, и да му обясни как стоят нещата. Сега той седеше на първия ред и внимателно наблюдаваше какво става. Едик Маципуло успя да намери само един билет, а помощниците му бяха принудени да седнат в галерията. Но Буцаев смяташе, че неговото присъствие е напълно достатъчно. Мястото му беше близо до синия ъгъл, а там щеше да седи и Савин.


	Двата стола на първия ред бяха заети. Всъщност не точно и двата. Единият беше свободен, а върху втория имаше широкопола бяла шапка. От лявата й страна, близо до синия ъгъл на ринга небрежно се бе изтегнал красавец с черни коси, намазани с брилянтин, и непрекъснато въртеше масивния пръстен със сапфир на безименния си пръст. На Белов му се стори, че го прави от нерви, но навярно се дължеше на напрегнатата атмосфера, която цареше в залата.
	— Доколкото разбирам, това са нашите места, нали? — попита Белов Лайза на руски.
	— Да — потвърди тя.
	Щом чу руската реч, мъжът с белия костюм се сепна. Наведе се напред и физиономията му стана още по-напрегната. В този момент се разнесоха приветствени възгласи, свиркания и шум.
	От изхода, който водеше към съблекалнята, се показа Сергей Степанцов. Вървеше с открито лице и гордо вдигната глава, качулката се поклащаше на гърба му. До него крачеше треньорът, а малко по-назад — лекарят с куфарче в ръка.
	— Прилича — промърмори Белов. — Наистина много прилича…
	— Какво? — не разбра Лайза.
	— Нищо, говоря си. — Саша прокара ръка през лицето си, сякаш махаше от очите си невидима паяжина.
	Все още не се канеше да сяда, защото нямаше да може да огледа боксьора през гърбовете на хората. За разлика от него чернокосият красавец в бяло дори не помръдна. Очевидно руският боксьор не го интересуваше особено. Лайза се опитваше да се надигне на пръсти, но колкото и да се стараеше, не можеше да види нищо. Тя дръпна Белов за ръкава на лекия му летен костюм.
	— Саша, хайде да седнем!
	— Разбира се. — Той се обърна към мъжа в бяло и му каза на английски: — Извинете, но това е моето място.
	Зализаният брюнет му хвърли презрителен поглед:
	— Тук е мястото на шапката ми.
	Лайза застина в очакване на нещо лошо. И нямаше какво друго да очаква, тъй като познаваше Белов. Пък и физиономията на чернокосия мъж й се стори позната. Със сигурност го беше виждала някъде. По телевизията? Може би просто приличаше на актьор в ролята на дон Корлеоне. При всички случаи този човек не внушаваше никакво доверие.
	„А коприненото му фишу с цвят на канарче е направо отвратително!“ — погнуси се тя.
	Но онова, което се случи след малко, я изненада още повече. Белов не започна да възразява или да спори, а сви рамене и я настани на свободния стол. Тя не очакваше такава сговорчивост от него, защото това не беше в стила му, но Саша моментално разсея съмненията й.
	— Нека си стои тук! — весело и безгрижно продължи той. — Надявам се, че няма да си пречим? — И седна върху шапката.
	Буцаев изврещя и скочи от стола си с явното намерение да натупа здравата оскърбителя. Но нахалникът, който вдигна, нека го кажем така, ръка на любимата му шапка, се оказа много по-чевръст. В мига, когато Роман Остапович се приготви да му нанесе удар, безсрамникът го отхвърли на два метра назад с бързо кроше в гърдите.
	Буцаев страшно съжали, че Гога и Хасан не са до него. Метна се отново към противника си, но изведнъж усети как някой отзад го сграбчва здраво за раменете, повдига го леко над пода и внимателно го пуска. И сега този някой го държеше за ръцете. Буцаев извърна мъчително глава и видя огромен чернокож охранител. В широката му длан ръката на Роман Остапович изглеждаше като молив в ръката на дете. Охранителят поклати глава и му посочи изхода.
	— Днес тук ще се бият други хора. Ако вие сте на различно мнение, ще ми се наложи да ви изведа от залата — уведоми го.
	— Добре! — Роман Остапович нервно оправи сакото си и погледна с омраза към руския си съсед, а сетне също така внимателно огледа и придружителката му.
	Белов много добре познаваше този поглед — така гледаха мутрите от средна величина и това трябваше да означава: запомних те. Но такива неща отдавна вече не му въздействаха. Той измъкна пострадалата шапка изпод задника си и с любезна усмивка я подаде на собственика й.
	— Вземи си гъзоподложката… И имай предвид, че евтините номера струват скъпо.
	— Тепърва ще си поговорим с теб… Не сега, после — обеща му Буцаев и седна отново на мястото си.
	Взе шапката си и се опита да й придаде първоначалната форма, но не постигна успех.
	— Съмнявам се, че този разговор ще е интересен за мен. Тъй че и през ум да не ти минава — отвърна му Белов и изгуби всякакъв интерес към съседа си.
	Изобщо не реагираше на гневното му пуфтене, а това най-много от всичко ядосваше Буцаев. Вбесяваше го и го караше да се чувства в небрано лозе. За щастие в този момент боксьорът и екипът му отидоха в своя ъгъл и Буцаев се съсредоточи върху тях. Надигна се и нарочно се изкашля високо, за да привлече вниманието на треньора. Савин улови многозначителния поглед на мафиота… И моментално се извърна.
	„Всичко ще е наред — реши Роман Остапович. — А пък с този… изрод… ще си уредим сметките.“
	От личен опит знаеше, че американската полиция се намесва неохотно в сблъсъците между членовете на етническите групировки. Особено когато ставаше дума за руснаци.


	12.

	За миг светлината угасна и отново блесна. Лъчите на прожекторите се забиха като остри клинове в облепеното с огледални парченца кълбо, което се въртеше под тавана. Стените и таванът се обсипаха с милиарди сребристи искри. Тамтамите забиха силно и грохотът им, напомнящ за усилено милиони пъти сърцебиене, проникваше навсякъде. От съблекалнята се понесе дълга процесия. Най-отпред вървеше група чернокожи танцьори с препаски на бедрата, които се поклащаха. Те подскачаха и се извиваха в такт с барабанните удари.
	След тях вървеше афроамериканец с много широки панталони и също толкова широка наметка. Дългите му коси бяха сплетени на безбройни плитчици. В ръката си държеше микрофон. Барабаните започнаха постепенно да стихват и на преден план излезе бърз речитатив, изпълняван от някакво момче, облечено в твърде големи за ръста му дрехи. Белов се намръщи, защото не харесваше рапа.
	След това се показа треньорът на американеца с огромна бяла капитанска фуражка и кител, а след него и самият Хюит. Беше спокоен, уверен в себе си и пристъпяше бързо, а дългите му крака описваха такива завъртулки, които биха направили чест на всеки пияница, прибиращ се от селска дискотека в затънтената руска провинция. Мачът още не бе започнал, но шоуто вече беше в разгара си.


	Норман Хюит никога не бе смятан за фаворит, но имаше репутацията на боксьор, от когото може да се очаква всичко. Спортният му стил се отличаваше с пълната липса на стил. Хюит беше непредсказуем и вероятно точно това му бе позволило да преодолее дългата поредица от квалификационни срещи.
	Беше много трудно да му се противопостави някаква определена тактика, а когато мачът се превръщаше от бокс в безсмислена месомелачка, Хюит се чувстваше в стихията си. Тъй като беше бърз и подвижен, той не допускаше съперника си на близко разстояние, но за сметка на това на средна дистанция удряше убийствено. Единственият начин да надвиеш Хюит беше да го надхитриш. Степанцов го осъзнаваше и много разчиташе на помощта на треньора си.
	Савин му даваше последни указания, потупваше го по рамото, но от ума му не излизаше човекът, който седеше на първия ред точно зад гърба му. Албърт извади каучуковата гума, изми я и я сложи в устата на боксьора.
	Извивайки глас като драматичен актьор, водещият обяви отново имената на съперниците — първо Степанцов, а после Хюит, което се смяташе за по-престижно, макар американският боксьор да не бе заслужил с нищо тази чест. Наблюдателите се отдръпнаха от ринга. Много от тях седнаха на ниски сгъваеми столчета между първия ред и подиума. Реферът повика спортистите в средата и ги накараха да се поздравят. След това им напомни още веднъж, че господар на ринга е той и че боксьорите трябва да го слушат за всичко. Спортистите кимнаха, удариха ръкавиците си и се разделиха.


	Гонгът прозвуча и мачът започна! Първият сблъсък между боксьорите настава не когато прозвучи гонгът, а няколко мига по-рано, когато съдията ги извика в средата на ринга, за да се поздравят. Този момент има голямо психологическо значение, тъй като бойците срещат погледите си и много неща зависят от това чий поглед ще се окаже по-твърд. В този миг най-важното е да накараш противника си да усети волята и енергията ти. Да покажеш бойния си дух и решимостта си за победа.
	С древния инстинкт на воин, пробуден в него, Степанцов разбра, че е победил в този мигновен психологически дуел. Той гледаше Хюит право в очите, впил поглед в зениците му. А неговите клепачи потрепнаха, той сведе поглед и като че ли омекна. Това нямаше никакво външно проявление, но Сергей усети, че една невидима струна в Хюит се скъса. Той примигна няколко пъти и се извърна.
	Никой не можеше да види това, дори съдията. Но най-важното бе, че Сергей го видя. Затова удари Хюит по ръкавиците малко по-силно, отколкото трябваше, и почувства податливостта на ръцете му. След това те отстъпиха назад и след гонга бързо се събраха. Сергей не изчака Хюит да стигне отново до средата. Направи три крачки в повече и по този начин си отвоюва центъра на ринга.
	Хюит се възползва от предимството на дългите си ръце и замахна с дясната. Това можеше да се предположи. Сергей отгатна всичко по движенията на краката му. И знаеше, че ударът няма да бъде силен, затова дори не се опита да го парира и да се отдръпва много встрани. Наклони леко глава надясно, пропускайки ръкавицата покрай лицето си, сетне приклекна рязко, придвижи се бързо напред и също замахна с дясната си ръка.
	Реакцията на чернокожия беше превъзходна. Ударът не беше сполучлив и Степанцов само го докосна. Но за сметка на това още от първите секунди Сергей започна да изпълнява тактиката на треньора си — да се движи по часовниковата стрелка и да го цели в тялото. През първия рунд не се случи нищо особено. Взривът, който очакваше публиката, не избухна.
	Хюит на два пъти се опита да му наложи примитивна размяна на удари, но и двата пъти Сергей категорично го парираше, извършвайки движения, с които предизвикваше противника си да го нападне, а сетне рязко спираше и отвръщаше с насрещни удари. Хюит не се решаваше да се приближи до него и се отдръпваше на значително разстояние. Гонгът отекна. Спортистите отидоха в ъглите си.
	Сергей седеше и не сваляше очи от Хюит. Личеше, че американецът дори не се е изморил, както впрочем и Степанцов. И двамата тъкмо бяха започнали да набират хъс. Савин му говореше нещо, а Сергей механично си изграждаше зрителни образи, очертавайки тактическата последователност на втория рунд.


	Но и вторият рунд не реши нищо. Той много приличаше на първия с тази разлика, че в края му Сергей успя да нанесе ляво кроше на противника си и здравата да го пораздруса. Опита се да притисне Хюит, но той му отвърна със серия толкова яки прави удари, че Степанцов сметна за по-благоразумно да отстъпи. Знаеше, че в почивката противникът му ще се възстанови и незначителното предимство ще изчезне. Което означаваше, че трябва да започне всичко отначало, но руснакът изобщо не се страхуваше от това, тъй като не му липсваше търпение.
	През третия рунд всичко постепенно започна да се променя, и то така, както го бяха замислили Сергей и треньорът му. Хюит все не успяваше да предизвика Степанцов към откровен пердах, а видимо му отстъпваше технически в боксирането. Превъзходството на руската класическа школа си казваше думата. Малко по малко, крачка след крачка Сергей съкращаваше дистанцията, измъкваше се от опасното кроше на Хюит, извършваше тройната комбинация и един от десните му удари винаги достигаше целта си. Бързото темпо, натрапено от Хюит, отслабваше с всяка секунда.
	Не особено изкушената от тънкостите на бокса публика не забелязваше всичко това. Тя искаше бой, но засега не го виждаше. Свиркането, което започна в задните редици, ставаше все по-силно и по-силно. Малко хора можеха да забележат най-важното — че от началото на третия рунд мачът вървеше изцяло под диктовката на Степанцов. Хюит вече не се решаваше да налита стремглаво напред, тъй като се боеше от точните насрещни удари.
	Той обикаляше около Сергей, подхващаше лъжливи атаки, но Степанцов си оставаше спокоен и невъзмутим. Защото не противникът му, а той настъпваше и това беше най-важното. До почивката вече усещаше, че го превъзхожда по точки. Сега трябваше да задържи и да затвърди успеха си.


	През четвъртия рунд стана точно така. Степанцов наблюдаваше съсредоточено съперника си и го нападаше предпазливо, като преценяваше необходимото за точна атака разстояние. Нападаше веднага, щом забележеше, че Хюит се е отпуснал или е изгубил чувство за дистанция. С простата, но много ефективна комбинация — десен, ляв, десен! С дясна ръка, с лява ръка, с дясна ръка!
	На третата минута, малко преди да прозвучи гонгът той по-скоро усети, отколкото разбра, че противникът му леко е свалил гарда. Хюит, който бе свикнал с удари в долния етаж, притискаше здраво юмруци до тялото си и бе забравил да защитава главата си, за което моментално беше наказан.
	Последва светкавична атака на две нива: с дясната ръка в тялото, с лявата бърз и нищо незначещ замах, който Хюит без проблеми парира с дясната си ръкавица, и завършващ удар — мощен десен хук в главата! Ударът го застигна, след като срещна ръкавицата му, но беше толкова силен, че той се олюля. Сега най-важното бе да не изпусне противника. Да му се нахвърли, да залепне за него и да го разкъса, но същевременно да не забравя, че в увлечението си може също да получи мощен удар, който само за една секунда би променил целия ход на сблъсъка.
	Сергей започна предпазливо да настъпва, целеше се в челюстта или слепоочието. Хюит вече беше зашеметен. Ирисите му се движеха забавено, но идеално координираното тяло на чернокожия спортист продължаваше да действа на автопилот. А американецът си оставаше все така непредсказуем и опасен.
	Сергей го нападна отляво. Направи тройната комбинация. Хюит се прикри и се отдалечи към въжетата. Сергей смени посоката на атаката. Подхвана лъжливо нападение, измести се вдясно и нанесе бърз двоен удар, след което веднага приклекна и го направи тъкмо навреме. Ръкавицата на Хюит изсвистя на сантиметър от главата му. Ако се бе увлякъл в атаката и не бе избегнал този удар, резултатът щеше да бъде друг. Но за щастие не се увлече. Отстъпи и направи още една лъжлива атака… В този момент прозвуча гонгът и Сергей се върна в ъгъла си.


	За Степанцов настъпи много добре познатият на всеки боксьор момент, когато очертанията на действителността започват да трептят и да се размазват. Многогласният рев на тълпата вече не се чуваше, а очите му не виждаха нищо освен противника. В главата му вече нямаше никакви мисли. Те бяха излишни, а и много бавни за разлика от мускулите. Точно затова бяха необходими дългите години трениране — да накараш тялото си да мисли самостоятелно. Да развиеш органите си до такава степен, че те да улавят и най-малките трептения на ефира и да подават сигнал откъде да очакваш заплахата.
	Албърт Назимов му даде вода. Сергей изплакна устата си и изплю водата в кофичката, която му поднесоха. Лекарят наведе главата му и започна да полива врата му със студена вода, за да поохлади малко кръвта му. По време на схватката температурата на тялото се повишаваше до четирийсет градуса. Максималното натоварване на организма, разбира се, не минаваше безнаказано. Най-уязвимото място се оказваше мозъкът. Затова секундантите винаги заливаха обилно шията на боксьора, където минават най-големите кръвоносни съдове.
	Треньорът вееше с кърпата на Степанцов. Лепкавата гореща мъгла, която се вдигаше от Сергей, полека-лека започна да се разсейва. И в този момент стана нещо странно. Всъщност Сергей го осъзна малко по-късно. В момента не беше в състояние да се замисли над случващото се.
	Савин се наведе и зашепна в ухото му:
	— Вече е твой! Натисни го. Стига си се боксирал! Връхлети отгоре му, ще го довършиш!
	Сергей кимна. Думите на треньора достигаха до него някъде отдалеч. Той не вникна особено в смисъла им, но за сметка на това долови правилно най-важното. Време беше да сложи край на бокса. Трябваше да премине към бой. И той влезе в петия рунд с тази нагласа.


	Още в първите секунди Сергей се хвърли напред, пренебрегвайки всякаква предпазливост. Нанасяше крошета, без да се грижи за отбраната си, и удряше така, сякаш забиваше юмруците си в неподвижната круша, но Хюит беше нащрек. По време на паузата бе успял да си почине и да се възстанови, а когато Степанцов започна безсмислено да изразходва силите си, той окончателно се окопити.
	Сергей влагаше в ударите цялата си мощ и се учудваше защо те не достигат целта си. В последния момент Хюит успяваше да направи незабележимо за окото движение и да се изплъзне. Сергей започна бързо да се уморява. В разгара на боя не забеляза един коварен удар, макар всъщност да се досети, че ще последва, защото беше логично.
	Сергей се промуши в клинч и допря рамо до Хюит, опитвайки се да го докопа с лявата си ръка. Той много добре виждаше краката на съперника си в контешки шорти с разноцветни ресни. Противникът му като че ли не искаше да разкъса клинча и позволяваше на Сергей да повиси малко отгоре му. В такова положение не можеха да се нанасят силни удари и боксьорите често се възползваха от него, за да си починат и да си поемат дъх.
	Степанцов вече очакваше реферът да отсъди „брек“, но стана тъкмо обратното. Хюит се отдръпна рязко назад и отдалечавайки се, му заби силно кроше отдолу нагоре. Сергей не изпита болка, в петия рунд боксьорите вече не усещаха болката, но изпита чувството, че някой изгаси светлината. Стори му се, че това продължи само за миг. Отвори очи и точно пред себе си съзря червената настилка на ринга. Някъде отгоре се разнасяше отекващ глас, който отброяваше секундите. „Три, четири…“
	Той извърна глава и видя, че стои подпрян на едно коляно. От дясната страна, на две крачки от себе си, забеляза белите панталони на рефера. Това беше нокдаун.


	— Какво прави този? Какви ги върши? — повтаряше Белов като навит с пружина, като без да си дава сметка, ръгаше Лайза с лакът и едва се сдържаше да не повтаря движенията на Степанцов едновременно с него.
	Но при цялото си желание жената не можеше да му помогне, защото не разбираше нищо от бокс… След секунда всичко се повтаряше, макар самият Белов да знаеше, че адресира въпросите си към празното пространство. Страшно се ядоса, защото това момче губеше пред очите му. В третия рунд той затвърди предимството си над противника, а в четвъртия можеше да го увеличи.
	Ала в петия… В петия рунд сякаш го бяха сменили с някого. След почивката на ринга не излезе боксьор, а уличен побойник, който изобщо не бе наясно къде е попаднал. И развръзката беше закономерна. Просто нямаше как да бъде друга. Когато видя, че Сергей падна на коляно, Белов скочи от мястото си. Скочи и съседът му — зализаният мачо в бяло.
	— Ставай! Устискай половин минута до почивката! Ставай! — крещеше Саша.
	Притежателят на смачканата шапка крещеше точно обратното.
	— Лежи! — дереше се той. — Да не си посмял да станеш!
	Белов сръга незабелязано красавеца с лакът в ребрата, и то така, че той се задави и се наведе към ухото му.
	— Какво крещиш, отрепко? — изсъска му Саша. — Поне да викаше на английски… А ти го караш на руски да се предаде! Мръсник!
	Лайза усети, че напрежението отново започна да нараства и че припламналата искра може да стане причина за взрив. Тя хвана деликатно Белов за ръката.
	— Саша, за какво си говориш с този човек?
	— Аз… попитах го откъде си е купил толкова хубаво фишу.
	Тя страшно се възмути:
	— Това фишу ти харесва, така ли?
	— Разбира се, че не ми харесва — окопити се Белов. — Фишуто е пълен боклук, но не можеш да отречеш, че му отива.
	— Не зная. — Тя се обърна и премести поглед към боксьора. — Господи, колко ми е жал за него! Това е толкова болезнено! Дано всичко свърши час по-скоро!
	— Той ще се изправи — каза Белов. — Ще видиш, че ще се изправи.
	Тълпата наоколо буйстваше. Саша трябваше да крещи на Лайза, за да го чуе. Чуваше го и брюнетът с белия костюм. Не каза нищо, а само се подсмихна. Някак презрително и самодоволно.
	„Шест, седем…“ — отброяваше реферът.
	Степанцов подпря ръка на коляното си, събра силите си и…


	— Лежи! Да не си посмял да станеш! — чу Сергей нечий отвратителен глас.
	Подпря се с ръце на въжетата. И видя лицето на човека, който крещеше това. В него имаше нещо псевдоиталианско. А до него зърна още едно лице, но вече познато. На онзи човек, за когото Сергей бе чувал много неща от телевизионните предавания и от вестниците… „Как се казваше? Белов!“ — изплува в главата му.
	Точно така. Беше Белов, който сега шепнеше нещо в ухото на човека в бяло. Зъбците на паметта му зацепиха острите си ръбчета и направиха още един оборот. „Този дойде точно преди мача. И искаше да се предам. Но какво общо има с това Белов? Да не би да действат заедно?“
	Тези мисли се стрелнаха през главата му за част от секундата. И в съзнанието му остана само най-важното — здравата асоциативна връзка. Белов — белият костюм — крясъкът „Лежи! Да не си посмял да станеш!“. Веригата се затвори.
	„Всички са срещу мен!“ — помисли си Сергей.
	Реферът се приближи до него и го попита дали е добре. И дали може да продължи мача. Той кимна.
	Реферът изрече стандартната фраза: „Можете ли да се защитавате?“ Степанцов протегна двете си ръце, реферът ги натисна силно надолу. Сергей стегна мускулите си, за да покаже, че все още има сили.
	— Окей! — каза реферът и даде знак на боксьорите да се съберат: — Бокс!
	Тази кратка дума му беше достатъчна, за да си възвърне чувството за време. Вътрешният часовник на Сергей, задействан от удара на гонга, отчиташе последните секунди на рунда. Трябваше само да издържи и да дочака почивката…


	Петият рунд вървеше към края си и това не беше добре за Буцаев. Момчето понесе удара. Понесе го красиво и нямаше за какво да се хване човек. На никого и през ум не би му минало да го обвини в нечестна игра. Значи всичко вървеше по плана. Но какви ги вършеше той, по дяволите? Защо ставаше? Нали му беше казано: „Всичко трябва да свърши в петия рунд“? Мамицата му! Големите пари се изплъзваха точно под носа му!
	Буцаев размахваше ръце, опитваше се да привлече вниманието на Савин към себе си. Трябваше да припомни на този самозабравил се старец какво иска от него Роман Остапович. Но Савин сякаш напук не се обръщаше. И в този миг прозвуча гонгът!
	За няколко мига Сергей не можа да се ориентира накъде да тръгне. През последните секунди от рунда той бягаше от Хюит, опитвайки да се прикрие. Но Хюит сякаш се бе заредил с нови сили. Удряше избирателно и със замах, почти без да контролира защитата си. Точно това беше моментът да му отправи един насочен прав удар през разстоянието между ръкавиците — наслуки, непремерено, без да преценява…
	Сергей винаги съумяваше да направи това много добре — успяваше да примами противника към себе си, да го накара да повярва в неоспоримото си превъзходство и в състояние на непрекъсната защита да попадне точно в целта. В такива моменти целта не се виждаше, но се усещаше по ударите на противника, по хъркащото му дишане, по разположението на краката му… Но Степанцов нямаше сили дори за това, нуждаеше се от почивка.
	— Сергей!
	Беше гласът на Албърт. Боксьорът се извърна в посоката, откъдето идваше викът, и видя синия ъгъл. Савин вече бе преместил стола, отляво стоеше кофата с вода. Назимов извади гумата от устата му и даде вода на Степанцов.
	— Как си?
	— Добре. — Стараеше се да произнася думите ясно.
	Албърт накисна гъбата в студената вода и я притисна към тила на боксьора. По гърба му се стекоха струйки. Лекарят намокри гъбата още веднъж.
	— Как е главата ти? — попита.
	— Май че си е на мястото. Ти кажи дали я виждаш.
	Албърт се усмихна. Щом момчето все още имаше сили да се шегува, значи нещата не бяха чак толкова зле.
	— Концентрирай се! — повтаряше лекарят. — Концентрирай се и се боксирай!
	Савин вееше с кърпата на Сергей, но кой знае защо не изричаше нито дума. Степанцов го погледна.
	— Анатолич! Какво да правя?
	Треньорът размаха кърпата още по-силно. И продължи да мълчи. Почивката свършваше. Сергей се опита да погледне треньора си в очите.
	— Анатолич?
	Савин свали кърпата и я преметна през рамото си. Степанцов се изплаши. В очите на треньора му се четеше такава мъка, че го обземаше страх. Савин беззвучно каза нещо само с устни.
	— Какво? — попита боксьорът.
	Дали му се стори, или наистина беше така? Но ако беше така, защо? И заради какво? Изтичаха последните секунди от почивката. Назимов прибра куфарчето и кофата и мушна гумата в устата на Сергей. Савин прекрачи въжетата. Гонгът прозвуча и Сергей стана решително от стола. В последния миг се обърна и погледна Савин. Този път вече беше сигурен, че не му се е сторило. Треньорът го изрече тихо, но той го чу.
	— Прости ми…
	Нямаше време да мисли върху това. И излезе в средата на ринга…


	На Белов вече наистина му писна от този псевдоиталианец. Той се държеше като екзалтирана възпитаничка на пансион, за пръв път посмяла да произнесе публично мръсна дума. В петия рунд обаче мъжът ругаеше и размахваше ръце, сякаш бе забравил за всичко на света. Саша забеляза, че неизвестно защо брюнетът не се интересува чак толкова от онова, което става на ринга, колкото от поведението на треньора на Степанцов. И кой знае защо непрекъснато се обръщаше към него.
	При всички положения не беше случайно. Ако не друго, Белов моментално усещаше мръсната игра. В живота му го бяха сполетели толкова много неща, че той отдавна се бе научил да се ориентира в хората и да различава черното от бялото. „Черното от бялото…“ — подсмихна се Саша. Звучеше като нелеп каламбур. Белият костюм, бялата шапка, черните коси от едната страна, а от другата — самият той. Александър Белов. Саша Белия.
	Беше си същинска главоблъсканица. Истинска мозайка. Разпръснати парченца, които засега не желаеха да се подредят в цялостна картина. Но някъде дълбоко в душата на Белов зрееше предчувствието, че на тези парченца просто им е съдено да се съберат на едно място…
	Положението на ринга постепенно се оправяше. Обидният нокдаун не само не беше сломил Степанцов, а напротив, беше го поохладил и го бе накарал да действа по-спокойно и по-разсъдливо. Момчето се върна към онази тактика на боя, която бе разработена още в началото. Хюит се опитваше да го напада, но той вече не беше боксьорът от предишния рунд. Сякаш си бе спомнил всичко, на което учеха момченцата в школите: „Преди всичко боксът е изкуството да се защитаваш. По-добре е да нанесеш един удар и да не получиш нито един, отколкото да нанесеш десет удара и в отговор да получиш девет.“
	Сергей обикаляше ринга, изплъзваше се от ударите, приклякаше и потискаше противника си с блестяща техника, прост замисъл и педантична реализация. Престана да прави излишни движения и да изразходва сили за ненужни удари. Този строг и пестелив маниер при воденето на битката не радваше публиката, която жадуваше зрелища, но за сметка на това беше единственото правилно поведение. Победоносното поведение! Ходът на двубоя отново започна да се променя и везните се наклониха към страната на руснака. До втората минута, когато…


	— Мръсна игра! — не издържа и се развика Белов.
	Най-много го изненада Лайза. Тя първо го сграбчи за ръката и се притисна до рамото му, а след това сякаш се опомни, пъхна два пръста в устата си и оглушително изсвири. Той бе принуден да признае, че истинската манхатънска лейди криеше неподозирани таланти.
	— Хоули шит! — разкрещя се Лайза и Саша си помисли, че трябва да я попита какво означава този израз, защото едва ли щеше да го открие в академичните речници.
	А на ринга се случи следното. След като изгуби надежда да довърши Степанцов и се сблъска с добре обмислената съпротива, Норман Хюит нагло се хвърли в атака. Сякаш забравил, че не участва в бой без правила, а в боксьорска среща, негърът сведе глава и започна бързо да се приближава. Сергей с всичка сила му отвърна с поредица от тежки хукове с двете ръце.
	Хюит се олюляваше, но очевидно бе решил, че може да няма друг шанс. Прикривайки главата си с ръкавици и рамене, той се движеше напористо, сякаш караше летни кънки. Дори не се опитваше да нанася удари, а се носеше напред сякаш играеше американски футбол. Подобна тактика много рядко даваше резултати в бокса. И сега нещата отиваха натам, че поредният удар щеше да го възпре и да забие точка. Степанцов умело маневрираше и подвеждаше противника си, а той не успяваше да реагира и се откриваше все повече и повече. Оставаха броени секунди. Ръкавицата на Сергей всеки момент щеше да открие пропуск в примитивната защита на съперника, да се забие право в слепоочието му и тогава…
	Но в последния миг Хюит се изправи и се опита да нанесе удар от скок. Това беше много сложна техническа хватка и рядко някой успяваше да я изпълни успешно. Той също се провали — изхвърча напред по инерция и с всичка сила се заби в лявата вежда на Степанцов.
	Сергей отстъпи. Реферът се хвърли към чернокожия, който вече не беше съвсем на себе си, и увисна на ръцете му. Степанцов стоеше, притиснал ръце към лицето си. По гърдите му капеха едри тъмни капки кръв. Те се смесваха със струйките пот, стичаха се по корема му и спираха някъде около колана му, който фиксираше защитата на слабините. Назимов хукна към въжетата.
	— Сергей! — извика той.
	Степанцов се приближи. Към него вече бързаше и лекарят на мача, който беше длъжен да контролира физическото състояние на боксьорите.
	— Какво има там? Покажи! — повтаряше Назимов.
	Сергей свали ръкавиците си. Кръвта, пред която вече нямаше никакви прегради, шурна по лицето му. Назимов притисна един тампон с прекис до разцепеното място.
	— Няма нищо, няма нищо. Изтърпи малко, в почивката ще го залепя. Всичко ще е наред.
	Разбира се, всички знаеха, че нищо няма да е наред. Дори ако лекарят успееше да залепи рагадата, лявата половина на лицето му пак щеше да подпухне, окото му щеше да се затвори наполовина и боксьорът щеше да изгуби стопроцентовото си зрение. Сега беше достатъчно само едно, макар и не много силно, но точно попадение и раната отново щеше да се отвори. Защото лявото око на Степанцов се падаше точно срещу дясната ръка на Хюит, макар да беше левичар.
	Служебният лекар на мача застана до Назимов и го накара да махне тампона, за да огледа добре раната. Реферът наблюдаваше внимателно случващото си. Каквото и да станеше, той беше единственият господар на ринга и последната дума винаги щеше да е негова. Трябваше да вземе правилното решение, за да не подлага на необоснована опасност здравето на боксьора. И в този момент се случи нещо, което никой не очакваше…


	Сега Белов разбра кой елемент от мозайката му липсваше. Бялата шапка, белият костюм, черните коси… Досадникът беше неговият антипод! Той присви гневно очи.
	— По дяволите! — Очакваше всичко на света, само не и това.
	Савин свали бялата кърпа от рамото си, хвърли я на ринга и моментално се мушна под въжетата. Според правилата на бокса това означаваше, че изважда играча си от мача. Или чисто и просто капитулира. Формално погледнато, беше трудно да го осъди човек, но в забързаните му движения и някак виновната му походка безпогрешно се четеше, че треньорът не действа по своя воля.
	Всички останали звуци потънаха в рева на тълпата. Степанцов не разбра веднага какво става. Погледна към Албърт. Лекарят беше вцепенен и гледаше втренчено зад гърба му. Служебният лекар на мача кимна и кой знае защо си отиде.
	Степанцов усети, че реферът го потупа по рамото. Обърна се пряко сили. Реферът му посочи синия ъгъл. Сергей свали поглед надолу… Върху червената настилка на ринга се белееше позорно петно. Неизразходената в битката ярост се надигна. Степанцов присви рамо, отблъсна ръката на рефера и хукна покрай въжетата, за да открие още едно бяло петно. И го видя.
	— Изроди! — крещеше Степанцов, местейки поглед от Буцаев към Белов. — Доволни ли сте? Наговорихте се, нали? Само че кур за вас! Аз не се предадох!


	По устните на Буцаев се плъзна иронична усмивка. Тънките му черни мустачки трепнаха като часовникови стрелки, които показват два без десет. Роман Остапович стана. Беше доволен от изхода на двубоя, но не докрай. Ако старецът се бе досетил да хвърли кърпата малко по-рано… Тогава Храбинович щеше да се задави с овесената си каша. Щеше да се задави, но въпреки това щеше да му изплати сумата.
	Но сега… Никой нямаше право да мами Буцаев! Той беше обещал и щеше да изпълни заканата си. Красавецът взе смачканата си шапка (споменът за безславната й гибел породи болка в сърцето му) и тръгна между редовете. Трябваше да намери Хасан и Реваз. Щеше да си поговори с някои хора в съблекалнята и да ги покани на разходка извън града. В пустинята.


	Белов и Лайза гледаха стъписани боксьора.
	— Саша, защо те ругае! — недоумяваше тя. — Виновен ли си с нещо пред него?
	Той не знаеше какво да й отговори. Настъпил бе един от онези редки случаи, когато не беше в състояние да намери точните думи. Тук нещо не беше наред… Боксьорът очевидно се обръщаше към него, но заради рева по трибуните не можеше да разбере какво му казва…


	— Успешен мач, братко! — озъби се Степанцов на Белов, припомняйки му фразата, която бе чул от него в Москва. — Надявам се, че за теб е бил успешен? Братко… — процеди през зъби той и се изплю.
	Савин се приближи до него и се опита да го успокои, но Сергей го отблъсна.
	— Свали ми ръкавиците и повече не ме докосвай!
	— Серьожа — опита се да му обясни треньорът. — Ти… не знаеш много неща…
	— Аз зная само онова, което виждам — отряза го той. — И вдигни най-сетне тази идиотска кърпа!
	Савин му помогна да си свали ръкавиците. Сергей отиде и прегърна олюляващия се Хюит. Честта и достойнството стояха над всичко. Боксьорите трябваше да покажат на публиката, че отношенията на ринга и извън него са съвсем различни неща, че между тях няма никаква вражда. И че това беше просто бокс.
	— Технически нокдаун… победител е… Норман Хюит! — обяви водещият.
	Реферът вдигна ръката на чернокожия боксьор. Хюит беше стъписан и като че ли още не разбираше какво се е случило. Албърт взе халата и го метна на раменете на Степанцов. Той се промъкна под въжетата и тръгна към съблекалнята, без да се обръща. Зад гърба му остана червеният ринг. Върху него не беше срамно да пролееш кръвта си, защото червеният цвят се сливаше с червеното на ринга. Но бялото върху червеното беше…
	Сергей се стараеше да не мисли за нищо, но една мисъл непрекъснато го преследваше. „По-добре да бях умрял там. А сега… Позор!“
	Вървеше, без да гледа под краката си, защото му се струваше, че навсякъде по пода има разхвърлени бели кърпи.


	13.

	През всичките пет рунда и четири почивки Хасан съзерцаваше краката на една блондинка, която седеше близо до него. И наистина имаше какво да се види. Гладките, лъщящи и твърди като кегли крака бяха красиви. Пък и дължината на роклята беше подбрана така, че по-скоро да разкрива прелестите на собственичката си, като ги излага пред очите на всички. Очевидно с онази част от мозъка си, която още не беше изгорена от перхидрола, блондинката подозираше, че краката й ще влязат в трудна схватка с боксьорския мач и бе решила да се презастрахова. От време на време ги премяташе един върху друг, а сетне обратно. Това се оказа достатъчно за всички мъже, които седяха на нейния ред и четири реда по-надолу — до един се обръщаха като по заповед и внимателно следяха разместването, стараейки се да не изпускат нито една подробност.
	— Ей! — сръга Гога в ребрата Хасан. — Виж! Босът!
	Той обаче беше парализиран и не реагира веднага, ето защо се наложи думите да бъдат подкрепени от подканящо сръгване.
	— Ей! Виж! Босът! Чака ни!
	— Идвам, идвам — отвърна Хасан, без да сваля поглед от блондинката.
	Тя се канеше да стане и Хасан се боеше да не изпусне най-интересното. Вече осем пъти бе успял да разгледа бялото й дантелено бельо, през което прозираше едно тъмнорижаво подстригано храстче, и сега бе замрял в очакване на чудото. Ами ако на деветия път се окажеше, че бельото й е небесносиньо или розово, или черно? Самият той най-много обичаше леопардовия десен, но изобщо не разчиташе на такава щедра милост от страна на съдбата.
	— Виж какво, с него става нещо! — каза Гога.
	— Аха! — махна с ръка Хасан.
	— Той е без шапка — рече Гога.
	— Вах! — Хасан моментално скочи и забрави за блондинката, за бельото й и за нежното храстче. — Защо стоиш, говедо? Хайде да вървим!
	И те хукнаха надолу между редовете, разблъсквайки зрителите.


	Когато стигнаха при Буцаев, до него вече стоеше „сивият кардинал“ Реваз.
	— Искам да го взема направо от съблекалнята — убеждаваше го Роман Остапович.
	— Навсякъде има охрана, шефе, няма да стане — възрази Реваз.
	— По дяволите! Казах ти, че искам, а пък ти измисли как да го направиш!
	— Добре, шефе. Ще се опитам.
	— Ей, дръвници! — нахвърли се Буцаев на появилите се Гога и Хасан. — Трябва да го натъпчете в багажника и да го изкарате извън града! Ясно ли е?
	Гога разпери ръце.
	— Как да го направим, шефе? Наоколо е пълно с хора!
	— Как, та как! — изкрещя Буцаев. — Питай него! — И заби пръст в Реваз.
	Той му кимна, сякаш му казваше: „Успокой се, ще измислим нещо.“
	— Между другото — продължи Буцаев и се обърна към Реваз. — Видя ли човека, който седеше до мен?
	— Който седна на шапката ви ли, шефе? — уточни той.
	Лицето на Буцаев почервеня.
	— Да, същият. Разбери кой е.
	— Че аз зная кой е. Това е Белов, шефе — отвърна Реваз и саркастично се усмихна.
	— Белов ли? — Името му беше смътно познато. — Да не би да е онзи Белов?
	— Същият — потвърди Реваз, а изражението му недвусмислено подсказваше, че едва ли ще му се удаде да поиска от оскърбителя си паричната стойност на шапката.
	— Добре — процеди босът. — С Белов ще се оправим после. Сега искам да се заема с боксьора.
	Гласът на водещия, който се лееше от мощните тонколони, обяви, че победителят е Норман Хюит.
	След няколко секунди се показа Степанцов — прибираше се в съблекалнята.
	— Защо стоиш? — нахвърли се Буцаев върху Реваз. — Време е да действаш!
	— Окей, шефе! Само се чудя къде тук… — Той се огледа съсредоточено.
	— Какво?
	— Нищо. Ей сега ще видите.
	Реваз извади от джоба си пропуск на служител на казиното „Тадж Махал“ и го окачи на ревера си. Разполагаше с такива неща във всички възможни житейски ситуации и затова беше незаменим.
	— Чакайте ме тук, шефе, каквото и да се случи, не мърдайте оттук. Скоро ще се върна.
	Плешивият дребосък се шмугна в тълпата…


	Ликуващите възгласи постепенно затихваха. Всички осъзнаваха, че тази толкова неубедителна победа горчи и на двете страни. Дори феновете на Хюит изглеждаха разочаровани, а пък безбройните поклонници на Степанцов направо се чувстваха излъгани. Лайза хвана Белов под ръка и двамата тръгнаха бавно сред тълпата, която се движеше към изхода на залата.
	— Според мен тук нещо не е наред — каза Саша.
	— Че какво може да не е наред? — учуди се тя. — Струва ми се, че постъпиха правилно. Нали му разбиха лицето, по-нататък можеше да стане и по-лошо! Не, аз съм напълно съгласна с треньора! Той постъпи правилно! Ами ако Хюит го беше убил?
	На Белов му стана колкото смешно, толкова и тъжно. Лайза беше прекрасна жена, но не разбираше нищо, абсолютно нищо от бокс. Виждаше само външната страна на събитията и не забелязваше подводните течения и скритите камъни — всички онези тънкости, разбираеми само за специалиста или запалянкото. Навремето Фил, с когото неведнъж бяха обсъждали видеозаписите на мачовете на прочутите боксьори, го беше просветил. Но как би могъл да й втълпи, че боксът не е просто пердах, а интелектуален и психологически двубой като покера и шаха? Тук също бяха важни и умението да предвиждаш ходовете, и силата на духа, и увереността в себе си. Разликата беше само в това, че боксът не признаваше реми!
	А Лайза… Какво Лайза? И да й обяснява, и да не й обяснява, тя пак нямаше да разбере нищо.
	— Да, сигурно си права — примири се той. — Треньорът постъпи разумно…
	Ала, разбира се, не мислеше така! Всичко се въртеше като колело, но се въртеше около една и съща ос. Кърпата, треньорът, мъжът с бялата шапка… Мъжът с бялата шапка, треньорът, кърпата… Но Саша беше най-засегнат от това, че според Степанцов той и Буцаев действаха заедно.
	„Разбира се, момчето се изнерви. Изгуби. Ако бях на негово място…“ В този миг в разсъжденията му настъпи пауза. Той анализира ситуацията и стигна до извода, че ако беше на мястото на боксьора, най-напред щеше да се опита да разбере какво става.
	Погледна вратата, която водеше към служебните коридори. Някъде там трябваше да се намира съблекалнята на Сергей. На крачка пред вратата зърна своя побъркан по белия цвят познат, а до него — двама небръснати смугли юнаци, които се оглеждаха заплашително.
	— Да вървим в стаята си, скъпа! — Белов хвана Лайза за лакътя и ускори крачка.
	— Закъде си се разбързал така? Няма ли да се отбием в казиното?
	— Миличка, нали знаеш, че не обичам хазартните игри.
	— За нищо на света не бих повярвала — подсмихна се тя. — Не съм срещала по-хазартен тип от теб. Само вулканите ти стигат…
	— Е, как можеш да сравняваш тези неща, слънчице! — укори я меко Белов. — Вулканите са едно. Там има истински екстремни усещания, а тези тук са глупави. Голяма работа, че топчето подскача, а пулът ти е на масата. Какво хазартно има в това? Да дам пари, за да гледам как ще подскача едно топче ли?
	— Естествено, не можеш да се развълнуваш от това — подхвана Лайза. — На теб ти трябва всичко да гори, да изригва и да се взривява. И колкото е по-опасно, толкова по-добре.
	— Точно така! — съгласи се охотно той. — Това ни крепи…
	Излязоха от „Тадж Махал“. „Кристал“ беше съвсем наблизо. Отминаха две пресечки по ярко осветената улица и се озоваха на прага на хотела си.
	— Ама, че съм задръстен! — възкликна Белов. — Съвсем забравих да го попитам…
	— Какво забрави?
	— Просто така, нищо съществено — сви рамене Саша, сякаш ставаше дума за нещо дребно. — Нищо особено, но трябва да го попитам. Прибери се в стаята, ще се върна бързо. Съгласна ли си?
	Лайза се опита да възрази, но той запечата устата й с нежна целувка. А сетне помоли:
	— Поискай да ни донесат вечерята в стаята и моля те, поръчай повечко шампанско.
	— Шампанско ли? Какво ще празнуваме?
	Белов очарователно се усмихна:
	— Още един ден, през който бяхме заедно, скъпа моя!


	Малкият бар се намираше до залата с игрални автомати и беше претъпкан със съответния тип посетители. Те не бяха милионери, които пръскаха цели състояния край рулетката или на блекджек, а дребни чиновници, учители и шофьори, които отиваха в Лас Вегас само по два-три пъти в живота си, най-вече за да си направят снимки за спомен и да изгубят по двеста долара на „едноръките бандити“.
	— Шампанско ли? — уточни барманът.
	— Да, да, искам една бутилка шампанско — отвърна нетърпеливо плешивият дребосък.
	На гърдите му се мъдреше пропуск на служител от казиното. Барманът се наведе под стойката, дълго рови там, сетне измъкна бутилка евтино шампанско.
	— Само че май не е много студено — започна нерешително.
	На човешки език това означаваше, че шампанското направо е топло. Хладилникът беше претъпкан с по-употребявани напитки, които свършваха първи — джин, не много скъпо уиски, ром, кока-кола и тоник. В централната зала нещата изглеждаха другояче. Там шампанското се лееше като река заедно с коняка и най-малко двайсетгодишно уиски.
	— Това е добре — отвърна дребосъкът и подаде парите. — От студеното ме боли гърло.
	Барманът започна да отброява рестото, но дребосъкът го възпря:
	— Няма нужда — и побърза да се отдалечи от стойката.
	— Ей, господине! — подвикна подире му развеселеният барман. — Внимавайте, когато го отваряте. Защото е…
	Дребосъкът не чу края на репликата му. Усмихна се накриво и в следващия миг се разтвори в пространството. Изчезна, сякаш се изпари.


	Сергей Степанцов влезе в съблекалнята мрачен и потиснат. На входа й продължаваха да стоят същите онези „горили“. Единият от охранителите се усмихна съчувствено на боксьора, но той не му обърна внимание. Край! Кариерата му рухна. Само един господ знаеше колко усилия му костваше да стигне до американския професионален ринг. И какви надежди възлагаше на този двубой. Същинският мач щеше да се състои скоро. Ако беше победил, след два месеца щеше да се срещне с Робин Кук — световния шампион в полутежка категория. А това вече беше друго ниво.
	Почти не мислеше за парите. Те го тревожеха най-малко от всичко. Най-важното беше да пробие. Професионалният бокс минаваше за шоу. И там беше като в Холивуд. Не се смяташе за важно как се биеш, а кого идват да гледат хората. Стотици, че дори и хиляди боксьори в целия свят оставаха в сянка само защото публиката не ги харесваше. Сергей най-сетне получи заветната пътна карта и изведнъж… Да стане тази толкова обидна засечка! Ала най-обидно му беше, че повече няма да му падне такъв случай. Съдбата никога не предлага втори шанс, ако си пропилял първия…
	Степанцов развърза гащетата си, свали слиповете си и тръгна към банята. Там пусна едновременно два съседни душа — единия с гореща вода, а другия със студена, и започна да се мести от единия на другия, идвайки постепенно на себе си.
	Вратата се хлопна. Савин и Албърт се върнаха в съблекалнята. Те тихичко се караха, но Сергей не се заслуша в разговора им. Предстоеше му сериозен разговор с треньора, но в момента искаше само едно — да забрави за всичко. Да измие от себе си горестта на поражението и да свали тежестта на позора. Водата шумеше толкова успокояващо… Той застана в средата между двата душа и облегна ръце на стената, усещайки как лявата половина на тялото му се сгорещява, а дясната потръпва от приятна хладина…


	— Какво носиш? — попита Буцаев и посочи кафявия хартиен пакет.
	— Бомба, шефе. Първо си помислих за пожарната инсталация, но после реших, че е твърде банално — обясни Реваз.
	— Банално ли?
	— Ами да, разбира се. Вече се е случвало поне в шейсет холивудски филма. Спомнете си „Костеливият орех“… — Дребосъкът започна да свива пръсти.
	— Стига толкова — махна с ръка Роман Остапович. — Това не ми обяснява как си успял да вкараш тук бомба. Има толкова много охрана… И такива металотърсачи, че реагират дори на железните зъби на Хасан.
	— Те са златни, шефе — озъби се Хасан, демонстрирайки блестящите си резци.
	— Значи имат скапани металотърсачи — отсече Буцаев. — И какво следва сега?
	— Много просто, шефе — отвърна Реваз, — оставете тази работа на мен… — Той хвана Хасан под ръка. — Ела с мен, джигите!
	Къде? — сепна се той.
	— Ела, ела. Ще ти хареса. Отдавна искаш да попаднеш там. А ти — обърна се към Гога — следи охранителите пред вратата на съблекалнята. Веднага щом се махнат оттам, пътят ще е свободен.
	— Разбрах — изсмя се Гога, — тогава ще влезем и ще го спипаме топъл-топъл.
	— И ще го откараме в пустинята — заключи Буцаев.


	Реваз и Хасан минаха по коридора покрай съблекалнята на руския боксьор, завиха зад ъгъла и спряха пред бяла пластмасова врата. Реваз даде пакета на Хасан.
	— Веднага щом изчезна от погледа ти, ще влезеш вътре, ще преброиш до пет и ще дръпнеш ей това кръгче. — Той разгърна малко пакета и му показа метално кръгче.
	В този момент вратата се отвори и на прага й се появи жена във вечерна рокля. Тя погледна неодобрително странната двойка, присви надменно устни и тръгна по коридора към голямата зала. Хасан се загледа подире й като омагьосан.
	— Ей! Ела на себе си, тук съм! — Реваз щракна с пръсти под носа му.
	— А? — Хасан се опита да концентрира вниманието си, но в този момент покрай тях мина още една прекрасно облечена или по-точно разсъблечена жена с кестенява коса. Погледът й бе още по-презрителен, отколкото на първата. Изсумтя, отвори вратата и влезе.
	— Разбра ли какво да правиш? — попита Реваз.
	— Разбрах де! Докога ще ми повтаряш?
	— Влизаш, броиш до пет, дръпваш кръгчето, тичаш навън и идваш в съблекалнята.
	— Разбрах де, разбрах — сопна се Хасан. — Хайде, тръгвай вече!
	— Добре. — Дребосъкът го потупа по рамото, зави зад ъгъла и зачака.


	„Предчувствие. Пак имам лошо предчувствие — помисли си Белов. — Какво да правя? Предчувствията обикновено обземат онези, чийто живот е наситен със събития. И то с опасни събития.“
	По този въпрос не се заблуждаваше. Влезе в „Тадж Махал“ през главния вход. Високият портал насреща му водеше към игралната зала, а вратите вдясно — към ресторанта и хотелския комплекс. Белов зави наляво към игралните автомати и служебните помещения. Охранителите с червени сака го огледаха внимателно и решиха, че с авторитетния господин с тъмносин италиански костюм, бледосиня риза и кафяви обувки „Баркър“ едва ли ще имат неприятности. Общо взето, бяха прави, Саша не се канеше да създава грижи на никого, дошъл бе тук с точно обратната цел.
	Мина край дългите редици с „едноръки бандити“ и се озова в малкия уютен бар. Тук спря и се замисли.
	— Не е хубаво да се ходи на гости с празни ръце. Дали да не взема бутилка вино? — мислеше на глас на път за бара. — Имате ли шампанско?
	Барманът извади чаша и понечи да я напълни, но странният клиент го възпря с жест и поиска цяла бутилка. Барманът я остави на плота пред него, Белов прочете етикета й и претегли бутилката в ръце.
	— Не, май размислих. Извинете, а имате ли водка?
	— Разбира се. Каква водка желаете? — Барманът прибра шампанското обратно под плота.
	— Каква ли? Имате ли „Столичная“? Само че не латвийска, а истинска, руска.
	— Естествено — свъси обидено вежди барманът. — Двойна ли да бъде?
	— Не, цяла бутилка.
	— О! — Барманът свали от полицата голяма бутилка „Столичная“ и я сложи в кафяв хартиен плик. — Внимавайте! Водката е опасно нещо. Така удря в главата, че…
	— Благодаря, знам — прекъсна го Саша. — Всъщност я вземам точно с тази цел — ухили се до уши и си тръгна, оставяйки бармана в недоумение.


	Щом видя, че Реваз се скри зад ъгъла, Хасан хвана дръжката на загадъчната врата. Дребосъкът му обеща, че мястото ще е интересно. Какво пък, да видим! Той притисна силно хартиения пакет и напипа гърлото на бутилката. Кръгчето с жицата стърчеше навън като взривател на граната. Хасан влезе вътре и се огледа. Подът, стените, таванът — всичко беше бяло. От лявата му страна висяха огледала с височината на човешки ръст. От огледалата го гледаха шейсет и четирима Хасановци. След това започваше дълга редица от умивалници, над които имаше по-малки огледала. А вдясно, зад преградата, видя дълга редица от кабинки.
	— По дяволите! — изруга развеселено той. — Тук наистина е интересно.
	Стисна гърлото на бутилката и напипа колелцето с жицата. В този момент се разнесе шум от течаща вода, вратата на едната от кабинките се отвори и оттам излезе жена с къса небесносиня рокля. Когато видя Хасан, тя бавно вдигна ръце. Веднага щом дланите й се озоваха на нивото на очите й, жената започна пищи истерично. Хасан се стъписа.
	— Чакай малко, де! Защо пищиш, скъпа! Още не съм преброил до пет!
	Той прибра бутилката под мишницата си и започна да свива дебелите си космати пръсти.
	— Едно… Две… Три…
	От другата кабинка излезе още една жена. Щом видя какво става, тя също се разпищя, влизайки тутакси в унисон с първата солистка.
	— Четири… Пет… Олеле! Дано успея!
	В този момент се появиха две жени едновременно от две срещуположни кабинки. Те не се ориентираха дълго в обстановката, а веднага се присъединиха към гласовития дует и моментално го превърнаха в квартет.
	— Вие не сте жени, а същински дяволи! — Хасан откъсна кръгчето с треперещи ръце.
	Шампанското гръмна оглушително. Тапата му се удари в тавана. Струята пяна описа сложна крива и се разля по покрития с плочки под.
	И в този миг… Стана нещо невъобразимо. Теоретически не беше възможно, но животът за пореден път засрами скучната теория и доказа, че на практика всичко може да се случи. Без да се наговарят, жените взеха една октава по-високо и се разпищяха два пъти по-силно. Хасан се изплаши, че тъпанчетата му всеки момент ще се пукнат, и хукна да бяга от женската тоалетна.


	— Чу ли това? — Едната от „горилите“, които стояха пред съблекалнята на руския боксьор, извърна глава.
	— Някой пищи — отвърна другата.
	— Ами гърмежът? Прилича на…
	— Защо стоите тук? — разнесе се груб крясък. „Горилите“ бяха принудени да сведат глави, за да видят кой им говори. — Някакъв маниак започна да стреля в женската тоалетна! — размахваше ръце и крещеше плешивият дребосък с пропуск на служител от казиното върху ревера на сакото си. — Има жертви! Побързайте! Тичайте натам!
	— Имаме нареждане от Майк Боумън… — започна едната от горилите.
	— Знам, че имате! — прекъсна го дребосъкът. — За какво съм тук според вас? Аз ще остана да пазя боксьора. А и кой ще влезе при якия боксьор? Тук все едно пазите тигъра в зоологическата градина от посетителите. Там обаче… — Посочи през рамо и гласът му затрепери от жал и възмущение. — Там… Горките жени! Те чакат помощ! А пък онова свирепо чудовище, онзи маниак сигурно ги изнасилва една след друга, една след друга. И от време на време стреля, не го забравяйте!
	Каяците се спогледаха. Мушнаха яките си ръчища под мишниците и измъкнаха оттам също толкова яки пистолети.
	— Аз съм пръв, Вес! — каза единият. — Ще разбием вратата. Ти ще ме прикриваш!
	Тръгнаха крадешком и на пръсти към женската тоалетна. Иззад завоя изхвърча Хасан и от инерция заби глава в корема на единия от охранителите.
	— Какво става там? — спря го другият.
	Хасан въздъхна тежко:
	— По-добре не питай, уважаеми! Аллах да пази от такава мъка…
	Охранителят го пусна, погледна колегата си и допря пръст до устните си.
	„Ще действаме както се разбрахме“ — показа той с жест.
	„Ясно“ — отвърна също с жест колегата му.
	Движенията им станаха още по-бавни и предпазливи. Сега приличаха на двама танцьори, които валсират под водата. Буцаев, Хасан, Гога и Реваз ги изчакаха да се скрият зад ъгъла и нахлуха в съблекалнята…


	14.

	Албърт захвърли ядосано куфарчето в най-далечния ъгъл.
	— Можеше поне да ни предупредиш! — крещеше той на Савин. — Толкова години, толкова усилия и всичко отиде по дяволите!
	— Не съм сигурен, че на някого щеше да му стане по-леко от това — оправдаваше се треньорът и продължаваше да държи безполезните боксьорски ръкавици, сякаш не знаеше къде да ги дене.
	Вече дори не си спомняха кога бяха оставали само тримата след някой мач. Само боксьорът, неговият екип и никой друг. Съблекалнята на победителя винаги беше пълна. Там се тълпяха репортери, мениджъри, рекламодатели и всякаква сбирщина, която искаше да спечели пари от спортиста. А какво можеше да се спечели от един неудачник? Нищо.
	В банята шуртеше вода. Савин се заслуша.
	— Ако ти… — започна Албърт.
	— Я се разкарай… — махна уморено с ръка треньорът.
	Албърт се намръщи. Погледна съсредоточено Савин, сетне се приближи до него и сложи ръка на рамото му.
	— И отдавна ли пикаеш розов бульон?
	— Откакто се върнах. Нещо не ми харесаха бъбреците.
	Почеса се замислено по врата:
	— Сега и на мен не ми харесват.
	— Нали виждаш? Обаче аз нямам други. — Треньорът се обърна и тръгна към банята.
	Прекрачи прага, направи още няколко крачки и спря. Голямото помещение беше преградено с тънка тухлена стена, облицована с плочки.
	Савин мина покрай редицата кабинки с душове. В едната от тях кранът не беше затворен добре и водата капеше. Той го завъртя и се върна обратно.
	— Сергей! Чуваш ли ме?
	Боксьорът, който стоеше от другата страна на тънката преграда, мълчеше.
	— Аз… Сигурно трябва да ти обясня… — Треньорът произнасяше думите мъчително. Гърлото му се свиваше и треньорът се боеше, че вместо да каже нужната фраза, в най-важния момент оттам ще се изтръгне жалко хлипане. — Имаш пълното право да ме обвиняваш. Да, аз се изплаших. Признавам си. Изплаших се не за себе си. Повярвай ми. Много се страхувах за теб. Видях онези хора, те са способни на всичко. А искаха да се предадеш в петия рунд…
	— Затова ли ми даде погрешни съвети? — Шуртенето на водата спря, а сетне по мокрия под се разнесе шляпане на боси крака.
	Степанцов излезе иззад преградата. Савин не смееше да го погледне в очите.
	— Сергей! Разбирам как звучи, но, повярвай ми, направих го заради теб.
	Боксьорът стисна юмрук и с всичка сила го заби в разтворената си длан. Това му беше достатъчно да изпусне парата и да се окопити.
	— Вече зная. Винаги когато хората искат да те предадат, казват, че го правят за твое добро. Точно така! Винаги става точно така! — Той мина край Савин, взе от закачалката голяма хавлиена кърпа и тръгна към съблекалнята.
	Савин отиде до най-близкия душ, пусна студената вода, мушна бялата си глава под пронизващите като игли струи и постоя малко така. След това спря водата и тръгна мокър и жалък след боксьора.
	— Сергей! — започна отново. — Хайде, дай ми шанс…
	В този миг вратата на съблекалнята се отвори и на прага застанаха четирима мъже. Савин познаваше всички по лице, а до този момент Сергей и Албърт бяха виждали само двама от тях — Буцаев и Реваз. Двамата мрачни кавказци изглеждаха страховито. Гога и Хасан веднага се разделиха встрани и блокираха фланговете. Те държаха ръце в пазвите си — под левите мишници. Не беше необходимо да си надарен с аналитичен ум, за да се досетиш, че държат пистолети. Буцаев излезе напред и се усмихна ехидно.
	— Пак съм аз, приятели мои! — Той потърси с очи Савин. — Е, старче? Ти наруши нашето споразумение. А това не е хубаво. Много мразя да ме лъжат.
	Треньорът изглеждаше изплашен, но не се опита да се скрие. А тъкмо обратното — направи крачка напред и избута Степанцов зад себе си.
	— Какво искаш? Нали си получи своето. Край. Вървете си по живо по здраво и ни оставете на мира.
	Бандитът се изсмя високо и звънко, сякаш бе чул най-смешната шега на света.
	— Така ли било? Получил съм си своето, значи? — И отново придоби сериозен вид. — Споразумението ни беше за петия рунд, старче. Ти не удържа на думата си. Но аз ще удържа на моята. Марш навън! — Той махна пренебрежително с ръка, сякаш искаше да отстрани треньора от пътя си.
	— Виж какво, не закачай момчето. Остави го на мира, моля те.
	— Никой не те пита — отвърна Буцаев и се обърна към Сергей. — Ей, ти, младо дарование! Приготви се, ще се поразходим извън града!
	Той долови заплаха в погледа на боксьора и вдигна предупредително ръце.
	— Само недей да вършиш глупости! Дръжте се както трябва. Ако направите нещо, моите хора ще ви направят по няколко излишни дупки. За вентилация. Не се ли изненадвате, че влязохме толкова лесно. Няма охрана. Правете, каквото ви казвам и ще останем с най-приятни впечатления един от друг.
	Ситуацията беше без изход. Сергей много добре го разбираше. Само едно непредпазливо движение беше достатъчно тези отрепки да открият огън. Ако той тръгнеше сам и доброволно, Албърт и Савин имаха шанс. В края на краищата тези четиримата бяха дошли за него. И точно тези четиримата бяха виновни за всичко. Значи трябваше да потърси сметка от тях…
	— Успокойте се, момчета! Тръгвам с вас. Няма нужда да стреляте. — Свали кърпата от кръста си и започна да се облича.
	Буцаев кимна удовлетворен. Съдбата отново се обърна с лице към него. И всичко отново щеше да стане така, както искаше той.
	Степанцов се облече.
	— Знаеш ли какво ще ти кажа, пухкав белчо! — обърна се той към Буцаев. — Трябваше да говориш направо с мен. Защо тръгна да плашиш стареца? Не ти ли се струва, че това не е много мъжествено?
	Буцаев се изчерви и стисна гневно юмруци, а изпилените му нокти се впиха в дланите му и оставиха червени полумесеци.
	— Да не би да си толкова смел, защото си боксьор? — попита той подигравателно.
	— Не, аз съм боксьор, защото съм смел — отвърна без капка ирония Сергей.
	— Сега ще видим дали е така. И не забравяй — вдигна наставнически пръст Буцаев, — че си на мушката…


	Когато излезе от бара, Белов тръгна по коридора. Според неговите сметки съблекалнята на Степанцов трябваше да е някъде наблизо. По коридора имаше много завои и той едва не се обърка. Мина край двама яки негри, които бяха застинали в смешни пози пред някаква бяла врата. Всеки от тях стискаше в ръка по един „Дезърт Ийгъл“ — пистолет, който можеше да пробие дупка дори в железобетонна плоча. Зад вратата се разнасяха женски писъци, а негрите притискаха пръсти до устните си, шъткаха си един на друг и спореха шепнешком за нещо.
	— Извинете — каза Белов и се промъкна между тях.
	Коридорът направи още един завой и Саша видя вратата, която търсеше. На нея висеше табелка с надпис „Сергей Степанцов“.
	Белов и протегна ръка към дръжката, но нещо го възпря.
	Наведе се и допря ухо до ключалката. Гласът, който чу, му се стори познат и много скоро разбра какво се случва в съблекалнята. Реши, че е настъпил моментът да разведри атмосферата, тъй като ситуацията беше заредена с доста драматизъм. Отвори безшумно вратата и влезе в съблекалнята.
	— И запомни — казваше в този момент Буцаев на Сергей, — че си на мушката.
	— А къде е мушката? Под мишницата ти ли е? — попита развеселено Белов, размахвайки бутилката, която държеше за гърлото.
	На тази няма сцена би завидял и самият Станиславски. Седем чифта очи се впиха в Белов. Буцаев пребледня и направи крачка назад. Гога и Хасан се обърнаха на сто и осемдесет градуса с ръце в пазвите си.
	— Какво става, момчета? — попита състрадателно Саша, местейки поглед от един мафиот към друг. — Сърбежи ли имате там? Трябва по-често да се къпете. А най-важното е да си слагате дезодорант, че от километър воните на козли!
	— Мъртъв си! — изрече с гробовен глас Буцаев. — Имаме оръжие.
	— Оръжие ли имате? — изненада се престорено Белов. — Такова ли е оръжието ви? — разклати той тежката бутилка водка. — Това оръжие може да повали всеки богатир. Можеш да го пиеш, а можеш и да си го изливаш на главата. А къде е вашето оръжие?
	Гога и Хасан се спогледаха. Паузата се проточи прекалено дълго. Беше глупаво да стоят с ръце под мишниците. Но още по-глупаво беше да ги извадят и да покажат, че са празни.
	— Момчета, ние сме в „Тадж Махал“. — Белов се обърна към Степанцов: — Тук не можеш да вкараш дори нож за рязане на хартия. Може би някой от вас има дървено детско пистолетче, но лично аз много се съмнявам.
	Степанцов като че ли започна да разбира накъде бие Белов. Или поне започна бавно да свива и отпуска юмруците си. Савин изсумтя, лицето му просветна, той преплете пръстите на ръцете си и силно изпука с тях. Албърт също осъзна какво става, приближи се и застана до него. След това се хвърли към куфарчето, претегли го на ръка и поклати разочаровано глава.
	— Майната му — изпсува, остави куфарчето на мястото му и посочи Реваз. — Аз се захващам с този.
	И се започна…


	Вес напълно се отчая. Не можеха повече да протакат. Женските писъци, които се разнасяха от тоалетната, очевидно не се канеха да стихват. Той се засили и заби мощното си рамо във вратата с намерението да я избие заедно с рамката. И засилването му беше добро, и телесната му маса беше огромна, но той не отчете поне две обстоятелства. Първо, „Тадж Махал“ беше построен както трябва. И второ, вратата се отваряше на другата страна.
	Вес се стовари с всичка сила върху вратата, вдигна оглушителен шум, залепна за нея, след миг се свлече на пода. Писъците само се засилиха. Човек можеше да си помисли, че в лапите на маниака е попаднал цял протестантски женски хор. Охранителят настръхна, като си представи какво извършва той с тях. Другият охранител осъзна, че трябва да сменят тактиката. Помогна на зашеметения от страшния удар свой колегата си да стане и го отведе встрани.
	— Вес, дръж вратата на мушка. Сега ще я отворя. — Той премести пистолета в лявата си ръка, а с дясната хвана дръжката. — На три. Едно, две, три!
	Охранителят дръпна с всичка сила дръжката и тя остана в мощната му лапа.
	— Вес, извикай помощ — каза. — Боя се, че няма да се справим само двамата.


	— Вах! — Хасан пръв осъзна, че няма какво повече да чака. Не беше от онези, които се правят на интересни, когато нямаше смисъл от това, извади ръка от пазвата си и се хвърли към Белов.
	Саша стоеше на едно място като побит. По лицето му не трепна нито едно мускулче. Когато от Хасан вече го делеше по-малко от половин метър, той рязко се завъртя на пета като същински тореадор, който отскача от острите рога на разярения бик. Хасан прелетя по инерция напред, а Белов небрежно и елегантно го цапардоса с бутилката по врата. Хасан се спъна, краката му се преплетоха в сложен възел… заби чело в покритата с плочки стена и притихна. Стъклените парчета от бутилката се посипаха със звън по пода. Силно замириса на спирт.
	— Според мен, приятелю, имаш проблем с алкохола. Очевидно дозата ти не е един литър — каза Саша и захвърли назъбеното гърло на бутилката в ъгъла.
	Степанцов също не чакаше покана за действие, а скочи към Буцаев и мълниеносно заби юмрук в ухото му. Вярно, в последния момент успя да разтвори ръка и да го удари с длан. Ухото на Роман Остапович почервеня като майска роза и моментално подпухна. Сергей не позволи на Буцаев да се опомни и за симетрия му залепи още една плесница от другата страна. А след това сграбчи мафиота за белите ревери и го вдигна над пода.
	— В пустинята ли искаш да идеш? — попита той и така разтърси „новия американец“, че бляскавият му бял костюм изпука по шевовете. — Аз пък не искам да ходя в пустинята, обичам водата. — Пусна нежно бизнесмена на пода и го погна с юмруци към банята.
	Роман Остапович се опитваше вяло да се съпротивлява, но да спориш с боксьор полутежка категория беше все едно да тръгнеш в челна атака срещу влак със запорожец. Степанцов започна сякаш на шега да го обработва с бързи и леки от негова гледна точка удари, при всеки от които юмруците му едва не излизаха от другата страна на тялото на Роман Остапович. След минута той лежеше на пода в ембрионална поза и глухо мучеше от болка и унижение.


	Савин развеселено плю на юмруците си и тръгна към Гога.
	— Ей, казак! Нали си любител на бейзбола! Хайде да видим на какво си способен без любимата си бухалка?
	Оказа се, че Гога не можеше да направи нищо без инструмента си. Беше як като бик, но твърде бавен и тромав дори за стария боксьор. Савин заби един изумителен прав удар в обемистия корем на Гога и то така, че горното копче на ризата му се откъсна и изхвърча, разголвайки късия му дебел врат. Ала това не помогна на Гога да диша по-лесно. Дори напротив. Той размахваше юмруци във въздуха, а Савин с изумителна лекота лавираше между крошетата му и му вадеше душата…


	Нещата не вървяха добре само при Албърт и Реваз. Назимов се боеше да се приближи до противника си, опитваше да го ритне отдалеч. Реваз на свой ред също се страхуваше, че докторът ще го приближи твърде много, отбраняваше се както може и бълваше неразбираеми ругатни.
	— Ей сега ще ти дам да се разбереш… Като те цапардосам! — крещеше интелигентният Албърт, опитвайки се да ритне Реваз в слабините. — Ще ти направя… масаж на простатата… нетрадиционен… къде отиваш?…
	— Ай! — врещеше дребосъкът и подскачаше чевръсто из съблекалнята като ранен щурец. — Аз сен сикамен, бир копейка, бир амен…
	Назимов все не можеше да го уцели. Отстрани движенията му приличаха на танц на болен от церебрална пареза.
	— На ти… — възкликна лекарят, ритайки във въздуха.
	— Ай! — Реваз успя да се извърне в последния момент. — Сан гьотваран!
	— Аз ли съм гьотверен, бе? — възмути се Назимов, напирайки към дребосъка. — Ти си гьотверен!
	Най-сетне успя да докопа противника си и да му забие такъв шут, че Реваз прелетя два метра във въздуха и не можа да се спре дори след като се приземи.


	Този път победата на руската класическа школа беше неоспорима. Вкараха Буцаев и неговата шпицкоманда в банята и там още дълго ги млатиха, влагайки чувство, майсторство и изобретателност. Или, както се казва, биха ги от сърце и душа! Най-сетне побоят изгуби всякакъв смисъл, тъй като вече не среща никаква съпротива. Задъхан, Белов се върна при Хасан, който продължаваше да лежи в безсъзнание до стената на съблекалнята в поза „счупена кукла“.
	— Добре че не купих шампанско — рече замислено, докато го разглеждаше. — Шампанското също удря в главата, но водката е по-силна.
	Наведе се и сграбчи пехотинеца на Буцаев за колана. Вдигна го като куфар и го понесе към банята при повалените му колеги с думите „и това цвете трябва да иде в букета“.


	— Предлагам да започнем преговори! — извика чернокожият охранител, долепил месестите си устни до дупката от изтръгнатата дръжка. — Нямате избор, обкръжени сте! Пуснете заложниците и ще ви оставим живи!
	Колегата му, който държеше вратата на мушка, поклати скептично глава — явно нямаше никакви намерения да се церемони с маниака. От тоалетната продължаваха да се разнасят викове, но вече звучаха някак прегракнало и с една октава по-ниско. След две минути дойде плешив техник със син комбинезон, подхвана езичето на ключалката със сгъваемото си ножче и открехна вратата.
	— Трябвам ли ви още? — попита той. — Тогава се подпишете тук. — Протегна твърда подложка, върху която беше защипан разграфен лист.
	— Благодаря ти, приятелю — каза му Вес, надраска една заврънкулка и добави с трагичен шепот: — Нямаме бронежилетки, но въпреки това ще го направим.
	Колегата му клекна на едно коляно срещу вратата, стисна пистолета с две ръце и го насочи към центъра на вратата.
	— Готов ли си? — попита колегата си Вес.
	Той поклати няколко пъти глава като цирков кон и направи мъжествена физиономия. Вес хвана оръжието с дясната си ръка, свръхпредпазливо промуши пръстите на лявата между рамката и вратата и рязко я дръпна към себе си. Техникът, който не подозираше подобен развой, получи удар по челото, изгуби съзнание и се стовари право върху Вес.
	Вес също не очакваше такъв развой на събитията и натисна спусъка. Куршумът влетя в тоалетната и строши на парчета една мивка. Другият охранител се хвърли от нисък старт през отворената врата.
	Щом зърнаха огромния чернокож човек, жените с викове се разбягаха на всички страни. Към охранителя полетяха дамски чантички, обувки, пудриери, червила и кутийки с тампони. След като едно кристално шишенце парфюм улучи охранителя по челото, той беше принуден да отстъпи, изтича в коридора, затръшна вратата след себе си и се притисна до стената.
	— Стокхолмски синдром — обясни, след като прочете немия въпрос в очите на техника, който продължаваше да седи на пода. — Заложниците са преминали на страната на терориста. Ще чакаме помощ…


	Буцаев и слугите му лежаха в банята под струите студена вода, ала май нямаше смисъл да продължават водните процедури.
	— Трябва да изчезнете с темпото на боен гопак — каза Белов на Савин. — Не бива да оставате повече тук.
	— Ще се качим в стаята си и ще се приготвим за кръгова отбрана — предложи треньорът.
	Белов поклати глава:
	— Това не е най-добрият вариант. Най-добре напуснете Щатите колкото се може по-бързо, още сега.
	Той се приближи до огледалото на стената и внимателно се огледа. Косата му беше малко поразрошена, а юмруците му бяха в кръв, но пораженията бяха малки за такова меле. Изми ръцете си, оправи яката на ризата си и закопча всички копчета на сакото си.
	Интересно дали щяха да напуснат безпрепятствено съблекалнята? Белов надникна в коридора. Там цареше суматоха. Прикривайки се един другиго, на къси прибежки насам се стичаха охранителите от целия „Тадж Махал“. Бяха толкова заети с проблемите си, че не представляваха никаква опасност.
	„Тази суматоха ни е добре дошла“ — реши Саша.
	— След мен! — изкомандва той и другите трима тръгнаха подире му като завързани на синджир. — Надявам се, че разполагаме с няколко минути — продължи. — Степанцов, качи се в стаята и вземи бързо документите. Не се бави нито миг. Сложи ги в джоба си и веднага слез долу! Ти — посочи към Албърт — излез навън и спри такси. Ние с треньора ще застанем на главния вход и ще ви изчакаме. Там е пълно с охрана. Онези тарикати дори да се свестят, няма да тръгнат да си търсят белята.
	Четиримата излязоха от съблекалнята, минаха бързо по коридора и се разделиха…


	15.

	Белов и треньорът спряха във фоайето на хотела и застанаха така, че да държат под око старомодните бронзови стрелки на броячите на етажите над вратите на асансьора. Савин се вторачи мрачно в краката си.
	— Кой от вас игра нечестно? — попита Саша.
	— Аз… — призна неохотно треньорът.
	— Защо?
	— Буцаев искаше Сергей да се предаде в петия рунд. Всеки глупак би се досетил защо. Първо се опита да се споразумее с мен, но аз му отказах. Тогава те… — На треньора изобщо не му се говореше. — А бе, какво да ти разправям! Подлъгаха ме като хлапак. Примамиха ме при някаква гнусна курва. Всички руснаци в Лас Вегас са на подчинение при някакъв си Едик Маципуло. Той не е кой знае колко едра риба, но се е специализирал по сънародниците си и по руските туристи. Занимава се с грабежи, изнудвания, проституция, наркотици и други хубости на престъпния бизнес. Действаше заедно с Буцаев. Разходиха ме в пустинята. Два дни ме ритаха, съсипаха ми бъбреците…
	— И ти се прекърши, така ли? — попита Белов, но се постара да прозвучи колкото се може по-меко. Не се знаеше как би се държал самият той в такава ситуация. Все пак хората са различни.
	Савин въздъхна. Белов забеляза, че в ъгълчетата на очите му проблясват сълзи.
	— Прекърших се — кимна треньорът. — Но не си мисли, че съм се страхувал за себе си. Знаеш ли с какво ме плашеше онзи бял дявол? „Това, което ти се случва в момента, е просто цветя и рози — имитира той говора на Буцаев. — Ако момчето не се предаде на петия рунд, ще се захванем с него. И сетне ще ти изпратим главата му.“ Разбираш ли — вдигна очи към Саша, — до мача нямаше да го пипнат. Но след мача щяха да му направят каквото си искат. Те са страшни боклуци! Ей ме на, и досега… — Савин се закашля и се хвана за кръста.
	Белов го потупа съчувствено по рамото.
	— Нищо, забрави го. Всичко вече е минало. Поне изкара ли си го както трябва? Оправи ли си сметките с тях?
	Савин се усмихна за пръв път през последните няколко дни. Виждаше се, че му е приятно да говори за това:
	— Мисля, че му преброих ребрата и му разбърках червата като с миксер. Поне два дни залък няма да може да преглътне.
	— Прекрасно. Но къде е твоят питомник?
	Най-сетне вратата на единия асансьор се отвори и от него изскочи Степанцов, навлякъл анцуг, който не се вписваше особено в луксозния интериор на „Тадж Махал“, стиснал малкото куфарче с документи.
	— Добре — каза Белов. — Остана само да дойде Албърт.
	Назимов се появи съвсем навреме. Тъкмо излязоха навън, когато пред централния вход спря такси. Докторът се показа от прозореца и им махна с ръка. Прикривайки изтеглянето им, Белов проследи дали всички са се качили и погледна за последен път към хотела. Буцаев и слугите му не се виждаха. Саша седна на предната седалка и нареди на шофьора да кара към летището.


	— Ставайте, идиоти! Какво сте се излегнали? — Буцаев риташе безцеремонно помощниците си с върховете на елегантните си обувки.
	Гога се надигна, стенейки. Хасан пълзеше по пода и търсеше златните си зъби. Мърмореше, че му ги е направил един познат узбек от централния затвор във Владимирск и му били скъп спомен.
	— След мен! — изрева Буцаев и се втурна към съблекалнята.
	Там вдигна от земята кърпата, която боксьорът беше захвърлил, и започна трескаво да се бърше.
	— Проклятие! — мърмореше той. — Всичките ще ги избия! Ще ги накълцам на парчета! Обади се на Маципуло!
	Реваз извади мобилния телефон от джоба си, погледна го и тежко въздъхна. Модерната изящна вещ беше строшена, на това отгоре залята с вода.
	— Шефе! Боя се, че в момента нямаме достъп до Едик!
	— Идиотщина! — изрева Буцаев. — Как ще се покажем в този вид пред хората?
	— Ще докарам кадилака пред входа — предложи Гога.
	— Върви! — махна му Роман Остапович. — Не! Иди заедно с Хасан.
	Каяците излязоха навън. Буцаев остана сам с Реваз.
	— Няма да ми избягат! — вилнееше той и обикаляше съблекалнята. Подпухналите му уши сияеха като кремълски звезди. — Трябва веднага да се свържем с Маципуло! Да ни даде хората си. Ще завардим всички пътища и ще претърсим всички хотели.
	— Шефе — спря го разсъдливият Реваз, — те имат поне половин час аванс. Ако съм на тяхно място, вече щях да отивам към летището. За нощния полет до Ню Йорк, а оттам — веднага за Русия.
	Роман Остапович изскърца със зъби от злоба.
	— По дяволите! Наистина ли няма начин да ги настигнем?
	— Аз пък не бих се опитвал да ги настигна, шефе — предложи предпазливо Реваз.
	Буцаев го погледна така, че на дребосъка му прилоша. Ръцете на боса му се свиха в юмруци, а Реваз примижа в очакване на неминуемия пердах.
	— Какво искаш да кажеш, загубеняко — изсъска Роман Остапович, — да не би да ми предлагаш да оставим всичко така? Ами шапката ми? Ами моите… — Той не довърши, но показа развълнувано ушите си. — Ами костюмът ми? Ами печалбата ми в края на краищата?
	— Шефе! Изобщо нямах това предвид — раздърдори се Реваз. — Само искам да кажа, че няма нужда да настигаме никого, а така да сторим, че сами да дойдат при нас.
	Буцаев вдигна въпросително вежда:
	— И как смяташ да го направиш? Ще им предложиш пликче ментови бонбони и да се повозят на въртележка, така ли?
	— Не, шефе. По-просто е. Спомнете си мача.
	Буцаев размаха юмрук пред носа му.
	— Пак ли намекваш за шапката ми?
	— Опазил ме господ, шефе! Намеквам за жената!
	— Прав си. Защо не се сетих по-рано за това? — На устните му се разля доволна усмивка.
	Той махна на дребосъка и забърза към изхода. Точно пред вратата се подхлъзна, подметката на лачената му обувка се плъзна по плочките, и ако Реваз не го беше подхванал отзад, щеше да се просне на пода.
	Наведе се и погледна странния предмет, който се озова под крака му.
	Беше зъбът на Хасан…


	Сметката на Белов се оказа точна. Сега и тримата — боксьорът, треньорът и лекарят, трябваше колкото се може по-бързо да се озоват на безопасно място извън обсега на Буцаев и бандата му. Летището на Лас Вегас беше изключително подходящо за целта, защото охраната нямаше да допусне неуредици на обществено място, а с малко повече късмет руснаците щяха да хванат най-скорошния полет до Ню Йорк.
	Шофьорът на таксито — приказлив латиноамериканец, непрекъснато дърдореше нещо на испански или португалски, но Белов не можеше да разбере какво точно. При всички случаи обаче не искаше да премине към разбираемия за всички английски. Саша го послуша десетина минути и му каза на руски:
	— Другарю, не мога да вникна в същността на проблема. Какво имаш предвид, другарю? Обясни ми го подробно, другарю.
	Това имаше ефект. Неизвестно дали трудно преводимата, но напълно разпознаваема дума „другарю“, или физиономията на Белов подействаха на шофьора, но той млъкна и не изрече нито дума повече.
	— Явно руснаците са на уважение. Дори в дупка като Вегас — измърмори Степанцов, но не стана ясно дали го изрече с укор или с гордост.
	— Само да се махнем час по-скоро от тази дупка. Лично аз ще се успокоя едва когато видя „Шереметиево-2“ и родните лица на мрачните митничари — въздъхна Албърт.
	— Да бе, представям си как ще им развалим настроението, когато пристигнем с празни ръце и както ни е майка родила. — Степанцов огледа внимателно тоалета си, сякаш се чудеше дали е възможно да се е появил на бял свят с анцуг и маратонки.
	— Голяма работа. Най-важното е да се приберем — махна с ръка Савин.
	Шофьорът на таксито непрекъснато хвърляше изплашени погледи към седналия до него Белов. На Саша му стана смешно, но той не се издаде, а напротив, намръщи се злобно и се взря в младежа, без да мига. Латиноамериканецът пребледня от страх и се вкопчи още по-здраво във волана. Белов се обърна назад към боксьора и екипа му.
	— Не зная какво мислите, момчета, но на мен ми е обидно, че в чужбина имат такова мнение за руснаците.
	— Разбира се, че е обидно — подхвана Албърт. — Но ние сами сме си виновни. Нали си спомняте, че преди не можехме да пътуваме никъде. А когато това стана възможно, кои тръгнаха първи? Новоизпечените фирмаджии и тъпите мутри като Буцаев. И хората съдят за нас по тях.
	Колкото и да му бе тъжно да го признае, Белов се съгласи, че докторът има право. Нали самият той беше такъв навремето… „Бях — помисли си. — Макар че… Защо трябва да се притеснявам от това? Аз наистина бях такъв, но се промених, а много хора не успяха. Някои от тях лежат в гробището като Фил, Космос и Пчелата. А други така си и останаха бандити, газят родната земя зад бодливата тел и се радват на затворническите университети.“
	Стигнаха до летището. Преди време животът на Белов секна и започна отново на московското летище „Шереметиево“. Ала на него дори и през ум не му минаваше, че тук и сега, на летището в Лас Вегас, му е съдено отново да направи рязък завой и да се върне обратно там, във времената на Бригадата…


	Четирима мъже изглеждаха най-малкото странно. Буцаев, Гога и Хасан носеха евтини тениски и шорти, купени от китайски магазин за по два долара комплекта. Реваз облече униформата на шофьор, която носеха в багажника на лимузината, но тя му беше голяма, а фуражката непрекъснато падаше на очите му и той беше принуден постоянно да я намества с показалеца си.
	Съвсем наскоро Буцаев бе основал фирма за автомобили под наем, за да има някакво прикритие. Не можеше да се каже, че този бизнес е кой знае колко печеливш, но поне беше сигурен, освен това имаше огромен гараж с безброй мазета и тайници, в които беше удобно да се крият разни недопустими от гледна точка на закона неща. Автомобилният му парк се делеше на две категории. Към първата спадаха поддържани стари коли. Наемът им не беше висок и жителите на Брайтън охотно се възползваха от услугите на фирмата на Буцаев, когато отбелязваха сватби, погребения или рождени дни.
	Втората категория се състоеше от два нови кадилака. Бизнесменът много се гордееше, че са напълно идентични с президентската лимузина, в която се возеше Джордж Буш. И двете коли бяха бронирани и снабдени с всички възможни средства за спътникова връзка и навигация. В едната се возеше самият Буцаев. Наричаше галено кадилака „моя танк“. Другата се даваше под наем, но само на много авторитетни хора и срещу големи суми.
	Роман Остапович предоставяше лимузините винаги с шофьор. Самият той се боеше да допуска до себе си чужди хора и затова зад волана на личния му автомобил седеше Гога. Той пък категорично отказваше да облича униформа, тъй като справедливо смяташе, че това го принизява до положението на лакей, освен това куртката изобщо не можеше да се закопчае на корема му.
	Но този път Буцаев принуди Реваз да я облече. Дребосъкът помърмори, помърмори, но се съгласи. Наложи му се да навие панталоните и ръкавите си, но положението с фуражката беше направо катастрофално, ала според боса му този маскарад беше просто необходим.
	Веднага щом стигнаха до лимузината, Буцаев нареди на Реваз да се свърже с Едик Маципуло. Дребосъкът вдигна слушалката на спътниковия телефон и попита местния престъпен бос в кой хотел е отседнал господин Белов. Маципуло се възползва от връзките си и след пет минути им даде отговор. Буцаев измъкна още топлата хартия от факса в автомобила. Там пишеше: „Господин Белов и госпожа Донахю. Хотел «Кристал», стая…“
	— Към „Кристал“! — изкомандва Буцаев и Гога пришпори почти четиритонната кола.
	V-образният мотор с обем 7,4 литра носеше с лекота черната броня от стомана и затъмнено бронирано стъкло. Вярно, този бронетранспортьор създаваше известни трудности на завоите, но по права линия се движеше уверено, а до „Кристал“ се стигаше точно по права линия.
	— Значи, тъй! — инструктираше бойците си Буцаев. — Реваз, ти ще почукаш на вратата…
	— Защо аз? — попита веднага.
	— Защото изглеждаш най-добре — отсече Роман Остапович.
	Дребосъкът огледа скептично тоалета си, сетне премести очи към шортите и тениските на колегите си, украсени с портретите на Доналд Дък и Мики Маус, въздъхна и отново се съгласи.
	— Щом тя отвори вратата, ще нахлуем вътре, ще я вържем и…
	— Вах, фефе! Разфрахме де! — не издържа Хасан.
	Загубата на зъбите се бе отразила негативно на дикцията му и сега той фъфлеше.
	— Нищо не си разбрал! — рече Реваз. — А как ще я изнесем оттам? Няма начин някой да не ни види.
	— Защо не я хвърлите през прозореца, а пък ние с Хасан да я хванем долу? — предложи наивният Гога.
	Буцаев погледна факса, който Маципуло им изпрати. Стаята, в която живееха Белов и Донахю, беше с четирицифрен номер. А първите две цифри бяха 14. Което означаваше, че тя се намира на петнайсетия етаж (навремето Буцаев дълго трябваше да свиква с това, че в Америка нищо не е като при нормалните хора и първият етаж е „ground floor“, вторият — първи, десетият — девети и тъй нататък). Предложението на Гога не вършеше работа. За хвърлянето, щяха да я хвърлят, но дали Гога и Хасан щяха да я хванат? Едва ли.
	— Ти по-добре си гледай пътя! — скастри го Буцаев. — Не, трябва да измислим нещо друго.
	В колата поне се чувстваше по-сигурно. В безбройните тайници и под седалките имаше скрито оръжие. А когато държаха пушкала в ръцете си, щеше да им е много по-лесно да намерят общ език с боксьора.


	Черният блестящ кадилак летеше стремително през нощния Лас Вегас. Безбройните разноцветни светлини се отразяваха върху лакираната му повърхност, а в бронираното му купе не проникваше никакъв звук. След няколко секунди лимузината спря близо до хотел „Кристал“. Ако в този момент някой я бе забелязал, щеше да остане най-малкото изненадан.
	От кадилака излезе не беловлас джентълмен в безупречен смокинг, както можеше да се очаква, а трима мъже с идиотски дрехи — еднакви шорти и тениски, с каквито биха се притеснили да се издокарат дори редовите представители на африканското племе мумбо-юмбо. Вярно, шофьорът на лимузината беше облечен прилично, но той също изглеждаше някак странно. Първо, защото униформата му седеше като крадена и второ, защото не излезе иззад волана, а от купето. На това отгоре притискаше силно ръце към тялото си, сякаш се боеше, че куртката и панталоните му всеки момент ще се изхлузят на асфалта.
	Тази великолепна четворка се отправи към служебния вход на „Кристал“. Буцаев се възползва от суматохата и бъркотията, които бяха обичайни за този сезон, проникна в хотела заедно с дружките си през помощните помещения и кухнята и стигна до служебните асансьори. С тях обикновено се движеха чистачките и сервитьорите, които разнасяха поръчки по стаите.
	Гога извика асансьора. Вратата безшумно се отвори, четиримата влязоха в кабината, а Буцаев натисна бутона за четиринайсетия етаж. Веднага щом вратата се затвори, Реваз разтвори куртката си — от колана му стърчаха четири дръжки на пистолети.
	Мъжете грабнаха оръжието и го скриха под тениските си. Физиономиите на всички излъчваха крайна решителност.


	Лайза мина край масичката за сервиране. Пастетът от заешки черен дроб ухаеше толкова съблазнително, че беше трудно да се въздържиш. Отначало, когато сервитьорът донесе поръчката в стаята, тя се зарече непременно да дочака Белов, но той кой знае защо продължаваше да се бави. Тя се ядосваше и едновременно с това се притесняваше: „Къде се дяна? Търсач на приключения!“
	В сребърната кофичка, пълна с натрошен лед, се охлаждаше бутилка шампанско. Върху листа от зелена салата се изпотяваше черният хайвер. Лайза се опита да гледа телевизия, но това занимание скоро й омръзна. Тя включи стереоуредбата и започна да избира подходящ диск. Спря се на любимите си „Аеросмит“.
	Дълбокият мощен звук изпълни хола. Лайза съблече роклята си и започна да танцува. Разглеждаше се в огромното, заемащо цялата стена огледало и не можеше да открие никакъв дефект. Имаше гъсти кестеняви коси, дълъг врат с релефно очертани мускули, големи високи гърди, плосък корем, а пък краката й… Краката й заслужаваха специално внимание. Всеки от тях сам по себе си беше съвършено творение на природата, а пък двата заедно представляваха омагьосваща гледка. Най-важното бе, че нито един квадратен сантиметър от бедрата на Лайза не бе засегнат от целулит. Засега й се удаваше да спечели битката с „портокаловата кора“.
	Бавната мелодия се смени с по-динамична. Честно казано, не помнеше да има кой знае колко бързи песни в репертоара на „Аеросмит“ — почти всички бяха бавни и провлечени. Но във всяка от тях звучеше неповторима динамика. Изви с лекота ръце зад гърба си и разкопча дантеления си сутиен без презрамки. Развъртя го над главата си и разтвори рязко пръсти. Белоснежната дантелена материя проблесна на ярката светлина на абажура и падна върху широкото легло.
	Лайза се обърна на една страна към огледалото, за да огледа по-добре профила си. Присви длани във вид на чашки и подпря гърдите си с тях. Имаше идеално кръгли кафяви ареоли и възхитително твърди зърна. Наведе глава и доближи гърдите си до лицето. Ах, какъв аромат! Какъв прекрасен аромат! Не беше чудно, че Саша толкова обичаше да я целува. И самата тя би се целунала. Лайза докосна нежно с устни гърдите си и усети, че по гърба й полазиха тръпки. Изправи се, присви рамене и извика щастливо.
	След това отново се погледна в огледалото. Ами дупето й? Дупето й беше прекрасно! Кръгло, гладко, твърдо. Лайза мушна палци зад лентичките на прашките си и започна бавно да ги смъква, като се разкършваше и танцуваше в такт с музиката. Китарата изпълни сложен многострунен пасаж, а тя изви тялото си във вълнисто движение и прашките паднаха на глезените й.
	След това освободи десния си крак, замахна и същевременно завъртя левия си крак — прашките полетяха към леглото. Младата жена реши, че танцува не по-зле от професионална стриптийзьорка. Може би не всичко изглеждаше чак толкова гладко, но за сметка на това го изпълняваше с чувство. Наближаваше краят на песента, който при „Аеросмит“ винаги съвпадаше с дълги и многократни повторения на припева.
	Отиде в банята и пусна водата в джакузито. Първо щяха да си вземат вана с ароматна пяна, после да правят секс, сетне ги чакаше вечеря с шампанско, а след това… Дълъг и бавен секс… Че какво по-хубаво можеше да има от това?
	Мислите й бяха прекъснати от силно чукане по вратата. Ето го и Саша! Лайза си метна белия хавлиен халат и изтича боса да му отвори!


	16.

	На летището нещата се подредиха възможно най-добре. Самолетът за Ню Йорк излиташе след час и половина. С билетите също не възникнаха трудности. Когато свършиха с формалностите, Белов намери хубаво местенце в залата за излитащи близо до постоянния полицейски пост.
	— Е, това е, момчета. Трябва да се сбогуваме. Вече ще тръгвам — усмихна се на Степанцов, Савин и Назимов.
	— Страшно ни помогна — благодари му треньорът.
	И тримата му бяха признателни, тъй като между тях и Белов се бе породило изумително чувство на взаимно разбирателство, което напомняше фронтово побратимяване.
	„Помогнал ли съм… — помисли си Саша. — Не, Фил не искаше точно това от мен. И не ме изпрати тук заради това. Излиза, че май нещо съм объркал?“ — Но нямаше смисъл да казва това на глас. В отговор само се усмихна:
	— Нищо особено, какво толкова? Винаги ще се радвам да помогна на свои хора, потърсете ме, ако имате нужда.
	Вече бе протегнал ръка да се сбогува, когато телефонът в джоба на сакото му иззвъня.
	— Лайза се притеснява — извини се и извади апарата.
	На дисплея му наистина беше изписано името на Лайза, но прозвуча друг глас — мъжки, гърлен. Белов слушаше говорещия, без да го прекъсва, и се мръщеше все повече и повече.
	— Добре — изрече накрая, а сетне след дълга пауза добави дума по дума: — Ако я докоснеш, ще те размажа като паяк. Ще те боли, честна дума.
	Прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си.


	След пет минути Белов пътуваше с такси обратно към Лас Вегас. Опитваше се да анализира ситуацията и да намери приемлив изход от нея. На този етап не можеше да измисли нищо, но не се съмняваше, че рано или късно ще стигне до решение. Буцаев му каза, че Лайза е при него, а ако иска да я види жива и невредима, да отиде при него заедно с боксьора.
	— А, да, без малко да забравя! — каза му подигравателно. — Най-важното нещо е шапката! Трябва да намериш абсолютно същата шапка и да ми я донесеш в комплект с боксьора. Това е задължително условие. За всичко това ти давам два часа, щом изтекат, ще ти се обадя и ще ти кажа къде да дойдеш. Имай предвид, че ако домъкнеш ченгета подире си, чувството ми за хумор моментално ще изчезне. Пустинята е голяма, а койотите са безброй. От твоето момиче в най-добрия случай ще остане само оглозган скелет, а в най-лошия няма да остане нищо.
	Сергей, Савин и Албърт поискаха да помогнат на Белов, но той поклати глава:
	— Не. Това е само моя работа и на никой друг.
	— Но той сигурно иска да си уреди сметките с всички нас? — досети се боксьорът.
	Саша го погледна с одобрение, сякаш искаше да каже: „Правилно разсъждаваш, момче.“ Всъщност не беше трудно да се досети човек.
	— Той иска да види мен и теб — потвърди Белов. — Но ти не ми дължиш нищо, Серьожа. Не мога да те моля за това. По-добре си стой тук.
	Най-неочаквано Степанцов избухна:
	— А ти как щеше да постъпиш на мое място?
	— Ами аз… — Саша замлъкна, защото отговорът се подразбираше.
	— Виждаш ли? — упрекна го боксьорът. — И защо си мислиш, че съм по-лош от теб?
	— Не мисля такова нещо.
	— Тогава да вървим.
	Със Савин и Албърт се разбраха за следното: те отиват със самолета до Ню Йорк, запазват пет билета за Москва и ги чакат едно денонощие на летището, без да мърдат оттам. Ако след едно денонощие Белов, Сергей и Лайза не се появят, заминават за Русия. Треньорът и лекарят се съгласиха — и Белов, и те осъзнаваха, че от тях няма кой знае каква полза, защото единият беше възрастен, а другият не умееше да се бие.
	Ето защо в Лас Вегас се връщаха само Саша и Сергей.
	— Хотел „Кристал“ — съобщи Белов на шофьора. — Ще ти дам сто долара, ако ни закараш за една минута.
	Таксиметровият шофьор така се стараеше, че гумите на колата засвириха.


	— Защо не искаш да се обадим в полицията? — попита Сергей, когато се качиха на петнайсетия етаж на хотела.
	— Не искам да рискувам.
	— А според теб така по-малко ли рискуваш?
	— Не искам да рискувам живота на Лайза — уточни Белов. — И не бих дошъл тук, защото е ясно като бял ден, че вече ги няма, но трябва да взема ключовете за колата. Имаме нужда от бърз автомобил.
	— Не се ли боиш, че ни чака засада?
	— Не. Буцаев не иска да вдига излишен шум. Много е рисковано да подхваща стрелба в хотела. И без това ще отида там, където ми каже. И той го знае.
	— Добре. Но нека за всеки случай да проверим.
	Сергей застана до вратата на хотелската стая, приведе се и стисна юмруци. Белов пъхна ключа в бравата и внимателно го превъртя. Вратата се отвори. В стаята беше светло. Той предпазливо влезе. По леглото беше разхвърлено бельото на Лайза, а изпразнената му пътна чанта се търкаляше на пода. Сейфът за скъпоценни предмети беше отворен, а бижутата на Лайза липсваха. Ама че дребнав тип беше този Буцаев!
	Сергей остана на вратата, в това време Белов обиколи всички помещения, но не откри нищо и никого.
	— Отвели са я — не се изненада, — само че не мога да разбера как са го направили.
	Наложи му се да огледа стаята още веднъж. На пода бяха наслагани чинии с храна. В ъгъла се търкаляше сребърна кофичка. Ледът беше почти разтопен и водата се беше изляла на пода.
	— Масичката за сервиране — досети се, — няма я, нали виждаш? Напъхали са я отдолу и са я откарали с нея. Покривката стига до пода и нищо не се вижда. Сега разбирам. Значи са слезли със служебния асансьор.
	— И с какво ни помага това? — попита Степанцов, заинтригуван от хода на мислите му.
	— Може би с нищо. Знаем как са я отвели, но не знаем къде. Вярно… — Белов се замисли. — Има един начин да разберем. — И той тръгна към вратата.
	— Ей! — подвикна му Сергей. — Ами ключовете от колата?
	Белов размаха ключодържателя.
	— Ето ги. Винаги ги оставям на перваза на прозореца. Такъв ми е навикът. Сейфът са го отворили, но не са се сетили да погледнат перваза на прозореца.
	Слязоха с асансьора до подземния гараж на хотела. Белов отиде при сребристия стингрей и отвори вратата. Възхитеният Сергей се закова на място и се загледа в изумителния автомобил.
	— Специална покана ли чакаш? — попита го Белов.
	— Леле-мале! — не се сдържа боксьорът. — Страхотна кола! — Макар да му се наложи да се сгъне на две, за да се побере на съседната седалка. — Къде отиваме?
	— Ще посетим един човек и най-любезно ще му зададем няколко въпроса. — Саша завъртя ключа на таблото и автомобилът изпълни кънтящото пространство на гаража с ниско бучене.
	— Ами ако не ни отговори?
	— Ще му ги зададем отново. Не съм забравил как се прави това. Знаеш ли, навремето бях голям специалист по подобен вид разчистване на сметки. — Спогледаха се. — Честно казано, бях един от най-добрите.


	Белов търсеше адреса, който Савин му даде. Вярно, дори не можеше да се нарече адрес, защото треньорът не му посочи нито името на улицата, нито номера на сградата. Саша възстанови наум упътването му: зад казино „Луксор“, на второто кръстовище завиваш наляво… третата сграда… една такава синя… на четвъртия етаж има два апартамента… тя живее в левия… номер… дявол знае кой беше номерът… вратата е тъмночервена!
	Наложи му се да се ориентира по описанието на треньора. Ако Савин можеше да разкаже къде точно в пустинята се намира полуразрушената постройка, в която го бяха държали, Белов щеше да знае къде крият Лайза. И нещата щяха да се опростят. Но те бяха откарали Савин извън града в багажника и той, естествено, не беше видял нищо. За сметка на това обаче много добре бе запомнил квартирата на танцьорката.
	Намериха бързо казиното и хотел „Луксор“, не беше проблем да изминат и разстоянието от две пресечки, но най-трудно им бе да сдържат собственото си нетърпение и чудовищната мощ на автомобила, защото той изобщо не желаеше да се движи бавно.
	— Третата сграда отляво — посочи Саша. — Тази е!
	Спря колата и известно време разглежда синята пететажна постройка, която страшно приличаше на уголемено копие на къщичката на Барби и Кен. В този квартал всичко изглеждаше като играчка и имаше страшно спретнат вид.
	— Мислиш ли, че ще ни каже? — усъмни се Степанцов.
	Белов изключи фаровете и изгаси мотора.
	— Мисля, че ще намерим общ език.
	— Общ език ли? — възмути се Сергей. — С курва? Не може ли да й фраснем един и да видим какво ще стане?
	Саша го изгледа недоволно:
	— Не забравяй, че е жена. Това променя много неща. Изкуството на насилието се състои в правилната му дозировка, която трябва да съответства на обстоятелствата, разбираш ли? Ето какво никога няма да разбере онова говедо Буцаев. Първо трябва да разбереш колко е търпелив и умен онзи, с когото си решил да се шегуваш. Има такъв древноруски принцип. Както и да е, стига теория, да преминем към практиката. Тръгваме.
	Излязоха от колата и пресякоха улицата. До входа на сградата в една ниша на стената имаше табло със списък на обитателите й и десетина бутона.
	— Дори да знаехме кой номер е апартаментът, мисля, че пак няма смисъл да звъним — подхвърли Белов, огледа звънците и поклати одобрително глава.
	Накара боксьора да хване дръжката на вратата и да я дръпне към себе си по посока на рамката. Когато цепнатината между бравата и отсрещната й част се уголеми, той без проблеми подхвана и отмести езичето с крайчеца на кредитната си карта. Чу се леко изщракване и вратата се отвори.
	— Видя ли, жените и вратите искат да се отнасяш мило към тях — рече наставнически Саша. — Без никакво насилие. На този етап — никакво…
	Изкачиха се безшумно по стълбището и спряха на площадката на четвъртия етаж пред тъмночервена врата. Белов натисна бутона на звънеца и дълго не свали пръста си от него. След това, когато зад вратата се чуха стъпки, извади стодоларова банкнота и я вдигна близо до шпионката.
	След известно време вратата все пак се отвори. На прага стоеше стройна миловидна жена с икономично скроен атлазен халат, който, ако се съдеше по това как й стои, очевидно й бе умалял преди десет години. Гърдите й… Не бяха гърди, а образцови праскови за показ, изскочили извън триъгълника, образуван от яката. Безсрамно разголените й крака можеха да предизвикат ерекция дори у болните в реанимацията, но нито Белов, нито Сергей обърнаха внимание на прелестите й.
	— Какво искате? — попита изплашено тя на английски език с неунищожим славянски акцент.
	Белов се усмихна и без да откъсва очи от домакинята, подхвърли на Сергей:
	— Точно такава е, каквато я описа. Дори е по-хубава.
	— Кой ме е описал? — разтревожи се смутеното момиче.
	Саша размаха пръст с лукава усмивка, без да чака покана, влезе в апартамента и направи знак на боксьора да го последва. Помещението представляваше незабележимо двустайно американско панелно жилище с олющени стени и оскъдно обзавеждане.
	— Да-а-а… — проточи разочаровано Саша. — Тук е скромничко, но няма защо да се разстройваме. Нищо, ще поживееш една седмица при мен, ще се поохраниш малко, че я виж колко си окльощавяла, страх да го хване човек, като те погледне…
	— Окльощавях… — повтори поласкана хубавицата, но се сепна: — При вас ли? От къде на къде. Кои сте вие?
	— Какво значи кои сме ние? — възмути се престорено Белов. — Я не се прави на интересна. Приготви се и да тръгваме.
	— Никъде няма да тръгвам — разтрепери се момичето.
	Трескаво, но безуспешно се опита да загърне халата на гърдите си и отстъпи назад към антрето. Сергей разбираше, че в този спектакъл му е отредена ролята на статист. Въсеше вежди, удряше леко дланта си с юмрук и с това плашеше още повече нещастницата. Изведнъж му хрумна, че от Белов би могъл да излезе много добър драматичен актьор.
	— Как така няма да тръгнеш? — недоумяваше възмутеният до дъното на душата си „клиент“. — С Едик вече се разбрахме за всичко. Ще прекараш една седмица при мен… — Той погледна виновно към Сергей и се поправи: — При нас. С него имаме еднакъв вкус. Ясно е, че струва повечко, но ние платихме колкото ни каза Едик. Сега разбра ли?
	— Не зная нищо за това — прошепна тя. Беше толкова изплашена, че едва се държеше на краката си.
	— Как така не знаеш? — заговори строго Белов. — А аз защо изсипах толкова мангизи? Твоят Едик ми предложи и аз се съгласих. Не разбирам какъв е проблемът? Да не би да са ме изпързаляли като някой мухльо?
	Той погледна очаквателно към Сергей. Боксьорът се досети приблизително какво се иска от него, поклати глава укорително и изръмжа страховито:
	— Това-а е несериозно… — И удари юмрук в дланта си толкова силно, че момичето подскочи.
	Белов му махна с ръка да престане.
	— Не зная какво сте се разбрали с Едик. Нищо не зная — нареждаше момичето и едва сдържаше сълзите си. — Не ми е казал нито дума. Моля ви, вървете си.
	— А бе, ние ще си идем — съгласи се охотно Саша, — обаче ще си идем заедно с теб. Не можем да те оставим сама в тоя развъдник на дървеници. С твоите качества мястото ти не е тук.
	— Чакайте малко, станало е недоразумение. — Тя тръгна към стаята, вероятно за да се обади по телефона, но Степанцов й препречи пътя.
	— Тези въпроси не се решават така. Щом не искаш да дойдеш у нас, ще отидем при Едик — каза Саша.
	— Никъде няма да ходя с вас. — Тя се опита да мине край Степанцов, но той я спря и я хвана за колана на халата.
	— Какво ще кажеш, шефе? Нали вече е наша. Щом е платена, значи трябва да си я вземем. Защо пък да не започнем още тук? — Той дръпна колана и халатът се разтвори, а без него гледката беше още по-хубава.
	— Престани! — възпря го Белов и поде с патоса на протестантски пастор: — Всичко може да се реши с добро.
	Саша се приближи до момичето, загърна халата му и го потупа одобрително по бузата. Степанцов отстъпи назад, а Белов тайно от нея разтвори и събра показалеца и средния си пръст. Сергей вдигна вежди, но след секунда недоумението на лицето му се смени с израз на разбиране.
	— Страхуваш ли се? — Белов се стараеше гласът му да звучи спокойно. — Недей, струва ми се, че нямаш нищо общо с това. Едик трябваше да те предупреди, сигурно е станало някакво недоразумение. Хайде да направим така — ние ще обсъдим още веднъж всичко с него, а сетне той ще ти се обади. Права си, няма нужда да идваш с нас. Това е мъжки разговор и ти нямаш работа там. Съгласна ли си?
	Тя кимна. Беше толкова потресена, че дори не забеляза как другият мъж излезе за малко от антрето. Сетне той се върна и кимна едва забележимо на Белов.
	— Не се сърди, приятелко! — успокои я Саша. — Надявам се, че нещата между нас ще се уредят и ние ще си прекараме прекрасно заедно. Чакай ни, скоро ще се върнем.
	Двамата мъже се обърнаха и тръгнаха към изхода. Проститутката чакаше напрегнато момента, в който ще затръшне вратата подире им.
	— Между другото — спря се той. — Ще ни подскажеш ли къде би могъл да се намира Едик в момента, за да не губим време да го търсим?
	В този миг тя мислеше само за едно — час по-скоро тези двамата да се махнат от дома й.
	— В момента ли? Сигурно е в офиса си. Продава на някого Мерилин или Лайза.
	— Лайза ли? — спогледаха се мъжете.
	— Ами да — оживи се момичето. — Лайза Минели. Това е официалният му бизнес. „Шоуто на двойниците“. Аз на два пъти бях Клаудия Шифър, но ми писна. Очите ми много се уморяват от контактните лещи.
	— Благодаря ти, скъпа — усмихна се Белов и даде знак на Сергей, че могат да си тръгнат. — Не тъгувай, ще се върнем.
	Излязоха на площадката, Степанцов извади от джоба си една литиева батерия, подхвърли я с усмивка в ръката си, а Белов ловко я хвана във въздуха. Двамата се спогледаха, доволно се засмяха и зачакаха.
	Момичето затвори вратата и превъртя всичките й ключалки. За по-сигурно дори сложи веригата. Не беше на себе си от страх и гняв. Маципуло понякога й подхвърляше работа да съпровожда руските новобогаташи по време на походите им из казината. Клиентите се ласкаеха, че с тях се движи хубаво младо момиче, което освен това говори руски. Но Едик винаги я предупреждаваше предварително, а днес кой знае защо не го беше направил. Тя се хвърли към телефона, за да каже на Маципуло всичко, което си мисли за него. Вдигна слушалката, но не чу сигнали. Кабелът, който водеше към стената, беше изтръгнат заедно с всичко останало.
	Примиряла от лоши предчувствия, тя хукна към антрето, където държеше чантата с мобифона си. Но и тук я очакваше разочарование. Апаратът си беше на мястото, но батерията му я нямаше. Момичето осъзна, че някой й е спретнал много хитър номер. Значи трябваше да предупреди Маципуло. Хукна към антрето и отвори входната врата. На площадката стоеше онзи ужасен мъж с вид на боксьор. Той се озъби и притисна пръст до устните си.
	— Недей да предизвикваш съдбата, пиленце! Търпението й не е безкрайно…
	Танцьорката затръшна ужасена вратата и се завря в най-отдалечената стая. В края на краищата нека Едик сам да се оправя с всичко. Тя и без това си имаше достатъчно проблеми. Вслушваше се напрегнато дори и в най-малкия шум, но за щастие наоколо беше тихо. След известно време се приближи до вратата, погледна през шпионката и… не видя нищо. Окулярчето й беше залепено с нещо, може би с най-обикновена дъвка, за да не види дали някой стои пред вратата. А да излезе от апартамента и да провери… Дори и през ум не й минаваше такъв вариант.


	Белов спя колата пред заведението „Бъргър куин“.
	— Да не си решил първо да похапнеш? — попита го Степанцов.
	— Аха.
	Саша влезе в закусвалнята и се огледа за телефон. Кабинката се намираше в най-отдалечения ляв ъгъл. Отиде до апарата и взе дебелия телефонен указател.
	— „Шоуто на двойниците“… — мърмореше си и разлистваше жълтите страници. — Ето от какво правят пари хората. От „Шоуто на двойниците“!
	Оказа се, че подобен тип шоу е доста разпространен бизнес в Лас Вегас, странно как Маципуло още не бе фалирал при такава конкуренция. Вероятно защото работеше с руски артисти и обслужваше руски туристи.
	— Аха, ето го — подчерта реда Белов. — „Twin-show by Edward Matsipulou“. Точно това търсим.
	Той откъсна страницата, сгъна я и я прибра в джоба си. Сергей го чакаше на входа с два огромни хавайски сандвича.
	— Не се ли страхуваш, че ще напълнееш? — попита го Белов, докато отиваха към колата.
	— Вече не ми пука! — процеди мрачно Степанцов и отхапа голям залък…


	17.

	Както очакваше Белов, стигнаха до Маципуло по-рано от момента, в който танцьорката се осмели да излезе от квартирата си и да предупреди Едик за предстоящото посещение. „Шоуто на двойниците“ се намираше на втория етаж на ниска приземна сграда, точно над денонощния магазин „Весели шегички“. Външната стълба водеше към остъклена тераса. Белов и Сергей не потърсиха друг вход, а изтичаха по стълбището и Степанцов позвъни. Отвори се малко прозорче с решетки, вградено във вратата.
	— Какво искате? — попита не особено дружелюбно гърлен мъжки глас.
	— Може ли да се видя с господин Маципуло? — отвърна Степанцов на руски.
	— Защо ти е? — попита мъжът също на руски.
	— Търся си работа. Много хора казват, че приличам на един боксьор.
	— На боксьор ли? — изсумтя пренебрежително мъжът. — Носът ти наистина е крив, но това още нищо не значи. Всяко сукалче, което като дете е падало от дивана, веднага се обявява за боксьор. — Изпод рошавите вежди зад решетките към Степанцов съсредоточено гледаха две малки мечешки очи. — И на кой боксьор твърдиш, че приличаш?
	Сергей сви рамене.
	— Де да знам, всички казват, че приличам на Степанцов.
	— А-а-а, това е онзи, който днес изгуби… — проточи разочаровано мъжът. — Зная го, гледах го по телевизията. Само че… Не приличаш много на него. Освен това нямаме нужда от двойник на Степанцов. Кой ще даде мангизи да се разхожда из Лас Вегас с някакъв си неудачник?
	— Ако ти си собственикът на този офис — започна Белов и отмести Степанцов встрани, — защо седиш на входа? А пък ако си само пазач, от какъв зор решаваш въпросите на господаря си? Докладвай му, че трябва да говорим с него, става въпрос за много пари.
	Ключалката изщрака и вратата се отвори. Белов влезе в помещението, което представляваше нещо като дълъг и широк коридор, огледа се и моментално прецени обстановката. По дължина коридорът беше отрупан с безкрайни редици от закачалки с театрални костюми. Единият охранител, с когото вече разговаря, стоеше на входа, а другият бе застанал малко по-нататък и смучеше млечен коктейл от голяма картонена чаша. Под мишниците на униформите и на двамата се очертаваха кобури. Белов стигна до средата на помещението, а Степанцов се промъкна безшумно след него и застана до втория охранител.
	— Е, къде е шефът ви? — попита го Саша. — Трябва да си поговорим с него.
	— Закъсняхте с една седмица, момчета — отвърна охранителят, — точно сега не може да говори, защото челюстта му е счупена. Катастрофира с колата и по чудо остана жив.
	— Мисля, че и така ще се разберем — успокои го Белов. — Аз и моят колега сме жестомимични преводачи.
	Саша приклекна изненадващо бързо и замахна мълниеносно с юмрука си напред. Неподражаемото му право дясно кроше, подсилено от изправянето на тялото му, елиминира напълно охранителя. Той се пльосна по очи като чувал с картофи, колегата му понечи да извади пистолета си, но не успя дори да повдигне ръка, защото Степанцов го изпрати в нокдаун със зашеметяващ десен хук. Чашата с коктейла изхвърча в далечния ъгъл. Без да се наговарят, Белов и Сергей разкопчаха куртките на охранителите и ги претърсиха. Двамата носеха еднакво оръжие — сигурната берета.
	— Прави като мен — инструктира го Белов.
	Мушна пистолета на кръста си и свали колана от панталоните на охранителя. Обърна неподвижния охранител по корем, направи примка от колана и завърза здраво китките му зад гърба, а сетне омота ръцете му с куртката.
	— Така е по-сигурно — обясни.
	Степанцов извърши същото със своя противник. Замъкнаха пострадалите в далечния ъгъл и нахвърлиха отгоре им няколко костюма, предназначени за актьорите двойници.
	— Е… — усмихна се делово Саша. — Време е да издоим и неразговорчивия господин Маципуло. Ако наистина е оцелял по чудо в катастрофа, ще има повод да съжали за това.
	Отправиха се между редиците със закачалки към единствената врата в дъното на коридора. Нямаше съмнение, че води към вътрешното помещение.
	— Пак ли ще си пъхнеш кредитната карта? — полюбопитства ехидно Сергей.
	— Не, това е друг случай. — Белов се засили и изби вратата с ритник.
	Двамата тръгнаха с насочени пистолети по подобен на първия коридор с множество стаи от двете страни. Наложи им се да отварят всяка от тях, понякога с помощта на ритници. Никой не излезе навън, предизвикан от грохота на ударите. Изминаха половината от коридора, но всички помещения, които провериха, се оказаха празни. Внезапно Белов спря пред една току-що обработена врата.
	— Оп-па! — викна високо той. — Серьога, според мен това е нашият клиент.
	Степанцов провери останалите стаи, убеди се, че там няма никого и едва след това отиде при Белов. Саша стоеше на прага и сочеше с пръст към малко тлъсто човече с прекрасен син халат, което седеше в инвалидна количка зад стъклена маса с метални крака. По нещо приличаше на Дани де Вито, само че лицето му беше червено като на хипертоник. Сложната конструкция от метални пръчки и спици обхващаше врата и долната му челюст. В устата си стискаше прозрачна тръбичка, а другият й край беше потопен в порцеланова купичка с неприятна гъста каша.
	— Вие ли сте господин Маципуло? — осведоми се любезно Саша и се приближи до него. — Разрешете да се представя. Аз съм Александър Белов, а това е Сергей Степанцов. С вас се познаваме, тъй да се каже, задочно.
	Шишкото захърка като астматик по време на пристъп. По лицето му започнаха да се стичат капки пот.
	— Какво ви става? — укори го Белов. — Не бива да се притеснявате така. Виждам, че разбирате всичко. Положението ви е кофти, защото ние имаме много сериозни основания да сме недоволни от вас.
	Маципуло се протегна през високата облегалка и посегна към масата с явното намерение да натисне бутона за тревога. Белов лекичко го удари с дръжката на пистолета през пръстите.
	— Не бива да рискувате така, Едик! Ако нещата стояха толкова просто, щяхте да натиснете копчето и да си решите проблемите.
	— А бе, защо му говориш на „вие“ — ядоса се Степанцов, — смачкай тоя паяк веднага и край по въпроса.
	Той направо кипеше от яд и нервно стискаше и отпускаше едрите си юмруци.
	— Моят зъл приятел е прав — кимна Саша към спътника си. — Погледни го само, много ми е трудно да го удържам в рамките на приличието. Не ти ли стига счупената челюст?
	Той приседна на края на масата срещу Маципуло. За миг пред очите му се появи лицето на Лайза и той се разтрепери от ярост, затвори очи, притисна силно слепоочията си с пръсти. Не биваше да се поддава на емоциите. Всичко вече се бе случвало преди десет години. И какво? Какво излезе от това? Насилието само ражда насилие.
	Преброи наум до десет, за да се успокои. Това му подейства! Сложи предпазителя на пистолета и внимателно го остави върху прозрачната маса до сребристия телефон. Предметите представляваха доста стилна композиция на фона на причудливо извитите тръби под стъкления плот.
	— Чуй ме внимателно, Едик — обърна се към Маципуло. — Вече съм излязъл от периода, в който извивах пръсти и въртях номера. Много добре знаеш кой съм, нали?
	Мъжът кимна, доколкото му позволяваше конструкцията, която крепеше челюстта му. Лицето му се превърна в маска на отчаянието и болката.
	— Добре. Аз ти се представих като Александър Белов, обаче сега съм Саша Белия. Долавяш ли разликата? Ти и твоят Буцаев се държахте крайно зле с мен и моето момиче.
	Маципуло се опита да поклати глава и изръмжа нещо, но беше невъзможно да се разбере какво точно. Затова премина към жестикулиране и размаха ръце в знак, че не е виновен.
	— Не знам — продължи Белов — каква е твоята вина за случилото се. Може да е голяма, а може и да не е.
	Маципуло отново трепна, а мученето му се усили, накрая с пръсти показа, че вината му е много, много малка.
	— Не разполагам с никакво време и искам да разбереш едно — че си извършил непростима грешка и ще бъдеш наказан за това. Но не се надявай, че ще те убия. Младежът, който стои до мен, освен челюстта ти направо жадува да ти строши гръбначния стълб. Но все още можеш да се отървеш с минимални загуби, разбираш ли накъде бия?
	Маципуло се разтрепери и почервеня още повече, а Белов се притесни, че ще получи удар. Но той посочи с поглед към пластмасовата поставка с химикалки и едно тефтерче. Саша побутна към него и едното, и другото. Мъжът мъчително изписа с трепереща ръка: „Не зная нищо за твоето момиче. Само казах на Буцаев къде си отседнал.“
	— Ясно. — Белов прочете написаното и му върна отново тефтерчето. — И, разбира се, си бил убеден, че той иска да й изпрати букет рози, нали?
	Маципуло сви безпомощно рамене. Белов се надвеси над него и му прошепна:
	— Искам да знам къде може да я крие твоето приятелче.
	Маципуло мълчеше и го гледаше уплашено.
	— Ще ти напомня нещо — помогна му. — Има една изоставена къща в пустинята. Там той държеше треньора на това момче. Сещаш ли се? Или да ти опресня паметта с помощта на малко терапия? Сергей, заеми се с клиента…
	Щом зърна решителността в очите на атлета с лице на боксьор, който се засили към него, Маципуло стисна здраво химикалката с побелели от напрежение пръсти и започна да изписва адреса — името на шосето, километрите и схемата от завои до къщата.
	— Това вече е друга работа! — Белов откъсна листа от тефтерчето. — Браво! Но ако си ме излъгал, сърди се на себе си! Сергей, трябва да го вържем, че да не изчезне без време.
	Степанцов помъкна Маципуло заедно с инвалидния стол към металната маса.
	— Правим го, за да не те изкушават излишни съблазни — обясни боксьорът, докато завързваше китките на гърба му с колана на халата. — А това е, за да не шаваш много-много. — Той спусна колана между тръбите на масата и го завърза на няколко места.
	Сега вече можеха да не се притесняват, защото Маципуло нямаше да помръдне от мястото си, докато не го освободят. Белов хвана кабела на телефона, за да го изтръгне от розетката, но в същия миг апаратът иззвъня. Саша и Сергей се спогледаха.
	— Вдигни! — посъветва го Степанцов. — Нищо не рискуваме. — И за по-голяма убедителност се хвана за челюстта, а сетне посочи към Маципуло.
	Белов разбра. Големият шеф и без това не можеше да говори. Саша вдигна слушалката и измуча в нея, подражавайки на Едик:
	— Й-ъ-й-ъ-ъ!
	Отговори му Буцаев. Той би разпознал този глас сред хиляди други. Погледна часовника си. До уреченото време оставаше още един час. Значи все още разполагаха с време да изпреварят похитителите…
	— Й-ъ-ъ-ъ! — повтори за по-голяма убедителност.
	— Стига си мучал, Едик! — ядоса се Буцаев. — По-добре ме слушай внимателно. Никак не ми харесва това, което става тук. Имам чувството, че днес всички животновъди от Тексас са тръгнали за Лас Вегас…
	Белов бързо извади листа от джоба си. Ето го номерът на шосето. Точно така, това шосе водеше към Тексас… Значи Маципуло не го беше излъгал.
	— Тук днес има страшно много хора — продължи Буцаев. — Не можем да излезем от къщата, страхуваме се да не привлечем вниманието. Така че ето какво ще направиш… — Роман Остапович направи пауза, за да може Маципуло да запомни по-добре думите му. — Изпрати ми двама от твоите хора. И нека пътьом да купят нещо за ядене — пица или бургери, че умряхме от глад. Да, и да вземат две лопати. Че тази нощ ще ни се наложи малко да поразровим майката земя.
	— У-му — измуча Саша и прекъсна връзката.
	„Значи погребението ми е насрочено за днес — развесели се той. — Добре, ще видим кой кого ще погребе.“
	Повика с жест Сергей и с уверена крачка излезе.
	— Имаме още един час — каза на спътника си. — Ако съдим по това, че Буцаев се страхува да излезе от къщата, значи стои на някое специално място, откъдето вижда добре всичко наоколо. Няма как да се приближим незабелязано, защото през цялото време ще сме на прицел.
	— Какво от това? — размаха пистолета си Степанцов. — Имаме две ютии!
	Белов се усмихна натъжено на наивността на момчето. Боксьорът, както много други, смяташе, че всички проблеми се решават с помощта на пистолета. Де да беше наистина така.
	Преминаха забързано през целия коридор и отново се озоваха в голямото помещение, където оставиха завързаните охранители. Изведнъж Белов се спря пред една от закачалките с театрални костюми…


	Гога блъсна Лайза в оскъдно обзаведената стая, взе стол и се настани пред вратата. Тя седна на продънената кушетка, застлана с протрито покривало, прегърна коленете си и започна да се ругае наум заради собствената си глупост. Как можа да отвори вратата, без дори да попита кой чука! Единственото, което я оправдаваше поне малко, бе, че всичко се случи в охранявания хотел.
	Тя бе свикнала да живее в ситата, богата и абсолютно предсказуема Америка, където на всяко кръстовище стоеше полицай и носеше в кобура си голям черен пистолет, който принуждаваше „лошите момчета“ да треперят от страх. Но днес се случи нещо съвсем различно. Без да искат разрешение, „лошите момчета“ нахлуха в живота й.
	Лайза подозираше, че това по някакъв начин е свързано с Белов, защото той имаше способността да привлича неприятностите към себе си. И естествено тя му беше ядосана. Но, от друга страна, не се чувстваше толкова сигурна с никой друг, колкото със Саша. Само той можеше да даде отпор на десетина полицаи с големи черни пистолети в разкопчаните кобури. И вероятно затова, вниквайки в предчувствията си, Лайза осъзна, че не се страхува чак толкова. Знаеше, че рано или късно Белов ще се появи на прага и хубавичко ще опердаши „лошите момчета“.
	Само дано го направеше час по-скоро. Отвратителните мутри на похитителите предизвикваха досада и отвращение в нея. Шокът, предизвикан от неочакваното нападение, премина и сега вече можеше да си припомни всичко спокойно…


	Лайза отвори вратата на стаята и видя на прага смешен дребосък с куртка и голяма фуражка, която падаше на очите му. В следващия миг нечия ръка най-безцеремонно изблъска дребосъка и пред погледа й се появи един истински хулиган — точно такъв, като какъвто бе прието да показват руските мафиоти в холивудските екшъни.
	Тя винаги се смееше на такива филми, защото в тях руснаците неизвестно защо никога нямаха външност на славяни. Приличаха на кого ли не — на грузинци, на евреи, на турци, на румънци, само не и на руснаци. Ала този път в стаята й нахлуха точно такива хора. Те размахваха оръжие и тихичко псуваха, а тя беше толкова стъписана, че дори не се развика. Четиримата претърсиха хотелската стая. В единия от тях Лайза разпозна човека, който седеше до тях по време на боксовия мач — пак беше в бяло, само че не с изискан костюм, а в най-обикновени шорти и тениска.
	Това придаваше на външността му известна комичност, но на нея изобщо не й беше до смях, защото пистолетът му в никакъв случай не беше играчка и не стреляше с вода, а с куршуми. Когато нападателите обърнаха всичко надолу с главата (Лайза така и не разбра какво търсят), единият от тях, с черна четина и усмивка като на върколак от филм на ужасите, я накара да се пъхне под масичката за сервиране. Мъжът говореше на руски, но с толкова ужасен акцент, че едва му се разбираше, ала смисълът на жестовете му не будеше съмнение. Тя постъпи благоразумно — реши да не усложнява ситуацията и се подчини.
	Оказа се, че не е лесно да се набута под плота на масичката за сервиране, но се справи. „Лошите момчета“ наместиха покривката, чиито краища стигаха до пода, и изтикаха количката на коридора. Лайза не можеше да прецени какво желае повече в този момент — дали някой от охраната да забележи, че има нещо нередно, или да не забележи?
	Съзнаваше, че в случай на конфликт „лошите момчета“ задължително щяха да започнат да стрелят и в такъв случай нямаше шансове да оцелее. Но всичко мина спокойно, стигнаха до асансьора и слязоха в подземния гараж. Лайза разбра това по промяната на температурата, на етажа беше топло, а в гаража — хладно. Ако не беше с белия хавлиен халат, щеше дори да зъзне.
	След това грубо я натикаха в багажника на една прекрасна лимузина… и толкова. Добре, че поне не й се наложи да лежи, свита на кълбо. Багажникът беше толкова голям, че в него можеше да се побере цял хокеен отбор, дори щеше да остане място за вратаря. Лайза остави събитията да се развиват по своя си ход и започна да чака.


	Бандитите я откараха в мрачна изоставена къща, която стърчеше насред пустинята. Всъщност тя не видя къщата отвън, защото похитителите отвориха багажника едва в гаража и я вкараха в малката стаичка на втория етаж през вътрешната врата. Зърна през мръсното стъкло пустия двор и светлините на автомобилите по шосето, което минаваше на километър от къщата.
	Точно под прозореца имаше навес над терасата, но и през ум не й мина да скача. Първо, защото при нея в стаята непрекъснато имаше човек и второ, защото тя едва ли щеше да стигне до шосето, преди да я хванат. Сбогува се с идеята за бягство, оставаше й само да чака. И колкото повече чакаше, толкова повече укрепваше увереността й, че ей сега… всеки момент… всеки миг ще се появи Белов. Но онова, което се случи, дори и тя не можеше да предположи.


	Вече съвсем се бе стъмнило, когато се чу шумът на мотор. И Гога, който седеше на стола до вратата, и Лайза наостриха уши. Като рожба на своята страна и на своето време тя не можеше да сбърка този звук с никой друг. Утробното басово бучене на V-образния двигател в никакъв случай не можеше да се сравни с шумоленето на мотора на нейната тойота. Той страшно се различаваше от насеченото стакато на европейските спортни автомобили и беше неповторим като соло на китара на Ерик Клептън. Сърцето й радостно заби — Саша! Беше тук! Дошъл бе, за да я спаси!
	Тя с всички сили се стараеше да изглежда безразлична. Не искаше мърлявият човек, седнал до вратата, който приличаше на горила и съсредоточено наблюдаваше всяко нейно движение, да заподозре нещо.
	Но не само тя чу шума на мотора. Гога стана и се приближи до прозореца.
	— Какво става тук? — избоботи недоумяващо.
	— Подкрепление ли чакате? Толкова мъже не сте ли много за една жена? — Лайза вложи в тези думи целия сарказъм, на който беше способна.
	— Млъквай! — сряза я грубо Гога, без да откъсва очи от прозореца. Явно нещо приковаваше погледа му и до такава степен го интригуваше, че не можеше да реагира на нищо друго. — Какво е това? Филм ли снимат? — мърмореше учудено.
	Лайза не издържа, скочи от кушетката и изтича до прозореца. Надникна през рамото на похитителя си и видя странна сцена. Това наистина можеше да се види само на кино. Насред двора бе спрял сребристият стингрей. Прахта, вдигната от колелата му, кръжеше в кристалната светлина на фаровете, прашната ивица зад него имаше рубинен цвят заради светлините на стоповете, а моторът продължаваше да работи.
	Паузата продължи до безкрайност. Времето течеше, но от колата не излизаше никой, а проблясващата прах се стелеше върху звездообразните тасове на колелата. Най-сетне вратата на шофьора се отвори и оттам се показа… Лайза не повярва на очите си, тъй като картината беше страшно абсурдна!
	От сребристия стингрей излезе Елвис в бял концертен костюм със златиста украса — носеше обшити с пайети панталони „Чарлстон“, сако с дълбоко деколте и широк кожен колан, който подчертаваше талията му… Той дори ходеше като Елвис — с летяща, пружинираща танцувална походка. Кралят на рока извади от колата китара и я сложи върху капака й. Предположението за психологическото въздействие на тази сцена се оказа абсолютно точно — от този миг нататък китарата приковаваше цялото внимание с полирания си метален корпус, изящната форма и тънкия гриф с позлатените ключове на акордите.
	След това Елвис отново се върна в колата и извади оттам купчина картонени кутии, върху които беше написано „Pizza from Chesare Scola“. Като опитен актьор, който знае, че го наблюдават, той отвори най-горната кутия и показа на невидимите зрители топлата апетитна пица. Но и това не беше всичко! Елвис затвори капака, остави камарата кутии върху колата и отиде до другата врата. Значи не беше сам? Лайза започна да гадае кой би могъл да се появи оттам? Може би Джон Ленън?
	Но следващият номер от програмата, която очевидно бе подготвена от добър режисьор, надмина всички очаквания. Елвис отвори вратата, приведе се в почтителен поклон и протегна ръка… На кого?
	Изумително! От колата излезе Мерилин Монро! Първо се показа краче в сребриста обувчица, която беше в тон с цвета на автомобила. От такова разстояние нито Лайза, нито нейният похитител можеха да видят, че обувчицата е четирийсет и трети номер, а крачето е прекалено мускулесто за дама. Мерилин оправи кокетно платинените си къдрици и ги спусна над лицето си, след това с дръзко движение отдолу нагоре намести с длани пищния си бюст.
	— Вах! — възкликна Гога, който нетърпеливо пристъпяше от крак на крак, сякаш беше завързан жребец. — Ах, каква жена! — развика се гърлено.
	Лайза осъзна, че от първия етаж не се чува никакъв звук. Явно тримата бандити, които останаха долу, също се бяха увлекли по вълнуващото шоу.
	Мерилин приклекна в реверанс, сетне взе двете най-горни кутии с пица и тръгна към къщата. Елвис изпълни няколко нескромни еротични танцувални стъпки — същите, заради които пуританите го заклеймяваха през петдесетте години — взе останалите кутии с пица и последва Мерилин. Догони я на половината път и двамата тръгнаха един до друг като холивудски призраци. Когато се скриха от погледите им под навеса над терасата, Гога се разбърза.
	— Стой тук! — подхвърли той на Лайза, без дори да я погледне. — Ей сега ще се върна…
	Гога хукна към вратата, а тя трескаво започна да обмисля какво да направи, за да го задържи тук. Беше разумно, защото на Белов щеше да му е по-лесно да се справи с трима противници, отколкото с четирима.
	— Нима аз съм по-лоша от Мерилин? — изчурулика Лайза и когато той се обърна, изопна напред стройното си краче.
	Полите на белия халат се разтвориха и нескромно разголиха бедрото й до средата. Гога се вцепени на прага и се вторачи в Лайза. Бавно, много бавно, за да не подплаши щуката, която плуваше към кукичката, жената разтвори с жест на стриптийзьорка халата си…
	Гога си пое въздух със звук, който приличаше на грухтене на прасе, защото гърдите на пленницата изобщо не бяха по-малки, отколкото на легендарната Мерилин! Облещи очи и отвори смешно уста — още малко и лигите му щяха да потекат, сякаш бе на зъболекарски преглед. Не откъсваше очи от Лайза, сякаш се намираше под пълна упойка, и я гледаше със застинала и някак вдървена усмивка.
	— Изобщо не съм по-лоша — прошепна тя с порочна усмивка и се приближи към Гога. — Ей сега ще се убедиш.
	Когато се озова на една ръка разстояние от него, тя рязко замахна с крак и го уцели в слабините. Хоп! Гога се преви на две и заскимтя обидено и тъничко като куче. Тя сграбчи вратата и я захлопна с всички сили. Главата на бандита се озова точно между вратата и рамката, а когато Лайза отслаби малко натиска, той се свлече на пода като подкосен.
	Победителката се надвеси над него и извади пистолета му от кобура. След това разби прозореца със стола на Гога и скочи върху навеса на терасата. За да слезе на земята, й трябваше една минута.
	Ето я и свободата! Ура! Лайза изтича до колата и скоча в нея. Автомобилът беше двуместен, затова й се наложи да придвижи силно напред пътническата седалка и да се свие зад нея. Цялото купе беше по-малко отколкото багажникът на лимузината на Буцаев, но по всичко останало те дори не можеха да се сравняват. Всичко тук беше близко и познато. Лайза лежеше, стиснала пистолета в ръка и гледаше към къщата, където през светещите прозорци се мярката нечии сенки. Някой стреля веднъж и тя потръпна от страх…


	Елвис-Белов тръгна с решителна крачка към изоставената къща, уверен в точността на плана си. Че кой, кажете, моля ви, би дръзнал да вдигне ръка срещу вечната легенда? Да стреляш по Елвис беше все едно да гърмиш по Мики Маус или по Чарли Чаплин. Саша не забравяше, че двамата със Сергей разполагат само с няколко минути. След това объркването щеше да премине и бандитите щяха да разкрият хитростта му, но засега…


	В офиса на Маципуло Белов си сложи дебел слой грим, залепи перуката и бакенбардите и сега изглеждаше не по-зле от Елвис Пресли в началото на кариерата му. Пък и Мерилин не беше зле. Вярно, бе почти с половин метър по-висока от оригинала и краката й никога не бяха виждали бръснач, но поне вървеше на високи токове, без да пада, а това никак не беше малко.
	Външната врата се отвори и на прага застана Хасан. Ако се съдеше по глупавата смутена усмивка, която блуждаеше по бандитската му мутра, странните посетители го бяха озадачили не на шега.
	— Кого търсите? — попита, местейки поглед от Елвис към Мерилин и обратно.
	— Вие ли сте поръчали пица? — Белов отвори кутията с жест на фокусник. — Американска мечта.
	Над пицата се издигаше апетитна пара. Парченцата колбаси, шунка, печени чушки, гъби и маслини изглеждаха толкова съблазнително, че ти се приискваше тутакси да погълнеш цялото това великолепие. Той подаде кутията на Хасан и свали ръце. А на него волю-неволю му се наложи да подхване пицата, за да не падне на мръсния под. Белов и боксьорът влязоха бързо вътре и се озоваха лице в лице с Реваз и Буцаев. Буцаев се вглеждаше недоверчиво в мнимия Елвис, гласът на певеца му се стори познат… Но къде ли би могъл да го чуе?
	— Шефе! — изкрещя съобразителният Реваз. — Това са те!
	Белов усети във врата си полъх на вятър, в същото време чу и характерния звук от падащо на пода тяло. Степанцов беше елиминирал Хасан. С това момче зад гърба си човек нямаше защо да се бои за своя тил! Саша беше добър психолог и изобщо не се съмняваше в боксьора, но сега се радваше, че не се излъга в него.
	Ала в този момент основното действие се развиваше не зад, а пред него. Реваз напразно се опитваше да измъкне изпод мишницата си пистолета, който се бе замотал в гънките на куртката му. Без да губи време, Белов го фрасна с юмрук по челото. Плешивият дребосък изпъшка, претърколи се през глава на пода и притихна в ъгъла.
	Белов моментално се обърна към Буцаев, който беше останал без прикритие. Но сега това обстоятелство нямаше значение, защото в ръката му се чернееше един валтер. Пистолетът беше насочен към сърцето на Белов и той осъзнаваше, че няма да успее да направи нищо. Саша си представи как от цевта изскача късото езиче на оранжевия пламък и… Изведнъж си спомни, че това вече се е случвало и че ще се повтори онзи страшен разстрел на летище „Шереметиево“.
	И също като тогава времето спря, застина…
	Най-неочаквано навън се разнесе ревът на клаксона на стингрей и всичко се задвижи. Звукът беше толкова мощен и изненадващ, че Саша потръпна и приклекна. В следващия миг усети, че някой го блъсна в гърба, и то толкова силно, че той започна да пада с протегнати напред ръце. Изтрещя оглушителен изстрел, струята барутни газове опърли бузата му, но куршумът мина покрай него.
	С периферното си зрение зърна изумителна картина — Мерилин Монро летеше с красив скок към Буцаев. Той успя да отскочи встрани. Краткотрайното объркване беше достатъчно Белов да се изправи на крака и да избие с ритник валтера от ръцете на Буцаев. Пистолетът очерта правилна дъга във въздуха и със силен звук падна на пода някъде далеч, извън зоната на обсега им… А с втория ритник с пета в черния дроб Саша повали бандита на пода. Два на нула!
	Саша не можеше да обясни как разбра, че Лайза натиска клаксона. Обърна се към Сергей и кресна:
	— Изчезваме! — И хукна към изхода.
	Но никой не се втурна след него.
	Спря и се обърна. Степанцов бе надвесен над Буцаев и толкова силно притискаше дулото на беретата в гръкляна му, че не му позволяваше да диша. Вярно, това не оказваше кой знае какво въздействие върху въображението на мафиота. Буцаев лежеше по гръб, хъркаше и се задъхваше, но в очите му гореше омраза.
	Белов не искаше да убива никого, защото убийството беше разрушение, а той си бе дал дума да не руши, а да гради. В края на краищата бяха направили най-важното. Нямаше смисъл да оставят след себе си четири трупа. Върна се и сложи ръка на рамото на Степанцов. Боксьорът дръпна бавно към себе си затвора на беретата.
	— Недей, Сергей! Господ го е наказал. Остави този боклук.
	Следващите няколко секунди се сториха непоносимо дълги и на тримата. Степанцов се колебаеше, а Белов, както никой друг на света, много добре знаеше какво изпитва боксьорът в този момент. Беше толкова лесно и просто: натискаш веднъж спусъка и си отмъщаваш за болката и обидата.
	— Това няма да ти даде нищо — каза меко Саша. — Само ще стане по-лошо. Ти ще станеш по-лош, повярвай ми…
	С тези думи се обърна и излезе от къщата.
	Вероятно в тона му имаше нещо особено… нещо истинско. Степанцов почувства, че това са думи на човек, преживял много неща и страдал безброй пъти в живота си. И осъзна, че не е готов да убива… Свикнал бе да се бие по правилата. Врагът му беше повален, а това означаваше, че вече е победил. Затъкна пистолета на кръста си.
	След това рязко изправи Буцаев на крака, изтупа бялата му тениска с Мики Маус и… му заби мощен удар в челюстта…


	Когато Белов и Сергей се качиха в колата, Лайза звънко разцелува и двамата по гримираните бузи, размазвайки полепналия прах от пустинята.
	— Хей-о-о-о! — развика се тя. — Момче със сребрист стингрей! Това е истинска мечта! А аз си имам цели двама! И те могат да наритат задника на всеки!
	Белов завъртя волана докрай надясно и натисна рязко газта. Големите широки гуми се задвижиха с приплъзване и колата зави на място. Саша изправи волана и автомобилът се устреми напред. Преминаха по черния път сред кълба прах, излязоха на шосето и се понесоха към Лас Вегас — там, където лъчът на мощния прожектор пробождаше гъстата тъмнина в нощното небе като огромна нажежена кука за плетене.
	Белов се обърна да погледне към къщата само веднъж и му се стори, че на покрива й стои човек с нелепи шорти и тениска. Не помръдваше. Просто стоеше и гледаше след тях…


	Част II
	Господарят на тайгата

	18.

	Белов и Лайза напуснаха Лас Вегас. Докато пътуваха към Ню Йорк, той й каза:
	— Ще дойдеш с мен! Не мога да те оставя в Америка. Непрекъснато ще се притеснявам за теб.
	Тя не започна да спори с него, но се поинтересува какво ще прави в Красносибирск.
	— За всички ни има работа, най-важното е да не се предаваме — пошегува се той и погледна към Степанцов. — За да станеш, първо трябва да паднеш, нали така, Серьога?
	Сергей беше потиснат. Той седеше до илюминатора и наблюдаваше пяната от плътни облаци под тях.
	— Чуваш ли какво ти говоря? — побутна го с лакът Белов.
	Боксьорът се усмихна кисело, без да откъсва поглед от илюминатора:
	— Ти не разбираш, Саша. Това е пълен провал, край на кариерата ми. Можеш да ми сложиш кръст. А знаеш ли кое е най-обидното? — обърна се той към него. — Че не мога да правя нищо друго. Мога само да се боксирам! Разбираш ли? От осемгодишен само тренирам, тренирам и тренирам. Тичане, скачане, спаринг. И за какво ми е всичко това сега? Кой има нужда от това? Госпожице! — вдигна ръка той, за да повика стюардесата. — Двойно уиски без лед и сода!
	Белов и Лайза се спогледаха.
	— Саша, той може би не трябва… — подхвана младата жена, но Белов хвана ръката й.
	— Не, трябва — рече тихо Саша. — Нека, днес може…
	Степанцов се наливаше с алкохол. Непрекъснато викаше стюардесата и миловидното момиче започна да поглежда притеснено към странния пасажер, който изпи сам най-малко един литър „Джони Уокър“. Когато стюардесата се приближи за пореден път, на лицето й беше изписано съмнение дали трябва да донесе следващата порция.
	— Той е руснак — каза й тихичко Лайза.
	Стюардесата се усмихна с разбиране. Вече всичко й беше ясно. Тя беше чувала доста неща за руснаците и най-вече, че тези хора не знаеха какво е средно положение. Те искаха или всичко, или нищо. Момичето донесе цяла бутилка уиски и я сложи върху отворената масичка пред Лайза.
	— Имам и друга работа — изрече с извинителен тон. — Надявам се, че на вашия приятел няма да му прилошее.
	— Какво говорите? — подхвана Белов. — Дори ще се почувства по-добре. Най-важното е да не нахлуе в кабината на пилотите. Защото, когато си пийне, обожава да управлява самолети.
	Оказа се, че стюардесата има чувство за хумор:
	— Тогава да му донеса ли още? — попита тя със загрижена физиономия.
	Лайза едва успя да потисне смеха си…
	— Не, засега няма нужда. Мисля, че — тя погледна преценяващо към бутилката — около половин час можем да се чувстваме спокойни…


	В Ню Йорк Белов беше принуден да мъкне Сергей на гърба си. Както се бяха разбрали, Савин и Алберт ги чакаха на международното летище „Кенеди“. Те бяха запазили пет билета за Москва и вече трябваше да ги платят. Лайза и Белов, повел почти невменяемия Степанцов, се появиха точно навреме. Саша плати с кредитната си карта, преминаха бързо през паспортната проверка и се качиха в големия боинг, с който трябваше да прелетят през океана на път към далечната Русия.


	Белов забеляза напрежението, което се прокрадваше в отношенията между боксьора и треньора. След като се наспа и се окопити, Степанцов изглеждаше мрачен и съсипан. Младежът изобщо не реагираше на опитите на Савин да подхване откровен разговор с него. И само веднъж избоботи:
	— Стига де. — И добави шепнешком, сякаш на себе си: — Каквото било, било… Каквото има да става, ще стане.
	Саша не схвана веднага какво имаше предвид той — дали безславния залез на спортната си кариера, или неминуемата раздяла със Савин. Той не се впусна да уточнява. Всъщност и без това беше ясно, че Сергей имаше предвид и едното, и другото. Но Белов реши да не пришпорва събитията и до пристигането им в Москва не каза нито дума на Степанцов. Едва на „Шереметиево“, когато кацнаха на родна земя и усетиха под краката си сивия московски асфалт, хвана боксьора под ръка и го отведе настрани:
	— Какво се каниш да правиш по-нататък?
	Сергей сви рамене:
	— Ще се опитам някак да се уредя в столицата. Казват, че в някои нощни клубове се боксирали. Много от нашите момчета, които напуснаха спорта, изкарват по някоя пара там. Не плащат кой знае колко — по триста-четиристотин долара на мач, но…
	Белов го прекъсна:
	— Имаш и други варианти. Можеш например да отидеш при престъпниците. С твоя талант много бързо ще станеш бригадир. И току-виж, те признали за бос на престъпния свят. Това също е кариера.
	Сергей го гледаше стъписано. И изобщо не можеше да разбере дали говори сериозно, или му се подиграва.
	— Можеш да се заемеш и със специални услуги и да доставяш удоволствие на богати клиентки — продължи Белов. — Як си, издръжлив си и би трябвало да се справиш. Пък и външността ти е подходяща. Ще се пласираш добре.
	Степанцов се свъси обидено. Понечи да се обърне и да си тръгне, но Белов не му позволи, сграбчи го за ръкава и го спря.
	— А може — продължи все така безмилостно — просто да скръстиш ръце. Да се завреш в някой ъгъл и да въздишаш: „Олеле, колко съм нещастен! Съжалете ме, добри хора!“ И да обръщаш по някоя чашка. Една след друга! Това също е изход. Ако положиш достатъчно усилия, за две години можеш окончателно да се пропиеш.
	— Не разбирам накъде биете? — попита глухо Сергей. Той дори не забеляза, че премина на „ви“.
	Внезапно го обзе злоба. Той се ядосваше, но изобщо не можеше да разбере какво точно го ядосва. Може би това, че Белов имаше известно право? Защото той наистина не знаеше какво щеше да прави оттук нататък.
	— Искам да ти предложа една сериозна работа — каза спокойно Белов, — работа, от която няма да се срамуваш на първо място пред себе си.
	— Каква работа?
	— Искам да открия спортна школа в Красносибирск. Знаеш ли, че там е пълно с безпризорни хлапаци. Много от тях още не са навършили десет годинки, но са преживели такива неща, че да не дава господ.
	— И вие искате… — Степанцов се поправи. — И ти искаш…
	— Момчетата имат нужда от добър треньор. От герой. От пример за подражание. Готов ли си да го направиш? Веднага искам да те предупредя, че не ти обещавам планини от злато. Точно обратното, гарантирам ти, че ще имаш много работа — тежка и неблагодарна. Съгласен ли си?
	Пред очите на Степанцов се появи картина и тя беше толкова ярка, сякаш я бяха изрисували с електронен лъч на монитора на компютър. Малко уралско градче. Пустеещо място зад училището. Четири големи хлапета са наобиколили едно по-малко. То се опитва да се отбранява, но силите очевидно са неравни. Едното от по-големите хлапета измъква от ръцете му ученическата чанта, отваря я и започва да пикае вътре. Силно чувство на обида, примесено с отчаяние на безпомощност, залива момчето. От гняв и срам по бузите му се стичат сълзи. Думите са заседнали в гърлото му… Всичко това се бе случило със самия него навремето. И точно затова той отиде в секцията по бокс.
	„Нима нещо се е променило оттогава? — помисли си. — Нищо не се е променило. Тъкмо обратното, сега тези момчета са станали още повече…“
	— Трябва да помисля — отвърна несигурно.
	— Тогава, довиждане! — Белов се обърна с гръб към него и закрачи бързо нататък.
	Степанцов постоя няколко секунди, сетне хукна да го догони.
	— Почакай! — извика той. — Спри де!
	Белов неохотно спря.
	— Какво има?
	— Защо се държиш така?
	— Предложих ти да се захванеш за работа — подсмихна се Саша. — Искаш ли да опиташ? Тогава започвай! Но ми се струва, че нямам нужда от такъв треньор. На какво ще научиш момчетата? Как да станат слабаци ли?
	Степанцов не беше свикнал да поема отговорност, защото досега Вадим Анатолиевич правеше това вместо него. А тук нещата стояха точно обратното, защото да възпитаваш бъдещи състезатели беше трудна и най-вече отговорна задача. А съмненията и половинчатите мерки не вършеха работа.
	— Добре — каза, — а къде се намира тази школа?
	— В Красносибирск — отвърна Белов.
	— Ще дойда след една седмица — обеща Степанцов. — Ще оправя някои неща и ще дойда.
	Саша го погледна в очите и разбра, че той нямаше да го подведе и щеше да дойде.
	— Добре.
	Двамата си стиснаха силно ръцете и след това се разделиха.
	Сергей пристигна в Красносибирск точно след една седмица. В Москва първо се отби при своя мениджър, който беше имигрирал в Щатите още в края на седемдесетте. Сега, когато световният бокс изпитваше остра нужда от свежа кръв, той печелеше добре от договорите, които уреждаше на руските боксьори. Естествено, одираше ги жестоко. След като плати на всички — на мениджъра, на треньора, на лекаря и на Спортния комитет, на Сергей му остана съвсем малка сума.
	Но това като че ли дори беше добре, защото той напусна с леко сърце, тъй като осъзнаваше, че, общо взето, няма какво да губи. Целият му багаж се побра в един голям куфар „Самсонайт“ на колелца. Два дни преди за излети, се отби в „Горбушка“ и си купи цифров фотоапарат „Канон“, без дори да подозира, че на тази вещ й е съдено да промени живота му страшно много.


	Ту-154 се приземи в Красносибирск в единайсет часа сутринта местно време. Разликата с Москва беше четири часа, затова Степанцов се прозяваше и му се спеше. Той слезе бавно по стълбичката и влезе в автобусчето, което трябваше да го закара до сградата на летището. Автобусът откара пътниците до товарния терминал. Сергей застана до лентата за багажа и зачака куфара си. И не забеляза веднага странната тройка. Едва по-късно съобрази, че погледът му на няколко пъти се плъзна по тези хора, но кой знае защо нито веднъж не се спря на тях. Не можеше да си обясни защо стана така, макар че те изглеждаха доста колоритно.
	В средата стоеше висок мъж, облечен с безформена дреха, която приличаше на расо и беше толкова избеляла от пране, че бе изгубила първоначалния си черен цвят, а шевовете й бяха посивели. Мъжът имаше гъста, не особено поддържана брада с рижав оттенък. На бледото му изпито лице се открояваха умни сиви очи.
	Мъжът държеше в ръцете си табелка с надпис „Сергей Степанцов“. От двете му страни стояха две момченца — слабички и шугави. Децата не бяха на повече от десетина години. Едното от тях непрекъснато плюеше в краката си и правеше това много майсторски, възползвайки се от липсата на горния си преден зъб.
	Другото хлапе очевидно не можеше да се похвали с подобно умение и явно завиждаше на другарчето си. То се чешеше загрижено по тила. Слънчевите лъчи, които пронизваха щръкналите му уши, ги обагряха в нежнорозов цвят.
	Степанцов погледна към лентата. Куфарът му не беше излязъл. Той реши, че разполага с още няколко минути, и се отправи към троицата.
	— Здрасти! — каза, щом се приближи до тях. — Аз съм Степанцов.
	— Е, здравейте, страннико Сергий! — избоботи басово мъжът и сложи ръце върху раменете на хлапетата.
	Сергей веднага разбра, че между него и момчетата цари пълно взаимно разбирателство. На свой ред те гледаха с ококорени очи новопристигналия, сякаш виждаха живия Шварценегер или Сталоун. Първото момче се приближи уверено към Сергей и му подаде ръка.
	— Здравейте, чичо Серьожа! Аз съм Алексей!
	— Сергей! — представи се Степанцов и стисна ръчичката на хлапето.
	След това се запозна с брадатия мъж.
	— Фьодор Лукин — представи се авторитетно той и му подаде сухата си длан.
	Второто хлапе изведнъж се притесни и отмести очи.
	— Адаши сме — каза то едва чуто, загледано някъде встрани. — Аз, значи, също такова… и аз съм Сергей.
	— Саша каза, че пристигаш днес — обясни Лукин присъствието си на летището. — И ние решихме да те посрещнем. Бог те изпрати при нас, момче, тъй ще да е.
	Той се обърна натам, където според представите му би трябвало да има икона, и церемониално се прекръсти. Сергей така и не разбра защо трябваше да се обръща, тъй като там нямаше нито икона, нито църковен кръст.
	— Учудваш се защо се кръстя на изток ли? — попита Лукин, сякаш беше прочел мислите му. — Защото се молим на изток, защото там е Палестина, там е Светата земя — духовната родина на всички християни. Оттам Христос е дошъл бос по снега при нас, в Русия. И е победил с любов сатаната в нас, грешните. Саша каза, че ти си надвил своя сатана в бяла роба. И затова ти се радваме. Не всеки ден по нашите земи се отбива такъв ударник на юмручния бой — направи каламбур той и се засмя, но никой не оцени шегата му.
	Алексей едва забележимо удари Фьодор по бедрото с малкото си юмруче.
	— Чичо Серьожа е световен шампион! — поправи той възпитателя си.
	— Точно това казвам — съгласи се Лукин. — Че е изкусен юмручен боец, няма спор, майстор е. Ще му се молим като на Христа да те отврати от насилието. А пък за това, че още не си се отказал от мирските дела, тепърва ще видим накъде ще поемеш. Неизповедими са пътищата господни… Къде е бохчата ти, страннико?
	Степанцов се озърна и видя куфара си на лентата — черен и внушителен като броненосец, заобиколен от малки спортни чанти и сакове.
	— Ето я. — Той свали с лекота куфара си от лентата с лявата си ръка.
	Лукин го подкани да го последва и всички тръгнаха през тълпата към изхода.
	— При нас е хубаво — обясняваше Фьодор. Той имаше вид на човек, който е преизпълнен със съзнание за важността на своята мисия. — Оттук, от Красносибирск, започва духовното възраждане на Русия. Тук ще изградим новото общество от безкористни хора, в което няма да има нито богати, нито бедни…
	Честно казано, Степанцов дори не чуваше какво му говореха. При цялата си нелепост и комичност Лукин излъчваше спокойно и умиротворено настроение, което веднага се предаде на Сергей. Изведнъж той се почувства много уютно, сякаш след дълъг път се бе завърнал у дома. И тези две хлапета… Особено първото, което го награди с незаслужената титла шампион…
	Той се усмихна и в този миг покрай него сякаш проблесна мълния. Фотоапаратът, който висеше на рамото му, се озова в ръцете на някакъв чорлав хлапак, който хукна да бяга презглава.
	— Ей! — викна му Степанцов.
	Мисълта да го преследва дори не му мина през ум. Първо, защото куфарът му беше доста тежък. Второ, защото сега вече се страхуваше да го остави, та да не би и той да изчезне. И, трето, защото хлапето тичаше изумително бързо, лавирайки умело между хората. След като чуха вика му, Лукин и момченцата, които го посрещаха, се обърнаха. Алексей видя ръката на Степанцов, която сочеше към крадеца, и веднага разбра какво става.
	— Пак е Коза! Ама, че е чевръст — каза той в следващия миг. — Нищо, ей сега ще го… — Момченцето запретна ръкавите на избелялата си риза и понечи да хукне след хлапето.
	Леката ръка на Фьодор легна на рамото му.
	— Успокой се, чедо! — каза му меко. — Още граф Лев Николаевич Толстой, който бил анатемосан заради това, че е проповядвал евангелските истини, ни е завещал да не се противопоставяме на злото с насилие.
	— А как да тълкуваме „око за око, зъб за зъб“? — попита със сдържана усмивка Степанцов.
	Въпросът не смути Лукин.
	— Това е старозаветна концепция — парира той с лекота идеологическия удар. — При нас, в Новия завет, нещата стоят другояче: ако те ударят по дясната буза, подай и лявата — обяви с възторг Лукин и вдигна показалец към небето. — И още: обичайте враговете си, благодарете на онези, които ви мразят.
	Степанцов вече си състави мнение за посрещача си: че е някакъв малоумник, човек, който си живее в свой свят. Но не застрашава с нищо този.
	— Добре де, обещавам, че ако хвана онова момче, няма да го убивам веднага. В крайна сметка фотоапаратът е една нищо и никаква вещ. И какво представлява вашето градче? Има ли какво да се види тук?


	19.

	Целият живот в Красносибирск се въртеше около комбината за алуминий. Заводът, който Белов ръководеше, беше основополагащ фактор в града. Късметлиите, които бяха имали шанса да си намерят работа в комбината, живееха добре. Проблемът беше в това как да се повдигне жизненото равнище на останалите граждани.
	Всичко това Степанцов научи от Лукин. Вярно, той предпочиташе иносказателните форми и говореше с притчи, но Сергей доста бързо свикна с начина му на изразяване. Краен пункт на кратката им екскурзия беше една стара двуетажна сграда от червени тухли.
	— Тук преди е имало перален цех — заяви Фьодор и Сергей си направи заключението, че навремето тук се е намирала перачницата. — А сега искаме да направим в тази обител спортна школа „Гладиаторъ“. — С целия си вид Лукин демонстрира, че това наименование не му харесва кой знае колко. — Казах на Саша, че понятието гладиатор е езическо. А школата трябва да носи християнско име! Например „Духовен воин“ или „Бялата мантия“.
	— Е, щом са решили да е „Гладиаторъ“, нека да е „Гладиаторъ“ — каза Степанцов и бутна увисналата на една панта врата.
	Те влязоха в просторното помещение. Покрай стената се точеха ръждиви тръби; от бетонната основа, където навремето са били казаните, стърчаха големи болтове. Подът беше облицован с напукани плочки и на места беше продънен. Навсякъде имаше камари боклук. Освен това тук радиаторите на парното бяха малки и мощността им едва ли стигаше за отопляването на такова помещение. Преди едва ли е имало чак такава нужда от отопление, защото тук и без това винаги е било задушно и горещо, но сега, като се имаше предвид климатът в Сибир, трябваше да се вземат спешни мерки.
	За сметка на това Сергей оцени височината на помещението, която осигуряваше достатъчно въздух, а това беше задължително условие за една спортна зала. Имаше и много прозорци, което означаваше, че помещението щеше да е светло. Степанцов вече пресметна наум къде и какво може да се сложи. Ако близо до входа се издигнеше тухлена преграда, щеше да се отдели място за душове и за съблекалня; в дъното можеха да се направят два ринга; по стените да се оборудват стендове за отработване на ударите; в ъгъла да се сложат стендове, щанги и гири; вляво от прозорците щяха да висят боксовите круши, а в средата на залата да има пътечка за загряване.
	Сергей прецени, че по време на една тренировка могат да се обучават до двайсет момчета. Повече едва ли щяха да се поберат, но ако направеше тренировките по два часа…
	— Чичо Серьожа, а тук ще окачим вашите медали — каза Алексей и посочи десния ъгъл в дъното, който беше добре осветен и, общо взето, най-чист.
	Степанцов усети, че се изчервява. Спомни си за онзи позорен мач в Лас Вегас…
	— Добре де, ще видим… — промърмори скромно той и се обърна към Фьодор. — Е? Всичко ми е ясно. Утре сутринта се захващаме. Предстои страшно много работа, но мисля, че за един месец ще се справим, ако има пари.
	— Ръката ще свърши онова, което плаши окото — съгласи се Фьодор с него. — А засега, Сергей, можеш да живееш при мен в приюта заедно с моите странници. Отношенията ни са много добри и хората са много интересни. Има много истински християни. Вярата не е в църквите, а в сърцата, братко…
	Собственикът на приюта не го излъга. Наистина се оказа, че в неговото заведение има много интересни хора. Степанцов очакваше да види група пропаднали скитници. В началото му се стори, че е попаднал в компанията на някакви дърдорковци и неудачници, но много скоро разбра, че това не е така. Когато те се захванаха да разчистват камарите боклуци, работата тръгна дори по-бързо, отколкото той предполагаше. Мъжете се шегуваха, спореха без злоба, подвикваха си един на друг, но никой от тях дори не се опита да се скатае или да изтича до близката лавка за бутилка, та да сгрее душата си.
	Те работеха от тъмно до тъмно. Момченцата ту им помагаха да изнасят боклуците, ту си играеха на своите си игри и като ги гледаха, големите, страшно облъскани от живота мъже се мобилизираха и се изпълваха със сили. Всеки от тях осъзнаваше собствената си отговорност.
	Към края на първата седмица подът на първия етаж беше напълно готов. Стените вече бяха шпакловани и готови за боядисване. През това време Белов се отби на два пъти на обекта. Той кимаше одобрително, изслушваше жалбите и предложенията и се интересуваше дали има нужда да помогне със строителни материали.
	Лукин сподели под секрет със Степанцов, че Саша е страшно зает. Според Фьодор онази американка Лайза била забъркала такава каша, че Белов месеци наред трябвало да се оправя с последствията. Сергей пусна думите му покрай ушите си. Собствените му грижи му бяха предостатъчно, а най-важното за него бе всички да работят. А щом работеха, значи имаше надежда, че в този живот нещо можеше да се промени към добро. А пък Белов нямаше нужда от съвети, защото можеше сам да намери верния път, че и на другите да го покаже…


	Лайза не беше свикнала да стои без работа. Както повечето американци, тя също беше работохолик и представите й за живота се основаваха на протестантските принципи. Веднага щом пристигнаха в Красносибирск, тя заяви на Белов, че иска да си намери работа. Саша се замисли.
	— Лайза, дори не зная какво да ти предложа. Искаш ли да започнеш работа в комбината? Като юридически консултант?
	В отговор Лайза възкликна:
	— Как ли пък не! Какво ще правя там? Слава богу, в комбината всичко е наред.
	По този въпрос нямаше спор. Производството на алуминий навлезе в нова фаза. Предприятието работеше като по часовник. Вагоните с алуминиев окис се движеха редовно към Красносибирск. Проблеми с енергетиците нямаше и не се очертаваше да има. Производителността на труда се повишаваше, а рентабилността растеше. Търсенето надвишаваше предлагането, комбинатът не успяваше да задоволява нуждите от алуминий, а складовете с готова продукция бяха наполовина празни. Изводът от всичко това беше един: че Белов се показа като изключителен ръководител, който успя да организира работата.
	„И защо? — питаше се той. — Защото не може да се направи същото в цялата страна? Наистина ли е невъзможно?“
	Отговорът се натрапваше от само себе си. Да, това беше трудно. Понякога дяволски трудно, но все пак беше възможно. Да работиш честно и да печелиш пари вече не беше научнофантастична възможност. Пък и имаше достатъчно добри ръководители, защото в крайна сметка Белов не беше един в цяла Русия! Но той знаеше какъв е проблемът. Освен с хора като него, страната беше пълна и с такива като Зорин и Удодов — с дървеници, които се бяха впили във властта и бизнеса, с кръвопийци, които пълнеха гушите си за сметка на страната и народа.
	Системата, която през последните години се бе наложила в Русия, изключваше честното и правилното ръководене на икономиката в онзи вид, в който това бе прието да се прави в Европа или в Щатите. За себе си Белов определи тази ситуация като насилствена криминализация на бизнеса. Това положение беше много удобно за чиновниците, които контролираха бизнеса. Те принуждаваха предприемачите да нарушават закона, а сетне ги сграбчваха за ръцете и крещяха „дръжте крадеца“!
	Напоследък той все по-често се замисляше дали да не се откаже от политическата си дистанцираност и да не се върне отново към властта, защото виждаше, че държавата е болна и че я лекуват невежи лекари, дори неуки знахари, които сякаш нарочно бяха излъчени от държавния апарат, за да задушат икономиката.
	Те нямаха абсолютно никаква представа как действаше бизнесът и съдеха за него по ленинските статии с осемдесетгодишна давност. Дори онези от политиците, които разполагаха поне с някакви икономически познания, не можеха да се изправят и да кажат като Бухарин навремето: „Забогатявайте!“ За такова нещо народът щеше да се отрече от тях, а държавата щеше да използва цялото си могъщество, за да ги унищожи.
	Навремето, когато Иван Грозни е искал да съсипе болярската си опозиция, обвинявал собствените си олигарси в измяна, но сега всичко беше станало далеч по-просто: достатъчно е да кажеш, че днешният олигарх не плаща данъци и „прави с него каквото си щеш“!
	Но в принципите на Белов не влизаше да стои със скръстени ръце и да чака кога ще задуха попътният вятър. Защото ставаше дума не само за него, но и за съдбата на държавата. Той осъзнаваше, че с Красносибирския комбинат за алуминий в никакъв случай не е достигнал границите на възможностите си. Белов можеше повече. А на когото е дадено много, от него се иска много, както гласеше още един от афоризмите на Федин…


	Белов всеки ден се срещаше със Степанцов и следеше как върви преустройството на бившата перачница в спортна школа. Той се изпълваше с благородна завист към Сергей, който изцяло се бе отдал на тази инициатива. Може би най-важното нещо за един мъж бе да се захване с работа, която да му лежи на сърцето. А Сергей буквално гореше в тази работа.
	Лайза също не позволяваше на Белов да скучае, а по работоспособност тя можеше да бие с една обиколка всеки мъж. И трябваше да й се отдаде дължимото, защото подхвана нещата с огромен замах, дори с малко по-голям, отколкото би му се искало. Отначало той не придаваше кой знае какво значение на новото й увлечение. Още на третия ден след пристигането им Лайза се появи в кабинета му и попита колко жени работят в неговия завод. Белов си помисли, че тя се кани да заговори за равноправието, за спазването на Трудовия кодекс, за вредните условия на труд. Затова с гордост отговори:
	— В цеховете с топлинно производство няма нито една жена! Знаеш ли, работниците имат една максима: тежък е онзи завод, в който се работи трудно. И това с пълна сила важи за нас. В комбината има много малко жени — само в столовата и в счетоводство.
	Но въпреки очакванията му младата жена се намръщи.
	— Значи, докато мъжете работят, те си седят вкъщи, така ли?
	Той се замисли. Излизаше, че е точно така. Рядко някоя жена успяваше да си намери работа в „града“, тоест извън завода. Пък и каква работа можеше да е това? Или учителка, или библиотекарка. На които им плащаха толкова, че направо да се разплачеш.
	— Ами, да. Седят си вкъщи.
	Лайза поклати недоволно глава.
	— Това на нищо не прилича. Когато затвориш една жена между четири стени, това задължително се отразява зле на характера й. Това е аксиома!
	— А ти какво предлагаш? — попита Белов. — Искаш да ги назначавам на работа ли? Та да стоят до електротопилната пещ, така ли? И да изливат метал?
	— Разбира се, че не искам това. Защо трябва да изпадаме в крайности? Но не бива да ни подценявате. В жената се крие огромна сила и ако тя не бъде съсредоточена в някакви рамки, може да стане разрушителна.
	Саша я погледна изненадано. Тя успя да формулира буквално в две изречения онова, което той винаги беше предполагал и усещал. Да, жената можеше да бъде деструктивна и в това отношение беше в състояние да сложи доста мъже в джоба си. Само че тук ставаше дума за максимално физическо натоварване.
	Защото всекидневният живот и работата в завода не бяха боксов мач и дори не бяха художествена гимнастика, макар че и едното, и другото изискваха тежък труд. Белов стана, хвана Лайза за ръката и я заведе до прозореца на директорския кабинет.
	— Знаеш ли, има една шега: истинският мъж никога не прави забележка на една жена, когато тя носи неправилно траверса. Съгласи се, че не е хубаво да се случват такива неща. Само помисли — къде може да работи тук една жена?
	Лайза плъзна поглед по индустриалния пейзаж, който се ширеше зад прозореца. В далечината се виждаха камарите от алуминиев окис; линиите на релсите многократно се пресичаха по земята, преплитайки се в причудлива паяжина; четирите огромни комина на основния цех бълваха кафеникавооранжев дим. По нажежените алеи се носеха самосвали; между складовете и рампата сновяха делово товарни машини, стиснали в металните си зъби алуминиеви блокове.
	— Проблемът е в свободата, а не в работата, Саша. Хората непрекъснато разсъждават за свободата, въпреки че с нея могат да се разпореждат твърде малко хора.
	— Я ми обясни това по-подробно — заинтересува се от теорията й Белов.
	— Повечето хора имат нужда от контрол. Погледни комбината си. Той работи. Работниците са щастливи. Те имат сигурност в утрешния ден. И знаят, че в делничните дни трябва да ходят на работа, а в събота и неделя да си почиват. Ще минат две седмици и ще получат аванс. Ще минат още две седмици и ще получат заплата. Те са доволни от всичко и най-вече защото не трябва да мислят за нищо. А само да работят. А хората, които могат да използват личната си свобода в полза и на себе си, и на общата работа, са единици. Например ти. Ти знаеш какво искаш. С теб аз се чувствам защитена. — Лайза се притисна до него и го целуна по врата. — Но не всяка жена си има Александър Белов. И какво биха могли да направят тези незащитени жени? Само едно — да се освободят от каквато и да било зависимост и да станат самите себе си!
	— Лайза, слънчице. — Честно казано, Белов беше обезкуражен от такъв обрат на нещата. — Винаги съм те смятал за разумна жена, но според мен сега си слагаш на душата греха на феминизма…
	— Така ли било? — изненада се тя на свой ред. — Значи ти ме подценяваш. Но аз не съм феминистка. Аз съм по-умна. Абсолютната свобода е фикция. Тя и без това не съществува. За мен реалното чувство за сигурност е далеч по-важно от някакъв си глупав мираж. Съгласи се, че образът на жената, която по нищо не отстъпва на мъжа, е просто един мираж.
	Белов си помисли, че никога не би могъл да чуе нещо подобно от бившата си жена Олга.
	— А какво ще стане със самореализацията? — спомни си любимите думи на предишната си благоверна. — Нали жената трябва да се реализира като личност, като човек…
	— Самореализацията на жената се състои в това да си намери достоен мъж, да се омъжи за него и да роди куп деца. Казано накратко, да го накара да работи за нея. Всичко останало са красиви думи, които нямат нищо общо с реалността.
	— Лайза… Чакай малко, какво ти става, да не би да си се увлякла по възгледите на Толстой? В момента си противоречиш. Тогава защо е трябвало да учиш в колеж, да завършиш „Харвард“ и да работиш по шестнайсет часа в денонощието…
	— Не зная… — Тя вдигна очи към него и Белов видя как в ъгълчетата им проблесна влага. — Сигурно, за да запълня някак празнотата. Непрекъснато изпитвах чувството за празнота, докато не срещнах теб.
	Саша я хвана за раменете.
	— Ти… Сериозно ли говориш? Или това е още един хитър начин да накараш мъжа да работи за теб?
	Облачето тъга, засенчило лицето й, моментално изчезна. Лайза се засмя, заби лакти в гърдите му и го отблъсна.
	— Глупчо! Наистина ли още не си разбрал, че не можеш да искаш от една жена да ти каже истината? При нас на всеки пет минути тя е различна. И всеки път ние искрено вярваме в нея.
	— А какво остава неизменно?
	— Любовта — отвърна простичко Лайза. — Аз те обичам и това е всичко.
	— Какво пък? — усмихна се доволно Саша. — За мен това е много добре. А сега хайде да се върнем към предишния ни разговор. За какво си говорехме?
	— За женския проблем. В комбината ти той не стои остро, но съществува. И аз смятам, че ти като ръководител си длъжен да предприемеш нещо.
	Белов вече беше готов да изслуша Лайза по-сериозно. Той се върна зад бюрото, взе лист и химикалка и се приготви да си води бележки.
	— Разбирам — каза тя. — Това няма пряко отношение към завода. И едва ли би донесло моментална печалба. Но въпреки това… Хората никога не бива да се забравят. Хората са най-изгодното капиталовложение. Говоря за реалното подобрение на условията на живот за жителите в Красносибирск.
	— Чакай малко! — остави химикалката Белов. — Но това е от компетенцията на градските власти. Кметът веднага ще си помисли, че му рия под краката.
	— Защо трябва да се съобразяваш с кмета? Нека си мисли каквото си ще. Да не би да се страхуваш от него?
	Той се засмя.
	— Аз ли? Не, разбира се.
	— Ти си реалната икономическа власт. Държиш в ръцете си могъщи финансови лостове. Би било глупаво да не ги използваш. Естествено, по този начин ще се сдобиеш с авторитет. С политически авторитет — подчерта Лайза. — А така вече ще навлезеш в ново измерение. Надявам се, че няма да ме убеждаваш, че се каниш да останеш тук до края на живота си? — И тя посочи директорския кабинет.
	Белов се изуми до каква степен тези нейни мисли бяха в съзвучие с онова, над което размишляваше самият той. „Все пак никога досега не съм имал такова взаимно разбирателство с жена“ — помисли си.
	— Разбира се, че не се каня. Честно казано, вече ми омръзна да съм директор.
	— Ами тогава започни веднага. Направи нещо за хората и те няма да забравят това. И можеш да смяташ, че това е началото на предизборната ти кампания.
	„Предизборна кампания“. Това вече му се беше случвало веднъж. Навремето беше депутат в Думата. От онова време бяха останали само смътни и немного приятни спомени. Той сякаш се виждаше отстрани и се учудваше: „Наистина ли всичко това се случи с мен?“
	Но сега нещата се бяха променили. Времето диктуваше нови закони. Времената, когато гласовете на избирателите се купуваха с две бутилки водка, отдавна отминаха. Хората станаха по-опитни и по-недоверчиви. И това беше естествено, тъй като най-различни типове толкова пъти, повече или по-малко, но винаги гнусно ги бяха мамили. Само оперативният работник Каверин какво им причини!
	Саша потръпна и едва успя да се отърси от нахлулите спомени.
	— Да, права си. Трябва да се помогне на хората. Слава богу, положението в комбината е стабилно. Ще мога да заделя някакви средства за социални програми.
	Лайза завъртя глава.
	— Забрави.
	— Какво да забравя? — не разбра Белов.
	— Забрави думите „мога да заделя средства“. Това не са твои средства. Това са пари на завода, спечелени от целия колектив. Нямаш право да се разпореждаш еднолично с тях.
	— А какво трябва да направя в тази ситуация? — изненада се той, защото му беше доста странно да чуе подобно изявление в духа на колективизма от една американка.
	— Какво ли? Ами много просто. Трябва да свикаш общо събрание на работниците от комбината. А най-важното е да избереш благоприятен момент — усмихна се лукаво тя.


	20.

	Месецът, определен за реконструкцията на бившата перачница, бързо се изнизваше. Но работата вървеше още по-бързо от времето. Степанцов не можеше да не признае, че тази работа му се отрази много добре. Отиваше пръв на строежа и си тръгваше последен оттам. Тренираното му тяло преодоляваше с лекота с физическите натоварвания, но с трудовите навици му идваше нанагорнище. Отначало едва успяваше да се справи с някои неща, които отстрани изглеждаха съвсем прости. Първия път не можа да забърка правилно хоросана, което предизвика подигравките на обитателите на приюта „Нил Сорски“. Но всъщност подигравките не бяха злобни.
	Ала силата на спорта се състоеше в това да научи човека на упоритост и трудолюбие и да му внуши, че трябва да върви към набелязаната цел напук на всичко. И Степанцов не смяташе да се предава.
	След една седмица вече сръчно нанасяше хоросана по стената и го изравняваше не по-зле от опитните мазачи, а след две седмици съвсем прилично лепеше плочки, правейки равни и тънки фуги. Прокарването на тръбите до банята и монтирането на новите радиатори на парното създадоха най-големи трудности. Тъй като в тяхната бригада нямаше нито водопроводчици, нито заварчици, се наложи да се обърнат за помощ към Белов. Саша веднага им предостави машината за газова заварка и необходимото количество тръби. Справиха се с проблема за два дни, а след това започнаха да боядисват следите, които газовата горелка беше оставила върху прясно нанесената мазилка.
	Фьодор Лукин се отбиваше при тях от време на време. Той оглеждаше собственически строежа на века, казваше обичайното си „Помози бог, странници“, и отново изчезваше, затваряйки се в себе си, за да размишлява за вечното.


	Най-сетне настъпи денят, в който спортната школа „Гладиаторъ“ беше готова да приеме възпитаниците си. Външните и вътрешните стени бяха боядисани, подът беше покрит с цветен бетон, а в залата за тренировки беше застлан мек зелен линолеум. Хромът и никелът на крановете в банята блестяха, а в съблекалнята имаше удобни метални плътно подредени едно до друго шкафчета за дрехи.
	Степанцов се разходи още веднъж из сградата, вдъхвайки миризмата на боя. Откриването и свиканият по този случай тържествен митинг бяха насрочени за следващата сутрин. Той се опита да си представи как ще изглежда като треньор и не можа. Тази промяна в живота му беше станала твърде бързо. Толкова бързо, че отказваше да повярва в нея.
	Последният работник отдавна вече бе напуснал помещението, а Сергей продължаваше да обикаля из спортната зала и да търси дребни дефекти, които трябваше да се отстранят. Най-сетне излезе навън, заключи металната врата и постоя, наблюдавайки как небето притъмнява, а по него започват да проблясват ситните сапфирени звездички.
	На фасадата се мъдреше огромна табела, изписана в стил „графити“: „Гладиаторъ — школа за шампиони“. Неуморният Лукин не си спести усилието да отиде в центъра за работа с трудни деца (бившата педагогическа стая към милицията) и да попита кой от всички може да съсипва най-добре стените с бои от аерозолите.
	След това доведе в сградата двама хаймани с широки панталони и с бейзболни шапки на главите, обърнати с козирките назад, връчи им скица на табелата и нужните инструменти и те дадоха всичко от себе си. Направиха и надписа, нарисуваха и боксьора и добавиха най-различни завъртулки. Фьодор похвали хлапаците, прочете им лекция на тема колко полезна работа са свършили и даде на всеки по едно Евангелие със съответните напътствия.
	Степанцов се отдалечи и погледна табелата. Боксьорът на стената беше силен и строен, а в движенията му се усещаше устрем. По физиономия доста приличаше на легендарния Виктор Агеев и това, общо взето, не беше странно, тъй като Лукин използва една стара изрезка от списание „физкултура и спорт“.
	Сергей изведнъж изпита желание да се върне на ринга, но бързо прогони тази мисъл. Естествено, той трябваше да мисли за утрешния ден, но изобщо не биваше да мечтае за далечното бъдеще.


	Откриването на спортната школа се състоя в десет часа сутринта. Степанцов, както и останалите обитатели на дома „Нил Сорски“ станаха в шест. Трябваше да проверят и да подготвят още много неща. След общата молитва и закуска Сергей заедно с новите си приятели отиде в спортната школа. Те занесоха там и музикалната уредба, включиха в нея един микрофон с дълъг кабел и пуснаха музика. В девет и половина дойдоха Белов и Лайза. Саша отведе Степанцов настрани и попита:
	— Е, какво става? Тук — посочи към сърцето си — потрепва ли нещо? Усещаш ли нещо?
	— Страхотно е — призна си честно Степанцов.
	Белов го потупа ободрително по рамото.
	— Не бързай. Това е само началото. Между другото, след два дни ще има общо събрание на работниците от комбината. Искам да говориш пред хората.
	— Това пък защо трябва да го правя? — сепна се той, тъй като не се смяташе за оратор и винаги оставяше Савин да говори вместо него пред публиката.
	— За да благодариш на хората за спортната школа. Те трябва да знаят къде отиват парите им. Само че те моля да не благодариш на комбината като цяло и на мен като на директор, а на всеки работник, разбираш ли? Нека всеки да усеща, че неговият труд, неговата пот и неговите мазоли имат нещо общо с тази спортна школа. Разбра ли?
	Сергей започна да схваща накъде биеше Белов.
	— Тоест да си поделя школата с тях? Това ли искаш да кажеш?
	— Най-много от всичко на света искам да строя и най-малко от всичко искам да руша — продължи Белов. — Държа всеки работник да разбере, че аз не съм кръвопиец и експлоататор, че не съм крадец, а точно такъв работник, каквито са и те. Защото блъскам по осемнайсет часа в денонощието без празници и без почивни дни. Разбери, ако няма работници, няма да има работа. Ако ме няма мен, също няма да има работа. Ние сме нужни един на друг, за да върви работата.
	Степанцов се замисли. Досега животът му винаги се бе подреждал така, че той работеше единствено за себе си. Не би могъл да се нарече еднозначно егоистичен или алчен човек, но у него някак не се беше пораждало желание да помогне на друг човек, а още по-малко изпитваше такава потребност. Срещата му с Белов и последвалият месец на работа рамо до рамо с нещастните и съсипани хора, които въпреки това се стараеха да направят поне нещо за също така нещастните и изоставени хлапета, го научиха на много неща. И заради това беше благодарен на неочаквания поврат на съдбата. В отговор само кимна.
	— Добре — реши Белов, че е време да приключват разговора. — А ето ги и нашите основни поръчители — посочи към тълпата, която се бе събрала пред фасадата на школата.
	Степанцов плъзна поглед към малката площадка пред бившата перачница. Тя беше претъпкана с хора. Сред тях имаше старци от близките блокове, скитници от приюта, Белов, Лайза, няколко работници от комбината с отрудени ръце, облечени с костюми, които им седяха доста зле. Това бяха бащите на децата… Наоколо имаше само възрастни.
	Кой знае защо на митинга нямаше нито едно момче. Странно, но той забеляза това едва сега! Сергей се разтревожи. Изтича на площадката и огледа насъбралите си. Не, не се виждаше нито едно дете! Какво ли означаваше това?
	Изведнъж някъде в далечината се чуха барабани — този звук не можеше да се сбърка с никой друг! Той беше силен, натрапчив и заедно с това безпогрешно разпознаваем, сякаш бе съживен спомен от детството. Грохотът непрекъснато се усилваше. Всички насъбрали се като по команда обърнаха глави надясно: по тясната уличка вървяха в строй момченца. До тях крачеше Фьодор, развял расото си, и удряше с букови пръчици по бившия пионерски барабан, изрисуван с ангели и православни лозунги.
	Той подвикваше команди от сорта на „набивайте крак, отроци“ и се виждаше, че с всички сили се опитва да удържи немирниците, които нямаха търпение да нарушат строя и час по-скоро да нахлуят в спортната школа. Степанцов се изненада и в същото време се изпълни със завист. Изненадата му идваше от лекотата, с която Лукин се справяше с тези немирници, а му завидя, тъй като го обзе съмнение в собствените му педагогически способности.
	Но бързо се окопити и се постара да направи строга и уверена физиономия. На десет крачки от школата Лукин се откъсна напред и започна да проправя път на маршируващата колона.
	— Хайде, християни, отдръпнете се! — викаше. — Отстъпете място на цветята на живота!
	Хората се отдръпваха със смях. Момченцата се строиха пред оградата. Степанцов си помисли, че от силната музика децата като нищо могат оглушеят, изтича до уредбата и натисна бутона с надпис „стоп“. Русолявото набито момченце на първия ред дълго го разглежда, а сетне се обърна към Лукин и високо попита:
	— Чичо Федя, ама това да не е онзи?
	Сърцето на Степанцов се сви. Стори му се, че Фьодор ей сега ще каже: „Онзи, който най-позорно изгуби в Лас Вегас.“ Но Фьодор приглади гъстата си брада и рече тържествено и напевно:
	— Той е, чедо. Великият богатир на руската земя Сергей Степанцов.
	След такова представяне вече нямаше накъде да отстъпва. Проклинайки наум Фьодор заради определението „велик богатир“, Сергей взе микрофона. Разнесе се пронизителният звук на микрофонията, от който на всички им писнаха ушите. Хората се смръщиха, но той се отдалечи заедно с микрофона от колоната и започна да говори. Отначало — объркано и несвързано, притесняваше се и трудно подбираше нужните думи, но след това те изведнъж започнаха да се подреждат и тръгнаха свободно и леко. Той дори не помнеше какво говори. Но думите сякаш излизаха от сърцето му, някъде от самата му душа.
	Сергей говореше, че спортната школа е построена с народни пари и че всеки жител на Красносибирск може да дойде тук и да доведе детето си. Че в Русия се надига страшната вълна на наркотиците и че трябва да се търси алтернатива на тази напаст. След това, без изобщо да осъзнава откъде му хрумна, той заговори за спада на прираста на населението в Русия и за това колко е важно да се опази здравето на подрастващото поколение.
	Той гледаше тези момченца и сериозните им като на възрастни лица, виждаше колко внимателно го слушат и сърцето му изтръпваше от приятна болка. Тежестта от неотдавнашното поражение вече не го потискаше. Тя се оттегли, отстъпвайки място на други чисти и топли чувства. В този миг усети, че е щастлив.


	Всички много харесаха спортната школа. След Сергей реч държа и Белов. Всъщност той дори не държа реч — просто се качи на трибуната, благодари на Степанцов и на бившите клошари от дома „Нил Сорски“, а след това представи ръководителя на делегацията от комбината Николай Глухов. Николай Глухов — як и набит мъж на около петдесет години, със зачервена кожа, загрубяла от жегата на пещите, хвана несръчно микрофона с едната си ръка. А с другата нервно започна да мачка края на сакото си. Но след това сякаш се опомни и сви ръката си зад гърба.
	— Аз… такова… — Той се закашля и замълча. Сред късо подстриганите му леко прошарени коси проблеснаха кристални капчици пот. — Абе, спортната школа е хубаво нещо. Ние също… с момчетата… искаме да подкрепим тая работа. — Зарадва се, че няма нужда да казва нищо повече, и махна с ръка.
	Останалите членове на делегацията само чакаха този сигнал. И започнаха да изнасят от заводския автобус стойки и въжета за рингове, боксьорски ръкавици и боксови круши, неподвижни стендове за трениране на ударите, гири, една малка щанга и въжета за скачане…
	Подадоха на Глухов купчина фланелки, а работникът взе една и я разгърна. Отпред беше написано „Гладиаторъ“, а отзад беше нарисувана емблемата на Красносибирския комбинат за алуминий. Фланелките бяха детски, размерът им беше малък и очевидно бяха предназначени за бъдещите възпитаници на Степанцов. Глухов подаде една фланелка на Белов:
	— Александър Николаевич! Това е за вас!
	Всички се разсмяха. Засмя се и Белов. Той разгърна фланелката пред себе си и подхвърли:
	— Благодаря! Точно това е моят номер.
	Разнесе се още по-силен смях. Ала Глухов не се смути:
	— Хубава си е фланелката. Ще ви свърши работа. Ако не знаете какво да я правите, ще попитате приятелката си! — посочи той с глава към Лайза.
	— Благодаря! — Белов даде фланелката на сияещата Лиза и стисна ръката на Глухов. — Благодаря ви, приятели! — направи широк жест по посока на всички присъстващи.
	Разнесоха се ръкопляскания. След това те станаха по-силни, а към тях се присъединиха още и накрая прераснаха в дълги аплодисменти. Хората стояха и ръкопляскаха един на друг, а вероятно и на себе си. Всеки се чувстваше съпричастен към голямото дело.


	Митингът свърши. Степанцов и Лукин взеха момчетата и ги поведоха да ги запознаят със спортната школа. Белов и Лайза се качиха в директорската кола.
	— Е? Не искаш ли да видиш какво съм измислила? — попита тя.
	— Изобщо не се съмнявам, че си измислила най-доброто нещо на света — усмихна се Саша.
	— Да не си посмял да мръднеш на крачка от мен! — Лайза се възползва от това, че Витя, който седеше зад волана, не виждаше нищо и щипна Белов по бедрото. — И без това ще ти се наложи да го видиш.
	— Добре! — Той погледна часовника си. — Имам време. Витя! Закарай ни до Дома на културата.
	Домът на културата беше построен отдавна, по времето, по което беше построен и самият комбинат. Той представляваше огромна триетажна сграда, облицована със сив гранит. Беше изградена стабилно за дълги векове напред. И кой ли тогава би могъл да предположи, че всичко ще се промени? По времето на преустройството Домът на културата пустееше. След това го ремонтираха и директорът на комбината, който заемаше поста още преди Риков, даде под наем безбройните помещения на различни офиси, а на първия етаж, в огромното като футболно игрище фоайе, откри базар.
	Белов осъзнаваше, че отдавна вече трябва да направи нещо с това, но все не му оставаше време. Помощта дойде неочаквано от страна на Лайза.
	Неудържимата американка беше решила да създаде тук център за развлечения, който да е ориентиран най-вече към жените.
	— Всичко съм обмислила — каза тя, докато слизаше от колата. — Жените имат нужда от обществени контакти и от светски живот, а в Красносибирск светският живот изобщо липсва.
	Саша се подсмихна.
	— Ами, да, откъде ще се вземе? В този затънтен край?
	Те стигнаха до Дома на културата. Покрай бетонните плочи на двора, между които бе прокарана пътека, бяха наболи нежнозелени тревички. Големият кръгъл басейн пустееше. Дъното му беше покрито с боклуци: хартийки от бонбони, опаковки, счупени бутилки. Ръждивите тръби стърчаха като боядисани с кафява боя ребра на кит. До входа на сградата пушеше самотен пазач. Базарът, който се ширеше тук през зимата, се бе преместил за летния сезон на най-голямото игрище на градския стадион. Но Белов вече знаеше, че той повече няма да се върне тук.
	— Погледни какво помещение! — възхищаваше се Лайза. — Та това са милиони долари!
	Наистина, отвътре Домът на културата изглеждаше далеч по-добре, отколкото отвън. По таваните висяха тежки полилеи от чешки кристал; стълбищата бяха леки и ефирни; месинговите перила радваха окото с изяществото и елегантността си. Първият етаж беше облицован с розов мрамор, вторият, доколкото виждаше Белов — с небесносин, а третият — с бял.
	— Само си помисли — не преставаше Лайза. — Работниците имат спортна зала… Имат театър и сцена…
	Докато слушаше аргументите й, той кимаше.
	— Имат басейн — сви още един пръст тя. — Разните му кафенета и ресторанти са в частния сектор, но това не е достатъчно на една жена. Тя трябва да блести и да грее.
	— Как го каза? — учуди се Белов.
	— Да, да, не се смей! Именно да блести и да грее. Да се чувства красива, умна и желана. Но може ли да й се случи нещо хубаво, когато по цял ден тича между банята и кухнята? Само ролки за коса и яхния, яхния и ролки за коса… Не! Тук ще направим — посочи тя цялото фоайе, в което преди се намираше базарът — обща зала. Място за срещи и запознанства. Тук ще можем да организираме новогодишни балове и да отбелязваме тържествени събития. Разбра ли?
	Белов кимна.
	— Освен това. Зрителската зала е празна, а мишките скоро окончателно ще изгризат кадифената завеса. Мисля, че трябва да направим самодеен театър.
	— Лайза… — Според него това беше много смешно. И намирисваше на седемдесетте, ако не и на шейсетте години, които вече бяха забравени. — Че кой ще играе в този театър?
	— Недей да съдиш за всички по себе си! — рече наставнически тя. — Театърът винаги е емоция, а това е първото нещо, от което имат нужда жените. Ще играят, ще видиш.
	— Е, да речем, че ще играят… — отбеляза скептично той. — И какво друго?
	— Задължително трябва да има психологическа консултация и помощ. Бракът и семейството са трудно нещо и изискват непрекъснати грижи. Ти като ръководител си първият, който е заинтересован всяко семейство да оцелее. Семейният служител цени работното си място. Не пие, не върши безобразия и изобщо е стабилен.
	Белов я стрелна с поглед.
	— Намекваш ли за нещо?
	Тя се озърна, убеди се, че никой не ги вижда, и го удари с малкото си остро юмруче.
	— Не, не намеквам — отвърна с престорен гняв. — Говоря направо. Жененият мъж внушава стабилност.
	— Добре, ще го имам предвид — съгласи се той.
	Всичко това приличаше на весела игра. Едва ли би могъл да откаже нещо на Лайза, пък и тя говореше по същество. Но никой не биваше да вижда, че удрят с юмрук директора на комбината.
	— Та така — обобщи Лайза. — Задължително трябва да има психологическа помощ. И аз вече съм намерила добър специалист.
	— За своя психоаналитик ли говориш? — пошегува се Белов. — Искаш да го повикаш от Щатите, така ли?
	— Защо? Говоря за Станислав Маркович — отвърна Лайза.
	— За Уотсън ли?
	— Сещаш ли се за някой по-добър?
	— Честно казано, не.
	— Тогава защо се учудваш?
	Нямаше какво да каже. Замисли се. Какво пък, сигурно това не беше лоша идея. Вече си представи Уотсън — висок, силен, с едра бръсната глава и гъсти мустаци, облечен с бяла престилка. Докторът се ползваше с огромен авторитет сред жените. И със сигурност нямаше да му се наложи да стои без работа.
	— А пък аз искам да давам безплатни юридически консултации. Вече проверих — последната юридическа консултация в Красносибирск е била закрита преди година и половина. И сега хората нямат къде да отидат, а не знаят законните си права. Как да развият гражданско самосъзнание?
	Белов въздъхна. Прегърна Лайза през кръста и я придърпа към себе си.
	— Слънчице мое, ти май че си решила да промениш света?
	— Че защо не?
	— Ами защото все още никой не е успял да направи това.
	— Зная — отвърна тя. — И не се надявам, че аз ще успея. Просто искам да започна. Нали все някой трябва да започне.
	— Съгласен съм — целуна я той по ароматната буза. — Ще ти помогна. Имаш ли други идеи?
	— Да! — Лайза го поведе към стълбите.
	Те се изкачиха на втория етаж и тръгнаха покрай дългата стена. През високите почти колкото два човешки ръста прозорци влизаше ярка слънчева светлина. Лъчите играеха по небесносинята повърхност на мрамора и всяка негова жилка се открояваше отчетливо.
	— Погледни — посочи тя към ъгъла в дъното, чието пространство беше залято от светлина. — Там искам да направя зимна градина. Ще засадя най-различни зимни растения. А тук — посочи към стената — ще направя изложба.
	— Изложба на какво?
	— На твоите фотографии. На снимките на вулканите. С изригванията, с изгревите, с пейзажите… Мислиш ли, че това няма да е интересно?
	— Мисля… — поколеба се Белов. — Мисля, че ще бъде интересно. Ама, ти си като същински Ленин: изкуството трябва да принадлежи на народа!
	Лайза сви рамене.
	— Е, първо, за някои неща той е бил прав. И, второ, точно тази мисъл я е взел от някой от великите мислители. Нима Третяков или Сава Морозов са престанали да бъдат руснаци, след като са станали предприемачи? Защо работниците да са народ, а търговците да не са? Това е пълен абсурд. Изкуството принадлежи на онези, които са в състояние да го разберат и толкова!
	Лайза говори още дълго. Обясни, че ще разчита преди всичко на народната интуиция и че иска да накара хората да се отворят, да поосвободят от озлоблението душите си и да покажат най-доброто, което се крие във всеки човек. Белов я слушаше и осъзнаваше, че тя щеше да успее да постигне това. Само трябваше да й даде време, за да се развихри. Време и… пари.
	Отново си помисли, че Лайза е предприела много рискована стъпка — да иска пари от общото събрание. Все пак щеше да е значително по-лесно, ако той сам подпишеше резолюция за отпускането на необходимите средства от директорския фонд. Вярно, в такъв случай се нагърбваше с ролята на самодържец, който най-добре знае как да се разпорежда с парите. Но за нея тази позиция беше неприемлива. Тя искаше това да стане по волята на цялото общо събрание.
	Белов се боеше, че мъжете, които се бяха събрали на площада пред административната сграда, щяха да я освиркат и дори присъствието на директора до нея нямаше да я спаси от това. „Какво пък? Такива са нашите руски реалности. Ние сме такъв народ: добродушен, но малко див.“ Белов погледна тайничко Лайза. Тя местеше съсредоточения си поглед от мраморната стена към ъгъла в дъното, където се канеше да разположи зимната градина.
	— Саша, струва ми се, че някои растения от Камчатка ще стоят добре тук. А? Как мислиш?
	— Ами, сигурно — отвърна уклончиво той и продължи да мисли за своя проблем: „Може би още не е късно да я разубедя? Представям си какъв удар ще е това за нея!“
	Вече виждаше потръпващата от риданията Лайза и го обземаше непоносима жал към нея. Но нямаше да успее да я спре. Тя при всички случаи щеше да отстоява позицията си.
	— Добре — каза изведнъж Лайза. — Къде отиваш сега? В комбината ли?
	— Да…
	— Тогава до скоро. Имам страшно много работа. Ще се прибера късно, не ме чакай преди единайсет. Ще ме ревнуваш ли?
	— Да те ревнувам ли? — Белов се поколеба, опитвайки се да отгатне какъв отговор очаква тя от него. — Не.
	— Как така „не“? — възмути се престорено тя. Сложи ръце на кръста си и заприлича на врящ самовар. — Няма да ревнуваш една толкова млада и хубава жена? Александър Николаевич, аз съм ви обидена.
	— Исках да кажа: „Не, естествено, че ще ревнувам!“ — поправи се Саша.
	— Така ли? — Лицето й се озари от доволна усмивка. — И напразно. Аз съм ти вярна и изобщо… Досега не съм ти давала повод за ревност. Нещастен Отело! Собственик такъв! — Тя го погледна осъдително. А на него не му оставаше нищо друго, освен да разпери ръце.
	В този момент Лайза се хвърли на врата му и шумно го разцелува.
	— Саша, толкова те обичам!
	— И аз те обичам…
	Те дълго се целуваха, след това Лайза внезапно се отдръпна и се втурна навън. Белов чуваше как токчетата й тракат по стъпалата.
	„Ех, момиченце! — помисли си. — Боя се, че това ще ти излезе през носа. Не познаваш Русия, тя е смляла толкова реформатори.“
	Той извади носна кърпа от джоба си, избърса червилото от устните и бузите си и бавно заслиза след нея.


	21.

	За щастие най-лошите очаквания на Степанцов не се оправдаха. Момчетата го възприеха като безусловен авторитет. Но той осъзнаваше, че от днес нататък балансира на ръба и че беше достатъчна само една непредпазлива крачка и — край! Авторитетът му щеше да започне да се руши.
	Казано по-просто, малките скитници му дадоха доверие на кредит, а всичко, свързано с това дали той щеше да расте, или да се руши, зависеше от него. В деня на откриването той направи опознавателна обиколка. Сетне изнесе дълга лекция за историята на бокса, за великите шампиони и за това колко прекрасен и труден е този вид спорт, който изисква голямо мъжество и пълно самоотдаване. Хлапетата си събуха обувките и насядаха направо на ринга. Скитниците от дома „Нил Сорски“ седяха на первазите на прозорците покрай стената.
	Докато Степанцов говореше, никой не отрони нито дума. След като свърши, той попита:
	— Има ли въпроси?
	И се започна. Степанцов отговаряше в продължение на час и половина и му се стори, че това беше най-трудната пресконференция в живота му. Пред тези хора не можеше да каже нито една невярна дума, защото децата много остро долавяха фалша, макар че самите те нямаха нищо против да се изфукат и да си пофантазират. След като отговори на всички въпроси, Сергей взе химикалка и една дебела тетрадка и записа всички възпитаници. Общият им брой беше трийсет и шест.
	— Значи, така! — каза той. — Тихо! — Те моментално замлъкнаха. — Първата тренировка е утре в десет часа сутринта. В дванайсет е втората. Когато лятото свърши и тръгнете на училище, ще започваме по-късно, но сега е добре да тренираме още от сутринта. Разделете се на две групи.
	Сергей протегна ръка. Хлапетата послушно се разделиха на две групи и застанаха прави: едните — отдясно на Степанцов, а другите — отляво.
	— Вие — посочи към онези, които бяха от дясната му страна — ще дойдете в десет часа. А вие — в дванайсет. Чакам ви утре. Довиждане.
	Момченцата започнаха да се разотиват. Сергей стоеше и гледаше как се блъскат на вратата. Първият му рунд завърши успешно. Но какво ли щеше да стане по-нататък?
	— Ей, Фьодор — обърна се той към Лукин, когато всички момчета излязоха. — Какво ти стана изведнъж? Как можа да кажеш, че съм богатир на руската земя. А следващия път как ще ме наречеш? Сигурно Иля Муромец?
	Фьодор се усмихна лукаво.
	— Разбери, Сергей, ти вече не принадлежиш на себе си. За тях си герой, по който ще се равняват. Запомни това и както се казва, на добър час и бог да те пази! — И той го прекръсти.
	„Ама, че брадат дявол! — помисли си Степанцов. — Да не е решил да ме провъзгласи за светец?“ Но не изрече нищо на глас. Защото разбираше, че Фьодор е прав. От днес нататък трябваше да се отнася по-строго към себе си.


	На другата сутрин Сергей се събуди в шест часа сутринта и започна да загрява. Защото нямаше да е никакъв треньор, ако изгубеше спортната си форма. Всъщност тежкият физически труд на строежа през изминалия месец в никакъв случай не беше по-малко напрегнат, отколкото обичайните му тренировки.
	Първо реши да пробяга пет километра, а след това постепенно да увеличава разстоянието. От прага на дома „Нил Сорски“ започваше тясна асфалтирана пътечка. Тя свършваше до малка горичка, която се синееше в далечината. Той се отправи натам.
	Влезе в нужното темпо и спокойно ситнеше, съсредоточен в процесите, които се извършваха в тялото му. Мускулите му постепенно загряваха, ставаха по-еластични и с всяка измината минута жадуваха за все по-голямо натоварване. Но на този етап не увеличаваше темпото. Знаеше, че не бива да бърза. От лявата му страна се издигаха пететажни блокове от силикатни тухли. След блоковете се нижеха двуетажни схлупени бараки, вероятно построени още по времето на Сталин в знак на загриженост за работниците.
	Сергей виждаше прашните стъкла, покрити с паяжини от пукнатини, мръсните пердета и повехналите цветя на первазите на прозорците. Личеше, че тук живеят немного състоятелни и немного успели хора. Той сложи качулката на главата си и ускори крачка, тъй като си помисли, че някои от неговите възпитаници може би живеят точно в този квартал.
	Неволно сравни видяното с картините от своето детство, което също не беше кой знае колко щастливо и не се характеризираше с изобилие. Оттогава бяха изминали петнайсет години, но почти нищо не се бе променило. Унилата действителност на Централна Русия и периферията й не му даваше мира и не можеше чак толкова лесно да се дистанцира от нея, като просто нахлупеше качулката си на главата. Не, изходът не беше в това да си затваря очите. Изходът беше в работата, в ежедневната работа. Крачка по крачка, тухла по тухла — само така можеше да се изгради едно здание. И той се бе убедил в това от собствен опит.
	От дясната му страна имаше коли — стари ръждясали автомобили, произведени в незапомнени времена. Собствениците им не се бяха постарали особено да продължат живота им и техните приятели на четири колела гниеха на паркинга, строени в дълга редица.
	С крайчеца на окото си Сергей забеляза сянка, която се мярна зад автомобилите, и се напрегна. Продължи да бяга равномерно и бавно, но едновременно с това внимателно следеше какво става наоколо. Сянката отново се мярна и след това се чу тих неприятен звук — скърцане на метал по стъкло.
	Степанцов се изравни с мястото, където видя за пръв път сянката, и изведнъж хукна стремително встрани. Притича между зелен запорожец и тъмносиня волга и рязко се обърна.
	Запорожецът нямаше задно стъкло. То се търкаляше на земята, а от отвора на колата стърчаха два крака с износени маратонки.
	— Веднага излез оттам! — подвикна тихо Сергей.
	Притежателят на износените маратонки разбра, че са го хванали на местопрестъплението, захвърли евтиния радиокасетофон, който небрежният собственик на колата не беше прибрал, и се опита да излезе през предната врата, но тя се оказа затворена. Степанцов стоеше нащрек. Той сграбчи здраво малкия крадец за крака и го измъкна навън.
	Злосторникът се оказа едно хилаво хлапе на около десет-единайсет години. То се дърпаше с всички сили, но не издаваше нито звук и непрекъснато се опитваше да ухапе Сергей по ръката. Нещо в лицето или в маниерите на малкото дяволче му се сториха познати.
	— Ей! Престани да се дърпаш! Че ще ти… — Хвана момченцето за яката на черното яке, вдигна го над земята и на няколко пъти енергично го разтърси. — И без това няма да се измъкнеш.
	Демонстрацията на сила подейства. Момченцето подсмръкна и притихна.
	— Какво ще правиш? Ще ме биеш ли? — попита мрачно то, без да вдига глава.
	— Не, искам да си поговоря с теб — отвърна Степанцов. — Ще те пусна, ако не хукнеш да бягаш.
	Хлапакът вдигна очи към него.
	— Няма да избягам — каза.
	— Добре тогава. Само че хайде да се махнем оттук. Че току-виж собственикът ни спипал. А това няма да е добре. Но първо ще върнем откраднатото.
	Степанцов хвърли през прозореца радиокасетофона на седалката, замъкна малкия крадец на пътеката и там го пусна.
	— Кой си ти?
	Момчето се изплю през зъби, извади от джоба си цигара и запалка и запуши.
	— Аз съм Коза — отвърна то предизвикателно.
	— А-а-а, Коза, значи. В такъв случай всичко е ясно.
	Степанцов изби с мълниеносно движение цигарата от устата на момченцето.
	— Какво ти става? — сепна се то.
	— Нищо. Аз ти говоря, а пък ти робуваш на токсикоманията си. Тровиш се, за да приличаш на възрастен глупак. А знаеш ли, че пушенето са го измислили индианците? Понеже не са имали други развлечения в тропическите гори. И между другото, са пушили по друг начин — през носа. Палили са огън от тютюн, слагали са лули в ноздрите си и са вдишвали дима през тях. Искаш ли да опиташ? Ще ти мушнем две цигари в носа, ще ги запалим и ще видим какво ще стане. Може и на теб да ти хареса?
	— Я се разкарай! — озъби се хлапакът и започна да търси цигарата си в тревата.
	— Недей — предупреди го Степанцов.
	Той пръв намери цигарата и я стъпка. Коза… Някъде вече беше чувал този прякор, само че изобщо не можеше да си спомни къде и от кого. Беше се случило нещо, което май не беше много приятно, и това „нещо“ беше пряко свързано с прякора Коза. Сергей свали бавно качулката от главата си и изведнъж видя, че момчето пребледня. Устните му се разтрепериха, а очите му се оцъклиха.
	Степанцов долови напрежение в движенията му и инстинктивно разбра, че момчето всеки миг щеше да побегне. Сложи ръка на слабичкото му рамо.
	— Защо трепериш?
	Дребосъкът не отговаряше.
	— Познаваш ли ме? — попита го той, надявайки се, че слухът за новата спортна школа вече се е разнесъл из цял Красносибирск. — Аз съм треньорът.
	— Какво си се лепнал за мен? — избухна внезапно момчето. — Твоят фотоапарат не е при мен, не е. Разбра ли? Изгубих го! Изгубих го!
	Всичко си дойде на мястото. Сега разбра защо момчето му се стори познато. И прякорът Коза моментално изплува в паметта му заедно с картината от летището и бягащото момче.
	— Значи това си бил ти… Всичко е ясно. Къде живееш? Ще те заведа при родителите ти.
	Момчето отново започна да се дърпа, но той не го пускаше.
	— Искаш ли пак да те разтърся?
	— Стига! Да не съм ти боксова круша?
	Сергей се засмя. Изведнъж видя картината отстрани: някакъв як чичко с ръст сто и осемдесет сантиметра тресе хилаво момченце.
	— А как се казваш? Как е истинското ти име? — попита през смях.
	Момченцето оправи якето си, изтупа се и едва тогава отговори:
	— Вадим — изрече с много сериозен вид.
	— Виж какво, Вадим — клекна до него Сергей и изтупа мръсните му дънки и яке. — Хайде да се разберем веднага. Нямам намерение да се оплаквам от теб. Ще забравим и за фотоапарата. Просто искам да си поговоря с родители ти.
	— Просто да си поговориш ли? — В гласа на детето прозвуча недоверие.
	— Аз никога не лъжа — увери го Степанцов. — Да не би още да спят? Рано е.
	Пред очите му изникна една съвсем обичайна картина: мръсно, разхвърлено жилище, празни бутилки в ъглите, червеното подпухнало лице на бащата, разрошените коси на майката. Вероятно това момченце не беше расло в най-добрите условия и едва ли можеше да бъде обвинено, че рано сутрин разбиваше чужди коли. Така или иначе, средата предопределяше страшно много неща.
	— Ъ-ъ — махна с ръка момчето. — Мама скоро трябва да се върне от работа.
	— Ами баща ти?
	— Аз имам само майка — отвърна Вадим.
	Ами да, позната история. Много често мъжът, вместо да стане опора на цялото семейство, се превръщаше в бреме и изчезваше. Сергей погледна спортния си часовник „Касио“, който винаги си слагаше, когато тичаше, за да следи хронометъра му. Беше седем без петнайсет.
	— А майка ти нощем ли работи?
	— Ами да — отвърна тъжно момчето. — Сега ще закуси, ще се преоблече и пак ще отиде на работа.
	— Ясно — кимна Сергей. — Хайде, покажи ми къде живееш.
	Мислеше, че Вадим ще го заведе в някоя от близките бараки, но в действителност нещата се оказаха далеч по-лоши. Зад неугледните двуетажни къщурки започваше гъста запусната градина. По клоните на дърветата висяха малки спаружени ябълки. Разкривените стволове на ябълковите дървета бяха разцепени, а тук-там кората им се белеше като обгорена кожа. Земята беше обрасла с бурени, в тях се търкаляха счупени бутилки, опаковки от чипс, хартийки от бонбони и дъвка. Вадим тръгна надясно, заобикаляйки една ниска килната ограда, която беше толкова стара, че Степанцов се боеше да диша дълбоко, за да не я събори.
	— Охо! Далече живееш! — каза.
	Момченцето свря глава в раменете си и продължи напред. Най-сетне пред тях се показа дървена къщурка. Тя приличаше на декор от филмите за войната — беше направена от почернели изгнили дървета, покривът й беше продънен, а коминът — килнат на една страна… Зад второто стъпало пред пруста зееше огромна дупка.
	— Това е — каза Вадим. И се вгледа. В едно от прозорчетата мъждиво светеше лампа. — Мама си е вкъщи. Дошла си е.
	Степанцов едва сега се сети, че не е хубаво да ходиш на гости с празни ръце, но вече беше късно да се връща обратно. Последният денонощен магазин, който видя по пътя си, се намираше до дома „Нил Сорски“. Нехранимайкото мина през отворената портичка (когато се вгледа, Сергей видя, че тя не беше отворена, а просто бе подпряна на оградата, тъй като пантите й отдавна бяха изгнили) и махна на Степанцов да го последва. Той го догони и го попита шепнешком:
	— Чакай малко! Как се казва майка ти?
	— Светлана…
	— Аха… А как е бащиното й име?
	— Александровна.
	— Добре. Разбрах.
	Сергей отмести Вадим и тръгна пръв към къщата. Не посмя да се качи на пруста и затова почука на прозореца, който светеше.
	— Светлана Александровна!
	Видя чисти бродирани пердета. Изненада се, че прозорците са грижливо измити. Изобщо женската работа беше извършена съвестно, старателно и грижливо. Но мъжката работа…
	Завеската се отдръпна и на прозореца се показа женско лице. Степанцов застина, тъй като изобщо не очакваше да види нещо такова. По това лице нямаше никакви торбички под очите. И това дори не бяха очи, а очища — толкова огромни, сякаш заемаха почти половината от лицето, и зеленикави като нефрит! А тъмнорусата дебела колкото ръка плитка лежеше върху гърдите й. Жената го гледаше с тревога и изненада.
	— Светлана Александровна, мога ли да поговоря с вас?
	Той изпита неудобство. Представяше си какво би могла да чувства тази жена. Рано сутринта, в седем часа, при нея идва някакъв непознат мъж с много красноречива външност — късо подстриган, със сплескан нос и насечени от белези вежди. Общо взето, подозрителен субект с бандитски вид.
	Ала жената само кимна със сдържано достойнство и направи знак, че веднага ще излезе. След няколко секунди се показа на прага и Степанцов се вкамени. Беше облечена с простичко избеляло от пране сукманче, ушито по модата от шейсетте години, но то подчертаваше толкова добре стройната й приятно закръглена фигура, че чак дъхът му секна. Жената стоеше и мълчеше, хапейки нервно устни. Вадим изрови с върха на маратонката си малка дупка в рохката земя, а сетне въздъхна:
	— Добре де, вие тук си поговорете, а пък аз ще се прибера.
	Хлапето изтича към вратата. Степанцов забеляза инстинктивното движение на Светлана — веднага, щом момченцето се шмугна през отворената врата, тя застана на прага, прикривайки го, сякаш искаше да защити детето си от някаква опасност, която го застрашаваше.
	— Аз… такова… — Думите, които си беше подготвил, бяха забравени. Кой знае защо Сергей се чувстваше глупаво, сякаш го бяха спипали да върши нещо нередно. — Светлана Александровна! — съсредоточи се той. — Аз съм треньор в спортната школа. Всъщност още не съм започнал да работя с децата. Днес ми е първият ден. Аз съм боксьор…
	Жената го слушаше мълчаливо.
	— Общо взето… — Той се обърка още повече: как можа да изтърси това глупаво „общо взето“? — Вашият син има добри данни. И бих искал да тренира при мен. Мисля, че за него ще е добре…
	Той улови разтревожения й поглед и побърза да обясни:
	— Не гледайте, че носът ми е счупен и изобщо… Не е задължително това да му се случи. Момчето няма да пострада, обещавам ви. И изобщо мисля, че ще е по-добре да се занимава със спорт, вместо да скита из улиците.
	Сергей се притесни като хлапак и дори не можеше да си обясни какво става с него. Не се беше чувствал така дори на ринга. По гърба му се стекоха струйки пот. И кой знае защо му се стори, че от нейния отговор ще зависи целият му по-нататъшен живот.
	Светлана отмести от лицето си един немирен кичур коса.
	— Добре, защо не? — каза тихо.
	Вадим се появи иззад гърба й като малко дяволче.
	— Аз нямам екип! — заяви.
	— Ще ти намерим екип — отвърна Степанцов, без да сваля очи от Светлана. — Това не е проблем. Имаме добри спонсори. Заводът за алуминий. Всичко ще ти намерим…
	Жената кимна.
	— Добре — каза още по-тихо и се обърна към вратата. Сякаш искаше да попита: „Това ли е всичко? Има ли нещо друго?“
	Степанцов се изпълни с хубаво, топло чувство, което би нарекъл радост.
	— Вадим! — повиши глас. — Чакам те в дванайсет часа. Разбра ли?
	— Да! — разнесе се от къщата.
	Сергей разпери смутено ръце.
	— Ами, това е. Извинявайте за безпокойството. Довиждане.
	— Довиждане — каза Светлана.
	Степанцов тръгна към портичката, усещайки погледа й в гърба си. Изведнъж се спря, свъси се и се обърна.
	— Да, между другото… Може ли да кажа нещо на Вадим? На четири очи?
	— Разбира се. — Тя се скри в къщата, а на пруста се показа момчето.
	— Я ела тук — каза този път строго Степанцов.
	Момчето се приближи с нежелание. Сергей протегна ръка.
	— Цигарите и запалката. Дай ги.
	— Как ли пък не… — подхвана момчето, но той го стисна здраво за лакътя.
	— Казах: дай ми цигарите и запалката — рече с такъв тон, че момченцето не се осмели да му противоречи. Стрелна го с изплашен поглед и извади полупразния пакет „Прима“ и евтината пластмасова запалка. — Ако още веднъж те видя да пушиш, ще ядеш бой! В дванайсет часа да си при мен. Това е. До скоро.
	Смачка пакета с ръка и си тръгна. Повече не се обърна, но усещаше как зад завеската го следят две големи зелени очи. И го гледат може би със скрита надежда. Как би могъл да ги излъже?


	Настъпи денят, в който беше насрочено общото събрание на работниците от комбината. Последният разговор между Белов и Лайза накара Саша да се развълнува. Струваше му се, че американката, която не беше вникнала в дълбочината на руската реалност, витае някъде из облаците и изобщо не иска да слезе на грешната руска земя. Та затова срещата с неприятната действителност щеше да бъде много болезнена за нея, дори щеше да бъде нещо като падение.
	На няколко пъти понечи да й каже това, но младата жена изглеждаше толкова весела и уверена в себе си, че не посмя да го направи и си замълча. В столовата висеше обява, написана върху картон с големи червени букви. Тя гласеше, че на еди-коя си дата в обедната почивка ще се състои общо събрание на работниците, но Белов не разчиташе особено, че поканата ще даде резултат.
	„Сигурно на повечето хора изобщо не им пука, за мъжете е по-важно да играят карти — помисли си той. — Представям си колко ще се разстрои Лайза, когато вместо четири хиляди работници види на площада жалка групичка.“
	В дванайсет без петнайсет на площада пред административната сграда едновременно, но от различни страни се появиха Витя и Степанцов. Боксьорът беше нервен и бързаше.
	— Имам тренировка — обясни той причината за вълнението си. — Оставих Фьодор с момчетата и сега се притеснявам.
	— А защо се притесняваш? — не разбра Белов.
	— А-а-а — махна с ръка той. — Не зная. Притеснявам се и толкова. За тези два дни се превърнах в същинска квачка. Тревожа се за всяко дете.
	— Това е добре — каза Лайза, която дойде при тях. — В теб се пробужда чувството за отговорност.
	Тя изглеждаше прекрасно. Беше с леки небесносини панталони, с ослепително бяло копринено поло, а на врата си носеше ярък шал, който моментално приковаваше погледа. Белов си помисли, че щеше да е по-добре, ако си беше облякла шинел и ботуши, защото така изглеждаше страшно различна от тукашните хора.
	— Никога не съм предполагал, че може да ми се случи такова нещо — каза смутено Сергей. — А пък сега изведнъж… някак необяснимо.
	— Струва ми се, че ти е време да помислиш за семейство — сложи му на бърза ръка диагнозата Лайза.
	Мъжете се спогледаха. Белов погледна въпросително Лайза.
	— Ами да — усмихна се обезоръжаващо тя. — Отговорността прави мъжа по-силен. Това важи и за боксьорите, и за директорите на комбинати за алуминий.
	— Сега ще имаме прекрасна възможност да се убедим дали това е така — отбеляза малко ехидно Саша. — Готова ли си да чуеш какво мислят руските мъже по женския въпрос?
	В отговор Лайза само се усмихна. На площада постепенно започнаха да се събират хора. Първо — на малки групички, но след това, когато работниците от топлинните цехове приключиха с обяда си, се изсипа такава голяма тълпа хора, че Белов не можа да се сдържи и извика:
	— Я виж ти? Уредбите работят ли? — попита той Витя.
	— Че къде ще идат, шефе! — отвърна той, но видя пълния с укор поглед на Белов и доложи както се полага: — Работят, Александър Николаевич. Можем да започваме.
	— Е, тогава да започваме. Бог да ни пази!
	Белов, Лайза, Степанцов и членовете на профсъюзния комитет се качиха на балкона, който опасваше целия втори етаж на административната сграда на завода. Белов поздрави всички събрали се и им благодари. След това обобщи накратко резултатите от работата, която бяха извършили напоследък. Спомена и за спортната школа. Повика Сергей и му връчи микрофона.
	През цялото време, докато държа кратката си реч, Степанцов имаше чувството, че гледа в очите хората, от които в крайна сметка зависеше съдбата на спортната школа „Гладиаторъ“ и на целия комбинат. Помоли ги да подкрепят Белов в усилията му да организира живота в града по нов начин. Каза, че не всички богати олигарси непрекъснато и само смучат кръвта на народа и че талантливите предприемачи също са достояние на Русия като големите спортисти, учени и пълководци. Изрече всичко това искрено и работниците го усетиха. А най-важното бе, че имаше физиономия на човек, който така и не се е научил да лъже.
	Когато Сергей свърши, половината площад се взриви от викове и аплодисменти. Белов си помисли, че доскоро тези хора сигурно със злоба бяха шушукали, че по този начин ръководството пере откраднатите от народа пари. Но сега всички разбираха, че Белов действа в името на техните интереси. Хората се бяха уморили постоянно да бъдат лъгани. Искаше им се да повярват в нещо добро. А той не ги лъжеше. Сергей вдигна ръце за поздрав към всички и също започна да ръкопляска, адресирайки аплодисментите си към насъбралите се. Когато ръкоплясканията стихнаха, Белов отново застана пред микрофона.
	— А сега пред вас ще говори Елизавета Донахю. Навремето тя оказа голяма помощ на комбината и сега иска да направи ново предложение, от което, надявам се, всички ние ще имаме полза.
	Лайза се изпъчи. Направи крачка напред, усмихна се очарователно и махна с ръка на всички.
	— Добър ден! — каза. — Благодаря ви за доверието. За това, че се съгласихте да ме изслушате. Много ми е приятно да бъда сред вас, в компанията на силни мъже, до които всяка жена би се чувствала защитена.
	Белов не вярваше на ушите си. Първо Сергей демонстрира талант на оратор, а сега го правеше и Лайза! Наистина ли това беше част от задължителните добродетели на една лейди от Манхатън? Хората на площада бяха притихнали и слушаха внимателно. Не се чуваха никакво хихикане и неодобрителни реплики.
	— Вие сте направили страшно много неща — продължи тя. — Вие ден след ден изграждате живота си сами. Изграждате новия си живот. И го правите прекрасно. Достойно. Красиво. По мъжки! — Тя разтресе свитите си юмруци. — За пръв път дойдох в Красносибирск преди две години и половина и трябва да отбележа, че през този кратък период страшно много неща са се променили. Мрачните лица по улиците са станали по-малко, а усмивките — повече. Мъжете посещават спортни зали, басейни и се грижат за здравето си. Това е чудесно! Нима е възможно да не обичаш един стегнат и строен мъж с вид на спортист? Разбира се, че ще го обичаш. Повярвайте ми, казвам ви го като жена.
	В отговор се разнесоха тихи възгласи на одобрение. Белов забеляза нещо странно — не усещаше неприязнено отношение към Лайза. Хората я слушаха внимателно и дори с интерес.
	— Скъпи мои мъже! — разпалваше се тя буквално с всяка измината минута. — Вие сте млади, силни и красиви. Нима не искате до вас да има такива жени? Не се съмнявам, че искате. А какво е необходимо за тази цел? Какво е нужно на нас, жените? Не чак толкова много — вашата любов и грижа. Искам…
	Белов се взираше в четирите хиляди работници и виждаше как хората кимат в знак на съгласие с думите на Лайза. Тя говореше много убедително. Приятният тембър на гласа й и правилно подбраната й интонация ги омагьосваха. Дори му се струваше, че ако в този момент тя заяви, че две по две прави пет, всички щяха да й повярват.
	Лайза умело прокара тезата си за необходимостта да бъде създаден център за прекарване на свободното време. От думите й излизаше, че за целта ще са нужни съвсем малко средства, но за сметка на това ползата ще е голяма.
	Яките мъже в брезентови комбинезони се разшумяха.
	— Разбира се! Да го направим, какво има да му мислим?
	— Трябва да има клуб! И без това човек няма къде да отиде!
	— Да! Ще направим и новогодишен бал, също като в „Карнавална нощ“!
	На Белов му се стори, че не чува добре. Не му се вярваше, че работниците се съгласиха с такава лекота да олекотят заводската хазна. Дори нещо повече — идеята им хареса!
	— И да ви кажа под секрет — погледна лукаво Лайза към Саша. — Искам да ви съобщя още нещо. В момента ръководството на завода разработва програма за жилищно подпомагане на младите семейства. И защо не? Имаме прекрасна детска градина, но според мен дечицата в нея са малко. Да не би да сте забравили какво трябва да се прави, за да има повече деца?
	Грубата шега, която беше на границата на приличието, прозвуча тъкмо на място. И се превърна в онази убедителна точка, която трябваше да сложи край на речта й. Тя започна да ръкопляска, а работниците я последваха.
	— Ти си полудяла — прошепна й Белов, навеждайки се към нея. — Каква програма за подпомагане на младите семейства?
	— Как така „каква“? Всяко семейство със собствено жилище! — отвърна му по същия начин Лайза, почти без да помръдва устни.
	— Няма да издържим! — заяви той.
	— Ще издържим и още как! — възрази му тя. — Конюнктурата на пазара за цветни метали е благоприятна, а пък аз ще ти подскажа няколко нестандартни хода, за да спечелиш повече пари… Всичко ще е наред.
	— Ох, Лайза! Ако знаех… — поклати глава Белов.
	Работниците започнаха да се разотиват по цеховете. След пет минути площадът опустя. Степанцов се сбогува на бърза ръка и хукна, прескачайки по две стъпала наведнъж. Белов хвана Лайза под ръка и я заведе в кабинета си.
	— Е? И как успя да го направиш? — попита той, веднага след като затвори вратата.
	— Нали ти казах, че подценяваш жените — усмихна се Лайза.
	— Е, теб е трудно да те подцени човек.
	— Нямам предвид себе си.
	— А кого?
	— Жените изобщо. Нали работниците имат жени. С какво мислиш, че се занимавах цял месец?
	— Нямам представа — отвърна честно Белов.
	— Убеждавах жените да обяснят на мъжете си за какво става дума. Между другото, имай предвид тази възможност. Действа безотказно.
	— Хитро! — възхити се той.
	— Просто! — каза Лайза. — Това е природен закон. Жената винаги ще тръгне след мъжа. В случай, че той върви в посоката, в която тя иска.
	Белов нямаше какво да отговори. Гледаше щастливата и разпалена от успеха си Лайза и се усмихваше. Напоследък все по-често и по-често си мислеше, че двамата са прекрасна двойка и че във всяко отношение много си подхождат. И че заедно могат да постигнат много повече неща, отколкото, ако са сами.


	Степанцов не преставаше да се изненадва от самия себе си. Съвсем доскоро му се струваше, че мъжът на неговата възраст е оформен окончателно като личност, че мирогледът и пристрастията му са ясно определени и че няма никакъв смисъл да се променя.
	Ала онова, което се случваше със Сергей, беше изненада най-вече за самия него. Отговорността му за неговите възпитаници не се превърна в тежко бреме и дори напротив — превърна се в нов стимул. Изведнъж почувства, че може да направи нещо за тези ощетени от съдбата момченца. Естествено, дори не се и надяваше, че може да замени бащата на някое от тях, защото беше смешно и глупаво да разчита на такова нещо, но поне можеше да стане достоен за званието учител. И Степанцов се стараеше с всички сили. Забеляза, че започна да се отнася към себе си още по-строго и по-взискателно. Странно, но това дори му харесваше.
	Скоро направи още едно откритие. Преди смяташе, че не се страхува от нищо. Оказа се, че това не е така. Страхуваше се и още как. Но не се страхуваше за себе си, а за момчетата. Боеше се, че ще пропусне момента и че няма да може да им обясни навреме къде минава границата между озлоблението и спортната злоба, без която беше невъзможно да се боксираш. Следващото ново за него нещо стана болката. Самият той отдавна бе свикнал да я понася и понякога дори не я забелязваше. И това беше естествено за един боец. Да забравиш за болката означаваше да прекрачиш в ново измерение, да разтвориш хоризонтите си.
	Сега той беше не само състезател, но и треньор. И се случи нещо много странно! Всеки удар, всяко точно попадение се отзоваваше в сърцето му. Кой знае защо това се отнасяше с пълна сила за ударите, които Вадим — бившият хулиган с прякора Коза, допускаше да му нанесат. Сергей го открояваше сред всички останали, но полагаше огромни усилия, за да не показва това, вероятно защото самият той много добре разбираше причините за своето предпочитание.
	Вече изтичаше първата седмица от заниманията. Степанцов провеждаше тренировките всеки ден, без да се бои, че претоварва момчетата. Прочете доста педагогическа литература, проучи възможностите на детския организъм с неговата способност бързо да се възстановява и с неизчерпаемата му неизразходвана енергия, която без тренировките щеше да намери друга, далеч по-нежелателна реализация. Промяната на дейността му позволи да погледне по друг начин на неотдавнашните събития от собствения му живот, които вече му изглеждаха толкова далечни…


	22.

	През този ден той малко удължи втората тренировка, която започваше след дванайсет часа. Вместо да тичат, Сергей заведе възпитаниците си в съседния двор на хокейната площадка и им даде една футболна топка. Имаше съвсем бегла представа от футбола и затова свиреше почти без правила. Най-важното за него беше не да вкарат гол, а да тичат, докато имат сили, и да се мобилизират.
	След един час непрекъсната игра (по това време резултатът беше 16:18, но Степанцов така и не можеше да си спомни в чия полза) той наду свирката и нареди на всички да се строят. Разгорещените от играта момченца се строиха в две редици, спорейки и шумейки.
	— Връщаме се в залата — обяви Сергей и поведе колоната към спортната школа.
	В залата им нареди да се заемат със силови упражнения. Целта беше да се наблегне на издръжливостта, която беше толкова необходима за бокса. Разделени на двойки, момчетата качваха своя партньор на раменете си, хванати за пръчките на шведската стена, клякаха бавно, а след това се изправяха. След това момчетата си сменяха местата: номер едно хващаше другия за краката, а той трябваше да тича, местейки бързо ръцете си по пода. Сетне дойде ред на лицевите опори. Първо по една обикновена серия, след това серия с пляскане на ръце, а след това серия, в която си притискаха ръцете взаимно.
	Сетне Степанцов им показа как трябва да укрепят костите и сухожилията на китките си. И започна да прави лицеви опори на свити юмруци, на пръсти (на пет, на три и накрая на един — на палец), на китка, на обърната с дланта нагоре ръка. Момченцата го наблюдаваха внимателно. Почти никой не успяваше да повтори упражненията след треньора. Но Степанцов не разчиташе на това. Той знаеше, че силата и ловкостта не се появяват веднага. След общофизическата подготовка преминаха към техническата част. Показа им как трябва да се нанася прав удар, който беше базов елемент в техниката и освен това бе най-простият за изпълнение.
	— Изтласкваме напред юмрука по най-късата траектория — наставляваше ги той. — Изнасяме рамото напред и подсилваме допълнително удара, като завъртаме тялото. Заставаме на пръсти със съответния на ръката, с която удряме, крак и обръщаме петата навън. Това ни дава още три-четири сантиметра. А сега запомнете най-важното. Ударът не се нанася с ръката, а с цялото тяло. В момента, в който докоснете противника си, трябва да дадете импулс на цялото си тяло. Той идва оттук — удари се по бедрото Степанцов. — Ясно ли е? Да се научиш да удряш правилно е истинска наука! Защото това не е улично сбиване, а благородното изкуство на бокса. Показвам още веднъж…
	Той застана срещу голямата боксова круша. Изопна отпуснатата си ръка и показа, че едва докосва с върха на пръстите си изкуствената черна кожа.
	— Сега вижте какво правя… — Краката му започнаха да пружинират. Той ги присви леко в коленете и стисна юмруци. — Ударът започва от основен гард. В това време другата ръка предпазва грижливо брадичката, а лакътят прикрива слънчевия сплит. — Бавно „наби“, както се казва на треньорски жаргон, дясната си ръка, като в същото време леко се наведе напред. Илюстрирайки всичко казано до този момент, левият му крак остана неподвижен, а десният започна да се обръща на пръсти с петата навън. Дясното му рамо се изнесе малко напред. — Вижте, стоя на едно място. Не съм направил нито една крачка, но сега вече мога да нанеса добър насочен удар.
	И наистина, ако преди това можеше да докосне боксовата круша само с пръстите на ръцете си, сега уверено заби юмрук в нея.
	— И накрая — най-важното. — Сергей отдръпна леко ръката си назад, само на някакви си пет-десет сантиметра. — Истинският майстор удря с ръка, но нанася удара с цялото си тяло. Ето какво означава това. Импулсът ще дойде от тук — от съответното бедро. Гледайте внимателно, защото ще го направя бързо.
	Направи почти неуловимо движение отдолу нагоре, сякаш по тялото му премина вълна. Тя бързо се понесе от бедрото му, усили се от завъртането на тялото му, чрез рамото се предаде на ръката му и стигна до юмрука му. И в същия миг юмрукът му се заби в боксовата круша, а тя отлетя встрани на повече от половин метър.
	— Видяхте ли, че задържах ръката си след удара — коментира Степанцов. — Затова боксовата круша отлетя толкова далеч. Общо взето, това е неправилно. Щом удариш, ръката трябва веднага да се върне назад, за да е готова за защита. Ударът трябва да е рязък и отривист. Тогава боксовата круша ще остане на мястото си, но ще получи същия импулс. Не забравяйте това. Сега се опитайте да го направите сами, а аз ще ви наблюдавам.
	Посветиха последния половин час от заниманията си на гарда и отработването на правия удар. Когато Степанцов забеляза, че ентусиазмът на момчетата намаля, а движенията им станаха вяли и забавени, погледна часовника си. Беше два и половина. Той плесна три пъти с ръце.
	— Край! Стига за днес! Правите още три серии с по десет лицеви опори й отивате в съблекалнята!
	Момчетата се хвърлиха на пода и започнаха да правят лицеви опори. Степанцов следеше внимателно никой да не хитрува и всички да направят нужните лицеви опори. А след това отиде при Вадим и сложи ръка на рамото му.
	— В момента майка ти вкъщи ли е? — попита Сергей.
	— Да. Днес е нощна смяна. А сега си е вкъщи. Оправя това-онова.
	— Добре. След като се изкъпеш и се преоблечеш, ме изчакай. Искам да ви дойда на гости, за да обсъдим някои неща.
	Вадим го погледна изпитателно. Това не му приличаше на някакъв номер срещу него. Пък и той се държеше образцово, дори не беше палил цигара. Не, треньорът нямаше от какво да се оплаче. Тогава… защо се канеше да им дойде на гости?
	— Добре — каза момчето и хукна към съблекалнята.
	— И да се изкъпеш хубаво — подвикна подире му Степанцов.
	Съветът му беше много правилен, защото момчето нямаше у дома нито душ, нито баня.
	Сергей отиде в треньорската стая и дълго обмисля какво иска да каже на Светлана. С какво да започне. И дали това беше прилично, тъй като те почти не се познаваха.
	От кратките разговори с Вадим научи, че Светлана е медицинска сестра в местната болница и че взема много дежурства, та поне някак да върже двата края. В крайна сметка реши, че все някога трябва да започне. Дори с нещо малко. Защо не?


	По пътя Сергей се отби в магазина и избра най-хубавата торта. Вадим се отнесе с недоверие към тортата, но в същото време едва прикриваше радостта си. Личеше му, че страшно му се ще да опита поне едно парченце от рядкото лакомство, но гордостта не му позволяваше да си признае. Той се намуси и направи презрителна физиономия в смисъл: „Ние какви неща сме виждали. Не можеш да ни вземеш акъла с една торта.“
	— Вадим — каза Степанцов. — Искам да те попитам нещо. Само че не ми се обиждай, разбери ме правилно.
	— Какво? — наежи се палавникът.
	— Къде е баща ти?
	— Че кой го знае? — отвърна равнодушно момченцето.
	— Ясно, значи тя е самот… тоест, добра майка… — Сергей с всички сили се стараеше да подбира подходящите думи, но ораторският талант, с който веднъж блесна, беше изчезнал. — Тя е толкова красива. Има ли си някого?
	Изведнъж лицето на Вадим се промени — не физиономията, а лицето му и той заприлича на малко сериозно старче.
	— Ние живеем сами. Мама казва, че всички мъже са говеда.
	Степанцов се почувства несправедливо оскърбен, защото самият той не беше направил нищо в живота си, заради което можеше да бъде наречен по този начин.
	— Не бива да се обобщава така — каза наставнически. — Първо, в говедата няма нищо лошо. Те са полезни животни, бият се добре и, второ… — Той се замисли, защото не знаеше какво да каже по-нататък, но Вадим спаси положението:
	— Мама казва, че всички са говеда! — рече и завъртя глава. — Всички без изключение.
	— Добре де — не започна да спори Сергей. — С теб трябва да се постараем да я разубедим…
	Известно време двамата вървяха мълчаливо. Степанцов се опитваше да прави по-малки крачки, та Вадим да не подтичва подире му.
	— А защо питате? — не се стърпя момченцето.
	Сергей не намери веднага какво да му отговори. Честно казано, самият той не знаеше защо питаше. Просто го интересуваше всичко, което по един или друг начин беше свързано с тази жена.
	— Ами, общо взето, за да зная — отвърна уклончиво.
	— А-а-а… — проточи подозрително Вадим. — Тъй, тъй…
	Двамата минаха през запуснатата ябълкова градина и се озоваха пред счупената портичка.
	— Трябва да се смени — каза Сергей. — Ще ми помогнеш ли?
	— Разбира се!
	— Браво! — потупа го по рамото Сергей. — Иди да кажеш на майка си, че съм ви дошъл на гости.
	Вадим се втурна да съобщи за посещението на треньора, а той го чакаше навън със свито сърце. В къщата се разнесе шум от стъпки и се хлопна врата. След това Светлана се появи на пруста. Тя изглеждаше леко сънена, но това не я правеше по-малко красива.
	Младият мъж не издържа и се усмихна широко. Светлана оправи косите си и го покани с жест да влезе. Приглади същото избеляло от пране сукманче и се отдръпна, за да направи път на госта.
	— Здравейте, Светлана Александровна! — Той вдигна високо тортата. — Ще ме почерпите ли с чай?
	— Разбира се — отвърна домакинята.
	Степанцов се озова в малко антренце. На стената му беше монтирана мивка, а под нея имаше кофа. Подът на антренцето беше наклонен, а линолеумът — почернял от времето. Под масата беше зареден капан за мишки. Светлана бутна вратата към стаята.
	— Насам, моля. Влизайте.
	В голямата стая имаше камина, до нея — кухненска маса, а върху масата — два електрически котлона. Светлана взе един месингов чайник, каквито използваха в армията, и отиде в антренцето. Чу се шум на вода, която се преливаше от някакъв голям съд — най-вероятно от кофа. Сетне тя се върна и сложи чайника на котлона.
	— Седнете — посочи домакинята продънения диван, застлан с вехта, но чиста кувертюра.
	— Благодаря. — Гостът остави тортата на масата и се огледа.
	Близо до масата имаше шкаф. Ако се съдеше по вида му, той беше най-малко с десет години по-стар от самия Сергей. Вместо крака под него бяха напъхани дървени трупчета с най-различна форма и големина. Степанцов улови притеснения поглед на Светлана и сърцето му се сви от жал.
	Личеше си, че тази жена отдавна вече не чака подаръци от живота. И възприемаше появата на непознатия мъж с торта в ръце като поредната динена кора от страна на съдбата. Затова се постара моментално да разсее съмненията й и премина към целта на посещението си.
	— Светлана Александровна! Зная, че сте медицинска сестра. Синът ви ми каза. В спортната школа имаме нужда от медицинско лице. Най-вероятно няма да има кой знае каква работа, но просто трябва да стоите там за всеки случай. Школата има добро финансиране и получава пари от комбината за алуминий. Познавам се с неговия директор… Тъй че ще се съгласите ли да работите при нас?
	Предложението му я изненада. Тя смутено мачкаше сукманчето си. След това стана, отиде до котлона, заслуша се в завиращия чайник и отново се върна на мястото си.
	— Не зная — отвърна тихо тя. — А как ще плащате? Редовно ли?
	— Разбира се! — увери я Степанцов. — В комбината плащат редовно. Спортната школа се води към него, така че не се очертават никакви проблеми.
	— А колко ще ми плащате? — попита плахо Светлана. — С всички дежурства и надбавки в болницата вземам почти три хиляди.
	Степанцов се ужаси — нима можеше да се живее с толкова пари? Той също беше имал тежки моменти, но за щастие всичко това вече бе останало зад гърба му. Макар парите, които получаваше за мачовете, да не бяха много големи и от тях да трябваше да плаща на треньора, на лекаря и на мениджъра си, все пак му позволяваха да не се замисля за това какво ще яде утре. А Светлана най-вероятно мислеше за това всеки ден.
	— При нас ще получавате десет хиляди — каза Сергей.
	Честно казано, той преувеличи. Естествено, двамата с Белов бяха обсъждали въпроса да поканят на работа в спортната школа медицинско лице, но за заплатата му не беше ставало дума. „Нищо, в крайна сметка ще й доплащам от моите пари“ — реши.
	Светлана едва чуто възкликна. За нея десет хиляди изглеждаха като нещо нереално, като баснословна и почти невъобразима сума.
	— Можете да не ми отговаряте веднага. Елате утре при нас, за да видите за какво става дума. Ако ви хареса — заповядайте. — Той се поколеба, изкашля се и каза: — Бих искал тази работа да вършите точно вие… — Сетне си помисли, че е казал нещо излишно, и бързо добави: — Освен това синът ви тренира там и нещата се нареждат…
	Светлана се изчерви. Скочи от стола и метна кърпата на рамото си.
	— Ей сега ще дойда. Само минутка.
	Степанцов чу как трака с чашите в съседната стая. Най-сетне тя се появи на прага, понесла три чаши с чинийки. Чашите бяха фини, от порцелан. Красиви, но ужасно старомодни. Сякаш най-малко половия век бяха стояли и чакали своето време. Светлана избърса всички чаши с кърпата и попита с извинителен тон:
	— Ще извикам сина си, нали може? Нека и той също да…
	— Разбира се, разбира се — съгласи се Степанцов. — Аз ще го повикам. — И хукна към изхода.
	На вратата се сблъска със Светлана, усети със слънчевия си сплит гърдите и твърдите й зърна и неизвестно защо отскочи встрани, сякаш се опари, като в същото време удари болезнено лакътя си в рамката на вратата. И двамата се изчервиха като ученици и се заковаха на място. Жената се окопити първа:
	— Какво правите, Серьожа — каза шеговито тя, винаги ли нарушавате така правилата за улично движение?
	Той се засмя и продължи в същия дух:
	— Виноват, забравих, че дамите винаги имат предимство. Няма да правя повече така. По-добре вие идете да повикате момчето, а пък аз ще наглеждам чайника.
	Той си мислеше, че ще се отбие у Вадим само за пет минути, но остана до вечерта. Тримата пиха чай, ядоха торта, говориха си и се шегуваха. Светлана вече не свеждаше очи всеки път, когато той й казваше нещо или я питаше за нещо. Изчезна и напрегнатостта й. Сергей си помисли, че тази жена често е била лъгана и че в началото на общуването им тя се е ръководела от този отрицателен опит. Но също така му се стори, че лека-полека започва да се отпуска.
	Времето измина неусетно, пък и тортата почти свърши. В шест часа Светлана започна да се приготвя за работа. Той й предложи да я изпрати и тя не му отказа. Когато излезе през портичката, жената се обърна, погледна къщата и ядосано каза:
	— Нали виждате колко е запуснато всичко? Срам ме е от хората, честна дума!
	Степанцов я хвана деликатно под ръка. Беше трудно да се изрече с думи какво изпитваше към тази жена — искаше му се да я носи на ръце, да я пази, да се грижи за нея, всъщност просто му се искаше да я направи щастлива!
	— Какво говорите? Няма страшно — изрече той с преливащ от нежност глас. — Това… това няма да е за дълго. Много скоро всичко ще се промени, ще видите!
	Сергей изпрати Светлана до болницата. През целия път двамата си бъбриха за разни глупости и всичко това сякаш се случваше през онези блажени дни, когато бяха на шестнайсет години и не се налагаше да мислят за бъдещето…


	23.

	Развеселен и доволен, Сергей се върна в спортната школа. Отвори вратата и мина покрай портиера — бивш скитник от приюта „Нил Сорски“.
	— Появи се най-сетне! — каза свадливо той. — Имаш гости.
	Сърцето му се сви от лошо предчувствие. Изведнъж осъзна, че след една минута всичко може да се промени. Само че не се знаеше в каква посока.
	— Какви гости? Кой е дошъл? — попита.
	— Ами, някакъв — махна с ръка портиерът, — стои начумерен като кукумявка и те чака в треньорската стая…
	Степанцов премина през цялата спортна зала. Сякаш му се налагаше да преодолява съпротивата на въздуха, краката му не искаха да се движат и той едва ги повдигаше като човек, който за пръв път става от леглото след дълго боледуване. Заобиколи ринга и замря пред вратата на стаята си. Треньорската стая беше неговата свещена територия и никой нямаше право да влиза там в негово отсъствие. Никой, освен… „В треньорската стая може да стои само треньорът“ — стрелна се през ума му, но той не изрече това на глас.
	Хвана небесносинята врата за дръжката и широко я отвори. Точно така си беше! Не се излъга. В стаята до малкото бюрце, на което беше оставил недопитата чаша чай в метална поставка, дебелата си работна тетрадка и няколко молива, седеше Савин. Той гледаше стените, по които бяха накачени почетните грамоти, дипломите и вимпелите — трофеите, които Сергей Степанцов беше събрал под негово ръководство, докато се изкачваше към върха. Гледаше ги, разкривил болезнено лице, сякаш изпитваше силна сърдечна болка.
	В едно шкафче до прозореца бяха подредени купи, гравирани вази, паметни знаци и чифт малки бронзови ръкавици. Медалите висяха отделно — те бяха тенекиени, с евтина позлата, окачени върху разноцветни ленти от синтетична материя. Най-скъпите медали, които Сергей беше получил на шампионатите в Европа и света, когато се състезаваше още сред аматьорите, се пазеха в сейфа.
	Савин стана от креслото и с виновна физиономия направи крачка напред.
	— Е, здравей — каза, протягайки ръка на Сергей.
	— Здравей — отвърна той и подмина Савин, отправяйки се към бюрото.
	Сергей се направи, че не забелязва подадената му ръка. Савин сви рамене.
	— Ами, да, разбира се. Имаш пълно право. Можеш дори да ме сриташ, нямам нищо против. Заслужих си го.
	Сергей не отговори. Седна зад бюрото и придърпа чашата с чая към себе си. Между другото, навикът да пие чай със сладко от малини в стъклена чаша с метална поставка като във влак по време на дълго пътуване, беше възприел от Савин. Това беше нещо съвсем дребно… Малка подробност… Но защо ли, без дори да се замисли, започна да прави това, когато самият той стана треньор. Странно. Отпи от чашата — чаят беше изстинал, но ставаше за пиене.
	— Как ме откри? — попита просто за да каже нещо.
	— Чрез мениджъра. Той ми каза, че си се канел да заминеш някъде в Сибир. А пък след това действах чрез моите познати. Някой беше чувал нещо, някой беше казал нещо на някого. Общо взето, открих те.
	Савин замълча. И продължи да стои с вид на беден роднина, защото не знаеше колко щеше да продължи разговорът им и изобщо не можеше да прецени дали трябва да седне или не.
	— А защо ме търсиш? — попита Сергей, пренебрегвайки конфузната ситуация.
	— Ами, исках да си поговоря с теб.
	— Слушам те, казвай. — Сергей с всички сили се стараеше да изглежда равнодушен, макар че в душата му бушуваше буря. — Седни, недей да ми висиш на главата…
	Истина ли беше това! Само преди половин година дори не можеше да си представи, че някога би могъл да каже на треньора си: „Слушам те, казвай.“ Сякаш бе самозабравил се чиновник, който се обръща към досаден посетител. Савин преглътна обидата.
	— Как си? — попита, докато сядаше.
	— Прекрасно — подсмихна се младият мъж. — Нали виждаш, имам школа, тренирам момчета.
	— А ти няма ли да се боксираш?
	— Засега нямам желание…
	Разговорът не вървеше. От кратките безсмислени реплики изобщо не можеше да се получи сериозен разговор. И двамата осъзнаваха това, но по никакъв начин не можеха да го променят. Сергей разбърка чая си, макар да нямаше никакъв смисъл от това, защото той отдавна беше изстинал. Просто трябваше да запълни с нещо паузата. В настъпилата тишина се разнесе мелодичен звън.
	„За кого бие камбаната?“ — спомни си с мрачна ирония той любимия си Хемингуей.
	— Значи, сега си треньор… — Савин изрече това с такъв тон, че Сергей вдигна очи към него и започна съсредоточено да оглежда бившия си наставник, сякаш го виждаше за пръв път.
	Мъжът не изглеждаше добре. Лицето му имаше кафеникав оттенък, а под очите му тъмнееха синкави кръгове. Целият някак се бе смалил и остарял и това беше станало изумително бързо — само за месец и половина.
	— Може да се каже, че съм треньор… — потвърди Степанцов. — А ако трябва да наречем нещата с истинските им имена, вече не съм състезател.
	— Че защо да не си? — възрази Савин. — Млад си, силен си, виждам, че още не си изгубил формата си. Всичко тепърва ти предстои…
	В този момент Сергей избухна. Обидата и злобата, които бяха стаените в душата му, внезапно избиха.
	— Вече нищо не може да се направи! — разкрещя се той толкова силно, че старият му треньор потрепна, и стовари длан по бюрото. Чашата с изстиналия чай подскочи върху плота, а лъжичката жално издрънча в стъклото. — Може ли да има боксьор без отбор, кажи де? Ти какво ми повтаряше непрекъснато? „Ние сме заедно, ние сме единно цяло, ние сме един отбор…“ Къде е сега този отбор — в задника ти!
	Савин се сви, сякаш го бяха ударили силно в черния дроб. Лицето му се разкриви от болка и обида.
	— Чакай малко, Сергей, недей да крещиш. Не беше така, както казваш. Колкото беше така, толкова и не беше, повярвай ми…
	Степанцов си пое дъх, опитвайки се да се успокои. Отпи отново от чая, остави чашата на масата и попита, но вече тихо и с друг тон:
	— Защо хвърли кърпата, Анатолич? Много добре знаеше, че можех да продължа мача!
	Савин кимна. Но за да кимне, направи толкова голямо усилие, сякаш вратните му прешлени бяха ръждясали и отказваха да се движат, ала той с огромно усилие на волята си преодоля съпротивата им.
	— Да — съгласи се, — аз знаех това, но ти не знаеш много неща. Трябва да ти кажа истината. Може би след това ще ме разбереш. — Отново стана и започна да се разхожда из кабинета, за да избегне тежкия поглед на боксьора. — Сигурно си мислиш, че съм се изплашил, така ли? — Сякаш ръцете му пречеха да говори и той ги сложи зад гърба си като арестант. — Да, няма да споря. По-добре е да си призная честно — изплаших се. Това е истината. Но ако мислиш, че съм се изплашил заради себе си, това ще бъде лъжа! — Отиде до шкафа и дълго разглежда купата, спечелена от Сергей преди двайсет години по време на първенството на спортен клуб „Динамо“. — Беше красив финал — изрече сякаш на себе си.
	Но Степанцов много добре го чу.
	— Да — съгласи се той и повтори: — Финалът беше красив.
	— И така, сега ти вече си треньор и можеш да разбереш за какво става дума — продължи Савин и отново се разходи из стаята. — Сигурно още не си успял да усетиш… Макар че… Няма начин да не си. Това се усеща още от първата минута, още от първия миг! Любовта! И отговорността за своя възпитаник! Изпитвал ли си такова нещо?
	Степанцов показа с жест, че има нещо такова.
	— Видя ли? — оживи се събеседникът му. — И аз винаги съм изпитвал това чувство, винаги. Още от мига, когато започнах да те тренирам. Ти ми беше като роден син!
	Сергей седеше с каменно лице, без да отронва нито дума. И се досещаше, че това не е всичко. Че треньорът му искаше да му каже още неща.
	— И тогава, в Лас Вегас — подхвана Савин. Гласът му звучеше глухо, а тонът му беше по-подходящ за някой свещеник по време на погребение, — аз не се изплаших за себе си, а за теб. Буцаев ме заплаши, че ако не се предадеш в петия рунд, ще останеш завинаги в някоя дупка в пустинята. Прекарах две денонощия с него, не забравяй това. И разбрах, че е способен да го извърши. Да не мислиш, че съм получил нещо за преда… за постъпката си? Пари, лимузина или къща в Маями? Не съм. Само натъртени бъбреци и слабата надежда, че няма да те докоснат. Това е всичко.
	— Едва ли ще се разберем — промърмори Степанцов и се извърна.
	И въпреки това в думите на Савин имаше нещо, което го застави да поомекне и да погледне на неотдавнашните събития по друг начин. Да, сега много добре разбираше колко силен може да бъде страхът за скъпия ти, за близкия ти човек. Неизвестно защо си спомни как в началото на тяхното познанство Савин му даваше интересни книги и дори го заставяше да му разказва съдържанието им, докато най-сетне Сергей се пристрасти към четенето.
	Нямаше две мнения — Вадим Анатолиевич му стана като баща, какъвто не беше имал никога в живота си. Ако от едната страна на везните сложеше всичко, което той беше направил за него, а на другата — номера му с бялата кърпа, какво щеше да натежи? Разумът подсказваше на Сергей едно, а сърцето — друго. Прекалено голяма беше обидата му от треньора. След като помисли около минута, Степанцов стана, отиде при Савин и му подаде ръка. Двамата силно си стиснаха ръцете.
	— Вадим Анатолиевич, аз… — Сергей замлъкна, искаше му се да каже, че не е бил прав, но кой знае защо думите не излизаха от устата му, не му се искаше да лъже и затова му се наложи да смени темата: — При мен има едно момченце. Казва се Вадим… Знаете ли, аз също бих се страхувал много за него, ако му се случи нещо. Разбирам ви… — Отново замълча, а на лицето му се изписаха различни чувства.
	В очите на Савин припламна искрица надежда, защото той се надяваше не само да получи прошка, но и да възстанови отбора в предишния му състав. Беше вложил прекалено много време, сили и душа в това момче, за да не се опита да възстанови отношенията им. Най-сетне Сергей събра сили и каза:
	— Вадим Анатолиевич, хайде да забравим всичко и да си останем приятели. Да запазим само хубавите спомени един за друг.
	За един миг всички планове на Савин рухнаха. Той въздъхна тежко и плъзна поглед по малката треньорска стая. Очите му се спряха на бялата кърпа, която висеше до мивката. Изведнъж му се стори, че в плата се очертава дълбок кръст. В главата му зазвуча мелодията: „Гордият «Варяг» не се предава на врага и пощада никаква не иска!“ А пък той се предаде, така му се наложи! И сега вече не можеше да направи нищо.
	— Добре, сигурно си прав — каза, смръщвайки се, сякаш изпитваше болка, — някои неща не могат да бъдат поправени. А може би и не бива…
	Той стана прегърбен, отиде до вратата и се обърна. Степанцов вървеше след него с израз на облекчение.
	— Не ме изпращай — каза с треперещ глас Савин. — Сам ще се оправя. Билетът ми е за вечерния влак. И без това не се канех да оставам дълго тук.
	— А пък аз май ще остана — каза Сергей. — Тук ми харесва.
	— Радвам се за теб. Ако стане нещо, знаеш как да ме намериш. — Вече на прага Савин пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади дълъг тесен плик. — Ето, вземи, това е за теб. Е, сбогом. — И той излезе от треньорската стая, избягвайки погледа на Степанцов, и затвори вратата след себе си.
	Сергей усети, че зад Вадим Анатолиевич се затвори не само тази боядисана с небесносиня боя врата, а цяла страница и дори цяла епоха от живота му. Стана му тъжно, но и леко. Ала в същото време изпитваше и нещо като тревога. И тя идваше от плика, който държеше в ръката си. Още не знаеше какво има в него, но кой знае защо вече беше сигурен, че съдържанието му не му носи нищо добро. Седна зад бюрото и разкъса плика с чаената лъжичка. Прочете бегло писмото, сетне сграбчи нервно чашата и изпи чая на един дъх. Но не му олекна. Защото очакваше всичко друго, но не и това…


	24.

	Веднага щом Лукин прекрачи директорския кабинет, Белов разбра, че Фьодор не е на себе си. Той беше твърде превъзбуден. Защура се из стаята, събори един от столовете край заседателната маса, а сетне се втурна към компютъра, зад който Белов седеше и гледаше разтревожено посетителя си.
	— Седни де, спри се най-сетне! — кресна му Саша и спаси монитора от падане, хващайки го с ръце. — Какъв дявол се е вселил в теб? Ела на себе си! — Премести в средата на бюрото чашата и бутилката минерална вода „Боржоми“, които се озоваха в опасна близост с Фьодор.
	Лукин вдигна стола от пода и се стовари на него. Лицето му придоби трагично изражение, той бръкна с разперени пръсти в косите си над ушите и започна силно да ги дърпа, сякаш проверяваше дали се крепят здраво на главата му.
	— Господи, Исусе Христе! Какво нещастие! — занарежда, повтаряйки едно и също като развален грамофон.
	Това продължи доста време и накрая Белов не издържа:
	— Стига си нареждал! Обясни ми като човек какво става, нищо не мога да разбера. И престани да си скубеш косата като самодеен актьор. — Той разхлаби възела на тъмносинята си вратовръзка и разкопча горното копче на ризата си.
	— Добре! — опита се да се съсредоточи Лукин. — Ще се опитам. Казано с две думи — изгубих вярата си в човека! — Той замълча, а Белов с облекчение си помисли, че мониторът му се намира във временна безопасност.
	— Добре де, щом си я изгубил, значи си я изгубил — каза с тона на психиатър. — Може пак да я намериш, да не е игла. А сега ми разкажи подробно всичко, моля.
	— Ще ти разкажа, всичко ще ти разкажа — размаха кой знае защо пръст срещу него Фьодор.
	— Хайде, хайде, недей да протакаш, целият съм в слух — подкани го Саша.
	— Всичко започна вчера вечерта — подхвана със задгробен глас Лукин. — В треньорската стая на Сергей се появи един подозрителен тип и…
	— Чакай малко, чакай малко — прекъсна го Белов, — а ти откъде знаеш това?
	— Разказа ми го странникът, който намери пристан в спортната школа в качеството на пазач на портала.
	— Значи ти го е казал портиерът? — преведе на по-разбираем език думите му приятелят му. — И какво стана по-нататък?
	— Двамата си говорили за нещо. Никой не знае за какво. След това Сергей казал на пазача да си върви вкъщи, в дома „Нил Сорски“, обещал да се прибере по-късно, но извергът не си дойде! — отчаян бе Фьодор. — Заряза ни, тоест заряза децата… Не се прибра нито вчера, нито днес. Дезертира!
	Белов се навъси — комедията свърши и започна нещо далеч по-сериозно.
	— А днес имаше ли тренировка?
	Лукин размаха ръце, сякаш се отбраняваше от нападението на комари.
	— Изобщо не е имало тренировки! Вратата е заключена, а ключът е у Сергей. Нямам представа къде се е дянал. Пуснах чадата да си вървят по домовете. Тъкмо въведохме някакъв ред в града с детската престъпност, а сега всичко започва отново.
	Нещата наистина вземаха неприятен обрат. Степанцов беше изчезнал, без да се обади на никого. Къде ли би могъл да се дене? Просто ей така, без видима причина? Белов се замисли. Не, причина, разбира се, имаше. Цялата работа беше в тайнствения посетител. Кой ли е бил? И какво ли беше казал на Сергей?
	— Защо си решил, че Степанцов е дезертирал? Всичко би могло да се случи, може да е отишъл за риба или на лов? — попита той Фьодор.
	— Мисля, че той се оказа слаб духом. Това бреме не е за него. — Лукин се хвана за сърцето и на няколко пъти отвори и затвори уста като риба, изхвърлена на брега.
	Белов грабна бутилката с минерална вода, напълни чашата и насила накара Фьодор да я изпие. А той пи дълго, преглъщайки шумно водата и пръхтейки като стар кон.
	— Може би преувеличаваш? — попита Саша, когато Лукин се поуспокои и дойде на себе си.
	Някак не му се вярваше, че Степанцов може тайно да избяга от града. Макар че кой знае? Неслучайно хората казваха: човешката душа е бездна.
	— Той може да изостави нас, но как е могъл да остави чадата без надзор? — възкликна Лукин и сложи рязко чашата на ръба на бюрото, удряйки я в плота.
	Белов внимателно премести чашата в средата на бюрото на безопасно разстояние от него.
	— Добре де, не вдигай пара предварително. Ще се намери, няма къде да се дене. — Той се върна в удобното директорско кресло, облегна се назад и се замисли.
	И къде ли да търси сега Степанцов? Интересна задачка. В този момент иззвъня интеркомът. Белов натисна бутона за прослушване. От високоговорителя се разнесе гласът на секретарката Любочка:
	— Александър Николаевич, търси ви една жена. Светлана Александровна… — Белов чу как Любочка прикри слушалката с ръка и попита: „Как е фамилията ви?“ — Козирьова. Ще я приемете ли?
	Саша сви рамене. Името не му говореше абсолютно нищо. Вероятно това беше някое от поредните протежета на Лайза Донахю? Напоследък тя развиваше бурна дейност за освобождаване на женската енергия. От тази гледна точка беше по-добре да не й отказва, защото като нищо щеше да си навлече неприятности. Реши да приеме посетителката.
	— Покани я да влезе — каза и стана да посрещне жената.
	Тя беше страшно развълнувана. На вид бе най-много на трийсет години. Белов не можеше да се отърве от чувството, че я беше виждал някъде. Дамата беше ефектна — имаше прекрасна гъста коса, сплетена на плитка и завита около главата като корона също като на премиера на Украйна Тимошенко, огромни очи и стройно тяло. Най-сетне се досети, че по нещо тя приличаше на Ярослава, само че косите й бяха по-тъмни… Покани я да седне. Жената изхлипа и избърса една сълза от дългите си мигли.
	— Александър Николаевич! — каза и седна на крайчеца на стола. — Идвам при вас по молба на Сергей Степанцов. Той има нужда от помощ.
	— Какво е станало с него?
	— Той е в милицията.
	Белов и Лукин се спогледаха. Фьодор беше зяпнал от изненада.
	— Е, праведнико? — попита насмешливо Саша. — Как е вярата ти в човека? Намери ли я вече или още бълбука някъде?
	Съвестният Лукин се изчерви от срам. Дълбоко в душата си се кореше, че наруши християнската заповед „не съди, за да не бъдеш съден“.
	— Слава Богу! — каза той и се прекръсти три пъти. — Вече си бях помислил, че боксьорът е избягал и толкова, но щом е в милицията, това е свято нещо…
	Белов натисна бутона на интеркома и нареди на Злобин да докара колата пред входа на административната сграда на завода. Както винаги, когато се налагаше да действа, взе най-простото решение — да отиде в милицията и да спаси своя човек. С решителна крачка прекоси кабинета, отиде до малкото гардеробче, облече сакото си и с привично движение оправи вратовръзката си. Светлана и Фьодор го гледаха с надежда. Белов отвори вратата на кабинета и ги подкани с жест да минат напред.


	В районното Белов веднага отиде при дежурния на поделението и се поинтересува къде се намира задържаният Сергей Степанцов.
	— В килията, къде другаде — отвърна капитанът — строг мъж на около петдесет години с гъсти рижави мустаци, които му придаваха вид на морж в милиционерска униформа.
	— А какво е направил?
	— Ей сега ще го доведат и ще разберете. — Дежурният се разпореди да доведат задържания от четвърта килия.
	Белов се огледа. Всички пейки покрай стените, пък и самите стени бяха надраскани с мръсни думи. Витя се приближи до едната стена и с интерес започна да изучава графитите.
	Светлана стоеше и мачкаше кърпичката си. Тя непрекъснато я допираше до очите си и хлипаше съвсем по детински. Най-сетне мрачният като есенен ден Степанцов се появи, съпроводен от един милиционер. Той държеше ръцете си зад гърба. Щом видя Белов, Витя и разстроената Светлана, боксьорът се изчерви и се извърна смутено встрани. Белов се приближи до Сергей и се изправи лице в лице с него.
	— Е — каза, гледайки го в очите, — казвай какви си ги надробил.
	Сергей сви рамене, сякаш настръхна от студ. Словоохотливият капитан започна да разказва вместо него:
	— Вашият боксьор хулиганстваше, Александър Николаевич. — Всички в Красносибирск познаваха Белов и затова той изобщо не се изненада, че милиционерът се обръща към него на име и презиме. — Направил въргал в бар „Дровишки“. Натръшкал петима здравеняци на пода като карти за пасианс. Момчетата дори не успели да извикат „мамо“!
	— Те сами си го изпросиха — обади се Сергей, разтривайки машинално едната си ръка с другата.
	Белов забеляза пръстите му — те бяха разранени до кръв. Но лицето на боксьора беше чисто — без синини и отоци.
	— Сами си го изпросили — измърмори капитанът, но го направи съвсем добродушно. — Че е така, така е. И показанията на свидетелите говорят за същото. Това е самата истина. Само че… — Той размаха дебелия си къс пръст срещу Степанцов. — На твое място, младежо, щях да си закача табелка на гърдите: „Не го се закачайте, убива!“
	— Не съм пречил на никого — настояваше на своето боксьорът, — никого не съм закачал, седях си сам и си пиех. Те първи започнаха.
	Белов бързо се ориентира в ситуацията — щом нямаше формален повод за обвинение в хулиганство, значи нямаше никакъв проблем. Ако имаше, работата щеше да е съвсем друга.
	— Потърпевшите написаха ли жалба? — попита той дежурния.
	— Съвсем не — отвърна той, — всички са доволни, че са останали живи.
	— Тогава какъв е проблемът?
	— Проблемът е в това, че когато браточките са падали кой където му видят очите, не са имали време да си изберат подходящо място за това — обясни капитанът и Белов веднага се досети накъде биеше.
	— Щетите сериозни ли са? — попита.
	— Носещите стени са цели, но масите, столовете и барът са потрошени, а всички съдове са на сол. В заведението цари погром — поясни капитанът и извади от бюрото един лист. — Собственикът на заведението Георгадзе написа жалба за нанесените материални и морални щети с молба да бъдат възмездени от гражданина Степанцов по законния ред.
	— Как се казвате, другарю капитан? — попита Белов и след като чу отговора, продължи: — Ето какво, Иван Трофимич, аз ще се оправя с Гиви Георгадзе и ще компенсирам щетите, а вие можете да смятате, че не е имало такава жалба — каза на дежурния. — А пък, с ваше разрешение, Степанцов ще дойде с мен. Той тренира момчетата и не бива да прекъсва процеса. Имате ли нещо против?
	Милиционерът свали фуражката си и приглади с ръка прекрасните си мустаци.
	— Ами, Александър Николаевич… Ако собственикът на заведението оттегли жалбата си…
	— Че къде ще се дене? — намеси се в разговора Витя. — Исках да кажа, че Гиви е изключително съобразителен човек и веднага ще разбере, че не е бил прав.
	Иван Трофимич махна с ръка към Злобин, сякаш той беше някаква досадна муха, и продължи диалога си с Белов.
	— Тъй да бъде, Александър Николаевич. Нали и моят син тренира във вашата школа, тъй че аз също съм заинтересовано лице. Само че нито дума на никого за това! Можете да си вървите — обърна се капитанът към задържания, преминавайки на „вие“, — но следващия път си дръжте ръцете в джобовете и веднага ни се обадете — посъветва той Сергей от гледна точка на милиционерската си логика.
	— По-добре ще е веднага да се махна — обеща с виновен вид Степанцов.
	— Правилно — похвали го капитанът, — вие сте професионалист, защо трябва да се биете с аматьори. На ринга е друго нещо. Между другото — намигна той затворнически на Сергей, — ще ме поканите ли на следващия си мач?
	Степанцов се сви, сякаш го бяха шибнали с камшик и свря глава в раменете си. В този момент якото мъжествено момче изглеждаше жалко и потиснато.
	— Няма да има мач — изрече натъртено и тръгна бавно към изхода. — Няма да има никакъв мач…


	Белов, Злобин, Светлана и, разбира се, виновникът за тържеството Степанцов се настаниха в лексуса. На никого не му се говореше. Светлана седна на задната седалка до Сергей и сложи длан върху разранения му юмрук. През целия път боксьорът седеше с просветлено лице и се усмихваше без причина. Той вече бе забравил за задържането си в милицията и беше щастлив единствено от това, че младата жена стоеше до него, а той усещаше ръката й върху своята.
	Витя закара всички участници в похода до районното поделение на милицията в спортната школа „Гладиаторъ“. Те слязоха от колата. На стъпалата пред затворената врата като часовои караулеха Вадим и Фьодор Лукин. Последният се метна като риба в краката на Степанцов.
	— Прости ми, аз съм едно старо говедо — занарежда той, сякаш изпълняваше рап, застанал на колене пред него и кланяйки се до земята, — оклеветих те, нарекох те дезертьор, казах лоши думи за теб… — А докато изричаше всичко това, Лукин удряше доста силно челото си в прашния асфалт, спазвайки съответния ритъм.
	Известно време всички стояха в полукръг и гледаха ту към него, ту към Степанцов, без да знаят какво да правят. Фьодор продължаваше в същия дух, тъй като по всичко личеше, че изобщо не му липсваха нито думи, нито теми. Отначало боксьорът се вцепени от изненада, а сетне хвана Фьодор за раменете и го изправи.
	— Стига си ми изнасял тоя рап концерт — каза недоволно, — и без това нямаш шанс да засенчиш Децл. Няма за какво да ти прощавам, но ако настояваш чак толкова, можеш да смяташ, че съм ти простил.
	— Амин — провъзгласи Фьодор с доволно лице, изтупвайки расото на коленете си.
	Но когато се опита да целуне ръка на Степанцов, той не му позволи да го направи. Фьодор се отдръпна встрани, мърморейки, че Сергей е светец, а пък той е голям грешник, който не е достоен дори да му развърже връзките на маратонките.
	Светлана отиде при Вадим, сложи ръка на рамото му и каза, че е време да се прибират вкъщи. Тя се сбогува с всички освен със Сергей. Жената дори не го поглеждаше, но на всички им беше ясно, че днес двамата отново ще се видят.
	— Ей, приятелю! — обърна се боксьорът към Вадим. — Кажи на другарчетата си, че утре тренировките ще се проведат точно по график.
	Дребосъкът засия и погледна майка си. В погледа му се четеше тържествуващото: „Аз какво ти казах?“


	Когато Светлана и Вадим си отидоха, Степанцов порови в джоба си, извади ключа и отвори вратата на спортната школа. Фьодор понечи да тръгне след него, но Белов го възпря.
	— Фидел, я върви да си вършиш работата, имам сериозен разговор със Сергей. Витя ще те откара в твоя приют.
	Фьодор се обиди, че нарекоха дома му приют, направи недоволна физиономия и без да каже нито дума, се отправи след Витя към джипа. А след минута автомобилът се понесе с такава скорост, сякаш се състезаваше във „Формула 1“…
	Белов и Сергей влязоха в спортната школа и Саша веднага заключи вратата. Той беше убеден, че всеки страничен човек може само да попречи на откровения им разговор. Двамата се настаниха в треньорската стая. Белов седна в креслото. Сергей отбеляза наум, че той зае същото място, на което вчера седеше Савин.
	— Е? И как да разбирам това? — поинтересува се Белов. — Какво се е случило, обясни ми!
	Вместо отговор Степанцов му подаде плика. Белов извади писмото, разгърна го и го прочете веднъж, а сетне — още веднъж, и много по-внимателно.
	— Откъде имаш това? — попита той боксьора, гледайки съсредоточено мрачното му лице.
	— Савин ми го донесе — отвърна той и обясни: — Вчера дойде тук.
	Сергей взе електрическия чайник, напълни го с вода и го включи.
	Белов кимна одобрително.
	— Точно така. По-добре да пиеш чай, отколкото да лочиш водка в „Дровишки“ и да правиш мутрите на салата. Поне ще си опазиш здравето. А ти какво каза на Савин? Доколкото разбирам, той е дошъл да чуе отговора ти, нали така?
	Боксьорът отвори шкафа и извади още една стъклена чаша с поставка, пакет чай и бурканче със сладко от малини. Саша свали сакото си, разхлаби вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата си. Навън беше горещо, а им предстоеше да пият чай доста дълго. Моментът беше изключително важен.
	— Казах му „не“! — Степанцов изля с рязко движение остатъците от вчерашния чай в мивката, давайки воля на гнева си.
	Чайникът вече вдигаше пара и след няколко секунди завря. Сергей сипа с лъжичка чай първо в едната чаша, а сетне в другата. Белов следеше с мрачен поглед движенията му. Степанцов сложи във всяка чаша по две лъжички сладко от малини. После напълни до ръба чашите с вряла вода.
	— Трябва веднага да го разбъркаш — каза. — Така че всичкият чай да падне на дъното.
	Мъжете седнаха един срещу друг. Известно време се чуваше само потракването на лъжичките в стъклените стени на чашите.
	— Значи си му отказал? — Белов придърпа замислено към себе си листовете, разглади ги и се накани да ги прочете.
	На оригиналната бланка от Професионалната северноамериканска боксьорска федерация беше написано следното:

	Уважаеми мистър Степанцов!

	Ръководството на Федерацията смята за свой дълг да Ви съобщи, че Норман Хюит е дисквалифициран за употреба на наркотични вещества. По тази причина званието „претендент за титлата световен шампион в полутежка категория“ автоматично се присъжда на Вас, тъй като Хюит победи с технически нокаут.
	Ако се съгласите да участвате в мача за титлата със сегашния световен шампион Лари Пейтън, ви съобщаваме, че срещата ще се състои след два месеца в Ню Йорк, в „Медисън Скуеър Гардън“.
	Ако откажете да участвате в този мач, подборът на претендентите ще се проведе по обичайния ред, но Вие вече няма да можете да участвате в него.
	Ръководството на Федерацията Ви моли да дадете отговор до края на тази седмица…

	Към писмото беше приложен стандартен текст на договор, който повече приличаше на крепостен правилник или на съглашение за доброволно робство. Чиновниците от федерацията много подробно описваха какъв процент от хонорара трябва да даде Степанцов на американския си мениджър, колко трябва да плати за медицински застраховки, каква реклама може да се сложи на екипа на боксьора и т.н.
	Белов още веднъж прочете внимателно всичко. Нямаше съмнение, че това писмо променяше много неща. Бившият съперник на Сергей Хюит беше спипан с наркотици. Сигурно бе избухнал огромен скандал, но Белов не можеше да каже доколко шумен е бил, тъй като не следеше спортните новини през океана. А пък Степанцов изобщо избягваше каквато и да било информация, свързана с големия бокс.
	И сега, ако организаторите отменяха мача с настоящия шампион, щяха да понесат огромни загуби, които нямаше чак толкова лесно да бъдат компенсирани. Затова се появяваше тази мъглява и многословна формулировка като „званието претендент за титлата световен шампион в полутежка категория автоматично се присъжда на Вас, тъй като вие изгубихте с технически нокаут“. Това беше морковът. А ролята на тоягата играеше заплахата: „Ако откажете да участвате в този мач, подборът на претендентите ще се проведе по обичайния ред, но Вие вече няма да можете да участвате в него.“
	Всъщност това беше завоалиран зов за помощ: моля те, ела, Серьожа, подложи главата си под юмруците на Пейтън и спаси паричките ни! Като бизнесмен Белов разчете това точно така.
	— Сумата в договора ли те притеснява? — попита той Степанцов. — Ще поговоря с Лайза, тя ще се свърже с колегите си адвокати, които са специалисти в спортната сфера, и ще успеем да измъкнем два пъти повече пари от тях. Изглежда, че момчетата са го закъсали, в момента зависят от теб, а ти си ги стиснал за гушата. Би било глупаво от твоя страна да откажеш.
	Разговорът беше неприятен за Сергей. Защото за себе си той вече бе решил, че е приключил веднъж завинаги с големия спорт. И нямаше смисъл да се отдава на самобичуване и самоанализ.
	— Не, Саша, не си разбрал. Проблемът е съвсем друг.
	— Какъв?
	За да не отговори веднага, Степанцов подуха съсредоточено чая си и отпи. След това посочи към мивката.
	— Ей такъв!
	— Какво имаш предвид?
	— Нали виждаш, че там виси една бяла кърпа? Не мога да я гледам! Можеш да ме сметнеш за шизофреник, но всеки път, когато погледна към нея, изтръпвам. Изгубих увереност в себе си. А ако човек не вярва в себе си, не бива дори да се доближава до ринга. Това е от една страна — сви пръст Степанцов. — Освен това аз нямам отбор, отбор, в който да вярвам. В бокса е важно да имаш добър гръб в ъгъла. Това означава, че трябва да съществуват хора, които те чакат със столчето, които те подкрепят, дават ти вода и действат заедно с теб, но с мозъците си… Те трябва да те познават и да усещат на какво си способен, след като са те обработили като боксова круша. Това е от друга страна! И накрая — отговорността. Знаеш ли какво ще стане, ако моите момченца — той дори не забеляза, че каза „моите момченца“ — видят по телевизията, че са ме победили! Ето това е проблемът! Боя се, че тогава и школата, и всички твои… наши начинания ще се провалят.
	Въпреки че се стараеше да сдържа емоциите си, Сергей все пак се развълнува. По слепоочията и над горната му устна избиха ситни капчици пот. За разлика от него чаят вече беше изстинал. И той започна да го пие на малки глътки, за да се успокои.
	— Отговорността — изрече замислено Белов, въртейки в ръце празната чаша. — Това е хубава дума, мъжка е. Радвам се, че се сети за нея. Но сигурно с теб имаме различно разбиране за нейния смисъл. Аз също знам какво означава това. Да не мислиш, че е лесно да ръководиш огромен комбинат? Особено у нас, в Русия, където е срамно да бъдеш олигарх? Да не мислиш, че е лесно да осъзнаваш, че всяка твоя крачка и всяка твоя постъпка се наблюдават под лупа и се проучват като с рентген? Само да знаеш колко е тежко. Защото хората непрекъснато очакват нещо от теб. Подозират те в подлост. Надяват се. Вярват. И ти усещаш, че не можеш, че нямаш право да ги излъжеш. Да не мислиш, че просто искам да имам повече неща от другите? Отдавна вече можех да си купя дворец на брега на океана, някъде в Маями, и да си живея щастливо. Може би ти също смяташ, че искам да открадна повече пари? Да, минах и през това. И разбрах, че ако носиш глава на раменете си, не е нужно да крадеш, за да си богат. Защо изобщо трябва да крада? Ако за някого говорят, че краде, никак не е сигурно, че това е така. Понякога се чувствам като въжеиграч над пропастта — вървя, без да съм се подсигурил, и ако направя едно погрешно движение — край! От мен ще останат само кръв и мозък по скалите! Но съм длъжен да вървя, защото има хора, които ми вярват. Ти си спомни за момченцата, нали? Прав си. Те се равняват по теб. Те те боготворят. Може би не разбират много неща, но ги усещат! И в действителност за тях изобщо не е важно дали ти ще победиш, или ще изгубиш! За тях е важно, че си боец! Че се биеш докрай! Направи го или умри! Нима не трябва да поставяме така най-важните въпроси, за които сме отговорни през целия си живот? Погледни!
	Белов остави чашата на масата и стана от креслото. Степанцов очакваше продължението с напрегнато изражение. Саша отиде до мивката, свали кърпата, хвана я за двата края и я разгърна.
	— Кърпата ли? И какво толкова има в тази кърпа? Тя е просто един парцал и нищо повече! — Смачка бялото парче плат и го захвърли в кошчето за боклук, а след това облече сакото си и оправи вратовръзката си. — Казваш, че нямаш отбор, така ли? Ще имаш отбор! И не просто отбор, а цяла бригада! Хайде да се разберем така — утре ти ще проведеш тренировките с момчетата по график. А колкото до мача, изобщо не се съмнявай! Мачът ще се състои. — Той отиде до вратата, а на прага се обърна и изрече: — Благодаря ти за чая. Малиновото сладко е страхотно!
	Той си отиде, а Степанцов остана да гадае кой от двамата е боксьорът — той или Белов?


	25.

	Белов реши да не вика колата и да не безпокои Витя. Искаше му се да се поразходи малко сам. Тръгна от спортната школа към комбината, като размишляваше над създалия се проблем. Пътят на боксьора към върха вероятно беше труден. Съдбата на шампион не беше отредена на всеки спортист, дори и да притежава превъзходни физически данни. За да завоюва титлата, човек трябваше да има несъкрушима воля, абсолютна вяра в собствените си сили, дяволско самообладание и железни нерви.
	Ала всеки медал си имаше две страни. Често човекът с твърда воля беше лишен от гъвкавост и всяко поражение го прекършваше с гръм и трясък. Точно това се бе случило и със Степанцов. Той бе попаднал в капан, от който не можеше да се измъкне сам. Имаше нужда от нечия подкрепа, от нечия помощ. Общо взето, трябваше да бъде хванат за врата, да бъде раздрусан както трябва, и бъде сритан отзад.
	Саша седна на пейката в сянката на една висока топола и запали цигара. Вдигна от земята счупено клонче и започна да драска с него в прахта. Обикновено това му помагаше да мисли.
	Степанцов морално беше сразен. Синдромът на сваления пилот беше по-страшна травма дори от счупване. Тренираното му тяло си оставаше все така силно, но духът му на боец беше отслабнал. Боксьорът бе заприличал на галера с пробит от топовен изстрел борд. Тази дупка трябваше спешно да се запуши. Кой би могъл да помогне за това? Мислите на Белов се насочиха към Уотсън и Лукин. Те сигурно биха могли да му подскажат изхода.
	Самият Уотсън често казваше, че двамата с Фьодор извършват една и съща работа, само че по различен начин. Най-нещастните и лишени от последна надежда хора намираха стряха и разбиране в приюта на Лукин. За тях беше важно да не изгубят остатъците от вярата си. И под мантията на великия безсребреник Нил Сорски те я откриваха отново, укрепваха я и с това помагаха и на себе си, и на другите.
	В клиниката на Уотсън идваха предимно убедени закоравели материалисти, които твърдо знаеха, че вярата е пристан за слабите. Те се отнасяха към Бога като към Дядо Мраз с чувала подаръци или като към красива приказка за доброто, и само толкова.
	Повечето от пациентите на Уотсън смятаха, че християнството е религия за неудачници и че животът и съдбата изцяло зависят от собствената им воля, желание и работоспособност. Затова в житейските бури те бяха лишени от онези платна и рулове, които вярата даваше на човека. Вероятно по тази причина понасяха изключително тежко нервните сривове, но имаха нужда от утешителни думи точно толкова, колкото и обитателите на приюта „Нил Сорски“.
	Видът на авторитетния лекар в бяла престилка — висок, як и по мъжки привлекателен, им действаше благотворно. Уотсън знаеше как да им помогне. Той им разкриваше всестранно проблема, който ги измъчваше, разбиваше го буквално на малки парченца, а сетне го сглобяваше отново. По този начин винаги се намираше приемлив изход, което означаваше, че се намираше и правилно решение на задачата.
	На Фьодор му беше малко по-лесно, защото нямаше нужда да анализираш Бога и да го поверяваш на алгебрата на разсъдъка. Достатъчно беше да чувстваш, че той съществува, и да разбираш, че той е висшата степен на синтеза на всичко живо и неживо в света. Дори ако вземеш за чиста монета съмнителното твърдение, че вярата прави човека слаб, това беше точно онзи случай, в който слабостта се превръщаше в сила.
	Белов харесваше и двамата — и Лукин, и Уотсън. Но въпреки това не го напускаше чувството, че в действителност нещата са далеч по-сложни. Всеки от неговите приятели вървеше по своя път. Тези пътища бяха паралелни, но истината се намираше по средата. И това беше съвсем очевидно в случая със Степанцов. В този случай не вършеха работа нито християнската проповед на човеколюбеца Фьодор, нито суровият рационализъм и психоанализата на Уотсън. Трябваше да се намери оптималното съчетание на вярата и разума.
	Потънал в мисли, Белов чертаеше по земята загадъчни, подобни на руни знаци. Пръчката в ръцете му безцелно се носеше насам-натам, оставяйки дълбоки бразди в прахта. Изведнъж той застина и се взря в плетеницата, която се бе получила — кръст с очертан в него кръг. Символът на друидите. Това беше знак!
	Белов захвърли цигарата. Без да осъзнава, беше нарисувал келтски кръст — знакът, който беше татуиран на рамото му. Скочи от пейката. И си спомни всичко — странните си сънища, неясните, загадъчни думи на Фил, произшествието в Йелоустонския национален парк… Всички тези събития, които на пръв поглед бяха толкова неясни и разпокъсани, изведнъж се подредиха като пъзел в цялостна картина. И той прозря какво трябваше да направи.
	— Клин клин избива — промърмори.
	Погледна още веднъж плетеницата, а сетне я заличи, сякаш се боеше, че някой непосветен може да я види. Сега вече знаеше със сигурност, че трябва да извърши две неща.
	Първо, още днес щеше да изпрати от кабинета си факс с отговор до Федерацията на професионалния бокс. Степанцов щеше да се бие! И, второ, двамата трябваше да напуснат за малко града. Разбира се, в комбината имаше колкото си щеш работа, но Белов беше свикнал да довежда всяко нещо докрай. И сега отново щеше да постъпи така! Заради Сергей, заради момченцата и заради… Фил! Нали той поиска от Саша да помогне на някого? Сега вече беше ясно на кого!


	На другия ден Сергей свърши втората тренировка в уреченото време — в два часа следобед. В три без петнайсет пред сградата на спортната школа спря директорският лексус. Затъмненото стъкло от страната на шофьора се спусна и се подаде Белов. Той махна с ръка на Степанцов.
	В същото време от задната врата излезе Лукин, клекна и размаха ръце, сякаш загряваше. А боксьорът си помисли, че с тези движения Фьодор прилича на пенсионер от спортуваща за здраве група, на когото лекарят бе препоръчал да прави сутрешна гимнастика. И все пак защо ли беше дошъл Белов? Сергей слезе бавно по стъпалата, отиде до колата, поздрави Витя, който седеше зад волана, и Белов, който се преобличаше на задната седалка. Скъпото, шито по поръчка сако вече беше захвърлено на седалката до него, а след миг го последва и вратовръзката. В това време Саша събличаше ризата си.
	— Какво става? Случило ли се е нещо? — попита с недоумение боксьорът и двамата.
	— Не се мотай, няма време — каза Саша, — дай ключовете от школата на Фьодор и влизай в колата. Вече ни чакат.
	— Кой ни чака? — учуди се още повече Степанцов.
	— После ще ти обясня — каза Белов. — После ще ти разкажа всичко. Просто направи това, което ти казвам, и не задавай излишни въпроси.
	— Добре де, ей сега… — Сергей се върна в спортната школа, обиколи всички помещения и надникна в съблекалнята.
	Момчетата бяха оставили след себе си хаос. Но можеше ли да се очаква друго от едни хлапета? Той подреди пейките и затвори шкафчетата. От банята се разнасяше шум от течаща вода. Степанцов поклати глава — някой пак беше забравил да затвори крана. Той спря водата, надникна в треньорската стая, убеди се, че там всичко е наред, и отново излезе навън.
	Фьодор взе ключовете от него, нави широките ръкави на расото си, сетне направи нещо като боксьорска стойка и размаха неумело юмрук, имитирайки бой със сянката си. Как ли щеше да провежда заниманията с момчетата?
	— Не се притеснявай, Сергей — успокои той спортиста, — учебният процес няма да бъде прекъснат. Докато те няма, ще преподам на момчетата няколко урока по духовност. Ще укрепваме духа си с молитви, а плътта — с вдигане на гири… И никакви побоища!
	Степанцов измери пренебрежително с поглед новоизлюпения треньор — поборник за духовността. Фьодор забеляза съмнението, изписано на лицето му, и моментално се впусна в проповедите си:
	— Напразно се съмняваш, духът е по-висш от тялото, нито една работа няма да тръгне на добре без молитва. Затова духовният подвиг е по-висш от телесния, ибо какво е тялото? Нещо тленно и временно, просто една обвивка на безсмъртната душа, един глинен съд — само да го докоснеш, и ще се разпадне. В началото на всичко и по-точно, преди началото на всичко е бил Духът, който е и Христос-Логос, който е и Предвечният Младенец, а сетне от словото му се е появил и вещественият свят. Следователно Духът е първичен, а в съответствие с това материята е вто… — Щеше да продължи да нарежда в този дух, но Белов, който беше добре запознат с неговата философия и не искаше да губи време за дискусии, го прекъсна:
	— Фидел, докато ни няма, най-важното е да не забравяш да пиеш чай с малиново сладко в треньорската стая… Процесът не бива да се прекъсва!
	— Няма да забравя, ще правим всичко по график със свирка в уста. — За да докаже колко сериозни са намеренията му, Фьодор се прекръсти, измъкна от джоба на расото си сребърна свирка на шнурче и я овеси на врата си. Лукин нарочно не носеше кръст, за да не прилича на свещеник, което според него би означавало, че е просто един църковен чиновник.
	Но за проба лапна свирката, а лъскавото парченце метал потъна в гъстата му брада и Фьодор заприлича на човек, който е решил да подъвче някакво въженце. След миг се разнесе оглушителен звук. Тримата потърпевши едновременно си запушиха ушите. Лукин кимна със задоволство.
	— Че какво толкова, странници мои? Да вдигаш гири, за да изтезаваш по християнски плътта си, е богоугодно дело! — На лицето му се изписа радост от някакво озарение. — Прекрасна идея! Разбира се, тя не е подходяща за деца, защото те трябва да растат, но на възрастните ще им дойде добре, особено по време на пост…
	Белов усети, че Фьодор както винаги започва да философства, и накара Сергей да побърза. Степанцов тръгна към колата. Вървеше и мислеше, че може би не биваше да се подчинява на Белов? Може би просто трябваше да му каже: „Саша, едва ли ще излезе нещо от твоето начинание.“ Но подсъзнателно му се искаше той да вземе някакво решение вместо него.
	В това време Саша почти се преоблече. Сега беше с панталони от груб плат цвят каки, препасани с широк колан, и с тънък зелен пуловер с висока яка. Върху коленете си бе преметнал брезентово яке, а на пода до него стърчаха ботуши. Степанцов седна на задната седалка до Белов.
	— Къде се каниш да ходиш? — попита Сергей.
	— Няма да ходя аз, а ще ходим ние. — Белов се обърна към Злобин, който седеше зад волана. — Да тръгваме, Витя, побързай. Няма да ни чакат цял живот.
	— Ясно, шефе! — отвърна шофьорът и колата рязко потегли.
	Фьодор им замаха с ръка като мелница с една перка.
	— Саша, можеш ли да ми отговориш на един прост въпрос — къде отиваме? — попита Сергей, когато школата се скри от погледа им.
	Белов го погледна внимателно.
	— Това сигурно е най-трудното нещо. Животът се състои от прости въпроси, но ние невинаги можем да им отговорим по подобаващ начин…


	Лексусът прелетя по улиците на Красносибирск и след десетина минути се озова в покрайнините на града. Доколкото Степанцов можеше да се ориентира, те не отиваха в комбината, а тъкмо обратното — отдалечаваха се от него. Сергей беше озадачен от факта, че Белов се преоблече в „бойна униформа“. Той виждаше палавите пламъчета, които проблясваха в очите му, но така и не можа да си изясни причината за появата им. Саша беше замислил нещо, но какво ли беше то? Малко по малко Сергей започна да се ядосва, защото не обичаше да му говорят с недомлъвки и предпочиташе яснотата и откритостта.
	— На, вземи. Това е за теб. — Белов му подаде торба с дрехи.
	В нея имаше същите одежди, с каквито се беше докарал Саша.
	— Това задължително ли е? — попита Степанцов.
	— Абсолютно задължително, повярвай ми.
	Сергей реши повече да не пита. В крайна сметка рано или късно всичко щеше да се изясни. Той сложи плика на коленете си и се облегна назад. Колата подскачаше по неравностите. Градските улици се смениха от извънградското шосе, а тук асфалтът беше много по-лош. Дори не просто много по-лош, а на места направо липсваше.
	Редичката горичка, която се нижеше край прозорците на джипа, постепенно започна да се сгъстява. Брезите и листвениците се смениха с ели и млади борове. Градът ги пусна от обятията си, а след него започваше тайгата!
	След още петнайсетина минути пред погледите им се разкри широко и равно като тепсия поле. На Степанцов му се стори, че то е безкрайно. Полето се простираше докъдето ти стига погледът, до самия хоризонт. Витя намали скоростта, търсейки страничната пътечка, която едва се виждаше в гъстата трева. Най-сетне я намери и джипът плавно се понесе от буца на буца и се отправи напред през полето.
	— Почти стигнахме — каза Витя. Думите му не бяха насочени към никого, сякаш изрече това по-скоро на себе си.
	Сергей се наведе и погледна през страничното стъкло. На около петстотин метра в далечината се белееше спретната къщурка с голяма антена на покрива. А пред къщурката стоеше вертолет — един олющен Ми-6 с увиснала уморено, сякаш развинтена черна перка.
	Витя натисна клаксона и джипът подсвирна радостно за поздрав.
	— Стига си свирил — каза Белов — и без това ни виждат.
	Сякаш за да потвърди думите му, перката на вертолета започна бавно да се върти. Тя направи един кръг, а сетне още един и още един… След няколко секунди кръговете се сляха в единен почти прозрачен диск. Вертолетът се разтресе, сякаш нямаше търпение да се откъсне от земята.
	— Още ли не си се преоблякъл? — попита Белов Сергей с такъв тон, сякаш току-що забелязваше това. — Хайде, размърдай се.
	На пръв поглед в Саша нямаше нищо особено. Той си изглеждаше като най-обикновен човек, като всички останали. Но излъчваше толкова топла и ненатрапчива сила, която заставяше хората да му се подчиняват. Степанцов замърмори недоволно, но все пак свали анцуга и маратонките си. А след това облече другите дрехи.
	Витя спря джипа до бялата къщурка с гордия надпис „Летище «Томилино»“. Доколкото Степанцов разбра, това беше диспечерски пункт. Вратата му се отвори, от нея излезе жилав мъж на около шейсет години с военна униформа, който очевидно беше бивш пилот, а сега изпълняваше функциите на диспечер на летището. Той се ръкува с всички новопристигнали и попита Белов кога ще се върнат.
	— След три дни…
	— Добре — кимна диспечерът и им направи знак да го последват към вертолета.
	Моторът на вертолета вече влизаше в работен режим. Перката набра нужните обороти. Потоците въздух, разпръсквани от черните й плоскости, огъваха тревите, развяваха дрехите на хората и се опитваха да свалят раниците от гърбовете им. Мъжете трябваше да вървят приведени доземи, за да преодолеят съпротивата на въздушните струи. До малката стълбичка с две стъпала диспечерът пусна Белов и Степанцов да минат напред. Веднага след като двамата влязоха в салона, той прибра стълбичката. Пилотът, който ги посрещна във вертолета, затвори вратата след тях.
	Вътре беше толкова шумно, че ушите на двамата пътници моментално заглъхнаха. Пилотът си сложи слушалките, даде с вдигнат палец знак „Излитаме!“ и се скри в кабинката. Машината се издигна леко над земята като гигантско водно конче и описа широк кръг над полето, набирайки височина.
	Погледнати отгоре, и къщурката на авиодиспечера, и джипът изглеждаха като детски играчки. Те ставаха все по-малки и по-малки, а заедно с тях се смаляваха и проблемите, които останаха на земята. На Степанцов му олекна. Все пак Белов беше прав — трябваше да смени обстановката. Саша сякаш прочете мислите му и го потупа по рамото…
	Пилотът описа още един кръг и пое по определения курс. Безкрайната като море тайга се понесе под тях…


	26.

	Белов не летеше над тайгата за пръв път, но въпреки това не можеше да не се възхити на прекрасния пейзаж, който се разкриваше през илюминатора. Сякаш на света имаше само два цвята: небесносиният на наситената прозрачна синева на небето и мътнозеленият на боровете, застлали земята като оредяла козина на гигантско митично животно. Слънцето заслепяваше очите му. Той дръпна сенника и се премести от другата страна на пейката по-близо до Степанцов.
	Саша беше изправен пред трудна задача — да накара Сергей да забрави страха от поредно поражение. Трябваше да го настрои за победа. Само за победа и за нищо друго. Всичко трябваше да се сведе до една проста мисъл или по-скоро, чувство: ти можеш!
	И това беше единственото възможно нещо. Усещането никога не подвеждаше Белов. И то упорито го водеше към тайгата — мястото, където всички въпроси се решаваха много просто. Основният закон на тайгата гласеше: онзи, който е по-силен, е прав. Или по-точно, жив! Или си победител, или си труп. Цената на победата е животът. Цената на поражението е смъртта.
	Ако успееха да направят онова, което Белов беше замислил, след три дни щяха да се върнат в Томилино живи и здрави, а ако не успееха, пилотите, които щяха да дойдат да ги приберат от тайгата, никога нямаше да ги намерят живи…


	Те летяха дълго — повече от два часа. Степанцов седеше отпред на неудобната, облицована с изкуствена кожа пейка и гледаше през илюминатора. Белов сложи раницата си на пода, настани се удобно върху нея и се опита да заспи. Но все не можеше. Имаше чувството, че с всичка сила върти педалите на велосипед със спукани гуми по павирана улица.
	Най-сетне вторият пилот се подаде от кабинката, обърна юмрук надолу и показа с палеца си, че се спускат. Вертолетът намали височината си, а Белов клекна и сграбчи раницата си. И обясни със знаци на боксьора, че вертолетът няма да ги чака, а ще ги остави и ще се върне обратно. Степанцов кимна в знак, че го е разбрал.
	Металното водно конче съвсем символично докосна зелената трева с колесника си. Белов отвори сам вратичката му и скочи долу. Степанцов хвърли раницата си и го последва. Двамата едва успяха да се отдалечат на бегом на десетина метра, когато пилотът засили оборотите и вертолетът се издигна в небето. Белов и боксьорът стояха, наблюдавайки как той набира височина, прави завой и поема по обратния курс.
	Когато бученето на вертолета стихна в далечината, Саша се обърна към Степанцов и му каза:
	— Тук сме сами. И само от нас зависи дали ще се върнем обратно, или ще останем завинаги в тайгата.
	Той вдигна раницата си, метна я на рамо и закрачи уверено напред.
	На няколко пъти Саша въздъхна дълбоко, наведе се и откъсна някакъв червен плод, скрит под нежнозеленото листенце. Плодът беше сочен, воднист с голяма костилка във вътрешността си. Тук, в Сибир, наричаха този плод костилковка. Неповторимият му вкус и ароматният въздух му подействаха като лек наркотик. И той изпадна в нещо като еуфория.
	Белов забеляза, че Сергей много изненадано се оглежда. Саша знаеше, че шокът от срещата с тайгата скоро щеше да премине. Могъществото на тайгата щеше да отстъпи и да престане да потиска съзнанието му с огромния си товар. Щяха да се появят възторг и чувство, подобно на опиянение — чувството за пълна свобода и щастие.
	Белов веднага се отправи към един изсъхнал бор в края на поляната. Вдясно от него започваше пътечката, която водеше към селцето в тайгата. Той се зарадва, че борът още се крепеше, защото в тайгата всичко се променяше много бързо, тъй като това си беше просто една джунгла, само че северна. Отдавна искаше да види това подобно на скулптура дърво, което миналия път толкова го порази, и затова слезе от вертолета тук, а не близо до селището.
	Те се приближиха до изсъхналото криво дърво. Навремето този бор с причудливо извит ствол беше толкова висок, че сякаш подпираше небето. След това изсъхна, а една зима не издържа на тежестта на натрупания по него сняг и се прекърши надве. Сега мъртвото дърво приличаше на човек с протегнати ръце, а долният му най-дебел клон сочеше на северозапад.
	— Натам сме — каза Белов.
	— А какво има там?
	— Там ли? Там ни чакат. — Той уверено пое по едва забележимата пътечка.


	Двамата крачеха по пътечката, която криволичеше между дърветата. Колкото повече навлизаха в гората, толкова повече се сгъстяваше тъмнината, тъй като могъщите хвойни скриваха светлината. Изведнъж тревата, която се стелеше по земята покрай дънерите на дърветата, свърши. Сега те вече стъпваха по килим от меки изсъхнали хвойнови иглички. Беше толкова тихо, че дори не се чуваше шумът от собствените им стъпки.
	— Дълго ли ще вървим? — попита Степанцов.
	Необяснимо защо започна да шепне, вероятно заради дълбоката тишина, която цареше наоколо.
	— Не много — отвърна му също така тихо Белов, — около километър и половина. Там, в долчинката, е селцето Медвежка. На сто версти наоколо няма никакво друго човешко присъствие. Цялата Медвежка се състои от шест къщи. Но само една от тях е обитаема. През лятото в нея живее ловецът Аким.
	— През лятото ли? А защо през лятото?
	Белов се сети, че навремето също много се изненада от този факт. Затова подробно обясни:
	— Аким се прехранва с лов. Продава кожите на зверовете. През лятото козината на животните е рядка и къса, а през зимата израства и става хубава. Затова ловният сезон трае от октомври до март. През есента Аким отива в тайгата, обикаля зимовищата и събира самурите, хермелините и белките, които са се хванали в капаните. През пролетта продава обработените кожи, а през лятото се подготвя за новия сезон. И трупа в зимовищата храна и дърва. Сега разбра ли?
	Степанцов кимна.
	— Значи отиваме при него, така ли?
	— Да. Ако го заварим. Общо взето, нямаме кой знае каква нужда от него. Защото ще преследваме друг звяр.
	Белов внезапно се обърна и посочи към гърдите на Степанцов.
	— Този звяр е тук. Той те прави слаб. И ти трябва да го убиеш.


	От време на време пътечката се губеше в тревата, но те отново откриваха едва забележимата отъпкана ивица, която водеше към долчинката. Релефът се промени и сега вървяха по едно баирче. Краката им сякаш сами ги носеха към заветната цел. След около половин час плътните редици на дърветата свършиха и пред очите им се разкри малко селище на брега на една от бързотечните рекички в тайгата.
	Степанцов забеляза, че къщите бяха разположени някак странно — в кръг, а не покрай пътя, както беше прието да се строи в Русия. В средата на този кръг имаше стар кладенец. Белов забеляза учудването му и му обясни:
	— Нали разбираш, през зимата, когато има виелица, е опасно да се излиза навън. По тези места се извиват такива снежни фъртуни, че не можеш да видиш дори протегнатата си ръка. Като нищо можеш просто да излезеш и никога повече да не се върнеш. Затова къщите са построени в кръг и всички врати водят към средата му. Така е по-безопасно.
	Сергей не видя нито един стълб с опънати жици. Значи тук нямаше електричество.
	— Естествено! — подсмихна се Белов. — Откъде ще се вземе тук електричество? В тайгата има друга енергия. Много скоро ще я усетиш.
	Те се спуснаха по склона към селото. Белов се отправи към една от къщите. Още отдалеч забеляза, че вратата е залостена с дървено резе.
	— Значи Аким го няма. Е, какво да се прави? Ще се приготвим да пренощуваме.
	Слънцето вече се скриваше зад върховете на тъмнеещите в далечината борове. Саша погледна часовника си — стрелките му показваха осем часа и петнайсет минути.
	Той отвори вратата на къщата и влезе в просторното антре. В ъгъла бяха изправени широки самоделни ски, покрити с кожа. На стената висеше корито, издълбано от цяло парче дърво. Вратата, която водеше към обитаемата част на къщата, беше облицована с меча кожа. Тук всичко беше предназначено за една-единствена цел — да останеш жив, да оцелееш в това загадъчно царство на дивата природа.
	В средата на стаята се издигаше огромна зидана печка — много по-голяма, отколкото беше прието да се гради в централната част на Русия. Във вътрешността й можеше да седне човек, без да докосва с глава свода й.
	— По съвместителство тази печка служи и за баня — обясни Белов. — Вярно, аз нито веднъж не съм я използвал, но Аким ми обясни какво трябва да се направи.
	След това влязоха в голямата стая. В средата й имаше маса, скована от дебели недялани дъски, и пейки от двете й страни. На стената висеше грубо скована полица със съдове. Белов свали раницата от гърба си и започна да вади консервите. Той отдели настрана един пакет кибрит и торба със сол, които беше донесъл като подарък на горския обитател.
	Стъмни се бързо. Светлината едва проникваше през тесните опушени стъкла на единственото прозорче. Белов взе газената лампа, свали стъкленицата й и запали фитила. Стаята се озари от жълтеникава потрепваща светлина. Саша завъртя фитила, за да не пуши.
	Степанцов разтвори раницата си. Той я мъкнеше още от поляната, но дори не се бе поинтересувал какво има в нея. Видя същите неща, които носеше и Белов — консерви, хляб, няколко смени бельо и топли чорапи.
	Белов откопча страничния джоб на раницата си и извади ловджийски нож. Той беше дълъг и имаше широко острие. С няколко сръчни движения Саша отвори две консерви със задушено месо и наряза хляба на дебели филии.
	— Хайде да вечеряме и да спим — предложи. — Утре трябва да ставаме рано.
	На няколко пъти Степанцов предпазливо направи опит да разпита Белов какво е замислил, но той упорито мълчеше и отказваше да му обясни.
	След като се навечеряха, Саша легна на леглото на собственика и моментално заспа, а Сергей се настани на една постелка от стари протрити кожи върху зиданата печка. Те миришеха на кисело. Той гледа известно време в почернелия от времето и дима таван, а след това сякаш пропадна в някаква тъмна пропаст…


	27.

	На другата сутрин Сергей се събуди от скърцането на дъските. Някой ходеше из къщата и високо си тананикаше някаква мелодийка без думи, без да се притеснява, че ще безпокои някого. От мястото си на зиданата печка Сергей не можеше да установи кой точно нарушаваше тишината. Надигна глава и видя, че Белов е в леглото си. Значи, освен тях в къщата се бе появил трети човек. Това най-вероятно беше собственикът й. Сергей седна и провеси крака от зиданата печка. Белов скочи от леглото.
	— Аким! — възкликна радостно той. — Върна ли се, скитнико!
	Хвърли се към Аким и го сграбчи в обятията си. Сергей се вгледа в ловеца. Той беше нисък на ръст, белокос и имаше кръгло загоряло лице на обитател на тайгата. Трудно беше да се определи възрастта му. Мъжът можеше да е и на четирийсет, и на осемдесет години.
	Аким свали торбата от рамото си и я остави на масата. Нещо в торбата издрънча.
	— Ходих до селото — обяви гордо той и започна да вади една след друга бутилки водка.
	Последната се оказа пълна само до половината, но по външния вид на ловеца не можеше да се каже, че е пиян.
	— И защо правиш така? Още от сутринта? — скара му се Белов.
	— Имам право. В отпуск съм — отвърна Аким и отново започна да си тананика нещо.
	Саша се засмя, тъй като Аким никога в живота си не беше излизал в отпуск, защото цялото му съществувание още от дете беше посветено на лова. А също така никога не разполагаше и със свободно време, защото след като приключеше един ловен сезон, веднага започваше да се подготвя за следващия. Честно казано, преди Белов завиждаше на неговия начин на живот, защото Аким зависеше единствено от природата и от самия себе си, а не от градските и от федералните власти, от конюнктурата на пазара, от цените на бензина или на алуминия, от заплатите, от настроенията на началството и прочее, и прочее.
	Но цивилизацията го бе застигнала дори и тук. И защо ли човек задължително трябваше да се унищожава с нещо — с никотин, с водка, с наркотици, само и само да не остане здрав? Недоволният глас на Аким прекъсна мислите му:
	— Сега не е време за лов и не си взел пушка. Водка също не си донесъл. А защо си дошъл? Да идеш на Алатир-камък, така ли?
	Степанцов скочи и се показа иззад зиданата печка. След това отиде до ловеца и му подаде ръка:
	— Здравейте! Аз съм Сергей.
	Ръкостискането на отшелника от тайгата се оказа изумително силно за дребния му ръст. Аким огледа боксьора от главата до петите и попита:
	— За пръв път ли сте в тайгата?
	Степанцов се изненада. Нима наистина това му личеше от пръв поглед? Откъде ли беше разбрал?
	— Аким е следотърсач — обясни Белов. — И може да вижда на два метра под земята. Нищо не може да се скрие от окото му.
	— Така си и знаех — говореше на себе си ловецът. — Ще ходиш на Алатир-камък… Уф!
	Той отиде до полицата със съдовете, взе водна чаша от мътно синкаво стъкло и я напълни до половината с водка. След това отметна глава и изля съдържанието й в устата си. Преглътна го, без дори да се смръщи, а сетне си замези, като някак срамежливо помириса ръкава си.
	— Веднага ли тръгваш? — попита.
	— Да. Нямаме време — отвърна Белов.
	Аким измъкна от джоба си кесия, извади от нея парче вестникарска хартия и щипка тютюн и започна да си свива цигара.
	Степанцов нямаше търпение да попита какъв е този Алатир-камък? И защо Белов се канеше да ходи там? Но, съдейки по поведението на Саша и Аким, очевидно тази тема беше толкова сериозна, че те не искаха да я обсъждат с никого.
	Ловецът взе кибрита и запали цигарата си. Къщата се изпълни със сладникавата миризма на самоделната папироса. Аким отново подхвана мелодийката си, но този път тя прозвуча тъжно. Белов седеше и мълчеше, тъй като очевидно не искаше да го прекъсва. Аким изпи още толкова водка и вече видимо се напи. И изведнъж заговори:
	— Нали знаеш, Саша, аз не мога да отида там. Вече съм бил. Господарят на тайгата ми даде онова, което исках, и аз вече платих за него.
	Развърза връзките на горната си дреха от кожа на сибирски елен. А под нея се показа най-обикновено войнишко бельо, което отдавна не беше прано и цялото бе изпъстрено с кръпки. Аким вдигна долната си фланела и показа белезите по смуглите си гърди без косми. Досега боксьорът не беше виждал такива белези. Четири паралелни грапави линии се спускаха полегато от ключицата към корема му.
	Изведнъж му прилоша, но той се постара да не се издава.
	— Ако господарят на тайгата пожелае — продължи Аким, — ще ти даде всичко, което поискаш, само че трябва да платиш за това. Готов ли си да платиш? — обърна се той към Белов.
	Саша се замисли. За миг го обзеха съмнения. Дали постъпваше правилно, като излагаше на опасност и своя, и чуждия живот? Имаше ли право да извърши това? Навъси се. Но само след секунда се отърси и прогони мрачните си мисли. В края на краищата, нямаше да му е за пръв път. Той винаги и за всичко си плащаше с лихвите. Така щеше да стане и сега.
	— Готов съм, Аким — отвърна и погледна въпросително боксьора, а той му кимна. — Ще отидем там и ще го помолим.
	Ако до този момент Степанцов имаше някакъв път за отстъпление, сега той окончателно беше отрязан.
	— Добре — съгласи се Аким, — ваша работа…
	Загаси самоделната цигара и я сложи на ръба на масата. След това стана и, олюлявайки се, отиде до огромния сандък от ковано желязо, който стоеше в дъното на стаята. Краката му се движеха на оверлог, но речта му беше все така разумна и ясна.
	Отвори тежкия капак и махна почти изгнилата рогозка, която покриваше съдържанието на сандъка. Повика с жест гостите си и извади от дъното на сандъка дебел, потъмнял от времето прът. Към единия му край много здраво беше завързано с необработено парче кожа широко, наточено като бръснач острие. То лъщеше, сякаш ловецът го бе измайсторил едва вчера. За разлика от дървото, което приличаше на експонат от етнографски музей. Прътът беше покрит с пиктограми и изглеждаше като някаква много древна находка.
	— Без това няма да ви пусна — Господарят няма да ви приеме. Това копие е носил моят прадядо, носил е баща ми, а след това го носих и аз. При Алатир-камък не бива да се ходи с оръжие, защото ще стане лошо. Ето, вземи.
	Аким подаде копието на Белов и отново бръкна в сандъка. Този път извади самоделен ловджийски нож с дръжка от рога на лос, прибран в бродирана ножница, и го подаде на Сергей. След това затвори сандъка и се заклатушка към леглото.
	— Лодката и греблото са в плевнята, Саша. До петия водоскок ще стигнете с лодката. След това има вир, а оттам ще тръгнете право към баирите. Ще изминете три-четири версти от брега и ще видите Алатир-камък…
	Аким се излегна на леглото. Сложи ръце на гърдите си и заприлича на покойник.
	— Какво му става? — попита шепнешком Степанцов, докато промушваше колана си през кожената гайка на ножницата.
	Белов допря пръст до устните си.
	— Тихо. Нека да спи. Нали ти казах, че той не може да ни помогне. Трябва да направим всичко сами.
	Тръгна към изхода и направи знак на боксьора да го последва. Едва сега Сергей забеляза стария колчан на Аким, който висеше на стената. Сърцето му се сви от лошо предчувствие.
	— Дали пък да не вземем пушка? — попита.
	— Не — отсече Белов. — Нали чу, не бива да ходим при камъка с пушка. Всяка игра си има свои правила и е по-добре да не ги нарушаваме.
	Излязоха от къщата, заобиколиха я по каменната пътечка и се озоваха пред една голяма плевня. Навремето в нея бяха държали сеното и домашните животни — може би крави, а може би овце. Но сега всичко пустееше. Гредите на покрива бяха изгнили и на места — счупени, а по стените зееха дупки. Белов намери помпата, измъкна навън надуваемата лодка и помоли Сергей да я напомпа.
	Докато Степанцов се занимаваше с лодката, Саша отиде още веднъж до къщата и приготви раниците. Сложи вътре малко храна, кибрит и няколко чифта чорапи. Друго не им трябваше. Когато се върна, Степанцов вече се бе справил с лодката. Той забеляза, че Саша не се беше стегнал за дълъг път, и направи още един опит да разбере какво ги очаква:
	— Вече можеш ли да ми обясниш какво означава всичко това?
	Вместо отговор Белов му се усмихна и го заведе до кладенеца в центъра на кръга, кой образуваха къщите. Кладенецът беше странен. Преди наричаха такива кладенци герани. До него се издигаше висок стълб с напречна греда, на единия край на гредата висеше някаква тежест, а на другия — верига с ведро. Но Белов не започна да вади вода. А показа на Сергей странната плетеница, издялана на стълба.
	— Виждаш ли това?
	Степанцов се вгледа. По всичко личеше, че плетеницата бе издялана много отдавна. Дълбочината на резбата не беше равномерна, но въпреки това, когато човек се вгледаше внимателно, можеше да види кръст със слънчев кръг около него.
	Белов накара Сергей да заобиколи стълба. И тогава Степанцов забеляза, че плетеницата се повтаряше. На различна височина, с различни размери, но си оставаше все една и съща и изобразяваше кръст, който много приличаше на келтски знак. Саша свали якето си, разкопча ризата на гърдите си и разголи рамото си. Той имаше татуировка с абсолютно същия рисунък.
	— И какво следва от това? — попита учудено Сергей.
	— Едно от двете — сви рамене Белов. — Или това е някакво случайно съвпадение, или е знак.
	— И ти мислиш, че това е знак, така ли? Но дори и да е знак, какво означава той?
	Белов му обеща, че ще му обясни това по пътя, и отиде до лодката, която беше изтеглена в зелената трева. Хвана въженцето, което минаваше покрай борда й, а Сергей се досети да повдигне лодката от другата страна. Двамата хвърлиха на дъното й раниците си, греблото и копието, омотано в парче кожа, спогледаха се и закрачиха към реката.
	Пуснаха лодката в плитчината. Степанцов седна в средата й, а Белов се настани на кърмата, отблъсна се с греблото от кръглия гладък камък и пое към бързея. Течението подхвана лодката и я понесе надолу по реката.


	Река Ус, както и всички реки в тайгата, беше бърза и много студена. Тя извираше от предпланината на Източен Саян и се подхранваше от стопения сняг на ледниците. Според изчисленията на Белов скоростта на течението й беше не по-малко от десет километра в час, затова нямаше смисъл да гребат. По течението скоростта нямаше да се увеличи кой знае колко, а срещу течението просто нямаше смисъл да гребеш. Сега вече имаха време да си поговорят и Саша започна да разказва.
	Оказа се, че той се бе запознал с Аким миналата зима. В комбината пристигнал някакъв сериозен клиент — солиден човек и едър бизнесмен от Германия с неправдоподобно рижа коса и покрито с лунички лице. Искал да отиде на лов за марал — вид голям северен елен.
	Естествено, Белов му обещал, че ще му осигури каквото трябва. Поговорил си с ловците и те му казали, че в тайгата има затънтено селце — Медвежка. А там живеел Аким, който бил най-добрият ловец в този край. Отначало Белов се отнесъл с недоверие към думите им и си помислил, че момчетата просто не искат да си създават излишни грижи.
	Но същото му казали и пилотите и той се отправил при Аким с вертолета заедно с германеца. Открили ловеца в едно от зимовищата му, над чийто комин се виел дим. Покръжили малко над него с вертолета и се отдалечили от Медвежка. Аким се досетил за какво става дума. Вечерта се върнал в селото със ски и пушка на гърба. Белов му обяснил какво искат и той се съгласил.
	— На другата сутрин — продължи Белов — се убедих, че той е роден ловец. Усеща звяра като същински вълк. Към края на деня открихме пресни следи на елен, Аким бързо направи леговище и ние се стаихме в него. В ранни зори по пътеката тръгнаха марали. Бяха много, цяло стадо. Германецът искаше едър самец с разклонени рога. Той носеше винтовка с оптически мерник, а Аким — стара пушка. Двамата стреляха едновременно. Маралът падна. Беше убит с един куршум. Вярно, след това Аким ми показа чий куршум го е убил. Но не обясни това на германеца, защото не искаше да разстройва госта.
	Одрали трупа, взели кожата, натоварили месото на шейната и се върнали в Медвежка. Стоплили се край печката, пийнали както се полага и се разприказвали… Германецът се оказал слабак в пиенето, пък и доста се поизморил от необичайното занимание. Той заспал и тогава Аким, който по време на лова се изпълнил с уважение към Белов, му разказал горската легенда.
	— Може да й вярваш, може да не й вярваш — твоя работа — предупреди Саша Сергей, — аз просто повтарям онова, което чух от него…
	Наблизо се разнесе глух тътен, подобен на рев на разярен звяр. Белов и боксьорът наостриха уши. Степанцов посочи:
	— Саша, виж!
	Белов надникна зад гърба му и видя белите шапки от пяна върху огромните обли камъни. Горните им части стърчаха над водата като темета на огромни праисторически черепи. Белов се надигна от дъното на лодката. Движението му беше рисковано. Лодката веднага се разлюля, сякаш се канеше да изхвърли хората във водата, но тези няколко мига бяха достатъчни на Саша да прецени правилно ситуацията. Той започна енергично да гребе с веслото, насочвайки лодката към десния бряг, където течението беше по-слабо и водата изглеждаше относително спокойна. Но това беше само относително.
	Много добре запомни това усещане, което за него беше ново и непознато до този момент — когато малката надуваема лодка се озова на ръба на водоскока. Щом плавателният съд полетя надолу, изпита чувството, че е попаднал на атракциона „руски възвишения“. Когато фонтаните от ледени пръски ги обляха, сърцето му падна в петите. А след това настъпиха тишина и спокойствие. Само водоскокът ревеше зад тях, а на дъното на лодката се плискаше вода.
	Без да чака указания, Степанцов се зае да изчерпва водата с ръце. Белов му посочи малкото походно канче, завързано за раницата. Сергей кимна, взе канчето и работата тръгна по-спорно. Скоро той успя да „изпомпа водата от трюмовете“ и вече можеше за кратко да си поеме дъх до следващия водоскок. Сергей се настани удобно и се приготви да слуша легендата за тайгата.
	— Та така… — продължи Саша. — Германецът хъркаше, полегнал на масата. Искахме да го пренесем на леглото, но той ни помоли да го сложим върху зиданата печка. Просто се оказа, че е любител на руската екзотика. Не започнахме да го разубеждаваме, метнахме го върху кожите и се върнахме край масата. И тогава Аким ме попита дали имам някакво съкровено желание.
	Белов му отговорил, че сигурно като всеки смъртен човек има такова желание. Аким поклатил глава и му отвърнал, че има различни желания. А най-съкровеното от тях трябва да бъде чисто и да не е свързано с теб, а с друг човек. Той не го разбрал и го помолил да му обясни какво има предвид. Вместо отговор Аким го попитал какво знае за Господаря на тайгата. Оказало се, че не знае нищо.
	И тогава ловецът му разказал, че Господарят на тайгата е един голям черен мечок. Той бил по-висок от най-високите кедри, затова живеел в планината, в Саяни, но не всеки можел да го види. Ноктите му били като черни мълнии, в очите му горели пламъци, а диханието му носело смърт. Когато Господарят на тайгата се ядосал, започвал да реве като буря и можел да изпрати ураган или друго стихийно бедствие, защото всички сили на природата му били подвластни. Но Господарят можел да бъде и добър. И помагал на хората, ала не на всички, а само на онези, които били достойни за това. В сърцето на тайгата се намирал Алатир-камък, който бил изпъстрен с изкусна резба. Всеки човек можел да отиде до камъка и да помоли Господаря да изпълни най-съкровеното му желание. Ако Господарят на тайгата преценял, че това желание е добро, помагал. А ако преценял, че това не е така, молителят изчезвал без следа и от него не оставала нито кост.
	— Аким завърши разказа си с една мъдра мисъл, която запомних за цял живот: човек трябва да бъде много внимателен какво си пожелава — каза Белов и замълча.
	Сергей сякаш видя със собствените си очи тази картина — спокойният среднощен разговор, който се е водел миналата зима. В камината пукат дърва, върху постелката от кожи лежи рижият немец, а край масата стоят двама души и разговарят за нещо съкровено…


	Те преминаха през още един водоскок. Този път Белов действаше много по-уверено. Избра широко пространство между камъните и насочи лодката право натам. Сергей приготви предварително канчето, но за щастие този път водата не беше много. Когато вторият водоскок стихна зад гърба им, Белов продължи разказа си:
	— Зная какво си мислиш в момента, аз разсъждавах по същия начин. За мен това беше само една страшна приказка, от онези, които майка ми разказваше, преди да заспя, когато бях дете. Стана ми смешно и попитах Аким дали някога е ходил на Алатир-камък? А той ми показа белезите на гърдите си и аз разбрах, че ловецът не се шегува. Белезите му са като йероглифи, това е знакът на съдбата върху човешкото тяло.
	Аким му описал как изглежда Алатир-камък. Той бил черен и гладък там, където нямало плетеници. В полунощ, когато на небето изгрявали звезди, той започвал да излъчва мека зеленикава светлина. В този момент човек трябвало да отиде до него, да допре дясната си ръка до плетениците и да изрече наум съкровеното си желание. Да го повтори три пъти и веднага да си тръгне. И да върви, без да спира. Господарят на тайгата задължително щял да го подложи на изпитание. Ако желанието не му харесва, човекът изчезвал завинаги. Но дори ако желанието било хубаво, той пак подлагал на проверка силата на вярата му…
	Веднъж по-малкият брат на Аким се разболял много тежко. Не можел да диша, когато кашлял, от устата му излизали кървави съсиреци, а челото му парело като въглени в пещ. Брат му се топял пред очите на всички и тогава Аким решил да помоли Господаря за него. Камъкът имал лоша слава. Много от предците на ловеца ходили при него, но твърде малко се върнали оттам. Ала всеки път, когато ги сполетявало нещастие, някой отивал при Господаря и го молел за милост.
	На стълба в Медвежка имаше шест плетеници. Господарят изпълнил шест желания и едното от тях било на Аким. Останалите ловци изчезнали без следа, защото техните желания очевидно не били чисти, тъй като те са мислели повече за себе си, отколкото за другите. Естествено, Аким се страхувал, но нямал друг избор. Брат му умирал в ръцете на майка му и никой не се надявал, че ще преживее дори следващата нощ. На сутринта се приготвил и тръгнал към Алатир-камък.
	Всичко било точно така, както разказвали старите хора. В полунощ камъкът засиял с бледозеленикава светлина и плетениците започнали да се открояват много ясно. Аким ги докоснал и повторил три пъти наум: „Господарю, моля те, направи така, че брат ми да оздравее!“ След това се обърнал и с всички сили хукнал назад, защото умирал от страх.
	А по следите му тичала глутница вълци, но никой от тях не дръзнал да нападне човека. Сигурно Господарят не им е позволил да го направят. Просто отложил изпитанието. Аким стигнал до една поляна и погледнал нагоре. От черното небе го гледали пламтящите очи на Господаря. И тогава той се втурнал още по-бързо. А когато се върнал в селото, брат му вече бил здрав. Те живели заедно още две години, а след това той заминал за града и си намерил работа там.
	— Това е историята — обобщи Белов. — Каквото съм чул, това ти разказвам.
	Сергей поклати замислено глава. Естествено, разказът беше интересен, но…
	— Чакай малко! — възкликна изведнъж. — А той обясни ли ти откъде са тези белези по него?
	— Не, за белезите не ми каза нито дума.
	— Може би са се появили по-късно? — попита с недоумение Степанцов. — Може да се е объркал човекът, на всеки се случва? Още повече, че живее сам в тайгата, на негово място всеки може да откачи.
	— Може би — сви рамене Белов. — Бях забравил тази история и си я спомних едва когато ти ми показа писмото и ми каза, че не можеш да се боксираш.
	— И какво си намислил?
	— Искам да помоля Господаря да убие звяра, който се е стаил в теб. Надявам се, че той няма да сметне това мое желание за недостойно.
	— Мислиш ли, че ще те послуша? — изсумтя недоверчиво Степанцов.
	— Струва ми се, че ще ме послуша. Спомни си каква татуировка имам. Да не мислиш, че това е случайно?
	Двамата дълго мълчаха. Заговориха едва когато стигнаха до третия водоскок и трябваше бързо да завият наляво. Слънцето клонеше към заник. Отдясно и отляво край реката се извисяваха исполински кедри. Саша и боксьорът дълго плуваха в сянката им, сякаш се носеха по дъното на дълбоко дефиле. След това кедрите свършиха и те отново усетиха горещите слънчеви лъчи по обгорелите си лица.
	Според изчисленията на Белов излизаше, че са преплавали не по-малко от петдесет километра. Очевидно им предстоеше дълъг и труден път назад с лодката и багажа на гръб. Макар че река Ус правеше доста завои и разстоянието по права линия можеше да се окаже много по-кратко.
	Белов размишляваше над думите на Аким: „Господарят казва: вземи каквото искаш, само че не забравяй да си платиш за това.“ Той гадаеше каква ли би могла да се окаже тази цена. Дали нямаше да бъде прекалено висока? По изражението на Степанцов разбра, че той мислеше за същите неща. И какво от това? Нима победата и най-вече победата над себе си не заслужаваше този риск? Заслужаваше го. Което означаваше, че трябваше да се бори за нея…
	Пред тях се разнесе вече познатото бучене на водоскока.
	— Този е четвъртият — каза Сергей и се усмихна. — Вече сме близо. Знаеш ли какво, Саша?
	— Какво?
	— Вярвам на Аким. И на теб също ти вярвам.
	— Всичко ще е наред — окуражи го Белов. — Ще успеем. Ще успеем във всичко.


	28.

	Те преминаха без произшествия и през четвъртия водоскок, но на петия търпението на Съдбата се изчерпа. Белов не забеляза скрития под водата камък. Опитен ловец като Аким веднага щеше да види малкия водовъртеж над него, но за него това беше пълна изненада.
	Дъното на лодката се охлузи по камъка и се обърна напряко на течението. Саша не успя да изравни плавателния съд и застигналата го вълна го преобърна.
	В последната секунда през ума на Белов се стрелна: „Само да не изгубим нещо.“ С едната си ръка сграбчи копието, а с другата се хвана за въжето, опънато покрай борда. Забеляза, че Степанцов направи същото. Греблото заплува надолу по течението, мяркайки се в кипналата пяна, а раницата, която беше по-тежка, моментално потъна към дъното. За щастие след водоскока течението вече не беше бурно. Белов изплува от водата и веднага повлече лодката към брега, но това се оказа доста трудна задача. Сергей му се притече на помощ и двамата, ругаейки и плюейки вода, отдалечиха лодката от водоскока. Край брега вече беше по-лесно.
	Белов се запита дали имат шанс да намерят раницата и установи, че той е равен на нула. Вероятно течението я беше повлякло по дъното далеч напред и дори не си струваше да се гадае къде би могла да бъде тя в момента.
	— Предлагам да стигнем до вира, там да си починем и да продължим нататък, за да търсим Алатир-камък — каза Саша.
	Степанцов се съгласи. Те преобърнаха лодката и изляха водата от нея. След това събуха ботушите си и направиха същото. Мокрите дрехи вледеняваха телата им, тресеше ги, но стремежът им да стигнат час по-скоро до заветното място беше по-силен от треската.
	Качиха се в лодката и продължиха да плават нататък. Белов седеше на кърмата, а Сергей се бе надвесил през носа.
	Сега, когато вече нямаха гребло, им се налагаше да насочват лодката с ръце. Плуваха така в течение на още половин час. Слънцето се търкулна към хоризонта. Най-сетне пред тях се показа вирът, покрай който имаше плитчина и бряг, покрит със снежнобял пясък.
	— Стигнахме — каза Белов.
	Двамата замахнаха силно още няколко пъти и акостираха на брега. Белов първо изтегли лодката колкото се може по-далеч от водата. След това съблече всичките си дрехи, изстиска ги и метна мокрите неща върху клоните на гъстите храсталаци. Степанцов последва примера му.
	— Хайде да изчакаме, докато всичко изсъхне — каза Белов и се свлече на топлия пясък.
	Часовникът показваше четири и половина. Едва сега осъзна колко много е уморен. Макар Степанцов да беше по-млад и по-як от Саша, също едва се държеше на краката си. Легна до него. Над прострените дрехи се издигаше лека пара — след час-два всичко щеше да е сухо. А след минута и двамата вече спяха дълбоко…


	Белов се събуди от отвратителното жужене на комари. Те впиваха стотици жила в тялото му и се опитваха да изсмучат всичката му кръв. Саша скочи и започна да се пляска по гърдите и раменете. Комарите гинеха на рояци, но нямаха намерение да се предават. На мястото на един убит моментално долитаха други пет и отново пикираха със звънки стонове като месери.
	Белов изтича до дрехите върху храстите и бързо започна да се облича. Както предполагаше, всичко беше изсъхнало. Ако съдеше по часовника, бяха спали до девет часа вечерта. И това беше много добре, защото сега се чувстваха бодри и освежени.
	Саша обу камуфлажните си панталони с широк колан и облече тънкия зелен пуловер и якето си от дебел плат. Седна върху лодката, изтупа краката си и обу чорапите и ботушите си. И погледна към Степанцов. Той също беше готов. Белов изтегли лодката още по-далеч от брега и сложи няколко камъка в нея, за да не я отнесе вятърът.
	След това размота парчето кожа, в което беше увито копието, сгъна го и също го хвърли в лодката. Провери дали острието се крепи здраво върху пръта. То беше завързано по някакъв особен начин, след което бе намазано или със смола, или с някакво особено лепило. Краищата на необработената кожа изобщо не личаха. Докато гледаше приготовленията му, Степанцов провери дали дългото широко острие влиза и излиза без проблеми от ножницата на кръста му…


	От брега, от самия край на водата много добре се виждаше планината — ориентирът, който им бе посочил Аким. Залязващото слънце обливаше възвишенията й с червеникава светлина. Сега планинската верига приличаше на огромни каменни брадви, обагрени с кръв. Сравнението беше притеснително, но кой знае защо това беше първото, за което Белов се сети.
	Той дълго разглежда скалите. Те го привличаха и го мамеха, караха ноздрите му да потръпват от миризмата на приближаваща се опасност, а сърцето му — да бие по-силно. Някъде наблизо беше Алатир-камък. „Ако не аз, тогава кой?“ — помисли си Саша и стисна още по-здраво копието. Спокойната му решителност се предаде и на Степанцов.
	— Да вървим — каза Саша и направи първата крачка…
	Житейският му опит му подсказваше, че най-трудното е да направиш първата крачка. След това всичко ставаше по-лесно. Започнаха да се промъкват през гъстите храсталаци. Острите като котешки нокти бодли се закачаха за дрехите им и оставяха червени драскотини по ръцете им. Белов си помагаше с копието, като ту разтваряше, ту разсичаше клоните сякаш с мачете. Струваше му се, че металното му острие само му посочва пътя като стрелка на компас. Щом се отклонеше встрани, копието натежаваше.
	Тук нямаше никаква пътека, пък и нямаше как да има, защото до Алатир-камък можеше да се отиде само веднъж в живота. А ако можеше да се вярва на Аким, далеч не всеки, който беше стигнал до него, се бе върнал обратно.
	Храсталаците свършиха, започна рядка гора и скоро Белов и боксьорът се озоваха сред гъсти кедрови дървета. Слабата светлина на залеза почти не проникваше под сводовете на вековните им корони. Тук цареше дълбока тишина, която от време на време се нарушаваше от пукота на сухите съчки под краката им. На Белов не му се щеше да мисли за това, но не можеше да се отърве от чувството, че това не беше пукот на съчки, а на костите на онези неудачници и користолюбци, които бяха решили да изпитат съдбата преди него. Изведнъж му се стори, че бяха попаднали на друга планета, където действаха съвсем други закони и правила.
	Странно… Той беше видял доста неща в живота си, много повече, отколкото бе имал възможност да види който и да било. Зад гърба му беше опасната военна служба в Памир, престъпните подвизи на Бригадата, смъртта и възраждането му за нов живот на бунището, чеченският плен, затворът и съдът, личната му война с арабските терористи в Близкия изток, слизането в кратерите на дремещите вулкани… Но сега кой знае защо всичко това му се струваше толкова далечно, несъществено и нереално…
	Веднъж Лайза каза за Лас Вегас, че това е най-фантастичното място на земята. Може би имаше право. Но какво означаваше Лас Вегас, който бе създаден от човека на празно място, в сравнение с глухата сибирска тайга, където Великото безмълвие пазеше величавата тайна на природата? Какво можеше да спечели човек на блекджек или на рулетка? Разноцветни жетони и нищо повече. Залагаш жетон и печелиш жетон. Всичко е много просто. А тук, край Алатир-камък, им предстоеше да направят много по-сериозен залог, но за сметка на това, ако им провървеше, печалбата щеше да бъде несравнимо по-голяма, отколкото всичките жетони и пари на света, взети заедно…
	Наложи им се да прескочат стволовете на повалени от бурята дървета, да се провират през острите чворове, да се промъкват през прегради от преплетени клони, но и двамата продължаваха да се движат упорито напред като две ракети, които следват набелязана цел. Внезапно започна да притъмнява — много бързо, буквално с всяка изминала секунда. Фенерчето и запасните им батерии бяха потънали заедно с раницата. Намазаният с парафин и скрит във водонепромокаемата метална кутийка кибрит — също. На небето засия луната и моментално, сякаш напук, също се скри зад облаците.
	Докато очите на Белов не свикнаха с тъмнината, той се движеше опипом. Пронизваше непрогледната тъма с копието и едва тогава правеше крачка напред. Зад гърба му се чуваше ускореното дишане на Степанцов. Те вървяха мълчаливо, сякаш нямаха нужда един от друг. Аким им каза, че Алатир-камък се намира само на някакви си три-четири километра от брега. Белов имаше чувството, че отдавна вече са изминали това разстояние, а целта на пътешествието им все още не се виждаше. Пък и какво ли можеше да се види в тази непрогледна тъмнина?
	Неизвестно защо копието престана да му показва пътя. Дали пък не бяха стигнали? Той спря и се облегна на пръта му като пастир на гегата си. Сега приличаше на древен жрец — на повелителя на стихиите, на онзи, чийто знак беше татуиран на рамото му. Той затвори очи… И внезапно почувства гората наоколо по друг начин, с цялата си кожа. Вероятно това би изглеждало странно на някого, но той виждаше по-добре със затворени очи. Потрепващите контури на дърветата сякаш по някакво чудо се проектираха върху вътрешната страна на клепачите му. Сега той вече можеше да стигне където и да било…
	Вдясно от него се разнесе крясък на птица. Белов не знаеше каква е тя. Чуваше гласа й за пръв път, а той беше звънък, пронизителен и в същото време мелодичен. Птичият крясък го викаше, предупреждаваше го за нещо. Белов извърна глава натам, откъдето се чу крясъкът, и изведнъж видя между дърветата бледозеленикаво сияние. Значи Алатир-камък беше там.
	— Саша… — подвикна му боксьорът и видението изчезна, сякаш бе нарисувано върху стъкло с фосфоресциращи бои, които дъждът беше измил.
	Белов трепна, отвори очи и се обърна.
	— Саша, какво има? Защо спря?
	— Нищо, просто се заслушах в птицата. Чу ли я как пееше?
	— Птицата ли? — попита подозрително Степанцов. — Каква птица, Саша? Тук е тихо като в морга!
	Белов вече бе престанал да се учудва. Значи все пак имаше дарбата да провижда! И затова бе останал жив досега, въпреки всички удари и подводни камъни на съдбата. Той отдавна имаше чувството, че притежава някакви необичайни способности, но пропъждаше тази мисъл, защото винаги му се искаше да бъде „обикновен човек“, каквито бяха родителите му.
	Белов би предпочел да живее в обикновен градски квартал, в обикновено жилище и всеки ден да ходи на обикновена работа. И дори си мечтаеше за това, когато тежестта на отговорностите му ставаше непоносима или нещата в комбината не вървяха по най-добрия начин. Но целият му живот беше потвърждение на днешната му догадка. А това означаваше, че всичко, което му се бе случило напоследък, не беше случайно. Саша се подсмихна на мислите си.
	— Трябва да тръгнем натам — каза той и пое уверено надясно през нощната тъма — там, където видя… не, не видя, а почувства зеленикавото сияние.
	— Саша, сигурен ли си? — попита Сергей, догонвайки го.
	— Сигурен съм. Знаеш ли, оказа се, че със затворени очи виждам повече, отколкото с отворени.
	Белов се досещаше, че Степанцов е объркан и очаква обяснения, но не искаше да му казва нищо. Защо трябваше да го прави? И без това всеки човек беше затворен завинаги в собствената си черепна кутия и никога не би могъл да предаде адекватно на себеподобните какво мисли и какво усеща в действителност. Можеше да направи това само с помощта на думите, които изопачаваха всичко и бяха лъжовни.
	— Камъкът е някъде тук. Усещам го — каза Белов, без да се впуска в подробности. — Той ме вика…
	Известно време вървяха сред пълен мрак. Появи се силен вятър и зашумя по върховете на дърветата. Той разпръсна облаците и небето постепенно започна да просветлява, сякаш някой разреждаше небесната чернилка с осветена вода. Тъмносиният купол над главите им се обсипа с блестящи звезди. Те изглеждаха толкова близки и достъпни, че се изкушаваха да ги докоснат с ръце.
	Белов и боксьорът излязоха на края на една поляна, обляна със сребристата светлина на луната. Поляната имаше формата на гърло на бутилка и на другия край се стесняваше. Там, в най-тясното й място, падаше тежка сянка. Светлината сякаш се боеше да докосне онова, което се намираше там.
	Белов стисна още по-силно пръта, повика с жест боксьора да го последва и двамата поеха напред. Короните на дърветата отново зашумяха, сякаш Господарят на тайгата им казваше нещо със сърдит глас. Белов изпита странна премала, която се разля по цялото му тяло. Прииска му се да легне на земята и да заспи, да потъне в дълбок непробуден сън подобен на смърт.
	„Трябва да го направя!“ — каза един глас, той преодоля обзелата го слабост и продължи да върви. Гласовете ставаха все повече — молеха, искаха, заплашваха, заклеваха.
	Нещо необяснимо и непреодолимо му противодействаше и той сякаш си проправяше път през внезапно сгъстения като желе въздух. И колкото повече се приближаваше към камъка, толкова по-трудно правеше всяка крачка. Степанцов дишаше тежко зад гърба му. Белов беше сигурен, че на боксьора му е още по-трудно, отколкото на него.
	В полумрака, буквално на десет крачки от него проблесна и угасна огромна камара с височината на човешки ръст. Алатир-камък го викаше и го мамеше при себе си като фар, но някаква спокойна и жестока сила не го допускаше до него и правеше всичко възможно да му попречи. Враждебните гласове станаха още по-силни и ясни и крещяха един през друг: „Спри! Нямаш нужда от това! Зарежи го!“
	Но вътрешният му глас също се засилваше и скоро в ушите му оглушително зазвуча: „Не бъди роб. Не бъди воин. Стани господар на бъдещето. Стани жрец!“
	Пред очите му се нижеха картини: пари, пари, пари, думи, жени, власт — необятна и абсолютна… Белов с огромно усилие изпъна ръка напред. В този миг камъкът му отговори с бледозеленикаво проблясване. На повърхността му ясно се изписа мистичният знак — кръстът със слънчевия кръг около него. Саша допря дясната си длан до горящия символ. По нея се разля мека топлина, блясъкът преминаваше през плътта като рентгенови лъчи и той виждаше всяка костица и всяка пулсираща вена. Пари, слава, власт… Тези картини започнаха да се мяркат още по-бързо пред очите му, но той напрегна волята си и прекъсна безсмисления им кръговрат.
	„Господарю! Убий звяра, който измъчва сърцето му! Господарю! Убий звяра! Господарю! Убий го!“ — повтори три пъти наум.
	Блясъкът се разлюля, за миг угасна и отново пламна. През гората премина лек ветрец, сякаш Господарят на тайгата го осени с благоволението си. Суетата, която изпълваше сърцето му, се стопи като лед на слънце и то стана свободно и чисто като астрална светлина. Може би човек се чувства толкова свободен и чист само в най-ранното си детство.
	Белов вече не усещаше смазващата тежест на съблазните, които задължително би трябвало да се пробудят у всеки, който заставаше пред Алатир-камък. Той успя да ги победи! Пари, слава, власт… Суета. Желанието да помогне на приятеля си беше искрено, светло и истинско.
	Усещаше, че камъкът излъчва огромна сила, която може би можеше да се равнява с онази, която заставяше нашата планета да се върти. И сега тази сила се вливаше като мощен поток в душата му и изпълваше цялото му тяло. Тя беше толкова радостна, че му се искаше да извика така, че да го чуе цялата вселена.
	И колкото по-силен ставаше Белов, толкова повече отслабваше светлината, излъчвана от камъка. Тя сякаш се преливаше в Саша, който се запасяваше за дълго с астралната енергия, като в същото време осъзнаваше, че това, което се случва в момента, изобщо не е краят на тази история и че му предстои да направи още много неща.
	Най-сетне Алатир-камък угасна окончателно. Сега грамадата беше абсолютно черна, толкова черна, че дори се открояваше на фона на нощния мрак.
	— Тръгваме си — каза Белов.
	— Чакай малко! — възкликна Сергей. — Ами аз? Да не мислиш, че нямам за какво да помоля Господаря?
	Моментът беше труден. Белов се колебаеше и много добре знаеше защо. Можеше ли да има пълно доверие на боксьора? Доколко чисти бяха неговите помисли? Дълбоко в себе си не се съмняваше, че среднощният поход до камъка е заплатен и подготвен от целия му предишен живот. Всичко, което му се бе случило досега, го беше направило по-твърд, но не го беше озлобило. Казваха, че калта не полепва по белите пера на лебедите. Тя не полепна и по него, макар че навремето беше попаднал в най-голямата мръсотия. Най-важното бе, че скритият в него невидим живец — живецът, който не му позволяваше да се прекърши, беше останал цял и невредим. А Степанцов… Той едва ли беше готов за такова изпитание. Но никой нямаше право и да му забрани това.
	— Опитай — съгласи се Белов. — Надявам се, че Господарят на тайгата разполага с достатъчно изненади за всички.
	Но когато Сергей се приближи до грамадата и допря ръка до нея, камъкът си остана черен. Колкото и да се стараеше боксьорът да му въздейства мислено, нищо не се случи.
	— Лимитът е изчерпан — отбеляза Саша, — няма смисъл да висим повече тук, да се махаме…
	Може би шеговитият му тон, а може би силата, която Саша получи от камъка, подействаха на Степанцов, но той не му възрази.
	Върнаха се в средата на поляната. Белов откри Полярната звезда. Медвежка се намираше на юг от Алатир-камък, а това означаваше, че звездата трябваше да остане зад тях.


	29.

	Двамата мъже тръгнаха напред, стигнаха до южния край на поляната и дърветата сякаш се отдръпнаха, образувайки тесен коридор. Сякаш някой бе изсякъл просека тук, само че никъде нямаше нито повалени трупи, нито пънове. Но най-важното бе, че щом се обърнеше назад, Белов успяваше да зърне Полярната звезда.
	Странната просека беше права като стрела, лунната светлина обливаше пътечката и от красотата на тази гледка дъхът му спираше. Тъмносинята трева сякаш беше посребрена, капчиците роса проблясваха като мънички и изумително чисти брилянти. Миризмата на гнили листа, хвойнови клонки и горски треви изпълваше свежия въздух. Дишаше се леко и свободно. Навсякъде цареше покой и умиротворение.
	Те вървяха по просеката вече два часа, а тя все не свършваше. А най-странното бе, че водеше право на юг, без да прави никакви завои и без да сменя посоката си. Белов погледна за пореден път Полярната звезда и забеляза, че небето се е променило. Сутрешната зора още не бе докоснала мастиленосиньото небе, но то сякаш потръпна, напрегна се и се приготви за промяната. Настъпиха минутите, които деляха нощта от утрото. Пред тях се ширна голяма поляна…
	И изведнъж зад гърбовете им се разнесе страховит рев, подобен на звук от ловджийски рог.
	— Какво е това? — потръпна боксьорът.
	В този момент Белов разбра всичко. Спомни си съня си, белезите по тялото на Аким и думите му: „Господарят казва: вземи всичко, което искаш, но не забравяй да си платиш.“ Спомни си и стисна още по-силно копието.
	— Звярът — отвърна, без дори да си дава сметка, че говори като стар обитател на тайгата.
	Те никога не казваха „мечка“, а винаги казваха „Звярът“. Изричаха го с уважение и страх. И това беше правилно. Защото в тайгата нямаше друг Звяр.


	Огромният тъмнокафяв мечок се носеше стремително по просеката, настигайки хората. Неговият бяг беше плавен, а движенията му — изпълнени със сила и лекота. Той се движеше безшумно, тъй като черните възглавнички на лапите му поглъщаха шума от стъпките му. Огромните му нокти оставяха дълбоки бразди в пръстта.
	Козината му лъщеше и проблясваше на лунната светлина. Чувствителният му нос долавяше симфонията от миризми, които изпълваха нощната тайга. Двете чужди човешки следи на територията му бяха предизвикателство за него.
	Малките, хлътнали очи на Звяра приличаха на въгленчета, изпаднали от пещта. Те бяха черни с тъмночервени искрици по средата. Мечокът ревеше, оголвайки белите си зъби. От зиналата му паст се точеха лепкави лиги, които при всеки негов скок хвърчаха на всички страни и полепваха по гърдите му, където козината му беше по-рядка и по-светла.
	Внезапно Звярът забави ход. Още една миризма го удари по широките разтворени влажни ноздри. Тревожна и опасна. Миризмата на болка и смърт, миризмата на метал. Той спря, но колебанието му продължи само един кратък миг. След това всепоглъщащата злоба отново го облада, той забрави за предпазливостта си и се понесе напред като вятър. Разстоянието между него и хората бързо се скъсяваше.
	— Да бягаме! — Белов хукна презглава.
	Боксьорът също не изчака втора покана. Двамата дотичаха до средата на поляната и там Белов спря. Нощта постепенно отстъпваше правата си на утрото. Небето избледня и звездите вече не бяха толкова ярки. Или поне сега двамата мъже виждаха ясно какво става наоколо. Сергей предложи да продължат да тичат нататък, но Белов го възпря.
	— Няма смисъл. Не можеш да избягаш от Звяра. Той изглежда тромав само в зоологическата градина и в анимационните филмчета, но в живота тича по-бързо от кон.
	— Тогава може би да се… — Степанцов погледна със скрита надежда към едно дърво.
	— И от това няма никакъв смисъл. Защото той се катери по дърветата като котка.
	Звярът се приближаваше. Вече виждаха пламтящите му очи и чуваха накъсаното му дишане.
	— Но какво ще правим? — извика Степанцов.
	Той беше поразен от спокойствието на Белов. Саша говореше тихо, почти шепнешком. И като че ли изобщо не беше изплашен и напрегнат.
	— На кръста си имаш нож. Това е единственият достоен изход. Ще се бием. Но преди това си свали якето и омотай с него дясната си ръка до рамото.
	Сергей се подчини. Свали брезентовото си яке, оставяйки дясната си ръка в ръкава. След това омота ръката си с дрехата и извади ножа. Дръжката му от рога на лос легна в дланта му сякаш бе направена по поръчка. С няколко големи скока мечокът се появи от просеката на поляната. Не ги атакува веднага, а отскочи рязко вдясно.
	— Следи всяко негово движение — каза Белов, притискайки рамо до Степанцов. — Най-важното е да не помръдваш и да не отстъпваш. Той се страхува от високо вдигнати ръце.
	Мечокът тръгна. Сега заобикаляше хората, като се държеше на дистанция не по-голяма от три метра. Саша и боксьорът стояха на мястото си и непрекъснато се извръщаха с лице към него.
	— Когато реши да атакува, ще се изправи на задните си лапи — продължи Белов.
	— Ами, ако не се изправи?
	— Ще се изправи. Няма начин да не се изправи. През ум да не ти е минало да се втурваш към него.
	Звярът спря. Той гледаше съсредоточено хората и въртеше голямата си глава с високо чело. Сякаш се чудеше кой от двамата нарушители да избере — високия или по-ниския. Най-сетне приклекна на задните си лапи и изрева, вдигайки глава към небето. След това се изправи и тръгна към хората. Това стана толкова бързо, че те едва го забелязаха. Посегна с дясната си лапа. Чудовищните му нокти разсякоха въздуха със свистене.
	Степанцов имаше светкавични реакции — нещо, без което в бокса не можеше, но не успя да надмине Звяра по ловкост и да отскочи навреме. Усети, че нещо като зъбци на вила го удари по гърдите и в същия миг изпита страшна раздираща болка. Отхвърча встрани като леко перце и падна по очи, но моментално скочи. Пред очите му заплуваха разноцветни кръгове, а краката му започнаха да се преплитат. Замахна с ножа и изкрещя колкото му глас държи, за да надвика и да надвие болката.
	Изправен на задните си лапи, мечокът беше огромен и ръстът му сигурно надхвърляше два метра. За пръв път удряше човек и осъзнаваше, че го е улучил. Ноздрите му доловиха миризмата на топла кръв. Другият човек беше по-нисък на ръст. Въоръжената му с дълги нокти лапа прелетя над главата му. Звярът реши да нанесе удар отгоре. Изправи се в целия си исполински ръст и се приготви да се стовари върху ниския човек, но той внезапно направи крачка към него и с някакъв прът му нанесе отдолу нагоре страшно силен удар в гърдите, насочен към сърцето му.
	Здравото, остро като бръснач острие проникна в дебелата кожа като в масло. Животното ревеше и продължаваше по инерция да пада върху човека, но колкото повече се доближаваше до целта си, толкова по-дълбоко проникваше в плътта му острият трън, разкъсвайки мускулите и сухожилията му…
	Слабото същество без козина, без зъби и без нокти измами Звяра и обърна силата и злобата му срещу самия него. Високият човек се съвзе и се хвърли в бой. С вик той заби ножа чак до дръжката в лопатката на Звяра. Мечокът се озъби и извърна рязко глава, но челюстите му се затвориха с тракане и уловиха единствено въздуха. Човекът ловко се извърна и удари Звяра още веднъж, а след това още веднъж и още веднъж…
	Тъмната гъста кръв бликна и потече по мъхнатата козина на земята. Звярът изпитваше толкова силна болка, че тя сякаш го заливаше от главата до петите. Започна да се свлича върху човека с пръта, опитвайки се да го смаже под себе си, но той заби другия й край в земята и отскочи встрани. Острието на копието достигна сърцето на Звяра и го разкъса на две потръпващи половини. Земята се разлюля под Звяра. С последно усилие той се опита да докопа човека с ножа, но силите му бяха изтекли заедно с кръвта. Ноктите му загребаха пръст, изтръгвайки снопове трева. След това лапите му се отпуснаха, мечокът изрева за последен път и се сгърчи в конвулсии. Всичко свърши.
	Белов беше изцапан целият с кръвта на Звяра. Тя бликна към него в толкова мощен поток, че той не успя да отскочи встрани. Саша се втурна към Степанцов. Сергей измъкна ножа от трупа, по който като електрически импулси пробягваха слабите гърчове на агонията, и се свлече омаломощен върху мечока. Белов повлече боксьора встрани и го обърна по гръб. Пуловерът на гърдите му беше раздран от рамото към корема. Саша повдигна разкъсаните дрехи и прокара длан по обляното в кръв тяло на ранения. За миг се показа бяла кожа, а кръвта заструи с нова сила от четирите дълбоки бразди.
	— Как съм? — простена Степанцов.
	— Зле — отвърна му честно Белов, — но ще оживееш. Само трябва да спрем кръвотечението.
	Той свали якето си, наряза го на ленти с ножа и ги завърза една за друга. Получи се нещо като бинт. „На първо време ще свърши работа“ — помисли си и направи стегната превръзка, която моментално подгизна от кръв. Дали щеше да издържи дълго така? Обратният път до Медвежка не беше кратък.
	Саша положи доста усилия, за да измъкне копието от тялото на Звяра.
	Прътът беше мокър и лепкав от кръвта, но за сметка на това по него като на снимка се бяха очертали тайнствените пиктограми. Какво ли щеше да стане, ако Аким не ги беше принудил да вземат това проверено от ловеца и от предците му оръжие?
	Той вдигна ножа от земята, избърса го със снопче трева и го сложи в ножницата на кръста на Степанцов. Може би това острие щеше да свърши работа и на някой друг? Белов помогна на Сергей да стане. Раненият се подпря на рамото му и двамата поеха към реката. Полярната звезда едва се виждаше, а на изток се появи бялата ивица на разсъмването. Вече трябваше да се връщат.


	Вървяха, следвайки посока на юг. Тайгата се смени с рядка горичка, а сетне — с храсталаци. Някъде наблизо, вляво от тях, шумеше вода — това беше река Ус, която, както и преди сто, и преди хиляда години, се носеше стремително към Ангара. Реките живееха много по-дълго от хората и от мечките…
	Когато окончателно съмна, Белов заедно с увисналия на рамото му боксьор стигна до брега на реката на онова място, откъдето двамата започнаха пътя си към Алатир-камък. Слънцето още не беше набрало сила и лъчите му все още докосваха нежно тревите и листата. На камъка до надуваемата лодка седеше невъзмутимият както винаги Аким и пушеше самоделна цигара.
	— Това е добър знак! — изрече вместо поздрав той.
	— Това ли наричаш добър знак? — учуди се Белов. Пусна внимателно изтощения Сергей на земята. — Изобщо не зная как останахме живи?
	— Това е добър знак! — повтори ловецът, без да обръща внимание на думите му. — Господарят ви пусна. Сега вече всичко ще е наред.
	Аким загаси с привичен жест самоделната си цигара и я сложи зад ухото си. След това стана, приближи се до Степанцов и го погледна в очите. Сергей изглеждаше зле, като човек, пипнал треска — лицето му беше изпито, кожата му бе побеляла, а очите му пламтяха… Аким кимна и започна да търси нещо в краката си. Сетне се скри в храсталаците и след минута се върна с някаква трева. Сложи я в устата си и започна да я дъвче. След това отиде при Сергей, изплю зелената каша в дланта си и бързо я пъхна в устата на боксьора.
	— Подръж го под езика си — каза Аким. — Не го гълтай веднага.
	По физиономията на Степанцов личеше, че той не се кани да направи това, а по-скоро — обратното. Ала кашичката му се отрази добре. Той се оправи за секунди. Ободри се и дори се изправи на крака, макар това да му костваше доста усилия.
	— Ще вървя сам — заяви.
	— Е, видя ли? — усмихна се Аким на Белов. — Той вече е добре.
	— Вертолетът ни ще дойде едва вдругиден — възрази му Саша, — боя се, че раната му ще загнои.
	Обитателят на тайгата пусна думите му покрай ушите си.
	— Господарят го е белязал с печата си. Нищо лошо няма да му се случи. Върнете се в селото, а аз скоро ще дойда.
	Той отвори клапата на лодката и изпусна въздуха й. След това с помощта на Белов я нави на руло, завърза я с въже и я скри под един храст на брега…


	Ловецът им показа най-краткия път до селото — дотам по права линия през гората имаше двайсет километра. Белов не го попита къде отива. Те се разделиха.
	Степанцов тръгна сам, преодолявайки с огромно усилие жестоката болка. Белов вървеше до него и си мислеше, че това вече е един съвсем друг човек, а не такъв, какъвто беше Сергей, преди да срещнат мечока. Сега беше боец, мъж, за когото не съществуваха никакви прегради. Господарят на тайгата изпълни желанието на Саша и уби звяра в сърцето на Сергей. Не, не беше така. Убиха го заедно…


	Когато се върнаха в Медвежка, Степанцов се свлече на леглото. Беше изгубил много сили, но изглеждаше щастлив. Веднага щом Белов размота стегнатата превръзка от дебел плат, раните отново се отвориха. Саша ги проми с водка. По време на тази процедура Сергей не отрони нито звук. След това Белов намери в скрина чиста риза, запали огън и я извари във вряла вода. Изстиска хубаво ризата, изсуши я над печката, разкъса я на ленти и отново бинтова раната.
	— Трябва да поспиш — каза на ранения.
	Степанцов стисна силно ръката му.
	— Благодаря ти — изрече. — Досега не съм се бил така. И сигурно никога повече няма да се бия. Как се държах?
	— Ти се би като истински шампион. И победи. Чувстваш ли се победител?
	Сергей се усмихна широко.
	— Да, вече нямам други съперници. Сега мога да победя всеки.
	Аким се върна привечер и донесе отсечените мечи лапи. Както винаги той си пийна малко, а след това цяла нощ майстори нещо. Степанцов се унасяше за кратко в тревожен сън. Въртеше се в леглото и крещеше, сякаш отново преживяваше изминалата нощ. А когато се събуждаше, виждаше Белов да седи до него…


	Настъпи третият ден от пребиваването им в тайгата. Аким ги заведе на поляната, където трябваше да кацне вертолетът. Когато се чу шумът на перките, ловецът извади от пазвата си две огърлици от ноктите на мечока и тържествено ги връчи на Белов и на боксьора.
	— Звярът умря — каза им. — Не го забравяйте!
	— Че може ли да се забрави такова нещо? — учуди се Степанцов. — Но все пак ти благодаря за подаръка!
	Той се чувстваше поласкан, че старият ловец започна да се отнася с него като с равен. Белов и Аким се прегърнаха на сбогуване, а след това обитателят на тайгата стисна ръката на Сергей…


	Саша и боксьорът се качиха на вертолета. Стенейки, раненият се опъна на пода и сложи раницата под главата си, а Белов седна до илюминатора. Пилотите поздравиха радостно пасажерите си, но не ги попитаха за нищо, макар че Степанцов не изглеждаше добре — човек можеше да види по-бодри хора дори в ковчега. Отложиха всички разговори за по-късно, когато щяха да кацнат в Томилино. Машината набра височина и пое по обратния курс. Белов гледаше през илюминатора ширналото се под него зелено море и си мислеше, че нито едно дърво никога нямаше да изсъхне и да умре, а тайгата беше вечна като своя Господар…


	Част III
	Съдът на победителите

	30.

	Белов и Лайза се настаниха на удобния кожен диван в кабинета на доктор Уотсън, който беше обзет от силна възбуда.
	— Ти, Саша, както винаги си верен на себе си — нареждаше, мерейки с крачки разстоянието от прозореца до отсрещната стена. — Изненада ме, честна дума, изненада ме. Нормалните герои винаги правят маневри. Но на теб не ти стиска да минеш по отъпкания път като всички, дяволски романтик такъв.
	Лайза моментално го подкрепи:
	— Станислав Макарович! Всеки ден му повтарям това. Говоря, говоря… Но той не чува!
	Белов се засмя, придърпа я към себе си и звучно я целуна по бузата.
	— Но за сметка на това те обичам, слънчице мое! — каза с палава усмивка.
	Уотсън въздъхна.
	Така въздъхва учител при вида на немирните си ученици.
	— Скъпи мои, хайде да погледнем на нещата сериозно. Добре, Саша, закърпих Сергей с божията помощ. Да предположим, че всичко мине нормално и няма да стане инфекция. А раните ще се затворят напълно, да речем, след две седмици. Едва тогава той ще може да започне интензивни тренировки. И какво му остава? Месец и половина до мача, така ли?
	— Ще се справи — отвърна Белов и добави нещо, което този път никой не разбра: — Господарят ще му помогне.
	— Саша, какви са тези щуротии, какъв господар? — учуди се Уотсън. — Господарят на всеки човек трябва да е в главата му! Мачът за титлата не ти е първенство на клуб „Урожай“. Не разбираш ли? Кои сме ние? Просто едни дилетанти. А един бъдещ световен шампион има нужда от отбор!
	Белов стана и отиде до прозореца. Пред погледа му се ширеха градските квартали — пететажни сгради, кули, прозорци и покриви, които бяха еднакви и толкова си приличаха, сякаш бяха направени по шаблон. Но за сметка на това в тях живееха различни хора. Всеки със своите странности. А пък Уотсън го караше да върви по отъпкания път. И какъв е този отъпкан път?
	— Ще се справим — повтори упорито.
	Зад гърба му Лайза правеше отчаяни знаци на Уотсън да престане да спори! Така нямаше да стигнат до нищо добро. Но докторът не чу гласа на разума. Или по-точно, той искаше Белов да чуе какво му говори.
	— Саша, спортната медицина…
	— Не се различава кой знае колко от военната — довърши вместо него той. — Ти си спасявал живот в Афганистан, нима сега си готов да вдигнеш ръце и да се предадеш? Повтарям ти още веднъж предложението си: ние — ти и аз, заминаваме за Щатите заедно със Степанцов и правим всичко възможно, за да осигурим победата му.
	Уотсън се почеса по гладко избръснатата глава. Погледна към Лайза, а сетне — към Белов. И изведнъж ясно осъзна, че Саша всъщност не беше негов пациент. И нямаше нужда нито от подкрепа, нито от психоанализа. Той беше изключителен човек и затова всеки път постигаше целта, която преследваше. Докторът отиде до бюрото си и седна в креслото.
	— Е, аз не бих поставил въпроса толкова категорично. Какво значи да се предадеш?
	— Влизаш ли в отбора? — попита го директно Белов.
	— Ами-и-и, ако въпросът се поставя така… — Уотсън приглади гъстите си мустаци. — Да!
	— Прекрасно! Тогава се хващай на работа! Изследвай го от главата до петите и му изготви необходимия режим за тренировки и за храна. Захвани се здравата с него така, че след два месеца да е в отлична форма.
	— В отлична форма! — подсмихна се скептично Уотсън. — Четири рани на гърдите — това ли наричаш отлична форма? За какъв дявол изобщо отиде в тайгата?
	— Да! Защо го направи? — Лайза също много искаше да получи отговор на този въпрос…
	Белов изчезна неочаквано, без да се обади на никого. През тези три дни тя не можеше да си намери място, а когато той се върна с ранения Степанцов, осъзна, че очевидно притесненията й са били дори твърде слаби.
	— Всичко е много просто — отвърна Белов. — Човек започва да действа по най-ефективен начин само когато се намира на границата между живота и смъртта, на ръба на пропастта. Опасността мобилизира скритите резерви на организма. И ти — обърна се към Уотсън — като психиатър би трябвало най-добре да знаеш това.
	— Е, да речем, че това е азбучна истина — измърмори докторът. — Никой не спори. Още древните перси са имали една поговорка, която звучи като тост: нека децата на нашите врагове да израснат в разкош. И глупакът знае, че комфортът отпуска. И Фьодор казва, че когато Господ Бог прогонвал Адам и Ева от рая, нарочно не им дал автомобили, асансьори и климатици, а ги е поставил в екстремна ситуация. И за тяхно добро искал да се морят с пот на челата по нажежената от слънцето земя…
	— Ние ще се бием. И ще победим — обобщи Саша.
	Лайза поклати глава. Спомените за събитията в Лас Вегас не й даваха мира. Напоследък те малко се бяха притъпили, но сега отново оживяха.
	— Саша — каза тя. — Забравяш за онзи ужасен човек с широкополата бяла шапка. Какво ще правиш с него?
	Той се изсмя безгрижно и сви рамене.
	— В сравнение с всички останали проблеми този е най-лесният. И ти не се тревожи по този въпрос.
	— Какво ще направиш? Ще тръгнеш сам, така ли? С нож в ръката? Както тръгна срещу мечката? — попита ехидно Уотсън.
	— Е, сам, разбира се, няма да се справя — отвърна Белов и стана. — Но нали приятелите са за това?


	Степанцов бързо се възстановяваше. Уотсън за пръв път в живота си се сблъскваше с такъв случай. Той беше убеден, че раните, нанесени от дивия звяр, задължително ще се инфектират, но нищо подобно не се случи. Станислав Маркович направи първична обработка на раните, изряза замърсените им ръбове, предписа курс на лечение с антибиотици и направи временни шевове. Той смяташе, че все още е рано да ги зашие окончателно. През първите три дни Сергей спа. Събуждаше се само за да се храни. И апетитът му беше страхотен.
	Фьодор продължаваше да води тренировките в спортната школа. Той толкова се вживя в ролята, че вече не се виждаше в друг образ. Лукин се разхождаше из улиците на Красносибирск с избелялото си расо и сребристата свирка на врата, с което доста развеселяваше гражданите.
	Той беше строг и взискателен с момчетата, но стана не по-малко взискателен и към себе си. Когато рано сутрин отиваше в школата, първо сваляше расото си, намъкваше анцуг и стара тениска с надпис „Москва-80“ и отваряше широко всички прозорци, за да проветри добре помещението. След това заедно с двама скитници от дома „Нил Сорски“ измиваше пода, та децата да не дишат прахта.
	Когато възпитаниците идваха, Лукин започваше заниманията. Бягаше и скачаше заедно с всички, макар че изглеждаше много смешно. Докато се набираше на шведската стена (засега можеше да направи това само два пъти), лицето му придобиваше цвят на цвекло и момченцата се бояха да не би новоизлюпеният им треньор да получи инфаркт. За щастие това не стана.
	Фьодор донесе от приюта домашното кино — подарък от неизвестен благодетел — и пускаше на момчетата записи от мачовете на велики боксьори, а сам се заслушваше в думите на коментаторите. Постепенно започна да му се струва, че вече разбира някои неща от изкуството на юмручния бой, още повече, че в миналото, докато скиташе като клошар и преживяваше с каквото господ дал, го биеха често и доста сръчно.
	Редовните физически натоварвания му се отразиха добре и коремчето, което му придаваше аеродинамична форма, почти изчезна. Лукин се подмлади и от известно време бе започнал видимо да се различава от събратята си от дома „Нил Сорски“ със здравия тен на лицето си…
	— И кое е по-важно — духът или тялото? — присмиваше му се Уотсън, който също не забравяше школата и редовно се отбиваше там. Поучи се от Хипократ — знаеш ли какво е психосоматично единство на организма? Това означава, че едното зависи от другото.
	— Свещенодействието стои по-високо от царстването, а духът е по-висш от материята — настояваше на своето Фьодор. — А според теб излиза, че всеки инвалид или хронично болен би трябвало да е слабак. Но те могат да се издигат над земята и със силата на волята си да побеждават злото! Смисълът на християнството се състои точно в това, че слабите, ощетените и бедните духом ще влязат в царството небесно и ще видят Бога. А онези, които приживе са прегазвали такива хора, знаеш ли как ще бъдат наказани? Да не мислиш, че дяволите ще ги пържат на тиган? Дръжки! Те ще бъдат лишени от блаженството и от радостта да видят Бога! По-страшно от това няма!
	Лукин дълго размишлява, опитвайки се от теологична гледна точка да обясни процеса на оздравяване на организма, и най-сетне намери достоен аргумент.
	— Съзнанието, което ще рече — духът, ни е дадено от Бога чрез чувствата и с божията помощ то кара тялото да мутира — заяви на Уотсън и с това сметна дискусията за приключена.
	По молба на Степанцов Белов намери Светлана Козирьова и й предложи да работи в спортната школа. Фьодор горещо подкрепи тази идея. Нещо повече, той предложи на жената да се заеме и с изхранването на децата. Много от тях бяха от тъй наречените неблагополучни семейства, в които родителите пропиваха всички пари и затова теглото им беше далеч по-ниско от нормалното за възрастта им. Те изоставаха в развитието си и трудно се справяха с натоварванията, които непрекъснато се увеличаваха. Фьодор осъзнаваше, че проблемът трябва спешно да се реши, и притисна Светлана.
	Още от прага той я затрупа с коварни въпроси:
	— Светлана Александровна, слънчице! — каза. — А вие можете ли да приготвяте борш?
	Светлана хвърли притеснен поглед към посетителя с подозрението, че може би този брадатко е решил да се сгодява за нея. Виждаше Фьодор за втори или за трети път в живота си и още не знаеше, че той е майстор по объркването на нещата и специалист по усложняването на простите въпроси.
	— Мога — призна си с нежелание.
	— Йес! — извика Лукин и направи жеста, който бе научил от момчетата, вдигайки нагоре стиснатия си юмрук, но веднага стана сериозен и попита: — А освен борш какво друго можете да готвите? Рибена чорба или да речем супа от брюкселско зеле?
	Оказа се, че Светлана може да готви всичко и това беше прекрасно и много подходящо за случая. Двамата сключиха споразумение и сега един специално назначен за целта ексклошар от дома „Нил Сорски“ всяка сутрин докарваше пресни продукти, а докато децата тренираха, младата жена приготвяше обяда им.
	След тренировката тя настаняваше момченцата край една дълга маса на втория етаж на бившата перачница и ги гощаваше с калорични ястия. Храната стигаше за всички, дори нещо повече — всеки можеше да дойде и за вечеря, а Лукин нарочно държеше школата отворена до късно. Той сам се грижеше за вечерята, защото в пет часа вечерта Светлана вземаше канчетата с храна и отиваше в клиниката на Уотсън да нахрани Сергей.


	Докторът дълго я наблюдава, а след това поздрави Сергей, че си е избрал много свястно момиче. Каза, че такива жени със свещ да ги търсиш и че дори самият Лев Николаевич Толстой, въпреки деликатната му натура и въпреки това, че е бил женомразец, едва ли би могъл да има претенции към нея. Наташа Ростова пасти да яде!
	— Рядък екземпляр от женски пол! — призна веднъж пред Белов. — Можеш да ми вярваш, защото съм ги виждал всякакви. Обикновената жена изсмуква енергията на мъжа, а тази прави точно обратното. Честна дума, само да мине покрай мен и аз вече се зареждам така, че мога да пробягам дори маратон. Това не е момиче, а същински акумулатор.
	— Акумулатор, значи? — поклати неодобрително глава Белов. — Знаеш ли какво, докторе, внимавай с клемите, че да не те тресне токът! Между другото, бъдещият й мъж е боксьор, да не би да си забравил?
	— Саша! Как можа да си помислиш такова нещо? — обиди се Уотсън, а по лицето му се изписа смущение.
	Но така или иначе Светлана му харесваше. Просто нямаше начин да не се харесва на някого. Жената изведнъж като че ли разцъфна. Сега вече не й се налагаше всеки ден да мисли с какво ще нахрани сина си. Започна да обръща повече внимание на външността и на дрехите си. Пък и Вадим като че ли стана по-зрял и забрави предишните си хулигански номера.
	Вечер Светлана и Сергей се разхождаха дълго покрай клиниката. Уотсън със свито сърце одобряваше тези разходки, защото смяташе, че те са само от полза за Сергей. Една сутрин Уотсън заведе Степанцов в превързочната и свали превръзките му. Раните на гърдите му, зашити с временни шевове, не бяха загноили.
	— Прекрасно, слънчице! — каза Уотсън, разрязвайки копринените конци. — Ще направим постоянни шевове. Разбира се, аз не съм пластичен хирург, но ще се постарая нищо да не личи.
	Сергей понесе търпеливо процедурата. Уотсън леко хитруваше. Той бе успял да изчете куп учебници по пластична хирургия и шевовете станаха идеални — бяха подкожни и почти незабележими. Естествено, въпреки това следите от мечата лапа останаха, но от безформени тъмночервени белези се превърнаха в тънки бели драскотини. Лекарят отиде да купи конците в областния център и избра най-хубавите — тънък абсорбиращ се кетгът.
	Освен това не спа нощи наред, за да прочете учебниците по диетология и спортна медицина. Тези книги бяха предимно на английски и затова на помощ му се притече Лайза. Тя превеждаше на Уотсън най-трудните пасажи, а той си записваше всичко с диктофона.
	— Поне никой — каза докторът — не може да уличи нашия Сергей в употреба на допинг. По една проста причина — че не зная какво е това и как се използва.
	— И не си струва да знаеш — съгласи с него Лайза.
	Неусетно всички бяха започнали да наричат Степанцов „нашия Сергей“.


	31.

	Боксьорът стана страшно популярен в Красносибирск. Всеки искаше да му помогне с нещо и да му бъде полезен по някакъв начин. Клиниката на доктор Уотсън заприлича на щаб. Дори му се наложи да сложи в кабинета си още един диван, за да има достатъчно места за сядане.
	Издебвайки удобен момент, Белов, Фьодор, Лайза, Витя, Светлана — всички отиваха там и започваха да обсъждат предстоящия мач. За щастие проблемът с тренировките се реши от само себе си. Сергей беше професионалист. Той беше свикнал да се доверява на тялото си, а то интуитивно му подсказваше какво трябва да прави. Белов намери записи на мачовете на Лари Пейтън през последните пет години. Степанцов внимателно се запозна с тях, водейки си бележки в един дебел бележник, а след това обясни, че му трябва спаринг-партньор. Уотсън предложи на шега да изпробва в тази роля Лукин. А Белов намекна, че също може да си спомни младостта и да сложи ръкавиците. Но Сергей само поклати глава.
	— Не, момчета. Трябва ми професионалист със същия почерк като на Пейтън.
	Непросветената в спорта Лайза попита какъв е почеркът на Пейтън?
	— Лари вече е на възраст. След две години ще стане на четирийсет. Той е блестящ тактик и стратег. Забелязахте ли, че започва да се боксира едва в пети-шести рунд, а дотогава само се отбранява? Освен това Пейтън е истински трепач.
	— Какво значи това? — учуди се Уотсън. — Да не искаш да кажеш, че трепе мухи? Нещо като мухоловка?
	— Трепачът — обясни Степанцов — е боксьор, който може да реши изхода от мача с един-единствен удар. Той може да изгуби по точки и едва да се държи на краката си, но само един негов решителен удар, който достига целта, елиминира окончателно противника му. При Пейтън това е десният аперкът. Удар отдолу. Лари поема съперника, позволява му да увисне на него, влиза в клинч и известно време издържа на всички удари. А сетне… — Сергей взе дистанционното управление и пусна записа на забавени обороти. — Вижте! Все едно и също. Дори не посяга с дясната ръка, а отблъсква противника от себе си. В същото време прави крачка назад, извъртайки тялото си по посока на часовниковата стрелка. И докато се отдръпва, нанася удар — обикновено това е едно бързо ляво кроше. Той не влага голяма сила в удара, а само се зарежда за следващия. Противникът преминава в защита с горната част на тялото си — вдига ръце и се опитва да приклекне, та ръкавицата на Лари да мине над главата му. Но забравя, че това е един нищо незначещ номер — само една отвличаща маневра, по време на която Пейтън влиза в нападателна позиция. И тогава… Следва десен аперкът право в брадата. Пейтън се изправя едновременно с удара и завърта рязко тялото си, но вече обратно на часовниковата стрелка. Юмрукът му минава на близко разстояние, без да се засилва особено, но въпреки това ударът му е много мощен. Вижте сами. Противникът прикляка, което означава, че се движи срещу удара; Пейтън влиза в клинч и се изправя, а това означава, че към удара се прибавя и силата на краката му. Третият компонент е завъртането на тялото. И това е всичко. След такъв удар трепач никой не става. Реферите се навеждат над падналия и изваждат гъбата от устата.
	— Толкова ли е просто? — попита разочаровано Лайза. — А пък аз си мислех, че боксьорите просто се бият с ръкавици…
	— Просто ли? — усмихна се Сергей. — Във всеки вид сблъсък, независимо дали става дума за бокс, самбо, джудо или карате, истинският майстор си има свой коронен номер — шлифована до съвършенство хватка. А изкуството се състои точно в това, да я приложиш навреме. Засега зная само едно — че не бива да допускам Пейтън близо до себе си. Трябва да го държа на дистанция. Затова имам нужда от опитен спаринг-партньор, който предпочита боя от близко разстояние. Ще се боксирам с него, пък току-виж правилното решение дошло от само себе си.
	Белов изслуша внимателно доводите му и прецени, че те са убедителни.
	— Добре — каза. — Имаш ли предвид някой добър боксьор за спаринг-партньор?
	Степанцов се замисли.
	— Да, мисля, че познавам такъв човек. Има един, който се боксира в моята категория. Николай Гудков. Само че… Той живее в Петербург и…
	— Това не е проблем — прекъсна го Белов. — Витя! — обърна се към Злобин. — Нали чу? Николай Гудков от Петербург. Вдругиден трябва да е тук.
	— Няма проблеми, шефе — отвърна той. — Дори не питам жив ли ви трябва или мъртъв. Ще преценя на място.
	Всички се засмяха. Витя започна да пресмята дали ще успее да хване вечерния самолет.
	— Да-а-а… — рече замислено Сергей. — Трудно е да се биеш с такъв съперник. С Пейтън най-важното е непрекъснато да бъдеш много предпазлив. Боксьорската поговорка: трепачът винаги има шанс, не са празни приказки.
	Белов седеше, потънал в мислите си. Очевидно те бяха доста далеч от бокса. Щом чу думите на Сергей, се сепна и удари с юмрук по дланта си.
	— Точно така! Много добре казано!
	„Трепач! — помисли си радостно. — Ами да, разбира се, аз също имам нужда от трепач! Задължително!“


	Времето до мача летеше бързо. Но още по-бързо Степанцов влизаше във форма. Уотсън го гледаше и не можеше да му се нарадва. Караше Сергей да се тегли по три пъти на ден, защото непрекъснато се боеше, че боксьорът ще прехвърли горната граница на полутежката категория. Раните му вече не му създаваха проблеми. Нямаше никакви ограничения за двигателната му активност. Степанцов бягаше, скачаше, натоварваше се физически и се боксираше толкова, колкото сметнеше за необходимо.
	Събуждаше се в шест часа сутринта, изпиваше чаша комбинирани витамини, половин час правеше гимнастика и сетне пробягваше десет километра. След бягането един час Сергей правеше леки физически упражнения, а сетне закусваше. В менюто му преобладаваха плодове, зеленчуци и най-различни сокове.
	След закуска Сергей си почиваше малко и заставаше на ринга. Николай Гудков се оказа добър спаринг-партньор. Той нямаше характер на шампион, но беше изключително добре подготвен и разумен състезател. Преди боя двамата със Сергей разработваха тактическа скица на сблъсъка, а по време на боя Гудков умишлено се сдържаше да не му нанася твърде силни удари, тъй като все пак точният и силен удар на състезателя в полутежка категория причиняваше известни увреждания на организма.
	Уотсън, който се тревожеше за питомника си, обикаляше около ринга и непрекъснато напомняше на Гудков да бъде внимателен. Дори веднъж Николай не издържа, протегна ръце, сякаш ги подаваше да му сложат белезници, и каза:
	— Станислав Маркович, защо не ме вържете?
	Уотсън започна да се намесва по-малко, но личеше, че полага доста усилия да се сдържа. Всеки спаринг двубой се заснемаше на видео с камера, монтирана на един статив. След тренировъчния бой Сергей и Николай гледаха записа, правеха си взаимно забележки и споделяха впечатленията си. След като приключеха с разбора на мача отиваха да обядват. Следобед Сергей задължително спеше по час и половина, а след това се захващаше със силови тренировки.
	Уотсън не го ограничаваше да поема лесноусвоими въглехидрати и вода, но в същото време строго наблюдаваше белтъчините и мазнините. Мускулите му, които бяха в режим на непрекъснато натоварване, можеха да започнат да трупат маса. Това означаваше един-два излишни килограма. От друга страна, от натоварването мускулните влакна се разпадаха и организмът искаше нов строителен материал. Затова Уотсън всеки ден пресмяташе до грам с калкулатор количеството месо в чинията на Сергей. За сметка на това Гудков ядеше колкото си иска.
	Така минаваха ден след ден. Веднъж, докато гледаха поредния запис, Степанцов възкликна:
	— По дяволите! Май че открих!
	— Какво си открил? — не разбра Николай.
	— Открих прекрасен подарък за Пейтън. Това ще бъде страхотна изненада!
	— Кажи каква е тя — помоли го Гудков, но той само махна с ръка.
	— Утре ще ти кажа. Днес ще обмисля нещата още веднъж, а пък утре…
	— Добре. Ще почакаме до утре — отвърна флегматичният Гудков и двамата тръгнаха да обядват.


	Белов също не си губеше времето. Чрез генерал Веденски събра информация за Буцаев и се оказа, че в известен смисъл Роман Остапович е забележителна личност. Саша седеше в кабинета си и за пореден път препрочиташе досието му от Интерпол, върху което имаше гриф „Строго секретно!“.
	Неговата подготовка по нещо приличаше на работата на Степанцов, посветена на опознаването на Пейтън. Сергей знаеше всичко за него. Сега и Белов знаеше всичко за своя противник. Боксьорът подготвяше неприятна изненада на съперника си и Белов също измисляше комбинация след комбинация. Степанцов знаеше, че на страната на Пейтън ще бъде почти цялата публика в „Медисън Скуеър Гардън“ и Саша също знаеше, че американската полиция винаги ще застане на страната на американския гражданин, какъвто Буцаев беше вече от седем години. И накрая, Сергей осъзнаваше факта, че трябваше да победи чисто и убедително, тъй като нямаше защо да разчита на лоялността на рефера. И Белов също не си правеше илюзии — срещата му щеше да се състои на чужда територия и нямаше откъде да чака помощ. Но…
	„Трепачът винаги има шанс“ — повтаряше си и се усмихваше.


	На другата сутрин Степанцов нямаше търпение да се срещне със спаринг-партньора си. Едва сдържайки тържествуващата си усмивка, той сложи меките си тренировъчни ръкавици с двоен слой дунапрен. С тях не можеше да се нанесе нокаутиращ удар. Уотсън и Гудков усетиха настроението му и се подготвиха за изненади. Противникът мина под въжетата и поскача малко на място, сякаш проверяваше дали рингът е устойчив.
	— Готови ли сте? — попита Уотсън, който в момента играеше ролята и на рефер, и на асистент.
	Двамата закимаха и започнаха да си нанасят удари от разстояние.
	Уотсън включи видеокамерата и удари гонга. Боксьорите се събраха в средата и започнаха да действат по обичайната схема. Гудков влезе в поддържаща роля — той не атакуваше, а само се защитаваше, стараейки се да изтощи противника и в първия удобен момент да влезе в близък бой. Степанцов изпълняваше водещата роля. Той нападаше Гудков, натрапвайки му своя начин на боксиране и своята бързина. И не влизаше в близък бой, а предпочиташе да се държи на средна и голяма дистанция.
	Първият рунд мина технично. Степанцов нито за миг не забравяше, че трябва именно да се боксира. И дори нарочно си представяше, че пред него стои не добродушният здравеняк Гудков, а прочутият със способността си да нокаутира Пейтън. Обикновената размяна на удари в сблъсъка с него нямаше да доведе до нищо. Дори нещо повече — той можеше да се окаже опасен, защото в дясната ръкавица на Пейтън сякаш беше скрито изключително ефективно противотанково оръдие. Сергей трябваше да запомни много добре тези положения, за да може в истинския сблъсък да действа автоматично, без да се замисля.
	Прозвуча гонг. Боксьорите застанаха в ъглите. Степанцов още веднъж прехвърли наум всичко и подготви асото коз. Искаше му се да види как щеше да се държи Гудков.
	Разбира се, Пейтън беше друга работа. Все пак той беше боксьор от световна класа и беше трудно да го изненадаш с нещо. Но все пак Сергей много разчиташе на известно смущение от негова страна. Поне за няколко секунди. Те щяха да му бъдат достатъчни. Във втория рунд започна да се боксира както обикновено. Настъпваше, нанасяше класически двойни и тройни удари и щом противникът му се опиташе да скъси дистанцията, моментално се отдръпваше.
	Степанцов атакува Гудков за пореден път, съкрати дистанцията и… с едно бързо движение промени гарда си. Сега стоеше като левичар, опънал напред дясната си ръка. Гудков не реагира веднага. Той започна с прав удар, но Сергей бързо се премести вляво и му нанесе едно кроше над лявата му ръка. Ударът не беше силен, но притеснителен.
	Николай започна да се извръща заедно със Степанцов, но Сергей смени рязко посоката и довърши движението си в обратната посока.
	Сега вече той нанасяше прави удари един след друг и държеше лявата си ръка в готовност в случай, че противникът му се увлечеше в отбраната си и забравеше за черния си дроб, който прикриваше с лакътя на дясната си ръка. Тогава следваше челно нападение и удар по тялото!
	И стана точно така. По природа Степанцов беше десняк, затова правите му удари бяха силни и тежки, а Гудков едва успяваше да ги парира. А когато вече нямаше как да повдигне десния си лакът от ребрата си, Сергей направи фалшив замах с дясната ръка, а с лявата моментално му нанесе удар в черния дроб. Николай замахна с дясната си ръка, но Сергей вече беше отстъпил и веднага беше променил гарда си. Забеляза, че спаринг-партньорът му стана по-бавен, което означаваше, че ударът му бе стигнал до целта си.
	След като установи предимство в бързината, Сергей започна да му натрапва своя начин на боксиране. Обикаляше около Николай, непрекъснато го атакуваше и създаде няколко опасни момента. Ако всичко това се случваше по време на истински мач, щеше да се опита да довърши противника си. И сигурно щеше да успее.
	След третия рунд двамата изгледаха записа.
	— Взе ми акъла — призна си честно Гудков, притискайки черния си дроб с ръка. — Знаеш ли, струва ми се, че трябваше да отидеш докрай. Не ме заболя веднага, но след това… Ако ме беше ударил още веднъж — край! Резултатът щеше да бъде открит.
	Сергей се усмихна.
	— Видях. Но ти не си Пейтън, а с него е по-добре да се застраховаш.
	— Да, май че си прав — съгласи се Гудков.
	— Ще обмисля още веднъж всичко — заяви Степанцов, — а утре ще се опитам да предложа нещо ново. Ще видим как ще реагираш.
	— Добре. Опитай. Готов съм на всичко заради кюфтетата, които прави твоята Светлана — отвърна Николай. — Ако ще това да продължи половин година.
	Боксьорите се засмяха. Сергей се радваше, че е напипал хода, който му беше нужен. Смяната на гарда беше стара техническа хватка. Но в професионалния бокс се отнасяха към нея по-скоро като към ефектен трик, отколкото като към ефективно оръжие. Рядко някой можеше да постигне нещо по този начин. Замисълът беше добър, но както винаги реализацията му куцаше. Ала той трябваше да успее! В противен случай шампионската титла щеше да си остане у Лари Пейтън. Значи трябваше да обработи коронния си номер, да го шлифова и да изчака нужния момент. И тогава Пейтън щеше да изгуби самообладание.


	32.

	Един месец преди срещата Уотсън престана да се прибира вкъщи и окончателно се премести в клиниката си, заемайки стаята до тази на боксьора. Той контролираше всяка крачка на Степанцов и го наставляваше със същото настървение, с което Лукин наставляваше своите питомци. Напоследък Уотсън се вълнуваше от един проблем, който беше твърде деликатен, за да го сподели с някого.
	В една от книгите по спортна медицина прочете, че сексът е противопоказен за спортистите преди голямо състезание. Той дълго обмисля всички „за“ и „против“. Дали наистина беше така? В разсъжденията си разумният лекар стигна до извода, че ще е по-добре да не рискува. Сергей не беше женен. Без проблеми се съгласи да се премести от Москва в Красносибирск. Което означаваше, разсъждаваше Уотсън, че си нямаше постоянна дама на сърцето. „Как така да си няма? — каза си той. — Ами Светлана?“
	Отдавна беше забелязал, че Степанцов не е равнодушен към нея, както впрочем и тя към него. Само слепец можеше да не види засилващите се чувства помежду им. За щастие… За щастие на Уотсън, а за Сергей и за Светлана вероятно за съжаление. Ала тренировъчният ден беше разграфен до минута. Строгият режим не оставяше на влюбените време за срещи. Като истински професионалист Сергей беше много дисциплиниран и умееше да контролира желанията си. А като истинска жена Светлана беше заредена с огромно търпение. И все пак, имайки предвид вредата от секса в тази ситуация, Уотсън се боеше да ги оставя насаме…


	Сергей и Гудков приключиха с поредния спаринг. Уотсън изключи видеокамерата и веднага наметна Степанцов с халата, за да не изстине. В същата книга Уотсън беше прочел, че имунитетът на спортистите, които изразходват силите си по време на тренировки, значително намалява. И всяко дори и най-незначително течение можеше да ги простуди.
	— Така! — подвикна строго той. — Сега отиваш в банята! Обядът е след един час!
	Погледна часовника си — всичко трябваше да върви по строг график. В момента имаше време да запише наблюденията си в тренировъчния дневник. Смисълът на подготовката за мача се състоеше в това да излезеш на ринга в най-добра физическа и психическа форма. Пикът трябваше да настъпи точно след един месец, което означаваше, че през останалите трийсет дни трябваше малко по малко да увеличат натоварването и темпото. Капка по капка, стъпало по стъпало да накарат организма на боксьора да се концентрира върху една-единствена задача — да направи противника си на парчета.
	Уотсън отвори дневника и извади химикалка. Вече се канеше да запише бележките си, когато изведнъж… в коридора се чу шум. Вратата се отвори и на прага застана Белов.
	— Уотсън! — каза той. — Трябваш ми.


	Без да обръща внимание на протестите на доктора, Белов го хвана за ръка и го изведе навън.
	— Хайде да се поразходим малко и да подишаме чист въздух.
	Те закрачиха по зелената алея, която започваше от сградата на спортната школа. Белов извади от джоба си една снимка и я подаде на психиатъра.
	— Какво можеш да ми кажеш за този човек?
	Станислав Маркович взе снимката. Практикуващият психиатър трябваше да бъде добър физиономист. Преди, когато се занимаваше с хирургия, смяташе психиатрията за нещо като лъженаука. Разбира се, той не твърдеше това чак толкова категорично, но като човек с рационално и трезво мислене, у него се пораждаха напълно основателни съмнения: „Възможно ли е един човек да влезе в главата на друг човек и да се рови в чуждите мисли? И ако това е възможно, няма ли да причини вреда и на двамата?“
	След това, когато животът му направи рязък завой и той премина от хирургията към психиатрията, осъзна, че да лекуваш душата е много по-сложно занимание, отколкото да лекуваш тялото. За нищо на света не би признал това пред Лукин, но дълбоко в себе си си мислеше, че двамата вършат една и съща работа. Просто Фьодор въздействаше… Как да се изрази по-меко? На простодушните хора, които бяха свикнали да приемат всичко на доверие. И тогава простичките проповеди на Лукин сработваха безотказно. Работата на Уотсън беше друга. При него идваха изтъкани от недоверие хора, които смятаха, че вече с нищо не може да им се помогне и въпреки това имаха остра нужда от помощ.
	Непосредствената му работа с хората го научи на много неща. Например Уотсън прекрасно удряше топката, казано на жаргона на психиатрите. В смисъл, че умееше навреме и незабелязано да възпира нарастващата активност на болния, да го обърква с неочаквани и невинни въпроси. Също както в тениса — да прехвърля топката насам-натам. По този начин натрупаната отрицателна енергия не се изливаше в един миг във вид на нервен припадък, а се изразходваше малко по малко и към края на сеанса пред Уотсън стоеше вече съвсем друг човек — спокоен и умиротворен.
	Психиатърът се вгледа внимателно в лицето на непознатия.
	— Ами, какво бих могъл да кажа? — започна. — По тази снимка май че няма да е много…
	— Опитай се да разчетеш колкото се може повече — помоли го Белов.
	— Добре. — Уотсън спря, замисли се и подхвана: — Да започнем с очите. Те са тъмни, най-вероятно са кафяви. Има големи очни кухини, клепачите му са с формата на бадем, във външните ъгълчета има бръчки. Всички тези белези говорят, че това е един умен и нестандартен човек. Той гледа право в обектива, но в същото време изглежда напрегнат. В погледа му се долавя скрита агресия. Да видим как са формирани гънките на меките тъкани на лицето му, особено хоризонталните и отвесните бръчки на челото му. Този човек често дава воля на чувствата си, и то на негативните си чувства като възмущение или гняв. По бузите му също има бръчки, но не бих казал, че те имат емоционален характер, а по-скоро са плод на говорната му мимика…
	— Какво означава това? — прекъсна го Белов.
	— Такива бръчки се появяват при хора, които говорят английски език. Италианският например изобщо не причинява бръчки, но в английския има твърде много звуци със сложна артикулация. Затова англичаните и американците винаги изглеждат по-възрастни за годините си.
	— Тук позна — подсмихна се Саша. — На този му се налага да говори на английски. Продължавай.
	— Погледни устните му. Виж колко са характерни очертанията им! Това са устни на надменен човек, като освен това неговата надменност се базира на доста висок социален статус. Пък и… съдейки по хубавата прическа и по добре поддържаната кожа, бих могъл да кажа, че това е състоятелен човек. Обърни внимание на веждите му. Този мъж е прехвърлил четирийсетте. Втората му хормонална пренастройка вече е започнала, но по кожата му няма тъмни петна и във веждите му също няма дълги косми. Което означава, че той ги отстранява. Скубе ги. Грижи се за себе си. Е, така ли е?
	Белов кимна.
	— За съжаление — продължи Уотсън — не виждам зъбите му. Състоянието на зъбите може да подскаже страшно много неща за човека, а още повече — за един англичанин или американец. Защото при тях едно посещение при зъболекаря е тежък удар по личния бюджет. Затова по качеството на работата на зъболекаря може да се съди и за дебелината на портфейла на човека.
	— Добре. Какво друго виждаш?
	— Ами, останаха още някои дребни признаци. По формата на ухото, на меката му част и на хрущяла му, по издатините на челото, по скулите на лицето и изпъкналата дъга на челюстта му мога да направя заключението, че този човек е властен, користолюбив, жесток и не се спира пред нищо.
	Белов погледна приятеля си с възхищение:
	— Браво! Всичко е точно така! Може би не трябва да ти казваме Уотсън, а Шерлок Холмс?
	Докторът се усмихна скромно, но въпреки това личеше, че сравнението с великия детектив му достави удоволствие.
	— Но най-важното, Саша, е, че… Този човек е пълна твоя противоположност. Ти си открит, а той е прикрит и лицемерен. Не бива да му се има доверие. За нищо и никога.
	Белов се замисли.
	— Сигурно си прав… — каза след кратка пауза. А след това реши да смени темата и попита: — Какво прави нашият боксьор?
	Уотсън възторжено сви рамене.
	— Като локомотив е. Помита всичко по пътя си. Досега никога не бях виждал толкова прекрасен екземпляр на човешката природа. Нямам представа колко е добър този Лари Пейтън, но мисля, че ще си има проблеми. Поне Гудков — понижи глас — вече едва се държи. И то само от едното си самолюбие. Но не може да му противопостави нищо друго. Пък и Сергей измисли един номер, направо да паднеш! — Махна с ръка, сякаш искаше да каже, че не завижда нито на Гудков, нито на Пейтън.
	— Добре — зарадва се Белов. — Как мислиш, кога трябва да тръгнем?
	— Трябва да бъдем в Ню Йорк най-късно една седмица преди мача, а най-добре — десет дни преди това. Иначе Сергей няма да се справи с аклиматизацията и с часовата разлика.
	— Добре. Разбрахме се. След две седмици заминаваме за Москва. Не би трябвало да имаме проблеми с визите, защото Федерацията по професионален бокс ще подаде писмена молба до Държавния департамент на САЩ. И всичко ще бъде наред.
	Той се обърна и понечи да си тръгне, но Уотсън го възпря.
	— Саша!
	— Какво?
	— Аз… Исках да ти кажа… Тоест, да те попитам… Абе, нали не се сърдиш, че тогава не повярвах в това начинание?
	Белов безгрижно се усмихна.
	— Но нали в крайна сметка повярва?
	— Сега вече — да — кимна приятелят му. — Но преди един месец не повярвах. Струваше ми се, че това е нереалистично. Невъзможно.
	Белов стана сериозен.
	— Няма такава дума, Уотсън. Всичко е възможно, само че трябва много да се постараеш. И във всичко да стигнеш докрай. — Той се замисли, сякаш си спомни нещо, което му причиняваше колкото радост, толкова и мъка. — Побеждава онзи, който никога не се предава — изрече думите на Фил, стисна ръката на Уотсън и се отдалечи по алеята.
	— Ти нали никога не се предаваш — промърмори Уотсън, загледан след него. — Сигурно затова винаги побеждаваш.


	33.

	Двете седмици минаха неусетно. Дойде денят на заминаването — първо за Москва, а оттам за Ню Йорк. Лека-полека Уотсън започна да променя часовете на тренировките. Той караше Сергей да си ляга по-късно и да става по-късно и всеки ден изместваше времето с един час. Сега Степанцов се събуждаше в осем часа вечерта и тренираше през нощта. Силният му организъм издържа и на това натоварване.
	Уотсън неслучайно направи това. Искаше, след като Сергей се озове в Ню Йорк, час по-скоро да свикне към смяната на биоритъма. Разликата във времето от дванайсет часа не трябваше да се отрази на неговата боеспособност и не биваше да оставят на Пейтън дори и най-малката надежда за превъзходство.
	Тъй като Белов искаше да повдигне бойния дух на Сергей, в деня на заминаването им организира прощален обяд. По-правилно бе това да се нарече прощална закуска, защото беше едва девет часът сутринта. Степанцов и Гудков току-що бяха приключили тренировката си. Николай изглеждаше уморен, цялото тяло го болеше и през ум не му минаваше, че ще може да преглътне дори и залък.
	Силните удари по тялото го разтърсваха целия и стомахът му се свиваше само при мисълта за храна. Степанцов обаче изглеждаше бодър и свеж, както обикновено изглеждат хората, които се занимават с любимата си работа, още повече, ако умееха да я вършат добре. Сергей излезе от банята и Уотсън го накара да облече една дебела грейка и вълнен анцуг.
	На втория етаж на спортната школа в дълга редица бяха подредени маси. Върху белоснежните покривки бяха сервирани най-различни салати, мезета и туршии. В средата стоеше огромна купа с пирожки. Покрай масата сновяха Светлана и Лайза.
	Тренировките на момчетата бяха отменени още преди три дни, когато по време започнаха да се засичат със спарингите на Степанцов. Но момчетата нямаха нищо против, защото разбираха какъв е залогът.
	Навън се разнесоха звънки гласове. Възпитаниците на Сергей, разбира се, начело с Фьодор, бяха започнали да се събират. Момчетата тичаха по стълбите и се настаняваха край масата.
	Навън, от задната страна на сградата, димеше огромен самовар. Навремето покойният Шамил го откупи от пункта за вторични суровини, поправи го, запои го отново, калайдиса го и го лъсна така, че да заблести като огледало. Съобразявайки се с тържествеността на момента и с броя на гостите, Фьодор настоя да донесе самовара в спортната школа.
	Скоро дойде и Белов. Той слезе от колата, следван от Витя. Двамата влязоха последни в залата. Целият отбор се беше събрал и можеха да започнат. Сложиха Степанцов начело на масата. Уотсън долови леко течение зад себе си, навъси се, стана и затвори плътно широко отворения прозорец зад Сергей. След това за по-сигурно метна на врата му червена хавлиена кърпа.
	Степанцов прие спокойно тази проява на загриженост. На никого от присъстващите и през ум не му мина да се смее или да се шегува, че се държаха с него като с малко дете, защото всички разбираха какъв е залогът. Сергей посегна към пирожките, но Уотсън ловко му подаде чиния с бяло пилешко месо, приготвено на пара, и купчинка ориз. А след това се съжали над него и му подаде сосиерата със соева майонеза.
	Белов седна отдясно на Степанцов. Уотсън се настани отляво. Фьодор донесе кипналия самовар. Лайза и Светлана пълнеха чиниите на немирниците. Злобин, който изпълняваше ролята на началник на охраната, се намести скромно до стената като беден роднина. Белов му направи знак:
	— Витя, седни тук! Хапни!
	— Опитайте пирожките, Витя! — каза мило Светлана и му напълни цяла чиния.
	Дали случайно или по ирония на съдбата, пред Белов и Уотсън се озоваха стъклените чаши в метални поставки, които някой беше донесъл от треньорската стая. За тях това не означаваше абсолютно нищо, но за Степанцов беше някакъв символичен знак. Той още не беше забравил навиците на предишния си треньор Савин.
	Решиха да не слагат самовара на масата, защото беше твърде голям. Занесоха го в дъното на стаята, а жените пълнеха чашите и ги разнасяха на гостите. Фьодор изгаряше от нетърпения и направо не можеше да си намери място. Още преди да са напълнили всички чаши, той стана и силно се изкашля, за да прочисти гърлото си. Белов погледна часовника си, защото, когато изпаднеше в крайна възбуда, Фьодор не можеше да спре. И най-често имаше нужда от чужда помощ.
	— Православни мои приятели и представители на други концесии! — започна патетично Лукин. — Всички много добре знаете по какъв случай сме се събрали днес, затова няма да говоря подробно за това. Но! Ако някой от вас все пак е забравил, ще му припомня накратко, буквално с две думи…
	— За около четирийсет минути — вмъкна ехидно Уотсън.
	Фьодор го погледна гневно и почука с лъжица по чашата си.
	— Та така, любезни на сърцето ми братя и сестри — продължи. — Днес ние изпращаме… — поколеба се, защото това не прозвуча добре, а почти като „в последния му път“ — тоест, посрещаме… — Замисли се, тъй като и това не му прозвуча добре. — Абе, чада мои, събрали сме се в чест на невероятния богатир на руската земя, на прекрасния майстор на юмручния бой Сергей Степанцов! Ура! — И той пръв започна да ръкопляска.
	Присъстващите го последваха. Фьодор отново почука с лъжица по чашата и призова всички за внимание.
	— Драги господа другари! — извика ентусиазирано. — Талантът и волята на Сергей са известни на всички и аз няма да ги описвам подробно и детайлно. Искам да кажа нещо друго. Всички ние сме малки прашинки, изгубени в необятните простори на космоса. Заобикалящият ни свят е жесток и враждебен. Няма защо да крием! Понякога не всеки от нас има сили да живее достойно, както се полага на един човек. Например аз навремето доста злоупотребявах с водката. Но след това разбрах, че водката е болест като СПИН и хепатит Б. Обърнах се към господа, молех се денем и нощем и с божията помощ престанах всекидневно да се убивам с алкохол! — И той вдигна чашата си, за да покаже, че в нея има пресен ароматен чай. — Моите странници, които нямат определено местожителство и намериха приют в дома „Нил Сорски“, също не се отличаваха с ангелско поведение. Пък и вие, млади кълнове — обърна се той към немирниците, — също се тровехте с цигари, с лепило, че и с по-лоши неща.
	Момченцата бяха по-непосредствени от възрастните. Те се смееха, подвикваха и свиркаха. И вдигнаха такъв шум, че Фьодор трябваше да положи доста усилия, за да укроти бившите безпризорни хулигани.
	— Какво искам да кажа ли, драги мои приятели? — повиши глас той, надвиквайки невъобразимия шум. — Ами, искам да кажа следното! Всеки от нас носи божията искра. У някои тя едва мъждука, а у други гори с ярък пламък. Но Той никога не ни забравя. И точно както ние вярваме в Него, така и Той вярва в нас. Вярва, че силата в нашата душа ще се пробуди и че ние ще направим живота си щастлив. Неговата благодат е безкрайна. Доброто, с което Той ни дарява, не идва при нас веднага като по пощата, а чрез други хора. И нашият Сергей Степанцов е прочут не само с това, че е изкусен майстор в умението да се бие, но и с това, че чрез него в нашия град дойде Доброто. А самият той не е получил толкова много божия доброта по Интернет, а чрез приятелите си и от приятелите си. В такъв случай за какво искам да пия ли? В смисъл, да вдигна чашата чай? За добрите хора, които ни заобикалят. Всички ние, дори и лошите, дълбоко в себе си сме добри и свестни хора и не бива да забравяме това. Лесно е да тръгнеш по кривия път, защото лукавият го застила със съблазни и греховни удоволствия. Но за сметка на това господ дава умиротворение на онзи, който върви по праведния път. Така че нека никога не забравяме, че ние сме руснаци и живеем трудно с участта си да понасяме страдания и скърби, но ние ще изтърпим всичко и няма да посрамим нашата земя! Амин, другари!
	Фьодор вдигна сребърната свирка и три пъти изсвири оглушително с нея.
	— Същински архимандрит! — изрече с уважение Витя. — Разтърси ме чак под мишниците!
	В този миг всички заговориха едновременно на висок глас, започнаха да се смеят и да размахват ръце. Степанцов не издържа и стана.
	— Момчета! — каза той. — Приятели! Знаете ли, мисля си, че днес е един от най-щастливите дни в живота ми. Ето, стоя заедно с вас край една маса и всичко е толкова хубаво! Направо сме като едно голямо задружно семейство. — Той погледна към Светлана, а тя смутено сведе очи. — Тук най-сетне се почувствах у дома. И аз много ценя това усещане. Затова ви давам честната си дума, че ще се върна. И ще се върна с победа. Само че тя няма да е моя, а наша, обща. Благодаря ви за всичко.
	Уотсън го потупа по гърба.
	— Хайде, хайде, Сергей, стегни се. Трябва да спазваме режима. — Но в същото време личеше колко се гордее със своя питомник и че също е трогнат почти до сълзи.
	Степанцов седна. Не успя да каже всичко, което искаше. Когато спомена семейството, имаше предвид Белов. Или поне у него не възникваше никакво съмнение, че той е главата на това семейство. Този среден на ръст човек с добре сложена фигура и благородно лице можеше да бъде жесток и взискателен. Той излъчваше загадъчен магнетизъм и привличаше хората към себе си. И беше живецът, оста, звездата, около която се въртяха планетите. Ако не беше той, Степанцов никога нямаше да дойде в Красносибирск, нямаше да започне да тренира и едва ли би се решил да участва в мача за шампионската титла. Безпризорните деца щяха да обикалят улиците, а пияните скитници — да се търкалят край оградите. Всичко това беше точно така. И всичко това бе извършено от него — от Белов. Но Сергей не беше в състояние да произнесе тези неща на глас. Пък и трябваше ли да говори за това?


	Колкото и да е странно, в този момент Белов мислеше за същото. Парите, властта и бизнесът като начин на живот вече не му доставяха удоволствие. В действителност освен чувствата му към Лайза сега той имаше само две страсти — екстремните преживявания и помощта за хората. Това го зашеметяваше, както наркоманът се зашеметява от кокаина. Но той никога не забравяше за онази граница, която в никакъв случай не биваше да прекрачва. Той не беше създал тези хора, а само им бе помогнал да живеят достойно, беше им предложил вариант и им бе създал условия. Казано по-просто, беше се озовал до тях в труден момент. Разбира се, това никак не беше малко и той имаше известни заслуги, но все пак…
	Фьодор беше прав, като казваше: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ…“ Защото Саша Белов беше просто един човек. И не беше съвършен. А му предстоеше да премине през още много неща, да ги преодолее и да си ги обясни, за да стане още по-силен и да сподели силата си с онези, които бяха слаби и които бяха сбъркали пътя си. Всички тези мисли му минаха през ума през няколкото минути, докато Степанцов говореше. Саша си помисли, че не бива да ги прави достояние на всички, изричайки ги на глас. Най-добре беше да ги запази за себе си.
	В този момент мобифонът му иззвъня. Той сви виновно рамене. Извади апарата и отиде в съседната стая. Очакваше това обаждане. Звънеше му един стар предан приятел. Странно, но кръгът се затваряше! Белов изобщо не беше супермен, както би си помислил някой, ако го погледнеше отстрани. Понякога също имаше нужда от помощ.
	— Да! — каза.
	— В Москва съм. Отседнах в „Мариот“ — изрече по войнишки ясно познатият глас.
	— Чакай ме утре в три часа — отвърна Белов и прекъсна връзката.
	И изпита спокойствие и лекота.
	„Ето, че моят трепач е с нас — помисли си. — А щом това е така, значи няма от какво да се страхувам. Сергей ще е в пълна безопасност.“
	След тържествения обяд-закуска всички си направиха снимка пред спортната школа. От стената, изрисувана със спрей, се усмихваше легендарният боксьор Виктор Агеев…


	Още същата вечер Белов, Степанцов, Лайза, Уотсън и Витя се качиха в самолета. Николай Гудков тръгна заедно с тях за Москва. Там той щеше да се прехвърли на самолета за родния си Петербург, а целият отбор щеше да продължи към Ню Йорк.
	„Отбор… — подсмихна се Белов. — Бригада!“


	34.

	Буцаев и чираците му обядваха в „Гамбринус“. Той беше с бял костюм, още по-скъп от предишния. Новата му шапка стоеше на стола до него. В ресторанта всичко си беше както преди. Храбинович сърбаше в своя ъгъл рядка овесена каша и чоплеше с вилица пушената скумрия. В огромните аквариуми плуваха странни риби, лангусти мърдаха дългите си мустаци, а войнствени раци виреха клещи към тавана. Часовникът в ъгъла дрезгаво отброи дванайсет удара. Всичко си беше както преди… Всичко освен две обстоятелства.
	Първо, Роман Остапович изгуби пари. Всъщност те не бяха чак толкова много. Той беше заложил двеста хиляди на това, че Степанцов ще изгуби и боксьорът изгуби. Храбинович обеща да му плати две към едно, което означаваше, че Буцаев трябваше да спечели около четиристотин хиляди. Само че той се увлече и заложи още двеста хиляди на петия рунд, но Сергей се призна за победен в шестия. Което пък означаваше, че парите по законен начин се бяха върнали при Храбинович.
	В крайна сметка на Буцаев му останаха четиристотин хиляди, но… Хитрият букмейкър си прибра неговите два процента, а това бяха осем хиляди зелени американски долари. Естествено, тези пари бяха дребна сума, но той възприе случилото се като злобна подигравка.
	А второто обстоятелство, което беше доста по-сериозно от първото, беше, че Роман Остапович бе изгубил авторитет както в собствените си очи, така и в очите на чираците си. Преценете сами, нима може да се смята за сериозен човек онзи, който отива в Лас Вегас, за да уреди една работа за милиони, а вместо това му насиняват мутрата? И то толкова унизително?
	Спомни си побоя в банята. За тях банята се превърна в лобно място, тоест в мястото, където на всички им насиниха мутрите. Естествено, Роман Остапович прие тежко поражението и не без основание смяташе, че само кръвта на омразния враг можеше да измие този позор.
	Би било наивно да се смята, че човек като него ще стои със скръстени ръце. По всички свои канали събра цялата възможна информация за Белов. За Бригадата и нейния трагичен край; за фаталния изстрел на летището и за трънливия път на оцелелия бригадир до върха и накрая за миналогодишната операция по освобождаването на сина му, проведена блестящо от Белов в Близкия изток. Тези факти направиха доста силно впечатление на Роман Остапович. Противникът му не беше обикновен човек, не, изобщо не беше обикновен човек!
	Единственото, което поне малко го утешаваше, беше сребристият стингрей. Той можеше да се нарече боен трофей, който в същото време му служеше като морална компенсация. Колата беше твърде забележима, за да я използва открито. Но точно по тази причина я откри без проблеми. Спортният автомобил стоеше в най-отдалечения ъгъл на паркинга на летището в Лас Вегас.
	Буцаев знаеше, че още същата нощ Белов излетя за Ню Йорк, а оттам — за Москва. Не беше трудно да проследи движението му, защото имената на всички пътници се вкарваха в общата база данни на американските авиолинии. Тъй като знаеше, че Белов повече няма да се върне, той нареди на чираците си да откраднат стингрея от паркинга. Те го натикаха в един взет под наем автовоз и го закараха в гаража на боса си.
	Буцаев осъзнаваше, че да тича по горещите следи на Белов в Русия е не само глупаво, но и опасно. Не беше забравил Наказателния кодекс на страната, която бе напуснал преди много години. За престъпление, за което в Щатите или в Европа те наказваха с няколко месеца затвор, в Русия можеха да ти лепнат десет, че дори и повече години в лагер.
	За щастие съдбата се усмихна на Буцаев — мачът за званието претендент за шампионската титла прерасна в скандал. Хюит беше дисквалифициран, а Степанцов отново бе поканен да се бие. Това обстоятелство му даваше надежда, че ще се срещне с Белов. Което означаваше, че щеше да има шанс да го сложи на мястото му. И този негодник щеше да разбере какво значи вендета по буцаевски!
	От мислите за сладкото отмъщение го откъсна Храбинович. Старецът се обърна към него и с хитра усмивка му каза:
	— Уважаеми Роман Остапович! Какво мислите за предстоящия мач? Или вие вече не залагате на боксьори? Няма страшно. Аз приемам залагания и за надбягвания на хлебарки.
	Буцаев позеленя от гняв. И отвърна, като се стараеше в гласа му да прозвучи колкото се може по-голямо безразличие:
	— Нямам тръпка, Соломон Маркович. Всичкото това нещо… — направи пренебрежителен жест, давайки да се разбере, че смята залаганията за детска забава.
	— Това е ваше право, любезни! — изкиска се Храбинович. — Понеже бихте могли да направите един малък залог? Разправят, че днес руснакът пристига в Ню Йорк. Чух го по телевизията.
	Гореща вълна на ярост заля Буцаев. Едва сдържайки се, отвърна:
	— Да върви по дяволите, Соломон Маркович! Нека си пристига.
	Но тези толкова невинни на пръв поглед думи на Храбинович постигнаха целта си. Буцаев изгуби апетит. Смъкна салфетката, смачка я и я захвърли на масата. Стана, а Гога и Хасан скочиха заедно с него. Хасан дояждаше нещо в движение, а Гога преглътна залъка си с усилие, което би направило чест на всеки питон, и попита:
	— Какво става, шефе?
	Без да изрича нито дума, Буцаев решително се отправи към изхода. На вратата подхвърли на сервитьора, който изтича подире му:
	— Впиши го в сметката ми! — и излезе навън.
	До лимузината пушеше скучаещият Реваз. Щом видя, че босът му е в лошо настроение (през последните два месеца той непрекъснато беше в лошо разположение на духа), Реваз отвори вратата на автомобила пред него.
	— Къде?
	— На летището! — нареди Буцаев.
	Седалката му се струваше твърда. Той се въртеше насам-натам, опитвайки се да се настани по-удобно, но не можеше да се отърве от чувството, че в задните му части се е забил трън. И Роман Остапович знаеше какъв е този трън. Нямаше търпение да разбере дали Белов беше пристигнал заедно с боксьора.
	На летище „Кенеди“ Буцаев отиде право при диспечера — висока симпатична мулатка с изрусени коси. Спря пред гишето, свали любезно шапката си, притисна я до гърдите си и сладникаво се усмихна. А когато погледите им се срещнаха, той попита с най-очарователния глас на който беше способен (за момичета дълбокият гърлен глас беше най-подходящ) дали може да прегледа списъка на пътниците, които пристигат от Москва. Служителката долови слабия му руски акцент, кимна и отвори съответния файл на компютъра.
	— Кой точно ви интересува?
	— Кой точно ли? — засмя се Буцаев. — Сергей Степанцов…
	Тя откри името на боксьора в списъка.
	— Да, мистър Степанцов пристига с този полет.
	Роман Остапович направи щастлива физиономия.
	— О, чудесно! Той е мой приятел. А случайно сред пътниците да е и Александър Белов?
	— Той също ли ви е приятел? — поинтересува се с професионална любезност момичето, връщайки списъка на пасажерите обратно.
	— Страхотен приятел ми е — измърмори на руски Буцаев, като в същото време кимаше на момичето и се усмихваше.
	Чакаше отговора с примряло сърце. Толкова му се искаше Белов да се окаже в списъка на пътниците. И защо тази изрусена глупачка се цъклеше толкова дълго и тъпо в монитора? „Хайде, черна маймуно! Чети по-бързо!“ — пришпорваше я наум Роман Остапович, проклинайки американците заради тяхната политическа коректност.
	— Да, има Александър Белов — потвърди мулатката. — Той също пристига с този полет. Самолетът вече е в зоната на нашите радари, мисля, че след един час ще можете да посрещнете приятеля си.
	Буцаев потри доволно ръце, наведе се към гишето и тихо изрече:
	— Само да знаете колко се радвам! Толкова ми е домъчняло за него!
	Благодари на момичето, сложи си бялата широкопола шапка и се отдалечи от гишето. Русата мулатка изкриви презрително устни.
	— Накъде върви светът? — промърмори след отдалечаващия се Буцаев. — И този е педал. Облякъл си бял костюм и си нахлупил тази идиотска шапка! И сигурно онзи, когото посреща, също е педал като него. Вече не останаха нормални мъже!


	Като ловец в засада Роман Остапович прекара цял час до преградата от дебела прозрачна пластмаса, боейки се да не изпусне Белов. Най-сетне, когато пътниците, които пристигнаха от Москва, се отправиха към гишето за паспортна проверка, Буцаев го видя.
	Белов вървеше до боксьора, а от другата му страна крачеше облечената както винаги елегантно Лайза. Неговият враг изобщо не се бе променил от последната им среща. Имаше същата уверена походка и държеше главата си все така гордо изправена… Скъпите вишневи на цвят обувки, тъмносиният летен италиански костюм и белоснежната риза много му отиваха. Буцаев бе принуден да признае това с болка в сърцето и скърцайки със зъби.
	— Ей! — подвикна той, пристъпяйки на място като спънат кон, макар много добре да разбираше, че врагът му няма да чуе нищо през преградата, но въпреки това не успя да овладее обзелите го емоции и отново извика: — Ей, тук съм! — И махна няколко пъти с ръка, сякаш стоеше на мавзолея по време на манифестация.
	Онова, което се случи в следващия миг, малко го изненада. Сякаш уловил мисления му сигнал, Белов се обърна и погледите им се срещнаха.
	Саша спря и се приближи до преградата, точно както постъпи и предишния път. Само че тогава се усмихваше щастливо на Лайза, а сега се усмихваше иронично на Буцаев. Двамата стояха и се гледаха в очите като боксьори в последните секунди преди двубоя. За тях времето беше спряло. Дуелът продължи половин минута. Най-сетне Роман Остапович злобно се ухили, тънките краища на черните му мустаци трепнаха и върнаха времето назад: три и четирийсет, два и четирийсет и пет минути, един и петдесет… Кимна важно на Белов, обърна се и си тръгна. И нито веднъж не се обърна назад.
	Тази среща не изненада Саша. Той очакваше нещо подобно и беше подготвен. Когато се върна при разтревожената Лайза, Степанцов вече стоеше на опашката пред гишето за паспортна проверка.
	— Посрещат ни — изрече Белов съвсем спокойно.
	Лайза го хвана за ръката и с разтреперан глас му каза, че се страхува.
	— Не се бой! Всичко е под контрол — успокои я той и посочи към трима души, които бяха пристигнали с друг полет.
	Единият от тях, който беше плешив и имаше голям череп с класическа форма, страшно приличаше на певеца Розенбаум, само че не носеше китара. Другият, който имаше най-обикновена руска физиономия, зяпаше презокеанските чудесии като селски глупак, попаднал за пръв път в града. И доста видимо куцаше с единия си крак. Третият се стараеше да не привлича вниманието към себе си, но щом човек го зърнеше, просто не можеше да го забрави. Той имаше стройно тяло, късо подстригани прошарени коси, силни ръце и загоряло лице на стар войник, върху което се открояваше бял белег… Това беше трепачът, който винаги имаше шанс. Дмитрий Андреевич Шмит.
	— Лайза — каза тихо Белов. — Никога не се страхувай от нищо. Няма да ни съборят от коня. Никой не може да го направи!
	Лайза се поуспокои и се притисна до него. Така се чувстваше по-сигурна.


	Черната лимузина отвеждаше Буцаев обратно в града. И през ум не му мина да проследи боксьора и Белов. Дори само фактът, че те пристигнаха заедно, вече му подсказваше, че и по-нататък щяха да са заедно. А какъв смисъл имаше да следи боксьора, след като с тази задача много по-добре щеше да се справи пресата и телевизията? Не, той мислеше за нещо съвсем друго — за това как да унищожи Белов.
	От една страна, Роман Остапович не беше забравил, че не може да пипне с голи ръце този смелчага. И имаше предчувствието, че ако застане открито пред него, Белов отново ще се окаже по-силният. Този тип беше първият човек в житейския му път, пред когото най-позорно пасува. Изобщо не можеше да си обясни защо го направи? Да не би пък Белов да го беше урочасал?
	Но, от друга страна, целият му опит на престъпник му подсказваше, че всеки си намира майстора. „Всички сме смъртни и всички сме в ръцете на Бога“ — мислеше си той.
	Не, Белов трябваше да бъде унищожен не с помощта на груба сила, а с хитрост. Дори не с хитрост, а с ум! Но в същото време това не трябваше да стане тихомълком, а шумно, с гръм и трясък! Трябваше да даде добър урок на тези самозабравили се нови руснаци, които напоследък нахлуваха в Америка, за да въртят далавери.
	Казано накратко, разправата трябваше да бъде показна, но в същото време Роман Остапович трябваше да остане зад кадър, в сянка. Все още не знаеше как би могъл да осъществи това. В този случай изстрелът с винтовка с оптически мерник не вършеше работа, защото това беше твърде банално и традиционно за Америка.


	Целият отбор на Белов се настани в „Хилтън“. Саша заедно с Лайза и боксьорът заедно с Уотсън си взеха съседни стаи. Витя и Шмит се настаниха на същия етаж, но срещу тях. Първото, което направи Белов, беше да купи на цялата компания американски мобифони, защото руските не им вършеха работа, тъй като в Щатите имаше други стандарти. Взеха и допълнителни екстри към мобифоните — слушалки и един малък микрофон. По този начин, без кой знае какви харчове, се сдобиха с възможността да поддържат непрекъсната връзка помежду си.
	Според замисъла на Белов никой не биваше да знае, че Шмит, Витя и Уотсън имат нещо общо с него. Той се затвори в стаята си, помоли Лайза да отиде в другата стая, за да не го безпокои, и набра номера на Дмитрий. Трябваше да изготвят плана за по-нататъшните им действия. Бившият шеф на сигурността на Бригадата беше настроен агресивно и решително. Той посъветва Белов да не изчакват нападението, а да нанесат изпреварващ удар. „Няма човек — няма проблем“ — цитира като аргумент безсмъртната фраза на другаря Сталин.
	Но Белов смяташе, че всяко убийство само поражда проблеми и че ако започнеш да убиваш, самият ти губиш правото си на живот. Но не започна да обяснява това на Шмит, защото… Защото беше достатъчно само да му каже „не“…
	— Нещата могат да свършат зле — убеждаваше го Шмит. — Когато се опомниш, вече ще е късно.
	— Не — възрази му Белов. — Нека всичко си върви по реда. Бъди нащрек. На този етап само ни прикривай, а ако стане нещо, действай…
	В този момент на вратата на стаята им се почука. Лайза подскочи и се втурна в стаята на Белов.
	— Саша! — извика тя, сочейки към входната врата. — Това е той! Онзи човек, усещам го!
	Шмит чу разговора им по мобифона и си представи какво би могло да стане, ако отворят вратата, без да знаят кой чука. Той изкрещя в слушалката на Белов:
	— Саша, в никакъв случай не се приближавай до вратата! Изчакай малко! Ей сега ще погледна!
	Отвори тихо вратата на стаята си и излезе в коридора. Пред апартамента на Белов стоеше човек с бял костюм и бяла широкопола шапка на главата. Той беше сам. Шмит мина покрай него, застана до асансьора, за да препречи пътя на евентуалното му подкрепление, и каза тихо в микрофона:
	— Саша! Той е. Сам е.
	Саша отвори широко вратата и отново застана очи в очи с Буцаев. Но сега Роман Остапович беше самата любезност.
	— Здравейте, Александър Николаевич! — рече той и учтиво се поклони. — Може ли да вляза?
	Белов погледна към Лайза, която стоеше така, че неканеният гост да не я види. Тя енергично завъртя глава в знак на несъгласие.
	— Нямам време за разговори — каза нетърпеливо Белов, тъй като я съжали. — Ако искате да ми кажете нещо, мога да ви изслушам и тук.
	Буцаев се вбеси от тона му, но успя да се овладее.
	— Извинявайте, че прекъсвам работата ви — каза. — Съжалявам, че предишната ни среща протече толкова зле. За всичко е виновна липсата на информация. Имам оневиняващи обстоятелства — просто не знаех кой сте вие.
	Белов му каза, че приема извиненията му.
	— Искам да изгладя възникналото недоразумение. Повярвайте ми, никой от нас няма нужда от този конфликт. Пред входа на хотела е паркиран вашият прекрасен стингрей. Наложи се да сменим запалителното му устройство, но всичко останало е наред. Ето ключовете.
	Буцаев бръкна в джоба на сакото си. Белов се подготви да избие оръжието, ако извадеше пистолет, но остана абсолютно спокоен. Но Буцаев наистина извади ключове и му ги подаде. Той ги взе, подхвърли ги и погледна въпросително госта си.
	— Разбирам — продължи той, — че между нас вече не би могло да има приятелство, но поне няма да имаме причина да враждуваме помежду си. Как мислите?
	Белов само кимна. Внимателно наблюдаваше лицето на Буцаев. И си спомни думите на Уотсън: „На този човек никога и за нищо не може да му се има доверие.“
	— Какво мога да направя, за да изкупя вината си? — попита Буцаев.
	Саша сви рамене.
	— Благодаря, няма нужда.
	Изведнъж Роман Остапович плесна театрално с ръце и се хвана за главата:
	— Извинете ме, за бога! Как можах да забравя? Вие и вашият човек сигурно ще имате нужда от подходящо транспортно средство. Имам нещо за вас. Една деветметрова лимузина „Кадилак“! Прекрасна кола. Самият президент Буш се вози с такава.
	— Да не е като онази, която видях в Лас Вегас? — попита Белов.
	— Точно така — усмихна се Буцаев, — същата е. Имам две такива — добави гордо.
	— Е, благодаря за предложението, ще си помисля.
	— Стига да поискате, и колата ще бъде на ваше разположение. Мога да ви дам и шофьор. Мачът е след няколко дни, представяте ли си какъв фурор ще предизвикате, ако претендентът за званието шампион на света пристигне пред „Медисън Скуеър Гардън“ с такава луксозна кола? Това е необходимо акциите на Сергей да се вдигнат на нашия континент. Приемете това като жест на дълбоко уважение и плах опит за помирение.
	— Добре, ще си помисля. А сега ме извинете, имам работа. — И Белов посегна към дръжката на вратата.
	— Простете ми, ако съм ви попречил — подхвана отново Буцаев. — И още веднъж — хиляди извинения.
	Саша затвори вратата под носа му. Това изглеждаше доста нелюбезно, но той нямаше никакви намерения да се церемони. Приближи се замислен до Лайза, заведе я до дивана и седна до нея.
	— И какво мислиш за всичко това, Лайза?
	Момичето се тресеше от нерви и само това му беше достатъчно, за да изхвърли Буцаев по аварийното стълбище. Белов също усещаше, че е на ръба на нервния срив, защото разговорът му коства доста усилия. Но имаше и едно обстоятелство, което нямаше как да бъде загърбено.
	— Саша, не му вярвай! — възкликна Лайза. — Това е лош, зъл и гаден човек!
	— Знам. — Той отиде до прозореца и погледна.
	Долу, смален от височината до размерите на детска играчка, стоеше сребристият стингрей. Минавайки покрай него, минувачите спираха, разглеждаха колата с любопитство, клатеха възхитено глави и продължаваха нататък.
	На вратата се почука и в същото време в слушалката се чу глас: „Аз съм, отвори!“ Потъналият в мислите си Белов съвсем бе забравил, че не изключи мобилния си телефон и Шмит беше чул целия им разговор с Буцаев.
	Той отвори вратата и пусна Дмитрий. Двамата влязоха в стаята.
	— Изобщо не мога да разбера защо се церемониш с него? Трябва да го очистим и толкова — възмути се Шмит.
	Белов го хвана за рамото и го сложи на дивана до разстроената Лайза, а сам остана прав.
	— Нали виждаш, той иска мир — каза, макар че изобщо не беше убеден в думите си.
	— „Ако искаш мир, готви се за война!“ — цитира Шмит древните римляни.
	— Дима, ти непрекъснато забравяш нещо. Тук сме на чужда земя. Пресата само това чака — скандал с участието на руснаци. Всяка шумотевица може да навреди на Сергей. А освен това аз вече не съм Саша Белов, а едър бизнесмен, директор на най-големия комбинат за алуминий. Спомни си пресконференцията на летището. Положението задължава. Нали не си мислиш, че се страхувам от него?
	Шмит го погледна с укор.
	— Дори и през ум не ми е минало.
	— И правилно. Не се страхувам от него, но това не значи, че не се страхувам от нищо. Аз имам какво да губя. Например комбината. Спортната школа. Дома „Нил Сорски“. Нямам право да рискувам чуждите съдби. Отдавна вече не съм вълк единак и съм натоварен с огромна отговорност. Но дори и това не е най-важното. А най-важното е, че не искам да убивам никого. Даже такива отрепки като Буцаев. А освен това проблемът няма да се реши с него, защото ще се наложи да очистим и слугите му. Сетне — мръсниците, които ще тръгнат след нас, и отиде, та се не видя. Какво, да не би да си забравил как започват войните?
	— Както винаги си прав — въздъхна Шмит. — Не бях отчел това.
	— И напразно, Дима, напразно. Затова те моля: никакви инциденти преди мача. Разбра ли?
	Шмит кимна, но в същия миг в очите му припламнаха лукави искрици.
	— Саша, обещавам, че сам няма да предприема нищо преди мача — натърти той на последните думи. — А сега ми дай ключовете от онази таратайка, искам да проверя дали всичко в нея е наред. Не е изключено твоят стингрей да е натъпкан с пластични бомби като колан на шахид.
	Белов поклати глава.
	— Мисля, че стингреят е чист, но дори и да не беше, извини ме, само че пак няма да ти дам ключовете. Те може да наблюдават колата, а аз не искам да те осветявам без време. Затова ще сляза сам и ще закарам колата в подземния гараж.
	— Да не си полудял? — възкликна Шмит.
	Лайза моментално притисна дланите си като за молитва:
	— Саша! Заклевам те, не прави това! Забрави за този стингрей!
	Белов едва скриваше напрежението, което се бе натрупало в него. От една страна, го смазваше огромната тежест на отговорността за чуждите съдби и за чуждия живот, но, от друга страна, шестото му чувство, което през последните месеци невероятно се изостри, му подсказваше, че опасността няма да дойде оттук.
	Най-лесно беше да извика: „Стига! Аз зная по-добре от вас какво трябва да правя!“ Но защо трябваше да обижда близките си хора? Защо трябваше отново да повтаря миналото. „По-лесно е да се сдържиш пред чужди и случайни хора, отколкото пред онези, които винаги са до теб“ — помисли си. Овладя се и тихо каза:
	— Приятели… Моля ви да ми отговорите само на един въпрос. Вярвате ли ми?
	Шмит и Лайза се спогледаха.
	— Да, вярваме ти — отвърна Дмитрий.
	— Често ли греша? — попита Белов. — Често ли съм вършил неща, които не би трябвало да върша?
	— Не си спомням такова нещо — призна Шмит.
	— Тогава, моля ви да ми повярвате и този път. Повярвайте ми и ми помогнете, когато поискам това от вас. А сега не ми пречете, разбрахме ли се?
	Той стоеше насред хола. От него се излъчваха такава сила и решителност, че дори Шмит не намери какво да му отговори. Това беше някакъв нов Белов, който не бяха виждали досега. Той говореше като Саша, движеше се като Саша, държеше се като Саша, но в същото време от него се излъчваше толкова мощна енергия, че въздухът наоколо се наелектризираше и пращеше.
	— Ще сляза долу и ще преместя стингрея в гаража. А след това двамата със Сергей ще си вземем едно такси и ще отидем в „Медисън Скуеър Гардън“ да огледаме ринга. А пък теб, Дима, ще те посъветвам да останеш в хотела и да не излизаш на светло без време.
	Белов излезе от стаята и остави Шмит и Лайза в пълно недоумение. И наистина, какво би могъл да им обясни? Че всичко в този живот е свързано и че всичко има своя смисъл? Че човекът, който е осъзнал предназначението си, няма защо да се бои от случайности? Че силата на Алатир-камък го пазеше и щеше да го пази не само в тайгата, но дори и в джунглата? Защо изобщо трябваше да им обяснява нещо? Защо трябваше да говори, след като беше по-добре да действа.
	Саша излезе навън и отиде до стингрея. Седна зад волана и видя на съседната седалка визитка от дебел тъмносин картон със златен кант. На нея пишеше „Boutsaev limousine company“. А малко по-долу беше отпечатано на руски език: „Г-н Буцаев. Компания за коли под наем“.
	Белов взе малкото правоъгълно картонче и дълго го гледа, сякаш искаше да съзре в строгата латиница и в разлятата кирилица някакъв скрит смисъл или знак. Накрая въздъхна и се усмихна.
	Взе мобилния си телефон и набра номера, посочен на визитката.
	— Ало! Роман Остапович? Тук е Белов.
	— За мен е удоволствие, слушам ви внимателно, Александър Николаевич. — Гласът на Буцаев беше мек и мазен, сякаш грижливо го бяха смазали с машинно масло.
	— Още ли е в сила предложението ви за лимузината?
	Настъпи пауза. От изненада Буцаев не можеше да отрони нито дума. Не можеше да повярва, че всичко, което му бяха разказали за Белов, е пълна дивотия! Нима наистина този шаран беше толкова глупав, че да клъвне на такъв елементарен лукс?
	— Разбира се, Александър Николаевич — отвърна, като едва успяваше да сдържи обзелото го вълнение.
	— Прекрасно. Ще имам нужда от автомобила, но само в деня на мача.
	— Че защо? — възрази Буцаев. — Мога да ви го дам и по-рано…
	— Не — прекъсна го Белов. — В деня на мача, не по-рано. Надявам се, че ще побере всички ни?
	— Разбира се, Александър Николаевич. Няма да ви е тясно, гарантирам ви.
	— Благодаря, ще ви се обадя след една седмица — каза Белов и прекъсна връзката.
	Сега той вече със сигурност знаеше две неща. Първо, че Буцаев в никакъв случай нямаше да пропусне да го изпрати на онзи свят по всички възможни начини. И, второ, че цяла седмица щяха да се намират в пълна безопасност.


	35.

	В навечерието на мача Белов, Сергей, Лайза и Уотсън отидоха в прочутия стек бар „Палм ту“, който се намираше на Второ Авеню. От конспиративни съображения не взеха със себе си Шмит и Витя. Белов беше слушал много за този ресторант, но не беше стъпвал в него. За разлика от Лайза, която като истинска нюйоркчанка и дама от Манхатън, го бе посещавала доста често.
	Влязоха в салона и бяха поразени от атмосферата, която цареше в това заведение. Тук времето сякаш беше спряло преди петдесет, че дори и преди повече години. Подът беше покрит със слой стърготини, а по стените висяха карикатури на известни актьори, политици, журналисти и бизнесмени. От кухнята се носеше миризма на пържено месо и лук. Компанията се настани край голяма маса и си поръча месо. Много месо. Според изчисленията на Уотсън Степанцов можеше да качи още едно кило, но нито грам повече.
	— Това е последното ти ядене преди мача — предупреди той боксьора. — Утре ти се полагат само сокове, плодове и зелен чай.
	Сервитьорът донесе огромни порции с кърваво месо. Стековете бяха подредени върху големи оловни чинии, които приличаха на волани на тежкотоварни камиони. Ножовете и вилиците бяха украсени с монограми, на които бе изписано „1938“.
	Белов, Лайза и Уотсън си поръчаха бира, но Сергей беше лишен от това малко удоволствие. Ароматното месо се топеше в устата им. Мъжете го поляха с лимонов сок, а Лайза избра специален сос, който им сервираха в огромна пръстена чиния. Те се хранеха и разговаряха. Никой не споменаваше за предстоящия мач, всички знаеха, че утрешният ден ще им донесе безброй грижи и преживявания и затова не биваше да изразходват предварително енергията си. Сега само се наслаждаваха на храната и на приятната компания.
	— Тук ми харесва — каза Белов. — Трябва да кажем на Степанич да отвори в комбината такъв стек бар. Няма цял живот да се занимава само с тези пекарни.
	— А откъде ще вземе месо? — възрази му Уотсън. — Не може да го купува от магазина?
	— Разбира се, че не може. За тази работа е нужна цяла ферма и най-малко едно стадо с около петдесет глави добитък. — Саша вече започна да пресмята наум какво и колко щеше да е необходимо, за да реализира това начинание. — Че защо не? На юг от Красносибирск е пълно с места за пасбища. Ще купим земя, ще построим ранчо, ще направим зимен обор и силози…
	— Аз пръв ще се цаня за каубой — каза замечтано Уотсън. — Винаги съм искал да нося кожени панталони и по цял ден да седя на седлото.
	— Да не забравиш шапката! — каза Степанцов, размахвайки вилицата. — Трябва ти истинска каубойска шапка!
	При думата „шапка“ на масата се възцари мълчание. След това Белов прекъсна паузата и каза:
	— А дали да не си поръчаме по още една бира?
	Той не изчака сервитьора, а стана и отиде до бара. Донесе няколко студени изпотени бутилки „Милър лайтс“ и развали два долара на монети по двайсет и пет цента. След това отиде до музикалния автомат, който беше същинско чудо невиждано, останало от петдесетте години, пусна една монета в него и избра мелодия.
	Автоматът заскърца, изхърка и заклокочи, но след това се настрои и от старинните му, обточени с медни лайстни тонколони се разнесе нежната мелодия на стара каубойска песен за любовта — същата, която звучеше във филма „Бодигард“, но не в изпълнение на гласовитата Уитни Хюстън, а на непретенциозната и топла Доли Партън.
	Белов се приближи до Лайза.
	— Мем, ще позволите ли да ви поканя на танц?
	Тя остави салфетката си и кимна сдържано и малко надменно, както се полагаше на една истинска лейди от Манхатън. Двамата танцуваха, забравили за всичко на света. Целият им живот се събра в тези три кратки минути, изпълнени с музика, танц и любов.
	Всичко, което предстоеше утре, щеше да стане утре. А днес те бяха млади, весели и щастливи. Заради това, че се обичаха и че бяха заедно. Когато се прибраха в стаята си, цяла нощ правиха любов и изтощени и преизпълнени един с друг, заспаха едва призори.
	Последната нощ преди мача беше безсънна не само за Белов, Лайза и Уотсън (самият Степанцов спеше като заклан, а докторът беше поразен от самообладанието и волята му), но и за господин Буцаев.
	Той се затвори заедно с чираците си в гаража и започна да подготвя лимузината за последния й път.
	— Това ще бъде истинска феерия! — непрекъснато повтаряше Роман Остапович, намеквайки за убийствения салют, който смяташе да подготви за Белов.
	Всички застрахователни вноски за колите му бяха платени, така че той не губеше нищо. Възползва се от престъпните си връзки с италианската Коза Ностра и се добра до един служител на ФБР в оставка, който беше специалист по взривовете. Старият негър пиеше много и срещу съответното възнаграждение беше готов на всичко.
	— Трябва да се направи така, че да изглежда като… Все едно, че те сами са се взривили. От непредпазливост — обясни Буцаев.
	— Как така? — не го разбра бомбаджията.
	— Ами, как? Все едно, че руската мафия е взела под наем лимузината на своя земляк и е превозвала в нея дявол знае какво… Наркотици, оръжие, взривни устройства… Ясно ли е? В пресата ще се вдигне шум, ще изровят съмнителното минало на Белов, ще се хванат за него като за основна версия, а мен никой няма да ме закачи. Ясно ли е?
	— Окей! — отвърна негърът и отпи от плоското шишенце, в което имаше нещо значително по-силно от чай с лимон. — Ще направим каквото трябва, но както разбирате, това ще струва пари.
	— Направи го! Няма да пожаля парите — обеща му Буцаев.
	Негърът се приближи до лимузината и огледа внимателно колата.
	— Но мисля, че за целта ще трябва да изтърбуша купето. Нали разбирате, ако сложа бомбата под колата, нищо няма да стане. Този автомобил има максимална степен на защита. Лимузината може да се преобърне, но хората няма да пострадат. Освен това всяка експертиза без проблеми ще установи къде е било сложено взривното устройство. Не, бомбата трябва да бъде монтирана в купето и в багажника. Тогава всичко ще изглежда правдоподобно.
	— Добре — съгласи се Роман Остапович. — Какво е необходимо за целта?
	— Нищо особено — отвърна безгрижно специалистът и отново посегна към плоското шише. — Трябва да се свалят седалките, тапицерията и облицовките на вратите. Ще заредим купето отвътре и ще монтираме детонатор с радиоуправление. За по-голяма правдоподобност ще подхвърлим два пистолета и един автомат, които ще трябва да скрием под седалките. След взрива в купето ще е такъв хаос, че никой няма да разбере какво точно се е случило. Но поне ще бъде ясно, че бомбата е била в самата кола.
	— Идеята ви ми харесва — каза Буцаев. — Започвайте.
	Служителят на ФБР в оставка отпи голяма глътка.
	— А-а-а, не, момчета. Всичко, което гори и се взривява, е моя работа. Но аз никога не съм бил автомонтьор. Така че ще трябва сами да разглобите купето.
	Той се заинати и никой не можа да го помръдне от позицията му, дори Буцаев с неговите неограничени финансови възможности. Нямаха никакъв изход. Роман Остапович не можеше да повери тази работа на автомонтьори, затова им се наложи да се преоблекат в работни гащеризони, да запретнат ръкави и сами да разглобят луксозната лимузина. Сумтейки и пръхтейки, Буцаев, Реваз, Гога и Хасан дълго човъркаха кадилака. Работеха бавно и предпазливо, за да не издраскат нещо и да не оставят следи. Бомбаджията се мръщеше и наблюдаваше мъките им.
	— Ей, момчета! — каза той. — Случайно да имате баскетболно игрище? Боя се, че започна да ми доскучава, поне да похвърлям малко топка.
	— Не, никакъв баскетбол! — отвърна рязко Буцаев и тихичко добави: — Чернилката си е чернилка. Ако не дъни рап, ще играе баскетбол. Като спре да играе баскетбол, започва да дъни рап. Третият вариант е да прави едното и другото едновременно.
	Към два часа през нощта свалиха внимателно седалките на лимузината и вътрешната облицовка на вратите. Специалистът постави взрив СИ-4 в плоски пакети, монтира детонатора с радиоуправление и ги настрои за действие.
	— Сега само трябва да вземете дистанционното управление — служителят на ФБР в оставка показа малкото устройство, което беше подготвил, — да махнете предпазителя — отвори с едно червено бутонче пластмасовото му капаче — и да натиснете…
	— Достатъчно — прекъсна го Буцаев и му взе дистанционното. — Нататък ще се оправя сам.
	Той даде на негъра плика с обещаните пари и го заведе до изхода на гаража. Бившият служител на ФБР моментално изтрезня:
	— Какво? През нощта? В руския квартал? Това е нехуманно! Откарайте ме в Харлем!
	Буцаев нямаше време да се препира с него. Извади пистолета си и го допря до челото на бомбаджията:
	— Стига си викал! Сега е тъмно. Ако не се усмихваш, никой дори няма да те забележи. Тръгвай!
	Гога и Хасан изблъскаха негъра през вратата и я заключиха с тежък катинар. Тепърва им предстоеше дълга къртовска работа, за да сложат всичко на мястото му. Сега пипаха два пъти по-предпазливо, тъй като се бояха да не закачат бомбата. За по-голяма безопасност Буцаев заключи дистанционното в сейфа, тъй като се боеше да не би някой случайно да го настъпи или да седне отгоре му. На разсъмване всичко беше готово. Дори и най-наблюдателното око не би забелязало, че седалките и облицовките са сваляни. Реваз сложи автомат и две берети с изтрити номера в най-закътаното място на багажника.
	Буцаев се отдръпна на крачка от лимузината и се полюбува на свършената работа.
	— Така! А сега бързо я измийте, изчистете я и я лъснете! — разпореди се.
	Гога и Хасан хукнаха да вземат полир, восък и кърпа за лъскане.
	— Е, това е! — каза Буцаев. — Харесва ли ви, господин Белов?


	36.

	Въпреки че успя да поспи само два часа и половина, Белов се чувстваше бодър и изпълнен със сили. Той внимателно отметна леката атлазена завивка и стана от леглото. Лайза промърмори нещо насън и се обърна на другата страна. Саша я целуна лекичко по челото и я зави.
	— Спи, любов моя — прошепна и отиде в банята.
	Лайза можеше да спи, но той трябваше да присъства на сутрешното теглене на Степанцов и на последната пресконференция преди мача.
	Взе си душ, избръсна се, обу летни дънки, облече бяла риза и си сложи мокасини на бос крак. Излезе в коридора и почука на съседната стая. Сергей вече беше буден, за което се бе погрижил доктор Уотсън. Докторът вече беше облечен и седеше на леглото. Бузите му бяха хлътнали, а под очите му като нарисувани се тъмнееха кръгове от недоспиване, от безбройните кафета и от цигарите. И все пак той страшно се тревожеше за своя питомец. Белов го потупа по рамото и развеселено го попита:
	— Здрасти, Уотсън! Министерството на здравеопазването иска да знае имате ли хрипове в белите дробове? Хъркат ли още или вече им видяхте сметката?
	Лекарят погледна към вратата на спалнята, където Степанцов се обличаше, подготвяйки се да излезе, и отвърна шепнешком:
	— Страх ме е, Саша…
	— Не се страхувай, докторе! Нашата борба е справедлива — каза той и го потупа по голото теме. — Кураж! Днес задължително трябва да имаме кураж! Ще направим янките на парчета!
	Белов разбираше защо Уотсън не е на себе си. Все пак днес щеше да се изяви в необичайното за него амплоа на спортен лекар. Но Саша беше убеден, че бойният дух в никакъв случай не е по-маловажен от професионализма, макар че Уотсън беше лекар по рождение. Увереността на Белов беше толкова заразителна, че приятелят му се ободри. Саша го хвана за раменете и го заведе до вратата.
	— Слез долу, вземи едно такси и върви в „Медисън Скуеър Гардън“. Ние със Сергей ще дойдем със стингрея. Хайде! — И без да изчака възраженията му, избута лекичко Уотсън в коридора.
	В това време Сергей излезе от спалнята, стиснал в ръцете си две ризи. Той ги допираше до тялото си и въртеше глава; очевидно се колебаеше коя от тях да облече.
	— Остави ги! — каза му Белов. — Я ми покажи какво стана!
	Заведе Степанцов до прозореца и започна да разглежда лявото му рамо. Върху издатината на трапецовидния му мускул се мъдреше прясната татуировка, направена в Москва — глава на озъбена мечка.
	— Прекрасно! — констатира Белов. — А белезите?
	Четири паралелни розовобелезникави линии преминаваха по диагонал от рамото към корема му.
	— Красавец! — каза Саша. — Облечи си тениска и анцуг. А най-важното е да вземеш това. — Извади от джоба си огърлицата от мечите нокти, която Аким им направи. — Нали искат руска мечка? Тогава нека я получат!
	Доброто му настроение се предаде и на боксьора. Сергей бързо навлече бяла тениска и долнището на анцуга си и си наметна якето. Двамата слязоха на подземния етаж и се качиха в спортната кола.
	— Моят стар познат! — каза Степанцов и погали нежно таблото на стингрея.
	— Тръгваме! — отвърна Белов и завъртя ключа на стартера.
	Мощният двигател изрева, а колата се разтресе. Саша натисна газта, стингреят изсвистя с гумите си и се понесе напред.


	Буцаев обикаляше из кабинета си и не можеше да си намери място. Нима наистина този Белов бе усетил нещо в последния момент? Защо още не се обаждаше? Роман Остапович тъкмо се накани сам да набере номера му, когато изведнъж чу изненадания глас на Гога:
	— Шефе! Виж, той е там!
	— Къде там? — обърна се веднага той.
	Излегнат на въртящия се стол, Гога седеше и дъвчеше двоен чийзбургер, отпивайки горещо кафе от една пластмасова чаша.
	— На телевизора! — обясни Гога и посочи с пръст към екрана.
	Спортният канал предаваше пресконференцията преди мача. На екрана край една маса стояха Белов и боксьорът. И двамата носеха някакви странни огърлици, а освен това Степанцов показваше красива татуировка на рамото си…


	Сутрешното претегляне показа, че теглото и на двамата боксьори — и на Степанцов, и на Пейтън, е на границата на установените за полутежка категория норми. Последвалият медицински преглед потвърди, че и двамата нямат заболявания, които биха могли да им попречат да вземат участие в двубоя. А след това дойде ред на журналистите. Те задаваха едни и същи въпроси с надеждата да провокират скандал. В бокса често се случваше така. Понякога боксьорите се нахъсваха, изнервяха се взаимно и започваха да се бият още по време на пресконференцията преди мача.
	Но Пейтън отдавна вече беше носител на шампионската титла. Той беше свикнал с най-различните нападки и провокации, затова се държеше изключително сдържано и коректно. Само веднъж каза, че се намира в блестяща форма и че има очевидно преимущество, тъй като разполага с огромен опит, който задължително ще приложи.
	Когато зададоха същия въпрос на Сергей, той отговори:
	— Ще победи по-силният.
	— Убеден ли сте, че по-силният ще се окажете вие! — попита журналистът.
	Руснакът се усмихна и каза:
	— Почакайте до довечера. Тогава ще видим.
	Следващият въпрос беше адресиран към Белов:
	— Какви са тези странни огърлици, които носите?
	Саша се засмя:
	— Това е сувенир. Резултат от срещата ни с една мечка в сибирската тайга. Тя ни подари за спомен ноктите си.
	— Мислите ли, че това ще увеличи шансовете на Степанцов за победа?
	— Хайде да не пришпорваме събитията — повтори Белов думите на Сергей. — Нека двубоят да покаже каквото трябва. Ние никога не говорим напразно.
	След това двамата боксьори отговориха на няколко незначителни въпроса, стиснаха си ръцете, станаха и си тръгнаха. Пресконференцията свърши.


	След минута мобилният телефон на Буцаев иззвъня. Той натисна бутона и чу познатия омразен глас:
	— Роман Остапович ли е? Аз съм Белов. Роман Остапович, искам да докарате лимузината пред „Медисън Скуеър Гардън“. Ще се качим в нея след мача.
	— А защо не преди това? — попита Буцаев.
	— Не. Няма нужда от излишна помпозност. Но след мача вече ще може. Мисля, че това ще бъде много подходящо.
	— Добре, както кажете — съгласи се Буцаев.
	— Да, и още нещо — каза Белов, сякаш се сети за нещо. — Няма да имам нужда от вашия шофьор. Аз си имам свой.
	— Александър Николаевич! — възкликна Буцаев, имитирайки умело оскърбление. — Наистина ли ми нямате доверие?
	— Разбира се, че ви нямам доверие — отвърна Белов.
	— Много жалко — каза Буцаев. — Всъщност вината за това е моя. Ще се постарая да я изкупя.
	— До скоро.
	— Всичко хубаво. — Буцаев прекъсна връзката, погледна Гога, Хасан и Реваз, а сетне премести очи към лимузината, която стоеше зад стъклената преграда, разделяща офиса от гаража.
	Без дори да подозира, Белов реши въпроса, който измъчваше Буцаев — какво да прави с шофьора. Той се канеше да изпрати Реваз, който да закара лимузината, след това да се престори на болен и така да принуди Саша сам да седне зад волана. А сега…
	— Радвайте се, дръвници! — каза той на чираците си. — Сега поне на никого от вас няма да му се наложи да седи зад волана, когато този ковчег на колела хвръкне във въздуха.


	„Медисън Скуеър Гардън“ — Меката на световния професионален бокс, сияеше от безброй разноцветни светлини. Сякаш за да осигурят светлината за цялото това великолепие, работеха няколко атомни електроцентрали. Огромната зала бе побрала петдесет хиляди зрители, които искаха да се полюбуват на истинското мъжко забавление. Червеният квадрат на ринга беше готов да посрещне боксьорите и да попие честната им пот, а ако се наложеше, и кръвта им.
	В осем и половина — половин час преди мача, към сградата се приближиха две еднакви като еднояйчни близнаци черни лимузини. В едната седяха Буцаев, Хасан и Гога. Зад волана на другата беше Реваз. Колите намалиха плавно скоростта и спряха на площадката за паркиране пред вратите. Буцаев слезе важно от колата и видя Белов, който вече го очакваше.
	— Ето ви колата, Александър Николаевич! — каза той.
	— А ето и моят шофьор. — Белов посочи як мъж със студени сиви очи. — Запознайте се, това е Дмитрий Шмит. А това е — обърна се той към приятеля си — мистър Буцаев.
	— Няма проблеми, имам ви пълно доверие. — В знак, че е обзет от миролюбиви намерения, Буцаев вдигна ръце нагоре и показа разтворените си длани. — Реваз, дай ключовете!
	Кльощавият плешив дребосък връчи ключовете от лимузината на Шмит.
	— От сърце ви желая победа! — каза Буцаев и подаде ръка на Белов.
	Саша се направи, че не забеляза жеста му. Извърна се и погледна някъде в далечината.
	— Победа… — изрече замечтано. След това погледът му отново се втвърди, той погледна Буцаев право в очите и повтори думите, които Степанцов каза на сутрешната пресконференция: — Ще победи по-силният.
	Обърна се и тръгна бързо към входа. Буцаев не успя да му отговори.


	37.

	Огромната зала беше залята от ослепително ярка светлина. Публиката скучаеше в очакване на зрелището. От време на време редиците започваха да шумят, разнасяха се ръкопляскания, свиркания и викове. Белов провеждаше последния инструктаж в съблекалнята. Той вече се бе преоблякъл и сега носеше обикновени спортни панталони и бяла тениска.
	— Прави нещата така както сме ги замислили и всичко ще бъде наред — повтаряше той на боксьора, оправяйки червения му копринен халат с бял надпис „Russia“. — Стигни докрай. Не се бой от нищо. Бий се! Ние ще победим!
	Степанцов кимаше разсеяно и личеше, че не чува дори и половината от думите му. Уотсън ровеше в куфарчето и разместваше припряно флакончетата с колодий и вазелин, като старателно се опитваше да прикрие вълнението си. Белов извади от чантата си бялата кърпа на секунданта. И видя как Степанцов се напрегна — погледът му стана чужд и враждебен, сякаш очакваше нещо лошо.
	Саша повъртя в ръцете си бялото парче плат.
	— Ето какво мисля аз — каза бавно. — Няма да имаме нужда от бяло знаме!
	Степанцов мълчеше наежен. Белов смачка решително кърпата и я захвърли в ъгъла. И извади от чантата си една стара кърпа с олимпийското мече на нея. На места рисунката беше изтрита, а самият плат беше изтънял, но излъчваше някаква топлина.
	— Струва ми се, че това е по-подходящо. Имаш ли нещо против?
	— Точно това ми трябва. Когато бях на четири годинки, имах същата кърпа.
	— Прекрасно! — Белов удари Сергей по ръкавиците. — Не обичам гръмките фрази, но не забравяй: зад теб са Светлана, Фьодор, Уотсън, аз и цяла Русия. Русия сме всички ние заедно с теб. Бъди силен!
	Степанцов кимна, поскача на място и нанесе няколко съкрушителни удара на невидимия си враг. Водещият изведе боксьорите на ринга. Белов потупа Сергей по рамото.
	— Време е! Да вървим и да победим!
	Степанцов моментално се промени. Вече беше напълно превключил и не реагираше на никакви външни дразнители. В главата му имаше само една мисъл — за предстоящия двубой. Белов се обърна с гръб към него, а Сергей сложи ръце на раменете му. Зад боксьора застана Уотсън с куфарчето в ръка. За секунда те замряха на място, а след това сякаш се подчиниха на някаква неизречена команда и тръгнаха към ринга. До началото на мача оставаха няколко минути.


	Двете разкошни черни лимузини стояха една до друга. Шмит обикаляше колата и престорено се възхищаваше. Цъкаше с език и клатеше глава, повтаряйки едно и също:
	— Бива си я! Бива си я!
	Тези думи бяха предназначени за Реваз. Дребосъкът пушеше нервно, облегнат на кадилака.
	— Значи е бронирана, така ли? — Шмит почука по капака.
	— Защитата е А-клас — отвърна Реваз, изпускайки дима. — Издържа на откос от автомат „Калашников“ и на взрив на противотанкова граната.
	— Ама навсякъде ли е бронирана? — не преставаше Дмитрий и дори надникна под колата.
	Всъщност той отдавна вече беше разбрал какво представляваше този черен кадилак, но си търсеше благовиден предлог, за да го огледа. На бившия опитен боец от войските със специално предназначение му беше достатъчен и един поглед, за да се убеди, че поне външно с колата всичко е наред.
	— Отдолу има бронирана плоча с дебелина сантиметър и половина — каза Реваз. — Тя може да издържи на взрив от два килограма тротил.
	Чиракът на Буцаев също разбираше от какво се интересува Шмит, но се правеше, че не се досеща за нищо. И те си говореха така, без да полагат кой знае какви старания да се излъжат взаимно.
	— Виж ти! — възкликна Дмитрий. — Същински танк!
	— Двигателят има сигурна защита — потвърди Реваз. — Колелата са със специални подложки. Дори ако всички гуми са пукнати, автомобилът пак може да поддържа скорост до сто и петдесет километра в час.
	— Страхотна техника! — изумяваше се престорено Шмит. — Ще вляза да видя какво има вътре.
	Седна зад волана и физиономията му моментално се смени — от престорено глуповата стана сериозна и напрегната.
	— Пълен шах — промърмори замислено, тъй като знаеше, че никой не го вижда през затъмнените стъкла. — Но защо имам чувството, че с тази кола нещо не е наред?
	Свали преградата и се премести на задната седалка. Не, като че ли всичко си беше наред. И все пак интуицията, която никога не го подвеждаше, му говореше точно обратното.
	Върна се на шофьорската седалка, излезе навън и се отправи към другата лимузина. Реваз, който вече бе успял да се настани зад волана, свали стъклото и любезно се усмихна.
	— Там, на централното табло — каза Шмит, — има някакъв екран. Не мога да разбера за какво служи.
	Реваз се почеса по тила.
	— Това е… система за спътникова навигация. Едва ли ще имате нужда от нея…
	— Не, но я ми покажи за всеки случай как работи — настоя Шмит.
	Дребосъкът въздъхна раздразнено, но се съгласи. Качи се в лимузината на Буцаев и активира екрана на бордния компютър.
	— Виж…
	Шмит слушаше и непрекъснато кимаше. В същото време успя внимателно да огледа купето на другия кадилак. От наблюдателния му поглед не убягна нито една подробност и след като свърши с огледа, стигна до неочакван извод.
	— А на какво мирише? — прекъсна той Реваз.
	— На лавандула. Шефът обича да му мирише на лавандула. — Дребосъкът показа кристално флаконче, пълно с гъста бледозеленикава течност.
	— Ясно. Значи, казваш да натисна това копче? Добре, разбрах. А мога ли да хвана с него излъчването на мача?
	— Разбира се. Просто трябва да влезеш в менюто… — Реваз му показа какво и как трябва да се направи. — Намери спортния канал и ето… Готово.
	На монитора с течни кристали в лимузината на Буцаев се появи ясно изображение: реферът беше повикал боксьорите в средата на ринга и им даваше последни указания.
	— О! Страхотно! Ще вляза в колата, не искам да пропускам това представление!
	Шмит се върна при лимузината, която бе предназначена за Белов, и седна зад волана. Веднага след като затвори масивната врата, която изолираше всички звуци, извади мобилния си телефон и набра нужния номер.
	— Витя! Имам нужда от помощта ти! Слушай и запомняй…
	Каза бързо на Злобин какво трябва да направи. След това се облегна на седалката и зачака. В момента от съгласуваността на техните действия зависеха страшно много неща.
	В това време на екрана на закрепения за таблото на кадилака монитор боксьорите Степанцов и Пейтън се събраха в средата на ринга, за да разберат кой от двамата е по-достоен за званието световен шампион.


	38.

	Силният удар на гонга възвести началото на двубоя. Решаващият двубой трябваше да се състои от дванайсет рунда, но малко хора допускаха, че той може да продължи толкова дълго. Най-вероятно всичко щеше да свърши с нокаут, и то много по-рано. Мненията на специалистите и на спортните журналисти за това кой ще победи се бяха разделили почти поравно. Половината смятаха, че ще победи Пейтън, а другата половина твърдяха, че шансовете на Степанцов са по-добри.
	Боксьорите се събраха в средата на червения квадрат и започнаха бавно да го обикалят ту от едната, ту от другата страна. Пейтън не бързаше да влезе в настъпление. Сергей не забравяше за съкрушителната сила, която се криеше в дясната ръкавица на шампиона, и също не бързаше да го напада. Те сякаш изпълняваха боен танц, боейки се да се приближават един към друг. Това опознаване на противника и избор на дистанция и позиция за атака продължи почти цяла минута и без съмнение беше по-изгодно за Пейтън, тъй като скептиците се съмняваха в неговата издръжливост, а така той изобщо не прахосваше силите си.
	В един момент Степанцов осъзна това и се придвижи по-уверено напред. Сега не позволяваше на Пейтън да маневрира, с бързи движения му пресичаше пътя за отстъпление и го притискаше в ъгъла. С лявата ръка атакуваше от различни ъгли, нанасяйки прави удари един след друг, а с дясната непрекъснато правеше измамни движения, показвайки, че е готов за силно кроше.
	Пейтън се отбраняваше и наивно се опитваше да се добере до Сергей, докато се приближаваше към него, но Степанцов много добре схващаше това от движенията на краката на Лари. Когато Пейтън преместваше тежестта на тялото на предния си крак, той моментално спираше и отлагаше удара, след това правеше измамно движение с тялото си и се устремяваше напред, нанасяйки удар. Изтласка Пейтън от средата на ринга и постепенно вкара шампиона в ъгъла, като в същото време оставяше свободно място за себе си.
	Естествено, това не се хареса на Пейтън. Ако още от първия рунд се лишиш от предимството си и позволиш на противника да диктува хода на двубоя, това никога не свършваше добре. Боксът е сила, техника, тактика и стратегия, но боксът в не по-малка степен е и борба на характери. И когато единият от боксьорите започнеше да доминира, това означаваше, че той се сдобива с психологическо превъзходство. И рано или късно това превъзходство щеше да се реализира чрез няколко добри удара, които щяха да сложат край на сблъсъка.
	Пейтън не можеше да допусне това. Волю-неволю бе принуден да се отбранява по-активно, застрашавайки Степанцов с умели контраатаки. Но Сергей разчиташе без проблеми схемата на сблъсъка. Той ускори темпото, като по този начин накара американеца също да започне да се движи по-бързо. Атаките станаха по-остри, а ударите — по-тежки. В този момент прозвуча гонг и първият рунд свърши.
	Сергей се върна в ъгъла.
	— Точно така! — говореше му Белов и му вееше с кърпата. — Притискай го, не му давай мира! Предизвиквай го към активни действия, не му позволявай да си почива! Атакувай повече със стандартни комбинации. А най-важното е да не се стягаш! Чувствай се свободен!
	Степанцов разбираше, че Саша го съветва правилно. По време на втория рунд задължително трябваше да увеличи темпото. Той беше изпълнен със сила и най-важното бе да не я пилее напразно, а да съсредоточи енергията си в мощни удари, които достигат целта. Гонгът прозвуча. Сергей стана от стола и се хвърли напред.
	Шмит стоеше пред екрана на монитора в лимузината, но не обръщаше внимание на боксьорите. Имаше по-важна задача. Беше разделил улицата на сектори и се стараеше да наблюдава всеки от тях на равен интервал от време. Изведнъж иззад ъгъла се показа някакъв странен субект. Той едва се крепеше на краката си, описвайки невъобразими криволици, но по някакво чудо успяваше да удържи в ръката си огромен и дебел като пожарникарски ръкав хотдог, полят обилно с кетчуп и горчица. От време на време човекът спираше и се мъчеше да отхапе залък, но коварната земя се изплъзваше изпод краката му и той отново започваше да балансира, стараейки се да си възвърне крехкото равновесие.
	Мъжът се приближи до лимузината, в която седеше Шмит, и едва забележимо му намигна. Продължи малко по-нататък към багажника и облегна гръб на колата. Сега и двете му ръце бяха свободни, затова човекът стисна здраво хотдога и отново го поднесе към устата си. Шмит следеше всичките му движения в страничното огледало. Веднага щом видя, че пияницата се облегна на колата, той изскочи навън и сграбчи любителя на хотдог за яката.
	— Ей! Я се махай оттук! Гоу, гоу! — добави за по-ясно на английски.
	Скитникът не беше дребен, но очевидно му бяха останали съвсем малко сили, тъй като ги бе изразходил в борбата с гравитацията. Пияницата се олюля, а якият ритник, с който Шмит съпроводи думите си, рязко промени посоката на движението му.
	Мъжът полетя право към другия черен кадилак. Хотдогът изхвърча от ръката му и се пльосна върху ламарината над двигателя на лимузината. Реваз подскочи. Скитникът се хвърли да спасява вечерята си, но направи това толкова неумело, че изцърка всичката горчица заедно с кетчупа върху предното стъкло и лъскавия капак на колата. Малоумникът продължаваше да удря по сандвича с две ръце, сякаш ловеше бягаща мишка.
	Реваз изруга и излезе навън. Шмит му се притече на помощ и двамата заедно се захванаха да налагат пияния безделник. Той не се опитваше да се защити, а само криеше главата си с ръце. Дори не псуваше, което, честно казано, беше малко странно, а от време на време само повтаряше: „Ноу! Ноу!“ Най-сетне на двамата им дожаля за нещастника и те го пуснаха. Пияндето избърса лицето си с ръкав, избяга на безопасно разстояние, вдигна високо средния си пръст и отново извика: „Ноу!“ Шмит хвърли по скитника остатъците от стъпкания хотдог, той изкрещя още веднъж своето „Ноу!“ и се скри зад ъгъла.
	Шмит поклати глава и процеди през зъби:
	— Тъпанар! Хем му казах да вика „фак“! Толкова ли е трудно да го запомни?
	Но, общо взето, остана доволен от спектакъла. Макар Витя да не знаеше други думи на английски, освен „йес“ и „ноу“, изглеждаше убедително в ролята си. Или поне Реваз не се усъмни в него.
	Дребосъкът плесна с ръце, погледна отвратителното мазно петно, което лъщеше на капака на лимузината, и съкрушено каза:
	— Трябва да измия колата. Шефът ще се кара.
	— Разбира се, че ще се кара! — подкрепи го Дмитрий. — Защо не отидеш набързо до някоя автомивка?
	Реваз пресмяташе дали ще успее да се върне, докато Буцаев излезе от залата.
	Шмит сякаш прочете мислите му.
	— Ще успееш. Сега е едва вторият рунд.
	Реваз погледна часовника си, а после премести очи към петното от кетчуп и горчица. Сетне отново погледна часовника си… И махна с ръка.
	— Добре де! — Седна зад волана, запали мотора и черната лимузина потегли.
	Шмит го изпрати с поглед. Когато кадилакът се скри зад завоя, движенията на Дмитрий станаха по-резки и енергични. Той скочи в другата кола, изключи боксовия мач, влезе в основното меню и намери системата за спътниково следене на земни обекти. Благодарение на увлечението си по самолетите беше изучил съвременните навигационни системи в пълни подробности. Намери в списъка лимузината на Буцаев и натисна командата „влез“. На екрана се появи проблясваща точка, която се отдалечаваше в северозападна посока от „Медисън Скуеър Гардън“.
	Някой почука на стъклото от другата му страна. Шмит изключи блокиращото устройство на вратите и му отвори. Витя седна на предната седалка.
	— Защо риташ толкова силно? — каза сърдито той.
	— За да изглежда като истинско.
	— Като истинско ли? — Той разтърка натъртеното си място. — Следващия път ти ще си скитникът, а пък аз ще седя зад волана. Тогава ще видиш какво е „истинско“.
	— Ако в момента с теб допуснем грешка — отвърна Дмитрий, като продължи да наблюдава светещата точка на екрана, — следващ път може и да няма. Разбра ли?
	Витя кимна. Шмит бавно потегли. Той караше на северозапад след кадилака на Буцаев. Компютърната система работеше в режим на спътникова навигация, затова не можеха да гледат мача…


	39.

	Вторият рунд и почивката вече свършиха и започна третият рунд. Степанцов се постара да засили темпото. Действаше с двете си ръце, нападаше Пейтън, правеше класически комбинации от двойни и тройни удари и се измъкваше навреме от ответните крошета, като се пазеше най-вече от дясната ръка на противника си.
	На Пейтън не му оставаше нищо друго, освен да възприеме правилата на играта, които Сергей му натрапи. Не му стискаше да стои до въжетата, защото тогава дългоръкият Степанцов щеше да го докопа от близка дистанция. Световният шампион се опита да укроти темпото. На няколко пъти направи опит да нанесе удар в тялото на претендента, но железният му юмрук неизменно се забиваше в празното пространство.
	Когато ударите не достигат целта си, боксьорът се изморява много повече, отколкото, ако разрушава защитата на съперника си. Към средата на третия рунд Пейтън заряза опитите си да убие темпото на Степанцов с няколко точни удара в тялото му. Той вече не се втурваше напред, а тъкмо обратното — изчакваше търпеливо Сергей, примамвайки го към себе си.
	Но Степанцов беше добре запознат с този трик. Макар да се движеше много бързо, в същото време беше страшно пресметлив. И пресичаше всеки опит на Пейтън да влезе в клинч с мълниеносни удари от дистанция, след които винаги отстъпваше, удряйки така, че Лари не се решаваше да го преследва.
	Степанцов променяше дистанцията, правеше кратка пауза, в която успяваше да набележи новата си посока, и тръгваше напред. И правеше това, като задължително нанасяше удар. По време на третия рунд напълно овладя ситуацията на ринга. Пейтън се държеше добре, но единствено Сергей знаеше какво му коства това. Тъй като нямаше възможност да се приближи и да влезе в клинч, той получаваше тежки удари от Степанцов. И макар засега Лари да не беше зашеметен и да се ориентираше напълно в обстановката, той нямаше какво да му противопостави и не можеше да преобърне хода на двубоя. В почивката преди четвъртия рунд Белов попита Сергей:
	— Защо не понамалиш малко темпото? Ако Пейтън издържи, тогава какво ще стане?
	И двамата много добре заеха какво ще стане. Пейтън с удар след удар и положение след положение щеше да започне да отиграва отвоюваното преимущество. Изтощеният Степанцов щеше да намали натиска и боят щеше да тръгне под диктовката на шампиона. Той бе изправен пред избор или да изиграе два рунда с по-спокойно темпо, пазейки силите си за финалния сблъсък, или да стигне докрай и да излее всичко, без да жали нито противника си, нито себе си.
	— Вода! — изхърка Сергей и наведе глава.
	Уотсън поля тила и врата му, след това Степанцов изплакна устата си и изплю водата в кофата. Мечокът на рамото му хищно оголи зъби. Той страшно приличаше на онзи, който срещнаха на празната поляна в сибирската тайга. Широките гърди на боксьора отривисто се повдигаха, а четирите паралелни белега станаха още по-видими.
	До гонга оставаха няколко секунди. Сергей се съсредоточи. Без да откъсва очи от Пейтън, той го следеше и се опитваше да отгатне дали тази минута е била достатъчна на шампиона, за да си почине. Пред очите му подскачаха тъмни точици, сърцето му биеше бясно, но умът му работеше хладнокръвно. Степанцов усещаше огромна сила зад гърба си — неразбиваема като каменна стена. Нямаше накъде да отстъпва, пък и нямаше защо.
	— Ей сега ще го довърша — каза тихо.
	Белов кимна и тупна боксьора по рамото.
	— Тогава — напред!
	Гонгът удари. Звукът му още отекваше, а Степанцов вече беше на средата на ринга. Пейтън бе успял да направи само две крачки от своя ъгъл. Сергей съкрати рязко дистанцията и без да се замисля, се хвърли в бой. Всички смятаха, че е невъзможно да действа по-бързо, отколкото правеше това в третия рунд, но той надмина себе си.
	Червените ръкавици се мяркаха в застиналия въздух толкова бързо, че страничните съдии не успяваха да регистрират ударите, които Сергей нанасяше с такава сила, че настилката на ринга трепереше под краката му. Той играеше ва банк, биеше се така, сякаш бе забравил, че трепачът винаги има шанс.


	Реваз стигна до бензиностанция „Тексако“. За щастие автомивката беше свободна. Той вкара колата между четките, излезе от автомобила и влезе в магазинчето, за да плати. Възрастният дебел мъж със зелена бейзболна шапка, който дежуреше на бензиностанцията, откъсна неохотно очи от екрана на телевизора.
	— Какво обичате? — попита дрезгаво той с такъв тон, сякаш искаше да каже: „Що не се разкараш оттука, бе.“
	— Да си измия колата — отвърна Реваз и седна на високия стол до стойката. — Какво става? — попита той и посочи с глава към телевизора.
	— А-а-а… — махна с ръка мъжът. — Старият Лари много бързо се спече. Преди половин година направи Джон Чивър на кюфте. Но този руснак е много добър. Момчето е яко като… — замълча, подбирайки подходящото сравнение. — Като… мечка, точно така! Можем да разчитаме единствено на прочутия прав удар на Пейтън, във всичко останало Лари губи. Реджи! — викна той.
	На прага се появи млад негър с гащеризон и униформена престилка.
	— Реджи, иди да измиеш лимузината на господина! — нареди му дежурният с бейзболната шапка.
	— Добре! — каза младежът, натисна голямото копче, с което се задвижваха четките, и не помръдна от мястото си. — Ей сега!
	Реваз живееше отдавна в Щатите и знаеше, че само някой много наивен човек или светец като Йоан Втори, или римският папа можеше да накара един негър да се труди в такъв момент. Но тъй като Реваз не беше светец, пък и бе изгубил наивността си по кривите пътеки на своя живот, само въздъхна и си поръча кафе. Дебелият му наля някаква кафява помия в пластмасова чаша. Реваз отпи предпазливо и се намръщи. Но нямаше избор. Налагаше се да преглъща каквото му даваха. Той вдигна очи към екрана, та поне малко да неутрализира неприятното си усещане от тукашното кафе и суетенето на този малоумник Реджи. Но онова, което ставаше на ринга, не можеше да се опише с думи.


	Сергей приложи стратегията, която бе подготвил по време на тренировките — смяната на гарда. Той се завъртя към ринга в една посока, след това изведнъж рязко извърна тялото си и вместо традиционния гард за удар с дясната ръка, зае тъкмо обратния, сякаш бе левичар. Пейтън се обърка, но не се издаде. Опита се да удари Степанцов в тялото, но той отскочи и отново се приготви за удар с дясната ръка.
	Започваше всяка нова акция с нов гард и най-сетне постигна целта си — в един момент Лари се обърка и пропусна един дълъг ляв хук. Главата му отскочи, а краката му се подкосиха. Хвана се за въжетата и падна на едно коляно. Реферът застана срещу Степанцов, отблъсквайки го настрани, но на него и през ум не му минаваше да удря поваления си противник. Стоеше и чакаше реферът да изкомандва „Бокс!“.
	На седем Пейтън се изправи на крака. На осем вдигна ръкавиците си, показвайки, че може да продължи да се бие. Реферът го попита нещо и той кимна.
	Но сега вече Степанцов беше наясно, че не бива да оставя противника си да оцелее до почивката. Всичко трябваше да се реши в този рунд. Сергей смачка и стъписа Пейтън. Притисна нещастника в ъгъла и започна да го бомбардира от средна дистанция, като използваше целия си богат технически арсенал. Хукове, прави удари, отново хукове, крошета, отново хукове и ъперкъти се сипеха като градушка върху шампиона.
	Лари се опитваше да нанася контраудари, но не можеше да свали ръцете си от главата. Дори и най-малката загуба на контрол щеше да доведе до плачевни резултати. Пейтън тръгна напред, опитвайки се да влезе в клинч и да намали силата на съкрушителните удари на Степанцов. И свали защитата си само за миг, но това беше достатъчно за Сергей, за да му нанесе силен удар отдясно. Докато Сергей описваше дъгата, лакътят му се озова по-високо от юмрука му. Той удряше от горе на долу, тъй като Пейтън беше леко приклекнал. Юмрукът на Сергей се натъкна на ръкавицата на Пейтън, което малко отслаби удара му. В противен случай това щеше да е неминуем нокаут.
	Ала шампионът, на когото очевидно му оставаха броени минути и дори секунди да носи тази горда титла, се олюля. Сергей видя, че очите му помътняха. С невероятно усилие на волята Пейтън се застави да се удържи на крака, макар че много по-логично и много по-правилно бе да падне на коляно и малко да си почине, докато реферът регистрира точките. Но Лари Пейтън явно вече беше в такова състояние, в което човек преставаше да мисли логично.
	Той залиташе ту на една, ту на друга страна, но инстинктът му на боец не му позволяваше да падне. И Степанцов се възползва от това. Той методично се целеше в брадичката на Пейтън, за да го довърши окончателно. Да нанесе такъв удар, след който Лари вече нямаше да може да стане. Публиката беснееше. Всички много добре разбираха какво става на ринга — извършваше се смяна на шампионите.
	Пейтън се отдръпна назад, притисна се във въжетата, а след това се опита се промуши покрай Степанцов, но се натъкна на собственото си марково оръжие — мощен аперкът с дясната ръка, който го уцели право в брадичката. Пейтън отскочи назад и се стовари по гръб. Реферът изблъска грубо Степанцов и се наведе над падналия, за да извади гъбата от устата му. Той скръсти ръце над главата си и махна на секундантите на вече бившия шампион. Един лекар бързаше да се притече на помощ на Лари.


	— Шит! — изруга дебелакът, смъкна ядосано бейзболната си шапка и я шляпна в пода.
	Под нея се разкри голяма плешивина, покрита с рижав пух. Отстрани, над ушите му и отзад висяха дълги мазни кичури.
	— Какво прави този руснак! — възкликна дежурният, призовавайки Реваз за свидетел.
	Реваз кимна и погледна към миялната машина, за да види дали Реджи смяташе да се мотае още. Мачът вече беше свършил, бяха сложили Пейтън да седне на стола, а лекарят му светеше с едно фенерче в очите, проверявайки реакцията на зениците му. След няколко минути щяха да обявят победителя, а след това оставаше съвсем малко време до мига, в който боксьорът, мустакатият доктор и Белов заедно с кльощавата му приятелка щяха да излязат от „Медисън Скуеър Гардън“ и да седнат в натъпканата с взривове лимузина. В този момент лимузината на боса му трябваше да бъде там, защото Роман Остапович искаше лично да присъства на фойерверка.
	— Трябваше да заложа на него поне десет долара — каза шишкото, след като вдигна бейзболната си шапка от пода и отново я сложи на главата си. — Но кой да предположи, че ще стане така?
	Реваз си спомни провала на Буцаев отпреди два месеца. „Кой да предположи?“ Никой не знаеше. Винаги се появяваше някакъв непредвиден и неотчетен предварително фактор. Предишния път в такъв фактор се превърна упоритостта на Степанцов, а сетне — и на неизвестно откъде появилия се Белов. Но този път всичко щеше да мине както трябва, точно според плана, защото всичко беше предвидено! Звънчето на вратата издрънча и на прага се появи недоволният Реджи.
	— Готово, мистър! — каза злобно той, бършейки ръцете си с един парцал. — Заради вас пропуснах най-интересното — добави, посочи към телевизора и направи красноречив жест: събра палеца, показалеца и средния си пръст и ги потърка един в друг.
	Реваз се подсмихна. Плати на дежурния и не взе рестото, а плъзна по стойката двата долара и дребните монети към Реджи. Той направи кисела физиономия и каза, че сигурно мачът за званието световен шампион струва повече, но прибра парите в джоба на синия си комбинезон. Реваз излезе от бензиностанцията и с удоволствие вдъхна прохладния въздух, примесен с миризма на бензин. Чиста и суха, лимузината стоеше пред миялната машина. Той седна зад волана и моментално усети, че нещо не е наред. Уж всичко си беше както винаги, но в същото време не беше точно така. Нещо…
	„Миризмата!“ — досети се. Тя беше съвсем слаба. Реваз се огледа — кристалното флаконче с лавандуловото масло си беше на мястото. Развъртя капачката, за да отвори флакончето, защото босът му обичаше миризмата да е силна.
	Реваз запали мотора, пусна фаровете и се отправи обратно към „Медисън Скуеър Гардън“. На екрана на телевизора реферът сграбчи ръката на Степанцов и я вдигна.


	Белов отдавна бе забравил кога беше плакал за последен път — май че на погребението на Коса, Фил и Пчелата. Животът го беше отучил от сантименталностите, но той и без това не мислеше, че на този свят е останало нещо, което да предизвика сълзите му, ала все пак това се случи…
	Руският трикольор, който висеше до американското знаме, започна бавно да се вдига нагоре и стигна чак до тавана. Разнесоха се тържествените звуци на химна. Цялата зала се изправи на крака, изразявайки уважение към мъжеството на състезателя, който днес се оказа по-силен, и към страната, която той представляваше. Белов замря на ринга до Степанцов. И стрелна с поглед Уотсън — гъстите мустаци на доктора потрепваха. Саша знаеше какво изпитва той. Същото, което изпитваха всички те — гордост от родината си, гордост от Русия.
	Пред очите му една след друга се нижеха картини от дългия и тежък път, който им се наложи да изминат, преди да настъпи дългоочакваният миг на триумфа. И кой знае защо… очите му се насълзиха, а от радостта сърцето му затуптя още по-силно. Белов отметна глава назад, но една сълза все пак се търкулна от окото му, оставяйки блестяща диря по бузата му. Добре, че никой не видя това. Когато химнът свърши и въоръжените с микрофони репортери започнаха да се провират между въжетата и да излизат на ринга, той прошепна на Степанцов:
	— Хайде!
	На многобройните въпроси Сергей даде само един, но за сметка на това напълно изчерпателен отговор:
	— Нали видяхте всичко. Нямам какво да добавя.
	Взе шампионския пояс и го метна на рамото си. Обърна се и се поклони на четирите страни. След това отиде при Пейтън, който седеше в ъгъла си, и му благодари за честната игра. Мениджърите на световния ексшампион моментално се скупчиха около Белов с предложения за реванш, но той им каза, че в момента не е готов да обсъжда тези въпроси. Грабна халата на Сергей и кърпата с олимпийското мече, шмугна се под въжетата и пъргаво скочи от ринга.
	Боксьорът и Уотсън хукнаха след него и също тръгнаха бързо през шпалира на охранителите, които удържаха тълпата. Малко преди да стигнат до съблекалнята, Саша внезапно зави встрани и направи знак на останалите да го последват.
	— Трябва да излезем оттук — обясни, намятайки червения копринен халат на раменете на Степанцов.
	— Защо бързаме толкова? — поинтересува се Сергей.
	— Имам чувството — каза Белов и направи пауза, — че ни предстои още един рунд. И може би той ще е най-тежкият.


	40.

	На площадката пред главния вход нямаше много хора. Зрителите още не бяха успели да излязат от залата на улицата. Белов, който продължаваше да държи кърпата, Степанцов с червения халат на раменете си и Уотсън с куфарчето в ръка притичаха между редиците на охранителите и стигнаха до лимузината. До колата ги чакаше Лайза. Шмит прикриваше изтеглянето им. Той изчака всички да се качат в колата и седна зад волана, като не пропусна да забележи как плешивият дребосък — шофьорът на Буцаев, се засуети покрай другата лимузина.
	В огромното купе на деветметровия кадилак, предоставен на Белов, вече седеше мокрият до кости Злобин. Саша го погледна изумено и му хвърли кърпата на Сергей:
	— На, избърши се, какво ти се е случило? Да не би да си се къпал в залива?
	— Ами — отвърна той, бършейки мократа си глава, — мих колата. С препарат.
	— Добре, че си я мил с препарат — засмя се Белов, — а не с нещо по-миризливо. А защо си я мил?
	Шмит свали преградата, която разделяше предните седалки от купето, и подвикна:
	— Няма време за обяснения! Дръжте се, излитаме! — И лимузината разсече тъмнината с ярките лъчи на фаровете си, и се понесе напред.
	Белов се обърна. Зад тях Буцаев, Гога и Хасан се метнаха в лимузината си. Роман Остапович размахваше ръце и ако се съдеше по вида му, ругаеше, без да си подбира изразите. Лайза също видя това. Устните й се разтрепериха, раменете й потръпнаха зиморничаво и тя каза на Саша:
	— Този човек с бялата шапка… Знаех си, че няма да се спре пред нищо…
	— Точно така, никога няма да се спре сам, ако някой не му помогне от хуманни съображения — съгласи се Шмит и добави вече с друг тон: — Внимание!
	Направи рязък завой, от който четиритонната кола поднесе. Помогна му рефлексът на боец от войските със специално предназначение. Шмит умееше да кара всичко, което се движи, като се започне от косачки на трева и се стигне до боен хеликоптер. В равнопоставени условия — а двете лимузини си приличаха като две капки вода — Буцаев нямаше никакви шансове да догони Белов.
	Реваз реагира със закъснение и свистейки с гумите си, тяхната лимузина пропусна нужния завой. Наложи им се да спрат и да дадат заден.
	В това време, провирайки се през мрежата от бруклински улици, Шмит излезе на крайбрежната улица „Потомка“ и вече се приближаваше към Бруклинския мост.
	— Някой ще ми каже ли какво става тук? — попита окончателно ошашавеният Уотсън.
	— Според мен просто искат да ни очистят — отвърна му жизнерадостно вече малко поизсъхналият Витя и плесна по коляното боксьора, който седеше срещу него на задната седалка.
	Сергей оправи червения халат с надпис „Russia“. Четирите белега на гърдите му отново бяха побелели и бяха станали почти невидими. На лицето му грееше щастлива усмивка. Сякаш неприятностите, които ги бяха сполетели, никак не го вълнуваха. Шампионският пояс беше на коленете му.
	Уотсън обаче целият се тресеше. Той заяви, че веднага трябва да пийне нещо силно, и отвори минибара, монтиран в страничната стена на лимузината. Лампичката в него светна и оттам излезе поднос с кристални чаши. Докторът посегна да вземе една, но в този момент Шмит направи поредния рязък завой, чашата падна на пода и се търкулна под седалката.
	— Добре де, после ще изпия едно — измърмори Уотсън и затвори бара.
	— Например на собственото си погребение — уточни Витя, но щом видя промененото лице на Лайза, сконфузено се извини: — Пардон, шегата не беше уместна.
	Изведнъж Белов тихичко се засмя, а след като забеляза недоумението в очите на приятелите си, каза:
	— Поне съм сигурен в едно: че при всички случаи задължително ще влезем в новините.
	— Честно казано, аз не съм чак толкова тщеславен — отбеляза Уотсън. — И изобщо…
	Не успя да довърши, защото радиотелефонът, монтиран в стената на лимузината, иззвъня. Всички млъкнаха. В настъпилата тишина много добре се чуваше как бучи работещото осветление на летящата с пълна скорост кола. Зад тъмните стъкла се мяркаха светлините на града. Звънът се повтори, а след това се разнесе още веднъж и още веднъж. Белов вдигна слушалката…


	Буцаев вече беше разбрал, че няма да успеят да догонят лимузината на Белов. С всяка изминала минута той се отдалечаваше все повече и повече и скоро можеше да излезе извън зоната на действие на дистанционното управление. Не биваше да чака повече. Роман Остапович вдигна слушалката на радиотелефона. Отговори му Белов. Буцаев неприятно се изненада от обстоятелството, че гласът на врага му звучеше съвсем нормално и че в него нямаше нито следа, нито пък намек за вълнение или страх. „Нищо, ще видим каква песен ще запееш след една минута“ — помисли си той.
	— Александър Николаевич? — започна сервилно. — Защо бягате, уважаеми?
	— Само така ви се струва — отвърна Саша. — Просто не мога да се движа бавно, винаги трябва да летя напред безсмислено и безпощадно. Това е наша руска национална болест.
	— А, значи ти си поклонник на високите скорости! — рече иронично Буцаев, преминавайки на „ти“. — Нагледал съм се на такива бързаци. На думи всички сте герои, но когато трябва да свършите някаква работа, веднага се шмугвате в храстите. Жалко. Отначало си мислех, че си достоен противник, но се оказа, че никакъв те няма, ти си слабак. Отказа да вземеш шофьора ми… Сигурно си решил, че ще ти изпратя килър? Нищо подобно. Буцаев не действа толкова грубо. Моите методи са други, по-интелигентни. Нали не се страхуваш от мен?
	— Приличам ли на човек, който се страхува от някого? — изненада се Белов.
	Буцаев направи жест на Реваз да спре. В това време другата лимузина се приближаваше към Бруклинския мост. Роман Остапович натисна едно бутонче и люкът в покрива се отвори. Той стана и се показа през него почти до кръста, защото не можеше да пропусне такова зрелище. Извади от горния си джоб дистанционното и измъкна антенката му.
	— Щеше ми се в този момент да видя лицето ти — каза замечтано в слушалката.
	— Лице като лице — отвърна му безгрижно невидимият Белов. — Най-обикновено лице.
	— Така ли? Ами, ако ти кажа, че колата, с която се движиш, е натъпкана с взрив и след една секунда ще те изпратя в последния ти полет.
	Сякаш за да докаже думите си, той отвори пластмасовото капаче, което блокираше дистанционното на детонатора, и сложи палеца си върху червеното копче. Лимузината на Белов бързо се отдалечаваше. Гога не издържа и дръпна Буцаев за ръкава.
	— Хайде, шефе! Ще се измъкнат! Ще се измъкнат! Няма да ги видиш.
	— Искаш ли да кажеш последната си дума? — попита Буцаев.
	— Последната си дума ли? — замисли се Саша. — Май че нямам какво да кажа. А, не, знаеш ли, тук много силно мирише на лавандула, а пък аз съм алергичен към тази миризма…
	„На лавандула ли? — стрелна се през ума на Буцаев. — Че откъде се е взела лавандула в тази кола?“
	Но вече беше късно. Той бе натиснал червеното копче. В кадилака му избухна огнено кълбо. То моментално се уголеми и разкъса колата почти надве. Оглушителният взрив разтърси крайбрежната улица. От мястото на отворения люк към нощното небе се извиси ослепителният оранжев език на пламъка…


	Шмит намали скоростта, доближи се до парапета и спря. Всички пътници в лимузината гледаха като омагьосани снижаващия се стълб от огън и дим и не можеха да откъснат очи от гледката.
	— Сърцето ми усещаше, че тук нещо не е наред. — Белов избърса моментално избилата по челото му пот и постави слушалката, тъй като вече нямаше с кого да си говори. — Значи този мачо не е блъфирал? — попита той Дмитрий.
	— Какво говориш, Саша! — отвърна осъдително той. — Кой се шегува с такива неща?
	— Но ти не ме предупреди? — продължи да го напада Белов. — Защо не го направи?
	— Че ти да не би да си ме питал? А освен това самият аз не бях сигурен. Просто се презастраховах за всеки случай. Покритото мляко котки не го лочат. Нямах време да претърсвам лимузината за взривни устройства, а изобщо не личеше да има такова нещо. Та затова реших да направя рокада тип Елцин.
	— Бива си те! — негодуваше Белов. — Не, ама, наистина, с теб направо ще побелея.
	— Имай доверие на професионалиста! — усмихна се широко Шмит и не се сдържа да не се похвали: — Боецът от войските със специално предназначение дори и в Америка си е боец! Вярно, Витя се измокри до кости, докато сменяше номерата на тези идиотски лимузини, но се справи със задачата си! Ами лавандулата? За това вече се досетих аз.
	— Не, ние оцеляхме и това вече трябва да се полее — рече Уотсън и отново посегна към минибара. — Витя, ти май вече поизсъхна, не искаш ли да си изплакнеш гърлото?
	— Налей ми, докторе, но първата ще я изпием, без да се чукаме! — отвърна Злобин. — Да, другарят Буцаев излетя с гръм и трясък. Както се казва, отиде при бога…
	— Вижте! — Лайза посочи към крайбрежната улица. — Какво лети там? Едно такова кръгло нещо?
	Белов се вгледа. Отгоре спираловидно падаше към земята някакъв предмет, като ту се полюляваше насам-натам, ту се преобръщаше и се очертаваше много добре на фона на тъмното небе. Предметът наистина беше кръгъл и приличаше на много голямо зелево листо.
	— Шапката… — сети се Саша. — Идиотската бяла шапка.
	Вече можеха да не бързат. В минибара откриха прекрасно двайсетгодишно уиски. Те пътуваха към хотела, отпивайки от благородната напитка. Всички изпитваха лекота и спокойствие, както обикновено се случва с победителите, които плащат доста голяма цена за победата си. И само Шмит се ядосваше, че дегустацията се провежда без него, защото той седеше зад волана.


	Епилог

	След два дни всички заедно вече се прибираха в Русия. Двигателите на самолета бучаха равномерно, а долу проблясваше синьото сребро на Атлантическия океан.
	Степанцов гледаше съсредоточено гърба на облегалката пред себе си, но не я виждаше. Той си мислеше какво ще каже на момчетата си, когато се прибере у дома. Искаше му се да произнесе прекрасна реч, която завинаги да остави следа в душите им. Обмисли различни варианти, репетира ги наум и в крайна сметка стигна до най-краткия и най-съдържателен текст: „Момчета! Не се страхувайте от нищо! Никога и от нищо. А най-важното е във всичко да стигате докрай.“ Той притисна ръка към сърцето си, а в джоба му беше скрита огърлицата от мечешки нокти.
	Шмит, Витя и Уотсън играеха на карти с миза от по десет рубли. На Уотсън отчаяно не му вървеше. Той гледаше купчината пред себе си и пресмяташе загубата си. Но като истински психоаналитик веднага откри положителен момент в случващото се и се утеши, че в Ню Йорк можеше да изгуби нещо много повече, отколкото две хиляди рубли. Например — живота си! А от тази гледна точка загубата на карти му изглеждаше като напълно приемлива такса за спасението. Той завиждаше на Шмит и Витя, защото двамата бойци се шегуваха и се смееха, сякаш нищо не се бе случило. Дори вече бяха забравили за това, че едва завчера бяха изпратили на оня свят четирима американски спецове по взривните устройства. Но, от друга страна, нали на война ставаше точно така!
	Белов седеше до илюминатора, а Лайза дремеше, облегнала глава на рамото му. Той си мислеше къде ли може да го отведе съдбата утре. И изобщо не се съмняваше, че тя отново му е подготвила някакъв номер. От мислите му го изтръгна вибрацията на мобилния му телефон. Лайза се събуди, разтърка лицето си и оправи косата си. Белов допря апарата до ухото си и веднага позна гласа на Зорин.
	— Радвам се да те чуя, Александър Николаевич — каза той с неестествено бодър глас. — Значи още си жив, нищо ти няма, така ли?
	— Че какво да ми има, Виктор Петрович? Оцелявам благодарение на вашите молитви… — Изведнъж в главата му се задейства някакъв невидим превключвател и всичко си дойде на мястото: — Номерът с ферарито беше ваше дело! — каза.
	— Няма значение. Чух, че издигаш кандидатурата си за губернатор на Камчатка? Но като стар приятел категорично не ти препоръчвам да правиш това. Следващия път колата наистина може да се взриви. Не се ли боиш, че ще излетиш във въздуха? Бум и _exitus letalis_, както са казвали римляните!
	Белов се усмихна. И какво са се захванали всички в един глас да го плашат с едно и също? Не знаят ли, че самолетът живее само в полет!
	— В момента тъкмо летя във въздуха — каза и погледна през илюминатора. Равната като току-що изорано поле синьо-зеленикава повърхност на океана беше покрита със ситни, проблясващи на слънцето гънчици. — И това ми доставя страхотно удоволствие…


	$id = 21781
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/21781
	Сканиране: Диан Жон, 2010 г.
	Разпознаване и редакция: Dave, 2010 г.
	----
	__Издание:__
	Александър Белов. Сянката на победата
	Руска, първо издание
	Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
	ИК „Ера“, 2006 г.
	ISBN: 954-9395-32-4

	Александър Белов. Похищението на Европа
	Руска, първо издание
	Редактор: Лилия Анастасова
	Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
	ИК „Ера“, 2006 г.
	ISBN: 954-9395-48-0