Александър Белов
	Култ към огъня


	Пролог

	В едно ранно неделно утро в местността Нерлоу, разположена близо до Лондон, пред масивния портал от ковано желязо на Училището за седемте изкуства спря нова черна лимузина със затъмнени стъкла. От автомобила слезе доста набит, дребничък на ръст господин, със скъп костюм и с не по-малко скъпи обувки от крокодилска кожа. За завършения облик на истински джентълмен му липсваха само бастун, цилиндър и безупречно бели ръкавици, макар че дори и без тези атрибути той изглеждаше точно като такъв.
	Късата брадичка му придаваше солиден и същевременно романтичен вид, а той приличаше на оттеглил се в пенсия морски вълк или на предприемач, натрупал състояние от доставки на нефт.
	Привилегированото училище с интернат за изключително надарени деца се намираше в стар замък, който се издигаше в живописна селска местност и съществуваше от столетия. По пътя, който водеше към училището, рядко минаваха коли, ала мъжът за всеки случай се озърна, преди да пресече, погледна наляво и надясно и едва тогава бавно и с достойнството на солиден човек пресече шосето и натисна решително бутона на звънеца, вграден в стената на пристройката. Портиерът — беловлас мъж с черна униформа, се отправи към него и почтително запита:
	— С какво мога да ви помогна, сър?
	— А-а… бих искал да поговоря с директора на училището — изрече с лек славянски акцент джентълменът, щом спря, и решително добави: — Бъдете така добър да му съобщите, че съм тук! — Подаде на портиера луксозната си визитна картичка, отпечатана със златни букви.
	Портиерът очевидно прецени, че пред него стои важна клечка, леко се поклони, отиде зад стъклената преграда и грабна телефона.
	— Господин Леонид Едлин желае да се срещне с госпожа Уинстън. Да го пусна ли на територията на училището?
	Очевидно портиерът получи положителен отговор, защото затвори телефона, сведе глава в лек поклон и рече:
	— Заповядайте, сър, очакват ви!
	Посетителят мина през портала и се отправи към древния, реконструиран замък по гранитната настилка на пътечка, край която растяха високи гладиоли с едри цветове.
	Питомците на училището не се виждаха на територията му. Беше неделя, по-голямата част от учениците слушаха църковната проповед, много от тях се бяха прибрали по домовете си, а в училището бяха останали само онези, които живееха в отдалечените краища на Англия, и децата от чужбина. Те пък се възползваха от уикенда, за да се наспят в стаите си и да съберат сили за следващата учебна седмица.
	Ниска млада жена с дълга кафява рокля и бяла престилка очакваше госта на широката площадка пред протритото от времето и подметките на няколко десетки поколения ученици стълбище.
	— Добър ден, сър — поздрави тя, щом Едлин се изкачи на площадката. — Заповядайте, моля, госпожа Уинстън ще ви приеме.
	Младата жена пусна Едлин да влезе в сградата, тръгна след него, но сетне веднага задмина посетителя и закрачи по кънтящите сводести коридори, за да му посочи пътя. Спря пред масивна резбована врата, отвори я и го покани да влезе.
	Той прекрачи прага на готическия кабинет, чиито стени бяха окичени с избелели от времето гоблени. Зад старинното масивно бюро седеше надута на вид жена около петдесетте със строг „педагогически“ израз на лицето. Черните й боядисани коси бяха толкова силно изопнати назад и свити в кок на врата, че това дори я подмладяваше. Сивият жакет и полата й стояха като доспехи на средновековен рицар. Тя посрещна посетителя любезно, но сдържано.
	— Радвам се да ви видя, господин Едлин! Какво ви води при нас?
	Посетителят се поклони.
	— Ще ви обясня, госпожо Уинстън — рече той, почтително застанал до вратата. — Минавам през вашия град и се отбих в училището по поръчение на бащата на един от вашите възпитаници. Много бих искал да се видя с момчето и да му предам поздрави от баща му.
	— Как се казва момчето? — поинтересува се директорката.
	— Белов… Иван Белов.
	Жената се замисли за няколко секунди.
	— Не виждам причина да ви откажа тази среща. Родителите имат право да се интересуват от живота и учението на децата в нашия интернат… Дори чрез свои познати. Но дали бихте могли да ми дадете някакви доказателства, че познавате Айвън Белов? Извинете ме и моля да ме разберете правилно, това е всичко на всичко най-обикновена формалност.
	Недоверието, което директорката изрази толкова недвусмислено, изобщо не смути посетителя. Той с любезна усмивка извади от джоба си луксозен портфейл, който струваше не по-малко от половината месечна заплата на директорката, измъкна сръчно с два пръста от него цветна снимка и я подаде на госпожа Уинстън.
	На нея на преден план бе заснет Айвън преди няколко години, ако се съдеше по вида му. Имаше дълги руси коси, които се развяваха. Зад него пред обектива се усмихваха родителите му, а в средата между тях стоеше господин Едлин, сложил ръце на раменете им. Обстоятелството, че четиримата позираха на фона на египетските пирамиди, а майката на момчето стискаше цигулка и лък, малко изненадаха опитната педагожка. Дали беше монтаж? Но когато се вгледа, тя позна цигулката „Адомети“ на Айвън и това я успокои. В края на краищата руснаците бяха толкова непредвидими, че от тях можеше да се очаква всичко.
	— Почакайте малко, господин Едлин — усмихна се тя. — Възпитателят ще изпрати момчето при вас. Къде предпочитате да се срещнете с него?
	— Най-добре да излезем на чист въздух — призна си посетителят и побърза да се оправдае: — Тук при вас е като в музей…
	Вместо отговор госпожа Уинстън леко сведе глава, което означаваше „приемам за сведение“ и същевременно „край на аудиенцията“.
	Съпроводен от същата млада жена, която директорката повика с помощта на едно звънче, посетителят се отправи към изхода на сградата.


	Пет минути по-късно Едлин вече се разхождаше из кръглата беседка, която се издигаше в задния двор на интерната на слънчева ливада с неестествено зелена трева, и нетърпеливо поглеждаше към училището. Най-сетне иззад ъгъла на замъка се показа светлокосо момче на около десетина години и тръгна с уверена крачка към беседката. Едлин се отправи към него.
	Иван Белов беше слабо кокалесто хлапе с големи, малко учудени кафяви очи и изпито лице с правилни черти. Приличаше и на баща си, и на майка си.
	Едлин хвана момчето за раменете, започна да го разглежда, въртеше го ту на една, ту на друга страна, накрая възкликна:
	— Значи ето какъв си бил, Иван Белов! Радвам се, много се радвам! — възкликна съвсем искрено той. — Е, хайде да се запознаем. Аз съм Леонид Едлин.
	Стисна силно малката ръка на Ваня и се удиви, защото ръкостискането на момчето се оказа неподозирано здраво и енергично.
	Белов кимна и погледна с любопитство посетителя.
	— Но вие не сте англичанин, нали, господин Едлин?
	Леонид малко се смути, а може би просто се престори, че е смутен, за да направи комплимент за проницателността на момчето.
	— Позна, Иван — призна на чист руски език. — Аз съм от Русия, но това е тайна. Искаш ли да си поговорим? — Гостът потупа Белов по рамото и го побутна към беседката.
	Влязоха в беседката и се настаниха на една от пейките, полуизвърнати един към друг.
	— Познавате ли баща ми? — поинтересува се Иван на английски.
	— Естествено — отвърна също на английски мъжът и се усмихна с крайчеца на устните си. — Иначе нямаше да дойда при теб. Хайде да преминем изцяло на руски.
	— Добре. Какво прави татко?
	Естествено, момчето живо се интересуваше от новините за баща си, защото за него той беше идеал и не само идеал, а и най-скъпият му и близък човек, ала придобитите в изолираното английско учебно заведение маниери, присъщи на светския човек, който умее добре да се владее, не му позволяваха да изрази открито емоциите си, затова малчуганът говореше сдържано и с достойнство. Но така изглеждаше само на пръв поглед — в действителност Иван, разбира се, беше десетгодишно наивно, енергично, весело и палаво момче.
	Върху лицето на Леонид легна лека сянка.
	— Виж какво, Ваня — започна глухо той, погледна изпитателно момчето, сякаш преценяваше дали да му се довери, и изненадващо го попита: — Мога ли да разговарям с теб по мъжки?
	— Разбира се! — отзова се енергично Белов, тъй като усети, че след този въпрос ще последва важна новина. — Слушам ви.
	— Знаеш ли, Ваня, баща ти има сериозни проблеми — въздъхна тежко посетителят, давайки му да разбере колко му е трудно да влезе в ролята на вестоносеца на лоши новини. — Баща ти е в плен при терористите!
	— Какво? — Колкото и да се стараеше да се владее, момченцето надделя в Иван и той изгуби самообладание. — Какво казахте? Баща ми е в плен при терористите? Какви са тези щуротии?!
	— Да, Иван, това е истината — изрече съчувствено Леонид. — Успокой се и ме изслушай. — След като установи, че момчето мълчи и дори не се опитва да му задава въпроси, продължи: — Александър Белов наистина се намира в плен в Емирствата и сега от теб зависи дали ще остане там или не. — Едлин стрелна с поглед момчето, за да провери реакцията му, и продължи: — Ваня, аз, естествено, не съм никакъв Леонид Едлин, а Владимир Владимирович Шликов. Работя във Федералната служба за сигурност и в момента провеждам операцията за спасяването на баща ти. Ето как стоят нещата. Терористите са съгласни да пуснат баща ти, но, разбира се, срещу голям откуп. За да събере необходимата сума, той трябва да отиде за няколко дни в Красносибирск и да подпише някои документи. Но терористите не искат да го пуснат и са съгласни да го направят само ако в замяна получат равностоен заложник. И, както сам разбираш, такъв заложник можеш да бъдеш единствено ти. Вчера се срещнах с баща ти, опитах се да го убедя да направи тази временна рокада, но той е категорично против това предложение. Белов не иска да излага на опасност собствения си син. Получава се затворен кръг, който можеш да разкъсаш единствено ти. И затова аз се нагърбих с опасността и риска да дойда при теб, да ти предложа да тръгнеш заедно с мен към Емирствата като член на специалната група на Федералната служба за сигурност и да останеш няколко дни в плен. Не бива да се страхуваш, ние няма да допуснем да ти се случи нещо лошо — и Леонид или по-точно, Владимир Владимирович смигна на момчето.
	Новината, че баща му е заловен от терористи, естествено, потресе Иван, ала той бързо се съвзе и логично отбеляза:
	— Но как може баща ми да е попаднал в плен, след като аз със сигурност зная, че в момента той се намира в Никарагуа в околностите на вулкана Санта Негро…
	— Беше там само преди два дни — въздъхна тежко мнимият Леонид Едлин. — Но в Никарагуа го заловиха ислямските бойци, които действат по целия свят, и го откараха в лагера си. А сетне го отведоха в Емирствата. Ако не ми вярваш, можеш да се обадиш по мобилния телефон на баща си и ще чуеш гласа на оператора, че временно няма достъп до абоната. — Владимир извади от джоба на костюма си мобифон и го подаде на момчето.
	— Зная — махна с ръка Иван, без да поглежда към апарата в ръцете на събеседника си. — Вече от няколко дни звъня на мобилния телефон на татко, но той не отговаря.
	— Видя ли? — подхвана Шликов. — Това потвърждава, че Александър Белов е в плен и не може да говори по мобилния си телефон.
	Момчето все още се колебаеше.
	— Чичо Володя — рече неуверено то, — а как ще ми докажете, че наистина сте приятел на баща ми?
	Шликов се усмихна хитро.
	— Умно момче си. Човек не може да те подведе. Ето, виж… — Извади часовник от джоба си и го подаде на Иван. — Познаваш ли го?
	— Да, разбира се! — възкликна радостно детето, грабна часовника и започна да го върти в ръцете си. — Това е часовникът на баща ми. Всъщност не е на баща ми, а на чичо Космос. Татко го носи откакто Космос умря. Много му е скъп.
	— Е, нали виждаш — подсмихна се Шликов. — Задръж часовника. Когато се видиш с баща си, ще му го дадеш. — Той стана. — Така че нека да се разберем, Ваня. Аз не мога да те принудя да тръгнеш с мен. Ако решиш да помогнеш на баща си и в същото време да направиш нещо добро за Русия, ела днес в пет часа до горичката зад вашия интернат. Но не бива да казваш на никого за това мое предложение. Ако идем при баща ти, ще го направим нелегално, така че пази в тайна нашия разговор. Е, хайде, мисли, Ваня, мисли! — Шликов потупа момчето по рамото, а след това се обърна и закрачи към портала.


	Привечер през вратата на училището се шмугна слабичко момченце, стиснало под мишницата си цигулка. Спря, извади часовник от джоба си и погледна циферблата му. Стрелките показваха пет без десет. Детето кимна със задоволство и тръгна към ъгъла на сградата. Сенчестата алея между дъбовете продължаваше в далечината. Момчето стигна до края й, после зави към оградата от ковано желязо.
	След като се увери, че никой не го наблюдава, то мушна калъфа на цигулката между железните пръти, покатери се върху каменния фундамент на оградата, а после бързо и много ловко преодоля преградата, защото използва металните украшения за стъпала. Щом се озова на земята, изтупа изцапаните си панталони, вдигна калъфа от земята и вече без да се оглежда, пое с уверена крачка в северна посока покрай гората.
	Иван Белов повече не се върна в училището.


	Част І
	Огнището на Хефест

	1.

	В една неделна вечер Александър Белов, Лайза Донахю и доктор Осип Илич Щернгарт — известен учен вулканолог и геофизик, пристигнаха със самолет от Никарагуа на геологически конгрес в Аризона.
	Град Финикс, на чието летище кацна самолета, радушно посрещна тримата гости — слънцето грееше ярко, служителите на летището се усмихваха, настроението на посрещачите и на пристигащите беше добро. Белов, Лайза и Щернгарт също бяха в приповдигнато състояние на духа.
	Градчето Сан Кери, където трябваше да се проведе конгресът, се намираше на половин час път от Финикс. Компанията взе такси, натовари в багажника му алпинисткото си оборудване и пластмасовия куфар на Лайза и напусна първо летището, а сетне и града.
	Широкият, прав като стрела път минаваше през живописни, но главно лишени от растителност местности. Живописен беше самият ландшафт, който представляваше съчетание от камениста жълта земя с червеникавокафеникави скали в различен стадий на разрушаване. За посветения те бяха като отворен учебник по геоморфология. Белов и Щернгарт непрекъснато възклицаваха и си показваха един на друг интересни участъци от релефа. Най-сетне на Лайза й омръзна да слуша за разни еолови акумулаторни форми и прочее геологични щуротии и тъй като добре познаваше околностите на Финикс, изнесе лекция на руснаците за тукашните забележителности. Така, обменяйки информация, стигнаха благополучно до крайната точка на пътуването си.
	Незабележимото с нищо селище Сан Кери беше едно от типичните градчета на едноетажна Америка. Те си приличаха като клонинги с техните закусвални, магазини, автосервизи и бензиностанции. И тук хората бяха от различни раси както, впрочем, във всяко градче на Съединените щати — страната на емигрантите.
	— Накъде да карам? — поинтересува се шофьорът — дългокос мексиканец с тесни рамене, но тъй като Лайза бърбореше по мобилния си телефон, той се обърна към настанените на задната седалка Белов и Осип Илич.
	— Сигурно към хотела — отвърна Саша на немного добър английски, щом с Щернгарт се спогледаха, и погледна в тефтерчето си. — Хотел „Флеминг“. Там имаме запазени стаи.
	— О, не! — възпротиви се Лайза и затвори мобифона си. — Никакви хотели. Отиваме при моите роднини.
	— Лайзочка, смятате ли — усмихна се Щернгарт, — че вашите роднини ще сметнат за уместна появата на двама некъпани руснаци в дома им?
	— Да, разбира се, Осип Илич! — възкликна с детинска непосредственост момичето. — Те са добри хора и много ще се зарадват на гости като вас. Все пак не им водя някакви скитници, а вулканолози, прочути хора. За роднините ми ще е чест да се запознаят с вас. И не се опитвайте да ми противоречите! — заяви, щом забеляза, че Белов се кани да възрази. — Смятайте, че не сте дошли на конгрес, а на гости при мен. Да вървим! — обърна се тя към шофьора и каза адреса.


	Къщата на роднините на Лайза се намираше в покрайнините, беше ниска, макар и двуетажна. Облицована беше със сиви плоскости, архитектурните й орнаменти бяха изработени от същия материал и й придаваха вид на сграда, построена с конструктор „Лего“. Обаче приятно изпъкваше на фона на невзрачните къщички от двете страни на дългата улица.
	Тук вече очакваха гостите. При спрялото такси излязоха мъж и жена — приятни на вид възрастни хора, които започнаха да прегръщат и да целуват Лайза. Мъжът се казваше Джон, а жената — Натали. Тя беше сестра на майката на Лайза. Родителите на сестрите бяха руски емигранти и Натали доста прилично говореше езика на предците си.
	Вътре къщата напълно съответстваше на външния си вид и беше също така чистичка и подредена. Белов и Щернгарт получиха стаи на първия етаж. Лайза беше настанена на втория.
	Късно вечерта, след като измиха прахта и пепелта на вулкана Санта Негро от телата си, гостите седнаха заедно с домакините край празнично сервираната маса. Разгорещеният от чашата изпито вино доктор Щернгарт оживено разказваше на Джон и Натали за впечатленията си, за проведената експедиция и за бъдещите си планове.
	Лайза се правеше, че слуша внимателно Осип Илич, но в действителност наблюдаваше с крайчеца на окото си Александър. Белов забеляза това и от време на време се подсмихваше и също поглеждаше към Лайза. С прилепнали по стройното й тяло дънки и карирана, дискретно разкопчана на гърдите спортна риза, тя беше изумително красива. И на Белов, и на Лайза страшно им се искаше да останат насаме.
	Най-сетне той се възползва от паузата, която настъпи в разговора, и излезе навън да подиша чист въздух. Скоро момичето го последва на двора. Вечерта беше прекрасна, луната светеше, звездите ярко блестяха, духаше лек прохладен ветрец. Белов и Лайза пресякоха двора и спряха до ниската ограда.
	— Е, какво да се прави — въздъхна тя — утре ще се разделим. Вие с Щернгарт ще отидете на откриването на конгреса, а пък аз ще си замина за Ню Йорк, за да направя отчет за свършената работа. Не зная дали фирмата ще ме остави да продължа да работя като консултант в завода в Красносибирск.
	— Да не искаш да кажеш — погледна я изненадано Александър, — че с теб се виждаме за последен път?
	— Може и така да стане — повдигна острото си рамо Лайза. — Както казват руснаците: човек разполага, Господ предполага.
	— Обратното — поправи я машинално Белов.
	— Кое е обратно?
	— Господ разполага, а в този случай това е твоето началство — поправи я Саша и си помисли, че трябва да се обади в нюйоркската фирма и да помоли шефовете й да оставят консултанта си в „Красносибмет“, още повече че беше умно момиче и прекрасно се ориентираше във финансовите проблеми и данъчното облагане.
	Ала въпреки тази идея настроението на Белов не се оправи. Беше му тъжно, че утре ще се разделят и може би никога повече няма да се срещнат.
	Лайза беше подпряла ръка на оградата, загледана в далечината, а вятърът леко развяваше дългите й разпуснати по раменете тъмноруси коси. Белов прегърна момичето, то с готовност се обърна към него и кротко и нежно го погледна в очите. Той привлече Лайза към себе си, прокара устни по бузата и очите й и нежно захапа меката част на ухото й. После целуна устните й. Бяха нежни и сочни като плода от дървото на познанието. Лайза потръпна и нейният трепет и желание се предадоха на Белов. Не, днес за нищо на света нямаше да й позволи да го остави сам. Саша прокара ръка по стегнатото й тяло, спускайки дланта си все по-надолу и по-надолу…
	Изведнъж мобилният телефон на Белов започна да вибрира. Саша неохотно се отдели от устните на момичето. Бръкна в задния джоб на дънките си, извади апарата и прикривайки досадата си, каза през смях:
	— Ето, че телефонът ми проработи. А в Санта Негро мълчеше като партизанин на разпит. — Натисна бутона за осъществяване на връзката.
	Ала онова, което чу, моментално уби романтичното му настроение. Всички желания, които в този момент му се струваха най-важните на света, отстъпиха на заден план. Обаждаше се Шмит.
	— Ало, Саша! Имаме проблем! Иван изчезна! — крещеше в слушалката обикновено спокойният и разсъдлив Дмитрий.
	— Как така е изчезнал? — изненада се Белов, тъй като не схвана веднага какво точно му казват. — Какви са тези глупости?
	— Това не са глупости, Саша, нещата са много сериозни. Излязъл е, без да се обади на никого, и не се е върнал. В интерната всички са полудели.
	— Може пък да се върне? — изрече неуверено бащата. — Може момчето да го е ударило на живот. Нали веднъж вече бяга от къщи и живя при скитниците.
	На Шмит много му се щеше да е станало точно така. Но той вече бе използвал времето да анализира ситуацията. В Англия извън училището Иван фактически нямаше други познати. Всички ученици водеха планиран по часове и предсказуем живот и всяко отстъпление от него се възприемаше от педантичните британци като революция. И точно по тази причина Шмит бе забравил тревогите си около него, макар от изчезването на момчето да не беше изминало чак толкова време.
	— Не зная, Саша… Не мисля… По-скоро няма да се върне… Непрекъснато поддържах контакти с него. Той имаше някакви проблеми със съучениците си, но те не бяха сериозни.
	— Допускаш, че е отвличане?
	— Всичко е възможно. Ти имаш достатъчно врагове, пръснати по целия свят. Пък и има какво да поискат от теб, нали си олигарх…
	— Дяволите да го вземат! — ядоса се Белов. — Само това ми липсваше! Добре де, няма да се паникьосваме. Ще изчакаме до утре. Може пък момчето да се появи. Шмит, обаждай ми се, дръж ме в течение.
	— Ясно, Саша. — Шмит се поколеба: — Искам да ти кажа, че ако стане нещо, можеш да разчиташ на мен. Нали знаеш, че Ваня не ми е чужд човек.
	— Зная — подсмихна се Белов, тъй като не беше забравил, че в течение на няколко години Шмит минаваше за втори баща на Ваня. — Засега не казвай нищо на Олга.
	— Естествено.
	Саша прекъсна връзката. Погледът му се зарея замислено някъде в тъмнината. Лайза вече бе разбрала, че очарованието на днешната вечер е изчезнало и няма да се върне. Докосна рамото на Белов.
	— Нещо сериозно ли се е случило, Саша?
	Той я погледна.
	— Изглежда, се е случило. Май синът ми е изчезнал. Е, добре, Лайза, нека не бързаме с въпросите. Може пък всичко да се оправи. Хайде да влезем в къщата, че захладня.
	Прегърна я през раменете и двамата влязоха в къщата.
	Щернгарт продължаваше да разговаря с домакините в хола. Освен това Осип Илич си беше пийнал, алкохолът го хвана: той се развесели и беше напълно доволен от разговора, от домакините, от вечерта, че и от целия живот.
	Белов не натовари присъстващите с проблемите си. Поседя известно време в хола на чаша чай, сетне пожела лека нощ и тръгна към стаята, която му бяха отредили. Тази нощ не можа да заспи.


	2.

	Веднага щом самолетът с Грот, Пелтека, Гоблин, Мориарти и присъединилите се към тях Надежда Холмогорова и Глигана кацна в Емирствата, компанията от престъпници моментално беше арестувана. По настояване на руските власти арабите върнаха Ту-154 на красносибирските авиолинии, но задържаха похитителите до изясняване на обстоятелствата.
	Нямаше очевидни причини за подобно решение, ала шумотевицата, която международната преса вдигна покрай съдебния процес срещу двама наши разузнавачи в Катар, си каза думата. И правителството на Абу Даби за всеки случай прибра временно Грот и компанията му зад решетките. В затвора действаха американски правила и затворниците живееха по двама в килии с решетки. Впрочем, руснаците бяха настанени един до друг, така че можеха да разговарят помежду си.
	Всяка вечер Гоблин и Мориарти, които попаднаха в една килия, прочувствено подхващаха старата арестантска песен:

	От Владимир, от Централния хвръкнаха два гълъба,
	хвръкнаха, изхвръкнаха, но обратно не се пръкнаха.

	— И за какъв кур изхвръкнахме от „Гарвановото гнездо?“ — беснееше Грот, впил ръце в железните пръчки. — За да влезем пак зад решетките и на това отгоре в ислямски пандиз?
	Той си представяше живота в Емирствата като в приказките от „Хиляда и една нощ“ — безкраен низ от удоволствия.
	— Д-да — пригласяше му, заеквайки, неговият съсед от отсрещната килия Пелтека, който бе останал сам в помещението. — В Г-гарвановото гнездо поне с-си бяхме вкъщи. А пък т-тук всичко е шантаво! Пандизчиите са някакви г-гадове, пък и манджите им с треволяци не ми харесват.
	— А пък в следствения арест сега вечерят. Макарони — отдаде се на мечти Мориарти.
	Глигана също нервничеше. Да изгуби бизнеса си с бонбони в Красносибирск, който потръгна толкова добре, и да се озове в затвора в Емирствата! Такова нещо не би могло да му се присъни и в най-страшния кошмар. Разбира се, всичко това стана заради безумната му любов към Надежда и сега поне тя можеше да е до него, ала в момента Холмогорова се намираше в женската част на затвора и от нея нямаше ни вест, ни кост.
	Глигана и Грот, които квартируваха заедно, доста често се джавкаха и спореха кой да е предводител на бригадата руски отрепки. Властта преминаваше от ръце в ръце, но категоричен лидер още не се бе очертал.
	Мориарти и Гоблин също бяха недоволни, че от руски затворници са се превърнали в арабски. За неблагоприятните промени, настъпили в живота им, те обвиняваха Грот — организатора на бягството. А той им се зъбеше, че никой не ги е измъквал насила от „Гарвановото гнездо“. Сами излетяхте, гълъбчета шибани.
	Смуглите араби хвърляха пълни с неприязън погледи към руснаците, но не ги закачаха. Двата свята, двете различни системи със своите установени традиции, йерархични ценности и навици не желаеха да влизат в спор и за известно време взаимно се бяха оставили на мира.
	Но колкото и да бяха недоволни от смяната на местожителството си, на Грот, Пелтека, Гоблин, Мориарти и Глигана им беше значително по-лесно, отколкото на Наденка Холмогорова. Все пак мъжете имаха някакви развлечения — играеха шах и табла, разхождаха се. В ислямските затвори жените бяха лишени от всичко това. Около двайсетина дами — предимно неверни жени на различна възраст и с различна социална принадлежност по цял ден си седяха една срещу друга на циментовия под в тясната килия с размери два на шест метра. Излизането от нея беше забранено, пушенето — също. Холмогорова ужасно страдаше от липсата на цигари.
	Да, имаше и още един неприятен момент! Надежда започна да пълнее. Не, не, не беше бременна и в това нямаше никакво съмнение. Просто по талията й започнаха да се появяват гънки от тлъстини. И то при положение, че спазваше принудителна диета с мизерния затворнически пай! Холмогорова стрелкаше с погледи съседките си от килията и недоумяваше. Те направо се топяха пред очите й! „На какво съм заприличала? — ядосваше се Надежда, след като изведнъж започна да усеща вътрешната страна на бедрата си. Там също се бе появил пласт тлъстини. — Кой ще ме погледне с тези месища?“ — отчайваше се тя.
	Не беше тайна, че Холмогорова смяташе за свое най-голямо достойнство идеалното си тяло и кукленското си личице.
	За всичко беше виновен шейхът. Този тлъст шейх Абдул ал Азиз! Той беше човекът, който я вдигна на крака, и пак той я хвърли на дъното. Всъщност нямаше защо да си слага грях на душата, тя вече беше падала на въпросното дъно. Когато двамата с Глигана пристигнаха за пръв път в Емирствата, на нея й хрумна гениалната идея да избяга от него с всичките му пари.
	В Емирствата Надя водеше разгулен живот, доколкото беше възможно в една ислямска страна. Та затова парите бързо свършиха и тя беше принудена да започне работа като танцьорка в балета на едно заведение. Но това беше само за прикритие. В действителност печелеше пари не толкова на сцената, колкото след като слезеше от нея в индивидуалната си работа с клиентите.
	Наденка до такава степен се хареса на шейха Абдула ал Азиз, че той я откупи от собственика й и я взе в двореца си. В дома на шейха прекрасната одалиска се чувстваше в свои води. Шейхът я предпочиташе пред останалите, влизаше в покоите й по няколко пъти на седмица, изпълняваше мъжките си задължения, а понякога я караше да играе кючек и пред гостите.
	И може би тази приказка щеше да продължава до ден-днешен, ако не бе получила поръчението да изведе внука на шейха Альоша от Русия. Тук наричаха момчето по друг начин — Али…


	3.

	Веднъж, преди една година, Белов пристигна в Красносибирск от Камчатка с вечерния полет. Къде ли не се озоваваше директорът на комбината за алуминий заради служебните си задължения! Виктор Злобин, Арсений Степанович Власов и доктор Уотсън очакваха Александър на летището.
	Когато Саша излезе от сградата на летището с дългия си черен шлифер и дипломатическото си куфарче в ръка, тутакси се озова в обятията на Степанич и Доктора. Но Виктор Злобин не се впусна да фамилиарничи с Белов, макар да се радваше, че го вижда. За зло или за добро той беше подчинен на директора на комбината и спазваше дистанция.
	Злобин стисна силно ръката на Саша и каза с басовия си глас:
	— Добре дошъл, Александър Николаевич!
	Белов потупа по рамото началника на службата си за сигурност.
	— Здрасти, Витя! — И му подаде дипломатическото си куфарче. След това огледа усмихнато приятелите си. — Цялата компания с изключение на Фьодор е налице!
	— Нали знаеш — намеси се доктор Уотсън, — че на Фьодор му се разхлопа дъската с този негов приют за клошари. Сега не му е до нас. Намерил някакви скитници и разправя, че уж били големи учени, които се пропили. Та сега ги дундурка и ги вкарва в правия път.
	— Няма лошо — кимна в знак на одобрение Белов. — Ще ида да го видя какво прави. — Той погледна към Власов. — Степанич, как вървят нещата със „Сибирски козунак“?
	— Вървят, Саша, вървят! — подсмихна се Арсений Степанович. — Никой не е по-голям от хляба, закъде сме без него в Русия? Че ние сме прочути с това колко много хляб ядем!
	— А какво става с „Балсама на Вонсовски“? — премести поглед към Уотсън Белов.
	Въпросът беше болезнен. Докторът разпери ръце.
	— Положението е същото. Още не съм получил патент. — Докторът беше професионалист. Затова веднага забеляза драскотината на врата на Александър и се поинтересува: — Какво е това?
	— Нищо — махна с ръка Белов. — Дреболия. Имах свободен ден, катерих се по планините в Камчатка и малко се поодрасках.
	Заваля. Хората, които минаваха покрай тях, се разбързаха и започнаха да разтварят чадъри. Компанията се втурна към автомобила на Степанич и се настани в купето под шума на барабанящите по фургона капки. Степанич запали бавно двигателя, форсира няколко пъти на място и потегли.
	— Значи продължаваш да се катериш по вулканите, Александър Николаевич — измърмори Витя, когато автомобилът зави и безшумно се отдалечи от летището. — Нямаш си друга работа.
	И наистина, напоследък Белов си имаше хоби. Той колекционираше вулкани или по-точно, спускането в тях.
	— Нищо не разбираш, Витя — изсумтя Саша. — Вулканите са стара моя мечта. Още от дете исках да стана геолог, мечтаех да проучвам вулканите, но не успях, защото съдбата ме тласна в друга посока. За сметка на това сега мога да запълвам свободното си време с любимото си занимание.
	— Че какво интересно има във вулканите? — учуди се Злобин. — Само тровят въздуха и замърсяват атмосферата.
	— Има екстремни усещания. Това е като наркотик.
	Началникът на службата за сигурност на Красносибирския комбинат за алуминий не споделяше гледната точка на началника си. На лицето му се изписа вежливо, но снизходително изражение.
	— Явно не си романтик, Витя! — укори го Белов. — Вулканите са страхотно нещо! Винаги съм мечтал да отида на Еоловите острови в Средиземноморието. — Александър се въодушеви и се обърна към цялата компания: — Еол е богът на вятъра. Представяте ли си, момчета, една малка дъга от острови насред лазурното море, а на тях — два вулкана. Единият е Стромболи, а другият — Вулкано. Стромболи постоянно изригва на всеки двайсет минути, само си помислете, така е още от хиляда и петстотната година преди нашата ера! Цяла Европа вече е ходила там освен мен.
	Степанич завъртя рязко волана, задминавайки внезапно спряла пред фургона кола, изпсува и каза:
	— Още си млад, Саша. Ще имаш време да идеш на щастливите си острови.
	— Разбира се, че ще ида! — отвърна въодушевено Белов. — И на други места ще ида. На земята има страшно много вулкани. Те имат свои тайни и загадки. Ето! — Взе от Злобин дипломатическото си куфарче, отвори го и извади една красиво оформена книга. — „Огнището на Хефест“. Познавам учен на име Осип Илич Щернгарт, който е написал тази книга за вулканите. Много е интересна. Ако някой иска, мога да му я дам да я прочете.
	Уви, не се намериха желаещи да се запознаят с „Огнището на Хефест“.
	— Ама вие нищо не разбирате от този живот! — засмя се Белов. — Както човек изпитва опиянение от боя, така може да изпита възторг и от това да застане на ръба на кратера на вулкана. Вървете на майната си, еснафи такива! Живеете като слепи червеи и никой нито ще напише приказка, нито ще изпее песен за вас.
	Той отвори книгата и за пореден път започна да разглежда прекрасните илюстрации от любимото си четиво.


	4.

	Александър Белов удържа на думата си и на другия ден, преди да отиде на работа, се отби в дома „Нил Сорски“. Това социално заведение се числеше към „Красносибмет“ и се намираше в базата на почивния дом на комбината, ето защо нямаше нищо странно, че се отби в него. Фьодор бе успял да осъществи подхвърлената му от Белов идея да създаде убежище за скитници. За кратко време Лукин превърна изоставената база за почивка в процъфтяващ приют, чиято слава се разнесе далеч зад пределите на града.
	В двора на приюта брадатият домакин Шамил и още три хлапета бяха заети с важна работа. Товареха в стар камион зеленчуците, отгледани в помощното стопанство на скитническото убежище. Щом зърнаха Белов, момчетата зарязаха работата, наобиколиха го от всички страни и един през друг се развикаха:
	— Здравейте, чичо Саша! Как е нашият Иван? Ще ни дойде ли скоро на гости?
	Преди време Лоцмана, Тимоха и Ботаника бяха безпризорни деца, а синът на Белов, който по това време избяга от дома си, се сприятели с тях. Оттогава момчетата винаги се интересуваха един от друг. Поддържаха връзка чрез Александър Николаевич, а понякога и чрез Интернет. Момчетата живееха под крилото на Фьодор Лукин в дома „Нил Сорски“. И учеха в обикновено училище.
	— Здравейте, браточки! — подвикна им развеселено Белов. — При Ваня всичко е наред, продължава да живее и да учи в Англия. Засега няма изгледи да си дойде, понеже се е заел сериозно с музиката, а тя е като професионалния спорт. Трябва здравата да се поизпотиш, за да постигнеш резултат.
	Шамил се приближи и белите му зъби проблеснаха в усмивка.
	— Марш оттук, шейтани! — подвикна той с шеговита строгост на момчетата. — Я бързо се залавяйте за работа! Камионът чака. — Момчетата хукнаха, а Шамил стисна протегнатата ръка на директора на комбината и избоботи: — Здравейте, Александър Николаевич, на проверка ли идвате?
	Шамил беше несменяем домакин на дома „Нил Сорски“ и цялата отчетна документация се пазеше при него. Той живееше на територията на приюта в отделна постройка заедно със семейството си. Белов много добре познаваше брадатия мъж още от времето, когато беше пленен в Чечения, а Шамил помогна и на него, и на приятелите му да се справят с терориста Омар.
	— Каква ти проверка — рече добродушно Саша. — Като ви гледам какво правите — посочи той с глава към камиона, — веднага се вижда, че всичко е наред.
	Шамил не скри гордостта си и важно отговори:
	— Да… действаме с размах. Тази година реколтата от зеленчуци е толкова голяма, че хем ще стигне за нас, хем ще има какво да продадем. А със спечелените пари ще построим приличен курник. Този вече е малък.
	— Курникът е хубаво нещо! Звучи гордо. — Белов извади цигара и я запали. Предложи и на Шамил, но той отказа. — Фьодор вътре ли е?
	Шамил погледна към невзрачната едноетажна постройка в дъното на двора.
	— Май е там. Да вървим, другарю директор, ще ви изпратя. Защо не закусите при нас?
	Белов и домакинът тръгнаха бавно към сградата.
	— Не — подхвана Белов, — благодаря, хапнах вкъщи. Нали вчера се върнах от командировка и Катя и Ярослава направо ме натъпкаха. Но ако ме почерпиш с чай, няма да ти откажа. И виж какво, Шамил, хайде да я караме по-просто — без чинове и звания.
	Доста време измина, откакто двамата се срещнаха за пръв път в Чечения. В представите на Шамил Белов беше голям човек и затова малко се притесняваше пред него, тъй като не знаеше как да се държи — дали като с приятел, или като с началник. Но когато се срещаха, Саша винаги подчертаваше благоразположението си към него, обичаше болната му от олигофрения дъщеря и винаги й носеше подаръци.
	— Както кажеш, Александър Николаевич — съгласи се със задоволство домакинът на приюта.
	Белов и Шамил влязоха в сградата, преминаха по тъмния тесен коридор и се озоваха в килията, която служеше за кабинет на Фьодор. Лукин седеше край грубо скована от дъски маса и четеше внушителния по размери том на Владимир Соловьов. Върху лицето на собственика на приюта бе застинало дълбокомислено изражение.
	— Помози бог, Фьодор! — подвикна още от прага Белов.
	Лукин, който в момента се намираше при великия философ във виртуалното православно пространство, не успя веднага да се върне към действителността. Откъсна с усилие очи от страниците, погледна Белов с отсъстващ поглед и едва след няколко секунди се опомни:
	— А-а… ти ли си, чудако грешен — избоботи. — Да не би най-сетне да си узрял за покаянието? — завъртя той отново проповедническата си латерна. — Време е, време е да се избавиш от изкушенията на потребителското общество, богатството ти е вързало ръцете и краката и нямаш време да помислиш за душата си… — Той вдигна очи нагоре и занарежда: — Боже прави, творецо на живота, ела и се всели в този грешник, и очисти душата му от всякакъв грях и съблазън, и спаси, и помилуй… Амин. Радостен съм да те видя, страннико Александър. — Фьодор остави книгата настрана и стрелна с поглед цигарата в ръката на Белов. — И недей да пушиш сатанинската си трева тук, защото не си дошъл в кръчма, а в обител на благодатта.
	Погледна Лукин с иронична усмивка, сякаш искаше да му каже: пак си влезе в ролята, Федя, богослове наш! Ала загаси цигарата, сетне се обърна към домакина на приюта, който стоеше зад гърба му, и помоли:
	— Бъди така добър, Шамил, направи ми чай. — А когато той излезе, затвори вратата зад него и заяви: — Виж какво, Фидел, зарежи православните си фръцни, при мен този номер няма да мине! По-добре ги запази за своя отбор от инвалиди, а пък аз сам ще реша кога и за какво да се покая… И да беше ги изкъпал тези твои скитници. Видях двама на двора. Смърдят като същински скунксове.
	— Саша, не бъркай чистотата на тялото с чистотата на душата — обиди се Лукин от името на хората под негова опека. — Това са две съвсем различни неща. Вася и Женя не са скунксове, а страдалци и жертви на преустройството. Хора с велики умове…
	— Не ти трябва голям ум, за да се натряскаш и да се свлечеш на дъното! — отсече Белов.
	— Е, не е така, не е така — поклати съкрушено глава Фьодор. — Те са били учени мъже, автори на епохално откритие. Само че у нас, в Русия, човекът е евтина стока и държавата ги изхвърлила на сметището. Спомни си за себе си и кой те спаси на бунището, когато браточките те застреляха? Клошарите, нали! За какво става дума!
	— Ама те наистина ли са учени? — усъмни се Белов. — Като ги гледа човек, през ум няма да му мине.
	Лукин се прекръсти, за да потвърди, че е вярно:
	— Наистина, Саша, наистина. Ама седни, де, истината не е в краката, истината е в Бога.
	Белов седна на един от столовете край масата и се разпореди с директорски тон на Фьодор да извика квартирантите си. Лукин се оживи, тъй като знаеше, че щом Саша се интересува от нещо, не е току-така.
	— Ей сега. — Стана, отвори прозореца и кресна: — Ей, Лоцмане, повикай Вася и Женя.
	Фьодор тъкмо седна, когато вратата се отвори и в кабинета влезе Шамил. Донесе табла, върху която бяха подредени чайник за запарка, стъклени чаши в метални поставки и купичка с бисквити, и безшумно излезе. Докато пиеха чай, дойдоха Ваня и Женя, които си приличаха като двама братя близнаци. И двамата бяха съсипани от неспирното пиянстване, и двамата имаха буйни гриви на главите, които отдавна не бяха виждали ножица, и гъсти разчорлени бради.
	— Е, сядайте, верующи в Христа — подкани ги Белов и посочи столовете. — Аз съм новият ви пастир — пошегува се той, а когато клошарите седнаха, вторачи поглед в тях. Опитваше се да открие в очите на Вася и Женя великия ум, за който говореше Фьодор.
	Не откри нищо, тъй като двамата бяха най-обикновени пияндурници. И в очите им се четеше само тъпото равнодушие на хора, изгубили интерес към живота.
	— Е, господа скитници, разкажете какво откритие сте направили и как сте се докарали дотук?
	Мъжете се спогледаха разтревожено.
	— Тоя да не е от милицията? — попита по-младият (което се изясни впоследствие) клошар Вася Фьодор. — Нали каза, че в твоя дом всичко е както си му е редът, тук сме анонимно и не идват ченгета.
	Фьодор се опита да ги успокои:
	— Ама той не е ченге, нормален човек е. Разкажете му вашата история, Александър Николаевич е много заинтригуван от нея.
	По-възрастният — мрачен на вид клошар Женя — постоя малко, помълча, съсредоточавайки се, а сетне заговори, отронвайки мъчително думите:
	— Работихме за отбраната по времето на СССР. Аз съм доктор на химическите науки, а колегата е физик, кандидат на науките. Занимавахме се със свръхустойчиви материали, които са в състояние да издържат на високи температури. Всичко вървеше много добре, изобретихме материал с изключителни свойства, който ни беше поръчан от военните, но в този момент СССР се разпадна и вече никой нямаше нужда от нашето откритие. Закриха института ни и ние останахме без работа. И без средства за съществуване — подсмихна се горчиво Женя. — По време на социализма бяхме на почит и имахме пари, макар и не много, но изведнъж се озовахме зад борда. Не успяхме да се приспособим към дивия капитализъм. И… с приятеля ми взехме, че се запихме. И не само това. Падахме все по-ниско и по-ниско. Семействата ни се разтуриха. Че кой ще живее с такива като нас. И затова сега двамата с Вася се държим един за друг, та да оцеляваме по-лесно. Станахме клошари. А сетне се озовахме в Красносибирск.
	— Отдавна ли се скитате? — поинтересува се Белов.
	— Вече от десет години. Но напоследък съвсем я закъсахме, направо ни иде да вием като вълци. Добре, че Фьодор ни приюти. Без него направо щяхме да пукнем.
	— И, разбира се, нямате документи? — попита Саша, замислен за нещо друго.
	— Че откъде да имаме — отвърна този път Вася. — Отдавна изгубихме документите си. По едно време дори успяхме да стигнем до Кавказ. Чеченците ни подмамиха да идем там, взеха ни документите и ни накараха да им работим ангария. Федералните власти случайно ни освободиха, но, естествено, документите ни се затриха.
	— Да, доста сте митарствали, момчета — прояви съчувствие Белов.
	— Грехота е да се роптае срещу Господа Бога — вметна Фьодор, — той ни подлага на изпитания като многострадалния Йов, а ние трябва да търпим и да се молим!
	Лукин като че ли се канеше да продължи проповедта си, ала Саша го стрелна с поглед като на Юпитер и той млъкна.
	Известно време Белов седя мълчаливо и разсъждава, а сетне попита:
	— Е, какво ще кажете, господа учени, искате ли от грозни патета да се превърнете в лебеди?
	Клошарите се спогледаха, тъй като още не знаеха накъде бие събеседникът им.
	— А как може да стане? — попита Вася с надежда.
	Белов забарабани с пръсти по масата и вместо да отговори зададе въпроса:
	— Нали още не сте изкукуригали окончателно от пиене?
	— Май не сме — обади се неуверено Женя.
	Пръстите на Александър Николаевич престанаха да потропват и той удари с ръка по масата.
	— Накратко, ето какво, уважаеми скитници — изрече решително. — В „Красносибмет“ имам малка лаборатория. Предлагам ви да я оглавите и да продължите работата си върху създаването на вашия свръхустойчив материал. Ще ви дам всичко необходимо, включително и оборудване. Ще ви осигуря документи и ще ви дам стая в общежитието. Засега това е всичко, след това ще видим.
	За известно време в стаята се възцари тишина. Ексучените се чудеха как да постъпят.
	— Трябва да си помислим — проточи най-сетне Женя, все едно блееше.
	— Ама какво има да му мислите, дяволите да ви вземат, прости ми, господи, грешен съм! — кресна Фьодор Лукин и се прекръсти, понеже беше толкова възмутен, че дори спомена всуе дявола, а това отдавна не му се бе случвало. — Александър Николаевич им предлага работа. А пък те свикнали, разбираш ли, да се шляят, да пиянстват и да безделничат. Хайде, момчета, приемете предложението.
	Лукин се вторачи с очакване във Вася и Женя. Те се спогледаха, сякаш търсеха съвет един от друг, поколебаха се малко и най-сетне Вася рече:
	— Можем да опитаме.
	— А защо се съмнявате? — Белов много добре разбираше в какво се крие проблемът и иронично се подсмихна.
	— Заради ей това. — Женя посочи гърлото си с пръст по типично руски маниер, което означаваше, че човекът има склонност към пиене.
	— Ще сложите край на пиянството! — заяви категорично директорът на комбината. — Ще се справите със себе си, ще заживеете като хора и ще се държите както подобава. Ако не го направите, ще ви изритам. Не мога да хрантутя тунеядци и алкохолици, времената са други. Е, какво ще кажете, съгласни ли сте?
	— Съгласни сме — отговориха нестройно жертвите на преустройството.
	Белов стисна ръцете на двамата клошари и ги отпрати в банята под строгия надзор на Фьодор. Трябваше да започнат обновлението от тленната си обвивка, а пък, ако дадеше Бог, щяха да прочистят и душите си.


	5.

	Осип Илич Щернгарт се събуди късно — в девет часа. Девет часа сутринта може да се стори на някого не чак толкова късен час, но за Осип Илич този час беше късен, защото обикновено ставаше три часа по-рано. Ала след като му бе паднала сгода да се потъркаля в леглото, Щернгарт не пропусна да се възползва от нея, още повече че му се случваше най-много по веднъж в годината.
	Осип Илич беше известна в цял свят личност. Дори би могло да се каже, че минаваше за легендарен човек. Беше учен, изследовател на вулкани, писател и директор на Института по вулканология и геодинамика. Щернгарт беше на петдесет години, но изглеждаше значително по-млад. И не само на външен вид. Лекарите, които веднъж му направиха пълни медицински изследвания, стигнаха до заключението, че физиологичната възраст на учения е с тринайсет години по-малка от календарната. А това означаваше, че в момента изобщо не бе ударил петдесетака, а беше само на трийсет и седем. На пушкиновска възраст. Впрочем, Щернгарт имаше отношение към поезията и пишеше стихове. Към тях съчиняваше и музика и изпълняваше песните си доста добре. Направо беше душата на всяка компания.
	Осип Илич беше едър и набит, с широки рамене и яки крака на човек, свикнал да се катери по вулканите и планините. Лицето му беше с широки скули, обветрено и загоряло. Той беше мъж, истински мъж — силен, храбър, волеви и… нежен. Затова нямаше нищо странно, че привличаше жените. А и сам не странеше от тях, ето защо имаше доста изгори в живота си. Само официалните му съпруги по различно време бяха три на брой.
	Но Щернгарт можеше да се похвали не само с успехите си на еротичния фронт. Постиженията му в науката бяха много по-големи. Открил беше месторождението на рения — един от най-тежките и трудноразтопими метали, което се намираше на остров Итуруп. Посетил беше много кратери на вулкани и беше дал обяснение на някои загадки за огненото ждрело на Везувий. Беше разкрил и доста други земни тайни. Ето такъв човек-вулкан беше той.
	Щернгарт стана от леглото, протегна се така, че костите му изпукаха, направи гимнастика и тръгна към банята да се мие. След пет минути, измит и сресан, влезе в кухнята.
	Съпругата му Татяна — висока, симпатична, трийсет и пет годишна жена с ясни изумително сини очи, шеташе покрай печката. Щом зърна мъжа си, тя му се усмихна и го млясна по бузата.
	— Не се наспиваш — промърмори Татяна. — Вчера си легна късно, а днес си скокнал още в зори.
	Щернгарт беше веселяк и шегаджия. Допря пръст до челото си, разходи се със съсредоточен вид из кухнята и издекламира, превземайки се:
	— И денем, и нощем скитникът учен по веригата своя все се върти.
	— Все на шеги те избива — престорено го укори жена му.
	— Време е да пораснеш! Сядай, скитнико учен, хайде да закусваш…
	По време на закуската Татяна си спомни:
	— Знаеш ли, Осип, забравих да ти кажа. Вчера се обади Сорочински.
	— А-а… Писателят, който пише на тоалетната чиния — рече Щернгарт и отхапа от сандвича си. — Какво искаше?
	— Покани ни на гости тази вечер. Жена му има рожден ден.
	Осип Илич кой знае защо погледна към дисплея на микровълновата печка, върху който беше изписан часът, и се поинтересува:
	— В колко часа?
	— В седем.
	— Тогава, ако нямаш нищо против, довечера ще идем на гости.
	Щернгарт имаше страшно много познати. Силата и красотата на мъжа-вулкан привличаха към него не само жените, но и хората на изкуството. Осип Илич поддържаше връзки с много писатели, поети бардове и полупризнати художници. С удоволствие общуваше с тях, а те се радваха, че домът им е посещаван от този интересен човек и събеседник. Затова Щернгарт винаги беше много търсен.
	Осип Илич целуна жена си, отида в кабинета си и седна пред компютъра, за да провери пощата си. Водеше бурна кореспонденция с най-различни научни институти, издателства, познати и приятели. Но сред петте писма в пощата му, които бяха пристигнали днес, нямаше нищо интересно. Четири бяха със справочни материали, а петото очевидно бе от някакъв почитател. Щернгарт си сложи очилата и започна да го чете.

	Уважаеми Осип Илич. Аз съм директор на Красносибирския комбинат за алуминий. Прочетох вашата книга „Огнището на Хефест“. Искрено съм възхитен от вашия стил, от знанията ви и лично от вас. Много ми се иска да се запознаем. Още от дете обичам геологията и вулканологията. Имам много конкретни проекти и предложения към вас за изследване на различни вулкани. Ако пожелаете да се срещнем, пишете ми на този адрес.
	С уважение: Александър Белов

	Осип Илич постоя известно време, размишлявайки над писмото, сетне издърпа изпод бюрото плота с клавиатурата и започна да пише отговор.


	6.

	Семейният живот на Олга Белова с Шмит не вървеше. Дмитрий я дразнеше все повече и повече. Зачестилите несъгласия започнаха да прерастват в караници, а сетне — и в скандали. И след всяка подобна семейна драма Олга все повече и повече се убеждаваше, че Шмит не е мъжът, от когото има нужда. Не, той никога нямаше да играе главната роля в живота й. Макар Дмитрий да беше суров човек, бивш офицер от специалните части, той бе само изпълнител, който прекрасно владееше работата си. Беше умен и грамотен, но си оставаше просто изпълнител. И никога нямаше да достигне висотите, на които се изкачи Белов. А бившият й мъж беше като Неваляшка — падаше и отново се изправяше, беше атлетът, неукротимият, грубият и нежен Саша Белов.
	Олга имаше с какво да сравнява в живота си. И това сравнение не беше в полза на Шмит. Нещата с фонд „Реставрация“ вървяха все по-зле и по-зле. Шмит не беше боец в света на бизнеса. Непрекъснато го изместваха от територията му, той не можеше да се удържи и предаваше позициите си една след друга. На негово място Белия отдавна би намерил начин да се справи с конкурентите си, а пътьом да сложи ръка и на техния бизнес.
	Разбира се, Шмит беше свестен човек, отнасяше се добре към Иван, уважаваше Олга, грижеше се за семейството, но никога, никога не би могъл да стане за нея онова, което беше Белов. Дмитрий беше всичко на всичко шефът на службата за сигурност на бившия й мъж, с една дума — бодигард. Човек, когото командваха и неведнъж бяха разигравали пред очите й, затова Олга никога нямаше да го уважава, колкото и да й се искаше.
	Малко по малко и тайно Олга започна да си попийва, за да облекчи напрежението и дори не забеляза как се пристрасти към алкохола. Но напразно се опитваше да притъпи раздразнението си от Шмит, а може би и от собствения си провален живот с малки дози мартини, защото ядът и недоволството й не преминаваха. В началото никой не забелязваше склонността й да пие, а безпричинните й гневни избухвания предизвикваха недоумение както у Шмит, така и у околните. След това тайната й беше разкрита. Ала Олга не успя да се пребори с пагубния си навик и напук на Шмит започна да пие открито. Между тях отдавна вече нямаше интимни отношения, Олга и Дмитрий спяха в различни стаи, затова нямаше никакъв смисъл да симулират привидни семейни отношения.
	И ето, че настъпи денят, когато Олга обяви на Шмит, че трябва да се разделят. Дмитрий възприе съобщението за разрива като нещо нормално, изобщо не се изненада, а тайно в себе си дори се зарадва, че се разделят. Още същата вечер той се сбогува с Иван и Олга и напусна дома им. Единственото, което го задържаше там, беше Иван, към когото Дмитрий бе успял да се привърже. Но нямаше какво да се направи…
	Разделиха се цивилизовано, без взаимни упреци и без драми. Олга остави бизнеса на Шмит, а в замяна получи огромна сума компенсации. И задържа къщата в Москва.
	Тя се опита отново да се върне в света на музиката и да продължи кариерата си на цигуларка, ала бе изпуснала момента и така и не постигна нищо.
	Самотата също не донесе на Белова жадуваното удовлетворение. Чувството на безизходица не я напускаше. В крайна сметка реши да смени обстановката. Продаде къщата, взе цигулката „Адомети“ и тръгна на пътешествие заедно със сина си. Скоро се установи в Америка.
	Купи си къща и малък парцел земя към нея в малко градче в Аризона. Дните потекоха скучно и еднообразно. Олга не заряза пиенето. Напротив, пристрасти се още повече към алкохола. Сега в нейна любима напитка се превърна бърбънът. Тя не се напиваше, както се казва, като талпа, но винаги беше пийнала, за съжаление това в никакъв случай не я развеселяваше, защото Белова ставаше злобна, когато пиеше.
	Големите слънчеви очила се превърнаха в неин неизменен аксесоар. Зад тях тя криеше очите си, които издаваха състоянието й на алкохолно опиянение. Ако й се налагаше да излезе навън, Олга се стараеше да държи права линия и ходеше с неестествено целенасочената походка на пияница. А за да притъпи миризмата на алкохол в устата си, непрекъснато дъвчеше „Стиморол“. Пушеше много и ядеше малко.
	И за всичките си нещастия обвиняваше Белов. Ах, този Саша Белия! Мразеше го до дъното на душата си, мразеше го и… изглежда, го обичаше. Олга се боеше да го признае дори пред самата себе си.
	Иван много болезнено преживяваше падението на майка си. Той я наблюдаваше с мъка и жал, но не казваше нищо, защото се страхуваше да предизвика крясъците й. И без това майка му често си го изкарваше на него. Момчето се затвори. Започна да отделя все по-голямо внимание на музиката. Олга му намери добри учители. Най-неочаквано в Иван избуя онова, което тя нямаше — талантът на цигулар. Ако се беше постарала малко повече, тя можеше да стане добра цигуларка. А нейният син имаше качества да се превърне в голям музикант, както предричаха учителите.
	Белова реши да реализира чрез сина си онова, което не успя да постигне сама. И за да даде на момчето добро музикално и общо образование, тя го записа в престижно училище с интернат в Англия.
	Имаше и още една причина, поради която Олга изпрати сина си в Англия. Тя не искаше Иван да вижда как майка му се свлича все по-надолу и по-надолу към дъното.


	7.

	Елитното училище с пансион за изключително надарени деца се намираше в Нерлоу в замъка на лордовете Чарлууд. Още в началото на осемнайсети век един от тях бе основал училище за децата на арендаторите. С течение на времето то се бе превърнало в учебно заведение с прекрасна репутация, а когато след Втората световна война родът Чарлууд изчезнал, то се преместило в неговия замък, както гласяло завещанието на последния лорд. В наши дни училището бе станало едно от най-престижните в Англия.
	Днешните му собственици се бяха постарали да запазят в него духа и обстановката от времето, когато лорд Чарлууд събирал под крилото си децата на обикновените англичани и започвал да ги обучава в наука и изкуство по нова, прогресивна за времето си методика. Разбира се, тази методика вече отдавна беше остаряла, педагогиката като наука бе отишла далеч напред, но наследниците и последователите на Чарлууд бяха успели да съхранят духа на здравия консерватизъм и изисканост, царящи през онези далечни времена.
	Сегашните собственици на замъка в лицето на госпожа Уинстън и сина й господин Харбърт бяха запазили, доколкото това е възможно, елементите от епохата на лорд Чарлууд и във вътрешното обзавеждане, и в обстановката на замъка. Естествено, съществуваха комфортът и уютът, без които не можеше да мине нито един съвременен цивилизован човек, но постиженията на цивилизацията и прогреса не се набиваха на очи. Отоплителната система беше скрита, а оборудването, компютрите и битовата техника бяха стилизирани като старинни предмети.
	Учениците живееха по двама в стая, обучаваха се по общата програма на малки групи, а по специалните предмети — индивидуално. Вероятно не си струва да споменаваме, че там преподаваха най-талантливите и високоплатени учители в Англия.
	Русначето не можа веднага да се нагоди към чуждата му английска среда. Ала Иван осъзнаваше, че колкото и да му е чуждо всичко западно, а в този случай — всичко английско, точно тук, в Англия, между стените на това елитно учебно заведение ще може да получи необходимите му знания и навици за по-нататъшната му кариера на цигулар.
	Пътят, по който Иван Белов се самоутвърждаваше в новите условия, не беше лесен. Още на втория ден от пребиваването му в училището трима юноши го причакаха в тоалетната. Бяха с една година по-големи от него и съответно учеха в по-горния клас.
	— Ти руснак ли си? — попита набито момче с едра глава на име Джон, след като спря Иван.
	— Руснак съм! — отвърна предизвикателно той.
	Едроглавият презрително сви устни:
	— Не обичам руснаците. Всички сте сталинисти.
	— Твоя работа си е дали ще ги обичаш, или няма да ги обичаш. Можеш ли да ми обясниш с какво вашият Кромуел е по-добър от Сталин? — подхвърли Белов и се опита да продължи нататък, но Джон и двамата му приятели препречиха пътя на момчето.
	— Ей, руснако, недей да се перчиш! — заяви Джон и потупа фамилиарно Иван по бузата.
	В отговор, без много да му мисли, Белов заби юмрук в челюстта му и без да се интересува какво е предизвикал ударът му, се обърна и тръгна към изхода.
	— И таз добра! — възмути се Джон. Той не очакваше такъв обрат на събитията и направи знак на приятелите си. — Джентълмени, я го хванете за малко!
	Двете момчета сграбчиха Белов. Те бяха много по-силни от него и той колкото и да се съпротивляваше, хлапаците му извиха ръцете. По време на схватката от джобовете на Иван се изсипаха разни дреболии — парче колофон за смазване на лъка, дребни монети и снимка, на която той бе застанал заедно с родителите си на фона на пирамидите.
	— Тези изроди пък какви са? — попита Джон, макар да се досещаше, че са родителите на Иван.
	Белов беше готов да се разплаче от обида и безсилие. Сдържайки сълзите си, отвърна:
	— Ти си изрод, а това са моите родители!
	Джон вирна глава и се изсмя злобно и подигравателно.
	— Значи затова са пръкнали на белия свят такъв идиот като теб.
	Иван не можеше да търпи повече подигравките. Той издебна сгоден момент и ритна силно оскърбителя си по крака. Ударът не беше за подценяване. Джон зави и цапардоса Белов в тила. Иван залитна напред, но момчетата го държаха здраво. Джон отново го удари, но този път по бузата. Побоят бе прекратен от възпитателя, който влезе в тоалетната.
	— Какво става, джентълмени? — попита той учудено хлапаците, които се отдръпнаха от новака. Момчетата бяха разрошени като врабци след битка. — Какво ти направиха, биха ли те? — обърна се той към Иван.
	— Извинявайте, мистър Джонатан — отвърна Белов и изтупа раздърпаните си дрехи. — Просто си играехме!
	Джон и приятелите му се изнизаха набързо от тоалетната. Иван не разказа на възпитателя за конфликта, макар той да се опитваше да измъкне от него подробностите за начина, по който се е запознал с компанията на Джон. Може би в Америка и в Англия доносничеството се възприемаше като обичайно явление, но това си беше техен проблем. Ала в Русия доносникът се смяташе за презряна твар. Така казваше баща му. И затова Иван не накисна новите си познати.
	Ала Джон и компанията му възприеха мълчанието му другояче. Те решиха, че това е „мълчанието на агнетата“ и толкова много са изплашили новака, че той просто не смее да се оплаче от тях. И продължиха да се заяждат с него. Ту му подлагаха крак в коридора, ту го блъскаха, ту подхвърляха по някоя обидна дума след него. В крайна сметка след серията нападки от страна на Джон Иван не издържа.
	— Ей, сър! — извика му той и вложи в думата „сър“ цялата ирония, на която беше способен. После добави на руски: — Шибан! Щом си толкова печен, хайде да се срещнем и да си поговорим насаме. Или се страхуваш?
	Разговорът протече в присъствието на няколко момичета, дошли да посетят роднините си, и като се заяждаше с Белов, Джон всъщност се перчеше точно пред тях. На хлапака не му оставаше нищо друго, освен да приеме предизвикателството на Иван.
	— Аз ли се страхувам? — просъска със злобна усмивка главчото. — С най-голямо удоволствие ще се срещна с теб и ще ти отвинтя главата.
	— Ако ти позволя да го направиш. Защото аз съм този, който ще ти отвинти тиквата! — не му остана длъжен Белов. — Та да не ти пречи да минаваш през вратата.
	Този намек или по-точно, тази директна декларация за непропорционално голямата му глава окончателно изкара Джон от кожата.
	Той понечи да дръпне Иван настрани, но приятелите му го възпряха:
	— Успокой се, Джон! Нали не искаш да се биеш с него пред прозорците на директорския кабинет.
	Те се разбраха да си премерят силите на другия ден след часовете в парка, който се намираше на територията на училището.


	Вечерта съученикът и съсед по стая на Ваня — страхливият очилатко Уилям, подхвана разговор с Белов за насрочения на другия ден сблъсък.
	Слухът, че руснакът ще се бие със заядливия Джон, вече бе стигнал до ушите му. И Били искрено се тревожеше за лекомисления си съученик, тъй като двамата се бяха сприятелили.
	— Виж какво, Айвън — умоляваше го, — най-добре е да се откажеш от дуела.
	— Че защо да се отказвам? — обърна се към съседа си Иван, който до този момент лежеше с лице към стената.
	— Джони ще те пребие — промълви Уилям, изненадан от недосетливостта на съседа си. — Та ти го обиди пред момичетата. Сега те му се присмиват. А той не прощава обидите.
	На свой ред Иван също искрено се изненада от тъпотата на Уилям, защото освен от болката човек трябваше да се страхува и от срама. При това на първо място беше срамът, а болката — на последно.
	— Да не би да ми предлагаш да застана пред Джон на колене и да го помоля за прошка?
	— Няма нужда да заставаш на колене, разбира се — опита се да вразуми приятеля си Били. — Можеш да му се извиниш. Навярно Джони ще ти прости и дори ще се сприятелите.
	Иван погледна снизходително съседа си по стая. Не, това момче не разбираше елементарни неща.
	— Това се нарича страхливост! — възмути се той.
	— Дори и да е така — призна Уилям. — Но пък за сметка на това няма да имаш проблеми. Ти не трябва да се биеш, а да учиш. И това е най-важното. Ние с теб сме музиканти. — Уилям също се учеше да свири, но в класа по пиано.
	Белов поклати глава.
	— Не, Уилям, няма да му поискам извинение. Защото ще престана да уважавам себе си.
	Обърна се към стената и се зави през глава…
	На другия ден в определения за дуела час Иван отиде в гората, която започваше още от оградата на интерната. Там се бяха събрали петнайсет души, които искаха да видят как Джон ще отвинти главата на руснака. Сред тях имаше момчета, които бяха и по-големи, и по-малки от Иван. Джон стоеше встрани, заобиколен от приятелите си, и предизвикателно се усмихваше.
	Белов спря на малката полянка и зачака по-нататъшния развой на събитията. Но Джон не бързаше да се бие. Той обсъждаше на висок глас с приятелите си някакви глупости и хвърляше свирепи погледи към Иван. Най-сетне едно от по-големите момчета викна:
	— Ей, Джони, стига си протакал, че току-виж възпитателите дошли.
	— Хайде, Джони, хайде! — разнесоха се от няколко страни гласове, които насърчаваха момчето. — Научи този руснак на правилата на добрия тон.
	Иван бе попаднал сред врагове. Той осъзнаваше, че никой няма да се застъпи за него дори и да го убиеха. Но и през ум не му минаваше да побегне или да поиска извинение. Стоеше стиснал зъби и свил юмруци, настроен само за победа.
	Най-сетне Джон се отдели от компанията си, приближи се и спря пред Иван с предизвикателен вид.
	— Е, какво? Няма ли да помолиш за извинение? — попита той с пресекващ от напрежение глас.
	— За какво, заради Сталин ли? А може би да ти поискам извинение и заради Калун? Или за окупацията на Европа? Не ти се отваря парашутът. А ти ще отговаряш дори за разстрела на пленените сипаи, колонизатор такъв.
	Иван не започна пръв, а изчакваше противникът му да го нападне. Но Джон продължаваше да се бави. Стоеше, поклащайки се напред-назад с вдигнати юмруци, сякаш се прицелваше къде да го удари, но не удряше. И в този миг Иван осъзна, че той се страхува! Страхуваше се отчаяно! Джон, същият онзи Джон, който от толкова време го тероризираше, без своите приятели беше кръгла нула, а цялото му перчене не бе нищо друго освен изхвърляне на слаб, несигурен в себе си човек, който е принуден да доказва и пред себе си, и пред околните, че е изключително значима личност.
	На Джон изобщо не му се щеше да се бие. В този момент той с удоволствие би се обърнал и избягал оттук, единствено мисълта, че в такъв случай завинаги ще изгуби уважението на приятелите си, го задържаше.
	И ето че от отчаяние посегна да нанесе първия си удар. Иван се извърна. Джон замахна отново и отново, но улучваше празното пространство. Хвърляше се напред и размахваше ръце. Джон не можеше да се бие добре, за разлика от Иван, който бе живял като скитник и бе преминал добра школа по оцеляване.
	Джон отново се метна към Белов, разчитайки на преимуществото си в теглото. Уцели го с юмрука си веднъж, сетне — втори път. Иван премина във фронтална атака. Притисна изпънатите си ръце в противника и започна да го бута с всички сили назад, сякаш беше боец по сумо. Напорът му бе толкова силен, че Джон започна да отстъпва назад, закачи крака си в един клон и се свлече по гръб. Иван падна върху неприятеля си.
	Макар и трудно, Джон все пак успя да го отблъсне от себе си. Момчетата се затъркаляха по земята със сумтене и ръмжене, всеки се опитваше да се озове върху другия. Въпреки хилавото си телосложение Иван се оказа по-силен. Той за пореден път се озова отгоре и с всички сили започна да налага Джон с юмруци. В крайна сметка англичанинът не издържа и помоли за милост.
	Това беше достатъчно. Иван стана, изтупа панталоните си и напусна арената, съпроводен от одобрителните погледи на присъстващите…
	Уилям сякаш бе гледал в кристална топка, когато каза, че музикантът не бива да се бие. По време на сблъсъка Иван нарани пръста си толкова лошо, че няколко дни не можеше да свири на цигулката, за което получи мъмрене от преподавателя. След два дни Белов отиде при треньор по източни бойни изкуства и поиска да се запознае с него.
	— Искам да ви помоля нещо… — започна той леко притеснен. — Можете ли да ме научите на такива хватки, при които ударите не трябва да се нанасят с юмруци?
	Треньорът погледна тънките капризни пръсти на музиканта и разбра всичко.
	— Добре, ела утре — усмихна се той. — Съветвам те да тренираш айкидо. Ще се опитаме да усвоим техниката за нанасяне на удари с лакът. Само че боецът, който иска да овладее такава техника, трябва да бъде смел и нападателен. Защото трябва да се приближава плътно до противника си.
	— Съгласен съм на всичко! — отсече Белов.
	Така заедно с музиката Иван се сдоби с още едно увлечение — източните бойни изкуства.
	Но Иван имаше търкания не само със съучениците си, а и с учителите. Не, той не беше хулиган, просто имаше характера на баща си — непокорен, горд, независим, силен, и когато трябваше да се самоутвърждава, той го проявяваше.
	Веднъж в час по етика дребният и плешив учител провеждаше семинар на тема „Церемониалът на кралския двор“ или нещо от този сорт. Учениците седяха край дългата, застлана с покривка маса, върху която бяха сервирани всевъзможни ястия. Вече беше време за обяд, всички бяха страшно гладни, но учителят бавно и досадно им разказваше какво и в каква последователност да се яде и какви прибори трябва да се използват за целта.
	— Ясно ли е? — попита накрая педагогът и плъзна строг поглед по всички.
	— Ясно е — оживиха се учениците, тъй като решиха, че най-сетне е настъпил моментът да се захванат с яденето.
	— А сега за напитките — заяви педагогът и в течение на следващите безкрайни четирийсет минути разказва на децата кога, колко и какви напитки трябва да се пият в кралския двор, ако, разбира се, най-ненадейно вземат, че ги поканят на гости там.
	Иван прецени, че това е почти невъзможно, а сериозността, с която всички попиваха думите на учителя, му се видя смешна и театрална. Той искаше да се озове на свобода и беше готов да даде всичко на света, само и само да се измъкне от този зандан на добрия тон и да избяга накъдето му видят очите. А щеше да е още по-хубаво, ако се качеше на масата и се развикаше колкото му глас държи: „Квас, ряпа, чорба, зеле!“ — или нещо друго в този дух.
	И когато училищният възпитател, който се правеше на слуга, наля напитките по чашите на учениците, които, разбира се, бяха безалкохолни, а педагогът им разреши да опитат ястията, Иван пренебрегна етикета, отмести всички прибори за хранене пред себе си, бръкна с ръка в ястието с месо, измъкна най-голямото парче, постели салфетката пред себе си и започна да яде месото над нея, като с изключително възпитан вид си отхапваше по малко от парчето. И не обръщаше никакво внимание на околните.
	Всички присъстващи на семинара зяпнаха. Учителят и помощникът му — от изненада, някои от питомците — от възмущение, а други — от завист. Никой от тях никога и при никакви обстоятелства не би си позволи да скандализира така публиката.
	„Не, тези руснаци просто нямат никакви задръжки“ — отсъдиха всичките му съученици, докато обсъждаха събитието след часа.
	Заради това поведение Белов беше извикан при директора и след мъмренето получи строго наказание. Цял месец нямаше право да напуска стаята си след часовете. Ала още на втория ден наказанието беше отменено. След няколко дни на младия талант му предстоеше да изнесе първия си концерт, за който трябваше да се подготви…


	8.

	Извикаха Игор Леонидович Веденски при генерал Хохлов. Той имаше какво да разкаже както за проведените, така и за набелязаните мероприятия, включително и за връзките на прочутия терорист Авад бен Ладен.
	Информацията беше много интересна и Андрей Анатолиевич разпита подробно Веденски за известния терорист, а по време на разказа му си водеше записки в бележника.
	След като свърши с доклада, Игор Леонидович затвори папката в очакване на въпроси или разпореждания.
	Андрей Анатолиевич стана, разходи се из стаята и погледна през прозореца.
	— Какво ново имаме за Шмит? — От време на време Хохлов се интересуваше от съдбата на фонд „Реставрация“ и всичко, свързано с него.
	Веденски беше подготвен добре и по този въпрос:
	— С помощта на връзките си в Кремъл и прокуратурата небезизвестният Виктор Петрович Зорин окончателно измести Шмит от бизнеса и сложи ръка на фонд „Реставрация“. Много добре знаете как става. У когото е властта, той диктува правилата на играта.
	— Да, да — съгласи се Хохлов. — Прочутото преразпределение на собствеността.
	— Шмит окончателно се оттегли от бизнеса — продължи Веденски. — Засега е в Русия. Живее като богат рентиер, има клубове, барове, хоби. Трябва да призная, че хобито му е интересно. Увлича се по спортната авиация, завърши школа за пилоти. Купи си спортен ЯК, понеже има купища пари. По цели дни виси в елитен авиоклуб на частно летище край Москва. Купи си къща близо до него, за да не пътува чак до града и обратно. Интересува се от всичко, което лети. Няколко пъти скочи с парашут, летя с делтапланер. Напоследък често се отбива във вертолетния полк и се учи да лети с боен вертолет. Там разполагат и с наши, и с американски учебни машини тип „Апач“ и „Черен ястреб“.
	— А пилотите на вертолети съгласни ли са с това?
	— Да, но не го правят безплатно. Шмит има някакъв познат в полка. Срещу доста пари той организира заниманията, а след това и полетите. Тъй че — обобщи Веденски — сега Шмит е класически пилот. И е подготвен много по-добре от който и да било възпитаник на училището за летци.
	Андрей Анатолиевич предъвка устни, сякаш обработваше информацията.
	— И защо му е всичко това?
	— Небето ли имате предвид? — уточни Веденски.
	Генерал Хохлов погледна с одобрение Игор Леонидович, защото винаги го разбираше от половин дума.
	— Ами да.
	— Не зная със сигурност, мога само да се досещам. Изглежда, му липсват рискът и усещането за опасност, с които е свикнал, докато е работил в специалните части и още повече, докато е бил началник на охраната на Белов. В момента Дмитрий Шмит се готви да се изсели в Англия. И събира нужните за тази цел документи.
	Вече наближаваше обедната почивка и генерал Хохлов погледна часовника си.
	— Това е — приключи Веденски.
	След като зададе няколко незначителни въпроса за завършек, Хохлов стана.
	— Благодаря за интересната информация, Игор Леонидович — усмихна се и стисна здраво ръката на Веденски. — Тези дни ще ходя при президента Батин и непременно ще му съобщя информацията за Авад бен Ладен, която получих от вас. Тя заслужава сериозно внимание… Всичко хубаво.
	Веденски рязко се обърна и тръгна към вратата.
	Генерал Хохлов уважаваше Веденски, заради острия му ум, заради способността му да улавя всичко в движение, заради организаторските му способности, заради педантизма му и изобщо заради това, че е нормален човек.
	„Достоен човек ще ме смени на поста, когато изляза в пенсия — помисли си той, докато гледаше след малко понапълнелия, но стегнат генерал. — А моментът вече наближава.“


	9.

	Саша Белов се срещна с Осип Илич Щернгарт в Москва, където и двамата бяха пристигнали по работа.
	Беше краят на април, имаше повече топли дни, ала зимата все още не предаваше позициите си: нощем, а понякога и денем сковаваше студ, а край улиците и в сенчестите места се издигаха купчини почернял твърд сняг. Днес слънцето приличаше.
	Пристигнал от Сибир, където все още беше страхотен студ, Белов се чувстваше като морж, доплувал до Африка. Крачеше със зимната си шапка и с кожуха си и се чувстваше страшно неловко сред московчани, вече преминали към по-лек вариант на зимните дрехи и дори към летни якета и шлифери.
	За разлика от него Щернгарт, който пък пристигна от топлите райони, умираше от студ. Срещата се състоя близо до парк „Соколники“ пред входа на малко ресторантче. Саша и Осип стигнаха дотам от различни краища на града.
	Белов веднага позна прочутия вулканолог по снимката от корицата на книгата „Огнището на Хефест“. Саша се приближи до него и се представи.
	— А, значи вие сте известният Белов! — приветства го Щернгарт със силно ръкостискане. — След като получих писмото ви, потърсих информация за вас. Предпочитам предварително да зная с кого си имам работа. Имате много интересна биография.
	— Вашата сигурно е по-интересна — прекъсна го с усмивка Саша.
	Той веднага хареса Щернгарт. Виждаше се, че е честен, прям и открит човек. Осип Илич също хареса Саша. Стори му се, че е делови, скромен и приятен за общуване младеж. Или поне такива бяха впечатленията, които двамата си съставиха един за друг през първите минути на срещата им.
	— Заповядайте — посочи Саша вратата на ресторанта.
	Влязоха вътре. Времената, когато Саша Белия обикаляше модните кръчми и пръскаше пари заедно с Космос, Пчелата, Фил и Фара, отдавна бяха потънали в реката Лета. Влечението му към лукса отмина. Всичко беше само перчене. Сега беше напълно доволен от спокойния, уравновесен живот на стабилен човек, без помпозност и шик.
	Ресторантът, който Саша избра, не беше от най-скъпите в Москва, но пък за сметка на това бе уютен и предлагаше хубава кухня. Преди време беше идвал тук няколко пъти с Олга. Оттогава някои неща в обстановката се бяха променили. Очевидно бизнесът на собствениците му не вървеше зле, защото помещението беше ремонтирано, бяха се появили сепарета, а по масите имаше скъпи покривки.
	В залата цареше полумрак и тихо звучеше музика. Белов и Щернгарт си избраха сепаре и си поръчаха нещо за хапване. А докато чакаха ястията, разговаряха.
	— Значи се интересувате от вулканите, така ли, Саша? — попита вулканологът.
	— Още от дете мечтаех да стана геолог — започна той, сякаш се оправдаваше. — Дори след като излязох от казармата, се опитах да кандидатствам геология. Но сетне всичко се преобърна, проблемите ме завъртяха и се забърках с престъпния свят. Но това не продължи дълго. Все пак завърших Минно-геоложкия институт, макар и задочно.
	— Значи вулканите са вашето хоби? — попита със съчувствие ученият.
	— Нещо такова.
	— Ходили ли сте на някой от тях?
	— Предимно като турист, но не и като изследовател.
	— Харесаха ли ви?
	— Много!
	— Вулканът е прекрасно нещо! — притвори замечтано очи Осип Илич. — Той омагьосва, плаши и привлича. Можеш да го видиш на снимки и на видеозаписи. Той е интересен и красив, но е по-добре да го видиш отблизо. И човек бърза да отиде при него както че ли е жена, с която мечтаеш да изпиташ оргазъм. Извинете ме за това странно поетично сравнение, но не мога да измисля друго.
	Белов одобри метафората му:
	— Звучи добре. Наистина изпитваш нещо такова, когато наблюдаваш изригването на вулкан. Впрочем, и в единия, и в другия случай има изригване. Имам предвид на семето и на вулкана.
	Саша и Осип Илич се разсмяха едновременно. В тях се възродиха спомени, което беше естествено за хора, страстно увлечени от едно и също нещо.
	Младичката сервитьорка им донесе поръчката. Новите познати се посветиха на ястията. Кухнята на ресторанта наистина се оказа изискана и вкусна. След като пийнаха и похапнаха добре, Щернгарт и Белов продължиха интересния си и увлекателен разговор.
	— Та такива ми ти работи за вулканичния оргазъм, Осип Илич — каза Саша, леко опиянен от алкохола. — Имам делово предложение към вас. Искам да организирате експедиция до някой действащ вулкан. Всички финансови разходи по оборудването на експедицията ще поема аз. Но имам едно условие — да ме вземете със себе си.
	Щернгарт не се впусна да шикалкави и да си вдига цената, нито се оправдаваше, че да организираш експедиция е много сложно и са необходими няколко месеца за подготовка, голяма екипировка, оборудване и тъй нататък. Вместо това веднага заяви:
	— Вулканът Бурен харесва ли ви?
	— Защо точно вулканът Бурен? — поинтересува се Белов.
	Осип Илич се облегна назад. Вкусната храна, алкохолът и интересното предложение на събеседника му повдигнаха и без това доброто настроение на вулканолога.
	— Ами дори само заради това, че се казва Бурен. Самото му име говори за характера му. Второ, той изригна съвсем наскоро. Оттогава не съм бил там. Вулканът вече е успял да поизстине, но съдейки по всичко, скоро отново ще изригне. Тъй че можем да го изследваме. Но ми позволете на свой ред да полюбопитствам, Александър Николаевич. Защо искате да влезете в кратера на действащ вулкан?
	— Че какво интересно има да се катериш по угаснали вулкани? — отбеляза справедливо Белов. — Сам знаете, че след като прекрати активността си, кратерът се разрушава, стените му се изронват и той се превръща в най-обикновена падина. А действащият вулкан е съвсем друго нещо. Да, имам и още една причина да вляза в пъкъла. Искам да изпробвам новия термоустойчив костюм скафандър КТ-1.
	— Какъв костюм? — изненада се Осип Илич. — За пръв път чувам.
	Саша си наля сок в чашата и отпи.
	— Разполагам с нещо съвсем ново. Разработиха го учени, които навремето са работили за отбраната на СССР. Занимавали са се със свръхиздръжливи, устойчиви на високи температури материали. Сега съм ги прибрал в лабораторията на комбината за алуминий и те отново се захванаха със старите си разработки, и то с такъв ентусиазъм, че след няколко месеца изработиха опитен образец. Дяволите да го вземат, материята е превъзходна, не гори в огън и има здравината на танкова броня. Извадихме късмет, че изобретението не изчезна в чужбина. Та спретнахме от този материал един опитен образец на скафандър. И аз искам лично да изпитам здравината му в кратера на някой вулкан. Ако издържи на екстремните температури, ще патентоваме изобретението и ще започнем серийно производство.
	— Саша, но това, което сте замислили, е опасно — не го разубеждаваше, а просто размишляваше на глас Щернгарт. — Вие не сте професионален изпитател.
	— Какво да се прави, Осип Илич — разпери ръце Белов. — Все някой трябва да е пръв, защо да не съм аз? Скафандърът трябва да се изпробва в бойни условия.
	Щернгарт се усмихна:
	— Всичко, което ми разказахте, е много интересно. Какво пък, аз изцяло и напълно подкрепям проекта ви. — После посочи с поглед бутилката водка: — Струва си да пием за него.
	— И още как — сепна се Белов, взе бутилката и с ловкостта на фокусник наля водка в чашите. — Кога ще тръгнем на експедицията? До тогава трябва да подготвя всичко, за да изляза в отпуск.
	— Планирайте я за началото на лятото, по-рано няма да стане. — Осип Илич вдигна чашата. — За вашия скафандър и за успешния щурм на амбразурата на Велзевул!
	Новите познати, а сега вече и приятели единомишленици се захванаха вдъхновено да обсъждат подробностите около експедицията до вулкана Бурен. Два часа незабелязано изминаха в разговори. Изключително доволни един от друг, Белов и Щернгарт се разделиха, когато навън вече беше тъмно.


	10.

	Желязната врата на килията, в която лежеше Надя Холмогорова, се отвори със скърцане. Дебелата надзирателка надникна в помещението и тихо каза:
	— Надия, излез!
	Служителката на затвора все не можеше да изрече името й. Холмогорова не й се сърдеше. Тя беше щастлива поне за няколко минути да се измъкне от тази проклета гробница, в която бе започнала да развива клаустрофобия. Тук нарочно държаха жените в помещения без прозорци и врати, та да не би някой неканен мъж случайно да зърне онова, което не биваше да вижда.
	Този път вървяха дълго по някакви непознати за Холмогорова коридори. „Къде ли ме водят? — чудеше се Наденка. — Може би в друг затвор? Или в друга килия? Или на съд? Или направо пред божия съд, в смисъл, на разстрел?“ — прехвърляше тя наум всички възможни варианти за развоя на събитията.
	Никога досега не я бяха отвеждали толкова далеч в затвора. Неизвестността я плашеше и тревожеше. Но кой знае защо Надежда предусещаше, че повече няма да се върне в килията си. Мнението й още повече се затвърди, когато й върнаха дрехите, с които беше пристигнала от Красносибирск.
	Докато Надежда се преобличаше под зоркия поглед на надзирателката, в главата й се роди едно палаво предположение, от който сърцето й замря: „Ами ако наистина е така…“ Ала Холмогорова пропъди тази мисъл, за да не си създава напразни илюзии.
	Въпреки това, колкото и да се подготвяше за най-лошото, за радост на Надежда се случи точно онова, което си помисли.
	В стаичката, където я заведе надзирателката, седеше Садик — представителят и най-довереното лице на негово височество шейх Абдул ал Азиз.
	— Ти ли си, Садик? — сдържайки радостта си, зададе глупав въпрос Холмогорова, сякаш в кожата на Садик би могъл да се всели някой друг.
	— Аз съм, Надежда, аз съм — заяви на добър английски арабинът. Беше смугъл, едър каяк, който изпълняваше ролята на телохранител на шейха. — Приготви се, отиваме си вкъщи.
	Жената изхвърча през портала на затвора като птичка. Но повярва в щастливото си избавление едва когато се озова в джипа на Садик.
	— Как успя да ме измъкнеш, Садик? — чуруликаше тя, докато се въртеше на задната седалка и непрекъснато надничаше ту през единия, ту през другия прозорец. Зад стъклата започваше щастливият свободен живот, към който Холмогорова толкова се стремеше, след като няколко месеца се измъчваше в задушната зловонна килия.
	— Шейхът те откупи — обясни й през смях той. — Цяла камара долари изсипа. Надя, облечи си друга рокля, нося ти една. В чантата е. Защото нали знаеш…
	Холмогорова наистина знаеше. Законът в Абу Даби, накъдето очевидно бяха поели, понеже владенията на шейха Ал Азиз се намираха там, не разрешаваше да се появяваш с голи китки и глезени. В противен случай… Не, да пази господ, Надя не искаше повече да влиза в затвора. Никога в живота си, по-добре да умре! Холмогорова извади от чантата дълга рокля от камилска вълна и я облече върху дрехите си.
	Прекосиха границата на Абу Даби, преминаха като вихър по шосето покрай пясъчната брегова ивица и навлязоха в голям за тукашните мащаби град.
	За повечето хора Емирствата се асоциират с пустиня, камилски тръни, дюни и сините води на Персийския залив. Но това не е цялата истина, а само част от нея. Там има много благоустроени градове, където съвременността прекрасно се съчетава с историята.
	Погледнат от широката крайбрежна улица, градът, из който се движеха, страшно приличаше на Манхатън с неговите небостъргачи. А самата дълга и грижливо поддържана крайбрежна улица със зелените й тревни площи, уютни кафенета и красиви стълбища беше истинско райско кътче.
	Най-сетне те прекосиха границата на оазиса, който от няколко столетия принадлежеше на семейството на шейх Ал Азиз. След още петнайсет минути Надежда зърна високата назъбена стена с кулите на минаретата, която заобикаляше двореца, построен сякаш от могъщия джин от приказката за Аладин и вълшебната лампа.
	Садик се приближи до овалната арка на портала, над който през Средновековието е висял камшик — символ на абсолютната власт на монарха. Двама охранители поздравиха почтително Садик и спътницата му. Джипът навлезе на територията на резиденцията.
	Освен обичайните, покрити с асфалт пътища, към двореца на шейха водеха павирани пътеки, прокарани през тревните площи, по които тук-там стърчаха палми. Садик откара Надежда до женския сектор на къщата, който се намираше в дясното крило на основната сграда и чийто вход бе забранен за всички мъже с изключение на самия господар. Предаде я на една млада жена, закрила лицето си с крайчеца на наметнатата й на главата кърпа. Тя заведе Холмогорова до покоите й.
	Преди Надежда живееше в двореца на шейха и затова изобщо не беше изненадана от реда, който цареше тук. Най-сетне отново щеше да живее нормално! Обиколи тичешком стаите, вдъхвайки благовонния аромат, с който бяха опушили помещенията преди пристигането й. Обзавеждането на покоите й беше някаква смесица от Изтока и Запада.
	В спалнята имаше разкошно италианско легло с балдахин. Друга стая беше застлана с килими, върху които бяха разхвърлени възглавници; в трета всичко беше като в Европа — маса, столове, фотьойли и система за домашно кино; в банята бяха монтирани тоалетна чиния, биде и джакузи.
	Макар животът в златната клетка на шейха да беше скучен и еднообразен, Наденка беше щастлива да се върне към него. Сега вече нямаше никакви амбиции. Сега, но не и преди да попадне в затвора… О, преди да попадне в затвора, тя мечтаеше да излезе на свобода при богатия живот, при скъпите хотели и ресторанти, при разходките с яхти, при компаниите на интересни млади хора. Само едно й пречеше да осъществи мечтата си — липсата на пари.
	Надежда дълго търсеше начин да забогатее за сметка на шейха. И веднъж й падна такава възможност. Шейхът й предложи да открадне от Русия и да докара в Емирствата племенника на Белов. Момчето се оказа внук на шейха, а самият шейх по женска линия беше роднина на краля на Саудитска Арабия. Абдул Ал Азиз бе решил, когато Альошка-Али порасне, да го превърне в свой съгледвач в съседното могъщо кралство.
	Срещу отвличането шейхът обеща на Холмогорова огромно възнаграждение, свобода и къща на брега на Персийския залив. Уви, Наденка не оправда надеждите на Ал Азиз и дори провали операцията. Проклет да е Белов, който не й позволи да отвлече момчето.


	11.

	Негово височество шейх Абдул ал Азиз беше дебел, страдащ от задух мъж на петдесет и две години. Същинска тресяща се телесна маса с малка главица, двойна брадичка и зорки очички. Преди шейхът беше страшно тлъст, тъй като страдаше от диабет и почти не се движеше, ала с помощта на лекарства и диети успя да поотслабне. И сега, макар и трудно, все пак можеше да обикаля къщата без чужда помощ.
	Родът на Абдул ал Азиз произлизаше от древния вожд на скитническите араби шейх Касими, който се смяташе за потомък на пророка Мохамед. Ал Азиз беше богат, приказно богат. Предците му бяха натрупали огромното си състояние от завоевания и пиратски набези на търговски кораби още през епохата на средновековието. Но днес не това богатство стоеше в дъното на могъществото му, а нефтът, върху който Аллах бе благоволил да го засели, проявявайки особена милост към правоверните.
	Върху земята на предците на Ал Азиз бяха открити най-богатите залежи от нефт и газ. И в подземните хранилища на двореца отново потекоха пари, само че не златни динари и испански дублони, както навремето, а долари от нефта. За едно поколение семейството на владетелите на Абу Даби се превърна от богато в милиардерско. Имането му не можеше да се изчисли.
	Вечерта шейхът мъчително се надигна от камарата одеяла и възглавници, излезе от спалнята си и се отправи към женския сектор на къщата през анфилада от стаи. Абдул ал Азиз все още скърбеше за рано отишлия си от живота Омар, загинал в далечна Чечения, и раната в душата му не заздравяваше. Но скръбта си беше скръб, а той не се отказваше от житейските радости.
	Шейхът имаше страшно много жени, защото живееше според заветите на пророка Мохамед, който бе въздигнал полигамията в ранг на божествена доктрина. Колкото повече остаряваше Абдул ал Азиз, толкова повече се стремеше да разнообрази сексуалния си живот и за целта непрекъснато попълваше харема си. Щом удоволствието, което му доставяха жените, се отразяваше благотворно на здравето му, значи несметният брой оргазми, които изпитваше, бяха богоугодно дело.
	Абдул ал Азиз промърмори цитата от Корана: „Вашите жени са вашето поле, ходете по вашето поле, както си искате“ и влезе в харема.
	Жените на шейха бяха на най-различна възраст — от непълнолетни според европейските представи момичета до връстници на шейха. Дамите бяха дебели и слаби, високи и ниски, брюнетки и шатенки, красиви и не особено симпатични, ала перлата на харема, разбира се, беше руската кукличка Надежда Холмогорова. И Абдул ал Азиз се отправи при нея.
	Шейхът нямаше строг график, по който посещаваше жените си, и беше свободен да избира която си иска и когато си иска, още повече, че изборът му беше почти неограничен. Но пък не можеше и да се изтърси внезапно в спалнята на някоя от жените или любовниците си, за да не изпадне в конфузно положение, тъй като по силата на физиологичните си особености или заради някакво заболяване тя можеше да не е в състояние или в настроение да изпълни съпружеските си задължения. И как трябваше да се постъпва в такива случаи? Нямаше да окачат на вратите си табелки с надпис „заета съм“ или „обедна почивка“.
	Деликатният въпрос се реши по деликатен начин. Ако жената не желаеше да приеме господаря си, тя оставяше обувките си пред вратата, обърнати с носовете към коридора. А ако искаше да го приеме, носовете им гледаха към вратата.
	Обувките на Надежда Холмогорова винаги стояха обърнати с раздалечените си настрани носове към вратата. Или беше небрежна и си захвърляше обувките както й дойде, или подсказваше на шейха, че е готова за него по всяко време на деня и нощта.
	Абдул ал Азиз прекрачи прага на покоите на своята одалиска. Надежда, която отдавна очакваше повелителя си, изскокна от стаята в одеянието на Шехерезада — прозрачен тоалет от тънък копринен плат — и пламенно се хвърли върху необятните гърди на шейха. Двамата разговаряха помежду си на английски.
	— О, Абдула! — изчурулика тя. Холмогорова наричаше шейха или Абдула, или Азиз. — Толкова се радвам, че те виждам!
	Страдащият от задух шейх свистеше като стара прахосмукачка. Той погали Холмогорова по косата и каза:
	— Надя, извинявай, че не можах да те измъкна по-рано от затвора. — Шейхът дълги години бе учил в Европа и знаеше английски много по-добре от Холмогорова.
	Човешките чувства, правилата на добрия тон и културата изобщо не му бяха чужди и ако някой смяташе, че щом шейхът има харем, власт и пари, значи е тиран и деспот, грешеше.
	Надежда не очакваше такъв развой на събитията. За провала на операцията тя обвиняваше себе си и само себе си, затова очакваше шейхът да я накаже. Ала Абдул ал Азиз очевидно мислеше другояче. Холмогорова реагира на мига.
	— Ти съвсем ме забрави! — заговори капризно, цупейки красивите си устни. — Едва не умрях в този ужасен затвор.
	— Не съм те забравил, Надя, не съм те забравил — оправдаваше се шейхът. — Обаче при освобождаването ти възникнаха трудности. Ти беше арестувана като международен престъпник и на това отгоре — в друго емирство. Наложи се да решаваме проблема ти на друго ниво. Но всичко вече е минало. Тъй че не се тревожи. Тук си вън от опасност.
	— Че аз не се тревожа! Защото зная, че моят мъж винаги ще ме защити — подмаза му се грубо Холмогорова.
	Тя не обичаше и дори не уважаваше шейха, но заради създалите се обстоятелства се правеше, че го боготвори. Надежда повлече господаря си към стаята в източен стил. Помогна му да седне върху застланите на пода одеяла и подпъхна възглавница зад гърба му. След това му поднесе чай и остави чайника на ниската масичка до шейха. Азиз взе в едната си ръка купичката със силната златиста напитка, с другата прегърна младата жена и настоя:
	— Хайде, Надя, разкажи ми какво се случи с теб в Русия.
	Холмогорова дълго и подробно излага обстоятелствата около несполучливата операция, като наблягаше на сълзите и кършеше ръце. Шейхът я слушаше с тъжна физиономия и от време на време кимаше в знак на съгласие. Когато Надежда завърши разказа си, Абдул ал Азиз оправи косите й с бащинска загриженост, отметна кичур от челото й и рече:
	— Горкото ми момиче, толкова е изстрадало. Естествено, аз съм виновен, че те забърках в тази история, но съм ти благодарен. Ще компенсирам, тъй да се каже, моралните ти щети. Засега няма да ти дам обещаните пари и няма да ти купя къща, защото ти не ми доведе Али, но ще вложа известна сума на твое име в банковата ти сметка. Можеш да ме помолиш и за още някаква услуга.
	На лицето на Холмогорова разцъфтя благодарна усмивка.
	— Ще си помисля — изрече, млясна шейха по устните и потърка бузата си в неговата.
	Абдул ал Азиз премаляваше от похот. Той започна несръчно да закача младата жена, а тя го отблъскваше, за да го превъзбуди. Играта продължи няколко минути. Най-сетне шейхът придърпа властно Надежда към себе си. Тлъстата му потна ръка се плъзна между бедрата на жената. Холмогорова инстинктивно стисна крака, но веднага ги разтвори, предоставяйки най-нежната част на тялото си на пръстите, които я пощипваха. Наденка затрепери от желание и това изобщо не беше преструвка за пред шейха. От няколко месеца не беше правила секс и сега направо жадуваше да се отдаде на Абдул ал Азиз. Макар да изглеждаше грозен, дебел и потен, все пак беше мъж.
	Шейхът също пуфтеше. Малко поразочарован от пасивността на партньорката си, той хвана ръката й и я сложи под корема си. Наденка веднага размърда усилено пръсти, търсейки сред гънките на тлъстините детеродния орган на височеството. И го намери. Ръката й започна нежно да се движи, а сетне се плъзна под шалварите на Абдул ал Азиз. Под напора на милувките не много голямата плът започна да се издува и да увеличава размерите си. Абдул ал Азиз застена.
	— Съблечи се! — заповяда й той с хриплив глас.
	Шейхът обичаше да гледа как Наденка се съблича. Младата жена го знаеше. Грациозно се изправи и започна бавно да сваля блузката си, а сетне и почти прозрачните шалвари. Когато остана само по бикини и сутиен, тя предизвикателно разлюля бедра под носа на шейха, но прибра колкото се може по-навътре корема си, та господарят й да не забележи гънките от тлъстини, които се бяха образували, докато лежеше в затвора. Изящната линия на тялото й можеше да подлуди всеки. Абдул ал Азиз я гледаше с ококорени очи.
	Наденка свали сутиена си, погали твърдите си гърди и започна да си играе с розовите им зърна. Върху кукленското й лице застина блажено изражение. Разбира се, в момента тя се преструваше. Беше танцьорка и много добре владееше техниката на подобни движения, които предизвикваха похотливи чувства у зрителите.
	Ръката й се плъзна от гърдите към корема, а сетне — още по-ниско, там, където краката й се срещаха и образуваха триъгълник, и започна да гали и мачка тясното парченце плат на това място.
	Малките очички на шейха увеличиха двойно размера си. Точно заради тези еротични игрички той я откупи от вариетето и не искаше да й подари свободата, тъй като предпочиташе да задържи в дома си това съкровище. Най-сетне Наденка остана, както я е майка родила — великолепна в своето безсрамие.
	— Угаси лампата! — помоли я шейхът.
	Той се притесняваше от охраненото си тяло, затова не искаше да се показва гол пред жените си. Наденка натисна копчето на дистанционния превключвател, сетне помогна на шейха да свали дрехите си и легна на пода върху килимите и възглавниците.
	Когато Азиз се стовари отгоре й и тлъстите му телеса се затресоха в бесен ритъм, Надежда потъна в собствените си мисли, в същото време не забравяше да имитира състояние на крайна възбуда, като стенеше и викаше. И си спомни как при арестуването им на летището Пелтека я помоли да не забравя за сънародниците си, ако успее да се измъкне от затвора преди тях.
	„Трябва да помоля Азиз да откупи Грот и момчетата от затвора — помисли си в мига, когато шейхът стигна до върха и започна да потръпва с хриптене в спазмите на насладата. — Все пак те са ми близки, руснаци са, може пък да ми потрябват за нещо.“


	— Изобщо не ме моли за това — заяви шейхът сутринта в отговор на молбата на Наденка да откупи Грот, Мориарти, Пелтека, Гоблин и Глигана. — Няма ли за какво друго да помолиш?
	Абдул ал Азиз лежеше на леглото в спалнята, а Холмогорова седеше пред огледалото.
	— Ами, приемете го като мой каприз. — Надежда повдигна кокетно рамото си, от което се бе смъкнала презрамката на комбинезона й. — Много ви моля.
	— Но защо ти е? — недоумяваше шейхът.
	Холмогорова погледна шейха в огледалото и направи комична муцунка.
	— Трябва ми — заключи тя. — Те са ми сънародници. Помогнаха ми да избягам от Русия. А освен това Глигана ми помогна да отвлека момченцето. Той не е виновен, че в последния момент операцията се провали. А пък момчетата ще намерят начин да ти се отблагодарят.
	Абдул ал Азиз помълча малко, вторачил празен поглед в тавана, почеса с едната ръка главата, а с другата — косматия си корем, сетне най-неочаквано попита:
	— Някой от тях знае ли английски?
	Наденка не схвана веднага за какво става дума, погледна го изненадано, но се досети, помисли малко и неуверено рече:
	— Май Грот знае малко английски, защото е бивш моряк.
	— Добре, ще видим какво можем да направим за твоите приятели — въздъхна шейхът, стана от леглото и започна да се облича.


	12.

	Хохлов едва прекрачи прага на президентския кабинет, когато Всеволод Всеволодович Батин се изправи с лъчезарна усмивка иззад масивното си широко като летище бюро и тръгна към него. Като бивш кадрови служител на Федералната служба за сигурност президентът изпитваше особено благоразположение към Андрей Анатолиевич, както и към всички хора, преминали през тази реномирана организация.
	— Моля, заповядайте, другарю генерал.
	Батин направи няколко крачки към Хохлов, протегна му ръка за здрависване, а с другата посочи резбованото кресло до бюрото.
	Президентът и Андрей Анатолиевич се настаниха един срещу друг край заседателната маса. Жена, която приличаше повече на бизнес дама, отколкото на обслужващ персонал, им поднесе кафе, излезе и затвори вратата на кабинета зад себе си. Разговорът с шефа на Федералната служба за сигурност нямаше как да не бъде строго поверителен.
	— Слушам ви, Андрей Анатолиевич — подкани го Батин, когато останаха сами, и отпи от кафето в знак, че гостът също може да опита и да оцени вкуса на напитката, която се сервираше в президентските покои.
	Генералът обаче не се докосна до кафето, а веднага пристъпи към деловите въпроси, като от време на време поглеждаше към записките си. Говореше по същество, стараеше се да не протака разговора, тъй като времето за срещата му с президента беше строго определено, ала по старчески навик често изпадаше в многословие и за дълго се спираше на подробностите.
	Докладът му продължи около десетина минути, през които Батин не прекъсваше стария генерал и го гледаше със съчувствено снизходителна усмивка. Но когато отреденото време наближи края си, президентът демонстративно погледна часовника си.
	— И последно, Всеволод Всеволодович — разбърза се Хохлов, — само с две думи ще ви кажа за арабския терорист Авад бен Ладен. Знаете, че той премина в нелегалност, след като американците обещаха петдесет милиона за него или за главата му. Та, според нашата информация той отново планира страховит акт на територията на Съединените американски щати. Подробностите на операцията още не са ни известни, но според аналитиците целта му ще е сградата на ООН в Ню Йорк.
	Хохлов знаеше, че всичко, свързано с Ладен по каквато и да било линия, се намира под прекия контрол на президента. За Батин, като за бивш кадрови разузнавач и служител на КГБ, унищожаването на терорист номер едно беше въпрос на чест. И ако американците или техните западни колеги изпревареха руските служби, той щеше да е не само разстроен, но направо щеше да се почувства обиден.
	Затова Хохлов предпочете да остави тази тема за края на разговора, първо, за да я поднесе, тъй да се каже, във вид на десерт. И, второ, защото също като Щирлиц и Шеленберг, смяташе, че най-добре се запомня последната фраза. Информацията за Бен Ладен щеше да накара президента да се отнесе по-либерално към пропуските и недостатъците в работата на Федералната служба за сигурност, които, разбира се, не липсваха.
	Батин се отнесе крайно отговорно към информацията, която получи. ООН беше едно от малкото останали огнища за отпор на глобалното американско настъпление на световната арена. Затова всеки удар срещу нея се явяваше косвен удар срещу Русия и нейните интереси. Той веднага разбра, че ако този терористичен акт бъде извършен, Вашингтон ще го използва, за да прекрати дейността на ООН в Съединените щати и да я измести само на територията на Европа. Това в никакъв случай не биваше да се допуска.
	— Андрей Анатолиевич — отсече Батин със стоманен блясък в сивите си очи, — давам ви пълен картбланш. Можете да използвате всякакви, повтарям — всякакви, средства за предотвратяването на терористичния акт и за ликвидирането на Бен Ладен. За удара, който се подготвя, съобщихте ли вече на американските си колеги по линия на вашето ведомство? В кръга на обмена на информация?
	— Вече го направихме, Всеволод Всеволодович — кимна с побелялата си глава Хохлов.
	— И какво? — оживи се президентът.
	Андрей Анатолиевич сви рамене:
	— За съжаление засега няма никаква реакция.
	— Това е обидно. С терористите шега не бива. Да не би американците да планират ответна операция по залавянето на арабския ястреб?
	— Съгласен съм с вас — привидно загрижено изрече Хохлов. — Това не е напълно изключено. Но да се стигне до Бен Ладен е много трудно и практически невъзможно, понеже той е патологично предпазлив и е установил връзки с всички социални прослойки на ислямския свят. А най-важното е, че го подкрепя обикновеният арабски народ.
	— Добре, ако има новини за Авад бен Ладен, веднага ми ги съобщете. — Батин се изправи, което подкани генерала също да стане. А когато шефът на ведомството скокна доста чевръсто за възрастта си, добави: — По всяко време на денонощието.
	Всеволод Всеволодович пренесе тежестта на тялото си от петите на пръстите като баскетболист, който запраща топката към коша, и подаде ръка на генерала.
	— Тъй вярно, другарю президент! — отсечено и по войнишки отвърна, стисна ръка на Батин и тръгна към вратата на кабинета.


	13.

	Отрядът, оглавяван от Щернгарт, се озова в подножието на вулкана Бурен по мръкнало, ето защо никой не успя да разгледа както трябва самия му конус.
	В състава на експедицията влизаха само трима души. Освен Осип Илич и Белов в нея участваше и Виктор Злобин. Макар началникът на службата за сигурност на директора на комбината да не изгаряше от желание да ходи на майната си (както сам се изрази), Белов настоя той да тръгне с тях към вулкана. В края на краищата грижата за сигурността на шефа беше пряко негово задължение!
	В задълженията на Злобин влизаше още да приготвя храна, да наблюдава лагера и когато има нужда, да бъде под ръка на Белов и Щернгарт при извършването на изследователската им дейност.
	Белов закупи лично алпинисткото оборудване, но в присъствието и с участието на Злобин. Защото той беше убеден, че за това, както и при скачането с парашут, човек не бива да се доверява на никого.
	— Имай предвид, Витя — наставляваше Саша приятеля си, — че тръгваш с нас не като турист, а като пълноправен член на експедицията. Ще ти се наложи да бъдеш и фотограф, и оператор, и радист, в случай на нужда — и лекар, че дори и изпитател. Разбра ли?
	— Разбрах де, разбрах! — Злобин обу едната обувка с шипове и докато оглеждаше как му седи, попита: — Дали пък да не вземем в похода няколко жени да ни готвят? Че иначе ще пукнем от скука.
	— Обещавам ти, че по време на експедицията няма да имаш никакво време да скучаеш — разсмя се Белов.
	Той много добре знаеше, че Злобин си мърмори по навик. Витя щеше да отиде дори накрая на света и да извърши всичко както трябва. Затова Белов гледаше винаги да му е под ръка.


	Хеликоптерът, който свали експедицията на малката, относително равна площадка сред хаотично струпаните скали, отлетя. Малката групичка хора, заобиколена от разтоварените раници, сандъци и научна апаратура, погледа известно време след бързо отлитащия вертолет и се подготви за нощувка.
	Духаше силен вятър — нещо обичайно за тези места. Поривите му рязко променяха посоката си, той нахлуваше под якетата на вулканолозите и се завираше под яките им. Мъжете пристегнаха долните ластици на якетата си и нахлупиха ниско вълнените си шапки, а Злобин дори си сложи качулката.
	Лагерът трябваше да се изгради на завет, иначе на сутринта щяха да се събудят от другата страна на вулкана. Взеха силните фенери и тръгнаха да търсят удобно място.
	Откриха малка полянка между скалите, където като че ли духаше по-малко. Занесоха имуществото си там и започнаха да опъват палатката. Щернгарт беше препатил човек, прекарал по-голямата част от живота си в походи и експедиции. Под негово ръководство опънаха бързо палатката, подредиха я и разстлаха спалните чували. Получи се доста удобно, защитено от вятъра и лошото време жилище. Вечеряха набързо и се мушнаха в чувалите.
	— Сега в града е толкова хубаво — прозя се Витя. — И има нормални битови условия. А пък тук дори не знаеш как и с какво ще се измиеш сутринта.
	— А пък аз не обичам местата, където има много народ — заяви Щернгарт. — Само като си представя, че милиони хора си лягат едновременно в леглата и че във всеки блок спящите са нахвърлени като на палети, лошо ми става. Друго си е да си в някоя долина или на вулкана, както сега. На няколко десетки, че дори и на стотици километри наоколо сме само ние тримата. И само тук започваш да се чувстваш като част от природата.
	Пътят беше уморителен. До вулкана Бурен пътуваха дълго, първо със самолет, после няколко часа се тресоха в стара раздрънкана джипка, а в края на пътя ги очакваше и полет с вертолет. Разбира се, вулканолозите бяха преуморени, ето защо само след пет минути, прекарани под воя на вятъра и мощното хъркане на Витя, лагерът им потъна в мъртвешки сън.
	— Внимание! В лагера на вулканолозите се обявява събуждане! — високо и весело изрече рано сутринта Щернгарт, свил ръцете си като рупор.
	Белов и Злобин отвориха очи. Облечен и измит, Осип Илич стоеше пред входа на платката и се усмихваше.
	— Ставайте, момчета! Погледнете каква красота цари на света! — възкликна възторжено той.
	— Какъв ти свят, по дяволите! — възмути се Витя, измъквайки глава от спалния чувал. — Оттук до реалния свят има да махаш поне две седмици пеша.
	— Не издребнявай, Витя! — разсмя се гръмогласно Щернгарт, без да обръща внимание на хапливия му тон. — Имам предвид пространството около палатката. Ставай! Само Александър Николаевич има право да лежи, защото е спонсор и организатор на нашата експедиция, но ние с теб сме зависими хора. Наемни работници. И трябва да бачкаме! — Щом видя, че Злобин дори не помръдва, го сграбчи за краката и го повлече към изхода на палатката заедно със спалния чувал.
	— Ставам де, ставам, чичо Осип! — Витя разкопча чувала и се измъкна от него.
	Белов се почувства неудобно. Така де — можеше да си спи и на дивана вкъщи.
	— Добре де, Осип Илич — обади се най-сетне и също се измъкна от спалния чувал. — Разбрах намека. Утре с Витя ще станем по-рано.
	— Че колко по-рано от това може да се стане? — възмути се отново Злобин и погледна към часовника си. — В момента е едва шест сутринта.
	Най-сетне Белов се ядоса и скастри Витя:
	— Стига си мрънкал! Че ей сега наистина ще тръгнеш пеша оттук до края на света. Хайде, размърдай се! Имаме толкова много работа, а ти трябва да приготвиш и закуската. — Саша избута Злобин от палатката и изскочи след него.
	— Можете да се измиете зад скалата — викна подире им Щернгарт. — Там има едно ручейче.
	Днес не беше чак толкова студено. Вероятно защото вятърът беше постихнал. Слънцето грееше, но въздухът беше някак мътен и наситен с изпарения. Пък и не се дишаше нормално, а малко по-затруднено. Белов и Злобин заобиколиха скалата и ахнаха. Оттук, от откритата местност, пред тях с цялата си красота се възправи вулканът Бурен.
	Представляваше огромен конус, висок около две хиляди и седемстотин метра, с удебеления отстрани, които приличаха на човешки рамене. Наоколо нямаше нито едно дръвче, нито едно храстче, а само натрупани камъни и скали, които изглеждаха тайнствени и страховити във вековното си мълчание. Колкото по-високо се издигаше конусът, толкова повече сняг беше натрупан в цепнатините и гънките му, а над върха му плуваше малко облаче.
	Витя, който вече втори ден открито демонстрираше недоволството си от това пътуване, притихна, омагьосан от красотата на разкрилата се панорама.
	— Бива си го! — изрече възторжено. — Изгледът е страхотен, Саша, няма две мнения по въпроса! Сякаш се е възправил някакъв мъж с широки рамене, само дето главата му е доста малка. Малко прилича на Глигана, нали? И има врат като на…
	— Какъв ти Глиган? Погледни каква гледка се разкрива оттук! — Белов се въодушеви, сякаш беше взел лично участие в сътворяването на тази красота. — Само че ще е по-точно да кажеш на това нещо яка, а не рамене. Нарича се сома. Това е вулкан във вулкана или остатъци от древен вулкан. Онзи конус, който стърчи от сомата, е по-млад. Ако лавата на вулкана е гъста, тя застива бързо и се втвърдява на хълма. Такъв тип вулкан има стръмни склонове и се нарича коничен. А рядката лава се стича по-надолу и склоновете на възвишението стават полегати. Такива вулкани се наричат щитовидни. Нашият — кимна към Бурен Белов — е сома Везувий, от този тип е.
	— А-а… значи е нещо като голям бос в кожух с пухена яка — заговори като мутра Витя и изпъна трите си пръста във вид на ветрило.
	— Нещо такова — засмя се Белов. — Хайде да вървим, че Щернгарт пак ще ни обвини в мързел.
	— Абе, Саша, не мога да разбера какво се е разкомандвал тоя? — каза ревниво Витя, който бе свикнал при всякакви случаи Белов да играе главната роля. — Кой го е наел него?
	Ако Злобин се надяваше, че Саша ще го подкрепи и ще започне да се оплаква от узурпатора Щернгарт, дълбоко се лъжеше.
	— Така трябва. — Белов започна да слиза от скалата. — Наехме Осип Илич за шеф на експедицията. Той е човекът, който извършва научните изследвания, а ние само му помагаме и заедно с това изпробваме новия термоустойчив костюм. — И недей да спориш! — подвикна Саша и погледна към Витя, който се канеше да му възрази: — Ако Щернгарт ти заповяда да преместиш камъните от едно място на друго, ще ги търкаляш като Сизиф!
	Витя замълча обидено и накуцвайки, започна да слиза след шефа си от възвишението.
	В пукнатината ромолеше ручейче, което се спускаше от покритите със сняг склонове на вулкана. Водата се оказа смразяващо ледена, но въпреки студа и вятъра Белов се съблече до кръста и се изми, а настръхналият Витя само си плисна лицето с едната шепа. От ледената вода мускулите му се свиха. Освежени и бодри, Белов и Злобин се върнаха в лагера.
	Щернгарт вече ги очакваше със закуската. Беше стоплил вода на газовия котлон, беше сварил кафе и отворил кутиите с консерви. Започнаха да се хранят.
	— Вулканът Бурен е типичен случай — обясни по време на закуската Щернгарт по-скоро на Витя, отколкото на Белов, който разбираше от структурата на вулканите не по-малко от самия Осип Илич. — Представлява хълм с магматично огнище или, казано по-просто, с натрупана магма под него. От огнището към върха на хълма се издига нещо като комин, който се нарича кратер. Освен него от магматичното огнище тръгват и малки канали с магма. Те се наричат сили и дайки. Когато в магматичното огнище се създава високо напрежение, по кратера се издига и излиза навън смес от магма и камъни, която се нарича лава. Това явление се нарича изригване. За последен път Бурен изригна преди четири години.
	Витя хвърли изплашен поглед към Бурен, който не се виждаше оттук.
	— А случайно не се ли кани да блъвне пак?
	Щернгарт завърши закуската си и грижливо събра остатъците от храна и отпадъци в консервената кутия.
	— Не, не мисля — каза безгрижно той. — Вулканът е като живо същество и преди да се събуди, трябва да се повърти малко, да повъздиша, че дори и лекичко да прогърми. А нашият е спокоен. Кърти като заклан.
	След закуската се захванаха за работа. Вертолетът, който Белов бе наел за изследователските работи, щеше да пристигне на другия ден. Трябваше старателно да се подготвят за полета и предстоящото спускане в кратера. Имаше какво да се свърши. Те провериха, настроиха и подготвиха за работа фотоапаратите, специалната апаратура, акумулаторите, алпинисткото оборудване, средствата за свръзка. Всичко това се опаковаше и прибираше в раниците така, че в нужния момент да е под ръка. Сложиха хранителните продукти в отделна торба. Когато стигнаха до подготвянето на специалните дрехи, Осип Илич забеляза необичайния гащеризон в ръцете на Белов и попита:
	— Това ли е термоустойчивият костюм?
	Белов гордо разопакова и разстла на земята рожбата си. Костюмът беше доста лек, с въздух между двата пласта материя, с твърди удебеления във вид на черни пояси на коленете, бедрата, ръцете, раменете и гърдите и с хармоники там, където ставите се прегъваха. Костюмът беше изработен от мека, сякаш дъвкана материя, уплътнена на местата, където трябваше да се намират подметките на обувките. Костюмът вървеше в комплект с ръкавици и облицован със същия материал шлем с прикрепена към него видеокамера, защитена от специален огнеупорен калъф.
	— Може да се нарече костюм, а може и скафандър — поясни Саша. — Засега условно го наричаме КТ-1. — „Костюм термичен, модел първи“. Но той не е само термоустойчив, а е и свръхиздръжлив на всякакви механични въздействия. Вижте. — Белов грабна ловджийския нож, който лежеше до него, и… Щернгарт дори не успя да възкликне, когато острието на ножа с всичка сила се заби в костюма.
	Върху материята се появи издутина, но тя не се разкъса. Явно материалът чудо имаше нещо като интелект. При механичен удар се съсредоточаваше на съответното място в сгъстен вид и здравината на създаденото удебеление многократно нарастваше. Осип Илич потърка с пръст мястото, на което се бе забило острието.
	— Охо! — възхити се той. — Виж ти, дори драскотина няма. Вашият костюм направо е безценен, Саша! Може да свърши доста добра работа на вулканолозите.
	— И не само на вулканолозите — уточни Белов. — Ще свърши работа и на космонавтите, и на спецслужбите, и на пожарникарите. Всички скафандри, които съществуват в момента, се големи и тежки. И ако в условията на безтегловност в космоса тежестта няма кой знае какво значение, то няколкото излишни килограма на земята са голям товар. А с помощта на нашата свръхлека материя отстраняваме проблема с излишната тежест. — И за доказателство, че това е точно така, Белов сгъна костюма и го подхвърли с ръка, за да демонстрира колко е лек.
	— Прекрасно! — рече не без завист Щернгарт. — Ако започнете производство на такива костюми, аз ще бъда първият им купувач.
	— Разбира се, той още не е усъвършенстван — призна Белов, поласкан от високата оценка за рожбата си. — Ако КТ-1 издържи изпитанията, ще стигнем и по-далеч — ще направим компютърно оборудване на костюма и ще му включим дихателен апарат. На този етап е снабден само с простичко устройство за свръзка и с балон за кислород.
	— Е, аз искрено ще се радвам, ако успеете — обеща Щернгарт и стисна силно ръката на Саша.
	Белов грижливо прибра костюма в раницата и подготовката за утрешния ден продължи.
	Злобин като че ли се примири с участта си. Без много приказки той добросъвестно и настървено вършеше всичко, което се искаше от него. Не изразяваше на глас и недоволството си, но през целия ден хвърляше мрачни погледи към Белов. Саша и Щернгарт се споглеждаха с разбиране и от време на време се шегуваха със Злобин.
	Вечеряха едва когато мръкна, край огъня, който запалиха от събран мъх. Витя извади бутилка с балсама на Вонсовски. Въпреки че преди началото на експедицията Белов бе забранил да се вземат спиртни напитки, Злобин успя да укрие бутилката. Но никой не наруга Виктор за контрабандата. Всички чисто символично отпиха от пластмасовите чаши, защото според руския обичай трябваше да се пийне малко за успеха на делото. След това Щернгарт изнесе китарата от палатката и я извади от калъфа. Оказа се, че вулканологът не само пее песни. А пее песни, които съчинява сам.
	Осип Илич настрои китарата, изсвири първия акорд и запя с хриплив и силен глас:

	В бой отиваме като на танц,
	даже ако няма шанс.
	Ако има, е един на милион…
	Не ни чакат ни жена, нито дете,
	вятър ни отнася в синьото небе
	и ни викат Чуждестранен легион…

	Човешкият глас звучеше странно в това първобитно струпване на хълмове, камъни и скали.
	Легнаха си рано. Поговориха си малко, преди да заспят, а след това така захъркаха, че планините затрепериха като от земетресение.


	14.

	На другия ден вертолетът закъсня с два часа. Докато го чакаха, вулканолозите поглеждаха ту към небето, ту към часовника. Най-сетне в небето се появи точка, която започна да се увеличава пред очите им, а на земята, боботейки като летателния апарат от планетата Киндзадза, кацна един стар МИ-6.
	От приземената машина излязоха двама мрачни пилоти, облечени с вехти гащеризони, и погледнаха изпод вежди вулканолозите. Пилотите изглеждаха страшно недоволни от нещо.
	— Какво има, момчета! — започна да мъмри Белов пилотите. — С вашите шефове сме се разбрали за всичко. Платихме и наема на вертолета. И вие трябваше да дойдете в седем часа сутринта, а не в девет. Нали разбирате, че така може да не свършим работата, която сме си набелязали за днес.
	Ала беше безполезно да се внушава каквото и да било на пилотите.
	— С нас нищо не сте се разбирали — заяви единият от тях — дълъг като върлина младеж с квадратна челюст. — Тъй че си говорете с началството.
	— Точно така — подкрепи го другият, як мустакат мъж с коса, която отдавна не беше виждала ножици. — Ние не сме виновни, че ни изпратиха да караме риба от рибното стопанство. И изобщо… със Серьожа днес си мислехме, че ще си почиваме, а те ни впрегнаха да работим с вас.
	— Какви ги дрънкаш, бе! — разфуча се изненадващо Витя. — Това тук е научна експедиция! Ние изучаваме вулканите, разбираш ли, рискуваме живота си, а пък ти нямаш време за нас, така ли?
	— А бе, нали ти казах — изрече с тон на изморен от обяснения човек мустакатият, — днес имаме почивен ден. Тъй че ще ви повозим един час и ще си вървим вкъщи.
	— Как така ще си вървите вкъщи? Как така ще си вървите вкъщи? — закукурига като петел Витя. — А ние на вулкана ли ще спим? Ами ако вземе да блъвне, кой ще носи отговорност?
	— Наистина, момчета — намеси се в спора Щернгарт, — вечерта трябва да се приберем в лагера.
	Край на спора сложи Белов. Без да каже нито дума, той извади от джоба си пачка банкноти, отдели една четвърт от тях и ги мушна в ръцете на мустакатия.
	— Вземи, Тимофей! — Беше запомнил името на мъжа при предишното си идване. — Ще постъпите така, както искаме ние.
	Гласът му звучеше властно. Хората неволно се подчиняваха на мъже с такива гласове. Понякога дори го правеха и без пари, а срещу пари даже го вършеха с удоволствие. Пилотите се спогледаха, но Тимофей взе банкнотите, които Саша му подаде, и ги мушна в джоба си.
	— Значи сте свикнали да решавате всичко само с пари? — подхвърли все така мрачно той.
	— Че какво да правим?! — гракна иззад гърба на Белов Злобин. — Щом като ти сам ни принуждаваш.
	— Млък! — вдигна ръка Саша. — Затворете си устата. Няма време за дрънканици. Всички да се хващат за работа!
	През следващите петнайсетина минути вулканолозите и пилотите, които се присъединиха към тях, примъкваха вещите и апаратурата в усмърдяния на риба вертолет и ги оставяха върху хлъзгавия от рибешката слуз и люспи под. Прибраха останалите неща в палатката, заключиха я и се настаниха в машината.
	Известно време вертолетът буча и се тресе, докато завърти перката си до нужните обороти, накрая най-после се отлепи от земята. Палатката и черният вихър пепел от огъня, който бяха запалили вчера, започнаха да се смаляват в ниското, сетне окончателно изчезнаха сред гънките на местността. Под вертолета бавно и величествено заплуваха скалите.
	Групата вулканолози се захвана за работа. По нареждане на Щернгарт пилотите насочиха вертолета към подножието на вулкана, а сетне започнаха да се издигат спираловидно към върха му.
	Всеки беше зает със своите задължения. Витя непрекъснато снимаше с видеокамерата, Белов щракаше с фотоапарата, а Щернгарт записваше показанията на апаратурата. Надвиквайки шума на мотора, Осип Илич даваше от време на време разпореждания, а понякога обясняваше.
	— Витя, ето една дайка — викна той и посочи надолу към скалите, които стърчаха на хълма. — Нали помниш какво ти разказвах вчера. Преди я нямаше тук. Точно това е магматичното й тяло, което се е изстискало от магматичното огнище като паста от тубичка. Хайде, Тимофей, приближи вертолета да го разгледаме по-добре.
	Вертолетът спря за малко във въздуха, а вулканолозите направиха няколко снимки.
	Най-сетне се издигнаха над върха на вулкана. Тук, от по-различен ракурс, Бурен не изглеждаше толкова страховит и висок. Имаше вид на най-обикновено скално възвишение с прерязан връх. Самият кратер на вулкана приличаше на равна кръгла разровена от гигантска брана площадка, която тук-там димеше, сякаш бе току-що разорано поле.
	— Осип Илич — Саша откъсна очи от обектива на фотоапарата, — хайде да премерим нивото на радиацията.
	— Това пък защо ти е? — учуди се Щернгарт. — Струва ми се, че няма смисъл. Тук никога не е имало и не може да има радиация.
	— Ами, ако има? — настояваше Белов с упорството на дилетант.
	Ученият се поколеба, но се съгласи с предложението му. Включи радиометричната апаратура, която беше с много добро качество, и облещи очи. Приборът показваше доста високо ниво на радиация.
	— Не може да бъде… — промърмори Осип Илич. — Дяволска работа.
	Той се разпореди пилотите да направят втори заход към кратера и да прелетят на по-малка височина над него.
	Отново, записаха показателите на апаратурата. Тя упорито показваше наличието на радиация.
	— Саша, тази тапа наистина е радиоактивна! — заяви Щернгарт. — Но не би трябвало да е така. Какво означава това? Да не би да е някаква радиоактивна аномалия? Не мога да намеря обяснение. Трябва да попитам.
	— Каква е тази тапа? — попита Витя. — Защо не ми обясните?
	— После! — махна с ръка Щернгарт и замислено се съсредоточи върху апаратурата.
	След половин час вертолетът започна да се спуска към върха на вулкана, а сетне се приземи върху малка равна площадка близо до кратера. Разтовариха багажа много по-бързо, отколкото го натовариха. Вярно, свалиха малко неща — само най-необходимото. Пилотите се сбогуваха с тях и им обещаха да дойдат привечер, а сетне грамадното водно конче се издигна и се изгуби в простора.
	Белов, Щернгарт и Витя се приближиха до ръба на кратера. Сега той не приличаше на разорано поле, както им изглеждаше от височината на птичи полет, а представляваше вдлъбнатина, подобна на гигантска чаша със стръмни стени. Диаметърът на кратера беше около триста-триста и петдесет метра, а дълбочината му — повече от двеста метра. Дъното му беше осеяно с парчета от едри и дребни камъни, почвата в центъра му се различаваше по цвят и беше черна със сиви, а на места и розови петна. От пукнатините по дъното и по стените излизаха струйки пара и газ.
	— Мамицата му! — отдръпна се рязко Витя. — Ама че жега! Пуфти като пещта в нашия комбинат.
	— Ето как изглежда кратерът — обясни с тон на екскурзовод Щернгарт. — А там, на дъното, Витя, е тапата, за която ме питаше. След изригването гъстата лава застива в кратера и образува тапа. Но с течение на времето налягането отдолу взривява тапата и във въздуха се разпръсват големи парчета почва. Те се наричат вулканични бомби.
	— А понякога — подхвана Белов — тапите не се взривяват. Веднъж лепкавата лава изхвърлила от вулканичния канал тапа с височина четиристотин метра и образувала уникален природен обелиск. Вярно, той не се задържал дълго. Скоро горната му част се откъснала. А височината на останалия стълб била двеста и седемдесет метра. Но и той се разрушил под въздействието на процесите на ерозията.
	— Има такъв случай — усмихна се Щернгарт. — Саша, хайде отново да премерим нивото на радиацията.
	Включиха апаратурата и тя показа нормални данни. Обиколиха кратера, направиха измервания на няколко места, но резултатите бяха същите.
	— Няма никаква аномалия — принуден бе да признае Осип Илич. — Явно цялата работа наистина е в тапата, тя е радиоактивна. Само че умът ми не стига какво означава това. Трябва да слезем в кратера и да направим измерване на газовете там. Може пък те да са радиоактивни. Е, хайде, приятели, да се подготвим за спускането.
	Витя погледна обезумял в кратера на Бурен, а сетне — към Белов и Щернгарт.
	— Ама вие ще слезете там?! — изуми се той.
	— Разбира се — потупа го по рамото Белов. — Иначе защо изобщо трябваше да правим тази експедиция?
	С помощта на Витя Саша и Осип Илич започнаха да обличат костюмите си.
	Щернгарт разполагаше със стар костюм, напомнящ дреха на пожарникар, а Белов беше с КТ-1. Когато застана до Щернгарт, изглеждаше ултрамодерно — като космонавт до водолаз.
	Вулканолозите взеха необходимото оборудване, апаратурата и кислородните балони и отново се приближиха до ръба на кратера. Закрепиха специалната въжена стълба на повърхността и пуснаха другия й край в кратера.
	— Най-важното е да следим температурата под краката ни да не превишава сто и петдесет градуса — започна да споделя опита си с Белов Осип Илич, след като се хвана за въжето. — Поне подметките на моите обувки могат да издържат известно време на сто и двайсет до сто и петдесет градуса. При тази температура газът все още се вижда. Е, хайде, Витя, осигури ни защитата! — подхвърли той на Злобин и се прекръсти. — Бог да ни пази!
	Щернгарт започна да се спуска в кратера. Въжената стълба не можеше да издържи двама души. Затова Белов изчака учения да стигне до дъното на кратера. Спускането продължи около десетина минути. Щом Осип Илич се озова долу, махна с ръка, за да покаже, че всичко е наред. В отговор Саша също му махна. Белов кимна за сбогуване на Злобин, сграбчи въжената стълба и спусна крака в търбуха на вулкана, обзет от вълнение, което можеше да изпитва само човек, който се докосва до нещо ново и неизвестно за него. Злобин грабна видеокамерата. Саша зае театрална поза и Витя го засне как изчезва в кратера сред облак горещ газ.
	Колкото по-надолу в кратера слизаше Саша, толкова по-горещи ставаха стените му. Тялото на Белов не го усещаше заради костюма, чувстваше го само лицето му зад дебелото стъкло на шлема. А ставаше все по-горещо и по-горещо. Стените на кратера пушеха, изпускаха задушливи газове, а отдолу вулканът бълваше жега. Имаше чувството, че слиза в ада, изведнъж зейнал под краката му.
	Най-сетне стъпи на твърда почва. Пусна въжето и се огледа. Отсрещната стена на кратера не се виждаше през маранята от струи, газове и пара. Дъното беше неравно, на буци, подобно на огромна яма, издълбана от бомба, с причудливо застинала тук-там лава. По дъното на ямата, сякаш въгленчета в пещ, проблясваха червени камъни. Изведнъж на Белов му се стори, че е попаднал на незастинала окончателно планета с все още втечнена на места повърхност. Беше достатъчно само да стъпиш върху тънката, покрита сякаш с пепел коричка, за да пропаднеш моментално и окончателно в нажежената лава.
	Изпробваха устройствата за свръзка — бяха в изправност. Щернгарт не си губеше времето напразно, изследваше почвата, правеше измервания, фотографираше. Когато Саша се приближи, той му обяви по радиовръзката:
	— Да вървим към тапата. Само че трябва да преминем на апаратно дишане. По-нататък ще стане горещо.
	Саша включи кислорода. Щернгарт направи същото…
	Вулканолозите тръгнаха към центъра на кратера, като спазваха малка дистанция помежду си. Вървяха разделени — така, в случай че някой попаднеше в капан, другият щеше да му се притече на помощ. Пътят минаваше през пукнатини, ями и буци. Тук на няколко места газът избиваше със съскане изпод земята. Червените нажежени камъни ставаха все по-малко и по-малко. След двайсетина метра двамата с Щернгарт отново се събраха. И отново провериха нивото на радиацията. Беше нормална. Изминаха още стотина крачки и Щернгарт се оплака:
	— Жегата е непоносима. Още малко и май ще се превърна в главня.
	— Каква е температурата зад борда? — пошегува се Белов и погледна към учения.
	Осип Илич махна с ръка. Леко разкривеното му от стъклото на шлема и маранята лице изглеждаше разстроено.
	— Нямам представа. Взех най-обикновени термометри, а скалата им показва температура до петстотин градуса. Вече не действат.
	— Какво?! — не можа да скрие изненадата си Белов. — Искате да кажете, че сега температурата е повече от петстотин градуса?
	— Аха — разнесе се в слушалките на Белов мрачният глас на Щернгарт. — Сигурно е около седемстотин, а може и да е осемстотин градуса. Мислех, че след последното изригване кратерът е успял да поизстине. Но не е. Не бива да продължаваме по-нататък, моят костюм няма да издържи. И без това вече ми се струва, че подметките ми пушат. Жалко, много ми се щеше да стигна до тапата, пък и да измеря нивото на радиацията.
	Белов се чувстваше превъзходно в своя КТ-1. Изобщо не усещаше топлината и ако Щернгарт не му беше казал каква е температурата извън костюма му, щеше да си остане в неведение. Ала сега се огледа и видя, че камъните, който го заобикалят, бяха променили цвета си. Не бяха червени, а нажежени до бяло.
	— Ще отида до тапата и ще направя необходимите измервания — заяви той и се приближи до учения.
	Осип Илич поклати глава:
	— Недей, Саша, опасно е.
	Ала в гласа на Щернгарт не прозвуча настойчивост и Белов разбра, че спътникът му няма нищо против той да отиде до центъра на кратера.
	— Ще отида! — отсече Белов. — Иначе какъв изпитател ще съм, щом не си върша работата докрай. Вие останете тук. Ако стане нещо, ще ми се притечете на помощ.
	Белов взе от ръцете на Щернгарт радиометъра и бавно се отправи към кратера на вулкана. Колкото повече се приближаваше към центъра на ямата, толкова по-плътно ставаше нивото на концентрация на газове и пара във въздуха. И толкова повече нажежена до бяло почва виждаше по пътя си. Земята изглеждаше неустойчива и сега Саша избираше по-предпазливо мястото, на което да стъпи при следващата си крачка. КТ-1 издържаше изпитанието прекрасно. Материята се оказа не само устойчива на високи температури, но и топлоизолираща. Температурата в самия костюм изобщо не се повиши. Единствено заради липсата на система за вентилация Саша непрекъснато се потеше, но не обръщаше внимание на такива дреболии.
	От маранята най-сетне изплува тъй наречената вулканична тапа. Изобщо не беше от твърда почва, както си я представяше Белов, а от лепкава разтопена маса. Очертанията й се долавяха в гъстия замъглен въздух. Диаметърът й беше около десет метра. Разтопената маса беше жива, мърдаше, преливайки с всички цветове на дъгата, бълбукаше и съскаше.
	„Огненото цвете — направи сравнение Белов, — също като в приказката.“
	Саша постоя няколко секунди мълчаливо, съзерцавайки това чудо на природата, сетне включи датчика. Той отново показваше радиоактивна аномалия. Преди да си тръгне, Белов направи няколко снимки. Провървя му — тапата изведнъж засъска, от нея изригна струя пара, а след това се вдигна и стълб лава. Белов успя да натисне навреме копчето на фотоапарата. Получи се прекрасен кадър. В следващия миг обаче огненото цвете избълбука и се надигна във въздуха, а той едва успя да отскочи от мястото, където то изхвърли разтопена маса. Саша не дръзна да изкушава повече съдбата, обърна се и закрачи към Щернгарт, който го очакваше.
	Ученият изгаряше от нетърпение:
	— Е, какво има там, Александър?
	— Фонит — отвърна лаконично Белов.
	— Знаех си! — Осип Илич беше много възбуден. — Докато ви чаках, ето какво измислих. Интензивната радиационна аномалия най-вероятно е свързана с издигането на кисела магма, а това означава… а това означава, Саша… — Щернгарт не се решаваше да изрече докрай предположението си.
	Белов внезапно осъзна:
	— Това означава, че скоро ще има изригване… — довърши думите на Щернгарт.
	Ученият кимна. И сякаш в потвърждение на това откритие зад гърбовете им се разнесе взрив. Стана точно на мястото, на което само преди няколко минути се намираше Белов.
	Към небето се издигна стълб от пепел, камъни и газове, а след няколко мига върху Белов и Щернгарт се изсипа градушка от ситни камъчета.
	— Дяволите да го вземат, Саша! — извика Осип Илич. — И това е само началото! Скоро тук ще настъпи ад!
	Без да довършат разговора си, тръгнаха към стената на кратера. До въжената стълба, която водеше към повърхността на земята, имаше почти сто метра. Разстоянието не беше чак толкова голямо, ако ставаше дума за обичайните условия на земята. Можеше да се преодолее за две минути, без да се бърза, а пък спринтьорите биха го изминали за осем секунди, че и за по-малко. Но тук, в кратера на вулкана, стоте метра бяха равни на три километра, и то по неравна местност. Крачеха мъчително по нагорнището през неравностите и буците, заобикаляха препятствията и се стараеха да не стъпват върху нажежените камъни.
	Екипировката на Щернгарт наистина не беше приспособена за такива високи температури. Ученият се задъхваше и вървеше, придвижвайки мъчително краката си.
	Когато до въжената стълба оставаха около петдесетина метра, се разнесе бучене, което идваше някъде от дълбините на земята. Скоро почвата под краката им затрепери. Никога досега Белов не бе попадал в зоната на земетресение. За миг го скова страх пред проявата на тази мощ от страна на природата, на която никой и никакъв случай не биваше да се противопоставя, но Саша веднага мобилизира волята си, съсредоточи се и ускори крачка, доколкото беше възможно.
	Подземните тласъци се засилиха, хълмът започна да се люлее, или поне на Белов и Щернгарт им се стори така. Саша погледна нагоре. Витя лежеше на ръба на кратера. Оттук, на двеста метра разстояние, главата му изглеждаше колкото грахово зърно. Злобин отчаяно махаше с ръце и призоваваше вулканолозите да се изкачат по-бързо.
	Саша и Осип Илич бързаха и без неговите знаци. Когато до спасителното въже оставаха двайсетина метра, от мястото, на което се намираше тапата, с рев изригна стълб газ. Дъното на кратера внезапно се повдигна, а след това изведнъж се продъни в центъра и образува яма със стръмни склонове, която беше още по-дълбока от предишната.
	Трусът отхвърли Белов и Щернгарт няколко метра назад. И двамата паднаха, но за щастие не върху острите камъни и не пострадаха особено. Ала все пак ударът беше чувствителен и Саша и Осип болезнено се разтресоха. Двамата се изправиха мъчително, помагайки си един на друг. Земята наоколо беше в пукнатини и ями. Отвсякъде се издигаха газ и пари.
	Главата на Витя все още висеше над урвата. Лицето на Злобин не се виждаше, но и без това беше ясно, че началникът на сигурността е изплашен до смърт. Правеше отчаяни знаци и сочеше някъде зад гърба на Саша и Щернгарт. И двамата неволно се извърнаха… Белов усети как косата му настръхва. През мъгливата завеса видя, че огненото цвете, чиито корени се намираха дълбоко под земята, сега е разцъфнало. И вече не беше покрито с пепел, а представляваше плътна едноцветна нажежена маса и заемаше три пъти по-голяма площ отпреди. Вулканът изпускаше магма от недрата си, а тя излизаше на повърхността и запълваше кратера вече във вид на лава.
	Новата опасност зареди Белов и Щернгарт с пъргавина. Двамата хукнаха към стената на кратера, без да подбират пътя.
	„Още малко, още съвсем малко…“ — съвсем не на място, а може би тъкмо обратното, съвсем на място, се въртеше в главата на Саша мотивът от известната песен на Владимир Семьонович, която му вдъхваше смелост.
	И точно „съвсем малко“ не достигна на Белов и Щернгарт да се доберат до спасителната въжена стълба. Дъното на кратера започна да изригва. На няколко места почти едновременно се разнесоха взривове, които напомняха избухвания на бомби с тротил, заложени в рудни изкопи. Земята също се издигна нагоре и зейна пред изследователите. От дъното на образувалата се яма изригна струя газ. Пътят към въжената стълба беше отрязан.
	Саша и Щернгарт се спряха объркани. Посъветваха се и решиха да минат по заобиколен път. За миг от маранята над тях се показа главата на Витя. Щернгарт направи някакъв знак на Злобин, но не стана ясно дали той го разбра. Гъст облак дим покри небето и скри Злобин.
	Вулканолозите тръгнаха надясно. Отново се движеха на разстояние един от друг, но се държаха взаимно под око. Изследователите не вървяха, а почти пълзяха по стръмния склон на ямата, като се хващаха за камъните и издатините.
	Белов се придвижваше трудно. Щернгарт също се изкачваше мъчително. В слушалките на Саша се разнасяше хрипливото му накъсано дишане. Разговаряха малко и само от време на време си разменяха кратки фрази, за да се предупредят за някаква опасност. Всичко, което се случваше, изглеждаше нереално за Белов, сякаш участваше в снимките на фантастичен екшън с взривове, стрелби и стрелба с гранатомети. Покрай тях непрекъснато прелитаха със свистене парчета почва и ситни камъни, сякаш бяха сачми или откос от вулканичен пясък. В един момент близо до Белов падна цяла вулканична бомба с големина колкото кислороден балон. Тя се стовари с глух звук на земята и се посплеска, придобивайки форма на леко деформирана гигантска диня с накалена кора, образувана по време на полета.
	През пукнатините на кората се виждаше огнената вътрешност на „динята“.
	Щернгарт много си патеше от камъните, които го улучваха. В такива моменти Саша чуваше ругатните му в слушалките. На Белов обаче дребните парчета не причиняваха болка. Той беше неуязвим в своя КТ-1 от свръхустойчив материал.
	Когато най-сетне се приближиха до стената на кратера, ново нещастие очакваше пътешествениците. В самата стена избухна взрив и към тях полетяха отломки от почвата. Белов успя да се скрие зад една канара, но Щернгарт се озова под летящите камъни. Един от тях, с големината на юмрук, го улучи в гърдите, събори го по гръб и камарата камъни веднага го покри.
	Белов се хвърли да помогне на учения. И го направи тъкмо навреме. Стената започна да се руши на мястото, където стана взривът. Щернгарт лежеше неподвижно с неестествено извърната ръка. Саша нямаше време да проверява дали вулканологът е жив или не. Сграбчи го за раменете и го повлече встрани. С огромни усилия едва успя да примъкне тежкото тяло на Осип Илич на няколко метра, когато от стената се откъсна огромно парче скална маса и се стовари точно на мястото, където само преди миг се намираха изследователите.
	Осип Илич помръдна и най-неочаквано отвори очи. В тях се четеше болка и мъка. Жив беше дяволът! Въздишка на облекчение се изтръгна от Белов.
	— Какво стана? — разнесе се в слушалките слабият глас на учения.
	— Подкоси ви камък, Осип Илич — рече Саша, стараеше се да говори бодро. — Но ще оцелеете, обещавам ви.
	Белов приседна на един камък, за да си поеме дъх. В главата му се въртяха мрачни мисли.
	„Вулканът се събуди, а промените, които стават в кратера, са само прелюдия към предстоящото истинско изригване — мислеше си той. — То може да стане още в този миг или след час, или след ден, или след два. Интересно дали пилотите ще успеят да ни вземат, преди да започне изригването?“
	Щернгарт беше слаб. Хриптеше и дишаше трудно. Едва ли би могъл да стигне сам до въжената стълба. А Саша нямаше сили да го влачи дотам.
	Белов свали от кръста на Щернгарт сигналния пистолет и стреля. Червената ракета с дълга опашка описа дъга и се разтвори в небето. Саша я проследи с поглед и не можа да сдържи радостния си възглас. Точно над тях, над урвата стърчеше главата на Витя. Беше същинска загадка как бе успял да се озове на мястото, където им беше най-необходим в момента. Саша не се впусна да я разгадава. Махна с ръка така, както би махнал кранист, подавайки командата „вдигай“. И моментално, сякаш с вълшебна пръчица, отгоре падна въжената стълба. Браво, Витя!
	За няколко мига кратерът престана да се тресе, престанаха да трещят и взривовете. Настъпи затишие. Само плътната завеса от пара и газ напомняше за доскорошните изригвания. Трябваше да побързат, преди вулканът отново да им напомни за себе си. Витя нетърпеливо разклати въжената стълба. Саша го разбра. Довлече Щернгарт до стената на кратера. Осип Илич беше в съзнание, но прекалено отпаднал.
	С всички сили обаче се стараеше да помогне на Белов, докато той го омотаваше във въжета, подготвяйки го за изкачването. Най-сетне Саша и Витя започнаха да издигат Осип Илич с помощта на специално приспособление. Мъчително, метър по метър, люлката с вулканолога се издигаше нагоре по склона, от време на време се удряше в стените. Изкачването продължи дълго, но в крайна сметка Щернгарт се озова горе. Щом дойде негов ред да се изкачва, Белов стигна върха на кратера без никакви произшествия.
	— Извика ли вертолета по радиостанцията? — беше първият въпрос, който зададе, щом свали шлема от главата си.
	Злобин беше блед като мъртвец, изглеждаше по-бял дори от тебешир.
	— Извиках го, Саша, извиках го — почти заекваше той. — Умрях от страх заради вас. Помислих си: край, гушнаха босилека. Особено когато земята под краката ви се взриви. А като началник на службата ти за сигурност не спрях да се псувам на майка, задето те пуснах в този пъкъл.
	— Откъде да знаем, че ще стане така? — измърмори Белов, докато сваляше димящите обувки с шипове на подметките от краката на Щернгарт.
	— Изобщо… цялата тази дандания в кратера — не можеше да се успокои Витя, докато сваляше другата обувка на учения, — ми напомни за първата Чеченска война, когато стояхме в танка на площад „Минутка“…
	— Стига си се правил на мемоарист — прекъсна го Белов. — По-добре ми кажи как се озова от тази страна на кратера.
	Двамата продължиха да разсъбличат учения.
	— Ами нали Осип Илич ми махна с ръка да вървя натам. Свалих въжената стълба от укреплението, преместих я тук и започнах да я закрепям — обясни Злобин. — А когато ти изстреля ракетата, вече бях готов. И ви пуснах другия край на въжената стълба.
	— А-а… — проточи насмешливо Белов, — а пък аз без малко да реша, че си се научил да четеш мисли. Все едно толкова съм се изплашил, че съм пуснал телепатичен сигнал, стигнал чак до Марс.
	Щом свалиха костюма на Щернгарт, те огледаха учения. За щастие нямаше счупвания, само изкълчване и силно натъртване. Върху гърдите на Осип Илич се виждаше огромна синина. Тук-там по тялото му също се забелязваха синини, но вече по-малки. Те бяха причинени от преките попадения на по-ситните камъни. Ученият бе изгубил съзнание от болезнения шок. За всеки случай му сложиха една обезболяваща инжекция, която намериха в аптечката.
	Едва след като огледаха Щернгарт и му оказаха първа помощ, Белов се зае със себе си. С помощта на Витя свали и прегледа новия си костюм. КТ-1 бе издържал изпитанията с чест. По него нямаше нито разрез, нито дупка, нито драскотина. Никъде не се беше разтопил, нито пък бе изгорял. Е, значи смело можеха да подадат документи за патентоването на изобретението. А на изобретателите задължително щяха отпуснат премия. Но първо трябваше да се измъкнат от Бурен.
	Вулканът заслужаваше името си. Моментното затишие приключи. Сякаш подслушал мислите на Белов, Бурен въздъхна недоволно и се разшава. В корема му нещо изръмжа и заклокочи, а сетне земята забуча и се разтресе…
	— Е, сега вече се дръж, Витя! — викна Саша на Злобин, който наостри уши. — Започва се!
	И наистина, вулканът изригна, а от кратера му се изтръгна стълб от газове, примесени с пясък и пепел.
	— Мамицата ти! — изкрещя Злобин и неволно се наведе. — Пак се започва! И къде се дяна този шибан вертолет, по дяволите?
	— Скоро ще дойде — отвърна му кратко Белов.
	Ала не беше сигурен, че пилотите ще рискуват да тръгнат към върха на действащия вулкан. Оставаше му само да се надява на най-добрия вариант. А засега трябваше да се погрижат за безопасността си, доколкото могат. Саша се наведе и подхвана Щернгарт под мишниците.
	— Хайде, Витя, помагай — разпореди се той. — Да се отдръпнем от кратера.
	До стръмния склон на възвишението имаше около сто и петдесет метра. Белов и Злобин примъкнаха Щернгарт до ръба на върха, а сетне отидоха да вземат останалите неща. Почти цял час се занимаваха само с това. А през цялото време кратерът на вулкана бълбукаше като огромен котел, трещеше, а от време на време изригваше газове. За да се спасят от долитащите камъни и бомби, се скриха зад голяма канара.
	А вертолетът все го нямаше и нямаше. Едва когато окончателно изгубиха надежда, че някога ще се махнат от Бурен, дългоочакваната точка се показа далеч в небето. С всяка изминала минута тя се увеличаваше все повече и повече и придобиваше очертания. Белов и Витя не бяха на себе си от радост. Злобин дори подскочи, стисна ръка в юмрук и разсече въздуха, сякаш искаше да каже: „Йес!“
	Вертолетът се приближи. Оставаше само някакъв си половин километър, когато се разнесе взрив — най-мощният, откакто вулканолозите се бяха изкачили на Бурен. На повече от сто метра височина се издигна огнен стълб, посипа се дъжд от камъни, а около кратера се образува черен облак, който започна да се разстила в небето. Вероятно такъв ефект имаше подземният атомен взрив. От кратера изригна лава и започна да се стича по склона.
	Но това не беше най-страшното. Далеч по-лошото бе, че вертолетът най-неочаквано направи завой и полетя встрани. Витя зяпна. А когато осъзна, че пилотите нямат намерение да ги вземат, направо се вбеси.
	— А-а… Мръсници! Страхливци! — развика се той и се разпсува. — Гадове! — беснееше Злобин и заплашваше вертолета с юмрук. — Мизерници! Само за мангизи можете да бачкате! Лигльовци! Елате тук, де, елате, ще ви платя аз…
	Ала Витя напразно обвиняваше пилотите. Вертолетът отново се появи, но от другата страна на вулкана. Огромната машина се приближи и леко и грациозно кацна близо до вулканолозите.
	— Е, какво, дълго ли ни чакахте? — озъби се Тимофей, надничайки от вертолета, и скочи на земята. — Хайде, момчета, качвайте се!
	Щернгарт малко по малко се съвземаше. Бледността му преминаваше, по бузите му се появи руменина. Белов, Витя и Серьожа го натовариха на вертолета и нахвърлиха вещите вътре. Докато траеше приготовлението, Сергей — вторият пилот, който седеше в кабината, за всеки случай не гасеше двигателя, за да могат да излетят във всеки момент. Той поздрави старите си познати, махна с ръка и дръпна към себе си лоста за управление. МИ-6 се издигна във въздуха, наклони се рязко на лявата си страна и полетя надалеч от вулкана. Екипажът и вулканолозите въздъхнаха с облекчение.
	— Защо се върнахте обратно, когато вулканът изригна? — попита смутено Витя, тъй като изпитваше неудобство пред Белов заради това, че напразно руга пилотите.
	— Ами облакът от вулкана полетя към нас — обясни добродушно Тимофей. — Върхът не се виждаше, затова заобиколихме Бурен, за да го приближим откъм страната, откъдето духаше вятърът.
	— Пък аз си турих грях на душата и си помислих, че ни зарязвате — измърмори Витя.
	Тимофей и Серьожа го погледнаха изненадано.
	— Какви ги дрънкаш, Витя? — обиди се Сергей. — Че ние сме руснаци. Може да загинеш, но трябва да спасиш приятеля си! Не помниш ли съвета на Суворов? Щяхме да дойдем и по-рано, но възникна проблем с горивото. Мислехме, че когато тръгнем да ви вземем вечерта, ще заредим, но ни се наложи спешно да излетим, а човекът, който зарежда с гориво, го нямаше. Откъде да знаем, че на Бурен ни в клин, ни в ръкав ще му се прище да иде по голяма нужда? Тъй че мина доста време, докато намерим оня с горивото и докато заредим — завърши пилотът.
	— Да, де, а пък ние… — Витя не успя да довърши.
	Мощен взрив разтърси околността. Ударната вълна беше толкова силна, че вертолетът подскочи, направи завой и полетя на една страна. И започна да се накланя, губейки височина. Тимофей едва успя да се справи с управлението му. Направи маневра, изведе МИ-6 от опасното накланяне, след това изправи огромната машина и отново започна плавно да набира височина. Вулканолозите се съвзеха от уплахата и се лепнаха едновременно за стъклото.
	А под тях ставаше нещо невъобразимо. От вулкана се разнасяше такъв грохот, сякаш земята всеки миг щеше да се пръсне по шевовете. Бурен бълваше на хиляди метри нагоре гъсти черни кълбета дим, пари и пепел и изхвърляше огромни нажежени камъни, които образуваха гигантски снопове искри. Струпаните над вулкана плътни тъмни облаци се разстилаха на всички страни и покриваха околността с мрак. В него непрекъснато проблясваха мълнии и трещяха гръмотевици. По склоновете на Бурен се стичаше огнен поток от клокочеща лава, която помиташе всичко по пътя си. Същински първобитен ад! Същинска еуфория на хаоса! Така е изглеждала Земята в ранния стадий на съществуването си.
	За няколко секунди във вертолета се възцари мълчание, прекъсвано само от тежкото хрипливо дишане на Щернгарт. Най-сетне Тимофей наруши тишината:
	— От толкова години съм тук, но за пръв път виждам Бурен да бълва така — изсумтя и не беше ясно дали му се възхищава, или го осъжда.
	— Да-а… — проточи Витя и с вид на помъдрял от живота старец добави: — Най-важното в нашата вулканоложка работа е да избягаш навреме.
	Никой не му възрази…


	Част ІІ
	Първо самолетите

	15.

	Беше превъзходно за Англия лято — сухо и топло, а из синьото небе лениво се носеха самотни облачета. Времето беше изключително подходящо за полети. Шмит седеше в кабината на частния самолет ЯК-18 и внимателно следеше показателите на радара. Летеше на пределно малка височина, тъй като бордовия компютър можеше да засече базата на противника, който Дмитрий трябваше да унищожи, само от бръснещ полет. Под крилото на машината преминаваха поляни, ниски зелени хълмове, обрасла с шубраци пустош, блата, заобиколени от върби, рекички и тесни равни пътища, прокарани още от римските легионери. Но базата не се виждаше.
	Шмит се наслаждаваше на полета. Колко късно хвана щурвала на самолета! Колко години от живота си изгуби напразно! Отдавна обичаше да плава заради чувството за свобода, което му даваше водата. Но реенето във въздуха го опияняваше по-силно от всички наркотици, които бе опитал в живота си. А когато към това се добавеше и чувството за риск, заложено в хазартната игра, в която се впусна, ставаше ясно, че две в едно е по-добре, отколкото просто поредното екстремно приключение…
	Той вече стигна до края на равнината. Дотук. Край. По-нататък не можеше да продължи. По-нататък започваха именията и малките градчета, над които полетите на частните самолети бяха забранени. Ако английската противовъздушна отбрана, не дай си боже, засечеше въздушния храбрец, проблемите нямаше да му се разминат. Щяха да го принудят да се приземи на военното летище и така щяха да го глобят, че свят да му се завие, дори можеха да конфискуват и самолета.
	Шмит направи завой и полетя обратно, но този път малко по-вдясно от сектора, който вече проучи. Разбира се, би могъл да лети над долината напосоки, разчитайки по руски маниер на късмета си. Шансът за успех беше голям, защото квадратът наистина беше ограничен, но педантичният Шмит предпочете да раздели наум местността на квадрати и да ги проучва сантиметър по сантиметър.
	Най-сетне радарът засече един сигнал. На екрана на монитора се появи точка, а от нея на различни страни започнаха да се пръскат кръгове като от хвърлен във водата камък. Прекрасно! Оставаше му само умело да се приближи до целта и да пусне по нея една-две ракети.
	Когато неговият ЯК направи красив завой и се насочи към целта за атака, от облаците излезе малък самолет СВА-41. Той се понесе с рев към Шмит и без предупреждение откри огън. Дмитрий ясно видя на екрана на монитора как вградената в корема на СВА картечница изригна сноп искри. Шмит с плавно движение премести лоста за управление вдясно и едновременно с това увеличи скоростта си.
	Машината се наклони на една страна във виража, описа дъга на триста и шейсет градуса и продължи полета, отдалечавайки се нагоре и встрани. Самолетът на Шмит беше улучен, датчиците отбелязаха две пробойни на лявото крило. Но това бяха дреболии.
	Дмитрий се впусна в боя. Когато бе достигнал почти до земята, атакуващият самолет излезе от пикирането и отново започна да набира височина. Шмит също успя да завие и се понесе с максимална скорост към СВА-41, който се оказа на огневата му линия. За съжаление разполагаше само с две ракети, а те му трябваха за унищожаването на базата. Дмитрий реши засега да не изразходва трите си изстрела с базука и да включи в действие едрокалибрената си картечница. В прицела му се озоваха предното стъкло и главата на пилота. Той натисна спусъка.
	Бордовите системи обаче бяха съобщили на английския пилот за опасността, той рязко увеличи скоростта и се спусна надолу. Куршумите се изгубиха в празното пространство. Шмит се обърна към изплъзващия се англичанин, но той моментално се скри от полезрението му.
	Всяка фигура от пилотажа бе съпроводена с възхитителен рев на двигателите, които издаваха единствено и само самолетите с бутала. Дмитрий направи лупинг, застана зад опашката на вражеския самолет и отново взе на прицел противника си. Той най-неочаквано се стрелна нагоре, описа кръг, застана в хоризонтално положение, направи завой и се насочи към неговия ЯК. Шмит неволно се възхити от майсторството на противника си. Страхотно — челна атака!
	В следващия миг той натисна спусъка, изстреля бърз откос и се изплъзна от огневата линия. Противниците си размениха изстрели. Но пилотът на СВА напразно изразходи изстрела на базуката си. Снарядът се взриви някъде долу, на земята. А стрелбата на Шмит попадна в целта. На екрана на монитора се виждаше повреденият корпус на СВА-41. Самолетът рязко намали скоростта си и започна да губи височина. „Чудесно се справих“ — похвали се наум Шмит. Оставаше му само да довърши противника си.
	Внезапно видя, че до сянката на СВА, която се движеше по земята, се появи още една. Погледна нагоре. В лъчите на ослепителното слънце точно над него летеше още един самолет — също СВА-41, който бе дошъл да помогне на първия. „Английските гарвани се събраха…“ — ядоса се Дмитрий.
	Прецени действията си правилно — шмугна се под противника си, издигна се рязко нагоре и стреля с базуката. В следващия миг изправи самолета си в хоризонтално положение. Знаеше, че е поразил целта, но не се сдържа и погледна в монитора. На него се виждаше горящият самолет, който с мощен рев се носеше спираловидно към земята. След секунда се разнесе мощен взрив и към небето се издигнаха кълба от черен дим.
	Първият улучен СВА-41 се прибираше към летището с бръснещ полет. Вече беше на прилично разстояние. Шмит се понесе след него. Машината представляваше прекрасна беззащитна цел. Неудачникът пусна наслуки една ракета, но както се очакваше, не улучи целта. Шмит догони ранения самолет. Спокойно, сякаш бе на стрелбище, го взе на прицел и стреля с базуката.
	Снарядът улучи СВА-41 в средата. Машината избухна в центъра, сетне се изду от взрива и се пръсна на парчета, които полетяха с вой на различни страни. Повече нямаше какво да гледа. Шмит обърна самолета на една страна и се отдалечи вдясно нагоре, насочвайки се към базата. Включи отново системата за издирване. Скоро на екрана отново замига сигнална точка. Дмитрий пикира към целта, пусна по нея две ракети една след друга и се стрелна нагоре, за да не се озове над взривовете от собствените си ракети.
	Базата се покри с кълба дим от взривовете, а бордовият компютър дълго и във всички ракурси с удоволствие показваше последствията от причинените от ракетните удари разрушения, но Шмит вече не гледаше монитора. Той изгуби какъвто и да било интерес към базата, тъй като беше свършил работата си! Обърна своя ЯК и се отправи към летището.


	16.

	Както винаги Фьодор Лукин се събуди призори. И както винаги, с усмивка! Благодари на Бога, че му е дал още един ден живот, стана и се изми. Отправи се към залата за молитви, която служеше и за столова и където вече се събираше неговото паство. А след общата християнска молитва и трапеза тръгна да огледа владенията си. Измитите като него и сресани обитатели на приюта тръгнаха подире му към изхода, облечени в дрехи, които бяха преминали през дезинфекция.
	Като образец за организацията на своето „духовно предприятие“ Фьодор Лукин бе взел общностите на първите християни, които съзнателно се отказвали от материалните блага, от собствеността и от участието в политическия живот и безрезервно се посвещавали на Бога. Та нали и Христос, и апостолите, напомняше непрекъснато на обитателите Фьодор, са били „от нашите, от скитниците“.
	Всъщност това беше една комуна или киновия, както предпочиташе да казва Лукин, което на гръцки означаваше същото. Имуществото на обитателите й беше общо, всеки си имаше свое задължение и работеше в полза на ближния си — готвеше, чистеше, переше… Бившите клошари работеха на различни места — някои в птицефермата, както гръмко наричаха курника, други в свинефермата, а трети в зеленчуковата градина. Но в помощното стопанство работеха само онези, които завинаги бяха сложили край на скитничеството и се бяха заселили в дома „Нил Сорски“.
	Благодарение на Фьодор в общината се бе утвърдило едно доста необичайно обръщение един към друг — „страннико“. Странник Фьодор, странник Алексей и тъй нататък. В това обръщение Фьодор виждаше известно отражение на своята религиозно-философска концепция — всички сме странници в общата орисия, от пръст сме направени и в пръст ще се превърнем. И затова трябва да я изживеем така, да изживеем живота, та да не бъде мъчително, болезнено и срамно в дрипите на своите прегрешения, когато застанем пред Господа Бога в деня на Страшния съд…
	Фьодор изгълта едно току-що снесено яйце в курника, излезе на двора и започна да изтупва полепналия пух от дрехата си. От това занимание го отвлече шумът на мотор. Лукин се озърна. В традиционно разтворените врати на дома „Нил Сорски“ влизаха две леки коли. Фьодор забърза да посрещне автомобилите, тъй като реши, че това е или началството, или някакви чуждестранни екскурзианти, или спонсори, понеже напоследък изброените групи посетители не ощетяваха приюта откъм вниманието си. Ала изпадна в истинско изумление, когато вместо очакваните почтени хора от колите слязоха осем смугли яки момчета с камуфлажни униформи и автомати.
	— Братя — промърмори леко стъписаният Лукин, — да не би случайно да сте сбъркали адреса. Това е приют за сиротни и нещастни хора, няма какво да вземете от нас.
	— Не сме сбъркали, краставо магаре, не сме сбъркали! — ревна единият от пристигналите — набит мъж с едро лице, сграбчи Лукин за рамото и грубо го блъсна към столовата. — Влизай, ще си поговорим.
	Мъжът разговаряше с бойците на непознат език. От няколкото подхвърлени думи Фьодор разбра само името на Шамил. Хората с камуфлажни униформи се пръснаха из приюта, а мъжът и един мълчалив бандит с надменно изражение на лицето влязоха в столовата. В нея нямаше никого с изключение на готвачката — пълна петдесетгодишна жена, и Ботаника, който се бе отбил там да хапне нещо вкусно. И жената, и момчето се намираха в кухнята.
	— Всички на земята! — кресна боецът и насочи дулото на автомата към готвачката и Ботаника.
	Не му се наложи да повтаря заповедта си, защото хлапакът и лелката се пльоснаха на пода, сякаш бяха чували с картофи, изхвърлени от камион, и прикриха главите си с ръце. Фьодор изпъна дясната си ръка и прекръсти насилника.
	— Бог да прости неприличното ви поведение в този мирен дом — рече смирено.
	— Млъквай! — гракна мъжът с едрото лице, замахна и залепи такава плесница на Лукин, че той прелетя над масата, заби се в стената и се свлече на пода.
	Разблъсквайки пластмасовите маси и столове, боецът отиде с бърза крачка при Фьодор, сложи крак върху гърдите му и притисна дулото на автомата до главата му.
	— Къде са Ярослава и синът й? — изкрещя той така, сякаш си имаше работа с глух.
	Изплашеният до смърт Фьодор едва успя да промълви:
	— Не зная — и моментално получи жесток ритник с върха на обувката в ребрата.
	— Казвай, отрепко! — кресна отново боецът.
	От острата болка, която прониза цялото му тяло, Фьодор се сгърчи.
	— Мо-о… мо-о… мо-оже да си е вкъщи? — изрече той с огромно усилие.
	Боецът продължи да оказва психологически натиск на жертвата си, отново сложи крак върху гърдите на Фьодор.
	— Вкъщи ги няма! — излая злобно той. — Комшиите й казаха, че е заминала на почивка.
	— А, такава ли била работата! — отдъхна си с облекчение Лукин, след като най-сетне осъзна, че Ярослава е извън опасност. — Решили сте, че тя е дошла при мен? Сгрешили сте, братлета, уверявам ви. Преди време тук наистина имаше почивен дом, но сега това е Дом на странника. И Ярослава никога не е идвала при мен.
	Боецът каза няколко думи на бандита, който очевидно не разбираше руски език. В отговор онзи само изпсува злобно. Ако се съдеше по жестовете на почит, които му оказваха, този човек беше главатарят на бандата. В този момент вратата се отвори и бойците нахлуха в столовата. Водеха Шамил.
	— Момичето и хлапето ги няма никъде. — Преровихме целия боклучарник. — Той гнусливо се навъси. — Тука се мотаят само някакви отрепки. А пък Шамил го открихме. Той е домакин тук.
	Изблъскаха в краката на главатаря пребледнелия Шамил, който не разбираше какво става. Мъжът с едрото лице остави на мира Фьодор и прехвърли вниманието си към домакина на приюта. Приближи се до него и го ритна със замах в зъбите. Главата на Шамил отхвръкна назад така, сякаш вратът му нямаше връзка с гръбначния стълб. Последва още един ритник и още един по най-чувствителните места, а сетне — и удар с цевта на автомата в челото му. Очевидно това беше любимата серия за натиск, която мъжът с едрото лице използваше, за да сплаши жертвата си.
	— Знаеш ли кой е този? — попита той и кимна по посока на надменния бандит.
	Шамил се изплю, сетне избърса с длан кръвта, която се стичаше по брадата му, и завъртя глава в знак на отрицание.
	— О-о! — Забели очи мъжът с едрото лице, като по този начин искаше да покаже, че пред тях стои важна клечка. — Дори нямаш представа кой е този! Това е човек на шейха, чийто син твоите приятели убиха в Чечения. Спомняш ли си?
	Шамил не можеше да си представи нищо по-лошо в живота си от появата на човека на шейха. И кимна мълчаливо.
	— Удари часът на разплатата! — заяви мъжът с едрото лице и дръпна затвора на автомата.
	Шамил примижа. Примижаха и Фьодор, и Ботаника, и готвачката, които лежаха на пода. Най-неочаквано посланикът на шейха заговори. Той подхвърли няколко думи на родния си език към бойците, а сетне тръгна към вратата.
	— От името на шейха животът ти се дарява, засега — заяви с крива усмивка мъжът с едрото лице и свали дулото на автомата. Беше разочарован, че не му позволиха да използва оръжието си. Обърна се към останалите бойци и заповяда: — Вземете Шамил, за всеки случай отведете и онзи малоумник — посочи той към Фьодор. — И да се махаме оттук.
	Четири яки силни ръце сграбчиха Шамил, още толкова — Фьодор и повлякоха нещастните пленници по пода към вратата. Нито Лукин, нито домакинът на приюта се съпротивляваха. Бойците бяха настроени много агресивно и като нищо можеха да застрелят и двамата при най-малкото неподчинение.
	Измъкнаха мъжете навън и ги натикаха в колите. В дома на клошарите сякаш всички бяха измрели. Обитателите му се бяха изпокрили по кьошетата и не смееха да си покажат носа навън. Единствено Зарима — дъщерята на Шамил, изскочи от перачницата, щом зърна баща си, и хукна към него, ала някакъв мъж я възпря и я блъсна назад към вратата.
	Двете коли направиха завой и излязоха от двора. Когато автомобилите се отдалечиха на около километър, в приюта за странници „Нил Сорски“ изтрещя мощен взрив.


	17.

	Самолетът се снижаваше, поклащайки крилата си, по които бяха изрисувани червени звезди. В далечината се появи пистата за кацане. Погледната отвисоко, тя изглеждаше странно, пък и погледната от земята, също имаше странен вид, защото представляваше широк, идеално гладък път, който водеше наникъде. Секваше внезапно насред яркозеленото поле, а нататък следваше пустош. Всъщност защо да водеше наникъде? Пътят водеше към небето. А какво по-романтично можеше да има от път, който води към небето?
	Славният ЯК докосна меко бетона със задното си шаси, Шмит натисна спирачките, самолетът стигна третата полоса и спря. До единия от хангарите се тълпяха хора. Шмит насочи самолета към тях. Спря, отвори вратата на корпуса и махна с ръка. В отговор те също му махнаха.
	„Свалените“ от Шмит самолети вече бяха на летището. Пилотите бяха излезли от кабините, крайно недоволни от полетите си и от себе си. Има си хас, днес бяха напълно разбити. Дмитрий също слезе на земята. Свали шлема си, сложи го под мишница и се отправи към вратите на хангара.
	Всичко, което се случи в небето, беше игра — игра на възрастни мъже, влюбени в самолетите и в небето. Всъщност тази игра не беше лишена от финансови интереси, защото докато тя беше в ход, се правеха залагания, а победителят печелеше много пари. Но Шмит не участваше в тази хазартна и не съвсем безопасна игра заради това, а просто защото имаше нужда от силни усещания, тъй като без тях животът му се струваше скучен и блудкав като реч на член на Държавната Дума.
	Разривът с Олга, а още повече загубата на фонд „Реставрация“ изкараха Шмит от релси. Той не виждаше смисъл от съществуването си и затова започна да си търси подходящо занимание, за да разнообрази делниците си на богат човек, останал без работа. В началото се увлече от самолетите просто за да се захване с нещо. Но сетне се влюби в тези машини и в небето. Влезе в елитен авиоклуб и се записа в школата за пилоти.
	Първият му самостоятелен полет го разтърси. Ревът на мотора, високата скорост, чувството за власт над машината, която пореше въздуха, му допаднаха. И след като завърши школата за пилоти, Шмит се сдоби със спортен самолет и го удари през просото. Носеше се с часове над частното летище и ту се издигаше далеч над облаците, ту тъкмо обратното — пореше въздуха на педи от земята. А понякога неоправдано и безразсъдно рискуваше живота си.
	Новите познати на Шмит от авиоклуба го възприеха като конте. А един от тях уж между другото отбеляза, че всеки глупак може да препуска над летището, създавайки аварийни ситуации. Но за да покажеш висока класа, трябва да имаш талант и ум. Въздушният хулиган не се обиди, понеже човекът имаше известно право, но веднага му предложи да се хванат на бас, че ако на другия ден времето е хубаво, той ще направи лупинг на разстояние десет метра над земята в най-ниската точка. Човекът се съгласи да се хванат на бас през смях, а хората, които присъстваха на спора, на майтап започнаха да се обзалагат, на това отгоре съотношението беше пет към едно в полза на това, че Шмит няма да направи лупинга.
	През нощта Дмитрий се отдаде на пресмятания, помисли малко и реши, че ще успее. На другия ден времето беше хубаво. Той стисна ръцете на хората, които се бяха събрали на летището, отиде до самолета си и влезе в кабината. Засили се, вдигна се от земята и се понесе във въздуха.
	Наистина, Шмит имаше малко шансове да оцелее, извършвайки лупинга. Той би могъл да пикира от много по-малък ъгъл, самолетът да опише много по-голяма окръжност, отколкото трябваше, и да се вреже в земята. Можеше да стане и обратното — да влезе от много по-голям ъгъл и тогава самолетът щеше да изгуби скорост, и да падне на земята. И още какви ли не грешки би могъл да допусне неопитният пилот, докато изпълнява фигурата от висшия пилотаж. Но Шмит не се страхуваше от смъртта. Дори може би я търсеше.
	Дмитрий засили самолета до необходимата скорост и плавно дръпна лоста за управление към себе си. О, възторженото му усещане в мига, когато машината вирна нос и започна да се издига във висините, не можеше да се сравни с нищо. В състояние, близко до еуфорията, Шмит прелетя със самолета надолу с главата над самата земя и отново се върна на изходната си точка.
	Кацна на летището като победител. Оттогава подмятанията престанаха. Не можеше да се каже, че хората го обикнаха, но със сигурност започнаха да се отнасят към него с уважение. А самият Шмит окончателно се пристрасти към небето. И започна да се слави с фигурите си от висшия пилотаж, скоро стана един от най-добрите пилоти на авиоклуба. По време на полетите непрекъснато поемаше излишни рискове, за които Оксана неведнъж му правеше забележки — бившата проститутка, която Шмит уреди да работи като сервитьорка в бара на авиоклуба. В отговор той само се смееше и казваше:
	— Ти тепърва ще видиш.
	Шмит щеше да продължи да си живее в къщата край Москва близо до авиоклуба, ако не бяха коварствата на небезизвестния Зорин. Не стига, че Виктор Петрович го измести от бизнеса, но чрез подставени лица започна да води дела срещу него, с надеждата да лиши Дмитрий от последните пари, с които разполагаше. За да се спаси от претенциите на Зорин, Шмит беше принуден да емигрира. И той реши временното му местожителство да бъде в Англия. Имаше две причини, за да избере тази страна: първо, тя много му харесваше и, второ, точно там живееше Иван Белов, към когото Шмит изпитваше бащински чувства. Дмитрий често се срещаше с Иван, помагаше му и го подкрепяше. А момчето отвръщаше с взаимност на приятелското му отношение.
	В Англия Шмит се запозна със също така фанатично пристрастени към спортната авиация хора, какъвто беше и той. В базата на старо, едва връзващо двата края пилотско дружество те основаха свой клуб от любители на авиацията и от време на време започнаха да провеждат спортни състезания, за които се правеха залагания. Отначало просто се състезаваха, сетне увеличиха оборотите и започнаха да правят демонстративни въздушни боеве, а напоследък показваха боеве, в които се прилагаха най-новите постижения на компютърната технология.
	Монтираха в спортните самолети специални компютри с не по-малко специални програми и си поставяха различни по сложност задачи — по-прости за начинаещите и по-трудни за асовете. Въоръжението и повредите по самолетите бяха виртуални, а боят — реален.
	Ракетите, базуките и картечниците, монтирани на спортните самолети на същите места, на които се монтираха и в бойните машини, стреляха с импулси, които се улавяха от поставените в самолетите на противника датчици. При попадение датчиците реагираха и предаваха информацията на бордовите компютри на всички участници в играта, а компютрите показваха на екраните на мониторите картината за вида повреда.
	При пряко попадение на снаряд от базука или ракета самолетът се взривяваше. Разбира се, на екрана на монитора. Всеки самолет разполагаше с боен комплект от две ракети, три изстрела с базука и определено количество куршуми за стрелбата с картечница. След като изразходеше снарядите си, пилотът трябваше да се върне на летището, за да попълни бойния си комплект. Естествено, по същия начин постъпваха и „свалените“ самолети.
	Целта на днешната игра бе Шмит да открие базата на противника — монтирана от съдиите сигнална точка — и да я унищожи с виртуални ракети. А противниците му, които излетяха по-късно от него, бяха длъжни да защитят тази база. Според правилата на играта в боя можеха да участват само два самолета. Ако единият излезеше от строя, се включваше другият.
	Днес Шмит спечели чиста победа. Дмитрий поздрави хората, които стояха край хангара — около двайсетина души, прие поздравленията и влезе вътре. На една от стените на хангара бе окачен огромен екран и няколко малки монитора, на които се въртяха кадри от видеокамерите, монтирани в различни краища на бойното поле и на самолетите. Желаещите можеха да гледат въздушния бой не само навън, но и в залата, а пък ако искаха, можеха да го наблюдават първо навън, а сетне — вътре, където се правеше видеозаписът.
	Шмит отиде в дъното на залата. „Свалените“ пилоти вече бяха там. Те не се сърдеха един на друг. Спортът си беше спорт. Още повече, че момчетата бяха от богати семейства и днешната им загуба нямаше решаващо значение за намаляването на благосъстоянието им. Шмит стисна ръцете на съперниците си и ги покани да пийнат по нещо в бара. Никой не му отказа.


	18.

	Витя лежеше вкъщи на дивана и гледаше някакъв екшън по телевизията, когато на вратата се позвъни. Едва вчера се бе върнал от експедицията, която Александър Белов организира до вулкана Бурен. Щернгарт си лекуваше раните, Белов остана с него и изпрати Витя да си почива вкъщи. Само че той не можеше да си почине, защото още сутринта го навести доктор Уотсън, а сетне се отби и Степанич. Сега пък вятърът бе довял още някого.
	Злобин напъха крака в пантофите си и се потътри към вратата. Погледна през шпионката и видя някакво хлапе. Щом отвори вратата, се оказа, че е Ботаника. Момчето беше раздърпано, зениците му бяха разширени, а в очите му се четеше страх.
	— Чичо Витя, чичо Витя! — задъхваше се хлапето. — Там, там…
	— Я се успокой — промърмори Злобин. — Каква е тази паника? Влез и разкажи поред какво ти се е случило. — Той пусна момчето в антрето и затвори вратата зад него. — Иди в стаята, там ще си поговорим.
	Ботаника поклати глава.
	— Не мога! Няма време, чичо Витя. В дома „Нил Сорски“ стана нещастие! — развика се отново то. — Дойдоха осем бойци, търсеха Ярослава и Альоша, но не ги намериха. И взеха Фьодор и Шамил, а пък дома ни го взривиха.
	— Как така са го взривили?! — стъписа се Витя. — Какви ги дрънкаш?
	Момчето само махна с ръка:
	— Не дрънкам, чичо Витя. Сложиха взрив в котелното помещение и го вдигнаха във въздуха.
	Съненото състояние, в което днес Витя пребиваваше още от сутринта, отведнъж се изпари.
	— Има ли убити? — поинтересува се живо той.
	— Не, но има ранени. Когато бойците се ометоха, някой надникна в котелното помещение и откри взривното устройство. Изскочи навън и се развика всеки да се спасява както може. Всички се разбягаха и тогава то избухна.
	— Тъй, тъй — развълнува се Витя и започна да крачи по коридора. — А Ярослава какво общо има с това? Онези защо са я търсили?
	Момчето вече бе успяло да си поеме дъх и заговори по-спокойно:
	— Не зная със сигурност, но доколкото разбрах, Ярослава и Альоша са в някакъв почивен дом, бандитите я търсят и дойдоха, защото някой им е казал, че е при нас.
	— Чакай малко — спря се Витя и погледна подозрително Ботаника. — А ти откъде знаеш всичко това, красавецо?
	— Откъде зная? Откъдето трябва — изсумтя момчето. — Чух го със собствените си уши. Бандитите си говореха пред мен в столовата. А пък аз бях в кухнята с готвачката. И когато влязоха, ни накараха да легнем за пода… Чичо Витя… — погледна с надежда момчето към Злобин. — Ще помогнеш ли на Фьодор?
	Злобин вече не слушаше хлапака. Мозъкът му трескаво работеше.
	— Какво? А-а… На Фьодор ли? Разбира се, че ще му помогна… Ти върви, Ботанико, върви. Достатъчно проблеми си имате в приюта. Правилно постъпи, че дойде да ми кажеш всичко.
	Момчето се накани да си тръгне.
	— Наистина трябва да бързам. Тимоха е леко ранен, откараха го в болницата. А пък аз се отбих да ви кажа за Ярослава, Фьодор и Шамил. Те са в беда. Е, хайде, чичо Витя, довиждане.
	След като изпрати Ботаника, Злобин се хвърли към мобилния си телефон и набра номера на Вонсовски.
	— Здрасти, докторе.
	— А, ти ли си Витя — отзова се доктор Уотсън. Беше в добро разположение на духа и явно се канеше да си побъбри с него. — Какво става?
	Но на Злобин не му беше до разговори. Той закуцука напред-назад с телефона в ръка из стаята.
	— Знаеш ли къде е Ярослава? — отвърна на въпроса с въпрос.
	— Да речем, че зная, защо питаш?
	— Я не ми се прави на интересен! — скастри го Злобин. — Казвай къде е!
	Най-сетне докторът схвана, че се е случило нещо непредвидено.
	— В почивния дом „Весел май“ е — изрече веднага. — Заедно с Альоша и Катя.
	— Сигурен ли си?
	— Че защо да те лъжа? — пообиди се малко докторът. — Самият аз й препоръчах този почивен дом. Момчето има малки проблеми с белите дробове. Тя послуша съвета ми и замина за „Весел май“. Взе със себе си и Катя. Степанич ги закара дотам.
	Витя престана да се щура из стаята и се закова на място.
	— Степанич ли казваш… Виж какво, докторе. Хайде бързо да го намериш и да дойдете при мен с колата му! Кажи му, че се е забъркала една каша, в която ще има стрелба. И си вземи чантата на доктор Ох-боли.
	— Тя пък за какво ти е? — попита Вонсовски, без да скрива изненадата си.
	— Трябва ми, докторе, и то спешно. Ще отидем до санаториума. Сестрата и племенникът на Саша Белов имат големи проблеми. И ако не се размърдаме, спукана им е работата.
	Споменаването на Саша Белов беше достатъчно доктор Уотсън да се отнесе отговорно към разпорежданията на Злобин.
	— Добре. Идвам.
	И наистина, не минаха и двайсетина минути, когато доктор Уотсън и Арсений Степанович спряха пред блока на Злобин. Щом зърна познатия фургон с надписа „Сибирски козунак“, Витя, който мереше с широки крачки тротоара пред блока, забърза насреща му и скочи почти в движение на предната седалка. Изпод якето му стърчеше кобур.
	— По-бързо, Степанич, по-бързо! — пришпори той обикновено туткавия Власов.
	Арсений Степанович натисна газта.
	— А сега можеш ли да ни обясниш какво се е случило? — поинтересува се доктор Уотсън.
	Витя се извърна така, че да вижда едновременно шофьора и седналия зад него Вонсовски. Разказа накратко на приятелите си какво се е случило в дома „Нил Сорски“, как бойците са отвлекли Фьодор и Шамил и издирват Ярослава и сина й.
	— Мислиш ли — попита Степанич, след като Витя приключи разказа си, — че ще успеем да приберем Ярослава, преди бандата да е стигнала до нея?
	Злобин сви рамене, загледан през прозореца.
	— Да не съм пророк? — избоботи той. Мислите му бяха една от друга по-мрачни. — Не съм блаженият Фьодор. Всичко може да се случи. Имаме едно предимство пред бойците. Ние знаем къде е Ярослава, а те не знаят. Докато разберат в кой почивен дом се намира, ще мине време. Може и да успеем.
	— А какво ще правим с Фьодор и Шамил?
	— Стига си ме разпитвал? — ядоса се Витя. — Откъде да зная. Хайде, карай, ще видим.


	19.

	„Весел май“ се намираше на петнайсет километра от Красносибирск. Беше малък оздравителен комплекс от едноетажни постройки, пръснати из гората.
	Ярослава, синът й и Катя вече цяла седмица живееха в почивния дом и бяха много доволни от пребиваването си в него. Животът на младата жена влезе в обичайното русло. Психиката й, която се разстрой след престоя й в плен при Омар, се възстанови. Желанието й да се скрие от светската суета в манастир отслабна. Ярослава отново се върна в лоното на семейството си и изцяло се посвети на възпитанието на сина си. Щом видя, че на този етап не се нуждаят от нейните услуги в грижите за детето, Катя започна работа в клиниката на Вонсовски. Екатерина Николаевна беше прекрасен специалист и работник, Уотсън беше доволен от нея и затова, когато тя го помоли да замине за „Весел май“ заедно с Ярослава и племенника си, той веднага й даде две седмици отпуск.
	През този ден Ярослава и Катя отидоха след обяда на разходка извън територията на почивния дом. Вървяха по голяма поляна. Пестеливото сибирско слънце мъждиво светеше. Наскоро бе валял дъжд, облаците се разсеяха, но все още беше мокро и влажно. За да не си измокрят краката, те не крачеха през тревата, а по пътечката. Навлязоха в гората. Пътечката се виеше между дърветата. Щом свърши, разхождащите се излязоха на горския път. От дясната им страна се приближаваше син фургон. Катя позна автомобила.
	— Знаеш ли какво, Слава — обърна се тя към момичето, което сграбчи понечилия да изтича на пътя Альоша. — Според мен приятелите на Саша идват да ни навестят.
	Тя махна приветливо с ръка.
	Ала компанията започна да се държи твърде странно за посетители. Фургонът рязко спря до жените, страничната му врата се отвори, а Витя истерично се разкрещя от предната седалка:
	— Бързо! Бързо, женоря, скачайте в колата!
	Въпреки че не разбираха какво става, жените се качиха грабнали Алексей на ръце.
	— Какво е станало? — попитаха в един глас Катя и Ярослава, щом потеглиха.
	Злобин реши на този етап да не разказва на жените за ужаса в приюта, та да не ги изплаши преждевременно.
	— Напускате почивния дом — обяви той, за да ги успокои.
	Само че стана точно обратното. И Ярослава, и Катя се ужасиха.
	— Със Саша ли се е случило нещо?
	— Не, при него всичко е наред — успокои ги Витя. — Вчера се видяхме. Просто възникнаха непредвидени обстоятелства, заради които моментално трябва да напуснете „Весел май“ — малко витиевато обясни той.
	— На ти сега, провалих си отпуска! — изруга Катя. — Може ли поне да си вземем нещата от стаята?
	— Няма време! — отсече Витя. — Друг път ще дойдете да си ги приберете.
	Ала непредвидените обстоятелства, които принуждаваха жените да бягат от почивния дом, се изясниха само след няколко минути. Една волга най-неочаквано препречи пътя на фургона, а един форд го притисна отзад. От волгата на пътя изскочиха въоръжени с автомати хора.
	— Пак ли ще ни отвличат? — изохка Катя, а Ярослава притисна силно до гърдите сина си.
	— Всичко е наред — обяви Витя уверено и каза на шофьора: — Спокойно, Степанич. Виждаш ли вдясно следите от кола, които почти не се забелязват? Опитай натам.
	Пред тях наистина се виждаше отклонение от пътя и две следи от гуми. Там, където беше минала една кола, щеше да мине и втора. Арсений Степанович намали скоростта, все едно се канеше да спре, сетне неочаквано зави рязко надясно. Подскачайки през канавката, фургонът се отклони от пътя. А когато профуча край форда, даде на заден ход. Хората покрай форда се защураха, разнесе се стрелба с автомат. Но куршумите прелетяха високо, бегълците във фургона им трябваха живи.
	Това обаче го знаеха бандитите, а Степанич дори и не подозираше какво са си наумили негодниците и цепеше безогледно. Къде ли се дянаха спокойствието и мудността на Власов? Той въртеше волана, преминаваше между дърветата, рововете и ямите, сякаш бе Шумахер на състезание във „Формула-1“. Дърветата се нижеха покрай тях в лудешки танц и шибаха стъклата на автомобила, заплашвайки да се изтръгнат с корените и да ги размажат.
	Витя се озърна и видя, че фордът и волгата бавно се тътрят подире им през гората.
	— Давай, Степанич, давай, настъпи педала! — започна да пришпорва Злобин шофьора, макар той да нямаше нужда от подканяне.
	Ръцете и краката на Власов не спираха да се движат, а той дишаше като уморен кон. Пред тях се показа платното на шосето. Степанич натисна педала на газта до дъно. Фургонът изрева, излетя като куршум на шосето и едва не се заби в един камион, който минаваше покрай него.
	Колите, които се движеха подире им, забоксуваха, но след малко също се измъкнаха от гората.
	Преследването продължи. В течение на десетина минути те се носеха по виещия се горски път. Не им се отдаваше да се откъснат от преследвачите заради натовареното движение, но по същата причина те пък не можеха да настигнат фургона. Ала в крайна сметка фордът бавно и сигурно започна да ги приближава. През стъклото на автомобила вече можеха да се различат злобно ухилените физиономии на бойците. Колкото и да натискаше газта, Степанич не бе в състояние да направи нищо повече със своето жигули. Явно днес късметът беше на страната на бойците. От прозореца на форда се показа цев на автомат. Боецът махаше с ръка, заповядваше им да спрат.
	Компанията във фургона вече бе решила, че е изгубила битката и ще се озове в ръцете на главорезите, когато се случи невероятното. Най-неочаквано фордът пукна гума, започна да лъкатуши, рязко изостана от фургона, зави на една страна и спасявайки се по чудо от преобръщане, застина насред пътя.
	От гората се разнесоха изстрели. Волгата направи завой и тъй като пътят беше блокиран, тръгна встрани в обратната посока, бойците изскочиха от форда и се пръснаха от двете страни на пътя. Започна се престрелка. А фургонът, който вече никой не преследваше, спокойно измина още двеста метра по пътя и се скри зад завоя на гората.


	20.

	Понякога Шмит вземаше Иван Белов при себе си за почивните дни. Той дойде при момчето и тази неделя. В официално облекло, Ваня го чакаше в двора на училището. Щом зърна Шмит, той важно се приближи до него и му стисна ръката.
	— Къде ще ходим? — попита момчето.
	— Предлагам ти да идем в парка — отвърна Дмитрий. — Съгласен ли си, или имаш други предложения?
	— Не искам да ходим в парка. Искам да отидем в Лондон.
	— Добре, решено.
	Стигнаха до Лондон с луксозната кола на Шмит. По пътя Иван разглеждаше пейзажа и от време на време задаваше въпроси. Мълчаливият по природа Шмит с всички сили се стараеше да им дава изчерпателни отговори. След половин час вече бяха в столицата на Англия.
	Решиха да се разходят из централния парк. Макар че Ваня се насилваше да се държи като голям човек, детето в него непрекъснато се проявяваше. Момченцето с удоволствие се спускаше по пързалките, караше колички, люлееше се на люлките и опитваше всички атракции. Впрочем, Шмит не му отстъпваше и с не по-малко удоволствие се забавляваше с тях. Та нали всички знаят, че във всеки мъж живее по едно момче. Иван беше във възторг от компаньона си.
	Сетне стреляха в едно стрелбище с различни видове пневматично оръжие, което си приличаше с бойното като две капки вода. Бившият служител от специалния отряд беше във форма, стреляше, без да пропуска целта, също като Окото на сокола и така окончателно покори сърцето на Ваня.
	В края на разходката решиха да хапнат сладолед. Влязоха в първото срещнато кафене по пътя си с открита тераса на втория етаж, качиха се горе и се настаниха край масичка до перилата, която гледаше към някакъв вътрешен двор с малко фонтанче и скулптори. Сервитьорката им донесе поръчката — сладолед и кока-кола. Ядоха го дълго, наслаждавайки се на десерта, и споделяха впечатленията си от приятно прекарания ден.
	— Знаеш ли какво искам да те питам, чичо Дима — започна Иван и внезапно придоби сериозно изражение. — Мама и татко защо се разделиха?
	Естествено, момчето отдавна и много страдаше, че родителите му са разведени, но преди не се бе замисляло върху причината за техните конфликти, ала сега, когато порасна, реши да си я изясни. Шмит изобщо не беше подготвен за такъв въпрос и тъй като имаше пряко отношение към развода на Белов и Олга, направо му стана зле.
	— Ъ-ъ… — измънка той, опитваше се да събере мислите си. — Нали разбираш, Иван, те са много различни. Баща ти си има свой живот, а майка ти — свой.
	Но не успя да се измъкне с общи фрази.
	— Разбирам, чичо Дима. — Момчето го гледаше, а големите му кафяви очи бяха изпълнени с болка. Тъй като нямаше къде да се скрие от тях, мъжът се почувства като под обстрел насред голо поле. — Ама как така? Преди са се обичали толкова, че не са можели да живеят един без друг, родили са ме, а сетне вече никой нямал нужда от другия.
	Шмит гребна с лъжичката сладолед, лапна го, бавно го преглътна и си придаде замислен вид, за да спечели време за отговора си. След това отпи от колата и каза:
	— Много е сложно, Ваня. Но ще се опитам да ти го обясня, понеже вече си голям. Твоят баща имаше бурна младост. Рискуваше, а понякога дори направо си играеше със смъртта. Изобщо… той е играч в живота. И този начин на съществуване много му харесваше. Но не и на твоята майка, защото тя искаше спокойствие и тихо семейно щастие. И на тази почва между тях се появиха разногласия. След това започнаха да се отчуждават и в крайна сметка всеки тръгна по собствен път. В живота често се случва така.
	Иван гледа известно време Шмит, разсъждавайки върху думите му, а сетне попита:
	— Ами ти, ти защо се раздели с мама?
	Е, това вече направо си беше удар под кръста. Шмит потръпна и се изчерви като рак. Този въпрос беше още по-опасен от предишния. Той никога не бе правил опит да си обясни защо се раздели с Олга, а още по-малко можеше да обясни какво го бе накарало да се събере с нея. Въздъхна и неохотно каза:
	— Ние с майка ти си бяхме чужди хора. Просто на нея й беше тежко, когато баща ти изчезна, тя трябваше да се опре на някого, а в този момент аз бях до нея. След това за известно време ни обединяваше общата ни работа във фонд „Реставрация“. И нищо друго. И затова живеехме под един покрив.
	Не искаше да казва на момчето, че Олга го използваше, а когато необходимостта й от него отпадна, го изхвърли като употребен презерватив. Но принципите му не допускаха да полива с мръсотия една жена, пък и Ваня нямаше защо да знае всички тайни за майка си.
	Очевидно момчето не беше съвсем доволно от отговорите на Дмитрий. Беше твърде умно за възрастта си. Формирало бе собствено мнение по този въпрос.
	— Може би майка ми сама е виновна за всичко и няма нужда от никого на този свят, дори от мен?
	— Какви са тези глупости! — Шмит погали момченцето по главата. — Много добре знаеш, че майка ти те обича.
	Ваня се усмихна горчиво:
	— И затова ли ме изпрати в Англия?
	— Пак не си прав — укори го Шмит. — Ти трябва да учиш. А само тук можеш да получиш толкова добро образование. Ти си талантлив музикант, Ваня, и те очаква голямо бъдеще.
	— Но мама също би могла да живее в Англия, близо до мен — възрази му Ваня.
	Шмит не намери какво да му отговори, защото ако се опиташе да го направи, трябваше да му разкаже за болестта на Олга и за пристрастяването й към алкохола, а той не беше готов за това. Прекрасното настроение и на двамата окончателно и безвъзвратно се развали. Обратният път премина в мълчание и всеки си мислеше за нещо свое.


	21.

	След като се пощураха из тайгата, Витя, доктор Уотсън, Арсений Степанович, Ярослава, Альоша и Катя най-сетне откриха манастира на Фьодор. Беше грубо скована от дървета къщурка със стобор от тънки елхови стебла. Но колкото и да беше рядка гората, едва успяха да стигнат до нея с автомобила. Той ту буксуваше, ту поднасяше на една страна на местата, където се бе събрала вода след дъжда, ту се натъкваше на някое дърво по пътя. Власов гледаше тъжно клоните, които деряха ламарината на колата, но си траеше. Животът на Ярослава и детето му бяха по-скъпи от автомобила.
	В крайна сметка успяха да закарат колата до къщурката. Тя се оказа изоставена. В нея явно не бе живял никой още от времето, когато Фьодор и момчетата я бяха напуснали. Площадката пред къщичката бе обрасла с млади фиданки и висока трева, вратата висеше на една панта, стъклото на единствения прозорец беше строшено, пък може и никога да не беше имало стъкло.
	Оставиха фургона наблизо. Компанията влезе едновременно в къщурката. Вътре тя в никакъв случай не беше по-привлекателна, отколкото отвън. Царяха същата запуснатост и мизерия. Витя огледа прашния бидон за вода, който се търкаляше на пода, опипа газената лампа, която висеше на стената, ритна едно продънено менче и заключи:
	— Може да се живее.
	— Какво-о-о! — възмути се Катя. — Искаш да живеем с детето в тази дупка?
	— А какво да правим? — Витя разпери ръце като вратар, който е допуснал да вкарат топката във вратата му. — Федералните власти спряха едната кола, но другата избяга. И къде е сега? Това е проблемът — заяви той и установи, че никой не му противоречи. — Тъй че докато обстановката се изясни, ще ни се наложи да останем тук.
	Той се разходи из къщичката. Проучи всичките й кьошенца с поглед на старшина, който проверява казармените помещения, и се разпореди:
	— Така, жените се захващат с почистването на помещенията и на цялата територия, Степанич поправя прозореца, та да не духа през нощта, докторът взема тубата и отива за вода. След това двамата поправят наровете или одърите, или както там се наричат лежанките, на които спят отшелниците… А след това всички събират дърва. Ясно ли е?
	Всички признаха Злобин за командир на отряда. Никой не му възрази с изключение на властната Катя.
	— А ти какво ще правиш? — подхвърли тя иронично.
	— Аз… — изсумтя Витя. — Аз… общо взето, ще си намеря работа. Трябва да огледам местността. И се погрижете за прехраната. Жалко, че нямаме оръжие, иначе щяхме да гръмнем малко дивеч.
	— Защо да нямаме? — изненада се доктор Уотсън. — Под седалката във фургона на Степанич има една „Сайга“.
	— „Сайга“ ли? Карабина?! — потресе се Злобин и се вторачи във Вонсовски. — И защо си траехте досега, кретени такива?
	— Ами… аз я взех от къщи — притесни се Вонсовски и потръпна, тъй като Витя направо го изпепеляваше с поглед. — Просто за всеки случай. Ти нали каза, че се е забъркала някаква каша, в която ще има стрелба.
	— Докторе, ти съвсем ли си откачил? — възмути се Витя. — Ние тука, разбираш ли, сме принудени да се сражаваме с бандитите с голи ръце, а се оказва, че сме имали карабина в багажника.
	— Стига де — застъпи се за Уотсън Степанич. — Като лъжеш, лъжи с мярка. Първо, не си се сражавал, а бягаше и второ, и без това нямаше начин да се възползваш от карабината. Ако, не дай си боже, беше гръмнал по тия мръсници, направо щяха да ни направят на решето. Преследваха ни с намерението да ни заловят невредими. А и не ни заловиха.
	— Дори и да е така — съгласи се охотно Злобин. — Защо трябваше да криете карабината?
	— Такова… защото не е регистрирана в милицията — измънка доктор Уотсън. — Преди няколко дни един благодарен клиент ми я подари и аз не успях да обявя, че я имам. За всеки случай със Степанич я скрихме във фургона от пътните милиционери и я затрупахме с разни чаркове.
	— Затрупали я! — повтори иронично Витя. — Както и да е, докторе, покажи карабината си.
	Злобин и Вонсовски излязоха от къщурката и отидоха до фургона. Автомобилът наистина изглеждаше плачевно. Ламарините му бяха издраскани, едната му гума беше спукана, предницата му бе смачкана. Жалко, хубава кола беше. Измъкнаха карабината от камарата механизми за месене на тесто и резервни части на минипекарните. Оръжието беше ново-новеничко, блестеше и миришеше на заводска смазка. Витя повъртя карабината в ръцете си с вид на познавач, прицели се, дръпна затвора, цъкна с език и каза със задоволство:
	— Хубава играчка. Има ли патрони?
	— Естествено! — Уотсън разрови в колата, извади три картонени кутии и ги подаде на Злобин. — Вземи. Има и една граната.
	Витя мушна гранатата в джоба на якето си, зареди карабината, метна я на рамо и потъна в тайгата. Доктор Уотсън се върна в къщурката.
	В продължение на три часа компанията търка, чисти и ремонтира манастирчето и, общо взето, се обзаведе. Дори Альошка помагаше. Носеше клони от иглолистните дървета, с които решиха да застелят наровете, та да им е по-меко, щом легнат да спят. Не им беше много весело, защото надвисналата опасност ги притесняваше, но компанията не униваше и работеше задружно и енергично. Привечер манастирът беше готов за експлоатация, казано на езика на строителите.
	През цялото време, докато изгнаниците работеха, Витя го нямаше, ала от време на време в тайгата се разнасяха изстрели. Злобин ловуваше. Атаманът се появи по мръкнало — уморен, но доволен. И хвърли на земята един заек и един глухар. Трофеите бяха прилични. Всички бяха гладни. Изкормиха, почистиха на бърза ръка дивеча и го изпекоха на огъня. Ядоха чак през нощта, изгаряйки от бързане пръстите и езиците си, и лапаха с огромен апетит, въпреки че нямаха хляб и сол. Това беше най-вкусната храна, която укритата в манастира компания беше яла през целия си живот.
	След като се нахраниха, всички се отпуснаха. Альоша заспа на коленете на Ярослава, жените също взеха да задрямват, пожелаха лека нощ на своите защитници и отидоха в къщурката да си легнат на наровете. Витя, Степанич и доктор Уотсън останаха още малко край огъня с бутилката балсам на Вонсовски. Какво пък, нощта беше много романтична. Приятелите отдавна не бяха седели ей така край огъня — още от времето, когато живееха на бунището. Ех, Фьодор, Фьодор, къде ли си сега, какво ли става с теб?
	Поседяха, поприказваха си, спомниха си миналото. Балсамът на Вонсовски здравата ги удари в главите. И тримата се напиха.
	— Е, момчета, хайде да се поопънем малко — предложи Витя. И понечи да стане, но изведнъж замря и допря пръст до устните си. — Шт! — изсъска. — Май не сме сами тук. Бързо лягайте на земята и никой да не диша!
	И тримата полекичка се плъзнаха по дънера, на който седяха, проснаха се на земята и затаиха дъх. Лежаха така около десетина минути, но наоколо беше тихо.
	— Да не ти се е сторило? — прошепна Степанич.
	— Не — увери го тихо Витя. — Чух, че изпращя клон, сякаш някой го настъпи. Момчета, вие стойте тук, аз ще ида да поогледам.
	Взе карабината и без да се надига, запълзя много внимателно натам, където беше изпращял клонът. След двайсетина метра престана да се движи и замря. Пред него се стелеше непрогледна тъма, а наоколо продължаваше да е все така тихо. Витя обаче долавяше с шестото си чувство човешко присъствие някъде наблизо. Злобин изчакваше. Минутите се нижеха, но нищо не се случваше. Слухът и зрението му се изостриха до крайна степен.
	Започна да различава дърветата, дори му се стори, че чува шепота на тревите. Най-сетне търпението му бе възнаградено. Видя как от близкото дърво се отдели една сянка, преплува бавно и плавно като безплътен дух до съседното дърво и се сля с него. След няколко минути историята се повтори, само че този път човекът се премести не до дървото, което се намираше вдясно от него, а зад него. Злобин тръгна подире му. След петдесетина метра тайнственият непознат очевидно реши, че вече се е отдалечил достатъчно от огъня, и закрачи през гората, без да се крие. Виктор ускори крачка.
	Човекът излезе на черния път и тръгна по него. Тези места бяха познати на Злобин. Днес точно по този черен път компанията стигна с фургона до манастира. Витя си спомни, че скоро пътят трябва да направи остър завой. Злобин преодоля празното пространство между дърветата и накуцвайки, хукна през гората, за да пресече пътя на непознатия.
	Изскочи иззад дърветата точно навреме, когато човекът вече се приближаваше. На това място черният път свършваше и се превръщаше в тясна пътечка; Витя седна внимателно, за да не изпращи някое клонче, сетне легна по гръб и проточи единия си крак на пътечката, а другия подви под себе си. И сложи карабината встрани. Трябва да отбележим, че мястото, което избра, не беше много сполучливо, на пътечката и до нея имаше локва и дрехите му моментално подгизнаха, но той не обръщаше внимание на такива дреболии. Виктор гледаше съсредоточено в тъмнината и чакаше непознатия. Човекът излезе на пътеката и тръгна по нея.
	Витя се сви като готова да се разпъне във всеки момент пружина. Оставаха десет крачки, пет крачки, три, две, една — сега! Вдигна единия си крак, сграбчи с другия непознатия като в клещи и рязко ги събра. Ако някой наблюдаваше отстрани човека, който вървеше по пътечката, вероятно щеше да си помисли, че е стъпил върху противопехотна мина. Непознатият отхвръкна на около метър нагоре, разпери ръце и крака и с вопъл се пльосна на земята. Витя скокна, метна се върху гърба на човека и му изви ръката.
	— Шт! — прошепна той в ухото му. — Гъкнеш ли, ще ти размажа главата!
	— А-а! — изкрещя въпреки това с всичка сила изплашеният до смърт непознат и обезумял от страх, започна да повръща. — Пусни ме, антихрист проклет! Пусни ме, да вриш в ада, дано!
	— Млъквай! — гракна Витя, сграбчи човека за косите и удари силно лицето му в земята. — Млъквай, гадино, че ей сега ще те убия!
	И за да покаже, че не се шегува, фрасна още веднъж в земята физиономията на мъжа. Най-сетне той притихна, омекна и занарежда:
	— Господи Исусе Христе, сине божи, пречиста е твоята майка в молитвите ни и все свети помилуй нас!
	Злобин, който се канеше да цапардоса още веднъж-дваж физиономията на непознатия в пътечката, та да му вземе окончателно страха, изведнъж застина.
	— По дяволите! — възкликна той като човек, осенен от страшна догадка. — По дяволите! Човеко, ти случайно да не си Фьодор?
	— Фьодор, Фьодор съм, добри човече! — изскимтя лежащият на земята и попита: — А ти кой си?
	Злобин охлаби хватката си, а сетне пусна мъжа.
	— Ами… аз съм Виктор Злобин — промърмори той съкрушено. — Какво ти става, страннико, не ме ли позна?
	Фьодор — а това беше точно той — се превъртя под Злобин по гръб, полежа няколко секунди неподвижно, опитвайки се да разгледа в тъмнината лицето на човека, който го нападна, а може би просто да се съвземе от побоя, и изведнъж отново се развика:
	— А-а! Витя! Ти ли си? Витя! — Сграбчи Злобин за ризата и така започна да го тресе, сякаш се опитваше да му извади душата. — Витя, безсрамнико окаян! — не можеше да се нарадва Лукин на неочакваната среща. — Как се озова тук?
	— Пусни ме, де, дяволите да те вземат, ще ми скъсаш ризата! — Витя отскубна от себе си ръцете на Фьодор и потърка охлузената си от яката шия. — И престани да крещиш, вече изплаши всички мечки в гората. Как попадна тук?
	Злобин стана и започна да изтупва дрехите си. Фьодор също се изправи, охкайки и мърморейки. Все още не можеше да се съвземе от радост и почуда.
	— Аз ли? — Лукин избърса с ръка устата и брадата си от полепналите по тях треви и пръст. — О, това е дълга история, братко. Нека си поема дъх, че здравата ме изплаши. Чакай, чакай — вторачи се той изведнъж във Витя. — Да не би ти да си онзи, който вечеряше заедно с двама странници край огъня в моя манастир?
	— Аз съм, разбира се — изсмя се той. — А ти да не си помисли, че дяволите са се събрали край твоето сиропиталище и те причакват да те опекат на огъня?
	— Не богохулствай! — предупреди го Фьодор. — Не споменавай всуе името господне, нито на онзи… Това не е хубаво.
	— Добре, добре — каза примирено Витя. — Няма да засягам религиозните ти чувства. Много се радвам да те видя жив и здрав. А пък край огъня наистина седяхме аз, доктор Уотсън и Степанич. А в твоя манастир спят Ярослава, Альоша и Катя.
	— Значи са живи, така ли? — Фьодор искрено се зарадва и се прекръсти. — Слава на Отца и Сина, и Светия Дух нине и присно, и вовеки веков. Амин. Хайде, разказвай какво се случи, че ми е много интересно. Нищо не зная, понеже антихристите ме возиха в багажника си.
	— Федя, да вървим в манастира. — Злобин вдигна карабината от земята и я метна на рамо. — Пътьом ще ти дам отчет какво и как ни се случи.
	Приятелите тръгнаха по обратния път. Вървяха бавно и тихичко си говореха. Докато крачеха, Витя разказа подробно на Лукин как се бяха развили събитията, след като бойците взривиха дома „Нил Сорски“ и отвлякоха Фьодор и Шамил, а също и как той, след като чу пращенето на клонката, изпълзя от огъня в гората, проследи непознатия, който се мотаеше близо до манастира, и тръгна след него.
	Те наближиха манастира и предупредиха отдалеч Уотсън и Степанич, че идват свои, та да не ги изплашат с внезапната си поява. Власов и Уотсън бяха малко изненадани от появилия се от тъмнината Фьодор и много зарадвани от чудотворното му спасение. Настаниха Лукин на ствола до тлеещите въглени, нагостиха го с остатъците от вечерята и започнаха да го разпитват за патилата му.
	— Какво да ви разправям, странници мои… — подхвана Лукин, след като осмука изцапаните си от заешкото месо пръсти, но Витя го прекъсна.
	— Виж какво ще ти кажа, архимандрите наш — заяви му присмехулно той. — Тука сме си свои хора, тъй че говори просто, без тинтири-минтири.
	Лукин погледна някак странно Злобин, ала не каза нищо и продължи:
	— Общо взето, няма кой знае какво за разказване, странници мои. Бандюгите ме возиха в багажника на колата си и аз нищо не видях. Лежах, молех се на Бога да прости греховете ни и се готвех да се явя пред божия съд. Сетне започна стрелба, колата зави и се понесе обратно. А за моя изненада след известно време те ме изхвърлиха от колата в тайгата и ме пуснаха да си вървя по живо по здраво, накъдето ми видят очите. Не събрах кураж да си ида вкъщи, душевните рани, които бандитите ми нанесоха, са още пресни, и поех към своя манастир, та за известно време да се скрия от мирската суета и да помисля за смисъла на битието. Но когато наближих манастира, видях огън и хора край него. Помислих си, че са бандити, затова не се реших да се приближа и си тръгнах.
	— И в този момент аз нападнах Федя — разхили се Витя. — Леле, как се изплашихме един от друг. — Той изведнъж придоби сериозен вид: — А какво стана с Шамил?
	— Нито съм чул, нито съм видял — призна Лукин. — Само зърнах как го натикват в багажника на форда.
	— Може и него да са пуснали? — предположи доктор Уотсън.
	— Дай боже — въздъхна Лукин.
	Арсений Степанович се прозя широко.
	— Момчета, хайде да се опънем малко, че утре трябва да станем още по мръкнало, поне аз. Трябва да огледам колата, защото ми играе номера, и да сменя гумата.
	— Наистина вече е късно — стана и Уотсън.
	Останалите също се надигнаха.
	— Вие си починете — обяви Витя и хвана карабината. Той нито за миг не се разделяше с нея. — Аз ще остана да пазя. Всичко може да се случи.
	Никой не се противопостави да има дежурство, още повече че на поста щеше да стои Витя. Вонсовски, Лукин и Власов се прозяха и разпъждайки жужащите комари с ръце, влязоха в къщурката, а Злобин тръгна да се разхожда около нея с карабината под мишница.
	Пообиколи напред-назад, постоя малко до колата, а сетне се върна до къщурката и седна на прага й. Отвътре се разнасяше мощно мъжко хъркане на три гласа. От време на време му пригласяше едно по-тънко свистене. Славеевата песен явно принадлежеше на Катерина. Ярослава и Альоша си мълчаха, тъй като очевидно присъстваха на концерта на Храпицки в ролята на слушатели. Под такъв акомпанимент дори и да искаше, човек не можеше да заспи.
	Злобин се облегна на стената и затвори клепачи. Пред очите му моментално се завъртяха във вихър картините от изминалия ден — дивото препускане с колите, преследването на заека, сетне срещата с Фьодор. Виктор отвори очи. Наоколо се стелеше същата непрогледна тъма. Известно време се взира в нея, сетне клепачите му отново сами се затвориха.
	Витя се събуди от гласове. Не, те не идваха от къщурката, където цареше тишина и дори виртуозите на хъркането бяха замлъкнали, а се разнасяха някъде от гората. Злобин мъчително отвори очи. Беше ранно утро, тъкмо започваше да се разсъмва и всички предмети изглеждаха неясни и призрачни. Гората се издигаше, обвита в мъглявина, сива и загадъчна. В утринната тишина в нея се долавяше всеки далечен звук, независимо дали е плясък на криле на прелетяла птица или шумолене на зверче в ланшната шума.
	Но се чуваше говор на мъже. Те се приближаваха към къщурката откъм предната й част, всеки момент трябваше да се появят на полянката. Витя легна по гръб, преобърна се по корем и се шмугна пълзешком като смок през вратата. Изведнъж гласовете замлъкнаха. Вероятно хората бяха забелязали къщурката.
	Щом се озова вътре, Злобин се обърна, приготви се за бой и се скри зад стената. И го направи тъкмо навреме, защото от гората излязоха четирима души, облечени в камуфлажни униформи. Случи се точно онова, от което Витя се страхуваше най-много — бойците ги бяха проследили.
	Пръв с преметнат през рамо автомат вървеше набит мъж с едро лице на около трийсетина години. Зад него в индианска нишка се движеха още трима каяци. Злобин реши да изпълни докрай дълга си на шеф на сигурността на Александър Белов, а следователно и на членовете на неговото семейство.
	— Стой, ще стрелям! — извика и взе на мушка главата на мъжа с едрото лице.
	Отрядът на бойците спря нерешително близо до фургона.
	— Не върши глупости, момче! — извика онзи, който вървеше най-отпред, обърна се към своите и тихичко каза: — Лъже. Нямат никакво оръжие… Иначе отдавна да са започнали да стрелят. Ей, момче! — обърна се той отново към Витя. — Не ни трябвате нито ти, нито приятелите ти. Дайте ни момичето с хлапето и се махайте.
	— Ти се махай оттук, говедо, докато не съм ти пръснал тиквата! — извика Витя и дръпна затвора на карабината.
	— Е, както искаш! — Сви огромните си рамене мъжът с едрото лице и тръгна към къщурката. — Аз те предупредих.
	Витя плавно натисна спусъка. Разнесе се глух отривист изстрел. Разкъса тишината, а ехото му се понесе из тайгата. Сякаш боен чук бе ударил мъжа с едрото лице по челото. Той полетя във въздуха с разперени ръце и падна върху човека, който вървеше зад него. На свой ред той отскочи встрани, изгуби равновесие и залитна надясно. Боецът направи няколко крачки, спъна се, започна да се накланя на една страна и в този момент прозвуча още един изстрел. Младежът се превъртя във въздуха и се стовари с крясък на земята.
	Другите двама бойци залегнаха до фургона. Високата трева ги скриваше.
	— Ей, говедо! — разкрещя се единият от тях. — Какво ти става, да не си мръднал? Ей сега ще те направим на кайма, мръснико! — И в потвърждение на тези думи върху къщурката се изсипа ураганен огън от два автомата.
	Жените, Альоша, Уотсън, Степанич и Фьодор, които отдавна вече бяха на крака, се строполиха едновременно на пода. Куршумите забарабаниха по къщурката и всички бяха принудени да залегнат. Альоша се разплака, а Ярослава и Катя започнаха да го успокояват.
	— Това бойците ли са? — попита Вонсовски.
	— Те са — потвърди Витя, който се изтегли далеч от вратата. — Проследили са ни, гадовете. Фьодор! — извика на Лукин. Фьодор лежеше под масата, прикрил главата си с ръце. — Знаеш ли защо са те пуснали вчера?
	— Защо? — попита Фьодор, без да вдига глава.
	— За да ги доведеш при нас. И точно така стана. Те са те следили. Както и да е, момчета. Ще се справим.
	Стрелбата внезапно секна. Всички звуци стихнаха с изключение на скърцането на една стара кофа, улучена от куршум, която се люлееше, окачена върху гвоздей.
	— Ей, момче! — чу се отново същият глас. — Жив ли си?
	— Жив съм! — отвърна Злобин. — Защо да не съм жив! Какво искаш?
	— Пусни момичето и хлапето. Чуваш ли какво ти казвам?
	— Да, разбира се, ето ти ги! — Витя отново надникна през вратата и стреля натам, където му се струваше, че се намираха бойците. Само че напразно изразходи куршумите. Бандитите явно се бяха оттеглили встрани.
	И в същия миг автоматът на боеца блъвна огън иззад задното колело на фургона. Витя едва успя да скрие главата си, когато в рамката на вратата, иззад която току-що надничаше, една след друга се впиха няколко оловни пчели.
	— Ей, момче! — кресна боецът. — Дай момичето, че иначе ей сега ще ви метнем гранатите и ще идете на майната си.
	— Няма да ги метнете! — отвърна Витя. — Ярослава и Альоша ви трябват живи.
	Бойците замлъкнаха. Откъм гората повече не се разнасяше нито изстрел, нито звук. Злобин също мълчеше. Ситуацията беше без изход. Патроните му бяха на свършване. Вярно, оставаше му ИЖ-71 с пълна пачка и още един запасен пълнител. Но късата цев не ставаше за защита срещу автомата.
	Нито бойците, които се страхуваха от изстрелите на Витя, можеха да влязат в къщурката, нито попадналата в заточение компания можеше да излезе от нея по същата причина. Нападателите не искаха да се разделят и да превземат къщичката от двете страни, защото това можеше да им излезе солено. Все пак фургонът беше единствената им сигурна защита в сравнение с хилавите елхички в тайгата. Времето минаваше, но нито едната, нито другата страна предприемаше някакви действия. Най-сетне на Злобин му хрумна идея, която може и да не беше гениална, но щеше да промени ситуацията в тяхна полза.
	— Степанич — подвикна тихичко той. — Кога зареди колата с бензин?
	— Вчера сутринта — изненада се от въпроса Арсений Степанович. — А в купето има и един пълен бидон. Защо питаш?
	— Така — подсмихна се Витя. — Нали не ти е жал за колата?
	Степанич полека-лека започна да се досеща за какво става дума, понеже добри познаваше Витя и неговия талант на разрушител. Затова престана да се учудва на въпроса му.
	— Майната й, нека да изгори и без това е счупена!
	— Прекрасно! — зарадва се Злобин.
	Сетне надникна през вратата. На полянката нямаше раздвижване. Той се прицели, стреля и моментално скри главата си, но успя да зърне как от пробития резервоар потече бензин. В същия миг изтрещяха два откоса от автомат, а Злобин бясно изкрещя:
	— А-а! Подлеци, улучиха ме! — Продължи да крещи дори след като автоматите замлъкнаха.
	— Ей, момче, какво става? — викна единият от бойците.
	Витя смигна на своите, престори се, че се търкаля по земята, и отново се развика:
	— Рамото ми, гадове, рамото ми, простреляхте го! А-а…
	— Момче! — викна зарадвано боецът. — Имаш нужда от медицинска помощ. Хайде, излез, ние ще ти помогнем! Имаме опит.
	Двамата бойци се разкискаха. Следващите думи на Злобин ги накараха да се отпуснат.
	— Добре — викна Витя. — Предавам се. Чакайте, само ще се преобуя.
	Той даде своя ИЖ-71 на Уотсън, а карабината — на Степанич, нареди им от време на време да притесняват нападателите с огън, а сам запълзя с гранатата към фургона.
	След миг се разнесе оглушителен взрив. Над главата на Витя засвистяха парчета, а фургонът пламна като памук. Секунда преди това единият от бойците бе успял да натисне спусъка. Краткият откос преряза дръвчето на пет метра пред Витя. Той изчака минутка, предпазливо допълзя до фургона и надникна зад него. Двамата бойци лежаха по гръб в неестествени пози. Простреляни и безжизнени.
	Но Злобин не успя да се изправи в цял ръст, защото във вихъра на боя не беше забелязал, че последните изстрели са го ранили и в двата крака. Витя се върна в къщурката пълзешком, стенейки от болка…


	22.

	Същият онзи Садик откара в двореца Грот, Глигана, Мориарти, Гоблин и Пелтека. Престъпната компания с почуда гледаше куполите, източния дворец и минарето, от което внезапно се развика ходжата, призовавайки за молитва. Досега не бяха виждали подобно нещо в живота си.
	Веднага щом Грот, Глигана, Мориарти, Гоблин и Пелтека останаха сами, тъй като Садик отиде да разбере къде да настани новопристигналите, те се съблякоха по гащи и скочиха в басейна. Отдавна некъпани и потни от жегата, мъжете с удоволствие се плискаха в изумително прохладната вода. Макар Персийският залив да беше наблизо, пришълците и местните жители предпочитаха да се къпят в басейните, защото на откритите плажове температурата на водата през зимата, разбира се, беше ниска, а през лятото — тъкмо обратното — много висока, което не носеше на онези, които се намираха във водата, желаната прохлада.
	Щом се върна, Садик се потресе, щом видя руските затворници да бълбукат из водата на негово височество. В басейна можеха да се къпят единствено самият Ал Азиз и неговите гости и приближени, но в никакъв случай — слугите, а откупените от затвора неверници спадаха точно към тази категория.
	— Къш! Къш! — разкрещя се Садик и размаха ръце, сякаш наистина разпъждаше кокошки от пръта в курника. — Махайте се оттам, деца на магарето и внуци на камилата! Марш оттук, марш!
	Глигана, който изплува от водата с блажена физиономия, изпусна струйка от устата си. Той не разбираше нито дума английски, затова попита Грот, който поназнайваше малко този език:
	— Какво иска тоя лунгур?
	— Казва, че приличаш на свиня — заяви Грот, който вече се бе досетил, че са попаднали в небрано лозе и здравата ще си изпатят, — която е влязла с калната си зурла във ваната на негово височество.
	— Какво? — разлюти се Глигана и излезе от басейна. — А той прилича на макак, само дето няма опашка.
	— Ей, ей, Гл-лигане! — дръпна за крака бившия престъпен бос Пелтека. — П-по-кротко! Да не си се зат-тъжил за кофата с лайната? Недей да се п-перчиш! Че в-всичките ще ни п-пратят обратно в п-пандиза!
	Глигана помисли малко и прецени, че Пелтека е прав. Защо трябваше да се перчи. Шейхът ги измъкна от дранголника и трябваше да са му благодарни за това. Пък и не биваше да влизат в басейна без разрешение, защото все пак не бяха дошли при шейха като почетни гости. Той стисна зъби и започна да се облича.
	Останалите участници във водните процедури последваха примера му. Скоро отведоха компанията в задния двор и им показаха мястото, където щяха да живеят, или по-точно, мястото, където щяха да спят, тъй като денем трябваше да се трудят и да отработват парите, които бяха похарчили за откупа им. Като на хора с друга вяра или, казано по-просто, като на неверници им бяха обособили жилище, отделно от това на мюсюлманите — малка къщурка в най-затънтената част на имението. Затворниците моментално я нарекоха сарай. Отвътре сараят представляваше миниатюрна стаичка с парчета кече, нахвърлени по пода вместо легла.
	— Сега ще живеем като същински гастарбайтери — промърмори Мориарти.
	За разлика от Глигана и Грот той беше напълно доволен. Впрочем, Пелтека и Гоблин също не изглеждаха разстроени.
	— Т-така с-си е! — заяви Пелтека и се пльосна на постелката в ъгъла.
	Компанията наляга по пода, но не им позволиха да си почиват. Дойде някакъв тип с вид на главорез, раздаде им дълги бели роби с къси ръкави и разпредели задълженията им.
	Пелтека се сдоби с мястото на боклукчия. Изпратиха Мориарти и Гоблин със строителната бригада за довършителни работи в построената неотдавна къща на единия от синовете на шейха, а Глигана беше назначен в конюшнята. Не, не да разхожда, да наглежда и да се грижи за жребците на негово височество, тъй като тази работа се вършеше от висококвалифицирани специалисти, а да чисти оборския тор от конете. Грот не го разпределиха никъде, а го поведоха в основната част на двореца да се запознае с шейха Абдул ал Азиз.
	Но не го представиха веднага на шейха. Грот дълго вися в съседната стая, а сетне Садик го покани в покоите на господаря. Залата за прием беше празна. Шейхът стоеше на терасата. Грот се отправи натам, съпроводен от Садик.
	В лятната открита пристройка към сградата с изглед към Персийския залив, край резбованата маса седяха двама мъже — единият беше много дебел с малки очи на крушовидното си лице, а другият беше слаб, висок, с дълга бяла брада. И двамата носеха дълги бели роби, а на главите им се мъдреха бели кърпи — куфии, пристегнати с по два тъмни дебели шнура. Според всички канони тези толкова представителни персони би трябвало да имат по двама слуги зад гърбовете си, които да размахват големи ветрила, но цивилизацията бе пуснала корени и в дома на шейха, ето защо в ъгъла на терасата работеше вентилатор.
	Садик каза на мъжете нещо на арабски, сетне побутна Грот към дебелака и след като го сръга незабележимо в гърба, тихичко му рече:
	— Поклони се на негово височество.
	Грот направи несръчен поклон и процеди поздрава:
	— Гуд морнинг!
	— Седни, Грот — отговори му също на английски шейхът. Ал Азиз прочете една молитва, в края на която слабият арабин и Садик събраха длани и ги прокараха от горе на долу по лицата си.
	— Аллах акбар — изрекоха в хор.
	— Акбар — присъедини се със закъснение към тях Грот, след като Садик го сръга, и несръчно прокара ръце по лицето си.
	Садик наля чай на всички. След като отпи от купичката, Абдул ал Азиз настоя:
	— Хайде, Грот, разкажи ни за себе си и за живота си.
	Грот отпи глътка чай, но си изгори небцето, тъй като нямаше опит да борави с купичка, сетне я остави на масата и започна разказа си. Говори около петнайсетина минути, естествено, не каза цялата истина за себе си, но се стараеше да се придържа към нея на местата, където можеше да се представи в по-благоприятна светлина. След като изслушаха Грот, шейхът и слабият арабин се спогледаха, посъветваха се нещо, сетне Ал Азиз обяви:
	— Ситуацията е следната. Ти, Грот, си човек съобразителен и с въображение, ще ни свършиш работа. Английският ти куца. Ще се наложи да го понаучиш. Ще ти отпусна двама прекрасни учители. Срокът за обучение е две седмици. Веднага щом си оправиш езика, ще заминеш за една държава със специална задача. Ако направиш всичко както трябва, ще ти дам пари, ще получиш гражданство в която поискаш страна на света и ще те пусна да си вървиш, кълна се в Аллах. А ако не го направиш, до края на живота си ще работиш в задните дворове на двореца, за да изкараш парите, които похарчих за теб, а ти много добре знаеш за какво ги похарчих аз. Разбрахме ли се?
	Грот беше готов на всичко, само и само да се измъкне от дома на шейха, където нищо не беше по руски, всичко беше наопаки, а той просто не издържаше на такъв живот и направо му идеше да се самоубие. И ето че се появи пролука, някакъв намек за изход от това положение. Трябваше да си същински глупак, за да не се хванеш за тази сламка, а пък Грот никога не се бе смятал за глупак. Той сдържано кимна:
	— Съгласен съм. Ако не е тайна, колко ще ви струва това?
	— Това вече е делови разговор — одобри прагматизма му Абдул ал Азиз и посочи такава астрономическа сума, че от почуда руснакът облещи очи, защото тези пари щяха да му стигна за охолен живот до дълбока старост, дори ако не пестеше от черен хайвер, мадами и шампанско…
	— Можете да разчитате на мен, ваше височество — заяви той съвсем искрено.
	Шейхът вдигна величествено ръка, сякаш благославяше подвига му, и тържествено изрече:
	— Сега върви, дано късметът е с теб.
	Грот се досети, че трябва да се държи с арабите любезно и с достойнство, стана, направи лек почтителен поклон, който беше видял в някакъв индийски филм, и се оттегли, съпроводен от Садик.


	Глигана, а също Грот, Пелтека и Мориарти, не бяха доволни от живота си на роби или гастарбайтери, както се изразяваше той, в задните дворове на шейха. Той смяташе, че заслужава по-добра участ, но засега не виждаше изход от създалата се ситуация. Къде, по дяволите, можеше да се дене един рускоезичен затворник в чуждата страна без пари, без документи, че и с грозната си мутра, който се открояваше сред източния тип лица като бяло бобче сред черни зърна.
	Глигана страшно завиждаше на Грот. И как нямаше да му завижда, при положение, че докато той размахваше лопата в конюшнята, изтребвайки оборския тор от жребците на шейха, Грот, пременен в бяла риза, ходеше, представете си, на уроци по английски! Пу! Само дето не си обуваше шортички, гадът му с гад. Крайно недоволен от сегашния начин на живот на Грот, Глигана често го ругаеше, че се е продал на шейха за жълти грошове и е сменил високото си звание на честен крадец със статута на господарски паж.
	Напоследък Грот се стараеше да не се кара с Глигана. Пред него се очертаваше прекрасната перспектива да се озове на свобода, и то осигурен с парични средства, затова нямаше нужда от излишни разправии в шайката, с която в най-скоро време щеше да се раздели завинаги.
	— О, май френд, мистър Глиган! — заяви в отговор на поредния му упрек Грот, излегнат на постелката с тетрадката си със записки в ръце. — Всичко ще е окей! Когато се върна от воаяжа и получа мангизите, непременно ще откупя теб, Пелтека, Мориарти и Гоблин.
	— Ами ако си останеш там? — отвърна му Глигана, тъй като не вярваше особено на обещанията му.
	— Ноу проблем, шефе! — протегна се сладко Грот. — Тогава ще изпързаляме шейха и ще изчезнем. А ти, Глигане, докато ме няма, огледай хубавичко къде какво има у шейха. Окей?
	— Добре, ще се опитам — промърмори Глигана.
	— И такова… — намръщи се Грот. — Много те моля да не пипаш вещите ми, защото учителката ми по английски се оплаква, че съм започнал да намирисвам на оборски тор.
	Глигана не му отговори нищо, излезе от къщурката и тресна вратата.


	Но не само Грот предизвикваше недоволството на Глигана. Имаше и още един човек, пред когото искаше да заяви претенциите си — Наденка Холмогорова. Тя старателно избягваше компанията на бившия си възлюбен и за цялото време, откакто Глигана се намираше в резиденцията на шейха, той успя да си поговори с младата жена само веднъж. Глигана търсеше срещи с Надежда, и то не само заради интимния си интерес, а защото имаше и едно поръчение за Холмогорова.
	Но беше практически невъзможно да се види с Наденка насаме. Тя се подвизаваше в женската половина на двореца, чийто вход беше забранен за пълноценни мъже, дори когато излизаше оттам, тя винаги беше съпровождана от някаква жена. Въпреки това на Глигана му провървя. Веднъж Холмогорова се върна от езда и тъй като не откри никого, на когото да даде повода, беше принудена сама да отведе коня до мястото му в обора. Тъкмо влезе с жребеца в конюшнята, когато Глигана се озова насреща й.
	— Това се казва среща! — ухили се той и веднага пусна резето на вратата на конюшнята. В помещението стана тъмно. — Шейхинята благоволи да дойде!
	Тъй като много се надяваше, че приятелят й няма да е в конюшнята, Надежда направи кисела физиономия.
	— А, Ромео, здравей! — И по навик, придобит в харема, прикри лицето си с леката прозрачна кърпа, оставяйки на показ само очите си.
	Младата жена носеше пристегнати на глезените шалвари, пола и блузка, всичко изработено от лека и въздушна материя. Наденка изглеждаше великолепно, особено върху жребеца. Същинска източна амазонка. Глигана отиде до коня, сграбчи Холмогорова за ръката и я дръпна от седлото. Младата жена падна в обятията му.
	— Не си прави такива шеги с мен! — посъветва я той, имайки предвид престорената скромност на Холмогорова, и махна кърпата от лицето й. — Открий личицето си, Гюлчатай!
	— Пусни ме, пусни ме! — настоя Надежда и отблъсна ръката на приятеля си от кръста си, но той започна да притиска жената още по-силно. — Някой може да ни види.
	Глигана се подсмихна:
	— Никой няма да ни види, всички са на молитва, добре го знаеш. Тъй че не се прави на невинна.
	— Пусни ме ти казвам! — ядоса се тя. — Боли!
	Започна да се извива и Глигана беше принуден да я послуша. Холмогорова се измъкна от обятията му.
	— Е, какво искаш? — попита тя и тръгна заднишком към вратата.
	Глигана направи две големи крачки и й препречи пътя.
	— Искам да си поговорим.
	— Казвай — разреши му с не особено дружелюбен тон Наденка.
	— Ама защо се държиш така с мен? — разлюти се Глигана, обиден от несговорчивостта на приятелката си.
	— Как се държа? — невинно се ококори Надежда.
	— Как се държа? — повтори иронично той. — Бягаш от мен като че ли съм чумав. А пък аз се озовах в Емирствата по твоя вина, да пукнат дано! Ако не беше ти с твоята идея да откраднем племенника на Белов, сега щях да си продавам бонбони в Красносибирск!
	— Да, виновна съм пред теб — призна си жената. — Но се постарах да изкупя вината си и накарах шейха да измъкне и теб, че и приятелите ти от пандиза.
	— Това е вярно — принуден бе да признае Глигана. — Но щом като вече си извършила едно добро дело, недей да спираш дотук, а измъкни и мен, и себе си от това място. — Той се приближи до Холмогорова и зашепна: — Разбери къде шейхът държи парите и скъпоценностите си, а бе, златцето, украшенията и разни други дрънкулки. А сетне ми кажи. Ние с момчетата ще измислим как ще е най-добре да ги докопаме, ще вземем и теб заедно с тях и ще изчезнем оттук с всички съкровища.
	Ето че на Холмогорова й падна възможност да се измъкне от харема с прилично състояние в джоба. Само трябваше внимателно да я обмисли, да организира правилно и умно нещата, а пък сетне можеше всички пари да останат при нея. Ала Надежда не искаше да показва на Глигана, че е заинтересувана от предложението му. Нека й се помоли малко, нека да потича подире й, след това щеше да стане по-сговорчив.
	— Ще си помисля — изсумтя надменно тя. — И такова… — Помаха с ръка пред лицето си и стисна носа си с два пръста. — Отдръпни се малко, Ромео, миришеш на оборски тор… Е, това ли беше?
	— Не, не е само това! — ухили се Глигана и в очите му пламнаха страховити искрици. — Дължиш ми още нещо.
	Холмогорова разбра какво предстои. Тя направи крачка назад и заплашително го предупреди:
	— И през ум да не ти минава, Ромео, ще стане лошо!
	— Ще видим дали ще стане. — Той я блъсна ухилен към една от празните прегради за коне. — Мисля, че ще ни бъде много хубаво.
	Младата жена започна да отстъпва назад.
	— Ромео, Ромео — замоли му се. — Не сега. Друг път, много те моля, миличък!
	Очите на Глигана се наляха с кръв. Той влезе в преградата.
	— Друг път може и да няма — прохърка мъжът, усетил, че няма повече сили да сдържа желанието, което го обземаше. Сграбчи грубо Холмогорова за врата, обърна я и я блъсна върху коневръза.
	— Пусни ме, глупако! — изръмжа сподавено жената и опита да се измъкне от лапите на Глигана. — Представяш ли си какво ще стане, ако ни спипат тук?
	Той прекрасно си представяше, че… Като нищо можеха да убият и него, и Надежда. Но вече не му пукаше за нищо. И не чуваше нищо друго освен зова на плътта си, и не виждаше нищо друго освен съблазнителното тяло на Наденка. Глигана я притисна с гърди към преградата, вдигна поличката й и свали шалварите й. Надежда се гърчеше, но той имаше невероятна сила. И държеше здраво жената. Тънката около сантиметър ивица на гащичките между твърдите полукълба на дупето й с идеална форма окончателно размъти разума на мъжа. Той изрева, смъкна панталоните си, сграбчи жената за бедрата и влезе грубо в нея.
	— Ще викам! — предупреди го задъхано Холмогорова.
	В отговор Глигана сладострастно загрухтя, сграбчи я за кръста и се заклати напред-назад в бесен ритъм. Ръката му вече не притискаше врата й и Холмогорова най-сетне зае по-удобна поза. Вирнала изящно дупе нагоре, тя се опря с ръце в дървената преграда и разкрачи още малко краката си. Опасността, че някой можеше да влезе в конюшнята и да ги спипа, придаваше на ситуацията особена пикантност. Острите миризми в обора й действаха възбуждащо.
	За Наденка това беше първи опит за екстремен секс. Най-неочаквано за самата себе си тя изпита много силно желание. Коленете й се разтрепериха, слабините й сладко изтръпнаха, а някъде там, долу, се надигна гореща вълна, която премина по цялото й тяло и я удари в главата. От гърдите й неволно се изтръгна стон и тя се сгърчи от удоволствие…


	23.

	Лайза Донахю се прибра след работа в апартамента си в Ню Йорк уморена и гладна. По навик включи телевизора и без да погледне към екрана, се отправи към дъното на голямата стая, където се намираха електрическата печка, няколкото кухненски шкафчета и барът.
	Някаква девойка с гласа на Мадона, а може би самата Мадона, пееше превзето, но Лайза продължи да не обръща внимание на екрана. Работещият телевизор й служеше за фон в апартамента и тя не се интересуваше какво показват по него.
	Лайза изстиска портокалов сок, направи си сандвич и с чаша в едната ръка и сандвича в другата седна на фотьойла. Наистина пееше Мадона. Тя не я харесваше — и като певица, и като личност, дори в най-добрите й години, когато всички се побъркваха по нея. Вярно, сега тя се занимаваше с кабала, стана друг човек, дори си смени името. Е, какво пък, прав й път, както казваха в Русия.
	Отпивайки от сока, момичето започна да щрака с дистанционното, прескачайки от канал на канал. Нямаше нищо интересно. Мяркаха се кадри от екшъни, от сапунени опери и от евтини комедии. Двайсети, трийсет и седми, седемдесети канал… Стоп! Тя се върна два канала по-назад. Стори й се, че там има нещо, които си заслужава вниманието.
	Точно така — вулканите! От известно време тя ги асоциираше с Александър Белов. Та нали му бяха хоби! Интересно дали Саша гледаше тази програма? Едва ли предвид часовата разлика между Русия и Америка. Но какво беше това? Лайза потрепери и остави чашата със сока на масичката. На екрана на телевизора беше самият Саша Белов, весел и засмян, заедно с някакъв брадат мъж на около петдесет години. Лайза увеличи звука.
	— Руските вулканолози Осип Илич Щернгарт и Александър Белов са влезли в кратера на действащ вулкан в момента на неговото изригване — врещеше възторжено някой зад кадър. — Нито един човек досега не е успял да се спусне в пастта на изригващия огън дракон. Това е сензация от световно значение! Виждате кадри от документалната хроника на експедицията на вулканолозите. През вас е вулканът Бурен…
	На екрана се занизаха не особено качествени кадри, направени в кратера на вулкана, сетне — на клокочещата лава, заснета от разстояние няколко метра, после — вертолетът, който прибира членовете на експедицията, и накрая — самото изригване, което, ако се съдеше по ракурса, беше заснето от височина.
	Щом си представи опасността, на която се бе изложил Белов, Лайза усети неприятна празнота и хлад в гърдите си. Пак рискуваше живота си, сякаш беше малко момче. Тя забрави за сандвича и сока.
	— … Щернгарт и Белов заминаха за Никарагуа — продължаваше водещият. — В тази страна най-неочаквано се пробуди доскоро смятаният за угаснал вулкан Санта Негро. В околностите на вулкана е обявено извънредно положение. Населението е евакуирано, ала вулканът внезапно прекрати дейността си. Не е известно дали в близко време изригването ще се повтори. В създалата се неясна обстановка правителството не се решава да отмени извънредното положение, във връзка с което страната понася огромни загуби — по четири милиона и петстотин хиляди долара на ден. Правителството на Никарагуа се обърна към руското Министерство на извънредните положения с молба да извърши проучване на вулкана и да даде заключението си за състоянието му с днешна дата.
	— О, май гот! — възкликна Лайза. — Тези смахнати руснаци! Наистина ли ще влязат в този идиотски вулкан?
	Тя си даваше сметка, че въпросът й е безсмислен. Щяха да влязат и още как! Момичето грабна сока и сандвича и хукна към кухнята. Запрати сандвича в кофата за хранителни отпадъци, а сока изля в мивката. Постоя, овладя се и хукна към дрешника да приготви куфара си.


	24.

	Травмите на Щернгарт не бяха опасни, той бързо се възстановяваше и след една седмица вече беше на крака. Целта на пътуването до Бурен бе постигната. Участниците в експедицията бяха направили уникални изследвания, дори бяха извършили няколко научни открития. Едното беше, че преди изригването на вулкана в кратера може да възникне радиация заради издигането на кисела магма. Този факт можеше да играе огромна роля при прогнозирането на изригването на вулканите.
	Изключително доволните от резултатите на експедицията Белов и Щернгарт вече бяха готови да се разделят, когато най-неочаквано ги повикаха в Министерството на извънредните ситуации и ги помолиха да заминат за Никарагуа. Там вулканът Санта Негро се държеше странно, затова помолиха големия учен и неговия помощник да се ориентират в обстановката, спешно да извършат необходимите изследвания и да дадат експертно заключение. Очевидно кадрите от кратера на вулкана, които Саша бе дал на журналистите, си бяха казали думата. Белов и Щернгарт заминаваха незабавно за Никарагуа.
	Настаниха ги в хотела, който се намираше близо до вулкана Санта Негро. Освен руснаците в Никарагуа бяха пристигнали вулканолози от Америка, Франция, Англия и други държави. На руските вулканолози като на почетни гости дадоха двете най-хубави стаи.
	Вечерта Щернгарт се отби при Белов. Въпреки че доскоро беше боледувал, Осип Илич изглеждаше превъзходно. Отново бе бодър, весел и оптимистично настроен.
	— Е, Саша — усмихна се Щернгарт и се настани в креслото. — Нито американците, нито французите, нито англичаните смеят да се доближат до вулкана. Господа европейците се страхуват. А ние ще влезем ли в задника на дявола, както се изразяваше нашият незаменим приятел Витя?
	— Ще влезем, Осип Илич — изсмя се Белов. — Какво друго ни остава.
	— Да-а… Вулкани, вулкани… — въздъхна замечтано Щернгарт. — Те не прощават грешките. Човек трябва да се отнася към тях отговорно и педантично. Опасността често ни застига не там, където има най-голям риск, а там и тогава, когато ставаме самоуверени, небрежни или нечовечни. И въпреки всичко аз обичам вулканите и никога няма да им изневеря… Саша, хайде да отидем да се поразходим и да подишаме относително чист въздух.
	Осип Илич мушна под мишница малко пакетче и двамата излязоха от хотела. Улиците на изоставения от жителите град бяха пусти и тъмни. Мъжете пресякоха пътя и слязоха в малко дере. Силуетът на страховития Санта Негро ясно се открояваше на фона на звездното небе. Те постояха, полюбуваха се на пейзажа, а сетне си запалиха огън. Сухите съчки пламнаха с пукот. Отблясъците на пламъка открояваха в тъмата лицата на вулканолозите и малка част от местността около тях.
	Осип Илич извади бутилка коняк и наля в чашките, които носеше със себе си. Отпиха. След това седнаха на камъните и се вторачиха в езиците на пламъка, замислени всеки за нещо свое. Сърцето на Саша се сви. Не можеше да си обясни защо. Може би му бе домъчняло за вкъщи или пък за сина му, или дори за отминалата му младост. Най-неочаквано за самия себе си Белов изпадна в откровеност.
	— Вие отворихте дума за изневярата — върна се той към темата, която Щернгарт подхвана в началото на срещата им. — Аз презирам предателите. Много неща мога да простя на един човек, но измяната — никога. Един предател ми съсипа живота. Ако не беше той, всичко можеше да бъде другояче. — Саша помълча малко, съсредоточавайки се в мислите си, после продължи: — В нашата бригада имаше едно момче. Макс. Уж беше свестен мъж, готов да влезе в огън и вода за семейството ми и за приятелите ми. А се оказа човек на Каверин, на врага ми. Толкова е странно. Макс работеше за мен дълги години, стана ми близък и изведнъж по заповед на Каверин уби най-добрите ми приятели Космос и Пчьолкин. Дори не пожали Фил, който дълго време беше в кома и тъкмо бе започнал да идва на себе си, а Макс му преряза гърлото. Много вода изтече оттогава, но до ден-днешен не мога да разбера какво подтикна Макс да го извърши. Парите? Аз му плащах много добре. Приятелството му с Каверин? За толкова години моята бригада му стана по-близка и по-скъпа от хиляди такива кавериновци. Някакъв дълг? Човек може да има дълг пред родината, пред семейството, пред приятелите си в края на краищата. Какъв дълг би могъл да има пред един подлец и мръсник.
	Белов замълча, очакваше отговора на Щернгарт. Осип Илич взе една пръчка, нагласи с нея няколко съчки в огъня и бавно заговори:
	— За предателството би могло да има много подбуди, а вие вече посочихте част от тях. Уви, винаги е имало предатели и е достатъчно да си спомним само Юда, Брут, Пенковски… Но измяната и предателството не бива да се приемат като световна трагедия. Те са неотменима част от нашия живот — както смъртта на родителите ни, на близките ни, на приятелите ни… Така е устроен светът, че всичко живо да умре и след смъртта да отиде във вечността — изрецитира Осип Илич Щернгарт. — Всичко е нетрайно и крехко, нищо не е вечно. А най-вече — човешкият живот. Нашето възприятие, нашето съзнание е само развята завеса между външния свят и вътрешното му отражение, само едно криво огледало. И за всеки човек тези изкривявания са различни. Глупаво е да искаш от другите да виждат живота и реалността такива, каквито ги виждаш ти, защото е невъзможно, пък и не е нужно. И Макс е виждал света някак посвоему и е постъпил посвоему. — Щернгарт се усмихна: — По съветско време съществуваше такава шега: съзнанието е субективно отражение на обективно съществуващия свят, с което Бог е дарил усещанията ни.
	Щернгарт замълча. Белов също мълчеше. Осип Илич внезапно се сепна, посочи с глава Санта Негро и продължи:
	— Ето го, стои нашият красавец. Още един непокорен засега връх. Вулканите също са смъртни, те са като хората — раждат се, живеят и умират. И трябва да бъдат възприемани такива, каквито са, да не бъдат идеализирани, а недостатъците и опасностите, които пораждат, да се забелязват, дори да се уважават заради тези техни недостатъци.
	Осип Илич вероятно щеше да продължи да развива тази тема, ако не го бяха прекъснали.
	— Уважаеми господа! — разнесе се отгоре любезен мъжки глас. — Аз съм полицай. В нашия регион е обявено извънредно положение. В града може да има мародери и други престъпни елементи. Много ви моля, за да избегнем недоразуменията, да се върнете в хотела, придружени от полицията.
	Щернгарт уважаваше законите и затова се притесни.
	— Да, да! — съгласи се високо той в тъмнината. — Веднага се връщаме.
	Вулканолозите угасиха огъня и се прибраха в хотела.


	През нощта Саша се събуди от звъна на телефона. Вдигна слушалката и я долепи до ухото си.
	— Ало! — изрече сънено.
	Обаждаше се Витя.
	Предавателите на сателитните телефони в Санта Негро бяха повредени по време на земетресението и беше доста странно как Злобин изобщо бе успял да се свърже с него.
	— Здрасти, Белов! — разнесе се в слушалката далечният и много слаб глас на Витя.
	Саша моментално се разсъни.
	— Здрасти — изрече мрачно, готов за лоши новини. — Хайде, казвай какво се е случило.
	— А ти откъде знаеш, че нещо се е случило? — отвърна Злобин с престорено безгрижен тон.
	— Че кой глупак ще се обади в три часа през нощта за глупости — измърмори Саша.
	Витя страшно се изненада:
	— Ама… при вас три часът през нощта ли е?
	— Не, през деня — прозя се Белов. — Току-що се събудих и сега ще обядвам.
	— Ама, извинявай, Саша — смути се Витя. — Не знаех, в Красносибирск е ден. Но ние наистина имаме проблеми. Обаждам ти се от болницата да те информирам.
	— Какво ти е?
	— Нищо особено — подхвърли той, сякаш ставаше дума за нещо дребно. От скромност реши да премълчи сериозните си рани, които получи, докато спасяваше семейството на Белов. — Един откос ме улучи, но не ти се обаждам за това. Тук се появиха едни ислямски бойци. Взривиха приюта на Фьодор и отвлякоха него и Шамил. Всъщност търсеха Ярослава и Альошка. Но ти не се притеснявай, ние ги скрихме заедно с Катя в стария манастир. Тъй че при тях всичко е наред. Фьодор се намери, но Шамил изчезна. Сега не се знае къде е.
	— Ама че сте ги забъркали, дявол да го вземе! — изруга Белов. Седна в леглото и включи нощната лампа. — Постарайте се да намерите Шамил и се погрижете за семейството му. Има ли жертви в дома „Нил Сорски“?
	— Не, има седем ранени. Помниш ли хлапето Тимоха? Ударил го е един шрапнел от взрива. Но нищо му няма, ще оживее.
	— Как са сестра ми и Катя?
	— Добре са, не се тревожи.
	— Добре, Витя, благодаря ти. Погрижи се за тях и помогни на първо време с каквото трябва на Фьодор да възстанови дома. Дай пари и на семейството на Шамил.
	— Всичко ще е наред, шефе! — обеща бодро Злобин с беларуски акцент. — До скоро!
	Белов затвори, стана от леглото и се разходи из стаята. Изведнъж почувства истински глад. Отвори хладилника, извади пастет, тарталети и сок. Хапна и излезе на балкона да подиша чист въздух. След това се върна в стаята и легна, но не успя да заспи. Взе книгата от нощното шкафче и се зачете. През тази нощ така и не заспа.


	25.

	На сутринта Белов и Щернгарт се сблъскаха с Лайза във фоайето. И за двамата срещата беше неочаквана, но не и неприятна. Момичето както винаги беше с разпуснати коси, с безупречен грим, поддържано и привлекателно. Обувките й бяха с висок ток, а дънките и пухеното яке — прилепнали по тялото. Лайза носеше куфара си сама, защото в хотела нямаше служители. Белов хукна към нея.
	— Господи, ти пък как се озова тук? — Той взе куфара от ръцете й.
	— О, Саша! — възкликна тя. — Толкова се радвам да те видя. Нямаш представа колко трудно стигнах дотук. Първо пътувах със самолет, после наех кола.
	— И все пак — усмихна се Саша. — Как се озова тук? Градът е затворен.
	— О! — усмихна се Лайза. — Това не е проблем. Имам много познати журналисти. Те ми помогнаха да вляза в състава на делегацията за Никарагуа, точно за Санта Негро. Нали всичко, което в момента става около вулкана, се отразява широко от международната преса.
	Белов и Лайза отидоха при Щернгарт. Саша остави куфара и представи момичето на вулканолога.
	— Лайза Донахю, незаменим специалист в областта на финансовото и данъчното право. Фирмата, в която работи, оказва консултантски услуги на нашия комбинат.
	Щернгарт галантно се поклони.
	Моментално усети, че между Белов и появата на тази симпатична американка има връзка.
	— Осип Илич Щернгарт, вулканолог — стисна леко протегнатата й ръка той.
	— О, аз ви познавам — отвърна Лайза. — Видях ви по телевизията заедно със Саша. Вие сте онзи луд вулканолог, който не се страхува от нищо.
	Щернгарт се разсмя:
	— А вие сте откровено момиче, Лайза!
	— Да! — разсмя се и тя. — Дрънкам всичко, което ми мине през ума. Пак ще се видим с вас, Осип Илич. А сега ме извинете, много съм уморена и бих искала да си взема един душ след пътуването.
	Саша отново взе куфара и продължи с Лайза. Изпрати я в стаята, която й бяха дали, и й помогна да се настани. А през цялото време неспирно говореше, прикриваше притеснението и неудобството, което изпитва всяка жена, внезапно изтърсила се при един мъж. Едва след като видя Саша, тя окончателно осъзна колко глупаво изглежда неочакваното й пристигане в този запустял град. Защото и на Щернгарт, и на познатите й журналисти, а още повече на Белов, им беше ясно заради кого е дотърчала тук и за кого се тревожи.
	— Кога отивате във вулкана? — премина най-сетна Лайза към темата, която я интересуваше. Разопакова куфара си, без да се обръща към Белов, за да не издаде вълнението си с изражението на лицето си.
	— След час ще ни откарат с вертолет на кратера — отвърна Саша.
	— Виж какво! — Тя се обърна. От негодувание по бузите й изведнъж пламна руменина. — Ама вие наистина ли сте смахнати? Вече чух, че нито един от вулканолозите, които се намират тук, не се решава да влезе в този пъкъл. А вие с този Щернгарт какво ще търсите там?
	Белов стоеше със скръстени ръце, подпрян на рамката на вратата, и се усмихваше:
	— Нали все някой трябва да го направи. Страната понася огромни загуби. В момента десетки хиляди хора са далеч от домовете си под открито небе. Дали ще се върнат обратно или не зависи от изследванията на кратера.
	— Е, добре! — принудена бе да признае правотата на Белов Лайза. — Дори да е така. Но защо трябва да влизаш в този идиотски вулкан? Ти си директор на комбинат, а не вулканолог. Нали Щернгарт е тук, нека той да влезе.
	„Разговорът все повече заприличва на семейна сцена“ — стрелна се недоволна мисъл през ума на Саша. Но той се чувстваше поласкан, че тя взема толкова надълбоко опасността, която го застрашава.
	— Щернгарт няма да се справи сам — заяви Белов. — И задължително трябва да има помощник. Това е първата причина. Втората е, че екипировката на Осип Илич не е много надеждна. Аз имам нов термоустойчив костюм, който позволява да се задържиш в зоната на високите температури дълго време.
	— Какъв е този костюм? — учуди се младата жена.
	— Засега е тайна. Но все някога ще ти я разкажа.
	Лайза усети, че няма право да настоява. И без това нямаше да убеди Белов в обратното, а нейната настъпателност можеше само да попречи на отношенията им.
	— Ама наистина всички руснаци сте смахнати! — укори го шеговито. — Всички сте със снижен праг на риск. Но, Саша, там може… как му викахте на това… А, да — да пукнете! — направи последен опит да го разубеди тя.
	Той се засмя, приближи се до Лайза, прегърна я и стисна леко раменете й.
	— Глупости! Всичко ще е наред. А сега ме извини, трябва да тръгвам! — Леко се поклони и бързо излезе от стаята.


	Пресцентърът беше организиран в сградата на кметството. В голямото просторно помещение, в което както винаги в такива случаи мястото не достигаше за всички, навсякъде бяха наслагани микрофони, видеокамери, стативи и разхвърлени кабели. На екраните на мониторите бе застинала една и съща картина — кратерът на Санта Негро.
	Недрата на вулкана клокочеха, над върха му се стелеше дим. Преди два часа в кратера бяха изчезнали Щернгарт и Белов и оттогава от тях нямаше ни звук, ни стон. Представителите на телевизиите и журналистите от много страни на света скучаеха от принудителното безделие, но не помръдваха от мястото, тъй като се бояха да не изпуснат интересния момент — излизането на вулканолозите от кратера. Някои дори се съмняваха, че изобщо ще излязат. Прекалено много време бе изминало откакто слязоха в кратера. Но при всички случаи журналистите щяха да покрият средствата, изразходени за пътуването им до Никарагуа, тъй като щяха да направят от репортажа шоу.
	Лайза дори за секунда не откъсваше поглед от монитора. Външно изглеждаше спокойна, но в нея бушуваше ураган от чувства. Как можа да се поведе по безразсъдството на руснаците. Момичето възприемаше болезнено скептичните, понякога завистливи, а понякога язвителни реплики на репортерите за успешното завършване на изследванията на руските вулканолози, които си въобразявали прекалено много, и хвърляше сърдити погледи към хората, които ги изказваха. Ала секундите се превръщаха в минути, минутите — в часове, а на екрана не се случваше нищо.
	Най-сетне от кратера се подаде главата на Щернгарт. Към учения се хвърлиха хората, които участваха в експедицията, и му помогнаха да излезе на повърхността. След това се появи Белов със сребристия си скафандър. Няколко ръце подхванаха и него и го измъкнаха от дупката. И двамата се олюляваха, не можеха да дишат, легнаха на земята и задишаха с кислородните балони. Помощниците започнаха да свалят костюмите им.
	След един час руските вулканолози слязоха от вертолета и веднага дадоха първото си интервю.
	— Показанията на радиометрите и пробите от газовете, които събрахме в кратера, трябва старателно да се изследват — оповести изтощеният, блед, но доволен от себе си Щернгарт на журналистите, които бяха наобиколили и него, и Белов. — Но дори сега можем да кажем, че през близките една-две години не се очакват изригвания на Санта Негро. Извънредното положение може да бъде отменено.
	Сред тълпата се разнесоха възгласи на одобрение и думи на благодарност. А когато един от журналистите зададе въпроса какво са видели в кратера на Санта Негро, Щернгарт шеговито вдигна ръце и поклати глава:
	— Не, моля ви! Ще отговорим на всичките ви въпроси довечера на пресконференцията. Там ще ви представим и видеоматериалите, които заснехме с камерата. А сега ни извинете, но трябва да си починем.
	Белов откри с поглед Лайза. Тя стоеше встрани от основната група хора в компанията на някакви журналисти и тайничко го наблюдаваше. Той й се усмихна и лекичко й се поклони. Лайза поклати осъдително глава, което можеше да се преведе като „и все пак ти си луд!“.
	Вечерта след пресконференцията Белов и Лайза се разходиха из града. Извънредното положение в региона, засегнат от стихийното бедствие, беше отменено, жителите му се завръщаха по домовете си, магазините, кафенетата, баровете и други увеселителни и търговски заведения отваряха врати. Тук и там заблестяваха и преливаха цветове неоновите светлини на рекламите, звучаха песни и смях. Хората празнуваха завръщането си вкъщи, радваха се, че вулканът се е успокоил и че техният град вече не е заплашен от опасността да повтори съдбата на Херкулан или Помпей, залети от лава и затрупани с пепел.
	По улиците се появиха и автомобили. Градският транспорт още не се движеше, но личните автомобили и такситата вече препускаха. Тази вечер транспортните услуги струваха скъпо. Белов и Лайза вървяха бавно по тротоара и непрекъснато срещаха двойки и компании, които се разхождаха. Много от тях бяха пийнали. Но независимо дали хората бяха употребили алкохол или не, по лицата на всички грееха усмивки.
	Покрай тях преминаваха рокери. Едрите, облечени в кожени дрехи младежи с развети от вятъра дълги коси с бесен рев се носеха по улиците със супермодерните си черни мотоциклети и изчезваха в далечината.
	Белов изпита завист. Ех, да можеше сега да яхне един такъв мотор с Лайза на задната седалка. Само моторът или конят можеха да дадат на човек усещането за свобода. Автомобилът също беше хубаво нещо, но не беше същото, защото си оставаше просто една консервена кутия на колела, а моторът — моторът беше свободата!
	Белов и Лайза влязоха в едно кафене по пътя. Вътре хората не бяха много, звучеше кънтри. Избраха си уютна масичка в ъгъла и повикаха сервитьорката. Младичката латиноамериканка им обясни, че кухнята още не е започнала да работи, но може да им донесе леки закуски и напитки. Те се спряха на две екзотични салати и джин с тоник.
	След като хапнаха и пийнаха, Саша и Лайза се разприказваха. Между тях имаше много недоизказани неща, но по време на разговора си те старателно заобикаляха темата, която засягаше личните им взаимоотношения. Говореше предимно Белов — за вулканите и за пребиваването си в кратерите на Бурен и Санта Негро. Говореше дълго, възторжено и компетентно. Ала не можа да убеди Лайза, че вулканите са най-разтърсващото нещо на света. Тя го слушаше с любезна полуусмивка, от време на време вмъкваше по някоя забележка, но не влизаше в спор. А дълбоко в душата си съжаляваше, че сутринта прояви чак такава сдържаност пред Белов. Толкова й се искаше да отиде при него, да го целуне и да усети устните му върху своите.
	— Притесняваше ли се за мен? — попита най-неочаквано той.
	Лайза се престори, че не разбира за какво става дума. Някаква неведома сила я караше да се преструва, вместо открито да прояви чувствата си. Беше глупаво и тя го разбираше, но не можеше да направи нищо със себе си.
	— Какво имаш предвид? — отпи тя от чашата си и я остави на масата.
	Белов малко се смути, но продължи да настоява на своето:
	— Имах предвид дали се вълнуваше, докато бях в кратера на Санта Негро?
	„Този Белов е прекалено самонадеян“ — помисли си Лайза, но каза:
	— Разбира се, Александър. Ако беше загинал в кратера на вулкана, нашата фирма щеше да изгуби добър клиент в твое лице.
	В гласа й прозвуча откровена насмешка. Белов се усмихна пресилено:
	— Моят приемник щеше да продължи нашето дело. — Да, това прозвуча нетактично. Саша стана: — Позволи ми да те поканя на танц.
	— Разбира се — стана и Лайза.
	Той я изведе в средата на залата, двамата се прегърнаха и се понесоха в ритъма на мелодията. Белов бе обзет от вълнение. Дяволски приятно му беше да държи в ръцете си тези тънки пръсти, да усеща близостта й, да вдъхва аромата на копринените й коси.
	Лайза също изпитваше нещо подобно. Вълнуваше я силата, която излъчваше Белов, погледът му я омагьосваше, нежният му глас я омайваше.
	Малко позамаяни, по-скоро един от друг, отколкото от изпития алкохол, те се прибраха в хотела. Всеобщата еуфория от празника цареше и тук. По случай отмененото извънредно положение правителството на страната организираше коктейл на делегацията на вулканолозите. В ресторанта гърмеше оркестър, а из хотела сновяха пийнали хора.
	Белов изпрати Лайза до стаята й. Не им се искаше да се разделят. Ала Саша не можеше да намери предлог, за да влезе, пък тя не го канеше. Може би смяташе, че трябва да се самопокани на гости при нея, а може би не намираше за необходимо да го покани. Белов се поколеба, попристъпя от крак на крак и започна да се сбогува с нея:
	— Е, добре, Лайза, трябва да тръгвам.
	— До скоро — усмихна се тя и хвана дръжката на вратата.
	Той понечи да си тръгне, но отново спря.
	— Утре заминавам.
	— Аз също. Вдругиден трябва да съм на работа в Ню Йорк.
	— И аз… — Нещо стегна Белов за гърлото, той се закашля и повтори: — И аз отивам до Америка за няколко дни.
	Лайза повдигна изненадано вежди.
	— Къде отиваш?
	— В Аризона. Там има конгрес на вулканолозите. С Щернгарт ни поканиха да участваме.
	— Е, радвам се за теб и за Щернгарт. Сега вие сте прочути хора.
	— Да, бе — изсумтя Саша. — Между другото, онзи термоустойчив костюм, за който ти говорих, прекрасно издържа изпитанията и в кратера на Санта Негро. — Лайза не реагира. Повече изобщо не можеше да протака момента на раздялата. Белов се разбърза: — Както и да е, виждам, че и без това вече те отегчих с приказките си. Лека нощ.
	Той прегърна поривисто Лайза, наведе се над нея и я целуна по бузата за довиждане. Но въпреки очакванията му, тя не го отблъсна и дори не се отдръпна, а тъкмо обратното — против волята си се устреми напред и повдигна глава. Устните им се срещнаха. Зави й се свят, тялото й премаля, а разумът й се изпари.
	Устните на Лайза се топяха в устата на Саша. На него също му се зави свят, той усети приятни тръпки по цялото си тяло. И разтвори с език устните на Лайза… Езичето й изплашено се отдръпна, а сетне нерешително докосна езика на Саша така, сякаш се опитваше да разбере какви усещания ще му донесе това. Оказа се, че то е приятно и езикът й се задвижи по-бързо, сякаш Лайза нямаше търпение да се омае от вкуса на лакомството, което й беше допаднало.
	Белов й отвърна с дълга целувка. Беше глупаво двама възрастни хора да стоят ей така в коридора и да се целуват. С крайчеца на окото си Саша забеляза, че в коридора се появиха двама туристи, но след като зърнаха двойката, която се целуваше, нерешително спряха. Белов напипа дръжката на вратата зад Лайза и я натисна. Вратата се отвори с щракване и двамата нахлуха в стаята.
	Не запалиха лампите. Саша притисна момичето до стената, продължи да го целува и започна жадно да опипва тялото му. Ето, че ръцете му се плъзнаха от раменете на Лайза, стиснаха талията й, спуснаха се по-ниско… Светът плуваше пред очите й. Отговаряйки на ласките му, тя започна да се извива и да се притиска чувствено към Белов. От време на време от гърдите й се изтръгваше лек стон.
	Саша измъкна блузката от полата на Лайза, започна да я разкопчава, но се забави с един тесен илик, а момичето замря, изпълнено с нега, докато чакаше да се справи с копчето. И ето, че най-сетне копчето се подаде, след което Лайза вече сама се изплъзна от блузата като змийче. Саша удвои напора си. Но не дръзна да се заеме с непознатата му структура на закопчалката на дантеления сутиен. Просто свали презрамките му и разголи гърдите й.
	Въпреки привидната кльощавост и известна ъгловатост тя имаше прекрасни форми. Две твърди хълмчета, увенчани с узрели вишни, докоснаха гърдите на Саша и това предизвика тръпки по тялото му. Той се откъсна от устните й, но продължи да я целува, слезе до ямичката между хълмчетата й, прокара език по нея, издигна се нагоре и най-сетне впи устни в мекото зърно. Саша започна нежно да го притиска с устни и с упоение да го гали с език, усещайки как то започва да наедрява и да се втвърдява.
	Лайза бе притиснала гръб до стената, краката й бяха леко разтворени. Започна да сваля ризата на Белов, той й помогна и бързо, без дори да разкопчава всички копчета, я измъкна през главата си и я захвърли на пода. В същия миг ръката му се плъзна към бедрата на младата жена и достигна до тесните й гащички. Дъхът на Лайза секна и тя изстена. А Саша отмести тънкото парченце плат и започна да гали гладко избръснатото възвишение. Внезапно всички чувства и усещания на Лайза се концентрираха там, долу, където блуждаеше ръката му.
	Тя не можеше да се сдържа повече. Разкопча колана на Саша и смъкна дънките му… Той също простена, повдига Лайза за бедрата, притисна я до стената и влезе в нея. Това беше най-лудешкото сексуално удоволствие, което двамата бяха изпитвали някога в живота си. Те стенеха, изричаха безсмислени думи, движеха се в еднакъв ритъм — ту по-бързо, ту по-бавно, ту на пориви, ту на тласъци, едновременно, съгласувано като добре синхронизиран механизъм от две части…
	После, когато първият порив на страстта им премина, Белов свали първо от Лайза, а сетне и от себе си останалите дрехи и я понесе на ръце към леглото. Там лудешкото препускане продължи.


	На другия ден Лайза замина заедно с Белов и Щернгарт за Аризона…


	26.

	Шмит излезе от колата и тръгна към портала на интерната. Вчера вечерта му се обади директорката. Тя издирваше Иван и се надяваше, че Дмитрий знае нещо за изчезването на момчето. Днес сутринта Шмит сам се обади в интерната. До този момент момчето го нямаше. Съобщиха на Дмитрий, че полицията прави разследване в интерната и няма да е лошо той да дойде и да даде някакви показания.
	Портиерът на интерната, който го познаваше от предишните му посещения, излезе иззад стъклената преграда на будката и поздрави посетителя. Вече знаеше за случилото се и затова се държеше с него подчертано любезно и внимателно, както изискваше ситуацията.
	— Да, сър! Слушам ви, сър! — угодничеше мъжът на средна възраст с пищни мустаци, който приличаше на портиер в ресторант, още преди Шмит да е задал въпроса си.
	— Вие ли бяхте дежурен в интерната вчера? — попита Дмитрий и спря до портала.
	— Не, сър — преви се портиерът в сервилна поза. — Вчера на смяна беше Бриан. Да му предам ли нещо?
	— Бих искал да си поговоря с него — отвърна Шмит. — Къде мога да го намеря?
	Портиерът каза адреса на Бриан, Шмит благодари на мъжа и влезе на територията на интерната.
	Госпожа Уинстън го посрещна с трагичен израз на лицето, а в отговор на поздрава му поклати тъжно глава.
	— Добър ден, сър, моля, седнете. — А когато Шмит се настани на стола, започна да се оправдава: — О, това е много тъжен случай, сър, и той слага петно върху репутацията на нашето учебно заведение. Ще направим всичко, което е по силите ни, за да открием момчето. Но вие също трябва да ни помогнете в издирването. Кажете, Иван споменавал ли е, че се кани да замине с някого?
	— Не — изненада се Шмит. — Какво имате предвид?
	— Знаете ли, сър — поколеба се директорката, прехвърляйки наум дали си струва да посвещава Дмитрий във всички обстоятелства по случая. Реши, че след като той е близък познат на родителите на момчето, значи си струва да го направи, и продължи: — Вчера сутринта в училището дойде мъж на около трийсет и пет години. Представи се за познат на бащата на момчето и се видя с Иван. А в пет часа вечерта Белов е излязъл от интерната и повече не се върна. Ние свързваме изчезването на Иван с появата на този мъж в училището.
	— Как се казваше той?
	— Едлин. Леонид Едлин. Твърдеше, че е англичанин, но акцентът му подсказваше, че е чужденец. Стори ми се, че е руснак.
	— Проверихте ли документите му?
	На лицето на госпожа Уинстън се появи виновна усмивка:
	— Уви, не, сър. Това е мой пропуск. Занапред ще проверяваме документите на всички посетители.
	„Видяла е, че онзи тип е подозрителен, но въпреки това му е позволила да се срещне с момчето“ — възмути се Шмит, но не изказа претенциите си на глас. Каква полза имаше от това, все едно, нищо не можеше да поправи.
	— Как изглеждаше той? — зададе поредния си въпрос Дмитрий и за да оправдае изключителния си интерес към подозрителната личност, заяви: — Познавам добре кръгът познати на родителите на Иван. Може би вашето описание ще съвпадне с някого от тях.
	Директорката кимна с разбиране:
	— Беше нисък и набит. Имаше къс прав нос и моряшка брадичка. Видът му будеше доверие, беше облечен сносно. Не видях очите му, защото носеше с очила. Носеше костюм и жилетка от „Диор“, бяла риза и вратовръзка.
	Шмит помисли няколко секунди, прехвърляйки наум на кого от обкръжението на Саша или Олга може да съответства това описание, но не откри подходяща кандидатура.
	— Не, за съжаление не се сещам — рече. — Кажете, моля ви, Иван взел ли е със себе си някакви вещи.
	— Само цигулката.
	Той се вторачи в известна само на него точка в пространството, докато обмисляше нещо, и промълви сякаш на себе си:
	— За Иван целият смисъл на живота е цигулката. Щом я е взел със себе си, значи няма намерение да се връща в интерната. — Погледна директорката. — Трябва да тръгвам, госпожо Уинстън. Ще поддържаме връзка помежду си за развоя на събитията.
	— Един момент, сър! — Директорката взе една визитка от бюрото и я подаде на Дмитрий. — Полицаите не ви дочакаха. Помолиха да се отбиете в участъка. Адресът, на който трябва да отидете, и името на инспектора са на визитната картичка.
	Шмит взе простичко оформения картонен правоъгълник, сложи го в джоба си и стана.
	— Всичко хубаво, госпожо Уинстън.


	Щом излезе от интерната, Шмит тръгна да търси Бриан. Той живееше през една улица от интерната в малка частна къща. Когато се отзова на повикването от двора, белокосият мъж на около шейсет години разпозна човека, който често идваше при един от питомците на интерната, и го покани да влезе вкъщи, но Шмит отклони предложението с оправданието, че няма време.
	Той помоли портиера да му отговори на няколко въпроса, свързани с изчезването на Иван. Портиерът се съгласи. Разговорът помежду им беше кратък и не успя да добави нищо ново към онова, което госпожа Уинстън вече му бе казала. Освен едно — че Леонид Едлин пристигнал с черна лимузина, а в пет часа вечерта, когато излязло с цигулката от интерната, момчето тръгнало към дъното на градината.
	Шмит благодари на портиера за информацията и се сбогува с него.
	Заобиколи интерната с колата си, навлезе в гората, която приличаше повече на парк, и я разгледа. Оказа се малка, с обрасли, на места непроходими алеи. Тесен изоставен път я разделяше на две части. Когато е излязъл от интерната, Иван явно се е отправил насам. Шмит стигна до края на гората и излезе на асфалтираното шосе. На отсрещната му страна имаше кафене и няколко магазина.
	Шмит остави колата край шосето, обиколи заведенията и разпита персонала им дали са виждали в неделя вечерта черна лимузина с брадат шофьор зад волана и момченце на десетина години до него. Скъпата кола, хубавите дрехи и представителният вид на Шмит предизвикаха неволно уважение у хората. Те се отнесоха добре към него, ала никой не можа да му помогне за издирването на Иван.
	Той мина още веднъж по шосето, първо — в едната посока, а после — в другата, разпитвайки хората на местата, където предполагаше, че биха могли да спрат Леонид Едлин и Иван, но на всички въпроси, които зададе, получаваше едносрични отговори:
	— Не, сър. Извинете, сър. Не сме видели, сър.
	И все пак му провървя. Датчикът, който отчиташе горивото, показа, че бензинът свършва, и Дмитрий зави към първата срещната бензиностанция, боядисана в синьо и бяло.
	Нисичкото червенокосо момче напълни резервоара с гориво и избърса стъклата на автомобила му. Докато му даваше бакшиш, Дмитрий се поинтересува, без да се надява кой знае колко на положителен отговор:
	— Ей, момче, да си виждал брадат мъж с черна лимузина вчера в шест часа вечерта? С него е имало и едно момче.
	И Шмит страшно се изненада, когато момчето смръщи късото си луничаво носле, почеса се между веждите и изведнъж отвърна:
	— Видях ги, сър. Те заредиха при мен. А момченцето седеше на предната седалка. Беше едно такова слабичко. И държеше цигулка на коленете си.
	— Точно така! — потвърди зарадвано Шмит. — То има цигулка. Случайно не чу ли какво си говорят?
	Момчето поклати отрицателно глава.
	— Не, сър, не съм се заслушвал. — То отново се почеса между веждите и рече: — Всъщност… говореха си, че ще напускат Англия. Май се канеха да заминат със самолет.
	Шмит постоя няколко секунди, осмисляйки информацията, а сетне попита в каква посока са тръгнали.
	— Натам! — посочи момчето към Лондон. — Повече нищо не мога да ви кажа.
	Дмитрий даде още пари на момчето и потегли от бензиностанцията. Нямаше смисъл да продължава да се мотае по пътищата и да търси наслуки. Беше си изяснил най-важното — Иван наистина беше отвлечен от брадат мъж, който се бе представил като Леонид Едлин.


	Един час преди обедната почивка Шмит спря колата си пред полицейския участък на градчето Нерлоу, който се помещаваше в чистичка едноетажна сграда с малко дворче и паркинг за автомобилите. Дмитрий паркира там. Младият офицер, който седеше зад бюрото в коридора на сградата и към когото Шмит се обърна, погледна подадената му от посетителя визитка и посочи вратата срещу него:
	— Идете там.
	Той почука и влезе. В миниатюрната квадратна стаичка се бяха вместили само шкаф с документи, сейф, бюро с компютър и два стола. На прозорците имаше решетки, а на стъклената врата — щори. Зад бюрото седеше млад мъж в цивилни дрехи, който беше връстник на Шмит. Полицаят имаше строго волево лице, остър поглед и едра брадичка. Под синята му риза от скъп плат се очертаваше мускулесто тяло.
	— Шмит — представи се Дмитрий. — Искали сте да ме видите?
	— Седнете — посочи с поглед към стола полицаят. — Уилфрид Пъмп. Сигурно сте разбрали от визитната ми картичка.
	Когато Шмит седна, краката му се опряха в бюрото. Доста тесничко беше тук!
	— Да, сър. Слушам ви.
	Пъмп придърпа клавиатурата към себе си, спазвайки формалностите за воденето на протокола, записа личните данни, които Шмит му продиктува, и едва след това премина към основната част от разговора, по време на който деликатно се опитваше да разбере дали Шмит знае къде би могло да се дене момчето, а също така дали самият той има отношение към изчезването му.
	Шмит не се обиди. Такава им беше работата на полицаите — да подозират всичко и всички. В течение на половин час добросъвестно и честно отговаряше на всички въпроси, които интересуваха полицая, в края на разговора се опита да научи от Уилфрид информацията, от която се нуждаеше.
	— Господин Пъмп — започна бавно и отдалеко темата. — Аз съм близък познат на родителите на Иван Белов, дори би могло да се каже, че съм приятел на семейството им и в известна степен нося отговорност за съдбата на техния син. Затова много ми се ще да зная дали издирването на момчето е дало някакъв резултат или не?
	Полицаят дълго гледа събеседника си с вид на човек, който пресмята дали да му довери най-малкото някаква държавна тайна, сетне рече:
	— Засега няма нищо утешително, господин Шмит. Но разследването върви с пълна пара. Ако трябва да съм конкретен, изпратили сме снимки на момчето по всички полицейски участъци в Лондон и околностите му. Проверихме също така летищата, гарите и автогарите. Но никой, който да съответства на описанието на момчето и мъжа, не е напускал Англия. Имената на Белов и Едлин също не са регистрирани в нито един списък на заминаващите. И колата не е намерена. Ако някой открие лицата, които сме посочили, задължително ще ни съобщят. — Полицаят говореше със сухи официални фрази и едва в края на излиянието си добави с малко по-мек тон: — Но всички мерки, които ви изброих, сър, ще дадат резултат само в случай, че момчето е отвлечено от брадатия мъж, за който разказва госпожа Уинстън.
	— То наистина е отвлечено от него — отбеляза Дмитрий. — Освен това двамата се канели да напуснат Англия по въздух.
	Пъмп се втренчи в събеседника си:
	— Защо решихте така, господин Шмит?
	— Днес се отбих на бензиностанцията, която се намира на пътя за Лондон — призна си Дмитрий. — Тя е на петнайсетина минути път оттук. — Момчето, което зарежда колите там, ми каза, че вчера в шест часа вечерта е наляло бензин в резервоара на черна лимузина. Зад волана на колата седял брадат мъж, а до него — момченце с цигулка. От разговора им момчето от бензиностанцията разбрало, че се канят да напуснат Англия със самолет.
	— Така ли? — изрече Пъмп с вид на приятно изненадан човек. — Непременно ще поговоря още днес с момчето от бензиностанцията. Благодаря ви за информацията, сър!
	Шмит стана.
	— Последен въпрос, господин Пъмп? Съобщихте ли за случилото се на майката на момчето?
	Полицаят също стана. Той беше страшно висок, стигаше почти до тавана, широкоплещест и як. Шмит също не беше дребен, но в сравнение с него изглеждаше като джудже. В малката стая стана съвсем тясно.
	— Знаете ли, господин Шмит. — Полицаят изглеждаше озадачен. — Никъде не намираме госпожа Белова. Директорката на интерната също я е търсила по телефона няколко пъти. Но в дома й никой не отговаря. Свързах се с полицейското управление в Прайс Сити и помолих да изпратят у тях местния шериф. Той отишъл, но никой не му отворил.
	— Ще се постарая да я намеря — обеща Шмит.
	Стисна ръката на Пъмп и напусна полицейския участък.
	Когато излезе навън, за миг се загледа към хоризонта, сетне рязко се обърна и тръгна към колата си. Вече имаше план за по-нататъшните си действия.


	27.

	Белов не спа през цялата нощ. Мисълта за изчезналия му син не му даваше мира, той се въртеше, въздишаше, примигваше в тъмнината, от време на време задрямваше и отново се събуждаше. Едва дочака утрото и стана, съсипан и зъл като оса. Шмит не се обаждаше и той сам набра номера му.
	— Здрасти, аз съм — каза недоволно Белов. — Имаш ли новини? — попита просто така, формално, защото предчувстваше, че няма да чуе нищо утешително.
	— Нямам, Саша — разстроен бе Шмит. — Иван не се е появил. Вече са обявили за изчезването му в полицията. Аз също го издирвам. — Дмитрий разказа накратко какво е успял да научи. — Нали сега си в Аризона? — попита в края на разговора.
	— Да, в Сан Кери.
	— Прайс Сити далеч ли е оттам? — поинтересува се Шмит.
	Саша веднага се досети накъде бие Дмитрий.
	— Искаш да отида при Олга, така ли?
	— Да. Кой знае? Ние издирваме Иван, а той може отдавна вече да е при майка си. Навярно брадатият е приятел на Олга и тя го е помолила да заведе момчето вкъщи.
	— И аз си го помислих — призна Белов. — Днес се канех да ида при Олга. Е, хайде, продължаваме издирването. Ще се информираме взаимно за развоя на събитията. До скоро.
	— Успех.
	Белов прекъсна връзката и излезе от стаята. В къщата цареше тишина. Изглежда, Лайза, Щернгарт, Джон и Натали още спяха. Макар да беше ранно утро, вече бе горещо като в микровълнова печка, а слънцето печеше с всичка сила. Той отиде в банята, избръсна се, изкъпа се и си изми зъбите. И излезе в коридора, бършейки се с кърпата. Но напразно си мислеше, че цялата къща спи. Лайза вече беше на крак и вървеше по коридора срещу Саша, измита и сресана.
	— Добро утро! — Тя спря и го целуна по бузата. — Не те питам как спа, защото виждам, че си спал лошо. Има ли добри новини?
	Белов поклати глава.
	— Няма.
	Мрачното му настроение се предаде и на нея.
	— Какво ще правиш?
	Той сви рамене.
	— Ще го търся.
	— Ако ти трябва помощ, можеш да разчиташ на мен — заяви решително Лайза.
	— Благодаря. — Наведе се и я целуна, за да й благодари за предложението.
	След закуска двамата излязоха от къщата. Щернгарт тръгна сам за откриването на конгреса.


	Таксито се движеше бавно по тясната дълга улица край малките, сякаш кукленски къщички. Шофьорът — дебел мустакат мексиканец с изсулен на коленете корем, се вглеждаше в номерата на сградите, разположени от лявата страна на пътя, а Саша — в тези от дясната. Най-сетне откриха къщата, която търсеха. Оказа се двуетажна, облицована с камък постройка.
	Фасадата й беше украсена с четири колони и фронтон. Ниска, боядисана в бяло ограда разделяше отдавна неподстригваната трева от улицата. Уютно гнезденце си беше свила Олга.
	Таксито спря на отсрещната страна на улицата, където се намираше къща номер сто осемдесет и две. Шофьорът се съгласи да изчака клиентите си, докато си свършат работата в Прайс Сити, и да ги откара обратно в Сан Кери. Лайза реши да не слиза от колата. Белов спря до портичката и натисна бутона на звънеца. В къщата се разнесоха мелодични трели, но никой не отвори. Саша натисна настоятелно бутона още веднъж, но в къщата продължаваше да цари мъртвешка тишина. Белов беше огорчен. Нима бяха дошли напразно дотук?
	Бутна портичката и влезе в дворчето. Пътечката, която водеше към къщата, беше затрупана с боклуци. Той се изкачи по стълбите и почука на вратата. В отговор последва тишина.
	Саша обаче изобщо не искаше да се примири, че са дошли напразно до Прайс Сити. Слезе от верандата и обиколи къщата, надничайки през прозорците. Но през прикритите с щори и тюлени пердета стъкла не се виждаше нищо. Изгубил надежда да се види с господарката на къщата, вече се накани да си ходи, когато забеляза, че пердето на единия прозорец помръдва.
	— Вкъщи си е, по дяволите! — изруга неволно Белов, изтича на верандата и забарабани силно по вратата. — Олга, отвори! — изкрещя. — Знам, че си вкъщи! Отвори, трябва да ти кажа нещо важно!
	Изминаха няколко минути, след което в коридора се разнесе шум от стъпки, след това завесата пред стъклото на вратата помръдна и най-сетне вратата се отвори.
	На прага застана бившата съпруга на Белов. Но, боже мой, на какво приличаше тя! Кожата й беше бледа, с оттенък на пръст, лицето й бе подпухнало, под очите й имаше торбички, а дългите й коси бяха несресани. Носеше дълъг, очевидно наметнат на голо халат и бе по пантофи. Олга беше много пияна, но с всички сили се стараеше да не й личи.
	— Какво искаш? — изграчи, преструваше се на току-що събудена.
	Белов се притесни от външния вид на бившата си съпруга. Изведнъж изпита непоносим срам заради Олга пред таксиметровия шофьор и особено пред Лайза.
	— Какво ти е? — разстрои се. — На какво приличаш?
	— Че какво да ми е? — изненада се престорено Олга. Едва се държеше на крака, подпря се на рамката на вратата. — Всичко ми е наред… — Езикът й се заплиташе.
	Саша се усмихна горчиво:
	— Виждам. Никога не си била по-хубава. Може ли да вляза?
	— А пък ти изглеждаш скапано — изтърси тя в желанието си да го подразни. Колкото и да беше пияна, все пак успя да зърне през алкохолната мъгла таксито и момичето на задната му седалка: — Гледам, че си си хванал нова мадама? Голям си женкар, Белов.
	— Не е твоя работа! — скастри я той. — Наистина ли не те интересува защо съм пристигнал в Америка и защо съм дошъл при теб?
	— Представи си, не. — Олга затвори очи и завъртя глава. Демонстрираше, че изобщо не й пука за бившия й мъж и за всичко, което има отношение към него. — Твоят живот не ме интересува.
	Изглежда, нямаше намерение да го покани вкъщи. Белов хвана дръжката на вратата.
	— Жалко, понеже бих могъл да ти разкажа много интересни неща. Все пак мога ли да вляза?
	Младата жена отново затвори очи и завъртя глава.
	— Тц! — Радваше се, че може да уязви и дори да унизи Саша пред очите на момичето, което седеше в колата, като просто не го пускаше да прекрачи прага й. — Не съм сама. При мен има мъж.
	— Прекрасно! Отдавна искам да се запозная с новия ти тъпкач! — Хвана я за ръката, изблъска я в коридора и затвори вратата зад себе си.
	— Какво си позволяваш! — Господарката на къщата опита да се изтръгне от ръцете на Белов. И успя, но имаше проблеми с координацията, залитна и за да не падне, се подпря с ръка на стената. — Скъса ми нервите, Белов! — извика по пиянски свадливо. — Вън от дома ми! И от живота ми! — Олга се опита да залепи плесница на Саша.
	Той с лекота хвана ръката й, обърна бившата си съпруга и я тласна към вратата на стаята.
	— Хайде! Хайде! Върви! — нареждаше, докато буташе по коридора пияната жена, която се съпротивляваше, ругаеше и крещеше.
	Завлече я в хола. Онова, което видя, окончателно развали настроението му. Вече съжаляваше, че нахлу в дома на бившата си съпруга.
	Стаята беше обзаведена добре и с вкус, но хаосът, който цареше в нея, предизвикваше отвращение и погнуса. Навсякъде се стелеше прах и се търкаляха фасове и празни бутилки. Бутилките бяха много, страшно много. Въргаляха се и на малката масичка, и на пода, дори на дивана. Помещението отдавна не беше проветрявано, направо смърдеше на тютюнев дим и вкиснато вино. Стана му ясно, че при Олга няма никакъв мъж, а тя просто не искаше го да пусне вътре заради свидетелствата за непрестанно пиянство и мръсотията в запуснатия дом.
	Белов отдавна не се бе виждал с бившата си съпруга, деградацията и падението й го поразиха.
	— Пропила ли си се? — погнуси се той.
	Олга разбра, че са я разкрили. В малкия й, старателно пазен от чужди очи свят — пиянствата, махмурлуците, безсмисленото лежане на дивана и другите съмнителни удоволствия, които блазнят пияницата — внезапно бе нахлул онзи, когото най-малко от всички би искала да се появи тук. Не й оставаше нищо друго, освен да се престори на равнодушна.
	— А теб какво те интересува? — подхвърли предизвикателно, олюлявайки се, отиде до масичката, взе бутилка бърбън и демонстративно отпи от гърлото й. — Това са си мои проблеми, скъпи! — В гласа й се долавяше ирония.
	— Стига! Ти си полудяла! — Белов изтръгна бутилката от ръцете, отиде до прозореца, който гледаше към задния двор, отвори го, обърна бутилката и изля съдържанието й на земята.
	На Олга й се стори, че Саша й е прерязал вените и оставя кръвта й да изтече на земята. Нямаше да е зле да умре точно сега, дори само защото смъртта й щеше да вгорчи живота на този щастливец.
	— Мислиш, че си ми решил проблема! — отметна глава Олга, най-неочаквано се разсмя пиянски и също така неочаквано престана да се смее. — Аз имам още бърбън. И то много. Кашони с бутилки. Нали съм богата жена.
	— Ако се държиш по този начин — отбеляза Белов и остави празната бутилка на перваза на прозореца, — скоро от състоянието ти няма да остане нищо.
	— Което също не е твоя работа. — Олга вече се стараеше да произнася ясно думите. — Изчезни от дома ми! Ще извикам полиция.
	— Извикай — съгласи се Саша. — Нека да те откарат в отрезвителното… или как му казват на това в Щатите? Лудница ли му казват?
	— Решил си да ме засрамиш, така ли? — Тя го погледна изпод вежди. — Тъй, тъй… — Отвори бара, където наистина имаше още три бутилки бърбън. Едната беше отворена. Олга я взе, но когато се опита да си налее, не уцели чашата. Питието се разля наоколо.
	Белов понечи да отиде при Олга, за да я възпре, но тя сграбчи пълната бутилка за гърлото като граната и страховито се развика:
	— Да не си посмял! Ще ти пръсна тиквата, мамицата ти мръсна!
	Той спря нерешително.
	— Добре, де, пий колкото си щеш! Само че какъв смисъл има да разрушаваш себе си със собствените си пари? — сви рамене и отстъпи към вратата.
	Вече бе разбрал, че Иван не е тук, а нищо друго не го задържаше в тази къща. Олга бавно и с удоволствие изпи бърбъна от чашата си, остави я на масата, а сетне извади цигара и я запали.
	— Ето, можеш да се полюбуваш. — Тя изпусна дима към Белов и с жест на екскурзовод показа цялата стая с ръка. — Това е моят живот. Да не мислиш, че когато се омъжих за теб, си мечтаех за такъв живот?
	— Не мисля — съгласи се помирително той. Не искаше да предизвиква бившата си съпруга. — Но кой ти е виновен?
	Олга втренчи мътния си поглед в него.
	— Да не мислиш, че аз съм виновна? Моето мнение по този въпрос е друго. Ти и само ти си виновен за това, в което се превърнах!
	— Аз ли? — учуди се Белов.
	— Естествено! Ти непрекъснато се стремеше към богатство и власт. И постигна всичко… Но вечно не ти стигаше времето за мен и за детето!
	— Ти също имаше някои неща — припомни й Саша. — Прекрасен дом, кола, личен шофьор. Пръскаше пари наляво и надясно. Стотици хора бяха готови да изпълнят всяко твое желание, стига да помръднеш пръст.
	— Че кой, по дяволите, имаше нужда от такова богатство и такава власт! — избухна внезапно Олга. — Платих за тях много висока цена. С вечния страх за твоя живот, за моя живот и за живота на нашия син!
	— Но тогава времената бяха такива, Оля — опита се да успокои бившата си съпруга Белов. — Ако го нямаше преустройството, щяхме да си останем примерни съветски граждани. Но на мен ми се наложи да се изкачвам нагоре по чужди глави, че дори и по трупове. Така се случи. Само не ми казвай, че заради мен си станала слугиня.
	Колкото по-спокойно говореше той, толкова повече се ядосваше Олга.
	— Лъжеш, лъжеш, лъжеш! — Очите й гневно проблеснаха и тя тропна с крак като обидено момиченце. — Аз можех да стана световноизвестна цигуларка. Можех да имам прекрасно бъдеще — концерти, гастроли, поклонници.
	Белов погледна печално и със съжаление бившата си съпруга:
	— Не се самозалъгвай! Ти никога нямаше да станеш прекрасна цигуларка. И много добре го знаеш. Най-доброто, на което можеше да се надяваш, беше мястото на първа цигулка в някой приличен оркестър или на учителка по музика.
	Саша казваше самата истина, но Олга не искаше да го слуша.
	— Пак лъжеш! — развика се побесняла тя. — Ти си виновен! Чуваш ли! Заради теб се превърнах в нищожество! Ти разби и съсипа живота ми! Защо го направи? Кажи ми, защо се срещнахме с теб?
	Белов мълчеше. И какво би могъл да каже на Олга? Че навремето им беше хубаво заедно? Че техният син се роди в любов? Или че тя беше щастлива в брака им? Та Олга и сама много добре го разбираше, просто търсеше оправдание за постъпките си и се опитваше да прехвърли вината за падението си върху него.
	— Синът ни е изчезнал — изрече Саша, за да смени темата на разговора.
	— Какво? — попита разгорещената от разобличителната си реч Олга.
	— Отвлекли са Иван от интерната в Англия — повтори той дума по дума, за да даде възможност на бившата си съпруга да осмисли по-добре информацията.
	Но настроената за скандал Олга изобщо не искаше да се успокоява.
	— Какви са тези глупости?! — кресна, сякаш Саша бе изтърсил най-голямата глупост на света.
	Белов въздъхна уморено:
	— Не са глупости, Олга. Нещата са много сериозни. В неделя вечерта брадат мъж, който се представил като Леонид Едлин, е отвел Иван от Нерлоу с черна лимузина. Помислих си, че може да го е направил по твоя молба. И дойдох да разбера дали е така.
	— По моя молба ли? — възкликна Олга, сякаш й се бе счуло. — Да не би съвсем да съм откачила, че да отвличам собствения си син?
	Младата жена загаси нервно цигарата си в една чиния. Сетне си наля още бърбън, взе чашата и я гаврътна, но толкова несръчно, че питието се разля по брадичката и по халата й.
	— Виждаш ли, Белов, дори след като се разведохме, твоите приятелчета не оставят на мира нито мен, нито сина ми. Цял живот ще страдаме заради теб! Проклет да си!
	Той се обърна и тръгна към изхода. На вратата се спря и подхвърли през рамо:
	— Внимавай, и през ум да не ти е минало да предприемаш нещо. Само ще развалиш нещата. Аз сам ще открия Ваня! — С тези думи излезе от къщата и затръшна вратата.
	„Ще намеря Ваня — мислеше си, докато вървеше към таксито, — но няма да го върна на Олга. Ще си наема един добър адвокат и ще я лиша от родителски права. Нека да се налива колкото си ще и да се търкаля на дъното. Пръста си няма да помръдна, за да я спася.“


	28.

	Ако някой иска да напусне Англия по въздух, но не иска да използва услугите на авиокомпаниите, които извършват редовни полети, от чии услуги може да се възползва, за да излезе от страната?
	Шмит си зададе този въпрос и се отправи към своя авиоклуб. Дмитрий разполагаше с връзки сред авиаторите от различен социален ранг, но най-много разчиташе на помощта на собственика на своя авиоклуб — американец по произход, който също като него се бе заселил в Англия. Имаше безброй връзки в местния елит, пък и авторитетът му беше по-голям отколкото на Шмит.
	Хъмфри Саймън — стегнат и енергичен мъж около четирийсетте, мързелуваше в елегантния си кабинет. Беше се излегнал на креслото пред екрана на домашното си кино, качил крака на малката масичка, наслаждаваше се на чаша кафе и гледаше видеозаписа от въздушния бой.
	Шмит влезе в кабинета със загрижен вид.
	— Здрасти, Хъмфри — поздрави, стисна ръката на американеца, седна на крайчеца на бюрото и моментално стъписа домакина си: — Можеш ли да разбереш кой от пилотите в околността би могъл да изведе нелегално от страната двама души?
	Саймън едва не се задави с кафето. Не очакваше такъв въпрос от Дмитрий. Нима се бе излъгал в този руснак?
	— Да не би да си решил — изненада се и остави чашата на масата — да се занимаваш с извозване на нелегално пребиваващи в страната?
	— Не — усмихна се Дмитрий, — нали знаеш, че спазвам законите. Търся сина на един приятел. Най-вероятно са го отвлекли и са го извели от Англия в неделя вечерта. Ще разбереш ли кой би могъл да го направи?
	— Да не мислиш, че е лесно? — вкисна се Саймън. — Представяш ли си колко хора трябва да вдигна на крак? И защо?
	— Това е много важно, Хъмфри, много е важно. Момчето е в беда. — И Шмит му разказа за отвличането на Иван.
	Собственикът на авиоклуба равнодушно изслуша Дмитрий, а когато разказът свърши, му заяви, но без особен ентусиазъм:
	— Ще се опитам, Шмит, но сам разбираш, че не мога да ти обещая нищо конкретно. Едва ли някой от пилотите ще поиска да ми разкаже за нелегалния си бизнес.
	— Не искам да ми посочиш името на конкретен пилот. Достатъчно ще е да разбереш кой от собствениците на частни самолети вчера вечерта, да речем, между седем и десет часа е излетял от частното летище и се е шлял неизвестно къде.
	Саймън кимна с разбиране.
	— Така задачата се опростява, но въпреки това не е от най-лесните — оплака се той. — Защо не се обърнеш към полицията?
	Шмит махна с ръка:
	— И те се занимават, но докато се натуткат, ще мине време. С момчето може да се случи нещо лошо.
	— Добре, Шмит, ще се постарая. — Саймън взе отново кафето си. — Ако имам резултат, ще ти се обадя.
	— Ясно! — Той направи жест, сякаш отдаваше чест, и излезе от кабинета.


	След два часа Саймън наистина се обади на Шмит по мобилния телефон.
	— Хай, Дмитрий — викна той радостно в слушалката. — Положението е следното: обадих се в няколко авиоклуба и си поговорих с разни хора. Имам добри новини. С две думи, вчера вечерта е излетял един младеж — Дъглас Пирс, след което изчезнал. Всички мислели, че се е разбил, но той се върнал късно през нощта. Самолетът „Чесна“ е на авиоклуба „Галактика“, който се намира на осемдесет километра от Лондон. Мисля, че точно това е човекът, когото търсиш. Но имай предвид, че информацията е неофициална. Тъй че не се позовавай на никого, когато говориш за това. Разбра ли?
	— Разбрано, Хъмфри! — отвърна развеселено Шмит. — Задължен съм ти! Гуд бай!
	На другия ден той излетя със своя ЯК към летището на клуб „Галактика“. Беше влязъл в ролята на куриер и носеше пратка от Хъмфри Саймън за шефа на „Галактика“. Естествено, пакетът беше само предлог да се срещне с Дъглас Пирс.
	Летището се намираше в селска местност и предизвикваше уважение с внушителните си размери. Шмит зърна отдалеч широката писта, силуетите на самолетите, диспечерската кула, редицата от хангари зад нея и започна да се снижава. След няколко минути колелата на машината му докоснаха бетонната настилка. След като уби скоростта и спря, Дмитрий угаси мотора, скочи от крилото на земята и стисна ръката на младежа, който го посрещна.
	— Вие ли сте Дмитрий Шмит? — попита дългунестият младеж с конска физиономия, като малко поизкриви името му с английското си произношение. Щом получи положителен отговор, рече: — Да вървим, чакат ви.
	Кабинетът на собственик на клуба, както и кабинетите на другите длъжностни лица се намираха на територията на летището в малка двуетажна сграда. Докато крачеха по бетонираната площадка към големия железен портал, Шмит разбра защо администрацията на клуба не беше разположена на територията на летището. Оказа се, че този авиоклуб беше малка частна авиокомпания. От нея можеше да се наеме самолет за превозването на пътници или на малки пратки в границите на кралството. Администрацията се помещаваше зад пределите на летището, та клиентите да не се тълпят там, докато оформят сделките си. Първото, което привлече погледа на Шмит, след като излезе от портала, беше черната лимузина, която стоеше на паркинга сред двайсетина други коли.
	— Охо! Какво прави тук Леонид Едлин? — хвърли въдицата Шмит.
	Но младежът не се хвана.
	— За пръв път чувам за такъв човек — отвърна безразлично той. — Всякакви клиенти спират на нашия паркинг. Понякога оставят колите си за няколко дни, щом заминат някъде по работа.
	Младежът не беше много приветлив, нито пък словоохотлив, но Шмит не се отказваше:
	— Във вашия клуб има ли пилот на име Дъглас Пирс?
	— Да, има — потвърди дългучът и отвори вратата на сградата.
	— Можеш ли да ми го покажеш? Трябва да предам нещо и на него.
	Младежът сви рамене:
	— Защо да не ви го покажа? Като си свършите работата с шефа, елате на летището. Ще ви запозная с Дъглас.
	— Става!
	След като предаде на шефа на „Галактика“ пакета и си размени няколко безсмислени фрази с него, Шмит се върна на летището. Дългунестият младеж стоеше пред хангара в компанията на още две момчета и обсъждаше нещо с тях. Щом зърна Дмитрий, му махна с ръка, за да привлече вниманието му и тръгна към него.
	— Здрасти! Там има една „Чесна“. — Посочи спрелия наблизо малък самолет, боядисан в червено и бяло, и човека, който човъркаше нещо по него. — Виждате ли момчето до нея?
	Шмит кимна.
	— Това е Дъглас Пирс — обясни дългучът. — Да ви заведа ли дотам?
	Дмитрий му отказа, тъй като вече беше разбрал каквото го интересуваше.
	— Благодаря, ще се справя сам — усмихна се той и тръгна към самолета.
	Широкоплещестият набит младеж на около двайсет и пет години с тениска и протрити дънки беше клекнал до самолета и правеше нещо. Когато Шмит се приближи, той заряза работата си, изправи се и изчака непознатият да отиде при него.
	Върху безизразното конско лице на младежа бе застинало въпросително изражение.
	— Вие ли сте Дъглас Пирс? — попита Шмит и застана срещу младежа.
	— Да, аз съм — потвърди. — С какво мога да ви бъда полезен?
	— Вие ли откарахте нанякъде брадат мъж около четирийсетте и едно момченце с цигулка в неделя вечерта? — попита без заобикалки Дмитрий.
	— Не, сър, откъде ви хрумна?
	— Имам основания да мисля така — смигна му затворнически Шмит. — Казват, че си се мотал посред нощ неизвестно къде?
	— А-а, за това ли става дума — усмихна се смутено момчето. — Ами… заблудих се. И известно време се лутах, затова се върнах късно.
	— Я стига! — С целия си вид Шмит даде на Пирс да разбере, че е стрелян заек и че не може да го слага на шейната. — „Чесна“ не е лека кола, че да заседне между два стълба. Не можеш да се мотаеш толкова време из въздуха без презареждане. Защо не ми кажеш къде се приземи?
	Младежът изведнъж се сепна:
	— Вижте какво, защо изобщо ме разпитвате? Не сте от полицията, нали?
	— Не, но на всяка цена трябва да разбера къде се намират в момента момчето и мъжът — процеди Шмит заплашително.
	— Сбъркали сте адреса, сър — поклони се леко Дъглас. — Много съжалявам.
	Дмитрий започна да демонстрира признаци на нетърпение.
	— Виж какво, Дъглас — приближи се до него, — не ме прави на глупак! Закарал си някъде Леонид Едлин и момченцето. Няма кой друг да го е направил. Лимузината на брадатия е на паркинга на летището. Полицията го издирва. Имай предвид, че е отвличане. И ако не ми кажеш веднага къде са те, ще имаш големи неприятности.
	Пирс разпери ръце.
	— Сър, бих се радвал да ви помогна, но не зная как. — С тези думи се обърна и отново клекна до шасито.
	Шмит се вбеси. Бившият служител на специалния отряд беше запазил всичките си професионални навици. Сграбчи Дъглас за раменете, вдигна го рязко, обърна го и с трясък го залепи за корпуса на самолета. Всичко това стана за част от секундата и толкова лесно, сякаш Шмит си имаше работа не с високо силно момче, а с пластмасов манекен. Повлече младежа към борда на въпросната „Чесна“, насочена към пистата за излитане, затова никой от хората на летището не обърна внимание на случващото се край самолета.
	Шмит стисна силно Пирс за гърлото. Лицето на младежа почервеня, а очите му изскочиха от орбитите. Той размаха ръце и крака, сякаш беше огромен, забоден за самолета бръмбар.
	— Виж какво, Пирс — процеди Дмитрий и доближи лицето си до физиономията на Дъглас, — нали знаеш, че руснаците имат лоша репутация в Европа. Имай предвид, че тя сто процента съответства на действителността. Имам три начина да получа информацията. Първият е ти да си събереш зъбите от земята с натрошените си пръсти, след като те направя на пихтия. И да ми разкажеш къде си откарал момчето и брадатия. Вторият е да ти платя и ти кротко и мирно да ми разкажеш същото с голямо удоволствие. Третият е да извикам полицията и ти съвсем безплатно да споделиш с ченгетата информацията, която знаеш. Избирай!
	Тъй като Дъглас не можеше да му отговори нищо заради стиснатото си гърло, той вдигна ръка и показа с два пръста, че избира втория вариант.
	— Прекрасно! — Шмит пусна гърлото на младежа. — Говори!
	Застаналият на пръсти Дъглас най-сетне успя да стъпи на цял крак. Пое си въздух със свистене, закашля се силно и задиша учестено и на пресекулки, сякаш беше изплувал от дълбините гмуркач.
	Шмит почака младежът да си поеме дъх и отново повтори:
	— Хайде, казвай!
	Пирс потърка врата си, погледна боязливо към ръцете му и мрачно проговори:
	— Те са в Ирландия, сър.
	— В Ирландия ли? — изненада се Дмитрий. Всъщност щеше да се изненада по същия начин, ако Дъглас му бе назовал която и да е друга страна на света. — Я ми разкажи всичко подред!
	Очите на момчето избягваха погледа му. Той се досети, че не само го бяха предупредили да си мълчи, но и му бяха платили добре за това.
	— Сър, надявам се, че никой няма да научи за нашия разговор? — взе да се застрахова Пирс.
	— Имаш думата ми на руски джентълмен — подсмихна се Шмит.
	— Сам разбирате, че ако ръководството научи за тази история, с мен е свършено. Ще ме изгонят от работа, а могат да ме вкарат и в затвора.
	— Нали ти обещах, имаш стопроцентовата ми гаранция — заяви Шмит, а наум си рече: „И да мълча, и да не мълча, все тая, ако не днес, то утре полицията ще стигне до теб.“
	— Накратко, този Леонид дойде при мен в събота, да пукне дано — избоботи Дъглас. — Помоли ме да го откарам до крайбрежието срещу заплащане. Аз се съгласих. Човек винаги има нужда от пари. А в неделя дойде при мен с момчето. Когато излетяхме, Леонид каза, че всъщност иска да иде в Ирландия, и ми предложи да прелетим над пролива. Разбира се, аз бях против, защото такива неща се съгласуват предварително. Но брадатият ми предложи такава сума, че просто беше невъзможно да му откажа. Честно казано, вече съм летял до Ирландия, и то неведнъж. Самият аз съм ирландец и родителите ми живеят там. Тъй че познавам местата, Леонид го знаеше, някой го бе насочил към мен. Всичко мина по мед и масло. Оставих брадатия и момченцето в Ирландия, взех си парите и се върнах обратно.
	Шмит изслуша Дъглас със загрижен израз.
	— За какъв дявол са тръгнали за Ирландия? — недоумяваше, докато изваждаше дебелия си портфейл.
	Пирс сви рамене, за да покаже, че не знае, но портфейлът изглеждаше толкова съблазнително, че след като помисли секунда, реши да сподели информацията си:
	— Говореха си нещо за Емирствата. Леонид непрекъснато описваше красотите на тамошния живот пред момченцето. Мисля, че са тръгнали натам.
	— Но Емирствата са в съвсем друга посока, на изток — озадачи се Шмит. — Какво ще правят в Ирландия?
	Дъглас сви рамене.
	— Това вече не знам.
	— Ясно, а ти, естествено, не си видял паспорта на Леонид, нали? — Той извади от портфейла си няколко стотачки и ги подаде на Пирс.
	Смутеният младеж взе банкнотите, сгъна ги на две и ги мушна в джоба на дънките си.
	— Когато ми плащат добре, любопитството ми се изпарява — изтърси той и се подсмихна.
	— А трябва да е обратното — скастри го Шмит.
	Кимна за довиждане на Пирс, обърна се и закрачи към своя самолет.


	29.

	Вечерта в дома на роднините на Лайза край масата се събра същата компания — Белов, Лайза Донахю, Щернгарт, Джон и Натали. Приятелите на Александър вече знаеха за проблемите, които го бяха сполетели, тъй като момичето им разказа всичко, и се чувстваха неловко. Въпреки това се опитваха да отвлекат с разговори Белов от тягостните му мисли.
	Най-много се стараеше Осип Илич. Той въодушевено разказваше за първия ден на започналия конгрес, за интересните срещи, лекции и разговори, ала Белов временно бе изгубил интерес към вулканологията. Отговаряше му машинално, понякога неадекватно, в същото време непрекъснато мислеше и разсъждаваше на кого и защо е притрябвал синът му. Предположенията му бяха много и едно от друго по-нелепи. Най-много го гнетеше бездействието. Саша беше принуден да седи със скръстени ръце, защото нямаше отправна точка, от която да започне издирването си.
	Най-сетне Шмит се обади в осем часа вечерта.
	— Здрасти, Саша! — прозвуча в слушалката умореният му и променен от смущенията глас.
	— Да, Дима, слушам те — отвърна му енергично Белов. — Има ли новини?
	Присъстващите разбраха, че обаждането е важно, и веднага притихнаха.
	— Отвели са нашия Иван в Емирствата — обяви Шмит.
	— В Емирствата ли? — порази се Белов. — Майчице, само това липсваше. А защо точно в Емирствата, защо са го отвели там?
	— Не успях да разбера.
	Качеството на връзката се влоши. Белов стана и отиде до прозореца. Сигналът стана по-ясен.
	— Ама със сигурност ли е в Емирствата? — попита Саша.
	— Със сигурност. Намерих пилота, който е откарал Иван и похитителя Леонид Едлин в Ирландия. Двамата се канели да продължат за Обединените арабски емирства. Е, това е, до скоро. Ако науча нещо ново, ще ти съобщя.
	— До скоро! — отвърна като ехо Саша.
	Четири чифта очи се вторачиха въпросително в Белов. Всички присъстващи в стаята искрено се тревожеха за момченцето, съчувстваха на Саша и също като Белов очакваха с нетърпение вести за него.
	— Отвели са Иван в Емирствата — съобщи на свой ред Белов на Лайза, Щернгарт и домакините си. Мозъкът му трескаво работеше. Саша вече не можеше да стои със скръстени ръце. Трябваше да действа. — Простете, но ще ви оставя за малко — извини се. — Трябва да се обадя на някои хора. — Обърна се и бързо излезе от стаята.
	Телефонният разговор на Саша трябваше да бъде строго поверителен.


	30.

	Игор Леонидович Веденски се прибра вкъщи от работа късно вечерта уморен и зъл като оса. Президентът Батин беше набил канчето на Хохлов за зле проведената преди време операция в Катар, а на свой ред генералът си го бе изкарал на Игор Леонидович, защото отговаряше непосредствено за тази операция. И имаше за какво. Двама от нашите разузнавачи бяха тикнати в тамошния затвор по обвинение в убийството на лидера на чеченската опозиция.
	Освен това преди няколко дни ведомството на Веденски беше разкрило в Красносибирск банда бойци, оглавявана от арабин. Но изпуснаха бандата и не успяха да я обезвредят навреме. В резултат на това беше взривен един приют и бяха пострадали хора. Двама души — домакинът и директорът на приюта, бяха отвлечени. След това бойците тръгнали да преследват сестрата на Александър Белов и племенника му. И едва не ги хванали. Бяха извадили късмет, че приятелите на Саша отмъкнали под носа на бойците момичето и детето и ги откарали с кола. Бандитите хукнали да ги преследват и в този момент се намесили хората на Веденски. Оставили приятелите на Белов да отминат и стреляли по бандитите. Четирима от тях веднага избягали с колата, но другите четирима отвърнали на стрелбата. И хората на Веденски отново се издънили. Ликвидирали двама от бандитите, ала изпуснали другите. Те избягали в Чечения, че на това отгоре отмъкнали и един заложник. Но защо ли му трябваше да си спомня всичко това, та само да се ядосва.
	Генералът излезе от служебната кола, взе си довиждане с шофьора и се отправи към входа си. Качи се на втория етаж и натисна бутона на звънеца. Както очакваше, зад вратата веднага се разнесе трополене на детски крачета.
	— Деде, ти ли си? — разнесе се детското гласче.
	Игор Леонидович се усмихна:
	— Аз съм, Дашка, аз съм. Отвори вратата!
	Ала вратата отвори жената на Веденски. В същия миг Дашка се хвърли към генерала. Той грабна малката си внучка на ръце, вдигна я и я целуна.
	— Домъчня ли ти за мен?
	Даша направи смешна муцунка и сведе главица.
	— Аха! Какво ми носиш днес?
	Игор Леонидович сам беше научил Даша да чака подаръци. Всеки ден момиченцето очакваше не толкова дядо си, колкото неговите подаръци. Генералът винаги гледаше да донесе нещо — дори само едно бонбонче, шоколадче, книжка или някаква хартийка. Иначе се чувстваше много виновен. Дашка се сърдеше, нацупваше устенца и не спираше да му говори. Всъщност след пет минути забравяше обидата си, отново се развеселяваше и се покатерваше на коленете на провинилия се дядо. Но беше по-добре да не влиза в конфликт с Дашка, че лошо му се пишеше. От обидите на внучката му в него се загнездваше неприятно чувство. И затова на Игор Леонидович му се налагаше да купува най-различни играчки и шоколадови бонбони, да ги държи в кабинета си, а сетне да измъква оттам изненадите една по една. Веденски извади подаръка от джоба си и го мушна в ръката на Дашка така, че тя да не види веднага какво й е дал.
	Момиченцето разтвори длан и веднага ококори очи.
	— Леле! — извика то, сграбчи играчката и започна да я върти в ръцете си. Беше миниатюрно, прекрасно направено пластмасово бебе, чиито ръчички и крачета се движеха.
	Точно с това бебе Игор Леонидович се издъни по време на доклада си пред Хохлов — бръкна в джоба си да извади носната си кърпа, но измъкна бебето. И изпадна в неудобна ситуация.
	Внучката му беше доволна от играчката.
	— Благодаря ти, деде, супер си! — млясна тя Веденски по бузата и слезе на пода. — Ще ида да я покажа на мама!
	— Не я показвай — посъветва я Игор Леонидович, — че ще дърпа ушите и на двама ни.
	Дъщеря му беше категорично против да глези детето с всекидневни подаръци. Смяташе, че разваля Дашка с тях, че възпитава у малката користолюбие и алчност. Но внучката му вече хукна към нея.
	Дойде ред и на съпругата на Веденски да поздрави мъжа си. Тя го целуна по бузата, получи ответна целувка и попита:
	— Защо си мрачен?
	— Нищо особено, проблеми в работата.
	Нямаше смисъл да го разпитва повече. И без това Игор Леонидович нямаше да й разкаже, тъй като беше държавна тайна.
	След вечерята, на която семейството се появи в пълен състав, тъй като към дядото, бабата и внучката се присъединиха и родителите на Дашка, членовете му се пръснаха по стаите. Дъщерята и зетят отидоха в стаята си, съпругата на Веденски остана в кухнята да мие съдове, а Игор Леонидович се настани на дивана пред телевизора в хола. Дашка се мотаеше покрай Веденски.
	— Деде, деде… А утре какво ще ми донесеш? — мъркаше момиченцето, което вече бе успяло да изгуби интерес към бебето.
	— Не прекалявай, Дашка — протестираше лениво срещу преждевременните претенции на внучката си Игор Леонидович. — Утре ще видиш.
	— Утре, утре — въздъхна тъжно момиченцето. — Нали казваш, че първо трябва да доживеем до утре.
	— Ще доживееш, къде ще се денеш — промърмори в отговор Веденски и се прозя. — Върви да си лягаш. Тъкмо ще затвориш очички и вече ще е станало утре.
	Дашка го остави на мира, но не отиде да спи, а се зае с една детска книжка. Най-сетне Игор Леонидович остана сам със себе си. И реши да погледа филма, който започваше по телевизията. Даваха някакъв екшън.
	Поредният западен суперполицай се биеше с поредните суперпрестъпници. Генералът следи сюжетните перипетии около десетина минути, а сетне си помисли: „За какъв дявол трябва да си пълня мозъка с проблемите, измислени от някакви ненормалници, когато и без това си имам достатъчно мои проблеми в службата?“ Превключи канала. Даваха „Служебен роман“. Това вече бе по нашенски, по руски — хем имаше какво да те натъжи, хем — какво да те разсмее. Игор Леонидович се настани удобно на дивана.
	Но не успя да догледа филма. Служебният му мобилен телефон, оставен на шкафчето до телевизора, зазвъня. Веденски стана, вдигна апарата и натисна копчето.
	— Здравейте, Игор Леонидович — прозвуча добре познат на генерала глас. — Познахте ли ме?
	— Познах те, Саша. Откъде се обаждаш?
	— В Аризона съм, на конгрес на вулканолозите. — Макар Белов да се стараеше да не издава вълнението си, по напрежението в гласа му се долавяше, че е много разтревожен от нещо.
	— А-а… чух, чух — закима с глава Веденски. — Сега си прочут вулканолог. Видях подвизите ти по телевизията.
	— Какви ти подвизи — махна с ръка Белов. Не му беше до хвалби. — Игор Леонидович, имам голям проблем.
	— Какво е станало? — Веденски се върна до дивана и седна.
	— Синът ми Иван изчезна. По-точно, не е изчезнал, а са го отвлекли и откарали от Англия в Емирствата. Нали разбирате, че направо не мога да си намеря място. — Белов замълча. — Можете ли да разберете къде точно се намира чрез вашата кантора?
	Игор Леонидович помисли няколко минути върху съобщението и молбата на Белов, а сетне отвърна:
	— Жалко за Иван. Но ще се опитам да ти помогна, Саша. Ще направя всичко възможно да разбера къде точно държат сина ти. Макар че няма да е много лесно. Сигурен ли си, че е в Емирствата?
	— Сто процента съм сигурен. Много разчитам на помощта ви, Игор Леонидович — рече Белов с тон на човек, в когото се е породила надежда. — Извинете ме за безпокойството.
	— Довиждане, Саша! — Веденски прекъсна връзката, сложи мобифона си на малката масичка и отново се излегна на дивана. Информацията изненадващо съвпадна с онази, с която вече разполагаха. По принцип можеше да съобщи на Белов къде се намира синът му още в първата минута на разговора им…
	Веденски се обади на Белов няколко часа по-късно.
	— Саша — започна той както винаги ясно и делово. — Синът ти се намира в емирство Абу Даби, в двореца на шейха Абдула ал Азиз.
	Сърцето на Белов заби като лудо. Най-лошите му предположения се сбъднаха.
	— Можете ли да направите нещо, за да го спасите, Игор Леонидович?
	А наум цветисто наруга шейха.
	— Не, Саша. Изобщо не можем да се намесим официално. Твоят син е американски поданик. Оказа се, че преди пет години Олга се е отказала от руско гражданство. Сега е американка. Нашето Министерство на външните работи няма право да се застъпва за чужди граждани.
	— Извинете — възрази Белов, — но те искат да го разменят срещу руски гражданин.
	— Засега никой не иска нищо официално — припомни му Веденски. — Тъй че се опитай да освободиш Иван от плен чрез американското посолство. И още нещо: информацията за местонахождението на сина ти в двореца на шейха е вярна, но не е официална, затова никъде не се позовавай на мен. Казах ти го като на приятел.
	— Ясно. Добре, благодаря, Игор Леонидович.
	— До скоро!


	31.

	Най-важното за Леонид Едлин беше да се измъкне от Англия, без да го забележат, та Интерпол да не започне да го преследва по целия свят. Щом стигнаха със самолет до Ирландия, още същия ден Леонид и Ваня отплаваха с кораб за Португалия, вече без да се крият. Сега Леонид се наричаше Владимир Сергеевич Журавльов, а Иван — Андрей Владимирович Журавльов. Представяха се за баща и син.
	От Португалия Владимир и Иван стигнаха до Емирствата с два дълги полета и едно междинно кацане. На летището в Абу Даби ги посрещна Садик и ги закара с кола в двореца на шейха.
	Момчето бе поразено от великолепието на двореца и от своеобразната източна архитектура и култура. То жадно попиваше звуците на музиката и ритмите, които изобщо не приличаха на нищо, което бе чувало досега. Струваше му се, че е попаднало в съвсем различен свят — в света на приказките, фантазиите и мечтите.
	В душата му също зазвуча музика — дивна, вълшебна и различна от онази, на която го бяха учили педагозите. Момчето вървеше между Садик и Шликов и притискаше цигулката до гърдите си. За да не се разплаче в присъствието на мъжете, Иван незабелязано си пое дълбоко въздух и замига често-често. Все пак успя да сдържи сълзите си. Тримата се качиха на терасата, без да влизат в къщата. Както винаги шейхът лежеше на отрупания с възглавници килим и както винаги до него се подвизаваше белобрадия кльощав мъж.
	— Браво, господин Грот — похвали шейхът Владимир. — Значи докара момчето.
	— Докарах го, сър, тоест, ваше височество!
	— Тъй, тъй — погледна Абдул ал Азиз със симпатия към Иван. Момченцето веднага му допадна, защото изглеждаше спокойно, възпитано и имаше умно изражение. То като че ли се хареса и на кльощавия арабин, който се усмихна приветливо на Иван.
	— Е, хайде, седни, младежо — приветства го шейхът и потупа с ръка килима до себе си. — Нека се запознаем.
	— Иван Белов! — представи се момченцето и седна до господаря на къщата.
	— Аз съм Абдул ал Азиз. — А това е мой роднина. Можеш да го наричаш Сайфин. Как пътувахте, Айвън?
	Белов сложи до себе си калъфа с цигулката и отвърна:
	— Добре.
	— Ваше височество — намеси се в разговора Грот. Нямаше търпение да се измъкне от церемониала около срещата, тъй като му беше трудно да гледа Иван в очите. — Изпълних ангажиментите, които бях поел. Сега е ред и вие да изпълните вашите. Дайте ми парите, които ми се полагат, и ме пуснете да си вървя.
	— Нямаш повод за тревога, господин Грот — успокои го Абдул ал Азиз. — Ще изпълня обещанията си. Но трябва да почакаш малко. Не бързай. Трябва да те легализираме. Да ти купим истински документи. Не можеш цял живот да я караш с този фалшификат в джоба. А дотогава можеш да живееш в дома ми като почетен гост. Почивай си, развличай се, прави си слънчеви бани. Кога друг път ще имаш възможност да си почиваш на брега на Персийския залив в двореца на шейх? Върви, Грот, Садик ще ти покаже стаята.
	Грот не остана много доволен от решението на шейха, но въпреки това напусна терасата след Садик.
	Когато шейхът, гостът му и Ваня останаха сами, момчето най-сетне зададе въпроса, който не му даваше мира:
	— А къде е баща ми?
	Абдул ал Азиз беше запознат с легендата за уж попадналия в плен на терористите Александър Белов. Шейхът не рискува да каже на момчето, че са го излъгали. Трябваше да държи детето в неведение, за да го контролира по-лесно.
	— Ние вече пуснахме баща ти — усмихна се шейхът и погали Иван по главата. — Ти ще останеш при нас няколко дни, а сетне ще пуснем и теб.
	Иван погледна съсредоточено първо Ал Азиз, сетне — госта му и изненадващо попита:
	— Вие ли сте въпросните терористи?
	Шейхът и Сайфин се разсмяха.
	— Не, разбира се — отсече през смях кльощавият. — Ние сме добри хора, Айвън. Най-обикновени бизнесмени, които понякога са принудени да постъпват решително, за да постигнат целта си.
	— Избий си тези глупости от главата, всичко ще е наред — подхвана шейхът. И посочи с очи към цигулката. — Чух, че си талантлив музикант. Ще ни изсвириш ли нещо?
	— Че защо не? — Иван отвори калъфа и извади цигулката. — По пътя нямах възможност да свиря, а трябва да се упражнявам всеки ден.
	Той се изправи, застана на средата на терасата и започна да настройва цигулката си. Шейхът и гостът му се размърдаха, за да се настанят по-удобно върху възглавниците. Иван притисна с буза цигулката до острото си рамо и докосна струните с лъка. И ето, че в двореца зазвуча прекрасна, необикновена музика.
	Нито Абдул ал Азиз, нито Сайфин бяха чували някога в живота си толкова прекрасна мелодия. Беше европейска и същевременно източна. Цигулката сякаш заговори на език, който те разбираха — ту плачеше, ту се смееше, ту стенеше, сякаш се оплакваше от някого, ту имитираше провлачения зов на ходжата. Иван свиреше в захлас със затворени очи и се поклащаше, изолиран от света и всичко земно.
	Макар музиката да беше много странна и необикновена, тя омагьоса шейха и госта му. Възхитени, затаили дъх, те слушаха, а когато момчето спря да свири и свали лъка, Абдул ал Азиз попита:
	— Каква е тази музика?
	Иван прибра цигулката в калъфа и сви рамене:
	— Не знам, просто свирих, каквото чувствах.
	Шейхът не му повярва:
	— Нима сам си съчинил тази музика?
	— Може и така да се каже — отвърна детето. — Докато свирех, не се замислях дали я съчинявам или не. Тази музика звучеше в мен. Изсвирих това, което видях във вашата страна.
	Шейхът плесна няколко пъти с ръце.
	— Чака те прекрасно бъдеще, Айвън! — оповести сериозно. — Когато всичко свърши, аз ще се погрижа за него…


	32.

	Няма нищо по-лошо от чакането. Белов не знаеше с какво да се захване и къде да се дене. Неяснотата го гнетеше. За да се откъсне от мрачните мисли и да съкрати времето, отново потъна в работата си.
	На другия ден сутринта той тръгна с Лайза и Щернгарт на конгреса на вулканолозите. Осип Илич изнесе доклад за експедицията до вулкана Бурен и за резултатите, направени в кратера на Санта Негро, а откритията предизвикаха сензация. Участниците в конгреса дълго обсъждаха доклада и задаваха въпроси на Щернгарт и Белов. Саша разказа и за новия термоустойчив костюм КТ-1, с който бе работил в кратерите на двата вулкана. Новата разработка на руските учени предизвика небивал интерес у присъстващите.
	И ето, че в най-интересния момент на дискусията мобилният телефон на Белов иззвъня. Саша понечи да го изключи, но се сети, че може да е Веденски, натисна бутона и сложи апарата до ухото си.
	— Александър Белов ли е? — попита на добър английски мазен мъжки глас.
	— Да — потвърди Белов тихо, за да не смущава хората, които слушаха Щернгарт. — С кого имам честта да разговарям?
	— Не желая да ви казвам името си — рече любезно човекът. — Наричайте ме Немо, капитан Немо. Имам информация за вашия син.
	Сърцето на Белов се сви от лошо предчувствие и той кой знае защо реши, че човекът, който се обажда, е главният организатор на отвличането на Ваня.
	„Ето! — стрелна се през ума на Белов. — Сега всичко ще се изясни!“
	— Един момент! — изрече спокойно, доколкото това беше по силите му. — Тук е шумно, ще изляза навън. — Стана, излезе от заседателната зала във фоайето и отново допря апарата до ухото си. — Слушам ви.
	— Господин Белов — заяви официално непознатият. — Вашият син Айвън е при мен. Предлагам ви да го разменим за вашия племенник Алексей.
	Значи ето какво било! На Белов му притъмня пред очите. Беше му минало през ума, че целта на отвличането може да е тази размяна, но я отхвърли, тъй като подбудите му се сториха нелепи.
	— Значи вие сте шейхът, господин Немо, така ли? — Саша опита да запази спокойствие.
	— Може и така да се каже — съгласи се непознатият. — Наричайте ме както искате, това не променя нищо. На мен ми трябва Али. Вие го наричате Алексей.
	— Но това е чудовищно! — Саша едва се сдържаше да не избухне. — Пълен абсурд! Ако не се лъжа, една източна мъдрост гласи, че който и пръст да отрежеш от ръката си, винаги те боли. И Иван, и Алексей са ми близки.
	— Забравяте, Александър, че Али не е чужд и на мен. Той е син на сина ми Омар и е мой внук. — В слушалката се разнесе тих смях. — Всъщност с вас също сме роднини. Тъй че, господин Белов, не бива да изпитвате угризения на съвестта. Защото няма да изпратите племенника си на заколение, а ще го дадете на дядо му.
	— Може би ще успеем да постигнем споразумение и вие ще пуснете Иван при други условия — предложи за всеки случай Белов, без особено да се надява на сговорчивостта на шейха. — Мога да ви дам добра сума.
	— О, не — разсмя се шейхът. — Аз не се занимавам с отвличане на хора с цел откуп. Уверявам ви, че съм състоятелен човек и не печеля парите си от търговия с деца. Племенникът ви ще попадне в добри ръце. Няма да изпитва лишения, ще получи прекрасно образование и ще стане шейх. Нима имате нещо против подобно бъдеще за своя роднина?
	— Нямам нищо против такова бъдеще за когото и да е — отряза го Белов. — Но вие ще превърнете Алексей в ислямски фундаменталист.
	— Това не е сигурно, господин Белов. В момчето тече и руска, и арабска кръв. Може би има специална мисия и ще стане човекът, сложил край на враждата между мюсюлманите и християните.
	— Не мисля, че ще стане така. Нека дадем на момчето правото само да се разпорежда със съдбата си. За целта трябва малко да порасне. Тъй че нека на този етап да остане с майка си. Вие май сте забравили за нея, докато сте кроили плановете си?
	Несговорчивостта на Белов ядоса шейха.
	— Нямате избор, господин Белов — заяви той, този път рязко. — Вашият син е в ръцете ми.
	Лайза надникна от заседателната зала и погледна Саша въпросително. Той допря пръст до устните си. Тя моментално се скри.
	— А какво ще стане, ако не изпълня условията ви? — попита Белов в слушалката.
	Шейхът засумтя:
	— Не ви съветвам го правите, господин Белов. С вашия син може да се случи нещастие. За него се грижи един човек. Сигурно сте чували за него, неотдавна се прояви в Красносибирск. Научихте ли вече за взривяването на приюта? Та същият този Садик е ужасно раздразнителен. За съжаление аз невинаги съм в състояние да го държа под контрол. Сега той се грижи за детето, но всичко е възможно… Разбира се, не бих искал да ви плаша. Но ще е жалко за момчето. То е много талантливо. Съчинява музика.
	— Значи вашият Садик е преследвал сестра ми и Алексей из тайгата, така ли? — уточни Белов.
	— Да, представете си, той беше — потвърди със задоволство шейхът. — Но ние не успяхме да ги заловим и бяхме принудени да предприемем крайни стъпки. Имам предвид отвличането на вашия син. Не мислете, че ми харесва.
	Саша реши да говори конкретно, за да не дразни шейха без нужда, тъй като никой не знаеше какво си е наумил. Все пак Иван беше в ръцете му. Но за момент не издържа и изруга тихичко на руски:
	— Дяволите да те вземат, шибан роднина такъв.
	— Извинете, какво казахте? — попита шейхът.
	— Нищо, просто така, говоря си сам — изсумтя Белов. — А какво ви е направил Шамил, защо го отвлякохте?
	— Шамил е мой кръвен враг — възкликна гневно шейхът. — Ако си спомняте, моят син Омар загина в Чечения, в Хасанюрт. Трупът му остана да лежи в зандана, който камъните затрупаха след взрива. Заповядах на Садик да докара праха на скъпия ми и горещо обичан мой син в родината му. Но и Садик, и бойците, които нае, не знаеха мястото, на което загина Омар. А както ви е известно, Шамил е от Хасанюрт. И затова на Садик му се наложи да го вземе за водач.
	— Какво стана с Шамил?
	Шейхът въздъхна с престорено съжаление:
	— Вече не е при нас. Когато видял да измъкват разкъсаното тяло на сина ми от зандана, Садик не се сдържал и наказал Шамил за участието му в убийството.
	Разтреперан от гняв, Белов стисна зъби и каза:
	— Не дай си боже някога да срещна вашия Садик.
	— А пък той да срещне вас — подхвана шейхът. — Както и да е, господин Белов. Смятам нашият разговор за приключен. Ще ви посоча мястото, на което да предадете Али на моите хора, а в замяна да получите Иван.
	Мислите на Саша се объркаха. Изобщо не можеше да намери изход от създалото се положение и не знаеше какво да предприеме за спасяването на сина си. Оставаше му само да печели време.
	— Всичко това е много неочаквано — въздъхна примирено. — Трябва да помисля.
	— Добре — съгласи се охотно шейхът. — Мислете. Ще ви се обадя след два дни.
	— Ей, ей! — викна Белов в слушалката, преди шейхът да затвори. — А момчето ми наистина ли е добре?
	— О, не се безпокойте! Садик го гледа както трябва — изсмя се шейхът. — Следващия път задължително ще поговорите със сина си.
	И преди Белов да успее да добави каквото и да е, шейхът прекъсна връзката.


	33.

	Настаниха Иван заедно със Сайфин в бетонен бункер под двореца на шейха. Оказа се, че белобрадият арабин живее в дома на шейха тайно, крие се в подземието от челядта му и само понякога се качва горе, за да подиша чист въздух и да си поговори с Абдул ал Азиз. В такива часове на всички беше забранено да се доближават до покоите на шейха.
	Подземието се намираше под основната сграда на дворцовия комплекс. До него се стигаше през таен вход, който се намираше в една от стаите на основното здание. Бункерът разполагаше с две прилични по големина стаи, санитарно помещение и кухня. Превъзходната система за вентилация и мощните климатици поддържаха необходимата температура и влажност, в помещенията беше прохладно, сухо и свежо като утро в гората. Домакините се бяха погрижили за комфорта: покрай стените бяха наредени скъпи европейски мебели, по стените бяха окачени картини, подовете бяха застлани с килими, имаше и съвременна битова техника и телевизор, който кой знае защо предаваше само един канал — „Ал Джазира“.
	Иван и Сайфин живееха в едната стая, а другата използваха, когато някой от тях трябваше да се усамоти. Иван репетираше в нея, а кльощавият арабин се молеше и четеше Корана. И двамата живееха в очакване. Иван чакаше освобождаването си, а Сайфин — крайния резултат от предначертания план.
	Понякога позволяваха на момчето да се разходи из двореца и да се изкъпе в басейна, но винаги под надзора на Садик. От време на време той също слизаше на подземния етаж и се уединяваше в свободната стая. Иван нямаше представа какво прави там, ала най-неочаквано тайната на довереното лице на шейха се разкри. Веднъж, без да знае, че Садик е влязъл там, момчето надникна вътре и се вцепени. Приближеният на шейха стоеше пред една отворена тайна вратичка в стената и вадеше пачки пари от сейфа.
	Мъжът не забеляза момчето. Иван моментално изчезна от опасното място и тихичко затвори вратата. Но цигулката му остана в стаята, а на него му се искаше да си я вземе. Ето защо почука, изчака Садик да му разреши да влезе и отново отвори вратата. Мъжът стоеше до срещуположната врата, скръстил ръце на гърдите си, и гледаше изпитателно Иван. На стената нямаше и помен нито от пари, нито от вратичка! Иван изпадна в недоумение. Нима му се беше привидяло? Престори се, че нищо не се е случило, взе калъфа с цигулката и излезе.
	Момчето все повече и повече попадаше под влиянието на източната култура и всеки ден откриваше нови дълбини в нея. Почувства, че ислямът има своя чар и своята красота. Реши, че от чуждата култура може и трябва да се вземе онова, което ти позволява да се обогатиш духовно.
	Уважението към по-възрастните, почитта към родителите, нетърпимостта към пиянството и още много ценни неща можеха да се заимстват от нравствените постижения на хората с друга вяра. Иван започна да пише музика, която беше достъпна и близка както за европейците, така и за арабите.
	Понасяше стоически пребиваването си в плен, както и в чуждата страна, никога не се оплакваше и не хленчеше, понякога дори проявяваше характер.
	Веднъж, докато се къпеше в басейна, Иван се скара със Садик, който настояваше момчето да излезе от водата преди определеното време. Той доплува до отсрещната страна, избяга от стражата си и се покачи на най-високия покрив на двореца.
	Садик положи доста усилия, за да догони момчето, и го принуди да спре на ръба на плоския покрив. То застина на парапета, балансирайки с ръце като въжеиграч в цирк. Вече беше почерняло доста на слънцето, а косите му бяха изсветлели като слама. На лицето му бе застинало инатливо изражение, а очите му блестяха.
	— Айвън, не върши глупости, ще се пребиеш! — подвикна му разтревоженият Садик.
	Но той не му се подчини. Засили се по козирката и от десет метра височина скочи с главата надолу в басейна. Садик не знаеше дали е успял да стигне до водата, но се хвана за главата и затвори очи, представяйки си размазаното окървавено тяло върху белите плочки на двора. Откакто си общуваше с малчугана, се бе привързал към него. Слава на Аллах, всичко се размина и хлапето изплува, сякаш нищо не е станало, но след този случай той започна да се държи с него по-предпазливо.
	Освен това здравата си го отнесе от шейха, задето е принудил момчето да стигне до крайност. Ако се беше убило, плановете на шейха да размени Айвън срещу братовчед му щяха да рухнат. Оттогава Садик не провокираше Иван към безразсъдни постъпки.
	Но понякога Ваня учудваше обитателите на двореца не само със смелостта си. Изумяваше ги и с настойчивостта си. Когато породистата кучка на негово височество роди пет кученца, четири от тях бяха здрави, а едното — немощно. По принцип в двореца на шейха убиваха такива като въпросното паленце, за да не развалят породата, но Иван успя да убеди кучкаря да му даде кученцето. Започна да се грижи за него, да го храни с биберон, да го пои и за всеобща почуда скоро Шерхан, както бе кръстил кутрето, укрепна и изпревари в развитието си братята и сестрите си.
	Инатът на Иван просто нямаше край. В двора на шейха някои от ястията традиционно се ядяха с ръце. Момчето, което сядаше на масата заедно с възрастните, отказа да се храни по този начин. Нечувана дързост! Опитаха се да го накарат да спазва етикета, но той се запъна и изобщо отказа да яде. Легна да спи гладен. На другия ден сервираха птиче месо, което бе прието да се яде с ръце не само на Изток, но и в Европа. Момчето обаче не искаше да отстъпи от позициите си и категорично отказа да се докосва до храната без нож и вилица. И на това отгоре обяви гладна стачка. В крайна сметка му разрешиха да използва прибори по време на хранене.
	Макар понякога в постъпките на Ваня да прозираше детинска наивност, принципите, характерът и житейската позиция на Белов-младши предизвикваха уважението на арабите. И това се отнасяше най-вече за жестокия Садик.


	Част ІІІ
	Троянският боклукчийски камион

	34.

	Белов затвори мобилния си телефон и го сложи на нощното шкафче до леглото. Подпря брадичката си с ръце и се замисли.
	Размислите му прекъсна Лайза:
	— Кой се обади? — Облегната на стената в стаята, която Джон и Натали му бяха определили, тя наблюдаваше разтревожено Александър. Лайза стана свидетел на разговора, състоял се току-що между Белов и неизвестния арабин, който, както й се стори, говореше за Иван.
	Саша не й отвърна веднага.
	— Никой, един познат, капитан Немо — обясни той, тъй като в мислите си беше далеч оттук. Но когато улови изненадания й поглед, обясни: — Иван е отвлечен от шейх Абдул ал Азиз. А руското правителство не може да го освободи от плен, защото сега е американски гражданин. И трябва да го спасяват Съединените щати.
	Лайза поклати съкрушено глава, сякаш укоряваше някого.
	— Колко объркано е всичко — момчето е руснак, но е гражданин на Америка, а живее в Англия и е отвлечен от арабите в Емирствата.
	— Наистина е объркано — съгласи се Саша. — И въпреки това трябва да се направи нещо, не може да се седи със скръстени ръце.
	— Нека се обърнем към правителството на САЩ — предложи му Лайза.
	— Всичко ще се проточи, а аз не разполагам с време, имам само два дни.
	— Въпреки това ти предлагам да действаш така, както повеляват законите — заяви Лайза. — Ще се обърнем към властите, както и към един мой познат, дипломатът Сам Ръмсфилд. Той е от Организацията на обединените нации. С него поддържаме приятелски отношения. Ръмсфилд ще ни помогне.
	На другия ден Лайза и Белов оставиха Щернгарт в Сан Кери и заминаха със самолет за Ню Йорк. Кацнаха на летището през нощта и взеха такси до дома на Лайза. Саша за пръв път беше в най-големия град на Америка и изобилието от рекламни светлини го порази. Те бяха навсякъде. Устремените към небето небостъргачи бяха покрити със светеща неонова обвивка, автомобилите се движеха в непрестанен огнен поток по улиците, подобни на каньон. Изведнъж на Белов му се стори, че се намира в кратера на действащ вулкан, в който небостъргачите бяха нажежените стени на кратера, а автомобилите — течащ по дъното поток от лава.
	Белов хареса апартаментчето на Лайза. Огледа го сдържано, без ахкане и охкане, както подобава на мъж, похвали го и отиде в банята. Денят беше наситен и напрегнат. Белов с удоволствие постоя под прохладните струи, а след половин час вече спеше в леглото, което Лайза застла с чисто бельо.
	На другия ден се отправиха с мерцедеса на младата жена към сградата на ООН. Градът се стори чужд на Белов със загрижените лица на нюйоркчани и с бесния си и, както му се стори, безсмислено активен живот. За момент си помисли, че всички тези хора са жертва на масова психоза, която ги кара да тичат все по-бързо и по-бързо. Вече нямаше значение накъде и защо. Най-важното за тях бе да изпреварят другия.
	Ами той? Нима самият той не участваше по същия начин в подобна надпревара? Вместо да общува със сина си, с приятелите си и в крайна сметка, с Лайза. Та нали Красносибирск му отнемаше всички сили и време, които бог или природата му бяха отредили на тази земя.
	Въпреки размислите му за бързината колата им едва-едва се влачеше по улиците и непрекъснато попадаше в задръствания. Погледът на Белов се плъзгаше по лицата на продавачите, шофьорите, минувачите и полицаите. Видът на някои от ченгетата го учудваше. Те бяха дебели негърки, които едва се побираха в ушитите по поръчка униформи. Кого ли биха могли да догонят или да задържат?
	По улиците имаше много жени, но повечето от тях бяха някак несексапилни. Нямаше нито една, която поне малко да прилича на Шарън Стоун, Ким Бейсинджър или, да речем, на Деми Мур, а когато си мислеше за американците, човек си представяше точно такива красавици. Напротив, до една бяха заоблени, закръглени и спретнати. Като ги погледнеше човек, неволно се сещаше за брачен договор, за отделни сметки и за искове за сексуален тормоз, но в никакъв случай не и за любов или дори просто за секс. Не, този нов Вавилон категорично не се хареса на Белов, макар в него да имаше някакъв чар. Чарът на сложния, технологичен и бездушен организъм.


	Офисът на Сам Ръмсфилд се намираше в небостъргача на ООН. Лайза доста смело паркира мерцедеса си на претъпкания с коли паркинг. Още сутринта тя вече си бе уговорила среща с дипломата, но те закъсняваха заради задръстванията. Наложи им се да побързат. Слязоха почти тичешком от колата и хукнаха към сградата. Качиха се с асансьора до дванайсетия етаж.
	Секретарката в приемната на Ръмсфилд — суховата белокоса възрастна дама, беше предупредена за пристигането на посетителите. Веднага заведе Лайза и Белов при шефа си. Кабинетът, в който влязоха, беше просторно светло помещение със стъклена външна стена. Имаше диванчета, кресла, малка масичка, бар и бюро, а във всички вещи се долавяше ръката на добър дизайнер.
	Собственикът на кабинета се оказа висок мъж на около трийсет и пет години, започнал да пълнее. Имаше поддържано гладко лице с доста приятни черти, сини очи и тъмни, сресани назад коси. Носеше нов шикозен и скъп костюм, който му прилягаше като военен мундир. Щом зърна посетителите, стана и тръгна да ги посрещне с широка обиграна усмивка на дипломат.
	— О, Лайза, толкова се радвам да те видя! — разнесе се приятният му баритон, сетне се обърна към Белов и му подаде ръка. — Ръмсфилд… Сам Ръмсфилд.
	— Много ми е приятно — стисна силно ръката на дипломата Белов.
	— Моля, заповядайте! — направи широк жест собственикът на кабинета и ги покани да седнат.
	Лайза и Саша се настаниха на тапицирания с кожа диван, а Ръмсфилд се настани в креслото до малката масичка срещу тях.
	— Кафе? Уиски? — предложи любезният домакин.
	— Не, благодаря — поклати глава Белов.
	Лайза също отказа.
	— Сам — започна тя. — Зная, че си зает човек, затова няма да ти отнемам от времето и ще карам по същество.
	— Слушам те — усмихна се любезно Ръмсфилд.
	— Моят приятел има сериозен проблем със сина си — започна Лайза. — Историята е чудовищна, направо идиотска. Но нека той ти разкаже всичко — погледна Лайза към Белов, предлагайки му да се присъедини към разговора.
	— Ето за какво става дума — започна Белов.
	Той разказа накратко историята с отвличането на сина си, за исканията на неизвестните похитители да разменят Иван срещу братовчед му Алексей и за отказа на Русия да се занимава със случая с отвлечения гражданин на Америка. Накрая заяви без заобикалки, че няма да е зле американското правителство да се погрижи за своя гражданин, който е изпаднал в беда.
	Ръмсфилд не слушаше чак толкова внимателно, както му се стори на Белов, и си мислеше за нещо свое. Не, на пръв поглед всичко беше съвсем прилично. На лицето му имаше любезна усмивка и съчувстващ поглед, ала и едното, и другото бяха някак фалшиви и неискрени. Слушаше, ала според Саша с крайчеца на окото си следеше Лайза и малко театралничеше пред нея, заемайки красиви пози. Белов си помисли, че вероятно Ръмсфилд не е съвсем безразличен към нея.
	— Какво да ви кажа, господин Белов — обади се дипломатът, щом посетителят завърши речта си, а той на свой ред направи необходимата за осмислянето на информацията пауза. — Можем направо да кажем, че положението на вашия син е доста неприятно. Но за съжаление аз не мога да ви помогна с нищо. Нали разбирате, сър, момчето е било отвлечено от Англия, а американската полиция не може да извършва разследване в чужда страна. С тази работа може да се заеме Интерпол. Точно тя трябва да извърши разследването на похищението на детето и чак след това Америка ще предприеме някакви стъпки за спасяването му.
	— Но, господин Ръмсфилд — възрази Белов, — докато трае разследването, ще мине много време, а похитителите искат веднага да разменят Иван за Алексей.
	Ръмсфилд смени позата си, седна с маниерно кръстосани крака и рече:
	— Разберете ме правилно, не можем да извършваме силови акции на територията на независима държава въз основата на голословни обвинения, това не е в нашия стил. Всичко трябва да е в рамките на закона. Такива са принципите, по които живее американският народ — великите принципи на демокрацията.
	— Тези принципи безспорно са много добри — съгласи се Саша, — прекрасни принципи, но докато вие спазвате законността, терористите ще убият момчето.
	Сам помръдна излъскания до блясък връх на обувката си и хвърли виновен поглед към Лайза. Явно се чувстваше неловко, че не можеше да помогне на познатия й.
	— Добре — започна най-ненадейно той със съвършено различен тон. — Можете ли да ми кажете как се сдобихте с информацията за местонахождението на вашия син?
	Белов си спомни, че бе обещал на Веденски да пази тайна.
	— За съжаление не мога да ви посоча източника й — призна той.
	Сам вдигна ръце и веднага ги свали на коленете си, сякаш с този жест искаше да каже: „Виждате ли, така съм безсилен.“
	Белов погледна Лайза укорително: от идеята с дипломата нямаше да излезе нищо. Тя обаче реши, че е настъпил моментът да се намеси:
	— Но, Сам, абсолютно нищо ли не можеш да направиш за Александър?
	Ръмсфилд се обърна към Саша:
	— Можете да напишете жалба, господин Белов. Ще се опитам да дам законен ход на делото и ако успея, да ускоря разглеждането му.
	— И това ли е всичко? — разочарова се Лайза. Изглежда, бе започнала да разбира, че колкото и да е парадоксално, законният път невинаги е най-краткият и най-правилният. — Сам, делото наистина може да се точи страшно дълго.
	Ръмсфилд демонстрира обезкуражаваща холивудска усмивка:
	— А аз какво мога да направя?
	— Можете ли да ми помогнете да замина за някоя от страните в Персийския залив? — попита най-неочаквано Саша.
	Сам като че ли погледна събеседника си с одобрение.
	— В коя по-точно и защо?
	— Няма значение — призна Белов. — Само нека тази страна е близо до Емирствата. Например в Кувейт. Нали там има американски военни бази?
	— Има. — Ръмсфилд погледна внимателно Саша. И като че ли се досети какво е замислил руснакът. — Разбирам, че искате да сте близо до сина си. Общо взето, мога да организирам това пътуване. Само че под какъв предлог да го направя? — Той помисли няколко минути, галейки гладко избръснатата си каубойска брадичка, сетне кимна: — Добре, ще се опитам да организирам пътуването ви дотам. Най-добре ще е да стане под егидата на ООН или на журналистическата общност.
	— Тогава и аз ще ида с Александър, изпрати и мен в Кувейт — заяви най-неочаквано за всички и най-вече за себе си Лайза.
	— А ти защо ще ходиш там? — възкликна Сам.
	Кой знае защо тя се изчерви.
	— Ами-и… — проточи. — Винаги съм искала да посетя тази прекрасна страна, но никога не съм имала възможност.
	— Това е глупаво — намръщи се Ръмсфилд. — Кувейт не е подходящо място за почивка на американците.
	— Точно затова — заяви Лайза, този път уверено. Вече се бе съвзела от притеснението. — Мога да отида на почивка навсякъде, но не и в Кувейт. Много те моля, Сам, помогни ми да замина.
	— Е, добре — склони Ръмсфилд, без да крие недоумението си от решението на Лайза. — Ще се опитам да направя нещо за теб.
	— В такъв случай, Сам — намеси се Белов, — ще ви помоля да дадете картбланш за още един човек.
	Младата жена стрелна Белов недоволно.
	— Кого имаш предвид? — попита тя ревниво.
	— Специалист по подобни проблеми — отвърна уклончиво Саша. — Ако той се съгласи да се включи в пътуването, ще ви кажа името му. Е, Сам, ще се споразумеем ли? — протегна ръка.
	Ръмсфилд се разсмя.
	— Здравата ме хванахте за гушата, приятели! Ако началниците ми разберат, че ви пращам в Кувейт, ще ме уволнят.
	И в знак на съгласие той плесна дланта на Белов.


	Вечерта Белов се обади по мобилния телефон на Шмит.
	— Здравей, Дима! — Саша лежеше на дивана в апартамента на Лайза с чаша мартини в ръка, което тя току-що му бе приготвила. На малката масичка до него се издигаше същински Манхатън от безброй бутилки с различна височина. След всички вълнения той изпитваше нужда хубавичко да си пийне.
	— А, Белов, здравей — отвърна Шмит. — Има ли новини?
	Саша отпи голяма глътка мартини и се намръщи. По дяволите, имаше вкус на сироп за кашлица.
	— Иван е отвлечен от шейх Абдул ал Азиз — изрече в слушалката, остави недопитата чаша на малката масичка, добави в нея около двеста грама водка, опита и установи, че това е кардинално решение на проблема. — Момчето се намира в емирството Абу Даби, в резиденцията на шейха на брега на Персийския залив. Арабинът ми се обади. Иска да размени Иван за Алексей.
	— И таз добра! — възмути се Шмит. — Тоя човек луд ли е?
	Белов изпи усъвършенстваното мартини. Питието опари гърлото му и сгря стомаха му. По тялото му се разля блажена премала.
	— Какво значение има дали е луд или не? Знаеш ли какво, Шмит, разбрах, че се занимаваш с авиотранспорт, така ли е?
	От тона на Саша не можеше да се разбере дали укорява или одобрява увлечението на Шмит и изобщо накъде бие с въпроса си, затова Шмит колебливо му отвърна:
	— Ами… да. От скука завърших школа за пилоти, учих на частно да летя с вертолет.
	— Вертолетът е хубаво нещо — прозвуча този път явна похвала в гласа на Белов. — Искаш ли да се разходиш с мен до Кувейт? Да видим на място какво може да се направи, за да вразумим шейха. С нас ще дойде и едно момиче. — Саша заговорнически смигна на Лайза, която седеше до телевизора.
	— Защо ни е момиче в тази работа? Когато няма жени, няма проблеми.
	— Тя ще върши домакинската работа. Шмит, имам нужда от помощта ти — настоя Белов. — Ще дойдеш ли?
	Дмитрий тутакси отговори:
	— Иска ли питане! Смятай, че вече съм там. Макар че нещата не са чак толкова прости. Едва ли ще ги превземем с кавалерийски набег, домът на шейха сигурно е пълен с мамелюци. Пък и не се знае след това как ще се измъкнем оттам. Както и да е, там ще му мислим. Чакам сигнал.
	Въпреки трагичната ситуация, щом затвори Шмит се почувства благодарен на неизвестния арабин, защото животът му най-сетне започна да придобива смисъл!


	35.

	Белов, Шмит и Лайза заминаха за Кувейт като журналисти. Пристигнаха на крайбрежието на неутралната зона, която се намираше на югоизток. Тук американска компания издирваше и добиваше нефт. В този район се намираше и щатската военна база.
	Кувейт беше забогатял от нефта си. Разбира се, не целия, а само на отделни места. Пътешествениците видяха в столицата Ел Кувейт луксозни къщи, хотели и дворци, но в околните провинции цареше нищета. Малкото градче Ал Хаси, в което пристигнаха Белов, Лайза и Шмит, в по-голямата си част се състоеше от ниски кирпичени къщички. Вярно, срещаха се и стабилни постройки, но бяха голяма рядкост.
	Компанията журналисти се настани в мизерен хотел, който представляваше невзрачна двуетажна постройка с малко квадратно дворче, заобиколено от финикови палми. В сравнение с него приютът за скитници „Нил Сорски“ в Красносибирск изглеждаше като петзвезден хотел. Нямаше нито газ, нито топла вода, нито каквито и да е удобства в стаите. Лайза изпадна в шок от примитивните битови услови, но Белов и Шмит не се отчаяха. Първо, защото бяха преминали през руската школа за оцеляване, и второ, защото бяха пристигнали тук по работа и нямаха намерение да се задържат дълго.
	Освен всичко друго Белов трябваше да изпълни в Кувейт още една задача. Родителите на Ярослава, които работеха в нефтена компания в Ирак, наскоро се бяха преместили в Кувейт. И тъй като се бе озовал в страната, където се намираха и те, Белов искаше да се запознае с майката и бащата на доведената си сестра. Той се свърза с руското посолство в Кувейт и помоли да издирят руските специалисти Иванови. Оттам обещаха да му помогнат.
	Още в деня на пристигането си Белов, Шмит и Лайза взеха под наем стар джип и потеглиха към американската база. Тя се намираше на няколко километра от градчето. Приятелите натовариха в автомобила фото- и видеоапаратурата, с която се бяха сдобили за маскировка, а също и една туба вода, попитаха собственика на хотела за пътя и тръгнаха в посоката, която той им посочи.
	През пустинята минаваше хубав път с прекрасна маркировка. Околовръст имаше пясък, пясък и само пясък. Той се стелеше навсякъде, докъдето ти стигат очите. Пейзажът се разнообразяваше само от стърчащи тук-там из пясъчните хълмове камилски храсти.
	Беше страшна жега. Сигурно бе най-малко петдесет градуса. Ветрецът, който обгръщаше автомобила, не донасяше желаното облекчение. Беше горещ, струваше им се, че в лицето им с всичка сила духа гигантски промишлен сешоар. Жаждата ги мъчеше непрекъснато.
	За разлика от мъжете сутринта несъобразителната Лайза бе пила много вода и сега под лъчите на слънцето потта се лееше от нея като река. Ветрецът покри кожата, косите и дрехите и на тримата с пясък, лицата им се превърнаха в сиво-жълтеникави маски, а ризите им се втвърдиха като коруба на костенурка.
	— Май е време да си сложа термоустойчивия костюм — пошегува се Белов, — жалко, че го оставих в хотела.
	Саша седеше на предната седалка до Шмит, който караше автомобила. Лайза беше отзад. Макар да му се усмихваше, тя като че ли вече съжаляваше за разходката си из Кувейт.
	— Какъв е този термоустойчив костюм? — поинтересува се Шмит, колкото да продължи разговора.
	— Просто едно изобретение — обясни му Саша. — Нарича се КТ-1. Издържа на високи температури. Не ми се щеше да го оставям в Щатите. Патентът е наш. И го нося със себе си, току-виж ни потрябвал.
	— Ясно.
	С това разговорът приключи. Беше толкова горещо, че езиците им залепваха за небцето.
	Най-сетне в далечината се показа военната база. По-нататък и малко встрани на хоризонта се появиха и нефтените сонди. Скоро пътят се раздели на две. Едното му асфалтирано платно продължаваше наляво към сондите, а другото свършваше до портала на контролно-пропускателния пункт. Бяха стигнали до нужното им място. Белов, Шмит и Лайза слязоха от автомобила и се отправиха към часовия с нахален вид на намахани и хитри журналисти.
	От бетонната будка, разположена до железния портал, излезе грамаден негър с пясъчножълтеникава камуфлажна униформа с автомат и каска и тръгна срещу тях.
	— Не може да влезете тук! — заяви той и спря, преграждайки пътя на компанията.
	— Ние сме американски журналисти! — заяви нагло Лайза и посочи с пръст пропуска си, на който пишеше „преса“. Същите ламинирани картички, получени с помощта на Ръмсфилд, се мъдреха и на гърдите на Белов и Шмит. — Искаме да направим интервю с командването на базата.
	Военният бе широко разкрачен, подпрял ръце на автомата си. Поклати глава:
	— Да, госпожо, но това е закрит военен обект. Влизането на външни лица е строго забранено.
	— Ние сме свободни журналисти от свободна страна! — развика се Лайза, сякаш участваше в демонстрация. — Американският народ има право да знае какво става в неговите военни бази.
	Негърът поклати глава все така равнодушно:
	— Не, мем, това е невъзможно.
	Белов и Шмит засега не се намесваха в разговора, предоставяха на Лайза възможността да се разбере със сънародника си. Тяхната задача беше да разгледат колкото се може по-добре базата и да запомнят разположението на обектите.
	— Искам да си поговоря с командира на вашата част! — продължаваше да настоява спътницата им. — Имаме нужда от помощта му!
	Войникът сви рамене.
	— Добре, госпожо, това е ваше право. — Той взе малката радиостанция, която висеше на рамото му, натисна бутона и каза в микрофона: — Сър, докладва сержант Джеферсън. Тук пристигнаха журналисти. Искат да разгледат базата. — Той обърна устройството към журналистите, за да го чуват.
	От радиостанцията моментално се разнесе недвусмислен отговор:
	— Да вървят на майната си… — Последваха ги няколко думи, които в никакъв случай не биваше да се произнасят пред дама.
	Но нещата не свършиха с това. Уредбата продължаваше да трещи:
	— Джеферсън, нали знаеш, че не мога да понасям журналисти. Ако моментално не изчезнат от портала, лично ще им пръсна задниците и ще ги гоня с ритници чак до Ел Кувейт! Че и теб, заедно с тях, гъз такъв, ако още веднъж ме обезпокоиш без причина! Разбра ли, гъзе?!
	— Тъй вярно, сър! — гракна сержантът. Той стоеше, стиснал радиостанцията в изпънатата си ръка така, че „журналистите“ да чуват добре, и се хилеше до ушите. — Имате ли други въпроси към командира на частта, госпожо? — осведоми се войникът.
	От почуда Лайза дълго не можа да каже нищо. Ако се съдеше по онова, което чуха, думата „гъз“ се ползваше с особеното благоразположение на командира на базата и той я вмъкваше където му падне. Няколко секунди Лайза гледа възмутено радиостанцията, сетне изсумтя презрително и самоуверено заяви:
	— При всички случаи ще влезем във вашата база! — С тези думи се обърна и тръгна към джипа.
	Белов и Шмит се засмяха и тръгнаха след нея. Шмит обърна автомобила и пое по околния път покрай базата. Почвата покрай военната част беше по-твърда, затова те се движеха по-спокойно, без да буксуват. Базата беше заобиколена от бодлива тел, покрита с маскировъчна мрежа с цвета на пясъка. Беше невъзможно да се види какво става зад нея. Шмит стигна до ъгъла на базата и зави наляво. От тази страна положението беше същото — ширеше се безкрайна стена с жълта мрежа, която се поклащаше на вятъра.
	— Я спри — помоли го Белов.
	Когато джипът спря, Саша скочи, отиде до заграждението и повдигна края на мрежата. Онова, което видя там, го накара да отскочи назад. Към него беше насочено дулото на автомат.
	— Ако още веднъж си завреш носа тук — уведоми го висок младеж с каска, — ще ти пръсна тиквата.
	— Стига де, какво толкова — промърмори Белов. — Просто се каним да си тръгнем.
	Без да каже нито дума, войникът дръпна затвора на автомата с обигран жест. Белов моментално пусна крайчеца на маскировъчната мрежа. Върна се при автомобила и разочаровано подхвърли:
	— Естествено, аз не съм се надявал, че ще ни пуснат доброволно във военната база, но и не съм подозирал, че няма да можем дори с крайчеца на окото си да надникнем на територията й. Пълна съсипия…
	— Какво е това съсипия? — поинтересува се Лайза.
	Тя изглеждаше доста смешно с размазаната по лицето си мръсотия.
	— Съсипия е когато нищо не става — усмихна се кисело Саша.
	Шмит забарабани с пръсти по волана.
	— Какво предлагаш?
	— Елементарно, Уотсън. Да намерим място, откъдето можем да разгледаме добре базата. — Белов скокна в автомобила. — Нали имаме бинокъл?
	— Имаме — потвърди Шмит. — И то прекрасен, военен.
	— Да вървим, ще намерим по-висока точка за наблюдение.
	Шмит се върна при портала на базата. Подмина го на известно разстояние и спря, за да се огледа. Пътят, който водеше към нефтените сонди, се издигаше нагоре. Пясъчните хълмове от двете му страни бяха по-високи от всичко наоколо. Тръгнаха натам.
	Щом изминаха около половин километър, отбиха от пътя. Колата веднага забоксува в пясъка. Наложи се зад волана да седне Лайза, а Белов и Шмит застанаха от двете страни на автомобила, за да го бутат, когато затъваше в пясъка. Щом навлязоха в пясъците на такова разстояние, че джипът не се виждаше откъм пътя и от базата, те го оставиха и продължиха пеша. Най-сетне намериха голям пясъчен хълм, изкачиха се до върха му и залегнаха.
	Не можеше да се каже, че оттук базата се виждаше като на длан, но все пак можеше да се огледа част от нея, и то точно онази част, която най-много интересуваше „журналистите“.
	Базата имаше формата на правилен правоъгълник. Състоеше се няколко що-годе солидни постройки, редици от хангари, палатки и палети със сандъците с техниката. В единия край на заграждението имаше няколко бойни вертолета. Онзи, който беше на преден план, не се виждаше, тъй като бе покрит с маскировъчна мрежа.
	Белов взе бинокъла от Шмит и започна да оглежда обектите на базата един подир друг. Оптичният уред наистина беше превъзходен. През окуляра му се виждаха дори главичките на пироните, с които бяха заковани дъските на сандъците с оборудването.
	Да, американците бяха свикнали с комфорта — наоколо имаше кабини с душове, а в палатките работеха климатици със слънчеви батерии. Бяха си направили същински курорт. Белов подаде бинокъла на Шмит.
	— Видя ли? — попита го Саша, когато той долепи очи до окуляра.
	Шмит изсумтя.
	— Големи са красавци, мамицата им… — промърмори тихо той, за да не обиди патриотичните чувства на Лайза. — Домъкнали са химически тоалетни в пустинята… Интересно, къде ли отиват екологично чистите им лайна? Сигурно ги преработват в долари?
	— Чистници — подкрепи го Белов. — Докато не си изпият кафето, за нищо на света няма да тръгнат в бой. Не са като нашите момчета, които по време на бойните действия си делят един самун черен хляб на четирима и го преглъщат с бистра водица.
	Сякаш за да потвърди мнението му за разглезеността на американците, Лайза извади от раницата на гърба си чадър и натисна копчето му. Над главата й се разтвори ярък купол. Белов и Шмит скриха усмивките си.
	— Върви по-нататък — посъветва я Саша. — Че чадърът ти стърчи над хълма и се вижда от километър.
	— Какво като се вижда — запъна се Лайза. Тя не приемаше сериозно заплахата, която произлизаше от базата. — Може да съм дошла тук да си правя слънчеви бани. На кого му влиза в работата. Аз си зная правата.
	— Ей сега като ни треснат — измърмори Шмит, — ще видиш едни права.
	Лайза не дръзна да изкушава съдбата. Изпълзя надолу по хълма и легна по гръб с разперени ръце. Но не издържа така дори и трийсет секунди.
	— О, май гот! — измърмори тя. — Каква жега. Това е просто ужас.
	И най-неочаквано захвърли чадъра, изправи се на крака и хукна нагоре по хълма с крясък.
	— Тази май съвсем откачи — постави й бързо диагнозата Шмит, сграбчи преминаващата покрай него Лайза за крака и я дръпна.
	Жената, която се бе устремила към върха на хълма, размаха ръце като простреляна, подскочи и се стовари в пясъка. Белов и Шмит я смъкнаха за краката надолу по хълма.
	— Защо не се приберете в хотела? — посъветва Шмит Лайза. Той й говореше ту на „ви“, ту на „ти“. — Защо трябва да се пържите на пясъка? Вечерта ще дойдете при нас с джипа по хладното.
	Но тя се заинати:
	— Никъде няма да ходя! — заяви тя и вирна нос. — И ако умра тук от жега, виновен за това ще бъде командирът на базата.
	Шмит не се впусна в спор. Нека Белов да се оправя с нея, нали му беше приятелка. Той взе бинокъла и отново го доближи до очите си. И гледа в течение на няколко минути, без да го сваля, запомняйки всичко, което го интересуваше. Часовоят тръгна, мина и още един, и още един… Ето го и окопът за отбрана в случай на нападение срещу базата. Мястото беше много удобно за временно укритие. Ето го ъгълът на сградата, а ето ги и кофите за боклук.
	— Е, какво ще кажеш? — попита Белов Шмит, когато той приключи с огледа. — Искам да чуя мнението ти на специалист.
	Шмит облиза напуканите си устни, свали манерката от колана си, отвинти капачката й и… отново я завинти.
	— Какво да ти кажа — заговори бавно той. — Зоната се охранява от часовои и система за видеонаблюдение, тъй че не може да се проникне там. Иначе има много места, където човек може да се скрие. Стига да попаднеш вътре.
	Белов взе манерката от Шмит, отля малко вода в шепата си и разтри лицето си с нея. Малко му поолекна.
	— Значи най-важното е да се озовем зад бодливата тел — рече той, завинти капачката на манерката и я захвърли в пясъка. — Добре, хайде да помислим как можем да проникнем при войниците.
	Белов и Шмит започнаха да си предават си един на друг бинокъла, когато откриеха интересни подробности, и да проучват базата. Не им хрумваше нищо подходящо. Беше ясно, че е невъзможно да проникнат през загражденията, защото часовоите щяха да ги застрелят. Значи пробивът през тях отпадаше. Оставаше им само порталът. Дежурният на контролно-пропускателния пункт не беше като часовоя, защото на него поне му се разрешаваше да разговаря.
	Можеха да баламосат дежурния, да му отвлекат вниманието и да го накарат да излезе, а най-добре беше да преминат незабелязано по някакъв начин през портала. Само че с какво? Понякога в базата влизаха коли, но те старателно се оглеждаха. Дали пък да не се промъкнат с някой камион с хранителни продукти, да се скрият сред тях и така да преминат през контролно-пропускателния пункт? Не беше много подходящо. Не се знаеше кога за последен път са докарали храна, можеше да е било вчера, а следващия път да стане чак след седмица. Не можеха да чакат толкова време.
	Привечер пред портала на базата пристигна боклукчийската кола. Това беше един голям жълт камион, зад който стърчеше контейнерът за боклук. Познатият им сержант дори не понечи да огледа автомобила, само скокна на стъпалото на кабинката, надникна вътре, сетне слезе и махна с ръка в знак, че колата може да премине.
	Белов и Шмит се спогледаха. И на двамата им хрумна една и съща идея.
	Колата бавно навлезе на територията на базата, след нея тръгна въоръжен с автомат войник, който се появи иззад някаква постройка. Боклукчийската кола стигна до кухнята на базата и спря. От кабинката й излезе мъж с яркозелена униформа, който носеше на главата си бейзболна шапка със същия цвят. Хвана едната от трите кофи, замъкна я до камиона, сетне натисна някакво копче, което се намираше отстрани на автомобила. Кофата се вдигна, преобърна се и започна отново да се спуска. След като изпразни по този начин и другите две пластмасови кофи, боклукчията отиде до следващия пункт, а сетне и до още един. Той се намираше в дъното на базата до паркираните наблизо вертолети. Човекът работеше делово и бързо. През цялото време въоръженият с автомат войник стоеше до него и наблюдаваше действията му.
	Но имаше и нещо доста страховито — на Белов му се стори, че боклукчията му прилича на някого. Но Саша не обърна особено внимание на това обстоятелство. Че откъде би могъл да има познати в Кувейт?
	Войникът, който съпровождаше боклукчийската кола, не отиде до портала. Стигна до лагера с палатки, постоя малко, изчака автомобилът да напусне територията на базата и се шмугна в една от тях.
	Белов и Шмит отново се спогледаха.
	— Става! — заяви Шмит.
	— Какво, кое става? — разтревожи се Лайза.
	Тя разбра, че мъжете са стигнали до някакво решение, но не можеше да се сети какво точно са измислили.
	— Сетне ще ти обясня — обеща й Белов. Той се спусна надолу и се изправи. — Добре, хайде да се прибираме.
	След няколко минути джипът се озова на асфалтирания път…


	36.

	Белов, Шмит и Лайза се върнаха в градчето вече по мръкнало и веднага тръгнаха да издирват „боклукчийската“ фирма, която обслужваше базата. Тя се намираше в съседното населено място.
	Градчето с трудно за произнасяне арабско име беше малко по-голямо и по-богато от онова, в което се бяха настанили Белов, Шмит и Лайза. Както се полагаше според хигиенните изисквания, фирмата за събиране на смет се намираше в покрайнините на градчето, състоеше се от малка кантора и автомивка, дворът беше ограден със стена, направена от глина, слама и чакъл, а в него имаше два американски боклукчийски камиона.
	Както често се случваше, базата беше единственият работодател в околността и ако не беше тя, на арабите едва ли щеше да им хрумне да организират превозването на боклука с такива мощни автомобили. Всъщност превозните средства представляваха мелачки за твърди отпадъци.
	Белов се провикна, а от едноетажната неугледна постройка излезе арабин с голямо шкембе, който впоследствие се оказа, че е собственик на фирмата. Мъжът имаше смугло лице, украсено с грижливо подстригани мустаци, голям нос, увиснали бузи, щръкнали уши и дебели месести устни. Изпод свъсените му рунтави вежди гледаха хитри черни очички. Въпреки непредставителния си вид собственикът на фирмата създаваше впечатление на добродушен и умен човек. Той посрещна приветливо гостите и окончателно се разтопи, когато разбра, че при него са дошли американски журналисти, за да вземат интервю.
	— О, прекрасно — заговори той на развален английски. — Ние обичаме американците. Какво мога да направя за вас?
	— Искаме да разберем как стоят нещата с извозването на боклука във вашата страна — заяви Белов.
	— Добре, много добре! — закима с глава собственикът на боклукчийските камиони. — Събираме боклука с прекрасните американски коли, откарваме го далеч в пустинята и там го изсипваме в една дълбока яма.
	За доказателство, че наистина живо се интересуват от санитарната обстановка в този регион, Шмит и Лайза започнаха да щракат с фотоапаратите и да заснемат техниката за събирането на боклука, а сетне — и собственика й на нейния фон. Той размаха ръце:
	— О, не, не, господа. Мюсюлманите не могат да се снимат. Махнете фотоапаратите, не бива! Не е хубаво да се заснема човек. Това е грях!
	Шмит и Лайза веднага махнаха фотоапаратите, а Белов продължи разговора.
	— Колко фирми за събиране на боклук имате в града?
	Собственикът изпъна ръце с разперени пръсти.
	— Една, моята.
	— А кого обслужвате?
	— Ами… — преброи на пръсти арабинът. — Американската база и нефтените компании.
	— О, значи американската база! — оживи се Белов. — Ние също сме американци, журналисти сме. Много се интересуваме в какви хигиенни условия живеят нашите сънародници. Колко пъти извозвате боклука от територията на базата?
	— Всеки ден. Всеки ден! — Събра длани като за молитва собственикът на фирмата, с целия си вид искаше да покаже, че много се вълнува от хигиенното състояние на американската база.
	— Кога извозвате боклука?
	— О, по два пъти на ден, господа, сутрин и вечер. Американският войник не обича да му смърди на боклук! — Арабинът се намръщи и помаха с ръка пред носа си, за да покаже нагледно колко е неприятна миризмата на смет за американците.
	В знак, че е съгласен с мнението на собственика на фирмата за извозване на боклук, Белов кимна с гримаса на отвращение.
	— Да, разбирам — кимна съчувствено. — Това е много лошо. А кой от шофьорите обслужва базата днес?
	— Един добър човек. Наскоро го взех на работа. Много добър човек. — Арабинът забели очи, за да демонстрира с какво прекрасно нещо се е сдобил. — Той е руснак.
	— Руснак ли? — възкликнаха в един глас Белов, Шмит и Лайза.
	Новината направо ги потресе. Двама руснаци винаги щяха да се разберат помежду си. Но как, по дяволите, се бе озовал той тук?
	— А може ли да се видим с него? — поинтересува се Белов.
	Арабинът поклати глава.
	— Не, днес не можете. Той вече си почива. Умори се, горкичкият.
	— А къде живее?
	— Далеч. На другия край на града. Ела утре и ще се видите!
	Не биваше да измъкват повече информация за шофьора на боклукчийския камион. Настойчивостта им би могла да предизвика подозрение. Още повече че нощта наближаваше.
	— Е, тогава ще се видим утре — съгласи се Белов. — В колко часа започвате работа?
	— Рано, много рано. В пет часа сутринта. А в пет и половина камионът вече тръгва.
	Наистина беше рано. В колко ли трябваше да станат утре?
	— Добре, братко, благодаря ти за интервюто.
	— Елате ми на гости, елате ми на гости — засуети се изведнъж собственикът на фирмата за боклук. — Ще ви почерпя.
	— Не, друг път — отказаха едновременно Саша, Шмит и Лайза.
	Някак не им се искаше да стоят на трапезата близо до боклукчийските камиони, от които се разнасяше неприятна миризма. Белов кимна незабелязано на приятелите си в знак, че е време да се махат оттук, и започна да се сбогува.
	— Благодаря за интервюто — стисна силно ръката на арабина Белов. — Пак ще се видим!
	Приятелите се качиха в джипа, той зави, форсира и изчезна в тъмнината.


	37.

	Късно вечерта от руското посолство се обадиха на Саша, съобщиха му, че родителите на Ярослава живеят в Ел Кувейт, където работят като инженери в нефтена компания, и му казаха адреса им.
	Малко по-късно Лайза се почувства зле. Температурата й рязко се повиши и тя започна да повръща. Повикаха лекар, той я прегледа и обяви, че здравословните й проблеми се дължат на прегряване на слънцето и на преумора. Тя трябваше да си почине. След като прибра големия бакшиш, лекарят си отиде. Белов се занимава с Лайза до дванайсет часа, а щом тя заспа, се прибра в стаята си.
	На сутринта Саша и Шмит станаха още по мръкнало. Решиха да отидат на срещата с боклукчията без Лайза, ала когато излязоха от стаята си, жената вече ги чакаше в коридора. Тя не се поддаде на уговорките да си остане в хотела и излезе навън заедно с мъжете.
	В пет и петнайсет сутринта Белов, Шмит и Лайза вече чакаха боклукчийския камион на пътя за базата. Слънцето вече се бе издигнало на хоризонта, но все още не печеше чак толкова силно. Беше относително прохладно за пустинята. Най-сетне в далечината се появи жълтият боклукчийски камион. Шмит запали мотора на джипа и го измести напряко на пътя. Белов и Шмит излязоха навън.
	Боклукчията намали скоростта и бавно се приближи. Очевидно беше озадачен. Дали пък не беше обир? Ето ти нещо ново. Щеше да е обяснимо, ако нападаха някоя банкова кола, натоварен фургон, автовлак или хладилен камион. Имаше какво да отмъкнат от тях, но в този случай… Не, на никого още не му бе хрумвало да ограби боклукчийска кола.
	Жълтият контейнер на колела спря някак нерешително. А сетне от кабината му се подаде… Не, ако преди време на Белов му бяха казали, че в живота му може да се случи нещо такова, той никога нямаше да повярва. От кабината се подаде… Пелтека! Откъде, по дяволите, се беше взел бившият руски затворник тук, в пустинята, насред Кувейт! Умът му не можеше да го побере! Белов не можа да скрие изненадата си.
	— Пелтек, ти ли си?! — Той се отлепи от джипа, на който бе опрял гръб, и тръгна към боклукчийския камион.
	Младежът зяпа няколко секунди лицето на човека, който се приближаваше към него, позна го и се разкрещя:
	— Бел-лов! Бел-лов, мамицата ти! Какво п-правиш тук? — Изгаси двигателя на камиона, скочи от кабинката на пътя и тръгна към Саша.
	Колко приятно беше да видиш родно руско лице на чужда земя. От прилив на чувства сънародниците се прегърнаха и започнаха да се мачкат.
	— Това е Андрей Загорняков — представи го на Шмит и Лайза Белов, който веднага си спомни името и фамилията на младежа. — С него лежахме в следствения арест „Гарвановото гнездо“ в Красносибирск. — Саша още не можеше да се съвземе от изненадата и тупаше младежа по рамото. — Хайде, разказвай, Андрюха, как се озова тук.
	Пелтека също беше развълнуван от неочакваната среща. И направо целият грееше от радост.
	— Ами… к-когато из-збягахме от „Гарвановото гнездо“ — започна, — духнахме със самолет към Емирствата. И там ни спипаха. Търкахме наровете в пандиза, но един благодетел ни откупи и ни в-взе при себе си. А сетне той ме из-зпрати да работя в Кувейт. Тук живее негов роднина. Т-татенцето на една от жените му. И той ме проводи временно да работя при него. Във вид на финансова п-помощ за тъста си. А заплатата ми я плаща той.
	Белов не започна веднага да излага проблемите си пред Пелтека. Реши, че тепърва ще има случай да го стори. Сега го интересуваше друго. И той разказа на Андрей, че се канят да проникнат в американската база.
	— К-къде, к-къде? — не повярва на ушите си Пелтека.
	— В американската база, какво толкова? — повтори Белов равнодушно, сякаш проникването в закрити военни обекти му беше ежедневие. — Не разбра ли?
	— Саша, какво ти става! — извика Пелтека. — Та това е невъзможно! Не-въз-мож-но! Там навсякъде има часовои с ав-втомати. Базата се пази по-строго от държавно съкровище.
	— А ти откъде знаеш, че е така? — подсмихна се Белов.
	— Ами нали по два пъти на ден извозвам боклука оттам.
	— Боклука ли?! — Саша се престори, че е страшно изненадан. — Боклукът е хубаво нещо. — Той уж се спогледа многозначително с Шмит. — Ето, виждаш ли, Дима, а ние си блъскаме главите как да влезем в базата.
	Пелтека веднага се досети накъде бие Белов.
	— М-момчета, да не сте откачили? Да не би животът да ви е омръзнал? Това си е чиста идиотщина. В-всичките ще ни изпозастрелят като пил-лци.
	— Когато трябваше да бягаш от „Гарвановото гнездо“, нищо не можеше да те спре — засече го Белов. — Там не си мислеше, че надзирателите могат да те застрелят, така ли?
	— Ама там имаше охрана, а тук има специални части — изтъкна Пелтека. — Те са специално обучени да защитават специални обекти.
	— Вижте какво! — намеси се в разговора Лайза. Тя гледаше ту към Белов, ту към Пелтека. Най-сетне бе започнала да схваща някои неща и тези неща изобщо не можеха да се поберат в ума й. — Вижте какво! Вие… вие… — От вълнения Лайза изведнъж също започна да заеква. — Нима искате да влезете във военната база с боклукчийския камион?! — изрече най-сетне тя.
	— Ами да — потвърди Саша, сякаш в това нямаше нищо особено. — Имаш ли друга идея?
	— Саша — възкликна Лайза с ококорени очи и в израз на омерзение разтръска разперените си пръсти във въздуха. — Там има микроби. Там е мръсно. Там, там… — запъна се тя, търсейки нужната дума. — Ама там всичко е от бунището!
	— Така ли? — направи се на изненадан Белов. — А пък аз все се чудя откъде се носи тази миризма.
	— Не се подигравай! — тропна с крак от възмущение Лайза. — Това е невъзможно! Вие… вие няма да посмеете да влезете в боклукчийския камион!
	— Н-наистина — разсмя се най-неочаквано Пелтека. — На янките и през ум няма да им мине, че н-някой ще се ос-смели да влезе на територията им с бок-клукчийски камион.
	— Ето, видя ли — веднага хвана бика за рогата Белов. — А ти се страхуваш.
	— Вие… — понечи отново да се възмути тя, но Шмит я настъпи по крака.
	Ледът като че ли се пропука, Пелтека започна да предава позициите си и намесата на Лайза в разговора можеше само да развали нещата. Тя изсумтя и млъкна.
	Загорняков замислено ритна няколко пъти калника на автомобила.
	— Помисли си, ти си запознат с обстановката там — посочи Белов базата. — Ще влезеш на територията й както винаги. А докато се занимаваш с контейнерите, ние с Шмит ще излезем от камиона и ще се скрием. Ти дори няма да забележиш. Ще си идеш и толкова, другото си е наш проблем.
	Пелтека продължаваше да се съмнява.
	— Добре де, ще си п-помисля — избоботи Пелтека, но от тона, с който изрече тези думи, стана ясно, че най-вероятно ще се съгласи да участва в авантюрата.
	— Браво на теб! — Саша потупа младежа по рамото. Искаше да добави и още нещо, но в този момент мобилният му телефон иззвъня.
	Кувейт имаше прекрасна сателитна мрежа. Човек можеше да се свърже и с най-отдалечения район на страната, още повече че беше малка. Белов извади апарата и натисна бутона за разговор. Обаждаше се шейхът.
	— Господин Белов? — рече запъхтяно той.
	— Здравейте, господин Ал Азиз — отвърна с престорено вежлив тон Саша.
	В слушалката се разнесе смях:
	— Господин Белов, времето, което ви отпуснах за размисъл, изтече. Искам да зная какъв е отговорът ви.
	Пелтека започна да се държи някак странно. Правеше някакви знаци на Белов, сочейки му ту към апарата, ту към себе си. Саша вдигна показалеца и го призова да мълчи.
	— Съгласен съм на вашите условия — въздъхна Белов.
	— Това е прекрасно — зарадва се шейхът. — Взели сте трезва преценка. Кълна се в Аллах, вашият племенник ще бъде задоволен във всяко отношение. Ще го възпитам като добър човек.
	— Много се надявам да стане така, господин Ал Азиз — рече подигравателно Саша.
	Шейхът заговори изключително делово:
	— В такъв случай, господин Белов, утре искам да предадете племенника си на моите хора. Ще ви се обадят в Красносибирск и ще ви кажат къде да заведете момчето.
	— Но аз още не съм в Красносибирск, господин шейх — възрази му той и намигна на приятелите си. — Може ли да отложим размяната с няколко дни?
	Шейхът помълча няколко секунди, но склони:
	— Само до вдругиден.
	Белов въздъхна:
	— Е, добре, щом искате вдругиден, значи ще стане вдругиден. Гарантирате ли, че ще върнете сина ми?
	— Естествено. Моите хора ще обсъдят с вас условията, при които ще стане размяната. Ще си го получите цял и невредим.
	— Искам да се убедя, че Иван е жив. Може ли да го чуя?
	— Разбира се!
	— Татко! — прозвуча веднага в слушалката звънкото момчешко гласче. — Татко, аз съм!
	В гърлото на Белов заседна буца. За да не издаде вълнението си, Саша задържа дъха си, но въпреки това, когато заговори, гласът му трепна:
	— Здравей, синко. Как си?
	— Всичко е наред, тате. Не се притеснявай. Намери ли парите?
	— Какви пари? — не разбра Белов.
	— Казаха ми, че са те отвлекли терористи — изненада се на свой ред детето. — И са поискали откуп от теб. А за да събереш парите, трябвало да заминеш за Красносибирск. И аз дойдох от Англия, за да остана на твоето място.
	Белов едва не се задави от възмущение. Как само бяха измамили хлапето, мръсниците! Но не се впусна да разубеждава Иван. Момченцето наистина бе извършило подвиг заради баща си. Нямаше нужда да знае как всъщност стояха нещата.
	— Намерих парите, Ваня, намерих ги. Благодаря ти за всичко! Не се тревожи, скоро ще те взема. Добре ли се държат с теб?
	— Нормално, не се оплаквам… Хайде, татко, вземат ми телефона.
	В слушалката отново се разнесе гласът на Абдул ал Азиз.
	— Скоро ще се срещнете, господин Белов.
	Връзката прекъсна, Саша изключи мобифона и го мушна в джоба си.
	— Положението е следното — обърна се към Шмит, — разполагаме с два дни. Вдругиден трябва да дам Алексей на Абдул ал Азиз.
	Пелтека, който отдавна се опитваше да каже нещо, най-сетне успя да се намеси в разговора:
	— Ч-чуй ме. — Младежът изглеждаше възбуден. — Ама този Абдул ал Азиз е моят господар. Той ни откупи.
	— Какво? — облещи очи Белов, а Шмит и Лайза се ококориха едновременно с него. — Какво каза? Шейхът ли е твоят господар?
	— А-ами, да!
	Саша изобщо не можеше да повярва. Такива съвпадения можеха да се случат само в холивудските филми, не и в реалния живот!
	— Искаш да кажеш, че си бил в двореца на шейх Абдул ал Азиз?
	— Ами д-да! За к-какво става дума?
	— Чакай, чакай, остави ме да си събера акъла — хвана се за главата Белов. — Можеш ли да ми обясниш къде се намира този дворец?
	— З-защо да не мога? — попита озадачено младежът.
	Белов се озърна и видя, че откъм градчето приближава кола. Хвана под ръка Пелтека и Лайза.
	— Я да се махнем от пътя и да си поприказваме.
	Шмит с интерес се вслушваше в разговора с Пелтека, но в този момент му се наложи да се заеме с работа.
	— Почакайте ме, момчета, само ще махна колата от пътя. — И хукна към джипа.
	— Вземи картата! — викна подире му Саша.
	Без да се обръща, Шмит вдигна в движение ръка, за да покаже, че е разбрал. Качи се в колата и я премести встрани от пътя.
	Саша взе от Шмит подробната карта на крайбрежието на Персийския залив, която купиха още в Америка, клекна и я разгърна върху пясъка.
	— Я ни покажи — обърна се той към Пелтека — къде точно се намира дворецът на шейха.
	Младежът разглежда известно време картата и заби уверено пръст в нея.
	— Тук, със сигурност!
	— Прекрасно! — похвали го Белов, сякаш беше дресьор, а Пелтека — мечок, който много добре е изпълнил номера си. — Кажи ми какво има около двореца.
	— Че к-какво да ти кажа — сви рамене Пелтека. — От едната му страна е Персийския залив, а от другата — пустинята.
	— И това ли е всичко? — учуди се Белов. — Наоколо няма нито село, нито град, така ли?
	— Да — изненада се не по-малко от Саша Пелтека. — А ти какво искаш? Тази земя е на шейха. Т-ам добиват нефт. Тя е ч-частна собственост. Кой би могъл да си построи к-къща в именията на шейха, без да го пита?
	— Ясно — кимна Белов. — А в двореца има ли охрана?
	Пелтекът изсумтя:
	— А ти к-как м-мислиш? Естествено, няма кули с ч-часовои и автомати. Но има т-телохранители и пазачи. С-само един Садик ти стига. Той е същински г-главорез.
	— А, такова… — от вълнение нещо изведнъж стисна Белов за гърлото. — Случайно да си видял едно момченце там?
	— М-момченце ли? — почеса се по врата Пелтека. — Имаше н-някакво дете.
	Белов и Шмит се спогледаха.
	— Едно такова слабичко — развълнува се Саша. — На десет годинки.
	— А-ами, в-веднъж го видях, нали ти казах. Беше с онзи Садик. Грот разказваше нещо за това х-хлапе. М-май че той го докара отнякъде.
	Белов вдигна вежди.
	— Гро-от ли? — проточи сащисано той. — Ама и Грот ли живее в двореца на шейха?
	— Ами да. И н-не само Грот. Там живеят и М-мориарти, и Гоблин, и Глигана, и Холмогорова. Нали ти к-казах, че шейхът откупи всички ни от затвора. А мен ме изпрати в Кувейт. А з-защо се интересуваш от това д-дете?
	— Това е синът ми.
	— С-синът ти ли? Че защо не к-каза веднага? Сега разбирам какво сте н-намислили. Искате да се сдобиете с техника! Е, щом работата е т-такава, ще ви п-помогна да се промъкнете в базата.
	— Не се съмнявам в това, Пелтек — изрече Белов така, сякаш ставаше дума за нещо отдавна решено. — Познаваш ли разположението на стаите в двореца?
	— Отчасти.
	— Виж какво — оживи се Саша. — Защо не дойдеш с нас при шейха да ни покажеш това-онова.
	— Че защо не? — съгласи се с изненадваща охота Пелтека.
	Белов погледна в далечината към пясъчните хълмове, зад които се намираше резиденцията на Абдул.
	— Казваш, че зад двореца на шейха е пустинята, така ли?
	Пелтека направи фуния с устата си, както обикновено постъпваше, когато му беше много трудно да изговори някои звуци.
	— Т-точно така. Земята е гола като плешиво теме.
	— Ясно.
	Белов, Шмит, Лайза и Пелтека си поговориха още малко. Обсъдиха подробностите от предстоящата операция, разбраха се да се срещнат вечерта и се разделиха.


	38.

	Белов и Шмит оставиха Лайза да си почива в хотелската стая и тръгнаха с такси към Ел Кувейт. Все пак Кувейт беше богата страна, а селището, в което отседнаха те, бе пристан за емигранти от други арабски страни. До това мнение стигнаха, докато пътуваха с таксито към столицата. Те така и не успяха да разгледат страната, когато пристигнаха, тъй като кацнаха в Кувейт през нощта и отидоха до селището в тъмното.
	Кувейт им се стори като един голям град, разделен на райони, тъй като между населените пунктове нямаше видими граници. Пътищата бяха превъзходни — равни, гладки, с прекрасна маркировка и с мрежа по средата. Това беше проява на грижа към шофьора. Когато пътят е равен, човек се унася. Ако шофьорът заспеше зад волана и се допреше до мрежата, вибрациите го събуждаха. Пътят, по който се движеха, минаваше близо до бреговата линия и от прозорците на колата се виждаха вълните в залива.
	Докато пътуваха, шофьорът — слабичък индус с чалма, им разказа накратко за Кувейт. Оказа се, че в страната живеят повече от два милиона души, половината от които нямат кувейтско гражданство — предимно араби, емигрирали от Южна Азия и Иран, дошли да работят в нефтената промишленост на Кувейт.
	Между другото, нефтените ресурси на Кувейт възлизаха на десет процента от световните и бяха достатъчни страната да живее в охолство още сто години напред. В столицата и околностите й живееха един милион и шестстотин хиляди души. Самите кувейтци не работеха или поне не се забелязваха сред основната маса работници. Вероятно ръководеха процесите на производство и търговия като хирурзи, на които останалите асистират по време на операция и им подават скалпелите и щипците.
	Таксиметровият шофьор си мечтаеше да се сдобие с кувейтско гражданство. Той познаваше града много добре и скоро откри адреса, който ги интересуваше. Белов и Шмит платиха на словоохотливия шофьор и се сбогуваха с него.
	Постройката, в която живееха родителите на Ярослава, беше на пет етажа и приличаше по нещо на съветските панелки… Във фоайето имаше диван, две кресла и малка масичка. Бързият асансьор безшумно ги качи на последния етаж. Белов беше предупредил предварително домакините за посещението и те ги очакваха. Веднага щом Саша докосна бутона на звънеца, вратата се отвори.
	Майката на Ярослава се оказа четирийсет и пет годишна, ниска и енергична жена с добре запазена фигура. Имаше миловидно младеещо лице, живи и умни очи, хубаво очертана уста и почти мъжка брадичка, което говореше за волевия й характер, както би се изразил класикът. Тя би изглеждала добре и в къси панталони или къса пола, ако нравите в ислямската страна й позволяваха да се показва в такива дрехи. Сега обаче носеше дълга до петите рокля.
	Мъжът й беше пълна противоположност на съпругата си — разплута безформена маса, опакована в торбести гащи и широка риза, от чиято яка стърчеше мъничка като топлийка глава. С къси панталони щеше да прилича на грамадна размразена кокошка. Не беше красавец, но според майката на Ярослава бе много умен, истински гений. Такива със свещ да ги търсиш! Тракаше бързичко на клавиатурата най-различни сложни проекти с какви ли не изчисления за нефтената промишленост. А тя му беше нещо като секретар. С две думи — семейството имаше разпределение на труда. И те обикаляха целия свят, и трупаха пари. Тук бяха дошли от Ирак.
	Белов познаваше задочно родителите на Ярослава, а сега ги виждаше за пръв път. Запознаха се официално. Жената се казваше Татяна Николаевна — също като майката на Саша, а мъжът — Генадий Степанович. Домакините посрещнаха гостите радушно и ги поканиха в столовата, където масата вече беше сложена. Мезетата бяха прекрасни, а питието — гадост. Палмова водка арак. Пущината беше силна, но отвратителна. А ако в чашата се сложеше лед, аракът ставаше бял и започваше да мирише на анасон…
	В Кувейт имаше сух режим и алкохолът, който съпрузите бяха осигурили за трапезата, не можеше да се нарече по друг начин освен помия. Гостите премълчаха истинската цел на посещението си в Кувейт. Изобщо не споменаха, че шейхът иска да размени сина на Белов срещу техния внук и как арабските бойци са преследвали Ярослава и сина й в Красносибирск. Белов разказа за житието-битието на дъщерята и внука на Иванови в Русия и отговори на всички въпроси, които вълнуваха Татяна Николаевна и Генадий Степанович. На свой ред той също ги разпита за някои неща.
	След като хапнаха, Саша и домакинята се уединиха в съседната стая. Двамата имаха за какво да си поговорят. Стаичката беше просторна, светла, обзаведена с не много скъпи съвременни мебели и битова техника. Беше прохладно, защото климатикът работеше.
	Татяна Николаевна седна на фотьойла, а Белов се настани на дивана срещу нея. Предстоящият разговор притесняваше домакинята, но тя нямаше как да го избегне. Иначе между нея и Саша — човека, от чийто баща Татяна Николаевна имаше дъщеря — не биваше да остават премълчани неща. Известно време домакинята не се решаваше да подхване разговора, но сетне въздъхна и все пак заговори:
	— Александър, вие сигурно ме осъждате? — Тя се смути още повече и се поправи: — Или по-точно, осъждате онова, което се случи между мен и вашия баща.
	Той се усмихна:
	— Нима бих могъл да ви съдя заради това, че на света се е родила и съществува Ярослава, а сега и Алексей?
	— Нямам предвид това — усмихна се Татяна Николаевна, — а че ме осъждате, защото родих дете от вашия баща, който беше женен мъж.
	— Искате да знаете как се отнасям към извънбрачните деца, така ли? — попита замислено Белов. — Имам си своя теория на тази тема. Разбира се, аз съм против да се правят деца извън семейството, но има и случаи, когато е необходимо. Какво ли не става в живота.
	— Моят случай е точно такъв — въздъхна жената. — Генадий Степанович е стерилен. И в началото този факт се превърна в преграда пред нашия брак. Не исках да създавам семейство, в което няма да има деца. И тогава Гена ми предложи да зачена от друг. Отначало бях против, но сетне помислих малко и се съгласих. Още повече, че имаше подходящ случай. В нашето селище пристигна една геоложка експедиция, в която работеше и Николай Белов. И както се казва, той започна да ме задиря. Че защо не? Съгласете се, че е важно не само в какво семейство ще живее детето, но и кой е биологичният му баща. И още един факт изигра голяма роля за това да избера точно вашия баща за донор. Аз наистина се влюбих в него! Той беше толкова весел, забавен, свиреше на китара като бог! Беше душата на компанията! Ето защо имах интимна връзка с Николай, а след като той си замина, се омъжих за Гена. Може да ме осъждате, но аз изобщо не съжалявам за това.
	Саша се изненада:
	— Искате да кажете, че покойният ми баща не е знаел за съществуването на Ярослава, така ли?
	Жената сви нервно рамене:
	— Никога повече не съм го виждала.
	Белов предполагаше, че историята с появата на Ярослава на бял свят би трябвало да звучи горе-долу така, и изложи пред Татяна Николаевна своята теория за извънбрачните връзки, за да я разприказва и да й помогне да преодолее притеснението си.
	Изневярата на баща му всъщност беше наскърбила Саша, ала той не го показа. На всички им се иска да си мислят, че родителите им са най-честните, най-благородните и най-праведните хора на земята. Уви, това невинаги е така.
	Татяна Николаевна стана и му предложи да се присъединят към мъжа й и към Шмит.
	— Радвам се, Татяна Николаевна — изрече Белов, правейки й път да мине, — че имам сестра. Много съм ви благодарен, че сте й дали живот. — Той се наведе и целуна жената по бузата.
	Очите на Татяна Николаевна се напълниха със сълзи. В отговор тя целуна Саша и го погледна щастливо:
	— И аз ви благодаря, че ме разбрахте и не ме осъдихте.
	Двамата се върнаха в хола. Генадий Степанович и Шмит стояха до прозореца, пушеха и кротко разговаряха. Досещаха се, че между Белов и майката на Ярослава е имало сериозен разговор, и не зададоха излишни въпроси.
	Саша също изпитваше душевен смут. Но тъй като не искаше да го показва, попита пресилено развеселено домакините:
	— Генадий Степанович, в Кувейт има ли рокери?
	— Рокери ли? — Иванов угаси цигарата си в пепелника. — Това мотоциклетисти ли са? — уточни той и щом получи утвърдителен отговор, рече: — Има, но тъй като в Кувейт е много горещо, те не карат моторите си с кожени панталони и якета, а с обикновени дънки и ризи. Впрочем, можете да се полюбувате на рокерите с местен произход. — И домакинът посочи с глава към прозореца.
	Белов погледна надолу. Насред улицата бяха спрели няколко мотоциклетисти, спореха за нещо и енергично жестикулираха. Колите, които се движеха в едната и другата посока, намаляваха скоростта си, заобикаляха спокойно групата рокери и отново набираха скорост. Никой не се възмущаваше от поведението на младоците.
	— Това е обичайно явление по кувейтските пътища — обясни Генадий Степанович ситуацията, която се бе създалата на шосето. — Местното население изобщо не спазва правилата за улично движение. Страната е на седмо или осмо място по брой на пътни катастрофи.
	Най-сетне мотоциклетистите приключиха спора си и се понесоха по шосето.
	— А тук може ли да се купи такъв мотоциклет? — поинтересува се Белов, загледан подире им.
	Шмит се вторачи с изумление в Саша, защото не му беше споменал нищо за покупка на мотоциклет.
	— Защо ти е? — попита тихичко той.
	Белов пусна въпроса му покрай ушите си.
	— Тук наблизо има магазин, в който продават мотоциклети — каза Генадий Степанович. — Но наистина, защо ви е такъв мотоциклет, Александър?
	— Искам да се разходя из пустинята — отвърна уклончиво той, и се отдръпна от прозореца. — Е, уважаеми домакини, благодарим ви за гостоприемството, време е да тръгваме… Генадий Степанович, ще ни покажете ли къде се намира магазинът?
	— Разбира се.
	След половин час Белов и Шмит влязоха в магазина, съпроводени от Иванов. Избраха два не много скъпи яки мотоциклета японско производство и платиха с кредитната карта на Саша. Белов и Шмит се върнаха в Ал Хаси с моторите.


	39.

	Наденка Холмогорова все не можеше да открие мястото, на което Абдул ал Азиз крие скъпоценностите си. Естествено, надали беше пещера, натъпкана със съкровища като в приказката за Али Баба и четирийсетте разбойника, а по-скоро най-обикновен сейф. Надежда не се съмняваше, че той съществува, и беше сигурна, че в него се пазят парите и фамилните скъпоценности. В двореца се носеха легенди за този сейф, но никой от обитателите му не знаеше къде точно се намира.
	Холмогорова окончателно покори сърцето на шейха и той само дето не пълзеше пред нея. Абдул ал Азиз умираше за Наденка и тя се водеше за негова фаворитка. Заради нея той забравяше за законните си съпруги, което предизвикваше тяхното недоволство. На нея й се позволяваха много от нещата, забранени за другите жени на господаря.
	Например да се движи свободно из двореца, да влиза по всяко време без предупреждение при шейха, да язди коне, да се вози на коли и тъй нататък. Разрешаваше й се също да води разговори по всякакви теми освен за прословутия сейф. По този въпрос шейхът беше непреклонен и веднага щом Холмогорова отваряше дума за него, Ал Азиз сменяше темата на разговора. Общо взето, колкото и да се стараеше да се докопа до съкровището на шейха, Наденка все не постигаше нищо.
	А Глигана непрекъснато я пришпорваше, тормозеше я и настояваше да разбере къде се намира тайникът. Младата жена започна да изпитва огромно удоволствие от екстремния секс в конюшнята. Опасността да бъде уличена в прелюбодеяние я възбуждаше още по-силно и Холмогорова вече сама търсеше срещи с Глигана.
	Тя нарочно се връщаше от езда по времето на общата молитва и отвеждаше сама коня в празната конюшня. Естествено, беше кощунство да се отдава на любовни страсти по време на мюсюлманската молитва, но какво да се прави, щом зовът на плътта й беше такъв. Тя дори разви условен рефлекс към виковете на ходжата като кучето на Павлов. О, Глигана беше невероятен любовник и подпряната за пореден път в преградата за коне Надежда цвилеше от удоволствие като млада кобила, докато любовникът й влизаше грубо в нея, сграбчил с ръце твърдите й бедра. А сетне, докато я изпращаше до вратата, той всеки път неизменно я питаше:
	— Е, разбра ли къде крие мангизите?
	Но всеки път приятно уморената Наденка му отвръщаше:
	— Не, Рома, но непременно ще разбера.
	На свой ред Грот също искаше от Глигана да разбере къде шейхът крие богатството си. Всичко се върна на изходната си точка. От авторитетен джентълмен, за какъвто се представяше, докато обикаляше света, Грот отново се превърна в затворник. Шейхът не изпълни обещанието си.
	Не го освободи, не му направи документи и не му даде парите. Може би шейхът се надяваше отново да се възползва от него за осъществяване на целите си и затова не бързаше да изпълни обещанията си, но това не утешаваше Грог, защото той отново живееше като роб в една стая с Глигана, Гоблин и Мориарти и не се надяваше на положителни промени. Пелтека изчезна нанякъде и руските затворници колкото и да разпитваха слугите на шейха къде се е дянал, те не можеха или не искаха да им отговарят нищо смислено.
	„Очистили са някъде момчето и е потънало в земята, тоест в пясъка — тревожеше се Грот, докато гледаше могъщите ръце на Садик, който от време на време се отбиваше в къщурката им. — Тоя като нищо ще ти пререже гърлото и няма да успееш дори да гъкнеш.“
	Когато Садик даваше някакво разпореждане и напускаше къщурката, Грот въздъхваше облекчено, че за щастие каякът не е дошъл да се разправя с него.
	Той много се притесняваше за живота си, защото беше човекът, отвлякъл детето заради Ал Азиз, а шейхът всеки момент би могъл да се отърве от такъв свидетел. Глупаво постъпи, като не избяга с парите и фалшивите документи, които шейхът му даде, за да извърши операцията в Англия.
	Сега се пръскаше от яд и обмисляше как да ограби семейните съкровища на Ал Азиз и да избяга, докато хората на шейха не са го убили. Разкри плана си за грабеж и бягство пред Глигана, Мориарти и Гоблин. Вятърничавата Холмогорова също реши да избяга с тях. Оставаше само да открият мястото, на което се пазеха ценностите на шейха, и да ги вземат. Никой не се съмняваше, че ще отворят сейфа. Сред бившите затворници беше и прекрасният ловец на мечки Гоблин… Но кога най-сетне тази Наденка щеше да намери сейфа?


	През този ден Садик както винаги слезе сутринта в подземието, поздрави раболепно Сайфин, който седеше на дивана с Корана в ръка, и кимна на Иван:
	— Да вървим!
	Момчето току-що бе излязло от стаята, където усърдно репетираше. То сложи цигулката в калъфа и тръгна след Садик. Мъжът и детето се изкачиха по стъпалата в стаичката, замаскираха входа на подземието с килим и закрачиха към изхода на двореца.
	Навън духаше силен вятър, но въпреки това беше горещо. Садик разреши на Иван да си поиграе, седна на сянка близо до басейна и затвори очи. С изключение на случая, когато скочи в басейна от покрива на двореца, момченцето вече не правеше номера. То спокойно изчакваше момента, когато баща му ще дойде с парите и ще го вземе от двореца. Държеше се добре, не изнервяше кой знае колко Садик, ето защо той отслаби бдителността си и позволяваше на Иван да се забавлява из двора както намери за добре, докато самият той си почиваше.
	Иван си поигра край басейна, разходи се край фасадата на двореца, постоя под една палма, търсейки фурми, но не намери нищо и продължи нататък. Когато стигна до ъгъла на сградата, детето се огледа. Садик изобщо не реагираше на движението из двора и, изглежда, спеше дълбоко. Момчето се подсмихна и се шмугна зад ъгъла на двореца.
	Още не бе идвало по тези места. Тук се водеше друг живот — не официален, както в двореца, а сив и делничен, призван да осигурява точно онзи красив и щастлив живот, който водеха шейхът и обкръжението му в двореца.
	Тук, в задния двор, се намираха зеленчуковата градина, гаражите, конюшнята, перачницата, оборите на добитъка и други помещения на помощното стопанство. В тях кипеше труд. Хората сновяха насам-натам, в далечината зад палмите бучеше трактор.
	Иван постоя малко, като се чудеше накъде да тръгне. Отправи се към конюшнята. Когато вече я наближаваше, от вратата най-неочаквано изскочи жена с източни дрехи, която прикриваше долната част на лицето си със забрадката. Докато минаваше покрай Иван, жената се спъна и изруга цветисто на руски език.
	Момчето облещи очи и попита:
	— Леличко, вие рускиня ли сте?
	Жената спря. В големите й сиви очи се породи и застина изумление.
	— Да — рече. — Ти също ли си руснак?
	— Руснак съм.
	Тя се вторачи в момченцето.
	— А как си се озовал тук?
	Иван се чувстваше самотен в този чужд свят на възрастните хора. Отдавна изпитваше желание да сподели с някого проблемите си и затова се зарадва на леличката рускиня. Естествено, момченцето се преизпълни с доверие към нея и й призна:
	— Дойдох от Англия, за да остана на мястото на баща си, който е пленен. Да го сменя, докато се върне.
	Веждите на непознатата се вдигнаха почти до косата й.
	— Да постоиш на мястото на баща си в плен ли? — попита тя. — Това пък какво означава?
	— Баща ми е бил заловен от терористи и трябва да събере пари за откупа си — сподели момченцето. — И сега аз стоя тук вместо баща си като заложник, докато той събира парите.
	— Какви са тези глупости! — стъписа се жената. — Я ми разкажи какво се е случило.
	Както вече споменахме, Иван имаше желание да говори. И той разказа на непознатата историята за своето пристигане от Англия в двореца на шейха заедно с Леонид Едлин. Холмогорова, а това беше точно тя, разбра, че здравата са изпързаляли момченцето, но все пак успя да съобрази, че не бива да му се присмива. Щом го изслуша, поклати съчувствено глава и се поинтересува:
	— Как се казваш, момче?
	Слънцето светеше в очите на детето. То се обърна с гръб към него и отвърна:
	— Иван. Иван Белов, леличко.
	— Какво?! — Очите й се уголемиха двойно, а от вълнение по врата й избиха червени петна. — Ти си Иван Белов, синът на Александър Белов? — извика тя и едва не добави: „Същият онзи Белов, по чиято вина вися тук?“, но се сдържа навреме, тъй както детето нямаше нищо общо с това.
	— Да, аз съм синът на Александър Белов — потвърди гордо момчето. — Иван Александрович. Познавате ли баща ми?
	Има си хас да не го познаваше! Ала Холмогорова вече се бе овладяла.
	— Познавам го, и то много добре — заяви тя и оправи кърпата на раменете си. — Хайде да се запознаем. Аз се казвам Надежда.
	Тъй като Иван беше възпитан в английски дух и учеше в елитно училище, той галантно се поклони и отвърна:
	— Много се радвам. — Жената много му хареса, защото беше толкова добра, толкова симпатична. Освен това беше рускиня. — Откъде познавате баща ми?
	— Дълга история — махна с ръка Надежда. — Аз съм жена на Юрий Ростиславович Холмогоров. Бащата на приятеля на твоя баща — на Космос. Чувал ли си за него?
	— Разбира се, че съм чувал — оживи се Иван. — Вижте, това е часовникът на чичо Космос. — Той с гордост й показа ролекса. — А вие какво правите тук?
	— Същото, което и ти, аз също съм пленница. — Младата жена избърса избилата съвсем навреме сълза и попита: — А ти отдавна ли живееш тук, Ваня?
	— Отдавна — отговори момчето, сподавяйки въздишката си.
	— Чакай, чакай — погледна изпитателно към момчето тя. — А защо не съм те виждала преди тук?
	Иван провери дали Садик още спи, защото можеше да го наругае, че бърбори прекалено много, понижи глас и сподели:
	— Аз, лельо Надя, живея в подземието заедно със Сайфин.
	— Този пък кой е? — учуди се Холмогорова.
	— Най-обикновен чичко. Ходжа или нещо подобно. Има брада и носи чалма.
	Надежда за пръв път чуваше за някакъв си Сайфин. Интересно, кого ли още криеше в подземието шейхът? Впрочем, тя чуваше за пръв път и за подземието. Странно, какво ли беше това подземие? Може би нещо като пещерата на Аладин?
	— А какво правите там с този Сайфин?
	— Ами, нищо — разпери ръце момченцето. — Аз например, свиря на цигулка, а пък той се моли.
	— А-а — досети се веднага тя. — Значи ти си този, който непрекъснато стърже. А пък аз все се чудя откъде се чува тази музика.
	Иван малко се пообиди от определението „стърже“ за своето свирене, но премълча и скромно отвърна:
	— Да, аз съм.
	В този миг една идея осени Надежда: „След като сейфът го няма никъде другаде, значи се намира в подземието! Че защо не?“ Гласът на младата жена веднага придоби сладникаво-любезни нотки:
	— Знаеш ли какво, Ваня… — Хвана момченцето за раменете и го поведе към палмите. — Виждал ли си в това подземие един сейф? На някое тайно място, най-вероятно в стената?
	Иван веднага се сети за Садик, който стоеше в стаята за усамотение пред отворената вратичка на сейфа. Да, сейфът наистина съществуваше. След това момченцето провери и откри в стената ръб от добре изпилена и замаскирана вратичка, която явно се отваряше с електронен ключ. Но той не беше научен да издава чужди тайни, от негова гледна точка това беше непочтено и не съответстваше на поведението на един мъж. Затова каза, че не е виждал нищо такова.
	Но Ваня не можеше да лъже. Или очите му се изпълниха с притеснение, или по лицето му се изписа напрежение, ала Холмогорова разбра, че той скрива истината. Надежда веднага му заговори съучастнически, за да спечели доверието му.
	— Жалко, Ваня, жалко. Ако беше малко по-наблюдателен, можехме да помогнем на баща ти.
	Той веднага наостри уши, сграбчи Надежда за ръката и много силно стисна пръстите й:
	— Как?
	Младата жена беше доволна, че не се присмя на момчето заради историята с пленения му баща. Сложи ръце върху крехките рамене на Иван.
	— Сега вече май си спомням — започна тя замислено. — Чувала съм тази история за баща ти. Когато терористите го пленили, той носел секретни документи. Хората на шейха му ги взели и ги скрили в този сейф. И ако ти можеше да ми кажеш къде се намира сейфът, аз щях да го отворя и да открадна документите. Защото зная къде шейхът държи ключа.
	Иван погледна осъдително Холмогорова:
	— Но, лельо Надя, не е хубаво да се краде.
	— Какво? — облещи се младата жена. — Ваня, ти да не би съвсем да си откачил? Терористите са пленили баща ти, държат те насила в двореца, искат откуп, а ти твърдиш, че не е хубаво да се краде! Добре тогава! — Тя се престори на обидена. — Да не мислиш, че аз имам нужда от това? Между другото, документите са важни и много секретни ако ни помогнеш да ги върнем, ще направиш голяма услуга не само на баща си, но и на Русия.
	Този аргумент се стори убедителен на Иван.
	— Ще огледам подземието — обеща той.
	Най-неочаквано иззад ъгъла изскочи Садик. Беше страшно ядосан от нещо, ала щом зърна момчето, се успокои и му махна с ръка:
	— Ела тук, Иван!
	Той тръгна към охранителя, а Холмогорова прошепна подире му:
	— Ще чакам, Ваня!
	Момченцето кимна и ускори крачка, а Надежда се понесе към женската част на двореца.
	Намръщеният Садик чакаше детето на ъгъла на двореца.
	— За какво си говори с теб тази жена? — поинтересува се той, когато Иван се приближи.
	— За нищо, питаше кой съм и откъде съм.
	Садик не продължи да го разпитва. Знаеше колко стабилни са позициите на Надя в двореца на шейха и не смееше да застава открито срещу нея, а още по-малко — да я осъжда или да се оплаква от нея на господаря си. Хвърли поглед към Холмогорова, която се отдалечаваше, хвана момчето за раменете и го побутна лекичко към къщи.


	На другия ден Надежда издебна Иван на двора, изчака го да остане сам и отиде при него.
	— Е, какво стана? — попита тя. — Огледа ли подземието?
	Той кимна. Беше решил, че щом може да помогне с нещо на Русия, а заедно с това и на баща си, не е извършил престъпление. В крайна сметка арабите го бяха отвлекли и го държаха тук насила, което означаваше, че те са врагове.
	— Огледах го — обясни, — в подземието има две стаи, сейфът е в онази, която е в дъното. Маскиран е в стената.
	Холмогорова сграбчи енергично ръката на момченцето и я стисна в малката си длан. Иван й отвърна със силно ръкостискане.


	40.

	Влязоха в боклукчийския камион в пустинята. Отклонили се бяха от пътя и спряха мотоциклетите насред пясъчните хълмове. Слънцето клонеше към хоризонта, но до нощната прохлада оставаше още доста време. Не стига, че слънцето напичаше безмилостно, но на това отгоре нагрятият през деня пясък бълваше жега като огън. Не смееха да си представят каква ще е температурата в боклукчийския камион.
	Пелтека изскочи от кабинката, отиде при Белов и Шмит, поздрави ги и веднага започна да им обяснява.
	— Н-накратко, момчета, устройството на камиона е следното. В него се изсипват всякакви гадории, които сетне се пресоват със специална плоча в контейнера, но ако се налага, се пресоват в предната част на б-бункера. Аз съм блокирал механизма за преработка на боклука. Сметта може да се товари и през горния люк на к-камиона. В такъв случай боклукът се пресова с д-допълнителна плоча към задната стена на к-контейнера. Тази плоча избутва боклуците по време на р-разтоварването.
	— А контейнерът повдига ли се по време на разтоварването? — попита Шмит и слезе от мотоциклета си.
	— П-повдига се като ремарке на самосвал, а отворът, през който минава боклукът, се отваря като задна врата на фургон.
	— Надявам се, че няма да товариш боклука през горния люк? — попита Шмит.
	— Не — увери го Пелтека. — С-само през задната врата на к-контейнера.
	— Ще съм ти благодарен, ако постъпиш така — усмихна се Белов. Той също слезе от мотоциклета и го закара до автомобила. — Е, хайде, отваряй кутийката си.
	Лицето на момчето се източи.
	— Ама, вие к-какво сте решили, м-момчета — възкликна той, сякаш имитираше звук на падащ снаряд. — Нима искате да натоварите м-моторите в камиона?
	— Че защо не? — разсмя се Белов, понеже Пелтека имаше страшно глупаво изражение.
	— Ам-ма, нямате ли си д-друга работа? — Той изразително завъртя пръст до слепоочието си. — То не се знае дали сами ще могат да минат, а те и моторите си помъкнали!
	Шмит потупа младежа по рамото.
	— Ще минем, Пелтек, не се притеснявай. Обещавам ти. Отваряй контейнера, че няма време.
	Младежът поклати глава:
	— Бива си ви, мамицата ви!
	Тръгна към кабинката, влезе вътре и включи устройството, което отваряше контейнера.
	Боклукчийският камион се отвори с тракане. Неприятната миризма, която се разнасяше от колата, се засили. Белов и Шмит надникнаха вътре. Беше най-обикновен контейнер, направен от листове стомана, в който имаше система за пресоване на боклука, но и достатъчно място за тях и за техния товар. Ако по стените и пода не беше полепнал пласт гнилоч, съоръжението дори можеше да мине за хладилник или фургон.
	— Става! — заяви Саша. — Хайде да натоварим моторите.
	Саша, Шмит и Пелтека, който се присъедини към тях, доста се поизмъчиха, но все пак вдигнаха единия мотоциклет, натикаха го в контейнера, после направиха същото и с другия, накрая хвърлиха вътре и раниците си. Когато двамата се наканиха също да влязат, се разнесе шум на мотор. Скоро иззад пясъчната дюна се появи един джип, зад чийто волан седеше Лайза. Тя стигна до камиона и спря.
	— Мислите си, че сте се скрили — скара им се, излезе от колата и започна делово да завързва косата си на кок. — Капакът на камиона се вижда от километър.
	Белов и Шмит се спогледаха насмешливо.
	— Къде си се наканила да ходиш? — поинтересува се Саша.
	— С вас, разбира се — отвърна момичето. — Защо избягахте и дори не се сбогувахте с мен?
	— Извинявай — каза Белов. — Ти спеше, а ние не искахме да те будим.
	Лайза извади раницата си от колата и започна да развързва връвчицата й.
	— И това ми било джентълмени. Изчезват и зарязват дамата на произвола на съдбата.
	— Е, извинявай де, извинявай — начумери се Саша. — Но… нали не си решила да идваш с нас?
	— Че защо да не дойда? Нали обещах на офицера да се промъкна на територията на шибаната му база. И ще се промъкна! — Възелът на раницата упорстваше и тя се ядоса. Най-неочаквано извади от джоба на раницата нож и го плъзна по въжето.
	— Но това е опасно, Лайза — предупреди я Белов. — В базата има охрана. Може да стрелят по нас.
	— Нека само да опитат! — викна разпалено младата жена. — Няма да стрелят по американка. — Тя развърза раницата, сетне я преобърна и изсипа съдържанието й на пясъка.
	— Май не познавате добре сънародниците си — подсмихна се скептично Шмит.
	— Не, Лайза — заяви категорично Белов, — няма да те вземем с нас. Не мога да рискувам живота ти.
	Тя застана на колене до раницата и плъзна поглед по смутените мъже. На лицето й се изписа презрение.
	— В такъв случай ще отида до базата и ще съобщя на командването, че двама руснаци се опитват да влязат на територията на базата с боклукчийския камион. И дори не двама, а трима.
	Мъжете се спогледаха.
	— Няма да посмееш да постъпиш така! — рече Белов.
	— Ще посмея и още как! — заяви решително Лайза. — Не ме познавате, момчета.
	На Саша му остана един последен неопровержим аргумент.
	— Но там е мръсно! — кимна към отворения контейнер той. — Има микроби, Лайза. Ей толкова големи са! — И показа с ръце големината на уловена риба. — Можеш да се заразиш с нещо.
	Тя потръпна. Хвърли поглед към зейналата паст на контейнера, но не се отказа.
	— Имам си нещо за такива случаи. — Вдигна от пясъка прозрачен найлонов комбинезон и започна да го навлича върху дрехите. — Купих си и гумени ръкавици.
	Пелтека, който едва сдържаше задушаващия го смях, погледна към стъписаните Белов и Шмит и се поинтересува:
	— Е, момчета, ще тръгваме ли?
	Саша и Шмит, страшно недоволни, че Лайза им се натресе на главите, кимнаха едновременно:
	— Хайде.
	Помогнаха на Лайза да се качи в контейнера и влязоха след нея. Пелтека затвори боклукчийския камион. Стана тъмно, но очите им скоро свикнаха с мрака, тъй като в контейнера влизаше достатъчно светлина от люка на тавана. Двигателят забръмча и камионът потегли. Друсането беше отвратително. Белов, Шмит и Лайза се търкаляха на всички страни като при силно морско вълнение. А на това отгоре мотоциклетите също подскачаха и заплашваха да им изпочупят краката. Нямаше за какво да се хванат. Тримата седнаха на пода и притиснаха с крака моторите, които се пързаляха по пода. Имаше още един проблем — непоносимата жега. Под палещото слънце стоманените стени така се бяха напекли през деня, че вътре беше горещо като във фурна — направо можеше да изпечеш кифлички. Потта от Белов, Лайза и Шмит се лееше на потоци.
	Щом излязоха на шосето обаче, друсането престана, автомобилът набра скорост и през горната пролука нахлу относително прохладен ветрец. Малко им поолекна. Всеки си мислеше за нещо свое: Лайза — че се е обвързала с руснаците и се изживява като Лара Крофт; Белов — за сина си; Шмит… Общо взето, той не мислеше за нищо, защото умееше да неутрализира емоциите си преди бой. Пътуваха около десетина минути, най-сетне камионът намали скоростта си и спря, защото бяха стигнали до контролно-пропускателния пункт.
	— А, руснако — разнесе се груб мъжки глас, който явно принадлежеше на дежурния.
	— Хай! — подвикна му весело Пелтека. — Може ли да продължа?
	— Момент! — чу се пак гласът, тъй като войникът очевидно се бе качил на стъпалото да провери кабинката. След секунда му отвърна: — Минавай!
	Камионът потегли, а хората в контейнера си поеха дъх. Първата част на операцията премина успешно. Бяха в базата. Сега според плана към боклукчийския камион трябваше да се присъедини съпровождащият войник. Така и стана.
	— Ей, Иван! — подвикна развеселено войникът. — Тук съм! Давай, давай.
	Колата се движеше бавно из територията на базата. Зави, след това още веднъж. Белов рисуваше наум маршрута на това движение. Сега трябваше да стигнат до кухнята. Камионът щеше пак да завие и да спре. Точно така стана — първо зави, сетне спря. Вратата се хлопна и шофьорът излезе от кабината. След няколко мига се разнесе шум — Пелтека беше домъкнал пластмасовата кофа до камиона.
	— Сега се дръжте! — прошепна Белов, за да поразвесели помръкналата Лайза и шеговито стисна носа си с два пръста. Тя обаче изобщо не реагира на шегата му.
	Подемният механизъм заработи, кофата се преобърна и при тях се посипаха отпадъците от кухнята. Плочата на пода също се повдигна, загреба боклуците от контейнера и ги изпрати във вътрешността му. Моля, заповядайте! Лайза едва не повърна, когато до нея се стовари камара боклук. Какво ли само нямаше в него — празни консервени кутии, пластмасови бутилки, найлонови пликове, хартии и други гадости. Момичето едва потисна пристъпа да повърне и извърна глава. Скоро съдържанието и на другите две пластмасови кофи се озова при тях по същия начин. След това боклукчийският камион потегли.
	Камарата боклук се размърда и започна да се разпилява из цялото пространство. Белов, Шмит и Лайза се преместиха до предната стена на контейнера и вдигнаха глави към люка, откъдето влизаше чист въздух.
	Последва още една спирка и в търбуха на боклукчийския камион се озоваха още три камари смет. Съставът на отпадъците малко се промени. Появиха се отпадъци, събрани на територията на военната база, и използвана тоалетна хартия от клозетите. Отново последва кратко разтърсване. Предстоеше последната спирка и щеше да удари часът на Шмит. Той бе изчислил момента. Веднага щом Пелтека изпразнеше първата кофа, щеше да пристъпи към операцията. След като в камиона се появи поредната порция боклук, Дмитрий стана и отиде до отвора, през който се изсипваше боклука. Тъкмо се накани да действа, когато най-неочаквано зад стената се разнесе глас:
	— Ей, руснако, я дай да опитам как става!
	— К-какво?! — попита смутено Пелтека.
	Шмит замря. Войникът, който съпровождаше камиона, се доближи до него. А след това включи механизма за пресоване. Всичко тръгна както обикновено… но почти. Боклукът се изсипа от кофата, плочата го тласна навътре, но вместо да спре, тя внезапно продължи нататък. Шмит едва успя да отскочи. Плочата подбра боклука, който се търкаляше по пода, и започна да го избутва към предната стена на контейнера. Белов, Шмит и Лайза стъписано се вторачиха в растящата пред очите им камара боклук, който се движеше към тях. По дяволите! Изведнъж и тримата разбраха какво ще последва. Пръв се съвзе Белов.
	— Изправи моторите от двете страни на контейнера. Бързо! Бързо! — пошепна той на Шмит и погледна умолително жената. — Лайза, моля те, прояви търпение. Моля те, не крещи!
	Тя като че ли се канеше да се разпищи, погледна го ужасено, но кимна и застина с отворена уста. Шмит грабна мотоциклета, изправи го от лявата страна на контейнера, но Белов не успя, защото плочата вече бе съкратила разстоянието, което съответстваше на дължината на мотора. За миг мотоциклетът на Шмит застана върху камарата боклук с предното си колело и също започна да се издига нагоре. Белов със скок го свали долу.
	Издигналата се до тавана стена от боклук стремително се приближаваше. Битовите отпадъци започнаха да ги засипват първо до коленете, сетне — до кръста, до раменете, накрая и тримата се оказаха заровени в камарата смет. Те така си и останаха, залепени за предната стена на контейнера с мотоциклетите от двете им страни. Отвратителната миризма ги задушаваше, а в бузата на Шмит се бе впила консервена кутия. Той завъртя глава, а кутията се премести от лицето върху ухото му. Натискът на плочата за пресоване се засилваше. Още малко и щеше да сплеска и тримата. Лайза реши да изкрещи колкото глас й държи, но не можа, защото един целофанов плик направо й запечата устата. След миг и тримата щяха да станат на питки.
	Вече бяха решили, че е настъпил краят им и че няма да излязат живи от боклукчийския камион, когато плочата най-неочаквано се натъкна на мотоциклетите, нещо прищрака и тя спря. След известно време се разнесе шум, приглушен заради пласта отпадъци. Механизмът бе заработил наобратно. Плочата започна да се връща, натискът отслабна.
	За няколко секунди тримата не помръднаха, след това едновременно се втурнаха напред и се строполиха на пода заедно с мотоциклетите и стената от боклук. Разнесе се оглушителен грохот. Белов, Лайза и Шмит започнаха да се отръскват с пръхтене и да се изтупват от пресованата камара боклуци. Плочата стигна до мястото, в което се изсипваше боклука, обърна се и спря. Всички звуци стихнаха. В тишината се разнесе изненаданият глас на войника.
	— Ей, приятел, какво трака така в камиона ти?
	— Че откъде да зная! — избоботи Пелтека.
	— Я ми покажи какво има вътре! — настоя войникът.
	И тримата се вледениха. По дяволите, след толкова изпитания само това им липсваше — да се изправят пред очите на американеца. Шмит се претърколи до края на контейнера и замря под плочата. Войникът отиде до мястото, през което се изсипваше боклукът, но не можа да види какво има в контейнера, тъй като плочата висеше много ниско. За да надникне под нея, трябваше да се хване за ръба на камиона и да пъхне глава в бункера. Никак не му се щеше да докосва мръсния камион, но ситуацията го изискваше.
	Той постла целофан върху издадената част на камиона, откъдето влизаше боклукът, хвана се за нея и се наведе. Когато се опита да надникне под плочата, оттам внезапно се подаде една ръка, сграбчи го за гърдите и силно го дръпна. Придружаващият войник удари лицето си в плочата и не мръдна повече. Белов хвана момчето за раменете и го вмъкна първо през отвора за боклука, а сетне в контейнера.
	Командосът беше в безсъзнание. Любопитният се оказа яко младо момче около двайсетте с тъпо изражение. От носа му течеше кръв. Белов измъкна автомата от ръцете му.
	— Ей, момчета, вие май че ок-кончателно сте полудели — прошепна в отвора на камиона Пелтека.
	— Спечели малко време! — изсъска му Саша. — Всичко ще е наред.
	Войничето започна да се съвзема. Вторачи се сащисано в хората около себе си. Както бяха изцапани с боклуците, сигурно му изглеждаха като пришълци от оня свят.
	— К-кои сте вие? — заекна той. Вероятно наистина му се бе сторило, че е умрял и се е озовал в ада.
	Шмит измъкна от боклука остро парче от бутилка и го допря до гърлото на младежа.
	— Ако гъкнеш, ще ти прережа гърлото! — обеща му. — Разбра ли?
	Момчето погледна уплашено към него, сетне към автомата си в ръцете на Белов и кимна в знак, че е разбрало.
	— Нямате право да постъпвате така! — викна най-неочаквано Лайза и гласът й изкънтя в контейнера. — Това е незаконно! Този човек е военнопленник и се намира под защитата на Женевската конвенция!
	Шмит погледна с упрек Саша. Дамата, която той влачеше навсякъде подире си, врътна номер в най-неподходящия момент.
	— Лайза, моля те! — каза Белов. — Млъкни! Ще развалиш всичко! Никой няма намерение да убива твоя американец. Но ако сега вдигнеш скандал, ще изтрепят всички ни като мухи!
	В контейнера се възцари напрегната тишина. Белов и Шмит чакаха решението на Лайза, а американецът, който не разбираше нито дума на руски, продължи да се кокори изплашено към Дмитрий. Шмит беше страховит — в ръцете си стискаше парчето стъкло, а изражението на изпоцапаното му лице беше зверско.
	Тя вирна нос и се извърна, но този жест можеше да се тълкува като разрешение да продължат действията си.
	— Съблечи се, бързо! — нареди Белов войника. Американецът бързо започна да смъква от себе си камуфлажната униформа. — Дай въжето! — каза Саша на Дмитрий и започна да навлича новите си одежди.
	— Нека отида аз — предложи Шмит, — знаеш, че имам повече опит.
	Белов не се съгласи.
	— Ти ни трябваш като пилот. Без теб цялата тази дандания няма никакъв смисъл. Тъй че се пази, обществото има нужда от теб.
	Шмит не започна да спори, а и Саша както винаги беше прав. Измъкна въжето от раницата на Лайза и омота с него командоса, който вече бе полугол. След минута Белов вече беше в „кожата на американски войник“. Грабна каската и автомата и изскочи от боклукчийския камион. Щом го видя, Пелтека се вцепени.
	— Момчета, вие май не си губите времето — изсумтя одобрително той. — Холивуд п-пасти да яде!
	Ярката светлина заслепи Белов. Той примижа, докато очите му свикнат, и се огледа.
	— Хайде, разтовари бързо последната кофа — заповяда на Пелтека, — после карай направо и направи завой така, че да преградиш пътя на онзи часовой. — Посочи с поглед към войника, който се разхождаше близо до вертолетите.
	Пелтека изсипа съдържанието на пластмасовия контейнер. Саша влезе в ролята си на придружителя и се отдръпна малко встрани. Пелтека остави празната кофа до другите две и тръгна към кабинката.
	— Ей, гадино, защо се опита да ни направиш на кайма в месомелачката си? — прошепна му Белов, когато Пелтека мина покрай него.
	— Не бях аз — оправда се младежът. — В-войничето е от новите. Н-новобранец. Всичко му е интересно. Реши да види как р-работи боклукчийският камион. Как можех да му забраня да н-натисне копчето? Нали щеше да се досети, че има н-нещо гнило…
	— Както и да е, сега действай! — скастри го Белов. — Няма време да си изясняваме отношенията. После ще си поговорим.
	Пелтека се качи в кабината, запали мотора и внимателно потегли в посоката, към която го насочи той. Часовоят, който охраняваше вертолетите, се изненада, когато видя приближаващия се боклукчийски камион, защото обикновено не се отбиваше тук. Насочи автомата си към Пелтека и му заповяда да спре. Руснакът кимна в знак, че е разбрал, и започна да завива. През цялото време Белов вървеше под прикритието на камиона и часовоят не го виждаше.
	Пелтека зави рязко наляво, а сетне тръгна назад. В този момент Саша заобиколи машината.
	Часовоят — високо яко момче, стоеше разкрачен и държеше автомата си на рамото. Не подозираше нищо и наблюдаваше боклукчийския камион, примижавайки от залязващото слънце. Белов започна да се приближава към него с небрежна походка. Часовият го погледна равнодушно, обърна се, започна отново да наблюдава въртящите се колела на камиона, но сетне явно съобрази, че към него върви непознат човек. И от почуда челюстта му увисна. Понечи да вдигне автомата си, но вече беше късно.
	Белов сграбчи черната цев, отмести я встрани и ритна с всичка сила войника в слабините. Ударът му попадна точно там, където се бе прицелил. Момчето се хвана с ръце под корема, клекна и издаде нечленоразделен звук, а той, без да сваля крака си, цапардоса часовоя в лицето с върха на обувката си. Униформеният изтрака със зъби и се строполи на земята. Автоматът му остана в ръката на победителя. Саша направи крачка напред и с бърз и точен удар с приклада отпрати момчето в дълбок нокаут.
	Пелтека, който надничаше от кабината, кимна в знак на одобрение. Но Белов не обърна никакво внимание на шофьора, а хвана часовоя под мишниците, помъкна го към камиона, вдигна го рязко и го хвърли в отвора за боклука. Отпрати там и автомата. Две силни ръце подхванаха тялото и го придърпаха в контейнера. Ролите вече бяха разпределени и Шмит много добре знаеше какво да прави. Върза часовоя с въжето, което си бе приготвил предварително.
	Белов хукна към вертолета. От паркираните на площадката пет боядисани в пясъчножълт цвят бойни машини си избра най-близкия „Черен ястреб“. Вертолетът бе обърнат странично към боклукчийския камион. Когато се приближи до него, вратата му най-неочаквано се отвори и един войник започна гърбом да излиза оттам. Само това му липсваше!
	Войничето скочи на земята и се обърна. Белов веднага го позна — беше същият онзи негър, който вчера дежуреше на контролно-пропускателния пункт и не ги пусна в базата. Войникът също го позна.
	— Ей, пресата, какво правите тук? — изуми се и сви юмруци, щом забеляза, че човекът, който го приближава, е страшно агресивен.
	Белов се опита да го ритне в движение в слънчевия сплит, но негърът имаше прекрасна подготовка. Отдръпна се вляво, хвана го за дрехите и заби юмрук в брадата му. Саша отхвърча към вертолета, удари се в него и падна. В главата му заудря голяма камбана. Трябваше да внимава с този Джеферсън, както беше из бродирано на куртката му.
	Естествено, не биваше да стреля. Щом чуеха стрелбата тук щяха да се съберат американските воини интернационалисти от цял Кувейт. Белов скочи, хвана автомата за цевта и замахна с него като с брадва, целейки се в главата на негъра. Войникът се отмести, изби автомата от ръцете му с върха на тежката си обувка и той с трясък падна върху циментовата настилка на плаца на два метра от тях.
	Обезоръженият Белов се отдръпна вдясно, приклекна, направи обратно завъртане и подсече крака на противника си. Джеферсън падна по гръб, но веднага се изправи, хвърли се към Саша, сграбчи го за гърлото, повали го на земята, удари го в лицето и започна да го души. Той напразно удряше с юмруци войника в ребрата. Беше толкова разярен, че не усещаше болката. Белов започна да губи съзнание.
	Изведнъж се разнесе глух удар, пръстите на негъра се разтвориха и той заби мокрото си чело в брадичката на Белов. Саша все още дишаше на пресекулки, с усилие отблъсна от себе си отпуснатото тяло на американеца и се вторачи в Пелтека, който се бе навел над него. Това беше последният човек, от когото Саша очакваше помощ. Да неутрализираш такъв каяк, без да прилагаш специални хватки, беше истинско майсторство! Пелтека подаде ръка на Белов и му помогна да стане.
	Внезапно се разнесе трясък на автомат. Двамата се хвърлиха на земята като по команда. Няколко въоръжени командоса тичаха с оръжие в ръце откъм казармите. Край, сега я втасаха! В базата бяха разбрали, че с боклукчийския камион става нещо нередно и бяха вдигнали всички под тревога.
	— Прикрий ме! — викна Дмитрий на Белов.
	Изскочи от контейнера и хукна към десантния вертолет „Черен ястреб“.
	Саша се добра пълзешком до автомата си, придвижи се до боклукчийския камион с претъркаляне и се приготви за стрелба. Войниците тичаха, а някои стреляха в движение. Белов натисна спусъка и пусна първия откос над главите на атакуващите ги. Личният състав на базата не предполагаше, че хората до боклукчийския камион и вертолета са въоръжени. Атакуващите веднага се разпръснаха и залегнаха зад палетите с техниката.
	От няколко страни веднага се разнесоха откоси от автомати. Ала ударите на куршумите не се чуваха. Явно командосите също стреляха във въздуха, за да не повредят вертолетите си. Саша отново натисна спусъка. Автоматът затрепери в ръцете му, а цевта се насочи нагоре. Някъде в далечината се разнесе звън на счупено стъкло — един от куршумите бе уцелил някакъв прозорец.
	Шмит се качи във вертолета. По пода му бяха разхвърлени инструменти. Явно негърът беше правил дребен ремонт в машината. Нямаше време да си изяснява какъв точно е проблемът, оставаше му само да се надява, че механикът не е развъртял някой важен чарк. Той седна в креслото на пилота, сложи си шлема и се опита да запали двигателя. Но не успя.
	На територията на базата боят се водеше с пълна сила. С всяка изминала минута командосите ставаха все повече и повече. Осеяха територията на базата като жълти мравки и започнаха да прииждат от фланговете. Някои преминаха зад загражденията, за да се доближат откъм тила на неканените гости. Американците жалеха вертолетите си, но не и боклукчийския камион. Куршумите забарабаниха по контейнера като градушка. Как ли се чувстваха вътре Лайза и двамата американци? Оставаше им само да се надяват, че стоманата, от която е направен контейнерът, ще издържи на обстрела.
	Най-сетне Пелтека се досети, че до вертолетите е по-безопасно. Запали мотора и тръгна на задна скорост. Когато камионът спря, заработи подемният му механизъм: предната част на контейнера се издигна първо на половин метър, сетне — на един, накрая — на метър и половина. От вътрешността му на земята с грохот се изсипаха двата мотоциклета, а след миг върху камарата боклук се пързулнаха изплашената до смърт Лайза и двамата войници. Стрелбата стихна. Американците разпознаха в полуголите момчета своите хора и не смееха да стрелят повече.
	В този момент двигателят на „Черния ястреб“ заработи, а перките ускориха обороти и предизвикаха мощни потоци от въздух. Те вдигнаха прах, разпръснаха камарата боклук, вдигнаха го високо нагоре и върху територията на базата се посипа дъжд от накъсана тоалетна хартия, целофан и мръсотия. Сега на личния състав щеше да му се наложи дълго да чисти и да лъска всичко в базата.
	Пелтека скочи от кабината на земята и хукна към падналите мотоциклети. Шмит му се притече на помощ. Без да се уговарят, грабнаха единия мотор и го потътриха към вертолета.
	Лайза се съвзе от ужаса. Вече бе разбрала, че сънародниците й не се шегуват и всеки момент може да ги изпозастрелят. Трябваше бързо да изчезнат оттук. Тя се отдалечи от боклукчийския камион и хукна да помага на Шмит и Пелтека. Тримата вкараха по наклонената плоскост през десантния люк втория мотоциклет в самолета. Белов не помръдваше от мястото си и прикриваше изтеглянето на приятелите си и товаренето на мотоциклетистите.
	Негърът, когото Пелтека сръчно обезвреди, продължаваше да лежи в безсъзнание. Двамата завързани часовои се гърчеха като гъсеници и се опитваха да се претърколят при своите. Естествено, Белов не стреля по тях. Нека си се търкалят, така му спестяваха грижи и не се налагаше да ги пази.
	Щом Шмит и Пелтека вкараха втория мотоциклет в „черния ястреб“, Лайза помъкна раниците.
	— Ей, ти! — разнесе се най-неочаквано вик зад загражденията. — Хвърли оръжието!
	Белов се обърна и изстреля в движение един откос в посоката на гласа, но канонадата от огън иззад загражденията го накара отново да легне на земята. Шмит, Лайза и Пелтека вече бяха успели да натоварят във вертолета и втория мотор. И тримата бяха в „Черния ястреб“ и очакваха Белов. Той разпери ръце, за да им покаже, че няма как да стигне до тях.
	Хората във вертолета не мислиха дълго. Вратата му се затвори, двигателят заработи с пълна мощност, завъртайки перката, грамадната жълта оса се издигна над земята и увисна във въздуха. Разположените под малките криле на вертолета картечници забълваха огън. Стълбовете с бодлива тел и висящата по тях маскировъчна мрежа се разлетяха на парчета. Шмит неслучайно бе изхарчил толкова пари да се обучава със симулатора — умееше перфектно да управлява модерния вертолет и да борави с въоръжението му. Стрелбата иззад загражденията веднага спря.
	Възползвайки се от затишието, Белов скочи и хукна към „Черния ястреб“. Щом се озова под него, спря и изчисли движенията си. До ските му имаше два метра. Той подскочи, хвана се за заварената за стойката плоскост и се набра.
	С огромно усилие преодоля напора на въздушната струя, превъртя се, вкопчи се в мъртва хватка в стойката и легна върху нея. Треперейки, сякаш беше живо същество, „Черният ястреб“ започна да набира височина. Пред погледа на Белов като на длан се разкри цялата затрупана с отпадъци база, боклукчийският камион, който приличаше на детска играчка, хангарите… Долу се щураха фигурки, подобни на съживени оловни войничета, някои от тях започнаха да стрелят във въздуха, но вертолетът рязко се наклони на лявата си страна и бързо се отдалечи.


	Когато „Черният ястреб“ излезе извън обсега на американците, Шмит изправи вертолета. Под тях се стелеше покритото с кадифени вълни застинало море от пясък. Лайза отвори вратата, Белов се хвана за ръба на люка и с огромно усилие все пак успя да се изправи. От напрежението краката му се подгъваха, а ръцете не му се подчиняваха. Пелтека и Лайза го вмъкнаха в кабината. Той седна на пода уморен, но доволен. Целият се тресеше от възбуда и от преживяния страх. Всички бяха щастливи и ухилени до ушите.
	— А ти, Пелтек, си истински смелчага! — похвали го Саша и се усмихна. — Поздравявам те, действа много компетентно.
	Героят смутено отбеляза:
	— След подвизите ни в този пионерски лагер трябва колкото се може по-бързо да изчезнем от Кувейт.
	— Така си е, вдигнахме малко шум — разсмя се Белов. — И сега имаме само един път — да се придвижваме с бой към дома.
	— Ако ще си ходим в-вкъщи, аз идвам с вас — отсече Пелтека. — По-добре да си излежа присъдата в р-руския з-за-твор, отколкото да слугувам на шейха.
	— Не си го слагай на сърце — посъветва го Белов. — Всичко е в нашите ръце.
	Лайза си мълчеше. Тя не споделяше оптимизма му и съжаляваше, че се забърка в тази авантюра. Сети се за руската поговорка: „С какъвто се събереш, такъв ставаш.“ Точно така си беше. Нямаше представа как ще свърши цялата тази история с отвличането на хеликоптер и я измъчваха лоши предчувствия.


	41.

	Стигнаха до Емирствата, когато тъмнооранжевото слънце се скриваше зад хоризонта. Преминаха границата без проблеми. Никой не стреля по „Черния ястреб“ и никой не го преследва. Арабите не смееха да нападнат боен вертолет на американската авиация. Белов и Шмит разчитаха точно на това, когато отвлякоха машината. Пелтека зърна отдалеч познатите му места и се развика:
	— Ето! Ето го двореца, виждате ли го? Гледайте направо по линията на прибоя.
	В „Черния ястреб“ беше тясно заради мотоциклетите. Белов стоеше на колене до Пелтека и се вглеждаше в бялата линия от пяна, която разделяше жълтия бряг от изумруденото море. Далеч напред видя малък дворец от източна приказка, сякаш сглобен от цветен картон, и сръга радостно Пелтека с юмрук в ребрата.
	— Прекрасно! — И нареди на Шмит: — Завий наляво! — Ще кацнем на няколко километра от брега, в пясъците, за да не ни забележат. През нощта ще отидем с моторите до двореца и ще се възползваме от фактора на изненадата.
	Без да се обръща, Шмит му извика в отговор:
	— Проблемът не е само в изненадата. Няма смисъл да издаваме истинската си цел на въоръжените сили на Емирствата!
	Лайза, вече свалила найлоновия си комбинезон, гледаше равнодушно, с каменно изражение. Историята, в която сама се забърка, никак не й харесваше.
	Когато навлязоха достатъчно навътре в пустинята, вертолетът внезапно пропадна надолу, но скоро отново набра височина.
	— По дяволите! — изруга Шмит. — Има проблем с управлението.
	И наистина, в следващия момент „Черният ястреб“ започна да вибрира и да губи височина. Люлееше се като консервена кутия, която пада от много високо. От ужас Белов, Лайза и Пелтека се вкопчиха в седалките. Шмит въртеше лоста за управление и се опитваше да изправи машината, но тя продължаваше да пада леко наклонена наляво като огромно ранено водно конче.
	Дмитрий като по чудо успя да стабилизира в последния момент вертолета и той тупна тежко на корема си. Това донякъде смекчи удара им в земята. Шумът от мотора заглъхна, а перката се повъртя още малко по инерция и спря.
	Пътниците бяха в шок. Известно време не смееха да помръднат, а ушите им бучаха от внезапно възцарилата се тишина. Най-сетне се пребориха с гаденето и слабостта и излязоха от „Черния ястреб“. Светът се люлееше пред очите им и заплашваше да се преобърне, затова Белов, Лайза, Шмит и Пелтека се натръшкаха по пясъка като пияни. Трябваха им няколко минути, за да се съвземат.
	— По дяволите! — изруга Шмит — Сега разбирам какво е правил онзи негър във вертолета, оправял е системата за управление. Извадихме късмет, че летяхме ниско над земята. Пък и пясъкът смекчи кацането.
	— Провървя ни, че и мотоциклетите не ни размазаха по стените — съгласи се Белов. Главата му бучеше, а всяка клетка от тялото му примираше от тъпа болка. Притисна слепоочия с пръсти, за да му поолекне поне малко. — Шмит — промълви — ти ще се заемеш с вертолета. Гледай да го поправиш на всяка цена. Нали все някак трябва да напуснем Емирствата. Лайза ще остане с теб, а ние с Пелтека ще отидем с моторите на гости на шейха.
	Лайза още не се беше съвзела. Тя застана на колене и завъртя глава, сякаш се опитваше да се отърси от целия ужас на преживяното. Помогна й, но не особено. Американката се обърна по гръб, разпери ръце встрани и възрази, макар езикът да не й се подчиняваше особено:
	— Не, аз ще дойда с вас!
	— Това пък защо ще го правиш? — изсумтя Белов.
	— Щом съм се захванала да ти помагам, трябва да стигна с тебе до края — усмихна се измъчено тя. — Не се опитвай да ме убеждаваш, че тук, в пустинята, до строшения вертолет ще се чувствам много по-добре, отколкото в двореца на шейха.
	Тя имаше право и Саша не възрази. Компанията свали мотоциклетите от вертолета. И двата бяха в изправност и моментално запалиха. Японците не се изложиха. Белов яхна мотора и нагласи автомата в кожения колан от дясната си страна, за да му е под ръка. Лайза метна на гърба си раницата на Саша и се настани зад него. Пелтека закрепи за седалката раницата на Шмит и яхна другия мотоциклет.
	— Ще се справите ли без мен? — попита Шмит, докато му подаваше другия автомат.
	— Нямаме друг изход — отбеляза Белов и стисна ръката му. — Е, хайде, Дмитрий. Не тъгувай без нас! Ако има нещо, търси ме на мобилния.
	Мотоциклетите забръмчаха. Саша форсира шумния мотор и потегли толкова рязко, че Лайза извика от изненада. Зад тях изрева мотоциклетът на Пелтека. Белов увеличи скоростта. Машината следваше управлението, както покорен кон — командите на ездача си.
	Червеното кълбо на слънцето почти се бе скрило зад хоризонта. Потапяше се на запад в морето, което не се виждаше оттук и заедно с него гаснеха и помръкваха цветовете на природата. От жълт пясъкът се превърна в сив, а ултрамариненото небе стана бледосиньо. Само отблясъците на залеза върху розовите облачета съживяваха тук-там пейзажа. Още малко и щеше окончателно да се стъмни.
	Пясъчните хълмове свършиха, а под гумите на мотоциклетите се заниза сравнително равна камениста почва, по която оскъдната растителност стърчеше тук-там на снопчета. Белов даде газ, мотоциклетът изръмжа и се понесе напред с бясна скорост. Пелтека не изоставаше от него.
	Колко хубаво беше да се носиш не по асфалтираното шосе, а из безкрайната равна като повърхност на маса пустиня, а щом пожелаеш, да завиеш накъдето си щеш! Беше несравнимо, възхитително чувство за свобода, дори не за свобода!
	Лайза седеше, прегърнала Белов през кръста, притиснала буза до силния му мускулест гръб. От възторг, от щастие и от радост й се виеше свят. Възторг заради бясната скорост, щастие, понеже беше до любимия си мъж, а радост, защото още бяха живи… Все пак въпреки всичките си недостатъци животът беше прекрасен.
	Пътуваха дълго, най-сетне в далечината се появиха очертанията на двореца на шейха. Белов намали скоростта и пусна Пелтека пред себе си. Сега беше негов ред да върви отпред, за да му показва пътя към мястото, откъдето най-лесно да се промъкнат на територията на двореца. Пелтека задмина мотоциклета на Белов и зави надясно към задния двор на резиденцията на Ал Азиз.
	Скоро се очерта оазис, появи се и растителност — трева, храсти и палми. Релефът също се промени и се наложи да намалят скоростта, за да не попаднат в яма и да не се преобърнат. След малко Пелтека спря. Саша го последва. До двореца на шейха оставаше малко повече от километър.
	— Н-нататък ще продължим пеша — обяви младежът. Изключи мотора и слезе от мотоциклета. — Защото т-току-виж охраната чула бръмченето на моторите и в-вдигнала шум.
	Белов и Лайза също слязоха от мотоциклета. От дългото седене в една и съща поза краката им бяха изтръпнали. Мъжете и момичето се поразходиха малко, та да се поразтъпчат. После замаскираха мотоциклетите и тръгнаха към двореца.
	След десетина минути се спуснаха в низина, обрасла с рядка, суха и безцветна трева. На отсрещната й страна се издигаше високата назъбена стена, която заобикаляше резиденцията и над която стърчаха върховете на палми. Та това беше същинска крепост! От морето внезапно задуха вятър, палмите като по заповед се наклониха към неканените гости и на Лайза й се стори, че така изразяваха недоволството си от нахлуването им тук. Момичето настръхна.
	Изгрялата луна обля със загадъчна сребриста светлина зъбците, арките и другите архитектурни излишества по стената. Изглеждаше непристъпна.
	— Ще продължим нататък без теб — обясни Белов. — Не можеш да преминеш през стената. Тръгни надолу покрай зоната и чакай на брега на залива пред двореца. Ще се срещнем там, след като всичко свърши. Ако дотогава Шмит успее да поправи вертолета, ще дойде да ни вземе оттук. А ако не успее, ще се наложи да отидем при него с мотоциклетите.
	Лайза също осъзнаваше, че няма да се справи с такова препятствие като тази стена:
	— Добре. Мога ли да помогна с нещо?
	Белов искрено съчувстваше на Лайза, защото тя изглеждаше съсипана и едва се държеше на краката си. Прегърна я, целуна я по бузата и й пошепна:
	— Не съм сигурен, но за всеки случай не се отдалечавай, докато с Пелтека прескачаме стената.
	Тя потърка нос в небръснатата му буза. Сърцето й се сви, навярно от вълненията, които преживя през отминалия ден, а може би от предчувствието, че вижда Саша за последен път в живота си. Лайза го помоли да се пази и да не рискува напразно.
	— Аха, значи все пак се притесняваш! — пошегува се той, тъй като си спомни как неотдавна в ресторантчето в подножието на вулкана Санта Негро тя твърдеше, че не се е тревожила за него, докато е бил в кратера на вулкана.
	— Разбира се, че се притеснявам — призна Лайза, без да се смущава. — Страшно се притеснявам.
	Обгърна врата на Белов с ръце и устните им се сляха в дълга целувка.
	Пелтека деликатно се отдръпна встрани и се направи, че изобщо не ги забелязва. Всъщност влюбените не виждаха нищо наоколо, включително Пелтека, и ако в този момент стената рухнеше, нямаше да обърнат внимание дори на нея. Въпреки това се наложи да прекъснат целувката си, защото беше време да действат. Разделиха се, опиянени от устните си всеки от тях усещаше какво изпитва другият към него — любов, нежност и желание.
	— Е, хайде, гълъбчета, не се ли нацелувахте вече? — наруши идилията им Пелтека. — После ще си довършите! — добави иронично.
	Белов хвана Лайза за раменете, обърна я и я побутна в посоката, накъдето трябваше да тръгне. Тя неуверено закрачи покрай стената, която се издигаше нагоре, гладка и равна. Беше висока, за да видят горния й край, трябваше да отметнат глави назад. Белов помоли Пелтека да свали раницата му. В нея имаше разни неща от алпинисткото оборудване, което двамата с Щернгарт бяха използвали, когато слизаха в кратера на вулкана Санта Негро.
	Саша извади от раницата кълбо здрав капронов канап с котки в единия край. Завъртя котките във въздуха и ги метна нагоре. Стоманеният паяк се издигна във висините, прелетя през стената и изчезна. Белов дръпна канапа. Котките изскърцаха от другата страна на стената, не се закачиха за нищо и паднаха на земята. Той отново преметна приспособлението през стената и отново не го закачи за нищо.
	Едва на четвъртия опит една от куките се впи в ръба на стената. Саша дръпна канапа и установи, че се е захванал здраво.
	Преметна раницата си през рамо и започна уверено да се изкачва, стъпвайки от крак на крак по отвесната стена. Когато стигна върха й, седна отгоре и махна с ръка на Пелтека. След минута той се озова до него. Закрепиха котките от външната страна на стената и все така чевръсто се спуснаха долу.
	В покоите на Ал Азиз цареше тишина, дори ветрецът вече не поклащаше клонките на палмите. Дворецът спеше. Белов и Пелтека се освободиха от алпинисткото си оборудване и тръгнаха към вътрешността на резиденцията.
	Минаха през портокалова горичка, а когато излязоха от нея, някакъв шпаньол се втурна към тях с лай. Белов насочи автомата, но Пелтека вдигна показалец нагоре. Когато кучето стигна до младежа, спря да лае и замаха дружелюбно с опашка. Пелтека го погали по врата и пошепна на Белов:
	— С този пес се познаваме. Тук всички кучета са ми приятели.
	Любовта на младежа към кучетата беше новина за Белов. Саша направо обожаваше животните, особено кучетата. Беше запазил обичта си към тях още от времето, когато служеше на границата. Това куче също беше красиво, разбира се, за своята категория. Саша клекна пред него и прегърна главата му. То изръмжа, но веднага се успокои.
	Белов имаше обаяние, заради което не само хората, но и животните му се подчиняваха. Погали кучето по главата, сетне стисна врата му и го пусна. Продължиха нататък. Кучето тичаше до тях и поглеждаше предано към Пелтека.
	Наближиха малка едноетажна постройка, която в сравнение с извисяващия се наблизо дворец на шейха изглеждаше доста невзрачна. Но въпреки това беше построена солидно и здраво. В стената й имаше два малки прозореца. И двата бяха тъмни. Белов и Пелтека се приближиха до постройката, спряха пред прозореца и се ослушаха. Вътре беше тихо. Пелтека дръпна вратата към себе си и се промъкна вътре. Белов го последва.
	В помещението се носеше силна миризма на мъжка пот и цигари. Някой кротичко похъркваше, а друг стенеше насън.
	— Спите ли, браточки? — подвикна тихичко Загорняков.
	Един от мъжете започна да се върти на пода под прозореца и промърмори сънено на руски:
	— Човек няма мира от тези поганци нито денем, нито нощем. — И попита на развален арабски: — Какво искаш?
	Загорняков позна гласа.
	— Аз съм, Гоблин, П-пелтека — прошепна.
	Няколко души веднага се размърдаха върху постелките и седнаха едновременно.
	— Пелтек? — развикаха се те. — Откъде се взе?
	— Тихо, тихо. Д-дълго е за разказване — секна ентусиазма им. — И четиримата ли сте т-тук?
	— И четиримата, къде ще се денем от тази арабска подводница? — потвърди Мориарти. — Защо питаш?
	Пелтека седна на постелката до тях.
	— Тук съм неоф-фициално. Засега никой не бива да знае, че с-съм дошъл. Тъй че не палете л-лампите.
	— Добре — рече в тъмното Глигана. Бившият престъпен бос седна на постелката и се вторачи в тъмнината. — А кой е този с теб?
	— Белов. Чувал ли си за него? — пошегува се Пелтека.
	— Белов ли?! — възкликнаха едновременно стъписаните затворници.
	— А Белов как се е озовал тук? — учуди се Гоблин. — Нали остана в Красносибирск?
	— Синът ми е тук — застана Саша в средата на стаята, осветена от лунния лъч. — Дойдох да си го взема.
	— А-а, сигурно е онова момченце — предположи Мориарти, — което се разхожда със Садик.
	— Точно така — потвърди Глигана. — Надя ми каза, че синът на Белов е тук.
	Грот си траеше. Нямаше с какво да се похвали. Той беше докарал с измама момченцето от Англия в двореца на шейха. Щеше да е глупаво от негова страна да си признае подлата постъпка.
	Но Белов не беше дошъл тук, за да обвинява някого в нещо, а за да помоли руснаците за подкрепа.
	— Добре, момчета — рече, — да забравим миналото. Ще ми помогнете ли да спася момчето си?
	В стаята се възцари тишина. Браточките обмисляха последствията от въстанието, към което ги тласкаше. От една страна, тази работа беше безнадеждна, но, от друга страна, опитът показваше, че Саша Белов не гори в огън и не потъва във вода. Имаше смисъл да се присъединят към него. Можеше пък да успее да ги измъкне от арабското змийско гнездо.
	— Това е все едно да щурмуваш двореца на Амин — изрази съмнение Грот, който беше най-съобразителният сред престъпниците. — Имам уместен въпрос: с какво ще стреляме?
	— Разполагаме с два автомата — щракна със затвора Белов. — А наблизо ни чака боен вертолет с пилот на борда. Тъй че ако стане нещо, ще ни подкрепи от въздуха с огън.
	Бившите затворници се засмяха, понеже решиха, че блъфира.
	— Стига с тези номера — изгрухтя недоверчиво Глигана. — Намерил време за шегички.
	— Не, пичове, истина е! — подкрепи Пелтека Саша. — От-ткраднахме вертолета от ам-мериканската база. Оставихме го в п-пустинята. Ще се приберем вкъщи с него.
	— Ама вие сериозно ли говорите? — възкликна Грот.
	— Мамка му, не ни е до шеги, браточки — ядоса се Белов. — Въпросът е на живот и смърт. С мен ли сте или не?
	Този път затворниците не мислиха дълго. Вече знаеха приблизително къде се намира сейфът и бяха готови да го отворят и да избягат със съкровищата на шейха. И в този момент най-изненадващо и внезапно като дяволче от табакера се появи Белов с вертолет, с който да избягат от Емирствата след набега. Че кой глупак би отказал такова предложение?
	— Става, с теб сме — отвърна от името на всички Глигана. — Само че трябва да намерим Холмогорова. Тя знае къде точно крият момченцето. — Той стана и започна бързо да се облича.
	Ислямските пленници последваха примера му. След няколко минути отрядът от шестима мъже беше готов за бой. Когато се канеха да излязат от стаята, Грот попита:
	— Не мога да разбера каква е тази миризма тук? Мирише на гнилоч.
	Пелтека помириса униформеното си яке на боклукчия и виновно рече:
	— М-може ние да миришем? Понеже в-влязохме във в-военната база с боклукчийския камион.
	— Точно на това мирише! — възкликна Грот като човек, който дълго е търсил отговор на измъчващия го въпрос и най-сетне всичко му е станало ясно. — Смърдите от километър, и то по-лошо, отколкото Глигана смърди на оборски тор!
	— Ей! — кипна веднага Глигана. — Какво си просиш сега? Да ти фрасна един по муцуната, така ли?
	— Стига, де, стига, пошегувах се — засмя се Грот и побутна конкурента си към вратата.


	Напуснаха къщичката един подир друг. На обляния от лунна светлина външен двор ги чакаше жадното за общуване куче. То се хвърли към Пелтека и започна да скимти от радост. Той тихичко се засмя и отблъсна кучето, което го лизна по лицето.
	— Махни се, куче, сега не ми е до теб.
	Но животното не го послуша и докато вървяха по сенчестата страна на двора към изхода, все се мотаеше из краката им. Основната сграда представляваше масивен четириъгълник с вътрешен двор, заобиколен от няколко арки. Но можеше да се мине само през една от тях — през най-ниската, и да се стигне до вътрешния двор, който в средата имаше огромен басейн. Водата в него беше осветена отдолу и се поклащаше като разтопено сребро.
	Белов се шмугна безшумно под кънтящия свод и само след няколко секунди предпазливо надникна в двора. От другата страна на басейна се разхождаше един охранител — млад арабин в дълга бяла роба с преметнат през врата автомат. Самият двор не беше осветен от лампи, но луната пръскаше достатъчно светлина и Саша можеше да стигне незабелязано до часовоя.
	— Още четирима с калашници дежурят на входа — пошепна му Глигана отзад. — А Садик лично пази шейха през нощта. Ако вдигнем шум, със сигурност ще се появят двайсетина гвардейци.
	— Значи ще действаме по подходящия начин, без да вдигаме шум — отвърна му също така тихо Белов. — Трябва да му отвлечем вниманието.
	Но как? Той се обърна. Пелтека продължаваше да си играе с кучето. Песът очевидно се бе привързал към него и сега не можеше да се му се нарадва — хилавото мъжле с очила, завързани с ластик на тила му, гледаше с умиление кучето.
	— Ей, Пелтек, доведи кучето тук — прошепна Белов. — Но му стисни муцуната с ръка, за да не се разлае. — Той погали шпаньола по главата: — Доброто ми кученце, умничкото ми, извинявай, братко, няма да те заболи…
	Саша издебна подходящ момент, когато охранителят се беше обърнал с гръб към тях, сграбчи с две ръце кучето, завъртя го във въздуха и го метна отвисоко в басейна. Песът, който не очакваше такъв развой на събитията, от изненада излая едва когато вече падаше във водата. Охранителят реагира на плясъка и хукна презглава край басейна към мястото, където падна неидентифицираният обект.
	Арабинът съвсем се сащиса, когато видя любимецът на шейха благополучно да изплува на повърхността. Пусна в басейна ремъка на автомата и започна да помага на кучето да излезе от водата. След секунда то вече се отръскваше, разпръсквайки около себе си хиляди ситни като прах капчици.
	Сега охранителят бе обърнат с лице към Белов съвсем близо, на около четири метра. Нямаше какво повече да се чака. След миг неминуемо щеше да види хората, стаени край арката. От нисък старт, сякаш се засилваше за бягане на сто метра, Саша рязко се втурна напред, но обиденото куче, реагира веднага на шума, който вдигна, и силно залая.
	Но той вече беше развил такава скорост, че можеше да го спре само куршум. Ударът му с глава улучи арабина в корема. Той се преви надве и прелетя два метра назад, преди да се озове във водата на същото място, където преди няколко минути цапаше с лапи шпаньолът. Но докато летеше, охранителят успя да натисне спусъка. Трясъкът на автоматичната стрелба разкъса нощната тишина…


	Садик дремеше в малка стаичка близо до покоите на шейха. Телохранителят на Ал Азиз лягаше рано и ставаше рано. Никога не се разделяше с колта си, а най-много на крачка от него на стената винаги беше подпрян калашник с двоен пълнител. Стрелбата и ударите на куршумите по стената накараха Садик да скочи от леглото. Какво ставаше тук? През дългите години, откакто работеше при шейха, за пръв път чуваше изстрели в двореца.
	Той се облече набързо и скочи през отворения прозорец в дългата галерия на вътрешния двор. Долу светеше. Покрай стената към входа за покоите на господаря му тичаха въоръжени хора, зад тях се давеше от лай любимият шпаньол на шейха, а охранителят, вместо да изпълнява задълженията си, плуваше в басейна! Кой и защо бе решил да щурмува двореца?
	В този момент видя как от стената се отдели хилав човечец и хукна след непознатите. Садик не се забави. Дръпна затвора на автомата, прицели се и натисна спусъка. Краткият откос попадна точно в целта. Злосторникът сякаш се натъкна на невидима стена и се строполи върху плочките на двора.
	Садик хукна към края на галерията, която заобикаляше втория етаж, зави във вътрешния коридор, слезе долу по стълбите и се озова зад нападателите…


	Входната врата не можеше да се отвори. Бравата беше здрава и макар че Белов, Глигана, Грот, Гоблин и Пелтека се опитваха да я разбият, тя не поддаваше.
	— Я да опитам аз! Отстъпете назад — изкомандва Белов и когато затворниците се отместиха, използва автомата като перфоратор. С един-единствен изстрел изби бравата на врата, след още няколко яки ритника тя се отвори. В същия миг зад тях се разнесе стрелба с автомат.
	Нападателите хукнаха напред и се пръснаха из антрето. Раненият Гоблин заби нос в осеяния с трески под. Агонизираше, легнал по гръб, и размахваше хаотично крака и ръце, сякаш беше преобърната костенурка.
	Затворниците, които се скриха зад мраморните колони, наблюдаваха със стиснати зъби как приятелят им умира. Уви, не можеха да му помогнат с нищо. Той с хриптене се изпъна в цял ръст, сетне се отпусна и притихна. За Глигана и Грот загубата беше тежка, тъй като точно Гоблин беше ловецът на мечки и без него те нямаше да отворят сейфа със съкровищата.
	Ала двамата нямаха път назад и, като се надяваха на чудо, решиха на всяка цена да стигнат до сейфа. На двора също се чуваха изстрели — охраната се бе свестила и започваше да стреля с всички оръжия, с които разполагаше. Белов и отрядът му се оказаха притиснати от две страни в антрето.


	42.

	Въпреки всички правила тази нощ Холмогорова най-сетне остана да пренощува в покоите на шейха. Напоследък Ал Азиз не я оставяше да се отдели на крачка от него и Надя често оставаше през цялата нощ в постелята на шейха, отдавайки се на любовни страсти. Макар Глигана да й обеща, че Гоблин ще се справи светкавично със сейфа, тя не беше убедена. Доколкото знаеше, сейфът беше последен писък на техниката, имаше сложна електронна ключалка и за да се подсигури, Холмогорова се надяваше да узнае по някакъв начин шифъра му от шейха. Ето защо се въртеше покрай тлъстия и опротивял й Ал Азиз като котка покрай сметана…


	Измъчената от безсъние Наденка лежеше на широкото като летище легло, застлано с небесносиня коприна, до шейха, който хъркаше така, че го чуваше цял Кувейт. Под този акомпанимент и дума не можеше да става за какъвто и да е сън. Когато на двора се разнесоха първите изстрели, тя страшно се изплаши. Първата й мисъл бе за Глигана и съкровището. „Всичко се провали! — занарежда наум тя. — Заговорът е разкрит и сега слугите на Ал Азиз ще разстрелят Ромео и приятелите му.“
	Холмогорова скочи от леглото, изтича до вратата и я открехна. По коридора с насочен автомат тичаше в галоп Садик. Тя веднага затвори вратата.
	Шейхът се размърда в леглото, протегна ръка към нощната лампа и я запали. Меката светлина заля спалнята и пребледнялото от страх лице на Ал Азиз.
	— Какво става, Надя? — попита шейхът. Стараеше се по никакъв начин да не издава вълнението си пред жената.
	— Нямам представа! — В антрето трещяха изстрели, тя за всеки случай се отдръпна от вратата и започна да се облича. — Садик тича с автомат из къщата.
	Ал Азиз взе от табуретката мобилния си телефон, присви очи и започна да натиска бутоните с дебелите си пръсти. След това допря апарата до ухото си.
	— Ало, Садик! — скара се той. — Какво се е случило? — Шейхът застина, докато слушаше отчета. И колкото повече слушаше, толкова повече кръглото му като балон лице се източваше във вид на круша. — Тъй, ясно — отсече най-сетне и кресна: — Избийте неверниците, всички до един! Всички! — Прекъсна връзката и ядно захвърли мобилния телефон на леглото. — За всичко са виновни твоите руски приятели! — разкрещя се на Холмогорова. — Тези свине са се разбунтували и сега нахлуват с оръжие в двореца.
	Сърцето на Наденка радостно заби. Значи не всичко беше загубено. Само трябваше правилно да се възползва от случая… Младата жена заключи вратата и отиде до скрина, който стоеше до стената. Знаеше, че шейхът държи оръжието си в него. Открехна капака му и напипа пистолета. Беше малък, но тежък. Гарвановочерната стомана приятно охлаждаше ръката й. Холмогорова преди не умееше да си служи с оръжие, но шейхът за беля я беше научил. Тя свали предпазителя на оръжието, обърна се рязко и го насочи към шишкото.
	Ал Азиз се беше излегнал на леглото, подпрян на една възглавница. Щом видя насоченото към него дуло, той смешно облещи малките си очички. Месестите му устни заприличаха на две залепнали за лицето му сиви пиявици. Но шейхът беше повече изненадан, отколкото изплашен.
	— Какво има, Надя? — възкликна с надеждата, че всичко ще се окаже шега.
	Холмогорова изкриви лице в неприятна усмивка.
	— Кажи ми как да отворя сейфа! — настоя тя, а щом видя, че шейхът посяга към нощното шкафче, в което държеше още един пистолет, изсъска: — Само без номера!
	За да му покаже, че не се шегува, стреля в леглото близо до шейха.
	Гърмежът потъна в общия грохот на престрелката, която се чуваше в антрето. Едва ли Садик или някой от другите охранители беше чул нещо. В коприната до туловището на шейха се появи малка, едва забележима дупчица. Ал Азиз подскокна и отдръпна ръката си от нощното шкафче.
	— Не зная нищо за никакъв сейф, а още по-малко пък как да го отворя — прояви внезапна несговорчивост той.
	Надежда вече беше решила, че ще постигне своето, каквото и да й коства, защото нямаше път назад.
	— Аха, значи така! — развика се истерично тя. — Добре тогава, получи си го!
	Прицели се и натисна спусъка. Разнесе се изстрел и куршумът уцели Аз Азиз в бедрото. Остра болка прониза изнеженото тяло на шейха и пред очите му притъмня.
	— А-а! Проклет да е денят, в който пуснах тази змия в дома си! — развика се господарят на двореца. — Какво ти става, психопатка такава, да не си полудяла?
	Лицето на шейха се разкриви от болка, той стисна с ръце раната, а между пръстите му бликна кръв като вода.
	— Добре, добре — предаде се той. — Ще ти кажа как да отвориш сейфа, но въпреки това няма да избягаш със съкровищата ми. Охраната няма да те пусне. Недей да откачаш, Надя, всичко ще ти простя, само не върши глупости! Нека оставим нещата такива, каквито са. Ще измисля нещо… ще кажа на всички, че уж сам… — От загубата на кръв му се зави свят, той говореше с усилие, а паузите между думите му ставаха все по-дълги. — Че случайно сам съм се прострелял в крака.
	Времето минаваше, а Надя все още не бе разбрала нищо. Нервите й не издържаха. Вече не й пукаше дали Садик ще я чуе. В момента май не й пукаше за нищо освен за сейфа и ако в стаята влезеше Садик или някой друг, щеше да го застреля, без да се замисли, само и само да не й попречи да измъкне признанието на шейха.
	— Казвай или ще те убия! Хайде!
	Тя отново стреля в леглото.
	Ал Азиз се люлееше от треска, а тлъстите му бузи се тресяха като размекнато желе. По брадичката му се стичаше слюнка и капеше върху гърдите му.
	— Добре, добре, само не стреляй — заговори трескаво той. — В нощното ми шкафче отдясно има една… електронна карта. Тя трябва да се постави в устройството. Ще го видиш къде е. Ще отвориш вратата и ще набереш кода… Твоите инициали, месеца и годината ти на раждане.
	— Какво? — не повярва на ушите си Надежда. От изненада дори свали пистолета, но моментално го върна в изходното му положение. — Какво каза? Моите инициали и годината ми на раждане ли? Толкова глупаво и просто ли е всичко? — Беше поласкана, защото и през ум не й минаваше, че Ал Азиз се отнася толкова сериозно към нея!
	Жалко, но тя също беше принудена да се отнесе сериозно към възможните последствия от тези не съвсем равнопоставени преговори. А може би напразно се обърна към Глигана и Грот? Не, шейхът никога нямаше да се ожени за нея, беше изключено. Че коя беше тя за него? Танцьорка! Държанка! Нямаше никакъв шанс, абсолютно никакъв! Пък и какво щастие имаше в това да прекара остатъка от живота си в заточение, в клетка, пък дори и позлатена. Изтокът не беше място за европейската жена!
	Без да сваля очи от ранения и без да пуска пистолета, Надежда отиде до нощното шкафче, дръпна чекмеджето и мушна ръка в него. Картата беше точно там, където й каза шейхът. Холмогорова я сложи в сутиена си. След това стисна пистолета с две ръце и се прицели в главата на Ал Азиз.
	— Гуд бай, май лав — въздъхна тъжно тя. — Извинявай, но нямам друг изход. Беше ми приятно да се запозная с теб… — С тези думи бавно натисна спусъка, както я бе научил шейхът.


	Пук! В челото на Ал Азиз се появи малка спретната дупчица. Той се отметна на възглавницата, потръпна конвулсивно и замря, отправил към тавана последния си поглед.
	Това беше първото убийство, което Холмогорова извърши в живота си. Макар че неведнъж си бе представяла тази сцена, едва не повърна при реалната картина на смъртта. Опря гръб на стената и опита да се овладее. Най-сетне успя и тръгна към изхода.
	В двореца продължаваха да трещят изстрели. Холмогорова открехна вратата и надникна. Садик лежеше на пода с гръб към нея и методично изпращаше един подир друг куршуми някъде пред себе си. Беше опасен човек. Не беше шейхът, който се остави да го застрелят като овен. Но Садик беше последното препятствие по пътя й към богатството. Трябваше да го отстрани.
	От вълнение ръцете на младата жена направо се тресяха. Тя пое дълбоко въздух, задържа дъха си, сетне старателно се прицели и стреля през пролуката. Но не улучи, където се целеше, а само рани леко Садик от дясната му страна.
	Той извика, моментално се извърна и пусна един откос към вратата, зад която стоеше Холмогорова. Надежда едва успя да отскочи.
	На вратата се появи идеално права линия от напълно еднакви дупчици. Няколко куршума прелетяха през цялата стая и уцелиха прозореца. Стъклото се пръсна със звън на хиляди парченца. Надежда беше убедена, че сега охранителят ще влезе в стаята и ще я застреля. Тя се хвърли към леглото, върху което изстиваше трупът на любовника й, тръшна се на постелята и започна да вие от страх… Зад врата се чуваше шум от стъпки и ругатни или каквото там заместваше ругатните при арабите…


	Пътят към спалнята на шейха беше отцепен! Садик не беше на себе си от ярост. Дясната му страна кървеше, а при всяко вдишване нещо в белите му дробове хъркаше. Но в този момент той се тревожеше най-много за друго. Имаше много по-сериозен проблем от драскотината по себе си. Докато се занимаваше с изменницата, някакъв непознат с раница на гърба хлътна в покоите на шейха.
	Садик държеше под контрол хората, които останаха в антрето. Наблюдаваше с крайчеца на окото си и хората в хола, и вратата на спалнята, в която се скри Надежда. Но нямаше представа къде е в момента опасният тип с автомата…


	Белов не можа веднага да се ориентира в лабиринта от стаи и коридори. Помогна му самият Садик с изстрелите си от калашника — звукът беше толкова добре познат на Саша, че нямаше как да го сбърка с който и да е друг. Белов изскочи внезапно от коридора отляво на Садик и натисна два пъти спусъка в движение. И двата пъти Садик подскочи от куршумите, които го уцелиха, а отляво на гърба му започна да се разраства кърваво петно. Последното, което телохранителят видя в живота си, бяха тичащите към него руснаци Грот и Глигана. Но вече нямаше сили да помръдне.
	Белов отиде до трупа и го обърна по гръб. „Як мъж се оказа — помисли си той и погледна с уважение към мъртвия. — И умря красиво!“
	Издърпа калашника от ръцете на Садик и го подхвърли на Грот, който успя да го хване в движение. Глигана измъкна от колана на охранителя голям колт. Пътят им към двореца беше отворен, съпротивата на охраната бе сломена, само че не знаеха какво да правят по-нататък.
	— А къде е Пелтека? — разтревожи се Белов.
	Въпросът остана без отговор. В суматохата никой не забеляза, че е изчезнал.
	— Надежда! — извика колкото му глас държи Глигана. — Надежда! Ако си наблизо и ме чуваш, излез!
	Холмогорова, която се криеше в спалнята на шейха, чу познатия глас. Няколко секунди тя стоя, без да помръдва, и не се решаваше да излезе от убежището си, но сетне надмогна страха си, стана и тръгна неуверено към вратата.
	— Надежда, къде си? — извика отново Глигана.
	Тя отвори предпазливо вратата и надникна навън. Садик плуваше в локва от собствената си кръв. Вече не беше опасен за нея. Близо до трупа му стояха Глигана, Грот и Белов, който кой знае защо носеше раница на гърба си.
	— Здрасти, приятелко — каза Саша, сякаш нищо не се бе случило.
	— Белов, ти ли си? — ужаси се Холмогорова. — Откъде се взе?
	— Къде е синът ми? — попита вместо отговор той. — Хайде, мисли по-бързо, недей да протакаш!
	При вида на Саша злобата и омразата й към него избухнаха с нова сила. Но реши на първо време да не показва чувствата си. Сега той й бе необходим точно толкова, колкото и на останалите мъже, които бяха с него. Но когато съкровищата се озовяха в ръцете й… Всъщност тогава щеше да му мисли.
	— Здрасти, Саша! — Холмогорова се усмихна дипломатично и му махна с ръка.
	След това демонстрира загриженост, промъкна се в спалнята на шейха и след минутка се върна, сгъвайки две големи калъфки за възглавници от небесносиня коприна. Дори да се изненада, Белов се направи, че не забелязва нищо, защото в момента не му беше до това. Стрелбата стихна. Слугите на шейха извън двореца не знаеха какво е станало вътре и затова временно оставиха оръжието, изчаквайки по-нататъшното развитие на събитията. Белов, Холмогорова, Грот и Глигана се върнаха до входа и го барикадираха с мебелите, които домъкнаха от близките помещения.
	От предпазливост Надежда не дръзна да разкаже какво се случи с шейха, просто обяви, че е убит. Поведе мъжете след себе си през лабиринта от стаи към вътрешността на двореца. Слязоха по стълбите на първия етаж. Ето го първият завой, ето го вторият, третият и вече бяха в другия край на сградата пред вратата на стаята. Помещението зад нея изглеждаше необитаемо — тъмно, без прозорци.
	— Тук е — заяви Холмогорова. — Ето, вижте, на пода има капак.
	— А вие какво правите т-тук? — разнесе се насмешлив глас зад тях.
	От изненада мъжете се хванаха за оръжието, а нервният Глиган едва не стреля с трофейния си колт. Но това беше Пелтека — цял и невредим.
	Белов оправи раницата си, хвана капака за халката и го отвори. Надолу се спускаше стръмна стълба.
	— Аз ще вляза пръв! — заяви той.
	Никой не възрази. Пелтека, Грот, Глигана и Холмогорова се отдръпнаха и предоставиха на Белов правото да слезе пръв в подземието при сина си. За всеки случай Саша насочи автомата пред себе си. В подземието можеха да го очакват всякакви изненади.
	Щом понечи да стъпи на стълбата, стените на двореца се разтресоха от мощен взрив. От тавана се посипаха късове мазилка и пясък. Хората в стаята се спогледаха с недоумение.
	— Каква е тази дивотия? — възкликна Грот. — Наистина ли са решили да взривят двореца само заради нас?!
	— Пълни глупости! — възрази Белов. — Може да е Шмит, който е пуснал в действие вертолета си. Има пълен боен комплект и сигурно се забавлява.
	Разнесоха се още два взрива. Всички се засуетиха разтревожено. Белов се спусна надолу, прескачаше стъпалата по две. Щом слезе, внимателно отвори първата врата. Стаята беше празна. Саша заповяда със знаци на хората, които слязоха след него, да останат по местата си. Хвърли се към втората врата, отвори я рязко и отскочи назад. Надникна в помещението, обзаведено с европейски мебели. Срещу вратата имаше диван, а на пода — пъстър килим. На пръв поглед в помещението нямаше никого. Но един факт му подсказа, че това не е така — на дивана лежеше добре познатият му калъф на цигулката „Адомети“.
	— Ей, има ли някого? Излез! — извика Саша.
	Зад облегалката на дивана веднага се показа главата на Иван. Момчето позна гласа на баща си. На лицето му се изписаха възторг, изненада и възхищение.
	— Татко! Татко! — развика се радостно то, изскочи от укритието си и се хвърли към Белов.
	Саша го грабна в прегръдките си, вдигна го и го притисна до гърдите си.
	Усети колко силно бие сърцето на сина му, не можа да сдържи сълзите си и без да се притеснява, погледна Иван със заблестели очи.
	— Татенце! Татенце! — викаше възторжено момченцето. — Знаех си! Знаех си, че непременно ще дойдеш да ме вземеш. Толкова те чаках! Ура!
	Групичката, която се позадържа на вратата, нахлу в стаята. Глигана, Грот и Надежда се хвърлиха към ъгъла в дъното, а Пелтека изтича при Белов и сина му.
	— Къде е онзи брадат мъж, Ваня? — попита нетърпеливо момченцето Загорняков. — Къде се дяна?
	— Защо ти е? — изненада се Белов.
	— Трябва ми, Саша, трябва ми! — Младежът погледна Белов, сякаш го молеше да не се намесва, и отново се обърна нетърпеливо към момченцето: — Кажи де, Ваня!
	— За Сайфин ли питате? — поинтересува се на свой ред момчето.
	— Да. Къде е?
	— Ами той избяга — изплъзна се от прегръдката на баща си Иван и застана до него. — Още след първия взрив излезе през тайната врата. Елате, ще ви я покажа.
	Без да изпуска ръката на баща си, сякаш се боеше, че ще изчезне, той поведе мъжа към съседната стая и му показа добре маскираната в стената врата.
	— Излезе оттук.
	Пелтека се хвърли към вратата и я блъсна, но беше заключено.
	— По дяволите! — изруга той и хукна навън от стаята.
	— Къде отиваш? — извика след него Белов.
	В отговор Пелтека само му махна с ръка. Саша се върна в предишната стая. Холмогорова, Грот и Глигана се бяха скупчили в ъгъла и правеха нещо пред една отворена вратичка в стената.
	— Не мога да схвана какво става тук — промърмори озадачено Белов и извика: — Е, браточки, ще се махаме ли оттук? Сега е моментът…
	Глигана му направи жест да не им пречи. Отново изтрещя взрив, но този път по-близо. Той беше толкова мощен, че подземието се разтърси, от тавана се посипа мазилка, а една от стените се пропука.
	— Зарежете всичко! — викна Саша и хвана Иван за ръката. — Таванът ей сега ще рухне!
	Не можеха да отворят сейфа. От вълнение Холмогорова все не можеше да набере нужната комбинация от цифри. Грот погледна мрачно Белов и насочи калашника си към него.
	— Махай се оттук! — посъветва го с най-зверския си вид. — Нали виждаш, че сме заети…
	— Чичо Володя, не стреляйте, това е баща ми — извика стъписаният Иван.
	Саша застана пред момчето и го прикри с тялото си. Той не разбра защо синът му нарича Грот с друго име, но нямаше време да си изяснява нещата. Всички тези момчета имаха нужда от психиатър, което значеше, че той не може да им помогне. Напълно бяха откачили.
	— Добре, ние си тръгваме — отсече и помъкна Иван към изхода, но момченцето изведнъж се запъна.
	— Татко, татко! — В сейфа има важни твои документи.
	— Какви документи? — изненада се той и се закова на място.
	— Леля Надя каза, че били твои. Аз затова й издадох къде се намира сейфът.
	Белов нямаше представа за какво става дума. При други обстоятелства може би щеше да остане, за да види какви документи се канят да извадят от сейфа Надежда, Грот и Глигана. Но не и сега. Сега трябваше да бягат от подземието накъдето им видят очите и не само оттам, а и от двореца изобщо. Досети се, че в сградата непременно има арсенал, защото арабите бяха побъркани на тема оръжие. В такъв случай беше ясно откъде идваха взривовете, които разтърсваха двореца до основи. Но кой и защо взривяваше боеприпасите?
	— Ще минем и без тези документи — реши Белов. — Да бягаме, Ваня, докато не ни е затрупало тук!
	Пътьом Иван грабна от дивана калъфа с цигулката „Адомети“. Бащата и синът се хванаха за ръце и хукнаха към стълбата. Горе се разнасяха изстрели, стонове, викове за помощ. Миришеше силно на изгоряло. Когато двамата излязоха от подземието, видяха, че дворецът е обгърнат от пламъци.


	43.

	Холмогорова най-сетне успя да се справи с ключалката. Нещо в сейфа изщрака и вратичката му се отвори. Глигана моментално я дръпна към стената. От онова, което тримата видяха вътре, Надежда се разпищя от радост, Глигана тържествуващо изгрухтя, а Грот се усмихна самодоволно. Сейфът беше натъпкан с пачки долари, а в безбройните му отделения имаше камари златни монети, пръстени, гривни и скъпоценни камъни.
	В сейфа имаше всичко — весел и охолен живот, осигурена старост, скъпи проститутки, ресторанти и кръчми, луксозни коли и какво ли не още.
	Без да говорят, Глигана и Грот започнаха бързо да грабят от сейфа парите и скъпоценностите и да ги слагат в калъфките от възглавници, които Надежда държеше.
	— Долари, долари, долари — развика се отчаяно тя. — Няма да поберем всичко!
	Глигана изтича до съседната стая, донесе един пъстър килим и го хвърли на пода. Изсипаха съдържанието на отделенията на сейфа по средата му, сетне го хванаха за краищата и помъкнаха импровизирания чувал към изхода.
	„Богата съм! Богата съм! — ликуваше Надежда. — Сега целият свят е мой!“
	Холмогорова мъкнеше двете тежки небесносини калъфки от възглавници, а след нея Глигана и Грот пухтяха, помъкнали огромния пъстър чувал. Щом влязоха в съседната стая, се разнесе такъв трясък, сякаш се взриви атомна бомба.
	Стените на бункера се покриха с пукнатини, които непрекъснато се разширяваха, таванът се срути със страшна сила и огромната маса парчета от тухли погреба под себе си съкровищата на шейха и щастливите им притежатели.


	44.

	Лайза постъпи както й каза Белов, отиде до брега на залива и се обърна с лице към двореца. Слънцето вече беше залязло, най-страшният и необикновен ден в живота й беше свършил. От умора едва се държеше на краката си, но красотата и величието на дворцовия комплекс я поразиха. Напомняше й с нещо за легендарния Тадж Махал и заедно с това за приказния Багдад от „Хиляда и една нощ“. Известно време разглежда с възхищение безбройните куполи и кули, които приличаха на минарета.
	Сетне се свлече на топлия пясък, легна по гръб и с удоволствие опъна отеклите си крака. Спеше й се до припадък, а клепачите й сами се затваряха. Лайза се концентрира и се застави да отвори очи. Видяното я разтърсваше до дъното на душата. Стори й се, че се намира в самия център на вселената, покрита от огромната чаша на изрисуваното със звезди нощно небе. Каква умиротворяваща картина… Тя полежа няколко минути, заслушана в монотонния шум на прибоя, а сетне сякаш пропадна в дълбок кладенец…


	Рязък птичи писък я накара да потръпне и да отвори очи. Във висините, на фона на неестествено яркото ултрамаринено небе се виеше ято ястреби. Откъде ли се бяха взели тук? Пък и ястребите не летяха на ята, знаеше го със сигурност!
	Внезапно един от ястребите се отдели от ятото и се спусна към Лайза. Тя едва успя да се отдръпне, когато върху нея като камък падна втора птица и вкопчи ноктите си в косите й. Лайза извика, пропъди я и закри лицето си с длани. Топла, солена на вкус кръв потече по ръцете й върху жълтия пясък. Като птица от филма на Хичкок ястребът отново се нахвърли отгоре й, опитваше се да докопа очите й. Жената едва успя да извърне лице и хукна по брега към водата. В този миг върху нея се спусна цялото ято. Ястребите я кълвяха, разкъсваха с нокти кожата й, отлитаха, на тяхно място идваха нови и мъчението сякаш нямаше край. Лайза не издържа, разкрещя се от ужас и болка, както не бе крещяла никога в живота си, и…


	… се събуди. Над нея продължаваше да сияе бездънното нощно небе, а в него със звук, който напомняше тракането на шевна машина, кръжаха два вертолета. От единия се откъсна ярка огнена точка, начерта жълта линия във въздуха и се взриви в основния купол на двореца. Земята потръпна от мощния взрив. Полетя втора ярка точка и отново последва взрив. Лайза си помисли, че още спи, а предишният й сън се е сменил с друг, още по-страшен. Тя седна и разтърси глава, опитваше се да прогони кошмара. Не, всичко се случваше наистина.
	Може би Шмит беше долетял дотук с отвлечения вертолет? Но тогава защо машините бяха две? Сцената беше върхът на нелепостта. Двата бойни вертолета методично, сякаш бяха на учение, унищожаваха пред очите й приказката — чудната приказка от „Хиляда и една нощ“. От обида и възмущение дъхът на Лайза секна, а по бузите й потекоха сълзи. Проклет да е онзи, който е измислил оръжието!
	Единият от вертолетите започна да се спуска, а сетне кацна на пясъка между брега и двореца. От него като от грахова шушулка се изсипаха хора с военни униформи и оръжие в ръце. Някои от тях носеха раници на гърбовете си, а в ръцете си стискаха огнехвъргачки. Внезапно те започнаха да бълват огнени струи. Взривиха нощната тъма с жълтите си остриета, влязоха през отворените прозорци на двореца и обгърнаха цялата постройка. Навсякъде, където попадаха, започваше да пламти пожар.
	Вторият вертолет също кацна на площадката пред двореца. От него изскочиха напети войници, които също така сръчно се захванаха да палят двореца. Отстрани изглеждаха като опитни пожарникари, пристигнали да гасят пожар, само че нападателите правеха точно обратното и спомагаха за разпространяването на огъня. Воините с автоматите безмилостно разстрелваха хората, които излизаха на бегом от двореца. Чуваха се викове за помощ и стонове на ранени.
	Висок, малко понапълнял мъж във военна униформа ръководеше действията на командосите. Той издаваше заповеди с властен тон и насочваше ударите на подчинените си по радиостанцията. Лайза долавяше отделни фрази. Най-странното бе, че гласът на командира на командосите, пък и целият му вид й се сториха много познати. Изведнъж мъжът се обърна и… Тя го позна. Беше нейният нюйоркски приятел Сам Ръмсфилд! Той заповяда нещо на офицера до себе си и отново заговори в мембраната.
	Лайза замръзна стъписана, сетне скочи и без да си дава сметка какво върши, хукна презглава към хеликоптерите.
	— Сам! Сам! — крещеше истерично тя.
	Защо изобщо тичаше към американските вертолети? Дали искаше да спре безумието, което вършеха пред стените на двореца? Това беше смешно. Самата тя много добре разбираше, че постъпва глупаво — каквато си беше слаба и крехка, едва ли щеше да възпре машината на разрушението, която ръководеше Ръмсфилд, а той на свой ред вероятно действаше по нареждане на началството си. Въпреки това продължаваше да тича и да крещи:
	— Сам! Недей! Моля те, спрете!
	Ръмсфилд се обърна, позна я, вдигна ръка и заповяда на офицера, който тръгна към нея, да свали автомата. Задъханата Лайза дотича до него и занарежда с пресекващ от вълнение глас:
	— Сам, това е престъпление! Какво правите? Вие унищожавате мирен дом и невинни хора. Спрете, за бога!
	Ръмсфилд сякаш не я чуваше. Погледна я кисело и я попита какво прави тук.
	— Но нали ти сам ми позволи да тръгна за Близкия изток заедно с Александър Белов!
	— Само че аз ви изпратих в Кувейт — възрази недоволно той — и не съм допускал, че си чак такава глупачка, та да хукнеш след твоя Белов в двореца на шейха! Какво ти става, да не си полудяла?
	— Какво? — кресна Лайза. С размазаните по лицето си сълзи, с разрошените си коси и с блуждаещия си поглед тя наистина приличаше на слабоумна. — Значи си знаел, че Белов отива в Абу Даби?
	— Разбира се — потвърди презрително Ръмсфилд. — Когато видях Белов за пръв път, веднага разбрах, че този побъркан баща непременно ще отиде чак до края на света да търси сина си. Вече знаехме, че в двореца на шейха се е появило момче. Събрах две и две — оставаше само да хвърлим стръвта на рибите.
	Лайза също събра две и две и истината, която прозря, я изпълни с ужас.
	— Направи всичко това, за да дойдеш тук и да унищожиш двореца на шейха, така ли?
	— Точно така. Но не двореца, а онова, което се намира под него.
	— Но ти си представител на Организацията на обединените нации! — възкликна възмутено. — Как може да постъпваш така!
	Наивността й само разсмя Ръмсфилд:
	— Това е само прикритие. Аз съм служител на ЦРУ. Това, което се случва в момента, е операция, планирана от ЦРУ. — Извади от джоба си носна кърпа и я подаде на Лайза. Тя машинално я взе и избърса сълзите си. — Разбираш ли, ние установихме, че прочутият терорист Авад бен Ладен се крие при свои роднини в Емирствата. Дори успяхме да установим къде точно се крие. В бункера под двореца на Ал Азиз. Данните на сеизмичното ни разузнаване потвърдиха, че под него има кухини. Тъй че в този дом не живеят чак толкова мирни хора, колкото ти се струва. Най-висшата ни цел е да унищожим терорист номер едно. Но ти сама разбираш, че не можем да извършим силова акция на територията на суверенна държава. А Белов като частно лице може да прави каквото си ще. Затова му позволихме да отвлече вертолета и безнаказано да премине границата на Емирствата.
	— Значи вертолетът беше отвлечен с ваше знание? — досети се тя.
	— Разбира се. Нима допускаш, че американските войници ще позволят някой да отвлече вертолет от военната им база? Той може да излети само ако го пилотира летецът, който има достъп до него. Чувала ли си нещо за биометрията?
	— Но заради вашата операция загиват невинни хора! — обвини го Лайза и не отговори на въпроса му. — Белов и синът му също могат да загинат!
	— Какво да се прави — възрази й с философско спокойствие Ръмсфилд. — От едната страна на везните е животът на десетина души, а от другата — на десетки хиляди, които Авад бен Ладен може да унищожи. Убием ли го, ще избавим страната си от терористични актове.
	— Само че не е правилно да се жертва животът на едни мирни граждани, за да се спасят други! — извика младата жена. — Това е подло и гнусно! Нямате право да постъпвате така. Това е нечовечно!
	— Успокой се, Лайза. — Ръмсфилд я хвана за раменете и я разтърси. В отчаянието си тя се разрида и захлупи лице на гърдите му. Той я погали по главата, за да я успокои. — Нашата държава е длъжна първо да се погрижи за своите граждани.
	Жената вдигна мокрото си от сълзи лице. В очите й проблесна надежда.
	— Но нали Белов-младши също е американски гражданин.
	— Да, постъпваме нехуманно, разбирам, но и логично. Ще жертваме един гражданин, но ще заловим Авад и ще спасим целия свят от това чудовище — отсече Ръмсфилд. — Това е, Лайза, извини ме, но сега съм зает! Моля те, иди във вертолета. Ще си тръгнеш с нас.
	Тя се отдръпна от него и поклати глава:
	— Не, Сам, ще остана тук.
	— Не върши глупости, нямаш избор! — кресна офицерът. — Не забравяй, че си американска гражданка и се намираш в тази страна незаконно. Ние ще взривим бункера и ще припишем всички разрушения на Белов и на неговите хора. Труповете им ще бъдат намерени в отвлечените хеликоптери. Искаш ли да бъдеш обвинена в нападение на военната база и в съучастничество на лудите руснаци? Не искаш, нали? Тогава отивай веднага във вертолета! — вече не помоли, а заповяда Ръмсфилд. — Или ще наредя да те заведат там насила.
	Лайза наистина нямаше избор. Тя прие поражението си, но заядливо подхвърли:
	— Това ли е грижата на най-демократичната страна в света за живота и безопасността на гражданите й?
	— И не забравяй! — извика й Ръмсфилд. — Това, което ти разказах, е държавна тайна. И без това никой няма да ти повярва. Ще повярват само на нас.
	Лайза дори не се обърна. Отиде до вертолета и понечи да се качи в него. В този миг в двореца се разнесе мощен взрив.


	45.

	Взривът отекна в момента, когато Белов и синът му тичаха през анфиладата към изхода. Подът се надигна, а сетне хлътна с половин метър. Взривната вълна отхвърли бащата и сина на няколко крачки напред и ги раздели. Саша и Иван паднаха по очи. От всички страни се посипа мазилка, парче от стената падна върху Белов, но го спаси раницата, която смекчи удара. Той скочи, хвърли се към сина си и го разтърси за раменете.
	— Ваня, жив ли си?
	Момчето се размърда и отвори очи. Нямаше сили да говори, само кимна. Белов опипа сина си, увери се, че детето не е ранено, и го изправи на крака.
	Двамата отидоха до барикадираната врата. Саша измести струпаните мебели и отскочи. В антрето бушуваше огън. Пътят им през централния вход беше отрязан. Трябваше да се върнат. Втурнаха се обратно. Част от двореца беше разрушена, подът се срутваше под краката му, на места в подземния бункер зееха пропасти. Долу горяха дървените греди на разрушените подпори.
	Саша застана на ръба на огромна яма и погледна надолу. Бункерът беше изчезнал. Огромният дълбок квадратен кладенец, който се бе образувал на неговото място, пресичаше пътя им към спасението. Само край стената на нивото на някогашния под имаше тясна ивица остатъци от бетон и арматура. Белов погледна преценяващо сина си.
	— Е, ще минеш ли?
	— Ще мина? — отвърна Иван, без да се колебае.
	— След мен! — Саша взе цигулката от ръцете на сина си и стъпи пръв върху ивицата от пода.
	Подпираше се на стената с ръка и внимателно, крачка по крачка, се придвижваше напред. Иван последва примера му. Изминаха четвърт от разстоянието, половината… Наблизо изтрещя още един взрив, който разтърси сградата. За да се задържи върху тясната ивица, Белов беше принуден да пусне калъфа с цигулката. Тя се превъртя във въздуха и падна на дъното на кладенеца. Белов се вкопчи с едната си ръка за дупката в стената, а с другата притисна челото на Иван към нея. Останаха така няколко секунди, без да помръдват, докато ръцете и краката им престанат да треперят, и продължиха. След минута Белови стъпиха върху оцелелия под на коридора.
	— Татко, цигулката! — Иван беше страшно разстроен. — Но това е Адомети! — Той погледна надолу, Саша закри очите му с ръка и го отдръпна от ръба на пропастта.
	— Да вървим, Ваня, трябва да побързаме.
	Момчето неохотно се подчини и те хукнаха по коридора. Когато стигнаха до края му, двамата завиха наляво и спряха. Пред погледите им се разкри ужасна сцена. Страничният коридор беше разрушен от взривовете, на места стените бяха срутени, а през дупките се виждаха стаите от първия и втория етаж. Някои от тях бяха обгърнати от пламъци.
	Бащата и синът изтичаха по коридора в оцелялата част на двореца. Всъщност „оцеляла“ бе силно казано. Тук вече бушуваше пожарът. Вратите и килимите по пода и стените горяха. Прикрили лицата си от пламъците, Белови се устремиха напред. Щом преодоляха половината от пътя, някъде отгоре се разнесе жален вик. Саша видя през пролуката, образувана от пропуканите плоскости на стените, издължено тясно лице с пламтяща бяла брада. Арабинът, който се бе озовал в огнения капан, зовеше за помощ.
	— Татко! Татко! — извика Иван и дръпна баща си за ръката. — Това е Сайфин! С него живеехме заедно в бункера. Той ще умре, татко!
	Саша застина, обзет от нерешителност.
	— Татко! — продължаваше да го дърпа за ръката синът му. Очите му бяха пълни със сълзи, а гласът му пресекваше. — Той е много добър човек! Направи нещо!
	Можеше ли да стои и да чака, когато пред очите на сина му загиваше добър човек? Той свали раницата от раменете си и извади оттам КТ-1. Костюмът беше в прекрасно състояние. Момченцето се вторачи в баща си, който се обличаше с необичайния скафандър. Белов смигна загадъчно на детето:
	— Това е термоустойчив костюм, Ваня. Откритието на века. Скоро ще започнем да го произвеждаме и ще ти поръчам един. Легни на пода, покрий се с нещо и ме чакай тук. И в никакъв случай не отивай никъде.
	Белов се огледа. Иван оставаше сам. Огънят скоро нямаше да стигне дотук, димът лютеше, дишаше се трудно, но нищо — момчето щеше да изтърпи. Саша си сложи шлема, метна автомата на гърба си и влезе в пламъците. Щом преодоля стената от бушуваща плазма, той се озова в подножието на стълбището, което водеше на втория етаж…
	Вратата, зад която се намираше Сайфин, бе силно обгоряла от вътрешната страна. Белов лесно я разби с няколко удара на приклада и нахлу в стаята. Там цареше същински ад. Огненият ураган върлуваше из стаята и поглъщаше всичко по пътя си. Макар да беше истински пъкъл, той не почувства горещината. Костюмът продължи да го защитава все така ефикасно, както в кратера на вулкана.
	Сайфин лежеше пред пукнатината в стената, откъдето проникваше горе-долу годен за дишане въздух. Въпреки това беше на ръба на припадъка заради недостига на кислород и силно кашляше. Белов се огледа. Не можеше да помъкне брадатия по пътя, по който стигна дотук. Не би могъл да се промъкне през огъня заедно с него. Оставаше му вратата в отсрещната стена. Той се хвърли към нея, но тя беше заключена, което не го учуди. Ако беше отключена, Сайфин отдавна щеше да се е измъкнал от капана.
	Нищо, технологията му за отключване на врати отдавна беше усъвършенствана! Саша вдигна автомата и отпрати откос към ключалката. Отдръпна се назад и ритна силно там, където би трябвало да се намира невидимото резе. Вратата се отвори с грохот. Пожарът в съседната стая не беше толкова силен. Част от стената беше рухнала, а през нея се виждаше отсрещната стена на коридора.
	Белов сграбчи Сайфин за яката и го помъкна към съседната стая. Брадатият с всички сили се опитваше да му помага, като се оттласкваше от пода с крака. Белов трудно преодоля последните метри. Най-сетне дотътри Сайфин до пролуката в стената и той успя да си поеме чист въздух. Брадатият дълго кашля, легнал на пода и промушил глава в коридора, после скочи долу с помощта на Белов. Саша също скочи след него…


	Иван лежеше свит на кълбо на мястото, където го остави Белов. Минало бе доста време, откакто баща му отиде да спасява Сайфин, и Ваня страшно се притесняваше да не се е случило нещо с него. Изведнъж някъде отгоре, както му се стори, баща му и Сайфин се изтърколиха право от огъня и паднаха на земята.
	Иван беше страшно горд, че баща му е най-силният и най-смелият на света и е спасил човек! Хвърли се към баща си и му помогна да свали шлема и ръкавиците си. Макар да беше уморен, Белов се усмихваше. Той избърса с длан мокрото си от пот лице.
	— Ето приятелят ти! Виж го как е.
	Момчето изтича при Сайфин. Дрехите му пушеха, брадата му беше обгоряла, а по лицето му имаше червени петна от изгаряния. Той вдишваше и издишваше с хъркане, тъй като белите му дробове явно бяха увредени от горещия въздух. Пръстите на ръцете и дланите му бяха покрити с мехури.
	— Добре съм — арабинът едва произнасяше думите. — Благодаря ви, Айвън, вие ми спасихте живота.
	Белов вече беше на крака. Трябваше да бързат, иначе пожарът щеше да обхване целия дворец и нямаше да се измъкнат от него. Той даде на Иван шлема и автомата, вдигна Сайфин и тримата тръгнаха по коридора, кашляйки и разсичайки димната завеса с ръце. Но в края му също се появиха огнени езици. Нима отново бяха попаднали в капан? Белов и Иван се спогледаха безпомощно.
	Помощта дойде най-неочаквано — Пелтека изплува от сивата мараня и размаха ръце:
	— Момчета, насам, бързо!
	Хукнаха към Загорняков. Той стоеше до отворена врата, пусна ги да влязат в просторното помещение и ги последва. Заедно с тях в кръглата стая с купол вместо таван нахлу поток от горещ дим. Помещението беше абсолютно празно, ако не се броеше раницата на Пелтека на пода. Той затвори вратата. На отсрещната стена зееше дупка, пробита от ракета, достатъчно широка за преминаването на едър човек. През нея се виждаха част от двора и утринното небе, което вече бе започнало да просветлява за изток.
	Най-сетне! И четиримата се втурнаха към дупката, за да подишат чист въздух. Саша понечи да надникне навън, но Пелтека моментално го издърпа навътре.
	— Не чуваш ли, че янките гърмят.
	— Какво? — Белов се заслуша и установи, че навън наистина се разнасят изстрели и взривове. — Че откъде са се взели американци? Какво търсят тук?
	— Върви ги питай! Пристигнаха с два бойни вертолета, бият по двореца и го правят на кайма. — Върху изцапаната със сажди лице на младежа се появи крива усмивка. — Страхотен костюм имаш, направо си като извънземен. Да не си станал доброволец при пожарникарите?
	Белов махна с ръка на неуместния въпрос и изруга:
	— Гадове! Защо го правят?
	— Не зная — сви рамене Пелтека, — но се досещам.
	Той клекна до Сайфин, който лежеше на пода, остави автомата и мушна ръка под зеленото си „боклукчийско“ яке, сякаш опипваше ребрата си, за да разбере дали са счупени.
	— Да, здравата си обгорял, приятелю — въздъхна съчувствено. — Я си покаже пръстите!
	Сайфин машинално протегна ръката си и в същия миг Пелтека ловко, сякаш бе фокусник, щракна на китките му неизвестно откъде появилите се белезници. След това вдигна автомата си от пода и допря дулото му до гърлото на сащисания арабин.
	— Спокойно, не мърдай, иначе ще те заболи — посъветва той Сайфин с тон, който обещаваше големи неприятности.
	Лицата на Белов и Иван се изопнаха от почуда.
	— Какво става, Пелтек? — попита озадачено Саша. — Да не си мръднал?
	— Всичко е наред, момчета — успокои го Загорняков, без да сваля очи от брадатия. — Аз съм офицер от Министерството на вътрешните работи, а това е прочутият терорист Авад бен Ладен.
	— Я стига си дрънкал глупости! — извика окончателно смаяният Белов. — Какво общо има с това Министерството на вътрешните работи?
	— Дълго е да ти обяснявам. Ако щеш, вярвай, ако не щеш, недей, но е истина — изрече Пелтека. — Попаднах тук случайно. А ти ще ми помогнеш да откарам този гений на терора в Кувейт.
	Арабинът беше толкова съсипан, че дори и през ум не му мина да оказва каквато и да било съпротива. Просто нямаше сили. Изглеждаше като жалък, беззащитен и преждевременно състарен човек. Иван се възмути от действията на Пелтека и се хвърли към баща си:
	— Татко, защо арестуваха Сайфин? Той не е никакъв терорист. Той е добър и благ човек. С него се разбирахме много добре в бункера.
	На Белов му се виеше свят от тези новини и от калейдоскопа на събитията, които го връхлетяха през последното денонощие.
	— Добре, Ваня, ще видим тая работа — обеща той на сина си. — Като излезем от двореца, ще разберем за какво става дума. Недей да се тревожиш предварително. — Внимателно изчисти телефона си, извади го и набра номера на Шмит. Известно време никой не се обади, после Шмит се отзова:
	— Да, слушам.
	— Дима — извика Белов, защото чуваше лошо Шмит заради възобновената стрелба, крясъците и бученето на пожара. — Поправи ли вертолета?
	— Още не мога да го поправя — ядосваше се Дмитрий. — Тук има някакъв чарк за програмното подсигуряване. И по никакъв начин не мога да го включи в системата за управление. Трябва ми още половин час.
	— По дяволите! — изруга Саша.
	— Какво става? Много ли е тежко положението? — прояви съчувствие приятелят му.
	— Не е от леките. Американците пристигнаха с вертолети, подпалиха двореца и тука е такава Хирошима, че Нагасаки пасти да яде!
	— Говеда! — възмути се Шмит. — Аз чух канонадата и си помислих, че си срутил двореца с левия си крак. Шегувам се! Иван с теб ли е?
	— С мен е — смигна окуражително на сина си Белов.
	— Поздрави го — разведри се Шмит. — Какво мислите да правите?
	— Да се измъкнем оттук. Добре, Шмит — разбърза се Белов, — чакай ни там. До скоро! — Прекъсна връзката и пъхна апарата в пазвата си.
	Саша надникна предпазливо през дупката. Четирима командоси върлуваха в предния двор. Двама стояха с насочено оръжие, а другите двама обработваха с огнехвъргачките дясното крило на зданието. Там се бяха струпали най-много от обитателите на двореца и точно оттам се разнасяха крясъците и стоновете. До изхода му бяха проснати безброй трупове. Явно войниците безмилостно разстрелваха онези, които скачаха от прозорците на обхванатата от пламъци сграда. Огнехвъргачките бяха стар модел, с ремъци, съветско производство, което доста изненада Белов.
	„Каква е тази работа? Защо атакуват с руска техника?“ — учуди се той.
	Но не намери отговор на този въпрос.
	— Американците палят харема! — изкрещя Загорняков, който се присъедини към него. — Гадове! Като унищожат жените, ще започнат да прочистват двореца. Спукана ни е работата. Дори да се измъкнем от обръча, ще ни изпозастрелят в пустинята като на стрелбище. Но няма смисъл и да се предаваме. Американците ще оставят Ладен жив, но нас — едва ли, защото сме свидетели.
	Арабинът полека-лека се съвземаше. Живо се интересуваше какво обсъждат руснаците, но не разбираше езика им.
	— За какво си говорят? — попита той момченцето на английски.
	Иван погледна въпросително към баща си, искаше разрешение да преведе разговора им с Пелтека. Белов кимна и момчето предаде набързо съдържанието му. Авад изслуша внимателно Белов младши. И помълча, осмисляйки информацията. Невъзмутимото му лице не издаваше какво мисли. Най-сетне се обърна на английски към Пелтека и Саша:
	— По-добре в Сибир, отколкото в Гуантанамо. Имам си сметки за уреждане с американците. Ако успеем да си пробием път през двора до източната ъглова кула, ще се спасим. От нея започва подземен тунел, който води към пустинята зад двореца.
	Белов и Пелтека се спогледаха. При добро стечение на обстоятелствата, онова, което им предлагаше Авад бен Ладен, можеше да се превърне в изход от създалото се положение. Но как да си пробият път през огнената завеса на командосите? Саша се замисли.
	— Интересно, какво ли прави Лайза? — попита ни в клин, ни в ръкав той.
	— Зърнах я отдалеч, докато преследвах този — кимна Пелтека към Бен Ладен. — Тя е при американците.
	Белов се оживи. Значи имаше един проблем по-малко и това беше добре. През цялото време не преставаше да се тревожи за нея.
	— Надявам се, че ще я оставят на мира. — Изведнъж погледна подозрително Загорняков. — Ти май че престана да заекваш. Как не те разкрих по-рано? Добър артист си!
	Пелтека се усмихна скромно, но дълбоко в себе си се почувства поласкан. Защото до такава степен се бе вживял в образа на малоумен затворник, че дори Белов не се беше досетил кой е всъщност! А неведнъж се беше убеждавал в добрата му интуиция.
	— Че аз изобщо не заеквам — призна си с видимо задоволство. — Правех го просто така, за заблуда. Та да имам време да си помисля, преди да кажа нещо.
	— Бива си те — подсмихна се Белов. После стана и отново надникна през дупката в стената. В течение на няколко секунди преценява обстановката, после показа автомата на Пелтека и му рече: — Знаеш ли какво, я вземи кречеталото си и ме прикрий. Ще се опитам да направя нещо. Ако стане, ще ти махна с ръка и ще хукнете към отсрещното минаре. Не се притеснявай за мен, всичко ще е наред. Е, аз тръгвам…
	Надяна сребристия шлем на главата си.
	— Чакай малко! — спря го Пелтека и извади от раницата си запасния пълнител за автомата. — Вземи го. Взех за всеки случай малко боеприпаси от вертолета.
	Белов смени пълнителя, сложи си шлема и изскочи през дупката. Американците продължаваха да обработват харема с огън. И другите постройки на дворцовия комплекс буйно пламтяха. Димът от пожара сигурно се виждаше от няколко километра.
	В женската част на двореца пищяха жени. Белов започна да стреля от ниско и се хвърли към американците. Първо трябваше да извади от строя войниците с автоматите, затова отпрати към тях дълъг откос. Рани единия в крака и той се строполи на земята, а докато падаше, другият блъвна оловна струя към Белов.
	Куршумите се посипаха полегато — от бедрата към раменете, но материята на КТ-1 издържа с чест и това изпитание. Усети само тъпа продължителна болка, сякаш няколко пъти го бяха ударили с милиционерска палка. Той отскочи назад, падна по гръб, но веднага се изправи и хукна нататък.
	Онова, което се случи с човека в сребристия костюм, или по-точно, онова, което не се случи с него, хвърли в шок американците, както и Пелтека, Бен Ладен и Иван, които го наблюдаваха през дупката в стената. По всички закони на физиката сега той трябваше да лежи на земята в локва кръв, ала Белов продължаваше да се движи цял и невредим към източната кула на стената на крепостта. Сребристият костюм му придаваше вид на гост от бъдещето.
	Пръв се опомни Загорняков. Почти без да се прицелва, той стреля и повали войника, който в този момент се опитваше да покрие Белов със струя от пламък. Тежко раненият американец започна бавно да се свлича на плочите, но стискаше трескаво спусъка. Част от предния двор се оказа залята с горящата течност. Под огнения душ попаднаха и Саша, и другият войник с огнехвъргачката, и раненият с автомата, и неговият другар.
	Докато останалите командоси наблюдаваха ужасено щуращите се из двора живи факли, покритият с огнени езици Белов нахлу в кулата и изхвърча като куршум по стръмното стълбище до наблюдателницата й. Извади автомата и се прицели. Тук беше неуязвим и можеше да контролира всяко движение на американците. Долу продължаваше да се къдри малкото езеро от напалм, а над затъналите в него фигури се издигаше гъст черен дим.
	Белов махна с ръка на Пелтека, който веднага го забеляза, и притисна поопомнилите се командоси на земята с непрестанен огън. Те не смееха да вдигнат глави, защото Саша изцяло им бе отнел инициативата.
	От дупката в стената на двореца един след друг изскочиха Бен Ладен и Пелтека, закопчани един за друг с белезници, а след тях — и Иван. И хукнаха презглава към минарето, заобикаляйки огнената локва.
	С точни откоси Белов напомняше на американците кой е господарят тук, докато хората му се озоваха в безопасност.


	В кулата беше тъмно. След ярката огнена светлина Саша не виждаше нищо, натъкна се на една стена, опипа я и продължи край нея. Най-сетне очертанията на високите стъпала започнаха да се избистрят като на снимка, пусната в проявител. Той свали шлема си и заслиза бавно надолу. Скоро подмина вратата, през която бе влязъл в минарето. Беше здраво блокирана отвътре с автомата на Пелтека.
	Продължи надолу. Стълбището отведе Белов в малка сводеста зала, от която тръгваха тунели, снабдени с лампи, които ярко грееха. Той скочи от последното стъпало и извика силно:
	— Ей, къде сте?
	— Тук сме, татко, тук сме! — разнесе се от дълбините на тунела звънко момчешко гласче.
	Белов тръгна към гласа на сина си. Тунелът беше доста тесен, но достатъчен, за да могат двама души да минат по него един до друг, без да се навеждат. Иван се промуши край Пелтека и Бен Ладен, които бяха закопчани с белезници един за друг, и с радостен вик се хвърли към баща си:
	— Ура! Татко, ти си жив!
	— Жив съм, Ваня, жив съм!
	Белов целуна в движение сина си и четиримата тръгнаха по тунела, който изглеждаше безкраен. Ту крачеха, ту тичаха. Но не можаха дълго да издържат на темпото. Арабинът започна да се задъхва и след двеста-триста метра се строполи върху глинения под. Наложи им се да спрат. Седнаха и облегнаха гърбове на стените в тунела. Май никой не ги преследваше.
	Бен Ладен пръхтеше като уморен кон, но понасяше умората и болката стоически, а от гърдите му не се изтръгваше никакъв стон. Беше ясно, че вече не е опасен. За пръв път от много време Белов и Загорняков можеха да си позволят да се отпуснат за минутка.
	Само детето не можеше да си намери място. То се засуети, пребърка джобовете си и мушна нещо в ръката на баща си.
	— Часовникът на Космос? — учуди се Белов. — Откъде си го взел?
	— Владимир Владимирович ми го даде, когато дойде да ме вземе — започна да обяснява Иван. — Той долови недоумението в очите на баща си и продължи: — Онзи чичко, който заедно с леля Надя и якият мъж отваряха сейфа в бункера. Той ми каза, че часовникът е знак, че ти си в плен при терористите.
	Ролексът на Космос изчезна, когато Белов бягаше от „Гарвановото гнездо“. Саша си мислеше, че е изгубил часовника на приятеля си, но се оказа, че е бил у Грот. Понечи да си го сложи на ръката, ала се досети, че не може да го направи, докато е със скафандъра. Свали сребристия костюм, сгъна го и го прибра заедно с шлема в раницата на Пелтека. Последният се оказа много прибран човек — какво ли нямаше в раницата му.
	Щом усети на ръката си часовника на Космос, Белов се развесели, защото възприе намирането му като добър знак. Дори му се стори, че Коса, Фил и Пчелата присъстват в тунела заедно с тях.
	— Благодаря ти, Ваня, постъпваш правилно. Давай все така! — Той разроши косата му и изкомандва: — Край на почивката! Времето не чака, трябва да вървим.
	Тръгнаха бавно напред, съобразявайки се с арабина. Най-сетне пред тях затрептя светлина. След няколко минути бегълците изпълзяха през кръглата дупка от подземния тунел в долчинката между пясъчните хълмове…


	Наоколо се стелеше яркожълтата, сякаш осветена от хиляди мощни прожектори пустиня, покрита с безкрайното синьото небе. На около петстотин метра зад тях догаряше приказният дворец на Ал Азиз. Духаше горещ вятър, а черният дим се издигаше косо към увисналото високо в небето слънце.
	Добраха се пълзешком до хребета на високия пясъчен хълм и Белов помоли Загорняков да извади бинокъла от раницата си, за да разгледа отблизо командосите, които се суетяха край вертолетите. Мощната оптика ги приближи на една ръка разстояние. Саша изруга ядосано, защото в офицера, който даваше команди на войниците, разпозна… Сам Ръмсфилд! Този път интуицията не беше подвела Белов и неслучайно американецът не му хареса още при първата им среща! Подлец!
	Саша насочи бинокъла към вертолетите. Огледа внимателно единия от тях, а после и другия. Зърна през отвора на втория Лайза. Тя гледаше обвинително към нюйоркския си приятел.
	„Интересно, за какво ли си мисли? — почуди се Саша. — Сигурно вече ни е погребала?“ Извади телефона си и набра номера на Лайза, но не успя да се свърже. Явно пожарът бе извадил от строя ретранслатора…
	В този миг се разнесе бучене на вертолет. Белов, Пелтека, Иван и Бен Ладен се обърнаха по гръб като по команда. Точно над тях, облъхвайки ги с вълна от горещ въздух, ниско и не много шумно, премина „Черния ястреб“. Ако се съдеше по вида му, беше Шмит!
	Значи все пак Дмитрий беше поправил машината, браво! И съвсем навреме идваше да им помогне. Но как да се свържат с него? Излишно беше да крещят и да викат, нямаше да ги чуе. Телефоните не работеха, пък и шумът на вертолета щеше да заглуши звъненето им. Не можеха да излязат и на открито, за да ги забележи, защото американците щяха да ги застрелят. Белов изпрати вертолета с тъжен поглед. Оставаше им само една надежда — скритите мотоциклети и нощната тъма.
	Шмит или не забеляза хората, които се бяха скрили в гънките на местността, или съзнателно се насочи към една прекрасна цел — американските военни, които не очакваха нападение. Че как иначе, нали отгоре се виждаше всичко — и труповете в двора на дворцовия комплекс, и мащабите на разрушението. Затова не се церемонеше. Налетя като вихър и откри огън по кацналите на земята вертолети. Шестте дула на картечниците заляха щуращите се долу фигурки с капки оловен дъжд.
	— Дима, Лайза е там! — развика се отчаяно Белов и се изкачи на пясъчния хълм.
	Но гласът му потъна в грохота на взрива. Единият от вертолетите — слава богу, не този, в който беше Лайза, се взриви така, сякаш беше наблъскан догоре с боеприпаси. Огнено кълбо, обкръжено от черен дим, се издигна нагоре. А Шмит ту се приближаваше, ту се отдалечаваше и косеше ли, косеше американците, опитвайки се да унищожи и другия вертолет. Белов закри лицето си с ръце, за да не гледа смъртта на Лайза.
	Ала Ръмсфилд вече беше взел ситуацията под контрол. Съпротивата на командосите стана по-организирана и те изстреляха противозенитна ракета по вертолета на Шмит. От страх да не го улучат той бе принуден да се оттегли на относително безопасно разстояние. Ръмсфилд влезе в оцелелия вертолет, а пилотите, вече заели местата си в него, запалиха двигателя му. Перките на машината бясно се завъртяха. След минута той рязко се издигна над земята, завъртя се около оста си в облак от пясък, вирна опашка и пое към морето.
	— Бягат! Татко, бягат! — развика се радостно Ваня.
	Подкрепи го Бен Ладен с традиционното си „Аллах акбар!“.
	Белов свали ръце от лицето си и погледна към черното небе. Те си отиваха. Слава богу, Лайза беше спасена! Но радостта му се оказа преждевременна.
	Естествено, Шмит не можеше да позволи на янките да си отидат безнаказано от местопрестъплението. Обърна вертолета си и се понесе след машината на Ръмсфилд, която летеше над морето. Но напразно. Американският пилот беше професионалист от висока класа. Той изпълни сложна фигура във въздуха, обърка по-неопитния Шмит улови го през електронния си оптичен мерник на шлема си и пусна две ракети последователно по посока на преследвача си.
	Едната попадна в целта и преряза сякаш с нож перката на „Черния ястреб“ на Шмит. Вертолетът увисна за миг във въздуха… и падна отвесно във водата като голяма жълта капка.
	Белов онемя. И изпадна в странно вцепенение, от което не можеше да го изтръгне нито Иван, който напразно разтърсваше и дърпаше баща си, нито разтревоженият от състоянието му Загорняков.
	Шмит, железният неунищожим Шмит загина! Бившият офицер от специалните части, който неведнъж беше виждал смъртта в лицето! Бившият интимен приятел на Олга. Бившият шеф на службата за сигурност на Бригадата, организирал убийството му. И единственият човек на света, когото Белов можеше да нарече свой брат след смъртта на Фил, Коса и Пчелата…


	46.

	Самолетоносачът „Свети адмирал Кушаков“ уверено пореше с кърмата си изумрудените води на Аденския залив и държеше курс на североизток паралелно на бреговата линия на република Йемен. Духаше лек приятен ветрец. Увенчаните с пяна вълни връхлитаха кораба и се разбиваха в борда му. От другата страна на съда вълните се плискаха безредно, а сетне отново се строяваха в бойна редица и се понасяха в безбрежната далечина.
	Игор Леонидович Веденски стоеше на кърмата на „Кушаков“ и се радваше на утринното слънце. Кога ли друг път щеше да му се случи да отиде на море? Ех, да можеше да съблече генералската си униформа и да се попече малко на слънцето. Игор Леонидович си представи, че лежи в шезлонга на палубата и се усмихна. Не, народът нямаше да го разбере, ако за народ можеха да се броят двамата яки офицери от Федералната служба за сигурност, които вчера пристигнаха заедно с него на кораба. А и носеше мундира не защото му харесваше, даже напротив, а защото му предстоеше да участва в официално мероприятие.
	Веденски погледна часовника си. Вече трябваше да започват! Хубавото време за полети изтичаше. Сякаш в отговор на нетърпеливия му жест от линията на хоризонта там, където трябваше да се намира брегът, се отдели черна точка. С приближаването си тя бавно променяше цвета и очертанията си, докато се превърна в синкав вертолет за огнева подкрепа на морската пехота. Щом се изравни с кораба, вертолетът намали, известно време летя паралелно с него, а сетне кацна на палубата до петте си близнака.
	Още преди перките на вертолета да спрат да се въртят, вратата му се отвори и на палубата един подир друг скочиха Александър Белов, Иван, Андрей Загорняков и Авад бен Ладен. Последният беше с белезници. И четиримата изглеждаха крайно измъчени. По заповед на Веденски двама души от Федералната служба веднага поеха охраната на прочутия терорист. Загорняков се приближи със строева крачка до генерала и доложи:
	— Другарю генерал, капитан Загорняков…
	— Свободно! — прекъсна го Веденски, без да го изслуша докрай, отдаде чест и стисна ръката на Пелтека. — Хайде без официалности, капитане. Нашият резидент в Кувейт вече ми доложи за вашите подвизи. Как пътувахте?
	— Прекрасно — излъга бодро Загорняков и прикри умората си.
	Белов, Иван и съпроводеният от почетен ескорт на Федералната служба за сигурност Бен Ладен също се приближиха. Игор Леонидович стисна ръцете на Белов и на сина му. Ваня гледаше ококорено генерала, който наистина изглеждаше внушително. Саша беше мрачен, замислен и дори не вдигна очи към Веденски, който весело му се усмихваше. Към тях се присъедини и група морски офицери, начело с командира на кораба. Те не криеха любопитството си и разглеждаха кльощавия на пръв поглед терорист. Ако се съдеше по реакциите им, явно им беше особено интересен.
	Дългите години, през които работеше в службите, бяха научили Игор Леонидович да сдържа емоциите си. Затова равнодушно уведоми на добър английски Бен Ладен, че е арестуван и ще бъде предаден на правителството на САЩ, на чиято територия бе извършил най-грандиозния и чудовищен по брой на жертвите терористичен акт. Справедливостта трябваше да възтържествува.
	По лицето на арабина не можеше да се разбере дали е разбрал нещо от онова, което му каза човекът с генералската униформа. Всички се умълчаха. Чуваше се само как се плискат вълните, как бучи двигателят в недрата на кораба и как над главите им плющи синьо-бялото андреевско знаме.
	Загорняков прекъсна проточилото се мълчание.
	— Че каква справедливост е това? — възмути се той. — Операцията извърши нашата държава, ние заловихме терориста, а накрая ще го предадем на Америка, така ли?
	— Въпреки всичко ще се наложи да го предадем — каза меко Игор Леонидович, за да не засегне самолюбието на офицера, с чиито усилия бе заловен терориста. — Той трябва да получи възмездието именно в страната, където беше извършен терористичният акт. Впрочем, американците обещаха за главата му петстотин милиона долара.
	Андрей само махна разстроено с ръка, за да покаже, че в този случай парите нямат никакво значение. Генералът заповяда на офицерите си да отведат терориста. Преди да си тръгне, Бен Ладен плъзна ироничен поглед по всички наоколо и каза нещо на арабски. Никой не разбра какво точно. В сравнение с придружителите си, които се възвисяваха от двете му страни като кули, той изглеждаше много слаб и в никакъв случай — опасен.
	През цялото това време Белов наблюдаваше Веденски мрачно и дори с презрение.
	— Игор Леонидович — започна веднага щом отведоха терориста и офицерите от кораба се пръснаха по местата си, — операцията беше на Федералната служба за сигурност, така ли? Да не би съзнателно да сте използвали детето, за да се доберете до Авад? Знаели сте, че се подготвя отвличане на сина ми, и сте си мълчали, така ли? Откъде сте разбрали, че с Шмит ще се появим в Кувейт?
	И тонът, и думите му засегнаха дълбоко Веденски. За пръв път в живота му го обвиняваха в непочтеност. И то кой? Белов, който през дългите години на техните контакти би трябвало да е разбрал, че има неща, които Игор Леонидович не би извършил при никакви обстоятелства.
	— Естествено, че не знаехме за отвличането на Иван, макар да предвиждахме и такъв развой на събитията — заговори невъзмутимо генералът. — Просто всички възможности за успешна обсада на Бен Ладен бяха изчерпани. Изгубихме много агенти, които бяха квалифицирани разузнавачи. Стана ясно, че можем да се доберем до него само по волята на случайността или с импровизация. В този момент подслушването на Удодов показа, че Ал Азиз се кани да отвлече Алексей. Така стигнахме до Холмогорова. Вече знаехме, че Авад се крие в двореца на шейха. Когато те посетих в затвора, се запознах със Загорняков, който беше внедрен в най-близкото обкръжение на Грот в рамките на една операция на Министерството на вътрешните работи. И веднага усетих, че е роден разузнавач! При завземането на следствения арест и преговорите с администрацията Грот спомена Емирствата като крайна точка на отвлечения самолет и в мен се роди идеята да съвместя двете операции на Федералната служба за сигурност и на Министерството на вътрешните работи. И така да се добера до неуловимия Авад. Защото беше ясно, че шейхът ще направи всичко възможно, за да измъкне Надежда от затвора.
	Генералът замълча, очакваше Белов да даде оценка за събитията. Но той упорито мълчеше. От негова гледна точка версията, която изложи Веденски, не струваше. Саша беше убеден, че за да достигне целите си, всемогъщата Кантора съзнателно беше рискувала и живота на детето, и живота на Загорняков, и живота на затворниците, които — кой каквото ще да казва — но също бяха невинни жертви. Казано накратко, това се наричаше инсценировка. И с какво Федералната служба за сигурност беше по-добра от ЦРУ? Само с това, че федералните просто бяха наши кучи синове!
	Викове и шум от борба го отвлякоха от тъжните му размисли. Викаха офицерите, които бяха пристигнали с Веденски. Белов, Загорняков, Иван и генералът се обърнаха в момента, когато Авад бен Ладен блъсна единия от федералните и хукна към борда на кораба. Колкото и да бе желязно самообладанието на Игор Леонидович, този път той не издържа.
	— Дръжте го! — изкрещя с нечовешки глас и сам се втурна след терориста.
	Авад бен Ладен вече се бе хванал за бордовото въже, но в същия миг го настигна офицер от Федералната служба за сигурност. Той се вкопчи в ризата на Авад Бен Ладен, ала арабинът с неподозирана сила така фрасна младежа, че той отлетя на няколко метра, заби се в кабината за управление на кораба и се свлече на палубата като парцал.
	Загорняков и Веденски дотичаха до Авад от двете му страни, за да го приклещят. Ала вече бе късно. Прочутият терорист се стрелна ефектно между широко разперените ръце на генерала и Загорняков, извика бързо „Аллах акбар“ и се преметна през борда.
	Когато Белов дотича до корабните въжета и се надвеси през тях, Авад бен Ладен стремително се доближаваше до повърхността на водата. Последва едва забележим плясък и вълните, които се събраха над него, продължиха безкрайното си движение, сякаш нищо не се бе случило.
	Внезапно генералът се разкрещя така, че на всички им заглъхнаха ушите.
	— Стоп, машина! Пълен назад! — Веденски не разбираше от морски термини и крещеше първите команди, които му идваха наум. А сетне премина на военновъздушни: — Вдигни вертолета, бързо! Вертолетът! Хванете го, мамицата ви!
	Най-сетне се досети, че трябва да информира командира на самолетоносача, и хукна към кабината за управление на кораба. Ала моряците изпълниха разпорежданията на Веденски с голямо закъснение. Генералът имаше чувството, че вършат всичко твърде бавно. Той ги пришпорваше, и то толкова досадно, че командирът на кораба го помоли да напусне помещението и да не им пречи да изпълняват задълженията си. Генералът скръцна със зъби и излезе на палубата. И тук си изля злобата, като направи на пух и прах двамата офицери, които изпуснаха Авад бен Ладен.
	— Марш веднага в каютата! — разпореди се Игор Леонидович. — И двамата! Като се приберем в Москва, ще подам рапорт, че сте негодни за служба. — С тези думи се обърна и тръгна към носа на кораба. Докато генералът се разправяше с подчинените си, „Свети адмирал Кушаков“ успя да направи завой, а два вертолета се вдигнаха от палубата му във въздуха.
	Ала докато „Кушаков“ се върне на мястото, където Авад скочи във водата, изминаха още двайсетина минути. Уви, той не се виждаше никъде. Колкото и да обикаля след това корабът в този квадрат на водата, колкото и да кръжаха пилотите във въздуха, издирвайки прочутия международен терорист сред вълните, така и не успяха да го открият.


	Епилог

	Елегантната, наета под наем „Чесна“, летеше над зеленикавосинкавото море и блестеше в лъчите на слънцето. Самолетът се приближаваше към Еоловите острови, които приличаха на захвърлено в морето синджирче. По местата на пасажерите се бяха настанили Белов, Иван, Лайза, Витя и Щернгарт. Целият салон беше затрупан с алпинистка екипировка.
	От борда на кораба „Свети адмирал Кушаков“ бащата и синът Белови заминаха с вертолет за Малвинските острови, след това отидоха до летището на Калкута, а оттам се прибраха в Красносибирск. Докато Саша отсъстваше, в Красносибирския комбинат за алуминий се бяха натрупали доста нерешени въпроси и той затъна до гуша в работа си. Иван погостува няколко дни на баща си и замина за своето училище в Нерлоу. Ръководството на интерната засили мерките за сигурност. Сега вече в училището не се допускаха външни лица. Дори за настоящото пътуване Белов старши едва получи разрешение от директорката.
	Самолета управляваше Шмит. От момента, когато той тръгна заедно със Саша да освобождава Иван от плен, бе изминал месец и половина. За това време Дмитрий страшно бе отслабнал. Думата си каза болестта, която прекара. Шмит остана жив по чудо. Спаси го това, че вертолетът падна във водите на Персийския залив близо до брега, където дълбочината не беше голяма.
	Водата малко посмекчи удара, той получи много травми и натъртвания, ала успя да излезе от потъналия вертолет и да изплува на повърхността, откъдето го извадиха хората на шейха. Те бяха видели как Шмит се разправи с командосите и се отнесоха към него като с герой. А в модерната болница, където арабите го занесоха на ръце, се отнесоха с него като с емир. След месец Дмитрий се почувства достатъчно добре, за да се върне в Англия.
	Лайза страшно много се промени, след като стана свидетел на военната операция на командосите. Под натиска на обстоятелствата й се наложи да промени и отношението си към американската демокрация. Изпадна в шок от безчинствата, които извършиха нейните сънародници във военни униформи, и още не можеше да излезе от него. Животът я бе накарал да свали розовите очила на идеализма.
	Оказа се, че когато демокрацията се превръща в държавна идеология, тя започва да убива по същия начин, по който убиваха фашизмът и комунизмът. Историята и всичко, което се случваше в човешките общности, беше резултат от конкретните решения на конкретни хора, но човешката природа не зависеше от социалния строй или вероизповеданията. Преди Лайза се стряскаше, когато Белов викаше на шега: „Бандата на Буш и Чейни на съд!“ Но както често се случва в живота, и в тази шега имаше частица истина.
	А пък Витя беше доволен от живота си. Той напълно се оправи от раните си и за разлика от Шмит напълня. Белов беше много благодарен на Злобин, че спаси Алексей, Ярослава и Катя. Построи наново приюта за скитници „Нил Сорски“ и бързо излекува Витя в едно от най-добрите лечебни заведения в Красносибирск.
	Щернгарт също не се оплакваше от живота. Той продължаваше да ръководи института си, правеше експедиции и „живееше с вулканите“.
	Когато Белов предложи на Осип Илич да тръгне заедно с него на Еоловите острови, той с удоволствие се съгласи.
	А сега Щернгарт, който знаеше за вулканите всичко, се бе нагърбил с ролята на екскурзовод и разказваше с удоволствие:
	— Можете ли да си представите, на дъното на кратера Стромболи има няколко отверстия. В едни избухват чести взривове, от други излизат кълба бял дим, а от трети — кълба жълт дим. Но най-прекрасните отверстия са онези, от които тече гъста разтопена лава. От време на време лавата се издува, сетне се пука, а оттам плъзват пари. Те разпръскват на няколко стотици метра нагоре разтопена лава и ситни камъчета, които след това падат с грохот на дъното на кратера. Когато изригванията спрат, в отверстията отново започва да се натрупват пари и сетне следва нов взрив. И това става по два, че и по три пъти на ден още от незапомнени времена! А нощем зрелището е още по-красиво — продължаваше разпалено Осип Илич. — Разтопената лава осветява отдолу стълбовете от пара, те избледняват, но след няколко секунди избухват отново. Тези избухвания се виждат от всички страни в морето на разстояние до сто и петдесет километра и Стромболи се е превърнал в естествен фар за моряците. Впрочем, ето го и него! — възкликна внезапно Щернгарт и посочи някъде пред тях.
	Всички пътници погледнаха в указаната посока. В далечината се мержелееше островната дъга, а върху нея се открояваше конус, увенчан с бяла шапка от дим. Брегът стремително се приближаваше, след миг пред пътешествениците се разкри Стромболи в цялото си великолепие. Шмит направи широк вираж и обиколи вулкана. Гледката беше разтърсваща!
	Под самолета започнаха да се мяркат спретнати павирани пътечки, площадки за наблюдение и асфалтирани пътища. Туристите се точиха в дълга редица към върха, над чийто кратер бе увиснало облаче, което постепенно се смаляваше… Последва ново изригване, високо нагоре излетя стълб от дим и пара, взривът го освети отдолу с яркочервения си пламък, постепенно багрите започнаха да се разгарят все по-ярко и по-ярко, стълбът стана оранжев, сетне — бледожълт, почти бял, и в този момент последва взрив. Към небето излетяха огнени искри, парчета шлака, пепел и камъни. Върхът потъна в дим. Вулканът притихна, но за кратко. След двайсет минути всичко се повтори отново.
	Шмит направи кръг над Стромболи и насочи самолета към крайната точка — огнедишащата планина Вулкано, където трябваше да кацнат.
	— Сигурно точно тук се намира ковачницата на Хефест — промълви Белов, докато гледаше като омагьосан дима на кратера. — И пламъкът в нейното огнище никога не угасва.
	— Вече видяхме една такава ковачница — напомни му през смях Витя. — Там дяволите опекоха петите на Осип Илич.
	— Точно така! — кимна Щернгарт и си спомни за експедицията на дъното на кратера на вулкана Бурен, където здравата му пареше под подметките на обувките. — Но ако отново ми предложат да им сложа термометър в задника, няма да откажа. Заради научния експеримент!
	Всички освен Лайза се засмяха, а смутеният Щернгарт помоли за извинение дамата заради неуместната си шега.
	Изригването напомни на Иван пожара в резиденцията на шейха.
	— Татко — промълви той със сълзи на очи, — толкова ми е мъчно за цигулката. Трябваше да я извадим от дъното на бункера.
	Белов разроши косите на сина си.
	— Нищо, за сметка на това главата ти е цяла! Това е най-важното, другото ще се нареди.
	Самолетът започна да се снижава. Шмит изпълни майсторско кацане върху водата, на десетина метра от стръмния, извисен към небето висок скалист бряг. Веднага щом машината спря, поклащайки се върху немирните вълни, всички се засуетиха и разшумяха, предвкусвайки новите впечатления. Предстоеше им да се изкачат на брега по отвесната стена и да се разходят пеша до върха на планината Вулкано.
	— Няма смисъл да ходиш по асфалта — усмихна се на сина си Белов. — Асфалтът убива всичко живо…


	$id = 21780
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/21780
	Сканиране: Диан Жон, 2010 г.
	Разпознаване и редакция: Dave, 2010 г.
	----
	__Издание:__
	Александър Белов. Сянката на победата
	Руска, първо издание
	Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
	ИК „Ера“, 2006 г.
	ISBN: 954-9395-32-4