Александър Белов
	Метал и воля


	Пролог
	Зимата на 2000-та година

	Саша пристъпи прага на стария си апартамент с тежко сърце. Тук бе преминало детството му — най-хубавите, най-безоблачните години от неговия живот. Едва сега той разбра колко много значеше за него майка му. Вярно казваха хората, че започваш истински да цениш родителите, както и здравето си, едва след като ги загубиш!
	А точно днес беше годишнината от смъртта й, за която Саша кореше и обвиняваше единствено себе си! Ако не бяха той и неговата Бригада, ако не бяха тревогите и страшната гибел на Космос, Фил и Пчелата, майка му сигурно щеше да поживее още няколко години въпреки болното си сърце. Та нали тя умря, след като й съобщиха за неговата „смърт“. Но той не можеше да я предупреди, че това е инсценировка! Просто не можеше, защото ставаше дума за безопасността на Олга и Ваня!
	С едната си ръка Саша притвори входната врата след себе си — в другата носеше водка и мезета — и влезе в голямата стая.
	Тук всичко си беше така, както го бе оставил, когато идва за последен път. Но имаше една промяна — някой бе преместил снимката на баща му, която висеше в детската стая над леглото му, върху стария скрин. Сега тя стоеше до снимката на майка му. Двамата нямаха обща снимка, той бе починал твърде рано и не бяха успели да си направят.
	Саша остави пакета на масата за хранене и свали зелената си грейка. А най-интересното бе, че навсякъде беше разтребено и никъде нямаше дори и следа от прах. Нима някой бе идвал тук малко преди него?
	Той се приближи до стената и свали от пирона китарата на баща си. Навремето се бе учил да свири на нея. Саша внимателно разгледа охлузения инструмент, сякаш го виждаше за пръв път. Главата на грифа беше обгорена, сякаш с нея бяха разравяли въглени в огнище, възпроизвеждащата кутия беше издраскана, лакът по ъглите — изтрит.
	И още нещо интересно! Вътре в китарата върху оранжевата лепенка на Шаховската фабрика за културно-битови инструменти някой бе написал през кръглия отвор с писалка: „гр. Свободни“. Изглежда едва след това китарата бе попаднала във вода или под дъжда и надписът бе станал лилав. Кой знае защо той никога не бе обръщал внимание на това.
	Обзе го силна мъка и носталгия по миналото, което колкото и да искаше и на който и господ да се молеше, вече никога нямаше да върне. Саша седна във фотьойла, завъртя ключовете на инструмента и настрои китарата. Сетне прокара едрия си палец по струните и когато те зазвъняха, той по-скоро изрече, отколкото изпя:
	— Аз бях душа… — Саша взе следващия акорд — на лоша банда и мога да те уверя… — защо ли му хрумнаха точно тези стихове на Висоцки? И то точно сега? Китарата отново зазвъня под пръстите му: — че имената мои са известни на всички в КГБ… — Той се върна към акорда, от който започна.
	Добрият стар „бандитски кръг“ — трите акорда, с помощта на които можеха да се изсвирят сума улични песни! И изведнъж — кратко прещракване! Нима наистина всичко се връщаше към своето начало? Както той сега — в родния си дом?
	— Кой тук изнася безплатни концерти? — разнесе се съвсем близо до него познат глас.
	Саша така се бе замислил, че не забеляза кога в стаята влезе сестрата на майка му — леля Катя. Тя стоеше насред хола и с добродушна усмивка гледаше безпътния си племенник.
	— Лельо Катя! — вика по детински Саша, остави китарата настрани, скокна на крака и се хвърли към Екатерина Николаевна.
	Те силно се прегърнаха и дълго стояха така, притиснали бузите си. Сетне леля му се отдръпна, хвана Саша за реверите на синьото дънково яке и погледна още веднъж лицето му. Саша беше възмъжал, раменете му бяха станали по-широки, а слепоочията му преждевременно бяха побелели. А каква коса имаше! Косата му беше дълга и завързана на опашка отзад като на Бандерас! И откога не го беше виждала? Май че още от погребението. Всъщност, не, той тъй и не сколаса да дойде на погребението на майка си!
	През следващите петнайсет минути, докато леля Катя приготвяше мезета в кухнята, бършеше кристалните чаши и слагаше масата, Саша й разказваше за себе си, без да спре. Най-сетне той бе открил близък човек, с когото можеше да сподели всичко, което му тежеше на сърцето и да облекчи душата си!
	Леля му го слушаше, без да го прекъсва. Когато приготви всичко, тя седна на масата срещу племенника си, сложи малката си длан върху ръката му. Саша я разбра без думи и напълни чашите с водка.
	— Е — каза леля Катя тържествено като в църква, — светла й памет на моята сестра и твоя майка, рабиня божия Татяна… — те отпиха от чашите си едновременно, но спазиха обичая да не се чукат.
	Дали водката му подейства, или обърканата изповед си каза своето, но на Саша му олекна на сърцето и му стана тъжно, сякаш бе свалил от раменете си някакъв изключително тежък товар.
	— Значи излиза, че всичко, с което се занимаваш в момента, не ти е по сърце? — направи заключение от словоизлиянията му лелята. — Тогава какво ще правиш? Пак ли ще тръгнеш по улиците с бухалката? — Тя сипа в чинията си малко салата и парче телешки салам.
	— Не, сложил съм край на тези неща. Пък и това нито ми е интересно, нито имам нужда от него… — каза много сериозно Саша. — Но нали между другото завърших задочно Геологическия институт, искам да стана истински геолог… — запъна се той, но все пак произнесе онова, което искаше да каже — като баща си.
	Екатерина Николаевна сложи двете си ръце на масата и съсредоточено погледна племенника си. Понеже, ако не друг, то тя със сигурност знаеше, че Коля — бащата на Саша, не беше никакъв геолог, а скитник, хаймана и безделник, каквито рядко се срещаха. Нима и Саша беше такъв? Ето че той също никъде не можеше да се задържи, а щом постигнеше нещо в живота си, веднага го зарязваше и започваше отново да се лута, сякаш не знаеше какво да прави със себе си.
	— Мисля да напусна Москва. Тук се задушавам — рече замислено Саша, сякаш се сепна от сън, и погледна Екатерина Николаевна. — А сега нека поменем моите най-добри приятели Космос, Фил и Пчелата — каза Саша и напълни чашите. — Не зная къде се намират, но братлетата не ме забравят… — И щом улови учудения поглед на леля си, поясни: — Представяш ли си, аз също като Жана д’Арк понякога чувам гласове. Както и да е, царство им небесно. — Той бързешком гаврътна чашата и се закашля, тъй като водката явно му влезе в кривото гърло.
	Лелята също изпразни чашата си след него и сложи в чинията на Саша една кисела краставичка.
	— Хайде, схрупай я… — Тя погледна със съчувствие към почервенелия си племенник. — И къде се каниш да скитосваш, душо метежна? Нали видях в новините по телевизията как Елцин ти връчи орден. Макар че те показаха съвсем бегло и все в гръб. И защо не можеш да се задържиш на едно място? Да се беше оженил, щом не можеш да се събереш пак с Олга. Време ти е да улегнеш, ти вече си голям мъж…
	— Е, у нас, в Русия те наричат момче до четирийсет години, тъй че имам още доста време, докато стана мъж… — засмя се Саша и отново напълни кристалните чаши с водка. — Лельо Катя, ти знаеш ли кой е този град Свободни? Баща ми казвал ли ти е нещо, не ти ли е споменавал за него? — подаде той чашата на леля си.
	Екатерина Николаевна придоби сериозно изражение и остави чашата, която тъкмо се канеше да поднесе към устата си. Сетне помисли малко и кимна…


	Част І
	В преследване на мъглата

	1.

	Нима наистина животът беше продължение на сънищата, както твърдеше великият философ на руската земя Федя Лукин? Неотдавна, в момент на силно опиянение, той отново сътвори поредната си дълбока мисъл, според която всеки човек води, тъй да се каже, двоен живот: един — насън и друг — наяве. И най-важното беше да не ги обърка!


	Обикновено братлетата идваха при Белов насън. Космос сядаше до главата му, облягаше се на таблата на леглото и отпускаше на пода опънатите си дълги крака. Пчелата търчеше из стаята, което подсказваше, че спори с някого, Фил стоеше на вратата, скръстил мускулестите си ръце и се усмихваше в пространството пред себе си. Те в хор и самостоятелно отговаряха на незададените въпроси на Саша, сякаш ги измъкваха право от подсъзнанието му.
	Но този път, вместо братята си, той от висотата на птичи полет видя насън разгърната панорама на боя в планината. Белов сякаш летеше с криле над притиснатата от скалистите склонове долина. Зад каменната верига се прикриваха мюсюлманите, а в края на гората — нашите. Между тях имаше рехави дървета, потънали в утринна мъгла. И двете страни си разменяха автоматични откоси. Но това впечатление беше лъжовно, тъй като по всичко личеше, че противниците се подготвят за поредната атака.
	Той с цялата си душа се устреми към своите и се озова зад едно повалено дърво. Носеше десантна униформа, а в ръцете си държеше тъй познатия още от службата му на границата автомат „Калашников“. Саша сякаш се бе слял с приклада и търсеше с мушката противника. Той не го накара да чака дълго и се показа иззад камъка. Саша се накани да натисне спусъка, но изведнъж видя, че вместо лице, врагът му има озъбена вълча муцуна. Белов се поколеба и вълкът отново се скри зад камъка.
	„Какво чудовище!“ — помисли си Саша и изведнъж видя, че по пътечката между тях бавно върви светлокосо момиче. Искаше да й извика да спре и да се върне обратно, но викът му потъна в утринната мъгла като в памук. И изведнъж усети болка в крака, а когато се огледа, видя, че към него от всички страни пълзят плъхове. Един от тях беше голям, сив и отвратителен. Той замахна с приклада и го уцели право в озъбената муцуна!
	Цялата сива банда се разбяга на всички страни…
	В този момент от съседното дърво към него се търкулна сержант Ковалчук. Той беше облечен в камуфлажна униформа, а на главата си носеше шапка цвят каки. А най-интересното бе, че те бяха хем десантчици, изпратени в тила на врага, хем партизани. И бяха доста различно облечени от войниците в редовната армия. Естествено, по време на бой никой да не се разхождаше със сини барети, парадни мундири и иконостас от ордени и медали.
	— Жив ли си още, Белов? — подвикна развеселено Ковалчук.
	— Всичко е наред.
	— Не се бой, момче, гадовете напират. Дръж се!
	Белов погледна момичето, а то спря на пътечката. Лицето му се виждаше толкова ясно, сякаш бе съвсем близо до него, само да протегнеше ръка и щеше да го докосне. Но в същото време тя стоеше точно в обсега на стрелбата и ако от другата страна започнеха да стрелят, нямаше начин да не я улучат! Белов стисна с всички сили автомата, сякаш по този начин можеше да й помогне… И ето, иззад камъка отново се подаде същия онзи вълк, само че сега имаше брада, носеше чалма и протягаше дългите си ръце към момичето. Белов натисна спусъка и в същия миг главата му се взриви като презряла диня. На всички страни се разхвърчаха червени парчета. Белов погледна към пътечката, но момичето го нямаше, беше изчезнало, сякаш разтворило се във въздуха…


	2.

	Белов се събуди… Ама че сън, същинско бълнуване. Сигурно заради задуха му се присънваха такива глупави кошмари. На тавана в стаята на апартамента му се виждаше ярка като лъч на лазер ивица светлина, която влизаше през пролуката на щорите. Съдейки по всичко, денят щеше да е слънчев. Навън в захлас чуруликаха врабчета и даваха пример за общителност и деловитост… Но на него не му се искаше нито да става, нито да помръдва… Обикновено най-разумните мисли го спохождаха точно по това време — на сутринта, след като се събудеше, на свежа глава. Избута възглавницата си нагоре, сложи ръце зад тила и се замисли.
	Сънят бе странен… Първо, защото той никога в живота си не беше ходил в Чечня, нито пък в Кавказ. Не му се бе налагало, тъй като с уреждането на всички въпроси, свързани с доставките на наркотици от южните региони и по-конкретно — от Туркестан, се занимаваше Космос. И освен това, той често действаше на своя глава и на собствен риск и едва по-късно известяваше за това него и Пчелата. Второ, самият Белов не беше служил във въздушнодесантните войски, а в граничните. И, съответно, нямаше никакво отношение към небесносините барети!
	Но пък Антон Ковалчук беше реална личност. Така се казваше старшината в неговата застава, благодарение на когото Белов се запозна с пастира чичо Рахмон. И той му разказа историята за отхраненото от него вълче, което пораснало и загинало, докато го защитавало от вълците на неговото племе.
	Пред очите му още стоеше лицето на момичето от пътечката, и то толкова ясно, сякаш го бе видял наяве. Белов не вярваше в сънищата, не четеше съновници, но понякога обичаше да размишлява какво точно означават родените от подсъзнанието му образи…
	Плъхове, вълци, Кавказ и Ковалчук — всичко се бе смесило в един сън. Общо взето, плъховете, както обичаше да повтаря бившата му жена Олга, са враговете. Искаха да го ухапят, значи замисляха нещо лошо срещу него. Той успя да се защити, а това означаваше, че нямаше да успеят. А с какви врагове разполагаше в този момент? Че той нямаше почти никакви врагове!
	След помилването от президента и последвалата реабилитация едва ли някой щеше да дръзне да го нападне. Освен това, сега не беше сам — до него бяха верните му другари Федя, Витя, Доктора и Степанич. Те все още не му бяха станали братя, каквито му бяха Фил, Космос и Пчелата, но бяха близки хора, на които можеше да разчита…
	От друга страна, нищо в Русия не беше постоянно. Днес беше така, утре — инак, а вдругиден всичко се обръщаше с главата надолу. Помилването нищо не означаваше, а президентът, току-виж, вече е забравил за неговото съществуване. Да не би пък да си нямаше други проблеми?
	Повечето от неговите врагове или бяха унищожени, или избягали от страната. Според слуховете, Глигана беше изчезнал зад граница заедно с общата каса на собствената си бригада… Каверин и Макс отдавна горяха в ада…
	След като се оттегли от управлението на фонд „Реставрация“, от живота му престанаха да се интересуват и бившите му помощници и конкуренти. Включително и момчетата от Кавказ. От една страна беше добре, но от друга се чувстваше някак неестествено, защото не беше свикнал да остава на заден план…
	Тъй че нямаше никакви врагове, пък дори и да се появяха, стигаше му само да свирне и те щяха да се разбягат по дупките си като онези плъхове от съня му. Само че защо му се присъни неговия набор от заставата старшина Ковалчук? В течение на повече от петнайсет години не му се бе присънвал никога, а сега изведнъж изплува от дълбините на паметта му, и то в такъв сън. И точно той го спаси, помогна му да се защити от враговете, а сам загина!
	Не, все пак два-три плъха останаха и за огромно тяхно удоволствие успяха да гризнат Белов. Например, въпросният господин Зорин! Бившият му наставник в света на политиката, дългогодишният му партньор в легалния и не съвсем легалния бизнес… Той си оставаше опасен както и преди и изобщо не можеше да прости на Белов, че го е лишил от няколко хранилки. Виктор Петрович вече бе напуснал едно чиновническо кресло и бе седнал в друго — по-високо! Сега беше член на Съвета за сигурност на Русия. Имаше една такава песен: „Отгоре виждам всичко, ти просто трябва да го знаеш…“
	А онзи, който много знаеше, виждаше и разбираше, че и искаше, можеше много неща и това беше стара истина. Зорин едва ли щеше да дръзне да се противопостави пряко на Белов и открито да му вреди. Не би посмял да се сблъска челно с Елцин, зад чийто гръб стоеше Семейството и магнатът Берестовски. Но на удар в гърба беше способен. Той бе опасен противник!
	Наистина ли онзи тлъст сив плъх, който успя да го ухапе за крака насън, беше Зорин? Май беше той! Някои „портретни прилики“ бяха налице! Виктор Петрович беше същински плъх.
	„А къде се дяна този мишелов Веденски?“ — помисли си със съжаление Саша и се учуди на самия себе си. Та нали навремето Белов мразеше от сърце и душа изключително любезния Игор Леонидович…
	Всъщност, знаеше къде се е дянал. Веденски също беше повишен: сега бе заместник-председател на Федералната служба за безопасност (във вестника имаше съобщение за това), генерал и изобщо не му беше нито до бившия му подчинен Белов, нито до Зорин, защото вече имаше друга висота на полета и друга орбита.
	Освен това, след указа на Елцин всички федерални като по дадена команда дружно бяха забравили за Саша. Те бяха кучета пазачи на държавата и щом имаше команда „дръж“, гризяха, а щом имаше команда „пусни“, пускаха. Но от друга страна — и Саша знаеше това от собствен опит — Веденски щеше да се появи, точно когато не го очакваш, точно като любовта от онази стара песен в изпълнение на Усетов. Федералната служба за безопасност не изпускаше никого току-така от кадифените си лапи!


	3.

	Звънът на мобилния телефон прекъсна размислите му. „На кого съм притрябвал толкова рано?“ — помисли си лениво Белов и взе телефона от малката масичка до леглото си. Разнесе се до болка познат женски глас.
	— Здравей, Саша… Позна ли ме?
	В миналото си като всеки преуспял и богат мъж Белов имаше много жени. Те се лепяха по него и му налитаха като пеперуди на свещ. Едни се задоволяваха с две-три нощи и изчезваха без следа, други с всички сили се опитваха да му надянат хомота, а когато не успяваха, също си отиваха от живота му разочаровани. Но тази любов бе останала в паметта му и от време на време му напомняше за себе си с болезнени пробождания.
	— Разбира се, че те познах, Оленка — каза той. Стараеше се да говори равнодушно. Единственото, с което издаде вълнението си, беше милото обръщение, с което наричаше жена си в миговете им на близост. — Слушам те.
	— Искаш ли да се срещнем? — попита сухо тя.
	Очевидно не го канеше на любовна среща. Белов едва не й отвърна с въпроса „защо?“. Но успя да се сдържи навреме. Счупеното не можеше да се залепи, отминалото не можеше да се върне…
	— Какъв е проблемът? — попита Белов. — Да не би с Ваня да е станало нещо?
	Вече сякаш нищо друго не ги свързваше освен сина им.
	— Нима нямаме за какво да си поговорим? — В гласа на бившата му жена прозвуча обида. — Успокой се, нямам намерение да се оправдавам или да те обвинявам във всички грехове. Може би аз също съм виновна за някои неща. Времето ще покаже кой от нас е правият. Предстои ни чисто делови разговор… Съгласен ли си да се видим, или ще ми откажеш?
	Последното изречение беше изречено с интонация на границата на подигравката. Казано на бандитски език, Олга го вземаше за мезе и го настъпваше по мазола. Това беше очевидна провокация! Олга знаеше, че той никога не отказва срещи, независимо колко опасни са те. Това не беше в характера му. Явно се бе научила да манипулира хората. Ала това много приличаше на покана за дуел.
	— Къде и кога? — попита делово той.
	— Помниш ли заведението, което се казва „Зимна виелица“? — попита Олга.
	Гласът й се успокои, защото тя разбра, че се е хванал на въдицата.
	Саша се подсмихна — как нямаше да си спомня „Зимна виелица“, когато с тази закусвалня бяха свързани най-хубавите мигове от предишния му живот. Съпрузите Белови заедно с братлетата неведнъж бяха пирували в него по повод и без повод.
	— Ако нямаш нищо против, нека да се видим след два часа… — добави Олга.
	— Разбрано — отвърна Белов, остави мобилния на малката масичка и стана от леглото.
	Докато обуваше дънките, си мислеше за предстоящия разговор с бившата си жена. Никак не му се ходеше на срещата с Олга.
	След амнистията в Москва, Белов реши да не се мести от улица „Гуриевич“ в апартамента на родителите си, а и покрай новото му жилище живееха и неговите нови приятели. Точно по тази причина бяха купили апартаментите си в един квартал, за да стигат пеша за няколко минути до местоработата си в „Дистрибутор“ ООД.
	След неочакваната амнистия на Саша му се наложи да пререгистрира апартамента, купен с фалшив паспорт, на новото си старо име. В милицията не му създадоха проблеми, защото бяха получили указания отгоре „да не закачат Белов“.
	Интересно, какво бе намислила Олга? Последната им среща в офиса на фонд „Реставрация“ завърши с грандиозен скандал. Бившата му жена направо се тресеше от омраза към него. Кой знае какво щеше да предприеме в такова настроение? Не му се щеше да ходи при нея сам, а нямаше смисъл да взема със себе си и компанията си, тъй като не бяха светски хора…


	Саша се качи по стълбата на първия етаж на обикновения панелен блок, който се намираше на улица „Гуриевич“, спря до скромната, почти незабележима табелка с надпис „Дистрибутор“ ООД и се заслуша. В офиса не се чуваше никакъв звук. Бутна незаключената врата и влезе тихо, стараеше се да не привлича вниманието към себе си. Партньорите се бяха събрали в бившия хол на типичния московски апартамент, превърнат в офис на малката фирма. Никой не забеляза появата му.
	Фьодор седеше с дебела книга в ръце зад директорското бюро и очевидно отново изучаваше Библията. Напоследък нещо го бе ударил на религия. Казваше, че е прочел по нов начин Новия завет и че се готви да разкрие пред човечеството нови истини и хоризонти на вярата. И през цялото време си преписваше нещо на малки листчета хартия. От известно време бе замислил един епохален труд — да направи нова трактовка на Свещеното писание.
	Витя Злобин, който стоеше срещу него с лице към прозореца, си играеше с нож, който приличаше на малко мачете. Описваше осмици във въздуха — насам-натам, насам-натам, и тренираше сръчността си. Слава богу, че в момента поне не го мяташе. По съвет на Федя беше забил на стената на офиса дървен щит с бюста на Бонапарт с триъгълна шапка. Лукин наричаше тази мишена Наполеон Карлович.
	Повърхността, по-точно целият бюст беше набразден със следи от точните попадения, а едно парче от триъгълната шапка липсваше. Върху щита се мъдреше и изрязан с въпросния нож надпис: „Ако искаш мир, готви се за война!“ Злобин беше чул този лозунг в някакво телевизионно предаване. И все се подготвяше за среща с някакъв невидим противник.
	Тук също така присъстваше и Станислав Макарович Вонсовски, въпросният Доктор Уотсън, който беше точно копие на звездата на руската естрада Розенбаум. Той седеше на креслото до прозореца потънал в размисли. Напоследък Уотсън беше изключително търсен, защото се оказа, че има талант на екстрасенс. Сега не режеше живо месо, както се полагаше на хирург, а лекуваше чрез допир с ръце. Уотсън посещава в течение на три месеца един семинар на шамани от Сибир в московския Център за нетрадиционна медицина. През цялото време приятелите го поднасяха, а Витя, когото Фьодор наричаше „инстинктивен материалист“, дори премина към открити подигравки.
	Но веднъж, когато Злобин се гърчеше от главоболието си — следствие от получена още в Чеченската кампания травма, Уотсън разтри слепоочията му и на болния му мина. След този сеанс на „научното шаманство“ Витя се успокои и почти престана да тормози Уотсън. Но за сметка на това започна да го нарича не Доктора, а Докторката…
	В действителност и Саша, и всички те, взети заедно, с изключение на Степанич, който винаги беше зает с нещо, полудяваха от безделие, защото нямаха цел в живота, а бизнесът не ги интересуваше… Благодарение на Арсений Степанович Власов „Дистрибутор-2“ ООД щеше да си работи като часовник и без тях. Той беше истински собственик и имаше природен или божи дар да създава работни места и да разширява сферите на влияние!
	Всички те, освен Степанич, тъгуваха по предишния си свободен живот. Сложи скитника в клетка и той като нищо може да умре като врабчето, което беше най-свободолюбивата птичка от всички съществуващи. Трябваше да се измъкнат от този застой, но как?
	— Я бързо, всички — горе ръцете! — изкрещя с нечовешки глас Белов и веднага съжали, че се е пошегувал.
	Без да се интересува кой е насреща му, Витя метна ножа си по посока на Саша, а Федя и Уотсън скокнаха на крака и заеха отбранителни пози. Ако Белов не се бе навел, щеше да даде повод на Доктора да приложи шаманското си изкуство. Ножът се впи с глух удар във вратата зад Саша.
	Щом разбраха какво става, „дистрибуторите“ се върнаха по местата си с недоволно мърморене, а Саша им се извини за глупавата си шега. Той с доста усилия измъкна ножа от вратата, подаде го с дръжката напред на Витя и каза:
	— Не си играй с остри предмети, ще вземеш, без да искаш, да си клъцнеш още нещо. Първо да беше помислил какво би казал Степанич, ако види, че отново съсипваш имуществото, скапан дискохвъргач такъв.
	— По-добре ти помисли дали ти трябва дупка в главата — тросна му се Витя и прибра малкото мачете в ножницата. Но не го остави, а започна да го подхвърля и да го лови с ръка като жонгльор.
	Белов седна край масата и се поинтересува къде се е дянал генералният им директор? Оказа се, че е тръгнал за ченгесарницата да подкупва някакъв началник, за да разреши на „Дистрибутор-2“ ООД да си направи паркинг пред блока за колите на фирмата.
	— Фидел, искаш ли да се поразходиш с колата? — попита Белов.
	Лукин грижливо си отбеляза докъде е стигнал с листчето, изписано с дребния му подреден почерк, мушна Библията в бюрото и стана, без да задава въпроси.
	— Аз съм роб на вълшебната лампа и на онзи, който я владее — каза той, имитираше узбекски акцент. — Какво ще заповядаш да направя, господарю, да разруша града или да построя дворец?
	Вечният му опонент Злобин недоволно изпръхтя. Той като че ли ревнуваше Белов от всички околни, дори от уличните метачи и бездомните кучета.
	— Намерил си кого да повикаш! Нито може да кара кола, нито да те защити, ако се случи нещо, пълен бездарник! Само Библията му е в акъла, че и някакви философски глупости в добавка — каза язвително той. — По-добре вземи Доктора, поне ще ти даде първа шаманска помощ, ако се наложи. Глухите застават на ушите си, когато той започне да размахва ръце пред тях. Нека по-добре аз да дойда с теб, нали знаеш, че и без ръце мога да прегриза гърлото на всеки. — Той подхвърли ножа, хвана го ловко за дръжката в полет и с бързо движение свали ножницата му на пода.
	— Тебе само да те отвърже човек и ставаш същински ротвайлер — пошегува се Федя. Просто на него характерът му беше такъв — той не можеше да се сърди и дори и на мравката път правеше. И се отбраняваше от нападките на Витя с кратки и на пръв поглед безобидни реплики. — Кога ще тръгваме, Саша?
	— Още сега ще тръгнем… — отвърна му Саша. — Облечи си нещо по-прилично и се избръсни. Все пак отивам на среща с бившата си съпруга.
	— А-а-а, на среща значи — проточи разочаровано Витя и порази с точен удар дървения Наполеон право в сърцето. — В такъв случай и Фидел ще ти свърши работа…


	4.

	Олга не се реши лесно дори на този кратък разговор с Александър. Спомените я връхлетяха… Времето донякъде бе изтрило в паметта й разривите и скандалите и в ума й изплуваха само хубави моменти: първите им срещи, разходките из Москва… признанията в любов… Сега й беше трудно да каже кое бе повече — горчивото или сладкото. Ухажването на хубавото момче, първата им незабравима близост, раждането на Ваня… Тези неща нямаше как да се забравят. Но сред тях бе и опита на Саша да я обладае насила!
	Ала сега това вече не беше най-важното, най-същественото. Откровеният разговор не й беше необходим, за да се връща в миналото. Бе настъпило време да възстанови официалните им отношения и да сложи ред между двамата. Трябваше да подадат заявление за развод и да се разделят цивилизовано, като хората. Но как щяха да си поделят имуществото?
	Бившата съпруга на бившата глава на фонд „Реставрация“ сравнително бързо свикна с безпределната власт над хората, с големите пари, с правото да управлява финансовите потоци и да се разпорежда с банковите сметки. Наивното момиче с цигулка в ръка се бе превърнало зряла жена, която си знаеше цената — същинска бизнес лейди. Тя беше човекът, който вземаше обмислени решения, караше подчинените си да ги превъплъщават в живота и носеше отговорност пред тях за неуспехите.
	А след тържествената среща, която служителите на фонда организираха на завърналия се от небитието Белов и която я възмути, тя разпъди целия стар контингент, който помнеше него и Бригадата. Смени секретарките и сътрудниците си и усили охраната. И се премести на деветия етаж в кабинета, който преди заемаше Белов…
	Неочакваното завръщане на Саша от небитието приличаше на взрив, който застрашаваше самото съществуване на фонда.
	Ами ако въпреки всичките си миролюбиви заявления, Александър поискаше дела си? Ами ако изведнъж пожелаеше отново да оглави фонда и да си възвърне изгубеното положение? Какво щеше да стане тогава? Тогава тя също трябваше да се върне към предишния си начин на живот и в предишното си състояние, когато беше никой, просто кукла, поробена от директора на театъра Карабас Барабас.
	Само мисълта, че такъв обрат на нещата е възможен, я докарваше до състояние на силно раздразнение. Затова се реши да проведе откровен разговор с мъжа си. Трябваше веднъж завинаги да разбере доколко твърдо е намерението му да се оттегли. Как се кани да постъпи и дали не иска да се върне във фонда? Нима ще направи от нея и своя син просяци?
	Без да се посъветва с Шмит, който с почуда и боязън наблюдаваше превъплъщаването на своята любовница в някаква хетера московско производство, тя пристигна рано сутринта в офиса, заключи се в кабинета си, заповяда да не пускат никого при нея и набра номера на Белов, който й съобщиха новите й сътрудници…
	Той веднага я нарече Оленка. Както преди, когато още бяха близки. Нима Александър още я обичаше? Ако това беше така, нейната задача страшно се опростяваше. Не, не се канеше да легне с него в леглото, защото нямаше нужда от чак такава жертва. Щеше да е достатъчно само малко да пококетничи, да повъздиша, да припомни предишните им отношения и да се престори, че я гложди лека носталгия.
	Това щеше да подейства отпускащо на Саша и тя като нищо щеше да започне по-лесно да го манипулира. Още повече, че оттогава беше изтекла толкова много вода… Къде е сега онзи железен Саша Белов? Може би се бе превърнал в пластилин? Вече нямаше зад гърба си такива финансови сили и средства, с каквито разполага тя.
	Той не можеше просто да дойде и да седне на мястото й! За новите служители на фонда, който Олга бе назначила, Белов беше никой — човек от улицата. Нямаше да го пуснат дори да прекрачи прага. Би могъл да седне в креслото на ръководителя на фонда, което сега заемаше тя, само ако потърсеше правата си чрез съда. Ами, нека да ги търси. Законът у нас беше отворена врата в полето! Докато насрочеха делото, докато го решаха, пък и като започнеше едно протакане…
	„Ако Белов се заинати, в крайна сметка може и да ми види сметката…“ — помисли си Олга и се изплаши.
	Не, тя все още не беше узряла за такова решение. Все пак Белов беше баща на сина й, нейният пръв мъж, човек, когото навремето бе обичала много. Не, убийството му не беше изход. Просто трябваше да покаже на Саша, че той няма шансове за победа в борбата за фонда — тя бе пуснала здрави корени там като вековно дърво и току-така нямаше да я изтръгне!
	Тя отново се спомни, че той я нарече Оленка! Ами ако искаше да възстанови семейството си? Може би точно затова веднага прие предложението й да се срещне с нея? Щеше да е добре, ако нещата стояха така. Тя щеше да се съгласи, но при определени, много строги условия: да прехвърли половината от всички пари по банковите сметки в Швейцария на нейно име, да й предаде контролния пакет от акциите на нейно име и да й предостави правата да се разпорежда с основните фондове, без да иска неговото съгласие!
	По-добре беше да получи половината състояние при мирни условия, вместо да подхваща война, която въпреки руските закони или, по-точно, благодарение на тях, можеше да завърши с поражение за нея.
	Белов не беше просто късметлия, той бе хитър и ловък късметлия и това негово качество му позволи да оцелее по време на свирепите криминални войни през деветдесетте години, да разбие всичките си врагове и дори да влезе в Държавната Дума в качеството си на перспективен политик. Беше опасен противник и не биваше да се подценява.
	Да, формалното възстановяване на семейството беше добра идея. Все пак, връзката й с Шмит се бе изчерпала. Дмитрий й помогна да се възкачи на върха на властта и сега започна да й пречи. Само й се мотаеше в краката. Необходимостта от силови решения почти отпадна, бизнесът беше легализиран, престъпните босове на практика не можеха да стигнат до нея. Бяха усетили, че настъпва краят на бандитския капитализъм и настава епохата на позитивизма! Самите те в по-голямата си част започнаха да се стремят към спазване на правилата на бизнеса.
	Бурният секс с Дмитрий, по който навремето бе загубила ума си, също беше останал в миналото. Тя вече отдавна не предизвикваше никакви чувства в него. И той тепърва щеше да си плати за това пренебрежение! Освен това тя никога нямаше да му прости едно нещо: обидният му отказ да й изпрати пари в Маями, за да си купи цигулката на Адомети! Макар че всъщност той беше прав и тя нямаше време да свири на уникалния инструмент. Тя изобщо нямаше време за нищо друго освен за бизнеса.
	Олга излезе от офиса на фонда един час преди уреченото време. Пред нейния мерцедес се движеше единият джип на охраната, а зад него — другият. Нека Белов види каква беше станала тя и как неговата „Пепеляшка пътува в каретата“…


	5.

	Бялата лада бавно се движеше в потока коли по „Садовое кольцо“. Зад волана седеше мрачният Белов, а до него — замисленият Федя. Саша се въсеше, тъй като от главата му не излизаше неочакваното предложение на Олга да се срещнат. По принцип, той се досещаше за какво ще стане дума. Естествено, за неговото възможно завръщане във фонда. Тя все не можеше да се успокои по този повод и странно как не разбираше, че този въпрос просто не го интересува.
	Впрочем, той нямаше защо да се учудва от това. В живота винаги ставаше така: срещаха се два кораба в морето, плаваха известно време по един и същи курс, опираха бордовете си един о друг, а после се разминаваха всеки по своя път! И всичко това се случваше, защото дрейфът в различни посоки започваше първо в самите тях. Това или беше свързано с възрастовите им промени, или беше заложено от природата като програма. И тази програма беше различна за всеки. Не всички двойки можеха до края на живота си да се променят в една и съща посока, при това — в синхрон…


	Федя с любопитство разглеждаше през прозореца колите, минувачите, жилищните сгради и търговските центрове. Изобщо не можеше да свикне, а още по-важно бе, че не искаше да свикне с шумния градски живот! Когато се озова зад борда на цивилизацията и се приземи на сметището, всичко в Москва беше по-различно и някак по-скромно. Преди, когато по улицата преминеше някой мерцедес или рено, събитието се обсъждаше цяла седмица след това, а сега дори дългият линкълн не изненадваше никого. А това скромно пежо с цвят меланж вече за кой ли път се мяркаше в огледалото за обратно виждане! И, естествено, те още не бяха успели да се отдалечат от блока си, когато то се лепна за тях!
	— Саша, струва ми се, че ни пасат…
	— Виждам, че ни пасат. Не си върти главата насам-натам, дръж се спокойно… Ей сега ще проверим.
	Федя не грешеше, наистина ги пасяха. Бяха им направили опашка нагло, безцеремонно, без да се крият зад другите коли. Сякаш им предлагаха да си поиграят на гоненица. Е, в такъв случай щеше да им се наложи да се включат в играта.
	Белов се престрои в първата крайна редица. Пежото повтори маневрата му и също се престрои там. Бялата лада даде мигач, че ще завие надясно, но не зави, а напротив, засече черната волга и се скри зад дългия фургон. Имаше вероятност преследвачът да реши, че будалата, когото преследва, все пак е завил, и да хукне да го издирва.
	Но не стана така. Пежото задмина фургона и отново се закачи за тях. Гадината беше с опит! Ами ако направим друго? Белов стигна до булеварда, зави надясно и се вмъкна в един двор с два изхода, който му беше познат. Постоя там около пет минути и бавно се измъкна на паралелната улица. Точно там, където го изчакваше преследвачът. И движението на тандема продължи. А времето ги притискаше. Сигурно Олга вече седеше в „Зимна виелица“ и се нервираше.
	На Белов страшно му се прииска да разбере кой се крие зад затъмнените стъкла на чуждестранната кола. Дали пък да не предизвика малка катастрофа? Внезапно да натисне спирачки така, че пежото да удари предницата си в задната броня на ладата? Но не биваше да го прави, защото веднага щеше да се появи пътната милиция, а срещата с нея не беше безопасна. Независимо от прошката на президента. Освен това, нямаше да стигне навреме в „Зимна виелица“. А и нямаше гаранция, че преследвачите са невъоръжени.
	На излаза към Волгоградско шосе Белов забеляза колата на транспортната милиция, скрита край пътя. Той се престори, че се кани да завие надясно и включи съответния мигач, сетне рязко зави наляво и под зоркото око на пътните милиционери отново се превърна в примерен участник в уличното движение. За сметка на това преследвачът му започна да се колебае, опита се на два пъти да се престрои в другата редица и с несигурното си поведение привлече вниманието на пътните органи.
	Белов също намали, но той не беше застрашен от никаква опасност: документите му бяха изрядни, в колата нямаше оръжие, на пръв поглед Саша приличаше на типичен будала със скромна кола родно производство, докато в пежото зад него явно се спотайваше голяма риба. Единият пътен полицай се приближи до ладата, а другият — до пежото.
	Сега техният преследвач щеше да е принуден, ако не да излезе от купето, то поне да свали матираното си стъкло. Белов се изненада. Дори помисли, че се припознава. Беше именно Глигана, а не просто някаква мутра, която прилича на него, понеже се говореше, че многострадалният престъпен бос се е преселил някъде или в Турция, или в Арабските емирства. Значи отново беше в Москва и пак се държеше като чакал, пак го преследваше. Интересно дали правеше това по нечие нареждане, или в собственото му оскъдно мозъче се бе зародил някакъв план?
	Пътните милиционери веднага пуснаха скромно облечения Белов, а когато видяха и изтерзания от алкохола Федя, решиха, че ще бъде грях да тормозят тези мизерници. Ала задържаха пежото. Милиционерът накара дебелият шофьор да му помига с мигачите, да включи и изключи стоповете и дългите светлини, дълго рови из багажника му, а сетне провери номерата на двигателя, шасито и каросерията. Накратко — приложи вече добре отработения метод за въздействие върху шофьорската психика. Глигана имаше доста апетитен вид, а от задния джоб на дънките му стърчеше портфейл. Старият познайник на Саша никак не искаше да се сбогува с „трудовите си спестявания“ и се опитваше да обясни нещо на недоволните милиционери, притискаше ръце до гърдите си, нареждаше врели-некипели и се позоваваше на нещо.
	Белов остави Глигана в лапите на пътните милиционери, вля се в потока автомобили, зави на кръстовището, подмина две пресечки и зави още веднъж. А след като се убеди, че покрай него е чисто, бавно потегли към „Нови Арбат“. Щом пристигна на мястото на срещата, погледна към Федя и каза:
	— Сега ми предстои важен разговор. Ти стой тук. Ако се случи нещо, а ти знаеш какво би могло да се случи, изчезвай веднага. И не си подавай носа в „Зимна виелица“.
	— Ама нали уж отиваше на среща — припомни му Федя, щом забеляза ескорта от два джипа, пълни с едри каяци на паркинга на „Зимна виелица“. — Да не би да имаш среща с английската кралица?
	— Точно така, с кралицата, само че не с английската — подсмихна се Белов. — Общо взето, не би трябвало да се случи нищо лошо, но за всеки случай не гаси мотора.
	Фьодор кимна в знак, че всичко му е ясно и че ако настане клане, ще потърси Витя или Доктора. Белов излезе от колата и се отправи към входа на „Зимна виелица“.


	6.

	Обстановката в „Зимна виелица“ не беше променена. Сякаш не бяха минали пет години и навън както преди бушуваше дивият елцински капитализъм. Вярно, вместо солидния познат сервитьор, насреща им се появи нов — чевръсто момче с хитри очички и професионална келнерска усмивка. Белов не си направи труда да се преоблече с по-сносни дрехи, а дойде в любимия си дънков костюм, придобит от Измайловския пазар, затова сервитьорът не го възприе като сериозен клиент. Но реномето му леко се повиши, когато Белов му съобщи с кого има среща тук.
	Олга седеше край масата за ВИП гости. Пред нея имаше чаша кафе. Щом зърна жена си, Саша даже физически усети вълната на враждебност, която се носеше от нея. И макар заедно с това тя да излъчваше увереност в себе си, той разбра, че Олга се кани да се защищава, защото седеше стегната, сякаш обкована в бронята на изключително скъпия си костюм.
	Саша изпита леко вълнение. Все пак пред него не седеше чужда жена, а жената, с която го свързваха дълги щастливи и не много щастливи години съвместен живот. Той не се канеше да минава в настъпление, но не можа да сдържи и закачката в поздрава си.
	— Здравей, Снежна кралице — поздрави съвсем дружелюбно. — Както се казва, сто години не сме се виждали…
	— Здрасти, Бели — клъвна го тя на свой ред, но усети, че разговорът тръгва в друга посока още от самото начало и смени тона си с по-делови: — Общо взето, трябва да проведа сериозен разговор с теб.
	— За Ваня ли? — предположи Белов. — Аз също трябва да си поговоря с теб за него. Мъчно ми е за детето… Нямаш право да ми забраняваш да се виждам с него.
	— Това зависи от теб и от поведението ти. Но аз не исках да говоря с теб за това, а за фонда. Искам да зная твоите намерения и ми се струва, че имам право на това. Моето бъдеще и бъдещето на сина ти зависи от твоето решение. Ти се появи в Москва, но нито веднъж не прояви интерес към фонда. Чудя се какво се каниш да правиш? Как мислиш да живееш по-нататък? Не искам в един момент аз и Ваня да се окажем на улицата и да потънем в мизерия…
	— Нали ти казах вече, че фондът не ме интересува. Какво още трябва да направя за теб и Шмит? Да се обеся на уличната лампа под твоите прозорци, това ли искаш? — разстрои се Белов.
	Сервитьорът, който го посрещна, се появи при тях с отрупан с ястия поднос в крайно неподходящ момент. Явно Олга все пак бе дала поръчката и бе помолила да донесат храната едва когато дойде човекът, когото очаква. Той хвърли бърз поглед към дамата, за да разбере дали всичко е наред, а след това се вгледа по-внимателно в кавалера й. Лошото му ориентиране във физиономиите го бе подвело, затова не бе разпознал в Саша Човека и не бе отделил подобаващо внимание на този клиент. Побърза да поправи грешката си, подреди чиниите на масата, пожела приятен апетит и се оттегли.
	Олга изчака сервитьорът да си отиде и започна да изброява точките от „пакта за ненападение“. Тя говореше и потропваше с вилицата по масата като съдя с чукче.
	— Запомни, аз се грижа преди всичко за благополучието на нашия син — обобщи тя ултиматума си. — Ако си съгласен с тези условия, ще ти разреша понякога да се виждаш с Иван.
	— Доколкото разбирам, ти би се радвала, ако в този момент аз вече изобщо нямах нужда от пари — пошегува се мрачно Саша. — Е, извинявай, че кой знае защо останах жив…
	— Не ме разбра правилно — започна да се оправдава Олга, но веднага се отказа от увъртанията, наведе се към бившия си мъж и каза направо: — Дай ми фонда! Аз свикнах с него, Белов! Дай ми го целия, понеже ти тъй или иначе няма да можеш да ми го вземеш по съдебен път! Зад гърба ми…
	И на това място тя започна да изброява какво и кои стоят зад гърба й… Белов направо се изуми. Какъв само апетит беше развила! Малката цигуларка се бе превърнала в анаконда, готова да погълне по-голямо парче, отколкото можеше да смели. Ето защо не можеше да си представи, че той наистина иска да се откаже от наследството на Бригадата. Че няма нужда от креслото на неговия председател и, още повече, че не му трябват парите, натрупани от наркотици в онзи, предишния си живот. Това бяха мръсни пари, пропити с кръвта на хора, заради тях бяха загинали не само Космос, Фил и Пчелата, но и стотици, а може би и хиляди наркомани. Да се докосне до тези пари, означаваше отново да се превърне в предишния Белов.
	— А ако аз не се откажа, ти ще наемеш килър, така ли? — попита той с едва забележима усмивка.
	Белов искаше да разбере колко далеч е стигнала Олга в претенциите си и в борбата за онова, което, погледнато обективно, не й принадлежеше.
	— Саша, защо имаш толкова лошо мнение за мен? — уж се обиди тя. — Та аз те обичах. И двамата сме виновни за нашия разрив. Но, съгласи се, че ти направи за това много повече отколкото аз. Единственото мое желание е да осигуря добър живот на нашия син. Наистина ли не го разбираш?
	Анаконда, същинска анаконда! Кога бе успяла да натрупа в себе си толкова безсрамен фалш? И то в такива количества! Нима наистина винаги е била толкова алчна и граблива. А на него къде му бяха очите? Не беше изключено точно тя да го е предала на Глигана, който отново го преследваше толкова нахално! Но едно беше ясно — можеше да използва фонда за натиск срещу Олга, за да вижда Иван. Той имаше право да се среща със сина си! Затова Белов реши да не се отказва окончателно и безвъзвратно от наследството на Бригадата и максимално да проточи процеса по предаването на бизнеса.
	— Добре, ще помисля как да постъпим с фонда — каза уморено той, — най-вероятно ще се съглася с твоите предложения. Но тези дни няма да съм в Москва. Когато се върна, ще оформим нашите отношения, както искаш ти.
	— Само че се върни по-скоро, миличко — рече Олга със съвсем друг тон.
	Тя се опита да скрие задоволството и дори възторга, който я обзе след тези думи на Саша, но не се справи. Белов я гледаше изпод вежди и осъзнаваше, че тя вече няма да се спре пред нищо. И ако се наложи, ще го премахне от пътя си. Щеше да наеме някого, килърите в Русия нямаше нужда да ги сеят, те сами си никнеха. Вероятно климатът тук беше такъв — благоприятен?
	Белов стана, кимна й за довиждане, остави на масата три стотачки за поръчката, до която така и не се докосна, и се отправи към изхода.
	„А може би онзи плъх, който ме ухапа насън, е същата тази Олга?“ — разстрои се той.
	И пред очите му отново изникна лицето на момичето, което стоеше на пътечката в странния му сън. Странното беше, че Саша не бе в състояние да опише точно външността й, но ако я срещнеше, щеше да я разпознае сред хиляди хора.
	Влезе в колата мълчаливо, направи рязък и остър завой и напусна паркинга с непозволено висока скорост. Фьодор не го попита за нищо, защото усети, че на Саша не му е до приказки. Когато излезе от ресторанта, той направо не приличаше на себе си.


	7.

	Белов пътуваше по улиците на Москва, лавираше между лъскавите скъпи чуждестранни коли със скромното изделие на родната автомобилна промишленост и се чувстваше излишен на този празник на капитализма.
	„Дано всички вие си прегризете гърлата тук в преследване на пари и власт! — мислеше си ядосано Саша. — Край, момчета, оттук нататък играйте без мен! На мен изобщо не ми пука за цялата тази миша, всъщност, не — плъхска тупурдия… Москва е точно такова бунище, каквото е и сметището край Картаген. И не се знае къде има повече гадории… Трябва да препиша живота си на белова, друг изход няма.“
	— Федя, ти виждал ли си жив вулкан? — попита той спътника си, който продължаваше деликатно да мълчи.
	— Виждал съм по телевизията в един филм на BBC…
	— Не, имам предвид друго — усмихна се Белов, — истински вулкан, който изхвърля пепел и потоци лава. Представяш ли си какво е да надникнеш в кратера му?
	— А защо трябва да надничам там?
	— Ами, за да почувстваш могъществото на земята… Сигурно е красиво — опита се да разтълкува усещанията си Саша. — Представяш ли си, на Камчатка горещите гейзери бият изпод земята като фонтани, наоколо няма жива душа, на стотици километри има само камъни и небе. А знаеш ли каква е природата в Далечния Изток?!
	— Саша, не можеш да избягаш от себе си — отбеляза проницателно Федя и се обърна към него, — съдбата пак ще те догони… Спомняш ли си картината „Меншиков в Берьозово“? Умрял е там в заточение, но за сметка на това е постигнал хармония със себе си. Дори бил благодарен на Бога за това, че той го лишил от власт и богатство. Показал му, че всичко е тлен и суета. Ако не му се бе случило, щял да си отиде от живота като грешник, който не се е покаял. А е бил най-големият крадец на държавни средства в Русия. Днешните имат да му дишат пушилката.
	— Всичко ми омръзна — рече замислено Белов, включи левия мигач и натисна газта. — Само тичаш и се надбягваш с всички тях, с този едър и дребен бизнес. Изкачих се много високо, а сетне се сринах на дъното. И сега — какво, отново ли да драпам нагоре по същия път? Това ми е скучно, не искам да го правя повече… Пък и този град. Не мога да забравя братята си. А навремето седяхме заедно в „Зимна виелица“, разхождахме се по тези улици. Трябва да се махна оттук. Винаги съм искал да стана геолог…
	— Да ограбваш Земята и да й отнемаш скритите в нея богатства, така ли? — попита ехидно Федя. — Не е ли същото, с което си се занимавал и досега?
	— Не преувеличавай — подсмихна се Белов, — не е същото. Това е като лова и колекционерството — най-древната професия на човека. Ще дойдеш ли с мен в Далечния Изток?
	Федя отговори, без да се замисля:
	— С теб в огън и вода влизам… — След кратък размисъл добави: — Винаги съм вярвал, че най-древната професия е проституцията…


	Когато влязоха в офиса на „Дистрибутор“, Витя и Уотсън играеха на шах. При това Злия най-безсъвестно шмекеруваше, а Доктора се правеше, че не го забелязва.
	— Момчета, не ви ли писна да стоите в този задух? — попита весело Белов.
	— Тук не е задушно — отвърна Уотсън, — прозорецът е отворен.
	— Нямам предвид това — обясни Белов. — Питам дали не ви се ще да заминете през девет земи в десета!
	— Че защо не, аз бих заминал! — съгласи се Витя и в разрез с всички правила на шаха най-нагло взе пешка на черно поле с белия си фриц. — Има ли някакви идеи по този въпрос?
	— Аз бих седнал във влака „Москва-Владивосток“ и просто бих отишъл там, накъдето водят релсите — каза Уотсън. — Нашата страна е голяма, можем да слезем там, където душата ни иска. Живеем тук като канарчета в клетка, а дълбоко в себе си сме скитници!
	Изглежда, всички мислеха по един и същи начин и мечтаеха да се отърват от рутината на градския живот. Белов се вдъхнови. И наистина, защо трябваше да стоят на едно място, какво можеха да очакват? Все пак той не беше дилетант и зад гърба си имаше Геологическия институт. С тази професия все щеше да намери в Сибир или в Далечния Изток занимание, което да му е по сърце. Да се занимава с това само за собствено удоволствие. Метал и свобода — звучеше красиво!
	Поне щеше да надникне в кратера на вулкана! Щеше да се добере до някоя гърбата планина и да погледне вътре, в самата й сърцевина! И екипът му се състоеше от нужните хора. Имаше и доктор, и духовен наставник, и заядлив мърморко, всички можеха да готвят по нещо. Налице беше пълен комплект за духовно прераждане. Вулканът го чакаше, лавата в кратера му кипеше и той щеше да надникне в него! Твърде дълго беше отлагал това!
	И нека Олга да го търси, нека Глигана да го преследва, нека Зорин да скърца със зъби — той щеше да е далеч, щеше да спи в палатка, да яде от алуминиево канче, да слага с шепа в устата си горски ягоди и да кърпи пуловера си, пропит с миризмата на горски огън.


	8.

	Виктор Петрович Зорин, когото Белов бе взел за тлъстия плъх от своя сън, не беше нито страшния злодей от страховитите детски анимационни филмчета, нито безгрешен ангел. Бе най-обикновен високопоставен чиновник, изпечен в интригантските сражения, бит и пребиван, ритан и мачкан. Той изповядваше две противоположни на пръв поглед догми. Първата гласеше, че колкото по-високо се изкачиш, толкова по-лошо ще паднеш. А втората — че долу можеш да измръзнеш, а горе да се стоплиш. Всичко беше подчинено на това.
	В съответствие с тези закони той си извоюва доверието на Семейството, но за всеки случай се стараеше да не афишира близостта си до трона. В непредсказуемата Русия всичко беше възможно — президентът можеше да напусне или да го напуснат, а как щеше да погледне новият държавен глава на връзките на стария чиновник с него? Можеше да му тегли един шут отзад и да го изрита от кремълските покои.
	Срещу услугите, които правеше, Зорин охотно приемаше възнагражденията на благодарните бизнесмени, които наивните и невежи хора наричаха рушвети. А това бяха просто възнаграждения, компенсация за неговото посредничество и компетентност! А формите на подобно възнаграждение бяха безбройни. Затова той не се отказваше нито когато му поднасяха паленца хрътки, нито когато го канеха на коктейли и сауни със задължителното участие на жрици на любовта. Не се гнусеше от плътските удоволствия… Като всяка умна жена, Лариса Хенриховна си затваряше очите пред прегрешенията му и много повече се тревожеше за кариерата му, отколкото за дребнавите разправии на тема „с кого преспа и къде беше цяла нощ?“.
	Неговото място в номенклатурната ковачница му позволяваше да се надява на повишение! И година по-рано, малко преди Елцин да подаде оставка, след като ден-два се колеба от благоприличие, Виктор Петрович се съгласи да смени кабинета си и да се премести в креслото на член на Съвета за сигурност на Русия.
	Заплатата му съответно също се повиши, но това не беше най-важното. И на предишното си място той не получаваше малко пари — както официални, които вземаше по ведомост, така и конвертируеми, тоест такива, които конвертираше от залепените пликове. Но освен всичко сферите му на влияние значително се разшириха, а това съответно увеличи възможностите му за доходи. Само че му се налагаше много да пътува из страната, а здравето вече не му позволяваше това.
	Освен секса, само още една страст го поддържаше във форма — нестихващата му омраза към Белов, който му бе скъсал нервите с неприлично големия си късмет и пренебрежението си към всичко, което за него беше смисъл на живота. Само като си помислеше, че този хлапак, недоклатен депутат и бандит беше помилван и пуснат на свобода, му ставаше зле! И то от кого — от самия президент на страната с помощта на Веденски и Хохлов!
	А унижението, което преживя в кремълската зала, когато беше принуден да сервилничи пред Белов, беше равностойно на публично самобичуване! Такова нещо не можеше да се прости! Трябваше да го очисти и това беше единственото правилно решение на проблема. Защото проблемът беше самият Белов!
	Виктор Петрович не можеше да си представи своето съществувание без врагове и смяташе подобен живот за изпразнен от съдържание и за напразно губене на време. Беше глупаво дори да си помисли да се противопостави на генерал Веденски, който бе възнесен на недосегаема висина. Но можеше да хвърли прах в очите на генерала и случайно да настъпи Белов в настаналата мъгла. Един вид, извинете, ама не го забелязах. Първото правило на чиновника гласеше, че в мътна вода по-лесно се лови риба. Там, където имаше ред, имаше и отговорност. А всеки чиновник се боеше от отговорността!
	Първият етап от предстоящата разправа с Белов беше проследяването. За целта Глигана беше измъкнат от емирствата и натоварен да следи Белов срещу обещанието да получи подкрепа и защита. Като човек, на чийто път Белов неведнъж се бе изпречвал в живота, Глигана беше идеалната фигура за това предназначение. За Зорин беше много важно да знае къде ходи и е кого се среща Белов, за да може не просто да го настъпи, а когато го настъпи, да го размаже…
	Сигналът на интеркома прекъсна разсъжденията на Зорин. Новата му секретарка Вера беше изумително апетитно създание — пухкава, с хубавка фигурка, направо да я схрускаш. За всеки мъж, дори в напреднала възраст, беше достатъчно само да я погледне и в него се събуждаха всички животински инстинкти.
	И по телосложение, и по характер Вера беше съвсем различен тип жена от неговата Лариса Хенриховна. При следващата си командировка той непременно щеше да я вземе със себе си и там да провери нейните способности и възможности. Въпреки възрастта си, когато беше до нея, той се чувстваше като Казанова…
	— Слушам те, миличка — отговори с нехарактерна за него нежност Зорин и се оживи, тъй като си представи симпатичното личице на момичето.
	— Генерал Веденски е дошъл при вас — съобщи му официално Вера.
	Какъв номер! Заместник-председателят на Федералната служба за безопасност, генералът, не бе извикал, не бе поканил, не бе помолил чиновника да отиде в кабинета му, а сам бе дошъл при него. Да не би пък федералните да го бяха спипали някъде?
	Веденски влезе в кабинета му, затвори вратата след себе си и се разположи в креслото, без да му подаде ръка. Носеше цивилни дрехи, а скромният му на пръв поглед, но моден тъмносин костюм му стоеше като мундир на гвардейски офицер. Вратовръзката му също не беше ярка, но в тон с костюма. В сравнение със Зорин той имаше вид просто на някакъв беден посетител. Но за сметка на това излъчваше страхотна самоувереност и как нямаше да я излъчва, при положение че зад гърба му стоеше такава Кантора!
	— Здравейте, Игор Леонидович — стана и пръв поздрави собственикът на кабинета. — Как сте, как върви службата?
	— Благодаря. Не се оплаквам… Виктор Петрович, дойдох при вас, за да изгладим някои грапавини в нашите отношения…
	Зорин хвърли един поглед към портрета на починалата си съпруга, който стоеше пред него… Виж го ти него, измислил за повод някакви си „грапавини“! — ядоса се Зорин.
	Виктор Петрович нямаше от какво да се страхува. Провеждаше всичките си операции под грижливо тройно прикритие. За връзката му с тях не можеха да знаят нито в прокуратурата, нито в Министерството на вътрешните работи.
	— За какво говорите? Какви грапавини би могло да има между нас при моето най-искрено уважение към вас? Ако щете вярвайте, ако щете — недейте, но в това отношение аз съм чист и безгрешен като ангел небесен.
	Веденски не се постара да скрие ироничното си подсмихване. Ако този „ангел“ надникнеше в досието си, което се намираше в сейфа на генерала, щеше да запее съвсем друга песен. Но още беше рано да говори с него за далаверите му, понеже в оперативните материали все още липсваха някои подробности, свързани с партньорите на чиновника търговец.
	— Не става дума за вас… Засега не става дума за вас — подсмихна се многозначително генералът. — Разполагаме със сведения, че вие сте организирал проследяването на Белов. Ще ни разкриете ли какви претенции имате към него?
	Зорин застана нащрек. Откъде тези хора научаваха всичко? Значи някой им беше изпял информацията за унищожаването на Белов, което бе замислил?
	„Тези момчета подслушват всички — помисли си Зорин, — занапред трябва да съм по-предпазлив, особено когато говоря по телефона. Но нищо, Глигана ще убие Белов, а пък моите хора ще очистят Глигана. И всичко ще е скрито-покрито. Дори да се питат дали Зорин има нещо общо с това, ще видят, че няма.“
	— Боже мой, за какво говорите, уважаеми Игор Леонидович! — разпери ръце Зорин. — С него отдавна вече нямаме нищо общо! Какви претенции бих могъл да имам към него? В момента ние сме на различни нива на развитие, знаете това!
	— Моите сведения са други — остана невъзмутим Веденски. — Ще си позволя да ви дам един приятелски съвет. Оставете го намира, ако не искате да се скарате с администрацията на президента. Повярвайте ми, той има много високопоставени покровители.
	Виктор Петрович кимна и пусна една широка усмивка, с която сякаш искаше да каже: какво говорите, ама разбира се, няма нищо по-лесно от това. Нека живее, както си иска. Ала вътрешно целият се разтресе от омраза.
	Нямаше какво да се прави, налагаше се временно да отстъпи, тъй като Веденски недвусмислено му намекна, че самият президент Батин покровителства Белов!
	— Няма проблеми, Игор Леонидович, няма абсолютно никакви проблеми!
	И когато Веденски стана, давайки да се разбере, че мисията му е завършила, Зорин скокна иззад бюрото и суетливо стисна ръката на генерала за довиждане.
	При появата на Веденски, който излезе от кабинета на шефа й, Вера се изправи и го изпрати до вратата. В коридора Игор Леонидович доволно се усмихна. Колко мазно и подлизурски се държа старата апаратна лисица! Усещаше, че е стъпил в капана! Изглежда, Зорин разбра, че Белов е под закрилата на Федералната служба за безопасност и нападението срещу него заплашваше автора на подобна идея с напълно предсказуеми последствия. Всичко останало беше лирическо отклонение…


	Следобед Глигана се обади по мобилния телефон на Зорин.
	— Аз съм на гарата. Храната за из път до Владивосток е купена — информира той работодателя си. — Да отваряме ли консервите, или да изчакаме още малко.
	„Този Глиган е същински идиот — разгневи се Виктор Петрович, — що за тъпанарски код беше измислил? Оставаше само да спомене, че рибата ще е с доматен сос и че ще се чувства добре в него! Значи Белов се канеше да напусне Москва… Ала в светлината на състоялия се преди малко разговор с Веденски това можеше да е и за добро?“
	— Отбой — строго нареди Зорин. — До второ нареждане.
	Виктор Петрович прекъсна връзката, без да дочака отговор, и удари с юмрук по масата толкова силно, че рамката с портрета на починалата му съпруга падна на земята, а стъклото й се счупи.
	Глигана прибра мобилния телефон в джоба си, усмихна се доволно като преяло прасе и потри лапи. Опитът му да манипулира Зорин беше успешен! Въпреки омразата си към Белов и желанието да си разчисти сметките с него, Глигана осъзнаваше или, по-скоро, усещаше вътрешно, че ще го очистят веднага след като той убие Белов. Затова се опита да се подсигури и изпрати анонимно писмо във Федералната служба за безопасност, в което съобщаваше, че Зорин се кани да ликвидира бившия си партньор по тенис.
	В същото време се постара да отклони подозрението от себе си и да насочи вниманието към телохранителя на Зорин Сергей Литвиненко. Не беше трудно да изчисли, че когато федералните хубавичко поразтръскат Виктор Петрович, той ще бие отбой, но няма да поиска от Глигана да му върне предплатата, която бе дал, за да му свърши работа!
	Глигана изчака, докато влакът „Москва-Владивосток“ потегли и весело помаха с ръка, сякаш искаше да каже: довиждане, Александър Николаевич, но не си прави илюзии. С теб тепърва ще се срещнем на някой тесен път…


	9.

	До тръгването на влака оставаха десет минути. Не им се седеше в задушното купе, тъй като им предстоеше дълъг път и приятелите решиха да постоят край вагона и да погледат Москва, защото не се знаеше кога пак ще се върнат тук. Местата им бяха в различни купета — две в едно и две в друго, понеже така им продадоха билетите на касата. В купето, където се настаниха Белов и Федя, седеше мрачен брадат дядо, който направо беше като излят Иля Мурманец в пенсия, а двете легла в купето на Уотсън и Витя вече бяха заети.
	По перона назад-напред сновяха загрижени пътници, а Белов, Федя, Витя и Уотсън стояха до вратата на своя вагон, пушеха и обсъждаха реакцията на Степанич, след като научи за решението им да изчезнат от Москва. От една страна Степанич се срамуваше, че изоставя приятелите си, тъй да се каже, на произвола на съдбата, но от друга страна той не можеше да зареже без надзор своя разраснал се бизнес! Степанич и без това по цели дни търчеше като луд, а ползата от партньорите му беше твърде малка, да не кажем никаква.
	— Не работата прави човека свободен — заяви дълбокомислено Федя и вдигна нагоре пожълтелия си от цигарите показалец, — а липсата на такава! Да вземем, например, Степанич — какъв смисъл има да се блъска, след като не умее да харчи парите, които печели?
	— А ти умееш ли да ги харчиш? — поинтересува се ехидно Витя и пусна една струйка дим по посока на домораслия философ.
	— Че защо ми е да умея, парите са отговорност, един вид тежест, а пък аз съм с ограничена товароподемност. Всеки човек, както и всеки асансьор, има свой лимит, разбра ли? И е по-добре да не го нарушаваш, за да не се озовеш в шахтата, което ще рече — в гроба!
	— Ама че си дрънкало — неясно дали похвали, или упрекна Федя Белов. И потръпна.
	Сред тълпата хора, които се движеха по перона, той открои с поглед едно познато до болка лице. Не се досети веднага къде го беше виждал — едва след няколко секунди внезапно и ясно осъзна, че е лицето на момичето от неговия сън! Русото видение — ето коя беше тя! Точно тя!
	Момичето беше без багаж, стискаше под мишници две опаковки със сок и се промъкваше между пътниците с пакети и куфари, сякаш бягаше от някого… Саша се вцепени от усещането за нереалност на ситуацията — стори му се, че отново се е озовал в странния си сън и че на този свят няма никого и нищо освен нея.
	Но нея като че ли настина я преследваха — един южняк на средна възраст настигна момичето и го сграбчи за лакътя. Кой знае защо Саша веднага реши, че той не е кавказец, а арабин или афганистанец, защото неведнъж се бе сблъсквал с такива, докато отбиваше военната си служба на границата.
	Момичето се отскубна и ускори крачка, но арабинът не я остави на мира. Той не беше сам, с него вървяха и двама кавказци. Белов веднага позна единия — беше младежът, когото видя сред нападателите при битката край Картаген. Другият — с брадата и нахлупения над очите каскет, не му беше познат. Момичето хукна да бяга от тях към вагона и се опита да се качи вътре, но арабинът отново се вкопчи в лакътя му. И този път го направи толкова силно, че тя не можа да се отскубне, а когато за втори път се опита да изтръгне ръката си от неговата, опаковките със соковете паднаха на перона.
	— Обиждаш ме, красавице… — каза арабинът с упрек в гласа. — Защо не искаш да си поговорим? Аз не хапя…
	— Пусни ме — помоли някак по детински тя, — иначе ще кажа на дядо!
	Споменаването на дядото предизвика смеха на арабина, но в този момент Белов направи крачка към него, погледна го в очите и го посъветва:
	— Остави я на мира, за да не те обидя аз! — Както винаги в моменти на опасност той бе обзет от напрегнато спокойствие, което заобикалящите го в такива случаи хора възприемаха като увереност в себе си.
	Муса се притесни, защото двамата с Омар бяха обявени за издирване, а в същото време разиграваха сценки по перона! Той сложи ръка на рамото на разпаления арабин и каза с помирителен тон:
	— Стига де, Омар, престани. И без това всички ни гледат. Какво си се лепнал за това момиче? Знаеш ли колко такива има във влака!
	Омар потръпна, изчерви се, а вените на слепоочията му изпъкнаха. Той се извърна към Муса, едва се сдържаше… Ако можеше да го убие с поглед, би го убил.
	— Не, ти не ме разбра — процеди той през зъби, — тук става дума за друго… — Той дръпна момичето към себе си, но то извъртя ръката си, освободи се от хватката му и се втурна във вагона.
	Уотсън и Витя тръгнаха към Белов, а Федя се наведе и вдигна от земята опаковките със соковете.
	Злобин беше единственият човек, на когото създалата се ситуация му хареса. Той направи крачка напред с щастлива физиономия на уличен побойник и застана рамо до рамо с Белов:
	— При нас такива омари като теб ги варят на супа — обяви той на разтреперания от гняв арабин. — Я веднага се махай оттук, докато не сме ти обърнали краката наопаки!
	Възрастната стюардеса, която до този момент спокойно наблюдаваше развоя на конфликта, реши, че вече е време да се намеси.
	— Ей, кавгаджиите, веднага престанете да вдигате шум, че ей сега ще извикам милицията — властно заповяда. — И вместо в Сибир, ще идете в Бутирския затвор.
	В това време от вагона се показа същият онзи дядо с вид на богатир, който седеше в купето на Белов, и огледа с недоволен поглед застаналите на перона мъже. Иззад мощния му гръб надникна момичето. А най-интересното бе, че то не изглеждаше изплашено. Ни най-малко!
	— Ярослава, я ми покажи кой те е обидил? — попита дядото с басов глас.
	Момичето посочи с пръст Омар и той отстъпи назад, тъй като видя, че численият превес е в полза на противника му. Веднага щом дядото стисна тежките си юмруци, а Белов направи още една крачка напред, Омар се обърна и с бърза крачка тръгна покрай вагона, като непрекъснато се оглеждаше и мърмореше нещо под носа си. Неговите „асистенти“ заситниха подире му. Белов подкани с поглед Федя да даде опаковките със сок на момичето.
	— Благодаря ви — каза тя и се усмихна, — че не се изплашихте и ме защитите.
	— Нищо особено не сме направили — избоботи Белов, сякаш се оправдаваше и добави: — Явно ще пътуваме в едно купе.
	Само преди минута той се канеше да помоли спътниците си да си сменят местата с Витя и Уотсън, за да може цялата прекрасна компания да се настани в едно купе, но сега не би се съгласил да направи това за нищо на света. Не, той трябваше да пътува в едно купе с момичето от своя сън — с Ярослава!
	Дядото на Ярослава се казваше Афанасий Никитович Суриков, но на Саша непрекъснато му идеше да го нарече Иля Мурманец, понеже страшно много приличаше на богатира от картината на Васнецов! Направо беше негово копие! Черната му прошарена брада покриваше широките му гърди, изпод рошавите вежди гледаха умни сини очи, а малкият му червендалест нос доказваше нагледно, че земните радости не са чужди на неговия притежател. Белов си представяше, че жителите на тайгата изглеждат точно така… А жителките им — като неговата внучка. Момичето беше стройно, очите му бяха с цвят аквамарин, а ленените му коси бяха сплетени в дебела плитка. Разбира се, Ярослава изобщо не приличаше на госпожичките от конкурсите за красота… Но, ако ставаше дума за красотата на здравето, свежестта и силата, тя нямаше конкуренция и в това нямаше никакво съмнение!
	— Накъде сте тръгнали, господа другари? — избоботи богатирът и огледа изпитателно спътниците си, когато всички седнаха по местата си и влакът потегли.
	— Където ни откара влакът — призна Белов.
	Този отговор явно не се хареса на консерватора от тайгата. Според него, този младеж или криеше нещо, или беше мошеник, което и в двата случая не беше добре. Белов схвана това и уточни:
	— Отиваме да видим Сибир, а след това ще отскочим до Далечния Изток. Аз съм геолог по образование и искам да се занимавам с вулканите. Това ми е хоби. А пък вие ще ни подскажете къде ще е по-добре да слезем, понеже сте местни хора и познавате околността.
	— Значи сте туристи — разбра дядото и се усмихна приветливо. — Тогава можете да смятате, че ви е провървяло, уважаеми скитници. Аз съм най-добрият екскурзовод по този маршрут.
	И започна да разказва за забележителностите по маршрута Москва-Владивосток. А Белов хвърляше от време на време по някой поглед към Ярослава и си мислеше, че страшно му е провървяло.
	— Например, ние с внучката ми първо ще се отбием в Первомайск, а после ще си идем вкъщи в Свободни… Това са нашите родни места — завърши дядото.
	— Свободни ли? — сепна се Белов. — А къде се намира този град?
	Афанасий Никитович се усмихна широко, защото много обичаше да разказва за своя роден край. И понеже от малък се гордееше с него, побърза да сподели тази своя гордост с новите си познати.
	Дядото разказваше за Свободни като за някакъв земен рай. А градчето било основано само заради едно разработено находище за скъпоценни метали. Доколкото Белов разбра, Свободни било съвсем затънтено място, в което живеели само златотърсачи. Ала Афанасий Никитович го описа толкова цветисто, така похвали тайгата около него и реката със златни наноси, че Белов реши на всяка цена да посети Свободни. Още повече, че вече беше открил своята златна находка. Отново спря очи върху Ярослава. Но момичето гледаше с подчертано равнодушие през прозореца, стиснало в ръка червена ябълка, сякаш бе забравило за нея. Както и за Саша, когото то не открояваше сред приятелите му…


	10.

	Една седмица преди описаните събития в един от кабинетите на Федералната служба за безопасност на Русия се състоя среща между двама генерали: Веденски и Хохлов. Сега те стояха на едно и също стъпало, и двамата бяха заместници на шефа на тяхното сериозно ведомство, затова Игор Леонидович не докладваше, а Анатолий Андреевич не заповядваше.
	— Има една доста интересна идея — каза тихо Веденски, отпи глътка силно кафе и запали неизменната си цигара. Избягваше да повишава тон, не защото кабинетът беше натъпкан с бръмбари, а просто защото беше свикнал да говори по този начин. — Ако всичко тръгне така, както е замислено, ще напипаме следата към базата на терористите. Може би ще успеем да настъпим опашката на самия Хатаб.
	Името на този арабски муджахидин отдавна вече беше в устата на всички… Взривовете на жилищните сгради и административните здания, пукотевиците по пътищата, отвличането на хора, разстрелите на чеченците, които бяха преминали на страната на Федералната служба — всичко това по един или друг начин се свързваше с името на Хатаб.
	— Каква е идеята? — заинтригува се Хохлов.
	Замисълът на Веденски се оказа изумително прост и лесно изпълним. Той беше, тъй да се каже, азбуката на контраразузнавателното изкуство. Е, разбира се, криеше и риск, който не можеше да бъде изключен напълно, само би могъл да бъде намален, макар и трудно.
	При унищожаването на селището Картаген служителите на Федералната служба за безопасност докопаха няколко терориста, между които и приближените на Хатаб — Омар и неговият заместник Муса. Последният по далеч неслучайно стечение на обстоятелствата беше човек на Веденски, негов дългогодишен информатор и дори приятел, доколкото това беше възможно, предвид разликата в техния статус. Направо беше грях да не се използва тази ситуация. Всичко беше много просто: достатъчно бе да се организира „бягство“ и да се проследят пътя и връзките на Омар, които в крайна сметка щяха да ги отведат до Хатаб или до неговото най-близко обкръжение. А заедно с това — да разкрият плановете на бандитите и да получат сведения за техния арсенал и маршрутите им на придвижване. Нима това беше малко?
	— Идеята е перспективна — одобри Хохлов и извади от бара бутилка с арменски коняк. — Хайде да пием за нея. Макар да съм по-възрастен от теб, ти, братко, си по-умен. Идеята си я бива!
	— Не хвали този, който отива на война, а онзи, който се връща от война — разсмя се Веденски и вдигна наздравица със своя бивш началник.
	Като на всеки човек, похвалата от устата на добрия професионалист достави удоволствие и на него. И тъй, на чаша коняк, те обсъдиха детайлите на операцията…


	Всичко стана по време на преместването на арестантите от затвора в сградата на Федералната служба за безопасност. Зад волана на затворническия автомобил седеше възрастен капитан от Лефортово, когото се наложи да посветят в подробностите на замислената операция. До него беше нищо неподозиращ ефрейтор на срочна служба, на когото днес бяха дали фалшиви патрони. Петнайсетина минути след като бяха тръгнали от затвора, капитанът най-неочаквано си спомни, че уж е оставил в служебния кабинет цигарите си, спря колата и хукна към близката будка. Пътьом удари няколко пъти по вратата и превъртя ключа й. А когато се върна, автомобилът беше празен, следствените бяха изчезнали. Наложи се да изпратят редовия в медицинския пункт със сътресение на мозъка след сериозния удар, който му нанесе Муса. Капитанът моментално се обади на Веденски и го информира за бягството. Както често ставаше, издирването на избягалите не даде резултати — Омар, Муса и третият арестант сякаш се бяха изпарили във въздуха…


	11.

	Колкото и да е странно, дългият път на Изток не се стори на приятелите нито скучен, нито досаден. Времето летеше бързо. Дядо Афоня разказа, че той и внучката му се връщат от Москва, където се отбили у родителите на Ярослава, които работели по договор в Ирак.
	— Срещнахме се и се разделихме — мърмореше дядо Афоня, — за тях парите са по-важни от дъщеря им.
	Ярослава погали дядо си по ръката и той замълча, тъй като очевидно тази тема й беше неприятна. Саша попита Афанасий Никитович дали не си спомня Николай Белов, който, съдейки по всичко, е бил в град Свободни. Дядото помисли малко и не отговори. Може би не си го спомняше, а може би просто не искаше да му каже нищо…
	Те се хранеха като събираха пари помежду си и си купуваха по гарите и крайпътните кръчми ту кокошка, ту картофи, ту кисели краставички, ту риба. И живееха така. Купето се превърна в жилище за четирима, а Уотсън и Витя им идваха на гости. Разходките по пероните и по коридора станаха задължителни, а четенето на вестници и списания на глас беше редовното им занимание.
	— Ех, ако дойдете при нас в Свободни — казваше често дядото, — да видите с какъв мед от елда ще ви нагостя, с каква истинска осолена сланина, с какви специални гъби, че и с ягодова ракия. Какво ядем тук? Само боклуци! А какво пием? Срамота! — И дядо Афанасий слагаше с недоволно изражение под масата бутилката водка с неустановен произход.
	Белов с удоволствие би приел поканата, но на този етап не бързаше да дава обещания. Не искаше отново да отложи осъществяването на мечтата си да надникне в кратера на вулкана!
	Федя се вкопчи в стария обитател на тайгата, нахвърли се върху него като дървеница на новодошъл и започна с часове да му разяснява своето революционно разбиране за Библията. Просто никой друг не го вземаше на сериозно.
	Според мнението на Лукин, в началото на света не е било Словото, както се твърдеше в Стария завет, нито Делото, както беше казано във „Фауст“ на Гьоте, а Мисълта! Или по-точно, мисленият образ. Понеже преди да създадеш нещо, първо трябва да си го представиш! А това означаваше, че идеалният образ на света се е появил в съзнанието на Твореца преди материалния!
	За каквото и да се захванеше Фьодор, неговата интерпретация коренно се различаваше от общоприетата. Той дори отхвърляше понятието „първороден грях“ като несъответстващо на текста в Стария завет. Адам и Ева не били изгонени от рая заради това, че се опознали помежду си плътски, а заради това, че поискали да опитат плода от Дървото на живота и да станат безсмъртни! Поискали да скочат по-високо от главата си! А кой на този свят искал да развъжда свои конкуренти? Никой, дори Господ Бог! И затова се превърнали в бежанци… От което излизало, че и в рая, и във вечността се води борба за територия. Ето какво се получавало.
	Афанасий Никитович, който беше потомък на староверците и Ермаковите казаци, го слушаше, усмихваше се под мустак и понякога дълбоко в себе си се възмущаваше, но не влизаше в спор. Мъдрият старец разбираше, че всеки човек си има свой Бог и своя истина и че да натрапваш на околните „единственото правилно мнение“ е безсмислено и безперспективно занимание.
	По средата на пътуването Злия и Уотсън почти престанаха да посещават купето им. На Витя, подобно на Зигмунд Фройд, винаги и навсякъде му се привиждаше секс. Той се запозна със съпругата на офицер танкист, която пътуваше за Чита, и, съдейки по всичко, намериха много общи неща помежду си. При всички случаи, не им се наложи да търсят теми за разговор. Те излизаха да пушат на покритата платформа дори нощем и задълго се заключваха там.
	С помощта на мануалната терапия Уотсън се опитваше да излекува радикулита на една своя възрастна съседка по купе, а след успешно приключилия курс на лечение беше поканен и при още една пенсионерка в друго купе. Практически, тръгна от ръка на ръка. Пациентите го хранеха до пръсване, затова започна да пълнее направо с дни!
	Колкото до Белов, той все повече и повече се влюбваше в Ярослава, но момичето като че ли не забелязваше това. То престана да страни от него като от чужд човек, но и не го допускаше близо до себе си. Белов не можеше да й се налюбува — тя беше здрава, стройна девойка с фигура на вакханка, но умът й бе съвсем детински. Явно възпитанието на дядо й далеч от цивилизацията си бе казало думата.
	Когато Федя и дядо Афанасий подхващаха общи разговори на социално-теологични теми, Саша и Ярослава излизаха в коридора и стояха заедно на прозореца. Веднъж Ярослава го попита с какво се занимава, когато не е зает да изучава вулканите и Белов й отговори кратко и без да се впуска в подробности, че е предприемач. Този отговор напълно удовлетвори Ярослава.
	Докато гледаше пейзажите, които се носеха покрай тях, Ярослава му призна, че град Свободни изобщо не е чак такъв рай, какъвто го описва дядо й. Там, където имало злато, не можело да има и рай. Жителите на селището, били кавказци и излежаващи присъдите си престъпници. Били в постоянен конфликт и като глава на селищната администрация дядо й си пател и от двете страни. Тя дори се страхувала, че могат да го убият. И тогава къде щяла да се дене? Родителите й нямали нужда от нея, щяла да остане кръгло сираче.


	12.

	Престоят на гарата в Красноярск продължи цели двайсет и пет минути. Експресът се движеше по график, тъй че не се предвиждаше съкращаване на престоя. Затова Саша и Ярослава решиха да не се разхождат по перона, а да посетят пазара на площада пред гарата. Там продаваха всичко: храни, дрехи, обувки, съдове и разни дрънкулки. Докато разглеждаше някакви атрибути за дамския тоалет, момичето най-неочаквано попита:
	— Защо не купувате нищо на жена си? Тя каква е, също ли е предприемач като вас?
	— Аз се разделих със съпругата си — отвърна й Саша. — Дълго е да ти разказвам защо. Тъй че можеш да ми повярваш от една дума.
	— Не ме ли лъжете? — попита Ярослава. — Всички мъже, щом излязат от къщи, веднага престават да бъдат женени.
	Белов отбеляза наум, че Ярослава не е чак такава наивница, на каквато се правеше, когато беше с дядо си. Много добре умееше да се нагажда към събеседника си — и дядо й виждаше в нея това, което му се искаше да види, и Белов виждаше в нея онова, което му се искаше да види. Трудно беше да се определи дали това става случайно, или е преднамерено.
	Те скитаха из пазара, докато не се натъкнаха на една редица бабички, които продаваха цветя. На Саша му се прииска да достави удоволствие на Ярослава и взе, че й купи цяла кофа с най-различни цветя. Ярослава се разсмя, когато прие подаръка, но й личеше, че е поласкана.
	Белов сравни подсъзнателно Ярослава с бившата си жена и това сравнение не беше в полза на Олга. При нея можеше да става дума за какво ли не, но тя никога не бе притежавала наивност в хубавия смисъл на тази дума, пък дори и да е имала, тя се бе изпарила отдавна и без остатък…
	И отново се занизаха поклащащият се вагон, безкрайните разговори на Федя и дядото на религиозни теми, разказите на Ярослава за живота в тайгата и на Белов — за вулканите.
	В Чита Витя се сбогува с офицершата, която пристигна на мястото, където бе дислоцирана частта на мъжа й, и потъна в тъга. По цели дни бродеше по коридора, надничаше в чуждите купета и за стотен път изучаваше окаченото разписание.
	На седмия ден експресът пристигна в град Свободни. Още преди това дядо Афанасий започна да се приготвя за слизането, а Белов лежеше на леглото си и си мислеше, че губи може би най-важното нещо в живота си… Но не беше в стила му да се натрапи на гости на Афанасий Никитович и Ярослава. Какво от това, че дядо Афоня ги бе поканил, човек можеше да изтърси всичко по време на задушевен разговор на чаша водка. Ала Ярослава видимо се натъжи, непрекъснато въздишаше тайно, а очите й се пълнеха със сълзи. Мъдрият старец забеляза това и им се притече на помощ.
	— Е, какво, младежи — каза той на Белов и Федя, когато влакът спря на гарата, — щом ви е все едно къде ще идете, защо не се отбиете при нас с Ярослава за няколко дни? Нали ви обещах да ви нагостя със сибирски специалитети.
	Федя закима с глава като цирков кон. А на Саша направо му падна камък от сърцето. Той бързо обсъди с Витя и Уотсън създалото се положение. След няколко минути четиримата приятели слязоха на перона след дядо Афанасий и Ярослава. Торби на гърба, вързоп в ръката на Уотсън, куфар в ръката на Злия — багажът на скитниците се изчерпваше с това. Приятелите на Белов не се впуснаха в спор. Щом беше казал, че ще слязат в Первомайск, значи щяха да слязат в Первомайск. А вулканът нямаше къде да се дене, нито да избяга, той си бе седял на мястото в течение на милиони години, значи можеше да почака и още две седмици.
	— Кои сте вие? — приближи се до тях сънен сержант от милицията.
	Дядо Афоня поглади пищната си брада и присви очи.
	— Май много си се надул, Сьома, щом не познаваш своите хора. Да не би да се каниш да ни обискираш?
	— Теб те познах, Афанасий Никитович, но тези са доста подозрителни — посочи с пръст компанията на Белов служителят на милицията, — няма да е зле да им проверя документите.
	— Те са мои гости — обясни Афанасий, — проверявай документите на въшките си и не ми закачай гостите!
	Сержантът махна с ръка и продължи нататък по перона. Старият обитател на тайгата с удоволствие демонстрира на спътниците си, че тук го познават и уважават. По пътя към сградата на гарата той се поздравяваше с всеки срещнат. Белов и приятелите му помагаха на дядото да носи безбройните си кутии и сандъци.
	На Белов му се прииска да попита какво има в тях, но реши да не си пъха носа в чужди работи. Дядо Афанасий обаче им разкри тайната. В сандъците и вързопите имаше подаръци от Москва. Дрешка за безработната Клавдия, която живееше с мизерна пенсия. Съдове за еднократна употреба за чистачката на някакъв офис, която останала без мъж. Коняче за началника на градската милиция. Двайсетина видеокасети. Любовни филми за сантименталната съпруга на началника на свързочния възел. И екшъни за заместник-управителя на „Золотопродснаб“.
	— Това е и от милосърдие, и за рушвет. Ако не дадеш, няма да получиш. А на нас с Ярослава ни се налага и да даваме, и да получаваме — присви многозначително очи старецът. — Хайде, време е да тръгваме. Вертолетът за Свободни е след два часа, ако закъснеем, ще да висим тук до утре…
	Тръгнаха с автобус. Единственото такси, което дежуреше пред гарата, натовари багажа на дядото. Той се оказа толкова много, че в него не остана място за пътниците. Още повече, че бяха шестима.


	13.

	Много преди изборите вицепрезидентът на Руската федерация В. В. Батин започна да укрепва властта си чрез разместване на номенклатурната колода. Кадрите решават всичко и все още никой не бе успял да опровергае тази истина! Младите енергични северняци, които бяха родом предимно от Ленинград-Петербург, започнаха да изместват старата гвардия на Елцин.
	Батин не се отнасяше много добре, към Зорин или най-малкото не го смяташе за свой човек. Виктор Петрович знаеше това и по тази причина, когато получи предложение да заеме друг пост, дори и не помисли да откаже. Въпреки че го „заточаваха“ в Сибир на макар и почетната, но по-скоро декоративната длъжност заместник-представител на президента в Далекоизточния и Сибирския район. На свой ред представителят му нареди да наблюдава и Амурска област. И съответно да седи в Благовещенск и да не мърда оттам без негово нареждане.
	Приятелите му от администрацията на президента недвусмислено му намекнаха, че той напуска Москва временно и че веднага щом вълната от нови назначения се успокои и се появи необходимост от верни хора, той ще се върне в столицата.
	Зорин дори не се разстрои, че му се налага да напусне Москва. Като човек с финансово въображение той реши, че ако подходи умно и сръчно към новата си длъжност и не се отнася към нея като към заточение, а като към експедиция, може да изкара много повече пари за охолната си старост, отколкото ако си седи в столицата. Три дни преди да излети за новото си местоназначение, Виктор Петрович повика в кабинета си своя помощник и телохранител Литвиненко.
	— Сергей, ти чу ли за моето ново назначение?
	Въпросът му беше изцяло риторичен, тъй като повратливият и умен бивш служител на Федералната служба за безопасност винаги беше в течение на нещата и събитията. И в явните, и в скритите в досиета секретни папки, и в защитените с пароли компютърни файлове. Зорин изобщо не се интересуваше кой го снабдява с тайната информация и как той постига резултатите си. Най-важното бе, че е убеден във верността и личната преданост на Литвиненко.
	— Чух това-онова — призна си предпазливо Сергей. — Ако смятате за нужно, можете да ме посветите, Виктор Петрович.
	Това не беше само нужно, а необходимо! Тъй като именно Литвиненко трябваше да се превърне в опора, мотор и дори щит на неговите замисли с далечна цел. Зорин веднага реши, че личното му състояние, което и в момента никак не беше малко, ще се увеличи в Сибир! Добивът на злато, нефтът, дървообработката, риболовът и промишлеността на Приамурието бяха истинско Елдорадо, което само чакаше своите конквистадори!
	Нямаше нужда да говори със заобиколни фрази и да се прави на непримирим борец с корупцията, тъй като с Литвиненко отдавна вече бяха намерили общ език.
	— Ти разбираш, че сам не бих могъл да постигна нищо. Но заедно можем да направим много неща. Там, в Сибир и в Далечния Изток, има доста големи възможности за деловите хора. Само в Европейска Русия всичко е завзето и разпределено. Но в покрайнините на империята има много места, които очакват своя стопанин.
	— Разбирам, Виктор Петрович, как няма да разбирам — кимна Литвиненко. — Можете да разчитате на мен.
	Той познаваше Зорин както никой друг и го смяташе за гений на бюрокрацията. До него човек нямаше начин да умре от глад или от безпаричие! Затова, без да се замисли дори за миг, той прие предложението на Зорин да тръгне с него на Изток. Обсъдиха подробностите на пътуването и Литвиненко отиде да се подготвя за заминаването.
	Зорин реши да остави Лариса Хенриховна в Москва. Или, по-точно, в Жлобня като началник на своя запасен аеродрум. Създаденият от него интернат за особено надарени деца процъфтяваше, а неговата популярност бе надхвърлила всички разумни граници. Пред него за дълги години напред стояха на опашка политици и висши чиновници. Тъй че той не се вълнуваше за своето бъдеще, както и за бъдещето на Русия.
	Виктор Петрович беше предвидил всичко, но прояви слабост само по отношение на новата си секретарка Вера и наруши собствените си неписани правила, едно от които гласеше, че никога не бива да завързва любовна връзка с личните си секретарки. Но този път дяволът му влезе под кожата! До нея той се чувстваше като млад самец в период на разгонване. Честно казано, не бе очаквал от себе си такава пъргавина и лекомислие!
	Остана му само да убеди Вера да заеме в неговата свита ролята не само на негова секретарка, стенографка и референт, но и на „креватен атрибут“. Без много-много да му мисли, Виктор Петрович извика Вера в кабинета си, прегърна я през възхитителната талия, побутна я нежно напред и я сложи да седне на собствения му стол зад бюрото. А той започна да се разхожда из стаята, да чурулика като славей и да хвърля погледи към смутеното и трогателно изчервено момиче.
	— Разбираш ли, Вера, всеки държавен деец има нужда от активната помощ на свое доверено лице. А кой би могъл да му бъде по-близък от личната му секретарка? Тя и пощата ще му донесе навреме, и кафе ще му направи. Ще го успокои, ще го погали, ще го целуне — изброи той списъка от предполагаеми услуги. — От това зависи настроението на държавния служител, а следователно — и неговите успехи в борбата му за процъфтяването на Русия.
	— Разбирам — съгласи се твърде съобразителната за годините си Вера. — От вас наистина зависят много неща… А пък аз, Виктор Петрович, съм завършила и курсове за масаж и преподавателите ме хвалеха, че имам сръчни ръце.
	Ако се съдеше по лукавия поглед, който тя хвърли към дивана и леката руменина по бузите й, Вера беше разбрала всичко правилно и практически се бе съгласила с „деловото му предложение“. Че къде можеше да се дене? Цената на едно момиче без висше образование и опит в работата беше твърде ниска на пазара на труда.
	Честно казано, тя използваше целия арсенал от женски номера, за да докара Зорин до това приятно състояние на полова възбуда, макар че въпреки целия си опит и увереност в себе си той не забеляза това! Вярно казваха хората, че когато боговете решат да лишат някого от разум, вкарват в леглото му красива жена!
	— Ти не се плаши от разнообразието на задачите и поръченията — продължи да витиеватства Зорин. — Лесно ще се справиш с тях. По-важното е друго… А масажът наистина е великолепен. Това звучи гордо — завърши вече съвсем не на място Виктор Петрович.
	Податливостта на момичето предизвика в него прилив на нежни чувства и известен намек за ерекция. Вече без да се сдържа, Зорин се приближи към свелото скромно поглед девойче и докосна с устни бузата му. Вера потръпна, но не го отблъсна. И по същия начин изтърпя и внимателното му докосване до гърдите й, след като той със закачлива усмивка разкопча горното копче на бялата й блузка.
	— Ако разбирам правилно, ти си съгласна да станеш мой ангел-хранител? — попита работодателят, докато едва се сдържаше от по-интимни ласки. — Не се съмнявай, аз никога и по никакъв начин няма да те обидя.
	— Съгласна съм — прошепна Вера и оправи пораздърпаната си блузка.
	След два дни Зорин и неговият отбор от съмишленици излетя за Далечния Изток по маршрута Москва-Хабаровск.


	14.

	Шмит съобщи на Олга за изчезването на нейния мъж и за целта се появи с тази новина в скромната й къща в Рубльовка, която навремето бе построил Белов.
	Началникът на службата за безопасност на фонда не само бе запазил мрежата си от явни и тайни информатори, но дори я бе разширил. Имаше доносници навсякъде, във всички ешелони на властта, включително и в Държавната Дума, правителството и администрацията на президента. Те следяха всяка крачка на чиновниците, научаваха за всеки указ или постановление още в зародиш и веднага докладваха на господаря си.
	Съвместяването на официалната длъжност главен охранител и неофициалната — съжител на президента на фонд „Реставрация“, беше напълно приемливо за Дмитрий Андреевич. По природа той не беше кариерист, според него властта не беше място за почтени хора и ако си в нея, щеш не щеш, ти се налагаше да се оцапаш, затова смяташе, че е по-добре да се държи колкото се може по-далеч от нея. Парите също не го интересуваха кой знае колко. Защото парите, както и властта, хапеха лошо.
	Притежателите на милиарди или на контролните пакети от акциите на доходоносни компании биваха или разстрелвани, или взривявани. В най-добрия случай попадаха на мушката на прокуратурата и се преселваха от престижните си къщи в комфортни затворнически килии. Което изобщо не беше едно и също!
	Въпросният Белов беше ярък пример за това. Уж се отказа и от едното, и от другото, ала въпреки това бедата го преследваше и не му даваше мира. Бедата в лицето на жена му Олга, която се разболя от най-заразната болест — алчността.
	Бившият милионер и бивш депутат от Държавната Дума отново се бе изпарил. Вероятно го бяха убили или отвлекли, тъй като в наше време никой не беше застрахован от това. Ако беше жив, Олга за нищо на света нямаше да му отстъпи шефския пост във фонда. Шмит подозираше, че тя вече е замразила банковите сметки на Белов и се кани да ги прехвърли на свое име.
	— Казваш, че е изчезнал, така ли? — Олга си наля уиски в чашата, сложи вътре кубче лед и разреди питието с тоник. — Саша винаги изчезва навреме и също така винаги се връща навреме. Аз вече съм свикнала с акробатичните му фокуси. Сигурна съм, че е жив и невредим. Как мислиш, къде се е дянал?
	В гласа й, в лекото потрепване на пръстите й, които стискаха крехката чаша, в прикритите от дългите й мигли зеници, в подчертано небрежната поза — във всичко у нея се долавяше страстното й желание да чуе, че е убит, погребан и затиснат отгоре с тежък камък! До такава степен й бяха омръзнали проблемите и неприятностите, с които Белов постоянно я затрупваше. И за нея наистина щеше да е по-добре някой в крайна сметка да го очисти! Само че без нейно участие, защото тя не искаше да има нищо общо с това.
	Шмит отиде до бара в хола, извади оттам бутилка водка, напълни си една чаша и я изпи.
	— Не отговори на въпроса ми! — В гласа й се прокраднаха недоволни нотки на кралица, обидена от поведението на придворния си шут. — За нас двамата ще е по-добре, ако той изчезне завинаги…
	— Не ти отговорих, защото още нямам информация — каза Шмит. — А не съм свикнал да гледам на кафе… Напоследък ти често се нервираш за дребни неща — опита се да превключи на друга, по-безопасна тема Дмитрий Андреевич. — Сигурно работиш твърде много. Искаш ли да заминем някъде и да изхвърлим от главите си всички неприятности? Ако искаш, веднага ще организирам всичко…
	„Прекрасна идея“ — съгласи се наум Олга.
	Системата, създадена от Белов, работеше, без засечки, сякаш бе отлично смазана помпа, която непрестанно пълнеше банковите им сметки с огромни суми. Временните трудности, които бяха предизвикани от хиперинфлацията и политическите неразбории, бяха преодолени с минимални жертви.
	Сега Олга успяваше във всичко, с което се захванеше. Тя влезе в час, превърна се в грижлива стопанка на фонда и не можеше да си представи своя живот без бизнеса и ръководството на безбройните му филиали, отдели и фирми.
	Вече можеше да остави фонда за две седмици, нищо страшно нямаше да се случи. За сметка на това щеше да се върне в Русия отпочинала, свежа, пълна със сили и тогава щеше да си разчисти сметките с хитрото си мъжле. Щеше да издири този Одисей и да му зададе няколко въпроса по същество. И да му каже: решавай, миличък, избирай кое ти е по-скъпо — животът или портфейлът! Ако той и този път се измъкнеше от честния отговор, щеше да й се наложи да използва по-радикални мерки на въздействие.
	Само че къде можеше да отиде, къде да прекара непланирания си отпуск? В момента на Канарските острови всички хотели бяха претъпкани. Не, тя нямаше да отиде на Канарските острови!
	Дали пък да не прекара времето във вилата в Маями, която Саша й подари? Не беше лоша идея, но там си сигурност щяха да я нападнат спомените за предишния й живот с Белов. И това нямаше да е никаква почивка, а истинско изпитание.
	— Хайде да отидем в Карлови вари, още повече, че купих там два бутика — най-неочаквано дори за самата себе си реши тя. — Няма да е лошо и аз, и ти да се полекуваме малко. Там водата е целебна, лекарите са опитни, а сестрите — културни и любезни. И няма да има никакви стресове, а само тишина и покой. Господи, как ми се ще наоколо да има тишина!
	„Щом иска да ходи в Карлови вари, ще идем в Карлови вари — помисли си Шмит, докато прехвърляше машинално празната чаша от едната си ръка в другата. — Ако ще да идем някъде на майната си, само и само Олга да се успокои и да остави Белов на мира. Честна дума, тази нейна омраза към Саша вече се превръща в натрапчива идея! Заедно с патологичната й алчност! Все едно, засега нищо не се знае за Белов, не е известно къде е и кога ще се появи. Защо да се изнервяме напразно?“
	— Какво ще направиш с Ваня? С нас ли ще го вземем или ще го оставим вкъщи? — попита Шмит.
	Този проблем наистина не беше маловажен. Дали да вземе момчето със себе си? Не, този вариант отпадаше. Напоследък то беше станало просто непоносимо! Държеше се дръзко и с Шмит, и с майка си и непрекъснато споменаваше баща си. И повтаряше колко добър, проявяващ разбиране, силен и смел е той! Казваше това и хвърляше погледи към Шмит. Сякаш го сравняваше с баща си и това сравнение изобщо не беше в полза на Дима.
	Дали пък да не го остави в интерната? Изглеждаше разумно решение. Нямаше защо да се мотае из Москва в компанията на момчетата от улицата. Увличаше се по лошите компании също като баща си. Щеше да е по-добре да се позанимава с музика и малко повече да посвири на цигулката.
	Но ако го пратеше в интерната, нямаше да се безпокои за него! В момента елитното учебно заведение за особено надарени деца се охраняваше от цял полк вътрешни войски, тъй че нямаше как да се случи нищо страшно.
	— Ще оставим Ваня в интерната — промълви Олга, докато разкопчаваше ризата на любовника си и мушкаше под нея разтрепераната си ръка.
	Тя се помири и примири с Дмитрий именно на почва секс. Напоследък той също бе станал по-търпелив с нея, не спореше и се стараеше да й угажда за всичко.
	— Не ти ли се струва, че отделяме твърде малко време на други, по-приятни неща… Съблечи ме, миличък…
	„Наистина им отделяме малко време — съгласи се наум Дмитрий, докато послушно освобождаваше жената от дрехите й. — Само че тя се държи с мен като с вибратор, който си е купила от магазин «Интим». Не ми се отдава, а ме командва… Тъй и не може да излезе от ролята на бизнес дама…“
	— Целуни ми гърдата — заповяда Олга, сякаш бе подслушала мислите на любовника си. — А сега — другата… И по-бързо ме пренеси на дивана…
	Мобилният телефон изписука в най-решителният момент. От слушалката се разнесе гласът на Иван.
	— Мамо, татко току-що ми се обади по мобилния телефон — извика радостно той. — Попита ме как съм и как върви учението…
	„Ето го и поредния трик на Саша под купола на цирка — ядоса се Олга. — Значи не е убит и отвлечен, а се е скрил в някоя дупка и изчаква удобния момент?“
	— Откъде се обади?
	— Не зная, не ми каза — отвърна Ваня.
	— Не каза ли да ми предадеш нещо? — попита Олга.
	— Той се обади на мен — напомни й момчето, — а не на теб.
	И прекъсна връзката. Олга се ядоса на думите на сина си. Той със сигурност знаеше къде е баща му. Вероятно често говореха по телефона, преди Белов да изчезне? В такъв случай неприязънта на момчето към Дмитрий, когото преди то обожаваше, ставаше обяснима. Естествено, Ваня разбираше всичко и само се преструваше. Той беше точно толкова хитър, колкото и любимото му татенце. Настроението й се развали и вече не й беше до секс.
	— Митя, отщя ми се да ходя в Карлови вари — каза капризно Олга. — И, изобщо, за каква почивка може да става дума сега? Трябва да подготвя едни важни документи. Ако Белов не се появи, ще започна процедура по прехвърлянето на цялото му имущество на мое име без неговото участие. Ще го обявим за безследно изчезнал!
	Както винаги тя не попита дали Шмит е съгласен или не с нейните намерения. Той беше длъжен да се съгласи! Защото за нея беше най-обикновен безправен служител, на когото му бе провървяло да се вмъкне в леглото на господарката си.


	15.

	Град Первомайск, който преди революцията се казваше Михалков в чест на извънбрачния син на царя Алексей Михайлович, трудно можеше да се нарече град. В центъра му имаше двуетажна сграда на бившия градски комитет на партията, където днес се намираха пощата и телеграфът. Срещу нея имаше идентична сграда, в която беше Домът на офицерите. В трета, по-скромна постройка беше разположена аптеката. Всички останали улици и пресечки бяха застроени с едноетажни къщички, скрити в неподдържани градини с плодни дръвчета. Беше нещо средно между град и село.
	Дядо Афоня се отправи заедно с внучката си към „Золотопродснаб“ — организацията, която обезпечаваше находището, а едновременно с това и селищата в тайгата с храна, дрехи и обувки. Тъй като Афанасий Никитович беше глава на местната администрация, за него се бяха натрупали множество въпроси, които изискваха спешно решаване.
	След като се уговориха с домакините за място и час на срещата им, Белов в компанията на Федя, Витя и Уотсън тръгнаха да се полюбуват на тукашните забележителности.
	Лукин пожела първо да посети местната църква. Сетне Уотсън, който бе попривършил запасите си от лекарства, докато пътуваха, реши да се отбие в аптеката и да ги попълни. Злия вървеше с приятелите си без определена цел, освен може би една — в случай на необходимост да фрасне един в мутрата на някого.
	Белов реши да се обади на сина си, но тук мобилният му телефон нямаше обхват и му се наложи да отиде в пощата. Освен това трябваше да поговори и с Олга. И да й каже, че е решил да предаде окончателно всичко, което притежава формално, на сина си, след като той навърши пълнолетие. Единствено и само на него!
	Той поръча разговора, но домашният телефон на жена му не отговаряше. След това прехвърли поръчката на мобилния телефон на Иван. А той задъхано започна да му разказва за постиженията си в стрелбата. Съдейки по всичко, детето не излизаше от стрелбището на интерната. Белов успя само да му каже в кой град се намира, но в този момент връзката прекъсна и той излезе при момчетата, които търпеливо го чакаха навън.
	— Хайде вече да вървим на летището! — каза Витя. — До излитането на вертолета остана само половин час.
	Едва не закъсняха. Спаси ги това, че полетът се забави заради проточилото се товарене на пощата и багажа. До ниската барака, която според обясненията на служителите от летището беше временно убежище на пилотите, стоеше огромен вертолет, готов да излети по маршрута Первомайск-Свободни.
	Афанасий и внучката му пристигнаха с такси петнайсетина минути преди полета. Дядо Афоня беше огорчен и обиден от нещо. Непрекъснато подръпваше пищната си брада и мърмореше нещо под носа си.
	Ярослава отведе Саша настрани и тайно от разгневения си дядо му разказа новините, които беше чула в „Золотопродснаб“. Населението на Свободни се деляло на три групировки. Заточените още по времето на Сталин кавказци и техните потомци враждували с надошлите неотдавна мутри, които се стекли тук заради силната миризма на големите пари. А истинските работници в златната мина, които били трудещи се честни мъже, се оказали притиснати между тези два клана.
	Отначало кавказците и мутрите живеели относително мирно. Не другарували помежду си, но и не воювали един с друг. Естествено, те не работели нищо, защото други хора се блъскали вместо тях. Кавказците съдирали кожите на работниците, но го правели умно и не до живо месо, а им оставяли по нещо за препитание и оскъдно облекло. За да не умрат, но и да не богатеят излишно.
	Кавказците обявили създаването на една не съвсем легална компания под названието „Ингушзолото“. В отговор мутрите създали една също толкова нелегална фирма на име „Золотник“. Двете групировки със страх, завист и, разбира се, с омраза се дебнели помежду си. Понякога имало и сблъсъци, защото, където има злато, винаги мирише на кръв. Селищната администрация обикновено успявала да укроти скандалджиите.
	Но докато тя и дядо й отсъствали, в селището се появили някакви непознати, чуждоземни кавказци и започнали да разпалват страстите, да насъскват сънародниците си срещу мутрите. Според слуховете, сега те само чакали пристигането на някакъв си Омар, за да преминат към решителни действия. Вероятно бе същият онзи Омар, който пътуваше с техния влак!
	На свой ред главатарят на бандитите, чийто прякор бил Базан, създал щурмовашки отряд, въоръжен с ловджийски пушки. И двете страни се подготвяли за неизбежното сражение.
	— Е, Саша, ти нали искаше да надникнеш в кратера на вулкана? — попита насмешливо Витя, който стоеше до Саша и слушаше разказа на Ярослава. — Това май ще е по-страховито. Е, какво ще кажеш, ще влезем ли пак в бой?
	Злия като че ли беше доволен от обстоятелството, че отново ще си поиграе на война. Белов не споделяше неговата радост, защото не бе тръгнал за Сибир, за да се забърква в разни каши! Искаше да види вулканите и да се покатери по планините. А ето че пак се накисна в някаква история! Но вече нямаше как, налагаше се да замине с дядо Афоня и да му помогне да сложи ред в селото!
	Саша погледна замислено момичето и стареца и премести поглед към тримата мъже, които бе повел със себе си и на които бе обещал реки от мед и мляко. Като че ли неговата надежда да заживее честно, без кръв и убийства, бе рухнала. Отново му предстоеше бой без правила — както в началото на престъпната му кариера. Само че сега щеше да се бие на другата страна — на страната на закона и справедливостта.
	Както и да е, с него вече бе ясно какво ще се случи — все някога щяха да му пробият главата — и така му се падаше, но какво прави с Федя, Витя и Доктора? Защо и те трябваше да застават пред дулата на кавказците и мутрите? В името на каква възвишена идея се налагаше да извършат това?
	— Благодаря ти за информацията, Слава — каза мило Белов на момичето, заменяйки древноруското й име с по-съвременно. — Моля те, иди при дядо си и го успокой. Аз ще обсъдя положението с момчетата.
	Белов разказа накратко новините, научени от Ярослава, на Доктора и Федя. Посъветва ги да не се забъркват в тази работа, да се настанят в хотела в Первомайск и да го чакат там, докато се върне.
	— Ти за какви ни имаш? — възмути се Злия. — За някакви кекавелници и малоумници, така ли? Един вид, вие си плюскайте и си лочете там на корем, а пък аз ще се справя с местната измет без ваша помощ. Правилно ли съм разбрал?
	— Грешиш…
	— Витя е прав — намеси се в разговора Федя. — Ние изобщо не сме някакви си кекавелници, както ти си мислиш. Освен силата на оръжието, съществува и словото Божие, а то е по-могъщо от всички оръжия на света. Сигурен съм, че аз ще успея да помиря двете страни…
	Уотсън не участваше в разговора, защото разбираше, че щом ще има кланица, нещата няма как да минат без него, нали беше доктор! Оказваше се, че ненапразно е купил от аптеката бинтове и лекарства…
	— Добре де, тъй да бъде — предаде се Белов и се усмихна доволно. Ако продължеше да настоява на своето, щеше да обиди мъжете. Те не бяха деца и прекрасно знаеха какво ги чака. — Стига толкова, обсъдихме нещата и се разбрахме! А сега да се качваме на вертолета.
	Преди да влязат машината, навъсен мъж на пенсионна възраст провери билетите и ги предупреди, че ще имат две междинни кацания — в Тайоженск и в Мошкара. Полетът до Свободни траеше два часа и половина.
	Афанасий Никитович влезе пръв във вертолета. Ако се съдеше по мрачното лице на стария обитател на тайгата, внучка му не бе успяла да го успокои. След него влязоха двама местни брадати мъже с багажите. Сетне — Белов и приятелите му. Последна се качи Ярослава.
	Дежурният тъкмо обявяваше, че настаняването на пътниците приключва, когато се появи още един пасажер, чиито произход очевидно беше кавказки. Когато Саша срещна погледа му, си помисли, че вече е виждал някъде тези очи. Закъснелият се настани до Белов и започна да мърмори нещо под носа си. Да не би пък да се молеше? Ами, нека си се моли. Федя също гледаше в тавана на вертолета и шепнеше молитвени слова.
	Александър се притесни по съвсем друга причина — новият пътник явно му приличаше на някого. На кого точно? Напрегна паметта си и се сети. На гарата, докато Омар досаждаше на момичето, зад гърба на арабина стоеше точно този младеж! Но тогава той имаше брада, а сега беше гладко избръснат.
	Леко побутване в ребрата накара Белов да се обърне към съседа си. Той му крещеше в ухото, за да надвика шума на мощния двигател. Не беше молитва.
	— Не бива да ходиш в град Свободни — прошепна му той. — Там е много опасно за теб… Заплашва те смърт… Не биваше да се противопоставяш на Омар там, на перона. Той е страшен човек. Омар ще те познае и ще те убие… В Тайоженск се прекачи на самолета за Благовещенск… Най-добре е да се върнеш направо в Москва през Красносибирск… Не си слагай главата на дръвника, ще ти я отрежат…
	— Благодаря за предупреждението — отвърна му Саша, въпреки че изобщо нямаше намерение да се вслуша в съветите на своя доброжелател.
	Ако планинецът познаваше Белов, едва ли щеше да му говори за опасности, отрязани глави и прочее ужасии. Всяка опасност действаше на Александър като червено на бик. Перспективата за сблъсъка, с който и да е неприятел, го привличаше, както магнит — стружка.
	Когато кацнаха на Тайоженското летище, кавказецът слезе от вертолета и потъна в тълпата пътници, които чакаха да ги настанят в самолетите.
	Белов реши да не споделя с никого разговора си с кавказеца. Каквото имаше да се случи, щеше да се случи… От историята с хексогена насам той за пръв път се почувства на мястото си. Не бе създаден за блажен живот. Неговата стихия бе борбата за оцеляване в екстремални условия! Когато животът беше предсказуем и всичко бе предварително известно, смисълът на съществуването изчезваше.
	Навремето сериозно бе изучавал трудовете на пруския генерал и историк Клаузевиц. И какво беше казал той? Ей сега щеше да си го спомни: „Когато събитията се развиват с главоломна бързина, опитът няма значение, а правилата и принципите се сменят в движение…“


	16.

	Първото, което направи Зорин, след като се приземи на летището в Благовещенск, бе да отиде в Управлението на представителя на президента, за да получи настанителна заповед за временното си жилище. Разбира се, то изобщо не можеше да се сравни с московския му палат. Блокът беше строен през петдесетте години и имаше само три стаи, обзаведени с евтина стандартна мебел. Вместо джакузи, бе монтирана обикновена чугунена вана, банята и тоалетната бяха на едно място и дори нямаше отделна мивка. Тоалетната чиния беше примитивна, а високо над нея бе окачено казанче, сякаш взето от сталинска комунална квартира. Накратко, комфортът тук бе на равнището на неолита.
	Но в това нямаше нищо страшно, всички тези неудобства бяха само временни, защото най-много след половин година той щеше да напусне Далечния Изток и да се върне към своята московска крепост. Победата му тепърва предстоеше!
	На другия ден Зорин посети новия си шеф — младият и енергичен представител на президента в Далечния Изток и Сибир Евгений Киндеренко. Двамата чиновници останаха с изключително приятно впечатление един от друг.
	Зорин представи на Киндеренко проектите по възраждането на предприемаческата дейност на средния и малък бизнес в региона, които бе подготвил на бърза ръка още в Москва. Нарочно не демонстрира интереса си към печелившите предприятия. Нямаше нужда от конкуренция, защо трябваше да разкрива картите си преждевременно? Киндеренко се съгласи с всичките му предложения, тъй като просто се налагаше да намери някакво занимание на изритания в Далечния Изток московски велможа.
	След като приключи с доклада си, Виктор Петрович замина за Красносибирск, за да приложи лично идеите си. Със себе си взе вече донякъде завоюваната, но все още неизследвана Вера. За физиологична и морална, (всъщност — аморална) подкрепа!
	Тъй като беше делови човек, щом пристигна на местоназначението си, Зорин започна активно да се приспособява към ролята си. Залови се задочно да събира и анализира информацията за региона и местния елит. Както и предполагаше, пред него се разкриха неограничени възможности. Или, по-точно, ограничени само от въображението му.
	Селското стопанство веднага отпадна. Бившите колхози и совхози, които се бяха разпаднали на бедни частни стопанства, водеха жалко съществувание и щяха да донесат само загуби. Е, не и ако някой вложеше в тях дългогодишно търпение… Но това не му вършеше работа! Не му оставаха много дни на белия свят, трябваше да измисли по-бърз начин за забогатяване.
	Първо реши да проучи ситуацията в алуминиевия гигант в Красносибирск — да разбере кой е собственикът му и какви са печалбите на предприятието. Кой знае, може би, вместо първо да го съсипва, то само щеше да му падне в ръцете като зряла ябълка.
	А пък находището на скъпоценни метали и камъни, което носеше същото име — Свободни, беше същинска златна жила. Какво можеше да направи там? Да купи ново оборудване и да модернизира дейността му. Да превърне дребните конкуренти в свои роби, а недоволните да зарови в земята. Ето какви бяха първостепенните му задачи, след чието решаване щеше да се върне в столицата като победител на бял кон!
	Самият той не се канеше да обикаля околностите. Нали точно с тази цел бе взел Литвиненко със себе си? И точно него щеше да изпрати в находището на скъпоценни метали и камъни, за да установи контакт с тамошните кавказци и мутри.


	17.

	Литвиненко не пристигна сам на уреченото за среща място край Белогорск. Благодарение на връзките си с Федералната служба за безопасност той установи контакт с босовете на престъпната благовещенска групировка, която се бе специализирала в експорта на наркотици от Китай за европейските региони на Русия. Те му отпуснаха японски джип и двама мрачни каяци с автомати.
	Омар също пристигна с джип и също не беше сам, а в компанията на Муса и Шамил. Не се доверяваше на никой друг.
	Двете групи бяха нащрек и въпреки това срещата не беше в стил „обикновен бандитски разговор“. Литвиненко не се канеше да поставя искания или да предявява претенции. В телефонния разговор обясни на Омар, че ще стане дума само за запознанство и установяване на изгодни делови отношения.
	Подчинявайки се на жеста на Сергей, единият от каяците извади от багажника сгъваема масичка и столчета, а другият — почерпката: бутилка „Смирнов“ и две чашки. Хората на Омар наредиха мезето — плодове и безалкохолни напитки. Арабинът категорично отказа водката. Но седна на масата срещу Сергей. Каяците се спогледаха и се отдалечиха към джипа си. Бойците последваха примера им.


	Муса се намести под едно дърво и с престорено равнодушие се захвана да дялка някакво клонче. В действителност изключително напрегнато се вслушваше в разговора, който изобщо не можеше да се нарече мирен. Защо ли изобщо се стараеше? Е, щеше да запише в паметта си поредната порция важна информация, ала какво щеше да направи с нея? Така и не успя да установи сигурна връзка с Веденски. Мобилните телефони тук нямаха обхват, връзката се разпадаше. Нужен му бе сигурен и умен човек за свръзка, само че откъде да го вземе?


	— Искам веднага да предупредя — започна Сергей и с удоволствие отпи от водката. — Ние с теб сме делови хора, ще говорим делово.
	— Слушам те — съгласи се Омар.
	— Говори се — продължи с рязък тон Литвиненко, — че при вас са възникнали трудности по извозването на златото от региона. На мен ми е все едно за какво го използвате, но съгласете се, че тук вие имате нужда от него колкото свинче от звънче. — Усмихна се, за да покаже, че това е шега. — Затова ви предлагам да въведем разделение на труда: вие добивате златото, ние осигуряваме доставката му в Кавказ. Предлагам ти да решиш проблема си срещу дял от печалбата. Ако се опиташ да организираш доставката на златото сам, ще се лишиш от всичко. Срещу тази помощ ще отстъпиш половината от стоката на нас. А сега помисли кое е по-добре: да изгубиш всичко или да го поделиш с партньорите си?
	Разговорът край масата пое в друга посока.
	— Какви ги говориш, искаш да грабнеш златото с нашите ръце ли? — подскочи възмутеният Омар. — О, Аллах, накажи този нечестивец!
	— Престани, Аллах няма нищо общо с това — каза Литвиненко, потискайки яда си. — Това е бизнес. Вие заграбвате златото от златотърсачите и заделяте от него за нас срещу свършена работа. И това е честно!
	— Разбирам, но защо искате половината? Работата със златото не е лесна: златотърсачите го крият, мутрите го отмъкват… Шефът на селищната администрация Афанасий Суриков си завира носа в работата ни.
	Сергей показа с недвусмислен жест как трябва да се постъпва с опозицията. Стисна с лявата си ръка въображаемата кокошка, а с дясната й откъсна главата. Омар кимна. Точно така, това беше единственият правилен начин да се реши всяка трудна задача.
	— Нека бъдат шейсет за нас и четирийсет за теб? — предложи Омар, след като помисли малко. — Така е справедливо.
	Литвиненко охотно прие предложението на новия си партньор. Той много добре знаеше, че ако се наложи, кавказците ще бъдат унищожени. Но преди това хубавичко щяха да ги отръскат, докато измъкнат скъпоценния метал… А на този етап от сътрудничеството им най-важното бе да узнае къде Омар крие златните си запаси.
	Естествено, това можеше да стане ясно и по друг начин — да проследят и заловят преносвачите на златото. Но процесът беше дълъг и муден, освен всичко останало изискваше твърде голяма загуба на сили и хора. А такива нямаше! Освен това в правозащитните органи не работеха само продажни ченгета и вампири с пагони — толкова мащабна операция щеше да привлече вниманието им. По-добре да действат с разбиране и колегиално. И в нужния момент да постъпят с Омар като с гореспоменатата кокошка — яко да го сритат в златните яйца!
	Високопоставените преговарящи страни си стиснаха ръцете. Официалната част от трудните преговори завърши и вече можеха да се разделят. Сергей погледна замислено към Омар. Нямаше да е зле да му предложи съвместна работа за в бъдеще. Но първо трябваше да се посъветва със Зорин…


	Докато протичаха преговорите, Шамил седеше в колата и с тъга гледаше приятелите си, руснака, който разговаряше с Омар, и короните на дърветата, разлюлени от вятъра. Чувстваше се като попаднал сред вълци. Когато Омар и бунтовниците дойдоха в дома му и настояха да влезе в редиците на защитниците на исляма, Шамил категорично отказа. Неговото призвание бе да пасе овцете, да дои кравите и да отглежда децата си… Не искаше да се бие. Колко века вече в Кавказ се водеше война и краят й никакъв не се виждаше!
	Нахалният арабин настоя Шамил да застане под знамето на пророка, иначе на близките му се пишеше лошо. Всички щяха да ги загърбят. И Шамил се изплаши. Не за себе си, а за семейството си. Най-вече за малката си дъщеря, за своята любима нещастна Зарема. Забеляза какви погледи й хвърля Омар, а тя беше още дете! Скърцайки със зъби, Шамил се съгласи и взе в ръка проклетия „Калашников“.
	За втори път се изплаши, когато му показаха пребития му руски съсед, с когото другаруваше от дете. Кървавите разправии бяха изпитан метод на бандитите, терористите и революционерите, независимо от тяхната идеология и вероизповедание.
	„Убий руския Иван!“ — заповяда Омар и допря острието на кинжала си до гърлото на плачещата Зарема.
	Наложи се да затвори очи и… да стреля! „О, Аллах, накажи Омар, Хатаб и другите убийци и върни своя слуга към мирния труд и към живота без кръв и насилие!“
	„Защо трябва да избивам невинни руснаци? С какво са се провинили те пред пророка? Мохамед е казал: всеки ще дойде на Страшния съд със своята Книга! Ние имаме едни и същи светини и един и същ Бог, само че се наричат различно, а същността им е еднаква!“


	18.

	На другия ден Литвиненко проведе не по-малко успешни разговори и с мутрите. Срещата беше насрочена в затънтената в края на село Осиповка пясъчна кариера. Базан пристигна с олющен мизерен пикап без охранители и демонстрира показна бедност в сравнение с японския джип на Литвиненко.
	Обстановката на срещата беше спартанска, нямаше никакви сгъваеми масички, почерпки и прочее излишества. Те се разхождаха из кариерата и разговаряха, но избягваха прекалено силните изрази и обещания.
	— Не ви ли писна да се подчинявате на кавказците? — премина към същината на преговорите Литвиненко без каквито и да е предисловия. — В наше време е същинска глупост да делиш печалбите си с когото и да е, умните хора трупат за себе си, а не за другите.
	Базан се ухили в съгласие, а усмивката му много приличаше на вълчо озъбване. Целият външен вид на главатаря на мутрите не подсказваше за наличието на интелект: той приличаше на малоумен дегенерат с мечешка фигура и юмруци като парни чукове. Малките му очички проблясваха изпод дебелите му вежди. Същество с такъв вид трябваше да си живее в бърлогата и да поваля с един удар изплашените лосове, а не да ръководи банда отрепки.
	— Писна ни — призна престъпникът. — А ти какво можеш да ни предложиш, щом си толкова умен?
	Не само политиците и дипломатите прилагаха универсалния принцип „разделяй и владей“. Той много добре действаше и в престъпния свят. Да сблъска челно кавказците и мутрите, да ги сблъска така, че да се разхвърчат искри на всички страни — ето каква задача бе поставил Виктор Петрович на своя помощник.
	А когато се изпотрепеха помежду си, щеше да дойде конквистадорът Зорин, за да организира модерния златодобив, който щеше да е изгоден на всички — и на работниците в златната мина, и на държавата, и на самия него. Литвиненко също щеше да получи своя дял. Всеки щеше да получи своето. В тази схема нямаше да остане място само за кавказците и за мутрите. Съвпадението на интересите им беше временно.
	— Питаш какво трябва да се направи, така ли? — уточни Сергей. — Нали си професионалист, не е моя работа да те уча… Просто ги погреби в тайгата и златното находище ще е твое!
	С характерен за руснаците жест Базан се почеса по врата, за да активира мозъчните си гънки.
	— Лесно е да се каже. Те имат автомати, а ние — ловджийските пушки на дядовците си със сачми. За нула време ще ни изтребят…
	Цели петнайсет минути Литвиненко набиваше в главата на предводителя на сибирските команчи своя план за действие. Той щеше да им предостави оръжието във вид на автомати и две картечници „Калашников“. Останалото беше въпрос на умение.
	— Добре де, тях ще ги погребем, златотърсачите ще ги притиснем, всичко това е ясно… — съгласи се Базан, след като помисли известно време. — Но какъв е вашият интерес от тази работа? — зададе той на Литвиненко най-важния си въпрос.
	А въпросът беше повече от уместен! Бандитът не беше чак толкова прост, колкото изглеждаше на пръв поглед. И наистина, какъв интерес имаше този пътуващ „консултант“, какво се опитваше да постигне?
	Изгубиха още половин час в обяснения. Литвиненко обясняваше, че няма злодейски замисли, а просто му е обидно да гледа как безсрамно ограбват доверчивите руснаци. Единствената цел на неговата мисия, както и на честните хора, които го изпратили от любов и загриженост към Русия, била да им помогне да се отърват от надмощието на кавказците.
	Естествено, помощта на изпадналите в беда мутри нямало да им бъде оказана безкористно — оръжието беше три пъти по-скъпо, при това бе платено в злато. Но в сравнение с елиминирането на конкурентите им и бъдещите им доходи този разход изглеждаше нещо съвсем нищожно, за което не си струваше дори да се говори!
	В крайна сметка Базан прие предложението. Самият той непрекъснато мислеше как да се отърве от конкурентите си, но все не се решаваше да им обяви война. Ала вече разполагаше с автомати, за да го стори. Вярно, интелигентният Литвиненко не му хареса още от пръв поглед. Нещо му понамирисваше на гнило! Но въпреки всичко Сергей успя да го убеди, че всичко ще е, както са се договорили. Както и че той се интересува единствено от златото, което ще получи срещу оръжието…


	19.

	Обширният участък, който принадлежеше на Афанасий Никитович, приличаше на имение на руски помешчик от средна ръка. В средата му се издигаше голяма дървена къща с мансарда, заобиколена от овошки, цветни лехи и храсталаци. Зад нея се простираха хамбарите, плевните и оборите, откъдето се разнасяше мученето на кравите. Из цялата му площ, заградена с мрежа, се разхождаха кокошки и петли, патици и гъски. Встрани имаше кошара за кози и овце. Личеше си, че тук пипа ръката на добър стопанин!
	Ярослава с гордост показа на Белов и приятелите му грижливо поддържаната цветна градина, огромната зеленчукова градина и безбройните стопански постройки, дори ги заведе при чудовищния бик. Накрая влязоха в пристройката, предназначена за най-отбрани гости. Тя им показа без притеснение тоалетната, която повече приличаше на дамски будоар. И ги покани да хапнат, каквото господ дал.
	А господ бе дал на своя раб дядо Афоня и неговата грижовна внучка от всичко в изобилие. Масата буквално се огъваше от храна, краката й щяха да се подвият. Имаше ягодови напитки, задължителната тройно препечена ракия, супи, различни видове борш, заешко месо, пилешко месо във всичките му разновидности на приготовление, мариновани и осолени гъби. А за завършек на пиршеството бе поднесен компот, който дядото наричаше постарому ошав.
	Те пийнаха, хапнаха и започнаха да си говорят за добива на злато. Дядо Афанасий си призна, че не е довел скитниците в град Свободни безкористно. Добрите златотърсачи не достигали, всичките били все пияници и лентяи. Онези, които били по-умни и по-амбициозни, отдавна напуснали този край, а останалите били хаймани и нямало кой да работи. Попита ги дали тази работа ще се понрави на московските туристи толкова, че да решат да останат в селището завинаги.
	— А как се пресява златото? — попита Витя.
	— Това е просто като гъбена чорба, момче. Само грабваш ситото и тичаш на реката. Тя е наблизо, на около две версти от нашето селище. Слагаш пръст в ситото и го разклащаш във водата. И става точно както в нашето житие-битие: тинята изплува, а златото се утаява. Събираш го в едно пликче и си го занасяш вкъщи. Не ти обещавам много, но около два грама на ден със сигурност ще добиеш.
	— Я ми кажи, в селището само златотърсачи ли живеят, или има и други хора? Животновъди, например? — попита Белов. — Видях, че наоколо се разхождат и кавказци. Те овцете ли пасат?
	— Не хитрувай, момче! — отвърна домакинът. — Разбирам, че искаш да ме попиташ за друго. Внучка ми сигурно вече ти е обяснила всичко, но мога да го повторя. Нашите кавказци, които са ингуши и чеченци, живеят с мутрите като куче с котка. И току проливат кръв. А пък мирните работници се броят на пръсти. Затова на мен ми се налага непрекъснато да се разправям с тях, да ги уговарям, да ги увещавам, а понякога дори да ги заплашвам с антитерористите…
	На пруста се чу тропот от тежки войнишки обувки. Дядо Афанасий се навъси:
	— Ама и аз съм един… извиках дявола! Яра, прибери се бързо в стаята си! И стой там кротко като мишка!
	Момичето не се впусна да възразява на дядо си, кимна и излезе. Вратата се отвори широко и в стаята влязоха трима въоръжени кавказци. Най-отпред вървеше Омар, а след него — Муса и Шамил. По решителния им вид се разбираше с какви намерения са дошли. Ала те събуха обувките си и поздравиха. Домакинът също ги поздрави.
	— И вие да сте живи и здрави, добри хора, защо сте дошли? Извинете ме, че не ви каня на масата. Ние тука сме седнали да си пийнем, а аз зная, че на вас Аллах ви забранява това. Или пък ще сръбнете по едно за компания?
	— Млъквай! — озъби му се злобно Омар. — Муса, вземи стареца на мушка. Ако започне да дрънка, разстреляй го. Много е приказлив. — Той огледа внимателно гостите на дядото и се усмихна доволно, защото всичките му оскърбители в пълен комплект бяха тук. — Чуйте ме всички — заповяда арабинът. — Утре сутринта всички се захващате за работа… — Ти — кимна той към дядото — ще заколиш своите овчици и ще приготвиш вкусни шишове за моите хора. — Ти и ти — посочи той с пръст Федя и Витя — ще берете див лук. Вие двамата — и той посочи Белов и Уотсън — ще промивате злато. А къде е момичето, къде сте го скрили? То също ще иде да бере див лук!
	Настъпи пауза. Омар забеляза, че никой от присъстващите не се впечатли и всички го гледат по-скоро изненадано, отколкото уплашено.
	— Значи ти си мениджър на човешките ресурси, така ли? — попита най-миролюбиво Белов. — Ами че да беше казал направо: „Момчета, наемам ви на работа!“ Тук сме специалисти до един.
	— Точно така — потвърди Витя. — Ето го нашият Доктор — посочи той към Уотсън, — да знаеш колко болни хора като тебе е излекувал.
	Омар се разтресе от омраза. Нима тези хора не разбираха какво става? Ей сега щеше да изстреля един откос по всички, така и докторът им нямаше да им е от полза. Но разяреният арабин не успя да вдигне автомата…
	— Хвърли оръжието! — На прага на стаята се появи Ярослава с двуцевка в ръце, насочена точно към корема му. — Заредена е със сачми и ловни куршуми — предупреди тя. — Само да помръднеш и ще те направя на решето!
	И като нищо щеше да стреля, защото беше дяволска щерка, още млада и с гореща кръв! Ярослава още повече се хареса на арабина. Страшно му се прииска да притисне към гърдите си и да повали под себе си непокорната девойка! Но сега не беше време за това. Омар пусна автомата.
	— Защо са ни сачми? — усмихна се помирително той. — Аз съм дошъл с добро… Нали виждаш, никого не убивам…
	— От твоето „добро“ още имам синини по ръцете си… Марш навън, докато не съм се ядосала!
	— Успокой се, красавице, ей сега ще си идем, само да кажа една дума на твоите мъже. — Той погледна към приятелите и спря очи върху Белов. — Всичко, което казах, е в сила. До утре… — Омар даде знак на хората си.
	Те се обуха на прага и си тръгнаха. Оставиха вратата отворена…


	20.

	Когато бойците напуснаха къщата, дядо Афоня въздъхна с облекчение и мушна ръка в брадата си — жест, с който изразяваше силно вълнение. Излизаше, че е подмамил туристите в деветия кръг на ада и ги е изложил под дулата на автоматите. И сега момчетата щяха да му се разсърдят, понеже той им бе обещал земен рай, а ги бе хвърлил в пъкъла. Но той не можеше да сложи ред в селището, нужни бяха яки и силни духом хора, а Белов му се беше сторил точно такъв. Е, имаше и още едно обстоятелство, но за него още бе рано да се говори. Току-виж объркал нещо!
	— Какво ще правим, момчета? — попита Злобин и прибра в ножницата своето малко мачете, което бе извадил под масата, докато траеше нашествието. — Мразя тези кретени още от времето, когато бях в плен. Само като ги видя и започвам да се треса от яд!
	— Щом се ядосваш, значи не си прав — рече тихо Федя. — Щом ти се ще да убиваш, с какво си по-добър от тях?
	Той като че ли не се боеше от неизбежното кръвопролитие. Понеже всичко се случваше по божия воля. Никой не бе в състояние да промени съдбата на човек освен Господ. Подобно на всички слаби хора, Федя или призоваваше Бога или предпочиташе да следва примера на смелия си приятел. Той погледна с надежда Белов.
	— Трябва да се ориентираме в обстановката — каза Саша, след като помисли малко. — Ще поживеем малко тук и ще решим какво да правим.
	— Засега ще се наложи да им се подчиним — избоботи старецът. — Не можеш да убиеш слон с прашка. Те имат автомати, а ние — и той презрително посочи с глава двуцевката — едно пушкало. Ако разполагахме поне с два калашника, тогава можехме да си поговорим с тях както трябва…
	— Съгласен съм — каза Белов, — засега не можем да им се противопоставим открито. Самият аз имам нужда да се поогледам. Тъй че ще вършим онова, което ни заповяда арабинът. А довечера ще се съберем и ще обсъдим какво да правим по-нататък.
	— Виж какво, Яра, ти няма да ходиш да береш див лук — каза Афанасий Никитович. — Че току-виж арабинът ти направи нещо лошо в тайгата. Ще идеш заедно с Белов да промиваш злато. Той е сериозен мъж и няма да позволи да те обидят.
	Момичето кимна. „Какво приятно и мило име — Ярослава — мярна се в ума на Саша. — Сигурно жената на половецкия пленник княз Игор — Ярослава, е приличала на нея…“
	Саша си спомни с каква самоотверженост момичето го защити от изстрела на Омар. Представи си Ярослава с оръжие в ръка и тя му заприлича на истински воин, който презира опасностите! Нима Олга би постъпила така? Не, тя щеше да се скрие зад гърба на мъжа си, да се разплаче и да моли за пощада.
	Белов усети, че все повече и повече се влияе от обаянието на момичето и с удоволствие се поддава на това разпалващо чувство. През нощта дълго не можа да заспи и се въртя в леглото. И безуспешно се опитваше да пропъди мислите си за Ярослава…


	Рано на другата сутрин дядо Афоня отиде в кошарата, за да избере овцата, която ще заколи. Дълбоко в себе си бе решил, че засега една овчица им стига на бандитите, да им приседне дано. По-нататък щеше да мисли как да постъпи.
	Федя, Злия и Уотсън отидоха да берат див лук. Призори се затопли и заваля сняг. Не беше лесна работа да изравят грудките изпод него. Витя отчаяно сипеше злобни псувни по адрес и на времето, и на уахабитите, които го бяха осакатили, и на своята съдба на инвалид. Докторът търсеше не толкова див лук, колкото лечебни треви и корени от сорта на безсмъртниче, змийско мляко и женшен. Федя разсеяно чоплеше още незамръзналата пръст с една клечка и се молеше, призовавайки бог да прати милост на приятелите му и възмездие — на нечестивците.
	Белов и Ярослава се присъединиха към малобройната група от златотърсачи, които се връщаха при находището след кратка почивка. Вървяха по горската пътечка, съпроводени от двама въоръжени бойци.
	— Не ви ли писна? — тихо попита той съседа си и посочи изразително с глава към караула. — Движите се като затворници в лагер.
	Прегърбеният възрастен златотърсач се почеса по врата.
	— Какво да се прави? Ние имаме кирки и лопати, а те — автомати. Само с пръст да помръднеш и веднага ще те застрелят… Виждаш ли изсъхналата ми ръка? Тия зверове намериха в джоба ми парче злато и ме пребиха, слава богу, че поне оцелях. Но сина ми Степан им изтърси нещо обидно, понеже беше още сополанко, и те го убиха с палки.
	— А мутрите не ви ли защитават? Все пак те са руснаци…
	— От същия дол дренки са. И те ни ограбват. Кавказците ни отнемат една трета от добива, а мутрите си искат тяхната трета. Като дойде участъковият, и той протяга ръка. Разните му там проверяващи и упълномощени също бъркат в продрания ни джоб… Какво му остава на бачкатора? Само едните горчиви сълзи!
	Белов не подозираше, че това е цената, която плащат златотърсачите за златния прах, който добиват. От книгите на Мамин-Сибиряк бе останал с убеждението, че те са богати гуляйджии, облечени в кадифени панталони и копринени ризи. Че хвърлят небрежно наляво и надясно хилядарки, пият скъпо уиски и бренди, къпят се в медовина и тънат в охолство!
	Страшната действителност го стъписа. Май щеше да му се наложи за известно време да загърби обещанието, което бе дал пред себе си — да забрави престъпния начин на живот и да се откаже от насилието.
	През целия ден Белов усърдно се труди. Невинаги успяваше да се справи, но постепенно свикна с работата. Ярослава му помагаше — подаваше му златоносната почва, събираше от дъното на ситото златните люспи и с всички сили се стараеше да му бъде полезна. В един момент се наведоха едновременно към ситото и докоснаха бузите си. Момичето отскочи и се изчерви.
	„Значи тя изобщо не е чак толкова равнодушна към мен, колкото се старае да изглежда.“ — зарадва се Белов.
	Наистина ли между тях щеше да се случи нещо хубаво? Какво пък, след всички лишения и опасности, през които му се наложи да премине, той имаше право на истинска любов…
	Привечер пазачите им отидоха да се стоплят в близкото селище, където живееха две вдовици. Мъжът на едната беше убит от мечка, а на другата беше влязъл в затвора за убийство. Нещастните работници нямаше къде да се дянат с голи ръце, страх ги беше да избягат в тайгата, а още повече — да се върнат в находището, където ги очакваше поредния побой.
	Уморените златотърсачи запалиха огньове пред входовете на колибите и започнаха да приготвят мизерната си вечеря. Настаниха новаците в землянка, изоставена от някакъв мъж, не издържал тегобите на живота, избягал заедно със семейството си в града.
	Стените на новото жилище бяха покрити с пръти и кори на дървета. В средата му имаше печка, направена от железен варел, а по края — нарове с чували, натъпкани с шума и слама…
	Белов не заспа цяла нощ. Вслушваше се в спокойното дишане на момичето и въздишаше. Чак призори задряма…


	21.

	Веднага след разговора си с Литвиненко Базан отведе по тайни пътеки своето малобройно войнство в селото на староверците, за да прекара там няколко дни, да изчака пристигането на обещаното оръжие и да се подготви за бой.
	В Свободни за всеки случай бяха оставени две мутри, които бяха опитни ловци. Ако се случеше нещо, те трябваше да пресрещнат нападателите с точна стрелба от ловджийското си оръжие и старите си нагани. И ако успеят, да задържат кавказците поне час-два. Мутрите, естествено, щяха да бъдат убити, но нито една операция не минаваше без жертви.
	Когато терористите обкръжиха три къщи, разположени накрая на селището, Омар пръв пусна един откос от автомата по прозорците им.
	— Напред, войни на исляма! Не щадете неверниците, Аллах ще ви възнагради!
	Бунтовниците се хвърлиха в атака. Засипваха с град от куршуми вратите и прозорците на къщите и се насърчаваха с викове „Аллах акбар“. Не очакваха отпор. Залпът от три пушки ги отрезви. Ловджиите стреляха точно: двама от бойците бяха убити, а трети бе тежко ранен и виеше от болка. Останалите залегнаха.
	Мутрите се възползваха от затишието, изпълзяха по корем от къщата и хукнаха накъдето им видят очите…
	Разгневен от неуспешния щурм, в резултат на който изгуби трима бойци, а мутрите изчезнаха, Омар нахлу заедно с телохранителите си в имението на Афанасий Никитович. Старецът печеше шишове под надзора на един бунтовник и обмисляше как да се докопа до телефона и да се обади в близкото поделение на милицията. Телефонът беше в спалнята, но поганецът нямаше да му разреши да го използва. Той съсредоточено следеше всяко негово движение.
	— Къде скри внучка си? — изрева арабският инструктор. — Казвай къде е! Защо тя не отиде да бере див лук?
	Дядото разбра, че предчувствието му не го е излъгало и че Омар със сигурност иска да се погаври с внучката му. Без самообладанието да го напуска нито за миг, той отмести насоченото към него дуло.
	— Не съм отгледал внучката си за теб — каза дядо Афоня, — тя е на сигурно място с един добър човек и ти няма да се докопаш до нея!
	Омар замахна и нанесе професионален удар с приклада по главата на дядото… Бунтовникът, който стоеше зад стареца, погледна равнодушно към простряното на пода тяло…


	Муса едва се сдържа да не изстреля куршум в гърба на садиста. Но още не беше време да се разкрива, Игор Леонидович нямаше да одобри това, нали непрекъснато му повтаряше, че издръжливостта е най-силното оръжие на истинския разузнавач! Муса не беше служител, нито агент на Федералната служба за безопасност, а разузнавач в лагера на врага. И часът, в който щеше да разчисти всичките си сметки с този вълк, въвлякъл чеченския народ в безполезната кървава война, щеше скоро да удари…
	Литвиненко пристигна с японския си джип в селището, преди да седнат да обядват. Естествено, не за да отпразнуват победата им над мутрите, а за да прибере своя дял. На Омар никак не му се щеше да дели заграбеното злато с този неверник! Но договорът си беше договор — трябваше да бъде спазван. В противен случай Сергей щеше да откаже да осигурява превозването на златото във воюващия Кавказ. А там го очакваха с нетърпение, защото закупуването на оръжие и боеприпаси, възнаграждението на отличилите се бунтовници и подкупите за ченгетата изискваха доста пари. Ако Хатаб не ги получеше, щеше да се разгневи и да предаде виновниците на шериатския съд, който издаваше само една присъда — смърт…
	Литвиненко не поздрави и не ги похвали за успеха, а само заповеднически кимна по посока на джипа. Един вид, товарете бързо моите чували, нямам време за празни приказки. На Омар му се наложи да си развърже кесията. Три големи, по-тежки от останалите чували бяха предназначени за изпращане на Хатаб, а с други три, малко по-леки, се разплати за услугата да бъдат превозени.
	— Съветвам ви веднага да изчезнете от селището — предупреди Литвиненко Омар, преди да си тръгне. — В Первомайск се подготвя наказателна акция, там са научили, че тук е имало престрелка. Антитерористите не са ви тукашните мутри, те са професионалисти, няма да успеете да кихнете, когато или ще ви спипат, или ще ви пратят в рая при Аллах. След две седмици пригответе следващата пратка…
	Омар му се ядоса, понеже Литвиненко вземаше от тях много злато, а не можеше да ги предпази от антитерористите. Добре, че поне ги предупреди. Той беше прав: те нямаше дълго да устоят на антитерористите…


	22.

	След два часа селището край златното находище „Свободни“ опустя. Изплашените от възможната поява на антитерористите бунтовници бързешком прогонваха жителите от къщите им. Бившите златотърсачи, ловци и пчелари познаваха пътеките в тайгата и, естествено, не бяха пропуснали да проучат и златоносната река. Можеха да подскажат на ченгетата как най-лесно да стигнат до находището, как да ги обкръжат и как да прикрият всички входове и изходи. И тогава — край! Щяха да изпозастрелят бандитите като яребици или, още по-лошо, да ги пратят в затвора…
	Когато привечер от тайгата по посока на реката се зададе тълпа жители на Свободни, заобиколена от конвой, Белов веднага се досети, че нещо не е наред. Да речем, че бяха подбрали мъжете, за да увеличат добива на злато, това беше обяснимо. Но защо водеха жени, старци и деца? За да ги накарат също да работят ли? Не, тук нещата бяха по-сериозни. Ако се съдеше по всичко това, те щяха да имат нужда от заложници.
	И сега за него най-важното бе да разбере какви събития са станали в селището и да си изясни причините за странното масово преселение под дулата на автоматите. Приятелите му разсеяха неговото недоумение. Слава богу, бяха живи и невредими.
	Ярослава хукна да разпитва новопристигналите за Афанасий Никитович. Никой не можеше да й каже нещо определено. Тя не се съмняваше, че Омар се е опитал да се разправи с дядо й и сега съжаляваше, че не стреля, когато дойдоха неканени в дома им. Ако в момента й се изпречеше пред очите, както бе ядосана, щеше моментално да го убие.
	Тъй като познаваше всяка пътечка в гората, Ярослава помогна на Белов, Уотсън, Витя и Фьодор да се отделят незабелязано встрани и да се скрият в горските покрайнини. Кавказците откриха, че са изчезнали, но не хукнаха да ги търсят.
	Уахабитите искаха да накарат четиримата яки мъже и момичето да забиват стълбове и да опъват по тях бодливата тел, която бяха открили в Свободни. Сега с това се заеха всички доведени тук мъже. Жените и децата също не останаха без работа — строяха навеси и колиби, влачеха сухи клони и приготвяха храна на запалените огньове. Кавказците ги наблюдаваха и им подвикваха.


	Трябваше да бягат… Но накъде, в каква посока? Нямаше да се скитат дълго из тайгата, тя беше пълна с диви зверове, като нищо можеха да се озоват и в лапите на някоя мечка. Преди да изчезнат от този концентрационен лагер, трябваше да поразпита хората, които познаваха тайгата. Нямаше смисъл да разговаря с жените, защото кръгът на техните интереси се изчерпваше с домакинската работа и децата. До мъжете не можеше да се приближи, защото те работеха под бдителното наблюдение на конвоя. Оставаха само старците.
	Много предпазливо, тъй че кавказците да не го забележат, докато се промъква към лагера, Белов избра един прегърбен дядо, който непрекъснато кашляше. Старецът беше на не по-малко от осемдесет години.
	— Деденце, знаеш ли всички пътеки в тайгата?
	— Че как да не ги знам, знам ги наизуст — отвърна му гордо старецът, надмогвайки кашлицата, която раздираше гърдите му. — На младини бях ловец на катерици. И самури съм хващал, и хермелини. Сетне, когато се разболях, станах пчелар… Познавам тайгата като собствената си къща…
	— Кажи ми, моля те, как да стигна до някое населено място?
	Старецът се подсмихна с разбиране и погали болните си гърди, сякаш ги приканваше да го оставят за малко на мира.
	— На около четирийсет версти се намира селището на староверците. Слушай, младежо, и запомняй. Ако, не дай си боже, се заблудиш, ще умреш. Тайгата на е само майка-кърмилница, тя е лют враг за неопитните хора…
	Белов се опита да запомни безбройните знаци по пътя.
	— Ще вървиш надолу по реката, докато стигнеш до ловджийската колиба. След това ще завиеш надясно. Ще вървиш до поляната, в средата на която расте един много висок кедър. Оттам ще продължиш до сечището, което е заобиколено с бодливи храсти. Там на земята има две кръстосани брези, едната е почти изгнила, а другата е по-свежа, нея внукът ми я отсякъл. Каза ми го, когато си идва последния път. Тя показва накъде трябва да се върви… — Старецът се закашля и започна да чеше болните си гърди.
	Белов обсъди създалата се ситуация с Ярослава. Оказа се, че тя знае пътя за селото на староверците. Сега щяха да се измъкнат от находището в тайгата и да минат през нея като по релси. Стъмни се. Жените нахраниха децата, сложиха ги да спят, седнаха край огньовете и продължиха да бъркат неизменната рядка чорбица със сланина в котлите и тенджерите. Чакаха мъжете. Повечето от пазачите им се скриха под твърде големия за тях навес, а останалите се пръснаха покрай недостроената ограда. Само трийсетина метра бяха останали неоградени с бодлива тел. Да тръгнеш из тайгата без оръжие, означаваше да се обречеш на смърт. Саша беше принуден да отмъкне автомати от бандитите.
	Приближи се заедно с Витя до двама от бойците, които се разхождаха покрай неограденото все още място. Не можеше да стреля, защото изстрелът щеше да вдигне на крак бандитите, които си почиваха. Налагаше му се да приложи силови хватки.
	— Къде си тръгнал? — Двамата вдигнаха автоматите. — Стойте на място, чакали!
	— Извинявай, друже — изобрази робско покорство Саша, — ама носех една торбичка със злато на твоя началник, обаче взех, че я изгубих някъде. Разреши ми, моля те, да я потърся…
	Сметката му да погъделичка алчността им излезе вярна. Бандитите метнаха оръжието си на гръб.
	— Покажи къде я изгуби? Ние ще я намерим и…
	Не успя да довърши, защото Злия ловко заби ножа си в гърлото му. Белов заби тока на обувката си в черния дроб на другия бандит, а сетне тресна с всичка сила главата му в забития в земята стълб. Не го уби, но го остави задълго в безсъзнание. Бегълците замъкнаха в храстите безжизнените тела, грабнаха автоматите им и потънаха в тъмата. След минута Фьодор, Уотсън и Ярослава се присъединиха към тях. Белов се опита да й помогне, но момичето го отблъсна.
	— Няма нужда, Саша — прошепна тя. — Аз съм жителка на тайгата, свикнала съм с нея. Дядо ме е научил да не се страхувам от нищо…
	Когато дотичаха надолу покрай реката до ловджийската колиба, те решиха да си починат. Бяха изминали не по-малко от десет версти и краката им отекоха. Бойците едва ли бяха дръзнали да влязат в тайгата през нощта, най-вероятно щяха да изчакат да се съмне.
	Те се скриха под пробития покрив, легнаха и се притиснаха един до друг, за да се спасят от пронизващия студ. Снегът спря, облаците се разпръснаха и на небето затрептяха звезди…


	23.

	На заранта хапнаха от сухарите, които намериха в колибата, и тръгнаха на път. Следващата им спирка беше на сечището. После ги чакаше пълна неизвестност. Ако можеше да се вярва на туберкулозния дядо, оставаше им да изминат най-малко тридесет километра.
	И отново — бодливите храсти, разперените клони на дърветата и тайнствената тъма. Заваля сняг, времето поомекна. Снегът им помагаше — скриваше следите им, а затоплянето също им идваше добре, защото не се налагаше да се гушат в пронизваните от вятъра якета.
	До сечището срещнаха двама китайци с натъпкани догоре раници на гърба. Те се изплашиха от непознатите и се опитаха да избягат, но Белов ги догони.
	— Не се бойте, нищо няма да ви направим. Само ще си поговорим и ще ви пуснем…
	Контрабандистите заломотиха нещо, смесвайки руските думи с китайски, и закимаха в знак на благодарност. За тях беше странно да срещнат в тайгата хора, които не ги бият, не им претърсват торбите, нито им обръщат навън джобовете, а разговарят любезно с тях и им обещава да ги пуснат. Само куцият ги гледаше злобно, но какво можеше да се очаква от един нещастен инвалид…
	След като се убедиха, че са в безопасност, разбойниците или търговците — кой ги знае какви бяха? — закимаха отривисто и подлизурски се усмихнаха.
	— Можете ли да ни покажете пътя до селото?
	— Аз разбира. Аз ходи там, ти ходи там. Път зад дере. Малко ходи до село… Аз предупреди — не ходи в къщи… Там лош хора живей…
	Белов пусна китайците и се замисли. Добре де, до селото имаше не повече от четири-пет версти. Щяха да стигнат дотам, нямаше къде да се дянат. Но какво щяха да правят след това? За какви „лош“ хора говореха китайците и каква поредна опасност дебнеше бегълците?
	Всъщност, най-добре беше да решава проблемите един по един. Първата задача бе да стигнат до селището. Уотсън бе поизгубил сили, току се мръщеше и се хващаше ту за гърдите, ту за ребрата. Федя плетеше крака като Христос към Голгота и хвърляше умолителни погледи към Белов, сякаш го питаше: кога ще обявиш почивка, нали виждаш, че останах без крака, вървя с последни сили. Витя куцаше все по-силно с осакатения си крак. Пък и самият Саша не се чувстваше кой знае колко добре, започна да му причернява пред очите… Само Ярослава се държеше, въпреки че тя също пребледня. Ала не биваше да спират и да се отпускат. Бунтовниците сигурно вече се бяха окопитили и сега тичаха подире им като вълци след лос.
	Най-сетне преминаха през широкото дере, за което им каза китаецът, и излязоха на горския път. Вече стана по-лесно да се върви, тъй като не се натъкваха нито на издадени корени, нито на бодливи храсти. Всезнаещият Доктор накара приятелите да сдъвчат по няколко плодчета на лимонник, тъй като те, според него, давали сили.
	Не стана ясно какво точно им помогна — прекрасните плодчета или упорството, но към четири часа пътниците видяха селото. Десетте къщи, наредени край черния път, обещаваха почивка, а ако им провървеше — и гореща баня и селски лакомства.
	Появи се надежда! Оставаше им още един, последен напън… Изведнъж, за пръв път от много време насам, Белов не помоли и не поиска, а заповяда:
	— Стой на място! Скрий се в храстите. Аз ще отида сам. Ако всичко в селото е спокойно, ще вдигна едната си ръка, ако има опасност, ще вдигна двете си ръце.
	В течение на около пет минути той внимателно оглеждаше засипаната със сняг пътека, прозорците на къщите и постройките в дворовете. Селото изглеждаше странно! Сякаш всички в него бяха измрели. Защо не се виждаха играещи навън деца, къде се бяха дянали жените? Нима бойците на Омар се бяха добрали и до староверците?
	Той си спомни за опустялото селище край находището в Свободни, разплаканите жени и деца, безпомощните старци и с решителен жест свали автомата от рамото си. Ала нали си бе дал дума никога повече да не използва оръжие! И да стреля единствено при самозащита! Какво се канеше да направи сега?
	— Я зарежи, братко мой, тези морални глупости! — посъветва го гласът на Фил, който изведнъж зазвуча в главата му. — Око за око, зъб за зъб! И това не сме го измислили ние. Тъй че действай в съответствие със ситуацията.
	— А какво да правя с клетвата, която си дадох — да не убивам?
	— Временно я забрави — разнесе се и гласът на Космос. — Щом се разправиш с убийците и насилниците, пак ще си я спомниш.
	Братлетата му бяха прави, беше опасно да протака! Трябваше да отиде в селото, да провери какво става там и да разбере къде са изчезнали староверците. Само че щеше да го направи без оръжието, защото и без това едно дуло срещу десет нямаше да го спаси.
	— Слава, дръж го на временно съхранение — усмихна се виновно Белов и подаде автомата на момичето. — Стреляй само в много критична ситуация, когато няма друг изход.
	Саша тръгна бавно към селото. Преди да стигне до пасището, спря и се опита да си запали цигара. Драскаше клечките по кутията една подир друга, но те или се чупеха, или веднага изгасваха.
	Тревожно изкукурига петел… Това беше странно, защото те обикновено кукуригаха рано сутринта, когато разбуждаха одремания „харем“… Заквича прасе, и то така, сякаш го колят… Може би наистина го колеха? От оградата падна едно окачено да съхне на нея гърне… Нечия ръка ли го бе блъснала? Нямаше нищо по-лошо от това да гадаеш и да предполагаш! Много по-добре беше да видиш, да провериш и да се убедиш. Белов захвърли незапалената цигара и решително тръгна към кедрите в края на селото.
	От най-близката къщурка надникна изплашен старец. На раменете му бе наметнат кожух, косата му беше разрошена, а брадата — чорлава. Или цяла нощ не беше спал, или изобщо не си бе лягал. Боязливо погледна към пътника, който се приближаваше към него. След миг премести очи към пустата на пръв поглед пътека.
	— Дядо, къде са се дянали всички? — поинтересува се Белов. — Няма нито жени, нито деца…
	— Седят си по къщите — прошепна старецът. — Вчера тук се появиха едни момчета с оръжие и по всичко личи, че са бандити. Заповядаха да не си подаваме носовете навън. Убиха две крави, налочиха се с водка и… Ето ги поганците! — Дядото чевръсто се изкачи на пруста и затръшна вратата. Резето изщрака.
	От малкото прозорче на съседната къща се подаде дуло на пушка, а иззад кедъра щръкна още едно.
	— Ръцете на врата, баровец — заповяда с дебел глас третата мутра, която се бе скрила зад оградата. — Само ако мръднеш, такава дупка ще ти направя, че кон с шейна ще мине през нея.
	Белов послушно сложи ръце на тила си. Толкова пъти му се бе налагало да го прави, че вече му беше навик!
	— Железен си, баровец — похвали го с писклив глас младежът, който излезе иззад дърветата… Не, не беше младеж, а пеленаче! Повече му отиваше да си играе с колички, вместо да се цели в човек.
	Саша тръгна към къщата под конвоя на двамата мъже и малолетния. На прага уж случайно отлепи ръцете си от врата и ги вдигна високо. Зоркият Витя непременно щеше да види това и да каже на другите.
	Интересно как щяха да постъпят: дали щяха да се скрият в гъсталаците на тайгата или, не дай си боже, щяха да хукнат към селото, за да го измъкват от клопката? Нямаше да хукнат, съобразителната жителка на тайгата нямаше да им позволи…


	24.

	Обстановката в къщата напомняше гуляй на анархисти от някой стар революционен филм. Масата беше обсипана с остатъци от храна и затрупана с празни и наченати бутилки алкохол. Веднъж Белов и Космос бяха водили някакви преговори със солнцевските мутри и там бяха заварили същата оргия.
	Двама мъже с вид на бандити хъркаха, облегнати на стената и прегърнали двуцевките си, а на пейката до печката седеше още един като тях. Изглеждаше така, сякаш вече цяла година е пиянствал, без да спира. Ако се съдеше по хлътналите му малки очички и ниското му чело, в тиквата му имаше най-много две мозъчни клетки. По стечение на житейските обстоятелства този тип хора също беше познат на Белов.
	— Свали ръцете. Няма къде да избягаш, куршумът ще те настигне — разреши той и кимна красноречиво на конвоя. — Ще си поговорим ли? Седни, ако искаш.
	— Може и да си поговорим… — Саша изтръска картофените обелки от една табуретка и седна.
	— Викат ми Базан — представи се с гордост водачът на вълчата глутница. — Аз съм местният плантатор. А ти кой си? Защо щъкаш из тайгата сам?
	— Тебе търся — импровизира Белов.
	— Мене ли? — изненада се Базан. — Да не би да си от ченгетата?
	— Аз съм Саша Белия от Москва. — Гостът премина на по-разбираем за мутрата език. — Чувал ли си за мен?
	Базан се отмести от печката, изправи се на крака и се вгледа.
	— Чувал съм нещо, докато търках наровете в затвора — отвърна той. — Ама може и да ме пързаляш и да се правиш на каквото не си. Кого познаваш от крадците?
	Саша с лекота изброи прякорите на коронованите крадци, с които му се бе случвало да се сблъсква по различни поводи. Назова и отговорника за Далечния Изток, когото крадците бяха избрали, и своя стар познат, който се занимаваше с доставката на оръжие за Кавказ и впоследствие се бе заселил в Красносибирск. Прякорът му беше Грот.
	„Един обикновен тиквеник не би могъл да знае такива подробности за живота на крадците“ — отсъди Базан и почти бе готов да повярва, че човекът, който седи пред него, е Белов. Но от друга страна онова, което не знаеше тиквеникът, го знаеше ченгето.
	Саша видя, че престъпният бос продължава да се съмнява и сложи паспорта си на масата. Базан проучи всяка негова страничка, дори помириса снимката и я сравни с оригинала. Саша Белов, който би трябвало да е Белия, приличаше на него и по възраст, и по начина, по който разговаряше. Май не ставаше дума за фалшификация.
	— Слушам те, браточка, защо си ме търсил? — попита Базан и върна паспорта на Саша.
	Белов му разказа накратко за концентрационния лагер, който бяха направили бунтовниците за всички жители на Свободни. И в разказа си наблегна доста силно на торбите със злато, които уж се пазеха в селището край находището.
	Базан се отнесе равнодушно към страданията на первомайци, но щом чу за златото, се оживи и се възбуди, сякаш му бяха сложили инжекция с нещо силно тонизиращо. Без да сваля очи от разказвача, напипа наченатата бутилка и впи устни в гърлото й като бебе в смукалка. Очите на пияния главатар на бандата заблестяха, а пръстите на ръцете му затрепериха, сякаш вече се докосваха до скъпоценните парченца злато.
	— Няма по-лесна работа от това да изтрепете бойците и да им вземем оръжието — продължи да го съблазнява Белов. — Те спят под навеса, най-много петима бойци охраняват селището. Фасулска работа е да се справите с тях. Заспалите няма да успеят да се събудят, а вие вече ще сте ги изпратили при Аллах…
	— Че е така, така е. Правилно казваш. Само че с какво да се справим? Ние имаме само ножове и стари пушки… Стават колкото да изплашим с тях жените и старците, но не ги бива за истинска работа!
	— На първо време два калашника стигат ли ви? — попита Белов. — Останалите ще си ги набавите, когато очистите бунтовниците.
	Базан не успя да му отговори. Навън се разнесе бученето на вертолет. Забравили и за Саша, и за Базан, мутрите хукнаха на улицата. Те също излязоха след тях на двора. Високо над покрайнините на селото кръжеше един МИ-8. Точно в този момент двама военни в защитни униформи изблъскваха през отворената му врата огромен сандък. След секунда над него се отвори парашут.
	Мутрите се разкрещяха като папуаси и хукнаха към мястото, където щеше да се приземи. Когато Белов отиде при тях, сандъкът вече беше нацепен с брадви, а в снега около него бяха нападали гранати и цинкови кутии с патрони. Бандитите бързешком се въоръжиха с автомати „Калашников“. Саша забеляза и две картечници. Значи тъй, браточките имаха покровители и в небесата.


	25.

	Според уговорката с Базан, компанията на Белов се премести в една къща в покрайнините на староверското селце. Нейният собственик — същият онзи пъргав младолик старец на име Анастас Григориевич, който пръв бе видял Саша, посрещна квартирантите си с уважение. И как нямаше да ги уважава, когато по настояване на Белов мутрите му върнаха дойната крава, абата му, подплатена с вълча кожа, и разни други домашни дреболии. Взеха си за спомен само старата му пушка.
	Анастас Григориевич чевръсто запали пещта в сауната, която се намираше в зеленчуковата му градина, и сложи няколко свежи брезови метлички на полиците й. Първа се нагря Ярослава. И докато, охкайки и стенейки, мъжете се подгряваха един другиго с горещите метлички, тя подреди заедно с домакина изобилната трапеза. Старецът донесе от мазето и мариновани гъби, и кисели краставички и домати, и заешко и козе месо, и сланина. А за венец тържествено сложи в средата на масата една трилитрова бутилка домашна ракия.
	Уморените и отпуснати след банята квартиранти отдадоха дължимото на гостоприемството на стареца. Анастас Григориевич предостави на гостите хубавите си стаи: голямата — на мъжете, страничната — на момичето, а самият той се настани в килера. На заранта гласовитият петел ги събуди, както тръбач — пионери.
	През целия ден мутрите се подготвяха за експедицията си. Те конфискуваха конете от жителите на селото, ала Белов изтръгна от тях обещанието, че ще върнат всички кранти на притежателите им цели и невредими. И тръгнаха привечер, като се надяваха да стигнат до находището не по-късно от четири часа сутринта. Ако не спяха, по това време пазачите на лагера щяха да са изгубили бдителност. Лесно и без шум и пукотевица можеха да бъдат спипани и изтрепани.
	Армията на Базан се състоеше от десетина мрачни мутри, които явно не бяха доволни, че ги откъсват от ситото им лентяйство. И не само ги откъсваха, ами и ги изпращаха в бой. Те нито пееха, нито се смееха, само се поклащаха на саморъчно направените седла и се споглеждаха. Сякаш се чудеха сега ли да си плюят на петите, или малко по-късно.
	Белов и приятелите му се движеха малко встрани от другите. Към тях се присъедини и Анастас Григориевич. След като стигнеха до находището, той трябваше да върне взетите под аренда коне в селото. На гърба на стареца висеше с дулото надолу пушка. Той хвърляше боязливи погледи към навъсените момчета и се стараеше да се движи близо до Белов. Сополивото момиче нямаше да го спаси, защото бог му бе отредил да ражда деца и да теши мъжа си, а не да влиза в бой. Куцият злобар също не ставаше за защитник, тъй като в случай на нападение щеше да се наложи да спасяват самия него. Плешивият мустакат доктор нямаше вид на воин… Излизаше, че въпросният Белов е най-надеждният човек тук.
	Да яздиш не беше като да креташ пеша. Не се налагаше да се провираш между клонаците на бодливите храсти и да се спъваш в излезлите навън корени. Без подсещане и подръчкване, умните кончета сами намираха безопасния път или пътечка и доволно поклащаха дългите си опашки. И как нямаше да се радват — омръзнало им бе да стоят в яхърите, пък и предпочитаха да носят на гърба си далеч по-леките ездачи, отколкото да влачат през кишата натоварените талиги.
	Белов нежно потупа своята кобила по гривата и хвърли едно око към момичето, което яздеше до него. Дали не се бе уморило? Ярослава улови загрижения му поглед и му отвърна с мила усмивка. И двамата разбираха, че обяснението им в любов е неизбежно. Момичето се страхуваше от това и се опитваше да се защити, а Саша, тъкмо обратното — искаше час по-скоро моментът да настъпи…
	Стигнаха до находището точно както бяха предвидили — около четири часа сутринта. На километър от селището мутрите слязоха от конете, завързаха ги и се отправиха в превърнатото в концлагер находище, стараеха се да не вдигат шум.
	— Ярослава и Федя заедно с дядо Анастас остават тук да пазят конете — заповяда шепнешком Белов. — Уотсън и Витя идват с мен.
	Ярослава не се впусна да спори. Тя бе свикнала, че мъжете винаги имат последната дума. Преди това важеше за дядо Афоня, сега го смени Белов.
	Федя също реши да не влиза в спор, разбираше, че в неминуемата схватка ще бъде само в тежест. А за старовереца дори нямаше какво да се говори — Анастас Григориевич доволно се подсмихваше под мустак. Той отговаряше за безопасността на конете, затова се смяташе длъжен да стои до тях. Разните му там смъртоносни сблъсъци изобщо не го засягаха…
	Белов, Уотсън и Витя се присъединиха към мутрите, приближиха се до оградата, направена от омотана в два ката бодлива тел. Бойците я бяха довършили. Сега на територията на лагера можеше да се проникне само по реката, но на браточките не им се щеше да влизат в ледената вода. Никой не се въодушевяваше от перспективата да пипне бронхопневмония.
	Оставаше им вторият вариант — да влязат през вратата, изрязана в прътите и също оградена с бодлива тел. Вярно, там се виждаха двама на пост, но ако действаха предпазливо, можеха и да успеят.
	— Книш, Зубилин, напред! — заповяда водачът. — Не стреляйте, използвайте ножовете.
	Фактически изпрати на сигурна смърт най-опитните мутри. Застаналите на пост не спяха, а оглеждаха подходите, стиснали автоматите. Обречените си размениха няколко думи шепнешком и се разделиха: единия запълзя към отвора от дясната страна, а другия — от лявата. Ако усетеха единия, другият щеше да влезе в атака.
	И стана! Ножът, който първият метна, прониза гърлото на бунтовника и той безмълвно се свлече на земята, облян в кръв.
	Но първият успех се оказа и последен. Вторият нож не уцели гърлото, а рамото на другия часовой. Той падна по гръб и от легнало положение отпрати два дълги откоса по оградата — повали един подир друг и Книш, и Зубилин. Ефектът на изненадата премина… Базан дръпна предпазителя на гранатата и я хвърли по посока на бунтовника. След няколко секунди взривът го разкъса на парчета…
	Започна хаотична стрелба. Още при първия изстрел Омар сграбчи раницата със златния пясък и парчетата злато, строши стената на бараката и хукна към тайната пролука под бодливата ограда. Муса и Шамил го последваха…


	Още през деня Муса успя да се свърже с Первомайск и да предаде информацията за събитията, които ставаха край находището. И сега, докато се промъкваше заедно с Шамил към тъмната тайга, той с нетърпение очакваше повята на вертолетите с антитерористите, които за миг щяха да заловят и мутрите, нападнали лагера, и отвръщащите им с къси откоси бунтовници.
	Мутрите се стараеха да не стрелят по бараките и колибите, но направиха на решето селището на Омар и го подпалиха.
	Натикаха бунтовниците, които бяха останали живи, в дерето и ги засипаха с гранати. Към осем часа сутринта всичко беше свършило. И победителите — трима, заедно с Базан, без да се брои компанията на Белов — се захванаха да търсят златото.
	Саша огледа бойното поле. Работата беше свършена, бунтовниците бяха разбити, а мутрите бяха понесли видими, дори невъзстановими загуби. Трябваше да изчезват, докато Базан не бе започнал да го разпитва къде се е дянало златото на уахабитите.
	Белов заедно със Злия и Доктора хукна към мястото, където Федя и Ярослава пазеха оседланите коне под надзора на дядо Анастас.
	Щом изскокнаха на познатата полянка, пред тях се разкри страховита картина: дядо Анастас плуваше в локва кръв, а Федя стоеше на колене до него и плачеше. Оказа се, че преди десетина минути трима кавказци връхлетели отгоре им от храстите. Федя толкова се изплашил, че се свлякъл на земята още преди да стрелят по него. А докато падал, чул как куршумът изсвистява на сантиметър от слепоочието му. Старецът вдигнал пушката си, за да защити момичето, но не успял да стреля, защото краткият откос на автомата го изпреварил. Ярослава хукнала да бяга, но бунтовниците я настигнали, съборили я на земята, завързали я, метнали я напряко на седлото, яхнали конете и изчезнали.
	Белов ядосано ритна един изгнил пън. Господи, защо вечно не му вървеше? Ето че сега бяха отвлекли Ярослава! Гневът му веднага се смени с неукротимото желание да намери и освободи обитателката на тайгата. И да накаже похитителите й!


	26.

	Герман Моисеевич Берестовски се появи на белия свят благодарение на последователно провежданата от Сталин политика на „дружба между народите“. Родителите му се срещнаха по време на войната в Казахстан, където бяха преселени от европейската част на Съветския съюз. От майка си, която беше германка, той наследи дисциплината и педантизма, а от баща си, който беше евреин — схватливостта и таланта да богатее. Точно това сполучливо съчетание позволи на икономиста с докторска степен да се превърне във фелдмаршал на бизнеса и в могъщ олигарх.
	Когато тромавата социалистическа икономика рухна при опита да бъде реформирана, той се озова сред малкото специалисти, които разбираха какво означава частна собственост и как трябва да се постъпва с нея. Та нали капитализмът представляваше самите капиталисти — свободни и интуитивни организатори на производството и създатели на работните места. А съветската власт бе унищожавала физически хора с такива качества в течение на седемдесет години!
	Въпросът откъде да се вземат капиталисти беше решен по възможно най-номенклатурен начин. Такива станаха онези, които до момента на приватизацията бяха доказали, че могат да ръководят собствеността, пък макар и социалистическа.
	Приемниците на болшевиките в същото време се бяха превърнали в гробокопачи на комунизма. Наложи им се от една страна да назначават директорите на социалистическите предприятия за буржоазия, а от друга страна да продават за смешни пари парчета от държавната собственост на случайно попаднали им авантюристи.
	Ала Герман Берестовски трудно можеше да бъде наречен случаен човек. Когато започна приватизацията, която народът сполучливо нарече „пиратизация“, той разбра какво трябва да се направи. В нужното време намери нужните хора и ловко овладя цяла поредица от ключови за икономиката на страната предприятия. Всичко, за което се захванеше, преуспяваше!
	В същото време Герман Моисеевич не се гнусеше от политиката, даже напротив — смяташе я за много доходоносна работа. Той разбираше както никой друг, че властта и бизнесът са сиамски близнаци, които обикновено умират при опит да бъдат разделени. Затова изкупуваше не само промишлени предприятия, но и телевизионни канали, радиостанции, пръскаше милиони долари за финансирането на партии фантоми, влагаше огромни средства в перспективни, според него, лидери от нов тип.
	А най-важното бе, че Берестовски успя да подчини на влиянието си престарелия президент и неговото най-близко обкръжение. Всъщност се превърна в главен мениджър на прословутото Семейство и негов зъл гений. Известно време дори управляваше страната, както Борис Годунов — по времето на слабоумния цар Фьодор.
	Ала се случи това, което трябваше да се случи. За държавата и нейните чиновници Берестовски си оставаше просто един крадльо, нашественик, узурпатор и чуждо тяло.
	Веднага щом младият енергичен президент Батин смени престарелия Елцин на кормилото на властта, започна планомерно изместване на олигарсите от лостовете на управление в държавата. Беше не много законен, но закономерен процес: както често се случваше в историята на Русия, държавата отново смени правилата по време на играта и започна да отнема и преразпределя парчетата собственост, които сама бе подхвърлила на тъй наречените „нови руснаци“.
	Берестовски загуби тази нова шахматна партия от Батин по всички точки и се озова зад граница в качеството си на емигрант. Добре, че поне не се прости с живота си като Распутин! Парадоксът се състоеше в това, че Герман Моисеевич обичаше Русия. Да, обичаше я и по свой си начин й желаеше доброто!
	Но това беше капиталистическа Русия, Русия на олигарсите и едрия капитал. Берестовски беше убеден, че само едрият капитал, а не всемогъщата държава, може да изведе Русия сред водещите развити страни…
	Затова докато беше в емиграция, той не се отказа от опитите да си възвърне изгубените позиции, даваше пресконференции, правеше изявления по радиостанциите и телевизиите, поддържаше връзка със съмишлениците си в родината, даваше им инструкции и ги финансираше. Контактуваше често със Зорин, когото уважаваше и за разлика от самия него го смяташе за свой човек.


	27.

	В онази сутрин Берестовски стана много рано, още нямаше шест часа. Предстоеше му неприятен разговор с един политически лидер, когото държеше на хранилката си. Напоследък неговата партия бе занижила активността си и на практика бе престанала да вълнува съзнанието на доверчивите избиратели. Трябваше да го заплаши, че ако не оправи положението, ще му намали кислорода, тоест, ще съкрати финансирането му двойно и тройно.
	Ала вместо напазарувания лидер, по спътниковия телефон му се обади Зорин. Берестовски беше в течение на всички кадрови промени по горните ешелони на властта. Навремето се бе застъпил за Зорин, а идеята да направят Виктор Петрович член на Съвета за сигурност беше негова.
	— Радвам се да чуя бодрия ти глас, скъпи Витя — умело демонстрира оптимизъм изпадналия в немилост олигарх, въпреки обстоятелството, че парите, които бе вложил в Зорин, бяха безвъзвратно изгубени. — Как си със здравето, как е работата? Откъде се обаждаш?
	— Благодаря за доброто отношение, Герман Моисеевич. Работата кипи и аз направо вря в нея. Общо взето, перспективите не са лоши. Както знаете, аз свивам гнезденце в Далечния Изток. Обаждам се от Красносибирск, обмислям тук няколко прилични варианта.
	— Тамошният комбинат ли имаш предвид? Прекрасен ход, поздравявам те! Ако успееш, твоето не се губи — каза както винаги двусмислено Берестовски.
	Зорин веднага съжали, че се обади в Лондон, защото не биваше да избързва, просто нямаше смисъл да го прави. Перспективата да сложи ръка на комбината за алуминий беше доста несигурна и всичко зависеше от редица многобройни фактори, които на този етап не зависеха от Зорин. Пък и с какво можеше да му помогне сега този „лондонски изгнаник“? С парични постъпления, разбира се! И по тази причина Зорин му отговори не това, което мислеше, а онова, което трябваше да му отговори.
	— Работим, Герман Моисеевич, проучваме обстановката.
	— Труди се, миличък, аз няма да ти остана длъжен… Имаш ли нужда от някаква помощ?
	Виктор Петрович направи трагическа пауза.
	— Разбрах. Колко?
	Отново последва изразително мълчание. Берестовски бе длъжен да разбира без подсказвания и намеци, че тези неща не се вършеха с чисти ръце, а за да направиш от чистите ръце мръсни, бяха необходими постоянни вложения. Щом му се щеше да заграби комбината, трябваше да бръкне по-дълбоко в джоба си.
	А олигархът не просто искаше, а направо мечтаеше да го заграби. В сравнение с тази фабрика за пари, повечето афери, които вече бе завъртял и продължаваше да върти, бяха толкова незначителни, че дори не заслужаваха внимание.
	— Още днес ще преведа в красносибирския клон на банка НЕМАТЕП три милиона долара. А ти работи, Витя, вложи всички сили! Няма да ти остана длъжен…


	Зорин прекъсна връзката и се замисли. Нещата с финансирането се нареждаха. Какво следваше по-нататък? Литвиненко вече беше задействал връзките си с федералните и ровичкаше в миналото и настоящето на председателя на съвета на директорите на комбината, който притежаваше контролния пакет акции… Как му беше името? Риков, Олег Алексеевич Риков. И какво се канеше да прави сега подозрителният Олег… Къде се канеше да го прави? Май че на онзи свят!
	Опитвайки да се съсредоточи, Зорин се разходи из луксозния тристаен апартамент в най-добрия хотел в Красноярск „Сибирско злато“, който кой знае защо имаше пет звезди. Всъщност не беше хотел, а арменски хамбар. Та тук дори не миришеше на две звезди!
	Виктор Петрович отдавна си бе изградил навика да размишлява в движение. Мисълта му работеше по-добре, когато вървеше, а не край бюрото или на дивана. И тъй, сферата на действия на неговия помощник бе очертана. Първо щеше да се заеме с разработването на Риков, а след това щеше да се съсредоточи или върху унищожаването му, или върху придобиването на акциите му. Това щеше да се реши в зависимост от обстановката. Но тази камбанария си беше на Литвиненко, а той не се нуждаеше от наставления как да постъпва в такива случаи.
	И въпреки това Зорин трябваше да се срещне лично с подозрителния Олег Риков. Да извърши, тъй да се каже, разузнаване, за да си състави лично мнение. Разбира се, не за него, а срещу него.
	Виктор Петрович извади от една кожена папка снимката на Риков. На пръв поглед в него нямаше нищо особено: от фотографията го гледаше суховат мъж на средна възраст с оплешивяващо чело и златни рамки на очилата, зад които гледаха умни очи. Точно така трябваше да изглеждат новите стопани на живота — сериозни и по спортсменски стегнати.
	А къде беше слабото място, по което трябваше да бъде ударен? Излишното му самочувствие или, тъкмо обратното, осъзнаването на собствената му непълноценност? Маниакална алчност? Влечение към жени, а може би — към момченца?
	Нямаше смисъл да гадае и да премисля. Беше безполезно занимание. Най-добре още сега, без да отлага, да отиде в управлението на комбината, да поиска среща с Риков и да го огледа и опознае, за да открие силните и слабите му страни. Та нали освен достойнства, трябваше да има и някакви недостатъци?


	28.

	След половин час Зорин — помощникът на представителя на президента вече пътуваше към комбината в предоставеното му за времето на неговото пребиваване в града рено. Той с интерес разглеждаше оживените улици, любуваше се на странните сгради, построени преди революцията, и на възобновените църкви. До шофьора, който беше и негов бодигард, седеше младеж с бичи врат — втори охранител, „подарък“ от местните власти.
	До помпозната сграда на градската администрация се бе скупчила рехава групичка протестиращи. Това беше дело на Литвиненко, който бе дал пари на когото трябва и бе изкарал провокаторите на улицата. Без народния гняв, насочен срещу експлоататорите, без шумните митинги, без крещящи лозунги и плакати, без обсада на градските обекти и прочее акции на протести не можеше да се мине. Обстановката в комбината трябваше да бъде нажежена до краен предел, а след това Зорин щеше да дойде и да се обяви за спасител на унижените и оскърбените. Всичко беше под контрол, с Литвиненко бяха предвидили всяка подробност.
	Зорин нареди на шофьора да кара по-бавно и успя да прочете саморъчно направените плакати в ръцете на десетината изтощени от безработицата и мизерията местни хора.
	„Дайте ни парите!“ Това звучеше добре, дори прекрасно! Можеха да се добавят и няколко псувни, но нищо, и така ставаше… „Олег, не бъди гадняр, не стой със задник към народа!“ И това не беше зле. „Бой по буржоазията!“ Страхотен призив! А пък Берестовски нека да купи тоягите на народния гняв с английските си долари!
	Край комбината имаше още една група протестиращи, която беше по-голяма и по-активна. Бабички размахваха пред фотоапаратите и телевизионните камери на журналистите пакетчета с хилавите пилешки бутчета, с които им бяха платили да участват в протеста. Озлобени подпийнали бачкатори подвикваха някакви заплахи, придружени с гневни жестове. Върнете ни откраднатите пари! Престанете да се подигравате с хората! Къде гледа президентът? Батин, помогни ни! Лозунгите бяха същите, но смисълът им не беше в разнообразието, а в съдържанието!
	Милицията не се намесваше и откровено скучаеше, а минувачите гледаха с недоумение протестиращите. В действителност работниците обичаха Риков и наскоро сами го бяха избрали. Той смени на директорския пост оглупелия си от старост началник, който бе седял на това място близо петнайсет години. Спря разграбването на комбината. Току-що се бе захванал за работа и трябваше да му се помага, а не да бъде бойкотиран… Все още нямаше повод за бунтове и обиди.
	Всъщност Зорин беше много обиден от това, че Риков не го посрещна на летището пред стълбичката на самолета с хляб и сол. Веднага пролича, че не е обучен в духа на добрите номенклатурни маниери. Е, нищо, щеше да получи ритник отзад и да осъзнае грешките си. И да се върне там, откъдето беше дошъл — в леярския цех.


	Зорин нахлу в кабинета на председателя на съвета на директорите на комбината в бойно настроение. Щом видя посетителя, за чиято визита своевременно му бяха съобщили, Олег Александрович стана и заобиколи затрупаното си с книжа бюро.
	— Радвам се да се запознаем, уважаеми Виктор Петрович — поздрави той. — Извинете, че не можах да ви посрещна лично, но в комбината има страшно много неотложна работа. Надявам се, че са ви настанили добре?
	— Всичко е наред — избоботи Зорин. — Но не става дума за мен. Имам чувството, че обстановката във вашия град е нажежена до краен предел! Напомня ми за събитията през седемнайсета година, разбирате ли, когато са отхвърчали главите на тогавашните нови руснаци! Само да не се повтори същият взрив и сега!
	Зорин млъкна и погледна Риков. Ей сега началникът щеше смутено да замига с очи и да започне да моли всесилния помощник на представителя на президента за помощ. Е, какво пък, той беше готов да му помогне да го спаси от страха пред разправата. Разбира се, това нямаше да стане безвъзмездно, а срещу прехвърлянето на контролния пакет акции на негово име.
	Но Риков не се изплаши, нито се притесни. Усмихна се и каза:
	— Да речем, че още не се е стигнало до взрива, който вие прогнозирате. Може би са ви заблудили протестиращите пред входа на комбината. Но конкуренцията не спи и е наела местните алкохолици да размахват плакати точно когато идвате вие. Но ние не си губим времето напразно, предприемаме конкретни мерки, за да ликвидираме задълженията по изплащането на заплатите, закупуваме ново оборудване и излизаме на нови пазари с нашата продукция. Можете да отидете в цеховете и на място да видите как стоят нещата.
	Зорин не поиска да отиде в цеха, защото нямаше нужда от това. Оптимизмът на Риков го дразнеше. Плячката, която му се струваше толкова лесна за овладяване, сега се изплъзваше от ръцете му като риба във вода.
	— Естествено, всичко не може да се направи отведнъж, това е невъзможно — продължи Риков, — но положението се подобрява. Просто ни трябват време и пари…
	„Значи има временни трудности, които ще бъдат преодолени в най-скоро време — помисли си Зорин. — Лоша работа! Трябва веднага да го извадя от ръководната орбита. Изглежда е чевръст и схватлив мъж. Ще вземе да изправи комбината на крака и тогава ще се докопам до него на куково лято!“
	— От устата ви направо се лее мед и масло — каза съчувствено Зорин. — Но, всъщност, нещата стоят далеч по-зле… и са много по-опасни. Доколкото зная, комбинатът е на ръба на фалита. Планира се въвеждането на външно управление, а банковите ви сметки могат да бъдат замразени. Сетне ще последва запор върху прехвърлянето на акциите и отказ от по-нататъшно инвестиране. И редица други неприятности. Информацията ми е от проверени източници, можете да не се съмнявате в това.
	— И какво предлагате вие? — с едва доловима насмешка в гласа попита Риков. — Ще ви изслушам с удоволствие и ще приема всеки разумен съвет с благодарност.
	Виктор Петрович въздъхна и се вторачи в тавана, сякаш се надяваше, че точно там ще прочете предначертанията на съдбата.
	— Е, аз знам, че винаги е по-лесно да даваш съвети, отколкото сам да работиш — престори се на обективен Зорин. — Но въпреки това ще се опитам… Според мен, смяната на ръководството ще се отрази благотворно на обстановката. Хората биха повярвали повече на обещанията на някой нов ръководител с неопетнена репутация. На ваше място аз веднага бих подал оставка. Вие с вашите опит и знания няма да останете без работа. Но ще спасите любимата си рожба… Тук трябва да се мисли на първо място за хората, а сетне — за себе си! — Зорин млъкна…
	Беше рано и опасно да му обяснява, че контролният пакет акции, който принадлежеше на Риков, трябва да бъде предаден на новия ръководител. Виж, когато Риков доброволно-принудително напуснеше поста си, щеше да удари часът да изстиска от него и всичко останало.
	Естествено, Зорин не спомена на Риков, че още в Москва се бе погрижил едно подставено лице да придобие пет процента от акциите на комбината. Той не каза това и на Берестовски. Виктор Петрович не се бе захванал с присвояването на комбината току-така. Още когато предишният директор на предприятието разпродаваше активите си с намерението да доживее старостта си в Европа, Зорин по инерция купи тези акции за всеки случай, просто да си стоят настрани, в крайна сметка те не щяха нито да ядат, нито да пият. А ако успееше да заграби и акциите на Риков, в чии ръце щеше да премине контролният пакет? Точно така, в ръцете на Виктор Петрович Зорин. Така и трябваше да стане!
	— Благодаря ви, уважаеми Виктор Петрович, за разумния съвет. Ще си помисля — каза Риков равнодушно. — Ако нещата стоят така, както казвате вие, ще ми бъде нужна вашата помощ. С вашия авторитет можем да постигнем много неща…
	„Дявол знае какво си мисли този човек!“ — изруга наум Зорин.
	Но когато се вгледа в простоватото лице на директора, реши, че си е свършил работата и е успял да надхитри този леяр. И че неговото обещание да си помисли фактически е равносилно на съгласие. Въодушевен от удържаната безкръвна победа, Зорин се сбогува и излезе от кабинета, който се надяваше да завземе в най-скоро време.
	Предстоеше му безоблачно бъдеще, в което той нямаше вече да зависи от висшестоящите чиновници. Щеше да прати по дяволите неясната функция на първи помощник на деветдесет и деветия заместник на президента, щеше да пусне корени в Красносибирск, а пък едновременно с това щеше да се заеме и с добива на злато. От джобовете на златотърсачите!
	Риков изпрати съветника си с насмешлив поглед, вдигна слушалката на телефона и помоли секретарката си веднага да го свърже с представителя на президента…


	29.

	Една не много приятна изненада очакваше Зорин в хотела. Когато надникна в стаята на секретарката си, той видя на дивана да си гукат две гълъбчета — Вера и Сергей. И си гукаха в опасна близост един от друг! По всичко личеше, че разговорът им не е служебен: лицето на момичето беше заляно с руменина, а щом го зърна, младежът рязко се отдръпна от девойката и придоби делово изражение.
	Не че Виктор Петрович беше ревнивец, просто имаше чувство за собственост като Самсон Форсайт и не можеше да понася, когато някой слагаше ръка на имуществото му. А в момента Литвиненко правеше точно това.
	— Ела при мен! — заповяда му Зорин сурово. — Не разсейвай Вера, не й пречи да работи!
	Сергей стана от дивана с нежелание. Дяволът го довлече този Зорин! Тъкмо се бяха разбрали: девойката се съгласи да вечеря с него, но не в ресторант, а в неговата, в собствената му стая. А ако се съдеше по лукавия й поглед и руменината по бузите й, тя се досещаше какъв тип вечеря я очаква. И нямаше нищо против!


	Вера наистина много харесваше Сергей. И как нямаше да го харесва — младежът беше представителен, с фигура на Шварценегер и сладкодумен като Радзински. А лицето му беше толкова интелигентно! Нима старият отпуснат Зорин можеше да се сравнява с този млад и силен мъж?
	Вярно, отпуснатостта и намаляващата сексуална активност на любовника й се компенсираше с неговото богатство, от което тя сръчно и незабелязано откъсване лакоми парченца. Нямаше нищо по-хубаво от това да запази едното — парите на Зорин, и да получи другото — самия Литвиненко! Та нали женската красота е стока с кратък срок на годност, беше време да помисли за бъдещето си… Естествено, за Зорин тя не беше нищо повече от една играчка, а Сергей бе перспективен кадър. Много перспективен…
	Щом се озова в стаята си, Зорин се стовари във фотьойла до малката масичка и даде на Сергей знак да седне до него. Литвиненко седна и погледна въпросително шефа си.
	— Вместо да си вършиш работата, флиртуваш с невинното дете! — измърмори недоволно Виктор Петрович.
	Литвиненко сви рамене. Искаше да каже, че тя не е чак толкова невинна и че кой, ако не шефът й, би трябвало най-добре да знае това. Точно така разбра неговия жест и Зорин.
	— Добре де, както и да е! — На този етап нямаше намерение да се кара с Литвиненко за дреболии. Подходящият момент да обсъдят поведението му тепърва предстоеше: — Какво стана в тайгата? Защо не успя да реализираш замисъла си?
	— Кой каза, че не съм успял? — възрази Сергей. — Хората на Омар дадоха златото, в смисъл, дадоха договорения процент. Атаманът Базан също си плати като поп за оръжието. Тъй че успяхме да натрупаме някакви дивиденти от тази операция.
	— Заеми се изцяло с комбината, сега това е най-важната ни задача — каза Зорин. — Ако Риков не приеме моето предложение, първо ще организираме стачка, а сетне — бунт, който ще прерасне във въоръжено въстание!
	Литвиненко слушаше мълчешком и кимаше. Моралната страна на въпроса не го вълнуваше. Ако не беше той или, по-точно, ако не бяха те, щеше да дойде някой друг и да завземе комбината. Такава беше съдбата на собствеността в Русия. Още Иван Грозни беше конфискувал в полза на държавата наследствените имоти на болярите и князете, които са били обвинявани в държавна измяна. Бе изтребил и изменниците, и процъфтяващите владения на тогавашните олигарси. А Сергей какъв беше? Един обикновен изпълнител, наемникът Кирибеевич…
	— Ще свърша тази работа, Виктор Петрович — увери го Литвиненко.
	— Хайде, хайде, действай — рече назидателно Зорин. — Трябва да се действа по-активно…
	Звънът на телефона прекъсна съвещанието. Нима Риков вече бе взел решението си и сега иска да му обяви пълната си и безпрекословна капитулация? Тогава си струваше да отворят бутилка шампанско и да вдигнат наздравица!
	Но не се обаждаше олигархът. В слушалката прозвуча ядосаният глас на Киндеренко — представителя на президента. Научил бил от неофициални източници за подготвящото се ново разделение на районите. Вместо един, който се състоеше от Далечния Изток и Сибир, сега се създавали два. Което означавало, че столът му, а съответно и столът на Зорин, се клатели. Времето не било подходящо за разчистване на сметки! Защо трябвало да се събаря най-доходното предприятие в района.
	— И какво си се разкомандвал? — премина на „ти“ Киндеренко, забравяйки за приличието. — Защо пречиш на Риков да работи? Кой те е упълномощил да препоръчваш и да съветваш? За какъв фалит си му говорил? Според моите сведения комбинатът е в подем, а финансовите трудности са временни. Точно това съм доложил и на президента. И веднага, чуваш ли, веднага се връщай в Благовещенск и си стой там! Разбра ли ме, или да ти го обясня с други думи?
	И като нищо щеше да му го обясни! Не биваше да се оправдава и да възразява. Въпросът кой го е наклепал пред Киндеренко не стоеше. Разбира се, че беше работа на самия олигарх. „Ще видиш ти — закани се мислено с пръст Зорин на въображаемия Риков, — ще допълзиш на колене при мен да молиш за пощада!“ Но на глас каза дисциплинирано:
	— Слушам… Вдругиден заминавам.
	— А защо не заминеш още днес? Ако си си наумил да събориш Риков, ще те унищожа, ще те направя на пух и прах!
	— Ама за какво говорите? — занарежда обидено Зорин. — За какво събаряне става дума? Просто не се чувствам добре, свива ме сърцето… Не се тревожете… Довиждане… — Виктор Петрович прекъсна връзката.
	— Чу ли? — обърна се той към Литвиненко. — Разбра ли? — Той му кимна. — В такъв случай още днес се свържи със стачния комитет на комбината и го сръчкай да действа. Нека от молби да преминат към искания и да щурмуват административната сграда…
	— Само че има и още едно обстоятелство… — отбеляза Литвиненко. — След като вие си тръгнахте от комбината, там се появиха мутри и набиха всички мои протестиращи… Местните престъпници са на страната на Риков, а ченгетата са му в кърпа вързани. Ще са нужни доста пари, за да организираме опозиция.
	— Не мисли за парите, ще получиш, колкото ти трябват — каза Зорин, потропвайки с длан по бюрото в такт с думите си. — Ако успеем да осъществим начинанието си с комбината, ще ударим джакпот от няколко милиарда, а ако не успеем, ще потънем в лайна от главата до петите. Повикай мутрите си от Москва да им спретнем една война тук. Или наеми хора от местните мутри. Направи вестник… Намери някой читав редактор… Публикувай в него програмата на телевизията, криминални романи с продължение, кръстословици… И пиши какъв боклук е Риков и колко добър човек съм аз. Народът вярва на печатното слово. Разпространявай вестника безплатно. Да го пускат по всички пощенски кутии. На всичко ли трябва да те уча? Не ме интересува как ще го направиш, но Красносибирск трябва да се разбунтува срещу Риков и да поиска нов ръководител. И това трябва да бъда аз!!! Ясно ли е? — изкрещя Зорин, тъй като повече не можеше да се сдържа.
	Литвиненко отвърна, че всичко му е ясно, и обеща да пресметне какви пари ще са необходими за разходите…


	Част II
	Всичко е мое, казало златото

	30.

	След като събра официалната информация за директора на комбината, Литвиненко се почувства така, сякаш е станал от масата, без да е заситил глада си.
	Добре де, той е строг ръководител. Кой умен ръководител ще започне да се подмазва на служителите си? Добре, грижлив е. Задължителното качество на всеки добър предприемач е умело да изобразява трогателна загриженост. На принципа „слуга на царя, баща на войниците“… А това, че е добър, внимателен и отзивчив, е ария от същата опера.
	Съществуваше и друг начин да се сдобие с тайна информация, който неведнъж бе прилагал на предишната си работа. Проститутките! Нямаше по-добри информатори от тях. Сериозните хора рядко ограничаваха интимните си контакти само в семейния кръг, кръшкането беше нещо обикновено за тях… Но единици бяха онези, които посещаваха бардаците, понеже се страхуваха от компрометиране… Печалната история на главния прокурор Шкуратов и двете му „масажистки“ беше в устата на всички. По-голямата част от потребителите на такива услуги се възползваха от момичета на повикване, които познаваха своя контингент толкова добре, колкото старшина — войниците си на срочна служба.
	Ала на Литвиненко му трябваха не евтини проститутки, а истински професионалистки от висока класа, които приемаха клиенти само в домовете си. Сергей направи справка при ченгетата. Срещу двеста долара началникът на градската милиция отвори кодираната си директория пред симпатичния автор на криминални романи от Москва. Точно като такъв му се представи бившият служител на Федералната служба за безопасност.
	Сергей се зае да проучва файловете на ченгето. Интересни екземпляри имаше сред тези дами! Дори се натъкна на една, която беше кандидат на медицинските науки. Преподавателките по чужди езици пък бяха няколко десетки! Най-сетне той намери онова, което търсеше. В едно от досиетата видя оградена с червен флумастер изрезка от местен вестник.

	Красива и обаятелна жена на възраст желае да се запознае със солиден възрастен мъж. Гарантира пълно задоволяване на всичките му нужди. Моля, непорочни момчета да не се обаждат. Име — Людмила Лвовна. Адрес… Телефонен номер…

	Обявата привлече вниманието му, защото завършваше със забележката „Скъпо!“.
	Надеждата, че Риков посещава тази възрастна дама, беше минимална, но тя можеше да знае къде прекарват времето си градските тузари и с кого контактуват. Красносибирск не беше Москва или Петербург, тук всички знаеха всичко.
	Нямаше да е зле да попита предварително за цената, макар че в този случай парите нямаха никакво значение. Сергей не беше алчен човек, това бе просто проява на пресметливост от страна на професионалиста.
	Естествено, стойността на „интимните услуги“ не се споменаваше във вестникарската изрезка. Наложи му се да надникне в Интернет, за да се ориентира за цените. Един час общуване с шестнайсетгодишната Юлия например струваше на клиента си сто долара. Двайсет и три годишната Лена вземаше осемдесет. Една трийсетгодишна проститутка искаше само петдесет.
	Значи Людмила Лвовна щеше да иска още по-малко. За една нощ щеше да излезе около триста долара. Той набра по мобилния си телефон номера от вестника.
	Людмила Лвовна веднага вдигна слушалката, сякаш седеше до апарата и с нетърпение очакваше обаждането му. Вероятно имаше проблеми с клиентите. Младите мъже предпочитаха да си имат работа със свои връстнички, а пък възрастните ги влечеше към младички.
	— Слушам ви… — прозвуча в слушалката добре отработен приятен глас. — Кажете, моля…
	— Прочетох случайно обявата ви във вестника и реших да се обадя…
	— Кой сте вие? Моля, представете си. Старая се да не завързвам контакти с непознати мъже… Имам си свой кръг от познати. Но ако се разберем, с удоволствие ще ви включа сред тях.
	„Направо да полудееш — помисли си Литвиненко, — не проститутка, а същинска дама от висшето общество.“
	Представи си остарялата Анна Каренина, която е успяла да се измъкне невредима изпод колелата на влака и да доживее до пенсионна възраст.
	— Ще се разберем — изсумтя Литвиненко в слушалката. — Аз съм на трийсет и девет. Казвам се Сергей. Минавам за представителен и състоятелен мъж, не съм обременен от семейство, нито от други задължения. Разчитам на дълготрайно… сътрудничество.
	Споменаването на парите и на липсата на семейство изглежда се хареса на събеседничката му. Гласът й стана още по-проникновен, доловиха се нотки на заинтригуваност. Всички проститутки мечтаеха да имат поне един постоянен богат клиент.
	— Какво пък, имате интелигентен глас, който предизвиква доверие — направи комплимент тя на Сергей, — елате, ще обсъдим аспектите на нашето сътрудничество…


	31.

	Людмила Лвовна живееше в центъра на града на петия етаж в една девететажна сграда. Когато натисна бутона на звънеца, Литвиненко очакваше да види дебела жена с жалки остатъци от пищна в миналото грива, със слухов апарат в ухото и цигара в ъгъла на ярко начервената й уста.
	Реалността опроверга очакванията му. На вратата като в рамка на картина застана учудващо младееща стройна дама в скъп копринен халат на дракони, който приличаше на японско кимоно. Същинска мадам Бътерфлай! Само че косата й не беше черна, а рижа, а очите й бяха ослепително сини като на актрисата Светличина.
	— Вие сте много привлекателна жена — каза най-неочаквано за самия себе си той.
	— А вие сигурно сте очаквали да видите някоя тлъста лелка с оредели коси, слухов апарат и цигара, така ли? — попита развеселено тя.
	Литвиненко разбра, че бързо ще намерят общ език.
	— Влезте в салона — предложи му домакинята, — ще си поговорим, ще изпием по едно кафе… Извинявайте, при мен винаги е такъв хаос…
	Сергей не забеляза ни най-малки признаци на безредие. Апартаментът на Людмила Лвовна приличаше на будоар на богата дама, която не се лишава от нищо. На пода бе постлан луксозен килим, а до прозореца стоеше старинно дамско бюро с извити крачета. Срещу него имаше антикварен диван и фотьойли с поставки за крака, по стените висяха картини на руски художници. На Сергей дори му се стори, че едната от тях е оригинал на Левитан.
	С този стил на стабилност и красота не се връзваше само домашното кино марка „Самсунг“… То контрастираше на този музеен интериор. Вратата към съседната стая беше открехната, зад нея се виждаше прекрасно широко легло под копринен балдахин. В спалнята преобладаваха сребристите тонове. Виж ти!
	Както би трябвало да се очаква, те пиха кафе не в кухнята, а в хола или, по-точно, в салона, както го наричаше домакинята. Сергей неусетно хлътна в тази аристократична игра. Все повече и повече се поддаваше на обаянието на Людмила Лвовна. След като изпи една чаша кафе и грижливо попи устните си с обточената с дантели носна кърпичка, тя премина към деловия разговор.
	— Смея да се надявам, че моята такса ви е известна. Четирийсет долара на час, триста — за една нощ. Повярвайте ми, тези цени са значително по-скромни, отколкото на конкурентките ми. Те вземат пари за младостта и гъвкавостта си, а аз — за уменията и опита си. Клиентите, които разбират от жени, се обръщат именно към мен. И още никой не се е оплакал! Ще се съгласите ли с моите условия, или смятате да се пазарите? Искам веднага да ви предупредя, че в този случай пазарлъкът е неуместен и аз няма да отстъпя. Освен това вие ще разполагате не само с жена, но и с певица. Аз съм солистка на прочутия Красносибирски фолклорен ансамбъл „Славянка“!
	— А пеете ли, докато вършите онази работа? — поинтересува се крайно заинтригуваният Литвиненко.
	— Само срещу допълнително заплащане — отвърна му напълно сериозно Людмила Лвовна.
	На Литвиненко му стана крайно любопитно, защото такова нещо не му бяха предлагали дори в Москва.
	— Обикновено вземам аванс — каза тя поверително и сложи длан върху китката на Сергей. — Да речем, трийсет процента предплата, устройва ли ви?
	Новият клиент не прояви дребнавост, а сложи цялата сума на масата и й обеща при добро развитие на събитията да й даде премия. Дамата се усмихна благодарно.
	— С парите всичко е ясно… Вие сте сериозен човек. И правилно, джентълменът не бива да е стиснат! А сега да ви кажа най-важното. Първото и всъщност единствено условие е да няма никакви извращения, освен пеенето. Можем да правим само утвърдения от векове традиционен секс. Надявам се, разбирате какво имам предвид?
	— Разбирам и приемам — подсмихна се Сергей.
	— Радвам се, че си изяснихме всичко. Тогава можем да пристъпим към същността. Моля, заповядайте в спалнята…
	Сергей нямаше търпение да опита секс с вокален съпровод. Те бързо се отърваха от дрехите си и се озоваха на широкия и твърд, ортопедичен матрак. След една минута той забрави за какво беше дошъл. Людмила Лвовна очевидно не само владееше всички знайни и незнайни пози на Кама Сутра, но и можеше да ги реализира във вертикална и хоризонтална плоскост с изумително и непостижимо майсторство.
	Освен това се оказа, че тя има много красиво сопрано и издаваше толкова забавни вибрато в такт с движенията си, че това нямаше как да не се хареса на такъв любител на оперното пеене, за какъвто минаваше Литвиненко. Ако се съдеше по репертоара й, нейната любима опера бе „Палячо“ на Леонкавало.
	Към полунощ, когато и двамата показаха всичко, на което бяха способни, страстният клиент най-сетне си спомни за задълженията си и се постара да пристъпи към разследването колкото се може по-деликатно. След поредица уточняващи въпроси, той я попита какво знае за Риков.
	— За Риков ли? — изненада се Людмила Лвовна и оправи копринената завеска на будоара. — Директорът на комбината за алуминий ли имате предвид?
	— Че кой друг? Той посещавал ли те е? — Сергей легна на една страна и се обърна с лице към голата домакиня на салона за сексуални услуги.
	— Защо ми говорите на „ти“? — възкликна възмутено солидната дама. — Да не би да съм ви дала повод да фамилиарничите и да се отнасяте безцеремонно с мен? Ако искате да знаете, аз съм заместник-директор по стопанската част на местния Дворец на културата!
	„Боже мой, какъв характер! — стресна се не на шега Сергей. — Същинска английска кралица, а не проститутка! Налага се да се извиня…“
	Литвиненко изрече няколко фрази, които всеки възпитан човек би трябвало да знае наизуст. Разбира се, сексът не бил достатъчен повод за запознанство! Той не искал да пришпорва събитията, просто така се получило. Но нали, все пак, те вече бяха станали по-близки и това беше факт?
	Людмила Лвовна категорично не се съгласи с неговите аргументи, защото за нея сексът бил тежък труд, който изисквал пълно изразходване на сили и максимална съсредоточеност.
	Литвиненко кимна, извърна се настрани, извади от захвърлените на пода панталони портфейла си и със замислен вид го повъртя в ръка. След това измъкна от него една стодоларова банкнота и я погледна на светлината…
	— Аха, да, Риков… Не, той никога не ме е посещавал… — каза тя, загледана в президента на САЩ.
	Литвиненко се накани да прибере банкнотата при останалите в портфейла, но Людмила Лвовна я издърпа от пръстите му с котешка пъргавина и започна да си вее с нея като с ветрило. По устните й играеше двусмислена усмивка.
	— Почакайте — прошепна тя и се престори, че се напряга, за да си спомни нещо, — струва ми се, че ще ви помогна. Една от близките приятелки на жена му — Анфиса Генадиевна, е художествен ръководител на нашия Дворец на културата. Тя май имаше кратка връзка с Риков…
	„Това не е Дворец на културата, а същински бардак“ — помисли си Литвиненко и извади още сто долара.
	— Тя е толкова вятърничава — продължи разказа си Людмила Лвовна и без всякаква връзка добави: — Вярно, мъжът й е пълно говедо и изобщо не обезпечава нуждите й. Пък и освен това ние в Двореца на културата винаги сме пред очите на всички и мъжете изпитват влечение към нас. Работим по банкетите на началствата, пеем и така нататък…
	— Да, ясно… — кимна Литвиненко.
	— Та така, преди месец на един банкет в Дома на културата Олег Александрович си пийна малко повече. Просто жена му не беше с него и той се напорка до козирката. Иначе Риков много държи на семейството си и е почтен човек, това не може да му се отрече. Но онази история се случи спонтанно при нас — в кабинета на художествения ръководител на Двореца на културата. Риков влязъл без да чука, явно търсел тоалетната… Нали знаете как става — тръгваш нанякъде, оказваш се другаде… А пък в този момент тя била неглиже, преобличала се. Друга на нейно място би се смутила, а тя веднага заела поза — хоп! Че кой мъж може да устои на това? И, естествено, Риков… Господи, колко отвратително: облечен, на пода, без любовна игра… Как е възможно такова нещо? Поговорете си с нея — предложи му Людмила, — може да научите нещо полезно.
	— Както си „поговорих“ с вас ли? — уточни Литвиненко.
	Людмила Лвовна не се смути, не се изчерви и не сведе поглед. Тъкмо обратното, усмихна се.
	— Това зависи само от вас! Жените обичат такива мъже, никоя не би ви устояла. Алиса Генадиевна е привърженичка на свободната любов, тя не пропуска нито един мъж. Запишете си телефонния номер и адреса й. Кажете й, че ви пращам аз.
	На Литвиненко не му се ставаше от леглото. Той записа адреса на някакво листче хартия, което му подаде Людмила, и й връчи поредната банкнота. Помисли и й даде още сто долара.
	— Това е за пеенето — обясни той.
	— Благодаря, сметките ни са уредени — каза Людмила Лвовна. — Признавам, че отдавна не съм изпитвала такова удоволствие. Ако вие също сте останал доволен, с вас бихме могли да бъдем изключително хармонична двойка. Искате ли да се откажа от останалите си клиенти?


	32.

	Едва на другия ден вечерта Литвиненко се дотътри на омекналите си крака до автобусната спирка и се прибра в хотела. Не съжаляваше за нищо. Трофеят му — телефонният номер и адреса на Анфиса Генадиевна, поклонничката на екстремалния секс и инцидентна любовница на Риков, си струваше изразходените усилия…
	Без да се отбива в стаята си, той почука на вратата на Зорин. Отвори му Вера. И се ужаси!
	— Серьожа, какво ви е, като че ли не сте на себе си! Да не сте болен? Седнете, ей сега ще ви направя кафе с лимон и веднага ще ви олекне, изпробвала съм го. А пък Зорин го няма, тръгна на обиколка по обектите, ще трябва да го почакате.
	„Нищо не знаеш ти, глупаво малко момиче — помисли си Сергей и се свлече обезсилен в мекото кресло. — Като те завъртят в центрофугата на пералнята и ти изстискват вимето в течение на едно денонощие, тогава ще разбереш как се чувствам…“
	— На кои обекти отиде Зорин? — осведоми се той и взе от ръцете на момичето чашата с кафе.
	— Не зная, но няма да си дойде скоро — намекна му тя, клекна на колене пред него и сложи ръка върху изтощения му член.
	Литвиненко подскокна, а горещото кафе се разля върху коленете му и китката й. Вера отдръпна ръката си, затюхка се и се хвърли да му помогне. Но той не й позволи да му разкопчае панталоните. Сграбчи с две ръце колана си и не даде да го докоснат!
	Вера отскочи встрани, сякаш я бе ухапала змия. Ами, щом е така, добре, както иска! И без това не й се щеше кой знае колко! Нали сам се завираше преди време, а сега я отблъскваше. Тя се обиди и излезе на бегом от стаята.


	Без да обръща внимание на мокрите си панталони, Сергей облекчено въздъхна, затвори очи и се свлече в тъмна пропаст… Събуди го Зорин, който се върна призори.
	— Най-сетне благоволи да се появиш! — измърмори той, когато помощникът му отвори очи и се опита да се ориентира къде се намира. — Я се виж на какво приличаш, все едно са те извадили от кучи гъз.
	— Работих, Виктор Петрович — обиди се Литвиненко и разтърка съненото си лице с длани. — Имам резултати. — И той започна да разказва за постиженията си.
	В най-близко време щял да пусне вестника на пазара. Намерил офис за редакцията в самия център на града, хората вече били наети… Измислил и име на новия рупор на обществеността — „Камбана“!
	Открил и един свой стар познат — престъпникът по прякор Грот, който се преместил от Москва в Красносибирск. За пари Грот бил в състояние да убие и родната си майка. Всички силови акции можели да се възложат на него.
	Но най-важното, подчерта Сергей, било това, че вече има план за отстраняването, или по-точно, за елиминирането на Риков от управлението на комбината. И той доложи как може да бъде организиран „достъпа до тялото“ на олигарха — чрез приятелските отношения на жена му с Анфиса Белоусова.
	Зорин изпадна във възторг. Всичко се нареждаше прекрасно! Най-простият и сигурен начин да извади Риков от играта, беше да го отвлече! Можеше да наеме някой от местните мутри или да използва Омар и хората му. Или да включи и едните, и другите! Но без каквито и да е опити за убийство, просто трябваше да го скрият на някое сигурно място и да чакат следваща заповед!
	— Утре или вдругиден заминавам за Благовещенск — нареждаше Зорин и възбудено потриваше ръце. — Ти оставаш тук и се заемаш само с Риков. Няма нужда да ти обяснявам какво да правиш… Ще ми докладваш за свършената работа по телефона по всяко време на денонощието. Имаш ли въпроси?
	Сергей стана и оправи дрехите си…
	— Че какви въпроси бих могъл да имам, Виктор Петрович. Всичко ще бъде тип-топ, не се съмнявайте…


	33.

	Веденски не научи за събитията в Свободни от вестниците, защото получаваше оперативните сведения всяка сутрин на бюрото си. Разгромът на двете престъпни групировки в далекоизточната тайга — на тъй наречения „Ингушзолото“ и бандата на мутрите — беше извършен професионално. Ако се съдеше по информацията от мястото на събитията, Муса не беше забъркан и разкрит.
	По време на последния разговор с неговия агент, той му съобщи, че се намира край находището в Свободни и че се надява в най-скоро време да проследи пътя, по който златният пясък и златните късове се пренасят в Кавказ.


	Белов не можеше да мисли за нищо друго освен за Ярослава! Дори синът му, когото той обичаше повече от всичко на света, мина на втори план. Ех, Ярослава, Ярослава! Тази толкова здрава, стройна и едновременно с това крехка девойка, която имаше такава нужда от неговата защита. А той се бе подвел и бе позволил да я отвлекат!
	Тя стоеше пред очите му както в онзи пророчески сън. А гордо вдигнатата й глава и смелият й поглед сякаш му казваха: успокой се, ела на себе си, нищо няма да ми се случи, сигурна съм, че ти ще ме освободиш…
	И какъв идиот трябва да си, за да оставиш едно момиче да бъде защитавано от някакъв старец и кекавия Фьодор?! Ако я беше взел със себе си, нямаше да има никакви проблеми. Сега какво да прави, къде да търси похитителите?
	Как къде? След разгрома на бандата му, Омар не можеше да се скрие в тайгата, това беше ясно. Не можеше да отиде и в Заполярието, а сигурно щеше да откара скъпоценния си трофей на своя територия в Кавказ. Единственият път, който водеше натам, минаваше през Красносибирск… Тя можеше да бъде само там, ако вече не я бяха извели от тукашната територия!
	Още същата вечер Белов и приятелите му излетяха с вертолет от Свободни за Красносибирск. Естествено, за два, максимум за три дни той не би могъл сам да претърси огромния град.


	34.

	В Красносибирск Белов и приятелите му се настаниха в хотел „Сибирско злато“. Издирването на Ярослава не даде резултати, макар че Саша отиде до летището, бутна пари на началника на смяната в касата за билети и провери в компютъра списъка на отпътувалите напоследък пасажери. От Ярослава нямаше и помен! Същото се повтори и с влаковете. Ала Омар и хората му биха могли да използват фалшиви паспорти! Или да заминат с кола!
	Оставаше му една-единствена надежда — Грот, когото Белов познаваше от московския си престъпен живот. По негови сведения, той беше напуснал Москва и се бе заселил в Красносибирск. И май пак се бе захванал с търговия на оръжие. Вярно, Грот беше човек на коронования крадец Лука, когото Белов се опита да убие навремето. Но нали не го уби! Някой — господ да го благослови — направи това вместо него! Само че как да се свърже с Грот?
	Ала всичко стана като по ноти. Грот сам се обади на Белов в хотелската му стая, тъй като бе научил, че Белия се намира в Красносибирск! В слушалката се разнесе гласът на човек, доволен от себе си и свикнал да командва.
	— Здрасти, Бели. Позна ли ме?
	— Грот, ти ли си? Откъде се обаждаш?
	— От моргата — пошегува се Грот не много сполучливо. — Трябва да си поговорим.
	— Искаш да си изясним отношенията, така ли?
	— А бе, не е важно дали ще ги изясним, или няма да ги изясним, важното е да си поговорим. Не се бой, нямам намерение да ти търся сметка за Лука, това е минала работа. Хайде да се видим след два часа в ресторанта „При Герасим“…
	Александър каза на притеснените си приятели, че тази работа засяга само него, нареди им да останат в хотела и излезе от стаята. Никой от обслужващия персонал на хотела, който в по-голямата си част се състоеше от възрастни жени, не беше в състояние да му обясни къде точно се намира ресторантът с това тургеневско наименование.
	Но шофьорът на олющената „Нива“ помогна на Белов и го откара в покрайнините на града, където спря пред входа на заведение, разположено на първия етаж на една реконструирана детска градина. Детските беседки бяха запазени в заградения двор и сега се използваха по предназначение от пропаднали мъже с халби бира в ръце. Над входа на ресторанта, който бе оформен във вид на поставена вертикално бъчва за бира, висеше табела с бял надпис на черни петна като далматинец. Портретът на Герасим кой знае защо липсваше. Белов бутна скърцащата врата и влезе в ресторанта.
	Там го очакваха. Естествено, Грот не беше сам, а в компанията на две яки момчета. Вероятно нямаше доверие на Саша, затова бе решил да се презастрахова. Ами ако гостът от Москва беше дошъл тук да очисти бившия си конкурент?
	Изпод мишниците на телохранителите се подаваха пистолети. Пък и Грот едва ли носеше с джоба си носна кърпа. Всъщност… надали допускаше, че такива неща изобщо съществуват. Сигурно криеше ТТ си или пък популярния сред народа немски „Валтер“.
	Белов разтвори полите на якето си като с този жест искаше да каже: вижте, аз съм чист и разоръжен, можете да ме претърсите. Но те не го претърсиха. Саша разбра, че не са го повикали да си изясняват отношенията и че му предстоят преговори без кръвопролитие.
	Грот изобщо не се бе променил от времето, когато се видяха за последен път. Беше си все същият як и загорял моряк с норвежки тип брада. Бе бивш яхтсмен, заради което бе получил и прякора си. Изпод разкопчаната му риза както винаги се подаваше раирана тениска.
	Съдейки по всичко, Грот беше постоянен посетител на това заведение. Управителят ги съпроводи с радушна усмивка до едно сепаре, нареди на сервитьора да обслужи гостите по всички правила и да им сервира водка и маркова бира, с която тук почитаха най-добрите си клиенти.
	Грот и Белия седнаха на масата един срещу друг. Единият охранител се настани до господаря си, а другият — до Белов. И двамата не криеха, че са нащрек.
	— Радвам се да те видя жив и на свобода, Бели! — каза съвсем искрено Грот и наля водка в чашите.
	Те се чукнаха, пиха за срещата си и си замезиха с маринована папрат и гъби. В течение на няколко минути Грот дъвчеше и наблюдаваше Саша. Когато му каза, че няма да му отмъщава за бившия си шеф, той малко послъга. Тук работата беше друга. Неговият партньор в търговията с оръжие Омар му бе предложил да очисти Белов. Сто хиляди долара не бяха лоши пари за такава не чак толкова трудна задача. Само глупак не би се съгласил да я изпълни. Само че имаше едно „но“! Белов му беше симпатичен. Жалко беше да се убиват такива момчета.
	— Чух, че вече си станал друг човек. Или още си в бранша? — поинтересува се местният бос на престъпния свят.
	— Някъде по средата съм — каза Саша, без да се впуска в подробности, издуха пяната и отпи. — Хубава бира си имате. Германска ли е?
	— Обиждаш ме! Наша е, „Красная Сибир“, тъмна бира. С наша вода. Ние, братко, развиваме тук своя промишленост. Ти знаеш, че парите са необяснимо нещо. Тегли ги към чистите места. Нали си чувал, че по перата на лебедите не полепва мръсотия? Е, същото става и с парите…
	— Да не си прописал стихове? — полюбопитства Саша. — Добре ги къдриш.
	— Нямам време за дивотии. Чувал ли си какво става тук при нас, в Красносибирск? Води се война за комбината за алуминий. Хората загиват заради метала. А пък балетът е под диригентството на Олег Риков, директора на завода. Жалко, че напусна бизнеса. Сега твоето място щеше да е тук.
	— А ти защо искаше да се видим? — попита Белов.
	— Точно по този повод, да ти предложа дял. Един тарикат се свърза с мен. Предлага ми да се включа в завземането на комбината. Да речем, че успеем… и какво от това? Аз нищо не разбирам от тази работа. И разчитам на твоята помощ…
	Грот още не беше решил как да постъпи с Белия. Какво бяха сто хиляди долара в сравнение с печалбите от алуминия? Нищо! Тъй че всичко зависеше от неговото решение. Ако застанеха от едната страна на барикадата, по-евтино му излизаше да убие Омар!
	— Не, това не ме интересува — отсече Белов. — Извинявай, благодаря ти за доброто отношение, но направо ми се повръща от бизнеса. Бях тръгнал за Камчатка да видя вулканите, само че не можах да стигна дотам…
	И той му разказа накратко за приключенията си в тайгата, за това как бойците завзеха находището и за отвличането на Ярослава от Омар. Каза му, че трябва веднага да открие тримата кавказци, които бяха взели в плен обитателката на тайгата. Но не спомена нито дума за отношението си към Ярослава! Нямаше нужда Грот да знае причините, принудили Саша да рискува главата си. Обясни му, че просто отмъкнали внучката на негов близък, комуто е обещал да я спаси.
	Докато Белов говореше, Грот седеше, облегнат на стола, и го слушаше с нескрит интерес. Вече знаеше за кръвопролитието в тайгата от своите информатори, но Саша беше непосредствен участник в тези събития и ги виждаше от друг ъгъл.
	Пък, на всичкото отгоре, се появи и някаква си Ярослава! Нима Белов беше такъв непоправим романтик, че да рискува живота си заради едно момиче? И да се откаже от такова предложение! Вероятно бе най-обикновен глупак? Грот погледна Саша със съжаление, сякаш насреща му седеше изпаднал тип.
	Охранителите също започнаха да хвърлят съчувствени погледи към Саша и напрежението им спадна. Но въпреки всичко никой не забрави за бирата. Веднага щом нивото й в халбите се понижи до критичното ниво, сервитьорът донесе нови четири чаши и грижливо ги постави на масата.
	— Разбираш ли — обобщи Саша печалната си повест, — аз не бих могъл да я открия тук сам, без твоята помощ. Ти си този, който владее всичко тук, а аз не познавам никого… — Саша замълча и загледа с очакване престъпния бос.
	Грот бавно извади от скъп калъф още по-скъпа лула и кимна към охранителя си, който стоеше до него. Онзи му подаде кесийката с ароматно ухаещ тютюн. Престъпният бос започна да тъпче, а сетне и да разпалва лулата вглъбено, сякаш извършваше свещен ритуал. Действаше по-бавно от обикновено, за да спечели време и да обмисли как да постъпи с Белов.
	Да, имаше върху какво да помисли. Разбира се, Белов не биваше да знае за бизнеса му с Омар. Прокараният от тях канал за трафик на оръжие работеше до ден-днешен като по часовник. Грот купуваше срещу рубли автомати и гранатомети от местните войници и ги заменяше срещу злато при Омар. Но Омар изгоря. Ето защо парите за убийството на Белов сега нямаше да са му излишни! Мамка му, как да постъпи?
	Грот всмукна от лулата и се обви в кълбета благовонен дим като със завеса. Окончателно се обърка, навъси се от умствено напрежение и смутено подръпна мекото на ухото си.
	— А аз какво ще получа за това? — попита най-сетне.
	Саша извади от джоба си дебитна карта.
	— Вземи, тук има петдесет хиляди долара, това е всичко, с което разполагам, ето ти кода… — Саша написа на салфетката четирицифреното число. — Трябва ми всякаква информация за местонахождението на Омар.
	— Става. — Грот повъртя в ръка пластмасовия правоъгълник. — Честно казано, не си падам по всички тези финансови дивотии като карти, полици, депозити… Предпочитам по стария начин — на ръка… — Той отпи от халбата си и продължи: — Е, какво ли не прави човек за стар приятел. Зная къде е Омар. Пренасяше оръжие до Хасанюрт в Северен Кавказ. Търси го там… Стига де, няма защо, какво толкова… — размаха смутено ръце, когато Белов започна да му благодари.
	Изпиха по още една бира и Саша започна да се сбогува. Веднага щом излезе, Грот кимна на един от охранителите си, посочвайки с глава към вратата, и красноречиво прокара длан през гърлото си. Охранителят скокна, потупа машинално кобура под мишницата си и тръгна към изхода. Грот допи остатъка от бирата си, хвърли пари за сметката и бакшиша на масата и стана. Управителят на заведението и сервитьорът хукнаха да го изпращат като ВИП персона.
	„И все пак, жалко, че Белов тъй и не научи колко струва в момента!“ — помисли си престъпният бос и подхвърли в ръка банковата карта на Саша…


	35.

	Белов излезе от ресторанта и разочаровано огледа пустата улица. Ама че кварталче, наоколо нямаше нито една кола! Трябваше да измине пеша минимум пет километра, за да стигне до хотела. А информацията, която получи, така го пришпорваше, че направо му се щеше да тича!
	Трябваше веднага да замине за Махачкала, оттам да стигне до западните райони на Дагестан, а сетне — до Чечня. Саша не знаеше и не искаше да знае как ще мине през граничните постове и ще избегне проверките и досадните разпити по пътищата, но беше сигурен, че ще се справи. Защото в някое планинско селище го очакваше Ярослава!
	Но накъде да върви, в каква посока беше гарата? Слава богу, чувството му за ориентация беше безпогрешно. След като определи посоката, Белов закрачи по непочистената от снега улица към центъра на града. Вървеше и размишляваше. Добре де, за него играта със смъртта беше удоволствие! Ами момчетата? Какво да прави с тях? Защо трябваше да мъкне със себе си Федя, миротвореца, кой му бе дал право да излага под куршумите Доктора и куция Витя? Още повече, че последният вече бе лежал в чеченските зандани!
	Дали пък да не избяга от тях без излишни приказки и обяснения? Не можеше да постъпи така, защото щяха да се обидят, а да обиждаш верните си приятели, без да имаш сериозни основания за това, беше, както се казва, гадно!
	Не, нямаше да скрие нищо от тях, щеше честно да им каже, че има намерения да се промъкне в Чечня и планинското селце, където го очакваше кавказката пленница. Това си беше негов проблем и негова задача, която той щеше да изпълни на всяка цена. А пък за момчетата щеше да е по-добре да се приберат в Москва. Защо и те да рискуват живота си?
	Естествено, щяха да хленчат: ама как така, как може?! Ти за кого ни вземаш? Кой ти дава право да ни обиждаш с недоверието си?
	И нямаше как да не се съгласи с това.
	— Правилно разсъждаваш, братко — чу той спокойния уверен глас на Фил. — Тръгнете заедно.
	— Пастирът и стадото трябва да са заедно — обади се и Космос. — Не се съмнявай в това, всичко е вярно!
	Беше му приятно и болезнено да си спомни загиналите си братя и да чуе гласовете им. Никой не му пречеше да си говори с тях, заснежената улица беше пуста, а хората се бяха изпокрили в уютните си апартаменти под сигурната защита на металните врати и сложните ключалки. Макар че в този квартал хората най-вероятно продължаваха да живеят в комунални квартири. Саша свърна в двора на една стара сграда, строена още преди революцията.
	— Стой! Горе ръцете! — разнесе се зад него нечий глас.
	Белия се обърна и видя едната мутра, с която до преди малко беше пил бира в „При Герасим“. От сгънатата му в лакътя ръка стърчеше пистолет ТТ…
	— Ти не беше ли браточката на Грот? — попита Саша, запазил самообладание, и направи крачка напред, за да установи контакт с килъра.
	— Да, бе, мамка му — съгласи се бандитът.
	Очевидно нервничеше и не можеше да събере сили да натисне спусъка.
	— Е, и какво, така ли ще стоим? — полюбопитства ехидно Белов и направи още една крачка напред, но не успя нито да удари, нито да избие пистолета от ръцете на този явно несъмнен дебютант.
	Мутрата подскокна, разкрещя се от болка и се свлече в снега, а на неговото място се появи Витя, който застана пред Белов с окървавеното мачете в едната ръка и с ножницата му в другата.
	— Ти пък откъде се взе, дете невинно? — изненада се Белов.
	Витя го погледна в очите, клекна и избърса ножа си в якето на килъра.
	— А пък ти твърдеше, че ще се справиш сам — насмешливо отбеляза приятелят му.
	— Добре де, не бях прав! — извини се Белов. — Да се махаме оттук! Да си плюем на петите!
	— Защо трябва да си плюем на петите? — разсмя се Злия.
	Той излезе на улицата и посочи древен москвич, паркиран до тротоара с включен двигател.
	— Да си плюем на колелата. Моля, седнете в каретата, сър. Наех го за едно денонощие… Боже, какво щеше да правиш без мен?
	— Млъкни, убиецо — прекъсна го с престорена строгост Белов и се настани на предната седалка в скрибуцащата кола. — Внимавай какви ги вършиш, за последен път ти прощавам. Ако това се случи още веднъж, ще те нашибам с дрянова пръчка…


	36.

	Анфиса Генадиевна Белоусова беше доволна от себе си и от живота. Беше само на трийсет години, а вече бе художествен ръководител на най-хубавия Дворец на културата в региона! Може би не беше идеалният художествен ръководител, както твърдяха злите езици, но за сметка на това началството я ценеше заради сексуалната й общителност и майсторството й в леглото, а в живота това беше много по-ценно, отколкото да пееш добре или да те бива в работата. Да, те я ценяха, и то не само в духовен, но и в материален план!
	Нейният наивен Белоусов, учител по руски език и литература, до ден-днешен беше убеден, че живеят с неговата мизерна заплата. Как ли пък не! Хората, които бяха готови да й плащат пари, с лопати можеше да ги ринеш. Налагаше й се да увърта и да баламосва мъжа си с какво ли не. Ту че са я извикали в поликлиниката за профилактичен преглед при гинеколога, ту че приятелката й се е разболяла, ту че в магазина са докарали изумително евтини блузки. И горкичкият Белоусов й вярваше.
	Единственото, което я изнервяше в тази работа, бе необходимостта сама да ходи при клиентите си. Понякога се чувстваше като личен лекар, който отива при пациентите си независимо от времето, собственото си състояние или настроение. Още в пиесите (или в разказите) на Чехов лекарите страдаха от тази невъзможност да принадлежат на себе си. Людмила Лвовна, която бе приобщила Анфиса към търговията със собствено тяло, наричаше това разходи по производство и жертви в името на популярността.
	Най-много я измъчваше необходимостта да измисля причини на внезапните си излизания, да ляга в чуждите чаршафи и да измива от себе си потта в чуждите бани.
	Всичко останало, включително и моралните и етични аспекти, нямаше значение за Анфиса! Тя честно изпълняваше святото задължение на всяка омъжена жена, Белоусов беше доволен от нея в леглото, тя не му отказваше близостта си и му се отдаваше с охота още при първия намек за желание от негова страна. Нямаше да бъде ощетен, ако тя също така успешно доставяше блаженство и на други мъже. Но не и безплатно!


	Анфиса Генадиевна се събуди около единайсет часа, взе си душ, закуси, сложи си по навик малко грим и легна на дивана пред телевизора. Тя работеше вечерно време, така че сутрин нямаше какво да прави.
	Когато мобилният й телефон изпълни арията на херцога от „Йоланта“, тя се отзова с крайно нежелание. Човекът, който се обаждаше, се представи като Сергей Литвиненко. Без да се впуска в подробности, той я покани в стаята си в хотел „Сибирско злато“.
	Тя понечи да възрази и да каже, че тази вечер е заета, но Сергей й назова като парола името на приятелката й Людмила Лвовна, което означаваше, че тя й го препоръчва като особено сигурен и проверен клиент. Парите нямали значение, в смисъл „няма да се пазарим“. Тази фраза изигра ролята на катализатор…


	Анфиса Генадиевна връхлетя в хотелската стая на Литвиненко като закъсняла за влака курортистка в купе. Събу обувките си на прага, по пътя към леглото свали късата си поличка и чорапогащника си, захвърли наляво розовата си блузка, а надясно — червения си сутиен и възкликна:
	— Само че бързо! — Стовари се съвършено гола върху постелята, тъй като тя не носеше гащи по принцип: — Имаме… на разположение… не повече от час — рече тя, опитвайки да си поеме дъх между думите. — Цената за екзотична поза е сто и двайсет щатски долара, а за обикновена — сто. Плащането става веднага. Сложи парите на масата и сваляй панталоните, защото ей сега ще ти покажа звезди в небето и фойерверки над Москва!
	Литвиненко с удоволствие наблюдаваше този стриптийз. Анфиса Генадиевна много му хареса. С такова идеално тяло тя можеше да позира на художници или да се снима в реклама за дамско бельо!
	Но в момента той нямаше намерение да прави секс, пък дори и екзотичен. По-нататък, след завръщането си от операцията „Отвличане“, с удоволствие щеше да изпробва и тази представителка на красносибирската самодейност.
	— Не бързайте да се събличате! — викна той и вдигна дясната си ръка, сякаш се канеше да спре преминаваща покрай него кола. — Няма да си говорим за секс. Искате ли да изкарате десет хиляди долара за един ден?
	Анфиса Генадиевна подскокна и седна в леглото. Такова нещо досега не й се бе случвало! Разбира се, клиентите й не пестяха отплата си, подаряваха й парфюми, цветя и екскурзии. Но в момента й предлагаха цяла камара пари, и то в брой! Тя си представи пачката… Какво ли щеше да поиска от нея този симпатичен супермен? Да убие мъжа си? Да предаде родината си?
	— Какво ще искате срещу тези пари? — прошепна тя и се покри с възглавницата, доколкото това беше възможно. — Какво трябва да направя? Минет на Абрамович? Или пък на Тодорковски? Или и на двамата?
	— Работата не изисква особени усилия, но за сметка на това е доходоносна — обясни й Литвиненко, издърпа насила възглавницата от ръцете й и й подаде чорапогащника и полата, които вдигна от пода. — Организирайте пикник, на който да присъстват съпрузите Рикови. Желателно е това да стане без бодигардове или да има най-много един. Останалото не ви засяга. Ще получите в аванс една трета от възнаграждението. Ако успеете да ги замъкнете на мястото, което ще ви посоча, ще получите още една трета. Останалото ще ви дам след приключването на операцията. — Той грижливо изтупа възглавницата и я сложи на мястото й.
	— За каква операция става дума? — След като обу чорапогащника си и полата, Анфиса Генадиевна се почувства неудобно и прикри гърдите си с ръце.
	Сергей й донесе останалите дрехи.
	— Операция ли казах? — изненада се той. — Извинявайте, исках да кажа, след като пикникът свърши. Това ще бъде просто номер, Анфиса Генадиевна, просто един номер и нищо повече! Приятелите на Олег Алексеевич са решили да се пошегуват с него…
	Обяснението беше шито с бели конци, но Анфиса виждаше само парите, които работодателят й изсипа пред нея на леглото. Прекрасните пачки долари, пристегнати с разноцветни ластичета!
	И въпреки това, задачата да организира пикник без бодигардове й се видя странна! Да не би този красавец с телосложение на атлет да е подготвил някаква разправа с мъжа на приятелката й? Намекът за някакъв си номер, за шегичка, която някой уж бил замислил, естествено, бе оправдание за глупаци. Казват, че парите не миришат… А как само миришеха понякога — на кръв…
	Ами, нека да си миришат! Работата изобщо не беше трудна! Всъщност, толкова пари й се даваха за нищо! Повече нямаше да й се налага да се влачи по чуждите апартаменти и да доставя удоволствие на разни похотливи търговски директори и техните заместници.
	Естествено, трябваше да си поблъска главата, за да измисли повод за пикника, но Анфиса Генадиевна вярваше в своята изобретателност и въображение. Нямаше да й коства особени усилия да убеди жената на Риков Татяна. Анфиса беше абсолютно убедена в това! Таня пееше в хора на Двореца на културата и се отнасяше добре към нея като към приятелка и художествен ръководител… А на свой ред Татяна щеше да убеди и Риков.
	— Ще се опитам! Кога трябва да стане?
	— Датата и мястото ще научите по-късно — усмихна се загадъчно Литвиненко.
	— А защо трябва да организирам този… а-а-а, пикник… че на това отгоре и без бодигардове?
	Литвиненко разбра, че глуповатата и елементарна на вид жена го бе засякла.
	— Пошегувах се за номера — призна си Литвиненко. — Просто се налага да си поговорим с олигарха на четири очи. Сама разбирате, че неговият офис не е подходящо място за откровени разговори, защото там всички стени са осеяни с бръмбари. Колкото до това, че не бива да има бодигардове, причината е същата — няма нужда от излишни уши.
	— Тогава сумата ще е не десет, а единайсет хиляди долара — отсече тя, — или си намерете друга глупачка.
	Литвиненко сдържано се усмихна. Очевидно Анфиса не можеше да се пазари. Но за сметка на това беше алчна, хвана се на въдицата и сега му оставаше само да измъкне рибката.
	— Добре — кимна Литвиненко и добави още няколко банкноти към аванса. — Останалото ще получите след изпълнението на поръчката…


	37.

	Олег Алексеевич Риков беше много почтен и интелигентен човек. Никога не си позволяваше да ругае, камо ли да псува. Не повишаваше глас, когато разговаряше със служителите си и се стараеше да не ги обижда, дори когато те категорично грешаха или проваляха поставената им задача. Накратко — беше рядка птица, каквато в наши дни не се срещаше на всяка крачка!
	Случайната изневяра по отношение на жена му толкова дълбоко го травматизира, че той тъй и не успя да се съвземе след нея. Непрекъснато се измъчваше и разчопляше душевните си рани. Не му помагаха никакви самооправдания и самоутешения. Да, тогава той беше пиян! Да, някаква случайна курва го беше подмамила! Той дори не изпита истинско удоволствие, а просто изхвърли от себе си натрупалото се напрежение заедно със спермата. И въпреки това споменът за този случай непрекъснато го измъчваше. Ако Таня научеше за това, за нищо на света нямаше да му прости и щеше да замине при родителите си в Хабаровск.
	Не издържа на терзанията си, отиде да се изповяда в църквата и се покая за прелюбодеянието си. Възрастният отец поклати глава укорително, но му прости неволния грях. След това малко му поолекна. Въпреки всичко непрестанно изпитваше чувство за вина и беше готов да направи за жена си всичко на света. Ето защо Олег Алексеевич се държеше с нея необичайно мило и любезно, стараеше се да изпълнява всичките й молби и почти всеки ден й подаряваше цветя и бижута…


	Тази вечер Татяна дълго и приглушено говори с някого по телефона. Той не се вслушваше в разговора, седеше си в кабинета и преглеждаше документи. Женските радости и огорчения не го засягаха, защото и без това времето не му стигаше дори за любимата му работа.
	Обстановката около комбината беше нажежена до краен предел, парите катастрофално не достигаха. И не само за ликвидирането на безбройните дългове по неизплатените заплати, но и за разплащането за суровини, оборудване и резервни части с многобройните доставчици! Казано с две думи, безизходицата беше такава, че направо да си теглиш куршума!
	Татяна влезе безшумно в кабинета, промъкна се до мъжа си изотзад и го прегърна през врата.
	— Олег, докога ще седим в това заточение като пленници от замъка Иф? Ти наистина си като заточен в офиса си! Не ти ли се ще да се поразведрим малко? Искаш ли да зарежем всичко и да се скрием в тайгата? Анфиса предлага да отидем на пикник.
	При споменаването на това име Олег Алексеевич леко потръпна, но слава богу, жена му не забеляза. Господи, докъде се беше докарал! Не му стигаше агонизиращото предприятие, ами на това отгоре и съвестта го гризеше!
	— Извинявай, Таня, но сега не ми е до развлечения. Трябва изцяло да се посветя на комбината. Обсадили са ни от всички страни: и прокуратурата, и ченгетата, и данъчните инспектори, всички банки ни отказаха кредити! Изобщо, извършват класическа разправа с нас. Какъв ти пикник, за какво говориш? Нека да го отложим за пролетта…
	— Когато е пълно с комари, буболечки и прочее радости на тайгата, така ли? За нищо на света! И без това заради теб съм се затворила между четири стени като тайнствената Тамара. Че ние с теб почти не се виждаме! Моля те, зарадвай ме, нека да отидем, искаш ли? Не заслужавам ли това благоволение? За един ден нищо няма да се случи с твоето предприятие — нито ще фалира, нито ще се срути. Нека да отидем, Олег, много те моля! И не само аз, твоята любима Анфиса Генадиевна също те моли!
	Любима ли? Да не би Татяна да е научила за неговото прегрешение? Ами ако в онзи момент някой бе надникнал в стаята? Видял е двойката, която прави секс на пода, и е подхвърлил на съпругата му съответната анонимна бележка. Тъй и тъй, да знаете, и аз изпитвам огорчение като вас, но не съм в състояние да мълча. Вашият мъж има любовница… В такъв случай отказът му да отиде на пикник заедно с Анфиса можеше да се стори подозрителен на жена му!
	— Е, щом приятелката ти ме моли — престорено се разсмя Олег Алексеевич, — налага се да склоня. Само че това няма да стане утре, програмата ми за утре е претъпкана, предстоят ми разговори с данъчните.
	Таня изписка от възторг, потърка буза в ухото на мъжа си и го целуна по малката колкото монета плешивина на темето.
	— Толкова си добричък! Обаче, знаеш ли какво, хайде да отидем само тримата — ти, аз и Анфиса. Без твоите мутрести телохранители. Както правехме на младини — само ние и реката!
	Риков не се изненада от странната молба на жена си. Той познаваше нейната омраза към бодигардовете му, която понякога достигаше до фобия. И наистина, нямаше никакво удоволствие в това да си почиваш под конвой. Но, от друга страна, напоследък се бяха пръкнали твърде много вилхемтеловци, робинхудовци и други волни стрелци… Ако възразеше, жена му щеше да се обиди, но не му пречеше да я предупреди.
	— Нали знаеш, Таня, стана много опасно да се ходи където и да е без охрана…
	— А на шофьора каква му е работата? Той ще ни е за охрана!
	— Е, добре де, добре — капитулира Олег Алексеевич. — Но ще отидем вдругиден, съгласна ли си?
	„Направо е страхотно, че Анфиса измисли този пикник! — радваше се Татяна. — Тя е толкова изобретателна, толкова находчива, просто да й завидиш! Е, за нея се носят разни слухове, но еснафите винаги завиждат на младостта и успеха!“


	— Поздравявам те — избоботи в слушалката Зорин с недоволен и скърцащ глас, сякаш пила се отъркваше о ръждиво желязо. — Парите, за които се разбрахме, вече са преведени. В Швейцария, както ти искаше… Е, това е, отбой!
	Преди десет минути развълнуваният Литвиненко му се обади по мобилния телефон и му съобщи, че всичко върви по план. Риков скоро щеше да изчезне. И слава богу, защото Берестовски вече направо му късаше нервите. Всеки ден се обаждаше и предявяваше нови претенции. Днес например го упрекна, че не е достатъчно активен и че не харчи милионите, които му е изпратил, по предназначение. Настояваше завземането на комбината да стане колкото се може по-бързо и да получи отчет за направените разходи: на кого, колко, кога и за какво е платено.
	А искането да му предостави отчет плашеше Зорин. Герман Моисеевич не беше особено алчен, но пресметливостта бе в кръвта му. Той живееше на принципа: парите обичат сметката. Ала Зорин нямаше да е Зорин, ако не бръкнеше в милионите на Берестовски. Налагаше се да изготви фалшиви списъци с получатели и услуги, за чието заплащане уж бяха похарчени паричките на олигарха. Това не беше проблем.
	Освен това, ако отвличането на Риков и завземането на комбината преминеха успешно, победата щеше да зачеркне всичките му дребни и смъртни грехове. След като сложеше ръка на комбината, Берестовски нямаше да изпада в дребнавости…


	38.

	Времето беше прекрасно, небето — безоблачно, а студът — лек и ободряващ. Олег Алексеевич седеше до шофьора, а приятелките Таня и Анфиса си бъбреха на задната седалка. Черният мерцедес летеше по заснеженото шосе като състезателна кола на „Формула 1“. Много добре стана, че се измъкна от града! Напоследък се чувстваше като механичен придатък към своето предприятие. А човекът е създаден за движение и свобода, както птицата — за полет… Така му се искаше да зареже всичко и да избяга някъде в планините, където на сто версти наоколо няма нито жива душа! Нито данъчни инспектори, нито охрана!
	Вярно, неестествената липса на охрана разваляше настроението на Риков и той се озърташе към преспите, заснежените корони на дърветата и гъстите храсталаци. Навсякъде му се привиждаха килъри и грабители. От време на време Олег Алексеевич хвърляше и по някой поглед към жена си и любовницата си.
	Наистина ли той, порядъчният семеен мъж, бе обладал тази красива жена Анфиса? Олег Алексеевич си спомни как тя стенеше под него на пода, как силно стискаше с колене бедрата му, сетне как изпъна крака, вдигна ги нагоре във формата на буквата V и закрещя като… Като звяр, като луда! Таня никога не се държеше така в леглото, а по време на оргазма си мълчеше. Изобщо, беше много сдържана жена…
	— Олег, защо си толкова мрачен? Приличаш на стар и строг съпруг — пошегува се Таня. — Наистина ли присъствието на две очарователни жени в колата не те радва? Трябва да ни засипваш с комплименти и да ни забавляваш! Забрави за всички проблеми и се отпусни, миличък!
	— Остави човека на мира — намеси се Анфиса Генадиевна през смях. — Сигурно си спомня за някое интересно любовно приключение. Виж колко притеснено се усмихва!
	— Ще му дам аз на него едно любовно приключение! — възкликна тя и удари лекичко с юмруче мъжа си по гърба.
	— Как можеш да се държиш така със силния пол? — разсмя се отново Анфиса, сякаш го подканяше да си спомни стаята в Двореца на културата, мекия килим и двете слети тела върху него. — Мъжете трябва да бъдат хранени, галени и извеждани на разходка… на каишка.
	Таня оцени шегата и също се разсмя. Развесели се и Риков. Слава богу, на нея и през ум не й минаваше какво се е случило…
	Шеговитите приказки с жените го поуспокоиха. Пък и от какво можеше да се страхува, след като никой не знаеше, че е тръгнал за тайгата? Той не бе споменал дори пред служителите си къде се кани да прекара си времето. Просто обяви, че на другия ден няма да е на работа…
	Мерцедесът спря до една колиба за ловци. Шофьорът се засуети в колата, Риков излезе пръв и отвори задната врата, за да подаде ръка на жена си. Ала тя не успя да излезе навън!
	От тайгата внезапно изскочиха трима мъже с автомати. Бяха облечени със защитни униформи и носеха черни маски! Шофьорът се опита да измъкне пистолета си, но откосът от автомата го прониза и го повали на една страна върху съседната седалка. Без да обръщат внимание на виковете на изплашените жени, двама от бандитите обезвредиха Олег Алексеевич, удряйки го с прикладите, и помъкнаха по земята към тайгата.
	Едва в този миг Анфиса Генадиевна осъзна какво е извършила! Все едно дяволът й бе взел акъла с тези пари! Та тя толкова много обичаше Таня! И мъжа й Риков! И освен това много обичаше живота!
	— Какво правите? — изкрещя тя и се опита да се пресегне през облегалката на предната седалка, за да измъкне пистолета от мъртвия шофьор.
	Тя успя, но нападателят, изпод чиято маска се виждаше къса норвежка брадичка, я изпревари и пусна един откос по купето на мерцедеса. Анфиса умря на място. Рикова падна през вратата по гръб върху студения сняг. Нямаше сили да помръдне. Изпитваше много силна болка накъде в гърдите — там, където допреди малко биеше сърцето й. Последното, което видя в живота си, бе парата, надигнала се от обляната с кръв кожена тапицерия на седалките…


	39.

	Приятна новина очакваше Веденски в управлението — Муса най-сетне се бе появил. И не само се бе появил, но и очакваше генерала на съответното уречено място.
	След час преоблеченият в цивилни дрехи Веденски влезе в двустайния конспиративен апартамент, който се намираше в най-обикновен блок в южните квартали на Москва…
	Умореният и отслабнал Муса — останал бе само кожа и кости, седеше край масата в кухнята и разсеяно прелистваше днешни вестници. В тайгата бе изостанал от живота и сега искаше да навакса пропуснатото…
	Докато четеше за зверските разправи на уахабитите с мирното население, за взривовете и стрелбите по колоните с хуманитарна помощ и за нападанията над милиционери, чеченецът се мръщеше и проклинаше Омар, Хатаб и всичките си земляци сепаратисти, въвлекли Чечня в тази безсмислена война. Най-искрено смяташе, че сътрудничеството с Русия е много по-изгодно за чеченците, отколкото войната и враждата с нея…
	Веднага щом Веденски се появи, Муса заговори, без да чака въпросите му, смесвайки руски с чеченски думи.
	Занарежда, че не е страхлив чакал, избягал от нечестивците, опозорили чеченския народ, да ги накаже Аллах дано! Че са му известни всички пътечки, по които доставят златото в планините, където е откарано и закупеното от руските арсенали и от чужбина оръжие; че знае къде се крият водачите на уахабитите. Че не е зарязал поръчението си, че не е страхливец и предател!
	Веденски търпеливо изчака, докато Муса свърши словоизлиянието си. Защото то не беше оправдание на виновник, а вопъл на честен човек, възмутен от престъпленията на отцепниците. Най-сетне Муса се успокои.
	— Извинявай, Игор Леонидович… Сам знаеш какво става в момента в Чечня. Направо сърцето ме боли…
	— Всичко разбирам и наистина ти съчувствам… Ако те е застрашавала опасност, ти си бил длъжен да избегнеш разправата с теб и в това няма нищо позорно. Затова недей да се кориш, приятелю… А сега да преминем към работата. Нали не са те разкрили?
	Муса схвана този въпрос като обвинение в провал и отново занарежда. В течение на цели десет минути разпаленият кавказец изброява заслугите си и неоценимата помощ, която беше оказал на федералните власти и на чеченската милиция.
	Ако Игор Леонидович опиташе да го прекъсне, щеше да го обиди. Затова отново търпеливо изчака края на монолога. Веденски прекрасно разбираше състоянието на своя разузнавач. Дългото му пребиваване в лагера на уахабитите, по време на което му се налагаше да пресмята всяка своя крачка, да премисля всяка своя дума, постоянното напрежение, страхът да бъде разкрит и моментално убит изобщо не се отразяваха добре на нервната система. И сега налице бе проявата на постфронтовия синдром, при който осъзнаването на пълната безопасност предизвикваше нервно разтоварване и загуба на психическо равновесие.
	Най-сетне кавказецът премина към деловите въпроси.
	— Извини ме, Игор Леонидович… Сам разбираш, че ми е прекипяло вече! Вчера Омар ме извика и ми нареди спешно да замина за Москва. Постави ми задачата да намеря база за шахидки и склад за взривни устройства… Разбираш ли, приятелю, та това са бъдещи майки! Ще ги натъпчат с наркотици и други упойващи средства, които потискат волята, и ще ги пратят на смърт! А пък тези момичета дори още не са започнали живота си. Аллах вижда, колко ме боли, когато ги гледам! — Муса вдигна длан към лицето си и се помоли.
	— С кого трябва да се свържеш, кой трябва да ти помогне? Не можеш сам да осигуриш такава база.
	— Ти, както винаги, си прав, Игор Леонидович. Трябва да намеря в Москва един стар познат. Прякорът му е Глигана. За пари той е готов на всичко. Омар ми даде осем хиляди долара, с които да проведа операцията. Но Глигана не отговаря на мобилния си телефон! Умът ми не стига къде да го търся!
	— Това не е твоя грижа — усмихна се Веденски. — Благодаря ти за ценната информация. Можеш да си починеш.
	— Как така ще си почивам? — възмути се разузнавачът. — Не разполагаме с никакво време. Трябва спешно да намеря Глигана… Ще ме попиташ ли защо? Ами ако Омар е пратил при него още някого, освен мен? Или ако се е обадил? Той е хитър човек и винаги се старае да се презастрахова тройно. Дори нареди да сложим в поясите на шахидките дистанционно управление за взривяване! Та ако обречената на смърт се изплаши и не успее да съедини жиците, друг терорист да й изпрати радиосигнала.
	Веденски одобрително потупа разузнавача по кльощавото рамо. Сякаш искаше да му каже: браво, момче, правилно разсъждаваш! Да се обезвреди предателя беше не по-малко важно, отколкото да се накажат организаторите на взривове.
	Муса му разкри доста неща. И преди всичко — плановете на сепаратистите да проведат в столицата поредната серия терористични акции. Но къде точно: във влаковете, в метрото, в автобусите, по пазарите, в жилищните блокове? Нямаше как да постави милиционери или хора от службата за безопасност до всяка лавка или пред всеки вход на кооперациите. Значи трябваше да се удари по сърцевината — по базата, която Муса щеше да създаде…
	Веденски реши да назначи за координатор на Муса най-опитния си служител — Воскобойников. Решението му да го включи в замислената от него операция не беше породено от недоверие към Муса. Просто Игор Леонидович съвсем по човешки се страхуваше и притесняваше за него… Момчето беше на границата на нервния срив…


	40.

	Глигана вече трети месец седеше без една копейка в джоба. А нима животът без куп пари в ръцете, без шикозен джип, без ресторанти и евтини жени беше живот? Не, това беше срам и позор! Колко пъти той бе падал под ударите на съдбата и отново се бе изправял на крака като неваляшка, но такова нещо досега не му се беше случвало. Големият бос на престъпния свят отново се бе превърнал в слуга.
	И за всичките му беди бяха виновни двама души: Белия и Зорин! Отдавна трябваше да ги очисти и двамата, но за съжаление, сега вече не можеше да ги докопа. Носеха се слухове, че неговият конкурент Белов е изчезнал и потънал в тайгата. Зорин също бе напуснал Москва.
	Те бяха виновни за всичко! Ако не бяха те, Глигана никога нямаше да се забърка с чеченците, а още по-малко — с чеченските терористи! Пък и нямаше да му се наложи да бяга с Надежда Фьодоровна в емирствата. Косите му настръхваха само, когато си спомнеше за тази епопея.
	Всичко започна от бутилката водка, с която Глигана излезе леко пийнал от хотела в Дубай. Откъде можеше да знае, че тези дяволски араби нищо не разбират от живота и не знаят как да си правят кефа? И само смучат идиотските си наргилета!
	След което събитията започнаха да се развиват с холивудска бързина: един месец във вонящия затвор за публична употреба на алкохол, загубата на три хиляди долара, откраднати от Надежда Фьодоровна, която изчезна заедно с тях в Шаржа, бягството му от стражата на територията на руското консулство — всички тези приключения стигаха за десетина джеймсбондовци. А това, че парите му не послужиха на подлата Надежда, която се озова в харема на емира на Абу Даби, беше слаба утеха за него…
	А най-тъжното в цялата тази история бе, че в момента го издирваха собствените му бивши браточки, за да го провесят за едното място. Те никога нямаше да му простят обира на общата им каса!
	Слава богу, най-сетне се очерта нов поръчител. Ако можеше да се съди по телефонния разговор, беше някакъв богат глупак. Нима пред него наистина се бе появила реална възможност да се изправи на крака? Вярно, на този етап не беше ясно в какво се състои работата, защото получи само най-обикновено предложение да се срещнат и да обсъдят въпроси, засягащи взаимноизгодното им сътрудничество. Човекът, който му се обади, обеща, че няма да му остане длъжен, дори напротив — ще го възнагради с прилична сума. Как поръчителят бе научил номера на мобилния му телефон и кой му го беше изпял, както се изразяваха в Одеса, нямаше никакво значение. Най-важното бяха парите.
	Но на Глигана му се стори странно, че още от самото начало работодателят му започна да си играе на конспирация. Определи му среща не в някое луксозно заведение или поне в закусвалня, а на автобусната спирка на проспект „Кутузовски“.
	И каква беше неговата изненада, когато видя пред себе си своя стар познат Муса Джохаров! Който по неговите сметки би трябвало да лежи, ако не в някое от мазетата на бившето КГБ на улица „Лубянка“, то поне в затворническите лагери в Коми. Или в Лефортово. А пък той си се разхождаше на свобода и пръскаше пари!
	В началото Глигана се направи, че не разпознава стария си приятел и се огледа наоколо. Но не забеляза нищо подозрително — хората си стояха на спирката и чакаха автобуса си… Един четеше вестник, друг разказваше нещо смешно — вероятно някакъв виц на човека до себе си. Муса му предложи с жест да седнат на пейката под навеса на автобусната спирка. Не изглеждаше добре, имаше вид на изцеден от изтощение човек, беше блед и приличаше на туберкулозен.
	— Къде си се скапал така — полюбопитства Глигана. — Да не си копал картофи?
	— Злато копах — пошегува се мрачно Муса и премина към деловия въпрос. — Имам една работа за теб. Намери и купи една малка и незабележима къща в някое село близо до Москва. Желателно е наблизо да има железопътна гара.
	— Готово — зарадва се Глигана, тъй като работата беше лесна. — Колко ще дадеш?
	— Десет хиляди в аванс, а като направиш всичко — още двайсет, общо стават трийсет хиляди. Съгласен?
	Трийсет хиляди долара? Не беше зле, никак не беше зле! Но Глигана все пак реши да си понасили късмета и сгърчи гримаса в знак на разочарование. Един вид — много е малко, дори за джобни не стига. Ще трябва да сложиш нещо отгоре! Но Муса стоеше с каменно лице и гледаше Глигана. Кой друг, ако не Муса го познаваше като кътните си зъби! Глигана се съгласи и прие условията му.
	Зарадван от сключения договор, Глигана скокна в автобуса, последван от две момчета от службата за външно проследяване или, казано по-просто, копои. Те имаха две задачи. Първата беше да разберат къде живее обектът на проследяването. А втората — с кого се среща.
	Ако всичко беше спокойно, щяха да му помогнат да наеме къща за базата или, по-точно, така да го ориентират към нея, че той дори да не се досети, че го водят за носа. А Муса щеше да докладва на Омар, че е изпълнил задачата. Оставаше им само да чакат появата на шахидките и придружителите им с взривните устройства…


	41.

	Докато траеше настаняването на пътниците в самолета, Белов не преставаше да наблюдава изхода на аерогарата през илюминатора. Проследяваше с напрегнат поглед всеки автобус, който преминаваше покрай тях. Успешното му бягство от града все още не гарантираше сигурността му, защото след като Грот разбереше за смъртта на своя килър аматьор, нямаше да се спре пред нищо. Щеше да мобилизира цялата си престъпна гвардия, за да издири убиеца му.
	Турбините забоботиха и в течение на няколко минути пилотите загряваха двигателите на самолета. Най-сетне машината потегли от мястото си, пропълзя бавно по пистата за засилване и застина на пистата за излитане… Таблото с надписи „Моля, затегнете коланите! Моля, не пушете!“ светна. Капитанът се представи по радиоуредбата и обяви маршрута на полета.
	Турбините завиха, самолетът се напрегна като бегач на дълги разстояния преди старта и набра скорост по асфалта. Все по-бързо и по-бързо! И със засилка се вдигна над земята. Летището остана под тях, сградите на града се превърнаха в кибритени кутийки, а тайгата заприлича на заснежено тъмносиво море от невидими от тази височина посърнали борове и брези…
	И точно в този момент се появиха „закъснелите“. От сградата на летището изскокнаха няколко младежи, а след тях бавно излезе Грот. Щом видяха излитащия самолет, младежите спряха, обърнаха се към шефа си и започнаха да му обясняват нещо, размахвайки ръце. Изглежда се оправдаваха…


	Няма никакво съмнение, мислеше си Саша, че огорченият Грот ще се обади в Хасанюрт и ще предупреди партньорите си в оръжейния бизнес там, че с полет „Красноярск-Махачкала“ към тях лети неканена топла компания от четирима гости. Което означаваше, че в столицата на далечен Дагестан по-скоро ги очакваше едно далеч не чак толкова топло посрещане! Какво пък, подсмихна се той, всеки предупреден е и въоръжен!
	Нямаше да е нито първата, нито последната битка в живота му! Саша дори изпита прилив на сили… Както винаги опасността предизвика в него напор на енергия, а мозъкът му трескаво заработи.
	— Саша, напоследък се храниш много лошо и непрекъснато нервничиш — мърмореше от дясната му страна доктор Уотсън. — Стресът е опасно нещо, не бива така да се гавриш с организма си. — Извади плоска бутилка и отля малко лепкава ароматна течност от нея в една пластмасова чаша. — Вземи, направи нещо за здравето си, аз се излекувах. Федя го направи, без да го убеждавам. А Витя вече кърти.
	Точно така си беше! Витя имаше изумителната способност да заспива и да се събужда в нужното време. И нямаше значение дали трещят гръмотевици, дали радиото гърми с всичка сила, или до него се карат пияни мъже. Той си заповядваше: заспивай, ставане в седем часа и трийсет и пет минути сутринта. И се отрязваше. За да изплува от дълбокия сън в точно определеното време. Бученето на турбините на самолета му подейства като приспивателно. Веднага след като самолетът излетя, Витя се прозя няколко пъти, повъртя се в креслото си, докато заеме по-удобна поза и захърка. Всъщност, думата захърка не беше точна. Той направо забоботи като разбиващи се в брега морски вълни.
	— Витя могат да го поканят в „Мосфилм“ да озвучава хипопотами — даде оценка на майсторството му Федя, който седеше между доктора и Злобин. — Или космически чудовища…
	— Саша, изпий лекарството… Тази комбинация възстановява силите, действа като листа на кока — тикна му отново Уотсън последното си изобретение. Нарекох го „Балсамът на доктор Уотсън“.
	Само той си знаеше как е успял да направи в полеви условия отвара от билките, събрани в тайгата.
	— Има ли спирт? — Саша предпазливо помириса разтвора. Той изобщо не беше поклонник на Бакхус и дори когато му се налагаше да пие, го правеше с нежелание и в малки дози. — Запази го за промиване на рани. Мисля, че скоро ще ни потрябва…


	42.

	Белов не сгреши. На летището в Махачкала наистина ги очакваха. Погледна през илюминатора. До трапа си говореха трима младежи в познатата униформа — черни якета, изпод които се очертаваха пистолети, и плетени шапки със същия цвят. Встрани от тях беше спрян черен мерцедес със запален двигател, готов да приеме завързаните пленници.
	След като самолетът спря, пътниците започнаха да се приготвят за излизане, но Белов даде заповед на приятелите си да останат по местата си. Само това им липсваше — да подтикнат бандитите да стрелят по невинни хора. Когато повечето от пасажерите излязоха, Белов стана и тръгна пръв към изхода. Обмисляше как да неутрализира посрещачите си. И по възможност — с минимално количество кръв.
	Неведнъж бе участвал в такъв тип срещи, а когато се налагаше, умееше да баламосва противника си и да вкарва „разговора“ в нужното русло. Трябваше да се сети за кого работят браточките в Махачкала и да се разбере с тях. Може би познаваше някой от техните босове. Саша напрегна паметта си, но се сети само за едно име…
	Едва ли момчетата от групата по посрещанията и изпращанията щяха да вкарат в действие оръжието си на територията на летището, което беше оградена и охранявана зона. По-скоро щяха да се опитат просто да ги изхващат и да ги завлекат в колата. Белов се огледа — нищо неподозиращите мъже вървяха след него, шегуваха се и се смееха. Той стъпи на трапа, спря се, демонстративно се полюбува на живописната околност и вдиша дълбоко от освежителния студен въздух. Ех, че хубаво! Върховете приличаха на джигити с бели калпаци и тъмни ямурлуци. Нетърпеливият Витя го побутна отзад.
	Бандитите стояха долу и търпеливо чакаха Белов да благоволи да слезе по трапа.
	— Ей, пич, имаш ли огънче? — Най-високият от посрещачите сложи крак на трапа и извади смачкана цигара от малкия си джоб. Дясната му ръка стискаше пистолета под дрехата.
	В същия миг двамата придружители на пушача се разделиха и със заплашителен вид застанаха от двете страни на трапа. Бяха смугли и яки момчета с вид на истински бандити. Върху такива екземпляри ченгетата в Москва много обичаха да упражняват тормоз. Но тук не беше Москва!
	— Тук не се пуши — отвърна му спокойно Саша. Тръгна надолу и попита: — Вие не сте ли момчетата на Аслан Абалаев?
	Посрещачите видимо се смутиха. Грот им беше казал, че трябва да заловят московския баровец, но пристигналият веднага им заговори за местния престъпен бос в Махачкала, и то с такъв тон, сякаш го познаваше лично.
	Белов се направи, че не забелязва подложения крак на единия посрещач, настъпи с цялата си тежест върха на обувката му и слезе на гостоприемната дагестанска земя. Местната мутра разкриви лице от болка и понечи да се престори, че нищо не е усетил, но Витя, който вървеше втори, повтори маневрата на Саша. Дангалакът зави и заподскача на един крак. Обърканите му колеги гледаха ту към него, ту към Уотсън и Федя, които слизаха по трапа.
	— Предайте поздрави на Аслан от Саша Белов от Москва — каза им Белия и тежко въздъхна: — Жалко, че не мога сам да посетя браточката, но имам спешна работа, продължавам нататък. А вие какво правите тук, да не би да посрещате някого?
	Бандитите се смутиха още повече и изобщо не се сещаха какво да отговорят. Грот ги бе излъгал — пратил ги бе да хванат някакъв баровец, а то се оказа онзи бос, за когото се носеха легенди.
	— Тебе посрещаме — премина все пак към решителни действия дангалакът.
	В ръката му се появи пистолет „Макаров“, асистентите му също извадиха оръжие изпод якетата си.
	В този миг военната газка се понесе с пълна газ от сградата на летището към трапа и спря в толкова опасна близост до посрещачите, че те бяха принудени да отскочат на различни страни. От колата изскокна рошав като Тарас Булба здравеняк с униформа на десантчик, а след него излязоха още трима точно толкова яки момчета. Всички до един стискаха автомати.
	— Ей, пичове, какъв купон сте си спретнали до трапа? — попита здравенякът, поклащайки автомата. — Я веднага напуснете района! Кой изобщо е пуснал този мерцедес на пистата?
	Махачкаланските бандити нерешително се спогледаха и прибраха оръжието си под якетата. Разпределението на силите очевидно не беше в тяхна полза. По лицето на десантчика се четеше желание спешно да гръмне по жива мишена.
	В този момент Белов разпозна здравеняка! Позна го, макар че бяха минали повече от десет години, когато се видяха за последен път на заставата. Беше неговият бивш старшина — офицерът Антон Ковалчук. Сънят се сбъдваше!
	— Другарю офицер, всичко е наред — каза зарадвано Белов, — ситуацията е под контрол. Също като на границата!
	Той се взря във физиономията на Саша и се ухили:
	— Белов, проклетнико, откъде се взе? Кой дявол те доведе в Кавказ?
	— И аз не знам дали дяволът или господът ме доведе тук.
	— Има ли някакви проблеми? — кимна Ковалчук към мутрите, които го гледаха мрачно.
	— Не, просто момчетата ми предадоха поздрави от един наш общ познат — каза Саша, — дошли да посрещнат някого, но той не пристигнал.
	Бандитите се спогледаха, тръгнаха към мерцедеса, без да се обръщат към десантчиците, бързо влязоха в колата и се понесоха по пистата със свръхзвукова скорост.
	— Ние дойдохме да посрещнем попълнението си — обясни Ковалчук причината за появата си, — а от вашия самолет съобщиха в кулата, че до трапа някакви въоръжени мутри чакат някого. Диспечерите се обадиха на ченгетата. Те тук се стараят да не се карат с бандитите и ни помолиха ние да разберем какво става, защото не рискуват сами да направят това. А пък на мене, нали знаеш, само ми дай повод да размахам юмруци.
	— Точно така — разсмя се Саша, направи крачка към него и те силно се прегърнаха.
	— Спечелена битка е онази, която си успял да избегнеш — рече Федя и вдигна нагоре показалеца си.
	— Това са моите приятели — представи му Доктора, Витя и Федя. — А това е моят набор от казармата, граничар! — Белов посочи Ковалчук.
	Антон се радваше на Белов, сякаш бе срещнал родния си брат! И то си беше точно така, всички граничари бяха братя. Защото трудната, изпълнена с опасности служба на границата сродяваше и сближаваше хората.
	— Елате с нас — предложи той. — Ще ударим по едно, ще си спомним за заставата и за момчетата. Нашето подразделение се намира в Калиновка. Наблизо е, на два часа път оттук.
	„Като по поръчка!“ — зарадва се Белов. Без помощта на Антон щяха да се влачат до Махачкала най-малко два-три дни. Че на това отгоре мутрите бяха по дирите им и нямаше да ги оставят на мира току-така.
	Беше опасно да се придвижват по пограничните райони на Чечня и Дагестан без придружители. Навсякъде имаше постове, проверки по пътищата, засади… Тук се водеше истинска война. А в някое планинско селце Ярослава чакаше помощ и се надяваше на скорошното си освобождаване! Компанията на десантчиците беше най-сигурната, почти стопроцентова гаранция срещу безбройните меко казано неприятности.
	— Идваме! — съгласи се охотно Саша.


	43.

	Ковалчук настани Белов при себе си в газката, а Уотсън, Витя и Федя изпрати в зила при младите момчета, които се движеха след тях. Пътуваха бавно. Десантчиците стискаха автоматите и внимателно оглеждаха всеки храст и камък край каменистия път. Шосето беше пусто, сякаш навред се простираше пустиня, в която няма нито хора, нито коли.
	Няколко километра след като излязоха от града, ги спряха чеченски милиционери с черни барети. Последва рутинна проверка със стандартните въпроси: кои сте вие, защо пътувате, къде отивате? И двете страни — и десантчиците, и милиционерите, се държаха един другиго на мушка и разговаряха през зъби. Не беше антипатия или враждебност, а обикновена предпазливост.
	След като провериха документите им, чеченците поомекнаха и започнаха да се усмихват. И на свой ред ги предупредиха за опасностите, които ги дебнат. По-нататък по пътя нямало постове и трябвало да бъдат нащрек, защото можело да се натъкнат на заложени фугаси. Миналата седмица муджахидините взривили един камион с хуманитарна помощ и стреляли по бронетранспортьора, който го съпровождал…


	На входа в Калиновка встрани от пътя изскочи едно момченце. За да го сплашат, десантчиците гръмнаха няколко пъти във въздуха, но Ковалчук им заповяда да прекратят стрелбата. Независимо дали бяха руснаци, украинци или чеченци хлапетата винаги се шляеха навсякъде и си играеха на война. Трябваше да издърпат ушите на тези немирници, да ги напляскат по дупетата, но не и да ги убиват. Само това оставаше — да вдигат ръка на деца и жени!
	Ала се оказа, че е сгрешил. Там, откъдето трябваше да преминат само след секунда, се взриви мина. От дърветата се посипа сняг и прекършени от разлетелите се парчета желязо клони.
	— Така си живеем — коментира мрачно положението Антон. — Знаеш ли, през Първата световна война имало една поговорка: „Немецът натиска — русин се надрисква, русинът натиска — немец се надрисква.“ Нашата работа с чеченците е същата…
	Заобиколиха образувалата се от взрива дупка на пътя и след около пет минути се добраха до мястото, където беше разположена военната част. Нямаше никакви благоустроени казарми, плацове за строеви занятия, столова и щаб, а само няколко палатки върху пространство, обградено с два реда бодлива тел. Под навеса стоеше часовой, друг се разхождаше покрай склада с боеприпасите в землянката.
	Командирът на частта майор Ромадановски се отнесе равнодушно към появата на четиримата непознати мъже. Щом ги бе довел офицер Ковалчук, значи всичко беше наред. Нямаше да изгони гостите на студа я! Можеха да пренощуват тук, на заранта щяха да си поговорят…
	След като вечеряха, наборите от казармата излязоха от палатката и се разположиха върху сандъците от патрони, наредени край вкопания в земята срязан на половина варел от олио, който служеше и за печка, и за пепелник. Загледаха се в проблясващите въглени и запалиха по цигара. Времето беше поомекнало, през облаците се виждаше звездното небе.
	— Е, какво да ти разкажа за моето житие-битие? — започна пръв Антон откровения разговор, след като отпи първата глътка спирт от алуминиевото войнишко канче. — Животът ме облъска отвсякъде, братко. Прибрах се от армията вкъщи, аз съм от Белгород — намира се на самата граница с Украйна. Мечтаех си да вдигна къща в родния колхоз, да се оженя, да ми се народят деца. Но явно друга ми била орисията… В смисъл… постигнах всичко, което исках, но разбрах, че мирният живот не е за мен. Стана ми скучно, зарязах всичко и заминах за града… Станах телохранител на един бизнесмен. Натрупал съм опит, обучен съм да стрелям, мога да гепя за врата разните му там наркопласьори и прочее боклуци. Но разбрах, че и това не е за мен, защото се чувствах като лакей. Шефът слиза от колата, аз тичам да му отворя вратата, а пък той се държи с мен като със слуга… Не се сдържах и за отмъщение завъртях любов с жена му. Той научи и едва не пукна от яд. Изхвърчах оттам като тапа, добре, че поне бившите ми колеги не ми изпотрошиха костите по заповед на шефа.
	Белов се усмихна: да, такъв си беше Ковалчук, момче на риска. Не можеше да подмине нито една чужда жена също както котарак — сметана.
	— И тогава реших — продължи Ковалчук, — че ще правя това, което мога. Отидох при военните, написах молба за работа по договор и поисках да ме вземат пак на нова длъжност и да ме пратят на нашата застава. Но точно тогава започна първата чеченска война и те ми предложиха да замина за Чечня. Аз се съгласих. И оттогава се числя в разузнавателната рота. Изкарах първата кампания, а сега, както виждаш, започна втората…
	Ковалчук завърши разказа си и захвърли във варела изпушената до самия филтър цигара. След това запали друга.
	— А твоят живот как върви? Какъв вятър те довя в Кавказ? Да не би да ти е писнало да живееш или ти се е прищяло да постреляш малко?
	Беше ред на Белов да се изповяда. Но за какво да му разкаже? За това, че е бил престъпен бос или за това, че стана депутат от Държавната Дума? Че се бе превърнал в убиец, а президентът го беше помилвал? Кой се интересуваше от тези неща? Не биваше да споменава и фонда, който бе създал заедно с братята си, нито че бе станал милионер. Човек не биваше да се хвали с подобни постижения в Русия, защото някой добронамерен тип като нищо можеше да му счупи врата от завист. Отговори само:
	— Чеченците отвлякоха момичето, което обичам. Разбрах в кое село го държат. Само че не зная как да стигна дотам.
	Антон сложи съчувствено ръка на рамото на приятеля си.
	— Кое е това село? — полюбопитства той.
	— Казва се Хасанюрт — отвърна Саша. — Знаеш ли къде се намира?
	Ковалчук кимна с глава и прокара длан по пищните си мустаци с точно такава форма и големина, каквато имаха и мустаците на неговите предци — запорожките казаци.
	— Че как няма да зная! Това е съвсем наблизо оттук. Не се тревожи, ще я намериш! Ние ще ти дадем трофейна карта. А какви са тези момчета с теб, за помощници ли си ги взел?
	— Това са моите приятели — отвърна Белов. — Напоследък винаги са с мен.
	Антон се подсмихна скептично. Като ги гледаше тези помощници, май самите те имаха нужда от помощ…
	Легнаха си да спят късно, след полунощ. Домакините отредиха място на гостите близо до печката. Витя веднага захърка, Доктора и Федя също заспаха бързо. Ала Белов дълго се въртя в постелята… Някъде съвсем наблизо лежеше в плен и се измъчваше синеоката светлокоса Ярослава. Такива като нея имаха много висока цена тук. Кой знае дали беше жива? Онзи звяр Омар беше способен на всичко. Веднага щом Саша заспа, пред очите му застана Ярослава. Тя го наблюдаваше тъжно, в погледа й се четеше дори упрек. Или поне на него така му се стори…


	44.

	Суховатият младеж с дръпнати очи на име Пернебай Иванов, който беше заместник на Антон, дълго шари с показалец по мазната карта. Спираше върху името на поредното село, замисляше се за малко и преминаваше нататък. Сякаш учеше география, но без учебник. Проблемът бе, че на трофейната карта на Чечня всички надписи бяха на арабски. Единствено Пернебай, роден в Средна Азия, можеше да ги разчете. Белов търпеливо чакаше резултата от търсенето.
	— Да! — възкликна най-сетне Пернебай и потупа с нокът картата. — Ето го и Хасанюрт! На петдесет и два километра на север от Калиновка. Като се има предвид релефа на местността, това са три дни път пеша!
	„За куция Витя са цели пет — помисли си Белов, — а няма как да не се съобразяваме с него.“
	Той вярваше в своите сили, тъй като на границата му се бе налагало да преодолява далеч по-големи разстояния. И би се добрал до целта не за три, а за два, дори за ден и половина! Саша помоли Пернебай да му даде картата и старателно прерисува предстоящия маршрут в бележника си. Вярно, наименованията на планинските реки, превалите и селищата бяха написани на арабски, но топографските знаци и символи не се нуждаеха от обяснения. Крайната му цел — планинското село Хасанюрт, беше отбелязано с черен флумастер…


	На сутринта извикаха Ковалчук в щаба. След половин час той се върна сериозен и загрижен. Къде се бяха дянали разговорливостта и доброто му настроение? Белов се стегна, навярно в щаба бяха обсъждали нещо, свързано с появата на неканените гости.
	— Хайде, момчета, починахме си, поприказвахме си, време е да тръгваме! Да вървим на разузнаване!
	Десантчици се застягаха. Провериха оръжието си, приготвиха си храна, заредиха и мушнаха в специалните си жилетки патрондашите за автоматите. Неслучайно хората казваха: ако тръгваш на път за един ден, приготви се за седмица. В планината нямаше кой да ти помогне, да ти даде патрони или коричка хляб. Белов се приближи до командира на разузнавателния взвод и попита:
	— Къде отивате?
	Ако десантчиците тръгваха към Хасанюрт, щеше да е много добре за него! Щяха да му помогнат да измъкне Ярослава от лапите на Омар и бандата му. Антон нямаше да му откаже, просто не можеше да му откаже!
	Изглежда, Ковалчук много добре разбра тайните помисли на набора си от казармата. Но не можеше да си криви душата и да обещава помощ, каквато не бе в състояние да му окаже. Воините се имаха свои закони — строги, но справедливи. Командирът отговаряше за живота на подчинените си и нямаше право да ги подлага на риск дори в името на най-благородната цел.
	— Половината от пътя до твоето село ще го изминем заедно. А сетне ще се разделим… Извинявай, приятелю, но не можем да ти помогнем да спасиш своето момиче… Имаме друга задача… Единственото, с което мога да ти помогна, е да ти дам оръжие. Нали знаеш, че си имаме запаси, за които никой не подозира. Ще ти дам два калашника с патрондаши. Взех ги от мюсюлманите. И един „Магнум“ с патрони, той също е трофеен. Ще ви дадем и якета на десантчици, с тях изобщо няма да усещате студа… Става ли?
	Белов кимна благодарно. И това не беше малко! Нямаше намерение да настоява, разбираше, че молбите няма да помогнат. Антон беше прав — воините си имаха свои закони, ако ги нарушаха, можеше да се стигне до кръвопролитие.
	Взе единия автомат за себе си, а другия даде на Витя. Доктора получи магнума. Той беше воювал в Афганистан и не се налагаше да го учат как да натиска спусъка. Федя нямаше нужда от оръжие… Той твърдеше, че това е най-опасното нещо, което е измислил човекът! Според него колкото по-лесно било да убиеш някого, толкова по-ниска ставала цената на живота и кръвта…
	Ковалчук провери снаряжението на десантчиците и даде сигнал за тръгване. Нямаше тържествени речи на изпращачи, предстоеше им трудна и опасна работа.


	45.

	Потеглиха от Калиновка със зила, легнаха на пода на ремаркето, та информаторите на Хатаб, каквито имаше във всеки населен пункт, да не могат да определят колко души са тръгнали и в каква посока се движат. След десетина километра спряха в подножието на едно плато, слязоха и продължиха пеш по скалите…
	Вървяха бавно, по края на пътеката. Отпред крачеше руският казак Пернебай Иванов — най-добрият следотърсач в групата. След него се движеше широкоплещестият дългуч сержант Коливанов. След него — офицерът Ковалчук заедно с гостите. Сетне — Григориев от Архангелск и Кручьоних от Сибир. Останалите разузнавачи завършваха шествието. Внимателно опипваха с поглед всеки камък и храст пред себе си и до един си имаха свой сектор от отговорности.
	Слава богу, още не бе настъпил сезонът на раззеленяването и заснежените храсти, дървета и вдлъбнати в скалите се виждаха много добре. Колкото повече се приближаваха до тях, толкова по-опасно ставаше положението. Налагаше се да се движат изключително внимателно, защото зад всеки по-голям камък можеха да се крият снайперисти. Разузнавачите прекараха първата нощ в една падина сред канарите. Накладоха малък огън, стоплиха консервите с храна, вечеряха и запалиха по цигара.
	— Наскоро в Москва сънувах странен сън — каза Белов на Антон. — Уж ние с теб се бием с мюсюлманите. И то не с афганистанските, не с нашите в Памир, а в Кавказ. И сме само десет души, а те са три пъти повече от нас. Крещят „Аллах акбар“ и ни засипват с куршуми. А нашите патрони се броят на пръсти. Представи си го като плачевно положение.
	— Не си го представям и не искам да си го представям! Нямам никакво желание да присъствам на собственото си погребение, дори ако става в чужд сън. Само едно ще ти кажа: с теб няма да загинем в скоро време. За по-нататък е по-добре да не мислим. Както се казва, щом сме живи, значи не сме умрели — пошегува се старшината, сякаш надникна в бъдещето.
	Десантчиците слушаха разговора им, без да се усмихват. Смъртта беше сериозно нещо и по-добре бе изобщо да не я споменаваш, че току-виж те застигнала. Белов съжали, че започна този разговор. Но той не спираше да мисли за това съвпадение.
	— Хайде, казаци, отбой! — по-скоро добродушно помоли, отколкото заповяда командирът. — Смяната на часовоите е на всеки три часа. Първи е Коливанов, след него — Иванов…
	Десантчиците послушно се заеха да подготвят нощувката си. Белов и компанията му не влязоха в спор с тях. Кой знаеше какво ще се случи утре? Под въпрос бе и дали изобщо ще го има това утре.
	Коливанов залегна зад канарата, която ги скриваше от околния свят… Останалите се разположиха край тлеещия огън, стиснали автоматите си… Заваля сняг, който до сутринта здравата ги затрупа. Призори се измъкнаха изпод бялото покривало като хъски.
	Когато Ковалчук събуди Белов, снеговалежът вече беше спрял, облаците се бяха разпръснали, а по небето премигваха последните едва забележими звезди. Наоколо цареше изумителна тишина. На човек му се струваше, че е достатъчно да издаде само лек звук и тя ще се натроши с кристален звън. Направо не беше за вярване, че наблизо се води война, загиват хора, страдат жени и деца. По командата на Ковалчук разузнавачите бързо се приготвиха и поеха на път един подир друг по невидимата под снега пътека…
	Вечният покой на природата, който ги заобикаляше, високото безкрайно небе, могъщите планини, появили се милиони години преди Белов да се роди и които щяха да съществуват безконечно дълго след неговата смърт, всичко наоколо караше Саша да се отдава на размишления. Той вървеше по следите на крачещия пред него Ковалчук и си мислеше за своя живот и за смисъла на живота изобщо.
	Изведнъж на Белов му се стори, че след тях вървят мъртвите му братя. Той се извърна и вместо куция Витя видя недоволния Космос. Вместо мустакатия Уотсън — съвестта на Бригадата, винаги сериозният и разбиращ Фил. Вместо блажения Федя — съсредоточения Пчела. Толкова ясно видя мъртвите си братя, че се изплаши. Сигурно бе мръднал, сигурно просто бе откачил! Белов тръсна глава и всичко си дойде на мястото.
	И все пак неговата одисея беше странна. След като излезе от казармата, съдбата го възнесе на върха на успеха и властта… Сякаш за да му покаже, че там действат същите вълчи закони като в престъпния свят. И че там се ръководят от същите бесни амбиции, алчност и стремеж за забогатяване. Само срещите за изясняване на отношенията се наричат съвещания, гущерите — долари, разчистването на сметки с помощта на прокуратурата — справедливост, взаимното самоунищожаване — честна конкурентна борба.
	След несполучливото покушение срещу него на естакадата на летище „Шереметиево“ последва ново салтомортале и той се оказа на бунището, на самото дъно на живота. В началото му се струваше, че там, на най-ниското стъпало на човешката джунгла е видял други хора — по-свободни, по-честни, които цивилизацията, бизнесът и политиката не бяха успели да развалят. И наистина — там намери Уотсън, Витя, Федя Лукин… Лена… Те бяха нормални хора! И въпреки всичко не бяха изключение от правилото…
	На дъното на живота действаше същият закон на борбата за съществуване и естественият подбор в полза на по-силните, които си присвояваха правото да потискат по-слабите. Всеки се бореше за своето място под слънцето и оцеляваше както можеше предимно за сметка на другите. И там риеха — вторачени в дребните си пари и в дребното си парче власт, същите вампири, които се подвизаваха по най-горните етажи на обществото. Мащабът беше друг, но смисълът — същият!
	Последва поредното преобръщане и той се озова в тайгата. Че къде другаде би могъл да намери толкова истинска доброта и душевна щедрост, каквато би трябвало да имат „обикновените хора“ и местните бачкатори в златната мина? Но и в находището царяха алчност, насилие и жестокост. И там се водеше неспирна война, имаше безкрайно противопоставяне между златотърсачите и грабителите.
	Нима нямаше никакво значение какво място заемаш на обществената стълба? Нима излизаше, че бедността не е непременно признак за честност, а богатството не означава задължително подлост? Просто всичко зависеше само от едно — от личната почтеност на човека!
	Трябваше да преразгледа отношението си към живота. Неговото бездействие и отказът му от бизнеса бяха грешка. От днес нататък той щеше да помага на хората, които също като него бяха преминали или можеха да преминат на страната на почтеността. Почтени хора от всички страни, обединявайте се! Това щеше да е неговият девиз оттук нататък.
	Но за тази цел му трябваха пари. Да, парите бяха просто инструмент като лопатата, брадвата или ножа. С тях можеше да убиеш и да заровиш човек, но можеше и да спасиш някого и да построиш къща. Ето — Уотсън, например, колко живота беше спасил с хирургическия си нож?
	И все пак, човек нямаше как да отрече факта, че доброто непрекъснато поражда зло и обратното — злото поражда добро. Понякога се налагаше да разрежеш човека, за да го спасиш. Или да разрежеш един, за да спасиш десет. На доброто трябваше да се помага със сила, както сега, когато отиваха да освободят Ярослава.
	— Саша, искаш ли да пробвам да поговоря с украинеца? — прошепна Злобин, ускори крачка и посочи с глава крачещия пред тях невъзмутим Ковалчук. — Той много добре знае, че ние няма да устискаме дълго с нашите три калашника. Чеченците за нула време или ще ни изпозастрелят, или ще ни пленят…
	— Няма да стане, Витя, знаеш, че той има заповед. Няма да мръдне и на крачка от утвърдения маршрут.
	— А пък аз мисля, че ние ще победим — намеси се иззад гърбовете им Фьодор. — И знаете ли защо? Защото нашето дело е справедливо… В крайна сметка справедливостта винаги побеждава…
	— Но най-важното е да доживееш победата й — тросна му се Витя. — Аз, естествено, разбирам, че царството небесно принадлежи на такива малоумници като теб. Мен то не ме застрашава… Само че така хем няма да спасим момичето, хем и ние ще се затрием…
	— Господ се е разпоредил да си помагаме един на друг, а да се отказва помощ на нуждаещ се е грях… — възрази му Федя и се прекръсти.
	Докторът, който вървеше след тях, продължаваше да си мълчи. Той както никой друг разбираше обречеността на начинанието да се освободи момичето. Дори ако успееха да убедят командира на разузнавачите да им помогне, това нямаше да промени нищо. Какво значение имаше дали са с два или десет автомата, при положение че ще ги посрещнат стотици дула? Планинският Кавказ бе неразбиваемата крепост на сепаратистите, тук те се чувстваха като пчели в кошер…
	— Вижте какво, момчета, предлагам ви да изхвърлите от главите си всякакви вредни глупости — посъветва ги бодро Белов. — Горе главите и набийте крачката! Че като гледам, Витя вече взе да куца и с двата си крака, а Федя пуфти като парен локомотив. Когато стигнем до Хасанюрт, ще мислим какво да правим по-нататък. Ще действаме съобразно обстановката.
	Бодростта му бе преструвка, тъй като самият Белов също не знаеше как ще освободят Ярослава с три автомата. Но нямаше право да се връща назад и да се отказва от плана си. Нямаше навика да отстъпва гърбом като рак. Трябваше да върви с главата напред, тогава можеше да постигне нещо…
	Както и вчера групата разузнавачи продължи да се движи мълчешком и предпазливо. От време на време старшината отваряше планшета си, сверяваше нещо с картата и кимаше одобрително. Един вид, всичко върви по плана, не сме се отклонили от маршрута.
	Последва още една нощувка в снега и нов поход през кънтящата в ушите мъртва тишина. На третия ден Ковалчук спря на една избрана от него точка.
	— Ние бяхме дотук, сега ще се разделим — каза той на Белов. — Ние сме надясно, вие сте направо. До селото остават не повече от пет версти по тази пътека… Успех, друже…


	46.

	Веденски категорично забрани на Муса да участва лично в ликвидирането на терористите. Както и да се връща в Кавказ. Ако Омар разбереше за провала на операцията си, задължително щеше да заподозре Муса в двойна игра. Сега операцията се оглавяваше от майор Воскобойников!
	Муса гледаше обидено Игор Леонидович. Толкова сили и нерви бе изразходил, а сега трябваше да се покрие и да отстъпи мястото си на друг човек.
	Ето че вече пет години той снабдяваше Веденски с информация и изпълняваше най-сложните му задачи… И нито веднъж не бе съжалил, че стана негов помощник. Ако тогава Веденски не го беше спасил, ако не го беше измъкнал от килията, в която ченгетата го затвориха за една нощ заедно с ореховските мутри, той отдавна вече нямаше да е на този свят. А най-важното бе, че Игор Леонидович го спаси от съдбата на престъпник. Иначе сега щеше да обикаля затворите и лагерите като всичките си бивши другарчета от престъпната групировка.
	Но защо точно сега, когато решителният момент назряваше, той трябваше да слезе от сцената? Беше му някак обидно! Но нямаше как да излезе на глава с генерала! Тук действаха като в армията и дисциплината стоеше над всичко. Щом са ти заповядали, трябва безропотно и безмълвно да изпълняваш… Изглежда, Игор Леонидович прочете мислите, които тормозеха помощника му.
	— Не се коси, Муса, и за теб ще се намери подходяща работа — усмихна се добродушно той. — А сега си почини и събери сили. Ще имаш нужда от тях…


	47.

	Отношенията между двамата любовници започнаха да намирисват на затишие пред буря. Олга мило се усмихваше, Дмитрий не мърдаше на крачка от нея. Спяха заедно, всеки ден ходеха заедно на работа във фонд „Реставрация“, заедно се забавляваха. На пръв поглед изглеждаха като образцово семейство, каквито в Русия се брояха на пръсти.
	Единственото табу между тях беше споменаването на Белов. Веднъж Шмит случайно се докосна до забранената тема. И се изпусна, че се чуди в кой край на света се подвизава в момента Александър Николаевич и с какво се занимава? Олга на мига се превърна в разярена фурия. Почервеня, очите й започнаха да изригват злоба и да хвърлят искри.
	— Господи, все не ми върви на мъже! Отървах се от един бандит, а на негово място се сдобих с друг, който е същият като него!
	И тъй нататък, и тъй нататък, докато не каза на Дмитрий всичко, което си мислеше за него… Три дни живяха отделно. Дмитрий не знаеше какво да направи и как да разведри враждебната атмосфера вкъщи. Ролята на манекен ужасно му беше дотегнала: Олга го въртеше на пръста си, възползваше се от услугите му и в същия миг гнусливо го отблъскваше.
	Дали пък да не й затръшне вратата? Да я напусне? Май щеше да е най-добре… Но първо трябваше да си поговори сериозно с нея и да реши конфликта по мирен път. Това предполагаше да изчака момент, когато тя ще е в добро настроение…
	На другия ден вечерта, след като вечеряха, той най-сетне се реши да проведе сериозен разговор с нея. Оказа се, че Олга се е подготвила за това.
	— Аз също мисля така — съгласи се тя, че техните отношения са стигнали до задънена улица. — И вече взех решение. Ще намеря Саша и ще възстановя семейството ни, но при едно условие: ако той ми обещае, че ще се откаже от престъпното си минало. С него имаме син и е опасно да го оставям без баща по време на пубертета. Така мога да съсипя целия по-нататъшен живот на момчето. Можем формално да възстановим семейството си, докато той стане пълнолетен. Не ми се сърди, Митя, но това е единственият изход. В противен случай ние с теб ще си прегризем гърлата.
	На Шмит и през ум не му минаваше да се сърди, дори напротив — въздъхна с облекчение. Слава богу, като че ли бе дошъл краят на неговото двойствено, унизително положение в дома. Но какво щеше да стане с работата му?
	Ръководителят на службата за безопасност на фонда бе свикнал с длъжността си, както се свиква със стар костюм или обувки. Никъде не му стискаше, нищо не му убиваше. Да не говорим за приличното заплащане, постоянните надбавки и бонуси.
	Естествено, бившият офицер от специалното звено на вътрешните войски нямаше да остане без работа и всяка фирма щеше да го вземе с желание… Особено с репутацията, която имаше! Опитните и знаещите професионалисти не се търкаляха по улиците, нито бяха застрашени от безработицата. Но той беше свикнал с фонда. В началото вършеше най-мръсната и кървава работа в Бригадата, сетне се превърна в доверено лице и телохранител на Белов, стана един от ръководителите на неговата империя. Беше отдал толкова много от живота, от здравето и от нервите си за делото на Бригадата и сега — какво?
	— А аз къде да ида сега? — попита той по-скоро себе си, отколкото Олга. — Нова работа ли да си търся?
	Той знаеше, че Олга няма да се реши да изхвърли на улицата човека, който е толкова полезен на фонда и лично на нея. Бе твърде пресметлива. Но едно беше да се надяваш на това, друго — да го чуеш от устата й.
	— Не, защо трябва да си търсиш друга работа? Ти ще бъдеш до мен както досега. Но повече няма да правим никакъв секс и ще поддържаме само делови отношения!
	И това не е зле, благодари й наум Шмит.
	— Как се каниш да издириш Александър?
	— Защо трябва да го издирвам аз? — изненада се Олга. — Ти оглавяваш службата за безопасност, значи ти си на ход…


	48.

	Воскобойников вече разполагаше с два мобилни телефона: единият беше на Муса и висеше на шията му, а другият си беше негов и го носеше в малкия си джоб. В момента звънеше този, който висеше на шията му.
	— Слушам те, Глигане… — каза Воскобойников в слушалката.
	Щом чу непознатия глас, Глигана се сепна, а по кръглото му лице потекоха струйки пот. Нима надеждата му да получи триста бона в гущери беше рухнала, преди още да се роди?
	— А ти откъде знаеш, че съм аз? Кой си ти? Къде е Муса? — недоумяваше той.
	Воскобойников си представи обърканото изражение на бандита, малките му свински очички, набитата му фигура и потните му ръце. Какво ли щеше да стане, когато белезниците щракнеха върху тях!
	— Аз го замествам… Муса е в командировка. Ще се върне най-рано след половин година. Тъй че сега аз се занимавам с всички неща, с които се занимаваше той. Искаш ли да се видим и да си побъбрим за мангизи? — Воскобойников знаеше вълшебната дума, с която можеше да накара всеки престъпник да извърши чудеса.
	А на Глигана не просто му се искаше да се види с него, той направо си мечтаеше за това! Авансът, който получи от Муса, вече беше изхарчен. Мангизите моментално хвръкнаха по кръчмите и бардаците. Пък се наложи да плати и за къщата, която нае.
	— Добре де, разбрано — избоботи той в слушалката. — Казвай къде ще се видим…
	— На същото място, на което се видяхте с Муса миналия път — изкомандва го Воскобойников. — След час. Ясно ли е? — Така поставен, въпросът трябваше да убеди Глигана, че събеседникът му действа от името на Муса.
	— Става… — отвърна Глигана след кратка пауза.
	Воскобойников беше специално обучен да работи с хора от различни категории: с едри бизнесмени и яки бачкатори, с агенти на чуждестранните специални служби и с наемни убийци, с помощници на обирджийски шайки и със самите обирджии. Общуването с такъв душевно омърсен и загубил всякакъв човешки облик бандит като Глигана не бе особено приятно. Но работата си беше работа.
	Когато спря тойотата си до автобусната спирка, Глигана вече нервно се разхождаше по тротоара. Непрекъснато гледаше часовника си и тихо псуваше.
	Воскобойников отиде при него и му каза, че е човекът на Муса. Глигана внимателно го огледа: дявол знаеше що за човек е този Муса-2. На вид уж беше кавказец, но говореше без акцент. Такъв индивид можеше да е всякакъв — и руснак, роден на юг, и турчин, и евреин…
	— Какво ново при теб? — премина веднага към деловия въпрос майорът, без да се впуска в излишни приказки. — Направи ли онова, за което се разбрахме, или ще върнеш аванса? Ние не се занимаваме с благотворителност.
	Глигана се ухили. В живота му още нямаше случай, в който да е върнал пари на някого! Само слабаците връщаха пари. Както и глупаците.
	— Всичко е тип-топ. — Извади от джоба си смачкан лист, на който с разкривен почерк беше изписан адреса. — Ето, това се намира в село Хрюково. Къщата е с пет стаи, ако искаш, можеш веднага да се нанесеш…
	И наистина, в паузите между пиянствата си Глигана бе намерил подходяща къща в едно село.
	— Налага се да я огледам — изобрази майсторски недоверие и алчност Воскобойников. С което искаше да каже, че няма намерение да купува котка в чувал и трябва да види за какво дава парите си. — Качвай се в колата.
	Старата, но солидна къща, която Глигана бе купил, се намираше на края на селото. Навремето на около осемстотин квадратни метра около нея явно бе имало зеленчукова, цветна и овощна градина. Но сега целият участък беше обрасъл с храсталаци и трева. Бившият собственик на къщата, тракторист по професия, се бе отчаял след разпада на колхоза, зарязал бе стопанството си и вече от няколко години се препитаваше само с водка. Е, понякога за разнообразие пиеше и ракия собствено производство. Затова възприе появата на купувачите като подарък от съдбата. Едно от условията на сделката беше да изчезне от околностите за няколко месеца. Глигана осъществи цялата операция за петстотин долара, но естествено, премълча този факт пред Воскобойников.
	Вътрешността на къщата се оказа доста запусната, но това беше поправимо. Докато Глигана се разхождаше из стаите и хвалеше достойнствата им, Воскобойников разположи наум външното наблюдение. Един щеше да се направи на местен жител, друг щеше да изобразява вечно пиян алкохолик, трети — наемател на вила, който обмисля как да си построи в селото луксозен палат…
	Глигана си получи парите. Тойотата на Муса-2 едва се скри зад завоя, когато той хукна към гарата, за да хване следващата мотриса. Сега вече можеше да си позволи да си купи някаква прилична чуждестранна кола и най-сетне да зареже градския транспорт. Това, че бе принуден да използва метрото като последния мухльо, страшно го потискаше…


	След като изслуша внимателно отчета на Воскобойников, генерал Веденски одобри действията му и заповяда да оглави операцията по залавянето на диверсантите. За известно време Муса Джохаров се премести в Хрюково, за да посрещне гостите, иначе неговото отсъствие можеше да предизвика подозренията на Омар. Той лично следеше подготовката на къщата за пристигането на шахидките. След като я измиха, постегнаха и натъпкаха с апаратура до покрива, Муса се обади на Омар и му съобщи, че базата е готова.
	Първият посетител, който пристигна в Хрюково, не беше кавказец, а чистокръвен руснак или прибалтиец. Той докара в базата няколко полиетиленови пакета с пластичен взрив. Пакетите бяха сменени с други, които имаха по-безобидно съдържание. Никой не закачи куриера, но проследиха целия му обратен маршрут…
	След това в къщата се появиха две симпатични госпожици от кавказки произход — сестрите Асет и Марият, а след като ги посрещна в Хрюково и изпълни ролята на гид, Муса отново се премести в града. Момичетата се държаха тихо и незабележимо, сякаш бяха две сиви мишки. Обличаха се като местните жители и външно по нищо не се отличаваха от тях. Почти не излизаха от къщата. И „местният жител“, и „алкохоликът“, и „наемателят на вила“ дори без бинокъл отлично виждаха как момичетата обзавеждат новото си жилище.
	Сега остана само да чакат появата на техния ръководител, когото Веденски условно нарече Инструктора. Нали все някой трябваше да зареди взривните пояси на шахидките и да покаже на момичетата как да ги използват… Впрочем, те вероятно бяха изкарали пълен курс на обучение в родния си край в планините. Но някой непременно трябваше да провери как подчинените му са усвоили „науката да убиват“ и дали са настроени да извършат подвиг. Пък и не само това!
	Инструктора трябваше да съпроводи самоубийцата до определеното за терористичната акция място — в метрото, на пазара, в театъра, и да осигури изпълнението на задачата. А ако по някаква причина шахидката не можеше сама да съедини жиците, той трябваше да й помогне — да натисне копчето на дистанционното управление. Момичето в никакъв случай не биваше да попада в ръцете на Федералната служба за безопасност! Твърде много неща бяха заложени на карта…


	49.

	Помощникът на представителя на президента в Далечния Изток Зорин трайно се установи в Благовещенск. Градските власти му заделиха офис в една доста прилична къща, която се намираше почти в центъра на града, мерцедес с шофьор и още трима щатни служители, естествено, без да се броят Вера и Литвиненко.
	При него всекидневно идваха на поклонение местни бизнесмени и политици, по една или друга причина недоволни от действията на местните власти. Всички искаха от него да се разправи с по-сериозните им конкуренти и да получат помощ за разгръщането на собствения си бизнес в Москва.
	Така Виктор Петрович откри за себе си още един много перспективен начин за сравнително честно превъртане на пари чрез лобиране в полза на интересите на местната риболовна мафия.
	Борбата, която се водеше за предоставяните от държавата квоти за улов на риба в региона, можеше да се сравни по напрежение и драматизъм само с гладиаторските боеве в древния Рим. От време на време Зорин дори се чувстваше като жрец, който владее някакви тайни познания. А ерудитът Сергей Литвиненко дори започна да го нарича понтифик и авгур по аналогия с Юлий Цезар. Богатият му номенклатурен опит и създадените в Москва връзки позволяваха да прокарва всяко решение, за което му плащаха протежетата.
	Авторитетът на Виктор Петрович се издигна до небесата. Всички търсеха неговото благоразположение, всички започнаха да му се подмилкват — и кметовете, и губернаторите на областите, и шефът му Киндеренко, който най-сетне разбра с кого си има работа и от известно време си затваряше устата и не се бъркаше в нещата му.
	Правилната схема, по която се извърши обсадата на Красносибирския завод за алуминий също даде своите плодове. Основна роля в атаката изигра основаният от Литвиненко вестник „Камбана“. За разлика от контролираните от градските власти органи за масово осведомяване, той наистина се превърна в рупор на опозицията.
	Повечето от журналистите, които Сергей нае, бяха или изгонени с гръм и трясък от местните вестници за непокорство, или, робувайки на професионалния си фанатизъм, сами ги напуснаха веднага щом се появи възможност да пишат всичко, което мислят, без ограничения.
	Свобода на словото без задръжки — това беше условието на Берестовски, при което той се съгласи да финансира „Камбана“!
	Около вестника се обединиха и демократи, и комунисти, и профсъюзи, и най-различни малки партии от всички цветове, които нападаха градската администрация, застанала на страната на ръководството на предприятието в конфликта около комбината.
	Както често се случва в Русия, злото беше персонифицирано в образа на един конкретен човек и в този случай това беше олигархът Риков. Именно той се превърна в очите на „населението“ във въплъщение на всички беди и нещастия, стоварили се върху региона през последните години.
	И народът излезе на барикадите. Веднъж облепиха мерцедеса на Риков с плакати и лозунги, които гласяха: „Ако не дадеш заплатите, ще получиш ритник“ и „Дай парите и изчезвай в тайгата“.
	Лозунгите бяха примитивни, но вършеха работа. Обстановката около комбината се нажежи до краен предел. Достатъчно бе да се появи само една искра и щеше да се разнесе взрив. Тази искра се оказа отвличането на Риков.
	Стойността на акциите на комбината за алуминий падна под номинала. Агентите на Берестовски и Зорин активно ги изкупуваха на баснословно ниски цени. А след като контролният пакет се озовеше в ръцете на лондонския изгнаник, махалото щеше да се залюлее в обратната посока и щеше да има съживяване на производството и частично погасяване на задълженията и към доставчиците, и към бунтуващата се работническа класа.
	Едновременно с това Герман Моисеевич щеше да се разплати и с организатора на „спасяването на предприятието“ и да преведе в банковата сметка на Зорин в Швейцария предварително договорената сума от десет милиона долара…
	Колкото до добива на злато, перспективите също бяха блестящи: „Ингушзолото“ беше на ръба на разпада, мутрите на Базан бяха отслабени до крайна степен… Можеше да иде и да грабне находището „Свободни“ с голи ръце. Докато конкурентите му не са се усетили…


	50.

	Белов и неговите „командоси“ лежаха в храстите в края на рядката горичка на четиристотин метра от Хасанюрт. Да се втурнат в селото, без да проучат предварително обстановката, беше равносилно на самоубийство. Ако това наистина беше имението на Омар, значи пред тях се намираше крепост с правилно изградена система от защитни съоръжения. Между къщите би трябвало да има подземни галерии, мазетата да са бетонирани и превърнати в противобомбени убежища, а по покривите и околните планински склонове да дебнат снайперисти.
	Най-добре бе да не бързат и да изчакат до вечерта. Щом се убедяха, че няма опасност, бунтовниците щяха да се поуспокоят, а наблюдателите да напуснат постовете си. И тогава можеха да посетят най-крайната къща, да си поговорят с обитателите й и да разберат къде държат пленницата, доведена от Русия. Ако не им отговореха с добро, щяха да ги натиснат и да приложат сила… Ако не успееха да измъкнат нищо в първата къща, щяха да завържат всичките й обитатели, да запушат устите им с парцали и да отидат в следващата къща със същите въпроси. Но всичко това, заедно с освобождаването на Ярослава, трябваше да бъде извършено в течение на няколко часа. Иначе щяха да ги заловят. Времето работеше срещу неканените гости.
	Белов разбираше колко са малки шансовете да получи нужната му информация по този примитивен начин, но нищо по-добро не му идваше на ум.
	— Федя, разкажи ми приказката на Юда — обърна се шепнешком скучаещият вече Витя към Федя. — Сега някой местен другар Искариотски ще ни свърши много хубава работа. Я се примоли на твоето боже да ни го прати…
	— Не богохулствай, Злобин, не си слагай грях на душата — отговори му също шепнешком Федя и за пореден път отпи от плоското шишенце с „Балсама на Доктор Уотсън“. За сгряване. — Освен това Юда не е виновен за нищо. Той е бил назначен за предател. По-точно, бил е назначен от Провидението. И не би могъл да не изпълни задачата си! Това е било нещо като задача, поставена от партията и правителството, разбра ли? Да не мислиш, че са му трябвали онези трийсет сребърника? Дръжки. Ако искаш да знаеш, той е държал общата каса на апостолите и винаги е разполагал с пари!
	— Значи според теб — заинтересува се Белов, — формално той е предател, защото е получил пари, а по същество не е? А ако не беше взел онези пари, значи нямаше да бъде и предател, така ли?
	— Предателството задължително предполага користен интерес — заяви уверено Федя. — Да вземем например Рихард Зорге… Той е бил предател по отношение на Германия, нали? А по отношение на СССР какъв е бил? Сталин го е смятал за предател и затова не му е повярвал… Или Прометей… Какво е направил той, предал ли е своите, боговете, олимпийските имам предвид, когато е дал огъня на хората?
	— И по тази причина Прометей е бил разпънат точно в планините на Кавказ — отбеляза Доктор Уотсън. — И след това започнали проблемите му с черния дроб.
	— Точно като на Федя с главата — съгласи се с него Злобин…
	Във всеки спор злорадството на Злобин се разбиваше във философското спокойствие на Федя като вълна в скала. А двамата всъщност не можеха да живеят един без друг. Ако се наложеше, Витя щеше да защити опонента си дори с цената на собствения си живот. Както би постъпил и Федя…
	— Вие нищо не разбирате от политика — подсмихна се Белов. — Всъщност там е имало борба за власт между боговете начело със Зевс и титаните. Първо се появили титаните, а сетне боговете. Боговете почнали да избиват титаните. А Прометей е бил титан! Значи налице са били два политически елита: нов и стар. Прометей е търсел съюзници за войната си със Зевс, затова е дал на хората огъня и знанията. И сгрешил! Защото на практика хората помогнали на Зевс да унищожи титаните. Общо взето, всеки политик крепи своите и потиска опозицията. Тъй че ти, Фидел, каза нещо много вярно за партиите…
	— Точно така, нали Христос също е загинал заради политическо разчистване на сметките! — възкликна възторжено Федя и започна бързешком да разказва нещо в този дух.
	Белов престана да се вслушва в разговора на приятелите си. Той мъчително търсеше изход от създалото се положение. Неприятно му бе да нахлува в къщите и да плаши заспалите деца и жени. Беше недостойно… Та нали не всички чеченци бяха насилници и убийци. Както във всяка друга страна, и в Чечня повечето хора бяха съвсем нормални и мирни граждани, на които не само федералните власти, но и бунтовниците на Хатаб бяха причинили много мъка и сълзи. Кой му бе дал правото да ги залавя, да ги разпитва и да им запушва устите?
	Но какво да направи? Ако не бяха въоръжените бунтовници, те можеха да се разходят из къщите и спокойно да си поговорят с жените, които сигурно знаеха къде е скрита Ярослава… Не, нямаше да му кажат, щяха да се изплашат от отмъщението на Омар! Тогава къде да търси момичето? Вероятно не бе в селото, а в някоя овча кошара или в пещера…


	51.

	Страшен вик, който премина във висок, близък до ултразвука писък, накара приятелите да потръпнат и да се спогледат. Крясъкът идваше от гората. Чуваше се наблизо, някъде зад тях…
	— Ей на това му се вика сирена! — каза Федя неясно дали с уважение или с тревога.
	— Пищи някаква жена — заяви авторитетно Витя. — Трябва да й запушим устата. Сега цяла Чечня ще се събере да я слуша, а на нас ще ни видят сметката.
	— Я ми дай ножа — Белов отне почти на сила мачетето на Витя и се изправи в цял ръст. — Никой да не мърда. Забранявам да се стреля… Ако има нещо, ще ви извикам…
	Вече без да се крие, Белов хукна през гората по посока на звука. Не му се наложи да тича дълго. След като измина триста метра по хълмистата местност, видя два вълка, които настървено се хвърляха върху едно ниско дърво, сякаш се опитваха да го повалят с гърди. Те скачаха, без да издават звук и някак автоматично, сякаш бяха навити механични играчки или плъхове в стъклен буркан.
	Едва след като се приближи до тях, той разбра причината за странното им поведение. Сирената се оказа момиченце на около десет години, вкопчено в ствола на дървото само на два метра височина от земята. Щом усетиха Белов, вълците зарязаха момиченцето и се пренасочиха към него, при това го нападнаха едновременно. Саша успя да резне единият от тях през носа и той се завъртя върху белия сняг, скимтейки и пръскайки червени капки наоколо.
	Другият вълк не достигна до него… Той се приземи на два метра от Саша и се преобърна. Застинаха един срещу друг: човекът с нож в ръка и разяреният звяр… Саша направи крачка напред и замахна рязко с ръка. Вълкът отскочи с лекота встрани сякаш бе на стоманени пружини и… Нечий откос от автомат отскубна от главата му парчета окървавена козина… Саша изпсува. Нали им каза в никакъв случай да не стрелят! След секунда невидимият стрелец доуби и другия ранен вълк.
	Едва в този момент Саша се досети, че стрелбата не е от автомат „Калашников“. Звукът от „Калашников“ не можеше да се сбърка с никой друг! Значи не бяха неговите хора! Но наоколо не се виждаше никой! Той хукна към дървото, за да помогне на момиченцето да слезе на земята, взе го на ръце… И под крака му нещо изхрущя — куклата Барби, която детето бе изтървало. Без да пуска момиченцето, Саша приклекна, взе с едната си ръка парчетата от играчката и ги мушна в джоба си. Момиченцето престана да крещи, притисна се към него и стисна здраво шията му с ръце, хлипайки и треперейки. Той така и не можа да види лицето му, защото то веднага притисна чело в бузата му. Стрелецът продължаваше да се крие…
	Саша се обърна и с бърза крачка тръгна обратно към тяхното скривалище, следвайки собствените си следи върху бялата повърхност на земята. Приятелите му ги посрещнаха с въпросителни погледи и започнаха да изясняват кой е стрелял. Белов сви рамене, с усилие разтвори ръцете на момиченцето и го остави на земята. Всички замряха, загледани в разплаканото му лице.
	— И таз добра — изсумтя изненадано Витя. — Лукин, виж, Саша ти е донесъл годеница! Нали и ти имаш синдром на Даун!
	И наистина, чертите на момиченцето — силно раздалечените му очи, малкият широк нос, полуотворената уста, късият врат и изобщо всички признаци по нея подсказваха, че то е болно от олигофрения. Носеше мъжко яке с отрязани ръкави, препасано с въже. На главата си носеше плетена шапка тип „петле“ в разцветката на руския трикольор.
	— Блажени са нисшите духом, защото щастието им принадлежи… — започна да цитира Фьодор, но не можа да довърши, защото зад гърба на момиченцето и Белов се разнесе пукот от счупени клони и шум от стъпки…
	От дълбините на гората към тях в широк полукръг се приближаваха бунтовниците с насочени автомати…


	52.

	Бунтовниците отнеха оръжието от неканените гости и ги поведоха към селото, смушквайки ги с прикладите и дулата на автоматите. Момиченцето вървеше до Белов, стиснало ръката му, и независимо от настояванията на бунтовниците отказваше да мръдне на крачка от него.
	Белов разглеждаше любопитно селото. То се състоеше от жалки къщурки, прилепнали една над друга по планинския склон и водеща нагоре тясна пътека, която криволичеше между скалите и камъните. Навсякъде цареше мизерия и безизходица. Интересно, с какво се занимаваха тукашните жители? Зърнодобивът отпадаше, тъй като тук нямаше плодородни почви както в равнината. Може би животновъдство? А къде пасяха добитъка? Вероятно някъде наоколо имаше пасища…
	Жените и децата се бяха покатерили по покривите и мълчешком наблюдаваха бунтовниците, които влизаха в селото. На входа му се бе струпала голяма тълпа. Няколко души се отделиха от нея и започнаха да крещят нещо и да размахват ръце.
	Зарема пусна ръката на Белов и хукна към тях. Един кльощав, стегнат и грижливо подстриган брадат чеченец я грабна на ръце, усмихна се щастливо със сълзи в очите и я нарече по име… На Белов кой знае защо му се стори, че го познава… Къде ли би могъл да се срещне с него? Аха, ето къде! По време на полета Первомайск-Свободни с междинните кацания в Тайоженск и Мошкара… При качването във вертолета… Закъснелият пътник… Шепотът, предупреждението за опасност…
	Значи в това планинско селище имаше поне една душа, която им съчувстваше. Ако се съдеше по поведението му, той беше баща на момиченцето… И го нарече Зарема… Мъжът зададе някакъв въпрос на бунтовниците, а те започнаха да му разказват нещо и да сочат Белов. Вероятно му обясняваха какво се е случило. Омар прекъсна разговора с кратка команда. Бойците застанаха между пленниците и тълпата и ги поведоха нанякъде — към горния край на селото, както се досети Белов.


	Омар вече знаеше как да постъпи с пленниците. Куцият мъж и досадният алкохолик щеше да впрегне в работа. Винаги имаше нужда от роби. Лекарят щеше да лекува бунтовниците и жителите на селото. За освобождаването на Белов можеше да получи доста голям откуп от жена му — не по-малко от един милион долара. Омар благодари наум на Аллах, че му изпрати този враг в ръцете!
	Бунтовниците разделиха пленниците. Омар им нареди да заведат Белов в неговата къща. Там той се отпусна на застлания на пода килим и остави автомата до себе си, за да му бъде под ръка в случай на необходимост. Никой не покани пленника да седне.
	— Радвам се да те видя — каза съвсем искрено той и освободи с жест охраната. — Ако не се лъжа, с теб вече сме се срещали… В Москва, на гарата. И в Свободни…
	Белов не му отговори, отиде до грубо скованата пейка край стената и седна. Омар се стегна, но не възрази…
	— Зная защо си дошъл тук! За Ярослава, нали? — попита Омар. — Няма да ти я дам, набий си го в главата! Тя е мой трофей… Знаеш ли как се котират такива момичета в емирствата? Струват страшно много пари…
	Белов си представи нисък, обрасъл в космалаци арабски шейх с провиснали бели дрехи и бяла кърпа на главата, който гледа с въжделение русата Ярослава и я кара да му изиграе един кючек. Ама че гадост… Това никога нямаше да се случи! Нямаше да го допусне! Още не можеше да каже как ще предотврати събитията, но бе сигурен, че никакви зандани и бунтовници на Омар няма да му попречат! Той наведе напред глава като бик и мрачно го погледна изпод вежди.
	— Както и да е, да оставим тази тема — сведе поглед Омар. — По-добре помисли за себе си! Събрах някои сведения за теб. Ако искаш да си върнеш свободата, трябва да се обадиш в твоя фонд, за да платят откуп за теб. Цената е един милион долара. Знам, че съм смъкнал цената и че ти струваш много повече, но щом вече съм казал, значи съм казал — един милион! Не те съветвам да се пазариш. Сега ще полежиш в мазето и ще си помислиш. А утре вечер ще ми дадеш отговор…


	53.

	Инструкторът по самоубийства най-сетне се появи. Той пристигна в Хрюково със стара препатила незабележима „Нива“. Вкара колата в двора и я паркира плътно до килнатата ограда.
	Който и да зърнеше такъв човек на улицата, никога нямаше да допусне, че пред него стои „ангел на смъртта“. Приличаше на беден интелигент, който живее с фиксирана заплата от бюджета и работи като учител или научен сътрудник в някой забравен от държавата научноизследователски институт. Носеше остра брадичка като на Калинин и кръгли очилца, а костюмът и вратовръзката му бяха износени, тесни и излезли от мода преди сто години…
	Асет и Марият се отнесоха спокойно към пристигането му. Те отдавна, веднага след гибелта на баща си и братята си по време на първата война с федералните власти, бяха решили да напуснат живота по този начин — с гръмко затръшване на вратата след себе си. Свикнали бяха с мисълта, че тяхната смърт ще помогне на делото за освобождаването на многострадалните народи на Кавказ от руско робство…


	Оперативните работници, които седяха пред мониторите и следяха подготовката на шахидките за терористичната акция, се спогледаха разтревожено. Таус Радуев, когото те бяха кръстили Калинин, не се възползва от поясите, чиито пълнеж вече бяха подменили.
	Той извади от куфара, който донесе от колата, два нови пояса и накара момичетата да ги премерят. Те отидоха в другата стая, преоблякоха се пред голямото огледало в обикновени за всяка гражданка дрехи и си помогнаха една на друга да прикрият поясите под тях. След това се върнаха при Инструктора, който ги огледа от главата до петите с взискателен поглед и им направи няколко забележки. Извади от куфара руло изолирбанд и четири батерии, сложи ги на масата и каза нещо на чеченски.
	Красивата Марият, която имаше огромни очи, се усмихна и закима с глава. Асет оправи нещо на кръста й, освободи жиците, замота изолирбанда на краищата им и монтира двете батерии в пояса. Сетне Марият извърши същата операция с пояса на сестра си…
	Ладата дълго не искаше да запали, лъхтеше и се давеше, пускайки от ауспуха си облаци бял дим. Шофьорът й упорито натискаше газта и превърташе непослушния ключ. Най-сетне постигна целта си. Двигателят забръмча недоволно, колата потегли и напусна двора…
	Няколко групи оперативни работници следяха колата с терористите и си я предаваха, както се казва, от ръка на ръка. След нея се движеше ту незабележим пикап, ту го сменяше някаква прашна волга, ту — микробус. Така стигнаха заедно с Инструктора и самоубийците до тяхната цел — пазарния комплекс в Измайлово.
	„Калинин“ и момичетата слязоха от колата на паркинга пред пазара. И тримата взеха в ръце по един найлонов плик, за да не се различават от тълпата купувачи, и тръгнаха към изхода на паркинга. Инструктора пусна момичетата да вървят пред него, а той закрачи на десетина метра зад тях. „Калинин“ държеше дясната си ръка в джоба върху пулта с бутоните и непрекъснато се оглеждаше, сканирайки минувачите с поглед. Но не забеляза нищо подозрително…


	Операцията започна по команда на Веденски, предадена по радиостанцията. След нея телефоните и радиоапаратите на целия пазар престанаха да работят…
	Малко преди това Игор Леонидович бе инструктирал служителите си, че в момента най-важното е да не позволят на терористите да произведат взрива там, където има много хора. Втората им задача бе да открият в тълпата подсигуряващата група, каквато със сигурност имаше и за която самоубийците не подозираха. Точно по тази причина ги допуснаха да стигнат на мястото на терористичната акция, а не ги задържаха още по пътя натам. Омар трябваше да си мисли, че операцията се е провалила случайно, а не заради изтичането на информация.
	На изхода от паркинга към момичетата с бърза крачка се приближиха две млади циганки с черни кожени якета и дълги пъстри поли. И двете бяха нагли, нахални и дръзки. Настойчиво и натрапчиво започнаха да ги убеждават, че трябва да им погледат на ръка…
	— Истината ще ти кажа — викаше едната от тях, почти увиснала на шията на изумената Марият. — Ще живееш сто години, мъжът ти ще е красавец, ще родиш пет момчета… — Тя сграбчи девойката за китката, с трениран жест изви ръката й зад гърба, рязко натисна главата на шахидката надолу, изви и другата й ръка и й сложи белезници.
	В същото време другата циганка опита да издърпа жиците от ръката на Асет, а когато не успя да я залови, се опита да я събори с удар в гърлото. Асет го избегна, извъртя се и хукна. Идеше й се да завие от болка, докато притичваше през площадката между паркинга и пазара. Едновременно с това с треперещи от страх ръце съедини двете жици на нивото на кръста си, но забрави, че са изолирани.
	В този момент на паркинга рязко изрева огромен американски джип, като че ли се устремяваше в състезание. За миг заприлича на гигантска черна жаба, полетя във въздуха и се приземи върху дребничката тичаща Асет. Тя се озова под колелата му и запищя от болката в натрошеното си тяло. Краката й престанаха да я слушат, но за сметка на това ръцете й бяха здрави! С непокорни пръсти тя смъкна изолирбанда и съедини жиците. Изтрещя взрив, за миг тя почувства още по-силна болка, всичко изчезна…
	През цялото време, още от момента, в който циганките отидоха при самоубийците, Радуев машинално натискаше един след друг бутоните върху пулта на дистанционното управление. Очевидно се смути, когато ситуацията излезе от контрол. В мига, в който Марият се озова на земята, двама „купувачи“, които до този момент се преструваха, че товарят торбите с покупките си в една кола, го сграбчиха за лактите.
	— Какво става, дистанционното ви ли не работи, другарю Калинин? — попита съчувствено единият от тях и ужасно стресна Инструктора. — Да не би батериите да са изтощени?
	— Не мърдай — каза другият, тъй като усети, че клиентът му потръпва. — Освен радиозаглушители, имаме и други неща — и той му показа юмрука си с размер на футболна топка.


	54.

	Шмит се качи с асансьора на деветия етаж на фонд „Реставрация“, премина със строева крачка край секретарката на Олга, която стана права, щом го зърна, и влезе без да чука в кабинета й. Желязната бизнес лейди седеше край заседателната маса, която по размери приличаше на тенис корт с твърдо покритие, и преглеждаше пощата си. Пред нея бе поставен коктейл, превърнал се напоследък в задължителна част от ежедневието й. Някъде преди около година се бе пристрастила към алкохола. Не, не към водката или към коняка, а към леките коктейли с мартини. Използваше сместа за сваляне на напрежението. Щом видя Шмит, Олга приветливо се усмихна.
	„Същинска актриса, мамка й, истинска шибана актриса! — помисли си злобно Дмитрий. — Ту ти говори гадости, ту се прави на най-добрата ти приятелка…“
	— Митя, влизай, сядай, радвам се да те видя! Благодаря ти, че дойде веднага след като ти се обадих… Имам новини… — тя направи една пауза по Станиславски, погледна Шмит в очите и тържествено заяви: — Белов се намери! Той е в Кавказ, в Чечня, в плен при уахабитите. Те искат за него откуп от един милион долара! В противен случай обещават да ни го изпратят на части… Обадиха ми се преди половин час по мобилния телефон и аз веднага ти звъннах.
	Ей това се казваше новина! И как ли Александър Николаевич се бе изхитрил да затъне в тази история? За какъв дявол се бе замъкнал в проклетата Чечня? Цялата тази работа като нищо можеше да е постановка с цел някой да им измъкне парите. Навярно някакви тарикати искаха да гепят кръглата сума от един милион долара, а пък самият Белов спокойно си живееше някъде в Петербург или Свердловск, или където и да е другаде и нито имаше представа, нито знаеше нещо за всичко това.
	— А ти разбра ли — поинтересува се Шмит — дали този, който ти се обади, е кавказец?
	— Май не беше. Звучеше по-скоро като московчанин, да, говореше с московски акцент! Честно казано, стори ми се, че е Глигана. Нали знаеш, че той говори хрипкаво и свисти, когато диша, като че ли грухти. Но не съм съвсем сигурна в това. Тъй че, какво ще правим, Митя? — Тя стана изключително внимателна и любезна както винаги, когато Дмитрий й беше необходим.
	„Най-вероятно — помисли си Шмит, — похитителите се страхуват, че могат да бъдат разкрити с помощта на специални разузнавателни средства и са възложили обаждането на някой от местните московчани. Срещу заплащане, естествено. Глигана би могъл да има отношение към това. Непременно трябваше да засекат следващото обаждане и да го запишат…“
	— Е, защо се замисли? — пришпори го Олга. — Един милион долара! Направо да откачиш! Да не би да са полудели? Тъй ли не се научиха да броят?
	Тя потърка пръстите си един в друг в класическия жест, който означаваше, че парите обичат сметката.
	— Що за въпрос е това? Нали съвсем наскоро се тръшкаше за сиротната участ на Иван и твърдеше, че си готова на всичко за него. Дори и на това да си възстановиш семейството. Наистина ли парите са ти по-скъпи от бащата на твоя син? — попита Дмитрий, без да скрива презрението си. — Разбира се, ти решаваш дали ще платиш откупа… Но аз нямам намерение да стоя настрана! — заяви раздразнено той.
	Олга го гледаше със снизходителна усмивка. Господи, колко лесно беше да се предвидят реакциите му. Дори едно дете би могло да го манипулира! Как изобщо се бе влюбила в този елементарен човек, в този симплицисимум?
	— Че да не би аз да съм против? — престори се на изненадана. — Аз съм с двете ръце „за“! Но, може би, все пак ще се опитаме да преговаряме и да свалим от цената. В крайна сметка търговията с хора също е вид бизнес както всички останали. Нали това е пазар и той диктува условията…
	Шмит се разтресе от възмущение. Така се разкрещя на Олга, както не бе крещял никога и на никого, само дето не започна да тропа с крака… Още миг и Шмит за пръв път в живота си щеше да вдигне ръка на жена. Изплашена от реакцията му, Олга отстъпи и нареди на всички подразделения на фонда да съберат наличните пари.
	След два дни Шмит в компанията на един-единствен телохранител в лицето на Коля излетя за Махачкала с частен самолет и дипломатическо куфарче в ръка, натъпкано с долари…


	55.

	Благовещенск беше стар търговски град, разположен на границата с Китай. В центъра му се издигаха двуетажните сгради на хотела, на Дома на офицерите и на театъра. Малко по-нататък се намираше институтът. Това бяха тукашните „небостъргачи“. Останалата част от тъй наречения „град“ беше застроена с едноетажни къщи. Невиждана скука и нечувана мъка!
	Единственото място, където човек можеше да се поразсее, беше крайбрежната градска улица — местният „Бродуей“. Реката вече се освобождаваше от леда си, което означаваше, че времето се затопля. По брега й нямаше къде яйце да падне. Жителите и жителките, особено онези от тях, които не живееха, тъй да се каже, само за хляба насъщен, а бяха струпали някакво състоянийце и можеха да си позволят известен разкош, важно се разхождаха край парапета. Демонстрираха като на ревю палтата и ботушите си, изработени някъде между Сеул и Шанхай, че дори и в Лондон и Рим, и си споделяха взаимно прясна и не чак толкова прясна информация…
	Понякога към тях се присъединяваше и Зорин в компанията на двама бодигардове… Той с ирония наблюдаваше напъните на „демонстрантите“ да показват солидност и респект. Оглеждаше жените от главата до петите и оценяваше прическите и аксесоарите им. В такъв момент човек би си спомнил безсмъртния труд на Ленин „Какво да се прави?“. Точно в него класикът на марксизма бе цитирал нечие остроумно изречение: „Горката Русия, тя винаги носи старомодни и изхвърлени от Европа шапчици!“
	Но Виктор Петрович знаеше какво да прави! На новото, тъй да се каже, стъпало по спиралата на общественото развитие. Както навремето Дарвин и Ленин, той също успя да създаде собствена класификация на видовете… Не, не на животинските и растителните видове, а на чиновническите услуги! Това беше, тъй да се каже, ценоразписът на Зорин.
	Искаш ли да получиш земя за строителство на престижна къща в пограничната зона? За бога, нямаш никакви проблеми, дай пет хиляди долара и си вземи разрешителното с всички подписи и печати.
	Заплашено ли е вашето отроче от съдебна присъда за престъпни лудории като изнасилване и хулиганство? И в това няма нищо страшно, прокурорското дирене лесно може да бъде прекратено, а делото да се изземе от производство и да се изпрати в архива. Бройте десет хиляди и бъдете щастливи!
	Данъчното законодателство ви е хванало в нарушение, така ли? Гепили са ви за ръцете при получаването на подкуп? Спипали са ви с любовница в чужд апартамент? Добричкият доктор Ох-боли, който всъщност е доктор Зорин, ще излекува и изцели всички ви!
	Днес даже в тоалетната не можеш да отидеш, без да си платиш. Където и да се обърнеш, пазарът е безпощаден и не знае какво е това милост и сантименталност. Затова в нашето смутно време се появиха безброй проблеми, които изискваха помощта и подкрепата на компетентните специалисти. И това не бе никакво рушветчийство, а най-обикновено заплащане за услугите.
	Самият Зорин стоеше зад кадър и беше извън всякакви подозрения! С издирването и разработването на обектите се занимаваше Литвиненко. Той ловко навеждаше клиента на мисълта за мрачното му бъдеше зад бодливата тел. Недвусмислено му намекваше за възможността да се спаси, цитирайки съответните откъси от Наказателния кодекс, а след това по ценоразписа на Зорин „получаваше според заслугите“…
	А на това отгоре Виктор Петрович разполагаше и с „рейтинга на спасителите“! Тъй като познаваше възможностите на един или друг чиновник на местно или федерално равнище, той определяше как всеки от тях може да бъде нает за ролята на избавител и колко да му бъде заделено от сумата, която Литвиненко получаваше. Най-важното бе да се помага на хората! Да се твори добро! Да се спомага за развитието на капитализма в Русия!
	И тъй, при Зорин всичко беше под контрол, а новата класификация на услугите работеше като по часовник. И затова всеки що-годе известен бизнесмен или чиновник се стараеше да се приближи до Виктор Петрович на градското стъргало, да му се мерне пред очите, да му засвидетелства почитанията си и да му напомни за себе си.
	Да, тук не беше като там! Това не беше Москва, климатът бе друг. Колко прав е бил Юлий Цезар, когато е казал, че е по-добре да бъдеш пръв на село, отколкото втори в града! Тук, в Благовещенск, Зорин като велможа на Екатерина почти легално събираше своята дан за уважението към себе си в паричния му еквивалент.
	Такъв човек си беше Зорин. Парите го обичаха! Още на младини Виктор Петрович определи за себе си паричните знаци като мистична субстанция, която сама избира с кого да си има работа, на кого да се отдава и от кого да страни, че дори и да бяга колкото се може по-далеч…


	56.

	По време на целия двучасов полет до Махачкала Шмит седя с мрачна физиономия, въздиша и от време на време руга. Перспективата да даде на Омар един милион долара, които вероятно щяха да бъдат използвани в подкрепа на терористите, на залагането на взривове в руските градове и на откупите за попадналите в плен бунтовници изобщо не го радваше. Той все повече бе склонен да мисли, че моментът, в който ще предадат парите, трябва да се използва за освобождаването на Белов. А Омар да бъде ликвидиран и — какво да се прави, щом така се налага — да бъде погребан за тяхна сметка, тоест — да отдели десет хиляди долара от този един милион. Само че как да извърши всичко това?
	С Коля нямаха оръжие, защото такова беше условието да им дадат самолета. Бяха принудени да действат на чужда територия… Тъй като беше истински професионалист, Шмит отхвърляше спонтанните решения и предпочиташе да действа по добре обмислен план. Но в този случай изпитаните методи бяха изключени. Шмит отново въздъхна тежко.
	— Дима, какво ти става, да нямаш астматичен пристъп? — поинтересува се Коля, който седеше до него. — Защо дишаш като стар кон, който мастурбира? Не се тревожи, ще направим всичко както трябва…
	— А как трябва? — попита го Шмит. — За Саша никакви пари не ми свидят, но да ги давам на разни боклуци…
	— Че защо трябва да им ги даваме? Помисли си само, ние имаме един куфар пари. В Кавказ с толкова пари можеш да си купиш автономна област или дори цяла република… Ще наемем хора, ще вземем под аренда от войничетата една установка „Град“ и ще освободим Белов, а пък Омар ще направим на бифтек…
	— Козелът не става за бифтек — възмути се Шмит, — първо трябва да го очистим…
	Коля се разсмя. За разлика от Дмитрий, на него задачата да освободят Белов не му се струваше чак толкова сложна. Колко такива операции бяха извършили в рамките на флота и всичките до една бяха успешни!
	— Че какъв е проблемът? Щом трябва, ще го очистим… — отсече той.
	Шмит прехвърли наум на кого от тамошните кавказци може да разчита. Оказа се, че освен на престъпния бос в Махачкала Аслан Абалаев, нямаше към кого другиго да се обърне. Налагаше се да поиска хора и оръжие от него. Само че дали той щеше да поиска да си пресича пътищата с уахабитите? Шмит каза на Коля, че най-вероятно ще включат в операцията Абалаев. Той кимна в знак на одобрение.
	В това време през илюминаторите се показаха Кавказките планини. Гледката беше неописуемо красива, но нито Шмит, нито Коля й обърнаха внимание. Главите им бяха пълни с други неща. Когато самолетът започна да се снишава над летището в Махачкала, Шмит все още нямаше дори приблизителен план за действие. Та той дори не знаеше къде Омар държи Белов!


	57.

	Белов слезе по подвижната стълба в мазето и се огледа. Помещението не представляваше нищо особено — най-обикновен бетониран кладенец, само че малко по-голям — с диаметър над три и половина метра. Нагоре стените му леко се стесняваха. Дъното на шахтата беше сухо, а по стените й не течеше вода. Територията вече беше населена: върху една рогозка до стената в поза йога седеше интелигентен на вид човек със скъпи очила и още по-скъпи обувки, с вратовръзка и елегантен костюм „Кристиан Диор“, върху който бе наметнал съдрана грейка.
	Витя, Федя и Уотсън слязоха на дъното на кладенеца след Белов. Злобин, който попадаше в плен при чеченците вече за втори път и поназнайваше малко езика им, вдигна глава нагоре и подвикна нещо обидно на брадаткото, който надникна в мазето. В отговор онзи изригна куп ругатни. След това измъкна стълбата и покри изхода с метална решетка.
	Щом видя новите си съседи, човекът с грейката скокна на крака и щастливо се усмихна.
	— Най-сетне, поне ще има с кого да си приказвам! Вече загубих сметката, дори не зная от колко дни вися тук… Коя дата сме днес?
	След като се осведоми за датата, той печално въздъхна и каза, че е изминал цял месец, откакто е отвлечен.
	— Извинете, не ви се представих. Олег Алексеевич Риков, бизнесмен от Красносибирск.
	Щом чуха името на града и известната на всички фамилия, приятелите се спогледаха. Те знаеха за похищението на Риков не само от вестник „Камбана“, а защото цялата епопея на комбината се разигра пред очите им и много добре им беше известна. Риков попита какво отношение имат хората в града към неговото отвличане и какво става с жена му и приятелката й? Нетактичният Витя понечи да му разкаже за смъртта на съпругата на олигарха, но Федя го възпря, а Белов го изгледа толкова страховито, че той си прехапа езика.
	Олигархът се върна на мястото си до стената и с известно изумление започна да разглежда новите си „съквартиранти“. Недоумяваше какво свързва тези толкова различни на вид хора, макар да личеше, че всички са от една и съща компания и точно заради това са попаднали в плен. Тримата седнаха до близката стена, а Белов отиде при Риков.
	— Аз съм в течение на вашата война за комбината — каза Саша и седна на рогозката до олигарха. — Така се случи в живота ми, че самият аз десетки пъти организирах такива набези. Аз съм Александър Белов от Москва. Бившият президент на фонд „Реставрация“… Чували ли сте за него?
	— Чувал съм много пъти — кимна Риков. — Мое задължение и хоби е да зная за всички играчи на руския пазар. Още повече, че се занимавахте с алуминий! Значи вие сте въпросният Белов… Извинете, не ви познах, въпреки че ви гледах по телевизията, когато ви награждаваха с орден за храброст. И какво мислите за набега срещу мен? Какво е, тъй да се каже, мнението ви на специалист?
	— Ами, ако се съди по това, че вие седите тук, а не в кабинета си в Красносибирск, всичко е ясно — констатира печалния факт Белов. — Тук най-важното е кой е авторът на тази идея и кой е нейният режисьор. Защото той е много добър режисьор. Ясно е, че е могъщ човек, с връзки в Москва и с неизчерпаеми финансови възможности. Такива хора не са чак толкова много в Русия. И не всеки от тях може да тикне конкурента си в зандан в Кавказ!
	Риков му възрази, че неговото разузнаване е проверило всичките му конкуренти за връзки с атаката срещу комбината и не е намерило нищо, достойно за внимание… Белов се подсмихна.
	— Знаете ли, нещата стоят далеч по-просто. Чели ли сте вестник „Камбана“? — попита той олигарха и след като получи отрицателен отговор, поклати укорително глава: — А трябваше. За да победиш врага си, се иска да познаваш неговото оръжие… А пък аз обърнах внимание на карето на вестника…
	Саша му разказа, че основател на това издание е Сергей Литвиненко, който, доколкото му е известно, е тясно свързан с Виктор Петрович Зорин. И че най-вероятно точно Зорин е режисьорът на този спектакъл, а Литвиненко е помощник-режисьорът. Но Зорин е само един чиновник, макар и от високите етажи на властта. Той просто не разполага със средства за такава широкомащабна операция… А изводът гласи, че зад него стои друга, по-едра риба…
	— И коя е тя според вас? — попита Олег Алексеевич, който слушаше с интерес Белов.
	— Сетете се сам! Вестникът се казва „Камбана“. Това е ключът към загадката.
	Олигархът се замисли. Каква връзка би могло да има между названието на вестника и набега срещу комбината? Ама че измишльотини. Но Белов очевидно беше умен мъж. Нямаше току-така да бръщолеви глупости. „Камбана“, „Камбана“… Май че така се бе наричал емигрантският вестник на Херцен, а той го бе издавал в Лондон. Точно така! Имаше връзка!
	— Берестовски! — провъзгласи изненадано Олег Алексеевич.
	Саша кимна със задоволство и се разсмя.
	— Сега вече всичко ми е ясно — удари се по челото Риков. — Малко преди да ме отвлекат, имах доста необясним разговор с помощника на представителя на президента Зорин. Той настоятелно ме посъветва да се оттегля от поста си. Намекна, че тази благородна постъпка ще успокои напрегнатата обстановка в комбината. Дори ми се наложи да се обадя на неговия началник, за да го сложи на мястото му… Но и през ум не ми е минавало, че в тази работа е замесен Берестовски! Вие имате талант на анализатор — погледна той с уважение Белов.
	В отсрещния ъгъл се завихри спор, който моментално премина в кратко сбиване. Победител в него излезе Витя. Оказа се, че е успял да отнеме от Доктор Уотсън плоското шишенце с балсам, което Вонсовски се бе изхитрил да вкара в зандана въпреки всички обиски и пребърквания…
	— Дай го тук — нареди Саша и взе шишенцето. Витя недоволно започна да мърмори, когато Саша развъртя капачката и помириса съдържанието му. Федя и Уотсън погледнаха с надежда към Белов. — Знаете ли какво, момчета, хайде да пием за това да излезем оттук живи и по възможност на собствените си крака! — Саша отпи от шишенцето и го предаде нататък…


	58.

	Шмит и Коля бяха посрещнати до трапа на летището в Махачкала от един представител на филиала на приятелската московска банка, която им предостави самолета си за частното им пътуване. Двамата бяха изненадани най-много от вида на летището: по целия си периметър то беше обградено от бронетранспортьори, а наоколо сновяха хора във военни униформи. Обстановката напомняше снимачна площадка на някакъв екшън или филм на военна тематика.
	— Какво става при вас? — поинтересува се Шмит, а Коля съжали, че не са въоръжени. Без пистолет под мишницата се чувстваше точно толкова неловко, колкото би се чувствала светска дама без грим на прием.
	— Баретите току-що арестуваха местен престъпен бос. Аслан Абалаев се казва — обясни им посрещачът, който имаше вид на банков чиновник. — Сложиха му белезниците направо в самолета на пистата. Планирал отвличане на кмета на Махачкала. Само че му се наложило дълго да чака на опашка, за да се докопа до кмета. Това е седмото по ред отвличане на горкия човек, за щастие — отново неуспешно. Все не могат да си поделят града — измърмори недоволно чиновникът.
	Той подкани с жест гостите да го последват и тръгна към входа в сградата на летището. До него беше паркирана газка с трима въоръжени до зъби десантчици под командването на един напет офицер. „Сините барети“ опипаха с подозрителни погледи новопристигналите, които минаха покрай тях, но не казаха нищо… Вече бяха видели представителя на банката, който им се наби на очи, докато чакаше кацането на самолета.
	Точно в този момент Коля се обърна към Шмит, връщайки се към прекъснатия разговор:
	— Е, какво реши за Белов? На Абалаев не можем да разчитаме. Какво ще правим?
	Шмит сви рамене. Един дявол знаеше. Трябваше да се обадят на Омар и да си уговорят среща. Друг изход нямаше.
	— Ей, хубавици, я се върнете обратно — разнесе се зад тях властен басов глас. Когато Шмит се обърна, видя същия онзи офицер, само че сега беше излязъл от колата и заплашително се взираше в тях. Подчинените му бяха приготвили автоматите си за стрелба. — Покажете документите си…


	59.

	Шамил имаше четири деца — двама синове и две дъщери. Както се полагаше на всеки баща, той умираше за тях и се грижеше за семейството си. А какво по-страшно можеше да има за един любящ родител, от това да гледа собствените си деца гладни и болни?
	Но той най-много страдаше за най-малката си дъщеря Зарема. Тя беше такова глупаче! По-големите вече можеха да се грижат за себе си. А тя бе като кърмаче и всеки миг се нуждаеше от него.
	Преди овчарят да стане воин на исляма, той нито за минута не се разделяше с нещастното момиченце. То седеше в коленете му, когато той ходеше с каруцата за дърва, помагаше му да поправя килнатата ограда или просто стоеше до него, когато той вършеше нещо в двора. Бащата взимаше щерка си дори когато извеждаше овцете на паша. Носеше я на ръце…
	Тя не беше чак толкова глупава, за колкото я мислеха всички. Бе добро, мило дете и се стараеше винаги да угоди на баща си… Обичаше до самозабрава да играе на кукли. И точно за това се бе озовала в гората, когато я нападнаха вълците. Шамил й подари за рождения ден кукла Барби, която донесе отдалеч, чак от Москва! Прекрасна кукла! Момиченцето бе щастливо и не се разделяше с играчката нито денем, нито нощем.
	Но един ден Омар зърна Барби! И нареди да строшат и изхвърлят този американски изрод! И започна да крещи, че куклата е свидетелство за израждането на западната култура и че е жива порнография. Та тя дори имаше голи гърди!!! Шамил беше принуден да се подчини. Още повече, че много от неговите съседи уахабити, включително и роднините му, също мислеха така…


	Зарема страшно се изплаши и обиди, когато Шамил й взе куклата пред очите на всички и я изхвърли в купчината боклук зад къщата. Как беше възможно баща й първо да й подарява кукла, а после да й я отнема? Тя не можеше да разбере с недоразвитото си мозъче нито дълбокомислените разсъждения на Омар, нито праведния му гняв. За нея Барби беше приятелка, красиво момиче с руси коси. Тя можеше да си разговаря с нея, а страшният и зъл Омар не искаше да разбере нищо… През нощта, когато всички легнаха да спят, тя тайно се измъкна от къщи и хукна да спасява Барби…
	Оттогава не можеше да си другарува с нея открито нито вкъщи, нито в селото. Всички, всички бяха против тях. Дори баща й! А пък майка й не обичаше дори и самата нея, защото се срамуваше, че дъщеря й не е като останалите.
	Зарема построи на Барби къщичка в гората под едно дърво и започна всеки ден да й ходи на гости и да й разказва всички последни новини от селото. И точно там я нападнаха вълците…


	Шамил знаеше какво е добро и какво — лошо и без Омар. Знаеше какъв е дългът на истинския мъж: на доброто да отговаря с добро, на злото — със зло, а на силата — със сила. Но какво можеше да направи с безмилостните вълци в човешки кожи, които се бяха заселили в селото? Ако те го заподозряха в предателство, веднага щяха да му прережат гърлото като на овен, и то не само на него, а и на жена му, на всичките му деца и на престарелия му баща.
	Затова, когато в селото командваше Омар, Шамил само разперваше ръце. Тези ръце умееха да вършат всичко: да обработват мъничкия участък земя върху планинската местност, да косят трева в долината, да стрижат овце, да сковават простички мебели за къщата. Но тези ръце не можеха да убиват и не искаха да се научат на това!
	Вечерта Шамил реши да си поговори със старейшината на селото. Той се оплака от Омар и разказа всичко, което му тежеше на душата. Но старецът също като него разпери безпомощно ръце. Оставаше им само една надежда — волята на всемилостивия Аллах…


	60.

	Същата вечер в Калиновка се състоя огромно за местните мащаби стълпотворение. В оградения с бодлива тел участък върху зелените сандъци от снаряди, поставени покрай вкопания в земята варел, в който горяха дъски от същите дървени сандъци, нацепени току-що с брадва, седяха Шмит, Коля и десантчиците заедно с техния запорожки офицер Ковалчук. Страстите се нажежаваха. Само преди минута десантчиците се бяха разделили на два непримирими лагера.
	Едните категорично се противопоставяха на участието на нелегалната, неразпоредена от командването им операция по освобождаването на пленниците, другите крещяха и се биеха в гърдите, че им е омръзнало да си подлагат задниците под куршумите за шепа копейки и че вече е крайно време да помислят за себе си и за бъдещето си!
	Работата беше там, че Шмит обеща на всеки от участниците в спасителната експедиция по десет хиляди долара плюс още толкова за семействата на всеки загинал, ако не дай си боже, се стигнеше до там. В сравнение с грижата на държавата за благото на наемните войници това предложение изглеждаше повече от примамливо.
	Ковалчук наблюдаваше кресльовците, траеше си и се подхилваше в пищните си украински мустаци. Веднага след като се върнаха от Махачкала той обсъди тази деликатна тема с командира на частта Ромадановски и срещу малък рушвет в размер на хиляда долара майорът му обеща да организира прикритието им и да представи техния поход в щаба на дивизията като активно разузнаване.
	За разлика от агентурното и обикновеното, активното разузнаване се основаваше на действията на диверсионни групи, чиято цел бе да нанесат вреда на противника. И те щяха да я нанесат… Щяха или да вкарат в гроба, или да заловят жив знаменития арабин Омар. И да разгромят бандата му. А най-важното бе, че нямаше да го направят безплатно, нито заради едните медали, нито заради голямо „мерси“, а срещу прилично заплащане. Вече и глупак би се досетил кой ще тръгне на въпросното „разузнаване“ — всички, освен онези, които сега се противопоставяха на тази „авантюра“, както я наричаха те.
	— Стига, момчета, почесахме си езиците, време е да престанем — Ковалчук се изправи до огъня в целия си богатирски ръст. — За последен път питам: кой ще тръгне на операцията? — Той огледа строго присъстващите. — Значи тъй, който тръгва с мен, да остане на мястото си, а който няма нужда от пари, да става и да се омита оттук. Давам една секунда за размисъл, времето вече тече…
	Никой от участниците в мозъчната атака не повдигна задника си от сандъка, върху който седеше… Шмит и Коля се спогледаха и се разсмяха от сърце… В същия миг към тях се присъедини и клокочещият бас на Ковалчук, а след него всички десантчици започнаха да се превиват от кикот.
	Шмит стана, отдалечи се от огъня и се обади на Омар. Съобщи му, че е донесъл парите и е готов за размяната. В отговор научи мястото на срещата — село Хасанюрт.


	Част III
	Всичко е мое, казал Булат…

	61.

	— Саша… — разнесе се детски глас.
	Пленниците скокнаха като един и вдигнаха глави нагоре. През кръглото отверстие на шахтата, покрито с метална решетка, се виждаха току-що изгрелите на нощното небе звезди и тъмният силует на една глава. Зарема! Напоследък тя бе свикнала всяка нощ да идва до шахтата и да си говори със Саша. Това накара Витя да престане да се заяжда с Федя и да подхване Белов — постоянно му досаждаше с шегите си за взаимната любов между двамата.
	Белов беше поправил куклата й, тъкмо преди тя да се появи. С помощта на една треска и парче плат, което откъсна от ризата си, и под вещото ръководство на квалифицирания Доктор Уотсън той успя да сложи шина върху счупения крак на потърпевшата. Вярно, Саша реши да окаже помощ на американското момиче не съвсем безкористно, а с определена цел.
	— Здравей, Зарема — каза й мило Саша. — Поправих ти куклата. — Той извади от джоба си пострадалата по време на вълчето нападение Барби и я показа на момиченцето, но в шахтата беше тъмно и то едва ли успя да види нещо. — Крачето й е счупено и се наложи да го бинтоваме!
	Щом чу, че Барби е жива, Зарема страшно се зарадва, първо се разсмя, а после се разплака от съчувствие към болната кукла и започна да моли Саша да й върне приятелката…
	— Зарема, във вашето село има ли една такава девойка, която прилича на твоята кукла — със сини очи и руса коса? — подвикна Саша на момиченцето. — Къде е тя?
	Зарема каза, че голямата Барби живее в мазето на чичо Омар…
	— Трябва на всяка цена да се срещна с нея — обясни Саша на момиченцето. — Помогни ми, моля те, и ще си получиш куклата… Хвърли ми едно въже, за да мога да изляза оттук и да се видя с леля Барби… А ти млъквай — каза той шепнешком на Витя, който се разсмя в много неподходящ момент, — докато не съм ти строшил рогата.
	— Ти по-добре си лъсни твоите — озъби му се Витя, но млъкна.
	Момиченцето изчезна. След около пет минути горе се чу шумолене и на дъното на шахтата падна едно намотано дебело въже.
	— Мамка му, ама че асистентка имаш! — пак разкикоти се тихичко Витя, вече едва сдържаше, — няма да се затриеш с такава помощничка.
	В течение на цяла една минута Белов обяснява на момиченцето, че няма как да излезе от шахтата, ако въжето не е завързано горе. Щом разбра това, Зарема се разплака, защото много искаше да си получи куклата, но не можеше да завързва въже. Всички разочаровано се върнаха по местата си, седнаха и се облегнаха на стените, а Витя цветисто изпсува.
	— Ама че сме идиоти — възкликна Саша след минута мълчание. — Та ние разполагаме с всичко, за да се измъкнем оттук!
	Обитателите на шахтата погледнаха с надежда Белов. Той се приближи до стената и неизвестно защо почука по нея с юмрук.
	— Значи тъй, момчета. Ние сме петима, нали? — и след като чу единственият възможен отговор на този въпрос, кимна с глава: — Петима. Да си спомним златното си пионерско детство. Ще направим следното: вие двамата — посочи Уотсън и Риков — ще застанете с лице към стената и ще се опрете с ръце о нея… Така, Олег Алексеевич… — Белов се наведе и потупа с ръка пищяла на Риков, отмествайки го на разстояние от стената. — Веднага се вижда, че никога не сте имали работа с ченгетата, отдръпнете се, отдръпнете краката си. Сега опрете ръце о стената. Уотсън, много добре стоиш, школата веднага си личи… Така, а сега ти, Витя, се качи върху тях, направи същото и намери точката на равновесие. Хвани се ей там с ръка — показа Саша една широка пукнатина в стената на шахтата.
	Когато акробатичната композиция беше изградена, Белов се отдръпна назад и я огледа с критичен поглед.
	— Ами аз? — попита обидено Витя, който също искаше да участва в този акробатичен етюд.
	— Ти ще ги крепиш и ще ги подпираш отзад, за да не пострадат, когато падна отгоре — засмя се Белов.
	С помощта на Федя той се покатери по образувалата се от телата стълба до решетката, вкопчи ръцете си в нея, но не можа да я помръдне от мястото й. Вероятно беше заключена с катинар или резе от външната страна.
	— Зарема! — подвикна тихо Саша. Само на трийсетина сантиметра от него се появи широконосото лице на момиченцето. То доволно се усмихваше. — Дръпни резето… Отмести го, де — поясни той, след като видя, че Зарема го гледа въпросително. — По дяволите, тя не разбира всичко на руски. Как да излезем оттук? Как да отворим решетката?
	Зарема завъртя глава няколко пъти… Сетне се разнесе скърцане на дръпнато резе… Долу акробатите дишаха тежко от напрежение. Олюлявайки се върху нестабилната си опора, Белов вдигна като щанга тежката решетка нагоре и я отмести встрани толкова, колкото да се измъкне от отвора…


	62.

	Няколко дни преди да се случат описаните събития, на летището в Ханкала се приземи военен транспортен самолет с генерал Веденски на борда. Решението на Игор Леонидович да оглави операцията по ликвидирането на групата на Омар (с кодово название „Мечът на Баграмен“) изобщо не беше негово, а по нареждане на изпълняващия длъжността президент на Русия Всеволод Всеволодович Батин! Тоест — направо по божията воля.
	Общо взето военните операции не влизаха в компетенцията на заместник-шефа на Федералната служба за безопасност. Но изчезването на Риков вдигна много шум. И руската преса, и чуждестранните журналисти непрестанно събираха подробности за похищението на олигарха и положението в Красносибирския комбинат за алуминий. Нещата стигнаха дотам, че Батин взе случая под личното си наблюдение.
	И тъй като беше държавник до мозъка на костите си, не можеше да не съзре заплаха за националната сигурност на Русия в опита на Берестовски да пусне корени на сибирска земя. А това означаваше, че по всички възможни начини трябва да се подкрепи Риков. Налагаше се да бъде спасен на всяка цена и да му се помогне да възстанови предприятието. Риков беше „свой“, дълбоко почтен и неопетнил с нищо репутацията си бизнесмен!
	А към Берестовски Батин винаги бе изпитвал дълбока омраза като към типичен комбинатор. Той особено го възненавидя, след като онзи му натри носа по време на едно мероприятие още по времето, когато Батин бе заместник на кмета на Петербург Колчак. Но всъщност във всичко това нямаше нищо лично. Просто потребностите на обществото често намираха израз в личните отношения между политическите и държавните дейци.
	Колко сили, думи и нерви прахоса Батин, за да привлече италиански, немски и английски капитали и какви бляскави икономически перспективи в Русия им рисуваше по време на задграничните си пътувания! А пък Берестовски беше заседнал като в окоп, като в засада на мъгливия Албион и убеждаваше западните инвеститори, че не бива да си имат работа с Русия: „Там ще ви ограбят, господа европейци, не се съмнявайте!“ Преди една англичанка им подливаше вода, а сега — новоизпеченият англичанин сър Берестовски!
	И как щяха да реагират на събитията в Красносибирския комбинат за алуминий чуждестранните инвеститори, които още дори не бяха успели да вложат парите си в икономиката на Русия? Щяха ли да се изплашат и да пренасочат финансовите си потоци? Щяха ли да вложат милионите си във въпросната Украйна или в Казахстан? Или пък в Китай?
	И това грижливо изграждано от Батин в течение на няколко години здание на страната с европейски декор да вземе да рухне заради някакъв си арабски бандит и терорист на име Омар?
	Ето защо заповедта „да се открие и обезвреди“ дойде от най-горните етажи на властта. Което означаваше Омар да се срещне със смъртта, Берестовски да бъде обезвреден, а Риков да бъде доставен в Москва, при това — задължително жив.


	63.

	По време на заседанието на обединеното командване отговорникът за провеждането на военната фаза от операцията генерал Грошов докладваше с кратки и насечени изречения. Веденски не сваляше от лицето доброжелателното си изражение, кимаше в знак на одобрение и преценяваше наум всяка дума на докладчика.
	Граничарите са затворили границата с Грузия… — „Не ми дрънкай глупости, генерале, не можеш да сложиш войник до всяка пътечка, цялата армия няма да стигне за това…“ — Привлечени са десантчиците от Министерството на отбраната, които са блокирали селото от източната страна… — „Да речем, че това е правилно решение, но въпреки това къде е гаранцията, че бойците на Омар няма да се измъкнат от обръча по някоя от другите пътеки, които познават?“ — В западна посока действа специалното звено на вътрешните войски, там и птичка не може да прехвръкне… — „Птичка може и да не прехвръкне, но сепаратистите ще се промъкнат като вода през пясък, защото познават всеки проход и всеки камък в родните си планини…“ — На север действа подразделението на четирийсет и втора мотострелкова дивизия… — „Съставена от срочно служещи млади момчета, които още не са помирисвали барут…“ — Войската ще бъде подкрепена по въздух от авиацията с изтребители и вертолети… — „Цялата армия срещу най-много двеста бойци? Не е ли срамно да се признава това?“
	Но щеше да е глупаво от негова страна да критикува професионалистите, тъй като тук и без това всички го възприемаха като парвеню и фаворит на бъдещия президент на Русия. Освен това критиката му нямаше да доведе до нищо. Както казваше Горбачов, процесът е в ход, и както казваше Кутузов, не можеш да вървиш срещу съдбата.
	— Моля да ме държите в течение за развоя на събитията — обобщи изказванията Веденски. — Искам да получавам докладите на офицерите за свръзка на всеки час, а когато се налага — и по всяко време. И денем, и нощем…
	Но когато войската блокира Хасанюрт там вече нямаше жива душа! По данни на визуалното разузнаване жителите му го бяха изоставили, както московчани — Москва пред Наполеон…


	64.

	След няколко минути всички пленници от шахтата се изкачиха горе по стълбата, която Саша намери и спусна долу. Озоваха се в двора на къщурка, сгушена в горния край на селото — там, където стръмният склон, върху който бяха построени къщите, тръгваше нагоре във вид на отвесна скала. От тази височина се виждаше края на гората, където бойците уахабити ги бяха заловили в плен.
	Зарема поглеждаше с надежда в очите всеки от пленниците, които излизаха от шахтата, в очакване да види в ръцете му своята кукла. Последен навън изпълзя Фьодор Лукин. А къде остана куклата Барби? Върху кръглото простодушно лице на Зарема се отпечата израз на обида и разочарование. Саша я погледна и се плесна по челото:
	— Ето, вземи… — Той бръкна в пазвата си и подаде на озареното от щастие момиченце пластмасовото копие на русата американка.
	— Ако твоята Варвара се разболее, трябва да я лекуваш с балсама на Уотсън — посъветва Федя Зарема. — Това е ей този плешив чичко с мустаците, него трябва да търсиш… — и той посочи уморения до смърт от номерата му Доктор Уотсън.
	Щастливата Зарема грабна куклата, притисна я до себе си и започна да й шепне нещо на чеченски. Барби мълчеше. Съдейки по всичко, тя умееше да слуша. А може би разбираше само английски…


	Белов внимателно огледа околността. Тук нещо не беше наред! Вече съмваше, но нито един прозорец не светеше, нито един комин не димеше. Дори да нямаше ток, пак беше странно. Кучетата не лаеха! И охраната никаква не се виждаше! Това не беше характерно за чеченците, тези родени воини можеха да бъдат упрекнати във всичко, но не и в липсата на професионализъм.
	— Какво става тук, къде са всички? Защо не се вижда нито една светлина? — попита той Зарема.
	— Омар нареди всички да напуснат селото. И всички го напуснаха, нашите хора се страхуват от Омар. А моят татко не се страхува… Той дори и от вълците изобщо не се страхува… Така каза на мама! — съобщи гордо момиченцето.
	— А къде е баща ти? Хайде, заведи ни при него…


	Шамил ги посрещна на прага на къщата си. Беше страшно притеснен, защото бе открил, че дъщеря му е изчезнала и не знаеше къде да я търси. Толкова се зарадва, задето е невредима, че дори не й се скара. Но Зарема изобщо не се чувстваше виновна. Та нали тя беше помогнала на добрите хора, които бяха спасили и нея, и Барби!
	— Значи сами се измъкнахте от шахтата? — попита Шамил и се подсмихна: — Омар сигурно ще се зарадва… Влезте в къщата, докато не са ви забелязали — направи крачка назад и пусна бегълците в помещението. — В селото няма никой, само Омар кой знае защо остана заедно с трима бунтовници…
	В простичко, дори примитивно обзаведената стая, която служеше едновременно и за кухня, и за спалня, и за хол, всичко беше обърнато с главата надолу.
	— Когато тръгваше, жена ми взе само най-необходимото и разхвърли всички неща — обясни Шамил. — А аз останах заради дъщеря си…
	Белов го попита дали има оръжие. Той поклати глава, сетне като че ли си спомни нещо, отиде в другата стая и се върна с голям нож в ръка.
	— Ето, намерих го в гората, след като ви заловиха.
	Витя се хвърли към Шамил с вик: „Това е моето мачете!“
	Той страшно се зарадва на любимата си играчка! И радостта му в никакъв случай не беше по-малка от тази на Зарема, когато получи куклата си.
	— И кой от нас двама е глупакът, а? — укори го Фьодор.
	— Във всеки случай не съм аз — отвърна Витя, размаха широкото острие, както римски император — късия си меч, и го прибра в калъфа…
	— Извинявайте, момчета, но нямам друго оръжие вкъщи — каза виновно Шамил. — Трябва да се махнете, докато Омар не е открил, че сте избягали.
	Според него на входа на селото имало един джип „Чероки“… Можели да се възползват от него… Белов и Риков се спогледаха.
	— Единственият изход е да откраднем колата и да изчезнем оттук колкото се може по-надалеч. Без оръжие нямаме абсолютно никакви шансове — убеден бе Олег Алексеевич…
	В крайна сметка общото събрание реши, че Белов, Витя и Шамил в качеството му на водач ще откраднат джипа, а другите ще се опитат да се измъкнат от селото по друг път с помощта на Зарема. Тя познавала всяка пътечка наоколо. Определиха си среща на края на гората, там, където бойците заловиха Саша и приятелите му…


	65.

	— Стойте! — спря Белов спътниците си, когато се отдалечиха на няколко крачки от селото. — Не исках да го казвам пред всички, защото нямаше да се отървем от тях… Тук имам да свърша още една работа… Шамил, Зарема каза, че Омар държи в мазето си една руска девойка. Още ли е там? Какво стана с нея?
	Шамил му разказа, че Омар се е опитал да я направи своя любовница, но тя оказала съпротива. И то каква! Вкопчили се един в друг като борци и Ярослава му счупила ръката! Бунтовниците едва ги разтървали… В селото всички започнали тайно да се присмиват на Омар. Що за воин бил, след като не можел да се справи с една жена! Позор! Омар се вбесил и я пребил от бой, страшно я пребил. И я заключил в мазето си.
	— Хайде, води ни в неговата къща — каза решително Саша. — Само че трябва да стигнем до там незабелязано…
	Шамил кимна и ги поведе по един заобиколен път между скалите и къщите. На няколко пъти се наложи да се промъкват през ниските огради от струпани камъни, да прескачат от покрив на покрив и дори да минават през къщи и обори. В резултат на тези упражнения след десетина минути се озоваха върху плоския покрив на къщата на Омар. Белов внимателно се приближи до самия му ръб и погледна надолу. Там, на пет метра от тях се разхождаше нищо неподозиращ брадат мъж с натовска защитна униформа и черна плетена шапка, който в присвитата си ръка държеше насочен нагоре автомат „Калашников“.
	Витя и Шамил се приближиха зад Саша и застанаха толкова близо до него, че той чуваше дишането им. Белов показа на Витя изпънатия си нагоре палец, а сетне сви ръка в юмрук и направи жеста, с който по време на гладиаторските борби римляните са гласували за смъртта на победения — с палеца надолу…
	Злобин измъкна мачетето, прицели се и го метна със замах. Тренировките върху Наполеон Карлович не бяха минали напразно. Ножът със свистене достигна целта си и се заби във врата на боеца точно в основата на черепа. Върху камъните първо с дрънчене падна автоматът, а сетне до него по лице се приземи и самият той. Ако се съдеше по неестествената му поза, смъртта го бе застигнала на мига, дори не успя да изохка.
	Саша показа на Витя юмрука си с вирнат нагоре палец и закима в знак на одобрение… Изведнъж застаналият зад Белов Шамил започна да вие, сякаш бе получил пристъп на зъбобол, стисна силно Саша за лакътя и посочи надолу.
	На площадката пред къщата стоеше и се усмихваше Омар с бинтована ръка, която висеше на преметната през врата му превръзка. В другата си ръка той държеше автомата на убития бунтовник, опрян до тила на… Зарема! Тя пък как се бе озовала тук?
	— Ей, Белов — подвикна самодоволно Омар. — Много хубаво ми беше с твоята Ярослава. Слез долу, ще бъдеш гост на сватбата ни. Или имаш нещо против?
	— Че каква ще е тази сватба без гости? — попита Саша. — Защо изгони хората от селото, Омар?
	Той отблъсна назад Витя и Шамил, за да излязат от опасната зона, и скочи от покрива на земята.
	— Боли ли те ръката? — попита Белов, след като се изправи, и пусна една съчувствена усмивка. — Чух, чу си се подхлъзнал на Ярослава и си паднал? След това си припаднал, свестил си се и какво да видиш — гипс, така ли беше? Хайде, хайде, успокой се — добави той, когато вбесеният арабин отмести дулото от главата на Зарема и го насочи към него, — внимавай, следи как местиш оръжието, че току-виж си пропуснал целта!
	Зарема разбра, че Омар иска да застреля Саша и започна да пищи точно както пищеше в гората, когато я нападнаха вълците, сграбчи автомата отдолу, вдигна дулото му нагоре и го отстрани от целта. Откосът прогърмя встрани и нагоре. Белов се възползва от суматохата, скочи и с всичка сила заби петата си в тялото на бандита. Заради Зарема, която му се мотаеше в краката, ударът не попадна в слънчевия му сплит, а малко по-нагоре — в счупената му ръка, която висеше на превръзката. Омар изрева като ранен звяр от непоносимата болка, стовари се по гръб и замря, без да помръдва. „Припадна от болка“ — досети се Саша.
	Зарема се хвърли с плач към Белов, прегърна го с две ръце през кръста и завря лице в якето му… Тя цялата се тресеше…
	— Хайде, стига, стига — успокои я Саша, — я виж, баща ти слиза при нас, всичко е наред…


	Вратата на мазето беше заключена с катинар. Витя първо се опита да го избие с дръжката на тежкия си нож, сетне — с приклада на автомата, а когато и от това нищо не излезе, намери една брадва в къщата и, проявявайки руска изобретателност, отсече катинара от вратата заедно с халките. Белов влезе пръв в ниското тъмно помещение. Нямаше прозорци. До стената срещу вратата беше поставено желязно легло без дюшек. Върху него седеше облечената в дрипи Ярослава. Беше прикована към таблата на леглото с къс синджир, който й позволяваше само да лежи и да седи…


	66.

	Вързаха Омар и го оставиха на площадката пред къщата под надзора на Шамил. Когато бледата, страшно премръзнала Ярослава излезе от мазето, залитайки, арабинът вече беше дошъл на себе си. И щом разбра, че е загубил битката, започна да се тръшка по земята, сякаш бе получил конвулсии, да хърка и да ругае на всички езици, които знаеше.
	Белов се приближи до освободената пленница, обгърна я с ръце и се притисна до русите й коси. Към тях се присъединиха Витя, Шамил и Зарема. Останаха да стоят така и мълчешком да гледат гърчещия се в краката им като червей професионален насилник, арабски супермен и гений на терора Омар. Докато някъде в долния край не селото не изтрещя изстрел, а след него и втори…
	— Витя — заповяда Саша, — замъкнете този тиквеник в шахтата, нека посъбере малко слънце там. А ние с Ярослава ще тръгнем към гората. После вие ще се присъедините към нас. Зарема, тръгвай с нас…
	Злобин и Шамил подхванаха под мишниците Омар, който крещеше и пръскаше слюнки, и го помъкнаха към шахтата. Саша влезе в къщата, грабна първото яке, което му попадна под ръка, и наметна с него Ярослава… Бавно тръгнаха надолу по пътеката, която водеше към изхода на селото, сякаш се разхождаха по главната улица на някой град…
	— Зарема, не изоставай! — Саша забеляза, че момиченцето се забави и взе нещо от земята точно на мястото, където преди малко лежеше арабинът. — Какви боклуци събираш там, хвърли ги… Тръгвай с нас, нали сме една компания…
	Момиченцето мушна нещо в джоба си, догони ги, хвана Ярослава за якето и закрачи до тях. Леля Барби много му харесваше. Когато я доведоха, тя не приличаше чак толкова много на нейната кукла както сега, след като отслабна толкова много!
	— Как си? — попита Белов полуживата Ярослава, — можеш ли да вървиш сама?
	Ярослава кимна на няколко пъти и каза, че трябва да побързат. Беше чула разговора между Омар и неговия полеви командир. Тяхното разузнаване научило датата на началото на операцията на федералните сили и бе определило посоката на ударите им. Омар беше заредил с взривове всички къщи в Хасанюрт. Всичко беше минирано. Веднага щом федералните нахлуеха в селото, щеше да ги разтърси такъв взрив, че свят да им се завие.
	— А той защо остана тук? — зададе логичен въпрос Саша.
	— Искаше да се срещне с някого тук, май че трябваше да му платят откуп за Риков или за някой друг. Омар каза, че веднага щом хората от Москва му донесат парите, ще ги погребе всичките до един на това място…
	Щом слязоха до изхода на селото, от къщата на Шамил изскочи един бунтовник, който ги причакваше, и с дулото на автомата си накара Белов и Ярослава да вдигнат ръце. Якето й падна на земята… Сгушилата от страх глава в раменете си Зарема хукна да го вдигне.


	Бунтовникът ги отведе до паркирания в края на гората джип. Още отдалеч Белов, който крачеше с вдигнати ръце, видя, че всички от неговия отбор са грижливо завързани, стоят наредени край колата с гръб към нея и ги гледат изплашено. На това отгоре Риков беше ранен и стенеше, а кръвта му изтичаше. Когато Белов се наведе над него, за да спре кръвотечението, бунтовникът го удари с приклада си и го събори.
	Когато Саша се свести, вече беше вързан, както и Ярослава заедно с другарите им по нещастие. Бунтовникът сложи Зарема в джипа, заповяда й да мълчи и затръшна вратата му. После тръгна към селото, непрекъснато се озърташе.
	Главата на Саша се пръскаше от болка след силния удар с приклада… Но това не му попречи да се опита да развърже ръцете си, за да освободи и останалите.
	— Саша, тихо — възпря го Уотсън. — Слушай… Някой идва… Птиците крещят, някой ги е подплашил…
	Зарема се размърда и забарабани по вратата на джипа, тъй като явно беше видяла нещо през прозореца. След минута от гората излезе безшумно като в ням филм разузнавателната група на десантчиците. Един от тях носеше на гърба си полева радиостанция с дълга антена, която се полюляваше при всяка негова крачка. Точно в този момент бунтовникът, който вече се приближаваше към селото, се обърна, видя ги, реагира на мига и вдигна автомата си, но не успя да натисне спусъка му. Дългият откос, който якият чорлав разузнавач изстреля с картечница „Калашников“, почти го разсече на две. В същата секунда ответен откос дойде откъм селото, а разузнавачите дисциплинирано залегнаха и се изпокриха зад джипа, подготвяйки се за отбрана. Всички пленници, които седяха край колата, се повалиха един върху друг…
	Но се оказа, че не стрелят по тях, а отново по въпросния бунтовник. Той се стовари върху камъните надупчен като гевгир.
	— Момчета, всичко е наред — подвикна Белов на федералните, — този беше последният, в селото няма други терористи.
	Ковалчук се изправи и недоверчиво поклати глава. Точно в този момент иззад ъгъла на крайната къща се появи дулото на автомат със завързан на него бял парцал, а след него се показа и новоизлюпеният му собственик Витя Злобин, ветеран от първата чеченска война.
	— Ей, камеради, щиковете долу! — извика той, развявайки бялото знаме. — Нихт шийсен, не стреляйте!
	От стената на къщата се отдели още една фигура с вдигнати за всеки случай ръце — Шамил. Те бързо тръгнаха към джипа, в който подскачаше и крещеше нещо забравената от всички Зарема… След минута Шамил вече я държеше в ръцете си…


	67.

	Белов потръпна, когато над него с десантен нож в ръка се наведе… Дима Шмит! Очаквал бе да срещне тук всеки друг, но не и него… Дяволска работа!
	В това време хората в защитни униформи освобождаваха един след друг пленниците. Един от десантчиците се приближи до Белов, наведе се и с лекота го изправи на крака сякаш тежеше не повече от два килограма. Ковалчук!!!
	— Мамка му, бива си ви, момчета! — успя само да промълви Саша, докато стискаше ръцете на Антон и Дмитрий. — Също като в „Мястото на срещата не се променя“! А ти какво си ме зяпнал? — подхвърли той на албиноса с черно кожено яке, който стоеше до тях и го гледаше с отворена уста.
	— Това е моят заместник, Коля — обясни притеснено Дмитрий. — Ти не го познаваш, той дойде при мен след… — Шмит замлъкна, а сетне добави виновно: — След покушението срещу теб… а-а-а, имам предвид, след онова покушение, което не успя… — Шмит окончателно се обърка и се изчерви…
	Белов гледаше мълчаливо как той се опитва да излезе от положението и местеше поглед от него към албиноса и обратно. Ковалчук изблъска Шмит и Коля от Саша и попита:
	— Казваш, че в селото няма повече терористи? Това сигурно ли е?
	Саша тъкмо се канеше да потвърди информацията си, но в този момент си спомни, че Омар остана в селото. Той понечи да съобщи това на Антон, ала не успя. Изпревари го приближилият се до тях Витя.
	— Сигурно е, сто процента, там няма жив човек — заяви уверено той. — В смисъл, че няма нито един жив терорист. — И след като улови въпросителните погледи, обясни: — Виж какво, Саша, когато заведохме Омар до шахтата, той започна да се дърпа. Е, наложи се да го пуснем вътре с главата надолу… — Витя погледна виновно Белов. — Общо взето, той падна, на главата си… В смисъл, че си удари главата в дъното на шахтата и… гушна китката. Няма как да слепиш диня!
	Ярослава, която слушаше този разговор, извика, закри лицето си с ръце и остана да стои така няколко секунди, но Доктор Уотсън, който се занимаваше с раните на Риков, я извика. Двамата се захванаха да слагат шина върху счупения от куршума в областта на коляното крак на олигарха.
	Белов осмисляше мълчаливо думите на Витя. Значи нямаше как да си разчисти сметките с Омар? Не му беше писано! Ами онзи сън? Всъщност, да, нали Федя Лукин каза, че животът и сънищата са две различни неща, които е по-добре да не бъдат смесвани.
	— Коливанов! — викна Ковалчук на десантчика с раницата. — Осъществи връзка. Доложи на двете тройки, че селото е чисто.
	Няколко минути след това съобщение над селото с рев преминаха два изтребителя, а когато шумът от двигателите им стихна, в настъпилата кънтяща тишина се разнесе бръмчене от витла на хеликоптер. Иззад гората се показаха две хвърчащи тела и увиснаха над джипа, десантчиците и освободените пленници.


	Генерал Веденски с интерес разглеждаше през илюминатора полепналите като лястовичи гнезда по планинските склонове къщурки на село Хасанюрт. Имаше чувството, че със своя МИ-8 са прелетели от двайсет и първи в осемнайсети век.
	Тук времето сякаш бе спряло и застинало завинаги, вечността беше замразила в планините тези бойни кули и къщурки, а може би дори и хората, защото селището изглеждаше мъртво, и то от много, много години насам. Струваше му се, че схлупените постройки винаги са били тук, както склоновете на планините, по които бяха полепнали, тъй както дърветата и храстите растяха от цепнатините! Тук нямаше място за вертолети, радиостанции, телевизори, компютри, интернет и прочее постижения на цивилизацията, които превръщаха хората в роби на електричеството… „Не е това нещото, което прави хората щастливи, а възможността да живеят, както искат, възможността да бъдат самите себе си… — помисли си Игор Леонидович, който винаги бе съчувствал на кавказците. — Само че държавите си имат други интереси, които много често не съвпадат с интересите на обикновените хора…“
	Още преди вертолетът да направи завой и да започне да се спуска, Веденски видя на около два километра под тях колоната от бронетранспортьори и камиони, която тъкмо навлизаше в дефилето — единственото място, откъдето техниката можеше да влезе в селото. Генерал Грошов, който седеше до Веденски, посочи разтревожено с пръст колоната и започна да му обяснява нещо, но какво точно не можеше да се разбере заради шума на работещите мотори. Веденски за всеки случай кимна утвърдително и премести поглед към групата до черния джип, който се виждаше под тях…


	Още преди вертолетите да кацнат, през отворените им бордови врати започнаха да изскачат десантчици с автомати, които изглеждаха доста тромави заради тежките раници на гърбовете си. Бързо се групираха по взводове и се строиха в две редици… Веднага щом перките престанаха да се въртят, от вертолетите слязоха висшите офицери. Бяха няколко на брой едри пълни полковници и двама стегнати генерали — Грошов и Веденски. Всички застанаха пред фалангата на войниците и генерал Грошов им постави задачата: да влязат в изоставеното от противниците село и при необходимост да проведат прочистване… Командирите на взводовете издадоха заповед, а десантчиците с бавна крачка се отправиха напред с вдигнати автомати.


	68.

	Последен на вратата на вертолета се появи Муса Джохаров. Щом зърна сред групата от застанали до джипа хора щастливия Шамил със Зарема на ръце, той скочи долу и тръгна право към тях. Шамил се зарадва, пусна момичето на земята и разпери широко ръце, за да прегърне приятеля си, който се приближаваше към него, но с уплаха забеляза, че той гледа някъде встрани… към Зарема!
	Момиченцето държеше в едната си ръка куклата Барби, а в другата стискаше някаква черна пластмасова кутийка. Освен Муса никой не му обръщаше внимание, защото всички се бяха вторачили в пристигането на висшето командване и действията на десантчиците. Но това не беше интересно на Зарема. Тя любопитно разглеждаше странния предмет, който бе намерила до къщата на Омар.
	— Зарема, остави това — опита се да каже, колкото се може по-убедително Муса, и показа черната кутийка в ръката й. — Дай го на мен… Само внимавай да не натиснеш копчето… — Но въпреки молбата му Зарема натисна копчето върху пулта. — Казах ти да не го натискаш! — изрева Муса с цяло гърло, но вече беше късно…
	От селото се разнесе грохотът на първия взрив, а след него като на пиротехнически макет една след друга започнаха да излитат във въздуха всички къщи на Хасанюрт. Зрелището напомняше панорама на катаклизъм от някой американски филм.
	При първите звуци на взрива всички освен Зарема нападаха по земята и се притиснаха в тънкия слой сняг, покрил каменната повърхност, прикривайки тиловете си с ръце… Подхванатите от вятъра фуражки на полковниците се затъркаляха. Отгоре като дъжд се посипаха камъни и дъски от къщите…
	Момиченцето тъй и не направи връзка между натиснатото копче, каменния дъжд и облаците прах, които покриваха родното му село… Наоколо стенеха ранени хора, но над Зарема сякаш се бе образувал невидим за окото калпак: върху нея не падна нито прашинка…
	Последните взривове още не бяха заглъхнали, когато в далечината, от страната на дефилето, което водеше към селото, се разнесе пукотевицата на боя. Явно взривовете в Хасанюрт бяха послужили и като сигнал за нападение над колоната, която се движеше по дефилето.
	— Остави командата да се прочисти селото — викна генерал Грошов, докато ставаше и се изтръскваше. В същото време полковниците тичаха след шапките си, които бързо се отдалечаваха от тях. — Десант, по вертолетите! Заповядвам да се присъедините към участниците в операцията, да се приземите на най-голямото възвишение и да откриете огън по засадата… В планините побеждава онзи, който стои по-високо от противника си. Старшите офицери остават с мен…
	„И не само в планините — помисли си с присмех Веденски, — така е и в живота…“
	Без да обръщат внимание на вятъра, който вдигнаха въртящите се перки на излитащите вертолети, четиримата десантчици, които останаха за охрана, оборудваха на бърза ръка командния пункт на операцията по унищожаването на бандитското формирование на Омар. Върху сгъваемата масичка като върху вълшебна покривчица се появиха радиостанция за ултракъси вълни и включен към антената за спътникова връзка мощен лаптоп, на чиито цветен екран се очерта боя в дефилето, който се предаваше от летящия над него вертолет. Всички камиони на федералните власти вече горяха, както и двата бронетранспортьора, които предвождаха и завършваха колоната.
	— Както се досещате, другари офицери — каза Грошов на застаналите зад него полковници, сочейки към екрана, — колоната е фалшива… Личният състав на колите не е в тях, кабините на камионите са блиндирани, а шофьорите са облечени със специални дрехи с най-висока степен на защита…
	Грошов потри доволно ръце и натисна няколко клавиша по клавиатурата на лаптопа. На новопоявилата се картинка се виждаха склоновете на дефилето, по които ту тук, ту там изникваха гъбите на взривовете. Това бяха укритите по върховете десантчици, които унищожаваха с безоткатни оръдия разположените по-долу огневи точки на уахабитите.
	Ковалчук се приближи до групата офицери, обърна се по устав и поиска разрешение да се включи в бойните действия. Грошов му кимна.
	Ковалчук отдаде чест като храбър войник, обърна се, за да си тръгне, но Веденски го спря. Отиде до офицера и го попита нещо. Ковалчук посочи Белов, отдаде още веднъж чест и се отправи на бегом към колата си. След минута тежко натовареният джип изчезна в дефилето. Шмит и Коля тръгнаха заедно с разузнавачите…


	69.

	Генерал Веденски се приближи до бившите пленници, наобиколили простряния на земята Риков, сърдечно стисна ръката на всеки от тях и се обърна към Белов:
	— Е, Александър Николаевич, нямам представа как сте успели да измъкнете Риков, но личната благодарност на Всеволод Всеволодович ви е осигурена. Ще вземете наистина да станете герой на Русия! Пак ни изпреварихте! — Веденски се наведе над ранения олигарх. — Батин има за вас много сериозни планове, Олег Алексеевич… Оздравявайте бързо, нужен сте на страната… — Изправи се и се усмихна на изтощената Ярослава.
	Над взривеното село се показаха вертолетите, които се връщаха от боя…


	Във вертолета Белов, Ярослава и Доктор Уотсън седнаха до Риков. От люшкането и вибрациите на него му стана още по-зле. Той ту губеше съзнание от болка, ту идваше на себе си… Уотсън му сложи обезболяваща инжекция… Риков направи знак с ръка на Белов да се наведе към него.
	— Александър Николаевич — изкрещя той в ухото му, опитвайки се да надвика шума на двигателите, — ние с вас сме мениджъри, бизнесмени по природа, затова без заобикалки искам да ви направя едно делово предложение. Вие знаете положението ми в Красносибирск. Аз нямам на кого да разчитам нито в комбината, нито извън него. Имам куп идеи и проекти, но сам не бих могъл да ги осъществя… Повярвайте ми, не казвам това току-така, в зандана имах достатъчно време да помисля… Затова ви предлагам сътрудничество… Заедно ще вдигнем комбината на крака, ще наберем сили и ще излезем на световния пазар. Вече са ми обещали стабилни инвестиции…
	Саша вече се бе досетил какво ще му предложи красносибирският олигарх и бе измислил как да му откаже.
	Искаше да отхвърли предложението, не защото не бе сигурен в своите сили и възможности, напротив — имаше ги дори в излишък. Но Белов тъй и не успя да стигне до Камчатка и да надникне в кратера на вулкана! Искаше най-сетне да стане геолог! За какво му беше този бизнес и този красносибирски олигарх?


	В този миг в главата му отново зазвучаха гласовете на братята му.
	— Съгласи се, тъпако — шепнеше му Космос. — Такова нещо се случва веднъж в живота. Ще предадеш фонда на сина си, ще му определиш за опекун Шмит и край на всички проблеми! Дима ще се справи, той е железен… Какво Олга? Жената си е жена и има друго предназначение…
	— Внимавай, братко, да не затънеш — предупреди го бившият банкер Пчелата. — Комбинатът е потънал в дългове до гуша, ще те засмучат и няма да има кой „благодаря“ да ти каже…
	— Нали искаше да помагаш на почтените хора… Това е твоят шанс да станеш самия себе си… — възрази му Фил. — Не протакай, братко, съгласи се.


	Белов кимна на Риков, но отговорът му изобщо не можеше да се нарече утвърдителен.
	— Не се обиждайте, Олег Алексеевич, но сега не мога да ви кажа нито „да“, нито „не“. Нека първо да се измъкнем оттук, вие да оздравеете и тогава ще си поговорим на тази тема. — Той замълча за миг и тихо добави, по-скоро на себе си: — Най-вероятно ще се съглася…


	70.

	Измъчена и мокра, сякаш току-що беше излязла изпод душа, Вера се отпусна безсилна на възглавницата и втренчи щастлив поглед в тавана на хотелската стая. Такова нещо още не й се бе случвало в живота! Никога и с никого не се бе търкаляла така в леглото! Този Сергей Литвиненко се оказа истински сексуален гений! Господи, откъде бе научил всичко това?! Може би някои тайландки или други жрици на любовта му бяха издали тайните си?
	Ето, той лежеше до нея уморен, но толкова мъжествен, толкова нежен, толкова силен… Майко мила, ама телосложението му беше като на младия Херкулес!
	И колко правилно постъпи тя, когато преди половин час почука на вратата на стаята му! А можеше просто да мине покрай нея и между тях нямаше да се случи нищо… Благодарение на Зорин… Леле, как можа да забрави!
	— Серьожа — обърна се тя към своя супермен и сложи малката си длан върху релефния му мускулест корем, — съвсем забравих… Всъщност, аз дойдох при теб да ти кажа, че Зорин се обади. Господарят благоволи да се ядоса… Крещеше, че ти нарочно си изключил мобилния си телефон и че вече втори ден не може да те открие… Обади му се, иначе и двамата ще го отнесем! — Боже, какви ги дрънкаше? След всичко, което се случи между нея и Серьожа, тя вероятно трябваше да си търси друга работа.
	Литвиненко спусна крака от хотелското легло, напипа с ръка мобилния си телефон и го включи. Телефонът веднага започна да свири като симфоничен оркестър… Мотив от „Палячо“ на Леонкавало…
	В течение на няколко секунди Сергей слуша давещия се от крясъци Зорин… После закри слушалката с ръка, обърна се към Вера, каза й да включи телевизора и с нежен жест взе дистанционното му управление от ръцете й…
	На екрана се появи изпълняващият длъжността президент на Русия Всеволод Всеволодович Батин в бял шлифер. Около него се тълпяха лекари със сервилни изражения, а на заден план си шушукаха медицински сестри, които гледаха посетителя с възторга на обожанието. Действието се развиваше в болнична стая, която отгоре до долу беше натъпкана с модерно медицинско оборудване. Никой не обръщаше внимание на Риков, който лежеше на леглото.
	— Държавата няма никакъв интерес Красносибирският комбинат за алуминий да фалира — нареждаше Всеволод Всеволодович и гледаше в телевизионната камера с прозрачносините си очи, — за разлика от враждебно настроените към Русия хора от вчерашния ден, които са се окопали в чужбина. Тези хора не искат да разберат, че тяхното време безвъзвратно е отминало! Ние навлязохме в епохата на позитивизма и съзиданието. А онези, които още се опитват да ловят риба в мътна вода, ще заловим, ще мариноваме, ще изсушим и ще изхвърлим на бунището на историята… Олег Алексеевич — обърна се той към отслабналия, но доста бодър олигарх, — желая ви скорошно оздравяване… Убеден съм, че под ваше ръководство Красносибирският комбинат ще увеличи производството на толкова нужния на страната метал… — Той се приближи до Риков и стисна силно ръката му.
	Сергей не желаеше да гледа какво ще стане по-нататък и изключи телевизора. Зорин продължаваше да крещи в телефона. Настояваше Литвиненко веднага да ликвидира всички техни дела в Красносибирск, спешно да закрие вестника, да се потопи на дъното и да се зарови в тинята…
	— Настават смутни времена, от днес нататък преминаваме на мълчалив режим и никакви телефонни разговори. Ще си обменяме информация само при лични срещи… — кресна за последно Виктор Петрович и прекъсна разговора.
	Въпреки целия трагизъм на ситуацията Литвиненко се подсмихна.
	— Какво иска? — попита разтревожената Вера.
	— Старецът съвсем се е чалнал — постави му диагнозата Сергей. — Изпаднал е в паника. Нищо няма да се случи с него, пак ще изплува над леда както винаги. Ти не се тревожи за него, мисли само за нас… С мен и теб всичко ще е наред… — той захвърли мобилния телефон настрана, чевръсто се претърколи по кревата към Вера и най-неочаквано се озова отгоре й.
	Тя почувства с долната част на корема си как бързо еректира неуморимият му член и впи нокти в мускулестия гръб на партньора си…
	— Ще продължим ли нашата игра? — попита закачливо Сергей потръпващата под него Вера…


	Вечерта, без да стават от леглото, те гледаха програма „Время“. В новините съобщиха, че през този ден се наложило Московската борса да затвори малко по-рано, за да не се срине, тъй като след изявлението на Батин по телевизията акциите на Красносибирския комбинат за алуминий са скочили за няколко часа с трийсет процента…


	Епилог

	Саша пръв слезе от асансьора на деветия етаж на своя предишен блок. Пусна Ярослава да мине пред него и се обърна към Афанасий Никитович, който стъпваше тежко след нея:
	— Ето тук е преминало детството ми. Това е апартаментът на моята майка — показа той към тапицираната с изкуствена черна кожа врата. — Сега там е леля Катя, помолих я да почисти и да приготви нещо за ядене в чест на вашето пристигане. Можете да живеете тук колкото си искате, няма никакъв проблем…
	Гледайки към гостите си, Белов натисна бутона на звънеца и си помисли, че и двамата изглеждат страшно съсипани. Особено дядото. На неговата възраст ударите с приклад по главата тежко се преживяваха. Още бели косми се бяха появили в брадата му, пък и като че ли беше станал по-нисък. Което не му пречеше пак да изглежда като същински гигант. А Ярослава толкова беше отслабнала! Но за сметка на това много й отиваше дългото червено палто „Дона Карен“, което й купи, когато разбра, че ще му дойдат на гости от Красносибирск. В него тя наистина страшно приличаше на Барби.
	— Стига си звънял, де — скастри го леля му, щом отвори вратата. — Влизайте, скъпи гости. — Тя хвърли изпитателен поглед на бледата Ярослава и се усмихна на Афанасий Никитович. — Влезте в хола, масата отдавна е сложена, а водката изветрява.
	Гостите плахо се огледаха на всички страни, влязоха в апартамента и започнаха да се събличат в антрето.
	Веднага щом влезе в стаята, дядо Афанасий се вторачи в китарата, която висеше на стената. Той заобиколи отрупаната с блюда маса и се приближи до нея.
	— Тази китара я помня — каза и я посочи с жилестата си като корени на дъб ръка. — Аз я хвърлих в огъня, виждаш ли как е обгоряла! — А в отговор на въпросителните погледи отвърна: — Младите не ни оставяха да спим по цяла нощ, пиеха и гуляеха до заранта… Взех им китарата и я хвърлих в огъня. А те, значи, са я спасили…
	Той се приближи до големия шкаф, взе снимката на бащата на Саша, отдалечи я от очите си и започна да я разглежда.
	— Точно така, това е Коля Белов, който тичаше след майката ти, докато не се изпокараха на живот и смърт… — каза дядото и погледна към Ярослава. — Тя цяла година страда, когато той изчезна… Значи това е твоят баща? — Дядото върна снимката на шкафа, взе фотографията на Татяна Николаевна, разгледа я и мълчаливо я остави на мястото й…
	Докато дядото изучаваше снимките, леля Катя и Ярослава се разглеждаха една друга. Лелята явно остана доволна от това, което видя, усмихна се на момичето и каза:
	— Моля, заповядайте на масата, както се казва — каквото господ дал…
	Белов и Ярослава седнаха един до друг, а леля Катя и Афанасий Никитович се настаниха срещу тях.
	— Какво си се вцепенил, племеннико — подкани го Екатерина Николаевна. — Няма защо да се блещиш срещу приятелката си, по-добре налей водка и вдигни тост… На Афанасий Никитович вече му потекоха слюнките…
	Белов отвори бутилката и напълни чашите. В това време Екатерина Николаевна подканяше гостите да опитат мезетата: и гъби собствено производство, и мариновани краставички. А можеше ли да има трапеза без кисело зеле… И без салата „Оливие“!
	— Стига де, лельо Катя, ти си същински мениджър, а не леля, все ти се иска да командваш — каза през смях Белов. Вдигна чашата си и се замисли. За какво да пият? За тяхното спасяване от плен ли? За това вече бяха пили в Калиновка след разгрома на Омар и армията му, когато се събраха всички заедно: неговата компания, Ярослава, Шамил, Шмит, Коля, Ковалчук и разузнавачите му… За срещата ли? Не, и това не ставаше… Той погледна Ярослава, сетне — дядо Афанасий и простичко рече:
	— Е, за нашата родина — град Свободни…
	Когато всички тостове вече бяха произнесени, а на гъбите, на салатата „Оливие“ и на другите блюда бе нанесен невъзстановим ущърб, подпийналата Екатерина Николаевна погледна развеселено племенника си и попита:
	— Саша, знаеш ли песента за мъглите? Това беше любимата песен на баща ти. Коля винаги я пееше, когато си пийнеше. След парите, казваше, само глупаците тичат, а пък аз тичам след мъглите!
	Тя скокна и донесе бащината му китара. Саша стана от масата, премести се в креслото, настрои струните и прокара палеца си по тях…
	— Хората тичат след парите, хората тичат след делата… — запя той от сърце с леко дрезгав глас и в стаята сякаш се разнесе миризма на огън. Саша погледна Ярослава и продължи: — Бягат от грижите и от мъките… — Той хващаше леко акордите, а китарата пееше и говореше с гласа на душата му. — А аз гоня, гоня мъглите, мечтите и ароматите на тайгата…


	$id = 21760
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/21760
	Сканиране: Диан Жон, 2010 г.
	Разпознаване и редакция: Dave, 2010 г.
	----
	__Издание:__
	Александър Белов. Кръв и злато
	Руска, първо издание
	Редактор: Димитър Риков
	Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
	ИК „Ера“, 2004 г.
	ISBN: 954-9395-07-3