Александър Белов
	От торбица до тъмница


	Пролог

	Саша седеше с разтворена книга в ръка край масата в офиса на „Дистрибутор“ ООД на улица „Гуревич“ и с цялата си воля се опитваше да се съсредоточи върху текста. Нямаше представа каква муха бе ухапала днес Федя, но очевидно не беше смъртоносната цеце. Вече цял час говореше, без да млъкне, и дори това, че Белов изобщо не реагираше на неговите премъдри слова и риторични въпроси, не беше в състояние да го спре. Саша тъкмо дочиташе, по-точно опитваше да дочете, „Бесове“ на Достоевски, а тази литература изискваше напрежение в „мускулите“ в главния мозък.
	Белов въздъхна, затвори дебелата книга и с мъка в очите погледна към безпътния съименник на нейния автор. Вървеше му на Лукин! Бе единственият от техния отбор, който след като се върна в света на ваните и шампоаните, изобщо не промени начина си на мислене. И продължи да твърди, че трябва да си идиот, за да живееш с трезва глава в този най-добър от всички възможни светове.
	Но самият себе си Лукин не смяташе за идиот. Притежаваше таланта да си пийва по малко, за да поддържа постоянно състоянието си на леко опиянение. И не се докарваше до крайности, а ако все пак се случеше, го правеше само заради компанията. Както се казва: хем пиян, хем умен, хем и двете му отиват.
	И днес Федя, както винаги, беше леко на градус, а в такива моменти автоматично се преизпълваше с горещо съчувствие към Белов. Според просветените възгледи на Фьодор, Саша не живееше правилно.
	— Саша! Александър Николаевич ти наш! — продължаваше да мели дървеният философ, който галеше нежно чашата с „огнена вода“. — Защо се затриваш между тези четири стени, излез навън, позабавлявай се, тръгни по жени! Докога ще четеш? За тази половин година изчете цялата Ленинска библиотека! Мама му стара, повярвай на бившия филолог, щастието не е в книгите. Аз, например, съм изчел една камара книги, но това не ме е направило нито по-свестен, нито по-добър. Всеки човек носи в себе си това, което му е нужно, и то му е дадено от природата. А онова, което не му е дадено, значи не му е нужно! Ако искаш да бъдеш щастлив, не прави неща, за които никой не те моли, трай си, когато не те питат, и не си подавай носа, когато наоколо стрелят. И толкова! Изобщо няма смисъл да си губиш времето с книги. Ако ги препрочетеш след една година, ще ги разбереш по съвсем друг начин, а не както ги разбираш в момента.
	— Бесовете на алкохола са се вселили в теб, Велики Експедиторе — каза примирено Саша. — Ти не вършиш абсолютно нищо и пречиш на другите да правят каквото и да е. Май мързелът ти е бил орисница.
	— Дръжки! — обиди се Фьодор. — Ако искаш да знаеш, мързелът калява характера, защото непрекъснато възниква необходимост да го преодоляваш! — Той се нацупи и млъкна.
	Най-сетне! Поне миг тишина! Белов не се впусна да припомня на Федя, че живее в столицата с фалшив паспорт, че в Москва го познава всяко куче и че е по-добре да не се набива на очи за щяло и нещяло, за да избегне печалните последствия. Саша страшно се бе изнервил от липсата на възможност да бъде самия себе си.
	Престъпното му минало го теглеше назад, към дъното, в блатото, но той отказваше да се върне към предишния си начин на живот. Беше му нещо като комплекс, отблъскване и алергия към Бригадата и всичко, свързано с нея. Белов се страхуваше, че ако случайно попадне във фонд „Реставрация“, ще получи припадък или по цялото му тяло ще плъзне екзема.
	Но и онова, с което се занимаваше в момента, също не му беше по сърце, макар че задълженията на търговски директор на малка фирма не му създаваха грижи. С неговия финансов и административен опит най-лесно от всичко му беше да постига споразумения и да ръководи голям колектив. Но как да продължи по-нататък? Това беше големият въпрос.
	Със същия успех можеше да забегне в Швейцария, да си купи там малка къщичка и да стане „жител на кантона Ури“, следвайки препоръките на Ставрогин от „Бесове“. Но това щеше да се превърне в същински кошмар и в още един повод да се обеси!
	Точно тази липса на перспектива смазваше психиката му и го караше да търси утеха в света на литературата. Четеше до самозабрава и наистина — в това отношение Федя Лукин беше прав — възприемаше много от прочетеното по съвършено различен начин, а не така, както го бе възприемал в училище или по време на войнишката си служба.
	От друга страна Саша не можеше да не отбележи, че обстановката от ден на ден става все по-благоприятна за бизнеса. Една година след незабравимата хиперинфлация държавата все още се крепеше на един крак, но вятърът на промяната започна да се долавя. Белов усети това с цялото си същество. Имаше чувството, че епохата на монопола на Семейството на президента във властта свършва.
	Битката между двуглавия великан Тримаков-Тушков и губещия сили Елцин страшно много ослаби позициите на последния. Новият премиер Батин поне приличаше на човек, който носи отговорност за постъпките си. Ако се съдеше по последните събития, задаваше се нещо, което наподобяваше ново преразпределение на властта, а значи — и на собствеността! Човек трябваше да бъде подготвен за това.
	Белов усещаше, че бездействието е изчерпало функциите си. В живота му трябваше да се случи нещо. Или самият той да организира това „случване“. Осъзнаваше, че умният човек сам си създава възможностите и обстоятелствата, а глупавият се възползва от наличните…


	Част I
	Госпожица Хексоген

	1.

	Есента на 1999 година

	Понякога човек се чувства стар не от тежестта на годините, а от тежестта на самия живот. Някои хора на шейсет години изобщо не страдат от липса на жизненост в движенията и възгледите, а други на същата възраст заприличват на развалини, които едва устискват последния си дъх. Точно в такава развалина само една година след смъртта на Космос се бе превърнал баща му — академикът от Руската академия на науките, астрофизикът Юрий Ростиславович Холмогоров.
	В края на лето хилядо деветстотин деветдесет и девето от рождението на Христа той бродеше по улица „Гуревич“ около незастроеното място, край което течеше невидимата оттам река Москва. Юрий Ростиславович се подпираше на бастуна си и едва повдигаше подметките си от земята, сякаш всеки път, когато допреше крак до асфалта, обувките му залепваха.
	Холмогоров с цялото си същество се стараеше да си придава бодър вид. Но щом го зърнеше, първото, което му хрумваше на човек, бе, че на този старец не му остава много. Лицето му беше твърде изпито, а костюмът, макар и приличен, бе с отдавна излязла от модата кройка. Академикът се тътреше към метрото и услужливо правеше път на забързаните и подтичващи по работа минувачи, особено на дамите, а на известно разстояние от него край тротоара бавно се движеше тъмночервен форд.
	От другата страна на улицата със същата бързина вървеше млад мъж с преметната през рамо кожена чанта. От време на време докосваше с ръка ухото си, за да намести слушалката — невидима за околните топчица с телесен цвят. В чантата, която беше обърната с лицевата си страна към форда, имаше малко отверстие, маскирано със специална лента. Дори да застанеше до нея, човек никога не би се досетил, че вътре се намират видеокамера и мощен микрофон.
	В стария форд седяха трима широкоплещести, късо подстригани и отдавна небръснати младежи. Всеки от тях бе в състояние да прекърши на две мършавия академик само с един удар. Но засега това не влизаше в техните планове. Ето защо те се гърчеха от задуха, недоволно присвиваха очи и пришпорваха наум съсипания учен. И не забелязваха младежа със специалната техника.
	Шофьорът на форда, който умираше от скука, въртеше копчето на радиоапарата и опитваше да хване някое по-хард парче, но вместо това се натъкна на отделни фрази от новини, които се носеха из ефира:

	… истинска търговия с роби. Представителят на президента в Чечня Валентин Власов е платил за тях пет милиона долара. За журналистката Масюк и колегата й Гусински е дал два милиона долара. По неофициални данни в момента в Чечня има повече от триста и петдесет отвлечени. Разбира се, в действителност те…
	… бомбардировките в Югославия показаха, че Европа и САЩ се опитват да създадат привилегировано положение на мюсюлманите за сметка на славяните и православните…
	… пуска нефт и газ на много по-ниски от световните цени. Въпреки това Украйна е задлъжняла на Русия със сума между един и два милиарда долара, без да се брои онова, което е просто откраднато и препродадено в Европа…
	… оставката на Тепашин…
	… Дуся, Дуся! Страх ме е от теб! Ама твой ще бъда, туй е моята присъда!

	Шофьорът продължи да движи индикатора по скалата на радиоапарата, въртейки копчето, но момчетата в един глас се разкрещяха да остави „Дуся“.
	Парчето си струваше, а на тях най-много им харесваше, че Дуся „отляво на дупето има синьо от осмукване“…


	2.

	Всяко зло е за добро и всичко, което ти се дава, си има и хубава страна. Дори ако онова, което ти се дава, е наказание за греховете, тежко изпитание или смърт. Тъй се случи и с Александър Белов. След като се озова на сметището и изпадна в ужасен стрес, той не просто оживя по чудо. Стана друг човек. Нещо се промени както в него, така и в отношението му към себе си и към живота. Нещо ново се появи в очите и гласа му. Нещо, заради което хората край него се опитваха да станат по-добри и започваха да търсят нов смисъл в живота си. Това обаче не ставаше заради натиска на Белов, а сякаш по някакво „съвпадение“ с него. Като че ли Саша се бе превърнал в механизъм за отключване на съвестта.
	Един от тези „новопосветени“ беше Степанич — пенсионерът Арсений Степанович Власов.
	По време на съветската власт той бе ръководил малко предприятие за играчки. Но всъщност основната продукция на предприятието бяха пластмасови детайли, предназначени за армията: вложки за каски и противогази, части за акваланги и всевъзможни други неща. В разгара на преустройството Комунистическата партия на Съветския съюз поразхлаби юлара и даде възможност на трудовите колективи сами да си избират началниците. Власов беше против. Той твърдеше, че работниците само имат вид на възрастни хора, но по деловите въпроси и в бизнеса са същински деца. Та нали на тях самите никога не им се бе налагало да решават нещо. Къде да живеят, какво да ядат и къде да почиват не зависеше от избора им, за всичко това се грижеше държавата.
	Как, например, съветските граждани решаваха за какво да изхарчат парите си? Те влизаха в магазина и се оглеждаха да видят къде има опашка. Нареждаха се на нея и питаха какво дават? И каквото им даваха, за това си и плащаха. Нима беше възможно на такива неподготвени за вземането на самостоятелни решения хора да се поверява най-важното — избора на човека, от когото зависи съдбата на предприятието, неговата състоятелност, наличието на работни места и в крайна сметка — заплатите?
	Не биваше да се постъпва така. Но не го послушаха. Обявиха го за ретроград и го изпратиха в пенсия. Добре, че поне му дадоха персонална пенсия, понеже не се заинати да си остане на поста и не хукна да си търси правата. А онзи, когото избраха на негово място, нарисува пред трудещите си толкова красива програма, с такива заплати в долари и вили на Бахамите, че те с възторг и без гаранции му предоставиха всичките си ваучери. Новият директор не излъга. Работниците започнаха да получават заплатите си в долари — например, по два долара на месец, и то по веднъж на половин година. Построи и вили на Бахамите — за себе си и за главния счетоводител.
	В това време Степанич се впусна в частна предприемаческа дейност. Но точно в този момент държавата напълно забрави за задълженията си по спазването на закона и реда.
	Чиновниците, банкерите, бандюгите и вечно оплакващите се от липса на закони ченгета — изобщо, онези, които управляваха под псевдонима „Родина“ и „Народ“ — грабеха всичко и всички наред. Степанич загуби дори апартамента си. Слава богу, че поне съумя да опази една стая в комунално жилище, московското си жителство и любимото си жигули, произведено с италиански части в заводите ВАЗ.
	Но въпреки всичко стигна до селището на клошарите на сметището. Благодарение на директорските си навици там Степанич стана нещо като неофициален старшина. Препитаваше се като събираше хранителни продукти — консерви и колбаси, които големите фирми изхвърляха, понеже бяха загубили търговския си вид или заради изтеклия им срок на годност — и ги препродаваше по бюфетите на гарите или на крайпътните заведения. По тези места се отбиваха предимно пътници и дори ако някой от тях се отровеше от въпросните храни, щеше да е далеч от съответното заведение.
	Но след „битката край Картаген“ и завръщането на Степанич в Москва, сякаш го удари гръм и страстта му да върти консервно-колбасната далавера изчезна. Бунището също му опротивя. И дори беше доволен, когато под натиска на Шмит и Федералната служба за безопасност всички те — и той, и Доктор Уотсън, и Витя, и Федя, и Белов — бяха принудени да си вдигнат гълъбите оттам.
	Степанич сложи кръст на своите мошеничества. Започна нов живот, тясно свързан с живота на Александър Белов.


	Отвън се разнесе познатото бръмчене на мотор. Федя потрепна и погледна към Саша. Под прозорците на първия етаж на обикновения панелен блок на улица „Гуревич“, в който всъщност беше разположено „Дистрибутор“ ООД, рязко спря бяла лада.
	След няколко секунди в офиса с достойнство влезе Арсений Степанович Власов, много по-известен в миналото като „просто Степанич“. Но сега в този солиден господин беше трудно да се разпознае бившия неформален лидер на клошарите и просяците.
	Носеше строг тъмносин костюм, който много добре пасваше на стегнатата му фигура (Степанич стопи шкембенцето си благодарение на индивидуалните си занимания с един треньор). Пъстрата му вратовръзка струваше около двеста долара. Скъпите позлатени рамки на очилата наистина му придаваха черномирдинско величие, за което до голяма степен спомагаше и израза на осъзната собствена значимост на безупречно избръснатото му лице.
	Щом видя лъчезарно усмихнатия Фьодор с чаша в ръка, Арсений Степанич се навъси недоволно и веднага премина в атака:
	— Какво си се пльоснал тук? Нямаш ли си работа? Скочил още по тъмно и веднага се хванал за чашата! Да знаеш, че Бог ще те накаже за безкрайното ти пиянство!
	Фьодор демонстративно отпи със сърбане от чашата си, без дори да се намръщи, сякаш в нея имаше не водка, а кърма, и назидателно рече:
	— Степанич, Бог дава не на онзи, който става рано, а на този, който става в добро настроение.
	— Ти си безделник!
	— И какво от това? В Русия това не е грях, а единственият начин да неутрализираш кипящата дейност на идиотите. А вие, бащице, сте муфтаджия, използвач и скубач.
	— Аз не съм муфтаджия — коригира го Степанич, — а спекулант. А спекулантът е играч, който рискува, подчертавам, рискува капиталите си, за да получи нещо отгоре, което ще рече максимална печалба. Затова аз пия шампанско.
	— Че и аз пия — парира го Федя, извади от сейфа поредната бутилка водка и с трясък я сложи на масата пред себе си.
	— Да, но го правиш с моите пари! — кресна възмутено Степанич.
	Тук Белов сметна за необходимо да се намеси, тъй като разговорът заплашваше да премине в саморазправа. Но не успя да каже нито дума. В стаята връхлетя задъханият Витя. Огледа всички и пусна широка усмивка:
	— Руският танк не е толкова страшен, колкото пияният му екипаж. За какво пием, колеги?
	Белов на мига се почувства в миналото и му прилоша. Ситуацията му напомни за вечните спорове между Пчелата и Космос по въпроса за това кой колко работи. Точно така преди време в неговия кабинет се караха и се кълняха във вярност един пред друг покойните му приятели… На този свят наистина нямаше нищо ново, всичко, което е било, щеше отново да бъде и да се повтори… Нищо, че грубият и праволинеен Витя не приличаше кой знае колко на Фил, но за сметка на това Степанич сякаш бе излят по калъпа на Пчелата, но оплешивял и побелял с възрастта, а безделникът и лентяй Фьодор бе същински Космос Холмогоров.
	Разстроеният Белов само махна с ръка и не каза нищо. Степанич продължи да роптае, обръщаше се предимно към Витя:
	— Ние с Александър Николаевич по цял ден орем и сеем… Ти — също, както и доктор Уотсън. А ей това дрънкало още от заранта се налива с водка — посочи с пръст към Лукин. — Писна ми да му повтарям: трябва да работиш! Който не прави повече от онова, за което му плащат, никога няма да получи повече от това, което получава. А пък той само знае да пие и да си чеше езика!
	Лукин се усмихна високомерно и рече с онази демонстративна ленивост, която умееха да изобразяват само обиграните участници в спорове:
	— Преувеличавате, бащице… Всъщност аз само ви напомням, че ние толкова упорито се борихме за правата на негрите, че практически заприличахме на тях… Време е да се поукротиш.
	— Зная откъде са тези шегички! — заяви с тон на държавен обвинител Степанич. — Попиваш ги от интернет!
	Федя сви рамене:
	— Орелът не лови мухи. Аквила нон каптат мускас, казано на латински.
	— Не зная кой кого каптира и къде го каптира, но ако веднага не се захванеш с някаква работа, ще ти спра пиенето!
	— Какъв садист! — подсмихна се Лукин.
	— Стига вече, престанете да дрънкате, имаме работа за сто милиона — прекъсна дискусията им Злобин. — Е, може да не е за сто милиона, но като нищо ще го докараме до двеста хиляди долара… В близко бъдеще…
	Спорещите млъкнаха и с интерес се вторачиха във Витя.
	— Та тъй — продължи Злобин, — предлагат ни следната далавера… С мен се свърза един шеф по снабдяването на някакъв санаториум край Москва, който се казва Руслан. Иска спешно да докара малко захар в столицата. А доставчикът му — някаква жена, е заседнала в Ростовска област. Колата й се счупила, шофьорът й се запил, а там по пътищата цари същинско безчинство: ако мутрите не ти одерат три кожи за това, че минаваш по пътя, значи ще го направят ченгетата. А пък жената може да има проблеми с властите, защото стоката й е от армейските складове. Общо взето, работата не е в захарта, а в това, че тя има нужда от придружители.
	— Глупости, колега — обади се Фьодор. — Пак те влече към авантюри. И освен това тази работа не струва десет хиляди долара.
	— Млъкни, скапан философ такъв — секна го грубо Витя и се обърна директно към Белов. — Руслан обеща да даде една камара долари отгоре, ако успеем да докараме жената със захарта. Истинска джентълменска дума. Необходими са документи и твоите връзки, за да пропуснат камиона да мине без проблеми. Но трябва да стане много бързо, защото в момента варенето на сладко за зимата тук е във вихъра си. Народът влачи захар с чували.
	— Това е интересно — включи се в разговора Степанич. — Положението е следното: поляците продават захарта по триста и десет долара, а снабдителите на Министерството на отбраната упорито го купуват от казахите по четиристотин и деветдесет. Осмислете тази разлика! Може и ние да се вмъкнем в тази верига! Само трябва да разберем в коя военна част е открито такова находище на захар. Ако нещата се наредят, тези доставки могат да станат наша постоянна дейност.
	— Колко време ще ни отнеме? — замисли се Белов. — С нашата таратайка ли ще идем дотам и обратно?
	— Дотам са близо хиляда километра. Два дни ще ни стигат. Е, максимум три… — пресметна Витя.
	— А защо не идеш ти? — предложи му Саша. — При нас май не се набелязват големи превози в близките дни, нали така?
	Витя не успя да отговори. Входната врата се отвори с такъв трясък, сякаш я бе ритнал с крак неизвестно как попадналият в Москва Кинг-Конг. В офиса връхлетяха трима младежи с бейзболни бухалки в косматите си като на орангутани ръце.


	3.

	Най-сетне Холмогоров влезе в метрото. След него от форда изскочи и закрачи най-младият от мутрите, а подире им, придържайки внимателно прозрачните врати на подземието, за да не повреди апаратурата, се провря и контето с хитроумната чанта…
	Така двамата преследвачи продължиха да крачат на дистанция десет метра един зад друг. Влязоха в метрото и умело се преструваха на обикновени пътници, докато възрастният професор не слезе. Следвайки го по петите, стигнаха до луксозната сграда, в която се помещаваше основаният от Александър Белов фонд „Реставрация“. Мистериозните господа останаха навън, а бащата на Космос влезе в цилиндъра с прозрачни стени от бронирано стъкло, който служеше за преддверие. Цилиндърът се завъртя, закри изхода и посетителят бе сканиран от главата до петите с невидими лъчи. Естествено, това не беше много полезно за здравето, но значително опростяваше работата на охраната, тъй като устройството откриваше оръжие, а също и разни шпионски джунджурии като бръмбари и други подслушващи устройства.
	У този клиент нямаше нищо съмнително. Цилиндърът се завъртя на още деветдесет градуса и освободи пред посетителя входа към фонда. Въпреки че старецът имаше очевидно безобиден вид, тримата охранители го опипаха с придирчиви погледи.
	Юрий Ростиславович ту изтърваше, ту вдигаше сипещите се по мраморния под хартии и явно търсеше нещо в джобовете на сакото си. Най-сетне го откри — протегна ръка и мушна през прозорчето на гишето за пропуски мърлявия си паспорт. Зад стъклото измърмориха нещо и след малко върнаха червеното книжле на собственика му. Смутеният Холмогоров замря на място, тъй като не знаеше какво да прави по-нататък.
	— Деденце — съжали се над него най-якият от охранителите, хвана внимателно Холмогоров под лакътя и го обърна в нужната му посока. — Сега трябва да отидете там.
	Посочи му асансьора, край който пристъпяше от крак на крак някакъв младеж в син костюм със значка на ревера. Юрий Ростиславович присви очи и прочете, че неговият придружител е референт на фонда, а фамилията му е Милонов.
	— При кого отивате? — попита младежът с любезна усмивка.
	Милонов харесваше фирмата, в която работеше, и му беше приятно да се държи добре с гостите. Още повече че всички служители на фонда получаваха доста голяма дори за московските стандарти заплата. Тази практика беше приета още по времето на предишния собственик — Александър Белов, а новите ръководители Олга Белова и Дмитрий Андреевич Шмит прецениха, че въпреки хиперинфлацията и неблагоприятната конюнктура е възможно да запазят традицията.
	Бащата на Космос с трепереща ръка подаде на Милонов картичка с написан на компютър текст:

	Уважаеми Юрий Ростиславович!
	Във връзка с вашето запитване Ви каним на среща с Управителя на фонд „Реставрация“ Дмитрий Андреевич Шмит на 1 септември 1999 г. в 15:00 часа.
	Времето на Дмитрий Андреевич е строго разпределено, затова той няма да е в състояние да ви отдели повече от четири минути. Молим да не закъснявате…

	— Вие сте за шефа! — констатира младежът и покани академика в асансьора, без да дочака отговора му.
	Качиха се заедно на деветия етаж и излязоха в коридора. След като изминаха няколко метра, Милонов любезно отвори пред Юрий Ростиславович вратата на приемната. Секретарката на Шмит вече бе предупредена от охраната за пристигането му, но помоли възрастният господин да почака, докато поредният посетител при шефа си тръгне. Не след дълго зад вратата се разнесе разгневеният глас на Шмит и след секунда от кабинета му изскочи дребен, потен тип, който притеснено бършеше плешивото си теме с носна кърпа… Поклони се сервилно на присъстващите и заситни към асансьора. Секретарката много вежливо помоли:
	— Заповядайте, Юрий Ростиславович, Дмитрий Андреевич ви очаква…


	4.

	Макар да имаха вид на малоумници, трите мутри, които нахлуха в „Дистрибутор“, действаха по план и на пръв поглед грамотно. След като се ориентираха на мига, двама от нашествениците с пестеливи, но точни удари свалиха Федя и Витя на пода, а третият, който очевидно им се водеше тартор, захвърли бухалката на пода, сграбчи Степанич за реверите на сакото, повдигна го и го отблъсна към стената, сякаш бе плюшено мече.
	Явно прекрасният костюм и началническият вид на Степанич си бяха казали думата. Бяха избрали тъкмо него за превъзпитание. Тарторът заби юмрук в зъбите му, но не силно, а с профилактична цел, просто за да го накара да усети вкуса на кръвта. Другите двама застанаха отстрани и важно започнаха да потупват с бухалки по дланите си. Нападателите излъчваха увереност и сигурност в собствената си сила. И изобщо не обърнаха внимание на Саша, който скромно си седеше край масата. Като професионалист, той веднага отчете наум тази тяхна грешка.
	Витя продължаваше да лежи в безсъзнание, а Федя започна да дава признаци на живот. Опита се да седне на пода. Мутрите с бухалките се преместиха до него, за да могат в случай на нужда да повторят курса на внушение.
	— Е, какво, шибани бизнесмени такива, още ли не сте разбрали кой е господарят тук? — попита тарторът. Измъкна голям нож и няколко пъти го размаха пред носа на Степанич, който изплашено затвори очи и завря глава в раменете си.
	— Обяснявам за непросветените: от днес нататък ще ни плащате, за да ви охраняваме от рекетьори, ясно ли е?
	И същия миг в стаята се разнесе тих смях, който, честно казано, взе акъла на нападателите. Тарторът пръв схвана, че нещо не е наред. Ситуацията не се развиваше по правилата, явно бе пропуснал да предвиди нещо.
	Смееше се, разбира се, Саша. Действията на мутрите му напомняха за неговия собствен първи набег в живота му срещу фирмата „Курс-ин-Вест“ на Артур Лапшин, от който започна възходът на Бригадата. Само че сега нож във въздуха не размахваше Фил, а този орангутан с ниско чело и фигура на изхвърлен от спорта борец. Толкова години бяха минали оттогава, а технологията на набезите изобщо не се бе променила! Добре поне, че в момента нямаха секретарка. Саша си спомни как в онзи момент се тресеше от страх Люда — секретарката на Лапшин.
	— Вижте какво, момчета, не ви предлагам чай, кафе или коняк — каза Белов, без да повишава глас. — Но ако сте дошли да си поговорим, не бива да започвате така. Ясно ли е? — попита той и демонстративно имитира интонацията на тартора.
	Шефът на групичката за пръв път се вгледа внимателно в това симпатично и стабилно на вид момче в син дънков костюм и едва в този момент осъзна, че е трябвало да разговаря точно с него.
	— И ти ли ще ме научиш как да започна? — изсмя се той.
	Тарторът трябваше някак да овладее положението и за целта се опита здравата да посплаши устатото момче. Приближи се до него, завъртя ножа и с един бърз замах го заби в плота на масата до оставената отгоре й книга. Ала не махна ръката си от дръжката, да не би противникът му да грабне оръжието. По лицето на седналия младеж не трепна нито едно мускулче.
	— Деловият разговор трябваше да е кратък: йес, ноу, окей! — обясни с тон на учител Саша грешката на тартора. — И не биваше да правите излишни движения. Ето защо сега моят отговор е ноу.
	С изненадваща бързина Белов сграбчи тартора за дясната китка и натисна ръката му върху масата. Пръстите на рекетьора се плъзнаха отгоре до долу по широкото стоманено острие, което разразя първо тях, а после и дланта му на цял сантиметър дълбочина, до самата кост. Ножът остана да стърчи на масата, а до него тутакси се появи малка червена локвичка. Саша се възползва от объркването, което обзе всички, хвана дръжката на ножа и го дръпна към себе си, а с лявата си сграбчи тома на Достоевски и със светкавично движение го заби в гърлото на тартора.
	Белов нямаше време да проследи как той се свлича в безсъзнание на пода, тъй като другите две мутри се нахвърлиха отгоре му с високо вдигнати бухалки. Оставиха зад гърба си трима от домакините без надзор, а Витя вече се бе свестил и побърза да вземе участие в уреждането на сметките наравно с Фьодор и Степанич. Белов парира първия удар с помощта на „Бесове“, а в следващия миг дялна нападателя си с ножа през лицето и разшири усмивката му от едното до другото ухо. Мутрата изпусна бухалката и със стонове сграбчи бузите си, опитвайки се да спре кръвта, ала тя се плисна между пръстите му като вода от лейка.
	Възползвайки се от бухалката на тартора, Витя покоси другата мутра с удар по врата. След минута тримата супермени лежаха на пода с вързани ръце и крака.
	— Федя, превържи момчето, не искам да превръщаме това място в морга — каза Белов, запазил пълно самообладание. — Витя, Степанич, идете да видите дали в колата им не е останал още някой.
	Когато излязоха от офиса, Федя погледна с уважение Белов и рече:
	— Саша, не бях прав за книгите, вземам си думите назад. Особено Достоевски, Фьодор Михалич, тъй да се каже, може да ти свърши страхотна работа в живота — и той погледна към изцапания с кръв том на „Бесове“, който се търкаляше на пода до разбойниците.
	Степанич и Витя се върнаха бързо. В колата на рекетьорите нямаше никой. Или, ако е имало, беше избягал, или наистина бяха само трима.
	— Александър Николаевич — виновно се обади Степанич и погледна умоляващо към Белов, — не бива да започваме война. Моля те, нека се споразумеем по мирен път. Аз ще уредя всичко, ще платя колкото трябва, а пък ти изчезни временно от Москва. Тъкмо се канехме някой да тръгне на юг заради онази жена. Искаш ли вместо Витя да идеш ти?
	Белов погледна един подир друг всеки от партньорите си в очите и разбра, че до един са на страната на Степанич. Дори и Злобин!
	— Дяволите да ви вземат, нека бъде вашата — съгласи се неохотно той. — Витя, приготви колата, тръгвам още тази нощ…


	5.

	Три минути и половина бяха достатъчни на Дмитрий, за да приключи разговора си с Юрий Ростиславович. Още повече че на Холмогоров не му се наложи дълго да обяснява смисъла на своята молба. Първо, той вече подробно бе изложил всичките си аргументи в писмото, което изпрати във фонда на името на Александър Белов и което Шмит внимателно прочете. И второ, на свой ред Дмитрий бе изяснил всички онези подробности, които му липсваха, за да си състави пълната картина. Разполагаше с предостатъчно възможности за това.
	След смъртта на Фил, Пчелата и Космос смазаният от мъка Юрий Ростиславович бе останал сам. Бившата му жена Надежда бе завъртяла любов с някакъв подозрителен тип и го бе зарязала, малко преди да се случат онези трагични събития. Самият Белов беше твърде зает с разчистването на сметките си с Каверин и спасяването на собственото си семейство и изчезна от полезрението на академика. А на Холмогоров страшно му липсваше общуването със Саша!
	Юрий Ростиславович си бе създал особени отношения с Белов още от времето на крехката младост на своя безпътен син. В трудните моменти на техните сложни взаимоотношения Холмогоров винаги се обръщаше към Белов и във всеки един случай Саша оправяше нещата. След като Космос вече не бе между живите, Холмогоров започна да възприема Саша като роден син. Ала все не можеше да се срещне с него.
	Материално не изпитваше никакви затруднения, тъй като приживе Пчелата бе открил сметки в Спестовна каса на името на своите родители, както и на името на Юрий Ростиславович. Благодарение на това след смъртта на синовете си те всеки месец получаваха прилични суми.
	Освен това академик Холмогоров наследи апартамента на Космос, който се намираше точно срещу неговия в същата сграда на „Ленински проспект“, строена още по сталинско време, където и двамата имаха адресна регистрация.
	След погребението на Космос Надежда отново се появи в апартамента на Холмогоров. Обляна в сълзи, тя разказа на Юрий Ростиславович, че била принудена да напусне Москва под натиска на Космос, който я заплашил с физическо унищожаване, ако не остави баща му на мира.
	Дори нещо повече, според нейните твърдения насила я подтикнал към плътско съвкупление, както високопарно се изрази тя. Юрий Ростиславович се почувства обиден, потиснат и не повярва на нито една нейна дума, защото много добре познаваше отвратителния характер на бившата си жена.
	Тогава Надежда му показа една камара снимки, на които бе заснета заедно с Космос в класическите пози на Кама Сутра. Вулгарните изображения недвусмислено свидетелстваха, че отношенията между Надежда и нейния доведен син са били повече от близки. По-близки просто нямаше как да бъдат!
	— А сега — сподели обляната в сълзи Надежда — аз чакам дете от Космос. Нали няма да ме изхвърлиш на улицата в това положение? — Тя падна на колене пред мъжа си и театрално протегна ръце към него…
	За академика тази новина се превърна едновременно в ужасно силен удар, но и в надежда да си възвърне изгубения смисъл на живота. Самата идея, че ще има внук, който, ако даде господ, ще избегне печалната участ на Космос, му вдъхна сили и го вдигна на крака. Той позволи на Надежда да се върне при него.
	През първите месеци на съвместното им съществуване тя се правеше на съвършена, беше по-тиха от водата и по-ниска от тревата. Дори от време на време се опитваше да сложи в ред дома им — работа, която преди никога не бе вършила. Нещо повече, на няколко пъти се появи в негово присъствие въоръжена с парцал за бърсане на прах…
	Прозрението настъпи когато Холмогоров забеляза следи от пребъркване в кабинета си…
	Сериозният разговор с Надежда на тази тема завърши с грандиозен скандал. Въпреки крясъците на бившата си жена, които бяха съпроводени с кършене на ръце и подбелване на очи, на Юрий Ростиславович му се струваше, че присъства на евтин спектакъл и че самата Надежда действа по предварително разработен план.
	От този момент нататък всичко се промени. Блудната жена започна да тормози стареца, да му се подиграва и да се опитва по всевъзможни начини да го изхвърли от апартамента му. Нещо повече, Надежда му постави ултиматум: или да напусне този адрес и да изчезне от Москва, или да се сърди на себе си. Заплаши го, че ако се заинати и не я послуша, ще повика едни свои приятели да му изпотрошат костите. Щели да го погребат като клошар на държавни разноски в някой общ гроб.
	Но старецът беше най-съсипан от откритието, че нейната бременност се оказа фалшива… С характерния за него като за потомствен интелигент навик да се самообвинява, Юрий Ростиславович съзря в създалата се ситуация божия намеса и наказание свише за греховете на сина си. Каквото и да говореха, той наистина бе изтървал възпитанието на Космос, вследствие на което синът му беше причинил злини и страдание на хората. А щом нещата стояха по този начин, то кой друг, ако не той — неговият баща, трябваше да отговаря за греховете му? При почтените хора беше прието синът да отговаря за бащата, а бащата да отговаря за сина. Иначе щеше да се възцари безчинството и да настъпи хаос.
	Надежда удържа на обещанието си да приложи насилие. Една вечер някой позвъни на вратата и на прага на апартамента застана приличащ на глиган здравеняк с къс врат. Имаше вид на истински престъпник!
	Със страховити псувни каякът започна да налага стареца и да го принуждава да подпише документите за продажбата на двата апартамента. Надежда се затвори в стаята си и се направи, че няма нищо общо с тази работа. Но Юрий Ростиславович беше убеден, че е станал жертва на заговор, а това е набег, както биха се изразили приятелите на сина му, организиран от жена му… Неописуемата му обида и изненадващо непоклатимото дори за самия него упорство му позволиха да устои на гаврата. Здравенякът си отиде, затръшвайки вратата, но обеща пак да се върне…
	Холмогоров се опита да намери защита в милицията. Но там му обясниха, че държавата преживява сложен етап по пътя на реформите, а заплатата на ченгетата е твърде малка, за да се занимават с незначителни неща като семейните спорове. Престъпниците, корупцията и наркомафията вилнеели из страната, а цяла Русия се тревожела за съдбата на братята сърби, които гинели с хиляди от ръцете на албанските бандити и натовските бомбардировки!
	На този фон дребнавите претенции на академик Холмогоров към жена му и нейния любовник, както всъщност определиха милиционерите неканения посетител, изглеждаха направо смешно! А пък ако на това отгоре нападателят бил и престъпник, тогава къде се е крил Юрий Ростиславович преди, когато собственият му син се гаврел по същия начин с други граждани?
	Всичко това много наподобяваше отмъщение от страна на правозащитните органи заради собствената им безпомощност пред Космос, когато той беше в силата си, и към всички като него, чието име бе легион. Престъпен легион!
	Но, естествено, горкичкият Юрий Ростиславович тутакси намери и оправдание, и обяснение за бездействието на ченгетата. Нещата стояха точно така: в Чечня безчинстваха, в Югославия имаше бомбардировки, президентът страдаше от сърдечна недостатъчност, правителството беше затънало в корупция… В такава ситуация никой нямаше време да се занимава с отделните граждани. А че Космос не беше ангел, си бе самата истина…
	Сякаш по команда, веднага след това чиновниците от данъчната полиция се заинтересуваха от финансовото положение на Холмогоров. Те му препоръчаха да плати данъците за наследените от сина му апартамент, някакви къщи, вили и луксозни автомобили, за чието съществуване на него и през ум не му бе минавало. Начислената сума бе толкова голяма, че за да я плати, трябваше да продаде двата апартамента и да тръгне по белия свят с просешка тояга. От гледна точка на държавата неговите дългове бяха много по-значими от всичките му заслуги към руската наука.
	След поредното посещение на престъпника, който приличаше на глиган, Юрий Ростиславович попадна в болница с натрошени на много места колене. До този момент бе посещавал само поликлиниката на Академията на науките и отдавна не се бе сблъсквал с медицинските заведения за простолюдието. Отначало изпадна в ужас от примитивните условия и ниското равнище на обслужване в тях, но след няколко дни го налегна такъв зверски глад, че започна да поглъща и редките каши, и картофеното пюре, с което се изчерпваше цялото меню на пациентите. Холмогоров прекара няколко месеца в тази болница. Дори му се наложи да бутне известна сума на лекарите, за да не го изхвърлят на улицата. А жена му не го посети нито веднъж.
	След относителното си оздравяване Холмогоров-старши не се прибра вкъщи. Макар да не обичаше да моли никого за нищо и в живота си да бе правил това само в случай на крайна необходимост, бе принуден да се обади на родителите на Пчелата и да им натрапи присъствието си за известно време, докато реши въпроса с апартамента си. Нямаше при кого другиго да отиде, а пък да се върне в жилището си просто не смееше. Павел Викторович и Валентина Степановна Пчьолкини го приеха като близък човек. Живееха в тристаен апартамент, който Пчелата им бе купил в панелен блок. Честно казано, дори се зарадваха на ненадейния си квартирант, защото им беше ужасно тежко и самотно да останат в края на дните си без единствения си син, без своя ненагледен Витя. Но пък и Юрий Ростиславович имаше сериозен проблем. Само щастието и сполуката разделяше, а бедата сближаваше и сродяваше дори и чужди помежду си хора…
	След като изслуша изповедта на Холмогоров, Павел Викторович извади от ниското шкафче папка с документи, откри в нея визитката на Белов и го посъветва да се обърне за помощ към фонд „Реставрация“. Тъй се роди идеята да изпрати там писмо, в което да обясни създалата се ситуация и да помоли за помощ.
	Холмогоров посочи на плика адреса на Пчьолкини. И поканата от Шмит пристигна там.


	Едва озовал се в кабинета, Юрий Ростиславович отново започна да разказва своята история с апартамента, но Шмит спря с мек жест стареца и премести един стол към него. Холмогоров послушно седна и скръсти ръце върху сребърната дръжка на бастуна си.
	Шмит беше убеден, че няма да научи нищо ново от него. След като получи писмото, той нареди на Коля да постави под наблюдение апартамента на Холмогоров и, по-точно, самата Надежда Холмогорова. За неговата изненада му доложиха, че в апартамента на Космос се е настанил Глигана и с пълна пара върти любов с жената на Юрий Ростиславович. И, тъй да се каже, живее в две жилища.
	Но най-интересното бе, че на свой ред някой следеше Глигана и хората му, при това много професионално. След като си поразмърдаха мозъците, Шмит и Коля решиха, че това са хора от бившата и вечно млада Кантора за дълбочинни сондажи — Федералната служба за безопасност…
	Като приемник на Белов и цялата Бригада, Шмит не можеше да допусне Глигана да заграби дори и съвсем малко късче от имуществото на Холмогоров-младши, нито да позволи на тази отрепка да шантажира беззащитния старец. Но в създалата се ситуация, при която в тази работа се бе включила и Федералната служба за безопасност, беше по-логично да изчака с изводите, а още повече — с действията си, докато не си изясни причините за това следене.
	Вглеждайки се в Холмогоров, Шмит си помисли колко много се е променил и остарял той, откакто погреба сина си. Пред очите му изникна онзи ужасен ден: мъртвият Космос с изопнато и поради това спокойно тържествено лице лежи в ковчега, скръстил ръце върху черното дуло на пистолета ТТ; до него стои Белов и изпитателно гледа Шмит в очите… Точно както го гледаше в момента и Холмогоров.
	— Добре — каза Шмит, — всичко ми е ясно. Аз не давам празни обещания, това не влиза в принципите ми, но ще видя какво може да се направи. И ще ви известя. Но на свой ред ще ви помоля да ми съобщите, ако Белов се свърже с вас. Той ми е много необходим. Не се тревожете, аз не съм му враг. Предполагам, че сте се виждали с него през последната половин година? Може би сте разговаряли? Или пък някой ви е потърсил от негово име?
	Холмогоров се накани да отрече, но Шмит вече разбра по изражението му, че дядото няма никаква представа къде е Белов.
	— Е, в такъв случай аз свърших — приключи с безразличен тон Дмитрий. — Временно останете да живеете у Пчьолкини. Там ще се чувствате по-спокойно. Ето ви моите телефонни номера — и Дмитрий подаде на стареца червената си визитна картичка с емблемата на фонда: две преплетени една в друга църковни камбани.
	— Благодаря ви много! Много съм ви благодарен, че ми отделихте от времето си — поклони се старецът и се потътри към вратата…


	6.

	Без да почука, генерал Хохлов блъсна масивната врата и влезе, почти нахлу в кабинета на Веденски. Самият той нямаше никакво обяснение защо направи това. Просто както си вървеше по коридора като един Щирлиц, изведнъж взе, че отвори тази врата… За десет години съвместна работа генералът за пръв път извърши нещо, което противоречеше на навиците му.
	Досега, когато се налагаше, винаги викаше Веденски при себе си или го предупреждаваше, че ще отиде при него. Ала днес… Най-вероятно просто му беше омръзнало да бъде сериозен и бе решил да се помайтапи, пък и да види каква ще е реакцията на подчинения му. Сред колегите си Игор Леонидович минаваше за човек, който строго съблюдава йерархията.
	Веденски и заместникът му майор Воскобойников седяха един срещу друг край дългата заседателна маса и се смееха от все сърце. По всичко личеше, че не обсъждат оперативни въпроси, а нещо весело, което нямаше отношение към служебните им задължения. Кадри от оперативно проследяване се мяркаха по огромния екран на системата за домашно кино — единствената ценна вещ освен старинния швейцарски сейф, останал от времената на Феликс Едмундович Дзержински, който красеше повече от скромно обзаведения кабинет на полковника. Надмогвайки шума на улицата, от колоните се носеха звуците на някаква пошла песничка за синината от осмукване върху дупето на някаква си Дуся.
	Щом зърнаха гъстите вежди на своя шеф, двамата офицери скокнаха от изненада и почти по войнишки се изопнаха също като новобранци. Андрей Анатолиевич махна с ръка, сякаш искаше да им каже: зарежете чинопоклонничеството, другари офицери! Той седна до тях. Но тутакси се улови, че не знае какво да им каже. На ум не му идваше нищо странично, свързано с цивилния граждански живот. Дори се почувства засрамен, че се е превърнал в неспасяем бюрократ. Настъпи неловка пауза и, за да разреди обстановката, генералът се пошегува:
	— Нали не се сърдите, че няма какво да ви докладвам? — и веднага премина към разговора по същество: — Игор Леонидович, какво ново имате за Белов? Получихте ли някаква информация?
	Веденски кимна, съсредоточи се и започна да докладва, сякаш нищо не се бе случило.
	„Бива си го това момче — помисли си Андрей Анатолиевич, — и на сън да го бутнеш, пак няма да го свариш неподготвен. Да, навремето не сгрешихме, когато го избрахме за водещ офицер на Белов. Обаче с Каверин стана засечка…“
	В това време Веденски продължи да му разказва, че в началото на тази година след „битката край Картаген“ Белов се върнал в Москва. Той и приятелите му Лукин, Злобин и Вонсовски се настанили в комуналното жилище на пенсионера Арсений Степанович Власов, бивш директор на някакво дребно предприятие за производство на играчки. Очевидно малката компанийка разполагала с пари, тъй като много скоро след това всички се сдобили и с московско жителство, и с прилични апартаменти в околните блокове на улица „Гуревич“, където Власов имал официална адресна регистрация. Някъде преди около три месеца на негово име била регистрирана малка фирма под названието „Дистрибутор“ ООД. Предметът на нейната дейност бил търговия и доставки на едро на сол, захар, брашно, булгур, чай, кафе. Засега обемът на работата им не бил голям, но фирмичката рязко дръпнала нагоре. Явно връзките, които Власов създал през клошарските си години в малките магазинчета на квартала, си бяха казали думата. Белов бил вписан в документите под чужда фамилия като икономически, а Власов — като генерален директор на фирмата. Виктор Злобин пък бил шофьор на новия камион ЗИЛ-Купов, с който фирмата неотдавна се обзавела, за да превозва стоката си. Засега функциите на Лукин не били точно определени, но той обикновено вземал участие в превозите в качеството си на експедитор и хамалин. Доктор Вонсовски временно започнал работа в хирургическото отделение на „Бърза помощ“. И никой не вършел нищо престъпно! За съжаление очакванията, че Белов ще опита да си възвърне положението във фонд „Реставрация“ и в своята финансово-промишлена групировка не се оправдали. Съдейки по всичко това, в тази ситуация изобщо нямало смисъл да се занимават с него по-нататък. Докато той не легализирал съществуването си, ползата от него щяла да е много малка. Струвало ли си да прахосват държавни средства, за да следят него и компанията му?
	— Е, защо гледате толкова мрачно на нещата, Игор Леонидович? — смъмри го бащински началникът му. — Първо, още нищо не е загубено, пък и, доколкото разбирам, Белов не е човек, който ще си седи със скръстени ръце. Второ, щом вече сме заложили на него преди десет години и сме изразходили толкова сили да го направим агент за влияние, няма никакъв смисъл да прекратяваме операцията. Мисля, че в момента сме свидетели на… — Генералът се поколеба, докато намери нужната дума — на поредната метаморфоза на Белов. Освен това, моля да не забравяте, че улица „Гуревич“ е районът, в който действа новата банда на Глигана. Какво имаме за Глигана? — попита той Воскобойников, тъй като това наблюдение беше възложено тъкмо на него.
	Майорът доложи, че след като се съвзел от поражението във войната си с Шмит, Глигана успял да събере престъпна група от двайсетина души. Почти всички били спортисти, завършили Института по физкултура. В момента Глигана живеел в апартамент в сградата, строена по сталинско време на „Ленински проспект“. По последни данни подготвял нов набег срещу империята на Белов или, казано с други думи, срещу Шмит, но засега не му достигали силите. Най-вероятно щял да дразни Шмит с леки ухапвания, докато не натрупа необходимата тежест. А сега се опитвал чрез рекет да сложи ръка на разни дребни предприятия в Югоизточния район.
	— А Югоизточният район е епархия на Шмит — констатира с удовлетворение генералът. — Прекрасно, няма да пречим на Глигана, защото Шмит и без това е заграбил прекалено много власт и управлява тази територия еднолично. Ще му създадем малък противовес и ще пуснем в реката една щука, та каракудата да не дреме. А какво става с „Картагенския нефтен гигант“ на Шмит, Игор Леонидович? По-точно, с нашия нефтен гигант — поправи се той, — тъй като контролният пакет от акции принадлежи на държавата.
	— Да, но Шмит контролира петдесет процента от акциите и оглавява Съвета на директорите на акционерното дружество „Лукос“ — отбеляза Веденски. — Там всичко е под контрол: основите и инфраструктурата са възстановени, започна изграждането на стените. Строителството ще бъде завършено в края на тази година, а в началото на следващата заводът ще произведе първите тонове продукция. Германските ни партньори обезпечиха монтирането на съвременно нефтопреработвателно оборудване. Засега от тяхна страна няма претенции. Натрихме носа на Зорин.
	След тези думи и тримата се разсмяха.


	7.

	Надежда Холмогорова не беше особено възторжена от факта, че се обвърза с Глигана. Когато в началото на годината той се свърза с нея и й предложи да отнеме апартаментите на Юрий, първият й порив, бе да покаже вратата на този нагъл плебей, понеже, за разлика от нея, Глигана изобщо нямаше право на тази жилищна площ! Но след като поразмисли малко, все пак се съгласи.
	Надежда нямаше никакви шансове отново да се настани в апартамента на академика, тъй като Холмогоров-старши така и не успя, а може би просто не пожела, да направи адресна регистрация на младата си жена в своето жилище. След като тя го напусна и заживя с неговия вечен враг и опонент — астрофизика и член-кореспондент Кацоев — Юрий Ростиславович веднага написа завещание, според което остави цялото си движимо и недвижимо имущество на Александър Белов, в случай че е жив към момента на Холмогорвата смърт и предяви претенции към наследството му.
	Бурната й любов с Кацоев завърши с фиаско, защото се оказа, че член-кореспондентът и съперник на Юрий Ростиславович няма никакви намерения да се обвързва сериозно с нея. Той се възползва от Надежда, колкото да подразни Холмогоров, и това беше всичко. А тя, недоучилата аспирантка от Ленинград, нямаше московско жителство.
	И в този момент на нейния жизнен път се изпречи Глигана. Бе изненадващо добре запознат с имущественото състояние на Холмогоров и й показа ксерокопия от неговите ордери за закупуването на апартамента, преписи от домовата книга, актове от Бюрото на териториалната инспекция и, изобщо, всички възможни и невъзможни документи, които имаха някакво отношение към жилищната площ, принадлежаща на академика.
	Съдейки по всичко, той много грижливо се бе подготвил за атаката. И беше очевидно, че този апартамент му трябва не само защото се намира в известната елитна сграда и струва доста пари. Когато Глигана говореше за Бригадата, Космос, Белов и техните приятели, направо започваше да го тресе. Какво пък, тя напълно споделяше отношението му към тези изроди. Самата тя постъпваше много по-подло от всички тях, взети заедно, но се стараеше изобщо да не мисли за това.
	Глигана измисли номера със снимките и мнимата й бременност. А при съвременното развитие на компютърната техника изобщо не представляваше трудност да се скалъпят подобни „улики“ с помощта на цифрови изображения. Вярно, наложи й се да се промъкне в апартамента на Холмогоров в негово отсъствие (разполагаше с ключ) и да вземе албума с фотографии на Космос. А след това — нещо, което никак не й се хареса — да позира пред нает от Глигана фотограф-художник и да заема доста смели пози заедно с ангажирания за целта актьор Младогаров.
	После се оказа, че Глигана си падна не само по апартамента на Космос, но и по нейните откровено порнографски снимки…


	Белов откри олющения камион „Мерцедес“ на уреченото място — паркингът пред мотела, който се намираше на трийсетина километра от Ростов. Номерът съвпадаше, но наоколо не се виждаше нито собственичката му, нито шофьорът на автомобила. Всъщност на входа на паркинга стоеше младеж от източен произход и внимателно проследяваше пристигащите и заминаващите коли. Щом срещна погледа на Белов, той се извърна.
	Саша огледа от всички страни камиона и по тежестта върху ресорите му реши, че захарта си е на мястото. Собственичката се оказа в мотела. По молба на Саша дежурният на регистрацията извика момичето от стаята.
	— Земфира? — попита Александър и целият потръпна при появата й, защото жената бе невероятно красива. — Вие сте тази, която има нужда от шофьор до Москва, нали? Идвам от името на Руслан.
	Момичето се усмихна и с преценяващ поглед огледа Белов от главата до петите.
	— А вие сте Александър, нали? Руслан се обади и ме предупреди, че ще дойдете днес. Но аз… Знаете ли, аз имам нужда не просто от шофьор, а по-скоро… от много сигурен човек, който без проблеми да ме закара до Москва. А пък тук, нали знаете, пътищата са опасни…
	— Не се притеснявайте — увери я Белов и покровителствено я потупа по рамото. — Аз съм човекът, който ще ви закара до Москва без каквито и да е проблеми.
	След първите прехвръкнали помежду им искри думите, които се размениха, нямаха никакво значение.


	Зорин с изключителна неохота се съгласи да се срещне с Глигана. Възкръсващият престъпник бе станал твърде компрометирана фигура след колаборациите си с чеченците и особено с Омар и Муса Джохаров. В началото на тази година по време на „битката за Картаген“ те бяха арестувани от Федералната служба за безопасност и вероятно бяха започнали да пеят като канарчета в клетка. Но Зорин не се тревожеше за себе си, при него както винаги всичко беше под контрол.
	И въпреки това на Глигана му се наложи изключително дълго да моли Виктор Петрович за тази среща, обещаваше, че по време на разговора изобщо няма да става дума за пари, нито за престъпните интереси на стремително набиращия тежест бос от престъпния свят.


	Когато Глигана затръшна вратата на своята шкода и се премести в мерцедеса на Зорин, Виктор Петрович беше изумен от неговото поведение. Обикновено наглият до безобразие отявлен престъпник този път се държеше като ученичка: изчервяваше се, изглеждаше притеснен, дълго се колебаеше, преди свенливо да изрече две-три думи.
	Зорин бе принуден да му задава уточняващи въпроси. Оказа се, че Глигана има нужда от съвет в личен, тъй да се каже интимен, план, а за такова нещо не смеел да се обърне към своите момчета, защото щели да го спукат от подигравки.
	Босът от престъпния свят не се смяташе за глупак и отдавна бе разбрал, че човек, който се захваща с някаква работа, има в нея своя летва и свое стъпало, до които му е дадено да достигне от природата или от Бога. Само трябваше да се катери нагоре и нагоре с ръце и крака, че дори и с нокти и зъби, докато му стигат силите, упорството и желанието.
	До този момент Глигана не бе срещал особени трудности по въпросните стъпала. Е, случваше му се да отстъпи, да се катурне и дори да се срине на две нива по-долу, но въпреки това се изправяше на крака и с глиганско упорство щурмуваше върха. За целта изблъскваше и прегазваше всички, които се опитваха да му попречат.
	Глигана нямаше проблеми и с жените, защото не се опитваше да ги задоволява, а просто ги чукаше, пък между едното и другото, извинете, обаче има голяма разлика. Но сега…
	— Разбирате ли, Виктор Петрович, тя е аспирантка и е учена като… — Глигана беше толкова отчаян, че Виктор Петрович едва не се разсмя. — Не знам като какво! И е една такава бяла, чиста. Щом си помисля за нея, сърцето ми спира… С нея до края на дните си ще се чувствам като същинска свиня… А тя е истинска принцеса, направо кралица Шантиклер! А пък аз след осми клас отидох в техникум, дето тъй и не завърших…
	Зорин седеше облегнат на вратата на колата откъм неговата страна и гледаше съсредоточено Глигана, сякаш го подканяше с поглед да продължи изповедта си. Животът си течеше и човек никога не знаеше кога щеше да се хване в капана му! И сега уж бе поднесъл на тепсия Любовта с главна буква на Глигана, също като на Тургеневия Базаров. Но за него тя можеше да се окаже проклятие, кръст, който да носи до края на дните си.
	— За кого говориш? — полюбопитства най-сетне Зорин. — Кажи коя е твоята Жулиета, Ромео?
	Кой знае защо Глигана се отдръпна назад и погледна обидено събеседника си.
	— Ама вие… — не довърши въпроса си, защото от израза на съчувствие по лицето на Виктор Петрович разбра, че на него и през ум не му минава да му се подиграва.
	Успокоен, Глигана изложи накратко историята на своите взаимоотношения с жената на академик Холмогоров, но, естествено, премълча общите им интереси към апартаментите, възникнали неотдавна.
	— И какво искаш от мен? — недоумяваше Зорин. — Аз не съм психоаналитик или сексопатолог, не мога да стоя със свещ в ръка в краката ви и няма да го направя… Сбъркал си адреса, моето момче.
	— Ама не става дума за това, Виктор Петрович, при мен със секса всичко си е наред. В смисъл че сексът няма нищо общо с това. Вижте сега каква е работата…


	Белов нае стая в мотела, взе си душ и хапна набързо в крайпътната кръчма. След това се обади на Земфира и заедно се отправиха към паркинга, за да прегледат стоката. Докато крачеха към мерцедеса, Саша уж случайно докосна с длан гърба й и опипа с пръст закопчалката на сутиена. Но момичето рязко се обърна и му хвърли толкова красноречив поглед, че дори и неграмотен човек би прочел в него: „Долу ръцете!“
	И това му хареса. Ако една почти непозната жена започне безпричинно да те влачи към леглото си, в това винаги има нещо евтино и съмнително. Леснодостъпните неща, имат висока цена. Слаба Богу, Земфира не беше такава.
	Докато Саша оглеждаше товара и преместваше чувалите със захар в своя камион, момичето неспирно бърбореше. Белов разбра, че майката на Земфира е татарка, от нея бе наследила цвета на очите си и уважението към мъжете. Баща й се оказа руснак, от него бе взела влечението към пътешествията и стремежът към самостоятелност. Оттук идваше и желанието й да има собствен бизнес.
	До този момент Земфира се занимавала с търговия на дребно — продавала чужди стоки по пазарите на Ростов. Изкарвала колкото да живее нормално, но нищо повече. Ала я сполетяло нещастие — майка й се разболяла. Трябвало да й направят операция, която струвала доста пари. Тя не можела да разчита на баща си. Той пиел, здравето му било разклатено и бил почти инвалид. Но Аллах й помогнал и късметът я споходил. Някакъв неин познат от армейските служби й отпуснал на консигнация един тон кристална захар. Но й поставил условието да не го продава в Ставропол и Ростов, за да не издаде снабдителя.
	И в този момент, сякаш по поръчка, щастието й се усмихнало още веднъж: познат на нейните познати — Руслан, който работел като шеф на снабдяването в някакъв московски интернат — обещал добра цена за тази стока. Но за да изкара парите, трябвало да достави стоката до седми септември, понеже в момента цената на захарта била висока заради сезона на сладката и компотите, които се приготвяли за зимата. Ала той обикновено не траел дълго, затова трябвало да се уцели моментът.
	В бизнеса няма лесни неща. Земфира знаела, че пътят до Москва е опасен и че по трасето е пълно с бандити и рекетьори. Те ограбвали всички, които не били в състояние да защитят стоката си или поне да се откупят. На това отгоре ченгетата също вилнеели едва ли не на всеки километър: или искали рушвет, или преравяли автомобилите, за да дадат точна информация на своите приятели — бандитите. Затова сега, благодарение на Александър, се появила надежда, че тя ще излекува майка си.
	Саша слушаше с половин ухо бърборенето й и пренасяше чувал след чувал от единия камион в другия. Работеше с удоволствие, защото обичаше физическия труд и натоварването. Поотделно чувалите не надвишаваха петдесет килограма и това беше хубава тежест за него: голяма, но не прекалено. Скоро ремаркето се запълни с чували.
	— Кога тръгваме? — попита делово Белов, щом приключи с преместването на стоката.
	— Сигурно сте изморен от пътуването? — попита го загрижено момичето. — Може би ще е по-добре днес да си починете. А пък утре… Сутринта…
	— Става! — зарадва се Белов. — Хайде да преспим в мотела — предложи той и изведнъж запъна, тъй като осъзна двусмислеността на думите си, но продължи: — Ти изтичай до магазина и купи храна за из път, а пък аз ще си поговоря с шофьорите тук, ще прегледам маршрута и разни други неща. А пък утре — дранг нах Москва, в поход към Москва, както казвали немците. И, знаеш ли какво, хайде да минем на ти, така ще ни е по-лесно.
	— Както искате — усмихна се смутено Земфира и се поправи: — Както искаш…


	Докато двамата заключваха камиона, две мутри от славянски произход наблюдаваха разговарящите партньори от една прашна бяла лада „Самара“, спряла на около двеста метра от тях. Единият от браточките свали бинокъла, с чиято помощ само преди секунда съзерцаваше доволната физиономия на Саша, и с известна завист каза:
	— Момчето е готово, хлътна…
	— А мадамата? — попита другият.
	И двамата пътници в посивялата от прахта лека кола бяха с кръгли лица и плешиви темета. Онзи, който седеше зад волана, беше малко над четирийсетте, другият явно още не ги бе навършил. Говореха с онзи характерен за руснаците от южните ширини акцент, който веднага издаваше Ставрополския и Ростовски им произход на всеки, независимо в коя част на света живееха.
	— Мадамата ли? Тя също… е готова. — По-големият в малката компания, отново доближи бинокъла до очите си, насочи окуляра му към пълните красиво очертани устни на момичето, сетне — към апетитните му гърди, не се сдържа и се изплю през отворения прозорец. — Курва!
	Беше ясно като бял ден, че в този миг би дал всичко на света, за да се озове на мястото на този московски шофьор.
	— Дай и аз да видя, Кран — протегна ръка другият.
	— На, полюбувай се… — Кранцов му подаде бинокъла, веднага се обърна и взе от задната седалка фотоапарат с масивен като затулка на танково оръдие обектив.
	В набраздения от мрежичка кръг на фотоапарата — там, където се настройваше видимостта — още по-добре се виждаше с каква наслада гледа Белов към момичето и колко много неща обещава нейната срамежлива усмивка.
	— Така си е, истинска курва! — рече замислено този с бинокъла, докато другият снимаше Белов и Земфира. — Я виж, тази кучка вече го помъкна към стаята си! — Със завист наблюдаваше как Саша хваща момичето за лакътя, а в отговор на този жест то се усмихва още по-притеснено.
	Мъжът с бинокъла свали дясната си ръка и енергично заоправя панталона си.
	— Е, това е, нали така? Сега вече няма къде да се дянат! Искаш ли да тръгваме, а? Ще забършем нещо! А? Кажи де, искаш ли?
	— Млъквай, Шали — въздъхна по-големият и остави фотоапарата на задната седалка. — Забрави ли за Опушения? Той ще ти откъсне главата… Или топките!
	Само при споменаването на това име Шали моментално се отърва от проблемите в слабините си.
	— Какво толкова? Нищо не съм казал…
	Шофьорът замълча. Ако не искаха да загубят главите си, не биваше да допускат грешка в работата, с която се бяха нагърбили…


	8.

	Надежда Холмогорова продължаваше да блаженства в големия си апартамент и през ум не й минаваше да се обади в милицията, за да съобщи, че съпругът й е изчезнал. Едва сега разбра истинския смисъл на израза „щастлива самота“. Според предварителните им уговорки Глигана се нанесе в съседния апартамент на Космос и непрекъснато изчезваше нанякъде по своите си бандитски работи.
	Скоро тя започна да скучае от безделие и се замисли дали да не се обади на оня симпатичен актьор Младогаров, с когото се бе снимала в ролята на сексуална партньорка на Космос. По време на фотосесията при него всичко беше наред със съответните реакции, и то дори повече, отколкото трябваше… Макар като професионалист да се опитваше да скрие това, нямаше как да подведе една жена за тези неща! Надежда намери в паметта на мобилния си телефон номера на актьора и се разбра с него да й дойде на гости в сряда около осем часа вечерта.
	Сутринта стана по-рано от обикновено, при това се събуди в приповдигнато настроение — нещо, което отдавна не й се бе случвало. Закуси, отиде в салона за красота на улица „Нови Арбат“ и си направи прическа, сетне влезе в луксозен магазин малко по-нататък, където купи скъпо шампанско и натъпка една пазарска чанта с деликатеси, тъй като — слава богу! — това вече не беше проблем. След това чак до вечерта приготвя вечеря, лъска перушината си, издокара се в изумителна небесносиня вечерна рокля с ламе и се разкраси пред огледалото.
	Позвъняването на вратата се разнесе половин час по-рано от определеното време. Но в това нямаше нищо страшно, всичко вече беше готово. Всичко — възможно! Надежда си хвърли за последен път контролен поглед в огледалото и остана доволна от вида си, защото прецени, че този стил на изтънчена красота е най-подходящ за нея.
	Леко, сякаш бе феята Моргана, тя дотича до вратата и отвори. На прага стоеше Глигана! Макар че в случая думата „стоеше“ не бе много уместна. Той по-скоро опитваше да се задържи на краката си, олюлявайки се ту на една, ту на друга страна. Докато извършваше тези колебливи движения, залитна по посока на домакинята.
	Преди Надежда да затръшне вратата под носа му, Глигана се опря върху нея с две ръце като борец по сумо и, без да има такива намерения, я изблъска до средата на хола, въпреки нейните отчаяни опити да възпре нахлуването му на нейна територия… Входната врата, която беше снабдена с пружина за обратно движение, се затвори от само себе си.
	Най-сетне Надежда се досети, че не бива да му оказва съпротива, а да се поддаде на настъпателната смазваща сила, за да я насочи в друго русло. Беше прочела някъде, че това е основният принцип на всички източни противоборства. Тя отскочи встрани, а Глигана, който продължи да се движи в същата посока, заби чело в стената. Но това изобщо не спря устрема му.
	По отсъстващия поглед на своя пиян до козирката съсед Надежда разбра, че Глигана изобщо не осъзнава какво върши. Сякаш действаше на автопилот. Най-доброто, което тя можеше да предприеме в тази ситуация, бе да се обади в милицията, да повика съседите или да избяга от апартамента.
	Но Глигана не й позволи да реализира нито един от тези планове. Известно време тя се щура из стаите, прескачаше мебелите — първо с развяваща се рокля, после по сутиен и гащи, накрая само по гащи… Докато не схвана, че Глигана се движи само по права линия, заради което вече бе унищожил няколко предмета от мебелировката. Най-ужасното бе, че строши любимото й старинно огледало с музейна стойност. Това не можеше да продължава. Тя хукна към антрето и трескаво се вкопчи в ключалката на вратата, но усети как в глезените й се впиват железните му пръсти. Те я дръпнаха със страшна сила назад и тя удари лицето си първо във вратата, а после — в пода. За миг загуби съзнание.
	Когато отвори очи, видя над себе си дебелия и потен като Гаргантюа Глиган, който се освобождаваше от дрехите си. Едновременно със страха и ужаса пред неминуемото изнасилване, Надежда беше споходена и от една особена мисъл, дори не мисъл, а чувство на уважение, при вида на неговия огромен, еректиращ фалос…


	— Разбирате ли, Виктор Петрович — продължаваше да разказва развълнувано Глигана, — аз никога не съм имал такава жена. Просто нямам думи да ви разкажа какво правеше тя под мен. А пък аз съм изчукал толкова от тия евини щерки, че отдавна вече съм им изгубил сметката…
	— И какво стана после, как свърши всичко това? — попита заинтригуваният Зорин.


	За Надежда Холмогорова изнасилването свърши с фантастичен оргазъм, какъвто тя все още не бе имала щастието да изпита в своя богат на любовни похождения живот. Всички нейни момчета, студенти, аспиранти, член-кореспонденти и дори един академик от Руската академия на науките в лицето на собствения й мъж не можеха да стъпят на малкия пръст на този пиян, отвратително вонящ на водка дивак в глиганска кожа.
	Виж, когато на вратата се позвъни, той започна да се държи не съвсем по мъжки. Скокна, защура се насам-натам, започна да търси разхвърлените си из стаята панталони и риза. Тя остана с впечатлението, че заедно със спермата дебелият Казанова е изхвърлил и целия си сексуален кураж и устрем. Когато Глигана събра всичките си дрехи на купчина и кой знае защо отвори вратата, а на прага на апартамента се появи усмихнатият актьор с букет цветя в ръце, голата, разчорлена и изподрана Надежда изблъска със замах и двамата навън и затръшна вратата…
	А докато стоеше в банята пред огледалото и почистваше с памук кръвта от издраното си при падането чело, тя се усмихваше щастливо и си тананикаше нещо весело…


	— Ние свършихме едновременно — каза Глигана на Зорин, без да се впуска в подробности. — Но оттогава тя ме избягва, държи вратата заключена и не вдига телефона, когато й се обаждам. А пък аз, Виктор Петрович, толкова съм хлътнал по нея, че повече няма накъде… Умът не ми стига какво да правя?
	Зорин прехвърли наум информацията, с която разполагаше: налице бе млада аспирантка, мъж академик на преклонна възраст, голям апартамент… Това дори не беше ребус, а детска кръстословица…
	— Ето какво трябва да сториш — обясни той на вторачения с надежда в него Глиган…


	Виктор Петрович Зорин, старият повехнал зубър, много добре разбираше онези, които изпадаха в безумие заради жена. Неговият интерес към жените започна да гасне, когато наближи петдесетте. Долу-горе тогава му омръзна да изпълнява мъжките си задължения.
	Зорин изразходваше твърде много духовни сили в борбата си за политическо оцеляване, а както е известно, плътската похот и властовата похот са взаимозаменяеми състояния. Освен това на плещите му висяха неговата парализирана съпруга, която той продължаваше да обича и уважава, и двете му дъщери в пубертета.
	В края на осемдесетте години при една от безбройните презентации се запозна с бившата учителка по френски език, настоящата преводачка Лариса. Когато изпита към нея влечение, което скоро го покоси като болест и прерасна в страст, дълго отказваше да повярва, че „се е влюбил като малко момче“. Смешна работа, изобщо не бе допускал, че в него може да се разрази същинска хормонална буря, и то на тази възраст.
	Тази връзка му струва сума пари, нерви и време, но за сметка на това му донесе много радости и удоволствия, които той вече бе престанал да се надява, че ще получи от живота. Твърдението: „Търсете жената и ще намерите причината за всяко зло“ беше празни думи. Те звучаха красиво, но всъщност не означаваха нищо. В действителност в живота всяко зло криеше и някакво добро!
	Зорин не можеше да зареже жена си. Дъщерите му — Лена и Оля, нямаше да го разберат, пък и самият той се отвращаваше от подобен подход към проблема. В крайна сметка Виктор Петрович взе соломоновско решение и купи малка почти колкото детска играчка къща в парижкото предградие Иси льо Мулино, където настани Лариса заедно с родилото се скоро след началото на тяхната връзка очарователно момиченце Алиса.
	Няколко пъти в годината, под предлог, че заминава в командировка, Зорин посещаваше Лариса, мъкнеше камари подаръци, радваше се на дъщеричката си и не можеше да й се налюбува, защото тя беше изключително мило и забавно същество. И второто му семейство, и самият Зорин очакваха тези срещи като празник.
	След една-две седмици той се връщаше при болната си жена и децата си. Периодът на полово съзряване при момичетата вървеше трудно, те капризничеха, оскърбяваха на всяка крачка родителите си и съсипваха настроението на баща си. Обездвижената му съпруга страдаше мълчаливо и единствено мъжеството и търпеливостта й правеха живота на Виктор Петрович що-годе поносим.
	Но някъде преди година всичко се промени. Първо, жена му почина и, царство й небесно, сложи край на мъките си, горкичката. Второ, дъщерите му завършиха училище и започнаха (разбира се, не без негова помощ) да следват — едната в Московския университет, а другата в Московския държавен институт за международни отношения. Освен това по-малката — Оля, се изхитри да се омъжи още в първи курс за сина на някакъв новобогаташ. Всичко се уреди някак от само себе си, сякаш покойната му жена от оня свят отпъждаше всичките му беди.
	След преизбирането на Елцин и хиперинфлацията позициите на Зорин се затвърдиха още повече. А когато назначиха за премиер Примаков, Виктор Петрович се изхитри не само да очарова стареца, но и да го убеди, че изповядва абсолютно същите възгледи, каквито има и той.
	И „патриотите“, които смятаха, че Русия трябва отново да стане велика държава по образа и подобието на СССР, и техните противници, които пригласяха на европейците, убедени, че Русия ще се възроди като велико евро-азиатско копие на САЩ, съзираха в Зорин единомишленик. Ценяха го и заради способността му да обяснява на тъпите политици от противниковия лагер до каква степен не са прави.
	И така, Виктор Петрович извършваше ловки маневри между враждуващите страни и независимо от изхода на кремълските дрязги, винаги се озоваваше на страната на победителите. Боеше се единствено от президента, който беше главният кукловод в държавата.
	Въпреки всичките си недостатъци, Елцин беше прекрасен кадровик и психолог, преминал през огъня и водата на съветската партийна и държавна система. Освен това бе напълно непредвидим политик. Не дай боже да попаднеш в поредния му „кадрил“.
	Най-големият недостатък на Зорин, който доста пъти му бе мътил водата в неговата блестяща кариера, беше равнодушието му към алкохола. Именно това беше и причината, която му попречи да достигне до първите редици на държавното управление по време на Елцин — факт, от който той беше изключително доволен.
	Къде бяха сега повечето от онези, които тогава се добраха до главните роли? Едни никакви ги нямаше, други бяха заминали за далечни земи или лежаха под надгробните си плочи… А онези, които бяха останали живи и, слава богу, здрави, тънеха в блатото. За чиновника, вкусил кремълската баница, нямаше по-страшна участ от завръщането към неизвестността, от която бе започнал пътя си нагоре.
	Зорин бе сто процента сигурен в едно — време бе да си подготви резервен аеродрум! Но оставаше въпросът какво да направи, за да остане на хранилката и след като приключи кариерата си. Виктор Петрович дълго и зряло разсъждава на тази тема и реши да се посъветва с Лариса, която се бе върнала в Русия. А тя, без да осъзнава, му подхвърли гениална идея! Някой трябваше да се заеме с отглеждането на нов елит за руската политика сред децата на кремълските велможи. Виктор Петрович моментално оцени всички предимства на този дързък замисъл.
	По този начин той първо, щеше да остане на хранилката и второ, щеше да си осигури запазването на старите връзки плюс създаването и заздравяването на нови с бъдещите управници на Русия. А това беше най-сигурният чадър за неговите капитали и сметки в банките. В наше време не биваше да се вярва на никого, защото държавата във всеки един момент можеше да сложи върху тях прокурорската си лапа.
	Работата не беше кой знае колко! Точка първа — трябваха средства. Той разполагаше с пари, пък и в Русия имаше достатъчно новобогаташи, готови да дадат чадата си в такова елитно учебно заведение, независимо от цената. И точка втора — сграда. Трябваше да се сдобие с нещо извън града, имение в Горки или в Архангелское.
	Ставаше дума за руския Кеймбридж! Къде да го разположи? Някъде, където и след година, и след десет години екологично чистата среда с гора и река щеше да остане непокътната.
	И Виктор Петрович знаеше едно такова място! Бившият санаториум на ЦК на КПСС „Хвойнов бор“ в Жлобня. Той се намираше само на трийсетина километра от Москва, имаше прекрасна инфраструктура, разполагаше с няколко корпуса, пригодени за санаториум, които бяха в прилично състояние, и беше оборудван с футболно игрище, тенис кортове и дори басейн.
	Зорин бе сигурен, че лесно ще убеди президента в необходимостта от учебно заведение от нов тип. Олигархът Берестовски с удоволствие щеше да обезпечи подкрепата на Семейството в лицето на щерката на държавния глава, тъй като той бе заинтересован от подобно решение не по-малко от самия Зорин. Така бе положено началото на проекта „Бъдещето на Русия“.


	9.

	Има жени, до които всеки мъж се чувства като мачо. Земфира се оказа точно такава жена. На Белов му беше достатъчно само да я зърне, за да разбере, че за него това ненадейно пътуване е подарък от съдбата.
	Земфира имаше тъмнокафяви, почти черни очи. Не очи, а очища — тъмни езера, заради които всеки мъж ще продаде душата си на дявола, само и само да се гмурне в дълбините им. Изглеждаха много трогателно в съчетание с правилните извити черни вежди, тъмнорусия й бретон и нежната като на бебе смугла кожа.
	Още от самото им запознаване Земфира са стараеше да очарова Белов. Беше очевидно. Докато разговаряше с него, му хвърляше коси тъжни погледи, сякаш бе газела, която знае, че ловецът няма да я пощади. И като че ли искаше да му каже, как е готова да му се покори и дори да му се отдаде, как се е примирила със своята участ и само се надява този път да не я оскърбят. Един-единствен поглед бе достатъчен. Изведнъж му се приискваше грижовно да я прегърне и да я успокои: „Сега вече няма от какво да се страхуваш, миличка. Саша е с теб и няма да позволи на никого да те обиди.“
	Освен очите, които обезоръжаваха със своята беззащитност, Земфира имаше и куп други достойнства. Изглеждаше нисичка и крехка, но подобно впечатление бе измамно. Навярно се дължеше на сините впити дънки и карираната мъжка риза. Дрехите й придаваха момчешки вид.
	Белов забеляза, че момичето е много добре развито физически и се движи леко и свободно като гимнастичка. Пък и фигурата на Земфира беше спортна. Имаше малко тесни за жена бедра, широки рамене и тънка талия. Това подсказваше, че дълги години се е подлагала на физическо натоварване. Само гърдите й бяха твърде големи за нейното телосложение, но кой мъж би сметнал това за недостатък?
	М-да, ако всеки от нас носи някаква частица от дявола, то Земфира таеше в себе си милиони. Беше същинска хурия от плът и кръв, слязла на земята от мюсюлманския рай. Александър разбра, че е хлътнал. Трябваше да придобие това богатство. Такава възможност не биваше да се изпуска, иначе цял живот щеше да съжалява. Пък и защо да я изпуска?


	Въпреки всички намеци през тази нощ между Саша и Земфира не се случи нищо. Източното момиче не му се отдаде! Вечерта сама дойде в неговата стая и му вдъхна надежда. Имаше и смях, и загадъчни погледи, и смутени усмивки, и гледане очи в очи. По някое време обаче изведнъж каза: „Ох, уморих се, боли ме главата, утре трябва да ставаме рано…“
	И изчезна в стаята си. Ей така! Как можа да му спретне такъв номер!
	Естествено, Белов изобщо не показа, че е разочарован, и се усмихна подире й само както той умееше да го прави — сякаш слънцето е надникнало иззад облаците — но наум изруга. Дълбоко в душата си очакваше подобно поведение от нея. Ала тази нейна беззащитност му се стори изкуствена и фалшива, защото с персонала на мотела тя разговаряше твърдо и решително. Но Саша реши, че не бива да се разстройва заради това несъответствие. Не заспа веднага и дълго се въртя в леглото. След това потъна в тъмната бездна и се озова в болничната стая.


	Върнал се бе в деня, когато замъкна Пчелата и Космос в болницата, където лежеше изпадналият им в кома приятел. Само че сега в стаята цареше полумрак. Фил кой знае защо пак лежеше в леглото, омотан в тръбички и кабелите на апаратите. Пчелата и Космос отново се гледаха накриво, сякаш бяха момчета, които не могат да си поделят тарторството в двора. Обстоятелствата не им пречеха да се обвиняват един друг пред Белов. Но това беше обяснимо, защото онзи, който стоеше начело, отговаряше за всичко. Щом единствено той бе останал жив, значи той щеше да решава всичко вместо тях. И да живее заради тях, и да връща общите им дългове от тяхно име. Но братлетата му не изглеждаха преизпълнени с гореща благодарност към него. Напротив, започнаха да налагат мнението си дори по-яростно от преди.
	— Не бива да тичаш подир тази мадама! — навъси се Пчелата.
	— Не бива да имаш капка вяра на тези фатални жени! — подкрепи го Космос.
	— Какво толкова е станало? Не съм решил да се женя за нея — оправдаваше се Саша. — Аз просто ей така, да се позабавлявам малко…
	— Запомни ми думата — каза мрачно Пчелата, — тази Земфира ще те забърка в някаква история. И за какво? Заради някаква си евтина захар?! Ти имаш купища недокоснати пари, което означава, че гният. Това на нищо не прилича! Парите трябва да се въртят!
	— Стига с тия твои пари! — озъби му се Космос, който едва се различаваше в мрака. — Нека си стоят, нали не щат да ядат и да пият. По-добре ми кажи как е баща ми?
	— Брей, много грижовен си станал! — изненада се Пчелата. — А кой докара Юрий Ростиславович до отчаяние? Ако се друсаше и откачаше по-рядко, сега старецът ти нямаше да има проблеми.
	— А какво трябваше да правя — махна с ръка Космос, без да се притесни. Очевидно не се бе променил дори в отвъдния свят, — да търся долари и в зелките ли? За какъв дявол са ми? Щастието не е в парите…
	— А в тяхното количество — довърши Пчелата. Смъртта явно не бе оказала въздействие и на неговия характер.
	Белов си спомни, че заради наркотиците и пиянството си Космос се бе превърнал в истински виртуоз по създаването на идиотски ситуации. Реши да ги сложи по местата им, иначе пак щяха да му се качат на главата:
	— Слушайте, и на оня свят ли няма покой от вашите караници?
	Момчетата замълчаха за миг, Пчелата жално въздъхна:
	— Там е цялата работа. Няма и никъде не ще има покой за нас, докато ти не развържеш всички възли. Ей така ще си се носим из астралното пространство като лайно в ледена дупка.
	— А бе, нас ни остави… — махна отново с ръка Космос, потънал в сянката. — Ти, Бели, недей да забравяш за баща ми. И за Люда.
	„Какво общо има с това пък Люда?“ — учуди се Белов, но не успя да го попита, защото Пчелата се намеси в разговора:
	— Погрижи се и за моите старци… Да, браточка, грешно живяхме и гнусно умряхме — продължи той. — Ти очисти нашите убийци, но това само по себе си не решава нищо. Докато не направиш нещо читаво със състоянието, което натрупахме, нищо няма да се получи и ние ще продължим да си митарстваме без покаяние. Както и да е, сбогом, спомняй си за нас, не ни забравяй. Да вървим, Космос.
	Силуетите им започнаха да губят очертания и да се размиват като на лоша снимка.
	— Стойте, стойте! — изненада се Белов и изведнъж му стана обидно, че си тръгват просто ей така. Приживе го товареха с проблемите си и не му даваха да си поеме дъх, а сега пак успяха да го ядосат дори от онзи свят. — Какво да направя за вас? Какво да сторя?
	— Просто си спомняй за нас… — обърна се със страховита усмивка към светлината Космос и от вида на кървящите му рани на Белов направо му прилоша…
	Потръпна и се събуди…
	Няколко секунди се боеше да отвори очи, за да не види осакатените си приятели. По-късно се сети, че е сънувал, и с облекчение си пое дъх. Беше истинско щастие да се събудиш от среднощния кошмар, за да осъзнаеш, че всичко е било сън, просто сън и нищо повече. Ужасно реалистичен, но все пак сън.
	„Да не би вече да откачам? — сепна се Саша. — Имам халюцинации, разговарям с покойници… Може би точно така се започва?“
	Разсъмваше се. Денят обещаваше да е прекрасен. Жалко, че не успя да се наспи. От открехнатия прозорец нахлуваше утринна свежест. Навън чуруликаха птици — сякаш им бе омръзнало да мълчат през нощта и сега бързаха да обсъдят всичките си пернати новини. Сред яркозеления листак на дърветата зад паркинга и по протежение на шосето небето вече се обагряше в червено и златисто… На Белов му олекна, даде си сметка, че е жив и здрав, а приятелите му не са го забравили. И от време на време го навестяваха. Навярно просто си ги спомняше и общуваше с тях чрез подсъзнанието си? Както и да стояха нещата, животът продължаваше.
	Белов си взе душ, облече се и излезе на паркинга. След нощта положението там се бе променило, някои от колите бяха заминали, а други бяха паркирали на тяхно място. Зилът и мерцедесът обаче си кротуваха все там. Белов напомпа малко гумите на камиона си, отвори предния капак, провери акумулатора и маслото… Не можеше да се отърве от усещането, че някой го наблюдава.
	— Ти ли си… Извинявай за снощи — разнесе се зад гърба му мелодичният глас на Земфира. — Аз също много се разстроих, честна дума! — приближи се до него момичето и го погледна виновно. — И на мен ми е обидно… Ти си толкова добър. Но мен вчера наистина ме болеше главата. Нали не ми се сърдиш? — Тя се повдигна на пръсти и го целуна лекичко по брадичката…
	На закуска Земфира чуруликаше също като птиците сутринта. Саша я слушаше мълчаливо, без да я прекъсва…
	Без значение кой какво казваше, тя много му харесваше…
	Когато Белов изкара колата на шосето, в очите му се наби яркото сияние на компактдиск, окачен на предното стъкло на една прашна лада „Самара“, спряла до самия вход на паркинга. Много шофьори бяха уверени, че милиционерските радари не могат да засекат превишената скорост, ако сигналът им се отразява в такъв диск. Саша съжали наум поредния наивник, на когото му предстоеше да се убеди в собственото си лекомислие.
	— Наистина ли не ми се сърдиш? — привлече съсредоточеното му в пътя внимание Земфира.
	— За какво да ти се сърдя… Случват се такива неща, какво ли не става в живота — отвърна й разсеяно Белов.
	Неговият новичък зил бързо се вля в потока от автомобили. Докато машинално превключваше скоростите и следваше лентата, в която се движеше, Саша гадаеше какво се крие в големия сребрист дипломатически куфар, с който Земфира се качи в кабината на камиона.
	Тя носеше и стандартна туристическа раница. Саша я сложи зад седалката. Но дипломатическият куфар някак не се връзваше с външността й. Както и да е, нищо не се бе случило, в крайна сметка какво ще носи си беше нейна работа. Само че защо сложи дипломатическия куфар на коленете си, и защо не го изпускаше от ръце? Може би в него носеше документи за захарта, а той си въобразяваше глупости?
	По някакъв странен начин снощното разминаване между него и Земфира днес се превърна в нарастващ интерес към нея. „Все пак не е чак толкова обикновена, колкото й се ще да си мисля — реши той. — И един дявол знае защо ту ми мятка предизвикателни погледи, ту се прави на недостъпна.“
	А след час и нещо, докато преминаха по моста над малка рекичка, Белов забеляза отблясък в огледалото си за обратно виждане.
	Беше блесналият от отражението на слънцето компактдиск зад предното стъкло на посивялата от прахоляк лада „Самара“.


	10.

	Дворецът сияеше. Сияеше от блясъка на звездите и нашивките по генералските мундири. Единственият цивилен човек сред присъстващите в президентската заседателна зала на Кремъл висши офицери от армията и Министерството на вътрешните работи беше новият глава на правителството на Русия Всеволод Всеволодович Батин, който съвсем скоро бе встъпил на тази длъжност.
	Той седеше в края на дългата заседателна маса и от време на време с иронична усмивка хвърляше погледи към важните, свикнали да командват възрастни мъже с генералски мундири. Самият той, въпреки високия си ръст, изобщо не претендираше да има внушителен вид. На това пречеха и относителната му младост — премиерът не бе навършил петдесет — и простоватото му, грозновато лице на човек, който още не е белязан с печата на властта.
	На свой ред генералите също хвърляха предпазливи погледи към новия фаворит на президента. С изключение може би на генерал Хохлов, който винаги бе харесвал маниера на сегашния премиер да се държи дистанцирано и умението му да слуша събеседника си. Двамата се познаваха бегло, на няколко пъти се бяха засичали в дирекцията на Федералната служба за безопасност.
	„Има нещо в това момче, някак внушава надеждност“ — помисли си отново Андрей Анатолиевич.
	Той разбираше какво чувстват в момента колегите му. От една страна Батин безусловно беше техен човек. Навремето, в не чак толкова далечното минало, бе щатен служител на външното разузнаване.
	После, след падането на берлинската стена и разпада на СССР, започна да се занимава с политика и благодарение или на своите способности, или на стечението на обстоятелствата, или и на двете едновременно, за кратко се издигна до недосегаеми висоти. А това на свой ред, разбира се, дразнеше много от присъстващите. От друга страна обаче ситуацията можеше да се развие и по-лошо.
	Кремълските интриганти Халошин и Уматов в тандем със Семейството бяха в състояние да предложат на този ключов за държавата пост кого ли не, включително и олигарха Берестовски или дори дъщерята на президента. И тогава — сбогом, Русия! Берестовски имаше репутация на шампион по свалянето на главите на своите врагове и противници както в бизнеса, така и в политиката.
	Ето защо беше по-добре, че на този пост застана издигнал се по служебна линия човек и бивш шампион на Берлин по баскетбол в мачовете на спортистите от групата на съветските войски в Германия. И генералите със зле прикрито снизхождение в усмивките слушаха внимателно новия премиер.
	Но, съдейки по всичко, бившият разузнавач слабо се вълнуваше от отношението на генералитета към него. С блажена усмивка той изслуша един подир друг докладите на началниците на управленията, от време на време си записваше нещо в тефтера и с целия си вид демонстрираше, че не натрапва на присъстващите своето мнение, а се старае да си го създаде с тяхна помощ.
	И едва когато генерал Хохлов съобщи за постъпилите неотдавна оперативни данни, в които се споменаваше, че на територията на Русия се е появил известният арабски терорист Азиз Уахаб, Батин се оживи.
	— Как мислите, Андрей Анатолиевич, какво означава това? С каква цел се е появил тук? — поинтересува се той с видимо любопитство.
	Хохлов изпита признателност към Батин, който не започна веднага да обвинява неговото управление в бездействие, неумение да работи и небрежно отношение към задълженията му, както беше прието да се постъпва при предишните премиери. Спокойно му обясни, че още от самото начало Уахаб е поставен под външно наблюдение.
	Азиз бе проникнал на територията на Чечня през Панкиския проход и през Ингушетия бе стигнал до Новоросийск. След това бе пресякъл нелегално по море украинската граница в района на Тузла. И вече от Киев бе пристигнал с влак до Москва. Целта на неговата мисия засега не беше известна, ала се предполагаше, че е свързана с провеждането на терористични акции на територията на Руската федерация.
	Генералът предпочете да не споменава, че Азис Уахаб се е отскубнал от наблюдението и в момента неговото местонахождение е неизвестно. За разлика от терориста Уахаб, Хохлов изобщо не беше самоубиец. Освен това, генералът бе убеден, че определянето на местонахождението на неговия клиент е въпрос дори не на дни, а на часове. Вече трети ден всички местни управления на Федералната служба за безопасност бяха вдигнати на крак.
	Но за сметка на това щеше да е стратегически погрешно, ако бе премълчал за посещението на Уахаб в Русия. Ако, не дай си боже, нещо се случеше, генерал Хохлов щеше да отговаря къде е блял досега. Ако пък бяха неутрализирали Уахаб, преди той да е разгърнал своя терористичен фронт, днес му щеше да направи доста добро впечатление на Батин.
	— Какво можете да кажете за тези терористични акции? — попита отново премиерът. — Къде и как ще бъдат проведени?
	— За съжаление още е рано да се правят конкретни изводи. Длъжен съм да призная, че нашите възможности са крайно ограничени предвид липсата на достатъчно агентура в редиците на терористите.
	Батин кимна. Разбираше какво намеква генерала. В резултат на кардиналното преустройство на органите за безопасност по време на горбачовските реформи и през следващите години много добри професионалисти бяха принудени да станат бизнесмени, да създадат частни охранителни фирми, да се преместят в сферата на промишлеността и дори на престъпните структури… Агентурните мрежи бяха унищожени, а държавата научаваше какво става на територията й само от вестниците и телевизионните новини. Както винаги, в Русия заедно с мръсната вода бяха изхвърлили и бебето.
	Батин осъзнаваше, че Комитета за държавна безопасност не може да съществува в предишния си вид — опора на съветската партийна и държавна номенклатура. Но понеже самият той до неотдавна беше част от тази организация, която от една страна носеше печалната слава на репресиите спрямо населението, а от друга — славата на подвизите си в разузнаването и професионализма на служителите си, Батин възприемаше всяка несправедливост по отношение на нея като свое собствено нещастие и дори като лична обида.
	— Аз мисля — каза премиерът и огледа присъстващите, — дори ще кажа нещо повече, аз съм убеден, че в условията на нарастваща терористична заплаха ние ще бъдем принудени да се върнем към някои методи, създадени през годините на съветска власт, но да ги поставим на нова основа. Първо, трябва да се върнем, подчертавам — само в сферата на борбата с тероризма — към вербуването на агентура в средите на мюсюлманските протестанти, а също така към заплащането за работата на агентите. Парите са същият инструмент за влияние както и насилието, само че по-хуманен. Второ, към всичко, което има отношение към терора, няма място за сантименталност. На терора на ислямските фундаменталисти ние сме длъжни да отговорим с тотален терор от страна на държавата. Разбира се, не можем да изплашим уахабитите със смърт, тъй като за фанатиците смъртта е по-важна от живота. Но ние ще се окажем принудени да прилагаме терористични мерки към всички, които ги поддържат, а потенциално това са десетки и дори може би стотици хиляди граждани на Русия. Ето кое е най-болезненото и неприятното. Моля ви да помислите над това и да подготвите за следващата ни среща вашите предложения за борбата с терористите. Има ли въпроси?
	Нямаше въпроси. Докато се сбогуваше с генералите, премиерът улови погледа на Хохлов и най-неочаквано по момчешки весело и дори хулигански му смигна.


	11.

	Ако имаше някой, който Абдел Азиз Мохамед Уахаб да мрази точно толкова искрено, колкото и американците, то това бяха чеченците. Американците, тъй да се каже, мразеше в името на традициите и природата си. Че кого другиго биха мразили бедните и многодетни мюсюлмани, ако не ситите, богати и високомерни американци? Те плюскаха и дебелееха там, зад океана, лапаха хамбургери, пиеха уиски, пепси и кока-кола! Бяха потънали в пороци, развращаваха целия свят чрез Холивуд и отвратителната си музика и дори не се сещаха за бедните арабски деца, които умираха от глад и болести.
	Тъй че омразата към американците беше обяснима и естествена за всеки мюсюлманин. Но чеченците бяха съвсем друго нещо. Азиз имаше свои изключително лични причини да ги презира и мрази. Той не си спомняше по-тъпо, мързеливо, страхливо и крадливо племе, а бе виждал много като тях…


	Азиз беше роден в северен Ирак в малко шиитско селце, в което най-хубавата къща принадлежеше на моллата, а на нея висеше огромен портрет на Саддам Хюсеин, изобразен върху алуминиев лист с големина пет на осем метра. С целия си лъчезарен облик великият вожд напомняше на своите поданици благодарение на кого живеят на този свят.
	Почти всеки ден пронизващият пустинен вятър разлюляваше ламарината на всички страни. И поне веднъж месечно я отскубваше заедно с парче от стената, на която бе окачена, за да я отнесе надалеч и да я засипе с пясък. След това се появяваха гвардейците на Великия вожд Саддам и подгонваха с ритници и приклади жителите на селцето да претърсват пустинята.
	След като се убедяха, че за всичко е виновен вятърът, а не местните дрипльовци, гвардейците окачаха намерената ламарина на мястото й и си заминаваха. А вятърът отново я изтръгваше и отнасяше, сякаш се стараеше да припомни на правоверните сурите от Корана, които им забраняваха да си създават кумири и да окачат изображенията им.
	Уморен от мизерията и безизходицата, Азиз реши да отиде в армията, правеше си сметка в бъдеще да попадне в гвардията на Саддам. Гвардейците на Великия вожд се хранеха много по-често и по-добре от всички останали военни. Но в това време избухна малък чисто вътрешноарабски конфликт по повод на Кувейт. Кувейт беше малка, но богата страна, която граничеше с големия, но кой знае защо беден Ирак. Макар Ирак да имаше много повече нефт от Кувейт, той все не успяваше да го продаде изгодно заради проклетите американци. Каквито и количества да пласираше Саддам, парите винаги потъваха някъде и все не стигаха до иракчаните.
	Войската на Саддам, вече се нуждаеше от война, както и танковете съветско производство. И така, те нахлуха в Кувейт. А заедно с тях там попадна и Азиз. Той и преди това се досещаше, че не навсякъде хората живеят с глътка вода и шепа фурми на ден. Но фантазията му никога не бе си представяла такова изобилие, толкова висок жизнен стандарт, да не говорим за райските палати и сините фонтани, които видя там. Още повече, оказа се, че в Кувейт по този начин живеят не само шейховете, а и обикновените хора! Граждани, също като него.
	Бе непоносимо. И Азиз не се стърпя. Заедно с десетки други съобразителни войници на Саддам той претараши домовете и офисите на богатите кувейтци. Онези, които не искаха да кажат с добро къде са скрити ценностите им, бяха убеждавани да го сторят с помощта на въжето. В крайна сметка никой не отказа да подели с тях имането си. И Азиз събра толкова злато и валута, че можеше да живее с тях в пълно охолство до края на дните си. Но в този момент гнусните американци нагло се намесиха в чисто семейния конфликт между Ирак и Кувейт — започнаха да бомбардират доблестните, но беззащитни войски на Саддам и да ги прогонват от непревзетото още емирство. Каква несправедливост!
	Ала той вече не желаеше да се връща в царството на насилието и мизерията! Азиз ловко дезертира. Премина през няколко граници, понеже, слава богу, имаше с какво да умилостиви граничарите, и се обърна към датското посолство — представи се за идеен опонент на Саддам. В действителност доста смътно си представяше какво точно представлява Дания и къде се намира тя, понеже въпреки цялата си хитрост и издръжливост трудно схващаше що е то география.
	По-важното бе, че датчаните в тяхната тиха и мирна Дания бяха преизпълнени със съчувствие към мюсюлманите, които се изхитряваха постоянно да тънат в мизерия, въпреки че живееха върху морета от нефт. Ето защо дадоха политическо убежище на Азиз като на борец за свобода плюс парична помощ, която му позволяваше криво-ляво да съществува. Наивните датчани вярваха, че той ще усвои някоя мирна професия и ще започне да работи за ситите европейци.
	Ала паричната помощ не му стигна за жени и скъпа храна, затова на Азиз му се наложи да използва средствата, с които се бе сдобил от кувейтските богаташи. А те пък му стигнаха само за няколко месеца.
	И тогава Азиз се обърна към братята уахабити, тъй като бе осъзнал, че бъдещето принадлежи на тях, щом ги финансират шейховете и съмишлениците им в целия арабски свят. Дали случайно не бяха хвърлили око на още някой Кувейт? По принцип, той нямаше нищо против да служи на святото дело по обуздаването на американския империализъм. Още повече, ако му плащаха за това. Навярно имаше подобна страна.
	— Има! — отговориха на Азиз. — Има на света такава малка и горда страна, която се казва Ичкерия и на която гнусните руснаци не позволяват да живее мирно и тихо в планинските села по законите на шериата.
	— А кои са руснаците? — поинтересува се наивният Азиз.
	— Те са също като американците — обясниха му, — само че говорят на руски. Е, какво, готов ли си да умреш за вярата и да отдадеш живота си в името на Аллаха?
	— Готов съм! — откликна охотно Азиз.
	След това дълго и много старателно го обучаваха във военните лагери в Сирия, Йордания и Афганистан. Но не го учеха само на военно дело. Най-важното беше Коранът! Защото воинът на Аллах не трябваше да разбира само от взривни устройства. Изискваше се истинският уахабит много добре да знае срещу кого и защо се бие. Най-мощният взрив на света не беше тротилът, амоналът или дори атомната бомба. Най-мощното взривно устройство, учеха Азиз, е вярата! Бомбите са безсилни пред нея. И нямаше значение дали си бездарен или глупак, причината за твоята бедност или завист не се криеше в теб, а във всички останали — в онези, които не уважаваха уахабитите и не им даваха пари за святата война с техните оскърбители! Докато имаше хора, които се чувстват зле, защото на други им е добре, уахабитите щяха да са непобедими! Защото за уахабитите Аллах беше суровият Бог на справедливостта.
	И той прие точно този Аллах в сърцето си. Донякъде дори се избави от користолюбието си, тъй като му се наложи да води праведен живот. А най-интересното бе, че му повериха ролята на учител, дори нещо повече — той започна сам да тълкува сурите, при това — доста успешно. Авторитетът му нарасна. От Афганистан го изпратиха в Пакистан и Индонезия, където той организира редица успешни терористични акции, потресли целия цивилизован свят. Азиз се превърна в безусловен авторитет в своята област.
	Затова го прехвърлиха в Ичкерия в помощ на Хаттаб. Той го прие като близък човек и му доказа, че наистина всички араби са братя. Уважението към Хаттаб се прехвърли и върху Азиз. Местните хора не само му предоставяха най-добрия дом във всеки аул, но и веднага му дадоха симпатичната и покорна робиня Айша. Преди неговата поява, тя бе принадлежала на полевия командир Али, но той си бе избрал нова държанка — украинка от партидата робини, предназначени да бъдат изпратени в района на Персийския залив. И всичко щеше да е наред, ако не съществуваше един проблем — самите чеченци. Тези тъпи и алчни диваци отказваха да се борят за собствената си независимост! Но още по-лошо бе, че не искаха да отидат на смърт в името на Аллах. Така, както правеше той, например. Ето защо му се наложи дълго време да живее във влажните и студени палатки и да храни кавказките комари с кръвта си!
	Азиз с всички сили се стараеше да се докаже пред своите уахабитски началници, за да се върне в Европа, където имаше много богати идиоти и прекрасни хотели с климатици. Но засега не му се удаваше. Оставаше му само да трупа пари и да ръчка мързеливи говеда като бащата на неговата Айша и ортака му Юсуф, от които сега зависеше предстоящата операция за три милиона долара.
	Азиз не слагаше в сметката живота на хората, които щяха да загинат заради тези пари. Не защото се боеше от кръвта. Колкото повече кръв имаше, толкова по-добре! Колкото повече трупове, толкова повече долари! Просто Азиз беше суеверен и се страхуваше да не подплаши късмета…


	12.

	Александър Белов с нищо не показа, че е забелязал ладата, която го следваше малко по-назад по пътя към планината. Скри го, защото не искаше преждевременно да плаши собственичката на стоката, симпатичното момиче Земфира. Тя седеше, облегната на дясната врата на кабината, и чуруликаше, без да спира.
	На Белов му бе приятно да я слуша, макар че според него изкусителката дрънкаше пълни глупости:
	— Да, да, онова, което никога не ще бъде отнето на руснаците, е великата им литература! А колкото и да ругаят съветската власт, по нейно време имаше и много хубави неща. Например, в училище ни обучаваха много добре. Особено когато ставаше дума за книги. Между другото, аз бях в Щатите и там си говорих с разни американци. Знаеш ли, оказа се, че те нямат представа дори от собствените си писатели! Не познават нито Драйзер, нито Луис, нито дори Джек Лондон! В най-добрия случай са чували малко за Шекспир. А от нашите едва се сетиха само за Достоевски и Солженицин. Такива като Горки, Пушкин и Шолохов просто не съществуват за тях. Съгласен ли си с мен?
	— Че как иначе — увери я Белов, който току хвърляше поглед към движещата се на около двеста метра зад тях прашна лада. — Естествено, че не могат да ни разберат… И как биха могли…
	В началото не виждаше нищо конкретно, но когато зърна бялата кола в пролука между дърветата, разбра, че в нея има поне двама души. Това, че ги следят, не вещаеше нищо добро! Означаваше, че някъде напред — след пет минути, след два часа или привечер, ги очаква засада.
	Естествено, Белов се бе презастраховал. В Москва той проучи кой е босът на пътните грабежи в Южна Русия. И се снабди със солидни препоръки. Докато Земфира събираше багажа си и подготвяше храна за из път, Саша се срещна с двама представители на местния бос Опушения. Увериха го, че всичко ще е тип-топ. Босът му изпрати по тях цветен портрет на Сталин, който да закрепи на стъклото отпред. Това трябваше да е своеобразен знак, който осигурява свободно преминаване през постовете на пътната полиция и районите, където шетаха бандите и бандичките.


	За съжаление, самият факт, че Белов е проявил предвидливост, изложи на опасност и него, и стоката му. И по-точно не стоката му, а… Никой от онези, към които Саша се обърна, не вярваше, че в случая става дума само за захар, предназначена за московските домакини. Работата бе там, че един от помощниците на Опушения изясни кой всъщност е Белов.
	Нима сериозен човек като Белия щеше да си мръдне пръста заради такава дреболия като захарта? Логично бе да се предположи, че тя е само прикритие, а в действителност Белов вози много по-сериозна стока, след като лично се бе заел с тази работа. Най-вероятно караше наркотици. Ето защо за онези, които бяха в течение на нещата, портретът на Сталин, изпратен от Опушения на Саша, не беше пропуск, а средство за разпознаване.
	Също така с това обозначение молеха всички останали да не се намесват. Иначе едва ли щяха да бездействат. Ако слухът, че в нечий фургон се пренася „захар“, се разнесеше, винаги щяха да се намерят отрепки, които да посегнат на стоката. Без да им пука какво ще им се случи ден по-късно заради това.
	Възможно бе някои от онези, които му бяха обещали помощ и защита освен въпросния Опушен, да се съблазнят от тайнствената стока. И да се опитат да поровят из нея ей така, от едното любопитство. Хората на Опушения съобщиха на Белов, че момичето, което го е наело, занесло в стаята си в мотела сребрист метален дипломатически куфар, същият като онези, в които местната наркомафия пренасяше парите си.
	Естествено, Белов не знаеше всичко това, но се досещаше, че по пътя не ги очакват само мостове и мотели. По видимото напрежение, с което Земфира започна да поглежда в огледалото от своята страна, разбра, че тя също е забелязала опашката, но по неизвестна причина продължаваше да се прави, че нищо не се случва.
	— Наистина ли си съгласен с мен, че те не са в състояние да ни разберат? — уточни Земфира и опита да погледне Саша в очите.
	— Ами-и… — Белов сви рамене. — На тях наистина им е трудно да ни разберат, ние имаме друга история и друг манталитет. А онова, което е неразбираемо, плаши. Те са свикнали да се чувстват сигурни.
	— Какво имаш предвид? Че техният живот е сигурен, така ли? Забрави! Днес някой е милионер и тъне в разкош, а утре цената на акциите му пада и той става просяк и бездомник! А всеки в Русия знае, че повечето хора, които са живели от подаянията държавата, продължават да си живеят така! Живеят си, нали?
	— Това донякъде е истина, но не е цялата истина — възрази й Белов. — В тяхното общество почитат религията, а това е основният социален фактор за стабилност. Освен това те със сигурност знаят кога ще бъдат изборите им за кмет, за губернатор, за президент и по какви правила да печелят и харчат парите си и след една година, и след сто години. И са наясно какво ще последва от това, тъй че е малко вероятно някой да ги излъже. — Белов реши, че нищо не ги заплашва, докато ладата спазва дистанция, и се впусна да разсъждава на глас. — А какво е положението у нас? Тук цари пълно безбожие и безпътица. Страна на негодници, както е казал Есенин. Дали изобщо ще има следващи избори? Кой знае? А ако има, къде е гаранцията, че ще бъдат честни и никой няма да купи гласовете на избирателите? Какви закони ще приемат продажните депутати? У нас, в Русия, всеки момент могат или да те оберат престъпниците, или държавата да ти одере кожата. Каквото остане, го заграбват съседите. За да постигнеш нещо, просто си длъжен да поддържаш добри отношения и с чиновниците, и с престъпниците. А докато трае тази игра, правилата непрекъснато се сменят. На това отгоре побеждава не човекът, който спазва правилата, а онзи, който ги нарушава.
	— Това не е редно! — заяви Земфира. — Такова общество няма право да съществува! Ами ако аз не искам да живея така? И не желая да бъда нито с едните, нито с другите?
	— В такъв случай ти остава да си мълчиш и да се задоволяваш с трохите и огризките от господарската маса.
	— Това не е редно — едва не се разплака Земфира. — Богатите трябва да дават на бедните. Виж уахабитите, те се отказват от богатството си в полза на нуждаещите се. В исляма винаги е било така, но заради нефта се появи безумната разлика между богатите и бедните. Нефтът и парите развращават богатите мюсюлмани. А начина, по който постъпват у нас, в Русия, направо е безобразен!
	— Така е — съгласи се Белов, докато поглеждаше към ладата в огледалото за обратно виждане. — И така ще бъде. Докато повечето хора проумеят, че десетте божи заповеди са всичко, което им е нужно. И вместо да просят милостиня от държавата, да печелят парите си с труд.
	Той се сети за още нещо. Сега се налагаше да се страхуват не само от онези типове в ладата, но и от безчинствата на господата с милиционерските пагони. Всъщност, те бяха нарушителите на правилата в играта, за които й говореше. Ако спреше по тяхна заповед, като нищо щяха да се отнесат към него и към Земфира като към бандити и убийци. А ако пренебрегнеше заповедта им и ги подминеше, щяха да му направят хайка в ролята си на защитници на държавата. Просто никога и за нищо на света нямаше да изпуснат своето, когато ставаше дума за плячка.
	Въпросът бе дали евентуалната засада е направена от ченгетата или от приятелчетата на тези в ладата. А ако пък двамата зад тях се бяха сдушили с ченгетата, проблемът ставаше сериозен.
	— Няма значение! Иначе какво ни остава — да се примирим и да се носим по течението, така ли? — попита Земфира, след като се измори да мълчи. — Да превиваме гръб пред безбожниците или да грабнем оръжието и сами да възстановим справедливостта?
	— Не! Какви ги говориш?! В никакъв случай не бива да превиваме гръб! — възмути се престорено Саша. — Трябва да се борим. Да грабнем автоматите, а още по-добре — огнехвъргачките или направо оръдията „Град“. И да ги треснем всичките тези гадове в кремълските кабинети! И не само там. Да накъсаме на парчета всички, които не ни харесват! — продължи Саша. — Да ги заличим от лицето на земята! Впрочем, това е болезнено. Имам предвид за онези, които ще бъдат разкъсани и заличени.
	Шегуваше се, но Земфира го погледна толкова изпитателно, че Саша се изненада.
	— Защо се майтапиш? — попита тихо тя. Най-сетне бе искрена. — Та това е… Между другото, там хората живи се разлагат, в Чечня живеят в мизерия и дявол знае в какви условия… Децата не учат, гладуват, стават наркомани! За такова нещо трябва не просто да стреляш по управниците, и — точно така — на парчета да ги накъсаш, защото пак ще им е малко! Има и по-справедливо устройство на обществото… И не е задължително да се живее както в Европа или в Америка. Ако искаш да знаеш, точно ислямът е истинският социализъм в действие. — Тя се отнесе толкова сериозно към този разговор и толкова се развълнува, че несъзнателно започна да щрака закопчалките на луксозния си дипломатически куфар.
	Белов й хвърли един поглед и отново съсредоточи вниманието си върху пътя. Сякаш се раздвои. Една част от съзнанието му участваше в разговора, а другата търсеше изход от създалата се ситуация. Ако се съдеше по картата, по пътя пред тях следваха няколко завоя, много удобни за засада. Въпрос на половин минута бе да спрат камиона, да го отклонят от пътя, а след това да направят с автомобила и със стопаните му, каквото си поискат.
	— Разбираш ли, с помощта на автомат или взривно устройство нищо не можеш да построиш, те носят само разрушение — прекъсна мълчанието Саша. — Можеш да разкъсваш гадовете на парчета с железни клещи. Но от това, че ще ги разкъсаш, няма да намалее броя нито на сираците, нито на наркоманите, нито на гладните! — въздъхна той и погледна в огледалото за обратно виждане. — И със сигурност положението няма да стане по-добро…
	Ладата ту набираше скорост, сякаш се канеше да ги догони, ту изоставаше и се криеше зад другите коли по шосето. Накрая изчезна от погледите им. Саша въздъхна с облекчение.
	— Ще стане! — извика разпалено Земфира. — Ще стане! И аз съм готова да дам живота си за това. Защото всички изроди ще се изплашат и ще започнат да се грижат за народа си, вместо да мислят за джобовете си!
	— Едва ли — усмихна се скептично Саша. — Това е дяволска работа. Нали разбираш, преди са мислили, че дяволите се вселяват в човека и го карат да върши безумства и лоши неща. Че го късат на части, само че не буквално, а душевно, отвътре. Сега пък има идеологии, които карат човека да забрави човешкото в себе си заради някаква идея. А идеологията всъщност се появява там, където една система иска да погълне друга. И само на глупаците, които са повярвали в нея, им се струва, че те са прави за всичко, а останалите грешат. В такъв случай с чиста съвест и дори с удоволствие започваш да убиваш и другите, и себе си. Но едва ли ще оправиш нещо или пък ще превъзпиташ някого. — Саша замълча и се загледа в пътя.
	За разлика от повечето шофьори, той караше своя зил много разумно, спокойно пропускаше колите, които го задминаваха, не набиваше рязко спирачки без нужда и често изключваше двигателя, за да пести горивото. Земфира го погледна с уважение и си помисли, че в живота всеки човек е такъв, какъвто е зад волана, защото шофирането е най-добрият тест за психологическа стабилност. Или за психологическа нестабилност. Този Саша наистина беше страхотно момче!
	— Защо? Ей, какво се умълча? — попита тя и погледна в огледалото за обратно виждане от своята страна. — Защо „едва ли“?
	— Защото, когато наоколо цари терор, става много по-лесно да се краде и граби в суматохата, понеже законите не действат! Терорът е добре дошъл за силните, за диктаторите и за подлеците, защото води към тирания. Безсмислено е да се работи честно в такива условия. Понеже винаги ще се намери някой, който да дойде и да ти отнеме изработеното. А при Достоевки…
	— Какво общо има Достоевски?
	— Ами неговите герои извършват убийства по идеологически съображения. И самоубийства — също. В момента на Изток става точно това. В Палестина, например.
	— Той изобщо не е имал предвид това! — протестира Земфира и рязко се извърна към Саша.
	При това движение сребристият дипломатически куфар падна от коленете й и се разтвори. Саша светкавично му хвърли едно око. Куфарът беше пълен с грижливо подредени пачки банкноти с портретите на различни американски президенти. Отгоре се мъдреше пистолет „Стечкин“. Земфира се усмихна смутено, затвори дипломатическия куфар и го върна на предишното му място.
	Белов весело подсвирна и я стрелна с поглед: ама че момиче, страшна работа!
	После погледна в огледалото, но ладата все така не се виждаше. Беше ли ги следила изобщо?
	— Защо ти е оръжие? — попита той с онази закачливост в гласа, която, както много добре му беше известно, омайваше жените, и подари на Земфира най-лъчезарната си усмивка.
	— Просто защото, когато го държа на коленете си, не се чувствам чак толкова самотна. — Момичето го погледна многозначително.
	— Как така? — възмути се престорено той. — Аз не влизам ли в сметката?!
	— Ти… Ами ти не ми седиш на коленете.
	„Ах, тези жени! В Русия те са също като реколтата. Точно в момента, когато изобщо не ти е до тях, ще вземат да изкласят…“ — разстрои се Белов.
	Погледна я в очите и разбра, че не само той е хлътнал по нея! Земфира също бе хлътнала по него!
	Зилът чевръсто се изкачи до билото на планината и още по-чевръсто се понесе надолу. Саша имаше чувството, че лети ниско над земята с вълшебно килимче, почти безшумно понесен от вятъра. Единствено тревата по пътя потрепваше.
	Най-неочаквано Саша намали скоростта и сви вдясно от шосето по разкрилата се пред погледа му асфалтирана площадка сред дърветата. Там бяха пръснати няколко изоставени разглобени коли. Паркира между тях и угаси мотора.


	— Уф! — възкликна Земфира и изскочи от кабината. — Краката ми отекоха. Почакай ме тук, аз ще се скрия за малко.
	И тя изчезна сред храсталаците, които заобикаляха паркинга. Саша изпрати стройната й фигура със замислен поглед и запали цигара. След като си дръпна няколко пъти, я остави върху метална издатина на каросерията, приближи се до ремаркето, отвори вратата му и влезе вътре. Какво превозваше всъщност? По всяка вероятност — наркотици. Най-лесно се криеха в торбите със захар. Но също така лесно се и намираха в тях.
	Белов опипа един от чувалите, сякаш по този начин можеше да определи какво е съдържанието му. Върху му се мъдреше ярко изографисаният надпис „Новоросийски захарен завод“. Но нали Земфира се отнасяше презрително към наркотиците?
	— Саша, къде си? — чу се гласът й.
	Момичето надникна в ремаркето. След това се хвана с една ръка за ниския му ръб и леко, сякаш бе перце, излетя във въздуха и се озова при Саша. Изненадващо силно го блъсна в челото с горещата си твърда длан. Белов, който изобщо не очакваше такова нападение, се тръшна по гръб върху чувалите. Земфира седна отгоре му и, след като моментално почувства ответната му реакция, попита:
	— А какво казва Достоевски за сексуалните бесове? Казвай, познавачо на литературата, докато не е станало твърде късно.
	Сякаш по команда започнаха да разкопчават дрехите си, два чифта дънки хвръкнаха на различни страни. Почти в същия миг тежко натовареният камион леко се залюля на ресорите си, следвайки ритъма на техните движения.
	Тя се оказа същински вулкан. Явно въздържанието от предишната нощ не й се бе отразило добре. А може би тъкмо обратното — беше й дошло много добре. Изтощена от чакане, тя стенеше, извиваше се под него и хапеше устни. Косата й гъделичкаше бузите му, от което му се дощя да се смее от радост, щастие и удоволствие.
	Саша усети как острите й нокти внезапно се впиват в раменете му, когато тя получи оргазъм, и от тази сладка болка той също престана да се сдържа, потръпна и се възнесе на върха на насладата.
	Всичко свърши много бързо.
	— Ох! — въздъхна Земфира, погали нежно с длан плътта, която й бе доставила това голямо удоволствие, стана и се протегна така, че чак костите й изпукаха. — Браво, много хубаво беше. Отдавна не съм се чувствала така.
	— Аз също — призна си Саша и седна да си поеме дъх. — Може да е от захарта? Или в чувалите ти има нещо друго, а?
	— Обърни се и затвори очи — престори се, че не чу въпроса му Земфира. — Само не поглеждай, преди да ти кажа!
	Саша затвори послушно очи и замислено се излегна по гръб. Изобщо не разбираше защо всичко стана толкова внезапно и рязко! Реши, че предчувствието за опасност и риск е потискало сексуалното му желание.
	Едновременно с това, съдейки по звука, Белов реши, че Земфира обува дънките си. Тя се разсмя и след миг мокрите й гащички, които тя явно беше използвала вместо кърпа, паднаха върху голия му корем. Той потръпна от изненада и заедно с това усети как камионът се разлюлява, когато тя скочи на земята.
	— Палавница — ухили се той, отвори очи, метна гащичките върху чувалите и започна да се оправя.
	— Къде е водата все пак? — попита го Земфира, когато Саша на свой ред също се облече и скочи на земята.


	Дълбоко в душата си Белов изпитваше тревога. Технологията на пътните обири му беше известна и вътрешно той бе готов за отпор. Но нещо му подсказваше, че един „Стечкин“ нямаше да е достатъчен. Изобщо не ставаше дума за захар! Тук се мътеше нещо много по-сериозно. Но нямаше как да изскочи от камиона и да хукне да бяга.
	Щом беше обещал на Земфира да я откара в Москва, ако се наложеше, щеше да се разпори по шевовете, но да я закара. Качи се в кабината, където вече се бе наместила смутено усмихващата се Земфира, извади картата и изчисли разстоянието до най-близкия пост на пътната полиция.
	Онези двамата от ладата вероятно преследваха дипломатическия куфар или съдържанието на чувалите, друго обяснение нямаше. Саша изобщо не се съмняваше, че ще се появят отново. А му предстоеше и среща с ченгетата. Каквото и да направеше, все щеше да сбърка: ако не спреше по тяхна заповед, щеше да стане обект на издирване като правонарушител, ако спреше, можеха да му видят сметката заради куфара.
	Какво да направи в тази ситуация един обикновен шофьор? Е, Белов не се смяташе за обикновен шофьор. Винаги бе вървял по свой път, станал бе престъпник не заради парите. Защото винаги искаше да ги печели честно.
	Незаконно, но честно, колкото и парадоксално да звучеше това съпоставяне. И точно толкова честно той искаше да опази живота си. А най-важното бе в яда си да не убие невинен човек.
	Прибра картата в жабката и въздъхна. Да става каквото ще! Погледна към притихналата Земфира, после — към сребристия куфар зад седалката й, покрит с някакъв вехт парцал, и се прекръсти:
	— Е, бог пред нас, а ние след него…
	Запали двигателя.


	13.

	През оптичния мерник на пушката зилът с издължената кабина приличаше на яко едроглаво биче, което упорито и безгрижно се носи към заколението си.
	Наблюдаващият използваше мерника вместо бинокъла, защото оптичният уред увеличаваше по малко от стрелковия. Остави оръжието настрана и въздъхна. Обичаше работата си. И знаеше по какъв начин да постигне щастието. Наричаше се „консултинг“: даваш пари на някакъв човек, разказваш му проблемите си, той прави проучване, след това ти обяснява как „да престанеш да се тревожиш и да започнеш да живееш спокойно“.
	Юрий Кудеяр плати на специалист по маркетинг, сиреч, по проблемите на пазара. И сега беше спокоен, сит, заобиколен от приятели и уважаван, което означаваше, че се страхуват от него. За пълното щастие не му достигаше само мрежа срещу комари, но в милиционерската служба тя не му се полагаше по устав. За сметка на това никой не му пречеше да се намаже с нещо. И пътьом Юра се отби в една аптека, където най-любезно и абсолютно безплатно му дадоха флаконче с някакво вносно мазило срещу комари.
	Нашият народ не обичаше милицията, но за сметка на това знаеше цената, и то — в пари, на онези неприятности, които тя можеше да му причини.
	Преди, когато Юра се занимаваше със собствен бизнес, нито го обичаха, нито го ценяха. Още от малък знаеше как да пресметне от какво имат нужда хората и или да го направи, или да го намери! В зората на дивия капитализъм, който тогава у нас се наричаше „социалистическа кооперация“, той организира производство на стъкла за автомобили. Изпращаше ги в автомобилните заводи, но продаваше и на дребно.
	Тогава въпросните стъкла бяха такъв дефицит, че хората от цяла Южна Русия идваха и се редяха на опашка при него. И там, на тази опашка, електоратът непрекъснато стенеше как цената е много висока и че този проклет кооператор се възползва от дефицита, за да съдира по три кожи от народа. Най-много се възмущаваха синовете и внуците на фронтоваците, защото техните бащи и дядовци бяха проливали кръвта си за Родината и навсякъде другаде се ползваха с права и привилегии. Оплакваха се, че Кудеяр нарушава законодателството.
	Отначало Юра изнасяше разяснителни беседи. Предлагаше им, щом им е прекалено скъпо да купуват от него, да си потърсят друг, който произвежда стъкла, или да си ги направят сами. Говореше им как, ако опитат да ги направят сами, ще разберат, че той не е измислил тези цени, а просто е пресметнал баланса между паричните вложения и постъпления. Нали социализмът се срина именно защото произвеждаше на загуба стоки от боклуци, и то такива, от които никой нямаше нужда!
	А на глезльовците на фронтоваците Юра задаваше следния въпрос: защо синът, внукът и племенникът на загиналия във войната да плаща сметките на отрочетата на оцелелия в нея? Самите оцелели често откровеничеха, че по-добрите сред тях са загинали. От което излизаше, че защитата на родината е изгодно нещо, срещу което дават на вересия и ордени, и пари, и места в президиумите, и коли, и апартаменти на себе си и на внуците си. Само че всичко това се падаше на по-лошите, понеже по-добрите бяха жертвали живота си…
	Разяснителните беседи не доведоха до нищо, защото всеки отказваше да проумее онова, което не му беше изгодно. Нямаше да се научат да уважават онзи, на когото им се налага да плащат, но от когото няма защо да се страхуват. Заради тези разговори повикаха Кудеяр на едно място и дружески го информираха, че ако продължава да обижда заслужилите ветерани, ще да удвои всекидневните си разходи.
	И ето, през пролетта на миналата година за пореден път установи, какво мислят хората за него — акулата на капитализма, собственика на ателие и магазин. Някакъв гадняр беше надраскал върху вратите на новичкото му волво една популярна формула от три букви. А той, кръвопиецът и експлоататорът на трудовия народ, нямаше средства да ги замаже с боя или да ги лакира.
	Защото в ръцете на Юра трептеше съкровеният списък на всички онези, заради които му се налагаше да отделя средства, иначе държавническо-чиновническия им гняв срещу него (експлоататора, както го наричаха) щеше да го унищожи. И според този списък, в който данъците бяха някъде на последно място, Юра бе задлъжнял много сериозно. Само на ветеринарния лекар дължеше пари за цяло тримесечие. А на опашката чакаха и пожарникарят, и чиновникът от районната управа, и екологичният контрол…
	И Юра, който стоически бе понасял стотици набези, не издържа суровата правда на тези надраскани букви. Те се оказаха последната капка. Кудеяр взе пари назаем от един познат и отиде да търси помощ в консултингова фирма. А там някакъв оплешивял мениджър с къдрава брадичка, която му придаваше професорски вид, покани Кудеяр да седне и сложи нещата по местата им.
	— Няма да се оплаквате от рушветите и разходите. В нашата страна това е неизбежно като снега и дъжда. То е като климата, който не сме в състояние да регулираме. Срещу омразата към онези, които се опитват да правят нещо и да печелят пари с главата си, също е безсмислено да се говори. Освен че тази омраза е вродено качество и природна даденост на неудачниците, на всичкото отгоре в течение на седемдесет години комунистите им набиваха в главите, че не е красиво да си богат, когато другите вече са успели да пропият всичко. Тук е необходим маркетингов подход. А какво гласи първата заповед на маркетинга?
	— Коя? — недоумяваше Юри.
	— Не знаете ли? — изненада се консултантът.
	— Не.
	— Че тогава как сте успели да завъртите ателие и магазин? — още повече се изненада специалистът по човешките ресурси. — Добре де, както и да е. Първата заповед на маркетинга гласи, че не бива да правите онова, което се харесва на вас, а онова, което е лесно да се продаде, за което има търсене и от което има потребност на пазара. При това е желателно то да бъде предплатено, преди още да сте го произвел. В идеалния си вариант това означава, че трябва да предлагате такива услуги, заради каквито хората сами ви търсят, сами ви определят цената и предварително ви плащат. Е, няма да е зле, ако не претендират към качеството на онова, което по-късно ще изработите по тяхна поръчка. А когато пък не го изработите, да не си искат парите. Къде е възможно това?
	— В консултинга ли? — досети се Кудеяр, който вече бе платил на специалиста за лекцията му.
	— Точно така — не се впусна да отрича мениджърът, — но за целта е необходимо специално образование, каквото вие нямате. По тази причина стоматологията, гинекологията и акушерството също не са подходящи за вас. Тогава какво остава?
	Професорът направи пауза, а Кудеяр въздъхна като студент на изпит и си призна:
	— Ами… не зная.
	— Държавата. В нашата страна това е една корпорация, която, без значение какво прави, винаги заграбва пари. А тя прави каквото си иска. Федералната служба за безопасност, прокуратурата и медицината отпадат като перспектива за вас, защото за тях също се изисква специално образование. При данъчните е много скъпо да се уредиш. И какво остава? Престъпниците и милицията. Престъпниците вършат ли ви работа?
	— Престъпниците ли? — изненада се Кудеяр. — Ама нали говорехте за държавата?
	— Господи! — учуди се консултантът на неговата тъпота. — У нас престъпниците отдавна са точно такава част от държавата, каквато е и застраховането. Нима не сте забелязали, че корупцията се превърна в норма? Престъпността има своите плюсове и минуси. В нейния свят не съществува защита на личността, а охраната на труда практически липсва, затова текучеството на кадри е много голямо, тъй като е последствие от високата смъртност. Но за сметка на това там не се изисква диплома, създават се неразрушими приятелски отношения и здрава дисциплина. В гангстерските среди се образува завършен цикъл на производство — дошъл, видял, заграбил. Плюс бърза кариера, което е много примамливо за младежта, понеже там позициите са честни и директни, защото бандитът не се кълне в конституцията и не лъже, че мисли за народа. Той направо си казва, че е дошъл да граби. Освен това младежта винаги бърза и няма търпение, а в престъпния свят веднага може да пробие нагоре. Мисля, че вие сте преживели доста неща, а и сте на средна възраст. Но как ви се струва предложението за престъпния свят, паднахте ли си по него, извинете за израза?
	— Ама аз… Макар че… — След неприятните му контакти с престъпния свят Юри имаше по-скоро негативно мнение, затова се поколеба малко, но все пак каза: — Общо взето, не си паднах.
	— Значи всичко е наред. И какво остана сега? Вие сте бивш офицер, нали така? Значи — милицията! По същество там ситуацията е аналогична, но за щастие трябва да отбележим, че е легална! Там хората сами ще дойдат при вас, сами ще си платят и няма да правят рекламации. Но вие ще се изкушите хем да се уредите в милицията, хем да запазите бизнеса си. Не ви съветвам да постъпвате така. Завистниците ще ви изядат. Тук нещата са като на война: или ти — тях, или те — теб. В смисъл на заграбване… Това означава, че се налага да продадете всичко и да се пречистите като същински младенец. Сиреч, да станете гола вода. А после, щом се приспособите към обстановката, ще заслужите доверието на различни хора и те сами ще започнат да ви привличат в своя бизнес. Разбрахте ли за какво говоря?
	— Да, благодаря — надигна се Кудеяр от стола, неразбрал дали са му помогнали или са го изпързаляли.
	— Почакайте малко. В живота не е достатъчно да знаете само какво трябва да направите, необходимо е да сте наясно и как да го направите. Нека караме подред. Първо ще се уредите при ченгетата и чак след това ще продадете имуществото си. Второ, в момента рублата има завишена стойност. Колко е сега? Шест хиляди за долар ли беше? А трябва да е деветнайсет-двайсет хиляди. Значи скоро ще освободят курса. А най-добрият капитал е ликвидният капитал. А най-ликвидното нещо в момента са доларите. Но не когато са в банка, а когато са в буркан. Разбрахте ли за какво говоря?
	Юра го послуша, и то — неведнъж. Послуша го и когато се уреди на работа при ченгетата, и когато продаде предприятията си, вече забравил за набезите, защото никой не смееше да нападне ченге, което е в състояние да сподели разни неща с началника си. И когато плати да го преместят в пътната милиция, и когато прибираше дребни банкноти от населението за това, че не се заяжда за незначителни нарушения. И неведнъж по-късно той от все сърце благодареше наум на специалиста по консултинг.
	А когато рублата се срина и цените на стоките, суровините и електроенергията скочиха до небесата, а на оборудването и имотите се сринаха под земята, Юра направо беше готов да направи курбан на този „професор“. Колко блестящо сложи нещата по местата им, колко добре му ги описа! Същински пророк!
	Ала предсказателят с къдравата брада не му спомена нищо само за едно. Или може би му го спомена, но някак бегло, между другото, и Юра не му придаде необходимото значение. Избирайки съдбата си, той все още не знаеше нищо за огледалото.
	Преди, докато се бръснеше, Юра виждаше в него изтормозен, измъчен, но почтен човек. А сега бе принуден да се гледа сит, спокоен, но гадняр. И въпреки че над него имаше още по-големи гадняри, за чистата душа на Кудеяр беше болезнено да е гадняр. Но така бе само в началото, после постепенно свикна. Защото преди не го обичаха, а сега започнаха да го уважават, сиреч, да се страхуват от него.
	И в този момент, докато дебнеше зила, за който го предупредиха обвързаните с ченгетата мутри, той очакваше да получи съответната оценка на своя социален статус в паричен еквивалент. Системата беше отработена много преди него. Щеше да спре камиона и да провери документите и товара му. И ако в него се намираше онова, което те търсеха, зилът щеше да изчезне, да се изпари заедно с шофьора му и собственичката на товара…


	14.

	Съдбата на Белов се решаваше много по на юг, в малък лагер на муджахидините в планинския Дагестан. Макар да решаваха неговата съдба, тримата брадати мюсюлмани изобщо не мислеха за Саша. Разсъждаваха единствено и само върху духовните неща. И, по-точно, обсъждаха служенето на Бога. А още по-точно — на Аллах. Ако пък трябва да сме най-точни — на парите, които бяха получили, под предлог, че ще водят свещена война с неверниците.
	Азис потракваше с броеница от планински кристали и спореше с турчина. Хаттаб предпочиташе да мълчи.
	Турчинът Кемал беше облечен в обикновен светъл костюм, който въпреки скромния си вид струваше почти колкото сандък снаряди. Кемал се държеше като същински ревизор, понеже беше пълномощник на онези, които плащаха подготовката на операцията в Москва. След като установи някои волности при разпределението на наличните средства, турчинът демонстрира известна надменност и заговори със заповеднически тон:
	— Не сме доволни. Не стига, че не разширихте зоната на влиянието си до Каспий, но на всичкото отгоре изгубихте и част от Дагестан след неуспешния рейд на Дасаев. Налага се да овладеем ситуацията. За целта е необходима тотална война на чеченския народ и цял Кавказ срещу руснаците. Разбирате ли? — Разговорът се водеше на руски език, тъй като всички присъстващи го владееха доста добре.
	— Както бъде волята на Аллах! — вдигна ръце към небето Азиз.
	И не само към небето, а и към закърпеното платнище на палатката. Преди посещението на Кемал Азиз нарочно разпореди да опънат най-старата палатка и да скрият широкоекранния телевизор „Сони“. Нека турчинът види, че не тънат в разкош. Особено на фона на множеството полезни и богоугодни неща, които извършваха самите те и обучените от тях атентатори и самоубийци.
	— Но вие сам се убедихте — каза почтително, но твърдо Азиз, — че повечето от чеченците не искат да воюват. А очевидно не заделяте необходимите средства, за да наемем и докараме достатъчно истински арабски воини на Аллаха.
	— Но за сметка на това — възрази Кемал — ние заделихме предостатъчно средства, за да бъде организиран поне взривът в Ню Йорк!
	— Това е мъдра идея — отбеляза събеседникът му. — Мисля, че ни предстои да се върнем към обсъждането на този въпрос.
	Азиз много добре се ориентираше в сложностите на регионалната политика. Турските нефтени олигарси си мечтаеха нефтопроводите и газопроводите от Средна Азия да минават не през руската част на Кавказ, а през Турция. И за тази цел не жалеха пари да вдигнат планинците на война до последна капка кръв.
	Саудитските шейхове също бяха заинтересовани от такава война, макар да осъзнаваха, че по този начин ще умножат собствената си конкуренция. В наши дни старите антагонистични отношения между арабите и турците не само че не се бяха притъпили, а дори се бяха засилили. Но общите ислямски интереси бяха далеч по-важни от цената на нефта.
	Настъпило бе време, в което Русия беше отслабнала до такава степен, че Кавказ да я измести. Проблемът се оказаха самите кавказци. Освен една малка част от чеченците, никой от тях не желаеше да воюва. Пък и активните бойци сред желаещите не бяха повече от четири-пет хиляди. Бройката беше твърде малка, за да се противопоставят на федералните власти, които имаха смазващо превъзходство по брой на хората и техниката си. Дори в случай че войната се водеше с партизански методи.
	След победата в първата чеченска война планинците се поуспокоиха. И една нова война им се струваше абсолютно неизгодна. Понеже те, видите ли, още не се били съвзели след първия сблъсък. Чеченците не искаха да подхващат нова война и заради уахабитите, които се чувстваха обидени и унизени в Дагестан.
	Значи трябваше да бъдат тласнати в правилната посока. Но, ако ги тласкаха само с помощта на пари, пък макар и в големи суми, тогава нищо нямаше да остане за Хаттаб, вече изгубил едната си ръка в борбата за делото на Аллах. Както нямаше да остане и за Азиз, който не желаеше да губи нито една от ръцете си и вече се бе уморил да виси напразно в тези планини.
	Ето защо именно терористичните акции бяха най-рентабилният начин за стимулиране на колебаещите се чеченци. Особено ако тези терористични акции се извършваха в централна Русия и в самата Москва, понеже взривовете в Кавказ не даваха нужния ефект. Тук и местните хора, и федералните власти имаха съвсем различно отношение към смъртта. И Грозни, и Владикавказ вече бяха сравнени със земята, по пазарите имаше повече трупове, отколкото сергии, но на руснаците изобщо не им пукаше.
	Най-важното бе, че телевизията продължаваше да е в ръцете на Москва. И диктуваше на населението какво и как да мисли. А докато кръвта се лееше в Кавказ, на московчани им бяха много по-интересни въртеливите задници на естрадните изпълнителки, отколкото загиващите в далечните планини деца.
	Така мислеха не само Азиз и Хаттаб, но и онези, които ги финансираха. Ала ако се взривеше пазарът в столицата на Русия, реакцията на руснаците щеше да е съвсем различна. Когато започнеха да загиват самите московчани, цяла Русия щеше да се разпищи: „Докога?!“ И за да пренасочат стрелбата и да прикрият собствената си некомпетентност, руските управници щяха да започнат все по-чести бомбардировки в Чечня.
	Тогава на чеченците, които заради бомбите и снарядите щяха да изгубят близките си, домовете си и работата си, нямаше да им остане нищо друго, освен кръвно да си отмъстят на руснаците. И за жълти грошове щяха да започнат да взривяват пътищата, мостовете и къщите, оцелели в Чечня след руските обстрели и бомбардировки. На свой ред, за да отмъстят за своите войници и за да усмирят бунтовниците, федералните власти щяха да подхванат чистки и по този начин да раздухат огъня на войната. Сред руснаците също имаше достатъчно хора, заинтересовани от продължаването на военните действия.
	Самоувереният турчин също си представяше подобна ситуация. Той не разбираше, че много чеченци са уморени от войната. Обладани от желанието да спасят онези, които все още могат, те бяха готови да простят на руснаците дори бомбардировките, беззаконията и мародерството. Само и само да живеят в някакъв поне относително спокоен свят. Те не искаха да дават синовете си на обучение при Хаттаб и дори насочваха оръжие срещу неговите емисари.
	Точно това пренебрежение към дългосрочните планове на уахабитите бе много трудно за преодоляване. За тази цел руските бомбардировки нямаше да бъдат достатъчни. Да не говорим, че под тези бомби или от ръцете на мързеливите планинци можеше да загине дори самият Азиз. А той не искаше да изгуби възможността да служи вярно на Аллах на тази земя. Та по тази причина му се искаше да докаже, че е нужен на други, по-комфортни и богати на блондинки места, а не под бомбите в Северен Кавказ.
	Ето защо Азиз сложи ръка на сърцето си и каза:
	— А няма ли да е по-добре да нанесем първия удар в Европа, уважаеми Кемал? В Испания или във Франция? Европейците са по-чувствителни към тези неща, отколкото руснаците.
	Търсейки подкрепа, Азиз погледна към Хаттаб, който демонстративно мълчеше. Той не беше глупак, знаеше, че атентат в Европа ще струва много повече пари, отколкото в Москва. В Европа полицаите се свеняха да вземат подкупи, което означаваше, че все пак ще вземат, но много по-големи.
	— За какво спорим, уважаеми — усмихна се на едноверците си Хаттаб. — Аллах акбар и нека нечестивите франки да се превърнат на прах! Нали от вашите думи не следва, че заради взривовете в Мадрид или Париж е редно да се откажем от взривовете в Москва или където и да е в Русия? Приятното трябва да се съчетава с полезното.
	Спътниковият телефон звънна. Азиз доближи до ухото си тежката слушалка с дълга телескопична антена. Обаждаше се Юсуф.
	— Вече оглеждат товара на ченгесарския пост — каза развълнувано той.


	15.

	Две обстоятелства ядосаха Олга Белова и направо я извадиха от равновесие. Първото възникна в онази къща в Маями, която още Александър Белов бе купил за семейството им. Те пристигнаха там с Ваня да прекарат ваканцията. Момчето я смая, когато абсолютно по беловски, ухилен накриво точно като баща си, най-невъзмутимо я обиди до дъното на душата й.
	Олга лежеше в шезлонга, изложила на слънце бледото си лице. Ваня седеше в кресло край масата до големия басейн. Малкият вече не му беше достатъчен и Олга се чудеше дали да не направи от него аквариум с червени японски рибки. Казваха, че докато ги гледал, човек си успокоявал нервите. Синът й както винаги си играеше с оръжие — почистваше и смазваше пневматичен пистолет. Олга не се сдържа и му направи забележка:
	— Пак си се хванал с тази гадост! Нали знаеш, че не обичам оръжията?!
	— А парите? — реагира на мига синът й с лъчезарната усмивка на Саша. — Парите ги обичаш, нали?
	Щом видя как се изопна изуменото и смаяно лице на майка му, Ваня се разсмя с цяло гърло, отметна глава назад и разкри розовото си небце. Но след като тутакси схвана, че за тази реплика може да отнесе шамар по врата, изчезна в храстите, които заобикаляха басейна от всички страни, стреляйки в движение с две ръце по еднометровите градински фигурки на джуджетата и елените.
	Но момченцето напразно бързаше толкова. Олга не бе в състояние да се надигне от шезлонга, твърде изненадана и обидена бе. Реакцията на Ваня срещу критиката беше точно като на Саша. Веднъж, когато тя се опита да му обясни колко примитивни и необразовани са той и неговите приятели, Белов се ухили и я попита:
	— А парите от рекета харесват ли ти? Искаш ли да живееш със заплата на цигуларка? Не се притеснявай, ако много ти се прииска, ще те уредя някъде! И ще живееш с толкова пари, колкото днес харчиш за ден, за да си купиш лак за нокти.
	Да, Олга харесваше скъпият, сложен в блестящо миниатюрно шишенце лак за нокти. Харесваха й и маските от плацента, или „птиче мляко“. Да, тя признаваше, че е свикнала да живее, без да брои парите си, и да използва всичко най-скъпо и най-хубаво. Но кой я научи на всичко това? Кой я разврати с този разкош? Белов! Заради кого тя се отказа от изкуството и захвърли цигулката? Заради Белов и неговия син!
	И сега момченцето, на което тя бе отдала най-хубавите години от живота си, я укоряваше точно като баща си, че заради неговото бъдеще тя е прегазила принципите си! Права беше баба й Елизавета, че бандитът си е бандит и поколението му задължително също е бандитско.
	Това на нищо не приличаше, Ваня още не се виждаше от земята, а вече я осъждаше, че предпочита да живее с пари, спечелени с оръжие! Значи напразно се бе надявала Шмит да окаже по-добро влияние на Иван (все пак Дмитрий беше мъж, а Ваня определено не се впечатляваше от наставленията и на майка си, и на гувернантката си). Връзката между големия и малкия мъж, разбира се, бе дала резултати, но отново в онзи бандитско-беловски дух, който се основаваше на прилагане на сила за постигане на собствени цели.
	Докато гледаше храстите, които още се люлееха зад гърба на Ваня, Олга реши, че няма да е зле да даде момчето в някое елитно учебно заведение, както правеха англичаните. И по този начин да намали влиянието на бандитските среди върху него!
	Нека там го научат да уважава по-възрастните. Защото след още една-две години тя вече нямаше да е в състояние да се справи с него, точно както не успя да се справи с баща му. По-добре да се погрижи за това сега, докато Ваня все още я слушаше, защото после щеше да е късно. Неотдавна случайно бе прочела във вестника за някакъв нов елитен интернат за деца на руски милиардери и известни политици, който се намираше край Москва… Май се казваше „Хвойнов бор“.


	В действителност Ваня изобщо не се замисляше откъде се вземат парите, с които той и майка му живееха толкова охолно. Засега това дори не го интересуваше. Той просто си спомни една реплика на самата Олга. Преди няколко дни една съседка от руски произход, която бе съпруга на собственик на заведение за бърза храна, се бе отбила при тях да си побъбрят. Жената си призна, че не обича американските сандвичи „Биг мак“. И тогава Олга, която обичаше да похапва със сина си хамбургери, крем сладолед и ванилови коктейли, се усмихна очарователно и попита:
	— Не обичаш сандвичите „Биг мак“, а? Но парите от тях ги обичаш, нали?


	На Олга й се наложи да замине и да отведе Ваня от Москва, защото над бившата империя на Белов отново се събираха облаци. И все още не беше ясно откъде духа злият вятър — от Министерството на вътрешните работи, от Федералната служба за безопасност или от активизиралата се млада прослойка от отрепки. Но някой очевидно ровеше под нея, защото приходите се топяха, а претенциите на данъчните, на кредиторите и на мутрите растяха и се множаха. Най-накрая Шмит получи информация от собственото си контраразузнаване, че неговият стар познат Глигана замисля отвличането на Ваня.
	След провала с Космос, Фил и Пчелата, Шмит си бе взел поука: безопасността никога не е достатъчна, винаги и във всичко трябва да се презастраховаш поне десет пъти. Той съвсем искрено се бе привързал към Ваня. Затова реши да го защити от удара и помоли Олга да отведе поне временно момчето далеч от опасността в презокеанското им имение в САЩ. Дмитрий толкова се тревожеше за доведения си син, че тя дори усети пристъп на ревност — стори й се, че нейната собствена безопасност като че ли вълнуваше Шмит далеч по-малко.
	Техните отношения бяха навлезли във фазата на навика. Но благодарение на Шмит Олга се бе сдобила с онова, което толкова не й достигаше с Белов през последните години от съвместното им съществуване. Митя се оказа истински мъж, който предизвикваше желание в нея дори в моментите на честите им караници, които обикновено завършваха с неудържим, почти животински секс. Заради това Олга можеше да даде и да прости всичко, което й причиняваше през останалото време.
	Дори сега при мисълта за Дмитрий тя изпита желание. Но какъв смисъл имаше да се възбужда тук, на хиляди мили от човека, по-точно от члена, който й беше страшно необходим? Трябваше да се захване с нещо или да си поговори със съседката.
	Тук Ваня се чувстваше добре. Бе оглавил малка бандичка от местни момчета. Те усърдно воюваха един с друг с помощта на пневматичното оръжие, което изстрелваше пълни с боя балончета. Природата на Белов си казваше думата в него.


	Второто обстоятелство, което я изнерви, бе засечката със съседките й. Олга най-много се дразнеше от техните претенции към нея като към представителка на Русия. За тях Русия беше тя. Какви примитивни възгледи! Излезе, че Олга трябва да отговоря за събитията в огромната си страна с многомилионно население и за решенията на нейните ръководители, към които нямаше никакво отношение. Сякаш бе подсъдима.
	Винаги си бе мислила, че американците са най-аполитичната нация, която е заета само с бизнеса и с вътрешните си проблеми. Но се оказа, че не е така! Събитията в Сърбия страшно вълнуваха американците.
	Въпреки че те изобщо не познаваха географията и смятаха, че Косово се намира някъде край Истанбул, а Чечня — край Москва. Зад океана всичко им изглеждаше фасулска работа. Сърбите притесняват мюсюлманите. Затова Милошевич може и трябва да бъде бомбардиран, дори ако тези бомбардировки вземат невинни жертви сред мирното население. Трябва да бъдем на страната на слабите, сиреч на албанците, и точно в това се състоят хуманизмът и европейските ценности.
	От тази гледна точка Чечня също предизвикаше в тях искреното им съчувствие. Всичко им изглеждаше толкова елементарно! Те просто не можеха да видят от своята прекрасна американска отдалеченост историческите многовековни корени на тези конфликти:
	— Ах, скъпа Олга! — каза съседката й, която говореше руски език. — Вие там, в Русия, с вашите икони и матрьошки, че и с откраднатата от нас атомна бомба, съвсем сте се побъркали! Как е възможно да се бомбардира свободолюбив планински народ? Щом чеченците искат независимост, трябва да им я дадете! Защо сте се лепнали за тях? Техният нефт ли ви трябва? Да не би вашият в Сибир да е малко? Това е срамно, миличка. Расизъм!
	— Вие нищо не разбирате! — разпали се Олга, на която вече й бе дошло до гуша от тези поучения. — Знаете ли колко чеченци си живеят в Москва, необезпокоявани от същите тези „руски расисти“? Десетки хиляди! А знаете ли колко руснаци успяха да оцелеят в Грозни при свободолюбивите планинци? Единици. Хайде сега ми кажете, ама честно, кой кого тормози?
	— Разбира се, че вие, руснаците, тормозите чеченците! Неотдавна чух как вашият син нарече нашия градинар черньо! Та това е липса на политическа култура! Чувала съм, че вие наричате така и кавказците! Да не си мислите, че гордите чеченци ще ви простят това? Та те ще ви побъркат от терористични акции!
	На Олга и през ум не й минаваше да използва по отношение на когото и да е оскърбителни епитети. Не всички руснаци говореха и мислеха така. Имаше нормални хора, които не деляха околните по кръвен или национален признак. Но нямаше никакъв смисъл да се оправдава.
	И макар да не обичаше политиката във всичките й проявления, сдържано обясни как, след като получиха относителна независимост, чеченските управници унищожиха остатъците от европейската си държавност и започнаха да създават нова държава на принципите на шериата. Но вместо справедливост постигнаха беззаконие и бандитизъм. В същото време тази страна се бе превърнала в крепост на ислямските фундаменталисти и екстремисти. А те подготвяха самоубийци, които все някога щяха да стигнат и до Америка. Но съседката й се разсмя:
	— Чуй се само какви ги говориш! Това никога няма да се случи! Никой не би посмял да нападне Съединените Американки Щати!
	След като тези разговори започнаха да се повтарят, Олга сведе контактите си със съседките до минимум. По цели дни се шляеше из Маями, само и само да не се среща с американските си съседки, които й бяха скъсали нервите. Защо не вземеха да се разтревожат по същия начин за съдбата на своите индианци, колонизатори такива!
	И по време на своето блуждаене из града тя съвсем случайно зърна в някакво местно антикварно магазинче една цигулка на Адомети. Разбира се, не беше Стардивари, пък и състоянието й не бе много добро, но струваше само двеста и петдесет хиляди. Щеше да даде още около четирийсет хиляди, за да я реставрират. А щом се сдобиеше с инструмент от такава класа, щеше да се върне в света на музиката, който толкова й липсваше. Естествено, Олга спешно нареди по интернет на Митя да преведе тази сума на собственика на цигулката.
	Но той не я преведе. След един ден Олга повтори нареждането си. Вместо пари Шмит й прати следното писмо по електронната поща:

	Олга, имаме проблеми! Нямам възможност да ти преведа исканата сума. Целувам те!
	Дмитрий



	Част ІI
	Бялата смърт

	16.

	Последните лъчи на залязващото слънце огряваха ъгловатата остъклена будка на поста на пътната полиция, която приличаше на буркан или на летяща чиния. От нея излезе ниско на ръст слабо ченге на около четирийсет години, застана насред пътя и размаха палката си. Ако ченгетата бяха продажни и работеха заедно с престъпниците, значи пропускът, който му осигури Опушения трябваше да свърши работа на Белов. А можеше и да не му свърши работа…
	Ами ако по чудо по шосетата бяха плъзнали честни пътни полицаи, които не ставаха ортаци на бандитите, а се смятаха за борци срещу престъпниците и бандитизма? Нали все пак се срещаха и такива? Нали трябваше да има не само боклуци, а и боклукчии, които да прочистват обществото от човешката мръсотия? Саша си спомни как на младини искрено мразеше ченгетата, особено след показния „разстрел“ на Космос, Шмит и Пчелата.
	Ако случеше на свестни ченгета, щеше да му се наложи да грабне куфара и да хукне да бяга, пък да става каквото ще. Ама че ситуация: накъдето и да се обърнеш, просто няма честен изход от положението.
	Саша въздъхна, свали крака си от газта и бавно натисна съединителя и спирачката. Вероятността това ченге да е почтен човек беше само един процент.
	А в това, че ченгето насреща му е стопроцентов боклук, по-гнусен дори от откровените бандити, Белов се убеди веднага щом погледна в очите изнудвача в кожа на правозащитник.
	— Старши лейтенант Кудеяр — представи се той, щом приближи кабината. — Моля, покажете документите за товара и камиона…
	— Какъв е проблемът? — попита Белов, като пусна покрай ушите си искането за документите и огледа пътя. — Случило ли се е нещо? — усмихна се, надничайки през прозореца.
	Ченгето го изгледа отдолу нагоре, сякаш бе някакъв кретен, който не разбира, че няма нужда да се е случило нещо, за да му искат документите. Щом на ченгето му се е прищяло, значи щеше да ги провери. Нима е забравил къде живее? Всеки шофьор беше задължен да го храни и да му се подмазва, а не да му задава въпроси.
	Докато ченгето разглеждаше с подчертано съмнение документите му, Белов отново се озърна на всички страни. Долови опасност откъм гърба си, но тя произтичаше не толкова от човека в милиционерска униформа, колкото от гъстия храсталак, който се точеше в широка ивица от двете страни по протежение на цялото шосе.
	— Стой тук! — избоботи Кудеяр, взе документите и тръгна към „буркана“.


	През храсталака се плъзгаха почти неразличими в спусналия се сумрак сенки и силуети. Безшумно се приготвяха за стрелба добре смазаните затвори на автоматите. Гранатометите, които можеха да продупчат бронята и на най-непробиваемия танк, взеха на мушка стъкления „буркан“, в който стояха служителите на пътната милиция. През мерниците прекрасно се виждаше, че ченгето е обезсърчено от нещо, а шофьорът — съсредоточен и напрегнат.
	Шефът на бойците Осман, който държеше гранатомета, отмести взор от мерника, погледна часовника си, обърна се към своите момчета и направи жест по посока на ченгетата, с който даваше да се разбере, че ако се опитат да задържат стоката, ще ги очистят. Колегите му — здравеняци в защитна униформа също като него, го разбраха и доволно закимаха с глави. Около подстъпите към милиционерската хайка бе направена още една засада от професионално екипирани с армейски униформи хора.
	Юсуф наблюдаваше Кудеяр през мерника на пушката си и молеше Аллах всичко да приключи без усложнения. Ако не пуснеха стоката да премине, щеше да се наложи да убият ченгетата. Това беше равностойно на обявяването на локална война и провал на операцията… А на всяка цена трябваше да осигурят доставката на парите и стоката. При това бе желателно всичко да стане без излишен шум.
	Юсуф сложи пръст на спусъка, но ченгето най-неочаквано изчезна от взетата на мушка зона и мерникът на винтовката трескаво се залута по посока на пътя и храстите. Колкото по-голямо увеличение даваше оптиката, толкова по-трудно бе да уловиш внезапно изплъзналата се цел. Стрелецът отмести око от окуляра и погледна пътя. Кльощавото ченге се качи в „буркана“, а след секунда вътре светна лампа, тъй като навън вече бе станало съвсем тъмно.


	17.

	Шмит изобщо не можеше да се ориентира в отношенията си с Олга. Тя бе станала раздразнителна, нервна, претенциозна и често капризничеше като принцеса върху грахово зърно. Ставаше все по-трудно и по-трудно да се живее с нея. „Кой каквото ще да казва, но за това, че Олга се е превърнала в кучка, е виновен Белов и само Белов“ — разсъждаваше Шмит, докато гледаше как на монитора премигва иконката, изобразяваща пощенски плик с поредното послание на Олга.
	И все пак беше странно, че Олга и Белов се бяха влюбили един в друг. Та те бяха представители на съвсем различни светове. И откъде ли Саша беше изровил тази цигуларка, която коренно се отличаваше от уличните момичета в неговото обкръжение? Да, тя не пиеше бира направо от бутилката, не умееше да псува… Беше неземно същество, Прекрасната дама, Принцесата мечта. Но това изобщо не означаваше, че и тя, както всички останали жени, няма нужда от твърда мъжка ръка. Ръка, която да я държи здраво и сурово да я наказва. Какво знаеше за живота тази млада лигла, разглезена от баба си? И още — какво разбираше тя от този вълчи бардак, в който се бе превърнал парникът СССР след разпада си? Ами, нищо! Просто не разбираше абсолютно нищо.
	Беше се нагълтала с разни книжки и си бе въобразила, че животът е пърхане на елфи от цветче на цветче също като в анимационните филмчета на Дисни и че задачата на Белов е да й осигури безгрижно летене. А освен това, както бе прието при разните госпожички, Олга беше забравила, че по пътя към щастието принцесата трябва да премине през цяла поредица смъртно опасни изпитания. Да опитоми чудовището и едва тогава да го превърне със силната си любов в равно на себе си по красота същество.
	И глупакът Белов й бе заиграл по свирката. Така окончателно бе развалил характера на тази разглезена московчанка. Когато един мъж започнеше да идеализира една жена, той я превръщаше в свой кумир. А пък отколе е казано: не си създавай кумири. Но Белов си беше създал. Само че тя бе най-обикновена самка, която си имаше и овулации, и мензиси…
	Ала Саша бе непоправим романтик, който приемаше всичко за чиста монета. Добре, че поне Олга не беше тъпа и, ако имаше интерес от нещо, можеше много добре да анализира дори и най-сложните ситуации. На няколко пъти дори даде много полезни съвети, помогна им да се измъкнат от доста сложни положения. Да даваш дори и най-мъдрите съвети е едно. Обаче да ги осъществиш е нещо съвсем друго. Пък и романтизмът в нея все повече и повече пресъхваше. Тя неслучайно се бе върнала при Белов, когато разбра, че той може да стане депутат в Думата.
	Макар че, от друга страна, след самоотстраняването на Белов Олга прояви и делова съобразителност, и ловкост, и характер. Във фонда я признаха за шефка и тя беше тази, която определяше стратегическата линия за развитие на бизнеса. Ала това стана, когато за пръв път се оказа представителка на самата себе си. Сработи инстинктът й на самка, която защитава детето си.
	Но напоследък нещата вървяха все по-зле! А той, Шмит, трябваше да опъва каиша. Дори казината — тези по принцип неизчерпаеми златни мини, както твърдят тарикатите, също носеха загуби. Даже придворните им банкери, които бяха свързани с фонда, като по даден знак в един миг затъпяха и ту пропиляваха парите им, като ги влагаха в очевидно губещи проекти, ту ги държаха под ключ в сейфовете, сякаш нарочно се стремяха да ги обезценят.
	Накратко, в кралството на Белов положението се влошаваше. Нещо се бе пропукало и скъсало. И сега не беше време да се пръскат пари за играчки и глупави неща, пък дори за цигулка на Адомети.
	Както се казва, ние носим отговорност за онези, които сме се наели да отглеждаме, но това не означава, че трябва да глезим нашите храненици. Не, тук нещата стояха хем сложно, хем просто. И щом носиш отговорност за някого, понякога се налага да го сложиш на мястото му. А, ако се наложи, да го направиш дори със строга дума или нежна плесница.
	Шмит много добре разбираше това. И реши да сложи Олга на мястото й. Колкото и зле да вървяха нещата, той можеше да намери онзи четвърт милион, за който тя настояваше. Но за какъв дявол ти, уважаема бизнес дамо, висиш в Америка и безделничиш? Ами че там парите — с лопата да ги ринеш. Е, оправяй се тогава, завързвай познанства, осигурявай си контакти, уреди си сделки…
	Компютърът на бюрото му отново издаде мелодичен звън. Имате поща, сър! Персонална, лично за вас. Дмитрий машинално премести курсора върху новото съобщение от Олга и натисна бутона на мишката. Пред него се отвори следното послание:

	Пристигам в сряда с редовния полет. Посрещни ме.
	Олга



	18.

	Белов угаси мотора, включи фаровете и скочи на земята. А след това закопча яката на ризата си, защото след падането на нощта захладня. Заобиколи камиона и подритна на няколко пъти гумите му, преструваше се, че всичко е наред и само чака да го пуснат да продължи нататък.
	Инстинктивно Саша усещаше, че ще се случи нещо. Все пак зад гърба си имаше десетки престрелки и разчиствания на сметки. Изобщо не можеше да проумее смисъла на всичките кръвопролития. Ала ни най-малко не се съмняваше, че в момента предстои нападение и погледите през мерниците са съсредоточени върху него. От милиционерския „буркан“ излезе шкембест мустакат тип с пагони на сержант и тръгна към камиона…


	Стъписаният бунтовник се обърна към Осман, а в очите му се четеше колебание. Той му отвърна с жест да чака заповед. Бунтовникът беше с богат опит и знаеше какво означава да проявяваш търпение и издръжливост. Естествено, гранатометът щеше да отнесе тази будка, както ритник на ботуш — птиче гнездо върху скала, но нямаше смисъл да се вдига шум без нужда. Защото въоръженият сблъсък щеше да привлече вниманието на всички силови ведомства към тази територия…
	Ала групата по осигуряването на операцията много добре си бе свършила работата! Не беше трудно да се изчисли, че хората на Опушения в тандем с продажните милиционери от пътната полиция ще направят засадата точно тук. Наблюдателят на паркинга на мотела, в който пренощуваха Земфира и нейният шофьор, ги бе проследил. А прослушването на телефонните им разговори позволи с още по-голяма точност да определят мястото на нападението.


	Трътлестият сержант повдигна колана си и се приближи до зила, поклащайки се на дебелите си крака. Той се качи на стъпалцето от страната на Саша и надникна в кабината. Хвърли един пълен с подозрение поглед към невъзмутимата Земфира. След като очевидно не намери каквото търсеше, скочи на земята и отиде при Саша.
	— Сержант Бодлерчук — като че ли с нежелание се представи блюстителят на реда по пътищата. — Хайде, покажи какво караш.
	Да, би било чудесно да фрасне с манивелата този разбойник в милиционерска униформа по мутрата. Мръсникът беше толкова убеден в правото си да граби, че Саша направо го сърбяха ръцете здраво да го фрасне. Ех, жандармеристи, жандармеристи! Но нямаше какво да се прави, трябваше да се подчини.
	— Няма проблеми! Ей сега ще го покажа. — Белов скочи на пътя и тръгна към каросерията.
	Вратите се отвориха с лекота. Саша остана долу, а шкембестият се покатери с пъшкане във фургона и като си светеше с неизвестно откъде взелото се в тлъстата му лапа тъничко, но силно фенерче, се вмъкна навътре. Вдигаше чувалите и надничаше под тях. Едновременно с това от време на време поглеждаше назад, към пътя, сякаш очакваше да се случи нещо… Претърсването не доведе до нищо. От ремаркето излетяха и паднаха на пътя тънките, сякаш изтъкани от паяжина гащички. Запъхтян, дебеланкото скокна на шосето, прибра фенерчето в джоба си и изтупа ръце.
	— А къде е куфарът? — попита той с напрегната усмивка. — Сам ли ще ми кажеш, или да ти помогна?
	Саша не успя да отговори. Някъде в дълбините на съзнанието му забуча мотор на кола. Звукът бързо се приближаваше и ставаше все по-силен. Явно ченгето също го бе доловило, защото се усмихна доволно и потри ръце. Скоро на пътя се появиха фаровете на приближаващ се със светкавична скорост автомобил.
	Той подмина Саша и сержанта, които бяха застинали зад камиона, и рязко заби спирачки до караулката на пътната полиция. След това направи завой и спря с включени фарове срещу зила на Белов. Между тях имаше петдесетина метра. Беше бялата лада „Самара“. И Земфира, която седеше в кабината, и шишкавото ченге, което беше излязло на пътя, и Белов закриха очи с ръце пред ярката светлина.
	От колата изскочиха две мутри с къси якета и пистолети в ръка. Едновременно с това се отвори вратата на „буркана“. Оттам излезе кльощавото ченге. То тръгна към камиона, стиснало в ръка документите на Белов. Мутрите се присъединиха към него. По всичко личеше, че четиримата много добре се познават, защото действаха като хора от един отбор и се разбираха помежду си без думи.
	Саша позна двете мутри. Бяха Шали и Кран. Те разговаряха с него в мотела от името на Опушения. Дебелият сержант грубо блъсна Белов в тяхната посока и тръгна след него, като от време на време го сръчкваше в гърба и доволно се кискаше.
	— Във фургона е чисто — каза той на ортаците си, когато се изравни с тях.
	Единият от мутрите взе на мушка Белов, а другият отиде до зила от страната на Земфира.
	— Изваждаш бавно куфара и ми го подаваш — разясни й той с равен глас, — искрено те съветвам да не правиш резки движения. Точно така, ти си умно момиче — похвали той девойката, която измъкна куфара иззад облегалката на седалката под вторачения му поглед. — Вземи куфара и слез долу. Сега ми го подай, излез и вдигни ръце.
	Земфира гледаше нападателя си в очите и изпълняваше заповедите му като омагьосана. Белов отбеляза наум, че тя носи неговото дънково яке с навити ръкави. Кога бе успяла да се преоблече?
	Размахвайки куфара, доволната мутра заведе девойката до предния капак на зила и я накара да застане с гръб към камиона. После даде знак на Белов с пистолета да се присъедини към нея. Двамата застинаха на метър от предната броня с вдигнати ръце. Ситуацията беше без изход! Двамата стояха напълно беззащитни, присвивайки очи срещу потока от ярка светлина, а на фона на двете малки електрически слънца наредените пред тях бандити и милиционери им изглеждаха като тъмни силуети.
	„Жалко, че Йосиф Висарионович наблюдава от кабинета си горе тези безобразия, но не може да ни помогне — помисли си Саша. — Отмина му времето…“
	И въпреки цялата трагичност на ситуацията, се усмихна.
	Бандитите се спогледаха изненадано и свалиха пистолетите. Но старши лейтенантът Кудеяр веднага им кресна: „Убийте ги!“ Те отново вдигнаха пистолетите и ги насочиха към лицата на Белов и Земфира. „Лоша работа, по-лошо няма накъде!“ — осъзна Саша и премести тежестта си на единия крак, за да се хвърли встрани…
	Изведнъж от отсрещната страна на милиционерската будка се разнесе съскащ увеличаващ силата си звук, след който стъкленият „буркан“ с грохот се взриви и се разхвърча на хиляди парчета. Веднага след това още една ракета вдигна във въздуха ладата. Саша и Земфира инстинктивно притиснаха гърбове към бронята на зила. Бяха обърнати с лице към взривовете и виждаха всичко, което се случваше, като на екран на телевизор. А бандитите и ченгетата инстинктивно приклекнаха и се обърнаха в посоката, където би трябвало да се намира източникът на опасността.
	Земфира направи крачка напред, с незабележимо движение, като на каубой от американски уестърн, измъкна някъде изпод якето си пистолет и стреля четири пъти, ръката й описа полукръг. Двете мутри мълчешком се свлякоха на земята, а застаналите малко встрани от тях ченгета успяха да реагират на пукота от първите два куршума и хукнаха през глава към храстите вляво от караулката на пътната полиция… На асфалта останаха да лежат два трупа и сребристият куфар. Захвърлените от ченгетата документи бавно се люлееха в заревото на пожара и падаха над тях като есенни листа…


	19.

	Душевното състояние, в което Олга пристигна в Москва, никак не беше добро. И изобщо не се зарадва, че вместо да я посрещне лично, Шмит беше изпратил на летище „Шереметиево — 2“ двама от охранителите си, които не знаеха абсолютно нищо и само мъкнеха куфарите и се блещеха насреща й в отговор на нейните въпроси. Какво ли бе станало с него? На свой ред Олга чисто по женски реши да го накаже. Тя не му се обади и не започна да го обвинява за липсата на внимание към нея, а се прибра вкъщи — в апартамента в елитния висок блок в югозападната част на столицата.
	Иван очевидно беше доволен от завръщането си в Москва. Щом се озова вкъщи, той веднага се хвърли към компютъра, влезе в интернет и започна да изпраща електронни писма на приятелите си. Веднага забрави за майка си.
	Олга си взе един душ, приготви закуска и реши да посвети целия си ден на блажено безделие. След такъв полет и смяната на часовите пояси трябваше да си почине. Макар че все пак свърши една работа. Обади се в интерната „Хвойнов бор“ и си уговори среща с неговата директорка Лариса Хенриховна Шубина…


	На другия ден Олга нареди на шофьора си да я откара в Жлобня в елитния интернат за деца. През целия път Иван се опитваше да измъкне от нея някаква информация за това къде отиват, но на Олга не й беше до него. Тя мислеше за Дмитрий и отговаряше на сина си машинално и разсеяно. Оля така и не се реши да му каже къде го отвежда. Макар че бе за негово добро, не смееше да му каже истината.
	Охранителите я спряха на контролно-пропускателния пункт и не я пуснаха на територията на интерната. Според тях приемът в учебното заведение беше приключил. Но тя можела да го запише за следващата година. Олга се представи с цялото си име и се позова на вчерашния си разговор с директорката Лариса Хенриховна:
	— Обадете й се и я попитайте коя е Белова!
	Старшият охранител само сви рамене и разпери ръце, с което искаше да каже, че щом приемът е приключил, значи е приключил, и толкова. Но по-младият му колега погледна към Иван, после към нея и се досети:
	— Това е синът на същия онзи Александър Николаевич Белов, който беше депутат, така ли? Виждал съм ви заедно по телевизията.
	Олга се навъси. Какво значение имаше вече личността на Саша! Това беше нейният син и ако тя пожелаеше, баща му повече никога нямаше да го види! Но сега моментът не беше подходящ да съобщи това на охранителите.
	— Ами, да — изсумтя недоволно тя към якия мъжага с интелигентно лице.
	Охранителите се спогледаха.
	— Това може би ще промени нещата — каза по-възрастният, притисна мобилния телефон до ухото си и влезе в караулката. А след това се върна в друго настроение и дори направи почтителен полупоклон:
	— Елате, ще ви заведа до мястото, където се провежда теста.
	А по пътя обясни:
	— Нали разбирате, това е по-особено учебно заведение. Макар че обучението тук е платено, не приемат децата, чиито родители могат да платят повече, а децата, които се представят най-добре на специалните тестове.
	Настаниха Ваня в залата, където се провеждаха изпитите. Олга бе принудена да го чака повече от три часа. За целта й предоставиха специална стая за чакащи, в която имаше легло, телевизор, баня с джакузи, хладилник и бар. Дори можеше да си поръча да й донесат в стаята обяд от всевъзможни блюда. Но Олга прекара тези часове отвратително. Поведението на Шмит ужасно я бе разстроило. Откъде се бе взело това негово пренебрежение, в какво се бе провинила? Разочарована и озлобена, Олга крачеше от единия до другия край на помещението и не беше в състояние да се съсредоточи върху една своя мисъл.
	Най-сетне на вратата се почука и Олга извика: „Влезте!“, но като че ли го направи далеч по-ядосано, отколкото й се искаше.
	В стаята влязоха Ваня и една дребна суховата жена, която с очилата, стегнатите си в кок коси, дългата си почти до петите пола и сакото си, което повече приличаше на матроски кител, имаше вид на типична училищна директорка и педантка. Ала женското чувство подсказа на Олга, че под този кител се крие изключително жадно за ласки тяло. Тя беше някакво странно съчетание между демонстративна девственост и дълбоко скрит сексапил.
	— Здравейте, казвам се Лариса Хенриховна — представи се тя. — Аз съм директорката и, всъщност, собственичката на този интернат. Вашият син е изключително надарено дете. Той е много подходящ за нас. Ако не сте размислили, можете да го оставите тук още сега. Но окончателното решение тепърва предстои. При нас има изпитателен срок. Ще ви кажем със сигурност дали ще го вземем или не някъде след около месец. Съгласна ли сте с това?
	— Да! Макар че… Ваня, искаш ли да останеш тук?
	— Искам, искам — размаха възбудено ръка той. — Мамо, знаеш ли, те имат стрелбище с истински колтове!
	— Всичко е ясно — въздъхна с недоволна усмивка Олга и се обърна към директорката. — А как стои финансовият въпрос?
	— Ще обсъдим тези подробности след един месец. На този етап е достатъчно да внесете в касата две хиляди американски долара. Те са за униформа, за учебни и битови пособия и за издръжка. Но преди да направите това трябва да ви предупредя за нещо. Готова ли сте да ме изслушате?
	— Какво? А, да, разбира се. Но ми се наложи да чакам толкова дълго. Бързам — не се сдържа кой знае защо Олга.
	— Иван, изчакай ни навън, ако обичаш — каза директорката и веднага след като той излезе, изпитателно огледа Олга от главата до петите.
	Шубина неслучайно бе приятелка и любовница на стария кремълски интригант Зорин. Бе не само умна жена и образован педагог, но и много опитен психолог. Тя знаеше, че когато един мъж е влюбен и мисли с „другата си глава“, той изобщо не се притеснява да си признае това. „Искам да чукам — мисли си въпросният мъж, — а пък вие вървете на майната си с вашите ангажименти!“
	Но жената постъпваше съвсем различно. Когато им липсваше мъж и от сексуален глад и жажда за оргазъм ги свиваше коремът, а в главите им цареше мътилка, на дамите по принцип и през ум не им минаваше да си признаят това. Те предпочитаха да се шляят по магазините, да си купуват каквото видят или да вдигат скандали за щяло и нещяло на продавачките. Изпадаха в истерии пред мъжете, като ги обвиняваха, че не им обръщат достатъчно внимание, или че им късат нервите с досаждането си. Напираха да станат депутатки или да се омъжат и да пишат книги за мъжкия шовинизъм и женското коварство. И, изобщо, вършеха какво ли не, само и само да не погледнат истината в очите.
	Шубина видя като с рентген, че Белова е толкова зажадняла за секс, че изобщо не е в състояние да разсъждава трезво, а още по-малко — да слуша внимателно. Затова Лариса Хенриховна властно хвана ръката на Олга, погали я и изведнъж болезнено заби острия си нокът в една точка на китката й. От изненада и болка Олга отвори уста да извика, но не можа. Обзе я слабост, тя приседна на фотьойла и изпадна в блажена полузабрава, която продължи близо минута. А когато дойде на себе си, видя, че Шубина седи с кръстосани крака във фотьойла срещу нея, прелиства някакво списание и пуши цигара, присвивайки очи от дима.
	— Наред ли е всичко? — попита тя, щом забеляза, че Олга се съвзе.
	— Да… Какво беше това? Припаднах ли?
	Шубина завъртя във въздуха цигарата си, димът обрисува спирала.
	— Нещо такова. Но за сметка на това сега ще си поговорим спокойно. Предполагам, че ще ви е трудно да разберете онова, което ще ви кажа, защото не сте подготвена да го чуете, но редът си е ред. И така, не се учудвайте, ала в моя интернат се отнасят с децата като с животни. Но в най-добрия смисъл на тази дума. Като с любими, много скъпи на сърцата ни, но въпреки всичко — животни, които трябва да преминат през страшно много неща, за да станат хора не само по форма, но и по съдържание. Ясно ли ви е?
	— Не. Какво искате да кажете, че вие тук ги…
	— Това няма значение. Важното е да разберете, че вашият син ще реализира максимално своите способности и възможности само тук. Интернатът е елитен в пълния смисъл на тази дума. Но не защото тук се намират децата на богатите родители или на водещите политици на Русия. А защото ние подбираме най-добрите сред техните деца. Освен това, на практика ние спасяваме много от тях. Защото детето се учи да живее като подражава на възрастните. И онова дете, което твърде дълго е подражавало на безнравствените си родители, никога няма да навакса пропуснатото. Това ясно ли ви е?
	— Не! Защо аз…
	— Естествено, че не бихте могли да го разберете! Вие не сте кой знае каква майка. Някъде под средното ниво сте. За оценка три минус.
	Олга зяпна. Скокна и изкрещя, свивайки почервенелите си юмручета:
	— Какво?! Как смеете… Аз… Върнете сина ми обратно!
	Шубина спокойно продължи:
	— Точно за това става дума, с поведението си вие потвърждавате моята диагноза. Достатъчно бе да чуете нещо негативно за себе си и вече сте готова да жертвате бъдещето на сина си заради самолюбието си, което всъщност е съвсем дребнаво. Така ли е? Успокойте си. Вие сте нормална майка. Не по-лоша от почти всички останали. Впрочем, как мислите, коя задача е най-първостепенна и най-важна за родителите спрямо детето? От гледна точка на природата и изобщо на живота?
	— Ами, то да… такова… Да бъде здраво. Да се изучи. Да…
	— Глупости. Първото, без което детето не би могло да има нищо друго и което са длъжни да направят родителите му за него, е да го възпитат да оцелее в нашия жесток свят, дори ако с най-близките му се случи нещо лошо. Поне това разбирате ли го?
	— Но защо това да е най-важното? Ами образованието? Ами да го нахраниш, да го обуеш и да го облечеш?
	— Точно за това ви говоря. Дори последната кокошка разбира повече от възпитание на деца, отколкото нашите съветски жени. Представете си какво ще стане с вашия син, ако изведнъж вие и баща му умрете?! Или ако ви вкарат в затвора? Е, какво ще стане?!
	— Как смеете… Какво си позволявате! — изкрещя окончателно изгубилата ума и дума Олга.
	— Доколкото мога да съдя в момента по данните от теста и наличната биографична справка, ако вие и Белов изчезнете от този свят, вашият син най-вероятно ще пропадне, ще се обвърже с някакви свои връстници, наркомани или просто ще се озове под колелата на някоя кола. Запомнете онова, което заплашва всеки в Русия: никой не е застрахован от затвор и от просешка тояга. А вашето дете е момче с характер. Само че не са му създадени навици за самостоятелно оцеляване. Но неговото богатство е наследствеността, да, именно генетичното „наследство“, получено от баща му. Неговият баща е талант в оцеляването. Ето защо Иван представлява интерес за нас от генетична и психологическа гледна точка.
	— Това пък откъде ви хрумна? Човек може да си помисли, че аз нямам нищо общо с него… Че нямам свои собствени гени, които да му предам?
	— Това са фактите, мила моя. Само фактите. Миналата зима, докато се е пързалял с шейна, Иван едва не е попаднал под един камион. Съвсем случайно го е спасил вашият охранител.
	— Откъде… Но аз не мога постоянно да… Онази глупачка — гувернантката, е виновна!
	— Разговарях със сина ви. Той ми разказа това. Но, ако гувернантката е глупачка, тогава каква е нейната господарка? Която, освен всичко друго, плаща на тази глупачка и й поверява живота на сина си? Ала в случая не става дума за това. Знаете ли как навремето са проверявали ловджийските кученца? Още докато са били слепи, са ги слагали на масата. И безмилостно изхвърляли онези, които падали долу, след като стигнат до ръба й. Запазвали другите, които долавяли опасността и се задържали на ръба. Така били създадени елитните породи! На шест години вашето момченце е могло да се озове под колелата на автомобила и инстинктът му за самосъхранение не е проработил, а това на нищо не прилича! Такива хора е по-добре да бъдат умъртвявани още като бебета, та сами да не се измъчват и да не тормозят останалите! Ако не бяха данните от психологическия тест, за нищо на света нямаше да повярвам, че това е синът на същия онзи Белов!
	— Ама, какви ги дрънкате?! Кой ви позволява да разговаряте с мен по този начин? — престана дори да подбира изразите си възмутената Олга.
	— Какво? Наистина ли не ви харесва това, което чувате? Искате да ви излъжа, така ли? Да не би да сте решили цял живот да криете кибрита от сина си? А сетне да го спасявате от мераклийките за московско жителство и наследство? Наистина ли смятате, че вие и най-вече той имате нужда от всичко това? Замислете се само: това глупаче на седем години е готово да хукне подир всеки, който му обещае стрелбище с истински пистолети! Ами че такова дете може да бъде отвлечено без никакви проблеми. Искате ли цял живот да треперите отгоре му? Или все пак ще ни позволите да възпитаме от него мъж, който няма да се удави във водата и няма да изгори в огъня? В този момент имам всички основания да ви откажа, тъй като приемът в интерната приключи! Но аз ви предлагам да го оставите при нас!
	Олга отвори уста, за да изрази решителния си протест, след което да вземе Иван и да го отведе далеч от тази елитна дама със садистични наклонности, но изведнъж я озари прозрението, че Шубина й предлага точно онова, заради което тя беше дошла! И се съгласи!
	„В крайна сметка — помисли си тя, — за детето ще бъде полезно да поживее между връстници. Още повече, че те не са кои да е, а все пак — елит.“
	Над стаята, в която Шубина разговаряше с Олга, се намираха двата етажа с помещения за игри и спални, в една от които настаниха Иван за пробния период.


	Всъщност Шубина шантажираше Олга, когато я заплаши, че може да й откаже. След като по време на вчерашния си разговор с нея разбра, че Белова се кани да даде сина си в нейния интернат, Лариса Хенриховна първо реши да не го приеме. Ала тя беше запозната както с фамилията на Белов, така и с неговата история. И смътно си спомняше разговора си със Зорин, в който той се изказа доста положително за този бизнесмен полупрестъпник. Но едновременно с това Виктор Петрович се оплака, че той му е създал доста грижи. Затова преди да откаже на Белова под някакъв предлог, тя реши да се посъветва със Зорин.
	Виктор Петрович прецени, че ако Иван му е под ръка в периметъра на неговото влияние, постоянно ще държи в шах и баща му. Рано или късно Белов щеше да се появи, щеше да пожелае да се види или да поговори със сина си. И той почти заповяда на Лариса да вземе момчето под крилото си…


	В приземния етаж на същото здание, където Олга разговаряше с Шубина, пъшкаше от напъни несвикналият с физическите натоварвания Руслан Тошнотович Тошнотов. Точно този Тошнотов беше човекът, който помоли Витя да му помогне за доставката на камиона с продоволствието в Москва.
	Сега Руслан, който работеше в интерната на Шубина като завеждащ стопанската част и снабдяването, се пънеше да размества сандъците в склада. Той освобождаваше място за чувалите със захар, които щеше да получи от онази партида като заплащане за помощта при доставката и пласирането им. За възникналата възможност му помогна неговият стар познат Глигана. Той беше научил отнякъде за пратката евтина захар и насочи Руслан към нея.
	Разбира се, той също щеше да припечели нещо от сделката — вписвайки във фактурите малко по-различна цена от тази, която щеше да плати. Но никой нямаше да забележи това, а интернатът не губеше нищо, тъй като цената едва ли щеше да е по-висока от тази в магазина.


	20.

	Азиз беше в прекрасно настроение, защото пред очите му се извършваше нещо великолепно. За съжаление, то не се извършваше на живо, а на екрана на телевизора „Сони“, който се намираше в палатката му, но записът беше направен през последните дни и току-що пристигна в Дагестан от Чечня по въздушен път през Панкиския проход и Грузия.
	Откъм кървавочервеното залязващо слънце като малки сребърни оси на фона на светлосиньото небе към целта си се движеха изтребители, а образите им изпреварваха с миг звука от рева на двигателите им. Целта им беше едно селце, което приличаше на каменна издатина и чиито къщурки уютно бяха полепнали по склона на малкото дефиле. Самолетите бяха руски. От тях се откъсваха малките капки на руските бомби, всяка от които струваше толкова, колкото бяха пенсиите на стотици руски старци взети заедно…
	И всичко това ставаше по негова, на Азиз, воля и за слава на неговия, на Азиз, кумир — великия основоположник на единственото вярно учение Мухамад ибн Абд ал Уахаб, да пребъде името му заедно с името на Аллаха.


	Преди два дни хората на Хатаб влязоха в това селце. Те отидоха при старейшините и най-любезно помолиха да ги нахранят, да им осигурят нощувката и да им подготвят попълнение от поне десетина-петнайсет мъже. Но тамошните старци заеха неправилна позиция. Те неохотно се съгласиха да ги нахранят и да им осигурят нощувката, но отказаха да им осигурят попълнение. И заявиха, че не искат тази война.
	И че, изобщо, по-рано, преди Джохар да започне да си мери силите с руснаците, те живеели много по-добре. Всъщност, именно по-рано съществувало онова, което можело да се нарече живот. Имало училища, клубове, изпращали им филми и те гледали телевизия. А сега нямало нито училища, нито болници, нито пенсии, нито телевизори. Децата растели неграмотни и почти не умеели да четат и да пишат. И какво хубаво имало във всичко това? Отначало на Хатаб му се прииска да разстреля пет от заинатилите се старци, та на останалите да им дойде умът в главата, но сетне каза:
	— Аллах е велик. Надявам се, че Аллах ще ни изведе до истинския път и че това ще стане много скоро! Нагостете ни, дайте ни храна за из път и ние ще си тръгнем.
	След като си починаха, те напуснаха неразумните местни жители и скоро спряха на склона, откъдето селцето се виждаше много добре. Направо плачеше да го заснемат на лента.


	И ето, сега предположенията на Хатаб за кой ли път блестящо се оправдаха. Руският наблюдател, който се бе скрил зад един от околните върхове, твърде късно забеляза, че бойците са влезли в селцето. Докато се свърже по радиостанцията с началството си, докато началството му се свърже с началството на пилотите, докато началството на пилотите реши дали ще е по-добре да бомбардира или да препрати информацията на артилеристите, измина достатъчно време.
	А когато руските самолети най-сетне излетяха и взеха курс към селцето, бойците вече ги нямаше там. Но за сметка на това жителите му си бяха на мястото. Че къде можеха да се дянат без имуществото си?
	Бомбите се стовариха върху мирните домове. Още с първия заход всичко тръгна като по мед и масло: залповете помитаха покриви и стени и разкъсваха на парчета и несговорчивите старци, и техните деца, и внуците им.
	Азиз поглаждаше брадата си и се любуваше на това как руснаците изпълняват в негова чест грандиозно шоу с огнени фойерверки и летящи под облаците късчета от детски и женски тела.
	Азиз наблюдаваше този ад на земята с тържествуваща насмешка. На онези хорица им си щеше да се стаят в къщурките си, докато други стават жертва вместо тях и проливат кръвта си в борбата за тяхната независимост, без да сещат нито миг покой. Тези глупави чеченци не пожелаха да осмислят думите на уахабитите, но за сметка на това много бързо разбраха езика на руските бомби.
	Операторът, който бе заснел филма, смени ракурса. Сега той показваше бойците на Хатаб. Всички те гледаха към разпрострялото се долу все още горящо село, крещяха и радостно жестикулираха. В изблик на чувства един от тях дори започна да стреля с автомата си към небето. Камерата показа пътеката, която водеше към селото. По нея се изкачваше дълга върволица от облечени с какво да е мъже. Бяха около четирийсет души. Много от тях носеха автомати, картечници, но имаше и няколко карабини, които бяха оцелели още от последната война. Бяха планинци от току-що взривеното селце. След като руснаците бяха убили пред очите им техните майки, жени и деца, на тях не им оставаше нищо друго, освен да тръгнат да мъстят.
	Но не позволиха на Азиз да се наслади на тази гледка. Отново се разнесе сигналът на спътниковия телефон. Обаждаше се Осман — командирът на бойната група, комуто бе заповядал да подсигури превоза на стоката до Москва. Когато Азиз натисна бутона с надпис „ОК“, вече предвкусваше неприятностите.
	— А, уважаеми Азиз… — бунтовникът говореше със силен украински акцент, — имаме проблеми…


	21.

	Саша се приближи до полегналите на земята мутри и докосна с върха на пръстите си сънната артерия на всеки от тях. Нямаше нужда да е специалист, за да разбере, че пред него лежат покойници. Той се наведе към изпадналия от ръката на нападателя пистолет… И усети как горещото дуло на един „Стечкин“ опря във врата му.
	— Не върши глупости, остави го на мястото му — чу Саша спокойния глас на Земфира.
	Тя направи крачка назад към предницата на камиона, за да излезе от зоната на непосредствен контакт със Саша, въпреки че той изпълни заповедта й, без дори да продума.
	Белов продължаваше да стои полунаведен. Направо бе изгубил ума и дума. Какво ставаше тук? Бандитите обикновено не използваха гранатомети при операции от такъв мащаб. И наистина, защо трябваше да взривяват милиционерската караулка, когато можеха просто да вземат или куфара, или стоката, или и едното, и другото наведнъж? Нима Земфира беше на страната на бандитите с гранатометите? А пък те бяха срещу ченгетата и хората на Опушения? Тези въпроси преминаха светкавично през главата на Саша, без да намерят отговор.
	По-нататък той започна да действа на автопилот. Сграбчи с две ръце куфара за дръжката, извъртя се и изби пистолета от ръката на Земфира, едновременно с това разтвори пръстите си. Сребристият куфар излетя във въздуха с въртеливо движение и изчезна в тъмнината. След миг от храстите се разнесе звукът от падането му…
	Саша моментално се завъртя втори път на пета, сякаш танцуваше брейк, но този път на по-ниско равнище, и подсече с крак Земфира, която с вик на изненада падна по задник. А преди тя да се опомни и да се изправи на крака, Белов изчезна в храстите край пътя точно в посоката, където преди секунда бе паднал куфарът.
	От другата му страна от сгъстения мрак над шосето, осветено от заревото на пожара, започнаха да излизат брадати въоръжени хора.
	— Здрасти, Земфира, аз съм Осман — каза единият от тях със силен украински акцент. — Надявам се, че нямаш нищо против нашата помощ?
	— Какво значение има вече? — отвърна ядосано момичето. То се приближи до падналия на два метра от него пистолет и го вдигна. — По-добре ми кажи какво да правим сега? Ами ако някой мине по пътя и види този погром? Ченгетата къде са?
	Осман се обърна към бунтовниците и им махна с ръка. След малко двамата милиционери изскокнаха от храстите на пътя, сякаш бяха изстреляни с катапулт. Те се изтъркаляха на асфалта като два настъпени червея. На мястото на лицата си двамата имаха размазана пихтия. Но с доста усилия те все пак успяха да заемат вертикално положение.
	— Пътят преди и след поста на пътната милиция е отцепен — обясни Осман. — И разполагаме с достатъчно време, за да спретнем тук едно малко представление. — Той посочи с автомата си двамата милиционери, които едва се държаха на краката си. — Ей тези са били в караулката… Юсуф, заведи ги там… А тези, с късите шуби, са ги разстреляли с гранатометите. Просто хобито им е такова, представяш ли си, изродите му с изроди!
	Докато той описваше мизансцена, бунтовниците изпълняваха указанията му с вълчи усмивки. Под дулата на автоматите си те накараха милиционерите да влязат в периметъра на караулката на пътната милиция. И двамата се развикаха от ужас, когато в краката им едновременно се приземиха две гранати. Един след друг се разнесоха два взрива, които ги разкъсаха на парчета.
	В това време бунтовниците преместиха труповете на двете мутри на позицията, от която бяха произведени изстрелите, и сложиха в ръцете им гранатометите.
	— Представяш ли си — каза Осман театрално, — толкова са пощурели тези престъпни елементи, че са започнали да вдигат ръка на защитниците на закона.
	— Ти по-добре кажи къде сега да търсим Белов? — попита Земфира предводителя на бойците…


	Ваня Белов още не можеше да се ориентира дали му харесва в интерната. За пръв път в живота си той се озова в толкова сложна обстановка без майка си. Шубина още в началото го предупреди, че в крайна сметка от него зависи дали ще остане в този интернат, или ще го напусне. Само той можеше да реши това.
	Ваня вече бе проучил местоположението на класните стаи и другите помещения в учебното заведение. Оказа се, че освен корпусите със спалните, столовите и стаите за занимания, тук има и магазинчета, в които продават всичко — от дъвки до най-интересните играчки и скъпи лакомства. Но за да си ги купиш, трябваше да разполагаш с доста солидна сума пари. На територията на интерната вървеше специална валута във вид на красиви банкноти, върху които бе изобразен хвойнов бор. И по тази причина ги наричаха „шишарки“.
	Те се даваха за добри постижения в учението и за свършена работа. Интернатът беше пълен с обслужващ персонал, само градинарите бяха трима, а на всеки етаж имаше по един дежурен. Но този персонал не вършеше нищо. Той само следеше за спазването на реда и надзираваше учениците. Строго му беше забранено да разтребва, да мие подовете и да чисти тоалетните вместо тях.
	За сметка на това на самите учащи се не им беше забранено да наемат някого срещу известно количество шишарки, за да почисти вместо тях. Перспективата да мие тоалетните вместо другите за десетина шишарки, с които можеше да си купи само едно пакетче дъвка, не привличаше особено Ваня. Пък и на всичкото отгоре той трябваше да се пребори за правото да мие тоалетните. Заради изобилието от съвременна почистваща техника, тази работа се смяташе за лесна, а тук, както и навсякъде по света, изгодната работа беше много по-малко от претендентите за нея.
	При всички случаи той не остана излъган: тук наистина имаше стрелбище. И в това стрелбище имаше не само истински колтове, но дори и истински картечници — от АКМ до най-новия модел „Печенег“. Ала само патроните за колта струваха двайсет шишарки, а за картечницата — от трийсет и пет нагоре. А срещу значително повече шишарки тук можеше да се покара истински бронетранспортьор и да се стреля от противотанково оръдие! С истинска ракета! Но това струваше безумно скъпо.
	Този педагогически експеримент целеше да стимулира децата и да ги научи да печелят и харчат пари, а не да висят на шиите на родителите си.
	Ваня си направи сметката, че ще му е най-лесно не да работи, а просто да прибира шишарките на колегите си, но още при постъпването му Шубина го предупреди, че в интерната действа полиция. Съставена била от ученици от по-горните класове. Едните открито носеха ленти на ръцете, а другите, които изпълняваха функциите на оперативни работници, нямаха отличителни знаци. Ако тези полицаи те спипаха да крадеш, първо, много жестоко щеше да си изпатиш при задържането. А след това така щяха да те глобят, че щеше да ти се наложи да мизерстваш и да работиш за другите до края на обучението си тук!
	На първо време прикрепиха към Ваня екскурзовод — един ученик от горните класове на име Юганов, който срещу тази услуга получаваше от дирекцията по двайсет шишарки на час и затова се отнасяше много сериозно към задълженията си.
	— И през ум да не ти е минало да се откупуваш от хората, които са те заловили да нарушаваш правилата — предупреди той Иван. — Ако дадеш рушвет на някого, после два дни няма да можеш да си сядаш на задника. И на това отгоре ще те глобят. Изобщо, най-добре ще е да не правиш резки движения. А бе, вярно ли е, че баща ти е Александър Белов?
	Иван погледна напрегнато Юганов и се намуси. Престъпната слава на баща му не му доставяше особено удоволствие:
	— И какво от това? — попита предизвикателно той.
	— Готино е. Сигурно теб ще те наблюдават много изкъсо.
	— А твоят баща кой е? — попита Иван.
	— Ами, моят е… Заместник-министър е. На здравеопазването. Има колкото си щеш пари, но тук курсът е двайсет и пет долара за една шишарка и… А бе, изобщо, старчето се стиска.
	— А какъв е другият курс, неофициалният? — попита Ваня.
	— Има и неофициален… Тук някои чейнджат на черно. По десет долара за шишарка. Но ако те хванат да правиш това, ти конфискуват парите и пак те глобяват. Тук, приятелю, редът не е като там — зад борда. На това място полицията се ръководи от един преподавател, който е ужасен кретен. С нищо не можеш да го подкупиш.
	— А на полицаите много ли им плащат?
	— Не. По-малко, отколкото на младите натуралисти.
	— Тогава защо се пънат толкова?
	— Ти нали си живял в Америка?
	— Е…
	— Да не би там да плащат много на ченгетата?
	— Не, малко им плащат. Те дори стачкуват.
	— Видя ли. Но не вземат рушвети. А защо?
	— Ами… Срам ги е сигурно.
	— И нашите ги е срам. Нали са дали клетва. За честта и други такива работи.
	— А какви са тези млади натуралисти? — прехвърли разговора към по-конкретна сфера Иван.
	— Онези, които обичат биологията. Тук е така. През първите три класа те учат, както те си знаят. А после идва специализацията: ако не ти харесва геометрията, не я учи, но вместо нея трябва да си избереш нещо друго. Аз си избрах финансов мениджмънт, но сега си мисля, че няма да мога да го избутам. Може би ще е по-добре да се заема с геометрия.
	— Добре де, а защо младите натуралисти се занимават с това?
	— Ами, не зная защо. Искаш ли да отидем и да ги попитаме?
	— Искам.
	Младите натуралисти бяха в час, за което свидетелстваше надписът на електронното табло над вратата: „Не влизай. Провежда се занятие!“ Вярно, през голямото стъкло на стената, което бе монтирано почти от тавана до пода, се виждаше какво става вътре. До вратата бе поставен малък репродуктор, от който се разнасяше жизнерадостният глас на млада учителка с кокетна прическа:
	— Както вече знаете, ако по електродите, които са присъдени в мозъчните центрове, предизвикващи усещането за щастие у плъховете, се подава ток, те са способни по хиляди път на ден да натискат педалчето, дори забравят да спят и да ядат. Обикновено това показва, че при манипулиране на масите, удоволствията, включително и зрелищата, понякога са по-важни от глада, сиреч, от хляба. Ако вие покажете врага на тълпата и й позволите да го разкъса, тя ще ви прости липсата на храна.
	— Много по-рядко се споменава, че освен центрове на рая, има и центрове на ада. Московски психолози са направили експеримент като поставили в клетката на плъховете две автоматични поилки: в едната имало обикновена вода, а в другата — водка, смесена с мляко. Докато нещата вървели нормално, животните пиели само вода. Но когато започнали да пускат ток по електродите, присъдени в мозъчните центровете на ада, плъховете моментално минавали на водка, за да се спасят от душевните мъки. Те много бързо се превърнали в алкохолици и продължили да пият водка дори след като престанали да дразнят зоната на ада в мозъците им. И едва след като многократно въздействали върху техните центрове на щастието, животните се върнали към нормалната вода. Какви изводи могат да се направят от това? Хайде, кажи, Шкандибин? — подкани тя с кимване стеснително къдрокосо момче да отговори.
	— Мисля, че колкото по-примитивен е човек, толкова по-бързо ще прибегне към алкохола, ако изпадне в ситуация на стрес или фрустрация.
	— Да, на повърхността нещата изглеждат така. А какви практически изводи могат да се направят от това, кажи, Бадалка?
	Момиче с едро лице и вид на отличничка стана и високо заяви:
	— В никакъв случай не бива да се разчита на един пияница. Аз никога не бих се омъжила за такъв!
	Кльощава девойка в прекрасна рокля, седнала вляво от нея, се изкиска:
	— Че къде ще намериш сега някой, който да не пие? Всички са в състояние на стрес и затова всички пият!
	— Тихо, Дмитрохина. Кажи ти, Лугачов.
	— Трябва винаги да има евтина водка. И нека онези, които искат да премахват стреса си, да я пият. Това е по-добре, отколкото да има въстания на неудачниците срещу онези, на които им е провървяло в живота.
	— Но това ще доведе до масов алкохолизъм! — възмути се Бадалка.
	— Че какво от това — махна с ръка Лугачов. — За сметка на това хората по-малко ще се бунтуват.
	— Това е интересна мисъл. Сам ли стигна до нея? — попита учителката.
	— Не, мама казва така: ако не бяха забранили водката, СССР и до днес щеше да си съществува.
	— Точно наблюдение. Браво, че се сети за него тъкмо навреме. Получаваш десет шишарки. Още Екатерина ІІ е казала, че народ, който пие, се управлява по-лесно. Затова в средата на осемнайсети век селяните, които затваряли кръчмите и не разрешавали да продават в тях спиртни напитки, ги разстрелвали с топове като най-опасни бунтовници.
	— Жалко за хората — каза едно момиченце със смешни плитчици.
	— Жал ти е за хората, така ли, Андропович? А за роднините ти, върху които ще налетят трезвите неудачници, не ти ли е жал? — изненада се учителката.
	На Иван му доскуча: каквото и да му говореха, тези ученици бяха прекалено умни и много досадни, защото знаеха всичко и за всичко имаха готов отговор. Той не обичаше пияни хора и просто нямаше смисъл да слуша каквото и да било за тях. Това си беше чисто губене на време! Ваня дръпна придружителя си за ръкава и го помъкна встрани от прозрачната стена.
	— Не, това не ми е интересно. А къде при вас се плаща най-много?
	— Как къде? В дирекцията, разбира се.


	22.

	Олга Белова стоеше до високия прозорец на офиса на фонд „Реставрация“ и наблюдаваше двата насрещни светлинни потока от фарове в дъното на улицата. Долу се разнасяше бученето на моторите, скърцането на спирачките, звуците от клаксоните на нетърпеливите шофьори и шумът на тълпата, който беше силно притъпен от тройния стъклопакет. Полираните покриви на колите проблясваха на светлините на вечерните лампи, техните пътници бързаха нанякъде, надяваха се на нещо и се радваха на живота. Всички, освен нея — Олга Белова.
	Тя току-що се бе запознала със справката за доходите и разходите на фонда за третото тримесечие на текущата година. И разходите бяха значително повече, отколкото приходите. А на всичкото отгоре Шмит стоеше зад бюрото на Белов, все едно нищо не се бе случило и играеше на компютъра му някаква игра, откъснат от света. Той не беше тук. Точно тази способност на мъжете да играят на игричките си, когато светът наоколо се срива и не е ясно какво ще стане утре, я докарваше до бяс. Освен това беше увеличил звука на играта до дупка. И Белов беше абсолютно същият!
	— Какво смяташ да правиш? — попита тя, без да се обръща.
	Отвърнаха й с мълчание. Както и с взривове, изстрели, хрипове и стонове на умиращите компютърни същества. Тя се извърна и втренчи в Митя онзи свой тежък поглед, от който на него веднага му се разваляше настроението.
	Ала отскоро на Шмит изобщо не му пукаше, че тя не е доволна от него. И колкото и странно да бе, това я привличаше към него. Разглезената Олга изобщо не беше в състояние да проумее как е възможно някой да остане равнодушен към нея?!
	Но още повече я тревожеше собственото й финансово положение. Докато Белов беше до нея, тя можеше да си позволи да твърди, че луксът и парите изобщо не я интересуват. Ала сега, когато наоколо не се забелязваха желаещи да й правят услуги на всяка цена, мирогледът й малко се попромени. И не защото тя бе станала по-користолюбива. За тази цел човек също би трябвало да притежава характер, какъвто Олга нямаше. Просто бе сработил първичният й рефлекс, при който онова, което ти се струва не особено необходимо, докато разполагаш с него, се превръща в крайно необходимо, когато ти го отнемат в полза на някой друг.
	А сега нейният Митя — същият онзи немногословен услужлив Шмит, който доскоро беше готов да й целува краката — сякаш се превърна в друг човек. Ако се съдеше по справката, той пръскаше безумни пари за собствена охрана и отделяше много малко внимание на положението във фонда.
	— Защо мълчиш? Поне мислиш ли върху това какво трябва да направиш? — попита още по-настоятелно.
	Шмит сякаш не я чу и продължи да воюва с компютърните същества. Тогава Олга отиде до контакта, в който беше включен компютъра и изтръгна захранването му от розетката… Шмит сякаш се върна от небитието, сложи ръце на тила си, протегна се и лениво попита:
	— Искаш да направиш нещо, така ли? Тогава го направи. Проблемите са предостатъчно. Налице е организиран набег срещу нашите филиали. Митницата задържа вагоните ни с метал. Не е ясно къде се дяна и влаковата композиция с хладилниците и климатиците ни. Банката обърка нещо със сметките ни и нямаме с какво да подкупим митничарите и да стимулираме железопътните служители. Още искаш ли? Глигана набра сила и отново подхвана война с нас. Напада нашите пунктове из цяла Москва! Тъй… — Шмит издърпа едно чекмедже на бюрото, извади оттам един пистолет, сложи го пред себе си и го бутна към Олга. — Ето, вземи го. В случай, че си решила да очистиш Глигана. Белов би постъпил точно така. Още искаш ли? Един предприемач ни дължи нашия дял от строежа на блока на улица „Краснохолмска“, но се кълне, че Тушковската банда и ченгетата са му взели всичко. Ще идеш ли да си изясниш отношенията с него? Колата е пред входа, бронежилетката е в гардероба, а пистолет вече имаш.
	— Как не те е срам! — пусна в действие основния си коз Олга. — Кой тук е мъжът?
	— Наистина — учуди се Шмит, — кой тук е мъжът? Нима това съм аз? Значи, в такъв случай жената си ти, така ли?! Тогава защо се обаждаш, когато не те питат? Няма да е лошо да определиш позицията си, скъпа. Ако ти си шефът, тогава се оправяй с тази ситуация сама. А ако не си, тогава млъкни и чакай, докато големите чичковци измислят нещо. Щом нещата са толкова зле, нямаше защо да купуваш тази скапана цигулка — за кой ли път вече й натякна Дмитрий за онази придобивка, направена от нея в крайно неподходящ момент, а тя все нямаше какво да му възрази. Защото, въпреки всичко, Олга си купи цигулката!
	Белова замълча. Много добре знаеше, че всяка година в САЩ се създават някъде около шестстотин хиляди фирми. След това в течение на една година около четиристотин и петдесет хиляди от тях фалираха. И това ставаше в Съединените щати, където децата още докато пиеха изкуственото си мляко от пластмасови бутилки, за да могат американските майки да опазят формата на гърдите си, засмукваха и законите на свободния пазар.
	А в Русия, където маркетингът все още беше на нивото „ако не излъжеш, няма да продадеш и ако не удариш в кантара, няма да спечелиш“, фалираха почти деветдесет и девет процента от новосъздадените фирми. Това беше жестокият естествен подбор в действие.
	Но на Олга й се струваше, че тази тъжна статистика по никакъв начин не може да я засегне. Тя се надяваше, че ще успее да опази от разпад и разорение империята на Белов, която бе получила в наследство от безследно изчезналия си мъж. Белова не искаше да се разделя с тази илюзия и дори изпитваше болка, когато си представеше подобна перспектива. Най-вече, защото това означаваше да признае своята собствена некомпетентност, а следователно — и превъзходството на Белов. По негово време фондът, макар и не безпроблемно, се развиваше по възходяща линия. „Да пукнеш дано, Белов“ — помисли си ядосано Олга.
	Сега освен Шмит тя нямаше никой друг, на когото да разчита. Е, беше способна да дава добри съвети. Ала едно беше да даваш съвети, а съвсем друго — да ги реализираш. Например, тя нищо не разбираше от силови акции. Това го умееше и знаеше как да го извърши единствено Митя. Тя се постара да му се усмихне и каза, смесвайки в максимална степен в гласа си нежност, топлота и ирония:
	— И какво са измислили тези прекрасни чичковци?
	— С това трябваше да започнеш — отвърна й без каквото и да било тържество в гласа си Шмит, правеше се, че не забелязва язвителния й тон. — Ти никога ли не си си задавала най-очевидния въпрос?
	— Какъв е този въпрос?
	— Защо Белов заряза и теб, и фонд „Реставрация“, в който вложи толкова сили и средства. И защо аз все още съм жив?
	— Той не знае за нас.
	— Не ме разсмивай. Да не мислиш, че Белов не знае, че ми буташ?
	— Ама че си свиня! — изкрещя обидената до дъното на душата си Олга и тропна с крак.
	— Защо да съм свиня? — изненада се Шмит. — А-а, добре де, нека да кажем, че спиш с мен, ако това ти харесва повече. Или още по-добре — че ме копулираш? Но смисълът изобщо не е в думите. Ти погледни нещата в същността им, в корена им.
	Олга го гледаше с насълзени очи. Тя започна да схваща, че Шмит е страшно обиден и че й отмъщава за нещо. Но за какво? За какво? Дали заради това, че тя му се отдаде, защото по този начин търсеше нов сигурен приятел. Та нали в началото той се отнасяше към нея с трепет и, едва ли не, я носеше на ръце! Всичко се промени след онзи инцидент на пътя с Ваня, когато детето едва не попадна под хладилния камион, а Дмитрий го спаси. Нима тогава Шмит да си беше ударил главата и бе превъртял?
	Да, тук нещо не беше наред. Саша беше жив. Какво би могъл да си мисли за тях? Ами това, че сега тяхната връзка, която бе започнала след покушението срещу него, изглеждаше като причина за въпросното покушение! Но ако това беше така, тогава наистина защо Шмит все още беше жив?
	— Може би си мислиш, че „щом няма човек, няма проблем“? — подсмихна се тя. — А не си ли се замислял над това какво се случва с хората, които активно прилагат този принцип? Къде са те? Спомни си. Те също са там — в гроба. Знаеш ли защо повечето хора се провалят? Защото не разбират един прост закон. А той гласи: решаването на всеки проблем води до появата на минимум два нови проблема! Минимум. Да вземем един съвсем прост и типичен случай. Човек няма пари. И си мисли: ех, да можех поне малко да забогатея, щях да се чувствам по-добре. Да допуснем, че той намира пари отнякъде. И какво става по-нататък? Единият му проблем е решен. Но за сметка на това се появяват други: трябва да скрие някъде тези пари, за да не ги откраднат, трябва да вложи в нещо тези пари, за да не се обезценят, трябва да харчи за разни неща тези пари, а съблазните и възможностите наоколо са толкова много, че е страшно трудно да избере за какво, защото направо свят му се завива! Пък и едновременно с това е възникнал и рискът всеки момент да бъде убит заради тези пари… По същия начин стоят и нещата с убийствата. Мисля, че в последно време Белов започна да разбира това: всяко убийство не толкова решава, колкото поражда нови и нови проблеми. С наследниците, с делбата, със свидетелите, с конкуренцията и в крайна сметка — с милицията…
	— Да, но всичко това звучи много засукано, много философски, а в живота нещата са далеч по-прости — поклати глава Шмит. — И недей да се измъкваш с отговора на въпроса защо Белов остави живи мен и теб.
	Олга не мислеше за себе си. Тя кой знае защо беше уверена, че Белов я обича както преди. Дори и през ум не й минаваше, че той е способен да вдигне ръка срещу нея. И изведнъж осъзна! Дори физически почувства, че Шмит се срамува от нещо пред Белов и избива комплексите си чрез нея. Да, в някакъв момент между тях се бе случило нещо, за което тя не знаеше! Той си бе създал комплекс, а нея бе превърнал в жертвен агнец! Това обясняваше и студенината му и всичките му номера през последната половин година.
	— Мислиш, че това не е в неговия стил, така ли? Съгласна съм. Той е гадняр и е много злопаметен. Но това не е трудно да се обясни. Само си помисли: ако Белов искаше да ни убие, отдавна да го е направил. Така ли е? Значи, не иска да го направи. А защо? Защото това не е истинският Белов! — получи внезапно просветление тя и намери отговора, който обясняваше всичко и слагаше нещата по местата им. — Да, истинският Белов е мъртъв! А този е подставено лице. С негова помощ някой просто иска да сложи ръка на нашия фонд „Реставрация“. Разбираш ли? И просто ни плаши с един покойник!
	— Искаш да кажеш — изненада се Шмит, — че трябва да проследим онзи, който се представя за него, и да го изпратим при истинския Белов, така ли?
	— В никакъв случай — възмути се Олга. — Защо трябва да правим това? За да си създадем нови проблеми, така ли? Трябва да погасим огъня с огън, с насрещна стрелба. Пренасочи стрелката и припиши на мнимия Белов греховете на истинския. Нали ти знаеш за Белов достатъчно неща, с които да го накараш до края на живота си да сърба кашата, която е забъркал! И познаваш онези, които ще са заинтересовани от това!
	Дмитрий се облегна назад в креслото и с интерес погледна възбудената от откритието си своя любовница… За разлика от нея той беше видял Белов и знаеше със стопроцентова сигурност, че е жив. Ала и Олга си я биваше! Същинска лейди Макбет.


	23.

	След смъртта на сина си, Павел Викторович Пчьолкин леко превъртя. Или поне на Валентина Степановна при всички случаи й се наложи да свикне с обстоятелството, че той започна да си говори сам. Отначало тя се опитваше да му повлияе и да го успокои с добро, но от това нищо не излезе.
	Ала сетне терапевтът в поликлиниката, с когото тя сподели проблемите си, я посъветва да остави нещата такива, каквито са си. Когато един пенсионер, който бе загубил любимия си син, си говореше сам, това беше добра профилактика. Още повече, че той отдавна бе надхвърлил седемдесетте.
	А Валентина Степановна таеше всичко в себе си и мълчеше, макар това да бе много по-лошо от постоянното мърморене на мъжа й.
	През по-голямата част от живота си ветеранът от войната Павел Викторович Пчьолкин честно бе работил като механик в един завод за автомобили. Явяваше се на работа без закъснение, правеше всичко, което му наредяха, и се стараеше да не се кара с началството си. Работеше, както пишеха тогава вестниците, по комунистически, живееше, както бе завещал великият Ленин и както го учеше Комунистическата партия. И никога не бе съжалявал за това, макар че през по-голямата част от живота си семейството му бе принудено да се свива в малък двустаен панелен апартамент, строен по времето на Хрушчов, докато техният син им купи това жилище в новия блок на улица „Гуриевич“.
	Но с нова кола не успяха да се сдобият. Пчьолкин-старши си остана със своя престарял москвич 408. И въпреки че разполагаха със средства, понеже техният син им бе оставил и прилична банкова сметка, Павел Викторович не тръгна да си купува нова кола. Тази съсипана бойна таратайка му беше скъп спомен за Витя! Та нали след като го купиха на старо, бащата и синът цяла година го поправяха със собствените си ръце.
	Бяха живели като всички останали обикновени хора. Профсъюзът в завода за автомобили им отпускаше хранителни продукти за празниците и карти за почивка в станцията си. Дори даде на Пчьолкини вилен участък близо до Московското околовръстно шосе. А когато изпращаха Павел Викторович в пенсия, профсъюзната организация му подари за спомен червен вимпел с профила на Ленин с жълти ресни по краищата — точно такъв вимпел, какъвто Пчьолкин беше получавал много пъти като победител в социалистическите съревнования.
	Павел Викторович и Валентина Степановна живееха със своите мизерни пенсии. Те някак от само себе си възприеха като правило да не теглят пари от сметката на Витя без крайна необходимост. Беше им неприятно да се възползват от тези пари, заради които единственият им син загина толкова рано и от толкова жестока смърт.
	И още една неприятност съсипваше Валентина Степановна. Старият Пчьолкин оглуша до такава степен, че едва чуваше усиления до дупка звук на телевизора.
	Големият вносен телевизор, който им бе подарък от сина им, имаше мощни тонколони и ревеше с всичка сила от сутрин до вечер. Заради това изтощените от постоянното бучене на телевизора обитателите на техния блок кръстиха стареца Рупора.
	Той твърдеше, че слуховият апарат, който прекрасната ни държава му бе предоставила безплатно, му убива и му прави рани на ухото и затова не може да го използва. А тъй като Пчьолкин-старши гледаше всички новини и политически предавания едно след друго и по няколко пъти, ако ги повтаряха, това вгорчаваше живота на съседите и на жена му.
	Когато се стигнеше до този момент, Валентина Степановна се уединяваше в съседната стая или в кухнята, пускаше радиото на средни вълни и слушаше любимия си Християнски църковно-обществен канал. На стари години интересите на съпрузите диаметрално се разминаха. Старият Пчьолкин си остана на позициите на убедения комунист, а неговата съпруга се отдаде на религията. Накрая на нейния живот Господ й даде за утеха поне тази радост.


	Но имаше и хора, на които бучащият телевизор на Пчьолкин не само много им харесваше, но дори им вършеше прекрасна работа. Това бяха гостите в съседния апартамент — точно зад стената, до която беше поставен злополучният телевизор.
	Този апартамент обикновено пустееше и никой не живееше в него постоянно. Но понякога, поне по веднъж-дваж в седмицата, там обикновено идваха посетители. Пръв винаги се появяваше и отключваше вратата със собствен ключ един и същ човек — полковникът от Федералната служба за безопасност Игор Леонидович Веденски. Но другите посетители на апартамента бяха най-различни.
	Днес за извънредна среща с Веденски бе дошъл Тимур Нагоев. Неговият псевдоним беше Джуджето, точно защото високият строен карачаловец Нагоев изобщо не приличаше на джудже. Тимур имаше ярка външност, веждите му бяха черни и събрани, очите — тъмнокафяви, носът — гърбав, брадичката — широка и мъжествена. Естествено, на него не му беше лесно да живее с такъв облик в Москва. И кой знае дали щеше да застане под чадъра на Федералната служба за безопасност, ако не бяха постоянните негови, както и на роднините му, проблеми с милицията? На всички тях толкова им бе писнало от непрекъснатите „проверки по пътищата“, че Тимур беше готов на какво ли не, само и само да се отърве от патронажа на ченгетата.
	В началото Веденски си помисли, че Нагоев го моли за извънредна среща заради притесненията от страна на прокуратурата, която бе подхванала дейността на неговия племенник. И той наистина започна точно с това:
	— Игор Леонидович, тези ченгета са станали съвсем безсрамни — нареждаше Нагоев със силен акцент, като при това отчаяно размахваше ръце. — Представяте ли си, искат по хиляда долара на седмица, макар той да има всичко на всичко две нещастни лавки. И още няколко склада, от които няма никаква печалба. Че той не може да спечели толкова за цял месец. А ченгетата го емнаха, когато отказа да им плати. Подхванаха го и санитарните инспектори, и пожарникарите, и прокуратурата…
	Веденски слушаше мълчешком ропота на агента, а зад стената телевизорът на Пчьолкин гърмеше: „Силовите структури на страната, които действат безконтролно, все повече и повече се корумпират и се сливат с престъпността. А на всички е известно, че когато специалните служби излязат от контрола на гражданското общество, те неминуемо се затварят в себе си и започват да служат на собствените си интереси и това в крайна сметка води до създаването на авторитарни режими…“
	Високият звук на телевизора обикновено служеше само за фон на разговорите, които се провеждаха в служебния апартамент. По принцип нито Веденски, нито неговите гости слушаха какво точно се излъчва в ефир. Но в този момент Джуджето обърна вниманието на полковника към инсинуациите на журналистите по адрес на неговата любима Кантора:
	— Добре ви начесаха, а? Слушай, ама те изобщо не ви уважават!
	— Много важно! Те си вършат тяхната работа, а ние — нашата — разсмя се тихо Игор Леонидович. — Средствата за масово осведомяване дават възможност да се изпусне парата, когато налягането в обществения котел се повиши твърде много.
	И тук, сякаш напук, невидимият журналист премина към конкретни неща: „Погледнете колко чеченци има в нашата столица? Като че ли цяла Ичкерия се е преместила в Москва и не дава мира на руснаците дори и тук. Южняците са завзели цели отрасли на бизнеса като, например, търговията по пазарите. Те развращават с подкупи милицията и чиновниците във властта. А кметът Тушков поощрява тези кавказци! И докога ще продължава това…“
	— Слушай, ама те минават всякакви граници, не мислиш ли? — разстрои се Тимур. — Направо са ни хванали за гушите! Каквото и да стане: ти си виновна, чеченска мутро! А какъв чеченец съм аз, а? Ние сме карачаловци. Останали сме само някаква си стотина души! Ние сме съвсем различен народ. Обичаме руснаците и културата. Че аз познавам творчеството на Пушкин и Достоевски сто пъти по-добре от всяко руско ченге! И просто искам да живея, да работя, да храня и да възпитавам децата си, а те ме тласкат към дъното! Кажи ми какво да правя?
	Джуджето не преувеличаваше. Той беше кандидат на филологическите науки, и то не от онези — фалшивите, а съвсем истински. В неговата дисертация за Есенин като интуитивен наследник на творческия метод на Пушкин се зачитаха дори и хора, които бяха доста далеч от поезията.
	— Е, това е само едно мнение на някакъв не много умен журналист — успокои го Игор Леонидович. — То не е меродавно. Вие сте пълноправни граждани на Русия и имате право да живеете и да се придвижвате по нейната територия без ограничения. Аз, например, уважавам хората, които преследват работата, а не бягат от нея. — Полковникът познаваше добре манталитета на агентите си и не избързваше да задава въпросите, които интересуваха самия него.
	Щеше да е проява не неуважение към събеседника му. Първо трябваше да си поговори с него „за живота“ и за онова, от което се интересува гостът му, да го подкрепи и да му обещае помощта си в случай на необходимост.
	И трябва да се отбележи, че Веденски вършеше всичко това не само заради служебното си задължение или от меркантилни и користни съображения. Не, той наистина обичаше да помага на подчинените си и да се отнася към тях, както старшина — към своите войници. А те усещаха тази негова загриженост, изпитваха благодарност и с още по-голямо желание му оказваха помощ в работата му. Той съумяваше да създаде у тях представата, че те му помагат лично като на приятел и просто като на добър човек.
	— Целият проблем е в това, че природата е заложила в мозъка на всеки човек системата на опознаване на принципа „свой-чужд“ — продължи Веденски. — Както действат ракетите, може би си чувал за това? При всеки човек тази система е различна и действа индивидуално на нивото на подсъзнанието. Ти имаш познати, които смяташ за свои врагове, нали? По същия начин стоят нещата и в обществото. Преди враг ни беше американският империализъм, а пък сега са чеченците. Преди войната с Дудаев руснаците съчувстваха на чеченците, защото ние имахме комплекс за вина заради сталинските репресии. А сега всичко се промени, след като на пазара се появиха видеокасети със записи на мъчения и разстрели на пленени войници от нашите федерални служби. Нали така, Тимур?
	— Е, да допуснем, че е така. Но не всички чеченци са настроени враждебно към Русия. Винаги е било така, и при Шамил — също. Някои се биха с руснаците на страната на турците, а други — заедно с руснаците срещу турците. Защо всички трябва да се поставят под един знаменател? Пък и децата при всички случаи не са виновни. А те изкарват бандити и тях.
	— Разбира се, че това е безобразие! Разбира се! Но духът е пуснат от бутилката. Този процес вече е неконтролируем. Нали си виждал видеозаписите, на които държат пленниците, закопани в ями, а бунтовниците отсичат с брадви главите на заловени мирни граждани и на това отгоре се кискат?
	— Извинявай, Игор Леонидович, но това са опасни разсъждения. Ти също трябва да се съгласиш, че Русия разпали този пожар в Чечня. Сама го направи! Сама я натъпка с оръжие, а сега се нахвърля отгоре й и разкъсва като див звяр и невинните, и виновните. Така е, нали?
	— Така е — въздъхна Веденски, — точно така е. Но това е така, защото войната си има свои закони. Американците също разгромиха до основи Дрезден, чийто жители не им бяха направили нищо лошо. И, честно казано, осемдесет процента от германците не са имали нищо общо със зверствата на нацистите. Но американците са го извършили, защото са били във война. А по време на война отговорността на врага е обща. Тя принадлежи и на войниците, и на старците, и на жените, и на децата. Щом са ви нападнали, щом чеченците са навлезли в Дагестан и са започнали война, значи или трябва да се предадете, или ще ви унищожат. Това е логично, нали? Разбери ме правилно, аз не оправдавам нашите тъпи генерали, които не могат да направят нищо друго, освен да бомбардират старците. Но войната има един отвратителен закон, който хората не са в състояние да отменят: на един убит или ранен войник се падат по трима-четирима мирни жители. Е, така ли е?
	— Че е така, така е… Само че на чеченците дори не им позволяват да се предадат с добро, а директно ги принуждават да се съпротивляват. Има един такъв принцип: не нападай онзи, който няма какво да губи! — Най-сетне Тимур Нагоев реши да премине към разговора за най-важното. — Неотдавна в Москва пристигна един уахабит, който не е от нашите, арабин е. Казва се Азиз. Та той в прав текст казал на нашите карачаловци, че чеченците са мързеливци и крадци. Че вземат пари, а не искат да се бият. Че се жалват и мърморят, че и без това в цялата република царял пълен разгром, че нямали нито работа, нито заплати. Единствено онези, които успели да избягат в Русия и в Европа, се чувствали добре. Азиз люто кълнял чеченците и казал, че щял да ги накара да опитат силата на руските бомби.
	— Тъй, тъй, тъй. И кой е този Азиз? — оживи се Игор Леонидович. — Колко значима фигура е той според теб?
	— Е, не мога да твърдя със сигурност. Казват, че господарите му са в Турция и че получава парите си оттам. А основната му база не е в Чечня, а у нас, в Карачалов. Но ми се струва, че това не е много точно, защото има твърде много привърженици уахабити в Дагестан. Там, в планините има лагери, където се подготвят онези, които унищожават — хората камикадзе.
	— А това сериозно ли е? Да не са просто някакви слухове?
	— Не мисля, че са слухове. Нещата изглеждат точно така: те се базират в мюсюлманските региони, подмамват младежи и пускат поддалите се глупаци за пресяване в чеченската месомелачка. Затова те нямат никаква сметка там нещата да утихнат. И, знаеш ли какво, Игор Леонидович, май че с помощта на нашите карачаловци този Азиз подготвя нещо много подло тук, в Москва. Те са докопали моя племенник, който има малък склад някъде на улица „Краснодарска“. До завода за лагери. И онзи Азиз иска да остави в него някаква тайна стока.
	— Голямо ли е количеството?
	— Някъде около тон.
	— Охо! И ти мислиш, че това е взрив?
	— Какво друго може да бъде? Те дори са дали на племенника ми пет хиляди долара за рушвет на ченгетата и за наема.
	— Вече са ги дали, така ли? Не са ги обещали, а са ги дали? — уточни Игор Леонидович.
	— Там е цялата работа. В брой. При това, всичките са истински. А щом дават пари, значи работата е сериозна. Игор Леонидович, помогни на този мой глупак да се отърве от прокурорите, а аз след една седмица ще разбера къде са другите складове на Азиз и къде се кани да слага стоката си.
	— А на твоя роднина няма ли да му е по-лесно да се откупи с рушвет от тях? — прояви малко театрално съмнение Игор Леонидович. — Защо трябва ние с теб да излизаме на светло без време?
	— Няма да му е по-лесно. Този глупак вече е прахосал парите. В някакво казино. Пък и, освен това, ако аз не му помогна, той ще престане да ми разказва за онези уахабити. Нали така?
	— Така е — съгласи се Веденски.
	Той разполагаше с информация за мисията на Азиз и от други източници. И осъзнаваше, че Нагоев смъртоносно рискува. Но пък нямаше право да го разубеждава. В тази игра на карта бе поставен живота на твърде много хора.


	24.

	Широките лъчи от мощните ръчни фенерчета разсякоха тъмата от двете страни на пътя и веднага се вмъкнаха в нощната гора, макар че гъстите храсталаци трудно можеха да се определят като истинска гора. Тук-там на фона на осветената мъгла се появяваха и веднага изчезваха причудливите сенки на бунтовниците. От време на време се разнасяше пукота на счупена клонка, но общо взето те се движеха почти безшумно.
	Благодарение на фенерите не беше трудно да се установи местонахождението им, затова треперещият от влажния студ Саша постоянно променяше позицията си в зависимост от посоката на тяхното придвижване. До този момент той бе успял да остане незабелязан. На петнайсетина метра от него проблесна фенерче. Саша се прилепи към земята и замря, опита се да не диша…
	— Няма никакъв смисъл от това — каза Юсуф и се приближи до Осман, който извади от чантата си карта. — Докато не съмне, няма да видим нищичко.
	От съседния храст се отдели една сянка и се приближи към разговарящите. Беше Земфира.
	— Гадна работа, не разполагаме с нито една излишна секунда. Имаме максимум половин час. Скоро тук ще се появят ченгетата и военните. Виж, Юсуф — прокара лъча на фенера по ламинираната повърхност на картата Осман, — ние сме точно тук. А ей къде е Новочеркеск.
	— Никой от вас не бива да кара камиона — каза Земфира. — Аз имам книжка, но на нас ни трябва Белов, и то — жив. Неговите документи са редовни. Той държи всичко под контрол в Москва. Трябва да го намерим колкото се може по-бързо, защото, за разлика от нас, той може лесно да премине през всички постове на пътната полиция и да достави стоката в Москва.
	— Защо ще го прави? — полюбопитства Юсуф. — Той не е глупак. Вече е разбрал, че не кара обикновена захар. Затова като нищо ще си иде вкъщи, ще се стаи и ще моли бога да забравят за него.
	— Ти не разбираш. — Земфира говореше с него като с малко дете. — Ние изобщо няма да го питаме дали иска, или не иска. Той е длъжен да го направи заради нашето свято дело. Затова трябва да го намерим, каквото и да ни коства това. Както и куфара. Намерихте ли го?
	И двамата бунтовници поклатиха глава.
	— Ами, тогава, търсете го, търсете го! Скоро ще съмне — подвикна ядосано Земфира и тръгна към малкия огън, който сръчните бунтовници бяха успели да запалят в една долчинка.
	Осман и Юсуф се спогледаха и поеха след нея…


	Белов много добре чу разговора и въздъхна с облекчение, докато изпращаше с поглед отдалечаващата се Земфира, съпроводена от въоръжените бунтовници. Той се отпусна върху влажната, ухаеща на трева бабуна между два храста и се замисли.
	Беше му ясно, че камиона не е натоварен с обикновена захар. Най-вероятно беше дрога. Че какво друго можеше да се маскира като захар? Белов имаше особено отношение към наркотиците. Та нали те бяха изиграли толкова важна роля в биографията му. Не защото ги бе употребявал, а защото бе натрупал първоначалния си капитал точно от доставката на наркотици от Туркменистан за Европа. Той съжаляваше онези, които се друсаха и никога в живота си нямаше да се отърват от тази зависимост, но също така подозираше, че с помощта на наркотиците съдбата бракува онези, за които и без това нямаше смисъл да живеят.
	Наркотиците и алкохола бяха също такова оръжие за естествен подбор, каквото бяха бедността и болестите. Та нали човек беше надарен със свободата на избора дали да се поддаде на изкушението, да опита наркотиците, или да се откаже от тях. Онзи, който бе в състояние да осъзнае греха си, все пак намираше сили да го надмогне. Така стана с Космос и с Доктор Уотсън. Тя бяха заразени от дрогата, но се справиха с нея.
	При всички случаи човек сам решаваше дали да пие, или да не пие, дали да смърка наркотици, или да се боцка. И сам понасяше последствията от решението си. И не беше работа на Белов да си завира носа в чужди работи. А още по-малко да рискува живота си, за да може някакъв дебил да пълни джобовете на дилъра срещу своите дози. Това вече го беше живял.
	Общо взето, деветдесет и девет от сто аргумента бяха в полза на това да изчезне оттук. И с част от душата си Белов гласува за това решение. Но не можеше да си тръгне просто така. Знаеше, че трябва, но не беше в състояние. Сякаш някаква невидима верига го бе приковала към зила.
	Просто никой не можеше да скочи по-високо от главата си! Пък и откакто Белов се съвзе на бунището, със съвестта му започваха да се случват странни неща. Тя не му позволяваше да спи толкова спокойно, колкото спеше преди. И тъй, какво не му даваше мира?
	Транспортирането на наркотици беше потайна работа. По принцип с нея се занимаваха разни скромни хорица тип „тиха вода“. Но тази компания, прегърнала автомати и гранатомети, която в момента се опитваше да се стопли в мократа гора, изобщо не приличаше на тях. Тези хора по-скоро наподобяваха стадо слонове, нахлуло в стъкларски магазин. Стадо нагли слонове.
	При това стъкларският магазин, в който те нахлуваха, беше неговата страна. Не биваше да допуска такива озверели бандити да се разпореждат в нея. Нямаше как просто да ги зареже тук и да ги пусне на самотек.
	Дочу пукота на клонки под краката на бунтовниците и се притисна до мократа студена трева. Въоръжените хора в защитни униформи лениво подмятаха ругатни и вървяха един подир друг край него, отдалечавайки се от шосето. Бяха на една ръка разстояние от Белов.
	Той открои сред бунтовниците един нисък кльощав мъж, който вървеше последен и изглеждаше много по-възрастен и слаб от останалите бойци. Саша издебна момента, когато в границите на видимостта му нямаше други хора, приближи се безшумно до него изотзад и с всичка сила заби юмрука си в основата на черепа му. Бунтовникът падна много лошо и удари челото си в един чепат дънер. Но не усети нищо, защото вече беше загубил съзнание.
	Белов се наведе над него, претърси го, намери пистолета му и тъкмо когато бунтовникът почна да се размърдва, за да стене, много тихичко му каза:
	— Ако не вдигаш шум, ще останеш жив. — Той притисна легналия мъж с едната си ръка до земята, а с другата с всичка сила завря дулото на пистолета в черния му дроб. — Какво има в чувалите?
	— Гър… гър… — измуча неразбираемо бунтовникът, гърчейки се от страх.
	В този миг зад Саша се разнесе басов глас, а в гърба му на свой ред опря дулото на автомат:
	— Уважаеми, пусни Ахмед, нека поживее още малко. Не му е дошло времето да умира. — Говорещият очевидно се престараваше с кавказкия акцент и думите прозвучаха нелепо и смешно.
	Белов хвърли пистолета на тревата и леко извърна глава, за да види чий е гласът. Автомата държеше висок, широкоплещест човек с черни мустаци и зелена лента на главата. А до него стоеше Земфира и с доволна усмивка гледаше Белов:
	— Саша, нямаш представа колко се радвам, че те виждам — каза тя. — Знаех си, че не ни е съдено да се разделим, без да се сбогуваме…
	Осман реагира на многозначителната интонация, с която момичето произнесе тази фраза, и погледна любопитно към двамата. Очевидно помежду им имаше нещо не съвсем обичайно и той започна да се досеща какво.
	— Ахмед не знае нищо — каза бунтовникът на Саша след известно време, — аз съм този, който знае. И ще ти кажа, че в чувалите има взривове, уважаеми. Та и вие, московчаните, да изпитате на свой гръб какво е това война. А за теб ще е най-добре да ми кажеш къде е куфарът.
	— Че откъде да знам? — изненада се Белов. — Да не би да съм му пазач? Вие сте тези, които държат под контрол всичко тук, вие си го намерете.
	Осман замахна и болезнено го удари с автомата в слънчевия сплит…


	25.

	Юрий Ростиславович не се възползва дълго от гостоприемството на Пчьолкини, макар че и Павел Викторович, и Валентина Степановна се отнесоха с него като с близък човек. Първо, той се изнервяше от ужасно високия звук на телевизора, който у тях не замлъкваше практически нито денем, нито нощем. Второ, всеки от домакините, които бяха наясно с това, че гостът им е специалист по астрофизика, се опитваше да го привлече на своя страна в спора за съществуването на Бога и произхода на живота на Земята. По този въпрос старият Пчьолкин се придържаше към здравите марксистки възгледи, а съпругата му не се съмняваше в истинността на библейската версия за устройството на света. А освен това мнението на самия Юрий Ростиславович ги интересуваше само дотолкова, доколкото съвпадаше с мнението на съответния спорещ.
	Към края на живота си самият академик Холмогоров бе стигнал до извода за необходимостта и неизбежността от съществуването на разумен Строител на Вселената. В смисъл, че източник на всички закони в природата, безусловно, се явяваше Бог. Но същевременно с това, след като й бе дал първия тласък на първичната материя чрез Големия взрив и бе включил механизмите на сътворението на света, той бе престанал да върши каквото и да било и оттогава не се намесваше в човешките дела. Този вариант изглеждаше възможно най-логичен и лишен от противоречия според учения.
	Затова, след като се измори от безплодните спорове на съпрузите, той се стараеше веднага да изпрати Валентина Степановна в кухнята, където тя слушаше една радиостанция с религиозни предавания, а сам предлагаше на възрастния Пчьолкин някаква друга, по-малко абстрактна, по-актуална и близка до живота тема за обсъждане.
	Например, за ролята на комунистическата партия в съвременния етап от развитието на Русия или за причината за възникването на тероризма. Но това също пораждаше спорове помежду им. Диспутите обикновено се провеждаха край масата в хола на чаша чай или нещо по-силно. Естествено, в разумни количества. В тяхна чест Пчьолкин дори изключваше телевизора или намаляваше звука му. В същото време и двамата неспирно димяха с цигарите си.
	— Значи, според вас, уважаеми другарю астрофизик — нареждаше Павел Викторович, давейки се от възмущение, — тероризмът не е следствие от социалните условия, от класовото и икономическото неравенство, от мизерията, безработицата и всичко останало, а резултат от това, че съществуват хора, които по природа са склонни към самоубийство и се стремят да се самоунищожат по идеологически съображения? Така ли е?
	— Не е точно така — обясняваше Юрий Ростиславович, разпъждайки тютюневия дим с ръка. — Няма съмнение, че всичко, което вие изброихте, спомага за разпространяването на тероризма, както и на престъпността. Ала това — продължи Холмогоров — са само съпътстващи и благоприятни за възникването на тероризма причини, не и основните му източници. Съществуват поне два психологически типа терористи. Първите са деструктивни, това са онези, които изпитват удоволствие от ужаса, който всяват на околните, и от самия процес на разрушението. Не сте ли съгласен, че съществуват хора, на които им харесва да правят другите щастливи, да вършат добрини, да даряват радост? А при онези е точно обратното.
	— Вторият тип са хората, които са безрезервно убедени в правотата на своята вяра, религия или идеология. Затова не бива по най-глупашкия начин да се твърди, че ако някой е уахабит, значи непременно е терорист. Не, когато взривява, да речем, автобус с ученици, той е убеден, че го прави за благото на своя етнос или религия. И не върши това за своя изгода, а за доброто на другите, принасяйки в жертва себе си. Той е роден със склонност да решава по такъв начин своите и чуждите проблеми и затова си е избрал уахабизма като концепция, която обяснява и регулира всичко. Той поставя своята нравствена чистота и превъзходство над другите, над обикновените грешници, над онези, чиято вяра не е правилна и не живеят благочестиво. И смята, че притежава силата и благословията да направи хората праведни, а, целия свят — по-добър и по-чист. Това е един вид проява на гордост.
	— Един момент — възмути се Павел Петрович. — Да не искате да кажете, че когато болшевиките са извършвали големи терористични акции и експроприация на експроприаторите, целта им не е била да подобрят положението на най-бедните маси? И да ги изведат към големия свят — при образованието, свободата, равенството, за да им дадат щастливо битие?! Твърдите, че са вършили това само заради едната си гордост, така ли?
	— Болшевиките са били убедени, че е тяхно право да отведат човечеството до щастливото бъдеще с желязна десница. И за целта се заели да унищожават цели класи, милиони хора, които им се стрували излишни в новото общество или им пречели да го построят! А защо са правили това, нима не е било възможно да постъпят по друг начин? Та нали комунистът Енгелс е подобрил социалните условия за работниците в своята фабрика. Щом тези социалисти комунисти и борци за народно щастие като Ленин, Троцки и Сталин са били толкова умни, кой им е пречил да създадат прилично битие за човеците? Без каквито и да било масови убийства и граждански войни. Но те не са мислили за работниците, а за решаването на разни абстрактни идеологически задачи. И за тях тези задачи са били по-важни от сълзата на едно дете.
	— Е-е… Каквото и да е ставало в онези години, те са сложили край на безработицата и глада — упорито аргументира мнението си Пчьолкин.
	— Така ли? — изненада се астрофизикът. — Е, безработица е имало, само че скрита. Понеже десет души са вършили работа за един. А колкото до глада, нали си спомняте, че Хрушчов се учудваше защо при социализма картофите изчезват и все не можеше да си го обясни.
	— Да, но при всички случаи не съществуваха такива неща, каквито има сега! Старците да ровят из боклукчийските кофи!
	— Момент, момент — удари по масата Холмогоров. — За такива неща ли говорите? Сега направо е рай в сравнение с онова, което беше преди двайсет години! Да, сега не са малко хората, на които не им стигат парите за едно парче салам. Но това не може да се сравни нещата, които се вършеха през онези години, когато трябваше да се блъскаш по опашките по половин ден за елементарни продукти, а преди това още половин ден да се друсаш в мотрисата! А пък бабичките на село получаваха пенсия едва по деветнайсет рубли!
	— Е, това беше отдавна — прекъсна го Пчьолкин. — А, впрочем, преди двайсет години саламът струваше две рубли и двайсет копейки. А белият хляб — трийсет копейки. Така ли е?
	— Така е. Но през хиляда деветстотин и четиринайсета година два фунта салам е струвал една копейка, а хлябът — четвърт копейка! Квалифицираният работник и, по-конкретно, бащата на бъдещия съветски премиер Косигин е получавал сто рубли. А по времето на премиера Косигин, макар че работниците аристократи получаваха по триста рубли на месец, което минаваше за добро заплащане в онези години, цените станаха сто пъти по-високи! И ето какво се получава — каквото и да дрънкат терористите срещу държавата във всички времена и пред всички народи, в крайна сметка при тях винаги става дума за борба срещу всеобщото щастие, а не в негова полза.
	И тъй като Павел Викторович много рядко успяваше да вземе надмощие над своя начетен, кален в научните дискусии и далеч по-ерудиран опонент, той ужасно се разстройваше и дори стигаше до злоупотреба с валериан и корвалол.
	А щом видя, че ситуацията започна да излиза от контрол, Холмогоров реши да се върне вкъщи въпреки цялата опасност и непредсказуемите последствия от това решение.


	26.

	Директорката на „Хвойнов бор“ Лариса Хенриховна Шубина се подготвяше за разговор с бабата на една от своите възпитанички. Когато секретарката й съобщи, че тя чака в приемната, Шубина нареди да я поканят в кабинета й и стана от стола си.
	— Искам да взема внучката си оттук! — заяви посетителката още от прага на кабинета. — Защо не ми я дават? — Въпреки жегата, съсухрената възрастна дама беше плътно загърната в златист брокат.
	— Здравейте, госпожо Губайс — спусна се насреща й директорката с любезна усмивка. Въпросната дама беше жена и тъща на много влиятелни политици, затова се налагаше да се съобрази с капризите й. — Моля, седнете.
	— Не искам да сядам! Искам да взема внучката си!
	— Щом искате, ще я вземете. Но не ми отказвайте любезността да обясните какво не ви харесва тук?
	— Нищо! Тук нищо не ми харесва! — След като малко се поколеба, дамата все пак седна, изправи гърба си и прибра коленете си. — Ние учехме в обикновени училища и нашите деца също учеха в тях. И всичко си беше наред, слава богу, израснахме като нормални граждани! А пък вие тук какво сте направили — някакъв развъдник за елит, така ли? Дори и думата е една такава… конска… Това се глупости. Нашите деца не са крави, за да ги развъждате и такова… да ги селекционирате! Ама че измишльотина!
	— Такава ли била работата — изненада се от тази агресивност Лариса Хенриховна и се върна на мястото си. — Значи вие искате да върнете момичето в нормално училище, така ли?
	— Естествено! Тя трябва да може да живее и да общува с нормални хора. Постовете и богатството са нещо, как да ви кажа… ефимерно. Днес ги има, а утре ги няма. Както се казва, никой не е застрахован от просешка тояга и от затвор. А при вас тя вместо образование, получава дявол знае какво! Трябва ли срещу лудите пари, които ви плащаме, момичето ни да се научи само да мие тоалетните?
	— Спомняте ли си, че още преди няколко хиляди години Антисфен е твърдял: „Нека децата на нашите врагове да живеят в разкош!“ Цялата по-нататъшна история е потвърдила, че нищо не осакатява децата така, както разкошът и безделието, обричайки родителите им на мъка!
	— Вижте какво, не ме поучавайте! Моето момиче има за задача да се учи. И това му е напълно достатъчно! Ала вие не й давате дори елементарни знания. Катя дори няма понятие от теоремата на Питагор! Тя е схванала поговорката за панталоните на Питагор като намек за хермафродитство! Това вече на нищо не прилича! Как възпитавате децата ни? И без това невежите са повече от достатъчно. Изобщо, върнете ми документите, вземам внучката си оттук!
	— Значи, такава била работата… Какво пък, това е ваше право. Само че… Разбрахте ли какво стана с дъщерята на Куриенко? Той май работеше с мъжа ви?
	— Ами, чух, че дъщеря му се е пристрастила към наркотиците. Обаче и тук никой не е застрахован от това — подсмихна се подигравателно възрастната жена.
	— Застрахован е. Ние гарантираме, че при нас децата никога няма да станат наркомани. А освен това наркотиците не са единственият й проблем. Тя направи аборт на петнайсет години и се сдоби цял букет от инфекции. Добре, че засега поне се е разминала със СПИН-а.
	— Не ме заплашвайте! Това е въпрос на късмет! Нормалният човек не може да бъде отгледан в парник! А без образование в наше време… Да не би да сте решили да направите от нашата Катя нечия домашна прислужница? Какво означават тези ваши конспекти за разновидностите на съпрузите?! На това ли ги учите, вместо на геометрия?
	— Уважаема Полина Николаевна, разбира се, вие имате право да се разпореждате със съдбата на вашата внучка. И фактът, че много добре сте възпитали децата си, подсказва, че, естествено, няма да направите нищо в нейна вреда. Разбира се, ние сме виновни, че не сме ви информирали подробно за нашата програма. Но моля да ми отделите няколко минути… И без това ще трябва да изчакате, докато вашата внучка си събере багажа… Спомнете си самотните майки, които никога не са се омъжвали. Спомнете си изоставените съпруги и съпругите, пребивани от мъжете си…
	Когато Лариса Хенриховна изрече тези думи, нейната събеседничка направи несъзнателен жест с дясната си ръка към лявото си рамо. Очевидно там я болеше.
	— Между тях има много общи неща — продължи невъзмутимо Шубина, от чийто поглед никога не оставаха скрити неща. — Общо взето, всички те, абсолютно всички са изучавали теоремата на Питагор! Но никоя от тях не е била научена как да си избере съпруг и баща на децата си. Нашето официално средно образование и досега не отчита една подробност — че има знания, които са необходими само на определен кръг хора… И че има знания, които са нужни буквално на всички и на всеки отделен човек. А това са психологията, битовата икономика, семейното право, домакинството… И всичко това е необходимо на днешния човек не на нивото на лекциите, а като добре и трайно усвоени навици! Теоремата на Питагор няма да помогне на Катя да разпознае домашния тиранин в някой симпатичен мъж. Но списъкът на типичните особености на мъжете садисти ще й помогне. Освен това, при нас онези, които се интересуват от математика, я изучават с не по-малки подробности, отколкото…
	— Напразно ми губите времето! — заяви високомерно властната Губайс. — Моята внучка няма да учи там, където я… Където ще я превърнат просто в една домакиня.
	Когато Полина Николаевна си отиде, без да промени мнението си, Шубина натисна копчето на интеркома и помоли секретарката да покани следващия посетител.
	Появата му развесели Шубина: след непримиримата госпожа Губайс в кабинета й се появи новобранецът Иван Белов. Оказа се, че той се е запознал със системата на заплащане за различните видове работа и бе открил някои пропуски. В електронния списък на служителите имаше една вакантна длъжност за „куриер-изпълнител на директора“. И той бе дошъл да предложи кандидатурата си. Само срещу петдесет шишарки на час.


	Бунтовниците вървяха близо половин час. Най-сетне излязоха на заобиколения от високи тополи черен път, който минаваше паралелно на шосето, от което се отклониха преди малко. Пред тях се простираше ожънато житно поле, което свършваше в далечината с живописни хълмове. Върху един от тях безредно бяха пръснати къщите на малко градче.
	Камионът на Саша вече беше тук. До него бяха спрели един олющен автобус и три лади „Нива“. Хората в защитни униформи натовариха автоматите и гранатометите в микробусите и, спазвайки ред, започнаха да влизат по двойки, по тройки в автобуса и да се преобличат в цивилни дрехи. Осман влезе последен.
	Саша наблюдаваше мълчешком тези процедури, без да прави опити да изчезне, тъй като зад гърба му стоеше Земфира с пистолет „Стечкин“ в ръка. Когато той се обърна към нея, момичето виновно го погледна и пусна една окуражаваща усмивка. Оптимизмът й обаче не беше кой знае колко убедителен.
	— Маймуната полудяла, грабнала автомат и станала терорист — каза Белов и отново се обърна към бунтовниците.
	Ако се съдеше по всичко онова, което виждаше в момента, тук ставаше дума за отдавна подготвяна операция. Всеки от бойците знаеше не само какво да прави, но и какво е неговото място и кога идва неговият ред. Само след петнайсетина минути автобусът с цивилните пътници, а малко след него — и трите „Ниви“ потеглиха един подир друг към мержелеещия се в далечината град.
	На черния път до зила остана само Осман, облечен в сив смачкан костюм с протрита чанта в ръка. Сега той изобщо не приличаше на командир на бунтовници. Отдалеч имаше вид на някакъв мениджър средна ръка или на счетоводител. Осман се приближи до Саша и даде знак на застаналата зад гърба му Земфира да свали пистолета.
	— Имам едно делово предложение към теб — каза „новоизпеченият“ счетоводител със сериозен тон — и не те съветвам да отказваш. Трябва да откараме стоката в Москва. Най-добре ще е това да го направиш ти, и то — доброволно. Тогава може би няма да се връщаме към историята с куфара. В противен случай си труп. Помисли си, давам ти една минута за размисъл.
	Докато той говореше, Саша успя внимателно да го разгледа. Все пак, дори когато беше облечен в цивилни дрехи, в него се долавяше военната закалка. Въпреки гъстите си черни като на младия Будьони кавалерийски мустаци, Осман не приличаше кой знае колко на кавказец. Очите му бяха сини, а косата му — твърде светла за южняк. И говореше с украински акцент. Но най-любопитното бе, че върху ръката си имаше татуировка на отворен парашут и надпис ВДВ (Военно-десантни войски).
	— Саша — разнесе се зад него гласът на Земфира, — моля те, помогни ни. Нищо няма да ти се случи, обещавам ти.
	— Зарекли се вълците да не ядат овцете — каза мрачно Белов.
	Той осъзна, че Осман е настроен доста решително. Съдейки по всичко, този човек имаше зад гърба си не една война, вероятно се бе сражавал в Афганистан или Чечня, и за него да убие човек беше нещо като да си издуха носа през едната ноздра. Но Белов не биваше да се съгласява! Цялото му същество протестираше срещу такова решение.
	Без да се обръща, той замахна странично с изпъната длан към Земфира и я удари точно във врата. Момичето отхвърча встрани на тревата. Едновременно с това Саша отправи със стъпалото на левия си крак силен шут в слабините на Осман, но той с лекота го блокира и с два на пръв поглед леки удара сякаш на шега го събори в нокаут. Белов падна до Земфира, която тъкмо в този момент се свести.
	Саша лежеше на земята и се опитваше да възстанови дишането си, гледайки в небето. Там се поклащаха високите сребристи тополи, над тях кръжаха черни птици, а още по-високо в синевата се носеха бели облачета. Как му се искаше в този момент да излети при тях и да изчезне оттук. Но в същия миг Осман и Земфира закриха гледката. Сега пистолетът беше в ръцете на бунтовника. А момичето като че ли всеки момент щеше да заплаче.
	— Хайде, Саша — помоли го тя, сякаш разговаряше с дете, — престани да вършиш глупости, съгласи се. Всичко ще бъде наред.
	— Я вървете и двамата на майната си — благослови ги Саша веднага след като възстанови способността си да говори.
	Осман насочи дулото към него и стреля в главата му…


	27.

	Когато полковникът от Федералната служба за безопасност Веденски се обади на Зорин и го помоли за среща, която освен това трябваше да се състои далеч от любопитните погледи на колегите както на единия, така и на другия, първото, което направи Виктор Петрович, бе да измисли предлог, под който да му откаже. Макар Зорин да допускаше, че Веденски е почтен човек, това не решаваше проблема му.
	Опитният, видял какво ли не чиновник Виктор Петрович Зорин беше наясно с много държавни и ведомствени тайни. И знаеше също така, че съвестните хора са изумителни същества. На света нямаше място, на което те да не пуснат корени. Почтени хора имаше и в държавните структури, и в армията, и във Федералната служба за безопасност. „Вярно, в различните времена — мислеше си Зорин — тази почтеност се проявява по различен начин.“
	В зората на съветската власт почтените чекисти не осъждаха на пияна глава или в пристъп на махмурлук заложниците на смърт. По-късно в Обединеното държавно политическо управление към Съвета на народните комисари на СССР почтените хора не изгаряха с цигари зърната на гърдите на жените и децата на враговете на народа. Още по-късно, по време на Отечествената война, почтените хора не стреляха в тила на всеки свой, който е принуден да отстъпи пред немските танкове, или пък е попаднал в засада заради грешките на военното и политическото ръководство.
	В Комитета за държавна безопасност не лепваха дело на всеки, който бе надничал от любопитство в „Архипелаг ГУЛАГ“ на Солженицин или в името на строителството на комунизма се бе опитал да проумее смисъла на думите „материалната заинтересованост на трудещите се при социализма“.
	Във Федералната служба за безопасност почтените хора избягваха да прикриват крадливите чиновници и бандитите и предпочитаха да разобличават истинските врагове на обществото, а не онези, които, например, спасяваха Русия от радиоактивно замърсяване или разхищаване на държавни средства.
	Виктор Петрович дори имаше намерение да прочете цикъл лекции на тази тема в ръководения от него интернат „Хвойнов бор“. Бъдещият елит трябваше да разбира и необходимостта, и опасността от държавните силови структури.
	Та нали повечето хора обикновено не правеха разлика между безопасността на обществото, опазването на конституцията и безопасността на самата държава, в смисъл — безопасността на чиновниците. Държавата беше машина за натиск и стига само малко да отслабиш контрола върху нея, тя веднага се превръщаше в ярем за народа и хранилка за държавните чиновници. А освен това тази машина умееше ловко да си присвоява такива възвишени понятия като Родина, Отечество, Патриотизъм, Дълг.
	Например, от гледна точка на обществото, задължението на армията пред Родината бе да защитава от външна заплаха хората, които я издържат. Но от гледна точка на генералитета дългът пред Родината се състоеше в задължението на обществото да предоставя пушечно месо на армията, която същото това общество издържа. А оттук произтича и задължението на държавата да държи тези роби във войнишка униформа под постоянен надзор като в концлагер.
	Въпреки всичките си чиновнически слабости, Зорин беше от онзи ограничен кръг хора в Кремъл, който макар и само на теория разбираше, че интересите на личността трябва да стоят над интересите на държавата. По този въпрос логиката беше проста: хората можеха да живеят без държавата, ала без хора просто не можеше да има нито държава, нито общество. А освен логиката, тук роля играеше и личният му опит.
	Целенасочено и според разбиранията си Виктор Петрович работеше за благото на държавата и беше убеден, че правилно осмисля и изпълнява дълга си пред своите съграждани. Той съвсем искрено смяташе, че трябва да се извърши преразпределение на властта между силовите структури на държавата и обществото в полза на второто.
	И затова Зорин съзнателно вземаше участие в разрушаването, раздробяването и разместването на специалните служби, останали след разпада на СССР. Той изобщо не се съмняваше, че се намира в черния списък на Федералната служба за безопасност и че има всички основания да се страхува от представителите на тази могъща, независимо от всичко, организация.
	Ала все пак съществуваше и шанс Веденски да иска среща с него в полза на това добро дело. Виктор Петрович реши да рискува и да се съгласи на този разговор.


	Озоваха се в „Макдоналдс“ на булевард „Тверской“ по едно и също време, наредиха се на различни опашки, но се настаниха на една и съща маса до прозореца. И то така, че да могат да държат под око посетителите и на входа, и на изхода на заведението за бързо хранене. Зорин поздрави полковника доста напрегнато, а той на свой ред се държеше сдържано и подчертано неутрално.
	Виктор Петрович отпи от млечния коктейл, погледна Веденски иронично и попита:
	— Само в пещерите хората сядат така, че да виждат изхода, не мислите ли? А на вас от пръв поглед ви личи, че сте цивилен изкуствовед. Отпуснете се, Игор Леонидович, вие не сте тук служебно, а в личен план. И така, с какво мога да помогна на нашите славни органи?
	— Вие вече помогнахте с каквото можахте на славните органи — усмихна се тъжно Игор Леонидович. — Благодарение на вас тези органи се върнаха в зачатъчно състояние.
	— Така ли? — изненада се Зорин. — Да не би да сте върнали сградата на улица „Лубянка“ на акционерите от застрахователното дружество „Русия“?
	— Че как да им я върнем? Оттогава са минали осемдесет години. От тях не е останал нито един жив човек.
	— Какво говорите? Какво изумително съвпадение! Но Русия съществува, нали?
	— Защо чак толкова не ни обичате? — полюбопитства Веденски, без да отвръща на заядливия въпрос. — Е, вашият баща е работил безброй години на Колима. Но пък това го е спасило от фронта, нали? Тъй че, ако не беше Народния комисариат по вътрешните работи, вие може би нямаше да се появите на този свят. Така ли е? Всичко си има своите плюсове и минуси. И хайде да похапнем, все пак дойдохме тук с тази цел, нали така? — усмихна се той.
	— Знаете ли какво винаги най-много ме е поразявало в престъпниците, членовете на Комунистическата партия на Съветския съюз и хората от службите? — Зорин загърна сандвича си със салфетката, поднесе го с две ръце към устата си, отхапа си от него с видимо неудоволствие и сетне веднага го остави обратно на масата. А след като посдъвка залъка си, продължи: — Взети поотделно, повечето от вас, дори почти всички вие сте разумни, интересни и често дори симпатични хора. Но е достатъчно само да се съберете в една групичка, ядро или кантора и просто няма гадост на този свят, която да не сте способни да извършите. Чудя се как става така?
	— Това е интересно наблюдение. И е много точно. Но според мен то важи и за представителите на Кремъл, към които несъмнено принадлежите и вие. Или, може би, не принадлежите и не спадате към тях?
	— Защо да не спадам? Разбира се, че спадам. Но нали и в Кремъл се събират същия вид личности: кандидати за подсъдимата скамейка, бивши членове на Комунистическата партия на Съветския съюз и хора от службите.
	— Така ли било? Според мен, доста преувеличавате! А към кого причислявате себе си? Нали вие лично участвахте в приватизацията? — На полковника му беше интересно да види как Зорин ще се измъкне от този въпрос.
	— Че какво значение има това? Ние не можем да се мерим с вас!
	— Хайде, хайде. Нека приемем, че вашето обвинение не се отнася за нас. Ние сме войници в най-добрия смисъл на тази дума и не се занимаваме с въпросите на собствеността и недвижимостта. Ние защитаваме интересите на държавата. Затова ще ви го кажа направо: трябва спешно да се срещна с премиера. Конфиденциално. Началството ми не бива да знае за това.
	Зорин изненадано вдигна вежди.
	— А защо се обръщате към мен с тази молба? Нали той е ваш човек. Наистина ли не можете да стигнете до него чрез своите хора?
	— Колкото до моженето — мога, но не бива да го правя. Ситуацията е такава, че в момента не зная на кого от своите колеги мога да имам доверие. А работата е сериозна. Много сериозна — многозначително повтори полковникът.
	Зорин сви рамене, сякаш му намекваше: вие първо кажете за какво става дума, уважаеми Игор Леонидович, а пък сетне ние ще видим какво можем да направим…


	Веденски причисляваше своя събеседник към категорията на „умерените крадци на държавни средства“. Той беше политическа куртизанка, верноподаник и кремълски столетник. Беше надживял всички и умееше да яхва вълната при всяка власт. Но в живота имаше положения, при които беше по-лесно да се обърнеш към врага си, отколкото към тъй наречените си колеги. Понеже вероятността врагът да ти каже истината беше много по-голяма, пък и той никога нямаше да те предаде. Да те предадат можеха само своите хора.


	— В Москва се подготвя серия от терористични акции. Най-вероятно ще бъдат взривени жилищни сгради — каза Веденски, понижавайки глас. — Съобщи ми го един мой информатор. Той се оказал забъркан в тази работа чрез свой роднина. За да науча подробности, трябваше да защитя бизнеса на роднината му от престъпниците. И за целта се обърнах към началството си, за да вземе мерки. Нали знаете как става това?
	Зорин кимна. Точно това дори и глупаци знаеха как става. За да получават нужната им оперативна информация, на специалните служби им се налагаше да прикриват бандити, че дори и терористи. Така постъпваха по цял свят, тъй като за опазването на агентурната мрежа нямаше непозволени средства. Защото агентурата беше най-сигурното средство за борбата с престъпността и тероризма. Точно както и с инакомислещите.
	— Та тъй — въздъхна Веденски, — а след това моят информатор изчезна. И то точно когато трябваше да ми съобщи конкретните адреси, където ще бъдат заложени взривовете. — Игор Леонидович замлъкна, тъй като прецени, че е казал достатъчно.
	Но Зорин продължаваше да не разбира защо заклетият му враг се бе обърнал именно към него. А може би това изобщо не беше лична акция на почтения работник от службите за безопасност, а операция, която бе насочена срещу самия Зорин? Че защо пък не?
	— Но какво общо имам аз с това? — попита любезно Зорин. — Както и премиерът? Ако при вас има изтичане на информация и ако някой от вас работи за терористите, обърнете се към собствената си служба за сигурност.
	Игор Леонидович се поколеба. За всеки офицер да ругае родното си ведомство беше като да попържа родната си майка, пък била и кучка. Затова Веденски се опита да мине само с един намек:
	— Знаете ли резултатите от допитванията?
	— От кои по-точно?
	— От последните. В момента трийсет и пет процента обвиняват президента за войната в Чечня, двайсет процента обвиняват правителството, а само седем процента винят самите чеченци.
	— М-да… И какво от това? Просто имаме скапани пропагандатори. Могат само да лъжат и толкова. Че дори и това не правят убедително.
	— Не говоря за това. През декември предстоят избори за Думата! При такива настроения спокойно могат да изберат политици, които са против войната да се води по начина, по който се води сега. А ако ги изберат, те ще започнат парламентарно разследване. Какво ще стане тогава с вас и с вашите колеги от Кремъл?
	— С нас нищо няма да стане. Когото и да изберат, той ще трябва от сутрин до вечер да дрънка нещо. Понеже понятието „парламент“ идва от глагола „говоря“, в превод на руски това означава „говорилня“.
	— Не е точно така. Най-малко един-двама ще бъдат отстранени от хранилката, нали така?
	— Е, това е възможно — съгласи се Зорин.
	— А сега си представете, че взривят няколко блока в Москва. Тогава как ще се промени общественото мнение за войната? Ами за чеченците? И за кого ще гласуват хората след подобни събития?
	Зорин погледна със съжаление Веденски, сякаш виждаше умствено недоразвит човек, който има глупостта и наивността да си мисли, че Кремъл би могъл да има някакво отношение към тази терористична история.
	— Вие… предполагате — усмихна се недоверчиво Виктор Петрович, — че поръчката за терористичните актове е дошла от Кремъл, така ли?
	— Допускам, че е така — кимна Веденски.
	— И след всички тези умозаключения се срещате с мен и на това отгоре ме молите да ви уредя конфиденциална среща с премиера?
	Игор Леонидович отново кимна.
	— Ние мислим… Искам да кажа, че лично аз не се съмнявам в почтеността на премиера. Предполагам, че конкретно за него тези събития няма да са от полза. Той доскоро оглавяваше нашето ведомство. Взривовете яко ще ударят по репутацията му, а пък на него скоро му предстоят избори. В Кремъл има хора, които са заинтересовани да се разиграе точно такъв сценарий и да има такова развитие на събитията. И в този случай на терористичните акции трябва да се противодейства и отгоре, и отдолу.
	Естествено, Веденски не каза цялата истина. А работата беше там, че в конкретния случай той представляваше не само себе си, но и генерал Хохлов. А по силата на високото си положение той просто не можеше сам да води преговорите със Зорин.
	Ала Зорин засече, че полковникът се изпусна, когато заговори за себе си в множествено число, и това изостри вниманието му.
	— Добре — кимна той. — Ще се опитам да ви помогна и след няколко дни ще ви се обадя. Но вие още веднъж хубавичко помислете дали си струва да занимавате премиера с тази случка.
	— Обещавам да го направя. Но като че ли ще е по-добре аз да ви потърся. Имам телефонния ви номер.
	— И той може да бъде прослушван, така ли? — усмихна се Зорин. — Тогава очаквам вашето обаждане вдругиден в седем часа вечерта. За мен беше чест… — Той стана от стола си и бавно излезе от ресторанта.
	Игор Леонидович огледа с изпитателен поглед залата. Но не забеляза нищо подозрително. Поседя още една-две минути и също тръгна към изхода…


	Но Веденски не се обади след един ден. И след още два не се обади. Зорин реши, че след като е поразмислил малко, полковникът се е отказал да се навира между шамарите. Още по-вероятно бе цялата тази история да е някаква провокация, чието острие е насочено срещу самия него — срещу Зорин. А най-вероятно Федералната служба за безопасност в лицето на генерал Хохлов за пореден път се опитваше с подлите си методи да го свали, да го отстрани от Кремъл и да сложи на негово място свой човек, когото Кантората щеше да държи под контрол.
	Глупаво бе да допусне, че Хохлов не можеше да се добере самостоятелно до бившия си шеф. След като се успокои с тези разсъждения, Зорин реши да не се свързва с Веденски и да не казва нищо на Батин. Той беше временен човек и преходна фигура. През последните години бяха преживяли не един и двама такива киндер сюрприза.
	Ала за всеки случай Виктор Петрович взе мерки. И предупреди най-близките си познати, на които имаше пълно доверие, че в столицата се подготвят ексцесии, че са възможни взривове и че по тази причина е по-добре да се преспива в ниски постройки извън града. Той предупреди по телефона и директорката на „Хвойнов бор“ Шубина.
	— Лариса, тези дни разговарях с нашата охранителна фирма — каза й той с подчертано спокоен тон, та да не би, не дай си боже, Хенриховна да изпадне в паника. — Те ще увеличат броя на охранителите на обекта и ще проведат учение за откриване на бомби и диверсанти. И ще поставят подсилени постове. Обясни на служителите си да не се плашат от това, кажи им, че навсякъде има учения.
	— А как стоят нещата в действителност?
	— В действителност наистина има учения. Нали ги познаваш нашите хора? От един, не дай си боже, взрив, ще загинат максимум стотина души. А от страха, паниката и блъсканицата — хиляди. Чу ли какво е станало в Минск?
	— В Минск ли? Какво е станало?
	— По време на един концерт завалял дъжд, тълпата хукнала към подлеза на метрото и в паниката си смазала петдесетина души. Да, и още нещо, не казвай на никого за тези взривове, освен на най-близките си хора. Информацията е секретна, затова не я разпространявай наляво и надясно.


	Зорин беше мъдър и предвидлив човек, но по отношение на Веденски сгреши. Полковникът не му се обади, тъй като просто нямаше възможност да го направи. Два часа след като се срещна с Виктор Петрович, в жигулито на Игор Леонидович се вряза неидентифициран камион. Или поне такава беше версията на пътната милиция. И сега Веденски лежеше в безсъзнание в реанимацията на „Бърза помощ“…


	28.

	Първо се появиха звуци — някакво скърцане и дрънчене, каквото издават несмазани колела. Те се разнасяха някъде отдалеч и бяха слаби, едва доловими. А най-странното бе, че това „отдалеч“ не беше навън, а вътре в него, в дълбините на черепа му.
	След това източниците на звуците се преместиха навън. И той осъзна, че те съвпадат с вибрациите, които усеща с гърба, тила и цялото си тяло. Всяка негова клетка се разкъсваше от болка. Струваше му се, че целият го бяха нарязали на парчета, а след това отново го бяха съшили и сега при всеки тласък стотици невидими лекари садисти забиваха чукчета по местата, където минават шевовете.
	Той отвори очи и видя над себе си движещия се като лента на конвейер бял таван и ъглите на спускащите се от него стени, които бяха гъсто покрити с кабели и жици с различна дебелина. Една млада симпатична сестра го возеше в количка по болничния коридор…
	— Е, Игор Леонидович, извадил сте късмет. — Изравнявайки крачка с количката, над него се надвесваше висок едър мъж, носеше зелени дрехи на хирург. — След такава катастрофа друг отдавна да е ритнал камбаната, а вие сте жив. Сега ще ви клъцнем тук-там, ще пооправим едно друго, ще залепим каквото трябва и ще станете като нов.
	Въпреки болката, Игор Леонидович по навик с всички сили се опитваше да се съсредоточи и да разпознае кой му говори. Със сигурност бе виждал някъде този мъж. Той беше плешив като билярдна топка, мустакат и изглеждаше като същински Розенбаум, само дето нямаше китара.
	— Къде е китарата? — едва разлепи устни и пряко сили произнесе Веденски.
	Мъжът се засмя и оправи чаршафа на гърдите на пациента.
	— Китара не се предвижда. Аз съм доктор Вонсовски. Просто приличам на Розенбаум. Недей да говориш, не бива. По-късно, след операцията, с теб можем и да си попеем. Най-важното е да не се предаваш, дай си команда за оцеляване…
	Игор Леонидович затвори очи и се вслуша във вътрешната си болка. Доктор Вонсовски каза нещо на медицинската сестра, спомена първа хирургия и анестезиолозите, а сетне звуците започнаха да се смесват извън и вътре в главата му, докато окончателно не заглъхнаха някъде в областта на малкия му мозък. Веденски изгуби съзнание…


	Извикаха по интеркома стопанския директор Руслан да слезе на портала. Там го очакваха двама кавказци, които бяха докарали със зила си дългоочакваната от него захар.
	Тошнотов толкова се зарадва, че се усети едва когато разтоварването приключи. Макар че шофьорите обикновено ужасно мразеха да мъкнат тежести, тези сами, без каквито и да било молби от негова страна, пренесоха на бърза ръка чувалите с отпечатан по шаблон надпис „Новочеркески захарен завод“ в склада.
	Че на това отгоре явно се минаха и разтовариха с два чувала повече, отколкото им беше платил. Със сто килограма отгоре. Това беше дребна работа, но му достави удоволствие. Естествено, Руслан не им посочи грешката, а побърза да ги изпрати. И едва когато южняците се настаняваха в кабината на камиона, той се усети:
	— Чакайте малко, нали Белов трябваше да ми докара тази захар? Къде е той?
	— Белов ли? Кой Белов? — обърна се към ортака си шофьора, изтупвайки сакото си. — Познаваш ли такъв?
	Другият сви рамене, направи учудена физиономия и поклати глава.
	Тошнотов се разтревожи:
	— Саша, Александър Белов! Моят приятел Витя ми каза, че той е тръгнал да докара захарта!
	— А, онзи Саша! — зарадва се шофьорът. — Ами, той… а бе, завъртя любов с една красавица, нали разбираш? Заминаха при нейните родители. И той ни помоли — закарайте, вика, тази захар на моя приятел, нека да си подслади живота и да пие за мое здраве!
	Тошнотов се успокои и махна с ръка на охраната да пусне посетителите. Ако имаше малко по-набито око, щеше да забележи, че докато шофьорът пренасяше чувалите, на ръката му има черен електронен часовник „Касио“ с будилник и други екстри. А когато си тръгваше, часовникът вече го нямаше на китката му.


	Част ІІI
	Пропъждане на дяволите

	29.

	Белов се свести в една квадратна бетонна стаичка с големина пет на пет. Лежеше на студен под. Цялото тяло го болеше, а главата му направо се пръскаше. Саша докосна темето си и установи, че по дължината на черепа му има подута кървяща рана като от удар със стоманен прът. Докосна и отеклото си лице, което на пипане напомняше плътна маска, втвърдена от засъхналата кръв… Той простена и отново загуби съзнание.


	Желязната врата изскърца и на прага на стаичката се появи Глигана с бейзболна бухалка в ръка! Ех, с какво удоволствие би размазал черепа на стария си приятел Белов! Но щеше да е твърде просто решение. Нека първо малко да се поизмъчи.
	Глигана знаеше, че Белов го има за глупак и отрепка. И много се обиждаше от това, защото не смяташе, че е истина. Той можеше и да е глупак от гледна точка на разните префърцунени астрофизици. На онези, които или събираха бутилки покрай кръчмите, или висяха над книжките за жълти копейки. Само че, ако на един глупак му вървеше, значи той не беше глупак…
	А при него нещата в известен смисъл все се подреждаха и той дори проявяваше голяма съобразителност и ловкост. Целият смисъл на живота му се състоеше в онова, което той бе попил и приел за сведение от нещата, на които го бяха научили в съветското училище. Само че бе подходил към тях по свой си начин, творчески и в тъкмо обратната посока на онази, която му внушаваха.
	Бяха ли му казвали, че е срамно и грозно да си богат? Бяха. И затова той ограбваше разните му там богаташи и експлоататори, както бе завещал великият Ленин.
	Бяха ли му казвали правилото: от всекиго — според способностите, всекиму — според труда? Бяха. И затова той реализираше способностите си да надушва кой какво и къде има и да слага ръка на него. А пък ако някой си мислеше, че това става лесно, без да се положи труд, нека се опита да го направи. Понякога, докато разузнаеш къде тези нови руснаци и цялата тази богата измет крие натрупаното, направо ти се отпаряше гьона.
	Бяха ли му казвали, че принципите „не кради и не убивай“ са попски лъжи? В смисъл, че колкото повече мразиш онези, които имат това, което ти нямаш, толкова по-голям храбрец си? Бяха. И по тази причина за него да убие някого беше като да кихне. Ала той не го правеше просто така, а се стараеше в името на идеята „който няма нищо, да получи всичко“!
	Бяха ли му казвали, че нашите органи на реда са най-честните и не вкарват в затвора никого без причина? Бяха. И затова той казваше всичко на ченгетата, които вкарваха в затвора конкурентите му по негови доноси.
	Бяха ли му казвали, че пролетариите от всички страни трябва да се съединят? Бяха. И затова той се обединяваше с арабските пролетарии, които плащаха много добре за квалифицирания му труд.
	Разбира се, с арабските пролетарии малко попрекали. Ако не беше поражението му в престъпната война с Шмит и пълния разгром на предишната му банда, той никога не би се съгласил да си сътрудничи с чеченците и техните ислямски покровители. Ако браточките, не дай си боже, научеха за това, нямаше да удържи главата си на раменете. Но това беше просто един принудителен и временен съюз.
	Ала благодарение на този съюз Белов му падна в ръцете! Сега на Глигана му оставаше да направи само още една дреболия, за да постигне пълното щастие: да измисли как да си разчисти сметките с него. Той много точно и подробно можеше да формулира всичко, заради което мразеше Саша. Та те бяха колеги и можеше да се каже, че се занимаваха с едни и същи неща, само че Белов си навири носа най-много от всички… И успя да налапа значително повече от другите. Че да не би той — Глигана, да беше по-нисш организъм от него?
	Но най-голямата подлост от страна на Белов беше това, че накара всички да го уважават. Той беше извършил толкова безобразия, беше одрал кожите на толкова народ, обаче хората го уважаваха, а пък за същите неща него — Глигана, го презираха.
	Затова, преди да натроши черепа на този ненаситник, трябваше хубавичко да го поразпита как бе постигнал това? Може би той просто имаше някаква рецепта? И въпросната рецепта щеше да му свърши работа.
	Пък и, освен това, щеше да е грях да изпусне възможността да заграби поне нещо от имането, с което се бе нагушил Белия. Глигана се опита да нападне, тъй да се каже, неговите наследници — жена му и охранителя му Шмит, но от това нищо не излезе. Ала ако Белов му помогнеше да го направи срещу обещанието да запази живота му, тогава сигурно щеше да постигне поне част от целта си.
	Но Глигана се страхуваше. Не от самия Белов, който в момента беше жив труп и не можеше да причини зло дори на муха. Боеше се от лудия му късмет. И ето — уж това беше краят му, уж вече можеше да му сложи кръст, защото лежи на пода размазан и безпомощен. След три дни непрекъснати мъчения друг на негово място отдавна да е предал богу дух, а този още мърдаше.
	Не, все пак той трябваше да доубие тази гнида и да сложи край на цялата бъркотия около себе си. Все едно, кавказците нямаше да го упрекнат, тъй като Саша и без това можеше да умре след тяхната обработка.
	Ала какво щеше да стане с парите му? Белов би трябвало да има страшно много пари, пък и сигурно по навик бе докопал нещо и от тези араби. Глигана нямаше никакво желание да ги изпуска.
	Или пък да вземе и все пак да го доубие, за да…
	— Ти какво правиш тук? — разнесе се зад гърба му мелодичен женски глас. — И защо ти е тази бухалка?
	В стаята влезе Земфира с голяма туба в ръка. Глигана се разстрои: ето, проспа възможността, пропусна момента… Но й отвърна спокойно, без напрежение, понеже, ако не друго, много го биваше да се измъква:
	— Ами, защото той може да ми се нахвърли. А аз какво ще правя, да не искаш да се бия с него с голи ръце? Внимавам да не е умрял, мръсникът. Нали вие казахте да не го пребивам до смърт!
	— Беше ти наредено да видиш какво става с него, а не да се разхождаш наоколо с бухалката — каза недоволно Земфира и остави бидона на пода.
	— Ами аз това и правя — почука машинално с бухалката по дланта си Глигана. — За какъв дявол ви е притрябвал? Нека да пукне!
	— Все ще ни свърши някаква работа.
	— Тогава защо трябваше да го пребивате чак толкова, че сега да бере душа? Че той вече почти не диша! — Глигана знаеше, че Земфира се застъпи за Белов, докато го биеха и дори заплаши с пистолета си Осман, но не можеше да се лиши от удоволствието да се подиграе с тази жена, която се правеше на недостъпна.
	— Чуй ме, Глигане! Искаш ли да се озовеш на негово място? Не искаш, нали? Тогава изчезвай оттук. Вдигай си гълъбите веднага. — Земфира го изблъска от стаичката и тресна вратата под носа му.
	Тя изчака стъпките в съседната стая да заглъхнат, взе бидона и се приближи до Белов. Той все още беше в безсъзнание. Момичето намокри носната си кърпа и нежно избърса подпухналото му от побоищата лице. Сетне, когато той се свести от хладния допир, го примъкна до стената, помогна му да седне и му даде да пие вода. Белов едва успя да отвори слепнатите си като на боксьор след дванайсет рунда очи и попита:
	— Къде съм?
	— Не мога да ти кажа, Саша, нямам право — отвърна Земфира и виновно го погледна в очите…
	Белов се опита да си поеме дълбоко въздух. И успя. Значи ребрата му не бяха счупени. Явно беше обработван от специалисти. И съдейки по изражението на Земфира, тя не му бе враг. Теоретично — да, враг беше, но поне малко му съчувстваше. И той трябваше да използва това по някакъв начин. Вътрешното чувство му подсказваше, че му предстоят още много неща. Страховити и различни.
	Саша съжаляваше, че не успя веднага да разпознае в нея въоръжената фанатичка. Тези ислямски валкирии бяха по-страшни от мъжете. А той не можа да я разпознае, понеже тя изглеждаше твърде открита и европеизирана за терористка. Може би защото беше наполовина рускиня? Пък, освен това, генетично и кръвно татарите бяха по-близки до руснаците, отколкото кавказците и арабите. Толкова години бяха живели заедно, толкова неща се бяха премесили в тях, че стига само да поостържеш някой руснак и отдолу се появяваше татарин. И обратното. Волю-неволю, те бяха братя навеки.
	Макар че докато Земфира разсъждаваше за руската литература, Белов долови инстинктивно някаква опасност. Или по-точно, видя, усети, че в нея има една друга Земфира, но не се вслуша във вътрешния си глас. И затова си го получи! А ядът, който в момента изпитваше към самия себе си, само му помагаше да се съсредоточи и да се вземе в ръце.
	Това още не беше краят. Трябваше да помисли как да се измъкне оттук. А пък след това щеше да си разчисти сметките с тези дяволи и сатани. Просто при него се появи още един дълг, а Белов бе свикнал да се отнася към дълговете си с максимална сериозност.


	30.

	Азиз пристигна в Москва без каквито и да било проблеми — взе самолет от Тбилиси до Париж, а оттам с иракски дипломатически паспорт кацна в руската столица. Този маршрут беше по-дълъг и му създаваше повече трудности, но Азиз предпочиташе да не пести сили за сметка на безопасността си. Въпреки че паспортът му не беше съвсем истински, руснаците се отнасяха с такава почит към режима на Саддам Хюсеин, че граничарите едва не му се кланяха доземи.
	Азиз се изпълни с чувство на удовлетворение от добре свършената работа. Но тя все още не беше свършена докрай! Финалният й акорд предстоеше. Тъй че беше рано да се отпуска.
	На летището го посрещна ухиленият Осман.
	— На сигурно място ли отиваме? — попита го Азиз.
	— Че как иначе, селцето е край Москва. Казва се Алаховка. Там всичко е под контрол, очакват ни в почтения дом на наш достоен кавказки приятел.
	— Обаче аз чух, че в Москва са затегнали режима с документите. На всяка крачка имало проверки, така ли е?
	— Не се тревожете, уважаеми. Ние не хвърляме пари на вятъра. Главният паспортаджия на Алаховка е наше момче. Той така мрази руснаците, че нито един руснак не е в състояние нито да се регистрира, нито да се засели там. Освен ако не плати огромна сума. И затова там живеят предимно богаташи. За сметка на това в Алаховка винаги има подготвени къщи с добри условия и нужните документи и бланки за нас и нашите кавказки приятели. Там вие ще бъдете в безопасност, сред свои хора…
	Наложи им се да минат през Москва и Азиз хвърляше разсеяни погледи към широките улици през затъмнените стъкла на шевролета. Идваше за втори път в Москва, а при първото си посещение остана съвсем за кратко, докато го преведат нелегално в Дагестан. Но и тогава, и сега местните жители му направиха странно впечатление. Добре облечените, очевидно нахранени и здрави хора се щураха, бързаха нанякъде, а повечето от тях имаха мрачни и угрижени физиономии.
	— Да не би Москва да е в траур? — попита навъсено Азиз. — Още не му е дошло времето!
	— Защо решихте, че има траур, уважаеми? — изненада се той.
	— Ами, само погледни им физиономиите! Виж — всички до един сякаш са тръгнали да погребват най-близките си хора!
	— А, това ли било! — засмя се Осман, сочейки с пръст улицата. — Те винаги са си такива, същински безбожници! Вместо да се радват на всеки ден от живота си и да благодарят на Всевишния за храната и здравето, което им дава, търчат с мрачни мутри и се гризат един другиго за минали и бъдещи обиди. Че на това отгоре денем и нощем повтарят по телевизията колко отвратително е да живееш в тяхната страна. Това е причината за вечно печалните московски физиономии. Нищо, когато им се открие истинската вяра, страшно ще се възрадват!
	Осман каза всичко това сериозно и с крайно проникновено чувство. Той бе приел исляма в Афганистан, след като попадна в плен на муджахидините по време на бойните действия там. Отначало мюсюлманските обичаи му се сториха странни, особено изискването да се молят по пет пъти на ден. Но човек по принцип отхвърляше това, което бе неразбираемо за него. И приемаше с лекота онова, което разбираше.
	Осман прекара няколко години в планините на Тора-Бора и живя във възможно най-примитивните условия без газ, без електричество и без телевизия, но никога не съжали за това. Защото пред него се отри съвсем друг свят и друга истина — истината на Корана.
	Освен това той си имаше свои сметки с руснаците, които го бяха изпратили в Афганистан да пролива кръвта си за съветската империя.
	Навремето, преди да приеме истинската вяра, Осман се казваше Миколай, а фамилията му беше Хватуненко. Беше родом от Западна Украйна, водеше се за западняк и не можеше да прости на съветската власт, че му е отнела доходните къщи в Лвов, които принадлежаха още на неговия дядо. Цели поколения Хватуненко с тежък труд грош по грош бяха събирали богатството си, но дойдоха комунистите и за един ден им отнеха всичко.
	Поне да го бяха взели за себе си, щеше да е разбираемо. Обаче те не постъпиха така, ами превърнаха къщите в отвратителни комунални квартири и настаниха в най-хубавите от тях цяла банда безделници и пияници.
	След руснаците, които най-подло бяха отнели на украинците историческото им право върху това име, той най-много от всичко на света мразеше комунистите, но в крайна сметка се получи така, че тези понятия съвпаднаха. Осман дори измисли свое наименование за тази враждебна сила и я нарече комунистически русизъм!
	„На света няма и не може да има по-антихуманна, жестока и цинична действаща идеология от русизма — разсъждаваше Миколай-Осман. — Всички нейни носители са животни, лишени от каквито и да било морални принципи. Затова трябва и дори е задължително да се води непримирима борба с тях навсякъде, където това е възможно — в Афганистан, в Чечня и в самата Москва.“
	Осман виждаше в исляма единствената сила, която бе в състояние да заличи от лицето на земята Русия, да я унищожи като държава и като хищен звяр!


	Осман не преувеличи, когато обясни за достойния прием, който очакваше Азиз в Алаховка. Дори по-скоро прояви скромност. Луксозният четириетажен дом на чеченския бежанец се възвисяваше над къщите на руските новобогаташи като Двореца на конгресите над кремълските стени.
	Новодошлите бяха посрещнати пред портала от дебел простоват момък с малки очички и къс врат. Той отвори вратата на шевролета и свойски смигна на Азиз.
	— Това е наш помощник — каза Осман на арабски. — Викат му Глигана. Нагъл е колкото си щеш, но има връзки сред ченгетата и престъпниците. За нас е полезен човек.
	— Глигана ли? — Азиз беше неприятно изненадан. — Та това означава „свиня“. Как може да вземете за съюзник в тази толкова важна работа свиня! Да не си откачил?
	В интерес на истината трябва да отбележим, че новодошлият емисар също не се хареса на Глигана с брадатата си, с хитрата си и издължена мутра и с вълчия си поглед. Той очевидно подозираше всички, които му се изпречеха пред погледа. Ако Глигана не се надяваше да заграби мангизите на Белов, а може би дори и на сегашните си господари, отдавна щеше да е изчезнал оттук. Но на него много му се щеше да докопа колкото се може повече. Пък и арабите не бързаха да се разплащат с него.
	Азиз възприе наглия му поглед като сигнал за тревога и попита Осман на арабски:
	— Сигурен ли си, че може да се има доверие на тази свиня?
	— В никакъв случай! — увери го Осман. — Той е хитър като лисица и предпазлив като глиган. Но ни е необходим, за да осъществим плана си. Този тип мрази Белов и ще е много щастлив, ако успее да го изпързаля. Тогава ние ще можем…
	— Добре. Разбрах. Но се постарай тази свиня да не извърши нещо непредвидено.
	— Не се тревожи. Глигана ще живее точно толкова, колкото е необходимо за нашето дело. След това ще го закопаем.
	Влязоха в къщата. Интериорът беше издържан в източен стил. Почти липсваха мебели, подът бе застлан с килими ръчна изработка. Стените на къщата също бяха покрити с килими, върху които бяха окачени саби и кинжали.
	Азиз нямаше търпение да се захване за работа. Изми се на бърза ръка и хапна малко. Сега най-важният въпросът за него бе контролът върху разположението на готовите взривове. Юсуф го запозна с местата, където бяха оставили хексогена:
	— Ето, уважаеми — каза той и разстла на килима пред краката на Азиз голяма карта на Москва и околностите й. — Зарядите са номерирани според последователността, в която ще избухнат във времето. Първият взрив ще бъде тук — тази улица се казва „Каширска“. Вторият ще бъде тук — на улица „Гуриевич“. Третият ще бъде край Москва — в Жлобня. Там се намира елитният интернат за децата на руските политици.
	— По тази точка имам възражения, уважаеми — прекъсна го Осман. — Мисля, че не бива да закачаме интерната. Поне засега.
	— Така ли? — изненада се Азиз, докато машинално премяташе едрите зелени топчета на броеницата си. — И защо трябва да изпитваме жалост към децата на тези безбожници?
	— Разбира се, че не трябва да изпитваме жалост към тях… Но ако сега вдигнем във въздуха обикновени московчани, разни незначителни хорица, които не разполагат с много пари и връзки, гневът на властите и населението ще се излее върху чеченците. Обаче знаеш ли какво ще стане, ако закачим влиятелните фигури? Тогава Чечня няма да им стигне. Ако посегнем на децата и изплашим съпругите на властимащите, руснаците ще станат двойно и тройно по-отмъстителни. Разбираш ли? Защо трябва да си създаваме излишни проблеми?
	— В интерната вече всичко е подготвено — предупреди го Юсуф. — И няма да е лесно да се обезвреди взрива там.
	— Аллах е велик — напомни му замислено Азиз. — Никой не може да умре без волята на Аллах извън определения му в писанието срок. Аллах единствен знае чий час е настанал. Но трябва да променим реда на взривовете. Първият ще бъде тук, където е Южното пристанище. — Заби пръст в картата в района на улица „Гуриевич“. — Вторият ще бъде тук, на улица „Каширска“. А след това под номер три ще взривим интерната като черешката на тортата, както казват руснаците.
	— Значи интернатът ще бъде последен, така ли? — уточни Юсуф, поправяйки цифрите на картата.
	— Да. Добре. Засега съм доволен от всичко — поглади брадата си Азиз и прошепна една сура, посветена на това, че истинският мюсюлманин убива всеки неверник, който не подгъва колене пред Аллах.


	31.

	Самотата е страшно мъчение. Най-страшното от всички възможни. И е още по-страшно, когато не знаеш къде се намираш, при кого си, защо те държат там и какво те очаква. Легнал по очи, Белов се измъчваше не толкова от болките в натъртеното си от ботушите на уахабитите тяло, колкото от невъзможността да разбере онова, което се случва с него.
	Добре де, без да иска той бе помогнал на тези изчадия да приближат взрива до Москва, но нали след това те се бяха оправили без него! Тогава защо го бяха оставили жив и го бяха отвели неизвестно къде, вместо да го очистят заедно с ченгетата на пътя? Отначало смяташе, че го бият, не за да измъкнат някаква информация или признания от него, а изключително и само от любов към самия процес, по време на който жив човек се превръща в размазан труп.
	По същия начин побеснелите вълци разкъсваха всички овце една подир друга, подивели от вкуса на прясната кръв, докато не прегризат гърлата на цялото стадо. В такъв случай защо не го пребиха до смърт? Е, отговор на този въпрос имаше: заради куфара. Докато не научеха къде е куфарът, щяха да продължат бавно да го убиват. Постепенно!
	А най-важното в цялата история бе какво стана с взрива, който се намираше в зила? Саша се опитваше да не мисли за това, защото не можеше да промени нищо в тази ситуация.
	А какво щеше да направи, ако можеше? Общо взето, той беше от хората, които не щадяха живота си и винаги рискуваха… Дори когато нямаше кой да оцени героизма им. Ето — например, войничетата в Чернобил спасяваха родината едва ли не с голи задници. А тя как им се отблагодари? Отказа да постави диагноза „лъчева болест“ на половината от тях, а останалите застави непрекъснато да се унижават и да просят подаяния.
	В полза на решението му да се хвърли да спасява напълно непознати за него хора, беше и още едно важно и принципно за Белов съображение: на него не му се щеше да изживее остатъка от живота си с мисълта, че е подлец и страхливец.
	Естествено тук, в тази бетонна килия той не можеше да направи нищо, тъй като някой бе решил вместо него, че няма да участва лично в тази работа и няма да носи отговорност за нея. Но в главата му като развален грамофон звучеше един и същи мотив: „Това е взрив, уважаеми. Та и вие, московчаните, да изпитате на свой гръб какво е това война. Разбираш, нали? И на вашата улица ще настъпи празник!“
	А пък общото тегло на товара, който той превозваше, беше не по-малко от тон! С такава планина от взрив в такъв уязвим мегаполис като Москва можеха да се направят много бели. Да вземем само метрото: там бяха необходими само три-четири килограма и влакчето щеше да стане на пух и прах, а добавеха ли още няколко, щеше да рухне и свода на тунела. Същински ужас…
	Ала какво можеше да направи той в сегашното си положение? Реално погледнато — абсолютно нищо. И толкова. Трябваше да помисли как да се измъкне от ситуацията. Вероятно, освен че се тревожеха за куфара си, планинците бяха хвърлили око и на собствените му пари. И щяха да го изнудват да им ги даде, преди да умре…
	Белов дочу шум и тропот, който се разнесе някъде отгоре. Звуците се усилваха. Най-накрая вратата се отвори със скърцане и двама кавказци натикаха в камерата висок човек с окъсани дрехи.
	След това едновременно се обърнаха по войнишки и излязоха навън, затръшвайки вратата. Почти в същия миг вграденото в нея желязно прозорче се отвори и в него като в екран на телевизор се появи една широко усмихната физиономия. „Моят стар познат — помисли си Саша, след като разпозна малките подпухнали очички. — Има ли някъде някаква свинщина, Глигана непременно е там!“
	Откъде ли се бе взел тук? Естествено, Глигана беше безпринципна твар и цял живот бе мислил само за собствената си кожа. В смисъл, че беше съсредоточен изцяло върху собственото си оцеляване, защото живееше на принципа, че ако сам не се погрижиш за себе си, на другите ще им е още по-лесно да ти теглят ножа! А за другите да си се грижат другите. Тъй разсъждаваше той. От алчност беше готов да служи на когото му падне, стига да разполага с мангизи и власт над останалите изроди.
	Но все пак не беше чак такъв глупак, че да си подложи врата на планинците. И Глигана беше съвсем наясно, че за тях да излъжат и да предадат човек, който е чужд на техните виждания, беше проява точно на толкова висша доблест, колкото за руснаците да се натряскат с водка. Тогава от какъв зор се бе свързал с такива хора?
	— Вие, такова — каза Глигана с поверителен тон на пленниците, които лежаха на пода, — засега стойте тук, момчета. И никъде не излизайте! Може и да свършите някаква работа. — Усмихна се доволно и затвори прозорчето.
	Навремето, през деветнайсети век, са наричали този вид прозорчета „юди“.
	Белов помогна на новия си съквартирант да се изправи на крака и да се премести до стената.
	— Ей, братле, искаш ли вода? — попита той и придърпа бидона с водата към него.
	— Искам, от три дни не ми дават да пия и да ям — отвърна той.
	Ако се съдеше по вида му, новият обитател на стаята също беше родом от Кавказ. Имаше широки, почти сраснали над носа си вежди, черни очи и гърбав нос. Мъжът се усмихна криво и простена от болка.
	„А да не би да са ми го натресли тук, за да измъкне нещо от мен?“ — замисли се Белов.
	Същата мисъл явно хрумна и съседа му.
	— А бе ти да не би да си подставено лице? — попита той, след като жадно отпи няколко глътки от бидона.
	— Че как иначе! — отвърна Саша. — Току-що сам си насиних мутрата, за да не приличам на предател!
	Новодошлият се засмя. Смехът му причини болка и той мъчително разкриви лице. Белов го погледна и също се засмя. И също разкриви лице. Щом видя сгърчената му физиономия, планинецът се разсмя още по-силно и още по-силно разкриви лице.
	И двамата се смееха, втренчени един в друг, хлипаха болезнено и това ги принуждаваше да правят още по-комични гримаси. Беше смях на границата на истерията, но за сметка на това породилото се помежду им доверие се затвърди.
	— Кой си ти? — попита пръв планинецът.
	— Аз съм Белов. Александър Белов. Предприемач съм, тъй да се каже. А ти?
	— Чувал съм за теб. Май искат да те използват за нещо като мост към Европа. А ти явно имаш нещо против, така ли?
	Планинецът се опря на ръцете си и се намести по-удобно до стената. Краката му бяха неподвижни, сякаш не принадлежаха на тялото му, което означаваше, че гръбначният му стълб е счупен. Лицето на страдалеца се сгърчи толкова ужасно, че нямаше как да предизвика смях, но Белов не му помогна. Долови, че помощта му едва ли ще е приятна на съседа му. В момента и на самия него всяко чуждо докосване би му се сторило като продължение на мъченията.
	— Не е точно така — отвърна Саша. — На този етап още не са ми предложили нищо конкретно, просто искаха да измъкнат от мен това-онова. А ти как попадна тук?
	— Аз се казвам Тимур Нагоев. Моля те да запомниш следното: аз съм карачаловецът Тимур Нагоев. Едва ли ще успея да се измъкна жив оттук. Ако ти успееш, разкажи какво е станало с мен на близките ми, аз имам жена и дъщеря в Москва. Кажи им, че е бил от онези случаи, в които е по-добре да умреш заради близките си, отколкото да оживееш. Но те не бива да споделят това с никого. Много от нашите хора, от карачаловците, няма да ме разберат. Могат да се озлобят от постъпката ми и после да им отмъстят. А пък те нека просто да запомнят това, разбра ли?
	— Е, ако имам възможност, разбира се, че ще им го кажа. Но е по-добре да си внушиш мисълта, че ще оживееш. Това е някак си по-конструктивно.
	— Веселяк си ти — отвърна му мрачно Нагоев. — В момента за мен ще бъде най-конструктивно да се обеся. Онова, което скоро ще ми причинят, е по-лошо от смъртта.
	Той говореше като човек, който прекрасно осъзнава целия ужас на своето положение и вече се е примирил с него. Белов се въздържа от баналните утешения. Ако се съдеше по неестествено обърнатите му крака, Тимур не беше за завиждане, както и да завършеше пребиваването им в този каменен кладенец. Но Белов не знаеше колко дълбоко се лъже…
	— Запомни — прошепна Нагоев с подпухналите си, покрити с кървава коричка устни, — в Москва се подготвят терористични акции, ще взривят жилищни блокове. Двама наши — карачаловците Адам и Юсуф, докараха взривовете в Москва. Те са струпани в склада на улица „Краснодарска“ в промишлената зона край лагерния завод. Оттам ще ги закарат на улица „Гуриевич“, не зная точно в коя сграда, но там имало кранове, а наблизо се намирала речната гара. Ще сложат и на улица „Каширска“. Във високата сграда, май че беше на номер шестнайсет. Тя е първата след моста.
	„Ето го и отговорът — помисли си Белов. — Всичко съвпада. Нагоев казва истината!“
	Но какво можеше да направи с тази информация в момента? Можеше да я занесе само до прага на килията, защото и той беше пленник като него, а младежът вече бе пълен инвалид.
	— Запомни и още нещо — продължи Нагоев, — те вече оставиха част от взрива в някакъв интернат край Москва, зад околовръстното шосе. Само че не зная как се казва интернатът…
	— Откъде имаш тази информация?
	— От племенника си. Той беше човекът, който им намери склада на улица „Краснодарска“. Трябваше да организира и доставката на стоката.
	— Може би той знае и точните адреси?
	— Не. В смисъл, че ги знаеше, но вече няма как да го попитам. Той…
	Нагоев не можа да довърши изречението си, защото вратата на стаята се отвори и Азиз и Осман влязоха вътре. И двамата носеха на главите си зелени превръзки, върху които бяха изписани цитати от Корана.


	32.

	Осман първо завърза здраво ръцете и на двамата, а сетне се отдръпна встрани и остави Азиз да говори. Той гледаше към легналия на пода Белов с вид на човек, който прелива от дълбоко съжаление, че му се налага да причинява неудобство на този толкова почтен и мъдър човек. А освен това в погледа на големите му шоколадови очи се четеше очевидна скръб по всички заблудени, нещастни и страдащи хора, които тъй и не бяха открили в живота си единствения верен и правилен път към Бога. И подчертано пренебрегваше Нагоев.
	Белов се опита да си внуши, че всичко това не се случва наяве, а само му се присънва. Защото, ако гледаше на него сериозно, му ставаше толкова страшно, че дори многобройните му рани и натъртвания преставаха да го болят.
	За сметка на това Осман, който бе заловил Саша на шосето, а след това с огромна наслада бе подскачал върху тялото му и го бе газил на селския път, понеже най-върховното удоволствие за него бе да чува хрущенето на руски кости, не криеше омразата си към Белов.
	— Виждаш ли, Осман — каза меко Азиз, докато разглеждаше синджирчето с простичкото кръстче върху гърдите на Белов. — Пътят към истинската вяра е отворен за всички. Колкото и голям грешник да си, ако се разкаеш и приемеш Аллах, ще получиш опрощение. Аллах ще ти прости!
	Белов се опита да демонстрира с поглед своята готовност да си сътрудничи с Аллах и неговите представители на земята.
	— Нали виждам — продължи Азиз, — ти си истински мъж. Ще направиш всичко възможно, за да защитиш семейството си. Нали така, Белов?
	— Разбира се, че ще го направя! — увери го Саша, тъй като положението не му позволяваше да влиза в спорове със садистите. Още повече — това бе самата истина.
	Очакваше да споменат семейството му, тъй като много от борците за справедливост, които си избираха вярата в бога като теория, с която си обясняват всичко на света, обожаваха шантажа. Той беше тяхното любимо идеологическо ястие, което те вместо с масло приготвяха с кръв и страх.
	— Наистина ли си готов да си сътрудничиш с нашите хора? — попита Азиз.
	— Има си хас! — побърза да го увери Белов. — Че аз цял живот само за това съм мечтал…
	Осман разбра, че Саша се подиграва с тях и най-неочаквано и силно го ритна с крак в устата, като не му позволи да довърши фразата си:
	— Чакай малко, не се пали толкова — успокои го Азиз. — Истинският мюсюлманин трябва да избягва насилието. Ние трябва да му дадем шанс. Аз мисля, Белов, че ти обичаш сина си, така ли е?
	— Естествено, че го обичам! — потвърди с готовност Саша, с всички сили се стараеше да изглежда простодушен. — Но какво общо има той с всичко това?
	— Виж какво, ако ти се опиташ, ако само се опиташ да ни излъжеш или да ни предадеш… — каза многозначително Азиз, — лошо се пише и на жена ти, и на сина ти. Знаем, че за жена си няма да тъгуваш кой знае колко. Но синът ти не ти е безразличен, нали така?
	„Този боклук Глигана всичко им е разказал“ — досети се Белов и съжали, че на няколко пъти, когато му бе падала възможност да изпрати този подлец на оня свят, го бе оставял жив. Все пак и хуманизмът трябваше да има разумни граници. Но Глигана притежаваше дарбата да предизвиква колкото омерзение, толкова и съжаление.
	— Защо мълчиш? — попита с престорена любезност Азиз. — Да не би синът ти да не ти е скъп?
	— Скъп ми е той, скъп ми е — потвърди Белов. — Защо непрекъснато ме заплашвате? Искате ли нещо конкретно? Направо казвайте какво. Или просто така си дрънкате, за да се правите на интересни?
	Азиз снизходително се усмихна:
	— Най-сетне чувам да се говори на чист руски език. Изобщо не се правим на интересни. Ние искаме ти — сви юмрук Азиз и изпъна кутрето си — да предадеш на нашия приятел Глигана всичките си канали за доставка на наркотици в Европа. И още — той изпъна безименния си пръст, върху който носеше прекрасен пръстен с рубин, — ти трябва да му предадеш целия си бизнес. Сметките си, фирмите си и имуществото си. Ако направиш това, синът ти ще живее. Ако не го направиш, ще умре. И имай предвид, че нямаш път назад. Ето, полюбувай се на себе си!
	Азиз извади от джоба си няколко снимки. На една от тях Белов пренасяше чувалите със захар от мерцедеса в зила, на друга Белов беше в зила заедно със Земфира, на трета Белов стоеше сред бойците в гората.
	— Всички тези снимки отдавна вече са във Федералната служба за безопасност и нейните служители направо жадуват да си поговорят с теб. Твоята съпричастност към терористичните акции изобщо не предизвиква тяхното съмнение. От днес нататък в очите на своята Родина ти си един руски бандит, който се е продал на чеченските терористи. Единствено ние, уахабитите, сме в състояние да ти дадем възможност да оживееш. И ако работиш с нас честно, ние ще те спасим. Ти ще имаш всичко: и документи, и пари, и подслон. Нашата власт е всемогъща, забелязал ли си това? На практика цяла Русия вече живее, както ние пожелаем! — Азиз вдигна ръка към тавана на помещението. — Ние поискахме руснаците да подмамят чеченците в Дагестан и те ги подмамиха там! Ние искахме да пуснат Дасаев от Чечня обратно в Дагестан и те го пуснаха! Ние искаме руснаците да бомбардират Чечня и по този начин да осигуряват нови войници за нас и вие ги бомбардирате. Ние искаме руснаците да вярват, че у вас всичко е мръсно и продажно и вие вярвате в това и го повтаряте един на друг денем и нощем! Ние искаме руснаците да изпращат в Чечня неопитни, необучени и гладни войници и вие изпращате сукалчета под нашите куршуми и снаряди. Изпращате ги, изпращате ги… И дори не осъзнавате, че се компрометирате в очите на европейците! И затова Европа ще ни помогне да унищожим Русия, а след това ние ще унищожим Европа. Схващаш ли? В момента ти имаш шанс да минеш на страната на победителите!
	— Уважаеми Азиз… — Осман многозначително се покашля, — ще закъснееш. До началото на взривовете не остава много време, а на входовете на Москва винаги има задръствания. Пък и ченгетата могат да ни спрат, трябва да тръгваме. Освен това трябва да разтоварим още няколко чувала…
	— Добре. Белов, надявам се, че разбра всичко. Няма къде да се денеш. Само ние можем да те спасим от Федералната служба за безопасност. Ти можеш да спасиш живота на сина си само ако ни служиш. И за да не храниш някакви илюзии… Сега Осман ще ти покаже как се „отблагодаряваме“ на онези, които се осмеляват да вървят срещу волята ни.
	Азиз избоботи нещо на арабски на Осман, показа Нагоев, който си мълчеше, и излезе от стаята.
	Осман доволно се усмихна и се приближи до седналия до стената карачаловец.
	— Знаеш ли кой е този? — попита Осман Белов и посочи с пръст Нагоев. — Това е един предател, който се е продал на руснаците. Той предаде интересите на исляма, забрави гордостта си и мина в услуга на федералните. И сега ти ще видиш как ние можем да ощастливим последните часове от живота на такъв мерзавец! Но той първо ще ни разкаже къде е скрил жена си и дъщеря си! И когато вече се гърчи в ада, ние ще организираме за тях ад на земята. Защо мълчиш, Тимур?
	Белов беше видял много неща в живота си, убеден бе, че човешката гнусотия не може вече нито да го изненада, нито да го учуди. Но сгреши.
	Осман с такава садистична наслада измъчваше гърчещия се и полудяващ от болка Нагоев, че Саша започна да се съмнява дали този новопокръстен ислямист е психически нормален. Все пак съчетанието украинец-мюсюлманин беше неестествено! Дори можеше да се нарече уникално!
	Но Нагоев не каза къде е скрил семейството си, макар че Осман ряза със скалпел живото му месо и изби всичките му зъби с чук. Когато Тимур осъзна, че болката от мъченията става по-силна от волята му, той отхапа езика си и се задуши от собствената си кръв.
	Това страшно много, направо невъобразимо разстрои Осман. На него му беше безразлично къде се намират близките на карачаловеца. Той се наслаждаваше на самата възможност да измъчва, да унижава и да се гаври с човека, докато го принуждава да предаде най-свидното си нещо. А след като не успя да постигне това, естествено, удоволствието му от мъчението значително намаля. Но въпреки всичко той го изпитваше!
	Вярно, този път несполуката му се компенсира от реакциите на Белов, който бе принуден да присъства на изтезанията и страданията на Нагоев. Саша се тресеше само при мисълта за собственото си безсилие, а при всеки крясък на Тимур свиваше юмруци и се опитваше да разкъса въжето на ръцете си. И тези негови неуспешни и безсмислени опити за Осман бяха нещо като подправка към изискано блюдо.


	Азиз много добре знаеше какво се случва в мазето, но се стараеше да не мисли за това. Садистичните наклонности на Осман и неговата любов към кървави развлечения бяха необясними и дори отвратителни за него. Ала, за съжаление, такива хора понякога бяха необходими и полезни. Първо трябваше да изградят вярата върху страха и кръвта — нейният фундамент, а след това да издигнат върху него зданието на новото общество на любовта и доброто. В момента се водеше подмолна, тайна война между правата и неправата вяра и в нея нямаше място за сантименталност. На война като на война!
	Ала самият той не понасяше кървавите игри и се гнусеше да участва в тях. Та той не беше побъркан като този садист Осман. Едно бе да сплашиш несигурния си привърженик с разправа, а съвсем друго — да режеш и да късаш на парчета жив човек със собствените си ръце…
	Освен това, имаше да върши по-важни неща. Трябваше да огледа местата, където бяха заложени взривовете и да провери дали всичко е подготвено. Във всяка работа можеха да възникнат непредвидени спънки. Точно в такива моменти професионалистът се различаваше от непрофесионалиста, защото знаеше как да сведе риска от възникването на провали до минимум…


	33.

	С огромни разходи Надежда успя да възстанови любимото си антикварно стенно огледало, което Глигана счупи. За реставрацията майсторът й взе петстотин долара, тъй като антикварната вещ все пак беше от началото на деветнайсети век! Но по лошото бе, че тя плати за изработката с последните си пари и не й останаха средства да живее. За поправка на останалите мебели в близко време не можеше и да мисли, да не говорим за ремонт на апартамента. Глигана бе минал оттук като тайфун. Но от друга страна тя просто не можеше да си представи своя живот без това огледало, макар то да й бе подарък за рождения ден от съпруга й, когото тя не обичаше.
	„Ама че животно е този Глиган… — мислеше си тя, докато разглеждаше отражението си в огледалото. — Никога няма да му простя това…“
	Тя оправи халата на гърдите си и нежно прокара върха на пръста си по идеално оформеното си чело — слава богу, драскотината, която й бе останала за спомен от последното посещение на Глигана, бе зараснала, без да остави белег.
	И защо ли се бе захванал да й досажда с глупавите си обаждания? Настина ли не разбираше, че те не са един за друг? Нямаше как да впрегнеш в една каруца кон и лопатар! А още по-малко — глиган.
	А най-обидното бе, че на свой ред актьорът Младогоров, когото Глигана зверски преби на стълбищната площадка след нейното… а бе, след онова… изобщо не желаеше да се вижда с нея. Ами, тогава, да върви по дяволите, да не би светът да свършва с него?
	Настоятелното позвъняване на вратата изтръгна Надежда от тези тъжни размисли. Нима Глигана отново бе решил да я посети? Не би трябвало да е той. Това не беше неговото време, часът бе около пет следобед, а той обикновено се появяваше вкъщи късно вечер и започваше веднага да й звъни. А и напоследък се беше запилял нанякъде!
	Надежда се промъкна на пръсти до входната врата и погледна през шпионката. В средата на изкривеното от лупата пространство на стълбищната площадка тя видя топчесто лице с голям нос, увенчано от милиционерска фуражка.
	Сякаш за да удостовери легитимността на тази картина, зад вратата се разнесе един напълно подходящ за случая грубоват глас:
	— Отворете, милиция!
	„Дали пък няма да последва още едно изнасилване?“ — усмихна се наум Холмогорова и отвори вратата.
	На прага стоеше обикновен милиционер с обикновена измачкана униформа и обикновено лице от войнишко-ченгесарски тип. Единственото, което го различаваше от останалите представители на племето от хора с пагони, беше огромната или, по-точно казано, с размери на гигантски циклоп кошница, пълна с прекрасно аранжирани червени рози, оставена до краката му. Композицията беше изумителна и веднага се виждаше, че майсторът цветар много се е постарал.
	— Здравейте, аз съм вашият участъков, лейтенант Химичев — любезно каза той и допря бързешком дясната ръка до слепоочието си. — Не се притеснявайте, всичко е наред. Уважаема Надежда Фьодоровна, вашият съсед, гражданинът Р. Г. Глиганов ми поръча да ви предам тези… такова, как беше… — Химичев надникна в бележката, която държеше в лявата си ръка — скромни цветя в знак на благодарност за предоставената му… — той отново направи справка с написания текст — ваша красота…
	Холмогорова беше направо потресена, защото никой в живота й не й бе подарявал толкова божествени цветя, и то в такова количество. Вярно, текстът на бележката, която ги придружаваше, беше малко двусмислен, пък и беше написана грубовато, но независимо от всичко жестът й достави удоволствие! И всичко беше толкова неочаквано!
	— Лейтенант, бъдете така добър да занесете цветята в стаята — каза тя, но внезапно се сети, че участъковият може да види следите от погрома, който дарителят бе извършил, и се поправи: — По-добре ги оставете тук, в коридора…
	— Надежда Фьодоровна, разрешете ми да… Може ли аз да направя това? — изскочи някъде отстрани на лейтенант Химичев порозовелият от притеснение Глиган.
	Той гледаше прекрасната си съседка с такъв трепет и молба в очите, че сърцето на Надежда подскокна и тя му разреши да влезе. Още повече, че заради този тържествен случай той се бе облякъл в много скъп черен двуреден костюм и си бе сложил една невъобразима оранжева вратовръзка с ламе, която му отиваше като на свинче — звънче. И тя почувства, усети и прецени, че за вечно немарливия Глиган това е същински подвиг, който може да се сравни само с делата на Херкулес.
	— Лейтенант, свободен сте — каза Глигана с половин уста и съвсем различен тон, след което влезе в апартамента и бързешком затвори вратата под носа на милиционера…
	Щом останаха насаме, и Глигана, и Надежда Фьодоровна изпитаха известно смущение. Общо взето, Холмогорова не изгаряше от желание да покани провинилия се свой съсед вътре. Дори напротив, у нея се породи остро желание да го изхвърли обратно зад вратата. Известно време мълчешком се гледаха един другиго.
	Най-сетне Глигана все така мълчешком извади от джоба на сакото си една връзка ключове за кола и ги подаде на съседката си, държеше ги с три пръста за края на синджирчето. Надежда изненадано наблюдаваше как те се полюляват във въздуха под носа й заедно с фигурката на Приап — античното божество с щръкнал като носа на Буратино фалос.
	— Какво е това?! — попита разгневено Холмогорова и посочи с тънкото си детинско пръстче към ключовете.
	— Шкода — обясни виновно Глигана, но след като видя, че съседката му не разбира за какво става дума, добави: — Това е за вас, Надежда Фьодоровна, подарявам ви една кола. От все сърце…
	Разбира се, Холмогорова неведнъж бе виждала на паркинга в двора шкодата на Глигана с цвят небесносин металик. Автомобилът беше съвсем нов, тъй да се каже, неупотребяван. Щеше да е глупаво да се откаже от него… А пък Глиганчето май беше заможно момче. Тя някак не се бе замисляла върху тази страна на неговата примитивна натура. И, както става ясно, напразно бе пропуснала този момент.
	— Да не си помислите нещо, Надежда Фьодоровна, колата е чиста… — запъна се Глигана и сметна за необходимо да добави: — Имам предвид, че е чиста по документи. Не се притеснявайте за това, карайте я по живо по здраво.
	— Добре де — каза Холмогорова със същия тон, с който Глигана говореше на лейтенант Химичев, наклони величествено глава и разреши да оставят върху дланта й Приап. — Вземете кошницата и я занесете в хола…
	Когато, изпълнявайки нареждането й, Глигана чевръсто грабна кошницата и затропка с копита към стаята, Надежда Фьодоровна си помисли: „Ама той май не е съвсем безнадежден случай. Само има нужда от здрава ръка…“
	Тя малко поразхлаби колана си и леко разгърна халата така, че белият триъгълник на кожата, образуван в сгъвката между гърдите й, да изглежда колкото се може по-апетитно…


	Валентина Степановна се изтощи да уговаря Холмогоров да погостува у тях поне още два-три дни. Според нея той въздействаше изключително благотворно на съпруга й, който след общуването си с него ставаше по-спокоен и уравновесен въпреки всичките им идеологически спорове.
	Но Юрий Ростиславович окончателно и необратимо бе взел решение, че за него ще е по-добре да стане клошар, отколкото да се подлага на тези слухови изтезания! Той бе чувал да разказват, че има такъв вид мъчение под названието „музикална кутийка“. То се изразявало в това да затворят човека в една килия и да му пуснат мелодия от няколко повтарящи се такта. Те звучали неспирно и след седмица-две човекът неминуемо полудявал! Край, той не можеше повече да издържа и кракът му никога нямаше да стъпи тук!
	Холмогоров сърдечно се сбогува с Пчьолкини, облече се колкото се може по-топло с черния си есенен шлифер с вълнена подплата, сложи черната си широкопола шапка и излезе на стълбищната площадка.
	— Юрий Ростиславович, къде тръгнахте в тъмното — викна след него милозливата Валентина Степановна. — Върнете се обратно!
	Но Холмогоров вече слизаше по стълбите, подпирайки се на любимия си бастун. Веднага щом вратата на апартамента на Пчьолкини се затвори, го връхлетя блажена тишина. В смисъл, че телевизорът на Павел Викторович, естествено, гърмеше както винаги, но във входа беше относително тихо. Обзе го чувството, че най-сетне е замлъкнал столетният грохот на стотици парни чукове!
	Той излезе от входа и тръгна покрай блока на Пчьолкини, потропвайки с бастуна. До магазина за хранителни продукти, който бе разположен на първия етаж и в мазето на сградата, беше паркиран зил. Двама хамали измъкваха от мазето тежки чували и ги товареха в камиона. До кабината му пушеше цигара висок кавказец с мустаци и чанта в ръка, който имаше вид на експедитор или стоковед…
	— Мъкнете ли, мъкнете, а, младежо? — пошегува се академикът, тъй като преди два дни беше видял как същите тези хамали примъкват чувалите към мазето.
	— Това е в повече — отвърна му със странна фраза кавказецът, който кой знае защо говореше с украински акцент, — не е нужно чак толкова.
	Но Холмогоров не го чу. Почуквайки с бастуна си, той се приближи до мемориалната дъска, която висеше на стената на блока. Спря пред нея и прочете текста, присвивайки очи. От надписа на таблото се разбираше, че разузнавачът Аврам Яковлевич Гуриевич, на когото бе кръстена тази улица, геройски загинал през четирийсет и първа година в тила на фашистите край Москва.


	В хола на Пчьолкини телевизорът както винаги гърмеше — предаваха последните новини. Правозащитните органи в лицето на най-добрите следователи от Московската следствена служба бяха завоювали поредната си голяма победа.
	В резултат на операциите „Залавяне“ и „Сирена“ най-сетне бяха открити костюмите на изпадналия в немилост главен прокурор Шкуратов! На бившия главен прокурор!
	„Остана да направят само още една дреболия — помисли си ядосано Павел Викторович, — да докажат, че тези парцали са купени за сметка на държавата, и с корупцията в Русия веднъж завинаги ще бъде свършено!“
	Пчьолкин въздъхна и превключи на друг канал, за да не се разстройва. По-добре беше да гледа някоя сапунена опера, отколкото този важен роден сериал за прокурорите и проститутките…


	Старият охлузен шевролет, с който Азиз и Юсуф стигнаха до улица „Гуриевич“ кой знае защо предизвика подозрение у милиционерския патрул на входа на Москва. Ченгетата провериха документите и на двамата, включително и на колата. Книжата бяха напълно редовни, а за да не губи напразно време за обяснения с представителите на властта, Юсуф, който седеше зад волана на колата, предварително бе сложил в тях една зелена банкнота. Пропуснаха ги да минат без забележки.
	Те цял ден се мотаха из Москва, а привечер Азиз нареди да го откарат на улица „Гуриевич“. Той не можеше да се лиши от удоволствието да види с очите си планирания взрив. Толкова усилия, пари и време бяха вложени в подготовката му. Щеше да има какво да разказва на децата си!
	Отдавна вече се бе стъмнило и улица „Гуриевич“ беше обляна от ярката оранжева светлина на уличните лампи. Юсуф спря шевролета в пресечката срещу заредената с взрив жилищна сграда. Излезе от колата, извади от багажника видеокамера и я прикрепи към вратата на колата със специален механизъм. Именно там, или по-точно в мазето точно под центъра на фасадата, бе заложено взривното устройство.
	Азиз си представи летящите във въздуха основи на сградата, около които в момента бяха натрупани чувалите с хексоген. Ами ако сметките им не бяха верни и вместо ефектен взрив се получеше само малък фойерверк? Не, това не беше възможно, количеството на взрива бе твърде голямо. Те не пестиха от „захарта“!
	Азиз се настани удобно, погледна към часовника си, а сетне — и към Юсуф. Той го разбра без думи, обърна се и извади от чантата, която бе оставил на задната седалка, малко електронно устройство, което приличаше на мобилен телефон. В паметта му беше вкарана комбинацията от цифри, която щеше да задейства взривното устройство в мазето на блока.
	Щом взе в ръцете си тази малка машинка на смъртта, Азиз усети как сърцето му ускорява пулса си. Той повече от всичко на света обичаше тези последни минути преди терористичния акт, когато човек се изпълваше от чувство за собственото си всемогъщество, когато, подобно на Бог, се превръщаше във властелин на човешкия живот. В този миг само той можеше да реши дали да го прекъсне, или да позволи на тези нищо неподозиращи буболечки да поживеят още малко.
	Да, в картината на взрива и други катастрофи имаше нещо омагьосващо. Неслучайно целият свят толкова жадно гледаше американските екшъни с взривове и катаклизми. Хората бяха готови да дадат доста пари, за да видят хаоса на разрушението, чуждата болка и страданието.
	И най-вероятно в същия този миг много от обречените на смърт обитатели на блока зад тези стъкла седяха пред екраните на телевизорите и се любуваха на взривовете в холивудските екшъни от сорта на „Кинг Конг“ и „Денят на независимостта“.
	Навремето Азиз също гледаше с интерес такива филми, макар това да бе грях. Истинският мюсюлманин не биваше да се докосва до нищо американско дори с поглед! Е, освен до оръжието им, може би.
	Но сега тези филми му се струваха смешни и наивни. Той отдавна бе разбрал, че всички тези специални ефекти в киното са като да правиш секс с презерватив. Просто и дума не можеше да става за сравнение!
	Сега повече му харесваше да наблюдава катастрофите в реално време. И най-важното бе, че той предпочиташе сам да подготвя и осъществява това „риалити шоу“, както се изразяваха американците. Ето какво предизвикваше същински кеф и никакви наркотици не можеха да го заместят! Азиз се усмихна и натисна копчето. В резултат от нахлулия в кръвта му адреналин взривът избухна първо в него.
	В същия миг се разнесе силен звук, приглушен от стените на мазето, след това мозайката от светещи прозорци угасна и се чу грохот от падащи стени и покривни конструкции. Моментално завиха и алармите на паркираните на улицата коли. Те първи възвестиха тревога, разкъсвайки нощния въздух с отчаяните си викове за помощ.
	Взривната вълна разтърси и шевролета. Стъклата на съседната сграда се пръснаха на парчета. От избитите прозорци започнаха да надничат изплашените обитатели, които жестикулираха, сочейки с ръце към взривеното здание.
	Средата на сградата изчезна и сега на нейно място се кълбеше огромен облак прах, осветен от оранжевите светлини на уличните лампи. Крайните входове бяха оцелели като по чудо и отвътре приличаха на разчупена от гигантска ръка пчелна пита. След минута пламна газта от разкъсаните от срутването тръби и кълбетата прах и дим, които се вдигаха към небето, станаха още по-ефектни…
	„Прекрасно — помисли си Азиз, — на филмовата лента всичко това ще изглежда още по-убедително. На Кемал сигурно ще му хареса…“
	Азиз беше щастлив, изпитал бе нещо като оргазъм.


	Павел Викторович беше надул звука на телевизора докрай, седеше в креслото и гледаше „Спешно отделение“. На екрана покрай един смачкан от катастрофа мерцедес се суетяха пътни полицаи и лекари от „Бърза помощ“. В момента тъкмо измъкваха безжизненото тяло на пострадалия и го слагаха на носилката.
	— Всички да пукнете дано… — успя само да каже Пчьолкин. Имаше предвид новобогаташите.
	Изведнъж блокът се разтресе. Подът се наклони на една страна като палуба, стените се приближиха една към друга. Парчетата паркет със скърцане започнаха да се изтръгват от пода и да подскачат като живи. Всичко това се случваше едновременно и много бързо, тъй че Павел Викторович дори не успя да разбере какво става. Но в него сработи инстинктът на фронтовака разузнавач.
	През четирийсет и първа той беше на двайсет години, ала за година и половина успя да влезе в не един бой и да изпие до дъно чашата на фронтовия живот. И в този момент Пчьолкин дори забрави за преклонната си възраст и се хвърли към вратата на коридора като спринтьор, но подът започна да се изплъзва изпод краката му, сякаш бе заледен хълм. Под него вече имаше пропаст. Той увисна на прага на коридора, опитваше се с пръсти и крака да се задържи да не се изплъзне надолу към разтворилия се под краката му ад.
	Последното, което запомни, беше крясъкът на Валентина Степановна. Тя с неподозирана сила го сграбчи за колана и яката на ризата и, отстъпвайки назад, го издърпа в коридора. Сърцето му се сви, сякаш някой много силно го стисна в юмрука си, той изпита непоносима болка и изгуби съзнание…
	Когато Пчьолкин отвори очи, установи, че лежи по гръб под една косо надвиснала панелна плоча. Болката му бе намаляла. На пода до него седеше Валентина Степановна и беззвучно плачеше. Никога досега не му бе изглеждала толкова стара, толкова мъничка, съсухрена, жалка и нещастна. Дори когато погребваха единствения си син. А беше много по-млада от него! Човек не забелязваше промените, когато живееше с някого.
	Ех, Витя, Витя… Павел Викторович изпита ужасна обида. И защо ли Бог, ако все пак съществуваше, бе запазил техния живот, а ги бе лишил от сина им? Щеше да е много по-добре, ако бе постъпил обратното… Пък и нямаше никакъв Бог, иначе той не би допуснал всички тези безобразия.


	Газта долу се взриви, блъвна жега и руините се срутиха като къщичка, направена от карти, заглушавайки последните викове на старците.
	Те загинаха до един — всички обитатели на блока.
	И праведните, и грешните. И умните, и глупавите. И обичащите, и мразещите.
	Тях вече ги нямаше.
	Животът им бе прекъснат.
	Те вече нищо нямаше да поправят, никого нямаше да осъдят и нямаше да поискат прошка от живите…


	34.

	Шмит научи за взрива на улица „Гуриевич“ едва на другия ден сутринта от новините по телевизията. Той, както и всички, които чуха за това злодеяние, беше страшно потресен. Никой не очакваше, че врагът ще нанесе поредния си удар по столицата на Русия. Или, по-точно, никой не вярваше, че това по принцип е възможно, макар че след взрива в Дуйнакск следваше да се очаква нещо такова. В списъка на загиналите той видя фамилията на родителите на Пчелата, но Холмогоров не беше споменат в него.
	Първото нещо, което направи Дмитрий, бе да извика началника на службата си за охрана Коля и да му нареди да разбере какво се е случило с Юрий Ростиславович. Те се разбраха, че Шмит ще чака съобщението му във фонд „Реставрация“. Коля не се появи цял ден. Чак късно вечерта се обади по телефона и каза, че пътува към офиса.


	След като излезе от Пчьолкини, академик Холмогоров тъй и не пое към апартамента си, в който се водеше, че живее. Пък и не биваше да се връща там. Вътре вероятно го очакваше онзи престъпник с вид на нерез и маниери на мутра.
	Единият вариант бе да замине за вилата си, но след като провери съдържанието на джобовете си, академикът се убеди, че не разполага нито с пари, нито с документи. Те бяха останали у Пчьолкини, за разлика от напълно излишните в тази ситуация ключове от жилището му. „И за какъв дявол хукнах посред нощ…“ — самосъжали се той. Но не му се щеше да се връща обратно.
	След като изпрати с поглед отдалечаващия се камион, натоварен с чували, Холмогоров вдигна яката на шлифера си и се отправи по пешеходната пътека към тополите от другата страна на улицата, където в двора на блока близнак на онзи, от който той току-що бе излязъл, имаше детска площадка с катерушки и пейки. Той седна на една от тях и потърси с очи прозорците на Пчьолкини. Павел Викторович сигурно седеше пред телевизора и ругаеше правителството. Холмогоров се загърна с шлифера си, нахлупи шапката над очите си и задряма.
	Присъни му се самият Господ Бог от Стария завет. Като на това отгоре двамата с него висяха над една черна, напълно беззвездна бездна, облечени в черни космически скафандри, които приличаха на рицарски доспехи, а забралата им бяха вдигнати. Той усети с кожата на лицето си приятен хлад. Гравитацията напълно отсъстваше и това пораждаше в него чувството за изумителна свобода… Холмогоров най-много се изненада от пълната липса на светлина и че въпреки това той вижда Бог. Като физик, академикът осъзнаваше, че това е невъзможно.
	— Искаш ли да ти покажа Големия взрив? — попита го Йехова, но сърцето на Юрий Ростиславович кой знае защо болезнено се сви от лошо предчувствие…
	Той поиска да извика, че в никакъв случай не иска го да види, но някъде от далечината го облъхна горещина, Големият взрив отнесе шапката от главата му и го притисна към облегалката на пейката. Една вълна от пясък и прах засипа лицето му.
	В същия миг от всички страни се разнесоха звуците на задействаните аларми на автомобилите. Той отвори очи и видя на мястото на блока на Пчьолкини плътни кълбета прах…


	Когато Юрий Ростиславович, а след него и Коля, понесъл бастуна му в ръка, влязоха в офиса на фонд „Реставрация“, Шмит се стъписа най-много от това, че старият Холмогоров се движи като сомнамбул. По вида му личеше, че не се ориентира нито във времето, нито в пространството, все едно се намираше някъде далеч оттук. Шмит хвърли един въпросителен поглед към Коля и онзи многозначително завъртя пръст до слепоочието си.
	— Къде го откри? — полюбопитства смутеният Дмитрий.
	— В ченгесарницата на улица „Гуриевич“, бил без документи, а участъковият го намерил на улицата. Ченгетата се опитали да изяснят кой е и какъв е и да вземат показанията му, но той напълно е изключил, нали виждаш. Наложи се да им бутна рушвет, защото не искаха да го пуснат. Викам им, а бе, защо ви е още едно главоболие, и то точно сега? А пък те ми обясняват, че той бил важен свидетел…
	И двамата погледнаха едновременно към академика, който стоеше с апатичен вид насред стаята.
	— Какво ще правим? — попита Коля и остави на масата връзка ключове. — Това е всичко, което носеше със себе си.
	— Това са ключовете от апартамента му — досети се Дмитрий. — Хайде да направим така — да вземем стареца и да отидем у тях на Ленински проспект. Утре ще му намерим една болногледачка и ще организираме грижите за него. А тази нощ ще оставим там някое от нашите момчета, например, Милонов. Няма да зарежем дядото я…


	35.

	Директорката на интерната „Хвойнов бор“ Шубина реши, че няма защо да травмира децата с кошмарните подробности от взрива в жилищната сграда на улица „Гуриевич“. И без това първите репортажи, които разрешиха на учениците да видят, предизвикаха истерия у момичетата.
	Централните телевизионни канали бяха изключени, а по кабелните вместо новинарски емисии непрекъснато излъчваха филми — предимно комедии и фентъзи. В час учителите затрупаха децата с лавина от задачи. Най-доброто средство срещу мъката и тревогите беше работата.
	Занятията тук, както и в другите учебни заведения, вървяха по програма, като по смазани релси. Но все пак на това място релсите бяха по-различни. И сякаш водеха някъде нагоре. Лариса Хенриховна не се уморяваше да повтаря на колегите си:
	— Днес вие обучавате онези, които утре ще определят заплатата ви и ще отпускат пенсиите ви. И за да не си блъскате главите после, сега ги обучавайте така, че след години да им се иска да ви дават колкото се може повече!
	И директорката на интерната подкрепяше тази концепция с едно универсално средство: жестока, но честна вътрешноучилищна конкуренция.
	Ефектът от думите й не беше чак толкова голям, колкото й се искаше. Но все пак ефект имаше. Дори изцедените от държавата даскалици бяха в състояние да стъпят на конкретния пример и да осмислят взаимовръзката между качеството на своята работа и заплащането за нея.
	Всички задължителни и незадължителни предмети: руски език, английски език, математика, физика, семейна и делова психология, основи на правото и прочее предмети, във всеки клас се преподаваха най-малко от двама учители по избор. А изпитите са извършваха от комисия, в която влизаха поканени отвън известни педагози и учени.
	И учащите се, които знаеха, че от правилния избор на преподавателя зависи оценката им, а следователно и парите им във вид на шишарки, както и степента на свободата и привилегиите им, посещаваха часовете на онези, които преподаваха по-добре: по-ясно, по-интересно и по-достъпно.
	Така че колкото повече ученици имаше един учител и колкото по-високи бяха техните оценки, толкова по-голяма беше заплатата на съответния преподавател, а колкото по-малко бяха те, толкова по-вероятно бе той да бъде уволнен. Такива бяха суровите закони на конкуренцията. От друга страна, ако някое от децата хем не се учеше добре, хем пречеше на другите да се учат, то биваше безмилостно изключвано под някакъв благовиден предлог от сорта на невероятна надареност да рисува, заради която веднага трябваше да бъде преместено в художествена академия.
	При тези толкова сурови условия не беше лесно да се намерят учители. В по-голямата си част абсолвентите от педагогическите институти предпочитаха да висят на мизерните си заплати в държавните училища, а не да се блъскат и да изкарват пари там, където това беше възможно.
	Ала ако някой се приспособеше към условията на „Хвойнов бор“, за него това място се превръщаше в роден дом в пълния смисъл на понятието, независимо дали ставаше дума за учител, или за ученик…


	Макар да беше съвсем малък, а Иван бе почти най-малкият от учениците, той бързо усвои тукашната специфика.
	И след като получи отказ от директорката, пред която се самопокани за неин куриер, той започна да досажда на наставниците с въпроса защо Лариса Хенриховна не го е наела на работа?
	Младият хитрец не правеше това публично, по време на часовете. Той не искаше съучениците му да го възприемат като неудачник, който винаги и за всичко получава отказ. Иван причакваше преподавателите в коридора или в двора, задаваше въпроса си, гледаше ги изпитателно в очите и чакаше отговора им. Но кой знае защо те като един се измъкваха от този отговор.
	Учителят по психология — много мил и добър чичко с брада, която стигаше до под кръста му като на Карабас Барабас, го погледна дружелюбно от висотата на своя двуметров ръст и му се усмихна:
	— Всичко зависи от това как ще поставиш въпроса. Не е изгодно да се взема на работа човек, който поставя въпроса по този начин, разбираш ли?
	Ваня се нацупи:
	— А как да го… Как трябва да го поставя?
	— Дълго е за обяснение, а сега съм в междучасие. Попитай съучениците си от по-горните класове — посъветва го брадаткото и се отдалечи, подсмихвайки се под мустак, защото си помисли, че момченцето е на верен път, но просто трябва сам да си изясни онова, което го интересува.
	Аха — „попитай“. Иван вече знаеше, че тук за всичко бе прието да се плаща и пак да се плаща. Никой нямаше да му дава консултации за едното благодаря. Или щяха да му поискат шишарки, или щеше да му се наложи да измие клозета вместо някого. Тук принципът беше такъв: щом не можеш да работиш с главата си, работи с ръцете си.
	Иван си избра едно място близо до козметичния салон, клекна до стената и започна да чака. А щом се спря на една от по-големите ученички, която на външен вид изглеждаше много добра по характер, Ваня подсмръкна и разтърка очите си с юмруци. Ала набелязаната дебела девица с кръгло лице мина край него, без дори да го погледне. За сметка на това до Иван клекна мургаво, дребничко и кльощаво момиченце, което приличаше на Каркуша от детското предаване:
	— Защо клечиш тук и се опитваш да разчувстваш хората? — поинтересува се тя.
	— Не зная как да задам правилно един въпрос — обясни й Иван и моментално престана да се преструва.
	— И какъв е този въпрос?
	— Защо не ме взеха на работа?
	Той обясни какво се е случило и погледна с надежда към по-голямата ученичка.
	— Ясно. А на теб какво ти харесва повече — да изпросваш шишарките или да ги печелиш с труд?
	— Не зная — призна си Ваня, след като помисли малко.
	— Е… Добре, да вървим. — Тя го хвана за ръка и го заведе до разписанието на часовете.
	— Ама че си задръстен — каза му осъдително момичето. — А според теб кой трябва да знае това? Общо взето, ето как стоят нещата, виж, след пет минути в десети „А“ клас започва семинар на тема „Законът на Парето и чувството за отговорност“. Ако послушаш малко, може и да разбереш за какво става дума. Още повече, че тази лекция я изнася Лариса Хенриховна. Тя разрешава да я посещават свободно. А сега ме извини, но аз трябва да бързам.
	— Как се казваш?
	— Галя Нагоева.
	— Благодаря ти, Галя — викна Иван подире й.
	Той разполагаше с още малко време. Намери кабинета, без да бърза, изчака, докато десетокласниците заемат местата си и едва след това се настани на едно свободно място на втория чин до прозореца. Оттук едрите ученици не му закриваха дъската и учителката. Този път Лариса Шубина носеше тъмносин костюм тип „Маргарет Тачър“.
	— Здравейте, полузверове полубогове! — викна директорката, нахлувайки в класната стая едновременно със звънеца за влизане в час.
	Тя развеселено погледна учениците, които станаха прави за поздрав, и продължи:
	— Седнете. Няма да губим време, защото то и без това не ни достига. Е, кой ще припомни формулата на Парето? Десет шишарки. — Тя взе показалката от стола и прониза въздуха с нея като с шпага по посока на дребно и дебело момче. — Кажи ти, Нившиц.
	— Това е законът за съотношението на причините и следствията, който гласи, че голямото винаги се определя от малкото. Например, по-голямата част от финансите винаги е концентрирана в ръцете на по-малка част от населението.
	— М-да… а по-точно? — намръщи се учителката. — Кой може да го формулира по-конкретно? Я кажи ти… Батина!
	— Отговорността върви по низходяща линия: колкото повече са хората, толкова по-малка е отговорността. И обратното. И още — в задачата трябва да се откроява най-същественото нещо и именно то да се решава.
	— М-да, добре казано. Но не е много ясно за какво става дума. Кой ще ни го обясни по-достъпно? Сакамада? Я се опитай да отговориш?
	— По емпиричен път Парето е извел формулата „двайсет на осемдесет“ — каза скорострелно едно хубаво момиче с източен произход. — Двайсет процента от причините определят осемдесет процента от резултатите. На практика това означава следното: двайсет процента от работещите извършват осемдесет процента от работата. Двайсет процента от служителите създават осемдесет процента от проблемите. Двайсет процента от клиентите дават осемдесет процента от приходите. Двайсет процента от населението владеят осемдесет процента от богатствата на страната. И така нататък — навсякъде и във всичко.
	— Браво. Десетте шишарки са твои. — Лариса Хенриховна разреши с жест на момичето да седне. — Но каква е практическата полза от това? Кажи ни ти, Тасиянов.
	— Ако знаем този закон, правилно ще разпределяме ресурсите. Тъй като двайсет процента от данъкоплатците плащат осемдесет процента от данъците, значи, за да се увеличат постъпленията в бюджета, на първо място трябва да се създадат благоприятни условия точно за тези двайсет процента от населението. Тогава и останалите осемдесет процента ще се почувстват по-добре. Това е в техен интерес, макар те да не го осъзнават!
	— Добре, седни си. А кой ще ми каже как…
	Ала високото яко момче с бистър честен поглед на име Тасиянов не седна, а обидено попита:
	— Ами шишарките?
	— Какво шишарките?
	— Как какво? Когато някой трябва да отговори, прави го Тасиянов, а когато някой трябва да получи шишарки, това е Сакамада, така ли? Не е честно!
	— О, извинявай. И ти ще получиш десет шишарки. Така става ли? Седни. Но ще си позволя да ви напомня, че темата на нашия урок е „Законът на Парето и чувството за отговорност“. Някой може ли да ни обясни какво общо има с всичко това отговорността? Ще ви подскажа малко. Законът на Парето е природен закон. Тази формула действа във всяка страна и при всеки обществен строй. А отговорността е субективно чувство и нещо толкова неуловимо и ефимерно, колкото е една хвърчаща пеперуда. Но едновременно с това от него — от чувството за отговорност, често зависи и решаването на чисто материални проблеми. Как да съвместим тези неща: аритметиката и емоциите? Е, кой може да ни каже нещо по въпроса?
	— Аз зная как, аз! — подскачайки нетърпеливо от чина, вдигна ръка един грижливо сресан рус малчуган.
	— Кажи, Тодорковски.
	— Чувството за отговорност е като музикален слух. Значи, според закона на Парето, при двайсет процента от хората то по природа е толкова добре развито, че се реализира от само себе си, а при осемдесет процента от тях е слабо развито. Затова повечето хора обичат да прехвърлят отговорността на другите. Те са като щурци, които пропиляват цялото лято, а след това през зимата си смучат пръстите и мечтаят да ограбят мравките!
	— И какво от това? Така се осъществява естествен подбор на мравките, които трябва да могат да се защищават — възрази Лариса Хенриховна.
	— Ами такова, че ако повечето народи си изберат за лидери безотговорни щурци, те ще ограбят, унищожат и натикат в затворите всички работещи мравки, а държавата ще се превърне в лесна плячка за вътрешните и външните врагове.
	— Това е интересна мисъл. Добре, получаваш десет шишарки. Клопонин, може би ти ще допълниш нещо?
	— Безотговорността също е проява на закона на Парето — стана от мястото си слабо чернокосо момче, което имаше вид на отличник. — Повечето хора… а бе, не са много умни. Те винаги и за всичко имат оправдание за себе си и на това отгоре обвиняват другите. Най-лесно е да делиш хората на глупаци, крадци и негодници. Понеже това обяснява всичко! Ако не е едното, ще е другото, ако не е другото, ще е третото! Такива хора живеят на принципа „навсякъде около мен има врагове“ и точно по тази причина не могат да постигнат успех в живота.
	— Много добре разсъждаваш — похвали го учителката. — Но как да определим кой човек е отговорен? Нека това ни обясни нашият гост днес — и Лариса Хенриховна посочи с показалката към Ваня, който не помръдваше от мястото си. — Ти разбра ли нещо от това, което обсъждаме днес? Кой човек е отговорен и с какво той се различава от останалите хора?
	— Той има пари! — изведе за себе си формулата на Парето Иван Белов.
	Целият клас избухна в смях, а най-силно от всички се смееше Лариса Хенриховна.
	— Това не е задължително — каза тя, бършейки избилите в очите си сълзи. — Пари може да спечели и всеки бандит. Да ограби някой бачкатор в тъмната пресечка, а сетне да заяви, че сам ги е натрупал с тежък труд. Кой знае по какви признаци и характерни речеви конструкции може бързо да се разпознае безотговорната личност? Имайте предвид, че отговора на този въпрос ще ви свърши много добра работа при избора на приятели и служители. Ще кажеш ли, Болтанин?
	— Те такова… — почеса се по тила момчето с издължено лице, — те казват: чашата се счупи.
	— Много точно наблюдение. А какво ще каже отговорният човек?
	— Аз счупих чашата. Без да искам.
	Класът се оживи. Учениците вдигаха ръце и крещяха един през друг:
	— Такива хора казват: малко ми плащат!
	— Всички наоколо крадат!
	— Аз съм беден, защото съм честен!
	От всички страни се сипеха характерни за неспособните да носят отговорност хора назидания и обиди…
	И Ваня се навъси. Той разбра къде се крие същността на неговия проблем. Беше правилно да попита не защо не ме взеха, а защо аз не успях да постигна това! Ала отговорът на въпроса защо не бе успял, си оставаше загадка за него. Иван се разсея и погледна през прозореца. И застина с отворена уста. Навън един много познат човек се опитваше да се защити от тримата охранители на интерната, облечени в черни униформи. Иван се вгледа и затаи дъх: те биеха с гумени палки неговия баща!


	36.

	Цяла нощ Белов лежа върху мокрия от кръв под. Беше много студено, а той бе само по една съдрана на няколко места риза и дънки. Преди да си тръгне, Осман му обеща, че ако през нощта не се вразуми и не започне да им съдейства, ще го сполети съдбата на Нагоев.
	Той не му развърза ръцете. Призори те изтръпнаха до такава степен, че Саша престана да усеща пръстите си и малко се паникьоса. Така като нищо можеше да стигне и до гангрена. Лежеше до стената, там, където, подът беше малко по-сух. Сега върху него добре се виждаше кървавата пътека. Беше следата, която остана, след като Адам и Юсуф извлякоха тялото на Нагоев от килията.
	Стените на килията бяха грапави и въжето можеше да бъде протрито на тях, но сякаш напук никъде не се виждаше нито една издатина. Той погледна бидона, който Осман бе забравил. Пластмасовият съд също не ставаше за тази цел. Помещението нямаше прозорци и се осветяваше от лампата в монтираната на стената плафониера. На Белов най-много му хареса, че инсталацията е открита. Кабелът бе доста дълъг и дебел. Ако се свалеше от стената, дължината му вероятно щеше да е около три метра. Само че какво можеше да му даде това и как да се възползва от него?
	Размишленията му прекъсна скърцането на прозорчето на вратата.
	— Саша, как си? — чу той гласа на Земфира.
	— Добре, благодарение на молитвите ти! Дълго биха го с крака железни, после го очистиха завчас — изпя Белов по мотивите на „Мурка“. Опитваше да си придаде бодрост, макар изобщо да не му беше до шеги.
	— Чакай малко, ей сега ще ти донеса нещо за хапване — подвикна Земфира и той чу тропота на отдалечаващи се стъпки.
	След около три минути вратата на килията се отвори. Земфира донесе една пазарска чанта и свитък вестници, за да ги постеле на пода, който бе покрит с кора засъхнала кръв. Облегнат на стената, Саша мълчаливо наблюдаваше тези приготовления. Този път неговата работодателка носеше черна пола до петите, същия цвят блуза с дълги ръкави и кремава забрадка, която плътно покриваше косата й. Когато завърши приготовленията си, Саша дори не помръдна.
	— Какво, няма ли да ядеш? — попита учудено момичето. — Хапни си, трябва да възстановиш силите си! Ще имаш нужда от тях!
	Белов се усмихна скептично и вдигна на равнището на лицето си посинелите си ръце с подпухнали пръсти. Земфира ахна и погледна Саша жалостиво. Тя извади от чантата си обикновен кухненски нож и се опита да разреже въжето около китките му. Не успя да го направи веднага, но все пак се справи.
	Той започна с всички сили да търка дланите си една в друга, но продължаваше все така да не ги усеща. Сякаш не бяха неговите ръце. Тогава Земфира започна да му помага: да масажира китките му и да размачква основите на пръстите му. Нямаше кой знае какъв ефект. Дори след всичко това опитите му да вземе парче хляб или да поднесе към устата си чаша вода не доведоха до нищо. Наложи се девойката да го храни като малко дете. Сърцето й се късаше от жал.
	От разговора си с Азиз тя бе научила, че след като взриви интерната, той се кани да ликвидира Белов, независимо дали ще им каже къде е куфарът и ще им предаде контактите и сметките си в банката. Ставаше дума за елементарно спазване на правилата на конспирацията. А това беше технологията, която трябваше да се съблюдава от всеки човек, тръгнал по пътя на терора. Но тя беше уверена, че всичко ще свърши добре.
	— Саша — каза умоляващо Земфира, — какво ти коства, кажи им всичко, което искат. А аз ще измисля нещо, ще ги убедя да те пуснат, честна дума.
	Белов я погледна, сякаш е кръгла глупачка. Нима тя наистина си мислеше, че означава нещо за тези хуманисти със зелени превръзки? Беше странно, че ислямистите и еколозите от движението на „зелените“ използваха един и същ цвят. Дори целта им в известен смисъл беше една и съща — Грийн Пийс. Не, въпреки това смисълът беше различен. „Зелените“ не убиваха, а спасяваха всичко живо!
	Така и не й отговори нищо. По израза на лицето му Земфира разбра, че разговорът е приключил. По бузите й се търкулнаха сълзи, които тя дори и не си помисли да избърше. Хлипайки като дете, момичето събра остатъците от храната в чантата и излезе бързешком от килията.
	Веднага щом вратата се затвори с грохот след нея, Саша стана от мястото си до стената, изчака кръвообращението му да се нормализира и започна да разглежда разхвърлените по пода вестници.

	На първи януари двехилядната година всички компютри на планетата ще излязат от строя. Целият делови свят ще потъне в електронен хаос…
	Плащат с фалшиви долари за зелето на стопанство в град Арски в областта на Татарстан…
	Ръководството на телевизионното предаване „Кукли“ продава приключилото своята роля гумено копие на президента… Началната цена е 4600 долара…
	Рубла за заврънкулката на листа за абонамент — много или малко е това?
	Величайшото откритие на господин Жириновски гласи, че идеалният президент на Русия е Иван Грозни, Пиночет и Бисмарк, събрани в един човек!
	Взривовете на улиците „Каширска“ и „Гуриевич“ отнеха стотици човешки животи!

	По дяволите! Саша скокна от земята и се защура из килията. След това започна яростно да рита с крака вестникарските страници по пода. Някъде там загиваха хора, а той не можеше да направи нищо! Дори не можеше да се обади по телефона на Веденски или Шмит, за да ги предупреди за вероятността да бъде взривен някакъв интернат край Москва.
	Стоп! Какъв смисъл имаше от това самобичуване, глождене и терзания? Трябваше да действа, да се измъкне от тук на всяка цена, дори с цената на живота на Земфира. Нима нейният живот струваше колкото сълзата на едно дете. Това беше въпросът.
	Саша се приближи до лампата на стената. Обикновено слагаха такива осветителни тела в гаражите и служебните помещения…


	Генерал Хохлов отдавна не се бе срамувал толкова много, чак до сълзи! Може би от детството си, когато майка му го напердаши за последен път заради някаква дребна лъжа.
	Когато му се обадиха от Кремъл и му съобщиха, че премиерът Батин иска да го види, Андрей Анатолиевич предположи, че ще стане дума за взривовете на жилищните сгради и че този разговор ще е безкрайно неприятен за него, ако не и нещо по-лошо!
	Парадоксът се състоеше в това, че главата на правителството се отнасяше към Хохлов деликатно, дори го щадеше. Батин не го наруга публично на неотдавнашното събрание на силовите структури в Кремъл, посветено на терористичните актове, където всички получиха по един зад врата или, по-точно, по пет-шест зад врата.
	Не, той извика възрастния заслужил генерал на килимчето при себе си и ето, вече половин час разбиваше психиката му с благородството си. Андрей Анатолиевич бе изрекъл всичко в своя защита, както и в защита на отдела си и вече бе принуден да се повтаря.
	Той бе представил показанията на свидетелите. Бе показал случайно направения видеозапис, открит от Воскобойников, на който Азиз бе заснет на улица „Гуриевич“ горе-долу по същото време, по което бе избухнал взривът. И освен това бе показал разшифрования изтеглен от интернет запис на взрива на същата улица, изпратен от неустановен компютър на електронния адрес на известния турски екстремист Кемал.
	Но той нямаше отговор на най-важния въпрос: къде се намира базата на терористите и какъв е съставът на ударната група…
	Най-сетне на Батин му омръзна да наблюдава мъките на генерала. Той стана, заобиколи малката маса, която ги разделяше, прекоси кабинета и спря до големия тържествен портрет на Петър Първи, който красеше стената срещу прозореца.
	— Знаете ли, Анатолий Андреевич — обърна се премиерът към Хохлов с доброжелателна усмивка, — макар и тиранин, нашият управник и бащица Пьотр Алексеевич е бил изключително остроумен човек. Та по тази причина към края на царуването му неговата държавна програма страшно много, направо невъобразимо се опростила. „Бог и тайна полиция, това е всичко, което е нужно на Русия“, казал той. Как ви се струва? — Батин погледна генерала в очите, сякаш го подканяше да сподели възхищението му от царя-революционер.
	Хохлов кимна мълчешком, без да разбира особено накъде бие доскорошният му шеф. Батин продължи:
	— Разбирам вашите трудности. За толкова кратък срок просто е невъзможно да внедрите свой човек в дълбоко законспирираната мрежа на терористите. За това трябва време, както трябва време и за разработката на самите участници в терористичните формирования. Но нали ние с вас познаваме общите принципи на функциониране на дълбоко законспирираните ядра. Хайде да помислим къде ние с вас бихме си направили укритие, ако бяхме на тяхно място?
	Хохлов имаше готов отговор на този въпрос, непрекъснато мислеше за това.
	— При всички случаи няма да е в Москва. Тук нашите силови структури държат всичко под контрол. Тук терористите могат да се събират в някоя тайна квартира преди акцията. Но милицията постоянно проверява новопристигналите в града, а съседите и участъковите бдят и съобщават, когато се появят подозрителни личности. Та нали в милицията бяха постъпили съобщения за лъжетърговците на улица „Гуриевич“ от обитателите на блока, само че там никой не реагирал. Тъй че те най-вероятно са се настанили близо до Москва в радиус от двайсет-трийсет километра от околовръстното шосе. Предполагам, че са базирани в посока към Петербург или Дмитров.
	— Защо мислите така? — заинтригува се премиерът.
	— Защото взривовете избухнаха в южната част на града. Едва ли ще започнат да пакостят там, където живеят.
	Хрумна му една популярна поговорка, която той не се реши да произнесе на глас от естетически съображения: не сери, където живееш и не живей, където сереш. Но Батин най-неочаквано се усмихна и без изобщо да се притеснява, цитира същата поговорка на глас.
	— Съгласен съм с вас — продължи невъзмутимо той. — Освен това пунктът трябва да е в населено място с добра комуникационна структура и да има едновременно и автобусна мрежа, и магистрала, и железопътен възел. Мисля, че в посоката, за която споменахте, има не повече от четири-пет точки, който напълно отговарят на посочените изисквания. И, знаете ли какво, проверете тази версия и ме дръжте в течение. Можете да ми се обаждате по всяко време, ще предупредя секретарките. Да, и размножете снимката на Азиз, нека милицията запомни лицето му.
	Батин протегна ръка на генерала, в знак, че аудиенцията е приключила. Когато потният, сякаш бе пробягал четирийсет километра, Хохлов излезе от кабинета, премиерът едва забележимо се подсмихна зад гърба му: сега генералът щеше да изрие земята с четири копита. Току-виж изровил нещо…


	37.

	Осман слизаше към мазето, където беше Белов, в най-прекрасното си настроение. Само мисълта, че сега ще очисти този московчанин, който им създаде такива неприятности, повдигаше тонуса му до небесата. Не, Белов нямаше да умре веднага, а бавно, с мерак, по план и след като хубавичко се помъчи. Той честно си го бе заслужил. А освен това, преди смъртта щеше да му се наложи да изпълни и арията на клеветата. И щеше на драго сърце да разкаже къде се намира пещерата с неговите съкровища и как се отваря. Скапан Аладин такъв!
	Той си представи как Белов пълзи на колене пред него и го моли да не му отнема живота. А Осман му отрязва един след друг първо всеки пръст, после — ръцете до китките, а накрая старателно, по микрон на секунда, забива скалпела в гърлото му там, където се намира сънната му артерия…
	Но веднага щом Осман отвори вратата на килията, инстинктът му за самосъхранение се задейства. Дори изпадна в лека паника! Нещо не бе наред! В килията беше тъмно, лампата не светеше! В същия миг му се стори, че в устата му се взриви краят на някакъв нажежен железен прът, а пред очите му започнаха да кръжат искри от електрожен. Усети отвратителната миризма на горящо месо. Последното нещо, което запомни в живота си, бе как темето му се удря в бетонния под…


	Белов внимателно остави на пода кабела с оголени краища, направи крачка напред и се огледа. Озова се в същата по големина бетонна килия, каквато беше и стаята, в която го държаха затворен, но тази бе ярко осветена.
	На стената отляво имаше метална врата, която приличаше на онази, през която току-що бе излязъл. Когато лекичко я побутна напред, пантите й проскърцаха, но не много силно. Тясна дървена стълба водеше нагоре. Белов се върна при Осман и го претърси.
	Не откри в него оръжие, освен скалпел в дълъг кожен калъф. Върна се в килията си, в полумрака опипом леко преряза дебелия гумиран кабел в основата му и със силно дръпване го изтръгна от стената. Оказа се дълъг около два и половина, близо три метра. Саша направи на края на кабела малка примка, а сетне промуши в нея другия му край. Получи се нещо като ласо.
	Засега всичко, с което разполагаше, беше това ласо и скалпела. Не беше кой знае какво. Дори бе твърде малко за начало! Калъфът полетя към трупа на Осман. Садистът заслужаваше садистична смърт, но въпреки това на Белов не му бе приятно, че го е убил. Та нали се бе зарекъл да не извършва насилие, а сега отново му се наложи да убие…
	Докато Саша се изкачваше по дървената стълба, тя предателски скърцаше. Затова се движеше изключително предпазливо, стараеше се да вдига колкото се може по-малко шум. Стълбата водеше право към помещението на първия етаж. Той виждаше над себе си високия му дървен таван и продължаващата по диагонал нагоре дървена стълба. Когато очите му се изравниха с нивото на пода, спря, за да прецени обстановката.
	Както и предполагаше, никой не го очакваше. В голямата стая, която се простираше на целия първи етаж на къщата и вероятно служеше за хол, нямаше никакви мебели. Белов не можеше да определи колко етажа има къщата и колко терористи биха могли да се настанят в нея. Но по груби сметки очакваше най-малко трима-четирима.
	На килима до прозореца, който се намираше точно срещу изхода от мазето, седяха по турски в профил към него Юсуф и Адам. Лениво си разменяха реплики на неразбираем език и чистеха с парцали оръжието си. Върху един голям лист картон пред тях проблясваха наредени стоманените части на автоматите.
	За да изпълниш добре задачата си, са необходими само две неща: план на действие и минимално количество време. Време наистина нямаше. Ами планът? Първо трябваше да влезе в бой, а пък сетне щеше да стане ясно кой — кого.
	Саша хвана скалпела с дясната си ръка, с лявата стисна усукания кабел и спокойно, без да се крие, сякаш бе домакинът в тази къщата, тръгна към бунтовниците…
	Щом чу шума от стъпките, Юсуф извърна глава и видя приближаващия се към тях Саша. От изненада той изпусна частта на автомата, която държеше в ръцете си, и се вцепени. Но за сметка на това Адам реагира на звука от падналия чарк. По изражението на другаря си разбра, че се е случило нещо извънредно, което ги застрашава.
	В ръката му на мига, сякаш от въздуха, се появи пистолет. Той скокна, и се обърна с лице към нападателя.
	Но преди да натисне спусъка, Саша рязко отметна ръка назад и отпрати скалпела към него. Тънката пластина проблесна във въздуха и се впи в гърлото на Адам на сантиметър под брадичката му. Той изпусна пистолета, сграбчи гърлото си с ръце, свлече се на пода с хриптене и се загърчи в предсмъртна агония.
	Юсуф нададе кратък вик, хвърли се към падналия на пода пистолет, дори успя да го вземе и да го зареди, ала Саша използва гумирания кабел като бич и с един замах изби оръжието от плувналите в оръжейно масло ръце на бунтовника. Преди Юсуф да се опомни, Белов направи две крачки напред и с рязък удар с пета го изпрати в нокаут. Грохотът, с който той удари гърба си в дървената стена, накара Саша да се смръщи. Сега тук щяха да дотърчат всички, които се намираха в къщата!
	Той захвърли кабела, наведе се към пистолета, но не успя да го вдигне:
	— Саша, не пипай нещо — помоли го Земфира с треперещ от вълнение глас. — И сложи ръцете си на тила, но го направи много бавно. Не прави резки движения, разбра ли?
	Без да се изправя, Белов извърна глава и я погледна. Момичето носеше същите черни дрехи, но сега бежовата забрадка бе смъкната върху раменете му. Стоеше в средата на стаята и като американски полицай от филмите стискаше с две ръце пистолета, който той веднага разпозна. Единственото око на „Стечкин“ го гледаше точно в челото. По стълбата, която се издигаше точно зад гърба на Земфира, бавно заслиза Азиз. С едната си ръка той разгърна полите на черното си кожено яке, а с другата измъкна от пояса си пистолет „Берета“.
	Саша бавно се изправи и, изпълнявайки заповедта, се обърна с лице към тях. Но едновременно с това направи крачка назад и се озова върху картона с наредените върху него части от автоматите.
	— Селям, уахабити — поздрави той и отправи към Земфира най-слънчевата си усмивка. — Добре, че дойдохте, иначе щях да си тръгна по английски, без да се сбогувам с вас.
	Пистолетът в ръката й трепна. Никога до този момент Саша не й се бе струвал толкова хубав, въпреки размазаното му лице. Ластикът, с който завързваше опашката си на врата, отдавна се бе скъсал и сега гъстите му коси се спускаха по раменете му като на Владимир Ленски. Ала тя си помисли, че това изобщо не го прави женствен. А тъкмо обратното, така той приличаше на древен воин, на келт или славянин, възбуден от боя. Саша сякаш прочете мислите й и на няколко пъти дълбоко пое и изпусна въздух, нормализирайки дишането си.
	Земфира бавно свали пистолета.
	— Убий го — заповяда зад гърба й Азиз. — Той не бива да излиза жив оттук, много добре знаеш правилата на играта.
	Момичето се обърна назад, погледна към арабина, а след това — към Саша. Върху лицето й се изписа неописуема борба на чувствата, но тя намери в себе си сили отново да вдигне ръка и да насочи пистолета към Саша. По бузите й потекоха сълзи, които й попречиха да се прицели.
	Сякаш на забавен кадър, той видя как пръстът й започва бавно да притиска спусъка на пистолета и как едновременно с това тя се извръща към шефа си. Нейният изстрел се сля с изстрела на Азиз. В дървената обшивка на стълбата над главата на арабина се появи черна дупчица от куршум.
	В същия миг момичето с тих стон се свлече на пода, но Азиз не успя да натисне спусъка втори път. Белов сграбчи за дулото разглобения автомат „Калашников“, който се търкаляше в краката му, и го запрати към терориста, сякаш мяташе чук. Тежкият автомат се завъртя като бумеранг, уцели Азиз точно в лицето и го отхвърли назад върху стъпалата на стълбата.
	Белов се втурна към него, а пътьом ритна като футболист пистолета на Земфира в ъгъла, но тази предвидливост се оказа излишна. А когато Саша хвана терориста за краката и го помъкна по килима към замрялата на пода Земфира, Азиз дори не гъкна. Сега те лежаха с обърнати в противоположни посоки глави, един до друг.
	Тя дишаше тежко и хриптеше. Локвичката кръв, която се бе образувала под дясното й рамо, бързо се уголемяваше, въпреки че килимът я попиваше почти веднага.
	— И все пак ти не си тръгна по английски, без да се сбогуваш — каза Земфира с болезнена усмивка и се закашля. По бузата й се стече тънка струйка кръв от ъгълчето на устата към ухото й. — Помниш ли колко хубаво ни беше в камиона? Добре, че не им позволих да те убият.
	— А къде се намира интернатът, в който са сложили взрив? — попита Саша.
	Изведнъж той почувства такава болка на същото място, където бе ранена Земфира, сякаш му изрязваха ребро без упойка. Белов бе виждал такива рани, докато служеше на заставата, и в този момент осъзна, че момичето е обречено, изгубило бе твърде много кръв.
	Земфира така и не отвърна на въпроса му, просто продължи да го гледа с широко отворени очи, сякаш искаше да го запомни по-добре. А после рече:
	— Толкова ме боли, Саша. Сега аз ще умра и ние с теб вече никога няма да се видим. — Тя сложи ръка върху раната си и се опита да я притисна с длан. Пръстите й веднага почервеняха… — Обичам те.
	— Кажи къде се намира интернатът? — помоли я отново той. — Там има деца!
	— Те са деца на враговете, ще пораснат и ще започнат да убиват правоверните.
	Саша застана на колене до нея и сложи ръка на студеното й като на покойник чело.
	— Дяволът говори в теб, а не ти — тъжно каза той. — Дяволите карат хората да се избиват помежду си. А нашият Бог е един и същ и той повелява да се плодим и множим.
	— Бременна съм — призна му Земфира и отново се разплака. — Щяхме да имаме дете.
	На Белов му се стори, че не Азиз, а той е удареният по главата. Хвърли се към трупа на Адам, за да вземе скалпела, да разреже дрехите на Земфира и да направи нещо, за да й даде още един шанс да се спаси, да запази живота си.
	Докато изваждаше скалпела от гърлото на Адам, забеляза, че другият терорист се е свестил и лежи с отворени очи. Белов се метна към ъгъла на стаята и успя да вдигне автомата „Стечкин“ и пистолета на Азиз, преди онзи да се изправи на крака.
	Саша напъха пистолета „Берета“ в колана на дънките зад гърба си и, заплашвайки бунтовника с автомата, го застави да помъкне тялото на Азиз надолу по стълбата към мазето. Веднага щом се озоваха в помещението на първата килия, Белов мигом затръшна вратата и дръпна резето й.
	След това хукна през глава и се върна при Земфира. Тя бе изпаднала в безсъзнание от загубата на кръв. Беше въпрос на минута да среже дрехата й с острия скалпел. Саша накъса на ленти забрадката й и превърза раната, доколкото можа. Бежовите парчета тутакси се напоиха с кръв…


	38.

	Веднага щом навън се разнесе бръмченето на зила, Глигана се измъкна иззад образувалото се в строшения покрив укритие в таванското помещение на къщата и погледна през прозорчето му. Камионът тъкмо излизаше от двора. Когато той зави вляво от вратата, Глигана с огорчение отбеляза, че зад волана седи неговият най-добър враг Александър Белов.
	Честно казано, той толкова пъти бе получавал удари по мутрата в стълкновенията си с Белов, че сега не му се щеше да подлага съдбата на изпитание. Когато долу се разнесе изстрел и Азиз излезе от стаята на втория етаж, където обикновено обсъждаха по-нататъшните си действия, Глигана смело се хвърли в обратната посока — към тавана, и там се завря в ъгъла, стиснал пистолета ТТ с двете си ръце. Имаше време да помисли как да продължи живота си. И най-вече — с кого?
	Нямаше съмнение, че работата му с арабите беше път без изход. Те плащаха малко, а искаха много. Ако браточките и дори собствените му слуги научеха, че Глигана има някакво макар и минимално участие във взривовете на жилищните сгради, щеше да е труп…
	И тъй, Белов както винаги излезе сух от водата. Интересно как бе успял да се измъкне от мазето? Глигана запристъпя предпазливо и крадешком слезе долу. В къщата цареше пълна тишина, а застланите навред килими поглъщаха звуците.
	Щом се озова на първия етаж, Глигана се приближи първо до легналия на пода Адам. Неговото положение беше ясно — отдавна вече пребиваваше в райските селения. Глигана се премести до Земфира. Тъй, някой бе продупчил момичето в най-неподходящото за живота място. Нима Белов бе направил това? Глигана лекичко я побутна с крак, но когато това не постигна ефект, той премести пистолета в лявата си ръка и потупа момичето по бузата.
	То отвори очи и го погледна. От този ракурс надвесената над нея мутра още повече приличаше на нерез, който е застанал на два крака.
	— Къде са Азиз и всички останали? — поинтересува се Глигана.
	— Сигурно са в мазето. Видя ли Саша?
	Глигана направо се задави от завист. Защо тези жени се лепяха така по Белов? И жените, и парите. Както и да е, той щеше да реши този женски въпрос в своя полза. Но не със Земфира, защото на нея вече не й беше до секс, а с Олга Белова. Нея щеше да я изчука във всички дупки и след това щеше да разкаже на Белов колко щастлива е била с него. Или не, прекрасно би било, самата тя да му разкаже всичко това!
	— Ти си лежи тук, а аз ще изтичам до мазето и сетне ще се заема с теб — обеща Глигана на Земфира и се отправи надолу, пресмятайки колко време би устискало момичето. Едва ли му оставаше много…
	След като слезе по стълбата в мазето, отвори прозорчето на вратата и надникна в килията. Азиз и Юсуф клечаха с размазани физиономии до отсрещната страна и спореха за нещо, ръкомахайки оживено. Щом чуха звука от отварянето на прозорчето, и двамата се извърнаха към него…
	— Здравейте, момчета, как сте, цели ли сте? — попита с доволна усмивка Глигана, докато съсредоточено оглеждаше килията.
	— Влез, ела ни на гости — покани го Азиз.
	— Добре, само че да се разберем — аз ще вляза, а вие ще стоите мирни и няма да подскачате. Защото след вашите престрелки нервите ми са изопнати до крайна степен. — Глигана зареди пистолета и дръпна с лявата си ръка вратата, която жално проскърца.
	При появата му и двамата станаха и понечиха да тръгнат към изхода.
	— Стоп, стоп, стоп! — спря ги Глигана и размаха с красноречив жест дулото на пистолета под носа си, сякаш разпъждаше струйка дим. — Не бързайте толкова. Първо, вие, уважаеми уахабити, нямате представа колко сте ми омръзнали до един. Вие сте убийци! А не е хубаво да се убива, Аллах не позволява това. Второ — той погледна Азиз в очите, — извади бавно ключа от сейфа, напомням ти, че той е в джоба на якето ти, ако си забравил, и ми го хвърли.
	— Убий ме и ще вземеш всичко — изрече с достойнство арабинът и извърна глава към Юсуф: — Нали ви казах, че не бива да завързваме отношения с тази свиня.
	— Не ме учи как да живея, а по-добре ми помогни материално — посъветва Глигана своя вече можеше да се каже бивш шеф, като пусна покрай ушите си оскърблението. — Защото иначе ще реша, че на теб наистина ти е време да идеш на оня свят и да се отчетеш за свършената работа.
	— Никой не може да ме убие, докато Аллах не реши, че ми е време да умра! — Азиз гледаше с неописуемо отвращение малките свински очички на Глигана.
	— Ама той вече е решил — съобщи му подигравателно Глигана — и ме изпрати да ти предам, че си мъртъв. — Хладнокръвно стреля в разбитото от приклада лице на Азиз.
	Куршумът отхвърли емисаря към стената и той се свлече по нея, оставяйки подире си червена диря. Юсуф разбра, че е следващият в тази кървава опашка за смърт и се хвърли към Глигана, но той го спря с два изстрела в упор.
	Когато телата на наемателите престанаха да се гърчат в конвулсии в краката му, Глигана въздъхна с облекчение. Сега вече нито Федералната служба за безопасност, нито ченгетата можеха да му предявят обвинение! Колкото по-малко свидетели имаше, толкова по-добре. Както казват умните хора, мъртвите не говорят. И не хапят…
	Той претърси труповете, но не откри нищо интересно освен ключа от сейфа, и се върна в хола. Земфира лежеше в безсъзнание на предишното си място. Глигана се качи на втория етаж, застана на колене пред сложения срещу камината сейф и го отвори. Съдържанието на сейфа го зарадва, защото цялата му долна половина беше запълнена с грижливо подредени една върху друга пачки долари. Отгоре им имаше няколко папки с документи.
	Глигана внимателно ги разгледа. Фактически срещу него нямаше никакъв компромат, с изключение на няколко разписки за получени пари. Но най-лошото от всичко бе, че не откри никъде — нито в сейфа, нито в къщата, картата с бележките на Юсуф. А много добре знаеше, че върху нея има и негови отпечатъци.
	Глигана прибра парите в една плюшена калъфка от възглавница и слезе на първия етаж при Земфира. Тя тъй и не беше дошла на себе си. Глигана се прицели в челото й, но не можа да стреля, защото то беше толкова красиво! Дори ръката му потрепна. Затова премести дулото петнайсетина сантиметра по-долу… И натисна два пъти спусъка…
	След това обиколи още веднъж къщата и избърса с парцал всички повърхности, до които би могъл да се докосне по време на пребиваването си тук…
	А когато се отправи към получения в наследство от Юсуф шевролет, Глигана вдигна глава нагоре и погледна стърчащия от червения покрив комин на камината. От него се виеше лек дим. Беше димът от догарящите папки на Азиз…


	Белов спря на изхода от населения пункт. Значи тъй, това селище се наричаше Алаховка. Вдигна оставения на седалката до него спътников телефон на Азиз и извади отдолу сгънатата на няколко ката карта. Тя беше единственият му трофей. Макар че докопа и други неща — два пистолета и два резервни пълнителя към тях.
	Саша разгърна картата и започна внимателно да я изучава. Положението на улиците „Каширска“ и „Гуриевич“ вече беше ясно. Но тук имаше още едно отбелязано място — Жлобня. Той сгъна картата и я мушна в жабката.
	А сега трябваше да се обади по телефона. Саша изгуби известно време, докато се ориентира в менюто. След това позвъни на 09 и помоли да му кажат телефонния номер на Федералната служба за безопасност…
	Щом чу в слушалката официалния глас на дежурния офицер, Белов му съобщи новото си име и го помоли да предаде на полковник Веденски информацията за базата на терористите в селището Алаховка и за подготвения в Жлобня взрив. Добави, че там ще има нужда от спешна медицинска помощ. Офицерът го помоли да почака, а след една-две минути му обяви, че няма достъп до полковник Веденски, но информацията е приета за сведение и ще бъде предадена на оторизираните лица. Помоли Белов да остане там, където е в момента, и в никакъв случай да не предприема самостоятелни действия.
	Саша натисна бутона за прекъсване на връзката и веднага се обади на Шмит. За щастие, той се отзова:
	— Шмит, Белов е — каза Саша, веднага след като той вдигна слушалката, сякаш едва вчера се бяха разделили и между тях не бяха възниквали никакви неразбирателства. — Вземи хората си и тичай веднага в Жлобня. Там терористите са заложили взрив в някакъв интернат. Аз вече тръгвам, ще се видим там. — И без да дочака отговор, той захвърли телефона на седалка.
	След това, сякаш получил озарение, сграбчи отново апарата и го изключи, та федералните да не могат да определят местонахождението му по зададения в чипа код… Не че имаше кой знае какво значение…


	Обаждането на Белов завари Шмит неподготвен. Той тъкмо прибираше документите в сейфа и се канеше да отиде при Юрий Ростиславович, за да си поговори с болногледачката, която бе наел, за здравословното му състояние. По време на предишното си посещение при него двамата с Коля изритаха Надежда Холмогорова от апартамента на академика, но тя успя да измоли от тях разрешение да пренощува в съседния апартамент — на Космос.
	Но ето, че инспектирането на положението у Холмогорови се отменяше. А Шмит най-много се кореше, задето не каза на Саша, че Иван се намира във въпросния интернат…
	Както винаги, когато трябваше да свърши някаква сериозна работа, Дмитрий не се хвърли през глава в боя, а седна и пресметна какво трябва и какво може да се направи. Първо, беше необходимо много внимателно да поговори с Оля и по възможно най-деликатен начин да й обясни защо се налага спешно да замине за „Хвойнов бор“. Сетне трябваше да събере колкото се може повече хора и да вземе всичкото налично оръжие… Не, в момента не би могъл да се придвижи с оръжие през Москва, защото ченгетата направо бяха пощурели след взривовете. Дали не трябваше да се обади на Веденски? Та този въпрос беше точно от неговата компетентност.
	Но не успя да поговори с Веденски. Никой не вдигна телефона, по който двамата обикновено се свързваха, а мобилният на полковника се оказа блокиран. За сметка на това собственият му мобилен телефон изпълни увертюрата от „Кръстника“.
	— Дмитрий Андреевич ли е? — разнесе се в слушалката непознат глас. Щом чу утвърдителния отговор, невидимият събеседник продължи: — Здравейте, обажда се генерал Хохлов, аз съм прекият началник на Игор Леонидович. Вие току-що му звъняхте. За съжаление той се разболя и не може да говори с вас. А пък аз тъкмо се канех да ви задам един-два въпроса… Нали ще ми отговорите?
	„По дяволите, нито можеш да се скриеш от тези хора, нито да се измъкнеш от тях, като природно бедствие са…“ — помисли си Шмит, проклинайки Федералната служба за безопасност и нейните вездесъщи служители, но на глас каза, че няма нищо против да отговори на въпросите.
	— Името Алаховка говори ли ви нещо?
	— Говори ми, това е селище на новобогаташи на север от Москва…
	— Кога за последен път бяхте там? — продължи да го разпитва генералът.
	— Никога не съм бил там и нямам намерение да бъда. — Той се вслуша в шумовете по линията и установи, че явно му се обаждат извън града. — А да не би вие да ми се обаждате оттам? — хрумна му изведнъж на Дмитрий.
	— А… досетлив човек сте вие, младежо, браво за съобразителността. А сега ми отговорете на още един въпрос: кога за последен път сте разговаряли с Александър Николаевич?
	Дъхът на Шмит секна. Съдейки по всичко, Федералната служба за безопасност беше засякла Белов. Само че защо този федерален наричаше Белов с име и презиме? Тук нещо не беше наред! Паузата се проточи и Хохлов започна да проявява нетърпение.
	— Дмитрий Андреевич, всичко, което ще ми разкажете сега, ще бъде използвано в интерес на Белов, давам ви честната си офицерска дума. Работата е там, че може би до този момент Александър е пребивавал в Алаховка в качеството си на… Е, това няма значение… И се е обаждал оттам на вас и на Игор Леонидович. Разбира се, ако това е бил той. Човекът, който се е обадил, се е нарекъл с друго име. За съжаление, съдържанието на разговора не ни е известно. Моля ви, просветете ме по тази тема.
	Това не беше генерал, а направо учител по етика. Как да откажеш на такъв човек? Но все пак, там във Федералната служба за безопасност, ги обучаваха как да се държат в зависимост от обстоятелствата и личността на събеседника им.
	— Разговарях с Белов — призна неохотно Дмитрий, — някъде преди половин час. Ставаше дума за интерната в Жлобня. В него е заложен взрив. Синът ми, по-точно — синът на Белов е там…
	Генералът замълча, тъй като явно осмисляше информацията. Дмитрий чу удар в слушалката, сякаш някой я остави на масата, а сетне в нея се разнесе кънтящият глас на генерала:
	— Не, той най-вероятно няма отношение към това… Отпечатъците по скалпела съвпадат ли? Тогава всичко е ясно…
	Хохлов отново вдигна слушалката и посъветва Шмит да не действа на своя глава, тъй като със спасяването на Иван щяла да се заеме Федералната служба за безопасност, след което все така любезно се сбогува с него.
	„По-добре да бяхте казали това на Белов…“ — помисли си Шмит и се обади на Олга.


	39.

	Отначало Иван беше учуден. Той изобщо не очакваше да види тук — в „Хвойнов бор“, баща си и на това отгоре в ролята на слабак, когото охраната пребива. Момчето си мислеше, че никой на света не може да се опре на неговия татко. Той беше най-добрият, най-силният, точно такъв, какъвто искаше да стане самият Иван, когато порасне.
	Докато Ваня разсъждаваше на тази тема, ситуацията на бойното поле кардинално се промени. Двама от охранителите вече лежаха на земята, а третият бягаше по посока на караулката. „Той ще се обади…“ — досети се Иван и хукна през глава на помощ на баща си. Докато малкият търчеше надолу по стълбите, навън се разнесе изстрел.
	Когато детето изскочи от корпуса, охранителите вече се бяха изправили на крака, макар и несигурно, а баща му ги държеше на прицел, въоръжен с два пистолета като шпионин от американски филм.
	Без да обръща внимание нито на оръжието, което всеки момент можеше да гръмне, нито на охранителите, които можеха да се възползват от неговата невъздържаност, Иван се втурна на бегом към баща си и се впи с ръце и крака в него. Белов безпомощно застина на място и вдигна пистолетите над главата си. За щастие, пазачите се оказаха по-благоразумни, отколкото изглеждаха, и не помръднаха от местата си.
	Белов мушна единия пистолет в колана на дънките зад гърба си, погали Иван по русата главица и го притисна със свободната си ръка. Той толкова отдавна не бе виждал сина си, а в момента дори усещаше как тупти мъничкото му сърчице. Със сто удара в минута като на колибри!
	И двамата охранители наблюдаваха тази сцена със зяпнали уста и оцъклени от изненада очи.
	Без да сваля пистолета, Саша ги попита къде се намира домакинът Руслан. Щом чу това, Иван малко поразхлаби обятията си, плъзна се надолу по тялото на баща си и веднага се изправи на крака.
	— Аз знам къде се намира — викна радостно той, — ще го извикам!
	И хукна като вихър по посока на склада.
	— Момчета — подвикна Саша на охранителите, — в сградата има взрив, изведете децата…


	Директорката на „Хвойнов бор“ Лариса Хенриховна, която до този момент възприемаше случката на двора като част от учението след взрива на улица „Гуриевич“, заподозря, че тук нещо не е наред. Тя погледна навън тъкмо в момента, когато въоръженият с пистолет младеж с дълги до раменете коси изкрещя под прозореца, че в сградата има взрив. Точно за това я бе предупредил и Зорин! Като у всеки опитен възпитател, и у нея веднага сработи рефлекса, че децата са в опасност! При това опасността, която произтичаше от човека с пистолета, беше нищожна пред опасността от взривяването на цялото здание! Ала Зорин я бе предупредил точно за тази опасност!
	И тя извърши две неща едновременно: натисна копчето за пожарна тревога, включи сирената, по чийто сигнал всички възрастни бяха длъжни да изведат децата от сградата и сами да я напуснат, а с другата си ръка натисна бутона, който автоматично набираше телефонния номер на Зорин.
	Той веднага се отзова и под воя на сирените Лариса Хенриховна му изкрещя, че срещу интерната е извършено нападение, че в централния му корпус е заложен взрив и че на двора се стреля… Тя излезе от сградата последна, след като се убеди, че в помещенията не е останал никой друг, освен нея…


	Изплашеният Зорин веднага се обади на главния прокурор на Русия, на министъра на вътрешните работи, на губернатора на Московска област и изобщо на всички, за които се сети, и ги вдигна на крак.
	Без да подозират, към мястото на срещата в Жлобня едва ли не едновременно, с разлика от час, час и половина, се устремиха генерал Хохлов заедно със своите федерални служители, Шмит и Олга, съпроводени от мутрите на Бригадата, оперативните работници на град Жлобня, следователят от столичната прокуратура и изпълняващият специалните задачи на губернатора на Московска област Чижалов…
	По силата на обстоятелствата победители в тази надпревара станаха местните оперативни работници, които пристигнаха на мястото минута преди централният корпус на интерната да излети във въздуха…


	Тълпата от деца и възрастни се изсипа на площадката пред корпуса с пълната увереност, че тревогата е учебна. Та това си беше същински празник, защото часовете бяха отменени! Щастливите ученици весело подскачаха покрай Белов, дърпаха го за дрехите и питаха един през друг:
	— Чичко, какво става?
	— Вие от Федералната служба за безопасност ли сте или сте терорист?
	— Дайте ми да стрелям веднъж…
	— Може ли да видя пистолета?
	Всички възприемаха като шега на шут истеричните му викове и призиви да се отдръпнат от сградата, в която има заложен взрив и всеки момент ще излети във въздуха.
	Наложи му се да гръмне два пъти във въздуха и да поиска да доведат директорката при него. Лариса Хенриховна първо помоли педагозите да отведат учениците на безопасно разстояние.
	И едва тогава, хвърляйки напрегнати погледи към пистолета в ръката на Белов, тя се приближи до него и го попита кой е той и защо използва оръжие в присъствието на деца.
	Саша не успя да й отговори, защото иззад тълпата ученици изскочиха охранителите, предвождани от униформени милиционери, нахвърлиха се едновременно върху него и ентусиазирано започнаха да го налагат с крака и палки. Едва след минута успяха да извият ръцете му зад гърба и го помъкнаха като мърша към караулката, без да обръщат внимание на опитите му да им обясни каква е работата.
	Лариса Хенриховна се наведе и вдигна оръжието, което Белов бе захвърлил в краката й. Тя изглеждаше толкова смешно и нелепо с двата черни пистолета в малките си ръце, сякаш бе каубой с биберон в устата…


	Когато Иван дойде при директорката заедно с Руслан Тошнотович, пред площадката на централния корпус вече нямаше и следа нито от тълпата негови връстници, нито от баща му. Той спря и започна да се озърта на всички страни.
	— Къде е татко? — попита смутено момчето Лариса Хенриховна, която продължаваше да стои въоръжена с пистолетите. — Татко искаше да намерим Руслан Тошнотович.
	„Значи този мачо с коси до раменете е бащата на Иван Белов — досети се Шубина. — Завръщането на блудния син се състоя! И той поиска на всяка цена да се види с домакина. Интересно защо?“
	— Руслан Тошнотович — обърна се към завеждащия стопанската част директорката, — какво става тук? Защо ви търси Белов?
	Домакинът гледаше мълчаливо директорката със съсредоточено изражение. В главата му се извършваше сложна аналитична дейност. Първо, Белов бе ходил да докара захарта от Ростов, а второ, захарта беше разтоварена в склада под централния корпус на интерната. И, трето, взривовете в Москва също бяха свързани по някакъв начин с чувалите захар, за което бяха съобщили по радиото…


	Само по себе си взривното устройство е инертно. То може да бъде ритано, хвърляно и палено. Но за да стане опасно, трябва да бъде поставено в зона на високо напрежение, което се подава от стартера на взривното устройство. За целта съществуват малки, подобни на парче молив детонатори. Необходими са часовников механизъм, кабели, една батерия, детонатор и мини бомбата е готова. Сама по себе си тя е опасна само за онзи, в чиито ръце се намира. Но ако взривното устройство около нея „отекне“ от взрива на детонатора, мощността на взрива нараства стотици и хиляди пъти.
	Електронният часовник „Касио“, с който бе направено взривното устройство, беззвучно отмерваше последните секунди до взрива в чувала с хексоген. Черните чертички на циферблата отброиха 00:48, а тези цифри стремително се променяха по посока на унищожението…


	Руслан Тошнотович сграбчи Иван на ръце с див крясък: „Залегни!“, и хукна встрани от централния корпус. В същия миг сградата набъбна от избухналия в нея огън и дим. Излитащите отдолу нагоре стени с грохот започнаха да се рушат една подир друга. Взривната вълна подхвана Шубина, догони Руслан Тошнотович и Ваня, налетя на застаналите встрани деца и педагози и повали всички на земята. Върху тях се посипа градушка от камъни и парчета натрошени стъкла…


	40.

	Посрещнаха Саша във временния арест на Жлобня едва ли не като почетен гост. След като разбра, че служителите на местната милиция са задържали отдавна обявения за издирване известен убиец Белов, прокурорът издаде разпореждане за ареста му, без да задава излишни въпроси — просто драсна един подпис върху заповедта, без дори да я погледне.
	Затова, когато закъснелият само с половин час майор Воскобойников се опита да го измъкне от обятията на местната Темида, той се натъкна на трудности, които не можа да преодолее дори генерал Хохлов с всичките си връзки. На делото вече бе даден законен ход и колелото на правосъдната машина бавно, но сигурно се бе завъртяло.
	Откараха Саша в Москва в знаменития затвор на улица „Флотска тишина“. Веднага щом се озова в дългия затворнически коридор, Белов усети характерната миризма на изолатора, натъпкан със стотици немити тела. Онзи изолатор, където в малки клетки едновременно ядяха, спяха и задоволяваха естествените си нужди заловените от държавата и затворени в кафеза хора. Точно това беше миризмата на неволята, с която сега щеше да му се наложи да свикне и може би да се примири задълго.
	Белов се постара още от самото начало на пребиваването си зад решетките да се настрои на философска вълна, затова преодоля със стоическа усмивка унизителния медицински преглед и последвалото след него претърсване.
	А когато фризьорът на затвора с ловки движения и няколко жеста свали с машинката за подстригване дългите коси от главата му, Саша си помисли, че в живота му започва нов етап. По принцип те нямаха право да го подстригват, защото той още не бе осъден, дори изпита болка, сякаш майсторът прокарваше желязото по отворена жива рана. Но Белов не влезе в спор с тях, защото разбираше, че правата му бяха останали зад портала на затвора. Освен това тук нямаше да се чувства удобно с тази тарзанска грива.
	Килията на изолатора, в която го отведоха след стандартната процедура по санитарната обработка, беше доста голяма, но и претъпкана до краен предел. Всички триетажни нарове бяха заети, хората седяха дори на пода, че и под него.
	След като прекрачи прага, Саша поздрави и застина в очакване. Той знаеше, че при него трябва да дойде някой и да му обясни тукашните правила.
	— И тъй, браточки, имаме си нов съквартирант. Аз вече съм те виждал някъде, момче — скокна от предния нар един гол до кръста и посинял от татуировки много дребен на ръст мъж. — Кой си ти и защо си тук?
	Саша се представи. Той реши да не се перчи със славното си престъпно минало, понеже така и не му бе предявено официално обвинение, затова не се впусна да обяснява по какъв точно член ще го олепят следователите.
	Но се оказа, че обитателите на килията са го разпознали. Веднага се захванаха да обсъждат обстоятелствата около смъртта на Каверин. В затворническите университети разполагаха със своя база данни. Това, че щяха да обвинят Саша в убийството на макар и бившия милиционер, не предизвикваше никакво съмнение у аборигените на мястото за лишаване от свобода.
	Дребничкото мъжле се оказа шеф на килията, назова се Репея и на това отгоре доволно се подсмихна. Изглежда, този прякор много му харесваше: лепне се като репей и пускане няма.
	Махна с ръка и се разпореди да освободят място за Белов на привилегирования долен нар. Подир минута кръговете по водата след захвърления в нея камък сякаш се поуспокоиха и всички се върнаха към заниманията си. Репея се настани на нара до Белов.
	— Значи ще те съдят по сто и петдесети член — обясни компетентно той на Саша криминално-процесуалната ситуация. — По точка „д“ — убийство, извършено по особено жесток начин, и по точка „а“ — на две или повече лица. Този член от закона е за утежняващи вината обстоятелства. От осем до двайсет години или доживотен затвор… — Старшият на килията погледна Белов с уважение, сякаш му завиждаше за постиженията в областта на убийствата…
	След като прекара една седмица в затвора, на Саша започна да му се струва, че предишният му живот никога не е съществувал. Заточиха се унило еднообразните затворнически делници…
	— Тихо! — кресна Репея. Всички замлъкнаха и се заслушаха: в коридора кънтяха с екот токовете на надзирателя.
	Ключалката изщрака и вратата се отвори:
	— Белов! Излез!
	— Ей, ваше благородие господин старшина! — подхвана интонацията на надзирателя Репея. — С какво ще ни хранят днес?
	— Тебе ли? С олово. С двайсет грама и малко отгоре! — изкиска се служителят на затвора.
	Това, че бяха измъкнали Белов на разпит в неделя, че на това отгоре и на празник — беше седми ноември, не предвещаваше нищо добро. Но в затвора всяко разнообразие доставяше радост. Беше поне някакво развлечение и потвърждение, че още си жив…


	В тясната стаичка с три стола и голяма маса в средата, която заемаше повечето от полезната площ, седяха двама следователи от прокуратурата. Дебелият беше капитан Востряков, а прилично охраненият — майор Ишченко. Еднаквите сиви костюми им стояха като униформи. Само цветът на вратовръзките им беше различен: капитанът носеше синя, а майорът — червена на жълти райета.
	— Е, Белов? — посрещна го с ехидна усмивчица дебеланкото, който в този тандем играеше ролята на лошия. — Ще си признаем или ще отричаме? Не те съветвам да избираш втория вариант, ако не искаш оттук да идеш право в болницата.
	— По-добре веднага да ида в болницата, вместо да си дрънкам глупости с вас — призна си Белов.
	— Ама имай предвид, че ще те закарат там на носилка… — отдавна заучените фрази направо се лееха от устата на капитана.
	— Седни, Белов — посочи с глава към стола майор Ишченко, който се правеше на добряк. Той ефектно стовари с две ръце върху масата една тежка папка и я отвори на отбелязаното място.
	Двамата офицери седнаха срещу Белов и абсолютно неосъзнато заеха еднакви пози: с кръстосани крака, с една преметната през облегалката на стола ръка и с лакътя на другата върху масата. В течение на дългите години съвместна работа те дори бяха започнали да си приличат като родни братя. Или като Розенкранц и Гилдестерн.
	— Белов, виж какво, мамка ти — продължи майорът, — ние разполагаме с показанията на бригадира на бачкаторите, който те е видял как избиваш невинни хора на строежа на търговския център. Седни и прочети ей този опус! — Побутна папката към Белов. — Ако добавиш нещо към това, ще ти е от полза. Съдът ще го вземе предвид и вместо доживотен затвор ще ти лепнат само петнайсет години! Помисли си добре, защото на твой гръб се пишат и художествените ти изпълнения с въоръженото нападение над интерната, рекет, изнудване, нарушаване на финансовото законодателство и укриване на данъци. Или за теб това са просто грешки на буйната ти младост?
	Белов внимателно прочете изписаните с разкривен почерк откъснати от тетрадка листчета и сякаш се видя отстрани такъв, какъвто беше преди години. Но това бе една история, която нямаше никакво отношение към него, колкото и да бе невероятно. Онзи Белов, който толкова жестоко се бе разправил с мръсника Каверин, беше умрял и вече не съществуваше. И двамата бяха умрели в един и същи миг.
	Имаше и още нещо, което нито един наказателнопроцесуален кодекс не можеше да отчете, колкото и съвършен да бе. Хората се променяха. Всеки ден ние виждаме едни и същи неща с различни очи, затова ни се струва, че преди е било по-добре. А истината е, че не светът, а самите ние се променяме вътрешно.
	Затова той нямаше намерение да признае, че е извършил престъпление. Саша вече бе взел това решение, а пък прехваленото правосъдие заедно с неговите слуги можеше да върви по дяволите.
	Двамата следователи съсредоточено наблюдаваха Белов, докато той четеше текста на свидетелските показания…


	Това, че те избраха празничен ден, за да се срещнат с Белов, не беше случайно. Доста усилия им коства да се споразумеят с началството на затвора. Пък и целта им изобщо не беше да си говорят с него за разстрелите в търговския център. Или, по-точно, те щяха да го разпитват и за това, но и за други неща…
	Предишния ден двамата се бяха видели в бирарията „Саяни“ на чаша бира, за да си побъбрят за живота. Пороптаха малко, оплакаха се един на друг и стигнаха до извода, че съвместният им живот с прокуратурата напълно е изгубил смисъл.
	Те блъскаха денем и нощем за мизерна заплата, за жалки копейки, не си дояждаха, не си доспиваха, а от плодовете на техния труд се възползваха други хора — върховното началство, всеки, който си поиска, само не и те.
	И в това, че делото на Белов е попаднало в техните ръце, може би имаше пръст самата съдба. Докато той им беше в лапите, те трябваше да оскубят от него каквото могат както от богат пуяк. Да му надрънкат куп лъжи, да му обещаят по-ниска присъда, да организират бягството му от затвора — всичко, каквото поиска, само и само да се съгласи да работи за тях…
	А за да го притиснат както трябва, Ишченко със собствената си ръка написа показанията на бригадира от строежа. Естествено, в съда това „нямаше да мине“, както се изразяваха престъпниците, но нали клиентът им последен щеше да научи тази подробност…


	— Вижте какво, момчета — каза Белов, след като затвори папката и я блъсна с всичка сила по масата към следователите, — няма да разговарям с вас без адвокат. Цялата тази работа, дето сте я насъбрали тук, е фалшива. Аз съм почтен гражданин, а бремето на доказателствата за обратното лежи върху следствието, тъй че доказвайте колкото си щете…
	Той много добре знаеше, че човекът, когото пожали по време на саморазправата си, не беше бригадир, а шеф на строежа.


	Най-страшен се оказа майор Ишченко, който се правеше на добряк. Той имаше глава с формата на яйце като на олигофрен и през цялото време се усмихваше. Докато той биеше Белов, горната част на лицето му си оставаше равнодушна и неподвижна, а дебелите му устни се разтегляха в усмивчица, сякаш устата му бе направена от ластик:
	— Ех, Сашенка, ти наш прекрасен! — нареждаше той на Белов, който бе застанал на метър от стената, тъй като му заповядаха да разкрачи широко крака, да се наведе и да опре длани на нея. — Че какво значение, по дяволите, има за нас какво се е случило в действителност на онзи строеж с теб? — И той за кой ли път го удари със замах по рамото. — Хайде, казвай, явките, паролите, контактите… Сметките в банките, нали имаш сметка в Швейцария? И къде другаде имаш?
	— На Марс — с пропадащ от болка глас отвърна Белов.
	— А бе, защо изобщо разговаряш с него? — изрева изпадналият в ярост Востряков, пръскайки слюнки. — Този скапан гадняр се опита да взриви децата! — Капитанът сграбчи тежката папка от масата, удари с нея Саша с всичко сила по темето и продължи да го налага дори когато той се свлече на колене.
	Ударите с папката не оставяха следи, но на Белов му се струваше, че мозъкът в главата му се е превърнал в кайма. Той се катурна на една страна на пода и изгуби съзнание, а сетне, когато се свести, чу през бученето в ушите си как Ишченко добродушно назидаваше колегата си:
	— Ама защо, когато стане нещо, ти вечно се хващаш за папката като маймуна за клон? Ще му счупиш врата и после какво ще правим с него? Престани да правиш така. — И щом видя, че Белов е отворил очи, се обърна към него. — Е, какво става, Саша, съвзе ли се? Ама и ти не си прав, мамка ти. Защо го ядосваш? Трябва да отговаряш, когато те питат!
	Впрочем, последното, което ги вълнуваше, бе дали ще оставят следи от техните мъчения. Затворническите лекари бяха готови да подпишат всякаква справка и да дадат всякакви показания.


	Те го въртяха в омагьосан кръг: жестоките, грижливо обмислени разпити се сменяха с вътрешен натиск в килията, по време на който специално подбрани и обучени престъпници не му разрешаваха да спи, пребиваха го и заплашваха да го унищожат.
	След това за разнообразие го местеха в килия с интелигентни престъпници, които първо започваха да разсъждават на тема колко могъща е машината на правосъдието, която го бе засмукала, а след това се захващаха да го разпитват за сина му, като по този начин отслабваха волята му и го лишаваха от желание да се съпротивлява.
	От време на време се появяваха адвокати, които повече приличаха на слаби актьори. Те настойчиво го съветваха да си признае всичко, което искат от него, само и само да опази живота и остатъците от здравето си. Един вид, ти само си признай и всичко ще се оправи. Понеже сега си сам. Всички вече са забравили за теб, никой няма нужда от теб и на никого вече не му пука за теб. Ако сам не се погрижиш за себе си, значи си загубен…


	Как Белов оживя и как успя да опази разсъдъка си знаят само неговите приятели Пчелата, Космос и Фил, които се появяваха в сънищата му, докато той се въргаляше в тесния и нисък като гроб карцер, захвърлен да умре. Най-често от всички идваше Космос.
	Преди смъртта си той непрекъснато досаждаше на Белов с въпроси, на които тогава Саша нямаше отговор. Защо те, тъй да се каже, грабят и грабят пари, макар че вече и без това разполагаха с предостатъчно, за да не се лишават от нищо? Защо изобщо нападат и изнудват, стрелят и убиват? Защо те в лицето на Бригадата, рискуват собствения си живот и живота на другите?
	Докато Космос беше жив, Белия, който тогава приличаше на пълзящ към върха напълно обзет от въздействието на адреналина алпинист, смяташе въпросите му за глупави и ги отдаваше на комплекса му за вина, породена от наркотичната му зависимост.
	Но след като Космос, Пчелата и Фил глупаво, страшно и нелепо загинаха, защото заедно с Белов бяха създали около себе си свят, населен с трупове и завист, тези въпроси, които тримата му оставиха в наследство, заседнаха в мозъка му като трънчета.
	Наложи му се да се порови в бунището сред онези, които се бяха озовали на дъното на обществото, но бяха запазили в себе си човечността в най-чистия й вид. И точно тогава пред него затрептя светлината на истината.
	И когато Космос отново го посети в килията, Белов вече знаеше какво да отговори на неговия познат му до втръсване въпрос „защо живеем“.
	За да престанем да бъдем животни и да се превърнем в хора!


	През бълнуването си той усети как мъчителите му се надвесват над него и го разкъсват на части с острите си като на Фреди Крюгер железни пръсти. Но когато отвори очи, видя над себе си изплашената физиономия на майор Ишченко. Той имаше вид на съвсем искрено развълнуван човек, разтърсваше го за рамото и жално го молеше:
	— Ама свести се бе, гад такава, моля те. Свести се, началството те вика! Хайде, прояви човещина, измет такава, заради тебе ще ме вкарат в затвора!
	До Ишченко стояха някакви едри момчета в снежнобели престилки, нарамили носилка. Щом видяха, че Белов е жив, момчетата в престилките изблъскаха майора, настаниха грижливо Саша на носилката и почти на бегом, но в същото време изумително плавно го понесоха нанякъде. Сетне му вкараха някакъв серум, от който той почти дойде на себе си и се ободри. Ишченко вече никакъв го нямаше, сякаш бе останал в забравен кошмар.
	За сметка на това край него се въртяха някакви суховато любезни, по войнишки стегнати и лъскави господа в цивилни дрехи. Те толкова загрижено се интересуваха от състоянието на Белов, че на него му се прииска веднага да се предаде и да си признае всичко. И онова, което бе извършил, и онова, което не бе извършил, и дори онези неща, които само се бе канил да извърши.
	Но хората с цивилни дрехи не искаха признания от Белов. Тъкмо обратното. Докато другите непроницаеми мълчаливи хора с престилки го миеха, преобличаха и дори гримираха, въпросните хора говореха с меки, но недопускащи отказ гласове:
	— Трябва да проявите разбиране, Александър Николаевич, обстановката в страната е сложна и грешките са неизбежни… Но вие трябва да помислите за сина си…
	— Естествено, аутодафето днес не е на мода, но съгласете се, че когато терористите подлагат на публично унищожение огромно количество хора, това разпалва въображението…
	— Най-важното е, че всеки гражданин служи на родината си, както може… И дори ако вие не се смятате за виновен…
	— Не, още е неадекватен, не виждате ли — прекъсна ги нечий глас.
	— Запомнете, Белов, най-важното е, че обстановката в страната се стабилизира и демонстрацията на непоклатима воля и твърдост само ще помогне…
	— Дали да не му сложим още малко тримумбуталметилрафатин?
	— Не забравяйте, че сте полагал клетва! И вие сте длъжен…
	— Никой не е забравен, Родината помни всички свои загинали герои… Но на вашия син тепърва му предстои да живее…
	От целия този кръговрат от безсмислени думи, фрази и предложения, напълно обърканият Белов стигна до един извод: че са решили да го превърнат в жертвен агнец и искат да го използват като пример за образцова наказателна акция. Или като му спретнат открит съд, или просто като го екзекутират на Червения площад чрез обесване или бичуване. А в замяна на това, че той щеше да се съгласи да изиграе тази роля, обещаваха да не измъчват неговия Ваня.
	Каквото и да се криеше зад всичко това, те го измиха, покриха лицето му с дебел слой грим, издокараха го в черен смокинг и бяла риза с папионка и отново му сложиха някаква инжекция, след която Саша изпита невъобразим прилив на бодрост и веселие. Той дори се засрами от онези минути на слабост, в които молеше Христа да му изпрати бърза смърт. Не, не биваше да постъпва така! Защото свободата бе дадена на човека именно за да се бори за победата до нейната пълна победа както Яков с Йехова.
	И за всеки случай Белов продължи да се преструва, че още не е съвсем на себе си, докато бързо се оглеждаше наоколо, за да не изпусне и най-малката възможност за светкавично бягство. Или поне да се изплюе в лицето на палача, преди той да изпълни смъртната му присъда. Но онези, които скопосваха външния му вид, също не бяха вчерашни.
	Те намъкнаха на главата на Белов една торба от нежна копринена, но напълно непроницаема материя. И го поведоха нанякъде, придържайки го за лактите. Сетне в течение на около четирийсет минути го возиха с кола с меки седалки и добри амортисьори. След това отново дълго го водиха под ръце. После го качиха с един асансьор и пак го поведоха нанякъде по някаква мека пътека, която напълно поглъщаше звука от стъпките. Сетне го спряха и свалиха торбата от главата му. А застаналият зад гърба му представител на службите за сигурност тихо му прошепна в ухото: „Само посмей да мръднеш!“


	41.

	Белов беше заслепен от сиянието на лампите и позлатата по белите мраморни стени. Той буквално бе залят от поток ослепителна светлина. Залата, насред която се озова, беше във формата на огромен акустичен кръг. Увенчана бе с висок сферичен купол, облицован с ромбове, оцветени в сиво и небесносиньо. И под този купол се разнасяше неясен шум, сякаш рояк невидими ангели славословеха Господа.
	Белов премигна на няколко пъти, опита да махне от миглите си предизвиканите от ярката светлина нежелани сълзи и видя, че срещу него, отпуснат в наподобяващото трон кресло, седи президентът на Русия. Въпросният Гарант на конституцията…
	Зад президента в полумесец се бяха строили генерали, висши чиновници, едри бизнесмени, гранд дами, стегнати в подобни на мундири английски костюми в ярки цветове. Сред тях Саша позна дъщерята на президента, Губайс, Емцев, Берестовски, Абрамович, Болтанин, новопровъзгласения главен прокурор Юстинианов и много други, които постоянно се появяваха на телевизионните екрани като особи от света на голямата политика.
	В тълпата царедворци Саша забеляза и Зорин, който го гледаше с омраза и дори с известен страх, и директорката Шубина, която държеше мъжа си за лакътя с две ръце. Лариса Хенриховна кимна ободрително на Саша, но след като улови недоволния поглед на Зорин, отклони очи от него.
	Най-близо до трона, буквално като воини на Борис Годунов, стояха премиерът Батин и един непознат на Белов снажен генерал с вежди като на Брежнев.
	В отделен взвод до полукръглата стена се бяха разположили журналистите с наточени химикалки, въоръжени с тефтери и диктофони. Всички присъстващи не преставаха да си шушукат и гледаха към Белов, сякаш бяха ентомолози, открили невиждан бръмбар.
	Никога в живота си Саша не се бе чувствал толкова объркан, колкото в този момент. Ей на това му се викаше обрат! Без да осъзнава докрай, че наистина се намира на височайша аудиенция в Кремъл, от учудване и изненада Белов изтърси:
	— Е, сега вече я втасах! — Но веднага млъкна и погледна виновно към президента.
	Върху подпухналото му лице с присвити очички като на китайски император се появи добродушна усмивка. Хареса му и смущението на Белов, и реакцията му на заобикалящия го държавен разкош. Страхотно се получи, разбираш ли! Хитро го измисли Батин! Нищо, че беше баскетболист.
	— Значи ти си нашият агент 007, Джеймс Бонд, а? — попита той възможно най-доброжелателно. — И колко терориста каза, че си изтрепал там, в клозета?
	Саша се стъписа. Съдейки по всичко, Борис Николаевич си мислеше, че Белов е ликвидирал някого в клозета в базата на терористите в Алаховка, но явно бяха информирали президента неточно: той дори не бе влизал там, просто беше постоял малко на двора до водосточната тръба… Белов безпомощно погледна застаналия зад него представител на службите за сигурност, но той се направи, че онова, което става в залата, изобщо не го засяга.
	— Това, общо взето, не стана в клозета, а в мазето… Единия го убих в мазето — опита се нерешително да обясни как стоят нещата в действителност Саша. — А втория го убих на първия етаж на къщата. — Довършвайки фразата си, той забеляза, че вляво от трона генералът с големите вежди е примрял от ужас и всеки момент ще припадне, пък и Батин смени физиономията си.
	— В смисъл, как така един? — кимна президентът към застаналия от дясната му страна Батин. — Всеволод Всеволодович ми каза, че вие сте убили петима терористи в клозета, а след това те — този път той кимна по посока на генерал Хохлов, — са ви изпратили да спасите нашите елитни деца. — Той се обърна към премиера и попита строго, сочейки с пръст към Белов! — Нали ти ми каза, че той е спасил дъщеря ти!
	Във въздуха замириса на буря. Дори побелелият кичур на главата на президента се изправи като наелектризиран. Присъстващите застинаха в очакване височайшият гняв да се разрази в атмосферата, а журналистката Троегудова — висока девица с големи очи, облечена напук на правилата с къса пола, започна трескаво да дращи в бележника си заглавието на сензационната си статия: „Престъпният бос Белов спасява «Бъдещето на Русия»!“
	Премиерът не изгуби самообладание, което му правеше чест.
	— Това е много близко до истината, но не е съвсем така — впусна се в обяснения Батин. — С личното участие на Александър Николаевич бяха ликвидирани двама терористи, но благодарение на него бяха унищожени общо петима. А заслугата за спасяването на сто и осемдесет деца и преподаватели от интерната „Хвойнов бор“ от взрива принадлежи изцяло на него! Тук присъства директорката на интерната Лариса Хенриховна Шубина и ръководителят на проекта „Бъдещето на Русия“ господин Зорин. Те могат да потвърдят това като свидетели.
	Президентът се обърна с цялото си тяло към Зорин и го погледна въпросително и изпитателно. И на Виктор Петрович не му оставаше нищо друго, освен да кимне утвърдително с глава, разтегляйки устата си подобаваща за случая светска усмивка. Лариса Хенриховна се присъедини към него, без да се налага да я подканят. Александър й харесваше като мъж. Само че с дълга коса беше по-хубав.
	— Браво, Белов! — разсече въздуха с ръка по посока на Саша президентът. — Похвално! Но как си могъл да се забъркаш с онези престъпници, разбираш ли? — Той скри доволната усмивка от лицето си и се вторачи в Саша като дядо в провинилия се внук.
	„Какво мога му да кажа? — смути се Белов. — Тук няма как да обясня цялата си история от началото до ден-днешен.“
	Понеже за начина, по който се бе подредила съдбата му, личен принос имаше и Борис Николаевич. По-добре беше да премълчи, отколкото да се оправдава. Освен това, след като научи за смъртта на Земфира, вече изобщо не му пукаше какво ще се случи по време на този спектакъл. На Саша дори му се стори, че изкуствената светлина около него изведнъж помръкна и всички придворни на президента в залата започнаха да изглеждат някак бутафорно и неистински, сякаш бяха марионетки.
	Вероятно това негово настроение се изписа на лицето му, което не убягна от вниманието на Батин. Той усети, че паузата продължава повече от допустимото и че е време да се притече на помощ на Белов. Премиерът се покашля и каза с тих, леко потреперващ глас:
	— Парадоксът се състои в това, че ако Александър Николаевич не беше забъркан с престъпниците, нямаше да може да се притече на помощ на нашите специални служби при предотвратяването на терористичния акт. Ето, например, генерал Хохлов — и премиерът посочи към Хохлов, който с достойнство направи крачка напред и бързешком кимна по военному — е разработил цяла система за внедряване на наши хора в престъпните и терористичните структури. Господин Белов е един от тях. И освен това в този случай той сам и по собствена инициатива направи всичко възможно, за да се реабилитира в очите на почтените хора…
	Щом чу за реабилитацията и почтеността, президентът се оживи, понеже много обичаше да възстановява справедливостта, тъй като навремето самият той беше обект на гонения и преследвания от страна на съпартийците си. Президентът стана от мястото си и тържествено произнесе:
	— Ти, Белов, си герой, разбираш ли, затова Русия в мое лице те награждава със звездата „Герой на Русия“…
	На Саша му се зави свят от нереалността на всичко, което се случваше. Сигурно сънуваше, а в действителност още се намираше в карцера на затвора или в мазето в Алаховка…
	Премиерът Батин отново бе принуден да се намеси, тъй като изречените от президента думи не съществуваха в изготвения от президентската администрация сценарий, с който държавният глава се бе запознал малко преди мероприятието.
	— Това не е точно така, Борис Николаевич — каза той и се покашля деликатно. — Следващия път ще му дадем звезда „Герой на Русия“, а сега ще му връчим Орден за мъжество за това, че спаси децата от терористите.
	Президентът за миг се поколеба, докато обмисляше как да постъпи в тази ситуация, но в крайна сметка реши да се направи, че всичко върви по предвидения план. Той взе от ръцете на Батин кутийката с наградата, извади ордена с изпънати пръсти и погледна Белов с бащинска усмивка…
	Представителят на службата за сигурност побутна Саша към трона. Докато крачеше по меката червена пътека, Белов забеляза, че зад него се влачи дългата черна връзка на едната му обувка, която федералните в бели престилки преди малко очевидно бяха завързали небрежно. Но когато се опита да се наведе, за да я натъпче поне в обувката си, цивилният федерален с желязна ръка го върна във вертикално положение, след което го отведе и спря на нужното място.
	Борис Николаевич просто бодна ордена в гърдите на Белов и — о, чудо! — той залепна на мястото си, сякаш винаги бе стоял там.
	Тълпата държавни мъже и жени се скупчиха около Саша. Многократно усиленият от акустиката гръм от ръкопляскания се удари в стените и купола на залата и направо проглуши ушите на всички. Наоколо сияеха фалшиви и искрени усмивки и всеки от присъстващите, вярно, от различни подбуди, искаше да го поздрави. Още повече, че сред тях имаше доста родители, чиито деца той бе спасил от смърт.
	— И всички да го оставят намира — извика силно Борис Николаевич, за да преустанови радостния шум, който се вдигна в залата. — Че аз ви знам вас! Къде е главният прокурор?
	От тълпата излезе напред солиден господин в син мундир.
	— Господин Юстинианов, чу ли какво казах? — Президентът вдигна показалеца си нагоре и посочи някъде към центъра на купола. — Белов вече не е забъркан с престъпници! И точка! И да няма никакви там затвори, разбираш ли, и лагери. Защото вие, прокурорите, само гледате как да тикнете някого зад решетките. — И доволен от впечатлението, което направи, той с царствен жест отпрати чиновника обратно в тълпата.
	По протокол следващата среща беше с представителите на бизнеса. Публиката с аплодисменти приветства излизането в средата на залата на тримата олигарси: Берестовски, Болтанин и Абрамович. В името на справедливостта трябва да отбележим, че в този случай представителите на пресата се възбудиха много повече, отколкото при появата на Саша.
	Супермените от бизнеса чевръсто поздравиха околните и се опитаха някак да регулират и да успокоят обхваналия публиката екстаз с изпънати пред себе си отворени длани. Успяха да постигнат това, макар и не веднага. Журналистката Троегудова смело нахвърли със златното перо в бележника си заглавието на поредната сензационна статия, тъй като тя просто не можеше да пише други: „Какви са олигарсите: спасители или грабители на Русия?“
	След минута всички забравиха за Саша, сякаш той изобщо не беше там. Всъщност, не всички: охранителят го хвана за лакътя, за да го изведе от залата, но генерал Хохлов се приближи до него с бърза крачка и го спря.
	— Свободен сте, майоре — каза той на представителя на службата за сигурност, — другарят има пропуск за мероприятието. Ето го… — Генералът показа една прекрасно оформена поименна покана за Кремъл и му подаде още един документ: — А това е подписаният лично от президента на Русия указ за амнистия на господин Белов. Той ще получи паспорта си по-късно. От днес нататък той е свободен гражданин на нашата свободна страна!
	Хохлов се засмя и потупа по рамото неописуемо изненадания от този обрат на нещата Саша, който още не осъзнаваше как може да бъде помилван някой, който не е осъден.
	Веднага щом охранителят изчезна в тълпата, генералът заведе Белов при премиера Батин, който стоеше до президентското кресло. По това време вниманието на залата бе изцяло съсредоточено върху олигарсите: именно те бяха станали герои на текущото представление в този миг от историята на Русия.
	Саша бе поразен от бързината, с която се сменяше политическият микроклимат в тази зала в зависимост от настроението и мимиката на президента.
	Дългунестият Батин отведе Белов настрани, стисна ръката му с лукава усмивка и каза:
	— Е, Александър Николаевич, човек не трябва винаги да бъде чак толкова скромен! Скромните хора живеят незабележимо и се стрелят един друг с пистолети със заглушители. Ние с вас не сме застрашени от това, защото сме оптимисти, а не самоубийци, нали така? Приемете моите поздравления за заслужената награда на Русия — и след като забеляза, че Белов отново се опитва да му обясни нещо, го прекъсна: — Ние сме в течение на вашите съмнения, но можете да ми повярвате, че това не променя нищо. Вие извършихте подвиг, така че си го получихте, както се казва, според заслугите. Радвам се за вас и се надявам тепърва да чувам за вашите дела. Естествено, в положителен смисъл… — Той кимна на Белов, сетне — на генерала и се върна на поста си зад гърба на президента на Русия.
	С ръста си на баскетболист Батин изглеждаше с цяла глава по-висок от всички присъстващи в залата.


	Белов излезе от Кремъл през Боровицките врати като най-обикновен турист…


	42.

	Глигана си позволи да се отпусне едва когато самолетът А 330 на компанията „Емирейтс Еърлайнс“ нададе оглушителен рев преди старта си, започна своя все по-ускоряващ се бяг по пистата за излитане и се откъсна от земята.
	През целия път до летище „Шереметиево“ той се озърташе като пилот по време на Отечествената война в очакване на атаката от движещия се неотклонно зад гърба му мерцедес. Шофьорът на таксито, което ги возеше, дори започна да го поглежда с известно опасение, сякаш клиентът му е някакъв не съвсем адекватен пътник, а Надежда Фьодоровна престана да съзерцава дванайсетте пръстена и пръстенчета, които красяха ръцете й, и попита:
	— Скъпи, какво ти става, да си получил тик на нервна почва?
	Как да не нервничи! Та той носеше със себе си голяма туристическа чанта с триста хиляди долара, по-голямата част от които бе отмъкнал от старите и нови руски богаташи, а в сумата влизаха и парите, взети от тъпите араби в Алаховка.
	Те — доларите, а не арабите — можеха да бъдат и петстотин хиляди, но се наложи да бутне малко (всъщност доста) рушвети на митничарите, за да осигурят пред него и Надежда Фьодоровна стопроцентов зелен коридор на летището. Тези суми му позволяваха да разчита на благополучно излизане или, по-точно, излитане от Русия. И, слава богу, той не се издъни — митницата го пропусна! Това беше точно от онези случаи, в които ако искаш да се спасиш, не бива да правиш икономии.
	Ала, първо, той трябваше да стигне с тези долари до летището, преди шефът и слугите му да се досетят, че ги е отмъкнал. Глигана им каза, че отива с ортака си в Баку, да вложи парите в покупката на нефтения танкер „Дербент“. Второ, всеки момент можеха да го засекат федералните, ченгетата, хората на Шмит или лично Александър Белов, от когото Глигана се страхуваше повече от всички изброени, взети заедно.
	Вярно, последната им среща завърши с нулев резултат, но той винаги бе възприемал Белов като някаква машина, настроена неминуемо да изпълни задачата си като терминатор или като Йосиф Висарионович Сталин. Затова трябваше да изчезне оттук, дето се вика, докато е време, и да се отдалечи на безопасно разстояние…
	Глигана хвърли един поглед към седналата до него Надежда. Веднага след като излетяха, тя заби нос в гланцираното английско списание за мода „Вог“ и забрави за всичко на света. Това, че тя говореше английски, беше страхотно, защото той не можеше да обели и една дума. Ех, че хубава жена! Не, това не беше жена, а принцеса Даяна! Нейната изисканост предизвикваше у Глигана суеверен трепет. Същинска богиня, направо да й се кланяш!
	Надежда забеляза, че Глигана я гледа с обожание, остави списанието върху загърнатите си с полата колене и настоятелно каза:
	— Глигане, дай ми паспорта си.
	Той се притисна в креслото и поклати глава като инатлив кон.
	— Нали знаеш, че не обичам да повтарям по два пъти. — Тя толкова силно повиши глас, че пасажерите, които седяха пред тях, започнаха да се обръщат.
	Под тежкия й поглед той с нежелание извади от страничния джоб на сакото червения си паспорт, а сетне, след като малко се поколеба, го протегна към нея с леко потреперваща ръка.
	Надежда отвори на първата страница и на няколко пъти премести очи от нея към Глигана и обратно.
	— Значи ти всъщност си Ромео Гаврилович Глиганов? — попита тя доста безразлично.
	— Роман Гаврилович — поправи я Глигана, за когото този разговор беше крайно неприятен, направо отвратителен.
	Самият той никога не бе харесвал името си. Ромео го наричаше майка му, която неслучайно бе кръстила единствената си рожба с това ужасно име. Глигана наистина беше, както се казва, плод на любовта. Вярно, баща му се бе погрижил само за неговото зачатие, след което завинаги бе изчезнал от семейния хоризонт на майката и сина.
	В детската градина и в училище всички го наричаха Рома, а когато той още като малолетен влезе в изправителното училище, окончателно забрави за името си и стана просто Глигана. Оттогава само ченгетата и прокуратурата от време на време му напомняха кой в действителност е той по паспорт. А сега и Надежда… Та тя направо щеше да го пръсне от подигравки!
	Но въпреки очакванията му, Холмогорова реагира на този факт съвсем другояче:
	— Знаеш ли — каза тя и му върна паспорта, — има едно поверие, според което съдбата на човека се определя от името му? Аз също вярвам в това. Впрочем, Гаврила Романович е бил Державин. Почти като теб, само че в обратен ред.
	Глигана никога не бе чувал за Державин, но не се издаде, а си помиели, че няма да е зле да си купи диплома от някой ВУЗ, например, от Московския университет. Или още по-добре от някой западен университет, каквито можеха да се намерят в Америката или Англията?
	Той си представи как се завръща в Русия с мантия и четириъгълна професорска шапка с пискюл, а на „Шереметиево — 2“ го посрещат изненаданите момчета… И потръпна, защото си спомни, че сега момчетата едва ли щяха да се зарадват, ако го видят. Всъщност, много щяха да се зарадват, ако можеха да го утрепят и да го заровят на някое тихо и рядко посещавано място. За пръв път в живота му в него се размърда нещо, което наподобяваше съвест.
	— Знаеш ли какво, на мен ми харесва, че в действителност си Ромео — каза замислено Надежда, — но разбира се, аз няма да те наричам така, особено пред хората. За мен ти ще бъдеш Рома, а още по-добре — Грухчо! — Тя се засмя, сви списанието на фуния и шеговито смушка с него Глигана в ребрата…


	Белов излезе от Кремъл и спря. Къде да иде, това беше въпросът. Какво да прави, след като вече принадлежеше само и единствено на себе си? Обзе го ново, несравнимо с нищо чувство за пълна, абсолютна свобода. Струваше му се, че само да размаха ръце и ще се издигне над Боровицкия хълм, над Москва, над Русия… И щеше дълго, дълго да лети, докато има сили в крилете.
	Може би дори щеше да стигне до самата Швейцария, където той непременно щеше да има своя къща в кантона Ури. Белов се видя като побелял старец, на пейката до стената на техния дом седеше възрастната му жена, а по алпийската трева се търкаляха внуците им. Интересно, как ли щеше да изглежда Олга на седемдесет години?
	Впрочем, що за размисли бяха това? Нали мечтата му се сбъдна! Съдбата го освободи от примката си и той отново беше самият себе си! Белов се огледа наоколо, опита се да запамети впечатленията от този най-хубав ден в живота му! Студеното зимно слънце светеше ярко, по бледосиньото небе нямаше нито едно облаче. Срещу него подобно гигантски камък на кръстопът белееше засипаният с чист сняг Пашков дом.
	Саша знаеше, че от Кремъл тръгват улици и пътища към всички страни на света. Но по кой от тях да поеме? Точно това беше свободата — да вървиш, накъдето поискаш, в посоката, която сам си избереш! И той отново се намираше пред избор, от който може би зависеше целият му по-нататъшен живот…
	Белов забеляза с каква почуда го гледат излизащите на тълпи от Боровицките врати японци, начело със слабичката им преводачка. Има си хас да не го гледат. Стои до входа на Кремъл някакъв подозрителен остриган тип в черен смокинг и подуто от побоищата лице, върху което се мъдри блажена усмивка на идиот… И не помръдва въпреки минусовите температури… Е, как да не го вземеш за луд?
	„Луд съм, луд съм — кимна им щастливият Саша, мушна ръце в черните джобове и тръгна почти на бегом надолу като на няколко пъти се пързулна по хлъзгавото възвишение. — На нас — руснаците, изобщо не ни пука от студа!“
	Оттук до фонд „Реставрация“ на улица „Нови Арбат“ беше една ръка разстояние…


	Усещането беше много странно! Ето че той седеше в собственото си кресло край своето бюро в своя офис на своя фонд „Реставрация“, ала същевременно му се струваше, че всичко това не се случва с него, а с двойника му, с някакъв негов клонинг или киборг. Сякаш той, истинският Саша, се намираше някъде другаде и виждаше тази сцена с помощта на триизмерни очила. До такава степен всичко беше нереално и едновременно с това приличаше на действителност.
	Макар че — не, ето че Ваня, синът му, се бе настанил на коленете му, от очите му се стичаха сълзи и той се притискаше към рамото му. И на това място бялата му риза беше толкова подгизнала, че чак бе станала прозрачна.
	Встрани от него край масата седеше Олга. За разлика от Ваня тя изобщо не му се радваше, а го гледаше навъсена. Като вълчица. А пък насреща му Шмит не криеше радостта си, макар да се бе изчервил от вълнение като гимназистка. Това не беше характерно за него: железният Шмит и вълнението бяха несъвместими неща както геният и злодейството! Макар че той беше неговият убиец и нямаше как да избяга от това.
	— Саша, ето ти отчета за свършената работа. — Шмит се щураше между сейфа и бюрото, струпвайки върху него нови и нови папки с документи. — Честна дума, старахме се, колкото можем, но без теб нещата не вървяха много добре. — Внезапно замлъкна, тъй като забеляза болезнената гримаса, с която Александър наблюдаваше купчината папки, която се издигаше на бюрото пред него.
	— Дима, престани да се суетиш. Не се връткай край клиента — посъветва го Белов и кой знае защо се почеса по главата, — всичко това вече ме вълнува точно толкова, колкото и миналогодишният сняг. Сега всичко това е ваше — на теб и на Оля. Просто реших да мина оттук…
	Дмитрий погледна смутено Саша, а сетне премести очи към Олга.
	Тя направо щеше да се взриви. Тресеше се от раздразнение, омраза и обида… Вместо тези изроди Белов и Шмит да си хвърлят по един бой заради нея, те се държаха така, сякаш нищо не се бе случило. Същински другари и братя по оръжие! Сега щяха да подхванат спомени за миналите дни и битки, в които бяха участвали заедно. Или по-точно, заедно бяха убивали търговците и бизнесмените! А тя не означаваше нищо и за двамата! Приятелството, видите ли, беше по-важно за тях!
	А как само изглеждаше посрещането му на входа, което служителите на фонда спретнаха на Белов, веднага след като той се появи там! Всички хукнаха навън, дори заслизаха пеша по стълбите като при пожар, сякаш при тях бе пристигнал Шварценегер или Сталоун! Натъртиха си ръцете от ръкопляскания, добре, че на никой не му хрумна да се развика: „Браво, Бели, бис, Бели!“
	И това се случваше, след като тя спаси неговата империя по време на хиперинфлацията, запази работните им места и дори не понижи заплатите на служителите. Ето как се проявяваше хорската благодарност. Оля не беше нужна на никого тук, на никого! Този Белов беше една престъпна измет! Как смееше да я зареже!? Как смееше да изрече такива думи в присъствието на детето! Не се връткай край клиента! Какво означаваше това — някакъв гнусен намек за нея, така ли?
	— Ако ти веднага не му фраснеш един — изкрещя яростно Олга на Дмитрий, сочейки с треперещ пръст към Саша, — аз ще си отида оттук и никога повече няма да се върна. Кракът ми повече няма да стъпи тук!
	Тя се затича към Саша и издърпа Ваня от коленете му. Момченцето с изумление погледна разгневената си, изпаднала почти в истерия майка. То се опита да се освободи от ръцете й, но тя здраво и болезнено го стискаше за китката.
	— Я го погледни — каза помирително Шмит и кимна по посока на Белов, — той и без това е бит и пребит, здраво място няма по него…
	И наистина мястото, където бялата риза на Саша беше подгизнала от сълзите на Ваня, порозовя от кръв. Той с каменно лице мълчешком наблюдаваше беснеещата си жена.
	— Мамо, не искам чичо Дима да бие татко — захленчи Иван и предприе отчаян опит да се освободи, но Олга го дръпна и го притисна с другата си ръка към себе си.
	Цялото й лустро, добро възпитание и прилични маниери бяха пропаднали вдън гора. Тя заприлича на глупава жена — скандалджийка от комунална квартира.
	— Ти… вие… — разкрещя се отчаяно Олга, — мразя ви и двамата! А на теб, Белов, ти забранявам да се виждаш с Ваня. Ти… вие и двамата няма да го научите на нищо добро, шибани мутри такива!
	Тя хукна навън от офиса, влачейки подире си Иван, който се съпротивляваше, крещеше и ридаеше, и така затръшна вратата, че сградата се разлюля като от земетресение.
	В офиса увисна кънтяща тишина. Белов и Шмит дълго се гледаха един другиго и мълчаха. Най-сетне Дмитрий каза:
	— За пръв път в живота си я чувам да псува…
	Те помълчаха още малко. Саша погледна през прозореца: сумракът зад тройните стъкла се сгъстяваше. Настана вечер.
	— Днес беше най-хубавият ден в живота ми… — каза той с някак отчужден глас.


	43.

	Когато зад прозорците на офиса се разнесе ужасният вой на сирената за въздушна тревога, на Саша му се стори, че се е пренесъл в детството си и че седи в полутъмната зала на киното и гледа филм за Великата Отечествена война. Сега над града щяха да започнат да пикират изтребители и да се сипят ракети и фугаси.
	Като по даден знак Белов и Шмит станаха и се втурнаха към прозореца. Дмитрий завъртя дръжката и вдигна нагоре алуминиевата рамка. Лъхна ги зимният хлад и миризмата на смог. Ушите им писнаха от симфонията или, по-точно, от какофонията звуци, в които основната партия уверено изпълняваше виещата сирена.
	Ситуацията долу приличаше на разбунен мравуняк. Цялото движение по улица „Нови Арбат“ беше спряно. Или, по-точно, беше спряно правилното, организирано движение. Няколко десетки коли се бяха блъснали. Обърканите шофьори даваха на заден ход, натискаха клаксоните като луди и опитваха се да се измъкнат от гигантското задръстване, запушило и двете платна на огромния булевард.
	Белов се провеси до кръста през прозореца и видя виновника за тези безобразия. До паркираната срещу входа на фонд „Реставрация“ бяла лада стоеше човек, облечен в сини дънки и тениска. Беше полунаведен, с лявата си ръка придържаше забита в земята сирена, която приличаше на огромна механична дрелка, а с дясната енергично въртеше ръчката й, сякаш се опитваше да включи някакъв допотопен грамофон или латерна.
	Малоумникът вдигна глава нагоре и се ухили широко и глупаво като Буратино. Беше Витя Злобин. До него стояха Степанич, Доктор Уотсън и Федя Лукин. Щом зърнаха Белов на прозореца, те радостно размахаха ръце, призовавайки го да слезе долу. Доктор Уотсън дори сви длани на тръба пред устата си и извика нещо, но сирената заглушаваше всички звуци освен клаксоните на автомобилите, и то само на онези, които се чуваха отдалеч и звучаха като фон. Степанич безцеремонно ритна Злобин в задника и едва след това сирената спря.
	— Ама че кретен е този Витя — каза одобрително Саша на изненадания Шмит и се усмихна до уши. — Деструктивен тип, каквото да подхване, всичко съсипва.
	На Белов малко му бе домъчняло за неговите зевзеци. А без твърда ръка до себе си, те не ставаха за нищо, дори се превръщаха в опасност за обществото, както сочеше практиката! Преди малко повече от половин час Белов се бе обадил на Степанич от мобилния телефон на Шмит и го бе помолил да дойде да го вземе от фонд „Реставрация“. Не можеше да си представи с каква скорост са карали приятелите му, за да се доберат толкова бързо до „Нови Арбат“!
	— Дима — каза Белов, докато затваряше прозореца, — аз вече ще си ходя… Казах всичко, което исках да кажа. Не се притеснявай за Олга, ще й мине и сама ще дотърчи при теб, по-ниска от тревата и по-тиха от водата. Мамка му, само за Иван ми е мъчно! — Той замълча. — Както и да е, ще държим връзка. Да, знаеш ли какво, дай ми телефона си, защото аз нямам нито пари, нито документи. Ако има нещо, ще ти се обадя.
	Шмит му подаде супермодерния апарат „Моторола“, предложи му пари, якето си, а след това — и кола, но Белов поклати глава. Силно си стиснаха ръцете на сбогуване.
	— Трябва да бягаме — каза Саша, — докато ченгетата не са ги гепили…


	След като, преминаха по старите московски улици (нарушавайки всички възможни правила за движение по пътищата), те излязоха на просторния булевард, много бързо се озоваха на траверсата на Боровицката кула, от чиито врати Александър Белов беше излязъл само преди няколко часа, и с пълна скорост се изкачиха на възвишението на Каменния мост.
	— Златната руска земя се размножава чрез фалоса на Кремъл… — оповести дълбокомислено Федя, докато гледаше красиво осветената от прожектори камбанария на събора „Иван Велики“ отляво, около която се разгръщаше панорамата на Кремъл по посока на Замоскворечието и крайбрежната улица „Софийска“, към които те се движеха.
	— Така ни го начукаха, че повече няма накъде, скапани демократи такива — изруга сърдито Степанич, хвана за рамото Саша и попита: — Саша, а ти защо си със смокинг?
	— Не всичко е толкова зле, колкото изглежда. Дори бих казал, че нещата се нареждат добре, имам предвид бъдещето на Русия — рече замислено Саша, обърна се и посочи с ръка към останалата зад тях грамада от исторически здания, стени и кули. — Аз, така да се каже, току-що идвам оттам и затова съм толкова официален. А пък Кремъл… Какво е Кремъл? Просто един замък на хълма. По-важното е, че навсякъде има хора… и други, които не са хора…
	Приятелите буквално го засипаха с въпроси. Откакто бе изчезнал, и Степанич, и Уотсън, и Федя, и Витя, говореха само за него. Разработваха планове за широкомащабно издирване и ако Саша не им се бе обадил днес, утре изобщо нямаше да ги открие в Москва. Спасителната експедиция в Ростовска област вече беше напълно подготвена.
	През целия път до улица „Гуриевич“ Саша им разказва за своите приключения. Когато стигна до описанието на срещата си с Елцин и Батин в Кремъл, екипажът на ладата изпадна в еуфория, защото всичко това много приличаше на страшна приказка с хубав край.
	— А при вас какво става? — попита Саша, след като довърши романтичната си история.
	Никой от приятелите не му отговори. Той погледна в очите всеки от тях. Радостното настроение на партньорите му се смени с потиснато.
	— Представяш ли си, Саша, терористите взривиха нашия „Дистрибутор“! От всички блокове на улица „Гуриевич“ те избраха точно нашия! — съобщи му Витя и едва не заплака. — Ние сме разорени, документите са изгубени, имаме дълг от хиляда и петстотин долара. Че на това отгоре ченгетата и Федералната служба за безопасност ни досаждат, макар че бяхме наели апартамент на първия етаж и нямахме никакво отношение към мазетата! — В очите му наистина избиха сълзи.
	Саша се учуди: от всичко това излизаше, че е превозвал хексогена, за да взривят собствената му фирма?! А пък Пчелата със собствените си ръце бе обрекъл на смърт своите старци и го бе направил със собствените си пари или, по-точно, с парите на Бригадата, така ли? Странни са делата ти, Господи!
	— Стига де, Степанич — каза примирено Федя, — майната им на тези пари и щуротии. Благодари на Всевишния, че си останал жив. Нали онзи ден ти до единайсет часа беше на работа, а взривът избухна в един през нощта. Толкова невинни хора загинаха там, царство им небесно! А пък ти се движиш без чужда помощ, ръцете ти мърдат, краката ти — също. Това изобщо не е малко!
	Но за разлика от останалите приятели Степанич имаше дарбата или нещастието да се сраства с бизнеса си с цялата си душа и сега се чувстваше буквално като ампутиран след операция.
	— Аз, момчета, ще вляза за една седмица в болница — каза той. — Нещо моторът ми взе да пърпори. Само че трябва да възстановим документите и да намерим пари, за да си върнем дълговете. — Погледна с надежда към Белов, но той замълча, сякаш не бе чул нищо.
	— Саня — намеси се в разговора Уотсън, който до този момент мълчеше. — Полковник Игор Леонидович Веденски ме помоли да те поздравя, ако те видя. И ето че аз те поздравявам… Много се радвам да те видя жив и невредим. Казвам ти го като лекар.
	— А ти откъде познаваш Веденски — изненада се Белов, — къде си се сблъсквал с него?
	— Как къде, на операционната маса. Оперирах го в болницата на „Бърза помощ“ след една катастрофа. Един камион се беше врязал в него. С анестезиолозите едва го измъквахме от онзи свят.
	На Саша му се щеше са научи по-подробно какво се е случило с бившия му водещ офицер, но мобилният телефон на Шмит засвири познатата му до болка музика от „Кръстника“, той я прекъсна с бутона за включване на връзката и поднесе слушалката към ухото си.
	— Саша, аз съм — каза Шмит, — забравих да ти кажа. Тези дни говорих с Люда. Тя е родила, детето вече е на годинка и нещо. Ама е глупаво момиче! От какво се страхува чак толкова? Все си мисли, че той ще я изрита. Хайде утре да отидем заедно при него, да я заведем там, да помислим какво ще правим по-нататък. Хем ще видим и стареца.
	— А какво общо има Юрий Ростиславович? — не разбра Белов. — Какво го засяга всичко това?
	— Как какво? — изненада се на свой ред Шмит. — Това е внукът му, Люда дори го е кръстила Космос на името на баща му. Космос Космосович Холмогоров, роден през хиляда деветстотин деветдесет и осма година, бебе от мъжки пол. Е, какво, разбрахме ли се? Ще дойда да те взима утре в десет часа. Къде живееш?
	Саша посочи адреса си на улица „Гуриевич“ и прекъсна разговора…


	На другия ден точно в десет часа сутринта Белов излезе от входа. Главата малко го болеше, защото вечерта (по-точно през нощта) с пълна пара честваха неговото спасение в апартамента му и, както високопарно се изрази Федя по време на стотния тост, „легалното му завръщане при себе си“! Саша успя да поспи само няколко часа.
	Шмит още го нямаше и кой знае защо закъсняваше, макар че още бе рано за задръствания по улиците. Саша се разходи покрай фасадата и спря пред блока. Тук нещо се бе променило, но все не можеше да разбере какво. Най-сетне се досети. Мемориалната дъска! Преди тук нямаше такава. Надписът гласеше, че разузнавачът Аврам Яковлевич Гуриевич, на чието име е кръстена тази улица, е геройски загинал през четирийсет и първа година в тила на фашистите край Москва…
	Зад него изсвириха спирачките на западна кола и се разнесе гласът на Шмит:
	— Саша, идвай.
	Въпреки навиците си, Саша не седна на предната седалка, а отзад, при Люда. Тя много се бе променила от времето, когато я бе видял за последен път. Ако я срещнеше на улицата, дори нямаше да я познае. Беше напълняла, лицето й бе станало кръгло и някак… Саша не можеше да намери думата… Като че ли майчинско? Вече нямаше вид на чак толкова добре поддържана жена както по времето, когато работеше в офиса на Бригадата. Но се забелязваха следи от лек грим, а ноктите й бяха оформени в маникюр. Общо взето, не изглеждаше зле. Вярно, беше облечена много скромно, да не кажем бедно, и очевидно имаше проблеми с парите.
	Шмит юнашката натисна газта и колата се понесе, вдигайки снежна виелица по улица „Гуриевич“, сякаш шофьор бе Шумахер, след което зави на булевард „Андропов“.
	— Шмит, престани да геройстваш, возиш дете. И симпатичната му майчица — каза Саша и стисна ръката първо на Люда, а сетне и на Космос Космосович. — Е, здравей, Косе, как я кара младежта? — Момченцето имаше силни ръчички и повече не пусна ръката на Саша.
	Скоро малкият Космос се почувства съвсем свойски, премести се на коленете му и започна да сграбчва с малките си пръстчета всички стърчащи части по лицето на Саша. През цялото това време непрекъснато издаваше смешни звуци, сумтеше, гукаше, произнасяше срички, пръцна на няколко пъти, а след това подмокри дънките на Саша с гореща като сварено мляко урина. Той почти не приличаше на баща си, само в погледа му имаше нещо холмогоровско.
	— Представяш ли си, Саша — каза Шмит, без да се обръща, — тази глупачка живее в комунална квартира, в едностайна клетка! И на всичкото отгоре за нищо на света не искаше да се обади на Юрий Ростиславович. Тя, видите ли, се срамувала, че е родила извънбрачно дете… И то — от сина му, за ваше сведение! Дори се наложи да я уговарям…
	Люда погледна виновно Саша и се извърна. Тя все още не можеше да му прости пренебрежителното му отношение към Космос, когато той беше болен.
	Саша долови това с шестото си чувство. И, изобщо, след всички тези изпитания с него се бе случило нещо странно: той започна да разбира хората по-добре и да ги вижда някак отвътре, докато разговаряше с тях.
	„Може би стана след като следователите ми набиваха в главата собственото ми престъпление? Трябва ли да им благодаря за това?“
	Той й се усмихна.
	Сега много добре разбираше това момиче: на него му беше далеч по-лесно да кърши ръце без пари в комунална квартира, отколкото да тръгне да проси помощ.
	— Къде си сега? Пак ли работиш при нас… имам предвид, във фонда ли работиш или на друго място?
	— Тя напусна веднага след като забременя — отвърна Шмит вместо Люда и спря на светофара. — Това стана още по твое време, но ти не забеляза…
	След като изследва всички издатини по лицето на Саша, малкият Космос измъкна от пазвата му синджирчето с кръстчето и го мушна в устата си.
	Люда разтревожено се раздвижи на седалката, но Саша я спря с жест и внимателно издърпа олигавеното кръстче от устата на детето. След това го свали от врата си и го даде на майка му. То тутакси мушна новата играчка обратно в устата си и, за да я извади, на Саша дори му се наложи да намотае края на синджирчето на ръката си. Добре де, нека да го изяде, нали по този начин се запознаваше с обкръжаващата действителност. Нека се приобщава към религията.
	— Люда, той кръстен ли е? — поинтересува се Саша и след като получи отрицателен отговор, помоли: — Нека аз да му бъда кръстник, съгласна ли си? А пък ще го кръстим в храма „Вознесение“ в Соколники, където се кръстихме с момчетата.
	Люда погледна съсредоточено Саша. Той не беше същият както преди, не беше онзи Белов, когото тя наричаше наум Александър Грозни. Този имаше някакви новопоявили се бръчки покрай очите, те вече не бяха хитри като на Ленин, а добри, каквито сигурно имаше дядо Мраз или някое добро джудже. Тя му кимна.
	— Ама че работа — повиши глас Саша и се обърна към Шмит. — Дима, а ти сети ли се да се обадиш на Юрий Ростиславович? Трябваше да го предупредиш, иначе току-виж старецът получил удар!
	— Той вече получи удар — обяви Шмит, — така че не се плашете, когато го видите. Живеел на улица „Гуриевич“, у Пчьолкини, когато взривиха блока им. Излязъл оттам буквално няколко минути преди това. Само Бог го е спасил, няма кой друг! Но старецът окончателно е откачил. Не разпознава никого.
	„Как така на улица «Гуриевич»? — изненада се Саша. — Значи Пчьолкини са живели в блока, където се бе настанил техния «Дистрибутор»? Ама че работа!“
	— Дистрибутор — каза той на глас.
	— Какво имаш предвид? — не разбра Шмит.
	— Господ Бог е дистрибутор — обясни мисълта си Саша — и разпределя на кого какво е съдено. Но ако ти му оказваш съпротива, той може да преразгледа съдбата ти. В една или друга посока, разбираш ли? Може да го направи в добрата, а може и в лошата. Разбрах това в Кремъл. Ако се бях предал, сега щях да седя на съвсем друго място със съвсем други хора. Или изобщо нямаше да седя, а да лежа в земята…
	Шмит си помисли, че Саша окончателно се е разфилософствал. Той също като Люда се досети, че Белов е претърпял коренна трансформация, но не в смисъл на лудост, а на промяна на личността.
	Но той винаги бе имал заложби за праведност и именно така го възприемаше Дмитрий в самото начало на съвместната им дейност като престъпници. Останалите също го усещаха и затова, където и да се появеше, всички започваха да се въртят около него като планети. Едва тогава — след смъртта на Космос, Фил и Пчелата, той престана да прилича на себе си заради шока.
	— Добре, втасахме — каза Шмит. — Искам да кажа, че слизаме…
	Те спряха пред входа на блока на Холмогорови. Космос Космосович не пожела да слезе от коленете на Белов, той го взе на ръце, измъкна се от колата, с една ръка помогна на Люда също да излезе и затвори вратата. Шмит се приближи от другата им страна.
	Наложи се да вземат кръстчето на момченцето и да го дадат на майка му, за да не стане беля. Та по тази причина, докато се качваха нагоре, хлапето непрекъснато хленчеше и в асансьора, и на стълбищната площадка. Успокои се едва когато Белов му показа как да звъни на вратата. Космос младши много бързо усвои това изкуство и не пусна бутона, докато вратата не се отвори и на прага й не се появи изплашената от стария, мощен, останал още от съветско време, звънец болногледачка. Щом видя гостите, които очакваше, тя се успокои и ги покани да влязат.
	Саша пусна Космос на пода и го поведе към хола, придържайки го за яката на якенцето. Шмит и Люда ги последваха. Дребосъкът крачеше не много уверено и непрекъснато се опитваше да падне.
	Люда, която вървеше след Белов, каза с гордост:
	— Рано проходи, още на осем месеца!
	Спряха в хола. Юрий Ростиславович седеше с равнодушен поглед в инвалиден стол. Главата му беше отпусната, краката му бяха покрити с жълто одеяло на кафяви камили и черна арабска шарка. Не обърна никакво внимание на новодошлите.
	Саша свали якето на момчето и го пусна на свобода. А след това се обърна към Люда, за да разбере дали тя не възразява. Тя гледаше към Юрий Ростиславович и мълчешком плачеше. Мрачният Шмит я прегърна през раменете и я притисна до себе си… Известно време и тримата останаха прави пред нещастния старец.
	Нямаха идея какво да направят.
	— Той е далеч оттук — обясни болногледачката, която се присъедини тях.
	Малкият Космос застана на четири крака, задвижи бързо-бързо ръчички и крачета и запълзя по паркета към старинното огледало на стената… Хвана се с една ръка за поличката му, изправи се и започна да помита с другата си ръка всичко, което беше върху нея.
	Към пода полетяха френски парфюми в кристални шишенца, лакове за нокти, кремове, сенки за очи, пудри, фиби, гребени, кутийки и прочее дрънкулки, които принадлежаха на Надежда Фьодоровна. Всички тези толкова ярки разноцветни и красиви вещи падаха с трополене по пода и предизвикваха невероятен възторг у момченцето. То бе забравило за всичко на света и се заливаше от щастлив смях.
	Гледачката се хвърли с изплашен вик към малчугана като квачка към пиленце, за да спре това безобразие, да го напляска, да накаже развилнелия се хулиган, но засменият Белов успя да я спре в движение:
	— Браво, Космос Космосович, точно така! — похвали той момченцето. — Тези неща не са нужни на мъжете, нали така, Шмит? Нашите играчки са други!
	Юрий Ростиславович, който до този момент седеше, отпуснал брадичка на гърдите си, повдигна глава и попита:
	— Саша, ти ли си?


	44.

	Първите дни на декември изобщо не напомняха, че само преди месец улица „Гуриевич“ беше покрита с тънък слой пожълтели листа от тополите. Сега всичко наоколо беше съвсем бяло от току-що падналия сняг — чист и ухаещ на свежест като праха за пране „Уайт“. Само на мястото на взривения блок, където още продължаваха да ровичкат работници и да сноват насам-натам камиони, се виждаше сива от циментения прах земя. От планината отломъци, плочи и арматура не бе останало почти нищо, а в дългата редица еднакви панелни блокове се бе появила щърбавина като от изваден зъб.
	Саша със замах вкара лопатата под една преспичка сняг и я бутна напред, освобождавайки още едно късче асфалт от белите насипи. Физическата работа му доставяше удоволствие. Мислеше си, че няма нищо по-хубаво от това всеки ден да разгребва снега с алуминиевата лопата и да го струпва на високи преспи или да размахва жълтата вносна метла от пластмаса с удобна зелена дръжка и да смита на купчина окапалите дъхави листа.
	Нямаше никакви грижи и никакви притеснения, всичко беше ясно и разбираемо, границите на твоята територия ти бяха посочени отгоре, бяха обозначени от високо място, тъй че — свърши си работата и си гледай кефа! А най-важното бе, че почистваше родната си земя от гнилоч, боклук и угарки, с които я замърсяваха и туземци, и гости на столицата. А резултатите от работата се виждаха веднага — налице беше затворен цикъл…
	В края на улицата, там, където свършваше дългата редица от бели панелни блокове, се появи познатата бяла лада, а шумът от двигателя се засилваше все повече.
	Белов опря лопатата на близката пейка и оправи тъмнозелената си бейзболна шапка — дори с нея му беше студено в това време, понеже и косата му още не беше пораснала.
	Крачолите на сините му джинси бяха покрити със сняг отдолу, както и зелената му дебела грейка. Белов се поизтупа.
	— Е, какво, Александър Николаевич, стига ли за днес? — попита го приближилият се до него чистач на двора, от когото Саша бе взел лопатата преди десетина минути.
	Той много уважаваше този обитател на блока, който винаги го поздравяваше и се ядосваше на мръсотията и на безотговорните съседи.
	Белов му кимна мълчаливо. В същия момент бялата лада рязко спря до него и смачка с дясната си гума снежната камара, получена в резултат на праведния труд на Саша. Предната дясна врата на колата се открехна и оттам подаде глава Витя:
	— Е, капитан Блъд, не се ли радваш да видиш Веселия Роджър? — викна той и радостно се озъби, за да наподоби усмивката на череп.
	— Първо го изпери това твое лице… заедно с фланелката си — избоботи Саша и седна на мястото до водача. — И двете понамирисват…


	Епилог

	Тъмносивата от калта лада се носеше по мокрото от снега шосе към Ростов. Белов следеше пътя и автоматично ту отпускаше, ту натискаше педалите и местеше скоростния лост също без да се замисля. Преди два часа бе сменил зад волана уморения Витя.
	Навлязоха в Ростовска област с непозволено висока скорост, сякаш се движеха не със скромното изделие на Волжкия автомобилен завод, а с шедьоврите на ферари или рено. Но такава беше уговорката им със Степанич. Той се съгласи да ги пусне на тази екскурзия по местата на бойната слава на Белов само при условие че отидат дотам и се върнат обратно за два дни. Саша трябваше лично да присъства при оформянето на документите за новата им фирма.
	— И все пак не разбирам, Саша, за какъв дявол отиваме в този Ростов, какво толкова интересно има там? — мърмореше недоспалият Витя.
	Той седеше на предната седалка вдясно от шофьора, разгърнал карта върху коленете си, и се опитваше да разбере къде се намират.
	— Търсете, щурман, търсете! — посъветва го Белов, без да откъсва поглед от пътя. — Минахме Новочеркеск. Скоро ще стигнем до едно малко градче на хълмчето, след него е постът на пътната милиция, а паралелно на шосето трябва да има един черен път.
	— И какво има в това градче, безплатен бардак от международна класа или конкурс „Мис Летяща чиния“? Тъкмо е време да си полегнем — рече замечтано Витя.
	Саша не му отговори. Вече два пъти бе минавал по това шосе — първия път, когато отиваше на срещата със Земфира, а втория — когато го заловиха и завързаха във фургона на зила. До ден-днешен пред очите му стояха омазаните със собствената му кръв чували. Беше изумително, че успя да се измъкне от тази история със захарта. Очевидно Аллах го пазеше. Или дяволът. Това нямаше как да се изясни.
	Или най-вероятно пазители му бяха Авраам, Исус и Мохамед, защото дяволът би трябвало да е на страната на терористите. Терорът беше дело, угодно на дявола.
	— Ето го — каза Витя и посочи с пръст към безредно пръснатото по хълма градче. — Казва се Бяла молитва, да не би заради теб да са го кръстили така?
	Саша намали и премина по главната улица на градчето много бавно, като образцов шофьор или новак, който за пръв път сяда зад волана на автомобил. Единственото ченге, което срещнаха по пътя си, не обърна никакво внимание на колата с окаляни московски номера.
	Щом подминаха знака, който обозначаваше края на населеното място, Саша отново натисна газта, въпреки че шосето беше хлъзгаво като мокри плочки. Витя дори отскочи назад и се изопна върху облегалката на седалката като космонавт при старт на ракетата в космоса.
	„Какво му става на Саша? Никога не е карал толкова непредпазливо!“ — отбеляза наум Злобин.
	Той измърмори някаква ругатня под мустак, отпусна глава на гърдите си и задряма…


	Събуди го побутването на Саша. Ладата беше спряла край пътя. Белов седеше, отпуснал ръце върху волана, и замислено гледаше скромния обелиск, който се бе появил между бившия пункт на пътната милиция и шосето, откакто за последен път бе минал оттук.
	— Ето, виж — посочи Белов, — страната помни своите герои.
	Той се обърна, взе от задната седалка зелената си грейка и излезе от колата. Витя последва примера му. По следите от стрелба по асфалта и по плочите в основата на караулката, той веднага се досети, че тук се бе провело истинско сражение.
	„Бурканът“ беше напълно потрошен от няколко яки взрива. Остатъците от покрива приличаха на сплескан гевгир. Върху основите, които гледаха към пътя, непознати художници бяха изписали със спрей топлите думи: „Пътните милиционери са кретени.“
	Саша се приближи до обелиска и спря на две крачки от него. Камъкът беше от най-евтините — червен гранит, но нечия грижлива ръка бе сложила на най-горната му издатина букет от четири маргаритки. Явно беше станало отдавна, защото те бяха свалени сякаш от древноегипетска мумия и позасипани с току-що паднал сняг. Витя безшумно се приближи зад гърба му, застана до потъналия в мисли Белов и застина в почетно мълчание.


	Пред очите на Саша като на киноекран се появи картината от среднощния сблъсък на същия този път и на същото това място. Ето порозовелия от отблясъците на горящата лада „Самара“ алуминиев куфар, който се въртеше и летеше към тъмните храсти край пътя… Саша се хвърли след него буквално след няколко секунди.
	Но куфара го нямаше на мястото, където би трябвало да падне. Отмъкваше го една сянка, един съвършено черен силует, а след него бързо се движеше втора сянка. И двете сенки светкавично се плъзнаха между храстите, от време на време подскачаха на четири крака като маймуни по посока на милиционерската караулка. Вече се чуваше как през храстите напредват бойците, понесли автомати и гранатомети.
	Саша осъзна, че е опасно да остава прав, защото нападателите веднага щяха да го забележат… Съдейки по всичко, бяха професионални военни, някакъв отряд от сорта на бунтовниците или подсилен взвод на активното разузнаване. Наложи му се да легне на земята и да пълзи с прилепнало до пръстта тяло… А веднага след като ситуацията му позволи, той стана и хукна в обратната на пътя посока.


	— Саша — изтръгна го от мъглата на спомените гласът на Витя, — не можеше ли просто да отидем на гробището в Москва? Колко време се влачихме дотук! На нашето Ховановско гробище изборът на мъртъвци е много по-голям. Тези да не би да са ти роднини?
	Надписът върху обелиска се бе намокрил и слял с цвета на камъка, но Саша успя да го прочете на глас на Витя, защото знаеше изписаните върху него фамилии.

	Старши лейтенант от милицията
	Юрий Алексеевич Кудеяр
	Сержант от милицията
	Игнат Остапович Бодлерчук
	паднаха геройски в схватка с бандитите
	Вечна памет на борците с престъпността

	— И какво от това — учуди се Витя, — у нас в Длинопрудна край Москва имаше същия случай. Бандитите на тамошните престъпни групи бяха утрепали милиционерите с „Калашников“ в будката им като в клетка. Какво толкова?
	— Отнасяй се с уважение към смъртта — посъветва го Саша много сериозно. — Имай предвид, че убитите воини имат голям шанс да попаднат в рая дори ако приживе са били грешници.
	Витя поклати глава в пълно недоумение. Белов се върна в ладата, измъкна един лост изпод седалката и се отправи към разрушения пост на пътната милиция.
	— Витя, ела тук — разнесе се гласът му оттам след пет минути.
	Витя моментално се озова в съсипания от взрива милиционерски „буркан“. Белов стоеше на колене пред бившия вход в помещението, чийто под бе покрит с мокри парчета бетон.
	До него се виждаше избита с помощта на лоста малка циментова плоча. В квадратната дупка, която само до преди минута не се виждаше изпод плочата, Витя забеляза картонена кутия, пълна с банкноти от по петдесет рубли. А върху самата плоча стърчеше отворен алуминиев куфар, натъпкан догоре с чисто нови долари!
	— Това — посочи с доволна усмивка Саша — е за мляко на дечицата…


	$id = 21759
	Източник: Моята библиотека / http://chitanka.info/text/21759
	Сканиране: Диан Жон, 2010 г.
	Разпознаване и редакция: Dave, 2010 г.
	----
	__Издание:__
	Александър Белов. Живот след смъртта
	Руска, първо издание
	Редактор: Димитър Риков
	Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
	ИК „Ера“, 2004 г.
	ISBN: Не е посочен.

	Александър Белов. Кръв и злато
	Руска, първо издание
	Редактор: Димитър Риков
	Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
	ИК „Ера“, 2004 г.
	ISBN: 954-9395-07-3