Annotation


 Класически катастрофичен трилър… Напрежението е осезаемо! Дъглас Престън Един мъж. Един час. Един милион хора, които трябва да бъдат спасени… В отдалечен край на Тихия океан пътнически самолет се взривява и потъва във водите. Оцелели няма. На двайсет хиляди километра оттам, в Хаваи, Кай Танака, директор на Предупредителния център за цунами, регистрира незначителна сеизмична активност, но не я свързва с изчезналия самолет. Когато обаче губи всякаква връзка с близкия остров Кристмас, Кай пръв осъзнава, че Хаваи е изправен пред невиждана катастрофа и в следващия час огромни вълни ще заличат Хонолулу. Той разполага с шейсет минути, за да спаси живота на един милион души, между които съпругата му и дъщеря му. Достоверен и завладяващ… Бойд Морисън оправдава очакванията. Джон Кейс 
 
 Бойд Морисън е писател, актьор, инженер и победител в телевизионната игра „Опасност“, която в известен смисъл напомня „Стани богат“. Той започва своята кариера в НАСА, където работи по проекта за космическа станция в космическия център „Джонсън“ и получава възможност да лети на „Кометата на повръщането“ — същия самолет, който се използва за обучение на астронавтите за справяне с нулевата гравитация. След като защитава докторат по инженерство във Вирджинския политехнически институт и щатски университет, той разработва единайсет патента на САЩ, като специалист в международния конгломерат „Томсън/РКА“, предоставящ услуги и продукти в областта на комуникационните, развлекателните и медийните индустрии. След това Бойд ръководи група за тестване на видеоигри в клона на „Майкрософт“ за „Ексбокс“, преди да стане професионален писател. Съавтор е на Клайв Къслър. 	Бойд Морисън — Цунами: Обратно броене1.2.3.4.5.6.7.8.9.10.11.12.13.14.15.16.17.18.19.20.21.22.23.24.25.26.27.28.29.30.31.32.33.34.35.36.37.38.39.40.41.42.43.44.45.46.47.48.49.50.51.52.53.54.55.56.57.ЕпилогОбработкаСканиране, корекция и форматиране: ehobeho, 2021***
	Информация за текста
	notes12345678910111213141516171819
 
  Бойд Морисън — Цунами: Обратно броене 
 


  Цивилизацията съществува благодарение на геологическото равновесие, което може да се измени без предупреждение. Уил Дюрант1   Carpe diem, quam minimum credulapostero.2 Хораций  
  1. 
 


 Ден в памет на загиналите във войните 8:41 сутринта Капитан Майкъл Роб отвори очи и откри, че лежи на пода в кокпита. Лъхна го горещина, все едно самолетът се беше гмурнал в доменна пещ. Чуваше се воят на множество предупредителни сигнали. Кръв се стичаше от челото и пареше в окото му. Остана да лежи още секунда замаян, чудейки се какво се беше случило. След това си спомни. Ударът! Беше се върнал току-що в кокпита, обещавайки си да не близне повече кафе до края на пътуването. Полетът от Лос Анджелис до Сидни още не бе преполовен, а това беше третото му ходене в тоалетната. Неговият втори пилот, Уенди Джейкъбс, цели двайсет години по-млада от него, се обърна, за да му се подсмихне, но нищо не каза. Тъкмо се беше насочил към своята седалка, когато откъм дясното крило на самолета проблесна светлина. Роб си помисли, че е светкавица от бурята, над която летяха, но в този момент самолетът беше отхвърлен настрана. Все едно някаква великанска ръка го беше отместила. Той се блъсна в преградата на кабината. Главата и раменете му поеха по-голямата част от удара, който го повали на пода. Сигурно бе изгубил съзнание за няколко секунди. Роб се изправи и избърса кръвта от окото си. Арматурното табло беше наред. Джейкъбс беше изключила автопилота и хванала щурвала, с който сега се бореше, за да установи контрол над машината. Роб се изправи на крака. Нямаше представа колко тежко е наранен, но се движеше. Това беше достатъчно. Когато се изкатери с мъка на мястото си, той хвърли поглед на индикатора за налягането в кабината. Стрелката му сочеше нула. Експлозивна декомпресия. Рефлексивно протегна ръка към маската, която висеше вляво от него. Годините тренировки си казаха думата. Рамото му възрази срещу движението и той изстена от болката. — Слагане на кислородна маска! — извика Роб. Сложи си маската и Джейкъбс го последва. В пътническата кабина маските вече бяха паднали автоматично. Наум прехвърли набързо възможностите за взрива. Терористично нападение? Ракетна атака? Взрив на резервоара? За да се декомпресира толкова бързо, някои от илюминаторите в пътническата кабина трябва да са избити. Може би дори цяла врата. Обаче самолетът още летеше, което означаваше, че фюзелажът е цял. С внимание, съсредоточено върху връщането на контрола върху самолета, Роб нямаше време да говори с пасажерите. Стюардесите трябваше да се оправят с това. Най-доброто, което можеше да направи за пътниците, беше да свали самолета на три хиляди метра, където бе възможно да се диша без кислородни маски. Той бутна щурвала напред и изключи алармата за декомпресия, но някаква друга продължаваше да вие. Светлинните индикатори за двигателите на дясното крило премигваха в червено, което означаваше, че и двата горят. — Дръпни Т-образната дръжка на трети двигател — излая Роб. Потисна паниката, която долови, че прониква в тона му. Джейкъбс дръпна дръжката и натисна бутона под нея, за да изгаси огъня. — Т-образната дръжка на трети двигател издърпана — докладва тя. Повториха същата операция и за четвърти двигател. След като прехвърли изискуемите списъци с проверки, Джейкъбс хвърли поглед навън към десния борд, за да направи визуален оглед. — Огънят в трети двигател угасен! Четвърти двигател го няма! — Няма го? — Откъснат е от стойката. Роб изруга под нос. Неговият самолет беше 747-400, модел с най-модерната авионика. Това беше причината екипажът да се състои само от него и Джейкъбс. Благодарение на модернизацията нямаше нужда от щурман, но сега Роб копнееше за тази допълнителна помощ. Самолетът беше сертифициран да лети с три двигателя, но само с двата откъм левия борд щеше да е късмет, ако успеят да се задържат във въздуха. Обърна се към Джейкъбс. Лицето ѝ беше пепеляво, но с изцяло професионално изражение. — Подай сигнал за беда! — нареди Роб. Джейкъбс кимна, защото разбираше последствията. Дори някой да чуеше радиосъобщението, нямаше да има голямо значение. Най-доброто, което можеха да направят, беше да съобщят местоположението си, ако се наложеше да се спуснат. Тя натисна копчето на радиостанцията. — Помощ! Помощ! Помощ! Говори самолет на „Транс Пасифик“, полет 823. Падаме. Падаме. Изгубихме двигатели три и четири. Нашето местоположение: сто и двайсет километра, 245 градуса от радиофара в Палмира. Нямаше отговор. Чуваха се само шумовете от статичното електричество. — Активирай транспондера за извънредни случаи — каза Роб. Знаеше, че активирането му е безполезна процедура. Намираха се извън обсега на всякакви радари. — Включвам транспондера на код за извънредни случаи 7700! — повтори Джейкъбс. Докато бързото им спускане свали самолета с близо 9000 метра, неземна руменина разцъфтя сред облаците на шестнайсет километра вдясно от тях. В началото облаците я омекотяваха, но след малко светлината ги прониза, понесла се към стратосферата, и за миг се оказа по-ярка от слънцето. — Мамка му, какво е това? — възкликна Джейкъбс. Огнена топка с отличителната форма на гъба, която Роб беше виждал на безброй снимки, се търкаляше нагоре. Той зяпна, хипнотизиран от гледката. Изпробването на ядрени оръжия в Тихия океан беше забранено от години, а в този район нямаше вулкани. Какво друго би могло да предизвика подобна великанска експлозия? Каквото и да беше, обяснението нямаше значение. — Наклон наляво! — изрева той. Стабилизирането на самолета щеше да бъде негов най-голям приоритет, но трябваше да се отдалечат и от зоната на взрива. — Наклон наляво! — само след секунда колебание долетя отговорът на втория пилот. Роб можеше само да се надява, че ще успее да използва взривната вълна, а после да измисли къде да се приземи. Бяха минали над атола Палмира преди десет минути, но пистата, построена през Втората световна война, беше изоставена още преди десетилетия. На остров Кристмас се намираше най-близката действаща писта, но самият той беше на 800 километра оттук. Независимо от това беше най-добрата им възможност. Въпреки всички повреди, които беше понесъл, самолетът още летеше. Може би ще успеят да стигнат. — Хайде, копеле! — изръмжа Роб, докато напъваше щурвала. Носът на огромния самолет бавно се завъртя. Твърде бавно. Взривната вълна го настигна и го удари изотзад, повдигайки опашката му. Страхотен трясък заеча в кокпита. Прозорците се пръснаха и вятърът зарева из него. Двигател номер едно се откъсна от стойката, сряза половината ляво крило и запали резервоарите в него. Подемната сила изчезна изпод крилото и машината полетя надолу като асансьор със скъсани кабели. С два изгубени двигателя и един изключен, самолетът беше смъртно ранен. Сещайки се за 373-мата мъже, жени и деца в кабината — хора, за които носеше отговорност, Роб не се предаде, но нямаше повече надежда, че ще лети с него. Той се бореше с щурвала и педалите, опитвайки се да изравни самолета, но това беше умряла работа. Въпреки усилията му машината се завъртя надолу в смъртоносна спирала. В мига, когато самолетът падна през най-ниския облачен слой, алтиметърът показваше триста метра. За пръв път от един час насам Роб видя сините води на Тихия океан. Щом осъзна, че не могат да избягат от съдбата си, Майкъл Роб пусна щурвала и се облегна назад. Не искаше да умре сам, затова протегна ръка на Уенди Джейкъбс, която я стисна здраво със своята. Макар никога да не си беше падал много по религията, той се усети, че започва да казва Божията молитва. Беше стигнал до думите „да дойде царството ти“, когато самолетът се заби в повърхността на океана с повече от 800 километра в час и изчезна под вълните. 
  2. 
 


 Плажът Ева, Хаваи 8:51 сутринта Кай Танака свърши с душа и Билбо, семейният пшеничен териер, го посрещна, когато излезе от спалнята. Писъците и смехът на двете тринайсетгодишни момичета се разнесоха откъм кухнята и го накараха да се усмихне. Свърши с обличането и излезе от спалнята. Миризмата на кафе беше още силна, затова Кай разбра, че някой вече бе отскочил до „Старбъкс“. Самотна чаша голямо кафе с мляко стоеше на плота и го мамеше. Както обикновено, телевизорът в кухнята беше включен на новинарския канал „Хедлайнс“. Звукът му беше толкова намален, че гласът на водещата беше трудно доловим. Лани и Мия седяха близо една до друга на трапезната маса и разговаряха с тихи съзаклятнически гласове за съдържанието на някакво списание. По едно време избухнаха в пронизителни писъци, които преминаха в кикот, докато сочеха нещо в списанието. Лани видя, че Кай се упътва към кафето, и смушка Мия да спре с кикотенето, но двете не успяха да се сдържат и продължиха да хихикат. — Здрасти, тате — каза Лани. — Здравей, чичо Кай — последва я Мия. Макар Кай всъщност да не ѝ беше истински чичо, тя го наричаше така, откакто проговори. Все още му харесваше как звучи, особено след като нямаше собствени племенници и племеннички. Кай отиде до масата, пътьом отпивайки от кафето с мляко, правейки се, че иска по-добре да види списанието. — Какво четете тази сутрин? „Нюзуик“ или „Автомото“? Лани набързо затвори списанието. Оказа се „Тийнейджър“. Вероятно Мия го беше донесла. Като всеки баща, не можеше да се начуди колко бързо растат. Бяха в началото на тийнейджърството, а за него то беше някъде далеч в бъдещето. Лани се изкиска на Мия, после заговори с привидно сериозен тон: — Правим малко проучване за нашето тазсутрешно пътуване. — Мия кимна в съгласие. — Аха — каза Кай несигурно. — В списанието има статия за буги бординг3, нали? — Не съвсем — отговори Мия. — Но има съвети за претърсване на плажа. — При тези думи двете момичета избухнаха в смях. Кай предположи, че сигурно е нещо за това как да се запознаваш с момчета, но не искаше да знае, затова не попита. — Къде е майка ти? — Преди около половин час тръгна за работа. Каза, че се била успала. — Лани го съобщи с тон, сякаш става дума за нещо повече от простото нечуване на алармата. Обикновено понеделнишката смяна на Рейчъл не започваше преди 10 сутринта, но Кай се сети за брънча за ветерани инвалиди в хотел „Гранд Хаваян“. Като управител на хотела, тя искаше да е там по-рано, за да се увери, че всичко е както трябва, особено след като губернаторът щеше да държи реч. Кай набра мобилния ѝ номер. — Ало? — Рейчъл прозвуча раздразнена. Като фон се чу клаксон на камион, което обясняваше защо е сърдита. Все още беше на път. Кай превключи мобилния телефон на високоговорител. — Задръстване? — попита той. — Както обикновено. — Алармата не работи ли? — Кай спеше толкова дълбоко, че обикновено не чуваше будилника на Рейчъл. — Не, започна да звъни, но аз просто я пропуснах. Снощи двенките бърбориха до два през нощта. Два пъти ставах, за да им кажа да заспиват. Там ли са? — Аха. — Кай се смръщи на Лани, която направи гримаса. Рейчъл заговори по-високо, за да я чуят. — Момичета, довечера ще се държите ли прилично, или ще се наложи Мия да спи на дивана? — Мамо — плачливо каза Лани, — Мия току-що дойде. Просто наваксвахме. Довечера само ще си шепнем. — Тя пристигна в събота, а днес е понеделник. Просто предупреждавам, че ако и довечера се наложи да ви усмирявам, до края на гостуването ѝ няма да спите заедно. Лани се нацупи. Знаеше, че майка ѝ като нищо ще го направи. Рейчъл не беше човек, който отправя празни заплахи. Тя и Кай вярваха в това да си държиш на думата и при тях, изглежда, се получаваше. Лани беше добро дете, но това не означаваше, че от време на време не подлага родителите си на изпитание. Макар през по-голямата част от времето да беше добре възпитано и възхитително момиче, беше и преждевременно развита. Кай нямаше да се удиви, ако я видеше да чете „Космополитън“ вместо „Тийнейджър“. Почти очакваше да обяви, че ще прескочи следващите две години и на рождения си ден направо ще стане на шестнайсет. Проблемът беше, че изглеждаше като 16-годишна. Все още на месец от навършването на четиринайсет, тя се беше развила забележително бързо. Със своите метър и седемдесет и три сега беше по-висока от Рейчъл с близо два сантиметра и което беше още по-тревожно: фигурата ѝ беше добила напълно женски форми. Имаше кестенява, а не сламенорусата коса на Рейчъл от нейната ирландска наследственост. Очите ѝ обаче бяха смайващо зелени като тези на нейната майка. Лицето ѝ беше с деликатни черти, а тялото стройно и атлетично. От италиано-японския произход на Кай беше наследила мургавата кожа и бадемовата форма на очите. За негова досада това съчетание я правеше не само красива, но и екзотична. Съвсем скоро щеше да се наложи да планира срещи и това го ужасяваше. — Кай, не забравяй да подсетиш Тереза, че трябва да бъдат готови довечера в седем за луауто4. — Тази вечер? Искаш да кажеш утре вечерта. — За утре ли си направил резервацията? Ох, помисли си Кай. Знаеше, че има нещо, което е трябвало да свърши. — Не — отговори той, опитвайки се да налучка правилните думи. — Не трябваше ли ти да я направиш? За момент настъпи пълно мълчание. — Опа — каза Лани и размаха пръст на Кай, който я изгледа зло, вдигна слушалката и изключи високоговорителя. Намали с няколко степени силата на звука, защото знаеше какво ще последва. — Рейчъл, съжалявам… — Кай! Обеща да направиш резервацията. Тази вечер е единствената, през която тази седмица не съм на работа. Ако нямаме резервация, няма как да влезем. — В „Роял Хаваян“, нали? — попита Кай, докато се местеше във всекидневната, за да остане насаме. — „Шератон Уайкики“. — Сигурен съм, че още не е твърде късно за резервация. Раздразнението ѝ премина в сарказъм. — Точно така. Навръх празника е лесно да направиш резервация. Както и да е, аз ще я направя. — Слушай, съжалявам, че забравих за резервацията. Ако местата са разпродадени, ще измислим нещо друго. — Кай… — започна тя, готова да изригне. Но след това гласът ѝ утихна, което беше още по-лошо. — Кай, всъщност аз направих всичко, за да се подготвим за тяхното гостуване. Уредих пътуването в края на седмицата до северното крайбрежие. Погрижих се да има достатъчно бензин в колата, която ще използват. А сега трябва да направя и онова, което помолих теб да свършиш. — Казах, че ще го направя. — Това каза и миналата седмица, когато те помолих да го свършиш. — Просто… — Той замълча, защото усети, че е на път да се оправдае с работата си, но знаеше, че не това е начинът. Заемането на поста директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие беше голяма крачка напред в неговата кариера, но не бе предполагал колко много време ще му отнема. Освен него имаше само още осем служители геофизици, като двама от тях трябваше денонощно да водят наблюдение в ПЦЦТК. Това означаваше, че всички редовно трябва да взимат дванайсетчасови смени. Беше трудно да намериш геофизици, готови да прекарват по дванайсет часа на работа, затова Националната океанска и атмосферна администрация, известна като НОАА, принципалът на ПЦЦТК, за да подслади горчивия хап, беше изградила къщи върху земята на центъра, така че неговите служители живееха в тях безплатно. Малко хора в Хаваи можеха да си позволят къща на няколко преки от плажа, но това не беше кой знае каква облага. Кай и семейството му живееха в затворен комплекс близо до западнал работнически квартал. А близкият плаж не беше особено хубав. Неговата работа като директор изискваше не само да се оправя с проблемите на своите колеги в работата, но и с техните домашни затруднения. От спорове заради вдигане на шум късно вечерта до проблеми с водопровода. А това, че беше нов, още повече усложняваше нещата. Така се оказа, че работата му е по 24 часа на ден 7 дни седмично. Рейчъл сякаш беше прочела неговите мисли, защото каза: — Кай, зная, че работата ти е тежка. Това важи и за двама ни. Аз също трябва да свиквам със своята работа в хотела. Но започвам да имам усещането, че върша и цялата къщна работа, макар ти да работиш на хвърлей място от нашата къща. А сега Лани… — Гласът ѝ заглъхна. — Какво Лани? — Тук сме вече девет месеца, а още с никого не се е сприятелила. Забелязал ли си това? — През цялото време я виждам да се мотае с приятелите си от футболния клуб. — Това са съотборници. Трябва да е с тях. Но през цялото време, откакто сме тук, не е довела никого вкъщи. Сега, когато дойде Мия, отново се превърна в тази Лани, която някога беше. Освен това животът ни в този затворен комплекс усложнява нещата за нея. — Моля те, не го наричай комплекс. — Кай мразеше тази дума. — Знам, че за теб това е великолепна възможност, но… — Тя остави изречението недовършено. Значи това беше. Повече не искаше да живее тук. — Рейчъл, знаеш, че се съгласихме да живеем в затворения ком… в една от къщите. Това върви с поста. — Знам, но нещо трябва да се промени. — Тя замълча отново, после по линията се чу сигнал. — Това е Мериън от хотела. Трябва да затварям. — За луауто… — Виж, ще говоря с Макс — отговори тя, имайки предвид Макс Уолш, главния портиер на хотела. — Може би ще успее да ни вкара. — Рейчъл, казах ти, че ще се погрижа за това. — Чух. Ще се чуем по-късно. Кай не искаше да остави нещата така, но тъй като не се сети какво друго да каже, се сбогува и затвори. Тереза Гомес, майката на Мия, излезе от гостната, лапвайки последното парче от една ябълка. Подобно на момичетата, вече беше облечена с бюстие и саронг. — Доктор Танака — поздрави тя. — Доктор Гомес. — Тъй като Гомес беше доктор по медицина, тя и Кай си разменяха почтителности като перце за бадминтон. — Виждам, че си намерил кафето с мляко, което ти взех. — Да, благодаря. Тя го изгледа въпросително. — Добре ли си? — Напълно — кимна Кай. — Засега сутринта е страхотна. Тя не изглеждаше убедена, но не каза нищо повече. Кай я последва в кухнята. — Как мина джогингът ти? — попита Тереза, докато изхвърляше огризката от ябълката в коша, а после се зае да си мие ръцете. — Прекрасно. Днес ти и момичетата ще имате отлично време. — Ако днес ти е свободен ден, защо не дойдеш с нас на плажа? — Свободен ден? Ще ми се да беше така. На повикване съм. Тази сутрин ще водя една туристическа група, освен това трябва да довърша статията, която искам да дам в списание „Наука за опасностите от цунами“5, за да излезе другия месец. Тереза огледа облеклото на Кай и започна да се смее. — Съвсем забравих, че сме в Хаваи. Той се погледна и разбра защо се смее. Макар да беше отраснал в Хаваи, живя повече от 15 години в Сиатъл. Кай обичаше Тихоокеанския северозапад, но така и не свикна със студа и честите дъждове. Затова, щом се върна след десетилетие и половина с фланелени костюми и шлифери, не му отне много време да премине на обичайното облекло за Хаваи. За сиатълка като Тереза ризата на цветя, късите три четвърти панталони и маратонките, които той носеше, бяха стереотипните символи на островния живот. Но за него те си бяха напълно естествени. Затова също се засмя. — Повярвай ми, с удоволствие бих се присъединил към вас — каза той. — Къде ще ходите? Тя посочи момичетата с пръст. — Отиваме в Уайкики и докато те плуват, най-накрая ще успея да се отпусна с някоя хубава книга. Кай изстена. Заради празниците Уайкики щеше да е пълен не само с туристи, но и с местни хора. Месец май беше чудесен за пътувания, а тридневните почивки винаги са били популярни сред американците от материка. В Хонолулу винаги имаше по около 50 000 туристи и повечето ги поемаше Уайкики. Тереза трудно щеше да намери покой на плажа. — Мисля, че искат да бъдат с момчета — каза Тереза. — Не искаме — отговори Лани. Но Мия в същия момент потвърди: — Дааа. — И Лани се изчерви. Кай се опита да помогне на Тереза. — Защо не идете в долината Кахана? Там има чудесен плаж. — Там е скучно — каза Лани. — Ако най-накрая ще ходя на плаж, искам да бъде хубав. — Какво искаш да кажеш? Непрекъснато ходим на плаж. — Да, ходим. Само когато вие сте с мен. Каква е ползата да живееш на три преки от брега, ако никога не можеш да отидеш там? — Започна се — каза Кей на Тереза. — Кварталът не е от най-добрите. Веднъж видях няколко младежи да пушат трева в малкия парк, през който се минава за плажа. И сега тя ми се сърди, че не искам да я пускам сама. — Ако не живеехме в този затворен комплекс, може би щях да имам с кого да ходя. — Защо всички го наричат така? — изненада се Кай. — Сигурна съм, че не е заради бодливата тел и портала с охрана — отговори Лани със сарказъм, издигнал се до нови висини. — Хайде, Мия, да вървим да се приготвим. Двете се втурнаха към спалнята на Лани. — Тийнейджъри — подхвърли Тереза. — Винаги са забавни, нали? — Смях в залата. — Кей ѝ подаде ключовете за своя джип. — Днес няма ли да ти трябва колата? — Не. Обикновено през деня никъде не ходя. Ще паркирате пред „Гранд Хаваян“? — Да, Рейчъл ни уреди с ваучер. — Добре. Кога смяташ, че ще се върнете? — Мисля си за около пет, така че да имаме достатъчно време да се подготвим за партито довечера. Кай трепна при споменаването на луауто. — Проблеми ли има? Той направи усилие да се усмихне. — Никакви. Тереза отново го изгледа озадачено. Знаеше, че нещо не е наред, но макар да бяха добри приятели, никога нямаше да си позволи да любопитства. Тя се усмихна и каза: — Единственото, от което имаме нужда, са буги бордовете. — В гаража са — обясни Кай. — Ние ще ги вземем — извика Лани от другата стая. Когато двамата с Тереза тръгнаха да излизат, Кай се спря, за да изгаси кухненския телевизор. Точно преди да щракне с дистанционното, видя, че новинарският канал беше извадил логото на „Транс Пасифик“ в информационната лента в долната част на екрана. Текстът след него гласеше: „Изчезнал самолет над Тихия океан“. 
  3. 
 


 8:55 сутринта Дъждът валеше непрестанно вече два часа, но това не попречи на Ивон Дънлоп да изпълнява своите задължения. През прекараните от нея три седмици на атола Палмира беше започнала да цени влажното време, което придаваше някаква ведрина на острова. Въпреки 440-те сантиметра дъжд годишно, които напояваха пищната растителност, тя можеше да си представи и по-неприятни места за научни изследвания. Крачеше внимателно по брега, търсейки своята плячка, като избягваше пластмасовите боклуци, довлечени в иначе чистата околна среда от океанските течения. Черни облаци се простираха чак до хоризонта, разкъсвани от време на време от проблясването на случайна светкавица в далечината. Шумът от плискащите се вълни и потропването на дъждовните капки по листата бяха единствените ѝ другари. Никой от тримата ѝ колеги, с които беше на острова, не се беше присъединил към нея за екскурзията. Те бяха останали в изненадващо комфортния базов лагер, за да работят на своите компютри, докато вали, съставяйки данни за навиците на гнездене на речните чайки или анализирайки данни за въздействието на видовете пришълци върху островната флора. Ивон беше дошла да лови онова, което смяташе за по-интересна плячка от птиците и храсталаците. Нейните докторантски изследвания върху биологията на безгръбначните я бяха довели на този преден пост по една-единствена причина. Не ѝ отне много време да намери онова, което търсеше. Извади цифровата камера и бавно се приближи, за да добави още снимки към своята сбирка. Един огромен кокосов рак бягаше нагоре по палмовото дърво в търсене на своя предпочитан плод. Този рядък екземпляр беше широк деветдесет сантиметра и вероятно тежеше около четири килограма и половина — размери, които щяха да накарат повечето омари в Мейн да се засрамят. Благотворителната организация „Опазване на природата“ беше купила атола Палмира, за да го запази като резерват на дивата природа. За да ограничат въздействието на хората върху екосистемата, издаваха ограничено количество разрешителни за изследвания. Ивон беше от малцината, които имаха късмета да получат едно, и с наслада изследваше неговите природни чудеса. Дъждовни утрини като тази бяха особено подходящи за излизанията ѝ, защото осигуряваха време да се радва на природата както трябва — сама и в тишина. За нея това преживяване беше почти религиозно. Ивон престана да снима, за да нахвърли няколко бележки в дневника си. Ракът пред нея беше един от най-хубавите екземпляри, които някога бе виждала, и искаше да го документира изцяло. На върха на дървото той разпори като диня един кокосов орех с щипците си и започна да къса месото му отвътре. Ивон превключи фотоапарата си на видеозапис, за да регистрира ритуала на храненето, когато силен гръм се разнесе из острова. Звукът беше толкова силен, че тя изпусна фотоапарата. Смаян от шума, ракът падна от дървото и побягна обратно към безопасността на своята дупка. Ивон се наведе да вдигне фотоапарата, в очакване гърмът да заглъхне. Потърси източника му, но облаците във всички посоки изглеждаха еднакво сиви. Нищо не подсказваше, че към тях приближава силна буря. След минута звукът заглъхна и Ивон отиде до дупката, в която ракът се беше скрил. Настани се върху едно паднало дърво наблизо и го зачака с насочен фотоапарат да излезе отново, надявайки се на близък план. Тя продължи да гледа дупката, преди нов шум да се натрапи под тихия дъждец. Чу се боботене от вътрешността на острова. В най-широката си част атолът Палмира беше широк само осемстотин метра. По някаква причина Ивон реши, че звукът е стигнал до нея от другата страна на острова. Изправи се и надникна в гъстия листак. Шумът се усилваше бързо и се приближаваше към нея. Звучеше все едно хиляда слона се побягнали панически, стъпквайки всичко в своя бяг. Ивон неволно отстъпи назад и спря едва когато ботушите ѝ бяха изпръскани от прибоя. Тогава забеляза някакво движение в гората. В началото беше неясно, но за секунди се превърна в гледка, за чието осъзнаване ѝ трябваше малко време. Кипяща маса вода бушуваше към нея, като изкореняваше и трошеше всяко дърво по своя път. Не би изпитала по-голям шок, дори да беше видяла истински слонове. Стоеше неподвижно, парализирана, гърлото ѝ свито от страх. Ревът беше толкова силен, че сякаш щеше да я прониже, а вятърът, тласкан пред стената, издуха назад качулката на дъждобрана ѝ. Очите на Ивон се бяха заковали от ужас върху връхлитащата планина отломки и безнадеждно ѝ се искаше да намери някаква дупка и да се хвърли в нея, както беше направил ракът. Когато водата стигна до плажа, близкото палмово дърво — същото, което изглеждаше толкова здраво, когато ракът се изкатери по него, беше изтръгнато от земята и миг преди да смаже Ивон Дънлоп, тя най-сетне успя да изпищи. 
  4. 
 


 8:57 сутринта Майската утрин, обичайно за Оаху, беше яркосиня само с няколко тънки ленти мъглица, кацнали върху планините северозападно от Хонолулу. Цветята покрай пътя добавяха своя сладък аромат към морския бриз, който гъделичкаше дърветата. Прогнозата беше за 26 градуса и слънчево време. Кай въздъхна доволно, докато попиваше топлината. Тереза и децата не можеха да изберат по-хубаво време за плаж. Те бяха заети да товарят буги бордовете в джипа, когато някой звънна на портата към парцела. Кай се обърна и видя едно лъскаво черно „Харли“ да работи на празни обороти от другата страна, а характерният му ауспух гъргореше. — Кой е това? — попита Тереза с любопитство. — Това е Брад — отговори Кай. Но не добави „Каква изненада“. Брад наминаваше почти всяка сутрин, независимо дали Кай искаше, или не. Тереза беше чувала за Брад, но не го беше виждала. — Не си го канил? — Не, но това не го спира. — След като Кай се върна в Хаваи, Брад редовно наминаваше, за да го тормози и предизвика да направят заедно нещо лудо. Обикновено, когато Кай трябваше да работи. Брад прелетя по автомобилната алея със скорост, каквато Кай не мислеше, че е възможна. Той спря с виещи гуми до групичката и скочи от мотоциклета, като същевременно свали каската си с визьор. Кай почувства как го пронизва завист за естествената грация, допълваща силното му излъчване на сърфист и пич, което само усилваше завистта. Брад прокара пръсти през гъстата си руса коса и шляпна Кай по рамото. — Времето е супер за една игра на голф, нали? — Той махна към небето, сякаш то беше дарило този ден в негова чест. Преди Кай да успее да отговори, дотича Лани и се хвърли в обятията на Брад. — Чичо Брад! — Здравей, скъпа! — Той я завъртя във въздуха, остави я на земята и я дари с широка усмивка. — Красива си както винаги. Какво? Отиваш на плаж и не си ме поканила? Чу се чуруликането на друг гласец. Мия. — Ако искате, можете да дойдете с нас — каза тя умолително, а очите ѝ се бяха ококорили при вида на тясната тениска на Брад, мускулестите му ръце и небесносините очи. Устата ѝ беше полуотворена, сякаш не можеше да повярва на очите си. Той обикновено оказваше подобно въздействие на жените. Дори на тринайсетгодишните момичета. — А ти трябва да си прекрасната Мия, за която съм слушал толкова много. — Брад ѝ протегна ръка и леко стисна нейната. Кай си помисли, че Мия ей сега ще се разтопи върху паважа. — А аз трябва да съм нейната майка — обади се Тереза. Тя сякаш не беше повлияна от физическите дадености и изглеждаше малко разстроена от реакцията на своята дъщеря при вида на този 35-годишен омайник. — Радвам се най-сетне да се запознаем. Аз съм Брад Хопкинс. — Те си стиснаха ръце. — Мислех, че няма да имам това удоволствие до луауто довечера. Тереза стрелна поглед към Кай, сякаш искаше да му каже, че правилно е описал Брад пред нея. Рейчъл се опитваше да ги сватоса с надеждата, че Тереза най-накрая ще се премести в Хаваи, но Кай просто не можеше да си ги представи заедно. — Аз съм Тереза Гомес. — Знам, приятелката на Рейчъл от Сиатъл. Вие сте интернист? — Трета година стажантка. — Чудесно е, че сте получили малко отпуска, за да дойдете на гости. Виждам, че сте готови да се насладите на нашето чудесно време. — Брад я гледаше в очите, но Кай знаеше, че вече беше успял да огледа високата ѝ фигура със слънчев загар иззад тъмния визьор на каската. — Не можеш да дойдеш в Хаваи и да не посетиш Уайкики — отговори Тереза. — Кай, не знаех, че брат ти работи тук. — Тя кимна към бариерата, която той беше отворил. Макар че единствената физическа прилика, която споделяха, беше ръстът им от метър и осемдесет, те наистина бяха братя. Или по-точно полубратя. Когато Кай беше на четири, неговият баща почина от рак. След година майка му се омъжи отново. Сърцето ѝ бе спечелил Чарлз Хопкинс, собственик на „Недвижими имоти Хопкинс“ — една от най-успешните фирми в този бизнес на острова. Те веднага бяха създали по-малкия брат на Кай Брад, а Чарлз осинови по-голямото момче. Макар че майката на Кай реши той да запази фамилията на своя баща, семейството беше много сплотено. Още отрано обаче стана ясно, че Чарлз подготвя Брад да поеме бизнеса. Кай нямаше нищо против, тъй като не се интересуваше от недвижими имоти и от бизнес. Неговата страст беше науката. Когато преди три години техните родители загинаха при автомобилна катастрофа, братята си поделиха наследството, но Брад запази контрола върху фирмата. Доставяше му удоволствие да управлява „Недвижими имоти Хопкинс“, която продължаваше да е невероятно печеливша. Като завършен плейбой, Брад се наслаждаваше на свободата, която бизнесът му осигуряваше. След като беше дори по-умен от Кай, можеше да си позволи да купонясва цяла нощ, да играе голф сутринта и въпреки това до залез да сключи поредната голяма сделка за нов хотел. Нямаше жена, деца или други отговорности, освен своите бизнес дела. Макар Кай да обичаше своя живот, понякога му се приискваше да се сменят с Брад. — Мисля, че е успял да измъкне паролата от нашата рецепционистка, която го обожава. И сега не мога да махна този хаоле от главата си. — Хаоле? — попита Тереза. — Това ли е неговият прякор? Брад се засмя. — Не, на хавайски означава пришълец, и то бял. Поне не ме нарече задник. Кай поклати глава в престорено възмущение. — Виждаш ли с какво трябва да се оправям? Мисля, че ще сменя паролата. Отново. — Тук е толкова ужасно скучно, че имаш нужда някой като мен да идва да оживява атмосферата. — Брад намигна на Тереза. — Кълна се, че това е най-безопасната ферма за досадници на този свят. Не знам защо изобщо им е нужна ограда? Че кой иска да проникне тук? — Това решение е взето, преди да дойда, веднага след взрива в Оклахома Сити. Предполагам, началството е решило, че някой откачалник може да помисли, че сме засекретен обект на ЦРУ, и да се опита да ни взриви. — Както и да е. Хайде, Кай, скачай отзад и да вървим да изиграем една игра. — Първо, тази сутрин имам работа. Някои от нас трябва да работят всеки ден. — Днес е Денят в памет на загиналите във войните. Официален празник. — Не и за мен. Аз поех празничната смяна, така че повечето от служителите да имат свободен ден. Опитвам се да бъда добър началник. — Толкова благородно от твоя страна — подхвърли Брад с крива усмивка. — И второ, стиковете ми са у вас. — Вече съм се погрижил за това. Занесох ги в клуба, когато бях там последния път. — Трето, знаеш, че няма да се кача на това. Караш като луд, а аз не искам да ставам донор. — Това вече е предубеждение. Никога досега не съм имал някакви произшествия с моето „Харли“. — А какво ще кажеш за онази история, когато се наложило да паднеш, защото шофьорът на завиващия камион не те бил видял? — Казах, че никога не съм имал произшествия с моето „Харли“, а онова беше моето „Сузуки“. — Сега на адвокат ли ще ми се правиш? Опитваш да се измъкнеш с техническа подробност. — Онова, което искам да кажа, е, че сега съм много по-добър шофьор. Между другото, тогава не се нараних. Както казах, карам безопасно. — Не. — Така да бъде, но изпускаш лесни пари. Ще играя с няколко момчета от „Недвижими имоти Маалея“. Те нямат представа, че ние двамата сме с хандикап6. Вече ги уговорих за по петдесет долара на дупка. С малко късмет мога да ги удвоя с творчески подход още след първите няколко дупки. Не за първи път Брад се опитваше да накара Кай да лъжат негови познати и той беше сигурен, че няма да е последният, когато трябва да му откаже. — Няма да лъжа момчетата, за да им измъкна парите. Ако искат да изиграят една почтена игра… Я чакай, защо изобщо говоря за това? Така или иначе няма да дойда. Брад видя, че няма да отстъпи. — Щом искаш да прекараш деня между четири стени, това си е твоя работа. — Той се обърна към Тереза. — Ще поговорим още на луауто довечера. — Като стана дума — каза Кай, — аз оплесках работата, защото забравих да направя резервацията. Ще ти се обадя по-късно, когато разбера къде ще ходим. — Кай, само гледай да сервират хубаво май тай7. — Брад сниши глас и зашепна в ухото на брат си: — И се погрижи да седя до Тереза. — После се сбогува с пълен глас: — Чао, дами. С добре заучени движения той си сложи каската, запали харлито и се стрелна напред за голямо удоволствие на Лани и Мия. — Е, той наистина е необикновен — каза Тереза, докато подкарваше децата към джипа. — С него сигурно ще е интересно. — Понякога е малко труден за понасяне — каза Кай. — Ще се погрижа да не заседнеш цяла вечер с него. — Благодаря — отговори тя, докато се качваше на колата. Свали прозореца и попита усмихната: — Да те закарам ли до работата? — Мисля, че с Билбо можем да идем пеша. — Сигурно е много хубаво да работиш на няколко минути път от дома си. — Невинаги. — Разбирам. Хубавото е, че си близо до работата. А лошото — че си близо до работата си. — Точно така. — Хайде, вие двете — заговори Тереза на момичетата, — колкото по-скоро си сложите коланите, толкова по-скоро ще можем да влезем във водата. Те му помахаха за последен път и потеглиха. Кай погали Билбо по главата. — Сега останахме само момчета — каза той, но кучето вече душеше около хибискусите и вдигна крак, за да маркира територията си. Мобилният телефон на Кай започна да звъни. Отвори го, очаквайки Рейчъл или Тереза, но номерът се оказа на ПЦЦТК. Натисна зеленото копче за разговор и чу гласа на Реджи Пона, единствения друг геофизик, дежурен в центъра тази сутрин. — Шефе, опитах да се свържа с теб на домашния, но не успях — каза Реджи. — Наблизо ли си? — Отвън пред къщата съм. Току-що изпратих семейството на плаж. — Както виждаш, групата за обиколката още не е дошла. Но реших, че преди да дойдат, ще искаш за няколко минути да видиш нещо. Току-що издадох бюлетин. Реджи беше изпратил съобщение на целия Тихоокеански басейн за възможно цунами. 
  5. 
 


 9:02 сутринта — В колко го пусна? — попита Кай. — Преди минута. Мислех си, че ще си дошъл дотогава, затова не ти се обадих, когато получихме първите данни. Тъй като Реджи беше дежурният геофизик, пейджърът на Кай не беше сигнализирал, когато бяха пристигнали първите данни за земетресението. Преди цунамито в Азия всички на активна служба щяха веднага да бъдат вдигнати по тревога със сигнал по пейджърите за открито земетресение, независимо дали си бяха вкъщи, или не. Нямаше нужда да бъдат в центъра, когато са на повикване, но трябваше да се навъртат наблизо. Щом пейджърът подадеше сигнал, всички трябваше да се втурнат към централата, където и да се намираха. След смъртта на повече от 250 000 души обаче, правителството на САЩ видя какви разрушения може да причини едно цунами, затова най-накрая реши да удовлетвори искането за увеличено финансиране на ПЦЦТК, което преди това не се беше увенчавало с успех. Наскоро центърът беше наел още трима геофизици и сега увеличеният брой на служителите позволяваше поне един човек да дежури денонощно при оборудването. — Добре, след минутка съм при вас. — Кай затвори мобилния телефон и тръгна. — Хайде, Билбо. — И териерът се затътри до него. Кай не беше притеснен за информацията в бюлетина. Разпращаше се стандартно съобщение веднага щом се появяваха данни за сеизмична активност в Тихоокеанския басейн, която е достатъчно силна, за да предизвика цунами. След като беше само бюлетин, а не предупреждение за цунами, земетресението трябва да е било с магнитуд 6,5 до 7,5 по скалата за сеизмичен магнитуд. Често случващо се събитие, което рядко завършваше с цунами. Под 6,5 въобще не се издаваше бюлетин. Бюлетинът се изпращаше до всички други станции за наблюдение в района на Тихия океан, както и до западното крайбрежие на САЩ и Предупредителния център за цунами в Палмър, Аляска. Той служеше за предупредителен център за Аляска, Британска Колумбия и Западното крайбрежие. ПЦЦТК покриваше останалата част от Тихия океан. Бюлетинът стигаше и до всички останали служби за аварийни случаи и защита на населението в Тихоокеанския район, седалището на НОАА, военните сили на САЩ, които разполагаха с множество бази там. Никоя от споменатите организации не трябваше да предприема някакви действия заради бюлетина. Той служеше единствено за да бъдат информирани за сеизмично събитие и неговите възможности да предизвика цунами. През тази година екипът на Кай беше разпратил 40 бюлетина. Никое от земетресенията не беше довело до цунами. От първоначалните данни, постъпили чрез сензорите, до разпращането на бюлетина, бяха изминали 15 минути. Те бяха използвани, за да се триангулира мястото на събитието, за да се уверят, че е в район, където може да предизвика цунами. Земетресенията във вътрешността на сушата не можеха да предизвикат цунами, затова с тях изобщо не се занимаваха. Щом бюлетинът беше разпратен, започваше истинската работа. Трябваше да анализират данните, за да определят доколко е вероятно разрушително цунами да се носи към някое населено крайбрежие. Ако сеизмичното събитие се беше случило пред брега на Аляска, най-близкия до Хаваи район за цунами, работещи дистанционно буйове, наречени Дълбоководни оценяващи и известяващи цунами буйове, които обикновено се означаваха с ДОИЦБ, щяха да съобщят скоростта, силата и големината на цунамито, насочило се през Тихия океан. Макар че сега по-голямата част беше автоматизирана с компютри, все пак се изисква доста пот, за да се стигне до нужните отговори, особено заради късите срокове. Нужни са само пет часа, за да стигне едно цунами от Аляска до Хаваи — време, почти достатъчно за организирането на масова евакуация. След по-малко от минута бърз ход Кай стигна до основната сграда — ниска, широка постройка от типичните за правителствените строежи от 40-те години на XX век блокчета от сгуробетон. Тя изглеждаше доста неугледна, но беше въплъщение на спретнатост с прясно белосаните си с вар стени и добре подрязаните храсти. На фасадата на сградата с големи букви пишеше „Предупредителен център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие «Ричард Х. Хегемайер»“, отдавайки почит на един дългогодишен директор на Националната метеорологична служба (НМС). Вътрешността беше също толкова спретната и функционална като външността. Рецепция с места за сядане посрещаше посетителите, а до нея се намираше малка конферентна зала. Рецепционистката Джули днес имаше свободен ден като повечето от останалите служители. Кай вдигна листа, който лежеше върху плота на рецепцията, за да се запознае с подробности за групата ученици, която тази сутрин щеше да направи обиколка на центъра. По програма трябваше да дойдат в 9, но още не бяха пристигнали. След ужасяващата катастрофа заради цунамито в Югоизточна Азия подобни обиколки станаха още по-популярни. Много хора дори престанаха да използват думите „приливна вълна“. Мнозина учени се дразнеха от използването им, защото цунами няма нищо общо с приливите. На японски цунами означава „пристанищна вълна“, но то нямаше много общо и с пристанищата, затова Кай не можеше да разбере защо други учени се ядосваха на хората, които ги наричаха приливни вълни. Цунами беше научно приетият термин и Кай беше благодарен, че е станал част от лексикона, така че да не се налага да пилее толкова време да поправя гостите. Когато Джули беше планирала обиколката за Деня в памет на загиналите, Кай беше малко изненадан, че училището иска да прави нещо, което не е свързано с пясък и прибой. Тогава тя му каза, че групата ученици е от Япония — една от страните, покривана от ПЦЦТК, затова посещението беше логично. Кай си помисли, че Денят в памет на загиналите е добър за обиколка на центъра, защото щеше да е спокоен, а неговите административни задачи — леки. Той прегледа листа. Дванайсет осмокласници от Токио, съпровождани от учител, който говори английски. Разполагаха само с 30 минути за обиколката, защото бяха планирали цял ден да разглеждат забележителности. Образователните обиколки на ученици от Япония бяха нещо съвсем обичайно и те се опитваха да приемат колкото може повече, защото такива връзки улесняваха разбирателството с хората, които при възможна криза щяха да предупреждават. Тези деца може би искрено ще се заинтересуват от онова, което имам да казвам, помисли си Кай. Понякога попадаше на група американски ученици, които скучаеха и ужасно искаха да се махнат колкото може по-скоро. Кай също бързаше да завърши подобни обиколки. Остави листа на плота и потупа Билбо. — Хайде да видим какво става. Следвайки кучето, Кай се качи по няколкото стъпала, които водеха в помещението за анализ на данните, претъпкано с най-модерни компютри и оборудване със сеизмични сензори. На две от стените висяха големи карти на Тихия океан. Тъй като новинарските медии често знаеха повече от тях, телевизорите в двата края на помещението бяха непрекъснато включени на Си Ен Ен. Кай и колегите му прекарваха по-голямата част от своето време в това помещение. Още по-нататък в задната част на сградата се намираха индивидуалните работни кабини и малкият кабинет на Кай. Обикновено Джордж Хънтли и Мери Грейсън, двамата най-млади геофизици, щяха да са зад компютрите в другия край на помещението. На Кай не му трябваше много време да осъзнае, че двамата са започнали връзка, и последното, което чу, беше, че са си взели свободен ден, за да отидат заедно на сърф на Северния бряг. Трима от останалите учени вече бяха заминали, за да участват през тази седмица в конференцията в Сан Франциско, оставяйки центъра с известен недостиг на служители. Кай намери Реджи приведен над един компютърен монитор, докато предъвкваше сандвич с яйчена салата. Празната опаковка на втори сандвич лежеше до него. Когато Реджи чу ноктите на кучето да потропват по балатума, вдигна глава. — Благодаря, че се присъедини към нас в тази хубава сутрин — поздрави го той. — Помислих си, че може би днес ще се чупиш. Кай кимна към сандвича на Реджи, който вече беше наполовина по-малък. — Има ли време в денонощието, когато не ядеш? — Ей, не искам да съм кльощав като теб. Нямаше такава опасност. Реджи Пона, мъж като планина, който беше играл като защитник в отбора по американски футбол на „Станфорд“, вероятно тежеше около 135 килограма. Освен това беше един от най-умните геофизици, които Кай беше срещал. По рождение самоанец, си беше плащал престоя в колежа с игра на футбол, за да постигне истинската си цел да стане учен. Реджи със сигурност не отговаряше на стереотипа за гийк8. Освен това беше много шумен. Реджи отхапа парче от яйчения сандвич и продължи да говори: — Помислих, че може да отидеш със своите приятели на плажа. Между другото, Тереза е много готина. — Знаеш ли, понякога наистина успяваш да ме убедиш, че не си куку — каза Кай, — но отвориш ли уста, за да говориш, веднага ме подсещаш. Освен това не можех да те оставя сам с всички тези впечатлителни осмокласници. На последната група направо изкара ангелите. — Просто им разказах нещата такива, каквито са. — Трябваше ли обаче да им показваш тези снимки от Шри Ланка? Мисля, че на десетгодишните им е рано да гледат трупове. — Ей, ако това им попречи да хукнат към плажа при следващата тревога за цунами, значи съм си свършил работата. — Добре, аз ще поема следващите няколко обиколки. Къде е бюлетинът? Реджи подаде на Кай лист хартия. На него имаше стандартно информационно съобщение за цунами. Бюлетин за цунами номер 001



 Предупредителен център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие/НОАА/НМС



 Издаден в 23:41 UTC9 на 28 май 2007 г.



 Бюлетинът се отнася до всички райони на Тихоокеанския басейн с изключение на Аляска, Британска Колумбия, Вашингтон, Орегон, Калифорния. 
 Информационен бюлетин за цунами



 Това съобщение е само за информация. Няма предупреждение за цунами, нито се провежда активно наблюдение на цунами. Случи се земетресение със следните предварителни параметри: Начало: 23:41 UTC на 28 май 2007 г. Координати: 7,1 градуса северна ширина и 166,4 градуса западна дължина. Местоположение: северозападно от остров Кристмас, островите Кирибати. Магнитуд: 6,6. Оценка Въз основа на данните за земетресението и историческите данни за цунами не е предизвикано смъртоносно цунами. Това ще е единственият бюлетин, издаден за това събитие, освен ако не стане достъпна допълнителна информация. Предупредителният център за Западното крайбрежие/Аляска ще издаде бюлетини за Аляска, Британска Колумбия, Вашингтон, Орегон, Калифорния. Кай погледна Реджи. — Май няма за какво да се тревожим. Обикновено Кай се консултираше с Хари Дюпри, своя заместник. Хари обаче си беше взел три дни отпуска, за да отиде на Мауи, и щеше да се върне едва довечера. Реджи и Кай бяха сами и макар Кай да свикваше все повече със своите отговорности, още си беше новак. След азиатското цунами бившият директор се беше преместил в седалището на НОАА във Вашингтон, за да координира развитието на световната предупредителна система за цунами. След като се оказа, че трябват много препирни, за да бъде изградена и да заработи, началството искаше в ПЦЦТК да има нещо повече от временно изпълняващ длъжността директор, затова започнаха да търсят заместник сред ограничения брой специалисти по цунами. Когато Реджи препоръча Кай за мястото, постът му на директор на Изследователския център за цунами при Геологическия факултет на Вашингтонския университет го включи в списъка с кандидати, от които ще се избере директор. От гледна точка на Кай възможностите за кариерно развитие изглеждаха отлични. Можеше да се изкачва по стълбицата и едновременно да провежда интересни изследвания. Рейчъл щеше да има множество възможности за работа в хотелите в Хонолулу. И най-сетне Кай щеше да се измъкне от дъждовния климат на Сиатъл обратно в топлия, слънчев Хаваи. — Не, няма за какво да се тревожим — каза Реджи. — Събитието не е цунамигенично. — С други думи, не можеше да генерира цунами. Съобщението беше подготвено като факт, а не като изказ на мнение. — Изглеждаш доста уверен. Реджи се усмихна. Винаги го правеше, когато се налагаше да обяснява нещо, което за него беше напълно очевидно. — Първо, едва задейства алармите. Сензорите отчетоха само 6,6. Няколко чертички по-надолу и нямаше изобщо да изпратим бюлетина. — Помниш ли цунамито в Азия? — попита Кай. — Първоначалните отчетени данни там бяха 8,0. А накрая се оказа, че е с магнитуд 9,0. — Защото сегашната магнитудна таблица за измерване силата на земетресенията — наследник на Рихтеровата скала — е нелинеарна, силата на земетресението се увеличава експоненциално, колкото по-високо се намира на скалата: земетресение с магнитуд 9,0 освобождава 30 пъти повече енергия от земетресение със сила 8,0. — В момента проверявам в НЦЗИ, но не виждам как ще се усили допълнително. — Сеизмичното оборудване на Националния център по земетръсна информация следеше данни от подобни центрове из цял свят, което им позволяваше да определят местоположението на дадено земетресение с точност до 100 метра. — Второ — продължи Реджи, — моделът на сеизмичната вълна беше лъвски10, причиняващ хоризонтално разкъсване. Разломите от вълните на Лъв се движат настрани, а не вертикално. Вертикалното изместване на морското дъно предизвиква най-много цунамита, като онова, което удари Южна Азия през 2004 г. Трето, става дума за район, който никога досега не е предизвиквал цунами. Всъщност ето затова те повиках — добави Реджи. — Виж това. — После посочи компютърния монитор. На екрана се виждаше карта на Централния Тих океан със синя точка, отбелязваща местоположение на 800 километра северозападно от остров Кристмас, разположен югоизточно от атола Палмира. Синият цвят означаваше, че земетресението е установено близо до земната повърхност. — Какво е разстоянието от тук? — Около 2000 километра — отговори Реджи. — Малко над 1200 мили. Кай бързо направи нужните сметки наум. За всички, които се занимаваха с цунами, това беше втора природа. След като всички цунамита се движат със скорост приблизително 800 километра в час (колкото реактивен пътнически самолет) в открития океан, сметката не беше трудна. Обаче преди Кай да успее да каже нещо, Реджи му подаде разпечатка. — Вече го имам. На разпечатката се виждаше списък с наименования на центрове и кодовете на всички уреди за измерване на морското равнище в Тихия океан. До всеки център бяха отбелязани географските ширина и дължина, както и прогнозното време на пристигане на възможното цунами. — От тези сметки излиза, че разполагаме с два или два и половина часа. — Предсказвам, че едва ли ще видим промяна в прилива — обяви Реджи. — Сензорът за течението при остров Кристмас ще ни даде сигурна информация. Кай погледна отново разпечатката. Вълната, предизвикана от земетресението, щеше да стигне до Кристмас за около 35 минути. — Покажи ми разписанието на приливите — поиска той. Повечето от уредите за измерване на морското равнище изпращаха данните си до сателит, който от своя страна ги изпращаше на ПЦЦТК. Макар сензорите да бяха евтини за производство и да наблюдаваха морското равнище 24 часа на ден, техният единствен недостатък беше, че изпращаха данни за равнището само веднъж на час. Кай огледа списъка, за да намери остров Кристмас. Следващото предаване на данни трябваше да бъде само пет минути след очакваното достигане на вълната дотам. — Покажи ми картата на земетресенията — поиска отново той. Реджи кликна една икона и около синята точка на картата се появиха цветни точки. Цветните кръгчета показваха сеизмичните събития из Тихоокеанския басейн, а различните цветове указваха дълбочината им. Няколко червени звезди бяха осеяли картата, отбелязвайки местата, където бяха започнали цунамита. Нито една от тях не се намираше на разстояние 800 километра от синята точка. — В този район дори никога не е имало земетресение — отбеляза Кай. — Странно, нали? Повечето цунамигенични земетресения се случват, когато се сблъскат континенталните плочи като тези по протежение на крайбрежията на Аляска, Чили и Индонезия. Плитките земетресения обаче обикновено се свързват с плочи, приплъзващи се една край друга. Най-известното подобно място е разломът Сан Андреас в Калифорния. — Този район на океанското дъно не е особено добре картографиран — каза Реджи. — Предполагам едно от две неща. Първо, може да става дума за разлом, който не сме открили досега. — Твърде невероятно. — Прав си. Второ, а това е твърде вълнуващо, може да става дума за нова подводна планина. Това би обяснило защо е толкова плитко. Сега Кай разбра за какво е вълнението на Реджи. Новата подводна планина е рядък феномен, особено раждането на нов остров. Подводен вулкан изригва през проводящите канали на дъното магма, като по този начин изгражда планина около себе си и по време на този процес редовно отприщва земетресения. Ако подводната планина стане достатъчно висока, тя пронизва повърхността на водата. Хавайските острови са възникнали точно по този начин и продължават да се формират, както показват зрелищните изригвания на Килауеа на Големия остров. Ако това сеизмично събитие се окажеше подводна планина, щяха да припишат откриването ѝ на Реджи. За един геофизик това беше най-близкото нещо до откриването на нова комета от астронома. — Поздравления — каза Кай. — Ако това излезе нова подводна планина, ще ти осигури теми за статии през следващите пет години. — Точно така — намигна Реджи. — И ако си мил към мен, мога да те взема за съавтор. — Твоята щедрост е съкрушителна. — Като чу това, Реджи пусна дълбок гърлен смях. — Но преди да започнем да празнуваме, нека се уверим, че си нямаме работа с цунами. Нали правиш обичайното? — Освен че се опитвам да измисля име на моята подводна планина — отговори Реджи, — работя с Националния център за земетръсна информация, за да уточня напълно местоположението на земетресението. Освен това проверявам базата данни на Тихоокеанската северозападна сеизмична мрежа (ТССМ), за да сравня нашите с техните. — Те имаха пряка обратна връзка с Националната сеизмична мрежа, която беше източник за оценките на НЦЗИ. Кай кимна в знак на одобрение за бързата реакция на Реджи. — Добра работа. Не е лошо да анализираш малко данни за морското дъно в този район. За да се увериш, че земетресението не е предизвикало някое свлачище. След остров Кристмас следващите ни данни ще дойдат едва когато вълната стигне до остров Джонстън. В този момент Кай си спомни нещо и щракна с пръсти. — Ей, „Милър Фриймън“ не изпробва ли нов буй за системата за наблюдение в реално време „Дълбоководна оценка и докладване на цунами“ (ДОДЦ) на около 1000 километра югоизточно от тук? — „Милър Фриймън“ беше изследователски кораб на Националната океанска и атмосферна администрация, който отговаряше за поддръжката на океанското ѝ оборудване. Реджи потупа компютъра си. — Вярно, започнаха да го пускат преди два дни. Ще бъдат там още седмица. — Той наложи местоположението на кораба върху картата на земетресенията. Преди азиатското цунами имаше само четири действащи ДОДЦ буйове: три пред крайбрежието на Аляска, два между Хаваи и Западното крайбрежие на САЩ и един на около 3200 километра от Чили. Обаче беше планирано да бъдат активирани още из Тихия океан — един от малкото положителни резултати след катастрофата в Югоизточна Азия. Буят, който сега се изпробваше, беше предназначен за руското крайбрежие. — Буят активен ли е? — Самият буй работи, но проверката на сателитната връзка е планирана след няколко дни. Няма причина да не можем да им съобщим по радиото да включат една връзка. — Да, това ще е хубава проверка за тях. На мястото си ще получат данните по същото време като остров Джонстън. — Ще звънна в НОАА да се свържат по радиото с кораба. — Искаш ли нещо от мен? — Ти трябва да се оправиш с групата — отговори Реджи и посочи към района на рецепцията. Чу се звънецът на входния портал. Учениците за обиколката бяха пристигнали. — Да, време е за представление. Ела да ме намериш, когато получим данните за водното равнище от остров Кристмас. Кай пое дълбоко въздух и се стегна за предстоящата обиколка. Оказа се, че това все пак ще бъде натоварен ден. 
  6. 
 


 9:23 сутринта Само на няколко километра от Уайкики Тереза и момичетата седяха в джипа разочаровани, защото някакво произшествие пред тях превръщаше движението по Н1 в пълзене. Имаха чувството, че всички, които днес не бяха на работа, се бяха отправили към Уайкики. Основната цел на гостуването на Тереза и Мия беше да се видят със семейство Танака, но щом Тереза откри колко далеч е „Гранд Хаваян“ от тяхната къща, тя поиска да останат у тях, макар че Рейчъл можеше да им уреди стая в хотела. Тереза си помисли, че цената е малка в сравнение с възможността да бъде с Кай и Рейчъл. Обаче можеше да мине и без трафика по време на почивката си. Имаше си достатъчно от него в Сиатъл. Когато се запозна с Рейчъл и Кай на курса по „Ламаз“11, Тереза беше медицинска сестра. С Рейчъл веднага си допаднаха, но простакът, за когото беше женена по това време, не се спогаждаше много с Кай. Тъй като той непрекъснато отсъстваше заради работата си като търговски представител, оставяйки Тереза сама след раждането на Мия, тя и Рейчъл все пак станаха неразделни. Сближиха се още повече, след като Рейчъл най-сетне убеди Тереза след години колебания да изпълни мечтата си и да се запише в медицинското училище. Съпругът на Тереза, който искаше тя да зареже работата си като медицинска сестра и да си остане вкъщи като домакиня, за да гледа петте деца, които искаше да ѝ направи, подаде молба за развод. Разбира се, тогава стана ясно, че е имал различни връзки по време на командировките си. Тереза се оказа унизена и остана почти без средства. Единствената ѝ утеха беше пълното попечителство над Мия. През това трудно време Рейчъл ѝ беше опора, а Лани и Мия прекарваха много време заедно. Когато Кай реши да приеме поста директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие, Лани се почувства опустошена от мисълта, че с Мия трябва да се разделят. Затова веднага щом на Тереза ѝ се очерта свободна седмица по време на третата година като лекар стажант, тя планира пътуване до Хаваи, а семейство Танака с удоволствие се съгласи да им домакинства. А сега стана ясно, че гостуването им предизвиква известни търкания. Тереза си спомни изражението на Кай, преди да тръгнат. Надяваше се между Рейчъл и Кай да няма проблеми. Вероятно ставаше дума за дребна караница. Не можеше да си представи Кай да постъпи като нейния бивш съпруг. Той винаги подкрепяше кариерата на Рейчъл. На луауто Тереза щеше да припомни на Рейчъл каква късметлийка е да има мъж като Кай. — Кога най-сетне ще стигнем? — изстена Мия, докато се въртеше на задната седалка. — Защо се държиш като малко дете? — попита Тереза. — Въпросът беше риторичен. — Чудесно. Защото си помислих, че може да поискаш да спрем, за да пишкаш. — Да бе! — Изглежда катастрофата наистина е тежка. — Тереза се обърна към Лани. — Знаеш ли пряк път до плажа? Лани поклати глава. — Не ходим много на Уайкики. Въобще почти никъде не ходим. Тереза долови примиреното разочарование в тона на Лани. Затова се опита да ѝ повдигне духа. — Е, поне тази седмица са запланувани много неща. Но първо — Уайкики. Може би татко ти знае друг маршрут. Докато продължаваше да пълзи напред с не повече от 8 километра в час, Тереза извади мобилния телефон от дамската си чанта и го отвори, за да набере номера на Кай. Оказа се, че индикаторът за батерията е почти на нула. — О, само това липсваше! — измърмори тя. — Какво? — попитаха почти едновременно двете момичета. — Батерията на телефона ми е почти на нула. Снощи съм забравила да го заредя. — Мамо, казах ти, че трябва и аз да имам мобилен телефон. — Това, че веднъж може да е полезно, не означава, че трябва да имаш мобилен телефон. Освен това сигурно са ми останали минута-две време за разговор. Лани, кой е телефонният номер на баща ти? Лани го издекламира и Тереза го набра. Телефонът звънна веднъж, преди да се включи гласовата поща. — Сигурно го е изключил — каза тя, докато слушаше музиката, с която Кай беше сменил стандартния сигнал „свободно“. — Явно води групата ученици. — Чу се сигналът, за да остави съобщението. — Здрасти, Кай. Тереза се обажда. Тук на Н1 има страшно задръстване заради катастрофа. Обаждам се, за да попитам дали знаеш някакъв друг път? За съжаление няма да можеш да ми се обадиш, защото батерията ми е паднала. Ще изключа телефона, за да запазя каквото е останало. Така или иначе, довечера ще се видим. Надявам се, че денят ти е успешен. До довечера. Докато Тереза изключваше телефона си, Мия се наклони към нея от задната седалка. — Мамо, може ли в четвъртък Брад да дойде с нас да се гмуркаме? Тереза ѝ се смръщи в огледалото за задно виждане. — Не мислиш ли, че си има работа? — Днес сякаш му се искаше да дойде с нас. — Тя се усмихна на майка си. Тереза усещаше, когато някой се опитва да я сватосва. — Ще видим. — Не мисля, че ще дойде — обади се Лани. — Преди време е претърпял злополука при гмуркане. — Да не е получил декомпресионна болест? — попита Тереза. — Така както караше мотоциклета, не изглежда да има някакви трайни увреждания. — Е, може би не чак злополука. Не се е наранил. Гмуркали се с татко някъде из Карибите. Заседнал в някакви корабни останки и кислородът му спаднал почти до нула, преди да успеят да го извадят. — Вече не съм сигурна, че искам да участвам — каза Тереза. Никога не се беше гмуркала. Мисълта да заседнеш някъде под водата не беше особено приятна. — Аз също — каза Мия. — Правила съм го много пъти — каза Лани. — Няма нищо страшно. Мисля, че чичо Брад страда от клаустрофобия. Все още излиза с нас, когато сме на лодка, но казва, че никога повече няма да влезе под водата. Тереза сви рамене и погледна Мия. — Е, мисля, че няма да иска. Съжалявам. Когато Мия се облегна на седалката, за да се цупи, Тереза видя пред тях просветващи сигнални лампи. И изгорялото и все още димящо купе на автомобил, което лежеше на десния пътен банкет. Очевидно линейката вече беше идвала и си заминала, но щеше да се изненада, ако са извадили оцелели от тази маса извит метал. Полицаи насочваха движението покрай пожарните коли, които продължаваха да поливат с маркучи колата. След няколко минути вече бяха заобиколили останките и отново се движеха с пълна скорост. Само след още десет минути бяха на плажа. * * *



 Харолд Франклин можеше само мълчаливо да кипи от яд, докато катамаранът се носеше по водата на 5 километра от остров Кристмас. В продължение на месеци очакваше с нетърпение тази отпуска, главно заради световноизвестния риболов в крайбрежните плитчини. Да бъде във водата, хвърлил влакното за бонфиш, и да вади по няколко риби — затова беше тук. А не да седи в някаква лодка със седем души, които не познава. Освен това ненавиждаше гмуркането. — Колко ще останем тук? — попита Харолд. Съпругата му Джина, която се печеше на платнището, проснато между двата корпуса на катамарана, стиснала чаша пиня колада, присви очи към него. — Слушай, приятел, позволих ти да планираш това пътуване, защото каза, че ще прекараме известно време, правейки неща, различни от ловенето на риба. Няма да седя всеки ден сама в хотелската стая, докато ти и твоите приятели сте на плажа. Трябваше да те убедя да идем в Хаваи. Там поне можех да пазарувам и да изпия чаша хубаво кафе. — Хайде де, шнорхелинг? Наистина ли имаш нужда от мен за това? — В хотела казаха, че това е най-добрият риф в района. Освен това не познавам никого тук, така че повече не искам да слушам за това. Тази седмица ще имаш достатъчно време да ловиш риба. — Ако ще се гмуркаме с шнорхели, искам да свършваме по-бързо с това. — Капитанът каза, че е получил информация за присъствието на китове тук. Не искаш ли да ги видиш? — Китовете живеят под водата, така че нищо няма да видим. — На Харолд и Джина им трябваха дванайсет часа, за да стигнат от Сакраменто до Хонолулу, а след това да хванат единствения полет през седмицата, който щеше да измине останалите 2000 километра до остров Кристмас. Не беше бил целия този път, за да гледа някаква гърбица в океана. Харолд вдигна очи към лазурното небе. — Поне няма да вали — подхвърли той. Точно когато отплаваха, чуха силен гръм, все едно от гигантска гръмотевица. Но на небето нямаше и едно облаче, затова плаването започна по разписание. — Вземи си питие — предложи Джина. — Настани се удобно като всички останали… Харолд сложи ръка на рамото ѝ и се изправи, гледайки към остров Кристмас, откъдето бяха дошли. — Какво има? — Не знам. На птиците нещо им става. Островът беше малък и рядко населен от само 3200 души, които се изхранваха основно със земеделие и онова, което успяваха да изкарат от туристите. Но идването дотук беше толкова неудобно и скъпо, че само малко туристи, основно американци като Харолд и Джина, прекарваха почивката си на Кристмас. Харолд беше дошъл заради най-големия атол в света — простор от смлени на пясък корали само 40 сантиметра над водната повърхност в най-високата му точка — едно от най-добрите места за риболов на планетата. Рифовете, лагуните и тресавищата на острова предоставяха убежище на стотици видове птици и разнообразни подводни обитатели. Харолд освен риболовец беше и ненаситен ловец, затова птиците бяха привлекли неговото внимание. А сега сякаш всички птици на острова, хиляди на брой, внезапно бяха излетели. — Какво мислите за това? — попита Харолд, без да се обръща към някого специално. По това време всички на катамарана, включително капитанът и водолазният инструктор, вече гледаха към острова. И двамата бяха американци, които се бяха преселили на остров Кристмас, за да започнат малък бизнес в областта на развлекателното гмуркане. Капитан Пит и водолазен инструктор Дейв, както самите те се наричаха, което Харолд сметна за малко старомодно, не откъсваха очи от острова. Капитан Пит намали скоростта до почти ходом. — Ей, Пит — каза Дейв, — видя ли пушек? — Не — отговори Пит, — но все нещо ги е подплашило. — Какво ще кажете за земетресение? — подхвърли Харолд. От живота си в Калифорния знаеше, че кучетата и други животни могат да усетят природните катастрофи много преди хората. — Не — отново каза Пит. — Тук не е земетръсна зона, няма и вулкан наоколо. Харолд извади бинокъла, който носеше в чантата си. — По-добре да се свържем по радиото, за да разберем какво става — каза Дейв. Докато Пит се свързваше с техния водолазен център, Харолд огледа острова по-подробно. От това разстояние дори с бинокъла птиците приличаха на рояк, който се вие над острова. Вниманието му обаче привлече нещо друго. — Странно — измърмори той. — Кое? — попита Джина. — Брегът сякаш става по-широк. — Какво искаш да кажеш с „брегът става по-широк“? — попита Джина, а тонът ѝ леко се повиши. Дейв явно я беше чул. — Какво става с брега? — попита той Харолд. Харолд описа онова, което можеше да види. Брегът, който беше широк около стотина метра от океана до линията на дърветата, се уголемяваше със същото разстояние на всеки няколко секунди. След малко видя оголените рифове около целия остров. Няколко плажуващи се втурнаха надолу към новоразкрития пясък, докато останалите просто стояха и гледаха. — О, не! — извика Дейв. После хукна към Пит, който току-що се беше свързал с водолазния център по радиостанцията и попита какво става там. Преди да успеят да му отговорят, Дейв дръпна микрофона от ръката му. — Колкото може по-бързо откарай катамарана възможно най-далеч от острова! Веднага! — изкрещя той на Пит. Макар че Пит се обърка, защото не беше свикнал да приема команди на своя кораб, все пак видя тревогата на своя партньор и нареди на всички да се държат здраво. След това даде газ и подгони катамарана, докато не полетяха с 20 възела. Дейв натисна бутона на микрофона. — Централа, тук е „Морска бисквитка“. Чувате ли ме? От говорителя се чу женски глас. Харолд си спомни, че се казваше Таша — момичето, което ги беше отметнало от списъка за гмуркането. Преди да отплават, прегръщането и милването на Дейв и Таша беше направо порнография. — Чувам те, морска бисквитко. Току-що погледнах през прозореца и видях как отливът се отдръпва твърде много. — Таша, това не е отливът. Идва цунами! Бързо се махай оттам! — Мили боже! Какво да правя? — Тичай на най-високото възможно място. — Ами вие? — Ние сме добре. В дълбоки води сме. Цунамито става голямо само в плитки води. Чу се отново паникьосаният глас на Таша: — Но аз няма къде да отида! Харолд знаеше, че е права. Най-високата точка на острова беше само 3,5 метра над морското равнище. Освен това имаше само няколко двуетажни сгради и те не бяха близо до водолазния център. — Качи се на някое дърво! — Късно е — каза Харолд и посочи с пръст. Джина изпищя. — Вижте! Много по-бързо, отколкото при оттеглянето си, водата се носеше обратно към брега. Малките фигурки, които Харолд можеше да види с бинокъла, хукнаха обратно към острова. Някои бяха настигнати от прииждащата вълна, преди да успеят да стигнат до линията на дърветата. Но картината между него и острова стана още по-застрашителна. Водата продължи да се издига, докато не покри и най-високите дървета. Харолд осъзна, че ще минат само секунди, докато гигантската вълна покрие целия остров. От радиостанцията се чу пукотът на статично електричество. Таша си беше отишла. С широко ококорени очи Харолд можа само да поклати глава и да измърмори сякаш на себе си: — Може би трябваше да идем в Хаваи. 
  7. 
 


 9:31 сутринта Предупредителният център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие беше малък, така че японската ученическа група бързо приключи с обикалянето. Кай ги върна отново в конферентната зала, където децата можеха да седнат. Осмокласниците слушаха мълчаливо, а учителят превеждаше, докато Кай разказваше. Макар да имаше японски корени по линия на своя баща и италиански по линия на майка си, той знаеше от двата езика само толкова, колкото да си поръча суши или ригатони в ресторанта. Въпреки превода децата учтиво го слушаха. Япония винаги е била особено чувствителна на тема цунами и видеозаписите от Индонезия, Шри Ланка и Тайланд, на които се виждаше как вълната отнася хора, сгради и коли, само бяха засилили любопитството на учениците. Кай се възползва от тяхното внимание, за да им разказва истории за цунамита, връхлитали Хаваи в миналото. — Помните ли за цунамито, което ви разказах, че е ударило Хило през 1946? — попита той. Няколко от децата кимнаха. Кай винаги започваше обиколката с разказ за основаването на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие. На 1 април 1946 г. на Алеутските острови става земетресение с магнитуд 8,1 по скалата на Рихтер. Никой в Хаваи, като се изключат неколцина сеизмолози, нямал представа, че се е случило. Пет часа по-късно първата серия от вълни удря северния бряг на Големия остров. Хило, на североизточната страна на острова, е единственият голям град, стоящ на техния път. Мнозина, макар да са чули за цунамито, решават, че това е първоаприлска шега. Но не е. Този ден загиват над 150 хавайци. Едно от обичайните недоразумения за цунамито е, че се състои от една-единствена голяма вълна. Всъщност цунамитата се състоят от поредица вълни, предизвикани от изместената от земетресението вода, която рикошира нагоре и надолу. Третата или четвъртата вълна в серията обикновено е най-голяма. Вълните се сменят с падини, които са толкова ниски, колкото са високи вълните. Затова преди всяка вълна водата се отдръпва от брега. Енергията на всяка вълна се простира до дъното на океана. Това е причина за дългите интервали между вълните. Тъй като хората не са информирани за това поведение на цунамито, често ненужно се излагат на опасност. Първата вълна от цунамито през 1946 била малка, висока само няколко десетки сантиметра. На хората, които я видели, се сторила като малко по-силен прилив, който повдигнал корабчетата на котвените стоянки по-високо от обичайното. После водата започнала да се отдръпва от пристанището с невиждана дотогава скорост и степен, докато на практика се изпразнило. Възрастни и деца се втурнали по сухото дъно да събират рибата, останала върху камъните. Няколко минути по-късно обаче те спринтирали за живота си пред шестметрова вълна, която се носела шеметно обратно към пристанището. Корабчетата били откъснати от стоянките си и запратени върху стълбовете на кея, простиращ се по протежение на бреговата линия. Вълната се стоварила върху сградите на първа линия, разбивайки някои на трески, а други откъснала от основите и повлякла навън в океана. Кай продължи разказа си. — В северозападната част на града имало училище на име „Лаупахоехое“. Децата в училището били на вашата възраст и видели истинско цунами. Това предизвика вълнение у учениците. — Ще ви покажа няколко снимки от това събитие. — Кай включи проектора в задната част на конферентната зала, свързан с лаптопа му, където се съхраняваха неговите снимки и видеофилми. На първата снимка се виждаше училищната сграда, каквато е била преди цунамито, издигаща се само на трийсет метра от брега до един красив плаж под полюшващи се палми. Около нея се виждаха няколко по-малки постройки. — Това е мястото, където са учили децата. Представете си какво е през междучасието да можеш да слезеш на този плаж. — При тази мисъл учениците започнаха да си шепнат възбудено. — Когато в 9:00 дошла втората вълна на цунамито, децата вече били в час. Никое от тях не видяло първата малка вълна. Неколцина, които можели да гледат през прозореца, видели оттеглящата се вода, а останалите скочили от чиновете и хукнали навън, за да видят какво става. Учителят ги последвал. Някои дори се втурнали в оголения залив, за да огледат морското дъно. Докато си играели, водата започнала да се връща. В началото приличала на бързо нарастващ прилив, така че не били особено разтревожени, докато се връщали на бегом в училището. Обаче следващото, което видели, била висока вълна, която се носела през залива с 40 мили в час. — Кай забеляза въпросителните погледи и осъзна, че е свикнал да води обиколки с американци. В Япония използват километри. — Това е около 70 километра в час. — Той посочи едно момиче, което седеше близо до него. — Колко бързо смяташ, че можеш да тичаш? Момичето сви рамене и отговори на неочаквано добър английски: — Нямам представа. — Смяташ ли, че можеш да тичаш със 70 километра в час? Момичето се изчерви и поклати глава. — Права си — съгласи се Кай. — Всъщност най-бързият човек на планетата може да тича със скорост около 40 километра в час, и то само в продължение на малко повече от 100 метра. — Той намигна на момичето. — Следващия път, когато мине някоя кола, опитай да я надбягаш по тротоара. Ако не успееш, няма да можеш да избягаш и на цунамито. Докъде бях стигнал? Едно от момчетата чинно вдигна ръка. Кай кимна и то заговори с отмерен тон: — Вълната се приближавала. — Очевидно техният английски беше много по-добър от неговия японски. — Точно така. И така, независимо какво сте видели в киното, цунамито рядко е извиваща се вълна като онези, които може да видите в тръбопровода12 на плажа Банзай на Северния бряг. Вместо тези наподобяващи тунели вълни цунамито е кипяща маса от бяла пяна, която ние наричаме „бургия“. — Кай натисна бутона за отваряне на следващия слайд. На него се виждаше вълна, висока до короните на дърветата, да приближава плажа. — Това е снимка от Пукет, Тайланд. Както виждате, прилича много повече на речна приливна вълна. Тя разбива всичко по своя път и влачи отломките със себе си. Така че не само водата ви преследва, но и корабите, колите, дърветата, отломки от сгради и всичко друго, което влачи… Чух някои ученици, минали през центъра, да си говорят, че ако някога тук се появи истинско цунами, ще се опитат да яхнат тази голяма вълна. — Някои от учениците се засмяха и закимаха. — О, значи и вие искате? Нека тогава ви покажа видео на сравнително малко цунами, нахлуващо в един залив пред Аляска. Кай кликна на иконката и на екрана се появи заливче с няколко рибарски лодки и неголямо селище, кацнало на брега вляво. Потрепващата камера беше в ръцете на фотограф аматьор, застанал на една от високите крайбрежни скали, откъдето на преден план се виждаше малко от сушата. Отдясно бяла пяна с приблизителна височина четири метра и половина се носеше към брега. Човекът, стиснал камерата, извика нещо неразбираемо в мига, когато вълната блъсна лодката и я обърна. Другите лодки също попаднаха под нейния удар и тя ги повлече към брега. В лодките нямаше никого, но по брега се виждаха малки фигурки, които тичаха с все сили към по-високите части. Всички бързаха към върха на малък хълм, когато вълната се стовари на брега, заля и профуча през сградите. Едната рухна. — Подобна вълна децата от началното училище „Лаупахоехое“ са видели да бърза към тях. Носела се със 70 километра в час, висока 10 метра и единственото, което могли да направят, е да побегнат. Някои успели да се доберат до по-висок терен, защото все още били в училището, когато видели вълната да приближава. Кай направи сериозна физиономия. — Но този ден загинали шестнайсет ученици и петима учители. Три от децата така и не били намерени. Умрели са, защото не са разбрали какво става, докато вече не било прекалено късно. По същата причина са загинали и повечето от тези 250 000 души в Югоизточна Азия. Те не знаели признаците на приближаващо цунами и не били предупредени. Едно момченце близо до Кай вдигна ръка. — Обаче ние имаме предупредителна система, нали? — Да, имаме. Къде живееш в Япония? — Токио. — Ходиш ли на плажа? — Дядо всяко лято ни води в къщата си на брега. — Ако в Аляска стане земетресение или чак в Чили, ние ще разполагаме с най-малко три часа, а обикновено много повече, за да предупредим всички в Япония за възможно цунами. Може обаче да се случи земетресение пред крайбрежието на Япония и хората ще разполагат само с няколко минути да избягат по високите места, преди да дойде цунамито. Затова е толкова важно да знаете какви са предупредителните сигнали. Кай беше говорил за тях в началото на обиколката, но децата често не обръщаха внимание, затова си беше изработил техника, за да направи предупредителните сигнали по-лесно запомнящи се. — А сега имам малка викторина за вас с награди за всеки, който успее първи да отговори. Първо, когато на плажа чуете сирената за предстоящо цунами, а нямате достъп до телевизор или радио, за да разберете какво става, какво трябва да направите? Едно момиче вдясно от Кай изстреля отговора: — Качваме се на високо. — Правилно — кимна той. Обърна се и изкомандва: — Билбо, донеси наградата. Билбо бавно се показа от помещението зад гърба му, носейки торбичка в устата си. Кай посочи момичето и териерът бавно го доближи и пусна торбичката пред него. Бяха тренирали това в течение на година и Билбо ставаше все по-добър. — Много добре — окуражи Кай детето. — И не забравяйте да помолите някой възрастен за помощ. Следващият въпрос. Когато си на плажа и усетиш земетресение, какво трябва да направиш? Друго момиче иззад гърба му извика преди останалите: — Качваш се на по-високо място. — Правилно. Билбо! Докато Билбо носеше нова торбичка на ученичката, глас, който определено не беше детски, прошепна в ухото на Кай: — Не мога да повярвам, че още правиш този евтин номер с кучето — каза Брад. — Голям си глупак. — Извинете — каза Кай на учителката и изблъска Брад обратно във фоайето на рецепцията. — Какво правиш тук? — Типовете от имоти „Маалея“ трябва да са разбрали за моя коефициент в голфа и се измъкнаха. И след като сутринта ми се оказа свободна, реших да мина и да видя какво става. — Още не съм свършил. Можеш ли да стоиш настрана още малко време? — Разбира се. Когато Кай се върна, учителката, красиво миньонче на трийсетина години, вдигна ръка. — Доктор Танака, извинете. — С ъгълчето на окото си Кай видя, че Брад още стои облегнат на касата на вратата и се усмихва на жената. — Да, госпожице Ямагучи. — Колко високо е високо? — Много хубав въпрос — отговори Кай. — Ние разработваме карти на наводнения, които ни показват докъде ще стигне водата на сушата. Обикновено това са места, издигащи се 9 метра над морското равнище. Можете да ги намерите във всички телефонни указатели. — Кай вдигна знака за посока при евакуация за цунами, който държеше тук за подобни обиколки. На пиктограмата се виждаха малки стилизирани вълни, следвани от голяма стрелка, която указваше посоката за евакуация. — Сигурно вече сте видели този знак в Хаваи и подобни в Япония. Той ви указва накъде да бягате. Имате ли въпроси? Никой не вдигна ръка и Кай продължи: — А сега последният въпрос. На плажа виждате как водата бързо се оттегля. Какво трябва да направите? Този път всички деца отговориха едновременно. — Да се качим на високо. — Щом отговорихте заедно, значи всички заслужавате награда. Но не искам Билбо да ходи толкова пъти до другата стая, затова сам ще ги донеса. — Кай подаде няколко торбички на Брад. — Ето, свърши нещо полезно. Докато раздаваха торбичките с подаръци, в конферентната зала влезе Реджи. На лицето му беше изписано странно изражение, сякаш трябваше да съобщи нещо неприятно. — Свърши ли? — попита той. — Да. Всъщност май ги задържах по-дълго, отколкото бяха планирали. — Кай се сбогува с учителката и децата. — Брад, ще покажеш ли пътя на госпожица Ямагучи? — С удоволствие — отговори брат му и поведе младата жена към входната врата. Кай се обърна към Реджи. — Какво става? Имаш такъв вид, все едно си глътнал хлебарка. — Остров Кристмас. Очаквахме телеметричен доклад с данните за водното равнище, но той така и не дойде. — Странно. Не получихме ли данни от тях преди час? — Да. Всичко беше наред. — Провери ли оборудването тук при нас? — попита Кай, чувствайки как по гръбнака му започва да пълзи хлад. Не му харесваше мисълта какво означава всичко това. — Да, току-що го направих. Причината не е у нас. Това оставя открити две възможности. Или сензорът за измерване на водното равнище се е повредил, или… Кай довърши изречението на Реджи. — … вече го няма. 
  8. 
 


 9:33 сутринта „Гранд Хаваян“ беше най-новият и модният от скъпите хотели, издигащи се по крайбрежието в Уайкики. Построен на мястото на съборена жилищна сграда от 40-те години на XX век, хотелът с 1065 стаи беше идея на магнат в туристическия бизнес от Лас Вегас, който търсеше начин да разшири империята си. Две внушителни кули се издигаха на 28 етажа височина. Те бяха свързани с пешеходен мост на шестия етаж, за да може хората да се придвижват свободно между големите конферентни зали на този етаж. Тази сутрин конферентните зали щяха да подслонят едно от най-важните събития в кратката история на хотела. Губернаторът на Хаваи щеше да се обърне към група ветерани с увреждания на брънча, уреден за тях, а после щеше да ги придружи за церемонията по случай Деня в памет на загиналите във войните на Хавайското гробище за ветерани. След като прекара по-малко от две минути в кабинета си, разговаряйки със своята помощничка, Рейчъл Танака се отправи към шестия етаж все още ядосана, че Кай не беше направил онова, което го помоли да свърши. Това, че се успа и закъсня за работа, беше достатъчно лошо, но откритието, че Кай така и не беше направил резервациите, направо ѝ съсипа настроението. Да, неговата отдаденост на новата работа беше достойна за уважение. Но тя беше започнала да се намесва в равновесието между „работата и личния им живот“, както го наричаха в хотелския бизнес. А сега излезе и че не разбира какво преживява собствената му дъщеря. Кабинетът ѝ беше в кулата „Акамаи“, но балните зали бяха в „Моана“, затова използва покрития мост на шестия етаж, за да мине в другата сграда. Толкова дълбоко се беше замислила как да въвлече Кай повече в живота на дъщеря им, че за малко не се блъсна в Боб Латийн, председателя на ветеранската конференция. Смръщеното му лице не беше онова, което искаше да види. Току-що дойдох, помисли си Рейчъл, и денят вече се скапа. — Госпожо Танака — каза Латийн, докато се придвижваше до нея в инвалидната си количка, — уверихте ни, че ще имаме достатъчно удобства и достъпност, но сега в балната зала има сериозен проблем, който трябва да бъде веднага решен. Рейчъл присви очи заради слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците от пода до тавана на моста, но въпреки това запази учтивата си усмивка. — Господин Латийн, искам да ви уверя, че приемаме много сериозно вашите притеснения и високо ценим вашата подкрепа. Ще направя всичко възможно, за да ви помогна. Какъв е този проблем, за който споменахте? Излязоха от моста и се озоваха в пищно фоайе. Някои от участниците вече кръжаха из него. Рейчъл и нейният придружител в инвалидната количка си пробиха път между тях и влязоха в балната зала „Камехамеха“ на шестия етаж, която беше и най-голямата в хотела. — Проблемът е — започна Латийн да обяснява, — че брънчът започва след по-малко от 30 минути, а аз дори не мога да се кача на подиума. Той посочи широката издигната маса в задната част на балната зала. От дясната страна стандартна стълба водеше до подиума. Отляво над стълбата беше построена къса рампа. Сега Рейчъл можа да види затруднението. Както бе наредено, рампа беше построена, но онзи, който надзираваше строежа ѝ, или не го беше правил досега, или не беше помислил за нуждите на човека, който щеше да я използва. Бяха сложили рампата направо върху стълбите, придавайки ѝ такъв ъгъл, който не можеше да бъде преодолян от човек в инвалидна количка. — Ако реша да използвам рампата — продължи Латийн, — ще приличам на идиот, защото трима души ще трябва да ми помагат. Със същия успех биха могли от другата страна да ме пренесат нагоре по стълбите. — Сър, разбрах проблема. Нека се свържа с предприемача. Ще оправим затруднението, преди да започне брънчът. — Тя извади своето уоки-токи. — Мериън, предприемачът за рампата още ли е в хотела? От другата страна веднага се чу глас. — В момента подписваме документите с него — отговори Мериън. — Веднага му дай уоки-токито. Мина една секунда мълчание, преди Джон Чейвър да се обади. — Джон слуша. — Джон, аз съм Рейчъл Танака. Ти и хората ти трябва веднага да се качите в балната зала. — Казаха ми да сложим рампа и това направихме. Тя се дръпна настрана от Латийн, за да не може да я чува, и обясни какъв е проблемът с подиума. Този тип беше сбъркал адреса, ако мислеше да ѝ се прави на интересен. — Рампата ви е безполезна. Ако искаш да продължиш да получаваш поръчки от този хотел, който само тази година по план има да провежда 150 конференции, веднага си довлечи задника тук и оправете през следващите 20 минути проблема с рампата. — Само минутка. Минаха още няколко минути. След това Чейвър се обади пак, а в гласа му вече се долавяше разкаяние. — Говорих с момчетата и се оказа, че се инсталирали погрешна рампа. Подходящата е в пикапа. След минутка съм горе. — Добре. — Тя се върна при Латийн. — Тук ще те чака господин Латийн и ще ти опише точно от какво има нужда. Той е много важен наш гост и очаквам от теб да направиш всичко възможно за него. — Разбира се. Тръгвам. Тя закачи уоки-токито на своя колан. — Госпожо Танака, благодаря ви — каза Латийн. — Високо оценявам вашата помощ. — Няма защо. Съжалявам за причиненото неудобство и в знак на извинение от хотела, ще ви дам 5% отстъпка от сметката за днешното събитие. Надявам се, че случилото се няма да ви обезкуражи да ползвате нашия хотел и в бъдеще. — Ако проблемът с рампата бъде решен, можете да ме смятате за напълно удовлетворен. Чейвър дойде и тя го остави с Латийн, за да смени рампата. След това се упъти направо към фоайето, където намери Макс Уолш, главния портиер. — Как си, Макс? — Много добре, госпожо — отговори той с престорен, ужасен британски акцент. След това гласът му си възвърна обичайното звучене от Средния запад. — Май имате нужда от нещо, нали? — Колко съм лесна за разгадаване. — Не сте, но имате решителен вид, който е малко по-различен от обичайния за вас решителен вид. С какво мога да ви помогна? — Съпругът ми трябваше да направи резервация за едно луау тази вечер, но е забравил. Гостуват ни неколцина приятели от материка и аз исках да им покажа истинско празненство. Има ли начин тази вечер да ни вкараш в „Шератон Уайкики“ за тяхното луау? Макс махна с ръка. — Това ли е всичко? Фасулска работа. Между другото, вие сте управителка на „Гранд Хаваян“. Мога да ви вкарам където поискате. Рейчъл още не беше свикнала с новото си положение. Забрави, че постът ѝ има голяма тежест в Хонолулу. — Колко души? — Шест. — Наистина си правите труда да не ме поставяте на изпитание. Добре, шест човека в 20 часа? — Макс, ти си спасител. По-специално на Кай. — Никакъв проблем. Обаче не ви препоръчвам „Шератон Уайкики“. В „Джърмейн“ е най-хубавото луау на острова. Освен това е на брега. Ще ви хареса. — Макс, благодаря ти. Длъжница съм ти. Докато се отдалечаваше, уоки-токито ѝ изпука и се събуди за живот. — Рейчъл, имаме проблем с руската туристическа група. — Какъв проблем? Нещо със стаите ли се е объркало? — Не знам. Не мога да ги разбера, но започват да се ядосват. — Няма ли преводач? — Не. И никой от тях не знае дума английски. — Може би това е проблемът. Къде са сега? — Мецанинът на втори етаж. — Идвам веднага. Тя закрачи енергично към елегантните ескалатори, украсени с цветя, започващи от фоайето, готова да посрещне новото предизвикателство. 
  9. 
 


 9:35 сутринта Докато японските ученици излизаха, за да се качат на своя микробус, Кай последва Реджи в телеметричното помещение на предупредителния център. Спокойствието на Реджи сега беше заменено от заядливост, каквато Кай беше виждал у него само няколко пъти. — Странна случайност — каза Реджи. — Не мислиш ли? — Какво става? — попита Брад, когато влезе в помещението. Усети напрежението и очите му светнаха. — Да не би да има цунами? — Виж, Брад, нямам нищо против да се мотаеш тук. Обаче може да ни се отвори много работа. Ако ще пречиш, по-добре да си вървиш. Брад вдигна ръце в жест на успокоение. — Няма проблем. Просто ще гледам. Забавно е. Обикновено работата ти е много скучна. — Той отиде в другия край на помещението и седна. Кай се наведе над Реджи, докато той пишеше на компютъра. — Смяташ, че разваленият сензор за равнището на водата е случайност? — попита Кай. — Не знам — отговори Реджи. — Открихме сеизмично смущение в близост с района и точно в този момент сензорът се скапва? — Откакто съм тук, не е имало такъв проблем, но си казвал, че се е случвало и преди? — Да, през последните три години се е повреждал два пъти. Един път заради късо съединение, а после заради счупена от бурята сателитна антена. — Има ли буря в района? — Току-що проверих. Има, но бурята е с център 800 километра от остров Кристмас. Не би трябвало да му въздейства. — Колко трябва да е силно цунамито, за да повреди сензора за равнището на водата с устойчивост 7 степен? — Да. Вълната трябва да е висока поне осем метра, за да извади от строя устойчивост 7 степен. Висока над шест метра. Това беше достатъчно, за да покрие целия остров. — Кой е нашият контакт на остров Кристмас? Стив някой си, нали? — Макар да бяха минали седем месеца, Кай още учеше кой работи с тях. Не го биваше да помни имена. — Стив Брайънт. От време на време се занимава с поддръжката на сензора. Не вдига нито вкъщи, нито в службата. Дори не мога да хвана гласовата му поща. Не иска да се включи. Единственото, което чувам, е сигнал заето. — Да опитаме отново. Връзката там не е много надеждна. Ти продължавай да въртиш на Стив, а аз ще се свържа с телефонната компания. От компанията също не успяха да се свържат, затова Кай ги накара да наберат няколко различни номера, които имаха в своя указател за острова. Никой от тях не отговори. — Може ли да ме свържете с централата на самия остров? — помоли Кай. От компанията се опитаха, но без успех. Чуваше само сигналът заето. — Онова, което чувам, господине, е сигнал за някаква повреда — обясни жената. — Необичайно ли е? — Там доста често спира токът. Тогава всичко изключва, включително телефоните. Връзките също прекъснаха, когато избухна пожар в островната централа. Но напоследък не сме имали затруднения. Вероятно пак е спрял токът. Искате ли да продължа да опитвам? — Да, моля. — Кай ѝ обясни кой е и я помоли да звънне, когато успее да се свърже. Невъзможността им да се свържат с някого на острова беше притеснителна и Кай изпита усещането, че във всичко ставащо има някакъв шаблон, който той още не успява да разгадае. Но нямаше и данни, които да доказват, че това не е просто съвпадение. Реджи също не успя да се свърже с някого. — Има ли сигнал от сензора за водното равнище? — попита Кай, надявайки се, че става дума за временен блокаж. — Никакъв — отговори Реджи. Кай разказа на колегата си теорията на жената от телефонната компания за спирането на тока. — Чудесно предположение — каза Реджи, — като изключим едно нещо: сензорът има акумулатор за подобни случаи. Кай беше забравил напълно тази подробност. Поддръжката на оборудването не беше силната му страна. — Има ли достатъчно енергия за 24 часа? — До 24 часа при пълна мощност. Разбира се, когато акумулаторът е зареден. Стив е известен с това, че често забавя поддръжката на сензора. Затова е възможно акумулаторът да е паднал. Тогава спирането на тока определено ще извади сензора от строя. — Значи очакваме вълната да стигне до остров Кристмас в 9:25 сутринта — каза Кай, обобщавайки поредицата съвпадения. — Сензорът трябваше да изпрати сигнал в 9:30. Обаче на острова токът е спрял по някое време, след като получихме последните данни от сензора в 8:30 и очаквахме да получим такива в 9:30. Тъй като акумулаторът не е бил зареден, спирането на тока е изключило и сензора за водното равнище. — Въпреки неверието, което се долавяше в гласа му, този сценарий все пак беше възможен. Кай щеше да се чувства по-добре, ако сигналът в 8:30 също не беше получен, но ето го там на регистрационния лист, пристигнал точно навреме. Реджи отвори уста, за да каже нещо, но се поколеба. — Какво? — попита Кай. — Помислих си, че трябва да го кажа. Искаш ли да изпратя предупреждение? — Предупреждение? — обади се Брад. — Би било много добре. — Брад, моля те — каза Кай и вдигна ръка, за да покаже, че не е в настроение за лекомисления ентусиазъм на брат си. Трябваше да се съсредоточи. Изпращането на предупреждение за цунами би било смела стъпка. Положението не се вписваше в нито един от установените сценарии. Кай трябваше да действа, разчитайки на своето предчувствие. Изпращането на предупреждение за цунами не беше решение, което можеше лесно да вземе, особено като се има предвид, че беше на поста си по-малко от година. Ако го направи, щеше да предизвика прекъсване в търговията и туризма в Хаваи, без да се взимат предвид огромните пари, които би струвала една евакуация. През 1994 г. силно земетресение на Курилските острови с магнитуд 8,1 накара ПЦЦТК да издаде предупреждение за Тихоокеанския район. Въпреки данни от измерванията при островите Мидуей и Уейк, които показваха, че може да се очаква покачване на водното равнище в Хаваи, нямаше как да се каже дали вълната ще бъде толкова висока, колкото тази през 1946 г. Наистина дойде вълна, но не беше по-висока от деветдесет сантиметра. Предупреждението за цунами струва на щата 30 милиона долара от непроизведена продукция и други разходи. Освен това, тъй като нямаше разрушително цунами, обществеността се присмя на центъра. Наскоро, само два месеца след като Кай беше заел своя пост, издаде своето първо предупреждение на основание земетресението с магнитуд 7,6 степен пред крайбрежието на Аляска. Но когато данните показаха, че не се очакват разрушителни вълни, след само 45 минути предупреждението беше отменено. Разходите бяха минимални, но станалото не повиши доверието на обществото в предупредителната система. Много от телевизионните канали показваха по няколко пъти как уплашени граждани бягат от града дори след като предупреждението бе отменено. Тази „фалшива“ тревога беше обявена за поредния провал на федералната система за предотвратяване на бедствия, макар да бяха спазили напълно процедурните изисквания. Повторението на предупреждението от 1994 г. щеше да е много по-скъпо от тогавашното — вероятно щеше да струва повече от 50 милиона. Освен това издаването на две лъжливи предупреждения през първата година от неговото директорстване можеше и да не съсипе кариерата му, но със сигурност нямаше и да я подпомогне. — Значи смяташ, че трябва да издадем предупреждение? — попита той Реджи. — Не. Всъщност смятам, че не бива да го правим. Просто исках да се изкажа по въпроса. Но ти си този, който е задължен да вземе решението. Кай замълча. Загубата на сигнала от сензора беше странно съвпадение и той не можеше да престане да си мисли, че сигурно има някаква трошица информация, която не успява да види, а тя можеше да предложи обяснение на случващото се. Суровите данни обаче не оправдаваха издаването на предупреждение за цунами. Просто земетресението не беше достатъчно силно. А и дори да беше по-силно, цунамито не беше вероятно. При предупреждението за цунами, което Кай беше разпратил и което излезе фалшива тревога, земетресението беше надхвърлило прага от магнитуд 7,5, така че по-късно успя да се защити, защото беше следвал точно процедурата. Обаче сега, след толкова слабо земетресение, трябваше да изчакат, за да получат данни за водното равнище, които да показват, че наистина идва цунами. Едва тогава щяха да изпратят предупреждението. Ако Кай го изпрати, основавайки се само на своето предчувствие, а след това се окаже поредната фалшива тревога, нямаше да може да се защити. Не само всички, от губернатора до директора на НОАА, щяха да го критикуват, но и обществеността щеше да е разочарована от поредната фалшива тревога и да започне да не обръща внимание на следващите предупреждения. — Кай — попита Реджи, — какво ще правим? Кай въздъхна. Въпреки лошите си предчувствия не можеше да издаде предупреждение. Поне засега. Не и без да узнае повече подробности. — Ще изчакаме — отговори той. — Да се надяваме, че токът на острова ще дойде скоро и ще можем да продължим работата си. Реджи кимна и се зае отново с телефона и опитите да се свърже с остров Кристмас, докато неговият началник се опитваше да не обръща внимание на тъничкия гласец в главата си, който не спираше да повтаря, че е взел погрешно решение. 
  10. 
 


 9:42 сутринта Тереза видя, че хубавото време в Деня в памет на загиналите във войните е привлякло на плажа не само туристите от материка, но и повечето от местните жители. Уайкики беше претъпкан. По улиците нямаше място за паркиране. Рейчъл им беше дала безплатен пропуск за паркинга на „Гранд Хаваян“, но и той беше пълен, така че Тереза и момичетата най-накрая влязоха в гаража на огромния „Хаят Риджънси Уайкики“. По това време един разговор между нея и Мия се беше превърнал в разгорещен спор. — Мамо — каза Мия, — Рейчъл е разрешила на Лани да си пробие ушите. А моята приятелка Моника вече има татуировка на глезена. Тереза отвори багажника. — Ушите се нещо друго. Ако искаш да ги пробиеш, нямам нищо против. Но пиърсинг на пъпа — мисля, че ти е рано. А за татуировки въобще не ми говори. — Мия от месец все подновяваше искането си за пиърсинг на пъпа. — Каква е разликата между пиърсинга на пъпа и пробиването на ушите? — Гласът на Мия взе да става плачлив. — Пробиването на ушите сега е толкова разпространено, че минава просто за украса. Пиърсингът на пъпа има по-силен сексуален подтекст. Не си достатъчно голяма за това. Мия извади буги борда си от багажника и го хвърли на земята. — Внимавай с борда! — предупреди я Тереза. — Не е твой, а ти май се опитваш да докажеш, че още не си пораснала достатъчно. — Мамо, почти на четиринайсет съм. Познавам много момичета на моите години, които имат пиърсинг там. — Зрелостта не е свързана само с възрастта на човек — каза Тереза. — И не е само сексуална — подхвърли Мия. — Вярно. — Тереза заключи колата и закрачи към слънчевата светлина, която ги мамеше откъм входа на гаража. — Хайде, искам да видя вярно ли е всичко това, което се говори за Уайкики. Мия неохотно вдигна буги борда и тръгна след майка си. — Лани — подхвана тя отново, — не мислиш ли, че мама трябва да ми разреши да си направя пиърсинг? Лани очевидно не искаше да се забърква, затова промълви нещо по възможност напълно невинно. — Не знам. Мия въздъхна подчертано дълбоко. — Мамо, ти кога си проби ушите? Промяна в посоката на нападението, а, помисли си Тереза. Момиче, нищо няма да излезе. — Когато бях на шестнайсет. Бях доволна, че баба ти ми позволи да го направя. — Да, но… — Надявам се, че няма да ме наречеш твърде стара… — Не, исках да кажа, че нещата сега са различни. Тереза се спря на изхода. — Мия, просто не ми харесва мисълта, че ще си вдигаш тениската, за да покажеш на някое момче пробития си пъп. Знам, че е напълно нелогично, като се има предвид, че след минутка ще се пъчиш по бикини на плажа, но това е положението. Засега. Можем отново да поговорим по въпроса, когато станеш на петнайсет. Тереза беше наясно, че това няма да е последният път, когато чува за това, до 15-ата годишнина на Мия, но се надяваше, че поне за днес темата е изчерпана. Мия стисна зъби, но нищо не каза. — Добре — кимна Тереза. — Да вървим да си намерим място на плажа. Излязоха от „Хаят“ на булевард „Калакауа“ — основната артерия по протежение на Уайкики. В западна посока гледката се закриваше от стотици високи хотели и жилищни сгради, които стигаха до офис кулите в центъра на Хонолулу. В другата посока „Калакауа“ се простираше покрай последния хотел на Уайкики в продължение на километър и половина, минавайки покрай зоологическата градина и регионалния парк „Капиолани“, и стигаше до Даймънд Хед, огромен изгаснал вулкан, който служеше на Хонолулу за главна природна забележителност. Тереза харесваше гледките и за забава беше разглеждала сайтове на фирми за недвижими имоти, преди да дойдат. Само след петнайсет минути обаче спря да го прави. Къщите надхвърляха нейните възможности. Пейзажът на Хонолулу беше причина за някои от най-скъпите имоти в света. Тясната ивица от върховете до брега не беше по-широка от два километра и половина, което означаваше, че градът можеше да расте само на височина. Десетки огромни луксозни хотели, някои с повече от трийсет етажа, се извисяваха над Хонолулу, а апартаментите с по триста квадратни метра площ не струваха по-малко от половин милион долара. Повечето от хотелите и апартаментите бяха съсредоточени в Уайкики. Щом Тереза видя Уайкики в своя пътеводител, осъзна защо е толкова претъпкан. Всъщност Уайкики беше полуостров, граничещ с Тихия океан на юг и канала Ала Уай на запад и на север. Каналът, построен, за да отводни блатистата земя, на която Уайкики лежеше до 20-те години на XX век, теглеше рязка граница между великолепните небостъргачи там и занемарения пейзаж от другата страна. Само три моста близо до търговския комплекс „Ала Моана“ свързваха полуострова с останалата част от Хонолулу от тази страна и образуващите се задръствания бяха повод за постоянните оплаквания на шофьорите. Единственият друг път, водещ извън полуострова, беше в източна посока през жилищния квартал Капахулу, който опираше в зоологическата градина и общинското игрище за голф „Ала Уай“. Въпреки астрономическата цена на земята много от сградите бяха издигнати по време на следвоенния бум, когато се строяха малки десететажни постройки. Те предоставяха по-евтин и обикновен подслон за онези, които не могат да си позволят скъпите курорти. Тереза знаеше, че е само въпрос на време, докато бъдат заменени, за да бъдат изстискани и последните долари от джобовете на туристите. Предположи, че това е цената на капитализма. Следвана от Мия и Лани, тя се гмурна в навалицата по булевард „Калакауа“ и го пресече на път за плажа Уайкики. Минаха край едно величествено дърво баниан и стъпиха на самия плаж. Докато Тереза търсеше достатъчно голямо място за тях трите, чу как хората разговарят на японски, френски, немски, испански и на още няколко езика, които не успя да разпознае. Подобно на всички плажове в Хаваи, Уайкики беше безплатен, така че хора от всякакви поприща се смесваха с туристите от скъпите хотели. Две момчета на около 16 минаха край тях. Загорели и слаби, те приличаха на по-млади разновидности на Брад. Огледаха преценяващо момичетата и по-високото момче ги заговори, докато минаваха. — Прибоят е много по-хубав пред нашия апартамент. — Той посочи с палец към Даймънд Хед. Момичетата се засмяха и по-ниското момче дръпна своя приятел да продължават. Вниманието на момчетата към дъщеря ѝ зарадва Тереза, но тя скри това. Вниманието ѝ беше заето с момчетата, затова не забеляза един мръсен мъж с раста плитки, който вървеше в противоположната посока, докато не се блъсна в него. Той подхвърли „Цветове?“, но толкова тихо, че тя не беше сигурна, че е чула правилно. Но си беше имала работа с достатъчно бездомници, за да знае, че не бива да го окуражава, затова не го спря, когато той продължи. — Какво каза? — попита Мия. — Цветове — отговори Лани. — Растафар се опитва да продаде трева. — Хубава работа — каза Тереза. — Значи има наркотърговец на плажа? — Не им обръщай внимание. Те са безобидни. — А ти откъде знаеш, че ги има? Лани завъртя очи. — Никога не съм купувала. Но те са навсякъде. Татко затова не ме пуска на плажа до нашата къща. — Прав е. — Той е като майка орлица. Мога да се оправя с тези типове. — Е, няма за какво да се тревожим за този. Днес на плажа сигурно има хиляди хора. Една от нас обаче винаги трябва да остава да пази нещата ни. Тереза се спря на едно открито място пред впечатляващ хотел, наречен „Оутригър Уайкики“. Пусна чантата си и започна да простира хавлията. Оттук се откриваше пряка гледка към вълноломите от двете страни. Вълните, които идваха бяха с добър размер, но достатъчно кротки за безопасно каране на бъги бордове. Мия заби демонстративно борда си в пясъка. — Мамо, след като тук е безопасно, ние с Лани ще идем да се разходим по брега. — Току-що дойдохме. Не искате ли да влезете във водата? Вижте колко е чиста и синя. Направо прекрасна. — Да, чудесна е — отговори Мия, докато се събличаше по бански, — но там видях няколко чудесни тениски, а и искам да купя малко сувенири, докато сме тук. Лани също се съблече по бански. — Да, освен това искаме да си купим саронги за луауто довечера. Тереза не се притесняваше особено да пусне момичетата сами. Мия вече от три години гледаше деца срещу заплащане, така че ходенето по брега, особено в компанията на друго момиче, не беше нещо особено. Тя погледна часовника си. До обяд оставаха още няколко часа. — Добре. Колко време смятате, че ще отсъствате? Момичетата се спогледаха, после едновременно свиха рамене. — Има много за гледане — каза Мия. — Може би час или два? — Имате ли пари? Мия размаха портмонето си. — Тук са парите от гледането на деца. — Слънцезащитен крем? — Намазахме се още вкъщи. — Добре. В единайсет и половина да сте се върнали. След цяла сутрин на плажа ще умирам от глад. — Благодаря, мамо — каза Мия и с Лани се обърнаха към Даймънд Хед и тръгнаха в тази посока. — Ти си най-добрата. — Чао, лельо Тереза — каза Лани. Тереза им помаха. Всъщност изпита облекчение, че ще има малко време за себе си. Беше планирала, след като се намаже обилно със слънцезащитен крем, да забие нос в хубав роман и да се наслади на една спокойна утрин. 
  11. 
 


 9:57 сутринта Мина половин час, откакто данните от сензора за водното равнище край остров Кристмас трябваше вече да са тук, и Кай с всяка минута ставаше все по-неспокоен. Обажданията на Реджи до техния човек по поддръжката на острова Стивън Брайънт все още не даваха резултат. Кай усещаше как напрежението на Реджи нараства. — Мамка му, какво става там? — подхвърли колегата му, без да се обръща към някого определено. Телефонът започна да звъни и Кай се хвърли към слушалката с надеждата, че това е жената от телефонната компания с добри новини. — Доктор Танака, обажда се Шърли Нейгъл от телефонната компания. — Успяхте ли да се свържете? — попита Кай с надежда в гласа. — Не, не успях — отговори тя. Той направо се свлече от разочарование. — Обадих се да ви информирам, защото казахте, че е важно. Попитах един колега дали има някаква друга възможност. Той каза, че освен подводен кабел има резервна връзка с острова чрез сателит, но странното е, че и чрез него не мога да се свържа. — Защо да е странно? — Защото Чарли се кълне, че сателитният предавател разполага с генератор, в случай че токът спре. Така че би трябвало да има връзка дори да няма ток на острова. Но нищо не се получава. Няма сигнал. Все едно островът вече не съществува. — Мили боже — промърмори Кай, защото последствията бяха прекалено ужасни за разбиране. Все едно островът вече не съществува! — Моля? — попита Шърли. — Нищо. Бихте ли продължили с опитите да се свържете, моля? — Разбира се. Вече включихме и неколцина колеги. Веднага щом се свържем, ще ви се обадя. Гласът ѝ звучеше бойко, но Кай не споделяше нейния оптимизъм. Изпитваше ужасното чувство, че никога повече няма да чуят когото и да било от острова. Там имаше най-малко 3000 души. Кай не можеше да приеме, че остров Кристмас е бил изтрит от лицето на земята по време на неговото дежурство. Почувства усилващо се главоболие и глътна няколко аспирина от опаковката в бюрото си. Макар да се чувстваше ужасно от мисълта какво може да означава тази загуба на връзка, знаеше, че не може да позволи на нещо да му попречи. Реджи забеляза неговото изражение. — Какво има? — попита той. Кай му разказа за сателитния предавател. — Мисля, че остров Кристмас е бил ударен от цунами. И то силно. — Как е възможно? — Не знам. Може би е имало свлачище. Може би от известно време е растяла подводна планина и сега силно изригване е предизвикало свличането ѝ. — Няма начин — възрази Реджи. — В този район през последните десет години не е имало големи сеизмични събития. Проверих базата данни. — Той вече работеше по въпроса да получи лаврите за своето откритие. — В този момент подводната планина не може да е достатъчно голяма, за да предизвика толкова голямо свлачище. — А магнитудът на земетресението? Вече имаме ли потвърждение от НЦЗИ? — Току-що проверих. Те предполагат, че е 6,9. Цунамито в Югоизточна Азия беше предизвикано от земетресение с магнитуд 9,0 — около 1000 пъти по-силно от това тук. В резултат вълните бяха високи 16 метра, но бяха ограничени от степента на издигане на океанското дъно. Земетресение с магнитуд 6,9 никога досега не беше предизвиквало цунами в целия Тихоокеански басейн. Нямаше достатъчно енергия или движение на морското дъно, за да генерира големи вълни, които биха могли да пропътуват дълги разстояния. Затова не бяха изпратили предупреждение, както биха направили, ако земетресението беше с магнитуд над 7,5. Условията не бяха налице. Това земетресение не би трябвало да предизвиква цунами, но въпреки това не можеха да установят никаква връзка с остров Кристмас. Подсъзнанието на Кай го тормозеше, като му вадеше душата, че е пропуснал жизненоважно парче от пъзела, което беше под неговия нос. Взе листа с времената на пристигане на вълните. Остров Джонстън щеше да е следващият след около 20 минути. След още 20 минути идваше ред на Големия остров, следван от Оаху след 1 час и 25 минути. Край остров Джонстън имаше сензор за водното равнище, работещ в реално време, затова той щеше да е тяхната следваща възможност да получат информация за вероятна вълна. — Кога ще получим данните за водното равнище от буя на „Дълбоководна оценка и известяване на цунами“? — попита Кай Реджи. — Максималната височина на вълната ще бъде при буя приблизително пет минути след като е стигнала до остров Джонстън. Това означава след двайсет и пет минути. Капитанът на „Милър Фриймън“ казва, че след десет минути ще имат връзка със сателита, което ще бъде точно навреме. Изглежда сензорът край остров Джонстън е първата ни възможност да проверим дали наистина има прекъсване на електричеството. До този момент Брад беше гледал мълчаливо развитието на събитията, задоволявайки се само с ролята на публика, но сега не можа да се стърпи и заговори. — Значи си готов да чакаш повече от двайсет минути, за да се увериш напълно? — подхвърли той. — Какво очакваш да направим? — отговори Реджи вместо Кай. — Да евакуираме един милион души заради прекъсване на тока? — Готови ли сте да рискувате тяхната смърт, защото сте решили, че става дума за прекъсване на тока? — Само казвам, че имаме нужда от повече доказателства — каза Реджи отбранително. — Искам да кажа, че ако земетресението беше с магнитуд 9,0, веднага щях да изпратя предупреждението. Но за да унищожи напълно остров Кристмас и нашия сензор, цунамито трябва да е огромно. Високо поне 6 метра. Няма начин земетресение с магнитуд 6,9 да предизвика толкова голямо цунами. — Сигурен ли си? — Проучил съм всички големи цунамита през последните 60 години — отговори Реджи. — Няма такъв исторически прецедент. Освен това имаш ли представа колко струва една евакуация? Ако сбъркаме, направо ще ни разпънат на кръст. Особено при толкова повърхностни данни. Казвам да изчакаме двайсет минути. Ако сензорът при остров Джонстън също не сработи, съм за изпращане на предупреждението. Още двайсет минути. Всяка минута е важна за масовата евакуация. А Кай трябваше да подаде сигнал за тревога по-малко от час преди възможно цунами да удари южния нос на Големия остров. Обаче в главата му се появиха заглавията във вестниците с хули срещу него за ненужната масова евакуация. След това вътрешното разследване на НОАА защо е пренебрегнал отдавна установените и утвърдени процедури. И политическите атаки, осъждащи поредния федерален служител, който не може да се справи на поста си. Докато мислеше за това, последствията му станаха напълно ясни. Срокът му на управление щеше да бъде съкратен заради липса на разумна преценка. А това показва, че му липсва нужният опит за тази работа. От друга страна, дълбоко в него инстинктът му подсказваше, че това не е просто прекъсване на електричеството. Имаше и нещо друго, което дразнещо му убягваше. Не можеше да определи откъде идва този когнитивен дисонанс13 — този едва доловим сблъсък на информации, който подсказваше на неговото подсъзнание, че си противоречат. Логиката твърдеше, че няма причини да се тревожи за голямо цунами. Но не можеха да го изключат напълно и това го плашеше най-много. Най-накрая изборът на Кай се сведе до онова, което щеше да е най-добре за него. Тази сутрин дъщеря му беше на плажа. Неговата жена беше в хотел на не повече от 100 метра от океана. Можеше да преживее загубата на работата си заради неправилно решение. Но нямаше да може да живее със себе си, ако жена му и дъщеря му загинат заради това решение. — Чакахме вече трийсет минути — каза Кай безсилно. — Не можем да чакаме повече. — Не звучеше убедително, вероятно защото той самият не беше сигурен, че постъпва правилно. Когато осъзна, че Реджи и Брад го гледат с очакване да видят някаква увереност, той прочисти гласа си и се поизправи. — Реджи, изпрати предупреждението. Аз ще се обадя по телефона на дежурния офицер в Хавайската гражданска защита. — Кай знаеше, че ХГЗ, подобно на ПЦЦТК, по време на официален празник няма да работи с пълен личен състав. — Сигурен ли си? — попита Реджи. — Този път имаме по-малко данни от миналата година. По лицето на Брад се изписа смесица от загриженост и подкрепа. Макар познанията му в тази област да бяха ограничени, знаеше, че това е трудно решение. Но колебанията на Кай се бяха разсеяли. Собствените му съмнения можеха да повлияят на другите, намалявайки усещането за спешност на евакуацията, а ако наистина идваше цунами, трябваше да действат бързо и решително. — Сигурен съм. Давай, изпрати предупреждението. — Добре — отговори Реджи. — Радвам се, че ти взе решението. Не бих искал сега да съм на твое място. Той седна на компютъра и започна да дава командите, които щяха да изпратят предупреждение за цунами до всички правителствени служби в Тихоокеанския басейн. Кай току-що беше взел решение на стойност 50 милиона долара. 
  12. 
 


 10:01 сутринта 1 час и 21 минути до идването на вълната Кай се обади на Хавайската гражданска защита, а дежурният офицер, младши служител на име Брайън Ренфро, вдигна още след първото позвъняване. — Брайън, обажда се Кай Танака от ПЦЦТК. Трябва да говоря с Джим Денис. — Вицепрезидентът на ХГЗ беше човекът, който взимаше важните решения там и координираше усилията на всички служби за спешна помощ. — Кай, съжалявам, но той си взе почивни дни, за да посети приятели на Кауай. Днес тук сме аз и неколцина други служители. Какво има? Кай се беше тревожил, че ХГЗ ще бъде също с толкова недостатъчен персонал, колкото предупредителния център, и от това, което чу, изглежда се оказа прав. В обикновен работен ден в ХГЗ щеше да има 30 служители. Познаваше Ренфро от тренировката през първото полугодие, в която беше участвал и той. Ренфро беше умен, но още младеж, на не повече от 25 години. Кай можеше само да се надява, че изчерпателната подготовка, която получаваха в ХГЗ, ще му помогне в онова, което предстоеше да се случи. Внезапно щеше да му се стовари тежка отговорност. Ренфро поне беше на по-безопасно място от Кай. За разлика от ПЦЦТК, който се издигаше на около 280 метра от океана, Хавайската гражданска защита беше сигурно закътана в бункер, построен в кратера на Даймънд Хед. Тъй като Хаваи беше изложен на толкова възможни и различни по вид катастрофи: цунами, урагани, вулканични изригвания, земетресения, щатът се отнасяше много сериозно към гражданската защита. Разположен в кратера на угаснал вулкан със страни, високи 180 метра, бункерът можеше да устои на всяка катастрофа, която природата би могла да стовари. Във Виртуалния съвместен информационен център (ВСИЦ) на ХГЗ работеха щатски служители като Брайън Ренфро, които щяха да отговарят за вдигането на обществото по тревога чрез Обществената система за оповестяване при извънредни случаи, която мнозина още наричаха Система за излъчване на тревога. Повечето хора знаеха за ОСОИС заради високия и пронизителен звук, който понякога се носеше от техните телевизори, следван от думите: „Това е проверка на Системата за оповестяване на тревога при извънредни случаи. Това е само проверка. Ако беше истински извънреден случай…“. През последните години ОСОИС беше обновена, за да предава сигнали не само по телевизията и радиото, но и по интернет, мобилните телефони и пейджърите. В случай на тревога местните телевизионни и радиостанции автоматично щяха да започнат да предават сигнала, идващ пряко от ОСОИС, която разполагаше със свое собствено радио и телевизионно студио. Имаше и помещение за губернатора, която можеше дълго да пребивава там със своя кабинет, за да координира спасителните работи при продължителни катастрофи като урагани. — Брайън — продължи Кай, — имаме проблем. Видя ли бюлетина, който разпратихме по-рано? — Разбира се. Какъв е проблемът? Обновявате ли бюлетина? — Да. След минута ще получите предупреждение за цунами. — В бюлетина пишеше, че е с магнитуд 6,9. Мисля, че прагът за предупреждение за възможно цунами е 7,5. Очевидно Ренфро добре познаваше процедурите на ПЦЦТК. — Прав си, но изгубихме връзка с остров Кристмас. — Говориш за сензора за водното равнище? — Не, говоря за целия остров, включително сензора. — Кога? — Сензорът трябваше да ни прати данни преди 30 минути. Оттогава не успяхме да се свържем с никого на острова. — Кай си пое дълбоко дъх. — Мислим, че може да е пометен от цунамито. От другата страна на телефонната линия настъпи мълчание. — Добре — най-накрая каза Брайън. — Дай ми минутка. След това ще ти звънна. Ще опитам да се свържа със заместник-директора. Кай остави слушалката на вилката и разказа на Реджи и Брад какво му каза Ренфро. — Сега какво ще правим? — попита Брад. Реджи се ококори, сякаш си беше спомнил нещо. — Мили боже! — Какво? — попита Кай. — На остров Джонстън има екип учени. — Нали не е населен? — подхвърли Брад. — Във вестника имаше статия за съоръжението за унищожаване на химически оръжия, затворено през 2004 г. Сега е резерват или природен парк. Остров Джонстън, малък коралов атол като остров Кристмас, беше само два пъти по-голям от Сентръл Парк в Ню Йорк. До 2001 г. служеше като главно съоръжение на Съединените щати за унищожаване на химически оръжия, но слава богу, там отдавна беше изгорена последната бомба. Ако цунамито се беше случило преди тази дата, щяха да се изправят пред допълнителното затруднение хиляди туби с най-отровните вещества, познати на човека, да бъдат отнесени в открито море. Това беше едно от малкото неща, които накараха Кай сега да изпита облекчение. Другата добра новина беше, че след затварянето на съоръжението 1300-та души, които работеха там, си бяха тръгнали, като последните бяха заминали през юни 2004 г. Оттогава се намираше под юрисдикцията на Службата за риби и дивата природа като резерват. — Откъде знаеш, че там има хора? — попита Кай, докато вадеше картата на остров Джонстън от нейния тубус и я разгъна на масата. — Исках някой да провери сензора ни там, защото имахме проблеми с прекъсване на сигнала. Алвин Питърс от „Риби и дивата природа“ каза, че там имало екип за един месец, който провеждал наблюдение на гнезденето на костенурките на острова и те биха могли да проверят нашия сензор. Дори ми даде номера на сателитния им телефон. Бърз поглед към картата показа, че максималната височина на острова е не повече от 12 метра — недостатъчни да осигурят защита от голямо цунами. Кай не знаеше какво е състоянието на постройките там и дали биха могли да устоят на силата на вълната. Единственото безопасно място беше в открито море в дълбоки води. Слава богу, учените на острова имаха сателитен телефон. — Имат само десет минути. Веднага им се обади. Дано имат лодка. Докато Реджи тичаше към своята кабина, за да вземе номера и да се обади, телефонът започна да звъни. Брайън Ренфро се обаждаше. — Не можах да се свържа със заместник-директора. Но току-що получих вашето предупреждение за възможно цунами, така че ще спазя стандартните процедури. Сега опитваме да се свържем с губернатора. Сирените ще заработят след минута, а след това ще започна да предавам нашето стандартно предупреждение чрез ОСОИС. Моля те, обади се, ако получите нова информация. Особено ако тревогата излезе фалшива. — След като каза това, затвори. Кай разбра, че Ренфро не е доволен от задачата, която му се падна. И това беше разбираемо: ако тревогата излезе фалшива, Ренфро искаше да е сигурен, че няма да го отнесе. В такъв случай, ако следва строго стандартната процедура, никой няма да може да го обвини. — Значи Хавайската гражданска защита ще обяви евакуация? — попита Брад. — Нали знаеш, твоята дъщеря и моя племенница днес е на плажа. — Знам. Заедно с още 100 000 други почиващи. — Кай не беше казал, че главният повод за подаването на сигнала за тревога е притеснението му за Рейчъл и Лани. — Не трябва ли да се обадим на Рейчъл и Тереза, за да им кажем? По време на извънредно положение винаги е изкушаващо да оставиш за малко настрана своите задължения и да извадиш на първо място своите интереси, като предупредиш собственото си семейство. Ако всички постъпваха така, всичко — местното правителство, пожарната, полицията, службите за спешна помощ — щеше да спре. Кай трябваше да се довери на предупредителната система, че ще сработи. Но това не означаваше, че Брад не може да им се обади. — Нямам номера на Тереза. Обади се на Рейчъл. Тя ще ти го каже. Кажи ѝ какво става. Всички хотели са част от предупредителната система, но обаждането ти няма да навреди. — Кай подаде на Брад своя мобилен телефон. — Тази сутрин е заета и няма да вдигне, освен ако не види, че е моят номер. Ако не вдигне, избери съобщение и когато чуеш поздрава ѝ, набери 999. Това е нашият код за спешен случай. — Бяха го приели преди три години, когато Лани си счупи крака по време на футболен мач и Кай не успя в течение на два часа да се свърже с Рейчъл. Брад взе телефона и влезе в заседателната зала, за да се обади. Докато излизаше, Реджи едва не го събори, влизайки тичешком в операционния център. — Свързах се с тях! — каза той останал без дъх. — Учените? Слава богу! Колко са? — Седем. — Имат ли лодка? — Не, но имат самолет. Самолетът със седмичната им доставка от Хаваи не е излетял. Обаче имат проблем. Стомахът на Кай се сви. — Със самолета? Не може да излети? — Не, може да излети. След няколко минути вече трябва да са във въздуха. Но това е малък снабдителен самолет. Може да побере само петима души. Двама ще трябва да останат на острова. Точно в този момент Кай чу първия вой на сирените за цунами. 
  13. 
 


 10:05 сутринта 1 час и 17 минути до идването на вълната Щом осъзна, че не може да направи нищо повече за руската туристическа група, докато не дойде преводачът след час, Рейчъл отново насочи вниманието си към най-важната проява, която протичаше в момента в хотела: губернаторския брънч с ветераните. Събитието беше започнало точно навреме преди пет минути въпреки проблема с рампата, който беше решен, както обеща предприемачът. Рейчъл стоеше в задната част и наблюдаваше как губернатор Елизабет Калама държи речта си, готова да се погрижи, ако се наложи, за бързото и безшумно решаване на всеки възникнал проблем. Тъй като работата на Рейчъл беше изцяло свързана с общуването, тя никъде не отиваше без уоки-токито и мобилния си телефон. Уоки-токито беше за вътрешно хотелско общуване със служителите, а мобилният телефон я свързваше с външните търговци и клиенти. Всеки момент можеше да се разнесе звън. Този път беше мобилният телефон. Беше го включила на вибрации, така че да не смути речта от подиума. Издърпа го от колана си и погледна номера. Беше на Кай. Обикновено, щом видеше неговия номер, тя му вдигаше. Но брънчът беше прекалено важен, за да отклонява вниманието си от него. Тя върна телефона на мястото му, оставяйки го да прехвърли разговора на гласовата поща. След няколко секунди той отново започна да вибрира, съобщавайки ѝ, че има съобщение на гласовата поща. Отново откачи телефона от колана и го вдигна до очите си, за да види номера, изписан на екрана, очаквайки да бъде отново този на Кай. Вместо това видя 999 — техния код за извънредни случаи. Не се поколеба и веднага набра номера на Кай. — Кай? — прошепна тя. — Какво има? — Рейчъл, Брад се обажда. — Брад? Къде е Кай? — Зает е. Иска да ти кажа, че току-що изпрати предупреждение за цунами. — О, не! Точно сега? — Да. Сигурно до няколко минути ще получиш официалното предупреждение. — О, боже! Аз съм на брънч за ветерани в нашата бална зала. Губернаторката е тук. — Леле! Губернаторката? Надявам се, че са ви платили предварително за проявата. Тя схвана какво става. Една от тъпите шеги на Брад. — Ха-ха. Много смешно. Брад, ще затварям. — Рейчъл, почакай. Говоря сериозно. — Брад, нашият код за извънредни случаи не е за шеги. — Кълна се, не е шега. — Виждам, че продължаваш да ме разиграваш. — Слушай, ето го Кай. — После чу Брад да казва: — Тя не ми вярва. След това по линията се понесе гласът на Кай. — Скъпа, аз съм. — Значи не е една от тъпите шегички на Брад? — Ще ми се да беше. — Наистина идва цунами? — Още не знаем със сигурност, но изглежда не бъркаме. — Божичко! Кога се очаква да стигне тук? — След малко повече от час. — Час? Защо ви отне толкова време? Каза, че на цунами от Аляска ще му трябват пет часа, за да стигне дотук. — Не идва от Аляска. — Местно? От Големия остров? — Рейчъл знаеше, че свлачищата и вулканичните изригвания на Хавайските острови могат да предизвикат цунами, на което ще му трябват по-малко от 45 минути, за да стигне до Оаху. — Не, някъде в Тихия океан. Рейчъл, трябва да затварям. Скоро ще ти звънна пак. Ето ти отново Брад. Пази се. От телефона се чу шумолене, когато беше отново предаден. — Пак съм аз. — Брад, съжалявам, че не ти повярвах. — Няма нищо. Беше забавно да гледам как Кай работи. Не знаят какво е предизвикало цунамито, но смятат, че може да е силно. — Добре. Благодаря. Ще затварям, защото трябва да задвижа нещата тук. — Чакай. Лани има ли мобилен телефон? Рейчъл беше предположила, че Тереза вече е предупредена и е повела Мия и Лани към безопасно място. — Защо? Нещо случило ли се е? Тя добре ли е? Къде е сега? — По-кротко. Не знам. Само чух съобщението на Кай. Всъщност ти се обадих, за да взема от теб телефона на Тереза. Обаче се оказа, че е оставила съобщение на Кай. Батерията на телефона ѝ е паднала. Затова щяла да го изключи. Опитах да ѝ се обадя, но телефонът е изключен и ме прехвърля на гласовата поща. Надявах се, че Лани има мобилен телефон. — Не, няма. Мислехме, че не е достатъчно голяма. — Малко е старомодно, не смяташ ли? Както и да е. Сигурен съм, че ще чуят сирените и ще се качат нависоко. — Брад, моля те, погрижи се да са в безопасност. Аз просто няма да имам време. Трябва да приготвя хотела. — Не се притеснявай. Ще се справя. Прозвуча самоуверено, но той винаги звучеше така. Тя обаче трябваше да му се довери, затова прекъсна връзката и насочи вниманието си към своите задължения. Докато губернаторката продължаваше своята реч, Рейчъл тръгна между масите на ветераните инвалиди. Тъй като „Гранд Хаваян“ беше ултрамодерен курорт в Уайкики, разполагаше с добре премислен план за евакуация при цунами. На всеки шест месеца служителите участваха в учебни тревоги, за да се запознаят с процедурите в подобен случай. Рейчъл беше участвала само в една. Балната зала беше на шестия етаж, така че нямаше да се наложи да евакуира всички от брънча. Процедурата изискваше първо да бъдат евакуирани първият, вторият и третият етаж и всички гости да бъдат преместени на по-високо място. Забеляза помощника на губернаторката Уилям Ким, човека, с когото беше координирала брънча. Беше ѝ досаждал цяла седмица. Нямаше да се зарадва, когато му съобщи новината. — Господин Ким — прошепна му тя. — Веднага трябва да говоря с вас. После го поведе на една страна. — Какво има? Ще пропусна речта на губернаторката. — Може би идва цунами. — Сериозно ли говорите? — Да. Всеки момент ще дойде предупреждението за възможно цунами. Трябва да кажете на губернаторката. — По средата на нейната реч? — Не смятате ли, че това е нещо, за което трябва да узнае колкото може по-бързо? — Значи предупреждението за цунами още не е изпратено? — Още не. — Тогава откъде знаете… — Моят съпруг ми каза. Той е… — Вашият съпруг? — прекъсна я Ким с нахален тон. — Госпожо Танака, догодина губернаторката ще се кандидатира за Сената, а в залата са някои много важни дарители. Ако я прекъсна, а вие бъркате… — Моля, господин Ким, аз не съм идиот. Опитах се да ви кажа, че съпругът ми е директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие. — Чудесно. Върнете се, когато получите действителното предупреждение за възможно цунами. Така губернаторката поне ще успее да завърши своята реч. — Вижте, нямам време за това, нито губернаторката. — След като каза това, Рейчъл се качи на подиума, а Ким я следваше, но не посмя да я спре, за да не прави сцени. Тя леко сложи ръка на рамото на губернаторката. Елизабет Калама спря да говори, обърна се да погледне кой я прекъсва и за всеки случай сложи ръка върху микрофона. — Да? — каза тя. — Коя сте вие? — Госпожо губернатор, опитах се да я спра… — започна Ким. Рейчъл го прекъсна. — Госпожо, аз съм Рейчъл Танака, управител на хотела. Ще бъде изпратено предупреждение за възможно цунами. — Ще бъде изпратено? — Госпожо, моят съпруг Кай Танака е… — Кай Танака? Директорът на ПЦЦТК? — Точно така. Познавате ли го? — Запознахме се преди три месеца по време на учение за идването на цунами. — Госпожо губернатор, каза ми, че с голяма вероятност цунами е на път към нас и ще бъде тук след малко повече от час. — Един час? — възкликна Ким и премина в атака. — Шефе, тя не ми каза това… — Млъкни, Бил — каза губернаторката. Мълчанието на хората в залата започна да се превръща в мърморене. — Госпожо Танака, сигурна ли сте? Кай можеше и да забравя, когато става дума за лични неща, но беше един от най-умните мъже, които Рейчъл беше срещала. Никога не би изпратил предупреждение, ако няма важна причина. — Госпожо, моят съпруг е специалист по цунамитата. Щом казва, че може би вече е на път, трябва да се приготвим. — Съгласна съм. Бил, докарай колата ми. Ще кажа на публиката какво става, след това ще дам думата на госпожа Танака. — Веднага, госпожо — каза забързано Ким и хукна от подиума. Ако имаше опашка, тя щеше да е между краката му. Рейчъл остана на сцената. Губернаторката се обърна отново към гостите със сериозно лице и те веднага се смълчаха. — Извинете ме за прекъсването. Току-що ме информираха, че ще бъде изпратено предупреждение за приближаване на вероятно цунами към Хавайските острови. — Тълпата се разшумя, а губернаторката вдигна ръка, за да успокои хората. — Както може да предположите, това налага да прекъсна речта си, за да мога да се заема с работата по… Уоки-токито на Рейчъл звънна и тя слезе от подиума, за да приеме разговора. Беше нейната помощничка Мериън. — Рейчъл, тук ли си? — Мериън, ще получим предупреждение за цунами. — Току-що дойде. Ти откъде знаеш? — Няма значение. Извади справочника с процедури при извънредни случаи. Погрижи се да информираш първо служителите. Те не трябва да позволят на гостите да изпаднат в паника. Вече съобщих на губернаторката. — Разбрано. — Да се надяваме, че е фалшива тревога. Въпреки това да се погрижим всичко да мине колкото може по-гладко. Веднага щом мога, ще сляза. — Но… — заекна Мериън. — Губернаторката привършва. Трябва да затварям. Просто не се паникьосвай. Тя закачи уоки-токито на колана си и се върна на сцената до губернаторката. — … затова ви моля да останете по местата си, а госпожа Танака, управителката на хотела, ще направи нужното, за да се погрижат добре за вас. Да се помолим това да е лъжлива тревога, така че да можем да продължим с отбелязването на Деня в памет на загиналите във войните на гробището по-късно следобед. Надявам се да ви видя там. Бог да ви благослови. Бог да благослови Съединените американски щати. Събраните започнаха да ръкопляскат, когато губернаторката си тръгна с групичката свои помощници и Рейчъл зае нейното място зад микрофона. Стотици загрижени лица се вторачиха в нея. Тя замълча и след като се съсредоточи, се обърна към групата със спокоен глас на професионалист. — Госпожи и господа, казвам се Рейчъл Танака, управителка на хотела. Това предупреждение за цунами е неприятно развитие, но ние ще се постараем с всички сили да се чувствате удобно, докато опасността отмине. Хотелът е конструиран, отчитайки най-новите тенденции за безопасност при цунамита, а тук се намирате на повече от 18 метра над земята. Разбира се, ако желаете, сте свободни да си тръгнете, но ние ви препоръчваме да останете и да се наслаждавате на нашето гостоприемство, докато не се чуе сигналът за отбой. Затова седнете удобно, отпуснете се и изчакайте. Уверена съм, че всичко ще свърши много бързо. 
  14. 
 


 10:07 сутринта 1 час и 15 минути до идването на вълната Тереза Гомес току-що беше задрямала, успокоена от топлия пясък и лекия ветрец от океана. Когато сирените за ранно предупреждение завиха, тя толкова се стресна, че книгата в ръката ѝ хвръкна и се приземи близо до възрастна двойка, седнала на плажни столове на около метър и половина от нея. Тя седна и започна да се оглежда, за да открие откъде идва звукът. След няколко секунди забеляза яркожълта сирена на върха на стълб около трийсетина метра надолу по плажа. Воят се усилваше и спадаше, много наподобявайки противовъздушните сирени, които беше чувала в киното. Мъжът на стола стана и вдигна книгата ѝ. Макар че беше с шапка и носът му бе намазан с цинков оксид, тялото му беше толкова зачервено, че сигурно щеше да му се наложи да спи на закачалката. Подаде ѝ книгата. — Заповядайте — каза той със силен южняшки акцент. — Имате вид на силно изненадана. — Точно бях задрямала — обясни тя. — Не очаквах нещо толкова шумно. — Да, и аз се чудя какво, по дяволите, става. Да не би японците отново да са ни нападнали? И то в Деня за почит към падналите във войните! — Той се засмя, защото смяташе, че беше пуснал шега. Тереза се усмихна измъчено на това политически некоректно изказване. — Сигурна съм, че е просто тест. Вероятно го правят всеки месец. — О, да. Четох за това в самолета по време на полета ни дотук от Мисисипи. Ние сме от Хетисбърг. Никога преди не сме били в Хаваи. Исках всичко да прочета, но не можах да накарам Юнис, ей там, също да прочете нещо, защото каза, че иска само да почива. — Значи е предупреждение за цунами? — Така мисля. Макар в книгата да ставаше дума за нещо около началото на месеца. Може и да не съм го прочел както трябва. Сирената продължаваше да вие. Тереза си мислеше, че след минутка ще спре, но тя изтече, а сирената не спираше. — Дарил — обади се Юнис, — за какво е тази сирена? — Тя вдигна транзистора, който лежеше до нея и нервно започна да върти бутоните. Дарил я потупа успокоително. — Това е предупреждение за цунами. Юнис, няма защо да се тревожиш. Тереза огледа плажа, но малцина от останалите плажуващи обръщаха внимание на сирената. Повечето продължаваха да правят онова, което бяха правили до този момент: играеха, печаха се на слънце или плуваха. Сирената сякаш не им действаше, като се изключат няколко малки деца, които видя да притискат длани върху ушите си. — Странно е — каза Юнис. — По радиото току-що казаха, че има предупреждение за някакви салами. Значи нещо не е наред с месото на този остров. — Това е само проверка. И става дума за цунами, а не за салами. Нали знаеш — приливна вълна. — Не казаха, че е тест. Просто продължават да повтарят, че има предупреждение. Тереза отиде до транзистора, за да чуе със собствените си уши. Равен, спокоен мъжки глас се носеше от древния на вид уред. Тя си помисли, че гласът има за задача да предаде усещане за спокойствие, за да предотврати избухването на паника. Обаче ѝ се стори прекалено откъснат, все едно описваше вероятността следобед да вали. … предупреждение за Хавайските острови. Това не е учебна тревога. Предупредителният център за цунами по тихоокеанското крайбрежие съобщи, че може би към бреговете на Хаваи приближава разрушително цунами. В момента текат процедурите по евакуацията. Препоръчваме ви веднага да се качите на по-висок терен. Всички телефонни указатели в Хаваи съдържат карти с евакуационни маршрути и безопасни райони в частта, наречена „Информация за нужната готовност при катастрофи“. Най-ранните часове за пристигане на цунамито са както следва: За Големия остров часът на пристигане на вълната е около 10:44 сутринта; За Мауи, Ланай и Молокай часът на пристигане на вълната е около 11:44 сутринта; За Оаху часът на пристигане на вълната е около 11:22 сутринта… Тереза зарови из чантата, за да намери своя часовник. 10:08 сутринта. Само час и четиринайсет минути до идването на вълната! … За Кауай часът на пристигане е около 11:35 сутринта. Моля, следвайте указанията, които са ви дадени от вашите местни власти. Къса пауза, после отново: Това е предупреждение за Хавайските острови за идването на цунами. Това не е учебна тревога… След като мина и този път, съобщението отново започна отначало. — Сега поне знаем, че не е тест — каза Тереза. — Сигурна ли сте? — попита Дарил. Тя поклати глава. — Иначе нямаше да го повтарят непрекъснато. Щеше да завърши със съобщение, че е било само проверка. И сирената отдавна щеше да е спряла. — Искате да кажете, че идва истинска приливна вълна? — попита Юнис тревожно. — Какво да правим? — Хотелът ви наблизо ли е? — Да — кимна Дарил. — Ей онзи големият. „Хилтън“. — Той посочи трийсететажната постройка. — Кой е номерът на стаята ви? — 2037. — Значи на двайсетия етаж. Това е хубаво. Мисля, че е най-добре да се върнете в хотелската стая, докато не дадат отбой. — Елате с нас. Имаме достатъчно място. Може дори да си поръчаме нещо по румсървиса. — Не мога. Трябва да намеря дъщеря си и нейната приятелка. — О, скъпа — каза Юнис, — нима не знаеш къде е дъщеря ти? Тереза се почувства жилната от това подхвърляне, макар да знаеше, че жената не е имала намерение да я обвини в липса на родителски умения. — Не, отидоха да пазаруват. — В кой магазин? — попита Дарил. Тереза поклати глава и посочи Даймънд Хед. — Тръгнаха в тази посока. — Как ще ги намериш? Имат ли мобилни телефони? Тереза с всяка минута се чувстваше все по-зле като майка. Беше пуснала дъщеря си да отиде кой знае къде без всякаква възможност за връзка с нея. Не беше направила нещо различно от хилядите други родители на този плаж. Само че мисълта, че не е единствената майка, която трябва да търси своите деца, не я накара да се почувства по-добре. Тереза облече саронга си и безръкавното горнище. Гласът ѝ беше напрегнат от мисълта какво трябва да направи. — Не, нямат мобилни телефони. А и батерията на телефона ми е почти изтощена. Юнис сложи ръка на рамото ѝ. — Сигурна съм, че сега, когато са чули сирените, ще се върнат. Остава повече от час време. Тереза кимна в знак на съгласие. Най-добре за нея беше да запази спокойствие и да остане тук. Ако тръгне да ги търси, със сигурност ще се разминат. А ако се върнат и видят, че я няма, може да направят нещо глупаво. Например да тръгнат да я търсят. Трябваше да се надява, че ще се върнат съвсем скоро. 
  15. 
 


 10:09 сутринта 1 час и 13 минути до идването на вълната Лани гребеше в каяка до Мия и двете момчета, които бяха срещнали само преди трийсет минути. В момента се намираха вече най-малко на осемстотин метра от брега. Лани все още беше смаяна от поредицата събития, които я бяха довели дотук. След като оставиха Тереза да си чете книгата, тя и Мия тръгнаха да се разхождат по плажа, оглеждайки голямата тълпа плажуващи, семействата, които си играеха във водата, сърфистите, които гребяха към открито море, за да направят първия си опит с вълните, студентите, които се забавляваха с фризби, и тълпите амбулантни търговци, предлагащи закуски и кичозни сувенири. На Лани ѝ харесваше. Не знаеше на кое друго място можеше да се види подобен разрез на човечеството. Докато вървяха, забеляза как Мия оглежда момчетата, с които се разминаваха. Денят беше великолепен. Силната миризма на лосион против изгаряне се смесваше със соления бриз, който идваше откъм океана. Шумна група момчета играеше плажен волейбол и Мия помаха на едно от тях. Лани дръпна ръката ѝ надолу и тръгна напред с кискане. Обаче в себе си само можеше да мечтае за такава самоувереност. От тях двете Лани винаги беше мъжкараната, отлична атлетка, готова да се пробва във всеки спорт. Играеше европейски футбол и волейбол, сърфираше и обичаше всички водни спортове. Дори беше звездата стопер в бейзболния отбор, който участваше в малката мъжка лига, където някои от нейните съотборници почти не говореха с нея, защото завиждаха на атлетичните ѝ умения. Лани трудно се сприятеляваше и с момичета, защото беше свенлива. От друга страна, Мия беше истинска малка жена. Момичетата обичаха да дружат с нея, защото беше толкова готина и красива, знаеше всички последни модни тенденции, въпреки че майка ѝ не разполагаше с много пари за харчене по дрехи. Беше в отбора по танци, взимаше уроци по балет и дори вече беше излизала на среща. Майка ѝ я беше закарала до киното и обратно, а Мия беше целунала момчето. Лани имаше чувството, че изостава от нея. Когато бяха на около осемстотин метра от Тереза, Мия спря. — Виж. Тя посочи двете момчета, с които се бяха разминали по-рано, докато търсеха място за хавлиите си с Тереза. Сега можеше да ги огледа по-добре. Лани си помисли, че разпознава единия от тях. Той беше по-висок от другото момче и сякаш по-уверен в себе си. Кестенявата му коса беше рошава като четка, а загарът му издаваше местен жител. Докато на другото момче, русо и 7-8 сантиметра по-ниско, все още му личеше фермерският загар на къс ръкав. Двете момчета вървяха малко встрани и напред от тях, заслушани в своите айподи. — И какво? — Хайде да ги поздравим — предложи Мия и бутна Лани напред. Лани заби крака в пясъка. — Не, не искам. — Хайде, ще бъде забавно. — Познавам единия от тях. — Наистина? Кой от двамата? — Онзи от лявата страна. — Високият? Сладък е. Но не толкова, колкото неговия приятел. Запознай ме. — Какво да кажа? — Лани не я биваше много в тези неща. — Кажи им как се казвам — предложи Мия. — Не съм сигурна. — Е, щом не искаш, аз ще говоря с тях. Хайде. Мия продължи да я дърпа и Лани неохотно тръгна с нея. Излязоха пред момчетата, които извадиха слушалките от ушите си, защото Мия буквално изскочи пред тях. — Здрасти — каза високият, който ги позна. — Къде са буги бордовете ви? — Сега няма да плуваме — отговори Мия, — защото отиваме да пазаруваме. — Ей, не се ли познаваме? — попита високият, когато погледна Лани. — С мен? — преглътна Лани. Значи наистина я беше забелязал! — Да. Ти учиш в същото училище, нали? В Островната тихоокеанска академия14? Без униформа момчето изглеждаше различно, но определено беше то. Беше няколко класа пред нея в академията, затова никога не ѝ беше минавала мисълта, че някой ден ще се запознае с него и няма да си остане само тайно училищно увлечение. — Да. Аз съм от зайците. — Тя се казва Лани, а аз съм Мия. — Страхотно. Аз съм Том, а това е Джейк. Тук е на гости, а всъщност е от Мичиган. — Джейк им кимна. — Ние мислехме да излезем малко във водата. Лани усети, че нехарактерно за себе си, се включва в разговора. Може би в съревнование с Мия. — Ще сърфирате? Сега в разговора се включи и Джейк. — Наехме морски каяци за цялата седмица — каза той. — Качвали ли сте се на каяк? — Да — отговори Лани. — И двете сме карали. — Лани беше карала морски каяк шест или седем пъти, откакто се бяха върнали в Хаваи. Но доколкото знаеше, Мия дори не беше виждала каяк. — Чудесно — каза Том. — Искате ли да дойдете с нас? Мия се обърна и поклати отрицателно глава към Лани. Когато предложи да заговорят момчетата, Лани беше сигурна, че да спортуват беше последното нещо, което би пожелала. Лани ѝ се помоли безмълвно и този път Мия беше тази, която отстъпи. — Да — каза тя неохотно. — С удоволствие. — Страхотно. Каяците са малко по-нагоре по плажа. — Том тръгна натам, а Джейк и момичетата го последваха. — И двете ли сте тукашни? — попита Том. — Мия е от Сиатъл. — Сигурно е хубаво да избягаш от дъжда. — Аха — отговори Мия. — Тук е много яко. И за първи път, откакто се преместиха, Лани изпита чувството, че тук наистина е много яко. — Каяците побират ли двама души? — Те са единични, но ние разполагаме с четири — обясни Том. — Родителите ми днес няма да са тук. Отидоха на някаква церемония по случай Деня в памет на загиналите във войните. След няколко минути Том спря на брега до голяма жилищна кооперация. — Добре — каза той. — Вие изчакайте тук. — Нали щяхме да плаваме с каяци — подхвърли Мия. — Каяците са в апартамента — обясни Том. — Щяхме да плаваме след обяд, когато родителите ми се върнат. — Те са за сядане отгоре — допълни Джейк. — Имаме спасителни жилетки и гребла. Връщаме се след минутка. Докато Том и Джейк се втурнаха да пресичат улицата и изчезнаха в един паркинг, Лани набързо обясни на Мия за каяците. Вместо да седи вътре като в речен каяк, тук гребецът седеше върху него в нещо като улей. Макар каяците за седене отгоре да бяха по-удобни при горещо време, може би бяха малко по-нестабилни от онези, в които се сядаше вътре. Заради липсата на опит на Мия не ѝ стана много приятно да чуе това, но Лани се опита да я успокои, че гребането е лесна работа. Том и Джейк се върнаха, носейки по един каяк на главите си. Морските каяци не изглеждаха много по-различно от онези, на които Лани вече беше плавала: дълги около три метра и половина, яркожълти, с черни найлонови шприцки около мястото за сядане. Момчетата се обърнаха и хукнаха да донесат другите каяци и оборудването. След пет минути всички вече си бяха сложили спасителните жилетки, а каяците се поклащаха върху лекия прибой. Вляво от тях бяха затворените води на плажа Кухио, защитен от вълнолом. Вдясно вълните се стоварваха върху брега, но там, където бяха каяците, морето беше кротко. — Днес няма да е трудно да минем през вълните — отбеляза Джейк. Лани видя, че Мия е неспокойна. Тя започна да ѝ шепне съвети. — Дръж каяка право напред. Тук има подводно течение, така че вълните ще са малки. Мия влезе във водата до колене и седна отстрани на каяка, за да се качи в кокпита. Обаче се плъзна и потъна до раменете. Джейк се засмя, но се хвърли напред, за да я вдигне. Тя внимателно се опря на неговата ръка, докато се качваше. След още два неуспешни опита най-накрая седна здраво в кокпита. — Сигурна ли си, че и друг път си карала каяк? — попита Джейк. Мия кимна. — Мина доста време от последния път. — Ще излезем право напред, за да преодолеем разбиващите се вълни на прибоя. После може да завием и да се насочим нагоре към Даймънд Хед. Чувал съм, че там има страхотни къщи, но не могат да бъдат видени освен от открито море. Започнаха да гребат. Когато първите вълни се стовариха върху извитата и повдигната предна част на каяците, Мия тихо изписка. Лани се засмя. Най-сетне се чувстваше съвсем в свои води. — Хайде — каза тя. — Не е толкова страшно. — Мия, не забравяй да вкарваш греблото косо във водата — извика Том. — Давай! Момчетата се лекота дръпнаха напред и бяха малко изненадани, когато видяха, че Лани не изостава. Мия веднага изостана, защото техниката ѝ на гребане беше ужасна. След още няколко минути упражнения и когато останалите намалиха скоростта, тя успя да се изравни с тях. Излизането им отне повече време от очакваното, докато се бореха с усилващия се бриз, идващ от океана. След около 20 минути успяха да навлязат около осемстотин метра навътре в океана и завиха в източна посока към извисяващите се склонове на Даймънд Хед. Когато завиха, на Лани за секунда ѝ се стори, че някакъв звук идва откъм брега. Обаче бризът отново задуха, свистейки, докато се носеше над водата, и тя дори не можеше да чува рева на прибоя. 
  16. 
 


 10:10 сутринта 1 час и 12 минути до идването на вълната Чувството на безизходица у Кай се засили, когато не успяха да напреднат много в разчитането на противоречивите данни. Макар че беше изпратил предупреждение за цунами, то не почиваше на нещо повече от факта, че бяха изгубили връзка с остров Кристмас. Кай започна да си мисли, че е прибързал, ала не можеше да рискува, ако към тях се носеше разрушително цунами. Не и при толкова плажуващи по случай празника, още повече че сред тях беше и неговата дъщеря. Реджи успя да се свърже с доктор Найлс Аспен, началника на експедицията на остров Джонстън. След като му обясни по сателитната връзка положението, учените се заеха да подготвят снабдителния самолет така, че да побере колкото може повече хора. Обаче двама души трябваше да останат. Доктор Аспен щеше да бъде единият от тях и те планираха да се свържат отново с него, когато се добере до по-безопасно място. Брад не можа да се свърже с Тереза и децата. Кай просто се надяваше, че следват примера на останалите туристи и вече са оставили плажа зад гърба си. — Хайде да прегледаме данните още веднъж — каза Кай. — Пропускаме нещо. Реджи се облегна на стола, кръстоса пръсти зад тила си и започна да мисли на глас: — Добре, да видим. Няма почти никаква вероятност толкова слабо подводно земетресение да предизвика значително цунами. Да не говорим за унищожаването на остров Кристмас. — Защо не? — попита Брад. Друг път Кай щеше да го помоли да не се бърка, но след като бяха в намален състав, реши, че въпросите му може да ги накарат да видят положението от друг ъгъл. — Никога толкова слабо земетресение не е предизвиквало цунами в целия Тихоокеански басейн — продължи Кай, — освен ако не е причинило свлачище. — Добре. Ами свлачище? Реджи и Кай се спогледаха, после поклатиха глави. — Възможно е. — Възможно е? — възкликна Брад. — И това е всичко, с което разполагаш? — Виж, просто няма причина да подозираме, че този район на Тихия океан е предразположен към свлачища. Обикновено подводните свлачища се случват близо до края на континенталния шелф, защото утайките трябва да се трупат в продължение на стотици или хиляди години. Районът, за който говорим, не е близо до континентален шелф. — Да, но може ли да сте сигурни, че не е било свлачище? — попита Брад. — Не. В този момент не мисля, че можем да изключим каквото и да било. Някои от най-смъртоносните цунамита в писаната история са били предизвикани от свлачища. През 1998 г. подводно свлачище пред брега на Папуа Нова Гвинея уби повече от 2000 селяни, населяващи крайбрежието. Някои учени дори развиват теории, че голямо цунами може да се предизвика от рухването на вулкана Кумбре Виеха на Канарските острови. Това ще предизвика вълни, високи трийсет метра, които ще разрушат цялото Атлантическо крайбрежие на Съединените щати. Разбира се, тази теория се оспорва, но другите цунамита в миналото потвърждават, че вероятността свлачище да предизвика цунами в Тихоокеанския басейн, не може да се отхвърли с лека ръка. Реджи вдигна ръце. — И така, имаме земетресение, което е твърде слабо, за да предизвика цунами, няма известни рискове от свлачища, липсват данните от сензора пред остров Кристмас и не можем да се свържем с никого там. — Освен това — добави Кай — земетресението е в район, където никога не е регистрирано такова. — И какво излиза? Че цунамито идва от нищото? — попита Брад. В този момент Кай случайно вдигна поглед към един от телевизорите. Новинарският канал съобщаваше за изчезналия самолет на „Транс Пасифик“. Една от водещите говореше със снимка на логото на компанията над лявото ѝ рамо. След това изображението се смени с това на Тихия океан. Една черта се простираше от Лос Анджелис и рязко прекъсваше в средата му южно от Хаваи. — Странно — отбеляза Кай. — Изглежда самолетът е паднал на мястото, където е бил епицентърът на… И тогава лампичката му светна. Кай разбра какво се е случило и всички късчета на пъзела се подредиха. Беше невероятно, но единственото обяснение за случилото се. Ръцете му се разтрепериха. Зъбите му затракаха и той пое дълбоко дъх, за да се овладее. Той беше директорът. Трябваше да бъде и лидерът. Трябваше да дава пример, но онова, което всъщност му се искаше, бе да се свие в ембрионална поза и да се престори, че когато се събуди, всичко ще излезе просто лош сън. Реджи видя, че Кай се мъчи да се овладее. — Ей, шефе, какво става? — Въобще не обърнахме внимание на едно обяснение. То е налудничаво, но всичко пасва. Да чукна на дърво, надявам се, че бъркам. — Кай почука по рамката на корковото табло за съобщения. Макар да знаеше, че не бърка, надяваше се, че малкият суеверен ритуал може да предотврати неизбежното. — За какво говориш? — попита Реджи. — Добре — кимна Кай, — ето какво се е случило. Помниш ли спора, който имахме за Крауфорд и Мадер? Реджи се смръщи за малко, после щракна с пръсти и се усмихна. — О, да, разбира се. Казах, че изследванията им са забавни, но това е губене на време. Ти каза… Реджи рязко замълча и усмивката му изчезна. Вгледа се в Кай невярващо и той видя, че определено е предизвикал безпокойство. Кай кимна към телевизора, на чийто екран още се виждаше картата. Реджи за миг погледна към апарата, смаян от връзката. След това на лицето му се изписа ужас. В този миг и той разбра. Реджи скочи от стола си. — Не го мислиш сериозно! — Трябва да го вземем предвид. — Мамка му! — изстреля Реджи с изписано на лицето си смаяно неверие. — Това е направо лудост. Миналия месец свърших с обновяването на кухнята. Отне ми близо две години. Брад, който досега беше гледал тази размяна на думи в объркано мълчание, не можеше повече да се сдържа. — Не мисли сериозно за какво? И кои са Крауфорд и Мадер? Какво става? — Не ти трябва да знаеш — парира го Реджи. — Напротив, трябва. И какво общо има това с кухнята ти? — Става дума за около час. След това кухнята на Реджи повече няма да съществува. 
  17. 
 


 10:15 сутринта 1 час и 7 минути до идването на вълната Заради Деня в памет на загиналите във войните в Хавайската служба за гражданска защита имаше само трима служители: Брайън Ренфро, отговорния дежурен, Мишел Ранкин, младшия дежурен, и Роналд Дийкънс, щатския координатор на службите. Тяхното обучение ги застави да минат на автоматичен режим. Първата стъпка вече беше направена: задействане на сирените и започване на предаванията на Системата за оповестяване при извънредни случаи. Тази част от задълженията им беше относително проста. Сега предстоеше по-сложната част: координирането на различните областни, щатски и федерални служби, които щяха да очакват от тях указания какво да правят. Макар да бяха само трима, заради многото работа бункерът на ХГЗ приличаше на пчелен кошер. И тримата говореха по телефоните. Чрез конферентна връзка Ренфро се беше свързал с губернаторката и кмета на Хонолулу. И двамата бяха на път за своите кабинети в центъра. — Госпожо губернатор, кога очаквате да сте в кабинета си? — попита Ренфро. — След няколко минути ще бъда там. Отпускарският трафик беше тежък, а всеки път хората стават все повече. Хората от моя кабинет са се пръснали из целия град. Откакто тръгнахме от хотела, опитваме да се свържем с тях. — А вие, господин кмете? Гладкият патрициански глас на кмета Карл Рътлидж се чу в слушалката. — Аз бях горе в Пърл, така че вероятно става дума за петнайсет минути, стига, разбира се, движението да не стане по-натоварено. Тогава и полицейският ескорт няма да помогне. — Кой контролира нещата тук? — попита губернаторката. — Ами аз, госпожо — отговори Ренфро. — Заместник-директорът Денис е на Кауай и няма как да се върне навреме. — Ренфро, какво трябва да очакваме тук? — попита кметът. — Да не се окаже поредната лъжлива тревога? — Сър, знаете, че не мога да ви отговоря със сигурност. Онова, което знам, е, че сме изгубили връзка с остров Кристмас и неговия сензор за водното равнище и че след това Предупредителният център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие изпрати предупреждение за цунами. — Карл, по-добре в безопасност, отколкото под водата — каза губернатор Калама. — Предполагам, си права — отговори кметът, — но бюджетът ни е вече на минус. По дяволите, не може това да ни се случва всяка година! — Сър, след пет минути, когато вълната трябва да стигне до остров Джонстън, ще знаем повече. В другия край на помещението Мишел Ранкин говореше с офицера за връзка в Пърл Харбър, помощник на началника на Тихоокеанското командване. Този началник отговаряше за всички въоръжени сили на САЩ в тази половина на света. — Лейтенант, ние имаме процедури за тези неща… — каза Ранкин. — За последното учение беше предвиден времеви прозорец от три часа. А сега ми казвате, че разполагам с около час? — Точно така. — Госпожо, знаете ли колко време трябва на военен кораб, за да отплава? Не е като да скочиш на водния си джет и да отпрашиш от марината. — Колко време ще ви трябва, ако започнете веднага? — Минимум два часа. Двигателите дори не са загрети. — Вижте, аз просто ви казвам с колко време разполагате. Може да възразявате до припадък, но това няма да се промени. Освен това трябва да изкарате всички самолети от крайбрежните бази. Препоръчваме ви да ги преместите на военното летище „Уилър“. — Трябва да знаете, че това е друг проблем. Повечето пилоти са извън базата в отпуск или участват в церемониите. Можем да се опитаме да ги върнем тук, но с това улично движение ще бъдем късметлии, ако успеем да вдигнем поне една четвърт във въздуха. Ранкин надраска бележка за военните самолети и я подаде на Роналд Дийкънс, отговарящия за координацията с гражданските летища и пристанища. Той говореше по телефона с началник експлоатацията на международното летище в Хонолулу, което имаше общи самолетни писти с военновъздушната база „Хикъм“. — Точно така, сър — казваше Дийкънс. — Разполагате с около час преди пристигането на вълната. — А отбоят? Кога ще бъде даден? — Не мога да кажа със сигурност. — Ама аз не мога да държа самолетите непрекъснато да обикалят във въздуха! — Сър, повярвайте ми, ще ви известим веднага след като опасността премине. — Трябва да знаете, че заради това полетите през целия ден ще бъдат спрени. — Разбирам. — Трябва ли да евакуираме терминалите? — Засега не. Те са достатъчно далече от брега, за да не са изложени на непосредствена опасност. В този момент сме загрижени само за пистите. За всеки случай ви препоръчваме да свалите всички пътници от самолетите. — Какво главоболие! Молете се да не ни карате да правим всичко това напразно! — А вие, сър, по-добре се надявайте да е така! 	 
 	 
 Установената процедура на Предупредителната система за цунами включваше и уведомяването на Цивилния въздушен патрул, спомагателна организация на Военновъздушните сили на САЩ, който провеждаше издирвателни, спасителни и други операции, които правителството и ВВС нямаха ресурсите да извършват сами. В случай на предупреждение за цунами техните задължения бяха прости. Във водата и на затънтени места беше вероятно сърфистите и лодкарите да не чуят сирените. Хеликоптери и самолети, оборудвани с високоговорители, щяха да летят над крайбрежната ивица, предавайки предупреждението. Всеки летателен апарат отговаряше за определен район от бреговата линия. По време на предишните тревоги за цунами Съвместният протокол за предупреждения (СПП) беше имал известен успех. В много случаи сърфистите взимаха под внимание предупреждението и се отправяха към брега. Обаче имаше и много, които само махаха на самолета, очевидно наслаждавайки се на възможността да се хвалят, че са сърфирали върху цунами. Един от доброволците на СПП, 19-годишен пилот на име Майкъл Пъркинс, управляваше „Чесна“, оборудвана с високоговорител, който той лично беше инсталирал. Макар да го беше изпробвал на земята в „Хикъм“, още не бе имал възможност да участва с него в учения. Предупреждението за цунами щеше да е първата възможност да го провери в действие. Проведе всички изисквани предполетни проверки и след това излетя от пистата, която военновъздушната база „Хикъм“ си делеше с международното летище на Хонолулу. Но тъй като не беше проверявал високоговорителя в полет, допусна малка грешка, свързвайки го с електрическата система на самолета. На земята, когато самолетът стоеше стабилно, системата работеше безупречно. Обаче във въздуха вибрациите от маневрите на машината разхлабиха един кабел, така че той се допря до корпуса ѝ, даде на късо и високоговорителят онемя. Дори да работеше, вътре в кокпита от рева на двигателя и свиренето на вятъра беше невъзможно да бъде чут. Така че Майкъл Пъркинс нямаше представа, че неговите предупреждения до хората, които бяха във водата, ще останат нечути, докато той патрулира в своя район покрай плажа Уайкики. 
  18. 
 


 10:19 сутринта 1 час и 3 минути до идването на вълната Две минути преди очакваното пристигане на цунамито на остров Джонстън в операционния център Найлс Аспен беше прехвърлил телефона на високоговорител. Той и другият учен, който оставаше, Брент Фийтърстоун, бяха биолози от Лондонския университет. Кай ги искаше на телефона, за да опишат цунамито, в случай че изгубят връзка със сензора за равнището на водата, която беше в реално време. Оказа се, че доктор Аспен има изненадващ източник на информация за тях. — Доктор Танака, с цел да подпомогнем обучението на нашите студенти се оборудвахме с видеокамера, която има отделна връзка със сателитната мрежа, за да предава снимки на интервал от 60 секунди. Няма никаква причина да не можем да променим настройките за излъчване на видеозапис в реално време. — Той даде на Реджи интернет адреса на страницата, където можеха да гледат видеото. Реджи го въведе и те видяха изображение на самолетната писта на остров Джонстън, което беше леко размазано, защото честотата на кадрите намаляваше, минавайки през различните сателити и интернет мрежи. Двумоторният товарен самолет, който отнасяше петимата техни колеги, в момента ускоряваше по пистата. След няколко секунди се издигна във въздуха и започна да кръжи над острова, за да изчака момента, когато отново ще може да кацне. Кай попита Реджи дали може да запише онова, което виждат. С толкова бързо движение, че Кай не можа да го проследи, Реджи пусна някакво записващо приложение. — Ето! По-късно този запис ще ни даде възможност за някои интересни анализи. Кай вече беше казал на Аспен за изгубената връзка с остров Кристмас. Британският учен изглеждаше забележително спокоен. — Е — чу се гласът му от високоговорителя, — Шарлът и останалите вече са в безопасност. Доктор Танака, трябва да кажа, че за нас всичко това е много вълнуващо. Точно от това имахме нужда, за да разчупим нашата обичайна рутина. — Друг приглушен глас се чу зад този на Аспен. — Брент ми напомни, че дори имаме термос с чай, за да ни помогне да прекараме бурята, така да се каже. — Доктор Аспен — каза Кай, — повярвайте, надявам се да греша. — Не знам какво повече бихме могли да направим. — Вие ще бъдете нашето първо потвърждение дали си имаме работа с истинско цунами, или не. Вие сте върху една бетонна постройка, нали? — Не би могла да бъде по-здрава. Вие янките явно не си падате по икономията на строителни материали. Това е най-близкото безопасно място, където можем да се подслоним. Така както я гледам, бих се осмелил да кажа, че е най-здравата постройка тук на острова. Разбира се, не докарахме никакви превозни средства. — На каква височина се намирате? — Бих казал на 9 метра надморска височина. Камерата се завъртя, за да покаже широк плосък покрив, а след това наперената фигура на доктор Аспен с широкопола шапка, тениска, шорти, притиснал голям телефон към ухото си, докато махаше към обектива. Гласът се чуваше малко по-рано от картината от камерата, така че всичко това приличаше на лошо озвучен чуждестранен филм. — Сега ще преместим камерата на края на покрива, обърнат към океана. Както споменахте, цунамито трябва да дойде от югоизток, затова ще гледате в тази посока. След още няколко секунди на предизвикващо гадене трепкане камерата се озова на върха на тринога, а доктор Аспен вече не се виждаше в кадъра. Тесен път се спускаше от сградата, минавайки покрай няколко други постройки, преди постепенно да изчезне в пясъка на плажа. В далечината се виждаха прибойни вълни, които се къдреха над рифа, който обкръжаваше острова. — За да ви дам представа за разстоянията — се чу гласът на доктор Аспен, — двете постройки, които виждате точно пред нас, са високи приблизително 4,5 метра. Бих казал, че бреговата ивица е на около 450 метра оттук. Това е разстоянието, на което можахме да се отдалечим от океана и да намерим здрава постройка. Доста ще се изненадам, ако водата стигне толкова далеч в сушата. На заден план отново се чу нечленоразделен говор. — Брент помисли, че е забелязал вълна на хоризонта, но се оказа друга голяма прибойна вълна при рифа. — Доктор Аспен — заговори Кай, — вероятно първото, което ще видите, е отдръпването на водата от брега. — Да. Ще гледаме внимателно. Почакайте… Мисля, че виждам онова, което споменахте. Секунда по-късно и Кай можеше да го види. Дори на неясното изображение от камерата океанът беше започнал забележимо да се отдръпва от брега. Беше виждал подобни записи и снимки от други цунамита, особено от азиатското, но да го гледаш в реално време, бе наистина зашеметяващо. — Да, наистина впечатляваща гледка — каза Аспен. — Не прилича на нито една отливна вълна, която съм виждал. Кай гледаше с ококорени невярващи очи как водата се оттегля. Когато се беше отдръпнала няколкостотин метра, той очакваше да започне да се връща. Но за негова изненада тя продължи да се отдръпва. — Мили боже — прошепна Реджи. — Наистина се случва! Доктор Аспен продължаваше весело да докладва какво вижда. — Предполагам, че водата се е отдръпнала вече на около 900 метра навътре. Доктор Танака, това ли очаквахте да се случи? Всичко, което Кай успя да изграчи, беше: — Не! — Това надхвърляше и най-големите му кошмари. Досега си беше мислил, че убежището на доктор Аспен на покрива ще му осигури защитата, от която имаше нужда. Сега онова, което виждаше, подсказваше, че положението е страшно, но не знаеше какво да каже на Аспен. Двамата с колегата му нямаше къде другаде да отидат. — Мисля, че водата спря да се отдръпва. Кадрите потвърдиха неговите думи. Екстремната отливна вълна отнесе пяната си отвъд рифа. Ако камерата имаше по-добра резолюция, Кай щеше да види, както очакваше, хиляди риби да се мятат по оголеното сега океанско дъно. — Боже мили, вижте птиците! Това привлече вниманието на Кай. Беше странно изказване, като се има предвид колко много други неща се бореха за тяхното внимание. — Не ви разбрах, доктор Аспен? — Наистина, никога не съм виждал нещо подобно. Изглежда всички птици на острова са излетели едновременно! Надявам се, че пилотът ще ги види и ще се дръпне на безопасно разстояние от тях. На заден план се чу вик. — Брент току-що забеляза, че водата е започнала да се връща. Боя се, че го прави с плашеща скорост. В далечината парцалива бяла линия се простираше от хоризонт до хоризонт и извън полезрението на камерата. След няколко секунди бялата пяна видимо се беше издигнала и сякаш летеше с все сила към камерата. Кай се опита да говори, без да позволи паниката да се просмуче в тона му. — Доктор Аспен, мисля, че трябва да потърсите нещо, за което да се вържете. Някаква част от самата постройка. — Нямаме въже. — Използвайте своите колани, презрамките на раница, каквото и да е. — Мисля, че единственото, което можем да направим, е да се хванем с две ръце за стълбата, завинтена за стената на постройката. Ще трябва да ни извините, когато отидем да се хванем. Сега вълната наближи плажа. Пенещата се вода изглеждаше висока трийсет метра и сякаш не спираше да расте. Усилващият се рев заплашваше да заглуши гласа на доктор Аспен. — Както чувате — извика доктор Аспен, напрягайки се, за да го чуват, — слушаме боботене, сякаш приближават 15 товарни влака. Доктор Танака, колко голямо ще стане това цунами? Той заслужаваше да чуе истината. — Не зная, доктор Аспен. Може би прекалено голямо. Настъпи мълчание. Докторът знаеше какво иска да каже Кай. — Е, доктор Танака — надвика той рева на вълната, — май Брент и аз няма да можем да се насладим на чая. Когато каза това, водната стена се стовари върху палмите най-близо до водата, покривайки ги напълно, и най-накрая показа признаци, че гребенът ѝ е готов да се извие навътре. Кай гледаше шокиран как цунамито рухна и заля първата сграда, разбивайки я на късове. Цели дървета и отломки от постройката бяха тласкани напред от вълната, която беше висока най-малко трийсет метра. Заливаше всяка постройка на пътя си и тя изчезваше. Никоя от тях не стигаше и наполовина до височината на вълната. Човек имаше усещането, че се е скъсала стената на най-големия язовир в света. Ревът на стоварващата се вода, който се носеше от телефона, правеше невъзможно да чуят какво казва Аспен. — Мили боже! Брент, дръж се здраво! — След това се разнесе писъкът на Брент и това беше всичко, което Кай чу, преди телефонът да прекъсне. В същия момент цунамито зае целия екран. Имаха чувството, че гледат през прозорчето на перална машина: водата кипеше и се пенеше, а смътни парчета отломки се въртяха из нея. Вероятно от силата на въздушната струя, тласкана от водната стена, камерата се наклони назад. За част от секундата Кай можа да види късче синьо небе. След това сянка се извиси над лещата и изображението изчезна. Кай, Брад и Реджи останаха неподвижни и потънали в смаяно мълчание. Никой не можа да намери думи, за да обясни онова, което току-що бяха видели. Обаче и тримата знаеха последствията. След по-малко от час Хаваи щеше да преживее легендарна катастрофа. 
  19. 
 


 10:24 сутринта 58 минути до идването на вълната Ужасът да бъде принуден да гледа смъртта на доктор Аспен и Брент Фийтърстоун потвърди най-лошите предчувствия на Кай. Той неволно потрепери от студа, който плъзна по гръбнака му. — Мамка му, какво беше това? — попита Брад. След това посочи обвинително с пръст Кай. — Откъде знаеше, че цунамито ще бъде толкова голямо? — Не знаех — отговори Кай. — Беше просто предположение. Преди около час видях по новините съобщение за падането на самолет на „Транс Пасифик“ някъде над Тихия океан. Не му обърнах внимание. Но преди десет минути видях същата история. Този път показаха графика за падането на самолета на същото място, където е станало земетресението. — Е? — Като вземем предвид онова, което видяхме току-що, не мисля, че става дума за съвпадение. Брад, след като тук сме само двамата с Реджи, ще имам нужда от помощта ти. Обади се на Федералната авиационна администрация и ги попитай за точната географска дължина и ширина на мястото, където са изгубили връзка със самолета. Провери също така дали е имало други самолети в района. И не приемай „не“ за отговор. — Защо? — Когато свършиш разговора, ще ти обясня. — Днес е празник, кого ще намеря? — Не знам. Сигурно имат телефон за спешни случаи. А, да. — Кай му даде телефона на Хавайската гражданска защита. — Поискай да говориш с Брайън Ренфро. Кажи му, че си мой брат. Брад изглеждаше несигурен, но видя, че Кай говори сериозно, затова отиде в другата стая, за да се обади. — Кай — попита Реджи, — знаеш ли каква е вероятността това да се случи? — Не. Милион на едно? Реджи, ами ако се е случило? Ние нямаме процедура за справяне с подобно нещо. — Ако бъркаме и се разчуе за това, ще станем за посмешище на сеизмологичната общност. — Реджи, знам, но… — Кай почука по часовника си. Нямаше нужда да казва на Реджи, че часовникът не спира да отмерва времето. — Ще се свържа с НАСА и ще попитам дали имат сателитни данни или снимки от мястото на земетресението. — А аз какво да правя? — Започни да издирваш подходяща литература в „Наука за опасностите от цунами“. Виж дали може да откриеш онази формула на Крауфорд и Мадер. — Веднага. Кай се обади в Хавайската гражданска защита. Макар Предупредителният център да съобщаваше на множество организации из Тихоокеанския район за опасностите от цунами, НАСА не беше сред тях. Кай нямаше техния телефон за извънредни случаи. Брайън Ренфро вдигна телефона. — Брайън, обажда се Кай Танака. — Кай, какво става? Брат ти току-що се обади и поиска номера на Федералната авиационна администрация. — Нали му го даде? — Разбира се, но това е малко странно. Не мислиш ли? — И ще става още по-странно. На кого да се обадим, за да получим спешно сателитни снимки? — Сателитни снимки? За какво са ти? — Мисля, че положението може да е по-тежко, отколкото първоначално си представяхме. — По-тежко от цунами? Да не би да идва и ураган? Брад се върна с лист хартия в ръката. — Брайън, почакай минута. — След това към Брад: — Стана много бързо. — Защото аз бях на телефона. Погледнах в сайта на Си Ен Ен. Вече бяха съобщили ширината и дължината в репортажа си. Той подаде на Кай листа с координатите. Кай го подаде на Реджи, който извади червена точка от кутията и я залепи на картата върху посочените координати. Тя съвпадна с точката, отбелязваща мястото на земетресението. — Мамка му, това не е възможно — каза Реджи. — Какво мислиш? — попита Кай. — Мисля, че бъркам за подводната планина. — Брайън — каза Кай в телефона. — По-лошо е от ураган. — Разказа на Ренфро за видеозаписа от катастрофата на остров Джонстън. — А остров Кристмас? — попита Ренфро. — Вероятно е напълно унищожен. Брайън, причината да помоля Брад да се обади във ФАА, беше, че исках да разбера дали самолетът на „Транс Пасифик“ е паднал на мястото на земетресението. — Защо ти е притрябвало да знаеш това? Кай си пое дълбоко въздух. За първи път щеше да го каже на глас. — Защото мисля, че имаме сблъсък с метеор в средата на Тихия океан. Ренфро се изсмя. — Да бе. Но когато Кай не се засмя с него, се умълча. — Сериозно ли говориш? — Това е единственото обяснение, за което се сещам. — Мислиш, че сателитните снимки може да го потвърдят? — Точно така. На кого е най-добре да се обадя? НАСА? Те използват ЛАНДСАТ15. Или пък НИССНОСДИ? Националната информационна служба за сателитно наблюдение на околната среда, данни и информация на НОАА използваше система от геостационарни сателити за предсказване на урагани (ГСПУ). — Да, те са добре за начало — отговори Ренфро. — Ще те свържа, когато успея да намеря някого. След като каза това, затвори. — Чакай малко! — извика Брад. — Какво каза току-що? Метеор? — Всъщност, за да сме точни — намеси се Реджи, — ако е ударил земята, говорим за метеорит. — Какви сте вие, а? Езикова полиция? Кого го е грижа? — Брад се обърна към Кай. — Хайде стига. Ако метеор, метеорит или астероид, или каквото и да е се е насочило към Земята, това щеше с месеци да е основната новина във всички телевизии. — Не и ако никой не го е видял да идва — отговори Кай. От време на време бяха водили повърхностни разговори за цунамита от астероиди по същия начин, както другите хора биха разговаряли за вероятността да бъдат ударени от мълния. Вярно, това беше статистически вероятно, но те не очакваха да се случи. Не и през техния живот. Разговорите предоставяха възможност за отвличане на вниманието и за малко смях. Сега Кай не смяташе, че е било чак толкова смешно. — Прехвърлих няколко статии по въпроса — каза Реджи. — Много интересен предмет. Знаеше ли, че астрономите предполагат, че са открили само 75 процента от астероидите в нашата слънчева система с диаметър над един километър? — Искаш да кажеш, че може да са пропуснали астероид, широк половин километър? Бих искал да знам кой е прецакал работата. — Първо — започна Кай, — не знаем дали е астероид. Но това е единственият причинител на цунами, който подхожда на сегашното положение. Второ, дори да е било удар, не знаем колко голямо ще е предизвиканото цунами. Ударите от астероиди преместват водата по напълно различен начин от земетресенията. Затова са ни нужни малко данни. Реджи се опитва да намери последните предположения на Крауфорд и Мадер. Кай видя, че Брад е объркан, затова продължи да обяснява. Освен това му помогна да привикне мозъка си към този сценарий. — Крауфорд и Мадер са изследователи от лабораторията „Лос Аламос“ в Ню Мексико. Те написаха поредица статии за компютърни модели, които са разработили за предсказване колко големи ще са цунамитата, предизвикани от удар на астероид. Разбира се, трябвало е да направят много предположения като плътност на материала, скорост на астероида, ъгъла на сблъсъка. Но част от изследванията им правеха приблизителна оценка колко големи ще са цунамитата като функция от разстоянието между мястото на удара и диаметъра на астероида. — Но щом не са успели да открият астероида преди удара, как можеш да кажеш колко е голям? — съобрази бързо Брад. — Защото знаем колко силно беше земетресението и колко е дълбока водата в тази част на океана — отговори Кай. — Те са създали формула, която ще ти каже колко силно ще бъде земетресението в зависимост от размера на астероида. Ние просто ще използваме формулата на обратно, основавайки се на силата на земетресението. Тогава ще можем да преценим приблизително колко големи ще са вълните в зависимост от различните разстояния от зоната на удара. — Чудесно — каза Брад, — но откъде ще знаеш, че ще са такива? — Няма — отговори Реджи. — Никога досега не сме получавали сеизмични данни от удар с астероид. Писани са доста статии за цунамита, предизвикани от астероиди, и приблизителните оценки са най-различни. Когато получим истински данни, ще можем да направим оценка на размера. — Като тези от буя на Службата за дълбоководна оценка и докладване на цунами — каза Кай. — Той ще ни даде сравнително точни данни. — Значи дотогава — поклати Брад глава — вие само предполагате. — Не, това са информирани предположения и са по-добри от нищо. — Ако е астероид, какво ще правим? Кай наистина не знаеше. Предупредителният център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие беше създаден да бие тревога за цунамита, предизвикани от земетресения — най-разпространената причина за появата им в Тихоокеанския басейн, които бяха заплаха за Хаваи. Повечето от опасните земетресения бяха съсредоточени в Аляска, Япония или Чили, но цунамита можеха да бъдат предизвикани и на място от вулканични земетресения и свлачища. На цунамита, произхождащи от Тихоокеанския район, им трябваха пет часа, за да стигнат островите. Това означаваше достатъчно време за евакуиране на крайбрежието, макар да беше крайно скъпо и времеемко. Възникнали на място цунамита можеха да дойдат за минути и затова бяха много по-опасни. И в двата случая маршрутите за евакуация и процедурите бяха грижливо планирани, основавайки се на големината на цунамито, което тези сили щяха да предизвикат. Не разполагаха обаче с процедури за справяне с цунами, предизвикано от астероид. Нямаше и евакуационни маршрути. Беше твърде невероятно да се случи, за да се харчат ограниченото време и ресурси на ПЦЦТК за това. — Намерих формулата! — извика Реджи. Той започна да я въвежда в „Математика“ — мощна компютърна програма, която използваха за подобни сметки. — Да видим сега. Регистрирали сме земетресение с магнитуд 6,9. Каква е океанската дълбочина на това място? Кай използва карта на дъното на Тихия океан и произнесе всяка цифра поотделно, за да е сигурен, че Реджи е разбрал. — 4925. — Ясно. — Реджи продължи да въвежда. — Сега ще въведа и разстоянието от епицентъра, на което се намираме, и това ще ни даде приблизителния размер на най-голямата вълна. Когато свърши, се наклони напред с изписано на лицето объркване. После очите му изведнъж се ококориха и той дръпна ръце от клавиатурата, все едно е гореща. — Какво има? — попита Брад. — Може би съм сбъркал при въвеждането — измърмори Реджи. После започна да въвежда отново всички числа. Когато видя резултата, се облегна и поклати глава. — О, боже — каза той с удебелен от сарказъм глас, — това няма начин да не ти хареса. — Колко? — попита Кай, вече разбрал, че резултатът надхвърля и най-лошите му предчувствия. Реджи въздъхна тежко. — Най-малко 70. — Мила майко! — извика Брад. В очите му имаше страх, но по лицето му продължаваше да играе лека усмивчица. Кай можеше да разбере тази смесица от ужас и вълнение. Въпреки ужасните разрушения от чудовищните вълни, въпреки опасността, въпреки липсата на логика, Кай винаги беше искал лично да види цунами. Сега щеше да има тази възможност. — Вълната от Азиатското цунами не надмина трийсет фута, нали? — попита Брад. Реджи поклати глава. — Има предположения, че в Банда Аче е била два пъти по-висока. — Значи ще е огромна, ако е седемдесет — каза Брад. Кай сложи ръка на рамото на Брад. Той не беше разбрал. — Брад, всички наши мерни единици са метрични. Метри, не футове. Седемдесет метра. Вълната ще бъде висока над 200 фута. 
  20. 
 


 10:28 сутринта 54 минути до идването на вълната Вероятността 70-метрова водна стена да се носи към Хаваи съкруши Кай. В писаната история нямаше случай вълна с такива размери да е ударила населено крайбрежие. Най-голямото цунами, удряло населен район, беше чудовищната вълна, предизвикана от изригването на Кракатау през 1883 г. Високата 30 метра вълна помита селищата по брега на Зондския пролив в Индонезия, убивайки 36 000 души. Сега бяха изправени пред възможността вълната да е два пъти по-висока и да удари едно от най-гъстонаселените крайбрежия в света. Телефонът започна да звъни и Кай вдигна слушалката бавно, защото усещаше главата си замаяна. — Танака — каза той в слушалката. — Доктор Танака, обажда се Джанет Лесли от Си Ен Ен. Имам няколко въпроса за предупреждението за цунами, изпратено преди няколко минути. — Госпожице Лесли, много съжалявам, но в момента съм страшно зает. Нямам време да отговарям на въпроси. — Доктор Танака, но вие… Преди да успее да продължи, Кай вече беше затворил. След няколко секунди телефонът започна отново да звъни. — Започна се — отбеляза Реджи. — Телефонът няма да спре да звъни. — Сега, когато нямаше човек на рецепцията, който да канализира обажданията, вдигането на слушалката щеше да отнеме цялото им време. Кай се обърна към Брад. — Отново имам нужда от твоята помощ. — Да отговарям на обажданията? — Да. Реджи и аз имаме твърде много за вършене. — Какво да казвам? Та аз нищо не знам. — Всъщност знаеш доста. Може би дори прекалено. Не искам да говориш за това с медиите. Казвай им, че ще изпратим официално изявление… — Кай си погледна часовника. — След десет минути. Дотогава никакви коментари. Работата с медиите беше нож с две остриета. От една страна, приемането на обажданията щеше да им струва скъпоценно време, нужно за оценката на опасността от цунамито. От друга страна, изявлението пред тях можеше да се превърне в мощен инструмент за предупреждаването на обществеността да отиде на високи места. Кай обаче не можеше да пренебрегне Хавайската гражданска защита. Първо трябваше да говори с тях. Освен това щеше определено да е от полза, ако са получили потвърждение от НАСА. — Какво за удара от метеор? — попита Брад. — Не смяташ ли, че трябва да го споменем? — Виж, Кай — намеси се Реджи, — вярвам в теорията ти. Имаме голямо цунами, което наближава. Смятам обаче, че ще бъде прибързано да говорим за удар от метеорит. — Правилно — подхвърли Брад. — Защо да прибързваме със заключенията. Остават ни цели 53 минути! Няма никаква причина за паникьосване. — Не съм казал, че няма да изпратим друго предупреждение. — Успокойте се — каза Кай колкото може по-сдържано. Ако двамата се хванат за гърлото, работата им няма да се улесни. — Реджи, разпрати актуализация, че сме изгубили връзка с остров Джонстън и остров Кристмас, и смятаме, че голямо цунами може да удари бреговата линия на Хаваи. Препоръчваме на хората да влязат колкото може по-навътре в сушата. — Голямо цунами? — попита Реджи. — Добре, масивно цунами. — А какво ще кажеш за вертикална евакуация? Центърът и районът Уайкики на Хонолулу бяха толкова гъсто населени, че евакуацията по пътищата — т.е. хоризонталната евакуация — щеше да предизвика големи задръствания, спирайки на практика движението, и да пречи на придвижването на колите на службите за спешна помощ и автобусите. На онези, които не можеха да се евакуират от крайбрежието ходом или с кола, обикновено препоръчваха да потърсят убежище над третия етаж на сграда, висока поне шест етажа, защото те бяха достатъчно здрави, за да устоят на удара от цунамито. Но в този случай най-голямата вълна щеше да е висока колкото 20-етажна сграда. Хората, които следваха стандартната инструкция, щяха да бъдат осъдени на смърт. — Не. Препоръчай хората да отидат на възвишения, защото може да не са в безопасност по високите етажи на постройките. — А защо да не го наречем мегацунами? Мегацунами — термин, използван от общодостъпните медии, в който нямаше научно съдържание, но общото разбиране беше, че става дума за цунами с височина на вълната над 30 метра. Ако те използват този термин, това щеше да е голяма крачка. Предупреждението за цунами беше едно, но съобщението за мегацунами бе нечувано. Медиите щяха да му се нахвърлят като мухи на мед. — Не и докато не получим потвърждение от НАСА или от дълбоководния буй. Напиши, че става дума за масивно цунами и още не можем да определим приблизителната му височина. — Разбрано. Страхотен празник, а? Кай поклати глава, като си помисли за развитието на събитията през последните два часа. Беше удивително как изведнъж щеше да отговаря за спасяването на стотици хиляди хора. Брад го потупа по рамото. — Кай, на изчакване на телефона са Националната информационна служба за сателитно наблюдение на околната среда, данни и информация и Брайън Ренфро. — Добре. Може би знаят нещо. — На изчакване са и Хари Дюпри, Джордж Хънтли и Мери Грейсън. Обадиха се веднага, след като са чули предупреждението за цунами. Хари, заместникът на Кай, вероятно се упрекваше, че го няма по време на рядко предупреждение за цунами. Джордж и Мери, двамата геофизици от другата страна на Оаху, вероятно бяха чули сирените, докато са сърфирали. — Къде са? — Кай се надяваше, че са достатъчно близо, за да дойдат. Още двама учени в ПЦЦТК щяха да са голяма помощ. — Хари е в шерифската служба на област Мауи. Джордж и Мери са на Северния бряг на поне час с кола оттук. — Добре — въздъхна Кай. — Така или иначе няма да са ни от кой знае каква полза. Прехвърли НАСА тук, а останалите да чакат. Няколко секунди по-късно телефонът в помещението за наблюдение започна да звъни. Докато Кай вдигаше слушалката, махна на Реджи. — Щом изпратиш актуализацията на предупреждението, дръж под око данните от Службата за дълбоководна оценка и докладване на цунами. Извикай ме веднага, щом ги получим. Реджи кимна и започна да трака по клавиатурата. — Ало — каза Кай. — Брайън, чуваш ли ме? — Да. С мен има човек от НАСА. — Здравейте, казвам се Кай Танака, директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие. С кого говоря? Отговори жизнен женски глас. — Казвам се Гейл Уентуърт, дежурният учен в Отдела за сателитни анализи на НОАА. Господин Ренфро каза, че е важно. Как мога да ви помогна? — Да, важно е. Може би животът на всички в Хаваи е изложен на риск. Искам да знам дали имате снимки или видеозаписи от централния район на Тихия океан, направени през последния час. По-точно в 18:41 часа по Гринуич. — Чакайте да погледна. Геостационарният сателит 10 прави снимки на всеки 30 минути. Също така имаме сателитите на Японската метеорологична служба. — Не. Не ме разбрахте. Трябва ми снимката от 18:41 или след това. Имаме основания да вярваме, че тази сутрин в района е паднал метеорит и вследствие на това силно цунами се движи към Хаваи. — Наистина ли? Шегувате се, нали? Тук се намеси Брайън Ренфро. — Доктор Уентуърт, тук в Хаваи е обявено извънредно положение. Доктор Танака и аз не се шегуваме. Предлагам да си пуснете телевизора на Си Ен Ен или да влезете в интернет и ще се уверите, че в момента тук е обявено предупреждение за цунами. — Да, зная, гледам новините. Обаче е трудно за вярване. — Да, така е — съгласи се Кай. — Имате ли снимки от района на Тихия океан с тези координати? — Той прочете на Уентуърт данните за географските ширина и дължина на епицентъра на земетресението. — Следващата снимка от геостационарния сателит е от 19:00 по Гринуич — бавно каза Уентуърт, свикнала да не бърза, когато обсъжда нещата. — Но може да не ви помогне, защото не знам дали резолюцията е достатъчна, за да видите подобен удар. Между другото в този район на океана бушува буря. Може да замъгли изображението на удара. Мудността на Уентуърт направо измъчваше Кай. — Вижте — нетърпеливо каза той, — разполагаме с 53 минути, преди вълната да стигне дотук. Още по-малко до Големия остров. Има ли други възможности? Например космическата совалка? — В орбита е само „Дискавъри“. Скачена е с космическата станция. В момента са над Египет. Както знаете, районът, за който говорите, е на стотици километри от най-близкия обитаем остров. Може би тази сутрин над района е минал полярен сателит с по-висока резолюция на камерите, но ще ми отнеме време да проверя и да взема за вас снимки, ако има. — Моля, съобщете ми веднага щом разберете нещо. Сега всяка минута е от значение. — Ще направя всичко възможно. Кай благодари на Гейл Уентуърт и ѝ продиктува адреса на електронната поща, където да прати снимките. Когато той затвори, Реджи му махна да дойде при неговия компютър. — В момента получавам данните от дълбоководния буй. Кай се наведе към компютърния екран и същевременно взе да обяснява на Брад какво гледат. — Тази графика показва изместването на височината на морското равнище като функция на времето. Когато линията на графиката отива нагоре, височината на водното равнище също нараства. — Как може буят да регистрира повишаването на морското равнище при непрекъснатото вълнение? — Буят е само предавателно устройство. Всъщност научната апаратура, която измерва промените, е на дъното на океана и измерва промените в налягането на водата над нея. След това изпраща тези данни чрез акустичен модем до буя, а той се свързва с комуникационен сателит. Предизвикваните от вятъра вълни не са достатъчно големи, за да повлияят на сензора за налягане на океанското дъно, така че обикновено се колебае с гравитационното привличане на луната. Кай посочи една стара графика, която показваше как морското равнище се увеличава и намалява в течение на деня. — Обаче ако отгоре мине цунами, цялата водна колона от повърхността до дъното е засегната от вълната. — Виж това — каза Реджи, а гласът му беше натежал от ужас. Линията на графиката вече беше започнала да се качва. Кай затаи дъх, надявайки се движението нагоре да остане малко — не повече от премигване. Ала линията неумолимо пълзеше нагоре, тласкана от вълната, която се движеше с 800 километра в час. За две минути линията се беше изкатерила с 0,65 метра над морското равнище. — Е, предполагам, вече може да сме сигурни — отбеляза Реджи. — 0,65 метра? — възкликна Брад. — Това е прекрасно! Дори не е метър! — Обаче възторгът му се изпари, когато видя мрачното лице на Реджи. Той поклати глава. — Това е в открития океан. Ако си в лодка, дори няма да забележиш промяната на морското равнище. Кай се изправи, най-накрая беше наясно със ситуацията. — В дълбоката вода вълната — каза той — стига чак до морското дъно. Щом стигне до плитка вода, се струпва, забавя се и започва да расте на височина. Колко висока ще стане, зависи от фактора на струпване на водна маса в тази част на брега. Умножи фактора на струпване по височината на вълната в морето и ще разбереш колко висока ще е на сушата. — Факторът на струпване за Хонолулу е 40 — съобщи Реджи. Брад бързо пресметна наум. — Това са 25 метра. Или 75 фута. Направо не е за вярване, но все пак е по-малко от 60 метра. Кай поклати глава. — 25-метровата вълна е огромна. А и между другото, това е само първата вълна. Може да има още. Вероятно още две или три. — Компютърните модели от лабораторията в Лос Аламос очакват първата вълна от удар на астероид да бъде най-голяма — намеси се Реджи. — Само че това никога досега не се е случвало, така че кой знае? Ще разберем, когато получим данните от следващия дълбоководен буй. Във всеки случай, вече имаме потвърждение дори без снимките от НАСА. Кай кимна. — Брад, обади се на Брайън Ренфро и организирай конферентна връзка с Хари, Джордж и Мери. След малко всички се оказаха на линия с един допълнителен участник, когото Кай не беше очаквал. — Кай — започна Брайън, — когато за пръв път ми спомена своята теория, аз взех предпазната мярка да помоля губернаторката да дойде в бункера на Хавайската гражданска защита. Макар още да е на път, я помолих да участва в нашата конферентна връзка от колата. Губернаторката не започна да прахосва времето с любезности, за което Кай ѝ беше благодарен. — Доктор Танака — започна тя, — това фалшива тревога ли е? — Госпожо, съжалявам, че трябва да го кажа, но не е — отговори Кай. — Нямаме много време. Събрах ви на тази конферентна връзка, за да кажа това само веднъж. Смятаме, че преди около час астероид е паднал в централната част на Тихия океан, макар още да нямаме потвърждение от НАСА. Онова, което знаем, е, че към нас идва голямо цунами. Като казвам голямо, имам предвид цунами, което ще направи азиатската катастрофа да изглежда като буря в чаша вода. Първата вълна ще е с височина над 20 метра. Ако последват още вълни, максималната им височина може да е над 70 метра. Няма да знаем със сигурност обаче, докато не получим данните от дълбоководния буй за последващите вълни. — Доктор Танака — попита губернаторката, — сигурен ли сте за първата вълна? — Да, госпожо. Без никакви съмнения. — Добра работа, че сте хванали данните навреме. Брайън ми каза, че сте взели смело решение. — Благодаря, госпожо, но още имам много за вършене. — Знам. Сега ще се заловя за телефона да мобилизирам Националната гвардия, а вие вършете онова, което трябва. Ако имате нужда от нещо — аз съм насреща. След десет минути ще съм в бункера на ХГЗ. — Чу се щракване, което показа, че губернаторката е затворила. — Останалите, на линия ли сте още? — попита Кай. — Тук съм — каза Мери с разтреперан глас. — Но Джордж затвори, за да се обади на майка си. Тя живее близо до плажа в Хило. Кай погледна Брад, който поклати глава. Тереза още не се беше обаждала. — Всички трябва да отделите минута, за да се обадите на своите семейства — каза Кай. — Мери, вие с Джордж сте прекалено далеч, за да можете да ни помогнете в момента, затова не искам да правите опити да се връщате тук. — Жалко! — възкликна Мери. — Нищо ли не можем да направим? — Виж, накрая ще трябва да евакуираме центъра и да се преместим някъде на високо във вътрешността. Мисля, че Уилър е най-доброто място, затова ще се опитаме да се насочим натам. Нямам представа още колко дълго ще работят мобилните телефони, но все пак го дръж подръка. Хари, след като ти вече си в шерифската служба в Мауи, може да помогнеш там в координацията. Всичко, което можем да кажем на хората, е да влязат колкото може повече във вътрешността и колкото може по-нависоко. — Къщите ни ще бъдат ударени от първата вълна — каза Хари. Всеки от участниците в конферентната връзка след по-малко от час щеше да се окаже бездомен. — Знам. Нямаме време да изнесем личните си вещи, за което съжалявам. — Същото важеше за Кай. Петнайсет години спомени за техния живот тук скоро щяха да изчезнат завинаги. — А вие, колеги? — попита Хенри загрижено. — Не се бавете излишно там. — Ще се евакуираме навреме, за да стигнем до безопасно място. Обаче дотогава имаме да вършим работа и много малко време. Ще трябва да се откажем от нашите нормални процедури. В този момент всичко, което можем да направим, е да изкараме колкото може повече хора от Хонолулу. Часовникът на стената показваше 10:32. — Петдесет минути — обяви Кай. — Толкова време имаме за евакуацията на половин милион души. 
  21. 
 


 10:34 сутринта 48 минути до идването на вълната Хонолулу разполагаше с 48 минути, но Големият остров само с 11. Брайън Ренфро знаеше, че няма достатъчно време да изведат всички в Хаваи на безопасно място, особено ако още не бяха започнали да се евакуират, но трябваше да опитат. Освен това имаха предимство, което остров Джонстън и остров Кристмас нямаха — Хавайските острови бяха изградени от вулкани, затова бяха много стръмни. Ако хората вървят бързо или тичат, може би щяха да успеят да стигнат до безопасно място. Ренфро осъзна, че всяка отлитаща секунда е скъпоценна. Губернаторката все още пътуваше, но той не можеше да изчака дори онези няколко минути, които щеше да ѝ отнеме да стигне до бункера. Трябваше да направи новото съобщение сам от радио- и телевизионното студио. Времето беше толкова малко, че дори не искаше да се бави с писане на текст. Някак щеше да се справи. По това време неколцина от колегите му успяха да дойдат в бункера, за да му помагат. Но все още бяха само шестима, затова ги събра около себе си, за да им проведе най-важния инструктаж в техния живот. — Добре, слушайте. След 11 минути мощно цунами ще удари южния нос на Големия остров. Малко по-малко от 30 минути по-късно ще го отнесе Хонолулу. Веднага щом свърша тук, ще обновя предупреждението. Един от новопристигналите, Чет Хърман, се обади: — Не трябва ли да изчакаш губернаторката… — Не. Тя ще направи по-късно друго съобщение, обаче ще минат най-малко 15 минути преди да дойде и да има текст в ръката. Така както стоят нещата, се налага да отпишем Големия остров. Никой от нас не трябва да си губи повече времето с него. След тези думи се чу приглушен ропот. — Зная, че изглежда безсърдечно, но няма достатъчно време, за да се координира всичко оттук. Те ще трябва да приемат предупреждението и да направят всичко възможно. Ще се съсредоточим върху Оаху. Някои закимаха в съгласие, защото знаеха, че 80% от населението на щата е съсредоточено там. При такава криза основната цел е да бъдат спасени колкото може повече хора. Все още имаше време да се постигне нещо в Оаху. Главното в този момент беше дали хората ще обърнат внимание на новото предупреждение. Сигурно мнозина бяха пред телевизорите си, за да научат най-новото, а други бяха чули първото предупреждение и са започнали подготовката си за обикновена евакуация, пропускайки обновяването на съобщенията. Разбира се, първоначалните евакуационни планове сега бяха безполезни и дори опасни. Много от евакуационните карти и протоколи предполагаха цунами, предизвикано от земетресение. Това обаче щеше да е по-голямо, надхвърляше всички планове. Една от новодошлите, Кейти Айко, вдигна ръка. — С какво да се заема? — попита тя. — Кейти, трябва да се обадиш на всички хотели да евакуират туристите. В този момент вертикалната евакуация е изключена. През това време хотелите разчистваха фоайетата и ниските етажи от гости, премествайки ги на четвъртия или по-високо. 60-метрова вълна обаче щеше да стигне до 20-ия етаж или по-нагоре, а това беше по-високо от доста от хотелите в Уайкики. Освен това нямаше гаранция, че по-високите от 20 етажа хотели ще бъдат безопасно убежище. Най-новите хотели и офис сгради бяха построени, за да издържат онова, което беше в рамките на разумната безопасност, включително да устоят на ураганни ветрове със скорост 400 километра в час само с леко поклащане. По-ниските етажи щяха да позволят на водата от предизвикано от буря наводнение или от цунами да мине през сградата и да избие задната стена, така че да не постави под структурно напрежение носещите елементи. Но нямаше сгради, построени да издържат удара от 20-метрова водна стена. При толкова висока вълна сградата трябваше да издържи 50 000 тона натиск, или тежестта на 100 натоварени до горе „Боинг 747“. Повечето постройки щяха да бъдат разкъсани на части или просто да рухнат, когато по-ниските етажи поддадат. Качването на по-високите етажи нямаше да осигури безопасност на хората. Пречките да бъде изведено населението на безопасни места при толкова кратки срокове бяха толкова много, че Ренфро се отказа да ги обхваща. След неговото съобщение много пътища щяха да бъдат напълно задръстени от превозни средства въпреки техните апели хората да се евакуират пеша. Трафикът щеше да затрудни максимално колите на службите за спешна помощ и автобусите, които трябваше да евакуират изпитващите затруднение да ходят. А това водеше до следващия ужас: евакуацията на разположените ниско болници и старчески домове. Ренфро посочи последния новодошъл — Томас Камала. — Том, ще координираш болницата „Куинс“. Трябва да изведат всички. Може би ще разполагат с малко повече време. Няма да бъдат ударени до третата или четвъртата вълна. Погрижи се „Триплър“ да е готов за тях. Освен това трябва да вдигнеш по тревога всички старчески домове. Болница „Куинс“ със своите над 500 легла, разположена в центъра на Хонолулу до Капитолия, беше най-голямото здравно заведение на островите. Много от пациентите в спешните отделения и преждевременно родените бебета бяха на животоподдържащи системи, да не говорим за операциите, извършвани в момента. Всички трябваше да бъдат преместени в армейския медицински център „Триплър“, който, за щастие, се издигаше върху малко плато североизточно от Пърл Харбър. Пациентите, които не бяха в тежко състояние, щяха да бъдат превозени с автобуси заедно с тези от старческите домове, които бяха твърде слаби, за да ходят сами. Други щеше да се наложи да бъдат пренасяни с хеликоптери. В тази криза военното присъствие в Оаху щеше да е от голяма полза. Флотът от хеликоптери на сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — онези, които щяха да успеят да излетят преди идването на първата вълна — както и множеството други хеликоптери на островите, щяха да бъдат привлечени да участват в евакуацията на пациентите и другите хора, които нямаше да могат да се евакуират навреме на безопасно място. — Мишел, ти ще отговаряш за координацията с военните. Нареди евакуацията на базите около Пърл Харбър и вдигни колкото може повече летателни апарати във въздуха. Мисля, че се нуждаем много от хеликоптерите. Останалите машини могат да отлетят за „Уилър“. Военното летище „Уилър“ се намираше в средата на остров Оаху. Макар Ренфро да не знаеше колко големи ще бъдат вълните и дали там ще е безопасно, това беше единствената възможност. — Роналд, ти ще отговаряш за летищата, включително за международното летище на Хонолулу. Макар че другото летище, „Кахулуи“, е откъм северната страна на Мауи, то също е в опасност, защото вълната ще обгърне острова. Трябва да изкараш всички от летищата. Ако има самолети, готови да тръгнат, вдигни ги във въздуха. Не искаме да стоят на пистите, когато вълната стигне дотам. — Какво ще правим с пристигащите самолети? — попита в отговор Дийкънс. — Ако нямат достатъчно гориво да се върнат на материка, ще кацат на „Уилър“. След десет минути не искам повече самолети да кацат на пътническите летища. След това Ренфро плесна с ръце. — Хайде, колеги. Един милион души разчитат на нас. Да си свършим работата. Ренфро стана и с изключение на Чет Хърман групата се разпръсна. — А аз какво да правя? — попита Хърман. Ренфро се спря. Оборудването в радио- и телевизионното студио беше направено така, че да бъде лесно за обслужване, но въпреки това имаше нужда от човек, който да го наглежда, докато предава. Сегашното предупреждение беше в задънена улица и той трябваше да го извади оттам. — Ще дойдеш с мен — отговори Ренфро. — Трябва да ми помогнеш с радиосъобщението. — Всички в центъра бяха запознати как да боравят с оборудването в студиото, така че можеше да използва когото и да било. Ренфро седна пред камерата, след това кимна на Хърман, който натисна няколко бутона и я насочи към началника си. Червената сигнална лампа върху камерата светна и Брайън Ренфро започна със съобщението, което щеше да го направи световноизвестен. — Здравейте, казвам се Брайън Ренфро, дежурен офицер в Хавайската гражданска защита. Преди малко беше изпратено предупреждение за цунами за целия Тихоокеански район, включително Хавайските острови. Тук съм, за да обновя това съобщение. Сега Предупредителният център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие разполага с ясни доказателства от дълбоководен буй, че към Хаваи идва голямо цунами. Очаква се, когато стигне сушата, вълната да е с височина около 24 метра. Изгубихме връзка с остров Кристмас и знаем, че голямо цунами е ударило остров Джонстън. Очаква се цунамито да удари южния нос на Големия остров в 10:45 сутринта местно време. Ще бъде в Оаху и Хонолулу в 11:22 тази сутрин. Часовете на идване за другите острови ще се появят в долния край на екрана. Ако слушате това съобщение по радиото, времената ще бъдат изчетени в края му. Сега си пое дълбоко дъх, за да се стегне преди онова, което се готвеше да каже. — Може да последват по-големи вълни. Съществува голяма вероятност те да са няколко и първата може да не е най-високата. Има вероятност най-голямата да стигне височина 60 метра. Затова подканяме настоятелно всички живеещи на Хавайските острови веднага да напуснат местата, където се намират сега, и да се евакуират колкото може по-навътре в сушата. Ако сте вече в мореплавателен съд, не се връщайте на брега. Излезте колкото може по-навътре в морето. В този момент реши да не споменава астероида. След като нямаше доказателства, не беше сигурен, че хората ще погледнат на предупрежденията сериозно, ако им каже, че причината за цунамито е удар от астероид. — Трябва да знаете, че ако сте се евакуирали на високите етажи на сградите, не сте в безопасност. Моля, напуснете сградата веднага и се отправете пеша към възможно най-голямото възвишение. Само хората, които не могат да ходят, да използват превозните си средства. Моля, не изпадайте в паника! Ако тръгнете веднага, ще имате време да стигнете до по-висок терен. Когато получим нова информация, ще излъчим ново съобщение. Не оставайте пред телевизорите си. Когато се евакуирате, вземете със себе си своя мобилен телефон или транзистор. Властите ще подпомагат евакуацията на гражданите. Късмет и Бог да ни пази! 
  22. 
 


 10:37 сутринта 45 минути до идването на вълната Кай реши този път лично да се обади на Рейчъл. Искаше да чуе от него колко е опасно положението, особено след като онова, което ѝ каза, звучеше толкова невероятно. — Добре че не накара Брад да ми се обади. Тогава сигурно щях да реша, че е шега — каза Рейчъл. — Зная, че звучи налудничаво, но данните показват точно това. — Божичко! Астероид? Не мога да повярвам. — Знам. Но ако съм прав, никой в хотела не е в безопасност. — А в ресторант „Звездна светлина“ на 28-ия етаж? Там горе има достатъчно място. — Рейчъл, дори вълната да не стигне тази височина, сградата може да се срути. — Но в хотела има повече от хиляда гости! Да не говорим за балната зала, пълна със сакати ветерани. — Трябва веднага да започнеш да ги евакуираш. Имаш ли автобуси за тях? — Имах няколко наети да ги вземат и закарат на церемонията на гробището днес следобед, но се предполага да дойдат едва след час. — Виж, оттам до безопасна зона е най-малко 15 минути пеша. Това означава, че разполагаш само с 30 минути да изкараш всички от хотела. — Времето не е достатъчно… — Рейчъл, на цунамито не му пука дали времето е достатъчно, или не. Тогава вече ще е тук. И всички останали в хотела след този час няма да оцелеят. Кай я чу да се умълчава, докато се опитва да схване онова, което ѝ беше казал. — Добре — каза тя накрая. — Къде трябва да отидат? — Да използват един от западните мостове, водещи навън от Уайкики, и после просто да продължат нагоре, докъдето могат да стигнат. Най-добре би било да се опитат да стигнат горе до „Пънчбоул“ или до някой от кварталите по склоновете. Ако там не са в безопасност, не знам къде другаде биха могли да идат. Националното гробище „Пънчбоул“ беше кратер на угаснал вулкан, пълен с редици гробове на ветерани. Страните му бяха високи 120 метра. — Какво става с Лани? И с Тереза и Мия? — Не съм се свързал с тях. Сигурен съм, че са чули предупрежденията, и сега, докато говорим, вече вървят към по-висок терен. — Защо тогава не са се обадили? — Телефонните линии са задръстени. Аз извадих късмет, че успях да се свържа с теб. Освен това батерията на Тереза е паднала. Вероятно не иска да спре, за да ни се обади от автомат, докато не се озоват в безопасност. И точно това трябва да направи. — Добре. Обаче веднага щом научиш нещо, ми звънни. Сега е по-добре да затварям. Имам доста хора за евакуиране. — Рейчъл, обещай, че след трийсет минути вече ще си тръгнала! — Обещавам, че веднага щом изкарам всички, ще тръгна и аз. — Ако не тръгнеш преди това, ще останеш заседнала в хотела. Между вълните няма да има време да стигнеш до безопасно място. Те ще са твърде големи. — Кай, разбирам това, но аз нося отговорност за тези хора. Трябва да си свърша работата. — Знам. Върви да я вършиш. Скъпа, още нещо. Обичам те. — И аз те обичам — отговори Рейчъл. — Ще се видим, когато всичко свърши. Тя прекъсна линията. Кай остана вторачен в телефона, надявайки се, че е права. 	 
 	 
 Рейчъл веднага извади своето уоки-токи. — Мериън, чуваш ли? — Мериън слуша. Рейчъл, гледаш ли телевизия? — Не, аз съм горе в балната зала. — Току-що изчетоха ново предупреждение за цунами. А сега казват… — Казват, че ще бъде много по-голямо, и ни препоръчват да евакуираме хотела. — Значи все пак гледаш. — Няма значение. Трябва да евакуираме хората. — Имах затруднения да накарам гостите просто да се качат в стаите си. Тук долу във фоайето сме наводнени от хора. — Знам. Пращаш хората със стаи на първия, втория и третия етаж в балната зала „Уайлеа“, нали? — Да, процедурата е такава. — Вече не. Качи се и им кажи да напуснат хотела. Да тръгнат нагоре по Калакауа авеню. След това нагоре по улица „Маноа“ към „Удлаун“. — „Удлаун“? Че това е на почти пет километра оттук! — Знам. Може би ще е достатъчно навътре в сушата. — Шегуваш ли се? Колко ли хора днес ще ме попитат същото, помисли си Рейчъл. — Не — отговори тя. — Просто го направи. — Добре, но как ще убедя гостите? Някои ме попитаха откъде най-добре могат да гледат цунамито! — Мериън замълча за миг. — Можем да пуснем пожарната сигнализация. — И аз си помислих това — каза Рейчъл, — но това може напълно да ги обърка. Възможно е да си помислят, че е аларма за цунамито, и да останат на място. — А какво ще правим с хората, които са вече по стаите си? — Първо, предай на служителите, че трябва да евакуираме хотела. След като съобщиш на гостите в балната зала „Уайлеа“, вземи петима от рецепционистите и тръгнете от стая на стая, за да накарате хората да се евакуират. — А ако не искат? — Не можем да ги принудим да напуснат хотела, но се погрижи да разберат колко е опасно положението. Не забравяй, че съпругът ми е директор на Предупредителния център. Щом той казва да се махаме оттук, ще го направим на всяка цена. — А ти какво ще правиш? — Имам 500 гости в балната зала „Камехамеха“. Не тръгвам, докато не се евакуират. 
  23. 
 


 10:39 сутринта 43 минути до идването на вълната Капитан Мартин Уейнрайт надникна през кокпитния прозорец на своя C-130H към синия океан под него. Приказките, които се чуваха от радиостанцията, се различаваха от всичко, което беше чувал през осемте си години като летец за 314-и военновъздушен транспортен авиополк. Разменяха се доклади за огромно цунами, отиващо към Хаваи, но от височина 9500 метра морето изглеждаше спокойно и гладко като езеро в родния му щат Тенеси. Транспортният самолет на военновъздушните сили под негова команда вече беше повече от три часа във въздуха. Задачата му беше да достави три чисто нови хъмвита от Сан Диего в базата „Хикъм“ на ВВС, а оттам трябваше да бъдат доставени в Пърл Харбър, където беше базата на военния флот. Той очакваше обичайния рутинен полет за себе си и екипажа: кацат в „Хикъм“, обезопасяват самолета, излизат от базата за няколко часа разходка из Уайкики, след това прибиране в казармите за сън, а на следващия ден превоз на товар оборудване до материка. Всичко това беше правил дузина пъти досега. Заповедта, която сега получи от контролната кула на Центъра за въздушен контрол на Хонолулу обаче, беше необичайна. — Тук военен полет 547 — каза Уейнрайт. Беше сигурен, че е чул добре. — Кула, моля, повторете. Затваряте „Хикъм“? — Правилно, 547 — каза ръководителят на полета, гласът му беше напрегнат и отсечен. — Заповядвам ви веднага да обърнете към материка и да се насочите към най-близкото летище. — Кула, това е невъзможно. Минахме точката, от която вече няма връщане. — Четиримоторният турбовитлов самолет беше изгълтал повече от половината гориво в резервоарите. На 480 километра от Сан Диего горивото им щеше да свърши. Хавайските острови бяха един от най-отдалечените архипелази в света, което означаваше, че няма къде другаде да кацнат. — Разбрано, 547. Не си единствен. Продължавай в сегашната посока. Ще се опитаме да освободим място на „Уилър“ и за теб. — Прието, контролна кула. — Още нещо, 547. Информирам те, че след 30 минути евакуираме контролната кула. Тогава ще прехвърлим контрола на полетите на „Уилър“. Уейнрайт стрелна удивен поглед към втория пилот. Да затвориш летището беше едно, но да закриеш контролната кула бе направо нечувано. Загриженото изражение на втория пилот отразяваше и неговите чувства. Рутинният полет до Хаваи току-що се беше превърнал в мъчение. — Разбрано, контролна кула — каза капитанът. — Ще се ослушваме за бъдещи новини. Контролната кула на Хонолулу се зае да предупреждава друг идващ самолет, но Уейнрайт продължи да слуша радиостанцията, жаден за допълнителни новини. 	 
 	 
 Тереза чакаше вече 30 минути, а все още нямаше и следа от Мия и Лани. Сирените продължаваха да вият на равни промеждутъци, но без радио тя не знаеше какво става. Макар батерията да беше почти изчерпана, включи отново мобилния си телефон. Трябваше да рискува, в случай че момичетата я потърсят. Положението на плажа драматично се беше изменило. Когато плажуващите най-накрая разбраха, че воят на сирените не е проверка, мнозина бързо събраха нещата си и започнаха да се изнасят. За нейна голяма изненада обаче имаше и такива, които продължиха да правят онова, с което се занимаваха дотогава. Изглеждаха напълно безразлични към факта, че чудовищна вълна се носи към тях. Дори след появата на полицията десетина минути след като сирените бяха започнали да работят, а високоговорителите разнасяха воя им по плажа, някои все още не обръщаха внимание на случващото се. Докато крачеше нагоре по плажа, един от полицаите спря, когато стигна до Тереза. — Госпожо, трябва веднага да напуснете плажа. Идва цунами. — Не мога. Дъщеря ми и нейната приятелка са някъде по плажа и вероятно ще се върнат много скоро. Може ли да ми кажете нещо ново за цунамито? — Получаваме противоречива информация. Единственото, което знам, е, че трябва да махнем колкото може по-бързо хората от плажа. Но аз съм правил и преди подобни евакуации. Сигурно има още няколко часа, така че ще се оправите. — Обаче по радиото казаха, че след час ще бъде тук. — Както вече казах, противоречива информация колкото искаш. Обзалагам се, че използват часовото време на материка, а не хавайското. — Защо хората не си тръгват? — Винаги има шантави, които специално идват, за да видят цунами. Смятат да се качат на хотелските тераси, за да си направят купон, когато то дойде. — Дори след Азиатското цунами? — Мнозина от откачените не знаят, а има и много младежи, които си мислят, че са недосегаеми. Всеки ден го виждам. А и това е свободна страна. Дори да означава, че са свободни да умрат. Съжалявам госпожо, трябва да тръгвам. Късмет! Той продължи с отмерени крачки. Забележката му, че младежите се чувстват недосегаеми, я разтревожи. Разбира се, ако Мия и Лани са чули сирените, щяха да имат достатъчно време вече да са се върнали при нея. Тя се разкъсваше между това дали да напусне мястото и да рискува да се размине с момичетата, ако се върнат, за да я намерят, или да остане. Чакането вече се беше превърнало в мъчение. Не можеше да седи просто така и да чака да се върнат. Трябваше да направи нещо. Тя зарови из чантата си, докато намери блокче с кубче лепящи листчета и химикалка. Написа бележка до момичетата на кубчето. Мия и Лани, тръгвам да ви търся. Ако намерите тази бележка, отидете в „Гранд Хаваян“ и намерете Рейчъл. Ще се видим там. Тереза Хотелът беше само на осемстотин метра оттам, така че ѝ се стори най-доброто място за среща, ако успеят да се намерят. Освен това не искаше да чакат на плажа, докато тя се върне. Тереза извади ключовете и портфейла си от чантата, сложи кубчето върху нея и я уви в една от хавлиите. Можеше само да се надява, че никой няма да открадне чантата, преди децата да са успели да видят бележката. След това се затича към Даймънд Хед — посоката, в която видя момичетата да се отправят, и пътьом викаше техните имена. След минутка телефонът ѝ започна да звъни. Погледна дисплея, надявайки се, че са момичетата, но номерът се оказа непознат. Може би се обаждаха от уличен автомат. Когато отговори, чу познат глас, който обаче я изненада. — Тереза, Брад се обажда. Слава богу, най-накрая успях да се свържа с теб. Линиите са претоварени. — Брад, момичетата обаждаха ли се? — Какво? Не са ли с теб? — Тръгнаха да пазаруват около 40 минути преди сирените да започнат да вият и още не са се върнали. Сега ги търся. — Мамка му! Тереза, трябва да се махнеш колкото може по-далеч от плажа. Цунамито ще бъде огромно. — Не мога да ги оставя! Ами ако не са чули предупреждението? — С всички тези сирени? Аз съм в бетонна сграда на 100 метра от плажа и ги чувам съвсем ясно. Хайде, не може да не са ги чули! — Защо тогава не се върнаха при мен? Нещо не е наред! Няма да мръдна оттук, докато не ги намеря. — Добре, добре! Ще измислим нещо. Къде си? — На Уайкики, близо до „Хаят“. Обаче батерията на телефона ми е изтощена. — Знам, получих съобщението. Ако децата се обадят, ще им кажем да се срещнете при Рейчъл в „Гранд Хаваян“, но ти трябва да стигнеш там преди… Мобилният телефон на Тереза изпиука и гласът на Брад секна. На екрана се появи премигващ символ на батерия и след това угасна. Тя затвори телефона и започна отново да подвиква имената на Мия и Лани, завивайки към Калакауа авеню, така че да може да държи под око магазините, улиците и плажа. Беше минала само една пряка, когато видя магазин за дрехи на име „Сладка“, който имаше вид на място за тийнейджъри. Влезе в магазина и погледна към задния му край. След това извика имената на момичетата по начин, който при други обстоятелства би предизвикал учудени погледи. Телевизорите, закачени на стените, обикновено въртяха музикални клипове, подходящи за толкова моден магазин, но сега бяха включени на различни новинарски канали. Повечето излъчваха предупреждението за идващо цунами. Други бяха включени на националните канали, които не излъчваха предупреждението. Млада продавачка, която се беше вторачила в екраните, се обърна рязко, когато чу Тереза да вика момичетата. — Госпожо — каза тя, без да престава да дъвче дъвката, докато говори, — затваряме заради евакуацията. Тереза извади снимка на Мия от портфейла си. Беше от миналата година, но достатъчно ясна. — Виждали ли сте това момиче? Продавачката погледна снимката и поклати глава. — Вероятно е тръгнала. Аз също се изнасям след минута. Можете ли да повярвате на онова, което казват? — Аз не съм оттук, така че всичко това е ново за мен. — Тереза се отправи към вратата, за да продължи издирването. — Ясно, но вълни с височина шейсет метра? Плашещо е! Това накара Тереза да се закове на място. — Шейсет метра? Какви ги говорите? — Казаха, че вълните ще са толкова високи. Трябва да е някаква измислица, нали? Тереза си спомни какво ѝ каза Брад. — Божичко! Когато каза, че ще е огромно, аз си помислих… — Какво е това? — продавачката сочеше единия от телевизорите. Един от националните канали излъчваше кадри от камерата на хеликоптер. Тя беше фокусирана върху черната скалиста крайбрежна линия. Двама души стояха на върха на скали, високо над вълните, които се разбиваха в тяхното подножие, и махаха на хеликоптера. Надписът под кадрите гласеше: Ка Лае, Хаваи, най-южната точка на САЩ, на живо. — Пусни го по-високо — поиска Тереза. Жената насочи дистанционното към телевизора и двете чуха гласа на говорителя: — Не бива да правите това, което виждате да вършат тези хора. За зрителите, които сега се включват, гледаме кадри от камерата на хеликоптер над най-южния край Големия остров на Хаваи. Това е мястото, където очакваме вълната да стигне първо до сушата. Тези уникални кадри стигат до вас благодарение на телевизия КХАЙ от Хонолулу, чийто хеликоптер прелетя над вулкана Килауеа за друг наш репортаж днес. Очевидно двама безстрашни туристи са решили, че искат да са първите, които ще видят цунамито, и са си избрали за наблюдателен пункт крайбрежните скали. Струва ми се, че са най-малко 15 метра над водата, така че ще се надяваме всичко да мине добре за тях. Двамата не се отзоваха на няколкократните подканяния да напуснат района. Камерата се отмести от туристите и се завъртя към морето. Не се забелязваше нищо необичайно, но настроението на водещия забележимо се промени. — Какво става? Дами и господа, много се извинявам, но изпитваме технически затруднения и не получаваме звук от хеликоптера. Получихме съобщения, че няколко самолета, летящи над Тихия океан, са видели вълни да се движат по посока на Хаваи с невероятно висока скорост. До този момент обаче нито едно от тези съобщения не е потвърдено. Камерата се плъзна надолу по скалите. Водещият продължи с безсмислените си приказки, но не добави нищо съществено към онова, което виждаха. Водната линия се беше отдръпнала доста назад в сравнение с преди само няколко секунди. Камерата се завъртя към океана и сега за първи път можаха да видят далече навътре пенестата вода. Тя сякаш се движеше бавно, но само след няколко секунди вече изглеждаше много по-близо до брега. Камерата продължи да я държи в кадър, но Тереза не можеше да добие ясна представа за нейните размери, защото нямаше с какво да я сравни. Накрая камерата показа панорамен кадър на вълната така, че се виждаше и част от брега, но тъй като нямаше къщи и други постройки за съпоставка, все още не изглеждаше кой знае колко страшна. Двамата души на върха на скалата вероятно си мислеха същото, затова не бяха побягнали. Но когато вълната се стовари върху скалата, Тереза осъзна, че няма да оцелеят. Тя очакваше вълната да се блъсне в скалите и да отскочи обратно в океана. Вместо това тя просто заля скалите в подножието и продължи нагоре към върха. Туристите твърде късно осъзнаха размера ѝ и се обърнаха да бягат. Преди да успеят да направят и десет крачки, вълната ги заля и те изчезнаха като мравки, понесени от водата към канала. Тереза ахна, а продавачката започна неудържимо да кашля. — Добре ли сте? — попита Тереза. — Глътнах си… дъвката — обясни жената между две кашляния. Тереза изхвръкна от магазина, оставяйки продавачката да се бори с ключовете, за да заключи вратата на магазин, който скоро щеше да престане да съществува. 	 
 	 
 Лани и Мия продължаваха да гребат покрай брега на Даймънд Хил с двамата си нови приятели. Гледката от толкова навътре в океана беше вълнуваща и техните разговори и смях бяха прекъсвани само от един нисколетящ самолет, който мина няколко пъти над тях, преди да обърне към Хонолулу. 
  24. 
 


 10:42 сутринта 40 минути до идването на вълната Причината Гейл Уентуърт да започне работа във филиала за сателитни анализи на Екипа за текущи изображения на важни събития беше, че хората там първи виждаха кадри от най-важните събития в околната среда. Всеки път, когато изригнеше вулкан, или циклон помиташе някоя част на земята, сателитите на ТИВС бяха пренасочвани, за да ги заснемат. И Гейл беше на първия ред. Но въпреки всичко, което беше видяла през своите пет години в ТИВС, обаждането от Хавайската гражданска защита я шокира. Тя все още имаше затруднения да повярва, че е имало удар от метеорит. Не си беше представяла, че някога ще я помолят да търси доказателства за подобно нещо. Специалността ѝ беше използването на сателитни изображения за проследяване маршрута на бури, затова първият ѝ импулс беше да използва сателитната технология, която имаше подръка. Както и беше очаквала, облаците закриваха района на атола Палмира, правейки изображенията на геостационарния сателит №10 безполезни. Снимките от 18:30 ч. по Гринуич и в 19:00 ч. показваха бял простор, който се простираше по протежение на 320 километра във всички посоки около предполагаемото място на съприкосновението. Не че въобще знаеше какво търси. В този момент изобщо не ѝ беше приятно да си спомня, че има докторат по метеорология, но не знае буквално нищо за метеоритите. Оборудването, което, подобно на сателит №10, кръжеше на геостационарна орбита на хиляди километри от земята, се използваше основно за картографиране на големи метеорологични системи, особено урагани. То не беше създадено за откриване на удари. С резолюция един пиксел на километър и половина, дори голям удар щеше да има ширина само 10 пиксела. В района на географските ширина и дължина, които доктор Танака ѝ беше дал, се виждаше облачно покритие с малко по-тъмен цвят, но можеше да бъде какво ли не. Без снимка с по-голяма резолюция тя не можеше да потвърди сблъсъка. Единственият друг учен с нея днес в операционния център беше Нейтън Джентри. На Гейл ѝ беше неприятно да го моли за помощ. Неговите анализи на сателитните данни бяха първокласни, често откриваше тенденции, които никой друг не беше забелязал, но говореше превзето носово, което Гейл можеше да изтърпи само няколко минути. Освен това личната му хигиена в най-добрия случай не беше на високо равнище. Често идваше дни наред с едни и същи дрехи на работа. Ризата, с която беше сега, носеше вече трети ден. Но пък имаше хоби, което беше пряко свързано с нейната криза. Освен всичко друго Джентри беше и астроном аматьор. Джентри се надвеси над бюрото ѝ и вторачи поглед в сателитната снимка на компютърния екран. Тя сбръчка носле от отвращение, но колегата ѝ не долови това. — Ще бъде страхотно, ако наистина има сблъсък — каза той, — но няма да можеш да го видиш на тази снимка. Гейл знаеше това, но не искаше да губи време в защита на своя анализ. — Провери ли изображението ПОСС? — попита тя. ПОСС беше тяхната Полярна орбитална сателитна система. Тя кръжеше само на няколкостотин километра над Земята. — Няма снимки от това време на деня от който и да е сателит. Освен това кадрите им са с недостатъчна резолюция. Няма да го видим на нито едно изображение, с което разполагаме. — Какво друго има? ЛАНДСАТ? „Иконос“? — И двете сателитни системи бяха способни да правят снимки на земната повърхност с висока резолюция, но щеше да е чист късмет, ако някоя от тях е била над района в момента на удара. — Тези и военните. Шпионските сателити биха осигурили чудесни снимки, но доколкото знам, никой не шпионира Централния Тих океан. Гейл махна с ръце от отчаяние. — Как тогава ще разберем дали е имало удар? — Обадих се на мой познат от Центъра за космически полети „Годард“. Той работи в ЛАНДСАТ. Миналата година са изстреляли нов сателит с много по-широко полезрение, отколкото ЛАНДСАТ 7. Сателит, който прави снимки на всеки трийсет секунди, без да спира. Можеш ли да си представиш? Гейл кимна с признателност за развитието на технологиите. Искаше ѝ се и геостационарните сателити на Отдела за сателитни анализи да разполагат със същите възможности. Обикновено бяха доволни да получат сто снимки от някой от техните сателити. Разбира се, при извънреден случай можеха да правят повече снимки, но трябваше да го програмират предварително. За отминали събития разполагаха само с онова, което вече беше заснето. Нейното мнение беше, че изобщо не е трябвало да искат от нея подобно нещо. Сблъсък с метеор, за който никой нищо не знае? Гейл си помисли, че от НАСА са сбъркали. — НАСА нямаше ли да видят, че астероид се е насочил към земята? — попита тя гневно. — Би трябвало да сме чули за това още преди дни, може би дори месеци. Джентри взе една от паметните бележки на бюрото ѝ и посочи текста. — Нали виждаш точката в края на това изречение? А сега си представи, че си на три и половина километра от нея. Мислиш ли, че би могла да я видиш? Гейл го изгледа гневно. Друг негов неприятен навик беше да говори с нея снизходително. — Може би, ако имах телескоп. — Точно така. Може би. Особено ако знаеш точно къде да гледаш. Така изглежда опитът да намериш широк 500 метра астероид на разстояние осем милиона километра. — Но няма ли с приближаването му към земята да го видят по-лесно? — Астероидите се движат с 40 000 километра в час. Би стигнал дотук за по-малко от десет дни. На света просто няма достатъчно телескопи, за да намерят всеки къс скала, който лети из космоса. Зная, защото съм Космически пазач. — Космически пазач? — Тя успя да потисне кикота си. Прозвуча ѝ като герой от филм за космически пришълци. Гейл не се изненада, че Джентри членува в нещо подобно. — Това е група астрономи от цял свят, които прекарват времето си в каталогизиране на всички астероиди в Слънчевата система. Аз лично открих два. — Каза го, сякаш беше изобретил електричеството. — Добре, ако вие всички гледате — каза Гейл, — би трябвало да сте видели един достатъчно голям да предизвика цунами. — Не е задължително. През 2002 година един астероид се доближи на 120 000 километра до Земята. Много навътре в орбитата на Луната. Имаше диаметър сто метра, значи достатъчно голям да разруши цял град, ако се беше ударил в Земята. — Той замълча за ефект. — Не е уцелил — подхвърли Гейл. — Точно така. За малко. Но най-голямото сближаване се случи на 14 юни. Астероидът беше открит на 17 юни. Три дни след като беше отминал. Напълно реално е да разберем за някой астероид едва след удара. Всъщност имаме голям късмет, че не се беше случвало досега. — И сега не знаем дали се е случило. — Скоро ще разберем. Телефонът започна да звъни, сякаш да подчертае казаното от Джентри. Гейл очакваше, че звънят от Хавайската гражданска защита, за да получат нова информация, но се обаждаше учен от „Годард“, който търсеше колегата ѝ. Той взе слушалката от нея, каза няколко пъти „да“, преди да надраска нещо на лист хартия и да затвори. — Хайде — каза ѝ той, — получил съм имейл. След това остави бюрото на Гейл, която го последва неохотно. — За какво? — попита тя. — Нещо, което сигурно ще искаш да видиш. Имаме късмет, че новият ЛАНДСАТ е бил на точното място в точното време. Джентри се тръшна пред своя компютър и влезе в електронната си поща. Изскочи поредица снимки. Гейл рязко си пое дъх, когато видя първата, пренебрегвайки телесната миризма на Джентри. До този миг не беше очаквала, че ще успее да намери нещо, но онова, което видя, я накара да промени мнението си. Вече вярваше. Последствията от тези снимки се заредиха в главата ѝ. Самолет със стотици пътници вече беше паднал заради това, което сега беше пред очите ѝ. Вече знаеше, че това е само началото. — Господи — изплака тя ужасена от мисълта за разрушенията, които предстоят. — Да — кимна Джентри, усмихвайки се на снимката. — Не е ли страхотно? 
  25. 
 


 10:45 сутринта 37 минути до идването на вълната Докато Реджи анализираше данните от дълбоководния буй, Кай държеше под око евакуацията по кабелните телевизии, които не бяха излъчили съобщението на Системата за оповестяване на извънредни случаи (СОИС), и се беше ужасил от видяното. Затова сега разговаряше с пресата. Повечето канали повтаряха отново и отново излъченото от СОИС съобщение. През последните няколко минути беше излъчено предупреждение от губернаторката, може би за да му се придаде по-голяма тежест. Но съдържанието на онова, което Брайън Ренфро беше предал толкова речовито, не беше променено съществено. Все още не се споменаваше за сблъсък с метеорит и може би това беше една от причините, че толкова много хора пренебрегваха предупреждението или бяха объркани и не знаеха какво да правят. Преди десет минути Кай беше започнал да гледа телевизията по-внимателно, защото искаше да види как напредва евакуацията. Той превключи на националното предаване на Ем Ес Ен Би Си, която не излъчваше предупреждението, защото основната част от нейните зрители бяха на материка. Телевизията използваше екип местни оператори за репортажите си от място. Репортерът, застанал на плажа Уайкики, се обърна с лице към сцената зад гърба си. Някои хора тичаха паникьосани. По пътя покрай брега колите се движеха толкова бавно една след друга, че по-скоро стояха на място. Виждаха се още коли, излизащи от хотелските гаражи по протежение на брега, които се опитваха да се включат в движението. На няколко кръстовища полицията се опитваше да ги насочва, но големият им брой правеше невъзможно бързото придвижване на автомобилите. Имаше и хора, които се разхождаха по плажа, без да обръщат внимание на евакуацията. Репортерът, чиято къса коса устояваше на вятъра, който люлееше дърветата зад него, спря един дебелак по шорти и преметната през рамо хавлия. — Господине — заговори го репортерът, — струва ми се, че не сте особено загрижен заради предупреждението за идващото цунами. Мога ли да попитам защо? Мъжът поклати пренебрежително глава. — Имам усещането, че веднъж годишно ни пращат тези предупреждения. Ще изчакам тук, докато не останат 15 минути до идването на вълната, и тогава ще се върна в апартамента си. — Апартаментът ви? — Да, той е ей там — каза дебелакът и посочи бялата сграда зад гърба си. — Осем етажа и отгоре се открива прекрасна гледка към плажа, така че ще гледам оттам. Обикновено няма какво толкова да се види. Но знае ли човек? Днес може да е различно. — Говорите така, сякаш смятате цунамито за забавление. — Ще бъде наистина удивително човек да види истинско цунами, не мислите ли? Обаче аз съм сигурен, че това е поредната фалшива тревога. — Не чухте ли, че обновеното предупреждение говори за вълни, високи 60 метра? — Глупости. Каква е вероятността това да е истина? Мъжът продължи разходката си и журналистът се упъти към един джип „Лексус“, който участваше в мъчителното пълзене на автомобилната колона по Калакауа авеню. На заден план освен бягащи ужасени хора се виждаха и групи, които си ходеха спокойно по улицата, сякаш бяха подкарани в определена посока от невидим пастир. Кай сметна сцената за вбесяваща, но знаеше, че това е типичното поведение по време на евакуация. Преди да рухнат „близнаците“ на Световния търговски център, на някои хора им трябваха десет минути да се решат да избягат от своите офиси. И дори тогава повечето се упътиха бавно надолу по стълбищата, изразходвайки двойно повече време от онова, което инженерите бяха очаквали при конструирането на сградите. Други 135 души не са имали дори това присъствие на духа. Били са толкова парализирани от ставащото, че изобщо не са направили опит да избягат и са били все още в офисите си, когато сградите се срутват. Сега Кай можеше да наблюдава всички тези поведенчески модели на живо. Собственикът на лексуса беше мъж със силен загар, с безръкавна тениска и неприятна ирокезка прическа. Прозорецът беше спуснат и докато говореше, очите му непрекъснато се стрелкаха към океана. В началото Кай си помисли, че се тревожи заради идващото цунами, докато той е все още в колата си. — Господине — започна репортерът, — смятате ли, че това задръстване ще ви попречи да стигнете навреме до безопасно място? — О, с мен всичко ще е наред — отговори мъжът, а очите му продължаваха да избягват камерата. — Тръгнал съм надолу към марината Ала Уай, за да взема платноходката си. Не искам някакво тъпо цунами да я потопи. — Смятате да я качите на колесар и да я закарате у дома? — О, не, нямам колесар. Ще изляза с нея в открито море. Трябва да защитя собствеността си. — Ами колата? — Колата ми? — Изражението на мъжа подсказваше, че за пръв път се замисли какво ще стане с колата му. — Да, ще трябва да я оставите в марината, нали така? — По дяволите! — изрева мъжът и започна да блъска по волана. — Знаех си, че трябваше да взема сина си с мен. Камерата се насочи отново към репортера, но Кай вече беше видял достатъчно. Обърна се към Реджи. — Тези хора не разбират. Трябва да направим нещо. — Какво например? Картите за наводнените места са безполезни. Дори да можехме през следващите минути да разработим нови, няма да имаме достатъчно време, за да ги разпространим. Освен това не знаем със сигурност колко висока ще е най-голямата вълна. Кай въздъхна при мисълта за безсмислието на тяхното положение. — Всичко, което можем да направим, е да казваме на хората да отидат колкото може по-навътре в сушата. Проблемът беше, че картите на наводненията, които бяха направили, не отразяваха сегашното положение. Те бяха грижливо разчертани, като се изхождаше от цунами с невиждани размери, предизвикано от земетресение. Това означаваше вълни с височина 9-12 метра. Всяка брегова ивица на Хаваи беше топографически сравнена с тази предполагаема височина, за да се определят опасните райони, които трябва да бъдат евакуирани. Картите бяха изложени из целия щат, включително на интернет страницата на Хавайската гражданска защита, и знаците за посоката на евакуация по пътищата зависеха от тяхната точност. А сега тези карти бяха печално неточни. Те щяха да отведат евакуиращите се на места, които би трябвало да са безопасни, но щяха да бъдат пометени от първата 22-метрова вълна. Кай не искаше да мисли какво ще стане, когато тези места бъдат ударени от 60-метрово чудовище. Изглежда имаше хора, които не следваха дори тези стари инструкции, камо ли новите предупреждения, които им казваха, че сегашните карти на наводнени зони са безполезни. При спешни случаи някои хора не се държаха по логичен или разумен начин и изглежда сега щеше да се случи същото. Те не възприемаха сериозността на положението и ако Кай не направеше нещо скоро, много от тези хора щяха да загинат. Брад, който дежуреше на телефоните, влезе в помещението. Когато предаде на Кай разговора си с Тереза, той пребледня. Дъщеря му беше някъде навън, а той нямаше представа дали е в безопасност, или не. В този момент личните измерения на предстоящата катастрофа се стовариха с все сила върху него. — Не може ли да направим нещо, за да ѝ помогнем? — попита Брад. — Да се обадим в полицията да я намерят? — Луд ли си? — се обади Реджи. — Вероятно точно в момента половината от населението на острова звъни в полицията. — Добре, но трябва да направим нещо! Ами губернаторката? Каза да ѝ се обадим, ако може да направи нещо за нас. — О, направо не мога да повярвам — възрази Реджи. — Да използваме връзките си за лична полза, докато останалата част от народа се грижи сама за себе си? Брад се втурна към Реджи, който беше по-висок от него с поне осем сантиметра и с 45 килограма по-тежък, и доближи на сантиметър лицето си до неговото. — Не ми пука за останалите хора. Това е моята племенница! Реджи изръмжа нещо в отговор, а Кай побърза да се намеси, преди нещата да загрубеят. — Ей, момчета! — извика той и издърпа Брад назад. — Успокойте се! Знам, че сте напрегнати, но трябва да се отпуснем. Идеята на Брад беше изкусителна, но дори да се обадеше на полицията или губернаторката, какво можеше да им каже? Че момичетата са някъде из Уайкики? Може би? Кай не знаеше със сигурност. — Няма да се обаждаме — каза той. — Полицията вече прави онова, което трябва. Те имат задължения също като нас. Единственото, което можеше да направи, бе да се надява, че Тереза ще успее навреме да ги намери. Или ще се обадят на Кай, за да му кажат, че са на безопасно място. Ако изобщо знаеха какво е това. Реджи се върна при своя компютър. Кай съпроводи Брад до другия край на помещението, за да може да се успокои. — Брад — каза той, — искам да ти благодаря за онова, което правиш днес за мен. — Имаш късмет, че днес бях свободен. Нямам служители, които да предупреждавам, защото всички имат свободен ден. Кай осъзна какво иска да каже. Офисите на „Недвижими имоти Хопкинс“ се намираха срещу търговския център „Ала Моана“, разположен само на няколкостотин метра от плажа Уайкики. Външно Брад можеше да изглежда безразличен към бизнеса, но Кай знаеше, че за него означава много да управлява компанията, създадена от техния баща. — Съжалявам, въобще не се сетих за „Недвижими имоти Хопкинс“, докато ти не спомена фирмата. Брад сви рамене. — Голяма работа. — Обаче офисът, документите… — каза Кай. Брад се усмихна. — Ако искаш вярвай, но застраховката ми покрива щети от цунами. Кай се вторачи невярващо в брат си. Повечето застраховки не покриваха цунами, освен ако не поискаш специално и разбира се, не платиш прескъпо за допълнителната клауза. Сега бяха станали по-популярни, особено след Азиатското цунами, но въпреки това не се срещаха често. — Ей — каза Брад, — моят голям брат е директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие! Трябваше да получа тази клауза. Кай се усмихна. Ето поне нещо, за което нямаше нужда да се притеснява. — Телефоните звънят без прекъсване — продължи Брад, преглеждайки бележките, които си беше водил. — Кой ли не се обади: „Ню Йорк Таймс“, Си Ен Ен, „Фокс“, Ей Би Си, Ен Би Си. Си Би Ес дори изпрати екип на входната врата. Казах им, че могат да влязат… — Искаш да кажеш, че са тук? — Снимали са някакъв репортаж оттатък плажа Ева и щом чули за предупреждението, веднага тръгнали насам. Искат да вземат интервю от теб. Казах им, че се прекалено зает. — Колкото и да анализираме данните, няма да помогне, ако хората не се отнесат сериозно към ставащото. Реджи, какво мислиш? Реджи кимна неохотно. — Защо не? Все ще е по-добре от телефонно интервю. — Добре. Ще им покажем видеото от остров Джонстън. Може би това ще убеди хората да побързат с евакуацията. Брад, отвори вратата и им кажи, че в сградата може да влязат само репортерът и операторът. Останалите трябва да чакат отвън. Не искам тук да се струпа тълпа. След две минути Брад въведе дребна азиатка в син блейзър, следвана от брадат оператор по джинси и бейзболно кепе с надпис „Детройт Тайгърс“. — Доктор Танака, аз съм Лора Пимало — представи се репортерката и здраво стисна ръката на Кай. Тя кимна към оператора: — Това е Роджър Еймс. Благодаря, че се съгласихте да ни приемете. Зная, че сте много зает. — Да, така е. — Той вдигна пръст. — Единственото ми условие е, когато ви помоля да престанете да снимате, да го направите веднага. Съгласна ли сте? — Разбира се — отговори тя. — Добре. Причината да ви приема е, че евакуацията върви зле. Трябва да мотивираме повече хора да тръгнат. И то бързо. Мисля, че разполагаме с нещо, което ще помогне. — Какво е то? — Можете ли да заснемете кадри от компютърен екран? — Да. Няма да излезе кристалночисто, но ще се вижда. Обаче диаграми и чертежи няма… — Не е диаграма, а видео от остров Джонстън, заснето тази сутрин. Показва как голямо цунами го унищожава. Искам да го излъчите. Тя и Еймс за миг се смаяха, но Пимало не можеше да скрие своето вълнение за големия удар, който щеше да направи с този репортаж. — Само ни кажете на кой монитор ще е, а ние ще се подготвим за снимането. Когато Еймс приготви камерата, Пимало предложи: — Защо просто не пратите кадрите с имейл до студиото? Не че имам нещо против ексклузивен репортаж. — Може ли да ги накарате да излъчат това на живо? — О, точно това планирахме. — При предаване на живо ще трябва да го излъчат. Ако пратя имейл, няма да съм сигурен, че ще го направят веднага. Имейлът може да си стои и да чака някой да го отвори. — Прав сте. Ще се обадя в телевизията да са готови за излъчване на живо. След още минутка камерата беше на позиция и започнаха да предават. Докато течеше видеото от Джонстън, Кай обясняваше какво се случва на екрана. Когато цунамито започна да приближава камерата, Пимало попита водещия по радиовръзката: — Фил, виждаш ли това? Кай не можа да чуе отговора, но нейното прехласване от видяното му подсказа, че ще стигнат до зрителите. Когато екранът на компютъра потъмня, Кай ѝ махна да насочат камерата към него. — Госпожо Пимало, бих искал да направя едно изявление. — Разбира се, доктор Танака. Кадрите бяха невероятни. Кай си помисли, че ще става все по-невероятно. Направо не можеше да повярва, че се готви да каже по националната телевизия нещо, заради което може да изглежда като глупак. След миг колебание видя как Брад и Реджи се споглеждат. И двамата кимнаха в отговор на неизречения от него въпрос и той изпита известна утеха, че го подкрепят. Изкашля се, за да прочисти гърлото си, и започна да говори. — Казвам се Кай Танака и съм директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие край плажа Ева в Хаваи. Преди около 40 минути изпратих предупреждение за цунами, идващо към Хавайските острови. Не мога да изтъкна достатъчно колко е опасно положението. До този момент не сме съобщавали причината за цунамито, защото не разполагахме с данни, за да я потвърдим. Но аз съм загрижен, че евакуацията не напредва достатъчно бързо, затова ще разкрия каква е според нас причината за цунамито. Подозираме, че в 8:41 сутринта по хавайско време астероид е паднал в централната част на Тихия океан. Ако това се окаже вярно, трябва да очакваме катастрофа с невиждани размери на Хавайските острови. Докато говорим, южният край на Големия остров преживява удара от първата вълна. За по-малко от 15 минути тя може да стигне до Кона, а след това до Хило. Петнайсет минути по-късно ще бъде ударен Хонолулу. Единият от телевизорите беше включен на местна станция, която излъчваше предупреждението на Системата за оповестяване на тревога, а на другия вървяха кадри от Уайкики. Никой не показваше кадри от южния край на Хаваи. Телефонът отново започна да звъни и Брад вдигна. — Извинете, доктор Танака — каза Пимало, — но това са фантастични твърдения. Какви доказателства имате, че тази сутрин астероид е паднал в Тихия океан? Това беше най-деликатната част от интервюто. Кай знаеше, че ако се впусне в много подробности, ще изгуби зрителите. Но също така знаеше, че публиката има нужда от нещо, за да повярва в тази налудничава идея. — Имаме много малко време, затова не искам да влизам в подробности, но наистина не разполагаме с преки доказателства… — Знаеш ли кой се обажда? — прекъсна ги Брад. — Гейл Уентуърт от „Текущи изображения на важни събития“. В имейла си имаш осем снимки, които те се готвят да разпратят до информационните агенции. Поредица от кадри, заснети от ЛАНДСАТ 8, на които се вижда голям взрив в централната част на Тихия океан. НАСА потвърждава, че сме били ударени от астероид. 
  26. 
 


 10:48 сутринта 34 минути до идването на вълната Майкъл Пъркинс, 19-годишният доброволец в Гражданския въздушен патрул, се разтревожи, защото никой не слушаше предупреждението, макар да летеше достатъчно ниско, за да го чуват. При един от заходите си каза на каякарите под него да помахат с две ръце, ако го чуват. А те само вдигнаха глави и го изгледаха, когато прелетя над тях. Вдигна прозореца на самолета, закачи микрофона отвън. Сега въпреки шума на двигателя трябваше да чуе съобщението, обаче нищо не се случи. Мамка му! Осъзна, че високоговорителят не работи. През последните 25 минути, докато беше прелитал над брега и смяташе, че предупреждава хората, никой не го беше чувал. Той се свърза с щаба на ГВП, за да каже за проблема и че заради това хората на плажа Уайкики са останали непредупредени. Когато се насочи обратно към летището, за да поправи високоговорителя, му съобщиха, че друг самолет вече е на път за Уайкики, за да поеме неговата задача. 	 
 	 
 Кай отвори мейла си и видя съобщението от Гейл Уентуърт. Към писмото имаше прикачени осем снимки. Операторът на Пимало започна да снима през рамото му, докато той ги отваряше. Кликваше ги в последователността, в която Гейл ги беше подредила. Първата снимка показваше изображение от поглед право надолу към маса облаци, покриваща широка ивица от Тихия океан. Върху бурята се виждаха две едва забележими черти, все едно някой беше драснал с химикалка по снимката. В дясната ѝ долна част се виждаше времеви печат, който сочеше 18:40:00 ч. по Гринуич. Кай посочи числата и обясни: — По Гринуич, което значи десет часа напред от хавайското време. Което ще отговаря на 8:40 сутринта в Хонолулу. На снимката с времеви печат 18:40:30 двете линии бяха изчезнали, а тяхното място бе заела много по-ярка черта и Кай най-сетне разбра какво вижда: следите от астероид, изгарящ в атмосферата. — Не е бил само един метеор — обясни той, — а метеорен дъжд. Реджи посочи ярката опашка, която се виждаше на втората снимка. — Ето този трябва да е предизвикал нашето земетресение. Ако първите два са били твърде малки, сигурно са изгорели още преди да стигнат до водата. — Трябва да са били парчета от същия астероид — подхвърли замислено Кай. — Точно както Шумейкър-Леви — каза Реджи. Когато забеляза озадачените погледи на останалите, той побърза да обясни. — Това е комета, която удари Юпитер през 1994 г. Изглежда и тук се е случило същото, макар първите два къса да са били малки. Сравнително. — Всеки от тях е могъл да унищожи самолет — добави Кай. Реджи кимна. — Да, но третият, онзи, оставил ярката следа на втората снимка, е бил достатъчно голям, за да стигне цял до океанското дъно. Кай дори не можеше да си представи количеството енергия, нужно за да може астероид да се гмурне повече от четири и половина километра до дъното на океана и да предизвика силно земетресение. За момент пръстът му се зарея над мишката. Ужасяваше се от онова, което щеше да види на следващата снимка, но се насили да продължи да ги отваря. На третата снимка линията вече не се виждаше, а на нейно място се беше появила малка ярка точица в центъра на буреносните облаци. С отварянето на всяка от следващите снимки, които според времевия печат бяха правени на промеждутъци от 30 секунди, точката се увеличаваше все повече, докато на последната се виждаше съвсем ясно какъв беше този взрив: удар от астероид, изхвърлил трилион тона свръхнажежени скали и пара в атмосферата. На тази последна снимка Уентуърт беше начертала линия, успоредна на взрива, и под нея беше написала „24 километра“. — Взривът е бил с диаметър 24 километра? — попита Пимало. — Поне облакът с форма на гъба е бил — каза Реджи. Кай трепна при думите „облак с форма на гъба“ — фраза, свързвана навсякъде с пълно разрушение. Беше се надявал сигурността да знае, че става дума за астероид, да му помогне да разбере по-добре положението, но вместо това се чувстваше зашеметен. Подхвърлянето на абстрактни числа, както бяха правили те, докато теоретизираха върху размерите на астероида, вече не беше абстракция. Беше действителност и Кай остана известно време седнал, преработвайки информацията. Гласът на Реджи го измъкна от унеса. — Идва друга вълна! — извика той, докато гледаше данните от дълбоководния буй на Службата за дълбоководна оценка и докладване на цунами. Както и преди, линията се издигаше неумолимо, но този път не спря, докато не достигна 1,3 метра. Брад, който вече знаеше какви са последствията от подобни данни, само възкликна: — Господи! — Какво има? — попита репортерката. — Какво значи това? — Второто цунами — отговори Кай, — ще бъде високо повече от 46 метра. — Второто? — възкликна Пимало. — Доктор Танака, какво искате да кажете? Колко вълни ще има? — Няма начин да се каже със сигурност. Но сега знаем, че идват на промеждутък от 25 минути. — Нямам търпение да говоря с момчетата в Лос Аламос за това — подхвърли Реджи. — Изглежда изчисленията им, че първата вълна след удар с астероид ще бъде най-голяма, не са верни. Човек не може да спори с доказателства като тези. Лора Пимало заслони с длан ухото си, вероятно за да чуе какво ѝ казва продуцентът. После махна на оператора да престане да снима. След секунда се втурна към телевизора и го превключи на Ем Ес Ен Би Си. В момента повтаряха видеото от удара на вълната срещу Ка Лае — най-южната точка на Големия остров, и двамата туристи, погълнати от водите. След това кадърът се смени със снимките от ЛАНДСАТ 8, които току-що бяха видели. След като показаха поредицата снимки, продължиха да ги повтарят в горния десен ъгъл на екрана и превключиха обратно на кадрите от Уайкики. На тях се виждаше как хората се изливат от сгради и тичат по улиците. Някои крещяха, други влачеха смешно количество неща като куфари и електроника. — Май проработи — каза Реджи. — Хората определено бягат. — Не всички — подхвърли Брад. За Кай беше едновременно удивително и тъжно как подобни обстоятелства могат да извадят на показ най-лошото у някои хора, които гледаха на катастрофата като на възможност да се възползват от положението. Малко по-надолу по улицата двама младежи разбиха стъклена витрина и награбиха от магазина неща, които не можеха да се видят на екрана. Полицаят, който насочваше движението, хукна да ги гони и тримата завиха зад ъгъла и изчезнаха от кадър. — Тези неща така и така ще изчезнат след половин час — отбеляза Брад. — Можеше спокойно да ги остави на мира. След това започнаха да показват кадри, снимани от хеликоптер, който се въртеше над Уайкики. Картината се увеличи, за да видят по-ясно булевард „Ала Уай“ в северния край на плажа. Виждаше се как хората се устремяват натам, а после завиват по него в западна посока. — Това са туристи, които не познават града — заключи Реджи. — Струва им се най-прекият път от плажа, но няма мостове над него. Местните знаят това. — Най-близкият мост е на улица „Маккъли“ — каза Кай. — Това може да се окаже километър и половина далече, ако идваш от източния край на канала. В този момент кадърът се смени с този от друг хеликоптер, който летеше над водата пред брега на Уайкики. Камерата се плъзна за панорамна гледка и се видя, че още има хора във водата. Някои бяха в лодки, повечето на сърфове, а други в каяци. — Какво правят тези? — възкликна Кай и усили звука. Тревожен женски глас описваше сцената. — … очевидно са пренебрегнали предупреждението на Гражданския въздушен патрул да се евакуират на сушата. Искам да повторя, че става въпрос за крайно опасно положение и се препоръчва да се отдалечите колкото може по-далеч от крайбрежието. — Тези идиоти не чуват ли сирените? — извика Брад. — Може да са прекалено далеч от брега — каза Реджи. — Затова доброволците на ГВП прелитат над тях. Камерата се спря на сърфист, който мързеливо загребваше обратно към брега. След това тя се плъзна по още двама сърфисти и се спря на група от четирима каякари, които гребяха спокойно успоредно на брега в посока Уайкики. Когато камерата увеличи още изображението, Кай зяпна невярващо пред онова, което виждаше. Имаше чувството, че някой беше издърпал пода изпод краката му и едновременно с това беше забил шило за лед в гърдите му. Залитна назад, все едно кадърът го беше нападнал физически. — Кай! — извика Брад и преди да рухне, го хвана и сложи да седне. През цялото време очите на Кай не се откъсваха от екрана. Лицата на четиримата се виждаха ясно на телевизионния екран. Кай не познаваше момчетата, но веднага разпозна двете момичета с тях. Неговата собствена дъщеря гледаше право към камерата и весело махаше, макар да оставаше по-малко от половин час, преди най-голямото цунами в писаната история да се стовари върху Хаваи. 
  27. 
 


 10:52 сутринта 30 минути до идването на вълната След като беше гребала през целия път до плажа „Сан Суси“, Мия се умори и помоли останалите вече да се връщат. Макар Лани също да усещаше парене в мускулите, можеше да продължава още и още и се разочарова, че Мия толкова бързо се отказа. Бяха 600-700 метра навътре в залива Малама близо до плажа Кухио. Вятърът се беше усилил и спокойната преди малко вода сега подмяташе каяците им вълнообразно. Щеше да им отнеме половин час с тези уморени ръце и скоростта, с която гребяха, за да стигнат до изходната точка на Уайкики. Лани се изненада от броя летателни апарати, които кръжаха във въздуха. Първо един нисколетящ самолет, който прелетя три пъти над тях. След това друг, на който помаха. Сега още един малък самолет летеше към тях. Обаче вниманието ѝ беше отклонено от самолета заради голямата суматоха на Калакауа авеню, което беше дори по-задръстено от обикновено. Хората тичаха в двете посоки. На плажа почти не бяха останали хора. — Мия — подвикна тя и посочи, — какво става там? Двете момчета също погледнаха натам, където сочеше нейният пръст. — Не зная — отговори Мия кратко. Лицето ѝ определено беше станало пепеляво на цвят. — Добре ли си? Мия кимна, но Лани винаги можеше да разпознае морската болест, когато видеше симптомите ѝ. — Да не би днес да има парад? — попита Джейк. — Не съм чувал. Том също поклати удивен глава. — Определено нещо става. От другата страна на залива Малама от марината „Ала Уай“ множество плавателни съдове бързаха да излязат в открито море със скорост, която изглеждаше направо неразумна. Две от лодките май наистина се сблъскаха, но бяха толкова далече, че трудно можеше да се каже със сигурност. Самолетът сега беше много близо и сякаш наистина се носеше към тях. След още няколко секунди ѝ се стори, че чува глас от него. Той зави и започна да кръжи над тях и гласът зазвуча по-ясно. Една дума от казаното не можеше да бъде сбъркана. … за Хаваи има направено предупреждение за цунами. Трябва незабавно да се насочите към сушата и да се евакуирате на по-високи места. Повтарям: за Хаваи има предупреждение за цунами. Това не е учебна тревога. Веднага се връщайте на сушата. Вълната ще стигне до Хаваи след 25 минути. Ако сте чули това предупреждение, вдигнете двете си ръце и помахайте. Четиримата се спогледаха и започнаха трескаво да махат ръце, все още стиснали греблата си. Самолетът поклати криле, после зави към група сърфисти на около 500 метра от тях. — Защо не чухме сирените? — попита Джейк. — Защото сме твърде далече от плажа — отговори Лани. — И вятърът духа натам. — Няма значение защо! — изкрещя Мия. — Да се махаме оттук! — Хайде — извика и Том. — Давайте насам! Лани и момчетата бързо извиха към най-близкия бряг и загребаха здраво. На Мия, която нямаше този опит, ѝ отне повече време да завие. — По-бързо — подкани я Джейк. — Нямаме много време. — Ръцете ме болят! — извика Мия, очевидно объркана от случващото се. — Не мога по-бързо. Тя едва гребеше с половината скорост на останалите. В такъв случай щяха да се изложат на опасност да не се впишат в оставащото време. Том махна на Джейк. — Върни се колкото можеш по-бързо на брега и намери някой да дойде с лодка да ни вземе. — Кого? — попита Джейк. — Твоите родители днес ги няма. — Мама — каза Лани. — Тя работи в „Гранд Хаваян“. Онзи хотел ето там. — И посочи характерните две кули с пешеходния преход между тях. Изглеждаше много далеч, но тя знаеше, че не може да е на повече от километър и половина. — Давай колкото може по-бързо — каза Том. — Ние ще те следваме. Джейк започна яростно да гребе към плажа. След три минути вече беше на няколкостотин метра пред тях. В този момент стресът, люлеенето, липсата на опит се оказаха прекалено много за Мия и тя се наведе над борда и повърна. Докато го правеше, силно измести центъра на тежестта си и преди да свърши, каякът се обърна и я запрати във водата. — Мия! — изпищя Лани. Главата на Мия изскочи над водата и започна да се полюшва, поддържана от спасителната жилетка. Тя изкашля малко солена вода и отново повърна. — Паднах! — изпищя тя. — Паднах! С няколко загребвания Том стигна до нея и изправи каяка. — Сега трябва да те качим обратно в него — каза той. — Обърна се и завика: — Джейк! Джейк! Джейк, който вече беше далече, не чу виковете му от непрекъснато сменящия посоката си бриз и продължи да гребе. — Не го връщай — каза Лани. — Той не трябва да спира. Ако те чуе и се върне, няма да може да доведе помощ. Лани видя, че Том измерва разстоянието с очи. — Да, права си — съгласи се той неохотно и остави Джейк да продължи. Мия, която не беше много по плуването, се доближи кучешката до каяка. Задърпа едно от найлоновите въжета, но силите ѝ бяха толкова изчерпани, че успя да извади само единия си крак от водата. В резултат се свлече обратно и глътна още солена вода. — Няма да успея да се кача — изплака тя. — Не съм достатъчно силна. — Не, силна си — каза Лани, която разбра, че ще изгубят Мия, ако не успее да я успокои. — Достатъчно, за да се качиш отново в каяка. Нали така, Том? Том я изгледа и сви недоверчиво рамене. След това кимна: — Можем да опитаме. Два пъти двамата се опитваха да издърпат Мия на каяка, но неудобното им положение не ги улесняваше в опитите им да ѝ помогнат. И двата пъти тя падаше обратно във водата, преди да успеят да я издърпат дори наполовина. — Няма да стане — отбеляза Том. — Какво да направя? — заплака Мия. — Ами ако я сложим на твоя каяк? — предложи Лани. — Прекалено малък е. Страхувам се, че ще се обърнем. — Моля ви, не ме оставяйте! — изплака Мия. — Не те оставяме — успокои я Лани. — Том ще те тегли. — Тегли? — Да, той е по-силен от мен. Том кимна. — Добра идея! Мия, хвани се за тази каишка. Вържи я за спасителната жилетка. Аз ще те дърпам. — След това се обърна към Лани. — Ти добре ли си? Можеш ли да гребеш? Лани кимна. — Няма да изостана. Да тръгваме. Започнаха да гребат. Джейк вече беше далеч напред. Лани си погледна часовника. Оставаха само 27 минути. Тя загреба по-силно. 
  28. 
 


 10:55 сутринта 27 минути до идването на вълната На Кай му трябваше минута, за да се съвземе. Новинарският репортаж се беше прехвърлил на друга тема, но картината с Лани, която безгрижно гребе, очевидно не осъзнавайки опасността, все още беше пред очите му. Най-накрая замайването му премина, но не и страхът. Той продължаваше да тлее под повърхността, тласкайки го да действа. Скочи на крака, сигурен какво трябва да направи. — Евакуираме се! — извика Кай и подкара всички останали към вратата. — Реджи, колко време ще отнеме да прехвърлим всичко, от което се нуждаем, на лаптоп? — О, пак те изпреварих. Вече качих всичко от мрежата. — Добре, аз ще го взема. — Кой се евакуира? — попита Лора Пимало. — Вие, аз, всички — отговори Кай. — Но нали казахте, че остават 27 минути? — Имаме само 27 минути — обясни Кай, — освен това сме на равен терен. Ще ни отнеме известно време, за да стигнем до по-високи части. Ако бяхме с кола, щяха да са нужни само няколко минути. Но вие вече сте видели задръстванията. Пеша ще ни трябва повече време. Карайте докъдето можете да стигнете с колата. Когато стигнете до задръстване, слезте и продължете пеша. — Звучи сякаш няма да вървим заедно — отбеляза Реджи. — Наистина — отговори Кай и погледна към Брад. — Колко бързо можеш да ни закараш до Уайкики с това чудо? — Брад повдигна вежди, но после кимна. Разбираше какво си е наумил Кай. Само мотоциклетът можеше да ги прекара бързо през задръстванията. — Зависи от улиците, но ти знаеш как карам. Ще стигнем там навреме. Кай беше взел бързо, но в никакъв случай лесно решение да евакуират поста: професионалният му дълг срещу неговата дъщеря. Беше убеден, че той е единственият, който може да я спаси. — Отиваш за Лани на този железен кон? — попита невярващо Реджи. — Това е чисто самоубийство! — Може би. — Но Кай не виждаше никаква друга възможност. — Може да се опитаме да звъннем някому… Кай бързо го отряза. — Не. С тези задръстени телефонни линии ще отнеме половината време само да се свържем с някого, какво остава да ги убедим да я намерят. Няма да рискувам. Реджи кимна примирително. — И аз бих постъпил така. Но какво ще правим с данните за цунамито? Как ще предупредим другите тихоокеански острови? Все още не знаем дали идват още вълни. — Оставям всичко в добри ръце. От сега нататък ти отговаряш за центъра. — Аз? — Реджи поклати глава с широко отворени очи при мисълта за отговорността. Лицето му беше две отсенки по-бледо от преди малко. — Но аз не искам… — Чуй ме. Знам, че те изоставям в труден момент, и съжалявам за това. Но трябва да го направя. — Може би Хари трябва да поеме. Знам, че е на Мауи, но… — Точно затова ти трябва да го направиш. Кой знае какво е положението на Мауи? Може би след първата вълна дори не им работят телефоните. Хайде, Реджи. Знаеш почти толкова, колкото мен, а може би дори повече. Какъв е проблемът? — Не направих правилния избор да изпратим предупреждението за цунами. — Нито пък аз. — Ако не беше ти, едва сега щяхме да пуснем първото предупреждение. Ами ако отново сбъркам? — Ти направи точно това, за което си обучен. Можеше да вземеш и обратното решение. Виж, сигурен съм, че ще се справиш добре. Ако нямах доверие в теб, не бих те оставил да вършиш работата. — Кай не знаеше дали това е истина. Щеше ли да му възложи да го замества, ако не трябваше да си тръгне? Истината обаче беше, че му има доверие, така че другото нямаше значение. — Използвай за база летището „Уилър“, защото все още трябва да разчиташ данните, които ще постъпват. Реджи все още гледаше, все едно е глътнал жива хлебарка, но накрая неохотно кимна. — Добре, шефе. Ще направя всичко възможно. — Винаги можеш да ми звъннеш. Ти тръгни с госпожа Пимало. Виж, така или иначе в един момент трябва да предадем контрола на Палмър. Може и сега да го направим. Дръж връзка с тях и ми се обаждай, когато получиш нови данни. Имаш ми номера. Предупредителният център за цунами в Палмър, Аляска, който обслужваше Аляска, Британска Колумбия и Западното крайбрежие, щеше да продължи да получава същите данни като тях. Сигурно вече бяха предупредили Западното крайбрежие на САЩ за опасността, въпреки че размерите на вълните щяха да бъдат смалени с фактор 10, когато стигнат чак до Калифорния. Там поне щяха да разполагат с часове след предупреждението, от които Хаваи беше лишен. — Не трябва ли да проведем прехвърлянето, преди да тръгнем? — попита Реджи. — Нямаме достатъчно време — възрази Кай. — Ще звънна по пътя на Палмър и ще обясня, че сега ти си шефът. Хайде, да вървим! Петимата излязоха забързани от ПЦЦТК. Билбо вече беше възбуден от цялата бъркотия и залая, докато ги следваше. На вратата Кай се спря да хвърли последен поглед на оперативното помещение, защото знаеше, че никога повече няма да го види. — Хайде, шефе — подкани го Реджи, — поне ще имаме възможност да построим другия център на по-безопасно място. Пимало и нейният оператор хукнаха към своя пикап. Реджи им подвикна: — Почакайте секунда! — И спринтира към своята къща. Кай предположи, че иска да спаси някои спомени. Никой не можеше да го обвини за това. Кай също се втурна към къщата си. Билбо го последва с весел лай. Когато Кай стигна до входната врата, не знаеше какво прави. Не мислеше ясно. Знаеше единствено, че трябва да вземе нещо. Не можеше да остави всичко от семейния си живот да изчезне. Отвори рязко вратата, втурна се вътре и спря, прехвърляйки наум всички неща, които можеше и не можеше да вземе със себе си. Не му хрумна за електрониката, компютрите, скъпоценностите и други ценни материални предмети. Не това бяха нещата, които искаше. В този миг знаеше, че може да избере само един или два предмета, които да вземе със себе си. Разбира се, че имаха сувенири от местата, където бяха ходили на почивка. Или ценните антикварни предмети, предавани в семействата на Рейчъл и Кай от поколение на поколение, медалите на баща му от Виетнамската война, сребърният сервиз, който майката на Рейчъл ѝ беше дала, и етруската ваза, която бяха купили при една гаражна разпродажба и по-късно се оказа, че струва хиляди долари, старата колекция на Кай от бейзболни картички — всички тези неща имаха значение и бяха важни за него. Но всяко поотделно и всички заедно бяха твърде големи и неудобни за носене. Единствените неща, които смяташе за наистина незаменими, бяха снимките, документиращи техния живот. Старите снимки на неговите родители, когато са били млади и влюбени. Снимките на семейството на Рейчъл отпреди години. От тяхната сватба и бебешките снимки на Лани. От чудесните почивки. Точно тогава Кай разбра какво е наистина важно за него. От всички неща в къщата, навяващи спомени, искаше да запази единствено снимките. За нещастие те имаха цели кашони със снимки. Нямаше начин да вземе всички. Кай се втурна към тях и извади един от техните семейни албуми — онзи, който най-често разглеждаха. Изгледа с копнеж останалите и почувства как преглъща сълзите си, защото няма да може да ги отнесе. Кай забърза обратно към вратата, но се закова на място, когато видя снимките, които бяха закачили на стената близо до кухнята. Едната беше сватбена снимка 20x25 см на двамата с Рейчъл. В обшитата си с мъниста бяла рокля Рейчъл изглеждаше много красива и двамата сияеха от щастие. Тя винаги му напомняше за първите им дни заедно: как се запознаха в книжарницата на Вашингтонския университет, докато чакаха на опашка да продадат старите си учебници. Първата им среща в един комедиен клуб. Неловкото предложение по време на пътуване за Деня на благодарността да видят нейните родители и как Кай я беше помолил да се омъжи за него в самолета, защото нямаше търпение да изчака до вечерята на свещи, която беше планирал. Другата беше непринудена снимка на трима им с Лани по време на излет до „Дисниленд“. Дъщеря им се роди малко повече от година след тяхната женитба и усложненията по време на раждането попречиха на Рейчъл да има повече деца. Но тази новина не ги обезкуражи. Напротив, направи ги дори по-сплотено семейство. Щом Кай и Рейчъл свършиха магистратурите си и започнаха да печелят, най-голямото им удоволствие беше да пътешестват тримата заедно като семейство. Като много хора и те обичаха да ходят в „Дисниленд“. Снимката показваше и тримата с миши уши, умиращи от смях и непринудено пренебрегващи фотоапарата. Приличаше на една от онези снимки, които човек вижда по стените на фотографските ателиета. Не беше режисирана. На нея просто се виждаше колко добре си прекарваха като семейство. Кай свали двете снимки от стената и разби стъклата им в плота на масата. Измъкна снимките от рамките, които пусна на земята, и ги пъхна в албума. Последното нещо, което грабна, беше поводът на Билбо. — Ела, приятелю. — Кучето замаха с опашка, докато го приближаваше, а той закачи повода за нашийника и го потупа по гърба. Кай за последен път се огледа и тогава чу, че Брад вече го вика. — Кай, трябва да тръгваме. Веднага! Кай спринтира към пикапа и мотоциклета, чиито двигатели вече работеха на празни обороти пред сградата на ПЦЦТК. Реджи се върна едновременно с него. Онова, което носеше, изненада Кай. — Щом ще се возиш с Брад, това ще ти потрябва — каза той и подаде на началника си мотоциклетна каска. — Аз вече не я ползвам често. Дано не ти е голяма. — Ами твоите неща? — попита Кай и си представи чисто новата кухня на колегата си, която скоро щеше да бъде пометена. — Няма ли нещо, което искаш да вземеш? — Не. Това са само вещи. Ще си купя други. О, взех ти и някои други неща. Той пъхна в ръцете на Кай пазарска чанта и парче недълъг кабел. Кай беше изумен, че пред лицето на тази катастрофа Реджи мисли как да му помогне. Никога досега не беше осъзнавал колко внимателен е неговият колега. — Това е непромокаемата ми чанта за каяк. С нея лесно ще носиш нещата си. А това е слушалка за мобилния ти телефон. Пасва под каската, така че ще можеш да говориш, докато си на мотора. — Реджи, благодаря ти. Това означава много за мен. — Ей, давам ти тези неща само назаем и си ги искам обратно. — Можеш ли да направиш още нещо за мен? — попита Кай и му подаде повода. — Да взема Билбо? — Няма да се събере на мотора. — Никакъв проблем. Ако новинарите ме ядосат, ще го насъскам срещу тях. — В този момент Билбо лизна ръката на Реджи, сякаш за да му покаже колко всъщност е опасен. — Пази се — каза накрая Кай и го прегърна. В началото Реджи сякаш се изненада, но после отговори на прегръдката. — Ти също. Ще се видим след няколко часа — каза уверено той, сякаш не искаше да повярва, че Кай може да е в опасност. Реджи протегна ръка на Брад. — Нали не се сърдиш? Без да се колебае, Брад стисна огромната му лапа. — Искам да знаеш, че не се дърля често с бивши футболисти с живо тегло 135 килограма. — Ясно. Вървете да я намерите. — Реджи се качи в новинарския пикап с Билбо и те потеглиха към вратата в оградата. Кай пусна фотоалбума в непромокаемата торба и я преметна през рамо. Пъхна жака на слушалката в телефона си и сложи каската. Беше му поне с три размера по-голяма, но стегна ремъка докрай, за да не може много да се люшка. Брад скочи на мотоциклета и даде газ. Кай внимателно прехвърли крак през малката кожена подложка, която минаваше за задната седалка. — Къде да си сложа краката? — попита той. — Човече, никога ли не си се качвал на мотоциклет? — И сега нямаше да го направя, ако случаят не беше извънреден. — Сложи крака на стъпенките и ме прегърни през кръста. — Кажи ми, ако не можеш да дишаш. — Не се притеснявай, но трябва да карам доста лудешки, за да стигнем там навреме. Всъщност къде отиваме? Трябва ни лодка, ако искаме да излезем в залива, а моята е в гаража ми. — Знам. Карай към „Гранд Хаваян“. Ще ти обясня всичко по пътя. — С този вятър няма да можем много да разговаряме. Щом стигнем там, ще ми обясниш. Дръж се здраво. Ако паднеш, ще се върна да те взема. Кай не оцени високо чувството за хумор на брат си. Той никога не се беше качвал на мотоциклет и не искаше да го прави. Но решимостта му да намери дъщеря си беше по-силна от ужаса да седи на голо желязо, летящо със 140 конски сили. Дори да се блъснеха в „Мини“, харлито щеше да е потърпевшата страна. После се изненада колко бързо преодоля страха си. Не можеха да се свържат с Тереза, за да ѝ кажат къде са момичетата. Рейчъл беше заета в хотела с евакуацията на гостите. А полицията отговаряше за най-голямата масова евакуация в историята. Всичко зависеше от него и Брад. Когато Брад даде газ и моторът се стрелна напред, Кай се вкопчи в него като лоза в дъб, стиснал мобилния телефон в едната си ръка. Гравитационните сили бяха ужасни, но Кай се изненада, че не изпитва усещането, че ще падне от мотора. Да, чувстваше, че ще повърне, но това поне беше нещо, което можеше да контролира. Всеки друг път щеше да се чувства неловко, притискайки се толкова плътно в Брад, но сега не му пукаше и просто се съсредоточи върху задачата пред тях. Неохотно освободи дясната си ръка и опипа за клавиатурата на телефона, докато в същото време излетяха от портата на улица „Уивър“, като основната им посока беше Н1. Улицата беше претъпкана с коли, но движението беше постоянно, макар и не бързо. След няколко секунди настигнаха новинарската камионетка и я отминаха, все едно беше спряла на място. Кай натисна бутона за бързо избиране на Предупредителния център за цунами в Палмър, Аляска, който отговаряше за Западното крайбрежие и самата Аляска. Чу единствено сигнала за липса на достъп. Както очакваше, телефонните линии бяха претоварени, защото хората се обаждаха на близки и познати заради идващото цунами. Пътят зави в северна посока и те се натъкнаха на още трафик, който се движеше с не повече от 10-15 километра в час. Брад качи мотоциклета на банкета и подкара лудешки напред само на сантиметри от колите вляво от тях. От време на време улучваха по някоя купчинка пясък или дупка и Кай усещаше как мотоциклетът леко поднася. Надникна през рамото на Брад. Стрелката на скоростомера се колебаеше около отметката за 100 километра в час. Продължи да набира номера на центъра. След още седем опита най-накрая чу сигнал свободно. Още при първото позвъняване директорът Франк Манети отговори. Вероятно на екрана на телефона му се беше изписало името на Кай, защото нямаше нужда да се представя — Манети пръв заговори: — Кай, ти ли си? Макар и с каска, шумът на вятъра оглушаваше Кай, но все пак успяваше да чува добре гласа на Манети в слушалката. Затова благодари безмълвно на Реджи. — Да, аз съм. — Какъв е този шум? Едва те чувам. — Това е от вятъра. Получи ли последните данни от дълбоководния буй? — Какво? — Дълбоководният буй! — извика Кай. — Да. Към вас идва чудовищна вълна. Кай трябваше да съобщи на Манети, че е евакуирал ПЦЦТК и че сега той, Манети, отговаря за единствения действащ предупредителен център. Не само това, но Хавайската гражданска защита нямаше да получава нови предупреждения, докато Палмър не поеме щафетата. Кай не беше отделил време да звънне на Брайън Ренфро, преди да се евакуират, за да му каже, че с тях няма да има повече връзка. — Франк, чуй ме. Сега трябва да поемеш работата. — Повтори. Не те разбрах. Кай завика с все сили: — Казах, че трябва да… Напредваха много добре по банкета, но на някого в един „Форд Експлорър“ му хрумна същата идея. Той не погледна и не видя мотоциклета, който идваше отзад, а кривна и изскочи на банкета точно в момента, когато минаваха край него. Брад легна надясно и закачи бордюра, почти изгубвайки контрол. Разминаха се на сантиметри с форда, но резкият завой изненада Кай и в желанието си да се хване за своя брат, за да не падне, изпусна телефона. Той изтрака, когато падна, след това се удари в бордюра и се разпиля на късове. — Мамка му! — извика Кай. — Какво? — попита Брад през рамо. — Добре ли си? — Да, но изпуснах телефона си. — Аз също имам. Искаш ли да спра, за да можеш да го вземеш? — И той започна да намалява. Телефонът на Брад беше почти напълно безполезен за Кай, защото не знаеше номера на нито един от колегите си. Нито на Предупредителния център в Палмър, нито на Хавайската гражданска защита, нито дори този на Реджи. Всички бяха в списъка с контакти на телефона, който се беше разбил. Единствената друга възможност беше да се върнат и да намерят пикапа на телевизията, за да каже на Реджи, че не е успял да завърши прехвърлянето. Може би щеше да мине час, преди Реджи да успее да стигне в „Уилър“ и да се свърже с всички — това беше критично време, през което допълнителната информация от дълбоководния буй нямаше да стига до ХГЗ и до другите тихоокеански нации. Ала обърнеха ли сега, щяха да добавят поне десет минути към своето пътуване до Уайкики и никога нямаше да успеят да стигнат навреме там. Кай почувства как Брад премина на по-ниска предавка и мотоциклетът забави своя ход. — Не! — извика той. — Нямаме време. Продължавай! Брад даде газ и скоро отново летяха с над 100 километра в час. Наближиха кръстовище, където един полицай регулираше движението. Беше спрял движението от улица „Уивър“, за да може да преминат колите от другата страна. Друг полицай стоеше до патрулката им и помагаше в регулирането на движението. Той махна на Брад и Кай да спрат и гумите изсвириха в протест, когато се заковаха. — Ей, какви ги вършите? — попита полицаят. — Трябва да стигнем веднага до Уайкики! — извика Кай, без да сваля каската. — В момента всички трябва да стигнат някъде. Слезте от банкета. Така ще убиете някого. Кай сниши глас, така че само Брад да го чува. — Нямаме време. Давай! — Мислех си, че никога няма да доживея това — подхвърли Брад. — Брат ми закононарушителят! Брад махна на полицая и се стрелна през една пролука в насрещното движение. Кай се обърна, за да провери дали полицаят няма да ги подгони. Той наистина пристъпи към колата си, но после спря и махна ръце след тях с възмущение. Слава богу, имаше твърде много работа, за да го е грижа за тях. След още минута бяха стигнали до рампата за влизане в магистрала Н1. Тя беше задръстена от коли и автобуси. Все пак имаше достатъчно място, за да се промъкне мотоциклет по банкета, а този път вече се носеха с близо 130 километра в час. 
  29. 
 


 11:06 сутринта 16 минути до идването на вълната След като изскочи от магазина за дрехи, където беше видяла как цунамито поглъща туристите на Големия остров, Тереза се върна на мястото, където беше оставила плажната торба с бележката. За нейно удивление чантата още беше там, но нямаше никаква следа от момичетата. Първата ѝ мисъл беше да намери друг телефон, за да се обади някому за помощ. Но без списъка с контакти в безжизнения ѝ мобилен, тя не можеше да се обади на когото и да било. Домашните телефони щяха да са безполезни, а номерата на мобилните не бяха вписани в хартиените указатели, които лежаха в телефонните будки. Когато най-сетне успя да убеди един минаващ турист да ѝ услужи с телефона си, позвъняването на справки беше неуспешно, както и опитите да се свърже с „Гранд Хаваян“. Нямаше как да се свърже с някого от своите познати. Тереза се опита да си осигури помощта на един полицай, който помагаше в евакуацията, но той беше толкова зает, че единствено се опита да я убеди, че децата ѝ сами са успели да се доберат до безопасно място. Уверенията му обаче бяха кухи и тя продължи сама да търси, викайки имената им и показвайки снимката на Мия на всеки, който мине. По това време евакуацията беше достигнала своя връх. Хора ходеха и тичаха във всички посоки. Някои бяха спокойни, други плачеха или крещяха. Много бяха семействата, чиито деца изпитваха трудности да вървят с родителите си. Тереза не беше имала време да се осведоми за новостите около цунамито, но онова, което хората бяха видели по телевизията, очевидно ги пришпорваше бързо да се евакуират. Когато се опитваше да спре минувачи, за да им покаже снимката на Мия, повечето хора я отблъсваха настрана, потопени в собствените си проблеми. А от онези, които отделяха секунди, за да погледнат снимката, никой не разпозна дъщеря ѝ. През главата на Тереза минаваха безброй възможности къде биха могли да отидат Мия и Лани. Най-вероятното обяснение беше, че са в някой от хотелите или жилищните сгради, които се издигаха покрай плажа, незнаещи за масовата паника или просто пренебрегвайки опасността. Или се бяха качили в нечия кола, за да се повозят. Тереза не смяташе, че Мия би могла да направи нещо подобно, но заради състоянието си на ужас вече нищо не можеше да изключи. Ако момичетата бяха в кола или хотелска стая, тя никога нямаше да ги намери навреме. Единствената ѝ надежда беше, че те ще осъзнаят какво става и ще се върнат да я намерят. Диренето ѝ я заведе обратно в източния край на плажа Уайкики, където се спря на ъгъла на „Охуа“ и „Калакауа“. Обедното слънце прежуряше, без облаците да му пречат, но океанският бриз държеше температурата около приятните 26 градуса. Въпреки това по ръцете и челото на Тереза проблясваха капчици пот, които бяха повече резултат на нейното безпокойство, отколкото на климата. Тя огледа двете преки между нея и застроената част на Уайкики, откъдето започваше паркът „Капиолани“. — Мия! — извика. — Лани! Няколко глави се обърнаха, но никоя не беше на нейната дъщеря. Точно се готвеше да се обърне и тръгне в другата посока, когато приглушено ридание привлече нейното внимание. В една ниша се беше свило момченце на не повече от шест. Притиснато към стената, по лицето му се стичаха сълзи, а вятърът си играеше с русите му коси. Хората, които бързаха наоколо, бяха толкова погълнати в своето бягство, че никой не му обръщаше внимание. Ако Тереза не се беше спряла там, вероятно и тя нямаше да го забележи. Тя клекна пред момчето, забравяйки за минутка своите изгубени деца. — Ей, детенце, изгуби ли се? То кимна мрачно между две ридания. — Как се казваш? — Дейвид. — Здрасти, Дейвид. Аз съм Тереза. Той я изгледа със съмнение, все едно ѝ беше казал твърде много. — Мама казва, че не бива да разговарям с непознати. — Да, Дейвид, обикновено това е добър съвет. Къде е майка ти? Той замълча. Тереза видя, че не е сигурен дали да ѝ се довери. — Дейвид, аз съм лекар, а лекарите помагат на хората, нали така? И аз искам да ти помогна да намериш мама. — Не приличате на лекар. — А как изглеждат лекарите? — Като моя лекар, доктор Рейбърн. Той е стар и има смешен нос. Тереза се усмихна. — Кълна се, че съм лекар. Хайде, нека ти покажа. — Тя извади своя лекарски бадж от портфейла. Това се оказа достатъчно за Дейвид и информацията започна да блика от него. — Ние сме от Калифорния и чухме за цунамито, затова заедно с други хора побягнахме от хотела. Случайно се пуснах от ръката на мама и не можах да видя нито нея, нито татко, затова тръгнах след другите хора, но нея я нямаше там. Затова се обърнах и опитах да се върна, но се изгубих и сега не знам къде е тя. Последните думи предизвикаха друг изблик на сълзи и Тереза го прегърна. — Дейвид, ще я намерим. Знаеш ли името на хотела ви? — „Хана“. — Хотел „Хана“? — Той е розов. — Хотелът ви е розов? Той кимна. Тъй като това беше първото идване на Тереза в Хонолулу, тя нямаше представа къде е хотел „Хана“. Погледна и двете посоки по Калакауа авеню, но не видя розова сграда на първа линия. — Хотелът ви на плажа ли е? — попита тя, за да се увери, че не го е пропуснала при огледа. Дейвид поклати глава. — За да стигнем до плажа, трябваше да вървим надолу по една улица. След като бяха на Охуа авеню, Тереза реши, че улицата е не по-лоша от всяка друга. Тя поведе Дейвид за ръка, бързайки да се отдалечат от плажа, като следват другите евакуиращи се. — Кажи ми, ако видиш вашия хотел — каза тя на детето. Момчето се тътреше до Тереза, като от време на време се скриваше зад гърба ѝ, за да се махне от пътя на друг бягащ турист. Тя попита неколцина минувачи дали знаят къде е хотел „Хана“, но никой не можа да ѝ каже. Забеляза от другата страна на улицата телефонна будка и свърна към нея. — Хотелът още не се вижда — обади се Дейвид. — Знам. Ще се опитаме да научим адреса. Тереза се опитваше да не мисли какво ще се случи, ако не успее да намери родителите на Дейвид. Със сигурност не можеше да изостави момченцето, но неговата беда ѝ пречеше да търси Мия. Указателят „Жълти страници“ висеше от долната страна на плотчето в кабината. Тя прегледа страниците с буквата „х“ и най-накрая стигна до мястото, където трябваше да е вписан хотел „Хана“. Но нямаше такъв. — Дейвид, сигурен ли си, че се казва хотел „Хана“? Момчето смръщи лице в усилие да си спомни. — Да, сигурен съм. Частта с хотелите в „Жълтите страници“ беше дебела, но Тереза не смяташе, че момчето си е измислило името, затова започна да рови. Когато стигна до „у“, го намери. „Уайкики Хана“ на Коа авеню. На гръбчето на предната корица на справочника имаше карта на район Уайкики. Коа авеню не се пресичаше с „Охуа“ и ако беше продължила в тази посока, щеше да го подмине. Тя поведе Дейвид обратно към „Калакауа“ и мина в тръс двете преки до улицата, която трябваше да се пресича с „Коа“. И след минута зърна розовата фасада на „Уайкики Хана“. От хотела все още излизаха закъснели туристи. Тя влезе във фоайето и преди още да успее да запита момчето как се казва майка му, една жена изпищя „Дейвид!“ и го сграбчи в прегръдките си, плачейки от радост. Обърна се към Тереза и впи ръка в рамото ѝ. — Благодаря, че го доведохте. Не зная какво се случи. В един миг беше до мен, после изчезна. — Няма защо. А сега трябва да бягате оттук. — Но мъжът ми! Той излезе да търси Дейвид. Не зная къде е! — Съжалявам, но… — Как бих могла да го намеря? Тереза видя отчаянието на жената от това, че не може да намери своя излязъл съпруг, и осъзна, че нейното търсене на двете момичета също е безплодно. Нямаше да открие Мия и Лани, като тича по улиците. Трябваше да отиде там, където те биха отишли. — Как ще намеря съпруга си? — повтори разтревожената жена. — Съжалявам — отговори Тереза, — но не знам. После погледна за последно малкото момче, което беше събрала с майка му, и се втурна към „Гранд Хаваян“. 
  30. 
 


 11:10 сутринта 12 минути до идването на вълната Фоайето на „Гранд Хаваян“ кипеше от уплашени и объркани туристи. Двойка от Ню Йорк спореше с човек от персонала, настоявайки да свалят багажа им от стаята. Когато служителят им каза, че никой от хотелските носачи няма време за тях, те взеха да капризничат и поискаха да получат писмено уверение, че ще им върнат парите за престоя в хотела. Рейчъл лично им каза сами да свалят проклетия си багаж и да си вървят, и повече да не досаждат на служителите на хотела. Повечето от хората ѝ бяха заети да тичат от стая в стая и да чукат по вратите, за да се уверят, че никой не е останал. Почти бяха свършили. Оставаха само най-високите етажи, но Рейчъл знаеше, че времето изтича. За щастие това бяха етажите с апартаменти, така че нямаше много врати за обхождане. Преводачът за руската група туристи така и не се появи. Рейчъл се опита да обясни на руснаците, че трябва да се евакуират, но когато ги изведе навън от хотела, те стоически останаха на място, сякаш очакваха отнякъде допълнителни указания. Гледаха как Рейчъл помага на някои от инвалидизираните ветерани да се качват в автобусите, които беше успяла да извика спешно. Но от нужните ѝ машини бяха дошли само половината. Когато осъзна тази липса, тя се опита да сортира хората така, че тези с най-голяма степен на инвалидност да заминат първи. Много от ветераните можеха да ходят доста добре и тя ги изпрати с другите хора, които сега вървяха нагоре по Калакауа авеню. При нея останаха 75 ветерани и техните съпруги, които трябваше по някакъв начин да бъдат евакуирани. Боб Латийн, председателят на конференцията, беше един от тях. — Госпожо Танака — попита той, — кога ще дойде следващият автобус? — Работим по въпроса, господин Латийн. — Обаче казаха, че имаме само малко повече от десет минути да се евакуираме. А тук има доста уплашени хора. Рейчъл използва своя най-успокоителен тон, но въпреки усилията ѝ някои нотки на сприхавост проникваха в него. — Господин Латийн, осъзнавам го и правим всичко, което можем. Видя главния портиер Макс Уолш, чийто ушит по поръчка сив костюм и пригладена назад коса изглеждаха въпреки хаоса както винаги безупречни. Той дори не беше посмял да разхлаби вратовръзката си. За разлика от неговия костюмът на Рейчъл вече беше измачкан, а под мишниците на сакото ѝ се виждаха малки петна от пот. — Извинете — каза Рейчъл на Латийн, — веднага се връщам. Въпреки възраженията му тя го остави и дръпна Макс в една тиха ниша. — Какво става с шатъла на хотела до летището? — попита тя. — Току-що проверих. Още е на международното летище „Хонолулу“. Останал е там след издаването на първото предупреждение. — Може да ги качим в нашите собствени коли? — Нямаме достатъчно шофьори, а и няма да стигнем далече при тези задръствания. — Някаква идея? — Да — отговори Макс. — Мисля, че трябва да се махаме оттук. — Не говориш сериозно. — Рейчъл, какво друго можем да направим? Вече бяха видели множество изоставени от собствениците си коли, които превръщаха осеяните от автомобили и зарязани вещи пътища в хаос. Това беше една от причините последният автобус да замине преди 20 минути. Останалите просто не можеха да стигнат до хотела, а един от заминалите дори се върна, защото се наложило по пътя да отмества зарязаните коли, за да може да мине. Гостите продължаваха да извират от хотела, но всички, които поне не подтичваха, нямаше да успеят да стигнат до по-висок терен навреме, след като първата вълна на места можеше да навлезе повече от километър и половина навътре в сушата. — Трябва да ми помогнеш да качим тези гости на последния етаж. Макс направо зина. — Какво? Нали каза, че сградата не е безопасна, защото може да рухне? — По-тихо! — каза Рейчъл. — Погледни тези хора. — Много от останалите във фоайето ветерани бяха с патерици, проходилки и в инвалидни колички. Някои бяха с жените си, защото те бяха отказали да оставят своите съпрузи. — Няма да стигнат до канала „Ала Уай“, преди вълната да удари, да не говорим на безопасно разстояние. — Ще има повече от една вълна. По телевизията казаха, че се движели на промеждутъци от по 25 минути. Това време е недостатъчно човек да се измъкне на безопасно място преди да дойде следващата вълна, нали? — Не знам — отговори Рейчъл, която пропусна да спомене, че Кай ѝ беше казал същото. — Остават само десет минути. Ако не направим нещо, те ще останат тук във фоайето, когато вълната дойде. Уоки-токито на Рейчъл изпиука. Обаждаше се Ейдриън Мендъл, един от служителите на рецепцията, когото беше изпратила да предупреждава гостите, които още бяха в стаите си. — Рейчъл, приключихме с претърсването на хотела. Всички по стаите бяха предупредени. — Всички ли се евакуираха? — Не. В 12 стаи гостите казаха, че искат да си останат там. — По дяволите! Не можа ли да ги накараш да си тръгнат? — По някаква причина смятат, че ще са в по-голяма безопасност в стаите. Искаш ли да опитам отново? — Не, не можем да ги накараме да напуснат. Направи достатъчно. Искам да събереш всички тук долу и веднага да напуснете хотела. Имам предвид да тичате. Няма много време. — Ами ти? — попита Ейдриън, а учестеното му дишане ясно се чу в уоки-токито, докато тичаше обратно към асансьорите. — Имаме група хора, които не могат да се евакуират. Ще ги качим на последния етаж. — Ще помогнем. — Благодаря, но имам нужда от теб да изведеш всички на безопасно място, защото могат да се изгубят. Няколко мига по-късно вратите на асансьора се отвориха и от него излязоха Ейдриън и още двама служители. Двама дотичаха от асансьорите в другата кула. — Ще остана да помогна — обяви Ейдриън. — Мелиса може да изведе останалите. Рейчъл се усмихна. — Добре. Тогава ти и Макс започнете да качвате ветераните в „Звездна светлина“. — Това беше ресторантът на последния етаж на кулата „Моана“. — Всички? — попита Макс. — Това ще отнеме много време, ако използваме само експресния асансьор. Ами кулата „Акамаи“? — Не, предпочитам да сме на едно място. Разделете ги между вас и служебните асансьори. Те са по-бързи и по-големи. Няма да ти трябват повече от пет минути да качиш всички до ресторанта. — След това какво? Какво ще стане, когато дойде следващата вълна? — Нали ти казах, че не знам — озъби се Рейчъл, раздразнена от мърморенето му. — Ще се оправяме с това, когато му дойде времето. Единственото, което знам със сигурност, е, че няма да се спасят, ако тръгнат пеша. — Откъде знаеш? Как може да си сигурна? — Защото когато съпругът ми казва, че вълната ще бъде висока 24 метра, му вярвам. А дори да не е толкова висока, пак няма навреме да стигнат до безопасно място. А сега просто се залавяй за работа. Макс започна неохотно да събира гостите. Рейчъл погледна навън и видя руснаците още да се въртят пред хотела. Мелиса Кларк, която беше слязла с Ейдриън, напразно се опитваше да отговори на въпросите, които ѝ задаваха няколко съпруги на ветерани. — Мелиса — повика тя касиерката, — ела с мен. Имам нужда от твоята помощ. Един от руснаците, очевидно ръководителят на групата, започна да лае на руски срещу Рейчъл и диво да ръкомаха. Тя вдигна ръце, за да го успокои. Щеше да е безполезно да разговаря с тях. Опита с единствената дума, която смяташе, че ще разберат. — Цунами, цунами! Те я гледаха с безизразни лица. Тя започна да наподобява с ръка стоварваща се вълна и накрая извика буууум! Тогава една дребничка рускиня в задната част на групата с тъничко гласче повтори: — Цунами! Рейчъл се възползва от това и повтори думата. Малката рускиня заговори бързо на останалите си сънародници, често използвайки думата цунами. След малко цялата група разбра, че е в опасност, и наобиколи Рейчъл, кряскайки панически. Рейчъл им посочи Мелиса, която ги подкани с жест да я последват. Слава богу, това ги успокои и те послушно тръгнаха след нея. — Късмет — каза Рейчъл. — Мелиса? Тя се обърна и видя сериозното лице на Рейчъл. — Тичай! * * *



 Лани спря да гребе, отдели секунда, за да вдигне глава, и видя как Джейк достига брега далеч пред нея. Той се претърколи от каяка и разпръска водата в плиткото преди брега. За миг падна на пясъка и Лани се уплаши, че е прекалено изтощен, за да продължи. Но той бързо скочи на крака и затича към „Гранд Хаваян“, а каякът му се люшкаше върху прибойните вълни пред брега. — Мия, дръж се! Джейк стигна до сушата. Сега тича към хотела за помощ! Мия можа само да изломоти нещо в отговор. Вълната от загребването на Том непрекъснато заливаше лицето ѝ и тя от време на време повръщаше солена вода. Но благодарение на здраво вързания за спасителната ѝ жилетка ремък, нямаше опасност да потъне. — Как успя Джейк да стигне толкова бързо? — попита Том, пуфтейки от усилията. Тегленето на Мия изискваше от него да полага двойно повече усилия. — Какво? Тегленето на Мия те забавя. — Не, това не обяснява всичко. Вярно, той трябваше да стигне преди нас, но не толкова бързо. Струва ми се, че ние стоим на едно място. Лани погледна към мястото, където Джейк беше излязъл на брега. Досега изглеждаше сякаш точно пред тях. Сега обаче осъзна, че е под ъгъл спрямо тях, и разбра какво не е наред. — Намираме се във въртоп. Затова не напредваме. — Въртоп? Тук? — Може и да не е много силен, но достатъчно, за да ни пречи да продължим напред. — Откъде знаеш? — Аз доста сърфирам с буги борда и веднъж налетях на въртоп. Трябва да гребем успоредно на брега, за да се измъкнем от него. Загребаха в западна посока и след минутка Лани усети промяна в течението. — Мисля, че се измъкнахме. — Слава богу — отговори Том. — Остават ни по-малко от 10 минути. Тя насили уморените си ръце да загребват колкото може по-здраво. Не искаше да казва каквото и да било, което може да ги обезкуражи, но като виждаше колко далеч са все още от брега, десет минути не ѝ се струваха достатъчни, за да стигнат дотам. 
  31. 
 


 11:12 сутринта 10 минути до идването на вълната Когато Брад и Кай стигнаха до изхода за Уайкики, пътищата бяха задръстени, на всички ленти колите се движеха в посока към планините. Макар да използваха банкета, те затънаха в трафика, докато се приближаваха към центъра на Хонолулу. Кай забеляза с изненада, че те не бяха единствените, тръгнали за Уайкики. Другите бяха заблудени хора, които възнамеряваха да спасяват собствеността си, оставена по време на еднодневната им екскурзия. Други се връщаха, за да вземат от хотелските стаи багаж или пари. Имаше и такива, връщащи се по работните си места, за да спасяват материали, които смятаха за жизненоважни. Мъжът с лексуса, когото бе видял по телевизията, не беше единственият поел към марината, за да спасява плавателен съд, който не искаше да бъде разрушен. Мисълта как тези хора крещящо погазват предупреждението, направо смая Кай. Голяма част от тях нямаше да доживеят до края на деня. Трафикът, идващ от крайбрежието, не помръдваше. Стотици изоставени коли бяха осеяли пътя от едната страна, но Кай видя и доста автомобили, пълни с хора, които отчаяно се опитваха да напредват въпреки задръстването. Четиричленно семейство в джип, натъпкан с багаж и други джунджурии. Сама жена в малка „Тойота“, а двете ѝ бордър колита скачаха насам-натам зад затворените прозорци. Сбръчкано хипи в бус на водолазен магазин, украсен с надписи „Проучвай рифовете с Дейв Кингс на «Лемън» авеню“. Шофьорът на камион за „Кока-Кола“, който крещеше в микрофона на радиостанцията. На Кай му се прииска да спре всеки от тях и да му каже да слезе от колата, но знаеше, че няма да има полза дори да има време за това. Тълпи от хора се движеха пеша и Брад трябваше да намали, за да не блъсне някого. Повечето от тях спокойно, но енергично вървяха отстрани на пътя или по тротоара. Но една част от стадото крещеше и тичаше или се щураше в паника. В това сякаш нямаше никаква схема. Други викаха имената на хора, които бяха изгубили. Сцените напомниха на Кай стари фотографии от Втората световна война на бежанци, които бягат от опустошените след бомбардировки градове. Когато се насочиха към хотела, той с облекчение видя, че тълпите оредяват и че там има само закъснели и полицаи, които се опитват да ги съберат. Един от полицаите се опита да ги спре, но Брад просто го отмина. Спря със свирещи гуми пред фоайето на „Гранд Хаваян“. Кай свали каската и я задържа, докато не видя Брад да хвърля своята на земята. Тогава пусна и своята до неговата и последва брат си към входната врата. Преди да успее да влезе в сградата, трясък на гръмотевица разкъса въздуха видимо, разтърсвайки стъклата на хотелските витрини. Беше толкова шумна, че неколцината, които бяха наоколо, се заковаха по местата си и започнаха да оглеждат ясното синьо небе за източника. Брад също спря и двамата с Кай погледнаха с ужас към океана. Звукът продължи да ехти в продължение на десет секунди, наподобявайки канонада на боен кораб, преди да започне да заглъхва. — Мамка му, какво беше това? — попита Брад. Кай беше чел истории как островитяни на хиляди километри от Кракатау бяха чули трясъка на изригването, затова веднага разбра какво е това. — Сблъсъкът с астероида. Това е ударната вълна. — Майчице Божия! Беше отнело два часа на звука от взрива да пропътува 1920 километра, за да стигне до тях. Обаче онова, което наистина уплаши Кай, беше, че в открито море цунамито се движи само малко по-бавно от скоростта на звука. Вълната нямаше да е много по-назад от звуковия удар. — Хайде — подкани той брат си. — Нямаме време. Двамата се втурнаха в хотела. Когато влязоха във фоайето, Кай започна да вика името на жена си. То беше празно, а няколкото телевизионни апарата показваха излъчваното от Системата за оповестяване на извънредни случаи предупреждение или видеозаписите от другите острови, включително от остров Джонстън. След това на един от екраните се появи друга картина с надпис „На живо“ в горния десен ъгъл и „Лахаина, Мауи“. Кай разпозна крайбрежната линия, защото няколко пъти беше ходил там. Докато гледаше, всички сгради, никоя от тях по-ниска от пет етажа, бяха пометени от огромно цунами. Той си пое дълбоко въздух, когато видя как едно от любимите му места беше разрушено. Гледката напомняше, че времето им изтича. Кай се огледа, търсейки някакъв знак за присъствието на Рейчъл. В далечния край на фоайето видя двайсетина души, някои от които в инвалидни колички, да се придвижват към асансьорите. Кай разпозна каскадата от червени коси, които се спускаха по гърба на Рейчъл, и деловия ѝ костюм. Извика отново името ѝ и тя се обърна. Когато го видя, очите ѝ се разшириха от изненада и тя се втурна към него. — Кай! Прегърна го през врата и зарови лице в рамото му. След това се отдръпна назад. Хората, които водеше, спряха и ги оглеждаха от разстояние. — Какво правите тук? — попита тя и леко повиши тон, защото осъзна, че не биха дошли без причина. — Какво има? О, боже! Лани! Къде е тя? — Виждала ли си Тереза? — попита Кай. — Брад ѝ каза да дойде тук. — Не. Къде са те? Не се ли евакуираха? — Видяхме Лани и Мия по телевизията. Те са в океана някъде пред Уайкики. — Какво? Откъде знаеш? — Няма време за обяснения. Трябва да ги приберем, преди цунамито да дойде. Разполагаме с около осем минути… Докато Кай говореше, в хотелското фоайе влетя Тереза. Беше тичала и очевидно бе ужасена. Момичетата не бяха с нея. — Слава богу, че сте тук! — избълва Тереза. — Виждали ли сте Мия и Лани? Никъде не можах да ги намеря. — Те са с каяци някъде из залива. — Какво? Обадиха ли ти се? — Къде в залива? — попита Рейчъл. — Нямам представа — отговори Кай. — Спортното оборудване. Още ли е наред? Рейчъл веднага разбра какво има предвид. — Да, долу на плажа… Момче на около 16 се втурна във фоайето. Кай не го беше виждал преди, но изглеждаше изтощено. — Майката на Лани! — изкрещя момчето. — Майката на Лани! — повтори то. За миг всички останаха неподвижни и със зейнали от удивление усти. Брад първи отиде при него. — Ти си момчето от видеото. С каяците. В шока си да види Лани и Мия по телевизията, Кай почти не беше обърнал внимание на момчетата с тях, но пък Брад винаги е бил по-наблюдателен от него. Тереза, Рейчъл и Кай бързо се присъединиха към него и започнаха да го обсипват с въпроси. — Къде са? — Не са ли с теб? — Можеш ли да ни покажеш къде са? Момчето изглеждаше объркано. Беше уморено и дишаше тежко. — Все още са във водата — каза той задъхан. Едва успяваше да говори между вдишванията. — В залива. Мия гребеше твърде бавно, затова аз избързах напред. Когато излязох на сушата, видях само двама. Не зная какво се е случило. Кай го хвана за ръката. — Заведи ни при тях. — Какво? — намеси се Рейчъл. — Момчето едва стои на краката си. — Добре съм — възрази Джейк. — Как ще стигнем до тях? Имате ли лодка? — Хотелът дава под наем джетове. Да се надяваме, че още са на място. — Кай се обърна към Рейчъл и Тереза. — А вие трябва веднага да тръгвате. Ако тичате, ще може да стигнете на безопасно място. — Идвам с вас — каза Тереза. — Нямам време да спорим… — Тогава не го прави. Там е дъщеря ми. Не можеш да ме спреш. Идвам и толкоз. Кай реши да не губи време за това. Щом иска да дойде, нека го направи. — А аз трябва да остана с нашите гости — каза Рейчъл. Кай дръпна жена си настрана. — Не можеш да останеш тук — зашепна той. — Най-голямата вълна може да е висока повече от 60 метра. Хотелът е почти на брега. Не зная дали ще устои на толкова силно цунами. — Трябва да помогна на тези хора. Нося отговорност за тях. Ще ги измъкна. Някак си. Кай усети как сърцето му прескочи, а очите му се напълниха със сълзи. Не можеше да понесе мисълта, че никога повече няма да я види. Не знаеше какво ще се случи, но никога не се беше гордял повече с нея. В тези няколко секунди Кай видя, че и на нея ѝ минават подобни мисли. Сега караницата им тази сутрин изглеждаше възмутително нищожна. — Съжалявам — каза той. — Няма за какво. Ти си добър съпруг и добър баща. — Рейчъл откачи уоки-токито от колана си и го пъхна в непромокаемата торба на Кай. — Другото е у Макс. Може би няма да мога да се свържа с теб по мобилния телефон. Искам да знам, че си добре. — Благодаря. — Обичам те. — И аз те обичам. Те се целунаха нежно и топло, както трябваше да направят тази сутрин. Кай искаше да я задържи още малко, но и двамата не разполагаха с излишно време. Погледна я за последен път, след това се втурна към вратата след Брад, Тереза и момчето. Рейчъл извика след него: — Обади се, когато сте в безопасност! Когато чу това, в главата му се появи изображението на Лани от кадъра, в който тя весело махаше на новинарския хеликоптер, и той се сети как Рейчъл може да измъкне хотелските гости. Обърна се и извика в отговор само една дума: — Хеликоптер! 
  32. 
 


 11:15 сутринта 7 минути до идването на вълната Брад, Тереза, момчето и Кай се втурнаха надолу по плажа с все сили. Слънцето доближаваше своята връхна точка, а съвършено чистото синьо небе и приятната температура бяха в ярък контраст с паниката, която обзе Кай. Пътят им беше осеян с вещите, които хората бяха захвърлили по време на лудешкото си бягство. Плажни хавлии, различни части от дрехи, слънчеви очила, топка за волейбол, сгъваеми столове. Вещи, които обикновено символизираха хубав отпускарски ден, сега бяха безполезни и дори пречка. — Как се казваш? — попита Кай момчето. — Джейк. — Благодаря ти, Джейк. Благодаря, че дойде. — Няма защо. — Аз съм Кай, бащата на Лани. Те се спряха запъхтени пред четири джета, които си стояха недокоснати на плажа. Няколко седмици след като Рейчъл беше почнала работа в „Гранд Хаваян“, тя ги беше завела с Лани да покарат безплатно като поздрав за нейното наемане. Тъй като всички плажове в Хаваи са обществени, „Гранд Хаваян“ не можеше да построи навес или кей на брега, затова всяка сутрин изкарваха джетовете на ремаркета, оставяйки ги цял ден там, за да ги използват гостите. Обикновено някой от хотела ги държеше под око, но сега плажът беше пуст. Три от четирите джета пред Кай бяха от по-малките двуместни, а последният — от по-големите триместни. Служителите толкова бяха бързали да се махнат, че не бяха успели да ги качат на ремаркетата и върнат обратно в хотела. Точно на това се беше надявал Кай. — Къде са момичетата? — попита той Джейк. Момчето посочи към Даймънд Хед. — В тази посока. Излязох на сушата близо до „Мариот“. — Виждаш ли ги? — попита Кай. — Мисля, че да — отговори Брад, засенчил очите си от слънцето с длан. — Знаеш ли как се кара джет? — попита Кай Тереза. Нямаше защо да пита Брад, защото знаеше, че той има собствен в гаража си. — Не — отговори тя. — Никога не съм се качвала на подобно нещо. — Аз мога — намеси се Джейк. — Знам как се кара джет. Когато Кай поиска Джейк да каже къде са момичетата, желанието му беше момчето просто да посочи с пръст. След това смяташе да го изпрати обратно в относителната безопасност на хотела. — Не — възрази Кай. — Не искам да идваш с нас. Твърде опасно е. — Кай, имаме нужда от него — намеси се Брад. — Нямаме време да учим Тереза как се кара джет. А ако тя дойде с мен или теб, няма да има място за други. — Идвам с вас — избъбри Тереза с див ужас в очите. Кай видя, че е в паника и не може да мисли разумно. Във всеки друг случай може би щеше да реши да остане на брега, задържайки Джейк при себе си. Обаче Тереза търсеше Мия вече повече от час и сега новината, че дъщеря ѝ е в опасност, ѝ беше дошла в повече. Тя трябваше да е там, за да се увери, че Мия е в безопасност. За кой ли път нямаше време за спорове. — Сигурен ли си? — попита Кай Джейк. — Да, татко ни качва всяко лято на тях. — Добре, тогава ти ще вземеш този — каза Кай и посочи един от малките. Той се качи на триместния джет и Тереза седна зад него. Брад избута третия във водата. Когато ги вкараха във водата, Брад беше този, който първи забеляза един почти фатален проблем. — Мамка му! Кай — избухна той, — никой от джетовете няма ключове! В бързането си бяха забравили да проверят дали ключовете са още в запалването. Обикновено те бяха на мястото си през целия ден, защото джетовете се наблюдаваха от служителите на хотела. Но някой от тях по собствена инициатива беше решил да вземе ключовете, за да не би някой външен човек да вземе да се повози за кеф по време на евакуацията. — По дяволите! — извика Кай. — Стойте тук, аз ще отида да ги взема. Той скочи и зашляпа из водата към брега, бързайки лудо да намери щанда за съоръженията за развлечение, където се съхраняваха ключовете. Докато спринтираше от водата, чу вик откъм хотела. — Кай, взех ги! Рейчъл тичаше към него, размахвайки цяла шепа ключове във въздуха. — Спомних си, че наредих на Грег да прибере ключовете, когато ми каза, че няма време да върне джетовете обратно в склада. Донесох всички. Всеки от ключовете имаше номер, на който отговаряше номерът, залепен на съответния джет. Тя му подаде един, а другите на Брад и Джейк. — Удивителна си! — каза Кай. — Измъкни дъщеря ни! — Рейчъл докосна с длан бузата му, след това се втурна обратно към хотела. Те запалиха двигателите на джетовете и потеглиха с пълна газ. Плажът беше почти пуст. Няколко души тичаха в различни посоки, но основната маса по това време вече беше избягала. Малки групи или отделни хора стояха на брега и гледаха към водата. Други се бяха разположили на балкони, за да наблюдават идването на вълната. Кай забеляза с ужас, че повечето не са по-високо от четвъртия етаж. — Идиоти! — измърмори той под нос. Сега нищо не можеше да направи за тези хора. Скоро стигнаха до групата, която според Кай Брад беше посочил, но се оказа, че това са четирима сърфисти, които гребяха мързеливо, докато си бъбрят. Кай намали, а Брад и Джейк го последваха. — Момчета, трябва веднага да излезете на сушата — извика Кай. — Идва цунами. — Знаем — отговори един от сърфистите. — Сигурно като миналогодишното! Другарите му се засмяха на неговите думи. Кай погледна часовника си, след това Брад и поклати глава. — Да вървим — каза той. Да ги остави беше против подтика му да спаси всеки, когото може, но просто нямаше време. Първата му отговорност беше да спаси собственото си семейство. Когато отново полетяха с пълна скорост, Брад извика: — Глупаци, ще загинете! Сърфистите отново избухнаха в смях. След минута се разминаха с друга групичка сърфисти, но този път Кай не си направи труда да намали. Нямаше време да ги убеждава, а и те не искаха да бъдат убеждавани. Преди да изминат още 180 метра, Джейк извика: — Ето там е Том! Кай различи пред тях два яркожълти каяка. Те бяха все още на 270 метра от брега. В този миг Кай разбра, че ако не бяха дошли, дъщеря му щеше да умре. Каякарите чуха шума от двигателите на джетовете и се обърнаха. Кай и останалите започнаха да им махат. В началото не познаха Кай, но щом наближиха, той чу Лани да вика: — Татко! По тази единствена дума Кай разбра колко е отчаяна Лани. Вече почти никога не го наричаше „татко“. Намалиха така, че вълните от джетовете да не обърнат каяците. Сега вече видяха главата на Мия да подскача над оранжевата спасителна жилетка, вързана за каяка на момчето. — О, боже! — изплака Тереза. — Приберете Мия. Кай закара джета си зад каяка на Том. — Брад, ти качи Лани! — извика той. Отвърза найлоновата каишка, Тереза сграбчи една ръка, докато той задърпа другата. Вдигнаха Мия на джета и я сложиха да седне между тях. Тереза бурно я прегърна. — Толкова се радвам, че те намерих. Добре ли си? В отговор Мия повърна встрани от джета, но всичко, което изкара, беше солена вода. Като изключим посивялото ѝ лице, изглеждаше наред. Тя си избърса устата и се завъртя на седалката, за да прегърне майка си. — Мамо! — каза и заплака неудържимо. — Ти си тук! — Скъпа, сега си в безопасност. Няма да позволя нищо да ти се случи. — Кай знаеше, че отговорът на Тереза е инстинктивен, но обещанието ѝ беше празно. Те всички се намираха в голяма опасност. Брад вдигна Лани на своя джет, а Том се качи зад Джейк. Брад направи завой към тях и Кай протегна ръка към Лани, която я грабна и стисна като с менгеме. — Добре ли си? — попита той. Лани се разплака от облекчение и кимна. Кай не си направи труда да попита Том, но не защото не го беше грижа, а защото нямаха време. Часовникът му показваше, че са им останали по-малко от три минути. — Да тръгваме! — извика Кай. — Дръжте се! Той даде газ, а Брад и Джейк го последваха. — Къде отиваме? — надвика Брад рева на джетовете. Кай посочи новия двайсететажен хотел до парка „Капиолани“. Беше само на пряка от брега точно зад жилищна сграда, наполовина толкова висока. По-ниската постройка можеше да подейства като буфер. — А третата вълна? — извика Брад. — Знам. — Нямаха потвърждение, че идва трета вълна, но сметките им правеха това вероятно. Ако първата наистина беше висока 24 метра, щяха да оцелеят, стига сградата да издържи. Но не и при 60-метрова вълна. Освен това Кай се притесняваше, че няма да успеят да стигнат до хотела и ще бъдат на земята, когато тя дойде. В ниското дори 20-метрова вълна щеше да е смъртоносна. Напредваха добре и скоро бяха южно от вълнолома на плажа Кухио, когато джетът на Кай започна необяснимо да забавя ход. Беше завъртял ръкохватката на газта до края, но въпреки това губеха скорост. Той си помисли, че има някаква механична повреда, но другите джетове също забавиха ход. — Нещо става с моя джет! — извика Джейк. — И с моя — обади се и Брад. Кай погледна към Уайкики и осъзна, че не губят скорост. Да, в сравнение с брега тя намаляваше, но не защото джетовете плаваха по-бавно. Причината беше отдръпването на водата и те с труд се движеха срещу нея. Беше започнал отливът — класическият предходник на вълната. Цунамито вече беше тук. 
  33. 
 


 11:22 сутринта Първата вълна Вратите на експресния асансьор до ресторанта на покрива на „Гранд Хаваян“ се отвориха, за да пропуснат последната група гости от фоайето. Рейчъл беше сред тях. Беше останала последна, за да се увери, че никой не е изостанал. Според списъка пред нея в седем стаи под десетия етаж все още имаше гости, но сега вече беше твърде късно да се направи нещо. От ресторанта „Звездна светлина“ се откриваше панорамна гледка към Хонолулу. Стените бяха остъклени във всички посоки с изключение на север. На запад се намираше другата сграда на „Гранд Хаваян“ — кулата „Акамаи“, и центърът на Хонолулу. На изток се издигаше Даймънд Хед. В южна посока се откриваше великолепна гледка към Тихия океан чак до хоризонта. Заради удивителните гледки и кухнята от световна класа „Звездна светлина“ беше едно от най-търсените за резервация места. Известните хора, дошли в Оаху, често се отбиваха да похапнат салата от раци или махи махи16 на канапе от шалот и да се порадват на гледката. Рейчъл не ѝ обърна внимание. Направи обиколка на ресторанта, за да успокои гостите и да отговаря на въпроси. — Кога може да си тръгнем? — Някой ще дойде ли да ни вземе? — Тук горе безопасно ли е? Рейчъл се опита да бъде колкото може по-позитивна, но без да обещава каквото и да било. — Моля всички да се успокоят — каза тя. — Засега тук сме в пълна безопасност. — Няколко от жените плачеха, но мнозинството от гостите понасяха случващото се добре. Особено закалените в сражения ветерани приемаха всичко напълно спокойно. Една от жените край прозореца изпищя, а мъжът с патерици до нея посочи навън. Всички глави се обърнаха в посока към плажа. Макс Уолш, който също стоеше при прозореца, ѝ махна да се приближи. — Рейчъл, бързо ела! Тя се втурна и зяпна, когато видя какво гледат другите. Водата се беше отдръпнала от плажа, оголвайки голям участък от пясък, простиращ се с километри в двете посоки покрай бреговата линия. Яхтите, които бяха останали в марината „Ала Уай“, сега лежаха на голото морско дъно, в повечето случаи килнати на една страна. Каналът „Ала Уай“, който се простираше под три моста и завиваше зад Уайкики, беше напълно пресъхнал и се виждаше дъното му от кафява тиня. Малцината зяпачи, останали по мостовете, се надвесиха над перилата, за да гледат подскачащата по дъното на празния канал риба. Някои от тях сега осъзнаха, че наистина идва цунами, и побягнаха по мостовете в опит да се спасят. Няколко от яхтите и корабчетата, които бяха напуснали пристанището на марината, бяха заседнали върху океанското дъно, което не се бе откривало, откакто полинезийците се бяха заселили в Хаваи. Пет платноходки, няколко моторни лодки, една 45-метрова луксозна яхта и голяма драга бяха изпаднали в това безпомощно положение. Някои от пътниците стояха поразени на палубите, други скачаха през борда в опит да стигнат на по-високо място. В източна посока само неколцина бяха останали на плажа. Хората или не разбираха опасността, или я бяха пренебрегнали. Докато оглеждаше сцената, Рейчъл забеляза три малки фигури да бързат към брега. — Кай! — извика тя. — Какво? — попита Макс. — Моят съпруг и дъщеря ни. Това там са те. — Сериозно ли говориш? Джетовете точно щяха да стигнат линията на водата. Но до най-близката сграда им оставаха още 100 метра. — О, боже! — възкликна Макс. — Няма да успеят. Виж! — Не говори така! — извика Рейчъл и го стисна за ръката. — Ще успеят! Водата продължаваше да се отдръпва и към това се прибави един още по-заплашителен признак. Слънцето се отрази в линия от вода, която се простираше от хоризонт до хоризонт. Тя, изглежда, се приближаваше към тях с невъзможна скорост, ала същевременно започна да забавя ход, като за сметка на това взе да расте на височина. Рейчъл сложи другата си ръка на прозореца и облегна главата си на него. — Хайде, Кай! — помоли се тя с широко разтворени от ужас очи. — Можеш да го направиш! Стисна ръката на Макс, не можеше да направи нищо, освен да гледа как цунамито се извисява в далечината на не повече от минута преди да залее дребните точици долу. 	 
 	 
 — Дръжте се! — извика Кай. Джетът се блъсна в оголения бряг по-леко, отколкото беше очаквал, плъзгайки се с лекота по мокрия пясък още поне пет метра. Водата вече беше на 12 метра зад тях, все едно някакъв гигантски вакуум я изсмукваше назад. Кай стисна Лани за ръка, а непромокаемата торба подскачаше неудобно върху гърба му, докато спринтираха към хотела пред тях. Разстоянието изглеждаше по-огромно от Сахара, но те знаеха, че могат да прекосят това пространство за по-малко от минута. Това беше всичко, с което разполагаха. Брад беше хванал Мия за ръката, а Тереза, Том и Джейк го следваха. Движеха се по-бавно, отколкото на Кай му се искаше, защото пясъкът беше още мокър и краката им затъваха в него твърде лесно. И за да бъде още по-гадно, бяха попаднали на значителен наклон на брега и на практика трябваше да се катерят. Лани падна два пъти. Кай погледна надолу и видя причината. Двете с Мия носеха джапанки, докато останалите бяха с маратонки, а Брад дори с ботуши. — Изритайте тези джапанки — каза Кай. Без възражения момичетата направиха каквото поиска. След няколко секунди стигнаха до обичайната брегова линия. За изненада на Кай една едра хавайка, облечена във веещо се муумуу, крачеше бавно към океана, разтворила ръце за прегръдка. Смаян от гледката, той дори спря. — Ей, госпожо! — извика той. — Идва цунами! Тя се обърна към него. Кожата ѝ беше сбръчкана от продължителното излагане на слънцето. На устните ѝ играеше блажена усмивка, която разкриваше удивително бели зъби. — Това е Божията воля — отговори спокойно тя и продължи своя поход към океана и сигурната смърт. — Давай! — изрева Брад. — Но… — Забрави я! Преди отново да хукне, Кай стрелна поглед към океана и със собствените си очи видя феномена, който от години изучаваше в претъпкани офиси с помощта на абстрактни математически формули. Точно както безброй пъти беше описвал на деца и туристи, на участници в конференции, океанът се надигаше като най-големия в света прилив. Разпенена бяла маса се носеше към тях с ужасяващо величие, издигаше се и рухваше, когато стигаше до плитчините, заобикалящи острова. В началото звукът наподобяваше обичайния шум от прибойните вълни, блъскащи се в брега, но разликата беше, че въобще не отслабваше. Не спираше да се усилва, непрекъснато надвишавайки се сам, и напомни на Кай самолетен двигател, който увеличава тягата преди излитане. Можеше да си остане там слисан до идването на цунамито, ако Брад не го беше стиснал за рамото. — Хайде! — повтори той. Другите вече бяха отминали напред, но Лани забави и Кай я хвана за ръката, когато претича край нея. Момичетата бяха изтощени от своето изпитание в каяците и бавеха групата. Мия изплакваше от време на време от умора, но нито тя, нито Лани се оплакваха. — Добре се справяте! — извика Кай, за да ги окуражи. Стигнаха до Калакауа авеню и сега шумът от цунамито зад тях беше толкова силен, че трудно се чуваха един друг. Том и Джейк спринтираха към сградата точно пред тях и Тереза ги последва с Мия. Но това не беше подходящото място. Двайсететажният хотел, където Кай възнамеряваше да отиде, беше десетина метра нагоре по улицата. Жилищната сграда пред тях беше висока само десет етажа. — Не! — изкрещя той. — Ето тази! — и посочи по-високия хотел. Момчетата може би не го чуха или просто не му обърнаха внимание. Той хукна след тях, за да им попречи да влязат в по-ниската жилищна сграда. Макар да изглеждаше здрава със солидната си бетонна основа, тя беше прекалено ниска и можеше да послужи за убежище само от първата вълна. Сега водата се извисяваше високо над залива Малама и дори хвърляше сянка, макар да беше обедно време. На югоизток връх Даймънд Хед беше ударен от цунамито. Гейзери вода се изстреляха във въздуха, когато се стовари върху стръмните склонове на угасналия вулкан, а домове за милиони бяха разбити на трески от една от най-могъщите природни сили. Момчетата имаха голяма преднина и Кай успя да ги настигне едва когато стигнаха до фасадата на сградата. Брад успя да ги хване, преди да се втурнат вътре. — Не тази сграда! — извика той. Брад се хвърли да тича заедно с тях към хотела, но Кай му извика да спре. Времето им беше изтекло. Ако тичаха към хотела, нямаше да успеят да стигнат навреме. Момчетата и Брад стигнаха до ъгъла на сградата, преди да се обърнат и се върнат при Кай. Той отвори вратите, на които беше изписано „Сийсайд“, и трескаво затърси стълбището. Старомодната украса и лющещата се боя по стените разкриваха възрастта на жилищната сграда, но тя същевременно изглеждаше здрава, а това беше единственото, което интересуваше Кай в момента. Тереза извика: — Ето там! — и задърпа Мия към стълбището в източната част на сградата. Кай и Лани я последваха. Очевидно стълбището за аварийни случаи беше построено преди новите строителни правила, които изискваха то да е защитено във вътрешността на сградата. Беше широко, светло и по-привлекателно от фоайето, защото беше изцяло облечено в стъкло. Вдясно Кай виждаше как цунамито се стоварва с мамутски плисък върху прочутия плаж Уайкики. Вместо вертикална водна стена да се стовари едновременно върху сградите, то щеше да действа като най-бързо издигащия се прилив в света, в който водата за секунди щеше да стигне своята максимална височина. Гледката го накара да зяпне от ужас. После се впусна нагоре по стълбите колкото може по-бързо. Преди да успят да се качат на втория етаж, Кай видя, че Мия е останала напълно без сили. Той я грабна на ръце като малко дете и хукна нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Адреналинът вдигаше енергията му до непознато за него равнище. При други обстоятелства носенето на допълнителни 40 килограма щеше да го забави до пъплене, но с вълната, която се готвеше да се стовари върху им, Мия му се струваше не по-тежка от пазарска чанта. Кай държеше Тереза и Лани пред себе си, насилвайки ги да вървят по-бързо. Вратата на първия етаж избумтя при отварянето ѝ, защото се блъсна в стената. Знаеше, че това са Брад и момчетата, но не откъсна и секунда да погледне надолу към тях. Беше вече на площадката на осмия етаж, когато чу смразяващ звук. Въпреки рева на водата трясъкът от чупещите се на първия етаж стъкла им показа, че времето им е изтекло. В бърза последователност водата избиваше прозорците на всеки етаж, все едно стрелец улучва една подир друга подредените на оградата бутилки. Сградата залитна, изваждайки Кай от равновесие точно когато стъпваше на площадката на деветия етаж, и той за малко не изпусна Мия. Възстанови равновесието си и изтича нагоре по стъпалата до площадката на последния етаж. Пусна Мия да си стъпи на краката и погледна надолу. На шестия етаж Брад буташе Том и Джейк пред себе си, а пенещата се водна маса беше само два етажа по-ниско от тях и бързо се покачваше. Всички се развикаха на Брад от високата площадка. — Давай! По-бързо! Кай беше стиснал перилото в мъртва хватка и се надяваше, че късметът няма да им изневери точно сега. Единствено можеше да гледа ужасен как под тях цунамито преследва брат му и двете момчета. Тогава му хрумна още по-ужасна мисъл. Ами ако е сбъркал? Ами ако вълната се окаже по-висока от 24 метра? Сега се намираха в сграда само 6 метра по-висока, като в капан, без да има къде да отидат. 
  34. 
 


 11:23 сутринта 24 минути до идването на втората вълна Рейчъл беше гледала ужасена как Кай и Лани бягат от вълната и ги изгуби от поглед, когато стигнаха до Калакауа авеню, защото палмите и другите постройки закриваха гледката. Опита се веднага да звънне по мобилния на Кай, за да разбере дали са добре, но единственият отговор, който получи, беше сигнал „заето“, показващ, че всички линии са задръстени. Опита и с уоки-токито, но без успех. Когато вече не можеше да ги вижда, отново насочи вниманието си към цунамито, което наближаваше. На своя наблюдателен пост на 28-ия етаж тя беше много над максималната височина на това цунами, но щом вълната взе да се издига, изпита чувството, че никога няма да спре. — Майчице, виж колко е голяма! — каза Макс. Лодките, които бяха заседнали на дъното, бяха повдигнати от вълната. Някои от малките се обърнаха веднага, а други водата понесе към бреговата линия и постройките там, разбивайки ги на малки парчета. Хората, побягнали по сухото дъно от водата, просто бяха погълнати от нея. Цунамито се стовари върху носа на луксозната яхта и я подкара назад, но по-голямата част от енергията мина покрай корпуса и за няколко секунди тя се оказа на върха на вълната на малко разстояние от обичайната си стоянка. Оголените витла се въртяха с максимална скорост, за да не ѝ позволят да стигне до брега. Драгата, която се опитваше да напусне тесния проток към канала „Ала Уай“, не извади такъв късмет. Тя беше част от проекта да се драгира натрупаната тиня от входа на 25-годишния канал. Капитанът се беше опитал да изкара и нея, и нейното оборудване в открито море, преди да дойде цунамито. На баржата обаче ѝ липсваше маневреност и в хаоса при бягството беше отнесена прекалено близо до брега. Отдръпващата се вода я остави заседнала и неспособна да помръдне. Червените подрязани букви на името ѝ „Уестърн Сий“ се простираха по кърмата ѝ. Когато водата стигна до нея, вълната повдигна дългата 91 метра баржа като играчка и я запрати назад към хотелите покрай плажа, на път да се блъсне в „Гранд Хаваян“. — Идва право към нас! — извика Рейчъл. — Дръжте се! Много от гостите се бяха струпали при прозорците, за да видят идването на вълната, но сега, щом осъзнаха какво се случва, повечето се втурнаха към задната част на помещението. Ресторантът се изпълни с писъци и викове. Макс и Рейчъл останаха при прозореца, приковани от ужас заради лекотата, с която вълната премести тежката драга. Когато водата забуча към тях, сградата се заклати, сякаш я беше раздрусало малко земетресение. Стъклата започнаха да вибрират в съзвучие с движението. Когато вълната стигна до същинската брегова линия, баржата „Уестърн Сий“ се завъртя така, че носът ѝ сочеше право към вътрешността на острова. В мига, в който вълната се готвеше да се стовари върху „Гранд Хаваян“, драгата леко се завъртя, така че мина покрай сградата, в която бяха, но сега се насочи към втората от кулите близнаци на хотела. Носът ѝ се заби в кулата „Акамаи“ с огромна сила. Ужасяващият звук от пулверизирана стомана, стъкло и бетон се чу чак до 28-ия етаж на кулата „Моана“. Горната част на носа се блъсна в шестия етаж и се спря, след като навлезе най-малко 10 метра във вътрешността. Цунамито продължи да произвежда натиск, докато се изкачваше нагоре, и покри баржата, помитайки оборудването за драгиране на палубата право в сградата. Кърмата на баржата, повдигана като буй от водата, се откъсна от носа, който беше здраво забит в хотела, понесе се около кулата „Акамаи“ и изчезна от погледите им. Огромно количество отломки затлачваше водата. Автомобили, лодки, части от сгради, дървета — всичко това, омешано в една детритена17 миазма, плуваше навътре в сушата. Рейчъл знаеше, че сред отломките сигурно има трупове, но слава богу, беше прекалено далеч, за да различи подробности. Доколкото можеше да види от двете страни на хотела, вода с дълбочина 20 метра изпълваше улиците на Хонолулу. Всеки попаднал в нея се нуждаеше от истинско чудо, за да оцелее. Рейчъл взе да прехвърля наум своите възможности. Да евакуира гостите, като се спуснат долу по стълбищата, беше напразно. Дори ако предположи, че вълната ще се отдръпне достатъчно, за да могат да излязат на улицата, нямаше да имат достатъчно време преди идването на втората да стигнат до безопасно място. Единствената им надежда беше да ги спасят по въздуха. Тя посочи хеликоптерите — цивилни и военни, които бръмчаха над града. Единственото, което ѝ оставаше, беше да послуша съвета на Кай. — Трябва да се опитаме да извикаме един от тях — каза тя на Макс. Когато разтвори мобилния си телефон, за да набере 911 — единственият начин, по който смяташе, че могат да получат помощ, тя случайно погледна към кулата „Акамаи“. Със зяпнала от изненада уста посочи мъж с козя брадичка, който се беше надвесил опасно от прозореца и с мобилен телефон в ръка надничаше към половината от баржата, стърчаща от сградата. Слънцето се отразяваше в неговата плешивина, а цветната му хавайска риза се вълнуваше от бриза. Дори от това разстояние отчаянието на лицето му беше очевидно. — В капан е — каза Рейчъл. — И го знае. Баржата беше забита в средата на кулата като огромен шип. Вероятно беше разрушила стълбището и с нея всяка възможност за бягство в тази посока. Характерният заострен покрив на кулата „Акамаи“, за разлика от плоския на кулата „Моана“, не предлагаше възможност за кацане на хеликоптер. — Божичко! — възкликна Макс. — Нали няма да скочи? — Не зная — отговори Рейчъл, която замаха с ръце и заблъска по прозореца в опит да привлече вниманието на човека. Една жена, толкова мургава, колкото мъжът беше бял, дотича при него и го прегърна. Следваха я три деца. Мъжът, изглежда, не чуваше Рейчъл, но най-голямото от децата я забеляза в ресторанта и посочи с пръст. Мъжът махна в отговор с ръце и попита какво да правят. — И сега какво? — попита и Макс. — Не знам. Но ако не получим хеликоптер, никой от нас няма да се измъкне жив оттук. Точно беше започнала отново да набира телефона на спешната помощ, когато из салона се понесоха тревожни викове. Светлините угаснаха и сумтенето на климатиците секна. Електрическото захранване беше прекъснато. 	 
 	 
 Трите големи електростанции на Оаху бяха разположени на брега. Най-голямата в Нанакули, а останалите на нос Барбър и в Хонолулу. Причината да стърчат на океанския бряг беше основателна. Първо, петролът и въглищата, от които имаха нужда, за да работят, можеха да се доставят по-лесно, ако електростанцията има собствен пристан, където танкерите и въглищовозите се разтоварваха. Второ, силната топлина, произвеждана от станциите, имаше нужда от вода за охлаждане, а морето е най-леснодостъпният източник. Третата причина беше, че нужният за станциите равнинен терен бе съсредоточен основно в краищата на острова, защото вътрешността се състоеше предимно от планини. Разбира се, планиращите извънредни случаи бяха взели под внимание тяхната близост до брега, но най-голямата им грижа бяха ураганите, които редовно връхлитаха върху Хавайските острови. В тези случаи повишаването на прилива никога не беше повече от 5 метра, а електростанциите бяха много по-високо от тази граница. Цунамитата също бяха взети под внимание, но според историческите данни те никога не са били по-високи от 9 метра. Нямаше исторически прецедент за толкова голямо цунами, така че планиращите бяха решили, че за него не съществува реална възможност. Вероятността да се случи беше толкова малка, че планирането за него бе сметнато за икономически нецелесъобразно. Затова, когато високото 24 метра цунами се стовари върху брега на Оаху, вълната потопи всички електростанции на дълбочина 9 метра и предизвика прекъсването на тяхната работа. Всяка по-висока следваща вълна щеше напълно да ги разруши. Не само електростанциите бяха разбити, но вълната отнесе и повечето електрически далекопроводи и техните стълбове. Там, където кабелите бяха оцелели, водата предизвика късо съединение в системата. Потопените електрически подстанции не можеха да се справят с огромното претоварване и оцелелите мрежови прекъсвачи се изключиха. Остров Оаху остана без електричество. На някои места обаче все още имаха ток. Резервни генератори и акумулатори захранваха критичните дейности в болниците и кулата за контрол на въздушното движение на военното летище „Уилър“. Продължаваше да действа една-единствена друга голяма система. Малки резервни генератори или акумулатори бяха вградени в конструкцията на всяка предавателна кула за мобилни телефони. 	 
 	 
 На десетия етаж на жилищната кооперация „Сийсайд“ от основното стълбище започваше стълба, която извеждаше на покрива. Когато Брад, Джейк и Том стигнаха до последната стълбищна площадка, а нахлуващата вода се оказа малко по-ниско от тях, Кай подкара всички нагоре по нея и на покрива. Той се оказа плосък, покрит с лющеща се бяла боя и осеян от няколко големи климатика и различни отдушници. Кай се втурна до ръба на покрива и погледна надолу. Обикновено от тази височина би видял множество летовници да изпълват местата за разходка далеч под него. Вместо това водата се оказа на спиращите дъха 4,5 метра под тях. Не беше стигнала до покрива, но все пак беше само на няколко метра от тях. Плискаше се като река покрай ъгъла на постройката, влачейки най-различни отломки. Кай изпита облекчение, че сградата не рухна при първата вълна. Но нямаше представа дали щеше да устои на следващата. Не че имаше някакво значение. Следващата вълна щеше да е още пет етажа висока и напълно щеше да покрие жилищната сграда. Той клекна пред Лани. — Добре ли си, скъпа? Тя кимна и силно го прегърна. — Направо не мога да повярвам, че дойде да ни прибереш. Откъде разбра, че сме там? — Видях ви по телевизията. Когато стигнахме до „Гранд Хаваян“, дотича Джейк и ни отведе при вас. Ти ли се сети да го изпратиш там? Тя кимна. Наистина беше умно дете. — Мама добре ли е? — Тя беше в хотела. Сигурен съм, че е добре. — Макар да се опита да излъчва уверено спокойствие, всъщност беше на крачка да се поболее от тревога за Рейчъл. Знаеше, че това далеч не е свършило, и не смяташе, че още дълго ще е в безопасност на мястото, където беше. Това се отнасяше и до тях. Кай извади уоки-токито и го пробва за пръв път, защото знаеше, че мобилната телефонна мрежа е по-малко надеждна. След няколко позвънявания най-сетне успя да се свърже с жена си и въздъхна облекчено. — Рейчъл, добре ли си? — Кай! Слава богу! Моля те, кажи, че си прибрал Лани. — До мен е. Тя ще ти разкаже вълнуваща история. Той предаде уоки-токито на Лани и отиде при брат си, който снимаше наводнението с мобилния си телефон. — Какво ще правим сега? — попита Брад, докато снимаше лодка, която се носеше покрай осмия етаж на двайсететажната сграда, в която щяха да бъдат, ако разполагаха с още минута или две, за да спринтират до нея. Кай дръпна Брад настрана, така че децата да не ги чуват. Тереза се присъедини към тях. — Ще чакаме — започна Кай. — Водата ще се оттегли. Когато това стане, трябва да хукнем към по-висок терен. Междувременно може би ще успеем да привлечем с махане някой от тези хеликоптери. — Не сме само ние — обади се Тереза. — Виж. Тя махна към другите постройки из Уайкики и Хонолулу. Докъдето им стигаха очите, покривите бяха пълни с хора, надвесени над парапетите или махащи към небето. Бяха стотици, ако не хиляди. Когато видя това, Кай беше поразен, че те са единствените върху покрива на тази сграда. Мина му ужасната мисъл, че може би в „Сийсайд“ има хора, които не се бяха евакуирали от апартаментите си, преди водата да ги залее. За изненада на Кай Тереза прегърна него и Брад. — Няма да мога да ви се отблагодаря достатъчно, че спасихте Мия — изхълца тя. — Не зная какво щях да правя, ако не бяхте дошли. — Поне най-накрая успях да накарам този досадник да се качи на мотор. Сега харлито ми ръждясва под 24 метра вода от Тихия океан. Важното е, че последното пътуване си го биваше. На Кай му се искаше да каже, че всичко ще бъде наред, че сега са в безопасност, но това беше много далеч от истината. Не можеха да останат, но и не можеха да тръгнат. Той извади мобилния телефон на Брад от непромокаемата торба и набра 911. Линията беше претоварена и чу сигнала „заето“. Опита отново, но резултатът беше същият. Реши да се обади на Реджи, но тогава се сети, че това не е неговият телефон. Неговият лежеше на парчета някъде на улица „Форт Стюарт“ и водата сигурно вече го беше отнесла. Разбира се, номерът на Реджи не беше в списъка с контакти на Брад. Кай беше станал толкова зависим от възможностите, които предлагаше телефонът, че нямаше и най-малка представа какъв е номерът на колегата му. Сети се да звънне на собствения си номер, защото знаеше, че ще бъде прехвърлен на гласова поща, след като телефонът не отговаря. Чу сигнала ѝ и набра кода за отдалечен достъп, докато вървеше поздравлението. Имаше едно съобщение, получено преди пет минути. — Кай, обажда се Реджи — каза колегата му с хриптене. — Много се надявам да получиш съобщението, защото това ще означава, че си оцелял. В момента тичаме нагоре по улица „Форт Стюарт“. Направо е лудница. Навсякъде има хора. Не можах да се свържа с Аляска. Предполагам, че ти си се свързал, иначе щеше да ми се обадиш. Въпреки това ще продължа с опитите. Щом стигна в „Уилър“, ще поискам няколко преки телефонни линии. Кай се наруга, че се евакуира, преди да е извършил прехвърлянето на пълномощията. Можеше единствено да се надява, че Хавайската гражданска защита е във връзка с Предупредителния център в Палмър. Доколкото можеше да прецени, сега те и всички останали тихоокеански нации бяха слепи и глухи за всяка нова информация, защото той беше изоставил своя пост, без дори да се погрижи за заместник, който да поеме неговите отговорности. Стомахът му се сви от притеснение. — Няма да изключвам телефона — продължи Реджи. — Мрежата е задръстена. Извадих късмет, че успях да се свържа с твоята гласова поща. Ако си там, звънни, за да ме успокоиш, че си добре. Шефе, надявам се, че скоро ще се чуем. Съобщението свърши. Кай запомни номера, изрецитиран от гласовата поща, и го запази в списъка с контакти на Брад, преди да го набере. — На кого се обаждаш? — попита Брад. — На Реджи — отговори Кай. — Може би ще успее да ни прати хеликоптер. Обаждането му беше прехвърлено веднага на гласова поща. — Бързо — подвикна Кай на Брад. — Кои са улиците, които се пресичат около тази сграда? — Трудно е да се каже, след като вече ги няма. Зная, че сме на „Калакауа“. — Той посочи към планините зад тях. — „Лемън“ е в тази посока. Мисля, че перпендикулярната улица е „Лакалайна“. Страхотно, помисли си Кай. Единственият търговец на недвижими имоти в Хонолулу, който не знае улиците. При тях дойде Лани, която държеше протегнато уоки-токито. — Мама иска да говори с теб. Кай махна на Брад да го вземе. — Кажи ѝ какво правим и че сме добре. — Пропусна обаче да добави „засега“. Чу се поздравът на Реджи и той остави своето съобщение: — Реджи, Кай се обажда. Ако чуеш този текст през следващите десет минути, ние сме на покрива на бяла десететажна жилищна сграда, наречена „Сийсайд“ в източния край на Уайкики. Мисля, че е на пресечката на „Калакауа“ и „Лакалайна“. Ако чуеш това навреме, прати хеликоптер да ни вземе. И ми се обади. Изгубих телефона си и сега използвам този на Брад. — Кай издиктува номера и затвори. — Смяташ ли, че ще може да изпрати машина? — попита Тереза. — Не знам. Но ако не може, ще се наложи да тичаме, за да се спасим. — Да тичаме, за да се спасим? Кай беше забравил, че Тереза не знае нищо за цунамитата. — Водата ще спадне — това е типичната бразда между две вълни, преди следващата да стигне дотук. — Следващата! Искаш да кажеш, че ще има още? Тя не беше чула нищо, а Кай нямаше време да омекоти казаното. — Не можем да останем в тази сграда. Разполагаме с двайсет минути преди да дойде следващата вълна и да я залее цялата. — Колко още ще има? — Не знам. — Ако Кай се беше погрижил Реджи да се свърже с Палмър, може би сега щеше със сигурност да знае. — Най-малко две. Може и повече. Трябва да се махнем по един или друг начин оттук. — Как по-точно? — Ако наблизо мине хеликоптер, трябва да се опитаме да го повикаме с махане. Ако не, ще слезем по стълбището веднага щом водата се оттече. Щом стигнем приземния етаж, ще разполагаме с десет минути, преди да дойде следваща вълна. — Колко далеч можем да стигнем за десет минути? В най-добрия случай за 10 минути може би щяха да успеят да изминат на бегом километър и половина. Но като се имаха предвид изтощението им и отломките, които щяха да осейват улиците, тази преценка беше твърде оптимистична. А вълна с такъв размер със сигурност щеше да навлезе километър и половина навътре в сушата. Кай огледа сградите наоколо. На пет преки от брега се издигаше друга жилищна сграда, която беше около два пъти по-висока от „Сийсайд“. — Онази сграда е висока двайсет етажа. Ако успеем да стигнем до нея, ще сме малко по-навътре в сушата. Щом водата се оттече, ще трябва с тичане, прескачане и заобикаляне да стигнем горе до кратера на угасналия вулкан Пънчбоул. Той е най-близкото до безопасно място. Не беше добър план, но разполагаше единствено с него. Миризмата на морска вода беше силна. Много по-силна, отколкото трябваше да бъде на тази височина. Тя напомни на Кай, че все още са в смъртна опасност. Вдигна очи към небето и се опита със сила на волята да накара някой от хеликоптерите да се спусне към тях. Искаше да направи нещо, но не можеше. Само 20 минути до идването на следващата вълна, а той беше напълно безпомощен. 
  35. 
 


 11:30 сутринта 17 минути до идването на втората вълна След като Брад разказа на Рейчъл в какво положение се намират, тя и Кай размениха по една последна дума и тя изключи уоки-токито, за да се заеме със своя най-нов проблем. Нямаше начин хеликоптер да кацне на покрива на кулата „Акамаи“, за да спаси семейството на прозореца срещу тях с Макс. Архитектът се беше погрижил за това, конструирайки шпила, който завършваше сградата. Единственият път за бягство на семейството беше надолу. Обаче забитата в постройката драга вероятно блокираше стълбището в средата на конструкцията. Така че те нямаше да могат да стигнат до долу. — Смяташ ли, че могат да излязат? — попита Макс. — Няма как да разберем оттук — отговори Рейчъл. — Просто трябва да опитат. — Дори да успеят да слязат до долу, могат ли да стигнат до безопасно място? Ти каза, че идва още една вълна, която ще е по-голяма от тази. — Има и друга възможност — подхвърли Рейчъл. — Може би ще успеят да минат по пешеходния мост между кулите. Те потърсиха с поглед прехода, но равнището на водата все още беше много по-високо от него. Пешеходният преход беше конструиран като висящ мост и въжетата му се простираха чак до осмия етаж. Шестнайсет стоманени въжета, вградени във всяка от страните му, го държаха във въздуха. Половината от тях бяха закачени за кулата „Моана“, а другата за — „Акамаи“. Въжетата бяха здрави, но не беше възможно да видят дали още държат нещо, по което би могло да се пресече. — Пешеходният мост? — попита Макс. — Мислиш ли, че още е на мястото си? Това би било чудесно. — Чудесно? Смяташ ли, че има нещо чудесно тази сутрин? Макс наведе виновно глава. — Само исках да кажа, че за тях това ще е чудесно — обясни той смутено. Рейчъл въздъхна. — Знам, знам — въздъхна тя. — Извинявай. Не бива да си го изкарвам на теб. За моста няма да разберем, докато водата не се оттегли, но ако още е там, може да стигнат до него и да пресекат. Ще им отнеме доста време, за да слязат пеша двайсет етажа. Семейството не помръдваше от мястото си. Само гледаха Рейчъл и трескаво махаха с ръце, защото не знаеха какво да правят. Очевидно бяха изпаднали в паника. — Трябва да им кажем да се размърдат. — Как? — попита Макс. — Няма ток и не можем да използваме хотелските телефони. — Ще го напишем на нещо — Рейчъл се огледа и в този момент осъзна, че онова, от което се нуждаят, е точно пред тях. Тя се втурна към бюрото на метрдотела и грабна восъчния молив, който се използваше за отбелязване плана за сядане на гостите. Занесе го при една от заредените маси, бутна на земята чиниите и чашите и започна да драска големи букви върху бялата покривка. След минутка грубото съобщение беше готово. — Помогни ми! — каза тя на Макс и събра покривката. Отнесоха я до прозореца и се готвеха да я разгърнат, стискайки я от двете страни. На нея пишеше: Минете по пешеходния мост на 6-ия етаж. — Я чакай малко — каза Рейчъл и отпусна своя край надолу. — Какво има? — попита Макс. — Трябва да се убедим, че още е цял. Водата беше започнала да се оттича към океана, отнасяйки всичко, което можеше да плава. След минута равнището спадна до шестия етаж. Те затаиха дъх, опитвайки се да видят дали пешеходният мост е още на мястото си. Със спадането на водата отломките са закачаха за нещо и когато се струпаха в една линия между двете сгради, Рейчъл разбра, че преходът е оцелял. — Добре, давай да вдигнем покривката — каза Рейчъл. — И да се надяваме, че знаят английски. Долепиха покривката за маса на прозореца, за да може семейството да прочете съобщението. След като го видяха, мъжът и жената дадоха знак с вдигнат палец и усърдно закимаха. След секунда цялото семейство изчезна от прозореца. — Изглежда разбраха. Макс, трябва да качиш всички от ресторанта на покрива. Заради стълбите това няма да е лесна работа. Продължавай да се обаждаш за хеликоптер. Вземи и няколко от покривките за маса, с които да сигнализирате. — Нали няма да слезеш на шестия етаж? — Може да имат нужда от помощ, за да преминат. Щом се прехвърлят в нашата кула, вместо да се качат, може да се опитат да слязат. Макс, направи всичко възможно да извикаш този хеликоптер! Той кимна. — Пази се! — Ти също. Ще се видим след двайсет минути. Ако не се върна дотогава, значи… — Рейчъл остави изречението недовършено, защото не искаше да облече в думи, че тя и семейството не са успели. — Гледай да се върнеш — каза бързо Макс. Рейчъл се обърна и се втурна към вратата, над която имаше знак „Авариен изход“, после затропа надолу по стълбите. 	 
 	 
 Кай видя в небето над Хонолулу повече модели хеликоптери, отколкото беше предполагал, че съществуват. Армейските „Блекхоук“ и огромните „НН Сикорски-53“ на флота бяха най-големи, но имаше и новинарски машини, туристически вертолети с фирмените знаци, изрисувани по тях, и най-различни други с всякакви размери. По едно време преброи над дузина машини, които бръмчаха над града в различни посоки. Всички седем от тяхната група диво размахваха ръце, но макар хеликоптерите да бяха толкова много, нито един не се насочи към тях. Имаше прекалено много други хора, които също се опитваха да привлекат вниманието им. Единствената друга възможност беше да слязат долу. Водата, която се въртеше между сградите, правеше неприятна тази перспектива. Заедно с неорганичните отломки Кай сега видя и трупове, носени назад към океана. Повечето бяха с лицата надолу, така че му беше спестено да ги вижда, но си пролича, че цунамито не беше подбирало. В късото време, откакто водата започна да се отдръпва, Кай видя 30 трупа на мъже и жени. Някои още бяха в цветните си хавайски ризи или по бански, други бяха голи. Най-ужасната гледка бяха децата. Първото беше момиче горе-долу на годините на Лани. Русите му коси се бяха разстлали във водата около главата му. Кай почувства подтик да скочи и да го извади, но си наложи да не го прави. Жестът щеше да е безсмислен, защото не само щеше да загине, а нямаше да може да помогне на Лани. Всеки път, когато виждаше детски труп във водата, той търсеше признаци на живот с надеждата, че ще може да спаси поне едно дете, но всички бяха неподвижни. Най-накрая щеше да се наложи да излязат в тези води. Почти също толкова ужасна беше гледката на домашните любимци, убити от вълната. Кучета и котки бяха смесени с хората. Някои от кучетата още бяха с поводите си. Това накара Кай за първи път да се запита как ли е Билбо, но после се сети с облекчение, че щом Реджи е добре, кучето също ще е наред. Тогава видяха друг леш, който беше толкова не на място сред целия този мор, че Кай трябваше няколко пъти да премигне, преди да осъзнае какво е. — Дали е това, което си мисля? — попита Брад. — Да, мъртъв жираф — кимна Кай. Под тях до един „Фолксваген Бийтъл“ се въртеше огромен оранжево-бял жираф, полегнал на една страна. Вълната беше убила и него. — За бога, откъде се е взел? — попита Тереза. — Зоологическата градина е ето там в парка — обясни Кай и посочи към Даймънд Хед. — Вероятно вълната го е отнесла и сега го влачи към открито море. — Горкото създание — въздъхна Тереза. — Не са имали време да евакуират животните. Кай поклати глава. Сигурно всички обитатели на зоологическата градина бяха мъртви. На сградата до тях личеше следата от най-високото равнище, до което водата беше достигнала, и сега тя се намираше половин етаж по-ниско. Определено се отдръпваше. — Хайде — каза тихо Кай. — Трябва да тръгваме. Поведе ги към стълбите, слязоха на площадката на последния етаж и започнаха да се спускат по главното стълбище. Той надникна през перилата, за да прецени повредите. Повърхността на площадката на деветия етаж беше мокра и покрита с тиня, но иначе стълбите изглеждаха неповредени. Боклуци се бяха заклещили в парапета и на места се бяха завили около колонките му от външната страна на стълбите. Остра миризма се носеше наоколо. Труповете още не бяха почнали да се разлагат, но цунамито беше смесило отпадни води, бензин, боклуци и различни химикали в миризма, каквато Кай никога преди не беше подушвал. Вонята го накара да се закашля. Водата се оттече изненадващо бързо от площадката на осмия етаж. Течението покрай сградата трябва да беше по-бързо от 10 възела, много по-бързо, отколкото човек би могъл да плува, дори по-бързо от потока на много реки. От време на време голям обект се блъскаше в някоя колонка, карайки я да звънне, което ги стряскаше. Вместо да последва оттичащата се надолу по етажите вода, Кай отвори вратата към апартаментите на десетия етаж — единственият останал сух. — Какво правиш? — попита Брад. — С всички тия боклуци отвън Лани и Мия ще имат нужда от обувки. — Искаш да разбием няколко жилища, а? — попита Брад, зарадван от предоставилата се възможност. — След час сградата така или иначе няма да я има, затова можем да се обслужим. Тереза, остани тук с Том и Джейк. Лани и Мия ще дойдат с нас. — Искам Мия да остане с мен — възрази Тереза с нотки на страх в гласа. — Тя трябва да пробва обувките — отговори Кай спокойно, опитвайки се да разсее нейните тревоги. — Имам нужда от Брад да ми помогне в разбиването на вратите. Ако Реджи получи съобщението ми, някой ще трябва бързо да се качи на покрива, за да махне на хеликоптера да се сниши. Не се притеснявай, няма да се бавим. Коридорът беше тъмен, защото нямаше ток, затова Тереза трябваше да държи противопожарната врата отворена, докато Том и Джейк се качат на площадката, за да имат по-широко зрително поле навън. Кай тръгна надолу по коридора и спря пред първия апартамент, 1001, с гледка към океана. Той се засили и ритна здравата врата, но тя само изкънтя от удара. — Нека аз да опитам — предложи Брад. Брад я ритна с цялата си сила и рамката на вратата изпука. Още два ритника и вратата зейна широко. Кай го изгледа с любопитство. Брад сви рамене. — Уроци по карате — обясни той. Минаха през кухня, чиято мивка преливаше от чинии, и влязоха във всекидневна, в която имаше само кожен диван, масичка за кафе, осеяна със списания „Максим“ и игрални конзоли „Ексбокс“, широкоекранен телевизор. Кай веднага си помисли ерген, но се упътиха към спалните, за да погледнат все пак в гардеробите. Както и беше очаквал, всички обувки бяха мъжки, номер 43. Разочаровани от неуспеха си, Кай и останалите се върнаха в коридора, за да подновят опита си. — Извадихте ли късмет? — попита Тереза. — Апартамент на мъж — отговори Брад. — Водата се оттече до шестия етаж — извика Джейк от стълбището. Той и Том следяха спадането на равнището. — Това трае твърде дълго. Щом стигне уличното равнище, трябва да сме готови да спринтираме. Нека претърсваме по две жилища едновременно. Брад кимна и двамата заритаха вратата на апартамент 1002, който беше срещу този на ергена. Тя се отвори веднага и Брад заедно с Мия отиде до вратата на следващото жилище. Лани последва Кай в апартамент 1002, а изражението ѝ показваше колко е напрегната. — Не забравяй — каза ѝ той, опитвайки се да разведри обстановката, — не търсим елегантни обувки с токчета, а удобни маратонки. Тя го изгледа, показвайки, че опитите му да се шегува не са добре приети. Вратата на балкона беше широко отворена, както беше обичайно в Хаваи, за да може морският бриз да проветрява апартамента вместо климатика. Кай чу Брад да вика от балкона на съседния апартамент. — Тук май живее семейство и може да извадим късмет! — И ние! — извика Кай в отговор. Лани вече го беше изпреварила в спалнята и той я намери да рови в гардероба. — Намери ли нещо? Тя вдигна във въздуха чифт бели маратонки. Останалата част от обувките беше или с токчета, или сандали. — Твоят размер ли са? — Горе-долу. — Добре, обуй ги. Кай се върна във всекидневната, за да каже на Брад, че са намерили обувки. Когато се озова там, чу странно съскане да се носи откъм балкона. Високият вой на изтичащ газ не можеше да бъде сбъркан и скоро към него се добави ревът на пожар. Кай се втурна на балкона, за да види откъде идва шумът, но се закова на място, щом видя какво ги причинява. Пред него 20-етажна сграда преграждаше зрителното поле на „Сийсайд“ към планините. От прозореца на осмия етаж на сградата стърчеше огромен газов резервоар. Изглежда се беше забил в едната страна на остъклената постройка и след това бе заседнал откъм фасадата, най-близка до „Сийсайд“. Струя газ с диаметър 15 сантиметра извираше от дупка в задната част, където в същия миг се превръщаше в яростен пламък. — Внимание, ОВКТГ! — Какво значи това? — невинно попита Брад. Кай несъзнателно беше използвал съкращението, което беше научил по-рано през годината по време на учебната тревога. ОВКТГ означаваше опасност от взрив на кипяща течност/газове. Когато резервоар със запалителна течност получи пробойна, течността под налягане започва да излиза през дупката като газ. Искри или нещо друго запалва газа и металът около дупката започва да се нагрява. Ако огънят развие достатъчно висока температура, течността в резервоара ще започне буквално да кипи. Самият резервоар няма да издържи на нарастващото вътрешно налягане и когато то стане прекалено силно, металът просто ще се разруши. Резервоарът ще се разкъса и наведнъж ще излее течността. Когато това стане, огромен взрив ще помете всичко наоколо. Толкова е опасно, че пожарникарите, извикани да потушават ОВКТГ, щяха да се изтеглят на осемстотин метра и да оставят газа в резервоара да изгори от само себе си или да се взриви. Този резервоар не беше на повече от 20 метра от Кай. Вероятно е бил откъснат от мястото си в някоя бензиностанция и пробит, докато водата го е носела. Някоя случайна искра го беше запалила. После спадащата вода го беше довлякла тук и го беше забила в ъгъла на прозореца, оставяйки го на сухо. Оттеглящата се вода нямаше да може да го угаси преди идването на следващата вълна. Вероятно всяка секунда щеше да се взриви. — Резервоар с пропан! — изрева Кай. — Всеки момент ще се взриви. Бягайте! — Мия! — извика Тереза от стълбището. Без да каже дума, Кай се втурна обратно в спалнята, хвана Лани за ръката и я вдигна на крака, без да ѝ остави време да пробва другата обувка. Когато изхвръкнаха от жилището, Кай видя как Тереза спринтира край входната врата по посока на Брад и Мия. — Тереза! Върни се! Тя не обърна внимание на Кай и влетя във вратата на следващия апартамент, за да намери Мия. Кай и Лани се втурнаха към апартамент 1001 от другата страна на коридора и той блъсна вратата зад тях. Бутна Лани зад дивана и сам се хвърли след нея. Когато се стовариха върху пода с глухо бумтене, резервоарът избухна. Въпреки няколкото стени, които ги отделяха от него, шумът от взрива оглуши Кай. Цялата сграда са разтърси от взривната вълна. Входната врата на апартамента беше избита от пантите и прелетя над тях, разбивайки прозорците, преди да падне навън. Той инстинктивно прикри Лани с тялото си. Отломки и парченца метал от резервоара обсипаха стените като шрапнели. Горещината от взрива беше толкова голяма, че опърли ръцете и косата на Кай. Той почувства как нещо опари бедрото му и замириса на изгоряла тъкан. Изкрещя от уплаха и болка. Парче нажежен до червено метал беше рикоширал в стената. — Тате, добре ли си? — разтревожи се Лани, когато шумът утихна малко. — Татко, за бога, та ти кървиш! — извика тя, сочейки крака му. Кай погледна панталоните си. На бедрото му зееше десетсантиметрова бразда. От раната капеше кръв, но не беше дълбока. Шрапнелът само беше бръснал кожата му. Няколко сантиметра по-наляво и щеше да мине през бедрото му, разкъсвайки бедрената артерия. — Добре съм. Няма защо да се тревожиш. — Кай знаеше, че щом адреналинът спадне, ще дойде болката, но не изглеждаше, че ще умре от загуба на кръв, така че повече не обърна внимание на раната. — А ти добре ли си? — попита той. — Да — отговори Лани. — Къде са другите? — учуди се тя. — Мисля, че бяха в отсрещния апартамент. Втурнаха се обратно в коридора, но гледката, която видяха, беше ужасна. Част от стената на коридора бе разрушена, покривайки пода с парчета мазилка и гипсокартон. През входната врата на противоположния апартамент можеха да видят, че външната му стена е избита. През зейналата дупка се виждаха останките на горящата 20-етажна сграда, залети с онова, което беше останало от втечнения пропан. Дясната част на сградата просто липсваше. В лявата зееше назъбена дупка, но тя нямаше да оцелее дълго. Докато Кай и Лани гледаха, останалите стоманени трегери и бетонни плочи като в забавен кадър започнаха да се свличат и с нисък грохот и сред облаци прах сградата рухна във водата наоколо. Все едно бяха видели съдбата си като във филм. Сградата, в която се намираха, беше по-здрава от срутилата се, но Кай се тревожеше, че също беше понесла значителни структурни увреждания. Той и Лани започнаха да викат останалите. — Брад! Тереза! Мия! Джейк! Том! Кай чу кашлица откъм стълбището и се втурна натам. Противопожарната врата беше избита от пантите, но самата сграда бе прикрила стълбището и то не беше понесло значителни щети. Стълбата до покрива беше бъркотия от извити перила и отломки. Той погледна надолу и видя Том да наднича от вратата към апартаментите на осмия етаж. Лицето му беше изкривено в маска на объркване и болка. С дясната държеше лявата си ръка, която висеше извита под странен ъгъл. Цветът на лицето му беше сив. — Том! — извика Кай. — Къде е Джейк? Том кимна към коридора. — Там вътре. Мисля, че е мъртъв! Кай искаше да го утеши, но нямаха време. Оставаха само 15 минути преди идването на следващото цунами. — Сигурен ли си? — попита той. Том поклати глава. — Не, но не помръдва! Чу се вик от другия край на коридора. — Помощ! Помогнете! Беше Тереза. — Тереза! Тук сме! Тереза показа глава от апартамента, в който беше Брад. Тревожното ѝ изражение беше достатъчно Кай да разбере, че се е случило нещо ужасно. — Добре ли си? — попита той. — Брад и Мия! Паднаха долу и сега са в капан. 
  36. 
 


 11:34 сутринта 13 минути до идването на втората вълна Стъпалата, които водеха към плоския покрив на кулата „Моана“ на „Гранд Хаваян“ бяха стръмни, но широки. Обикновено достъпът беше строго ограничен до хотелските служители, които поддържаха климатиците, монтирани на покрива. Обаче Макс Уолш беше принуден да подкара гостите нагоре по тях. До покрива нямаше асансьор, така че липсата на електричество беше без значение. Тъй като много от гостите бяха инвалиди, а някои дори в инвалидни колички, придвижването беше бавно. Единствената новина беше, че трябваше да се качат само един етаж нагоре. Макс говори с Боб Латийн, преди да реши, че Майк и Ейдриън ще ги носят един по един. Част от съпругите, нито една от които не беше по-млада от 70, предложиха помощта си, но Макс се уплаши, че някоя може да падне. Затова отказа — не му трябваха повече проблеми от тези, които вече имаше. Преброи гостите инвалиди и установи, че ще трябва да пренесат осем, преди всички да се озоват на покрива. Междувременно Макс помоли всички с работещи мобилни телефони да се обадят на свои познати, които биха могли да изпратят хеликоптери. Разбира се, можеше да се качи на покрива и да се опита да привлече някой с махане, но това щеше да забави преместването на гостите инвалиди. Той помоли три от съпругите да оставят съпрузите си на неговите грижи, а те да се качат на покрива и да махат за помощ с покривка за маса. Отне им няколко минути да качат първия гост в инвалидна количка и да го настанят удобно на покрива. Времето се оказа много повече, отколкото Макс беше очаквал. При тази скорост щяха да им трябват повече от 15 минути да качат всички горе, затова реши да изпрати първо онези, които можеха да се качат сами. Докато Ейдриън помагаше на гостите да се качват по стълбите, Макс отиде до прозореца, за да види опустошенията долу. Улиците бяха неузнаваеми. Несекващ воден поток изтичаше обратно към океана, влачейки всякакви плавеи. Само след няколко минути земята щеше да е напълно отводнена. Сега можеше да види ясно пешеходния мост между кулите. Огромен прорез в покрива откриваше част от пешеходната алея за ярката слънчева светлина. Макс не можа да види онова, което беше срязало покрива, но несъмнено бе нещо голямо. Всяко нещо, достатъчно голямо, за да остави подобна следа, можеше с лекота да откъсне прехода от крепящите го въжета. В сегашното си състояние мостът сякаш висеше на няколко нишки. Всеки, който е готов да го прекоси, трябва да е много отчаян, помисли си той, докато се връщаше при стълбата за покрива. 	 
 	 
 Двайсет етажа под Макс Рейчъл стигна до конферентния център на шестия етаж. Пешеходният мост пред нея имаше вид на взривен с кола бомба. Стъклата бяха избити до последното късче, излагайки прехода на океанския вятър от пода до тавана. Самият мост беше изкривен под остър ъгъл: страната откъм плажа беше по-висока, все едно вълната го беше повдигнала от единия край, но не бе успяла напълно да го откъсне от стоманените въжета. Пешеходният преход беше необичайно светъл. Обедното слънце нахлуваше през дупката в покрива и осветяваше жалкото състояние на пода. Като всяко друго място, където беше стигнало цунамито, той беше покрит с фин слой рядка тиня. На много места в пода и тавана бяха пробити дупки. Петнайсет метра под него водата вече беше дълбока само метър. Бяха извадили късмет, че мостът изобщо е оцелял. Със сигурност нямаше да устои на следващата вълна. Когато Рейчъл наближи, семейството се появи откъм другия край на дългия 18 метра преход. Те видимо дишаха тежко от усилието да слязат бързо двайсет етажа надолу. Бащата носеше малко момиче, а десетгодишно момченце и малко по-малко момиченце бяха стиснали ръцете на майка си. И трите деца бяха чернокоси като нея и имаха нейната стройна фигура, но светлокафявата им кожа очевидно беше съчетание между цветовете на техните родители. Мъжът с леко изхвръкнала долна челюст се извисяваше над тях. Ризата му покриваше бирено шкембе, което беше надживяло своето детство. С тях имаше друга двойка. Хора, които Рейчъл не беше виждала досега. Двамата бяха прехвърлили петдесетте, но изглеждаха относително във форма. Къдриците на мъжа наскоро бяха започнали да отстъпват на годините и да се прошарват, превръщайки се във впечатляващо допълнение към набръчканото, обветрено лице на човек, който работи на открито. Жената, с къса коса и елегантна в своето спокойствие, стискаше ръката му здраво. Групата още не беше започнала да преминава, защото изпитваше несигурност от състоянието на моста. Парапетът откъм плажа беше откъснат и лежеше върху този от другата страна на пътеката. Рейчъл извика: — Аз съм управителката на хотела. Казвам се Рейчъл Танака. Добре ли сте? — Да — отговори бащата. — Срещнахме тези хора, докато слизахме по стълбите. — Как се казвате? — От опита, натрупан в нейната работа, Рейчъл знаеше, че винаги е по-лесно, ако знаеш имената на хората, с които се оправяш. — Аз съм Нейт Тинсли — представи се по-възрастният мъж. — А това е моята съпруга Кора. — Аз съм Бил Роджърс — каза бащата на трите деца. — Жена ми се казва Пейдж. А това са Тайлър, Хана и най-малката — Ашли. — Безопасно ли е да прекосим? — попита Кора. — Не знам — отговори Рейчъл. — Наклонът ще затрудни преминаването. Бил, можеш ли да слезеш по стълбите във вашата кула? — Не — отговори той. — Те са напълно преградени от този кораб. — Тогава нямате друг избор. Трябва да преминете от тази страна. — Може би просто ще останем тук — каза Нейт. — Преходът изглежда доста разнебитен. — Опитваме се да привлечем хеликоптер да кацне на нашия покрив… Бил я прекъсна. — Значи може да кацне и на тази кула. — Няма как — обясни Рейчъл. — На покрива на вашата кула няма къде да кацне. — Да — каза Тайлър. — Тате, не си ли спомняш онзи дълъг шпил на върха на кулата? — Тогава просто ще се качим на последния етаж и ще изчакаме, докато всичко свърши. — Вижте — каза Рейчъл, — не искам да ви плаша повече, отколкото вече сте. Обаче идват още вълни и те ще бъдат много по-големи от последната. Може би дори по-високи от тази сграда. Трябва да се махнем оттук. Групичката още се колебаеше. — Хайде, нямаме много време. Бил и Пейдж се спогледаха и си кимнаха. Тя заговори на децата си с лек акцент, който подсказваше карибския ѝ произход, и им каза да останат на място, докато тя пресече. Искаше да мине първа, за да се увери, че преходът е достатъчно здрав. Точно когато се приготви да стъпи на прехода, Нейт я спря. — За всеки случай ще мина пръв. Целуна жена си и предпазливо стъпи на наклонената повърхност на пешеходната пътека. Макар да носеше маратонки, кракът му се плъзна по хлъзгавата повърхност и той за малко не падна. Кора изпищя, а останалите зяпнаха от уплаха. Нейт успя да се хване за една от колоните, разположени на промеждутъци от метър и половина, и запази равновесие. — Подът е много хлъзгав — каза без сарказъм. — Трябва много да внимавате. Ръцете му бяха достатъчно дълги да се държи за едната колона, докато се примъква напред, за да се хване за следващата. Напредваше бавно. Когато разговаряха по уоки-токито, Брад ѝ беше казал какъв е времевият промеждутък между двете вълни. С тази скорост никога нямаше да успеят да се прехвърлят и качат навреме на покрива. — Хайде! — извика Рейчъл. — Трябва да побързате. Имаме само десет минути. Нейт внимателно се придвижваше напред. Когато беше преполовил пътя, преходът заплашително изскърца. Нейт спря и всички затаиха дъх. Скърцането също престана и той продължи напред. След още минутка стигна до края и Рейчъл му протегна ръка, за да му помогне да прекрачи в кулата „Моана“. — Уф! — каза той. — Рейчъл, приятно ми е да се запознаем. — Колко здрав ви се стори? — попита тя. Той сви рамене. — Доста е несигурен. Трябва да минават един по един, но не мисля, че децата могат да го направят сами. — Децата са три. Нямаме време родителите да се връщат за всяко поотделно. Жена ви не може ли да преведе едно от тях? Нейт кимна. — Да, Кора може да се справи. Тя тича всеки ден с мен. Рейчъл извика на останалите: — Не смятаме, че децата трябва да преминават сами. Затова, Бил и Пейдж, трябва да позволите на Кора да преведе едно от вашите деца. Бил поклати глава. — Ще се връщам да ги взимам едно по едно. — Това ще отнеме твърде много време. Нали виждате как водата се отдръпва? Това означава, че скоро ще дойде друга вълна. Видяхте колко време отне на Нейт да прекоси сам. Пейдж поклати глава, но Бил се обърна към сина си. — Тайлър, искам да бъдеш голямо момче и да помогнеш на Кора да прекоси прехода. Тайлър изглеждаше уплашен, но кимна. — Добре, вие ще минете първи. Щом пресечете, тръгваме ние. — Били и Пейдж го прегърнаха. Кора го хвана за ръката. — Имам син, който много прилича на теб — каза тя. — Разбира се, той е вече в колежа, значи е няколко години по-голям. Готов ли си да тръгваме? Тайлър кимна отново и Кора опита с крак повърхността на прехода. Тя беше доста по-ниска от Нейт, затова трябваше да се протяга и да пуска колоната, преди да успее да стигне до другата. Караше Тайлър да се държи за колоната и щом успееше да се прехвърли и хване здраво, го издърпваше при себе си. Спряха, когато чуха друго металическо скърцане. От ужас Пейдж притисна устата си с ръка. Не можеше нищо да направи, за да им помогне, без да ги изложи на допълнителна опасност. Скърцането спря, но това беше допълнително напомняне колко опасно е положението на прехода. Докато пресичаха, Кора и Тайлър си изработиха постоянен ритъм и вече бяха изминали три четвърти от пътя, когато Тайлър се подхлъзна на тинята, докато се прехвърляше от едната колона към другата. Двата му крака се изплъзнаха изпод него и той падна, повличайки Кора със себе си. От двете страни на прехода се чуха викове. Кора успя да се задържи за основата на колоната. Ако хватката ѝ се изплъзнеше, нищо нямаше да им попречи да се плъзнат до другия край на прехода. Само колоните, разположени на равни промеждутъци, щяха да им попречат да паднат във водата на шест етажа под тях. — Нейт! — изкрещя Рейчъл, но преди да успее да го спре, той бързо стигна до тях. Тя не посмя да го последва, защото се страхуваше, че мостът няма да издържи общата им тежест. Когато видя, че и Бил се е запътил да пресича, вдигна ръце. — Не! Оставете Нейт да го издърпа. Ако и вие се качите на прехода, като нищо може да падне. Бил осъзна, че тя е права, и остана на място, кършейки ръце от безсилие. Нейт стигна до тях. — Хвани Тайлър — каза Кора. — Прекалено тежък е и ще го изпусна. Нейт се наведе над Кора и хвана Нейт за другата ръка. Кора го държеше, докато Нейт го завъртя. Обаче движението я извади от равновесие и ръката, с която се държеше за колоната, се изплъзна. Тя започна да се свлича надолу по наклонената алея, като отчаяно се опитваше да намери опора в хлъзгавото покритие от плочки. — Кора! — извика Нейт. Тя забави плъзгането, като опря крак в най-близката колона, но не успя да спре напълно. Плъзна се през ръба и замахна към колоната, като най-накрая успя да спре, държейки се с една ръка. — Нейт! — изпищя тя. — Помогни! — Дръж се, скъпа! — отговори той. Нейт завлече Тайлър колкото може по-бързо до Рейчъл в другия край на пешеходния преход. Когато стигна на ръка разстояние, засили Тайлър в кулата, докато с другата ръка се държеше за колоната. Рейчъл се протегна и издърпа детето навътре, където то рухна на пода. Беше смаяно от изпитанието, но иначе нищо му нямаше. Нейт видя, че момчето е в безопасност, и започна да се промъква обратно, докато не се изравни с Кора. Внимателно прецени разстоянието и след като нямаше друг начин да стигне до нея, се пусна. Плъзна се по гръб върху тинята, удари се в колоната с двата си крака и успя да се спре. Пешеходният преход леко се залюля от удара, но устоя. С едната ръка впита в колоната, Нейт се наведе, за да хване ръката на Кора. Тя протегна свободната си ръка и веднъж пропусна, преди да успее да се хване за чакащата ръка на мъжа си и здраво да я стисне. Когато го направи, равновесието на Нейт се наруши. Беше преценил погрешно нейната тежест и не бе застанал достатъчно устойчиво, за да може да я изтегли нагоре. С вик на изненада той падна назад и изпусна Кора. Всички започнаха да крещят, докато Нейт и Кора Тинсли се стовариха в кафеникавата вода, която се въртеше долу. 
  37. 
 


 11:37 сутринта 10 минути до идването на втората вълна Условията във военновъздушната база „Уилър“ бяха спартански, но Реджи Пона все пак разполагаше с електричество за своя лаптоп и интернет връзка благодарение на резервното електрическо захранване на военните. Веднага щом подаването на ток от трите островни електрически централи беше прекъснато, генераторите на базата заработиха. Реджи беше успял да надбяга първата вълна и най-сетне се свърза с Хавайската гражданска защита. В хаоса колегите му от ХГЗ бяха оставили да изтекат 30 минути, преди да се усетят, че не получават обновена информация от Предупредителния център. Когато най-сетне бяха успели да се свържат с Предупредителния център в Аляска, той веднага се заел да предава обновената информация на нациите от Тихоокеанския басейн за новите данни за цунамито, включително данните от дълбоководния буй чрез кораба „Милър Фриймън“. Докато Реджи беше в движение, буят бе регистрирал трета вълна с височината, която бяха предположили само час преди това. Когато се стовари върху Хонолулу, тя щеше да е висока 60 метра. Щом Реджи се свърза с ХГЗ, изпратиха един пикап, който евакуираше от Пърл Харбър, до „Уилър“ да го вземе. Базата се простираше в средната част на Оаху на поне осем километра от най-близката брегова линия. Целият въздушен трафик, който нямаше достатъчно гориво да се върне на материка, се отклоняваше към „Уилър“, тъй като всички останали основни летища бяха само на метри от бреговата линия. А една от пистите на Международното летище „Хонолулу“ беше вдадена в пристанището, защото се разполагаше върху изкуствена пясъчна ивица. Пътеките за рулиране на „Уилър“ вече бяха претъпкани с боинги и еърбъси на 17 различни авиокомпании. Реджи споделяше мястото с безброй вече бездомни правителствени агенции, включително служители на Националната океанска и атмосферна администрация, Националната метеорологична служба, Федералната агенция за управление на извънредни случаи (ФАУИС) и дори на ФБР. Техните офиси бяха в центъра на Хонолулу. Повечето от сградите там вече бяха наводнени, а на останалите това щеше да се случи в течение на следващия час. Единствените работещи телефони с наземни линии бяха запазени за американските военни, а и те бяха недостатъчни. Мачтата с антена за мобилни телефони, към която беше свързан неговият оператор, още действаше, а мобилният телефон му съобщи най-добрата новина досега. Реджи изслуша съобщението на Кай три пъти, за да се увери, че го е разбрал правилно. Опита се няколко пъти да се свърже с мобилния телефон на Брад, но така и не успя. Нямаше как да разбере дали съобщенията, които остави след това, са получени, но това нямаше значение. Ако не успееше да им прати хеликоптер, всички съобщения на света нямаше да ги спасят. Броят на наличните хеликоптери не беше такъв, какъвто би могъл да бъде. Туристическите хеликоптери, резервирани за празника, бяха готови за полет. За разлика от тях много от военните хеликоптери бяха в чужбина, не им достигаха пилоти или бяха разрушени от цунамито. Хеликоптерите на американската армия бяха базирани на летище „Уилър“ и в казармите „Скофийлд“. И двете съоръжения се намираха в центъра на Оаху, далеч от океана. Обаче два полка от 25-а пехотна дивизия бяха изпратени в Ирак, така че повечето от техните хеликоптери бяха на 8000 километра от Хаваи, когато дойде цунамито. А хеликоптерите на морската пехота, базирани до залива Канеохе, на практика бяха едва ли не във водата. Когато бяха оповестени предупрежденията, пилотите или бяха в отпуск за празника, или участваха в церемонии далеч от базата. Малцина имаха време да се върнат преди идването на първата вълна, която унищожи машините, както си стояха на пистите. Останалите хеликоптери кръстосваха не само Оаху, но и другите острови. С хиляди квадратни километри брегова ивица и крайбрежни води, които трябваше да покриват, дори обединените възможности на армията, флота, военновъздушните сили, бреговата охрана и туристическите вертолети не бяха достатъчни. Евакуацията беше започнала толкова бързо, че координация почти нямаше. Едва сега се полагаха известни усилия наличните машини да бъдат разпределени по сектори. Много пилоти обаче просто летяха наоколо, търсейки оцелели, които все още бяха на пътя на идващите вълни. Докато се опитваше да намери хеликоптер за Кай, въпреки целия хаос Реджи работеше здраво. Не само трябваше да информира хавайските власти за всяко ново развитие във връзка с цунамито, но и да се грижи останалата част от Тихоокеанския басейн да е наясно с опасността. По време на извънредното положение се беше възцарило объркване, така че някои служби не бяха получили обновената информация от Предупредителния център в Аляска, затова Реджи пое ролята на негово лице за връзка в Хаваи. ПЦЦТК носеше отговорността да предупреди половината нации на земята за идващите вълни. За Хаваи изпитанието още не беше свършило, но в същото време едва сега започваше за 20 държави и континенталната част на САЩ, затова Реджи трябваше да разговаря с всички големи правителствени служби, за да ги подготви за онова, което предстои да се случи. А човекът от правителството, който предлагаше най-добрата възможност за хеликоптер, стоеше пред него. — А островите, подобни на Уейк? — попита Стюарт Джонсън, полковник от военновъздушните сили, който действаше като офицер за свръзка с всички американски територии в Тихия океан по време на катастрофата. — Там имаме разположени 200 души работници. — Вижте — започна Реджи, — Уейк е прекалено плосък, за да могат хората да намерят достатъчно висок терен да оцелеят. Единственото, което могат да направят, е да се качат на самолет или кораб и да напуснат острова. — Надяваше се, че създаването и на най-малкото разбирателство с полковник Джонсън, ще прокара пътя за неговата молба. — Вече го правим — отговори военният. — Тогава стискайте палци да са бързи. Първата вълна ще стигне там след около четиридесет минути. — А какво е положението с Гуам? — Остават им няколко часа. Ако има терени 60 метра над морското равнище, вероятно за тях всичко ще е наред. — Вероятно? — Полковник, говорим за свръхцунами из целия Тихоокеански район. Това е нещо невиждано в човешката история. От данните, с които разполагаме, се опитваме да изведем по възможност най-точни заключения. Предполагаме, че с отдалечаването от мястото на сблъсъка размерът на вълната значително ще намалее. — Защо? Смятах, че вълните могат да прекосят целия океан, без да изгубят много от своята енергия. Казахте това на стар запис, който Си Ен Ен показа преди 20 минути. — Боже, щом вие сте объркан, мога да си представя какво става сега на материка! Това важи за цунами, предизвикано от земетресение. — Реджи нарисува в бележника си грубо изображение на разлом, от който излизат вълни. — То се движи само в една посока. Много е съсредоточено. Вълните от удар на метеор са в концентрични кръгове, така че енергията се простира по целия диаметър на този кръг. С нарастването на кръга същата енергия се простира в по-голям район и заради това вълната отслабва. — Значи ще бъде много по-малка, когато стигне до военноморската база в Сан Диего? — Не бих нарекъл високо 9 метра цунами малко. Все още е голямо, но не може да се мери с онова, което сега виждаме по телевизията. С времето, с което разполагат за евакуация, всички ще могат да стигнат до безопасно място, преди да ги удари вълната. — По дяволите! Каква бъркотия! — Полковникът стрелна Реджи със злобен поглед, все едно той беше виновен за ставащото. — Значи ме чака много работа. — Той се обърна на пети, за да си тръгне, но още преди да беше успял да направи и две крачки, Реджи му препречи пътя с масивното си тяло. — Полковник — спря го той, — имам нужда от услуга. — Точно сега нямам време. — Ще отделите малко. Моят началник е заседнал в една сграда в Уайкики, затова имам нужда от хеликоптер. — Всички имат нужда от хеликоптер. — Това не е просто някой си. Той е директор на ПЦЦТК! — Имам заповед от генерал Ламбърт от Индийско-Тихоокеанското командване на САЩ, в която се казва, че основен наш приоритет трябва да бъдат големите населени центрове. Освен това трябва да съобщя на всички бази в Тихоокеанския район да се евакуират. — Но Уайкики е най-големият населен пункт… — Тогава рано или късно хеликоптерите ще го приберат. — Рано или късно? — Вижте, господин Пона, съжалявам за вашия приятел, но аз имам заповеди, както и моите хеликоптерни пилоти. А сега ме извинете. — Той заобиколи Реджи и влезе в съседното помещение, където започна разговор с друг офицер. Кипящ от ярост заради този отказ, Реджи се обади отново по телефона, този път на Хавайската гражданска защита. След разговор, продължил по-малко от минута, той влезе в стаята, където още беше полковник Джонсън, и го прекъсна. — Извинете, полковник, но за щастие познавам още някого, който ми дължи услуга. — Вижте — каза полковникът, подразнен от упорството на Реджи, — вече ви казах, че не мога да помогна. — Мисля, че трябва да отговорите на това обаждане — отговори Реджи и протегна към него мобилния телефон. Полковник Джонсън го изгледа подозрително. — Защо? Кой е на телефона? — Губернаторката. Иска да ми осигурите хеликоптер. * Обработка: ehobeho, 2021 *



 Тереза на практика завлече Кай до мястото, където беше заклещена Мия. Вместо да потърсят убежище в някое от страничните помещения, гледащи към океана, Брад, Мия и Тереза се бяха скрили в кухнята на апартамент 1004, която беше откъм страната, обърната срещу взрива. Кай беше смаян от гледката, която представляваше опустошеният апартамент. Цялата външна стена беше разбита, а късове от мебелите и металните предмети бяха запратени към всички повърхности. Макар кухнята да бе останала защитена от цялата сила на взрива, не беше минала без повреди. Както Кай беше прикрил Лани при експлозията, това беше направил и Брад за Мия. Взривът беше причинил откъсването на част от тавана, при което скъсана стоманена греда се бе забила в едната стена, а краят ѝ беше разбил кухненския плот, приковавайки Брад и Мия към пода. Макар Тереза да беше само на метър и половина от тях, гредата не я беше закачила. — Добре ли си? — попита Кай брат си. — Да, като изключим това, че не мога да помръдна. Мисля, че може би единият крак на Мия е счупен. — Ще се опитам да те издърпам. — Кай хвана двете ръце на Брад и задърпа с все сили. — Спри, така няма да стане. Най-много да ми откъснеш ръцете. Тереза се наведе и погали Мия по главата. — Скъпа, всичко ще е наред. Кай се зае да оглежда широката трийсет сантиметра греда. Положението изглеждаше сериозно. Стената между кухнята и коридора на апартамента ѝ беше попречила да падне изцяло на пода и да ги смаже, но това бе единствената добра новина. Преместването ѝ щеше да е сложно, а те разполагаха само с няколко минути. — Сигурно тежи половин тон — каза Брад. — Освен това май се е забила здраво в стената — добави Кай. После попита Мия: — Въобще ли не можеш да помръднеш? Мия поклати глава. — Кракът ме боли. Моля те, не ни оставяй тук! — Никой няма да ви оставя — успокои я Кай. — Ще ви измъкнем. Той поведе Тереза към коридора. — Мия, веднага се връщам — каза тя през рамо, докато излизаха от кухнята. — Слез долу и виж как е Джейк и после ни кажи какво е положението. — А Мия? — Кай видя по лицето ѝ отчаяние. — Ще се опитам да измисля нещо. — Колко време имаме? — Не много. До следващата вълна остават около десет минути. Това означава, че след пет минути трябва да сме излезли оттук, за да слезем долу и да намерим друга сграда. — Кай извади брадвата от противопожарната касета. Тя беше оцеляла при взрива, единствено стъклото бе счупено. — Какво ще правиш? — попита Тереза. — Не знам. Може да ми потрябва. Тя го изгледа подозрително и Кай разбра какво си мислеше. Не, ампутацията не беше възможност в положението, в което се намираха. Той се опита да я успокои. — Ще внимавам. Трябва да пробваме всичко възможно. Най-важното е да махнем гредата от тях. — Кай, не съм дошла чак дотук, за да я загубя. Кай сложи ръка на рамото ѝ. После каза колкото можеше по-нежно: — Знам. Няма да я изгубиш, но трябва да се стегнеш. Разбра ли? Тя кимна. — Все ще измислиш нещо. — Точно така. — Той я прегърна и след миг тя вече бързаше надолу по стълбите. А Кай се върна при Брад и Мия с брадва в ръката. 	 
 	 
 Тереза срещна Том на площадката на осмия етаж и бързо огледа странно изкривената му ръка. — Счупена ли е? — попита той. — Не, извадена е от рамото. Къде е Джейк? С другата си ръка Том посочи надолу по коридора. Том и Джейк не бяха успели да влязат в някой от апартаментите. Коридорът имаше вид на ударен от бомба, което и се беше случило по същество. Том беше запратен срещу стената от откъснала се от пантите врата, при което ръката му беше излязла от рамото. Джейк не беше извадил толкова късмет. Дълго около шейсет сантиметра назъбено парче метал беше пронизало стената, все едно е плат. Джейк седеше облегнат на срещуположната стена, а парчето метал стърчеше от гърдите му. Косата му беше мръсна от тинята, която покриваше всичко. Стената зад гърба му бе покрита с кръв, която сълзеше от раната. Тереза се наведе да го огледа. Дишането му беше плитко, но равномерно. — Можеш ли да му помогнеш? — попита Том жално. — Жив ли е? Тереза беше разбита от гледката, която представляваше Джейк. Още повече че причината за това беше нейното решение да тръгне с тях. Ако беше останала, както искаше Кай, Джейк щеше да е здрав. За миг вината я смаза, направо я парализира. С усилие на волята се съвзе и се остави на медицинското обучение да я води. Трябваше да направи избор, но възможностите пред нея не бяха добри. Положението беше безизходно. Проблемът беше класически. Ако го премести, шокът може да го убие. Вече беше изгубил доста кръв и всяко движение можеше да предизвика още дразнене на раната. Обикновено първо щяха да дойдат парамедиците, за да го стабилизират, преди да бъде откаран с линейката. Но вероятността да намери парамедици през следващите десет минути беше нулева. Това всъщност не ѝ оставяше никакъв избор. Трябваше да се опита да го измъкне. Преди да се захване с това обаче, се налагаше да се погрижи за Том. — Том, ще наместя ръката ти, защото се нуждая от твоята помощ. — Ще боли ли? — Да. — Добре, но го направи бързо. — Легни. Том легна по гръб на пода. Тереза зае позиция зад него. Сложи лявата си ръка върху рамото, а дясната върху лакътя му. — Ще преброя до три и после ще бутна ябълката на раменната ти кост обратно в гнездото. Готов ли си? — Да. — Едно, две, три. — С бързо завъртане тя вкара ябълката обратно в гнездото. Том изпищя, но после се отпусна, защото болката му почти премина, когато рамото се озова отново на мястото си. Тереза чу Кай да вика отгоре: — Добре ли сте? — Не се тревожи за нас! — извика тя в отговор и отново насочи вниманието си към Том. — По-добре ли си? Той кимна с облекчение. — Добре се справи, Том. — Какво ще правим с Джейк? Ще извадим ли това желязо? Тереза клекна, поклащайки глава заради безизходността на положението. — Ако го направим, ще умре от кръвозагуба. Когато каза това, очите на Джейк потрепнаха и се отвориха. От устата му се чу дрезгав шепот. — Къде съм? — Явно беше в шок. Не изпитваше болка и вероятно не помнеше преживения взрив. — Джейк, ти си ранен. Ще те извадим оттук. — Толкова съм уморен! — Знам, скъпи, но не бива да заспиваш. — Толкова уморен… Той затвори очи, отпусна глава назад и изгуби съзнание. — Джеейк! — изкрещя Том. — Джейк! — Той хвана Тереза за раменете. — Направи нещо! Искаше ѝ се, но виждаше, че Джейк е напреднал твърде много. Тя бързо долепи ухо до гърдите и чу плитко вдишване само от едната страна. Металният отломък беше колабирал единия му бял дроб и одраскал някоя голяма артерия. Реанимацията нямаше да помогне. Ако разполагаше с нужните инструменти и болничен персонал, може би щяха да успеят да извадят метала, да овладеят кървенето и да разгънат отново дроба, така че да може да бъде съживен. Без това всеки опит за неговото спасяване беше обречен на неуспех. Джейк изхриптя гърлено и от ъгълчето на устата му потече кървава струйка. Тялото му потрепери за кратко, после утихна. Тереза потърси пулса му, но не откри такъв. — Том, нищо не мога да направя. Отишъл си е. — Не! Можеш да направиш сърдечен масаж! — Том, аз съм лекар… — Тогава му помогни! — Не мога. Раната беше прекалено тежка. Съжалявам. Като юноша Том вероятно не беше свикнал да плаче, но сега зарида безутешно при вида на своя мъртъв приятел. Единственото, което Тереза можеше да направи, е да го утеши. — Зная, скъпи — каза тя и го прегърна. Том зарови лице в нейното рамо. — Аз съм виновен — успя да каже той между риданията. — Убедих мама да позволи на Джейк да ни дойде на гости. Той се премести преди две години… — Том заплака отново. — Вината не е твоя. Сигурна съм, че майка ти и баща ти ще се гордеят с това, което направи днес. Спаси живота на моята дъщеря и Лани. Същото направи и Джейк. Вие сте герои. Длъжница съм ти до живот за това! — Смяташ ли, че нашите са добре? Тереза не искаше да дава обещания, които не може да изпълни, но очевидно момчето имаше нужда от увереност. А и вероятно родителите му се бяха евакуирали още с първите сирени. Тя си спомни как търсеше Мия и се надяваше, че те не са се върнали на Уайкики, за да търсят сина си. — Сигурна съм, че са добре и се тревожат за теб — каза тя. — Сега искам да се съсредоточиш върху това отново да видиш своите родители. Ще го направиш ли? — Ще се опитам. А Джейк? Ще го оставим тук просто така? — Налага се — отговори Тереза. Нямаше как да носят трупа на Джейк с тях. Помисли си да го покрият с нещо, но дори този малък жест щеше да е излишен, защото след малко щеше да дойде втората вълна, която щеше да го отнесе в неговия воден гроб. 	 
 	 
 Кай беше в коридора и търсеше нещо, което би могло да му послужи за лост, за да освободи Брад и Мия, когато видя Тереза и Том да се влачат към него. Лицето на Том беше зачервено и със следи от сълзи. Той изстена, когато се облегна на нея, но ръката му вече не висеше под странен ъгъл. Кай видя мрачния израз по лицето на Тереза. — Джейк? — попита той, макар да знаеше ужасния отговор. Тя просто поклати глава. Това малко движение подчерта ужаса на тяхното положение. Човек, когото Кай познаваше, беше умрял. Момче на не повече от 16 години. Вината не беше на Джейк. Ако не беше направил толкова много да им помогне, можеше да стигне до по-висок терен и да се спаси. Кай почувства как пребледнява, когато вината за участието му в смъртта на момчето го съкруши. Но си наложи да потисне това чувство. Ако не успее да го изтрие от главата си, няма да може да мисли за друго. Трябваше да се съсредоточи върху следващата задача: да спаси брат си и Мия. — Как е тя? — попита Тереза. — Държи се като войник, но я боли. Успях да разчистя по-леките отломки, но не можах да помръдна гредата. Брадвата не я бива много за лост. — Може би четиримата заедно ще успеем да я вдигнем. Кай доста се съмняваше в това и вероятно му беше проличало. — Какво? — попита Тереза. — Забита е много дълбоко. — Ако не опитаме, няма да разберем. — Права си. Хайде да го направим. — Ще помогна — каза Том. Не изглеждаше много здрав, но всяка помощ щеше да е от полза. Подредиха се покрай по-оголената част от гредата: Тереза и Лани от едната страна, а Том и Кай от другата. — На три — обяви Кай. По команда напънаха с всички сили, които бяха подядени от гребането, тичането и всеобщия стрес от положението, в което се намираха. Гредата дори не помръдна. Опитаха отново, но усилието им се оказа напразно. По този начин нямаше да успеят да я отстранят. — Няма да стане — каза накрая Кай. — Имаме нужда от нещо по-здраво, за да я повдигнем — добави Тереза. Щом чуха „повдигнем“, Кай и Том се спогледаха, защото осъзнаха какъв е отговорът. — Трябва ни крик — казаха те почти едновременно. Налагаше се да побързат. По това време водата вече се беше оттекла от улиците. Големият брой автомобили, осеяли платното и тротоарите, щеше да им позволи лесно да намерят крик, макар отломките, които също бяха много, да пречеха. Разбира се, нямаше да могат да търсят в обърнатите коли, въпреки че и те бяха много. Кай си погледна часовника. Оставаха само седем минути. Направи бърза сметка наум. Да предположим, че ще им трябва минута, за да слязат на улицата, да речем още три, докато намерят крик, и то ако извадят късмет, и други две, за да се върнат тук. Това им оставяше само минута, за да повдигнат гредата, да изтичат до друга сграда и да се качат по стълбите. Беше смаян, когато завърши тази сметка наум. Просто не можеха да свършат всичко навреме. Брад и Мия щяха да умрат. И те също, освен ако не си тръгнат, без да се обръщат назад. — Няма достатъчно време! — каза той. — Без Мия не тръгвам! — избухна Тереза. — Проклет да си, трябва да опитаме! Кай погледна Тереза, Лани и Том и видя, че не могат да понесат мисълта да оставят другите да умрат, без да им помогнат. — Добре, можем да го направим! — съгласи се той и се опита да прозвучи по-оптимистично, отколкото се чувстваше в действителност. — Но имам нужда от помощта на всички вас. Така търсенето на крик ще се ускори. Кай не можеше да спре да възприема положението като безнадеждно. Но щом излязоха на свежия въздух на стълбището, където прозорците отдавна бяха избити, случайно погледна към разрушената сграда зад тяхната и почувства как приливът на надежда го презарежда. В основата на друга сграда видя табела, отчасти изтрита, защото някои от буквите бяха отнесени от водата. Бяха останали достатъчно обаче, за да му напомнят друга подобна табела, която беше видял преди по-малко от час. На табелата пишеше „Ц… е на гму… ето“. Отстрани имаше лого на гмуркач. Когато влизаха в Уайкики, беше видял същия надпис и лого на един пикап. Беше логото на „Царе на гмуркането“. Магазин за водолази. 
  38. 
 


 11:40 сутринта 7 минути до идването на втората вълна Макс Уолш трябваше да си почине минутка-две след първите два тура носене на ветерани инвалиди нагоре по стълбите. Ейдриън Мендъл изглеждаше уморен колкото Макс, който най-накрая се беше решил да свали сакото и да разхлаби вратовръзката си. Трима от ветераните бяха доста пълни, вероятно тежаха повече от 135 килограма всеки и усилието, което изискваха, беше съкрушително. Ако не си починат, можеха да изпуснат някои от хората, които пренасяха. Долу бяха останали само десет човека. Някои от инвалидите, които не можеха да се качат сами, и техните съпруги и близки, които не искаха да тръгнат без тях. Онези, които имаха мобилни телефони, бяха продължили с опитите да се свържат с външния свят, но засега без успех. Докато Ейдриън си почиваше, Макс отиде до края на покрива и погледна надолу към пешеходния преход 20 етажа по-надолу. Беше си помислил, че Рейчъл се бави твърде много и сега разбра защо. През среза в покрива на прехода видя движение. Някой го прекосяваше, но го правеше много бавно. Ако бях аз, помисли си той, щях да тичам. Шумът от хеликоптерите беше постоянен, но далечен фон, откакто бяха на покрива. Гледката на толкова много вертолети, които кацаха на покриви, пълни с хора, му напомни снимките, които беше виждал от евакуацията на Сайгон малко преди да падне в края на Виетнамската война. Тази евакуация не беше по-безопасна. Напротив, нейният краен срок беше още по-суров. Звукът от биещите въздуха витла сякаш се усили. Той вдигна очи, като ги прикри от обедното слънце с длан. Сградите и околните планини можеха да направят измамни разстоянието и посоката, от която идваха звуците. Той огледа небето, после видя, че някои от гостите сочеха към центъра на Хонолулу. Малък туристически хеликоптер с не повече от шест места летеше към тях. Заедно с останалите гости той замаха с ръце като луд и започна силно да крещи, макар да знаеше, че никой в хеликоптера не може да го чуе. Когато хеликоптерът стигна на стотина метра от тях, можа да види лицето на пилота. Също така видя, че вече е качил неколцина пътници, макар да не можеше да каже колко точно. Пилотът спусна машината на десетина метра от покрива, където тя увисна. Той замаха с ръка да се дръпнат и Макс разбра какво иска. Много от гостите на хотела се бяха струпали точно на мястото, където пилотът искаше да кацне, защото всеки искаше да е пръв. — Ейдриън! — извика Макс. — Помогни ми да накараме тези хора да отстъпят. Те подкараха гостите назад към края на покрива, въпреки че някои от тях протестираха. Когато бяха на безопасно разстояние от мястото за кацане, пилотът спусна машината. — Стойте на място! — извика Макс, опитвайки се да надвика шума на турбините. Той изтича до машината и пилотът отвори вратата. — Радваме се да ви видим! — Колко души сте? — попита делово пилотът. — Може би 60 до 65. Не съм ги броил. — Божичко! Добре. Ще видя дали мога да изпратя още машини насам. Голяма част от хеликоптерите на морската пехота бяха помлени на земята от първата вълна. Радиовълните са задръстени. Така че вероятно няма да стане веднага. Макс огледа вътрешността на кабината. Имаше трима пътници и сякаш две места бяха свободни. — Имате ли място за още хора? — Да. Дай ми двама души. Но не повече. Не искам да се претоварвам. Видях това да се случва на колега. Падна при опита да излети. Вероятно няма да е последният, но не искам да се случва на мен. Ако видя повече от двама да идват насам, ще излетя, преди да са се качили. — Разбрано. Макс се върна при гостите. — Този хеликоптер може да качи двама души — каза той. От тълпата се чуха викове и псувни. Макс вдигна ръце, за да успокои хората. — Още хеликоптери са на път към нас. Нямаме време за лотария, така че аз ще избера двама души на случаен принцип. — Той посочи седемдесетгодишната двойка, която стоеше пред него. Очевидно бяха съпрузи. Мъжът се подпираше на патерици, защото единият му крак липсваше. — Вие двамата, елате с мен. Очакваше останалите, които не бяха избрани, да се разбунтуват, но може би защото бяха бивши военни, бяха свикнали да се подчиняват на заповеди. Макар да имаше доста мърморене, никой не направи опит да се втурне към хеликоптера. Вместо това избраният мъж възрази: — Никъде не тръгвам, след като тук има още жени. За какъв ме смятате? — Сър, това не е „Титаник“ и нямаме време за спорове… — Не ме интересува. Никъде не тръгвам, докато тези жени не бъдат извозени. — Господин Латийн, можете ли да ми помогнете? Боб Латийн, който стоеше настрана, а инвалидната му количка се намираше един етаж под него, бързо огледа тълпата и поклати глава. — Мисля, че ще изкажа мнението на всички нас, като заявя, че нито един мъж няма да се качи на хеликоптер, докато не бъдат извозени всички жени. Губите си времето, ако смятате, че може да постигнете нещо различно. И още нещо — аз ще бъда последен. Макс започна отново да възразява, но видя, че Латийн няма да отстъпи. Дори седнал на покрива изглеждаше достатъчно силен, за да се противопостави на всеки опит да бъде командван, а неговите другари, закалени в битките ветерани, изглеждаха не по-малко упорити от него. Макс знаеше, че няма време за спорове, затова посочи жената, стояща от другата страна на седемдесетгодишния ветеран. — Добре. Тогава ще дойдете вие. Да вървим. Всяка от жените прегърна своя съпруг на сбогуване. Макс ги съпроводи до хеликоптера, инстинктивно свивайки глава под витлата. Жените се качиха и с насълзени очи започнаха да махат на съпрузите си, докато си слагаха коланите. — Бързо се връщайте — каза Макс на пилота. Мъжът кимна. — Оставяме хората във военната болница „Триплър“ или на летище „Уилър“, ако болничните хеликоптерни площадки са твърде заети. Ще се върна веднага щом мога. Макс се дръпна назад, когато витлата започнаха да се въртят по-бързо. Машината се вдигна грациозно, направи един спретнат завой и се насочи на северозапад. Тълпата зад гърба на Макс нададе радостни викове заради първата положителна случка от края на брънча досега. Макс и Ейдриън се върнаха обратно, за да качат останалите гости, като се надяваха, че онова, което бяха казали на хората, е истина и че още хеликоптери идват насам. 	 
 	 
 Когато Кора и Нейт паднаха от наклонения пешеходен преход, Рейчъл се облегна на него и надникна, надявайки се да види някаква следа от тях. Но докато го направи, двамата вече бяха изчезнали във водата. Дори да бяха оцелели при падането, нямаше как да ги спасят. Водата бързо щеше да ги отвлече далеч навътре в залива. Тя трябваше да се съсредоточи върху семейство Роджърс, което още беше от другата страна. — Може би е по-добре да останем тук, докато всичко свърши — каза бащата Бил. — Татко, не! — помоли Тайлър, уплашен от падането. — Не ме оставяй тук! Рейчъл се опита да успокои момчето. То се задърпа, все едно искаше да се върне на прехода, но тя не го пусна. — Стой там, Тайлър! — извика Били. — Преходът не е безопасен! Тайлър избухна в плач и се свлече на пода. Пейдж също заплака при вида на своя объркан син, но никой от родителите не направи опит да прекоси. — Трябва да ви кажа — настоятелно заговори Рейчъл, — че моят съпруг е директор на Предупредителния център за цунамита по тихоокеанското крайбрежие. Той каза, че идват още вълни и те ще бъдат големи. — Може да бърка… — Не бърка. Ако не ми вярвате, погледнете какво става долу. На покрива няма къде да кацне хеликоптер, така че трябва да решите какво да правите. Това е последната възможност, защото пешеходният мост няма да оцелее при следващото цунами. Бил и Пейдж започнаха да се съвещават. — Ще пресекат ли? — попита Тайлър Рейчъл. — Надявам се, скъпи. — Добре — каза накрая Бил. — Пейдж ще мине първа с Хана. След това аз ще пренеса Ашли. — Той взе петгодишната Ашли от ръцете на Пейдж, а тя сграбчи ръката на Хана. — Добре. Само не се бавете, защото нямаме много време. Като използваше техниката, която Кора беше приложила с Тайлър, Пейдж внимателно започна да пресича прехода, стиснала ръката на своята осемгодишна дъщеря, и успяха да пресекат без проблеми. Но заради голямата им предпазливост, защото се бяха уплашили от падането на Кора и Нейт и от това как за малко не изгубиха своя син, прекосяването им отне повече време, отколкото трябваше. Двете не оставиха повече от три минути за Бил да пресече, а после всички да се качат по стълбите на безопасна височина. Бащата сложи Ашли на гърба си, прихвана я през краката, а момичето го прегърна през шията. След това той тръгна да прекосява прехода. — Пейдж — каза Рейчъл, — децата трябва да започнат да се качват по стълбите. Очаква се следващата вълна да бъде висока 45 метра. За да сме в безопасност, трябва да се качим поне на петнайсетия етаж. Очевидно беше, че Пейдж се колебае какво да прави. Ако останеше с децата, докато Бил и Ашли преминат от другата страна, изкачването на тези десет етажа щеше да се забави. Но тя не искаше да остави своя съпруг и другото дете. А да изпрати децата сами не беше възможно, защото те вече бяха уплашени и ако ги оставеше сами на себе си, можеше да се случи кой знае какво. Накрая победи идеята две от децата ѝ да са в безопасност, което беше по-важно от оставането им с нея. — Ще ги вземеш ли с теб? — попита Пейдж. — Не мога да оставя Ашли и Бил сами. Ами ако се случи нещо? — Разбирам — отговори Рейчъл. — Аз също имам дъщеря и вероятно щях да постъпя така. Пейдж прегърна двете деца. — Не забравяй — каза Рейчъл. — Разполагате най-много с три минути. Сама ще разбереш, когато стане време да тръгнете нагоре. Ще ви чакаме на шестнайсетия етаж. — Ако не се видим след десет минути… — Гласът на Пейдж заглъхна. — Ще се погрижа за тях. — Благодаря ти! Рейчъл поведе Тайлър и Хана към стълбището. — Къде отиваме? — попита Хана. — Ще се качим по стълбите, за да може после да се повозим на хеликоптер. Няма ли да е забавно, а? — Мама и татко няма ли да дойдат? — Скоро ще ни последват, обаче трябва да се качим на високо, преди да дойде следващата вълна. — Добре — отговори малката, защото, изглежда, се беше поуспокоила малко. Рейчъл отвори вратата към стълбището и децата се поколебаха заради сумрака, защото отгоре се просмукваше бледа светлина. Хубавото беше, че аварийните светлини от осмия етаж нагоре още работеха, захранвани от вградените в тях акумулатори, след спирането на тока. Под осмия етаж всички лампи бяха угаснали заради късото съединение, предизвикано от водата. — Малко е призрачно — отбеляза Тайлър. — Това е аварийното осветление. Знаете ли как работи? Тайлър поклати отрицателно глава. Рейчъл му обясни, като разсейваше децата с дреболии за хотела, докато се качваха по стълбите. 
  39. 
 


 11:41 сутринта 6 минути до идването на втората вълна Като се вземат предвид всички пречки, които срещнаха досега, Кай нямаше основания да очаква, че късметът им накрая ще вземе да проработи. Беше убеден, че дори и да намерят крик, с който да освободят Брад и Мия от стоманената греда, нямаше да имат време да избягат в по-висока сграда. Следващата вълна щеше да ги завари в този десететажен жилищен блок. Щом видя водолазния център обаче, почувства прилив на оптимизъм. Ако успееше да намери в разнебитения магазин онова, което търсеше, може би щяха да успеят да си осигурят допълнително време. Разбира се, всичко зависеше от това дали жилищната сграда ще може да устои на втори удар от цунами. Кай не си правеше илюзии за техния шанс, но единствената друга възможност беше да оставят Брад и Мия на произвола на съдбата. Не можеше да обмисля подобно нещо. Лани, Тереза и Том дойдоха с него да търсят. Беше обмислял дали да не изпрати Лани и Том сами да стигнат до по-висок терен, но реши, че мисълта дъщеря му да се грижи сама за себе си, е твърде плашеща. Искаше да е с него, за да може да я наглежда. А да изпрати Том сам сега, когато беше ранен, също му се стори лоша идея. Освен това имаше нужда от тях, за да посъберат припаси. Щеше да се наложи да оцеляват с онова, което успеят да съберат при това излизане. За второ нямаше да имат време. Не можеха да отделят човек, който да остане при Брад и Мия. Щеше да се наложи двамата да се подкрепят взаимно. Когато се озоваха отвън, Кай раздели групата, изпращайки Тереза да намери колкото може повече крикове. Най-малко два или три, ако може да ги носи. Том и Лани щяха да го придружат до водолазния магазин. Улицата пред жилищната сграда напомняше Сараево в най-тежките години на Югославската война. Късове дърво, метал, бетон, растителност и най-лошото — човешки трупове, бяха осеяли платното и тротоара. Коли и други превозни средства бяха разхвърляни във всички възможни посоки. Много от тях бяха размазани до неузнаваемост. Лека кола „Мини“ опровергаваше закона за земното притегляне, промушена като шишче от метален стълб и увиснала на шест метра във въздуха от втория етаж на една сграда. Най-изненадващото беше, че още неколцина души обикаляха цели и невредими улиците. Кай реши, че няма защо да се учудва: след като той и хората му бяха оцелели, и други са го направили. Фаталното опустошение правеше трудно за вярване, че и други са успели да оцелеят. Азиатка, която бърбореше нещо на език, който Кай не можа да разпознае, водеше момче на около десет към един от хотелите и изчезнаха във входа. Неколцина юноши изхвърчаха от друг хотел и затичаха с все сили към планините. Двама души им замахаха от балкон на десетия етаж на около 180 метра от тях. Мокър, напълно гол мъж, като се изключат маратонките, притича до него и попита: — Къде е Емили? — Кой? — попита Кай смаян. Голият мъж го сграбчи за ризата и го дръпна към себе си. — Емили! Видя ли я? Кай погледна към другите, които бяха не по-малко шокирани от него, и поклати глава. Без да каже нещо друго, мъжът го пусна и продължи надолу по улицата, като надничаше във всяка отворена врата и прозорец. Кай предположи, че е бил заварен от цунамито със своята съпруга, приятелка или дъщеря. Тази трагедия му беше непрекъснато в главата. — Не спирайте и не говорете с никого другиго — предупреди той хората си и те разбраха какво има предвид. Просто нямаха време да помагат на другите. Сега се беше възцарил законът на джунглата. Всеки за себе си. Мисълта, че поведението на гражданите може толкова бързо да се изроди, натъжаваше Кай, но обясненията с хора изпаднали в паника или насочването им към безопасно място щяха да им попречат да спасят своите любими хора. Никой от тях не би се съгласил това да се случи. Нямаше какво повече да се каже. Кай остави Тереза да рови из колите и спринтира с останалите към мястото, където беше видял табелата за водолазния магазин. Когато наближиха, той успя да огледа по-подробно големите щети, които беше понесла сградата, подслонила магазина. Гледката не беше окуражаваща. Всички прозорци под осмия етаж на високата 46 метра постройка бяха избити. Приземният етаж подслоняваше различни магазини: кабинет на очен лекар, магазин за дрехи, водолазния магазин и още два други, които бяха така разбити, че Кай не можа да познае какво са продавали. Той влетя през вратата под табелата „Царе на гмуркането“ и го посрещна точно онова, което се беше надявал да не вижда. Вътрешността на магазина беше напълно разнебитена. Нищо от стоките, с които е бил зареден преди малко, не бе останало. Вместо тях имаше боклуци, довлечени от вълната, заляла сградата. Столове, кофи за боклук и малки парчета отломки бяха осеяли пода. Единствената разпознаваема останка от магазина беше плакет от Асоциацията на професионалните водолазни инструктори (АПВИ), завинтен за стената. — Не! — извика разочаровано Кай. — Трябва да е останало нещо! Започна да разхвърля боклуците настрана, търсейки под тях кислородни бутилки и друго водолазно оборудване, което си беше въобразил, че ще им спаси живота. Обаче с всяко парче, което хвърляше настрана, тази надежда все повече се изпаряваше. Тогава Лани посочи нещо, което Кай не беше забелязал в трескавото си търсене. — Тате, там има друга врата. На задната стена на магазина към стената беше залепено голямо парче шперплат, което скриваше вратата. От нея се виждаше само малка част от единия край и дръжката. Кай дръпна шперплата, който се беше забил в гипсокартона, и той се пльосна на земята, откривайки оцелялата врата. Кай бутна вратата и надеждата му беше възнаградена. Шперплатът беше запазил задната стаичка на магазина от опустошаване. В противоположната част на помещението се виждаше метална аварийна врата, която беше цяла. Отваряше се навън, така че отдръпващата се вода не беше успяла да я отвори. Въпреки това помещението още беше мокро от пода до тавана. Бяха извадили късмет. Ако стаята беше непромокаема, налягането на водата отвън щеше да е много по-голямо от въздуха в нея и тя щеше да избие вратите навътре и да отнесе всичко. Нещо обаче беше изравнило налягането и скоро Кай видя какво е. Поточе вода изтичаше през еднометрова дупка в пода. Може би това беше мястото, където стълбът, промушил минито, бе пробил първата си дупка. Част от предметите в помещението сигурно бяха отнесени през дупката, но въпреки това Кай беше улучил десетката, от която се нуждаеше толкова много. В помещението цареше бъркотия от водолазни бутилки, маркучи, компенсатори на плаваемостта, колани с тежести и всичко останало, нужно за гмуркане. Той стрелна поглед към часовника си. Оставаха пет минути. — Добре. След 90 секунди трябва да излезем оттук. Имаме нужда от три кислородни бутилки, три маркуча и малко найлоново въже. Внимавайте маркучите да са с по два регулатора, защото сме общо шест души. — Искаш да кажеш, че ще се гмуркаме? — попита Лани. — Захващай се за работа — нареди Кай, вдигна най-близката кислородна бутилка и завинти на нея маркуч. — Това е единственият шанс за Брад и Мия. Не можем да ги освободим и да се качим навреме на безопасно място. Ще трябва да устоим на следващата вълна. Затова ни трябва въжето. Кай видя, че Том последва неговия пример и започна да завива маркуч на друга кислородна бутилка. — Правил ли си го и преди? — попита Кай. — Притежавам сертификат. Имам 20 часа гмуркане зад гърба си. — Добре. Внимавай да са пълни. Не можем да се върнем за смяна, ако открием, че бутилката е празна. Лани се върна с жълто найлоново въже. Като хвърли поглед на витките, Кай прецени, че е дълго около 30 метра. — Само това можах да намеря. Щеше да отнеме много време да се свържат в едно дълго парче въже. — Виж дали ще намериш водолазен нож. А и няколко фенерчета ще ни свършат добра работа. Докато Лани търсеше, Кай взе трета кислородна бутилка и зави последния маркуч, задействайки манометъра за налягане. Празна. Мамка му! Захвърли я настрана. Том донесе друга бутилка. — Това е последната — обясни той. — Вентилите на всички останали са счупени или изкривени. Кай бързо завинти маркуча, молейки се манометърът да не е на червено. Стрелката отчете 232 бара налягане. Пълна! Слава богу! — Намерих нож! — извика радостно Лани. — А фенерчета? — Само едно. Другото нямаше крушка. Това работи. Проверих го. — Добре, намерихме това, за което дойдохме. Да вървим. Кай вдигна две бутилки и залитна под 38-те килограма тежест, докато Том носеше третата със своята здрава ръка. Докато Кай подкарваше Лани и Том да излязат, забеляза нещо друго. Жълт пакет приблизително с размерите на голяма диня. На нея се виждаше дръжка и надпис: „Дръпни, за да се надуе!“. Стар спасителен плот. Въпреки очевидната възраст на плота кислородният патрон изглеждаше чисто нов. Ако не успеят да намерят хеликоптер, може би щяха да успеят да изплуват върху една от вълните. Не беше много добра идея, а по-скоро последна възможност. Въпреки това беше по-добре, отколкото да плуват. Кай го посочи. — Лани, можеш ли да носиш и това? — Мисля, че да — отговори момичето. Прегърна плота с две ръце и те бързо излязоха от магазина. 	 
 	 
 Тереза потърси крик в първата кола, която видя — една „Хонда“. Вратата беше премазана навътре, затова тя бръкна през отворения прозорец и дръпна лостчето за отваряне на багажника. Нищо не стана. Опита още веднъж, но резултатът беше същият. Бегом заобиколи колата и ритна няколко пъти капака на багажника, но той не помръдна. Знаеше, че няма време да продължи да опитва с тази кола, затова се впусна към следващата — обърнат „Шевролет“ със смачкан покрив. Тази кола изглеждаше още по-малко обещаваща, затова я отмина. Най-накрая се добра до една, която ѝ вдъхна надежда: пикап, обърнат на едната си страна. Задното стъкло на кабината липсваше. Тя се промъкна през него и огледа пода, който сега беше вертикален. Третата редица седалки все още беше на мястото си, затова трябваше да ги разкара, за да не пречат. Намери лостчето за освобождаване и седалката едва не падна върху ѝ. Бутна я върху втората редица седалки, освобождавайки достатъчно място, за да стъпи върху подовата тапицерия. Дръпна я да се отдели от пода и пред очите ѝ се откри търсеното. Блестящ жълт крик беше завинтен за подовия панел до тънка резервна гума. Крикът беше захванат с перчата гайка, която обикновено се отвиваше лесно. Но при обръщането каросерията се беше усукала и затегнала перчатата гайка допълнително. Тереза опита с всички сили да я завърти, но тя не помръдна. Имаше нужда от някакъв лост. Измъкна се обратно от пикапа и се огледа за нещо, което би могла да използва като лост. Би било идеално, ако изведнъж вземе да намери клещи на земята, но това, разбира се, беше самозалъгване. Вместо това трябваше да се задоволи с онова, което успее бързо да намери наоколо. Оказа се крак от метален стол. От него още се полюшваше гладко кръгло колелце. Започна да го отвива, докато изскочи от кухината с резба. Вдигна и тежко парче бетон. Щеше да го използва вместо чук, за да удря по крака на стола. Когато се върна в пикапа, внимателно постави края на крака върху страната на перчатата гайка и се опря на колата. Увери се, че не е върху самия болт. Един неточен удар щеше да го изкриви безнадеждно. Тереза се изви назад с парчето бетон в ръка и го стовари върху задния край на крака. Почувства как перчатата гайка поддава. След още два удара се отви достатъчно, за да може да я развие с ръка. Когато най-сетне я свали, вдигна крика, но го изпусна върху едната врата. Щом се наведе да го вдигне, чу движение отвън и предположи, че Кай се е върнал от водолазния магазин. Показа се от пикапа, победоносно вдигнала във въздуха крика и манивелата над главата си. — Намерих! Но вместо Кай видя мърляв мъж с брада, пораснала на неравни кръпки. От устата с пожълтели от дългогодишно пушене зъби я лъхна миризма на алкохол. Мръсната му тениска не успяваше да покрие огромното шкембе, което преливаше над шортите. — Проклети мародери! — каза той, заваляйки думите. — Знаех си, че ще намеря някого от тях. Тереза свали ръце, за да покаже, че не е опасна. В болницата много пъти се беше оправяла с пациенти като него. — Не, аз не съм мародер! — На мен ми приличаш на мародер. Ровиш из чужда кола и крадеш нещата на хората. — Трябва ми крик, за да помогна… — Не ми пробутвай тези глупости. Гледах по телевизията и знам какво трябва да се прави с хора като теб. Досега не беше забелязала какво носи в дясната си ръка. Той вдигна автоматичен пистолет и го насочи към нея. — Господине, моля ви, чуйте… — започна тя. — Идваш с мен, за да намерим полицията. Те ще се оправят с теб. — Идва цунами! — Да, обзалагам се, че това те радва. Заради него можеш да вземеш каквото поискаш. — Господине… — Полиция! — започна да реве мъжът. — Полиция! Мародери! — Виждате ли полиция наоколо? Идва друго цунами! — Да не ме мислиш за глупак, а? Полиция! Докато мъжът продължаваше да крещи за полиция, Тереза видя Кай, Том и Лани да идват към тях от водолазния магазин. — Кай! Стойте там! Мъжът рязко се обърна, за да види с кого говори, и вдигна още пистолета, сякаш искаше да заплаши новата група с него. Кай и останалите не бяха разбрали какво става. Това, което виждаха, беше един мърляв човек, стиснал пистолет в ръка. Те спряха, когато той вдигна оръжието. Може би защото беше изгубил равновесие от рязкото завъртане, а може би нарочно, мъжът дръпна спусъка. Изтрещя изстрел и куршумът изсвири покрай главата на Кай, улучвайки със звън парче метал зад гърба му. И тримата се хвърлиха на земята. Мъжът очевидно беше откачен и спорът с него само щеше да влоши нещата. Освен това всякакви разправии само щяха да подядат скъпоценното време, с което Тереза разполагаше да измъкне Мия жива. Затова не се поколеба. Мъжът беше с гръб към нея и тя засили с две ръце тежкия крик и го стовари върху тила му. Резултатът беше мигновен. Той изпусна пистолета и рухна на колене. Залитна неконтролирано, а през това време Тереза вдигна оръжието, освободи пълнителя и запрати пистолета в купчината отломки. Мъжът залитна напред и се просна на земята. Все още беше в съзнание и простенваше. — Кучко! — измърмори завалено той. — Ти ме удари! Тереза започна да маха на Кай. — Хайде! Намерих крик! Да вървим! — Какво стана? — попита Кай, когато я наближи. — Каква е тази история? Кой е този човек? Тереза, която още трепереше от прилива на адреналин, се вторачи в проснатия по корем мъж, удивена от собствените си действия. Та тя беше лекар, човек, от когото се очакваше да помага на хората, а не да ги наранява. Никога преди не беше удряла човек. Но не съжаляваше за своите действия. Мъжът беше изложил нейната дъщеря на опасност! — По-късно ще ти обясня — каза тя. — Да вървим да измъкнем Мия и Брад! 
  40. 
 


 11:45 сутринта 2 минути до идването на втората вълна На пешеходния преход между двете сгради на „Гранд Хаваян“ Ашли се държеше за врата на Бил, докато двамата пресичаха от кулата „Акамаи“ към кулата „Моана“. Но скърцането, което се носеше от прехода, започна да се чува все по-често, вероятно и заради сто и двайсетте килограма на Бил. — Ашли, справяш се отлично — каза Пейдж в опит да повдигне духа на детето. Самата тя беше забила нокти в дланта си, за да не се поддаде на паниката. Нищо не можеше да направи, за да им помогне, освен да се опитва да ги окуражава. — Продължавай да се държиш здраво за татко си. Решението да изпрати двете си деца напред с една непозната беше мъчително за нея, но не би могла да понесе мисълта да остави Бил и Ашли. В главата ѝ непрекъснато се въртеше картината как Тайлър за малко не падна от моста. Ако нещо подобно се случи на Ашли, предпочиташе да разчита на самата себе си за нейното спасяване. Точно когато Бил се готвеше да направи последната крачка, за да се озове на сигурно място в другата сграда, Пейдж чу някаква суматоха в края на прехода. Петима юноши спряха, залитайки пред прехода. Всички говореха носово с акцент от Средния запад, усилен от по стекче бира на глава. — Видяхте ли — каза едно от момчетата. — Казах ви, че от нашата стая видях как двама души пресякоха. — Хайде да се махаме оттук — предложи друго момче. Преди Бил и Пейдж да успеят да извикат да не го правят, петимата пияни приятели стъпиха на прехода. Не бяха минали повече от метър, когато един падна и повлече още двама със себе си. Ударът предизвика резонансно движение във вече отслабената конструкция на пешеходния мост. Той отскочи от късащите се въжета и отвратително се залюля над двора отдолу, който вече беше отводнен. — Скачай, Бил! — извика Пейдж. Той обаче нямаше да успее да стигне до кулата „Моана“, без да падне или изпусне Ашли. Затова се пресегна, хвана детето за ръка и го издърпа от гърба си, като едновременно го запрати в обятията на чакащата на метър и половина от тях Пейдж. В този миг центърът на моста се пречупи от допълнителната тежест. Двата края, все още закачени за двете кули, се люшнаха към тях. Всички петима пияни юноши се плъзнаха от пътеката и с писъци полетяха надолу, откъдето се чуха глухи тупвания, бележещи техния край. Пейдж завъртя главата на Ашли, за да не види резултата от ударите. Противоположният край на моста се блъсна в сградата, след това се откъсна и рухна, превръщайки се в купчина изкривен метал далеч под тях, която погреба труповете. Бил обгърна с две ръце колоната, за която се държеше. Когато неговият край на моста се блъсна в кулата, пешеходната пътека се откъсна от рамката и се стовари в двора под него. Но покривът и вертикалните колони останаха свързани с кулата „Моана“ благодарение на два стоманени пръта. Пейдж надникна предпазливо, страхувайки се от онова, което ще види долу. За свое облекчение видя Бил все още да прегръща колоната, но беше въпрос на минути да я изпусне или да бъде залят от идващото цунами. 	 
 	 
 Рейчъл седеше облегната на вратата към стълбището на 16-ия етаж, опитвайки се да разсейва двете деца, които ѝ бяха поверени, докато чакаха Бил, Пейдж и Ашли да се присъединят към тях. Погледът към часовника показа, че скоро трябва да бъдат тук или изобщо няма да дойдат. Докато слушаше Хана да разказва как вчера са плували под водопад, Рейчъл беше облегнала глава на металната врата, уморена от слизането и качването по стълбите, както и от изпитанието при пешеходния мост. — Тогава скочихме от скалата, която беше висока петнайсет метра — продължаваше Хана. — Не, не беше — възрази Тайлър. — Не беше по-висока от три метра. — Беше, беше. Тате каза, че е висока петнайсет метра. — Той се пошегува. Рейчъл се беше опитала да намери Кай по уоки-токито, но не получи отговор. — Кай, чуваш ли? Кай, обади се. — Кой е Кай? — полюбопитства Тайлър. — Моят съпруг. Той е човекът, който предупреди всички за цунамито. — Къде е? — Не знам. Той е с нашата дъщеря. Отдавна не съм се чувала с него. — Може ли аз да опитам? — Разбира се. — Тя му подаде уоки-токито. — Трябва само да натиснеш бутоните и можеш да говориш. — Кай, чуваш ли? — каза той. След това зачака отговор, но такъв нямаше. — Опитай отново, за да си сигурен… — Рейчъл замълча по средата на изречението и вдигна глава. — За да съм сигурен в какво? — попита Тайлър. Рейчъл вдигна ръка. — Шшшт! — Какво има? — попита Хана. — Млъкнете за секунда. Мисля, че чувам нещо. Рейчъл обърна глава и притисна ухо в стоманената врата. Тайлър и Хана направиха същото. След миг тишина се чу боботене. Обикновено сумтенето на вентилаторите и климатиците и движението на въздуха през хотелските отдушници заглушаваше всякакви останали шумове. Но сега, когато нямаше ток, хотелът беше потънал в призрачна тишина. Шумът се повтаряше на редовни промеждутъци. Едно, две, три, четири. Далечният бумтеж караше металната врата леко да вибрира. Шумът определено беше дело на човешки ръце. — Какво е това? — попита Хана. — Не знам — отговори Рейчъл, — но ми се струва, че идва откъм коридора. Тя скочи на крака и отвори вратата. Сега шумът се усили и стана по-ясно различим. Изглежда идваше от някакво място в пустия коридор. — Вие чакайте тук — каза Рейчъл. — Къде отиваш? — попита Хана с глас, изпълнен със страх заради понесената травма да види само преди минути смъртта на двама души. — Трябва да разбера какъв е този шум. Ще се върна веднага. Не мърдайте никъде, докато не се върнат родителите ви. И дръжте вратата отворена. Рейчъл тръгна надолу по коридора, спирайки на всеки няколко секунди, за да се ориентира по шума. С влизането по-навътре в сградата той ставаше все по-силен и тя успя да се насочи към него, без да се налага да спира. Когато стигна до средата на коридора, зави към фоайето, където бяха асансьорите. Сега стана напълно ясно откъде идва блъскането. Чуваше се глас, който го съпровождаше. — Помощ! Има ли някой? В асансьора беше заседнал човек. 	 
 	 
 Носенето на цялото това оборудване ги забави повече, отколкото Кай очакваше. Времето вече не достигаше, когато стигнаха площадката на десетия етаж в „Сийсайд“ и влетяха в апартамента. — Започнахме да си мислим, че сте ни забравили — каза Брад. Гласът му беше весел, но Кай усети отчаянието, което се прокрадваше. Явно се опитваше да ободри Мия. — Няма такава опасност, братко. Сега ще ви измъкнем оттук — отговори Кай. Тереза му показа крика. — Хубава гледка — зарадва се Брад. — Да опитаме — кимна тя. — Чакай — възрази Кай. — Нямаме време за това. — За какво са? — попита Брад, който забеляза водолазните бутилки. — За всички нас. — Защо първо не ни извадите? — Разполагаме най-много с две минути — обясни Кай, докато срязваше въжето на триметрови парчета с водолазния нож. — Първо трябва да се вържем. — Кай, шегуваш се, нали? — Не. — Нямаше време да смекчава новината. Спомни си как Брад беше заклещен в корабните останки и паническото чукане по вратата, преди Кай да успее да го освободи. Оттогава Брад не се беше гмуркал, защото страхът му от дълбините се превърна в същинска фобия. — Няма да остана тук! — каза Брад. — За съжаление, братко, ще ти се наложи. — Кай, измъкни ни оттук! — Брад започна да се напъва да отмести гредата. — Не мога да остана тук! — Спри! — опита се Кай да го успокои, после даде въжетата на Тереза. — Започни да се връзваш за гредата. Стегнато! Тя е най-здравото нещо тук. Не забравяй Брад и Мия. — Защо не ми каза? — извика Брад. Кай се наведе, за да може да му шепне в ухото. — Защото знаех, че ще реагираш така. Плашиш Мия. — А водата? — Да, ще се озовем под поне 15 метра вода. Знам, че не го искаш, но ще се случи. — Не мога! — Можеш и ще го направиш, защото нямаме избор. Успокой се и млъкни или искаш да ти пъхна още сега мундщука на регулатора в устата? Лекото кимване на Брад не можа да скрие ужаса му. — Какъв му е проблемът? — попита Тереза. — Някога при гмуркане имаше лошо преживяване. — Какво се е случило? — Заседна под водата и за малко не се удави. Кай взе няколко от въжетата и завърза водолазните бутилки за гредата. Едва сега му хрумна, че трябваше да вземат и компенсатори на плаваемостта — жилетките, които носят водолазните бутилки по време на гмуркане, за да ги закачи за тях. Не се беше сетил за това, когато бяха във водолазния магазин, макар че май беше видял няколко. Найлоновото въже беше здраво, но неговата техника на връзване не беше добра. Като малък не беше членувал при бойскаутите, затова сега се ограничаваше да връзва възли, без да го е грижа дали ще могат да бъдат развързани, или не. Винаги можеха да използват ножа, за да се освободят от въжетата. Повече се тревожеше за структурния интегритет на постройката, но не можеше да направи нищо по въпроса. Или щеше да устои на вълната, или нямаше. Единственото, което можеше да направи, беше да се погрижи да останат на място, ако постройката оцелее. — Вързах Том и Лани — съобщи Тереза. Кай бързо прегледа нейната работа. — Чудесно! — похвали я той. — Трябва да издържат. А сега да вържем Брад и Мия. — Защо? Те така или иначе са заседнали. — Не познаваш силата на водата. Самото налягане може да измъкне някого от тях. Ако стане, ще бъдат отнесени. Бързо завързаха Брад и Мия заедно. — Сега е твой ред — нареди Кай. Прехвърли въже през гредата и го зави на кръста ѝ. — А ти? — попита Тереза. — Ще се вържа сам. Искам да съм до Лани. Том вече беше завинтил маркучите с регулаторите на всяка от бутилките. Всеки от тях имаше маркуч октопод с втори кислороден регулатор на него. При гмуркането винаги имаш регулатор за себе си и един резервен, който се влачи зад теб, за да може твоят другар да го използва, ако случайно му свърши въздухът. В техния случай това означаваше, че имат нужда само от три водолазни бутилки за шестимата: една за Брад и Мия, друга за Тереза и Том, трета за Кай и Лани. — Проверете ги — нареди Кай на цялата група. — Уверете се, че работят. Ако имаше проблем, единственото, което можеха да направят, бе да си делят някой регулатор. Но дишането на двама с един регулатор при блъскането от водата около тях щеше да е трудно, ако не невъзможно. За щастие всички регулатори работеха и доставяха въздух. Кай закачи водолазното фенерче за китката си и завърза с последното парче въже спасителния плот за гредата. След като не бяха успели да освободят Брад и Мия, нямаше да могат да използват плота по време на идващата вълна. Завърза найлоновата каишка на непромокаемата торба, дадена му от Реджи, в която бяха телефонът на Брад, уоки-токито и албума със снимки, който беше взел от вкъщи, за края на едно от въжетата. Когато свършиха с връзването, Кай чу звук, който беше едновременно ободряващ и сърцераздирателен. — Съвсем навреме — подхвърли Брад. От отворения прозорец долетя шумът на биещи въздуха хеликоптерни витла точно над тях. Хеликоптерът, който Кай беше поискал от Реджи. Беше дошъл за тях, но моментът не можеше да бъде по-неподходящ. Кай никога нямаше да изостави Брад и Мия дори машината да беше долетяла по-рано. Набързо обмисли обаче дали да не изпрати Том и Лани на покрива. Сега, когато всички бяха завързани, щеше да им отнеме няколко минути да се развържат и да се опитат да се качат по разбитите от взрива стълби горе. Той отхвърли тази идея, независимо от това колко примамливо звучеше хеликоптерът. Вълната щеше да ги застигне, преди да успеят да стигнат до горе. След няколко секунди екипажът на машината видя, че тук няма никого за спасяване, и продължи към друга сграда. — Бяха толкова близо… — отбеляза Лани. Колкото и да беше потискащо положението, нямаше причина да задълбават в него. Имаше по-важни неща. — Слушайте всички — каза Кай. — Течението ще бъде по-силно от всичко, което сте изпитвали. Важното е да държите регулатора в устата. Стиснете го здраво със зъби и го придържайте с ръка. Нямаме маски, така че си дръжте очите затворени. Водата ще влачи много боклуци, затова гледайте да си пазите главите. Ще бъде тежко, но не невъзможно. Можем да се справим. — Ще ги освободим ли, когато водата се оттече? — попита Тереза. — Разбира се — успокои я Кай и потупа крика, който също беше вързал за гредата до своята водолазна бутилка. Всички се умълчаха, когато усетиха някаква промяна във въздуха. В далечината Кай различи първото загатване за рева, който бяха чули само преди 25 минути. Той опъна въжетата, но не можеше да вижда добре през избитата врата на апартамента от другата страна на коридора. Рамката на прозореца на 7 метра от него обхващаше къс съвършено синьо небе. Обикновено толкова далеч от брега през прозореца щеше да вижда водата някъде далеч на хоризонта. Но дори от този лош наблюдателен пост Кай можа да види гребена на второто цунами да се носи през залива Малама с 65 километра в час и установи, че той вече беше по-висок от мястото, където се намираха. Макар че да гледа цунами на живо вече не беше нещо ново за него, дъхът му спря. Той хвана Лани здраво за ръката. — Идва — извика. — Дръжте се! След това стисна мундщука на регулатора със зъби и се приготви за сблъсъка с хиляди литри вода. 
  41. 
 


 11:47 сутринта Втората вълна Останките от пешеходния мост се полюшваха заради бриза и скърцаха там, където металът се триеше в кулата „Моана“ на хотел „Гранд Хаваян“. Бил Роджърс беше успял да се задържи, но му беше трудно да се изтегли нагоре по колоната, от която висеше. Пейдж го гледаше безпомощно от сигурността на сградата на не повече от три метра от него. — Мамо, помогни на татко! Дъщерята на Пейдж се беше отделила от нея и сега стоеше на ръба на разбития пешеходен мост. Пейдж извика, сграбчи детето и го дръпна назад от шестетажната пропаст. — Скъпа, върви да чакаш пред онази врата. — Пейдж посочи към изхода за стълбището. — Но татко… — Трябва да правиш това, което ти казвам, за да мога да помогна на татко ти. Разбрано? Ашли кимна неохотно и се отдалечи до вратата. Пейдж се върна и видя Бил вкопчен в ненадеждно закачените метални останки. Колоната беше започнала да се изкривява от телесното му тегло, защото не беше здраво закрепена в двата края. Но това беше всичко, което можеше да направи, за да не падне. Нямаше начин сам да успее да се изкатери нагоре. — Бил, ще потърся нещо, което да ти спусна. — Ашли добре ли е? — извика той в отговор. — Да. — Добре. Побързай, защото няма да издържа още дълго. Пейдж тръгна да търси единственото нещо, за което се сети, че ще бъде едновременно здраво и може да бъде намерено наблизо. Противопожарен шланг. — Не мърдай оттам! — викна тя на Ашли. Втурна се към частта на сградата, гледаща към океана, надявайки се да намери противопожарен шланг в някоя кутия със стъклена врата. Но предвид пораженията, нанесени от първата вълна, той можеше да е в лошо състояние. Това личеше по избитите прозорци във фоайето на бизнес центъра, който гледаше към океана. Тогава видя цунамито. Пейдж видя пенестата бяла линия, която се издигаше и рухваше, докато се носеше през залива. Тя осъзна, че няма време да намери шланг, който да спусне на Бил. Трябваше сама да го направи. Пейдж се втурна обратно към пешеходния мост. От мястото си Бил вече беше видял цунамито. — Намери ли нещо? — попита той. — Нямах време. Ще се спусна на колоната над теб и оттам ще ти протегна ръка. — След това започна да се спуска през ръба. — Не! — извика Бол. — Мостът няма да издържи и твоята тежест. Ще паднем и двамата. — Какво да правя? С усилването на рева, наподобяващ бързо носещ се товарен влак, Бил погледна Пейдж с тъга и любов. — Върви! — Не! — Пейдж се разплака, когато разбра какво иска мъжът ѝ. — Няма да го направя! — Пейдж, трябва да заведеш Ашли на безопасно място. Трябва да бъдеш майка на децата ми. — Не! Не! Ти ще дойдеш с мен! — Пейдж, няма да позволя да умреш, докато се опитваш да ме спасиш. Тръгвай! — Нямаш избор. Няма да те оставя! Вълната вече беше на не повече от 500 метра. Щеше да глътне разстоянието за секунди. — Няма да те оставя! — повтори тя. — Разбирам. Не си виновна ти. Обичам те! И след тези думи се пусна. — Бил! Падането от шестия етаж беше милостиво кратко. Разбитото му тяло остана проснато неподвижно върху отломките, осеяли двора. Пейдж отстъпи назад, ридаейки от гняв и скръб, защото не искаше да вижда съпруга си така. Облегна се на стената и остана като вкопана на мястото си, докато хлипаше. Бушуващият рев на вълната я разтърси. Водата беше на път да ги залее. Трябваше да се погрижи за безопасността на дъщеря си, за да не излезе, че съпругът ѝ се е пожертвал напразно. Макар да продължаваше неудържимо да плаче, Пейдж грабна Ашли на ръце и се втурна в стълбището. 	 
 	 
 Гледката от военното летище „Уилър“ беше твърде далеч от центъра на събитията, но Реджи Пона все едно имаше място на първия ред, благодарение на телевизора, набързо поставен в предната част на препълнения офис. Разговаряше с Франк Манети, началника на Предупредителния център за Аляска/Западен бряг по мобилния телефон. — Виждаш ли това? — тъкмо казваше Реджи, докато несъзнателно потупваше Билбо, който дишаше тежко до него. Когато му бяха предложили превоза, единственото му условие беше да позволят Билбо да дойде с него. Кучето остана спокойно, но любопитно оглеждаше суматохата наоколо. По телевизията показваха кадри от хеликоптера на идващото цунами. Телевизионните станции, които за нищо на света не биха пропуснали отразяването на една от най-големите катастрофи в човешката история, бързо бяха преместили бусовете си със сателитни чинии на по-висок терен. Всички все още действащи камери на острова предаваха чрез тези бусове. Когато Манети не отговори, Реджи попита: — Франк, още ли си на телефона? — Да. Просто не мога да повярвам на очите си. — Повярвай. Кай все още е някъде там. — Поне така се надявам, помисли си Реджи. Съобщението от хеликоптера, който полковник Джонстън изпрати, не беше окуражително. — Намери ли го? — Още не съм. Не съм го чувал от последното съобщение насам. Хеликоптерът не намери никого на покрива. Съседната сграда била разнебитена от взрив. Може би са успели да се измъкнат навреме и са избягали. — Ако са го направили, сега ще се изправят пред още по-голям проблем. — Точно така. Третото цунами — съгласи се Реджи. — Не това имах предвид. — Какъв по-голям проблем от 60-метрово цунами? — Ще има четвърта вълна. — Четвърта вълна? — невярващо избъбри Реджи. — Сигурен ли си? — Преди минута получихме данните от дълбоководния буй. Наистина лошата новина обаче е големината ѝ. Вълната ще е висока над 90 метра! — Исусе Христе! В мига, в който Реджи каза това, втората вълна се стовари върху сградите по Уайкики. * * *



 Кай затвори очи, когато морската вода удари предните прозорци и изпълни апартамента. Шумът взриви тъпанчетата му и положението им се влоши, когато водата стигна до тях. Тя нахлу в коридора от много посоки, приближи се към тях отвън и се стовари върху им с огромна сила. В този момент Кай се наруга, че не се е сетил да обезопаси обувките им. Всеки, който се е спускал по една от онези пързалки, по които минаваш десетки метри за секунди, е изпитал неудобството банският му да се вдигне и да влезе в задника, когато в края на пързалката от 100 километра в час скоростта рязко спадне на нула. Макар на сушата цунамито да се движи само с 65 километра в час, въздействието на течението ще бъде същото. Техните обувки бяха най-лесните за смъкване части от облеклото им. Щяха да извадят късмет, ако водата не ги съблече до голо, както мъжа, когото Кай видя по-рано. Тъй като бяха в сграда, течението не се движеше с постоянна скорост край тях. Вместо това представляваше турбулентна бъркотия, която първо течеше в една посока, а след секунда — обратно. В резултат водата ги подмяташе, все едно бяха в перална машина. Отломки заблъскаха Кай. Повечето бяха малки, но остро парче стъкло го поряза по бузата. Чу трясък, когато нещо голямо профуча над главата му и се блъсна в твърда повърхност. Все пак не успя да го уцели. В този момент на Кай му хрумна, че по време на цунами много хора не умират от удавяне, а биват смазани от тежки предмети. Техните регулатори нямаше да ги предпазят от тази опасност. Кай притисна крака в гредата с надеждата да успее да опази обувките си. Определено щяха да са му нужни, когато започнат да се катерят по отломките при бягството си от сградата, ако оцелеят дотогава. Ушите му заглъхваха няколко пъти, докато водата над тях се изкачваше все по-високо и по-високо. Всеки 9 метра под водата съответстваха на налягане една атмосфера, а те за няколко секунди бяха потопени на два пъти по-голяма дълбочина. Кай се надяваше, че тъпанчетата на никого от тях няма да се спукат. Нямаха нужда от никакви допълнителни проблеми. Той отвори очи и веднага ги затвори, защото от мръсотията във водата им залютя. След време, което му се стори цяла вечност, водното течение отслабна, макар да продължаваше по посока навътре в сушата. За радост на Кай сградата успя да устои на първоначалния удар, но това не означаваше кой знае какво. Можеше да рухне всеки момент, подкопана от отлива и струенето на вълната. Въпреки че водата продължаваше да бъде мръсна, опита отново да отвори очи и сега не му залютяха толкова, колкото преди малко. Слабо фосфоресциращите стрелки на водолазния му часовник показваха, че са минали само малко повече от 30 секунди. Докато водата продължаваше да се издига над тях, слънчевата светлина започна да отслабва все повече, докато не настъпи пълен мрак. Кай опипом потърси водолазното фенерче, което беше вързал за китката си. Още беше на мястото си и той го включи. Мъглата от тинята не пречеше толкова на видимостта, колкото беше очаквал, но тя все още бе почти нулева. Неясната светлина на фенерчето разкриваше очертанията на околността, която му се стори непозната, макар да я беше видял само преди минута на дневна светлина. Потърси Лани. Стомахът му се сви за миг, когато не намери лицето ѝ там, където очакваше да е. Плъзна лъча на фенерчето наоколо и я видя да се носи във водата над него. Очите ѝ бяха стиснати здраво, но Кай забеляза, че все още стиска със зъби мундщука на регулатора. В този момент от него изскочи низ от мехурчета и Кай разбра, че е оцеляла по време на най-лошото. Хвана я за ръката, за да знае, че все още е тук. Очите ѝ трепнаха и се отвориха малко. Кай ѝ показа знака окей и тя му отвърна със същото. От другата им страна Брад и Мия изглеждаха наред, макар на лицето на брат му все още да беше изписан ужас. Тереза и Том се виждаха на края на лъча от фенерчето, но Кай не можа да различи в какво състояние се намират. Насочи лъча към водолазната бутилка, която използваха с Лани, за да се увери, че е наред. Беше цяла, но Кай сега установи източника на звука от удар, който чу. Вдясно от водолазната бутилка крикът, който беше вързал за гредата, се полюшваше от въжето си. Някаква невиждана сила го беше смазала в извита бъркотия, която не ставаше за нищо. Вече нямаха средство да освободят Брад и Мия. 	 
 	 
 — Ей, добре ли сте? — извика Рейчъл през затворената асансьорна врата. — Слава богу! — чу се мъжки глас в отговор. — Да, добре съм. В момента съм на покрива на асансьорната кабина. Сградата се разтърси от удара на цунамито. — Мили боже! — викна мъжът една октава по-високо. — Какво беше това? — Още едно цунами. Сам ли сте, или има и други с вас? — Мама и сестра ми са все още в кабината. Аз излязох на покрива през люка, за да проверя дали мога да стигна до външната врата, но не мога да я отворя. В асансьорната шахта е тъмно като в рог. Нищо не мога да видя. — Почакайте. Ще намеря нещо да напъна вратата да се отвори. На всеки етаж в хотела имаше по две пожарникарски брадви. Едната висеше зад ъгъла, където беше асансьорът. Рейчъл счупи стъклото на противопожарната касета и я извади. Пъхна острието на брадвата в луфта между двете асансьорни врати и я използва като лост, за да ги разтвори. Когато се отдалечиха на около метър и осемдесет, тя пъхна брадвата под една от вратите, за да я блокира. На около метър по-ниско от нея стоеше плешив мъж на около четиридесет и пет години. Пълен и с метален бастун в ръката. Мъжът присви очи и запримигва в първата светлина, която виждаше от 20 минути насам. — Слава богу, че дойдохте. Оттук не успях да отворя вратите. Без светлина не знаех какво да правя. Под него се чуха гласове. — Джери! Помогни ни! Извади ни оттук! — Джери, трябва веднага да се изкатерите тук горе. Вижте! — Рейчъл му показа водата, която се изкачваше отдолу по асансьорната шахта до него. — Мамка му! — започна да заеква той. — Те не могат. И за мен беше трудно да се изкатеря тук, въпреки че ми помагаха. Сестра ми не е тънка, а този бастун е на мама. Тя е на 78. — Чуйте ме — каза Рейчъл, докато водата продължаваше да се покачва с удивителна бързина. — Вие сте в експресен асансьор. Той върви само между 16-ия и 28-ия етаж. Няма врати за този асансьор откъм фоайето. Това е единственият изход. — Може би ще е най-добре да изчакаме пожарникарите. — Няма да дойдат. Извадихте късмет, че аз ви чух. Водата се покачваше неумолимо. — Вече опитах да ги издърпам. Не мога сам. Моля ви! Рейчъл изтича зад ъгъла и извика на децата в края на коридора: — Тайлър и Хана, стойте на място. Тук има няколко души, които са заседнали в асансьора. Връщам се след минутка. Ако водата продължи да се покачва, давайте нагоре по стълбите. Рейчъл се върна обратно и се спусна върху покрива на асансьора. Надникна през люка за извънредни случаи. Закръглена жена на четиридесет и нещо и немощна възрастна дама гледаха нагоре към нея. — Коя сте вие? — попита възрастната жена. — Аз съм Рейчъл Танака, управителката на хотела. В хотела спря токът. Трябва веднага да ви извадим оттук. — Как? За съжаление нямаме стълба. — Водата идва — каза Джери. Рейчъл погледна през края на асансьора в шахтата. Водата вече не хвърчеше нагоре, но все още се покачваше. Изглежда беше стигнала до 13-ия етаж, само на 6 метра от пода на асансьора. — Можете ли да плувате? — Шегувате ли се? — възкликна по-младата жена. — Не — поклати глава Рейчъл. — Шийла, водата се покачва — включи се Джери. — Тя е права. Може да нямате друг избор. — Можете ли да плувате? — повтори Рейчъл. — Това, че имам бастун — отговори възрастната дама, — не означава, че съм инвалид. Разбира се, че мога да плувам. Ако вие двамата се бяхте съгласили с мен да тръгнем, когато настоях, нямаше да се озовем в това положение. — Джери е виновен! — възрази Шийла. — Той е глупакът, който искаше да останем. — Ако бяхме тръгнали по стълбището, както аз предложих — каза Джери, — нямаше сега да сме заседнали в тази дупка! — Млъкнете! — намеси се Рейчъл. Последното, което ѝ трябваше, беше семейство, което се кара. — Ще изчакаме да видим докъде ще се качи водата. Ако влезе в кабината, ще ви повдигне и ще можем да ви издърпаме. Ако започне да спада, преди да стигне дотук, ще трябва да измислим нещо друго. Водата стигна до пода на асансьорната кабина. — Влиза! — извика Шийла. Обаче водата не спря да се изкачва. Повърхността ѝ стигна до средата на кабината. — Колко високо ще се издигне? — попита Джери. — Нямам представа — отговори Рейчъл. — Ами ако залее кабината и продължи нагоре? — Не знам — повтори тя. — Имате ли по-добра идея? Той смирено поклати глава. Водата продължи да се издига и отвън мина над половината на кабината, но в нея беше само половин метър дълбока, защото бавно се просмукваше през вратите. Пред вратата на шахтата се появи Пейдж с Тайлър, Хана и Ашли. — Пейдж! Слава богу, че успяхте! Къде е Бил? Пейдж не отговори, но сълзите, които се стичаха по бузите ѝ, подсказваха случилото се. — О, Пейдж, съжалявам. Толкова съжалявам, но се нуждаем и от твоята помощ! Обаче Пейдж можеше само да стои там и да ридае. Децата също се разплакаха. — Добре — каза Рейчъл. — Стой там. Долу има трима души. Можеш да помогнеш да ги издърпаме във фоайето. Водата не спираше да се покачва. Когато стигна до горния край на асансьора, вътре беше само метър дълбока, все още твърде плитка, за да повдигне двете жени. После прехвърли края на покрива на асансьора, заплиска се в краката на Рейчъл, заизлива се през аварийния люк и го напълни три пъти по-бързо от досега. Шумът от изливащата се вода не беше достатъчно силен, за да заглуши писъците на двете жени в кабината. 
  42. 
 


 11:50 сутринта 22 минути до идването на третата вълна Когато втората вълна удари кулата „Моана“ на хотел „Гранд Хаваян“, разклащането на сградата предизвика известна паника сред хората, които бяха още на покрива. Евакуацията вървеше гладко, защото на всеки пет минути идваше хеликоптер, за да качи нови пътници. Един път армейски „Блекхоук“ качи 15 души наведнъж, включително мъжете с най-голям процент инвалидност. Сега бяха останали само шепа хора. Макс Уолш се надвеси над перилата на покрива и видя, че повърхността на водата е стигнала 15-ия етаж. Рейчъл не се беше върнала и те чуха шума от падането на пешеходния мост. Кацна поредният туристически хеликоптер. В него имаше достатъчно място за всички тях, включително Боб Латийн, който беше настоял да изчака всички останали ветерани да бъдат евакуирани. — Ейдриън — обърна се Макс към единствения останал служител, докато вдигаха Латийн в машината, — кажи им да изчакат минутка. — След това скочи обратно на покрива. — Къде отиваш? — извика Мендел след него. — Рейчъл вече трябваше да се е върнала. Отивам да проверя стълбището. Макс отвори вратата и погледна надолу в стълбищната шахта, но не видя никакво движение по стълбите пред водата, която беше 30 метра по-долу. Той се развика. — Рейчъл, ехо, там ли си? Никакъв отговор. Може би шумът на хеликоптера беше скрил този отговор. Той затвори вратата, изтича два етажа по-надолу и отново опита. — Рейчъл! Къде си? Има ли някой там? Все още никакъв отговор. Ако Рейчъл беше оцеляла, вероятно в момента се качваше по стълбите. Ейдриън отвори вратата към покрива. — Макс, пилотът каза, че има още много хора за спасяване. Иска веднага да излети. С дълбока въздишка Макс затича обратно нагоре, излезе на покрива и заедно с Ейдриън се качиха на хеликоптера. — Какво стана с Рейчъл? — попита Ейдриън. — Не знам. Може да е била застигната от цунамито. Не трябваше да я пускам да слиза долу. Можем да тръгваме. Тук няма хора. Излетяха, оставяйки празния покрив зад себе си. 	 
 	 
 Когато Кай видя съсипания автомобилен крик, беше направо съкрушен. Това означаваше, че отново трябва да слязат на улицата, за да намерят друг. Разбира се, нямаше гаранция, че пак ще успеят, и пак щяха да страдат от дефицит на време да се върнат тук и да освободят Брад и Мия, преди сградата да рухне или да дойде трета вълна. Сега водата беше достигнала своята най-голяма дълбочина. Кай почувства, че тя спира своя ход навътре в сушата и започва неизбежното отдръпване обратно, откъдето беше дошла. Заляла беше Хонолулу с дебел 45 метра воден слой за по-малко от три минути. Кай почувства, че нещо го дърпа. Оказа се Лани. Тя сграбчи ръката му с водолазното фенерче и я насочи към крика. Очевидно не знаеше, че той вече го е видял. Обърна фенерчето към собственото си лице и кимна, за да разбере тя, че той знае. Тогава обаче Лани направи нещо напълно неочаквано: потупа спасителния плот, а след това посочи Кай. Той поклати глава, защото реши, че иска да използва плота, за да се издигнат на повърхността. Тя насочи фенерчето към себе си и започна да прави жестове с ръце, все едно надуват плота. След това посочи гредата и се престори, че я повдига. Разбира се! Да, децата ги бива да мислят извън шаблона. Кай се беше фиксирал толкова много върху намереното първо решение, че дори не беше направил опит да потърси други. Тя не предлагаше да използват плота като лодка, а като крик. Той вдигна ръка и започна да кима. Трябваше му минута да обмисли дали ще се получи. Плотът беше свързан с патрон, напълнен с въглероден двуокис, така че да може за секунди да се надуе. Сега насочи лъча на фенерчето към него. Там пишеше, че може да побере осем човека. На повърхността това означаваше 725 килограма водоизместимост. А под водата — поне двойно. Ако бъде поставен на подходящото място, може би ще успее да повдигне проклетата греда. Този план обаче криеше и големи рискове. Първо, щяха да разполагат само с един опит. Ако не бъде разположен както трябва, плотът щеше да се надуе, да изскочи от мястото си и да бъде отнесен от водата извън сградата. Второ, нямаше гаранция, че няма да се пръсне, ако бъде заклещен под гредата. И още нещо: скоростта на надуване не можеше да се контролира. Щом Кай дръпне скобата на патрона, плотът ще се надуе докрай. Ако гредата се изплъзне или плотът се пръсне, тя можеше да падне върху всеки от тях, включително Брад и Мия. Да, щяха да поставят късмета си на изпитание. Водата задърпа Кай към океана. Отливът на цунамито беше започнал. Оставаха им само няколко минути, преди водата да спре да изтича обратно в залива и да ги остави заседнали тук. Щом тя се оттече, плотът вече няма да върши работа. Ако щеше да прави опит да повдигне гредата с него, трябваше да се захваща. Постройката скърцаше заради сменящата се посока на движение на водата, подсказвайки, че ѝ остават само няколко минути живот. Нямаше да издържи до идването на третата вълна. Плотът беше единствената им възможност. Кай трябваше да се възползва от нея, за да могат възможно най-бързо да излязат от сградата веднага след отдръпването на водата. Той извади водолазния нож и внимателно сряза въжето, завито около спасителния плот, като внимаваше да не го пробие. Дори дупка с диаметъра на карфица щеше да провали техния опит. Отне му около минута, за да го среже. По това време тегленето на водата се беше усилило и Кай не очакваше, че ще успее лесно да освободи плота. Изпусна го и той за малко щеше да отплува. Лани го беше наблюдавала и моментално реагира, протягайки се да хване плота. Кай прибра ножа обратно в канията и го взе от нея. Гредата беше хоризонтална, като двата ѝ края влизаха в гипсокартона и зидарията под него. Изглежда взривът беше изтръгнал гредата от нейните заварки, но краят, който беше най-близо до Кай — откъм разрушената отвън сграда — не оставяше свободно място между Брад и стената. Това означаваше, че той трябва да сложи плота под онази част от гредата, която гледа към океана. Тази страна на гредата обаче беше извън неговия обсег. Кай реши, че ще успее да обясни какво планира с жестове, така че всички да са готови. Но нямаше чак такова доверие в своите жестомимични умения да обясни на някого другиго къде да сложи плота. Затова щеше да се наложи да се отвърже и сам да го направи. Той потупа Брад по рамото и му показа плота. След това се жестове му обясни, че трябва да е готов да се измъкнат с Мия, щом плотът повдигне гредата. Брад му отговори с вдигнат палец. Кай реши, че жестът показва желанието му да се измъкне изпод проклетото нещо. Тереза и Том бяха най-близо до мястото, където Кай искаше да подпъхне плота, затова той им показа със знаци да го хванат за краката. Водното течение започна да се усилва и той се страхуваше да не го повлече навън в океана, ако не бъде подсигурен по някакъв начин. Не искаше да отделя специално време да се връзва наново, щом се озове на мястото. Сряза въжето и точно когато се готвеше да се оттласне напред, осъзна, че маркучът на водолазната бутилка няма да стигне до мястото, където трябваше да отиде. Сега, когато беше срязал въжето, трябваше да продължи без въздух. Тогава видя, че Тереза едва достига до неговия маркуч. Кай ѝ предложи да си разменят регулаторите и тя кимна. Поеха дълбоко дъх и го направиха. Сега, когато Том и Тереза го държаха за глезените, Кай загреба към другия край на гредата, като внимаваше да не изпусне плота. Оттичането продължаваше да се усилва и водата го дърпаше все по-силно за дрехите. Оставаха само няколко минути. Трябваше бързо да свърши с това. Регулаторът, завит към водолазната бутилка, рязко издърпа главата му назад, когато му оставаше само половин метър до мястото, където смяташе, че плотът ще е на безопасно място, докато се надува. Трябваше да го държи, докато се надува, за да не изскочи оттам. Нямаше как да го направи, ако не остави водолазната бутилка. Кай си пое за последен път въздух и изплю мундщука на регулатора. Издърпа се успоредно на стената, бутна плота на място и дръпна скобата на патрона. Разнесе се шум от излизащ под налягане газ. Плотът започна да се надува несиметрично в единия си край, този към Кай, докато другият продължаваше да бъде плосък. Трябваше да го избута още навътре или всичко щеше да се окаже напразно. Той притисна рамото си в стената и започна да бута с дясната си ръка, докато плотът не се озова точно под гредата. С водолазното фенерче, вързано за китката му, Кай успя да види, че той започна да се сплесква, щом стигна до тежката стомана над него. Първоначално нищо не помръдваше. Ако Кай не беше вече затаил дъх, сега щеше да го направи. И тогава чудото се случи: гредата изскърца и започна много бавно да се движи. Кай нямаше представа колко трябва да се повдигне, за да може Брад и Мия да се измъкнат, затова продължи да следи плота да не би да се измъкне. Не че можеше да направи нещо, ако той наистина изскочи. Докато плотът продължаваше да се надува, гредата се издигаше все по-нагоре, насочвана от среза в стената, която беше направила. Когато се повдигна около 30 сантиметра, чу сумтене откъм Брад. Той се напъваше да се измъкне. Кай беше останал почти без въздух, но вече си беше свършил работата. Сега течението на отдръпващата се вода беше толкова силно, колкото при идването на цунамито. Той се върна с труд обратно при Том и посегна за регулатора. Опипа наоколо за водолазната бутилка и проследи маркуча с ръка до мундщука. Пъхна го в устата си и точно когато вече не можеше да задържа дъха си, натисна бутона, за да пусне въздуха. Чист, сух въздух изпълни неговите дробове. Кай си пое няколко пъти дълбоко дъх, като се държеше с една ръка за водолазната бутилка. Том го беше хванал за надлакътницата със здравата си ръка. Но преди Кай да успее да се хване за неговото въже, голям отломък го удари по пътя си навън от сградата. Кай не можа да каже какво беше, може би къс от стената, който се бе откъснал след размърдването на гредата. Улучи го в задника и ударът беше достатъчно силен, за да го изтръгне от ръката на Том. Тялото му се завъртя, а регулаторът се изтръгна от устата му. Кай щеше да бъде отнесен в океана, докато още беше на 5 метра под водата. 	 
 	 
 Заради водопада, който се изливаше през люка за аварийни случаи на асансьора, кабината бързо се пълнеше. Точно когато Рейчъл и Джери най-накрая успяха да хванат майка му Дорис за ръцете, нивото на водата започна да спада. Те задърпаха внимателно и с общи усилия успяха да измъкнат жената върху покрива на кабината. — Добре ли сте? — попита Рейчъл. — Да, добре съм — отговори Дорис, дишайки тежко. — Само да си поема дъх. — Краката ѝ още висяха в люка на асансьора и пречеха да стигнат до Шийла, която пляскаше в мрака на кабината. — Измъкнете ме оттук! — Мамо, дръпни си краката — каза Джери. — Добре, но съм на 78. Разбираш ли? — Знам. Не ни позволяваш да го забравим и за час. Дорис най-накрая измъкна краката си да не пречат и Рейчъл и Джери се протегнаха през люка. Въртящата се вода беше отнесла Шийла на една страна. — Ела насам — каза Рейчъл. — Там не можем да те стигнем. Водата от асансьора бързо се изливаше. Шийла трудно преплува разстоянието до чакащите им ръце, но не можа да намери опора у Джери. Кабината се наклони от тежестта на водата вътре, която не се оттичаше толкова бързо, колкото тази отвън. Рейчъл, чиито ръце бяха хлъзгави от водата и потта, едва не изпусна Шийла, която риташе с крака и това правеше удържането ѝ още по-трудно. Шийла най-накрая успя да се хване за ръката на брат си. Обаче водата вече не поддържаше значителното ѝ тегло и тежестта ѝ заплаши да свали Рейчъл и Джери при нея в кабината. — Пейдж — изръмжа Рейчъл. — Бързо слизай тук! Имаме нужда от твоята помощ! — Не! Децата ми! — Моля ви — намеси се Дорис. — Тя ми е дете! — Пейдж! Ще я изпусна! — Добре де, добре! — Пейдж се спусна от 16-ия етаж и легна върху покрива на кабината. Стисна част от ръката, която Рейчъл държеше, и двете задърпаха. Шийла тежеше поне 115 килограма и макар че я дърпаха трима, бяха на път да я изпуснат. Продължиха да я вдигат, докато ръката ѝ не се изравни с ръба на люка. — Хвани се! — нареди Рейчъл. — Опитвам се — отговори Шийла, докато кашляше и плюеше солена вода. Тя успя да се хване с двете си ръце, позволявайки на тримата да нагласят наново захвата си. Когато я издърпаха като някаква огромна риба тон, на Шийла започна да ѝ се повдига и тя повърна на покрива. После регулира дишането си, докато другите с въздишки на облекчение се изправиха да си починат. Макар асансьорната шахта да беше широка три кабини, никоя от другите две не се виждаше в мрака. Водата извън асансьора се беше спуснала до равнището на 15-ия етаж и спадаше бързо, но асансьорната кабина още беше наполовина пълна. Откъм релсите на асансьора се чу още едно металическо скърцане и кабината се разклати. Рейчъл видя количеството вода в нея и осъзна, че е време да се махат от покрива на асансьора. Тъй като участваше във всички проверки на хотела, Рейчъл знаеше, че асансьорите в „Гранд Хаваян“ могат да издържат тежест от 1087 килограма. Сега, когато половината асансьор беше пълен с вода, тя сигурно добавяше стотици килограми към масата на петимата души на покрива му. Вместо 12 пътници, за издържането на чиято тежест беше конструиран, сега понасяше маса, равностойна на 80 души — повече от шест пъти над конструктивните възможности. Рейчъл се изправи и сръчка Джери, за да му посочи отворената към фоайето асансьорна врата. — Качи се и излизай! — извика тя. Но другите само я изгледаха объркано, преди болта, който държеше въжето на асансьора, да се скъса. Аварийните спирачки на кабината веднага се задействаха, но не и преди кабината да пропадне три метра и да се блъсне във водната повърхност. Тласъкът запрати Шийла и Дорис върху повърхността на покрива. Пейдж полетя към аварийния люк, но успя да се хване за края му, за да не падне вътре. Рейчъл и Джери, които стояха най-близо до края на покрива, паднаха заднешком от асансьора във водовъртежа на оттичащата се от шахтата му черна вода. 
  43. 
 


 11:55 17 минути до идването на третата вълна Бързото течение на водата повлече Кай към вратата на апартамента, гледаща към океана. Той замаха с ръце, надявайки се да успее да се хване за нещо. Диво подскачащият лъч на фенерчето освети прелитаща край него врата. Докато се търкаляше по коридора, ръката му се плъзна по входа на противоположния апартамент. Той успя да се извърти и да се вмъкне, забивайки ръце в ръба на касата. Спря на място, но все още нямаше въздух. Разполагаше с по-малко от две минути преди дробовете му да поискат кислород. Помисли си дали да не се опита да изплува обратно до водолазните бутилки, но скоростта на течението сигурно беше над 20 възела. Единственото, което можеше да направи, бе да се държи здраво. Отломки го удряха по главата, но той се беше съсредоточил само върху отслабващия си захват за касата на вратата. Пред Кай имаше два много прости избора, но нито един от тях не беше привлекателен. Можеше да се държи, докато му стигне дъхът, с надеждата, че изтичащата вода ще спадне до поносимо за него равнище. Или да се опита да изплува на повърхността, рискувайки при това да бъде отнесен в открито море. Той знаеше, че само малцина завлечени в открито море от цунами бяха оцелели, за да разкажат историите си. Всъщност повечето никога не бяха намерени. От друга страна, ако се държи и въздухът му свърши, ще се удави и пак ще бъде отнесен в открито море. Кай реши да рискува за още няколко минути живот и се приготви да се пусне и започне да плува. Точно преди да отвори пръсти, забеляза, че може да различава смътни форми на места, които водолазното му фенерче не осветяваше. Мътната вода ставаше по-прозрачна. Значи се оказа по-близо до повърхността, отколкото беше смятал. Откъм прозорците на апартамента идваше слънчева светлина. Това означаваше, че пресният въздух е на не повече от три до шест метра над главата му. След като осъзна това, реши да устиска още минута или докато изпадне в паника — което от двете настъпи първо. Помещението се осветяваше все повече и повече, докато Кай започна да вижда някои от формите наоколо без фенерчето: края на вратата, шарките на паркета, парчетата цветни тапети, които не бяха откъснати. Само още няколко секунди. Дробовете му горяха, но той се насили да издържи. Рискува и бавно се приближи до края на вратата, надявайки се, че така ще стигне до въздуха много по-бързо. Издигна се до тавана точно когато чу нов звук: ревът на падаща вода. В същия момент над главата му се откри благословен въздушен джоб. Кай пъхна глава в него, като внимаваше да не се изпусне от стената, и вдиша дълбоко. Водата спадаше бързо като в отпушена вана, носейки се покрай него към залива Малама. Кай се върна обратно до касата на вратата и когато водното равнище стигна височина метър и двайсет над пода, течението рязко смени посоката си. Стените на апартамента откъм океана още бяха здрави, така че щом водното равнище спадна до прозоречните первази, от тази страна вече не можеше да се оттича. Но стената от другата страна на сградата беше избита при експлозията, предлагайки така лесен изход на останалата вода. Водата спря движението си за няколко секунди и Кай се отпусна на колене, докато главата му беше над повърхността. Тогава течението смени посоката си и се понесе обратно към океана. Кай не беше подготвен за това, защото въобще не го очакваше. Макар течението да беше дълбоко само 90 сантиметра, силата му беше достатъчна, за да го повали. Събори го на пода и го принуди да замаха с крака и ръце. Сега имаше опасност да бъде повлечен в другата посока като дънер, поет от течението на планински бързей. Блъсна се в другата врата на апартамента, завъртя се и за секунда зърна другите от своята група. Тереза се опита да го сграбчи, но не беше достатъчно бърза. Главата му отново потъна и той си помисли, че със сигурност ще мине право през кухнята, а след нея нямаше нищо здраво, за което да се хване. Една ръка се вкопчи в ръката му и го спря с рязко дръпване. Кай опря крака в кухненската стена за опора и показа глава от водата, за да вдиша. Тогава видя лицето на Брад, уморено и уплашено, но изпълнено с решителност. — Никъде няма да ходиш — каза той със стиснати зъби. След още няколко секунди водата се оттече толкова, че вече нямаше опасност да повлече Кай. Въздухът беше изпълнен с миризмата на мръсотия, но въпреки това му се стори освежаващ. Кай се изправи, за да провери състоянието си. Имаше натъртвания и драскотини по цялото тяло, но иначе беше цял и невредим. — Благодаря, Брад. Веднъж и аз да имам полза от цялото това време, което прекарваш във фитнеса. Брад имаше вид на човек все още в шок. Засядането на едно място и дишането с регулатор го бяха разтърсили, но нямаше друг начин. — Добре ли си? — попита Кай. Брад кимна мълчаливо и започна да се развързва. Мия още беше на пода до него. Тя също бе освободена от гредата. Значи импровизираният му план беше сработил. Плотът се издуваше от другата страна на гредата, защото вече не можеше да издържа тежестта ѝ. А тя се беше смъкнала обратно до първоначалното си положение. — Това с плота беше страхотна идея — каза Том. — Не беше моя — кимна Кай към Лани. — Тя заслужава поздравления. Дъщеря му лежеше на пода и той осъзна, че не беше помръдвала от оттичането на водата. — Лани, скъпа, добре ли си? Той клекна и я обърна. Регулаторът вече не беше в устата ѝ. Когато огледа бутилката и маркуча, видя, че той е спретнато срязан от нещо, влачено от водата. Внезапността на случилото се беше изненадала Лани и тя бе вдишала вода. В борбата си за въздух беше изплюла мундщука на регулатора. Лицето ѝ беше синьо и тя не дишаше. Дъщерята на Кай, неговото единствено дете, умираше. 	 
 	 
 Водата се пенеше и въртеше, докато спадаше в асансьорната шахта. След миг объркване и парализа Рейчъл се ориентира и заплува към повърхността. Когато изскочи над водата, извика. Погледна нагоре и видя Пейдж и Шийла да надничат над ръба на покрива на кабината. Вече бяха на 6 метра от нея и тревожно бързо се отдалечаваха. Докато самата тя се отдалечаваше от светлината, която падаше от отворената асансьорна врата на 15-ия етаж, мракът започна да се сгъстява. — Рейчъл, добре ли си? — извика Пейдж отгоре. — Да, добре съм — отговори Рейчъл. — Къде е Джери? Джери! — Тя се завъртя, за да го намери. — Виждаме само теб. Може би е някъде под нас. — Не мога да го видя! Рейчъл заплува из шахтата, опипвайки под водата за него. Кракът ѝ се отърка в нещо, което после изчезна. — Мисля, че го докоснах! — извика тя нагоре. Още гласове се присъединиха към този на Пейдж. — Джери! Джери! Рейчъл се гмурна под водата, но не можа нищо да види заради липсата на светлина. Тя започна да опипва в мрака и накрая ръката ѝ попадна върху тяло. Беше Джери. Рейчъл зарита с крака и го извлече на повърхността. Той беше замаян, но в съзнание. Изстена и зацапа с ръце и крака, успявайки да държи глава над водата. — Намерих го! — извика Рейчъл. — Слава богу! — извика някой в отговор. — Няма достатъчно светлина, но мисля, че има срез на главата. Трябва да се е ударил в нещо, когато паднахме. — Тя го разтърси. — Джери, чуваш ли ме? Той обърна очи, сякаш се готвеше да изгуби съзнание. Рейчъл му удари плесница. — Джери, събуди се! Стегни се, човече! Това привлече вниманието му, но успяваше да плува само кучешката. Бяха все още в средата на шахтата, на около три метра от всяка стена. — Откъде идва тази светлина? — извика Пейдж, която сега беше на повече от девет метра над Рейчъл. Рейчъл погледна надолу, за да види какво иска да каже Пейдж. Изпод тях започна да прониква призрачна светлина. Изглежда идваше от едната страна на шахтата. В този момент Рейчъл изведнъж разбра какво е това. — О, боже! Някоя от асансьорните врати е поддала. Джери, трябва да се хванем за нещо, защото иначе водата ще ни отнесе извън хотела! Макар асансьорът, в който намери Джери, да беше експресен, останалите два до него не бяха, затова част от шахтата имаше врати на всеки етаж под тях. Рейчъл задърпа ризата на Джери. Той започна да маха тромаво. Тягата към отворената врата се засилваше. Единственият им шанс беше да се доберат до стълбата за аварийни случаи в шахтата, преди водата да ги отнесе през асансьорната врата и прозорците на фоайето. Като съпруга на учен, който се занимава с цунами, Рейчъл беше разбрала достатъчно, за да знае, че ако вълната те завари в открито море, смъртта ти е сигурна. Ако беше оставила Джери, щеше лесно да се добере до стълбата. Но нямаше да го направи, защото сам не би оцелял. Светлината не беше силна, но достатъчна, за да види, че от отворената асансьорна врата ги дели само метър. Рейчъл зарита с крака, замахна с една ръка към стълбата и успя да се хване за нея. Ризата на Джери се опъна от усилието, но той също зарита и накрая успя да се хване за една от пречките точно в мига, когато водата около тях започна да се излива през вратата. Те се закрепиха на стълбата, докато водата бушуваше с рева на водопада Ниагара. — Добре ли сте? — извика отгоре Шийла. — Живи сме! — В тяхното положение това не беше малко. След още няколко секунди водата се оказа в равновесие с отворената врата и частта, която беше в повече на този етаж, се плисна обратно в шахтата. Сега Рейчъл можа да разчете номера на етажа на задната част на вратата. — Намираме се на единайсетия етаж! — Можеш ли да се изкатериш обратно? — Джери трябва да извади голям късмет, за да може да се изкачи. Налага се да слезеш, за да ми помогнеш с него. Джери, дръж се! Той кимна замаяно. Не беше в състояние да направи нещо повече, освен да чака тук. На другите отне няколко минути да излязат във фоайето на 16-ия етаж и да слязат по стълбите до тях. Джери започна бавно и тромаво да се спуска по аварийната стълба, насочван от Рейчъл. От отворената врата се показаха ръце, които го подхванаха и дръпнаха вътре във фоайето, където той рухна на пода пред асансьорите. Рейчъл изпълзя изтощена и също седна на пода, за да си поеме дъх. Погледна към Пейдж, която утешаваше децата си. — Пейдж — каза тя между две вдишвания, — съжалявам за Бил. — Така и трябва. — Какво? — Ти си виновна! — отговори Пейдж, съскайки. — Ако не беше ти, аз никога не бих се съгласила да минем по разнебитения мост. Само да си бяхме останали от другата страна, още щеше да е жив! — Пейдж, аз… Чу се силен пукот откъм френския прозорец във фоайето пред асансьорите, който гледаше към кулата „Акамаи“. Това, което започна като пукане и стържене, се превърна в какофония от скърцащ метал и трошащ се бетон, която заглушаваше звука от носещата се бързо вода. Всички с изключение на Джери се втурнаха към прозореца, за да видят какво става. Прах започна да изскача от цялата сграда, докато шевовете ѝ се пукаха. Тази сцена беше позната на всички, които бяха гледали по телевизията случващото се на 11.09.2001 г. Рейчъл се обърна към другите и изрева: — Назад! Завлякоха Джери в края на фоайето, докато пред очите им кулата „Акамаи“, отслабена от сблъсъка с баржата „Уестърн Сий“, рухна в купчина отломки. С ужас гледаха сградата, която само преди час беше изглеждала толкова здрава — буквално неразрушима, конструирана да издържа ветрове с ураганна сила, модерна и отговаряща на съвременните технически постижения, да се разпада пред техните очи. А най-лошото от всичко беше, че тя беше кула близнак на тази, в която се намираха. 
  44. 
 


 Обед 12 минути до идването на третата вълна Само преди три часа най-големият проблем на Кай беше, че е объркал плановете им за вечеря. Тогава си мислеше, че този пропуск ще съсипе един иначе съвършен празник. Сега закопня времето му да е изпълнено с подобни дреболии. Отпусна се на колене, за да обхване с длани главата на Лани, а ужасът му се усили, когато видя, че от устата ѝ бликна вода. Започна да изпада в паника. — Тереза, какво да правя? — изплака той с глас, в който отчаянието граничеше с истерия. Несъзнателно дръпна надолу тениската на Лани, защото се беше вдигнала прекалено високо. Този незначителен жест да защити достойнството ѝ само подчерта неговата безпомощност. Въпреки висшето образование и научната си работа никога не си бе направил труда да научи как се оказва кардиопулмонарна първа помощ. — Срежи въжето ми! — извика Тереза, която се мъчеше да развърже възлите, но не успяваше. Кай сряза основното въже, което я свързваше с гредата, без да се погрижи и за витките през нейните гърди. Тереза се наведе над Лани и потърси пулса ѝ. — Откога е в безсъзнание? — Не знам. Беше добре, преди да отида в другия край, за да надуя плота. Две или три минути. Може и по-малко. — Знаех си, че нещо подобно ще се случи — каза Брад с прегракнало от напрежение гърло. — Млъкни! — озъби му се Кай. Той го посочи с ножа. Нямаше време за неговата паника, нито за своята. — Свърши нещо полезно. Брад взе ножа и се зае да срязва своите и на останалите въжета. — Има пулс — обяви Тереза, — но е много слаб. Тя наклони главата на Лани назад и почисти устната ѝ кухина, за да е сигурно, че нищо не запушва гърлото на момичето. След това завъртя главата ѝ настрана, за да изтече и останалата вода. Щом това се случи, Тереза се наведе и започна да ѝ прави изкуствено дишане уста в уста. След две дълбоки вдъхвания отново обърна главата на Лани и започна да натиска гърдите ѝ, изтласквайки още вода. — Погълнала е много вода. Трябва да я изкараме. Кай беше развалина. Нищо не можеше да направи. Никога не се беше чувствал толкова безполезен. Просто държеше ръката на дъщеря си и повтаряше нейното име. — Лани! Хайде, моето момиче. Чуваш ли ме? Събуди се! Внезапно Тереза се дръпна назад. — Изгубих пулса ѝ! Но вместо да стовари юмрука си върху гърдите на Лани, както Кай беше виждал по телевизията, тя внимателно постави длан върху гръдната ѝ кост и започна да я натиска ритмично и силно, но предпазливо. След всеки петнайсет удара тя вдъхваше два пъти в устата на Лани. — Хайде, Лани! — пухтеше Тереза, докато натискаше. — Толкова преживяхме! Кай почувства как от очите му започнаха да се ронят сълзи, които се смесваха със стичащата се от косата му солена вода. — Лани, моля те! — каза той. — Не ми причинявай това! Не ме оставяй! Сякаш в отговор на молбата му Лани издаде леко хриптене. Очите ѝ трепнаха и се отвориха. Закашля се леко, но кашлицата се превърна в давене. Тя се обърна, зяпайки за въздух. Въпреки това Кай беше щастлив, че я вижда да се дави от кашлица, защото бе жива! Част от морската вода беше попаднала в стомаха ѝ. Между пристъпите на кашлица, повърна около литър течност. Когато престана да кашля, Кай я изправи да седне и сложи ръце на раменете ѝ. — По-добре ли си? — попита той. Тя кимна. — Какво се случи? — Гласът ѝ още беше силно прегракнал и опитът да говори предизвика друг пристъп на кашлица. Кай избърса устата ѝ с крайчето на ризата си. — Нещо е срязало кислородния маркуч. Вместо въздух си вдишала морска вода. — Плотът свърши ли работа? — попита тя. — Точно както ти предвиди. Толкова се гордея с теб. — Кай я прегърна, наслаждавайки се на топлината, която само преди минути бе изчезнала от нейната кожа. — Ще се оправи — успокои го Тереза. — Трябва да се погрижим да не хване пневмония заради морската вода в дробовете. След това насочи вниманието си към своята дъщеря. Мия се държеше за десния крак, но като изключим него, изглеждаше здрава. — Слава богу, че успяхме да ви измъкнем — каза Тереза, докато я прегръщаше. — Как е кракът ти? — Боли. Счупен ли е? — Дай да видя. — Тереза започна нежно да го опипва. — Не напипвам нещо счупено. Можеш ли да си движиш пръстите на краката? Мия опита и кимна. Направи същия опит с глезена. Когато стигна до коляното изскимтя и дори извика. — Изглежда в коляното ти има скъсана връзка. Каквото и да е, ще имаш нужда от помощ при ходене. — Вижте, не искам да съм лош пророк — каза Брад, гледайки Кай, — но в момента се намираме в най-голямата игра „Дженга“18 на света. Да се махаме оттук. Беше прав. Жилищната сграда беше опасна. Можеше всеки момент да се срути. — Ти — Кай го посочи — ще носиш Мия. — След това отряза непромокаемата торба от въжето и я прехвърли през рамо. — Лани, можеш ли да вървиш? — Ще се справя. Кай се зарадва на нейната смелост, но не мислеше, че сама ще стигне далеч. Вероятно дробовете я боляха от вдишаната вода, а отломките вън нямаше да улеснят тяхното придвижване. — Добре, да вървим. Излязоха в коридора, когато Кай чу стържене зад гърба си. Спасителният плот, който беше пъхнал под гредата, се изплъзваше бавно със смазвани от водата страни. Най-накрая изскочи изпод гредата и заподскача из помещението, преди да изхвръкне през разбитата стена и през перилата на балкона. Всички се засмяха на глупавото представление, но спряха, когато чуха един по-заплашителен звук, идващ от всички страни. — Тичайте! Бързо! — извика Кай. Водейки Лани за ръка, той се втурна надолу по стълбите, като постоянно се хлъзгаше по тинята, останала след водата. Няколко пъти се подхлъзна, но успя да си върне равновесието, хващайки се за останките от перилата. Когато стигнаха до площадката на третия етаж, Кай чу Том зад него да се стоварва на пода. Обърна се и го дръпна да се изправи. — Давай! Докато тичаха надолу, скърцането на сградата се усили и Кай разбра, че не им остават повече от няколко секунди. Щом стигнаха първия етаж, той и Лани скочиха през отвореното пространство, където преди имаше прозорци, и затичаха натам, където лежаха най-малко отломки — към брега. Кай погледна през рамо, за да се увери, че всички го следват. Нямаше да позволи на никого да изостане. Брад носеше Мия на гръб. Том беше пред него, а Тереза го следваше отблизо. С крайчеца на очите си Кай видя как жилищната сграда се килна под странен ъгъл. Лани тичаше твърде бавно, затова я взе на ръце като бебе и хукна с все сили да пресече авеню „Калакауа“. Зад тях се чу оглушителен пукот на късащи се стоманени трегери и Кай почувства въздушна вълна да го блъска в гърба. Хвърли се върху пясъка на Уайкики, сега покрит с лигава тиня, и прикри Лани със своето тяло. Излетели парчета от разпадащата се сграда се посипаха по гърба му, но нищо по-голямо от камъче не го улучи. Когато шумът заглъхна, той се изправи. Гърбът и главата му бяха покрити с фин прах, който беше залепнал по мократа му кожа. Вместо сградата, в която бяха допреди няколко секунди, видя единствено облак прахоляк и купчина развалини. Цялата десететажна жилищна сграда „Сийсайд“ се беше превърнала в купчина отломки, не по-висока от 6 метра. Кай седна на пясъка и започна да оглежда сега вече непознатата околност. През 30-те минути, откакто бяха влезли в „Сийсайд“, пейзажът на Уайкики значително се беше променил. Разбити постройки осейваха улиците като смачкани кутийки от бира. От други сгради бяха останали само скелети, оголени от своя пълнеж. Огромни купчини боклуци се бяха заплели в планините от отломки, които някога са били хотели и жилищни сгради. Макар да липсваха известните забележителности, очертанията на планините зад тях бяха познати. Кай ги разпозна, защото това беше мястото, където бяха излезли на брега с джетовете. Разбира се, те бяха изчезнали. — Добра работа, Кай — похвали го Брад, докато изстискваше водата от мръсната си тениска. — Върнахме се на мястото, откъдето тръгнахме. 
  45. 
 


 12:04 след обяд 8 минути до идването на третата вълна Джери беше изгубил съзнание. Раната на главата му се оказа по-сериозна, отколкото Рейчъл си беше помислила в началото. След като прекараха няколко минути в опити да го свестят, решиха да се опитат да го носят нагоре по стълбите. Заради теглото му бяха нужни усилията на трите — Рейчъл, Пейдж и Шийла — за да го влачат надолу по коридора и да го носят след това нагоре по стълбите. На всяка площадка спираха за по 30 секунди да си поемат дъх. Бяха успели да се изкачат само един етаж, а им оставаха още 12. Докато го носеха, Дорис занимаваше децата, като им разправяше за себе си и своите деца. Фамилията им беше Уендъл. Дорис беше овдовяла преди две години, когато нейният съпруг Хърбърт умрял от рак. Децата ѝ нямаха семейства, така че и тримата бяха дошли в Хаваи да си починат заедно. Когато било изпратено предупреждението за идващо цунами, се върнали в своята стая, както ги бяха инструктирали в началото. Когато предупреждението се сменило, Джери решил, че е най-добре да си останат в стаята. След първата вълна осъзнали, че да останат в стаята си е лоша идея, затова се качили на асансьора, за да отидат на покрива. А щом спрял токът, заседнали в кабината. Докато слушаше този разказ, на Рейчъл ѝ стана ясно, че си рискува живота за хора, които най-безразсъдно се пренебрегнали нейните предупреждения да напуснат сградата, за да идат на по-висок терен. Качването по стълбите беше бавно. При скоростта, с която се движеха, нямаше да стигнат на покрива, преди да е дошло следващото цунами. Обаче изборът беше или да оставят Джери, за да повикат помощ от покрива, та да може навреме да го качат, или да продължат със своите усилия. Имайки предвид интервалите между първите две вълни, Рейчъл не искаше да рискуват да го оставят, макар че тъкмо неговото невежество бе причината да се намират сега в това положение. Докато с мъка качиха Джери на 14-ия етаж, чуха гласове от стълбището над тях, които се усилваха. Някакви хора идваха към тях. Рейчъл се спря. — Ехо! — извика тя. Движението над тях спря. Видя две лица да надничат над перилата на около 18 метра над тях на 20-ия етаж. Един от непознатите помаха. След това започнаха да слизат по стълбите дори по-бързо, отколкото преди. След по-малко от минута бяха изминали разстоянието. Двойка на около трийсетина години и нещо, щастлива, че е успяла да намери други оцелели. Те се усмихваха на Рейчъл, а широките им лица бяха яркочервени от излагане на слънце, с което очевидно не бяха свикнали. — От покрива ли слизате? — попита Рейчъл. Двамата се спогледаха и свиха рамене. Тогава мъжът започна да говори бързо на език, който звучеше като някой от славянските. — О, не — възкликна Рейчъл. — Вие сте от руската група, нали? Руские? Мъжът повтори думата и посочи жената и себе си. След това отново заговори на руски. — Говорите ли английски? — Нет. — Мъжът поклати глава. — Но инглиш. — Рейчъл предположи, че това е единственото, което знае на английски. Те бяха от хотелските гости, които бяха отказали да напуснат стаите си, когато започна евакуацията. Или се бяха отделили от своята група при блъсканицата във фоайето. Какъвто и да беше случаят, те се движеха в грешната посока. Рейчъл посочи надолу по стълбите и каза: — Нет. Усмивките на двойката се изпариха, а гласът на мъжа стана гневен и дори възмутен. Може би не обичаше някой да му нарежда какво да прави, особено ако е жена. Каквато и да беше причината, ръкомахаше енергично, докато сочеше надолу. Рейчъл посочи баджа си, който все още беше закачен за подгизналото ѝ сако. На него пишеше: „Рейчъл Танака. Управител“. Отдолу се виждаше емблемата на хотел „Гранд Хаваян“. Надяваше се, че това ще ѝ спечели известно уважение. След това посочи неподвижното тяло на Джери и с жестове показа, че имат нужда от помощ. Мъжът, който беше доста плещест, кимна и хвана едната му ръка. — Чудесно, значи ме разбрахте. — Тя се обърна към руснака. — Благодаря. Спасибо. След това хвана един крак, а Шийла другия. Вместо да продължат нагоре обаче, мъжът се завъртя и поиска да тръгне надолу. Рейчъл веднага пусна крака на Джери, хвана мъжа за ръката и поклати глава. — Нет! Руснакът се ядоса и направо пусна Джери на пода. Направи груб жест и хвана приятелката си, която мълчаливо гледаше отстрани, за рамото. Те продължиха надолу по стълбите, като мъжът не преставаше ядно да нарежда. — Къде отиват? — попита Шийла. — Отиват да умрат — отговори Рейчъл с горчивина. Беше прекалено уморена, за да замазва нещата. — Не знаят, че идва още едно цунами и ще бъде по-високо от последното. — Не трябва ли да се опитаме да ги спрем? — намеси се Дорис. — Как? Този тип е едър като мечка. Освен това чухте всичко, което знам на руски. Ако знаете езика, моля. Големият проблем е, че това ще отнеме твърде много време. — Тя посочи Джери с ръка. — Щеше да върви много по-бързо, ако имаше кой да ни помогне. — Този тип? Нали току-що казахте… — Не. Макс. — Кой е Макс? — Главният портиер на хотела. Той е на покрива заедно с част от гостите. — Ако някоя от нас тръгне да се качва, останалите две няма да можем да го носим. — Ако Тайлър отиде, ние все още ще можем да се качваме. Той може да изтича догоре много по-бързо от нас. — Разбира се, че мога — отговори момчето. — Ами ако нещо му се случи? — попита Пейдж. — Ами ако се изгуби? — Могат да бъдат само на две места. Или са още в ресторанта, или са вече на покрива. Само трябва да каже на Макс да слезе при нас, за да ни помогне. Пейдж придърпа Тайлър към себе си, сякаш трябваше да го защити от някакъв невидим враг. Зарови лице в косата му, после погледна Рейчъл с отчаяние, изписано на лицето ѝ. — Съжалявам за онова, което казах преди малко. Че ти си виновна за Бил. — Няма за какво да съжаляваш. — Когато онази сграда рухна, единственото, за което можех да мисля, беше… — Гласът на Пейдж затихна, преди да беше завършила изречението. — Всичко е наред — каза Рейчъл и внимателно сложи ръка на рамото ѝ. — Вие ни спасихте живота — продължи Пейдж. Тя изправи рамене с новонамерена решителност. — Затова ще пусна Тайлър да избърза напред. После клекна до момчето си. — Скъпи, това е много важно. Разбра ли какво искаме да направиш? — Да отида да доведа Макс. — Или друг възрастен. Но щом изпълниш задачата, веднага поемаш обратно. Разбра ли? Момчето кимна. Пейдж го прегърна. — Гордея се с теб! Ще се видим след малко. Тайлър затрополи нагоре по стълбите, а те вдигнаха отново Джери и бавно се повлякоха с него. 	 
 	 
 — Как си? — попита Кай дъщеря си. Докато дишаше, се чуваха хрипове. — Понаболява ме. — След малко ще те взема. — Макар да подтичваха, Кай се нуждаеше поне от малко почивка. Болеше го всичко от подмятането във водата. Освен това си беше пресилил рамото, докато се държеше за вратата, за да не го отнесе водата в открито море. Да не говорим за срезовете и натъртванията, която бяха толкова много, че беше спрял да ги брои. Разбира се, можеше и да е много по-лошо. Тереза сложи ръка на рамото му и го стисна. Кай изстена, но не се дръпна. — Кай, благодаря ти. За Мия. Ако не я беше освободил… — Гласът ѝ пресекна, сякаш краят на изречението е прекалено страшен. Кай я прегърна през рамо и я притисна към себе си. — Знам. Благодаря ти за Лани. — Къде отиваме? — прекъсна ги Брад. — Онази сграда не е ли по-близо? — Той посочи една постройка точно пред тях на по-малко от 300 метра. — Да, по-близо е, но е висока само 20 етажа. Не съм сигурен, че това ще е достатъчно. Освен това ще трябва да устои на най-голямата сила на следващата вълна. Предпочитам да сме в постройка, която има известна защита и няма да попадне под пряк удар. Не бива да забравяме, че следващата вълна ще е най-голяма от всички. — Престани да го повтаряш — нервно каза Брад. — В коя ще отидем? — В онази — кимна Кай. — Коя? — Онази, от която стърчи лодката. Откъм гледащата към океана страна на 30-етажната жилищна сграда, на 30 метра над земята висеше кърмата на 18-метрова рибарска лодка под наем. Двете ѝ витла ясно се виждаха от мястото, където се намираха сега, на около 300 метра от нея. — Майчице! — възкликна Том. — Ако това не разкрива силата на цунамито — каза Кай, — не знам какво би могло. — Да — кимна Брад, — със сигурност още нямаме достатъчно такива примери. Той мина пред Кай и закрачи натам, докато Мия продължаваше да виси на гърба му. От усилието Лани отново започна да кашля. — Стига ти толкова раздвижване — каза Кай. — Хайде, скачай. — Тя се качи на гърба му и той продължи да подтичва, макар и по-бавно. Не че му тежеше, просто беше изтощен. Освен това отломките ставаха все по-опасни. Теренът беше направо апокалиптичен. Непрекъснато трябваше да заобикалят големи купчини сцепени дървета, изкривен метал и бетонни късове, които им пречеха да напредват. Все още бяха на две преки от набелязаното убежище, когато стигнаха до кръстовище, запушено от скупчени едни върху други коли, автобуси и камиони, заклещени срещу бетонна основа. Брад я заобиколи и щом зави зад ъгъла, спря. — Тези не са добре. — Какво? — попита Кай, когато спря зад него. — Ето там има хора, които идват насам. И наистина двама млади мъже си пробиваха път през отломките към тях. Кай не можа да определи дали са гимназисти или студенти, но не бяха по-стари от 20 години. Изглеждаха в добра форма, бяха си свалили ризите, подпъхнати под коланите на шортите, все едно са излезли на следобедна разходка. Единият носеше видеокамера. — Ей — извика им Брад, — вървите в погрешната посока. Младежите се обърнаха към тях и огледаха шарената им група. — Не, човече, не бъркаме — отговори онзи с камерата в ръка. — Обърнете, ако не искате да умрете. — Вижте, ние не сме глупаци. Отиваме в онази сграда на брега. — Глупаци сте — намеси се Кай. — Идва още едно цунами. — След това тръгна отново, а останалите го последваха. Нямаше да губи време, за да разговаря с тези тъпаци. — Защо си мислите, че носим камера? — продължи момчето. — Ще продадем видеото. Вече заснехме добри кадри от падането на постройката ей там. — Той посочи останките на жилищната сграда „Сийсайд“. — Идиоти — каза Брад. — Ние бяхме в нея. — Страхотно — каза операторът и насочи камерата към тях. Тяхната реакция накара Кай да спре. Обърна се и вторачи поглед в тях, неспособен да разбере как е възможно да са толкова глупави и алчни. — Лайна малки, когато гледате цялото това разрушение и смърт — развика им се той, — единственото, което съзирате, са парите, които бихте могли да изкарате? — Ей, телевизиите също правят пари с това. Защо ние да не можем? — Няма да изкарате и стотинка, защото ще умрете. Тази сграда няма да устои на висока 60 метра вълна. Двамата младежи се разсмяха на думите му. — Мислите, че се бъзикам? — Човече, не знам, но ще заснемем страхотни кадри. — Ей, задник, изключи камерата! — развика се и Брад. Той тръгна към тях, все едно искаше да им я отнеме. Двамата бързо отстъпиха назад, обаче Кай го спря. — Забрави. Така или иначе никой няма да гледа тези записи. Щом са твърде тъпи да приемат добър съвет, сами да се оправят. Нямаме време за губене. Да вървим. Двамата младежи поеха сред отломките към плажа, като разговаряха тихо и от време на време избухваха в смях. Кай го беше яд на тях не само защото го накараха да види колко безполезна в някои случаи може да бъде работата му да предупреждава хората за опасности. Хората можеха да правят с това предупреждение каквото си искат. Не можеше да ги принуди да отидат на безопасно място. Не можеше да ги спаси, ако не искаха да бъдат спасени. Сега виждаше отблизо действителността. И най-лошото беше, че той вече не искаше да ги спасява. Наистина чувстваше, че напълно заслужават онова, което щеше да им се случи. Когато Кай и неговата група наближиха сградата с лодката, както беше започнал да я нарича мислено, Лани го потупа по гърба. — Тате, чувам нещо. — Какво? — Мисля, че е глас. Идва от торбата ти. Торбата? После осъзна какъв глупак е бил. В цялото това бързане беше забравил да провери телефона и уоки-токито. Сега някой опитваше да се свърже с него. 
  46. 
 


 12:08 следобед 4 минути до идването на третата вълна Качиха Джери до 12-ия етаж, но жените, които го носеха, бяха прекалено уморени, за да продължат. Макар да бяха три, 113-те килограма живо тегло на мъжа бяха твърде много. Напълно ги изтощи. — Какво ще правим сега? — попита сестра му Шийла с напрегнат от умора и тревога глас. — Не можем просто да го оставим. — Прекалено тежък е. Имаме нужда от помощ, затова ще изчакаме Тайлър да се върне. — Защо се бави толкова? — тревожно попита Пейдж. — Вече трябваше да се е върнал. Не биваше да го пускам. Трябваше да се доверя на предчувствието си. Отивам да го търся. Въпреки изтощението Пейдж се насили да поеме нагоре по стълбите, но преди да стигне до следващата площадка, се чу захлопването на врата и шум от леки стъпки, които идват към тях. Тя спря. — Тайлър? — Мамо! — отговори синът ѝ. Чуха го да плаче, докато слиза. — Всичко наред ли е? — Не! Пейдж хукна нагоре и Рейчъл я последва. Срещнаха го на площадката към 23-тия етаж. Очите му бяха зачервени, а по бузите имаше следи от сълзи. — Какво има, миличък? — втурна се Пейдж с протегнати към него ръце и започна да го оглежда за рани. — Ранен ли си? Тайлър поклати глава. — Какъв е тогава проблемът? — Никого не можах да намеря — каза Тайлър между две хълцания. — И на двете места? — попита Рейчъл. — Честна дума. Огледах навсякъде. Няма никого. Той извади уоки-токито, което беше останало у него, когато Рейчъл му го даде, преди да се случи произшествието с асансьора. — Опитах и с това, но никого не можах да намеря. Съжалявам. — Момчето зарида, защото преживяното се оказа твърде много за него. — Опитах се! Съжалявам! Пейдж го притисна към себе си. — Скъпи, всичко е наред. Добре се справи. — Сигурно са намерили хеликоптер. — Защо не ни изчакаха? — попита Пейдж с жален тон. — Не знам. Може да са решили, че сме загинали. — Значи сме изоставени? Пейдж беше на границата да изпадне в истерия. Рейчъл се опита да я успокои. — Щом те са намерили, ние също можем. Просто ще им покажем, че сме тук. Освен това кой знае? Може би планират да се върнат за нас. — Какво ще правим? Не можем да носим Джери. — Трябва да се качим на покрива и да се опитаме да извикаме някой хеликоптер. Нищо друго не можем да направим. Едва доловим глас започна да се носи от уоки-токито, което все още беше в ръката на Тайлър. — Рейчъл! Рейчъл! Кай се обажда. Чуваш ли ме? 	 
 	 
 Кай беше спрял във фоайето на сградата с лодката, за да може да бръкне в непромокаемата торба. Затова спусна Лани на пода и я остави сама да върви. Докато се качваше по стълбите на жилищната сграда, отвори торбата, за да намери уоки-токито. Когато го извади, усети, че е влажно на пипане. Огледа торбата и видя микроскопично скъсване на безшевната спойка. Вероятно беше станало, докато вълната го подмяташе. Торбата не беше мокра отвътре, а само влажна. Не си направи труда да провери албума със снимките — единственото, което беше спасил от дома си. Или беше наред, или не беше. Сега не бе моментът да се занимава с това. Най-важното беше електрониката. Кай отвори мобилния телефон. Дисплеят с течни кристали беше напукан — поредната жертва от сблъсъка с отломките. Опита да набере 911, но нямаше никакъв звук. Беше безполезен. Кай натисна бутона на уоки-токито. — Рейчъл! Чуваш ли ме? Не знаеше дали сигналът стига до нея, защото единственото, което чуваше, беше пукот и съскане. Гласът, който бяха чули преди това, имаше детско звучене, затова Кай не беше сигурен дали получават сигнал от Рейчъл, или от някого другиго. — Рейчъл! Рейчъл! Аз съм Кай. Чуваш ли ме? Слушаше внимателно, дори се стараеше да не диша, докато се качваше. Силата на звука беше увеличена докрай. И в този момент Кай чу гласа ясно и силно: — Кай, аз съм. Добре ли си? Как е Лани? — Разминахме се на косъм, но е добре. Обаче Джейк, момчето, което видя в хотела, загина. — О, какъв ужас! — Ти как си? — попита той. — Сега, след като те чух, съм по-добре — отговори тя, а облекчението в гласа ѝ беше направо осезаемо. — Беше доста трудно. Радвам се, че вие двамата сте добре. Когато рухна другата кула, не можах… — Какво? Една от кулите е рухнала? Все още ли си в хотела? Мислех, че вече сте успели да се качите на някой хеликоптер. — Имаше закъсали хора. Направо лудница. Сега отиваме на покрива. А ти къде си? Успя ли да излезеш от Уайкики? — Не — отговори Кай. — Тук също беше лудница. На по-малко от километър сме от теб. Разбира се, цунамито унищожи всички улични табели, така че не знам къде точно се намираме, но е една бяла 30-етажна жилищна сграда. От нея стърчи кърмата на голяма рибарска лодка, ако това ти говори нещо. — Добре, вече сме на покрива. Не съм сигурна дали виждам тази сграда. Не виждам лодка да стърчи. — Може би от мястото, където си, не се вижда. Когато стигнем на покрива, ще ти помахам. — Всички са напуснали хотела. Вероятно са успели да повикат хеликоптер. — Виждаш ли някой, който можеш да повикаш? — Виждам няколко — отговори Рейчъл, — но са твърде далеч, за да ни видят. — Ние ще се сблъскаме със същия проблем. Има ли хора с теб? — Да. Общо сме осем души. Включително три деца. — Осем? Мили боже! Някой от тях има ли мобилен телефон? Аз изгубих моя, а този на Брад е с разбит дисплей. Настъпи пауза и след това отново се чу гласът на Рейчъл. — Да, Пейдж има телефон. Опитахме 911, но не се получи. — Реджи ми остави съобщение малко по-рано. Можеш да опиташ да му звъннеш. — Кажи ми номера. Намираше се в разбития телефон на Брад. Кай имаше доста добра памет за цифри, но не успяваше да си припомни съвсем ясно номера, от който Реджи беше изпратил съобщението. Затова продиктува на Рейчъл три варианта, които смяташе за най-близки до истината. — Опитай и трите. Трябва да е един от тях. Виж дали може да намери свободен хеликоптер. — Добре, ще опитам да се свържа с Реджи. — Рейчъл, следващата вълна може да е висока най-малко 60 метра. Стойте на покрива. Качете се колкото може по-бързо. Ако едната кула вече е паднала… — Знам — отговори тя. — Всички видяхме как рухна. Никой не иска да остане тук по-дълго, отколкото се налага. — Скъпа, толкова се радвам, че чух гласа ти. — Аз също. Ще ти се обадя, след като говоря с Реджи. Докато разговаряше с Рейчъл, Кай беше изостанал от другите, затова се разбърза и успя да ги стигне на площадката на 20-ия етаж. Той им разказа за какво си е говорил с нея, докато продължаваха да стъпват тежко нагоре по стълбите. Когато Кай отвори вратата към покрива, очакваше да види празно пространство пред себе си, но се оказа, че една двойка стои до перилата и гледа към небето. Когато вратата се блъсна в стената, те се обърнаха. Жената беше облечена в стилен анцуг и приличаше на човек, който се надява с козметични операции на четиридесет и нещо да изглежда като на трийсет. Големият ѝ бюст опъваше горнището, а челото ѝ показваше онази характерна скованост от прекаляването с инжектирането на ботокс. Мъжът с нея носеше лъскава копринена риза и италиански мокасини, които изглеждаха по-скъпи, отколкото хубави. Къдравата му коса беше прекалено черна за възрастта му, а жилестото му тяло издаваше човек, пристрастен към фитнеса. Той закрачи към Кай, влачейки след себе си куфар на колелца. Кай се усмихна и каза: — Радваме се да видим, че не сме единствените… Мъжът го прекъсна. — Ние дойдохме тук първи. Усмивката на Кай се изпари. — Какво? — Да не си глух? Казах, че дойдохме първи тук. Брад се изправи до Кай. — Какво означава това? — попита той. — Означава, че всеки хеликоптер, който кацне тук, е наш. Може да се качите, ако има място. — За бога, хората имат деца. Поне веднъж бъди човечен. Мъжът изгледа Лани и Мия, после каза неохотно: — Добре, първо момичетата, после ние. Брад посочи мъжа с пръст и попита брат си: — Кой е този? — Чък е моят бъдещ бивш съпруг — злъчно го представи жената. — Бяхме по магазините, когато чухме предупреждението за цунами. Геният тук реши, че разполагаме с неограничено време, за да се върнем вкъщи и той да разчисти сейфа си… — Денис — прекъсна я Чък със заплашителен тон. — Дори не знаех, че имаме сейф тук… — Не им казвай това. Брад посочи куфара. — Е, Чък, какво има в багажа? Чък замълча и с присвити очи изгледа Денис. — Важни документи — отговори той със стиснати челюсти. — Ще ви кажа какво има вътре — каза Денис, доволна да извърти номер на Чък. — Сбирката му от бейзболни топки с автографи. Бейб Рут, Мики Мантъл19. Може би цяла дузина. Но това не беше всичко, което криеше в сейфа. Когато вадеше топките, изпусна няколко снимки. На него и новото му гадже. — Ще ми се да бях тук с нея вместо с теб — изсъска Чък на Денис. След това се обърна към Кай. — И не забравяйте: ние сме първи. — Е, Чък — отговори той, — аз пък имам радиостанция. Ако ние успеем да извикаме хеликоптер, сте добре дошли да се качите с нас. Кай кимна на останалите да го последват и отиде в другия край на покрива, за да са колкото може по-далеч от Чък. Натисна бутона за повикване на уоки-токито. — До всички, които ме чуват, в капан сме на покрива на сграда в Уайкики… 	 
 	 
 Реджи Пона вече девет пъти се бе опитвал да набере мобилния телефон на Брад, но така и не успя. Остави му няколко съобщения да му звънне, но не вярваше, че са оцелели, за да ги получат. Хеликоптерът, който беше изпратил първия път за Кай, прелетя над мястото 30 минути по-късно и докладва, че сградата е напълно рухнала. Нямаше вероятност вътре някой да е оцелял. Досега опустошенията на всички хавайски острови бяха направо невероятни дори за хора като Реджи, който беше видял последствията от Азиатското цунами с очите си. Две седмици след него беше пътувал до Тайланд и Индонезия, за да участва в документирането на разрушенията, така че ПЦЦТК да има представа какво да очаква, ако някога цунами удари Хаваи. Изискванията към строителството в Южна Азия не бяха толкова високи, колкото в Съединените щати. Банда Аче и северният край на Суматра бяха изтрити от картата и най-много убити имаше в този район. Единствената сграда, оцеляла след цунамито, беше яка белокаменна джамия. Преди това тя се беше издигала сред стотици магазини, фирми и домове. След цунамито стърчеше сама сред равнина от кал и натрошено дърво. В Хаваи до океана се издигаха основно хотели и други постройки от бетон и стомана. Много от тях устояха на първото и второто цунами, доказателство за здравината на тяхната конструкция. Голям брой обаче бяха отнесени или рухнали, когато основите им бяха подкопани от водата. А сградите, построени от по-слаби материали, просто вече не съществуваха. На снимките и кадрите от островите Хаваи, Мауи, Оаху и Кауай, които сега се излъчваха по големите телевизионни мрежи, се виждаха километри крайбрежни ивици, освободени от следите на човешки градежи, сякаш гумата за триене на Бог ги беше заличила. Хило на Големия остров бе градът, изтърпял две цунамита през XX век — събития, които бяха причина за създаването на Предупредителния център за цунами по тихоокеанското крайбрежие. Ужасните картини от тези по-раншни бедствия изглеждаха направо живописни в сравнение с това, което Реджи виждаше в момента. От малкото градче не беше останало много, въпреки че беше разположено в източната част на острова, встрани от прекия път на цунамито. Вълната просто се беше увила около острова, обхващайки бреговата линия в смъртоносна прегръдка. Лахаина беше крайбрежният град на остров Мауи, известен с възможността веднъж в годината да се наблюдава чифтосването на гърбатите китове. Кадрите от хеликоптера бяха озаглавени „Лахаина“, но Реджи не можа да различи нещо познато, а беше ходил там поне десетина пъти на почивка. Единствените следи, останали да свидетелстват, че там някога е имало град, бяха очертанията на бетонните основи, които стърчаха от разорания пясък. След това идваше остров Оаху, където живееше 80% от населението на щата. Излъчваните на живо кадри по Си Би Ес, снимани от хеликоптер, който се рееше във въздуха близо до Уайкики, показваха разрушенията в цялата им грозота. На Реджи му беше трудно да разпознае някои части на града. Хонолулу беше най-пренаселеният град на острова. В някои райони местните жители и туристите се смесваха и гъстотата на населението съперничеше с тази на Хонконг. С течение на годините предградията се бяха разпростирали по крайбрежието и в двете посоки, така че на практика нямаше ненаселена земя по южния бряг. Стотици хиляди се бяха съобразили с предупреждението и бяха спринтирали по цялото крайбрежие, за да стигнат до по-висок терен. Уплашени хора бяха наклякали по склоновете на Даймънд Хед и вътре в самия защитен кратер. Планините гъмжаха от хора. Толкова много се бяха събрали в пределите на гробището Пънчбоул, че не беше останало място, където хеликоптерите да стоварват спасените от небостъргачи, далечни плажове и обърнати плавателни съдове. Военната болница „Триплър“ беше пълна с евакуирани от други болнични заведения, разположени в по-ниските части. Там приемаха хеликоптер след хеликоптер, които разтоварваха ранените във временната палатъчна станция за първоначален преглед на ранените, издигната на тревата до болничния паркинг. Тъй като бяха останали малко безопасни места, повечето от спасените с хеликоптери се откарваха във военновъздушната база „Уилър“, на десет минути път отиване и връщане от Уайкики, без да се брои времето, нужно за разтоварване и качване. Възможно беше Кай и останалите да са били прибрани от друг хеликоптер и стоварени там. Реджи знаеше, че е възможно, но малко вероятно. Всъщност беше изгубил всякаква надежда, когато чу за рухналата сграда. Мобилният му телефон започна да звъни. Той откъсна насила очи от телевизионния екран и погледна дисплея на телефона, за да види кой се обажда. Не позна номера, но телефонният му код беше от Калифорния. — Да? Изпадна в шок, когато чу гласа в слушалката. — Реджи, Рейчъл се обажда. — Рейчъл! — извика той. Но щом видя как хората в офиса започнаха да се обръщат, за да го погледнат, сниши глас. — Слава богу, че си добре. Кай е… — Реджи се поколеба, защото не знаеше как да ѝ го каже. — Не съм сигурен, но… — Кай също е добре. — Добре? Искам да кажа, това е направо невероятно… — Загазили сме. Още сме в Уайкики. — Заедно ли сте? Къде? — Не. Аз съм на покрива на „Гранд Хаваян“. Той е на покрива на бяла сграда на около 800 метра северозападно от хотела. Мога да се свържа с него чрез уоки-токи. Имаме нужда от хеликоптер. Нямаме време да избягаме пешком, а и двете сгради са съмнителни. Не знам дали ще устоят на следващото цунами. — Не се тревожи. Ще изпратя някого при вас. Как се казва сградата, в която е Кай? — Не знае имената на пресичащите се улици, нито как се казва сградата. Обаче каза, че от десетия етаж стърчи кърмата на рибарска лодка. — Мили боже! Видях я преди няколко минути по някой от новинарските канали. Ще разбера къде се намира. — Моля те, побързай! Остават само няколко минути до последното цунами! — Ще бързам. Обаче, Рейчъл, това цунами не е последното. — Какво? — Преди около 20 минути говорих с Аляска. Кажи на Кай, че последното цунами ще дойде в дванайсет и трийсет и седем, а височината му ще е деветдесет и един метра! От другата страна на линията се възцари мълчание. — Рейчъл? Чуваш ли? — Да, Реджи, само по-бързо прати някого! Тя затвори. Реджи излезе от офиса, за да намери полковник Джонстън. Оказа се в съседната стая и говореше по мобилния телефон. Когато Реджи влезе и тръгна към него, го затвори. — Полковник, отново имам нужда от вашия хеликоптер. — Господин Пона — каза онзи, докато минаваше зад бюрото си, за да си сложи куртката, все едно се готви да излезе. — Съжалявам за вашия приятел, но сградата е рухнала. Има и други хора за евакуиране… — Току-що научих, че е жив. Джонстън се спря. — Какво? Къде е? — В Уайкики. Полковникът поклати глава. — Господин Пона, не мога да… — Вижте, ако не беше той, никой от нас нямаше да стои тук. Нито аз, нито вие, нито вашето семейство. Всички щяхме да сме мъртви, за бога! — Не става дума за това. Този хеликоптер е от другата страна на Оаху. Ще му трябват най-малко петнайсет минути да се върне в „Уилър“ и да разтовари хората. — Мамка му! — Имаш ли толкова време? — Не. Нямаш ли нещо друго? — Виж, ще изпратя сигнал за тревога, но не мога нищо да ти обещая. Повечето машини нямат достатъчно гориво и базата е претоварена в опит да ги презарежда. — Обаче щом видя умолителното изражение на Реджи, добави: — Добре де, ще видя какво мога да направя. Обаче не разчитай само на мен, ами потърси и друга възможност. — Благодаря — кимна Реджи, докато търсеше нови идеи. Видя онова, от което се нуждаеше, отвън и изхвръкна от офиса. Лора Пимало, репортерката от Си Би Ес, която беше пуснал да влезе в ПЦЦТК, предаваше пред сградата, където беше временният офис на Реджи. За благодарност, че го бяха взели със себе си, Реджи помогна на нея и оператора да пътуват в хъмвито до базата „Уилър“, след като бяха изоставили пикапа на телевизията. Тя, изглежда, току-що беше свършила с репортажа, защото ръката ѝ с микрофона висеше надолу, но щом видя Реджи, даде знак на оператора да включи камерата. Реджи вдигна ръце, за да я накара да спре. — Не съм дошъл да давам интервюта — обясни той. — Имам нужда от помощ. — Как бих могла да ви помогна? — Имате хеликоптер на Си Би Ес над Уайкики. — Наехме го от една туристическа фирма. Струва куп пари. — Кай Танака се намира на покрива на сграда в Уайкики. Познавате ли репортера в хеликоптера? — Горе няма репортер, само операторка. — Кай намери жена си и дъщеря си. — Реджи ѝ беше разказал за Лани и Рейчъл по време на пътуването им до базата. — Значи всички са живи? Направо не е за вярване. — Но сега са в капан, а военните не искат да ми дадат друг хеликоптер. — Не знам дали имам толкова голямо влияние. — Той ви предостави материал, който никоя друга станция нямаше. А сега разполага с най-добрата история за катастрофата, която може да сподели със света. Пимало и нейният оператор се спогледаха. Реджи видя колебанието им, но знаеше какво да каже, за да се задействат. — Госпожице Пимало, какво би казала вашата телевизия за още един ексклузивен репортаж? 
  47. 
 


 12:12 следобед Третата вълна Няколко минути след като Рейчъл свърши разговора с Реджи, един хеликоптер, който летеше по протежение на бреговата линия, зави към тях. — Приятелят ви действа бързо — каза Пейдж на Рейчъл. Тя самата се изненада от постижението на Реджи и беше много впечатлена. Машината беше от туристическите и много популярна сред гостите на хотела, искащи да видят Хонолулу от въздуха. На опашката ѝ още пишеше „Екскурзии «Уайлеа»“. Кацна на покрива на „Гранд Хаваян“ и Пейдж и Рейчъл се завтекоха към нея. До пилота седеше здрава на вид жена, която насочи срещу тях професионална камера. Рейчъл знаеше, че сигурно изглежда раздърпана след плуването в асансьорната шахта, но не ѝ пукаше какво заснема операторката, стига хеликоптерът да ги отнесе от сградата. — Радвам се да ви видя — поздрави ги Рейчъл. — Явно Реджи се е свързал с вас. — Да, споменаха за някакъв Реджи — отговори пилотът. — Телевизията, която ме нае, ми нареди да ви прибера. Бях на път за Портлок, когато ми се обадиха. Скачайте вътре. — Почакайте. Ние сме повече. — Колко общо? — Петима и три деца. — Рейчъл хвърли поглед в тясната вътрешност на машината. — Двама от възрастните са доста дебели. — Това значи общо десет. — Може ли да качите всички? — Машината е за седем души, включително пилота. Може би ще успеем да качим още някого, но един или двама трябва да останат. Рейчъл не хареса чутото, но реши, че пилотът е предпазлив. Щяха да се оправят с това, щом веднъж всички се окажат на покрива. — Добре — отговори тя. Пилотът огледа празния покрив. — Къде са другите? — Трябва да дойдете с нас. — Какво? Къде? — Имаме ранен. Не можем сами да го качим. — Шегувате ли се? — Вие как мислите? — попита Рейчъл и взе да изстисква сакото си за по-голямо въздействие. — Не мога да оставя хеликоптера тук. — А вие? — попита Рейчъл жилавата операторка. — Той е твърде тежък за нас трите. Освен това е в безсъзнание. Като сме четири, ще ни отнеме по-малко време. До този момент операторката мълчеше. — Аз не съм медик. Освен това трябва да снимам. — Имаме нужда от помощ, за да го качим тук. Операторката се обърна към пилота. — Когато се обадиха, никой дума не каза, че трябва да слизаме от хеликоптера. — Моля ви — намеси се Рейчъл, — иначе ще умре. — Имате ли представа колко хора са умрели днес? — Още един ли искате да има? — Рейчъл посочи океана, който вече се отдръпваше от брега. — Нямаме много време. Операторката замълча, накрая въздъхна и остави камерата на седалката. — Дано успея да изкарам няколко хубави кадъра от това. Къде е той? — Благодаря ви. Насам. Рейчъл я поведе надолу по стълбите. Докато слизаха, тя се свърза с Кай, за да му съобщи казаното от Реджи за 90-метровата вълна, която идва, и че е изпратил хеликоптер за тях. — Качваш ли се вече? — попита Кай. — Не, имаме ранен. Помолих пилота да ни помогне да го качим на покрива. — С кого разговаряте? — попита операторката. — Със съпруга си. Той е на покрива на друга сграда. — Нямаме място за вас, какво остава за друга група. — Знам. Ще дойдат ли и други хеликоптери? Жената поклати глава. — Само ние сме. Можете ли да превключите на други честоти това нещо? — операторката кимна към уоки-токито. — Нямам представа. Те ми го дават програмирано. — След това натисна бутона за връзка. — Кай, изчакай малко. — Подаде апаратчето на жената, която го огледа и върна. — Можете. Само завъртете копчето отстрани. Така ще се включите на честотата, която използват пилотите, и може да насочите някой да ги прибере. — Кай — заговори Рейчъл, — в хеликоптера няма достатъчно място за вас, значи трябва да извикате друг. — Тя му предаде честотата. Стигнаха до площадката на 21-вия етаж. — Кай, сега ще се заловим да носим Джери. Ще ти звънна на новата честота. — Добре. Рейчъл? — каза Кай. — Какво? — Виждам го. Цунамито. Махайте се колкото може по-бързо оттам. — Ще се опитаме. А ти измъкни Лани оттам. — Тя закачи уоки-токито на колана си. Операторката хвана една от ръцете на Джери, Рейчъл другата. Пейдж и Шийла го хванаха за краката. Качването все още беше неудобно, но вървеше много по-бързо. Когато стигнаха на 24-тия етаж, кулата потрепери, все едно ударена с боен чук. За миг всички залитнаха, защото изгубиха равновесие. — Боже! — извика операторката. — Това ли е, което си мисля, че е? Рейчъл кимна мрачно, защото вече познаваше усещането. — Побързайте — каза тя. — Нямаме време. 	 
 	 
 Този ден Кай за трети път гледаше как цунами се стоварва върху Хонолулу. Само че сега имаше удивителна 360-градусова гледка от тяхната наблюдателница 90 метра над земята. Размерите на вълната бяха такива, каквито в писаната човешка история малцина бяха виждали. През 1958 година свлачище в залива Литуя в Аляска предизвиква водна стена, която се издига на 400 метра по скалистия бряг. По-малка, но все още огромна вълна се спуска по залива. Баща и син, които ловят риба близо до свлачището, са вдигнати от гребена на вълната на височина 60 метра над короните на дърветата и са спуснати обратно в залива, когато водата започва да се отдръпва. Други двама рибари в залива нямат такъв късмет. Телата им така и не са открити. До този момент това беше единственото мегацунами, видяно от хора. А сега Кай гледаше дори по-голямо да се стоварва върху неговия роден щат. Третата вълна дойде като огромен юмрук. Силата на водата надхвърляше 10 тона на 0,092 квадратни метра. Много отслабени от предишните вълни постройки нямаха никакъв шанс. Със своите 56 метра височина кулата „Алоха“ дълги години беше най-високата постройка на островите. Тази забележителност по чудо беше устояла на първата и втората вълна и Кай едва успяваше да различи нейния връх сред останалите сгради. Когато удари третата вълна, се пречупи като сламка. Хотелите „Хаят“, „Уайкики Бийчсайд“ и „Хилтън“ рухнаха и се превърнаха в купчини отломки. — Дерил и Юнис — каза Тереза. Тя и Брад вдигнаха Мия, а Кай стоеше прегърнал с една ръка Лани. Том дойде при тях в края на покрива, но Денис и Чък се държаха настрана в другия край. — Кои? — попита Кай. — Двойка, с която се запознах на плажа. Казаха ми, че са отседнали в „Хилтън“. Надявам се, че са успели навреме да се измъкнат. Кай чакаше с ужас какво ще стане, когато вълната удари „Гранд Хаваян“. Преди самия удар Лани зарови лице в гърдите му. Цунамито, чийто гребен беше на едно равнище с петнайсетия етаж, избухна върху страната на оцелялата кула, като на места водата се пръсна на стотици метри височина. За миг на Кай му се стори, че покривът се наклони назад и той със затаен дъх очакваше рухването, но това се оказа оптическа измама. Покривът не падна. Вълната го обгърна и продължи нататък. Други постройки също устояха на водния удар, включително много от гигантите в центъра. Повечето от тези сгради бяха предпазвани от други, които поемаха първоначалната сила на удара. След това водата стигна до високата жилищна сграда с лодката и Кай се надяваше тя да устои на напора. Дори тук, на 90 метра височина, шумът от наближаваща вълна беше като от дузина урагани. По пътя на водата пред постройката с лодката стояха две сгради и поеха цялата сила на удара. Първата, хотел „Сърфрайдър“, беше разнебитен от вълната и рухна на секундата. Обаче той беше свършил онова, което Кай се надяваше да направи, за да отслаби удара. Втората постройка посрещна отслабената вълна и отломките от хотела. Тя беше по-ниска от тяхната сграда, но беше здрава жилищна кооперация от лъскава стомана. Стъклата, които не се бяха строшили при предишните идвания на вълните, сега нямаха никакъв шанс. Водата нахлу през тях едновременно в цялата сграда и изскочи от прозорците на задната страна. Присъедини се към водата, която я беше заобиколила, и двете струи удариха сградата на Кай. Ударът не беше така силен, както при другите постройки, но в него все още имаше достатъчно енергия. Кай залитна, когато вълната се опита да подкопае основите на сградата. За разлика от жилищната сграда пред тяхната, те устояха. Когато приливната вълна стигна до 20-ия етаж малко под покрива, изведнъж цялата беше обгърната от водата. Водата продължаваше да тече покрай тях и на всеки няколко секунди някоя от постройките рухваше, съобщавайки за своя край със забавен във времето трясък като гръмотевица, която се обажда след проблясъка на далечна светкавица. Кай знаеше, че е само въпрос на време и тяхната сграда да ги последва. 
  48. 
 


 12:14 следобед 23 минути до идването на четвъртата вълна Настроението на покрива на „Гранд Хаваян“, докато се качваха на хеликоптера, не можеше да се опише като паника, но Рейчъл усещаше, че тя наближава. За да се уравновеси тежестта, най-дребничките трябваше да седнат отпред. Затова там се промъкнаха Хана, Тайлър и Пейдж, а Ашли щеше да се настани в скута на майка си. Пилотът Стан помогна на Рейчъл, Шийла и Пейдж да сложат на задната седалка тромавото туловище на Джери. Лора, операторката, веднага взе камерата и започна да снима в мига, в който Стан хвана едната ръка на Джери. Те сложиха Джери изправен на седалката до Дорис, която седеше най-вдясно. Следващата, която се качи, беше Шийла. Лора изчакваше Рейчъл, но тя я бутна да влиза. Когато Лора се качи, Стан ѝ каза: — Хвърли камерата. — Какво? Знаеш ли колко струва? — Не ми пука. Тежи твърде много, а на нас ни е нужен всеки грам тяга, която можем да измъкнем. Лора недоволно свали камерата от рамо, извади касетата от нея и я подаде на Рейчъл, която стоеше отвън. Тя я сложи внимателно на покрива. — Качвай се! — извика Стан на Рейчъл. — Смятах, че надхвърляме тежестта — отговори тя. — Почти сме на границата, но децата са леки, така че ще се опитаме. Тази сграда няма да удържи още дълго. — Претъпкано е. Къде да седна? Стан посочи Лора. — В скута ѝ. Рейчъл тромаво се настани в скута на Лора. Ръката ѝ се плъзна и стовари върху крака на Лора, която трепна. — Извинете. — Рейчъл нямаше как да си сложи предпазен колан, затова се хвана колкото можа по-здраво за облегалката на седалката пред себе си. Стан се пристегна на пилотската седалка вдясно, а Пейдж и децата се бяха натъпкали в пространството до него. Той вдигна оборотите на двигателя. — Добре — обяви той. — Ще го направим бавно. Когато двигателят заработи с максимални обороти, Стан дръпна леко лоста назад. За секунда нищо не се случи. Просто си стояха там, докато лопатите на винтовете биеха въздуха над главите им. Стан даде още газ и оборотомерът мина в червената зона. Хеликоптерът подскочи около метър във въздуха. Стан се бореше с лоста за изменение на ъгъла на атака на лопатите, опитвайки се да държи машината водоравна. Но преди да успее да се издигне още, хеликоптерът се плъзна встрани опасно близо до огромния покривен климатик. Завъртя се тромаво и за миг изотзад се чу металическо стържене, което накара цяла каскада от искри да литне покрай тях. Кабината се изпълни с пронизителни писъци. Стан завъртя машината обратно и натисна лоста напред. С глухо тупване хеликоптерът се стовари върху покрива, а лопатите на главния винт минаваха на около трийсет сантиметра от промишления климатик. — Съжалявам, но така няма да се получи. Някой трябва да слезе. — Само един от нас? — попита Рейчъл. — Това ще помогне ли? — Надявам се. Стърженето, което чухте, беше от опашния ротор, който се удари в климатика. Изглежда наред, но не мога да рискувам да го ударя още веднъж. Деветима пътници са твърде много. Ще извадя късмет, ако успея да излетя с осмина. За секунда настъпи неловко мълчание. — Когато стоваря тези хора в Триплър — продължи Стан, — може да съм отново тук след пет минути. Бих останал аз, но никоя от вас не може да управлява хеликоптер… — Аз ще сляза — каза Рейчъл с примирен тон. — Може да теглите чоп? — предложи Стан. — Не, това е моят хотел. Аз нося отговорност, затова трябва да остана. Останалите не възразиха. Дори да го бяха направили, Рейчъл нямаше да позволи на никого от тях да остане, докато я отнасят на безопасно място. Преди тя да успее да слезе, Пейдж я хвана за ръката и прегърна трескаво. — Благодаря ти, че даваш възможност на моето семейство. — Благодаря, че ми помогна. Грижи се за тези деца. Рейчъл се дръпна назад, за да даде простор на машината да маневрира. Стан отново увеличи оборотите на двигателя. Без 50-те килограма на Рейчъл винтовете успяха да измъкнат повече подемна сила от въздуха. Хеликоптерът бавно се издигна, наклони се напред и се откъсна от промишления климатик. След като се отдалечи от хотела, завъртя един кръг на 9 метра височина над Рейчъл. Хората в кабината ѝ помахаха, а тя им отговори с вдигнат нагоре палец. След това машината се завъртя и полетя към центъра на Хонолулу, оставяйки Рейчъл сама на покрива на „Гранд Хаваян“. 
  49. 
 


 12:17 следобед 20 минути до идването на четвъртата вълна Когато Кай и останалите видяха как хеликоптерът излита от покрива на „Гранд Хаваян“, те нададоха уморени, но въпреки това тържествуващи викове. Но бяха бързо прекъснати от боботенето далеч под тях. Сградата продължаваше да се съпротивлява на водната сила, но гръмогласно протестираше. Шумът накара Кай да увеличи предаването на сигнала за бедствие. Щеше да бъде крайно опасно да чакат връщането на хеликоптера на Рейчъл. — Казвам се Кай Танака. Намираме се на покрива на бялата сграда приблизително на шест преки от плажа и на осем западно от зоологическата градина. До всички, които могат да ни чуят… Мощността на предавателя на уоки-токито беше ограничена само до няколко километра околовръст и той се надяваше, че някой ще лети достатъчно дълго в този обсег, за да чуе съобщението. След няколко повиквания, отправени по новата честота, която Рейчъл му беше казала, най-накрая получи отговор. — Господин Танака, говори старшина Хенри Мичъл от военен полет 133. Господине, виждам вашата група. Какво е положението ви? Тереза прегърна Мия, а Том извика: — Да! — Виждате ли ни? — попита Кай пилота. — В момента прелитаме над Даймънд Хед. — Кай се обърна, погледна на изток и тогава видя хеликоптера „Блекхоук“ бързо да се носи към тях. — Слава богу! Тук сме осем души. — Голяма антена стърчеше от средата на покрива на сградата, особеност, която Кай не беше забелязал от земята. На нея бяха закрепени два микровълнови предавателя. Не можеше да бъде нещо друго освен антена на някой от мобилните оператори. Можеше да се окаже пречка за всеки хеликоптер, който иска да кацне. — Ще трябва да увиснете до сградата, за да можем да се качим. Чък и Денис, двойката на покрива с тях, видяха суматохата, и се приближиха малко. — Какво става? — попита Чък. — Успяхте ли да повикате някого? — Хеликоптер — отговори Брад. — Кой от тях? — Чък посочи блекхоука. — Защо тогава не се снишава? Кай очакваше, че машината ще започне да се снишава към постройката. Чък беше прав. Тя не промени височината на полета и след няколко секунди щеше да мине над тях. — Съжалявам, господин Танака — чу се гласът на пилота, — но нямам място. — Дори само за няколко човека? — помоли Кай. — Тук има деца. — Пълен съм догоре с ранени от Мауи. Отивам да ги разтоваря в „Уилър“. Веднага щом мога, ще се върна за вас. — Колко време ще ви отнеме? — Горивото ми свършва, така че първо ще трябва да заредя. Вероятно около половин час. — Половин час! — Може би дори по-дълго. „Уилър“ е претъпкано, а това е единственото място, където има оборудване за презареждане на хеликоптери. Блекхоукът прелетя над главите им дразнещо близо. Чък, който беше чул разговора, доближи Кай и грабна уоки-токито от ръката му. Кай остана неподвижен от смайване, когато Чък натисна бутона за връзка. — Пилот, говори Чък Бендър. Тук имам десет хиляди долара в брой, ако… Брад грабна юмрука на Чък и натисна карпалното му сухожилие. Той изпищя от болка и изпусна уоки-токито в другата ръка на Брад. — Това не ти принадлежи! — каза Брад и върна уоки-токито на Кай. Чък изгледа яростно Брад, но реши засега да отложи сблъсъка. — Да вярвам ли на ушите си? — попита Мичъл. — Нима смятате, че върша това за пари? Кой беше това? — Съжалявам, старшина Мичъл — отговори Кай. — Един от хората тук. Той не изразява моето мнение. Ще бъдем благодарни за всяка помощ, която може да ни окажете, но 30 минути са твърде много. Идва още една вълна. Дори не съм сигурен дали сградата ще оцелее толкова дълго. Издава много скърцане и тътнеж. Може всеки момент да рухне. — Много съжалявам — отговори Мичъл. — Ще проверя дали няма друга машина на разположение. Съветвам ви междувременно да продължавате да излъчвате сигнала за беда. Късмет! Шумът от хеликоптера започна да отслабва, а с него и надеждите на Кай. Уоки-токито отново започна да звъни и той си помисли, че е прибързал с отчаянието. — Кай — започна Рейчъл. — Не можах да чуя всичко, което пилотът каза. Успяхте ли да се качите? — Рейчъл? — удиви се Кай, защото не очакваше да се обади, предполагайки, че е на път с другия хеликоптер и вече е извън обхвата на уоки-токито. — Къде си? — Машината беше претоварена и аз изтеглих късата сламка. — Искаш да кажеш, че си все още на хотелския покрив? Погледна към „Гранд Хаваян“ и на покрива различи дребната ѝ фигурка, която му махаше. Стори му се, че ще припадне. След толкова усилия тя все още не беше в безопасност. — Да, съгласна съм, че това не е най-безопасното място в момента — каза Рейчъл, като правеше опит да звучи спокойно въпреки тежкото си положение. — Можеш ли да минеш да ме вземеш, след като вашият хеликоптер дойде? — О, скъпа, не мога. Във военния нямаше място и пилотът каза, че скоро няма да се върне. Мълчанието от другата страна на линията беше мъчително. — Добре — най-накрая каза Рейчъл. — Пилотът, който беше тук, обеща, че ще се върне да ме вземе. — Тя отново замълча, а когато заговори, гласът ѝ потреперваше. — За всеки случай продължавай да викаш помощ! — Разбира се — отговори Кай. — Рейчъл, повярвай ми, ще се измъкнем! — Зная — отговори тя, но Кай долови нотки на примирение в тона ѝ. 	 
 	 
 Стан Милн, пилотът на туристическата фирма „Уайлеа“, направи кръг над военния медицински център „Триплър“, оглеждайки се за равно място, което не е заето от евакуирани. Всеки сантиметър от огромния терен на военната болница беше зает от хора. Бяха хиляди. В този момент видя един „Стелиън“ на морската пехота да се издига от паркинга, който беше разчистен като зона за кацане, и се гмурна да заеме мястото му, преди някой друг хеликоптер да го изпревари. Болницата се намираше на десетина километра северозападно от Уайкики, затова полетът беше отнел само няколко минути. Той не само искаше да свали пътниците си на безопасно място, но беше започнал да се тревожи, че повредата на опашния винт е по-тежка, отколкото смяташе в началото. От опашката се чуваше пронизителен вой — едва доловим, който някой незапознат с машината едва ли би различил от рева на хеликоптерната турбина. Но Стан, който летеше вече десет години, познаваше всеки нормален шум, който машината му издава. Такъв вой не беше чувал никога досега. След като свали хората, планът му беше да се върне право в „Уилър“, за да го проверят. Ако беше наред, щеше да зареди и да се върне. Той маневрира със своя „Еърбъс AS350“, за да застане точно над празното място, после плазовете опряха в асфалта. Притичаха двама санитари, едри мъже в престилки, които започнаха да помагат на пътниците да слязат. Стан посочи свлечената на седалката фигура на Джери. — Започнете от този, защото е ранен. След като придърпаха носилка, мъжете извадиха Джери от кабината и внимателно го сложиха да легне. Шийла и Дорис, които дори не си направиха труда да благодарят на Стан за неговите усилия, започнаха да бърборят за състоянието на Джери, докато мъжете бутаха носилката към болницата. Пейдж с помощта на операторката Лора свали децата си, а след това изтича право пред Стан далеч от опашния ротор, както я беше инструктирал. Лора се качи отново и точно се готвеше да си сложи предпазния колан, когато Стан помаха с ръка. — Трябва да останеш тук — надвика той плясъка на витлата. Лора се изненада. — Какво? Връщам се с теб до хотела. Искам да си прибера камерата. В този момент Пейдж дотича обратно до вратата на кабината. Децата си беше оставила в края на паркинга, откъдето ги гледаха. — Няма да се връщам — отговори Стан. — Съмнявам се, че машината е повредена. — Няма да се връщате? — възкликна Пейдж. — А трябва! — Опашният ротор трие в нещо. Може всеки момент да се откъсне. — Не може просто да я оставите там — развика се Пейдж. — Тя е причината децата ми да са още живи! Стан тъкмо се готвеше да ѝ каже, че съжалява, защото не може да рискува, но видя, че по лицето ѝ започнаха да се стичат сълзи. Спомни си и как Рейчъл с готовност се беше отказала от своето място, за да даде на другите възможност да се спасят, и се засрами, че за миг се беше уплашил да поеме риск като нея. Той кимна и успокои Пейдж: — Ще я взема. Тя благодари и се отдръпна от хеликоптера. Да спре турбината, за да проведе визуална инспекция на задното витло, щеше да отнеме твърде много време. Просто нямаше да обръща внимание на този звук. Освен това не беше станал пилот, защото това е най-безопасният начин човек да си изкарва прехраната. Неговата машина беше корава, щеше да се справи. Погледна Лора. — Не можеш да дойдеш с мен. Ако падна, не искам и ти да пострадаш. Лора не го изгледа яростно, както очакваше Стан. Дори не спомена камерата. Просто кимна в съгласие и без да каже дума, слезе от хеликоптера и се отдалечи. Стан увеличи оборотите и се издигна във въздуха. Помаха на Пейдж и децата, но те не му отговориха, докато не направи завой и полетя обратно към „Гранд Хаваян“. 
  50. 
 


 12:19 следобед 18 минути до идването на четвъртата вълна Когато водата започна да се оттича обратно в океана, скърцането и грохотът от жилищната сграда, на чийто покрив бяха Кай и останалите, се усилиха. След всеки зов за помощ Кай отпускаше бутона за връзка. Чуваше много гласове на тази честота. Повечето бяха изкривени и неразбираеми, но въпреки многото му призиви никой не се отзоваваше. Всички, които бяха на покрива, включително Чък и Денис, се бяха струпали около него с надеждата, че ще чуят отговор. Тъкмо се готвеше отново да опита, когато в едно накъсано съобщение някой спомена Рейчъл. Няколко от хората около него започнаха да говорят, но той им изшътка. В началото връзката се усилваше и отслабваше, после стана по-ясна, сякаш предавателят се приближаваше. — Повтарям. Рейчъл на покрива на… „Хаваян“. Връщам се от курса… те взема. Там ли си? Сега се чу ясно гласът на Рейчъл: — Звукът се губи. Аз съм Рейчъл Танака на покрива на „Гранд Хаваян“. Повтори съобщението. Сега гласът достигна до тях без прекъсвания: — Рейчъл, аз съм Стан Милн от туристическата фирма. Връщам се от болницата „Триплър“, за да те евакуирам. Бъди готова да се качиш на борда. — Стан, моля те, първо трябва да вземеш съпруга и дъщеря ми. — Има ли други хора с теб? — Не — отговори тя. — Те са на покрива на бялата жилищна сграда на 800 метра североизточно от хотела. От високоговорителя на уоки-токито се понесе грохот, който за миг заглуши гласа на Рейчъл и Кай не можеше да го чува, защото се оказа по-силен дори от този, който издаваше тяхната сграда. Положението беше по-страшно от очакваното. Хотелът всеки момент щеше да се срути. Изведнъж единственото, за което можеше да мисли, бе, че неговата жена е в опасност, а той не може да ѝ помогне. — Значи да ида първо там? — попита пилотът. — Не, господине. Стан, първо вземете Рейчъл… Чък отново хвана Кай за ръката и палецът му се изплъзна от бутона за връзка. — Ти луд ли си? — попита той с диво изражение на лицето. — Трябва да се махаме от тази развалина, преди да се е срутила. С една ръка Брад блъсна Чък назад, но и на неговото лице беше изписана паника. — Кай, за съжаление, аз също съм съгласен с този клоун. Ние трябва да сме първи. От малкия високоговорител на уоки-токито се понесе викът на Рейчъл: — Неее! Кай, първо изведи Лани оттам. Пилоте, ако ме чуваш, вземи първо моя съпруг и дъщеря ми. Кай се обърна към брат си: — „Гранд Хаваян“ пое пълната сила на цунамито. Имаме късмет, че все още стои. — Имаме късмет, че и тази сграда още стои — възрази Брад. — Няма да се връщам отново във водата. — Копеле, престани да мислиш само за себе си. Там е жена ми! — Кай, мисли разумно. Тук е дъщеря ти с още седем души. Това беше изборът, който Кай трябваше да направи. Между жена си и дъщеря си. Нямаше кой да му подскаже отговор. Просто сам трябваше да вземе това ужасно решение. Той огледа посърналите лица наоколо. Тереза извърна поглед. Кай видя, че тя също се колебае, но не можеше да има съмнение, че Мия е най-важното за нея. Така както Лани беше за него. — Кай, може и да съм копеле — продължи Брад, — но ти знаеш, че съм прав. Рейчъл никога няма да ти прости. Брад беше прав. Кай не мислеше разумно. Макар положението на Рейчъл да беше критично, той беше позволил на чувствата си да го обсебят. Лани беше най-важната. Кай натисна бутона за повикване. Гласът му се напрегна, за да не заглъхне. — Добре, Стан. Ела първо нас да прибереш. Има ли други хеликоптери в района? — Не можах да доведа друг. — Тогава трябва сами да се справим. — Колко души сте? — Осем. Настъпи мълчание. Най-накрая Стан отново се обади: — Ще трябва да се справим. Ако някой трябваше да остане на покрива на хотела, Кай с радост щеше да отстъпи мястото си на Рейчъл. — Разбрано. Вече би трябвало да виждате моята машина. На северозапад от вашето местоположение. Кай погледна и видя хеликоптера да се носи бързо към тях. Беше малък. Затова пилотът бе замълчал, когато чу колко души са. — Скъпа, чу ли това? — заговори той на Рейчъл. — След няколко минути ще бъдем при теб. — Кай, дай ми да говоря с Лани. Той подаде уоки-токито на дъщеря си. — Здрасти, мамо. — Скъпа, искам да знаеш, че много те обичам. — Мамо, аз също те обичам — захълца Лани. — Бъди здрава! Чакам се нетърпение да те прегърна! На заден план Кай чуваше освен нейния глас силно хрущене, все едно „Гранд Хаваян“ беше попаднал в челюстите на някакво огромно чудовище. — Рейчъл, какво беше това? — Разбира се, знаеше какво е, защото сградата на чийто покрив стояха, издаваше същия звук. И двете сгради агонизираха. — Добре ли си? — Кай, побързайте! Хеликоптерът увисна над тях, но не кацна. Пилотът посочи антената в средата на покрива. Перките на винта щяха да се ударят в нея, ако се опиташе да кацне. Перилата по протежение на външния ръб на покрива бяха високи метър и половина. Най-доброто, което можеше да направи пилотът, беше да спусне машината откъм лявата страна, така че плазът да опре в перилото. Пилотът седеше отдясно, така че и предната, и задната врата на машината щяха да бъдат достъпни. Плющенето на винтовете беше оглушително, а въздушната струя безмилостно брулеше групата. Сградата отново потрепери. Всеки момент щеше да падне. Преди Кай да успее да установи някакъв порядък на качването, Чък се хвърли напред, пререди всички и се хвърли на задната седалка, придърпвайки малкото куфарче между краката си. Денис стоеше до Кай, който направо се беше парализирал от смайване. — Ей — извика Брад, вмъкна се след Чък и започна да го дърпа, за да излезе от машината. — Копеле такова! Първо децата! — Спри! — извика Кай. — Спри веднага и забрави. Има място за всички ни, но няма време. Брад престана да дърпа Чък, но преди да се премести на противоположната страна, измъкна куфарчето от ръцете му. — Това е мое! — изрева Чък. — Вече не! — извика в отговор Брад и го изхвърли през вратата. Въздушният поток от винта го издуха настрани, то се удари във външната страна на сградата и капакът се отвори. Както Денис каза, вътре имаше дузини бейзболни топки, които паднаха във водата долу. Чък стрелна Брад с убийствен поглед, но той го забеляза. — Дори не си го помисляй, защото веднага ще последваш куфарчето — заплаши го Брад. Чък подви опашка и си сложи колана, а Брад отново насочи вниманието си към другите, които се опитваха да влязат. Издърпа Том за здравата му ръка, докато Кай го повдигаше отдолу, и го насочи към мястото до пилота. Вятърът откъм океана поставяше пилота на изпитание, защото му пречеше да държи машината неподвижна. Въпреки усилията му еърбъсът продължи да се мести напред-назад и беше трудно да го овладее. Кай се качи на широкото 15 сантиметра перило на покрива и хванат за хеликоптера, внимателно издърпа Мия нагоре. Тереза и Лани я подкрепяха отдолу и внимаваха да не удари наранения си крак. — Не гледай надолу — опита се Кай да надвика плясъка на перките. Но не последва своя собствен съвет и надникна в процепа между хеликоптера и плаза. Водата беше достигнала връхната си точка, но все още беше на трийсет метра под тях. После бързо отмести поглед, за да не му се завие свят. Щом Мия се настани на сигурно място до Том, Кай хвана Лани за ръката и я дръпна нагоре. Когато стъпи на перилото, тя залитна за секунда и той си помисли, че сигурно ще падне. Лани изпищя, но в този миг Брад я хвана за другата ръка и я дръпна, запращайки я към задната седалка. Денис се напъха на предната с Том и Мия, оставяйки достатъчно място на задните седалки за другите. Оставаше Тереза. Когато Кай я издърпа нагоре, пристъп на вятъра изтласка хеликоптера назад, което ги извади от равновесие. Тя залитна настрани, олюлявайки се опасно отгоре на перилото, а Кай падна върху хеликоптера. Мия изпищя: — Не! В същия момент Брад се просна на пода на машината и подхвана Кай под мишниците, за да го изправи. — Тереза — извика Кай. — Хайде! Тя се наклони назад към него и се вкопчи в краката му, за да не падне. Изведнъж цялата ѝ тежест започна да го дърпа. Вятърът смени посоката и блъскаше хеликоптера настрани от сградата. Те се оказаха провесени високо над водата. — Не се пускай! — изрева Кай на Тереза, все едно това щеше да ѝ помогне. Щом видя, че тя може да бъде смачкана от хеликоптера, ако пилотът се опита отново да го изравни със сградата, Брад му извика: — Нагоре, нагоре! Тежестта, която дърпаше Кай надолу, сякаш се удвои, когато Стан вдигна малко машината. Почувства как Тереза се плъзга с писъци надолу по крака му. — Дръж се! — извика ѝ напълно безполезно. Вратата се тресна в него, докато се въртеше напред-назад, тласкана от въздушната струя на витлата. Тереза успя да спре плъзгането, като обгърна с две ръце глезените на Кай. — Издърпай ме! — Не мога — отговори Брад, който се напъваше да пребори тежестта. Кай видя, че от задната седалка е провиснал колан. Хвана го и се набра нагоре, докато торсът му не се озова на задната седалка на еърбъса. Лани се опита да го изтегли навътре, но заради изчерпаните си сили не успя. Чък седеше неподвижно, ококорил очи от ужас. Краката на Кай все още бяха провесени навън, а Тереза здраво се държеше за глезените му. — Можеш да ме пуснеш! — извика Кай на Брад. — Издърпай Тереза! — Брад го направи и сега хватката на Кай за колана беше единственото, което делеше него и Тереза от смъртта. Брат му се протегна надолу, но му беше трудно да достигне Тереза. — Не мога да те достигна! — извика той. — Подай ръка! Кай почувства, че тя освободи левия му крак. После чу нейния писък и усети, че и десният му крак е свободен. — Неее! — извика той, издърпа се нагоре и се обърна. Тогава видя, че Брад още е надвесен навън. С боязън надникна надолу. Тереза висеше само на една ръка, която Брад стискаше. Беше се пуснала по невнимание, когато протегна ръка към него. Кай се просна до Брад. — Хвани се за мен — каза той. Тереза замаха със свободната си ръка, докато дланта ѝ опря в неговата. Той я стисна с все сили. — Дърпай! — извика Брад. Сега, когато двамата бяха обединили сили, лекото тяло на Тереза направо влетя в кабината и се просна на седалката отзад, а Кай дръпна вратата и я затвори. Брад продължи да лежи на пода, защото това беше единственото свободно място. Тереза се хвърли в обятията на Кай и заплака от облекчение. Той я прегърна силно, благодарен, че не изгубиха никого. — Добре ли си? Тя кимна, още дишайки тежко от усилията. — Мисля, че сега използвах толкова адреналин, колкото някои хора за целия си живот. — Аз също. Тереза си сложи колана. Кай направи същото. След това тя попита: — Рейчъл? — Стан — каза Кай колкото можа по-силно. Пилотът посочи към слушалките, които висяха от тавана. Кай си ги сложи, натисна ключето на кабела и започна да говори в прикрепения към тях микрофон. — Предполагам, че сте господин Танака — каза Стан чрез бордовата комуникационна система. — Летим към „Гранд Хаваян“. — Хеликоптерът направи остър завой по посока на хотела, където беше Рейчъл. — Жена ви е на връзка. — Кай? — Страхът на Рейчъл се беше просмукал в този едничка дума. — Чува се доста грохот и скърцане. Дори се поклаща. Все едно стоя на най-голямото парче желе в света. — Той изпита възхищение към нея, че въпреки тежкото си положение не е изгубила чувството си за хумор. — Рейчъл, вече сме на път. Ще бъдем при теб след по-малко от минута. — Не мисля, че ще успеете. — Въпреки шума от хеликоптера Кай чу стърженето на късащ се метал. Той се наведе малко в кабината и видя право пред тях на по-малко от километър и половина „Гранд Хаваян“. След секунди щяха да са там. Тя обаче беше права. Бяха закъснели. От цялата сграда изригваха облаци прах — многобройните признаци на предстоящото всеки момент срутване, които беше виждал по други постройки, преди да паднат. Въпреки това се вкопчваше във всяка искрица надежда, че ще стигнат навреме. — Скъпа, не говори така. Мисля, че те виждам. — Знам, Кай. Обичам те. Много ще ми липсваш. — Не! Рейчъл, идваме. — Грижи се добре за Лани. Толкова ще ми липсва. — Той чуваше болката в гласа ѝ. — Рейчъл! — Скъпи! Любими мой! По бузите на Кай се стичаха сълзи, но той не откъсваше очи от фигурата ѝ. — О, Рейчъл, обичам те! Не ни оставяй! — Не искам да го правя. Обичам те. Обичам те. Аз… Гласът ѝ сякаш беше прерязан с нож. След това се чу оглушителен грохот. — Рейчъл! — извика Кай. — Рейчъл! — повтори той, но отговор не последва. Кулата на „Гранд Хаваян“ най-накрая отстъпи пред силата на водата, която я блъскаше. Южната страна се изкриви, запращайки горната част към плажа. Прозорците се пръскаха, късове от стените политаха във всички посоки. Пилотът зави, за да не ги удари някой отломък. В надигащия се на облаци прах Кай изгуби Рейчъл от поглед. Тя нямаше никакъв шанс. По-голямата част от сградата плесна във водата с оглушителен тътен. За миг застина на повърхността от силата на сблъсъка с водата. Но след това потъна, заобиколена от бяла пяна. Целият хотел се плъзна под водата и изчезна. Всичко, което Кай можа да направи, беше да падне назад в седалката и да стене, докато слабо долавяше писъците на Лани. Седеше там потънал в мълчание от преживения шок и гледаше през предното стъкло на кокпита, докато машината се носеше бързо в посоката, откъдето бяха дошли. Тогава видя постройката, от която току-що бяха евакуирани, защото се бояха, че всеки момент ще се срути, още да стои. 
  51. 
 


 12:22 следобед 15 минути до идването на четвъртата вълна Жена ми умря и вината за това е изцяло моя. Това беше всичко, което се въртеше из главата на Кай. Не „отиде си“, не „почина“, нито някой от другите евфемизми, които хората използват, за да се предпазят от действителността. Тя умря. А неговата работа беше да защити нея и всички останали, които бяха умрели през последния час. Беше се провалил не само професионално, но и като човек. Беше неин съпруг. Негово беше рамото, на което тя плачеше след тежък ден в работата. Той беше човекът, когото тя гушваше за утеха. Въпреки всички глупави мъжкарски стереотипи той изпитваше чувството, че трябва да се грижи тя да е в безопасност. Въпреки всички тъпи мъжкарски стереотипи знаеше, че тя изпитва същото към него. Умря без всякаква причина, помисли си той. Тяхната сграда не падна. Ето я пред него, подиграваше му се през стъклото на кокпита като паметник на недалновидното му решение. Трябваше да съобрази, че „Гранд Хаваян“, който е толкова близо до брега, се намира под много по-голяма заплаха да рухне, отколкото жилищната сграда, в която бяха те. Хеликоптерът с лекота можеше да спаси първо нея, а след това да дойде и прибере и тях. Никога Кай не се беше чувствал по-зле, отколкото в този миг, и никога не беше плакал по-неудържимо. Виеше от болката в гърдите, от несправедливостта на случилото се. Бяха толкова близо да я спасят. Толкова близо. Не знаеше как би могъл да издържи тази душевна болка. В този момент усети Лани да заравя лице в извивката на рамото му в очакване на добра дума. Той я придърпа по-близо към себе си и заедно с отчаянието усети и проблясък на гордост. Рейчъл сигурно е имала важна причина да се откаже от място в хеликоптера, когато той е излетял от „Гранд Хаваян“. Спасила е нечие семейство. Що се отнася до нейното собствено, тя знаеше на каква опасност се излага, когато изпрати хеликоптера да евакуира първо тях. Дълбоко в себе си, въпреки болката от ненужната саможертва на Рейчъл, Кай беше разбрал нейната нужда да поеме този риск. Ако той бе изпаднал в нейното положение, би направил без колебание същото. Държеше в ръцете си живото, дишащо въплъщение на всичко, което Рейчъл искаше в този живот. За двамата нямаше нищо по-важно. Крехкото телце на Лани, което потреперваше в прегръдката му, припомни на Кай, че на света още има добро и че той все още има отговорности. Трябваше да отведе Лани на безопасно място. Заради четвъртата вълна, идваща да удари Хонолулу през следващите петнайсет минути, все още бяха в опасност. И все пак не можеше да зареже Рейчъл, независимо колко малка беше вероятността да е оцеляла. След като опасността от летящи из въздуха отломки отмина, Кай убеди Стан да се върне на мястото, където допреди минута се издигаше „Гранд Хаваян“, и да увисне там. Водата беше осеяна с отломки и трупове и Кай едновременно се надяваше и страхуваше, че ще види Рейчъл. Искаше на всяка цена да я намери, но мисълта, че ще види нейното неподвижно и безжизнено тяло беше непоносима. Търсеше с поглед необичано движение, нещо, което да подскаже, че някой е жив в тази каша. Не видяха и следа от нея. — Съжалявам, Кай — обади се Брад от мястото си на пода. — Отишла си е. — Господин Танака? — прекъсна ги Стан. — Току-що съобщих на вашия приятел Реджи, че сте жив. Вече трябва да се връщаме. — Реджи ли ви прати? — Той беше човекът, който ни каза за вашата же… за хотел „Гранд Хаваян“. След седем минути ще бъдем в „Уилър“. Когато прелетяха над центъра и над остров Санд, Кай не можеше да откъсне очи от водата, която се отдръпваше обратно в океана, който сега се беше превърнал в гроб на жена му. Съзнанието му отново и отново прехвърляше последните минути, подобно на развалена видеолента, която той не можеше да спре. Опита да се разсее, като гледа през илюминатора, но това само влошаваше нещата, защото виждаше ужасното разрушение под тях. В далечината „Пърл Харбър“, военноморската база, която вече беше синоним на катастрофа, отново беше покрита с виещ се във въздуха пушек. Този път от петрол и други химикали, разлети от цунамито. Огромното пространство на Международното летище „Хонолулу“ и на военновъздушната база „Хикъм“ можеше да бъде разпознато само по контролните кули, които стърчаха от водата, и очуканите фюзелажи на самолети, смазани в останките на терминала. Точно прелитаха над каналите на летището за хидроплани, когато иззад главата на Кай се понесе висок вой. С усилването му хеликоптерът започна да се люшка насам-натам, все едно пазеше равновесие върху бавно въртящ се пумпал, който се готви да падне. — Мамка му! — извика Стан. — Още малко! — Какво става? — попита Кай. Хеликоптерът бързо губеше височина. Пръстите на Стан трескаво натиснаха няколко бутона на арматурното табло. Лостът за управление на ъгъла на атака на перките се опитваше да се изтръгне от ръката му. — Опашното витло сдава багажа — обясни набързо Сам. — Ако не успея да кацна през следващите трийсет секунди, ще се разбием! 
  52. 
 


 12:24 следобед 13 минути до идването на четвъртата вълна Водата не се беше отдръпнала напълно и пистите на Международното летище „Хонолулу“ още бяха наводнени. Няколко постройки стърчаха от водата със запазена структура. Навсякъде имаше разпръснати самолети. Повечето бяха разкъсани на парчета, защото алуминиевите им фюзелажи не бяха издържали на цунамито. Най-близкият от тях беше един „Боинг“ 767 на „Хаваян Еърлайн“, който лежеше върху асфалта на деветдесет метра от тях с откъснат колесник, изтръгнато крило и разбити илюминатори. Ако хеликоптерът кацне във водата, щяха да се удавят. Кай не се съмняваше в това. Единственият им шанс беше да кацнат върху някоя от сградите. Очевидно и на Стан беше хрумнало същото. — Ще се опитам да се спусна върху терминала — каза той. Огромният главен терминал се издигаше на километър и половина северно от тях. Грамадният му покрив щеше да им осигури достатъчно простор за кацане. Но след това какво? Терминалът беше висок само три или четири етажа. Следващата вълна щеше напълно да го залее, а да бягат пеша към по-висок терен беше прекалено далече. В далечината се извисяваше контролната кула и Кай забеляза, че покривът на постройката до нея стърчи малко от водата. Кулата беше висока най-малко 76 метра. Ако успеят да се качат на нейния покрив, можеше да извадят късмет. — Стан! — каза Кай в микрофона. — Постройката до терминала. Кацни на нея и ще използваме стъпалата да стигнем на покрива. Стан кимна и насочи машината към белия покрив на офис сградата на кулата. Фюзелажът се тресеше като миксер, докато се спускаха. Покривът се надигаше към тях с плашеща бързина. — Дръжте се! — извика Стан. Плазовете се блъснаха в покрива и Кай се уплаши, че ще пропаднат. Вместо това машината отскочи и се наклони към края му. Нямаше да могат да направят още един опит да кацнат, затова пилотът натисна лоста докрай надолу и плазовете отново се блъснаха в покрива. Мия и Лани започнаха да пищят, когато машината се плъзна надолу по покрива, а плазовете драскаха повърхността от лят бетон. Заради триенето хеликоптерът бързо изгуби скорост, но продължаваха да се приближават към ръба. Кай придърпа Лани към себе си и се приготви за падането през ръба, но машината спря на половин метър от края. Стан изключи двигателя и турбината започна да забавя обороти. Кай свали слушалките. — Всички добре ли сте? — попита той. Единственият отговор беше неясно мърморене и кимване с глава. Изглежда никой не беше ранен. Кай освободи предпазния колан и вдигна крака, за да може Брад да се изправи. Когато изпълзяха от съсипания хеликоптер, Чък обикаляше в кръг. — Какво спасяване беше това? — попита той с писклив глас. — Защо не млъкнеш? — отговори Брад уморено. — Нали си добре. — Добре? Добре? Една не загинахме, а ти ми казваш, че съм добре! — Чък, нали сме живи? — Не благодарение на теб. — Ако не се беше качил толкова бързо на хеликоптера, може би щяхме да те оставим. — Ако не бяхте претоварили хеликоптера с толкова хора, може би щяхме да се измъкнем. Чък отиде при пилота, който още дишаше тежко от прилива на адреналин заради аварийното приземяване. — Благодаря, че ни прибрахте с развален хеликоптер! — Стан го изгледа, все едно е луд. Кай си помисли, че наистина може да е мръднал. — Свърши ли? — попита го той. — Ще ти кажа какво си мисля… — Не искаме да чуваме какво си мислиш — прекъсна го Брад. — И ако кажеш дори една дума за тъпите бейзболни топки, ще ти счупя носа. — Когато Чък видя, че Брад свива юмруци, млъкна. — Кай, какъв е планът? — попита Брад. — Първо да открием път да се махнем от покрива — отговори му той. — После ще се качим по стъпалата на покрива на кулата. — Брад погледна към извисяващата се над тях кула. Обърна се към Кай със съмнение, изписано на лицето. Не искаше да влиза в друга постройка. — Ами ако се окаже, че не е достатъчно висока? — Затова Стан ще остане тук и ще използва своята радиостанция, за да се опита да извика друг хеликоптер. Стан кимна и се качи обратно в машината, за да започне да предава сигнала за бедствие. — Всички други оставате тук. Ние с Брад ще намерим път надолу. — Не ни оставяйте! — изпищя Лани и избухна в ридания. — Веднага се връщам, миличка. — Кай копнееше да я утеши. Искаше му се тя също да го утеши, но просто нямаше време за това. Погледна към Тереза, която кимна в знак, че ще се погрижи за Лани. Кай се откъсна от дъщеря си и се затича по просторния покрив към кулата, а Брад го следваше. — Кай, съжалявам за Рейчъл — каза Брад. Кай не му отговори не защото не оценяваше съчувствието му, а защото не можеше да си позволи точно сега да рухне. За миг сложи ръка на рамото му и толкоз. Покривът на офис сградата беше на няколко равнища, а те бяха кацнали на най-ниското. Кай видя монтажните гнезда, откъдето водата беше изтръгнала стълбите за по-високите равнища. След малко стигнаха до края на покрива, опиращ в контролната кула. Не бяха видели никакви стълби към горните равнища. Кай надникна през края. Водата се беше оттекла напълно, оставяйки след себе си вездесъщата тиня, която лъщеше по малкото туфи трева, които бяха останали. До контролната кула купчина отломки, които приличаха на останки от самолет, се притискаха към страната на офис сградата. Бяха струпани така, че може би щяха да успеят да се спуснат по тях. — Да се опитаме, а? — предложи Брад. Кай се страхуваше да не се срутят под тях, но това беше единствената им възможност. — Хайде! — съгласи се той. Един по един започнаха да се спускат по отломките. Купчината боклуци беше здрава, защото се размърда само един или два пъти, докато се спускаха. Външната част на кулата беше затрупана с отломки. Единственият начин да влязат в нея беше през офис сградата. Кай не видя никъде врати, но всички прозорци бяха избити, така че той се набра на един перваз, а Брад го последва. Помещението, в което се озоваха, беше стандартно за офис, но напълно оголено от водата. Излязоха от него и се озоваха в коридор, който водеше към кулата. Когато завиха зад ъгъла, видяха, че вратата към кулата е изтръгната от пантите. Сега установиха, че купчината отпадъци не е само отвън. Тя се облягаше на кулата, защото се оказа част от по-голям самолетен отломък, който беше пробил външната ѝ стена. На парчето алуминиева обшивка, което беше обърнато към тях, Кай различи синьо-белия фирмен знак и буквите „Тра…“. Значи това бяха останките от самолет на „Транс Пасифик“. Част от обшивката на крилото запушваше стълбището за втория етаж. Кай не видя начин да бъде заобиколена. Нямаше как да стигнат до своето убежище. 
  53. 
 


 12:28 следобед 9 минути до идването на четвъртата вълна Кай се облегна на стената и бавно поклати глава. — Идеята да кацнем тук беше моя. — Не се обвинявай и за това — ободри го Брад. — Идеята беше добра. — Брад, какво съм си въобразявал? — Какво искаш да кажеш? — Та аз дори семейството си не мога да спася. Кое ме накара да си помисля, че мога да спася другите хора? Брад се приготви да отговори, но спря. Изражението му стана въпросително. — Наистина ли си смятал, че може да спасиш всички? Че това е твоята задача? — Разбира се, че това ми беше задачата. — Не, не беше. Задачата ти беше да дадеш на всички възможност. Да ги предупредиш. И ти го направи. Видях го с очите си. Човече, не можеш да спасиш всички! Хората трябва сами да се спасят. Ти им даде възможност да го направят. След това всичко зависи от онзи на небето. Кай се вторачи с истинска изненада в Брад. Никога преди не го беше чувал да споменава нещо за Бог. Това просто не беше тема за разговор между тях. Брад забеляза неговото смайване. — Ей, как мислиш, че се справих с това гмуркане преди малко? А сега стига толкова празни приказки. Давай да видим как да се измъкнем от тази бъркотия. След това откровение Кай почерпи от силата на брат си и се взе в ръце. Знаеше, че ако искат да се измъкнат от това, колебанията и съмненията в себе си няма да му помогнат. Изкатериха се обратно по купчината отломки на покрива и хукнаха към вече утихналия хеликоптер. — Е, можем ли да се качим там горе? — попита Тереза. Останалите също впериха въпросителни погледи в Кай. Той поклати глава. — Стълбището е напълно запушено. Ще ни отнеме твърде много време, ако се опитаме да го разчистим. — О, това е върхът! — избухна Чък, преди Брад да го изгледа така, че го накара да млъкне. Денис не му обръщаше внимание, сякаш искаше да покаже, че вече няма нищо общо с него. Стан, изглежда, разговаряше с някого по радиостанцията. — Стан — каза Кай, — моля те, кажи ни, че си намерил хеликоптер! Стан завърши разговора, свали слушалките, слезе от хеликоптера и погледна нагоре. — Не — отговори той, — досега не можах да намеря. Никой не отговаря на моите сигнали за бедствие. — А с кого говореше? — Имам колега пилот, който каза, че може да дойде да ни прибере. — Току-що каза, че няма други хеликоптери — обади се Чък. — Така е — потвърди Стан и посочи право нагоре. — Погледнете там. В началото Кай не видя за какво говореше Стан, главно защото очакваше нещо друго. И тогава го видя точно над тях. — Това е самолет — възкликна Чък, царят на баналностите. — По-точно един C-130 на военновъздушните сили. Той има алтернативно решение. Кай се завъртя. Пистата до офис сградата беше осеяна с дупки на местата, където водата беше изкъртила бетона. Участъците, които още бяха в добро състояние, бяха осеяни с боклуци и самолетни части. — Не може да кацне тук — каза Кай. — Казва, че вижда част от пистата, която е чиста. Или поне достатъчно чиста за неговата машина. Те могат да кацнат на всичко, стига да е плоско. Контролната кула и прилежащата ѝ офис сграда се намираха в центъра на летището. Пистата, изградена върху отвоювана от морето земя, се простираше върху стърчащи от водата подводни скали в най-южната точка на летището. — Това е на около километър и половина от тук — отбеляза Кай. — Като имам предвид къде каза, че ще кацне, бих казал, че са по-скоро два километра. Кай погледна часовника си, който продължаваше да тиктака въпреки всички изпитания, през които му се наложи да премине. Оставаха седем минути. — Дори всички да тичаме, никога няма да успеем. — Няма да тичаме. Ще се возим. 
  54. 
 


 12:31 следобед 6 минути до идването на четвъртата вълна Брад забеляза участък от наполовина падналия покрив, по който можеха да се спуснат долу на пистата. Когато всички се озоваха долу без проблеми, се впуснаха към удължението на пистата върху подводните скали. Брад носеше Мия на гръб, а Кай — Лани. Тереза, Стан и Том тичаха зад тях. Чък и Денис бяха в добра форма, така че не изоставаха. Никой от групата не можеше да бяга с все сили, защото тинята беше хлъзгава и навсякъде още имаше локви. Няколко секунди след като бяха започнали да тичат, Стан прецапа през нещо, което приличаше на плитка локва. Когато стъпи в нея обаче, кракът му пропадна до коляното и той се просна по корем в дълбока половин метър локва. — Мамка му! — изруга пилотът, докато плюеше мръсната вода, която беше напълнила устата му. — Добре ли си? — попита Кай, докато му помагаше да се измъкне от дупката. — Да. Водата е толкова мръсна, че не можах да видя дупката. — Добре, отсега нататък ще заобикаляме вода, на която не можем да видим дъното. — Така ли? — попита Чък. — Ти си истински гений. — После продължи да тича. Брад понечи да го настигне, но Кай сложи ръка на рамото му и поклати глава. Не им трябваше да се разсейват и да губят време. След падането на Стан трябваше непрекъснато да заобикалят очевидни дупки, застояла вода и отломки. Това значително ги забави. Както беше обещано, C-130 се стрелна надолу, а от гледната точка на Кай изглеждаше сякаш каца в самата вода. Спря в далечината и задната му товарна рампа взе да се спуска. Транспортният самолет току-що беше навлязъл в хавайското въздушно пространство на път за „Уилър“, когато пилотът, капитан Мартин Уейнрайт, чу сигнала за бедствие на Стан по радиото. На Уейнрайт му хрумна чудесна идея и той предложи помощта си. Причината беше в товара му, който беше особено подходящ: три хъмвита на път за Пърл Харбър. Когато товарната рампа се спусна напълно, точно това се показа от задната част на самолета. — Това е тъпа идея — обади се Чък. — Обзалагам се, че пилотът можеше да намери хеликоптер, стига да беше опитал по-сериозно. — Защо не млъкнеш? — сряза го Брад. — Писна ми от мърморенето ти. Ако не беше толкова тъп да се върнеш обратно в апартамента, сега нямаше да си тук с нас. — Няма защо да млъквам. Мога да говоря каквото искам. — Тогава трябва да ми благодариш, че не те изхвърлих от хеликоптера. След като се спусна по рампата толкова внимателно, че на Кай и останалите им се стори цяла вечност, хъмвито даде газ и се понесе към тях. Заради отломките, разхвърляни навсякъде, щяха да са му нужни няколко минути, за да стигне до тях. Щяха да са на косъм. Товарната рампа се вдигна и самолетът се завъртя, за да бъде готов за излитане. Докато Брад и Чък се дуелираха с думи, Денис се доближи до Кай. — Извинявам се заради моя съпруг — каза Денис. — Той е идиот. — Забелязах — отговори Кай. — Не мога да повярвам, че останах толкова дълго с него. Благодаря, че се опитахте да ни спасите. Ако не бяхте вие, все още щяхме да сме на онзи покрив. — Няма защо. Може би щеше да е по-добре за вас. — И двамата знаем, че постройката скоро щеше да падне. Тя беше права. Жилищната сграда сигурно вече беше купчина отломки. — Знаете ли, че ми се струвате много познат — продължи Денис. — Някъде съм ви виждала. — Възможно е. Казвам се Кай. Кай Танака. Директор съм на Предупредителния център за цунами по тихоокеанското крайбрежие. Или по-скоро бях. — Точно така! — зарадва се тя. — Сутринта ви гледах по телевизията. — Я чакай! — намеси се Чък. — Аз също ви гледах. Колкото и да ви плащат, е твърде много. Брад сграбчи Чък изотзад и го стисна за врата. — Ако не беше той, никой нямаше да има време да се евакуира. — Махни ми се от главата — каза Чък. — Той не си свърши работата и ние сега трябва да тичаме за живота си. — Той изгуби повече, отколкото ти можеш някога да разбереш. — Ами заслужил си го е! Лицето на Брад се изкриви от ярост и без да каже нищо, той стовари юмрук в челюстта на Чък. Онзи се стовари като чувал на гърба си. Остана известно време да лежи замаян, после се надигна. Никой не направи опит да му помогне. Когато най-сетне се изправи напълно, Чък продължи да гледа в земята. Очевидно беше само голяма уста, без никакво покритие. Кай разбираше, че е уплашен, но това не беше причина да го харесва. С Мия на гърба, Брад се приближи до Чък и се извиси застрашително над него. Беше по-тежък поне с тринайсет килограма и с десет сантиметра по-висок. — Отсега нататък ще си държиш устата затворена или ще те оставим тук! Разбра ли? Чък не го погледна, но нищо не каза. Очевидно беше разбрал. — Хайде — подкани ги Кай. — Колкото по-далеч стигнем, толкова по-бързо ще се качим на хъмвито. След минута то се оказа на по-малко от петстотин метра от тях. Приближаваше се с висока скорост, която направо граничеше с безразсъдство. Калта не можеше да се опъне на неговите широки гуми и клиренс, така че шофьорът караше по права линия към тях, доколкото позволяваха отломките, осеяли пистата. От време на време разплискваше гейзери застояла вода от дупките, през които минаваше. — Знам, че бързаме — каза Брад, — но този човек трябва да внимава… Преди да успее да довърши изречението, хъмвито заби предница в поредната локва. Този път воден гейзер изригна на пет-шест метра височина и хъмвито спря с предница, потопена в яма, дълбока метър и половина. Двигателят се закашля и спря. Всички се заковаха на място с отворена от удивление уста, докато гледаха своя транспорт към спасението буквално удавен. 
  55. 
 


 12:33 следобед 4 минути до идването на четвъртата вълна Брад вдигна ръце към небето и извика: — О, Боже! Разбрахме, че ни мразиш! Кай спринтира към хъмвито. Беше един от моделите, които приличаха на големи пикапи, като задната му част беше отворена. Шофьорската врата се отвори. Мъж в зелената униформа на военновъздушните сили залитна навън и падна в локвата. Той беше сам в хъмвито. Излезе от локвата, като се държеше за челото. Брад и Кай стигнаха там първи. Брад беше оставил Мия да се обляга на Лани. — Добре ли сте? — попита Кай униформения. — Да, сър. Ударих си главата във волана. Трябваше да си сложа колана. Хъмвито няма въздушна възглавница. Той вдигна ръка и Кай видя дълбок срез над дясното му око. Кръвта започна да се стича върху окото. — Ще ви остане страхотен белег — подхвърли Брад. Чък и Стан се появиха зад тях, следвани от Том, Денис и Тереза. — Вие ли сте пилотът? — попита Чък, макар пилотът да се виждаше през предното стъкло на самолета. — Аз съм специалист по товари. Дарин Пийбоди. Съжалявам, че го блъснах. — На колко години си? — попита Чък. — На 13? — На 20, сър. — Прекрасно. Изпратили са някакъв юноша да ни спасява. — Казах ти да си държиш устата затворена. Чък веднага млъкна. — Няма нищо, войнико. Стан ето там, преди малко също се просна във водата. — С удоволствие бих ви запознал с всички — каза Кай, докато се наместваше на шофьорското място, — но трябва бързо да се махаме оттук. Пийбоди вече не беше в състояние да шофира. — О, не! — възмути се Брад. — Мръдни настрана, ти караш като баба. Кай трябваше да признае, че Брад беше по-добрият шофьор от тях двамата, затова излезе от кабината. — Кой е най-добрият начин да измъкнем хъмвито? — попита той Пийбоди. — Ами не знам. Карал съм хъмвита само няколко пъти, и то само за да ги кача на самолета. Моята работа е самолетът да бъде натоварен както трябва. — Няма значение — каза Брад, включи на скорост и запали двигателя. — Кара се както всеки друг пикап, само че много по-голям. Бяха извадили късмет, че двигателят не беше изцяло под водата. Предницата на хъмвито беше опряла в края на дупката, която приличаше на не особено здрава част от пътеката за рулиране, опираща в бетона на пистата. Задните колелета бяха стъпили върху останалия бетон, така че хъмвито стоеше под остър ъгъл. Всички отстъпиха назад, когато Брад включи на задна. Задвижването на четирите колела захапа бетона отзад и калта отпред. Откъм предницата започна да пръска вода и кал. Включи на първа със същия резултат на пръскачка отпред, само че в обратната посока. Хъмвито помръдваше слабо напред и назад, но без решителен напредък. Радиостанцията в джипа изпука. — Дарин! Добре ли си? Какво стана? — Това е нашият пилот, капитан Уейнрайт — обясни Пийбоди. — Дарин! Обади се! Дарин, чуваш ли ме? Брад взе микрофона. — Капитане, Дарин си удари главата в кормилото. Ще му остане белег, иначе е добре. — Кой се обажда? — Казвам се Брад. Ще се свържа с вас след минутка, защото сега се опитваме да извадим това хъмви от дупката. — Какво значи това? Какво става? — продължи да настоява капитанът, но Брад беше прав. Нямаха време да обясняват текущото положение. — Така няма да стане — каза Кай на брат си. — Опитай да завъртиш волана наляво. От онази страна дупката сякаш не е толкова дълбока. Ако успееш да вкараш цялото хъмви там долу, може би ще успееш да го изкатериш от другата страна. — Ти луд ли си? — обади се Чък. — Ако вкара цялото хъмви вътре, ще се заклещи. — Млъквай! — сряза го Кай. — Брад, какво ще кажеш? — Заслужава си да опитаме. Може би ще успея да се измъкна, както опитвах досега, но ще изгубим много време. След това завъртя волана наляво и даде газ. Хъмвито зави малко наляво, но после спря. — Заседна. Всички да бутат откъм лявата страна на задницата. И ти, Чък. Щом включа предавката, сцеплението в калта ще е твърде малко, затова трябва да бутате. — Това е губене на време — каза Чък, но застана зад левия калник заедно с останалите, с изключение на Лани и Мия. — Това хъмви сигурно тежи няколко тона. — Готови? — попита Брад. — Да! — извика групата в отговор, стъпила колкото може по-здраво на земята. — Щом дам газ, бутайте. Брад даде газ и отпусна съединителя. Водата не запръска право към тях, защото предните колелета бяха завити. Но изпод шасито идваха достатъчно пръски, за да подгизнат. Задните колелета започнаха да се въртят и те се хвърлиха да бутат. — Давайте! — извика Кай. Той буташе, използвайки целия си останал адреналин. Това беше техният единствен шанс да се измъкнат оттук, затова не пестеше силите си. В началото сякаш не се случваше нищо. Кай точно се готвеше да спре, когато чу вика на Брад: — Тръгна! Това вля допълнителни сили у Кай и той най-накрая усети задницата да помръдва. Колелата се завъртяха по-бързо и дясната задна гума се плъзна по бетона. — Хайде, давай! — изрева Брад. Задната лява гума стигна до края на дупката. Те бутнаха за последно и със силен плисък цялата задница на хъмвито се озова в дупката. Брад не отпусна газта и след миг на мъчително бездействие, в който хъмвито сякаш нямаше намерение да помръдне, то подскочи напред и се измъкна от калта. Всички започнаха да викат от радост, а Брад се показа от прозореца. — Искате ли да се повозите? Кай качи Мия на задната седалка, а той скочи на пътническата седалка до Брад. Останалите се натовариха отзад. Когато всички бяха вътре, Брад настъпи газта до ламарината и се стрелнаха напред. — Защо не кажеш на капитана, че идваме? Аз трябва да внимавам в пътя. Кай взе микрофона. — Капитане, говори Кай Танака, един от хората, които вие така любезно се съгласихте да евакуирате. Успяхме да излезем от калта и вече сме на път към вас. — Добре. Кога ще пристигнете? — Мисля, че на Пийбоди му трябваха две минути, за да стигне до дупката, така че предполагам също толкова време ще отнеме връщането. Капитане, можете ли да видите дали водата се отдръпва? — Какво? — Капитане, аз съм директорът на Предупредителния център за цунами по тихоокеанското крайбрежие. Ако виждате как бреговата ивица се разширява към морето, това означава, че цунамито е вече на прага. От другия край настъпи тишина, но се чуваха гласове, все едно се обсъжда нещо. След това капитанът отново заговори: — Господин Танака, бреговата линия е толкова навътре, че дори не мога да видя края ѝ. Побързайте. Бързайте с все сили! — Ще го направим — каза Брад. Той се движеше, доколкото може, по следите, които беше оставил Пийбоди на идване, защото знаеше, че този път е безопасен. Това беше най-разтърсващото пътуване за Кай, и то в буквален смисъл. Хората в задната част подскачаха като марионетки. След минутка излязоха отново на гладкия бетон и пътят водеше право към самолета пред тях. — Вижте това! — каза Пийбоди. Гледката вече беше позната на всички, но виждайки я за пръв път, той беше обзет от страхопочитание. В далечината океанът се надигаше заплашително. Кай беше изгубил представа за времето, а то вече беше изтекло. Голямото цунами продължи да се издига нагоре, докато се носеше към пистата. Изглеждаше на осемстотин метра от мястото, където стоеше C-130. Капитан Уейнрайт отново се свърза с тях. — Господин Танака, виждате ли това? — Виждаме го. Колко време ще ви трябва, за да излетите? — Ще отнеме малко повече заради състоянието на пистата. Може би около 30 секунди. Кай започна да пресмята наум. Без време за анализ на данните не можеше да бъде сигурен в каквото и да е. Но не можеше да рискува, затова реши да го каже. Опита се да прозвучи колкото може по-убедително. — Започнете веднага с ускорението преди излитане. — Какво? Нямам намерение да излитам без вас. — Повярвайте ми, не ви подтиквам да излетите без нас. — Тогава ще чакаме. — Капитане, не разбирате. Чакането ще убие всички ни. Ако не започнете ускорението още сега, самолетът никога няма да излети! 
  56. 
 


 12:37 следобед Четвъртата вълна Витлата на C-130 започнаха да се въртят с пълна мощност в подготовка за излитане. — Вие луд ли сте? — изпищя Чък. — Казахте му да излети без нас. Кай не му обърна внимание. — Капитане, чуйте ме — започна да обяснява не само на капитана, но и на своите спътници в хъмвито. — Ще минем зад вас и ще скочим на рампата, така че я дръжте спусната. — Не можеха да се качат на рампата, защото по време на рулиране трябваше да е вдигната, за да не докосва пистата. — Така ще може да излетите веднага щом се окажем на борда. — Разбрах. Летящ старт. Ще поддържам ниска скорост, докато е възможно, но разполагам само с около 1800 метра запазена писта, защото в края има голяма яма. Потегляме. Самолетът се плъзна напред и пое надолу по пистата. Сега хъмвито се намираше на 180 метра зад него и бързо го настигаше. — Да си сменим местата — предложи Кай на Брад. — В никакъв случай. Знаеш, че съм по-добър шофьор от теб. — Не ме интересува. Мърдай! — Прекалено опасно е. Трябва да си луд, за да смяташ, че ще спра. Кай сниши глас. — Брад, някой трябва да е зад волана, за да го държи здраво, докато останалите от нас се качват. Не виждам да има темпомат. Брад не отговори веднага, обмисляйки чутото. — Все ще измисля нещо — най-накрая каза той. — Какво? — Хрумна ми идея. — Каква? — Мамка му, Кай. Нямам време да обяснявам. Остави ме да се съсредоточа. Огромната опашка на C-130 се извисяваше над тях. Един от войниците стоеше в края на рампата вързан със сбруя и им махаше да се приближат. От лявата им страна цунамито растеше все по-огромно, приближавайки се към тях под ъгъл. Нямаше да залее пистата наведнъж, а първо щеше да удари частта от нея зад тях. Заради ъгъла вълната щеше да ги преследва по пистата със скорост 240 километра в час, която далеч надхвърляше максималната скорост на хъмвито от 112 км/ч. Скоростта, с която се доближаваха до самолета, падна, макар Брад да беше натиснал газта докрай. Кай видя, че войникът със сбруята казва нещо в микрофона на слушалките, и самолетът веднага намали малко, за да им позволи да го настигнат. Когато хъмвито се озова на метър и половина от самолета, Чък скочи от отворената задна част и използвайки големия багажник на покрива за опора, пропълзя по покрива и оттам на предния капак точно пред Брад. — Идиот такъв! — изрева той. — Не мога да виждам! — Изчакай, докато се приближи още! — му извика Кай. Обаче Чък не го послуша. В нетърпението си да стигне в самолета, той не изчака да се сближат още. Изправи се и точно се готвеше да скочи, когато хъмвито се удари в някаква отломка, лежаща на пистата. Трепването го накара да залитне настрани и преди войникът да успее да го хване, Чък се претърколи настрана и падна на пистата. Денис изпищя, когато видя търкалящото се тяло на съпруга си. Кай не каза какво мисли, а това беше, че дори Чък да е оцелял, нямат време да обърнат, за да го приберат. Хъмвито се блъсна в товарната рампа на самолета. — Сега! — извика Кай. — Бързайте! Докато другите се качваха на предния капак, Кай се промъкна към отворената задна част и погледна назад. Чък се беше възстановил след падането и се бе изправил на колене. Обърна се навреме, за да види водната стена на 90 метра над него, която скриваше обедното слънце. Вдигна ръце като Моисей, който се готви да раздели водите на Червено море. Тогава водата го засмука. И Чък вече го нямаше. Кай, който беше вцепенен от преживелиците през този ден, не можа да изпита съжаление за него. Издърпа се на покрива и видя Лани, стъпила на предния капак, да го гледа оттам със страх на лицето. — Скъпа, можеш да го направиш! — окуражи я той. Тя кимна и се изправи на крака. Фюзелажът на самолета спираше вятъра, така че Стан можеше да стои на предния капак, за да помогне на децата да се прехвърлят. С негова помощ Лани скочи на товарната рампа на самолета, където се хвана за протегнатата ръка на войника. Тя замаха с ръце за секунда, после рухна на рампата в безопасност. Кай въздъхна с облекчение. След това Том и Денис бързо и без проблеми се прехвърлиха на самолета. Кай вече беше вдигнал Мия, затова Тереза беше следващата, която трябваше да се прехвърли. Тя го погледна умолително, очаквайки да доведе дъщеря ѝ жива и здрава. Кай отвърна на погледа ѝ, за да ѝ вдъхне увереност. Тереза се засили по предния капак и скочи върху товарната рампа. Пийбоди я последва. Зрението му обаче, изглежда, беше пострадало по-тежко, отколкото бяха смятали, защото прецени погрешно разстоянието до спуснатата рампа. Изправен върху предния капак, изгуби равновесие и падна по гръб, като задникът му увисна в отвора, който беше зейнал между предницата на хъмвито и товарната рампа. Пийбоди не можеше да се изправи сам, затова войникът се освободи от сбруята си, но не можа да стигне до ръката на специалиста по товари. Стан го издърпа за раменете да седне на предния капак. Те се изправиха заедно на капака, Стан го прегърна през рамо и едновременно скочиха върху рампата и се проснаха възнак. Войникът им помогна да освободят мястото. Без Стан да му помага, на Кай щеше да е трудно да се прехвърли. Войникът трескаво му махаше и той разбра, че самолетът скоро трябва да излети. Не можеше да чака някой да му помогне. Изкатери се на покрива на хъмвито и издърпа внимателно Мия. След това я качи на гърба си. Въпреки че масата на самолета блокираше насрещния вятър, той беше достатъчно силен, за да го накара да залитне, стъпвайки на края на предния капак. Сред шума на въздушната струя от двигателите на самолета чу приглушения писък на Тереза. Мия се наклони настрани, за да помогне на Кай да възстанови равновесието си. С последния прилив на адреналин той се наведе към самолета и скочи от хъмвито. Приземи се върху товарната рампа и войникът го подхвана. Кай успя да запази равновесие и предаде Мия на Тереза. Хвана се за една каишка, която му подаде войникът, и се обърна, за да види какво е намислил Брад. Сега цунамито беше толкова близо до техния фланг, че опашката на самолета му пречеше да го вижда в целия му ръст, освен ако не гледаше право назад. Пред огромната водна маса хъмвито приличаше на детска играчка. Брад говореше нещо по радиостанцията. На лицето му имаше широка усмивка, но тя беше в пълен контраст с тъгата в очите му. Самолетът започна да се отдалечава от хъмвито. Значи това е бил неговият план още от самото начало. Кай впи очи в неговите и поклати глава. — Не го прави! — извика той, макар да знаеше, че Брад не може да го чуе. Брад го посочи с пръст и му показа вдигнат палец. Докато Кай продължаваше да го гледа втренчено, самолетът се издигна във въздуха. Видя, че усмивката на Брад стана още по-широка, щом самолетът се издигна във въздуха. Кай щеше да запомни Брад така — широко усмихнат и с блеснали от сълзи очи, когато цунамито го погълна заедно с хъмвито. Те едва успяха да се издигнат на нужните 100 метра, когато вълната профуча само на десетина метра под тях, а въздушната вълна от движението ѝ разклати самолета. Вълната беше толкова близо, че Кай усети солени пръски по лицето си. — Ти ли си Кай? — попита войникът. Кай кимна напълно изцеден от случилото се току-що. Момчето му подаде слушалките. — Капитанът иска да говори с теб. Кай ги сложи на главата си. — Слушам. — Кай? Говори капитан Уейнрайт. Брат ви ми каза, че е по-важно вие да се качите на самолета, отколкото той. Говорих с него точно преди края. Има съобщение за вас. Ето какво каза. Цитирам: „Кай, не се тревожи за мен. Вече не ме е страх от водата. Грижи се за моята племенница. Братко, обичам те“. Край на цитата. Капитанът замълча, но Кай нямаше какво да каже. — Съжалявам за сполетялата ви загуба — каза пилотът най-накрая. — Аз също — каза Кай и дръпна слушалките от главата си. Рухна на пода на самолета и за първи път през този ден заплака. 
  57. 
 


 Последиците Когато транспортният самолет C-130 кацна в „Уилър“, Денис и Стан поеха всеки по свой път, оставяйки Кай и Тереза да намерят кой да лекува нараняванията, които Том, Мия и Лани бяха получили. Намираха се в същото положение като хилядите хора, струпани по краищата на самолетните писти в базата. Останали без покрив местни жители и туристи от цял Оаху се бяха събрали в „Уилър“ като безопасно място. По това време пътническите полети от материка вече бяха прекратени, след като пилотите получиха съобщение да се върнат обратно. Общо 35 самолета бяха принудени да кацнат, защото не им беше останало достатъчно гориво да се върнат. Те бяха подредени плътно на всяко свободно парче бетон от летището, включително отдавна неизползвана писта. След като базата вече не приемаше, липсваха моторизирани стълби или движещи се пътеки за разтоварване на самолетите. Повечето стояха още пълни с пътници, а някои бяха използвали аварийните пързалки, за да им позволят да слязат. Военната болница „Триплър“ бързо се препълни с пациенти, които имаха нужда от лечение в травматологичен център, затова всички с други заболявания или рани бяха насочвани към временния пункт, създаден в един празен хангар. Там Кай заведе дъщеря си за лечение. „Уилър“ разполагаше със своя собствена малка топлоелектрическа централа на нафта, така че можеше да се самозадоволява с енергия, ако токът на островите прекъсне централно. След като всички крайбрежни централи бяха изтрити от лицето на земята, базата беше едно от малкото места на Оаху, където още имаше електричество. Тъй като катастрофата беше настъпила толкова бързо, в центъра разполагаха само с ограничен брой койки. Повечето пациенти лежаха на пода върху одеяла или носилки. Кай безмълвно се закова на място, докато се опитваше да осъзнае чудовищността на случилото се. Пред очите му имаше картина, каквато преди беше виждал само по телевизията. Редици от хора, за които се грижеха мъже и жени. Някои бяха в униформи, други по престилки, а трети в цивилни дрехи. Мнозина от пациентите стенеха или крещяха, някои от тежките рани, а други от психическата болка заради претърпените загуби. Един лейтенант от пехотата ги упъти към втори хангар, където видяха подобна сцена. Една сестра откри малко празно място, за да могат децата да легнат, и им намери няколко одеяла. Когато разбра, че Тереза е лекар, тя я дръпна настрана, откъдето децата не можаха да ги чуват, докато си лягаха изтощени. След минута Тереза се върна. — Не им достигат лекари. — Това въобще не ме учудва — отговори Кай. Стотици хора лежаха на пода само в този хангар. Можеше само да предположи още колко такива има. — Трябва да вървя. Лани ще се оправи. Не мисля, че има някакво трайно увреждане. Ортопед трябва да погледне рамото на Том, а Мия има нужда от магнитен резонанс, но това няма да стане, докато не се върнем на материка. Сестрата каза, че няма дрехи за смяна, така че просто трябва да изсъхнем в своите собствени, докато получим други. Том масажираше рамото си, но изглежда повече го интересуваше да оглежда хангара. — Когато срещнеш някого от властите — каза Кай, — предай им, че Том търси родителите си. — Тогава осъзна, че въпреки преживяното заедно той не знае една много важна подробност за него. — Том, как е фамилното ти име? — Медлок — отговори Том, разбрал защо го пита. — Родителите ми се казват Джоузеф и Белинда Медлок. — Разбрах — отговори Тереза. — Ще ги намерим, Том. — А към Кай добави по-тихо: — Виж, аз просто… о, боже, искам да кажа… — но преди да успее да завърши, тя се разплака и прегърна здраво Кай. След малко отстъпи назад и избърса очите си. — Ще се върна веднага щом мога. След това тръгна към предната част на хангара, а Кай насочи своето внимание към Мия и Лани. Никоя от тях не говореше. Мия гледаше някъде в пространството, а Лани бавно прехвърляше страниците на фотоалбума, който той беше успял да спаси. Беше трудно за вярване, че това са същите момичета, които сутринта отнесоха мъмрене, че са прекалено приказливи. Кай клекна и се усмихна на Лани. — Как се чувстваш? — попита той. — Кашлям по малко. — Ще се оправиш — увери я Кай. — Да, ще се оправиш. — О, татко, защо? Искам мама! Искам чичо Брад! Лани закри лицето си с ръце и зарида високо. Кай се опитваше да я утеши както може, търсейки едновременно утеха в нейната жизненост. — Да, скъпа, знам — каза той. — Аз също ги искам! След време хълцанията ѝ станаха по-тихи, докато накрая само тихичко стенеше, заровила лице в рамото му. Топъл дъх го погъделичка по лицето. Обърна се точно навреме, за да може Билбо енергично да оближе лицето му. — Билбо! — възкликна Лани, кучето се хвърли към нея и тя го обсипа с потупвания и нежни думи. Кай вдигна очи и видя една голяма мургава ръка, протегната към него. — Шефе, радвам се, че успя да се измъкнеш! — му каза Реджи Пона, докато му помагаше да стане, за да може да го прегърне. — Няколко пъти си помислих, че повече няма да те видя. — Ако не беше изпратил помощ, точно това щеше да стане. — Видях Тереза. — Реджи посочи входа на хангара. — Изглежда наред. Вие, момичета, добре ли сте? Лани и Мия закимаха, макар че интересът им беше съсредоточен върху Билбо. Кай знаеше, че Реджи иска да разбере какво се е случило, но му се искаше момичетата да имат още малко време да се успокоят след изпитанието, а кучето беше точно това, от което имаха нужда. — Реджи, хайде да се поразходим. Лани, грижи се за Билбо. Ще се върна след малко. — Видя, че тя се готви да протестира, затова вдигна ръка. — Кълна се, че няма да ходя никъде без теб. Просто ще излезем малко на въздух. Когато се озоваха навън, два камиона спряха със свирещи гуми отпред и започнаха да разтоварват пътници и различни запаси. — Дай да идем някъде, където ще е спокойно — каза Реджи и го поведе надолу по пистата. — Видях подходящо място, когато идвах насам. Нямаш представа колко се зарадвах, когато чух, че сте кацнали. Кай не отговори. След няколко мига мълчание накрая попита: — Свърши ли? — Очакваме още няколко вълни, но те са много по-малки. Последното чудовище беше направо невероятно. 90 метра! Искам да кажа, че на някои места всичко навътре в сушата в радиус от пет километра е сравнено със земята. — Знам. Видях разрушенията от въздуха. — Да бе, вярно. Пак настъпи мълчание. — Тереза ми каза за Рейчъл и Брад — каза Реджи. — Не зная какво да кажа. Искрено съжалявам. Реджи му оставяше възможност да каже нещо, но на Кай не му се навлизаше в подробности. — Кой сега се занимава с предупрежденията? — попита той, защото знаеше, че Реджи не би напуснал своя пост, без да осигури заместник. — Най-накрая се появиха Джордж и Мери. Те поддържат телефонна връзка с Предупредителния център за цунами по Западното крайбрежие и Аляска. Оставих ги да ме заместват, за да мога да дойда да те намеря. Първата вълна ще стигне в Калифорния след два часа. По това време Западното крайбрежие вече ще е евакуирано. Като добавим и излъчваното по телевизията, трябва да си пълен идиот, за да останеш днес близо до океана. Реджи се спря в подножието на нещо, което приличаше на наблюдателна кула от времето на Втората световна война, висока най-малко двайсетина метра. Макар че очевидно не беше ползвана от години, изглеждаше достатъчно здрава. — Там горе със сигурност ще е по-спокойно — предложи той. Кай сви рамене и го последва нагоре по стъпалата. На върха пред тях се разкри широка панорамна гледка, която се простираше чак до брега на осем километра южно от тях. Свежият бриз, който духаше в лицето на Кай, го накара да се почувства по-добре, защото отнасяше вонята, която се носеше от подгизналите му дрехи. — Положението ще се влоши, преди да започне да се оправя — каза той. — Ще се влоши, и то много. — Знам. Всички електроцентрали са унищожени. Може да отнеме година, докато бъдат изградени нови. Вече преброиха 300 000 бездомни в Оаху. — Ние двамата сме част от тях. — Точно така — каза Реджи. — Вече се питам къде ще спим довечера. Кай се запита кога ще може да спи отново. Единственото, за което можеше да мисли, беше Рейчъл, докато се опитваше да запечата нейния образ в съзнанието си, за да не избледнее. Проблясването в очите ѝ, когато знаеше, че Кай ще пусне някоя нескопосна шега. Веселият ѝ смях, когато гледаше как Лани и кучето се боричкат. Докосването на нейните устни. Миризмата на косата ѝ, когато се гушваше в него малко преди да заспят. Без нея идването на съня щеше да е дълго. — Както изглежда, засега трябва да спим в хангарите — каза Кай. — Само с една работеща писта на цялата островна верига евакуацията ще върви бавно. — Дори не знам как ще докарат авиационен бензин тук, за да заредят всички тези самолети — отговори Реджи. — Чух някой от правителството да говори за снабдяване на Хаваи с най-големия конвой кораби от Втората световна война насам. Кой знае колко време ще отнеме това. Поне две седмици, докато стигне тук. Обзалагам се, че ще преместят половината население на материка. — Реджи — прекъсна го Кай, — имаш ли нещо против да постоим тук, без да говорим? Реджи кимна мълчаливо и се облегна на перилата, защото осъзна, че неговият началник се нуждае от малко лично пространство след целия хаос тази сутрин. Кай просто искаше да има малко време за себе си, преди да се изправи срещу трудностите, които ги очакваха. Те останаха там потънали в мълчание, докато мислеха за изгубеното и правеха планове за бъдещето, вторачени в синия океан, който спокойно проблясваше в далечината. 
  Епилог 
 


 Една година по-късно Кай Танака вдигна глава от лаптопа и се облегна назад, вторачвайки поглед в обширната гледка от своята нова къща, защото отново се разсея. Дори сега, в средата на пролетта, върховете, които се издигаха над Сиатъл, все още бяха напудрени със сняг. Студеното време не го дразнеше толкова, колкото някога. Всъщност сега свежият въздух му харесваше, но не затова се бяха преместили обратно във Вашингтон. Причината не беше и в това, че Пюджит Саунд е на 160 километра от Тихия океан. Въпреки това океанът никога не беше много далеч от неговите мисли, както и картините от онзи ужасен ден в Хонолулу. Винаги му се беше струвало странно, че въпреки всички записи от тези единствени по рода си събития най-впечатляващите изображения бяха дело на фотоапарати. Същото важеше и за снимките от цунамито в Деня в памет на загиналите във войните. Снимката на американския кораб „Аризона“, изложен на атмосферните влияния за пръв път от 60 години, след като неговото потапяне въвлече страната във Втората световна война, отнесен навътре в сушата до кораба на САЩ „Мисури“, където беше подписана капитулацията на Япония, сложила край на същата война. Снимките на Хонолулу, направени от края на Даймънд Хед в деня преди идването на цунамито и на следващия ден, показваха кипящ от живот град и картина на опустошението, простираща се близо пет километра навътре в сушата. Въздушната снимка на Националното гробище „Пънчбоул“, паметник на загиналите в служба на своята родина, показваше място, кипящо от живота на тези, които то бе защитило и спасило от цунамито със своето местоположение. Кай се отъждествяваше най-много с тази снимка на „Пънчбоул“, затова я беше окачил в рамка на стената. Тя представяше всичко онова, което беше направил както трябва през онзи ден. Можеше да каже честно, че ако не беше той, тези хора нямаше да са живи. Това не облекчаваше напълно съвестта му заради хилядите, които умряха, но му позволяваше сега да спи през нощта. Накрая се беше примирил с някои от решенията, които бе взел. Разбира се, не с всички. Но това беше достатъчно да не скърби само за мъртвите, а да се радва на живите и да помни жертвите, които някои направиха, за да може други да живеят. Оцелели като Харолд и Джина Франклин, които щом виждат разрушението на остров Кристмас, вдигат платна с останалите пътници и плават чак до Хавайските острови, защото са осъзнали, че никой няма да дойде да ги спаси. Те двамата и останалите девет души с тях бяха единствените известни оцелели от този остров. Пейдж Роджърс и нейните деца, които можаха да се върнат в своя дом в Лос Анджелис само две седмици след цунамито. Макс Уолш, главният портиер, спасил 63-ма ветерани и техните съпруги, който нямаше как да знае, че ако остане още само няколко минути на покрива на „Гранд Хаваян“, ще промени напълно живота на Кай. Шийла Уендъл и нейната майка Дорис, които кацнаха в медицинския център „Триплър“ само минути след като излетяха от покрива на „Гранд Хаваян“. Джери Уендъл, за когото Рейчъл пожертва живота си, оцеля след операция на скъсана мозъчна аневризма. Том Медлок, който намери своите родители след тридневно издирване. Други не извадиха толкова късмет. Дарил и Юнис Гейтър, възрастната двойка от Мисисипи, с която Тереза се беше запознала на плажа, вероятно се беше върнала в обречения „Хилтън“ и останала в своята стая до рухването на сградата. Повече никой не чу за тях. Кай смяташе, че двамата оператори, които бяха заснели рухването на жилищната сграда „Сийсайд“, не бяха успели да продадат своите записи на кабеларките. Трупът на Джейк Фъргюсън беше довлечен от прилива пет дни по-късно на плажа. Неговото семейство, което живееше в Мичиган и го беше изпратило на почивка при приятеля му Том, най-сетне успя да се добере до Хаваи, за да прибере останките шест седмици след катастрофата. То се утешаваше единствено с подробностите, които Кай успя да им разкаже за последния ден на техния син. Изключителните събития, на които тези хора устояха, бяха доказателство за духа на човечеството — дух, на който той стана свидетел в своето собствено семейство. Съпругата му Рейчъл и брат му Брад стояха гордо изправени в неговата памет като пример за най-доброто, което човешката раса може да предложи. Символи на това защо хората са готови да направят всичко, за да предпазят цивилизацията от разруха. Искаше му се да научи всичко, за което те са си мислили през този ден. Техният последен ден на земята. Гордееше се с техните постъпки, подобни на безкористните деяния, извършени от много други хора в онази ужасна сутрин. Кай се гордееше и със своя екип, защото техните предупреждения спасиха безброй животи в района на Тихоокеанския басейн. Макар резултатите от удара на цунамито в останалата част от тихоокеанския район да не бяха толкова страшни както в Хаваи, много островни нации бяха опустошени и понесоха тежки страдания. Над 125 000 души изгубиха живота си, 36 000 от които на Хавайските острови. Колкото и тъжна да беше тази статистика, броят на жертвите беше много по-малък, отколкото в Азиатското цунами. Освен това, макар пораженията по крайбрежието на САЩ, Австралия и Япония да бяха катастрофални, там загинаха само 57 души. Възстановяването на хавайската икономика се оказа много по-бързо от очакваното, отчасти заради големите финансови вложения на правителството. Строителни кранове от цял свят осейваха небето на Хонолулу. Не беше изненада, че хората имат къса памет — на преустроената брегова линия започна изграждането на огромни нови хотели. Те бяха уверени, че докато са живи, повторно нещастие няма да се случи. Кай се надяваше да са прави. Но си остави вратичка за съмнение, както мнозина други. Един от тях беше Реджи Пона. На новия си пост като заместник-директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие, той разведе Кай из новото съоръжение, построено в кратера Даймънд Хед в съседство с бункера на Хавайската гражданска защита. С малко предвидливост и разбира се, повече пари, там трябваше да бъде разположен още в началото. Сега парите бяха изобилни и когато следващото цунами стигне до Хаваи, а това непременно ще стане, те ще бъдат напълно готови да се справят с него. След катастрофата Кай отново почувства желание за преподавателска и научноизследователска работа. В Хаваи не му беше останало нищо, а и му липсваше работата със студенти. Беше поискал да се върне на стария си пост в Геологическия факултет на Вашингтонския университет и хората с радост го приеха обратно. Работата не му позволяваше да забрави миналото, но му позволяваше да се съсредоточи главно върху бъдещето. — Кай — чу се от вратата, — ще закъснеем за филма. Спирай лаптопа и да тръгваме. — Хайде, тате! Обърна се и видя Тереза, застанала на прага с Лани и Мия. Тереза беше завършила своята специализация и продължи да работи като лекар във Вашингтонското медицинско училище. Кай не излизаше с Тереза. Беше твърде скоро след всичко случило се. Но бяха добри приятели и често се виждаха, особено заради момичетата. Някой ден, когато му дойдеше времето и скръбта му по Рейчъл вече не беше толкова силна, щеше отново да е способен да обича някого. Често имаше съмнение кое е правилното и дали това, което правеше със своя живот, си заслужава. С тези съмнения се бореше всеки ден. Навремето, когато Тереза стана лекар, Рейчъл и Кай слушаха с прехласнато внимание разказите ѝ за преживяванията в болницата. Тя трябваше всекидневно да се справя със смъртта и това ѝ беше въздействало дълбоко. Кай никога нямаше да забрави нещо, което тя спомена по време на тези разговори, когато им разказа за една дъщеря, успяла да дойде при майка си, за да се сбогуват за последно. — Каза, че е щастлива, задето е могла да говори още веднъж със своята майка — каза Тереза. — Че е щастлива да види майка си да си отива по този начин. — Звучиш така, сякаш не ѝ вярваш — подметна Рейчъл. — О, тя се усмихваше и изглеждаше радостна и доволна да бъде там. Но щастлива? Не. — Защо не? — Защото животът никога няма щастлив край — отговори Тереза. — Винаги завършва със смърт. Смъртта може да е гадна или достойна, мъчителна или безболезнена, ужасяваща или спокойна, ненавременна и тъкмо навреме. Обаче винаги е тъжна. Щастието идва от онова, което правиш с времето си между началото и края. Сега, когато Рейчъл вече я нямаше, Кай често се питаше какво ли би искала тя той да стори с останалата част от своя живот. Когато затвори лаптопа, видя, че Тереза го гледа усмихната, и си помисли, че е разбрал. Рейчъл би искала да е щастлив. 
  Обработка 
 


 
  Сканиране, корекция и форматиране: ehobeho, 2021 
 


 	 
 
  *** 
 


 	 
 Информация за текста


 
  Информация за текста 
 


 Издание 	 
 Boyd Morrison Rogue Wave, 2010 	 
 Бойд Морисън Цунами: Обратно броене Издателска поредица Кралете на трилъра  Преводач Асен Георгиев  Редактор Евгения Мирева Оформление на корица „Megachrom“ Предпечатна подготовка ИК „Бард“ ООД, Екатерина Иванова ИК „Бард“ ООД , 2019 ISBN 978-954-655-951-7 	 
 notes


 
  Бележки под линия 
 


 
  1 
 


 Уил Дюрант — американски писател, историк и философ. Най-известният му труд е единайсеттомната „История на цивилизацията“, публикувана между 1935 и 1975 г. — Б.пр. 
  2 
 


 „Цени мига, не вярвай ти напразно в утрешния ден“. — Б.пр. 
  3 
 


 Практикува се с дъска за сърф. Легнал по корем, гребеш с ръце. — Б.пр. 
  4 
 


 Луау — хавайско празненство, съпроводено със забавления като традиционна хавайска музика и танци. — Б.пр. 
  5 
 


 Издание със свободен достъп на Tsunami Society. — Б.пр. 
  6 
 


 Личен коефициент за аматьори, изчислен според техните постижения, умения и т.н. Когато играта се подобрява, този коефициент спада. — Б.пр. 
  7 
 


 Коктейл с бял ром, кюрасао и плодови сокове. — Б.пр. 
  8 
 


 Силно специализиран в конкретна област човек до степен на пълно обсебване. — Б.ред. 
  9 
 


 Координирано универсално време (UTC) — часовото време, според което се изчислява времето в различните часови зони. — Б.пр. 
  10 
 


 Тези вълни са повърхностни, при което почвените частици се люлеят напред-назад в хоризонталната равнина. Открити са през 1911 г. от британския математик Оугъст Едуард Хю Лъв. — Б.пр. 
  11 
 


 Методът на френския лекар Фердинанд Ламаз за естествено раждане. — Б.пр. 
  12 
 


 Известен с големите си вълни — тунели — риф пред плажа Банзай. — Б.пр. 
  13 
 


 Когнитивният дисонанс е състояние, при което в съзнанието на индивида има сблъсък между знания и убеждения и новопостъпила от околната среда информация, която им противоречи. — Б.пр. 
  14 
 


 Частно подготвително училище за колежи и университети в Каполей, Хаваи. — Б.пр. 
  15 
 


 Научен сателит на САЩ, който заснема повърхността на земята. — Б.пр. 
  16 
 


 Делфинова риба. — Б.пр. 
  17 
 


 Детрит — мъртва органична материя. — Б.пр. 
  18 
 


 Игра, в която целта е да се построи колкото може по-висока кула от дървени плочки, като играчите последователно вадят плочка от кулата и я надграждат, докато не се срути. — Б.пр. 
  19 
 


 Известни бейзболисти от периода между двете войни и 50-те години. — Б.пр.