
Annotation
Детективът по сексуални престъпления от полицейското управление на Сиатъл Ливия Лоун познава отблизо
чудовищата, които преследва. Преживяла е това да бъде продадена в робство от родителите си още като
тийнейджърка заедно с малката си сестричка Насон, да бъде захвърлена някъде из Америка и малтретирана от
мъжете, които са организирали целия трафик… Единственото, което е поддържало Ливия жива, е нейната
решимост да открие сестричката си.
Младата жена никога не е преставала да търси Насон. Нейният начин да преглътне факта, че не е съумяла да
предпази сестра си, е да постигне и невъзможното в опитите си да вкара в затвора сексуалните хищници, отговорни
за случилото се… или, когато няма друг избор — директно да ги ликвидира.
Но когато прясна следа се превръща в лъч надежда за откриването на Насон и на хората, които са измъчвали и
двете момичета, Ливия ще трябва да стигне по-далеч от всякога — отвъд ролята си на полицай. Отвъд дори
амплоато си на справедлива отмъстителка. Тя ще трябва да преживее наново кошмарите от миналото си. Да се
изправи срещу един от най-влиятелните мъже от управлението на САЩ. И да разкрие конспирацията, в чиято
основа се крие неописуемо зло.
Борбата е нечестна. Но Ливия има две преимущества: нестихващата си любов към Насон…
… И НЕУКРОТИМИЯ КОПНЕЖ ЗА ОТМЪЩЕНИЕ.
Бари Айслър — Ливия Лоун: Ливия Лоун #1
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Глава 36
Глава 37
Глава 38
Глава 39
Глава 40
Глава 41
Глава 42
Глава 43
Глава 44
Глава 45
Глава 46
Глава 47
Глава 48
Глава 49
Глава 50
Глава 51
Глава 52
Глава 53
Глава 54
Глава 55
Глава 56
Глава 57
Глава 58
Глава 59
Глава 60
Глава 61
Глава 62
Глава 63
Глава 64
Глава 65
Глава 66
Обработка
Сканиране: Daenerys, 2023
Разпознаване, корекция и форматиране: buggy, 2023
Информация за текста
notes
1
Бари Айслър — Ливия Лоун: Ливия Лоун #1
На овчарските кучета
Глава 1
Сега
Били Барнет страшно си падаше по младото азиатско маце, седнало до него. Тя беше стройна и дребна, но с
хубави малки гърди, които се очертаваха под прилепналото горнище с дълъг ръкав на екипа за йога. Попита я дали
се връща от късна тренировка, когато се промъкна до нея в бара на Рей, навел глава, така че да го чува на фона на
музиката от джубокса, а тя отвърна, че наистина идва от тренировка и си е заслужила едно питие. Той се засмя и
предложи да ѝ поръча нещо за пиене, а тя се съгласи, че чаша бяло вино ще ѝ дойде добре. Рей се изненада — косата
ѝ беше изрусена и имаше червени сенки за очи зад големите очила с рогови рамки — понеже едно такова нахакано
маце предизвикателно би си поръчало текила или водка с мартини, ако иска да изглежда по-изискано. Но както и да
е.
Попита я за името ѝ, което се оказа Сю, сякаш това имаше значение, и той ѝ поръча виното, заедно с един
бърбън „Булейт“ за него. После тя му разказа как току-що се била преместила от Мерисвил, защото бившият ѝ
съпруг бил тук, как имали съвместно попечителство над детето им, а сега трябвало да си намери работа и да ходи по
интервюта, но едва ли ще намери нещо наполовина толкова хубаво, колкото предишната си работа в Лос Анджелис
като лична асистентка на някакъв филмов продуцент, за който Били не беше чувал. Но по дяволите, какво го
интересуваше нейната история. От значение беше само това, че е дошла в бара на Рей гримирана дори след
тренировка, дрехите ѝ още бяха в голямата раница, така че да покаже сладкото си тяло в екипа за йога, и беше обута
в джапанки, сякаш нямаше търпение да ги свали и да скочи право в леглото. Всичко това говори, че търси малко
екшън, нали? Практически си го просеше.
Рей затваряше в два — след по-малко от час. Били знаеше, че не трябва да мисли за това, дори да си го
представя. Той идваше в кварталния бар на Рей четири, дори пет вечери в седмицата, откакто го пуснаха от затвора
„Монро“ миналия месец. По дяволите, Рей, който обслужваше бара, също беше бивш затворник, познаваше Били и
го наричаше с прякора му Барн. Ако това азиатско маце създаде проблем, ченгетата ще дойдат първо тук да го търсят.
И ще го познаят веднага по описанието — голямо, яко момче; с дълга тъмна коса; с акцент от Бомонт; прекарва
времето си при Рей? Ще да е нашият човек Барн. Да го хванем и да го приберем за разпит. После ще го върнем в
„Монро“, откъдето поначало не трябваше да го пускаме.
Но по дяволите, от бърбъна се чувстваше така добре, имаше такова неуязвимо повишено настроение, сякаш
можеше да направи каквото си поиска, да вземе каквото си поиска и да се измъкне от каквото си поиска. Той вдигна
чашата си и я пресуши, затвори за момент очи, за да се наслади на сладката миризма в синусите си, на паренето в
гърлото и на замайването в главата, докато чуваше ударите на топките на масата за билярд и равномерния ритъм на
песента на Брус Спрингстийн Spirit in the Night, а когато отвори очи, видя азиатското маце да му се усмихва — и на
него му се искаше, дяволски му се искаше.
Освен това азиатските мацета предпочитат да търпят, нали, вместо да се подложат на публично унижение? Ето
защо има толкова много изнасилвачи по японските влакове — понеже са претъпкани с момичета, които не могат да
избягат и предпочитат мълчаливо да изтърпят почти всичко, отколкото да привлекат внимание към себе си. Поне
така беше чувал, не е бил в Азия, но винаги му се е искало.
Е, може би тази вечер ще предприема такова пътуване.
Дори тя да отиде при ченгетата, има половин дузина хора тук, включително Рей, които ще свидетелстват, че е
дошла в прилепнал екип за йога и с крещящ грим, свалила е суитшърта си като стриптийзьорка, дълго е флиртувала
с Били, смяла се е на шегите му, докосвала го е по рамото и му е позволила да ѝ купува питиета. Как би могла да
обясни всичко това?
Но истинският проблем беше по-скоро бандата Чуковете, отколкото законът. Не че момчетата имаха морални
скрупули за някаква курва, която си го проси, но член, който привлича внимание с многократни обвинения за
сексуално насилие, пречи на бизнеса, а Били вече си имаше доста проблеми по тази причина. Бяха му заповядал да
се сниши след излизането от затвора — да стои настрана от бандата, да не създава проблеми и да се върне в Сиатъл,
когато седмичните му срещи с назначения терапевт приключат и вече не го наблюдават отблизо.
Но по дяволите, при начина, по който обичаше да го прави, кой щеше да разбере? Той почти никога нямаше
нужда да заплашва, и само два пъти се беше налагало да прибегне до ножа, който държеше в кожен калъф на колана
си. Не, той знаеше как да го направи. Щом остане сам с момичето, ще започне да се държи грубо и когато тя се
опита да го спре, ще я обвини, че го е подвела. Неговата големина и внезапният му гняв винаги ги плашеха,
изкарваха ги от равновесие и бързо ги обезсърчаваха. Да, това горещо азиатско маце ще се предаде. Дори ще се
самоубеди, че е било нейно решение или поне, че вината е нейна. И ще е наясно, че никой няма да ѝ повярва, ако
твърди нещо друго.
Той направи жест към почти празната ѝ чаша:
— Още едно?
Тя поклати глава:
— Границата ми е три. Особено след тренировка. — Усмихна се стеснително, сякаш признава нещо срамно. —
Чувствам се олекнала. Май вече прекалих. Но ти продължавай, ако искаш.
Той искаше. Наистина.
Кимна на Рей и посочи празната си чаша. Рей взе бутилката бърбън и дойде при тях.
— Добре ли сте? — попита и допълни чашата му с около три пръста. Едно от предимствата да си редовен
клиент — Рей не се скъпеше при доливането.
— За мене не — отвърна азиатското маце.
Рей кимна:
— Последните поръчки са след петнайсет минути. Просто да знаете.
Били погледа как Рей се отдалечава, после вдигна чаша към азиатското маце:
— Едно от малкото удоволствия в живота. — Той глътна уискито наведнъж, повдигнал брадичка, за да го
прокара по-лесно. После сложи чашата на бара и затвори очи, наслаждавайки се на момента. По дяволите, много
обичаше хубав бърбън. Едно от нещата, които му липсваха в затвора. Едно от многото.
Когато отвори очи, азиатското маце разкърши ръце назад и господи, тези малки гърди не били толкова малки в
края на краищата!
— Е — каза тя и посегна към пода до стола да си вземе раницата, — трябва да тръгвам — имам интервю утре
сутринта.
Били я изгледа от долу нагоре, без да го е грижа какво ще си помисли. По дяволите, тя наистина беше една
гореща малка кучка. Не беше само заради бърбъна. Желаеше я още от момента, когато я видя да влиза. А сега беше
пияна, те щяха да излязат заедно и щом носеше раница, и то толкова голяма, значи е дошла пеша — иначе щеше да я
остави в колата. Всичко се подреждаше идеално, беше почти прекалено хубаво, за да е вярно.
— Да, стана късно и за мен. — Той стана и остави две двайсетачки на бара, после взе суитшърта ѝ, преметнат
на облегалката на стола. — Нека ти помогна.
— Не е нужно…
— Няма проблем — каза той с усмивка. — Няма никакъв проблем.
Били я поведе, държа ѝ вратата и сведе поглед покрай раницата, която висеше на едното ѝ рамо, любувайки се
на задника ѝ, докато тя се провираше през изхода. Махна за довиждане на Рей, който кимна с невъзмутимо лице —
очевидно се беше досетил какво смята да прави Били, но също така знаеше, че не е негова работа.
Миг по-късно бяха на тротоара, вратата се затвори зад тях с леко скърцане, а музиката от джубокса изведнъж
заглъхна. Топлината на пролетната вечер беше изчезнала и нощният въздух беше хладен и леко влажен. Сърпът на
луната висеше ниско на небето, а краищата му бяха омекотени от мъглата. От едната страна на бара имаше заложна
къща, но вътрешността ѝ беше тъмна зад решетките на прозорците. Отсреща, където някога беше имало паркинг,
оградата беше паднала и на мястото бяха избуяли плевели. Освен далечния звук на тирове по междущатската
магистрала и няколко среднощни щуреца, в квартала цареше тишина. Били кимна, харесваше му атмосферата, най-
после бяха сами.
— Къде си паркирала? — попита той.
Азиатското маце погледна към суитшърта, сякаш си го искаше, но я беше страх да го каже. На Били това му
хареса.
— Не съм с кола. Дойдох пеша от тренировката.
Точно както си беше помислил. Идеално.
— Смяташ да ходиш пеша до вкъщи, така ли?
— Така мислех, но…
— Ще те изпратя. В този квартал е опасно да вървиш пеша по това време.
— Виж, наистина няма нужда…
— Хей, настоявам — каза той малко остро, за да покаже, че ще се обиди, ако тя откаже. — Просто ми посочи
пътя.
Мацето се поколеба за момент, очевидно несигурна как да се справи със ситуацията.
— Това е просто една дупка от другата страна на парка. Току-що се нанесох и е пълна бъркотия…
— По дяволите — каза Били с добродушен смях, който знаеше, че ще я успокои. — Не съм очаквал да ме
поканиш. Просто ще те изпратя до вратата и ще ти кажа лека нощ.
Нямаше как да възрази на това, нали? И разбира се, след минута азиатското маце кимна.
— Добре тогава. Благодаря. В парка ще бъде тъмно в този късен час.
Да, така е, сладурче. Така е.
Тръгнаха по тротоара, без да срещнат жива душа, само затворените витрини на магазините и пусти паркинги.
Мацето му задаваше въпроси и от страх се опитваше да завърже разговор. Били отговаряше, но автоматично, дори не
чуваше думите си, а бърбънът беше замъглил разума му. Мислеше единствено колко тъмно и пусто щеше да бъде в
парка.И най-после, ето го отпред, толкова тих, направо идеален. Настъпи внезапно затишие, когато навлязоха в него,
дори шумът от стъпките им по асфалта изчезна, заменен от мекото, безшумно шумолене на тревата. Никъде нямаше
светлина, само слабата луна правеше сенки под дърветата. Мацето вече не говореше. Били я наблюдаваше с крайчеца
на окото си. Топла вълна от адреналин премина през тялото му при осъзнаването къде се намират, колко
безпомощна е тя сега, и как той може да направи каквото си поиска.
— Стана студено — каза мацето, може би просто за да чуе звука на гласа си.
Вече бяха прекосили почти половината парк. Бяха стигнали до глухия му център. Дори тировете по
магистралата едва се чуваха. Отпред имаше малък гъсталак от дървета. Това е мястото. Били усети как настръхва
при тази мисъл.
— О, не знам. На мен ми е добре.
— Предполагам, че си по-топлокръвен от мен. Може ли да ми дадеш суитшърта?
— Разбира се. Няма проблем. — Но продължи да върви. Гъсталакът сега беше на около десет метра.
— Дай ми суитшърта — каза мацето. — Студено ми е.
Били не отговори. На пет метра. На три.
— Хей — извика азиатката. — Не ме ли чуваш?
Той спря и се обърна към нея. Тук имаше единствено сенки, а дърветата щяха да заглушат звуците ѝ. Ако изобщо
издадеше такива.
— О, съжалявам — каза той и се усмихна. — Бях се замислил.
Тя се спря и го погледна.
— Казах, че ми е студено.
Господи, изглеждаше ужасно сладка на бледата светлина. Толкова уязвима. Сърцето му биеше силно. Усещаше
го в гърдите и в гърлото си.
Направи крачка към нея.
— По дяволите, скъпа, ще се погрижа за това. Ще те стопля.
Тя трепна и поклати глава.
— Какво? Не. Просто си искам суитшърта.
Той го метна на земята до нея. Щеше да се нахвърли върху нея, когато се наведе да го вземе, но тя не го направи.
Просто стоеше и го гледаше. Е, няма значение. Съществуват много начини да одереш една котка.
— Хайде — каза той и се приближи. — Ще те накарам да се почувстваш добре. Ще видиш.
Тя направи крачка назад.
— Виж — каза с лек трепет в гласа. — Просто искам да си отида вкъщи. Ясно ли е?
Господи, как му харесваше уплахата в гласа ѝ. Страхотно.
— Казах ти, че ще те изпратя до вкъщи, нали? Да не би да се съмняваш в мен?
— Какво? Не. Просто…
— Не ме ядосвай. Държах се любезно с теб тази вечер. Купих ти всичкото това пиене, нали?
— Да, беше любезен, но…
— Тогава не мислиш ли, че и ти трябва да се държиш любезно с мен?
— Не става въпрос за това, само искам…
Той изведнъж се приближи и я хвана за раменете. Стисна я силно, просто за да усети колко е силен и как има
власт над нея. И какво би могъл да ѝ причини, ако му даде основание.
— Млъкни — каза той и я раздруса енергично. — Просто млъкни. Престани да говориш и ме слушай.
Усещаше напрежението в тялото ѝ. Растящата паника. Господи, толкова беше възбуден.
— Държах се добре с теб — продължи, без да я пуска. — Цялата вечер. От теб искам само и ти да се държиш
добре сега. Да не смяташ да ми заявиш, че няма да го направиш, а?
— Стига, спри — каза тя, а гласът ѝ стана по детски висок. — Боли ме. Спри.
Беше толкова възбуждащо, начинът, по който говореше. Той отпусна леко хватката си, свали раницата от рамото
ѝ и я остави да падне на земята. Беше по-тежка, отколкото очакваше. Сигурно вътре имаше тежест или нещо такова.
Погали я по врата и я хвана за лактите, като докосна с палци гърдите ѝ. После сключи ръце около тялото ѝ и я
дръпна по-близо.
— Хайде сега. Само една целувка. Толкова много ли искам, след като се държах мило с теб?
— Недей — отвърна тя, отново с онзи висок глас. — Не искам.
— Ще поискаш — настоя той, и беше направо идеално начинът, по който се страхуваше, по който се
съпротивляваше; той обичаше точно такава реакция, надяваше се тя да се държи по този начин, така че ще я насили
сега, точно тук, в парка, на студената трева, и ще я накара да направи всичко, каквото поиска, а тя няма да каже на
никого и никога няма да го забрави. Господи, не знаеше с какво е заслужил появяването ѝ в бара на Рей тази вечер.
Наистина беше прекалено хубаво, за да е истина.
С ръка зад врата ѝ започна да я придърпва за целувка, но тя постави длани на гърдите му и го отблъсна. Това го
изненада — беше по-силна, отколкото изглеждаше. Предположи, че е от тренировките. Понякога те се отплащат. До
определен етап.
Отново я сграбчи за раменете и силно ги изви назад, карайки я да падне по гръб, а той се хвърли върху нея и
възседна бедрата ѝ.
— Не — задъхано промълви тя. — Не искам. Спри.
Опита се да го отблъсне, но Били я хвана за врата — не толкова силно, че да я удуши, а само да ѝ покаже колко
лесно може да го направи. Със свободната си ръка започна да разкопчава колана си.
— Не се дръж като малка кучка — каза той. — Опитай се да бъдеш мила.
Но натискът върху врата ѝ не я прикова, както Били очакваше. Тя дори не се опита да се освободи. Вместо това
сложи ръце на лявото му коляно, издърпа крака му настрани, някак си се извъртя и извади дясното си коляно през
отвора между краката му, като го вдигна чак до брадичката си. Той забеляза, че кракът ѝ е бос — джапанките
вероятно бяха паднали, когато я събори — а после тя го ритна по бедрото. Били почти падна върху нея, но успя да
простре ръце и да се задържи, с мисълта сега ще си платиш за това, кучко.
Започна да се изправя, но сега тя го блъсна с дясното коляно, извъртя се и успя да измъкне и левия си крак,
както десния, който също беше бос, и обви крака около кръста му, а той се смути, защото точно това искаше, да е
между краката ѝ, но не по този начин, да е в нейна власт, и осъзна, че това е някаква хватка от жиу-жицу, която беше
видял да тренират на двора някакви момчета, защита от нападение ѝ викаха, и той знаеше този трик, който обаче
беше неуместен тук. Е, тя е азиатско маце и той не беше изненадан, че може да знае малко жиу-жицу или нещо
такова. Това не го плашеше. Само го ядосваше, понеже вероятно тя си мислеше, че може да се пребори с него с
помощта на някакви хватки от бойните изкуства.
Той подпря левия си крак на земята и в същото време се изправи и дръпна назад лявата си ръка, свита в юмрук,
за да замахне и да я удари в лицето; вече не го интересуваше, че ще ѝ остави белези, защото тя заслужаваше да
получи урок. Но тя реагира толкова бързо, сякаш го беше очаквала. Хвана дясната му ръка, вдигна крак във въздуха и
го удари с коляно отзад по врата. Били видя звезди и усети адреналинова вълна от ярост. Опита се да каже кучко, но
не можа, защото тя беше приклещила в свивката на коляното си врата му, а със свободния си крак обхващаше глезена
на другия, беше хванала врата му като с ножица в триъгълно душене или нещо такова. Болката беше невероятна,
Били не можеше да диша, изплези език от натиска, опита се да освободи ръката си, за да извади ножа, но тя
държеше здраво китката му, сякаш знаеше, че е въоръжен; той усети някакво звънтене в ушите и се опита с лявата си
ръка да се пресегне назад за ножа, но кучката го хвана за ръкава и го спря. Били се панира и се опита да стане, но
кучката се изви, накара го да загуби равновесие и той падна на една страна; очите му щяха да изскочат, краката му
трепереха, гърдите му се бореха за въздух, а мозъкът му сякаш щеше да експлодира в главата; той започна да драска
по крака ѝ, но материята на проклетите ѝ панталони за йога беше хлъзгава и ноктите му се плъзгаха по нея, а луната
и сенките по тревата започнаха да посивяват, звънтенето в ушите му се превърна в тихо, заглъхващо бръмчене; усети,
че се напикава, пред очите му притъмня и светът се сви до една точка, и за последно си помисли: Беше прекалено
хубаво, за да е вярно.
Глава 2
Сега
Ливия знаеше, че по-малко от пет минути са недостатъчни, така че продължи да го души, като дишаше тежко и
въртеше глава наляво и надясно, за да се убеди, че са сами. Но не беше много загрижена. По това време кой парк не
е пуст? Заради тази безлюдност Били беше поискал да дойдат тук. С какъвто аршин мериш, с такъв ще ти отмерят.
Докато чакаше, прекара върховете на пръстите си по ръката и лицето си — единствените места, непокрити от
дебелата ликра. Не мислеше, че той ще успее дори веднъж да я докосне по кожата, но по-добре да се увери. Не
забеляза драскотини, което означаваше, че няма да остави ДНК под ноктите му. Перуката ѝ също си беше на
мястото, а под нея — мрежата ѝ за коса. Така че никакви издайнически косми.
Знаеше от досието му — същото досие, от което разбра къде да го намери — че Били не е точно най-
популярният член на бандата Чуковете. Вярно, беше надежден боец, но склонността му към сексуално насилие
създаваше пречки, които бандата не одобряваше. Още един арест и щеше да изпадне достатъчно, за да поиска да
свидетелства срещу босовете. Така че тези босове може да са решили да вземат мерки. Във всеки случай, такава
щеше бъде нейната версия, а тя беше дяволски добро ченге.
Извън бандата обаче Били имаше дългове заради комар и наркотици, както и врагове от затвора, така че
списъкът със заподозрени за полицията в Мерисвил ще е дълъг. Но доколко ще си направят труд наистина да
разследват убийството му? Полицията не си даваше много зор, когато ставаше въпрос за бели расисти изнасилвачи и
бивши затворници. Ще проверят в бара при Рей, разбира се, и ще чуят за едно азиатско момиче с платиненоруса
коса или може би перука. И какво от това? Дори ако детективът, на когото бъде възложен случаят, реши да събере
материални улики, в бара Ливия беше докоснала само столчето на чашата си, което дискретно беше изтрила със
салфетка, преди да си тръгне. Беше взела чашата със себе си в тоалетната след последното отпиване и я беше
почистила с водороден пероксид, в случай че някой реши да вземе ДНК от слюнката на мистериозната жена. Ако
Били я беше попитал защо носи чашата в тоалетната, щеше да се усмихне и да му каже, че е чувала много истории
как слагат приспивателни хапчета в питиетата на момичетата и после ги изнасилват. Но той не забеляза или не му
пукаше. На входа на заведението имаше охранителна камера, но тя внимаваше да държи главата си наведена,
докогато минаваше покрай нея. Така или иначе, освен перуката съществуваха гримът, очилата без рецепта, както и
фактът, че изглеждаше и се държеше като десет години по-млада от действителните си трийсет години. Не,
платиненорусото азиатско момиче ще представлява задънена улица. Работната версия ще бъде, че просто е играла
ролята на примамка, изпратена в любимия бар на Били от някой негов враг с цел да го примами в парка, където
чакащият съучастник го е издебнал в гръб и го е удушил.
Когато беше сигурна, че няма никакъв шанс Били да се съживи, тя отпусна хватката и се измъкна изпод тялото
му. Изправи се и се огледа, готова да си вземе нещата и да побегне, ако е необходимо, но в парка всичко беше
неподвижно и тихо. Погледна за момент лицето му, бледо на лунната светлина; очите му се взираха невиждащо
покрай нея, а устата му беше отворена в израз на учудване. Тя се усещаше силна. Удовлетворена. Тържествуваща.
Жива. Но беше прекалено рано за чувства.
Трябваше да се фокусира.
Извади салфетките с водороден пероксид от пакета и бързо изтри върховете на пръстите му, като се увери, че
достатъчно от течността попадна под ноктите. Просто предпазна мярка, вероятно ненужна, но още беше под
въздействието на адреналина от срещата, така че имаше вероятност да я е одраскал някъде, без тя да го усеща. После
си обу джапанките, взе раницата и суитшърта и тръгна енергично през парка към бараката за поддръжката му в
северозападния ъгъл. Обиколи я, за да се увери, че е сама и никакви тийнейджъри или бездомници не я използват за
нощуване, после спря до най-отдалечената ѝ от улицата страна и пак се огледа и ослуша. Нищо.
Сложи раницата на земята, отвори ципа и извади як чувал. Събу джапанките си, после — екипа си за йога, като
хирург, свалящ латексовите си ръкавици — отвътре навън, за да сведе до минимум заразяването. Най-накрая махна
спортния си сутиен. Сложи го при останалите дрехи, като постоя за момент, и изведнъж усети ласката на лекия
вятър и хладния въздух по тялото си.
Не сега. По-късно.
Коленичи и пъхна всичко в чувала, включително перуката и очилата, и го завърза. От раницата извади бельо;
после измъкна кожено рокерско облекло, обувки и каска, покриваща цялото лице; както и една чантичка за кръста,
съдържаща служебното ѝ оръжие, пистолет „Глок 26“. Облече се, после сложи чувала в раницата, метна я на
раменете си и излезе от парка в кварталната улица. В далечината някакво куче излая веднъж и млъкна. Нищо друго
не се чуваше.
На кръстовището на четирилентовото шосе тя се скри в сенките, когато две късни коли преминаха покрай нея,
а после отново стана тихо. Тя отвори визьора на каската и пресече пътя до паркинга пред мотела, където беше
оставила мотоциклета си. Това не беше регистрираният ѝ мотоциклет — тя обичаше своя мотоциклет „Дукати
Стрийтфайтър“ повече от всичко, но беше прекалено забележителен и следователно запомнящ се, за да го използва
за това, което беше направила тази нощ. Не, в такива нощи тя караше нещо, което сама беше сглобила от части,
повечето на „Кавазаки Нинджа 650“. Нинджата беше най-популярната марка наоколо, така че никой нямаше да го
забележи. И понеже не го държеше вкъщи, никой нямаше да го свърже с нея.
Стоеше си там, паркиран, където го беше оставила. Тя отключи ключалките на колелата и кормилото, махна
кабела, с който го беше завързала за стълба, и облече светлоотразителна жилетка над коженото яке. Сега във вида ѝ
нямаше нищо потайно — просто един добър, честен гражданин и отговорен мотоциклетист. От тези, които
полицаите харесваха. И на които не обръщаха внимание.
Излезе от другата страна на паркинга пред мотела на първа скорост, а моторът тихо ръмжеше. След три минути
вече се беше насочила към междущатската магистрала 5, натиснала газта, докато машината бумтеше между бедрата
ѝ, а вятърът свиреше в ушите ѝ. Тя потисна импулса си да кара по-бързо, заради нежелателни рискове. Дори ако
някой патрул по магистралата ѝ отправеше любезна забележка като на колега, спирането ѝ щеше да стане в близост
и по времето, когато Били беше хвърлил топа. И макар да знаеше, че може да се измъкне от всеки преследвач, една
гонитба с висока скорост си носеше рисковете.
Подобни съображения имаше винаги, когато преследваше сериен изнасилвач и престъпник. Този път обаче
залогът беше по-голям. Да, този път смъртта на гадния изнасилвач ще бъде повод за голямо погребение, едно
изпращане в расистки стил, където ще присъстват всички членове на Чуковете. И това, което щеше да научи от
погребението, щеше да ѝ позволи да се домогне до истинската си цел: един от членовете на бандата на име Тимъти
„Уийд“ Тайлър, който тъкмо щеше да излезе от затвора във Викторвил след излежана шестнайсетгодишна присъда.
Когато за последен път видя Тайлър, той беше един от двамата, които я бяха пленили. И сега беше единственият
жив човек, който можеше да ѝ каже какво се е случило със сестра ѝ Насон. Насон, нейното пиленце, която
липсваше, откакто двете бяха нелегално докарани от Тайланд като деца.
Глава 3
Тогава
Прибирането на реколтата от ориз беше към края си, когато мъжете дойдоха в селото и взеха Ливия и сестра ѝ
Насон. Ливия беше на тринайсет години. Насон — на единайсет. Родителите им ги бяха продали.
Беше сутрин, по времето, когато децата обикновено хранеха кокошките, само че тази година вече нямаше
кокошки, както, между другото, и прасета, дори кучета. Последните три реколти бяха лоши и всички бяха
изгладнели. Ливия хващаше червеи, жаби, паяци и дори скорпиони, но въпреки това беше трудно и празният ѝ
стомах я измъчваше постоянно, понякога усещаше само престъргване, но по-често — гневна, пулсираща болка.
Баща им беше казал да си играят навън, както правеше понякога, когато беше нервен, така че те отидоха в
мръсотията пред малката им колиба със сламен покрив и започнаха да се преструват на различни животни — на
риби, които плуват в реката, на птици, които летят в небето, и на тигри, които се прокрадват през джунглата. Това
беше любимата им игра, а Насон така хубаво имитираше песните на птиците, че Ливия галено я наричаше „моето
пиленце“. Смееха се в захлас, когато Насон караше истинските птици да ѝ отговарят, а играта ги разсейваше от
мисли за храна, каквато нямаха.
Бяха от народността Лаху, едно от планинските племена, живеещи в горите по границата с Мианмар и Лаос. Но
границите, както и светът навън, бяха една абстракция за Ливия. В селото имаше един радиоапарат и го използваха
най-вече, за да слушат музика. Единственият телевизор беше стар модел и когато времето беше хубаво, показваше
замъглени образи от някаква телевизионна кула в Мианмар, някъде на север. Беше чула за нещо, наречено интернет,
но нямаше представа какво е.
Тя говореше малко тайски език, научен в провинциалното училище, което понякога посещаваше, и искаше да
учи още. Но родителите ѝ не виждаха защо на някого ще му трябва да говори друг език освен този на племето Лаху.
А и в добрите години имаше прекалено много работа, за да си позволят такава глезотия като училище: трябваше да
се сее ориз и после да се прибира реколтата; да се носи вода; да се ходи на лов. Когато навърши шест години, Ливия
вече беше майсторка на a-taw — мачете, което в племето се използваше почти за всичко, от разчистване на пътека
до рязане на дърва и клане на кокошки; на law-gaw — сърпа, използван за жънене на ориза; и на heh hga geu dtu ve
— клетките от ракита, в които слагаха пиленца, за да привличат други птици в джунглата, които пък после
застрелваха с ка — старинен, но ефективен арбалет.
Въпреки че Насон беше само с две години по-малка от Ливия, тя беше дребна за възрастта си и не много силна.
Ливия се тревожеше за нея. Беше видяла какво се случва с най-малките прасенца, родени от свинете в селото. Те
нямаха достъп до цицките на майка си, изтласквани от по-лакомите си братя и сестри, така че бързо отслабваха и не
след дълго селяните ги заколваха за малкото им месце. Ливия мразеше това. Тя избутваше по-големите, така че и
малките да могат да сучат — даже и сама ги хранеше — но това не беше достатъчно. Знаеше, че Насон също има
нужда някой да ѝ помага. Но родителите им бяха прекалено заети, за да обръщат внимание на момичетата, а техният
брат Зану беше на петнайсет години, красив и вече предмет на разговори за женитба в селото, така че не можеха да
го безпокоят. Ливия сама трябваше да защитава Насон.
Една нощ, докато лежаха заедно на сламеника, отделени със завеса от останалата част на колибата, тя чу как
родителите ѝ говорят тихо за правителството в Банкок и как то се опитва да спре планинските племена да се
занимават със земеделие по традиционния си начин — чрез сеч и палеж. Ставаше въпрос за околната среда. Майка
ѝ беше уплашена. Какво щяха да ядат? Баща ѝ каза, че ще трябва да намерят работа на момичетата. Ливия не
смяташе, че това е толкова ужасно, но по някаква причина майка ѝ силно протестираше, дори повиши глас. Бащата
на Ливия я накара да млъкне, като я попита дали иска да гледа как децата им умират от глад.
Насон се размърда. Ливия ѝ даде малкия дървен Буда, който сама беше издялала и с който и двете обичаха да
спят на сламеника. Понякога стискането на фигурката помагаше на Насон да заспи. После Ливия погали сестра си,
за да я успокои, но тя отвори очи. Стенеше и търкаше стомаха си.
— Ето, пиленцето ми — прошепна Ливия и бръкна в малка торбичка на рамото си. — Запазих това за теб.
Беше плод от дуриан, който Насон много обичаше. Ливия го беше намерила навътре в гората, паднал и
незабелязан от другите хора, търсещи храна. Страшно ѝ се искаше сама да го изяде, но знаеше, че Насон ще се
събуди гладна.
— Не, Лаби — каза Насон, като нарече Ливия с името ѝ на езика на Лаху. — Той е твой. Ти също имаш нужда
от него.
— Не. Вече ядох. Сита съм.
Знаеше, че Насон не ѝ вярва. Но имаше ли нещо по-убедително от глада?
Насон гледаше с копнеж плода.
— Тогава ще си го разделим.
Ливия кимна и си отхапа малко. После искаше да се убеди, че Насон ще изяде останалата част, като я
окуражаваше да го яде бавно, за да му се наслаждава по-дълго време.
Когато изядоха плода, тя се сгуши по-близо до Насон и я прегърна. И някак си въпреки глада, въпреки
страшните думи на родителите им, когато чу как Насон тихо похърква, и тя заспа.
Мъжете дойдоха скоро след това.
Ливия и Насон си играеха навън, както им беше казал баща им. Ливия тъкмо се смееше, докато Насон извиваше
тялото си като риба, когато чу непознат звук — мотор на кола. Погледна и видя ръждясал стар ван, който идваше
към тях по коловоза на черния път и вдигаше прах зад себе си. Тя и Насон спряха да си играят, само стояха и
наблюдаваха.
Ванът намали и се приближи, докато спря точно пред тях. От него излязоха трима мъже. На Ливия веднага ѝ
станаха противни — изглеждаха лукави, като кучета, прокрадващи се да отмъкнат храна. Единият от тях, по-висок
от другите и с изпъкнали скули, които го караха да изглежда като череп с очи, държеше снимка — снимка,
принадлежаща на майка ѝ, със смущение осъзна Ливия. Един от селяните, който имаше фотоапарат, ги беше снимал
предишната година и беше проявил снимката за майка ѝ в близкия град Чианг Рай. Снимката беше на Ливия,
прегърнала Насон пред колибата им, и двете с най-хубавите си дрехи — в ярко оцветени и бродирани рокли,
националната носия на техния народ. Майка ѝ много ценеше тази снимка и я държеше на мястото, където готвеше, в
един буркан, за да я пази от влагата. Как се беше озовала у тези мъже? И какво щяха да правят с нея?
Мъжът, приличащ на череп, погледна снимката, после — Ливия и Насон, сетне — отново снимката. Кимна на
другите двама и тръгна към колибата. Един от останалите, с мръсна, сплъстена брада, го последва. Другият, с
голяма и четвъртита обръсната глава, пристъпи напред и хвана Насон за китката. Насон изскимтя и опита да се
освободи, но мъжът просто се обърна и я повлече към вана. Прекалено стресната, за да мисли, Ливия хвана Насон за
другата китка и започна да я дърпа в противоположната посока, като в същото време викаше родителите си с висок
и уплашен глас. За момент мъжът ги потегли и двете, но после Ливия заби крак в земята и успя да го спре.
Брадатият мъж обаче явно се беше промъкнал зад нея, понеже я хвана с една ръка през кръста и я повдигна във
въздуха, така че тя изпусна ръката на сестра си. Обградена от вонята на кисела пот Ливия одраска ръката на мъжа от
лакътя до рамото. Той гневно извика, а тя отново се опита да го одраска, но мъжът я хвана с две ръце и я повлече
към вана. Ливия изпадна в паника, опита се да се освободи, но не успя. Тогава видя, че другият мъж е хванал Насон.
Спря да се бори — нямаше да позволи да отнесат Насон без нея — но крещеше към родителите си.
Изви се в прегръдката на мъжа, протегна врат и ги видя. Бяха дошли до вратата на колибата, но просто стояха
там и наблюдаваха, без да кажат нищо. Зану дойде и също погледна, но баща им го избута обратно в колибата. Тогава
майка ѝ се обърна настрани и заплака, а баща им отривисто махна с ръка към мъжете. Ливия изпадна в ужас… защо
родителите им не правеха нищо? Тя не можеше да разбере. Нямаше никакъв смисъл.
Мъжете я бутнаха заедно с Насон във вана. Вътре беше пълно с деца — станаха осем заедно с Ливия и Насон,
някои от тях плачеха и бърбореха на различните езици на планинските племена, а други стояха мълчаливо и
трепереха, обвили ръце около коленете си. Въздухът беше влажен и вонеше на пот, урина и изпражнения. Там имаше
четвърти мъж, който издърпа Ливия и Насон и затвори вратата зад тях. Другите двама мъже се качиха отпред,
единият — на кормилото, а другият — по средата. Ливия си проправи път до прозореца от другата страна. Тя изтри
влагата и мръсотията от него и видя как мъжът с глава като череп върна на майка им снимката, преброи една
купчина бати и я сложи в ръката на баща ѝ. Ливия поклати глава поразена и в пълно недоумение.
Мъжът с глава като череп се качи във вана и потеглиха. Ливия гледаше през мръсния прозорец как майка ѝ
влезе вътре, плачейки. Баща ѝ остана, взираше се право напред, но не към вана, с едната ръка беше стиснал парите,
а другата търкаше в бедрото си, сякаш се опитваше да изтрие нещо от дланта си. Ванът зави по пътя, мина покрай
дървеното селско светилище, каквото имаше всяко село, за да се предпазва от лоши духове… и изведнъж колибата,
родителите ѝ и селото… изчезнаха.
Тя чу как зад нея Насон плаче:
— Лаби, Лаби!
Ливия се промъкна покрай няколко други хлипащи деца и прегърна сестра си.
— Всичко е наред — каза тя, докато се бореше със сълзите и паниката си. — Всичко е наред, Насон. Аз съм
тук. Аз съм тук.
Ванът спря в други две села и взе още пет деца. После пътуваха през гората дълго време, като постепенно
слизаха от планината. Ливия нямаше представа къде отиват. Мъжете говореха на тайски и звучаха, сякаш са от града,
но само това успя да разбере. Посред вонята, плачовете и друсането от коловозите по пътя тя държеше Насон и ѝ
шепнеше, че е тук, че я обича и всичко ще бъде наред.
— Но къде отиваме, Лаби?
— Не знам.
— Защо татко и мама не са с нас?
— И това не знам. — Тя се замисли за разговора, който беше дочула, когато родителите им се караха как да
намерят работа на момичетата — дали не са говорили за това? Но тогава защо мъжете платиха на родителите им,
след като още не са започнали работа?
Тя не го вярваше съвсем, но трябваше да каже нещо на Насон, така че допълни:
— Мисля, че мама и татко са ни намерили работа. Да изкарваме пари, така че да си купуваме храна.
Тя се надяваше, че представата за храна ще помогне на сестра ѝ, но от думите ѝ Насон започна да плаче още по-
силно.—
Но защо не ни казаха?
Ливия нямаше отговор на това. Спомни си как майка ѝ се съпротивляваше на идеята да им намерят работа, и
усети студена тръпка в стомаха си.
— Не знам, пиленцето ми — каза тя, — не знам.
По обед спряха на една поляна и мъжете изкараха децата от вана. Ливия стоеше във високата трева, държеше за
ръка Насон и мигаше от блясъка на знойното слънце, а кожата ѝ беше лепкава от пот. Опитваше се да не се страхува,
но не ѝ харесваше, че спряха тук. Във вана беше ужасно, но бързо свикна с него. Вече не се страхуваше от вана.
Страхуваше се от това, което щеше да последва.
Четиримата мъже застанаха около децата, след като ги изкараха от колата, очевидно за да предотвратят нечие
бягство. Едно момче обаче явно беше чакало този момент, понеже, щом стъпи на тревата, хукна да бяга. Един от
мъжете го хвана за рамото, но момчето се освободи и продължи да тича.
Момчето не успя да измине и трийсет крачки, когато някакъв мъж изскочи от тревата като тигър и го удари с
ръка през лицето. Момчето полетя във въздуха и се приземи по гръб. Мъжът го вдигна, сложи го на рамо като чувал с
ориз, донесе го и го постави на земята пред децата. После безизразно и беззвучно извади колана си и започна да го
налага. Момчето се гърчеше и пищеше, но мъжът продължи да го бие почти отегчено.
Някои от децата се обърнаха настрани. Други се разплакаха. Едно дете повърна. Ливия, без да мисли, извика на
езика на Лаху:
— Спрете! Спрете!
После си припомни уроците в училище и извика същото на тайски език.
Мъжете даже не я погледнаха и най-вече този, който налагаше момчето. Тя наблюдаваше ужасена и държеше
лицето на Насон, която плачеше, притиснато към гърдите си, така че да не гледа, а после се озърна да види дали
някое от другите деца ще протестира. Едно момче от племето Яо изглеждаше по-голямо от другите, помисли си тя.
Очевидно беше голям колкото мъжете, макар и не чак като мъжа, чиято глава приличаше на череп. Но той не
направи нищо.
Побоят продължи дълго. После, внезапно и безстрастно, както започна, мъжът спря. Погледна другите деца,
сякаш му беше леко любопитно кой друг е наред, а Ливия си помисли, че очите му са плоски и студени като на змия.
Ако бяха по-навътре в гората, тя можеше да намери билките, които племето ѝ употребяваше срещу порязвания и
болки. Но в тази трева нямаше нищо. Искаше да отиде при момчето и да се опита да го успокои, но Насон я
държеше здраво и продължаваше да трепери и да плаче. Така че Ливия стоеше неподвижно и шепнеше на Насон, че
всичко е наред, че тя е при нея и всичко ще се оправи.
Един от мъжете отвори ципа на панталона си и уринира в тревата, без да си даде труд да се обърне с гръб към
тях. Ливия осъзна, че и на нея ѝ се пикае. Не мислеше да иска разрешение — струваше ѝ се лоша идея и освен това
едва ли щяха да ѝ позволят уединение. Помисли си да изчака, но осъзна, че няма да може. Така че клекна, свали си
гащите колкото може по-малко и се изпика. Държеше ръцете си отпред и се прикриваше, доколкото ѝ беше
възможно, като гледаше втренчено тревата, а лицето ѝ беше почервеняло от срам.
Когато свърши, бързо си вдигна гащите и стана. Погледна към мъжете. Никой от тях не каза нищо. Но не ѝ
харесваше начинът, по който я наблюдаваха.
Някои от другите деца, разбрали, че няма да има проблем, последваха примера ѝ. Но повечето от тях, изглежда
нямаха нужда. Някои се бяха напикали, а други — изходили в гащите, във вана или докато мъжът шибаше с колана
си момчето.
Другите мъже също се облекчиха. После запалиха цигари, докато децата клечаха в тревата, като повечето тихо
хлипаха и плачеха, а единствените други звуци бяха жуженето на насекомите и чуруликането на птиците в
далечината. После високият мъж погледна часовника си и кимна на другите. Те направиха жест към вана и
започнаха да ритат децата, за да ги накарат да се придвижат. Ливия бързо стана, а Насон я държеше за ръката. Тя
искаше да се качи преди другите деца, за да заеме място до прозореца. Ако гледа навън, би могла да научи нещо,
което да им помогне. Мъжът, който нашиба момчето, пак извади колана си и замахна, за да накара изоставащите да
побързат.
Във вана Ливия се озова близо до битото момче. Докосна го по ръката и прошепна на езика на Лаху:
— Добре ли си?
Знаеше, че това е глупав въпрос. Разбира се, че не беше добре. Никой от тях не беше добре. Но трябваше да
направи нещо.
Момчето я погледна със зачервени очи. Устните му бяха подути и разкървавени, очевидно от удара през лицето,
който го беше повалил на земята.
— Добре ли си? — попита Ливия отново, този път на тайски.
Момчето каза нещо, което Ливия не разбра — стори ѝ се, че продума „Хмонг“ — но той говореше завалено
заради подутите си устни и не беше сигурна.
— Тайски — каза тя. — Говориш ли тайски?
Момчето погледна наляво и надясно, сякаш търсеше нещо, и после каза на тайски:
— Къде? Къде отиваме?
Ливия безпомощно поклати глава.
Помълчаха за момент и после тя посочи себе си:
— Лаби — каза. — Аз съм Лаби.
Момчето кимна и посочи себе си:
— Кай. — После добави: — Къде отиваме, Лаби?
Тя отново поклати глава. Искаше да му каже, че е много смел, но не можеше да си спомни думата.
Глава 4
Тогава
Пътуваха с часове сред широки поля и терасовидни оризища, край реки, искрящи на знойното слънце, през
малки градчета с жици, окачени на стълбове покрай пътя. Ливия се беше облегнала на металната част на вана. От
друсането ѝ беше неудобно, но по този начин Насон можеше да я използва като възглавница. По някое време тя се
събуди и осъзна, че е задрямала. Друсането беше спряло. Погледна през прозореца и видя асфалтиран път. Досега
беше виждала само един асфалтиран път — тесния виещ се път, свързващ селото ѝ с другите планински племена —
и беше смаяна, когато видя колко дълъг и прав беше този в продължение на километри.
Спряха още два пъти. Единия път мъжете им раздадоха оризови питки, които децата погълнаха, и бутилки с
вода. Никой не се опита да избяга. Ливия си помисли, че би се опитала, ако не се налагаше да се грижи за Насон, но
не беше сигурна.
Когато настана нощ, стигнаха покрайнините на някакъв гигантски град. Ливия никога не беше виждала толкова
бетон, коли и масивни сгради. Дори от вана чуваше шума и усещаше града, изпълнен с енергия. Беше сигурна, че
това е Банкок, за който знаеше, че е столица на държавата, но от описанията в учебниците си го беше представяла
като приказно място, а не реално, което можеше наистина да види. Част от нея беше очарована и омаяна от цялата
тази гмеж. Но най-вече се страхуваше. Помисли си, че мъжете ги карат тук — защото къде другаде биха могли да
отидат след такъв голям град? Какво можеше да им се случи тук, на място с толкова много хора, които тя и Насон
изобщо не познаваха? Такъв голям град направо щеше да ги погълне и никой нямаше да разбере къде са.
И после в далечината, срещу виолетовото и индиговото на вечерното небе, тя забеляза редица от огромни
чудовища, осветени отдолу и надвесени над обширна вода. Навсякъде имаше грамадни лодки и правоъгълни
метални сандъци, по-големи от вана, по-големи от два вана. После видя надпис на тайски: Laem Chabang Port. Това
океанът ли беше? А тези чудовища бяха всъщност… някакъв вид машини? Да, така беше. На някои от тях бяха
вързани с въжета метални кутии, които товареха в кораби. Отстрани на сандъците имаше надписи с големи бели
букви на език, който Ливия не разбираше. После я обля вълна от ужас: дали мъжете не ги караха в друга страна? Тя
едва беше преодоляла страха си да бъде погълната от Банкок. Дори не разбираше какво може да има оттатък морето.
Насон навярно забеляза страха ѝ, защото стисна ръката ѝ и прошепна:
— Какво има, Лаби?
Ливия я прегърна с една ръка и я дръпна по-близо.
— Нищо, пиленцето ми. Нищо.
Продължиха пътуването си и накрая спряха до една стена от гигантски метални сандъци, натрупани по седем
един върху друг и подредени, доколкото Ливия можеше да види. Свален от стената, един празен сандък стоеше пред
другите. Един от мъжете слезе. Отвори вратата на металния сандък, огледа се и кимна на другите мъже. Те
започнаха да изваждат децата от вана и да ги бутат в контейнера. Ливия беше ужасена — какво ще правят там?
Какво ще се случи с тях? Как някой ще ги намери в един сандък между хиляди други? Но нямаше какво да направи.
Трябваше да бъде смела заради Насон.
Ливия и Насон бяха последни. Насон отново плачеше и се държеше за Ливия. Когато двамата мъже ги бутнаха
вътре, Ливия отчаяно попита на тайски:
— Къде отиваме?
Мъжете се засмяха. Единият погледна Ливия така, че ѝ се прииска да се скрие. Тикнаха Ливия и Насон вътре и
застанаха на изхода, като го блокираха.
Ливия се огледа. Поне нямаше нищо лошо вътре. Всъщност нямаше нищо. Само пластмасови кофи. Но
празнотата беше някак ужасяваща.
Двама мъже влязоха и отново им раздадоха оризови питки и вода. Всичко беше погълнато за секунди и мъжете
им дадоха още. Докато децата ядяха, единият направи жест към чатала си, после — към задника си, и после — към
кофите. Ливия разбра. Кофите бяха тоалетна. Явно щяха да прекарат в контейнера дълго време. Тя започна да се
бори с паниката си.
Мъжете излязоха и затвориха вратата. Чуваше се тихо хлипане, докато слагаха резето на мястото му. Насон
трепереше и се беше вкопчила в Ливия, която я държеше и се опитваше да се ориентира в тъмното. След малко тя
забеляза, че не е съвсем тъмно. Имаше дупки по тавана. За въздух, предположи тя. Но дупките пропускаха и малко
светлина.
Тя предпазливо тръгна към вратата, докато Насон трепереше до нея, и пробва да я отвори, но беше безполезно.
После се опита да измисли нещо.
— Кой говори тайски? — извика тя. В отговор не чу нищо освен подсмърчане и тих плач, така че викна отново:
— Кой говори тайски? Отговорете!
Чу как някой каза:
— Аз. — Момчето от племето Хмонг, помисли си тя, като го разпозна по заваления говор заради подутите му
устни. Кай.
Някой я блъсна. Ливия се пребори с импулса да бутне настрани невнимателното дете.
— Слушайте! — каза тя. — Трябва да внимаваме как се движим. Иначе ще се нараним. Разбирате ли?
— Разбирам — каза Кай.
— Ти Хмонг ли си? — попита Ливия.
— Да, Хмонг.
— Тогава повтори думите ми на езика на Хмонг. И попитай също кой говори Акха, Лизу, Карен или Яо. Разбра
ли?
Скоро започнаха да си предават съобщения, преведени от един език на друг и после — на трети. Нямаше какво
толкова да си кажат — да ходят внимателно, за да не настъпят легналите; да използват кофите за тоалетна; най-вече
да запазят спокойствие. Изглеждаше малко безсмислено, но така имаха чувството, че правят нещо.
Никой не знаеше кои са мъжете и къде ги водят. Едно разплакано дете каза, че е чувало за такива мъже и че те
вземали децата, за да ги изядат. Ливия усети нарастващата паника, когато тези думи бяха преведени и повторени.
— Това е глупаво. Ако искат да ни изядат, трябва да ни хранят по-добре, за да се угоим.
Това, изглежда, намали малко паниката. Поне се надяваше да е така.
След това отново стана тихо. Ливия се чудеше дали има и други хора на кораба освен мъжете. Може би тези
хора ще могат да им помогнат. Тя взе една кофа и каза на децата, че ще чука с нея по вратата. Може би някой ще чуе
и ще дойде да им помогне.
— Не — извика момче от племето Яо. — Глупава идея. Не ядосвай мъжете.
— Не — каза Кай. — Това е добра идея. Да опитаме. Да опитаме да направим нещо.
— Ще ядосаш лошите хора — каза момчето от племето Яо.
Другите деца мърмореха и подкрепяха това, което им се струваше правилно. Ливия реши да го направи. Искаше
ѝ се да има дебела тояга или метален прът — за да предизвика по-силен звук.
Тя потропа с кофата по вратата веднъж и после — по-уверено, а третия път — още по-силно. Момчето от
племето Яо ѝ извика да спре, но беше хубаво да правиш нещо, а не само да чакаш.
Веднага след третия удар тя чу как резето застърга. Отстъпи назад. Вратата се отвори и се видя силуетът на
мъж, застанал отвън. Не виждаше лицето му, но реши, че е един от тримата, които отведоха нея и Насон. Той каза на
тайски:
— Ако отново вдигнете шум, ще ви набием всичките. Всичките.
Вратата се затвори и върнаха резето на мястото му. Вече не се чуваше друг шум освен тих плач. Момчето от
племето Яо извика:
— Нали ти казах! Глупаво момиче! Заради теб ще ни набият!
По някое време Ливия легна заедно с Насон на студения метален под и успя да поспи малко на пресекулки — и
сънува, че тя и сестра ѝ са преследвани в гората от чудовища, ужасни чудовища с човешки тела и лица на тигри.
Насон пищеше, а Ливия чу как едно от чудовищата изрева и се хвърли…
Тя се събуди и диво се огледа, уплашена и дезориентирана. Насон се беше вкопчила в нея и ридаеше, а всичко се
движеше и клатеше. Някои от децата бяха паднали на пода; други още бяха прави, но бяха разтворили ръце, за да
пазят равновесие, а очите им бяха широко отворени от ужас.
— Защо сандъкът се движи? — извика Кай на тайски. — Защо?
— Сандъкът е жив! — отвърна друг. — Ще ни изяде!
Думите бяха преведени на другите езици и за секунди сандъкът се изпълни с какофония от ужасени
нечленоразделни викове.
— Не е жив! — извика Ливия. Тя го усещаше как се клати, докато се движи. — Те го преместват с машина и
въже. По-рано видях как го правят.
Някои от децата повториха думите ѝ на други езици, но беше безполезно — останалите бяха прекалено
уплашени, за да слушат или разберат.
Сандъкът продължи бавно да се клати. Ливия погледна през дупките на тавана и видя, че се издигат нагоре,
после се придвижват настрани и отново надолу, надолу, чу се силен трясък и изведнъж отново настана тишина. Не,
не беше съвсем тихо — под тях се усещаше вибрация. Във въздуха имаше остър мирис като от горяща пластмаса.
Ливия смяташе, че машината ги е повдигнала от земята и ги е сложила в кораба, а вибрацията е от мотор като този
на мотоциклет или на вана. А миризмата е… някакъв вид бензин? Помисли си да каже на другите деца, но не
знаеше дали това ще ги успокои, или ще ги уплаши още повече. Вместо това просто притискаше Насон и ѝ
прошепна:
— Всичко е наред, пиленцето ми, всичко е наред. Аз съм тук. Няма да те изоставя.
След това всичко утихна за продължително време. Дори децата, които плачеха най-много, замлъкнаха — може
би бяха заспали или бяха прекалено изтощени, за да плачат. Имаше едно странно усещане за движение, леко клатене,
но Ливия свикна с него и с вибрацията, така че вече не им обръщаше внимание.
Тя загуби чувството за време в тъмнината, задрямваше, но не заспиваше напълно; събуждаше се, но не се
усещаше будна. Ако бяха на кораб, къде отиваха? И ако се движеха, накъде се бяха запътили?
Беше трудно да не те е страх, но тя не можеше да спре мислите си. Дали мъжете бяха забравили децата тук?
Или нещо се беше случило с тях и никой нямаше да ги намери? Тя си помисли отново да започне да чука с кофата,
но ако после набиеха с колан всички? Или по-лошо, ако никой не дойдеше? Реши да чака и да пази тази възможност
за в краен случай. Но беше толкова гладна и жадна, а питките и водата бяха свършили. И ставаше студено. Тя
притисна още по-силно Насон и се опита да я стопли с треперещото си тяло.
По някое време осъзна, че може да вижда малко — сандъкът се беше изпълнил с бледа, сива светлина. Погледна
през дупките в тавана и осъзна, че гледа небето. Беше сутрин. Имаше друга миризма сред вонята от кофите и страха
на децата — нещо солено, някакъв мирис, който не можеше да определи. Тя наблюдаваше как небето стана по-
светло. Имаше облаци и те се движеха. Но дали вятърът движеше облаците, или корабът се движеше покрай тях?
Беше я страх от отговорите на въпросите, но беше ужасно и да не знаеш.
Някои от другите деца също забелязаха, че е станало по-светло. Те се питаха един друг какво означава това,
накъде се движат и къде отиват. Кои бяха мъжете, които ги бяха взели. И дали щяха да се върнат. Нямаха отговори и
след малко отново млъкнаха.
След известно време Ливия чу как махат резето на вратата. Тя се беше молила мъжете да не ги забравят, но от
стъргането на резето отново я обзе страх. Кой идваше? И какво щеше да направи?
Вратата се отвори и се очертаха силуетите на трима мъже. Ливия присви очи и видя, че са същите, които взеха
Насон и нея от селото — Черепа, Мръсната брада и Четвъртитата глава. Погледна зад тях, за да се опита да се
ориентира. Да, бяха на кораб, една огромна лодка — кранът беше повдигнал сандъка, както предполагаше. Но извън
това не виждаше нищо, само просторното небе. Не знаеше какво се е случило с четвъртия мъж, този с колана. Но не
я интересуваше. Само се надяваше да им дадат нещо за ядене.
Черепа остана до вратата. Един от другите двама влезе ѝ смени употребените кофи с празни. А третият им даде
бутилки с вода и малки консервни кутии със снимки на храна по тях. Ливия осъзна, че в консервните кутии има
храна, но не виждаше как се отварят. Потърси капак, но не откри. Другите деца също бяха объркани. Мъжът, които
им даде консервните кутии, се засмя. Той взе кутията на Ливия, пъхна пръст през халката отгоре, дръпна я назад и
металният капак се отвори. На Ливия веднага ѝ замириса на нещо вкусно и апетитно и усети слюнка в устата си.
Лакомо протегна ръка, а мъжът се засмя отново и ѝ подаде консервната кутия. Тя замалко да я изсипе в устата си, но
се усети и я размени със затворената кутия на Насон. Нямаше нужда да я подканва — сестра ѝ се зае със
съдържанието на кутията и започна да го поглъща.
Черепа я наблюдаваше, очевидно заинтригуван, че е дала отворената си кутия на Насон. Но на Ливия не ѝ
пукаше. Миризмата замайваше главата ѝ. Дръпна халката назад, както го беше направил мъжът, и капакът се отвори
като при магически номер. Тя се нахвърли върху кутията и трепна — ръбът ѝ беше остър като нож. Но беше
прекалено гладна, за да обръща внимание на едно порязване. Вдигна кутията нагоре, наклони глава назад и изсипа
съдържанието в устата си. Мислеше, че никога не е яла нещо толкова прекрасно — топки месо, някакъв вид юфка и
вкусен пикантен сос. Направо изпъшка от удоволствие и осъзна, че и другите деца издават подобни звуци.
Мъжете ги наблюдаваха и чакаха, докато се наядат. Отне известно време, понеже децата омитаха и ближеха и
последните остатъци от соса в консервните кутии. Някои от тях си бяха порязали пръстите по ръбовете на кутията
като Ливия и дори езиците, но никой не обръщаше внимание на порязванията. Ливия показа на Насон как да
внимава, и когато свърши да яде, ѝ даде своята кутия да я оближе, а тя задържа капака при себе си.
Един от мъжете тръгна да ги обикаля с кофа и даде знак на децата да хвърлят празните кутии вътре. Ливия
облиза капака и беше готова да го хвърли в кофата, когато се усети — ръбът му беше толкова остър, че можеше да се
използва като оръжие. Тя погледна мъжете, видя, че никой не я наблюдава, и бързо мушна капака в задния джоб на
панталона си.
Просто за всеки случай.
Глава 5
Сега
За по-малко от час и половина тя стигна квартала „Джорджтаун“ в Сиатъл, някога процъфтяващ индустриален
център, а сега невероятна амалгама от малки предприятия, заведения за хранене и депа с контейнери покрай
щатската магистрала 5 на изток, а на запад течеше река Дуомиш.
Тя мина по надлеза над железопътното депо Юниън Пасифик, пресече пътя към летището и стигна покрития с
чакъл паркинг на Корсън Авеню, където загаси мотора и слезе. Колеблива жълта светлина се процеждаше от
уличната лампа наблизо, но иначе мястото беше тъмно. Вдигна визьора на каската си и усети влагата във въздуха,
после чу шума на ранните коли по надлеза отгоре и зад себе си. Под надлеза, в основата на големите подпорни
колони, имаше няколко картонени подслона, но обитателите им бяха мълчаливи, изглежда, спяха.
Тя отключи своя фургон, който беше наела тук под фалшиво име и с пари в брой, вкара мотора вътре и отлепи
прикрепения с магнит откраднат регистрационен номер. После го пъхна в раницата заедно със светлоотразителната
жилетка, метна раницата на гръб, заключи фургона и тръгна на юг по тротоара.
Трийсет метра по-надолу тя спря, за да си махне каската. Разтърси коса и се огледа назад. Нищо не
помръдваше. Сложи каската в раницата и отново тръгна.
Пет минути по-късно стигна до сградата си, триетажен тухлен колос, доминиращ в западната част на сляпа
уличка, кръстена ужасно неуместно Саут Гардън (Южна градина). Сградата беше построена преди сто години като
фабрика за бутилки и консервни кутии, а сега тук се караха коли за скрап и имаше предприятие за рециклиране на
метал, както и механична работилница, които се управляваха от собственика на сградата. Той я притежаваше от
десетилетия и беше станал жертва на толкова влизания с взлом, че преди няколко години на драго сърце даде склада
на третия етаж под наем като таванско помещение на разследващ полицай от Сиатълското полицейско управление.
Мястото — около хиляда квадратни метра, затрупани с неизползвани инструменти, малка кухня бокс, която би
накарала и студент да се почувства неудобно, и баня, не по-голяма от тази в самолет — не беше съвсем подходящо за
живеене, но за Ливия беше идеално. Тя обичаше да е до замърсената река Дуомиш и ронещите се тухлени складове с
разбити прозорци, чиито изкривени стрехи бяха ръждясали като изсъхнала кръв, а комините им се извисяваха вяло и
старомодно. Самотата на мястото, особено късно през нощта, беше несравнима. Най-хубавото от всичко беше, че
имаше достъп до инструменти, които използваше за поправка на мотора си. Предприемачите си сътрудничеха с
кметството, за да превърнат складовете в апартаменти и офиси с изглед към река Дуомиш, и тя знаеше, че един ден
с тъга ще види как призрачният, мрачен квартал ще се изпълни със светлина и живот. Е, нищо не трае вечно. Тя
знаеше това по-добре от повечето хора.
Имаше множество охранителни камери, инсталирани около сградата, закачени на вратите на гаражите и по
прозорците на първия етаж, където имаше и аларми. По принцип сигурността не беше проблем, но след като е
убила някого като Барнет, тя не искаше да бъде записана как се прибира в необичайно време. Идването и излизането
късно през нощта можеше да се обясни, разбира се, ако се стигнеше до това, но по-безопасно беше да не се налага да
обяснява нищо.
Сложи долу раницата си и извади алпийската кука — четири железни разклонения, които беше подплатила с
гумен спрей и прикрепила към въже с възли. Ливия отново нарами раницата, хвана въжето и метна куката към
противопожарната стълба. Куката се захвана с леко тупване и тя се изкачи по въжето за по-малко от пет секунди.
Спря на първата площадка да намотае въжето, и безшумно изкачи останалите стъпала, вдигна прозореца и се
промъкна в апартамента си.
Светлините бяха загасени, но имаше много прозорци, гледащи към светлините на града, така че вътре не беше
съвсем тъмно. Всичко си беше, както го беше оставила: матракът на пода в ъгъла. Бюрото и столът до него. Отсреща
— раклата и гардеробът. Близо до прозореца и противопожарния изход имаше малко светилище. Няколко кимона за
джудо и жиу-жицу бяха закачени на пирони на стената. Малка дървена етажерка съдържаше една редица от книги,
между които Сексуални престъпления на Алис Вакс и Истинският аболиционист, изчерпателното ръководство на
Джон Ванек за трафика на хора. Всичко друго принадлежеше на предприятието — бормашини, шлайфмашини,
стругове и други инструменти, повечето стари и сложени на склад тук, когато предприятието се беше сдобило с
ново, по-ефикасно оборудване.
Тя провери мобилния си телефон, оставен на килима пред матрака, който да потвърди, че е била тук през
нощта. Не че щеше да се стигне до това, но тя беше разобличила достатъчно изнасилвачи според метаданните на
мобилните им телефони, за да не иска да рискува. Никакви съобщения. Добре, всичко е наред. Остава да свърши
няколко дребни неща, и после може да се отпусне.
Отвори прозореца от югозападната страна на апартамента и пусна индустриалния вентилатор на него.
Електрическият мотор и силното свистене на перките придадоха живот на мястото и едно хладно течение я
обгърна, докато вентилаторът изсмукваше въздуха от прозореца с противопожарния изход и го издухваше навън. Тя
взе желязната кофа и я сложи под шредера, като се движеше бързо и уверено, понеже разположението на уредите ѝ
беше познато. Натисна един бутон и шредерът се включи с шумен вой, а двата му валяка се завъртяха, като зъбците
на единия влизаха гладко в жлебовете на другия. Хвърли вътре табелата с регистрационния номер. Чу се метално
стържене и после табелата изчезна, превърна се на метални ивици, които паднаха на дъното на кофата.
Изключи шредера и отнесе кофата до една оксиацетиленова горелка до вентилатора. Постави ѝ розов
накрайник, сложи си предпазни очила за оксижен, запали горелката и стопи скрапа от табелката, като внимаваше за
дъното на кофата. След това стопи чувала с перуката и другите изобличаващи материали. Изгори всичко на шест
хиляди градусовия пламък. Кълбо черен дим се извиси от кофата като зъл дух, но вентилаторът изсмука всичко и за
секунди съдържанието на кофата се превърна в неразличима блестяща бучка.
Тя загаси горелката, махна очилата, затвори очи и въздъхна дълго. Сега вече нямаше никаква опасност. Беше
свършила почти всичко.
Без да запали светлините, свали всичко от себе си — ръкавиците, обувките, кожените дрехи, дори бельото.
Рокерското облекло закачи до вратата. Бельото хвърли в пералнята в кухнята заедно с друго пране и ги пусна на
гореща програма. Взе кисело мляко от хладилника, като държеше едното си око затворено, за да остане привикнало
с тъмнината, разбърка го и доля голяма чаша вода. После си взе най-горещия душ, който можеше да изтърпи, изми
косата си и изтърка тялото си с груба кърпа, докато стоеше в горещата пара и оставяше топлината да премахне
напрежението ѝ. Не се тревожеше за отворените прозорци. Глокът, винаги подръка, се намираше на тоалетната
масичка до нея.
Когато се подсуши, тя се върна до шредера. Останките в кофата се бяха изстудили и тя хвърли всичко, заедно с
кофата, отново в шредера, а после събра новите конфети в един чувал. Утре щеше да хвърли чувала в някоя кофа за
боклук, но дори да го намереха тук тази вечер, той не можеше да уличи в престъпление никого.
От изток на небето се показа първата светлина. Ливия загаси вентилатора и затвори двата прозореца. Оставаше
да направи само едно нещо.
Коленичи на рогозката пред светилището — един малък дървен Буда, един мангал с тамян и една снимка на нея
и Насон — всичко, което ѝ беше останало от времето, когато бяха момичета в планинската гора. Тя сложи глока на
рогозката до себе си, запали една свещ и тамяна, притисна длани и ги доближи до челото си в традиционната поза
за поздрав, затвори очи и наведе глава.
— Обичам те, пиленцето ми — прошепна тя на езика на племето Лаху. — Никога няма да те забравя. И никога
няма да спра да те търся. Един ден ще те намеря.
Тя направи пауза и добави на английски:
— Ще науча нещо на погребението. Нещо, което бих могла да използвам срещу Уийд Тайлър. Толкова съм
близо, пиленцето ми. Толкова дълго чаках. А знам, че и ти си ме чакала. Знам.
Тя остана в тази поза, докато тамянът изгоря. После се пъхна в леглото и легна по гръб. Скоро щеше да сложи
маска за очи заради сутрешното слънце, но сега още беше тъмно. Дишаше бавно, усещаше хладните чаршафи с
кожата си, както и леко изтръпване в крайниците.
Затвори очи и си припомни всичко от вечерта. Разглеждането на досието на Барнет. Разузнаването на квартала.
Купуването на перука, очила и екип с пари в брой от магазини извън града. Пътуването до Мерисвил тази нощ. Как
се преоблече и си сложи грима в тоалетната на един ресторант за бързо хранене. Как влезе в бара нервна, вживяла се
в ролята си. Как привлече вниманието му. Вълнението, когато той дойде до нея.
Сърцето ѝ започна да бие по-силно и тя разтвори устни да поеме повече въздух. Сгъна леко крака и ги повдигна
няколко инча над матрака, а чаршафите гладко се хлъзнаха под тях.
Миризмата на бърбън, докато се напиваше, как самоконтролът му се изпаряваше, а разумът се замъгляваше.
Начинът, по който я гледаше. Докато тя знаеше какво мисли и планира.
Ливия прехвърли тежестта си на едното рамо, после — на другото. Коленете ѝ се разтвориха и тя плъзна ръка
между краката си.
Начинът, по който я сграбчи за раменете и я разтърси. Как се опита да я придърпа и да я накара да го целуне.
— Не — изпъшка тя на глас, а пръстите ѝ натискаха, търкаха и се движеха. — Не. Не искам.
Как той не обърна внимание на молбите ѝ и я хвърли на тревата. Усети тежестта му, когато я възседна.
Пръстите ѝ започнаха да се движат по-бързо, притискаха по-силно и тя чуваше шумното си пъшкане. Усещаше
напрежението, което нарастваше в нея.
— Не — каза тя отново. — Не.
Ръката на гърлото ѝ и откопчаването на колана.
Тя седна и се заизвива с широко разтворени колене, облегната на свободната си ръка, която стискаше
чаршафите и поемаше тежестта ѝ. Започна да движи ханша си към пръстите на другата ръка, като стенеше.
Как стисна с крака врата му и как усети да се пречупва от ножицата на краката ѝ.
Напрежението стана непоносимо. Тя стисна по-силно чаршафите и разтвори още повече краката си.
Начинът, по който драскаше по крака ѝ, как отчаяните му усилия започнаха да отслабват. Знаеше, че го е
спряла. Не му беше дала никаква възможност. Беше поела пълен контрол…
И тогава напрежението експлодира, тя извика, а удоволствието заличи Барнет, спомените и всичко друго.
Накрая тя се отпусна. Потръпна, когато съзнанието ѝ се възстанови, и се обърна по гръб. Продължи да лежи,
докато сърцето ѝ се успокои, дишането ѝ се нормализира, а мускулите ѝ се отпуснаха и ѝ се доспа.
Слънцето още беше под хоризонта, но апартаментът ѝ се изпълни с лека сива светлина. Тя посегна мързеливо
към маската за очи, без да усети сълзите по лицето си.
Глава 6
Тогава
По едно време през деня мъжете се върнаха с одеяла. Хвърлиха ги на пода и си тръгнаха, като сложиха отново
резето на вратата.
Ливия грабна одеяло за Насон и себе си, а другите деца веднага последваха примера ѝ. Но нямаше нужда да
бързат — имаше достатъчно за всички. Всъщност остана едно в повече, което момчето от племето Яо взе за себе си,
така че имаше две. Ливия направи жест към допълнителното одеяло и после към себе си, искайки да му покаже да ѝ
го даде, защото тя и Насон имаха само едно. Но момчето поклати глава и притисна двете одеяла до тялото си.
Ливия пристъпи до него и отново направи жест към допълнителното одеяло.
— Дай го — каза му на тайски.
Момчето отново поклати глава и направи стъпка назад.
Ливия даде одеялото на Насон и се приближи към момчето.
— Дай го — настоя тя. — По едно за всеки. Не две. Едно.
Момчето от племето Яо стигна металната стена и повече не можеше да отстъпва. Стискаше силно двете одеяла
и се озъби на Ливия.
На нея не ѝ пукаше, че е по-голям и по-едър. Не беше честно да взема две одеяла. И нямаше да е добре за
никого, ако по-силните деца сметнеха, че могат да вземат каквото си поискат от по-слабите. Тя продължи да
напредва и се спря на няколко крачки от него. Погледна го право в очите и протегна ръка, жест, който не молеше, а
изискваше.
Въпреки ръста си момчето от племето Яо изглеждаше несигурно. Но не искаше да отстъпи и да даде одеялото.
Ливия се приготви да го сграбчи, като мислеше да го удари в лицето или да го ритне там, където момчетата ги боли
най-много, ако не го пусне.
Но преди да се хвърли, Кай дойде до нея и застана с лице към момчето от племето Яо, а раменете му почти
докосваха тези на Ливия. Той беше по-малък от другото момче — по-малък и от Ливия — но гласът му беше твърд,
когато посочи към него и каза на тайски:
— Дай. Дай одеялото.
Момчето от племето Яо се озъби на Кай, както на Ливия. Но когато никой от тях не отстъпи, изсумтя
презрително, хвърли одеялото към Ливия и се повлече към един от ъглите на контейнера.
Ливия кимна на Кай и занесе одеялото при Насон. Ако се сгушеха добре една в друга, едното одеяло щеше да ги
топли, а другото щяха да постелят на пода. Тя осъзна, че това е добра идея и за другите деца, обясни им внимателно
на тайски и изчака, докато превеждаха от един език на друг. Както повечето от идеите ѝ, тя не знаеше дали ще им
помогне много, но поне правеше нещо, а това караше и другите деца да се чувстват по-добре.
Тази нощ, докато се притискаше в Насон, Ливия сгъна капака на консервната кутия на две, за да има само едно
острие и да може да го държи, без да се пореже. Стисна го силно с пръсти и докосна ръба му със свободната си ръка.
Не беше остър като мачете, но щеше да се вреже дълбоко, ако го използва като оръжие. Пъхна го в задния си джоб и
заспа по-спокойна, докато го усещаше под себе си.
Изминаха няколко дни. Сутрин и вечер мъжете им раздаваха храна в консервни кутии и бутилки с вода и
сменяха вонящите кофи с празни. През нощта носеха електрически фенерчета, с които светеха към тавана и на
отразената светлина наблюдаваха как децата ядат. На Ливия не ѝ харесваха техните изражения. Гледаха, както
гладна котка — мишката в капана. Сякаш искаха нещо от децата, но по някаква причина не можеха да го вземат.
Засега.
На четвъртата им вечер на кораба, когато мъжете дойдоха с храна и вода, те миришеха на алкохол. Лицата им
бяха зачервени в светлината на фенерчетата и облизваха устните си, докато децата ядяха от консервните кутии. Това
накара Ливия да си спомни какво беше казало едно от момичетата — че е чувала за мъже, които ядат деца.
Изглеждаше прекалено ужасно, за да е вярно, но Ливия разбираше от трескавия им поглед и от начина, по който
триеха уста с опакото на ръцете си, че искат да направят нещо лошо. Но какво?
Когато децата свършиха да ядат и хвърлиха кутиите в мръсните кофи, Четвъртитата глава, който стоеше до
Ливия и Насон, погледна Черепа и повдигна въпросително вежди. Черепа кимна, а Четвъртитата глава хвана Насон
за китката. Насон извика и се опита да се освободи.
Ливия хвана Насон за другата китка, както пред колибата им преди време, което вече ѝ се струваше невъзможно
далеч в миналото. Чувстваше се, сякаш сънува кошмар. Защо мъжете се опитват да вземат Насон? Тя си мислеше за
сгънатата капачка в задния джоб. Но как да я използва срещу трима мъже?
— Защо искате да я вземете? — извика тя на тайски. — Защо?
Четвъртитата глава още дърпаше, но не достатъчно, за да откъсне Насон от Ливия. Погледна към Черепа в
очакване той да реши.
Черепа се засмя и светна с фенерчето в лицето на Ливия. Тя вдигна ръка да се предпази от ослепителната
светлина, а с другата ръка продължи да държи китката на Насон.
— За забавление — каза той. — Ще я вземем за забавление.
За момент Ливия не разбра. Забавление? Те искат да си поиграят с Насон? Не виждаше смисъл в това…
И после я завладя ужасно прозрение.
— Не! — извика тя. — Не, моля ви, не.
Черепа отново се засмя.
— Защо не?
Ливия се бореше да задържи сълзите си.
— Тя е прекалено малка за забавление. Моля ви.
Усети как Черепа я гледа, и имаше ужасното чувство, че я разбира по-добре, отколкото тя себе си. Опита се да
съобрази какво да направи, и тогава Черепа насочи фенерчето си към Насон и каза на Четвъртитата глава:
— Достатъчно. Вземи я.
Четвъртитата глава затегли отново. Ливия хвана китката на Насон с две ръце и се опита да я издърпа, но мъжът
беше прекалено силен. Насон погледна Ливия и започна да пищи:
— Лаби! Лаби!
Ливия беше повлечена заедно с Насон. Тя не можеше да ги спре. Но не можеше и да позволи да направят това
на Насон. Не можеше. Без да мисли, тя погледна Черепа и извика:
— Вземете мен! Не нея, мен вземете!
Черепа, червен от алкохола, се зачерви още повече. Ноздрите му се издуваха, докато дишаше, и каза на
Четвъртитата глава:
— Чакай.
Четвъртитата глава спря да дърпа, но не пусна китката на Насон.
Черепа отново насочи фенерчето си към Ливия.
— Искаш да вземем теб?
Ливия поклати глава и примижа:
— Тя е прекалено малка. Моля ви!
— Тогава ти? Искаш да вземем теб?
Ливия не можа да отговори.
Черепа вдигна рамене и кимна към Насон.
— Добре — каза той на Четвъртитата глава. — Вземай я.
— Не! — извика Ливия. — Не, вземете мен. Искам да вземете мен.
Черепа я погледна. Хлътналите му очи бяха черни.
— Ами ако тя ни харесва повече?
— Не, тя не е по-добра. Вземете мен.
— Защо?
— Тя е прекалено малка.
— Искаш да кажеш… че ти ще ни доставиш по-голямо удоволствие?
Ливия усети такова облекчение, че Черепа я слуша, че почти не осъзнаваше собствения си ужас.
— Да. Аз ще ви доставя по-голямо удоволствие. Вземете мен.
Черепа кимна на Четвъртитата глава, който пусна Насон. Насон се препъна в Ливия и се хвана здраво за нея,
като плачеше. Ливия погледна към Черепа. Той светеше към тавана и усмихнат, ѝ направи жест към вратата.
— Всичко е наред, пиленцето ми — прошепна Ливия. — Всичко е наред. Ще отида с тях, но не за дълго. Скоро
ще се върна.
Насон се хвана още по-здраво за нея.
— Защо, Лаби?
— Прекалено е сложно да ти обясня. Само за малко и ще се върна.
Насон поклати глава и безпомощно заплака.
— Искам да си ида вкъщи.
Ливия си помисли за родителите им и почти щеше да каже: Вече нямаме дом. Но щеше да е жестоко. Вместо
това прошепна:
— И аз, пиленцето ми. И аз.
— Защо не може да си идем вкъщи?
— Аз ще намеря начин. Но засега трябва да бъдеш смела и да чакаш да се върна. Ще го направиш ли?
— Но аз не съм смела, Лаби. Не съм.
— Не е вярно, пиленцето ми. Ти си смела. Просто още не го знаеш. Но е така.
Ливия се опита да се откопчи, но Насон здраво се държеше за нея.
Сърцето на Ливия биеше силно. Не познаваше тези мъже. Нямаше причина да им се довери, а точно обратното.
Те дори не бяха от племето Лаху. Но дори да бяха, виж какво направиха родителите ѝ.
Ами ако направиш каквото искат и те нарушат обещанието си? Обещанието си да не наранят Насон?
Тя не знаеше. Дори не можеше да отхвърли напълно тази възможност. Просто трябваше да опита. Нямаше да си
прости, ако не опита.
Кай дойде и прегърна с ръка Насон. Ливия се освободи и кимна на Кай. Той също ѝ кимна. Не можеше да
разбере какво мисли. Насон продължи да плаче, но поне имаше някого с нея, някой щеше да се грижи за нея и да я
успокои.
Ливия се изправи, стисна челюсти, за да не ѝ треперят устните, и тръгна през вратата навън от контейнера.
Първото нещо, което забеляза, беше вятъра — студен, силен и чист. Това я накара да осъзнае колко вонящ е
станал въздухът в контейнера. Небето беше тъмно, но сигурно имаше светлини някъде на кораба, защото тя виждаше
добре. Огледа се и се опита да съзре нещо, което да ѝ помогне, каквото и да е. Стояха сред дълго, тясно
пространство с висока метална стена от едната страна и наредени контейнери от другата страна. В двата края на
пространството не се виждаше нищо освен тъмнина. От другата страна на стената имаше висок стълб, като дърво,
със светлини по него. Може би, ако успее да стигне до него и да се покачи на върха, ще види повече? Но не си
представяше как ще стигне дотам дори ако се освободи и побегне. Освен това какво ще се случи с Насон, ако го
направи?
Не беше съвсем сигурна, но големият кораб, пристанището и чуждестранните надписи, които беше видяла… ѝ
говореха, че са в океана. Тази мисъл беше ужасяваща и смущаваща.
Тя гледаше как мъжете затвориха вратата и сложиха резетата. Беше прост механизъм, но нямаше начин да се
отвори отвътре.
Мъжете ѝ направиха знак да дойде с тях, и тя се подчини. Искаха да им сътрудничи и тя трябваше да им даде
каквото искат. Или щяха да я отделят от Насон.
Според посоката на вятъра тя смяташе, че вървят към края на кораба, отдясно беше редицата с контейнери, а
отляво — стената. Малко по-надолу имаше празно място между редицата контейнери, сякаш един от тях е бил
махнат или не е бил натоварен. Мъжете ѝ направиха знак. Сърцето ѝ започна бясно да бие, а гърлото ѝ се сви,
докато влизаше в празното пространство с мъжете зад нея.
Спря в центъра и се обърна. Светлината беше слаба и усети мястото като клетка. Имаше купчини контейнери от
трите ѝ страни. Подът беше покрит с някаква изкуствена трева — различаваше само зеления ѝ цвят, но я усещаше
бодлива под босите си крака. Тя се чудеше разсеяно защо някой ще иска да прави изкуствена трева. Що за свят беше
това?
Един от мъжете пристъпи напред. Четвъртитата глава. Лицето му беше само в силует и тя не виждаше
изражението му. По някаква причина беше доволна от това. Не искаше да вижда лицата им.
Звукът на вятъра не се долавяше в това пространство. Ливия чуваше как мъжът тежко диша, и виждаше как
гърдите му се издуват и спадат. Той каза на тайски.
— Застани на колене.
Ливия не разбираше. Тя беше ужасена, че мъжете щяха да ѝ сторят онова, с което се правят бебета. Тя и всички
деца в племето Лаху бяха виждали как го правят кучетата, а понякога бяха чували и родителите си да го правят. Но
защо искаха да застане на колене?
Тя коленичи и започна да плаче. Надяваше се мъжете да не забележат.
Четвъртитата глава разкопча панталона си. Ливия неразбиращо поклати глава.
Четвъртитата глава посочи устата ѝ, после себе си и после отново устата ѝ.
Вълна от отвращение премина през нея. Не. Не можеше да иска тя да… какво, да го целува? Там? Това беше
отвратително, защо някой ще го иска?
Тя си помисли за родителите си, как баща ѝ държеше пачката бати, и заплака по-силно.
Четвъртитата глава пристъпи по-близо. Миришеше на къри, подправка, която Ливия винаги беше обичала, но
изведнъж ѝ се стори отвратителна.
— В устата — каза той на тайски. — В устата.
Тя затвори очи, задържа дъха си и се опита да направи това, което той искаше. Но беше толкова отвратително,
че ѝ се гадеше и тя отдръпна главата си и повърна. Той изчака малко и после я накара да продължи, като я държеше
за косата и я ръгаше в устата, докато тя държеше очите си затворени и отчаяно се мъчеше да си представи нещо
хубаво, някакъв спомен или някаква тайна, която тези мъже не знаят и не могат да ѝ отнемат. Но нищо не стана. Тя
се задушаваше, плачеше и мислеше за Насон и колко по-лошо щеше да бъде това да се случеше на пиленцето ѝ
вместо на нея. Тя се хвана за тази мисъл, докато търпеше секунда след секунда, без да знае кога ще свърши това и
как.
Накрая мъжът изстена, сякаш беше ранен, и нещо топло, лепкаво и лигаво излезе от него. Ливия се задави и се
опита да се отдръпне, но той я държеше здраво за косата и продължи да се движи в нея. Накрая я пусна и тя отново
повърна.
Същото се повтори с Мръсната брада и Черепа. Когато накрая всичко свърши, Ливия падна на една страна,
гадеше ѝ се, но в стомаха ѝ не беше останало нищо за повръщане.
Мъжете запалиха цигари, докато я наблюдаваха. След няколко минути стомахът ѝ се успокои. Тя плю, докато не
ѝ остана плюнка, и седна.
Черепа ѝ се усмихна.
— Ти ни направи удоволствие — каза той. — Голямо удоволствие. Ако продължаваш така, няма да направим
това със сестра ти, ясно?
Ливия беше прекалено изтощена, за да отговори. Но сред ужаса и погнусата тя откри малка надежда. Беше
предпазила Насон. Можеше да го направи отново, ако е необходимо. За да защити сестра си, би направила всичко.
Само дето не знаеше, че накрая това нямаше да се окаже достатъчно.
Глава 7
Сега
Ливия се събуди след един час, преди да звънне алармата. Беше прекалено възбудена, за да заспи дълбоко — от
убийството на Барнет, разбира се, но и от това, което предстоеше да се случи.
Тя стана от леглото, отвори един прозорец и вдиша въздуха на пролетното утро, прекалено великолепно за
джипа. Така че отиде с мотора си „Дукати“ в управлението, като метна чувала близо до един лагер за бездомници
под магистралата.
Беше на бюрото си преди сутрешната оперативка — обичайното ѝ поведение, а беше много важно да не прави
нищо необичайно веднага след убийството. Нямаше новини за Барнет, но още беше рано. Вероятно от полицията в
Мерисвил не са имали време да установят самоличността на трупа. Нямаше да се учуди, ако бандата беше научила за
неговата кончина преди полицията в Сиатъл. Без значение. Така или иначе, хората скоро щяха да започнат да говорят
за това.
Вместо да се занимава с Барнет, тя започна работа по своите дела. Предишната седмица беше арестувала един
воайор в Балард и мъж, разсъблякъл се гол в Олимпик Хилс, така че за момента нещата вървяха добре. Имаше и една
проститутка, изнасилена в тоалетната на летището. На прокурора тя нямаше да се хареса — не беше добра жертва,
което означаваше, че нямаше да е достатъчно симпатична на съдебните заседатели, сякаш само калугерките и
монахините можеха да бъдат изнасилени — а Ливия знаеше, че ѝ трябват необичайно силни доказателства, за да
убеди прокурора да се стигне до съд. Вече беше открила един заподозрян и сега търсеше начин да го свърже с
подобни сексуални насилия. Трябваше да е имало и други — щеше да бъде много необичайно това да му е първото
изнасилване на проститутка. Ако Ливия намереше и други жертви и ги накараше да свидетелстват, щеше да успее да
убеди политически пресметливия прокурор и да вкара в затвора един сериен изнасилвач.
Понякога почти ѝ се искаше прокурорът да каже „не“ или да оправдае насилника. Това ставаше причина и
извинение да го направи по своя си начин. Но знаеше, че трябва да внимава с изкушението. Трябваше да има баланс.
Тя уважаваше системата, но не искаше да ѝ бъде роб. Беше предана на жертвите си и ако системата не им въздадеше
справедливост, тя щеше да им я въздаде по друг начин.
Изминаха почти четирийсет минути, преди нейният лейтенант да дойде — дребна, с хубава кафява коса и будно
изражение въпреки ранния час. Дона Стрейнджланд. Преселничка от Бруклин със съответния акцент и дяволски
добро ченге. Беше странно как някои жени в управлението проявяваха дискриминация, като се отъждествяваха с
мъжете и се съревноваваха със своите сестри полицайки, катерейки се по тях като раци в кофа. Но някои от тях
проявяваха солидарност и взаимна подкрепа. Дона беше от последните. Освен това Ливия не беше виждала някой
така майсторски да провежда разпити. Жената можеше да излъчва невероятно състрадание и разбиране дори към
най-гнусните престъпници. Убийци. Изнасилвачи на деца. Садисти. Караше заподозрените да чувстват, че ги
разбира и само ако ѝ обяснят и бъдат честни и открити с нея, ще може да им прости. Нещо в нея ги караше да
жадуват за разбиране и за възможността да им бъде простено — до такава степен, че Ливия беше виждала някои да
подписват признания, замазани от собствените им сълзи. Беше нещо като втора майка, убеждаваща заподозрените
да изтъргуват своята честност срещу химерата на нейната любов.
Беше обяснила на Ливия, че това е просто представление. Когато влиза в стаята за разпит, оставя настрана своя
ужас, отвращение и ярост. Винаги търси нещо, което да ѝ позволи да изпита съчувствие, и се фокусира върху него,
без да си позволи да изпита нещо друго. Докато получи подписани показания, разбира се. Но първо кара
заподозрените да пожелаят да си признаят така силно, както тя го иска.
— Предполагам, не трябва да съм изненадана, че те виждам — каза Дона, спряла на път към кабинета си,
докато отпиваше от стиропорена чаша ароматното служебно кафе. — Мислех, че ще се поотпуснеш малко след
последните два случая.
Говореше за тези от Балард и Олимпик Хилс — и двата случая бяха приключени засега.
— Да — каза Ливия и вдигна преплетените си пръсти над главата, докато ставите ѝ изпукаха. — Щях да го
направя. Но нещо е превърнало тези хора в това, каквото са. Мислех да се поразровя малко. Да видя дали са имали
учител или треньор, прибран за сексуално насилие. Някаква връзка. Може би ще открия следващия, преди да се
изяви. Освен това имам онази жертва от летището. На прокурора тя няма да се хареса.
Нищо от това не беше лъжа. Просто въпрос на приоритет.
Дона кимна. Ако беше някой друг, нямаше да се хване на това. Но тя знаеше навиците на Ливия. Нейната
мания.—
Добре — каза тя. — Ще се видим на оперативката.
— Разбира се. Освен ако нямаш нещо за мен.
— Винаги ти давам случаите с деца, Ливия. Във всеки случай, никой друг не ги иска.
Почти никой, който имаше деца или дори племенници, не можеше да работи по случаите с деца. За тях това
беше непоносимо. Но всички знаеха, че за Ливия беше кръстоносен поход.
— Само питам.
Дона кимна.
— Между другото, чух от шефа, че ще дойде един човек. От Департамента за вътрешна сигурност. Нещо,
свързано с борбата срещу трафика на хора. Търсят подходящ персонал, а това е по твоята част. Интересува ли те?
— Може би. Някаква друга информация?
— Това е. Нали ги знаеш федералните. Много са потайни. Но щом става въпрос за Департамента за вътрешна
сигурност, бих казала, че е свързано по някакъв начин с чужбина. А може би и с тероризма, не знам. — Тя направи
пауза и добави: — Не знам дали става въпрос за деца. Може би.
Чужбина… точно сега тя не искаше нищо да я разсее от погребението на бандата. Или от Уийд Тайлър, чието
пускане от затвора предстоеше и който беше единствената ѝ надежда да открие какво се е случило с Насон. Ливия
кимна:—
Може ли да си помисля?
Дона отпи от кафето.
— Дори не знам кога ще дойде човекът. По-късно ще науча повече.
— Чудесно. Благодаря.
Оперативката премина, както винаги — в продължение на един час ги осведомиха какво се е случило
предишната нощ; после имаше дискусии върху променената политика и процедури относно употребата на сила;
размяна на информация по отворените случаи. Точно преди да ги разпуснат, Дона погледна таблета си.
— Я гледай — каза тя. — Изглежда, Били Барнет е ритнал камбаната.
Някои от присъстващите детективи повдигнаха вежди. Други се огледаха някой да им разясни. Извън отделите
за сексуални престъпления и организираната престъпност Барнет не беше познато име в управлението.
— Член на бандата Чуковете — каза Дона. — Два пъти осъждан за сексуално насилие. Бил е удушен в парка в
Мерисвил. Също така току-що е бил пуснат от „Монро“. Ужасна загуба за човечеството.
— Полицията в Мерисвил подозира ли някого? — Това беше Сюзан Мур, друго добро ченге, която като Дона
беше взела Ливия под крилото си.
— Да, около стотина души. Барнет не е бил много тачен. Едната теория е, че се е опитал да изнасили
погрешното момиче. Но най-вероятно бандата го е направила. Последното му пребиваване в затвора им е създало
доста главоболия. Хубаво е, че са решили повече да не търпят подобни глупости.
Сюзан се засмя:
— Винаги е добре, когато лошите сами се убиват.
Последваха одобрителни мърморения. После Дона каза:
— Има и трета вероятност, за която трябва да внимаваме. Зад това е възможно да стои друга банда. В такъв
случай може да последват наказателни мерки. Работете с информаторите си. Ако предстоят неприятности, трябва
да разберем навреме. Между другото, Барнет е от Тексас, но според подслушвателната апаратура бандата ще го
погребе тук, в Краун Хил. Тогава цялата банда ще бъде тук. И така, хората с подслушвателната апаратура ще бъдат по
периферията — нащрек, в случай че бандата Дяволите 8 или Източната банда реши да създаде неприятности. Едно
погребение на белите националисти е като пълнолуние в топла, влажна нощ. Това ще раздразни хората.
Ливия вдигна ръка.
— Ако ще има погребение, лейтенант, нямам нищо против да се повъртя там. Ще взема един госъмър и ще
получа малко информация кой кой е. Знаем, че Барнет невинаги е вършил изнасилванията сам, а повечето от
жертвите му са се страхували да свидетелстват, когато са разбирали, че си имат работа с банда. Искам да разбера с
кого е бил близък. След като Барнет е мъртъв, ако последва друго изнасилване от бандата, е възможно да са най-
добрите му приятели.
Госъмър наричаха вид портативно устройство за проследяване на мобилни телефони до един метър от
истинското им местонахождение. Полицейското управление на Сиатъл имаше половин дузина от тях, всичките
купени с разрешение на Департамента по вътрешна сигурност. Обществеността знаеше, разбира се, за функцията на
устройството, но това, което не беше широко известно, беше неговата технологична многофункционалност.
Устройствата можеха да проследят едновременно десетки телефони или да бъдат програмирани да се съсредоточат
върху два, пет или десет телефона. Те ги използваха, за да предотвратяват сблъсъци между бандите, нагласяха ги да
предупреждават, ако засекат на телефоните на членовете на враждуващи банди информация за предстояща разправа.
Отделът за наркотици ги използваше да проследяват движенията и приятелите на известните трафиканти и да
подслушват разговорите им. А отделът за борба с проституцията сред малолетни откриваше с тяхна помощ мрежи
от сводници, техните доставчици и клиенти.
Заради разрешението на Департамента по вътрешна сигурност тяхното използване се следеше изкъсо. Но
Ливия имаше начин да го заобиколи. Само чакаше точния момент, за да се задейства, и ако погребението на Барнет
щеше да бъде след ден-два, значи моментът беше настъпил.
Дона кимна.
— Звучи логично. Ще изпратя необходимите документи за разрешение.
Тя огледа събраните детективи:
— Добре. Вървете да ги закопчаете.
Изражението на Ливия остана напълно безразлично — една рутинна молба и рутинно разрешение. Но
вътрешно усещаше познатото вълнение. Горещина. Сила. Дракона.
Да ги закопчаем, помисли си Ливия. О, да, ще го направя.
Глава 8
Тогава
След това всяка вечер се повтаряше същото. Втория път беше почти толкова лошо колкото първия. Но третия
път Ливия поне знаеше какво да очаква — какво искаха мъжете и горе-долу кога и как щеше да свърши всичко. Явно
обичаха къри, защото винаги миришеха на него. А когато миришеха на алкохол, бяха по-груби с нея, сякаш се
опитваха да я наранят, и се смееха, когато се давеше или повръщаше. Но можеше да ги изтърпи, защото знаеше, че
така предпазва Насон.
А после времето течеше монотонно. Седеше в контейнера с другите деца и знаеше, че е ден, от светлината през
дупките за въздух на тавана, а когато тя избледняваше, знаеше, че е нощ и ще им трябват одеялата, за да се стоплят.
Еднообразието се нарушаваше само сутрин и вечер, когато мъжете донасяха храна и вода и сменяха кофите. И всяка
вечер след ядене Ливия излизаше навън с мъжете и вцепенена вършеше противното нещо, после се връщаше,
прегръщаше Насон и си позволяваше да плаче беззвучно едва когато Насон заспиваше.
Сега тя вече знаеше, че няма да им намерят „работа“. Както и да се опитваше да си го обясни, не можеше да
отрече истината. Тя и Насон… техните родители ги бяха продали, както се продават пилета или прасета.
Една нощ те миришеха силно на алкохол. Стомахът на Ливия се сви, когато осъзна, че извън контейнера ще бъде
по-лошо от обичайното. Но нищо не можеше да направи, освен да търпи заради Насон.
След като се нахрани, тя тръгна към вратата да излезе с мъжете. Но Черепа се усмихна:
— Не. Ти остани.
Ливия го наблюдаваше неспокойно. Изпита облекчение, че няма да направи противното нещо. Но усещаше
някаква опасност в усмивката на Черепа, някакъв номер.
— Защо? — попита, макар да се мразеше, но просто трябваше да разбере.
— Ти вече не ни доставяш удоволствие. Искаме ново забавление.
Ливия усети гореща вълна от стомаха към крайниците си. Да не би да имаше предвид някое друго дете? Със
сигурност нямаха предвид…
Черепа посочи Насон.
— Вземете я.
— Не! — извика Ливия и в паниката си започна да говори на езика на Лаху. — Не, не, не!
Другите двама мъже пристъпиха навътре. Ливия бутна Насон в задния край на контейнера, колкото можеше по-
далеч от вратата, и се обърна с лице към мъжете, пазейки Насон с тяло.
— Не! — извика отново, този път на тайски. — Вие казахте, вие обещахте.
Черепа се засмя. Ливия се обърна странично, така че да не видят как изважда капачката от консервна кутия от
задния си джоб. Щеше да пореже първия, който се опита да мине покрай нея за Насон.
Черепа се засмя още по-силно. Извади бутилка от якето си и започна да отвинтва капачката. Алкохол, осъзна
Ливия.
И после един ярък спомен проблесна в ума ѝ: начина, по който убиваха змии в селото. Не чрез рязане на
опашката.
А на главата.
Черепа доближи бутилката до устата си и повдигна брадичка да отпие. Ливия силно си пое дъх и се хвърли
напред, като изкрещя от цялото си сърце и дробове, пронизителен вой, който експлодира в ограниченото
пространство на контейнера като гръмотевица. Мъжете трепнаха. Децата покриха с ръце ушите си.
Черепа я видя и опита да се отдръпне. Но преди да стигне вратата, Ливия се хвърли, хвана със свободната си
ръка якето му, а с другата замахна надолу с капачката като с нокти на тигър и го поряза по окото. Черепа изпищя и
залитна назад. Ливия се удари в него и двамата паднаха на пода. Отново се опита да го пореже по лицето, но той
беше вдигнал ръце и тя го поряза по тях. Наведе глава и захапа с цялата си сила месото под един от палците му, така
силно, както си беше представяла всеки път, когато я караха да прави гнусното нещо, а Черепа виеше и размахваше
свободната си ръка; поряза го отново, като се опитваше да се добере до лицето през ръцете му и най-вече до очите
му. По устата и лицето ѝ имаше кръв и усещаше дивашко вълнение от мириса и вкуса ѝ, от усещането, че е наранила
Черепа, а може би и го е убила.
Накрая я издърпаха назад, но тя се изви, замахна с капачката и поряза другия мъж по бузата. Той изрева и тя се
опита отново да го пореже, но третият мъж хвана ръката ѝ и я изви зад гърба. Усети болка в рамото, изтръгнаха
проклетата капачка от пръстите ѝ. Мъжът я хвана през кръста, вдигна я във въздуха и я тръшна на металния под.
Ливия видя звезди и усети как въздухът излезе от дробовете ѝ.
Последва суматоха — Черепа се гърчеше на пода и виеше, покрил с ръце лицето си; другите мъже се опитваха
да му помогнат; децата се бяха отдръпнали до стените на контейнера, пищяха и плачеха. Ливия се опита да им
извика: бягайте, бягайте. Но не можеше да диша. Отчаяно наблюдаваше как другите мъже изправиха Черепа на
крака и го издърпаха през вратата. Децата лесно можеха да изтичат покрай тях, но никой не се опита, дори Кай.
Просто седяха и плачеха с гръб към стените, обвили с ръце коленете си.
Вратата се тръшна и вътре стана тъмно. Ливия чу как дърпат резетата и заключват катинара. И после нищо,
освен детския плач и острия мирис на кръвта на мъжа.
Между риданията на децата тя чу как Насон плаче и я вика.
— Лаби, къде си? Лаби?
Успя да си поеме дъх и да седне. Рамото я болеше, след като мъжът беше извил ръката ѝ. Преглътна да овлажни
гърлото си, и отвърна:
— Тук съм, пиленцето ми.
— Къде?
— Следвай гласа ми. В средата на железния сандък.
Тя продължи да говори и беше почти както при една от игрите им. Малко по-късно Насон се препъна в нея,
после рухна в ръцете ѝ, плачейки. Ливия я погали по косата и ѝ прошепна, че всичко ще бъде наред.
— Защо го направи? — чу тя как някой извика на тайски. — Защо?
Беше момчето от племето Яо, страхливецът. Ливия си помисли да не му отговаря, но после каза:
— Защо не избяга?
— Да избягам? Къде?
Всъщност това беше неразумен въпрос. Ливия не знаеше какво има там навън. Беше кораб, да, но освен това
нямаше никаква идея. Имаше ли и други хора? Корабът беше толкова голям, че би трябвало да има. Но къде бяха? И
дали щяха да им помогнат?
— Ти искаш да останеш тук, така ли? — каза тя. — Като пиле в капан?
— Да! — каза момчето от племето Яо. — Тук има храна. Вода. Ами ако мъжете не дойдат повече? Ако са
полудели? И не донесат храна и вода?
Тих колективен стон на ужас изпълни контейнера. Но Ливия не се страхуваше. Тя усещаше гняв — гняв към
страхливото момче от племето Яо, най-вече защото не го беше грижа, че насила я караха да задоволява мъжете,
докато той стоеше свит вътре на топло, в безопасност и добре нахранен. Ако мъжете не ѝ бяха взели капачката,
щеше да го намери и да го пореже. Е, не ѝ трябваше капачката. Можеше да го нарани и с нокти и зъби.
Но не, трябваше да се грижи за Насон, това беше най-важното. Така че каза:
— Можеше да избягаш. Но не избяга. Това, което се случи, беше заради теб, не заради мен.
Тя искаше да вярва в това. Но не можеше. Знаеше, че е ранила тигър. И че тигърът щеше да се върне за нея.
Глава 9
Тогава
По някое време по-късно Ливия се събуди от стърженето на резетата. Веднага се изправи в седнало положение,
а сърцето ѝ започна да бие. Насон, все още разстроена, също се изправи и я хвана за ръката.
Вратата се отвори и мъжете влязоха. Този път не вдигнаха фенерчетата нагоре, а ги размахаха и насочиха лъчите
им право в ужасените лица на децата. Ливия вдигна ръка да се предпази от светлината, когато тя падна върху нея и
Насон. Присви очи и видя как два чифта крака се приближават. Разтревожена, се опита да застане пред Насон, но
нещо изведнъж се случи, защото падна по гръб, главата ѝ пулсираше, ушите ѝ звъняха, а Насон вече пищеше чак
откъм вратата. Опита се да стане, но я заля вълна от замайване и гадене и падна.
— Насон! — извика тя. — Насон!
После вратата се затвори, сложиха отново резетата, а Насон вече я нямаше. Ливия пое дълбоко дъх и започна да
вие в мрака.
Глава 10
Сега
На другия ден Ливия получи потвърждение от отдела за подслушване: Били Барнет щеше да бъде погребан в
гробището в Краун Хил в единайсет часа следващата сутрин. Хората с подслушвателните устройства щяха да бъдат
намясто, за да следят членовете на някоя конкурентна банда да не създадат проблеми, а ако не успееха да го
предотвратят — да ги арестуват.
Ливия отиде в склада, познат още като Пещерата. Използването на госъмър се контролираше стриктно в
съответствие с договора на полицейското управление с производителя и ако някой детектив се нуждаеше от
устройството, трябваше да получи разрешение от лейтенанта или от някого с по-висок ранг и да попълни почти
толкова документи, колкото за използването на снайперска пушка.
За склада отговаряше един цивилен служител от полицейското управление на име Алвин, червенокос
компютърен маниак, който изглеждаше с двайсет години по-млад от своите четирийсет и пет години. Алвин
изпълняваше задълженията си като военен интендант и искаше всичко да е написано четливо и прилежно. Господ
да ти е на помощ, ако върнеш нещо, взето от него, дори с час закъснение.
Но той също така си падаше по Ливия и се изчервяваше под луничките си, когато тя идваше да изпише нещо.
Още повече когато идваше просто да каже „Здрасти“. Беше сигурна обаче, че щеше да я убие, ако върнеше в лошо
състояние някоя от неговите играчки.
Тя взе асансьора до мазето, тръгна по коридора, осветен от флуоресцентни лампи, и видя Алвин, застанал пред
гишето за регистрация като пощенски чиновник или аптекар. Той винаги си беше на мястото, когато Ливия слизаше
тук. Понякога тя се чудеше дали изобщо ходи до тоалетната. Но реши, че е по-добре да си остане загадка.
Тя му махна:
— Здравей, Алвин.
Той също ѝ махна:
— Здравей, Ливия. Странно. Току-що получих разрешително от лейтенант Стрейнджланд за госъмър.
Ливия се усмихна:
— Какво съвпадение.
Алвин се засмя неловко:
— Да. Разбира се. Е, имам тук един за тебе. Зареден и готов. Попълнила ли си формуляр?
— Не, мислех да го попълня тук. Ако не ти преча.
— Какво? Разбира се, че не. Ето.
Той ѝ подаде формуляр за госъмър — трябваше да попълни колко време ще го използва, кой ѝ е разрешил, и
така нататък. Докато пишеше, Ливия го заговори, най-вече в каква форма е отборът по бейзбол „Маринърс“ този
сезон и колко хубаво щеше да е, ако върнеха Браунър в „Сийхоукс“, такива неща. Алвин беше спортен запалянко и
макар Ливия да не беше, нямаше да е добър детектив, ако не можеше да разговаря за политика, спорт, времето и
други подобни теми. Когато свърши с формуляра, тя го бутна по плота на гишето към него.
Алвин внимателно го прочете и след малко се намръщи, както тя и очакваше.
— Ъъ, три дни… трябва да попълниш формуляр за продължение, ако не ти стигнат четирийсет и осем часа.
— Знам. Но това е погребение на Чуковете. То е утре, но искам да съм сигурна, че ще проследя това, което
науча там.
Той се почеса по врата.
— Разбирам, просто… имаш ли нещо против да го направим за четирийсет и осем часа, а ако ти трябва за по-
дълго време, аз самият ще попълня формуляр за продължение?
Ливия се усмихна.
— Много си сладък.
Алвин се изчерви.
— Не, просто знам, че си много заета.
— Е, и ти си зает.
— Не колкото тебе. Например оня случай в Монтлейк… Прочетох статия за оцелялата в Стрейнджър. Ти чете
ли я?
Ливия кимна. Разбира се, че я е чела, разказ за жена, оцеляла след нападение на садист, нахлул с взлом в дома ѝ
в Монтлейк, който тя деляла с партньорката си лесбийка, измъчвал ги, изнасилил ги и няколко пъти ги намушкал с
нож, но в тази екстремна ситуация партньорката ѝ започнала да се съпротивлява и по този начин спасила живота ѝ.
Изнасилвачът използвал тяхната любов и взаимна преданост, за да ги контролира, докато ги измъчвал и изнасилвал.
Този случай беше станал близо до дома ѝ и тя беше издирила насилника, но най-трудно ѝ беше да не го застреля.
Поне системата беше проработила и той беше изпратен в затвора до живот.
— Казва, че ти си я спасила. От разпита до осъждането му и след това. Трябва да знаеш, че наистина помагаш
на хората.
За момент тя забрави, че го манипулира, и беше искрено трогната.
— Благодаря ти, Алвин.
— Не, аз ти благодаря. Добре, нека да е за четирийсет и осем часа и после автоматично ще направим
удължаване. Това ще си остане просто между нас.
Тя се зачуди за момент кой кого манипулира. После протегна ръка с пародийна официалност и каза:
— Спогодихме ли се?
Алвин се усмихна и пое ръката ѝ.
Може би и той я манипулираше в известен смисъл — сигурно имаше някакви умения, щом успяваше да се
справи с конкуриращите се молби и егото, което стоеше зад тях. Но нямаше значение. Тя беше накарала Алвин да се
съгласи да заобиколи правилата. А знаеше, че щом успееш да накараш някого да каже „да“ за нещо, е по-лесно да го
направиш и следващия път. Например да не бъде прекалено критичен, ако с някой госъмър се случи злополука.
Понеже на нея ѝ трябваше едно устройство за повече от четирийсет и осем часа. Трябваше ѝ, когато Уийд Тайлър
щеше да бъде пуснат от затвора.
А може би и след това.
Глава 11
Тогава
Замайването и гаденето ѝ постепенно намаляха и Ливия вече можеше да се изправи в седнало положение.
Главата ѝ още пулсираше и едно място над ухото я болеше при пипане. Осъзна, че мъжът я беше ударил с нещо, по-
твърдо от ръката му, но фенерчето така я беше заслепило, че не беше видяла. Седеше и чакаше, и се чувстваше
нещастна, безсилна и самотна. Единствено можеше да се надява и да се опитва да не си представя какво правят с
Насон.
По някое време осъзна, че може да вижда — беше съмнало и светлината проникваше през дупките за въздух.
„Насон — безпомощно шепнеше тя, като се държеше за раменете. — Насон“.
Вътре стана по-светло и тя чу звука на резетата. Стана и се спусна към вратата. Ако мъжете не водеха Насон, тя
щеше да мине покрай тях и да я намери някак си, някъде на кораба.
Вратата се отвори. Бяха тримата мъже с Насон пред тях. Ливия изпита такова облекчение, когато видя Насон, че
коленете ѝ се разтрепериха и очите ѝ се насълзиха. Мъжете бутнаха вътре Насон и тя се препъна и падна в ръцете на
Ливия. Ливия я хвана здраво и я погали по косата.
— Пиленцето ми — прошепна тя, понеже гърлото ѝ така се беше свило, че не можеше да говори. — Пиленцето
ми, добре ли си? Добре ли си?
За момент, докато я държеше в ръце, Ливия беше сигурна, че Насон е добре. Но после осъзна, че нещо не беше
наред. Насон не отговаряше. И не прегръщаше Ливия, нито се държеше за нея, както правеше, когато беше уплашена.
Изобщо не я докосваше. Едната ѝ ръка висеше вяло отстрани. А другата беше вдигнала към устата си. Ливия леко се
отдръпна и изумено видя, че Насон си смуче палеца — нещо, което сестра ѝ не беше правила, откакто беше много
малка. Ливия я погледна в очите и прошепна:
— Насон, Насон, добре ли си?
Насон я гледаше, но сякаш гледаше… през нея.
Ливия я хвана за раменете и я разтърси веднъж и после още веднъж.
— Насон! — каза тя. — Насон!
Но Насон сякаш не я чуваше. Или виждаше. Сякаш дори не знаеше, че Ливия е там.
Ливия погледна надолу и видя кръв по гащите на Насон, между краката ѝ. Тя се опита да си внуши, че това е
нещо друго, нещо разлято. Но знаеше, че е кръв. Можеше да я помирише.
Погледна мъжете и за първи път видя превръзките по лицата и ръцете на Черепа и Четвъртитата глава. Те
държаха дълги прътове и някаква далечна част на ума ѝ осъзна, че вероятно с това я бяха ударили. Черепа погледна
към Ливия и започна да вдига пръта си, но Мръсната брада поклати глава и го хвана за ръката. Черепа махна ръката
му и се усмихна на Ливия, една изкривена усмивка заради болката или стегнатата превръзка, или и двете.
Всичко, което Ливия беше чувствала досега, се замени от изблика на чиста, черна омраза. Зрението ѝ се
замъгли и тя започна да крещи на Черепа с оголени зъби и свила пръсти като лапи. Но този път той беше готов за
нея. Замахна с пръта и удари Ливия в стомаха. От удара въздухът излезе от дробовете ѝ и тя рухна на земята, болка
експлодира в стомаха ѝ.
Черепа клекна близо до нея.
— Сестра ти ни достави голямо удоволствие — каза той. — Може би по-късно ще се върнем за още.
Кай притича. Черепа стана и вдигна пръта, но го отпусна, когато Кай спря, клекна до Ливия и сложи ръка на
рамото ѝ. Ливия се опитваше да запъне крака, за да се изправи и да се хвърли върху Черепа, защото вече нищо
нямаше значение, освен да се докопа до него, да го дращи, хапе и убие. Но стомахът ѝ беше така свит, че не можеше
да диша. Гледаше Черепа, ритайки и кривейки лице. Той още се усмихваше. Пред погледа на Ливия се появиха точки
и всичко стана сиво. А после и сивотата изчезна.
Глава 12
Тогава
Ливия лежеше по гръб в гората, а наоколо валеше. От клоните на дърветата падаха капки върху бузите и
клепачите ѝ. Чу, че някой вика името ѝ отдалече, но тя не отговори. Чувстваше се в безопасност в гората и не искаше
никой да я намери тук.
После очите ѝ се отвориха, гората изчезна, а капките дъжд бяха от бутилка с вода и този, който викаше името ѝ,
беше Кай — той седеше до нея и я пръскаше по лицето с вода. Ръцете и краката ѝ помръднаха, тя изстена и седна; за
момент почувства замайване, което бързо отшумя.
— Насон? — попита тя, без да е сигурна кое е сън — гората или това.
— Тук е — каза Кай. Ливия видя Насон точно до тях, легнала на своята част от одеялото. Беше вдигнала колене
до гърдите си, а очите ѝ бяха широко отворени. Още държеше палеца в устата си.
Ливия усети как лицето ѝ се изкриви и сълзи потекоха от очите ѝ.
— О, пиленцето ми — каза тя и гласът ѝ секна. — Моето пиленце.
Легна до Насон, прегърна я с една ръка и погали косата ѝ, както правеше, когато я приспиваше.
— Моето пиленце — шепнеше тя, ридаейки. Но Насон не показваше признаци, че усеща присъствието ѝ.
След това, когато мъжете донасяха храна и вода, те държаха дълги прътове, сякаш очакваха децата да ги
нападнат. Когато поглеждаха към Насон, лицата им ставаха загрижени, което Ливия не разбираше. Но по някаква
причина те вече не вземаха навън Ливия или Насон, нито някое друго дете. Носеха храна и вода и сменяха кофите,
без да кажат и дума.
Дните минаваха, а Насон си остана същата, не говореше и не отговаряше, когато ѝ говореха. Ядеше само когато
Ливия я хранеше, пиеше, когато тя допираше бутилка с вода до устните ѝ, и използваше кофата, когато тя я водеше
до нея. Иначе стоеше свита на своята част от одеялото, а очите ѝ гледаха към нещо, което Ливия не виждаше.
Ливия се опитваше да си внушава, че случилото се не е по нейна вина. Но знаеше защо Насон кърви — понеже
мъжете са ѝ направили онова нещо, от което се раждат бебета. Но те не бяха го сторили на Ливия и може би онова
момче от племето Яо беше право… може би нямаше да го причинят на Насон, ако Ливия не ги беше ядосала толкова
много. Вероятно бяха наранили Насон по-лошо, отколкото биха го направили, ако Ливия не ги беше нападнала. Ясно
ѝ беше, че нещо се беше случило с ума на Насон. Може би мъжете бяха наранили Насон толкова зле, че тя беше
намерила начин… да замине някъде далеч? Да, може би така беше направила. Ливия се мъчеше да се вкопчи в тази
надежда и да вярва, че може би, когато Насон се върнеше, тя нямаше да помни какво ѝ бяха направили, защото някак
си не е била там, когато се е случило. Но дали щеше да се върне? Как? Кога? И ако не се върнеше, нямаше ли да е по
нейна, на Ливия, вина?
Минаха още дни. Колкото и да беше ужасно, когато мъжете изкарваха Ливия навън и я караха да прави онова
отвратително нещо, начинът, по който бяха наранили Насон, и нейната липса на реакция бяха много по-ужасни.
Всяка нощ Ливия спеше свита до Насон, шепнеше името ѝ и галеше косата ѝ, докато я оборваше сънят. През
деня тя никога не я оставяше. Когато мъжете идваха с храна и вода, Ливия стоеше колкото може по-далеч назад в
металната кутия. Щом чуеше стърженето на резетата, тя изправяше Насон и внимателно я отвеждаше до стената,
като заставаше пред нея. По този начин, ако мъжете се опитаха да хванат Насон, Ливия щеше да ги види и да се
съпротивлява. Вече нямаше капачка от консерва, след като Ливия ги поряза, мъжете сами отваряха консервните
кутии и вземаха капачките. Но тя все още имаше зъбите си. Можеше да скочи върху тях и да захапе носовете им,
ушите или устните.
Мъжете обаче явно бяха разбрали плана ѝ. Една сутрин те започнаха да раздават храната от задната част на
контейнера, вместо, както обикновено, отпред. Мръсната брада застана отляво на Ливия, а Четвъртитата глава —
отдясно, докато Черепа стоеше пред вратата. Тя почувства, че нещо не е наред и се опитват да я изиграят, и докато
въртеше глава наляво и надясно, опитвайки се да наблюдава едновременно и двамата мъже. Мръсната брада
пристъпи и я хвана за косата. Тя изпищя и се обърна към него ужасена, че отново ще вземат Насон. Четвъртитата
глава я хвана отзад за раменете и я бутна по лице на пода. Обзе я паника, докато се гърчеше по корем, опитвайки се
да се изправи на колене. Но един от мъжете обкрачи гърба ѝ и я прикова към пода. Ливия се опита да хване Насон за
глезена, сякаш можеше да спре мъжете да я вземат. Усети убождане по врата и изведнъж почувства крайниците си
прекалено тежки, за да се движат. Тежестта върху гърба ѝ се простря върху цялото ѝ тяло, сякаш се намираше под
металната кутия, а не в нея.
— Пиленцето ми — прошепна тя и припадна.
Глава 13
Сега
Ливия се надяваше единствено на погребението на Барнет.
Беше прекрасно пролетно утро в гробището на Краун Хил — черешите цъфтяха, птиците чуруликаха, а вятърът
люлееше клоните на дърветата. Над сто членове на бандата Чуковете бяха дошли да отдадат своята почит на горкия
Били, някои бяха дошли чак от Рино и Мисула със своите мотори „Харли-Дейвидсън“. Имаше дънкови якета,
окичени с национални знамена и железни кръстове. Множество татуирани ръце, както и лица и вратове. Мускули,
напомпани от стероиди. Наздравици с бърбън и поздрави Sieg Heil. Ливия познаваше повечето от местните лидери,
след като беше работила една година в отдела за борба с организирана престъпност, преди да стане детектив.
Отделът трябваше да знае всичко за бандите в района на Сиатъл и да направи така, че те да го знаят, с цел
предотвратяването на насилие. Ливия беше поискала достъп до тази информация, така че, когато най-накрая се
добереше до Уийд Тайлър, щеше да е готова.
Сто души опечалени логично означаваше същия брой мобилни телефони, но госъмърът засече само половината.
Телефони за еднократна употреба. Членовете на бандата бяха достатъчно умни, за да носят личните си телефони
заедно с такива за еднократна употреба, които използваха за бизнес разговори, но беше неудобно всеки път да
изключват единия телефон, докато използват другия, или да оставят единия вкъщи и да не знаят кой може да ги
потърси. Честата смяна на телефони за еднократна употреба също водеше до неудобства — много хора нямаше да
знаят новия ти номер. Така че в битката между сигурността и удобството рано или късно побеждаваше удобството.
И трябваше да надделее само веднъж, за да научат ченгетата.
Ливия поддържаше дискретна дистанция от погребалната церемония, облечена в консервативна пола и блуза и
с тъмни очила срещу късното слънце. Даже беше положила цветя пред един гроб и остана с наведена глава няколко
минути в мълчаливо съзерцание. Това беше повече от достатъчно нейният госъмър да засече всеки мобилен телефон
в гробището. Тя се увери, че данните са записани от устройството, и после си тръгна, свела глава, още един
опечален посетител в мрачната атмосфера на гробището.
Не се върна в управлението. Вместо това тръгна към апартамента, си с джипа, чийто покрив беше свалила
заради хубавото време. Обикновено в такъв приятен ден тя предпочиташе мотора си „Дукати“, но невинаги беше
удобно да слага и сваля рокерското си облекло, а беше виждала и доста ужасни катастрофи с мотори, за да кара без
предпазни мерки.
Двама души ѝ махнаха, когато се запъти към входа на първия етаж. Всички знаеха, че живее на третия етаж. Тя
си представяше какво мислят за самотното ѝ съществуване, но нямаше значение. Държаха се достатъчно
приятелски. Ливия също им махна, изкачи стъпалата, като вземаше по три наведнъж, отключи и след като влезе,
постави резетата.
Сложи госъмъра на бюрото, извади комплект часовникарски инструменти и отвори задния капак на
устройството. От оръжейния сейф извади платка, която беше сглобила от части, купени от магазин за електроника
— батерии, транзистори, флашкарта и антена. Визуално саморъчно направената платка изглеждаше същата като
тази, която беше видяла при предишното, експериментално, отваряне на госъмъра. Разбира се, нейната беше само
имитация, но нямаше нужда да функционира. Просто трябваше да изглежда достоверно.
Тя сложи изработената от нея платка на бюрото до госъмъра, от който внимателно извади истинската платка.
Прекара един час да споява частите на госъмъра в кутия, предназначена за тази цел. Когато свърши, затвори кутията
и провери устройството. Работеше идеално. Тя се усмихна доволно. Винаги беше работила добре с инструменти.
След това сложи фалшивата платка в оригиналната кутия на госъмъра, затвори устройството и го сложи в
основата на хидравличната преса. Включи пресата и изчака механичният вой да стане по-силен и равномерен,
докато машината загряваше. После натисна един лост и наблюдаваше как железният цилиндър се спусна надолу и
смачка устройството. Резултатът беше задоволителен, но тя повтори процеса още два пъти, за да е сигурна, че
апаратът е максимално увреден, после взе пинсети и извади и прибра в джоба си няколко парченца с маркировки,
които би могло да бъдат идентифицирани като непринадлежащи на госъмъра. Когато приключи, сложи остатъците
от устройството в един плик и тръгна към управлението, като по пътя изхвърли маркираните части.
Когато пристигна в мазето, тя си придаде разтревожен и огорчен вид.
— Алвин — каза тя. — Сигурна съм, че ще ме убиеш.
Той повдигна вежди.
— Какво има?
Тя сложи плика на тезгяха.
— Минавах по пешеходния надлез над гара Лайт Линк Юнивърсити Стрийт и изпуснах госъмъра.
Той пребледня.
— О, не.
— О, да. Изтичах колкото може по-бързо долу. Но един влак вече беше минал. И…
Тя обърна плика и това, което изглеждаше като счупени останки от истинския госъмър, се изтърколи на тезгяха.
За момент и двамата останаха мълчаливи. Алвин сложи ръка на устата си и просто гледаше купчината с унило
изражение. Въздъхна. А после махна с ръка — и Ливия видя, че се усмихва.
— Трябва да ти кажа — каза той, — че и преди са ми връщали подменени уреди. Или са ги губили. Но това…
— Той поклати глава и започна да се смее.
Ливия запази разтревоженото си изражение. Разбира се, щеше да е по-лесно да твърди, че е загубила
устройството. Но и по-подозрително. Полицай, който казва, че го е загубил, може и да го е откраднал. А този, който
връща нещо, смачкано като палачинка, може да бъде обвинен само в немарливост.
— Не е смешно — каза тя. — Сега какво ще стане?
Той махна с ръка.
— Не се тревожи. Ще му направя снимка и ще я изпратя по имейл на компанията. Те ще ни изпратят друго
устройство. Имам бюджет да покрия разноските. Никой не трябва да знае какво точно се е случило. Просто някой е
изпуснал устройството и влакът го е прегазил. Дори няма да кажа на лейтенанта, нали?
Тя му се усмихна леко, още загрижена:
— Наистина ли?
— Наистина. Голяма работа! Искам да кажа, че не си го хвърлила под влака нарочно, нали?
Тя се засмя:
— Кой би направил такова нещо?
Глава 14
Тогава
Ливия яздеше слон през джунглата. Това беше странно, понеже никога не беше яздила слон. Чувството беше
приятно — ритмичното поклащане, докато животното пристъпваше напред и клоните на дърветата я докосваха по
бузите. Но в гората имаше много странна миризма — не миришеше на дървета, влага и земя, както тя харесваше.
Вместо това миришеше на нещо остро и неестествено.
И после осъзна с тъга, че няма слон и няма гора — отново беше сън, както предишния път. Въпреки това
държеше очите си затворени, страшно ѝ се искаше да не се буди, а да си остане в гората, макар и насън.
Но не можеше да се върне в съня си. Чувството, че язди слон, отшумя и тя усещаше, че лежи по гръб. Земята под
нея беше твърда, а усещането за клатене и миризмата, които мислеше за част от съня си, бяха нещо друго. Усещаше
вибрация под себе си и далечен механичен шум, какъвто беше чула, когато машината преместваше металната кутия
на кораба. Но тази вибрация беше по-силна, а боботенето на машината — по-мощно. Чу приглушени, непознати
гласове, произнасящи думи, които тя не разбираше. Сънят се разпадна на части и всичко си дойде на мястото. Тя
седна и панически извика:
— Насон?
Една жена беше коленичила до нея и се отдръпна назад, когато Ливия седна. Тя държеше кърпа — дали я е
използвала да я гали по бузите? Това ли е усещала като допир на клони в съня си? Кожата на жената имаше цвят на
чай и черна коса се показваше под разноцветната ѝ забрадка, но очите ѝ бяха различни. Те бяха кръгли като тези на
бледите бели хора — „преселниците“, които понякога посещаваха селото, а не бяха дълги и тесни като на
планинските племена или на тайландците. Ливия никога не беше виждала подобно лице — с широки бузи, високо
чело и дълъг, тесен нос. Изражението на жената беше загрижено, дори сърдечно.
Жената каза нещо с успокояващ тон, но Ливия не я разбираше. Тук всичко беше различно. Светлината беше по-
силна, въздухът — по-чист, а соленият мирис на океан го нямаше. Кои са тези хора? Къде са децата? Къде е Насон?
— Насон? — каза тя на жената. — Насон.
Жената поклати глава, очевидно не разбираше. Тя каза още няколко думи на неразбираемия си език. Ливия
поклати безсилно глава и се огледа. Виждаше, че отново е в метална кутия, но различна. Преместили са я, докато е
спяла. А децата — Кай, момчето от племето Яо… ги нямаше.
— Насон! — извика тя. — Насон!
Повечето хора бяха възрастни. Половината изглеждаха азиатци — може би китайци. Другата половина
изглеждаха, сякаш бяха от странното племе на жената със забрадката. Имаше две деца на възрастта на Ливия.
Мислеше си, че може да са индийци, но не беше сигурна. Само веднъж беше виждала техни снимки в учебниците в
селското училище.
Ливия се изправи на крака. За момент се олюля, усещаше се уморена и гладна.
— Тайландци? — каза тя на тайски, като местеше поглед от едно лице към друго. — Говорите ли тайски?
Те я гледаха с празно изражение. Никой не отговори.
Ливия премина на езика на Лаху, макар да знаеше, че е безполезно.
— Лаху? — попита тя. — Говори ли някой езика на Лаху?
Израженията им не се промениха.
Ливия се удари с юмруци по главата. Какво да направи? Какво да направи?
Забеляза, че стоят на групи и говорят с хората до себе си. Значи някои имаха общ език. Но никой не говореше
езика на Ливия. Никога преди не беше искала толкова силно да поговори с някого, просто да я разбират, дори да не
могат да отговорят на въпросите ѝ. Но беше напълно изолирана.
Падна на колене, покри лицето си с ръце и се разрида. Жената със забрадката я погали по косата и произнесе
още непознати думи. Тонът ѝ беше успокояващ и очевидно се опитваше да помогне. Но нямаше как. Никой не
можеше да ѝ помогне. Насон беше изчезнала и Ливия нямаше представа къде е, как е и какво ѝ се е случило. Не
знаеше и тя самата къде е, къде отива и какво ще се случи, когато пристигне.
Когато се изтощи от плач, тя се облегна на стената. Може би трябваше да направи като Насон — да се пренесе в
друг свят. Да си отиде, докато нещата се подобрят. Или може би да умре. Знаеше, че ще умре, ако спре да се храни.
Мисълта ѝ се стори привлекателна. Това щеше да реши проблема и беше нещо, което можеше да контролира. Ще
спре да яде и да пие. Ако това беше кошмар, накрая щеше да се събуди. Ако не, щеше да умре. И двете алтернативи
бяха по-добри от това.
Ами ако Насон се нуждаеше от нея?
Тя затвори плътно очи и изстена през стиснати зъби. Трябваше да остане жива. Без значение какво ѝ струваше,
беше длъжна да го направи. Докато намери Насон и открие какво се беше случило с нея.
Да. После можеше да умре. Можеше да умре, когато си поиска. Бяха ѝ отнели толкова много, но това не можеха.
Няколко дни и нощи изминаха така. Мъже идваха с храна, вода и кофи, както преди, но различни мъже — бели,
кожата им беше с цвят на брашно от маниока. Двама от тях бяха по-високи от тайландските мъже, а телата им бяха
по-яки и мускулести. Третият беше жилав. Всичките бяха с бръснати глави и имаха татуировки по ръцете. Не ѝ
харесваше начинът, по който гледаха хората в металната кутия. Черепа и неговите хора тя усещаше като котки, които
изпитват удоволствие да нараняват децата и да ги тормозят — както го бяха и направили. Но тези мъже бяха по-
лоши. Когато гледаха Ливия, тя усещаше, че я виждат като животно, дори не животно, а предмет. Можеше да я
хранят или почистят, или да я бият, дори да я убият, без да почувстват абсолютно нищо, нито удоволствие, нито
съжаление.
Когато мъжете идваха, тя се опитваше да ги пита за Насон. Разбира се, те не отговаряха. Вероятно не я
разбираха. Помисли си да чука по стената на металната кутия, както преди. Но Черепа и хората му бяха подготвени
за това, а вероятно и белите мъже. Може би, ако опита отново, ще я набият.
Непрекъснато мислеше как да избяга. Но винаги поне един от мъжете пазеше вратата. Тя успя да погледне
навън, докато те бяха в железния сандък. Беше смаяна от гледката — хълмове от едната страна, просторни ливади от
другата. Това беше река, по-широка, отколкото беше виждала в гората. Вече не бяха в океана. И това беше друг кораб
— много по-малък от първия.
Поне новите мъже не се опитваха да я изкарат извън металната кутия. Това беше облекчение.
В желязната кутия ставаше задушно и горещо през деня, много по-горещо от предишната. И по-студено през
нощта. Мъжете бяха дали на всички по едно одеяло, но докато изгрееше слънцето и се покажеше сивата му светлина,
Ливия трепереше.
Една вечер, малко след като се бяха нахранили, половината от хората започнаха да пъшкат и да се държат за
стомаха. Скоро започнаха да повръщат в кофите. Сигурно нещо с храната. Ливия знаеше билки, които можеха да
помогнат — но те бяха в гората, а гората никога не е била по-далече.
Следващата сутрин трима от болните бяха умрели — жената със забрадката и две деца. Ливия беше виждала
умрели — най-вече хора от селото. Не се страхуваше. Но беше разочарована. Ако беше яла от лошата храна, сега
може би щеше да е мъртва. При тази мисъл усети вина — ами ако Насон има нужда от нея? — но не можеше да спре
да гледа завистливо мъртвите. Лицата им изглеждаха толкова спокойни.
Другите, които се разболяха, бяха слаби, но иначе изглеждаха наред. Останалите преместиха труповете до една
стена и ги покриха с одеяла.
Когато мъжете дойдоха с храната, повдигнаха одеялата. Видяха, че хората са мъртви, но ги оставиха там.
Нахраниха всички, смениха кофите, както винаги, и си тръгнаха, без да обръщат внимание на онези, които се
опитаха да ги заговорят. Ливия не разбираше. Тя знаеше, че телата скоро щяха да започнат да миришат. Трябваше да
бъдат изгорени или заровени.
Още един ден измина. Непрекъснато я гризеше безпокойство за Насон. Сякаш някой беше отрязал част от нея
— ръка, крак, част от сърцето ѝ — и отрязаното беше заменено със сурова, пулсираща болка. Опита се да се отнесе
някъде като Насон, но не можа. Успяваше най-много да постигне едно състояние на полусън или полубудност.
Свиваше се на пода с лице към стената, без да мисли, без да чувства, без да е свързана с нищо, просто един предмет
във времето.
В това състояние беше и когато започна стрелбата.
Глава 15
Сега
Данните, с които Ливия успя да се сдобие от телефоните на погребението на Били Барнет, даваха ясна
представа кой кой е в Чуковете — освен номерата на самите телефони, и номерата, на които са звънели, както и
кога и къде са проведени повикванията. Това щеше да бъде истински дар за хората от отдела за борба с
организираната престъпност, макар вероятно да са намерили начин да съберат подобна информация. Винаги се
радваше да им помогне, но сега тя търсеше нещо специално — достатъчно дълъг лост, за да отстрани Уийд Тайлър.
И след няколко дни трескави анализи на данните тя беше сигурна, че го е открила.
Не беше успяла да намери нищо интересно в редовните телефони, онези, които членовете на бандата
използваха в своя личен живот. Така че се съсредоточи върху тези за еднократна употреба, които сравнително лесно
свърза с редовните, защото притежателите им бяха прекалено лениви, за да не носят и двата едновременно. Но и
това не ѝ предложи нещо, което би могла да използва.
Последната стъпка бяха непознатите номера — тези, които не можеше директно да свърже с личните телефони.
Знаеше, че принадлежат на членове на бандата, защото апаратите са били в гробището, когато погребаха Барнет. Но
беше много трудно да свърже непознатите номера с конкретни хора.
И все пак един телефон за еднократна употреба се открояваше. Беше купен преди пет години, което само по
себе си беше интересно — прекалено дълго време дори за нехаен член на бандата да държи подобен телефон, иначе
купен с цел анонимност. Самият телефон също беше интересен, понеже беше използван единствено за връзка с друг
номер — естествено, отново телефон за еднократна употреба. Ливия се фокусира върху движението на двата
телефона. Единият променяше местонахождението си късно през нощта, обикновено между един и пет часа.
Другият много рядко се движеше. Типичен модел на обаждане за бърз секс, само че тези обаждания бяха редовни, и
то от доста дълго време. Каквото и да се случваше, участниците се стараеха да крият връзката си. Което обясняваше
защо и двамата използваха телефони за еднократна употреба, за да се свързват помежду си.
Първият телефон прекарваше повечето време в апартамент в град Шорлайн, нает от Майкъл „Мех“ Масник.
Ливия познаваше Масник от работата си в отдела за борба с организираната престъпност. Той беше един от
успешните и популярни членове, с брада на дървар и с тяло на нападател от НБА. Въпреки ръста си беше смятан за
един от най-разумните членове на бандата, макар че и никой не смееше да се задява с него. „Мех“ беше съкратено
от „механик“, прякор, който Масник си беше спечелил заради умението си да поправя мотори.
Вторият телефон, този, който рядко се движеше, се намираше в една къща в съседния град Бодъл и беше
притежание на жена на име Джени Джардън.
Която по случайност беше съпруга на Уийд Тайлър.
Глава 16
Тогава
Ливия скочи на крака, объркана и уплашена. Извън металната кутия се чуваха викове и експлозии, като
фойерверките в селото по време на празници. Първата ѝ мисъл беше: Насон?
Но Насон я нямаше тук. За момент, без да има кого да защитава, Ливия се парализира. Чу се серия от силни
чукания. Нещо като камък? или метален прът? удряше отвън по металната кутия и тя кънтеше като огромна
камбана. Ливия опря гръб на далечната стена. Когато нещо влезеше през вратата, тя искаше да е колкото може по-
далече.
Чуха се още викове и фойерверки. После няколко мига зловеща тишина. И сетне един силен удар отвън по
вратата, която се отвори и металната кутия се изпълни с ярка слънчева светлина, но след това светлината изчезна,
заменена от мъгла, а мъглата пареше очите и гърлото ѝ и я караше да кашля и да ѝ се гади. Тя залитна към вратата,
задавена и заслепена. Хората се блъскаха в нея от двете ѝ страни, но тя продължи да се движи, в отчаян стремеж да
се махне от задушливата и пареща мъгла.
Спъна се в нещо и падна на ръце и колене. Повдигаше ѝ се, тя разтърка очи с опакото на ръката и за момент
зрението ѝ се изясни. Смая се, когато видя, че е успяла да излезе от металната кутия. Беше слънчево, мъглата я
нямаше, а корабът не се движеше — беше спрял отстрани на реката до една платформа с машини и сгради.
Навсякъде гъмжеше от мъже с пластмасови маски и черни униформи. Всички бяха въоръжени — с дълги пистолети,
картечници или пушки като тези, които беше виждала по мъглявия телевизор в селото. Дали не се опитваха да я
хванат?
Дори задавена и почти заслепена, тя осъзна, че никога нямаше да има по-добра възможност да избяга. Започна
да пълзи по посока на платформата. Може би, ако стоеше приведена ниско, никой нямаше да я забележи.
Но нещо я удари по гърба и я свали на земята, като изкара въздуха от дробовете ѝ. Изви врат и видя един мъж с
черни дрехи, огромен мъж, застанал над нея с крак върху гърба ѝ. Тя се бореше и се гърчеше, но не можеше да се
освободи. Мъжът обръщаше маскираното си лице ту на една, ту на друга страна, като от време на време я
поглеждаше, а дългият му пистолет се движеше в посоката, в която гледаше.
Навсякъде се чуваше шум — стрелба, викове и един странен вой, като рев на животно, но по-силен и
неестествен.
Най-накрая шумът спря. Огромният мъж свали маската си, после коленичи до нея и изви китките зад гърба ѝ.
Тя усети нещо кръгло около тях, нещо гъвкаво, но и твърдо, което се затегна.
Опита да се освободи, но беше безполезно. Всичко беше безполезно. Защо не беше яла от лошата храна? Или
защо просто не беше спряла да яде и да пие? Никога нямаше да може да помогне на Насон и никога нямаше да
разбере какво е станало с нея. Сега тези мъже щяха да я наранят, да я накарат да прави гнусни неща, а тя нямаше да
може да ги спре. Родителите ѝ я бяха продали, Насон я нямаше и тя си нямаше никого на света. Лицето ѝ се изкриви
от мъка и тя пое дъх, изхлипвайки, после още един и изведнъж я обзеха такава безпомощност, празнота и отчаяние,
че отметна глава назад и започна да ридае.
Мъжът се наведе и я повдигна за раменете. Тя дори не си помисли да бяга. Как да бяга с китки, вързани зад
гърба? И къде да отиде?
Големият мъж ѝ каза нещо, но тя продължи да плаче. Беше се уморила от подобни безсмислици, от това, че не
разбира какво ѝ говорят хората. Единственото ѝ желание беше да узнае къде е Насон. А ако Насон беше мъртва,
тогава искаше и тя да умре. Не я интересуваше нищо друго.
Големият мъж я хвана под едното рамо и я задърпа по палубата. През сълзи тя видя още хора и от сините им
униформи, като тези на тайландските полицаи, които идваха в селото, когато имаше някакъв проблем, се досети, че
са от полицията. Това не я обнадежди. Тя не познаваше тези хора и не им се доверяваше. Фактът, че носеха
униформи, можеше да е добър знак, но можеше и да не е. Във всеки случай, какво значение имаше?
Някои хора от металния сандък вече бяха на палубата. Седяха със скръстени крака и китките им бяха завързани
отзад като нейните. Други полицаи водеха още хора на палубата, също със завързани зад гърба китки. Ливия се
обърна и видя двама от мъжете, които ги хранеха на кораба, по лице на земята, неподвижни и в локви кръв. Сигурно
полицията ги беше застреляла. Това не я зарадва, нито натъжи. Когато бяха живи, тя се нуждаеше от тях заради
храната и водата. Но сега вече не. Така че нямаше значение дали са живи, или мъртви.
Големият полицай отново ѝ каза нещо, но от неговите безсмислици тя започна да плаче по-силно. Той сложи
ръка на рамото ѝ и я натисна надолу, а Ливия осъзна, че иска от нея да седне. Но тя не искаше да седне. И не искаше
да слуша. Започна да се съпротивлява на неговия натиск и се разрева неудържимо. Мъжът я натисна по-силно.
Краката ѝ поддадоха, но тя не желаеше да се подчини.
Тогава една тъмнокожа жена в синя униформа дойде и бутна назад мъжа. Ливия не разбираше думите на
жената, но тя очевидно беше ядосана и мъмреше големия мъж. Заспориха и после жената посочи встрани. Мъжът я
изгледа гневно и тръгна в същата посока.
Жената наведе глава на нивото на Ливия и я погледна в очите. После каза нещо. Ливия нямаше представа какво,
но тонът ѝ беше мек и сърдечен. Ливия гледаше кожата ѝ очарована. Беше с цвят на шоколад, по-тъмна от най-
мургавите хора от планинските племена, но очите ѝ бяха светли, а устните и бузите — по-пълни. Ливия беше
виждала такива хора по телевизията в селото и бегло осъзна, че винаги си е мислела, че съществуват само в
телевизора. Тя примигна, за да се приспособят парещите ѝ очи. Кое е реално? Какво е телевизията? Селото сън ли
е? Къде е Насон?
Жената с цвят на шоколад продължи да говори — тихо нежно и окуражително. Ливия разпозна в този тон
начина, по който тя би говорила на някоя свиня, хранеща малките си и станала нервна от нейното появяване. После,
докато все така говореше успокоително, жената мина зад Ливия и изведнъж ръцете ѝ бяха отвързани. Ливия
раздвижи ръце и масажира китките си. Жената хвърли нещо на земята и Ливия видя, че беше някаква пластмаса и
жената я е срязала с ножа, който държеше. Жената затвори ножа и го сложи на един колан с инструменти,
включително пистолет в специален кобур.
Друг голям мъж в униформа притича и започна да спори с жената с цвят на шоколад, като правеше жестове към
Ливия и после към срязаната пластмаса на земята. Очевидно не беше доволен, че са отвързали Ливия. Но жената не
отстъпи. Тя повиши тон и застана плътно пред лицето му, докато накрая той, както първият, си тръгна като куче с
подвита опашка.
Ливия седя с часове на топлото слънце и наблюдаваше, опитвайки се да разбере какво става. Десетки хора в
различни униформи тичаха напред-назад, водеха си бележки и правеха снимки; събираха неща, прекалено малки, за
да може Ливия да ги види, и ги слагаха в пластмасови пликчета; говореха си по малки кутии, които Ливия сметна за
радио. Жената с шоколадовата кожа стоеше наблизо през цялото време. Тя даде на Ливия пакет с нещо солено и
хрупкаво за ядене и консервна кутия с нещо сладко за пиене и не позволяваше на никого да ѝ завърже китките, както
на останалите хора. Ливия се чудеше дали го прави, защото е дете. Не знаеше, но поне не беше завързана. Да си
завързан, е ужасно.
Една кола спря и дойдоха още хора — хора с азиатски лица, а не тъмни или бели. Те клекнаха и поговориха с
хората от металния сандък и след известно време полицаите започнаха да отвързват хората. Азиатските хора се
опитаха да говорят с Ливия, но тя не ги разбираше.
— Знаете ли какво се е случило със сестра ми Насон? — повтаряше тя непрекъснато на тайски и на езика на
Лаху, но никой не я разбираше, както и тя тях.
Полицията заведе всички в голяма модерна сграда — болница, както разбра Ливия по хората, облечени в бели
престилки, макар че беше ходила само в клиниката на планинските племена близо до селото ѝ. Ливия седеше в
малка стая, на маса, покрита с мека бяла хартия, а тъмнокожата жена се беше облегнала на отсрещната стена. Влезе
един бял мъж с бяла престилка. Ливия разбра, че е доктор — имаше авторитетен вид и на врата му висеше
инструмент за слушане на сърца. Той каза няколко думи, после се опита да докосне Ливия с инструмента. Но
мисълта този непознат мъж — някакъв мъж — да я докосне, беше ужасяваща. Ливия се дръпна назад и оголи зъби.
Той отстъпи, после се намръщи и отново пристъпи напред. Ливия сложи ръце на масата, готова да скочи и да избяга.
Но тъмнокожата жена поговори с него, както с предишните мъже, и той излезе от стаята.
Тъмнокожата жена посочи към себе си и каза:
— Таня. — После посочи към Ливия и повдигна вежди.
Ливия разбра. Чернокожата жена се казваше Таня и питаше как се казва Ливия.
— Лаби — каза Ливия.
Усмихната, Таня протегна ръка и каза:
— Здравей, Лаби.
Ливия погледна ръката на Таня. Трябваше ли и тя да протегне ръка? Направи го по същия начин като Таня.
Таня се засмя. Тя взе ръката на Ливия и нежно я раздруса нагоре и надолу. Ливия разбра — те не използват
техния жест за поздрав със събрани длани под брадичката и лек поклон. А се здрависват. Таня се беше представила.
Тя се държеше мило. Още от момента, когато прогони първия полицай и освободи ръцете на Ливия.
Беше добре някой да се държи мило с нея. Но макар да беше благодарна, Ливия не ѝ се доверяваше.
Любезността можеше да изчезне всеки момент. Може би на Таня щеше да ѝ стане досадно. Може би нещо щеше да я
ядоса. А може би щеше да продаде Ливия, както родителите ѝ.
Така че не. Ливия нямаше да се довери на Таня, макар тя да се държеше мило. Нямаше да се довери на никого.
Чакаха. Една жена в бяла униформа донесе храна на поднос. Макар да беше много гладна, Ливия не знаеше
дали да яде, защото яденето щеше да я поддържа жива. Но после си помисли за Насон. Така че погълна всичко от
подноса — пиле с ориз, някаква сладка напитка и един странен полупрозрачен, червен куб, който се тресеше и
имаше вкус на малини. Таня излезе, когато Ливия свърши, и след малко се върна с друг подобен поднос. Ливия
отново омете всичко.
Почакаха още. В стаята имаше телефон. Както много други неща, които виждаше тук, и за него Ливия знаеше
какво представлява, но никога не го беше използвала. От време на време телефонът звънеше, а Таня го вдигаше,
говореше в него и после го слагаше обратно. По време на един от тези разговори тя не го сложи обратно — кимаше
енергично и говореше възбудено, и после го подаде на Ливия. Ливия гледаше несигурно телефона, а Таня ѝ направи
жест, сякаш очакваше от нея да стори нещо. Ливия вдигна телефона до лицето си и го погледна. Чу един тънък
женски глас, който говореше на тайски:
— Здравей? Здравей, там ли си?
Чувството, че разбира някого, който също ще я разбере, беше толкова поразително, че гърлото на Ливия се сви и
в очите ѝ се появиха сълзи. Таня я погали по ръката и изглеждаше странно, сякаш и тя щеше да се разплаче.
Ливия вдигна телефона до ухото си, както беше правила Таня.
— Да — успя да изграчи на тайски. — Да, тук съм. Моля те, знаеш ли къде е Насон? Сестра ми. Къде е?
— Ало? Сестра ти?
— Да, да, сестра ми Насон. Къде е тя? Моля те.
— Аз… не знам, но ще се опитам да ти помогна. Тайландка ли си? Преводачите смятат, че може би си
тайландка.
— Да. Аз съм от племето Лаху.
— От Тайланд ли идваш?
— Да, да.
Жената каза нещо, което Ливия не разбра.
— Моля те, говори по-бавно — каза Ливия. — Моят тайски не е много добър.
— Съжалявам — каза жената. — Аз работя за тайландското правителство. В Америка. Във Вашингтон.
Столицата на Америка.
Ливия се обърка.
— Америка… какво? Защо?
— Ти си в Америка. В Луълин, Айдахо.
Америка? Не. Не можеше да бъде. Но те пътуваха с кораба дълго време… да не би да бяха прекосили океана?
Ливия никога не се беше чувствала така дезориентирана, откъсната от всичко познато. Спокойно можеха да ѝ кажат,
че е на Луната.
Отчаяно искаше да разбере думите на жената.
— Лу-ъ-лин? — внимателно каза тя. — Ай-да-хо?
— Един град в Америка. А аз съм в тайландското посолство във Вашингтон.
Беше много обезсърчаващо да не знаеш някои думи.
— По-сол-ство?
Последва пауза.
— Добре, първо трябва да намерим човек, който говори езика на Лаху, за да поговори с теб.
— Да, моля те. Да говори Лаху.
— Добре. Полицията ще се погрижи за теб там. Докато намерим човек, който говори Лаху.
— Чакай, чакай, а сестра ми Насон? Къде е тя?
— Полицията ще ти помогне по този въпрос.
— Но…
— Полицията ще ти помогне. Ще ти намерим човек, който говори Лаху. Всичко ще е наред.
— Но…
Ливия чу щракване. След това се чуваше само някакъв сигнал. Тя погледна телефона, сложи го пак до ухото си и
накрая осъзна, че тайландската жена я няма. Върна телефона на Таня и отново започна да плаче.
Таня я погали по рамото и започна да ѝ говори успокоително. Тя подаде на Ливия някаква мека бяла кърпичка
като тоалетна хартия. Ливия я погледна неразбиращо. Таня се усмихна, взе хартията и нежно докосна бузите ѝ.
Ливия се смути — значи използват тази хартия, за да си бършат сълзите, а не само за тоалетна? Това беше нещо
дребно, но всичко ѝ беше така поразително чуждо, че се разплака още повече. Вдигна обаче хартията до бузите си и
изтри сълзите, защото така искаше Таня.
След това просто чакаха. Още доктори влизаха и излизаха. Таня поговори с тях. Те не обезпокоиха Ливия.
Периодично се чуваха гласове по радиото на Таня. То беше прикрепено със спираловидна жица към черна
кутия, закачена на рамото на Таня. Микрофон, разбра Ливия, какъвто имаше в селото, когато правеха караоке.
Когато от радиото се чуваха гласове, Таня вземаше микрофона и говореше в него. Един от тези разговори продължи
по-дълго от останалите. Таня гледаше към Ливия, докато говореше, и сякаш се караше. Когато разговорът свърши, тя
клекна, така че да погледне Ливия, която още седеше на масата. Таня произнесе някакви думи — според тона ѝ
звучаха като въпрос — и Ливия видя, че е тъжна или неспокойна, а това разтревожи и Ливия. Малко по-късно друга
жена със синя униформа влезе, но тя беше бяла. Таня направи жест към бялата жена и каза на Ливия:
— Камий.
Таня ѝ представяше новата полицайка. Което означаваше, че си тръгва. Значи Ливия е била права, не трябваше
да се доверява на Таня. Не трябваше да се доверява на никого.
Ливия обърна глава настрани и не каза нищо. Чу как жените си говорят, и после — звука от вратата, която се
отвори и затвори. Когато погледна отново, Таня я нямаше, беше заменена от Камий.
Някой донесе още топла храна на поднос — някакво месо и зеленчуци, които Ливия не познаваше. Във всеки
случай, погълна всичко. После ѝ донесоха одеяло и възглавница. Тя спа, свита на масата, и няколко пъти през нощта
се буди дезориентирана и уплашена, сънуваща, че е в тяхната гора с Насон.
На сутринта Таня се върна с няколко непознати хора: трима бели мъже в костюми и вратовръзки и една жена в
западни дрехи, но с лице на племето Лаху. Жената погледна Ливия и каза на езика на Лаху:
— Здравей, аз съм Нану, но тук ми викат Нанси. Ти ли си Лаби?
Отново, както предишния ден, когато беше говорила с онази тайландка, Ливия беше връхлетяна от
поразителното чувство, че може да разбира някого, и този път този някой ѝ говори на нейния роден език.
— Да! — отвърна тя, кимна енергично и изтри сълзите от очите си. — Да, аз съм Лаби. Моля ви, знаете ли къде
е сестра ми Насон?
— Не знаем, Лаби, но искам да ми разкажеш всичко, за да можем да ти помогнем. Беше ли сестра ти с теб на
кораба?
— Не на този кораб. На друг кораб. По-голям. Този, който ни взе от Тайланд.
— Добре, почакай малко, докато преведа на тези хора какво казваш. Те ще се опитат да ти помогнат. Разбра ли?
Ливия кимна рязко, стиснала челюсти. Сега, когато можеха да я разбират, ѝ беше почти непосилно да не говори.
Нану преведе, като говореше по-скоро на мъжете в костюми, отколкото на Таня и другата полицайка. После се
обърна към Ливия:
— Лаби, малкият кораб, на който беше и с който дойде тук, е дошъл от Портланд.
— Портланд?
— Да, един град на западния бряг на Америка. Беше ли Насон с тебе, когато те натовариха на малкия кораб в
Портланд?
Образът на Насон, безмълвна, безучастна и кървяща, се появи в ума на Ливия и тя се опита да го изтласка. Тези
хора се опитваха да помогнат. А за да помогнат, им трябваше информация. Колкото повече научеха от Ливия,
толкова повече неща щяха да могат да ѝ кажат.
— Аз… така мисля. Мъжете, които ни взеха, ме приспаха. Когато се събудих, бях на малкия кораб. И — гласът ѝ
секна за момент, но тя се насили да продължи — Насон я нямаше.
— Знаеш ли колко време сте били на големия кораб?
— Не съм сигурна. Бяхме в един метален сандък. Но ми се струва, че може би… една седмица. Това наистина
ли е Америка?
— Да. Една седмица е предостатъчно да се стигне до Портланд. Имаше ли други хора с теб на големия кораб?
Америка. Ливия още не можеше да повярва. Беше толкова зашеметяващо и объркващо. Тя изтласка чувството и
се насили да се фокусира.
— Да, единайсет деца плюс Насон и аз. От племената Хмонг, Яо… от всичките планински племена.
Нану преведе на мъжете в костюми и после поговори с тях. След това се обърна към Ливия:
— Някои от тези мъже са от Агенцията за имиграция и натурализация. Това означава, че са експерти по
незаконен трафик и контрабанда на хора.
— Контрабанда на хора?
— Това, което се е случило с теб и сестра ти. И другите деца. Контрабандистите прекарват хора от бедните
държави в по-богатите.
— Искаш да кажеш, крадат хора?
— Да, точно това искам да кажа. А понякога крадат и деца.
Един от мъжете каза нещо на Нану. Нану кимна и се обърна към Ливия:
— Съществува голяма контрабанда на хора от Тайланд и през Тайланд, а тези хора се опитват да я спрат. Те
искат да им опишеш мъжете, които са те взели, за да ги открият и арестуват.
Ливия им каза всичко, което знаеше за Черепа, Мръсната брада и Четвъртитата глава. Мъжете зададоха доста
въпроси, а Нану превеждаше.
По едно време Нану попита:
— Лаби, мъжете… нараниха ли теб или сестра ти?
От начина, по който го формулира, Ливия разбра какво искаше да каже с това нараниха. Без да мисли, тя
отвърна:
— Не. Просто ни държаха в сандък като този в малкия кораб. И набиха с колан едно момче от племето Хмонг
на име Кай, когато се опита да избяга.
Нану я погледна и Ливия усети, че тя разбра защо момичето лъже, че мъжете не са наранили нея или Насон. Но
жената не настоя повече. Не че имаше значение. Ливия прекалено много се срамуваше от онова, което бяха правили
с нея мъжете, и изпитваше прекалено силна вина за това, което бяха сторили на Насон. Нямаше да признае за това
на никого. Никога.
Таня каза нещо на Нану, която преведе:
— Къде можем да намерим родителите ти, Лаби?
Ливия веднага стана подозрителна:
— Защо?
Нану кимна, сякаш вече беше разбрала:
— Лаби, родителите ти да не са…
— Родителите ми са мъртви.
Нану преведе и последва оживен разговор в продължение на няколко минути. Един от белите мъже изглеждаше
по-властен от другите, докато разговаряха. Беше по-висок и по-як от другите, плешив, с изключение на ивица късо
подстригана черна коса около главата. Очите му бяха широко разположени, зад телени очила, и имаше меки и
месести уши, чиято долна част беше дебела като малки палци. Когато погледна от него към другите мъже и обратно,
тя осъзна, че и дрехите му бяха по-хубави — сини, с вертикални бели райета, докато костюмите на другите двама
бяха сиви. Ако тези двамата бяха от Агенцията за имиграция и натурализация, то той беше нещо различно. Дали в
Америка имат кралска фамилия, както в Тайланд? Въпреки че другите двама се отличаваха, те не се отнасяха с него,
както тайландците към краля. Какво тогава? Да не би просто да е богат?
Като направи жест към плешивия мъж, Нану каза:
— Лаби, този човек е господин Фредерик Лоун. Той е много загрижен за твоето благополучие.
Ливия присви подозрително очи:
— Защо?
— Хората от Агенцията за имиграция и натурализация… мислят да те върнат в Тайланд.
Ливия усети вълна от страх и гадене.
— Ами Насон?
— Разбирам те. Но тези мъже не знаят какво да правят с теб.
— Няма да се върна. Не и без Насон.
— Това, което искам да ти кажа, е, че господин Лоун споделя безпокойството ти. Ти беше единственото дете на
кораба. Други две са умрели по пътя, очевидно от хранително отравяне. Господин Лоун разбира твоето затруднено
положение и иска да ти помогне.
— Как да помогне?
— Господин Лоун е много важен човек в този град. Той е голям бизнесмен — притежава фабрика за муниции и
за целулоза, където работят много хора. Неговият брат е щатски сенатор — много влиятелен човек в американското
правителство. Децата на господин Лоун са пораснали и той и съпругата му ще те вземат у тях, докато се уреди нещо
по-постоянно и задоволително.
Ливия гледаше господин Лоун, но не му се доверяваше, нито го харесваше. Същото усещаше обаче и към всички
тези хора. Дори към Таня.
— Може ли господин Лоун да намери Насон?
Нану поговори с господин Лоун и после каза на Ливия:
— Господин Лоун има много връзки заради своя бизнес и брат си. Той обещава да се опита да я намери.
Ако в Америка беше същото, което разправяха хората в селото за Тайланд, Ливия знаеше, че един богат човек
можеше да е по-полезен от полицията. Не че се доверяваше на думите му. Но какъв избор имаше? Не можеше да се
върне при родителите си. Не би го направила. А ако Насон беше в Америка, Ливия също трябваше да остане тук.
Щеше някак си да намери Насон и да ѝ помогне.
— Добре — каза Ливия. — Ако може да намери Насон…
Нану поговори отново с господин Лоун, който погледна към Ливия и кимна, сякаш нямаше търпение тя да го
разбере.
— Да — каза Нану. — Казва, че знае колко е важна Насон за теб.
Едва по-късно Ливия щеше да разбере колко зловещи щяха да се окажат тези думи.
Глава 17
Сега
От данните от мобилния телефон беше очевидно какво ставаше между Масник и жената на Уийд Тайлър, но
самите данни не бяха достатъчни, за да удостоверят връзката с Масник. Затова на Ливия ѝ трябваше нещо малко по-
… убедително.
Така че нощем късно тя започна да ходи с мотора си в Бодъл, където в къща с две спални живееше Джардън с
дъщеря си тийнейджърка. Ливия паркираше своята „Нинджа“ в сенките на един строеж близо до къщата, нагласяше
госъмъра да заета повикванията към двата интересуващи я телефона, и после чакаше, седнала на една бетонна тухла
и мислейки за Насон, докато щурците свиреха в тъмнината около нея.
Първите две нощи не се случи нищо. На третата госъмърът ѝ светна с повикващо обаждане. Ливия слушаше със
слушалка в ухото, а сърцето ѝ биеше от надежда.
— Хей, тази вечер недей да идваш. — Женски глас. Вероятно Джардън.
— По дяволите, сигурна ли си? Тъкмо се бях запътил към теб. — Този път мъжки глас. Никога не беше говорила
с Масник лично и не беше сигурна, но трябваше да е той.
— Съжалявам. Става въпрос за Вела. Лампите ѝ още светят. Напоследък не спи добре.
Вела беше дъщерята на Джардън — тази, с която е била бременна, когато Тайлър е бил изпратен в затвора
„Викторвил“ Тя сега учеше втора година в гимназия. Значи Ливия е била права. Жената на телефона беше Джардън.
— Всичко е наред — каза мъжът. — Никой не е виновен. Просто… исках да те видя.
— Знам. И аз искам да те видя. — Последва пауза и после тя добави: — Майк, какво ще правим?
Бинго! Тя не го нарече с прякора му в бандата. Нарече го Майк, една по-интимна форма на обръщение.
Последва нова пауза. Масник каза:
— Не знам.
— Той ще излезе след седмица. Защо мислиш, че Вела не може да спи?
— Знам.
— Искам да му кажа.
— Господи, Джен, нали говорихме по този въпрос. Това не решава нещата.
— А какво тогава?
— Ще измисля нещо.
— За една седмица? От години знаем, че това ще се случи.
— Ще измисля нещо. Не искам да те загубя. Обичам те, Джен.
— И аз те обичам.
— Слушай, ще оставя телефона включен. Ако заспи, ще ми се обадиш, нали? Много ми липсваш.
— Добре, трябва да затварям.
— Ще измисля нещо. Обещавам.
Те затвориха. Ливия провери дали устройството е записало разговора, после махна слушалките и постоя за
момент зашеметена, макар че беше подозирала това.
Ще измисля нещо, беше казал той.
Е, може би нямаше да се наложи. Всъщност тя щеше да измисли нещо вместо него.
Глава 18
Тогава
Ливия се настани у семейство Лоун. Тя изобщо не ги харесваше — особено госпожа Лоун, с изпито лице и
скъпи на вид огърлици. Усещаше, че тя изпитва недоволство от присъствието на Ливия в къщата. Или просто не я
понася.
Ливия никога не беше виждала такова великолепие, освен по телевизора в селото. Къщата беше на два етажа —
четири, заедно с мазето и тавана — с общи стаи на долния етаж и спални на горния. Дворът беше голям и наклонен,
с идеално подрязана трева. На масивната предна порта имаше колони и на една от тях се вееше знамето на Америка.
Вътре си беше наистина вътре — никакъв вятър, никаква влага и никакви звуци. Ливия дори не знаеше дали вали,
ако не погледнеше през прозорците. Някои от подовете бяха от гладък камък, други бяха от дърво, покрити с
килими. По стените висяха картини. Имаше машини, които правеха въздуха вътре сух и хладен — прекалено хладен
за Ливия и ѝ трябваха допълнителни одеяла през нощта, за да се чувства добре. Не споделяха обща баня и тоалетна,
както в селото; вместо това имаха пет отделни стаи за тоалетни и миене. Никой тук не переше мръсните дрехи на
реката и не ги провесваше на въже да изсъхнат на слънце, а използваха машини за пране и сушене. Имаше огромен
хладилник, за да изстудява храната и дори да прави лед. Ледът беше едно от нещата в къщата, които ѝ харесваха. Тя
беше очарована колко е студен и твърд и как може да го разтопи, докато го върти в устата си. Но се научи да не взема
от него, когато госпожа Лоун беше в кухнята, понеже тя я наблюдаваше така, сякаш очакваше да открадне нещо.
Въпреки че къщата беше голяма и луксозна, на Ливия не ѝ харесваше. Не просто защото всичко ѝ беше чуждо.
Имаше нещо… нереално в нея, нещо обезпокоително. Животът в селото беше толкова колективен, всички хора
живееха, работеха и дори спяха един до друг. Но семейство Лоун, изглежда, не прекарваха много време заедно. Може
би е било различно, когато техните деца — Ливия разбра, че имат четирима синове — са живеели в къщата. Но сега
те бяха пораснали и се бяха отделили, а семейство Лоун сякаш живееха всеки свой отделен живот. Господин Лоун
тръгваше на работа рано сутринта, преди госпожа Лоун да стане. Госпожа Лоун обличаше хубави дрехи и
прекарваше по-голямата част от деня навън — Ливия не знаеше защо, но след като си имаха прислужница, градинар
и дори готвачка, изглежда, нямаше никаква домакинска работа, която да върши. Повечето пъти Ливия ядеше сама в
огромната кухня. Понякога, когато господин Лоун се връщаше от работа, той и госпожа Лоун се хранеха заедно, но
Ливия рядко ги чуваше да разговарят. Друг път госпожа Лоун прекарваше вечерите си на някакво място, което
наричаше своя „бридж клуб“.
През първата си сутрин в тази непозната къща Ливия беше посрещната от Нану, която ѝ обясни, че господин
Лоун я е наел да я учи да говори английски. Трябваше да го научи бързо, каза ѝ Нану, защото бяха останали само два
месеца от лятото и после Ливия трябваше да тръгне на училище в Луълин, където, като тринайсетгодишна, щеше да
бъде записана в средно училище. Ливия изпитваше ужас да ходи на училище в това непознато място, но прие, че
трябваше да направи каквото ѝ кажеше господин Лоун. Ако решеше, че не я иска в къщата, тя не знаеше къде да
отиде. Освен това не беше лошо да научи английски език. Още помнеше ужасното чувство, когато не можеше да
общува и да накара някого да я разбере. Ливия не искаше да бъде зависима от преводачи или от някого другиго. Така
нямаше да бъде безпомощна. Сега беше в Америка и макар това да всяваше страх у нея, си имаше и добрите страни
— ако беше в Америка и говореше английски, щеше да успее да намери Насон.
Господин Лоун ѝ беше обяснил чрез Нану, че Лаби е чуждестранно име за американците и той и госпожа Лоун
искат да ѝ викат „Ливия“ — едно американско име, по същия начин, както наричат Нану „Нанси“.
Ливия не смяташе, че госпожа Лоун изобщо иска да я нарича някак, понеже никога не беше произнесла името ѝ
и всъщност рядко говореше с нея, а предпочиташе неохотно да ѝ кимне или да се усмихне насила, когато не можеше
просто да я игнорира. Въпреки това Ливия приветства промяната. Името ѝ беше Лаби. Но с името Ливия се
усещаше като някого другиго, чувстваше го като щит или маска, нещо, зад което да скрие истинското си аз.
Така че Лаби стана Ливия и седеше всеки ден с Нану на полираната дървена маса в трапезарията на семейство
Лоун, чувствайки се неловко в този странен тапициран стол и гледайки подозрително гигантската лампа, висяща
над тях, която имаше пипала на октопод, направени от парчета стъкло, и която Нану наричаше „полилей“, а
гласовете им ехтяха сред стените, боядисани в кремаво. На обед една прислужница им носеше храна. Нану каза на
Ливия, че трябва да говорят на английски дори по време на почивките си, но Ливия усещаше, че на жената ѝ липсва
собственият ѝ език, и понякога се съгласяваше да говорят на него, докато ядат. Нану каза на Ливия, че майка ѝ е
била прехвърлена контрабандно в Америка като Ливия и че тя се е родила тук и автоматично е станала американска
гражданка. Майка ѝ работела като чистачка в големи американски къщи като тази, а Нану ѝ помагала, докато успяла
да си намери по-хубава работа — на непълен работен ден като преводачка в тайландското посолство във Вашингтон.
Но господин Лоун ѝ плащал повече от посолството, за да дойде в Луълин да учи Ливия, за което му била благодарна.
Господин Лоун бил много влиятелен човек, каза ѝ Нану, а Ливия имала късмет, че се интересувал от нейното
благополучие.
Следобед още жени идваха в къщата, бели американки, всичките от местното училище, на които господин Лоун
плащаше през лятото да ѝ преподават частни уроци по математика, природни и социални науки. Докато слънцето в
небето слизаше на запад и трапезарията се изпълваше със златиста светлина, Ливия учеше алгебрични уравнения,
характеристиките на едноклетъчните и многоклетъчните организми и причините за Американската революция и
Гражданската война. Математиката беше любимият ѝ предмет, понеже не се изискваха много познания по
английски език. По другите предмети превеждаше Нану. Имаше много за учене и нищо не беше лесно, но това, че
можеше да контролира нещо, възможността да се усъвършенства, стимулираше Ливия и тя учеше прилежно дори по
време на вечеря и в леглото. Накрая от умора не можеше да се концентрира и усещаше как задрямва и се буди,
докато упражняваше английския си с магнетофон.
Но независимо колко беше уморена, никога не си лягаше, без да коленичи пред прозореца с лице, обърнато към
света навън, и да шепне на езика на Лаху, сякаш Насон можеше да я чуе:
— Обичам те, пиленцето ми. Никога няма да те забравя. Никога няма да спра да те търся. И един ден ще те
намеря.
Всяка вечер, когато се прибираше вкъщи, господин Лоун идваше в трапезарията с разхлабена вратовръзка и
питие в ръка, за да пита за напредъка на Ливия. Ливия познаваше по миризмата, че той пие алкохол, нещо, което тя
не харесваше, защото Черепа и другите мъже също обичаха алкохол. Нану даваше блестящи отзиви и след няколко
седмици Ливия вече можеше да отговаря сама на въпросите на господин Лоун. И всеки ден тя му задаваше своя
въпрос:
— Господин Лоун, научихте ли нещо за сестра ми Насон?
— Не съм, Ливия, но те уверявам, че се опитвам. И моля те, не се притеснявай да ме наричаш Фред.
Когато той си тръгна, Ливия помоли Нану да ѝ обясни фразата „не се притеснявай“. Изглежда, че докато, от
една страна, оставя на Ливия избора да го нарича, както си иска, от друга страна, ѝ дава да разбере неговите
предпочитания. Явно в Америка използването на първото име загатва за фамилиарност, докато обръщението на
фамилно име е по-уважително, но и по-резервирано. Ливия реши, че докато има право на избор, ще го нарича
господин Лоун. Тя не го харесваше още от самото начало. И понякога не ѝ харесваше начина, по който я гледаше.
Напомняше ѝ на Черепа.
Ливия приветстваше непрекъснатото учене. Колкото повече научеше, толкова по-голям контрол щеше да има
върху нещата. Ученето беше и единственото нещо, което ѝ помагаше да не мисли за Насон. Ученето и спането —
когато не правеше едното или другото, тревогата я измъчваше като болест.
Единственото разнообразие в рутината беше в неделя сутрин, когато семейство Лоун водеше Ливия на църква.
За тези случаи ѝ беше предоставен шкаф, пълен с дрехи, които тя намираше за грозни и ѝ беше трудно да се движи с
тях. Но полагаше усилия да не покаже притеснението си — не само за дрехите, но и за цялото преживяване. Тя
знаеше за християнството — половината от богатите хора от племето Яо бяха християни, покръстени от мисионери,
но вярванията на племето Лаху бяха по-неопределени и по-гъвкави. Ливия знаеше, че има духове, обитаващи
дърветата, скалите и реките, и в това имаше смисъл, защото дърветата, скалите и реките бяха реални. Ала невидимо
същество, което е навсякъде и в същото време никъде? Изглеждаше ѝ глупаво и беше изумена, че хората вярват в
него. Когато господин Лоун я питаше всеки път дали е била развълнувана от службата или проповедта, тя му
отговаряше с „да“, колко хубаво е било и колко проникновено, дума, която беше научила от Нану, въпреки че все още
разбираше само отделни изречения. Истината беше, че не ѝ харесваше как тези хора искаха да споделя тяхната
глупава вяра. Какво им влизаше в работата?
През уикендите семейство Лоун имаха посетители, понякога много. Всички бяха облечени в хубави дрехи и
една допълнителна прислужница и готвачката раздаваха напитки и сандвичи на подноси. Господин Лоун викаше
Ливия вътре, за да я представи на гостите, като им казваше колко е умна, колко бързо е научила английски език и се
е приспособила към новия живот. Ливия разбираше само част от разговорите, но не ѝ трябваха думи, за да осъзнае,
че всички тези хора се страхуваха от господин Лоун или искаха нещо от него, или и двете, и затова идваха в къщата
му, а не защото го харесваха или искаха да му бъдат истински приятели.
Един от хората, на които я представи господин Лоун, се казваше Гари Емануел, началникът на полицейското
управление.
— Господин Емануел знае за Насон — каза ѝ господин Лоун — и прави всичко възможно да я намери.
Нану беше казала на Ливия, че в Америка се смята за неучтиво да не гледаш някого в очите. При племето Лаху
беше различно — гледането в очите изразяваше гняв или агресия. Така че тя погледна в очите началника на
полицията. Не ѝ хареса това, което видя. Късо подстригана коса с цвят на метал, провиснали бузи и бял мустак,
студени сини очи и усмивка, с която си мислеше, че може лесно да излъже едно глупаво малко момиче, което го
гледа и ѝ е трудно да срещне погледа му.
— Точно така — каза Емануел. — Държа полицейското управление на Луълин да използва всичките си
контакти и ресурси. Ще намерим сестра ти, не се тревожи.
На Ливия не ѝ харесваше неговото обещание. Защото откъде можеше да бъде сигурен? Щеше да му има повече
доверие, ако беше казал, че ще се опита.
Но може би беше прекалено подозрителна. Това място… беше толкова различно от нейните хора и селото ѝ.
Може би просто не разбираше. И какъв избор имаше, освен да се опита да бъде търпелива, отзивчива и да се надява?
Така че тя просто благодари на началник Емануел за неговата любезност и му каза колко е важно за нея да
намери Насон.
Другите посетители обикновено ѝ казваха със състрадателни изражения колко е „смела“, след като е
преживяла такова „изпитание“, и колко е „благословена“, че господин Лоун е решил да я отгледа в собствената си
къща. Ливия искаше да вземе тяхното състрадание и да го запрати обратно в лицата им. Но знаеше, че трябваше да
изиграе ролята, която искаше господин Лоун, затова им благодареше и им казваше, че действително е щастливка и че
семейство Лоун са много великодушни, а Луълин е най-хубавото място на света.
Но Луълин не беше красив. Беше чужд. И имаше нещо… гнило в него, нещо, което усещаше в начина, по който
хората гледаха господин Лоун и по който общуваха, нещо мрачно и някак срамно. То ѝ напомняше за една миризма
— тази, която идва изпод колиба, когато някакво животно се е заклещило и е умряло там. Иначе всичко изглеждаше
добре, но докато не намереха трупа на животното и не го изхвърлеха, щеше да продължи да мирише.
Глава 19
Тогава
Една вечер, докато Ливия се подсушаваше, след като си беше взела душ, малкото резе на вратата на банята
изскочи и вратата се отвори. Тя отскочи назад сепната и изплашена, като се покри с хавлията.
Беше господин Лоун, с изкривена вратовръзка и питие в ръка. Сигурно се беше върнал, докато си е вземала душ.
Затова не го беше чула.
Тя го наблюдаваше смутена и разтревожена. Дали не беше научил нещо за Насон? Дали искаше да ѝ каже
веднага?
Той я изгледа от горе надолу, като дишаше учестено, със зачервено лице. Миришеше силно на алкохол.
— Защо си заключила вратата, Ливия?
Тя не знаеше какво да отговори.
— Аз… винаги заключвам, когато си вземам душ.
— Ти заключваш. Не трябва да го правиш. Сега сме семейство. Нямаме тайни един от друг.
Искаше да възрази, да му каже, че няма друго семейство освен Насон. И защо я обвиняваше, че има тайни? Тя
просто искаше уединение, докато беше в банята. Ливия беше тази, която трябваше да го обвини, понеже не беше
правилно да насилва вратата по този начин.
Но това беше неговата къща. И тя не знаеше как да изрази тези свои мисли. Така че само каза:
— Да не става въпрос за Насон?
— Не съвсем — каза той. — Не директно. Всъщност става въпрос за теб.
Той отпи от питието, после изчака, сякаш очакваше Ливия да каже нещо. Когато тя не го направи, господин
Лоун каза:
— Трябваше да използвам влиянието си, да искам услуги, но всичко ще бъде официално. Това имах предвид,
като казах, че сме семейство. Понеже госпожа Лоун и аз ще те осиновим. Ти ще бъдеш Ливия Лоун, американска
гражданка. Как ти звучи?
Всъщност звучеше ѝ ужасно, сякаш я бяха хвърлили в клетка, която усеща, но не може да види ясно. И защо ѝ го
казваше тук и сега?
— Аз… не знам.
— Е, определено можеш да си помислиш. Но аз усещам… че нещата ще проработят. Радвам се, че дойде в
нашия живот, Ливия. Имаме четирима синове, но никога не сме имали дъщеря. Едно семейство не е същото без
дъщеря. Винаги съм искал момиче. И мисля… не е случайно това, че дойде при нас. Вярвам, че Господ е чул
молбите ми и се е смилил. Смяташ ли, че е станало така?
— Аз… така мисля. — Обаче не мислеше така. Само искаше да каже това, което той искаше да чуе, за да си
тръгне и тя отново да заключи вратата. Не беше правилно да стои тук и да говори с него, докато от косата ѝ капеше
вода и се беше покрила само с една кърпа.
— Така че не искам да има заключени врати между нас. Никакви тайни. Или… може би има по-добър начин да
го кажа. Искам да си доверяваме един на друг тайните. А не да ги крием. Разбираш ли?
Неговите думи и начинът, по който я гледаше, все повече я тревожеха.
— Така мисля.
Той се усмихна.
— Това, което искам да кажа, е… да ми се доверяваш.
— Добре.
— Доверяваш ли ми се, Ливия?
Тя знаеше, че трябва да каже „да“, но не можеше. Опита се да мисли.
— Ти… държиш добре с мен.
— Се държиш. Аз се държа добре с теб.
— Да. Се държа. Нану опитва да ме учи на граматика.
— Се опитва. Но доверяваш ли ми се?
— Аз… малко те познава. Искам да кажа, малко те познавам.
Той сериозно кимна.
— Да. И аз искам да ме опознаеш повече. Наистина да ме опознаеш. И аз да те опозная истински. Разбра ли?
Просто тръгвай, помисли си тя. Просто си тръгни.
— Добре.
Той пристъпи по-близо и тя отстъпи назад. Но зад нея беше стената и можеше само да се притисне в студените
плочки. Той сложи ръка на рамото ѝ. Ливия искаше да махне ръката му, но се страхуваше какво би означавало и
какво би направил той. И беше ядосана, много ядосана, че е отключил вратата и е влязъл, без да пита, и че ѝ задава
такива въпроси и я гледа по този лош начин. Знаеше, че трябва да го гледа в очите, но се страхуваше, че той ще види
гнева ѝ и ще се обезпокои. Така че гледаше надолу — като хората от Лаху, а не както ѝ беше казала Нану, че е прието
в Америка.
Той я погали по рамото и после се наведе по-близо.
— Добре — каза той. — Много добре. Ще започнем да се доверяваме един на друг. Убеден съм. И ще си
споделяме тайните. Това е много важно, Ливия.
Ливия кимна и се опита да не направи гримаса.
— И повече никакво заключване на вратите, разбра ли? Хората не го правят, когато си имат доверие.
Той стисна рамото ѝ и излезе.
Ливия не си направи труда да заключи отново вратата, когато той си тръгна — мислеше, че ще си има
проблеми, ако я хване, че го прави, освен това резето се беше оказало безполезно.
Не ѝ харесваше, че беше влязъл в банята по този начин. Но какво можеше да направи! Беше неговата къща и той
можеше да влиза, където си поиска.
Но. Но. Но.
Начинът, по който я гледаше. Начинът, по който дойде съвсем близо и я докосна.
Тя си припомни палубата на кораба. Черепа и другите мъже, и това, което я караха да прави. Поклати глава,
опитвайки се да изтика спомена. Всички мъже ли са такива? Не бяха такива в селото, но… може би защото там
Ливия и Насон бяха част от семейството. Или поне така ѝ беше изглеждало. Докато родителите им ги продадоха. И
понеже останаха сами, всички мъже ли щяха да се държат по този начин? Как някога ще бъде в безопасност?
Тя отвори чекмеджетата, без да е сигурна какво търси, и спря, когато видя една метална шнола. Взе я, разгледа я
и се замисли, после я сложи в процепа под вратата, бутна я с дъното на тежката чаша за вода, докато отиде до края.
Завъртя дръжката и дръпна силно, но вратата не поддаде.
Тя доволно кимна. Господин Лоун ѝ беше казал да не заключва вратата, и тя не беше я заключила. Но сега също
не можеше да се отвори.
Глава 20
Тогава
В деня преди да започне училище, Ливия се срещна за последен път с Нану. Другите преподаватели бяха спрели
да идват предишната седмица, за да се подготвят за училище. А сега беше време Нану да се върне във Вашингтон. На
Ливия ѝ беше тъжно, че Нану си заминава, а беше и уплашена. Имаше много неща, които още не разбираше — не
само езика, но и хората, мястото и обичаите. Колкото и странно и непривично да беше всичко обаче, тя беше
свикнала с рутината — трапезарията, учителите и ученето, докато се изтощеше и си легнеше през нощта. Дори
църквата. Но утре всичко щеше да се промени.
На обед Нану стана и тръгнаха към предната врата. Нямаше да обядват днес, защото нямаше да има уроци
следобед. Ливия не беше сигурна какво щеше да прави — досега не беше имала свободен следобед. Щеше да учи,
реши тя.
— Чакай — каза Ливия, когато осъзна, че Нану е забравила нещо. — Книгите ти.
Нану погледна назад към учебниците, оставени на масата, и после към Ливия.
— Те са твои сега.
Разбира се. Имаше смисъл. Но това правеше заминаването на Нану по-реално. И по-окончателно.
На вратата Нану спря и се обърна.
— Да не би да се притесняваш за утре? — попита тя.
Ливия кимна. Не би го признала на никого другиго, но нямаше нищо против да го каже на Нану.
Нану се усмихна.
— Всичко ще бъде наред. Ти си готова. Не мога да повярвам колко много научи само за два месеца.
Цяла сутрин Ливия се беше надявала Нану да ѝ предложи да поддържат връзка — да ѝ даде адрес, телефон или
нещо такова. Но Нану не го беше направила. Ливия я погледна, страхувайки се да попита.
Нану повдигна вежди.
— Какво има?
Ливия се поколеба и после изтърси на езика на Лаху:
— Може ли да ти пиша? Или да ти се обаждам? Просто… да ти казвам как се справям в училище.
Нану погледна надолу за момент и после каза на английски:
— Господин Лоун не смята, че е добре да говориш на езика на Лаху. Знаеш го.
Ливия премина на английски:
— Но може да говорим на английски. Или да си пишем. Ще бъде полезна практика за мен.
— Той изобщо не иска да говориш с мен.
— Какво? Защо?
Нану въздъхна:
— Според него няма да напреднеш бързо, ако поддържаме връзка. Няма да напреднеш с английския език.
— Но нали напреднах, докато бях с тебе.
— Да. Но сега ще ходиш на училище всеки ден и всеки ден ще говориш на английски с учениците. Ще имаш
американски приятели. Те също ще искат да си американка. А не Лаху.
— Но аз съм Лаху.
Нану поклати глава.
— Трябва да се опиташ.
— Не искам.
— Аз искам да се опиташ.
Ливия превключи на Лаху:
— Тогава ми се обаждай. Пиши ми.
Нану отново поклати глава и погледна надолу сякаш се страхуваше, че някой ги подслушва. Тя каза на
английски:
— Не, Ливия. Това не е добра идея. И двете ще си имаме неприятности.
Ливия се опитваше, но не можеше да разбере. Нану изглеждаше почти… уплашена. Но от какво?
— Защо неприятности? Как?
Нану се намръщи:
— Прекалено е сложно да ти обясня. Трябва да бъда предпазлива, разбираш ли? Има хора, които зависят от мен.
Съжалявам, Ливия. И се гордея с теб. Но трябва да тръгвам. И няма да поддържаме връзка. Съжалявам.
Нану се обърна и в този миг, преди тя да си тръгне, Ливия помисли, че изглежда почти засрамена.
Ливия остана на прага изправена и със стиснати устни. Вече не се страхуваше. Беше ядосана. Наблюдаваше как
Нану влезе в колата и тя се отдели от бордюра. Дори не се обърна да погледне назад. След няколко секунди изчезна.
Поне не се опита да те излъже, помисли си Ливия.
Но не беше напълно сигурна.
Глава 21
Тогава
Тази вечер Ливия си взе душ, докато семейство Лоун ги нямаше. Обичаше да е сама в къщата. И се чувстваше в
безопасност да се изкъпе само когато господин Лоун не си беше у дома.
Тя изплакваше косата си от шампоана, когато чу, че някой се опитва да отвори вратата на банята. Дръпна перде
то и надникна с разтуптяно сърце.
— Кой е? — извика.
— Ливия? Нали ти казах да не заключваш вратата!
Беше господин Лоун. Сигурно се беше върнал. А госпожа Лоун още я нямаше.
Ръцете на Ливия започнаха да треперят. Тя излезе изпод душа и се загърна с кърпа. Погледна към шнолата,
заклещена под вратата.
— Не е заключено. Аз не съм… заключила.
Видя как дръжката се движи надолу и нагоре. После нищо. Тя изчака. Дали си беше отишъл?
Вратата експлодира навътре с ужасен трясък, удари се в стената и отскочи обратно. Господин Лоун влезе, като
хвана вратата, за да не му пречи.
— Какво ти казах аз? — развика се той. — Какво?
Ливия се отдръпна назад ужасена. Опита се да измисли някакви думи, но умът ѝ блокира. Усещаше мирис на
алкохол, тази ужасна миризма.
— Аз не… аз не… — заекна тя.
Той пристъпи и се наведе така, че лицето му се доближи на няколко сантиметра от нейното.
— Ти какво? Не ми се подчиняваш, така ли?
— Не! Аз… аз…
Той светкавично протегна ръка и дръпна кърпата от тялото ѝ толкова силно, че издърпа и нея. За секунди тя
успя да задържи хавлията в ръце, но той я изтръгна от пръстите ѝ и я хвърли зад себе си. Ливия се прилепи
трепереща към стената и се покри с ръце.
Господин Лоун пристъпи и се доближи толкова, че тя усещаше дъха му върху тялото си.
— Ще затваряш ли отново вратата?
Тя погледна към пода, а лицето ѝ гореше от срам и страх; беше застанала с ръце отпред, с наведено тяло, сякаш
искаше да се сгъне в себе си.
— Не — успя да прошепне със свито гърло.
— Гледай ме, когато говоря с теб, Ливия. — Гласът му звучеше почти като ръмжене.
Тя не можеше да го направи.
— Погледни ме! — извика той.
Тя го погледна в очите с гримаса на безпомощност и ужас, а дъхът ѝ свиреше през ноздрите.
— Това е вид неподчинение — каза той отново с нисък глас. — След всичко, което направих за теб. След като
те взех в къщата си. След като те направих моя дъщеря. След като се грижа за теб. След като се опитвам да намеря
сестра ти. И знаеш ли, имам новина по този въпрос. Да, имам новина.
За момент Ливия забрави всичко друго — своя страх, срам и голота.
— Какво? — каза тя. — Каква новина? За Насон? Моля ви, кажете ми!
— Наистина ли искаш? Защо да ти казвам, след като си толкова неблагодарна?
— Кажете ми! Моля ви!
— Ти искаш да бъда честен с теб, нали, Ливия? Откровен? Искаш да не пазя никакви тайни, нали?
— Да. Моля ви, искам.
— Искаш това.
— Да. Искам това.
— И въпреки това виж какво правиш. Заключваш вратата. И после стоиш тук пред мен, опитвайки да се
покриеш. Какво криеш от мен, Ливия?
— Какво? Не, аз…
Тя не можеше да намери думи. Всичко, което я беше научила Нану изведнъж се изпари. Беше объркана и
уплашена и това, което я бяха накарали да направи мъжете на кораба, още изникваше в ума ѝ като зъл дух, а
господин Лоун знаеше нещо за Насон и не ѝ казваше.
— И какво сега, Ливия? Изправи се. И свали ръцете си.
Тя не можеше. Опита се да накара ръцете си да помръднат, но не успя.
— Добре тогава. Щом искаш да се криеш от мен, и аз ще крия какво знам за Насон. Ти решаваш.
Той се обърна, сякаш искаше да си тръгне.
— Чакай! — извика Ливия. — Чакай.
Той се обърна и я погледна, без да каже нищо.
Устните ѝ трепереха. Ръцете и краката ѝ — още повече. Тя наведе глава и направи усилие да се изправи. После
свали треперещите си ръце. Стисна зъби, като отчаяно се опитваше да не заплаче.
— Добре — каза господин Лоун. — Така е по-добре, Ливия. Добро момиче.
Зрението ѝ се размаза. Тя примигна и видя как сълзите ѝ капят върху плочките по пода.
— Сега искаш ли да ти кажа какво научих за Насон?
Колкото и отчаяно да искаше да го чуе, тя успя само да кимне.
— Погледни ме, Ливия. Гледай ме, когато ти говоря.
Тя го погледна. И видя издутината в панталоните му, същата като на мъжете на кораба. Вече знаеше какво има
там.
Той се пресегна и изтри сълзите ѝ. От неговото докосване започна да ѝ се гади и тя се разплака още по-силно.
Но не трепна.
— Твоята сестра е добре, Ливия. Знам къде е.
Едната ръка на Ливия се стрелна към устата ѝ и тя успя да сподави риданието си. После сложи другата си ръка
отгоре и силно притисна длани към устата си, опитвайки се да не плаче, но последваха още ридания. Краката ѝ се
подкосиха и тя се подпря на шкафа за кърпи, за да запази равновесие.
— Да, Насон е добре, но я дебне опасност. Трябва да сме много внимателни, когато се опитаме да ѝ помогнем,
разбираш ли, Ливия? Много внимателни.
Ливия поклати глава и продължи да плаче. Не разбираше. Нищо не разбираше. Опасност? Насон?
— Недей да се покриваш с ръце — остро каза той. — Нали ти казах.
Тя дори не беше осъзнала, че отново се беше прикрила с ръце. Успя леко да ги разтвори.
Вдишваше и издишваше, и се опитваше да се концентрира, да се сети за думите, които ѝ трябваха.
— Защо тя опасност? Защо…
— Защо е в опасност?
— Да, защо така. И ние ще помогнем. Ние — тя се опита да си спомни граматиката, но не можеше —
помогнем. Помогнем на Насон. Моля те.
— Да. Ние ще се опитаме да ѝ помогнем. Но това изисква време. И е много важно хората, които я държат, да не
разберат, че ние знаем.
— Защо?
— Не мога да ти кажа сега.
— Защо?
— Просто не мога.
— Къде тя? Моля те.
— Къде е тя?
— Да, да, точно така.
— Още не мога да ти кажа. Трябва да ми се довериш. Както аз ти се доверявам, като ти казвам това. Разбираш
ли? Аз ти казвам, защото ти се доверявам, Ливия. Но ако кажа на някого другиго, дори на госпожа Лоун, ще стане
опасно за Насон. Правя всичко, каквото мога. Сега доверяваш ли ми се?
Тя усети как ръцете ѝ искат да я прикрият отпред. Успя да ги спре.
— Да. Точно така, Ливия. Добро момиче. Сега ми се доверяваш, нали?
Тя кимна.
— И ме уважаваш като глава на семейството?
Тя отново кимна.
— Тогава покажи, че ми се доверяваш. Покажи, че ме уважаваш. Покажи ми.
Какво можеше да направи? Погледна надолу и разтвори ръце, докато по бузите ѝ течаха сълзи.
Той се пресегна назад и взе кърпата, после се приближи и я загърна с нея. Ливия усети напиращо ридание, но
прехапа устни, за да го сподави.
— Повече не прави това с вратата — каза той.
Тя поклати глава и успя да каже:
— Няма.
— Когато науча други новини за Насон, искам да знаеш, че ще ги споделям с теб. Насаме. Всъщност в тази
баня, където никой няма да може да ни чуе. Разбираш ли?
Тя кимна.
— Погледни ме, Ливия.
Тя го направи и за момент нейният страх, нейното смущение и дори мислите ѝ за Насон… се стопиха. Спря да
плаче, усещайки само непреодолима, изгаряща омраза. Чувстваше я като сила, като нещо, извиращо от нея и все пак
самостоятелно. Нещо ново у нея, още сравнително малко, но един ден щеше да се превърне в нещо голямо.
Ужасяващо. Дали той го усещаше? Как беше възможно да не го усеща?
— Кажи ми, че разбираш. Кажи ми.
Тя остави погледа си да се разфокусира, така че да гледа по-скоро през него, отколкото в него. Така беше по-
добре. Да. Беше по-добре да не го вижда.
— Разбирам.
Той кимна.
— Добро момиче. — Наведе се и я целуна по главата. — Скоро пак ще поговорим. Обещавам.
Ливия се облече веднага щом той си тръгна. После сложи глава под крана на мивката и отново изми косата си,
търкайки мястото, където я бяха докоснали устните му.
Насон. Наистина ли беше добре? Дебнела я някаква опасност, да, но все пак беше добре, нали?
Част от нея ѝ казваше да не вярва на господин Лоун. Но как може някой да лъже за такова нещо? И освен това
тя трябваше да му вярва. Трябваше. Трябваше да вярва, че Насон е добре. Че някак си скоро отново щяха да бъдат
заедно.
Тя застана пред огледалото, докато се решеше. Беше смаяна, че господин Лоун не видя омразата ѝ. Беше
сигурна, че не я видя.
Не можеше да каже защо, но осъзна, че трябваше да крие омразата си. Нейната омраза я накара да се почувства
силна. И беше по-добре той да не знае, че е силна. Понеже нейната омраза… можеше да бъде нещо като
предупреждение.
А тя не искаше да го предупреди. Искаше да го изненада.
С какво, още не знаеше. Но щеше да го изненада с нещо.
Глава 22
Тогава
В училището беше ужасно. Ливия си беше мислила, че английският ѝ е добър, но се оказа, че да слуша Нану и
другите учители в тиха стая, където можеше да вижда лицата им, беше едно. А отзад в шумна стая, без да може да
задава въпроси за това, което не разбира, беше друго нещо.
Някои от учителите бяха учтиви, но децата изобщо не ѝ харесваха. В най-добрия случай, не ѝ обръщаха
внимание. А някои я гледаха с любопитство и я питаха дали ядат насекоми там, откъдето идва. Ливия искаше да им
каже, че когато си много гладен, ядеш всичко, но знаеше, че са глупави, винаги са си лягали с пълни кореми и няма
да я разберат. Не си даде труд да им отговори.
Някои от децата бяха подли. Подиграваха се на акцента ѝ и на усилията ѝ да научи английски. Бяха чули, че е от
племето Лаху, и разпространяваха слухове, че обича да яде кучета, като предупреждаваха другите деца да внимават
за домашните си любимци, когато Ливия Лаху е наоколо. По-специално една група побойници от по-големите
класове, водени от русо момче на име Ерик, понякога я обграждаха и скандираха „Лаху, Лаху“, като подигравателно
проточваха последната сричка. Друг път някой от тях се прокрадваше зад гърба ѝ и събаряше книгите от ръцете ѝ,
докато останалите се смееха на безпомощния ѝ гняв. Често я питаха дали ще скочи от прозореца върху оградата да
се убие. Тази подигравка тя дори не разбираше.
Мразеше ги. Мразеше всеки, който тормози по-малките и по-слабите. И мразеше в същата степен и себе си, че е
малка и слаба. Казваше си, че побойниците са глупави и слабоумни, че никой от тях не може да работи с мачете или
да хване пиле в гората, или да избягва растения, от които се разболяваш, и да намира тези, които могат да се
използват като лекарство.
Но нищо от това нямаше значение тук. Никой не знаеше, че Ливия я бива за нещо, а дори и да знаеха, нямаше да
им пука.
Единственото ѝ спасение беше домашната работа. Беше ѝ трудно, когато учителите говореха, и изпускаше
много неща. Но когато учеше, вземаше нещата под свой контрол. Ако не разбираше някоя дума, я търсеше в речника.
Ако нещо ѝ създаваше затруднения, го правеше отново и отново, докато го направеше правилно. И беше добра в
запаметяването. Сякаш ученето ѝ позволяваше да забави времето, да вземе от въздуха неща, които иначе биха
отлетели, и да ги изследва и схване. Имаше необходимост да учи — не само защото се чувстваше изолирана в
училище, а и защото беше безсилна в къщата на семейство Лоун.
Няколко пъти братът на господин Лоун, Езра, сенаторът, идва на посещение от Вашингтон. Той беше висок и
плешив като господин Лоун и имаше същите широко разположени очи, но докато господин Лоун беше набит, сенатор
Лоун беше строен и як. Когато господин Лоун ги представи, сенатор Лоун спря и се здрависа с нея.
— Много се радвам да се запознаем, млада госпожице — каза той. — Чух, че напредъкът ти е забележителен.
Във всяко отношение, но най-вече след такова изпитание.
Тя съзнателно се въздържаше да не сбърчи нос от отвращение при споменаването на нейното „изпитание“. Той
звучеше като брат си, още една черна точка за него.
— Благодаря, сенаторе — каза тя, инструктирана от господин Лоун как да се обръща към него. — Аз също се
радвам да се запознаем. — Не беше трудно да го каже. Ставаше добра в лъгането, в казването на правилните думи,
така че другите хора да не знаят какво мисли в действителност.
Тя погледна към един мъж, застанал отзад и леко отдясно на сенатора. Мъжът я наблюдаваше със странно
изражение — едновременно напрегнато и безстрастно, сякаш беше екзотично насекомо, което е извадил изпод
някой пън в джунглата и сега го разглежда с разсеян интерес. От начина, по който той стоеше, Ливия усещаше, че е
със сенатора, но като какъв, не знаеше. Беше нисък, но със силни мускули, с врат, дебел като бедрото му, а ушите му
стърчаха под ниско подстриганата му руса коса. Беше с костюм, но не изглеждаше да се чувства комфортно в него
като господин Лоун и сенатора. По някаква причина, макар да не носеше униформа, той имаше пистолет и ѝ
напомняше за тайландските войници, които идваха понякога в селото за хора, отглеждащи опиум.
Сенатор Лоун погледна назад.
— О, съжалявам. Това е моят законодателен съветник, Матиас Редкрофт. Матиас е невъзпят герой зад
законодателните ми постижения — моята дясна ръка. Матиас, това е Ливия, моята племенничка.
Матиас се усмихна и протегна ръка.
— Здравей, Ливия.
Въпреки че нямаше никаква прилика, когато се усмихна, мъжът ѝ напомни толкова силно за Черепа, че вълна
на гадене премина през нея. Тя се здрависа и успя да каже, пелтечейки:
— Радвам се да се запознаем. — И после се извини, за да иде в банята, където си изми ръцете с най-горещата
вода, която можеше да изтърпи.
Два пъти седмично, когато госпожа Лоун беше в своя клуб по бридж, господин Лоун идваше в стаята на Ливия.
Ако тя беше в банята, всичко започваше там. Ако учеше в леглото, отиваше в банята пред него. Имаше нещо в банята,
което той, изглежда, харесваше. Тя се събличаше, сякаш се приготвяше да се къпе, а той си разкопчаваше панталона
и я наблюдаваше, докато се пипаше. Беше важно за него тя да го гледа в лицето през цялото време. Казваше ѝ
някакви странни неща — че доверието е много важно и той никога няма да я нарани, а ще се грижи за нея, и че тя
наистина му дължи много, като се има предвид колко великодушен е бил и как я е взел в къщата си под своя
протекция и я е направил своя дъщеря — докато се пипаше все по-бързо. После лицето му се изкривяваше, той
започваше да стене и от него излизаше нещо слузесто и капеше по плочките. След това той се хващаше за мивката и
дишаше тежко, докато Ливия вземаше тоалетна хартия, сгъваше я на топка, бършеше слузта, после я хвърляше в
тоалетната и пускаше водата. После той си закопчаваше панталона и ѝ казваше, че много се радва, че се доверяват
един на друг по този начин и че тя му се подчинява така, както би трябвало. И че Насон е добре, а той прави всичко
по силите си.
Тя не знаеше дали да му вярва за Насон. Но се страхуваше от това, което би направила, ако си помислеше, че я
лъже. Можеше просто да се отчае — да спре да яде, да пие и да се интересува от каквото и да било. Или можеше да
вземе нож от кухнята, да го скрие в банята и да мушка господин Лоун в корема отново и отново, докато той си
разкопчаваше панталона. А после да се самоубие със същия нож.
Казваше си, че вероятно той казва истината за Насон или поне не я лъже изцяло. Той е богат и влиятелен, нали?
И приятел с шефа на полицията? Има брат сенатор? И толкова хора, изглежда, се страхуваха от него или го гледаха с
благоговение. Такъв човек би имал начини да намери някого, ако поискаше.
Имаше още толкова неща, които тя не разбираше, но не беше глупава. Знаеше, че той може би криеше
информация за Насон, за да я направи по-отзивчива. Но нуждата ѝ да вярва в Насон, беше толкова голяма, че
можеше да изтърпи това, което той обичаше да прави в банята. Беше отвратително, но не толкова, колкото онова,
което я бяха карали да прави Черепа и неговите хора. Това просто се случваше, после той си тръгваше, а тя се
обличаше, отиваше в леглото и започваше да учи още по-усилено. Банята се превърна в поредната тайна, нещо, което
тя затваряше в черната кутия в ума си заедно с омразата, която държеше там.
Глава 23
Сега
Масник беше много внимателен със своя телефон за еднократна употреба и го държеше изключен, никога не го
включваше едновременно с мобилния си телефон. Но след като Ливия знаеше, че телефонът е негов, тя просто
започна да следи личния му апарат. Така че, когато го засече в „Трейдър Джоус“ в Шорлайн една сутрин, два дни
след като беше подслушала разговора на Масник с Джардън, Ливия отиде там и си взе замразена храна за вечеря,
кутия със смес от горски плодове, една опаковка зърнена закуска и няколко бутилки вино.
Масник разглеждаше внимателно безкрайните хладилни рафтове с бира с имена като Ice Harbor Runaway Red
Ale, Reubens Brews Robust Porter и Snoqualmie Falls Wildcat IPA. Тя тръгна към него, като гледаше в лавиците, и се
приближи, докато количката ѝ се удари силно в неговата.
— О! — каза тя. — Съжалявам. Трябва да внимавам повече, докато пазарувам.
Той я погледна в лицето, а после я огледа и надолу. Беше облечена в стегнат клин за йога, предназначен да
привлече вниманието му. Тя не се съмняваше в чувствата на Масник към Джардън, но в края на краищата той беше
член на Чуковете, а те не бяха почитатели на моногамията.
— Няма нищо — каза той, погледна я в очите и се усмихна. — Всичко е наред.
Тя също му се усмихна.
— Това ще ме научи да не пазарувам, преди да съм пила кафе. Трябва ми време да се ориентирам наоколо.
— Какво, да не си нова в града?
— Да, идвам от Сан Франсиско. Още свиквам.
— Е, ако обичаш кафе, Сиатъл е правилното място.
— Така съм чувала. Макар че мога да ти кажа, че трудно може да надмине Сан Франсиско. Можеш ли да ми
препоръчаш някое заведение?
Той се засмя.
— Обикновено пия кафе на едно място, наречено „Блек Рок“. Предполагам, че няма да намериш тук, в
Шорлайн, толкова кафенета, колкото в Сиатъл и Сан Франсиско, но ако отидеш в „Блек Рок“ ще останеш доволна.
Тя го погледна преценяващо и кимна.
— Благодаря. Между другото, аз съм Сузи.
Той отново огледа тялото ѝ и протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем, Сузи. Аз съм Майк.
Тя раздруса ръката му и я задържа един миг по-дълго, отколкото изискваше благоприличието.
— Е, Майк, имаш ли нещо против, ако се възползвам от запознанството и те попитам още нещо за квартала?
Той погледна в количката ѝ за пазаруване. Ливия видя как преценява покупките ѝ — жена, живееща сама.
Жена, която може да се наслади на чаша вино, преди да изяде яденето, стоплено в микровълновата печка, за да
намали малко напрежението. После може би още една по време на вечерята, за да се поотпусне. И може би друга
след вечерята, за да премахне окончателно стреса.
— Хей, радвам се да помогна.
— И така, имам куче, бял териер. Казва се Джинджър. Къде бих могла да го разходя отвързано?
— Това е лесно. В парка „Солтуотър“.
— Така ли?
— Да. Намира се на плажа „Ричмънд“. Точно тук, в Шорлайн. — Той отново я огледа от горе надолу. — Ти явно
поддържаш форма, а?
— Правилно предположи.
— Ще бъдеш смаяна каква тренировка е да се качваш и да слизаш по стъпалата там. — Той се усмихна. — Аз
ходя привечер. Вероятно ще бъда там довечера. Можеш да ме запознаеш с Джинджър.
Тя се усмихна в отговор.
— Може и да го направя, Майк.
Глава 24
Тогава
Веднъж по време на зимната ваканция Ливия чу как звънецът на вратата звънна и после се чуха гласове във
фоайето. После гласовете заглъхнаха и тя си помисли, че този, който е звънял, вече си е тръгнал. Но малко по-късно,
когато излезе от стаята си да вземе нещо за ядене, тя завари госпожа Лоун седнала на кухненската маса с един
посетител. Пиеха кафе и се смееха. Ливия си помисли, че никога не е виждала госпожа Лоун толкова спокойна и
щастлива. Но щом видя Ливия, лицето ѝ прие обичайното си намръщено изражение.
Гостът се усмихна, когато видя Ливия, после бутна назад стола си и стана. Изглеждаше малко по-стар от
госпожа Лоун, с коса с цвят на пясък, смесен с пепел. Не беше огромен мъж, но имаше нещо… солидно в него.
Начинът, по който краката му бяха стъпили здраво на земята, а може би начинът, по който държеше ръцете си
отстрани. Сякаш се беше отпуснал, но въпреки това беше нащрек.
Госпожа Лоун не стана. Гласът ѝ беше студен, когато каза:
— Ливия, това е брат ми. Полицай Харис.
Мъжът погледна госпожа Лоун и се засмя смутено.
— Господи, Доти, звучиш, сякаш е извършила престъпление.
Госпожа Лоун издаде звук, който можеше да е имала намерение да прозвучи като смях, но се чу повече като
сумтене.
Мъжът се приближи до Ливия и протегна ръка.
— Ако искаш да сме приятели, не бива да ме наричаш „полицай Харис“. Просто ми викай „Рик“. Нали?
Ливия беше научила доста за здрависването след първия път с Таня. Тя си напомни да го гледа в очите, пое
голямата ръка на Рик в своята малка ръка и тромаво я стисна. Рик също ѝ стисна ръката. Съвсем леко, но зад това се
усещаше сила.
Рик се усмихна и пусна ръката ѝ.
— Радвам се да се запознаем, Ливия.
Това беше едно от първите неща, на които я беше научила Нану, и беше имала безброй възможности да го
практикува по време на партитата на семейство Лоун. Така че беше лесно да отговори:
— И аз се радвам да се запознаем.
— Чувал съм много за теб. Доти ми каза, че си завършил с отлични оценки миналия срок.
Ако госпожа Лоун му е казала нещо за нейните оценки или каквото и да е, помисли си Ливия, то е било по
негово настояване. Тя хвърли поглед и видя, че госпожа Лоун ги наблюдаваше. Този път забеляза и някаква завист.
Ливия не знаеше защо, но разбираше, че госпожа Лоун не иска тя да говори с брат ѝ.
Но Ливия знаеше, че споменаването на оценките беше казано като комплимент. Щеше да бъде невъзпитано да
не му отговори. Тя кимна и каза:
— Да.
— Изумително. Искам да кажа, преди шест месеца не си знаела и една дума на английски, нали така?
— Господин Лоун и госпожа Лоун ми взеха частни учители.
— Е, много хубаво от тяхна страна. Но дори да е така, това е забележително постижение. Мисля, че трябва да
си много умна.
— Аз… уча много.
Той се засмя.
— И аз съм учил много. И знам английски по рождение. Но никога не съм имал шестици.
Госпожа Лоун го беше представила като полицай. Ливия знаеше, че на сестра му няма да ѝ хареса, но не можа
да устои да не попита:
— Вие… полицай ли сте?
Рик кимна.
— От двайсет и пет години работя в полицейското управление в Портланд.
Портланд, помисли си тя. Насон.
— Какъв полицай?
Госпожа Лоун стана.
— Ливия, брат ми е пътувал дълго от Портланд и вероятно е изморен. Така че…
Рик погледна странно сестра си — полуразвеселен, полузагрижен — и после отново се обърна към Ливия.
— Знаеш ли как можеш да разбереш, че си остарял? Когато малката ти сестра те третира като инвалид. Аз съм
детектив в отдел за борба с тежки престъпления. Това означава…
— Убийства — каза Ливия.
Рик се засмя.
— Съжалявам. Трябваше да се досетя, че разбираш думите. Както и да е, едно скромно ченге от Портланд,
взело няколко дни отпуск, за да посети сестра си и семейството ѝ.
Макар отново да знаеше, че това няма да се хареса на госпожа Лоун, Ливия попита:
— Ами ти? Твоето семейство?
Рик повдигна рамене.
— Когато си ченге, е трудно да имаш деца и така нататък. Така че нямам, Доти и четиримата ми племенници са
моето семейство. — Той се усмихна. — Сега и ти.
Тя не знаеше защо, но това повдигане на раменете на Рик беше единственото нещо, което ѝ се видя неискрено.
И докато той гладко отговаряше защо няма семейство, Ливия се чудеше защо му беше необходимо да се обяснява.
Поне когато каза, че сега и тя е от неговото семейство, това не я разтревожи — за разлика от господин Лоун думите
на Рик не ѝ звучаха като заплаха или капан. Впрочем той не спомена господин Лоун, докато изброяваше членовете
на семейството си — какво ли означаваше този пропуск?
Тя не знаеше как да разбира всичко това, но реши по-късно да го обмисли. Така че засега просто каза:
— Добре.
— Ще остана няколко дни. Когато решиш да си дадеш почивка от ученето, ще се радвам да поговорим как
вървят нещата — училището, животът и така нататък.
През цялото време, докато говореха, тя очакваше той да каже нещо за нейното „изпитание“ или „смелост“. Но
беше заинтригувана и доволна, че Рик не го направи.
Изпитото лице на госпожа Лоун стана още по-измъчено. Без да иска да я обезпокои или да обиди Рик, Ливия
просто кимна.
Рик хвана ръката ѝ и отново се здрависаха.
— Добре тогава. Наистина се радвам, че се запознахме, Ливия. Надявам се, че ще имаме възможност да
поговорим повече.
Глава 25
Тогава
По време на същата ваканция, докато Рик беше там, дойдоха на посещение и четиримата синове на семейство
Лоун. Господин Лоун набързо ги представи на Ливия и те реагираха на нейното присъствие с различна степен от
любопитство, неудобство и съжаление. Обикновено Ливия предпочиташе да се храни сама в стаята си, като
използваше домашните си за извинение, но докато синовете му и Рик бяха в къщата, господин Лоун настояваше да
води всички в различни ресторанти. Тези вечери бяха мъчителни, защото през цялото време Ливия остро усещаше
как на всички им се иска да я няма там — на всички, с изключение на господин Лоун, който, изглежда, се радваше
да я покаже на публично място, и на Рик, единствения, който говореше с нея, макар отговорите ѝ да бяха тромави и
несигурни.
Една сутрин госпожа Лоун дойде в стаята ѝ и каза, че господин Лоун ще ги заведе някъде за късна закуска.
Ливия разбираше, че това не е покана, а просто господин Лоун настояваше тя да отиде. Но тя смяташе, че няма да
може да изтърпи още едно ядене с тези хора. Така че каза:
— Боли ме стомахът. Мисля да остана в леглото.
Всъщност стомахът наистина я болеше. Преди няколко месеца беше започнала да кърви и това се случваше и в
момента. Тя знаеше какво означава това кървене — имаше нещо общо с бебета, и в селото жените използваха
парцали по време на тези дни. Тук вместо парцали имаха специални превръзки, които попиваха по-добре. Господин
Лоун ѝ беше казал, че може да поиска всичко, което ѝ е необходимо, но тя не желаеше той да знае за кървенето.
Тялото ѝ наистина беше започнало да се променя, появиха се косми между краката ѝ и подутини на гърдите, където
преди имаше само кожа и мускули, а неговите посещения в банята зачестиха и той я гледаше още по-напрегнато,
докато се пипаше. Тя използва джобните си пари да купи превръзки от магазина, и ги криеше под леглото, когато не
ѝ трябваха, а тези, които беше използвала, слагаше на дъното на кухненския боклук, когато наоколо нямаше никого.
Госпожа Лоун стоеше на прага, а изпитото ѝ лице изглеждаше, сякаш някой го е стиснал от двете страни.
— Стомахът? Надявам се, не е нещо заразно?
Ливия се чудеше защо пита — никога преди не беше показвала, че се интересува от нейното здраве или от нещо
друго, свързано с нея. Дали не се страхуваше, че някой може да се зарази от нея? Или подозираше, че Ливия кърви, а
въпросът беше начин да я накара да потвърди?
Без да знае коя е правилната линия на поведение, тя реши да отговори неясно.
— Не съм сигурна.
— Добре. Ще кажа на господин Лоун. — Тя затвори вратата, а стъпките ѝ заглъхнаха надолу по коридора.
Ливия разбираше, че отговорът „Ще кажа на господин Лоун“ беше начинът на госпожа Лоун да покаже, че ако
зависеше от нея, на Ливия нямаше да бъде позволено да остане в къщата, да не говорим да получи покана за
ресторант. Но Ливия беше свикнала с тънките ѝ намеци и сега те я безпокояха по-малко отпреди. Главното беше, че
няма да изстрада още едно ядене с тях.
Тя се върна към учебниците си. Шумът от разговорите на долния етаж стана по-оживен и после заглъхна,
когато входната врата се затвори. Чу как се отварят и затварят врати на коли, как те запалиха, после гумите им по
чакъла… и накрая в къщата настана приятна тишина.
Пет минути по-късно чу как вратата на една от стаите за гости се отвори. Тя се намръщи — някой сигурно беше
останал. Чу кашляне и си помисли, че ѝ звучи като Рик. Тя долови стъпките му по коридора и после бръмченето на
машината за мелене на кафе в кухнята.
През цялото време, докато Рик беше в къщата на семейство Лоун, Ливия си мислеше за Портланд и Насон. И се
опитваше да прецени рисковете да го помоли за помощ. Беше опасно и знаеше, че господин Лоун щеше да побеснее,
ако разбереше. Но накрая реши да опита.
Тя отиде в кухнята. Рик седеше на масата, отпиваше кафе от чаша с надпис „Лъвовете на Луълин“ — името на
футболния отбор на колежа — и четеше вестник. Той се усмихна, като я видя, и остави вестника.
— Ливия! Мислех, че си отишла с останалите за късна закуска. Да не си се успала?
— Учех.
— Много си усърдна.
Тя кимна.
— А никога ли не…
Тя изчака той да продължи, но изглежда, Рик размисли. Наля си кафе от каната.
— Искаш ли?
Тя беше изненадана.
— Кафе? Никога не съм пила. Никога.
— На колко години си?
Тя щеше да каже „тринайсет“ но после промени мнението си.
— Почти на четиринайсет.
— Е, бих казал, че си достатъчно голяма да опиташ. Макар че не бива да казваш на сестра ми. — Той се
усмихна. — Освен ако искаш да ми създадеш главоболия.
Ливия не можа да потисне усмивката си.
— Не, няма да ѝ кажа.
— Добре тогава. — Той отиде до хладилника и взе картонена кутия мляко, после извади една кутия от шкафа.
— Натурална кафява захар. Чудесна е. Малко меласа подобрява вкуса на кафето. Аз обикновено пия моето черно, но
когато ти е за първи път, е по-добре да се добавят мляко и захар.
Той взе друга чаша от шкафа, наля малко кафе заедно с голяма доза мляко, добави две лъжици захар, разбърка го
и подаде чашата на Ливия. Тя го помириса подозрително после отпи малко — и още една голяма глътка. Беше
вкусно. Никога не беше опитвала нещо подобно.
Сигурно беше видял изражението ѝ, защото се усмихна:
— Не е лошо, нали?
Тя кимна щастлива, че беше открила нещо толкова вкусно, и ѝ харесваше, че ставаше тайно от госпожа Лоун.
— Наистина е хубаво.
— Е, не бива да прекаляваш. Още не си пораснала и от кофеина ще станеш нервна. Но малко няма да ти
навреди. Само помни, не съм ти налял аз.
— Добре. — Тя отпи още веднъж и после каза: — Какво щеше да ме питаш преди?
— Кога?
— Когато каза „Ти никога ли не…“
— О, това ли? Не знам. Нещо, свързано с училището, предполагам. Но знаеш ли какво? Дори не си спомням
много за училището. Всъщност го мразех.
Тя наклони глава, внезапно заинтригувана от неговото доверие.
— Защо?
— Дълга история. Просто някак си не ми пасваше. Бях доволен, когато ученето приключи. Чувствам се по-
добре като ченге, отколкото като ученик.
Ливия се огледа.
— Ти… защо не отиде на късната закуска?
Той отпи от кафето.
— Помолих да ме извинят. Хубаво е да се виждаш с всички, но понякога ми трябва малко уединение. Нали
разбираш?
— Да.
— А утре е Бъдни вечер, така че ще има голяма служба в църквата. Фред кара ли те да ходиш на църква?
— Да. — Тя не обичаше да говори за Фред.
— Така и предполагах. Аз всъщност не съм от тези, които ходят редовно на църква. Но всеки си е различен,
предполагам.
Тя го погледна, отчаяно искаше да го попита, но я беше страх. Усещаше, че прекрачва граници, които не може да
види ясно.
На лицето му се появи странно изражение — състрадание, но също и загриженост.
— Как вървят нещата, Ливия?
Някак си тя разбра, че не пита от любезност или повърхностно. А наистина я питаше. Наистина искаше да
разбере. Може би дори… се интересуваше?
Тя прехапа устна. Толкова ѝ се искаше да го попита.
— Какво има? — каза той. — Скъпа, ако нещо не е наред, можеш да ми кажеш.
Не, помисли си тя. Не мога да кажа на никого. Никога.
Но можеше да го попита. Трябваше.
— Сестра ми — каза тя. — Насон. — Щом произнесе името, в очите ѝ се появиха сълзи. Тя гневно ги изтри,
ядосана на себе си, че плаче.
— Чух за сестра ти, скъпа — каза той. — Много съжалявам.
Тя кимна.
— Никой не знае къде е. Какво се е случило с нея. Дори дали…
Тя не можа да завърши изречението. Но нямаше нужда. Той кимна и я изчака да продължи. Ливия разбра, че
господин Лоун не му е казал нищо. Но това означаваше ли, че господин Лоун знае нещо?
Тя прочисти гърло.
— Мисля, че това, което се знае, е, че в Портланд сме били разделени. Портланд е мястото, където е изчезнала.
Той кимна.
— В полицейското управление в Портланд знаят за това. И аз говорих с моите познати, за да разберат, че е и
личен въпрос. Знаеш, че аз се занимавам с убийства, но има ченгета, специализирани в трафика на деца и такива
неща. Накарах ги да търсят сестра ти.
Тя беше зашеметена.
— Ти… си направил това?
— Господи, разбира се, Ливия.
Тя отново заплака. Не можеше да се сдържи. Толкова добре се беше изучила да посреща твърдо жестокостта, че
не беше подготвена за неговата доброта.
Рик откъсна книжна салфетка от една ролка и ѝ я подаде. Ливия избърса сълзите си и подсмръкна, а той
посегна да я хване за рамото. Тя отскочи назад.
Рик мигновено вдигна ръце с дланите нагоре.
— Съжалявам, скъпа.
Ливия поклати глава. Нямаше чувството, че ще я докосне с лоши намерения. Но… вече не обичаше да я
докосват. Особено мъже.
Искаше да му каже, че не е виновен, понеже беше направил такова хубаво нещо за Насон. Но нямаше как да му
обясни. Поклати глава и каза:
— Не, аз съжалявам.
Начинът, по който я гледаше… тя имаше странното усещане, че може би знае. Или знае достатъчно. Макар да
не ѝ го казваше.
— Всичко е наред — каза той. — И няма нищо, за което да съжаляваш, разбираш ли? Нищо.
Тя кимна и изтри очите си.
— Дали специалната полиция, която познаваш… дали някой…
Той поклати глава.
— Не. Съжалявам, почти няма какво повече да се направи, а никой не е открил нищо. Но аз няма да се откажа.
Нито ще позволя това на другите.
— Ами мъжете, които ни взеха? Тайландците? Аз ги описах на хората от Агенцията за имиграция и
натурализация. — Тя внимателно произнесе непривичните думи.
— Доколкото разбрах, това е задънена улица. Никой не знае кои са мъжете и как да ги намери. Но знам, че
полицията има твоето описание и ако хванат някого, който изглежда така, ще го разпитат подробно.
— Ще ми кажеш ли, ако това се случи?
— Разбира се.
Тя сви устни разочаровано. Да има възможност в момента да разпитва полицай от Портланд, и все още да не
може да открие нещо полезно… беше влудяващо.
— Ами мъжете на кораба? Тези от Портланд. Как полицията е разбрала, че вкарват хора контрабандно?
— Странно, и аз се питах същото. После разпитах. Говори се, че е имало анонимно обаждане до шефа на
полицията в Луълин, Емануел. Изглежда, някоя съперничеща банда е пуснала десетаче.
— Пуснала е десетаче?
— Това е израз. Идва от дните, когато разговорът от обществен уличен автомат е струвал монета от десет цента.
Ако някой иска да издаде друг, използва уличен телефонен автомат, за да не го проследят. Така че „пуснала е
десетаче“ означава, че някой анонимно е информирал полицията.
— Защо ще го прави?
— По много причини. Бизнес конкурент проваля пратката на някого. За да му върне за нещо. Може да става
въпрос и за нещо лично. Трудно е да се каже. Този, който се е обадил, е съобщил за кораба и за времето на
пристигане. В полицейското управление в Луълин нямат много опит с трафиканти и са се обадили на Агенцията за
имиграция и натурализация, АИН. Сигурно е имало доста полицаи и агенти на палубата, когато са ви спасили.
Тя кимна.
— Чух, че полицията е убила двама от контрабандистите. Но са хванали единия от тях. Може би той знае нещо?
Рик се усмихна.
— Знаеш ли, че имаш добри полицейски инстинкти? Да, правилно си чула, двама от тях са умрели при
престрелката, когато полицията ви е спасила. Но третият човек не иска да говори. Казва, че мъртвият му брат
отговарял за цялата логистика — комуникациите и контактите с хората, които са ги наели. Твърди, че не знае нищо,
даже това, че сте били отвлечени.
— Лъже.
— Знам. И ми се иска да има начин да го докажем. Федералният прокурор, човекът, отговорен за вкарването в
затвора на тези, извършили федерални престъпления, като отвличане и трафик на хора, го заплаши с много години
затвор, ако не проговори. Но онзи още твърди, че не знае нищо.
— Така че ще го вкарат в затвора за дълго?
— Двайсет години. Може и по-малко, ако го пуснат за добро поведение.
Тя се замисли за Насон.
— Това не ми се струва много дълго време.
— Права си. В един справедлив свят щяха да го затворят за повече.
— А… знае ли някой кои са били другите хора на кораба? Откъде са дошли? На кораба от Тайланд имаше
тринайсет деца. Но когато се събудих, бях на друг кораб, а вместо децата от Тайланд имаше други хора. Говореха на
езици, които не разбирах.
— Мъжът, когото хванаха, Тимъти Тайлър — между другото, викат му Уийд, — казва, че не знае откъде сте
дошли и кой ви е докарал. И се придържа към тази версия. Другите са били смесица от различни страни — Китай,
Гватемала, Шри Ланка.
— Какво означава това?
— Е, трудно е да се каже. Може да означава много неща. Но основно означава, че бандата на Уийд или този,
който я е наел, имат готов купувач или купувачи някъде далече на изток от Портланд, като Луълин. Или още по-
далече. Съвременното робство съществува навсякъде. Не само в Портланд или Луълин. Навсякъде.
— Кой щеше да ни купи?
— Няма как да знаем на този етап. Може би някое студио за маникюр и педикюр или в селското стопанство…
или някой болен човек, които търси прислужничка, на която да не плаща и да прави с нея каквото иска.
— А децата от кораба? Аз и другите две, които умряха. Също ли щяха да ни продадат?
— Да. Хората купуват и деца, съжалявам да го кажа. Мисля, че можеш да си представиш защо.
Не беше нужно да си представя. Тя знаеше. А Рик вероятно знаеше, че тя знае, но беше прекалено тактичен, за
да го каже.
— Ами другите хора на кораба от Портланд? Какво стана с тях?
— Е, те бяха пълнолетни и пребиваваха тук незаконно, така че според мен са били репатрирани. Върнати
обратно в държавите, от които идват. Ти беше единственото дете, оцеляло по време на пътуването, затова
представляваше специален случай. Истината е, че АИН не знаеше какво да прави с теб. Предполагам, че Фред е
дръпнал някакви конци.
— Конци?
— Съжалявам, друг израз. Това означава, че е… използвал влиянието си. Той познава много хора, а и брат му
Езра е сенатор. Сигурно си се запознала с него.
Нещо в тона на Рик накара Ливия да усети, че той не харесва брата, както и самия господин Лоун. Щеше ѝ се да
попита защо, но само каза:
— Да.
Искаше да му каже как господин Лоун я е уверил, че знае къде се намира Насон. Но ако кажеше на Рик, дали
нямаше да бъде опасно за Насон? Последния път тя мислеше, че защитава Насон, а стана причина да я наранят зле,
много зле. Ако това се случеше отново? Ами ако господин Лоун казваше истината и беше открил Насон чрез своите
контакти или чрез брат си, сенатора, или нещо такова, и сега Ливия направеше глупостта да каже на погрешния
човек, и по този начин отново навредеше на Насон?
Не можеше да рискува. Не можеше.
Но имаше още една възможност. И това беше нейният шанс. Ливия трябваше да му каже.
Прочисти отново гърлото си и каза:
— Има нещо, което не казах на полицаите, когато ме разпитаха. И искам да го споделя с тебе. Но трябва да ми
обещаеш да не казваш на никого. Нито на госпожа Лоун. Нито на господин Лоун. На никого.
— Защо, скъпа?
— Трябва да ми обещаеш.
— Каквото и да ми кажеш, ще се опитам да помогна. Но няма да съм много полезен сам.
Ливия се замисли. Имаше смисъл, не беше помислила за това.
— Добре — каза тя. — Можеш да кажеш на полицаите, на които имаш доверие. Но искам… моля те, трябва ми
помощта ти. Моля те.
— Добре.
— Няма да кажеш, нали?
— Няма.
— Познаваш ли някой тайландски полицай?
— Искаш да кажеш, определен тайландски полицай?
— Не, искам да кажа някой тайландски полицай. Който и да е.
— Не. Но работя с хора, които познават тайландски полицаи.
Добре. Не беше точно това, на което се надяваше, но беше достатъчно.
Тя му разказа как родителите ѝ са я продали заедно с Насон. Описа Черепа, Мръсната брада и Четвъртитата
глава, като пропусна нещата, за които не можеше да говори — тези, за които смяташе, че той въпреки това се
досеща. Най-вече обясни с достатъчно подробности къде живеят родителите ѝ, така че тайландските полицаи да
намерят селото.
— Но недейте да казвате на тайландските полицаи къде съм — каза тя. — Не искам родителите ми да знаят. Не
желая да ги видя отново. Никога. Дори не бих искала някой да се свързва с тях, но те са единствените, които знаят
на кого са ни продали. Така че може да помогнат да намерим Насон. Понеже — очите ѝ се насълзиха и тя примигна
— аз я обичам. Дори повече, отколкото мразя тях.
— Не искаш родителите ти да знаят…
— Не. Те не заслужават да знаят нищо. Дори къде съм. Даже, че съм жива.
Той кимна.
— Добре.
Тя се замисли как хората от племето ѝ мразеха тайландската полиция, чиято работа беше да им попречи да
изсекат гората за обработваема земя, където да сеят ориз. Някои хора се опитваха да им дадат подкуп. Полицаите
вземаха парите и въпреки това им отнемаха земята.
— И също така — каза тя — тайландските полицаи ще ви кажат, че са посетили селото, но родителите ми не
знаят нищо. Тогава вие ще им платите, а те няма — тя спря и потърси думата — да са го заслужили.
— Ливия, никой няма да плати на полицията…
— Не знам как е тук, в Америка. Но в Тайланд полицаите не са добри. Те не позволяват на хората от племето
ми да обработват земята така, както са свикнали. Ако ги помолиш нещо, те очакват да им върнеш услугата. Така че
ще излъжат и ще ти кажат, че са направили това, за което си ги помолил, а после ще ти поискат отплата. На тебе ти
трябва — тя отново се спря и после си спомни думата — доказателство. Доказателство, че са направили каквото си
ги помолил. Иначе ще те излъжат.
— Добре. Какво доказателство?
— Майка ми има една снимка. На мен и Насон. Тайландските полицаи трябва да я вземат и да ти я изпратят.
Тогава ще знам. Ще знам, че наистина са отишли в селото. Ще знам, че наистина са попитали родителите ми. Поне
това ще знам.
Може би трябваше да каже „ще знаем“. Но макар Рик да беше любезен, тя знаеше, че не е неин съюзник. Тя
нямаше съюзници. И не искаше. В края на краищата можеше да се уповава само на себе си.
Глава 26
Тогава
Ливия прекара първия ден от втория срок в мъгла от гадене и срам. Предишния ден господин Лоун беше дошъл
в стаята ѝ. Това поне беше очаквала — бяха минали почти две седмици от последния път, а Рик и синовете му си
бяха тръгнали и госпожа Лоун беше в клуба си по бридж, така че посещението му беше неминуемо. Ливия просто
искаше да свърши по-скоро, така че поне за известно време да не се страхува.
Но нещата не се случиха по обичайния начин. Господин Лоун ѝ се разкрещя, че е намерил превръзките ѝ, тези,
които тя използваше за месечното си неразположение. Обвини я, че отново крие нещо от него. После я бутна на
леглото, коленичи зад гърба ѝ, дръпна надолу клина и бельото ѝ и бръкна с пръсти в нея, шепнейки: „Сега ще
видим, сега ще видим“ докато Ливия викаше и се бореше.
Тя не можа да мигне тази нощ, колкото и да се опитваше, а на сутринта не успяваше да прогони спомена за
противното посегателство на пръстите му, които се движеха в нея, както и за своята безпомощност, докато той я
държеше по този начин. Най-лошо беше съзнанието, че колкото и ужасно да беше случилото се, то беше нищо в
сравнение с онова, което Черепа и неговите хора бяха направили на Насон, и това увеличаваше болката ѝ.
Ливия се разхождаше през междучасието и застана под сянката на един дъб в края на училищния двор. Денят
беше топъл и на тревата от другата страна на училището играеха импровизиран футболен мач. Другите деца се бяха
събрали на групи около масите за пикник покрай тухлената ограда на училището, наблюдаваха мача, смееха се,
примижаваха на слънцето и си говореха. Ливия се чувстваше изолирана от всичко това, сякаш някаква мръсотия се
беше настанила в нея, мръсотия, която и другите деца сигурно бяха усетили, без да са съвсем наясно за какво става
дума. Тя забеляза едно момче, което излезе през задната врата на училищната сграда — новото момче Шон някой си,
в същия клас като нея, когото учителят представи в часа. Бащата на Шон бил нает на важна работа в завода за
муниции на господин Лоун, обясни учителят, и затова Шон се премествал в училището в Луълин по средата на
учебната година. Учителят беше поканил Шон да излезе на дъската да каже няколко думи за себе си. Ливия го беше
наблюдавала, дребен за годините си, как излиза бавно отпред, измъчвайки се на всяка крачка, и осъзна, че е
стеснителен, дори по-стеснителен от нея. Кожата му имаше цвят на карамел и беше изпъстрена с лунички, очите му
бяха с формата на бадем и имаше тъмна, къдрава коса. Изглежда, единият от родителите му беше чернокож, а
другият — от азиатско потекло. Може би това го караше да се чувства неловко, понеже почти всички други ученици
бяха бели. Ако беше така, тя разбираше как се чувства момчето.
Но когато Шон се опита да говори, Ливия осъзна, че той се притеснява от нещо друго. Шон заекваше. Отначало
леко, но щом децата започнаха да се смеят, започна да заеква още повече. Учителят се опита да ги усмири, но успя
само да превърне смеха им в сподавено кикотене. Шон успя да каже още няколко думи, после се върна на мястото
си, свел поглед, а бузите му с цвят на карамел се бяха зачервили. Ливия го съжаляваше и искаше да извика на
другите деца да спрат, но знаеше, че няма да постигне нищо, а просто щяха да започнат да се подиграват и на нея.
Той сега спря на ъгъла на сградата, погледна към футболното игрище и към децата, седнали на масите за
пикник. Държеше учебниците си в ръка, а с другата се подпря на тухлената стена, сякаш търсеше опора, и постоя
така, като надничаше зад ъгъла. Не забеляза Ливия, а и никой друг не го забеляза. После се обърна и тръгна обратно
към задния вход.
Вратата отново се отвори и Ерик, който беше в по-горния клас и обичаше да ѝ се подиграва за акцента, излезе,
следван от двама свои приятели. Ливия инстинктивно стисна учебниците си по-здраво.
— Хей — силно извика Ерик. — Това е Пелтека.
Шон спря и изгледа Ерик и другите двама притеснено.
Ерик го доближи, като се усмихваше.
— Кажи нещо, П-п-пелтек.
Шон поклати глава и отстъпи една крачка.
Ливия беше като парализирана. Искаше да помогне на Шон. Знаеше, че би могла. В предишния си живот, преди
да се беше случило това с нея и Насон, преди да беше докарана на това ужасно място, преди господин Лоун да я
беше накарал да се чувства отровена, самотна и безпомощна… тя би го направила.
В същото време изпита облекчение, че Ерик и другите двама тормозят някого другиго. Когато го осъзна, я заля
вълна от срам.
Помогни му, помисли си тя. Но се усещаше така слаба. Така безполезна. Така уплашена.
Ерик се приближи още една крачка. Усмивката му угасна.
— Кажи нещо, Пелтек. Или аз ще те накарам.
Шон отново отвърна само с поклащане на глава. Това беше най-странното — лицето му изразяваше уплаха, но
имаше нещо в позата му, което говореше, че… някак си е подготвен. Той леко се беше завъртял, така че лявата му
страна беше към Ерик, с едната ръка държеше учебниците близо до брадичката си като щит, а другата беше вдигнал с
разтворени пръсти в успокоителен жест, който същевременно изглеждаше някак… обигран. Преднамерен.
Ерик замахна и събори учебниците от ръката на Шон. Те паднаха на земята, но Шон не отклони поглед.
Държеше ръцете си вдигнати, с дланите напред и лакти, прибрани към тялото.
Единият от приятелите на Ерик се засмя и каза:
— П-п-предполагам, че ще трябва да го накараш, Ерик.
Ерик изсумтя подигравателно и посегна да хване Шон. Това, което се случи после, стана толкова бързо, че
Ливия не беше сигурна дали е видяла добре.
Шон сграбчи китката на Ерик и силно я дръпна. В същия момент сложи крак на бедрото му и се хвърли във
въздуха в някакво салто. Хвана ръката на Ерик между краката си и за момент увисна така, с главата надолу от тялото
на Ерик, като го държеше само за китката, пристегнал с крака ръката му. От неговото тегло Ерик се приведе и се
опита да запази равновесие, но падна на земята с изненадано скимтене. Шон изви ръката му скръстил глезени
около гърдите на Ерик и извил гръб. Приятелите на Ерик гледаха ококорени, очевидно прекалено стъписани, за да
се намесят.
— Ще ме т-тормозиш ли отново? — попита Шон.
Ерик риташе и се бореше. Шон изви още ръката му и Ерик изскимтя, този път по-силно.
— Ще ме тормозиш ли отново? — каза Шон. Ливия забеляза, че този път не заекна.
Ерик се замята по-силно.
— Пусни ме, малък, проклет…
Шон изви още ръката му. Ерик извика от болка.
Шон обърна глава така, че да гледа червеното, изкривено лице на Ерик.
— Ще ме тормозиш ли отново?
— Ще те убия, малък…
Шон отново изви ръката му. Този път Ерик силно изкрещя. Ливия погледна към сградата и осъзна, че и другите
деца са чули вика му. Те се оглеждаха наляво-надясно, но не можеха да видят какво става зад ъгъла.
— Ще ме…
— Не! Не! Няма да те тормозя повече. Пусни ме! Пусни ме!
Шон пусна ръката на Ерик, надигна се и бързо скочи на крака. Ливия забеляза, че държеше ръцете си пред
лицето, докато стоеше, сякаш очакваше другите момчета да го нападнат. Направи крачка назад, като ги наблюдаваше
предпазливо.
Но нямаше нужда да се тревожи. Другите двама бяха прекалено шокирани, а може би и уплашени, за да
направят нещо, само гледаха с отворена уста падналия си приятел, който сега се държеше за ръката и плачеше.
— Защо го направи? — пискливо попита той. — Счупи ми ръката. Счупи я. — После пое дълбоко дъх и
изплака. — Господи, колко боли.
— Не е счупена — каза Шон. — Само изкълчена. — После добави. — Засега.
След малко Ерик успя да стане на крака. Неговите приятели не му помогнаха. А когато той тръгна обратно към
училището, държейки ранената си ръка и плачейки, те дори не му отвориха вратата. Само го следваха, гледаха се
един друг, после Ерик и отново един друг. Преди да изчезнат вътре, единият погледна към Шон и Ливия забеляза, че
болката и обидата в очите му бяха като на дете, на което са взели любимата играчка.
После изчезнаха. Шон си взе книгите и седна на една пейка до вратите. Ливия забеляза, че леко трепери. Той
вдигна поглед, видя, че тя го наблюдава, и бързо отмести поглед.
Звънецът удари и децата, които играеха футбол и се смееха на масите за пикник, започнаха да се събират на
ъгъла и послушно да влизат вътре, но никой не погледна към Шон, докато минаваха край него. След няколко минути
мястото опустя. С изключение на няколко птици, които чуруликаха по околните дървета, в училищния двор
изведнъж стана тихо.
Ливия излезе иззад бука и тръгна с туптящо сърце към сградата, притиснала учебниците към гърдите си. Шон
безмълвно я наблюдаваше как се приближава.
Тя спря пред него. Шон я погледна и ѝ се стори дост тъжен. Не знаеше защо, но усети, че ѝ се плаче. Но не
изпитваше печал. Вместо това се усещаше силна, будна, наелектризирана, сякаш прекалено дълго се беше
задушавала и най-после беше намерила начин да диша. За първи път, откакто ванът спря в гората и Черепа излезе от
него, тя не се страхуваше от нищо — боеше се единствено това момче да не ѝ откаже това, което щеше да го помоли.
— Моля те — каза тя почти шепнешком. — Това, което направи. Ще ме научиш ли?
Глава 27
Тогава
Оказа се, че онова, което Шон беше приложил, се наричаше жиу-жицу, един начин по-дребни хора да се справят
с по-едри. Било измислено в Япония и после доразвито и популяризирано в Бразилия, а бащата на Шон го бил
научил от някакви хора на име Грейси, след като напуснал Военноморските сили и отишъл да живее в Рио. Шон
каза на Ливия, че баща му го карал да тренира от малък и че щял да помоли баща си да тренира и нея. Къщата на
Шон се намираше срещу училището и те отидоха там заедно след часовете.
— Баща ти вкъщи ли е сега? — попита Ливия, докато си мислеше колко късно се прибира понякога господин
Лоун.—
Още не, но скоро ще си дойде — каза Шон. — Разбрал се е с шефа си да започва работа рано, така че да се
прибира вкъщи също по-рано.
— Значи има време да те тренира?
Шон кимна, но не отговори и Ливия се чудеше дали има още нещо.
Домът на Шон беше на два етажа, с веранда отпред и отстрани. Имаше и голям двор с трева и въпреки че
къщата не беше така представителна като тази на семейство Лоун, Ливия усещаше, че бащата на Шон трябва да е
много важен човек, за да си позволи такъв хубав имот.
— Майка ти вкъщи ли е? — попита тя, докато изкачваха предните стъпала.
Шон сведе поглед.
— Тя н-не е с нас.
Ливия за първи го чу да заеква, откакто тръгнаха от училище заедно. Тя осъзна, че въпросът ѝ го е поставил в
неудобно положение. Затова ли баща му всеки ден се прибираше рано вкъщи — защото майката я нямаше? Без да
мисли, тя каза:
— И моите родители не са с мен.
Шон я погледна, сведе поглед и после отново я погледна.
— Да не са те… из-зоставили?
Тя не искаше да го лъже, но не беше склонна и да му обясни. Така че просто кимна.
— Съжалявам — каза той. Лицето му отново стана тъжно, както след схватката.
Събуха гуменките си — Шон обясни, че имат обичай да не влизат обути в къщата — после си направиха
сандвичи с фъстъчено масло и желе. Кухнята беше чиста и функционална, а не показна като в къщата на семейство
Лоун, и беше по-удобна и някак си по-истинска. Шон наля на двамата по чаша мляко и те седнаха на масата, която
гледаше към малък зелен двор, ограден от барака с инструменти и люлки. Докато ядяха, Ливия разпита Шон за жиу-
жицу. Това, което беше направил на побойника Ерик, ѝ се струваше удивително, магическо, и тя искаше да научи
всичко за това чудо, преди да изчезне така внезапно, както се беше появило.
Шон се радваше да сподели знанията си. Той ѝ каза какво означава да установиш базата си, да постигнеш
доминираща позиция и да отнемеш възможностите на противника си, докато му остане само един избор — да се
предаде.
— Можеше ли наистина да му счупиш ръката? — попита Ливия, все още зашеметена.
Шон кимна.
— Но се радвам, че не ме накара.
— Баща ти сигурно много ще се ядоса?
Шон се засмя, а Ливия видя как лека червенина заля бузите му под луничките. За първи път го чуваше да се
смее, и ѝ хареса — имаше нещо стеснително в него, сякаш собственият му смях го беше стреснал и изненадал.
— Баща ми ме научи да се бия заради побойниците. Той ги мрази. Ако бях счупил ръката на Ерик, баща ми
сигурно щеше да ми даде медал.
Ливия реши, че харесва бащата на Шон.
— Значи няма да си имаш неприятности заради това, което се случи днес?
Шон поклати глава, а лицето му отново стана тъжно.
— Не. Той ще се гордее с мен.
Ливия не разбираше неговите противоречиви чувства.
— А ти не се ли гордееш?
— Аз… — гласът му заглъхна и после той продължи: — Иска ми се да ме бяха оставили на мира.
— Но понякога не те оставят. Понякога трябва да ги принудиш.
Ливия нямаше намерение да отговаря толкова избухливо. Но имаше ли по-голяма истина от това?
Тя чу как предната врата се отвори. Шон погледна и извика:
— Здравей, татко.
Един баритон се чу от фоайето:
— Здравей, тигре. Как мина денят ти?
— Всичко е наред. Аз съм с една приятелка тук.
Гласът извика:
— О?
Миг по-късно един хубав чернокож мъж влезе в кухнята. Той беше висок и широкоплещест, ръкавите на
закопчаната му риза бяха издути около бицепсите му, а стойката му беше изправена като телеграфен стълб. Ливия
беше изненадана и осъзна, че беше очаквала бащата на Шон да е азиатец, след като той ѝ каза, че жиу-жицу идва от
Япония, а майка му да е чернокожа. Беше стъписана и от големината му, след като Шон беше толкова дребен.
Мъжът спря и погледна Ливия. Веждите му се повдигнаха и на лицето му се появи изненадана усмивка.
— Е, здравей — каза той.
— Татко — каза Шон, — това е Ливия. Може ли да я тренираме по жиу-жицу?
Бащата на Шон се засмя.
— Може би първо трябва да ни представиш?
Шон почервеня.
— Хм, Ливия, това е баща ми.
Ливия стана, както я беше научила Нану. Искаше да направи добро впечатление на бащата на Шон, за да се
съгласи да бъде неин учител. Как беше фамилното име на Шон? Уено… Уенояма, да.
— Здравейте, господин Уенояма. Радвам се да се запознаем.
Бащата на Шон се усмихна.
— О, Уенояма е фамилното име на майката на Шон. Моето е Фриман. Малкълм Фриман. Но моля те, не ме
наричай „господин Фриман“, освен ако не искаш да ме накараш да се почувствам стар. Казвай ми просто
„Малкълм“.
Ливия кимна.
— Добре.
— Значи искаш да научиш жиу-жицу, така ли, Ливия?
— Да — избъбри Ливия. — Искам това. — После осъзна, че в нетърпението си е съставила погрешно
изречение, и се поправи: — Да, много бих искала.
— Е, бих казал, че ще бъде добре най-накрая Шон да има партньор с неговата големина. Колко често ще можеш
да тренираш?
Ливия беше изненадана. Тя очакваше Шон да има дузина партньори за тренировка. Стотици. Кой можеше да не
иска да научи жиу-жицу? Поклати глава, без да е разбрала въпроса.
— Колкото често искате да ме учите.
Малкълм повдигна вежди.
— Е, Шон и аз тренираме всеки ден. Ако и ти го правиш, със сигурност ще напреднеш бързо. Но имаш ли време
с цялото това учене? Родителите ти ще се съгласят ли?
Ливия почувства как я заля вълна от паника. Не беше помислила за това. Знаеше, че на господин Лоун нямаше
да му хареса да отсъства от къщата толкова дълго. И как би ѝ позволил да научи нещо, което тя можеше да използва,
за да се бие?
Но тя трябваше да намери начин. Трябваше.
Малкълм, изглежда, усети нейното смущение.
— Искаш ли първо да поговориш с тях?
— Те не са ми родители — каза тя, ужасена, че прави грешка, като му го казва. — Аз… живея при господин и
госпожа Лоун.
— О — каза Малкълм и кимна разбиращо. — Чувал съм за теб. Ти си осиновената дъщеря на семейство Лоун,
нали? Тя мразеше да бъде наричана така. Звучеше, все едно семейство Лоун я притежават. Кимна.
— Е, аз се виждам с господин Лоун всеки ден в работата. Мисля, че мога да поговоря с него от твое име, ако
искаш.
По някаква причина тази идея я плашеше.
— Аз… не знам дали ще те послуша.
Малкълм се усмихна с топла, уверена усмивка и без да иска, Ливия се почувства по-спокойна.
— На твое място не бих се тревожил — каза той. — Вярно, господин Лоун е шефът, но ще бъдеш изненадана
колко малко хора имат моите умения — умения, така необходими за големия му завод за муниции. Та той цяла
година е търсил някого като мене. Смятам, че ще ме послуша. При две условия.
Ливия изведнъж отново почувства страх.
— Да?
— Първо, трябва да ми обещаеш, че няма да се отрази на успеха ти. Имам чувството, че това ще бъде първото
възражение на господин Лоун, и трябва да мога да го успокоя.
Ливия не се поколеба.
— Обещавам.
— И второ, колкото и често да тренираме, когато си на тепиха, забравяш за всичко друго. Това не е просто игра.
Ние с Шон тренираме здраво. Наистина е отговорно. И ако ще тренираме заедно, искам и ти да се отнасяш
сериозно. Не е срамно, ако това ти изглежда прекалено. Но времето ми е ценно. Така че решавай сега. Не ми се ще
да ме разочароваш по-късно.
Ливия отново не се поколеба.
— Няма да те разочаровам. Обещавам.
Малкълм кимна.
— Знаеш ли какво? Имам чувството, че наистина няма да ме разочароваш. — Той отвори вратата на гаража.
Вътре нямаше коли. Вместо това подът беше застлан със специално меко покритие. Покрай стените имаше
различни уреди — кожени торби, висящи на синджири от тавана; дебел дървен стълб с разклонения като ръце и
крака; скрипци, тежести и въжета за катерене. Малкълм взе един бял екип от кука на стената и го подаде на Ливия.
— Този е чист — каза той. — Един от многото на Шон. Трябва да ти стане.
Ливия го повдигна. Беше мек и учудващо тежък.
— Какво е това?
— Това е кимоно за трениране на жиу-жицу. Понякога тренираме и без него, но трябва да се започне с кимоно.
Оттатък има баня. Защо не се преоблечеш там, а Шон и аз ще се преоблечем тук и после започваме. Какво ще
кажеш?
Ливия кимна и изтича в банята, въодушевена. Точно преди да затвори вратата, чу шепота на Малкълм:
— По дяволите, сине.
А Шон раздразнен му отвърна шепнешком:
— Татко!
Не беше сигурна какво означаваше това, но по някаква причина я накара да се усмихне.
Глава 28
Тогава
През този първи ден Малкълм научи Ливия на основните хватки: възсядане — когато яхнеш гърдите на
противника си; гард — когато си по гръб и си сключил крака около тялото на противника; задно възсядане — когато
обвиваш крака около противника си отзад. Всичко страшно ѝ допадаше. Беше като език, който тялото ѝ сякаш е
знаело и трябвало само да го чуе.
Беше ужасена, че господин Лоун може да не ѝ позволи да тренира. Така че, когато дойде в стаята ѝ следващата
вечер и я попита за какво жиу-жицу става въпрос, тя беше готова. Затвори учебника си и седна в леглото. После с
престорено нехайство отвърна:
— На новото момче Шон му харесва. А аз нямам други приятели.
Ливия беше ходила на училище вече повече от един срок и като се имаше предвид загрижеността на господин
Лоун за благоприличието, тя знаеше, че той ще се безпокои да не би на хората да им изглежда странно, че
осиновената му дъщеря си няма приятели — макар той да предпочиташе така.
— Да, баща му ми каза. Става въпрос за бойно изкуство, така ли?
Тази част най-много я тревожеше — че господин Лоун щеше да се противопостави Ливия да тренира с Шон и
Малкълм, защото нямаше да иска тя да може да се бие. Но като виждаше как я гледа, тя осъзна, че въпреки въпроса
си той не приемаше на сериозно идеята. Господин Лоун се извисяваше над нея. Не можеше да си представи как
малкото нервно момиче пред него можеше да намери начин да се защити.
Да не говорим да нарани някого.
— Предполагам — каза тя. — Но най-вече искам да си имам приятел.
Последва дълга пауза. Ливия се опитваше да не издаде по някакъв начин тревогата си. Не знаеше какво да
направи, ако той кажеше „не“. Не можеше да си го представи.
Накрая той каза:
— Добре. Бащата на Шон е убеден, че това е много здравословно. И иска синът му да си има приятел, както и
аз искам ти да си имаш.
Ливия беше залята от такава вълна на радост и облекчение, че неговата лъжа, че иска тя да си има приятел,
изобщо не я обезпокои. Той не искаше тя да си има приятел. Но след колебание се беше съгласил. Интересното
беше, че Малкълм, изглежда, му беше говорил повече за здравословните ползи, отколкото за бойните умения. Дали
беше усетил, че последното нямаше да се хареса на господин Лоун?
— Аз се доверявам на Малкълм — каза господин Лоун. — Виждаш ли колко важно е доверието?
Ливия кимна.
— Да.
Той погледна към коридора и после към нея.
— Но има различен вид доверие. Аз се доверявам на Малкълм като на служител. Ти може да му се довериш
като на треньор. Но нашето доверие е различно. Начинът, по който се познаваме един друг, е различен. Трябва ли да
ти напомня, че това, което споделяме един с друг, не трябва да казваме на никого? Понеже никой няма да ти
повярва, ако се опиташ да кажеш на някого за нас. Това е прекалено специално и никой няма да го разбере. Да не
говорим, че ще бъде опасно за Насон.
Ливия вече не знаеше какво да мисли за Насон. Може би господин Лоун знаеше къде е. Може би лъжеше. И в
двата случая той нямаше да ѝ каже. Така че се опита да не мисли за това, като възлагаше надеждите си единствено
на Рик.
— Знам — каза тя. — Не казва на никого.
— Няма да кажеш на никого.
Тя мразеше как английският ѝ се влошаваше, когато говореше с него. Но се отърси и каза:
— Няма да кажа на никого.
Той кимна.
— Тогава можеш да тренираш жиу-жицу. Веднага след училище и да се прибираш не по-късно от пет и
половина.
Тя потисна триумфа си.
— Да, не по късно от пет и половина. А също така в събота и в неделя сутрин. — Като усети възражението му,
добави: — Но ако оценките ми се понижат, ще намаля тренировките.
— Ако оценките ти се понижат, ще спреш. Искам да виждам само шестици като миналия срок.
— Добре.
Той я погледна подозрително, сякаш усещаше, че изпуска нещо, което тя крие.
Госпожа Лоун извика от долния етаж:
— Отивам в клуба по бридж. Ще се върна след няколко часа.
Предната врата се затвори. Червенина заля лицето на господин Лоун. Той погледна към банята и после към
Ливия.
Тя стисна челюсти и стана, после тръгна към банята, като чуваше стъпките му зад себе си.
Докато това продължаваше, тя се опита да мисли за нещо друго, да си се представи на друго място. Този път се
концентрира върху това как един ден щеше да може да си служи с жиу-жицу като Шон.
Разбира се, Шон само беше предупредил Ерик. Беше му дал възможност. Тя никога нямаше да го направи. Щеше
да му счупи ръката веднага.
Като начало.
Глава 29
Сега
През останалата част от деня, докато търсеше други потенциални жертви на изнасилвача от летището, Ливия
проверяваше телефона на Масник по госъмъра си. Тя го засече в парка „Солтлейк“ на плажа „Ричмънд“ тази вечер.
Била е права — Масник можеше и да обича Джардън, но това не означаваше, че ѝ беше верен. Тя провери да няма
други телефони на бандата в близост. Никакви приятели което означаваше, че не планира групово изнасилване. Не,
Масник просто искаше да опознае по-добре съседката си. А след това можеше и да му излезе късметът.
Тя сложи любимия си сгъваем нож „Ваари“ в калъф за клещи и го пъхна в страничния джоб на своите карго
панталони, пъхна глока си в калъфа на колана, облече широко поларено яке и потегли с джипа си.
Беше се заоблачило, когато пристигна, но на запад беше ясно и се виждаха розови отблясъци, а когато тръгна
към плажа, слънцето вече залязваше зад хоризонта. Около дузина хора се разхождаха покрай водата, някои — с
кучета, а звукът от разговорите им и някой случаен лай се поглъщаха от широкия проток Пюджет Саунд. Тя седна на
една пейка, гледаща към пейзажа, скри глока под бедрото си и зачака.
Розовите отблясъци преминаха пика си и започна да се стъмва, когато Масник тръгна по пътеката към нея. Той
я видя и махна с ръка.
— Хей — каза, когато наближи. — Надявах се да те срещна. Имаш ли нещо против да си почина малко?
— Заповядай — отвърна тя и посочи към мястото до себе си.
Масник седна и се огледа.
— Къде е кучето ти?
Тя го погледна.
— Майк, истината е, че нямам куче.
Той се намръщи.
— Нямаш куче? Защо тогава ми каза, че имаш?
— Предполагам, че можеш да наречеш това малка уловка. За да се срещнеш с мен някъде насаме. Не мисля, че
ще искаш някой да чуе това, което ще разискваме.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Говоря за Джени Джардън. Знаеш, жената на Уийд Тайлър.
Той побледня.
— Какво, по дяволите, е това?
— Спокойно, Майк. Аз съм на твоя страна. Ако предположим, че и ти си на моя страна.
— Не съм на страната на никого. Искам да знам какво, по дяволите, искаш, Сузи, или както там се казваш.
— Казвам се Ливия. Ливия Лоун. От полицията в Сиатъл. — Тя показа баджа си от вътрешната страна на якето.
Той погледна баджа, после стана и се надвеси над нея.
— Наистина ли мислиш, че ще ме уплашиш с някакви глупости за жената на някого? Мислиш ли, че някой ще
повярва на лъжите ти? Би трябвало да ти го напъхам в устата още тук. Хей, ще извикам братята си и те да те опитат.
Ще ти го зачукат хубаво.
Тя се усмихна, извади глока и го насочи към него.
— Предполагам, че би могъл, Майк, но ако се опиташ, ще те застрелям право в лъжливото ти сърце. Става
въпрос за живота ти. И аз съм свикнала да се оправям с документите. Така че ти решавай.
Той погледна глока и после нея.
— Знаеш ли какво? Нямам време да слушам глупостите на някакво откачено ченге.
Това не беше лош блъф. Но тя знаеше, че ще клекне. Просто трябваше да му покаже кой държи печелившите
карти.
Ливия извади евтин диктофон, който използваше, за да записва разговори.
— Защо не чуеш това? — каза тя. — И после ще помислим какво да правим.
Тя натисна „Старт“. И гледаше как очите му се изпълниха с гняв.
Глава 30
Тогава
Ливия тренираше с Шон и Малкълм по два часа на ден, всеки ден. Но и това не ѝ стигаше. Заемаше от Малкълм
книги по жиу-жицу и ги разучаваше в стаята си, затваряше очи и имитираше техниките, показани на снимките, като
си представяше, че ги използва срещу Черепа, Мръсната брада и Четвъртитата глава, чупеше лактите, коленете и
вратовете им. Когато свърши втория срок, тя беше добра почти колкото Шон — особено когато се биеше от гард,
любимата ѝ позиция, по гръб, обвила с крака тялото на нападателя. И все още имаше само шестици.
Побойниците сега оставиха на мира Шон и нея, макар че понякога децата се закачаха с тях, че прекарват много
време заедно, казваха им, че го „правят“, и показваха грозни жестове, когато след училище те тръгваха заедно към
къщата на Шон. Но стига да можеше да тренира жиу-жицу, на нея не ѝ пукаше.
Рик отново дойде на посещение и донесе снимката. Тайландската полиция разпитала родителите на Ливия,
които твърдели, че момичетата отишли в Банкок да си намерят работа, и отричали, че са взели пари за тях. Рик каза,
че е спазил обещанието си и те не знаят къде е или как да я намерят, но и че ако промени мнението си, ще им
изпрати известие. Тя знаеше, че ѝ мисли доброто. Но също така знаеше, че никога няма да промени мнението си.
Рик я беше попитал отново дали всичко е наред. Начинът, по който я гледаше, и тревожното му изражение ѝ
говореха, че таи някакви подозрения към господин Лоун. Но Ливия се страхуваше да му каже. Не знаеше какво щеше
да се случи, ако го направеше. Може би щеше да бъде лошо за Насон. Може би щеше да стане лошо по някакъв друг
начин. И освен това вероятно господин Лоун беше прав — никой нямаше да ѝ повярва. Просто щяха да решат, че има
кошмари заради „изпитанието“ и ги приписва на господин Лоун, или нещо такова. По-добре беше да изтърпи това,
което се случваше в банята, и да не поема рискове.
Легнала на леглото, след като си беше научила уроците тя мислеше за това, което ѝ беше казал Рик — как
бандата на Уийд Тайлър или тези, които я бяха наели, имали купувачи в Луълин или някъде далече на изток.
Купувачи. Това обясняваше храната и одеялата, а и защо не причиняваха зло на децата. Бяха нашибали с колан
момчето от племето Хмонг, Кай, когато се опита да избяга, но не го бяха наранили много, понеже беше стока за
продан. Същото беше и с нея. Това, което я бяха карали да прави на палубата на кораба през нощта, не беше оставило
видими следи. Никой нямаше да знае как са я използвали по пътя към Портланд.
Но те бяха наранили Насон. И то лошо. Защо? Защо да повреждат стоката си?
За да накажат теб, помисли си тя. Защото ти ги нападна. Ти поряза окото на Черепа.
Тя покри лицето си с ръце и тихо заплака. Нека не е така. Моля се да не е така.
Но какво друго можеше да направи? Вероятно мъжете не бяха имали намерение да направят нищо лошо на
Насон, а само да я използват, както бяха използвали нея. Но бяха пияни и Ливия ги беше вбесила. Тя беше виновна.
Това, което се случи на Насон, беше по нейна вина.
Повечето пъти успяваше да прогони тази мисъл. Когато не можеше, ѝ се искаше да не живее повече. Да спре да
яде, както мислеше да направи на кораба.
Но на сутринта ужасът избледняваше и тя намираше сили да закуси. Била е страхлива толкова много пъти. Но
да спре да яде и да умре, когато Насон можеше още да се нуждае от нея, щеше да бъде повече от страхливост. Би
било престъпление.
Ливия се беше хванала за жиу-жицу като удавник за спасителен пояс. Тя и Шон тренираха още по-усилено през
лятото — по четири часа вместо по два, а понякога и повече. Ливия отиваше у тях, след като се наобядваше, и
тренираха заедно, докато Малкълм се прибереше, а после тренираха и с него, докато се стъмни. Понякога Малкълм
я питаше дали иска да остане за вечеря. Тя искаше — много — но също така знаеше, че на господин Лоун няма да му
хареса. Така че им казваше, че семейство Лоун я чакат за вечеря, и Малкълм не настояваше.
Понякога, докато Ливия и Шон тренираха, Малкълм боксираше или риташе различни кожени чували и особено
бързо — един по-малък, с капковидна форма. Ливия каза на Малкълм, че иска и тя да се научи. Той ѝ показа как да
генерира сила и как да удря с лакти и колене, защото са по-малки и по-твърди от ръцете и краката и могат да
причинят повече поражения с по-малък риск от нараняване. В началото Ливия се престара и ожули и разрани
кожата си. Но скоро местата заздравяха и загрубяха, както пръстите ѝ от хващането и дърпането на грубия памучен
плат на кимоното, и скоро вече можеше да удря с каквато иска продължителност и сила.
Към края на лятото Ливия започна все по-често да побеждава Шон на свободните тренировки. След първия път,
когато това се случи, Шон беше необичайно мрачен. Но може би Малкълм беше поговорил с него, защото след това
той винаги беше мил, когато тя побеждаваше. Шон беше по-силен, но Ливия беше станала по-технична — и както
Малкълм често казваше и на двамата, достатъчно добрата техника може да победи силата.
— Но ако искате да се усъвършенствате — каза им той, — трябва да се биете и с други противници. Мисля тази
есен да ви запиша в отбора по борба. Това е различно от жиу-жицу, но пак е добро.
Ливия беше изпълнена със съмнения.
— Но… има ли момичета в отбора?
Малкълм вдигна рамене.
— Доколкото знам, няма. Но това не означава, че правилата го забраняват, нали?
Ливия кимна. Тази идея я безпокоеше. Заниманията по жиу-жицу бяха нещо толкова интимно. Просто тримата
в гаража на Шон и Малкълм. Докато при борбата щеше да има цял отбор. Мачове. Публика. Хората щяха да я
забележат. А тя не искаше да бъде забелязана. Така щеше да е по-безопасно.
— Ливия, ти ще бъдеш в категория до 45 килограма — продължи Малкълм. — А Шон ще бъде в категория до 48
кг. Ще научите нови хватки, нови правила и нови навици. Но аз мога да ви науча на основните неща. Мисля, че
макар да сте начинаещи, ще можете да влезете в отбора на гимназията. А опитът в борбата ще подобри уменията ви
по жиу-жицу.
Точно това искаше да чуе Ливия.
Глава 31
Тогава
Малкълм беше прав: макар да бяха начинаещи, Ливия и Шон влязоха в отбора. Шон беше добър, но Ливия беше
още по-добра — беше непобедима в категория до 45 кг в редовното първенство, загуби от едно по-голямо и опитно
момче на полуфинала на щатското първенство и завърши трета в общото класиране на щата. Хората спряха да ѝ се
подиграват и някак си името „Лаху“, която грубияните обикновено използваха, за да ѝ се присмиват, се превърна в
нейна запазена марка и при излизането ѝ на тепиха феновете в Луълин скандираха „Ла-ху! Лаху!“, за да я окуражат.
Растящата ѝ популярност беше объркваща. Тя все още беше стеснителна. Все още се страхуваше, че каквото и да
притежава, в един ужасен момент може да ѝ бъде отнето. Тайната за онова, което беше принудена да прави по пътя
към Портланд, и за това, което господин Лоун ѝ правеше в собствения си дом, я караше да се чувства засрамена и
отчуждена. Знаеше, че никой нямаше да го разбере. И ако някой някога го разбереше, щеше да я третира като болна и
осквернена. А най-ужасното беше, че щеше да е прав. Тя беше осквернена. Опетнена. И още по-лошо, неудачница,
мошеничка, защото не беше успяла да предпази Насон и дори беше подтикнала Черепа и неговите хора да наранят
така лошо Насон, че умът на нейното пиленце… беше отлетял. Единственият начин да живее с това отвратително
чувство, беше да се огради със стена и да се фокусира върху училището, жиу-жицу и борбата. Но ако някой научеше
истината, тази стена щеше да се срути. А в никакъв случай не можеше да позволи това да се случи.
Повечето момчета, изглежда, заради борбата се плашеха от нея — едно момиче, което редовно побеждаваше
момчетата на тепиха. Но някои май нямаха нищо против и започнаха да я канят на срещи. Ливия винаги им казваше,
че е прекалено заета. Понякога я питаха дали е гадже на Шон. Той беше спрял да заеква и никой вече не му се
подиграваше. Тя им казваше, че с Шон са просто приятели и партньори в тренировките. Което беше вярно. Макар
понякога да хващаше Шон да я гледа по начин, който я караше да се чуди. По-невъзпитаните я питаха дали си „пада
по момичета“ Не мислеше, че си пада по тях. Не си падаше по никого. Това, което знаеше за секса, беше болезнено,
унизително и отвратително. Не знаеше защо хората бяха толкова очаровани от него. Единственото, което искаше
повече от всичко, освен господин Лоун да спре да прави ония неща, беше да намери Насон. Щеше да е щастлива
никога да не прави секс до края на живота си.
През втората година Ливия отново беше непобедима на редовното първенство. Във вестника се появиха статии,
описващи я като „чудо“. Репортери идваха на тренировките да я интервюират, винаги отбелязваха колко е
прекрасно, че семейство Лоун са я осиновили, и питаха дали успехът ѝ се дължи на примера на господин Лоун,
който работи много усилено. Тя отговаряше колкото може по-кратко, от страх да не си създаде неприятности, ако
каже нещо погрешно.
Господин Лоун понякога идваше на мачовете ѝ. Искаше ѝ се да не го прави. Беше отвратително той да
наблюдава нещо, което тя толкова много обича. И макар да беше сигурна, че за господин Лоун винаги щеше да си
остане безпомощно малко момиче, не мислеше, че е добра идея той да вижда как побеждава момчета, макар те да
бяха тийнейджъри от нейната категория, а не високи зрели мъже като него.
Всъщност той не само че приемаше спокойно нейното умение да се бори, но изглежда, изпитваше и
удоволствие. И защо не? Хората обичаха да приписват успеха ѝ на него. В един от часовете в училище тя беше
научила за гръцкия цар Мидас, който превръщал всичко, до което се докоснел, в злато. Макар в тази история да
ставаше дума за проклятие, а не за благословия, тя си мислеше, че господин Лоун искаше да бъде възприет като
някого, който превръща всичко в печалба. Неговият бизнес, неговите пари, а сега неговото дете чудо по борба,
отличничката, осиновената дъщеря от племето Лаху. Струваше ѝ се оскърбително той да се къпе в блясъка на
нейната слава, но отказваше да мисли за това, и когато забележеше господин Лоун на трибуната, го игнорираше,
доколкото ѝ беше възможно. Беше се научила да потиска чувствата си, когато той правеше онова нещо в банята, а на
друго място ѝ беше още по-лесно.
Ливия и Шон бяха единствените борци, които се класираха за щатското първенство тази година, Ливия — в
категория до 48 кг, а Шон — в категория до 55 кг. Шон остана на четвърто място. Ливия завърши втора, туширана в
третия рунд на финала, и отново загуби от момче от по-горен клас. Когато си тръгна от тепиха, беше бясна и почти
щеше да се разплаче, не само защото беше загубила, а от ужас, че беше туширана и че група репортери я чакаха да
говорят с нея. Тя пое дълбоко дъх, да се успокои.
Когато репортерите и привържениците си тръгнаха и започна следващият мач, тя отиде в един ъгъл на
гимнастическия салон и започна да разтяга крайниците си, за да намали напрежението. Беше видяла господин Лоун
в публиката, но той рядко идваше да говори с нея по време на мачовете, след като разбра, че не му обръща внимание.
Малкълм я беше докарал на състезанието заедно с Шон и тя ги видя, че идват към нея.
Наведе се и докосна пръстите на краката си, печелейки време да се стегне. При вида на Малкълм и Шон тя
отново се разстрои.
Когато беше готова, се изправи. Малкълм и Шон бяха спрели на няколко крачки от нея и я гледаха с уважение.
Не я прегърнаха. Знаеха, че извън тепиха не обичаше да я докосват.
— Беше невероятна — каза Шон.
Не се чувстваше невероятна. Но не можеше да го каже без да унижи Шон — все пак той не беше стигнал дори
до финала. Така че просто отвърна:
— Ти също.
— Не, ти наистина беше невероятна.
Беше толкова мил и толкова искрен, че тя не можа да сдържи усмивката си.
— Благодаря.
— Поздравления, момичето ми — каза Малкълм. — Дадохме една минута на обожаващата те публика, преди да
те безпокоим.
Това я накара да се усмихне още по-широко.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита Шон.
Тя осъзна, че е жадна.
— Всъщност бих искала една бутилка „Геторейд“.
— Ще взема от лавката. Татко, ти искаш ли нещо?
Малкълм поклати глава.
— Не, благодаря.
— Добре. Веднага се връщам.
Шон тръгна. Малкълм се загледа след него и после се обърна към Ливия.
— Как се чувстваш? — попита той.
Ливия вдигна рамене. Начинът, по който я гледаше… знаеше, че ако се опита да проговори, ще се разплаче.
— Ядосана си на себе си, че загуби?
Тя кимна и усети как очите ѝ се насълзиха.
— Той ме тушира — прошепна тя.
Малкълм приклекна, за да я гледа в очите.
— Ако ми беше дъщеря, щях много да се гордея с тебе.
Ливия се помъчи да спре сълзите си, но не можа.
— Но аз загубих.
— Не, ти спечели. Всеки мач през цялото първенство, с изключение на този. И то от момче, по-голямо от теб. И
с две години повече опит. И много по-силен от тебе. Момчетата няма накъде да стават по-силни. Но твоята техника
ще се подобрява. Следващата година е твоя. И по-следващата. Никой няма да може да те спре. И никой няма повече
да те тушира, това е сигурно.
Тя искаше да му вярва. Това я накара да се разплаче още по-силно.
— Искам да знаеш нещо — каза Малкълм. — И ще го кажа само веднъж, и то не пред Шон.
Тя изтри сълзите си с ръкавите на суитшърта и го погледна смутена.
— Ти си много добър приятел на сина ми. Най-добрият, който е имал. И сега не е моментът, нито пък имам
намерение да ви сравнявам. Обичам ви и двамата.
Ливия го беше чула преди да казва това за Шон, но никога за нея. Дори собствените ѝ родители не ѝ го бяха
казвали — не беше според обичая на племето Лаху. Разбира се, ако ѝ го бяха казали, тя сега щеше да знае, че е било
лъжа. Но когато Малкълм го каза… тя беше объркана. Вярваше му, макар да не искаше. Това я караше да се чувства
едновременно щастлива, но ѝ разстроена. Сякаш думите му засягаха нещо в нея и тя искаше да го спре, но не
можеше.
— Работата е — продължи той, — че Шон е талантлив. Много талантлив. И дисциплиниран.
— Знам.
Той поклати глава.
— Но не като теб. Ти си една на милион. От този тип спортисти, които повечето треньори търсят цял живот и
никога не откриват.
Той погледна надолу за момент и после вдигна очи.
— Шон вероятно ще се състезава в колежа. Още не е решил. Но ако го направи, ще бъде добър. И аз ще го
подкрепя по всякакъв начин, доколкото мога.
Тя не разбираше какво се опитва да ѝ каже.
— Знам — каза тя отново.
Погледът му стана напрегнат, почти пронизителен.
— Но ти можеш да бъдеш нещо повече от добра, Ливия. Твоят талант може да те заведе, докъдето поискаш.
Навсякъде. До края. Не знам дали го разбираш. Но искам да го знаеш. Може би още не си го чула от някого другиго и
това е срамота. Понеже понякога ни се иска да го чуем от някого. Но сега го чуваш от мен, нали така? Колкото и
далеч да искаш да стигнеш, талантът е твоят билет. И ако не вярваш в това, правиш най-голямата грешка, която
можеш да си представиш.
Тя отново заплака. Толкова много искаше да му вярва. Че въпреки всичко в нея имаше нещо специално, нещо,
което си струваше.
— Вярваш ли ми? — попита той.
Тя несигурно кимна.
— Досега казал ли съм нещо, което да се е оказало невярно?
Тя поклати глава.
— Искам да те чуя как го казваш.
Тя прочисти гърлото си и го погледна.
— Вярвам ти.
Той я посочи.
— Трябва да вярваш в себе си. Без значение какво ще стане. Разбираш ли? Трябва да вярваш в себе си. И нищо
няма да може да те спре.
Ливия искаше да му благодари, но гърлото ѝ се беше свило и думите не можеха да излязат. Успя само да кимне.
Но това, изглежда, беше достатъчно. Малкълм взе ръката ѝ в своите и я стисна. Тя почти щеше да се отдръпне по
навик, но не го направи. Всичко си беше наред.
— Ще се справиш, момичето ми. Имаш хора, които ги е грижа за тебе.
Тя видя, че Шон идва, изтегли ръката си и изтри лице.
— Хей — извика Шон и загрижеността, която видя в очите му, заплашваше да предизвика нови сълзи.
Шон ѝ подаде геторейда. Тя отвинти капачката, допря бутилката до устните си, вдигна глава и започна да пие.
Когато преполови напитката, вече се беше успокоила. Пое дълбоко дъх и каза:
— Благодаря.
Шон поклати глава.
— Догодина ти ще спечелиш титлата, Ливия. Със сигурност ще станеш щатски шампион.
Тя успя да се усмихне.
— Звучиш като баща си — каза тя и всички се разсмяха.
На път към дома, седнала отзад в колата на Малкълм, тя се чудеше дали наистина е толкова добра, както беше ѝ
казал. Не мислеше, че я лъже. Но в същото време… трябваше да има нещо сбъркано у нея. Нещо, което беше
накарало толкова много лоши неща да ѝ се случат. На нея и още повече на Насон. Ливия успяваше да го забрави,
докато тренираше и се състезаваше. Понякога и докато учеше. И когато спеше, ако нямаше кошмари.
Но никога нямаше да изчезне напълно. Завинаги щеше да остане в нея. И тя знаеше, че винаги ще го усеща.
Обработка: Daenerys, buggy
Глава 32
Тогава
Една мажоретка на име Кейти организираше празненство в къщата си след щатския турнир и беше поканила
Ливия и Шон. Шон помоли Ливия да отиде с него, и въпреки че не ѝ се искаше, Ливия не можеше да забрави своя
срам, че не помогна на Шон, когато Ерик и неговите приятели го обградиха и го превъзхождаха числено. Шон беше
неин приятел — единственият ѝ приятел. Щом искаше тя да отиде на глупавото парти, тя щеше да отиде.
Но празненството се оказа приятна изненада. Всички бяха любезни с Ливия, поздравяваха я, казваха, че се
гордеят с нея и са сигурни, че следващата година ще стане щатски шампион. Дори Ерик, кавгаджията, вече
предпоследна година в гимназията, дойде и ѝ каза, че съжалява, че се е държал така „просташки“ с нея, когато за
първи път е дошла в Луълин. Тя му отвърна да не се безпокои, но истината беше, че извинението му не означаваше
нищо за нея. Вярваше на поведението, а не на думите.
На партито имаше купа с пунш и след като изпи една чаша, Ливия се почувства странно — лекомислена,
отпусната и щастлива. Всичко ѝ изглеждаше смешно и хубаво. Канеше се да изпие още една чаша, но Шон ѝ каза да
внимава, защото пуншът е „подправен“.
— Подправен?
— Някой сложи водка в него. Не можеш да я усетиш заради сока, но е там. — Той се усмихна. — И аз пих
малко.
Ливия беше объркана. Така ли те кара да се чувстваш алкохолът? Но това беше хубаво чувство, а не каквото
беше очаквала. Мислеше, че алкохолът прави хората жестоки, буйни и отвратителни.
— Може би… зависи от човека, а не от алкохола? — високо каза тя.
Шон се засмя.
— Какво?
Тя осъзна, че е прозвучала странно, и се изчерви.
— Нищо.
Той я погледна по-внимателно.
— Май си леко пияна.
Тя се изчерви още повече.
— Може би.
— Хубаво е. Никога не съм те виждал да се смееш толкова, колкото тази вечер.
Тя осъзна, че беше вярно. Не се смееше много. Беше се смяла като малка, преди белият ван да спре, преди
всичко това да се случи. Преди да загуби Насон. Изведнъж се засрами.
Шон, изглежда, усети промяната в настроението ѝ и каза:
— Съжалявам. Просто исках да кажа… и аз не знам. Харесва ми, когато си щастлива. Наистина.
— Трябва да тръгвам — каза тя.
— Съжалявам — каза той отново.
Тя поклати глава.
— Не си виновен. Няма нищо.
— Може ли да те изпратя до вкъщи?
Не беше сигурна дали искаше компания, дори тази на Шон. Но знаеше, че внезапната промяна в настроението ѝ
го безпокоеше. Не желаеше той да мисли, че е по негова вина.
Близо до семейство Лоун имаше начално училище, на около половин километър от дома им. Шон понякога я
изпращаше след гаражните тренировки, но понеже Ливия не искаше той да идва чак до къщата, обикновено оттук
той потегляше обратно. Но тази вечер по някаква причина те се озоваха на люлките зад училището, просто леко се
люлееха напред-назад, металните вериги скърцаха тихо, а над главите им светеше пълната луна. През март в Луълин
вече не беше толкова студено и шапките им бяха в джобовете, а якетата им — разкопчани. Ливия затвори очи, докато
се наслаждаваше на лекия вятър по бузите си, на аромата на нощния въздух и на чувството, че се къпе на лунната
светлина.
Усещаше, че Шон я гледа, но не отвори очи. След малко го чу да казва:
— Съжалявам, ако… съм казал нещо погрешно.
Това я натъжи, защото смяташе, че той не е виновен. Но нямаше как да му обясни. Така че само каза:
— Съжалявам, че вече не се смея.
— Ти се смя достатъчно.
Ливия се засмя, защото не беше вярно.
— Виждаш ли? — каза Шон и тя се засмя още по-силно. Беше ѝ хубаво, когато се смееше. После отново си
спомни за Насон и си каза, че не бива да се смее.
— Може ли да ти кажа нещо, което винаги ме е безпокояло? — попита тя. Помагаше ѝ, че бяха един до друг на
люлките и не трябваше да го гледа в лицето, докато говори.
— Можеш да ми кажеш каквото поискаш.
Тя въздъхна.
— Първия път, когато те видях. Когато изви ръката на Ерик. Спомняш ли си?
Той се засмя.
— Да не мислиш, че съм забравил?
Разбира се, че не е забравил. Каква глупост каза. Ливия почти промени намерението си, но ако не кажеше
нищо, щеше да бъде проява на страхливост, а искаше да си признае точно тази страхливост.
— Трябваше да ти помогна. Искам да кажа, не че се нуждаеше от моята помощ, но тогава не го знаех. Просто…
ме беше страх.
— Всичко е наред. Искам да кажа… че и аз бих се страхувал.
— Те и мен ме тормозеха. И за секунда, когато видях да го правят на тебе… бях доволна. Понеже не тормозеха
мен. — Тя го погледна. — Съжалявам.
Известно време се чуваше само скърцането на люлките. После той каза:
— Това ли те е тревожило през цялото време?
Тя искаше да го погледне отново, но не можеше.
— Съжалявам.
— Няма проблем. Няма защо да съжаляваш. Тогава дори не ме познаваше. Искам да кажа, сега би ми
помогнала, нали?
Тя го погледна и твърдо каза:
— Да.
Той се усмихна.
— Не че е необходимо. Макар че днес се класирах четвърти, а ти — на второ място.
Ливия се засмя. Наистина беше хубаво да се смееш. Това я натъжи, защото едва ли щеше отново да се смее така.
Отново замълчаха. После Шон каза:
— Може ли да те попитам нещо?
Лекото движение на люлката напред и назад беше приятно. Успокояващо. Тя го погледна и кимна.
— Всички в училището смятат, че родителите ти са умрели и затова семейство Лоун са те осиновили.
Тя извърна глава и погледна към дърветата. Бяха красиви на лунната светлина, целите сребристи и черни.
— Но баща ми… е служил в Югоизточна Азия и каза, че родителите ти може и да са те продали. Вярно ли е?
От време на време тя се чудеше какво знае той и какво си мислеха хората. Предполагаше, че сега това няма
значение. И не искаше да лъже Шон, както беше лъгала полицията.
Тя продължи да гледа дърветата.
— Не само мен. А и сестра ми.
— Къде е сестра ти сега? — чу го тя.
— Не знам.
— Много съжалявам, Ливия.
Тя кимна и мълчаливо каза Насон. Усещаше името странно в устата си — някак притъпено, несвързано.
Предполагаше, че е от алкохола.
Отново замълчаха. После Шон каза:
— Майка ми… тя ни напусна, когато бях на седем години.
Ливия отново го погледна.
— Това е ужасно.
— Тя познаваше един мъж в Рио. Срещаше се с него, преди да се върнем в Щатите. Предполагам, че ѝ е липсвал
повече, отколкото баща ми. Или аз.
— Рио… но мислех, че тя е японка. Уенояма, нали?
— В Бразилия има много японци. Тя няма братя и сестри, така че баща ми каза на нейните родители, че ще
нося фамилното им име Уенояма. Исках да го променя, когато тя ни напусна, но баща ми каза да не го правя. Той не
иска да я мразя. Или предполагам, да я забравя. Или нещо такова. Мисля, че още я обича. Искам да кажа, оттогава не
е имал приятелки или нещо такова.
— Вие не… тя не поддържа ли връзка с вас?
— Остави ни една бележка. Оттогава мина много време. После се опита да се обади по телефона, но аз не
исках да говоря с нея. Сега ми изпраща картички за рождения ден. Не ги отварям. Просто ги изхвърлям.
Отново замълчаха. После той каза:
— Това ме обърка за известно време. Усещах мъчителен страх. Отслабнах и започнах да заеквам. И тогава баща
ми сериозно започна да ме тренира по жиу-жицу. Бях наполовина черен, наполовина азиатец и при това заеквах.
Баща ми се притесняваше, че всеки ден ще ме бият в училище. И беше прав.
Въпреки че историята му беше тъжна, тя се усмихна.
— Много харесвам баща ти.
— Аз също. И баща ми те харесва. Той ми помогна с побойниците, но… нямах никакви приятели. Искам да
кажа преди теб.
— Аз също нямах приятели преди теб.
— Но сега си много популярна.
— Моля те.
— Така е. Не виждаш ли? Всички те обичат.
— Те не ме познават.
— И аз ли не те познавам?
Ливия го погледна. Лицето му беше така искрено, че я натъжи.
— Не мисля, че някой ме познава истински.
— Аз искам да те опозная.
Тя се усети объркана. Част от нея харесваше това, което той каза. И искаше да чуе още. Дори искаше да се
отзове. Но това също така я плашеше.
— Трябва да тръгвам — каза тя. Опря пети в земята и люлката спря. Стана и се обърна към Шон, като гледаше в
земята; искаше ѝ се да му каже „Довиждане“ и не беше сигурна защо не го направи.
Шон стана от люлката и се обърна към нея. Пресегна се и я докосна по рамото. Това беше странно, защото
никога не я докосваше извън тепиха. Никой не го правеше. Но по някаква причина това не я обезпокои. Заради
алкохола, помисли си тя отново.
Тя осъзна, че Шон я докосва… различно. Така нежно и само по рамото. Погледна го и после отново сведе
поглед объркана. Шон вдигна ръка и пръстите му докоснаха леко косата и бузата ѝ.
— Ливия — каза той почти шепнешком и започна да се приближава.
Тя поклати глава.
— Аз… трябва да тръгвам.
Обърна се и се затича към къщата на семейство Лоун. Не искаше Шон да я види, че плаче.
Глава 33
Тогава
Тъкмо се беше преоблякла в анцуг и беше легнала на леглото, когато вратата на спалнята се отвори. Господин
Лоун, разбира се. Тя седна, а сърцето ѝ тупаше силно от тревога и отвращение. Какво му ставаше? Никога не
правеше онова нещо в банята късно през нощта, а само когато госпожа Лоун я нямаше вкъщи. Къде беше тя?
Господин Лоун стоеше на прага, облякъл халат върху пижамата си, и я наблюдаваше.
— Върна се късно — каза той.
— Имаше парти.
— О, парти. — Той пристъпи в стаята и затвори вратата зад себе си. После я погледна.
— Е? Приятно ли прекара?
— Всичко беше наред.
— Не знаех, че обичаш партита.
— Аз… не ги обичам. Шон искаше да отида.
— А, Шон. Твоят приятел.
Ливия не знаеше какво да отговори. Ако беше дошъл за онова нещо в банята, тя искаше бързо да свършат.
Той подуши.
— На алкохол ли ми мирише?
— Не — отвърна тя, без да мисли.
— Не ме лъжи, Ливия — каза той по-високо.
— Аз… някой беше сложил нещо в пунша. Не знаех.
— О, но сега знаеш?
— Разбрах, след като пих.
— Господи, ти дори не си навършила шестнайсет години, а пиеш алкохол? В моята къща?
— Не беше във вашата къща…
— Не е там работата. А в това, че е незаконно, Ливия. Ти си извършила престъпление. И тъй като си моя
дъщеря, аз отговарям. Това нищо ли не означава за тебе?
Толкова много емоционални неща беше преживяла през този ден. Когато Малкълм ѝ каза, че я обича. Когато
хората я поздравяваха на партито. Когато тя и Шон си споделиха в училищния двор неща, за които никога не бяха
говорили. Когато той я докосна по рамото, косата и бузата и се наведе към нея.
Но всичко това сега ѝ беше отнето, беше смачкано и разбито на парчета.
Господин Лоун тръгна към нея. Спря до ръба на леглото. Тя чуваше дишането му. И виждаше издутината под
халата му.
— Предполагам, че вече си достатъчно голяма за почти всичко, Ливия. Така ли е? Може би не съм преценил
правилно. Че си достатъчно голяма.
— Моля те — каза тя и се намрази за това.
Той започна да диша по-шумно. Взе ръката ѝ и я сложи върху издутината си.
Ливия се опита да го задоволи с ръка. Но не беше достатъчно. Той я накара да направи и другото нещо, онова,
което Черепа и останалите я караха да прави, онова нещо с устата.
Тя успя да не се разплаче. Само си мислеше как Шон искаше да я целуне. А тя беше избягала. Вместо това беше
дошла тук за това нещо.
Глава 34
Сега
Когато записът свърши, лицето на Масник беше така побеляло, че Ливия не беше сигурна дали щеше да заплаче,
или да я нападне. За да му помогне в избора, тя държеше глока си насочен към него и му кимна да седне на пейката.
— Защо не седнеш, Майк?
Той поклати глава.
— Нямам какво да ти кажа.
Ливия въздъхна.
— Не мислиш ли, че вече приключихме с това? Казах ти, че съм на твоя страна.
Майк погледна глока.
— Винаги ли насочваш пистолет към някого, когато си на негова страна?
Тя се усмихна.
— Само когато не съм сигурна дали той е на моя страна.
Майк се поколеба, после седна и само я наблюдаваше, без да каже нищо.
Ливия леко наведе глока.
— Виж, и двамата знаем какво ще стане. Уийд ще излезе след по-малко от седмица. И дотук с теб и Джени.
„Дотук“ в най-добрия случай. „Дотук“ означава, ако никой не знае. Но ако някой разбере? Член на Чуковете чука
жената на един от братята, докато той е в затвора и е поел вината на бандата. Е, по дяволите, и двамата знаем какво
е наказанието на бандата за предателство, Майк. Твоите хора използват чукове. Започват от краката и продължават
нагоре. Това не е хубава смърт.
Ливия чуваше как дъхът му свисти през ноздрите. Изглеждаше толкова уплашен, че тя осъзна, че нямаше да
може да мисли ясно. И макар това понякога да беше добре, този път страхът можеше да има обратен ефект. Защото
можеше да му попречи да види, че макар да го заплашва, тя е единствената му надежда.
— Но има и добра новина — каза тя. — Аз искам да арестувам Уийд.
Той примигна. Не беше очаквал това.
— Да, точно така — продължи Ливия. — Не се интересувам от теб. Не се интересувам от Чуковете. Това е само
между мен и Уийд. Дай ми каквото ми трябва. И всичките ти проблеми ще бъдат решени.
Той присви очи към нея.
— Очакваш да предам един брат?
— Очаквам да защитиш себе си. Както и Джени. Какво смяташ, че ще ѝ направи Уийд?
Майк се засмя.
— Има само един проблем с твоето „Ей, Майк, аз съм ти приятел и искам да разреша всичките ти проблеми“.
— И какъв е той?
— Единственият човек, който заплашва да направи всички тези лоши неща, си ти.
Тя кимна, сякаш го обмисляше. Всъщност беше готова за тази реакция. Вдигна рамене. После му хвърли
диктофона.
Той трепна — явно се беше фокусирал върху глока. Но успя да го хване.
— Твой е — каза Ливия. — Нямам копие. — Нямаше да ѝ повярва, но и това беше без значение.
Майк погледна диктофона и после нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че този малък запис не е единствената заплаха. Щом аз съм го открила, и друг ще може.
Независимо от това Уийд ще се върне вкъщи при жена си и дъщеря си. И когато го направи, без значение какво ще се
случи, за теб и Джени… всичко приключва.
— О, а ти искаш да ми помогнеш по този въпрос.
— Не искам да ти помогна с нищо, както и ти не искаш да ми помогнеш. Ти искаш Уийд да изчезне от живота
ти. Аз искам нещо срещу него. За това става въпрос.
Той се почеса по главата и каза:
— Виж, бих ти помогнал, ако можех. Но не знам нищо. Уийд беше в затвора. Имам предвид, сега той
практически е чист.
Ливия се изкикоти.
— Опитваш се да ми кажеш, че бандата не е приготвила нещо сладко и доходоносно за него, след като излезе?
След като е стоял шестнайсет години в затвора, без да предаде бандата? Хайде сега.
Последва пауза. Тя беше почти сигурна, че го е спечелила. Още едно побутване.
— Майк, знам, че каза на Джени, че ще измислиш нещо. Но няма нищо друго. Това е твоята възможност. Не я
изпускай.
Последва нова пауза, по-дълга. Ливия остави тишината да свърши своята работа.
Майк я погледна.
— Аз ти давам нещо, което можеш да използваш, и това е краят, така ли? Никакви записи повече, никакви
заплахи и никакви глупости?
— Да.
— Обещаваш ли?
— Да.
Той се наведе по-близо.
— Добре. И аз ти обещавам. И обещанието ми е, че ако ме прецакаш, Ливия, по-добре накрая да съм мъртъв.
Защото, ако не съм, ще те намеря. И ако мислиш, че щом си ченге, това ще те спаси, значи не ме познаваш. И ако
мислиш, че това, което прави бандата за предателство, е лошо, аз се кълна, че докато свърша с тебе, ще се молиш за
един хубав малък чук. Ще се молиш. Така че по-добре да знаеш в какво се забъркваш, ако двамата с тебе сключим
тази малка сделка.
Тя го погледна и го остави да види, че уважава заплахата, но и не се страхува от нея.
— Кажи ми — подкани го тя.
Глава 35
Тогава
Предпоследната година на Ливия в гимназията измина като в мъгла. Нито тя, нито Шон отвориха повече дума
за оня разговор в училищния двор на лунна светлина и за това, което почти щеше да се случи.
Ливия се беше концентрирала върху училището, жиу-жицу, а тренировките ѝ по борба бяха по-натоварени от
всякога. Дори Малкълм се безпокоеше за нейната прекалена отдаденост и ѝ каза, че е много важно да разпуска от
време на време, да намери някакъв баланс. Ливия знаеше, че Малкълм ѝ мисли доброто. Но той не беше наясно
какво ѝ се налагаше да изтърпи в дома на семейство Лоун. Не знаеше, че единственият начин да не мисли за това,
беше да се вманиачи в нещата, които обичаше и можеше да контролира.
Тя обаче се чудеше дали Рик се досеща. Той дойде на посещение веднъж през лятото и после отново през
пролетта. И двата пъти намираше начин да остане за малко насаме с нея, за да я попита как е, как вървят нещата и
дали всичко е наред. Начинът, по който я гледаше, и тонът на гласа му винаги я караха да мисли, че усеща нещо, но
не е сигурен какво. Може би му беше прекалено трудно да приеме фактите, защото ставаше дума за зет му и
неговото семейство. Вероятно не можеше изцяло да приеме какво се случва с Ливия, защото, ако го стореше,
трябваше да приеме и че сестра му, госпожа Лоун, знае и не прави нищо.
Разбира се, Ливия не беше сигурна дали госпожа Лоун се досеща. Но след известно време тя реши, че за да не
вижда какво става, една съпруга трябва умишлено да си затваря очите. Срещите в клуба по бридж бяха прекалено
удобни. И освен това господин Лоун беше започнал да идва в стаята на Ливия дори когато госпожа Лоун си беше
вкъщи, обикновено през нощта, вероятно след като госпожа Лоун заспеше. Но щеше ли той да поема този риск, ако
не знаеше, че госпожа Лоун вече е наясно… и че не желае да направи или да каже нищо?
Тя мислеше понякога да се довери на Рик. Или на Малкълм, който периодично я питаше как вървят нещата в
дома на семейство Лоун и как се отнасят с нея — по начин, който я караше да усеща, че може би подозира нещо. Но
тя се страхуваше да се довери на някого, дори на Рик или Малкълм. Вече не вярваше, че господин Лоун знае нещо за
Насон, макар да се беше вкопчила в тази надежда. Но да каже на Рик… кой знае какво щеше да се случи? А ако
кажеше на Малкълм, това нямаше ли да застраши работата му? И всичко това, в случай че някой повярваше на
историята ѝ. Но вероятно нямаше да ѝ повярват. Точно както госпожа Лоун, която извръщаше поглед, защото не
искаше да знае, така и много хора зависеха от господин Лоун и брат му, които заедно отговаряха за благополучието
на целия град. Те всички щяха помислят, че малкото травматизирано момиче от племето Лаху лъже или се
заблуждава, вместо да приемат истината — че тяхното местно божество е чудовище.
Освен това следващата година щеше да завърши училище. Щеше да стане на осемнайсет години и можеше да
отиде, където си поиска, и да прави каквото си иска. Тя смяташе, че знае какво иска: да стане полицай като Рик.
Щеше да носи пистолет. Да намира изродите и да ги вкарва в затвора. Или може би да ги застрелва. Тя щеше да
защитава хора като себе си и Насон от хора като Черепа и господин Лоун. Щеше да се премести в Портланд, където
изчезна Насон, и да продължи да я търси там. Щеше да бъде полицай през деня и може би да учи в колеж през
нощта. Не беше казала на никого — страхуваше се, че ако не държи в тайна плановете си, господин Лоун щеше да
направи нещо, за да ги осуети — но беше съвсем сигурна, че това беше правилният път за нея. Трябваше просто да
изтърпи господин Лоун още една година и след това щеше да бъде свободна.
Сенатор Лоун продължаваше да ги посещава. По някакъв начин той беше дори по-зловещ от брат си. Отчасти
това се дължеше на широко разположените му очи, които сякаш гледаха в различни посоки. Отчасти заради неговия
законодателен помощник Матиас Редкрофт. Това, което Редкрофт правеше за него, не беше свързано само със
законодателството. Начинът, по който той винаги беше на една ръка разстояние и гледаше с благоговение сенатора,
докато в същото време студено наблюдаваше неговите реакции… имаше нещо извратено в него, макар тялото му да
си беше наред. Когато сенаторът идваше на посещение, тя правеше всичко възможно да ги избягва, особено
Редкрофт.
Малкълм се оказа прав, че това беше нейната година — Ливия беше непобедима през редовния сезон, прегази
всички в следващите състезания и стана щатски шампион, като на финалите тушира своя противник в първия рунд.
Когато реферът вдигна ръката ѝ, тя никога не се беше чувствала толкова щастлива. Единствено в този момент не
съществуваше нищо друго — нито Черепа, нито господин Лоун, нито дори Насон.
И после, когато излезе от тепиха и видя Малкълм и Шон, които я чакаха, сияещи от радост и гордост, тя усети,
че от нея извира нещо, което не можеше да спре. Двамата я прегърнаха, докато тя плачеше неконтролируемо, и
някак си беше наред това, че я докосваха извън тепиха, не го чувстваше нередно и не трепна, както при ужасните
начини, по които други я пипаха; и внезапно шокът от това колко беше хубаво да бъде прегърната от най-добрия си
приятел и треньора си по жиу-жицу, я накара да се разплаче още повече. Тя също ги прегърна, вкопчи се в тях,
плачейки, от страх, че ако ги пусне, някой можеше да ѝ ги отнеме.
Когато накрая ги пусна, забеляза, че и очите на Малкълм са влажни, както и тези на Шон. Тя се засмя, доволна
да го види.
Малкълм поклати глава, сякаш се учудваше.
— Казах ли ти, моето момиче? — каза той. — Казах ли ти, че тази година е твоя?
Тя се засмя отново и избърса лицето си. Това обаче не ѝ помогна. Продължаваше да плаче.
Шон се беше ухилил широко.
— Ливия, ти беше невероятна. Като ураган! Мисля, че съм късметлия да съм в различна категория.
Тя се почувства виновна, че е приковала цялото внимание.
— Ти също беше страхотен.
Шон вдигна рамене.
— Трето място.
— Хайде сега, категория 54 кг е много по-трудна. Следващата година и двамата ще бъдем на първо място.
Тя погледна към Малкълм и се усмихна.
— Питай баща си, той никога не греши.
Малкълм отвърна на усмивката ѝ.
— Тя е права, тигре. Първите трима в твоята категория бяха с една година по-големи от теб. Една година опит е
много нещо. Следващата година те ще отидат в колеж и този с най-голям опит ще си ти.
Тримата се върнаха в Луълин с колата на Малкълм. Ливия не можеше да спре да се усмихва. Спечелването на
щатския шампионат беше най-прекрасната вечер в живота ѝ. И тя си представяше колко хубаво ще я прекара.
Глава 36
Тогава
Малкълм я остави пред къщата на семейство Лоун. Кейти отново беше организирала празненство, като
предишната година. Ливия се чудеше дали след това Шон пак щеше да я изпрати. Дали пак щеше да се опита да я
целуне. Напоследък тя често мислеше за това. Вярваше, че го иска. Щеше ѝ се да знае как е да се целуваш с някого.
И искаше този някой да е Шон. Начинът, по който я беше докоснал предишната година… беше толкова нежно и
неуверено, че изобщо не я обезпокои. Сега, когато се замислеше за това, тя намираше докосването му всъщност
много приятно. Искаше ѝ се той да го направи отново. Да се наведе към нея по онзи начин. Да, помисли си тя и се
усмихна. Нека го направи.
Тъкмо си беше взела душ, беше се облякла и решеше мократа си коса пред огледалото в спалнята си, когато
вратата се отвори. Тя се обърна и видя господин Лоун. Не беше го очаквала — госпожа Лоун си беше вкъщи и беше
прекалено рано за едно от нощните му посещения.
Не, помисли си тя. Не сега. Не тази вечер.
— Поздравления — каза той, с ръка на дръжката на вратата, а в другата държеше питието си. Вратовръзката му
беше разхлабена, а сакото — разкопчано.
Той отпи от чашата.
— Щях да те поздравя още там, но ти, изглежда, не обичаш да говориш с мен след състезание.
Ливия се изненада, когато си помисли Да, по дяволите. Обикновено просто го изтърпяваше. Дори и наум не
спореше с него. И не му противоречеше.
— Защо така, Ливия? Да не се срамуваш от мен?
Тя сведе поглед.
— Ще ходя на парти — чу се да казва. — Искам да ме оставиш на мира.
Ако се учудваше на мислите си, то думите ѝ направо я слисаха. Кой току-що беше произнесъл това?
Той пристъпи в стаята и затвори вратата.
— Какво каза?
Ливия усети как страхът се надига в нея и се опитва да надделее.
— Остави ме на мира.
— Дори не знам какво означава това. Да те оставя на мира? Ти си в моята къща.
Сърцето ѝ започна бясно да тупти. Но не от страх. От гняв. Нейният страх винаги е бил по-силен от гнева ѝ. Но
този път беше различно. Този път усещаше гнева като нещо живо, опасно, което се разгъва в нея. Като змия. Като
дракон.
— Аз ти спасих живота, Ливия — каза той, вече по-високо. — Направих те моя дъщеря. А една дъщеря има
задължения към баща си. Така Господ е създал света. Имаш късмет, че не съм поискал нещо повече от теб. Можех да
го направя. Докато се омъжиш, по право тялото ти е мое. Разбираш ли?
Някаква далечна част в ума ѝ осъзна, че той винаги започваше по този начин. Всеки път, когато ѝ правеше нещо
лошо, първо изпадаше в словоизлияния. Може би усещаше необходимост да го прави, за да оправдае онова, което
искаше от нея. И изглежда, сега отново щеше да го направи.
— Бях търпелив с теб — продължи той. — Почтителен. Чаках, докато пораснеш достатъчно за други
преживявания. Докато реша, че си готова. Е, може би съм бил прекалено търпелив. Може би си готова, преди да го
предположа. Може би си готова още сега.
Тя усещаше как драконът размахва криле и показва ноктите си.
— Остави ме на мира — каза тя отново, без да го погледне.
Господин Лоун сложи питието си на бюрото, приближи се, спря пред нея и наведе лицето си на няколко
сантиметра от нейното.
— Малка неблагодарница. След всичко, което направих за теб? Намерих сестра ти. Искаш ли да я видиш
отново? Искаш ли някога да видиш Насон отново?
Името на Насон в устата му звучеше отвратително. Жестоко. Тя го погледна с оголени зъби.
— Ти си лъжец — каза тя, а гласът ѝ беше почти шепот.
Лицето му се помрачи.
— Достатъчно. Свали си дрехите и лягай на леглото.
Сега дъхът му беше горещ като дим, идващ от огъня в дробовете му.
— Не.
За секунда видя изумление в очите му. После я сграбчи за раменете и я разтърси.
— Ще ми се подчиняваш! — извика той.
Без да мисли, Ливия отстъпи назад с единия си крак, удари го с ръце под лактите и се освободи от хватката му.
После пристъпи напред и го удари в ребрата, по-силно, отколкото беше удряла нещо през живота си. Той залитна
назад и почти щеше да падне, но се удари в стената и запази равновесие.
— Махай се — каза тя с чужд глас, нисък, опасен и горящ от ярост. Гласът на дракона.
— Кучка! — извика господин Лоун и я нападна. Ливия не успя навреме да се махне от пътя му, и той се блъсна в
нея и я повали по гръб. Главата ѝ се удари в ръба на бюрото и тя видя ярка светлина. После всичко изчезна.
Усети пулсиране в главата си и после стаята застана на мястото си. Пуловерът ѝ беше издърпан нагоре, а
панталоните и бельото ѝ — надолу. Лежеше на пода и го гледаше, а коляното му беше забито в стомаха ѝ. Господин
Лоун си разкопчаваше колана.
— Малка егоистична кучка — каза той, пъшкайки. — Тази вечер ще ми платиш това, което ми се полага.
Всичко. Докрай.
Пулсирането в главата ѝ спря. Не усещаше никакъв страх. Той си беше отишъл, беше се превърнал в пепел от
изгарящата я ярост. Червена мъгла се появи в полезрението ѝ. Драконът, който по-рано беше помръднал, вече се
беше събудил. Той я контролираше. Превърна се в нея.
Ливия бутна коляното на господин Лоун от себе си, изви се и измести бедрата си наляво. Преди той да може да
реагира, тя го хвана с кръстосани ръце за реверите, измести десния си крак и обви крака около кръста му. Гард.
Любимата ѝ хватка.
За секунда господин Лоун изглеждаше почти щастлив. И защо не? Беше между голите ѝ крака. Това, което
винаги беше искал. Той опита да си разкопчае панталона, но тя го дръпна напред, така че не успя. После
изражението му се смени с гняв, когато осъзна, че не той владее положение. А тя.
Господин Лоун се надигна и се опита да се освободи, но не успя. Изправи се още, повдигна я и после я тръшна
на пода. Тя видя звезди. Неговото тегло му осигуряваше преимущество, а гневът му придаваше сила. Отново я
тръшна. Този път изкара дъха ѝ. Опита за трети път.
Ливия дръпна десния му ревер с лявата ръка, промуши пръстите на дясната вътре, високо, до врата му, и го
хвана за яката. Той я тръшна и когато главата му се наклони напред от удара, тя се пресегна зад врата му с лявата си
ръка и сложи палец под яката му. Прехвърли ръката си над главата му и с кръстосани ръце под брадичката го стисна
силно, костите на ръцете ѝ притискаха врата му като гигантска орехотрошачка. Кръстатото душене беше една от
първите хватки, на които я беше научил Малкълм.
Лицето му почервеня и вените на слепоочията му се издуха. Опита да се освободи, но тя го стисна силно с
крака. Пробва да се надигне от пода, но тя освободи крак и ритна единия от краката му. Той успя да падне на ръце
на пода и да се надигне, но Ливия висеше на него и го стисна още по-силно, като плачеше и викаше, потисканите
дотогава страх, скръб, омраза и ярост бушуваха през тялото и устата ѝ. Очите му изскочиха, езикът му увисна, а от
гърлото му се изтръгна гъргорещ звук. Тя извика високо и го стисна още по-силно, докато го гледаше в ужасените,
умиращи очи и си представяше как го стиска толкова силно, че направо му откъсва главата. По-силно. По-силно. Не
можеше да спре дори и да искаше. А тя не искаше.
Внезапно съпротивата му спря. Очите му се забелиха, езикът му увисна и тялото му се отпусна върху нея. Но тя
продължи да го стиска и да плаче.
Не беше сигурна колко време измина. Няколко секунди. Няколко минути. После вратата се отвори. Ливия
вдигна очи и видя госпожа Лоун, ужасена и с отворена уста. Явно беше чула суматохата и толкова се беше
обезпокоила, че не беше успяла да я пренебрегне. Лицето ѝ беше изкривено. И после изпищя.
Ливия се измъкна изпод безжизненото тяло и се изправи, задъхана.
— Какво си направила? — извика госпожа Лоун с широко отворени и ужасени очи. — Какво си направила,
малка курво?
Червената мъгла се стопи и цветовете отново станаха нормални. Но дъхът на Ливия още беше горещ като дим.
— Ти… ти си го убила! Мръсница! Курва! Ти си го убила!
Ливия дръпна надолу пуловера си и го погледна. Той лежеше по лице, с ръце отстрани, без да се движи. Убила
ли го беше? Не беше имала такова намерение. Или беше? Изобщо не беше мислила. Просто нещо се беше…
включило. И беше поело контрол.
— Ще извикам полицията — каза госпожа Лоун. — Веднага. — Тя понечи да излезе.
— Да, извикай я. Искам да им кажа как съпругът ти ме малтретира от тринайсетгодишна. И ти си знаела.
Госпожа Лоун спря и се обърна към нея. Очите ѝ леко се присвиха.
— Мръсна, лъжлива курва — изсъска тя.
— Ако не си знаела, защо непрекъснато ме наричаш курва?
Госпожа Лоун остана замръзнала един дълъг момент. После издаде някакъв задавен звук, сякаш щеше да
повърне, и започна да плаче.
— Ти го уби! — ридаеше тя.
Странна студенина обхвана Ливия. Драконът изведнъж беше изчезнал, заменен от пълна яснота. Тя вдигна
бельото си и после панталона.
— Никой не трябва да знае — каза Ливия. И беше вярно. Тя се учуди колко бързо и ясно можеше да мисли и да
вижда всичко. Сякаш някаква част от нея беше осъзнала, че това можеше да се случи, и се беше подготвила. —
Никой не трябва да знае нищо.
Госпожа Лоун вдигна ръце до главата си.
— За какво говориш? Мъжът ми е мъртъв. Ти го уби!
— Не. Смятаме, че е получил сърдечен удар. Дойде в стаята ми, да ме поздрави за шампионската титла, и
изведнъж падна на пода.
Госпожа Лоун я гледаше мълчаливо.
— Ако кажеш на някого, че съм го убила — каза Ливия, — аз пък ще им кажа защо. Всичко е много просто.
— Никой няма да ти повярва, лъжлива бежанка!
— Не знам. Защо бих убила благодетеля си? До края на живота ти ще те гледат и ще се чудят дали съм казала
истината. И как така не си знаела.
Госпожа Лоун отново издаде приглушен звук като при повръщане, но не каза нищо.
— Обадѝ се на девет-нула-нула. Кажи им, че си ме чула да викам. Когато си дошла в стаята ми, той е лежал на
пода. Аз съм ти казала, че изведнъж е паднал. Ти си се опитала да го съживиш. Кардиопулмонарна първа помощ. Но
си била паникьосана и не си знаела как. Удряла си го в опит да го съживиш. Затова има белези по врата.
— Те ще направят аутопсия. Ще разберат, че е лъжа.
Ливия осъзна на някакво ниво, че жената я слуша, нейните възражения сега бяха от практически характер,
сякаш искаше да бъде придумана и просто да ѝ покажат изход от ситуацията.
— Ти познаваш полицията. Ще те послушат. Бяха близки с него, видях го, особено началникът на полицията
Емануел. Той също като тебе няма да иска скандал. Мисля, че знае повече за мъжа ти, отколкото ти се ще. Смятам,
че и много други хора знаят, като тебе, и няма да поискат някой да го разбере. Ако кажеш истината на полицията, те
няма да проведат разследване.
Госпожа Лоун поклати глава.
— Не желая да се замесвам в това. По-скоро, искам да отидеш в затвора.
— Може би. Но ще изляза след две години, когато стана на осемнайсет. — Тя погледна госпожа Лоун в очите и я
остави да осъзнае истината. — И знам къде живееш.
Госпожа Лоун поклати глава.
— Няма да мога да живея по този начин. Няма да мога.
— Няма да се наложи. След като се обадиш на девет-нула-нула, се обади на брат си. Рик. Ти сега си разстроена
от загубата на съпруга си. Не ме искаш в къщата. Никога не си ме искала. Искаш Рик да ме вземе само до края на
тази година и през следващата, докато завърша училище, а ти насаме скърбиш за загубата. Направи го и няма да чуеш
повече за мен. Не го ли сториш, целият град ще разбере, че съпругът ти е просто един извратен и отвратителен
изнасилвач на деца.
Госпожа Лоун изтри сълзите си.
— Не говори за него така, скитница такава. Той си имаше своите недостатъци и демони. Но беше велик човек.
— Не трябва да се тревожиш какво говоря аз за него. А какво говори градът. Научат ли какъв е бил, смятам, че
ще слушаш за неговите недостатъци повече, отколкото за величието му.
— Как смееш, ти…
— Но ти можеш да го предотвратиш. Просто се обади. Кажи, че според теб е получил сърдечен удар. Закопчай
му колана, за да не питат защо е разкопчан. И после се обади на Рик.
— Брат ми никога няма да те приеме.
— По-добре гледай да ме приеме. Защото, ако не го направи, някой друг ще го стори. Някой в Луълин. Аз съм
малка смела бежанка, изтърпяла ужасни изпитания, нали си спомняш? И ако остана в Луълин, никога няма да
можеш да се отървеш от мене. Никога.
Глава 37
Тогава
Парамедиците дойдоха в къщата и се опитаха да съживят господин Лоун. Не успяха. Закараха го в болницата,
където го обявиха за мъртъв.
Госпожа Лоун разказа правилната история. Началникът на полицията Емануел зададе на Ливия няколко
въпроса и тя потвърди версията на госпожа Лоун. Виждаше, че Емануел имаше съмнения. Но и че не искаше да
задълбава в тях. Понеже как можеше началникът на полицията да е бил толкова близък с човек като господин Лоун и
да не е знаел какъв е бил приятелят му? По-добре беше да се избягват такива въпроси.
Следващата сутрин имаше много посетители. Синовете на семейство Лоун. Сенатор Лоун и помощникът му
Матиас Редкрофт. Хора от предприятията на господин Лоун. И Рик, който беше дошъл с кола чак от Портланд.
Ливия остана в стаята си и ги чуваше как разговарят, макар да не различаваше думите. Беше смаяна колко добре
се чувстваше. Знаеше, че има вероятност нещата да не протекат гладко. Все още можеше да има разследване.
Госпожа Лоун можеше да промени мнението си и да каже истината. Но най-вероятно нямаше.
Ако това се случеше обаче, Ливия щеше да се справи и с него. Просто не ѝ пукаше. В сравнение с
удовлетворението… вълнението от убийството на господин Лоун това, което можеше да се случи, ѝ изглеждаше
почти незначително. Усещаше, че нещо се беше променило в нея. Сякаш някак беше станала… отново себе си. Или
такава, каквато е трябвало да бъде.
Тя продължаваше да си го представя отново и отново. Начинът, по който той ѝ викаше. Какво каза, че ще ѝ
направи. Моментното задоволство върху лицето му, когато беше между голите ѝ крака и се притискаше и търкаше в
нея. И после как осъзна, че е направил грешка. Че тя владее положението, а не той. Че тя е тази, която може да
направи каквото си поиска, без значение как се опитва да я спре. И че тя иска той да умре. Представата за това и
спомените я караха да се чувства странно… някаква възбуда, която не познаваше и не разбираше. Но обичаше да я
усеща. Обичаше да мисли за това.
След няколко часа на вратата ѝ се почука. Дори да не беше мъртъв, Ливия щеше да знае, че това не можеше да е
господин Лоун. Той никога не чукаше.
Тя стана от леглото и отвори вратата. Беше Рик. Сам.
— Здравей — каза той. Погледна я отблизо със загрижено изражение. — Как си?
— Добре. — Тя се опита да не бъде нервна, да не мисли колко много нещата зависят от това, което ще каже
след малко.
— Съжалявам за Фред.
Тя се чудеше дали той наистина съжалява. Може би съжаляваше заради сестра си.
— Разбирам.
— Доти… това е голям шок за нея. Има да се оправя с много неща. Мисля, че ще трябва да мине известно
време, докато нещата се наредят, нали разбираш?
Ливия кимна.
— Да. Тя ми каза.
Той леко наклони глава, сякаш се обърка или смути.
— Казала ти е? Ъъ… добре.
Замълчаха за минута. После той продължи:
— Доти ми каза, че си много разстроена. Че може да ти подейства добре… някаква промяна.
— Да.
Той отново изглеждаше малко объркан. Може би очакваше Ливия да не знае какво щеше да ѝ каже след малко,
или да не е съгласна. Опитваше се да осмисли значението на това, че тя вече знаеше за какво става въпрос. И го
одобряваше.
— И така… Доти и аз се чудим дали няма да е по-добре да завършиш училище в Портланд. Знаеш, встрани от
цялата тази… трагедия. Имам предвид, че ти вече си преживяла много. А ние ти мислим само доброто. Какво ще
кажеш, Ливия? Искаш ли да живееш с мене в Портланд?
— Да. Искам.
Той бавно кимна, сякаш сглобяваше парчетата, които преди това не е знаел, че са там.
— Няма да бъде като тук, нали разбираш? Онова е просто един малък апартамент. Искам да кажа, има
допълнителна стая, която използвам като кабинет, и мога да я разчистя и да си пренеса нещата в кухнята, а
кабинетът да стане твоя спалня. Тя е малка, но удобна. Но е нищо в сравнение с къщата на сестра ми.
— На мен ми звучи добре.
— И нямам много представа… как се отглеждат тийнейджъри. Знаеш, че никога не съм имал деца.
Тя се усмихна на неговата неловкост и си помисли за онзи път, когато ѝ направи кафе с мляко и натурална
захар.—
Според мен знаеш повече, отколкото осъзнаваш.
Той се засмя и разтърка врата си.
— Е, нека се надяваме, нали? — Той я погледна. — Съгласна ли си да направим така, Ливия?
— Ако ти си съгласен.
Последва пауза. После той протегна ръка. Тя я стисна.
— Погребението е утре — каза той. — Доти иска всичко да приключи по-бързо.
Това беше хубава новина. Значи госпожа Лоун имаше намерение тялото да бъде погребано, преди някой външен
човек да поиска да го разгледа по-внимателно.
— Истината е — продължи Рик, — че съм доволен. Не беше подходящото време да вземам цяла седмица
отпуск. Във всеки случай, всичките ѝ момчета са тук и тя няма да има нужда от мен сега. Но ще се върна скоро след
като те си тръгнат. Тогава Доти ще се нуждае от подкрепа. Точно сега обаче си е добре. Това означава, че ти и аз
можем да заминем веднага, вдругиден. Можеш ли да приготвиш багажа си дотогава?
Ливия огледа стаята си. Почти беше готова да му каже да тръгнат незабавно. Но вече беше показала
нетърпението си, дори прекалено. Затова отвърна:
— Нямам много неща.
И до известна степен беше вярно. Но истината беше, че нещата, които ѝ бяха най-скъпи, не можеха да се
опаковат. Тези, които бяха станали неразделна част от живота ѝ.
Или не можеше да ги вземе там, където отиваше, колкото и да ѝ се искаше.
Глава 38
Тогава
Сутринта на погребението валеше сняг. Лимузини закараха семейството до църквата, ескортирани от почетна
полицейска охрана. Ливия отиде с Рик и когато спряха, забеляза, че отвън вече имаше опечалени, сгушени под
чадъри заради снега, както и още мнозина вътре в църквата. Ковчегът беше затворен — добър знак, помисли си
Ливия, който показваше загрижеността на госпожа Лоун никой да не види следите по врата му — и заобиколен от
толкова много цветя, че сигурно бяха пристигнали от целия щат. Сенатор Лоун произнесе хвалебствено слово и
говори за дългата история на семейството и любовта им към Луълин, и как сега всички ще трябва да се опитат да
живеят без вдъхновяващия пример на Фред Лоун и да продължат делото му в името на благоденствието на града, и
дрън, дрън. Ако не беше толкова доволна, че е мъртъв, щеше да повърне.
Семейство Лоун притежаваше семеен мавзолей в най-старото гробище на Луълин и го погребаха там, до
родителите му и една сестра, която починала млада. Стотици хора стояха мълчаливо на замръзналата трева между
покритите със сняг кръстове, докато свещеникът, когото Ливия беше принудена да слуша толкова пъти на неделните
служби, каза няколко думи за господин Лоун, един добър и почитащ Бога човек, който сега е със своя Господ.
Ливия не беше видяла Шон или Малкълм в църквата и предположи, че не са могли да влязат заради тълпите. Но
те бяха на гробището. Никога не ги беше виждала облечени официално. Беше изненадана колко по-голям изглежда
Шон с костюм и вратовръзка. И красив.
Когато свещеникът свърши, те дойдоха и ѝ казаха колко съжаляват, макар Малкълм да я гледаше, сякаш
разбираше, че не беше съсипана от загубата. После отиде да изкаже съболезнованията си на госпожа Лоун, и остави
Ливия и Шон сами под падащия сняг.
— Липсваше ми на партито на Кейт — каза Шон. — Исках да ти се обадя, но знам, че не обичаш да ти се
обаждат по телефона в къщата на семейство Лоун.
Беше вярно. Няколко деца в училище имаха мобилни телефони, но не и тя. Господин Лоун твърдеше, че те са
глупост. Вероятно не е искал тя да има по-голям достъп до външния свят от необходимото.
— Мислех, че си ме зарязала — продължи Шон. — И после чух за господин Лоун. Наистина съжалявам.
Ливия сведе очи и после го погледна.
— Никога няма да те зарежа.
— Знам. Беше глупаво от моя страна. Съжалявам.
Помълчаха за момент. Тя се страхуваше от това, което трябваше да му каже. Не знаеше как да го направи.
Шон изтри няколко разтопени снежинки от бузата си.
— И така… скоро ли ще се върнеш на училище?
Изражението му беше толкова открито, толкова загрижено. Тя изпитваше болка да го гледа, и отново сведе
поглед.
— Не — отвърна тя. — Отивам за известно време при брата на госпожа Лоун. В Портланд.
— Какво? Защо?
— Госпожа Лоун… има нужда от малко усамотение.
— Но… кога ще се върнеш? Ами училището?
— Ще завърша училище в Портланд.
— Н-но…
Той млъкна. За първи път от много дълго време го чу да заеква, и ѝ се доплака, когато си помисли, че тя е
причината.
— Не е необходимо да отиваш в Портланд — каза Шон. — Можеш да останеш с мен и баща ми. Колкото време
поискаш. Ще го попитам. Но знам, че ще се съгласи.
Тя поклати глава.
— Не мога. Съжалявам.
— Но защо?
— Просто не мога.
Последва дълга пауза. Шон каза:
— Добре, кога заминаваш?
Тя никога не го беше чувала да звучи така отчаяно. Усещаше как в очите ѝ напират сълзи, и ѝ се искаше да не се
разплаче.
— Утре сутринта.
— Толкова скоро!
— Знам.
— Аз… — Той млъкна. — Господи, Ливия. С кого ще тренирам?
Тя леко се засмя.
— Всички искат да тренират с тебе. Ти си най-добрият в отбора.
— Не, ти си. А какво ще стане с твоето жиу-жицу?
Думите му я прободоха като нож. Беше наясно, че той не знаеше и нямаше да може да я разбере, но наистина я
болеше много.
— Шон, моля те… Съжалявам.
— Просто не разбирам — каза той, а тъгата и безпомощността в гласа му я докарваха до плач. Трябваше да си
тръгне. Да се скрие.
— Ела поне да се видим довечера — каза той. — В двора на училището.
Тя не можеше да говори. Но кимна.
— В десет часа? — каза той. — Можеш ли да се измъкнеш?
Ливия отново кимна. С толкова много хора в къщата на семейство Лоун едва ли някой щеше да забележи. Или
да му пука, ако забележи.
Глава 39
Тогава
Все още валеше сняг, когато Ливия се измъкна от къщата и отиде в училищния двор. Снегът ѝ харесваше. Все
още ѝ изглеждаше странен и смяташе, че никога нямаше да свикне с него и да го приеме като даденост. Беше
прекрасен, начинът, по който покриваше всичко и караше света да изглежда толкова свеж и чист.
Шон я чакаше, носеше вълнена шапка и подплатено яке като нея. Той се усмихна, когато Ливия приближи.
— Искаш ли да седнем на люлките?
Всъщност тя не искаше. Тази вечер искаше да може да го вижда, а не да седят един до друг. Но се усмихна и
отвърна:
— Нека постоим малко.
Той кимна.
— Добре.
Ливия се огледа и осъзна, че може би за последен път вижда двора на училището. Останалата част от Луълин
нямаше да ѝ липсва. Но дворът на училището беше специален. Място, което свързваше с Шон. И с онази нощ преди
година. Отново имаше луна, както миналата година, макар този път да беше зад облаци, озарени с меко сияние. Ще
бъде хубаво да си спомням така нощта, помисли си тя. Обагрена в бяло, докато целият свят се е стаил под падащия
сняг.
— Всичко наред ли е в къщата? — попита Шон.
— Всичко е наред. Има много хора.
— Баща ми ти написа писмо — каза той, бръкна в якето си и извади един плик. — Не знам какво пише в него.
Каза да го отвориш сега, ако искаш. Или по-късно. Както решиш. — Той ѝ го подаде.
Тя се поколеба за момент, после свали ръкавиците си и отвори писмото.
Моя скъпа Ливия,
Това е просто кратка бележка от един човек, който най-много от всичко се гордее, че е баща на Шон и
твой треньор.
Знам, Шон ти е казал, че можеш да останеш у нас, ако е необходимо, колкото време поискаш.
Поканата е от двама ни. И винаги си остава в сила. Нищо не може да я отмени, при никакви
обстоятелства. Казах ти, моето момиче, че има хора, които ги е грижа за тебе. Така че, ако ти потрябва
нещо — каквото и да е и когато и да е — можеш да ни се обадиш и ние ще дойдем.
След всичко казано разбираме, че си имаш причини, и ги уважаваме, каквито и да са.
Помни, че твоят талант е билетът ти. И никога не преставай да вярваш в себе си. С тези две неща
нищо не може да те спре.
Няма да ти казвам „Довиждане“, защото знам, че пътищата ни отново ще се пресекат. А дотогава —
благодаря ти за привилегията да бъда твой учител, и чакам с нетърпение да видя каква си решила да
станеш. Имам чувството, че сега само загряваш, а най-хубавите неща ти предстоят. Обичам те, моето
момиче.
Малкълм
Преди още да го прочете, сълзите ѝ вече капеха по хартията. Безмълвно подаде писмото на Шон. Докато той го
четеше, Ливия изтри сълзите си и успя да спре да плаче.
— О — каза Шон.
Тя подсмръкна и после се засмя.
— Той винаги ме кара да плача.
Шон ѝ върна писмото. Тя издуха носа си, сгъна писмото и го върна в плика, който после пъхна в джоба на якето
си. Още преди да го е прочела, тя знаеше, че ще го задържи, заедно със снимката си с Насон.
— Всичко, което той е написал… знаеш ли, чувствам го по същия начин.
Тя кимна.
— Благодаря.
— Наистина се чувствам така.
— Знам.
— Въпреки че ме остави на Ерик и приятелите му в първия ми ден в училището.
Ливия го погледна стъписана и после започна да се смее.
— Шегувам се — каза той. — Просто се закачам.
Тя имитира сърдита физиономия.
— По-добре внимавай.
Той се усмихна.
— Знам.
Наистина харесваше неговата усмивка. И лицето му, по което се топяха снежинки. Толкова беше свикнала да
вижда това лице — очите и усмивката му — а повече нямаше да може.
— Баща ми каза да не прекалявам с въпросите си — каза той. — Понеже това си е твоя работа и изглежда, вече
си взела решение. Но… сигурна ли си, че трябва да заминеш? Наистина можеш да останеш при нас.
Искаше ѝ се да може да му обясни защо си тръгваше от Луълин, от всичко, свързано със семейство Лоун и
тяхната къща, и този град. И защо беше толкова важно да отиде в Портланд, където беше изчезнала Насон. Знаеше,
че щеше да прозвучи глупаво, ако го кажеше, но усещаше, че щеше да има възможност да издирва Насон в Портланд.
Може би щеше да успее да я открие, въпреки че Рик не беше успял. Да не отиде в Портланд, когато имаше тази
възможност, означаваше да забрави Насон. Или да приеме, че е мъртва. А тя никога нямаше да го направи. Никога.
Ливия знаеше, че щеше да ѝ бъде трудно да се раздели с Шон, но не чак толкова. Толкова добре се чувстваше
преди това. Толкова удовлетворена. И онова приятно… вълнение, когато си представеше как удушава господин Лоун.
Но сега тази раздяла беше истинска. Тя искаше да се върне в стаята си и да се скрие. Но също така искаше да остане.
— Спомняш ли си миналата година? — каза тя. — Когато ме изпрати след партито?
— Да. Беше много хубава вечер.
Първата част мина добре, да. Разбира се, той не знаеше какво ѝ беше направил господин Лоун после. Но сега
вече това нямаше значение. Сякаш беше нещо далечно, чуждо. Господин Лоун беше мъртъв. Никога нямаше да може
да ѝ направи онова отново. Никога нямаше да направи нищо на никого.
— Спомням си много неща за тази вечер — каза тя. — Беше топло. Имаше пълнолуние. И дърветата изглеждаха
сребристи.
Шон се усмихна.
— Спомням си, че много се смя. Наистина ми хареса.
Ливия го погледна и усети, че очите ѝ отново са се насълзили.
— Спомням си как нежно ме докосна по рамото. И по косата. И по бузата. Спомняш ли си?
Той кимна бързо, сякаш се страхуваше да проговори. Тя усети как сълзите ѝ потекоха.
— Ще ме докоснеш ли отново така? — прошепна.
Шон не каза нищо. Само я гледаше и това, което видя в очите му, накара нещо в нея да се разтопи. Той свали
ръкавиците си и изтри сълзите ѝ. Пръстите му бяха топли и нежни. После докосна косата и врата ѝ, отново много
нежно. И после отново лицето ѝ.
Една сълза течеше по бузата му и се смеси със стопените снежинки.
— Не си тръгвай — каза той.
Тя потисна риданието си.
— Трябва.
— Не искам да си тръгваш.
— И аз не искам. Но трябва.
— Не разбирам.
— Съжалявам.
Тя избърса сълзите му, както той беше избърсал нейните. Погледна прекрасното му лице и се усмихна, въпреки
че още плачеше. После той се наведе и я целуна.
Устните му бяха толкова меки и толкова топли и ги усещаше толкова прекрасно върху своите. Тя също го целуна
нежно, както го беше направил той, и си мислеше колко беше хубаво, че най-накрая я беше целунал, и колко дълго
беше чакала този момент, може би по-дълго, отколкото го беше съзнавала. След известно време усети, че той е
отворил леко устата си, и отвори своята, усети езика му върху своя и вълна на удоволствие избликна някъде дълбоко
в нея и се разля по цялото ѝ тяло.
Не беше сигурна колко дълго останаха така. Достатъчно дълго той да държи в ръце лицето ѝ и тя неговото.
Достатъчно дълго да се усети сгорещена в якето си, въпреки че още валеше.
Накрая отлепиха устни един от друг и постояха така, като се гледаха в очите. Устата на Шон беше леко
отворена. Той изглеждаше леко замаян. Ливия си помисли, че никога не беше виждала по-искрено изражение. По-
открито. По-уязвимо.
— Обичам те, Ливия.
Очите ѝ се насълзиха.
— И аз те обичам.
— Тогава защо?
Тя поклати глава.
— Съжалявам.
— Имам чувството, че повече никога няма да те видя.
— Ще ме видиш.
— Може би това лято?
— Може би.
Но тя се съмняваше.
Той се усмихна, но очите му бяха тъжни.
— Може би ще отидем заедно в колежа. Може би ще бъдем отново в отбора по борба.
Тя отново се съмняваше, макар че не можеше да каже защо.
— Може би.
— Имам предвид, че остава само година, докато се дипломираме. Това не е толкова дълго време.
Тя разбираше, че се опитва да се утеши и да я окуражи. Не му отговори. Вместо това отново докосна
прекрасното му лице, после се наведе и пак го целуна. Част от нея искаше да остане в училищния двор завинаги,
само те двамата и бавно падащият сняг.
Но на сутринта трябваше да замине. И знаеше, че след като го стореше, всичко щеше да се промени.
Глава 40
Тогава
На Ливия Портланд ѝ харесваше. Апартаментът на Рик беше малък, но удобен, точно както беше обещал. И той
никога не влизаше в стаята ѝ, без да почука и без да изчака да го покани. И никога не каза нищо за това, че тя се
заключваше в банята — всъщност дори вероятно не знаеше, че тя се заключва, защото, когато вратата на банята беше
затворена, той я чакаше да излезе.
Апартаментът беше на най-горния етаж на една стара пететажна сграда в югозападната част на града — в
квартал, наречен „Гус Холоу“. Кабинетът на Рик, който сега беше нейна спалня, гледаше към междущатската
магистрала 405 и в началото ѝ беше малко трудно да свикне с трафик, толкова близо до прозореца ѝ. Но след по-
малко от седмица тя вече не чуваше колите, освен ако се заслушаше.
Гимназията се наричаше „Линкълн“ и беше на десет минути пеша от апартамента. В сравнение с училището в
Луълин „Линкълн“ беше огромна — почти хиляда и петстотин ученици от девети до дванайсети клас. При толкова
много ученици Ливия смяташе, че няма да я забележат, и беше доволна. Но се разчу за феномена по борба от
Луълин. Някакви красиви момичета я поканиха да седне на тяхната маса в стола на училището — популярните,
идолите на училището. Ливия познаваше този тип момичета и не искаше да има нищо общо с тях. Беше оцеляла
след кошмарно пътуване през океана, след детство в страна, чийто език не разбираше и където „спасителят“ ѝ се
оказа мръсен и отвратителен изнасилвач. И беше убила този изнасилвач със собствените си ръце, използвайки
уменията, които усърдно беше придобила, а после сама беше уредила да започне нов живот в Портланд. Но най-вече
имаше сестра, за която беше готова да умре. За какво би могла да си говори с група светски момичета с маникюр,
които се интересуваха единствено от мода и грим и се опитваха да впечатлят популярните момчета?
Така че седеше на масата на зубърите. Те бяха приятни. И умни. Много по-интересни. Поне знаеха какво
означаваше да си пораснал, без да ти бъде дадено всичко, и че трябваше да направиш нещо, за да заслужиш онова,
което искаш.
Но въпреки опитите си да стои настрани от популярната тълпа, различни момчета от футболния отбор и други
атлети продължаваха да я канят на партита през уикендите. Тя никога не ходеше. Поне никой не я попита дали си
„пада по момичета“, но вероятно си го мислеха. На нея не ѝ пукаше. Не знаеше по какво си пада. Предполагаше, че
по Шон. Начинът, по който се усещаше тялото ѝ, когато се целунаха… никога не беше чувствала нещо подобно.
Не, не беше съвсем така. Тя усещаше нещо подобно, когато си спомняше как уби господин Лоун… същото
вълнение, същата възбуда, същото чувство, че ѝ трябва още нещо, макар да не беше сигурна точно какво.
Понякога си представяше как убива господин Лоун, за да усети онази възбуда. И една нощ, докато лежеше в
леглото неспокойна, затвори очи и си го представи, а възбудата се усили до непоносимост. Без да мисли, тя се
докосна и беше удивена колко хубаво се почувства. Притисна ръката си по-силно. Беше влажна и пръстите ѝ лесно
влизаха вътре. Толкова хубаво беше, че тя изстена. Продължи да си представя — неговото червено лице, изскочилите
му очи и увисналия език — постави долу и другата си ръка и започна да се търка задъхано. Как костите на
предмишниците ѝ притискат врата му и спират достъпа на кръв и кислород. О, толкова хубаво се чувстваше, така
приятно. Гъргорещият звук от гърлото му, докато се взираше в умиращите му очи…
Нещо експлодира в нея и тя усети ударна вълна от удоволствие и облекчение, каквато не си беше представяла.
Тялото ѝ потрепери и тя стисна челюсти, за да не извика.
Продължи дълго време, като каскада. Когато накрая утихна, Ливия остана да лежи потна, задъхана и
зашеметена. Това беше. Това наричаха оргазъм. Това имаха предвид, когато казваха, че „свършват“. Тя беше
отвратена от секса и затова не вярваше, че оргазмът съществува. Или ако съществуваше, за нея щеше да бъде
невъзможно да го изпита. Но ето че не беше невъзможно. Тя започна да се смее от възторг и сложи ръка пред устата
си, за да заглуши звука. После смехът ѝ се смени със сълзи. Значи това се бяха опитали Черепа и неговите хора да ѝ
отнемат. И което със сигурност бяха отнели на Насон.
Тя изчака сълзите ѝ да пресъхнат, после остана да лежи известно време с натежали крайници, отпаднала, а
сънят бавно се прокрадваше в съзнанието ѝ. Предполагаше, че е странно да свършва, докато си спомня как е убила
господин Лоун. Знаеше, че другите хора нямаше да го разберат. Но те, така или иначе, не я разбираха. Не ѝ пукаше.
Докато никой друг не знаеше, това, което правеше и си представяше, беше единствено нейна работа, а другото
нямаше значение.
Най-сигурните неща бяха тайните.
Глава 41
Тогава
Беше пролет и извън сезона за състезания, но треньорът по борба направо я молеше да се присъедини към
отбора следващата година, когато щеше да бъде абитуриентка. Ливия му отвърна, че не е решила какво ще прави със
спорта — още се чувства объркана от промяната. Той каза, че я разбира, но за него ще бъде чест да ѝ бъде треньор, и
я молеше да размисли.
Все още много ѝ липсваха Малкълм и Шон. Но се чувстваше свободна и радостна, че беше далече от къщата на
семейство Лоун и от Луълин. И че живееше на място, където не се страхуваше, че някой щеше да влезе в спалнята ѝ.
Някой, който да я кара да прави отвратителни неща. Това беше място, където я знаеха като шампион, а не като
жертва. И където и тя не се чувстваше като жертва.
Нямаше къде да тренира жиу-жицу близо до апартамента на Рик, но намери един клуб по джудо в
северозападната част на града, където беше лесно да се отиде с автобус. Ръководеше се от мъж на име Рой Кавамото,
джудист пети дан от Хаваите. Рик я заведе първия път и понякога идваше да я вземе, в зависимост от смените си. Тя
нямаше нищо против, но му каза, че не е нужно да го прави. Но той отвърна, че е добре хората да знаят, че си има
семейство. Ливия си спомни какво ѝ се случи с Черепа и господин Лоун, когато беше очевидно, че си няма
семейство, и разбра това, което имаше предвид Рик.
Не че трябваше да се тревожи. Тя беше развила усет към дебнещите хищници, а Кавамото сенсей не беше такъв.
Дори преди двайсет години беше станал втори баща на двама братя, след като баща им починал — двама братя,
които бяха дошли от Хаваите с него, за да станат старши инструктори в новата му школа. Те всички се отнасяха
учтиво и с уважение към Ливия — и дори със страхопочитание, защото беше много добра в джудото. Разбира се,
тренировките на тепиха доста приличаха на тези по жиу-жицу, така че трудно можеше да се каже, че е начинаеща.
Тя имаше усет към техническите похвати и в края на лятото ѝ дадоха черен колан, защото побеждаваше опитни
състезатели с черни колани не само на земята, но и при събарянията. Любимото ѝ движение беше летящ
триъгълник, когато се хвърляше да души противника си още преди да е паднал на тепиха. Тя разбра, че
противниците ѝ обикновено не го очакваха. Схващаха боя на крака и на земята като две отделни неща и затова бяха
уязвими при прехода между тях, който за Ливия беше най-благоприятният момент.
Рик ѝ даде да прочете досието за нея и Насон. То не беше много дебело. Няколко кораба от Тайланд бяха
акостирали в Портланд по времето, когато се предполагаше, че Ливия е била прехвърлена на шлепа, пътуващ за
Луълин. Когато Ливия беше намерена, всички те вече са били отплавали. Още по-лошо, плавали са под „удобни
флагове“, което означаваше, че са притежание на хора от една държава, а са регистрирани в друга, практика, която
правеше трудно и дори невъзможно да се каже кой е истинският им собственик. С други думи, задънена улица.
Шлепът беше по-добра следа. Той се наричаше „Веста“ и капитанът и екипажът били разпитани. Но всичките
твърдели, че не са знаели за контейнера с бежанци на борда, нито за тримата мъже, които са ги държали в плен.
Капитанът и екипажът имали чисти досиета. На капитана била наложена глоба и това било всичко.
Оцелелият от тримата мъже, които я държаха в плен на шлепа, беше най-добрата следа. Той беше онзи, за
когото Рик ѝ беше казал в Луълин — Тимъти „Уийд“ Тайлър. Уийд бил под палубата, когато полицията атакувала
шлепа, и не участвал в престрелката, затова оцелял.
Уийд бил изпратен във федералния затвор във Викторвил, Калифорния. Ливия попита Рик дали има някакъв
начин тя да отиде в затвора и да го разпита. Страхуваше се, че Рик ще омаловажи искането ѝ — една гимназистка,
която иска да разпита затворник бял расист — но той се отнесе с разбиране и уважение. Въпреки това я разубеди.
Ако Уийд е искал да сътрудничи, обясни Рик, е щял да го направи, за да намали двайсетгодишната си присъда. Сега,
когато е в затвора, никой не може да му повлияе.
— Защо мислиш, че няма да проговори? — попита го Ливия една вечер, когато седнаха да вечерят на малката
маса в кухнята. — Възможно ли е наистина да не знае нищо?
Рик ѝ сервира пържена сьомга със сос.
— Е, във всеки случай, не е невъзможно. Но помниш ли оня път в Луълин, когато ти казах, че имаш добри
инстинкти на полицай?
Ливия кимна, нетърпелива той да продължи. Рик погледна към сьомгата ѝ, като по този начин ѝ напомняше, че
иска тя да изяде храната си, докато е топла и вкусна. Ливия си взе едно парче с вилицата, сдъвка го и преглътна.
— Вкусно е — каза тя. И наистина беше. Но както обикновено, когато мислеше за Насон и задаваше въпроси,
свързани с нея, тя не обръщаше внимание на храната. И на всичко останало.
Той се усмихна.
— Благодаря. Както и да е, смятам, че Уийд знае доста неща. Но въпросът е, че говорих с прокурора и той ми
каза, че в отговор на неговото предложение да намали присъдата на Уийд в замяна на информация, Уийд няма да
може да му предложи нищо.
— Какво означава това?
Рик си взе хапка от сьомгата.
— По дяволите — каза той, дъвчейки. — Наистина е вкусно. — Преглътна и продължи: — Ето как стоят
нещата. Когато прокурорът заплаши лошия с дълга присъда в затвора, лошият ще се опита да се спазари. Ще
предложи да свидетелства срещу своите съучастници, такива неща. За да му бъде намалена присъдата. Прокурорът и
адвокатът на защитата играят тази игра през цялото време. Това е практика. Но грозната истина е, че прокурорите
почти винаги гледат да сключат сделка за самопризнание. Това им спестява време и енергия, а те са претоварени.
Ливия беше ужасена.
— Но това не е честно.
— Не е. Обаче такава е системата. А системата никога не е честна.
Той отвори една бира и наля в чашата си. Ливия имаше сок в своята.
— Както и да е. Така че, когато някой, заплашен от двайсетгодишна присъда, отказва да предложи каквото и да
е, това означава, че има информация. Но го е страх.
— Но откъде знаеш… искам да кажа, ти каза, че е възможно, или поне не е невъзможно, той да не знае нищо?
Рик отново погледна към сьомгата ѝ. Тя си взе една голяма хапка заедно с китайско зеле бок чой и обикновено
зеле.
Той ѝ се усмихна одобрително и отпи от бирата си.
— Да, но ето как стоят нещата. Всички лоши момчета знаят по нещо. Някой уличен търговец, за когото се носи
слух, че е убил някого. Слухове кой наистина е изнасилил онова момиче на строителния обект. Откъде
мексиканската банда се снабдява с оръжие. Каквото и да е. А ако наистина не знаят нищо, което никога не се случва,
тогава си измислят. И защо не? Когато те очакват двайсет години затвор, няма какво да губиш, нали?
— Тогава защо Уийд не е предложил нищо? Или измислил?
— Има само една причина някой да мълчи като Уийд. Каква мислиш, че е тя?
Ливия си припомни да яде, докато размишлява. След малко каза:
— Страх.
— Бинго! Понеже, когато един обвиняем е уплашен, той не иска някой да си помисли, че е казал каквото и да е.
— Но уплашен от какво?
— Уплашен да не бъде убит. От някого, на когото може да навреди, като свидетелства срещу него. Така че,
когато някой отказва да каже и дума, става въпрос за това. Неговото мълчание е послание към хората, които биха го
убили: „Не съм казал нищо, така че, моля ви, не ме убивайте“.
— И какво означава това, че Уийд е уплашен?
Рик отпи от бирата.
— Ти ми кажи.
Тя отново се замисли.
— Означава, че знае кой е наел него и брат му. И третия човек. И този, който ги е наел, е… опасен.
— Точно така. Сега, въпросът е, че Уийд е част от бяла расистка банда, свързана с една банда в затвора,
наречена Арийско братство. Това автоматично би му осигурило нейната протекция в затвора.
— Арийско братство?
— Да. Затворите в САЩ се контролират от три банди — черна, латиноамериканска и бяла. Малко по-сложно е
от това, но да имаш някаква представа. Във всеки случай, Арийското братство е бялата банда. Числено тя е най-
малката, но всява страх, защото е безмилостна. Така че Уийд или се страхува, че ако проговори, няма да получи
закрила от Арийското братство, или че Арийското братство ще се обърне срещу него, или…
— Или че дори Арийското братство да иска да го защити, няма да успее.
Рик кимна, очевидно доволен от начина ѝ на разсъждаване.
— И какво означава това?
— Това означава… че този, от когото Уийд се страхува, е по-силен от Арийското братство. Понеже може да го
убие дори Арийското братство да го защитава.
— Точно така. Това е основателно заключение, че този, който е наел Уийд и бандата му, е много влиятелен. За
съжаление, това не стеснява списъка с възможностите.
На Ливия не ѝ харесваше, но трябваше да признае, че Уийд… не може да бъде използван засега. Трябваше да
намери друг начин да продължи издирването.
Рик обаче спомена, че Уийд може да бъде пуснат и преди тези двайсет години, за добро поведение. Ливия реши,
че ще следи развитието на нещата. И ще намери Уийд, когато той излезе от затвора. Може би тогава той щеше да има
причина да говори.
Или тя щеше да му намери такава.
Глава 42
Тогава
Ливия не беше очаквала Рик да се държи като родител — тя знаеше, че е ерген и много зает в работата си, а и
след всичко, което беше преживяла, това беше просто безопасно място, където да остане, докато завърши гимназия.
Но на него, изглежда, му беше приятно да се държи като родител. Беше наистина добър готвач — знаеше как да
приготвя различни ястия, включително своя специалитет със сьомга, пиле тандури и супа буябес, любимата на
Ливия. Ходеше на родителски срещи в училището. Помагаше ѝ да си търси колеж. Но тя не беше сигурна дали
изобщо ще ходи в колеж, и една вечер, докато се хранеха, сподели с него своите съмнения.
Рик спря, поднесъл лъжица с леща към устата си.
— Не искам да те разубеждавам — каза той, — но имаш ли нещо против да те попитам защо? Понеже колежът
ще ти осигури по-добри възможности. А това е много важно в живота, както и на тепиха, нали?
Тя се поколеба и после отвърна:
— Мисля… че искам да стана полицай. Като тебе.
Страхуваше се, че ще подцени идеята ѝ или ще се опита да я откаже. Но вместо това Рик погледна надолу за
момент и после каза:
— Първото нещо, което ще ти кажа, макар да не е най-важното, е — благодаря ти.
— За какво?
— За това, че искаш да станеш полицай като мене. И ако тръгнеш по този път, един ден ще видиш колко много
означава това.
Не беше сигурна какво имаше предвид Рик, но начинът, по който каза „ако“, с което допускаше тази
възможност, я накара да се усмихне.
Той постави лъжицата в чинията си.
— И най-важното, Ливия — мисля, че ще станеш страхотен полицай. Един от най-добрите.
Внезапно ѝ се наложи да се опита да спре сълзите си.
— Наистина ли?
— Наистина. Ти си умна. И състрадателна. Знаеш как да пресяваш доказателствата, да свържеш смислените и
да отхвърлиш останалите.
Той направи пауза.
— Но това дори не е половината от необходимото. Знаеш ли кое наистина ще те направи добър полицай?
Тя поклати глава, беше я страх да проговори.
— Твоята личност. Виждаш ли, повечето хора са като овце. Добри, безобидни същества, които искат единствено
да бъдат оставени на мира да си пасат. Но разбира се, има и вълци. Които не искат нищо друго освен да ядат овце.
Той погледна към супата си и после към нея.
— Има обаче и трети вид хора. Овчарските кучета. Овчарските кучета имат зъби като вълците. Но техният
инстинкт не е хищнически. Те защитават. Единственото, което искат и за което живеят, е да защитават стадото.
Ливия примигна, но сълзите ѝ бликнаха. Рик се усмихна. Знаеше, че тя не обича да бъде докосвана. Подаде ѝ
салфетка. И това беше достатъчно.
— Виж — каза той. — Надявам се накрая да намериш своето призвание, това, което обичаш най-много и за
което най-много те бива. Не искам да усещаш, че ти влияя. Не искам да усещаш… не знам. Някакъв натиск от моя
страна.
Ливия поклати глава.
— Не усещам такова нещо.
Рик се усмихна.
— Добре. Тогава ще го кажа, без да се тревожа, че ти оказвам неправомерно влияние — когато виждам цялата
твоя сила и състрадание, смятам, че ако решиш да прекараш живота си, пазейки стадото, ще бъдеш страхотна.
Тя изтри лицето си със салфетката. Усещаше, че той ясно вижда вътре в нея. Като с рентгенови лъчи. Не за
първи път се чудеше колко знае за нея или поне подозира.
Рик се върна към супата си и ѝ даде време да се успокои. Когато се съвзе, тя каза:
— Благодаря ти, Рик.
Той отново се усмихна.
— Не, аз ти благодаря, Ливия. Но не отписвай колежа, нали? Помни възможностите, които предлага. Така дори
ще станеш по-добър полицай. Моля те единствено да размислиш.
Тя обеща да го направи.
Шон ѝ изпращаше писма, най-вече с новини от гимназията в Луълин. Тя му отговаряше и му описваше новия си
живот в Портланд, но беше мъчително. Той ѝ обясни, че сега има имейл, и я помоли също да си направи. Ливия би
могла — за разлика от отвратителния господин Лоун, Рик ѝ позволяваше да използва компютъра, когато си поиска
— но не желаеше връзката им да стане прекалено лесна. Това, което свързваше нея и Шон, тя не можеше да изрази
писмено. Така че продължиха бавната си размяна на писма. Неговите започнаха да идват все по-рядко, а на нея ѝ
отнемаше все повече време да му отговаря, защото мисълта за него я натъжаваше. Последното му писмо се забави
толкова много, че тя усети, че едва ли ще получи друго. Казваше си, че винаги може да му пише, но дните
отминаваха, а тя не го направи.
Рик имаше мотоциклет — един „Кавасаки Нинджа ZXR“ от 1999 г., в който Ливия се влюби от пръв поглед — и
я научи как да го кара. Той беше член на една работилница, където го ремонтираше сам, и научи и нея. Ливия
обичаше да използва инструменти и да работи с ръцете си. Това сякаш я свързваше отново с онази нейна същност
отпреди да се случат ужасните неща, с времето, когато беше улавяла, клала и приготвяла сама храната си, когато
беше по-самостоятелна и се усещаше много по-свободна.
Рик искаше да я научи да кара и кола, но не можеше да ѝ разреши да взема неговата, понеже принадлежеше на
полицейското управление в Портланд. Тя го попита каква кола беше използвал, когато пътуваше към Портланд —
защото не беше полицейска.
Изглежда, въпросът леко го смути.
— О, когато ми трябва кола, обикновено вземам назаем от един приятел.
Ливия се чудеше и преди, а сега почти щеше да го попита. Но Рик стриктно уважаваше това, което тя държеше в
тайна. Щеше да е повече от грубо, истинско предателство, да не се отнася по същия начин с него. Тя само каза:
— Радвам се, че имаш такъв приятел.
Той я изгледа дълго, почти нервиран. После каза:
— Да. Мисля… че ще го харесаш. И той ще те хареса.
Тя вдигна рамене, сякаш не беше важно.
— Можеш да ни запознаеш някой път. Ако искаш. Сигурна съм, че приятелите ти ще ми харесат.
Той се усмихна, изглеждаше едновременно изплашен и облекчен.
— Е, навярно ще ми позволи да използвам колата му, за да те науча да шофираш. Може да го попитам.
Те си изработиха един лесен ритъм на живот. Ливия пазаруваше, чистеше и переше. Рик ѝ каза, че не е
необходимо, но тя не го послуша. Не искаше да бъде за него бреме, някой, когото е прибрал по задължение и който
го затруднява. Желаеше да бъде полезна, и се радваше, че беше. Обичаше да прави кафе, и пиеше по една чаша всяка
сутрин, с мляко и натурална захар.
Понякога ходеше на пристанището. Стоеше, гледаше водата, контейнерите, крановете и корабите. После
затваряше очи и слушаше шумовете — боботенето на огромните машини, крясъците на птиците, търсещи мърша,
плясъка на водата в пристанището — като се опитваше да си представи къде би могло да е отведена Насон и къде е
сега. Казваше си, че ако се концентрира достатъчно, може да си спомни нещо, да си представи нещо, да измисли
нещо, което да ѝ помогне. Но нищо не ѝ идваше наум.
Един ден на връщане от училище тя видя дебел клон, паднал от едно дърво. Импулсивно го взе и издълба един
Буда, както го беше направила отдавна в гората — с крака, скръстени в поза лотос, едната ръка надолу, а другата
протегната. Сложи го до прозореца в спалнята си, до снимката си с Насон. И всяка вечер без изключение гледаше
към небето и шепнеше на езика на Лаху:
— Обичам те, пиленцето ми. Никога няма да те забравя. Никога няма да спра да те търся. И един ден ще те
намеря.
Понеже винаги носеше служебното оръжие със себе си или му беше подръка, Рик ѝ каза, че е много важно да се
научи да си служи безопасно с оръжие.
— Вместо да пазиш оръжието си от детето — както се изрази той, — по-добре е да го научиш да борави
безопасно с него.
Ливия беше развълнувана. Тя искаше да се научи да борави с оръжие. С всякакъв вид оръжие. За нея да нямаш
оръжие, означаваше да си слаб. А тя никога повече нямаше да позволи да бъде слаба.
Те разучиха четирите правила за безопасност: винаги приемай, че оръжието е заредено, докато не го провериш.
Никога не насочвай дулото към нещо, което не искаш да повредиш. Не дръж пръста си на спусъка, докато не си
готов да стреляш. И винаги се пази от куршума, ако не удари в целта и рикошира.
Безопасността беше важна, разбира се, но тя му каза, че иска да се научи и да стреля. Така че отидоха на едно
стрелбище, където той я научи на основните неща: внимателно прицелване, агресивно положение на тялото, здрав
захват на дръжката, поглед в мишената и натискане на спусъка. Тя слушаше внимателно и стреля добре, но после на
паркинга Рик ѝ каза, че това на стрелбището няма нищо общо с улицата — че адреналинът, неяснотата, случайните
минувачи и някой, който отвръща на стрелбата ти… всичко това променя нещата.
— Стрелял ли си по някого досега? — попита тя.
— Да, стрелял съм.
— Убил ли си някого?
Той кимна.
— Двама души.
— Лоши ли бяха?
— Много лоши.
— Какво бяха направили?
— Не е хубаво да знаеш.
— Можеш да ми кажеш.
Той я погледна и отново кимна.
— Единият беше наркодилър. Стреляше по хората в една къща и трябваше да се намесим, за да го спрем.
Тя усети как стисна челюсти.
— А хората в къщата… той уби ли ги?
— Всички, с изключение на едно момиченце на име Луси. Беше я пребил до безсъзнание и помислил за
мъртва. Но тя е добре сега. Учи за медицинска сестра. — Той се усмихна. — Обади ми се неотдавна, на
осемнайсетия си рожден ден. Каза ми: „Вероятно не ме помниш, но ти ми спаси живота. Нямаше да съм жива, ако
не беше ти“.
— Спомняш ли си я?
Той се засмя.
— Шегуваш ли се? Отвърнах ѝ: „Дали те помня? Луси, аз никога няма да те забравя“.
Тази история накара Ливия да се просълзи. Искаше ѝ се Рик да беше там, когато белият ван спря пред колибата
ѝ. Или някой като него.
— О — прошепна тя.
Той я погледна и вдигна рамене, сякаш това не беше толкова важно, но тя разбра, че споменът е трогнал и него.
— Да — каза той. — Понякога наистина спасяваш някого. Затова си заслужава трудът.
— Ами другият?
— Един гангстер, решен да не се върне в затвора. Застреля двама полицаи и държеше партньора ми на прицел
на земята. Заобиколих го и го застрелях в главата.
— Спасил си партньора си?
— Е, във всеки случай, така го нарекоха.
Ливия разбираше, че той скромничи.
— Радвам се, че си ги убил.
Рик се намръщи:
— Сигурен съм, че не трябва да чувстваш това, Ливия.
— Но те са щели да наранят още хора, ако не ги беше застрелял. Убийството им е спасило много хора.
Той кимна бавно, сякаш неохотно се съгласяваше с довода ѝ.
— Предполагам… но не искам да си доволна от убийствата. Още си много млада.
Ливия почувства как драконът в нея се раздвижи, и изведнъж силно ѝ се прииска той да я разбере.
— Ще ми се да беше убил хората, които взеха Насон и мене.
От начина, по който я погледна, явно разбра истинското значение на думата взеха. Той отново кимна бавно и
каза:
— Разбирам те много добре.
— Или ми се иска аз да ги бях убила. — Тя не добави, че все още иска да ги убие. Не искаше да го разтревожи
повече.
Но тя искаше да ги убие. И ако някога ѝ се предоставеше възможност, наистина щеше да го направи.
Глава 43
Тогава
Това лято Ливия тръгна на курсове по бой с нож при една инструкторка от Оукланд, която идваше на
тренировки при Кавамото сенсей — Мая Содерхолм, най-страхотната жена, която Ливия беше виждала, блондинка с
расти, която пушеше, беше силно татуирана и голям експерт по хладно оръжие. Жената можеше да кара ножа да се
движи като перка, като течност, като същество със свой ум. Ливия осъзна, че колкото и да беше добра по джудо и
жиу-жицу, срещу някого като Мая щеше да си има голям проблем. А беше решена тя да бъде такъв проблем.
Оставаше след часовете да тренира допълнително, а Мая, впечатлена от нейната упоритост, прекарваше това време с
нея.
Една вечер Ливия я попита какво толкова намира в хладното оръжие.
— Не съм много сигурна — отвърна ѝ Мая. — Когато бях малка, взех един от ножовете на баща си и той…
просто ми проговори. Почувствах се добре. И така си остана. Открих един филипински майстор на мечове на име
Сони Умпад и започнах да се уча при него. Сони ме научи, че всяко оръжие, което вземеш в ръка, си има собствен
характер и че добре изработеното оръжие ще ти разкрие своите възможности дори само при допир до него. Когато
ми го каза, разбрах какво точно има предвид.
Ливия сподели, че същото е било при нея с жиу-жицу. Още първия път, когато е облякла кимоното и е стъпила
на тепиха… всичко си е дошло на мястото.
Рик, който знаеше за новия ѝ интерес, ѝ купи един нож, изработен от Мая — „Ваари“. Беше великолепен ръчно
направен нож, с двайсетсантиметрово острие и дръжка, обвита с еленова кожа, намазана с восък. Ливия тренираше
с него непрекъснато и го движеше в ръката си, както я беше научила Мая, технично и ловко.
През есента на последната ѝ година Рик най-накрая я запозна с приятеля си, детектив от отдела за борба със
сексуалните престъпления на име Гавин. Гавин имаше топла, открита усмивка, не се отнасяше към Ливия със
съчувствие или като с дете и тя веднага го хареса. Нямаше нужда да изразява гласно това, което отдавна знаеше.
Беше доволна, че Рик има специален човек в живота си, някого, на когото се доверява и когото обича. Тя си
помисли, че това е чудесно, макар да усещаше, че никога нямаше да има такъв приятел.
Ливия задаваше много въпроси на Гавин за работата му. Имаше намерение да стане детектив от отдел
„Убийства“ като Рик. Но след разговора си с Гавин усети, че сексуалните престъпления я привличат повече. Това
щеше да бъде по-добър начин да защити момичета като себе си и Насон. И да отмъсти за тези, които не можеше да
защити.
Гавин също знаеше за Насон. Той беше едно от ченгетата, на които Рик беше разказал за нейния случай. Не
беше успял да открие нищо, и се съгласи, че докато Уийд не излезеше от затвора, нямаха друга следа. Тя чувстваше,
че според него и Уийд нямаше да ги доведе доникъде, но беше прекалено любезен, за да го каже. А дори да го беше
казал, тя нямаше да му повярва.
След тази първа среща Гавин идваше редовно в апартамента и понякога оставаше през нощта. Ливия
съжаляваше, че известно време Рик е криел от нея тази част от живота си. Но се радваше, че той вече не го прави. Тя
знаеше колко много ѝ се доверява, като ѝ разкрива тайната, която пази дори от собствената си сестра. Това доверие
за нея беше свещено. Но тя никога не би се доверила на някого по същия начин.
Рик използва своите връзки с тайландската полиция, за да провери отново родителите на Ливия. Оттам му
отговориха, че те още не били чули нищо за дъщерите си. Ливия не очакваше нищо, но все пак я болеше, че няма
вест за Насон. Тя помоли Рик неговите хора да проверят отново — след година може би. Просто за всеки случай.
Той ѝ каза, че ще го направят.
От време на време Ливия мислеше дали да си смени името. Беше чела онлайн, че може да го направи, когато
стане на осемнайсет. Тогава дори нямаше да ѝ трябва разрешението на госпожа Лоун. Но след време това желание
намаля. Нямаше нищо против името Ливия, въпреки че господин Лоун ѝ го беше избрал. Отначало тя го чувстваше
като маска и ѝ беше хубаво. Харесваше ѝ да бъде момиче на име Лаби, което се преструва на някоя си Ливия. Но
след известно време започна да се усеща, сякаш не беше сигурна коя е или каква е. А сега… чувстваше името Ливия
като правилното. Като тази, която всъщност беше или беше станала.
Колкото до името Лоун, зависеше от контекста. Фред Лоун си беше Фред Лоун. Ливия Лоун просто беше себе
си. Знаеше, че винаги можеше да промени името си, ако решеше. Но започна да мисли, че вероятно нямаше да го
направи.
Тя продължи да тренира джудо. Кавамото сенсей я повиши във втори дан и я попита дали иска да работи в
неговата школа — да учи жени на самозащита. Ливия беше така изненадана, поласкана и изумена от идеята да учи
други жени да се бият, че за момент емоциите ѝ взеха връх и трябваше да направи пауза, преди да отговори.
— Да — каза му тя със светнали очи. — Искам.
Така че две вечери в седмицата тя учеше жени на една смесица от джудо, борба и жиу-жицу, като се
фокусираше върху техниките и тактиките за борба с по-силни и по-едри опоненти. Опитваше се да обясни, че
техниката всъщност е малка част от борбата, а волята и начинът на мислене са много по-важни. Като поглеждаше
назад, разбираше, че физически е можела да спре господин Лоун много по-рано. Какво ѝ беше попречило тогава?
Единствено умът ѝ. Без правилно мислене тялото е безпомощно. И обратното, когато умът мисли правилно, тялото
ще намери начин. Така че философията ѝ беше да им преподава техника, но да подготвя и ума им.
Отначало класовете ѝ бяха малко и се състояха най-вече от момичета от основни училища. Но когато се разчу,
дойдоха и момичета от гимназията, а после майките, които ги водеха, също започнаха да тренират. Ливия добави
към двете вечери още една, а после и съботите. Треньорът по борба на гимназия „Линкълн“ отново се опита да я
привлече в отбора, но тя отказа. За нея беше по-важно да учи момичетата да се защитават. Освен това ѝ харесваше да
има работа. Искаше да припечелва, така че да не зависи от никого, дори от Рик.
Кавамото сенсей беше развълнуван от нейната популярност. В допълнение на дневното заплащане той започна
да ѝ плаща и за новите ученички, които се записваха при нея. Каза ѝ, че повечето курсове за самозащита на жени се
водят от едри, мускулести мъже, които не разбират какво означава да се биеш срещу по-тежък и по-силен
противник, така че курс, воден от момиче с тегло около 56 кг, беше находчива и уникална идея. На Ливия това ѝ
звучеше смислено. И макар че класовете ѝ се състояха предимно от жени, тя насърчаваше и момчета от училището
да идват, защото според нея, ако жените се научеха да се бият, но не тренираха срещу мъже, нямаше да са готови за
външния свят.
Тази есен в клуба имаха гост — учител на име Девин Асано, от предишната школа на Кавамото сенсей в
Хаваите, който беше спечелил сребърен медал на Олимпийските игри в Сеул. Ливия никога не беше виждала някой
да играе джудо така изящно, елегантно и съсредоточено като него, и тренираше с Асано винаги, когато имаше
възможност през месеца на престоя му при Кавамото сенсей. За щастие, Асано сенсей, изглежда, се забавляваше да
тренира джудо с нея, както и тя с него, и ѝ каза, че рядко може да се срещне талант като нейния.
Преди да се върне в Хаваите, Асано сенсей спомена на Ливия, че има познати в Държавния университет Сан
Хосе в Калифорния. Той бил неговата алма-матер и имал най-добрата програма по джудо в Америка. Щели да ѝ се
обадят.
На Ливия много-много не ѝ се щеше, защото нямаше търпение да стане ченге. И не искаше да напуска
Портланд където усещаше, че ще намери Насон, макар да не беше много вероятно. Но се оказа, че в университета
Сан Хосе има и програма по криминология — наречена „съдебна психология“ — което я заинтригува. Смяташе, че
ще е полезно да научи повече за престъпниците. И разбира се, възможността да тренира с едни от най-големите
таланти в света, беше примамлива. Рик и Гавин ѝ казаха, че университетът е умен ход — щеше да ѝ осигури повече
възможности, без значение каква кариера щеше да избере Ливия. Така че, когато оттам ѝ предложиха стипендия, тя
се съгласи. Щеше да отиде в университета. Да тренира джудо упорито. И да научи повече за престъпниците.
А после щеше да стане ченге. И някак си щеше да намери Насон.
Глава 44
Сега
Две седмици след разговора с Масник Ливия караше мотоциклета си „Нинджа“ на северозапад по магистрала
20. Тя би предпочела мотора си „Дукати“ а джипът ѝ щеше да е още по-практичен, но в зависимост от това как щяха
да се развият нещата, може би щеше да ѝ е необходима анонимност — да не говорим за кожените дрехи, с които
беше облечена.
Въздухът стана по-студен с увеличаването на надморската височина, а околностите се промениха от поля в
иглолистни гори и после в остри върхове, покрити със сняг, които блестяха под ясното небе. Никога не беше карала
по този път и при различни обстоятелства би спирала от време на време да се любува на девствената красота на
езерата и реките; на тази безкрайна усамотеност на пътя, водещ към планинската верига Северни каскади; на
чудатите малки градчета с имена като Коркиндейл, Марбълмаунт и Диабло, сгушени в планините като декори на
Дивия запад.
Но тя беше тук за нещо по-важно от това да се любува на природата. Уийд Тайлър най-после беше излязъл от
затвора. Ливия беше броила годините, после месеците, седмиците и дните. И сега беше на часове, може би на
минути от това, което беше искала толкова дълго време.
Масник ѝ разкри, че наградата на Тайлър за това, че не беше проговорил, беше да ръководи мрежата на
Чуковете за дистрибуция на метамфетамин в Канада. Тайлър щеше да прави редовни преходи от мястото на
приготвянето им край хълмовете, обграждащи малкия град Хамилтън в щата Вашингтон, чак до Оровил, където
бандата познаваше един човек, който имаше начин да превози продукта на север, през езерото Осойос, пресичащо
границата. Бандата беше подарила на Тайлър един тъмносив форд „Супер Дюти“ в чест на завръщането му вкъщи —
подходящ за отдалечени терени и една от най-популярните марки коли в региона, така че да не бъде забелязана или
запомнена. Тайлър щеше да избягва магистралите и да кара под забранената скорост — и да носи няколко
килограма метамфетамин в скришно отделение под шофьорската седалка.
— Ще бъде въоръжен — беше добавил Масник. — Щом ще носи такова количество метамфетамин, не смятам,
че ще се даде лесно. Просто да си наясно.
Ливия знаеше какво си мисли Масник: по-добре Уийд да бъде убит в престрелка, отколкото да се върне в
затвора. От негова гледна точка „убит от полицията при опит за арест“ щеше да бъде по-чистият вариант.
Окончателният. След което с течение на времето и със съответната дискретност смъртта на Уийд щеше да разчисти
пътя той и Джардън да обявят връзката си, без да споменават кога и как е започнала.
Ливия използваше модифицирания госъмър, прикрепен с тиксо към кормилото ѝ, за да го следи от километър
разстояние. След като превозваше стока, той щеше да се оглежда за опашка. Би могла да сложи буркан на мотора и
да го накара да спре, но с толкова много дрога той най-вероятно щеше да открие стрелба, вместо да се предаде. Не,
Ливия искаше той да спре и да слезе от колата, когато тя го доближеше. Някъде, където щеше да може да поговори с
него насаме.
Точно преди отдалечения град Туисп Ливия разбра от госъмъра, че Тайлър е спрял. Бяха изминали три часа и тя
предполагаше, че е спрял да си почине. Точно това чакаше. Сърцето ѝ започна да бие от нетърпение.
Тя спря до чакъления банкет и използва госъмъра, за да се убеди, че няма други телефони на Чуковете в района.
Малко вероятно беше Масник да ѝ устрои капан — не би подложил на риск наградата си — но тя трябваше да бъде
внимателна.
Продължи още около километър и видя, че е била права. Едно място за почивка край река Медоу. Тя отби от
магистралата, тръгна по пътя, покрит с чакъл, и излезе на малка поляна между гъстите борови дървета. Видя две
дървени бараки като клозети. И една барака с инструменти. Самотен автомат за продажба на дребни стоки,
разположен между мъжката и женската тоалетна. Маса за пикник. И една-единствена кола на паркинга — сив форд
„Супер Дюти“, чиято блестяща нова боя беше покрита с прах от пътя.
Тя паркира на около двайсет метра от джипа, така че Тайлър да не я забележи, когато излезе, свали си каската и
я постави на седалката, а после клекна до мотора, за да може да види кога ще се появи Тайлър, и да го наблюдава
как се приближава. Просто една рокерка, облечена в кожени дрехи и излязла да покара по хубавите черни пътища
покрай канадската граница, за да разучи мотора си.
Ако тя имаше късмет, Тайлър дори можеше да дойде и да предложи да ѝ помогне за ремонта на мотора. Разбира
се, ако го направеше, имаше риск да забележи глока, който тя държеше зад резервоара на мотоциклета.
Но не и преди да станеше прекалено късно да направи нещо.
Глава 45
Тогава
На Ливия ѝ харесваше всичко в университета Сан Хосе — зеленият кампус в центъра на оживения град;
великолепното време; часовете по криминалистика и съдебна система; усилените тренировки по джудо; но най-вече
ѝ харесваше, че е на място, където никой не я познаваше. Тя беше просто една първокурсничка в море от над
трийсет хиляди студенти, в град с над един милион жители. За първи път се усещаше толкова свободна.
Нейната съквартирантка беше блондинка от университета Бъркли на име Синди. Тя беше достатъчно учтива, но
на Ливия не ѝ харесваше да делят стаята. Трябваше ѝ убежище, място, където да заключи вратата и да не пуска
никого. Където можеше да извади Буда и снимката и да шепне нощните си клетви към Насон, без да се чувства
неловко и да се налага да обяснява.
Синди схвана затворения ѝ характер и изглежда, разбра, че в това няма нищо лично. Вероятно определяше
Ливия като типичното азиатско хлапе, пристрастено към четенето, срамежливо и ученолюбиво. Ливия нямаше
нищо против да играе тази роля. Караше хората да я оставят на мира, и освен това трябваше да признае, че на
повърхността не беше напълно невярно. Но под повърхността… тя не беше сигурна каква е. С изключение на
новооткритото си чувство за свобода все още се усещаше… различна от другите хора. Съмняваше се, че някой от
преуспяващите студенти около нея можеше да си представи случките от нейното минало, да не говорим да оцелее
след тях. Това, както и тайните, които тя държеше заключени дълбоко в себе си, бяха като стена между нея и света.
Понякога, но най-вече когато се забавляваше, Ливия се чувстваше виновна. Може би не трябваше да идва в
университета. Може би трябваше веднага да стане ченге и да се опита да намери Насон. Но знаеше, че нямаше
смисъл да се чувства по този начин. Рик беше ченге, както и Гавин, но не бяха успели да намерят Насон. Не
виждаше какво би могла да направи, преди Уийд Тайлър да излезе от затвора. Така че нямаше нищо лошо в това, че
беше дошла в университета. Но все пак я болеше, когато мислеше за своето пиленце, и гледаше всяка вечер преди
лягане да повтаря клетвите си, макар че, когато Синди беше в стаята, трябваше да ги казва наум.
В отбора по джудо имаше едно момче, което тя харесваше — Колтън, първокурсник, дошъл в университета Сан
Хосе от Лос Анджелис специално заради джудото, и мнозина смятаха, че има потенциал да се състезава на
Олимпийските игри. Той имаше светлокафява коса, зелени очи и лице, покрито с лунички, които ѝ напомняха за
Шон. И беше лек почти колкото Ливия, така че често тренираха заедно, макар тя да тренираше и с по-големи и по-
силни противници. Тя знаеше, че животът не е справедлив като тепиха.
Един следобед след тренировка Колтън я попита дали иска да отидат да пийнат нещо. Тя не се доверяваше на
алкохола, понеже онзи път в Луълин беше почувствала как губи контрол, макар и по приятен начин. Но се съгласи.
Отидоха в бар близо до университета и Ливия изпи една бира. Това я накара да се почувства леко замаяна, но не
толкова, че да не ѝ хареса. След това Колтън я изпрати до общежитието и я целуна за лека нощ. На Ливия наистина
ѝ хареса отново да се целува — целувката и възбудата, която тя предизвикваше у нея. Тя искаше и нещо повече от
целувка, но след всичко, което ѝ бяха сторили, се страхуваше да опита.
Следващите няколко пъти, когато излизаха заедно, те пак се целуваха. И после, една вечер, след няколко бири
вместо обичайните една или две, той я попита дали иска да дойде в неговия апартамент. Тя се страхуваше и се
ядосваше на себе си, че се чувства така — беше достатъчно ядосана, за да отиде с него дори да не ѝ се искаше,
понеже никога повече нямаше да се остави да я ръководи страхът.
Но тя искаше. Страхуваше се само от това как щеше да се почувства. Но искаше да опита.
Той пусна някаква музика — Pon de Replay на Риана, песен, която тя харесваше. После седнаха на дивана и се
целуваха известно време, но не беше, както другите пъти, когато усещаше онази възбуда. Тя предполагаше, че макар
и замаяна от бирите, беше прекалено нервна. Колтън започна да я докосва, прокарвайки ръце по бедрата и гърдите
ѝ, и беше ужасно, че то ѝ напомни за онова, което обичаше да прави господин Лоун. Но Ливия нямаше да спре. Това
би било победа за господин Лоун. Остави Колтън да я съблече, и също го съблече с треперещи пръсти. Той я сложи
по гръб на дивана, а тя се опита да се отпусне, докато я докосваше, но не се чувстваше добре, не беше влажна и
възбудена, както когато сама се пипаше.
— Имам презерватив — каза той, дишайки тежко. — Всичко наред ли е? Искаш ли да го направим?
Не искаше, но знаеше, че трябва да премине през това. Поне трябваше да опита. Така че кимна и прошепна:
— Да.
Той се наведе встрани, извади нещо от едно чекмедже и после непохватно взе да си слага презерватива. Тя не го
гледаше. Страхуваше се, че ако видеше пениса му, щеше да си припомни куп ужасни неща.
Той разтвори краката ѝ — достатъчно нежно, но на нея не ѝ хареса, изобщо не ѝ хареса. Това разбуди в нея
прекалено много спомени, прекалено много непоносими чувства. Начинът, по който господин Лоун ѝ издърпа
хавлията. И я накара да спре да се прикрива с ръце. Такива неща. После Колтън се качи върху нея, тя усети тежестта
му и ръцете му под своите и как се опитва да влезе в нея. Но тя не беше влажна и я болеше, и просто… не можеше.
Просто не можеше.
— Спри — каза тя. — Колтън, спри. Не мога да го направя.
— Почакай — каза той, останал без дъх. — Почти стана. Още съвсем малко, Ливия. Още малко.
— Спри — каза тя отново, този път по-високо, защото беше ядосана, че не я послуша. — Не искам.
Той я притисна под себе си и я сграбчи още по-здраво. Започна да я мушка по-силно, опитвайки се да влезе в
нея.
— Не! — извика тя, внезапно вбесена. — Казах не!
Обви единия си крак около бедрото му и го избута от дивана на пода. Не отпусна захвата, докато той падна по
гръб на пода, а тя се приземи, яхнала тялото му — възсядане, доминантната позиция в жиу-жицу. Хвана го с една
ръка за врата и вдигна другата, за да го удари по носа с ръба на дланта си, един от ударите, на които я беше научил
Малкълм.
Колтън беше по-силен от нея, но изглежда, това, което беше видял изписано на лицето ѝ, го уплаши. Очите му
се разшириха и за момент той остана напълно неподвижен, сякаш беше прекалено изумен или уплашен, за да се
защитава.
Тя го погледна, внезапно почувствала топлата кожа на стомаха му между бедрата си. Леко помръдна. Усети
възбудата. Още малко. Беше като електрически ток. Осъзна, че е овлажняла.
Като държеше едната си ръка на гърлото му, тя се пресегна с другата и хвана пениса му. Той беше омекнал, но
презервативът още беше върху него. И щом го докосна, отново се втвърди. Колтън я гледаше с отворена уста и
широко отворени очи.
Тя потърка в себе си пениса му. Усещаше се добре. Малко се хлъзгаше. Това я накара да изстене.
Хвана го по-здраво, разтвори още повече колене и се отпусна върху него. Той влезе малко повече. Болеше я, но
по приятен начин. Отново се повдигна и се сниши върху него.
Колтън опита да се пресегне към нея. Без да мисли, тя го стисна още по-здраво за гърлото.
— Не мърдай! — каза Ливия. Той замръзна и после леко отпусна ръце на пода.
Тя продължи да разтваря коленете си все по-широко и всеки път той влизаше по-навътре. Накрая опря бедра в
неговите и той нямаше къде по-дълбоко да влиза. Вече не я болеше. Беше хубаво. Наистина хубаво. Сякаш сама се
пипаше, но по-различно. По-… цялостно или нещо такова. Тя започна да се движи напред-назад, нагоре-надолу,
яздеше го, търсейки точното място, правилния ритъм. Задъхваше се. Можеше да свърши по този начин. Щеше да
свърши. Колтън отново се опита да помръдне, но тя го стисна силно за гърлото и той остана неподвижен. Ливия
осъзна, че го чука по начина, по който искаше, и че той е уплашен, а после тя започна да стене неконтролируемо,
усещаше как експлозията приближава, така че започна да го чука още по-силно, движейки се точно както искаше, и
после то се случи, тя свърши, свърши мощно, и беше толкова всепоглъщащо, толкова хубаво и толкова различно от
оргазмите, които беше изпитала сама.
Когато всичко приключи, тя падна върху Колтън задъхана и отслаби хватката върху врата му.
— Боже Господи — каза той. — Какво беше това?
Тя се усмихна и си помисли: Драконът, идиот такъв. Но само сладко попита:
— Нещо лошо ли направих?
Глава 46
Тогава
През втората си година в университета Ливия реши да специализира криминалистика в рамките на обучението
си по правни науки. Предишната година ѝ беше харесал курсът по криминалистика и смяташе, че тя щеше да ѝ бъде
много по-полезна, когато станеше ченге, отколкото науката за задържане на престъпници. Не че другите курсове, на
които ходеше — за бандите, жертвите и криминалните процедури — не бяха интересни. Бяха. Но това бяха сфери, в
които тя вече беше развила добри инстинкти и лесно щеше да научи занаята. От друга страна, курсът по
криминалистика, с часовете по химия, биохимия и микробиология, беше различен. Ливия виждаше
криминалистиката като суперсила — щеше да ѝ помогне да открие следи, които престъпникът дори не знае, че е
оставил.
Известно време тя обмисляше идеята да стане прокурорка. Един от учебниците ѝ беше Сексуални
престъпления, написан от бивша прокурорка от Ню Йорк на име Алис Вакс. За разлика от другите прокурори, за
които ѝ беше разказвал Рик, Вакс не се задоволяваше само с изтръгване на признание. Тя беше боец и се стремеше
да тикне изнасилвачите в затвора завинаги. Ливия прочете книгата ѝ за един ден и една нощ и плачеше заради
ужасите, разказани в нея, а това увеличаваше нейната ярост, нейната студена и решителна омраза към чудовищата,
които тормозеха слабите и беззащитните. Страхливците, с които Вакс се сблъскваше в съда и трябваше да побеждава
чрез умели маневри, ужасяваха Ливия, но тя виждаше какво се опитва да прави Вакс. Подготвяше старателно делото.
Спореше в съда. И изпращаше изнасилвачите да гният в затвора.
По същото време, когато прочете Сексуални престъпления, един федерален прокурор на име Даниъл Велес
дойде в училището като гост преподавател, да изнесе лекция за своя опит в борбата срещу трафика на хора. Скоро
след пристигането на Ливия в Луълин Конгресът беше приел закон — Акт за защита на жертвите на трафик —
който превръщаше така наречената преди това „контрабанда на хора“ във федерално престъпление и осигуряваше
нови ресурси за борба срещу него. Детайлите, които сподели Велес, бяха ужасяващи и Ливия беше трогната от
неговата всеотдайност към работата му. Той беше предал на съд една украинска банда, която отвличала жени и ги
продавала за секс робини в Съединените щати; земевладелци, които заробвали нелегални работници, като ги
заплашвали, че ще убият семействата им в Централна Америка; една компания, която осигурявала кухненски
работници и чистачи за дузина американски ресторанти, всичките принуждавани да работят по шестнайсет часа на
ден срещу мизерно заплащане.
Макар да не беше във фокуса на лекцията му, Велес спомена, че неговата служба е спасила множество жертви
на изнасилване, и дори при трафика на работници това било често срещано явление. На Ливия не ѝ трябваше
лекция, за да го знае. Тя имаше представа какво правят някои мъже с жени и деца, които са безсилни и няма към
кого да се обърнат за помощ. И нямат възможност да се съпротивляват.
След лекцията Ливия отиде при Велес и го попита къде трафикът на хора в Америка е най-голям. Той ѝ каза, че
е разпространен навсякъде.
— Но как функционира? — попита тя. — Искам да кажа, вие сте спасили секс робини, селскостопански роби,
домашни прислужници, превърнати в роби… Как хората, които искат определен вид роби… искам да кажа, те как…
Велес се почеса по козята брадичка. Ливия предполагаше, че е около петдесетгодишен, но имаше нещо
трогателно момчешко в лицето му и тя се чудеше дали нарочно не си е пуснал козя брадичка, за да изглежда по-стар.
— Питаш дали това става като с обява във вестника за работа?
— Да. Как купувачите се свързват с продавачите, за да се сдобият с вида роби, които искат?
— Започва с доставки на едро и после надолу стават продажбите на дребно. Да кажем, един мексикански
„койот“ — трафикант на хора през мексиканско-американската граница, премине с камион през границата. В
камиона има сто души. Сред контактите на „койота“ има по-малки търговци на едро — някои търсят домашни
прислужници, други — селскостопански работници, трети — работници във фризьорски салони, четвърти —
проститутки…
— И деца.
— Да, за съжаление, и деца.
Тя кимна, докато осмисляше информацията и се опитваше да не издаде чувствата си.
— А после тези по-малки търговци на едро ги предават на търговци на дребно?
— Точно така. Докато се стигне до крайния купувач, да речем, ресторант, на който му трябва мияч на чинии. В
много отношения това прилича на всеки друг пазар. Да вземем селското стопанство. В една ферма се произвеждат
различни продукти. Фермерът закарва продукцията си на пазара. Там купувачът на едро казва: „Ще взема триста
килограма жито, петдесет килограма домати, хиляда кочана царевица…“ в зависимост от това какво смята, че ще
може да продаде. После продавачът на едро закарва продукцията си на друг пазар, където супермаркетите и
ресторантите казват: „О, ще вземем сто от тези репички и толкова и толкова марули…“. Накрая имаме
индивидуални купувачи, които купуват поотделно тези продукти в супермаркета. Или ги поръчват като храна в
ресторант.
Въпреки усилията ѝ потисканата ѝ скръб по Насон заплашваше да изскочи на повърхността. Тя се опита да я
спре. Не биваше да мисли за Насон сега. На нея ѝ трябваше тази информация.
— Ти каза… сто души. В камион. Искаш да кажеш, камион с контейнери?
— Да, точно така. Например в Тексас през 2003 г. умряха деветнайсет души в контейнер в един камион, който
ги превозваше от Мексико. Толкова хора са били натъпкани вътре, че не са можели да дишат.
— Но нали трафикантите искат да продадат тези хора? Не могат да ги продадат, ако са мъртви.
— Температурата е била над трийсет и осем градуса онази пролет и се съмнявам, че „койотите“ са мислели, че
ще изгубят толкова хора. Но запомни, че когато контрабандираш хора, има определен процент загуба. Ако не
загубиш никакви хора, значи не прекарваш достатъчно. Ето какво имам предвид. Да речем, докараш десет души в
един контейнер и никой не умира по пътя. Добре, ще ти платят за десет. Но ако докараш сто и десет умрат, ще ти
платят за деветдесет. Стойността на контейнера, подкупите, логистиката… са същите. Както и рискът. Така че
финансово е по-изгодно да натъпчеш в контейнера много хора. Не е по-различно от корабите с роби, докарали
негрите в американските колонии. Там също е имало процент смъртност. Предпочитали са всички да страдат и
няколко да умрат. Така се увеличава печалбата.
Ливия се чудеше защо стоката от Банкок до Портланд и от Портланд до Луълин е била толкова малко. През
цялото време беше ужасно на такава малка площ с около дузина други хора, чувстваха се натясно и изпитваха
клаустрофобия. Но след това, което каза Велес, да си в контейнер заедно с дузина хора, практически си беше лукс.
Е, тя предполагаше, че има райони, където превозват малко хора с контейнери, и други, където ги натъпкват
смъртоносно като този в Тексас. Тя си представи как бавно се задушава в претъпкана, гореща като пещ и смрадлива
метална кутия, страдайки заедно с други ужасени хора, притиснали я от всички страни. Изглеждаше ѝ по-лошо от
това, което бяха преживели с Насон.
А може би не.
Тя благодари на Велес — за лекцията, за допълнителната информация и най-вече за работата му, защото беше
много важна.
Но въпреки че много ценеше хора като Вакс и Велес и беше изкушена да следва техния път, тя осъзна, че
полицейската работа е нейното призвание. Искаше да носи пистолет. Не само да съди чудовищата, а и да ги
преследва. Да ги хваща. Да им слага белезници на китките и да ги вкарва в затвора завинаги.
Или да ги пречуква.
Глава 47
Тогава
Тя още се виждаше с Колтън. Той беше малко уплашен от първата им нощ заедно, но не толкова, че да не иска
да опита отново. След време Ливия свикна и с други пози. Но откри, че най-много ѝ харесва да е отгоре и да поеме
контрола, както първата вечер. За да свърши, трябваше да е отгоре. И колкото и да му се искаше на Колтън, оралният
секс беше изключен. Не ѝ харесваше да се чувства уязвима, докато ѝ го правят, а дори самата мисъл да го направи на
Колтън, веднага предизвикваше спомени за палубата на кораба през нощта, за мириса на къри и дизелово гориво, за
бодливата изкуствена трева под коленете ѝ… и такива неща.
Въпреки всичко ѝ харесваше връзката им. Тя тайно се гордееше, че изобщо може да прави секс след всичко,
което ѝ се беше случило. А това, че ѝ доставяше удоволствие, фактически беше цяло чудо. Ливия искаше просто да
види как ще продължат нещата, и не мислеше много за това.
През пролетния семестър обаче отношенията им охладняха. Отчасти беше заради завистта на Колтън: той не се
беше справил добре на състезания като Големия шлем и Панамериканския шампионат, за да се класира за
Олимпийските игри, докато Ливия спечели на тези турнири и още участваше в надпреварата. Но отчасти се
дължеше на растящото ѝ чувство за неудовлетвореност от връзката им. След изблика първата вечер сексът, дори
когато беше физически достатъчен, не я задоволяваше напълно. Да знае какво ще ѝ се случи в леглото, да има
рутина, изглежда… е, не чак ѝ разваляше удоволствието, но ограничаваше опита ѝ.
Тя започна да се среща с други момчета. Откри, че не може да задоволи потребностите си, каквито и да бяха, с
другите студенти, така че започна да ходи далеч от дома и да поема нови рискове. Беше си купила една „Нинджа“ на
старо като тази на Рик и започна да ходи с нея в долнопробните барове на Сан Хосе, далече от кампуса, където
студентите не бяха радушно приети. Тя беше красива и си го знаеше, а за доста хора азиатските жени бяха фетиш.
Неизбежно някой татуиран работник на надница или в строителството сядаше до нея на бара и я питаше дали иска
да ѝ вземе нещо за пиене. Това бяха груби мъже, много по-яки от студентите, които познаваше. Работеха с ръцете си,
не бяха господари на света и никога нямаше да станат, но не приемаха една жена да им каже „не“. Особено след
като са ѝ купили нещо за пиене. И я завеждаха в някой мотел или в апартамента си, което те приемаха като танто за
танто. Мнозина от тях се съпротивляваха, когато ги събореше по гръб и ги яхнеше, но се предаваха, когато
осъзнаеха, че все пак щяха да получат секс, само че не по начина, по който бяха очаквали. За повечето от тях това
беше шантаво ново преживяване, като нещо, което са гледали в порнофилм, е, може би не такъв, какъвто биха си
купили. Тя им даваше измислено име и телефон и повече никога не се виждаше с тях.
Една вечер позволи на мъж, който се представи като Парк, да ѝ вземе нещо за пиене, въпреки че не беше
сигурна за неговата аура. От една страна, той си изглеждаше съвсем нормален. Много як, но чист и спретнат, без
татуировки или нещо такова. Тя беше разбрала, че след определен момент повечето мъже се пробват да я придумат,
и понякога тези опити са прекалено агресивни. Но за повечето това сякаш беше моментно усещане. Не беше
прищявка; не беше съзнателен план; просто бяха така възбудени от близостта до това, за което жадуват, че нямаше да
позволят да им бъде отнето. Тя си каза, че този мъж сигурно беше такъв и всичко щеше да бъде наред. Във всеки
случай, тя нямаше усещането за хищник, какъвто би разпознала. Все пак имаше нещо… някаква липса, някаква
странна празнота в погледа му или чувство, която тя не можеше да определи. Каквото и да беше, Ливия реши да не
му обръща внимание.
Тази грешка щеше да ѝ струва скъпо.
Щом заключи вратата на мотелската стая зад себе си, той се обърна към Ливия и някак небрежно, сякаш си
сресва косата, ѝ удари един ъперкът в стомаха. Тя не беше подготвена за такова нещо и въпреки че беше в много
добра спортна форма, ударът изкара въздуха от гърдите ѝ. Преви се и залитна назад. Краката ѝ се удариха в леглото
и тя тежко седна на него, като се държеше за стомаха, и със закъснение осъзна, че това не беше обикновен мъж, а
вероятно изнасилвач. Да, този човек беше изнасилвач като онези, които Алис Вакс се бореше да вкара в затвора.
Ливия се опита да се измъкне, но отново без никаква емоция той я удари отстрани по главата с отворена длан. Тя
падна на една страна на леглото, но годините тренировки я накараха несъзнателно да се обърне по гръб. Започна да
го рита, но той вече беше между краката ѝ. Удари я отново с изражение, сякаш решаваше задача по математика или
играеше морски шах, главата ѝ се отметна назад и в очите ѝ избухнаха бели експлозии.
Ако знаеше с кого си има работа, той щеше да продължи да я удря, докато Ливия изпаднеше в безсъзнание. Но
не прецени правилно. Смяташе, че я е наранил достатъчно, за да я уплаши и да пристъпи към главната работа.
Вдигна роклята ѝ, скъса бикините ѝ, разкопча си колана и започна да разкопчава панталона си.
И изведнъж той се превърна в Черепа, в Мръсната брада, в Четвъртитата глава и в господин Лоун.
Представляваше всички тях и тогава се спусна червена мъгла и драконът се събуди.
Тя се хвърли напред и се удари в таза му. Това го изненада — той очакваше тя да се дърпа, а не да се притиска
по-близо. Преди да разбере какво се случва или как да реагира, Ливия обгърна тялото му с крака, стисна го и той
падна напред в ръцете ѝ. Хвана го под едната мишница и над другото рамо, кръстоса крака зад гърба му и увисна
така за момент, докато той се бореше да се освободи от нея, а тя си поемаше дъх и се опитваше да се ориентира
чакайки своя шанс. Беше силен и успя да я тръшне по гръб, но и тя му позволи — матракът и без това поемаше
удара. Той я тръшна отново и после трети път.
— Проклета кучка — каза, но Ливия усети затрудненото му дишане. — Пусни ме или наистина ще ти го
начукам.
Опита се да се пресегне надолу с дясната ръка, но тя инстинктивно усети, че посяга за оръжие. Стегна още по-
силно гарда си, блокира ръката му и зачака.
Продължи да я тръшка по гръб. Ливия усети, че моментът наближава — той очевидно не знаеше какво друго да
направи, и сега се мяташе. Щом тялото му се напрегна, тя отвори гарда си, хвана едно от колената му, обърна го по
гръб и го възседна. Той нямаше никаква подготовка и инстинктивно се обърна по корем, опитвайки се да намери
опора. Ливия му позволи и се качи на гърба му. Като държеше единия си крак под стомаха му, тя посегна с дясната
си ръка, хвана лявата страна на яката му, сложи десния си крак между плешките му близо до врата и се изпъна назад,
притискайки го с крак и врязвайки яката, която държеше, във врата му. Една вариация на okuri eri jime, хватка за
душене, която обичаше. От гърлото му излезе звук като стържене по стъкло, а после платът се вряза по-дълбоко и го
накара да замлъкне. Мъчеше се да я достигне с лявата си ръка, но тя я хвана и я задържа встрани от себе си. Дясната
му ръка беше притисната под тялото му, така че в опит да се спаси, той можеше само да се гърчи и върти. Което
нямаше да му помогне.
— Щеше да ми го начукаш, а? — каза тя, като дишаше тежко и увеличаваше натиска. — Ще ми го начукаш ли?
— Той махна леко с лявата ръка, сякаш искаше почивка или се предаваше, после ръката му се скова и се отпусна
безжизнена заедно с тялото му.
Тя продължи да го държи така дълго време. Можеше да го пусне. Ако го беше направила, той вероятно щеше да
се свести по някое време, след като Ливия си отидеше. Но тя не искаше мъжът да се свести. Знаеше, че не е първата,
на която го беше направил.
И искаше да е дяволски сигурна, че ще е последната.
Глава 48
Тогава
Когато се прибра в общежитието, тя се разгледа в огледалото. Ръцете ѝ трепереха. Слава богу, че се беше
преместила в единична стая предишната година, иначе щеше да се наложи да обяснява очевидното си окаяно
състояние на някоя съквартирантка.
Не виждаше никакви драскотини. Така че вероятно нямаше да има нейна кожа под ноктите му. Тя го беше
бутнала от леглото, беше взела завивките и ги беше сложила пред един лагер на бездомници на път към кампуса.
Полицията нямаше да ги намери. Или, ако го направеше, завивките щяха да бъдат замърсени с ДНК-то на
последните сто гости на хотела, а сега и бездомниците щяха да ги използват.
Тя беше права, че е бил въоръжен — имаше сгъваем нож в десния джоб на дънките му. Щеше да го види ясно,
ако го беше огледала, преди да я удари. Е, това беше добър урок и за щастие, не ѝ костваше много. Тя не беше го
докоснала — по-добре беше полицията да го намери. Това щеше да ги накара да го приемат за лош човек.
Все пак имаше десетки, стотици оставени следи, както знаеше от часовете си по криминалистика, които не ѝ
беше дошло на ум да заличи. Не беше планирала нещата, както трябва. Не беше подготвена. Винаги е знаела, че
някоя от тези срещи ще излезе извън контрол, но не беше предвидила това да се случи толкова… внезапно. С някого,
който без предупреждение превключваше към насилие и изнасилване. Не като начин да вземе каквото иска, а
понеже това, което иска, е именно насилие и изнасилване.
Ливия дишаше дълбоко и се опитваше да се успокои. Лявото ѝ око започна да се подува и тя му сложи лед. Това
поне беше обяснимо. Ударила се е по време на тренировка, без да забележи. След това окото ѝ се е подуло. Случва
се. И не за първи път имаше драскотини и синини. Джудото беше контактен спорт.
Ами ако някой я беше видял? Не беше ходила до рецепцията на мотела, поне от това нямаше защо да се опасява.
Но ако полицията разбереше, че се е срещнала с него в бара, и поискаше от свидетели нейното описание? А следите
по врата му — дали щяха да разберат, че са от хватка от джудо? Това можеше да ги доведе до отбора на университета
Сан Хосе. Щяха да видят окото ѝ и да попитат къде е била, когато мъжът е бил убит. Учех в стаята си, щеше да им
каже тя, но дали това алиби щеше да издържи?
Тя ходеше напред-назад гола. Беше хвърлила бикините си в една канавка. Не искаше да обяснява защо са
скъсани по този начин. Имаше белези по външната част на лявото си бедро и вътрешната част на дясното. Това беше
логично — мъжът си беше послужил с дясната ръка и беше скъсал бикините от дясно наляво. Ластикът долу е
издържал за момент и после я е порязал, преди да се скъса. Отново можеше да обясни това като лека контузия при
тренировките. Или поне се надяваше да не бъде потвърдено обратното.
В най-лошия случай, щеше да разкаже какво се е случило. Щеше да твърди, че е било самозащита. Както си
беше, разбира се. Не е имала намерение да го убива, но когато е отпуснала хватката си — която се е наложило да
приложи, за да спаси живота си — не е успяла да го съживи. Паникьосала се е и е избягала. Не беше добре, но може
би щеше да е достатъчно. Но дори да успееше да избегне затвора, мисълта да стане прицел на някой таблоид в
кампуса, я ужасяваше. Хората щяха да започнат да задават въпроси. Миналото ѝ или част от него щеше да излезе
наяве. Може би щяха да започнат да се чудят какво се е случило с уважавания ѝ втори баща и дали тя страда от
посттравматичен стрес. И как щеше да се отрази всичко това на полицейската ѝ кариера?
Тя започна да обмисля нещата от всеки ъгъл. Може би трябваше да вземе портфейла му, за да изглежда като
обир? Тогава не беше се замислила за това — искаше да докосне колкото може по-малко неща, да не наруши сцената
на престъплението, нещо, което беше научила от часовете по криминалистика. Сега не беше сигурна кое поведение
щеше да бъде най-добро, и не беше го обмислила, когато това имаше значение.
Накрая изтощението и спадът на адреналина я надвиха. Като цяло, тя смяташе, че има много голяма вероятност
трупът да не бъде свързан с нея. Но не беше сигурна. Трябваше да бъде по-внимателна.
Е, следващия път щеше да бъде.
Глава 49
Тогава
На следващата вечер беше съобщено по новините. Паркър „Парк“ Крейдър, четирийсетгодишен, от Кембъл,
Калифорния, е бил намерен мъртъв в стая в един мотел. Полицията смята, че проститутка го е примамила там, а
нейният съучастник му е устроил засада и го е удушил. Крейдър имал досие: две обвинения в изнасилване. И двата
пъти на проститутки в мотелска стая, и двата пъти си признал и бил обвинен за по-малкото престъпление. Излязъл
от затвора преди по-малко от година. Работната версия е, че това е отмъщение на някоя от жертвите му, свързана с
убиец или можеща да си позволи да наеме такъв. Изглежда, на полицаите не им идваше на ум, че някоя жена може
да е удушила Крейдър.
Говорителят на полицията каза, че ще следват тези улики, но Ливия имаше чувството, че говори за жените,
които са обвинили Крейдър в изнасилване, и вероятно тези жени имаха алиби и щеше да бъде невъзможно да ги
обвинят, че са били на местопрестъплението по време на смъртта на Крейдър. Всички знаеха, че полицейското
управление в Сан Хосе е затрупано с работа — в града имаше сериозен проблем с организираната престъпност,
освен другите престъпления. Тя си помисли за Рик и какво ѝ беше казал за работата си, как работи по уликите и
подрежда случаите си по приоритети. Ако нещо не изскочеше веднага, тя не смяташе, че някой следовател от отдел
„Убийства“ щеше да прекара дълго време в опит да разреши убийството на някого като Крейдър. Нейната преценка,
че има голяма вероятност да не я хванат, вече беше десет към едно.
Все пак още се чувстваше нервна, особено късно през нощта, сама в леглото. Но когато измина една седмица и
нищо не се случи, започна да се усеща по-уверена. Към края на семестъра вече не мислеше за това.
Освен понякога, когато си фантазираше.
Останалата част от обучението ѝ в университета премина без инциденти. От време на време копнежът за
опасни срещи ставаше нетърпим и тя вземаше нинджата си и отиваше в точния бар. След първия път гледаше да
ходи извън Сан Хосе, за да не оставя проследим модел. Салинас. Бейкърсфийлд. Висалия. Стоктън. Ако някой би се
опитал да направи карта на последвалите убийства, Сан Хос щеше да остане в периферията. Местонахождението би
изглеждало като Фресно. Но това не беше вероятен сценарий, като се имаше предвид какви изроди оставяше след
себе си. Беше се научила обаче да бъде внимателна.
С част от ума си знаеше, че нейното хоби, както обичаше да го нарича с чувство за хумор, можеше да се
провали. Със сигурност никой нямаше да успее да го разбере, и това само усилваше чувството ѝ, че е различна от
другите хора, отделена от тях като някого, който само изглежда човек, а отвътре е пришълец от друга планета. Но не
ѝ пукаше. Тя си представяше доживотна психотерапия, провеждана от доктор, който си няма представа какво е да
бъдеш продаден от собствените си родители като добитък. И превърнат в жертва след това, като нея. И да не можеш
да предотвратиш сестра ти също да бъде превърната в жертва, въпреки че отчаяно си се опитала да платиш с
единственото, което си можела да предложиш на своята тринайсетгодишна възраст.
Да, може би.
Или майната му. Може би щеше да се справи по своя начин. Щеше да държи тайните си заровени дълбоко,
както досега. И междувременно щеше да отърве света от няколко чудовища. Нямаше защо да се обяснява на никого.
Да се оправдава. Какво прави, си е нейна работа и никой не трябва да знае за това.
Тя замина в Пекин на Олимпийските игри като резерва. Не участва в състезанията, но дори да пътуваш с отбора
като изгряваща звезда, си беше голямо постижение. Всички ѝ казваха, че след четири години в Лондон ще спечели
медал.
Знаеше, че вероятно бяха прави. Беше само на двайсет години и имаше пред себе си цяло десетилетие, а може
би и повече, докато траеше върховата ѝ физическа форма. Това беше много време и тя щеше да стане още по-умел
състезател. Вярваше, че олимпийският медал е възможен. Дори златен.
Но никога не беше спирала да иска да стане ченге. Още шепнеше клетвите си всяка вечер и ги усещаше дълбоко
в себе си. Това не бяха просто думи, празна мантра, традиция, лишена от смисъл. Насон може би наистина се
нуждаеше от нея. Заради това трябваше да завърши университета и да учи криминология. Всичко беше с цел да
стане добро ченге, и тя вярваше, че си заслужава. Но още четири години да тренира по цял ден джудо само за да
вземе медал? Как щеше да го обясни на Насон или да се примири със себе си?
И още нещо. Каквото и удовлетворение да изпитваше, че мъжете, които беше убила, като се започне с господин
Лоун, нямаше да наранят повече никого, това не беше достатъчно. Тя не искаше да се самозалъгва: жадуваше да
убива изнасилвачи. Но въпросът не беше в това. Рик беше прав: тя беше овчарско куче. Изпитваше нужда да
защитава хората, хора като Насон, и се чувстваше ощетена, засрамена и непълноценна, когато не го правеше. В света
имаше хищници, които дебнат, чакат и искат да наранят някого, да го унищожат, и биха го направили, ако имаха тази
възможност. Тя трябваше да се бори с тях. Не само понякога. А през цялото време.
И беше чакала достатъчно дълго.
Глава 50
Тогава
Полицейското управление в Портланд щеше да бъде подходящ избор. Разбира се, Рик и Гавин бяха там, а и
градът много ѝ харесваше. И най-важното, усещаше Портланд като най-близката си връзка с Насон, мястото, където
тя и сестра ѝ бяха разделени една от друга. Но също така знаеше, че тези чувства не бяха логични. Рик и Гавин, и
други като тях бяха направили всичко възможно в Портланд и не бяха открили и следа от Насон. Какво би могла да
направи тя, което те не са успели?
Така че започна да си мисли за Сиатъл. Знаеше, че най-добрата следа е затвореният бял расист Уийд Тайлър,
който беше оцелял при полицейската атака на шлепа от Портланд и чиято банда Чуковете беше базирана в този
район. Нещо повече, тя беше научила, че районът на Сиатъл с многото си пристанища, с провинциалната си област и
близостта си до Азия и канадската граница е развъдник на трафик на хора, особено на деца. И градът беше направил
нещо по този въпрос — в полицейското управление беше сформиран нов отдел за борба с трафика на хора, който
разследваше сексуални престъпления с малолетни и всички форми на трафик на деца, с детективи под
юрисдикцията на ФБР и Департамента за вътрешна сигурност на САЩ. Това означаваше федерални долари,
федерални данни и федерални ресурси, но на местно ниво. Ливия не можеше да си представи по-добра комбинация.
Така че тя кандидатства за назначение. Имаше писмен тест, физически тест за годност и серия интервюта.
Всичко мина добре, а на интервютата стана ясно, че ако премине проверката на биографията, психологическите
тестове и детектора на лъжата, щяха да я вземат.
Тя имаше известни проблеми с психологическите тестове и детектора на лъжата. Мислеше, че казва
правилните неща, но очевидно нейната неприязън към изнасилвачите и малтретирането на деца пролича през
опитите ѝ да покаже безпристрастен професионализъм. И ѝ казаха, че има известни данни за нечестен отговор, що
се отнася до това дали е извършила сериозно престъпление. Ливия беше изненадана, защото не смяташе нищо от
това, което беше извършила, за престъпление. Наистина. Но продължи да отстоява отговорите си и накрая шефовете
сигурно бяха решили, че няколко психологически грешки и няколко признака за лъжа са нищо в сравнение с
отличната ѝ оценка като студентка по криминология, а отгоре на всичко беше една от най-добрите състезателки по
джудо, и то жена. Предложиха ѝ място и тя веднага прие.
Това лято тя продаде нинджата, взе под наем един джип, сложи нещата си отзад и отиде в Сиатъл, нае си евтина
стая в една сграда без асансьор и влезе в Академията за изучаване на основните закони. Следващите шест месеца тя
изучаваше Конституцията и закона за оправдана употреба на физическа сила, голяма част от което вече знаеше от
университета в Сан Хосе; различни закони на щата Вашингтон и град Сиатъл; гонитба и майсторско шофиране;
правилно влизане и претърсване на стаи; слагане на белезници на заподозрени лица; употреба на огнестрелно
оръжие, на електрошоковия тейзър, на лютив спрей и още много неща. Като част от тренировката всеки трябваше да
изтърпи лютивия спрей и тейзъра. Да те ударят с електрошоково оръжие, беше мъчително, но тя нямаше нищо
против. Знаеше, че е важно новобранците да познават ефекта на оръжията, за да бъдат достатъчно твърди и да
продължат да се бият дори когато са ранени. Но се чувстваше неудобно, когато всички се смееха на гримасите на
новобранците и виковете им на агония. Тя стоически изтърпя своята болка. Измъчваше се обаче, когато виждаше
болката на другите.
Освен, разбира се, ако я заслужаваха.
Липсваше ѝ нинджата и макар че океанският климат на северозапад не беше толкова добър за каране на мотор
като в залива на Сан Франсиско, тя не устоя и си купи нов мотоциклет — „Дукати Стрийтфайтър“. И един стар,
употребяван джип „Ранглър“ за случаите, когато нямаше да може да използва мотоциклета си.
Ливия имаше отлични постижения по всички дисциплини и бързо си спечели репутация на звезда. Знаеше за
слуховете, че успехът ѝ се дължи на външния ѝ вид и може би на сексуални услуги. Но нищо от това не беше вярно.
Да, тя получаваше много внимание от мъжете инструктори, но не го търсеше преднамерено и не го искаше. Имаше
няколко привлекателни полицаи от полицейското управление на Сиатъл — особено един от лекторите, детектив на
име Майк Девин с каубойско излъчване, което ѝ харесваше — но тя не беше глупава. Нямаше да позволи на никого,
с когото работи, да проникне в нея, в буквален и метафоричен смисъл. Това най-вероятно би ѝ създало проблеми.
Но иронията беше, че отказът за сближение и дори флирт също ѝ създаде проблеми. Полицаите, които я
преследваха и бяха отрязани, казаха на приятелите си, че вероятно е лесбийка. Понеже, разбира се, жена, която не
приема надутото самочувствие на един мъж, може да бъде само лесбийка. Между другото, в полицията наистина
имаше лесбийки, но тя ги държеше на разстояние. Нейната сексуалност, както и животът ѝ бяха мистерия, което
правеше тази тема още по-неустоима. Като поглеждаше назад, тя се чудеше дали нямаше да е по-добре, ако си беше
сложила венчална халка и се беше престорила на омъжена, преди да влезе в Академията. Но идеята ѝ дойде
прекалено късно.
Нейните умения за самозащита бяха друг източник на интерес. Нямаше инструктор в Академията, когато да не
можеше да тръшне на тепиха. Всички знаеха джудо, разбира се, и реакциите бяха различни. Някои от мъжете искаха
да се пробват с нея и бяха смутени от резултата. Други се плашеха. Трети обаче я уважаваха и ценяха и нямаха
проблем да я молят да сподели познанията си с тях. Няколко жени също, вместо да завиждат и да я третират като
чудачка, я помолиха да ги учи. Тя беше щастлива да го направи, и по време на тренировките създаде първите си
приятелства.
Една година след пристигането си в Сиатъл Ливия стана пълноправен патрулиращ полицай. Рик дойде на
церемонията при завършването ѝ на Академията. Гавин не успя, но Рик донесе подарък и от двамата: един „Зиг
Зауер P238“ с черна перлена дръжка — „малък, красив и страшен, точно като теб“. Тя беше така изумена, че най-
накрая е станала полицай, както и от идеалния подарък, че го прегърна и беше изненадана, когато го пусна, да види
сълзи в очите му. Той смутено се засмя и каза:
— Никога не си си падала по прегръдките. Но това беше хубаво. Наистина хубаво. Нямам нищо против още
една, ако искаш.
Тя нямаше нищо против. Никога нямаше да може да изразява физически своята привързаност като другите хора,
но и не искаше. Беше свикнала с физическия контакт на тепиха. С някого като Рик тя нямаше лоши асоциации,
както някога. Гордееше се с това.
Отидоха на вечеря, за да отпразнуват случая, но Ливия първо искаше да се обади по телефона. Тя не беше
забравила историята на Рик за малкото момиче Луси и искаше да се обади по подобен начин на Таня, полицайката,
която се беше държала много мило с нея, когато я спасиха в Луълин.
— Вероятно не ме помниш — каза Ливия. — Сега се наричам Ливия, но когато се срещнахме, името ми беше
Лаби. Аз съм момичето, докарано нелегално в Луълин. Бях много уплашена и самотна, а ти беше толкова добра с
мен. И искам да знаеш — тя усети напиращите сълзи и млъкна за момент, докато се стегне, — че завърших
Академията на полицейското управление в Сиатъл. Сега съм полицай като тебе. Ще помагам на хората, както ти ми
помогна. Трябваше да ти се обадя по-рано, но… мисля, че не съм била готова. Съжалявам за това. И ти благодаря.
Последва дълга пауза и после се чу познат глас:
— Ливия. Мислиш ли, че нямаше да те помня? Дори да не бях чула за успехите ти в борбата през годините. Ти
беше най-мършавото и уплашено същество, което бях виждала. Но знаеш ли какво? Вярвам, че беше и много смела.
Надявам се да не ти звучи снизходително, скъпа, понеже нямам нищо общо с успеха ти, но се гордея с тебе.
Ливия отново се опита да спре сълзите си, но този път не успя.
— Благодаря ти, Таня.
— Не, аз ти благодаря, Ливия. Ти ме направи щастлива. Много щастлива, наистина. Ако някога се върнеш в
Луълин или аз дойда в Сиатъл, ще отидем да пийнем по нещо, нали? Като сестри полицайки, трябва да се държим
една за друга.
Ливия каза на Таня, че наистина ѝ се иска, и размениха телефонните си номера. Тя не добави, че това трябваше
да стане в Сиатъл. Кракът ѝ никога нямаше да стъпи в Луълин.
След Академията имаше осеммесечен изпитателен срок — полустудент, полуполицай. Оценките ѝ продължиха
да бъдат отлични. През свободните уикенди тя заминаваше извън града — в Олимпия, Ванкувър, Порт Анджелис —
и търсеше онзи вид секс, който обичаше — когато мъжете ставаха агресивни и накрая тя вземаше надмощие.
Няколко пъти го намери. А веднъж в Пулман попадна на истински изрод, като Крейдър в Сан Хосе. Приспа го с
hadaka jime — „голо душене“, което не оставяше такива следи като удушаването с плат, а после го прасна с един
пепелник отзад по главата, за да не даде повод на следователя да търси майстор по бойни изкуства.
Разбира се, сега тя беше по-предпазлива, отколкото в Сан Хосе. Първо, беше си сглобила мотоциклет от
резервни части, нещо, напълно непроследимо. И използваше знанията си по криминология и търсене на следи на
сцената на престъплението. Беше подготвена и методически. Но все пак не беше добре, че в полицейското
управление на Сиатъл знаеха за нейните умения по джудо. Ако се разчуеше за вида секс, който харесваше, хората
щяха да започнат да си задават въпроси. Така че тя продължаваше да отказва на полицаите, които я канеха на срещи.
Два пъти седмично учеше жени на самозащита в школата „Крав мага“ в Сиатъл, използвайки същия подход,
както в училището на Кавамото сенсей в Портланд. Както там, и тук се разчу и класовете ѝ растяха.
Понякога след работа тя мислеше за Шон. Чудеше се как е той. Можеше да разбере — нямаше нужда да си
полицай, за да използваш фейсбук и интернет — но не го направи. Споменът за него и Малкълм беше прекалено
свързан с Луълин. С господин Лоун. С всичко онова. Но в същото време… щеше да е хубаво да го види.
В края на задължителния минимум от три години като патрулиращ полицай тя работи една година в отдела за
борба с организираната престъпност. После премина теста за детектив и започна работа в отдела за сексуални
престъпления, и най-накрая можеше да преследва и открива изнасилвачи, което винаги беше искала. Спечели си
репутация на човек, който се отнася добре с жертвите — почтително, методично и най-вече състрадателно. Имаше
много висок процент разрешени случаи и макар че срещу нея бяха подадени няколко оплаквания за прилагане на
прекомерна сила при арестуване, те бяха отхвърлени като безпочвени.
От време на време, когато не можеше да предаде случая си на прокурор, на когото имаше доверие, тя се
сблъскваше с кариеристи, каквито Алис Вакс беше описала много добре в книгата си Сексуални престъпления, и
когато някой доказан хищник пледираше за по-лека присъда и я получеше, защото жертвата беше проститутка или
наркоманка или според страхливите кариеристи нямаше да направи добро впечатление на съдебните заседатели,
Ливия раздаваше справедливост по друг начин.
Тези извънработни случаи представляваха добра подготовка за Били Барнет. И Барнет я беше отвел до Масник, а
в този момент тя клечеше зад своята нинджа в този ветровит ден на мястото за почивка покрай магистрала 20, извън
градчето Туисп, и чакаше Масник да се появи от тоалетната, за да го накара да ѝ каже това, което жадуваше да узнае
през всичките тези шестнайсет години.
Как да намери Насон. Или поне… как да научи какво се е случило с нея.
Глава 51
Сега
Тя позна Тайлър веднага щом дървената врата се отвори. Разбира се, след затвора изглеждаше остарял с повече
от шестнайсет години, откакто Ливия го беше видяла за последен път на шлепа от Портланд. Тогава е бил на двайсет
и пет, а сега лицето му беше като на петдесетгодишен, с провиснала кожа и паяжина от бръчки край очите. Но
походката му беше същата, както и изражението и нахаканото поведение тип „не се ебавай с мене“. Ръкавите на
полареното му яке бяха навити и тя видя татуировките по предмишниците му, макар на шлепа да не разбираше
значението им. Светкавици и железни кръстове — символите на белите расисти. Вероятно имаше още по-лоши под
ризата му. На шлепа другите двама бяха набити, докато Тайлър беше слаб и жилав, но вече не беше толкова слаб,
беше добавил вероятно десетина килограма мускули. Е, в затвора няма какво друго да правиш, освен да тренираш.
Сърцето ѝ започна да бие силно при завръщането на емоциите от онзи ужасен период, така че тя затвори очи за
момент и се концентрира върху дишането си, както правеше преди състезание, за да пропъди нервността, да увери
себе си, че е тренирала за това, че може да го направи и е готова.
Той носеше чанта през рамо — без съмнение, метамфетамина. Не беше толкова глупав да го остави в колата
дори за краткото си посещение в тоалетната. Тя видя как я забеляза, после огледа обстановката, докато се
приближаваше и въртеше глава, за да се убеди, че няма никого и не е нападение или засада. Когато осъзна, че това е
само малка, хубава азиатка, излязла да кара мотор, раменете му се отпуснаха. Той се усмихна и тръгна право към
нея, както се беше надявала.
— Някакъв проблем с мотора ли има? — извика той заради вятъра, когато приближи на около пет метра.
— Нищо, с което да не мога да се справя, благодаря. — Тя забеляза, че ципът на чантата беше отворен. Можеше
да се басира, че вътре има оръжие. Но беше доволна. Щом имаше лесен достъп до оръжието, щеше да бъде по-
спокоен и уверен. Докато в същото време това нямаше значение. Ливия вече държеше глока си от другата страна на
мотоциклета. Той не можеше да го види, но със сигурност щеше да бъде по-бърза от него, каквото и да решеше да
извади от чантата или отнякъде другаде.
— Сигурна ли си? — каза той и се приближи още. — Добър механик съм. Хубава нинджа, между другото. Аз
самият съм привърженик на „Харли-Дейвидсън“, но какво пък, по света има различни вкусове.
Тя го погледна над седалката на мотоциклета.
— Наистина ли не ме помниш?
Той се намръщи.
— Да те помня?
— Да, да ме помниш. Имам предвид, колко тринайсетгодишни момичета си отвлякъл и докарал с шлеп в
Луълин от Портланд?
Той гледаше, присвил очи, и тя забеляза осъзнаването. И страха.
После изражението му се втвърди.
— Хей; какво, по дяволите, става?
— Значи ме помниш.
Той се огледа.
— Не знам дали те помня, или не.
— Тогава защо се оглеждаш през рамо?
Той се поколеба и после каза:
— Не знам за какво говориш. Така че извини ме, но имам работа.
Той направи крачка към колата.
— Искаш да кажеш, че трябва да доставиш метамфетамина?
Той спря. Тя го видя как се замисли, и вдигна глока си над мотоциклета, насочен към гърдите му.
— Недей. Полиция. — Извади значката си от джоба на якето и я показа, така че да я види.
Той силно пребледня и започна да диша учестено. Тя осъзна, че може да изпадне в паника и да направи някоя
глупост. Това щеше да бъде катастрофално. Не ѝ трябваше мъртъв.
— Спокойно, Уийд — каза тя. — Не съм тук да те арестувам. Искам само да поговорим.
— Какво означава това?
Тя погледна към масата за пикник.
— Защо не седнем ето там? Ще бъде по-удобно. Имаме да си поговорим за много неща, нали?
Той поклати глава.
— Ако мислиш, че имам какво да ти кажа, значи си луда.
Тя върна значката в джоба си и стана, насочила оръжието към гърдите му.
— Знаеш, че имам основателна причина да смятам, че носиш метамфетамин в тази чанта. Заедно с оръжие,
което углавен престъпник като теб няма право да носи. Но не искам това в чантата. Искам това, което е в главата ти.
Той погледна пистолета, после я погледна в очите и вдигна ръце с дланите нагоре.
— Добре, виж. Това беше много отдавна. Казах тогава на прокурора, че не знам нищо. Наистина не знаех и не
знам.—
Ти, изглежда, не разбираш. Аз искам само да поговорим. Ако ми кажеш как съм се озовала на оня шлеп, ще
ти бъда благодарна и това е всичко. Ако не ми кажеш, ще те арестувам и ще претърся тази чанта.
Последва пауза. Тя го виждаше как претегля наум възможностите и рисковете.
— Добре — каза той. — Печелиш.
Тя кимна към масата за пикник.
— Ето там.
Той се поколеба и после тръгна. Тя грабна каската със свободната си ръка и го последва, като вървеше на
разстояние зад него и леко вдясно. Ако извадеше оръжие, щеше да му е доста трудно да го насочи към нея, преди да
го гръмне. Обаче тя се надяваше да е по-благоразумен.
Когато стигнаха до масата за пикник, тя каза:
— Сложи чантата в далечния край на пейката. След това седни отсреща. С гръб към паркинга. — Тя искаше да
има тактическо превъзходство.
Той отново се поколеба.
— Уийд — продължи тя. — Ти излежа шестнайсет години. Имаш жена и дъщеря, за които да се грижиш.
Наистина ли искаш да умреш днес на паркинга до един клозет край магистралата? Не съм тук за нищо друго освен
за конфиденциална информация.
Той я погледна и поклати глава отвратен. Но направи каквото му каза.
Тя го заобиколи и застана с лице към него.
— Сега постави длани на масата. Добре. Дръж ги там, за да ги виждам. — Тя яхна пейката с единия крак
отвътре, а другия отвън, една гъвкава и мобилна позиция. Пейките бяха свързани с масата и както беше седнала,
Уийд нямаше полезен ход. Но това не означаваше, че тя нямаше да се възползва от предимствата си.
Ливия държеше глока под масата. Ако някой се появеше на мястото за почивка, тя и Тайлър щяха да изглеждат
като двама души, които си почиват до пътя и разговарят под ясното синьо небе.
Един порив на вятъра отнесе опаковка от закуска и разлюля боровите дървета. Тя замълча за момент, почти я
беше страх да попита, беше я страх, че след толкова дълго време този път, който мислеше, че ще я отведе при Насон,
можеше да се окаже задънена улица.
Хайде, Ливия. Направи го.
— Добре — каза тя. — Искам да разбера кой те нае на този шлеп.
Той въздъхна.
— Както казах и на прокурора, не знам нищо. Не съм занимавал с организацията. Правеше го брат ми, а
ченгетата го убиха.
Тя погледна към чантата и после към него.
— Последен шанс. След това ще претърся чантата.
Последва дълга тишина. После раменете му увиснаха и той въздъхна.
— Беше една тайландска банда.
Сърцето ѝ заби силно, но тя не промени спокойното си изражение.
— Коя, по-точно?
— Коя? Откъде, по дяволите, да знам? Тази, с която винаги сме работили.
— Тази, с която ти си работил. Не само брат ти. А и ти.
— Да, добре.
— Как е името на лицето за контакт?
— Той наричаше себе си Кана.
— Как изглеждаше?
Тайлър вдигна рамене.
— Висок за азиатец. Изпъкнали скули. Кокалесто лице.
Сърцето ѝ започна да бие още по-силно.
— Това ли е човекът, който ни предаде на вас? Кана?
— Да.
— Изглеждаше ли по-различен в сравнение с предишните ви срещи?
— Различен? Не. Е, имам предвид, лицето му беше бинтовано. Всъщност един от хората му също беше порязан.
Казаха, че някаква стоманена опаковъчна лента се скъсала и ги ударила през лицата. Това бяха глупости, но не се
заинтересувах.
— Превързан как? Къде?
— През окото. Нещо като превръзка за едното око.
Черепа. Трябваше да е бил той. Уийд говореше истината. Засега. Тя пое бавно дъх няколко пъти, за да успокои
развълнуваното си сърце. Така се надяваше да е извадила окото на Черепа. Да. Молеше се да е така.
— Защо вие? Какво беше споразумението?
— Никакво споразумение. Виж… аз ти сътруднича, нали? Както каза и ти, имам жена и дъщеря. Те са ме
чакали много дълго време. Ще ти дам тук каквото искаш, и ще ме пуснеш да си ходя, нали?
— Искам истината. Цялата. Дай ми я и ще можеш да си тръгнеш. Но само ако ми кажеш истината.
Той кимна.
— Никога преди това не бяхме прекарвали хора. Аз и не исках. Не исках да се забърквам в такова нещо.
— Тогава защо го направи?
— Защо мислиш? Кана ни предложи много сладка сделка.
— Сладка в сравнение с какво?
— В сравнение с наркотика. Дотогава винаги съм прекарвал марихуана. Искам да кажа, откъде мислиш, че идва
прякорът ми в бандата? Тайландският наркотик е със супервисоко качество, много по-добър от нашия или
мексиканския. Тия дни разбрах, че вече можеш да купиш тайландски и много по-хубав наркотик във всеки магазин
за канабис в щата Вашингтон, но тогава маржовете на печалбата бяха големи. Като от кокаина. Това купувахме от
тях. Само ганджа. Висококачествена тайландска ганджа.
— И така, Кана идва при теб и ти казва: „Хей, имам няколко души, които искам да вкарам нелегално“.
— Точно така. И че ще ни платят по пет хиляди на глава. Което, по дяволите, си беше много пари.
— Колко глави?
— Кана каза десет. Шестима възрастни и четири деца.
Лицето ѝ беше замръзнало.
— Кажи ми за децата.
— Е, първо той каза десет души. Но аз му казах, виж, трябва да знам колко души превозваме. Колко храна да
донеса. И одеяла. Искам да кажа, мамка му, ние практически ще пътуваме цяла седмица, как да се подготвим? И той
каза добре, шестима възрастни и четири деца. А аз казах, какво разбирам аз от гледане на деца? Той каза да не се
притеснявам, възрастните щели да се грижат за тях и във всеки случай, две от тях били сестри и щели да се грижат
една за друга.
Тя потисна импулса си да вдигне глока и да го застреля в лицето.
— Имаше само три деца. Какво се беше случило с четвъртото?
Той леко наклони глава, сякаш размишляваше.
— Какво, да не би четвъртото дете да е била сестра ти? За това ли става въпрос?
Пистолетът ѝ започна да се тресе и тя се мъчеше да успокои гласа си.
— Какво. Стана. С другото. Дете.
Той повдигна пръсти от масата.
— Добре, добре. Не ни обясни. Срещнахме се на Шести терминал в Портланд, както беше по план, и той каза,
че са се оказали девет души, а не десет, и че е сбъркал.
Искаше ѝ се да изкрещи. Беше толкова близо до истината. Почти усещаше Насон, но не можеше да я докосне.
— Нещо друго за сестрата?
— Нищо. Кълна се. Казвам ти каквото знам.
— Кой уреди шлепа?
— Кана, предполагам. Не бяхме ние. Той само ни даде информацията. Качихме се на шлепа. Контейнерът с
тебе и останалите вече беше натоварен. Нашата работа беше да ви закараме в Луълин.
Имаше толкова неща, които искаше да проучи. Тя изпъди тази мисъл и се помъчи да се фокусира.
— Защо не каза нищо за това на прокурора? Можеше да си спестиш доста години затвор.
Той се засмя.
— Да, ако ме бяха убили, това нямаше да ми спести годините в затвора, но благодаря.
— Защо те е страх толкова?
— Шегуваш ли се? Всички знаят какви връзки имат тайландците. Те са свързани с всякакъв вид организирана
престъпност в Банкок — руска, италианска, японска, мексиканска. Правят бизнес с всички. Ако кажеш и една дума
за бизнеса им, намалената ти присъда ще стане още по-къса с куршум в бъбреците. По дяволите, да не мислиш, че
Арийското братство щеше да успее да защити задника ми от Мексиканската мафия или Черните гангстери, ако
доносничех? Да не си полудяла? Всички щяха да знаят защо имам лека присъда. Особено ако последваха арести.
Щях да съм мъртъв.
Тя се замисли над версията му. Съвпадаше с това, което тя знаеше. Но какво изпускаше?
— Ти каза, че никога преди не си се занимавал с контрабанда на хора.
— Точно така. Само ганджа. Хей, няма ли да махнеш този пистолет? Казах ти, че ще ти сътруднича, нали?
Тя не му обърна внимание.
— Но защо Кана е поискал този път да вкарате нелегално хора?
— Попитах го същото. Той каза, че си имал купувач, много просто.
Това не ѝ говореше нищо. Тя стисна челюсти, за да се отърси от емоциите и да си наложи да мисли.
— Кана — попита тя — дали работи и с някоя друга банда тук, на северозапад?
— Мислиш ли, че щеше да ми каже, ако работеше?
— Не те питам дали ти е казал. Питам те какво се знае. Така, както се знае, че неговите хора са свързани с
различни международни криминални организации, дето спомена преди малко.
Последва пауза и после той отвърна:
— Не. Не съм чул да работи с друг освен с Чуковете. Иначе защо да използва нас за прекарването на онези
хора? Ако познаваше контрабандисти, опитни с този вид стока, предполагам, щеше да използва тях, нали?
— Може би — каза тя, докато мислеше на глас. — Или може би… ти мислиш, че от малко тайландска ганджа
се печели много? Трябва да видиш колко пари печелят трафикантите на хора. Ганджата става на дим и изчезва. А
робите? Робите са инвестиция.
— Е, не знам нищо за това. Казах ти, никога преди не бях превозвал нелегално хора, а очевидно и след това.
Единственият път, когато пробвах, убиха брат ми и най-добрия ми приятел, а аз получих присъда от двайсет години.
— Според мен вие сте твърде незначителни за вашия човек Кана. Може би ви е използвал, защото на неговата
организация не му пука, ако ви хванат.
— Да не мислиш, че не съм се чудил за това? Имах шестнайсет години да се питам. Но защо Кана ще ни
устройва капан? Плати ни петнайсет хиляди да пренесем товара, а той дори не стигна до купувача. Не виждам
смисъл.
Не, нямаше. Но…
Внезапно я осени полицейско прозрение. Той го забеляза по лицето ѝ и потръпна.
— Не мислиш ли, че е странно, Уийд, че някои хора от вашия товар не оцеляха?
Той преглътна.
— Какво? Казах ти. Кана ми съобщи, че товарът е с човек по-малко. Това няма нищо общо с мен.
— Не говоря за четвъртото дете. А за тези на шлепа. — Тя усети как драконът помръдна в нея, и вдиша, за да се
успокои. — Знаеш, тези, които се отровиха с храната. Заедно с един от възрастните.
Очите му зашариха, докато измисляше подходяща лъжа.
— Не знам за какво говориш.
— Само че не беше хранително отравяне, нали, Уийд? Беше си просто отрова.
Той поклати глава.
— Това са глупости. Не знаеш за какво говориш.
— Никога не съм се замислила за това преди. Липсваше ми контекстът. Начинът, по който ти и другите двама
ни хранехте на шлепа. Подавахте ни храната индивидуално. Наблюдавахте ни как ядем. Събирахте отпадъците. Защо
толкова внимателно наблюдавахте кой какво яде?
— Не сме го правили, просто, просто…
Тя извади глока изпод масата и го насочи в лицето му.
— По-добре ми кажи това, което вече знам. Или ще претърся чантата и ще те изпратя обратно във „Викторвил“
до края на живота ти.
Той се взря в цевта на пистолета с разширени очи и после я погледна в лицето.
— Добре — каза и повдигна ръце с дланите напред. — Добре. Кана ни даде едно шишенце и ни каза да сложим
по пет капки в храната на другите деца един ден преди да пристигнем в Луълин. Само в тяхната. Не в твоята. Каза,
че от това само ще се разболеят.
— Защо?
— Не знам. Не попитах, а и той нямаше да ми каже.
— Ами жената, която почина?
— Каза ни да сложим и на един възрастен. И ние го направихме. Но казвам ти, мислехме, че само ще се
разболеят.
Пет капки. Вероятно фатална доза за едно дете. Вероятно на границата за възрастен.
— Защо другите деца? Защо не аз?
— Откъде, по дяволите, да знам? Като се замисля, защо Кана би ми казал нещо такова?
Не, осъзна тя. Беше прекалено да се надява да научи това от него. Вероятно Тайлър казваше истината, поне
доколкото я знаеше.
За първи път Ливия погледна към лявата страна на пейката, където стоеше чантата. Ципът ѝ беше отворен, но
не можеше да види нищо вътре. Тя се пресегна и я разтвори. Вътре имаше голяма тухла в пластмасова опаковка,
която вероятно беше метамфетаминът.
А върху нея един пистолет „Смит и Уесън .357“.
— Недей — каза той. — Не гледай в чантата. Хайде, не прави глупости. Нали имаме сделка. Казах ти всичко.
Наистина. Не искам да се върна в затвора. Не ме пращай обратно в затвора. Както и ти каза, имам жена и дъщеря.
Моля те.
— Няма да те върна — отвърна тя. — Тръгвам си. А ти оставаш тук, след като си тръгна. — Тя си сложи
каската.
Раменете му увиснаха от облекчение. Кимна и се усмихна.
— Добре. Хубаво. Трябва да призная, че малко ме уплаши.
Тя пусна визьора, извади револвера от чантата и го застреля в сърцето.
Той отскочи назад с ръце на гърдите.
— Ох — изпъшка той. — Ох…
Опита се да стане, и после седна тежко. Погледна я, а лицето му беше изкривено от болка и изненада. След
това бавно се наклони напред, като още се държеше за гърдите. Лицето му се удари в масата за пикник. Тялото му
потрепна веднъж и после остана неподвижно.
Ливия го погледна, докато драконът бушуваше в нея, и после стана да си върви.
— Няма да им липсваш — каза тя.
Глава 52
Сега
Ливия изхвърли револвера и метамфетамина от един мост в река Медоу, на юг от Уинтроп. Беше носила
рокерските си ръкавици през цялото време и не беше пипала нищо. А частиците от изстрела по каската и коженото
ѝ облекло нямаше да оцелеят след дългото пътуване обратно до Сиатъл. Не че е трудно да се обясни остатъчен
материал от изстрел при един полицай. Във всеки случай, нейната връзка с Тайлър имаше дълга история.
Съмняваше се дори Рик да заподозре, че тя има нещо общо с това. А Масник щеше да мълчи до гроб — защото
знаеше, че много бързо щеше да отиде там, ако проговореше. Не, когато застреляната жертва е някой като Уийд
Тайлър, обикновено работната версия е провал на сделка с наркотици. Което в този случай не беше далеч от
истината.
Тя не искаше да се върне веднага в полицейското управление. Имаше да мисли за много неща… за Тайлър, за
убийството му, за миналото, да сглоби част от пъзела. Нуждаеше се от чист въздух. От движение. Да изкара
емоциите от себе си и умът ѝ да се прочисти.
Когато се прибра в апартамента си, тя свали коженото облекло, облече дънки и поларено яке и отиде с джипа до
плажа „Алки“ където тръгна да се разхожда на север покрай водата. Въздухът беше чист, а единствените звуци бяха
от вятъра, стъпките ѝ по чакълената пътека и разбиването на вълните в брега.
Тя спря в най-северната точка и погледна към кулата на обсерваторията и светлините на града отвъд залива
Елиът. Вятърът развяваше косата ѝ и тя я завърза на опашка отзад, после дръпна нагоре ципа на якето и остана там,
наблюдавайки мълчаливо преминаването на ферибота от Бейнбридж Айланд и бавно движещите се коли в далечния
трафик, увита като пашкул срещу вятъра. Оттук градът изглеждаше толкова спокоен и чист. Никога не би ти минало
през ум за клоаката отдолу.
Ливия беше спасила едно бебе момиченце, изнасилвано толкова пъти от баща си, че ректумът му се беше
смъкнал. Беше спасила една възрастна жена, държана в мазе, окована и потънала в собствената си мръсотия, с
личинки по краката, затворена там от сина си, който осребрявал социалните ѝ чекове. И беше хванала изнасилвача
от Монтлейк, разбира се. В този случай системата беше проработила. Но всеки път, когато си помислеше как той
беше използвал любовта на жертвите си една към друга, за да ги контролира и измъчва, ѝ се искаше системата да се
беше провалила, така че тя да можеше да въздаде справедливост за тези жени по друг начин.
Беше ходила на лекции по психоанализа в университета и знаеше, че защитата на другите и отмъщението
представляват сублимация1. Ако беше възпитана като католичка, би определила това поведение като изкупление.
Така или иначе, засега не можеше да спаси Насон и щеше да прекара остатъка от живота си да компенсира този
провал, като спасява други вместо нея.
Тя наистина помагаше на хората, знаеше го, и когато това се случваше, беше просто… като магия. А когато не
беше възможно да помогне… когато някой изнасилвач успяваше да се промъкне през системата… тогава
сублимацията приемаше формата на нейното хоби. И не ставаше въпрос само за сублимация. Тя също така
разбираше, че нейните рисковани занимания, дори нейното решение да стане полицай, са начинът да си доказва
отново и отново, че вече не е жертва и никога няма да бъде.
Беше интересно колко силно прозрение може да получиш от собствените си патологии и колко малко
въздействие има прозрението върху подсъзнателните ти нужди.
Или върху поведението ти.
Понякога обаче всичко това нямаше значение. Понякога цялата сублимация и изкупление на света не стигаха. И
единственото, което би могло да ѝ помогне, беше да разбере какво се беше случило с Насон. Просто да знае. Да
знае. Нищо повече. Просто да знае.
Ливия осъзна, че срещата с Тайлър — кулминацията на десетилетие и половина тревога и отчаяна надежда —
беше пробила защитните ѝ стени и върнала реалността на ужаса и загубата ѝ. А сега, докато гледаше града, тя се
чувстваше толкова… празна. Самотна. И дяволски ограбена.
Тя потрепери от вятъра, продължи да наблюдава светлините и остави мъката ѝ да се излее. След известно време
вече можеше да мисли ясно.
Четири деца. Не три. И две от тях сестри.
Защо такъв специфичен товар? Тя мислеше за разговора си с прокурора Велес и неговото обяснение как работи
системата на трафика — от продажба на едро към продажба на дребно. Дали Черепа ги беше изпратил всичките на
пазара с надеждата да се появят купувачи?
Не, не виждаше смисъл в това. Черепа беше използвал банда с опит само в контрабандата на наркотици, а не на
хора. Защо да го прави, ако не е имал определен купувач в района? Купувач, който е искал и е поръчал нещо
конкретно, принуждавайки Черепа да се обърне към Уийд Тайлър и бандата му въпреки липсата им на опит?
А може би… точно заради тяхната липса на опит?
Тя си взе бележка наум да влезе в базата данни на ФБР и да види дали има някакви препратки за името Кана.
Не беше много вероятно, но трябваше да опита.
Значи какво, някой ги беше купил всичките? Поръчал ги беше, както се поръчва пица?
Тя си го представи. Докарайте ми една гватемалска прислужничка. Докарайте ми китайски сервитьор.
Докарайте ми едно тайландско момиченце за изнасилване.
Не. Не само едно момиченце. А две сестри.
Откъде ѝ дойде тази мисъл? Може би от начина, по който изнасилвачът от Монтлейк беше използвал любовта
на жертвите една към друга, за да ги манипулира и контролира. Същото, което беше направил Черепа с Насон и нея.
Начинът, по който го беше правил господин Лоун.
Затова ли си беше помислила за случая в Монтлейк? Искаше ли нейното подсъзнание да ѝ каже нещо?
Тя поклати глава. Не виждаше смисъл. Как би могъл господин Лоун да го уреди? Чак от Тайланд? Било е
съвпадение. Един извратен, лош човек вижда беззащитно момиченце и се възползва от късмета си. Престъпление по
случайност, а не планирано.
Брат му. Езра Лоун. Сенаторът.
Това също беше пресилено. Тя не го вярваше. Но…
Нека предположим, че двамата братя са еднакво извратени. И да предположим, че имат връзки да поръчат
нещо, както си го представяш.
Добре, но прекалено много парчета все още не пасват. Като факта, че имаше и други момичета в контейнера от
Тайланд. Защо Черепа и неговите хора ги бяха оставили на мира? Защо се бяха интересували само от Ливия и Насон,
двете сестри? Ако Ливия и Насон са били някаква специална пратка, нямаше ли Черепа и другите да направят онова
на другите?
Тя си спомни начина, по който я погледна Черепа, когато въпреки острия глад тя даде храната си на Насон.
Може ли това да е била причината? И той не е устоял на извратената си прищявка? На възможността да
контролира и манипулира едно малко момиче чрез любовта му към собствената му сестра?
И после да се възползва от възможността, въпреки тази малка победа, все пак да изнасили и сестрата?
Но Насон дори не можа да стигне до Луълин. Черепа и хората му са я продали на друго място. Или…
… са я убили. Защото никой няма да иска да купи толкова повредена стока.
Ливия напъха юмрук в устата си и захапа ставите. Мразеше да го мисли, но вероятността мъжете да са убили
Насон, ѝ се струваше най-голяма. Единственото, което правеше тази мисъл поне малко поносима, беше чувството ѝ,
че не може да е вярно. Умът можеше да казва каквото си иска, но в сърцето си тя никога не беше спирала да вярва,
че нейното пиленце е живо там някъде и тя един ден ще го намери, ще го прегърне и никога повече няма да позволи
да му се случи нещо лошо.
Тя отново изчака да преминат емоциите и да се избистри умът ѝ.
Добре. Може би братята Лоун са искали сестри, защото е по-лесно да ги манипулират и да ги контролират, нещо
такова. А може би са изпитвали някаква перверзна възбуда. Същата, на която Черепа не беше устоял. Подобна
динамика намираше и в изнасилването в Монтлейк. Но пък… Насон щеше да бъде в шлепа от Портланд с Ливия. А
Черепа и хората му никога нямаше да я наранят по този начин.
А може би не са искали да я наранят. Не и по този начин. Само да я използват като теб. После ти ги рани и
Черепа забрави, че си има работа със стока, поръчана от клиент, стока, която трябва да достави горе-долу
непокътната. И загуби контрол над себе си. Искал е да нарани беззащитната жертва, която го е порязала в
окото. Да си отмъсти по възможно най-лошия начин. Чрез сестра ѝ.
Тя сподави един стон. Много пъти беше стигала до подозрението, че тя беше виновна мъжете да наранят така
лошо Насон. Но никога не се беше усещала толкова сигурна.
Спомни си как след това мъжете възпряха Черепа да вземе и нея. Той искаше още отмъщение, но трезвите глави
— тези, които схващаха колко долара струва една глава — взеха надмощие. Тя се опита да намери пропуск в
теорията си, но не можа. Всичко беше много просто. Черепа е трябвало да достави сестрите невредими. Но е
загубил контрол и е наранил едната толкова лошо, че е могъл да достави само другата.
Тя беше само едно малко момиче, когато това се случи. Просто се опита да защити Насон. Знаеше, че не е
виновна.
Но вината беше нейна. Беше. Ако само не беше нападнала мъжете…
Тя затвори очи и стисна зъби. Изтласка настрани вината си и се насили да се фокусира. Да се фокусира.
Ако братята Лоун са искали сестри, защо са докарали и други деца с шлепа от Портланд — само за да ги
отровят? И защо са отровили и възрастни?
Защото господин Лоун не е можел да осинови четири деца. Той е искал само нещо, което е можел да
контролира. Четири са щели да бъдат прекалено много. Но не са искали да изглежда, че са отровили само децата.
Трябвало е да умре и възрастен или възрастни или поне да се разболеят. За да изглежда случайно. Чиста
случайност.
Сякаш някакъв прозорец, през който се беше опитвала толкова дълго да погледне към онова, което наистина се
беше случило, внезапно се проясни, поне отчасти. На това се беше надявала. Но ѝ дойде в повече. Тя се дотътри до
една пейка и седна.
Братята Лоун са искали сестри. Но Фред Лоун не е могъл просто да вземе и да осинови две — това би
предизвикало спекулации, подозрение, дори в град като Луълин, избрал да си затваря очите за това какъв е бил той
в действителност. Така че те са уредили някак си доставката. Доставка, която е трябвало да представлява
смесица от възрастни и деца, но само сестрите е трябвало да оцелеят при пътуването. Тези, с които никой е
нямало да знае какво да прави. Освен Фред Лоун, големия благодетел. Той е щял да ги осинови.
Тя усещаше как умът ѝ продължава да се съпротивлява. Толкова дълго беше вярвала, че са били случайни
жертви. Но обект на конспирация?
И на тях са им били нужни арести. Затова някой се е обадил анонимно на началника на полицията Емануел. Но
не е имало обаждане. Господин Лоун е казал на Емануел точно какво да направи. Да спаси жертвите. Да убие
трафикантите. Да заличи всякакви следи.
Но Тайлър… беше оцелял.
Нали помниш, имаше и федерални агенти. Емануел е трябвало да направи всичко като по учебник, за да
избегне разследване на случая. Той и неговите хора са се опитали да убият и тримата, но някак си не са се добрали
до Тайлър. Може би федералните първи са се докопали до него. Каквато и да е била причината, те са приложили
план Б: нито дума, Уийд, или ще ти скъсат задника в затвора.
Освен това Тайлър не е знаел много. Искали са да поемат колкото може по-малко рискове.
Тя се опита да си представи това от тяхна гледна точка. Как щеше да изглежда, когато всичко приключеше.
Изглежда идеално: обичаен трафик на хора. Героична местна полиция и федерална акция. Чудесна реклама в
пресата. Група възрастни, като всички подлежат на репатриране. И две малки сестри бежанки, с които никой не
знае какво да прави.
Никой освен господин Лоун.
Но Ливия им каза, че родителите ѝ са мъртви. Не са могли да го предвидят. Ами ако им беше казала какво се
беше случило в действителност?
Лоун щеше да твърди, че не могат да върнат бедните деца. Родителите им са щели отново да ги продадат.
Тя сложи ръце на главата си и изстена. Как може да е пропуснала това толкова дълго време? Дали защото не е
искала да прогледне?
Не. Не беше заради това. Липсвала ѝ е информация, а не прозрение. Преди Тайлър Ливия нямаше причина да
вярва, че тя и Насон не са били просто част от обичайния трафик на деца, две деца сред хиляди и стотици хиляди.
Защо би ѝ хрумнало, че специално са били поискани от един изрод, изрод, чийто брат има достатъчно силни
политически връзки, за да поръча двойка непълнолетни секс робини?
Политическите връзки. Трябваше да ги провери. Кого трябва да познава един сенатор, за да поръча две сестри
чак от Тайланд? На него му трябват контакти. Канал. Бушон, за да отрече. Как би уредил всичко това Езра Лоун?
Тя се сети за „законодателния му помощник“ Матиас Редкрофт. Той вероятно е бил посредникът, пласьорът. Но
как ще знае сенаторът къде да направи поръчката? Той се е доверявал на някого и онзи му се е доверявал. Това беше
достатъчно за такъв бизнес. И как е платил? В брой? С политическо влияние? С нещо друго? Каквото и да беше
платил, сигурно е било нещо доста ценно за онзи, който след това беше платил на Тайлър и бандата му да докара
Ливия и другите в Луълин, без да има нищо против да изгуби петнайсет хиляди долара от сделката. И стоката,
очевидно.
Тя си спомни първоначалното си впечатление от Луълин. Как винаги беше усещала нещо гнило в този град,
нещо, което почти можеше да помирише. Беше чела една книга в гимназията — Хълмът Уотършип. Ставаше въпрос
за зайци — е, зайци като хора. И имаше една група от зайци, които живеели във ферма, приемали фермерска храна,
благодарни, че стопанинът стреля по лисици и белки, техните естествени врагове… и приемали да слага капани,
така че да може да си сготви охранен задушен заек винаги, когато си поиска.
Тя осъзна, че така се е чувствала в Луълин. Хората са знаели. Но са намирали начин да не знаят. Понеже
господин Лоун и брат му са се грижели за тях. Фабриката за муниции. Тази за целулоза. Всички онези, които са
получавали работа благодарение на бизнеса на господин Лоун и гласовете за сенатор Лоун. Заради всичко това какво
ги е било грижа, ако господин Лоун поставеше капан на едно момиче бежанка… и я изядеше?
Усещаше, че версията ѝ е правилна. Всъщност нейният собствен дискомфорт, нейното нежелание да ѝ повярва,
я правеше по-убедителна. Все пак едно нещо липсваше, една въображаема връзка, която да послужи за мост. Тя не
се опитваше да изгради дело, което да издържи в съда. Но искаше всички парчета от мозайката да паснат. Цялото
нещо трябваше да бъде достатъчно солидно, за да направи тя следващата си крачка. Каквато и да беше.
Ливия винаги беше приемала, че Фред Лоун е просто перверзник. Може би имаше някакво обяснение — бил е
тормозен от някой свещеник или учител, или треньор и се е заразил от злото. Беше виждала достатъчно такива
случаи. А може би се беше родил извратен. Беше срещала и много такива хора. Зло без обяснение, без източник.
Но двама братя, и двамата чудовища? Това не беше съвпадение. Нещо се беше случило и на двамата, когато са
били момчета. Ако откриеше какво, може би щеше да направи още една крачка към откриването на Насон.
Тя се замисли за погребението на Фред Лоун. Фамилната гробница със сестрата, която умряла, когато господин
Лоун е бил млад. Ливия никога преди не беше разсъждавала върху това. Вероятно не я беше интересувало.
Е, сега вече я интересуваше.
Глава 53
Сега
Тя се върна на паркинга. Стана ѝ студено и при всички случаи, беше прекалено ветровито, за да проведе
телефонен разговор.
Пусна отоплението в джипа, излезе на булевард „Адмирал“ и се насочи към Западния сиатълски мост и
Джорджтаун. По улиците беше тихо, а прозорците на сградите, покрай които минаваше, бяха тъмни.
Обади се на номера, който ѝ беше дала Таня, когато разговаряха при нейното завършване на Академията.
Отговорѝ, помисли си тя. Не ѝ се чакаше за тази информация. Беше чакала достатъчно дълго.
Телефонът звънна само веднъж и после чу гласа на Таня.
— Ливия Лоун, каква изненада!
Ливия се усмихна облекчена.
— Здравей, Таня. Сигурно си на работа.
— Позна. Но така или иначе, нямаше да ме събудиш. Аз съм нощна птица. Как си, сестро?
— Добре. Съжалявам, че те безпокоя толкова късно, но имам един странен въпрос, ако нямаш нищо против.
— Нямам нищо против и нали ти казах, за мен не е късно. Кажи с какво мога да ти помогна.
— Благодаря. Ти живееш в Луълин от дълго време, нали?
— Тук съм родена и израснала. Завърших гимназията в Луълин също като тебе.
— Е, макар да си родена там, става въпрос за нещо отпреди да се родиш, но… какво можеш да ми кажеш за
семейството на Фред Лоун? Искам да кажа, когато е бил момче. Знам за по-стария му брат Езра, сенатора. Но е
имало и сестра, нали? Която е умряла, когато са били млади?
Последва пауза, вероятно докато Таня се чудеше дали да попита за какво става въпрос. После каза:
— Всъщност е имало две сестри. Едната е била най-голямото дете. Тя се е самоубила. Това е погребаната в онзи
хубав мавзолей. А най-малкото дете също е било момиче. След като завършила гимназия, напуснала Луълин и
никога повече не се върнала.
Ливия усети как инстинктите ѝ на ченге се изостриха. Имаше нещо тук. Все още не знаеше какво.
— Самоубийство? Защо?
— Никой не знае защо в действителност. Предполага се, че е някаква наследствена лудост. Направила е няколко
опита, преди накрая да успее. Хвърлила се е от прозореца на спалнята си върху оградата. Ограда от колове.
Ливия се намръщи. Какво ѝ бяха викали Ерик и неговите приятели в първия ѝ учебен ден? Хей, Лаху, защо не
скочиш от прозореца върху оградата, за да се убиеш? Никога не беше разбирала за какво говорят. Но сигурно е било
за това. Някаква градска клюка.
— На каква възраст е била?
Последва пауза, после Таня отвърна:
— На седемнайсет, мисля. Лятото преди последната ѝ година в гимназията.
Ливия си представяше колко отчаяно трябва да е било това момиче, за да скочи върху редица от дървени колове.
Макар че повече си спомняше, отколкото си представяше.
— Как се е казвала?
— Може и да не повярваш, но Офелия.
Ливия се замисли за Хамлет, пиесата, която беше чела в часовете по литература в гимназията.
— Това име не носи късмет.
— И аз така бих казала.
— Значи ти не си била родена, когато това се е случило?
— Точно така, аз съм родена десет години по-късно. Но ти познаваш семейство Лоун. Винаги са били голямата
работа в града, още от дядото на Фред Лоун, който построил фабриката за целулоза. В град като Луълин новината е
като да хвърлиш камък в езеро — колкото по-голям е камъкът, толкова повече вълни се образуват и толкова по-
далече стигат. Начинът, по който Офелия Лоун се беше самоубила… по дяволите, децата още говореха за това, когато
бях в гимназията, как коловете са я пронизали през очите, устата, сърцето и интимните части… зависи колко
страхови то иска да звучи разказвачът. Нищо такова ли не си чула в училище? Предполагам, че с времето е отмряло.
— Не, още се говореше. Само че не знаех какво имат предвид.
— Не съм изненадана. Това е като история за призраци, нали разбираш? Хората продължават да я разказват
около лагерни огньове.
— Колко големи са били братята и другата сестра, когато това се е случило?
— Разликата между тях е само една година. Предполагам, че Езра е бил на шестнайсет. Фред… той е с две
години по-малък, значи на четиринайсет. А Ребека, която са наричали Беки, е била на тринайсет.
— Изглежда, Лоун-старши е бил човек с мисия.
— Да, със сигурност не е дал голяма почивка на жена си.
— Ти каза, че Беки е заминала.
— Точно така. Причинила малък скандал, като отишла да учи в Бъркли, а не в Йейлския университет.
— Защо скандал?
— Фамилията Лоун са били големи дарители на Йейл още от дядото, после бащата, а Езра и Фред също са
завършили там. Мисля дори, че Лоун си имат къща в кампуса — толкова много пари са дарили. Освен това знаеш
колко консервативни са семейство Лоун — ходят на църква всяка неделя, слагат националното знаме пред къщата
си. А тогава Бъркли е бил развъдник на хипи радикализъм. Така че член на семейство Лоун да отиде в Бъркли… по
дяволите, това е като да си смени религията или нещо такова. Беки е била черната овца на семейството.
— Имаш ли представа къде се е установила?
— След Бъркли? Не, нямам. Но както казах, не съм чула да се е върнала в Луълин. Дори мисля, че не е била на
погребението на брат си.
— Не. Не беше.
— Е, дори за черна овца това е малко странно, като стана дума.
Може би, помисли си Ливия. А може би си е съвсем логично.
Последва пауза и после Таня каза:
— Знаеш ли какво, Ливия. Няма да те питам защо ми задаваш тези въпроси. Но ако някога решиш да ми кажеш,
няма да имам нищо против.
Не можеше да каже на Таня. Нито на някого другиго. Без да разкаже всичко. Което никога нямаше да направи.
— Вероятно няма нищо — каза Ливия. — Но ако греша… ще намеря начин да ти кажа.
Таня се изкикоти.
— Така е честно. Но и в двата случая ще се радвам да изпием по едно питие някой път.
— Аз също. Ти за втори път беше много добра с мен. Надявам се да мога да ти се отблагодаря някой ден.
Таня се засмя.
— Не ми дължиш нищо. Това, което виждам да си постигнала в живота, вече ме кара да се усмихвам. Ще ти
позволя да платиш пиенето обаче, съгласна ли си?
Сега беше ред на Ливия да се засмее.
— Приемам сделката. И благодаря, Таня.
Тя затвори.
Лудост. Така ли го наричат, когато бащата или братята, или всички заедно изнасилват тийнейджърка и съсипват
достойнството, себеуважението, душевното ѝ спокойствие, и я докарват дотам, че редицата колове на десет метра
под прозореца ѝ да изглежда като благодат?
Тя зави с джипа и подкара към полицейското управление. Имаше чувството, че Ребека Лоун си е сменила
името, а може би и някои отличителни белези. Опитала се е да се скрие — да се скрие от миналото, вината и срама
си.
Или може би от нещо, по-лошо от това.
Нямаше значение. Ливия щеше да я намери.
Глава 54
Сега
Тя прекара по-голямата част от нощта на бюрото си в управлението. Кафето беше изветряло, така че свари нова
кана и после си наля в голяма чаша, като добави мляко и лъжичка от натуралната захар, която държеше в едно от
чекмеджетата си.
Сенатор Лоун беше лесен. Всичко, което ѝ трябваше, беше на неговия уебсайт и в Уикипедия. Нещата ставаха
толкова очевидни, когато имаше част от информацията.
Той се борил срещу трафика на хора още откакто за първи път станал сенатор. По този начин си спечелил място
в Сенатската комисия по външна политика, в която работел по този проблем. Пътувал много пъти до Тайланд, за да
притиска тайландското правителство да взема повече мерки срещу трафика. И Ливия знаеше, че всеки път, когато е
бил там, е чукал всички бедни деца, които е могъл да докопа с мръсните си ръце.
Неговият уебсайт възхваляваше усилията му, довели до защитата и спасението на хиляди деца и до
безпрецедентно сътрудничество от страна на правителствата, които дотогава си затваряли очите пред този факт —
страни като Тайланд, където Лоун насърчил усилията на полицията, което довело почти до унищожаването на
тайландските организирани престъпни групи, занимаващи се с трафик.
Не беше изненадващо, че не намери нищо за един тайландски гангстер, известен под името Кана. Но имаше
дузина стари статии за тайландските криминални групировки. Изглежда, че някога е имало три големи банди и те
са се занимавали с трафик на хора през Южна Калифорния и до някаква степен — през Сан Франсиско и Оукланд.
Но нямаше данни за прехвърляне на хора през Портланд.
Значи са използвали Чуковете, защото са знаели, че ще има арести. Използвали са ги точно заради тяхната
липса на опит, както беше предположила, когато разговаряше с Тайлър. Ако в плана се е предвиждал арест, те не са
искали да рискуват своите доходоносни маршрути през Калифорния. Щом е трябвало да жертват нещо, те са
предпочели това да бъдат дребните наркооперации на северозапад и хората, които са използвали като дистрибутори
там.
Тя отново си помисли за разговора с прокурор Велес и как той ѝ каза, че обикновено контейнерите са
претъпкани с хора, защото въпреки загубите така има по-голяма печалба. Разбира се, затова бяха толкова малко в
шлепа. Те са знаели, че тази пратка ще бъде заловена. Трябвало е да бъде заловена. Колкото по-малко хора в
пратката, толкова по-добре. Същото е било и с пратката от Банкок. Било е фалшива операция. Вероятно не са имали
местни купувачи. Другите деца, Кай от племето Хмонг… Черепа и хората му вероятно са ги изпратили
индивидуално на друго място, където е имало купувачи, с допълнителни разноски и риск.
Или просто са се отървали от тях. Но Ливия не искаше да си позволи да го приеме. Напомняше ѝ много за
Насон.
Каквото и да бяха взели в замяна за тази единствена пратка, сигурно е било много повече от петнайсетте
хиляди, които бяха платили на Тайлър и неговата банда. За да пожертват пратката. За да подложат на риск цялата
контрабанда на ганджа в северозападната част на Тихия океан.
Тя продължи да чете. Изглежда, две от трите тайландски банди са били унищожени след многобройни арести и
преследвания. А третата е била сериозно отслабена.
Всичко това по времето, когато тя и Насон са били прекарани нелегално в Америка.
По времето, когато Езра Лоун е предприел кръстоносен поход, за да накара тайландското правителство да
предприеме крути мерки срещу бандите, занимаващи се с трафик на хора.
Тя сложи лакти на бюрото и опря чело на кокалчетата на ръцете си. За това ли ставаше дума? Някакъв вид
танто за танто?
Представи си как сенатор Лоун е обяснил това на някой от корумпираните си познати в правителството или
директно на една от престъпните групировки. А може би и на двете страни. Задава се буря, сигурно е казал той. Не
мога да я спра. Но мога да ви осигуря чадър. Съвместни полицейски усилия да унищожим вашите конкуренти. Аз
ще докладвам на Сената, че в Тайланд има огромен напредък в борбата с трафика на хора, повече разследвания,
съдебни дела и осъдителни присъди отпреди. Сенатът ще препоръча на Държавния департамент да извади
Тайланд от най-лошия списък Tier 3 и да премести страната в Tier 2 или дори Tier 1, с всичките търговски изгоди
от това. Ще разчистим полето за вас. И ще започнете да търгувате със САЩ. Ще спечелите повече пари и ще
бъдете по-силни, отколкото сте мечтали. Единственото, което искам в замяна, е да ми осигурите деца за чукане,
когато идвам на моите редовни мисии за установяване на фактите.
И две сестри по поръчка, които ще вземете и ще докарате в Америка съгласно моите инструкции.
Вероятно грешеше в някои от детайлите. Но беше напълно сигурна за общата картина. Особено в частта за
сестрите. Това обясняваше защо родителите ѝ бяха дали снимката с нея и Насон — за да могат братята Лоун да си
изберат типа момичета, който им харесва.
Тя си спомни един термин от часовете си по психоанализа в университета: „бронята на праведността“. Това
беше библейска фраза и загатваше за бронята на Бог, как доброто изисква да се бориш със злото. Но в психологията
това означаваше щит от благоприличие, както когато някой гей публично говори против хомосексуализма, посещава
редовно църква, защитава „семейните ценности“ и като цяло, си слага маската на политически консерватизъм.
Понякога това е защитен механизъм. Много често е преднамерен опит за избягване или отклоняване на
подозрението, като онзи антигей сенатор, който бил хванат да прави анонимен секс в тоалетната на летището в
Минесота, или безброй други грешни министри и политици, които по същия начин били разкрити, че са лицемери.
Защо тя и Насон обаче? Дали братята Лоун са искали момичета от планинските племена? На определена
възраст? Сестри? Някаква комбинация от тези критерии?
Предполагаше, че просто сестри, като си помисли отново как Черепа беше използвал Насон, за да я
манипулира, и как изнасилвачът от Монтлейк беше използвал любовта на двете жени една към друга, за да ги
манипулира.
Но трябваше да се увери.
Тя допи кафето си и започна да търси информация за Матиас Редкрофт. Нищо в светските медии. Едно
попадение в данъчните архиви — наистина работи за сенатора. И едно попадение за службата му в армията —
дванайсет години, последните шест в Зелените барети. Как, по дяволите, бивша барета с никакъв социален профил
работи като „законодателен помощник“?
Тя вдигна глава и разтри очи. Виждаше възможността. И повечето от начините. А мотивът беше ясен от
насилието, което беше изтърпяла. Това, което липсваше, беше патологията, създала мотива. Тя я усещаше, но още не
можеше да я види ясно.
Ако са искали сестри, ако това е било важно за тях… тогава може би има шанс. Малък шанс, но все пак шанс.
Насон да е жива някъде. И Ливия да я намери.
Но освен това имаше и друг шанс. Шанс просто да разбере. Да. Просто да знае. Преди тя самата да умре,
просто да знае какво се беше случило с Насон.
Тя пое дълбоко дъх и го изпусна.
И започна да търси Беки Лоун.
Глава 55
Сега
В наличните полицейски и федерални база данни нямаше нищо за Ребека или Беки Лоун. Търсенето в
социалните медии също беше безплодно. Но не беше изненадващо — това се беше случило преди десетилетия. И
ако интуицията на Ливия беше вярна, Беки вероятно избягваше публични прояви.
Но нейната интуиция ѝ говореше и други неща. Някой който бяга от срамно минало, отчаяно иска да си изгради
нещо безопасно и сигурно. Ново семейство. Нов живот. И този някой ще го иска не в далечното бъдеще, а колкото
може по-скоро. Може би Беки беше срещнала някой младеж, правилния младеж — разумен, стабилен и надежден.
Беше се омъжила за него и взела името му. Вероятно някое момче от Калифорния, след като осемдесет процента от
завършилите в Бъркли са от Калифорния. И Ливия знаеше, след като самата тя беше живяла в района на залива на
Сан Франсиско, че хората обикновено не се местеха оттам. Това ѝ даваше много препратки към възпитаниците на
университета, архивите с имоти, регистрациите на коли, регистрациите за гласуване и базата данни за населението.
Разбира се, можеше да бърка в някои детайли и в такъв случай трябваше да разшири търсенето. Но инстинктът ѝ
рядко грешеше и тя усещаше, че използва правилните параметри.
Обаче, когато първата дневна светлина се прокрадна през прозорците, тя започна да се съмнява в себе си. Беше
се чувствала толкова уверена. Но не откри нищо. Беки Лоун просто беше… изчезнала.
И изведнъж, когато почти беше решила, че бърка и трябва да потърси друг подход, Ливия я намери.
Сега тя се наричаше Ребека Маккинън, омъжена за Уилям Маккинън. От същия курс в Бъркли. Маккинън бил
партньор, а сега някакъв вид почетен член на голяма правна кантора в залива. Живееха в Сан Франсиско, на улица
„Валехо“ в „Пасифик Хайтс“ жилищен квартал на висшата класа. Три деца. Две малки внучета. Едно от децата
имаше страница във фейсбук със снимка от рожден ден — бебето, родителите, бабата и дядото. Ливия забеляза
широко разположените очи на бабата и разбра, че това е Беки Лоун. Тя потърси локацията на мобилния ѝ телефон.
„Пасифик Хайтс“. Беше си вкъщи. И вероятно още спеше.
Сърцето ѝ заби силно и тя започна да пише имейл на лейтенант Стрейнджланд. Днес нямаше да присъства на
оперативката. Трябваше ѝ един свободен ден.
Глава 56
Сега
Ливия пристигна с такси на една пресечка разстояние от къщата на семейство Маккинън малко след пладне,
след полет от Сиатъл. Тя не харесваше фирмите за таксиметрови услуги „Лифт“ и „Юбер“. Когато имаше
възможност, предпочиташе да не оставя следи.
Времето в Сан Франсиско беше прекрасно — хладно, ясно и ветровито, с тъмносиньо небе. Можеше да долови
във въздуха аромата на цъфналия жасмин и това ѝ напомни за университета. Тя харесваше този град, и всъщност
мислеше да кандидатства за работа в полицейското управление на Сан Франсиско след дипломирането си. Но
Сиатъл беше най-прекият ѝ път към Насон и това беше решаващият фактор.
Тя тръгна по улица „Валехо“ и се спря за малко пред къщата, а слънцето грееше в очите ѝ. Беше сравнително
скромна къща като за квартала — по-малка, с кафява дървена фасада и единичен покрив, а не като покритите с
плочи покриви на огромните къщи в съседство. За разлика от представителната къща на семейство Лоун в Луълин тя
изглеждаше реална — предназначена да се живее в нея, а не показна. Въпреки това беше обърната с гръб на север и
вероятно имаше уникална панорамна гледка към моста Голдън Гейт и залива. Това не беше скромен дом.
Ливия мина през портата, после под арката и натисна звънеца. Вдигна поглед и видя охранителна камера. Е,
толкова по въпроса за оставянето на следи. Но нямаше значение. Беше дошла тук да поговори.
Малко по-късно вратата се отвори. Жената от снимката във фейсбук — без съмнение, Беки Лоун, сега позната
като Ребека Маккинън. Привлекателна жена в средата на шейсетте, стегната, преуспяваща и запазена. Имаше къса
сива коса, много лек грим и беше облечена в хубав син костюм. Жена, която обядва навън. И сигурно се е приготвила
да излезе за обед.
До Маккинън имаше голяма немска овчарка. Животното нито лаеше, нито ръмжеше. Просто стоеше
неподвижно и наблюдаваше Ливия. Очевидно беше добре тренирано и изглеждаше заплашително със спокойната си
бдителност. Ливия имаше чувството, че ако не беше кучето, Маккинън нямаше да отвори вратата дори на една
дребна азиатка, която се вижда на камерата.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Маккинън.
— Да, госпожо — каза Ливия и показа значката си. — Казвам се Ливия Лоун. Аз съм детектив по сексуални
престъпления от полицейското управление в Сиатъл.
Когато Ливия съобщи името си, зениците на Маккинън се разшириха и тя пребледня. Кучето остана мълчаливо,
но леко се напрегна. Ливия осъзна, че ако Маккинън кажеше само една дума, кучето щеше да скочи върху нея. Не
мислеше, че щеше да се стигне дотам, но си представи как щеше да отстъпи назад и да извади ножа си „Ваари“ от
джоба на карго панталона. Можеше да използва ножа по-бързо от глока си. Пътуването като ченге си имаше
предимства и едно от тях беше, че можеш да пътуваш въоръжен в самолет.
— Не съм тук официално — каза Ливия, — но ще ви бъда благодарна, ако ми помогнете да разбера някои неща.
— Аз… наистина не знам как мога да ви помогна — каза Маккинън и несъзнателно направи крачка назад, а
ръката ѝ се вкопчи във вратата.
— Беки — каза Ливия равно, — мисля, че можеш.
И тогава кучето изръмжа.
Жената сви устни и бавно поклати глава. Кокалчетата ѝ бяха побелели от стискането на вратата и тя каза:
— Не искам да говоря с вас.
— Да. Сигурна съм, че не искаш. Сигурна съм, че не искаш да говориш с никого. Но твоят отказ да говориш и да
кажеш каквото и да е, даде възможност на брат ти Фред да ми стори същото, каквото е сторил на теб. Затова смятам,
че ми дължиш този разговор. Смятам, че ми дължиш поне толкова.
Не беше сигурна дали постъпва правилно. Но поведението на Маккинън беше усилило нейното подозрение и я
окуражи да блъфира. Ако беше права, това щеше да бъде ловък гамбит — когато заподозреният е убеден, че
детективът вече знае какво ще каже, той става значително по-склонен да си признае. Защото какво толкова ще
загуби?
За една дълга минута Ливия си помисли, че жената ще хлопне вратата в лицето ѝ. Или ще насъска кучето срещу
нея. После тялото ѝ сякаш се отпусна. Тя кимна и отвори вратата.
Ливия пристъпи вътре, а кучето изви глава да я проследи, когато мина покрай него. Била е права за гледката.
Прозорците отзад бяха огромни и можеше да види всичко — залива, искрящ на слънцето; моста; зелените хълмове
на окръг Марин в далечината. Забеляза босите крака на Маккинън и че обувките ѝ бяха до вратата. Тя събу своите.
Плочките бяха топли. Сигурно се отопляваха.
Маккинън затвори вратата.
— Да седнем в кухнята — каза тя. — Мога ли да ви предложа нещо?
Тонът ѝ беше толкова студен и резервиран, че напомни на Ливия за държането на госпожа Лоун. Поканата в
кухнята я окуражи. Дневната беше за отпращане на хората. А в кухнята винаги се вършеше работа.
— Нищо не искам от теб — каза Ливия. — Само истината за братята ти.
Маккинън я погледна, после сведе очи.
— Не знам какво искате да кажете.
— Беки. Преди минута, когато чу името ми, щеше да си повърнеш закуската. Ти си знаела. Чула си, че брат ти
Фред е взел при себе си малко тайландско момиче имигрантка. И си знаела защо. — Тя повиши глас. — Знаела си
какво ще ми направи. Изпитала си го.
Кучето отново започна да ръмжи. Маккинън не направи нищо да го усмири. Ливия го погледна в очите. Искаш
ли да ме изпиташ?, помисли си тя. Хайде тогава. Нека видим кой е по-бърз. И кой има по-остри нокти.
Маккинън погледна кучето.
— Спокойно, момичето ми — каза тя. — Спокойно.
Ливия не беше сигурна на кого говори. Не ѝ пукаше. След всичко, което беше изтърпяла в ръцете на брата на
Маккинън, мисълта, че жената можеше да се престори на невинна, я вбесяваше.
— Така че не ми казвай, че не знаеш какво искам да кажа — продължи тя. — Ти знаеш точно какво имам
предвид. Знам какво ти се е случило. И на сестра ти Офелия.
Когато тя приключи, Маккинън беше така пребледняла, че според Ливия можеше да припадне. Жената се
олюля, но после се съвзе.
— Седни — каза Маккинън и направи жест към кухнята. — Ще направя чай. И ще… поговорим.
Ливия седна на дървената маса до друг огромен прозорец, гледащ към залива, и леко изтегли дръжката на ножа
от джоба си, за да има лесен достъп до него, ако се наложеше. Маккинън напълни един чайник и го сложи на
печката в ресторантски стил. Ливия огледа хубавите шкафчета и скъпите уреди. Изглежда, правото добре се е
отплатило на Уилям Маккинън. А може би жена му също си е изградила кариера. Макар че някак си Ливия се
съмняваше. По-скоро е изградила дома си.
Или всъщност си е изградила нов дом.
— Зелен чай? — попита Маккинън. — Аз пия жасминов, но имаме няколко вида.
— От жасмин е добре. Благодаря.
— Мед?
Ливия искаше да изкрещи: Стига с тези глупави формалности, кажи ми това, което искам да знам.
Но беше разпитвала достатъчно заподозрени и беше предразполагала достатъчно на брой неохотни свидетели,
за да разбере цената на уважението. И търпението. С тази жена щеше да разисква въпроси, които по-рано мислеше,
че никога няма да разбере. Тя се стегна, щеше да е глупав, да изпусне възможността.
— С мед е чудесно. Благодаря.
Маккинън отведе кучето в друга стая и затвори вратата, а Ливия имаше странното чувство, че жената не искаше
то да чуе какво щеше да каже. Независимо от причината Ливия беше доволна, че сега го нямаше.
После трябваше водата да бъде налята в чашите, чаят да се разтвори и медът да се разбърка. И Ливия трябваше
да отпие и да каже, че е чудесен, благодаря. После тя отново зачака и остави тишината да свърши работата си.
Маккинън отпи от чая си, после сложи чашата в чинийката. Ливия чакаше. Беше толкова тихо, че чуваше
бръмченето на хладилника.
Маккинън сложи ръцете си на масата и ги погледна.
— Баща ми беше чудовище — тихо каза тя.
Ливия не проговори, дори не помръдна. Само чакаше.
— Той… — Последва пауза. Маккинън още гледаше надолу и Ливия не виждаше лицето ѝ. Но усещаше, че
жената плаче.
— Той… — Тя издиша рязко и погледна Ливия, а очите ѝ блестяха. — Моля те, не ме карай да говоря за това.
Моля те.
Изражението на жената изглеждаше така изпълнено с достойнство, а болката ѝ — толкова мъчителна, че Ливия
би я съжалила. Но тя беше виждала такава остра болка всяка седмица като ченге. И след известно време тази болка
те прави нечувствителен.
А и дори да усещаше нещо към нея, тази жена беше ключът към Насон.
— Имам сестра — спокойно каза Ливия. — Казва се Насон. Преди шестнайсет години изчезна. Оттогава я
търся. Това, което знаеш, може да ми помогне да я намеря. Така че моля те. Продължавай.
Маккинън пое дълбоко дъх и го изпусна. Намести се в стола.
— Баща ми. Той смяташе, че… дъщерите принадлежат на бащите си. Разбираш ли?
Понякога евфемизмите и други заобиколни думи помагаха на жертва, която не е склонна да говори, да направи
изявление. Този път Ливия усети, че бруталната истина щеше да свърши по-добра работа.
— Твоят баща е смятал, че бащите могат да чукат дъщерите си.
Маккинън трепна.
— Той вярваше, че тялото на дъщерята по право принадлежи на бащата. Докато се омъжи, когато тялото ѝ ще
принадлежи на съпруга ѝ. И вярваше, че… братята също…
— Той е вярвал, че и братята могат да чукат сестрите си.
Маккинън се разплака.
— Моля те, не ме карай да говоря за това — прошепна тя.
— Твоят баща. Твоите братя. Те са малтретирали Офелия, нали?
Маккинън стана и взе хартиена кърпа за ръце от една ролка, поставена на стойка върху плота. Изтри очите си,
издуха носа си, сгъна я и я хвърли в кошчето за боклук под мивката. После взе още една и дойде на масата.
— Баща ми започна да изнасилва Офелия, когато тя стана на тринайсет години.
Тя млъкна за момент, сякаш да се стегне.
— А майка ти? — попита Ливия и вече знаеше отговора, след като беше работила по толкова много случаи, в
които бащите изнасилваха собствените и доведените си дъщери.
Маккинън поклати глава.
— Тя се ужасяваше от баща ми. И винеше Офелия за това, което се случваше.
Млъкна отново и после продължи:
— Когато Езра стана на тринайсет, баща ми накара Офелия да обслужва и него. А когато Фред стана на
тринайсет същото се повтори. И тримата. — Гласът ѝ заглъхна. — Я използваха. Когато си поискат. Както си
поискат. Баща ѝ. И братята ѝ.
Тя изтри очите си.
— После, когато станах на тринайсет, беше мой ред да ме използват. И…
Гласът ѝ отново секна и тя млъкна за момент с наведено лице, а раменете ѝ трепереха. После пое няколко пъти
дълбоко дъх и отново си изтри очите.
— А Офелия… тя не искаше да им позволи.
— Сестра ти се е опитала да те защити — каза Ливия и за момент не беше сигурна кого има предвид, себе си
или Офелия. Въпреки годините професионален опит тя усети, че се просълзява.
Маккинън кимна.
— Тя се бореше с тях.
Ливия ясно си представи своето пиленце. Кръвта между краката ѝ. Палеца в устата ѝ. Празните ѝ очи.
Неотзивчивото ѝ тяло, докато Ливия я държеше и плачеше.
— Но те въпреки това го направиха — каза Ливия.
Маккинън я погледна и лицето ѝ се изкриви.
— Те я накараха да гледа — каза тя и гласът ѝ отново секна.
Ливия не направи опит да скрие собствените си сълзи.
— Много съжалявам, Беки.
— И после накараха мен да гледам. Баща ми каза: „Виждате ли, момчета? Така постъпваме с непослушните
момичета“.
Ливия си спомни идеята фикс на Фред Лоун за нейното „неподчинение“ Тя с отвращение изгони спомена от
ума си.
Маккинън отново си изтри очите.
— Така. Сега вече знаеш за семейството ми.
Последва дълга пауза, докато двете се съвземаха. После Ливия каза:
— Мисля, че братята ти са поели значителен риск и са платили скъпо, за да уредят аз и сестра ми да бъдем
докарани в Луълин от Тайланд. Може ли, след това, което ми сподели, именно затова да са искали сестри? Аз бях на
тринайсет. А Насон — на единайсет. Дали братята ти не са искали… не знам, да преживеят отново това, което са
направили с теб и Офелия, когато сте били на същата възраст?
Маккинън я погледна, сякаш не беше наред.
— О, Боже мой — каза тя. — Съжалявам.
Беше логично. Пасваше. И колкото и ужасно да беше, Ливия усети удовлетворение, че сглоби нещата.
Тя си помисли как се беше чувствала след това, което Черепа и неговите хора сториха на Насон. Как искаше да
умре. Единственото нещо, което я караше да продължи да се храни и да остане жива, беше мисълта, че Насон може
би се нуждаеше от нея. Като погледнеше назад, тя беше изумена как беше успяла да устои на копнежа си за забрава.
Изглежда, за Офелия зовът на забравата е бил по-силен.
— Тогава ли Офелия скочи от прозореца? — каза тя.
Маккинън я погледна с все още изкривено лице.
— Това е лъжа — изсъска тя.
Ливия примигна.
— Какво?
— Те казаха на всички, че сама е скочила. Но тя никога не би го направила. Никога.
Ливия я погледна и се почувства, сякаш е получила удар изневиделица и са я проснала на тепиха. Беше си
спомнила собственото си отчаяние, собствения си копнеж да умре, и беше проектирала това върху тормозеното
младо момиче. И тази проекция я беше направила сляпа за друга, още по-ужасна възможност.
Никога не би направила такава грешка като ченге. Но тя осъзна… че това я засягаше прекалено лично. И този
факт беше повлиял на преценката ѝ.
Тя поклати глава, сякаш да я прочисти.
— Мислиш, че баща ти…
— Мисля, че е бил Езра. Но — гласът ѝ секна отново — тя беше единствената, която ме обичаше. Никога
нямаше да ме остави сама на тях. За нищо на света.
— Защо мислиш, че е бил Езра?
— Понеже той беше най-ужасен. За баща ми и Фред това беше доказване на мъжество. И секс, разбира се. Но
Езра… той обичаше да ни наранява. И… той каза на Офелия, че ще ми направи нещо. Нещо, което обичаше да прави
с нея. А тя му отвърна, че ако го направи, ще го издаде. Ще отиде в полицията. Можеше да го направи с нея, но не и
с мен. И знаеш ли какво ми каза Езра, след като тя умря?
Ливия се страхуваше, че знае. Но не каза нищо.
— Каза ми: „Това ще се случи и с теб, ако някога кажеш нещо“ И след това ми направи онова нещо. Аз му се
молех. Казах, че ще ме убие по този начин. А той само се засмя по-силно и го направи грубо. След това не си
спомням. Сигурно съм припаднала.
Измина минута. После Маккинън каза:
— Знаех, че не трябваше да викам, но не можах да се стърпя. Да ме накара да викам, беше любимото му
удоволствие. Така че се научих да не го правя. А да стоя пасивно, докато всичко свърши. Но това правеше нещата по-
лоши. Нервираше го и го караше да търси нови начини да ме накара да викам.
Ливия я погледна.
— Защо не каза на никого?
Маккинън също я погледна.
— А ти защо не каза?
Ливия изтри с ръка мократа си буза.
— Понеже никой нямаше да ми повярва. Аз бях малко момиче, имигрантка. А брат ти беше най-уважаваният
човек в Луълин.
— Е, в такъв случай знаеш защо.
— Но през всички тези години… не разбираш ли? Твоите братя… те ни докараха със сестра ми чак от Тайланд.
И кой знае още колко деца са изнасилили, травматизирали и съсипали, за които ние не знаем? Можеше да го спреш.
Вероятно не когато си била дете, но по-късно.
— Не смей да ме съдиш! Погледни себе си. Ти какво направи да го спреш?
— Аз всъщност го спрях.
Каза го, преди да помисли.
Последва дълга пауза. Маккинън я погледна и в очите ѝ бавно се появи разбиране. Ливия помисли, че ще я
попита, и се приготви да отрече.
Но жената само кимна сурово.
— Добре — каза тя, а тонът ѝ беше студен като тревата на гроба на Фред Лоун. После добави с шепот. —
Надявам се да си го накарала да страда.
Ливия не каза нищо.
Маккинън примигна и се изправи. Тя отпи от чая, после върна чашата върху чинийката.
— Сега, ако можех да се върна назад, сигурно бих казала. Но в колежа бях така завладяна от чувството, че съм
се освободила от тях. Не исках да направя нищо, което да застраши тази свобода. После срещнах Бил, бъдещия ми
съпруг. Той не знаеше нищо за това. И аз не исках той да знае. Не исках никаква връзка между миналото и живота,
който мечтаех да си изградя. След това се появиха децата и не можех да понеса да разберат. А Езра… той винаги ми
казваше, че ще ме убие, ако го издам. И аз му вярвах. Знаеш ли какво направи, когато се роди първото ни дете
Дейвид?
Ливия я погледна и отново не каза нищо.
— Изпрати ми бебешки дрехи и картичка, с която ме поздравяваше за раждането на племенника му. И ми беше
написал, че Дейвид много му напомнял за Офелия. Никой не знаеше какво означава това. Само аз знаех.
Замълчаха за момент. После Маккинън каза:
— Виждаш ли? Не съм била във връзка с Езра, откакто напуснах Луълин. Никога не съм им казала, че съм се
омъжила. Или че съм приела името на мъжа си. Или че съм се преместила в Сан Франсиско. Или домашния си
адрес. Направих всичко възможно да скрия тази информация. Но Езра ми показа по този начин, че усилията ми са
били напразни. Че ме наблюдава. И може да се добере до мен. Или до децата ми.
Тя отново отпи от чая.
— Така че съжалявам. Наистина съжалявам. За това, което сте преживели със сестра ти. Ако има някакъв
начин… бих му отмъстила, надявам се да имам такава възможност. Но междувременно се надявам поне да разбереш
причините ми.
Ливия кимна.
— Разбирам те.
Маккинън я погледна, а изражението ѝ беше непоколебимо.
— Благодаря ти.
Последва дълга пауза. После Ливия каза:
— Ако си сериозна за отмъщението, аз имам една идея.
Глава 57
Сега
Когато Ливия я изложи, Маккинън почти се съгласи. Но не беше съвсем убедена.
— Защо ти е необходимо той да идва тук? — попита тя. — Не можеш ли просто да влезеш в кабинета му и да му
покажеш значката, както на мен? И изобщо да не ме намесваш.
— Не мисля, че брат ти ще ми каже онова, което искам да знам, в кабинета си. Там ще бъде в позната,
комфортна обстановка, заобиколен със символите на своята власт. Искам да се изправя срещу него на някое
непознато място. Където не познава терена. Където може да бъде изваден от равновесие.
Измина един дълъг момент, докато Маккинън размишляваше върху това. Накрая тя каза:
— Добре. Ще потърся служебния му телефон. И ще… му позвъня. Но нека го направя от твоя телефон. Не
искам да знае моя номер.
Ливия поклати глава. Знаеше, че жената беше наясно, но се опъваше, за да си докаже, че все пак има контрол
върху това, което внезапно ѝ се случваше, макар и малък.
— Няма да стане. Ще му бъде прекалено лесно да провери номера и да разбере, че нещо в историята ти не е
наред. Освен това, щом ти е изпратил подарък за бебето, сигурно вече знае твоя номер. Лесно може да се сдобие с
него.
Последва пауза, докато Маккинън го обмисляше. После каза:
— Трябва ми една минута.
— Разбира се — отвърна Ливия. Тази жена щеше да се изправи пред чудовището от детството си. Беше ѝ нужна
най-малко една минута.
Маккинън излезе. Ливия чу някаква врата да се отваря и затваря. Имаше чувството, че жената искаше да бъде с
кучето си. Това не я изненадваше. Беше работила с един кризисен център за жертви на насилие, където имаха
спасително куче, мелез между дог и овчарка на име Аргус, и тя за първи път беше видяла как жертвите успяват да
превъзмогнат шока си, след като прекарат известно време с преданото куче. Ливия предполагаше, че това има нещо
общо с приемането на същество, което е едновременно силно и неспособно да те нарани — способно единствено да
те обича и защитава. Тя усещаше тази връзка между Маккинън и овчарката.
И наистина, когато жената се върна след няколко минути, кучето беше с нея. То седна до масата, докато тя се
ровеше в интернет от телефона си.
— Добре — каза Маккинън и кимна. — Добре. — Пое дълбоко дъх и го изпусна, призовавайки своята смелост,
като че ли ѝ предстоеше да скочи от някоя скала в тъмни води.
Тя набра номера. Последва пауза и после каза:
— Ало. Казвам се Ребека Маккинън, бивша Беки Лоун. Сестрата на сенатор Лоун. Трябва спешно да говоря с
него.
Ливия беше впечатлена от самоуверения ѝ тон. Жената се беше успокоила, поне за момент.
Последва пауза и после:
— Нямам мобилния му номер. Не съм била във връзка с него от доста време. Но сега искам спешно да говоря с
него.
Последва друга пауза.
— Да, моля; предайте му този номер. Ако мислите, че това е шега, не е. Когато му кажете, че става дума за Беки
и е спешно, уверявам ви, че ще ми се обади веднага. Ако не предадете веднага съобщението, ще направите грешка.
Тя изключи.
Ливия я погледна.
— Добре ли си?
Маккинън кимна и не каза нищо. После започна да трепери. Пресегна се към кучето. То изскимтя и облиза
ръката ѝ.
— Съжалявам — каза Ливия. — Представям си какво чувстваш.
Маккинън мрачно се усмихна.
— Мисля, че не можеш да си представиш достатъчно.
— Вярно е.
Маккинън погледна през прозореца към искрящия залив.
— Това никога не отшумява, нали?
На Ливия ѝ се искаше да има отговор. Но нямаше.
Измина известно време. Маккинън каза:
— Не знам дали ще ми позвъни веднага.
— Ще позвъни. Ако тази секретарка е достатъчно умна, веднага ще му предаде съобщението.
— Надявам се. Може ли да изчакаш?
Ливия погледна часовника си. Беше станало близо един часът. Имаше достатъчно време да отиде до летището, а
оттам имаше дузина полети до Сиатъл. Тя кимна и отвърна:
— Да. Нека видим дали има умна секретарка.
Маккинън остави телефона си на масата и направи още чай. Беше напрегната и за да отвлече вниманието на
жената от страховете ѝ, Ливия попита:
— Какъв мед използваш? Много е хубав.
Наистина беше така, но Ливия не очакваше скоро нещо да измести влечението ѝ към кафе с мляко и натурална
захар.—
Горски мед от окръг Сонома — каза Маккинън. — Купувам го на фермерския пазар. Радвам се, че ти
харесва. Малко съм се пристрастила към него.
— Е, не виждам такава опасност за мен. Иска ми се да го продават и в Сиатъл.
Маккинън се върна на масата и те останаха безмълвни, докато отпиваха от чая. Ливия я разпита за кучето,
децата ѝ и живота в Сан Франсиско. Безопасни теми. Успокояващи. Не беше сигурна дали това щеше да ѝ помогне,
но беше по-добре, отколкото да мълчат.
Телефонът на Маккинън звънна и тя подскочи.
— Включи го на високоговорител — припомни ѝ Ливия и се наведе напред.
Маккинън кимна и погледна към телефона. Продължи да го гледа.
Той отново звънна.
— Беки — каза Ливия. — Можеш да го направиш.
Маккинън кимна. Затвори очи и после ги отвори. И Ливия видя, че решителността победи.
Маккинън натисна бутона на високоговорителя.
— Ало.
— Беки, Езра е. Всичко наред ли е?
Гласът му ѝ напомни за лицето му и това на брат му и Ливия трябваше да сподави една вълна от отвращение.
Очевидно и Маккинън изпитваше подобна реакция. Тя затвори очи и преглътна, после каза:
— Една репортерка дойде днес вкъщи. Задава ми въпроси. За татко. И за времето, когато бяхме деца.
— Чакай малко. Каква репортерка?
— Не знам. Не ми каза името си или организацията. Но каза, че има информация за…
— Чакай, чакай. Откъде знаеш, че е репортерка?
Ливия мрачно кимна. Беше предвидила, че Лоун щеше да се страхува да каже нещо конкретно по телефона. И да
разисква това, освен насаме. Досега излезе права.
— Е, каква друга би могла да бъде? — каза Маккинън.
— Не знам. Някоя луда. Някоя ненормална, която смята, че може да ни шантажира. Кой знае? Тя каза ли нещо
конкретно? Отговори ми с „Да“ или „Не“. Не е необходимо да изпадаш в подробности.
Маккинън погледна към Ливия.
— Да. Беше съвсем конкретна.
Чудесно.
— Трябва да говоря с теб, Езра. Да разбера какво става. Дали това ще се отрази на семейството ми.
— Нищо няма да се отрази на семейството ти, Беки. Всичко ще бъде наред. Не мога да говоря с теб точно сега.
Аз съм в Банкок и тук е полунощ…
Банкок?, помисли си Ливия.
— … и имам срещи утре сутринта и после следобед. И по-следващия ден. Отне ни много време да уговорим
тези срещи с хората от правителството на Тайланд, и не мога да се освободя и за минута. Просто не мога. Но мога да
спра в Сан Франсиско на връщане. Защо да не намина? И да отседна при тебе…
— Изключено. Няма да оставаш в къщата ми.
Чудесно, отново си помисли Ливия. Точно както го бяха репетирали. Трябва да звучиш така, сякаш изпитваш
неохота, беше я подучила Ливия. Сякаш искаш не да го привлечеш, а да го държиш на разстояние. Иначе ще
заподозре капана. Така че го накарай той да настоява да се срещнете. Да смята, че той се опитва да те придума.
— Добре, добре. Ще отида на хотел. Може да се срещнем във фоайето. Или където поискаш. Но мисля, че
трябва да поговорим за това лично. А не по телефона.
Маккинън погледна към Ливия. Ливия кимна.
— Кога? — каза Маккинън.
— След три дни. Ще променя маршрута си и ще ти изпратя есемес с информация за полета и за хотела веднага,
щом направя резервация.
— Ако тази жена отново дойде в къщата ми…
— Слушай. Която и да е, ако дойде пак, се опитай да научиш някакво име. Или поне телефонен номер. Каквато
информация успееш. После ми я дай и аз ще разбера с кого си имаме работа. Ще се погрижа. Междувременно не ѝ
казвай нищо.
Ливия погледна към Маккинън и направи знак „окей“ с палеца и показалеца си.
— Това не ми харесва — каза Маккинън и отново изигра неохота.
— Нито на мен, Беки. Вероятно е някоя маниачка, която иска да ни навреди. Ще бъда там след няколко дни и
ще се погрижа. И… ще се радвам да те видя. Мина доста време.
Маккинън изключи телефона.
Ливия погледна телефона, за да се увери, че линията е прекъснала, и погледна Маккинън.
— Справи се чудесно, Беки.
Маккинън кимна и отново започна да трепери.
— Знам — каза Ливия. — Знам. Но беше страхотна. Съвсем убедителна.
Маккинън се наведе и погали муцуната на кучето.
— Добре сме, момичето ми — каза тя. — Добре сме.
Измина известно време, докато се съвземе. После се изправи и попита:
— Можеш ли да отсъстваш три дни?
— Не — каза Ливия. — Но лесно мога да се върна.
Всъщност си мислеше за Банкок.
Трябваше ѝ още едно нещо. Инстинктът ѝ подсказваше да изчака, докато се стигне дотам, да изчака, докато
Маккинън предприеме конкретно действие, например да се обади на брат си. Това, което следваше сега, ѝ
изглеждаше като малък скок. Но все пак… скок.
— Проблемът е — каза Ливия, — че според мен той няма да ми каже това, което искам, освен ако нямам
някакво преимущество.
Маккинън присви очи.
— Какво искаш да кажеш?
— Имала съм си работа с доста заподозрени. Стотици. Има различни начини да накараш някого да ти
сътрудничи, ако имаш усет за тези неща. И ако си имал добър наставник, както аз съм имала. Но с някого като брат
ти… не мога просто да го попитам. Трябва ми нещо, с което да го заплаша.
Маккинън поклати глава, очевидно усещаше накъде бие Ливия, и това никак не ѝ харесваше.
— Ти каза, че ще му разкриеш как си ме измамила. Преструвала си се на репортерка. И той няма да разбере, че
съм ти помогнала.
— Да, така казах. Мога да го направя и по този начин. Но това, което ще му направи впечатление, е, че ти и аз
работим заедно. Две от неговите жертви без никаква връзка помежду си, освен неговите престъпления, които
взаимно потвърждават историите си.
— Не. Никога. Ти ми каза. Ти ми обеща.
— И ще спазя това обещание. Но, Беки, ако направим това по правилния начин, то няма да се разчуе. Заплахата
ще бъде достатъчна.
— А заплахата му към мен? И моето семейство? И ако сега смяташ да ми кажеш, че ще ни защитиш, просто си
го спести. Така или иначе, няма да ти повярвам.
Последва дълга пауза. Искането ѝ откри пробойна, която Ливия не беше очаквала. Тя трябваше да я затвори.
— Беки, Офелия е направила всичко по силите си да те защити. Тя е умряла, за да те защити. — Направи пауза
и после продължи: — Сега можеш да се уповаваш на това, което е направила Офелия. На това, което е била. И също
да защитиш някого. Моята сестра. Насон. Моля те.
Маккинън поклати глава.
— Не. Казах ти, не.
Но Ливия знаеше какво става, когато защитата на обвиняемия е разколебана. Тя го виждаше сега на лицето на
Маккинън и го усещаше в тона ѝ.
— Тя те е защитила — каза Ливия. — И ти не можеш да ѝ се отплатиш за това. Но нямаше ли тя да иска да се
отплатиш в бъдеще? Като защитиш някого другиго?
— Аз защитавам някого. Семейството си.
— Езра е твой брат. Той не е торбалан. И ти вече не си малко момиче. Ти си силна. Ти си оцеляла. Не му
позволявай да те контролира чрез страха. Опълчи му се, Беки. Като Офелия.
Както преди, изражението на Маккинън се колебаеше между страха и решителността. После лицето ѝ се
изкриви и тя отново заплака.
— Той я уби.
— Да. И ти не си имала избор, освен да го оставиш да му се размине. Но сега имаш избор. Имаш оръжие. Аз
самата. Използвай ме.
Това беше. Нямаше какво повече да каже. Можеше само да чака.
Измина една минута. После друга.
Накрая Маккинън каза:
— Ако сестра ти е жива и Езра ти каже къде е, ще можеш ли да ѝ помогнеш?
— Да.
— А ако не е… жива…?
— Ще се справя и с това.
Маккинън кимна.
— И ти като мен не искаш скандал.
— Точно така.
— Искаш да го уплашиш, че ще го издадеш. И ако заплахата проработи, няма да има нужда да го правиш. Това
е… сякаш държиш пистолет, насочен към него. И ако той се подчинява, няма нужда да стреляш.
— Да. Точно така стоят нещата.
— В такъв случай ще сме защитили сестра ти. Или поне ще разберем какво се е случило с нея. Но няма да сме
направили нищо да защитим останалите момичетата, негови жертви. И тези, които предстои да станат такива.
За втори път този следобед Ливия усети, че е получила удар на тепиха, без да го е видяла.
— И така — продължи Маккинън. — Какво ще направим, за да защитим и тях?
Ливия не каза нищо.
— Ще ти помогна — каза Маккинън. — Можеш да кажеш на брат ми, че работим заедно. Кажи му, че и двете
ще свидетелстваме, ще се обърнем към медиите, каквото искаш. И ако той реши, че преувеличаваш или блъфираш,
или си измисляш, ми се обади, аз ще потвърдя всичко, което си казала.
Ливия не каза нищо.
— Но в замяна, не можеш да го оставиш да нарани някого другиго, както той и Фред нараниха нас. Не можеш.
Без да иска, Ливия беше впечатлена. Много пъти беше поставяла капани на заподозрените в стаята за разпит.
Но беше смущаващо да се усети в капана на един заподозрян.
Не че имаше значение. Вече знаеше, че нямаше просто да си тръгне, след като притиснеше Лоун. Ако се
наложеше да избере между това да открие Насон или да остави Лоун жив, нямаше спор, че щеше да избере първото.
Но тя не очакваше да ѝ се наложи да прави такъв избор. Щеше да изстиска всичко възможно от него. И щом се
убедеше, че той нямаше какво повече да предложи, щеше да го остави в състоянието, в което беше оставила
перверзния му брат. И Уийд Тайлър.
Но и не беше планирала да дискутира това с Маккинън. Тя осъзна, че няма печеливш ход. Този път не
контролираше всичко, както друг път, и не осъзнаваше какво става по периферията на играта. Трагедията на
дъщерите Лоун… приличаше прекалено много на нейната с Насон.
Като се имаше предвид това, тя не се тревожеше, че жената представлява някакъв риск. Маккинън беше
прекалено мотивирана, за да запази тайната ѝ. Да защити семейството си. Да продължи да живее живота си, който с
огромни усилия си беше изградила. И най-вече, разбира се, тя искаше брат ѝ да умре. Това щеше да е последното
нещо, на което би се противопоставила или би съобщила в полицията.
— Не е честно — каза Маккинън. — Те ни изнасилват тайно и после единственият начин да им отвърнем, е
като бъдем изнасилени публично. От клюкарите, от таблоидната преса, от любопитните, които ще опишат всяка
отвратителна подробност от това, което са правили с нас против волята ни.
Ливия въздъхна. Жената имаше страхотен инстинкт. Но още не се беше научила да не прекалява с очевидното.
Маккинън протегна ръка.
— Споразумяхме ли се?
Ливия се поколеба. После се пресегна.
Стиснаха си ръцете.
Маккинън продължи да държи ръката ѝ.
— И това е просто молба. Не е танто за танто. Не е изискване. Просто една услуга. Но…
Тя се наведе по-близо и стисна ръката ѝ.
— Накарай го да страда — прошепна тя. — Заради нас. Заради Офелия. Накарай го наистина да страда.
Ливия кимна и отдръпна ръката си. Знаеше, че нямаше как да го обещае.
Но нямаше да изключи тази възможност.
Глава 58
Сега
След по-малко от трийсет и шест часа Ливия се озова в Банкок.
Тя се върна със самолет в Сиатъл, изпрати имейл на хората в школата „Крав мага“ да им каже, че няма да може
да преподава през следващите няколко дни, после се обади и на Дона да ѝ каже същото — че ѝ трябват няколко дни
отпуск по лични причини. Никога преди не беше молила за отпуск и не се безпокоеше, че това ще създаде някакъв
административен проблем или ще събуди подозрение. Не ѝ пукаше. Не ѝ пукаше за нищо, освен за Насон.
Не взе със себе си пистолет. Нямаше време да провери наредбите дали щатски полицай може да влезе въоръжен
в Тайланд, а и да го беше направила, не искаше да привлича внимание. Не взе и ножа си „Ваари“ който беше голям и
заплашителен и щеше да повдигне въпроси, ако някой провереше чантата ѝ на митницата. Вместо това взе нож
„Бокер“ — около десет сантиметра дълъг и пет сгънат. Достатъчно малък, за да се сложи в сутиен. И достатъчно
остър, за да реже до кокал. И от типа неща, които се очаква да носи една внимателна туристка по време на почивка.
Когато размисли какво можеше да я очаква, тя реши да вземе и един лютив спрей с формата на писалка. Не
полицейски, а цивилен вариант. И едно последно нещо — десетсантиметровото оръжие за самоотбрана куботан с
големината на голям маркер. Не беше вероятно да бъдат намерени в чантата ѝ при проверка. Ако ги намереха, щеше
да се оправи някак си. Напротив, рискът си заслужаваше. Тя си направи резервация онлайн, приготви си чантата, взе
си паспорта, хвана един полет след полунощ от Тайпе и се приземи на летище Суварнабхуми малко преди пладне
местно време.
Когато слезе на летището, се почувства странно. Докато наблюдаваше всички тези тайландци, слушаше езика
им и долавяше мириса на храната. Дори като дете тя никога не се беше чувствала тайландка — а винаги от
планинските племена, като Лаху. Сега пък беше американка. Почти беше забравила и малкото тайски, който беше
научила като дете. Но защо, когато се намираше тук, усещаше такава… какво, тъга? Носталгия? Не беше сигурна. Но
и не беше подготвена за това чувство.
Тя взе такси до хотела си — „Анантара“ в Крайречни курорт на Банкок. Беше го открила онлайн и ѝ изглеждаше
като място, което би избрала една „туристка“ Беше с умерени цени, с много басейни, ресторанти и барове; близо до
Големия дворец и други атракции. И достатъчно голям, за да предложи необходимата анонимност. Ливия беше
ходила на курс по откриване на наркотични вещества, където един от инструкторите, ветеран от ЦРУ обясняваше
как трябва да живееш под прикритие. Не защото прикритието ти може да се постави под съмнение и затова трябва
да му се придаде дълбочина, а защото, колкото повече живееш под това прикритие, толкова повече ще се усещаш
такъв, и колкото повече се усещаш такъв, толкова повече ще приличаш на такъв. „Ако искаш да измамиш някого,
трябва да се вживееш в ролята си“ беше казал той. И след като за това кратко време успя да си изработи прикритие,
резервацията на правилния хотел се оказа лесна.
Пътуването с таксито отне повече от час. Не беше далече, но улиците бяха кошмарно задръстени — колите
бибипкаха, камионите скърцаха, рикшите бръмчаха, моторите имаха двигатели, които звучаха като моторни
резачки, и върху тях имаше по двама, трима и дори четирима души. Дори на голям мотоциклет в Америка не можеш
да видиш повече от един пътник, а като гледаше как тези хора трябваше да се задоволят с толкова малко, Ливия си
спомни детството си в гората.
Докато пътуваха, тя гледаше назад и напред през левия и десния прозорец, за да види колкото може повече.
Винаги ли градът е бил така пренаселен? Тя не е била тук, само го беше зърнала, когато преминаха през него по
време на онова кошмарно пътуване с белия ван. Но не, тогава ги нямаше този шум, тези строежи и тази енергия.
Сега имаше повече пари. Тя виждаше това в многоетажните сгради, изникващи навсякъде като чудати гъби, в
лъскавите фасади на моловете и в добре облечените жени, носещи маркови чантички. Но имаше и много мизерия —
просяци, деца, които изглеждаха бездомни, и хора, облечени практически в дрипи. Какво беше казал Уилям Гибсън?
Бъдещето вече е тук — само че не е равномерно разпределено. Така се усещаха парите в Банкок. Те съществуваха.
Но само за малцина.
Беше изненадана колко много хора я попитаха дали е тайландка — митничарят на аерогарата, шофьорът на
таксито и човекът на хотелската рецепция. Не мислеше, че изглежда като тайландка. Дори като Лаху. И вече не се
усещаше такава. Но трябваше да има някаква прилика. Не беше сигурна какво означаваше това. Или как се
чувстваше заради това.
Стаята беше приятна и функционална. Не че имаше значение. Тя имаше нужда само от легло. Беше прекалено
развълнувана, за да спи в самолета, и през по-голямата част от пътуването беше чела два пътеводителя, купени от
летището, опитвайки се да научи колкото може повече за града, беше обмислила подходи, ходове и различни
сценарии. Трябваше да знае разположението на града, както и дрехите и обичаите. Да може да се движи, без да
привлича внимание. В Америка беше лесно. Но на това ново място щеше да бъде предизвикателство.
Тя заключи вратата, взе си душ, подсуши се и си легна. В ума ѝ още пробягваха мисли, но не беше спала от
четирийсет и осем часа и бързо заспа. Отначало сънят ѝ беше черен и празен, но после сънува ужасен сън: как е
намерила Насон, но нещо не е наред с нея — беше мъртва, но някак си Ливия я съживи, а Насон викаше: „Защо,
Лаби? Защо?“.
Тя се събуди със стон и седна, като уморено погледна часовника до леглото. Спала беше почти четири часа. И
вече беше настъпила вечерта.
Тя изтри очите си и се помъчи да пропъди съня. Беше имала много такива сънища, откакто стана
тийнейджърка, но последния беше сънувала много отдавна.
Явно беше пуснала климатика на много силно и в стаята беше студено. Тя потрепери. Какво правеше тук? Как
щеше да се справи с това? С един щатски сенатор? Какво си въобразяваше?
Тя осъзна, че с идването си в Тайланд се е изправила пред миналото и се чувства отново като онова малко
момиче. Мислеше, че онова момиче вече го няма или ако още го има, е само една сянка, далечен спомен.
Но не, тя грешеше. Това малко момиче още беше тук.
И беше уплашено.
Хайде, Ливия. Можеш да го направиш.
Защото тя вече не беше онова малко момиче. Беше израснала в шампион по борба и джудо. Беше станала учител
по бойни изкуства. Полицай. Убиец. И дракон. И не малкото момиче щеше да си има работа с Езра Лоун. А
момичето, в което се беше превърнала.
Не. Не беше правилно да се каже така.
Езра Лоун щеше да си има работа с нея.
Глава 59
Сега
Тя отново взе душ, за да си проясни главата, и после се опита да влезе в ролята си. Много грим. Прекалено
големи очила с рогови рамки. Къса черна пола. Кремава блуза с черен сутиен отдолу. Ниски обувки, защото тези с
висок ток щяха да я затруднят; имаше няколко тактически подхода, които не би могла да направи с тях. И кафява
чантичка без надписи. Ножа „Бокер“ беше прикачила към сутиен си пред лявата подмишница, лесен за достъп под
блузата дясната ѝ ръка. Просто за всеки случай.
Взе асансьора до фоайето и излезе на улицата. Беше изненадана колко потискащи ѝ се струваха вечерната
горещина и влага. Тя наистина беше свикнала с прекрасното време в Сан Хосе и после със студа и влагата на
Сиатъл. Явно беше отвикнала от тропика. И все пак в същото време това ѝ се виждаше познато, като отломки от сън,
който при събуждането си е забравила.
Тя извади модифицирания госъмър от чантата си и го настрои, за да локализира мобилния телефон на Лоун.
Беше се научила да използва приспособлението, и знаеше, че щеше да работи навсякъде по света, но все още
ирационално се страхуваше, че някак си щеше да спре да функционира. Имаше и други възможности, разбира се —
да звъни в различните големи хотели и да търси сенатор Лоун или да накара Беки да се обади в офиса му под
някакъв претекст… нещо такова. Но госъмърът беше най-сигурен, най-незабележим и можеше да намери точната
локация, чак в стаята му.
Както се оказа, нямаше за какво да се тревожи: на госъмъра му отне само няколко секунди да открие телефона
на Лоун. Беше на улица „Наратхиуат Ратчанакарин“ №96, на около две мили — вероятно на двайсет минути с рикша
в трафика на Банкок. Искаше да види адреса, за да знае с какво си има работа, но не можеше да използва собствения
си телефон, който беше изключила, преди да тръгне от Сиатъл. Не искаше никой да успее да я засече, така, както тя
засече Лоун. Не че това щеше да стане, но използването на госъмър правеше всеки човек параноичен. И дори да не
оставеше следа за движението си, тя не искаше да оставя улика, че е търсила нещо в интернет. Защитни слоеве,
както винаги.
Тя вървя, докато намери един магазин, продаващ предплатени мобилни телефони. Продавачът ѝ го нагласи,
избра ѝ английски език, инсталира SIM карта и зареди апарата, докато Ливия чакаше. Когато беше готов, Ливия
отново излезе. Тя написа адреса в браузъра и откри две попадения. Изглежда, Лоун вечеряше във фоайето „Вог“ на
шестия етаж на Кубичната сграда или на петия етаж на френския ресторант „Ателието на Жоел Робюшон“. Ливия
погледна заведенията и не можа да предположи къде се намираше Лоун. И двете заведения бяха стилни, в
престижни сгради, където се очакваше местните официални лица от правителството да забавляват важен човек,
дошъл на посещение. Тя реши да проучи, но се отказа. Вероятно Лоун щеше да вечеря в уединена трапезария и тя
нямаше да може да се увери в присъствието му. Но и да не беше така, той все пак можеше да я види. Ливия се
съмняваше, че щеше да я познае след толкова години, като я видеше извън контекста, маскирана и сред безброй
други азиатски лица, но щеше да е лошо да го направи. Това щеше да развали изненадата, която му беше приготвила
за по-късно.
Така че тя тръгна покрай река Чао Прая, докато светлината избледня в облачното небе, и проверяваше
периодично госъмъра дали Лоун се е придвижил. Мина покрай безкрайна редица от хранителни заведения,
пластмасовите маси на тротоара бяха претъпкани със семейства, които ядяха, смееха се и разговаряха оживено на
език, който ѝ звучеше познато, но вече не го разбираше, като мелодия, която познаваш, но вече не разбираш текста.
Имаше малки светилища и масивни многопластови храмове; луксозни хотели и бараки с покриви от гофрирана
ламарина; мъже в тъмни делови костюми и монаси в шафранени облекла. Дори в центъра на града тя чуваше
бръмченето на насекомите в дърветата. Това я върна в гората и тя откри, че мисли за родителите си. Дали са още
живи? Последният полицейски контакт с Рик беше преди много години. След толкова време и толкова доклади, че
няма новини, проверката беше станала символична. Ако Ливия отидеше при тях, дали щяха да я познаят?
Тя реши, че не ѝ пука. Единственото, което би могла да иска от тях, беше да попита дали са разбрали на какъв
ужас са обрекли дъщерите си. Във всеки случай, това едва ли ги интересуваше. Щяха да кажат, че не са знаели, били
са отчаяни и не са виновни.
Не, тя не искаше нищо от тях. Ако някога ги видеше, нямаше да обърне внимание на майка си. А баща си щеше
да заплюе. Освен това дали са живи, или мъртви, щастливи, или тъжни, дали живеят добре, или зле, вече не
означаваше нищо за нея. Същото се отнасяше и за брат ѝ. Той беше получил всичко от родителите си, а би трябвало
да го подели с нея и Насон.
Тя мина покрай един открит пазар и разгледа щандовете — чантички и тайландска коприна, препарирани
животни, дамско бельо и всякакви евтини туристически украшения. Спря пред един от павилионите, избра
платиненоруса перука, внимателно си я сложи, огледа се отвсякъде в огледалото и плати в брой, преди отново да
тръгне.
Точно след десет часа мобилният телефон на Лоун започна да се движи. Ливия усети леко вълнение в гърдите
си. Тя наблюдаваше неговото движение, докато спря — „Танон Као“. Къса улица в… „Дусит“ на източния бряг на
Чао Прая. Провери адреса на телефона си и намери детска градина, пожарна… и хотел „Ориент“. Сърцето ѝ затупа
по-бързо.
Тя прочете онлайн няколко отзива. Хотел „Ориент“… един от най-старите хотели в Банкок и след извършения
ремонт за няколко милиона долара преди години е и най-модерният. Тя го разгледа отблизо, използвайки картата и
сателитната снимка, и видя един дълъг правоъгълник с лице към Чао Прая. Във всеки край на четириъгълника нещо
се издаваше напред — предполагаше, че са апартаменти с прозорци в трите посоки. Изглежда, мястото беше
известно със своите сановници, понеже „Дусит“ беше правителствен квартал. Носеше му се славата, че се посещава
от различни международни знаменитости и политици — заради своята дискретност, тройните стъклопакети на
прозорците и шумоизолацията. Ливия се чудеше за последната характеристика и дали това беше привлякло Лоун.
По един или друг начин тя щеше да разбере.
Глава 60
Сега
Ливия изчака докъм полунощ. Неговият телефон не се беше движил от час и тя можеше да се обзаложи, че Езра
щеше да прекара нощта тук. Може би неговият „помощник“ Редкрофт беше наблизо, но освен него Ливия не
очакваше да има бодигардове. Никога не беше имал в Луълин. Все пак беше сенатор, а не президент или държавен
секретар. Освен това си мислеше, че той щеше да държи на своето уединение, докато се намираше в Банкок. Три дни
за срещи с правителството? Може би. Но тя си мислеше, че е тук за нещо друго. Нещо, което трудно можеше да се
обясни на агентите от тайните служби или на някого, който го наблюдава отблизо.
Тя взе една рикша, която я докара на няколко пресечки от хотела, и после тръгна пеша. В момента, в който сви
по улицата, шумът от града намаля и след известно разстояние градската врява се превърна в тихо бръмчене. Това си
беше дипломатически квартал, почтен и тих. От лявата ѝ страна имаше елегантни сгради с апартаменти, от дясната
ѝ страна дълга стена с високи бамбукови дървета зад нея скриваше хотела.
Надолу по улицата тя стигна до входа му — богато украсена метална врата, отворена, и малка дървена
постройка до чакъления път отзад. Двама униформени охранители стояха вътре зад стъкления прозорец; друг се
беше изправил отпред и държеше фенерче и огледало, прикрепено към телескопична сгъваема тръба. Тя зърна
охранителната камера под стрехите, зарадва се, че е маскирана, и наведе глава. Охранителят отвън ѝ кимна доста
любезно и тя мина покрай него, доволна, че не ѝ е поискал документ за самоличност, а обувките ѝ хрущяха по
чакъла. Вероятно тяхната работа беше да претърсват куфари и да гледат под колите за взривни вещества. На
пешеходците, изглежда, не обръщаха внимание. Но беше смущаващо изобщо да срещне охранители на територията
на хотела. Това я караше да осъзнае колко малко знае и колко много импровизира.
Но трябваше да го направи. Може би никога нямаше да ѝ се предостави по-добра възможност.
Фасадата на хотела беше впечатляваща и величествена: четири етажа от бял камък, беше обградена с палми,
люлеещи се от вечерния вятър; високи правоъгълни прозорци с черни решетки; квадратни кули на най-горния етаж.
Имаше някои белези на тайландската архитектурна традиция — като лъкатушните линии по краищата на покрива —
но в по-голямата си част сградата беше съвсем модерна, с атмосфера на елегантна крепост. На Ливия не ѝ
харесваше. Или може би това беше отражение на мисията, с която беше дошла.
Тя влезе вътре. Фоайето беше също така внушително: дълъг правоъгълник с гипсови тавани, отворен към
етажите с гостите и покрива от армирано стъкло отгоре. През деня сигурно го заливаше светлина и вероятно
изглеждаше приветливо и просторно, но точно сега на Ливия ѝ се струваше като луксозно обзаведена затворническа
килия.
Тя се поразходи известно време, за да се аклиматизира, да види разположението и да усети атмосферата. Много
чужденци — farang, дума, която още помнеше. Бяха добре облечени, някои — по-крещящо, други — по-
консервативно, но имаха вид на преуспели. Чуваше се приглушена музика и мелодията заглушаваше разговорите.
Имаше и безукорен бар, едновременно с класически и съвременни акценти. Като цяло, цареше атмосфера на
привилегированост, могъщество и дискретност, старите пари, смесени синергично с новите. Ти си вътре сега,
сякаш ѝ шепнеше мястото. Където всички искат да бъдат.
Ливия забеляза до асансьорите един охранител, който проверяваше минаващите гости дали имат ключове. По
дяволите, не беше помислила за това. Би могла да плати за една стая, в случай че имаше свободна, но не искаше да
оставя следа, че е била тук, да не говорим, че е наела стая. Въпреки всичко имаше начин да се справи.
Тя отиде в салона, седна на бара и си поръча бяло вино. Не мина много време, преди farang, типичен
американец с дизайнерски бакенбарди, тъмно ленено яке и бяла риза с отворена яка, да седне до нея. Тя се усмихна.
Колко пъти вече го беше правила, търсейки типа секс, който обичаше, или пък някой изнасилвач?
— Да ти взема ли нещо за пиене? — попита той и също ѝ се усмихна.
— О — каза тя. — Много си учтив. Как се казваш?
Той протегна ръка, а ръкавът му се отдръпна, за да покаже скъп часовник.
— Майк. А ти?
Американци. Бяха толкова уверени. Тя пое ръката му и каза:
— Здравей, Майк. Аз съм Бети. — Усмихна се и задържа ръката му малко по-дълго от обичайното.
Той погледна чашата ѝ с вино, която още беше наполовина пълна.
— И така, какво ще кажеш за едно питие, Бети?
Тя се подпря на рамото му.
— Работата, Майк, е, че вече изпих три и… — Тя млъкна и започна да се смее.
Той също се засмя.
— И?
Тя още се притискаше към рамото му.
— И… ох, човече, направо съм замаяна. — Тя отново започна да се смее.
— Е, всичко е наред. И аз съм замаян.
— Наистина ли?
— Да. Сключих голяма сделка тази вечер. Клиентът ни заведе всички на почерпка.
Мъже, помисли си тя. Винаги се държат като пауни.
— Така ли? — каза тя. — Поздравления!
— Благодаря. Аз самият мисля да изпия още едно преди лягане, просто да се насладя на момента, нали
разбираш? Но се радвам, че те срещнах.
Тя го огледа преценяващо. Нямаше да е трудно; той не изглеждаше лош човек.
— Значи си отседнал тук?
Той кимна.
— Да. Апартамент с хубав минибар. А ти?
— Не, аз съм отседнала в „Сукотай“. С приятеля си и още една двойка. Но той е такъв идиот и… не знам. Чух,
че тук има хубав бар.
— Съжалявам, че е идиот. Но знаеш ли, ако искаш да се посъвземеш тук за известно време, апартаментът ми е
на твое разположение.
Тя го дари с дълга похотлива усмивка.
— Ти си лош.
Той също ѝ се усмихна.
— Само ако искаш да бъда такъв.
Тя се огледа.
— Но… не искам някой да ме види, че се качвам с тебе. Искам да кажа, не искам някой да си помисли лоши
неща или нещо такова.
— Да, да, напълно те разбирам. Защо да не тръгна сега, а ти ще дойдеш след няколко минути?
Тя отново му се усмихна похотливо.
— Звучи добре.
— Да. И така, стая 217.
— Разбрах, 217.
Той погледна чашата ѝ с вино.
— Мога ли поне да ти я платя?
— Не, не, вече е платена. — Тя се протегна и го остави да огледа тялото ѝ. — Но ако искаш, можеш да ми
предложиш нещо от минибара.
Той я огледа не съвсем дискретно.
— Значи се разбрахме.
Той стана. Щеше да бъде хубаво, ако се беше сетил, но изглежда, нямаше да го направи, така че тя каза:
— О, нали не ми трябва ключ за асансьора или нещо такова?
— Да. Имаш право. — Той бръкна в горния джоб на якето си, извади един евтин ключ с номера на стаята и ѝ го
подаде. — Аз ще отида на рецепцията, ще им покажа документ за самоличност и ще кажа, че съм си забравил ключа
в стаята. Те ще ми дадат друг. Е, ще се видим след няколко минути. Стая 217.
Самоуверен, помисли си тя. И прекалено доверчив.
Тя се усмихна.
— Скоро ще се видим.
Ливия изчака десет минути и тръгна. Показа ключа на охранителя и взе асансьора до третия етаж. Когато
вратите се отвориха, тя погледна наляво и надясно. Коридорът и в двете посоки беше празен. Чудесно.
Излезе от асансьора и тръгна надясно. Мека синкава светлина. Заключени врати. Мек килим. Тихо като в
звукозаписно студио. Тя провери госъмъра. Телефонът на Лоун беше на по-малко от шейсет метра напред. Ливия
последва сигнала, докато стигна края на коридора. Имаше стаи и от двете страни и една право пред нея —
издатината, която беше видяла на картата, с прозорци, гледащи на три страни. Но телефонът още беше на петнайсет
метра встрани. Прекалено много, ако се намираше в една от стаите на етажа.
Тя погледна килима и после тавана. Дали беше на долния етаж, или на горния?
На горния, реши тя. Той би искал да е на четвъртия етаж, най-високия, над всички и да гледа надолу към хората.
Ако грешеше, щеше да слезе на втория етаж.
Но не мислеше, че греши. Лоун най-вероятно беше в апартамента точно над нея.
Тя върна госъмъра в чантичката си, издиша продължително и тръгна назад по коридора.
Глава 61
Сега
Ливия излезе от асансьора и веднага тръгна надясно. Четвъртият етаж беше повторение на третия —
осветлението, дебелият килим и тишината. С една разлика — мъжът в тъмен костюм, седнал пред апартамента в
края на коридора.
Ливия веднага го позна — в късата руса подстрижка сега имаше малко сиво, но стърчащите уши бяха същите,
както и солидното телосложение. Матиас Редкрофт. Най-гениалният „законодателен помощник“ на света.
Тя беше предвидила такава възможност и не се поколеба, нито показа признак на тревога. Просто вървеше
бавно в неговата посока и проверяваше стаите отляво и отдясно, сякаш търсеше някоя конкретна. Не се тревожеше,
че Редкрофт можеше да я познае. Бяха говорили само веднъж и за последно я беше видял като мършава
тийнейджърка. Сега тя беше различен човек и отгоре на всичко дегизирана.
Въпреки това, докато приближаваше, сърцето ѝ започна да тупа по-силно. Редкрофт вдигна поглед и започна да
я наблюдава внимателно. Тя държеше с едната си ръка дръжката на чантичката, а другата висеше свободно отстрани,
и вървеше бавно, като проститутка от висока класа, изпратена да обслужи някой богат гост на хотела.
Когато стигна пред апартамента, тя спря и погледна Редкрофт.
Той повдигна вежди.
— С какво мога да ти помогна?
— Ти ли се обади? — каза тя с лек акцент на езика на Лаху в гласа си.
— Моля?
Тя посочи номера на вратата на апартамента.
— Стая 428.
— Не мисля, че някой се е обадил от тази стая.
— Тук ми казаха да дойда.
— Кой ти каза?
— Шефът.
— Кой ти е шеф?
— Публичният дом.
— Виж, не знам за какви услуги говориш, но изглежда, има някаква грешка. Защо не се обадиш на шефа си да
провери и да поправи грешката.
— Не мога да му се обадя точно сега. И във всеки случай, той рядко греши.
— Така ли? Как мина покрай охранителя, който проверява ключовете на асансьора?
— Те ме познават. Сега моля да ме извиниш. Отне ми час, докато дойда дотук, и вече закъснявам.
Той я огледа от горе надолу.
— Колко вземаш?
По дяволите, да не би да се опитваше да ѝ плати таксата, за да се отърве от нея? Тя поклати глава.
— Мисля, че ще е прекалено скъпо за тебе.
— Ха. Дай да видим.
Тя си помисли да каже някаква нелепа сума.
— Вземам петдесет хиляди бата — каза тя. Това бяха близо петнайсет хиляди долара. Съмняваше се, че ще
плати толкова, за да се отърве от една тайландска проститутка.
Той се облегна назад на стола и отново я огледа.
— Знаеш ли какво? — каза. — И без това е време за почивката ми. — Наклони глава към стаята отляво на
апартамента. — Това е моята стая. Защо не ме направиш твой клиент? Така ще поправим грешката, нали? И всеки
ще остане доволен.
Тя бързо размисли. Беше се надявала да го убеди да почука и да накара Лоун да отвори вратата. Но съседни стаи,
една от тях апартамент — вероятно имаше вътрешна свързваща врата. Можеше да се възползва и от това. Ако
грешеше обаче, трябваше да продължи да импровизира.
— Изглеждаш ми приятен човек — каза тя, като гледаше да не се покаже нетърпелива. — Но имам клиент.
Какво ще кажеш за след два часа?
— Аз съм приятен човек. И след два часа няма да стане. Ще ти кажа какво. Понеже вече си тук, ще ти дам
допълнително десет хиляди да зарежеш другия клиент. Какво ще кажеш?
Тя се намръщи.
— Моят шеф… няма да го одобри.
— Е, нали поначало той те е изпратил на грешното място, а?
Тя му се усмихна несигурно.
— Така предполагам.
— Добре — каза той и пъргаво стана на крака. Извади ключ от горния си джоб, отиде до вратата си, отвори я и
я задържа за нея. — Моля.
Беше се надявала той да влезе пръв. Това щеше да ѝ позволи да извади лютивия спрей от чантичката си, докато
е обърнат с гръб. Освен това след онзи гаф в Сан Хосе тя не обичаше да е с гръб към някой мъж, когато влиза в стая.
Но щеше да изглежда странно, ако възразеше. Във всеки случай, най-важното беше, че щеше да успее достатъчно
лесно да извади спрея, докато той беше зад нея.
Тя влезе. Светлините вече бяха запалени. Дълъг коридор с дървени панели и мраморен под, а стаята се виждаше
в дъното. Чантата висеше на рамото ѝ и се намираше под лакътя ѝ, така че тя пъхна дискретно ръка вътре и хвана с
пръсти флакона, с палец на пулверизатора.
Продължи да се движи. Чу как вратата се затвори зад нея и металния звън на резетата. Чу стъпките му на метър
и половина отзад. Щеше да влезе в стаята, да спре и да го остави да се приближи. После щеше да се обърне и да го
напръска със спрея. Щеше да извади куботана, докато е паднал и негоден да се съпротивлява, и да го довърши.
Щеше да провери дали имаше ключ за апартамента на сенатора? Ако нямаше, щеше да разбие свързващата врата.
Ако нямаше такава, щеше да влезе отново в ролята си и да се върне на главната врата на апартамента.
Тя огледа огромното безукорно легло. Великолепните килими и махагоновата облицовка. Чу стъпките му в
коридора зад себе си. Пое дълбоко дъх. После издиша. Стегна се да се обърне…
— Не знам какво имаш в ръката си, Ливия, но едва ли е по-бързо от пистолета, който съм насочил към гърба ти,
затова те съветвам да го върнеш в чантичката си.
Тя замръзна. Ливия?
— Точно така, знам коя си. Просто го пусни, Ливия. Обратно в чантичката. Бавно.
Тя погледна назад. Видя пистолета. Той го беше хванал здраво с две ръце.
— Обърни се — каза сега той по-силно. — С лице напред.
Тя го направи.
— Сега, последна възможност да сложиш това нещо обратно в чантичката. И няма да има нужда да те
застрелям в гърба.
Тя пусна спрея в чантичката и бавно вдигна ръце с разперени пръсти. Как, по дяволите, я беше познал? Дали са
знаели, че идва? Може ли Беки Лоун да ги е… не. В това нямаше никакъв смисъл. Дори ако жената беше решила, че
Ливия е заминала за Банкок, тя никога не би предупредила брат си. Значи не става въпрос за това.
— Добре, дръж ръцете нагоре. Сега върви. Не се обръщай. Знаеш ли, доста си добра. Вероятно би успяла да
измамиш всеки друг, но за твое съжаление, аз никога не забравям лица. Никога. Затова сенаторът ми плаща големите
пари. Тя се придвижи по-навътре в стаята. Добре, изглежда, просто е имала лош късмет, че я е познал. Не беше
хубаво, но поне не ѝ бяха устроили засада. Той сега импровизираше също като нея.
— Въпреки това — продължи той — трябва да кажа, че почти щеше да ме измамиш. Извън контекста, с този
грим, очилата и перуката… отне ми минута, докато те разпозная.
Тя видя свързващата врата. Каквото и да се случеше, то щеше да стане тук или в апартамента. Нямаше да се
върнат в коридора.
— Искам да кажа, по дяволите, наистина изглеждаш като първокласна тайландска проститутка. Господи, ще те
изчукам. Може би ще го направя.
Тя не каза нищо. Единственият ѝ ход беше да изчака удобен случай.
Или да го предизвика.
— Е, първо ще поговорим със сенатора. Може да има някаква идея. Обикновено има. Искаш ли да ти кажа нещо
странно? Мисля, че наистина ще се зарадва да те види. Мина доста време. Къде беше досега?
В такъв случай той не знаеше. За джудото и че е полицай. Не я бяха наблюдавали, откакто беше напуснала
Луълин. Щяха да я приемат като малко по-възрастна версия на уплашеното, безпомощно малко момиче.
Това беше печелившата ѝ игра. Може би единствената ѝ възможност. Да засили това впечатление. Да ги накара
да я подценят. Един инструктор веднъж ѝ каза, че ако забележиш, че някой е опасен, това автоматично го прави по-
малко опасен.
Но и обратното беше вярно.
— И така, Ливия, ето какво ще направим. Първо искам бавно да пуснеш тази чантичка на пода. И само между
другото да ти кажа. Ако мислиш, че ме е страх да те застрелям заради шума, грешиш. Този хотел има най-дебелите
стени в Банкок. Можеш да взривиш куфар с експлозив в една от тези стаи и дори няма да събудиш някого. Отгоре на
всичко заради безопасността сенаторът винаги наема двете съседни стаи и тази отдолу. Ясно ли ти е?
Ливия направи каквото ѝ каза. Все още имаше ножа „Бокер“, но не мислеше, че щеше да е достатъчно глупав да
не я претърси. Досега тактиката му беше безгрешна.
Тя го чу, че взе чантата.
— Какво имаме вътре? О, лютив спрей. От това щеше да боли. И предполагам, че след това щеше да ме удариш
с този куботан? Какво, да не си взела някакви уроци по самоотбрана? Защо е това? Какво се опитваш да направиш?
Тя не каза нищо.
— А това какво е? Някакво приспособление за проследяване на мобилни телефони?
Модифицираният госъмър. Тя отново не каза нищо.
— Как си се сдобила с такова нещо?
— Купих го.
— Къде?
— Тук. В Банкок.
— Откъде знаеш номера на мобилния телефон на сенатора?
— От частен детектив.
— Трябва да е много добър частен детектив. Как се казва?
Той имаше инстинкта да разпитва като полицай. Трябваше да смени тактиката.
— Няма да ти кажа нищо друго — каза тя, — докато не ми кажеш какво се е случило със сестра ми.
— За това ли става въпрос? След всичките тези години?
— Къде е тя?
— Сенаторът ще каже. Може би, ако си добра, наистина добра, ще ти каже.
— Защо ти не ми кажеш?
— Е, сега, не ми плащат, за да вземам такива решения. Обаче ще поговорим с него. Имам чувството, че много
ще се радва да те види. Но първо искам да сложиш длани на стената до тази вътрешна врата. Да кажем, на
височината на гърдите. После искам да отстъпиш назад и да си разтвориш краката, да изправиш колене и лакти,
така че тежестта ти да падне върху дланите. Разбираш ли? Ще те претърся. Да се уверя, че това, което носиш със
себе си, се намира само в чантата.
Ливия разпозна командите. Беше претърсила безброй заподозрени в същата поза, понеже тя пречеше на
агресивните действия. Беше се надявала да не я приема на сериозно и да бъде небрежен, но не, той беше страшно
предпазлив.
Тя направи каквото ѝ каза.
— Още, Ливия. Краката по-разтворени. И се отдръпни още от стената.
Отново тя се подчини. От другата страна на вратата чу… дали не беше писък? Някакъв висок и жален вик като
на дете, изпитващо болка. Беше приглушен и тя не беше сигурна.
Чу как Редкрофт се приближи. Усети ръцете му по гърба си — отляво, помисли си тя. Не че имаше значение от
коя страна. Усети, че ръката му с пистолета е отдръпната назад, но въпреки всичко беше невъзможно да го разоръжи
от това положение.
Той прекара ръка по лявата ѝ страна и после по дясната. Приближи се между краката ѝ, с чатал върху дупето ѝ.
— Нямаш нищо тук, нали, Ливия? — Той се потърка в нея. — Трябва ли да те претърся и тук?
Позицията между краката ѝ беше първото му отклонение от безгрешната тактика. Той я подценяваше. Не
достатъчно, за да ѝ даде тази възможност, от която тя се нуждаеше. Но това беше окуражително. Тя си напомни да
симулира страх. Безпомощност.
Той се пресегна и опипа гърдите ѝ.
— О, много са хубави. Пораснали са от последния път, когато се видяхме, нали? И какво имаме тук?
Беше напипал ножа, както Ливия знаеше, че ще стане. Усети цевта на пистолета притисната в бъбрека си.
Отново отклонение от безопасната тактика — колкото е по-близо, толкова по-голям шанс има да го разоръжи — но
и това не беше възможността, която ѝ беше необходима. Все пак, ако той продължаваше така, щеше да се появи
удобен случай. Просто трябваше да бъде търпелива.
Той се пресегна под блузата ѝ и извади ножа.
— Господи, Ливия, та ти си цял Рамбо, знаеш ли? И какъв е планът, да завържеш сенатора и да го накараш да
говори, нещо такова, а? — Тя чу как ножът „Бокер“ тупна някъде на пода зад тях. После той се пресегна отново и
стисна гърдите ѝ. — Защо е това? Какъв е планът? Хайде, можеш да ми кажеш. Хайде.
Гласът му беше станал дрезгав и той беше възбуден, след като се беше притискал към нея. Тя усети как една
ярост тлее в нея. Драконът се беше събудил.
Не. Не сега. Не сега.
— Харесва ли ти това, Ливия? Моят пенис притиснат в теб така? Харесва ли ти?
— Къде е сестра ми? — каза тя и беше доволна, че гласът ѝ звучеше страхливо, почти по детски.
— О, отново сестра ти. Добре, трябва да те заведа при сенатора. По дяволите, тъкмо бяхме започнали да се
забавляваме, нали?
Той я опипа по стомаха, после прекара ръка надолу и нагоре по краката ѝ и свърши, като потърка задника ѝ и
после чатала си. След това свали перуката ѝ и я хвърли настрани.
— Така е по-добре — каза той. — Мисля, че сенаторът ще те хареса повече така. Нека махнем и тези очила. —
Той ги взе и ги пусна на земята.
Отстъпи назад.
— Добре, Ливия, защо не отвориш тази врата вместо мен. Просто махни резето и я отвори. Дръпни я силно, тя
е тежка и доста плътно влиза в касата.
Тя направи каквото ѝ каза. Беше прав, вратата беше много тежка — поне пет сантиметра солиден махагон.
Имаше подобна на нея и от другата страна, вероятно заключена от вътрешната страна на апартамента. Грешеше, че
би могла да я отвори с ритник. Можеше да се разбие само със стенобойна машина.
Отново чу онзи жален звук. Все още слаб, но през единичната врата беше съвсем ясен. Детски плач. Какво
ставаше тук? Тя усети отново как яростта ѝ се надигна, и се помъчи да я потисне.
— Да, страхувам се, че ще прекъснем любимата игра на великия човек. Е, това е друга причина да ми плаща
добре — да вземам самостоятелни решения. Сигурен съм, че ще се зарадва да се заеме с теб, щом те види. Така че
давай, почукай на вратата. Силно, с кокалчетата на пръстите, за да те чуят.
Те. Лоун и кой друг? Дали детето, което тя чуваше да пищи?
Тя почука. Малко по-късно се чу приглушен глас от другата страна на вратата.
— Какво има?
Гласът изглеждаше странно познат. А това тайски акцент ли беше?
— Аз съм. Отвори, Чанчай, сенаторът ще иска да види това.
— Не може ли да почака?
— Довери ми се. Няма да поиска да почака.
Ливия чу как дръпнаха резето. Вратата се отвори.
Беше Черепа.
Глава 62
Сега
Тя го гледаше и внезапно кипна вътрешно. За момент забрави всичките си години на тренировки и
единственото, което си представяше, беше как щеше да се хвърли върху него, да го събори и да издере лицето му със
зъби и нокти.
Не. Трябваше да е уплашена. Ти си уплашена.
Черепа изглеждаше почти същият, както си го спомняше. Косата, лицето, всичко. Както Редкрофт, беше облечен
в костюм, макар на кораба да беше гол до кръста или с мръсна тениска. Единствената разлика беше черната
превръзка на окото му. Тя искаше да я махне от лицето му и да бръкне с палец зад нея докрай.
Уплашена си. Ти си уплашена.
Черепа я гледаше напрегнато. Отначало изглеждаше объркан. После бавно я разпозна. Погледна към Редкрофт
после обратно към Ливия и отново към Редкрофт.
— Това… да не е онова момиче?
— Да, тя е. Тази, която ти извади окото, нали? Е, предполагам, че винаги е борбено настроена. Трябваше да
видиш какво взех от нея сега. Спрей, куботан и малък сгъваем нож… Хей, човече, трябва да ми благодариш. Сигурно
щеше да ти извади и другото око.
Черепа се усмихна. Посегна светкавично и я хвана отзад за косата. Трябваше да се насили да не го повали и да
му строши врата.
Уплашена си. Трябва да изглеждаш уплашена.
Той изви главата ѝ назад. Тя не направи опит да се съпротивлява. Той ѝ каза нещо на тайски.
— Къде е сестра ми? — каза тя и направи гримаса.
Той я погледна.
— Какво? — каза той на английски. — Да не си забравила тайски?
— Какво направихте с нея?
Той се усмихна и я придърпа по-близо. Тази миризма на къри… си беше съвсем същата. Това я накара да се
усети отново в контейнера. На кораба. На колене. Сякаш кошмарът от детството ѝ ненадейно се беше появил в
настоящето.
— Всичко — прошепна той.
И изведнъж драконът вече го нямаше. Тя си беше просто Лаби в лапите на човека, който я беше наранил. Който
беше наранил Насон. Този кошмар никога нямаше да свърши. Никога.
Черепа я задърпа за косата през стаята, а Редкрофт вървеше зад него, все още с изваден пистолет. Тя зърна един
диван и столове, огромен плосък монитор и трапезария. Намираха се до вътрешна врата, вероятно водеща към
спалнята на апартамента. Черепа почука силно на вратата.
От другата страна се чу глас:
— Какво има, по дяволите?
Сенатор Лоун. Дори да не знаеше, че е вътре, дори и след толкова години, въпреки че гласът му се заглушаваше
от вратата… тя би разпознала този глас. Толкова приличаше на гласа на брат му.
— Излез — каза Черепа. — Трябва да видиш това.
Мина известно време. После вратата се отвори. Беше Лоун, опитваща се да закопчае хотелския си халат. За
разлика от другите двама той изглеждаше по-стар, косата му беше изтъняла, а бузите — хлътнали.
Ливия чу тихи ридания от стаята. Насили се да погледне. И видя голо момиче, завързано с белезници за
металната рамка на леглото. Не изглеждаше дори тийнейджърка.
Не, помисли си тя. Не. Не е истина. Не.
Лоун погледна към Ливия, после към Черепа, после към Редкрофт и отново към Ливия.
— Да не е тази, за която си мисля?
Редкрофт кимна, все още насочил пистолета към Ливия.
— Иска да знае къде е сестра ѝ. Дошла е чак дотук, за да те попита.
— Просто ми кажете — каза Ливия. — Само ми кажете къде е. — И не лъжеше. Ако разбереше къде е сестра ѝ,
щеше да се откаже от всичко. Да се бори. Да прави каквото и да е.
Лоун сложи ръка на устата си, сякаш не можеше да повярва какво вижда. После посочи към Черепа.
— Извикай хората си. Нека дойдат и вземат момичето. Това тук е много по-интересно.
Черепа извади мобилен телефон от джоба на якето си, сложи го на ухото си и каза няколко думи на тайски.
После върна телефона и извади пистолет от кобура под рамото си. Насочи го към Ливия. Кобур… тя би очаквала
един полицай да носи такъв кобур. А не престъпник. Пистолетът беше „Зиг Зауер P320“. Доста голям. Отново тя не
беше очаквала един обикновен бандит да го предпочете — размерът беше прекалено голям, за да го скриеш.
Тя погледна към пистолета на Редкрофт. Глок, по-малък от този на Черепа. Чудеше се как са го внесли в
Тайланд. Може би по дипломатически канал. А може би Черепа се е снабдил отнякъде.
Редкрофт сложи пистолета си в кобур отзад на колана. Ето къде го носеше — затова не беше видяла
издайническа подутина, когато ѝ отвори вратата на стаята си. Той влезе в стаята, отключи белезниците и издърпа
момичето от леглото. То беше на около единайсет години.
На възрастта на Насон. Когато я бяха взели.
Момичето кървеше между краката. Това беше прекалено. Прекалено много ѝ напомняше за Насон. Ливия
стисна челюсти и се опита да се въздържи. Не успя. Започна да плаче.
Редкрофт хвърли белезниците на леглото и помогна на момичето да се облече. То цялото трепереше. Изглежда,
едва стоеше на краката си.
Редкрофт изведе момичето от спалнята. То погледна към Ливия, докато преминаваха, сякаш я умоляваше да
направи нещо. Но единственото, което Ливия можеше да прави, беше да плаче по-силно. Тя поклати глава и
продължи да шепне: съжалявам. Гледаше как Редкрофт я преведе през хола към своята стая. Малко по-късно
Редкрофт почука на вратата. Когато се върна, момичето го нямаше.
Ливия още плачеше. Но дълбоко вътре, под болката, под мъката и ужаса… нещо помръдна. Съвсем малко. Едно
леко движение, сякаш никой да не забележи. Сякаш драконът ѝ даваше знак да стои мирно. Да изчака. Но да знае, че
още е там. Че е готов да направи това, което винаги е правил. Напълно готов.
Тя трябваше единствено да му позволи.
Глава 63
Сега
Редкрофт каза:
— Добре, тя си тръгна. Аз ще се върна и ще продължа да пазя.
Лоун се усмихна.
— Не мисля, че е нужно. Никой няма да дойде. Е, някой вече дойде, но тя сега е тук. Мисля, че можеш да
останеш.
Редкрофт погледна Ливия.
— Виждаш ли? Ето защо обичам да работя за сенатора. Той знае как да третира служителите си.
Лоун направи жест към хола.
— Защо не идем там? Ще бъде много по-удобно.
Черепа направи знак с пистолета си. Ливия тръгна към хола с мъжете след нея.
Редкрофт се настани на един тапициран стол. Черепа направи жест към дивана срещу столовете. Ливия седна
на него. Лоун седна до Редкрофт. Черепа остана прав до дивана и държеше пистолета си насочен към Ливия.
Ливия примигна, за да изчисти сълзите, и погледна към Лоун.
— Кажи ми какво се случи със сестра ми. Моля те, просто ми кажи.
Лоун погледна към Редкрофт и после към Черепа.
— Е, какво мислите? Да ѝ кажем ли? Изглежда, няма да е любезно, ако не го направим.
Черепа се усмихна. Но веселото изражение на Редкрофт угасна и се смени с нещо като… тревога. Ливия не
знаеше какво означава това, но не ѝ харесваше.
— Е, Ливия — каза Лоун. — Ето какво се случи със сестра ти. Насон трябваше да дойде с теб с шлепа в Луълин.
Брат ми щеше да ви осинови и двете. Но ти си извършила голяма глупост. И страшно си разгневила Чанчай.
Чанчай. Името му беше Чанчай. А не Кана, както го знаеше Тайлър. Но за нея той винаги щеше да си остане
Черепа.
— И… Чанчай малко прекалил. Но той знае това. И ти се извинява. Разказа ми всичко. Ето защо сме приятели.
Понеже си имаме доверие един на друг. Нали така, Чанчай?
Черепа кимна. Той се усмихваше и очевидно се наслаждаваше как Лоун я измъчва.
— Та Чанчай попита Фред и мен как искаме да процедираме с оглед на… състоянието на сестра ти. Така да се
каже, не можехме да накараме брат ми да вземе една толкова травматизирана малка бежанка. Най-малкото, ѝ
трябваха специални грижи. Трябва да ти кажа, че отначало не бях много щастлив от новината. Насон трябваше да
бъде моя. Освен това как щеше Фред да те манипулира без сестра, за която да се тревожиш и да искаш да защитиш?
Той се потърка по веждата и за момент погледна надолу.
— Ох, така ми липсва. Във всеки случай, Фред каза: „Ще успеем да го направим. Докато ѝ казвам
непрекъснато, че търся сестра ѝ, а накрая — че знам къде е, тя ще се подчинява“. И беше прав, нали? Той винаги е
бил по-умният от нас двамата. Ето защо остана в бизнеса, а аз започнах да се занимавам с политика. Предполагам,
че в крайна сметка и двамата се справихме успешно.
Нищо от това не я учудваше. То съвпадаше с онова, за което сама се беше досетила. Но все пак беше мъчително
да го чуе. Сякаш думите му отново отвориха зарасналите рани.
— Фред всъщност мислеше да се отървем от сестра ти, като се имаше предвид състоянието ѝ. Но честно?
Според мен това щеше да е загуба. Тя ме заинтригува. Така че казах на Чанчай да намери начин да ми я доведе.
Исках да се срещна с това зомбирано момиче. Може би щях да ѝ помогна.
Ливия усети дракона, как ушите му щръкнаха, очите му пламнаха, а дъхът му стана горещ.
Още не. Още не.
— И Чанчай, като добър човек, знаеше, че поначало той е виновен за този проблем заради пропуск в своя
професионализъм. Така че ми доведе Насон. А аз я поверих на грижите на Матиас.
— Мисля, че ѝ каза достатъчно — каза Матиас.
— Не — каза Ливия. — Моля те. Какво се случи с Насон? Моля те.
Лоун се усмихна и погледна Черепа.
— Чанчай, тя наистина иска да разбере, нали?
Черепа кимна и я погледна, а в изражението му се четеше омраза.
— Да. Иска го. Да.
— Е, може ли да направи нещо, за да те склони да ѝ кажеш останалата част от историята?
Черепа се усмихна.
— Да. Така мисля.
Той погледна Ливия.
— Ти ми достави удоволствие на кораба. Голямо удоволствие. Може би, ако ми доставиш отново удоволствие,
ще ти кажа за сестра ти.
Ливия поклати глава. Драконът сега се бореше и напрягаше.
Черепа вдигна пистолета и го насочи в лицето на Ливия.
— Не? Две възможности. Или ми правиш удоволствие сега. Или наистина ще те убия.
Лоун тъжно ѝ се усмихна.
— Защо не го ощастливиш, Ливия? Знаеш какво се случва, когато се ядоса. И наистина мисля, че си му
липсвала. Начинът, по който говори за тебе… ти си специална за него. Искам да видя защо си толкова специална.
Искам да наблюдавам. И после, ако го ощастливиш, аз ще ти кажа останалото за Насон.
Драконът сега направо беснееше в нея. Никога преди не го беше усещала толкова огромен. Толкова неустоим.
Черепа посочи с пистолета към килима и после отново към Ливия.
— На колене — каза той. — Като в кораба. Ще ми доставиш удоволствие на колене.
Ливия стана. Трепереше. Черепа го забеляза и кимна със задоволство. Той смяташе, че това е страх. Всъщност
беше усилие. Тя правеше всичко възможно да задържи дракона. Но не мислеше, че ще успее още дълго.
Ливия пристъпи по-близо до него. Това щеше да е най-добрата ѝ възможност, може би единствената, да успее да
го обезоръжи. Само още малко по-близо.
Но Черепа отдалечи пистолета и го държеше близо до тялото си. Познаваше я прекалено добре и тя го беше
наранила лошо. Така че не искаше да поема риск.
Черепа посочи към килима със свободната си ръка, а с другата се целеше в нея. Тя нямаше печеливш ход. Още
не. Щеше да се наложи да го направи.
Тя застана на колене. Забеляза колко е възбуден. Той се приближи и допря цевта на пистолета в слепоочието ѝ.
— Панталона — каза той. — Разкопчай го.
С периферното си зрение тя видя как Лоун и Редкрофт се наведоха напред в столовете си. Вероятно от очакване
и интерес. Но при Редкрофт позата щеше да му позволи по-бърз достъп до кобура отзад на колана му.
Нямаше значение. Тя повече не можеше да се бори с дракона, дори да искаше.
Но не искаше.
Разкопча панталона на Черепа. Той натисна пистолета още по-силно. Цевта се заби в кожата ѝ.
Той си свали слипа и се разголи.
— В устата — каза той. — В устата. Като на кораба. Както го направи и сестра ти.
Ливия го пое в устата. Дълбоко. Дълбоко колкото можа, както знаеше, че го обича той.
Черепа изпъшка. Драконът видя своята възможност. Той разтвори широко криле и изпълни гърдите си с огън.
Черепа я хвана отзад за главата и започна да я ръга още по-дълбоко, искаше да я задави и задуши, както на
кораба. Но всичко беше наред. Тя нямаше нищо против. Така че го остави да ѝ го вкара по-дълбоко, колкото можеше.
И после за част от секундата тя светкавично удари с длан ръката му с пистолета. После наведе глава.
И силно стисна челюстите си.
Черепа изкрещя. Пистолетът изгърмя на няколко сантиметра от главата ѝ. Тя почти не го чу. Хвана цевта,
извъртя я към тавана и стисна още по-силно зъби, докато ревеше и викаше през кръвта и месото в устата си. Черепа
изрева отново и потрепери, неспособен да се отдръпне, замръзнал от шок и болка. Ливия извъртя силно пистолета
наляво и дръпна яростно главата си надясно. Освободи го от пистолета. Както и от органа му.
Тя падна по гръб, а в това време премести пистолета в дясната си ръка. Редкрофт вече се беше съвзел и
посягаше към пистолета си, но тя го беше предвидила и лесно се прицели в него, докато здраво стискаше дръжката
на пистолета, както я беше учил Рик.
Натисна спусъка. Първият изстрел го уцели отстрани. Той трепна, но продължи да се опипва за пистолета. Тя
стреля и отново го улучи отстрани. После вдигна мерника и го застреля във врата. Той падна на колене. Тя наведе
мерника. И отнесе челюстта му. Гейзер кръв бликна от долната част на лицето му. Той спазматично сложи ръце на
раната, сякаш се опитваше някак да поправи щетата, а после я погледна за момент с разширени очи и като че ли я
молеше да му обясни как беше възможно това да се случи. Накрая падна напред върху килима.
Ливия стана, като продължи да държи пистолета насочен към Редкрофт. Тя изплю на пода кървавото парче
месо от устата си. Лоун наблюдаваше безмълвно, замръзнал в стола си, а лицето му представляваше маска от шок и
ужас.Черепа лежеше по гръб, ревеше и се гърчеше, сложил ръце на чатала си, а през пръстите му течеше кръв и
мокреше панталона му.
Ливия насочи пистолета към Лоун и каза:
— Не мърдай. — После отиде до мястото, където лежеше Редкрофт, и го застреля още веднъж в главата. Извади
пистолета от кобура отзад на колана му и го хвърли в далечния ъгъл на стаята.
Коленичи до Черепа и го претърси, докато държеше пистолета насочен към Лоун. Черепа продължаваше да реве
и да се гърчи. Но нямаше друго оръжие. Имаше само зиг зауера, а сега той беше неин.
Тя стана и се приближи до Лоун.
— В спалнята — каза тя. — Хайде.
— Ще ти кажа за сестра ти — проговори той задъхано. — Ще ти разкажа всичко.
Тя изплю още кръв от устата си и изтри с опакото на ръката окървавената си уста. После му се усмихна.
— Знам, че ще ми разкажеш — каза тя. — Знам.
Глава 64
Сега
Тя завърза с белезници Лоун за кревата, както той беше завързал момичето, и се увери, че може да вижда какво
става в хола. После се върна при Черепа.
Той още пищеше. Тя наведе пистолета и взе кървавия остатък от пениса му от пода. Усещаше още кръвта в
устата си и можеше да я помирише навсякъде. После наведе глава и го погледна за момент, като му позволи да я
види и да разбере какво го очаква.
Той изрева и се обърна по корем, все още с ръце на чатала си, и започна да се гърчи като червей, докато се
мъчеше да се отдалечи от нея.
Тя пристъпи, хвана го за ухото със свободната си ръка и го обърна по гръб. Той викаше:
— Mai! Mai!
Толкова тайски тя разбираше. Това означаваше „Не! Не!“.
Тя го хвана за косата с лявата си ръка. Сложи левия си крак под главата му и заби дясното си коляно в гърлото
му.
Той продължи да държи устата си затворена и се опита да се извърти настрани. Тя го притисна по-силно с
коляно. Той се опита да се бори още малко. Тя го притисна още по-силно. Устата му се отвори. Тя напъха откъснатия
пенис в устата му и сложи длан на устата и носа му за да го задържи там.
— Мммммммммммммм! — викаше той приглушено под ръката ѝ и това в устата му. — Ммммммммммм!
Тя вече плачеше.
— Ти правиш голямо удоволствие — викаше тя, докато го гледаше в изскочилите очи. — Ти правиш голямо
удоволствие!
Тя го хвана за косата и продължи да го притиска с ръка и коляно, докато той се давеше, гърчеше и бореше. Той
хвана китката ѝ и се опита да измести ръката ѝ. После започна да повръща. Тя го стисна по-силно. По тялото му
пробягаха конвулсии. Тя го гледаше в умиращите очи, докато станаха празни, докато гърчещото се тяло замря
неподвижно.
После се изправи и за момент се опита да успокои тежкото си дишане. Погледна към Лоун. Той хленчеше от
ужас, удряше с белезниците по рамката на леглото и се опитваше да се освободи.
Насон, помисли си тя. Насон.
Драконът сякаш се успокои малко и прибра криле. Но дъхът му още беше горещ, а очите му искряха.
Той отново ѝ казваше да изчака.
Но не много дълго.
Глава 65
Сега
Ливия отиде в спалнята. Лоун се напрегна още по-силно да се освободи от белезниците, и стенеше от ужас. Тя
спря в края на леглото и го погледна.
— Не ме наранявай — задъхано каза той. — Моля те. Ще ти кажа за сестра ти. Всичко ще ти кажа. Моля те.
Ливия взе един стол, който беше поставен до стената и го сложи с лице към леглото. Седна и го погледна.
— Добре. Кажи ми.
— Но няма да ме нараниш, нали? Няма да ме убиеш?
— Ти и брат ти. Фред. Вие сте искали деца, за да изнасилите отново, нали? Не просто някакви деца. Ти вече си
бил правил това по време на твоите пътувания до Тайланд за установяване на фактите. Не, вие сте искали сестри.
Сестри, които се обичат и които ще направят всичко, за да се защитят една друга. Като Офелия и Беки. Като в
доброто старо време.
Той я погледна ужасен.
— Да — каза тя. — Не съм репортерка, както ти каза Беки. Аз съм ченге. Такава станах, след като оцелях при
перверзния ти брат. Беки ми разказа всичко. А знам и още неща. Така че това, което ще ми кажеш, е по-добре да
съответства на това, което знам. В противен случай…
— Ще съответства. Само ми обещай. Трябва да ми обещаеш, че няма да ме нараниш. Или убиеш.
— Ако ми кажеш истината.
— Закълни се. Закълни се в сестра си.
— Добре. Заклевам се в Насон. Ако ми кажеш истината.
Една минута измина, докато се чуваше само бясното му дишане. После той започна:
— Казах ти. Чанчай я доведе във Вашингтон. Е, в Мериленд. Матиас нае дискретни хора да се грижат за нея. И
понякога ми я довеждаше.
Той страхливо я погледна.
— Всичко е наред — каза тя. — Вече се заклех. Но само ако кажеш истината. Каквато и да е тя.
Той кимна.
— Не беше добре. Това състояние, в което беше изпаднала… не можеше да излезе от него.
— Не беше добре… искаш да кажеш, че не е викала, когато си ѝ причинявал болка.
Капки пот покриха веждите му.
— Моля те — каза той. — Погледни ме. Аз съм стар човек. И съжалявам.
— Единственото, което искам, е истината. Цялата. Нали помниш, че се заклех в Насон?
Той преглътна.
— Тя не беше… просто не беше тук. И никой не можеше да направи нищо. Така че Матиас… той…
Последва пауза. После той каза:
— Матиас я уби. Съжалявам.
Тя чу думите. Но още не можеше да ги усети.
— Какво направи с нея, след като я уби?
— Остави я в местния парк „Литъл Бенет“.
— Намерена ли беше?
— Да. Той не се е опитал да я скрие. Понеже нямаше значение. Никой не би могъл да установи самоличността
ѝ.
Е, не никой, помисли си Ливия странно безпристрастно. Съществуват онези „дискретни хора“, които са се
грижили за нея. Но едва ли са разбрали. А и да са разбрали, какво им е пукало?
— Кога? Кога са я намерили?
— Трябва да е било… есента, след като ти пристигна в Луълин. През октомври.
Тя винаги беше подозирала, че Фред Лоун я беше лъгал, че трябвало да защити сестра си. Обаче очевидно е
знаел къде е. Или по-скоро, как е свършила.
Но без значение. В щата Вашингтон имаше протоколи за разпореждане с непотърсени трупове. Очакваше, че в
Мериленд не е по-различно. Не беше това, на което се беше надявала. Но сега, когато го чу, изречено на глас, тя
осъзна, че на някакво ниво винаги го е знаела.
Нейното пиленце го нямаше. И то от дълго време.
— Моля те — каза той. — Казах ти истината. Ти се закле.
Ливия кимна.
— Да, наистина.
Тя тръгна към стаята на Редкрофт.
— Къде отиваш? — извика Лоун. — Какво става?
Тя видя ножа „Бокер“ където го беше захвърлил Редкрофт. Взе го и се върна до леглото.
— Добре — каза тя. — Предполагам, че има някои неща, които трябва да ти кажа.
Той я погледна безмълвно, с разширени от ужас очи.
— Първо, брат ти не умря от сърдечен удар. Аз го убих. Удуших го със собствените си ръце и го гледах в
отчаяните очи, докато го напусна животът. Странно, нещата, които правеше с мен, са едни от най-лошите ми
спомени. Но това, че го убих? Че го накарах да умре? Това е най-хубавият ми спомен.
Страхът по лицето му беше примесен с ужас.
— Второ, знам каква добра шумоизолация има хотелът. Толкова добра, че никой не чу тези изстрели. Освен
това Редкрофт ми каза за допълнителните ти мерки. За празните стаи от двете страни и тази отдолу. Каза, че това са
мерки за безопасност, но хайде сега. Нека бъдем честни. И двамата знаем, че това е, за да не се чуват виковете от
агония на детето. И ако никой не може да чуе как едно дете пищи, значи никой няма да чуе и ти как пищиш.
Той започна да се задъхва.
— Защо ми казваш това? Ти обеща. Ти се закле в Насон.
— Трето, наистина ли мислиш, че с клетвата в сестра ми, която ти си измъчвал, изнасилил и убил, можеш да ме
контролираш, както ме контролирахте със заплахите към нея, когато си мислех, че е жива?
— Моля те! — каза той и сега почти плачеше. Тъмно петно се простря по чаршафите, след като се напика. —
Моля те, моля те, моля те!
— Шт — каза тя. — Шт. Има още едно последно нещо. Искам да го чуеш.
Той отново я погледна, задъхан и ужасен.
— Беки иска да направя нещо за нея. Като услуга. — Тя отвори ножа. — И знаеш ли какво? Мисля да ѝ направя
тази услуга. И не само заради нея. А и заради Офелия. И заради Насон.
Езра Лоун започна да пищи. И продължи още дълго време.
Глава 66
Сега
Един месец по-късно Ливия се върна в Тайланд. Тя отново прелетя от Сиатъл до Банкок, но този път продължи
с друг полет до Чианг Рай. Където живееха планинските племена. Където беше живяла като малка. Преди да стане
друга. Тя беше почистила сцената на убийствата в хотел „Ориент“ онази нощ, доколкото ѝ беше възможно, но
всъщност успя само да изтрие отпечатъците си от местата, които си спомняше, че е докоснала. Знаеше, че дали ще ѝ
се размине, зависи от това колко усилия ще положат властите да разследват смъртта на един щатски сенатор.
Обикновено такова нещо, особено в чужбина, изисква много хора, базата данни на Агенцията за национална
сигурност и лабораторията за улики на ФБР, която е най-добрата в света. Предварително тя беше направила всичко
възможно да прикрие следите си, например беше използвала браузъра Tor, за да проучи Езра Лоун по интернет. Но
също така беше ползвала свободно полицейските бази данни и това беше документирано, ако някой решеше да
провери. Съществуваше и Таня, която би могла да се зачуди на съвпадението между смъртта на Езра Лоун и нейните
въпроси. Беки Лоун също беше потенциално уязвим свидетел. Като се имаше предвид бързината, с която извърши
всичко, и необходимата импровизация, Ливия се съмняваше, че щеше да издържи на едно по-цялостно федерално
разследваше.
Така че всичко зависеше от това каква официална версия щяха да оповестят властите. Ако искаха истината, те
щяха да проведат разследване. А ако искаха да я скрият, понеже истината беше прекалено смущаваща за тези на
власт и нежелана, разследването щеше да се проведе повърхностно. Или изобщо нямаше да има такова.
В деня, когато се върна в Сиатъл, тя видя съобщението в новините: Езра Лоун, старши сенатор от щата Айдахо, е
починал по време на официалното си посещение в Банкок — което е било част от усилията му да се пребори със
злините, причинени от трафика на хора. От сърдечен удар. Изглежда, сърдечните болести преследват семейството
— преди двайсет години по-малкият брат на сенатора, Фред, е бил постигнат от същата участ. Президентът изпраща
съболезнованията си на цялото семейство Лоун и описва смъртта му като „загуба не само за света, но и за цялата
нация, на която сенатор Лоун се беше посветил да служи“.
Един ден по-късно се появи друго известие — за пожар в моргата в Банкок, където тялото на сенатор Лоун
чакало да бъде пренесено в САЩ от властите. Тялото на сенатора изгоряло до неузнаваемост, но останките му били
разпознати по зъбните му снимки и сега били на път към САЩ, където щели да бъдат погребани в семейния
мавзолей в Луълин.
Ливия беше потърсила и други новини и се натъкна на една статия в Банкок Поуст, оплакваща ненавременната
смърт на някой си Чанчай Вивавапит, началник на следствения отдел на тайландската Национална полиция.
Сърдечен удар. Тялото му било кремирано съгласно желанието на семейството. Ливия подозираше, че това желание
може би беше продукт на щедър финансов стимул.
И така. Черепа е бил от Националната полиция. Тя беше усетила това в хотела онази нощ. Можеше само да си
представи броя на децата, които е прекарал нелегално за пари през живота си, докато в същото време се е издигал в
йерархията на полицията. И очевидно не е действал сам. Неговата организация вероятно още съществува и сводничи
с деца, като това, което Лоун беше изнасилил в хотела онази нощ.
Малко след това тя се натъкна и на друга статия в Банкок Поуст. Очевидно някакъв служител в моргата
твърдял, че тялото на сенатор Лоун било много осакатено — „като дивеч, хванат и одран за варене в тенджерата“,
било зловещото описание на служителя. Но ден по-късно той се отказал от думите си, като твърдял, че имал
предвид някаква телевизионна програма, за която бил чул, и че тялото на сенатор Лоун било невредимо преди
пожара. Историята беше странна, но другите медии, изглежда, не се бяха заинтересували от нея.
Таня изобщо не ѝ се обади. Това беше добре. Без съмнение, тя беше чула за Лоун — в края на краищата той беше
погребан в Луълин. Може просто да не беше направила връзка между неговата смърт и въпросите на Ливия. Макар
че най-вероятно не е била склонна да пита. Което беше странно. Ливия нямаше много приятели, но някак си тази
жена, която тя почти не познаваше, беше успяла да стане един от тях.
Тя се беше върнала вече от една седмица, когато в полицейското управление пристигна пакет за нея. На него
нямаше обратен адрес, но идваше от Сан Франсиско. Два килограма горски мед от окръг Сонома. И бележка, на
която пишеше: Може би това най-сетне е краят. Ливия мрачно кимна, след като я прочете, може би.
Всичко друго отне малко време. Трябваше да помоли за услуга и да плати, но накрая документите бяха
обработени и властите в Мериленд ексхумираха тялото на непознатата, открито от туристи в местния парк „Литъл
Бенет“ през есента, след като Ливия беше пристигнала в Луълин. Тялото било на младо азиатско момиче.
Съдебномедицинският следовател постановил, че е починала от удар с тъп предмет по главата, след като е била
многократно изнасилена, и властите закопали момичето в щатското гробище за бедняци. ДНК тестовете потвърдиха,
че тялото е на сестрата на Ливия. Ливия отиде със самолет в Мериленд, поиска останките ѝ да бъдат кремирани и
ги взе със себе си в Сиатъл. А оттам — в Чианг Раи.
Тя нае един мръсен мотоциклет, каквито беше виждала навремето да карат преселници, и тръгна с него нагоре
по хълмовете, а урната с пепелта на Насон носеше в раницата на гърба си. Постепенно пътят стана по-стръмен,
въздухът — по-хладен, а ушите ѝ пищяха от рева на мотора. Усещаше се странно, че се е върнала. Всичко сега ѝ
изглеждаше по-малко. Отчасти защото тя самата беше по-голяма, разбира се, и познанията ѝ бяха много по-
обширни. Но отчасти и защото светът беше станал по-малък. Сега съществуваха телефони и електрически жици
там, където някога имаше само дървета. Асфалтирани пътища, където някога имаше само коловози. Витрини на
магазини, където имаше само поля.
И други неща бяха различни. Някои от далечните хълмове бяха поразително и почти неестествено зелени —
беше чула, че там сега се отглеждат терасовидно екзотични чайове, доходна култура, предпочетена от планинските
племена за препитание вместо селското стопанство, което Ливия помнеше от детството си. Но и много неща си бяха
същите. Червената почва, която едно време се лепеше по босите ѝ крака. Мирисът на земя, растения и дървета.
Нежната синева на небето. В селата, през които премина, още имаше дървени светилища, предназначени да изгонят
лошите духове. Тя се надяваше сега да са по-полезни, отколкото когато беше малка. Но се съмняваше.
Тя продължи да кара по-високо и по-дълбоко в гората, докато пътеката свърши и не можеше да иде по-далече.
Свали каската от главата си, изтри потта от челото си и се огледа. После се усмихна. На Насон това място щеше да ѝ
хареса. Малка поляна в гората, оградена с дървета отляво и отдясно, с изглед към една долина, заобиколена от тучни
хълмове, а отзад се виждаха зелените планини. Райски кът, гледащ към един красив изумруден свят, място, където са
живели в лишения, но все пак са били щастливи и невинни, и в безопасност, преди да им се случи нещо наистина
лошо. Тя подпря мотоциклета на страничната стойка и слезе от него. После сложи каската отгоре, свали раницата си
и извади от нея преносима лопата. Започна да копае дупка в основата на едно младо дърво дуриан. Харесваше ѝ
идеята, че докато порасне, дървото ще абсорбира пепелта на Насон. От клоните на дървото Насон щеше да има по-
хубава гледка към горския рай, който е бил неин дом през краткото ѝ детство. И беше правилно тя да стане част от
дървото, което раждаше любимия ѝ плод.
За известно време, докато копаеше буци червена земя, Ливия се отнесе. Тя забрави защо е тук. Просто беше пак
в гората. И това сякаш беше сън.
И може би беше сън, защото сега усещаше гората различно. Как, и тя не беше сигурна. Нещо сякаш… липсваше.
Или може би спомените я мамеха.
Когато дупката стана достатъчно дълбока, тя коленичи и внимателно положи пепелта на Насон в нея. После
отново отиде до раницата и взе дървения Буда, който беше издялала като момиче в Портланд. Сложи го върху
пепелта.
— Да ти помогне да спиш — прошепна тя.
Стана и започна да запълва дупката с пръст. Когато свърши, отново коленичи.
Сложи ръка на мястото и си помисли, че усеща присъствието на Насон. Сякаш допирът щеше да успокои сестра
ѝ, както преди.
— Сбогом, пиленцето ми — каза тя и заплака.
Изведнъж около нея гората оживя и се изпълни с чуруликане на стотици птици. Тя сепнато се огледа. Това ѝ
беше липсвало. Звуците. Птиците, които Насон някога имитираше толкова поразително.
Тя знаеше, че са замълчали от звука на мотора на мотоциклета. След това — от нейното копаене. Нищо повече
от това.
И все пак. И все пак.
Тя огледа дърветата и се усмихна през сълзи.
— Обичам те, пиленцето ми — каза тя на езика на Лаху. — Намерих те. И повече няма да те търся. — За
момент гласът ѝ се пречупи. После добави: — Но никога няма да те забравя.
Тя остана дълго време да слуша птиците. Когато слънцето се спусна ниско в небето, тръгна обратно.
Не знаеше къде ще отиде сега. Е, в Сиатъл, разбира се. Имаше няколко случая и жертви, на които да помогне.
Но освен това?
Тя си помисли за Малкълм. Никога не му беше благодарила истински за всичко, което беше направил за нея. Не
само за жиу-жицу. А за всичко.
И разбира се, ако се свържеше с Малкълм, трябваше да попита за Шон. А кой знае докъде можеше да доведе
това. Но по някаква причина тази мисъл не я караше да се усеща зле.
Помисли си и за Департамента за вътрешна сигурност, за който Дона беше споменала, че набира служители.
Ако специалната им дейност включваше Тайланд, имаше голяма вероятност да се присъедини. Мръсната брада,
Четвъртитата глава, другият човек във вана и човекът, който наби Кай — те всички навярно бяха някъде в Банкок. И
навярно бяха полицаи като Черепа. Тя искаше да ги намери. Да уреди и тези последни дългове.
Но повече от всичко искаше да открие онова малко момиче — последната жертва на Лоун. Онова, което я беше
погледнало така умолително. Страшно много искаше да му помогне. Усещаше такава необходимост.
И щеше да намери момичето. Щеше да му помогне. Както и на другите като нея. Наистина смяташе да го
направи.
По един или друг начин.
Обработка
Сканиране: Daenerys, 2023
Разпознаване, корекция и форматиране: buggy, 2023
Информация за текста
Информация за текста
Издание:
Barry Eisler
Livia Lone
Livia Lone #1
Бари Айслър
Ливия Лоун
Авторска серия Ливия Лоун #1
Преводач Володя Първанов
Редактор Жана Ганчева
Коректор Жана Ганчева
Оформление на корица Никоела Валтер Начева
Компютърна обработка Светлин Димитров
Издател„Арт Етърнал Синема“ ООД, 2020
ISBN 978-619-191-631-3
notes
Бележки под линия
1
Според психоанализата на Зигмунд Фройд сублимацията е една от защитните психични стратегии на човека,
чрез които се редуцират или избягват негативните състояния. При нея енергията, свързана с неприемлив импулс или
нагон, се обръща в социално приемлива дейност.__