
Превод от английски език
Милена Илиева
Книгата се издава под това лого, запазена марка на ЕГМОНТ.
Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма.
Оригинално заглавие: Ninth House
Copy right © 2019 by Leigh Bardugo.
Map art copy right © 2019 by Leigh Bardugo.
All rights reserved.
Превод Милена Илиева
© Егмонт България, 2020
Редактор Радка Бояджиева
Коректор Милена Александрова
Издава „Егмонт България“ ЕАД
1142 София, у л. „Фритьоф Нансен“ 9
www.egmontbulgaria.com
Електронно издание, 2020
ISBN 978-954-27-2476-6
На Хедвиг, Нима, Ем и Лес –
за многобройните спасителни операции
Ay una moza y una moza que nonse espanta de la muerte
porque tiene padre y madre y sus doge hermanos cazados.
Caza de tre tabacades y un cortijo enladriado.
En medio de aquel cortijo havia un mansanale
que da mansanas de amores en vierno y en verano.
Adientro de aquel cortijo siete grutas hay fraguada.
En cada gruta y gruta ay echado cadenado. . . .
El huerco que fue ligero se entrї por el cadenado.
La Moza y El Huerco
Има едно момиче, което от смъртта не се бои,
защото има майка и баща, и дванайсет братя ловци,
триетажна къща и чифлик с плевня,
и дърво, що ражда ябълки любовни зиме и лете.
В чифлика има седем пещери
и всяка е защитена от беди…
Смъртта бе с лека стъпка и през кофара се промъкна.
„Смъртта и момичето“, сефарадска балада

Предговор
Ранна пролет
Докато Алекс успее да махне кръвта от хубавото си вълнено палто, стана твърде топло да го носи. Пролетта дойде неохотно –
бледосиньото на утрините избеляваше във влага, вместо да се насити с цвят, следобедите се мусеха, упорит скреж обточваше грозно
улиците в мръсни преспи. Но някъде около средата на март малките морави между каменните алеи на Стария кампус се отърсиха потни от
снега и показаха черни и мокри кръпки сплъстена трева, а Алекс се озова на пейчицата в прозоречната ниша на малкия апартамент, скрит
на последния етаж на „Йорк“ 268, разтворила в скута си „Изисквания към кандидатите за „Лета“.
Чуваше как часовникът над камината тиктака, как звънчето в ателието за дрехи на приземния етаж звънти при всяко отваряне на вратата.
Членовете на „Лета“ с обич наричаха тайните стаички над ателието „Дупката“. Търговското пространство отдолу често сменяше
собствениците си, приютявало бе по едно или друго време магазин за обувки, за планинарска екипировка, както и денонощен минимаркет
с щанд за мексиканските вкусотии на „Тако Бел“. Летианските дневници от последния период изобилстваха от мрънкане за миризмата на
пържен боб и печен лук, която се просмуквала през пода, и така до 1995, когато някой се сетил да омагьоса „Дупката“ и задните стълби към
уличката, така че винаги да миришат на омекотител и детелина.
Алекс беше открила книжлето с изискванията за Дома на „Лета“ по някое време през смътните седмици след инцидента в къщата на
улица „Ориндж“. Оттогава беше проверявала пощата си само веднъж на стария настолен компютър в „Дупката“, видяла бе множеството
имейли от декан Сандоу, но не отвори нито един. Повече така и не влезе онлайн. Не презареди телефона си, след като батерията падна, не
ходеше на лекции, само зяпаше как клоните си отглеждат млади листа по миналогодишните възли като жена, която пробва пръстени. Изяде
всичката храна в долапите и фризера – започна с чужбинските сирена и пушената сьомга, а после подкара консервирания боб и компота от
праскови от кашончетата с надпис ПРОВИЗИИ ЗА СПЕШНИ СЛУЧАИ. Когато и те свършиха, започна да си поръчва храна на килограм,
като пишеше всичко по все още активната сметка на Дарлингтън. Слизането и качването по стълбите бяха толкова уморителни, че ѝ се
налагаше да си почине малко, преди да се заеме с обяда или вечерята, а понякога дори това не ѝ стигаше и Алекс потъваше в сън на пейката
в прозоречната ниша или на пода до забравените найлонови пликове и увити в алуминиево фолио еднократни опаковки. Никой не дойде да
я нагледа. Никой не беше останал.
Книжлето беше евтина изработка, стегнато с телбод от едната страна, на корицата имаше черно-бяла снимка на кулата Харкнес – онова
готическо йейлско грозотило – а отдолу се мъдреше надпис „Ние сме пастирите“. Основателите на Летианския Дом едва ли са имали
предвид Джони Кеш, когато са избирали мотото си, но всеки път, щом погледът ѝ попаднеше върху думите, Алекс се сещаше за Коледа, как
лежи на онзи стар матрак в квартирата на Лен във Ван Найс, стаята се върти, на пода до нея има наполовина изядено бурканче с конфитюр
от червени боровинки, а Джони Кеш пее: „Ние сме пастирите, планините прекосихме. Животните оставихме, щом новата звезда в небето
се яви“. Мислеше си за Лен, как се обръща към нея на матрака, пъха ръка под ризата ѝ и ѝ шепне на ушенце: „’Бах тия смотани пастири“.
Насоките за кандидатите бяха изредени в края на книжлето и последно бяха обновявани през шейсет и втора.
Високи академични постижения с акцент върху историята и химията.
Познания по чужди езици, включително латински и старогръцки.
Добро физическо здраве и хигиена. Регулярната физическа подготовка е за предпочитане.
Стабилен характер и уважение към дискретността.
Интересът към загадъчното е по-скоро недостатък, тъй като често говори за „аутсайдерски“ уклон на кандидата.
Кандидатите да не бъдат гнусливи във връзка с реалностите на човешкото тяло.
MORS VINCIT OMNIA
Алекс, чиито познания по латински бяха по-скоро нищожни, провери какво означава последното – „Смъртта побеждава всички“. Но
някой беше надраскал с писалка „irrumat“ над „vincit“ в полето и почти беше заличил оригиналната дума.
Под изискванията за кандидатите имаше добавка, която гласеше: Стандартите бяха занижени в два случая, а именно в случая на Лоуел
Скот (бакалавър по английска литература, 1909 г.) и на Синклер Бел Брейвман (без степен, 1950 г.) с нееднозначни резултати.
И тук имаше бележка в полето, този път категорично с почерка на Дарлингтън – драсканиците му приличаха на електрокардиограма.
Пишеше „Алекс Стърн“.
Сети се за кръвта, която попиваше черна в килима на старото имение Андерсън. Сети се за декана – неочаквано бялата му кост стърчи от
бедрото, а въздухът вони на диви кучета.
Алекс остави настрани алуминиевата опаковка с изстиналия фалафел от закусвалнята на Мамун и изтри ръце в анцуга си с логото на
Летианския Дом. Докуцука до банята, отвори шишенцето със золпидем и пъхна една таблетка под езика си. Отвори студения кран и сложи
шепа под струята. Гледаше как водата се лее по пръстите ѝ, слушаше неприятния всмукващ звук от сифона. Стандартите бяха занижени в
два случая.
За пръв път от седмици изправи глава да погледне момичето в опръсканото огледало и видя как това пребито момиче вдига потника си,
памучната материя бе петносана в жълто от гной. Раната на хълбока ѝ беше дълбока и покрита с черна кора. Следата от ухапването беше
като вдлъбнатина, която щеше да заздравее зле, ако изобщо заздравееше. Картата ѝ беше променена. Крайбрежната линия – различна. „Mors
irrumat omnia.“ Смъртта преебава всички ни.
Алекс докосна леко сгорещената червена кожа около следите от зъбите. Раната се инфектираше. Усети нещо като тревога, разумът ѝ я
ръчкаше да направи нещо, опитваше се да събуди инстинкта ѝ за самосъхранение, но самата мисъл да вдигне телефона и да си поръча такси
до Здравния център в кампуса – поредицата от действия, които всяко ново действие щеше да породи – беше непоносима, а и вече бе
свикнала с топлото туптене на изтерзаното си тяло, което се мъчеше да се подпали само. Може пък да получи треска и халюцинации.
Плъзна поглед по извивката на ребрата си, по сините вени като съборени от буря високоволтови кабели под избледняващите синини.
Устните ѝ бяха покрити с напукана кожа като скреж. Сети се за името си, надраскано с мастило в полето на книжката – третият случай.
– Резултатите определено бяха нееднозначни – каза тя и се стресна от гъгнивия звук на гласа си.
Разсмя се и сифонът се изкиска заедно с нея. Може би вече е вдигнала висока температура, кой знае.
Под флуоресцентния блясък на лампата в банята Алекс заби пръсти в раната от ухапване, стисна месото около шевовете, докато болката
не я захлупи като мантия и безсъзнанието не я отнесе като отдавна чакан порой.
Това се случи през пролетта. Но неприятностите започнаха в една тъмна зимна нощ, когато Тара Хачинс умря, а Алекс все още смяташе,
че всичко може да ѝ се размине.
—
„Череп и кости“, най-старото от обществата, първият от осемте Дома на Воàла, основано през 1832 г. Костмените могат да се
похвалят с повече президенти, издатели, едри индустриалци и членове на кабинета от всяко друго общество (за пълен списък на
випускниците вижте допълнителен материал В), като тук акцентът следва да падне върху думата „похвалят“. Костмените отлично
съзнават влиянието си и очакват летианските делегати да им показват почитание. Добре ще е да си спомнят собственото си мото –
„Богати и бедни, всички сме равни в смъртта“. Дръжте се с дискретността и дипломатичността, характерни за службата ви в
„Лета“, но никога не забравяйте, че нашият дълг не е да ласкаем суетата на йейлските отличници, а да стоим между живите и
мъртвите.
Из „Животът на „Лета“:
процедури и протоколи
на Деветия Дом“
Костмените се имат за титани сред плебса, моля ви се. Но кой съм аз да им отварям очите за истината, щом питиетата са силни, а
момичетата – хубави?
Из „Летиански дневник
на Джордж Петит“
Колеж „Сейбрук“ ’56
—
1
Зима
Алекс бързаше по широката и сякаш извънземна равнина на площада пред библиотека „Бейнеке“, ботушите ѝ тропаха по идеално гладките
квадрати чист бетон. Гигантският куб на библиотеката, приютила колекции с редки книги, сякаш се носеше над приземния си етаж. Денем
панелите му грееха в кехлибарено, като похабен от времето златен кошер, повече храм, отколкото библиотека. Виж, нощем приличаше на
обикновена гробница. Тази част от кампуса нямаше нищо общо с архитектурата на Йейл, тук нямаше сив камък, нито готически арки, нито
сгради от червени тухли, изникнали бунтовно тук-там – по думите на Дарлингтън не били колониални, а само трябвало да приличат на
такива. Обяснил бе защо „Бейнеке“ е проектирана по този начин, уж като огледало, забутано в кьошето на йейлската архитектура, но на
Алекс все така ѝ приличаше на декор от седемдесетарски научнофантастичен филм, в който студентите носят впити трика или твърде къси
туники, пият нещо на име „екстракт“ и ядат храна на кубчета. Дори голямата метална скулптура, дело на Александър Калдер, ѝ приличаше
на гигантска лава-лампа в негатив.
– Това е Калдер – промърмори под нос тя.
Тук хората говореха за изкуство по този начин. Нищо не е дело на някого или нарисувано от някого. Скулптурата е Калдер. Картината е
Ротко. Къщата е Нойтра.
А Алекс беше закъсняла. Започнала бе вечерта с добри намерения, решена да довърши есето си за семинара по съвременен британски
роман и да стигне съвсем навреме за пророкуването. Обаче явно бе заспала в читалнята на библиотека „Стърлинг“ с томче на „Ностромо“
върху гърдите и с подпрени на един от отворите на отоплителната система крака. В десет и половина се събуди рязко, слюнка се стичаше
по бузата ѝ. Изпсува ядно и нецензурната дума отекна като топовен гърмеж в тихата библиотека, после скри лице в шала си, метна
раницата през рамо и избяга.
Сега бързаше напряко през гигантската трапезария под куполите на ротондата, където дълбоко в мрамора бяха изрязани имената на герои
от войните, а каменни статуи стояха на пост – Мир, Отдаденост, Памет и накрая Смелост, която носеше само шлем и щит, и ако питаха
Алекс, приличаше повече на стриптизьорка, отколкото на оплаквачка. Хукна надолу по стълбището, излезе от сградата и подмина
пресечката на „Колидж“ и „Гроув“.
Кампусът имаше различно лице според часа и мястото и Алекс всеки път имаше чувството, че стъпва тук за пръв път. Тази нощ
огромният комплекс беше сомнамбул, който диша дълбоко и равномерно. Хората, с които се разминаваше, сякаш бяха попаднали в капана
на съня, очите им – меки, главите – обърнати един към друг, ръцете – в ръкавици, понесли димящи чаши кафе. Обзе я зловещото усещане,
че е само част от съня им, момиче в тъмно палто, което ще изчезне, щом се събудят.
Шефилд-Стърлинг-Страткона Хол също приличаше на заспал замък, класните стаи отдавна бяха заключени, коридорите – потънали в
мъждивата светлина на енергоспестяващи крушки. Алекс пое по стълбището към втория етаж и чу ехтящи звуци откъм една от аудиториите.
Факултетът по социални науки прожектираше филм там всеки четвъртък вечерта. Мърси беше закачила програмата на вратата на
апартамента им в общежитието, но Алекс изобщо не я погледна. Четвъртъците ѝ бяха заети с друго.
Трип Хелмут се беше облегнал изгърбен на стената до аудиторията. Кимна ѝ бегло с натежали клепачи. Дори на слабата светлина се
виждаше, че очите му са кръвясали. Очевидно беше дръпнал една, преди да се появи. Сигурно точно заради това старшите Костмени го бяха
прекарали да стои на пост. Или пък сам се е писал доброволец.
– Закъсня – каза той. – Започнаха вече.
Алекс не му обърна внимание, само хвърли поглед през рамо да види дали коридорът е празен. Не дължеше извинение на Трип Хелмут и
нямаше да му даде такова – противното би подронило имиджа ѝ. Натисна с палец една едва видима вдлъбнатина в ламперията. Участъкът
от стената уж трябваше да се отвори гладко, но винаги засядаше. Бутна го силно с рамо и политна през прага.
– По-леко, мацко – каза Трип.
Алекс затвори вратата след себе си и пое по тесния тъмен проход.
Уви, Трип беше прав. Пророкуването вече беше започнало. Алекс влезе в старата операционна зала на пръсти.
Стаята нямаше прозорци, сбутана между аудиторията и една класна стая, където студенти от горните курсове провеждаха часовете си по
дискусии. Беше забравена отломка от стария медицински факултет, който бе провеждал заниманията си тук, преди да се премести в новата
си сграда. Управителите на тръста, който финансираше „Череп и кости“, бяха запечатали входа на операционната и го бяха скрили с нова
ламперия някъде през трийсет и втора. Всичко това Алекс беше научила от „Лета“ – наследството“, вместо да чете „Ностромо“.
Никой не я погледна. Всички очи бяха вперени в гадателя, така наречения Харуспекс, лицето му – скрито под хирургична маска,
светлосинята му роба – опръскана с кръв. Ръцете му в тънки латексови ръкавици се движеха методично във вътрешности-те на… пациента?
Обекта? Жертвата? Алекс не знаеше с коя дума да нарече човека на операционната маса. Отхвърли „жертва“ обаче. „Този тип трябва да
оживее.“ Точно затова беше тя тук, това ѝ беше работата или поне част от нея. Щеше да се погрижи нещастникът да преживее изпитанието
и да се върне жив в болничното отделение, от което го бяха взели. „А след година? – запита се тя. – След пет години?“
Спря поглед върху мъжа на масата – Майкъл Рейес. Прегледала беше картона му преди две седмици, когато го избраха за ритуала.
Стомахът му беше разрязан, кожата – изтеглена настрани и прихваната със стоманени клипсове, а коремът му беше цъфнал като тлъста
розова орхидея, кадифена и яркочервена в центъра си. „И как ще скрият белезите?“ Но в момента имаше други грижи, най-вече за
собственото си бъдеще. Рейес щеше да се оправи.
Отклони поглед и се опита да диша през носа, защото стомахът ѝ се бунтуваше, а слюнка с вкус на метал пълнеше устата ѝ. И преди беше
виждала тежки наранявания, но все на мъртви хора. Далеч по-лошо бе да види жива рана, човешко тяло, чиято единствена връзка с живота
минава през металическото бибипкане на медицински монитор. В джоба си имаше ментови бонбони против гадене – по предложение на
Дарлингтън, – но не намираше в себе си сили да извади един и да го разопакова.
Вместо това заби поглед в близката далечина, докато Харуспексът изброяваше серия от числа и букви – абревиатури на компании и цени
на акциите им, които се търгуваха публично на Нюйоркската фондова борса. По-късно през нощта щяха да преминат към NASDAQ,
Юронекст и азиатските пазари. Алекс не си направи труда да се вслуша – нямаше смисъл. Указанията да се купуват, продават или задържат
тези или онези акции се даваха на неразбираем холандски, езика на търговията, на първата фондова борса, на стария Ню Йорк, както и
официален език на Костмените. Когато „Череп и кости“ се появили като организация, твърде много студенти знаели латински и
старогръцки, затова основателите прибягнали до нещо по-рядко за своите дела.
– Холандският е с много трудно произношение – беше ѝ обяснил Дарлингтън. – Освен това дава повод на Костмените да ходят в
Амстердам.
Самият той знаеше латински, старогръцки и холандски, разбира се. Освен това говореше френски, мандарин и сносно владееше
португалски. А Алекс едва наскоро беше започнала курс по испански за средно напреднали. Беше учила малко испански в гимназията, а
баба ѝ постоянно ръсеше пословици на ладино – староиспанския на сефарадските евреи – затова Алекс реши, че ще се справи лесно с този
курс. Обаче не беше взела предвид разни неща като подчинителното наклонение. Но иначе можеше да попита дали Глория би искала да
отиде на дискотека утре вечер.
Приглушен огнестрелен залп долетя от филма в съседство. Харуспексът откъсна поглед от върволицата тънки черва на Майкъл Рейес, без
да крие раздразнението си.
„Белязания“, осъзна Алекс миг след като музиката гръмна и хор грубиянски гласове припя в унисон: „С мен ли ще се ебаваш? Добре.
Искаш ли дебелия край на тоягата?“. Публиката ревеше и припяваше, сякаш прожектираха някой музикален фарс на трийсетарски филм на
ужасите, „Роки Ужаса“, например. Гледала беше „Белязания“ десетки пъти, сто сигурно. Беше един от любимите филми на Лен. Беше
предсказуем в това отношение, обичаше всичко „хард“ – сякаш си беше поръчал по пощата комплект със заглавие „Как да станеш гангстер“.
Когато се запознаха с Хели на крайбрежната алея, с нейната златна коса, разтворена като театрална завеса за декора на големите ѝ сини
очи, Алекс моментално се сети не за друго, а за Мишел Пфайфър в готината сатенена рокля. Е, без бретона, вярно. Но тази нощ
предпочиташе да не мисли за Хели, твърде много воня на кръв се бе пропила въздуха. Лен и Хели бяха останали в миналото ѝ. Нямаха
място в Йейл. Но пък същото важеше и за Алекс, като си помислиш.
Спомените не бяха добре дошли, за разлика от всеки външен шум, който да заглуши поне малко влажните звуци откъм корема на Майкъл
Рейес. Харуспексът пак беше заровил ръце в червата на нещастника. Какво ли виждаше там? Според Дарлингтън, пророкуването не се
различавало от гледането на карти таро или разчитането на шепа животински кости. Само че определено изглеждаше различно. Да не
говорим как звучеше. „Тъгуваш по някого. Догодина ще намериш щастието.“ Такива неща ти казват гадателките – неясни и утешителни.
Плъзна поглед по Костмените, закачулени в дългите си роби около операционната маса, спря го за миг на Писаря – зелен второкурсник,
който записваше чинно предсказанията, преди да бъдат предадени на избрани мениджъри на хедж фондове и частни инвеститори по целия
свят с изричната цел Костмените и организацията им да запазят финансовата си стабилност. Бивши президенти, дипломати и поне един
директор на ЦРУ – до един Костмени. Сети се за Тони Монтана, потопен до шията в горещата вана и влюбен в собствения си глас: „Знаеш
ли какво е капитализмът?“. Алекс хвърли пореден поглед към тялото на Майкъл Рейес. „Тони, идея си нямаш, пич.“
Някакво бегло движение привлече погледа ѝ към скамейките над операционната. Залата си имаше двама местни Сиви, които винаги
седяха на едно и също място с няколко реда разстояние – пациентка с душевно заболяване, на която отстранили матката и яйчниците при
хистеректомия, проведена през 1926, за които щяла да получи шест долара, ако преживеела процедурата, и един мъж, студент по медицина.
Мъжът умрял от измръзване в един опиумен коптор на хиляди километри оттук през 80-те години на деветнайсети век, но постоянно се
връщаше в операционната зала да поседи на старото си място и да позяпа случващото се долу. Пророкуванията се провеждаха само четири
пъти годишно, в началото на всяко фискално тримесечие, но явно това му стигаше.
Дарлингтън все казваше, че да си имаш вземане-даване с призраци е като да се возиш в метрото. „Не ги поглеждаш в очите. Не се
усмихваш. Не им даваш никакъв повод да те заговорят. Иначе никой не знае какво ще те последва у дома.“ Добър съвет, но труден за
следване, когато единствената друга гледка в помещението е на човек, който си играе с вътрешностите на друг човек, сякаш са плочки за
домино.
Спомни си как се стресна Дарлингтън, когато разбра, че Алекс не просто вижда призраци без помощта на отвара или заклинание, а ги
вижда цветни. Незнайно защо се ядоса, а на нея това ѝ хареса много.
– Какви цветове? – бе попитал той, като смъкна краката си от холната масичка и тежките му черни ботуши тупнаха върху облицования с
плочи под на салона в „Ил Бастоне“.
– Ми, цветове. Като на стар полароид. Защо? Ти какво виждаш?
– Изглеждат сиви – сопна се той. – Поради което ги наричат Сиви, сещаш се.
Тя вдигна рамене с пълното съзнание, че така още повече ще го ядоса.
– Не е голяма работа.
– За теб – измърмори той и изскочи от салона.
Остатъка от деня прекара в стаята за гимнастика, където се упражнява до пълна изнемога.
Обзело я бе самодоволство по онова време, радваше се, че не всичко му се удава с такава лекота. Сега обаче, докато обикаляше в кръг по
периметъра на операционната зала и проверяваше малките тебеширени знаци в четирите точки на компаса, Алекс се чувстваше изнервена
и неподготвена. Така беше още откакто дойде за пръв път в кампуса. Не, още отпреди това. Откакто декан Сандоу приседна край
болничното ѝ легло, потупа я по белезниците с пожълтелите си от никотин пръсти и каза: „Предлагаме ти възможност“. Но онова беше
старата Алекс. Алекс на Лен и Хели. Йейлската Алекс не я бяха оковавали с белезници, тя не се биеше, не се чукаше с непознати в баня, за
да плати дълговете на гаджето си. Йейлската Алекс беше добро момиче, което се труди упорито, без да се оплаква.
„И се проваля.“ Трябваше да дойде тук много по-рано, за да надзирава поставянето на знаците и оформянето на свестен кръг. Старите
Сиви, като онези на амфитеатралните скамейки, рядко правеха бели дори когато надушваха кръв, но пророкуванията бяха сериозна магия, а
нейно задължение бе да удостовери, че Костмените спазват процедурите с нужното внимание и предпазливост. Обаче само се правеше на
сведуща, честно казано. Предната нощ беше зубрила като луда в опит да наизусти правилните знаци и пропорциите от тебешир, въглищен
прах и кости. Даже си беше направила картончета с подсказки, проклети да са, и се беше изпитвала с тях помежду главите на Джоузеф
Конрад и неговия „Ностромо“.
Стори ѝ се, че знаците са си съвсем наред, но пък познанията ѝ по защита бяха на нивото на познанията ѝ за съвременния британски
роман. Беше ли внимавала изобщо в часовете по пророкуване с Дарлингтън през есенния семестър? Не. Заета бе да смуче ментови бонбони
и да се кокори на всички онези чудатости с надеждата да не повърне като последната глупачка. Смятала бе, че ще има много време да се
научи с подкрепата и настойничеството на Дарлингтън. Но за това и двамата бяха сгрешили.
– Voorhoofd! – извика Харуспексът и една от Костменките хукна към него.
Мелинда? Миранда? Алекс така и не запомни името на червенокоската, помнеше само, че участва в женска акапелна певческа група на
име „Каприз и ритъм“. Момичето попи челото на Харуспекса с бяла кърпа и се върна на мястото си.
Алекс се опитваше да не поглежда към човека на масата, но очите ѝ въпреки това се насочиха към лицето му. „Майкъл Рейес, на
четирийсет и осем, диагностициран с параноидна шизофрения.“ Щеше ли Рейес да помни нещо от случилото се, след като го събудят? И
ако се опиташе да каже на някого, щяха ли да го обявят за луд? А Алекс отлично знаеше какво е да те обявят за луда. „Можеше аз да съм на
масата.“
– Костмените предпочитат обектите им да са пълни откачалки – беше ѝ обяснил Дарлингтън. – Вярват, че така предсказанията са по-
точни. – А когато тя го попита защо, той отговори следното: – Колкото по-луд е victimа, толкова по-близо е до бога.
– Това вярно ли е?
– „Само чрез мистерия и лудост се разкрива душата“ – цитира той, а после сви рамене. – Банковите им сметки доказват, че са прави.
– И ние нямаме нищо против? – попитала бе Алекс. – Да разпарят хорски кореми, за да си ремонтира лятната вила някой Хвалипръцко
Мамин?
– Не познавам човек на име Хвалипръцко Мамин – каза той. – Но надеждата умира последна. – А после замълча, прав в оръжейната с
мрачна физиономия. – Това нищо не може да го спре. Твърде много влиятелни хора разчитат на обществата. А преди „Лета“ да се появи,
никой не е стоял на пост. Така че може да си блееш без полза, да се възмущаваш и да си загубиш стипендията или може да си свършиш
работата и да направиш нещо добро според силите си.
Още тогава Алекс се зачуди дали няма и друго, дали това не е само част от истината. Дали страстта на Дарлингтън да научи всичко,
абсолютно всичко, не го обвързва към „Лета“ в същата степен като чувството му за дълг. Но тогава си бе замълчала, щеше да си мълчи и
сега.
Бяха намерили Майкъл Рейес в спешното на болница „Йейл Ню Хейвън“. За външния свят той беше обичайният пациент – скитник, от
онези, които влизат и излизат от психиатрии, спешни отделения и затвори, ту си пие лекарствата, ту ги спира. Имаше брат в Ню Джърси,
вписан като най-близък роднина, който се беше съгласил да подложат Майкъл на уж рутинна медицинска процедура за лечение на адхезии
в чревния тракт.
За Рейес се беше грижила една медицинска сестра на име Джийн Гатдула, взела три нощни смени една след друга. Дори окото ѝ не
мигна, нито се развика, когато, уж заради грешка в графика, я сложиха да дежури още две вечери в отделението. Въпросната седмица
колегите ѝ може и да не са забелязали – или пък да, – че винаги идва на работа с много голяма ръчна чанта. В нея Джийн мъкнеше малката
хладилна чанта със специалното меню на Майкъл Рейес – гълъбово сърце за яснота, корени от мушкато и задушени горчиви билки. Гатдула
нямаше представа каква е целта на особеното меню, нито каква съдба чака Майкъл Рейес, както не знаеше и какво се случва с другите
„специални“ пациенти, които поверяваха на грижите ѝ. Дори не знаеше за кого работи, знаеше само, че всеки месец получава крайно
необходимия ѝ чек, с който да погаси дълговете, които съпругът ѝ редовно трупаше на масите за блекджек.
Сигурно беше само плод на въображението, но Алекс май наистина надушваше миризмата на стрит магданоз откъм вътрешностите на
Рейес. Така или иначе, собственият ѝ стомах нададе поредния предупредителен сигнал. Имаше отчаяна нужда от чист въздух, потеше се
като прасе под катовете дрехи. В операционната зала беше много студено, имаше си самостойна охлаждаща система, но огромните
портативни халогенни лампи над масата излъчваха много топлина.
Чу се тих стон. Алекс вторачи поглед в Майкъл Рейес, завладяна от ужасяващ образ – Рейес се буди внезапно и установява, че е вързан за
операционна маса, заобиколен от закачулени фигури, а вътрешностите му са навън. Но очите му бяха затворени, а гръдта му се надигаше и
спадаше ритмично. Стонът се чу пак, по-силно този път. Може би някой друг се е почувствал зле? Но Костмените изглеждаха във форма от
първия до последния. Лицата им грееха като любознателни луни по периметъра, очите им – вперени неотклонно в процедурата.
Стонът ставаше все по-пронизителен, като тих вятър, който внезапно набира сила, виеше из залата и отскачаше в тъмната ламперия на
стените. „Без пряк очен контакт – напомни си Алекс. – Просто хвърли поглед към Сивите, колкото да…“ Ахна стреснато.
Сивите не бяха на обичайните си места.
Бяха слезли при парапета около централната арена, стискаха силно дървеното перило, проточили вратове напред, целите им тела бяха
протегнати жадно към тебеширения кръг, досущ животни, дошли на брега на вир да пият вода.
„Не поглеждай.“ Чу предупредителните думи с гласа на Дарлингтън. „Не спирай поглед.“ Сивите лесно създаваха връзка, прикачваха се
към някой жив. Още по-опасно бе за нея сега, защото знаеше историите им. Мотаеха се в операционната зала толкова отдавна, че
поколения делегати на „Лета“ бяха документирали миналото им. Само имената им бяха почернени във всички документи.
– Ако не знаеш нечие име – обяснил бе Дарлингтън, – не можеш да си го помислиш, следователно няма да се изкушиш да го изречеш на
глас. – Защото името е вид интимност.
„Не поглеждай.“ Само че Дарлингтън не беше тук.
Женската Сива беше гола, малките ѝ гърди – настръхнали от студа, както при смъртта ѝ вероятно. Вдигна ръка към отворената рана на
корема си и докосна нежно плътта, като жена, която дискретно подсказва, че е бременна. Не я бяха зашили дори. Момчето – наистина беше
момче, кльощаво и с нежни черти – носеше възшироко зелено сако и лекьосани панталони. Сивите винаги се появяваха каквито са били в
мига на смъртта си. Но имаше нещо неприлично в тази двойка сега – застанали рамо до рамо, единият гол, другият облечен.
Всяко мускулче в телата им се напрягаше до скъсване, очите им бяха разширени и втренчени, устите – зейнали. Именно оттам, от черната
паст на устите им, излизаше пискливият вой, не точно стон всъщност, а нещо нечовешко. Алекс се сети за гнездото на оси, което беше
открила в гаража под апартамента на майка си едно лято, за безмозъчното жужене на насекоми в мрака.
Харуспексът продължаваше да каканиже на холандски. Друг от Костмените доближи чаша с вода до устните на Писаря и той отпи, без да
вдига поглед от записките си. Въздухът вонеше на кръв, билки и лайна.
Сивите се навеждаха все по-напред, сантиметър по сантиметър, целите се тресяха, раззинали усти толкова широко, сякаш челюстите им
са се разкачили. И цялата зала сякаш вибрираше.
Но само Алекс можеше да ги види.
Точно затова „Лета“ я беше пратила тук, затова декан Сандоу беше отправил неохотната си, но иначе възщедра оферта на момичето с
белезници на китките. Алекс се огледа трескаво с надеждата, че и друг разбира, че някой ще ѝ предложи помощ.
Отстъпи крачка назад, сърцето ѝ препускаше в гърдите като уплашено зайче. Сивите бяха кротки и смътни, особено ако са толкова стари.
Поне така гласеше теорията. Или Алекс ставаше свидетел на феномен, за който Дарлингтън още не ѝ беше споменал в уроците си?
Разрови трескаво спомените си за някой от малкото напеви, на които Дарлингтън я беше научил през последния семестър, някое
заклинание за защита. В краен случай би могла да използва смъртни слова, но щяха ли да подействат на Сиви в това състояние? Трябваше
да си вземе сол в джобовете или поне карамелки, за да им отвлече вниманието. „Основни неща – каза Дарлингтън в главата ѝ. – Лесна
работа.“
Дървеното перило под пръстите на Сивите започна да пука, да се огъва. Червенокоската от акапелния хор вдигна глава, явно се чудеше
откъде идва скърцането.
Дървото щеше да се разцепи всеки миг. Явно знаците са били начертани погрешно и защитният кръг нямаше да издържи. Алекс плъзна
поглед по безполезните Костмени в нелепите им роби. Ако беше тук, Дарлингтън щеше да остане и да се бори, да удържи Сивите и да
защити Рейес.
Халогенните лампи примигнаха, угаснаха за миг, после грейнаха още по-ярко.
– Майната ти, Дарлингтън – измърмори Алекс под нос и се завъртя на пета с намерението да побегне.
Тряс!
Залата потрепери, Алекс се спъна. Харуспексът и другите Костмени погледнаха намръщено към нея.
Тряс!
Звукът на нещо, което тропа от отвъдното. Нещо голямо. Нещо, което не биваше да преминава.
– Нашичкият Данте да не е пиян? – измърмори Харуспексът.
Алекс отвори уста да изкрещи, да им извика да бягат, преди и последната защита да поддаде.
И тогава стонът заглъхна от раз и напълно, като затапен. Мониторът бибипкаше равномерно. Лампите жужаха кротко.
Сивите се озоваха на старите си места, без да се поглеждат един друг, без да поглеждат към нея.
Блузката на Алекс под палтото лепнеше мокра по кожата ѝ. Цялата вонеше на пот, онази остра смрад на страх се излъчваше от порите ѝ.
Халогенните лампи все така грееха, нажежени и бели. Операционната зала излъчваше пулсираща жега, като напълнен с кръв орган.
Костмените я зяпаха. В съседната аудитория явно течаха надписите.
Перилото – там, където го бяха стискали Сивите – беше изронено и трески се валяха по пода.
– Съжалявам – каза Алекс.
Коленете ѝ се подгънаха и тя повърна на каменните плочи.
Наближаваше три след полунощ, когато най-после зашиха Майкъл Рейес. Харуспексът и повечето Костмени си бяха тръгнали преди
часове да се изкъпят и да се подготвят за купона, който щеше да трае до зори, че и след това.
Харуспексът би могъл да потегли директно към Ню Йорк в кожения салон на скъпарска черна кола или да остане за празненството и да
си избере сред навитаците – момичета, момчета или и двете. Да „се погрижиш“ за Харуспекса било чест, така ѝ бяха обяснили, и ако си
достатъчно надрусан или пиян, сигурно точно така би ти изглеждало, но иначе определено звучеше като проституиране с човека, който
плаща сметката.
Червенокоската – Миранда, оказа се точно като в „Бурята“ – помогна на Алекс да почистят повръщаното. Момичето се държа много мило
и Алекс почти съжали, че не е запомнила името му.
Изкараха Рейес от сградата на количка, покрит от главата до краката с прикриващи воали, досущ аудиовизуално оборудване под защитно
покривало. Това беше най-рисковата част от среднощното начинание, поне що се отнася до безопасността на обществото. „Череп и кости“
не се отличаваха в нищо извън пророкуването, а както можеше да се очаква, членовете на „Ръкопис“ не горяха от желание да споделят
постиженията си с другите общества. Магията на скриващите воали пресекваше при всяка неравност, количката се размиваше постоянно и
губеше фокус, а пиукането на медицинското оборудване и шумът на вентилатора още се чуваха, макар и смътно. Ако някой решеше да
погледне по-отблизо какво тикат по коридора, Костмените щяха да загазят сериозно… но пък имаха достатъчно средства да се откупят от
всяка неприятност.
Алекс щеше да провери как е Рейес, след като го върнат в болничното отделение, и после още веднъж след седмица, за да е сигурна, че се
възстановява нормално и без усложнения. Имало бе смъртни случаи след пророкуване, нередки в миналото, но откакто „Лета“ бе основана
през 1898 г. да следи обществата, само един обект беше починал. Групичка Костмени бяха убили случайно някакъв скитник след
извънредно и зле планирано пророкуване, когато фондовите пазари се сринали през двайсет и девета. В резултат пророкуването било
забранено през следващите четири години, а Костмените за една бройка не се разделили с масивната си крипта от червен камък на Хай
стрийт.
– Точно затова съществуваме ние – бе казал Дарлингтън, докато Алекс прелистваше страниците с имената на всички victimа и датите на
пророкуванията в архивите на „Лета“. – Ние сме пастирите, Стърн.
Но после трепна зиморничаво, когато Алекс му посочи един надпис в полето на „Лета – наследството“.
– БПМК?
– Без повече мъртви клошари – каза той и въздъхна.
Дотук с благородната мисия на Летианския Дом. А и тази нощ Алекс определено не изпитваше морално превъзходство – така де, за една
бройка не беше изоставила Майкъл Рейес, за да спаси собствената си кожа.
Издържа безкрайните шеги за повърнатата си вечеря от пиле на грил и сладки пръчици и изчака в операционната зала, за да е сигурна, че
Костмените, останали в помещението, ще следват правилните протоколи за почистване.
Обеща си по-късно да се върне и да напръска залата с костен прах. Всичко, което напомняше за смъртта, държеше Сивите на разстояние.
Точно затова гробищата рядко биваха спохождани от духове. Постоянно се сещаше за зейналите усти на призраците и за онзи ужасен
насекомоподобен стон. Нещо се беше опитало да си пробие път в тебеширения кръг. Поне така ѝ се беше сторило. Сивите – призраците –
бяха безобидни. Предимно. Трудно им беше да приемат форма в света на смъртните. А да преминат през последния Воал? Да се сдобият с
физическо тяло, което може да взаимодейства с този свят? Да му навредят? Биха могли, това Алекс го знаеше. Биха могли, но само в най-
краен случай. Почти невъзможно.
Само дето в същата тази операционна зала бяха провеждани стотици пророкувания, а тя никога не беше чувала Сиви да са преминавали
във физическа форма или да са се намесвали някак в процедурата. Защо поведението им се беше променило тази нощ?
„Ако се е променило изобщо.“
Най-големият дар на „Лета“ за Алекс не беше пълната стипендия за Йейл, нито новото начало, което бе заличило миналото ѝ напълно. А
знанието, пълната увереност, че нещата, които вижда, са истински и винаги са били такива. Уви, твърде дълго бе живяла с мисълта, че е
луда, а старите навици умират трудно. Дарлингтън щеше да ѝ повярва. Той винаги ѝ вярваше. Само дето Дарлингтън го нямаше вече.
„Не завинаги“ – каза си тя.
Новолунието беше след седмица и тогава щяха да го върнат у дома.
Плъзна пръсти по напукания парапет, мислеше си как ще запише това пророкуване в архивите на „Лета“. Декан Сандоу ги преглеждаше
усърдно и тя не държеше да привлича вниманието му с необичайни неща. Пък и, ако не броим безпомощния човек на масата с отворен
корем, нищо лошо не се беше случило в действителност.
Когато мина по прохода и излезе в коридора, Трип Хелмут поизправи гръб.
– Приключват ли вече? – попита той.
Алекс кимна и изпълни дробовете си с относително чистия въздух. Нямаше търпение да излезе навън.
– Доста гадно, нали? – попита със самодоволна усмивчица Трип. – Ако искаш, може да ти споделя някоя и друга идейка, щом приключат
с преписването на резултатите. Така де, прави чудеса със студентските заеми.
– Ти пък какво знаеш за студентските заеми, да ти го начукам?
Думите се изляха от устата ѝ, преди да може да ги спре. Дарлингтън не би одобрил. Алекс трябваше да се държи любезно, дистанцирано
и дипломатично. Пък и въпросът ѝ беше най-малкото лицемерен. „Лета“ имаше грижата Алекс да завърши, без да затъне в дългове до
шията… така де, стига да избуташе някак четирите години на изпити, доклади и нощи като тази.
Трип вдигна ръце, уж се предава, и се засмя неловко.
– Стига де, само си приказваме.
Членуваше в ветроходния клуб, беше трето поколение Костмен, джентълмен с академични интереси, чистокръвен златен ретривър –
глупав, лъскав и скъп. Беше рошав и розовобузест като здраво дете, косата му беше пясъчна на цвят и още имаше тен от който там остров
беше посетил за зимната ваканция. Притежаваше онази особена ведрост на човек, който винаги е минавал през живота с лекота, момче, за
което вторите шансове никога не свършват.
– Не се сърдиш, нали? – добави той.
– Всичко е наред – отвърна Алекс, макар че изобщо не се чувстваше наред. Все още усещаше вибрациите на онзи жужащ стон в дробовете
си, усещаше дрънченето в главата си. – Беше много задушно вътре, това е.
– Нали? – каза Трип с дружеска усмивка. – Като си помисля, май не е толкова лошо цяла нощ да вися тук.
– Какво е станало с ръката ти? – попита Алекс.
Изпод ръкава на якето му надничаше бинт.
Той вдигна ръкава си и ѝ показа парче мазен целофан, прикрепен към вътрешната страна на ръкава му под лакътя.
– С няколко приятелчета си направихме татуировки.
Алекс се вгледа през целофана – озъбен булдог изскачаше през голяма синя буква – първата буква на Йейл, а символът беше момчешкият
еквивалент на „Най-добри приятели завинаги!“.
– Хубава е – излъга тя.
– Ти имаш ли татуси?
Сънените му очи се плъзнаха по нея в ленив опит да обелят зимните ѝ пластове, същият поглед като на загубеняците, които висяха при
Кота Нула и плъзгаха пръсти по ключицата ѝ, по бицепсите и рисунките там. „А тази какво означава?“
– Не. Не си падам по татуировките. – Алекс уви шала около врата си. – Утре ще мина да видя Рейес в болницата.
– Ъ? А, добре. Добре. Къде е Дарлингтън впрочем? Винаги ли праща теб по неприятните задачи?
Трип търпеше Алекс, опитваше да ѝ стане приятелче не защото я харесваше особено, а просто защото искаше всички да го чешат по
коремчето. Виж, Дарлингтън харесваше съвсем искрено.
– В Испания е – каза тя, защото така я бяха инструктирали да казва.
– Супер. Кажи му едно buenos dias от мен.
Ако можеше да каже каквото и да било на Дарлингтън, би било „върни се“. Би му го казала и на английски, и на испански. С удивителна
в края.
– Adiїs – каза тя на Трип. – Приятен ти купон.
Веднага щом излезе от сградата, Алекс си свали ръкавиците, разви два лепкави ментови бонбона и ги метна в устата си. Уморила се бе да
мисли за Дарлингтън, но силният вкус на ментата по небцето ѝ отново го върна, по-жив от всякога. Видя дългото му тяло, проснато пред
голямата каменна камина в „Черния бряст“. Изул си беше ботушите, а чорапите беше оставил да съхнат край огъня. Лежеше по гръб със
затворени очи, подпрял глава на ръцете си, пръстите на краката му се свиваха в такт с музиката – нещо класическо, което Алекс не
познаваше, пълно с валдхорни, които рисуваха изящни полумесеци от звуци във въздуха.
Алекс седеше на пода до него, притиснала колене към гърдите си и облегнала гръб в стария диван, опитваше се да изглежда спокойна и
да не зяпа босите му стъпала. Изглеждаха толкова… голи. Навил беше крачолите на черните си дънки, за да не лепнат мокри по кожата му,
и изящните му светли стъпала с редки косъмчета по палците я караха да се чувства странно и неприлично, като някой старовремски
перверзник, който пощурява, щом зърне нечий глезен.
„Майната ти, Дарлингтън.“ Сложи си ядно ръкавиците.
Остана на място парализирана. Би трябвало да се върне в Дома на „Лета“ и да напише доклада си за декан Сандоу, но не това ѝ се
искаше, а да се тръшне в теснотията на двуетажното легло – неин беше долният „етаж“ – в стаята, която деляха с Мърси, и да поспи
няколко часа преди лекции. По това време на нощта съквартирантките ѝ щяха да са заспали и Алекс лесно щеше да се промъкне в леглото
си, без да си измисля извинения за закъснението. Ако пренощуваше в „Лета“ обаче, Мърси и Лорън щяха да я изтормозят с въпроси къде и с
кого е прекарала нощта.
Дарлингтън ѝ беше предложил да си измисли гадже, за да оправдае отсъствията и закъсненията си.
– Ако го направя, рано или късно ще трябва да сътворя и човешко същество във формата на момче, което да ме гледа с обожание – беше
отвърнала смутено тя. – Ти как се справяш с това през последните три години?
Дарлингтън само сви рамене.
– Съквартирантите ми решиха, че съм голям играч.
Алекс завъртя очи докъдето беше физиологически възможно. Ако ги беше завъртяла още малко, щеше да гледа в обратната посока.
– Добре де, добре. Казах им, че свиря в банда с едни момчета от Университета на Кънектикът и че репетираме редовно.
– Свириш ли изобщо на нещо?
– Разбира се.
На виолончело, на бас, на кухарка, на пиано и на нещо, наречено „уд“. Май вид мандолина.
При малко късмет Мърси щеше да е заспала дълбоко и Алекс щеше да се вмъкне на пръсти в стаята, да си вземе несесера за баня и да се
изниже към дъното на коридора, без да я събуди. Трудна работа, но неотложна. Защото всеки път, когато си имаш вземане-даване с Воала
между този свят и следващия, по теб остава особена миризма – нещо средно между мириса на озон след буря и вонята на гниеща тиква,
която си оставил твърде дълго на перваза. Когато за пръв път допусна грешката да се върне в стаята, без да се е изкъпала, трябваше набързо
да измисли как е паднала в купчина боклук, за да обясни миризмата. Мърси и Лорън ѝ се бяха смели със седмици.
Помисли си за скапаната баня в общежитието… а после си представи как се отпуска в огромната вана със старомодни птичи крака в
безукорно чистата баня на „Ил Бастоне“ и за леглото с балдахин, което беше толкова високо, че сядаше на него с подскок. „Лета“ уж имаше
тайни квартири и убежища из целия кампус, но досега бяха водили Алекс само в „Дупката“ и в „Ил Бастоне“. „Дупката“ беше по-близо до
общежитието и повечето лекции на Алекс, но не блестеше с нищо, просто малък апартамент над магазинче за дрехи, удобен, но доста
излинял, вечно претъпкан с пакетчета чипс и протеиновите блокчета на Дарлингтън, място, където да се отбиеш за една бърза дрямка на
кушетката с неудобна пружина. „Ил Бастоне“, от друга страна, беше нещо специално – триетажна къща на около километър от сърцето на
кампуса, където се помещаваше щаб квартирата на „Лета“. Окулус щеше да я чака там тази нощ със запалени лампи и поднос с чай, бренди
и сандвичи. Така повеляваше традицията, дори Алекс да не се появеше в щабквартирата. Уви, този лукс си имаше цена – да си общува с
Окулус, – а мълчанието и стиснатите челюсти на Доз щяха да ѝ дойдат нанагорно тази нощ. По-добре да се върне в общежитието с все
вонята от нощното ѝ занимание.
Пресече улицата и хлътна в ротондата. Току поглеждаше през рамо, постоянно се сещаше за Сивите, изпънати като струни покрай
парапета на операционната: раззинали усти до откат и онзи нисък насекомски звук, който жужеше в черната паст. Какво щеше да стане, ако
парапетът се беше скършил, ако тебеширеният кръг не беше удържал? Какво ги беше провокирало? Щеше ли Алекс да ги спре,
притежаваше ли нужната сила и знания? Pasa punto, pasa mundo. Мине ли миг, отминава цял свят.
Алекс придърпа палтото си, скри брадичка в шала, дъхът ѝ остави влага по вълната. Ускори крачка покрай „Бейнеке“.
– Ако се случиш в библиотеката по време на пожар – твърдеше Лорън, – вратите се заключват автоматично и специална система изсмуква
всичкия кислород. За да се защитят книгите.
Алекс знаеше, че това са дивотии. Дарлингтън ѝ го беше казал. Той знаеше всичко за сградата, познаваше всичките ѝ лица – че е била
проектирана според идеала на Платон (сградата бе храм), че отговаря на същите съотношения, които някои печатари използват (сградата
беше книга), че мраморът е дошъл от една кариера във Върмонт (сградата беше паметник). Входът беше проектиран така, че хората да
влизат един по един през въртящата се врата, като молители. Сети се как Дарлингтън си слага бели ръкавици, с които пипаше редки
ръкописи, как дългите му пръсти докосват почтително страниците. По същия начин Лен се отнасяше към парите.
Имаше една стая в „Бейнеке“, скрита на… не помнеше на кой точно етаж. А дори да помнеше, не би отишла там. Нямаше куража да
излезе във вътрешния двор, да докосне с пръсти тайния рисунък край един определен прозорец и да влезе в тъмното. Това място беше
особено скъпо на Дарлингтън. Нямаше по-вълшебно място. И никъде другаде в кампуса Алекс не се чувстваше по-голяма самозванка.
Извади телефона си да погледне колко е часът, надяваше се, че не е много след три. Ако успееше да се изкъпе и да си легне преди четири,
щяха да ѝ останат цели три и половина часа за сън, преди да стане и да прекоси на нова сметка кампуса за часовете по испански. Тези
сметки Алекс си правеше всяка нощ, всеки миг. Колко време има да свърши това или онова. Колко време да си почине. Сметките никога не
ѝ излизаха, впрочем. Справяше се някак, разтегляше минутите, времето никога не ѝ стигаше докрай, а паниката се бе превърнала в неин
постоянен спътник, който джафка стръвно по петите ѝ.
Погледна светещия екран и изпсува. Известията се редяха от горе до долу. Включила беше телефона на тих режим за пророкуването, а
после беше забравила да го погледне.
Всички известия бяха от един и същ човек – Окулус, иначе казано Памела Доз, докторантката, която поддържаше квартирите на „Лета“ и
се занимаваше с проучванията. „Пами“, макар че само Дарлингтън я наричаше така.
„Обади се.“
„Обади се.“
„Обади се.“
Всички съобщения бяха пристигали точно през петнайсет минути. Доз или следваше някакъв протокол, или беше дори по-спечена от
очакваното.
Би могла просто да пренебрегне съобщенията, помисли си Алекс. Но беше четвъртък, вечерта, когато обществата се срещаха регулярно, а
това означаваше, че някаква дребна неприятност се е изродила в купчина димящи лайна. Като нищо менящите формата си имбецили от
„Вълча глава“ са се превърнали в стадо бизони и са смачкали група студенти, излизащи от Бранфорд.
Скри се на завет зад една от колоните, поддържащи съвършения куб на „Бейнеке“, и набра.
Доз вдигна още след първия сигнал.
– Окулус слуша.
– Тук Данте – каза Алекс, чувстваше се като последната глупачка.
Тя беше Данте. Дарлингтън беше Вергилий. И така щеше да си остане, докато Алекс не станеше студентка последен курс – тогава тя
щеше да бъде Вергилий и ментор на следващия първокурсник. Бе кимнала знаещо и с лека усмивка, когато Дарлингтън ѝ каза кодовите им
имена – той ги наричаше „служби“ – уж схваща шегата. По-късно провери имената и откри, че Вергилий е бил водачът на Данте в ада.
Поредната летианска шега, която Алекс проумяваше със закъснение.
– При „Пейн Уитни“ е намерено тяло – каза Доз. – Центурионът вече е там.
– Тяло – повтори Алекс, като се чудеше дали умората не е увредила способността ѝ да разбира елементарна човешка реч.
– Да.
– Тоест труп?
– Дааа. – Доз очевидно се опитваше да запази спокойствие, но дъхът ѝ пресекна за миг и превърна сричката в мелодично хлъцване.
Алекс притисна гръб към колоната, студът от камъка проникна през пластовете дрехи, а адреналинът във вените ѝ удари тавана.
„Ти бъзикаш ли ме нещо?“ Ето това искаше да попита. Така се чувстваше. Сякаш се ебават с нея. Понеже беше странното хлапе, което си
говори само и което така отчаяно иска да има приятели, че се съгласи, щом Сара Макини я помоли: „Хайде да се видим при „Трес
Мучачос“ след училище. Може пък да се свържеш с баба ми. Често ходехме там и тя много ми липсва“. Същото хлапе, което с часове стоя
самичко пред най-смотания мексикански ресторант в Долината, а накрая звънна на майка си да го вземе, щом стана ясно, че никой няма да
дойде. Естествено, че никой нямаше да дойде.
„Това е истинско“ – напомни си тя.
А Памела Доз може да беше всякаква, но не беше от задниците тип Сара Макини.
А това означаваше, че някой е умрял.
И от нея се очакваше да направи нещо по въпроса?
– Ъъъ… злополука ли е било?
– Възможно убийство. – Доз май само този въпрос беше чакала.
– Добре – каза Алекс, защото нямаше представа какво друго да каже.
– Добре – отвърна неловко Доз. Изрекла беше голямата си реплика и вече беше готова да слезе от сцената.
Алекс затвори. Стоеше неподвижна в мрачната, брулена от вятъра тишина на празния площад. Забравила беше поне половината от
нещата, на които Дарлингтън се беше постарал да я научи, преди да изчезне, но уроците му категорично не включваха убийство.
Чудеше се защо. Така де, ако ще ходите в ада заедно, убийството би трябвало да е в учебната програма.
2
Миналата есен
Даниел Арлингтън се гордееше, че винаги е подготвен за всичко, но ако трябваше да опише с няколко думи Алекс Стърн, те биха били
„неприятна изненада“. Сещаше се и за куп други описания, но нито едно не беше учтиво, а Дарлингтън се опитваше винаги да е учтив. Ако
го бяха отгледали родителите му – баща дилетант и майка гениална, но повърхностна – сигурно би имал други приоритети, но не го
отгледаха те, а дядо му Даниел Табор Арлингтън III, който вярваше, че всички проблеми могат да се решат с помощта на силно уиски, много
лед и безупречни маниери.
Само че дядо му не познаваше Галакси Стърн.
Дарлингтън потърси стаята на Алекс в общежитието „Вандербилт“ в един неприятен ден през първата половина на септември. Би могъл
да я изчака сама да дойде в щабквартирата на „Ориндж“, но когато той беше първокурсник, неговият ментор, неподражаемата Мишел
Аламедайн, която служеше като Вергилий по онова време, го беше посрещнала в Йейл и тайнствата на Дома „Лета“, като лично дойде в
общежитията на първокурсниците в Стария кампус. Дарлингтън искаше да постъпи както трябва, нищо, че всичко, свързано със ситуацията
на Стърн, беше започнало накриво.
Не той беше избрал Галакси Стърн за свой Данте. Всъщност със самия факт на съществуването си тя му беше отнела нещо, което
Дарлингтън очакваше с нетърпение цели три години – мига, когато ще подари някому работата, която самият той обичаше от сърце, мига,
когато ще отвори очите за истината на някоя достойна, но нищо не подозираща душа. Едва преди няколко месеца беше разтоварил
кашоните, пълни с досиетата на новите първокурсници, и ги беше подредил грижливо в голямата стая на „Черния бряст“, замаян от
вълнение и твърдо решен да прочете с точките и запетайките всичките близо две хиляди папки, преди да направи препоръките си за Дома
на „Лета“. Щеше да е справедлив, отворен за новото и много подробен и накрая щеше да представи списък с двайсет кандидати за ролята
на Данте. После „Лета“ щеше да проучи миналото им, да отхвърли онези с финансови затруднения и здравословни проблеми, най-вече
душевни, и така щеше да се стигне до окончателното решение.
Беше си направил план по колко досиета да преглежда на ден, така че сутрините му да са свободни за работа в имението, а следобедите –
за задълженията му в музея „Пийбоди“. През онзи юлски ден се движеше по график, стигнал бе до досие №324 –Макензи Хофър, 800 точки
по литература и 720 по математика, отлична диплома, блогът ѝвърху гоблена от Байо се поддържаше на два езика –английски и френски.
Обещаващ кандидат, поне докато не стигна до личното ѝесе, в което Макензи се сравняваше с Емили Дикинсън. Тъкмо бе метнал папката
ѝвърху купчината с отхвърлените кандидати, когато декан Сандоу се обади да му каже, че търсенето е приключило. Намерили били своя
кандидат. Журито от бивши възпитаници било единодушно.
Дарлингтън отвори уста да възрази. Абе, направо му идеше да счупи нещо. Вместо това сложи ръка върху купчината с папки пред себе си
и каза:
–Кой е? Всички досиета са при мен.
–Нейното досие не е при теб. Не е кандидатствала в Йейл. Дори не е завършила гимназия. –И преди Дарлингтън да е спрял да заеква
възмутено, добави: –Даниел, тя вижда Сивите.
Дарлингтън застина, все така с ръка върху папката на Макензи Хофър (две лета с „Хабитат за човечеството“). Проблемът не беше само в
малкото му име, което Сандоу използваше рядко. „Тя вижда Сивите.“ Имаше само един начин жив човек да види мъртвите – като изпие
Орозчерио, еликсир с множество съставки, чието създаване изискваше съвършени умения и внимание към детайла. Самият той се беше
пробвал да го забърка на седемнайсетгодишна възраст, преди изобщо да чуе за „Лета“, защото се надяваше, че в света има повече, отколкото
му казват. Озовал се беше в спешното и два дни кърви през ушите и очите.
– Успяла е да забърка еликсира? – каза той, едновременно развълнуван и, нека признаем, изпълнен със завист.
Последва мълчание, достатъчно дълго Дарлингтън да загаси настолната лампа на бюрото на дядо си и да излезе на задната веранда на
„Черния бряст“. Оттук къщите на Еджуд по склона към кампуса се виждаха като на длан, а отвъд тях – заливът на Лонг Айлънд. Цялата земя
до централния булевард някога е била част от „Черния бряст“, но после била разпродадена на парче, след като финансовите несгоди
застигнали фамилното богатство на Арлингтън. Останали бяха само къщата, градините с рози и обраслият лабиринт от жив плет досами
гората – и само Дарлингтън беше останал да се грижи за всичко това, да го подрязва редовно и да го върне някак към живот. Здрачаваше се,
онзи дълъг и бавен летен здрач, полазен от комари и светулки. Зърна извитата като въпросителна бяла опашка на Козмо – котката се
промъкваше във високата трева, вдигнала мерник на някое дребно животинче.
– Без еликсир – каза Сандоу. – Просто ги вижда.
– Ам… – измрънка Дарлингтън, загледан в един дрозд, който ровеше умърлушено в порутената основа на някога красивия фонтан.
Какво друго да каже? „Лета“ беше създадена с основната задача да следи дейността на йейлските тайни общества, но имаше и друга,
вторична мисия – да разгадае мистериите, които лежат отвъд Воала. От години записваха разказите за хора, които уж виждали призраци,
някои случаи бяха потвърдени, други – само мълва. Затова, щом бордът твърдеше, че са намерили момиче, което може да прави тези неща, и
бяха успели да го привлекат в обществото… Е, нищо не можеше да се направи по въпроса. Дарлингтън щеше да я посрещне с широко
разтворени обятия.
Изпита силен порив да се напие.
– И на мен това не ми харесва – каза Сандоу. – Но знаеш в какво положение сме. Годината е важна за „Лета“. Искаме всички да са
доволни. – „Лета“ беше нещо като куче пазач за Домовете на Воала, но нямаше свое финансиране, а разчиташе на тях за издръжката си.
Тази година щяха да преподпишат споразумението си, но инциденти не беше имало много отдавна и обществата започваха да се питат има
ли смисъл да бъркат в ковчежетата си, за да издържат „Лета“. – Ще ти изпратя папката ѝ. Тя не е… Е, не е онзи Данте, на който се
надявахме, но се опитай да не я съдиш предварително.
– Разбира се – каза Дарлингтън, защото така правеше един джентълмен. – В никакъв случай.
Опита се да спази думата си. Дори след като прочете досието ѝ и изгледа записа на интервюто, което Сандоу беше провел с нея в
болницата във Ван Нойс, Калифорния, дори след като чу хрипливия ѝ глас като шепот на вятър в гора – опита се. Намерили я бяха гола и в
несвяст на местопрестъпление, до трупа на момиче, което не беше извадило нейния късмет с фентанила, който и двете бяха погълнали.
Подробностите бяха невъобразимо мрачни и тъжни и той искрено се постара да изпита съчувствие към девойката. Неговият Данте,
момичето, на което щеше да връчи ключовете към тайния свят, беше престъпница, наркоманка, напуснала училище без време и не даваше
пет пари за нещата, които го вълнуваха. Но въпреки това се опита.
И въпреки това се оказа неподготвен, щом се озова с нея в онази смотана обща стая на „Вандербилт“. Стаята беше малка, но с висок
таван, с два високи прозореца, които гледаха към вътрешния двор с форма на подкова, и две тесни врати, които водеха към спалните.
Пространството преливаше от небрежния хаос на нанасящи се първокурсници – кашони по пода и оскъдна мебелировка, състояща се от
килнат лампион и опърпано кресло, избутано до отдавна нефункциониращата камина. Атлетична блондинка с маратонки – Лорън, вероятно
(с интереси към медицината, добри оценки на изпитите, капитан на отбора по хокей на трева в гимназията във Филаделфия) – монтираше
изкуствено състарена сгъваема маса към перваза на прозореца, а на пода до нея се кипреше пластмасово сандъче с грамофонни плочи.
Сигурно и креслото беше нейно, транспортирано с камион на фирма за преместване от Бъкс Каунти до Ню Хейвън. Ана Брийн (Хантсвил,
Тексас, със стипендия за точни науки, хористка) седеше на пода и се опитваше да сглоби нещо, вероятно лавица за книги. Момиче, което
никога няма да се впише. Щеше да свърши в някоя певческа група или да го избие на религия, но със сигурност нямаше да ходи по купони
със съквартирантките си.
А после другите две момичета излязоха от едната спалня, вдигнали с общи усилия очукано бюро – от онези, които университетът
раздаваше безплатно.
– Сериозно ли ще го сложите тук? – попита намусено Ана.
– Трябва ни повече място – каза момиче с рокля на цветя.
Тази трябваше да е Мърси Жао, реши Дарлингтън (пиано; 800 по математика и 800 по литература; наградено есе върху Рабле и едно
чудато, но иначе много интересно сравнение между пасаж от „Врява и безумство“ и един откъс за крушово дърво от „Кентърбърийски
разкази“, което беше привлякло вниманието на катедрите по английска литература както в Йейл, така и в Принстън).
А после Галакси Стърн (без гимназиална диплома, без матура, без никакви постижения, ако не броим факта, че е оцеляла) се появи
откъм тъмната ниша на спалнята, облечена с черни дънки и риза с дълги ръкави, които изобщо не бяха подходящи за горещото време,
подхванала другия край на бюрото с кльощавите си ръце. Долнокачественият запис на Сандоу беше уловил правата черна коса, но не и
опънатия като по конец път през средата ѝ; уловил бе хлътналите ѝ очи, но не и наситения им мастилен цвят. Изглеждаше недохранена,
ключиците ѝ стърчаха като удивителни знаци под тънката риза. Изглеждаше някак влажна, мокра почти, но не като нимфа, която излиза от
водите, а като острозъба русалка.
Или пък просто имаше нужда да хапне нещо и да се наспи.
„Добре, Стърн. Да започваме.“
Дарлингтън почука на отворената врата, влезе в стаята и се усмихна широко, светло и гостоприемно, докато двете момичета оставяха
бюрото в ъгъла.
– Алекс! Майка ти ми заръча да те нагледам. Аз съм Дарлингтън.
За миг тя го погледна недоумяващо, паникьосано дори, после отвърна на усмивката му.
– Хей! Не те познах.
Добре. Умееше да се адаптира.
– Представи ни, моля – каза Лорън с преценяващ и заинтригуван блясък в очите, докато вадеше плоча на „Куин“ от сандъчето.
Той протегна ръка.
– Аз съм Дарлингтън, братовчед на Алекс.
– И ти ли си в ДжЕ?
Дарлингтън си спомни онова незаслужено чувство за лоялност. В началото на годината всички първокурсници биваха сортирани в
общежития към колежите, където се хранеха в трапезариите и където щяха да се пренесат на следващата година, когато новите зайци
заемеха местата им в Стария кампус. Купуваха си шалчета с цветовете на колежите, научаваха наизуст песните и мотото. Също като
Дарлингтън, Алекс принадлежеше на „Лета“, но от университета я бяха разпределили в „Джонатан Едуардс“, наречен така на бълващия
огън и жупел проповедник.
– Аз съм в „Дейвънпорт“ – каза той. – Но не живея в кампуса. – Харесало му бе да живее в „Дейвънпорт“ заради трапезарията и големия
затревен двор. Но не му харесваше „Черния бряст“ да стои празен, а парите, спестени от таксите за общежитието, му помогнаха да оправи
теча в балната зала миналата пролет. Пък и Козмо обичаше да си има компания.
– Имаш ли кола? – продължи да го разпитва Лорън.
Мърси се разсмя.
– О, за бога, ставаш смешна.
Лорън сви рамене.
– Как иначе ще стигнем до „Икеа“? Трябва ни диван.
Тази щеше да е лидерката на малобройния им екипаж, тя щеше да предлага на кои купони да отидат, пак тя щеше да организира партито
за Хелоуин.
– Съжалявам – каза той с извинителна усмивка. – Няма да мога да ви закарам. Не днес поне. – Нито в друг ден. – А и ще трябва да ви
открадна Алекс за малко.
Алекс изтри длани в дънките си.
– Опитваме се да подредим – каза тя колебливо, обнадеждено дори.
Тъмни петна пот се разливаха под мишниците ѝ.
– Ти ми обеща – каза той и намигна. – А и знаеш каква става майка ми, когато дойде реч за семейството.
Бунтовна искра припламна в нефтените ѝ очи, но тя само преглътна и каза:
– Добре.
– Ще ни дадеш ли пари за дивана? – попита я Лорън и тикна грубо плочата на „Куин“ в сандъчето. Дано поне не беше оригинален винил.
– И още как – каза Алекс и се обърна към Дарлингтън. – Леля Айлийн не каза ли, че ще ми даде пари за нов диван?
Майката на Дарлингтън се казваше Харпър и едва ли знаеше какво е „Икеа“.
– Тъй ли?
Алекс скръсти ръце.
– Ми, да.
Дарлингтън извади портфейла си от задния джоб и отдели три банкноти от по сто долара. Даде ги на Алекс, а тя ги връчи на Лорън.
– Непременно ѝ напиши благодарствена бележка – каза той.
– О, ще ѝ напиша – каза Алекс. – Знам, че много държи на тези неща.
Вървяха напряко през моравите на Стария кампус, оставили зад гърба си кулите от червени тухли и водоливниците на Вандербилт, когато
Дарлингтън каза:
– Дължиш ми триста долара. Няма аз да ти купувам дивана.
– Можеш да си го позволиш – отвърна хладно тя. – Предполагам, че идваш от богатия клон на семействата, братчеде.
– Трябваше да измисля някакво извинение защо ще се виждаме често.
– Да бе. Беше си тест от твоя страна.
– Такава ми е работата – да те подлагам на тестове.
– Мислех, че работата ти е да ме обучаваш. Не е същото.
Поне не беше глупава.
– Така е. Но пък гостуването при скъпата леля Айлийн може да обясни някое и друго закъснение.
– За какви закъснения говорим? До колко?
Тревога звънна в гласа ѝ. Предпазливост ли беше, или обикновен мързел?
– Какво ти каза декан Сандоу?
– Не много. – Тя отлепи ризата от корема си в опит да се разхлади.
– Защо си облечена така? – Въпросът не беше особено тактичен, но момичето определено изглеждаше сгорещено – черната риза беше
закопчана догоре, а петната пот под мишниците растяха. Никой в кампуса не се обличаше така. За момиче, което върти лъжи с лекота,
госпожица Стърн имаше лош усет за облекло, което не привлича внимание.
Алекс само го стрелна изпод вежди.
– Много съм скромна.
На това Дарлингтън не знаеше как да отговори, затова само посочи една от двете идентични сгради от червени тухли, хванали алеята в
менгеме.
– Това е най-старата сграда в кампуса.
– Не изглежда стара.
– Защото я поддържат добре. Но за малко да я съборят. Мнозина смятали, че не се вписва в Стария кампус.
– И защо не са я съборили?
– Официалната версия гласи, че сградата се спасила заради кампания по опазването на архитектурното наследство, но истината е друга.
„Лета“ открили, че сградата е находище.
– Ъ?
– Спиритуално находище. Била е част от стар обвързващ ритуал, който трябвало да осигури безопасността на кампуса. – Завиха надясно
по алея, която щеше да ги отведе до псевдосредновековната решетка на портата Фелпс. – Така е изглеждал целият колеж. Малки сгради от
червени тухли. Колониален стил. Като Харвард. Но след Гражданската война започнало високото строителство. Сега по-голямата част от
кампуса е такава – серия от укрепени замъци и крепости с все портите и зидовете.
Старият кампус беше идеалният пример, огромен четириъгълник от високи каменни общежития около голям, облян от слънцето двор,
където всички бяха добре дошли, докато не паднеше нощ и портите не хлопнеха.
– Защо? – попита Алекс.
– За да държат боклука настрана. Войниците се връщали в Ню Хейвън пощурели след войната, повечето не били семейни, мнозина не
били наред с главата след преживяното на фронта. Имало и много имигранти. Ирландци, италианци, освободени роби, и всички си търсели
работа в индустрията. Йейл искал да остане настрана от всичко това.
Алекс се засмя.
– Нещо смешно ли казах? – попита той.
Тя хвърли поглед назад към своето общежитие.
– Мърси е китайка. В съседната стая се настани едно момиче от Нигерия. Да не говорим за мелез като мен. В крайна сметка не са
опазили Йейл от отрепките.
– Дълга и бавна обсада. – Думата „мелез“ май не беше изречена случайно. Момичето му хвърляше въдица. Той плъзна поглед по черната
коса, черните очи и смуглата кожа. Можеше да е гъркиня. Мексиканка. Бяла. – Майка еврейка, за баща ти не се споменава нищо, но все
трябва да си имала такъв.
– Не го познавам.
Имаше дълбочина в тази история, но Дарлингтън се въздържа от други въпроси по темата.
– Всички си имаме непопълнени места в декларациите.
Стигнали бяха до портата Фелпс. Наричаше се „порта“, но си беше голям тунел със сводест таван, който свързваше относителната
безопасност на Стария кампус с Колидж стрийт. Дарлингтън не искаше да се отклонява в момента. Имаха да покрият много площ, буквално
и преносно.
– Това е Нюхейвънската морава – каза той, щом поеха по една от каменните алеи. – Когато основали колонията, тук построили къщата за
срещи. Градчето трябвало да е новата Райска градина, построено между две реки, като Тигър и Ефрат.
Алекс смръщи вежди.
– Защо има толкова много църкви?
Имаше три на Моравата, две от тях във федерален стил и почти идентични, третата – истинско бижу на викторианската готика.
– В този град има много църкви, кажи-речи по една за всяка пресечка. Или поне преди е било така. Сега някои от тях ги закриват. Хората
просто не ходят на църква.
– Ти ходиш ли? – попита Алекс.
– А ти?
– Не.
– Аз пък ходя – каза той. – Семейна традиция.
Зърна негодуванието в погледа ѝ, но нямаше намерение да ѝ обяснява. На църква в неделя, на работа в понеделник. Така действаха
семейство Арлингтън. Когато Дарлингтън стана на тринайсет и заяви, че ще рискува с божия гняв, стига да си поспи в неделя, дядо му го
стисна за ухото и го вдигна от кревата, нищо че беше на осемдесет години. „Хич не ми пука в какво вярваш – каза той тогава. – Работниците
вярват в бог и очакват същото от нас, така че се обличай и си завлечи задника в църквата, иначе ще го посиня от бой.“ Дарлингтън отиде на
църква. И продължи да ходи дори след като дядо му почина.
–Тук, на Моравата, е била построена първата църква, тук е било и първото гробище –продължи той. –Източник е на невероятна сила.
–Ъъъ… сериозно.
Чак сега Дарлингтън осъзна, че раменете ѝса се поотпуснали, че крачи по-леко някак. Вече не приличаше чак толкова на човек, който се
стяга за юмрук в стомаха. Опита се да овладее нетърпението си.
–Какво виждаш?
Тя не отговори.
–Знам какво можеш –подтикна я той. –Не е някаква тайна.
Алекс все така гледаше втренчено пред себе си, отнесено някак, незаинтересовано.
–Ми, празно е. Рядко виждам нещо около гробища и други такива.
„Други такива.“ Дарлингтън се огледа, но видя само онова, което виждаха всички останали – студенти, служители на съдебната палата и
на множеството магазини по Чапел, излезли да се порадват на слънцето или да хапнат на крак.
Знаеше, че алеите, които пресичат Моравата на уж случаен принцип, всъщност са проектирани от група Свободни масони с надеждата да
укротят мъртвите, когато гробището е било преместено няколко пресечки по-нататък. Знаеше, че техните компасни линии – или
пентаграмата, според това, кого питаш – се виждат ясно, ако погледнеш отгоре. Знаеше къде е паднал Дъбът на Линкълн след урагана
„Санди“, а хората открили в корените му човешки скелет, едно от многото тела, които така и не били преместени в гробището на улица
„Гроув“. Виждаше града по различен начин, защото знаеше за тези неща и знанията му не бяха получени случайно. Дарлингтън обичаше
този град, обожаваше го. Но всичката му любов не стигаше да види Сивите. Не и без доза Орозчерио от Златната купа. Потръпна
зиморничаво. Всяка доза вървеше ръка за ръка с реално съществуващия риск тялото му да възроптае и единият му бъбрек просто да откаже.
– Има смисъл, че не ги виждаш тук – каза той. – Някои неща ги привличат към гробищата, но по правило Сивите странят от тях.
С това явно привлече вниманието ѝ най-сетне. Искрен интерес припламна в очите ѝ, първият знак, че има нещо отвъд резервираната ѝ
бдителност.
– Защо?
– Сивите обичат живота и всичко, което им напомня за него. Сол, захар, пот. Побоища и чукане, сълзи, кръв и човешка драма.
– Мислех, че солта ги гони.
Дарлингтън вдигна вежда.
– Това по телевизията ли си го гледала?
– Ще бъдеш ли по-доволен, ако ти кажа, че съм го прочела в древна книга?
– В интерес на истината – да.
– Ми, жалко.
– Солта е очистител – каза той, докато пресичаха улица „Темпъл“, – затова върши работа при прогонването на демони, макар че аз, уви,
никога не съм имал тази чест в лично качество. Но когато иде реч за Сивите, да направиш кръг от сол е същото като да оставиш буца сол за
елените.
– Тогава какво ги гони?
Нуждата се пропиваше в думите ѝ. Значи от това се интересувала малката.
– Прах от кости. Пръст от гробища. Пепел от крематориум. Memento mori. – Погледна я косо. – Някакъв латински знаеш ли? – Тя поклати
глава. Естествено. – „Помни смъртта.“ Те мразят всичко, което им напомня смъртта. Ако искаш да опазиш стаята си от Сиви, закачи си
репродукция на Холбейн. – Беше шега, но момичето очевидно попиваше всяка дума и най-вече името на художника. Сръчка го чувство на
вина, което никак не му допадна. Толкова беше зает да ѝ завижда за способността, че и за миг не се замисли какво ли е мъртвите да са с теб
постоянно. – Мога да защитя стаята ти – предложи той като вид покаяние. – А и цялото общежитие, ако искаш.
– Сериозно?
– Да – каза той. – Ще те науча как се прави.
– Добре, казвай останалото – подкани го Алекс.
Далече от сянката на общежитията момичето бе потънало в пот, носът и челото му лъщяха, пот се събираше в трапчинката над горната
устна. Ризата ѝ лепнеше, което Алекс несъмнено усещаше съвсем ясно – държеше ръцете си плътно покрай тялото, без да помръдват.
– Прочете ли „Животът на „Лета“?
– Да.
– Сериозно?
– Прехвърлих я по диагонал.
– Прочети я – каза той. – Направих ти списък с други неща, които ще ти помогнат да наваксаш. Най-вече исторически справочници за Ню
Хейвън и собствените ни писания за историята на обществата.
Алекс поклати рязко глава.
– Друго питах… защо съм тук, с теб?
Труден въпрос. За нищо. За всичко. „Лета“ трябваше да е дар, но можеше ли да е дар за нея? Твърде много имаше за казване.
Моравата остана зад тях и Алекс се напрегна отново, изгърби отбранително рамене. Дарлингтън все така не виждаше нищо, което да
обясни реакцията ѝ. Минаха покрай банките на Елм, възправили снаги над „Кебабиан“, малкото магазинче за килими, което незнайно как
бе оцеляло в Ню Хейвън повече от век, после завиха наляво по улица „Ориндж“. Бяха само на няколко пресечки от кампуса, а сякаш ги
деляха мили. Шумният студентски живот пресекна, сякаш не бяха навлезли в града, а бяха паднали в пропаст. Улиците бяха каша от ново и
старо – състарени от стихиите градски къщи, пусти паркинги, грижливо възстановената концертна зала, гаргантюанската висока снага на
Агенцията по жилищно настаняване.
– Но защо тук? – попита Алекс, когато Дарлингтън не отговори на предишния ѝ въпрос. – С какво ги привлича това място?
Краткият отговор гласеше „кой знае“, но едва ли би представил в добра светлина него или „Лета“.
– В началото на деветнайсети век магията се премествала от Стария свят в Новия, напускала Европа заедно с хората, които я
практикували. Трябвало им място, където да съхранят знанията и практиките си. Не знаем със сигурност защо Ню Хейвън се е оказал
толкова подходящ. Преди това опитвали и на други места – добави Дарлингтън с известна гордост. – В Кеймбридж. Принстън. Но магията
се прихванала тук, в Ню Хейвън, тук пуснала корени. Според някои тук Воалът е по-тънък и по-лесно се къса. Вече разбираш защо „Лета“
се радва да се присъединиш към нас. – „Добре де, поне част от „Лета“.“ – Може би ти ще ни дадеш търсените отговори. Тук има Сиви,
които обитават мястото, отпреди да се появи университетът.
– И въпросните магьосници са решили, че ще е много умно да предадат познанията си на банда колежанчета?
– Контактът с мистериозното идва на висока цена. Колкото си по-стар, толкова по-висок данък плащаш за контакта. Затова всяка година
обществата приобщават нова реколта студенти, нова делегация. Магията е умиращо изкуство буквално, а Ню Хейвън е сред малкото места в
света, където все още може да се практикува.
Алекс мълчеше. Дали не се беше уплашила? А дано. Току-виж наистина прочела книгите, които ѝ беше препоръчал, вместо да ги
прелиства по диагоналната система.
– В Йейл има повече от сто общества към момента, но повечето от тях не представляват интерес. Събират се да вечерят заедно, разказват
си живота, занимават се с малко обществена работа. Важна е Древната осмица. Осемте тайни общества. Домовете на Воала. Тези, които не
са изоставили криптите си.
– Криптите?
– Хващам се на бас, че вече си видяла някои от тях. Клубове, макар че приличат повече на мавзолеи.
– Защо не ни интересуват другите общества? – попита Алекс.
– Защото нас ни интересува силата, а тя е обвързана към определено място. Всеки от Домовете на Воала се е разраснал около клон на
тайнственото и го изучава усърдно, всеки е построил криптата си върху нексус на сила. Е, освен „Берцелиус“, но пък за тях никого не го е
грижа. – Бяха основали обществото си като реакция на разрастващото се медицинско присъствие в Ню Хейвън, твърдяха, че другите
Домове са пълни с шарлатани и суеверни дилетанти, занимаваха се с нови технологии и вярваха, че науката е единствената истинска магия.
Успели бяха да преживеят някак срива на фондовите пазари от 1929 г. без помощта на пророкуването, докуцукали бяха до срива от
осемдесет и седма и той почти им бе видял сметката. Така де, единствената истинска магия е магията.
– Нексус – повтори Алекс. – И тези неща ги има из целия кампус. Тези… некси…
– Нексуси. Представи си магията като река. Нексусите са точките, където силата се завихря и точно това позволява на ритуалите ни да
функционират успешно. Открили сме дванайсет в града. Върху осем от тях са издигнати крипти. Другите са на застроени места, като жп
гарата например, където няма начин да си осигурим достъп. В течение на времето някои общества загубиха криптите си. Могат да проучват
колкото си искат, но скъса ли се тази връзка, не постигат много.
– И твърдиш, че това продължава повече от сто години, без никой да ви разкрие?
– От Древната осмица водят началото си някои от най-влиятелните мъже и жени в света. Хора, които буквално ръководят правителства и
икономики, които оформят бъдещето. Били са начело на какво ли не, като започнеш с Обединените нации и Конгреса и стигнеш до „Ню
Йорк Таймс“ и Световната банка. Те са решавали как да завършат почти всички шампионати от Световните серии, шест от надпреварите за
Супербол, наградите на Академията и поне едни президентски избори. Има стотици уебсайтове, които се опитват да разбулят връзката им
със Свободните масони, Илюминатите, Билдърбъргския клуб и така нататък.
– Може би, ако се срещаха в някое кафене, вместо в гигантски мавзолеи, нямаше да ги обвиняват в световна конспирация.
Стигнали бяха до „Ил Бастоне“, къщата на „Лета“, три етажа червени тухли и тъмно стъкло, построена от Джон Андерсън през 1882 г.
срещу неприлично голяма сума, и само година по-късно изоставена. Андерсън обявил, че е избягал от града заради високите местни
данъци. Архивите на „Лета“ разказваха друга история, свързана с баща му и призрака на една мъртва девойка, продавачка на пури. „Ил
Бастоне“ не можеше да се мери по площ с „Черния бряст“. Беше си градска къща между други две кооперации, висока, но семпла във
великолепието си.
– Това не ги притеснява, тъкмо напротив – каза Дарлингтън. – Конспиративните теории и глупаците с шапки от алуминиево фолио са
добре дошли.
– Защото им харесва да се правят на интересни?
– Защото истинските им занимания са много по-лоши. – Дарлингтън отвори черната порта от ковано желязо и видя как верандата на
старата къща отърсва плещи, сякаш от нетърпение. – След теб.
Веднага щом портата се затвори, ги обгърна мрак. Някъде под къщата прозвуча вой, пронизителен и гладен. Галакси Стърн беше
попитала какво я чака. Време беше да ѝ покаже.
3
Зима
„Кой умира в гимнастически салон?“ След разговора си с Доз Алекс се върна по стъпките си през площада. Ходила бе в гимнастическия
салон „Пейн Уитни“ само веднъж, когато Мърси я завлече на урок по салса и където едно бяло момиче, с впит черен клин, постоянно ѝ
казваше да се върти.
Дарлингтън пък я беше насърчил да се възползва от безплатния фитнес там и да си „оправи кардиото“.
– С каква цел? – бе го попитала Алекс.
– С цел лично усъвършенстване.
Единствен Дарлингтън можеше да каже нещо такова със сериозна физиономия. Но пък той тичаше по десет километра всяка сутрин и се
носеше върху облак от физическо съвършенство. Всеки път, когато се появеше в стаите им във „Вандербилт“, все едно някой пускаше ток в
пода. Лорън, Мърси и дори вечно намусената Ана поизправяха гърбове, а очите им светваха трескаво, изобщо заприличваха на три
катерици с пригладена козинка. Де Алекс да беше имунизирана към всичко това – хубавото лице, стройната фигура и лекотата, с която
Дарлингтън завладяваше всяко помещение, в което пристъпи. Имаше навика да отмята разсеяно кестенявата си коса от челото и го правеше
така, че ти идеше ти да му отметнеш перчема. За щастие, неустоимият му сексапил отстъпваше пред здравословния страх, който
Дарлингтън ѝ внушаваше неизменно. В крайна сметка той беше богаташко момче с хубави дрехи, което можеше да обърне нейната
продънена лодка с един пръст, без дори да го иска.
През онзи първи ден в къщата на „Ориндж“ беше насъскал срещу нея чакали. Чакали! Изсвири с пръсти и те наизскачаха от храстите
покрай къщата, ръмжаха и се кискаха. Алекс изпищя, разбира се. Хукна да бяга, спъна се в собствените си крака, тупна на тревата и едва не
се наниза на ниската метална ограда. Но от времето си с Лен знаеше, че винаги трябва да държи под око „боса“. Босът се променяше от
стая в стая, от къща в къща, от една сделка към следващата, но винаги имаше полза да наблюдаваш зорко човека, който взема големите
решения. В случая това беше Дарлингтън. А Дарлингтън не изглеждаше уплашен. Изглеждаше заинтригуван.
Чакалите се промъкваха към нея, провесили езици. Точеха лиги, зъбеха се с извити на дъга гърбове.
Приличаха на лисици. Приличаха на койотите, които тичат на воля из хълмовете на Холивуд. Приличаха на хрътки.
„Ние сме пастирите.“
– Дарлингтън – каза тя с надеждата, че звучи спокойно, – озапти тъпите си кучета.
Той изрече някакви думи, които Алекс не разбра, и създанията се върнаха в храстите. От агресията им не беше останала следа,
подскачаха игриво и се хапеха едно друго по краката. А той има наглостта да ѝ протегне ръка с усмивка. Момичето от Ван Найс в нея
искаше да перне протегнатата ръка и да впие пръсти в трахеята му, докато глупакът не помоли за милост. Но вместо това Алекс хвана
ръката му и му позволи да ѝ помогне. И онова беше само началото на един много дълъг ден.
А когато най-после се върна в общежитието, Лорън изчака цели шейсет секунди, преди да ѝ скочи с думите:
– Е, този твой братовчед има ли си гадже?
Седяха около новата холна масичка и опитваха да прикрепят стабилно краката ѝ с малки пластмасови винтчета. Ана беше изчезнала
някъде, а Лорън беше поръчала пица. Смътен зародиш на вятър по здрач влизаше през отворения прозорец и Алекс имаше чувството, че
гледа към себе си от двора – едно щастливо и нормално момиче, заобиколено от хора с бъдеще, които смятаха, че и тя има такова.
Чувството много ѝ хареса, искаше ѝ се да го задържи, да го приласкае.
– Бе… не знам, да ти кажа. – Покрай другите неща елементарното любопитство беше отстъпило на заден план.
– Направо вони на пари – каза Мърси.
Лорън метна към нея отвертката.
– Ти пък звучиш евтино.
– Не се сваляйте с братовчед ми, моля – каза Алекс. – Не ми усложнявайте живота.
Тази нощ, докато вятърът се опитваше да вкара пръсти под зимното ѝ палто, Алекс се замисли за онова момиче, окъпано в злато, седнало
в свещения кръг. Миг на покой, последният, който помнеше. Оттогава бяха минали само пет месеца, а сякаш бяха години.
Свърна наляво под сенките на белите колони покрай южната фасада на гигантската трапезария, която всички продължаваха да наричат
Комънс, макар името ѝ да беше сменено на Център „Шуорцмън“. Въпросният Шуорцмън беше Костмен от випуск 1969, по-късно
управител на пословично успешен фонд за частно финансиране, Блакстоун Груп. Центърът беше резултат от дарение за университета на
стойност сто и петдесет милиона долара, дар и своеобразно извинение за една отплеснала се магия по време на неодобрен ритуал, която бе
причинила странно поведение и пристъпи на половината членове на една мажоретна група по време на футболен мач в Дартмут.
Алекс пак се сети за Сивите в операционната зала, за зейналите им усти. Беше си най-обикновено пророкуване, рутинно. Всичко би
трябвало да е наред, но нещо съвсем определено се беше объркало, нищо че само тя знаеше за това. А сега трябваше да се занимава и с
убийство? Знаеше, че Дарлингтън и Доз държат под око убийствата в района на Ню Хейвън, колкото да са сигурни, че тези случаи на
насилствена смърт нямат нищо общо с тайнствата и ритуалите на обществата. Важно бе делегатите да спазват ограниченията и да държат
вълнението си под контрол.
Над покрива на Правния факултет пред нея групичка Сиви се бяха слели в рехава попара, която се разливаше като мляко в кафе,
привлечена там от свойствената за тази сграда смесица от амбиция и страх. Вдясно от нея се издигаше бялата крипта на „Книга и змия“. От
всички сгради на обществата тази най-много приличаше на крипта. „Гръцки фронтони, йонийски колони. Истински плебс“ – бе казал
Дарлингтън. Той се възхищаваше на мавърските паравани и спираловидната резба на „Свитък и ключ“, на строгите средновековни линии на
„Ръкопис“. Но не те, а оградата около криптата на „Книга и змия“ неизменно привличаше погледа на Алекс – черно желязо, полазено от
змии. „Това е символът на Меркурий, бога на търговията“ – беше казал Дарлингтън.
Богът на крадците. Това дори Алекс го знаеше. Меркурий беше пратеникът.
Право пред нея лежеше гробището на улица „Гроув“. Алекс зърна групичка Сиви, събрали се около един гроб близо до входа. Сигурно
някой беше оставил курабийки за починал близък, или нещо друго със захар е било оставено от почитател на някого от многото художници
и архитекти, погребани тук. Но в останалата част от гробището, като във всички гробища нощем, призраци нямаше. Денем Сивите
прииждаха, привлечени от солените сълзи и сладкия цветен аромат на опечалените –дарове от живите за мъртвите. Алекс вече знаеше, че
призраците обичат всичко, което им напомня за живота. Разляната бира и силния смях на купоните на братствата; библиотеките по време
на сесия с атмосферата им на лоши предчувствия, кафе и отворени кенчета сладки газирани напитки; стаите в общежитията,
наелектризирани от клюки, пъшкащи двойки и малки хладилници, пълни с храна, която рано или късно ще се развали; студенти, които се
мятат в леглата от мокри сънища или кошмари. „Там би трябвало да съм сега – помисли си Алекс. – В общежитието, под душа в смотаната
баня, а не да минавам покрай гробище в мрака.“
Портите на гробището напомняха египетски храм, масивните им колони – покрити с изображения на лотоси, а на арката се кипреше
надпис с големи букви: МЪРТВИТЕ ЩЕ ВЪЗКРЪСНАТ. Дарлингтън наричаше точката в края на това изречение най-красноречивия пример
за пунктуация в английския език. Още нещо, което Алекс се видя принудена да провери, поредния шифър, който да разгадае. Оказа се цитат
от Библията:
„Ето, една тайна ви казвам: Не всички ще починем, но всички ще се изменим, в една минута, в миг на око, при последната тръба; защото
тя ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим.“
„Нетленни“. Щом видя думата, Алекс разбра на какво се беше подсмихнал самодоволно Дарлингтън. Мъртвите щяха да възкръснат, но
колкото до нетленността, гробището на улица „Гроув“ не обещаваше нищо. В Ню Хейвън беше по-добре да не разчиташ на гаранции.
Сцената пред гимнастическия салон „Пейн Уитни“ напомни на Алекс за операционната зала – полицейски прожектори осветяваха снега
и очертаваха сенките на зяпачите в ярък контраст. Би било красиво, изографисано в черно и бяло като литография, но ефектът се разваляше
от жълтите ленти на криминалистите и ленивите ритмични пулсации в червено и синьо на патрулките, които блокираха двете улици.
Вниманието на всички беше съсредоточено върху осиротелия триъгълник в центъра на кръстовището.
Бус на съдебна медицина стоеше с отворени задни врати; униформени полицаи патрулираха по периметъра; имаше хора със сини палта,
вероятно криминалисти, ако можеше да се вярва на видяното по телевизията; студенти, наизлезли от общежитията си да видят какво става
въпреки късния час.
Алекс мразеше ченгетата още от времето си с Лен. Когато беше по-малка, Лен обичаше да ѝ възлага доставките, защото никой
униформен, било то от училищната охрана или от полицията, не би спрял пухкаво хлапе с плитки, което търси кака си в двора на
гимназията. Но после Алекс порасна и спря да вдъхва доверие.
Дори когато не носеше дрога у себе си, гледаше да стои далече от ченгетата. Част от тях явно притежаваха умението да я надушват. Но
сега тръгна право към тях, като приглаждаше с ръкавица косата си. Беше просто поредната колежанка.
Веднага видя Центуриона. Срещала се бе с детектив Абел Търнър само веднъж. Той се разливаше в любезни усмивки, но Алекс
моментално усети, че мрази не само нея, а също и Дарлингтън и всичко, свързано с „Лета“. Не знаеше защо са го избрали за Центурион –
свръзката между Дома на „Лета“ и началника на полицията – но човекът явно не искаше поста.
Стоеше и говореше с друг детектив и един униформен полицай. Беше с цяла педя по-висок от тях, чернокож, с обръсната глава. Облечен
беше с хубав син костюм и палто, което може и да беше истинско „Бърбери“, а амбицията се излъчваше от него като вълни в бурно море.
„Твърде хубав“ – би казала баба ѝ. „Quien se prestado se vestio, en medio de la calle se quito.“ Естреа Стърн нямаше вяра на красиви мъже,
особено ако се обличат добре.
Алекс пристъпяше от крак на крак при заграждението. Центурионът беше на място, точно както беше казала Доз, но Алекс не знаеше как
да привлече вниманието му, нито какво да прави след това. Обществата се срещаха в четвъртък и в неделя. Дори умерено рисковите
ритуали бяха забранени без присъствие на делегат от Дома на „Лета“, но това още не означаваше, че някой не е нарушил правилата. Може
би се е разчуло, че Дарлингтън е „в Испания“ и някой глупак е решил, че моментът е подходящ да пробва нещо ново. Едва ли са имали лоши
намерения, но хора като Трип и Миранда можеха да сторят куп бели, без да искат. Грешките им никога нямаха трайни последствия.
Хората около нея се бяха дръпнали моментално, което я подсети колко зле вони в момента. Уви, нищо не можеше да стори по въпроса,
така че извади телефона си и отвори указателя с малко имена. Когато прие предложението на „Лета“, си купи нов телефон, изтри всичките
си стари контакти с един церемониален жест, така че сега номерата в новото устройство се брояха на пръсти. Съквартирантките ѝ. Майка
ѝ, която ѝ пишеше всяка сутрин, с дълъг наниз от щастливи личица, сякаш емотиконите бяха тяхното лично заклинание. Търнър също беше
в указателя, но Алекс никога не му беше писала съобщение, не бе имало повод да го прави.
„Тук съм“ – написа тя, после добави: „Данте“, понеже беше напълно възможно да не я е добавил в контактите си.
Видя как Търнър вади телефон от джоба си и поглежда съобщението. Не се обърна към нея.
След миг-два собственият ѝ телефон избипка.
„Знам.“
Алекс чака още десет минути, двайсет. Междувременно Търнър приключи разговора си с двамата, поговори си с една жена в синьо яке,
после взе да крачи напред-назад покрай отцепения участък, където сигурно бяха намерили трупа.
Групичка Сиви се мотаеха около сградата. Алекс плъзна поглед по тях, набързо, без да фокусира очи в определена точка. Имаше местни,
които редовно обикаляха района, един гребец, удавил се в залива на Флорида, който се бе върнал да обитава тренировъчната си база в
градчето, имаше и един едър тип, който несъмнено е бил футболист приживе. Стори ѝ се, че зърна Младоженеца, най-прочутия призрак на
Ню Хейвън, любимец на смахнатите по убийствата зубрачи и на пътеводителите със заглавия „Нова Англия и нейните призраци“. Твърдеше
се, че убил годеницата си, а после се самоубил в канцеларията на една фабрика недалече оттук. Алекс не се загледа обаче. „Пейн Уитни“
открай време привличаше Сиви като маяк, пропит с пот и усилия, глад и ускорен пулс.
– Кога ги видя за пръв път? – беше я попитал Дарлингтън в деня на запознанството им, същия ден, когато насъска срещу нея чакалите.
Дарлингтън знаеше седем езика. Владееше фехтовка, бразилско жиужицу и знаеше как да поправи изгорял бушон, можеше да рецитира
поезия и откъси от пиеси, написани от хора, за които Алекс не беше чувала. Но винаги задаваше неправилните въпроси.
Погледна телефона си. Беше изгубила още един час. Вече май нямаше смисъл да си ляга. Знаеше, че не е в челото на списъка с
приоритети на Търнър, но това беше прекалено.
Написа: „Ще звънна на Сандоу, ако продължаваш“.
Блъфираше и Алекс донякъде се надяваше Търнър да не се хване. Ако продължеше да се прави на ударен, тя с радост щеше да го изпее на
декана, но в по-нормално време. Първо ще се прибере и ще поспи час-два.
Само че Търнър извади пак телефона от джоба си, поклати глава и тръгна към нея. Сбърчи леко нос, но не каза нищо за вонята, само
попита:
– Госпожице Стърн, как да ви помогна?
Алекс нямаше точна представа, но бе имала достатъчно време да си формулира отговор.
– Не искам да ви създавам неприятности. Тук съм, защото ми казаха да дойда.
Търнър се усмихна почти искрено.
– Всички имаме своите задължения, госпожице Стърн.
„На бас, че ти се иска твоите задължения да включваха насилие – да ми извиеш вратлето още сега.“
– Разбирам това, но е четвъртък, все пак.
– Преди това беше сряда, после ще е петък.
„Давай, прави се на тъпак.“ Алекс с радост би му обърнала гръб, но все трябваше да напише нещо в доклада си.
– Има ли причина за смъртта?
– Естествено, че има причина за смъртта ѝ, иначе нямаше да е умряла.
„Какъв задник!“
– Имах предвид…
– Знам какво имате предвид. Нищо конкретно не знаем за момента, но непременно ще пиша на вашия декан, когато научим повече.
– Ако някое от обществата е замесено…
– Няма основания да мислим така. – А после, сякаш беше на пресконференция, добави: – На този етап.
– Четвъртък е – повтори тя.
Обществата се срещаха два пъти седмично, но ритуалите бяха разрешени само в четвъртък. Неделите бяха за „тихо проучване и
академични занимания“, тоест за екзотични ястия, сервирани в скъп порцелан, по някой гост-лектор и щедри количества алкохол.
– Вие бяхте ли навън с идиотите тази нощ? – каза той с все същия приятен глас. – Затова ли миришете на притоплено лайно? С кого
бяхте?
Непокорното гласче в главата ѝ, което вечно я забъркваше в неприятности, каза:
– Звучиш като ревниво гадже, пич.
– Звуча като ченге. Отговори ми.
– Беше вечерта на Костмените.
Това сякаш го развесели.
– Кажи им да върнат черепа на Джеронимо.
– Не е у тях.
Самата истина, впрочем. Преди няколко години наследниците на Джеронимо, прочутия индиански вожд, бяха завели съдебен иск срещу
обществото, но не бяха постигнали нищо. Е, Костмените пазеха черния му дроб и тънките черва в един буркан, но сега едва ли беше
моментът да се изтъква тази подробност.
– Къде е Дарлингтън? – попита Търнър.
– В Испания.
– В Испания?! – повтори той и любезното му изражение се пропука за пръв път.
– Образователна програма в чужбина.
– И е оставил теб да му вършиш работата?
– Да.
– Явно ти има безгранично доверие.
– Да.
Алекс го облъчи с най-чаровната си усмивка и за миг ѝ се стори, че ченгето може и да се усмихне в отговор, защото мошениците през
девет баира се подушват и прочие. Но не го направи. Явно твърде дълго е бил нащрек.
– Ти откъде си, Стърн?
– Защо?
– Виж – каза той, – приличаш ми на добро момиче…
– Няма такова нещо – прекъсна го тя.
Търнър вдигна вежда, кривна глава настрани, претегли я с поглед, после кимна в знак на съгласие.
– Добре. И двамата имаме работа за вършене тази нощ. Ти вече свърши своята. Говори с мен. Кажи на Сандоу, че жертвата е момиче. Бяло
момиче, факт, който ще привлече много внимание и без твое участие. Ще се опитаме да не замесваме университета и… другите неща. –
Махна небрежно, сякаш прогонваше нахална муха, а не стогодишна кабала на древни магьосници. – Вече направи каквото се очакваше от
теб и може да си ходиш. Точно това искаш, нали?
Ми, да, точно това си беше мислила допреди малко. Но сега се поколеба, имаше чувството, че Дарлингтън я наблюдава и не е доволен.
– Така е. Но декан Сандоу ще иска да…
Маската на Търнър падна, вече нищо не криеше умората от дългата нощ и яда от присъствието на Алекс.
– От града е, Стърн. Разкарай ми се от главата.
„От града е.“ Значи не е била студентка. Не е свързана с обществата. „Нямам работа тук.“
– Да, добре – каза тя. – Ясно.
Търнър се усмихна, трапчинки се появиха на лицето му – усмивка доволна, момчешка и почти искрена.
– Ето, готова си.
Обърна ѝ гръб и тръгна към своите хора.
Алекс спря поглед върху сивата готическа сграда на „Пейн Уитни“. Приличаше на катедрала, а не на гимнастически салон, но тук нищо
не приличаше на себе си.
„Точно това искаш, нали?“
Детектив Абел Търнър я разбираше по-добре от Дарлингтън.
Добър. По-добър. Най-добър. Това беше траекторията, която те довеждаше тук. Дарлингтън и другите амбициозни, трудолюбиви хлапета
просто не бяха в състояние да разберат, че Алекс изобщо не държи да е в Йейл. Че охотно би се задоволила и с нещо по-малко. Дарлингтън
се стремеше към съвършенство, към някакъв зрелищен идеал, това беше веруюто в живота му. Горкият не знаеше колко ценен е нормалният
живот, колко е лесно да се отклониш от средностатистическото. Започва невинно – спиш до обяд, бягаш от един час, после пропускаш
всички часове за деня, изритват те от една работа, после от друга, а накрая забравяш какво правят нормалните хора. Забравяш езика на
обикновения живот. А после, без да го искаш, прекосяваш някаква невидима граница и се озоваваш на място, откъдето няма връщане назад.
Място, където постоянно губиш почва под краката си, място безнадеждно.
Нямаше значение, че Алекс е видяла с очите си как делегатите на „Череп и кости“ предсказват фючърсите на стоковата борса с помощта
на нечии черва, нито че веднъж беше станала свидетел как капитанът на отбора по лакрос превръща сам себе си в пор. (Изпискал бе, а
после –в това Алекс можеше да се закълне –напомпа малкото си розово юмруче да покаже мускули.) „Лета“ беше пътят на Алекс назад
към нормалното. Тя не държеше да е изключителна. Дори не държеше да е добра, а само достатъчно добра. Търнър ѝ беше дал разрешение.
Прибери се. Поспи. Вземи си душ. Върни се към нормалните си задължения, към лекциите и изпитите. Оценките ѝ от сесията в края на
първия семестър бяха толкова лоши, че като нищо можеше и да не завърши годината.
„От града е.“
Само дето обществата обичаха да крадат градски момчета и момичета за експериментите си. Това беше основната причина за
съществуването на „Лета“. Добре де, една от основните причини. А самата Алекс допреди няколко месеца беше „градско“ момиче.
Спря поглед върху буса на съдебна медицина, паркиран наполовина върху тротоара. Търнър все още беше с гръб към нея.
Хората правеха една основна грешка, когато се опитваха да останат незабелязани – играеха го небрежно. Вместо това Алекс тръгна към
пикапа с бърза крачка, целенасочено, просто момиче, което се връща в общежитието си. Така де, беше посред нощ, че и оттатък. Заобиколи
пикапа, стрелна с поглед Търнър, после застана пред отворените врати и съдебният лекар в униформа се обърна да я погледне.
– Здрасти – каза тя. Мъжът беше приклекнал с изопнато лице, тялото му скриваше гледката. Алекс вдигна една от двете златни монети,
които винаги носеше в подгъва на палтото си. – Изпуснахте това.
Мъжът видя нещо да лъщи и посегна да го вземе, реакцията му бе продиктувана отчасти от любезност, отчасти от инстинкт. Щом някой
ти предлага услуга, приемаш я. Импулсът на свраката, притегателната сила на лъскавите неща. Алекс се почувства като трол в детска
приказка.
– Май не е… – започна той, но щом пръстите му се затвориха около монетата, лицето му се отпусна под натиска на принудата.
– Покажи ми тялото – каза Алекс.
Въпреки всичко се боеше, че съдебният лекар ще ѝ откаже. Веднъж беше видяла как Дарлингтън прави този фокус на един охранител, но
самата тя за пръв път използваше монета на принудата.
Мъжът дори не мигна, само се дръпна крачка навътре в пикапа и ѝ подаде ръка. Тя се качи при него, като хвърли бърз поглед през рамо,
после затвори вратите. Нямаха много време. Това оставаше, шофьорът или – още по-лошо – Търнър да потропа на вратите и да я завари тук,
на раздумка над трупа. Не знаеше и колко дълго ще държи принудата. Тази магийка беше на „Ръкопис“. Ръкописците специализираха в
огледална магия, гламур и убеждаване. Всеки предмет можеше да бъде омагьосан, а най-прочут беше един кондом, който убедил шведски
дипломат любовчия да предаде папка с ценни документи.
Монетите изискваха зареждане с голямо количество магия, затова ги отпускаха на „Лета“ свидливо. На Алекс се паднаха само две и тя си
ги пазеше за специални случаи. Защо беше похабила едната сега?
Ноздрите на съдебния лекар се разшириха от вонята ѝ в тясното пространство, но той не каза нищо, вместо това посегна към ципа на
чувала за трупове, стиснал монетата с другата си ръка. Движеше се твърде бързо, като на превъртане, и на Алекс ѝ дожаля. Отвори уста да
го спре за секунда, но после моментът отмина – черният чувал се разтвори като кората на портокал.
– Исусе! – прошепна Алекс.
Лицето на момичето беше крехко, сините вени прозираха през кожата. Носеше бял памучен потник, разкъсан и раздран там, където
ножът я беше пронизал… пронизвал, отново и отново. Всички рани бяха в областта на сърцето и нанесени с такава сила, че гръдната кост
беше поддала, раздробила се бе на малки фрагменти, на плитък, кървав кратер. Алекс моментално съжали, че не е послушала категоричния
съвет на Търнър да се прибере. Това не приличаше на отплеснал се ритуал. Приличаше на нещо лично.
Преглътна стомашния сок, опарил гърлото ѝ, и се насили да вдиша дълбоко. Ако момичето беше станало жертва на някое от обществата
или само се е забъркало в тайнство, миризмата на Воала би трябвало още да се усеща по трупа. Само че нямаше как да определи това
заради собствената си смрад.
– Било е гаджето ѝ.
Алекс погледна съдебния лекар. Принудата действаше така – караше обектите да съдействат всячески, да се подмазват чак.
– Откъде знаеш?
– Търнър така каза. Вече са го прибрали за разпит. Има предишни провинения.
– В какво?
– Продажба и притежание. Тя също.
Че как иначе. Щом гаджето продава, значи и момичето продава. Само че крачката от дребен дилър на дрога до убиец беше твърде голяма.
„Понякога – напомни си тя. – А друг път е съвсем малка.“
Погледна отново лицето на момичето. Беше русо, като Хели.
Приликата беше слаба, на повърхността поне. Но под повърхността? Под разрезите всички бяха еднакви. Момичета като Хели, момичета
като Алекс, момичета като това, всички те трябваше да бягат постоянно, иначе неприятностите ги застигаха със сигурност. Това момиче не
е бягало достатъчно бързо.
Ръцете бяха пъхнати в хартиени пликове – да се запазят уликите, осъзна Алекс. Може да е одрала нападателя си.
– Как се казва? – Нямаше значение, но по-добре да го включи в доклада си.
– Тара Хачинс.
Алекс го записа в телефона си, за да не забрави.
– Покрий я.
Отдъхна си, щом чувалът се затвори. Беше грозно и отвратително, но не значеше, че Тара е свързана с обществата. Хората нямаха нужда
от магия, за да постъпват по този начин.
– Час на смъртта? – Звучеше ѝ като нещо, което трябва да знае.
– Около единайсет. Трудно е да се прецени заради студа.
Алекс застина с ръка върху дръжката на вратата. Около единайсет. Точно когато двама иначе кротки Сиви, които никога не бяха създавали
неприятности, бяха раззинали усти, сякаш се опитваха да погълнат света, а нещо се беше опитало да пробие тебеширения кръг. Ами ако
това нещо се е добрало някак до Тара?
Или ако гаджето ѝ се е побъркало толкова, че е решило да стигне до сърцето ѝ по най-буквалния начин? Чудовища с лопата да ги ринеш.
Алекс лично познаваше няколко. Но вече си бе свършила работата. Че и отгоре.
Открехна вратата, огледа улицата и скочи на паважа.
– Забрави, че си ме виждал – каза тя на съдебния лекар.
Объркване прекоси лицето му. Алекс го остави да клечи сащисан до тялото на Тара и си тръгна. Прекоси улицата и продължи по тъмния
тротоар, далече от полицейските светлини. Скоро принудата щеше да се отмие и човекът щеше да се чуди защо стиска златна монета в ръка.
Ще я прибере в джоба си и ще забрави за нея или ще я изхвърли в боклука, без изобщо да си дава сметка, че е направена от истинско злато.
Алекс погледна през рамо към Сивите, скупчени около „Пейн Уитни“. Само така ли ѝ се струваше, или наистина имаше нещо особено в
сгърбените им рамене, в начина, по който се гушеха на плътна група при вратите на гимнастическия салон? Не задържа поглед, разбира се,
но видя достатъчно. Можеше да се закълне, че призраците изглеждат уплашени. От какво може да се боят мъртвите?
Чу гласа на Дарлингтън в главата си: „Кога ги видя за пръв път?“. Глас тих и неуверен, сякаш младежът се боеше, че въпросът е някакво
табу. Само че правилният въпрос беше друг – кога за пръв път разбра, че трябва да се страхуваш.
Пак добре, че така и не се беше сетил да зададе този въпрос.
—
Откъде да започнем разказа за историята на „Лета“? Кога започва тази история – през 1824 г. с Батшеба Смит? Може би. Но ще
минат още седемдесет години и куп други злополуки, преди „Лета“ да се роди наистина. Затова ще насочим вниманието ви към
1898 г., когато Чарли Бакстър, бездомник, бил открит мъртъв, с изгаряния по дланите, стъпалата и скротума и с черен скарабей на
мястото на езика. Отправени били обвинения, университетът заплашил обществата с прогонване. За да успокоят
университетската управа и най-вече за да спасят собствените си задници, Едуард Харкнес от „Вълча глава“, Уилям Пейн Уитни от
„Череп и кости“ и Хирам Бингам от вече отмрялото Акациево братство се събрали и основали Лигата на „Лета“ като надзорен
орган, който да следи окултната дейност на обществата.
От онези първи техни срещи се родил и декретът на нашата мисия – задачата ни е да наблюдаваме ритуалите и практиките на
старшите общества, които се занимават с магия, пророкуване и връзка с отвъдното, с изричната цел да опазим студентите и
гражданите от ментални, физически и душевни вреди, като едновременно с това работим за добрите отношения между обществата
и университетската администрация.
„Лета“ била основана чрез финансова инжекция от Харкнес и задължителна вноска от тръстовете на Древната осмица. Когато
Харкнес възложил на Джеймс Гембъл Роджърс („Череп и кости“, 1889 г.) да проектира Йейл и много от сградите в кампуса,
задачата му включвала тайни квартири и проходи за Лета по цялата територия на университета.
Харкнес, Уитни и Бингам почерпили от знанията на всички общества да създадат хранилище от магии, които делегатите на
„Лета“ да използват. Броят им бил разширен значително през 1911 г., след като Бингам се върнал от пътуване до Перу.
Из „Животът на „Лета“:
процедури и протоколи
на Деветия Дом“
—
4
Миналата есен
– Хайде – каза Дарлингтън и ѝ помогна да се изправи. – Илюзията ще се разсипе всеки миг и ще останеш да лежиш в предния двор като
някое пиянде, дето го е подкарало от сутринта. – Повлече я по стъпалата на верандата. Справила се бе с чакалите що-годе добре, но лицето
ѝ сивееше и дишаше тежко. – В ужасна форма си.
– Ти пък си задник.
– Значи и двамата трябва да се постараем. Поиска да ти кажа в какво се въвличаш. Е, вече знаеш.
Тя издърпа ядно ръката си.
– Да ми кажеш. Не да ме убиваш.
Той я погледна в очите. Важно беше Алекс да разбере.
– Нищо не те заплашваше. Но не мога да ти обещая, че винаги ще бъде така. Ако не приемеш това сериозно, може да пострадаш ти или
някой друг.
– Някой като теб?
– Да – каза той. – През повечето време нищо кой знае какво не се случва в Домовете. Нищо особено лошо, тоест. Ще видиш неща, които
ще ти се иска да забравиш. Ще видиш и чудеса. Но никой не знае със сигурност какво се крие зад Воала, нито какво може да стане, ако тези
неща преминат в нашия свят. „Смъртта дебне на черни криле, а ние стоим на пост, пехотинец, хусар, стрелец.“
Тя сложи ръце на кръста си и го измери с поглед.
– Измисляш ли си ги тия неща?
– Кабът Колинс. Наричали са го поетът на „Лета“. – Дарлингтън посегна към вратата. – Изгубил и двете си ръце, когато един
междуизмерен портал се затворил преждевременно, докато той рецитирал поредната си поема.
Алекс потръпна.
– Добре, схващам. Лошата поезия може да бъде опасна. Кучетата истински ли са?
– Достатъчно истински са. Духовни хрътки, обвързани да служат на синовете и дъщерите на „Лета“. Защо си с дълги ръкави, Стърн?
– Следи от убождане.
– Наистина? – Подозирал бе нещо подобно, но някак не ѝ вярваше докрай.
Тя поизправи гръб.
– Наистина. Ще влизаме ли или какво?
Той посочи с брадичка към китката ѝ.
– Покажи ми.
Алекс вдигна ръка, но не вдигна ръкава. Просто я протегна към него, сякаш щеше да ѝ взема кръв за изследване.
Предизвикателство. И Дарлингтън внезапно си даде сметка, че не е в настроение за предизвикателства. Не беше негова работа. Точно
това трябваше да ѝ каже и да не повдига повече въпроса.
Вместо това я хвана за китката. Костите ѝ бяха тънки и остри. Вдигна ръкава ѝ до лакътя. Жестът му се стори прекалено интимен, като
прелюдия към любовна игра.
Нямаше следи от убождане. Затова пък кожата ѝ беше покрита с татуировки – извитата опашка на гърмяща змия, разцъфнал божур и…
– Колелото. – Едвам се сдържа да не погали с палец татуса точно под лакътя ѝ. Изображение от карта таро, което несъмнено би
предизвикало интереса на Доз. Може пък това да им осигури тема за разговор. – Защо си криеш татуировките? Тук никой пет пари не дава
за това.
Половината студенти имаха татуси. Е, малцина бяха татуирани чак до китките, но не беше нещо нечувано.
Алекс смъкна ръкава си.
– Други обръчи, през които да прескоча?
– Колкото искаш. – Той отвори вратата и я вкара вътре.
Антрето беше тъмно и хладно, рисуваното стъкло хвърляше шарена сянка по килима. Голямо стълбище се издигаше пред тях към втория
етаж, от тъмно дърво, резбовано нагъсто със слънчогледи. Мишел му беше казала, че стълбището струвало повече от цялата къща и земята,
върху която е построена.
Алекс въздъхна тихичко.
– Хубаво е да се махнеш от жегата.
Тя изсумтя нещо.
– Тихо е тук.
В първия миг не разбра за какво му говори. После…
– „Ил Бастоне“ е защитен. Същото важи за стаите на „Дупката“… Толкова ли е зле?
Алекс само сви рамене.
– Е… тук не могат да влязат.
Момичето се огледа с безизразно лице. Наистина ли не беше впечатлена от антрето с висок таван, от топлото дърво и рисуваното стъкло,
от уханието на бор и касис, което навяваше мисли за Коледа при всяко влизане в къщата? Или просто се правеше?
– Хубаво клубче – каза тя. – Не прилича на крипта.
– Ние не сме общество и не спазваме техните традиции. Това не е клуб, а просто щабквартира, сърцето на „Лета“ и хранилище на
вековно познание за окултното. – Даваше си сметка как звучи – като ужасен сноб, – но просто не можеше да се сдържи. – Всяка година
обществата набират нова делегация сред студентите последен курс – осем мъже и осем жени. А ние избираме само по един Данте – един
първокурсник на всеки три години.
– Значи съм много специална, поне така излиза.
– Да се надяваме.
Алекс се намръщи, после кимна към мраморния бюст на една масичка до закачалката.
– Този кой е?
– Покровителят на „Лета“ Хирам Бингам Трети.
За жалост, момчешките черти и нацупената уста на Бингам не излизаха добре обезсмъртени в камък. Приличаше на грозен манекен в
универсален магазин.
Доз излезе с провлечена стъпка от салона, мушнала ръце в ръкавите на огромния си суитшърт, със слушалки около врата, изобщо –
видение в бежово. Дарлингтън направо надушваше смущението, което се излъчваше от нея на вълни. Пами мразеше новите хора. Самият
той се мъчи с месеци, докато спечели доверието ѝ през първата си година, а дори и сега имаше чувството, че всеки по-силен звук ще я
подплаши необратимо, че Доз ще писне, ще хукне към библиотеката и повече никога няма да излезе на светло.
– Памела Доз, запознай се с новия ни Данте, Алекс Стърн.
Доз протегна ръка с ентусиазма на човек, който поздравява епидемия от холера, и каза:
– Добре дошла в „Лета“.
– Доз се грижи за организацията и внимава да не се изложа като последния глупак.
– Значи е работа на пълен работен ден? – попита Алекс.
Доз примигна и каза:
– Следобедите и вечерите, но ако ме предупредиш навреме, мога да бъда на разположение и в друг час. – Хвърли разтревожен поглед към
салона, сякаш дисертацията ѝ – с която трябваше да е приключила отдавна – беше разплакано бебе. Доз служеше като Окулус близо четири
години и през цялото време се мъчеше с дисертацията си – проучване на микенските окултни практики в ранната иконография на картите
таро.
Дарлингтън реши да я спаси от нещастието ѝ.
– Ще разведа Алекс тук, после ще я заведа да види „Дупката“.
– „Дупката“? – попита Алекс.
– Тайна квартира в другия край на кампуса, на ъгъла на „Йорк“ и „Елм“. Не е бог знае какво, но е удобно, ако не искаш да се отдалечаваш
от общежитието. И също е защитена.
– Заредена е с провизии – каза тихо Доз и припна към относителната безопасност на салона.
Дарлингтън даде знак на Алекс да го последва към втория етаж.
– Коя е Батшеба Смит? – попита тя зад него.
Значи все пак е прочела нещичко от „Животът на „Лета“. Хубаво беше, че е запомнила името, но ако не го лъжеше паметта, Батшеба се
споменаваше на първата страница от първа глава, така че Дарлингтън не бързаше да се вълнува.
– Седемнайсетгодишна дъщеря на местен фермер. Трупът ѝ бил открит в мазето на Медицинския факултет през 1824 г. Студентите я
били изровили за аутопсия.
– Исусе!
– Не било нещо необичайно. На лекарите им трябвали трупове, за да изучават човешката анатомия. Но според нас Батшеба е била ранен
опит да се осъществи връзка с мъртвите. Обвинили един санитар, а студентите се научили, че трябва да са по-дискретни. По трудния
начин – след като тялото било открито, местните едва не опожарили университета.
– Да го бяха направили – измърмори Алекс.
Може и да беше права. Нарекли го Бунта на възкресението, но до кръвопролитие не се стигнало. Така де, за добро или зло, Ню Хейвън
открай време набиваше спирачки, преди да е паднал в пропастта на каквото и да било.
Дарлингтън показа на Алекс другите стаи в „Ил Бастоне“ – големия салон със старата карта на Ню Хейвън над камината, кухнята и
килера, стаите за упражнения на долния етаж и оръжейницата на втория, където покрай едната стена се възправяше гигантски аптекарски
шкаф с множество чекмедженца, пълни с билки и свещени предмети.
Доз отговаряше запасите винаги да са пълни, да подменя нетрайните, преди да са се развалили, и да поддържа всички артефакти, които
имаха нужда от поддръжка. Защитните перли на Катбърт трябваше да се носят по няколко часа всеки месец, иначе губеха както блясъка си,
така и способността си да пазят носещия ги от светкавици. Един летиански делегат на име Лий Де Форест, който в студентските си години
бил наказан сериозно, задето причинил спиране на тока в целия кампус, оставил на Дома безброй изобретения, сред тях и Революционния
часовник, който отброяваше с точност до секундата колко време остава до въоръжени бунтове в различни държави по целия свят.
Часовникът имаше двайсет и два циферблата и шейсет и седем стрелки, и трябваше да се навива регулярно, иначе започваше да пищи.
Дарлингтън показа на момичето запасите им от костен прах и гробищна пръст, с които се запасяваха всяка четвъртъчна вечер, както и
редките стъкленици с Вода на забравата, която уж идвала от седемте реки на ада и която се използваше само при спешни случаи. Досега
Дарлингтън не беше имал повод да прибегне до това вълшебство, но не губеше надежда.
В средата на стаята се намираше Тигелът на Хирам или както го наричаха делегатите на „Лета“ – „Златната купа“. Беше с диаметъра на
тракторна гума и направен от двайсет и два каратово злато.
– „Лета“ отдавна знае, че в Ню Хейвън има духове. Изобилствали са слухове за обитавани къщи, за призраци, които били видени тук и
там, а някои от обществата съумявали да пробият Воала с помощта на сеанси и призовавания. Но нашите хора знаели, че трябва да има
нещо повече, таен свят, който съществува паралелно на нашия и често му се меси.
– Как му се меси? – попита Алекс и тесните ѝ рамене се стегнаха отново, сгърбиха се едва доловимо като в бойна стойка.
– По онова време не знаели със сигурност. Подозирали, че с присъствието си в свещените кръгове и храмовете Сивите влияят негативно
върху заклинанията и ритуалите на обществата. Имали основания да вярват, че отплеснала се магия поради вмешателство на Сиви може да
причини всякакви неща – от внезапна слана на петнайсет километра от ритуала до епидемия от заразна болест сред малките ученици. Но
нямали доказателство, нито можели да предотвратят някак тази намеса. Усърдно опитвали да създадат еликсир, с чиято помощ да виждат
призраците, експериментирали върху себе си на принципа на пробата и грешката, понякога с риск за живота си. Но без успех. Докато не се
появил Тигелът на Хирам.
Алекс прокара пръсти по ръба на златната купа.
– Прилича на слънце.
– Много от структурите в Мачу Пикчу са били свързани с поклонението пред бога на слънцето.
– Това нещо е дошло от Перу? – попита тя. – Не е нужно да си толкова изненадан. Знам къде е Мачу Пикчу. Дори Тексас мога да открия
на картата, ако ми дадеш достатъчно време.
– Ще трябва да ми простиш липсата на подробни познания за учебната програма на училищата в Лос Анджелис и степента на интереса
ти към нея.
–Простено ти е.
„Може би“ – помисли си Дарлингтън. Алекс Стърн му приличаше на злопаметен човек.
– Хирам Бингам бил сред основателите на „Лета“. „Открил“ Мачу Пикчу през 1911 г., макар че тази дума не се харесва на всички, защото
местните отлично знаели за съществуването на древния град. – След пауза Дарлингтън добави: – Говори се също, че той е прототипът на
Индиана Джоунс.
– Супер – каза Алекс.
Дарлингтън въздъхна вътрешно. Естествено, че точно това ще привлече вниманието ѝ.
– Бингам откраднал приблизително четиридесет хиляди артефакта.
– И ги е донесъл тук?
– Да, в Йейл, да бъдат проучени в „Пийбоди“. Сещаш се, музея за естествена история. Обещал, че ще ги върнат след година и половина.
Минали буквално сто години, докато Перу успее да си ги върне.
Алекс перна с пръст тигела и той издаде нисък мелодичен звук.
– И са забравили да впишат това чудо в товарителницата? Трудно е да го пропуснеш, като гледам.
– Тигелът не бил в списъка, защото така и не бил предаден на университета. Хирам го дал на „Лета“.
– Крадени стоки.
– Боя се, че е така. Но той е ключът към Орозчерио. Проблемът с еликсира не бил в рецептата, а в съда.
– Значи е магически шейкър?
„Каква малка еретичка!“
– Аз едва ли бих се изразил точно така, но иначе – да.
– И е от масивно злато?
– Преди да скроиш планове да го отмъкнеш, имай предвид, че тежи два пъти повече от теб и че цялата къща е защитена от кражба.
– Щом казваш.
Като си знаеше късмета, това момиченце като нищо щеше да измисли как да изтъркаля купата по стълбището, да я качи на някой пикап и
да я разтопи за обички.
– Еликсирът има и други имена, освен Орозчерио – каза той. – Златното изпитание. Куршумът на Хирам. Употребата му е изключително
опасна, всеки път, когато делегат на „Лета“ го изпие и използва тигела, залага живота си на карта. Микстурата е токсична, а процесът е
изключително болезнен. Но въпреки това го правим. Отново и отново. За да зърнем отвъд Воала.
– Ясно – каза Алекс. – Познавам много наркоманчета.
„Не е същото“ – идеше му да възрази. Но може и да беше.
Останалата част от обиколката мина спокойно. Дарлингтън ѝ показа стаите за проучвания и съхранение на третия етаж, обясни ѝ как да
използва библиотеката с изричното предупреждение да не го прави сама, докато къщата не я опознае, а накрая ѝ показа стаята ѝ и банята
към нея, чисти и готови за новия Данте на „Лета“. Собствените си неща Дарлингтън беше пренесъл в стаите на Вергилий още в края на
миналата година, когато още вярваше, че ще си има истинско протеже. Онова преместване само дето не го разплака от прилив на чувства.
Покоите на Вергилий бяха един етаж над стаята на Данте и два пъти по-големи. Когато завършеше, щяха да останат празни, така че да ги
навестява при желание. Тоалетката бе принадлежала на Елиезър Уилок. Половината стена срещу леглото беше заета от прозорец с рисувано
стъкло, изобразяващо борова горичка с бучиниш, позициониран така, че с движението на слънцето през деня цветовете на стъклените
дървета и небето над тях да се променят. Когато се нанесе, откри, че при последното си идване Мишел му е оставила бутилка бренди и
бележка.
Това е гора предвечна.
Бучиниш и шептящи ели,
обрасли с мъх, в одежда зелена,
неразличими в тъмата,
възправят снага
като древни друиди
с гласове тъжни, прокобни…
Имало един манастир, където правели толкова хубав арманяк, че монасите се видели принудени да избягат в
Италия, когато Луи XIV се пошегувал, че трябва да ги убие, за да не издадат тайната си. Това е последната бутилка. Не
я пий на празен стомах и не се обаждай, освен ако не си мъртъв. Късмет, Вергилий!
Не си падаше по поезията на Лонгфелоу, но въпреки това запази бележката и бутилката като нещо особено ценно.
Сега гледаше как Алекс се поти в лукса на старото му обиталище – стаи, които беше използвал рядко, но обичаше силно, тъмносините
стени, леглото с балдахин и тежка синьо-зелена кувертюра, шкафа антика, боядисан в цвят бял дрян. Тук рисуваното стъкло беше по-
скромно, два елегантни прозореца, с облаци в отсенки на синьото и виолетовото над посипани със звезди небеса, се възправяха от двете
страни на камина от боядисани тухли.
Алекс стоеше в средата на стаята, скръстила плътно ръце, и се обръщаше бавно. Което отново го подсети за нимфата. Или пък беше
момиче, изгубено в морето.
Не можа да се сдържи.
– Кога ги видя за пръв път?
Тя погледна първо към него, после към прозорците, където луната изтъняваше в небе от рисувано стъкло. Взе швейцарската музикална
кутийка от бюрото, докосна капака, но после се отказа и я върна на мястото ѝ.
Дарлингтън умееше да разговаря, но се чувстваше най-щастлив, когато никой не му говореше, когато не се налагаше да играе роля, а
можеше просто да наблюдава другите. У Алекс имаше нещо… пикселовано, като стар филм. Виждаше се, че в момента обмисля решение.
Дали да му разкрие тайните си? Дали да побегне?
Накрая тя сви рамене и Дарлингтън реши, че с това отговорът ѝ приключва, но после момичето взе отново музикалната кутийка и каза:
– Не знам. За известно време ги мислех за хора, а и никой не обръща особено внимание на момиченце, което си говори само. Помня как
видях един дебелак по чорапи и долни гащи да стои по средата на улицата с дистанционно в ръка като някое плюшено мече. Помня как
казах на мама, че някоя кола ще го сгази. Или когато отидохме до кейовете на Санта Моника и видях една жена да лежи във водата като
онази картина на… –Направи жест, сякаш разбърква казан. –С косата и цветята?
–Офелия.
–Офелия. Тръгна след мен, дойде вкъщи, а когато се разплаках и се разкрещях да се маха, тя се опита да ме пипне.
–Обичат сълзи. Солта, тъгата, всяка силна емоция.
–Страха? –попита тя. Стоеше неподвижно, сякаш позира за портрет.
–Страха.
Повечето Сиви бяха добронамерени, но обичаха да плашат хората.
–Защо не са повече? Не трябва ли да са навсякъде?
–Малцина Сиви могат да минат през Воала. Всички останали обитават отвъдното.
–Виждала съм ги в супермаркета, при витрината за топла храна и онези розови кутии с бисквити. Обожаваха лавката в училище. Не
обръщах особено внимание, докато Джейкъб Крейг не ме попита дали искам да ми покаже своето нещо. Казах му, че съм виждала много,
той пък казал на майка си и тя се обадила на директорката. Учителката ме привика и пита: „Какво си имала предвид? Че си виждала много
неща?“. Не ми хрумна да я излъжа. – Алекс остави музикалната кутийка. – Ако искаш Службата за закрила на детето да доприпка по най-
бързия начин, говори за патките на призраци.
Дарлингтън не знаеше какво е очаквал. Мъртъв разбойник, който се е мотаел романтично край прозореца? Банши, която обикаля
бреговете на река Лос Анджелис като плачещата Ла Йорона от мексиканския фолклор? В историята на Алекс имаше нещо толкова
обикновено и едновременно с това толкова ужасно. Като самата нея. Бяха докладвали случая на Алекс на Социалните служби и някой от
алгоритмите за търсене на „Лета“ или някой от многото им контакти в множество държавни агенции беше забелязал ключовите думи:
делюзии, параноя, призраци. И оттогава са я наблюдавали.
– А онази нощ в апартамента на Седрос?
Тя свъси чело, после каза:
– А, имаш предвид Кота Нула. Със сигурност си чел досието ми.
– Четох го. Искам да знам как си оцеляла.
Алекс прокара палец по ръба на прозоречния перваз.
– И аз бих искала да знам това.
Достатъчно ли беше? Дарлингтън беше виждал полицейските снимки от местопрестъплението. Петима мъртви, буквално смлени от бой,
двама прободени в сърцето като вампири. Въпреки клането кървавите пръски показваха, че всички убийства са дело на един човек –
червени дъги, всеки удар нанесен отляво надясно.
Имаше нещо необяснимо в онези убийства, но Алекс не беше сред заподозрените. Първо, беше деснячка, и второ – твърде дребна, за да
върти оръжие с такава сила. Освен това е имала толкова фентанил в кръвта си, че било чудо как е оцеляла изобщо. Косата ѝ била мокра,
намерили я гола, както я е майка родила. Дарлингтън бе продължил да се рови, завладян от упорити подозрения, но в сифона на банята не
била открита кръв или други улики – ако момичето е било замесено, не се е изкъпало, за да ги отмие. Така че защо нападателят беше
пощадил момичетата? Ако полицията беше права и е ставало дума за разчистване на сметки между дилъри, защо са пощадили Алекс и
приятелката ѝ? Дилъри, които пребиват до смърт хора с бухалки, рядко показват милост към жени и деца. Може би нападателят е решил, че
са предозирали и вече са мъртви. Или пък Алекс е била къртица. Така или иначе, определено знаеше повече, отколкото беше казала на
полицията. Това Дарлингтън го усещаше с костите си.
– С Хели се надрусахме – тихо каза тя, като продължаваше да плъзга разсеяно палец по перваза. – Аз се събудих в болницата. Тя не се
събуди изобщо.
Изведнъж му се стори много мъничка, хвана го срам. Алекс беше на двайсет, по-голяма от повечето първокурсници, но в много
отношения беше безпомощно дете. Беше изгубила приятели онази нощ, гаджето си, всичко познато.
– Ела с мен – каза той.
Не знаеше защо. Сигурно защото го гризеше съвестта заради нетактичните въпроси. Или защото Алекс не заслужаваше да я наказват,
задето се е съгласила на сделка, която никой разумен човек не би отхвърлил.
Заведе я в тъмната оръжейна. Прозорци нямаше, стените бяха обточени с лавици и чекмедженца, високи почти два етажа. Замота се,
докато намери нужния шкаф. Опря длан на вратичката, къщата затаи дъх, после ключалката щракна недоволно.
Дарлингтън извади внимателно кутията – масивно, лъскаво черно дърво, с инкрустирани големи перли.
– Ще трябва да си махнеш ризата – каза той. – Ако предпочиташ, ще дам кутията на Доз и тя ще…
– Доз не ме харесва.
– Доз не харесва никого.
– Ето. – Тя съблече ризата през главата си, отдолу беше с черен сутиен, а ребрата ѝ се очертаваха като бразди на нива. – Не викай Доз.
Нямаше нищо против да се остави в ръцете му, защо? Не се боеше или просто не ѝ пукаше? Беше безразсъдна? Никое от тези качества не
вещаеше нищо добро за бъдещето ѝ в „Лета“. Но Дарлингтън имаше чувството, че отговорът се крие другаде. Сякаш сега Алекс подлагаше
него на тест, предизвикваше го.
– Малко благоприличие няма да те убие – каза той.
– Защо да поемам риска?
– Обикновено, когато жените се събличат пред мен, получавам известно предизвестие.
Алекс сви рамене и сенките се раздвижиха по кожата ѝ.
– Следващия път ще запаля сигнални огньове.
– Добре би било.
Татуировки покриваха ръцете ѝ от китките до раменете и навътре към ключиците. Приличаха на броня.
Дарлингтън вдигна капака на кутията.
Алекс ахна и отскочи назад.
– Какво има? – попита той.
Отдръпнала се бе почти в другия край на стаята.
– Не обичам пеперуди.
– Това са нощни пеперуди.
Кацнали бяха в редички като по конец в кутията, меките им бели крилца потрепваха.
– Все едно.
– Искам да стоиш мирно – каза той. – Ще можеш ли?
– Защо?
– Ще видиш. Няма нищо страшно, повярвай ми. Ще ти хареса. – Замисли се и след миг добави: – А ако не ти хареса, ще закарам теб и
съквартирантките ти в „Икеа“.
Алекс стисна ризата си в юмруци.
– А после ще ни заведеш на пица.
– Става.
– А скъпата леля Айлийн ще ми купи нови дрехи за есента.
– Добре де. А сега ела насам, страхливке такава.
Тя тръгна към него бавно, с рамото напред, влачеше крака и не поглеждаше към съдържанието на кутията.
Дарлингтън вадеше една по една нощните пеперуди и ги слагаше нежно върху кожата ѝ. Една на дясната китка, една под лакътя, една в
сгъвката, после нагоре върху изящния бицепс и върху раменната става. Повтори същото от лявата ѝ страна, а накрая сложи две пеперуди
върху ключиците, там, където се виеха главите на две черни змии, протегнали езици, които почти се докосваха в ямката на шията ѝ.
– Чабаш – прошепна той. Пеперудите размахаха крилца в унисон. – Уверат. – Биещите крилца потъмняха до сиво. – Мемаш.
С всеки нежен плясък крилцата на пеперудите потъмняваха, а татуировките избледняваха.
Алекс дишаше бързо, тежко, на пресекулки. Очите ѝ се блещеха от страх, но докато пеперудите потъмняваха, а мастилото изчезваше от
кожата ѝ, изражението ѝ бавно се промени, отвори се. Устните ѝ се открехнаха.
„Виждала е мъртвите – помисли си той. – Виждала е отвратителни, ужасни неща. Но никога не е виждала магия.“
Точно затова го беше направил, не от гузна съвест или горделивост, а защото именно този миг беше чакал – шансът да покаже чудо на
друг човек, да види как този човек осъзнава, че не са го излъгали, че не е нужно да загърбва света, който са му обещавали като дете, че в
гората наистина дебне нещо, в гората, под стълбището, между звездите, че мистерията е навсякъде.
Нощните пеперуди биеха с крилца отново и отново, докато не почерняха. Една по една падаха от ръцете на Алекс и тупваха на пода с
кротко пърхане. Нямаше и следа от мастило по ръцете на момичето, само там, където иглата беше влизала по-надълбоко, си личаха едва
доловими издатини. Тя разпери ръце, затаила дъх.
Дарлингтън събра крехките телца на пеперудите и ги върна внимателно в кутията.
– Мъртви ли са? – прошепна Алекс.
– Пияни са от мастилото. – Затвори капака и върна кутията в шкафа. Този път ключалката изщрака с примирение. С къщата трябваше да
си поговорят в най-скоро време. – Адресните пеперуди в началото се използвали за изпращане на класифицирани материали. Щом изпият
един документ, можеш да ги пратиш навсякъде в джоба на палто или в кутийка с антики. После получателят ги слага върху бял лист хартия
и те пресъздават оригиналния документ с точките и запетайките. Стига получателят да знае нужното заклинание.
– Значи можем да прехвърлим моите татуировки върху теб?
– Възможно е, макар че едва ли ще ми паснат, доста по-едър съм. Но трябва да внимаваш… – Размаха ръка. – Насън или… Човешката
слюнка обръща магията.
– Само човешката?
– Да. Ако някое куче реши да ти оближе лакътя, няма проблем.
И тогава тя го погледна в очите. Нейните изглеждаха черни и диви в сумрака на стаята.
– Има ли и друго?
Нямаше нужда да пита какво има предвид. Ще се разбули ли още светът? Ще ѝ разкрие ли още от тайните си?
– Да. Много.
Тя се поколеба, после попита:
– Ще ми покажеш ли?
– Стига да ми позволиш.
И тогава Алекс се усмихна, лека усмивка, открехната врата към момичето, което се криеше в нея, едно щастливо, необременено момиче.
Ето това правеше магията. Разкриваше какъв си бил, преди животът да ти отнеме вярата във възможното. Връщаше света, за който копнееха
всички самотни деца. Това беше сторила „Лета“ за него. Може би щеше да го направи и за Алекс.
Месеци по-късно Дарлингтън щеше да си спомня едва доловимата тежест на пеперудите в шепата си. Щеше да се връща към онзи миг и
да разбира колко глупаво е било да си мисли, че е започнал да я опознава.
5
Зима
Небето вече изсветляваше в сиво, когато Алекс най-сетне се добра до Стария кампус. Отбила се бе в „Дупката“ да се изкъпе със сапун от
върбинка под портативен душ, напълнен с отвара от кедрово дърво и пало санто – единственият начин да отмие от себе си вонята на Воала.
Рядко ходеше в квартирите на „Лета“ сама. Дарлингтън винаги беше с нея и сега Алекс трепна неволно, когато не го видя да седи на
пейката в прозоречната ниша с книга в ръце и да мърмори, че пак е изхарчила всичката гореща вода. Предложил бе Алекс да си остави
резервен кат дрехи тук и в „Ил Бастоне“, но дрехите ѝ бяха толкова малко, че нямаше начин да остави чифт дънки и един от общо двата си
сутиена на друго място, освен в грозния гардероб в общежитието. Затова, щом излезе от банята в тясната гардеробна, навлече, по липса на
друг избор, летиански анцуг – духовната хрътка на „Лета“ беше избродирана отляво на гърдите и отдясно на хълбока, символ, неразгадаем
за всеки извън обществата. Дрехите на Дарлингтън още висяха на закачалка в гардеробната – хубаво сако, раирано шалче на колеж
„Дейвънпорт“, грижливо сгънати чисти дънки, удобни кубинки, както и чифт мокасини с връзки, които само чакаха Дарлингтън да пъхне
крака в тях. Никога не го беше виждала да ги носи, но сигурно трябва да имаш резервен чифт за спешни случаи.
Оставила бе една зелена настолна лампа включена в „Дупката“. На Доз това нямаше да ѝ хареса, но на Алекс сърце не ѝ даваше да
остави стаите в мрак.
Тъкмо отключваше вратата на „Вандербилт“, когато получи съобщение от декан Сандоу. „Говорих с Центуриона. Почивай си.“
Идеше ѝ да метне телефона си чак до другия край на двора. Да си почивала? Щом Сандоу е смятал лично да се оправи с убийството, защо
я бяха пратили да си губи времето на местопрестъплението и да си похаби монетата за принуда? Знаеше, че деканът ѝ няма доверие. И защо
да ѝ има? Сигурно е отпивал чай от лайка, когато е пристигнала новината за смъртта на Тара, голямото куче е спяло в краката му, а той е
чакал на ръка разстояние от телефона, за да е сигурен, че пророкуването е минало без инциденти и Алекс не е посрамила себе си или
„Лета“. Естествено, че не би искал тя да се занимава с разни убийства.
„Почивай си.“ И куп неизказани неща зад това кратко изречение: „Не очаквам ти да се заемеш с това. Никой не очаква да се справиш.
Никой не очаква от теб каквото и да било, освен да си налягаш парцалите, докато Дарлингтън се върне“.
Ако изобщо го намереха. Ако успееха незнайно как да го върнат от тъмното място, където беше отишъл. След по-малко от седмица щяха
да пробват с новолунния ритуал. Алекс не разбираше подробностите, знаеше само, че според декан Сандоу ритуалът щял да свърши работа,
а дотогава задачата на Алекс беше никой да не задава твърде много въпроси за златното момче на „Лета“. Е, ако не друго, поне нямаше да се
тревожи за убийство, нито щеше да се разправя с намусения детектив.
Влезе в общата стая. Марси беше будна. Добре че се беше отбила в „Дупката“ да се изкъпе и да си смени дрехите. Смятала бе, че
колежанските общежития ще са като хотели, дълги коридори със спални от двете страни, но „Вандербилт“ повече приличаше на стара
кооперация с апартаменти, пълна с тенекиена музика и хора, които си тананикат и се смеят, влизат и излизат от общите бани, врати се
затръшват и звукът ехти нагоре и надолу по централното стълбище. Квартирата, която бе делила с Лен, Хели, Беча и другите, също беше
шумна, но там въздишките и стоновете звучаха различно, пораженчески, като умиращо тяло.
– Будна си – каза Алекс.
Мърси вдигна поглед от „Към фара“. Книгата беше станала кажи-речи двойно по-дебела от множеството цветни лепящи листчета с
бележки. Косата на Мърси беше сплетена спретнато, а вместо да се гуши в прокъсаното им плетено одеяло, тя беше навлякла копринено
халатче с десен на сини зюмбюли върху дънките си.
– Ти прибра ли се изобщо снощи?
Алекс реши да пробва.
– Да. Ти вече хъркаше здраво. Станах преди малко да се раздвижа.
– Била си в гимнастическия? Душовете им отворени ли са толкова рано?
– За служителите и прочие.
Нямаше представа дали е вярно, но знаеше, че Мърси пет пари не дава за спорта. Алекс нямаше нито кецове за тичане, нито спортен
сутиен, но Мърси никога не я беше питала за това, пък и защо някой ще лъже, че е ходил да потича рано сутрин? Така де, хората не търсеха
лъжи в нещо толкова тривиално.
– Луди хора – каза Мърси и метна към нея сноп листа, прикрепени с кламер.
Алекс ги хвана и сведе със страх поглед към тях. Есето ѝ върху Милтън. Мърси беше предложила да го прочете. И страниците бяха
нашарени от горе до долу с червено.
– Как ти се стори? – попита тя напът към спалнята.
– Не е ужасно.
– Но не е и добро – измърмори Алекс, влезе в миниатюрната стаичка и съблече анцуга.
Своята част от стената Мърси беше облепила с плакати, семейни снимки, отрязъци от билети за представления на Бродуей,
стихотворение с китайски йероглифи, което родителите ѝ я накарали да научи наизуст като малка, за да го рецитира, когато имат гости, и в
което Мърси се влюбила впоследствие, серия от скечове на Александър Макуин и истинско съзвездие от червени пликове. Алекс знаеше, че
това е донякъде поза, декор на момичето, което Мърси искаше да е в Йейл, но в същото време всяка снимка и предмет свързваха
съквартирантката ѝ с нещо реално. За разлика от Алекс, чиято пъпна връв беше срязана рано и окончателно. Баба ѝ беше кажи-речи
единствената ѝ истинска връзка с миналото, само че Естрея Стърн беше починала, когато Алекс беше на девет. Мира Стърн беше скърбила
за нея, естествено, но не проявяваше никакъв интерес към майчините си неща – историйките, молитвите, готвенето. Наричаше себе си
изследователка – хомеопатия, алопатия, лечебни камъни, Крион, духовна наука, плюс онези три месеца, когато слагаше спирулина буквално
във всичко – и всяко от тези неща Мира прегръщаше с все същия свиреп оптимизъм и ентусиазирано въвличаше и дъщеря си в него. Колкото
до бащата на Алекс, Мира отбягваше конкретните отговори дори на конкретни въпроси. Той беше един голям въпросителен знак,
фантомната половинка на Алекс. Тя знаеше само, че е обичал океана, че е бил зодия Близнаци и че е бил тъмнокож, макар че Мира не беше
сигурна дали е бил доминиканец, гватемалец или пуерториканец. Знаеше обаче, че асцендентът му е бил Водолей, а луната му – в
Скорпион. Или нещо такова. Алекс така и не можа да ги запомни.
Донесла бе много малко неща от дома си. За нищо на света не би се върнала при Кота Нула да вземе вещи оттам, а нещата в апартамента
на Мира бяха останки от детството ѝ – пластмасови понита, цветни кордели, гумички с аромат на дъвка. Накрая прибра в куфара си един
опушен кварц, подарък от майка ѝ, почти нечетливите картички с рецепти на баба си, поставка за обици, която имаше още от осемгодишна,
и една ретро-карта на Калифорния, която закачи до плаката на Коко Шанел на Мърси.
– Знам, че е била фашистка – бе казала Мърси. – Но не мога да се откажа от нея.
Декан Сандоу ѝ беше предложил да си купи няколко скицника и комплект моливи за рисуване и Алекс послушно ги беше сложила върху
полупразния си шкаф с чекмеджета като един вид прикритие.
Опитала се бе да избере възможно най-лесните предмети – английска литература, задължителния испански, въведение в социологията,
рисуване. Смятала бе, че поне с английския ще се справи без проблем, защото обичаше да чете. Дори когато съвсем го закъса в училище,
винаги се справяше някак по литература, от обща култура. Тук, уви, курсът я изненада неприятно. Получи двойка на първото си домашно,
отдолу преподавателят беше написал: „Просто си преразказала книгата“. Иначе казано, съвсем като в училище, само дето сега Алекс се
стараеше.
– Обичам те, мацко, но това есе не струва – каза Мърси от общата стая. – Добре ще е да намалиш тренировките за сметка на ученето. –
„Сериозно“, помисли си Алекс. Мърси я чакаше голяма изненада, ако помолеше Алекс да ѝ покаже как тича или вдига нещо тежко. – Може
да го прегледаме на закуска.
На Алекс ѝ се спеше ужасно, но хората не си лягат след крос, а и Мърси ѝ беше направила услугата да редактира ужасното ѝ домашно,
така че реално нямаше избор, трябваше да се съгласи за закуската. „Лета“ ѝ беше осигурила частен учител, един докторант по американска
литература на име Ангъс, с когото се срещаха веднъж седмично и по време на уроците той предимно сумтеше отчаяно над писанията ѝ и
клатеше глава като кон, нападнат от мухи. Мърси също не пестеше критиките, но беше много по-търпелива.
Навлече дънки и тениска, после и черния кашмирен пуловер, който толкова много си беше харесала в магазина. Чак когато видя
прекрасния пуловер на Лорън цвят лавандула и глуповато попита: „Това от какво е направено?“, Алекс си даде сметка, че има много видове
кашмир, а нейното нещастно пуловерче, грабнато от закачалките на разпродажба, се нарежда в дъното на класацията. Е, поне топлеше.
Напръска палтото си с кедрово масло, в случай че се е задържало нещо от вонята на Воала, нарами раницата си и се поколеба. Отвори
най-горното чекмедже на шкафа си, бръкна в дъното и напипа малкото шишенце, което приличаше на обикновени капки за очи. Без да му
мисли много, наклони глава назад и капна две капки беладона във всяко око. Беше стимулант, при това силен, нещо като магически адерал.
Риташе като кон, но Алекс не би могла да избута до обяд без малко помощ. Бившите делегати на „Лета“ си бяха водили дневници за времето
си в обществото и там фигурираха доста номерца от този сорт. Това с капките Алекс го беше открила след изчезването на Дарлингтън.
И ето че отново се озова на студа, рамо до рамо с Мърси. Винаги ѝ беше приятно да върви от Стария кампус до трапезарията на
„Джонатан Едуардс“, но сега, в сивото начало на деня, пейзажът губеше от красотата си. Нощем преспите сняг изглеждаха бели и чисти, но
сега кафенееха опърпани по краищата, като купчини мръсни чаршафи, които чакат за пералнята. Кулата Харкнес надвисваше над всичко
това като топяща се свещ, камбаните ѝ звънтяха да отбележат точния час.
Минали бяха няколко седмици, докато Алекс си даде сметка защо Йейл ѝ изглежда толкова сбъркан. Беше заради пълната липса на
блясък. В Ел Ей, дори в Долината, дори в най-гадните дни, градът имаше стил. Дори майката на Алекс с лилавите сенки за очи и
тюркоазените рокли, дори скапаният им апартамент с шалчета, заметнати върху лампите, дори безпаричните ѝ приятели, събрали се на
барбекю в задния двор да преборят снощния махмурлук, момичета в прилепнали къси панталонки, с голи коремчета и коси до задника,
момчета с бръснати скалпове, копринени кокчета на върха на главата или сплъстени раста плитки. Всичко и всички имаха блясък.
А тук цветовете бяха еднообразни. Имаше нещо като негласна униформа – момчета с обърнати бейзболни шапки и дълги провиснали
шорти дори в студените дни, които въртят самодоволно около пръста си ключове на дълги цветни каишки; момичета с дънки и якета с
подплата; хлапета от театралните кръжоци с цветни гребени, боядисани в мивката с помощта на прахообразни сокчета. Дрехите ти, колата
ти, музиката, която си надул в нея, всичко това трябваше да казва на хората кой си. Сякаш някой бе изпилил всички регистрационни
номера, заличил бе пръстовите отпечатъци. „Коя си ти?“ – питаше се понякога Алекс, загледана в поредното момиче със синьо подплатено
палтенце, бледо лице като залязваща луна под вълнена шапка и опашка като умряло животинче, преметната през рамото.
„Коя си ти?“
Мърси правеше изключение. Тя обичаше цветните мотиви и безкрайната си колекция от очила, които носеше на лъскави каишки около
врата си и които Алекс още не беше виждала в употреба по предназначение. Днес се бе спряла на брокатено палто с бродирани коледни
звезди и приличаше на най-младата ексцентрична баба на света. Когато Алекс вдигна вежди, Мърси се задоволи със следното: „Обичам
крещящото“.
Влязоха в общата стая на „Джонатан Едуардс“ и топлият въздух ги захлупи. Кїсата зимна светлина оформяше воднисти квадрати по
кожените канапета – фалшиво скромна прелюдия към високите тавани и каменните ниши на трапезарията.
Мърси се засмя и каза:
– Тази твоя усмивка я виждам само когато отиваме да ядем.
Вярно беше. Ако „Бейнеке“ беше храмът на Дарлингтън, то трапезарията беше олтарът, на който Алекс се молеше ежедневно. В
квартирата във Ван Найс караха на „Тако Бел“ и „Събуей“, когато имаха пари, и на зърнени закуски – понякога на сухо, понякога, в пристъп
на отчаяние, накиснати в газирана вода, – когато нямаха. Алекс редовно крадеше по някой плик с франзели за хотдог, когато ги канеха на
барбекю у Ейтан, за да има на какво да си мажат фъстъченото масло, а веднъж се беше опитала да хапне от гранулките на Локи, но зъбите
ѝ не се оказаха достатъчно здрави за целта. Дори когато живееше с майка си, караха на замразени храни и ориз полуфабрикат в пликчета за
варене, а по-късно, след като Мира стана дистрибутор на „Хербалайф“, минаха на странни шейкове и нутриционни блокчета. Алекс
седмици наред си носи в училище микс за протеинов пудинг.
Самата мисъл, че топла храна я чака три пъти всеки ден, все още я шокираше. И нямаше значение какво яде и по колко – сякаш тялото ѝ,
гладувало с години, сега беше преминало в режим на вълчи глад. Стомахът ѝ започваше да ръмжи на всеки кръгъл час, досущ камбаните на
Харкнес. Алекс винаги си вземаше по два сандвича за през деня и колкото шоколадови курабийки можеше да завие в салфетка. Раницата ѝ
беше натъпкана с храна – дори ако всичко това свършеше, ако някак ѝ отнемеха любимата трапезария, щеше да изкара на запаси поне два-
три дни.
– Пак добре, че тренираш толкова много – подхвърли Мърси, докато Алекс се тъпчеше с мюсли. Само дето тя не тренираше, разбира се, и
рано или късно метаболизмът ѝ щеше да се предаде пред огромните количества храна, не че ѝ пукаше. – Дали няма да е прекалено, ако си
облека пола за купона на Омега утре вечер?
– Сериозно ли искаш да ходиш на купона на Братството? – Дивият купон на Омега беше част от петостепенния план на Мърси да
подобри социалния им живот, своя и на Алекс.
– Някои от нас нямат секси братовчед, който да ни води на интересни места, така че докато не ме поканят на някое по-класно парти, да.
Това не ти е гимназията. Не е нужно пак да сме загубенячките, които никой никъде не кани. Имам куп прекрасни тоалети, които само ти
виждаш.
– Добре, ако ти облечеш пола, и аз ще облека – каза Алекс. – Но… ще трябва да ми заемеш. – Никой не се контеше за купони на
братствата, но щом Мърси искаше да изглежда добре за група момчета в костюми за химическа защита, значи така щяха да направят. –
Непременно си сложи онези ботушки с дантелите. Аз ще се задоволя с каквото остане.
Беладоната ѝ подейства точно когато пълнеше подноса си с палачинки с фъстъчено масло. Алекс се разбуди внезапно, чак си пое рязко
дъх. Чувството беше все едно някой ти чупи ледено яйце на тила. И, естествено, точно в този момент професор Белбалм ѝ махна от масата
си под прозорците в ъгъла на трапезарията. Гладката ѝ бяла коса лъщеше като главата на тюлен, който изскача от водата.
– Мамка му! – промърмори Алекс под нос, а после се сви, щом професорката изкриви устни, сякаш я е чула. – Дай ми минутка – каза тя
на Мърси и остави подноса си на масата.
Маргьорит Белбалм беше французойка, но говореше английски отлично. Косата ѝ беше снежнобяла, подстригана на идеална черта и
напълно неподвижна – като порцеланова паница, която някой е положил внимателно върху главата ѝ. Обличаше се в асиметрични черни
дрехи, които падаха на шикозни дипли, и умееше да стои съвсем неподвижно. Алекс я боготвореше от онзи първи ден, когато Белбалм
дойде да ги разведе из колежа, възхищаваше се извънмерно на стройната ѝ безупречна фигура и парфюма с горчиви нотки на черен пипер.
Белбалм преподаваше феминизъм и беше декан на „Джонатан Едуардс“, един от най-младите асистенти, назначени на щат. Алекс не знаеше
какво е да си „на щат“, нито какво означаваше „млад“ в случая – на трийсет, на четирийсет или на петдесет. Белбалм можеше да е на всяка
от гореизброените, в зависимост от светлината. В момента, сигурно заради беладоната в кръвта ѝ, Белбалм изглеждаше като росна-росна
трийсетинагодишна жена, а слънчевите лъчи, които отскачаха от бялата ѝ коса, лъщяха като падащи звезди.
– Здравейте – каза Алекс, като пристъпваше от крак на крак зад един от дървените столове.
– Александра – каза Белбалм и отпусна брадичка върху преплетени пръсти. Винаги грешеше името на Алекс, но тя никога не я
поправяше. Немислимо бе да признае пред тази жена, че се казва Галакси. – Знам, че закусваш с приятелката си, но ще трябва да те
конфискувам за мъничко. – „Конфискувам“ май беше най-класният глагол, който Алекс беше чувала. Или той, или „летувам“. – Имаш ли
минутка? – Въпросите ѝ никога не звучаха като въпроси. – Ще се отбиеш в кабинета ми, да? За да поговорим на спокойствие.
– Разбира се – кимна Алекс, макар че в главата ѝ напираше друг въпрос – загазила ли съм?
Когато на първата сесия се представи толкова зле, че оставането ѝ в колежа се оказа под въпрос, Белбалм ѝ бе съобщила новината в
елегантно обзаведения си кабинет с три от домашните на Алекс на бюрото – едно есе върху „Правилният подход“ за курса ѝ по социология
и проблема с организационните провали; едно върху „Нощен въздух“ на Елизабет Бишъп, стихотворение, което Алекс беше избрала заради
относителната му краткост, а впоследствие установи, че няма какво да каже за него и дори не може да използва дълги цитати, за да спечели
няколко реда; и едно за курса ѝ по Джонатан Суифт – решила бе, че курсът ще приятен, понеже човекът беше написал „Пътешествията на
Гъливер“. Оказа се, че е чела адаптираното детско издание и онази книжка няма нищо общо с неразбираемия оригинал.
Та в онзи паметен ден Белбалм прокара ръка по страниците и каза, че Алекс е трябвало да я уведоми за проблема си.
– Имаш дислексия, нали?
– Да – излъга Алекс, защото ѝ трябваше някакво извинение, обяснение, защо изостава с толкова много от всички останали.
Имаше чувството, че би трябвало да я е срам, задето е премълчала истината пред Белбалм, но нямаше избор – всяка помощ ѝ беше добре
дошла.
Защо я викаше сега? Семестърът беше в началото си, рано беше Алекс да се е издънила отново.
Белбалм ѝ намигна и стисна крепко ръката ѝ.
– Нищо страшно не е. Защо имам чувството, че всеки миг ще побегнеш? – Пръстите ѝ бяха хладни и костеливи, твърди като мрамор;
голям скъпоценен камък лъщеше в тъмносиво на безименния ѝ пръст. Алекс си даваше сметка, че го е зяпнала облещено, но дрогата в
кръвта ѝ превръщаше пръстена в планина, в олтар, в орбитираща планета. – Не обичам натруфените неща – каза Белбалм. – Предпочитам
семплото.
Алекс кимна и откъсна очи от пръстена. Самата тя носеше обици от онези, които се продават три чифта за пет долара – беше ги
отмъкнала от едно магазинче в мола. Семпло.
– Хайде – каза Белбалм, стана и я подкани с изящен жест.
– Само да си взема чантата – отвърна Алекс.
Върна се при Мърси, набута една палачинка в устата си и задъвка трескаво.
– Видя ли това? – каза Мърси и обърна телефона си към нея. – Някакво момиче от Ню Хейвън е било убито снощи. Пред „Пейн Уитни“.
Трябва да си минала край местопрестъплението тази сутрин!
– По дяволите! – измърмори Алекс и плъзна бърз поглед по екрана на телефона. – Видях светлините. Реших, че е катастрофа.
– Ужас. Била е само на деветнайсет. – Мърси потри с длани ръцете си над лактите. – Какво иска Ла Бел Белбалм? Нали щяхме да
редактираме есето ти?
Целият свят сияеше, а Алекс се чувстваше будна, всесилна. Мърси проявяваше щедрост и Алекс би искала да се възползва от това, преди
действието на стимуланта да е отшумяло, но нямаше как да се случи.
– Белбалм има време в момента, а аз трябва да говоря с нея за програмата си. Да се видим по-късно в стаята?
„Кучката лъже като дърта циганка“ – така беше казал веднъж Лен за Алекс. Казвал бе много неща, преди да умре.
Алекс хукна да настигне професорката и продължи да подтичва след нея през двора към кабинета ѝ. Гадно ѝ беше, че заряза приятелката
си така. Мърси беше от богаташко предградие на Чикаго. И двамата ѝ родители бяха университетски преподаватели. Написала беше някакво
тъпо есе, което беше впечатлило дори Дарлингтън. Двете с Алекс нямаха нищо общо. Но и двете бяха аутсайдери, бяха момичето, до което
никой не сяда в училищния стол, а и Мърси не се беше засмяла, когато Алекс произнесе „Гьоте“ неправилно. На Алекс ѝ беше по-лесно да
се преструва на студентка в Йейл, когато беше в компанията на двете момичета – Мърси и Лорън. Но щом Ла Бел Белбалм те вика в
кабинета си, отиваш и не задаваш въпроси.
Белбалм имаше двама асистенти, които работеха на смени в приемната пред кабинета ѝ. Тази сутрин зад бюрото стоеше много хубавият
и много популярен Колин Катри. Беше член на „Череп и кости“ и нещо като гений по химия.
– Алекс! – възкликна той, сякаш тя беше дългоочакван гост на някакъв купон.
Ентусиазмът на Колин винаги изглеждаше искрен, но понякога самият му волтаж изпълваше Алекс с трудно преодолимото желание да
прибегне към насилие, да пробие дланта му с молив, примерно. Белбалм остави елегантното си палто на закачалката и покани Алекс в
светилището си.
– Чай, Колин – каза професорката.
– Веднага – каза той, ухилен не като асистент, а като дякон пред върховна жрица.
– Благодаря ти, миличък.
„Палтото“ – оформи с устни Колин. Алекс съблече якето си. Веднъж беше попитала Колин какво знае Белбалм за обществата. „Нищо –
беше отговорил той. – Мисли ги за старомодни глупости на богати момченца.“
Не беше далече от истината. В началото Алекс се беше питала по какъв специален критерий обществата подбират новите си членове
всяка година. Сигурно има нещо магическо в кандидатите, реши тя. Но бързо разбра, че критерият е далеч по-прозаичен. Обществата
подбираха делегатите си сред фаворитите – наследници на богатство или благородна кръв, кралици на бала, редактор на университетския
вестник, куотърбек на футболен отбор или някое хлапе, поставило особено шантав прочит на „Еквус“, който се е играл пред празна зала.
Хора, които щяха да станат управители на хедж фондове, да основат преуспяващи стартъпи, да фигурират в надписите след края на филма
като изпълнителни продуценти.
Алекс влезе след Белбалм и моментално се потопи в спокойствието на стаята. Лавиците с книги, внимателно подбраните предмети от
пътуванията на професорката – ръчно изработена стъклена гарафа, която се издуваше като тялото на медуза, някакво антично огледало,
билките, цъфнали на перваза в бели керамични саксийки като елементи от геометрична скулптура. Дори слънчевата светлина изглеждаше
по-нежна тук.
Алекс си пое дълбоко дъх.
– Твърде много парфюм? – попита Белбалм с усмивка.
– Не! – каза Алекс с твърде силен глас. – Супер си е.
Белбалм седна изящно на стола зад бюрото си и покани Алекс да се настани на зеления кадифен диван отсреща.
– La Parfum de Thérѓse – каза Белбалм. – Едмон Рудницка. Бил един от най-добрите носове на двайсети век и създал този аромат за
съпругата си. Само на нея било позволено да го носи. Романтично, нали?
– Тогава как…?
– Как така го нося аз ли? Ами, и двамата починали, а в парфюма имало пари, затова Фредерик Мале го пуснал на пазара, за да го носим
ние, плебеите.
„Плебеите“ не беше дума от речника на бедните хора. Точно както „класен“ не беше в речника на класните хора. Но Белбалм се усмихна
по начин, който включваше и Алекс в определението, затова Алекс се усмихна уж вещо.
Колин се появи с поднос за чай с цвета на червена глина, остави го в края на бюрото и попита обнадеждено:
– Нещо друго?
Белбалм го изгони с усмивка.
– Имаш по-важни задачи. – После сипа чай и предложи едната чаша на Алекс. – Сложи си захар и сметана, ако искаш. Или пък прясна
мента. – Стана и откъсна една свежа клонка от саксийките на перваза.
– Мента, моля – каза Алекс, взе клонката и направи каквото правеше Белбалм – смачка листенцата и пъхна клонката в чая си.
Белбалм се облегна назад и отпи. Алекс направи същото и трепна, защото чаят се оказа горещ.
– Чула си, предполагам, за онова бедно момиче?
– Тара?
Белбалм вдига изящните си вежди.
– Да, Тара Хачинс. Познаваше ли я?
– Не – каза Алекс, ядосана на собствената си глупост. – Тъкмо четях за нея.
– Ужасно нещо. Но поне не е била от нашите студенти, което звучи ужасно само по себе си, признавам. И с нищо не намалява загубата,
разбира се.
– Разбира се – кимна Алекс, макар да беше убедена, че точно това има предвид професорката.
– Алекс, ти какво очакваш от Йейл?
„Пари.“ Но Маргьорит Белбалм би сметнала такъв един отговор за крайно невъзпитан. „Кога ги видя за пръв път?“ – беше я попитал
Дарлингтън. Може би всички богаташи задаваха неправилните въпроси. За хора като Алекс правилният въпрос не би бил: „Какво очакваш“,
а: „Колко можеш да измъкнеш“. Достатъчно, за да оцелее? Достатъчно, за да се погрижи за майка си при следващата ѝ криза? Защото
кризите на Мира нямаха край.
Алекс не отговори и Белбалм пробва отново:
– Защо си кандидатствала тук, а не в някое училище по изкуствата? – „Лета“ ѝ беше осигурила куп рисунки, създала бе фалшива следа от
успехи и блестящи препоръки, за да намери извинение за слабите ѝ академични резултати.
– Добра съм, но не толкова, че да успея професионално.
Вярно от първата дума до последната. Магията можеше да създаде добри художници и нелоши музиканти, но не и гении. Алекс беше
включила избирателни курсове по изкуство към учебната си програма, защото така се очакваше да направи, и те се оказаха най-лесната
част от академичния ѝ живот. Защото не нейната ръка движеше четката. Когато се сетеше да вземе скицниците, осигурени ѝ от Сандоу,
рисуването беше като призоваване на духове с онези специални дъски – четката се местеше сама – макар че образите върху кадастрона си
бяха нейни. Беча, полугол пие вода от дупка в леда; Хели – в профил с криле на пеперуда.
– Няма да те обвиня във фалшива скромност. Вярвам, че най-добре познаваш таланта си. – Белбалм отпи отново от чая си. – Не е лесно за
художниците, които са добри, без да са велики. И така. Какво очакваш от Йейл? Стабилност? Хубава работа?
– Да – отвърна Алекс и въпреки старанието ѝ, думата прозвуча една идея заядливо.
– Не ме разбирай погрешно, Алекс. Няма нищо лошо да искаш тези неща. Само хората, които никога не са били притеснени финансово,
се присмиват на този уж „буржоазен“ стремеж. – Намигна ѝ. – Убедените марксисти винаги са мъже. Жените разбират, че катастрофата
дебне зад ъгъла. Нашият живот може да се разпадне за миг, неочаквано. А парите? Парите са скалата, за която да се хванем, когато
течението ни повлече.
– Да – каза Алекс и се наведе леко напред.
Ето това майка ѝ така и не успя да проумее. Мира обичаше „изкуството“, „истината“ и „свободата“. Не искаше да бъде „винтче в
машината“. Само че на машината не ѝ пукаше. Машината си вървеше и я засмукваше между зъбчатите си колела.
Белбалм остави чашата си върху чинийката.
– И след като се сдобиеш с пари, след като спреш да стискаш отчаяно камъка и се качиш върху него, какво ще построиш там? Щом
застанеш права на камъка, какво ще проповядваш?
Алекс моментално изгуби интерес. Какво очакваше от нея Белбалм? Да каже какво – някоя дълбокомислена тъпотия? Трябва да се ходи
на училище? Не трябва да се вземат наркотици? Да не се чукаш с лоши момчета? Да не даваш на лоши момчета да ти го начукат? Трябва да
си добър с родителите си, дори ако не го заслужават, защото могат да си позволят да те заведат на зъболекар? Да мечтаеш на дребно? Да не
позволяваш момичето, което обичаш, да умре?
Мълчанието се проточи. Алекс гледаше втренчено смачканите листенца мента в чая си.
– Е – каза професор Белбалм с въздишка. – Питам те за тези неща, защото не знам как иначе да те мотивирам, Алекс. Чудиш ли се защо
изобщо ми пука?
Не се беше сетила да се запита. Просто беше решила, че Белбалм приема сериозно поста си на декан и се грижи за всички студенти в
колежа. Но въпреки това кимна.
– Всичко започваме отнякъде, Алекс. Повечето ни студенти са получавали всичко наготово. Забравили са какво е да се стремиш. Ти си
гладна, а аз уважавам глада. – Потропа с два пръста по плота на бюрото. – Но гладна за какво? Имаш напредък, това го виждам. Получаваш
известна помощ, струва ми се, и това е добре. Очевидно си умно момиче. Лошите ти оценки са проблем, да, но повече ме притеснява друго.
Изборът ти на курсове. В тях няма система, няма подлежащи интереси, просто избираш най-лесните. В Йейл няма как просто „да
избуташ“.
„О, има, и точно това ще направя“ – помисли си Алекс, но на глас каза друго:
– Съжалявам.
И наистина съжаляваше. Белбалм се надяваше да открие в нея някакъв скрит потенциал, а Алекс щеше да я разочарова.
Белбалм махна с ръка.
– Помисли си какво искаш, Алекс. Може би е нещо, което няма да откриеш тук. В противен случай ще направя всичко по силите си да ти
помогна.
Ето това искаше Алекс, това. Съвършения покой в този кабинет, нежната светлина от прозорците, ментата, босилека и ригана, разперили
дантелени клонки на перваза.
– Мислила ли си какво ще правиш през лятото? – попита Белбалм. – Да останеш тук? Да поработиш за мен?
Алекс вдигна рязко глава.
– Че какво бих могла да правя за вас?
Белбалм се засмя.
– Да не мислиш, че Изабел и Колин правят нещо много сложно? Грижат се за графика ми, завеждат папките, изобщо организират живота
ми вместо мен. Убедена съм, че и ти ще се справиш. Има една лятна програма по творческо писане, която може да ти помогне, за да не
изпаднеш окончателно от колежа. Време е да се замислиш за професионалното си развитие, Алекс. Не бих искала да пропилееш шансовете
си.
„Цяло лято да наваксам, да си поема дъх.“ Алекс умееше да преценява залозите. Наложило ѝ се бе да усвои това умение. Преди да
сключиш сделка, трябва да си сигурен, че ще можеш да излезеш от нея. Даваше си сметка, че шансовете да „избута“ четири години в Йейл
са нищожни. Особено сега, когато Дарлингтън не беше тук да ѝ помага. Съдействието му ѝ беше давало безценно предимство, правеше
перспективите ѝ приемливи, живота тук – възможен. Но Дарлингтън го нямаше, не се знаеше дали и кога ще се върне, а Алекс вече бе
уморена до смърт да тъпче на едно място.
Белбалм ѝ предлагаше три месеца, в които да диша спокойно, да се възстанови, да си състави план, да прегрупира ресурсите си, да стане
истинска колежанка в Йейл, а не просто самозванка, която играе роля с финансовата помощ на „Лета“.
– И как ще стане това? – попита тя.
Искаше ѝ се да остави чашата, но ръката ѝ трепереше толкова силно, че се боеше да я не я разлее.
– Покажи ми, че прогресът ти е реален. Вземи си изпитите с добри оценки. И когато пак те попитам какво очакваш, искам да ми
отговориш. Чувала си за моите сбирки, предполагам? Имаше една снощи, ще има друга след седмица. Ела на нея като за начало.
– Това мога да го направя – каза Алекс, макар изобщо да не беше сигурна. – Мога да го направя. Благодаря ви.
– Не ми благодари, Алекс. – Белбалм я погледна над червения ръб на чашата си. – Просто действай.
Алекс излезе окрилена от кабинета и махна на Колин. Във вътрешния двор цареше пълна тишина. Ставаше така понякога – всички
врати се захлопваха, никой не отиваше на лекции или в трапезарията, всички прозорци бяха плътно затворени заради студа и човек се
озоваваше в джоб от тишина. Алекс се потопи в покоя, представи си как всички сгради наоколо са изоставени, празни.
Какъв ли щеше да е кампусът през лятото? Тих, като сега? Влажен и празен, като град под стъклен похлупак? Зимната ваканция Алекс
беше прекарала затворена в „Ил Бастоне“, гледаше филми на лаптопа, който „Лета“ ѝ беше купила, и се боеше, че Доз ще се появи.
Говореше си по скайп с майка си и излизаше само да си купи пица или китайско. Дори Сивите бяха изчезнали, сякаш без вълненията и
тревогите на студентите вече нищо не ги привличаше в кампуса.
Алекс се замисли за спокойствието, за късните сутрини, които лятото можеше да донесе. Ще седи зад онова бюро, където сега седяха
Колин и Изабел, ще вари чай, ще обновява уебсайта на „Джонатан Едуардс“, ще прави каквото трябва да се направи. Ще избере курсовете
си за следващата година, като се спре на такива с регулярна учебна програма. Ще прочете задължителните книги предварително и ще
изкара онзи курс по творческо писане, за да не разчита толкова много на Мърси… стига Мърси да не си избере друга съквартирантка за
следващата година.
„Следващата година.“ Вълшебни думи. Белбалм ѝ беше построила мост към едно възможно бъдеще. Оставаше Алекс да мине по него.
Майка ѝ щеше да се разочарова, че няма да се върне в Калифорния… Или не? Може би така щеше да е по-лесно. Когато Алекс ѝ каза, че
отива в Йейл, Мира я погледна с толкова тъга в очите, че минаха секунда-две, преди Алекс да съобрази какво става – майка ѝ си мислеше,
че е надрусана. Водена от чувство за вина, Алекс направи снимка на празния двор и я изпрати на майка си с едно „Добрутро!“. Лишено от
смисъл, но доказателство, че е добре и че е тук, доказателство за живот.
Отби се в банята, преди да отиде на лекции, прокара пръсти през косата си. Двете с Хели обичаха да се гримират, харчеха малкото си
пари за брокатена очна линия и блясък за устни. Понякога това ѝ липсваше. Тук, в Йейл, гримът означаваше нещо друго, изпращаше
неприемлив сигнал за усилия в грешната посока.
Алекс издържа упражнението по испански – скучно, но поносимо, защото изискваше от нея единствено да запомня. Всички говореха за
Тара Хачинс, макар да не я наричаха по име. Тя беше мъртвото момиче, жертвата на убийство, градската, дето я намушкали. Говореха за
кризисни линии и спешна терапия, в случай че някой приема тежко убийството. Асистентката, която им водеше испанския, им напомни да
не излизат сами след мръкнало. „Ама, аз бях там. Минах оттам няма и час преди да се случи. Минавам оттам всеки ден.“ Все същото се
повтаряше отново и отново. Имаше тревога и смущение –поредното доказателство, че е без значение колко вериги отваряха магазини тук,
Ню Хейвън никога нямаше да стане като Кеймбридж. Но никой не изглеждаше искрено уплашен. „Защото Тара не е била една от вас –
мислеше си Алекс, докато си прибираше нещата в раницата. – Затова се чувствате в безопасност.“
Имаше два свободни часа след испанския и смяташе да ги прекара в стаята си, да изяде отмъкнатите сандвичи и да напише доклада си за
Сандоу, а после да поспи малко, докато отмине действието на беладоната, преди да отиде на лекцията по английски.
Само дето краката ѝ сякаш сами я поведоха към „Пейн Уитни“. Кръстовището вече не беше блокирано, зяпачите се бяха пръснали
отдавна, но полицейската лента още стоеше около голия незастроен триъгълник срещу гимнастическия салон. Минаващите студенти
мятаха скришни погледи към местопрестъплението и ускоряваха крачка, сякаш засрамени, че са се зазяпали в нещо толкова отвратително
под студената сивкава светлина. Една патрулка беше паркирана наполовина на тротоара, а от другата страна на улицата клечеше
новинарски ван.
Декан Сандоу и колегите му от университетската управа сигурно бяха провели куп спешни срещи тази сутрин в опит да овладеят щетите.
До неотдавна Алекс не проумяваше разликата между Йейл, Принстън и Харвард, от една страна, и градчетата, в които се намираха, от
друга. За нея всички те бяха едно и също невъзможно място в един и същ въображаем град. Но ако се съдеше по това, как Лорън и Мърси се
присмиваха на Ню Хейвън, градчето и неговият университет явно не бяха на челно място в класацията на Бръшляновата лига. Едно
убийство в такава близост до кампуса, дори жертвата да не беше студентка, едва ли щеше да се отрази добре на имиджа.
Чудеше се дали Тара е била убита тук, или просто са изхвърлили трупа ѝ на улицата пред гимнастическия салон. Можеше да попита
съдебния лекар, докато онзи беше под въздействието на принудата. Но сигурно е било първото, сигурно тук са я убили. Така де, ако искаш
да се отървеш от труп, не го захвърляш в центъра на кръстовище.
Образ прекоси неканен мислите ѝ – обувката на Хели, онзи сандал с розови каишки, изхлузен от крака ѝ, ноктите – лакирани. Стъпалата
на Хели бяха широки, пръстите – криви, кожата – дебела и с мазоли. Единственото грозно нещо в нея.
„Какво правя тук?“ Не искаше да се приближава до местопрестъплението. „Било е гаджето ѝ.“ Така беше казал съдебният лекар. Гаджето
било дилър. Скарали се. Раните бяха жестоки, крайни, но ако онзи е бил надрусан, само бог знае какво се е случвало в главата му.
Но нещо в местопрестъплението я притесняваше. Снощи беше дошла откъм улица „Гроув“, а сега идваше от другата страна, точно срещу
общежитията „Бейкър хол“ и празния вледенен плочник, където бяха намерили трупа на Тара. Погледнато от този ъгъл, имаше нещо
познато – двете улици, жалоните на криминалистите, забити в земята там, където Тара е била убита или захвърлена. Защо ѝ се струваше
различно – защото го виждаше на дневна светлина и без навалицата от зяпачи? Фалшиво усещане за дежа вю? Или беладоната ѝ играеше
номера, макар въздействието ѝ да намаляваше вече? Дневниците на „Лета“ бяха пълни с предупреждения колко опасна била отварата.
Пак се сети за сандала на Хели, как увисва за миг на палеца ѝ, преди да тупне на пода в апартамента. Лен се обръща към Алекс,
подхванал отпуснатото тяло на Хели под мишниците. Беча я държи за коленете, притиснал ги е към хълбоците си, сякаш двамата танцуват
суинг. „Хайде – казва Лен. – Отвори вратата. Пусни ни.“
„Пусни ни.“
Алекс прогони спомена и хвърли поглед към групичката Сиви пред гимнастическия салон. Днес бяха по-малко на брой, а настроението
им – доколкото можеха да имат настроение – се беше върнало към нормалното. Младоженеца още беше там обаче. Алекс се стараеше да не
се заглежда, но този тип се набиваше на очи – панталони с ръб, лъснати обувки, красиво лице като излязло от стар филм, големи тъмни очи
и черна коса, зализана назад на вълни, всичко това съсипано от голямото кърваво петно от огнестрелна рана в гърдите.
Младоженеца беше истински призрак, Сив, който преминава свободно през пластовете на Воала, чието присъствие се усеща от живите –
дрънчащи предни стъкла и включени аларми на колите на паркинга, където преди се е намирала семейната фабрика и където той беше
убил годеницата си, преди сам да се застреля. Паркингът беше една от любимите спирки на призрачните турове в Нова Англия. Алекс
внимаваше да не спира поглед върху Младоженеца, но с периферното си зрение го видя да се отделя от групата и да тръгва към нея.
Време беше да се омита. Не искаше да привлича вниманието на Сивите, особено на такива, които са в състояние да приемат физическа
форма. Обърна му гръб и пое с бърза крачка към сърцето на кампуса.
Докато стигне до „Вандербилт“, действието на беладоната беше отминало. Чувстваше се слаба и изтощена, сякаш цяла седмица е лежала
с тежък грип. Докладът ѝ до Сандоу щеше да почака. И без това нямаше какво чак толкова да напише. Не, ще легне да поспи. Току-виж
сънувала лятото. Пръстите ѝ още миришеха на смачкани ментови листа.
Затвори очи и видя лицето на Хели, русите ѝ вежди, избелени от слънцето, петна от повръщано в ъгълчето на устата. Тара Хачинс беше
виновна. Блондинките винаги подсещаха Алекс за Хели. Но защо местопрестъплението ѝ се бе сторило така познато? Какво толкова беше
видяла в онзи ограден с полицейска лента пуст участък в средата на автомобилния трафик?
„Нищо.“ Просто ѝ се бяха събрали твърде много среднощни простотии, просто Дарлингтън и неговите поучения са ѝ дошли в повече.
Тара изобщо не беше като Хели. Беше като лоша имитация, копираща търговската марка на Хели.
„Не“ – каза едно гласче в главата ѝ… Гласът на Хели, качила се на скейтборда, люлее се напред-назад върху широките си стъпала,
равновесието ѝ е съвършено. Кожата ѝ сивее. Горнището на банския ѝ е оплескано с парченца от последното ѝ ядене. „Тя е досущ като мен.
Тя е досущ като теб, но без втория шанс.“
Алекс наби спирачки, преди сънят да я е повлякъл. Стаята беше тъмна, слаба светлина си пробиваше неохотно път през тясното прозорче.
Хели я нямаше отдавна, нея, както и хората, които я бяха наранили. Но някой беше наранил и Тара Хачинс. Някой, който не си беше
понесъл наказанието. Не още.
„Остави това на детектив Търнър.“ Така казваха оцелелите. „Почини си. Забрави. Фокусирай се над оценките си. Мисли за лятото.“
Алекс ясно виждаше моста, който Белбалм ѝ беше построила. Оставаше само да мине по него.
Бръкна в най-горното чекмедже за капките беладона. Още един следобед. Поне толкова можеше да отпусне на Тара Хачинс, преди да я
погребе завинаги и да си продължи по пътя. Както беше погребала Хели.
—
Аврелианците, дом на пишман велики философи, на великите обединители. Обществото на Аврелианците било създадено с
идеята да прегърне идеалите за водачество и уж да обедини ведно най-добрите общества. Организационно били нещо като Нова
„Лета“, привличали членове от всички общества в така наречения Съвет на лидерите. Не продължило дълго. Оживеният дебат
отстъпил пред разгорещени караници, привлечени били нови членове, но и те го ударили на разкол като старите, досущ като при
другите Домове на Воала. Но в крайна сметка решаваща се оказала магията им, която залага на практичността и е по-подходяща
за работещи професионалисти, прилича повече на занятие, отколкото на призвание. Това ги превръща в посмешище за някои с
по-деликатна чувствителност, но когато в крайна сметка Аврелианците бяха прогонени от собствената си крипта и останаха без
постоянен адрес, те успяха да оцелеят в ситуация, която беше погребала други Домове окончателно – служеха на онзи, който
плаща най-много.
Из „Животът на „Лета“:
процедури и протоколи
на Деветия Дом“
Просто им липсва стил. Да, от време на време произвеждат по някой сенатор или писател от средна ръка, но купоните на
Аврелианците не струват – все едно някой ти е връчил протокол от щекотлив съдебен процес. Започваш с вълнение, но на втора
страница разбираш, че има адски много думи и много малко драма.
Из „Летиански дневник
на Мишел Аламедайн“ колеж „Хопър“
—
6
Миналата есен
Дарлингтън реши да започне с нещо малко – щеше да запознае Алекс с по-сериозните магии с напредването на семестъра, засега ѝ
стигаха и Аврелианците. Разбра, че е взел правилното решение, когато слезе на първия етаж в „Ил Бастоне“ и я завари да дъвче ожесточено
нокътя на палеца си, кацнала на ръба на една кадифена възглавничка. Доз не ѝ обръщаше внимание, забила нос в учебника по старогръцки
(микенски диалект), изолирала се от външния свят с помощта на сериозни слушалки.
– Готова ли си? – попита той.
Алекс скочи и изтри длани в дънките си. Бе я накарал да провери отново запаса от защити в раниците им и сега със задоволство
отбеляза, че не е забравила нищо.
– Лека нощ, Доз – каза той, докато вземаха палтата си от закачалката в антрето. – Няма да закъсняваме.
Доз смъкна слушалките си на врата.
– За вечеря има пушена сьомга и сандвичи с яйце и копър.
– Смея ли да попитам?
– И гръцка пилешка супа с лимон.
– Бих казал, че си ангел, но ангелите са скучни в сравнение с теб.
Доз цъкна с език.
– Не е точно есенна супа.
– Още не е есен, а супата си е супер, много хранителна. – Пък и след доза от еликсира на Хирам беше много трудно да се стоплиш.
Доз се усмихна и отново заби нос в учебника. Обичаше да хвалят готвенето ѝ почти толкова, колкото обичаше да се възхищават на
академичните ѝ познания.
Вървяха по „Ориндж“ към Моравата и кампуса. Въздухът студенееше мразовит по бузите му. Пролетта идваше бавно в Нова Англия,
затова пък есента се стоварваше изведнъж, сякаш е връхлетяла иззад ъгъла. Един ден се потиш под лятната си памучна тениска, а на
следващия трепериш под небе с цвят на емайлирана тенджера.
– Кажи ми за Аврелианците.
Алекс изпухтя.
– Създадени са през 1910 г. Стаите им в Шефилд-Стърлинг-Страткона са…
– Няма нужда да си кълчиш езика. Всички му викат ШСС.
– ШСС. Стаите им там били осветени по време на реновациите от 1932 г.
– Горе-долу по същото време „Череп и кости“ са запечатали своята операционна зала – вметна Дарлингтън.
– Своята какво?
– Ще разбереш, като дойде време за първото ти пророкуване. Засега нека останем с помощните колелета. Все пак е първото ни
излизане. – Решил бе Алекс Стърн да направи дебюта си с щедрите и готови да съдействат Аврелианци, вместо да я хвърли в дълбокото с
Костмените. – Университетът е дал тези стаи на Аврелианците в знак на признателност за направените услуги.
– Какви услуги?
– Ти ми кажи, Стърн.
– Ами, тяхната специалност е логомантията, магията на словата. Помогнали са за някакъв договор?
– Покупката на Сачемс Уд през 1910 г. Парцелът бил огромен и университетът искал гаранции, че никой няма да оспори сделката в
бъдеще. Сега на онзи парцел се намира научният корпус. Друго?
– Хората не ги вземат много на сериозно.
– Хората?
– „Лета“ – поправи се тя. – И другите общества. Защото си нямат истинска крипта.
– Но ние не сме като онези хора, Стърн. Ние не сме сноби.
– Ти съвсем определено си сноб, Дарлингтън.
– Е, може би, но не от онзи вид. Нас ни интересуват само две неща – дали магията им работи и дали е опасна.
– И? – попита Алекс. – Работи ли? Опасна ли е?
– И на двата въпроса отговорът е „понякога“. Аврелианците специализират в ненарушими договори, обвързващи клетви, приказки, които
буквално могат да приспят читателя. През 1989 г. един милионер изпаднал в кома на яхтата си. В каютата до него намерили една книга,
„Бог и човек в Йейл“, и ако се бяха сетили да я разлистят, щяха да открият въведение, което не съществува в никое друго копие на книгата.
Въведение, съставено от Аврелианците. Сигурно ще ти е интересен и друг факт, а именно, че последните думи на Уинстън Чърчил били
„Егати скуката“.
– Казваш, че Аврелианците са убили Уинстън Чърчил?
– Има такива спекулации. Но мога да потвърдя със сигурност, че половината покойници в гробището на улица „Гроув“ кротуват в
гробовете си единствено благодарение на надписите върху надгробните плочи, които са дело на нашите Аврелианци.
– На мен това ми се вижда доста могъщо като магия.
– Това е старата им магия, от времето, когато още са ги смятали за оземлено общество, тоест общество с крипта. Но после преговорите
между университетската управа и профсъюзите се закучили и Аврелианците останали без дом. Официалното обвинение било, че сервират
алкохол на непълнолетни, но истинската причина е друга – управата на Йейл решила, че Аврелианците са окепазили първоначалния трудов
договор. Изгубили Стая 405 и оттогава нещата им не вървят добре. В последно време се занимават само с клаузи за конфиденциалност и
заклинания за вдъхновение. Точно на такова ще присъстваме тази вечер.
Минаха покрай административните офиси на Удбридж Хол и лъскавите златни паравани на „Свитък и ключ“. Ключарите бяха отменили
последния си ритуал, но това не отвори пролука в службата на „Лета“, защото „Книга и змия“ се намърдаха на тяхно място. Дарлингтън се
чудеше обаче какво става с Ключарите. Ширеха се слухове за отслабваща магия, за портали, които дават дефекти или изобщо не се отварят.
Може да бяха само празни приказки – Домовете на Воала бяха потайни, състезаваха се постоянно и обичаха да клюкарстват на дребно. Но
Дарлингтън възнамеряваше да използва отменения ритуал като повод да си навре носа в делата на „Свитък и ключ“ – така де, нямаше да
завлече своя Данте при тях с риск да попаднат в небрано лозе.
– Щом делата на Аврелианците не са опасни, ние защо трябва да ходим там? – попита Алекс.
– За да не прекъсне нещо процедурата. Този конкретен ритуал често привлича много Сиви.
– Защо?
– Заради кръвта – отвърна той и Алекс забави крачка. – Само не ми казвай, че си гнуслива. Няма да избуташ и първия семестър, ако
коленете ти се подгъват при вида на малко кръв.
И моментално се почувства като задник. Нормално бе Алекс да е нащрек след преживяното в Калифорния. Момичето беше преживяло
истинска травма, а не театралните представления, пък били те и доста зловещи, с които Дарлингтън беше свикнал.
– Нищо ми няма – каза тя, само дето стискаше презрамките на раницата си до побеляване.
Излязоха на празното площадче пред „Бейнеке“, прозорците на библиотеката грееха като парчета кехлибар.
– Всичко ще бъде наред – увери я той. – Средата е строго контролирана, а заклинанието е простичко. Тази нощ с теб ще сме като двама
биячи пред дискотека, нищо работа.
– Добре.
Обаче не изглеждаше добре.
Минаха през въртящата се врата на библиотеката и оттам в преддверието с високия таван. Гордън Баншафт беше проектирал
библиотеката като кутия в кутия. Зад празното бюро на охраната чак до тавана се издигаше гигантска стъклена стена, цялата в лавици с
книги. Това беше истинската библиотека – рафтовете, хартиеното сърце на „Бейнеке“ – а външната конструкция служеше като вход, щит,
фалшива кожа. На всички стени имаше големи прозорци към празния площад отвън.
Недалече от бюрото на охраната имаше дълга маса, на достатъчно разстояние от стъклените витрини, където бяха изложени въртящи се
експонати от колекциите на библиотеката, пак там, в отделна витринка, се бе приютила и Библията на Гутенберг, осветена отгоре. Всеки
ден отгръщаха на следващата страница. Господи, колко обичаше Дарлингтън това място!
Аврелианците вече се мотаеха около масата, нагиздени със светлите си тоги, и си говореха притеснено. Достатъчно нервна енергия,
събрана на едно място, да привлече Сивите като магнит. Джош Зелински, настоящият президент на делегацията, се отдели от групата и
тръгна с бърза крачка да ги посрещне. Дарлингтън го познаваше от семинарите по американска история. Носеше косата си на гребен,
предпочиташе широки дрехи и говореше много, ама много. Жена на четирийсетина години тръгна след него – бивша възпитаничка, избрана
да наглежда тазнощния ритуал в ролята на Император. Дарлингтън я помнеше от един ритуал миналата година, когато Аврелианците се
събраха да съставят устава на кооперацията, в която жената живееше.
– Амелия – каза той, спомнил си името ѝ в последния момент. – Радвам се пак да се видим.
Тя се усмихна и спря поглед на Алекс.
– Това ли е новата ти версия?
Същия въпрос бяха задали на Мишел Аламедайн, когато тя го беше завела да го представи през първата му година тук.
– Запознайте се с новия ни Данте. Алекс е от Лос Анджелис.
– Браво – каза Зеленски. – Познаваш ли някоя филмова звезда?
– Веднъж се къпах гола в басейна на Оливър Стоун. Това брои ли се?
– Той там ли беше?
– Не.
Зеленски май искрено се разочарова.
– Започваме в полунощ – каза Амелия.
Значи имаха достатъчно време да подсигурят периметър около ритуалната маса.
– За този ритуал няма как да блокираме Сивите изцяло – обясняваше Дарлингтън, докато с Алекс обикаляха в широк кръг около масата да
изберат границата, която щяха да създадат. – Магията изисква каналите през Воала да останат отворени. Така, кажи ми първите стъпки.
Възложил ѝ бе да изяде с кориците няколко откъса от „Обвързванията на Фаулър“, както и кратък трактат върху порталната магия от
ранните дни на „Свитък и ключ“.
– Костен прах, гробищна пръст или друго memento mori, с което се оформя кръгът.
– Добре – каза Дарлингтън. – Ще използваме това тази нощ. – Връчи ѝ тебешир, направен от компресирана пепел от крематориум. –
Така ще сме по-прецизни в маркерите. Ще оставим отворени канали в компасните точки.
– И после какво?
– После ще вардим на вратите. Сивите могат да нарушат ритуала, а точно тази магия не бива да се отплесне. Магията има нужда да се
отлее някъде, да намери своето разрешение. Като в музиката, сещаш се. Колкото до този конкретен ритуал, започне ли, ще си търси кръв и,
ако заклинанието се отскубне от масата, може буквално да среже надве някой първокурсник по право, който заляга над учебниците на
няколко пресечки оттук. Един адвокат по-малко да тормози света, но вицовете за адвокати вече не са на мода, така че… Все едно. Ако
някой Сив се опита да премине, имаш две възможности – или го посипваш с прах, или изричаш смъртните думи.
Сивите мразеха всяко напомняне за смърт и умиране – оплакваческите напеви, заупокойните молитви, поемите за скръб и загуба, дори и
някой особено трогателен некролог от вестника можеше да свърши работа.
– А защо не и двете? – попита Алекс.
– Защото няма нужда. Не хабим прах, ако не се налага.
Не изглеждаше убедена, а разтревожена и това го изненада. Алекс Стърн беше невъзпитана и необразована, но поне демонстрираше
кураж, стига да не ѝ покажеш кутия, пълна с пеперуди. Къде беше изчезнала стоманата, която Дарлингтън беше доловил в нея преди? И
защо страхът ѝ го разочароваше толкова остро?
Тъкмо затваряха тебеширения кръг, когато един млад мъж мина през въртящата се врата, вдигнал шала си почти до очите.
– Почетният гост – измърмори Дарлингтън.
– Кой е той?
– Зеб Яроуман, вундеркинд. Или бивш вундеркинд. Немците несъмнено имат дума за генийчета, които остаряват грозно.
– Ти би трябвало да знаеш най-добре, Дарлингтън.
– Не ставай жестока, Стърн. Аз още имам време. Зеб Яроуман написа роман още като първокурсник в Йейл, публикува го, преди да е
завършил, и няколко поредни години беше любимец на нюйоркската литературна сцена.
– Книгата добра ли беше?
– Не беше лоша – каза Дарлингтън с ударение на последната дума. – Коварство, лудост, млада любов, изобщо обичайните елементи на
така наречения билдунгсроман, в който главният герой се „образова“ емоционално, и всичко това на фона на една закъсала млекарница. Но
прозата наистина беше впечатляваща.
– И той защо е тук? Като нечий ментор?
– Тук е, защото „Кралят на малките места“ излезе преди почти осем години и оттогава Зеб Яроуман не е написал и една дума. –
Дарлингтън видя как Зеленски прави знак на Императора. – Започват.
Аврелианците се бяха подредили в еднакви редици от двете страни на дългата маса. Наметнати бяха с бели мантии почти като църковен
хор, а заострените им ръкави бяха толкова дълги, че стигаха до плота на масата. Джош Зеленски стоеше в единия край, Императорът – в
другия. Нахлузиха бели ръкавици като онези, с които библиотекарите обработват архивни ръкописи, и разгънаха някакъв свитък по
дължината на масата.
– Пергамент – каза Дарлингтън. – Направен е от козя кожа и е киснат в сок от бъз. Дар от музата. Но това не ѝ стига. Хайде. – Поведе
Алекс към първите маркери, които бяха направили. – Ти ще наблюдаваш южната и източната порта. Не заставай между маркерите, освен в
най-краен случай. Ако видиш Сив да приближава, просто застани на пътя му и използвай гробищната пръст или кажи смъртните думи. Аз
ще следя северната и западната.
– Как? – попита тя с писклив, пресекващ гласец. – Ти не виждаш Сивите.
Дарлингтън бръкна в джоба си и извади шишенце с еликсир. Повече не можеше да отлага. Счупи восъчния печат, извади тапата и преди
инстинктът му за самосъхранение да е ударил по масата, гаврътна съдържанието.
Така и не успя да свикне. И едва ли щеше да свикне някога – силното гадене, горчивината, която пробождаше небцето му и пронизваше
тила му.
– Мамка му – изпъшка той.
Алекс примигна.
– Май за пръв път те чувам да псуваш.
Полазиха го ледени тръпки, цялото му тяло се разтресе, въпреки напразните усилия да го овладее.
– В м-моята к-класация вулгаризмите са само на едно място след обясненията в любов. Трябва да се използват икономично и само когато
е от сърце.
– Дарлингтън… нормално ли е зъбите ти да тракат така?
Той се опита да кимне, само дето вече и без това кимаше – заради спазмите.
Еликсирът беше като да си завреш главата в снежна пряспа, като да излезеш по долни гащи в най-тъмната зима. Или, както се беше
изразила веднъж Мишел, „все едно ти завират ледена висулка в задника“.
„Не е толкова локализирано, уви“ – беше се пошегувал Дарлингтън тогава. Успял бе да се пошегува, макар че би предпочел да припадне
от ледения ужас на еликсира. Проблемът не беше само в студа и силните тръпки, а и в усещането, че си се отъркал в нещо много страшно.
По онова време не успя да го определи с точност, но няколко месеца по-късно караше по I-95, когато една каравана навлезе в неговата лента
и на косъм не го изхвърли от платното. Адреналин заля тялото му, в устата му загорча, все едно е сдъвкал аспирин, и той внезапно си
спомни вкуса на Хирамовия куршум.
И всеки път ставаше така, щеше да става така, докато дозата не го убиеше окончателно, непоправимо съсипвайки черния му дроб. Не
може вечно да пристъпваш на косъм от смъртта и да си потапяш само палеца на крака във водите ѝ. Рано или късно тя те сграбчва за
глезена и те повлича в обятията си.
Е, ако се стигнеше дотам, „Лета“ щеше да му намери донор на черен дроб. Нямаше да е първият. А и не всеки се раждаше с талантите на
Галакси Стърн.
Треморът затихна и за миг светът стана млечнобял, сякаш Дарлингтън гледаше златното сияние на „Бейнеке“ през плътна катаракта от
паяжини. Всъщност, виждаше пластовете на Воала.
И когато тези пластове се разтвориха пред него, млечната мъгла се избистри. Познатите колони на „Бейнеке“, Аврелианците в дългите си
тоги, разтревоженото лице на Алекс, всичко си беше както преди, освен… един старец с карирано сако, който се мотаеше до витринката с
Библията на Гутенберг, а после мина нататък към колекцията с лични вещи на Джеймс Болдуин.
– Онова май е… онова там май е… – Спря се, преди да е произнесъл името на Фредерик Прокош. Имената бяха нещо интимно и лесно
можеха да създадат връзка с мъртвите. – Написал е един роман, който е станал доста известен, „Азиатците“. Писал го е на едно бюро в
библиотека „Стърлинг“. Чудя се дали Зеб му е фен.
Прокош се беше славил като човек загадка дори за най-близките си приятели. И все пак ето го тук, мотае се из една колежанска
библиотека в отвъдния си живот. Може би беше добре, че еликсирът вземаше толкова висок данък и имаше толкова ужасен вкус. Иначе
Дарлингтън щеше да гаврътва по едно шишенце всеки следобед само за да зърне нещо такова. Но сега беше време за работа.
– Прати го по пътя му, Стърн. Но не го поглеждай в очите.
Алекс разкърши рамене като боксьор, който излиза на ринга, и тръгна към Прокош, като гледаше настрани. Бръкна в раницата си и
извади шишенцето с гробищна пръст.
– Какво чакаш?
– Не мога да го отворя.
Прокош вдигна поглед от стъклената витринка и се понесе към Алекс.
– Тогава кажи думите, Стърн!
Тя отстъпи крачка назад, като още се бореше със запушалката.
– Нищо не може да ти направи – каза Дарлингтън и побърза да застане между Прокош и входа към тебеширения кръг.
Ритуалът още не беше започнал, но бе по-добре да не поемат излишни рискове. Не му допадаше мисълта сам да прогони призрака. И така
знаеше достатъчно за него, а ако лично го изриташе през Воала, рискуваше да създаде връзка между двамата.
Алекс стисна очи и извика:
– Кураж! Никой не е безсмъртен!
Прокош потръпна уплашено и вдигна ръка, сякаш да изгони Алекс. После хукна през стъклените стени на библиотеката. Смъртните думи
можеха да са всякакви, стига да говорят за нещата, които Сивите мразеха най-много – окончателната смърт, живота без наследство,
празнотата на отвъдното. Дарлингтън беше дал на Алекс да научи наизуст няколко от най-простичките орфически ламели, открити в
Тесалия.
– Виждаш ли? – каза той. – Лесна работа. – Погледна към Аврелианците, повечето се подсмихваха, развеселени от ентусиазираната
рецитация на Алекс. – И не е нужно да викаш.
Но Алекс май пет пари не даваше, че е привлякла вниманието на всички. Очите ѝ грееха, вперени в мястото, където Прокош стоеше
допреди миг.
– Лесно! – каза тя. Смръщи вежди и сведе поглед към шишенцето с пръст в ръката си. – Толкова лесно.
– Само толкова ли ще кажеш? Аз пък си мислех, че ще ми се метнеш на врата от благодарност. – Но тя не каза нищо и Дарлингтън
добави: – Хайде, готови са да започнат.
Зеб Яроуман беше начело на масата. Свалил беше ризата си, стоеше гол до кръста, кожата му – бледа, гърдите – тесни, прилепил ръце към
торса си като сгънати криле. Дарлингтън беше виждал много мъже и жени да стоят начело на тази маса през последните три години. Някои
бяха членове на Аврелианците. Други бяха платили възсолената такса, която тръстът на обществото вземаше за услугите си. Идваха да
изрекат думите, да отправят молба, идваха с надеждата за нещо зрелищно. Идваха с различни нужди, а Аврелианците се местеха според
изискванията на всеки конкретен случай. Железни предбрачни споразумения се изковаваха под входа на Правния факултет. Фалшификати
се установяваха с лекота под бдителните очи на „Цицерон открива гробницата на Архимед“ от Бенджамин Уест в Художествената галерия
на университета. Нотариални актове и сделки за недвижими имоти се подпечатваха на върха на Източната скала, високо над блещукащия
град. Магията на Аврелианците може да беше по-слаба от тази на другите общества, но беше значително по-портативна и практична.
Напевите тази нощ започнаха на латински – томителна, нежна рецитация, която изпълни „Бейнеке“, издигаше се плавно нагоре покрай
множеството рафтове в стъкления вътрешен куб на библиотеката. Дарлингтън слушаше разсеяно, с едно око следеше периметъра на кръга,
с другото – Алекс. Сигурно беше добър знак, че Алекс е толкова напрегната. Ако не друго, означаваше, че държи да свърши работата си
добре.
Напевите се промениха от латински на разговорен италиански, от древността към модерното време. Най-ясно се чуваше гласът на Зеб,
умоляващ, отекващ в камъните, отчаян. И нищо чудно, помисли си Дарлингтън. Само дълбоко отчаяние можеше да тласне човек към този
ритуал, като се имаше предвид какво следва.
Зеб протегна ръце напред. Аврелианците от двете му страни извадиха ножове и срязаха под несекващия напев две дълги линии от
китката до лакътя.
Отначало кръвта тръгна бавно, събираше се червена по повърхността на раните като отварящи се очи.
Зеб опря ръце върху хартията пред себе си, кръвта потече надолу и попи в материята. И сякаш хартията бе жадна за още: кръвта потече
по-силно, прилив, който се изливаше по свитъка под звуците на италианския напев.
Както можеше да се очаква, Сивите се появиха моментално, отделяха се от стените, привлечени от кръвта и надеждата.
Когато кръвта стигна до другия край на пергамента, Аврелианците протегнаха ръце, така че дългите им ръкави да докоснат напоената
хартия. Кръвта на Зеб сякаш се покатери по материята, а напевът стана по-силен – не отделен език сега, а всички езици, думи, извлечени от
книгите около и над сборището и от онези, прибрани на сигурно място в специални климатизирани подземия. Хиляди и хиляди книги.
Мемоари и детски приказки, пощенски картички и ресторантски менюта, поезия и пътеводители; мекият, окръглен италиански се прошари
с трънливи английски срички, тежки немски окончания и звънлив мандарин.
Сетне Аврелианците стовариха едновременно ръце върху напоения с кръв пергамент. Звукът раздра въздуха като гръм, чернилка се разля
от дланите им, нов прилив, който превърна кръвта в мастило, прилив назад към челото на масата, обратно по хартията към ръцете на Зеб.
Той извика, щом мастилото влезе в него, щом полази на зигзаг по ръцете му, драскулки, ред след ред и дума след дума, печатарски набор,
който почерни кожата му, курсив, който бавно лазеше към лактите му. Зеб плачеше и трепереше, виеше от болка, но нито за миг не отдели
длани от пергамента.
Мастилото продължи да се катери, стигна до приведените му рамене, нагоре по шията, настрани по гърдите, а после – в миг – пропи в
главата и сърцето му.
Това беше най-опасната част от ритуала, сега Аврелианците бяха най-уязвими, а Сивите – най-жадни. Прииждаха все по-бързо през
стените и затворените прозорци, тълпяха се по периметъра, търсеха пролуките, които Алекс и Дарлингтън бяха оставили, привлечени от
стоновете на Яроуман и металическата миризма на прясна кръв. Каквито и тревоги да бяха тормозили Алекс допреди малко, сега тя
очевидно се наслаждаваше на момента, хвърляше шепи гробищна пръст по призраците с излишно прецизни жестове, досущ професионален
кечист, който се опитва да подгрее невидима публика. Дарлингтън насочи вниманието си към своите компасни точки, мяташе облачета
костен прах по напиращите Сиви, изричаше тихо старите смъртни думи при нужда. Любимият му орфически химн започваше с думите „О,
дух на неузрелия плод“, но беше твърде дълъг и не особено подходящ за случая.
Чу как Алекс изпъшка и погледна през рамо, очакваше, че момичето е подхванало някоя особено акробатична прогонваща маневра,
вместо това я видя на пода да лази заднишком с разширени от див ужас очи, а Сивите прекосяваха тебеширената линия на защитния кръг. В
първия миг Дарлингтън не разбра какво е станало, а после видя проблема – символите при южната порта бяха размазани. Ентусиазираната
Алекс беше стъпила по невнимание върху тях и така беше нарушила целостта на кръга при южната му дъга. И тясната врата, оставена
отворена, за да пропуска потока на магията, се беше разширила неколкократно, портал, през който призраците можеха да навлязат
необезпокоявани. И Сивите настъпваха, вперили жадни очи в кръвта, обезумели от копнежа, все по-близо до нищо неподозиращите
Аврелианци.
Дарлингтън се метна на пътя им и излая най-бързите и най-жестоки смъртни думи, които знаеше:
– Неоплакани! – извика той. – Непочетени, неопети! – Някои забавиха крачка, други избягаха подплашени. – Неоплакани, непочетени,
неопети! – повтори той.
Но призраците бяха набрали инерция, маса от Сиви, които само двамата с Алекс можеха да видят, облечени с дрехи от различни епохи,
някои – млади, други – стари, някои – ранени и обезобразени, други – без драскотина по себе си.
Ако стигнеха до масата, ритуалът щеше да се прекъсне. Яроуман щеше да умре със сигурност, а като нищо можеше да повлече със себе си
и половината Аврелианци. Магията щеше да се отплесне на свобода.
„Бейнеке“ беше жив дом на словата, но беше в същото време и величествен мемориал на края. Смъртната маска на Торнтън Уайлдър.
Зъбите на Езра Паунд. Стотици елегии. Дарлингтън се пресегна към думите… Харт Крейн за Мелвил, Бен Джонсън за смъртта на сина си.
„Реквием“ на Робърт Луис Стивънсън. Мозъкът му се блъскаше да намери опора. „Започни отнякъде. Откъдето и да било, само започни.“
Затрита кост, на песен стих, и път към гроба тих.
Мили боже! Точно за това ли се беше сетил? Притиснат до стената в опит да прогони задгробното, кой се сеща най-напред за поемата на
Фоли за скелети, които правят секс?
Няколко от Сивите отстъпиха назад, но недостатъчно. Трябваше му нещо наистина могъщо.
Хораций!
Ще дойде зимата,
вълните ще се разбият във скала,
а ние пак ще пием от летните вина.
Сега вече приливът се забави, някои затискаха с длани ушите си.
– Виж белия въздух на зимата – крещеше той. – Денят като роза виси. Пролива сълзи на ръката ти. Грабни го, преди да отлети!
Вдигна ръце пред себе си, сякаш би могъл да ги отблъсне физически. Защо не можеше да си спомни първия стих от поемата? Защото не
му се беше сторил интересен. „Защо да поглеждаме в бъдещето незнайно?“
– Ще дойде зимата! – повтори той.
Избутваше Сивите през пробития портал и посягаше към тебешира, когато погледът му попадна върху стъклените стени на библиотеката.
Цяла тълпа, навалица от призраци се събираше около сградата. Не би могъл да нарисува символите навреме, абсурд.
Алекс още лежеше на пода и се тресеше видимо. Щом се отплеснеше, магията сигурно щеше да убие най-напред тях двамата.
– Кураж – повтаряше тя отново и отново. – Кураж.
– Това не е достатъчно!
Сивите се юрнаха към библиотеката.
– Mors vincit omnia! – извика Дарлингтън, прибегнал в отчаянието си към думите, отпечатани във всеки наръчник на „Лета“.
Императорът и Аврелианците ги гледаха, само Зеб Яроуман още беше в капана на собствената си агония, глух за хаоса.
А после нечий глас прониза въздуха, глас писклив и пресекващ, не говореше, а пееше:
– Pariome mi madre en una noche oscura.
Пееше Алекс, мелодията се накъсваше от хлиповете ѝ.
– Ponime por nombre niña y sin fortuna.
Майка ми ме роди в една тъмна нощ и ме нарече момичето без бъдеще.
Испански, но странен някак. Диалект.
– Ya crecen las yerbas y dan amarillo triste mi corazїn vive con suspiro.
Дарлингтън не знаеше тази песен, но думите определено забавиха напора на Сивите.
Листата растат и стават златни. Сърцето ми бие и въздиша.
– Давай! – извика ѝ Дарлингтън.
– Не я знам нататък! – писна Алекс, а Сивите пристъпиха напред.
– Кажи нещо, Стърн! Трябват ни още думи.
– Quien no sabe de mar no sabe de mal! – Тези думи Алекс не ги изпя, а ги извика с пълно гърло, отново и отново.
Онзи, който не знае нищо за морето, не знае нищо за страданието.
Редицата от Сиви пред стъклените стени се поколеба, призраците взеха да поглеждат през рамо. Нещо се движеше зад тях.
– Продължавай! – извика ѝ той.
– Quien no sabe de mar no sabe de mal!
Вълна, голяма вълна, която се издигаше от нищото над площада. Но как? Това дори не бяха смъртни думи. Онзи, който не знае нищо за
морето, не знае нищо за страданието. Дори особен смисъл нямаха.
Вълната се надигна и нови думи придойдоха в главата на Дарлингтън. Думи от Вергилий, истинския Вергилий. От „Буколики“.
– „Нека всичко стане океан!“ – извика той. Вълната порасна още, скри сградите и небето. – „Сбогом, лесове! С главата напред от висок
планински връх ще се хвърля във вълните и нека туй е последният ми приживен дар!“
Вълната се стовари и пръсна Сивите по каменните плочи на площада. Дарлингтън ги виждаше през стъклената стена как подскачат като
кубчета лед под лунния светлик.
Стисна тебешира и нарисува отново символите, подсили ги допълнително с купчинки гробищна пръст.
– Какво беше това? – каза той.
Алекс зяпаше изпопадалите Сиви, страните ѝ още бяха влажни от сълзи.
– Ами… баба ми все го повтаряше, не знам.
„Ладино.“ Смесица от испански и иврит и още бог знае какво. Езикът на диаспората. Езикът на смъртта. Алекс беше извадила късмет.
Важеше и за двама им.
Той ѝ протегна ръка.
– Добре ли си? – Нейната беше студена и лепкава от пот.
– Да – каза тя, изправи се, но продължаваше да трепери. – Добре съм. Съжалявам, аз…
– Не казвай нищо повече, докато не се върнем в „Ил Бастоне“, и в никакъв случай не се извинявай, докато не се махнем оттук.
Зелински и Императорът вървяха към тях. Ритуалът беше приключил и двамата изглеждаха бесни, но също и като членове на клан, които
са излезли на разходка, но са си забравили качулките.
– Какво правехте, по дяволите? – повиши глас Амелия. – Едва не съсипахте ритуала с крясъците си. Какво стана?
Дарлингтън се завъртя на пета към тях, като скри с тяло размазаните символи и призова максимума от дядовата си надменност.
– Защо вие не ми кажете?!
Зелински наби спирачки. Ръкавите му, чисти и бели, се разлюляха леко, щом аврелианецът свали ръце.
– Какво?
– Извършвали ли сте този ритуал преди?
– Да и ти го знаеш отлично! – тросна се Амелия.
– По съвсем същия начин?
– Не, разбира се! Ритуалът винаги се променя с малко в зависимост от нуждата. Всяка история е различна.
Дарлингтън знаеше, че е на нестабилна почва, но нападението беше най-добрата защита. Или трябваше да ги притисне в ъгъла, или да
признае, че летианците са банда аматьори.
– Вижте, не знам какво е намислил Зеб за следващия си роман, обаче отприщи цяла орда от призраци.
Зеленски се ококори.
– Тук е имало Сиви?
– Армия.
– Но тя крещеше…
– Вие изложихте на риск и двама ни, мен и моя Данте – каза Дарлингтън. – Ще трябва да докладвам на декан Сандоу. Аврелианците не
би трябвало да се заиграват със сили, които…
– Не, не, моля те – прекъсна го Зеленски и вдигна ръце. – Моля те. Това беше първият ни ритуал в този състав. Неизбежно беше да
допуснем някоя грешка. Точно правим постъпки да си върнем стаите в ШСС.
– Тя можеше да пострада – каза Дарлингтън, настръхнал от аристократично негодувание. – Да бъде убита.
– Тази година се правят дарения, нали така? – каза Амелия. – Ние можем да… да направим каквото зависи от нас по този въпрос, така че
даренията да са щедри.
– Подкупвате ли ме?!
– Не! Няма такова нещо! Просто преговаряме, това е. Все ще се разберем някак.
– Махнете ми се от очите. Имате късмет, че никой не пострада.
– Благодаря ти – прошепна Алекс, щом Зеленски и Императора си тръгнаха с подвити опашки.
Дарлингтън я стрелна с отровен поглед, после коленичи да заличи тебеширените символи.
– Направих го за „Лета“, не за теб.
Почистиха изцяло тебешира, провериха да не са останали някакви следи от ритуала на Аврелианците, изчакаха, докато бинтоват ръцете
на Зеб и му проверят жизнените показатели. По устните му още имаше петна от мастило, а зъбите и венците му бяха черни. Мастило се
процеждаше от ушите му и от вътрешните ъгълчета на очите. Изглеждаше ужасно, но се беше ухилил до уши, мърмореше си нещо под нос и
драскаше отривисто бележки в една тетрадка. И щеше да продължи така, докато сюжетът не се излее от него.
Дарлингтън и Алекс тръгнаха към „Ил Бастоне“ в напрегнато мълчание. Сякаш бе станало още по-студено, не само заради късния час, а
и заради еликсира. Действието му вече отминаваше и краят на магията обикновено изпълваше Дарлингтън с тиха тъга, но тази нощ той
нямаше нищо против завесите на Воала да се затворят.
Какво точно се беше случило по време на ритуала? Защо Алекс беше проявила такава небрежност? Нарушила беше основните правила.
Кръгът не бива да се прекъсва с цената на нищо. Символите трябва да се пазят. Възможно ли бе вината да е негова, дали той не е бил твърде
снизходителен и мек в обучението ѝ? Не е изтъкнал достатъчно ясно рисковете, защото е искал да я успокои?
Влязоха в „Ил Бастоне“ и лампите в антрето примигнаха, сякаш къщата долавяше настроението им. Доз седеше пред камината, точно
където я бяха оставили на излизане. Вдигна глава да ги погледне и се сви още по-навътре в големия си суитшърт, а после заби отново поглед
в учебника и множеството цветни картончета с бележки, доволна да се върне към обикновените човешки конфликти.
Дарлингтън съблече палтото си и го закачи до вратата, после тръгна по коридора към кухнята, без да изчака Алекс. Включи котлона да
притопли супата на Доз, извади таблата със сандвичи от хладилника и я тръшна на масата. В гарафата имаше сира, той си наля в една чаша,
после седна и погледна към Алекс, която седеше изгърбена на един стол до масата, забила поглед в черно-белите плочки на пода.
Дарлингтън изпи виното, без да бърза, после си наля още една чаша, преди най-сетне да попита:
– Е? Какво стана?
– Не знам – промълви тя едва чуто.
– Този отговор не е достатъчен. От теб буквално няма никаква полза за нас, ако не можеш да се справиш с няколко Сиви.
– Те не идваха към теб.
– Напротив. Аз отговарях за два от порталите, помниш ли?
Тя потърка ръцете си над лактите.
– Просто не бях готова. Следващия път ще се справя по-добре.
– Следващия път ще е различно. И по-следващия. И по-по-следващия. Има шест функциониращи общества и всяко от тях има различни
ритуали.
– Проблемът не беше в ритуала.
– В кръвта ли тогава?
– Не. Един от тях ме сграбчи. Ти не каза, че може да стане така. Аз…
Дарлингтън не можеше да повярва на ушите си.
– Казваш, че един от тях те е докоснал?
– Не само един. Аз…
– Това не е възможно. Тоест… – Остави чашата и прокара пръсти през косата си. – Случва се много рядко. Много-много рядко, ако има
кръв или призракът е крайно развълнуван. Точно затова живите толкова рядко виждат призраци.
– Възможно е – отсече тя със суров и дистанциран глас.
Може би. Освен ако момичето не лъжеше.
– Следващия път трябва да си готова. Тази нощ не беше…
– И кой е виновен за това?
Дарлингтън изправи гръб.
– Моля? Дадох ти две седмици да се ориентираш. Възложих ти да прочетеш и наизустиш определени параграфи, за да ти е по-лесно.
– А всичките години преди това? – Алекс се изправи и бутна стола си назад. Закрачи из стаята, черната ѝ коса отразяваше светлината на
лампата, енергия се изливаше от нея на вълни. Къщата изпъшка предупредително. Алекс не беше тъжна, засрамена или притеснена. Беше
бясна. – Къде бяхте вие? – повиши глас тя. – Всички вие, мъдреците от „Лета“ със заклинанията си, тебеширите и книгите? Къде бяхте,
когато мъртвите ме следваха у дома? Когато нахлуваха в класната ми стая? В спалнята ми? В шибаната вана?! Сандоу каза, че ме
наблюдавате от години, откакто съм била дете. Толкова ли не можахте да ми кажете как да се отърва от тях? Че са достатъчни няколко
магически думички?
– Сивите се безобидни. Ако не са ритуалите, те никога…
Алекс грабна чашата му и я запокити към стената. Парченца стъкло и пръски вино се разлетяха във всички посоки.
– Не са безобидни! Говориш като че си някакъв експерт по въпроса, а не си! – Удари с ръце по масата и се наведе над него. – Идея си
нямаш на какво са способни.
– Приключи ли, или да ти дам още една чаша, която да счупиш?
– Защо не ми помогнахте? – изръмжа Алекс.
– Помогнах ти. Ако си спомняш, без моята намеса щеше да те погълне море от Сиви.
– Не ти! – Алекс размаха ръка да обхване с жест къщата. – Сандоу. „Лета“. Някой. – Скри лицето си в шепи. – „Кураж. Никой не е
безсмъртен.“ Можеш ли да си представиш какво би означавало за мен като дете, ако знаех тези думи? Няколко думички щяха да променят
всичко. Но никой не си е направил труда. Мълчахте си, докато не решихте, че мога да ви бъда полезна.
Не му харесваше мисълта, че е постъпил зле. Не му харесваше мисълта, че „Лета“ е постъпила зле. „Ние сме пастирите.“ И все пак бяха
оставили Алекс да се справя сама с вълците. Права беше. Не им бе пукало за нея. За тях тя беше нещо, което „Лета“ да наблюдава и проучи
отдалече.
Казал си бе, че ѝ дава последен шанс, че така ще е честно спрямо това момиче, довлечено неканено на бреговете му. Но беше допуснал
грешката да мисли за нея като за човек, който систематично е вземал грешните решения и е правил грешните завои. Не му беше хрумнало
дори, че са я преследвали по петите.
Помълча, после каза:
– Ще ти помогне ли, ако счупиш още нещо?
Тя дишаше тежко.
– Може би.
Дарлингтън стана и отвори един шкаф, после още един и още един, пълни с маркова посуда – стъклени чаши, порцеланови сервизи,
канички, подноси, съдинки за масло, сосиери, кристал и фин порцелан на стойност хиляди долари. Взе една чаша, напълни я с вино и я
подаде на Алекс.
– Откъде би искала да започнеш?
7
Зима
Сигурно имаше някакъв летиански протокол в случай на убийство, поредица от стъпки, които тя да следва и които Дарлингтън със
сигурност би предприел.
Сигурно би ѝ казал да се обърне за помощ към Доз. Само че двете с докторантката така и не минаха в отношенията си отвъд учтивото
пренебрежение. Като всички други, и Доз обичаше лъскавия и добричък Дарлингтън. Май единствен той умееше да разговаря свободно с
нея въпреки тромавата срамежливост, която обгръщаше момичето като огромните ѝ бозави суитшърти. Алекс беше сигурна, че Доз вини
нея за случилото се в Розенфелд Хол, и макар че Доз не беше казала и дума по въпроса, мълчанието ѝ се беше сдобило с нова доза
враждебност, изразяваща се в затръшнати врати и подозрителни погледи. Иначе казано, Алекс предпочиташе да не говори с Доз, освен в
най-краен случай.
Значи ѝ оставаше библиотеката на „Лета“. „Или просто можеш да забравиш за тази история и точка“, мислеше си тя, докато изкачваше
стъпалата към къщата на „Ориндж“. След седмица Дарлингтън можеше да се е върнал под същия този покрив. Можеше да се появи от
новолунния ритуал цял-целеничък и да насочи великолепния си ум към проблема с убийството на Тара Хачинс. Или може би щеше да си
има други грижи.
В „Ил Бастоне“ не се влизаше с ключ. Дарлингтън беше представил Алекс на къщата в онзи първи ден и сега тя я пусна да влезе със
скърцаща въздишка. Виж, когато Алекс идваше тук с Дарлингтън, проклетата къща винаги тананикаше щастливо. Е, поне не насъска срещу
нея глутница чакали. Алекс не беше виждала летианските хрътки след онази първа сутрин, но наближеше ли къщата, винаги се сещаше за
тях, чудеше се къде ли спят, дали са гладни и дали изобщо се нуждаят от храна.
В петъците Доз почиваше, но дори и тогава почти винаги се заравяше в ъгъла на салона с лаптопа си. Иначе казано, Алекс лесно можеше
да я избягва. Промъкна се на пръсти по коридора, влезе в кухнята, отвори хладилника и намери там чинията със снощните сандвичи, които
Доз беше оставила, завити с влажна кърпа. Алекс натъпка устата си – чувстваше се като крадец, но това само направи още по-вкусни мекия
бял хляб, нарязаните на кръгчета краставици и тънките парченца подправена с копър сьомга.
„Лета“ се беше сдобила с къщата на улица „Ориндж“ през 1888 г., малко след като Джон Андерсън я напуснал, уж за да се отърве от
призрака на мъртвата продавачка на пури, която баща му бил убил. Оттогава „Ил Бастоне“ се бе подвизавала под маскировката на частен
дом, на училище, управлявано от Сестрите на Дева Мария, на правна кантора, а напоследък отново като частен дом, на който предстои
реновация. Но през цялото време е била щабквартирата на „Лета“.
Шкаф с книги стоеше в коридора на втория етаж между антикварно писалище и ваза с изсушени хортензии. Това беше входът на
библиотеката. На стената до него имаше стар панел, който уж включваше стереоуредбата, но през половината време не работеше, а когато
все пак включваше нещо, музиката от тонколоните звучеше толкова тенекиено и далечно, че къщата изглеждаше още по-празна.
Алекс извади „Книгата на Албемарл“ от третия рафт. Приличаше на обикновен счетоводен тефтер, обвързан с петносана платнена
подвързия, но страниците ѝ припукаха тихичко и Алекс едва не я изпусна, щом силното статично електричество премина през тялото ѝ.
Книгата съдържаше ехо от заявките и на последната страница Алекс откри почерка на Дарлингтън и думите „Чертежи на Розенфелд Хол“.
От десети декември. Последната нощ, когато Даниел Арлингтън беше видян жив.
Алекс взе химикалка от писалището и вписа датата и заявката: „Летиански вътрешни протоколи: убийство“. Върна книгата на мястото ѝ
между „Живот в Йейл“ и едно опърпано издание на „Местни печива, том втори“. Първия том така и не беше открила.
Къщата изпъшка недоволно и библиотечният шкаф се разтресе. Алекс се запита разсеяно дали Доз е потънала в своите си неща толкова
надълбоко, че не е чула шума, или е вдигнала поглед към тавана и се чуди какво е намислила съквартирантката ѝ.
Когато шкафът спря да се тресе, Алекс го хвана от дясната страна и го дръпна. Той се завъртя като врата, отвъд която имаше двуетажно
помещение, обточено с книжни рафтове. Още беше следобед, но небето, което се виждаше през стъкления купол на тавана, лъщеше с
плътната синевина на ранен здрач. Въздухът беше топъл и ухаеше на портокали.
Къщата на улица „Ориндж“ беше голяма, но не толкова, че да приюти сериозна библиотека, затова помещението беше снабдено с
телескопичен портал, използващ магия, заета от „Свитък и ключ“ и приложена от покойния летиански делегат Ричард Албемарл по
времето, когато още бил само Данте. Човек вписваше заявката си в „Книгата на Албемарл“, връщаше я на рафта и библиотеката биваше така
добра да подбере едно или повече заглавия от обширната колекция на „Лета“, които те чакат, щом отвориш тайната врата. Пълната колекция
от книги се намираше в подземен бункер под едно имение в Гринуич и съдържаше основно заглавия, свързани с историята на окултното,
Ню Хейвън и Нова Англия. Съдържаше оригиналния печатан текст на „Malleus Maleficarum“ на Хайнрих Крамър, както и петдесет и два
различни превода на този средновековен трактат за вещерското изкуство, също пълните съчинения на Парацелз, тайните дневници на
Алистър Кроули и Франсис Бейкън, книга със заклинания от зороастрийския огнен храм в Чак Чак, подписана снимка на Калвин Хил и
първо издание на „Бог и човек в Йейл“ от Уилям Ф. Бакли, заедно с едно написано на салфетка заклинание, което разкриваше тайните
глави на книгата. Изключено бе да намериш обаче копие на „Гордост и предразсъдъци“ или история на Студената война, която да не е
изцяло фокусирана върху нескопосаната магия, вложена в словесността на доктрината на Айзенхауер.
Библиотеката, освен това, не можеше да се похвали с кротък нрав. Ако не си достатъчно прецизен в описанието на търсения материал
или ако тя не успее да намери книги, които да съответстват на заявката, библиотечният шкаф не спираше да се тресе, а накрая започваше да
излъчва неприятна топлина и пронизителен вой – знак, че трябва по най-бързия начин да извадиш „Книгата на Албемарл“ и да изречеш
успокояващо заклинание над страниците ѝ, като едновременно с това галиш нежно гръбчето. Освен това порталната магия изискваше
поддръжка чрез серия от сложни ритуали, провеждащи се на всеки шест години.
– И какво ще стане, ако пропуснете срока? – бе попитала Алекс, когато Дарлингтън ѝ показа как работи библиотеката.
– Вече се е случвало. През 1928 г.
– И?
– Всички книги в колекцията се струпали в библиотеката едновременно и подът се сринал върху Честър Ванс, Окулус по онова време.
– Леле, какъв ужас!
– Бе, знам ли? – каза замислено Дарлингтън. – Да се задушиш под купчина книги ми се струва подходяща смърт за един отговорник по
проучванията.
Алекс винаги пристъпваше към библиотеката предпазливо и гледаше да стои настрани, докато шкафът се тресеше. Лесно ѝбе да си
представи как някой бъдещ Дарлингтън се шегува за сладката ирония на участта ѝи разказва как неуката Галакси Стърн е била
цапардосана фатално в челюстта от отплеснало се знание.
Остави раницата си върху кръглата маса в центъра на помещението. Релефният дървен плот изобразяваше съзвездия, които не ѝговореха
нищо. Струваше ѝсе странно, че книгите винаги миришат по един и същ начин. Древните документи в климатизираните хранилища и
стъклените витринки на „Бейнеке“. Специалните стаички в „Стърлинг“. Странната библиотека на Дом „Лета“. Всички те миришеха досущ
като окъпаните във флуоресцентна светлина читални, пълни с евтини издания, където Алекс висеше постоянно като малка.
Повечето рафтове бяха празни. Имаше няколко тежки стари тома за историята на Ню Хейвън, както и една лъскава книжка с мека
корица, озаглавена „Купонът в Ню Хейвън!“, която вероятно се продаваше в туристическите магазинчета. Алекс забеляза с известно
закъснение, че един от рафтовете е претъпкан с препечатки на все същото тънко книжле – „Животът в „Лета“: процедури и протоколи на
Деветия Дом“, по-старите издания бяха с твърди корици, а по-новите – закарфичени с телбод, евтин вариант от времето, когато „Лета“ се
сбогувала с част от претенциите си и започнала да си следи бюджета.
Алекс посегна към най-новото издание, от 1987 г., както пишеше на корицата. Съдържание нямаше, само копирани накриво страници с
текст и по някоя бележка в полето. Между листовете беше пъхнат отрязък от билет за концерт на „Скуийз“ в нюхейвънския колизеум.
Колизеумът отдавна го нямаше, съборен беше да се отвори място за жилищни кооперации и кампуса на един общински колеж, който така и
не беше построен. Алекс беше виждала един Сив тийнейджър с тениска на R.E.M. да обикаля паркинга, пръкнал се на мястото на
Колизеума, обикаляше безцелно в кръгове, сякаш още се надяваше да купи билети на черно.
За убийствата пишеше съвсем малко, буквално един параграф:
„В случай на насилствена смърт, свързана с дейността на обществата, да се свика колоквиум на декана, президента на университета,
активните членове на Дом „Лета“, действащия по случая Центурион и президента на Летиански тръст, за да се вземе решение относно
курса на действие (виж „Протокол за срещи“).“
Алекс отгърна на въпросния протокол за срещи, но там намери само чертеж на трапезарията в „Ил Бастоне“ с инструктаж кой къде да
седне според мястото си в йерархията – напомняне, че присъстващият Окулус трябва да води протокол – и възможни менюта.
Препоръчителна беше леката храна, а алкохол можело да се сервира само при изрично поискване. Имаше дори рецепта за нещо на име
„ментов кишав пунш“.
– Много ми помогнахте, хора – измърмори Алекс.
Говореха за смъртта, сякаш е нарушение на етикета, а колкото до „колоквиума“, Алекс не беше сигурна какво точно означава, освен че е
среща на големи клечки, каквато тя нямаше никакво намерение да свиква. Сериозно ли очакваха от нея да звънне на университетския
президент и да го покани на вечеря със студени блюда? Сандоу ѝ беше написал да си почива. Нищо не беше споменал за колоквиум. Защо?
„Защото тази година се решава финансирането. Защото Тара Хачинс не е студентка. Защото нищо не подсказва, че обществата имат нещо
общо със смъртта ѝ. Така че просто се откажи и толкова.“
Вместо това Алекс се върна в коридора, затвори вратата на библиотеката и отново отвори „Книгата на Албемарл“. Този път от
страниците се надигнаха миризма на пури и потракване на прибори. С това се изчерпваха спомените на „Лета“ за убийствата – не кръв и
страдание, а хора, събрали се около маса, които пият ментов кишав пунш. Поколеба се, опитваше се да подбере правилните думи, за да
насочи библиотеката, после написа: „Как да говорим с мъртвите“.
Върна книгата на мястото ѝ и шкафът се разтресе силно. Когато Алекс влезе повторно в помещението, рафтовете бяха претъпкани.
Трудно ѝ беше да потисне усещането, че Дарлингтън, сериозният учен, наднича над рамото ѝ и с мъка се сдържа да не я сгълчи за
тромавия подход към търсенето.
„Кога ги видя за пръв път?“ Алекс му беше казала истината. Не помнеше кога за пръв път е видяла мъртвите. По онова време дори не ги
възприемаше така. Момичето по бански със сини устни край басейна; голият мъж, който стои зад оградата на училищния двор и се опипва
лениво, докато децата от класа ѝ загряват за час по физическо; двете момчета в окървавени тениски, които седят в едно сепаре на
закусвалнята и никога не си поръчват. За нея те бяха просто Тихите и ако не им обръщаше внимание, те също не я закачаха.
Всичко това се промени в една тоалетна в Голета, Калифорния, когато Алекс беше на дванайсет.
Дотогава се беше научила да не говори за нещата, които вижда, и се справяше доста добре. Когато започна прогимназия, беше помолила
майка си да я нарича Алекс, вместо Галакси, и да попълни с това име училищния ѝ бележник. В старото ѝ училище всички я знаеха като
нервното хлапе, което си говори само и се стряска от невидими неща, което няма баща и не прилича на майка си. Училищната психоложка
смяташе, че страда от дефицит на вниманието, друг специалист реши, че не си доспива. Помощник-директорът пък бе дръпнал майка ѝ
настрана и беше казал под нос, че не е изключено детето да е със забавено развитие. „Някои неща не могат да се оправят с терапия или
лекарства. Някои деца просто са под средното ниво, но това не означава, че за тях няма място в класната стая.“
Но новото училище означаваше ново начало, възможност да се пресътвори в обикновено момиче.
– Не трябва да се срамуваш, че си различна – беше възразила майка ѝ, когато Алекс събра кураж да я помоли за името. – Не случайно те
кръстих Галакси.
Не че Алекс не беше съгласна. Повечето книги, които четеше, и сериалите, които гледаше по телевизията, твърдяха, че няма проблем да
си различен. Че е страхотно да си различен! Само дето никой не беше различен като нея. Освен това, мислеше си тя, докато обхождаше с
поглед мъничкия им апартамент, претъпкан с капани за сънища, копринени шалове и картини на феи, които танцуват под луната, едва ли
някога би могла да е като другите дори без странното си име.
– Предпочитам Алекс.
– Добре – каза Мира. – Изборът е твой и аз го уважавам. – А после я награби в прегръдките си и я млясна шумно по челото. – Но ти
винаги ще си останеш малката ми звездичка.
Алекс се измъкна от ръцете ѝ през смях, почти пияна от облекчение и нетърпение, а после се замисли как да изкрънка нови дънки от
майки си.
Седми клас започна и Алекс реши, че новото ѝ име трябва да е някаква магия. Е, не оправи всичко. Тя все още нямаше правилните
кецове, правилния ластик за коса, нито си носеше правилните неща за обяд. Името не я направи руса и висока, нито смали плътните ѝ
вежди, които упорито се стремяха да обединят силите си и да се слеят в общо формирование. Белите деца все още я мислеха за мексиканка,
а мексиканчетата я мислеха за бяла. Но иначе Алекс се справяше добре в клас. Имаше с кого да обядва на една маса. Дори си намери
приятелка на име Меган, която я канеше да гледат филми и да ядат маркова зърнена закуска с допълнително захар и ярки изкуствени
цветове.
Сутринта, преди да потеглят за Голета, когато госпожа Розалес им каза да се подредят по двама и Меган я хвана за ръката, Алекс изпита
такава благодарност, че само дето не повърна малките боровинкови мъфини, които учителите бяха донесли. Двете седнаха една до друга в
автобуса и цяла сутрин пиха горещ шоколад от пластмасови чаши. Майките и на двете харесваха Флитууд Мак и когато „Тръгни по своя път“
прозвуча по радиото, запяха заедно с бандата, крещяха с цяло гърло и се заливаха от смях, докато Коуди Морган не затисна с ръце ушите си
и не се развика да млъкнат.
Пътят до резервата за пеперуди трая почти три часа и Алекс изпиваше жадно всяка минутка. Самата горичка не беше нищо особено –
хубави евкалиптови дървета, пресечени от прашни пътеки и един гид, който говореше ли, говореше за хранителните навици и
миграционните модели на пеперудите. Алекс зърна стройна жена да върви между дърветата – едната ѝ ръка висеше неподвижно на
сухожилието си – и побърза да отклони поглед точно когато цяло одеяло от оранжеви крилца се вдигна от клоните. Двете с Меган изядоха
обяда си заедно на масите за пикник при входа на резервата и, преди да се качат отново на автобуса, всички отидоха до тоалетната.
Тоалетните представляваха ниска сглобяема постройка с мокър циментов под и тежка миризма. Двете момичета спряха още на прага и
покриха с ръце носовете си.
– Забрави – каза Меган. – Ще стискам.
Но Алекс не можеше да стиска. Избра си най-чистата метална кабинка, застла седалката с тоалетна хартия, смъкна дънковите си къси
панталонки и замръзна. В първия момент не разбра какво вижда. Кръвта беше почти засъхнала и толкова кафява, че изобщо не приличаше
на кръв. Беше ѝ дошло. Не трябваше ли да я боли коремът или нещо такова? На Меган ѝ беше дошло през лятото и тя постоянно говореше за
тампони, дамски превръзки и колко важен бил ибупрофенът.
Единственото важно нещо в момента бе, че кръвта не беше стигнала до панталонките ѝ. Но какво щеше да стане по тричасовия път до
къщи?
– Меган! – извика тя.
Но и да бе имало други деца в тоалетната, явно си бяха тръгнали. Алекс се паникьоса сериозно. Трябваше да намери госпожа Розалес,
преди всички да са се качили в автобуса. Госпожата щеше да знае какво да прави.
Алекс нави тоалетна хартия около ръката си, нагласи импровизираната превръзка върху съсипаните си гащички, после вдигна панталона
си и изскочи от металната кабинка.
Изпищя. Някакъв мъж стоеше там, лицето му бе цялото в синини и рани. Отдъхна си, щом съобрази, че е мъртъв. Един мъртъв мъж в
момичешка тоалетна не беше и наполовина толкова страшен, колкото жив мъж. Алекс стисна ръце в юмруци и мина през него. Мразеше да
минава през мъртвите. Понякога я застигаха образи от спомените им, но този път усети единствено студ. Изтича при мивките и си
изплакна набързо ръцете. Усещаше, че мъжът още е там, но внимаваше да не срещне погледа му в огледалото.
Усети нещо да я бръсва по тила.
След секунда лицето ѝ се заби в огледалото. Нещо блъсна хълбоците ѝ към порцелановия ръб на мивката. Студени пръсти задърпаха
колана на панталонките ѝ.
Алекс изпищя, изрита го и кракът ѝ срещна плът и кости, усети как коланът ѝ се разкопчава. Направи опит да се избута от мивката и
зърна за миг лицето му в огледалото. Синята барета се хлъзна по главата ѝ и тя видя мъжа… нещото… което я държеше. „Не можеш да
правиш това – помисли си тя. – Не можеш да ме докоснеш.“ Не беше възможно. Не беше разрешено. Тихите не можеха да я докоснат.
А после се озова по лице върху циментовия под. Усети как повдигат хълбоците ѝ нагоре, как смъкват гащичките ѝ, усети нещо да се
притиска към нея, да търси вход. Видя една пеперуда да лежи в локвичка под мивката, едното ѝ крилце пърхаше вяло, сякаш да ѝ помаха.
Пищеше и пищеше.
Така я намериха Меган и госпожа Розалес – просната на циментовия под, панталонките – смачкани около глезените, гащичките –
смъкнати до коленете, бедрата ѝ – омазани с кръв, с буца напоена с кръв тоалетна хартия между краката. Завариха я да се мята и да плаче с
повдигнато дупе, разтреперана. Сама.
Госпожа Розалес клечеше до нея и повтаряше: „Алекс! Миличка!“, а нещото, което се опитваше да влезе в нея, вече го нямаше. Алекс не
знаеше защо е спрял, защо е избягал, но се вкопчи в госпожа Розалес, топла, жива и ухаеща на лавандулов сапун.
Госпожа Розалес каза на Меган да излезе. После изтри сълзите на Алекс и ѝ помогна да се почисти. Имаше тампон в чантичката си и
обясни на момичето как да си го сложи. Алекс следваше послушно указанията ѝ, макар че още се тресеше и плачеше. Не искаше да се пипа
отдолу. Не искаше да се сеща какво се беше опитал да направи онзи. Госпожа Розалес седя до нея в автобуса, даде ѝ кутийка плодов сок.
Алекс слушаше как другите деца пеят и се смеят, но не смееше да се обърне. Не смееше да погледне към Меган.
По време на безкрайното пътуване до училището и дългото чакане в кабинета на сестрата Алекс искаше само едно – искаше майка си,
искаше Мира да я прегърне и да я заведе у дома, на сигурно място в мъничкия апартамент, където да се увие в одеяла на дивана и да гледа
анимационни филмчета. Докато майка ѝ пристигне и си поговори шепнешком с директора, психоложката и госпожа Розалес, коридорите се
бяха опразнили и училището беше притихнало. А докато Мира я водеше към паркинга през ехтящата тишина, на Алекс ѝ се искаше само
едно – да е достатъчно малка, за да я носят на ръце.
Щом се прибраха, моментално влезе в банята да се изкъпе. Чувстваше се твърде уязвима, твърде гола. Ами ако онзи се върнеше? Или
нещо друго я нападнеше? Какво можеше да го спре, онзи мъж, или другите? Как да се скрие от тях? Виждала ги беше да минават през
стени. Къде би могла да се почувства в безопасност?
Остави душа да тече, изтича в кухнята и зарови ръце в чекмеджето с боклуци. Чуваше как майка ѝ говори по телефона в спалнята:
– Смятат, че може да е била насилена – казваше Мира и плачеше. – И че затова сега се е държала така… Не знам. Не знам. Сещам се за
онзи треньор по плуване в началното. Винаги ми се е струвал странен, а Алекс не обичаше да ходи на басейна. Дали не се е случило нещо?
Алекс мразеше басейна, защото там имаше едно Тихо дете със смазана глава, което постоянно висеше около ръждясалия подиум, където
някога е стояла дъската за скокове.
Рови в чекмеджето, докато не напипа червеното джобно ножче. Отнесе го в банята и го сложи на поставката за сапуна. Нямаше представа
дали ще свърши работа срещу някой от Тихите, но ѝ стана малко по-добре. Изплакна се набързо, подсуши се с хавлията и облече пижамата
си, после отиде в хола и се сви на дивана, увила мократа си коса в пешкир. Майка ѝ явно беше чула душа да спира, защото след миг се
появи на вратата към спалнята.
– Ехо, миличка – тихо каза тя. Очите ѝ бяха зачервени. – Гладна ли си?
Алекс не отделяше очи от екрана на телевизора.
– Може ли истинска пица?
– Мога да ти направя пица тук. Не искаш ли бадемово сирене?
Алекс не каза нищо. След няколко минути чу как майка ѝ поръчва по телефона от „Амичи“. Хапнаха, гледайки телевизия, а Мира се
преструваше, че не гледа Алекс.
Яде, докато не я заболя стомахът, яде и след това. Късно беше за анимационни филми, даваха комедийките за тийнейджъри магьосници
и близнаци, които живеят на тавана, все неща, които децата в училище уж презираха, защото били много големи вече да ги гледат. „Кои са
тези хора? – питаше се Алекс. – Кои са тези щастливи, енергични, забавни хора? И как така не се страхуват постоянно?“
Майка ѝ гризеше едно парченце от кората. А после посегна към дистанционното и изключи звука.
– Миличка – каза тя. – Галакси.
– Алекс.
– Алекс, искаш ли да поговорим? За случилото се? Моля те.
Напуши я смях, който заседна на болезнена буца в гърлото ѝ. Ако се измъкнеше оттам, смях ли щеше да е, или хлип? „Искаш ли да
поговорим за случилото се?“ И какво трябваше да каже Алекс? „Един призрак се опита да ме изнасили? И може би е успял?“ Не беше
сигурна кога се брои за изнасилване, колко трябва да е проникнал. Но нямаше значение, защото така или иначе никой нямаше да ѝ повярва.
Стисна ножчето в джоба на пижамата си. Сърцето ѝ препусна внезапно. Какво би могла да каже? „Помогни ми. Защити ме.“ Само дето
никой не можеше да ѝ помогне. Никой не виждаше нещата, които я нараняваха.
Може и да не бяха истински. Това беше най-лошото от всичко. Ами ако е било само плод на въображението ѝ? Може би просто е луда и
тогава какво? Идеше ѝ да се разпищи и да не спира.
– Миличка? – Очите на майка ѝ пак се пълнеха със сълзи. – Каквото и да е станало, не си виновна ти. Знаеш това, нали, слънце? Ти…
– Не мога да се върна в училище.
– Галакси…
– Мамо – каза Алекс, завъртя се към майка си и я стисна за китката. Имаше нужда Мира да я чуе. – Мамо, не ме карай да се връщам.
Мира се опита да я прегърне.
– О, малката ми звездичка.
И тогава Алекс наистина се разпищя. Изрита майка си, преди да я е докоснала.
– За нищо не ставаш! – крещеше тя отново и отново, докато майка ѝ не се разплака, а Алекс не се заключи в стаята си, засрамена до
мозъка на костите.
Мира ѝ позволи да си остане у дома до края на седмицата. Намери терапевт, който да я приеме за един сеанс, но Алекс нямаше какво да
му каже.
Мира я молеше постоянно, подкупваше я с нездравословна храна и телевизия, докато накрая не каза:
– Или ще говориш с терапевта, или се връщаш на училище.
И така, в понеделник Алекс се върна в училище. Никой не говореше с нея. Децата дори не я поглеждаха, а когато намери кетчуп, размазан
по шкафчето си, разбра, че Меган е проговорила.
Лепнаха ѝ прякора Кървавата Мери. Обядваше самичка. Никога не я избираха за партньор по лабораторни упражнения или на
училищните екскурзии и учителките я тропосваха насила към някого. Изпаднала в отчаяние, Алекс направи грешката да обясни на Меган
какво се е случило в действителност, да се опита поне. Знаеше, че е глупаво, знаеше го, докато разказваше на един дъх за нещата, които
вижда, докато гледаше как Меган се отдръпва все повече, погледът ѝ става дистанциран и дългият кичур лъскава кестенява коса се увива
ли, увива около пръста ѝ. Но колкото повече се отдръпваше Меган, колкото по-дълги ставаха мълчанията ѝ, толкова повече говореше Алекс,
сякаш някъде сред купчината думи имаше таен код, ключ, който да ѝ върне блясъка на изгубеното.
Накрая Меган каза само: „Добре, аз трябва да си вървя“. А после направи каквото можеше да се очаква – каза на всички.
Затова, когато Сара Макини помоли Алекс да се срещнат в „Трес Мучачос“, за да говорят с духа на баба ѝ, Алекс знаеше, че вероятно е
номер, една голяма шега. Но въпреки това отиде, подведена от надеждата, и дълго седя сама в закусвалнята, дъвчеше устни и се опитваше да
не заплаче.
Точно тогава Мош погледна към нея над щанда за хотдог и я съжали. Мош беше от горните класове, с боядисана черна коса и десетки
сребърни пръстени по белите си като на труп ръце. Мош знаеше всичко за гадните момичета, затова покани Алекс да се помотаят с
приятелите ѝ на паркинга в мола.
Алекс не знаеше как да се държи, затова стоеше с ръце в джобовете, докато гаджето на Мош не ѝ подаде бонга, който си предаваха.
– Тя е на дванайсет, бе! – каза Мош.
– Стресирана е, вижда се. И е готина, нали така?
Алекс беше виждала как по-големите деца в нейното училище се крият да дръпнат марихуана или обикновени цигари. С Меган се бяха
престрували, че пушат, затова поне знаеше горе-долу как става.
Стисна с устни бонга, вдиша дима, опита се да го задържи и се разкашля мъчително.
Мош и компания взеха да ѝ ръкопляскат.
– Виждаш ли? – каза гаджето на Мош. – Хлапето е готино. И хубаво, при това.
– Отврат – каза Мош. – Та тя е дете.
– Не съм казал, че искам да я чукам. Как ти е името, впрочем?
– Алекс.
Гаджето на Мош ѝ подаде ръка. Имаше кожени гривни на двете китки и рехави черни косми по ръцете. Не приличаше на момчетата от
нейния клас.
Алекс му стисна ръката, той ѝ намигна и каза:
– Приятно ми е да се запознаем, Алекс. Аз съм Лен.
Часове по-късно, когато пропълзя под завивките сънена и непобедима, Алекс си даде сметка, че след онова първо дръпване не е видяла
нито един мъртвец.
От опит научи, че е въпрос на баланс. Алкохолът вършеше работа, оксикодонът – също, изобщо всичко, което я разфокусираше. Най-
добър беше валиумът – той правеше всичко мекичко и я обгръщаше като в памук. Амфетамините се оказаха грешка, особено адералът, но
най-зле ѝ действаше екстазито. Алекс направи тази грешка само веднъж и в резултат не само виждаше Сивите, а ги усещаше, тъгата и
гладът им се процеждаха към нея от всички посоки. Инцидентът в тоалетната при резервата за пеперуди не се повтори. Никой от Тихите не
успя да я докосне и Алекс нямаше представа защо. Все така бяха навсякъде.
А най-хубавото на новата ѝ компания от надрусани приятелчета беше, че с тях можеше да изтрещи, без никой да ѝ обърне внимание.
Смятаха го за забавно. Тя беше най-малката сред тях, техният талисман, и всички се смееха, когато говореше на невидими неща. Мош
наричаше момичетата като Меган „русите кучки“ и „мутиралите сладурани“. Казваше, че до една са „тъжни рибки, които се носят по
течението и пият собствената си пикня“. Каза, че би убила за черната коса на Алекс, а когато Алекс ѝ каза, че светът е пълен с дебнещи
призраци, Мош само поклати глава и отвърна: „Трябва да напишеш роман за това, Алекс, кълна се“.
Алекс повтори един клас. Редовно я наказваха. Крадеше пари от чантичката на майка си, после и дребни неща от къщи, а накрая взе
сребърната чаша за кидуш на дядо си. Мира плака, крещя и постанови нови домашни правила. Алекс ги наруши всичките, чувстваше се
виновна, че майка ѝ плаче заради нея, после се ядосваше на гузната си съвест. Това я уморяваше и един ден просто спря да се прибира.
Когато стана на петнайсет, майка ѝ използва последните си спестявания да я прати в клиника за проблемни тийнейджъри. Дотогава Мош
отдавна беше изчезнала от хоризонта, отиде в друг град да учи изкуство и не се мотаеше с Алекс и Лен, когато се връщаше у дома за
празниците. Алекс налетя на нея в мола, купуваше си все същата черна боя за коса. Мош я попита как върви в училище, а щом Алекс се
засмя, момичето взе да ѝ се извинява.
– Какви ги говориш? – отвърна Алекс. – Ти ме спаси.
Мош увеси нос, толкова тъжна и засрамена, че Алекс избяга от магазина. Същата вечер се прибра вкъщи, искаше да види майка си и да
спи в собственото си легло. Уви, събудиха я двама едри мъже, които светнаха с фенерче в очите ѝ и я извлякоха от стаята пред погледа на
майка ѝ, която плачеше и повтаряше: „Съжалявам, миличка, не знам какво друго да направя“. Явно всички напираха да ѝ се извиняват онзи
ден.
Вързаха ѝ ръцете със свински опашки и я метнаха в задната част на някакъв бус, както си беше боса и по пижама. Крещяха ѝ, че не
зачитала нищо, че е разбила сърцето на майка си и че отива в Айдахо, където щяла да се научи на правила и прочие. Но Лен ѝ беше показал
как да отваря свински опашки и Алекс успя на втория път, после отвори тихичко задната врата на буса и хлътна между две жилищни
кооперации, преди горилите на предните седалки да разберат, че е изчезнала. Вървя пеша десетина километра до работата на Лен в една от
сладкарниците на „Баскин-Робинс“. След като смяната му свърши, натопиха изтерзаните стъпала на Алекс в една тава със сладолед с вкус
на дъвка, надрусаха се и правиха секс на пода в складовото помещение.
Алекс работи известно време в една закусвалня, после в мексикански ресторант, където обираха боба от чиниите на клиентите и го
използваха повторно всяка вечер, после в една зала за стрелба с лазери и в една компания за куриерски услуги. Един следобед стоеше зад
бюрото за приемане на пратки, когато хубаво момиче с кестеняви букли дойде с майка си и сноп кафеникави пощенски пликове. Мина цяла
минута, докато Алекс познае Меган. Седеше там със служебната си униформа, гледаше как Меган си говори с един неин колега, и внезапно
я обзе усещането, че се е озовала сред Тихи, че е умряла в онази тоалетна преди години и че оттогава хората я гледат, без да я виждат. А тя е
била толкова надрусана, че не е забелязала. А после Меган я погледна през рамо и напрегнатият ѝ примигващ поглед върна Алекс към
реалността. „О, виждаш ме ти – помисли си. – Иска ти се да не ме виждаш, но ме виждаш.“
Годините се изнизваха. Понякога Алекс надигаше глава, мислеше си да откаже дрогата и алкохола, мислеше си за някоя книга, за
училище, за майка си. Фантазираше си как ляга на чисти чаршафи и има кой да я завие преди сън. А после зърваше някой колоездач с
раздрано лице и чакъл, набит в раната, или старица с разтворен пеньоар, която стои незабелязана пред витрината на магазин за
електроника, и потъваше отново. Ако тя не можеше да ги види, значи и те, незнайно как, оставаха слепи за нея.
И така, докато не се появи Хели – златната Хели. Лен очакваше Алекс да я намрази, а може би дори се надяваше на това, но Алекс я
заобича – до онази нощ на Кота Нула, когато всичко се обърка по най-страшния начин, до онази сутрин, когато Алекс се събуди в болницата,
а декан Сандоу седеше до леглото ѝ.
Той извади някакви листа от куфарчето си, нейно старо есе от времето, когато още ходеше на училище. Не помнеше да го е писала, но
заглавието гласеше: „Един ден от живота ми“. Голяма червена двойка беше надраскана в горния ъгъл, заедно с бележката: „Тази задача не
беше за творческо писане“.
Седнал на стол до леглото ѝ, Сандоу попита:
– Нещата, които описваш в есето си, още ли ги виждаш?
В нощта на Аврелианския ритуал, когато Сивите нахлуха в кръга и приеха физическа форма, привлечени неудържимо от кръвта и
копнежа, всичко това я захлупи като вълна. Едва не беше загубила всичко още тогава, но някак издържа и продължи, а с малко помощ – като
работа през лятото, която да я научи, като за начало, как се вари идеалната чаша чай в кабинета на професор Белбалм – може би щеше да
издържи още някой и друг месец. Но преди това трябваше да реши проблема с Тара Хачинс.
Докато приключи търсенето си в летианската библиотека, слънцето беше залязло, а мозъкът ѝ – изтръпнал. Беше направила грешката да
не ограничи търсенето до книги на английски и дори след като се коригира, рафтовете натежаха от трудно смилаеми текстове, академични
съчинения и трактати, които не ѝ бяха по силите. В известен смисъл това я улесни. Алекс едва разбираше шепа ритуали и това смали
бройката на опциите. Отпаднаха и онези, които изискваха специфична подредба на планетите, слънцестоене или ясен ден през октомври,
както и ритуал, който изискваше препуциум от „младий мъж куражлия“, и друг, който имаше нужда от не толкова смущаващите, но също
толкова недостижими пера от сто златни орела.
„Удовлетворението от добре свършената работа – беше един от любимите изрази на майка ѝ. – Усилната работа уморява душата, а
добрите дела я хранят!“
Алекс не беше сигурна дали намеренията можеха да минат за „добри дела“, но пак бяха за предпочитане пред бездействието. Преписа
текста, защото тук телефонът ѝ не работеше, дори снимки не можеше да прави, после запечата библиотеката и се повлече към салона на
долния етаж.
– Хей, Доз – каза смутено тя. Никакъв отговор. – Памела!
Доз беше на обичайното си място, сгушена на пода до рояла с маркер между зъбите. Лаптопът ѝ беше оставен на една страна, заедно с
купища книги и цветни бележки, вероятно изписани със заглавия на глави от дисертацията ѝ.
– Хей – пробва тя отново. – Трябва да ми помогнеш за една задача.
Доз измъкна „От Елвесина до Емполи“ изпод „Мемезисът и бойните колесници“.
– Имам работа – измърмори тя, без да вади маркера от устата си.
– Трябва да дойдеш с мен в моргата.
Сега вече Доз вдигна глава да я погледне, смръщи чело и запримигва като човек, изложен на слънчева светлина, след като дни наред е
стоял на тъмно. Винаги изглеждаше стресната, щом ѝ заговориш, сякаш си я прекъснал в миг на важно откровение, с чиято помощ най-
сетне да завърши дисертацията си, която пишеше от шест години.
Извади маркера от устата си, изтри го безцеремонно в гигантския си суитшърт, който можеше да е сив или тъмносин, според светлината.
Червеникавата ѝ коса беше прибрана на кокче, а на брадичката ѝ розовееше набъбваща пъпка.
– Защо? – попита Доз.
– Тара Хачинс.
– Декан Сандоу ли ти каза да отидеш?
– Трябва ми още информация. За доклада.
Алекс реши, че към този проблем Доз може да изпита съпричастност.
– Ми, обади се на Центуриона тогава.
– Търнър няма да говори с мен.
Доз плъзна пръст по ръбчето на едно от цветните листчета – „Еретична херменевтика – Йосиф Флавий и влиянието на измамника върху
образа на Шута“. Ноктите ѝ бяха изгризани до кожа.
– Не обвиниха ли гаджето ѝ? – каза тя и подръпна провисналия си ръкав. – Какво общо има това с нас?
– Сигурно нищо. Но се е случило през нощта в четвъртък, затова смятам, че трябва да проверим. Това е мисията ни, нали така?
Не каза „Дарлингтън би го направил“, но се подразбираше.
Доз се размърда притеснено.
– Но щом детектив Търнър…
– Търнър да си го начука – прекъсна я Алекс.
Уморена беше. Пропусна вечерята. Изгубила бе няколко часа да се занимава с Тара Хачинс и краят му не се виждаше.
Доз взе да хапе устни, сякаш буквално се опитваше да си представи как детективът си го начуква.
– Не знам.
– Имаш ли кола?
– Не. Дарлингтън има. Имаше. По дяволите!
За миг усетиха присъствието му в стаята, тяхното златно, способно момче. Доз стана, разкопча раницата си и извади отвътре връзка
ключове. Стоеше под слабата светлина и ги претегляше в ръка.
– Не знам – каза отново.
Само тя си знаеше какво има предвид. „Не знам дали идеята е добра. Не знам дали може да ти се има доверие. Не знам как да си завърша
дисертацията. Не знам дали не си ни отнела завинаги нашето съвършено, обречено на слава златно момче.“
– Как ще влезем? – попита тя.
– Моя работа.
– И после какво?
Алекс ѝ връчи бележките, които беше преписала в библиотеката.
– Имаме тези неща, нали?
Доз плъзна поглед по страницата. А после каза, без да крие изненадата си:
– Това не е толкова зле всъщност.
„Не ми се извинявай. Просто си свърши работата.“
Доз задъвка пак долната си устна. Устата ѝ беше безцветна като всичко друго в нея. Сигурно дисертацията изсмукваше живота от вените
ѝ.
– Не може ли да извикаме такси?
– Може да се наложи да изчезнем по спешност.
Доз въздъхна и посегна към якето си.
– Аз ще карам.
8
Зима
Доз беше паркирала колата на Дарлингтън малко по-нагоре в пресечката. Стар тъмночервен мерцедес, вероятно от осемдесетте – Алекс
така и не беше попитала. Седалките му бяха облицовани с кожа в цвят карамел, протрита на места и с прокъсани шевове. Дарлингтън
поддържаше колата чиста, но сега беше направо като облизана. Дело на Доз несъмнено.
Сякаш чакаше разрешение, Доз направи кратка пауза, преди да завърти ключа на запалването. Колата изръмжа и двете потеглиха към
магистралата.
Мълчаха. Съдебна медицина се намираше във Фармингтън, на почти шейсет километра от Ню Хейвън. „Моргата – мислеше си Алекс. –
Отивам в моргата. С мерцедес.“ Би могла да пусне радиото – от старите, онези с червена черта, която се мести по станциите като пръст,
който търси правилното място върху страница. А после си представи как гласът на Дарлингтън гръмва през колонките: „Разкарай се от
колата ми, Стърн“, и реши, че тишината ѝ изнася повече.
Мина близо час, докато стигнат до сградата на съдебна медицина. Алекс не знаеше какво да очаква, но яркото осветление, големият
паркинг и деловата атмосфера я поуспокоиха.
– И сега какво? – попита Доз.
Алекс извади от раницата си найлоновата торбичка и тенекиената кутийка, които бяха подготвили, и ги натика с известно затруднение в
задните джобове на дънките си. Отвори вратата, махна палтото и шала си и ги метна на седалката.
– Какво правиш? – попита Доз.
– Не искам да приличам на студентка. Дай ми суитшърта си.
Нейното палто беше от тънка вълна с полиестерна подплата, но буквално крещеше „колеж“. Точно затова Алекс го беше купила.
Доз понечи да възрази, но затвори уста, съблече якето, изхлузи суитшърта през главата си и го метна на Алекс, като трепереше, останала
по тениска.
– Не знам дали идеята е добра.
– Не е, разбира се. Хайде.
Надникнаха през стъклените врати – в приемната имаше няколко души, които се опитваха да приключат със задачите си преди края на
работния ден. Една жена седеше зад бюро в дъното на помещението. Имаше пухкава кестенява коса, която червенееше от шампоан
оцветител под силното осветление.
Алекс изпрати едно бързо съобщение на Търнър: „Трябва да говорим“. После каза на Доз:
– Изчакай пет минути, после влез, седни и се преструвай, че чакаш някого. А ако онази жена стане от бюрото си, пиши ми веднага, ясно?
– Ти какво ще правиш?
– Ще говоря с нея.
Де да не беше изхабила монетата си за принуда върху онзи съдебен лекар. Останала ѝ беше само една и не можеше да я използва върху
рецепционистката, иначе планът ѝ отиваше по дяволите.
Прибра косата си зад ушите, влезе в приемната и взе да търка ръце. На стената зад бюрото беше закачен плакат „Съпричастие и
уважение“, имаше и малка табелка с надпис: „Казвам се Мойра Адамс и ще се постарая да ви помогна“. Ще се постарая, а не ще се
радвам. Така де, каква ти радост в сграда, пълна с мъртви хора?
Мойра вдигна глава и се усмихна. Имаше ситни бръчици около очите и медальон с кръстче на шията.
– Здравейте – каза Алекс и си пое дъх дълбоко, на пресекулки. – Ами, един детектив рече, че може да дойда при вас да видя братовчедка
си.
– Добре, миличка. Разбира се. Как се казва братовчедка ти?
– Тара Ан Хачинс. – Лесно беше намерила второто ѝ име онлайн. Лицето на жената се изопна бдително. Тара Хачинс беше по новините.
Момичето беше жертва на убийство, а тези неща привличаха откачалки. – Праща ме детектив Търнър.
Предпазливостта по лицето на Мойра не се разсея. Търнър водеше разследването и името му със сигурност беше изтекло в медиите.
– Седни, а аз ще се свържа с него – каза жената.
Алекс вдигна телефона си.
– Той ми даде номера си. – Написа още едно бързо съобщение: „ВДИГНИ, Търнър“. А после набра номера му и включи телефона на
високоговорител. – Ето – каза тя и протегна устройството към жената.
Мойра взе да заеква.
– Не мога да…
Но тихият сигнал за позвъняване и искреното изражение на Алекс свършиха своето. Мойра стисна устни и взе телефона.
Обаждането се прехвърли към гласова поща, точно както Алекс очакваше. Детектив Абел Търнър щеше да вдигне, когато той поиска, а не
когато някаква смотана колежанка му кажеше и още по-малко, ако му изпращаше нахални съобщения.
Надяваше се Мойра просто да затвори, но тя се изкашля и каза:
– Детектив Търнър, аз съм Мойра Адамс от съдебна медицина. Бихте ли върнали обаждането, моля… – И си продиктува номера. Алекс се
надяваше, че Търнър едва ли ще провери точно нейните съобщения на гласовата си поща в скоро време. Или пък ще е така добър директно
да ги изтрие.
– Тара беше добро момиче – каза тя, когато Мойра ѝ върна телефона. – Не заслужаваше това.
Мойра изхъмка съчувствено и каза, сякаш четеше от сценарий:
– Моите съболезнования.
– Искам да се помоля над тялото ѝ, да се сбогувам.
Мойра вдигна пръсти към кръстчето на шията си.
– Разбира се.
– Имаше си проблеми, но кой ги няма? Убедихме я да идва с нас на църква всяка неделя. Гаджето ѝ не беше доволно, както можете да се
досетите. –Мойра изпухтя в знак на съгласие. –Дали детектив Търнър ще се обади скоро, как мислите?
–При първа възможност. Сигурно има работа в момента.
–Но вие затваряте след час, нали?
–За посетители –да. Но може да се върнеш пак в понеде…
–Няма да мога. –Алекс плъзна поглед по снимките на бюрото и видя някаква жена с престилка на Мечо Пух. –Уча за медицинска
сестра.
–В „Алберт Велики“?
– Да!
– Племенницата ми учи там. Алисън Адамс?
– Много хубаво момиче с червена коса?
– Същата – каза Мойра с усмивка.
– Не мога да отсъствам от часовете. Много строго ни държат. Уморена съм до смърт.
– Знам – кимна с разбиране Мойра. – И Али се оплаква.
– Просто исках да… да кажа на мама, че съм се сбогувала. Родителите на Тара, те… не бяха много близки като семейство. – Ударила го бе
на догадки, но подозираше, че Мойра Адамс знае не една и две истории за момичета като Тара Хачинс. – Ако само можех да я видя за
последно и да се сбогувам.
Мойра се поколеба още миг, после се пресегна и стисна силно ръката ѝ.
– Ще повикам някого да те заведе при нея. Само си приготви личната карта и… Знам, че е трудно, но молитвите помагат.
– Молитвите винаги помагат – кимна пламенно Алекс.
Мойра натисна някакъв бутон и след няколко минути уморен на вид съдебен лекар в синя престилка се появи и махна на Алекс да го
последва.
От другата страна на двойните врати беше студено, плочките по пода бяха тъмносиви, а тези по стените – с цвят на разтопен сладолед.
– Подпишете се тук – каза мъжът и махна към един клипборд на стената. – Ще ми трябва документ за самоличност със снимка.
Телефони, фотоапарати и всякакви записващи устройства – в кошчето. Като излезете, ще си ги вземете.
– Добре – каза Алекс. А после протегна ръка и златото засия под флуоресцентните лампи. – Май си изпуснахте това.
Помещението беше по-голямо от очакваното и много студено. Беше и неочаквано шумно, освен това – някакво кранче капеше,
фризерите жужаха, а климатикът се надпреварваше с тях – но и някак тихо, по особен начин. Точно тук Сивите никога не биха дошли.
Белбалм да върви по дяволите. По-добре да се пише стажантка в моргата за лятото.
Масите бяха метални, също като легенчетата и навитите над масите маркучи, както и хладилните камери – редици от плоски квадрати,
вградени в две от стените като кантонерки за документи. И Хели ли я бяха срязали на такова място? Не че при нея причината за смъртта
подлежеше на съмнение.
Алекс съжали, че не е взела палтото си. Или якето на Доз. Или шотче водка.
Трябваше да действа бързо. Принудата щеше да ѝ осигури половин час да си свърши работата и да изчезне. Бързо откри Тара. Чекмеджето
на камерата, макар и по-тежко от очакваното, се хлъзна гладко.
Неприятно бе да я види така, за втори път, сякаш двете са си били дружки. Погледна я и веднага осъзна, че само цветът на косата я
свързваше с Хели. Хели беше силна. Тялото ѝ помнеше европейския футбол и софтбола, които беше тренирала в гимназията, можеше да
сърфира и да кара скейтборд като момиче от списание. А Тара беше със структурата на Алекс, жилава, но слаба.
Коленете ѝ изглеждаха кафеникаво-сиви. Около триъгълника ѝ имаше прорасла четина и червени следи от бръснач като обрив. На
хълбока имаше татуиран папагал и надпис отдолу „Кий Уест“ със завъртени букви. На дясната ѝ ръка имаше грозно реалистичен портрет на
малко момиче. Дъщеря? Племенница? Собственото ѝ лице като малка? Имаше също пиратски флаг и кораб в бурно море, момиче зомби с
високи токчета и черно дантелено бельо. Камеята върху вътрешната страна на ръката ѝ под лакътя изглеждаше нова, мастилото – прясно и
тъмно, макар текстът да беше почти нечетлив с клиширания готически шрифт: „Смъртта е по-добра от съмнението“. От някаква песен май,
но Алекс не се сещаше коя.
Зачуди се дали нейните татуировки ще се появят, ако умре, или ще останат завинаги в онези пеперуди.
Губеше време. Отърси се и извади бележките си. Първата част от ритуала беше лесна – напев. Sanguis saltido – но не стигаше само да
изречеш думите, трябваше да ги изпееш. Струваше ѝ се направо неприлично да пее каквото и да било в това празно и ехтящо помещение, но
въпреки това отвори уста и запя:
– Sanguis saltido! Salire! Saltare!
Не беше посочена конкретна мелодия, само че трябва да е allegro. Чак когато повтори напева, Алекс осъзна, че пее думите с мелодията на
рекламата за „Туизлърс“. „Толкова сочни. Толкова плодови. Така щастливи и, о, така прекрасни.“ Но щом това беше необходимо, за да се
разтанцува кръвта… Устните на Тара започнаха да порозовяват и Алекс разбра, че напевът действа.
Следваше трудната част. Кръвният напев имаше за цел да възстанови кръвообращението и да отпусне вкочаняването, така че Алекс да
отвори устата на момичето. Тя хвана брадичката на Тара, опита се да не обръща внимание на топлинката и неприятно отпуснатата кожа, и я
дръпна надолу да отвори челюстта.
Извади скарабея от найлоновото пликче в джоба на дънките си и го постави нежно върху езика на момичето. После извади тенекиената
кутийка с балсама и започна да чертае с него символи по тялото на Тара, като се опитваше да мисли за всичко друго, само не и за мъртвата
кожа под пръстите си. Стъпалата, подбедриците, бедрата, стомаха, гърдите, гръдната кост, надолу по ръцете до китките и средните пръсти.
Накрая, като започна от пъпа, Алекс тегли черта, която разполови торса на Тара през гърлото, нагоре към брадичката и до темето на
главата.
И тогава осъзна, че е забравила да вземе запалка. Трябваше ѝ огън. До вратата имаше бюро под изписана бяла дъска. Големите
чекмеджета бяха заключени, но тясното горно чекмедже се отвори с лекота. Пакет „Малборо“ и розова пластмасова запалка!
Алекс взе запалката и задържа пламъка над местата, където беше положила балсама, повтори пътя на пръстите си по тялото на
покойната. Докато пламъкът минаваше по мазните пътечки, над кожата се сгъсти лека омара, като онази над черен асфалт в горещ ден,
въздухът затрептя, гънеше се. На определени места ефектът беше по-силен, омарата стана толкова гъста и трептяща, сякаш гледаш през
спиците на въртящо се колело.
Алекс върна запалката в чекмеджето. Посегна към вибриращия въздух над лакътя на Тара, прокара ръка през него. И се озова на колело,
караше на висока скорост по някаква улица. Вратата на кола се отвори рязко пред нея. Тя натисна спирачките, не успя да спре, удари се под
ъгъл във вратата и си фрасна силно лакътя. Прониза я болка. Алекс изсъска и дръпна ръка, притисна лакътя към гърдите си, сякаш тя, а не
Тара, си беше счупила кост.
Омарата, полазила тялото на Тара, беше карта на всички несгоди, преживени от тялото ѝ–примигваше над татуировките и при дупките
за обици на ушите ѝ сгъстяваше се над счупената ръка, виеше се на тънка спирала над един белег от младежко акне на бузата, събираше се
в тъмна мъгла над раните по гърдите.
Алекс не беше открила в книгите на „Лета“ как Тара да проговори или друг начин да стигне до нея през Воала – поне такъв, който не
включваше съдействие от обществата. Дори да успееше някак, много от описанията на ритуали, които откри, изрично предупреждаваха, че
комуникацията със скорошен мъртвец е изключително опасна, защото крие риск покойникът да бъде възкресен. Никой не можеше да бъде
върнат иззад Воала за постоянно, а принудителното връщане на неохотна душа в тялото ѝ водеше до непредсказуеми резултати. „Книга и
змия“ специализираха в некромантията и бяха създали многобройни защити за ритуалите си, но дори те понякога губеха контрол, когато
Сив се добереше до тяло. В края на седемдесетте се бяха опитали да призоват духа на Джени Креймър, легендарната красавица на Ню
Хейвън, в тялото на младо момиче от Камдън, което беше починало от измръзване, след като заспало пияно в колата си по време на снежна
буря. Само че вместо Джени се върнало момичето от Камдън, треперещо от студ и завладяно от свирепата сила на новите мъртви.
Разкъсала бе порталите на обществото и бе отишла в „Йорксайд Пица“, където изяла два пая, а после легнала в една от пещите с
надеждата да се стопли. За щастие, на ритуала присъствал летиански делегат, който успял бързо да сложи района под карантина и чрез
серия от принуди да убеди клиентите в пицарията, че момичето е част от арт пърформънс. Собственикът бил грък и не се поддал на
принудата, защото от години носел талисман против уроки, даден му от майка му – синьо мънисто, което се оказало ефикасно и срещу
принуда. Парите в брой свършили по-добра работа. По молба на собственика „Лета“ се намесила на негова страна и „Йорксайд Пица“
запазила стария си наем, когато повечето други заведения в централната търговска зона на Йейл били принудени да напуснат района, щом
университетът вдигнал наемите, за да привлече бизнеси от по-висок клас. Местните фирми по „Елм“ и „Броудуей“ отдавна ги нямаше,
изместени от престижни марки и търговски вериги, но „Йорксайд Пица“ още беше на старото си място.
Затова, понеже Тара не можеше да говори, щеше да проговори тялото ѝ. Алекс беше открила разкриващ наранявания ритуал, една по-
семпла и лесна процедура, която се използваше за диагностика или когато пациентът, или очевидецът, не можеше да говори. Ритуалът бил
създаден от Гироламо Фракасторо, за да се установи кой е отровил една италианска контеса, която се гътнала с пяна на уста на собствената
си сватба.
Никак не ѝ се искаше да пъха ръка в чернилката над грозните рани в гърдите на Тара. Но точно заради това беше дошла все пак. Пое си
въздух и пъхна пръсти.
Лежеше на земята, над нея – лице на момче. Ланс. Понякога ѝ се струваше, че го обича, но напоследък нещата не бяха… Мисълта я
напусна. Усети как устата ѝ се отваря, нещо горчеше на езика ѝ. Ланс се усмихваше. Бяха тръгнали… накъде? Изпитваше единствено
вълнение, нетърпение, а светът започваше да се замазва.
– Съжалявам – каза Ланс.
Лежеше по гръб и се взираше в небето. Уличните лампи изглеждаха далече; всичко се движеше, а катедралата до нея се претопи в сграда,
която скри някои звезди от погледа ѝ. Беше тихо, чуваше се само някакъв звук – като ботуш, който жвака в кал. Тряс-жвак. Тряс-жвак. Видя
някой да надвисва над нея, видя ножа, разбра, че звукът идва от собственото ѝ тяло, от ножа, който я пронизва до кост, от кръвта. Защо не
усещаше нищо? Кое беше истинско и кое не беше?
– Затвори очи – каза непознат глас.
Тя го направи и умря.
Алекс залитна назад с ръка на сърцето. Още чуваше онзи ужасен жвакащ звук, усещаше топлата кръв да се разлива по гръдта ѝ. Но без
болка? Как беше възможно да не е имало болка? Надрусана ли е била Тара? Достатъчно надрусана, че да не усети ножа, който побожда
многократно гърдите ѝ? Ланс първо я беше дрогирал. Казал ѝ бе, че съжалява. Сигурно и той е бил надрусан.
Е, получила бе търсения отговор. Тара и Ланс явно не са се ограничили до тревата. Търнър вече е претърсил апартамента им, без
съмнение, и е открил каквото там са използвали и продавали. Алекс нямаше представа какво си е мислел Ланс през онази нощ, но ако е
взел халюциноген, можеше да е всичко.
Сведе поглед към тялото на Тара. Била е уплашена, но не я е боляло. Все е нещо.
Ланс щеше да отиде в затвора. Със сигурност имаше доказателства. Толкова много кръв… Е, не можеш да я скриеш. Това Алекс знаеше
отлично.
Картата още грееше над тялото. Дребни наранявания. Големи. Какво ли би показала картата на Алекс? Никога не си беше чупила кост, не
ѝ бяха правили операции. Но най-лошите наранявания не оставяха следи. Когато Хели умря, все едно разрязаха гърдите на Алекс,
разтвориха я като шамфъстък. Ами ако наистина беше станало така, ако се бе наложило да ходи по улиците кървяща, с разтворени ребра и
всички да виждат сърцето ѝ, дробовете ѝ, всяка частица от нея? Не стана така, разбира се, счупеното в нея не остави физическа следа, не
остави белег, който тя да посочи и да каже: „Ето това ме довърши“.
Същото е било и при Тара, без съмнение. Имало е по-дълбока болка в нея, която никоя карта не можеше да разкрие. Раните ѝ бяха
жестоки, да, но нямаше липсващи органи, кървави символи или други признаци за магическа увреда. Тара беше умряла, защото е била
глупава като Алекс, но никой не се е притекъл навреме да я спаси. Не беше открила Исус или йогата, никой не ѝ беше предложил
стипендия за Йейл.
Време беше да си тръгва. Получила бе своите отговори. Направила бе достатъчно да утоли спомените за Хели и високите стандарти на
Дарлингтън. Но въпреки това нещо все още я глождеше, онова странно усещане за нещо познато, което я беше обзело на
местопрестъплението и което нямаше нищо общо с русата коса на Тара или с тъжните паралелни пътеки на живота им.
– Да тръгваме? – каза тя на съдебния лекар, който стоеше в ъгъла със синята си престилка и гледаше разсеяно в нищото.
– Както искаш – отвърна той.
Алекс затвори чекмеджето на хладилната камера.
– Искам да спя осемнайсет часа, това искам – каза Алекс с въздишка. – Сега ще ме изпратиш и ще кажеш на Мойра, че всичко е минало
добре.
А после отвори вратата и налетя право на детектив Абел Търнър.
Той я сграбчи за лакътя и я набута на заден ход в помещението. Затръшна вратата след себе си и се озъби:
– Какво ги вършиш, мамка му?
– Хей! – възкликна жизнерадостно Алекс. – Успял си.
Съдебният лекар пристъпяше от крак на крак зад детектива.
– Ще тръгваме ли? – попита той.
– Изчакай минутка – каза Алекс. – Търнър, по-добре ме пусни.
– Няма да ми казваш какво да правя. И какво му е на този?
– Нищо му няма – каза Алекс, а сърцето ѝ препускаше.
Абел Търнър никога не губеше самообладание. Винаги се усмихваше пренебрежително. За разлика от сега. Но частица от Алекс го
харесваше повече такъв.
– Пипала ли си момичето? – попита той и заби пръсти в месото ѝ. – Тялото е доказателство и нямаш право да го пипаш. Противното би
било престъпление.
Помисли си дали да не забие коляно в топките му, но с ченге не се постъпва така, затова Алекс просто се отпусна. Напълно. Беше се
научила да използва тази стратегия с Лен.
– Какво? – Опита се да я задържи, но тя се облегна на него като чувал с картофи. – Какво ти става? – Изтри ръце в ръкавите си, сякаш
слабостта ѝ беше заразна.
– Какво ли не – отвърна Алекс. Успя да стъпи стабилно, преди да е тупнала на пода, и отстъпи крачка назад. – В какво са се забъркали
Тара и Ланс?
– Моля?
Сети се за лицето на Ланс, надвиснало над нея. „Съжалявам.“ С какво са се надрусали в онази последна нощ?
– Какво са продавали? ЛСД? Екстази? Знам, че не са били само на трева.
Търнър присви очи и хладнокръвната му маска си дойде на мястото.
– Като всичко друго в този случай, и това не е твоя работа.
– Продавали ли са на колежани? На обществата?
– Имали са дълъг списък с клиенти.
– Кои?
Търнър поклати глава.
– Да тръгваме. Веднага!
Посегна да я хване за лакътя, но Алекс отскочи встрани.
– Ти остани тук – каза тя на съдебния лекар. – Красивият детектив Търнър ще ме изпрати.
– Какво си му направила? – изсъска Търнър, щом излязоха в коридора.
– Страшни работи.
– Не се шегувам, госпожице Стърн.
Вървяха с бързи крачки по коридора, Търнър току я побутваше.
– И на мен не ми е забавно, ясно? – каза тя. – Не ми харесва да съм Данте. На теб не ти харесва да си Центурион, но сме такива, а ти
прецакваш работата и на двама ни.
Това сякаш го стресна. Макар че не беше докрай вярно, разбира се. Сандоу ѝ беше казал да бие отбой. „Почивай.“
Стигнаха до чакалнята. Доз не се виждаше никаква.
– Казах на приятелката ти да чака в колата – каза Търнър. – За разлика от теб, тя разбира кога се е издънила.
„Да ме беше предупредила поне.“ Доз не ставаше за съгледвач и точка.
Мойра Адамс се усмихна иззад бюрото си.
– Сбогува ли се, миличка?
Алекс кимна.
– Да. Благодаря ви.
– Ще се моля за семейството ти. Лека нощ, детектив Търнър.
– И на нея ли си направила страшни работи? – попита Търнър, щом излязоха на студа отвън.
Алекс разтърка зиморничаво ръце. Искаше си палтото.
– Не се наложи.
– Казах на Сандоу, че ще го държа в течение. Ако смятах, че младите психопати, за които отговаряте, са имали нещо общо с
престъплението, щях да работя по тази следа.
В това Алекс не се съмняваше.
– Може да има неща, които ти не виждаш.
– Няма какво да се вижда. Арестувахме гаджето ѝ в близост до местопрестъплението. През последните седмици съседите са ги чували да
се карат жестоко. Има кръв, която го свързва с убийството. В организма му е открит силен халюциноген…
– Какъв?
– Още не сме сигурни.
След като разбра, че халюциногените правят Сивите още по-страшни, Алекс не ги пипна повече, но беше държала ръката на не един и
двама приятели по време на такива мистични преживявания, и добри, и лоши, и още не беше открила гъбата, която не те кара да се
чувстваш като жертва на кърваво убийство.
– Ти какво, искаш онзи да се измъкне? – каза Търнър.
– Какво? – Въпросът я стресна.
– Пипала си трупа. Тялото на Тара е веществено доказателство. Ако си заличила достатъчно улики, Ланс Гресанг може и да не си получи
заслуженото. Това ли искаш?
– Не – каза Алекс. – Ще си поучи заслуженото.
Търнър кимна.
– Добре.
Стояха на студа. Алекс току поглеждаше към стария мерцедес на паркинга, един от малкото останали автомобили. Лицето на Доз беше
като мътно петно зад предното стъкло. Момичето вдигна ръка да ѝ помаха вяло. „Благодарско, Пами.“ Отдавна трябваше да се откаже от
глупавото си разследване. Какво ѝ пречеше?
Реши да пробва още веднъж.
– Просто ми дай име. „Лета“ рано или късно ще научи. Ако обществата са се забъркали със забранени субстанции, трябва да знаем.
А след това биха могли да минат към отвличане, търговия с вътрешна информация и… Разрязването на нечий корем, за да тълкуваш
бъдещето по вътрешните му органи, броеше ли се за тежка телесна повреда? Щеше да е нужен цял нов дял в наказателния кодекс за нещата,
с които се занимаваха обществата на Воала.
– Бихме могли да разследваме, без да се бъркаме в убийството на Тара – продължи Алекс.
Търнър въздъхна, дъхът му увисна бял на студа.
– Открихме сред контактите ѝ само едно име, което е свързано с обществата. Трип Хелмут. Още го проучваме.
– Видях го снощи. Той е Костмен. Пазеше на вратата при едно пророкуване.
– И той така каза. През цялата нощ ли е бил там?
– Не зная – призна тя.
Изритали го бяха да варди в коридора. Започнеше ли веднъж ритуалът, хора рядко влизаха и излизаха, освен ако на някого не му
прилошееше или ако трябваше да се донесе нещо за Харуспекса. Май имаше спомен вратата да се е отваряла и затваряла няколко пъти, но
не беше сигурна. Тревожила се бе за тебеширения кръг и разстроения си стомах. Но ѝ беше трудно да повярва, че Трип е напуснал поста си,
отишъл е чак до „Пейн Уитни“, убил е Тара и се е върнал, без никой да забележи отсъствието му. Пък и защо да убива Тара? Трип беше
достатъчно богат да се откупи от всякакви неприятности, които Тара или гаджето ѝ може да са му спретнали, а и не него Алекс бе видяла с
ножа над момичето. Видяла бе Ланс.
– Няма да говориш с него – каза Търнър. – Ще ви уведомя, теб и декана, веднага щом потвърдим алибито му. Стой далече от моя случай.
– И от кариерата ти?
– Точно така. Хвана ли те пак където не ти е мястото, ще те арестувам, без да ми мигне окото.
Алекс не можа да удържи мрачния смях, който я напуши внезапно.
– О, няма да ме арестуваш, детектив Търнър. Защото със сигурност не ме искаш в полицейския участък да ме разпитват. Аз съм кофти
човек, „Лета“ е кофти организация и ти искрено се надяваш да приключиш случая, без да си изцапаш с нас лъскавите обувки.
Търнър я изгледа продължително.
– Не знам как си се озовала тук, госпожице Стърн, но знам разликата между качествената стока и онова, дето настъпвам на улицата, а ти
определено не спадаш към първата категория.
– Благодарско за разговора, Търнър. – Алекс се наведе към него с пълното съзнание, че вонята на ритуала се излъчва от нея на вълни.
Удостои го с най-сладката си и топла усмивка. – И повече да не си ме сграбчил така. Аз може и да съм лайно, но съм от лепкавите.
9
Зима
Алекс се раздели с Доз близо до семинарията пред една тъжна жилищна сграда във формата на конска подкова в докторантското гето. Доз
очевидно не искаше да оставя колата на нейните грижи, но имаше да оценява тестове, с които трябваше да е приключила отдавна, затова
Алекс каза, че тя ще върне мерцедеса в къщата на Дарлингтън. Личеше си, че Доз не харесва предложението, пък тестовете да вървят по
дяволите.
– Внимавай и недей да… В никакъв случай недей да…
Но така и не довърши, а Алекс внезапно си даде сметка, че Доз е длъжна да се съобрази с желанието ѝ. Данте служеше на Вергилий, но
Окулус служеше и на двамата. А всички те служеха на „Лета“. Доз кимна и продължи да кима, след като слезе от колата и тръгна по алеята
към апартамента си, сякаш изпитваше нужда да одобри всяка своя стъпка.
Къщата на Дарлингтън се намираше в Уествил, на няколко километра от кампуса. Точно за този Кънектикът си беше мечтала Алекс –
фермерски къщи без ферми, яки колониални сгради от червени тухли с черни врати и хубави бели оградки, квартал, пълен с камини на
дърва, поддържани морави, прозорци, които греят златни в нощта като жалони към един по-добър живот, кухни, където нещо вкусно ври на
печката, маси, засипани с пастели и флумастери. В тези домове никой не дърпаше завесите, тук светлина, топлина и добруване се изливаха
в мрака, сякаш глупавите обитатели не знаеха какво могат да привлекат с щастието си, сякаш бяха оставили вратите си отворени за всяко
гладно момиче, което мине по улицата.
Алекс почти не беше шофирала, откакто напусна Лос Анджелис, и сега ѝ стана приятно да е отново зад волана, пък било то и в кола,
която трябваше да пази като зеницата на окото си. Въпреки картата на телефона си пропусна отбивката към дома на Дарлингтън и два пъти
се връща, преди да види масивните каменни колони при входа на „Черния бряст“. Лампите покрай алеята бяха запалени, ярките им кръгли
светлинки смекчаваха оголените клони на дърветата и рисуваха гостоприемната картинка на пощенска картичка. Къщата възправи едра
снага пред погледа ѝ и Алекс натисна спирачката.
Светлинка грееше в кухненския прозорец, ярка като фар, друга светеше във високата кула – спалнята на Дарлингтън. Спомни си тялото
му, сгушено до нейното, облачните рисувани стъкла на тесния прозорец, морето от черни клони в ниското – тъмна гора, която отделяше
„Черния бряст“ от външния свят.
Изключи фаровете и двигателя без бавене. Ако имаше някого тук, ако имаше нещо тук, не би искала да го подплаши.
Ботушите ѝ хрущяха шумно по чакъла на алеята, но пък тя не се промъкваше. Определено не се промъкваше, просто вървеше към вратата
на кухнята. С ключове в ръка. Беше добре дошла тук.
„Може да са майка му и баща му“ – каза си тя. Не знаеше много за семейството на Дарлингтън, но все имаше някакви родители. „Или
някой друг роднина. Някой, когото Сандоу е наел да се грижи за къщата, докато Доз е заета другаде.“
Всички тези неща бяха далеч по-вероятни, но… „Той е тук“ – настояваше сърцето ѝ и биеше толкова силно, че Алекс спря пред вратата да
си поеме дъх. „Тук е.“ Мисълта я дърпаше напред, сякаш дете я влачи за ръкава.
Надникна през прозореца, скрита в мрака. Кухнята беше решена в топло дърво и сини плочки с фин рисунък – „Плочките са
нидерландски, от Делфт“ – голямо тухлено огнище и лъскави медни тигани, закачени на куки. На кухненския остров имаше купчинка
писма, сякаш някой е сортирал пощата. „Тук е.“
Зачуди се дали да не почука, вместо това се зае да изпробва ключовете. Вторият се завъртя в бравата. Алекс влезе и затвори внимателно
вратата след себе си. Веселата светлина на кухнята беше топла и приканваща, отразяваше се в медните тигани, танцуваше по
млечнозеления емайл на готварската печка, която някой беше инсталирал през петдесетте.
– Ехо? – промълви тя едва доловимо.
Остави ключовете на плота и те издрънчаха като камбанен звън. Алекс стоеше притихнала по средата на кухнята, чакаше някой да я
смъмри, къщата примерно. Но тази къща не беше като онази на улица „Ориндж“ с нейните обнадеждени поскърцвания и неодобрителни
въздишки. Дарлингтън беше душата на това място и без него къщата се усещаше огромна и празна като след корабокрушение.
След онази нощ в Розенфелд Хол Алекс редовно се хващаше за надеждата, че може да е било тест, изпитание, на което подлагат всеки
летиански чирак, и че Доз, Сандоу и Търнър са част от теста. Дори сега Дарлингтън е в стаята си на третия етаж. Чул е колата ѝ на алеята.
Изтичал е по стълбите и сега се крие в спалнята си, в тъмното, и я чака да си тръгне. Може дори убийството да е част от теста. Няма
мъртво момиче. Когато всичко това свършеше, Тара Хачинс щеше да слезе с валсова стъпка по стълбите. Просто искат да проверят дали
Алекс може да се справи със сериозна ситуация без чужда помощ.
Беше абсурдно, разбира се. И въпреки това гласчето настояваше: „Той е тук“.
Според Сандоу, Дарлингтън можеше още да е жив. Трябвало им само новолуние, правилната магия и всичко щяло да се върне постарому.
Но може пък Дарлингтън сам да се е върнал някак. Той беше много способен. Можеше да направи всичко.
Навлезе навътре в къщата. Лампите на алеята заливаха стаите със смътна жълтеникава светлина – големия килер с белите шкафове,
пълни с посуда; огромния фризер с метална врата досущ като хладилните камери в моргата, официалната трапезария с лъскавата като
огледало маса, досущ тъмно езерце в притихнала гора; а после просторната гостна с големия черен прозорец, който гледаше към неясните
силуети в градината, изгърбените живи плетове и оголените като скелети дървета. От дневната се влизаше в друга, по-малка стая, пълна с
меки кресла, телевизор и геймърски конзоли. Лен би се подмокрил от кеф при вида на огромния телевизор. Тази стая той би харесал много
и това май беше единственото общо нещо между него и Дарлингтън. „Е, не е единственото.“
Повечето стаи на втория етаж бяха заключени. „Не ми стигнаха парите за тях“ – беше ѝ казал той, преметнал ръка през раменете ѝ да я
спре. Къщата беше като тяло, което е преустановило кръвообращението към второстепенните части, за да оцелее. Старата бална зала беше
превърната в нещо като импровизиран фитнес. Боксова круша висеше на кука от тавана, големи метални тежести, медицински топки и
маски за фехтовка бяха струпани до стената, тежки фитнес уреди възправяха снаги пред прозорците като гигантски насекоми.
Алекс изкачи стълбите до най-горния етаж и тръгна по коридора. Вратата на стаята му беше отворена.
„Той е тук.“ Онази увереност я обзе отново, по-силна от всякога. Нарочно е оставил лампата светната, за нея. Искал е Алекс да го намери.
Сега сигурно седи в леглото си, кръстосал дълги крака, наведен над книга, тъмната коса – паднала на очите му. Ще вдигне глава и ще
скръсти ръце. „Крайно време беше.“
Идеше ѝ да хукне презглава към светлия правоъгълник, но се насили да върви с отмерена крачка, като булка, която върви към олтара, и с
всяка стъпка увереността ѝ отслабваше, а напевът „той е тук“ бавно отстъпваше пред молитвата „бъди тук, бъди тук, бъди тук“.
Стаята беше празна. Малка беше в сравнение със спалните в „Ил Бастоне“, странна кръгла стая, която не е била предвидена за спалня и
която незнайно защо ѝ напомняше за монашеска килия. Нищо не се беше променило от последния път, когато Алекс я видя – бюрото бе
избутано до едната дъга на стената, над него – пожълтяла вестникарска изрезка за старо влакче на ужасите, закачена и сякаш забравена там;
малък хладилник, защото, разбира се, Дарлингтън не би искал да прекъсва излишно заниманията си, щом огладнее; стол с висока облегалка
до прозореца за четене. Нямаше библиотечни шкафове, а само купчини книги с различна височина по пода, сякаш Дарлингтън е строял
защитна стена от цветни тухли. Настолната лампа на бюрото хвърляше кръгче светлина върху разтворена книга: „Размисли върху картите
таро – пътуване в християнския херметизъм“.
Доз. Доз е идвала да нагледа къщата, да сортира пощата, да изкара колата. Идвала е в тази стая да учи. Да е по-близо до него. Да го чака
може би. А после са я извикали внезапно и е тръгнала, без да изключи лампите, смятайки, че ще се върне по-късно вечерта. Но колата я
беше върнала Алекс. Това беше простичкото обяснение.
Дарлингтън не беше в Испания. Не беше у дома. Никога нямаше да се върне у дома. И за всичко беше виновна Алекс.
Нещо бяло се появи откъм мрака. Алекс го зърна с периферното си зрение, отскочи назад, събори една купчина книги и изпсува. Оказа се
Козмо, котаракът на Дарлингтън.
Козмо скочи на бюрото, примъкна се към топлинката на лампата. Алекс винаги мислеше за него като за Дейвид Бауи в котешки вариант
заради петното около едното око и лъскавата бяла козина, която ѝ напомняше за една от перуките, които Бауи носеше в „Лабиринт“. Козмо
беше голям лигльо – достатъчно беше да му протегнеш ръка и веднага идваше да я подуши.
Алекс приседна на ръба на тясното легло. Беше оправено, вероятно от Доз. И тя ли бе седяла тук? Или спала?
Спомни си деликатните стъпала на Дарлингтън, писъка му, когато изчезна. Протегна ръка да повика котката.
– Ела, Козмо.
Той я погледа с различните си очи, зеницата на лявото приличаше на мастилено петно.
– Хайде, Козмо. Не исках да стане така. Не точно.
Козмо тръгна към нея през стаята. И щом малката му глава докосна пръстите ѝ, Алекс заплака.
Алекс спа в леглото на Дарлингтън и сънува, че той се е свил зад нея на тесния матрак.
Придърпа я към себе си, пръстите му се впиха в корема ѝ и Алекс почувства острите нокти. Дарлингтън прошепна в ухото ѝ:
– Ще ти служа до края на дните си.
– И ще ме обичаш – каза през смях тя, смела в съня, неустрашима.
Но той каза само:
– Не е същото.
Алекс се събуди рязко, обърна се по гръб, впери поглед в косия таван, дърветата навън шареха мазилката със сенки и навъсено зимно
слънце. Не знаеше как да се оправи с термостата за отоплението, затова бе навлякла три от пуловерите на Дарлингтън и една грозна кафява
шапка, която намери в най-горното чекмедже на скрина и която Дарлингтън никога не носеше. Оправи леглото, после слезе да сипе вода в
купичката на Козмо и да закуси с шепа от скъпата зърнена закуска със сушени плодове и ядки, която намери в килера.
Извади лаптопа от раницата си и отиде в прашната зимна градина, която се простираше по цялата дължина на първия етаж. Задният двор
се виждаше като на длан през стъклената стена. Лекият наклон водеше към обрасъл с бурени лабиринт от жив плет, в центъра му се
провиждаше нещо като статуя или фонтан. Алекс не знаеше къде свършва паркът, нито каква част от хълма е собственост на семейство
Арлингтън.
Минаха близо два часа, докато напише доклада за убийството на Тара Хачинс. Причина за смъртта. Час на смъртта. Поведението на
Сивите по време на пророкуването. За последното се поколеба, но „Лета“ я беше приютила заради способността ѝ да вижда призраци, а и
нямаше причина да лъже. Спомена информацията, получена от съдебния лекар и от Търнър в качеството му на Центурион, отбеляза, че
полицията проверява алибито на Трип, както и че според Търнър, Костменът не е замесен. Надяваше се Търнър да не спомене за визитата ѝ
в моргата.
В края на доклада имаше място за „Находки“. Алекс дълго мисли какво да напише там, галеше разсеяно козинката на Козмо, а той
мъркаше доволно до нея на старата плетена пейчица. Накрая реши да не казва нищо за странното чувство, обзело я на
местопрестъплението, нито че е възможно Тара и Ланс да са продавали дрога и на други членове на обществата. „Центурионът ще уведоми
Данте за евентуални нови находки, но на този етап доказателствата сочат, че престъплението е извършено от приятеля на Тара под
въздействието на мощен халюциноген и че няма връзка с „Лета“ или Домовете на Воала.“ Изчете го още два пъти за пунктуационни грешки
и стилистични поправки, така че текстът да звучи все едно го е писал Дарлингтън, после прати имейла на Сандоу и Доз.
Козмо измяука жално, щом Алекс се измъкна през кухненската врата, но всъщност ѝ стана приятно да остави къщата зад себе си и да
вдиша мразовития въздух. Небето беше яркосиньо без нито едно облаче, а чакълът по алеята лъщеше като измит. Алекс вкара мерцедеса в
гаража, после отиде в края на алеята и си повика такси. По-късно щеше да върне ключовете на Доз.
Ако съквартирантките ѝ я попитаха къде е била, просто щеше да каже, че е спала у Дарлингтън. Спешен семеен въпрос. Това извинение
отдавна се беше прокъсало по краищата, но оттук насетне Алекс щеше по-рядко да закъснява. Направила бе всичко възможно за Тара. Ланс
щеше да си понесе наказанието, а нейната съвест беше чиста, за това поне. Тази вечер щеше да се лигави с шише бира, докато
съквартирантката ѝ се освинва с ментов шнапс на големия купон на Омега, а утре цял ден щеше да наваксва с ученето.
Накара таксиджията да я остави пред хубавия минимаркет на „Елм“. Едва когато влезе в магазина, си даде сметка, че още е с шапката на
Дарлингтън. Махна я от главата си, после бързо я нахлузи отново. Студено беше. Нямаше нужда да изпада в сантименталности заради една
шапка.
Напълни кошницата си с кутии зърнена закуска, сладки пръчици и желирани червейчета. Не би трябвало да харчи толкова пари, но
имаше остра нужда от малко боклучава храна за утеха. Бръкна навътре между кутиите с шоколадово мляко за някоя с по-скорошна дата на
годност и усети как нещо забърса ръката ѝ – лек допир на пръсти по кокалчетата ѝ.
Дръпна ръка като опарена и я притисна към гърдите си, с другата тресна вратата на хладилната витрина. Сърцето ѝ препускаше. Отстъпи
крачка назад, гледаше втренчено витрината и очакваше нещо да изскочи оттам, но нищо не се случи. Тя се огледа смутено.
Някакво момче с кръгли очилца и тъмносин суитшърт на Йейл я погледна. Тя се наведе да вземе кошницата си и използва мига да стисне
здраво очи и да си поеме дълбоко дъх. Въображение. Хронично недоспиване. Или си е стресната по принцип. Или просто някой заблуден
плъх, по дяволите. Но това не пречеше да се отбие в „Дупката“. Близо беше, буквално през улицата. Колкото да си събере мислите зад
преградите на тайната квартира, на място, където Сиви не пристъпваха.
Сграбчи дръжките на кошницата и се изправи. Онзи с очилцата се беше приближил и стоеше твърде близо до нея. Алекс не виждаше
очите му, само светлината, която се отразяваше в лещите. Младежът се усмихна и нещо помръдна в ъгълчето на устата му. Мърдаща черна
антенка на насекомо, осъзна Алекс. Бръмбар изпълзя от бузата му, сякаш го е държал там като тютюн за дъвчене. Насекомото падна на
пода. Алекс отскочи назад с безмълвен вик.
Твърде бавно. Нещото в синия суитшърт я сграбчи за тила и заби главата ѝ във вратата на хладилната витрина. Стъклото се пръсна. Алекс
усети как остри парченца са забиват в кожата ѝ, топла кръв потече по страните ѝ. „Не можеш да ме докосваш. Не е позволено.“ Ето след
всичките години и преживени ужаси все същата глупава детинска реакция.
Тя отстъпи с олюляване. Жената на касата викаше нещо, съпругът ѝ изскочи от складовото помещение с разширени очи. Мъжът с
очилцата тръгна към нея. Не беше мъж. Сив. Но какво го беше привлякло, какво му беше помогнало да прекоси Воала? И защо не
приличаше на другите Сиви, които Алекс беше виждала? Кожата му не беше човешка. Приличаше на стъкло, през което прозираха вените и
сенките на костите. Целият вонеше на Воала.
Алекс бръкна трескаво в джобовете си, но така и не беше подновила запаса си от гробищна пръст. А уж винаги гледаше да носи по
малко – за всеки случай.
– Кураж! – извика тя. – Никой не е безсмъртен! – Смъртните думи, които си повтаряше всеки ден, откакто Дарлингтън ѝ ги беше казал.
Уви, нещото определено не се трогна.
Собствениците на минимаркета крещяха, мъжът държеше телефон в ръка. „Да, обади се на полицията.“ Само че те крещяха на нея, а не
на него. Него не го виждаха. Виждаха само умопобъркано момиче, което им беше счупило хладилната витрина и вилнееше из магазинчето
им. Алекс си плю на петите. Трябваше да стигне до „Дупката“. Излетя през вратата и хукна по тротоара.
– Хей! – извика едно момиче със зелено палто, в което Алекс се блъсна слепешката.
Собственикът на магазина тичаше след нея и викаше някой да я спре.
Алекс погледна през рамо. Нещото с очилцата се плъзна покрай собственика, а после незнайно как прескочи навалицата. Ръката му се
сключи около гърлото ѝ. Кракът на Алекс пропадна през бордюра, тя изскочи на платното. Заврещяха клаксони. Чу се вой на набити
спирачки. Не ѝ стигаше въздух.
Видя Джонас Рийд на ъгъла. Ходеха заедно на английска литература. Спомни си стреснатото лице на Меган, изненадата, която прелива в
погнуса. Чу как ахва госпожа Розалес: „Алекс! Миличка!“. Щяха да я удушат насред улицата, а никой не можеше да види какво става, никой
не можеше да ѝ помогне.
– Кураж – опита се да каже тя, но от устните ѝ излезе нечленоразделен грак.
Огледа се трескаво, очите ѝ сълзяха, лицето ѝ бе окървавено. „Вече нищо няма да ти направят“ – беше ѝ обещал Дарлингтън. Още тогава
знаеше, че не е вярно, но въпреки това си позволи да повярва, че защитата е възможна, защото тази мисъл правеше всичко останало
поносимо.
Задраска с нокти по кожата на създанието – беше твърда и хлъзгава като стъкло. Видя нещо да клокочи нагоре по хранопровода му към
гърлото, нещо мътно и тъмночервено. Устните му се разтвориха. Той пусна гърлото ѝ и преди да е осъзнала какво прави, Алекс вдиша
жадно – точно когато създанието издуха в лицето ѝ плътна струя червен прах. Прахта влезе в дробовете ѝ, остра болка прониза гърдите ѝ.
Опита се да кашля, но нещото я беше съборило и притискаше с колене раменете ѝ.
Хора крещяха. Алекс чу вой на сирена, но знаеше, че линейката ще закъснее. Щеше да си умре тук с глупавата шапка на Дарлингтън.
Може би той щеше да я чака от другата страна на Воала заедно с Хели. И Лен. И всички други.
Светът примигна, потъмня… а после силите ѝ се върнаха, крайниците ѝ се раздвижиха. Тежестта на раменете ѝ изчезна. Тя изхъхри,
избута се на крака, притиснала ръце към гърдите си в опит да вдиша. Къде беше изчезнало чудовището? Вдигна поглед.
Високо над пресечката очилатият се бореше с нещо. Не, с някого. Сив. Младоженеца, любимия убиец-самоубиец на Ню Хейвън с хубавия
костюм и прическа на филмова звезда от нямото кино. Очилатият го беше хванал здраво за реверите, силуетът му примигваше под
слънцето, двамата се стрелнаха през въздуха, удариха се в една улична лампа, която светна за миг, преди да угасне отново, минаха през
стените на една сграда, после се появиха пак. Цялата улица се тресеше, сякаш в епицентъра на гръмотевица, но Алекс знаеше, че само тя
чува трясъка.
Писък на спирачки надвика громоленето. Патрулка завиваше по „Йорк“, следвана от линейка. Алекс погледна за последно лицето на
Младоженеца, устата му бе разтеглена в гримаса, юмрукът му бе засилен към мутрата на противника. После хукна към другия тротоар.
Болката в гърдите ѝ все така се разливаше като припукване на фойерверки. Нещо се бе случило с нея, нещо лошо, като нищо щеше да
припадне всеки момент. Трябваше да стигне някак до „Дупката“, да изкачи на бегом стълбището към тайната квартира на „Лета“. Можеше
да идват и други Сиви, други чудовища. Какво можеха да направят? Какво ли не можеха да направят? Трябваше да стигне до защитеното
пространство на „Дупката“, да се свре зад преградите.
Погледна през рамо и видя един парамедик да тича към нея. Обърна глава, скочи на тротоара и хлътна в една пресечка. Парамедикът
тичаше по петите ѝ, но не можеше да я защити. Алекс щеше да умре в ръцете му, знаеше го отвъд всяко съмнение. Свърна наляво и хлътна
във входа.
– Аз съм! – извика тя на „Дупката“, молеше се къщата да я познае.
Вратата се отвори рязко, стъпалата се търкулнаха към нея и я притеглиха.
Опита се да изкачи стъпалата, но се срина на колене. Коридорът обикновено ухаеше утешително, със зимна миризма на дърва за огрев,
греяно вино и горещ сладкиш с боровинки. Сега от миризмата ѝ се догади. „Заради магическото е“ – осъзна тя. Вонята на боклук в
пресечката поне беше истинска. А тези измамни ухания на утеха ѝ идваха нанагорно. Организмът ѝ не можеше да понесе повече магия.
Стисна с една ръка металното перило, с другата се подпря на следващото стъпало и се избута на крака. Видя петна по цимента, черни
звезди като малки лишеи по стъпалото. Собствената ѝ кръв, която капеше от устата.
Обзе я дива паника. Озова се на циментовия под в онази обществена тоалетна. Ранената пеперуда пърхаше с оцелялото си крило.
„Стани. Кръвта ги привлича. – Гласът на Дарлингтън в главата ѝ. – Сивите са в състояние да пресекат границата, стига да искат нещо
достатъчно силно.“ Ами ако и преградите не издържат? Ако не са достатъчно силни да спрат онова чудовище? Младоженеца сякаш имаше
надмощие, когато ги видя за последно, но… дори да победеше, какво от това? Каква беше гаранцията, че ще е по-добър от очилатия? Никак
не изглеждаше добър, докато размахваше юмруци.
Написа бързо съобщение до Доз на телефона си: „SOS. 911“. Сигурно имаше някакъв код, който да използва, ако кърви от устата, но не го
знаеше. Доз ще трябва да се оправи някак и с тази информация.
Ако Доз беше в „Ил Бастоне“, а не в „Дупката“, Алекс щеше да си умре на тези стълби. Ясно си представяше докторантката, седнала в
салона на „Ил Бастоне“, разперила като карти таро цветните листчета, с които организираше главите на писанията си, карти, които до една
предсказваха катастрофа и провал. Кралицата на безсмислието, момиче със сатър над главата. Длъжника, момче, смазано под голяма скала.
Студентът, Доз в клетка, която сама си е създала. А през цялото време Алекс кърви до смърт на километър от нея.
Издърпа се още стъпало нагоре. Трябваше да стигне до вратата. Тайните квартири бяха като матрьошки – защитата се редеше на пластове.
„Дупката“ – където малките животинки търсеха убежище под земята.
Пригади ѝ се. Повърна мъчително чернилка някаква. Чернилка, която се движеше по стъпалата. Мокри, лъскави гръбчета на бръмбари.
„Скарабеи.“ Парченца хитин във всички цветове на дъгата лъщяха сред кръвта и стомашния сок, изригнали от тялото ѝ. Изкатери още едно
стъпало покрай повръщаното, повдигна ѝ се пак, мозъкът ѝ отчаяно търсеше някакъв смисъл в случващото се. Какво беше искало онова
нещо? Възможно ли беше някой да го е насъскал след нея? Ако ще умира, дребнавото ѝ сърце искаше да знае кого да тормози след смъртта
си. Причерняваше ѝ, стълбището ту идваше на фокус, ту се размазваше. Нямаше да успее.
Чу метално изщракване и след миг осъзна, че вратата над нея се е отворила. Опита се да извика за помощ, но от устата ѝ излезе само тих,
влажен хлип. Стъпки на познати маратонки отекнаха по стълбите… пауза, после стъпките ускориха рязко, прекъсвани от псувните на Доз.
Алекс усети солидна ръка под мишниците си, която я дърпаше да стане.
– Исусе! Исусе! Какво е станало?
– Помогни ми, Пами.
Доз трепна. Защо Алекс я бе нарекла така? Само Дарлингтън използваше това име.
Краката ѝ тежаха като олово, докато Доз я влечеше по стъпалата. Кожата я сърбеше, сякаш нещо лазеше под нея. Сети се за бръмбарите,
които беше повърнала, и се задави отново.
– Само не повръщай върху мен – каза Доз. – Ако ти повърнеш и аз ще повърна.
Сети се за Хели, как ѝ държи косата. Бяха се напили здравата, после седнаха на пода в банята, смееха се, повръщаха и си миеха зъбите, а
после правеха същото отново.
– Мръдни си краката, Алекс – каза Хели и бутна коленете ѝ настрани, после се тръсна до нея в голямото плетено кресло.
Миришеше на кокос, а тялото ѝ беше топло, тялото ѝ винаги беше топло, сякаш слънцето я обичаше, сякаш искаше да се задържи по
златната ѝ кожа възможно най-дълго.
– Движи тъпите си крака, Алекс!
Не беше Хели. А Доз, която крещеше в ухото ѝ.
– Движа ги.
– Не, не ги движиш! Хайде, още три стъпала.
Искаше да предупреди Доз, че нещото идва. Смъртните думи не му бяха подействали, може би и преградите нямаше да го спрат. Отвори
уста и повърна отново.
Доз се сгърчи, готова да повърне на свой ред. Стигнаха до площадката, влетяха през вратата, политнаха напред. Алекс падна. Лежеше на
пода на „Дупката“, притиснала ръце в износения килим.
– Какво стана? – попита Доз, но Алекс нямаше сили да отговори. Усети, че я обръщат по гръб, последва силен шамар през лицето. – Кажи
ми какво е станало, иначе няма как да го оправя.
Алекс впрегна цялата си воля да погледне Доз в лицето. Не искаше да го прави. Искаше да се върне в онова плетено кресло и да усети
Хели до себе си като грейнало парченце от слънцето.
– Сив, не знам. Като стъкло. Виждах през него.
– По дяволите, това е глума.
Трябваше ѝ речник. Макар че думата ѝ беше позната, потънала надълбоко в паметта ѝ. Глумата беше като какавида, призрак на скорошен
мъртвец, призован в света на живите, посредник, който пътуваше през Воала. Глумите бяха пратеници. Служеха на „Книга и змия“.
– Имаше червен дим. Вдишах го. – Пак ѝ се догади.
– Трупни бръмбари. Ще те изядат отвътре навън.
Естествено. Как иначе. Защото магията не беше нито добра, нито мила, никога.
Чу забързан шум, после притиснаха чаша към устата ѝ.
– Пий – каза Доз. – Ще боли адски, ще ти изгори гърлото, но ще помогне.
Повдигаше брадичката ѝ, за да отвори уста. Огън избухна в гърлото на Алекс. Яви ѝ се видение на суха прерия, обхваната от сини
пламъци. Болката я прогори и тя стисна китката на Доз.
– Исусе, Алекс, на какво се усмихваш?
Глумата. Някой я беше насъскал след нея и за това можеше да има само една причина – Алекс е попаднала на нещо. Разбрали са, че е
ходила да види трупа на Тара. Но кой? „Книга и змия“? „Череп и кости“? Който и да е бил, явно не вярваше, че Алекс ще се задоволи с едно
посещение в моргата. Не знаеха, че е взела решение да спре и вече е изпратила доклада си. Била е права. Имаше нещо нередно в смъртта на
Тара, някаква връзка с обществата, с Домовете на Воала. Но не затова се усмихваше Алекс.
– Опитаха се да ме убият, Хели – изхриптя тя миг преди да потъне в мрака. „А това означава, че аз мога да се опитам да убия тях.“
—
„Ръкопис“, младото парвеню сред Домовете на Воала, но безспорно обществото, което най-добре се е адаптирало към модерните
времена. Най-лесно е да се посочат неговите телевизионни звезди и носители на „Оскар“, но сред възпитаниците на „Ръкопис“
има и президентски съветници, техен е кураторът на музея за изкуства „Метрополитън“, а най-красноречиво може би – някои от
най-големите умове в невробиологията. Когато говорим за „Ръкопис“, иде реч за огледална магия, илюзии и могъщ гламур от онзи
вид, който създава звезди, но е добре да се помни, че дейността им се свежда до манипулация на собствените ни възприятия.
Из „Животът на „Лета“:
процедури и протоколи
на Деветия Дом“
Не ходете на купони на „Ръкопис“. Просто недейте.
Из „Летиански дневник
на Даниел Арлингтън“
колеж „Дейвънпорт“
—
10
Миналата есен
Часовете преди купона на „Ръкопис“ Дарлингтън прекара в „Черния бряст“, всички прозорци светеха, изрязани тикви обточваха алеята, а
той се забавляваше да раздава бонбони. Обичаше тази част от Хелоуин, традициите, несекващия поток от щастливи непознати, които
пристигаха на неговия бряг с протегнати ръчички. През повечето време „Черния бряст“ беше като тъмен остров, изчезнал незнайно как от
картите. Не и на Хелоуин обаче.
Къщата лежеше в подножието на нисък хълм недалече от земите, принадлежали някога на Доналд Грант Мичъл, и библиотеката ѝ пазеше
множество копия на неговите книги – „Размислите на един ерген“, „Живот насън“, както и единственото заглавие, което дядото на
Дарлингтън уважаваше – „Моята ферма в Еджуд“. Когато беше малък, Дарлингтън бе силно очарован от тайнственото звучене на
псевдонима, използван от Мичъл – Айк Марвъл – и дълбоко разочарован от липсата на каквото и да било вълшебство в книгите му.
Но той така усещаше всичко и всички. Би трябвало да има повече магия в света. Нещо по-висше от представленията на евтини фокусници
и клоуни с изрисувани лица. Нещо повече от фокусите с карти. Магията, която му бяха обещали, би трябвало да живее в дъното на
гардероба, под мостовете, от другата страна на огледалото. Тази магия беше опасна и притегателна и целта ѝ не беше да забавлява. Ако
беше отраснал в обикновена къща с качествена изолация и поддържана морава отпред, вместо под рушащите се кулички на „Черния бряст“,
с обраслите с мъх езерца, зловещите туфи напръстник и гъстата мъгла, която пълзеше по дънерите на дърветата в есенния здрач, може би
тогава би имал шанс. Ако беше от Финикс, да речем, а не от прокълнатия Ню Хейвън.
Мигът, който го обрече, дори не му принадлежеше. Беше на единайсет, на пикник, организиран от „Рицарите на Колумб“ по настояване
на икономката им Бернадет с довода, че „момчетата се нуждаят от чист въздух“. Веднага щом пристигнаха при Лайтхауз Пойнт, Бернадет се
оттегли под една шатра с приятелките си и чиния пълнени яйца, а него отпрати да си играе.
Дарлингтън намери групичка момчета на своята възраст – или те го намериха – и прекара следобеда в надбягване и карнавални игри, а
после си измислиха свои, когато организираните им доскучаха. Едно високо момче на име Мейсън, с бухнала коса и големи предни зъби,
незнайно как се превърна в лидер за деня – той казваше кога да ядат, кога да плуват и кога поредната игра е станала тъпа – а Дарлингтън
нямаше нищо против да следва решенията му. Когато им омръзна да се возят на старата въртележка, отидоха до края на парка, откъдето се
откриваше гледка към залива на Лонг Айлънд и пристанището на Ню Хейвън в далечината.
– Трябвало е да осигурят лодки – каза Мейсън.
– Моторница. Или джет – каза друго момче на име Лиъм. – Щеше да е яко.
– Да – кимна трето хлапе. – Можехме да прекосим водата до скоростното влакче. – Цял следобед се влачеше след тях. Беше малък, цялото
му лице бе в лунички с цвета на пясък, а сега и изгоряло около носа от слънцето.
– Какво скоростно влакче? – попита Мейсън.
Луничавото хлапе посочи през залива.
– Онова с включените светлинки. До кея.
Дарлингтън се взря в далечината, но не видя нищо, само залязващия ден и плоското парче земя.
Мейсън присви очи, после каза:
– Какви ги дрънкаш, мамка му?
Въпреки угасващата светлина Дарлингтън видя как червенина плъзна под луничките на момчето. То се засмя.
– Нищо, бе. Будалкам ви.
– Тъпак.
Слязоха до тесния плаж да си намокрят краката и скоро мигът бе забравен. До след няколко месеца, когато дядо му отвори вестника на
закуска и Дарлингтън видя едно заглавие: „Да си спомним Савин Рок“. Отдолу имаше снимка на голямо дървено скоростно влакче досами
водите на залива. Под снимката пишеше: „Легендарният „Гръм“, любима атракция в лунапарка „Савин Рок“, разрушен от ураган през 1938
г.“.
Дарлингтън изряза снимката от вестника и я залепи с тиксо над бюрото си. През онзи ден в Лайтхауз Пойнт луничавото, изгорено от
слънцето момче беше видяло старото скоростно влакче. Вярвало бе, че и другите могат да го видят. Не се беше престорило, нито ги беше
будалкало. Изненада се, че другите момчета не го виждат, засрами се и млъкна. Сякаш и преди му се бе случвало нещо такова. Дарлингтън
напразно се опитваше да си спомни името му. Помолил бе Бернадет да идат пак на събитие, организирано от „Рицарите на Колумб“, на
бинго, на вечеря, каквото и да е, което би могло да го срещне отново с момчето. Накрая дядо му се разгневи и сложи край на уговорките –
„В проклет католик ли се опитваш да го превърнеш?“, изръмжа той на икономката.
Дарлингтън порасна. Споменът за Лайтхауз Пойнт избледня. Но снимката на „Гръм“ все така висеше на стената му. Случваше се да
забрави за нея в продължение на седмици и месеци, но така и не се отърси от мисълта, че самият той вижда само един свят, макар че
сигурно имаше много изгубени места или дори изгубени хора, които можеха да възкръснат пред очите му, ако примижи достатъчно силно
или изрече правилните магически думи. Книгите, които обещаваха омагьосани портали и тайни места, само влошаваха нещата.
Чувството би трябвало да избледнее с времето, изхабено от малките, но упорити разочарования на порастването. Но когато стана на
шестнайсет, скатал в портфейла си чистак нова шофьорска книжка, Дарлингтън потегли с дядовия си мерцедес най-напред към Лайтхауз
Пойнт. Застана на брега досами водата и зачака светът да му се разкрие. Години по-късно, когато се запозна с Алекс Стърн, моментално му
се прииска да я заведе там и да провери дали момичето ще види „Гръм“, така както виждаше Сивите, дали ще зърне този отколешен
призрак на радост и лудешки страх.
Сега, щом стана тъмно и потокът от деца в страшни маски изтъня, Дарлингтън облече своя костюм, същия, който носеше всяка година –
черно палто и евтини вампирски зъби, досущ пациент, излязъл от зъболекарския кабинет след неприятна процедура.
Паркира в уличката зад „Дупката“, където Алекс го чакаше и трепереше в дълго черно палто, което Дарлингтън виждаше за пръв път.
– Не може ли да отидем с колата? – попита тя. – Замръзвам.
„Калифорнийци.“
– Десет градуса е и ще вървим само няколко пресечки. Все ще издържиш някак този преход през тундрата. Дано само не носиш костюм
на палаво коте под палтото. Идеята е да излъчваме някакво подобие на авторитет.
–Мога да си свърша работата и в горещи гащички. По-добре даже. –Вдигна крак в не особено ентусиазиран карате ритник. –По-
свободно ми е така.
Поне беше обула практични ботуши.
На светлината на уличната лампа се виждаше, че е почернила щедро очите си и носи големи златни обици. „Дано провокативното ѝ
облекло да се изчерпва с това“, помисли си Дарлингтън. Нямаше желание цяла вечер да отбива многозначителните заяждания на
Ръкописците само защото Алекс се е облякла като секси Покахонтас.
Тръгнаха по пресечката и оттам по „Елм“. Алекс му се стори готова, нащрек. Справяше се добре след инцидента с Аврелианците и
откакто бяха потрошили стъкло и порцелан на стойност няколко хиляди долара върху кухненския под в „Ил Бастоне“. Вероятно и
Дарлингтън се справяше с една идея по-добре. Наблюдавали бяха серия от първи трансформации за „Вълча глава“, които минаха без
инциденти – ако не броим Шейн Макей, който все не успяваше да кацне и се наложи да го затворят в кухнята, докато се отърси от
петльовата си форма. Разкървавил бе носа си в опити да изкълве кухненската маса, а едно от приятелчетата му цял час скуба малки бели
перца от тялото му. Скъсаха го от майтап. Наблюдавали бяха и възкресение в криптата на „Книга и змия“, където, с помощта на преводач,
един мумифициран труп беше предал последните думи на наскоро загинали украински войници като в мрачна игра на развален телефон.
Дарлингтън не знаеше кой в държавния департамент е поискал информацията, но не се съмняваше, че всичко научено ще бъде събрано в
доклад и предадено по каналния ред. Присъстваха на неуспешно отваряне на портал в криптата на „Свитък и ключ“ – идеята беше да пратят
някого в Унгария, но не стана, само криптата се развоня на гулаш – присъстваха и на също толкова неуспешна буря, призована от „Свети
Елмо“ в смотания им апартамент на Линуд, провал, който беше засрамил дълбоко президента на делегацията и присъстващите випускници.
– Всичките са увесили нос като пич, дето е твърде пиян да го вдигне – прошепна му Алекс тогава.
– Трябва ли да си толкова вулгарна, Стърн?
– Защо, греша ли, Дарлингтън?
– Не бих могъл да знам.
Тази вечер щеше да е различно. Нямаше да чертаят кръгове на защита, просто щяха да присъстват, да следят силата, която щеше да се
събере в нексуса на „Ръкопис“, и после да напишат доклад.
– Колко време ще стоим на онова нещо? – попита Алекс, щом улицата се разклони наляво.
– До след полунощ, може би и още час-два.
– Обещах на Мърси и Лорън да се срещнем на Преизподнята, сещаш се, ежегодния върл купон на онези типове от колеж „Пиърсън“.
– Дотогава толкова ще са се напили, че няма да забележат закъснението ти. А сега се съсредоточи, моля те. Ръкописците изглеждат
безобидни, но не е така.
Алекс го стрелна с поглед. Имаше брокат по бузите си.
– Изнервен си, да ти кажа.
От всички общества „Ръкопис“ го изнервяше най-много. Не му убягна разочарованата физиономия на Алекс, когато спряха пред стената
от лекьосани бели тухли.
– Тук? – попита тя и се загърна по-плътно в палтото си.
Бумтящ ритъм на баскитари и звуците на говор стигаха до тях от дъното на тясната алея.
Дарлингтън разбираше реакцията ѝ. Другите крипти бяха построени да приличат на крипти – плоските неоегипетски постаменти на
Костмените, високите бели колони на „Книга и змия“, деликатните паравани и мавърските арки на „Свитък и ключ“, любимата крипта на
Дарлингтън. Дори „Вълча глава“, които твърдяха на всеослушание, че искат да скъсат с излишната пищност на традицията и да си построят
по-съвременна крипта, в крайна сметка си бяха спретнали английско селско имение в миниатюра. Дарлингтън беше чел описанията на
криптите в Йейлския пътеводител на Пинел и остана с категоричното усещане, че въпросният анализ не предава и наполовина
тайнствеността, свързана с тези сгради. Разбира се, Пинел не е знаел за тунела под улица „Гроув“, който водеше право от криптата на
„Книга и змия“ до центъра на гробището, нито за омагьосаните портокалови дръвчета, донесени от андалуския дворец „Алхамбра“, които
даваха плод през цялата година във вътрешния двор на „Свитък и ключ“.
Но отвън криптата на Ръкописците приличаше на грозна тухлена кооперация с няколко кофи за рециклиране на отпадъци, подредени в
редичка отпред.
– Сериозно? – попита Алекс. – Това е по-зле и от онова място на Линуд. Тъжна работа.
Всъщност нищо не беше по-тъжно от къщата на „Свети Елмо“ на Линуд с лекьосания килим, провисналото стълбище и многобройните
килнати ветропоказатели по покрива.
– Не съди за книгата по корицата, Стърн. Тази крипта има осем подземни нива и приютява една от най-богатите колекции от съвременно
изкуство в целия свят.
Алекс вдигна високо вежди.
– Значи са калифорнийски богати.
– Калифорнийски богати?
– В Лос Анджелис наистина богатите хора се обличат като скитници, сякаш държат всичко живо да знае, че живеят на плажа.
– Подозирам, че Ръкописците са се целели в скромна елегантност, а не в посланието „Чукам модели в имението си в Малибу“, но кой
знае?
Криптата била завършена в началото на шейсетте години от Кинг-Луи Ву. Средновековната архитектура не беше по вкуса на Дарлингтън,
изпитваше неохотно уважение към нея, но само толкова. Искрено се опитваше да изпита възхищение към строгите линии и отличното
изпълнение, но пак му стоеше плоска някак. Баща му открито се майтапеше с буржоазното увлечение на сина си по кулички и островърхи
покриви.
– Тук – каза Дарлингтън, хвана Алекс за раменете и я дръпна няколко стъпки наляво. – Виж.
И му стана приятно, когато момичето възкликна.
– О!
От този ъгъл кръглият рисунък, скрит в белите тухли, се виждаше ясно. Повечето хора смятаха, че символизира слънцето, но Дарлингтън
знаеше, че това е далече от истината.
– Не се вижда, ако гледаш фасадата отпред – каза той. – Тук всичко е невидимо за директния поглед. Не забравяй, че това е домът на
илюзиите и лъжите. Както и че немалко от членовете са омайващо чаровни. Нашата задача е никой да не наруши правилата и никой да не
пострада. През осемдесет и втора е имало инцидент.
– Какъв инцидент?
– Едно момиче изяло нещо на купон като този и решило, че е тигър.
Алекс сви рамене.
– С очите си видях как Саломе Нилс скубе пера от задника на онзи тип в кухнята на „Вълча глава“. Какво толкова!
– Онова момиче не спряло да вярва, че е тигър.
– Какво?
– „Вълча глава“ се занимава с промяна на физиката, членовете ѝ се отърсват от човешката форма, но запазват съзнанието си. А
„Ръкопис“ специализира в промяна на ментално ниво.
– Бъзикат се с главата ти.
– Родителите на онова момиче още го държат в клетка някъде в Ню Йорк. Имат голяма къща с просторен парк, където горкото създание
да тича на воля. Сурово месо по два пъти на ден. Веднъж се измъкнала и се опитала да изяде пощальона.
– Ужас!
– Повалила го на земята и захапала здраво прасеца му. Покрихме го като нервна криза. „Ръкопис“ пое всички разходи и цял семестър им
беше забранено да правят ритуали.
– Сурово правосъдие.
– Не съм казал, че е справедливо, Стърн. Малко неща са справедливи. Само помни, че тази нощ не бива да имаш вяра на собствените си
възприятия. Не яж и не пий нищо. Бъди нащрек. Не ми се иска и ти да свършиш някъде в Ню Йорк, затворена в клетка или нещо по-лошо.
Тръгнаха след група момичета с корсети и зомби-грим по тясната алея и през една странична врата. Съпругите на Хенри VIII. Шията на
Ан Болейн беше покрита с лепкава на вид фалшива кръв.
Кейт Мастърс седеше на високо столче при вратата с печат в ръка, но Дарлингтън дръпна китката на Алекс, преди да я е протегнала.
– Не знаеш какво има в боята за печата – измърмори той в ухото ѝ. – Пусни ни да влезем, Кейт.
– Гардеробната е вляво.
Намигна им. Червен брокат лъщеше върху клепачите ѝ. Облечена беше като Отровната Айви от филма за Батман, хартиените листа бяха
прикрепени с телбод към зеленото бюстие.
Музиката вътре беше оглушителна с басовия си ритъм, горещината на множеството тела ги заля с вълна от парфюм и влажен въздух.
Голямата квадратна стая беше слабо осветена, пълна с хора, събрали се на групички около купи с пунш във формата на черепи, задната
градина от другата ѝ страна грееше от нанизи с примигващи лампички. Дарлингтън се усети, че е започнал да псува.
– Не изглежда толкова зле – каза Алекс.
– Не помниш ли какво ти казах? Истинското парти е под земята.
– Значи етажите са общо девет? Като деветте кръга на ада?
– Не, свързано е с китайската митология. Осем се смята за най-хубавото число, затова има осем подземни нива. Стълбището символизира
божествената спирала.
Алекс съблече палтото си. Отдолу беше с тясна черна рокля. Раменете ѝ бяха обсипани с водопад от сребърни звезди.
– Като каква си се облякла? – попита Дарлингтън.
– Като момиче в черно с много грим? – Извади от джоба на палтото си коронка с пластмасови цветя, напръскани със сребърен спрей, и я
сложи на главата си. – Кралица Маб.
– Не подозирах, че си фенка на Шекспир.
– Не съм. Обаче Лорън си е намерила костюм на Пък, а Мърси ще е Титания, затова ми връчиха това нещо и рекоха, че аз ще съм Маб.
– Нали знаеш, че Шекспир нарича Маб „акушерката на феите“.
Алекс свъси чело.
– Мислех, че Маб е Кралицата на нощта.
– Това също. Отива ти.
Каза го като комплимент, но Алекс се намръщи още повече.
– Това е само рокля.
– Какво ти повтарям постоянно, Стърн? Нищо не е „само“ или „просто“. – Или пък му се искаше Алекс да беше момиче, което се облича
като Кралица Маб, обича думите и има звезди в кръвта. – Хайде да се поразходим тук, преди да навлезем в дълбокото.
Не им отне много време. Криптата на „Ръкопис“ беше проектирана с отворените пространства, популярни през петдесетте и шейсетте, и
имаше много малко стаи и коридори, които да обиколят. На това ниво поне.
– Не го схващам – измърмори Алекс, докато обхождаха с поглед неподдържания заден двор. Имаше твърде много хора, но нищо
необичайно не се случваше. – Щом тази нощ е толкова специална за „Ръкопис“, защо извършват ритуала си в присъствието на множество
гости?
– Не е точно ритуал. По-скоро е жътва. Точно в това е основният проблем на тяхната магия – не може да се практикува в уединение.
Огледалната магия зависи изцяло от отражения и възприятия. Лъжата не е лъжа, докато някой не ѝ повярва. Няма значение колко си
очарователен, докато не се появи някой, когото да очароваш. Хората на този етаж захранват онова, което се случва отдолу.
– Като се забавляват?
– Като се опитват. Огледай се. Какво виждаш? Хора с костюми, рога, фалшиви скъпоценни камъни, всичките „облечени“ в тънки
пластове илюзия. Стоят по-изправени, гълтат си корема, казват неща, които не мислят, ласкаят се безсрамно един друг. Извършват стотици
дребни актове на измама, лъжат се взаимно, лъжат себе си, пият много, за да превърнат лъжите в истина. Тази нощ е нощ на сблъсъци
между виждащите и вижданите, нощ, когато хората сключват охотно фалшиви сделки с надеждата да бъдат измамени и сами да измамят,
заради удоволствието да се чувстват храбри, привлекателни или красиви, или просто желани, без значение колко кратко трае това усещане.
– Какво ми казваш, Дарлингтън, че „Ръкопис“ се захранва от пияници, които си търсят свалка?
– Виж колко бързо схващаш, Стърн. Всяко парти в края на седмицата е повод за подобни сделки, но купонът на Хелоун е голямата работа.
Тези хора подписват договор още щом влязат през вратата, изпълнени с обнадеждяващо очакване. Дори преди това, докато се гиздят с
криле, рога и… – Той я стрелна с поглед. – … и брокат. Някой не беше ли казал, че любовта е споделена делюзия?
– Колко си циничен, Дарлингтън. Изобщо не ти отива.
– Наречи го магия, ако щеш. Двама души, които изричат едно и също заклинание.
– Може, но на мен ми харесва – каза тя. – Прилича ми на парти от някой филм. Сивите са навсякъде обаче.
Дарлингтън знаеше това предварително, но пак се изненада. След толкова време би трябвало да долавя някак присъствието им. Направи
опит да се отстрани мислено, да види мястото през очите на Алекс, но партито пак си приличаше на парти. На Хелоуин мъртвите
оживяваха, защото живите се чувстваха по-живи –щастливи деца, надрусани със сладко, гневни тийнейджъри, скрили яйца и крем за
бръснене в джобовете на размъкнатите си суитшърти, пияни колежанчета с маски, криле и рога, които си позволяват да бъдат нещо друго – ангел, демон, дявол, добрият доктор или лошата сестра. Потта и вълнението, сладкият пунш с плодове и силен алкохол. На това Сивите не
можеха да устоят.
–Кой е тук? –попита той.
Тъмните ѝвежди се вдигнаха високо.
–Искаш подробности?
–Не те моля да се поставиш в риск, за да задоволиш любопитството ми. Просто… общ поглед.
–Двама до плъзгащата се стъклена врата, петима или шестима в двора, един при входа, точно зад момичето с печата, а при купата с пунш
има цяло стадо. Не мога да преценя колко са.
Отговорила беше на мига. Държеше ги под око, защото се страхуваше от тях.
–Долните нива имат защита. Тази нощ поне от това няма да се притесняваш. –Поведе я към стълбището, където стоеше Дъг Фар,
облегнат на перилото, и следеше някой без покана да не тръгне надолу. –Кървавата магия е строго забранена на Хелоуин. Твърде
изкусителна е за мъртвите. Но тази нощ Ръкописците ще пренасочат и съберат настроението на празника, желанието да изпъкнеш и
алкохолните ексцесии, и ще захранят с него ритуалите си до следващата година.
–Твърдиш, че купоните са толкова… могъщи?
–Андерсън Купър всъщност е висок метър и шейсет, тежи сто килограма и говори с тежък лонгайлъндски акцент. –Очите на Алекс се
разшириха. –Просто внимавай.
–Дарлингтън! –каза Дъг. –Джентълменът от „Лета“!
– Цяла нощ ли ще стоиш тук?
– Само още един час, после ще се напия като стой, та гледай.
– Браво – каза Дарлингтън и видя как Алекс завъртя очи.
От онази нощ, когато се напиха след катастрофалния аврелиански ритуал, не я беше виждал да пие вино дори. Чудеше се дали купонясва
със съквартирантките си, или е решила да не близва алкохол и наркотици след случилото се с приятелите ѝ в Лос Анджелис.
– Тази коя е? – попита Дъг и обходи с ленив поглед костюма на Алекс, с което подразни Дарлингтън. – Гаджето ти или твоят Данте?
– Алекс Стърн. Новата ми версия. Тя ще ви държи под око, когато аз най-после си тръгна. – Каза го, защото така се очакваше от него, но
истината бе, че никога нямаше да си тръгне от този град. Положил бе гигантски усилия да остане тук, да задържи „Черния бряст“. Щеше да
попътува няколко месеца, да посети останките от библиотечната пещера в Дунхуан, да отиде на поклонничество в манастира при Мон
Сент-Одил във Франция. Знаеше, че „Лета“ очаква от него да започне докторантура, да се заеме с научни проучвания в нюйоркската
централа. Но той не искаше това. Ню Хейвън се нуждаеше от нова карта, карта на невидимото, и Дарлингтън искаше той да я начертае и
може би в нея, в линиите на улиците, в тишината на градините, в дълбоката сянка на Ийст Рок, щеше да открие отговора защо Ню Хейвън
така и не се беше превърнал в Манхатън или Кеймбридж, защо, въпреки безбройните възможности и отколешните надежди за просперитет,
градчето неизменно се проваляше. Въпрос на късмет? Лош шанс? Или магията, която живееше тук, процъфтяваше за сметка на градчето?
– И какво си ти? – обърна се Дъг към Алекс. – Вампир? Ще ми изсмучеш кръвта?
– Ако имаш късмет – отвърна тя и тръгна по стълбите.
– Пази се, Дъг – каза Дарлингтън и тръгна след нея.
Алекс вече се бе изгубила от погледа му по плътната спирала на стълбището, а не би трябвало да остава сама и за миг тази нощ.
Повей от машината за мъгла го удари в лицето и той едва не се спъна. Размаха ръка да разкара мъглата и раздразнението си. Защо не
можеха хората просто да си говорят с чаша качествено питие в ръка? Защо им бяха нужни тези отчаяни преструвки? И дали дълбоко в себе
си не завиждаше на Дъг и всички други, които успяваха да загърбят здравия разум за една нощ поне? Може би. Откакто се беше нанесъл
отново в „Черния бряст“, се чувстваше дистанциран от всичко и всички. Колежаните първи и втори курс задължително живееха в
общежитията и макар Дарлингтън да се отбиваше в „Черния бряст“ често и с почти религиозно усърдие, му беше приятно другите да го
засмукват в орбитите си, добронамерените му съквартиранти да го измъкват от шушулката му насила и да го изритват в един свят, който
нямаше нищо общо с „Лета“ и магическото. Харесваше Джордан и И Джей достатъчно, за да живее с тях и двете години, благодарен им бе,
че и те го харесваха. Все се канеше да им звънне, да се видят. Но дните минаваха, посветени на книги, на „Черния бряст“, на „Лета“, а сега и
на Алекс Стърн.
– Трябва да стоиш зад мен – каза той, щом я настигна, ядосан на заядливия тон в гласа си.
Алекс беше стигнала до следващото ниво и се оглеждаше развълнувано. Този етаж напомняше ВИП-стаичка в нощен клуб с мъждивото си
осветление и тихата музика, но имаше и нещо нереално в атмосферата, сякаш всички хора и предмети в помещението бяха обточени със
златна светлина като ореол.
– Прилича на музикален клип – каза Алекс.
– Да, с неограничен бюджет. Това е гламур, Стърн.
– Онзи защо те нарече „джентълменът от „Лета“?
– Защото който не държи на добрите маниери, се преструва, че ги намира за забавни. Продължавай.
Тръгнаха към следващата площадка.
– На най-долния етаж ли отиваме?
– Не. На най-долните нива се провеждат и поддържат ритуалите. По всяко време вървят пет до десет магии от международен мащаб.
Заклинанията за харизма и гламурите имат нужда от постоянна поддръжка. Но тази нощ няма да има ритуали, само ще събират сила от
партито и целия град, за да я съхранят в трезора си.
– Усещаш ли миризмата? – попита тя. – Мирише на…
Гора. Следващата площадка ги потопи в уханна гора. Предната година тук имаше високо пустинно плато. Сега слънчевата светлина се
промушваше през филтъра на високите клони, а хоризонтът се простираше далеч напред. Облечени в бяло купонджии седяха на одеяла за
пикник върху тучната трева, колибри подскачаха и се носеха в топлия въздух. От това ниво нататък беше разрешено само за бивши
възпитаници и настоящи членове.
– Това истински кон ли е? – прошепна Алекс.
– Колкото се налага. – Беше магия, разхитителна и радостна магия, и Дарлингтън с неохота призна пред себе си, че не би имал нищо
против да поостане тук. Но точно затова трябваше да се махнат по най-бързия начин. – Давай към следващия етаж.
Стълбището свърна в поредната извивка на спиралата, но този път като че ли и стените се огънаха в унисон. Сякаш сградата променяше
формата си, таванът стана висок, като в катедрала, боядисан в яркосиньото и златното на небе, нарисувано от Джото, подът – покрит с
макове. Беше църква и не беше църква. Музиката тук беше неземна, можеше да е камбани и барабани, а може да беше и пулсът на
исполински звяр, който ги приспива с всяка дълбока вибрация. На пътеките и пред олтара в смачканите червени венчелистчета лежаха
преплетени тела.
– Това вече отговаря на очакванията ми – каза Алекс.
– Оргия в пълна с макови листа катедрала?
– Ексцесии от всякакъв вид.
– Точно на това е посветена тази нощ.
Следващото ниво представляваше беседка на планински връх, илюзия, която дори не си правеше труда да изглежда истинска –
прасковени облаци, глициния, увиснала на гъсти туфи цветове от бледорозови колони, жени в прозрачни тоги, положили снага върху
напечени от слънцето камъни, косите им уловени от невъзможен вятър, златен час, който никога нямаше да свърши. Бяха се озовали в
картина на Максфилд Париш.
Накрая стигнаха до тихо помещение с дълга банкетна маса покрай едната стена и пълно със светулки. Разговорите бяха тихи и
цивилизовани. Голямо кръгло огледало, високо почти два етажа, заемаше северната стена. Повърхността му сякаш се вихреше. Като да
гледаш в гигантски казан, разбъркван от невидима ръка, или – по-добре за теб – да проумееш, че огледалото е трезор, хранилище на магия,
подхранвано от желания и измамни илюзии. Това ниво на „Ръкопис“, петото, бележеше централната точка между жътвата горе и
ритуалните стаи долу. Беше много по-голямо от другите, простираше се под улицата и околните къщи. Дарлингтън знаеше, че
вентилационната система е първокласна, но му беше трудно да не мисли за тоновете бетон над себе си.
Повечето купонджии тук бяха маскирани, основно като знаменитости или изтъкнати бивши възпитаници. Някои бяха с великолепни
рокли, други – с дънки и тениски.
– Виждаш ли онези там? – попита Дарлингтън и посочи с брадичка едно покрито с брокат момче, което наливаше вино, и едно момиче
по котешки ушички и кажи-речи нищо друго, което разнасяше поднос. – Взели са мерити, наркотика на службата. Вземат го послушници, за
да се откажат от свободната си воля.
– И защо биха направили такова нещо?
– За да служат на мен – каза тих глас.
Дарлингтън се поклони на човека със синьо-зелената копринена роба и златна перука, която служеше и като маска на очите.
– Как да се обръщаме към вас тази нощ? – попита Дарлингтън.
Човекът с маската символизираше Лан Кайхе, един от осемте безсмъртни в китайската митология, който по своя воля си сменяше пола.
Избираха нов Кайхе за всяка сбирка на Ръкописците.
– Тази нощ съм тя.
Очите ѝ бяха изцяло бели под маската. Тази нощ Кайхе щеше да вижда всичко и никой гламур нямаше да я измами.
– Благодарим за поканата.
– Служителите на „Лета“ винаги са добре дошли, макар че никога не се възползвате от гостоприемството ни, за което искрено
съжаляваме. Чаша вино може би?
Вдигна ръка, ноктите – извити като на хищна птица, но иначе излъскани и гладки като стъкло – и един от послушниците пристъпи с кана
в ръце.
Дарлингтън поклати предупредително глава, жестът му бе предназначен за Алекс.
– Благодаря ви – каза учтиво той. Знаеше, че някои членове на „Ръкопис“ се засягат лично от отказа на летианците да вкусят от насладите
на обществото. – Протоколът ни забранява.
– Никое от предложенията ни за подборката сред първокурсниците не беше прието – каза Лан Кайхе, вперила бели очи в Алекс. – Много
разочароващо.
Дарлингтън настръхна, но Алекс го изпревари:
– Е, поне няма да очаквате много от мен.
– Внимавай – каза Кайхе. – Обичам да ме обезоръжават. Още има време да повиша очакванията си. Кой направи гламур на ръцете ти?
– Дарлингтън.
– Срамуваш ли се от татуировките си?
– Понякога.
Дарлингтън я погледна изненадан. Дали не беше под въздействието на някаква принуда? Но после видя доволната усмивка на Лан Кайхе
и разбра, че Алекс просто се е включила в играта. Кайхе обичаше изненадите, а откровеността беше изненадваща.
Кайхе се пресегна и плъзна нокът по гладката ръка на Алекс под лакътя.
– Бихме могли да ги изтрием напълно – каза Кайхе. – Завинаги.
– Срещу малка цена? – попита Алекс.
– Срещу справедлива цена.
– Милейди – каза предупредително Дарлингтън.
Кайхе сви рамене.
– Сега е нощ на жътва, когато хранилището се изпълва догоре. Няма да има сделки. Слез надолу, ако искаш да видиш какво следва. Слез и
виж какво те очаква, ако смееш.
– Аз просто искам да знам дали Джоди Фостър е тук – измърмори Алекс, щом Кайхе се върна на банкетната маса.
Актрисата беше сред най-известните възпитаници на „Ръкопис“.
– Като нищо може да се окаже, че Кайхе е Джоди Фостър – каза Дарлингтън, но главата му тежеше. Усещаше езика си надебелял. Всичко
наоколо сякаш трептеше.
Лан Кайхе се обърна към него от челното място при масата.
– Слез.
Не би трябвало да чуе думата от това разстояние, но тя буквално отекна в главата му. Усети как подът потъва под него и в същия миг
пропадна. Намираше се в голяма пещера, скалните стени лъщяха от влага, въздухът миришеше силно на разкопана земя. Жужене изпълни
ушите му и Дарлингтън осъзна, че идва от огледалото, от трезора, който незнайно как все така висеше на стената. Хем се намираше в
същата стая, хем беше другаде. Вгледа се във вихрите на огледалото, мъглите се разделиха, жуженето се усили, превърна се във вибрация до
мозъка на костите му.
Не трябваше да поглежда натам. Знаеше го. Никога не трябва да поглеждаш направо в лицето на магическото, но кога е бил способен да
му обърне гръб? Не, от години го ухажваше, молеше за него. Трябваше да знае. Искаше да знае всичко. Видя банкетната зала, отразена в
огледалото, храната на масата загниваше, а хората около нея продължаваха да се тъпчат с развалено месо и гнили плодове с по някоя от
големите мухи в добавка. До един бяха стари, някои –толкова крехки, че едвам успяваха да вдигнат чаша вино или петносана праскова към
сбръчканите си устни. Всички, освен Лан Кайхе, която стоеше, озарена от огън, златната ѝперука беше пламък, робата ѝгрееше в
червеното на жар, чертите на лицето ѝсе променяха с всяко дихание, висша жрица, отшелник, гадател. За миг му се стори, че зърна и
лицето на дядо си там.
Усещаше как тялото му се тресе, имаше нещо влажно по устата му, той вдигна ръка към лицето си и осъзна, че носът му кърви.
–Дарлингтън?
Гласът на Алекс, Дарлингтън я видя в огледалото. Не се бе променила, за разлика от всички останали. Пак си беше Кралица Маб. Не…
този път наистина беше Кралица Маб. Нощта прииждаше към нея като мантия от блещукащи звезди, над мастиленочерната ѝкоса грееше
съзвездие –колело, корона. Очите ѝбяха черни, устните –тъмночервени като презрели череши. Дарлингтън усещаше силата, която се
вихреше около нея и вътре в нея.
–Какво си ти? –прошепна той.
Но не му пукаше всъщност. Падна на колене. Ето това беше чакал.
–А! –каза Кайхе и тръгна към тях. –Послушник по сърце.
Той видя себе си в огледалото, рицар със сведена глава, който предлага услугите си, с меч в ръката и друг, забит в гърба му. Не усещаше
болка от раната в гърба, усещаше само болката в сърцето. „Избери мен.“ Имаше сълзи по бузите му, срамуваше се от тях, но не можеше да
ги спре. Та Алекс беше никой, момиче, надарено с талант по силата на капризната съдба, талант, който с нищо не е заслужило. Беше
неговата кралица.
– Дарлингтън – каза тя.
Но това не беше истинското му име, както Алекс не беше нейното.
Ако само избереше него… Ако само му позволеше да…
Докосна го с върховете на пръстите си, повдигна брадичката му. Устните ѝ бръснаха ухото му. Той не разбра какво направи тя. Знаеше
само, че иска да го направи отново. Звезди се изляха в него, студена среднощна вълна. И той видя всичко. Видя телата им преплетени. Тя
беше над него и под него едновременно, тялото ѝ – разтворено и бяло като лотос. Ухапа го по ухото… силно.
Дарлингтън изскимтя и се дръпна рязко, здравият му разум се върна.
– Дарлингтън! – изсъска тя. – Вземи се в ръце!
И тогава той видя себе си. Беше вдигнал роклята ѝ нагоре. Стискаше с ръце белите ѝ бедра. Видя маскираните лица наоколо, усети
нетърпението и жаждата, с които се привеждаха напред, видя грейналите им алчно очи. Алекс го гледаше от горе на долу, стискаше
раменете му и се мъчеше да го отблъсне. Пещерата беше изчезнала. Намираха се в банкетната зала.
Той политна назад, дръпна ръце, ерекцията пулсираше храбро в дънките му, а после унижението го затисна. Какво му бяха направили, по
дяволите? И как?
„Мъглата“ – каза си той.
Чувстваше се като последния глупак, умът му още се въртеше трескаво, тялото му вибрираше с поетата дрога. Идеше му да се разкрещи
на тия тъпанари, защото въздействието върху представители на „Лета“ беше строго забранено, нарушаваше основните правила на
обществата, но също толкова силно искаше да се махне от криптата, преди да се е посрамил още повече. Навсякъде виждаше маскирани и
изрисувани лица.
– Хайде – каза Алекс, хвана го за ръката и го поведе нагоре по стълбите, побутваше го пред себе си.
Дарлингтън знаеше, че би трябвало да останат. Още няколко часа, докато отмине опасността нещо да се промъкне покрай забранените
етажи или да се намеси в жътвата. Но не можеше. Трябваше да се махне оттук. Веднага!
Стълбите сякаш нямаха край, въртяха се в спирали, докато Дарлингтън не изгуби усещане за времето. Искаше да погледне през рамо, да
провери дали Алекс още е там, но беше чел достатъчно и знаеше, че никога не поглеждаш назад, когато излизаш от ада.
Горният етаж на „Ръкопис“ беше буря от цвят и светлина. Миризмата на ферментиращите в пунша плодове го блъсна в лицето, както и
солено-сладката миризма на пот, нещо близко до мириса на хлебна мая. Въздухът лепнеше топъл по кожата му.
Алекс го стисна над лакътя, разтърси го и го повлече през навалицата, той се препъваше след нея. Изскочиха на студения въздух, сякаш
пробили невидима мембрана. Дарлингтън си пое дълбоко въздух и главата му се прочисти малко. Чу гласове и осъзна, че Алекс говори нещо
на Майк Ауолоуо, президента на делегацията на „Ръкопис“. Кейт Мастърс стоеше до него. Покрита бе с разцъфнали лози, които всеки миг
щяха да я погълнат… Не! Просто се беше облякла като Отровната Айви, за бога.
– Неприемливо – каза Дарлингтън. Не си усещаше устните.
Алекс все така го държеше над лакътя.
– Аз ще се оправя. Дръж се.
Стигнаха до улицата към „Дупката“. Дарлингтън облегна глава на мерцедеса. Би трябвало да слуша какво си говори Алекс с Кейт и Майк,
но металът студенееше така приятно по кожата му.
След минута се качиха в колата и той успя да изрече някак адреса на „Черния бряст“.
Майк и Кейт надничаха през страничния прозорец, после колата потегли.
– Страх ги е, че ще ги докладваш – каза Алекс.
– Ще ги докладвам. Ще отнесат огромна глоба. И забрана.
– Казах на Майк, че аз ще напиша доклада.
– Няма да стане.
– Ти няма да си обективен.
Вярно. В главата си още беше на колене, притиснал лице към бедрата ѝ, тласкан от непреодолим копнеж да се приближи още. От самата
мисъл получи нова ерекция. Добре, че беше тъмно.
– Какво искаш да включа в доклада? – попита тя.
– Всичко – измърмори умърлушено Дарлингтън.
– Не беше бог знае какво – каза тя.
Да бе, не било. Беше почувствал… „желание“ беше дума слаба и много неточна. Още усещаше кожата ѝ под дланите си, топлината ѝ под
устните си през тънката материя на гащичките. Какво му ставаше, мамка му?
–Извинявай –каза той. –Поведението ми беше непростимо.
–Напил си се и се си посрамил на някакъв купон, голяма работа. Споко.
–Ако вече не искаш да работиш с мен…
–Млъкни, Дарлингтън –каза Алекс. –Без теб изобщо няма да върша тая работа.
Закара го в „Черния бряст“ и го сложи да си легне. В къщата беше много студено и зъбите му тракаха. Алекс легна до него със завивките
между двамата, а неговото сърце се късаше от копнеж.
– Майк каза, че дрогата ще напусне системата ти след десетина часа.
Дарлингтън лежеше в тясното легло и пишеше наум гневни имейли до „Ръкопис“ и борда на „Лета“, но често губеше нишката, завладян
от образи на Алекс – огряна от звезди, черната рокля се смъква от раменете ѝ – после се връщаше към настоятелните писма. Думите се
преплитаха, уловени в спиците на колело, във връхчетата на корона. Но една мисъл се връщаше неизменно, докато той се мяташе в леглото,
потъваше в сън и се будеше, а утринната светлина се сипваше мързеливо през високия прозорец на кулата – Алекс Стърн не беше каквато
изглеждаше.
11
Зима
Алекс се събуди отведнъж. Уж спеше, а в следващия миг беше будна и ужасена, и удряше по ръцете, които още усещаше около врата си.
Гърлото ѝ беше продрано, болеше я. Огледа се – лежеше на дивана в хола на „Дупката“. Беше нощ, слабите крушки в лампите хвърляха
жълтеникави полумесеци по картините с тучни поляни, овце и пастири, които свирят на кавал.
– Хайде – каза Доз, приседна на възглавниците и вдигна към устните ѝ чаша с нещо, което приличаше на яйчен пунш с малки зелени
парченца. И с миризма на мухъл.
Алекс се дръпна инстинктивно и отвори уста да попита какво има в чашата, но думите не излязоха, само хрипливо скимтене, от което
гърлото ѝ задра болезнено, като изгорено почти.
– Ще ти кажа, след като го изпиеш – каза Доз. – Имай ми доверие.
Алекс поклати глава. От последното, което Доз ѝ бе дала да пие, вътрешностите ѝ се подпалиха.
– Но си жива, нали? – попита докторантката.
Да, само дето ѝ се искаше да е мъртва.
Стисна с два пръста носа си, взе чашата и я изгълта на един дъх. Вкусът беше на нещо застояло и прахообразно, а течността бе толкова
гъста, че едва не я задави, но щом мина през гърлото ѝ, паренето отслабна до смътна болка.
Върна чашата на Доз, изтри с ръка устата си и потръпна леко от остатъчния вкус.
– Козе мляко и горчица, плюс паешки яйца за плътност – каза Доз.
Алекс притисна кокалчета към устата си с надежда да не повърне.
– Да ти имам доверие?!
Гърлото ѝ още беше като надрано, но поне можеше да говори, а и бушуващият във вътрешностите ѝ огън се беше уталожил.
– Наложи се да използвам сяра, за да изгоря бръмбарите в теб. При други обстоятелства сигурно бих казала, че лекарството е по-лошо от
болестта, но като се има предвид, че онези гадинки те изяждаха отвътре навън, би било неточно. В древни времена са ги използвали да
почистват трупове, да изпразват телата, така че да ги натъпчат с ароматни билки.
Пълзящото усещане се върна и Алекс стисна ръце в юмруци, за да не се разчеше до кръв.
– Какво са ми направили? Ще има ли трайни увреждания?
Доз потри с палец чашата.
– Не знам, честно.
Алекс се надигна от възглавниците, които Доз беше натикала под врата ѝ. „Приятно ѝ е да се грижи за някого“ – осъзна тя. Затова ли
двете така и не се бяха сближили? Защото Алекс бе отказвала да се остави на майчинските ѝ грижи?
– Откъде знаеш какво да правиш?
Доз свъси чело.
– Това ми е работата.
А Доз беше добра в работата си, точка. Изглеждаше относително спокойна, но ако стиснеше още малко по-силно чашата, стъклото щеше
да се строши в ръката ѝ. Пръстите ѝ бяха в пастелни петна от маркерите за подчертаване, сети се Алекс.
– Нещо опита ли се… да влезе? – Дори не беше сигурна как би изглеждало въпросното нещо.
– Не съм сигурна. Камбанките звъняха на няколко пъти. Нещо е активирало защитите.
Алекс се надигна още малко, зави ѝ се свят. Понечи да стане, залитна и се хвана за ръката на Доз.
Нямаше представа какво очаква да види навън. Лицето на глумата с отразена в очилцата светлина? Или нещо по-лошо? Докосна гърлото
си, после посегна да дръпне пердето.
Улицата отляво беше тъмна и празна. Явно беше проспала целия ден. В пресечката видя Младоженеца, крачеше напред-назад под
жълтата светлина на уличната лампа.
– Какво има? – попита разтревожено Доз. – Какво виждаш?
– Нищо, само един Сив. Младоженеца.
Призракът вдигна глава да погледне към прозореца. Алекс дръпна пердето.
– Наистина ли можеш да го видиш? Аз съм виждала само снимки.
Алекс кимна.
– Перчемът му е разрошен. Изглежда скръбен някак. Или като рокзвезда на концерт, като Мориси, например.
За нейна изненада Доз запя:
– И се чудя изпитва ли същото и друг по тия ширини.
– И злото що е – продължи напевно Алекс, – същността или делата ни? – Подхванала бе песента като шега, начин да укрепи тънките
нишки на приятелство, които се образуваха между тях, но под зловещата светлина на лампите стихът прозвуча зловещо като поличба. –
Мисля, че той ми спаси живота. Сби се с онова нещо.
– С глумата?
– Да. – Алекс потръпна. Глумата ѝ се бе сторила толкова силна и защитена от всичко, което тя бе хвърлила насреща ѝ… което не беше
много, да си го признаем. – Трябва да знам как да спирам тези неща.
– Ще видя какво имаме за тях – каза Доз. – Но не трябва да създаваш връзка със Сив, особено ако е склонен към насилие.
– Нямам връзка с Младоженеца.
– Тогава защо ти е помогнал?
– Може би не е помагал на мен. Може би се е опитвал да нарани глумата. Не ми остана време да го попитам, сещаш се.
– Просто казвах, че…
– Знам какво казваш – прекъсна я Алекс, а после подскочи, стресната от нисък гонг.
Някой беше влязъл на стълбището.
– Спокойно – каза Доз. – Декан Сандоу е.
– Повикала си Сандоу?
– Разбира се – каза Доз и се изправи. – Ти едва не умря.
– Добре съм.
– Защото Сив се е намесил на твоя страна.
– Това не му го казвай – изсъска Алекс, преди да е овладяла реакцията си.
Доз се стресна.
– Той трябва да знае какво се е случило!
– Нищо не му казвай.
Не беше наясно защо толкова се бои Сандоу да не разбере какво се е случило. Може да беше въпрос на стари навици. Не говориш. Не
казваш. Точно така новините стигат до Агенцията за защита на детето. Точно така те затварят „за наблюдение“.
Доз сложи ръце на кръста си.
– И какво да му кажа тогава? Не знам какво се е случило с теб, както не знам и какво се е случило с Дарлингтън. От мен се очаква само
да ви оправям кашите.
– Не ти ли плащат точно за това? – Да размразява хладилника. Да бърше прах. „Да ми спаси глупавия живот.“ Мамка му! – Доз…
Но Сандоу вече отваряше вратата. Стресна се, като я видя да стои до прозореца.
– Вече си на крака? Доз каза, че си в безсъзнание.
Какво ли друго му бе казала?
– Тя се погрижи за мен.
– Браво – каза Сандоу, метна палтото си на една бронзова закачалка с формата на чакалска глава и прекоси стаята към старомодния
самовар в ъгъла.
Сандоу е бил делегат на „Лета“ в края на седемдесетте, и много добър при това, ако можеше да се вярва на Дарлингтън. „Изключителен
теоретик, но също толкова добър и на терен. Създал е няколко оригинални ритуала, които са влезли в учебниците.“ Десет години по-късно
Сандоу се върнал в университета като преподавател и оттогава служеше като свръзка на „Лета“ с президента на Йейл. С изключение на
няколко бивши възпитаници, никой в администрацията и преподавателския състав на университета не знаеше нищо за „Лета“ и истинската
дейност на обществата.
Алекс лесно можеше да си представи как Сандоу се труди доволно в библиотеката на „Лета“ или чертае усърдно тебеширени кръгове.
Беше дребен и спретнат мъж с жилавата фигура на маратонец и с посребрени вежди, които се събираха във възходящ ъгъл в средата на
челото му като на човек, измъчван от непрестанни тревоги. Алекс рядко го беше виждала, откакто започна обучението си в „Лета“. Той ѝ
беше изпратил телефонния си номер, както и „отворена покана в работно време“, но тя така и не се беше възползвала. В края на септември
се беше появил за един дълъг и неловък обяд в „Ил Бастоне“, по време на който Дарлингтън говореше за една нова книга за жените и
промишленото производство в Ню Хейвън, а Алекс се чудеше как да скрие белите аспержи под филията си.
Именно на декана бе написала съобщение в нощта, когато Дарлингтън изчезна.
Онази нощ Сандоу дойде в „Ил Бастоне“ със стария си жълт лабрадор Хани. Запали камината в салона и помоли Доз за чай и бренди,
докато Алекс се опитваше да обясни… не какво е станало. Нямаше представа какво е станало. Знаеше само какво е видяла. Скоро
трепереше цялата, спомнила си студа в подземието и миризмата на припукващо електричество във въздуха.
Сандоу я потупа нежно по коляното и сложи пред нея димяща чаша чай.
– Пий – каза той. – Ще помогне. Сигурно е било много страшно. – Думите свариха Алекс неподготвена. Животът ѝ беше пълен с ужасни
неща, които хората очакваха от нея да приеме в движение. – Звучи ми като портална магия. Някой си е играл със забранени неща.
– Но той каза, че не е портал. Каза, че…
– Бил е уплашен, Алекс – нежно каза Сандоу. – Вероятно е изпаднал в паника. За да изчезне така, трябва да е имало портал. Може да е
било някаква аномалия, създадена от нексуса под Розенфелд Хол.
Доз се бе върнала в стаята и крачеше напред-назад зад дивана, скръстила плътно ръце пред себе си и на ръба на паниката, докато Сандоу
говореше ли, говореше за връщащи заклинания и как трябвало може би просто да измъкнат Дарлингтън от мястото, където се е дянал.
– Ще ни трябва нощ с новолуние – каза той. – Ще повикаме момчето да се върне и готово.
Доз се разрева.
– Той… къде е той? – попита Алекс.
„Боли ли го? Уплашен ли е?“
– Не знам – отговори деканът. – Това ще е част от предизвикателството. – Беше някак нетърпелив, сякаш са му поставили трудна, но
много интересна задача. – Портал с размера и формата, които описваш, достатъчно стабилен да се поддържа сам без присъствието на
магьосници, едва ли води до интересно място. Дарлингтън вероятно се е озовал в някое джобно пространство. Като да пуснеш монета
между възглавниците на дивана.
– Но той е в капан там…
– Вероятно дори не си дава сметка, че е изчезнал. Ще се върне при нас с мисълта, че през цялото време е бил в Розенфелд, и много ще се
ядоса, като разбере, че ще трябва да повтори семестъра.
Оттогава имейлите и съобщенията заваляха едно през друго – Сандоу ги информираше кой и какво ще им трябва за ритуала, уточниха
историята как Дарлингтън бил заминал за Испания, малко по-късно последва поток от извинителни и гневни съобщения, когато се наложи
да пропуснат януарското новолуние заради графика на Мишел Аламедайн, след което Доз замлъкна многозначително. Но онази нощ, когато
Дарлингтън изчезна, тримата за последно се бяха събирали в една стая. Сандоу беше пожарната аларма, която не трябваше да активират без
основателна причина. Алекс се изкушаваше да мисли за него като за ядрено оръжие, но в действителност деканът беше просто родител.
Зрелият човек в групичката им.
Сега Сандоу разбъркваше захарта в чашата си.
– Браво за бързата реакция, Памела. Не можем да си позволим още една… – Не довърши. – Трябва да издържим някак до края на годината
и… – Не довърши и това изречение, сякаш го беше удавил в чая си.
– И какво? – настоя Алекс.
Защото наистина се питаше какво ще последва. Доз стоеше, стиснала ръце пред себе си, сякаш се канеше да запее солова част в хорово
изпълнение и чакаше ли, чакаше.
– Размишлявам върху това от известно време – каза накрая Сандоу и се облегна назад в креслото с висока облегалка. – Готови сме за
новолунието. Ще взема Мишел Аламедайн от гарата в сряда вечерта и ще я доведа право в „Черния бряст“. Искрено се надявам ритуалът да
проработи и да си върнем Дарлингтън без повече бавене. Но трябва да сме готови и за алтернативата.
– Алтернативата? – каза Доз и се тръсна на дивана. Лицето ѝ беше изопнато, гневно почти.
Алекс не разбираше и половината от нещата, които декан Сандоу беше планирал, но беше убедена, че Доз ги разбира от първата крачка
до последната. „Това ми е работата.“ Задачата ѝ беше да разчиства кашите, които се случваха постоянно, а тази каша беше от големите.
– Мишел е в Колумбийския и работи по магистратурата си. Ще дойде за новолунния ритуал. Алекс, смятам, че ще се съгласи да идва през
уикендите и да продължи обучението ти. Това ще поуспокои възпитаниците, ако се наложи да… – бръсна с пръст сивия си мустак – … да ги
уведомим как стоят нещата.
– Ами родителите му? Семейството му?
– Арлингтън не поддържат връзка със сина си. Ако някой от обществата пита, Даниел Арлингтън изучава нексуса под Сан Хуан де
Гастелугаче. Ако ритуалът се провали…
– Ако се провали, ще опитаме отново – каза Доз.
– Е, разбира се – каза Сандоу. Изглеждаше искрено смутен. – Разбира се. Ще опитаме нещо друго. Ще пробваме всички възможности.
Памела, не съм коравосърдечен. – Протегна ѝ ръка. – Дарлингтън би направил всичко по силите си да върне нас у дома, когото и да било от
нас. Ние ще направим същото.
Но ако ритуалът се провалеше и не успееха да върнат Дарлингтън, тогава какво? Щеше ли Сандоу да каже истината на възпитаниците?
Или с борда ще измислят някаква история, която не включва факта, че са пратили две колежанчета в ситуация, която им е била свръх
силите, и едното е умряло.
Така или иначе, на Алекс никак не ѝ харесваше, че „Лета“ е готова с лекота да затвори главата за Дарлингтън. Той си имаше много
недостатъци, беше адски досаден на моменти, но искрено обичаше работата си в Дома на „Лета“. Жестоко бе, че „Лета“ не отговаряше на
обичта му. Сега за пръв път Сандоу споменаваше възможността Дарлингтън да не се върне, че може и да не го измъкнат от джоба на
междуизмерните възглавници на космическия диван. Защо го признаваше сега – защото от ритуала ги деляха броени дни?
Сандоу взе празната чаша с изсъхналите следи от гадната зелена напитка.
– Акстапата? Нападнала те е глума?
Говорил бе гладко, дипломатично и кротко, докато обсъждаха Дарлингтън – използвал бе деканския си глас. Но при мисълта за глумата
между веждите му се вдълба бръчка.
– Точно – кимна Алекс, макар че нямаше точна представа какво означава това нападение. А после затаи дъх и изстреля: – Мисля, че
някой го е насъскал след мен. Може би „Книга и змия“.
Сандоу се разсмя с високо вдигнати вежди.
– Че защо биха направили такова нещо?
– Защото Тара Хачинс е мъртва и аз мисля, че те са имали нещо общо със смъртта ѝ.
Сандоу примигна на бързи обороти, сякаш очите му бяха дефектен обектив на камера.
– Детектив Търнър каза, че…
– Така мисля аз, не Търнър.
Сандоу я погледна рязко и Алекс разбра, че е останал изненадан от уверения ѝ тон. Само че в момента не можеше да си позволи
уклончивия и любезен танц, който той предпочиташе.
– Направила си свое разследване?
– Да.
– Това не е безопасно, Алекс. Не си подготвена за…
– Някой трябваше да го направи.
А Дарлингтън го нямаше.
– Откри ли доказателства за участието на някое общество?
– „Книга и змия“ вдигат мъртвите. Използват глумита…
– Глуми – поправи я шепнешком Доз.
– Глуми като посредници, за да говорят с мъртвите. Една от тях ме нападна. На мен ми звучи като солидна хипотеза.
– Алекс… – каза нежно деканът, но с едва доловима стоманена нотка в гласа. – Когато ти дойде при нас, знаехме, че човек с твоите
способности никога не е бил Данте. Напълно възможно е самото ти присъствие да се отразява на системи, за които можем само да гадаем.
– Казваш, че сама съм причинила нападението на глумата?
Нямаше нужда да говори, сякаш е преминала в отбрана, нали така, мамка му!
– Не казвам, че си направила нещо – кротко отвърна Сандоу. – Казвам само, че поради самата си природа може да си предизвикала
атаката.
Доз скръсти ръце.
– Казваш, че си го е просила? Защото точно така звучи, декан Сандоу.
Алекс не можеше да повярва на ушите си. Памела Доз да повиши тон на декана. Заради нея.
Сандоу остави чашата си и тя изтрака на масата.
– Нищо подобно, уверявам те.
– Но точно за това намекват думите ти – каза Доз с глас, ясен и решителен, какъвто Алекс не беше чувала от устата ѝ преди. Очите ѝ бяха
студени. – Алекс сподели тревогите си относно нападението и вместо да я изслушаш, ти реши да подложиш на съмнение надеждността ѝ.
Може да не си имал това предвид, но намерението ти несъмнено беше да ѝ затвориш устата, затова ще прощаваш, но казаното направо
вони. Прехвърляш вината върху жертвата. Все едно казваш, че полата ѝ е била твърде къса.
Алекс се опита да спре усмивката си. Доз се беше облегнала назад във фотьойла си, кръстосала крака и скръстила ръце, едновременно
гневна и спокойна. Сандоу се беше изчервил като домат. Вдигна ръце пред себе си, сякаш се опитваше да укроти диво животно.
– Памела, мислех, че ме познаваш достатъчно.
Алекс никога не го беше виждала толкова смутен. Значи Доз знаеше как да говори на неговия език, знаеше кои заплахи ще свършат
работа.
– Някой е насъскал онова чудовище след мен – каза тя, възползвайки се от предимството, което Доз ѝ беше осигурила. – И не е
съвпадение, че едно момиче беше убито преди броени дни. В телефона на Тара има обаждания до Трип Хелмут. Това сочи към Костите.
Глума се опита да ме убие на улицата посред бял ден. Това би могло да сочи към „Книга и змия“. Тара е била убита през нощта в четвъртък,
ритуалната нощ, а ако си чел доклада ми, знаеш, че докато някой я е ръгал с нож, аз видях как двама иначе кротки Сиви се развилняха
толкова, че без малко лайното да удари вентилатора. – Веждите на Сандоу се събраха още малко, сякаш този език му причиняваше
физическа болка. – Ти… „Лета“ като цяло… ме доведохте тук неслучайно и сега аз ти казвам, че едно момиче е мъртво и смъртта му е
свързана с обществата. Поне за минутка се престори, че съм Дарлингтън, и вземи думите ми на сериозно.
Сандоу я претегли с поглед и за миг Алекс си помисли, че е стигнала до него. После деканът премести погледа си върху Доз.
– Памела, нали имаме камера на пресечката на „Йорк“ и „Елм“?
Раменете на Доз се поотпуснаха, главата ѝ се наведе, сякаш Сандоу беше изрекъл магически думи, с които да развали направеното ѝ
заклинание. Момичето стана и отиде да вземе лаптопа си. Нещо се сгърчи в корема на Алекс или така поне го усети тя.
Доз вкара няколко команди в компютъра и огледалото на отсрещната стена грейна. След миг екранът показа улица „Елм“, пълна с коли и
хора, море в оттенъци на сивото. Часовникът в ъгълчето показваше 11:50. Алекс се вгледа в хората по тротоара, но те до един приличаха на
буци в палта. А после бързо движение пред минимаркета привлече погледа ѝ. Тълпата се раздели като вълнички в тихо езеро, хората
инстинктивно се дръпнаха от насилието. Алекс видя себе си как изхвърча от магазина, а собственикът крещи след нея – момиче с черна
коса и вълнена шапка, шапката на Дарлингтън. Явно я беше изгубила в последвалото боричкане.
Момичето на екрана слезе от тротоара и хукна между колите, всичко това в ледено мълчание, пантомима.
Алекс ясно помнеше как глумата я завлече за врата на платното, но на екрана глума нямаше. Само чернокосо момиче, което се хвърля
сред автомобилите, залита и се препъва, крещи и дращи празния въздух. А после падна по гръб. Спомените ѝ казваха, че глумата я е
затиснала, но на екрана нямаше никого, освен нея, легнала по средата на улицата, докато колите завиват и набиват спирачки, гърбът ѝ се
извива в дъга, устата ѝ е зейнала, ръцете ѝ се тресат и дращят въздуха.
След миг се изправи на крака и залитна към пресечката, която излизаше зад „Дупката“. Видя се как хвърля поглед през рамо, ококорена,
лицето ѝ бе цялото в кръв, устата – отворена в безмълвен ужас, с ъгълчетата надолу като на изпънато докрай ветроходно платно. „Гледах как
Младоженеца се боричка с глумата.“ Това лице беше на луд човек. На лудо момиче в обществена тоалетна, което клечи със смъкнати
панталонки и крещи самичко.
– Алекс, може би всичко, което казваш, е вярно. Но няма доказателство какво те е нападнало, още по-малко кой е отговорен. Ако покажа
това на възпитаниците… Важно е те да те видят като човек стабилен и благонадежден, особено предвид… ами, предвид трудната ситуация
понастоящем.
Предвид факта, че Дарлингтън беше изчезнал. Предвид факта, че се беше случило, докато Алекс уж трябваше да му пази гърба.
– Не сме ли затова тук? – попита тя, един последен опит, апел от името на нещо по-голямо от самата нея, нещо, което Сандоу да оцени по
достойнство. – Да защитаваме момичета като Тара? Да пречим на обществата да… да правят каквото си искат.
– Абсолютно. Но наистина ли вярваш, че си подготвена да разследваш убийство? Неслучайно ти казах да биеш отбой. Опитвам се да
държа под контрол нещата в свят, където живеят чудовища. Полицията разследва убийството на Хачинс. Арестували са приятеля на
момичето, ще му повдигнат обвинение. Наистина ли вярваш, че ако е открил някаква връзка с обществата, Търнър нямаше да тръгне по тази
следа?
– Не – призна Алекс. – Знам, че не би си затворил очите.
Каквото и да си мислеше за него, Търнър беше хрътка, чиято съвест никога не си вземаше почивен ден.
– Ако се стигне дотам, ние ще му окажем всяка възможна подкрепа, а аз ти обещавам да му предам всичко, което си научила. Но сега
искам от теб да помислиш за себе си, да се възстановиш и да стоиш далече от неприятностите. С Доз ще проучим какво може да е
предизвикало нападението на глумата и дали няма и други необичайни събития, предизвикани от твоите способности. Присъствието ти
тук, в кампуса, е неизвестен фактор. Странното поведение на онези Сиви по време на пророкуването, изчезването на Дарлингтън,
убийството близо до кампуса, а сега и глумата…
– Чакай – каза Алекс. – Смяташ, че присъствието ми тук има нещо общо с убийството на Тара?
– Не, разбира се – каза деканът. – Но не искам бордът да стигне до подобно заключение. А ти не бива да си играеш на любител детектив
в нещо толкова сериозно. Тази година се решава финансирането ни. Съществуваме благодарение на добрата воля на университета, а още не
сме затворили кепенците само заради финансовата подкрепа на другите общества. Имаме нужда от тях. – Въздъхна издълбоко. – Алекс, не
ме разбирай погрешно. Убийството на Хачинс е ужасно и трагично и аз ще следя разследването отблизо, но трябва да стъпваме
внимателно. Края на миналия семестър… Случилото се в Розенфелд промени всичко. Памела, ти искаш ли финансирането на „Лета“ да
прекъсне?
– Не – прошепна Доз.
Тя може и да говореше езика на Сандоу, но и той владееше отлично нейния. „Лета“ беше нейното скривалище, нейният бункер. В никакъв
случай не би го изложила на риск.
Но Алекс слушаше речта на декана с едно ухо. Гледаше втренчено старата карта на Ню Хейвън, която висеше над камината. Картата
показваше първоначалния план на нюхейвънската колония. Спомни си какво беше казал Дарлингтън в онзи първи ден, докато вървяха през
Моравата: „Градчето трябвало да е новата Райска градина, построено между две реки, като Тигър и Ефрат“.
Алекс гледаше формата на колонията – клин земя между река Уест и канала Фармингтън, две тънки речни корита, които се срещаха при
пристанището. И най-после разбра защо местопрестъплението ѝ се беше сторило толкова познато. Кръстовището, където беше открито
тялото на Тара Хачинс, много приличаше на картата – празния участък пред Бейкър Хол беше като колонията в миниатюра. Улиците
покрай острова в средата на кръстовището бяха като реки от автомобили, които се събираха при Тауър Паркуей. А Тара Хачинс беше
намерена в центъра на всичко това, сякаш пронизаното ѝ тяло лежеше в сърцето на новата Райска градина. Трупът ѝ не е бил изхвърлен там
случайно. Бил е оставен нарочно, с цел.
– Честно, Алекс – казваше Сандоу. – Какъв мотив биха имали нашите хора да убият такова момиче?
Това Алекс не знаеше. Знаеше само, че са го направили.
А после някой е разбрал, че Алекс е ходила в моргата. И е решил, че е научила тайните на Тара, или поне някои от тях, и че разполага с
достатъчно магия да научи и останалото. И са решили да направят нещо по въпроса. Може би са се опитали да я убият или да я
дискредитират, което можеше да се окаже достатъчно.
А Младоженеца? Защо беше решил да ѝ помогне? Беше ли и той част от схемата?
– Алекс, искам да се чувстваш добре тук – продължаваше да говори Сандоу. – Искам да преживеем някак тази трудна година и искам да
съсредоточим усилията си върху новолунния ритуал, за да върнем Дарлингтън. Нека приключим с това, после пак ще помислим.
Алекс искаше същото. Нуждаеше се от Йейл. Имаше нужда от мястото си тук. Но деканът грешеше. Смъртта на Тара не беше просто
грозното нещо, което Сандоу искаше да види. Не, някой от обществата беше замесен и сега искаше да затвори устата на Алекс.
„В опасност съм – искаше да каже тя. – Нараниха ме и не мисля, че са приключили. Помогни ми.“ Но каква полза от молби? Незнайно
защо Алекс беше решила, че това място е различно – с правилата и ритуалите, с бащинската фигура на Сандоу. „Ние сме пастирите.“ Само
дето не бяха пастири, а деца, които си играят с огъня. Алекс погледна към Сандоу, който отпиваше от чая си, преметнал крак връз крак,
светлината се отразяваше в излъсканата му мокасина, коляното му подскачаше… и разбра, че на някакво ниво Сандоу пет пари не дава
какво може да я сполети. Може би дори се надява нещо лошо да я сполети. Ако Алекс пострадаше, ако изчезнеше, щеше да отнесе със себе
си вината за случилото се с Дарлингтън, а краткият ѝ и катастрофален престой в Йейл щеше да бъде отписан като злощастна грешка в
преценката, като провалил се амбициозен експеримент. Сандоу щеше да си прибере златното момче по новолуние и всичко щеше да се
върне към нормалното. Деканът искаше всичко да е наред. Също като нея впрочем. Нима Алекс не си мечтаеше за ведро лято и ментов чай,
докато Тара Хачинс лежеше в хладилна камера?
„Почивай си.“ И Алекс беше стигнала до същото решение. Докато някой не се опита да я нарани.
Усети как нещо в нея се развива. „Ти си змийче, да знаеш – беше ѝ казала веднъж Хели. – Имаш жива змия в себе си, която е готова да
клъвне. Гърмяща змия вероятно.“ Казала го бе с усмивка, но беше права. Студеното зимно време и учтивите разговори бяха приспали
змията, пулсът ѝ се бе забавил, станала бе мързелива като всяко студенокръвно създание.
– И аз искам това да свърши – каза Алекс и се усмихна, уж уплашено и обнадеждено в същото време.
Облекчението на декана се разля из стаята като топъл фронт, от онези, които нюхейвънци чакаха с нетърпение, същите, които в Лос
Анджелис предвещаваха горски пожар.
– Браво, Алекс. Точно това и ще направим. – Стана, облече си палтото, преметна раирания шал. – Ще предам доклада ти на
възпитаниците, а с теб и Доз ще се видим в сряда вечер в „Черния бряст“. – Стисна я за рамото. – Още няколко дни и всичко ще се върне към
нормалното.
„Не и за Тара Хачинс, задник такъв.“ Усмихна се отново.
– До сряда тогава.
– Памела, ще ти пратя имейл с менюто. Нищо особено. Освен Мишел, ще дойдат и двама представители на Аврелианците. – Намигна на
Алекс. – Мишел Аламедайн много ще ти хареса. Тя е Вергилият на Дарлингтън. Истински гений.
– Нямам търпение – каза Алекс и му махна, докато деканът излизаше. Щом вратата се затвори, каза: – Доз, много ли е трудно да се говори
с мъртвите?
– Никак, ако си от „Книга и змия“.
– Те са последни в списъка ми. Опитвам се да не търся помощ от хора, които може да са опитали да ме убият.
– Това значително стеснява възможностите ти – измърмори Доз, забила поглед в пода.
– Леле, Доз, сарказмът ти отива, момиче.
Доз се размърда неспокойно и подръпна сивкавия си суитшърт. Затвори лаптопа.
– Благодаря ти, че ме подкрепи пред декана – продължи Алекс. – И че ми спаси живота. – Доз кимна към пода. – Е, какви са другите ми
възможности, ако искам да говоря с някого от другата страна на Воала?
– Сещам се само за „Вълча глава“.
– Метаморфозниците?
– Не ги наричай така, особено ако ще им искаш услуга.
Алекс отиде при прозореца и дръпна завесата.
– Той още ли е там? – попита Доз зад нея.
– Там е.
– Алекс, какво правиш? Сближиш ли се с него… Знаеш какво разправят, какво е направил на онова момиче.
„Отвори вратата, Алекс.“
– Знам, че ми спаси живота и че иска да му обърна внимание. Връзки са започвали и с по-малко.
Правилата на Дом „Лета“ бяха неясни и сложни. „Католически – беше казал Дарлингтън. – Византийски.“ Но важните неща се помнеха
лесно. Не се бъзикаш с мъртвите. Фокусираш се върху живите. Но Алекс имаше нужда от съюзници, а Доз нямаше да е достатъчна.
Почука на прозореца.
На улицата долу Младоженеца вдигна глава. Тъмните му очи срещнаха нейните под светлината на уличната лампа. Алекс не отклони
поглед.
—
„Вълча глава“, четвъртият от Домовете на Воала, макар че делегатите на „Берцелиус“ едва ли биха се съгласили с това
определение. Членовете му практикуват териантропия и смятат обикновената метаморфоза – промяната на формата – за евтин
фокус. Тяхната цел е да запазят човешко съзнание и характеристики, докато са в животинска форма. Първоначално са се
занимавали предимно със събиране на разузнавателна информация, с корпоративен шпионаж и политически саботажи. През
петдесетте и шейсетте години на двайсети век „Вълча глава“ е била любимото общество на ЦРУ за вербуване на нови агенти.
Понякога минават дни, докато членовете се отърсят напълно от животинските характеристики след ритуал по смяна на формата.
Съвет: Ако наоколо има животни, не дискутирайте въпроси от важно или деликатно естество.
Из „Животът на „Лета“:
процедури и протоколи
на Деветия Дом“
Уморен съм, а сърцето ми препуска като бясно. Очите ми изглеждат розови. Не склерата, а ирисите. Когато Роджър каза, че ще се
чукаме като зайци, не мислех, че има предвид истински зайци.
Из „Летиански дневник
на Чарлз Макмахън Бързака“
колеж „Сийбрук“, '88
—
12
Зима
Алекс знаеше, че не може да отиде във „Вълча глава“ с празни ръце. Ако искаше да ѝ помогнат, първо трябваше да се отбие в „Свитък и
ключ“, за да вземе една статуетка на Ромул и Рем. „Вълча глава“ тормозеха „Лета“ да уреди връщането ѝ още откакто статуетката изчезна
от криптата им по време на купона за свети Валентин предната година, когато „Вълча глава“ отвори вратите си за членове на други
общества, както повеляваше традицията. Алекс беше видяла статуетката да си седи на един рафт като поставка за евтина пластмасова тиара
в криптата на Ключарите, но Дарлингтън беше отказал да се замесва в спора. „Лета“ не се занимава с дребни дърляния – казал бе той. –
Тези шегички са под достойнството ни.“
Но Алекс трябваше да си осигури достъп до храма в сърцето на криптата им, а знаеше точно какво ще ѝ поиска в замяна Саломе Нилс,
президентката на вълчата делегация.
Изпи един от отвратителните протеинови шейкове на Дарлингтън от хладилника. Гладна беше, което, според Доз, било добър признак,
но гърлото още я болеше, затова Алекс предпочете течна храна. Неприятно ѝ беше да напусне сигурността на преградите – не знаеше какво
се е случило с глумата – но и не можеше да бездейства повече. Пък и който беше изпратил глумата, вероятно смяташе, че Алекс лежи
някъде безпомощна, докато трупните бръмбари я изяждат отвътре. Колкото до публичния ѝ пристъп на улица „Елм“, поне нямаше твърде
много свидетели, а и от тях едва ли някой я познаваше, ако не броим Джонас Рийд. Ако я бяха разпознали, досега някой загрижен терапевт
от Здравния център щеше да се е обадил.
Алекс беше сигурна, че Младоженеца ще ги чака пред „Дупката“. Оказа се права – видя го още щом с Доз излязоха от сградата.
Зазоряваше се и улиците бяха притихнали. Нейният „защитник“ ги следва чак до „Свитък и ключ“, където Алекс намери един притеснен
Ключар, надвесен над есе, и го убеди да я пусне в криптата, защото Дарлингтън уж си бил забравил там шала по време на последния
ритуал, който двамата наблюдавали. Делегатите на „Лета“ бяха допускани в криптите само за ритуали и по време на предварително
одобрени проверки.
– Доста студено става в Андалусия – каза му тя.
Ключарят пристъпяше от крак на крак при вратата, вперил поглед в телефона си, докато Алекс се преструваше, че търси, и изпсува,
когато на вратата се позвъни отново. „Благодаря ти, Доз.“ Алекс грабна статуетката и я набута в раницата си. Погледна към кръглата
каменна маса, където делегатите се събираха за ритуалите си, които рядко се увенчаваха с успех. По ръба на масата имаше релефен надпис,
който винаги ѝ беше харесвал: „Имай власт над тази тъмна земя да я осветиш и власт над този мъртъв свят да го съживиш“. Нещо в думите
ѝ беше познато, но не се сещаше откъде. Чу как входната врата се затръшна, излезе без повече бавене от стаята и благодари на Ключаря,
който си мърмореше нещо за пияни колежани, които не можели да си намерят общежитията.
Имаше голяма вероятност „Свитък и ключ“ да обвинят нея, когато откриеха липсващата статуетка, но с това Алекс щеше да се оправя по-
късно. Доз я чакаше зад ъгъла при готическия портик пред библиотека „Бас“. Алекс знаеше от Дарлингтън, че каменните мечове, които
бяха част от декорацията на портика, са символи на защита.
– Това е лоша идея – каза Доз, изгърбена в якето си и излъчваща неодобрение на вълни.
– Поне не променям начина си на действие.
Доз въртеше глава като прожектор.
– Той тук ли е?
Алекс знаеше, че пита за Младоженеца. Никога не би си го признала на глас, но малко се тревожеше, че толкова лесно е привлякла
вниманието му. Едва ли щеше да се отърве от него със същата лекота. Погледна през рамо – призракът ги следваше на почетно разстояние.
– На половин пресечка от нас.
– Той е убиец! – прошепна Доз.
„Е, значи имаме нещо общо“ – помисли си Алекс, но на глас каза друго:
– Не е като да имаме голям избор.
Не ѝ беше приятно да допусне един Сив до себе си, но вече беше взела решение и нямаше да го променя сега. Ако някой от обществата я
беше превърнал в мишена, щеше да разбере кой е той и да направи така, че повече да не я наранят. И все пак…
– Доз – промърмори тя, – като се приберем, ще потърсим информация как се нарушава връзката между хората и Сивите. Не ща до края на
живота ми някой призрак да ми наднича над рамото.
– Най-лесният начин е да не създаваш такава връзка.
– Сериозно? Чакай да си го запиша.
Криптата на „Вълча глава“ беше много близо до „Дупката“, само на няколко входа разстояние, голяма градска къща, сива, с обрасла
морава отпред и висок каменен зид. Беше и едно от най-магическите места в кампуса. Уличката, която се извиваше като конска подкова
около нея, беше обточена със стари домове на колежански братства, четвъртити тухлени здания, отдавна иззети от университета – в
каменните стрехи над входовете им имаше древни символи за канализиране рамо до рамо с евтини на вид гръцки букви. Уличката служеше
като един вид крепостен ров, където магията се събираше в гъста припукваща омара. Минеха ли оттам, повечето хора отдаваха полазилите
ги тръпки на внезапен вятър или пристъп на лошо настроение, а после забравяха напълно за това, продължили към кафе-театъра или
Афроамериканския културен център. Членовете на „Вълча глава“ се гордееха, че са подслонили протестиращи по време на съдебните
процеси срещу Партията на Черната пантера, но удобно премълчаваха факта, че последни сред Осемте Дома са допуснали в редиците си
жени. В ритуалните нощи Алекс редовно виждаше един Сив да стои в двора и да наблюдава офисите на „Йейл Дейли Нюз“ в съседство.
Наложи се два пъти да натисне звънеца на портата, преди Саломе Нилс да им отвори и да ги пусне.
– Кой е това? – попита Саломе и за миг Алекс си помисли, че президентката може да види Младоженеца.
Той бе скъсил разстоянието, следваше Алекс по петите с лека усмивка на лице, сякаш можеше да чуе някак как пърха сърцето в гърдите
ѝ. А после осъзна, че Саломе пита за Доз. Повечето хора в обществата май изобщо не подозираха за съществуването на Памела Доз.
– Помага ми – каза Алекс.
Саломе вече ги въвеждаше в тъмното преддверие. Младоженеца ги последва. Криптите не бяха под защита, така че магията да тече
свободно, което означаваше, че Сивите могат да влизат и излизат както им скимне. Точно затова присъствието на „Лета“ беше необходимо
по време на ритуалите.
– Взе ли я? – попита Саломе.
Отвътре преддверието не беше нищо особено – каменни подове, дървена ламперия и прозорци с оловни стъкла, които гледаха към малък
вътрешен двор, където растеше ясен. Дървото е било там много преди университетът да се появи и сигурно още ще разперва корени под
земята, след като сградите се сринат на прах. Магнитна дъска до вратата показваше кои членове се намират понастоящем в криптата. Бяха
вписани с имената си на египетски богове и в момента само магнитчето с йероглифа на Саломе и името Хефрен бяха преместени в
колонката „У дома“.
– Взех я – каза Алекс и измъкна статуетката от раницата си.
Саломе я грабна с радостен писък.
– Идеално! Ключарите ще се пукнат от яд, като разберат, че сме си я взели.
– Какво ѝ е толкова специалното? Какво прави? – попита Алекс, докато Саломе ги въвеждаше в друго тъмно помещение с дълга овална
маса в центъра и ниски столове.
Покрай стените се редяха стъклени витринки с египетски предмети и изображения на вълци.
– Нищо не прави – каза Саломе и извъртя очи, преди да върне статуетката на мястото ѝ в една от витринките. – Въпрос на принцип. Ние
ги поканихме в дома си, а те плюха на гостоприемството ни.
– Ясно – каза Алекс. – Какъв ужас! – Гневът, който вибрираше зад гръдната ѝ кост, се усили внезапно. Някой се беше опитал да я убие, а
тази принцеска си играеше глупави игрички. – Да почваме.
Саломе запристъпва от крак на крак.
– Виж, наистина не мога да отворя храма без одобрение от делегацията. Дори на възпитаниците не е разрешено да влизат.
Доз въздъхна тихо и мелодично. Явно нямаше нищо против да направят кръгом и да си идат у дома. Това нямаше да стане.
– Имахме сделка. Сериозно ли се опитваш да ме преметнеш? – попита Алекс.
Саломе се ухили. Изобщо не се чувстваше гузна. И защо да се чувства? Алекс беше първокурсничка, чирачка, която очевидно не знаеше
какво прави. Досега винаги си мълчеше уважително в присъствието на Саломе и делегацията на „Вълча глава“, винаги оставяше
Дарлингтън, истинския джентълмен от „Лета“, да говори. Ако „Лета“ я беше спасила по-рано от предишния ѝ живот, може би нямаше да е
толкова плашлива. Ако глумата не я беше нападнала и ако декан Сандоу не беше игнорирал тревогите ѝ, може би щеше да продължи с
преструвките.
– Донесох ти тъпата фигурка – каза Алекс. – Задължена си ми.
– Само дето не си имала право да я крадеш, така че…
Повечето сделки с дрога се правеха на кредит. Получаваш стоката от човек с реални връзки, доказваш, че можеш да я продадеш на добра
цена, и следващия път ти дават повече.
– Знаеш ли защо твоето момче е аматьор и аматьор ще си остане? – беше я попитал веднъж Ейтан със силния си акцент. Посочил бе с
палец Лен, който се хилеше над един бонг, а Беча играеше до него на конзолата. – Пуши толкова много от стоката ми, че прави само мене
богат. – Лен винаги излизаше на червено с продажбите.
Алекс беше на петнайсет, когато се върна при Лен без парите му, смутена и уплашена от срещата си с инвестиционния банкер на
паркинга пред спортния център на Шърман Оукс. Обикновено Лен се оправяше с него, а сладката Алекс пращаше в колежите и моловете.
Но онази сутрин го мъчеше тежък махмурлук, затова ѝ даде пари за автобус и тя пое по булевард „Вентура“. Алекс не знаеше какво да каже,
когато банкерът смотолеви, че в момента нямал пари в брой, но щял да се разплати по-късно. За пръв път някой отказваше да плати толкова
директно. Колежанчетата, с които си имаше работа, обикновено я наричаха „сестричке“ и често я канеха да пуши с тях.
Алекс знаеше, че Лен ще се ядоса, но той направо побесня – крещеше, че тя била виновна и тя щяла да обяснява на Ейтан. Затова Алекс
намери начин да осигури парите. Върна се у дома за уикенда и открадна гранатовите обици на баба си, а след това се глави за една смяна в
„Клуб Джой“, най-смотания стриптийз клуб, пълен с нещастници, които почти не оставяха бакшиши, и собственост на един мъник,
подвизаващ се под името Кинг Кинг, който не те пускаше да излезеш от гримьорната, без първо да те опипа. Но само там щяха да я вземат
на работа без лична карта и без достатъчно пълнеж в бикините и сутиена. „На някои мъже това им харесва – каза Кинг Кинг, преди да
бръкне в пазвата ѝ. – Не и на мен.“
Алекс никога повече не излезе на червено.
Сега гледаше Саломе Нилс, стройна и с гладко лице, момиче от Кънектикът, което ходеше на езда и играеше тенис. Гъстата ѝ бронзова
опашка висеше, преметната през едното рамо като скъпа лисича кожа.
– Саломе, съветвам те да промениш решението си.
– Аз пък те съветвам да направиш кръгом с тая стара мома и да си идеш вкъщи по живо, по здраво.
Саломе беше по-висока, затова Алекс я стисна за долната устна и дръпна силно. Момичето изписка, сви се надве и размаха ръце.
– Алекс! – писна Доз и притисна ръце към гърдите си.
Алекс хвана в ключ врата на Саломе, задушаваща хватка, която беше научила от Минки. Минки беше метър и петдесет висока и
единственото момиче в „Клуб Джой“, което Кинг Кинг никога не опипваше. Алекс стисна с пръсти диамантената обица, която висеше като
капка от ухото на Саломе.
Даваше си сметка за присъствието на сащисаната Доз, за Младоженеца, който бе пристъпил напред сякаш в пристъп на кавалерство, за
начина, по който въздухът наоколо им се разместваше и променяше – омарата се разсипваше, така че Саломе и Доз, а може би и Сивият, да
я видят ясно за пръв път. Даваше си сметка, че вероятно прави грешка. За предпочитане е хората да не те забелязват, да вървиш с наведена
глава, да си останеш тихото момиче, което нищо не разбира, но и не представлява заплаха за никого. Но като при повечето грешки и тази
беше приятна.
– Тия обици много ми харесват – тихо каза тя. – Колко струват?
– Алекс! – викна отново Доз.
Саломе я дращеше по ръката. Силна беше от спортове като скуош и ветроходство, но едва ли някога ѝ бяха посягали, едва ли беше
виждала сбиване извън киносалона.
– Не знаеш, нали? Подарък са от татенцето ти за шестнайсетия рожден ден, за дипломирането или за друга някоя тъпотия? – Алекс я
разтърси и Саломе изписка отново. – Нека ти кажа какво ще стане сега. Или ще ме пуснеш в онази стая, или ще скъсам тия неща от ушите
ти и ще ти ги натикам в гърлото толкова дълбоко, че да се задавиш с тях. – Беше празна заплаха. Алекс не би похабила толкова хубави
диаманти. Но Саломе не го знаеше и се разплака. – Така е по-добре. Разбрахме ли се?
Момичето взе да кима трескаво с глава, потната кожа на шията му туптеше в хватката.
Алекс я пусна. Саломе залитна назад, вдигнала ръце пред себе си. Доз притискаше с пръсти устата си и дори Младоженеца изглеждаше
смутен. Успяла бе да скандализира един убиец.
– Ти не си в ред – изхъхри Саломе и вдигна ръка към гърлото си. – Не можеш просто да…
Змията в гърдите на Алекс спря да се гърчи и се разви в цялата си дължина. Тя прибра ръка в ръкава си и удари с юмрук една от
стъклените витринки със съкровища. Саломе и Доз изпищяха и отскочиха още крачка назад.
– Знам, че си свикнала да си имаш вземане-даване с хора, които „просто не могат“, но аз мога, така че ми дай ключа за храмовата стая, за
да си свърша работата и да забравим за тая простотия.
Саломе стоеше на прага, на пръсти. Изглеждаше толкова тъничка и невъзможно лека, сякаш всеки миг щеше да се отдели от пода и да се
издигне към тавана като балон на рожден ден. А после нещо се промени в очите ѝ и характерният за момичета като нея пуритански
прагматизъм взе връх.
– Какво пък – промърмори тя, извади ключовете от джоба си, отдели един от връзката и го остави на масата.
– Благодаря – намигна ѝ Алекс. – Сега може пак да бъдем приятелки.
– Откачалка.
– И аз така чувам – каза Алекс и грабна ключа. – След теб, Доз.
Доз тръгна по коридора, забила поглед в краката си, като внимаваше да стои на значително разстояние от Алекс.
Алекс се обърна към Саломе.
– Знам какво си мислиш. Само да вляза в храма, моментално ще вдигнеш телефона и ще повикаш помощ да ме ступат. – Саломе скръсти
ръце на гърдите си. – Точно това трябва да направиш. А после аз ще се върна и ще ти избия предните зъби с оная вълча статуетка.
Младоженеца поклати глава.
– Не можеш просто да…
– Саломе – размаха ѝ пръст Алекс. – Повтаряш се.
Но Саломе стисна юмруци.
– Не можеш просто да правиш такива неща. Ще отидеш в затвора.
– Вероятно – каза Алекс. – Но ти пак ще си щърбава.
– Какво ти става? – изсъска Доз, щом Алекс я настигна пред обикновената врата на храмовата стая, следвана по петите от
Младоженеца.
– На мен ли? Не мога да танцувам и не използвам конец за зъби. А на теб?
Вълната от адреналин се отливаше и на нейно място прииждаше съжалението. Падне ли ти веднъж маската, не можеш да я върнеш
обратно. Саломе нямаше да извика кавалерията, в това Алекс беше сигурна до голяма степен. Но също толкова сигурна бе, че момичето ще
се разприказва. „Откачалка. Луда кучка.“ Дали щяха да ѝ повярват, беше друг въпрос. Саломе сама го беше казала: „Не можеш просто да…“.
Хората тук не се държаха както Алекс се бе държала току-що.
По-тревожна беше друга мисъл – че се чувстваше страхотно, сякаш за пръв път от месеци дишаше леко, отърсила се от задушаващата
тежест на новата Алекс, която така усърдно се опитваше да сглоби.
Доз дишаше тежко. Сякаш тя се беше била.
Алекс включи осветлението и пламъци лумнаха в газовите лампи покрай стените в златно и червено, осветиха египетския храм,
построен в сърцето на една английска господарска къща. Имаше олтар, отрупан с черепи, препарирани животни и голям кожен тефтер, в
който се вписваха членовете на делегацията преди всеки ритуал. В средата на задната стена имаше саркофаг със стъклен капак, в който
лежеше древна мумия, открадната от разкопки в долината на Нил. Толкова очаквано, че чак банално. Таванът беше боядисан да прилича на
небе със стилизирани палми по краищата, а през средата на помещението минаваше ромолящ поток, захранван от водна стена, която се
изливаше от балкончето горе. Ехото беше оглушително. Младоженеца мина над потока, като се държеше възможно най-далече от саркофага.
– Тръгвам си – извика Саломе откъм коридора. – Не искам да бъда тук, ако нещо се обърка.
– Нищо няма да се обърка! – извика на свой ред Алекс. Чуха как входната врата се тресна. – Доз, тя какво имаше предвид, ако нещо се
обърка?
– Ти прочете ли изобщо за ритуала? – попита Доз.
Тя вървеше по края на стаята и изучаваше детайлите.
– Оттук-оттам.
Прочела бе достатъчно, за да знае, че с негова помощ може да осъществи контакт с Младоженеца.
– Ще трябва да преминеш в граничната земя между живота и смъртта.
– Чакай… ще трябва да умра? – Наистина трябваше да чете по-задълбочено.
– Да.
– И да се върна?
– Това е идеята.
– И ти ли ще ме убиеш? – Плашливата Доз, която се беше свила в кьошето като таралеж в суитшърт, веднага щом Алекс размаха
юмруци. – И нямаш нищо против? Може да загазиш, ако не се върна.
Доз въздъхна издълбоко.
– Гледай да се върнеш тогава.
Лицето на Младоженеца беше безизразно, но той така си гледаше през повечето време. Алекс спря очи на олтара.
– Значи отвъдният живот е по египетски? От всички религии точно древните египтяни са го схванали правилно?
– Не знам какво представлява отвъдният живот. Това е само един път към една гранична зона. Има и други. Но винаги са белязани с реки.
– Като Лета за гърците.
– Всъщност за гърците граничната река е Стикс. Лета е последната граница, която мъртвите трябва да прекосят. Египтяните вярвали, че
слънцето всеки ден умира на западните брегове на Нил, затова да минеш от източните брегове на реката към западните било равносилно на
това да загърбиш света на живите.
И точно това пътуване щеше да предприеме Алекс.
„Реката“, разполовяваща храма, беше символична, коритото ѝ беше направено от камъни, извадени от древните варовикови тунели под
Тура, в основата и стените на канала бяха издълбани йероглифи от „Книгата на мъртвите“.
Алекс се поколеба. Това ли беше кръстопътят? Това ли беше последната ѝ глупава постъпка? И кой щеше да я посрещне в отвъдното?
Хели. Може би Дарлингтън. Лен и Беча със смазани черепи и онова комично изражение на изненада, като от анимационно филмче,
изопнало лицето на бившето ѝ гадже. Или нейде на другия бряг са изцелили раните си? Ако Алекс умреше, щеше ли да се върне отново
през Воала и да витае из кампуса до края на вечността? Или ще се озове у дома, обречена да обитава някоя дупка във Ван Найс? „Гледай да
се върнеш тогава.“ Или ще се върне, или мъртвото ѝ тяло ще остане в ръцете на Доз, то, както и вината, споделена частично от Саломе
Нилс. Последната мисъл не беше чак толкова неприятна.
– И стига да се удавя, така ли?
– Да, това е всичко – отвърна Доз без помен за усмивка.
Алекс разкопча палтото си и съблече пуловера, а Доз махна якето си и извади от джобовете му два тънки зелени стръка тръстика.
– Той къде е? – прошепна тя.
– Кой, Младоженеца ли? Точно зад теб. – Доз подскочи. – Шегувам се. При олтара е, зяпа. – Младоженеца се намръщи още повече.
– Накарай го да застане срещу теб на западния бряг.
– Той те чува и сам, Доз.
– О, да, разбира се. – Доз махна смутено с ръка и Младоженеца се премести от другата страна на потока. Коритото беше достатъчно
тясно, за да го прескочи с една широка стъпка. – Сега и двамата коленичете.
Алекс не знаеше дали Младоженеца ще следва с готовност указанията, но той го направи и двамата коленичиха почти едновременно.
Явно и той, като нея, искаше да си поговорят.
Усети студените плочки през дънките си. Даде си сметка, че бялата ѝ тениска ще се намокри. „Ей сегичка ще умреш – смъмри се тя. – Не
е моментът да се тревожиш, че един призрак ще ти види циците.“
– Сложи ръце зад гърба си – каза Доз.
– Защо?
Доз вдигна тръстиките и изрецитира:
– „Нека китките му бъдат вързани със стръкове от растението папирус“.
Алекс сложи ръце зад гърба си. Все едно я арестуваха. Сякаш Доз се канеше да стегне китките ѝ със свинка опашка. Вместо това усети
как момичето пуска нещо в левия ѝ джоб.
– Това е шушулка от рожков. Когато поискаш да се върнеш, сложи я в устата си и стисни със зъби. Готова ли си?
– Действай бавно – каза Алекс.
Наведе се напред. Неприятно беше с ръце зад гърба. Доз я прихвана за главата и врата, наведе я още малко напред. Алекс застина за миг
над повърхността, вдигна очи и срещна погледа на Младоженеца.
– Направи го – каза тя.
Вдъхна дълбоко и се опита да не изпадне в паника, когато Доз натика главата ѝ под водата.
Тишина нахлу в ушите ѝ. Отвори очи, но видя само черен камък. Зачака, въздухът излизаше на мехурчета от устата ѝ, гърдите ѝ се стягаха
болезнено.
Болката стана нетърпима. Нямаше да се справи, не и по този начин. Налагаше се да измислят нещо друго.
Понечи да се изправи, но пръстите на Доз бяха като хищни нокти на тила ѝ. Невъзможно беше да се противопостави на хватката ѝ от това
положение. Доз я натисна с коляно в гърба. Пръстите ѝ се забиха като ножове в скалпа на Алекс.
Натискът в дробовете ѝ стана непоносим. Паниката я връхлетя като куче, което е скъсало каишката си, и Алекс разбра, че е направила
ужасна грешка. Доз се е сговорила с „Книга и змия“. Или с „Череп и кости“. Или със Сандоу. Или с който там е поръчал смъртта ѝ. И сега
довършваше онова, което глумата беше започнала. Наказваше я за случилото се с Дарлингтън. Разбрала е какво е станало в действителност
през онази нощ в Розенфелд, знаела го е през цялото време и сега си отмъщаваше на Алекс, задето ѝ е откраднала златното момче.
Алекс се мяташе в тишина. Трябваше да вдиша. „Недей!“ Но тялото не я слушаше. Устата ѝ се отвори да поеме дъх. Вода се изля в носа ѝ,
в устата, напълни дробовете ѝ. Мозъкът ѝ пищеше от ужас, но път назад нямаше. Сети се за майка си, за сребърните гривни, които се редяха
една над друга по ръцете ѝ като рицарски ръкавици. Баба ѝ прошепна: „Somos almicas sin pecado“. Чворестите ѝ ръце стиснаха кората на
един нар и зърната се изсипаха в купа. „Ние сме малки душици без грях.“
А после натискът върху тила ѝ изчезна. Алекс се метна назад, гърдите ѝ се повдигаха трескаво. Тялото ѝ се сгърчи, фонтан мътна вода
изригна от устата ѝ. Осъзна, че китките ѝ са свободни, избута се на четири крака. Дълбока хриплива кашлица тресеше тялото ѝ. Гълташе
жадно въздух, дробовете ѝ горяха. „По дяволите Доз! По дяволите всички!“ Плачеше и хълцаше, не можеше да спре. Ръцете ѝ отказаха и тя
падна на пода, превъртя се по гръб, вдишваше жадно, избърса с влажен ръкав лицето си, сополи, сълзи… и кръв. Беше си прехапала езика.
Примижа към рисувания таван. Облаци се движеха по него, сиви на индиговия фон. Звезди грееха над нея в странни формации. Това не
бяха нейните съзвездия.
Алекс събра сили и се надигна. Разтри с ръка гърдите си, опитваше се да овладее кашлицата, да се ориентира. Доз я нямаше. Нищо
нямаше – стените, олтарът, каменният под бяха изчезнали. Алекс седеше на брега на голяма река, която течеше черна под звездите, а водите
ѝ шушнеха като дълга въздишка. Топъл вятър раздвижваше тръстиките. „Смъртта е студена – помисли си Алекс. – Не трябва ли да е студено
тук?“
Мъжки силует се придвижваше към нея от отсрещния бряг. Водата се разделяше около тялото на Младоженеца. Значи тук той имаше
истинска физическа форма. Значеше ли това, че Алекс е преминала от другата страна на Воала? Значеше ли, че наистина е мъртва?
Фигурата се приближи и въпреки топлия въздух Алекс усети ледени тръпки. Той нямаше причина да я нарани, беше я спасил все пак. „Но
Младоженеца е убиец – напомни си Алекс. – Може би го сърбят ръцете да убие още една жена.“
Не ѝ се искаше да влиза отново във водата, сърцето ѝ още се свиваше от болезнения спомен за силния натиск, гърлото ѝ беше раздрано от
кашлицата. Но беше дошла тук с конкретна цел. Стана, потри ръце да махне пясъка и нагази в плитчините. Ботушите ѝ жвакаха в калта.
Водата се надигна топла около глезените ѝ, стигна до бедрата, до кръста. Лотоси със заострени листа се носеха по водната повърхност,
неподвижни като посуда върху маса. Течението беше силно, дърпаше бедрата ѝ. Тинята под краката ѝ поддаваше.
Нещо я забърса под водата, звездната светлина се отрази в лъскавия неравен гръб на крокодил. Алекс отстъпи назад, но създанието
продължи по пътя си, само извърна към нея едно златно око, преди да се потопи под повърхността. Вляво от нея още една черна опашка
раздвижи водата.
– Нищо няма да ти направят. – Младоженеца стоеше само на няколко метра от нея. – Но трябва да идваш при мен, госпожице Стърн.
В центъра на реката, където живите и мъртвите можеха да се срещнат.
Не ѝ стана приятно, че знае името ѝ. Гласът му беше нисък и благозвучен, акцентът – почти британски, но с по-отворени гласни, като на
човек, който имитира Кенеди.
Алекс продължи напред, докато не се озова на крачка от Младоженеца. Изглеждаше досущ като в живия свят, сребърната светлина
полепваше по острите черти на красивото му лице, оплиташе се в тъмната разрошена коса. Само дето сега Алекс беше толкова близо, че
виждаше диплите във възела на вратовръзката му, лъскавата материя на палтото. Кръвта и парченцата кост по ризата му ги нямаше. Тук той
беше чист, без раната и кръвта. Някаква лодка мина покрай тях, тесен плавателен съд с павилион в средата и развети коприни. Сенки се
движеха зад завесите, ту хора, ту чакали, силуетите се меняха постоянно. Голяма котка лежеше при носа на лодката с лапа във водата.
Животното погледна към Алекс с големи диамантени очи, после се прозина широко да ѝпокаже дългия си розов език.
–Къде сме? –попита тя.
–По средата на реката, мястото на Ма‘ат, свещения орден. В Египет всички богове са едновременно божества на смъртта и живота.
Нямаме много време, госпожице Стърн. Освен ако не искаш да останеш при нас завинаги. Течението е силно и рано или късно ще ни
повлече.
Алекс погледна над рамото му към отсрещния бряг, западно от залязващото слънце, към тъмните земи на следващия свят.
„Още не.“
–Искам да потърсиш някого от другата страна на Воала –каза тя.
–Убитото момиче.
–Точно така. Казва се Тара Хачинс.
–Няма да е лесно. Мнозина сме.
–Може и така да е, но ти ще се справиш, сигурна съм. Предполагам, че ще искаш нещо в замяна. Затова се притече да ми помогнеш,
нали?
Младоженеца не отговори. Лицето му остана съвсем неподвижно, сякаш чакаше публиката да замълчи. Под звездната светлина очите му
изглеждаха почти виолетови.
–За да намеря момичето, ми трябва нещо нейно, любима вещ. Най-добре нейна ефлувия.
–Моля?
–Слюнка, кръв, пот.
–Ще ти намеря нещо –каза Алекс, макар че нямаше представа как точно ще го направи. Повече нямаше да я пуснат в моргата с приказки,
свършили ѝбяха и монетите на принудата. Пък и Тара може да са я погребали вече. Или кремирали.
–Ще трябва да го донесеш в граничната земя.
–Повече едва ли ще мога да се върна тук. Със Саломе не сме първи дружки.
–Да се чудиш защо.
Младоженеца стисна леко устни и за миг толкова силно ѝзаприлича на Дарлингтън, че чак тръпки я побиха. На западния бряг се
движеха силуети, някои човешки, други –не толкова. Нещо като шепот се надигаше от тях, но дали имаше смисъл в звуците, дали беше език
или безмозъчен шум, Алекс не можа да прецени.
–Трябва да знам кой е убил Тара –каза тя. –Трябва ми име.
–А ако не е познавала убиеца си?
–Тогава разбери какво е правела с Трип Хелмут. Той е от „Череп и кости“. И дали е познавала някого от „Книга и змия“. Трябва да знам
как е била свързана с обществата. – Ако изобщо е била свързана и всичко това не е някакво тъпо съвпадение. – Разбери защо, в ада да се
продъни…
Мълния раздра небесата. Тресна гръм и реката възвря от земноводни.
Младоженеца вдигна вежда.
– Тук не харесват тази дума.
„Кой? – искаше ѝ се да попита. – Мъртвите? Боговете?“
Алекс заби пети в тинята, течението дърпаше коленете ѝ на запад, към мрака. Щеше да размишлява за механизмите на отвъдното по-
късно.
– Просто разбери защо някой е искал Тара да умре. Тя все ще знае нещо.
– Нека се разберем тогава – каза Младоженеца. – Ти ще получиш исканата информация, а в замяна аз искам да знам кой е убил
годеницата ми.
– Виж ти, стана неловко. Останала бях с впечатлението, че си бил ти.
Младоженеца сви отново устни. Изглеждаше толкова превзет и възмутен, че Алекс едва не се разсмя.
– Знам това.
– Убийство-самоубийство? Първо си застрелял нея, после и себе си?
– Не съм направил нищо такова. Който я е убил, е убил и мен. Но не знам кой е бил. Точно както Тара Хачинс може да не знае кой я е
наранил.
– Добре – каза замислено Алекс. – Защо не попиташ годеницата си какво е видяла?
Той отклони поглед.
– Не мога да я намеря. Вече над сто и петдесет години я търся и от двете страни на Воала.
– Може би тя не иска да я намериш.
Той кимна сковано.
– Ако един дух не иска да бъде намерен, има цяла вечност, в която да се скрие.
– Сигурно вини теб – каза Алекс, подреждайки парченцата.
– Възможно е.
– И вярваш, че ще спре да те обвинява, ако откриеш кой е истинският убиец?
– Надявам се.
– Или може просто да я оставиш на мира.
– Аз бях отговорен за смъртта на Дейзи, макар да не съм нанесъл фаталния удар. Не успях да я защитя. Дължа ѝ справедливост.
– Справедливост? Не би могъл да си отмъстиш. Който и да ви е убил, отдавна е мъртъв.
– Тогава ще го намеря от тази страна.
– И ще направиш какво? Ще го убиеш завинаги?
Младоженеца се усмихна, ъгълчетата на устата му се разтеглиха и разкриха хищни зъби. Алекс потръпна зиморничаво. Спомни си какъв
го беше видяла, докато той се боричкаше с глумата. Имаше нещо нечовешко в него. Нещо, от което дори мъртвите биха се побояли.
–Има по-лоши неща от смъртта, госпожице Стърн.
Шепотът откъм западния бряг се усили и този път на Алекс ѝсе стори, че различава някакви думи, на френски може би. Жан дьо Монд?
Можеше да е име на човек или просто произволни срички, които нейният ум се опитваше да подреди в нещо смислено.
–Имал си повече от сто години да откриеш този мистериозен убиец –каза Алекс. –Защо смяташ, че аз ще извадя повече късмет?
–Твоят партньор Даниел Арлингтън работеше по случая.
–Едва ли.
Отколешен убиец на едно от челните места в туристическите пътеводители на Нова Англия и нейните призраци категорично не беше в
стила на Дарлингтън.
–Той отиде на мястото… където сме паднали. Носеше си тетрадка. Направи снимки. Не беше туристическа обиколка, уверявам те. Аз не
мога да мина през преградите в къщата на улица „Ориндж“. Искам да знам защо е ходил там и какво е намерил.
– И Дарлингтън не е… не е там? С вас?
– Дори мъртвите не знаят къде е Даниел Арлингтън.
Щом Младоженеца не беше открил Дарлингтън от другата страна, значи Сандоу трябваше да е прав. Дарлингтън просто е изчезнал, а
това означаваше, че може да бъде намерен. В това Алекс имаше нужда да вярва.
– Намери Тара – каза тя. Нямаше търпение да се махне от водата и да се върне в света на живите. – Ще видя какво е открил Дарлингтън.
Но трябва да знам нещо. Кажи ми, че не ти си изпратил подире ми онова нещо, глумата.
– Че защо да…
– За да създадеш връзка между нас. Да ти бъда задължена, да създадеш плодородна почва за това наше малко партньорство.
– Не съм изпратил аз онова нещо подире ти и не знам кой го е направил. Как да те убедя?
Това Алекс не знаеше. Надявала се бе да има клетва, която Младоженеца да ѝ даде, но скоро така или иначе щеше да научи. Стига да
разбереше какво е открил Дарлингтън… ако изобщо е открил нещо. Фабриката, където е било местопрестъплението, сега беше закрит
паркинг. Като знаеше какъв е Дарлингтън, сигурно е ходил там да си води бележки за историята на бетона в Ню Хейвън.
– Просто намери Тара – каза тя. – Дай ми моите отговори, а аз ще ти дам твоите.
– Не този договор бих избрал, нито ти си партньорът, който бих предпочел, но и двамата ще се постараем с всички сили.
– Какъв си ми чаровник само. На Дейзи харесваше ли ѝ как говориш? – Очите на Младоженеца станаха черни. Алекс с мъка се задържа
на място, идеше ѝ да отскочи назад. – Избухлив на всичкото отгоре. Какво, на твоята дама ѝ е писнало от тъпотиите ти и си ѝ светил
маслото? Така ли стана?
– Обичах я. Обичах я повече от живота.
– Това не е отговор.
Той си пое дълбоко дъх, възвърна постепенно самообладанието си и очите му станаха нормални отново. Протегна ѝ ръка.
– Изречи истинското си име, госпожице Стърн, и нека подпечатаме сделката.
Имената имаха сила. Точно затова имената на Сивите биваха заличавани грижливо от архивите на „Лета“. Точно затова Алекс
предпочиташе да мисли за създанието пред себе си като за Младоженеца. Връзката криеше голям риск, съсредоточен в мига, когато
обвързваш живота си с живота на друг.
Алекс опипа шушулката от рожков в джоба си. Най-добре да е готова, в случай че… какво? Че се опита да я удави? Но защо би направил
такова нещо? Той имаше нужда от нея, тя имаше нужда от него. Така започваха повечето катастрофи.
Пое ръката му. Той стискаше здраво, дланта му беше влажна и леденостудена. Какво докосваше Алекс в момента? Тяло? Мисъл?
– Бъртрам Бойс Норт – каза Младоженеца.
– Ужасно име.
– Име на стара фамилия – възмути се той.
– Галакси Стърн – каза тя, но щом понечи да дръпне ръката си, той я стисна още по-силно.
– Дълго чаках този момент.
Алекс сложи шушулката от рожков в устата си.
– Миговете отминават бързо – каза тя, като задържа шушулката между зъбите си.
– „Ти мислеше, че спя, но аз те чух да казваш, чух те да казваш, че не си истинска съпруга. – Алекс отново понечи да издърпа ръката си,
но напразно. – Кълна се, че за смисъла не ще те питам. Вярвам в теб въпреки теб и оттук насетне смъртта е по-добра от съмнението.“
„Смъртта е по-добра от съмнението.“ Татуировката на Тара. Значи не е било цитат от някоя метъл група.
– „Идилии на краля“ – каза тя.
– Сега си спомняш.
Наложило се бе да прочете въздългата поема на Тенисън като част от подготовката си с Дарлингтън за посещението им в „Свитък и
ключ“. Криптата им беше пълна с цитати от поемата – поклон пред крал Артур и неговите рицари – имаше и подземие със съкровища,
плячкосани по време на Кръстоносните походи. „Имай власт над тази тъмна земя да я осветиш и власт над този мъртъв свят да го
съживиш.“ Тези думи бяха врязани по ръба на каменната маса в криптата на Ключарите.
Алекс издърпа най-после ръката си. Значи смъртта на Тара беше потенциално свързана с три от обществата. Момичето беше свързано с
„Череп и кости“ посредством Трип Хелмут, с „Книга и змия“ чрез атаката на глумата, както и – освен ако Тара не е имала тайни
предпочитания към викторианската поезия – със „Свитък и ключ“ чрез стиха от Тенисън, който си беше татуирала.
Норт се поклони леко.
– Щом намериш нещо, принадлежало на Тара, донеси го при река или друга вода и аз ще дойда. Сега тези места ще ни бъдат точки за
достъп.
– Ще го направя. – Алекс му обърна гръб, стисна със зъби шушулката и устата ѝ се напълни с горчив тебеширен вкус.
Опита се да направи крачка към източния бряг, но реката я удари през коленете и тя залитна. Изгуби опора под краката си, напразно
забиваше пети в тинята, течението я повлече към навалицата от тъмни силуети на западния бряг. Норт ѝ беше обърнал гръб и изглеждаше
невъзможно далече. Силуетите вече не бяха човешки. Бяха твърде високи, твърде тънки, ръцете им – дълги и прегънати не където трябва,
като крайници на насекоми. Виждаше очертанията на главите им на фона на индиговото небе, вдигнали муцуни, сякаш я надушваха,
челюстите им се отваряха и затваряха.
– Норт! – извика тя.
Но Сивият не забави ход.
– Течението повлича всички ни накрая – извика той, без да се обръща. – Ако искаш да живееш, трябва да се бориш.
Нямаше смисъл да търси опора под краката си. Вместо това, Алекс се хвърли на изток и започна да плува, риташе с всички сили, ръцете
ѝ пробиха повърхността напреки на течението. Обърна глава да си поеме дъх, обувките я дърпаха надолу, раменете я боляха. Нещо масивно
и мускулесто се блъсна в нея, отхвърли я назад, опашка забърса крака ѝ. Може би крокодилите не можеха да я наранят, но явно съдействаха
на реката. Умора се нагнети в мускулите ѝ като олово. Темпото ѝ се забави.
Небето беше потъмняло. Вече не виждаше брега, дори не беше сигурна, че плува в правилната посока. „Ако искаш да живееш...“
И не беше ли това най-лошото от всичко? Искаше. Искаше да живее и винаги бе искала.
– Ад! – кресна тя. – Ад и проклятия!
Назъбена мълния освети небето. Малко богохулство да ѝ освети пътя. В първия ужасен момент Алекс видя само вода, черна вода от край
до край, но после най-сетне зърна източния бряг.
Заплува напред, драпаше с ръце във водата, след малко отпусна крака надолу. И усети дъното, по-плитко от очакваното. Пропълзя през
плитчините, смазвайки лотосовите цветове с мокрото си тяло, стовари се по очи на брега. Чуваше крокодилите зад себе си, звукът
приличаше на тих двигател с вътрешно горене. Щяха ли да я избутат обратно в хватката на реката? Пропълзя още няколко метра напред, но
беше твърде тежка. Тялото ѝ потъваше в пясъка, песъчинките я притискаха, влизаха в устата и в носа ѝ, деряха под клепачите ѝ.
Нещо твърдо я удари по главата, после още веднъж и още веднъж. Насили се да отвори очи. Лежеше по гръб на пода в храмовата стая,
плюеше кал и гледаше право към ужасеното лице на Доз, обточено от нарисуваното небе на тавана – съвсем статично и без облаци,
благословено да е. Тялото ѝ се тресеше толкова силно, че главата ѝ се удряше в каменния под.
Доз я награби в прегръдките си, стисна я силно и мускулните спазми бавно утихнаха. Дишането ѝ се успокои, макар в устата ѝ още да
имаше вкус на тиня и горчилката от рожкова.
– Добре си – каза Доз. – Добре си.
А Алекс се разсмя, защото никога нямаше да е добре. Всичко друго, но не и добре.
– Да се махаме оттук – изхъхри тя.
Доз преметна ръката ѝ през раменете си с неочаквана сила и я издърпа на крака. Дрехите на Алекс бяха съвсем сухи, но ръцете и краката
ѝ се подгъваха, сякаш е преплувала цяла миля. Още усещаше миризмата на реката, а гърлото ѝ беше като ожулено, онова неприятно чувство,
когато ти е влязла вода през носа.
– Къде да оставя ключа? – попита Доз.
– До вратата – каза Алекс. – Ще пиша на Саломе.
– Толкова цивилизовано.
– Забрави. Хайде да счупим прозорец и да се изпикаем на масата за билярд.
Доз се изкиска задъхано.
– Споко, Доз. Не умрях. Един вид. Но бях в граничната земя. И сключих сделка.
– О, Алекс, какво си направила?
– Каквото отидох да направя. – Но не знаеше какво да мисли за случилото се. – Младоженеца ще ни намери Тара. Така най-лесно ще
разберем кой я е наранил.
– И какво иска в замяна?
– Да изчистя името му. – Поколеба се. – Твърди, че Дарлингтън е проучвал местопрестъплението.
Доз вдигна вежди.
– Не ми се вярва. Дарлингтън не обичаше популярните легенди. Смяташе, че са… евтини.
– Безвкусни – каза Алекс.
Бегла усмивка разтегли устните на Доз.
– Именно. Чакай… значи Младоженеца не е убил годеницата си?
– Той така твърди. Което не е съвсем същото.
Може наистина да беше невинен, може би искаше да се помири с Дейзи, или просто се опитваше да стигне до момичето, което е убил.
Нямаше значение. Алекс щеше да изпълни своята част от сделката. Без значение дали си се споразумял с живите или с мъртвите, по-добре
да не излизаш на червено.
—
Ще ни се да приключим набързо с „Книга и змия“, и кой би ни обвинил? Некромантското изкуство не е от най-симпатичните, а
естествената погнуса на страничния наблюдател само се усилва от начина, по който се изтъкват Буквоядите. На влизане в
гигантския им мавзолей човек не би могъл да забрави, че влиза в Дома на мъртвите. Но би било по-добре да загърбим страха и
суеверията и вместо това да си отворим очите за красотата в тяхното мото: „Всичко се променя, нищо не загива“. Истината е, че
Буквоядите рядко вдигат мъртъвци в криптата си. Не, тяхната любима стока е разузнавателната информация, събирана чрез
мрежа от мъртви информатори, които търгуват с всички видове клюки и които не подслушват през ключалки, защото минават
невидими през стените.
Из „Животът на „Лета“:
процедури и протоколи
на Деветия Дом“
Тази нощ Боби Удуърд разкри местоположението на изоставен бар от времето на сухия режим с помощта на останки от гръбнак,
счупена челюстна кост и кичур коса. Никакво количество бърбън от ерата на джаза няма да заличи тази гледка от вътрешния ми
взор.
Из „Летиански дневник
на Батлър Романо“
колеж „Сийбрук“, 1965 г.
—
13
Миналата есен
След купона на Ръкописците Дарлингтън се събуди с най-лошия махмурлук в живота си, придружен от най-силното чувство за срам.
Алекс му показа доклада, който беше изпратила. Не беше навлязла в големи подробности и макар че Дарлингтън искаше да е от хората,
които не правят никакъв компромис с истината, не знаеше дали би могъл да погледне декан Сандоу в очите, ако детайлите за снощното му
унижение стигнеха до него.
Взе душ, направи закуска на Алекс, после повика такси да ги откара до „Дупката“, за да вземе оттам мерцедеса. Върна се в „Черния
бряст“ със старата кола, преследван от неясни спомени за случилото се предната нощ. Събра тиквите от алеята и ги сложи в компостера,
после събра с гребло опадалите листа в задния двор. Приятно беше да работи навън. Къщата изведнъж бе станала много празна, по начин,
който Дарлингтън не помнеше отдавна.
Рядко водеше гости в „Черния бряст“. Когато Мишел Аламедайн дойде да види дома му за пръв път, каза: „Това място е луда работа. Колко
струва според теб?“. Въпрос, на който той не знаеше как да отговори.
„Черния бряст“ беше стара мечта, романтичните му кулички бяха издигнати с пари, натрупани от подметките на вулканизирани гумени
ботуши. Първият Даниел Табор Арлингтън, прапрапрапрадядото на Дарлингтън, беше давал работа на трийсет хиляди души в
нюхейвънската си фабрика. Накупил бе картини и антики, сдобил се бе с ваканционна „хижичка“ с площ от две хиляди квадратни метра на
брега на нюхемпширското езеро, раздавал бе пуйки за Деня на благодарността.
Трудните времена започнали с поредица от пожари във фабриката и с откритието на процес, който прави кожата водонепроницаема.
Гумените ботуши на Арлингтън били здрави и лесни за масово производство, но и крайно неудобни. Когато беше на десет, Дани откри цяла
купчина такива ботуши в таванското помещение на „Черния бряст“, натикани в ъгъла като непослушни деца. Разрови купчината да намери
чифт и ги почисти от прахта с тениската си. Години по-късно, когато за пръв път взе от еликсира на Хирам и видя първия си Сив – блед и
лишен от цветове, сякаш още носеше Воала като мантия на раменете си – Дарлингтън се сети за онзи чифт прашасали стари ботуши.
Възнамерявал бе да носи ботушите целия ден, да трополи с тях по коридорите на „Черния бряст“ и да тича в градините, но издържа само
час, после ги събу и ги върна на купчината. И разбра, отвъд всяко съмнение, защо хората са приели с отворени обятия другата възможност
да опазят краката си сухи. Фабриката за ботуши беше затворена и стоеше празна от години, също като фабриката за корсети, заводите на
Уинчестър и Ремингтън, на Блейк Брадърс и фабриката за файтони преди това. Дарлингтън растеше и скоро научи, че в Ню Хейвън винаги
става така. Фабриките се затваряха, но градът продължаваше да крета упорито напред, блед и анемичен, въпреки корумпираните кметове и
слабоумното градско планиране, въпреки глупавите правителствени програми и насърчителните, но краткотрайни капиталовложения.
– Този град, Дани – обичаше да казва дядо му.
Това му беше нещо като припев, понякога горчив, друг път изречен с обич. „Този град.“
„Черния бряст“ бил проектиран като английско имение, една от многото прищевки, които Даниел Табор Арлингтън взел присърце, след
като натрупал богатството си. Но едва сега, на старини, къщата бе станала убедителна реплика на първоначалния си замисъл, а бавният ход
на годините и бръшлянът бяха успели там, където парите се бяха провалили.
Родителите на Дани идваха в „Черния бряст“ и си отиваха. Понякога му носеха подаръци, но по-често го пренебрегваха напълно. Той не
се чувстваше нежелан или необичан. Светът му се състоеше от дядо му, икономката Бернадет и тайнствената сумрачна атмосфера на
„Черния бряст“. Безкраен поток от частни учители допълваха училищното му образование – фехтовка, езици, бокс, математика, пиано.
„Подготвяш се да бъдеш гражданин на света – казваше дядо му. – Маниери, сила и знание. Ако не едното, то другото винаги ще ти свърши
работа.“ В „Черния бряст“ нямаше кой знае какво за правене, затова Дани залягаше над книгите и упражненията, а и обичаше да
усъвършенства уменията си, не само заради похвалите, които получаваше, а и заради онова особено усещане, че една нова врата се открехва
пред теб и после се отваря широко. Справяше се отлично с всяка нова задача, винаги с чувството, че се подготвя за нещо, макар да не
знаеше какво е то.
Дядо му се гордееше, че е колкото синя кръв, толкова и син работнически гащеризон. Пушеше цигари „Честърфилд“, първата марка,
която му бяха дали да опита в цеха на фабриката, където бе прекарвал летата си по настояване на своя баща, обядваше на бара в
„Закусвалнята на Кларк“, където всички го познаваха като Стареца. Харесваше както кънтри песните на Марти Робинс, така и
„театралниченето на Пучини“, по думите на майката на Дани. Тази му еклектичност тя наричаше „народняшките му преструвки“.
Родителите му се връщаха в града с кратко предизвестие. Дядо му казваше нещо от сорта: „Утре сложи масата за четирима, Бернадет.
Мързеливците ще ни удостоят с присъствието си“. Майка му беше преподавател по ренесансово изкуство. Колкото до баща му, Дани не
беше сигурен с какво точно се занимава – микроинвестиции, портфейли с ценни книжа, хеджиране на чуждестранни фондови пазари.
Заниманията му се променяха при всяка визита и никога не свършваха добре. Дани знаеше обаче, че родителите му живеят с парите на дядо
му и че нуждата от още средства със същия произход ги връща периодично в Ню Хейвън. „Това е единствената причина“ – казваше дядо му
и Дани не виждаше смисъл да спори с него.
Разговорите около голямата маса в трапезарията неизменно се въртяха около продажбата на „Черния бряст“ и темата стана още по-
неизбежна, след като кварталът около старата къща започна да се съживява. Скулпторка от Ню Йорк беше купила порутена стара къща за
един долар, съборила я бе до основи и на нейно място си построи просторно ателие. Убедила бе свои приятели да сторят същото и Уествил
изведнъж се превърна в модерно място.
– Сега е моментът да се продава – настояваше баща му. – Сега земята най-после струва нещо.
– Знаеш какъв е този град – казваше майка му. „Този град.“ – Няма да продължи дълго.
– Нямаме нужда от толкова голяма къща. Това е чисто прахосничество, само поддръжката струва цяло състояние. Елате в Ню Йорк. Така
ще се виждаме по-често. Ще купим апартамент в някоя хубава кооперация или би могъл да се преместиш на някое по-топло място. Дани би
могъл да учи в Далтън или да отиде в пансион в Ексетър.
На което дядо му отвръщаше:
– Частните училища отглеждат женчовци. Тази грешка няма да я повторя.
Бащата на Дани беше учил в Ексетър.
Понякога Дани си мислеше, че дядо му обича да си играе с Мързеливците. Взираше се в скоча в чашата си, облягаше се назад и вдигаше
крака край камината, ако беше зима, или зарейваше поглед към зелените корони на брястовете, които хвърляха сянка над задния двор през
лятото. Преструваше се, че обмисля казаното. Обсъждаха къде е най-хубаво да се живее – северно от Уестпорт или южно от Манхатън.
Говореше надълго и нашироко за новия затворен комплекс, който строяха недалече от старата пивоварна, а родителите на Дани се хващаха
охотно на фантазиите му с надеждата да повлияят някак на стареца.
Първата вечер от посещенията им неизменно завършваше с: „Ще си помисля“, лицето на баща му – зачервено от алкохола, майка му –
плътно завита с шала си от мек кашмир. Но към края на втория ден Мързеливците започваха да се изнервят. Притискаха по-силно стареца и
той се запъваше като магаре на мост. На третата вечер вече се караха ожесточено, а огънят в камината пращеше и пушеше, защото никой не
се сещаше да добави още дърва.
Дани дълго време се чуди защо дядо му играе тази игра. Чак по-късно, когато старецът почина, а той остана сам в тъмните кулички на
„Черния бряст“, Дани си даде сметка, че дядо му е бил самотен, че навиците му да обядва в закусвалнята, да събира наемите и да чете
Киплинг едва ли са били в състояние да запълнят мрака вечер, че може би глупавият му син му е липсвал. Едва тогава, легнал на хълбок в
празната къща, обграден с книги като в гнездо, Дарлингтън осъзна колко много изисква „Черния бряст“ и колко малко дава в замяна.
Визитите на Мързеливците винаги свършваха по един и същ начин – родителите му си тръгваха сърдити сред уханието на майчиния му
парфюм. „Карон Поавр“, както научи Дарлингтън в онази паметна вечер в Париж след втори курс, когато най-после събра смелост да
покани Анжелик Брюн на среща, отиде да я вземе от дома ѝ и тя се появи в прекрасен черен сатен, напарфюмирана със скъпия аромат от
неговото нещастно юношество. Дарлингтън се оправда със силно главоболие и набързо сложи край на срещата.
Родителите му все настояха да го отведат, да го запишат в частно училище, да го вземат при себе си в Ню Йорк. Отначало Дани се
вълнуваше и паникьосваше от тази перспектива, но скоро разбра, че това са празни заплахи, удари, насочени към дядо му. Родителите му
нямаха пари да плащат за частно училище, а не искаха едно дете да нарушава свободата им.
Щом Мързеливците си тръгнеха, Дани и дядо му отиваха при „Кларк“, старецът сядаше на бара и говореше с Тони за децата му,
разглеждаше семейните снимки, двамата говореха надълго и нашироко за достойнството на „честния труд“, а после старият хващаше Дани
за китката.
– Слушай – казваше той и отблизо очите му изглеждаха влажни, насълзени. – Чуй ме. Като умра, те ще се опитат да вземат къщата. Ще се
опитат да вземат всичко. Но ти няма да им позволиш.
– Ти няма да умреш – отговаряше Дани.
А дядо му намигаше, засмиваше се и казваше:
– Няма да е скоро.
Веднъж, докато седяха в едно от червените сепарета сред уханието на пържоли и сос барбекю, Дани се осмели да попита:
– Защо изобщо са ме родили?
– Защото им харесваше идеята да бъдат родители – каза дядо му и размаха ръка над полупразната си чиния. – Да се фукат с теб пред
приятелите си.
– И после просто са ме зарязали тук?
– Не исках да те отглеждат бавачки. Казах им, че ще им купя апартамент в Ню Йорк, ако те оставят при мен.
Навремето това му се стори приемливо, защото дядо му винаги „знаеше кое е най-добре“, защото дядо му „си беше изкарвал прехраната с
честен труд“. И ако дълбоко в себе си се бе питал дали старецът не е искал втори шанс да отгледа достоен син, че го е тревожело повече
продължението на рода, отколкото добруването на едно самотно момченце, останалата част от него знаеше, че е по-добре да не пристъпва в
този тъмен коридор.
Когато поотрасна, Дани си постави за цел да не е в къщата, когато Мързеливците идваха в града. Не му беше приятно да се върти около
тях, да се надява на подарък или че ще проявят някакъв интерес към живота му. Писнало му бе да наблюдава все същата драма в
отношенията им с дядо му.
– Защо просто не оставите стареца на мира и не се върнете към обичайния си живот – да губите своето време и неговите пари? – озъбил
се бе той веднъж на излизане от къщата.
– Малкият принц откога е станал толкова съвестен? – бе отвърнал троснато баща му. – Ще разбереш какво е, когато изпаднеш в немилост.
Но това така и не се случи. Дядо му се разболя. Лекарят му каза да спре цигарите, да промени диетата си и че така можел да си спечели
още няколко месеца, година дори. Дядото отказа. Или щеше да живее по своя си начин, или нямаше да живее изобщо. Наеха медицинска
сестра, която да живее в къщата. Даниел Табор Арлингтън ставаше все по-крехък и все по-сив.
Мързеливците дойдоха и не си тръгнаха, а „Черния бряст“ изведнъж се превърна във вражеска територия. Кухнята се напълни със
специалните храни на майка му, купчини пластмасови кутии, малки пакетчета със семена и ядки заеха плотовете. Баща му постоянно
крачеше по коридорите на приземния етаж и говореше по телефона – как да се направела оценка на къщата, какви данъци трябвало да се
платят и прочие. Уволниха Бернадет и на нейно място наеха екип от професионални чистачи, които идваха два пъти седмично с
тъмнозелен ван и използваха само органични продукти.
Повечето си време Дани прекарваше в библиотеката или заключен в стаята си, където поглъщаше книги, както огънят гори кислород в
опит да опази пламъка си. Упражняваше гръцкия си, започна сам да учи португалски.
Спалнята на дядо му беше пълна с медицинско оборудване – интравенозни системи да го хидратират, кислороден апарат да поддържа
дишането му, специално болнично легло със система за повдигане до големия креват с балдахин. Сякаш някакъв пътник във времето бе
дошъл от бъдещето и бе превзел сумрачната стая.
Понечеше ли Дани да поговори с дядо си за случващото се, за това, какви ги вършат родителите му, за брокера по недвижими имоти,
който беше дошъл да разгледа къщата, старецът го стисваше за китката, поглеждаше многозначително към сестрата и прошепваше през
зъби: „Тя подслушва“.
И сигурно беше така. Дарлингтън беше на петнайсет и не знаеше доколко да вярва на казаното от дядо си. Не знаеше дали говори ракът
или лекарствата.
– Държат ме жив, за да контролират наследството ми, Дани.
– Но твоят адвокат…
– Мислиш, че не са го подкупили с обещания? Помогни ми да умра, Дани. Ще източат „Черния бряст“ до последната капка кръв.
Дани отиде сам в „Закусвалнята на Кларк“, а когато Леона сложи купичка със сладолед пред него, той притисна с длани очите си, за да
не заплаче. Стоя там, докато не стана време да затворят, и чак тогава се качи на автобуса за къщи.
На следващия ден намериха дядо му изстинал в леглото си. Изпаднал бе в кома и не успяха да го върнат. Последваха ядни разговори на
нисък глас, тряскане на врати, баща му крещеше на сестрата.
Дани прекарваше дните си в музея „Пийбоди“. Персоналът нямаше нищо против. Много деца биваха зарязвани там през лятото. Дани се
разхождаше с часове в залата с минералите, общуваше си с мумията, с гигантската сепия и велосираптора на Крайтън, дори се опита да
прерисува стенописа с динозаврите. Разхождаше се из кампуса на Йейл, часове наред се опитваше да разчете надписите на различни езици
над входа на библиотека „Стърлинг“, постоянно ходеше в „Бейнеке“ да разглежда колекцията от карти таро и неразгадаемия „Ръкопис“ на
Войнич. Гледаше втренчено страниците му, изписани на незнаен език, и имаше чувството, че отново стои при Лайтхауз Пойнт и чака
светът да му се разкрие.
Щом се стъмнеше, Дани хващаше автобуса, промъкваше се през градинската порта на „Черния бряст“, минаваше на пръсти през къщата и
се заключваше в спалнята си при книгите. Обикновените учебни предмети вече не му бяха достатъчни. Беше твърде голям да вярва в
магията, но имаше нужда да вярва, че на света има и нещо друго, освен да живееш и да умреш. Затова нарече нуждата си интерес към
окултното, към мистериите, към сакралните предмети. Заравяше се в писанията на алхимици и спиритуалисти, които обещаваха да отварят
взора му за невидимото. А той имаше нужда от съвсем малко, от един-едничък поглед, от нещо, което да го поддържа.
Беше се свил на леглото си във високата кула и четеше Парацелз заедно с превода на Уейт, когато адвокатът на дядо му почука на вратата.
– Ще трябва да вземеш някои решения – каза той. – Знам, че искаш да почетеш паметта на дядо си, но трябва да постъпиш според
собствените си интереси.
Съветът не беше лош, само дето Дани нямаше представа какво е в негов интерес.
Дядо му беше харчил от парите на Арлингтън, употребил ги бе според своите виждания, но нямаше право да ги остави на друг, освен на
сина си. С къщата нещата стояха другояче. Тя щеше да остане под попечителство, докато Дани не навърши осемнайсет.
Изненада се, когато майка му се появи на прага на стаята му.
– Университетът иска къщата – каза тя, после плъзна поглед по кръглата стая. – Ако всички подпишем, ще си поделим парите от
продажбата. А ти може да дойдеш в Ню Йорк.
– Не искам да живея в Ню Йорк.
– Представа си нямаш какви възможности ще ти се отворят там.
Преди близо година Дани се беше качил на влака до Ню Йорк. С часове се разхожда в Сентръл Парк, седя в Храма на Дендрут в музея
„Метрополитън“. Отиде до кооперацията на родителите си, вдигна ръка да натисне звънеца, после се отказа.
– Не искам да оставям „Черния бряст“.
Майка му седна на ръба на леглото.
– Само земята е ценна, Дани. Къщата няма никаква стойност, разбери го. Само гълта пари. Ще погълне и последния ни долар.
– Няма да продам „Черния бряст“.
– Ти нямаш представа как работи светът, Даниел. Още си дете и аз искрено ти завиждам за това.
– Не на това завиждаш.
Думите прозвучаха тихо и студено, точно както той бе искал да прозвучат, но майка му само се засмя.
– Какво според теб ще стане тук? Има по-малко от трийсет хиляди долара по сметката за колежанското ти обучение и ако не планираш да
създадеш топли приятелства в Университета на Кънектикът, по-добре започни да преоценяваш приоритетите си. Дядо ти те е преметнал,
както преметна и нас. Мислиш си, че ще си някакъв лорд и господар на „Черния бряст“? Не ти управляваш това място, а то те управлява.
Вземи от него каквото можеш.
„Този град.“
Дани остана в стаята си. Заключи вратата. Ядеше пакетирани десертчета и пиеше вода от банята. Сигурно така е скърбял за дядо си, но
истината бе, че не знаеше какво да прави. В едно копие на „1776“ на Маккала в библиотеката имаше пачка от хиляда долара. Щом
навършеше осемнайсет, щеше да се разпорежда със сметката си за колежа. Извън това си нямаше нищичко. Но нямаше да се откаже от
„Черния бряст“, не можеше да го направи, ужасяваше го мисълта някой да разруши старата къща. За нищо на света. Това беше неговият дом.
Кой щеше да е той, ако изтръгнеха корените му? Ако го отделяха насила от дивите градини и сивия камък, от птичките, които пееха в
живия плет, от голите клони на дърветата. Изгубил бе човека, който го познаваше най-добре и го обичаше най-много. И сега му оставаше
единствено къщата.
А после един ден осъзна, че къщата е утихнала, че е чул колата на родителите си да потегля от алеята, но не и да се връща. Отвори
вратата си, слезе по стълбите и откри, че „Черния бряст“ е опустял напълно. Не му беше хрумнало, че родителите му ще си тръгнат просто
така. Възможно ли беше тайно да ги е държал заложници с надеждата да останат в Ню Хейвън и за пръв път в живота му да му обърнат
внимание?
Отначало се въодушеви. Включи осветлението в цялата къща, телевизора в стаята си и онзи на приземния етаж. Хапна остатъци от
хладилника и нахрани бялата котка, която понякога се разхождаше из градината по залез слънце.
На следващия ден направи онова, което правеше винаги – стана и отиде в „Пийбоди“. Прибра се, вечеря и си легна. После пак и пак.
Когато учебната година започна, тръгна на училище. Отговаряше чинно на всички писма, които пристигаха в „Черния бряст“. Караше на
безалкохолни напитки и полуфабрикати от близкия супермаркет. Срам го беше, че понякога Бернадет му липсваше повече, отколкото му
липсваше дядо му.
Един ден се прибра у дома, натисна ключа за осветлението в кухнята и откри, че са му спрели тока. Събра всички одеяла и коженото
палто на дядо си от тавана, натрупа ги на леглото си и спа под тях. Гледаше как дъхът му се къдри бял в тишината. Шест дълги седмици
живя на студено и тъмно, пишеше си домашните на свещ, а вечер обличаше стария ски екип, който беше намерил в един сандък, и спеше
така.
Когато Коледа наближи, родителите му се появиха на прага на „Черния бряст“, розовобузи и усмихнати, натоварени с подаръци и торби
със скъпи провизии. Един ягуар ръмжеше кротко на алеята. Дани залости вратите и отказа да ги пусне. Направили бяха грешката да му
покажат, че може да оцелее.
Хвана се на работа в закусвалнята на Кларк. По няколко часа на седмица разстилаше тор и сееше семена в парк „Еджертън“. Късаше
билети в „Лирик хол“. Продаде стари дрехи и мебели, които намери в таванското помещение. Изкарваше достатъчно да не гладува и да си
плаща тока. Никога не канеше малкото си приятели. Не искаше да се разчуе, че непълнолетно момче живее само в голяма и празна къща.
Макар че, ако го бяха попитали, отговорът му щеше да е простичък – грижеше се за къщата. Държеше „Черния бряст“ жив. Ако той си
тръгнеше, „Черния бряст“ щеше да умре.
Мина година, после още една. Дани се справяше някак. Но не знаеше още колко това ще бъде достатъчно. Не знаеше какво следва. Дори
не знаеше дали ще може да кандидатства в колеж с приятелите си. Щеше да го отложи с една година най-вероятно. Ще работи и ще чака
парите от колежанския си фонд. А после? Нямаше представа. Не знаеше и беше уплашен, защото беше на седемнайсет и изтощен. Никога
не му беше хрумвало, че животът е дълъг, но сега му се струваше дълъг до невъзможност.
По-късно, когато се връщаше назад и мислеше за случилото се, Дани постепенно осъзна, че не е имал ясни намерения в онази ранна
юлска вечер. Вече от седмици ходеше в „Бейнеке“ и „Пийбоди“ да чете за еликсири. Дълги нощи събираше съставки и поръчваше онова,
което не можеше да открадне или да вземе от боклука. А после започна да вари. Цели трийсет и шест часа не излезе от кухнята, дремваше
на крак, навиваше си алармата да го събуди за следващия етап от рецептата. Когато погледна за последно гъстия като катран сироп на
дъното на съсипаната тенджера, изведнъж се разколеба. Знаеше, че се опитва да направи нещо опасно. Но му бяха свършили нещата, в
които да вярва. Останала му беше само магията. Чакаше го приключение, а не чаша с отрова.
Куриерът го откри да лежи на стълбите следващата сутрин и да кърви от очите и устата. Явно е успял да излезе от кухнята, преди да
припадне.
Събуди се в болнично легло. Мъж със сако от туид и раирано шалче седеше на стол отстрани.
– Казвам се Елиът Сандоу – каза той. – Имам предложение за теб.
Магията едва не го уби, но в крайна сметка му спаси кожата. Точно като в детските приказки.
14
Зима
Алекс седеше на пейчицата в прозоречната ниша. Доз ѝ донесе чаша горещ шоколад с меко бонбонче отгоре, възголямо, от онези, които
приличат на грубо издялан камък, току-що изваден от кариерата. Гурме направо.
– Слезе в отвъдното – каза Доз. – Заслужила си нещо вкусно.
– Е, не чак в отвъдното.
– Тогава си ми върни бонбона.
Каза го срамежливо, сякаш се боеше да се пошегува, и Алекс притисна чашата към гърдите си като знак, че се включва в шегата.
Харесваше тази Доз и си мислеше, че не е изключено тази Доз също да я харесва.
– Как беше, разказвай?
Алекс обърна глава да погледне през прозореца към покривите под светлината на предиобеда. Оттук се виждаха сивите кули на „Вълча
глава“ и част от обраслата с бръшлян градина, синият контейнер за рециклиране, облегнат като пияница на стената. Всичко изглеждаше
толкова обикновено.
Остави настрана сандвича с яйца и бекон. Обичайно изяждаше по два без затруднение, но сега още усещаше тежестта на водата и това ѝ
съсипваше апетита. Наистина ли беше преминала? Доколко е било илюзия и доколко реално? Разказа набързо какво се бе случило и какво
иска Младоженеца от нея. Когато приключи, Доз каза:
– Не можеш да отидеш в апартамента на Тара Хачинс.
Алекс отхапа гнусливо от сандвича.
– Току-що ти разказах как съм си говорила с мъртвец в река, пълна със златооки крокодили, а ти ми казваш това?
Явно Доз не си падаше по приключенията.
– Ако декан Сандоу научи какво си направила на Саломе, за да влезем в храма…
– Саломе може и да се оплаче на приятелките си, но няма да извади тежката артилерия. Все пак ни пусна в храма, а не забравяй и
кражбата от „Свитък и ключ“. Голяма каша.
– Но ако все пак му каже?
– Ще отрека.
– И ще искаш и аз да отрека?
– Искам да мислиш за важните неща.
– Сега какво, ще ме заплаваш? – попита Доз, вперила поглед в чашата си с какао. Бъркаше ли, бъркаше с лъжичката.
– Не, Доз. Страх ли те е, че ще го направя?
Лъжичката застина. Доз вдигна поглед. Очите ѝ бяха с цвета на топло тъмно кафе, слънчев сноп се беше оплел в раздърпаното ѝ кокче.
– По-скоро не – каза накрая, сякаш изненадана от откритието. – Твоята реакция беше… прекомерна. Но Саломе не беше права. – Май все
пак имаше гръбнак това момиче. – Ако деканът разбере, че си сключила сделка със Сив обаче…
– Няма.
– Но ако разбере…
– Страх те е, че ще ти се кара, защото си ми помогнала. Не се притеснявай. Няма да те издам. Но Саломе те видя. Може да се наложи да ѝ
затвориш устата.
Доз се ококори, преди да разбере, че Алекс се шегува.
– О… Ясно. Просто… тази работа наистина ми трябва.
– Разбирам – каза Алекс. – Може би по-добре от всеки друг, пребивавал някога под този покрив. Но ми трябва някаква вещ на Тара, така
че ще се наложи да отида в апартамента ѝ.
– Знаеш ли изобщо къде е живяла?
– Не – призна Алекс.
– Ако детектив Търнър разбере какво си намислила…
– И какво ще разбере? Че съм отишла на границата на отвъдното да си приказвам с призрак? Това едва ли се брои за натиск върху
свидетел.
– Да, но да отидеш в апартамента на Тара и да ѝ ровиш в нещата… Това е влизане с взлом. И намеса в текущо полицейско разследване.
Като нищо ще те арестуват.
– Само ако ме хванат.
Доз поклати решително глава.
– Преминаваш граница. И аз не мога да те последвам, защото това ще изложи на риск не само нас двете, но и „Лета“. Детектив Търнър
не иска да се бъркаш и ще направи необходимото да защити разследването си.
– Добър аргумент – каза Алекс и се замисли.
Може би, вместо да заобикаля Търнър, трябваше да мине право през него.
Алекс искаше да се крие в „Дупката“ и Доз да ѝ прави какао. Малко майчински грижи щяха да ѝ дойдат добре. Но трябваше да се
върне в Стария кампус и да поднови хватката си върху нормалния свят, преди наистина важните неща да ѝ махнат за довиждане.
Остави Доз пред университетския театър, но не преди да я е попитала за името, което беше чула да шепнат мъртвите в граничната зона.
– Жан дьо Монд? Или Джонатан Дезмонд, може би?
– Нищо не ми говори – каза Доз. – Но щом се върна в „Ил Бастоне“, ще направя проучване, ще питам и библиотеката.
Алекс се поколеба, после каза:
– Внимавай, Доз. Дръж си очите на четири.
Доз примигна.
– Защо? Аз съм никоя.
– От „Лета“ си и си жива. Определено не си никоя.
Доз примигна отново, като часовников механизъм, който чака някое зъбно колелце да се завърти и да възобнови движението. А после
очите ѝ се проясниха, веждите ѝ се събраха на черта.
– Ти видя ли… го? – избълва тя и заби поглед в краката си. – От другата страна?
Алекс поклати глава.
– Норт твърди, че не е там.
– Това сигурно е добър знак – каза Доз. – В сряда ще го повикаме. Ще си го върнем. И Дарлингтън ще знае какво да правим.
„Може би.“ Но Алекс нямаше намерение да чака.
– Какво знаеш за престъплението на Младоженеца? – попита тя.
Вече знаеше истинското име на Норт, но по-добре да не свиква с него. Това само би заздравило връзката им.
Доз сви рамене.
– Включено е във всички туристически обиколки, заедно с Джени Креймър и онази къща в Саутингтън.
– Къде е станало?
– Не знам. Не обичам да чета за такива неща.
– Значи си си сбъркала професията, Доз. – Кривна глава. – Или тя сама те е избрала?
Спомни си разказа на Дарлингтън как се събудил в болница на седемнайсет с включена система и с визитката на декан Сандоу в ръка.
Също като нея, като си помислиш, макар че не това беше успяло да ги сближи.
– Обърнаха се към мен заради темата на дисертацията ми. Преценили са, че умея да правя проучвания. Беше скучно, докато… – Не
довърши. Раменете ѝ се сгърбиха, сякаш някой беше отпуснал конците ѝ. Докато не се появил Дарлингтън. Доз разтърка очи с плетените си
ръкавички. – Ще ти кажа, ако науча нещо.
И с бързи крачки се отправи към „Дупката“.
Алекс се огледа с надеждата да види Младоженеца, чудеше се дали глумата и нейният господар знаят, че е оцеляла, дали на следващия
ъгъл не я чака засада. Трябваше да се добере до общежитието.
Замисли се за откъса от „Идилиите“, който Младоженеца беше цитирал, за зловещата тежест на думите. Ако не грешеше, въпросният
откъс беше за романса на Герейнт и Енид, за мъж, подлуден от ревност, макар съпругата му да му е останала вярна. Не вдъхваше особена
увереност. „Смъртта е по-добра от съмненията.“ Защо Тара бе избрала точно този стих за татуировката си? Дали се е отъждествявала някак
с Енид, или просто ѝ е харесало как звучат думите? И защо някой от „Свитък и ключ“ би ѝ ги казал? Не си представяше как някой от
Ключарите благодари за качествена дрога с туристическа обиколка на криптата и лекция за митологията ѝ. А и дори Алекс да бързаше със
заключенията, оставаше въпросът как продажбата на трева на няколко колежани се е превърнала в убийство. Не, имаше нещо повече в тази
история.
Спомни си как лежи по гръб на кръстовището и гледа през очите на Тара в последните ѝ мигове, вижда надвисналото лице на Ланс. А
ако изобщо не е бил Ланс? Ако е бил някакъв гламур?
Зави по Хай стрийт към трапезарията на колеж „Хопър“. Копнееше за безопасността на стаята си в общежитието, но отговорите щяха да
я защитят по-добре от всяка преграда. Търнър я беше предупредил да не се занимава с Трип, но тя разполагаше само с неговото име, той
беше единствената пряка връзка между обществата и Тара.
Още беше рано за обяд, но Трип беше там, на една дълга маса с неколцина приятелчета, до един – с широки шорти, фланелени суитшърти
и бейзболни шапки, до един – розовобузи и разрошени от вятъра, въпреки че най-вероятно ги мъчеше махмурлук. Явно богатството
вършеше по-добра работа от инжекциите с витамини. Дарлингтън беше скроен от същия скъпарски материал, но той поне имаше истинско
лице и стоманена нишка в характера си.
Тръгна към масата на Трип, другарчетата му спряха очи на нея, прецениха я набързо и я отхвърлиха. Беше взела душ в „Дупката“,
навлякла бе анцуг на „Лета“, сресала бе косата си. Предостатъчни усилия, след като я бяха били насред улицата, а после се беше удавила.
– Здрасти, Трип – каза с усмивка тя. – Имаш ли минутка?
Той се обърна да я погледне.
– Ще ме каниш на бала ли, Стърн?
– Зависи дали ще ми пуснеш, мацко. – Приятелчетата на Трип взеха да дюдюкат, един изпсува доволно и протяжно. Сега вече я гледаха. –
Трябва да поговорим за онзи тест.
Бузите на Трип се зачервиха, но после той разкърши рамене и стана.
– Добре.
– И го върни вкъщи преди мръкнало – каза едно от другарчетата му.
– Защо? – попита тя. – Да си опитате и вие късмета?
Издюдюкаха отново, даже изръкопляскаха, сякаш е забила страхотно гадже.
– Много си гадна, Стърн – каза Трип през рамо, докато вървяха към изхода. – Харесва ми.
– Ела – каза тя и го поведе нагоре по стълбите покрай рисуваните прозорци, които изобразяваха радостите на живота в плантациите и
бяха оцелели след смяната на името – от поборника за предимствата на робството Калхун към Хопър. Преди няколко години чернокож
чистач беше счупил едното стъкло на малки парченца.
Лицето на Трип се промени, палава усмивка раздвижи чертите му.
– Какво има, Стърн? – попита той, щом влязоха в една читалня. Беше празна.
Алекс затвори вратата и усмивката му се разшири похотливо – този наистина ли си мислеше, че ще се натискат?
– Откъде познаваш Тара Хачинс?
– Какво?
– Откъде я познаваш? Видях телефонните ѝ разпечатки – излъга тя. – Знам колко често сте си приказвали.
Той се намръщи, облегна се на гърба на някакъв кожен диван и скръсти ръце. Намръщената физиономия не му отиваше – разбутваше
кръглото му лице и сладкото момченце се превръщаше в сърдито бебе.
– Ти какво, вече ченге ли стана?
Алекс тръгна към него. Усети го как се стяга, как се насилва да не отстъпи. Тактът и доброто възпитание заемаха централно място в
неговия свят, свят на заобиколни маршрути, които да избегнат прякото противопоставяне. Не се опъваш на някого току-така. Не го
поглеждаш в очите. Запазваш самообладание. Не ти пука. Майтапите не те засягат.
– Не ме карай да казвам, че аз съм законът, Трип. Току-виж съм избухнала в смях.
Той присви очи.
– За какво става въпрос?
– Ти тъп ли си? – Горкият се опули, чак челюстта му провисна. Долната му устна изглеждаше влажна. Никой ли не беше говорил така на
Трип Хелмут? – Става въпрос за мъртво момиче. И аз искам да знам каква ти е била.
– Вече говорих с полицията.
– А сега говориш с мен. За мъртво момиче.
– Не съм длъжен да…
Тя се наведе към него.
– Знаеш как стоят нещата, нали? Моята работа, работата на Дом „Лета“, е да преча на малки лайненца като теб да създават проблеми на
администрацията.
– Защо ми говориш така? Мислех, че сме приятели.
„Заради всички игри на надпиване, в които сме участвали заедно, и лятото, което прекарахме в Биариц?“ Този наистина ли не знаеше
разликата между приятели и познати?
– О, приятели сме, Трип. Ако не бяхме приятели, щях да говоря директно с декан Сандоу, но не искам да се вдига излишен шум, не искам
да създавам проблеми на теб или на твоите Костмени, ако не се налага.
Едрите му рамене се вдигнаха.
– Беше само свалка.
– Тара не ми се вижда твой тип.
– Не знаеш какъв е моят тип. – Сериозно ли се опитваше да се измъкне с флирт от разговора? Алекс задържа погледа му и той побърза да
сведе очи. – Беше забавна – измърмори той.
За пръв път ѝ се стори, че казва истината.
– О, не се и съмнявам – тихо каза тя. – Винаги е била усмихната, радвала се е да те види.
Това беше тайната на добрия дилър. Трип едва ли си е давал сметка, че е бил просто поредният клиент и че с Тара ще са приятелчета,
докато той има пари в джоба.
– Приятна беше. – Пукаше ли му, че е мъртва? Имаше ли и друга сянка в очите му, освен мъглите на махмурлука, или просто Алекс
искаше да повярва, че не е безчувствено дърво? – Нищо особено не сме правили, кълна се. Мотаехме се заедно от време на време, изпушили
сме по някоя и друга цигара, това е.
– Срещали ли сте се у тях?
Той поклати глава.
– Тя винаги идваше при мен.
Едва ли щеше да се сдобие толкова лесно с адреса ѝ.
– Да си я виждал с друг от обществата?
Ново вдигане на рамене.
– Не знам. Виж, Ланс и Тара бяха дилъри, имаха най-хубавата трева, която съм опитвал някога, най-тучното и зелено нещо, дето можеш
да видиш, гарантирам ти. Но не съм се интересувал с кого движи.
– Попитах дали си я виждал с някого.
Той наведе още малко глава.
– Защо се държиш толкова гадно?
– Хей – тихо каза тя и го стисна за рамото. – Знаеш, че не си закъсал, нали? Всичко ще бъде наред. – Усети как част от напрежението го
напуска.
– Ужасна си, честно.
Не знаеше кое ѝ се иска повече – да го зашамари или да го сложи в леглото с любимото плюшено зайче и чаша топло мляко.
– Просто се опитвам да намеря отговори, Трип. Знаеш как е. Просто си върша работата.
– Да, разбирам, естествено. Работа.
Едва ли разбираше, но знаеше какво да каже. Обикновеното момче Трип Хелмут. Знаеше какво е работа само на теория.
Стисна по-силно рамото му.
– Трябва да разбереш ситуацията. Едно момиче е умряло. А хората, с които е движела Тара? Те не са ти приятели и ти няма да ми се
правиш на мъж, да си държиш езика зад зъбите или друга някоя глупост, която си видял във филмите, защото това не е филм, това е твоят
живот, а ти имаш добър живот и не искаш това да се промени, нали така?
Трип не отлепяше поглед от обувките си.
– Добре де. Добре. – Като нищо щеше да ревне.
– Е, кого си виждал с Тара?
Когато Трип приключи с разказа си, Алекс се облегна назад.
– Трип?
– Да?
Той продължаваше да зяпа обувките си – нелепи гумени сандали, сякаш лятото никога не свършваше за Трип Хелмут.
– Трип – повтори тя и го изчака да вдигне глава и да я погледне в очите. Усмихна му се. – Това беше. Приключихме. Край. – „Повече не се
налага да мислиш за онова момиче. Как си я чукал и после си я забравил. Как си си мислел, че ще ти предложи добра сделка, ако я докараш
до оргазъм. Как те е възбуждала мисълта, че се виждаш с опасно момиче.“ – Приятели? – попита тя.
От този език разбираше той.
– Да.
– Няма да кажа на декана или на друг, обещавам.
А после той ѝ благодари и Алекс разбра, че Трип няма да каже на никого за разговора им – нито на приятелите си, нито на Костмените.
Това беше номерът – да повярва, че има повече за губене от нея.
– Още нещо, Трип, последно – каза тя, щом той понечи да припне към вратата. – Да имаш колело случайно?
Алекс въртеше педалите през Моравата, покрай трите църкви, после надолу по Стейт стрийт и под главното шосе. Имаше да прочете
около двеста страници, ако не искаше да изостава тази седмица а вероятно и чудовище я търсеше, но в момента я тормозеше друго –
трябваше да говори с детектив Абел Търнър.
Щом напуснеш кампуса, Ню Хейвън губеше претенциите си на пресекулки – магазинчета за един долар и евтини барове се редяха рамо
до рамо със скъпарски минимаркети и изискани кафенета; сбутани салончета за маникюр и дюкянчета за клетъчни телефони втора ръка
деляха тротоара със скъпи магазини за макаронени изделия и бутици, които продаваха малки и напълно безполезни сапунчета. Това
дразнеше Алекс, имаше чувството, че градът сменя идентичността си пред очите ѝ.
Стейт стрийт беше безинтересна – безкрайно протежение от паркинги, високоволтови електрически кабели, железопътните релси на
изток – а полицейското управление беше още по-зле, голяма мускулеста сграда с цвят на попара. Такива мъртви места имаше из целия град,
цели пресечки от масивни бетонни монолити, надвиснали над празни площади като рисунка на бъдещето, правена в миналото.
„Брутални“ – така ги беше определил Дарлингтън, а Алекс каза:
– Човек наистина остава с усещането, че сградите са му вдигнали мерника.
– Не, не – поправи я той. – Идва от френската дума „brut“. „Суров“, защото са използвали гол бетон. Но иначе, да, наистина те побиват
тръпки от тях.
Преди тук е имало гето, но после в Ню Хейвън излели пари покрай правителствената програма за образцови градове.
– Уж трябваше да разчистят града, а вместо това построиха сгради, където никой не иска да живее. После парите свършиха и Ню Хейвън
си остана с тези… дупки.
„Рани – помисли си Алекс в онзи момент. – Щеше да каже „рани“, защото за него градът е жив.“
Погледна телефона си. Търнър не беше отговорил на съобщенията ѝ. Не беше събрала смелост да му звънне, но вече беше тук и нямаше
друг избор. Той не вдигна, тя затвори и позвъни отново, после пак. Не беше припарвала до полицейско управление след смъртта на Хели.
„Не само Хели умря през онази нощ.“ Но да мисли за онова по друг начин, да мисли за кръвта, за светлата каша, която мозъкът на Лен беше
оставил по ръба на кухненския плот, я хвърляше в дива паника, а мислите ѝ се подгонваха като зайци в черепа.
Най-накрая Търнър вдигна.
– Какво мога да направя за теб, Алекс? – Гласът му звучеше приятно, дружески, сякаш точно с нея е искал да си поговори.
„Ми, отговори ми на тъпите съобщения!“
Тя се изкашля, преди да каже:
– Здравейте, детектив Търнър. Бих искала да си поговорим за Тара Хачинс.
Търнър се изкиска – само с тази дума можеше да се определи звукът. Досущ снизходителния смях на седемдесетгодишен дядо, макар че
Търнър едва ли беше на повече от трийсет и пет. Винаги ли се държеше така в участъка?
– Алекс, знаеш, че не мога да разисквам текущо разследване.
– Пред участъка съм.
Пауза. После гласът му прозвуча различно, една идея по-малко радостно:
– Къде?
– На отсрещния тротоар.
Нова дълга пауза.
– На станцията след пет минути.
Алекс избута колелото на Трип до Юниън Стейшън в края на пресечката. Въздухът беше мек и влажен, скоро щеше да завали сняг. Не
знаеше защо е потна – заради колелото или защото се изнервяше при мисълта, че ще си говори с ченге. Явно никога нямаше да свикне.
Подпря колелото на една стена до паркинга и седна на ниска бетонна пейка да го изчака. Един Сив мина на бърз ход покрай нея по долни
гащи, погледна си часовника и се затича, сякаш се притесняваше да не изпусне влака. „Няма да хванеш този, приятел. Нито него, нито
следващите.“
Заби нос в телефона си, като държеше под око улицата. Написа името на Бъртрам Бойс Норт в търсачката. Искаше да провери това-онова,
преди да зададе въпросите си на Летианската библиотека.
За неин късмет имаше много информация онлайн. Норт и годеницата му явно са били нещо като знаменитости. През 1854 Норт и
любимата му, младата Дейзи Фанинг Уитлок, били намерени мъртви в канцеларията на компанията на карети „Норт и синове“, отдавна
съборена. Снимките им бяха в първия линк, щом цъкнеш „Ню Хейвън“ в сайта за призраците на Кънектикът. Норт изглеждаше красив и
сериозен, косата му – вчесана прегледно, а не рошава като в смъртта. Единствената друга разлика беше в чистата бяла риза, без петна от
кръв. Нещо студено пропълзя по гръбнака ѝ. Понякога, въпреки усърдните си усилия, Алекс забравяше, че вижда мъртвите, нищо че ризата
и хубавото му сако бяха оклепани в кръв. Но да гледа тази стара, застинала черно-бяла фотография беше различно. „Той гние в гроба.
Останал е само скелет от него.“ Можеше да уреди да изровят останките му. Двамата с Норт биха могли да застанат рамо до рамо край гроба
му и да се дивят на костите. Опита се да прогони неканения образ.
Дейзи Уитлок беше красива по онзи характерен за времето си начин – тъмна коса и каменни очи. Главата ѝ беше наклонена едва
доловимо, също толкова недоловима усмивка разтегляше устните ѝ, къдриците ѝ се разделяха от път по средата и падаха на меки спирали,
които оставяха врата ѝ гол. Талията ѝ беше тънка, а голите рамене белееха над деколте с щедро количество воланчета, стискаше малко
букетче от хризантеми и рози в изящните си ръце.
Колкото до местопрестъплението, по онова време фабриката не е била построена изцяло и така си и останала незавършена. „Норт и
синове“ преместили производството си в Бостън и продължили да произвеждат карети до началото на двайсети век. Нямаше снимки на
местопрестъплението, само мрачни описания на кръв и ужас, а оръжието – пистолет, който Норт държал в канцеларията си за самоотбрана
срещу крадци – още било в ръката му.
Телата били открити от камериерката на Дейзи, жена на име Гладис О‘Донахю, която хукнала с писъци по улиците. Открили я на
половин миля от фабриката, на ъгъла между „Чапъл“ и „Хай“, изпаднала в истерия. Дори след чаша бренди, за да успокои нервите ѝ,
камериерката не била особено полезна на властите. Престъплението изглеждало очевидно, само мотивът бил донякъде неясен. Имало
теории, че Дейзи е била бременна от друг мъж, но семейството ѝ потулило нещата след убийствата, за да избегне още по-голям скандал. В
една статия излагаха хипотезата, че Норт е бил подлуден от отравяне с живак, защото прекарвал много време в близост до фабриките за
шапки на Данбъри. Най-простичката теория гласеше, че Дейзи е искала да развали годежа, а Норт не е бил съгласен. Семейството му
искало нов приток на капитал от богатството на Уитлок, а Норт искал Дейзи. Девойката често се появявала в светските хроники, спечелила
си била славата на дръзка флиртаджийка, която често предизвиквала социалните норми.
– Допадаш ми, мацко – измърмори под нос Алекс.
Подмина пътеводителя към гробовете на двамата годеници и тъкмо се опитваше да увеличи една стара вестникарска статия, когато се
появи Търнър.
Не си беше облякъл палто, явно не възнамеряваше да стои дълго. Умееше да се облича обаче. Тъмносивият му костюм не биеше на очи,
но кройката беше отлична, а на Алекс не ѝ убягнаха дребните детайли – джобчето на гърдите, финото лавандулово райе на вратовръзката.
Дарлингтън винаги изглеждаше добре, без да се старае. Търнър нямаше нищо против да му личи, че полага усилия.
Челюстите му бяха стиснати, устата – на черта. Любезната му маска зае мястото си едва когато погледът му откри Алекс на перона.
Цялата му стойка се промени, не само лицето. Отпусна рамене в спокойна, небрежна, незаплашителна поза, сякаш съзнателно
приглушаваше енергийния поток, който го зареждаше с гориво.
Седна до нея на скамейката и опря лакти на коленете си.
– Ще те помоля да не се появяваш в службата ми.
– Не отговори на съобщенията ми.
– Имам много работа. Както знаеш, тече разследване на убийство.
– Или трябваше да дойда тук, или у вас.
Онова напрежение на оголена жица се върна в тялото му и Алекс се усмихна вътрешно – добре беше да знае, че е в състояние да го изкара
от равновесие.
– Явно „Лета“ има всичките ми данни – каза той.
В архивите на Дома най-вероятно се пазеше всичко за Абел Търнър, от номера на социалната му осигуровка до вкуса му към порното,
само че Алекс никога не беше виждала въпросното досие. Дори не знаеше дали Търнър живее в рамките на града. Детективът си погледна
телефона.
– Мога да ти отпусна десетина минути.
– Искам да говоря с Ланс Гресанг.
– Ами да. Сигурно искаш да си и прокурор по делото му.
– Тара не просто си е говорела по телефона с Трип Хелмут. Снабдявала е с дрога членове на „Свитък и ключ“ и „Ръкопис“. Разполагам с
имена.
– Слушам те.
– Не мога да ги разкрия.
Лицето му си остана любезно, но Алекс усещаше как негодуванието му расте с всеки миг. Не му беше приятно да ѝ угажда. Добре.
– Идваш при мен за информация, но не желаеш да споделиш какво знаеш?
– Трябва да говоря с Гресанг.
– Той е главният заподозрян в разследване на убийство. Разбираш това, нали?
Усмивка бе пропълзяла на лицето му, усмивка на човек, който не вярва на ушите си. Май наистина я смяташе за глупава. Не, за
привилегирована. Поредният Трип. Или поредният Дарлингтън може би. И тази нейна версия му допадаше повече от версията, на която бе
налетял в моргата. Защото тази версия можеше да бъде сплашена.
– Няколко минути с него ще ми бъдат достатъчни – каза тя, като добави капризна нотка в гласа си. – Даже не ми трябва твоето
разрешение, ако си говорим честно. Мога да отправя молба през адвоката му, да кажа, че съм познавала Тара.
Търнър поклати глава.
– Забрави. Веднага щом си тръгна оттук, ще му звънна и ще му кажа, че си едно лудо момиче, което се опитва всячески да се намърда в
разследването. Може дори да му пусна онова видео, в което тичаш по „Елм“ като последната глупачка.
Обзе я остър срам при мисълта как се мята посред улицата, а колите бибипкат и я заобикалят. Значи Сандоу е дал видеото на Търнър.
Дали го е показал и на друг? Представи си как професор Белбалм го гледа и стомахът ѝ се сви. Нищо чудно, че днес детективът се държеше
двойно по-самодоволно от обичайното. Не я мислеше просто за глупава. Мислеше я за откачена. Още по-добре.
– Какво толкова? – каза тя.
Търнър сви пръсти върху безупречния ръб на панталоните си.
– Какво толкова? Не мога просто да те заведа при него. Всички посетители в ареста се вписват. Трябва ми официална причина да те
вкарам. Адвокатите му ще трябва да присъстват. Цялото нещо ще трябва да е на запис.
– Твърдиш, че ченгетата винаги спазват правилата?
– Полицаите. Ако заобиколя правилата и защитата го научи, на Ланс Гресанг ще му се размине убийство, а аз ще си загубя работата.
– Виж, когато ходих в дома на Тара…
Търнър обърна рязко глава към нея, очите му мятаха мълнии, преструвките му се сринаха.
– Ходила си в къщата ѝ? Ако си пресякла тази граница…
– Трябваше да знам дали…
Той скочи на крака. Това беше истинският Търнър – млад, амбициозен, принуден да танцува, за да напредне в света, и крайно вбесен от
този факт. Направи няколко крачки пред скамейката, после се обърна и посочи с пръст Алекс.
– Стой далеч от моето разследване, проклета да си.
– Търнър…
– Детектив Търнър! Няма да се бъркаш, чуваш ли! Ако разбера, че си наближила „Удланд“, така ще ти съсипя живота, че повече няма да
се изправиш на крака.
– Защо се държиш толкова гадно? – измрънка тя, заемайки репликата на Трип.
– Това не е някаква игра, момиченце. Нима не разбираш, че мога да ти сговня живота без никакво усилие, че лесно ще намерят трева или
хапчета в стаята ти? Проумей го най-сетне.
– Не можеш просто да… – започна тя с разширени очи и потрепваща долна устна.
– Ще направя каквото е нужно. А сега се махай оттук. Представа си нямаш в какво се забъркваш, така че не ме притискай, ясно?
– Добре де, разбрах – каза умърлушено тя. – Съжалявам.
– Кого е виждал Трип с Тара? Казвай.
Алекс нямаше нищо против да му каже имената. От самото начало бе възнамерявала да му ги каже. Търнър трябваше да знае това. Тара
беше продавала на колежани, които не фигурираха в указателя на телефона ѝ, използвала бе еднодневка, която Ланс беше скрил или
унищожил.
Сведе поглед към ръкавиците си и каза тихо:
– Кейт Мастърс и Колин Катри.
Кейт беше от Ръкописците и Алекс я познаваше бегло. За последно беше говорила с нея на Хелоуин, когато двамата с Майк Ауолоуо я бяха
умолявали да не съобщава на декан Сандоу, че са дрогирали Дарлингтън. Кейт беше облечена като Отровната Айви. Виж, Колин познаваше
по-добре. Той работеше за Белбалм и беше от „Свитък и ключ“. Беше сладък и чистичък, образ и подобие на отличник от добро семейство.
Лесно можеше да си го представи как се отпуска с бутилка адски скъпо вино. Не приличаше на човек, който си купува дрога от градско
момиче, но от времето си в Кота Нула Алекс знаеше, че външността често лъже.
Търнър приглади реверите си, маншетите, после прокара длани отстрани по изрядно подстриганата си коса. Успокои се пред очите ѝ и
когато след миг ѝ се усмихна, от гневния Търнър не беше останала и следа.
– Радвам се, че си поговорихме, Алекс. Ако мога да ти помогна с нещо в бъдеще, само се обади.
Той стана и тръгна към грозната сграда на полицейското управление. Не ѝ беше приятно да се прави на уплашено момиченце пред него.
Не ѝ беше приятно да я наричат откачалка. Но вече знаеше на коя улица е живяла Тара, а останалото щеше да е лесно.
Алекс се изкушаваше да тръгне право към „Удланд“ и да намери дома на Тара, но предпочиташе да не души точно в неделя, когато
хората щяха да са си вкъщи. Щеше да почака до утре. Онзи, дето е изпратил глумата, сигурно смяташе, че Алекс още бере душа в „Дупката“
или вече е мъртва. Но ако я наблюдаваха, дано поне са видели, че говори с Търнър. Така щяха да решат, че полицията знае всичко, което знае
тя, и вече няма смисъл да ѝ затварят устата. „Освен ако Търнър не е замесен.“
Алекс се отърси от тази мисъл, докато въртеше педалите към портите на колеж „Хопър“. Предпазливостта беше полезна, но параноята
само я разсейваше.
Писа на Трип, че е оставила колелото му при портата, и пое към Стария кампус, като превърташе през главата си връзките на Тара с
обществата. Нападението на глумата навеждаше на мисълта за „Книга и змия“, но поне засега нямаше данни Тара да е продавала на някого
от членовете на това общество. Трип я свързваше с „Череп и кости“, Колин и странната татуировка я свързваха със „Свитък и ключ“, Кейт
Мастърс я свързваше с „Ръкопис“… а Ръкописците бяха специалисти по гламурите. Ако някой се е преобразил на Ланс в онази съдбоносна
нощ, значи „Ръкопис“ най-вероятно са забъркани в убийството. Това би обяснило защо Алекс беше видяла лицето на Ланс в спомените на
Тара за смъртта ѝ.
Стига Трип да ѝ беше казал истината. Когато са притиснати до стената, хората често казват каквото им хрумне, за да се измъкнат. Тя го
знаеше най-добре. А Трип, без съмнение, би продал първия, който му дойде наум, за да измъкне себе си от неприятностите. Сигурно би
могла да говори със Сандоу, да му даде имената и да обясни, че Търнър ще проверява алибитата им, с надежда деканът да преосмисли
участието на „Лета“ в разследването. Но това би означавало да признае, че е измъкнала информацията от един Костмен чрез заплахи.
Редно бе да е честна и със себе си. Нещо беше разкъсало оковите си в нея след нападението на глумата. Истинската Алекс се беше свила
като змия във фалшивата кожа на преструвките. Онази Алекс се беше сбила със Саломе, взела бе страха на Трип, манипулирала бе Търнър.
Но трябваше да внимава. „Жизненоважно е да виждат в теб човек стабилен и благонадежден.“ Не трябваше да дава на Сандоу повод да я
изрита от „Лета“, а следователно и от Йейл.
Заля я облекчение, щом изкачи стъпалата на „Вандербилт“. Нямаше търпение да се озове зад преградите, да се види с Лорън и Мърси, да
си говорят за учене и момчета. Да спи в своето тясно легло. Но щом прекрачи прага на общата стая, чу плач. Лорън и Мърси седяха на
дивана. Лорън бе прегърнала хълцащата Мърси през раменете и разтриваше нежно гърба ѝ.
– Какво е станало? – попита Алекс.
Мърси не вдигна глава, а Лорън я изгледа ядосано.
– Къде беше? – сопна се тя.
– Трябваше да помогна за нещо на майката на Дарлингтън.
Лорън завъртя очи. Извиненията със семейни ангажименти явно трябваше да излязат в пенсия.
Алекс приседна на очуканата холна масичка и коленете ѝ се удариха в коленете на Мърси. Момичето беше заровило лицето си в шепи.
– Кажете ми какво става.
– Да ѝ покажа ли? – попита Лорън.
Мърси проплака отново.
– Защо не.
Лорън подаде на Алекс телефона на Мърси. Алекс отключи екрана и видя дълъг чат с някакъв тип на име Блейк.
– Блейк Кийли?
Беше играч на лакрос, ако не бъркаше. Разправяха, че изритал в главата някакво момче по време на мач в гимназията. Момче, което било
паднало вече на земята. Всички колежи му бяха отказали стипендия, освен Йейл. Отборът по лакрос вече четири години поред беше
шампион на Бръшляновата лига, бяха избрали Блейк и за рекламен модел на една компания за облекло – плакатите с него бяха разлепени по
витрините на фирмения магазин на Броудуей, гигантски черно-бели изображения, на които той излиза гол до кръста от планинско езеро,
мъкне коледна елха през заснежен лес или гушка малък булдог до напалена камина.
„Беше много гореща снощи. Всички братя мислят така. Ела пак довечера.“ Имаше и прикачено видео.
Алекс не искаше да го пуска, но все пак го направи. От телефона звънна силен смях на фона на басов ритъм. Блейк каза: „Хей, хей, имаме
си такова хубаво момиче, нещо екзотично в менюто за тази нощ, нали?“.
Обърна камерата към Мърси и тя се засмя. Седеше в скута на друго момче, кадифената пола се беше вдигнала високо на бедрата ѝ, в ръка
държеше червена чаша. „Мамка му! Купона на Омега.“ Обещала бе на Мърси да отиде с нея, но после съвсем забрави.
– Изгледай го в другата стая – каза Лорън, а Мърси плачеше ли, плачеше.
Алекс скочи, отиде в спалнята и затвори вратата. Леглото на Мърси не беше оправено и това, дори повече от плача ѝ, беше знак колко е
разстроена.
На видеото полата на Мърси се озова на кръста ѝ, а гащичките – на коленете.
– Исусе, вижте какъв храсталак само! – изкиска се Блейк, висок и неприятен звук. – Космите са съвсем прави. Ти добре ли си, миличка?
Мърси кимна.
– Не си пила твърде много? Трезва си и даваш съгласие, както се казва?
– И още как.
Очите ѝ грееха, живи и бдителни, а не оцъклени или полупритворени. Не изглеждаше нито пияна, нито дрогирана.
– На колене, миличка. Време е да си поръчаме китайско.
Мърси коленичи, кафявите ѝ очи – широки и влажни. Отвори уста. Езикът ѝ беше лилав от пунша. Алекс паузира видеото. Не, не е било
от пунша. Познаваше този цвят. Така изглеждаха слугите на хелоуинското парти в криптата на „Ръкопис“. Мерити, дрогата на службата,
която послушниците вземаха, за да се откажат от свободната си воля.
Вратата се отвори и Лорън влезе в стаята.
– Не ми дава да я заведа в Здравния център.
– Онези са изнасилвачи. Трябва да отидем в полицията. – Поне с това ченгетата не би трябвало да се затруднят.
– Видя видеото. Мърси казва, че почти не е пила.
– Била е дрогирана.
– И аз това си помислих, но не личи да са я дрогирали. Не се държи като дрогирана. Изгледа ли го?
– Отчасти. Много ли е зле нататък?
– Много.
– Колко момчета?
– Само двамата. Мърси се бои, че Блейк ще разпрати видеото на приятелчетата си. Може и да го е направил вече. Ти защо не отиде с нея?
„Защото забравих.“ Не ѝ се искаше да го признава. Защото, да, едно момиче беше убито, а Алекс беше нападната, но това не променяше
факта, че изобщо не се бе сетила за Мърси, а Мърси не заслужаваше това. Заслужаваше една вечер, в която да се повесели, да пофлиртува и
може би да срещне сладко момче, с което да се целува. Именно затова Алекс се беше съгласила да отиде на купона на Омега с нея.
Задължена ѝ бе, защото Мърси се държеше мило с нея, помагаше ѝ с домашните, никога не я съжаляваше, а само я насърчаваше да полага
усилия. Но след нападението на глумата Алекс напълно бе забравила за партито. Заета бе изцяло със собствения си страх и отчаяние и с
неотложния въпрос кой се опитваше да я убие.
– С кого е отишла? – попита Алекс.
– С Шарлът и онази групичка от горния етаж – изръмжа Лорън. – И те просто са я зарязали там.
Ако Мърси е била под въздействието на мерити, значи е казала на момичетата, че е добре и че могат да си тръгват, а те не я познаваха
достатъчно, за да се усъмнят в думите ѝ. Ако Алекс беше там, щеше да види лилавия ѝ език. И щеше да прекрати това.
Облече си отново палтото. Направи скрийншот на видеото – Мърси с отворена уста и лилав език – и го прати към своя телефон.
– Къде отиваш? – изсъска гневно Лорън. – Майката на Дарлингтън пак има нужда от помощ?
– Отивам да оправя това.
– Тя не иска да говорим с полицията.
– Не ми трябва полицията. Къде живее Блейк?
– В къщата на Омега.
Значи на Линуд, в онази опърпана редица от къщи на братствата, която беше изникнала като бурен, след като университетът ги изритал
от кампуса преди години.
– Алекс… – започна Лорън.
– Гледай да я успокоиш някак и не я оставяй сама.
Алекс излезе от „Вандербилт“ и прекоси Стария кампус. Идеше ѝ да отиде право при Блейк, но това нямаше да свърши работа. Групичка
Сиви се мотаеха в периферното ѝ зрение.
– Orare las di Korach – изплю тя.
Любимата ругатня на баба ѝ имаше добър вкус. „Да ги погълнат живи дано!“ Явно целият ѝ гняв се беше събрал в думите, защото Сивите
се пръснаха като подплашени птици.
Ами глумата? Ако и тя е излязла на лов, щеше ли да избяга? Алекс не би имала нищо против да зърне Младоженеца наоколо, но не го
беше виждала след онзи разговор в граничните земи.
Не трябваше да ядосва така детектив Търнър. Ако не го беше извадила от кожата му, сега сигурно би бил склонен да ѝ помогне. Може би
все още би помогнал въпреки сблъсъка им. Алекс беше склонна да вярва, че той все пак е от добрите. Но не искаше да разчита нито на
Търнър, нито на закона или университетската администрация да оправи това. Защото видеото пак щеше да обикаля, Блейк Кийли беше
богат, красив и обичан, а и имаше голяма разлика между справедливостта по принцип и налагането на справедливост.
15
Зима
Алекс не се беше връщала в криптата на „Ръкопис“ след хелоуинското парти. Онази нощ беше останала с Дарлингтън в „Черния бряст“ и
часове наред зъзна в тясното му легло. Събудила се бе призори, сивкава светлина се сипваше в таванската стая, а Дарлингтън спеше на
кравай зад нея. Пак беше получил ерекция, притискаше се в задника ѝ. Ръката му беше на гърдата ѝ, палецът се движеше напред-назад
върху зърното с мързеливия ритъм на котешка опашка. Цялото ѝ тяло се сгорещи.
– Дарлингтън – сопна се тя.
– Мммм? – измърмори той, заврял глава в тила ѝ.
– Или се събуди и ме чукай, или престани веднага.
Той застина и се събуди. Изтърколи се с все завивките и едва не падна на пода.
– Аз не… Съжалявам. Ние?...
Тя завъртя очи.
– Не.
– Онези копелета.
Дарлингтън рядко употребяваше такива думи, но сега те бяха съвсем на място. Очите му бяха кръвясали, лицето – измъчено. Щеше да се
почувства още по-зле, ако знаеше, че докладът, който Алекс му показа на закуска, нямаше нищо общо с истинския доклад, който беше
пратила на Сандоу.
Криптата на „Ръкопис“ изглеждаше дори по-грозна на дневна светлина, скритият в тухления зид кръг ту се появяваше, ту изчезваше
пред погледа ѝ. Стигна до предния вход и Майк Ауолоуо ѝ махна да влезе. Голямата стая и дворът от другата страна изглеждаха ведри и
безопасни, магията бе заровена дълбоко в подземните нива.
– Радвам се, че се свърза с нас – каза Майк, макар че едва ли беше вярно.
Завършваше международни отношения и винаги изглеждаше енергичен и дружелюбен, като водещ на дневно токшоу.
Алекс погледна над рамото му и със задоволство установи, че сградата изглежда празна. Сега, когато Кейт Мастърс беше в списъка ѝ със
заподозрени, Алекс не искаше да усложнява нещата допълнително.
– Време е да си уредим сметките.
Изражението му беше примирено, като на човек, който сяда на зъболекарски стол.
– Какво ти трябва?
– Искам да изтрия едно нещо. Видео.
– Ако се е разпространило, нищо не можем да направим.
– Едва ли, но може да плъзне всеки момент.
– Колко хора са го виждали?
– Не знам. Но не са много.
– Това изисква сериозен ритуал, Алекс. И дори не съм сигурен дали ще свърши работа.
Тя задържа погледа му.
– Ако не беше докладът, който изпратих след Хелоуин, отдавна да сте спуснали кепенците.
В нощта на купона Алекс и Дарлингтън бяха изхвърчали възмутени от криптата – или поне се опитаха, – а Майк и Кейт подтичваха след
тях в костюмите си на Батман и Отровната Айви. Дарлингтън трудно пазеше равновесие, мижеше, сякаш светлината бе твърде силна, и
стискаше силно ръката ѝ.
– Моля те – ударил го бе на молби Майк. – Това не беше разрешено от делегацията. Един от бившите ни възпитаници има зъб на
Дарлингтън. Трябваше да е шега, нищо повече.
– А и нищо не се случи все пак – каза Кейт.
– Нищо, как ли не – озъби се Алекс и повлече Дарлингтън към пресечката.
Но Ауолоуо и Мастерс ги последваха, спореха, а после я засипаха с предложения. Затова Алекс подпря Дарлингтън на мерцедеса и
сключи сделка – тя щеше да смекчи доклада си, а Ръкописците щяха да ѝ дължат услуга. Описа дрогирането като злополука и „Ръкопис“ се
размина с глоба, вместо да ги затворят за някакъв период. Знаела бе, че рано или късно Дарлингтън ще разбере какво е направила – щом
заслуженото наказание така и не се материализираше. Алекс щеше най-малкото да изслуша строга лекция за разликата между морал и
етика. Но после Дарлингтън изчезна и докладът така и не се превърна в тема на разговор. Знаеше, че поема риск, но ако преживееше някак
първата си година в Йейл, „Лета“ щеше да премине в нейните ръце. Нищо не пречеше да прави нещата по свой начин още отсега.
Ауолоуо скръсти ръце.
– Мислех, че си го направила, за да спасиш гордостта на Дарлингтън.
– Направих го, защото светът се задвижва от услуги. – Прокара ръка по лицето си в опит да се отърси от внезапната умора. Вдигна
телефона си. – Виж ѝ езика. Някой използва ваша дрога, за да мъти главата на момичета.
Майк взе телефона и погледна намръщено скрийншота.
– Мерити? Абсурд. Държим запасите си под ключ.
– Някой може да е споделил рецептата.
– Знаем какви са залозите. Подчиняваме се на строги забрани. Никой не разправя наляво и надясно какво правим тук. Пък и не е въпрос
само на формула. Мерити расте само в планината Голям Хинган. Има буквално само един доставчик и ние му плащаме повече от щедро да
доставя само на нас.
Тогава откъде се бяха сдобили Блейк и дружките му с дрогата? Поредната загадка.
– Ще проверя какво е станало – каза Алекс. – Но сега спешно трябва да оправим това.
Майк я измери с поглед.
– Това не е работа на „Лета“, нали? – Алекс не отговори. – При медиите има праг. Различен е за музика, знаменитости, мемета.
Преминеш ли го, никой ритуал не може да ограничи щетите. Вероятно бихме могли да пробваме с Пълната чаша, но наобратно. Използваме
този ритуал да създадем инерция за разни проекти. Като за сингъла на Мича миналия септември.
Алекс си спомни какво ѝ беше разказал Дарлингтън за членовете на обществото, събрали се голи-голенички в огромна медна вана, която
бавно се пълни с вино от някакъв невидим сифон в краката им, докато те припяват монотонно. Пълната чаша. Достатъчна да изкачи един
съвсем посредствен сингъл до номер две в класациите за танцова музика.
– Колко хора ще ти трябват?
– Поне още трима. Знам с кого да говоря. Но подготовката ще отнеме известно време. Ти се опитай да ограничиш разпространението на
файла дотогава, иначе усилията ни ще са напразни.
– Добре. Обади се на своите хора. По най-бързия начин.
Не ѝ харесваше мисълта, че Кейт Мастърс може да участва, но не можеше да помоли за обратното, без да предизвика въпроси.
– Сигурна ли си?
Алекс знаеше какво я пита Майк. Молбата ѝ нарушаваше всички правила и протоколи на „Лета“.
– Сигурна съм.
Вече беше на вратата, когато Майк я спря.
– Чакай.
Отиде при една от стените, накичени с декоративни урни, и отвори една, после извади малко найлоново пликче от едно чекмедже и
отмери малка доза от сребристия прах в урната. Запечата пликчето и го даде на Алекс.
– Какво е това?
– Звездна сила. Аструмсалинас. Сол, добита от едно прокълнато езеро, където безброй мъже са се удавили, влюбени в собственото си
отражение.
– Като Нарцис?
– Дъното на езерото е застлано с костите им. Прахчето ще те направи изключително убедителна за половин час, до четирийсет минути
максимум. Само ми обещай, че ще разбереш откъде онзи тъпанар се е сдобил с мерити.
– Какво да правя с това? Да го вдишам през носа? Да си го поръся на главата?
– Гълта се. На вкус е ужасно, така че внимавай да не повърнеш. След като действието премине, ще имаш тежко главоболие, както и
всеки, с когото си контактувала.
Алекс поклати глава. Такава сила, а тези я държаха на полицата, където всеки би могъл да я вземе. Какво ли имаше в другите урни?
– Не би трябвало да разполагате с такива неща – каза тя, като си мислеше за дивия поглед на Дарлингтън и за Мърси на колене. – Те
причиняват ужасни беди на хората.
Майк вдигна вежди.
– Не искаш ли прахчето?
– Не съм казала такова нещо. – Алекс пъхна пликчето в джоба си. – Но ако някога разбера, че си ме надрусал с такава дивотия, ще
подпаля тъпата ви крипта, да знаеш.
Къщата на Линуд беше двуетажна, облицована с бяла ламперия и с продънена веранда, увиснала под тежестта на мухлясал диван. От
Дарлингтън знаеше, че някога Омега са имали къща на уличката зад „Вълча глава“, стабилна каменна сграда, пълна с лъскаво кафяво дърво
и писани прозорци. Буквите им още си личаха в камъка, но на Алекс ѝ бе трудно да си представи партита като големия купон на Омега и
коктейли на корем в стая, която, по думите на Дарлингтън, приличала на уютно салонче, където шотландски стари моми пият чай.
– Братствата са били различни по онова време – обяснил бе Дарлингтън. – Обличали са се по-добре, събирали са се на официални вечери,
отнасяли са се сериозно към кавалерството и науката.
– „Кавалерството и науката“ теб те описват доста добре.
– Истинският джентълмен не се хвали с това определение, а и истинският учен не използва времето си да се надпива с коктейли.
Но когато Алекс го попита защо Братството е било изритано от кампуса, той само вдигна рамене и подчерта нещо в книгата, която
четеше.
– Времената се променят. Университетът е искал собствеността, но не и пасивите, които вървят с нея.
– Трябвало е да ги оставят в кампуса.
– Изненадваш ме, Стърн. Показваш симпатия към Братството, което унищожава безчет кегове с бира за една вечер и раздава юмруци
наляво и надясно?
Тя си помисли за квартирата на Седрос.
– Накарай хората да живеят като животни и те ще се държат като животни.
Само че „животно“ беше твърде мило определение за Блейк Кийли.
Алекс извади найлоновото пликче и изсипа прахчето в устата си. Пригади ѝ се моментално и тя затисна с ръце устата и носа си. На вкус
прахчето беше солено, вонеше на нещо гнило. Добре би било да имаше чаша вода, за да си изплакне устата, но нямаше, затова се насили да
преглътне.
Не се почувства по-различно. Възможно ли беше Майк да си е направил майтап с нея?
Изплю се върху калта в двора, после изкачи стъпалата и пробва вратата. Не беше заключено. Дневната вонеше на стара бира. Продънен
диван и окъсано кресло стояха около очукана холна масичка, покрита с червени пластмасови чаши, плакат с буквите на Братството висеше
над импровизиран бар с две различни високи столчета отпред. Някакъв младеж, гол до кръста, с долнище на пижама и обърната бейзболна
шапка събираше чашите в голяма черна торба за боклук.
Стресна се, като я видя.
– Търся Блейк Кийли.
Онзи се намръщи.
– Ъъм… Негова приятелка ли си?
Да беше поразпитала Майк в криптата на „Ръкопис“. Как точно работеше звездната сила? Пое си дъх и облъчи младежа с широка
усмивка.
– Наистина бих ти била признателна, ако ми помогнеш.
Онзи отстъпи крачка назад. Вдигна ръка към гърдите си, сякаш някой го е пронизал в сърцето.
– Разбира се – отвърна с готовност. – Разбира се! Само кажи. – Усмихна се широко в отговор на нейната усмивка и на Алекс ѝ призля.
Освен това се почувства фантастично.
– Блейк! – извика той към стълбите за втория етаж и ѝ даде знак да го последва.
Тръгна нагоре със скоклива походка, а на половината разстояние се обърна да я погледне, ухилен до уши.
На втория етаж ги заля музика – бърз ритъм на видеоигра, която някой играеше със звук на макс. Тук миризмата на бира беше по-слаба и
през нея Алекс долови вонята на евтина трева, на пуканки за микровълнова и на момче. Миришеше като квартирата, където беше живяла с
Лен във Ван Найс. Очукана по различен начин, да, с по-стара архитектура и мрачна без златото на калифорнийското слънце.
– Блейк! – извика отново гологърдото момче.
Посегна и хвана Алекс за ръката с искрена усмивка.
Един гигант подаде глава в коридора.
– Джио, тъпак такъв – каза той. И този беше без тениска, само по шорти, шапката – с козирката назад, сякаш е някакъв вид униформа. –
Казах ти да почистиш тоалетната.
Значи този Джио им беше един вид роб или друг вид лакей.
– Чистех долу – обясни той. – Запознай се със… Божке, не помня името ти.
Защото не го беше казала. Алекс само му намигна.
– Първо почисти тоалетната, ебаси – повиши глас гигантът. – Всичко е в лайна! И коя, да му се не знае, е…
– Здрасти – каза Алекс и като никога преметна закачливо коса.
– Аз… Такова… Здрасти. Как си? – Привдигна шортите си, после ги смъкна малко, свали си шапката, прокара ръка през сплъстените си
къдрици, след това я върна на мястото ѝ. – Здрасти.
– Търся Блейк.
– Защо?
– Ще ми помогнеш ли да го намеря?
– Разбира се. Блейк! – ревна гигантът.
– Какво бе? – долетя пълен с раздразнение глас от една спалня нататък по коридора.
Алекс не знаеше колко време ѝ остава. Издърпа ръката си от хватката на роба Джио и тръгна решително напред, като изрично се постара
да не поглежда през отворената врата на банята.
Блейк Кийли се беше излегнал на един диван, отпиваше от голямо шише с безалкохолно и играеше игра. Поне той беше с тениска.
Алекс усещаше как другите момчета пристъпят от крак на крак зад нея.
– Къде ти е телефонът? – попита тя.
– Коя си ти, ма? – попита Блейк и изпъна врат да я погледне преценяващо.
В първия миг Алекс се паникьоса. Толкова бързо ли беше приключило действието на прахчето? Или по някаква причина не действаше на
Блейк? А после си спомни отвратителния вкус на субстанцията. Издърпа кабела от контакта и играта замлъкна.
– Какво, по…
– Мнооого съжалявам – каза тя.
Блейк примигна, после я удостои с ленива усмивка. „Това му е усмивката за сваляне на гащички“, помисли си Алекс и се изкуши да му
избие зъбите.
– Споко – каза той. – Аз съм Блейк.
– Знам.
Усмивката му се разшири.
– Познаваме ли се? Снощи яко се напих, но…
Алекс затвори вратата и той разшири очи. Изглеждаше леко смутен, но и напълно доволен. Като дете на Коледа. Като богато дете на
Коледа.
– Може ли да видя телефона ти?
Той стана и ѝ го подаде, после я покани с жест да седне на дивана.
– Ще седнеш ли?
– Не, искам да си стоиш там и да изглеждаш като дръвник.
Би трябвало да реагира на обидата, но той само я гледаше и се усмихваше послушно.
– Удава ти се. – Разтърси телефона. – Отключи го.
Той се подчини, Алекс отвори галерията и пусна първото видео. Появи се лицето на Мърси, усмихнато и нетърпеливо. Блейк отърка
влажната глава на пениса си в бузата ѝ и тя се засмя. Той обърна камерата към себе си, разтегли отново лице в глупавата си лайняна
усмивка и кимна на въображаемата публика.
Алекс вдигна телефона да му покаже екрана.
– На кого си пратил това видео?
– Само на двама от братята. Джейсън и Родригес.
– Повикай ги тук. И да си донесат телефоните.
– Аз съм тук! – каза гигантът иззад затворената врата. Алекс я отвори. – Аз съм Джейсън! – Чак ръка беше вдигнал.
Докато Блейк търчеше да намери Родригес, а гигантът Джейсън чакаше търпеливо, Алекс влезе на изпратени съобщения и ги изтри, а
после изтри и останалите за всеки случай. Глупакът услужливо беше озаглавил един от фотоалбумите си „Катерички“. Пълен беше с видеа
на различни момичета. Някои гледаха с блеснали очи и имаха лилави езици, други очевидно бяха пияни, с разфокусиран поглед и вдигнати
блузки. Едно момиче беше толкова надрусано, че се виждаше само бялото на очите му, появяваше се и изчезваше като полумесец под
тласъците на Блейк, друго имаше повръщано в косата, лицето му притиснато в локва от него, докато Блейк го чукаше кучешката. А той
редовно обръщаше камерата към себе си, изкушен да покаже звездната си усмивка.
Алекс изтри всички снимки и видеа, макар че като нищо можеше да има копия, съхранени в облак или на друго устройство. После се зае
с телефона на Джейсън. Този или имаше някакви останки от почтеност в себе си, или махмурлукът му беше попречил да разпрати видеото
на свой ред.
Чу тежко дишане в коридора и видя Блейк да влачи Родригес по мръсния килим.
– Какво правиш?
– Нали каза да го доведа – изблея Блейк.
– Просто ми дай телефона му.
Още една бърза проверка. Родригес беше изпратил файла на двама свои приятели и само бог знаеше на кого са го препратили те. „Мамка
му!“ Оставаше ѝ да се надява, че Майк е успял да събере достатъчно членове на „Ръкопис“ и че обърнатата Пълна чаша ще свърши работа.
– Те знаят ли? – обърна се Алекс към Блейк. – Знаят ли за мерити? Че Мърси е била дрогирана?
– Не – отвърна той, все така с усмивка на лице. – Знаят само, че мацките си падат по мен.
– Откъде взе дрогата?
– От един пич от училището по озеленяване.
Училището по озеленяване? Там имаше оранжерии с регулирана температура и влажност, които пресъздаваха климата на различни места
по света… Включително и климата на планината Голям Хинган? Какво беше казал Трип? „Ланс и Тара продаваха най-тучната, най-
зелената трева, която можеш да си представиш.“
– А Ланс Гресанг и Тара Хачинс? – попита тя.
– Ми да! За тях ти говоря. Познаваш ли Ланс?
– Ти ли нарани Тара? Ти ли уби Тара Хачинс?
Блейк сякаш се обърка.
– Не! Никога не бих направил такова нещо.
Да се чудиш къде би теглил чертата, помисли си Алекс. В дясното ѝ слепоочие се зараждаше пулсираща болка. Вероятно знак, че
действието на звездната сила започва да отслабва. Нямаше търпение да се махне оттук. От това място я побиваха ледени тръпки, сякаш
къщата беше поела всички тъжни и отвратителни неща, случили се между стените ѝ.
Сведе поглед към телефона в ръката си, помисли си за всички момичета, които Блейк държеше за спомен в галерията си. Още не беше
приключила.
– Хайде – каза тя и надзърна по коридора към отворената врата на банята.
– Къде отиваме? – попита Блейк, ленивата му усмивка се разливаше като жълтък със скъсана ципа.
– Ще си направим едно клипче.
16
Зима
Лорън беше дала приспивателно на Мърси и я беше сложила да спи. Алекс остана при нея, дремеше в затъмнената стая, а привечер се
събуди от тихите хлипове на момичето.
– Видеото го няма вече – каза Алекс и посегна да стисне ръката ѝ.
– Не ти вярвам. Не може да изчезне просто така.
– Ако щеше да плъзне, вече да е плъзнало.
– Може би иска да ме държи с него като заложник, за да се върна пак там и да правя… да правя неща.
– Няма го – каза Алекс.
Нямаше как да знае дали ритуалът на Майк е свършил работа. Пълната чаша помагаше да се създаде инерция, а не да се убие, но
надеждата умира последна.
– Защо е избрал мен? – питаше отново и отново Мърси, търсеше някаква логика в случилото се, някакво уравнение, което да сведе ужаса
до нещо, което е казала или направила. – Можеше да има всяко момиче, което пожелае. Защо стори това на мен?
„Защото той не иска момичета, които го желаят. Защото му е писнало от доброволното желание и е развил вкус към срама и
опозоряването.“
Алекс не знаеше какво става с момчета като Блейк. Красиви момчета, които би трябвало да са щастливи, на които не им липсва нищо и
въпреки това намират какво да отнемат.
Щом се стъмни, стана от леглото си и навлече дънки и пуловер.
– Ела да вечеряме – примоли се тя на Мърси и клекна край леглата им да запали нощната лампа.
Лицето на Мърси беше подпухнало от плач. Косата ѝ грееше като черна локва върху възглавницата. Имаше същата гъста, тъмна и
неподдаваща се на къдрене коса като Алекс.
– Не съм гладна.
– Мърси, трябва да хапнеш нещо.
Тя зарови лице във възглавницата.
– Не мога.
– Мърси. – Алекс я разтърси за рамото. – Мърси, няма да напуснеш колежа заради това.
– Не съм казвала такова нещо.
– И не е нужно. Знам какво си мислиш.
– Ти не разбираш.
– Напротив – каза Алекс. – Нещо подобно се случи и с мен в Калифорния. Когато бях по-малка.
– И се е разминало?
– Не, беше много гадно. Имах чувството, че ще съсипе живота ми завинаги.
– Но ти изглеждаш добре сега.
– Не съм добре. Но се чувствам добре тук, с теб и Лорън, а това никой няма да ми го отнеме.
Мърси избърса с ръка носа си.
– Значи всичко се върти около теб?
Алекс се усмихна.
– Именно.
– Но ако някой каже нещо…
– Ако някой дори те погледне накриво, ще му извадя очите с вилица.
Мърси облече дънки и пуловер с висока яка да скрие смучките. Толкова скромно облекло не ѝ отиваше, сякаш беше друг човек. Наплиска
се със студена вода и си сложи светъл грим под очите. Все още изглеждаше бледа и болнава, но пък никой не изглеждаше особено свеж в
неделя вечер посред свирепата зима на Ню Хейвън.
Алекс и Лорън я държаха под ръка от двете страни и така влязоха в столовата. Беше шумно както винаги, тракаше посуда, разговори се
лееха на топли вълни и нищо не наруши ритъма им, когато тричките се появиха. Може би, дай боже, Майк и „Ръкопис“ бяха успели.
Вече бяха седнали с подносите си, Мърси побутваше унило пържената риба в чинията си, а Алекс подхващаше виновато втория си
чийзбургер, когато смехът започна. Особен вид смях, който Алекс разпозна веднага – подигравателен, твърде силен и внезапно пресекнат от
сложена уж смутено ръка връз устата. Лорън застина като вкаменена. Мърси сви глава в яката на пуловера си, цялото ѝ тяло се тресеше.
Алекс чакаше напрегнато.
– Да се махаме оттук – каза Лорън.
И точно тогава Еван Уайли се плъзна на стола до нея.
– Мили боже, направо ще умра.
– Всичко е наред – каза Лорън на Мърси, после измърмори ядосано: – Какъв ти е проблемът?
– Знаех, че Блейк е гадняр, но чак толкова…
Телефонът на Лорън извибрира, после и този на Алекс. Но никой не поглеждаше към Мърси – всички се кискаха и пищяха по местата си,
залепили лица за екраните.
– Просто погледнете – каза Мърси, скрила лице в шепи. – Кажете ми какво е.
Лорън си пое дълбоко дъх и посегна към телефона си. Смръщи чело.
– Гадно – ахна тя.
– Да, нали?! – каза Еван.
На екрана се виждаше Блейк Кийли, наведен над мръсна тоалетна. Алекс усети как змията в нея се развива, топла и доволна, сякаш си е
намерила идеалната скала на припек.
– Ти сериозно ли? – каза Блейк и се изкиска по съвсем същия дивашки и пронизителен начин, както се беше изкискал в другото видео,
преди да каже: „Гледай само какъв храсталак!“.
– Добре де, добре – продължи той от екрана. – Не си в ред, честно! – Не се виждаше на кого говори.
– Нее – проточи Лорън.
– Мили боже – ахна Мърси.
– Нали?! – повтори Еван.
И пред ококорените им погледи Блейк Кийли бръкна в запушената тоалетна, загреба шепа лайна и си отхапа щедра хапка.
Сдъвка и преглътна, все така ухилен, а после, с кафяво по устните и равните си бели зъби, Блейк погледна към човека с камерата и
разтегли лице в прословутата си ленива, този път лайняна усмивка.
Телефонът на Алекс извибрира отново. Ауолоуо.
„КАКВИ ГИ ВЪРШИШ!“
Алекс отговори с едно семпло: „Ххохохо.“
„Нямаше право. Доверих ти се.“
„Всички допускаме грешки.“
Майк нямаше да се оплаче на Сандоу. Това би означавало да признае, че неговата делегация е издала някак тайната на мерити, както и че
е дал на Алекс доза от звездната сила. Алекс беше разпратила новото видео до всички контакти на Блейк от собствения му телефон, а никой
в Омега не знаеше името ѝ.
– Алекс – прошепна Лорън. – Какво е това?
Хората наоколо си говореха разгорещено на групички, кискаха се и бутаха с отвращение подносите си, други питаха какво е станало. Еван
вече се беше преместил на съседната маса. Но Лорън и Мърси гледаха втренчено Алекс и мълчаха в очакване, оставили телефоните си с
екраните надолу върху масата.
– Как го направи? – попита Лорън.
– Кое?
– Каза, че ще оправиш нещата – включи се Мърси и почука с пръст по телефона си. – Е?
– Е – отвърна Алекс.
Тишината се проточи.
Мърси плъзна пръст по масата и каза:
– Нали знаеш какво казват хората? Че две лоши постъпки не се равняват на една добра?
– Чувала съм.
Мърси дръпна към себе си чинията на Алекс и отхапа голяма хапка от чийзбургера.
– Да си гледат лайняната работа.
—
Дали магията на „Свитък и ключ“ е научена или открадната от магьосниците на Близкия изток по време на Кръстоносните
походи не е предмет на спор – модата се променя и крадците се превръщат в меценати – макар че Ключарите все още твърдят на
всеослушание, че порталната им магия е придобита по съвсем честен начин. Отвън криптата на „Свитък и ключ“ носи печата на
този близкоизточен произход, но отвътре е изцяло и до степен на глупост посветена на крал Артур, чак до кръглата маса в центъра.
Някои дори твърдят, че камъкът е донесен от самия Авалон, други се кълнат, че идва от Соломоновия храм, трети пък шепнат на
ухо, че е добита в една каменоломна край пътя за Стоуни Крийк. Без значение какъв е произходът ѝ обаче, всички, от декан
Ачисън до Коул Портър и Джеймс Гембъл Роджърс – архитекта на Йейл – са седели около нея.
Из „Животът на „Лета“:
процедури и протоколи
на Деветия Дом“
Толкова съм изгоряла, че не мога да заспя. Анди каза, че ще се озовем в Маями навреме, че всичко е вписано в книгите и е
одобрено от борда на „Свитък и ключ“ и от възпитаниците. Но каквато и магия да бяха забъркали, яко се отплесна. Е, поне вече
мога да кажа, че съм виждала Хаити.
Из „Летиански дневник
на Наоми Фаруел“
колеж „Тимъти Дуайт“, 1989 г.
—
17
Зима
Останалата част от неделната вечер Алекс прекара с Мърси и Лорън в общата стая. „Добрият войник“ почиваше разгърната в скута ѝ, а
Римски-Корсаков гърмеше от уредбата на Лорън. Общежитието беше особено шумно тази вечер, постоянно чукаха на вратата на
апартамента, но момичетата не отвориха на никого. По някое време Ана се прибра, умърлушена както винаги. Каза им едно постно
„здрасти“ и хлътна в спалнята си. След минутка я чуха да говори по телефона със семейството си в Тексас и се наложи да скрият уста в
шепи и да се тресат тихо с насълзени очи, когато тя каза: „Сигурна съм, че са вещици“.
„Идея си нямаш.“
Алекс спа дълбоко, без сънища, но се събуди още по тъмно и видя Младоженеца да виси пред прозореца ѝ, спиран от преградите. Лицето
му беше изопнато в очакване.
– Утре – обеща тя.
Не бяха минали и двайсет и четири часа от пътуването ѝ до граничните земи. Щеше да се заеме с Тара, но проблемът на Мърси беше
неотложен. Дължеше повече на живите, отколкото на мъртвите.
„Справям се добре – помисли си тя, изпи още два аспирина и се срина в леглото. – Може би не чак като Дарлингтън, но се справям.“
В понеделник сутрин се отби най-напред в „Ил Бастоне“ да натъпче джобовете си с гробищна пръст. Близо час преглежда информация за
глумите. Ако „Книга и змия“ – или който там беше насъскал създанието срещу нея – искаха да опитат отново, сега беше най-подходящият
момент. Беше се изложила на публично място, изоставаше драматично с академичните си занимания и ако внезапно се хвърлеше под
колите на улицата или от някоя висока сграда, всички щяха да клатят глави и да си казват, че е можело да се очаква.
„Изглеждаше ли депресирана? Държеше се настрана, това е сигурно. Нямаше много приятели. Изоставаше с учебното съдържание.“
Всичко щеше да е вярно. Но щеше ли да има значение, ако не беше Алекс, а някоя друга? Ако беше социална пеперудка, щяха да кажат, че
се е напивала, за да удави болката си. Ако беше отличничка, щяха да кажат, че е станала жертва на амбициите си. Винаги се намират
извинения, когато момиче се самоубие.
И все пак Алекс откриваше някаква странна утеха в мисълта колко различно би звучала нейната история сега. Преди година би гласяла
друго – починала от хипотермия, след като се надрусала и влязла с взлом в обществен басейн. Предозирала, защото опитвала нещо ново или
отишла твърде далече. Или просто изчезнала. Изгубила е протекцията на Лен и е изчезнала в долината Сан Фернандо с нейните редици от
малки къщи с малки дворове като измазани с хоросан мавзолеи.
Но определено предпочиташе да не се стига дотам, да се размине със смъртта и този път. „Въпрос на принцип“ – би казал Дарлингтън.
След като дълго спори с библиотеката, накрая Алекс откри два пасажа за глумите, един на английски и един на иврит, който разчете с
помощта на преводачески камък – напразно, оказа се, защото текстът не говореше за глуми, а за гїлеми. Но понеже и двата източника
споменаваха използването на часовник като противодействие – за китка или джобен – съветът ѝ се стори добър.
„Навийте добре часовника си. Равномерното тиктакане на механизма обърква всяко създание, което е направено, а не е родено. Те
възприемат тиктакането като пулс и ще търсят тяло там, където няма такова.“
Не беше точно защита, но и диверсията щеше да свърши някаква работа.
Дарлингтън носеше часовник с широка кожена каишка и перлен циферблат. Алекс реши, че е семейна ценност или че Дарлингтън
просто се фука. Но може би часовникът е имал и друго предназначение.
Влезе в оръжейната, където държаха Тигела на Хирам – Златната купа изглеждаше почти скръбна, задето са я изоставили така да
прашасва. Откри джобен часовник в едно чекмедже сред колекция от махала за хипноза, нави го и го пъхна в джоба си. А после отвори и
затвори много чекмеджета, докато намери пудриерата с огледалце, която ѝ трябваше, увита в памучна вата. В чекмеджето имаше картичка с
подробности за огледалцето – самото стъкло било изработено в Китай, а после вградено в пудриерата от членове на „Ръкопис“ за една все
още класифицирана операция, провеждана от ЦРУ по време на Студената война. Как се беше озовало от Лангли в летианската къща на
улица „Ориндж“, в картичката не пишеше. Огледалцето беше зацапано и Алекс го почисти – първо му дъхна, а после го избърса добре с
крайчето на суитшърта си.
Въпреки случилото се през уикенда успя да издържи часовете по испански без обичайната си паника и чувство на замаяност, вися два
часа в „Стърлинг“ и довърши заданието си върху Шекспир, после обядва както обикновено с двойна порция. Чувстваше се будна и
фокусирана, сякаш пак беше взела беладона, но без сърцето ѝ да прескача. И защо, като си помислиш – защото се бяха опитали да я убият и
беше посетила граничните земи на ада. Де да бе знаела по-рано.
Сутринта видя Норт да се мотае в двора на „Вандербилт“ и му каза под нос, че ще се освободи чак след обяда. И той, естествено, я
чакаше пред столовата. Двамата поеха заедно по „Колидж“ към „Проспект“. Наближиха закритата хокейна пързалка Ингалс Ринг, когато
Алекс си даде сметка, че не е видяла нито един Сив… е, не беше съвсем вярно. Зървала ги бе зад колони и да се шмугват в пресечки. „Страх
ги е от него“ – осъзна тя. А после се сети как Норт стоеше усмихнат в реката. „Има по-лоши неща от смъртта, госпожице Стърн.“
Алекс току поглеждаше маршрута на телефона си, след като поеха към Мансфийлд. Все още се ориентираше трудно в Ню Хейвън. Знаеше
основните улици на университетския кампус, маршрутите, които изминаваше всеки ден, за да отиде на лекции, но останалата част от града
ѝ беше непонятна. Сега отиваха към квартал, където беше ходила само веднъж, заедно с Дарлингтън в неговия стар очукан мерцедес.
Показал ѝ бе старата фабрика за пушки на Уинчестър, която сега беше отчасти превърната в модерни апартаменти – границата минаваше
като изпънат конец през зданието, от едната страна – прясна боя, от другата – изронени голи тухли, знак точно къде предприемачът е
останал без пари. Посочил ѝ бе тъжния комплекс на Научния парк – експеримента на Йейл от деветдесетте с инвестиции в медицинска
технология.
– Май не се е получило – бе казала Алекс при вида на закованите прозорци и празния паркинг.
– По думите на дядо ми, този град е прокълнат от самото си начало – бе отвърнал Дарлингтън, натискайки газта, сякаш Алекс неволно е
видяла някаква срамна семейна тайна на трапезата за Деня на благодарността.
Минаха покрай редицата евтини къщи и кооперации, където бяха живели работниците, преди да затворят фабриката, после нагоре по
хълма на Научния парк, където се редяха домовете на бригадирите в „Уинчестър“: къщите – тухлени, а не дървени, моравите – по-широки и
обградени с живи плетове. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-хубави ставаха сградите, къщите отстъпваха на величествени
имения, а на самото било, сякаш някой бе развалил проклятие, се ширеше залесеният терен на Ботаническата градина.
Но днес Алекс нямаше да ходи на билото. Вървеше в ниското, покрай редицата паянтови къщи, запуснатите дворове и магазините за
алкохол на всеки ъгъл. Детектив Търнър беше казал, че Тара е живяла на „Удланд“, и дори без униформения полицай пред вратата Алекс
лесно би познала дома на мъртвото момиче. От другата страна на улицата някаква жена се беше облегнала на оградата пред къщата си,
отпуснала ръце върху телта, сякаш всеки миг ще се гмурне във водата, и зяпаше грозната кооперация отсреща все едно сградата всеки миг
ще ѝ проговори. Двама мъже със спортни екипи си говореха на тротоара с лице към обраслата морава пред сградата на Тара, но се държаха
на почетно разстояние. Алекс не можеше да ги вини. Неприятностите са заразни.
– Повечето градове са палимсести – беше ѝ казал веднъж Дарлингтън. По-късно Алекс потърси значението на думата и успя чак от
третия опит. – Престроявани са толкова пъти, че не личи къде какво е било. Но Ню Хейвън още носи своите белези. Централните шосета,
които са били построени в грешната посока, мъртвите паркинги – празни пространства, където се пресичат единствено електрическите
кабели на далекопроводите. Никой не си дава сметка колко живот има между тези рани, колко много може да предложи градът. Защото е
построен така, че единственото ти желание е да се махнеш от него.
Тара бе живяла в един от тези грапави белези.
Алекс не беше облякла хубавото си двуредно палтенце, не беше прибрала косата си. Лесно ѝ беше да се впише тук и не искаше да
привлича излишно внимание.
Крачеше бавно, спря в края на пресечката, сякаш чака някого, погледна си телефона, забърса с поглед Норт, колкото да види смутеното му
изражение.
– Споко – измърмори под нос.
„Не съм длъжна да ти давам отчет, приятел. Така мисля, поне.“
Най-после един тип излезе от сградата на Тара. Висок и кльощав, с яке на „Пейтриътс“ и избелени дънки. Кимна за поздрав на полицая,
нагласи слушалки на главата си и заслиза по тухлените стъпала. Алекс го последва зад ъгъла. А щом се скриха от погледа на полицая, го
потупа по рамото. Мъжът се обърна и Алекс вдигна пудриерата пред лицето му. Слънцето се отрази в огледалцето и го заслепи, мъжът
вдигна ръка да предпази очите си и отстъпи крачка назад.
– Какво, по дяволите?
Алекс затвори пудриерата.
– Ох, божке, извинявайте – каза тя. – Взех ви за Том Брейди.
Онзи я стрелна със сърдит поглед и си продължи по пътя.
Алекс ускори ход към кооперацията. Наближи полицая при входа и вдигна пудриерата като значка. Светлината падна върху лицето му.
– Вече се връщате? – попита ченгето.
Виждаше единствено уловения образ на мъжа с якето на „Пейтриътс“. „Ръкопис“ може да имаха най-грозната крипта, но държаха някои
от най-хубавите фокуси.
– Забравих си портфейла – каза Алекс, като сниши глас в ниските регистри.
Ченгето кимна и тя хлътна в сградата.
Прибра пудриерата в джоба си и тръгна с бърза крачка по коридора. Откри апартамента на Тара на втория етаж, вратата беше преградена
с полицейска лента.
Очакваше, че ще се наложи да отключи бравата с шперц – усвоила бе основите на това умение, след като майка ѝ премина в режим
сурова любов и ѝ забрани да влиза в жилището им. Имаше нещо зловещо да влиза с взлом в собствения си дом, да стъпва на пръсти, сякаш
самата тя е призрак, с чувството, че е в чуждо жилище. Само че тук изобщо нямаше брава. Явно ченгетата я бяха демонтирали.
Бутна вратата и се мушна под лентата. Явно никой не беше идвал да оправи апартамента, след като полицаите го бяха обърнали нагоре с
краката. А и кой би дошъл? Единият обитател на апартамента беше в ареста, другият лежеше мъртъв в хладилна камера.
Чекмеджета висяха отворени, възглавниците на дивана се валяха по пода, някои разпрани в търсене на контрабанда. И други неща лежаха
по пода – плакат, изтръгнат от рамката му, захвърлен стик за голф, четки за грим. Въпреки това си личеше, че Тара се е опитала да разкраси
дома си. Тук-там по стените бяха закачени цветни ковьорчета, всичките в лилави и сини нюанси. „Успокояващи цветове – би казала майка
ѝ. – Напомнят за океана.“ Звънчета висяха при прозореца над колекция от сукуленти. Алекс взе една от малките саксийки и плъзна пръсти
по дебелите восъчни листа на растението. Беше си купила съвсем същото на един фермерски пазар. Сукулентите не изискваха почти
никакви грижи, издържаха дълго без вода. Малки храбреци. Знаеше, че нейното растение вероятно е било изхвърлено на боклука или
прибрано в пликче като доказателство, но предпочиташе да мисли, че още си стои на перваза в Кота Нула и се припича на слънцето.
Тръгна по тесния коридор към спалнята. И там беше разхвърляно. До леглото имаше купчина възглавници и плюшени животни.
Тоалетката беше разглобена отзад. От прозореца се виждаше островърхата кула на имението Марш в далечината. Сега имението беше част
от училището по озеленяване, склоновете на големия му заден двор бяха полазени от оранжерии – само на няколко минути път от
квартирата на Тара. „В какво си се забъркала, момиче?“
Норт беше спрял в коридора пред банята. Нещо с „ефлувия“, така беше казал.
Банята беше дълга и тясна, едва побираше мивката и душа с корито. Алекс огледа вещите върху мивката и в кошчето за боклук. Четка за
зъби или използвана тоалетна хартия нямаше да свършат работа. Норт беше казал, че предметът трябва да е личен. Алекс отвори стенното
шкафче зад огледалото. Полицията го беше изпразнила, но на най-горния рафт се мъдреше синя пластмасова кутийка. На капака ѝ имаше
стикер с надпис: „Промени усмивката си, промени живота си“.
Алекс я отвори. Шината на Тара. Норт гледаше скептично.
– Знаеш ли изобщо какво е това? – попита го Алекс. – Знаеш ли, че гледаш едно от чудесата на модерната ортодонтия? – Той скръсти
ръце. – И аз така си помислих.
Век и половина делеше Норт от разбирането за тези неща, но истината бе, че и половината хлапета в кампуса едва ли биха го разбрали.
Шината беше от нещата, които ти купуват родителите, скъпи неща, за чиято цена децата не си дават сметка и често губят на училищни
екскурзии или забутват в някое чекмедже. Но за Тара шината е била важна. Пестила е с месеци, за да ѝ я направят, носила я е всяка нощ и е
внимавала да не я загуби. „Промени усмивката си, промени живота си.“
Алекс откъсна малко тоалетна хартия и хвана с нея шината, за да я извади от кутийката.
– Била е важна за нея, повярвай ми. – И ако извадеха късмет, още съдържаше качествена ефлувия.
Алекс запуши мивката и я напълни. Можеше ли да мине за воден басейн? Дано.
Пусна шината във водата. Преди да е стигнала до дъното, нечия бледа ръка се появи до сифона, сякаш разцъфнала от напукания фаянс на
умивалника. А после пръстите се затвориха и ръката изчезна заедно с шината. Алекс вдигна глава и видя Норт да я държи в мократа си
ръка, устата му извита надолу от погнуса.
Алекс вдигна рамене.
–Нали искаше ефлувия. –Махна запушалката на сифона, изхвърли тоалетната хартия в кошчето и тръгна да си ходи.
Мъж стоеше на вратата. Беше огромен, главата му почти забърсваше касата, плещите му изпълваха отвора. Облечен беше със сив
комбинезон като на механик в автосервиз, горната част –разкопчана и провиснала. Бялата тениска отдолу откриваше мускулести, покрити
с татуировки ръце.
–Аз… –започна Алекс, но онзи вече се хвърляше към нея.
Блъсна я силно в стената, главата ѝсе удари в перваза на прозорчето, после я стисна за гушата. Тя дращеше напразно ръцете му.
Очите на Норт бяха станали изцяло черни. Той се хвърли към мъжа, но мина през него, без да срещне никаква съпротива.
Този не беше глума. Не беше призрак. Не беше дошъл от другата страна на Воала. Беше от плът и кръв и се опитваше да я убие. Този път
Норт не можеше да ѝпомогне.
Алекс го фрасна с длан в гърлото. Онзи се закашля и поотпусна хватката си. Тя заби коляно между краката му. Не го уцели в десетката, но
почти. Мъжът се преви надве.
Алекс се мушна покрай него, спъна се в коритото, посегна да се хване за завесата и я изтръгна от пръстените ѝ Излетя в коридора, Норт
я следваше по петите, стигна на крачка от входната врата, когато механикът внезапно се озова пред нея. Не беше отворил вратата, просто
беше минал през нея, както би направил един Сив. Портална магия? За миг Алекс зърна нещо като опустял двор зад него, после механикът
пристъпи напред.
Тя отстъпи през разхвърляния хол, опитваше се да мисли. Уви ръка около кръста си. Кървеше, беше ѝтрудно да диша. Онзи ѝбеше счупил
ребра. Не знаеше колко. Нещо топло и влажно се стичаше по тила ѝ там, където си беше ударила главата в перваза на прозорчето. Щеше ли
да стигне до кухнята? Да вземе нож?
–Коя си ти? –изръмжа механикът. Гласът му беше нисък и гъгнив, може би от удара в гърлото. –Кой нарани Тара?
–Скапаното ѝгадже –изсъска Алекс.
Той нададе рев и се хвърли към нея.
Алекс се хвърли наляво, избегна на косъм сблъсъка, но гигантът още ѝпрепречваше пътя към вратата, люлееше се на пети и пръсти,
сякаш бяха на боксов ринг.
Усмихна ѝсе.
–Няма къде да избягаш, кучко.
Алекс понечи да го заобиколи, но той я стисна отново за гърлото. Черни петна изпълниха полезрението ѝ Норт крещеше и размахваше
ръце, безсилен да ѝпомогне. Не, не беше безсилен. Не беше така. „Пусни ме да вляза, Алекс.“
Никой не знаеше коя е тя. Нито Норт. Нито чудовището пред нея. Нито Доз, Мърси или Сандоу. Никой.
Само Дарлингтън се беше досетил.
18
Миналата есен
Дарлингтън знаеше, че на Алекс не ѝ е приятно да я викат. Не би могъл да я вини. Не беше четвъртък, когато се извършваха ритуалите,
нито неделя, когато трябваше да се подготви за задачите си през идната седмица, а и момичето трудно съчетаваше учебните си занятия и
изискванията на „Лета“. Дарлингтън се тревожеше как ще се отрази на съвместната им работа инцидентът в „Ръкопис“, но Алекс се беше
отърсила от случката много по-лесно от него, оправила се бе с доклада сама, за да му спести неприятните спомени, и веднага взе да се
оплаква постарому от многото работа, с която я товарела „Лета“. Лекотата, с която беше забравила за онази нощ, лекотата, с която му беше
простила без много приказки, го изнервяше и отново повдигаше въпросите за ужасния живот, който момичето е водило преди. Справила се
беше без проблеми с втория си ритуал при Аврелианците – заявление за патент под грозните флуоресцентни светлини на „Пийбоди“ –
както и с първото си пророкуване за „Череп и кости“. Имаше един труден момент, когато Алекс буквално позеленя и едва не оповръща
Харуспекса. Но се справи, а и Дарлингтън едва ли би могъл да я вини за този миг на слабост. Самият той беше присъствал на цели
дванайсет пророкувания, а още му се разтреперваха краката.
– Бързо ще свършим, Стърн – обеща ѝ той, щом излязоха от „Ил Бастоне“ във вторник вечерта. – Розенфелд създава проблеми с мрежата.
– Кой е Розенфелд?
– Не е кой, а какво. Розенфелд Хол. Останалото би трябвало да го знаеш.
Тя нагласи презрамката на раницата си.
– Не си спомням.
– Свети Елмо – подсказа ѝ той.
– А, да. Онзи, дето го изпържили с ток.
Имаше известно основание. Свети Еразъм уж бил оцелял след електрически удар и удавяне. Беше адаш на свети Елмо и неговите
кълбовидни мълнии, както и на обществото, обитавало някога елизабетинските кули на Розенфелд Хол. Сега сградата беше разделена на
офиси и се заключваше нощем, но Дарлингтън имаше ключ.
– Сложи си ги – каза той и ѝ подаде гумени ръкавици и чифт възголеми гумени ботуши, които много приличаха на онези, които бе
произвеждала навремето семейната му фабрика.
Алекс се подчини и го последва във фоайето.
– Толкова ли не можеше да изчака до утре?
– Не може, защото последния път, когато „Лета“ си затвори очите за проблем в Розенфелд, токът угасна в целия кампус. – И сякаш в
потвърждение на думите му осветлението на горните етажи примигна. Сградата жужеше тихичко. – Всичко това го пише в „Животът на
„Лета“.
– Нали уж каза, че ние се занимаваме само с основните общества, тези, които си имат крипти? – попита Алекс.
– Така казах, да – отвърна Дарлингтън, макар да знаеше какво следва.
– Аз вземам обучението си присърце.
Дарлингтън въздъхна и отключи друга врата – на огромен склад, пълен с очукани мебели от общежитията и продънени матраци.
– Това е старата столова на „Свети Елмо“. – Вдигна фенера да освети високите готически сводове и изящните каменни барелефи. –
Когато обществото обедняло през шейсетте, университетът купил сградата от тях и обещал да им дава и занапред криптата под наем, за да
извършват ритуалите си. Но вместо да сключат истински договор с помощта на Аврелианците, страните се съгласили на джентълменско
споразумение.
– И джентълмените си променили мнението?
– Умрели и властта преминала в не толкова джентълменски ръце. Йейл отказал да поднови наемните си отношения с обществото и
„Свети Елмо“ се оказали в онази паянтова къщичка на Линуд.
– Домът е там, където е сърцето, сноб такъв.
– Именно, Стърн. А сърцето на свети Елмо било тук, в първоначалната им крипта. Откакто загубиха това място, са без пари и почти без
магия. Помогни ми да преместим тези.
Избутаха два стари кревата и зад тях се откри друга заключена врата. Обществото специализирало в климатична магия, artium tempestate,
която използвали за какво ли не – от манипулиране на цените на основни продукти, търгувани на стоковата борса, до промяна в
траекторията на топката във важни мачове. Откакто се бяха преместили на „Линуд“ обаче, боравеха най-много със слаб ветрец. Къщите на
обществата бяха неизменно построени върху нексуси на магическа сила. Никой не знаеше какво създава тези нексуси, но броят им беше
ограничен, затова и не се строяха нови крипти. Имаше места по света, където магията не припарваше, като обширните пространства на
Националния мол във Вашингтон, и места, които я привличаха, като Рокфелер Център в Манхатън и Френския квартал в Ню Орлиънс. В
Ню Хейвън имаше необичайно висока концентрация на места, където магията се прихващаше и нарастваше досущ захарен памук върху
клечка.
Стълбището беше като забрала рана, спускаща се три етажа под земята. Жуженето се усилваше с всяка стъпка надолу. Не беше останало
много за гледане на тези нива – прашни препарирани тела на пенсионирани животни от зоопарка на Ню Хейвън, които Дж. П. Морган беше
купил незнайно защо, вероятно в резултат на каприз; стари електрически кабели с оголени жици като декор от стар филм за чудовища;
празни резервоари и напукани стъклени контейнери.
– Аквариуми? – попита Алекс.
– Чайници за бури.
Точно тук послушниците на „Свети Елмо“ бяха манипулирали времето. Снежни бури, които вдигат цените на комуналните услуги, суши,
които съсипват реколтата, достатъчно силни ветрове да потопят боен кораб.
Тук жуженето беше много силно, неспирен електрически вой, от който косъмчетата по ръцете на Дарлингтън се изправяха, а зъбите му
вибрираха.
– Какво е това, за бога?! – повиши глас Алекс да надвика шума и притисна с ръце ушите си.
Дарлингтън знаеше от опит, че това не помага. Жуженето беше навсякъде, в пода, във въздуха. Останеш ли тук достатъчно дълго,
започваш да полудяваш.
– „Свети Елмо“ са призовавали бури оттук години наред. По някаква причина времето обича да се връща.
– И когато това се случи, викат нас?
Той я поведе към старото електрическо табло. Отдавна не се използваше, но по повърхността му почти нямаше прах. Дарлингтън извади
от раницата си сребърен ветропоказател.
– Протегни ръка – каза той и сложи ветропоказателя върху дланта ѝ. – А сега духни в него.
Алекс го изгледа скептично, после духна леко в тънките сребърни рамене на ветропоказателя. Той се изправи рязко като сомнамбул в
анимационно филмче.
– Пак – каза Дарлингтън.
Ветропоказателят се обърна бавно да улови движението на въздуха, после започна да се върти в дланта ѝ. Все по-бързо. Тя се наведе леко
назад. Косата се надигна около главата ѝ под светлината на фенера, ореол от вятър и статично електричество, като сгърчени тъмни змии
около лицето ѝ. Това му напомни за онази нощ в криптата на „Ръкопис“, за Алекс, обвита в нощ, и Дарлингтън примигна два пъти да
прогони образа. Споменът не се връщаше за пръв път и винаги го оставяше на тръни, било заради срама от стореното онази нощ, било
защото е видял нещо реално, нещо, което един разумен човек не би трябвало да поглежда.
– Завъртаме ветропоказателя – каза тихо той. – После натискаме превключвателите. – Започна да ги изключва един след друг без
бавене. – И винаги носим ръкавици.
Посегна към последния превключвател и жуженето прерасна в пронизителен вой, който заби нокти в черепа му, гневен писък на
капризно дете, което не иска да си ляга. Алекс изкриви лице. Кръв потече от носа ѝ. Дарлингтън усети влага по горната си устна и разбра,
че и неговият нос кърви. После – щрак! – и ярка светлина окъпа помещението. Ветропоказателят излетя, удари се с трясък в стената и
цялата сграда сякаш въздъхна миг преди жуженето да изчезне.
Алекс потръпна от облекчение, а Дарлингтън ѝ подаде чиста носна кърпичка да си избърше носа.
– И трябва да правим това всеки път, когато времето се разядоса? – попита тя.
Дарлингтън попи своя нос.
– Един-два пъти годишно. Най-много. Енергията трябва да отиде някъде и ако не ѝ дадем посока, става късо.
Алекс се наведе да вземе изкривения ветропоказател. Върховете на сребърните стрелички се бяха разтопили леко, гръбнакът му беше
изкривен.
– А това нещо?
– Ще го сложим в тигела с малко флюс. До четирийсет и осем часа би трябвало да се възстанови.
– И това е всичко? Друго няма да правим?
– Това е, да. „Лета“ има инсталирани сензори в подземните нива на Розенфелд. Ако времето се върне, Доз ще получи сигнал за тревога.
Винаги носи ветропоказателя. Също ръкавици и ботуши. Не е голяма работа. А сега можеш да се върнеш към… към какво трябва да се
върнеш?
– „Кралицата на феите“.
Дарлингтън завъртя очи и я побутна към вратата.
– Моите съболезнования. Спенсър е скучен до смърт. На каква тема е есето ти?
Не я слушаше внимателно. Просто искаше да отвлече мислите ѝ, да я успокои. Да успокои и себе си също така. Защото в тишината след
края на електрическата буря чуваше как нещо диша.
Водеше Алекс по пътечките между прашно стъкло и счупени машини и слушаше ли, слушаше.
Слушаше разсеяно как Алекс говори за кралица Елизабет и как някакво хлапе от нейната група цели петнайсет минути обяснявало, че
всички велики поети са били левичари.
– Това изобщо не е вярно – каза той.
Дишането на нещото беше дълбоко и равномерно, като на звяр в покой, толкова стабилно, че можеше да мине за част от шума на
вентилационната система.
– Така каза и асистентът, но онзи тип сигурно е левичар, защото почна да обяснява как навремето са принуждавали левичарите да пишат
с дясната ръка.
– На левичарството се е гледало като на знак за демонично влияние. Сещаш се. Думата за ляв на латински означава също и зловещ, лош.
– И така ли е било?
– Кое да е било какво?
– Знак за демонично влияние.
– Не. Демоните си служат еднакво добре и с двете ръце.
– Ние бием ли се с демони?
– Категорично не. Демоните обитават нещо като преизподня от другата страна на Воала, а малкото, които успяват да си пробият път до
нашия свят, не са ни по силите. Не ни се плаща за това.
– То пък все едно ни плащат за каквото и да било.
– Именно.
Ето там, в ъгъла, мракът изглеждаше по-плътен от нормалното – сянка, която не беше сянка. Портал. В подземието на Розенфелд Хол.
Където не би трябвало да има портали.
Дарлингтън си поотдъхна. Онова, което бе сметнал за дихание, явно беше поток от въздух през портала и макар че присъствието му тук
беше загадка, поне беше загадка, която Дарлингтън можеше да реши. Някой явно е идвал в подземието с надежда да улови силата на
тукашния нексус и да я впрегне в някаква магия. Очевидният заподозрян бяха „Свитък и ключ“. Отменили бяха последния си ритуал, а ако
се съдеше по неуспешния им предишен опит да отворят портал до Унгария, магията в собствената им крипта отслабваше. Но Дарлингтън
нямаше да отправя обвинение без доказателство. Щеше да направи преграда и заклинание за ограничаване, колкото порталът да стане
неизползваем, после щяха да вземат от „Ил Бастоне“ необходимите инструменти, за да го затворят окончателно. На Алекс това нямаше да ѝ
хареса.
– Не знам – каза тя. – Сигурно са се опитвали да се отърват някак от хлапетата левичари, защото цапат ужасно. Винаги разбирах кога
Хели е писала в дневника си, защото цялата ѝ китка беше в мастило.
Сигурно би успял и сам да затвори портала. А тя да се занимава със скучното си есе върху скучния Спенсър. „Начини на пътуване и
трансгресия в „Кралицата на феите“.
– Коя е Хели? – попита той.
И се сети, още преди да е довършил въпроса си. Хелън Уотсън. Момичето, умряло от свръхдоза, онова, до което бяха открили Алекс.
Нещо примигна в него като светкавица на фотоапарат. Спомни си пръските кръв, покрили стените на онзи ужасен апартамент, не просто
пръски, а модел, който се повтаряше по всички повърхности като десен на плат. С характерния наклон на човек, който пише с лявата ръка.
Но Хелън Уотсън беше умряла по-рано онази нощ, нали така? И по тялото ѝ не е имало кръв. Нито едно от момичетата не беше
заподозряно. И двете са били надрусани яко, бяха и твърде дребни за такова клане, освен това Алекс беше деснячка.
За разлика от Хелън Уотсън.
Хели.
Алекс го гледаше в тъмното. Гледаше го предпазливо, като човек, който си дава сметка, че е казал твърде много. Дарлингтън знаеше, че
трябва да се престори на незаинтересован. „Дръж се нормално.“ Да, дръж се нормално. В подземие, където още припуква магията на буря,
до портал, който води бог знае къде, и момиче, което вижда призраци. И не просто ги вижда.
Може би ги е пуснало в себе си.
„Дръж се нормално.“ Вместо това той наби спирачки и се вгледа в черните очи на Алекс, като прехвърляше наум всичко, което знаеше за
Сиви, вселили се в жив човек. „Лета“ беше проучвала и други хора през годините, хора, които уж можели да виждат призраци. Мнозина бяха
полудели, други бяха отписани като „неблагонадеждни“ кандидати. Разказваше се за хора, които губели ума си, потрошавали болничните си
стаи или нападали санитарите с нечовешка сила – сила да размахаш успешно бухалка срещу петима едри мъже, да речем. След тези
пристъпи обектите винаги изпадали в кататония, която правела разпитите невъзможни. Но Алекс не беше обикновена, нали така?
Дарлингтън я гледаше. Истинска самодива с гладката си черна коса и правия път по средата като гръбнак, очите – всепоглъщащи.
– Ти си ги убила – каза той. – Всичките. Ленард Бийкън. Мичъл Бетс. Хелън Уотсън. Хели.
Мълчанието се проточи. Тъмното в очите ѝ се втвърди. Нима Дарлингтън не бе искал магия, портал към друг свят, самодива? Само дето
самодивите не бяха добри. „Кажи ми да си го начукам – помисли си той. – Отвори си вулгарната уста и ми кажи, че греша. Кажи ми да
вървя по дяволите.“
Но тя каза само:
– Не и Хели.
Дарлингтън чуваше вятъра през портала, обичайните звуци на старата сграда над тях, а някъде отдалече долетя звук на сирена.
Знаел е. Знаел е от първата им среща, че нещо в нея не е наред, но не бе подозирал колко дълбока е развалата. „Убийца.“
Но кого беше убила, като си помислиш? Нищожества. Може би се е наложило. Така или иначе, бордът на „Лета“ не подозираше с кого си
има работа, какво са приютили под покрива си.
– Какво ще правиш? – попита го тя.
Черните ѝ очи бяха като камъчета в река. Никакви угризения, никакво обяснение. Единственият ѝ стремеж беше да оцелее.
– Не знам – каза Дарлингтън, но и двамата знаеха, че лъже. Трябваше да каже на декан Сандоу. Нямаше друг начин.
„Попитай я защо. Не, попитай я как.“ Мотивът ѝ би трябвало да е по-важен за него, но той знаеше, че другият въпрос няма да му дава
мира, на него, както и на борда. Как? Не можеха да я оставят в „Лета“, това поне беше сигурно. Ако се случеше нещо, ако Алекс отново
наранеше някого, на тях щяха да търсят отговорност.
– Ще видим – каза той и се обърна към дълбоката сянка в ъгъла.
Не искаше да я гледа повече, не искаше да види страха по лицето ѝ, щом осъзнае, че ще изгуби всичко.
„А дали изобщо би могла да се справи?“ Един студен гласец в него нашепна, че Алекс не притежава нужното да бъде в „Лета“. Да бъде в
Йейл. Това момиче от Запада, от вечното слънце, от шперплата и ламината.
– Някой е идвал тук преди нас – каза той, защото беше по-лесно да говорят за работата, която ги чака, отколкото за факта, че Алекс е
убийца.
Ленард Бийкън беше пребит до неузнаваемост. Вътрешните органи на Мичъл Бетс бяха почти втечнени, смазани на каша. Двама мъже в
задните стаички имаха дупки в гърдите си, все едно са били пронизани с кол в сърцето. Бухалката била натрошена на толкова малки
парченца, че полицията не могла да свали отпечатъци. Но Алекс е била чиста. Без капчица кръв по себе си. Криминалистите бяха
проверили дори сифоните.
Дарлингтън махна към черното петно в ъгъла.
– Някой е отворил портал.
– Добре – каза тя.
Предпазлива, несигурна. Другарството и близостта, която си бяха изградили през последните месеци, изчезнаха яко дим.
– Ще го преградя – каза той. – После ще се върнем в „Ил Бастоне“ и ще поговорим. – Наистина ли го мислеше, запита се той. Или имаше
предвид друго: „Ще науча каквото мога, преди да те предам, а ти да млъкнеш като риба“. Защото тази нощ тя щеше да е склонна да говори,
да се пазари – да размени информация срещу неговото мълчание. Тя беше неговият Данте. Това би трябвало да има значение. „Тя е убийца.
И лъжкиня.“ – Не мога да скрия това от Сандоу.
– Добре – каза отново тя.
Дарлингтън извади два магнита от джоба си и очерта символ на преграда пред портала. Проходи като този бяха дело на „Свитък и ключ“,
централна част от тяхната магия, но Дарлингтън не намираше обяснение защо Ключарите са поели абсурдния риск да отворят портал извън
криптата си. Така или иначе, щеше да го затвори, като използва собствената им магия.
– Алсамт – започна той. – Мукхал… – Остана без въздух, преди да е изрекъл думите докрай.
Нещо го стисна и Дарлингтън разбра, че е направил ужасна грешка. Това не беше портал. Ни най-малко.
И в онзи последен миг разбра колко малко неща го задържат в този свят. Какво можеше да го задържи тук? Кой го познаваше достатъчно,
за да задържи сърцето му? Всичките книги, музиката, изкуството и историята, мълчаливите камъни на „Черния бряст“, улиците на този
град. „Този град.“ Нищо нямаше да го помни.
Опита се да каже нещо. Предупреждение? Последните думи на един всезнайко? „Тук лежи момчето, което знаеше всички отговори.“
Само дето гроб нямаше да има.
Дани гледаше старото младо лице на Алекс и тъмните като кладенци очи, гледаше полуотворените устни, които така и не проговаряха. Тя
не пристъпи напред. Не изрече думи на защита.
И краят му дойде така, както винаги бе подозирал, че ще стане – сам в мрака.
19
Миналото лято
Алекс и досега не можеше да каже кога точно са започнали проблемите през онази нощ в Кота Нула. Бяха започнали много преди това.
Лен упорито се опитваше да се изкачи в йерархията, да изкрънка по-голям дял от Ейтан. Тревата плащаше сметките, но хлапетата от
частните училища в Бъкли и Оукуд искаха адерал, екстази, окси, кетамин, а Ейтан не искаше да повери на Лен друго, освен малки
пакетчета с марихуана, без значение колко му целуваше задника.
Лен обичаше да ругае Ейтан зад гърба му, наричаше го мазен еврейски хуй, а Алекс се свиваше вътрешно и се сещаше как баба ѝ пали
молитвените свещи на Шабат. Но Ейтан Шафир имаше онова, което Лен искаше – пари, коли, безкрайна поредица от кандидат-моделки,
увиснали на ръката му. Живееше в огромно имение в Енсино с безкраен басейн с изглед към магистрала 405, заобиколен от безумно
количество мускули. Проблемът беше, че Лен нямаше нищо, което Ейтан да иска… докато Ариел не се появи в града.
– Ариел – беше казала Хели. – Това е име на ангел.
Ариел беше братовчед на Ейтан или брат, или нещо такова. Алекс така и не разбра със сигурност. Имаше големи очи с тежки клепачи и
красиво лице, обрамчено от идеално оформена набола брада. Алекс се стъписваше в негово присъствие. Той имаше навика да стои напълно
неподвижен като дебнещо животно, имаше някакво насилие в него, което се излъчваше на вълни. Видно беше в начина, по който дори
Ейтан му правеше мили очи, заради него купоните в имението ставаха по-трескави, сякаш отчаяно искаха да го впечатлят, да го забавляват
безкрай, сякаш отегчеше ли се, Ариел можеше да стане крайно опасен. Алекс долавяше, че Ариел, или някаква негова версия винаги е
присъствала, че изоставащите часовникови механизми на мъже като Ейтан и Лен не можеха да функционират самостоятелно, без някой
като Ариел да надзирава всичко от своя Олимп, да се обляга лениво в стола си и да примигва бавно, сякаш отброява последните секунди до
нещо голямо.
Ариел си падна по Лен. Лен умееше да го разсмива, макар че Ариел се смееше, без да се усмихва. Постоянно канеше Лен на масата си.
Тупаше го по гърба и го подканяше да се развихри.
– Това е нашата дупка – каза Лен в деня, когато Ариел се самопокани в квартирата им.
Алекс не разбираше защо Лен не схваща, че Ариел му се присмива, че се забавлява с бедността им, че се възбужда от нуждата им.
Научила се бе да оцелява и затова знаеше, че в света има хора, които обичат да гледат как другите пълзят коленопреклонно, да ги тласкат
небрежно към поредното унижение, за да проверят докъде ще издържи нуждата им. В имението на Ейтан се носеха слухове, момичетата си
шепнеха на ухо: „Не оставайте насаме с Ариел. Той не го обича грубо, а грозно.“
Опитала се бе да отвори очите на Лен.
– Не се занимавай с онзи. Той не е като нас.
– Но мен ме харесва.
– Просто си играе с храната си.
– Ще накара Ейтан да ме повиши – каза Лен, застанал до олющения жълт кухненски плот в Кота Нула. – Защо ми скапваш настроението
всеки път, когато ми се случи нещо хубаво?
– Дават ти боклучавия фентанил, мамка му. Ейтан го дава на теб, защото никой друг не го иска.
Ейтан не се занимаваше с фентанил, освен ако не знаеше с абсолютна точност откъде идва. Предпочиташе да стои встрани от радара на
полицията, а смъртта на клиентите имаше свойството да привлича внимание. Някой беше изплатил дълга си към него с хероин, примесен с
фентанил, но дрогата беше минала през твърде много ръце и нямаше никаква гаранция за качеството ѝ.
– Не ми прецаквай успеха, Алекс – каза Лен. – И пооправи малко тая дупка.
– Чакай да си взема вълшебната пръчица.
И тогава той я удари, не много силно. Шамар, който казваше: „Не се шегувам“.
– Хей! – извика Хели. Алекс никога не знаеше какво точно има предвид Хели с постоянните си „хей“, но пак ѝ беше благодарна за
намесата.
– Споко бе – каза Лен. – Ариел иска да купонясва с истински хора, а не с онези пластмасови задници, с които се обгражда Ейтан. Ще
вземем колоните на Деймън. А вие разчистете тук. – Погледна към Хели, после към Алекс. – И се дръжте любезно. Без простотии тази
вечер.
– Да вървим – каза Алекс, веднага щом Лен излезе от апартамента и се качи в колата с Беча, който си запали трева още преди да е седнал
до него отпред.
Истинското име на Беча беше Мичъл, но Алекс разбра това чак когато ченгетата го задържаха за притежание и се наложи да съберат с
триста зора парите за гаранцията. Беча движеше с Лен отпреди Алекс и винаги беше наблизо, висок, едър, с меко шкембе и незаздравяващо
акне по брадичката.
Алекс и Хели излязоха и тръгнаха пеша към бетонното корито на лосанджелиската река, после нагоре към автобусната спирка на
Шърман Уей. Вървяха без ясна цел. Бяха го правили и преди, дори се бяха заклевали една на друга, че повече няма да се върнат, стигали бяха
до кейовете на Санта Моника, до Барстоу, а веднъж чак до Вегас, където през първия ден се мотаха из хотелските фоайета, а на втория
крадяха дребни от старите дами, които играеха на машините, докато не събраха достатъчно за автобусни билети до дома. Докато автобусът
летеше по шосето назад към Ел Ей, двете заспаха, облегнали глави една на друга под приятната струя на климатика. Алекс сънува
градините на „Беладжио“, водните колелета и парфюмираната вода, прекрасните цветни лехи. Понякога минаваха часове, друг път дни, но
двечките винаги се връщаха. Светът беше твърде голям. Имаше твърде много възможности за избор и всеки избор водеше до нови. Животът
изискваше труд, а това умение те не бяха усвоили.
– Лен казва, че ще трябва да напуснем квартирата, ако Ариел не си спази обещанието – каза Хели, щом се качиха на автобуса. Без
величави планове този ден. Без Вегас, само пътуване до Уест Сайд.
– Само си приказва – каза Алекс.
– Много ще се ядоса, че не почистихме.
Алекс се загледа през мръсния прозорец и подхвърли:
– Забеляза ли, че Ейтан отпрати гаджето си?
– Какво?
– Когато Ариел се появи. Ейтан отпрати Ингер. Не вика и обичайните момичета. Само боклук от Долината.
– Не е бог знае какво, Алекс.
И двете знаеха защо Ариел идва в Кота Нула. Искаше да си поиграе на бедняк за известно време и двечките трябваше да се включат в
купона.
– Да, винаги така си казваме, а после се оказва, че сме сгрешили.
Имало бе и други услуги. Първия път беше някакъв тип от филмовата индустрия, или поне Лен твърдеше, че е такъв, който щял да им
осигури достъп до наркоманите в Холивуд, но по-късно Алекс научи, че онзи е нищо и никакъв помощник-продуцент, току-що излязъл от
филмовото училище. Цяла нощ седя в скута му с надеждата, че това ще се окаже достатъчно, докато онзи не я отведе в малката баня и не
сложи мръсната подложка на пода – в извратен пристъп на кавалерство, може би – така че да не ѝ убива на коленете, докато му духа. „Аз
съм на петнайсет – помисли си тя, докато си плакнеше устата и си махаше грима от очите. – Какво е да си на петнайсет?“ Дали нямаше и
друга Алекс, която ходи на пижамени партита и целува момчета на училищни танци? Дали не би могла да се прехвърли през огледалото над
мивката и да се мушне в кожата на другото момиче?
Но нямаше проблем. Наистина. До следващата сутрин, когато Лен взе да тръшка врати и да пуши така, сякаш иска да изяде цигарата с
всяко дръпване. Накрая Алекс не издържа и се сопна:
– Какъв ти е проблемът?
– Моят проблем ли? Гаджето ми е курва.
Толкова често беше чувала тази дума от Лен, че вече не ѝ правеше впечатление. Кучка, мръсница, а понякога и по-лоши думи, ако се
чувстваше особено гневен или се правеше на британски гангстер. Но никога не я беше наричал така. Тази дума беше за другите момичета.
– Ама ти нали каза да…
– Нищо не съм казал.
– Каза ми да се погрижа за него.
– И на курвенски това означава да му смучеш хуя?
Зави ѝ се свят. Как беше разбрал? Дали онзи от филмовата индустрия просто е излязъл от банята и го е обявил на всеослушание? А дори
и така да беше, защо се ядосваше толкова Лен? Алекс знаеше какво означава „да се погрижи“ за някого. Обзе я чист гняв и той беше по-
добър от всяка дрога, защото заличи съмненията в ума ѝ.
– А ти какво очакваше да направя, ебаси? – викна тя, изненадана от тона си, дързък и самоуверен. – Да му рецитирам стихотворения? Да
му направя животинчета от балони?
А после взе блендера, онзи, с който Лен си правеше протеинови шейкове, и го размаза в хладилника. За миг зърна страх в очите на Лен и
искрено ѝ се прииска този страх да продължи дълго, много дълго. Той ѝ каза, че е луда, и изхвърча от апартамента. Избяга от нея! Но щом
Лен си тръгна, адреналинът се отля от тялото ѝ изведнъж, остави ѝ чувство за празнота и самотност. Вече не чувстваше справедлив гняв, а
само дълбок срам и силен страх, че е съсипала всичко, сама си е подляла вода и Лен повече никога няма да я иска. И къде щеше да отиде тя
тогава? Би дала всичко глупакът да се върне.
Накрая тя се извини, помоли за прошка, двамата се надрусаха, включиха климатика на макс и се чукаха под него, а хладните пориви
заглушаваха пъшкането им. Но когато Лен ѝ каза, че е хубава малка мръсница, това не я възбуди, а я срина, смаза я. Хвана я страх, че ще се
разплаче и на него това ще му хареса. Обърна глава към климатика и усети ледения дъх по финия мъх на лицето си. Стисна силно очи и
докато Лен я чукаше на задна, си представи, че е на ледник, гола и сама, а светът е чист, празен и пълен с опрощение.
Но Ариел не беше студент от филмовото училище, който си търси малко тръпка. Не, Ариел имаше репутация. Говореше се, че бил дошъл
в Щатите, защото бягал от израелската полиция, след като изнасилил две ученички в Тел Авив, че има яма за бой с кучета, че обича да вади
раменете на момичета като част от любовната игра, досущ като момченце, което къса крилете на муха.
Лен щеше много да се ядоса, когато завари апартамента разхвърлян. Още повече щеше да се ядоса, когато те не се върнеха в Кота Нула за
купона. Но гневът на Лен беше за предпочитане пред вниманието на Ариел.
Лен бе очаквал Алекс да изревнува или нещо такова, когато доведе Хели у дома от Венис Бийч. Но не беше включил в сметките си топлия
смях на Хели, навика ѝ да прегръща Алекс през раменете, нито как грабваше някое книжле от лавицата ѝ с кримки и стара научна
фантастика и казваше: „Почети ми“. Хели беше направила живота ѝ поносим. Алекс нямаше да тръгне по нанадолнището към обятията на
Ариел, нямаше да пусне и Хели по тази пътека, защото дълбоко в себе си знаеше, че няма да се върнат оттам същите. Животът им не беше
страхотен. За такъв живот никой не си мечтаеше, но те все пак се справяха някак.
Хванаха автобуса, поеха надолу по шосе 101, оттам по магистрала 405 към Уестуд, после продължиха пеша чак до Калифорнийския,
нагоре по хълма към кампуса и градината със скулптурите. Седнаха на стъпалата под хубавите арки на Ройс Хол, зяпаха студентите, които
си мятаха фризби и лежаха на слънце с книга в ръка. „Свободно време.“ Тези златни младежи ценяха свободното си време, защото имаха
много неща за вършене. Образование. Професионални цели. Алекс нямаше нищо за вършене. Никога. И от тази мисъл земята под краката ѝ
пропадаше.
Когато ставаше много зле, започваше да говори за двегодишния си план. Двете с Хели ще се запишат в общинския колеж през есента или
ще започнат онлайн курсове. И двете ще си намерят работа в мола и ще спестят пари за кола втора ръка, за да не използват повече градския
транспорт.
Хели обикновено се включваше в играта, но не и в онзи ден. Беше намусена, раздразнителна и намираше кусури на всичко.
– Никой няма да ни даде толкова смени в мола, че хем да си плащаме наема, хем да спестим за кола.
– Тогава ще станем секретарки или нещо такова.
Хели погледна многозначително ръцете ѝ.
– С тези татуировки?
Хели нямаше татуировки. Както се беше излегнала на стъпалата пред Ройс с късите дънкови панталонки и кръстосани златни крака,
приличаше на момиче, което е родено да бъде тук.
– Харесва ми как си мислиш, че това наистина може да стане. Много е сладко.
– Може да стане.
– Не можем да изгубим квартирата, Алекс. Бях бездомна известно време, след като мама ме изрита. Повече няма да се върна на улицата.
– Няма да се наложи. Лен само си приказва. А дори да говори сериозно, все ще измислим нещо.
– А ти се скрий на сянка, че съвсем ще заприличаш на мексиканче. – Хели стана и изтупа панталонките си. – Хайде да дръпнем по една
и да идем на кино.
–Няма да ни останат пари за автобусните билети.
Хели ѝнамигна.
–Все ще измислим нещо.
Намериха едно кино, стария салон на „Фокс“, където Алекс беше виждала как персоналът опъва червени плюшени въжета по
периметъра. Алекс седеше с глава върху рамото на Хели, вдишваше сладкото кокосово ухание на затоплената ѝ от слънцето кожа, а
коприната на златната коса току я бръсваше по челото.
По някое време явно е задрямала, а когато запалиха осветлението след края на прожекцията, се стресна и видя, че Хели я няма. Алекс
излезе във фоайето, отиде да провери в тоалетната, после писа на Хели и получи отговор чак след второто съобщение: „Всичко е наред.
Измислих го“.
Беше се върнала на купона. Беше се върнала при Лен и Ариел. И го беше направила, докато Алекс е спяла и не е можела да я спре.
Алекс нямаше пари, не можеше да се върне у дома. Опита се да спре някого на стоп, но никой не искаше да качи момиче с подути от плач
очи, мръсна тениска и къси шорти от черен деним. Алекс вървеше напред-назад по тротоара на булевард „Уестуд“, чудеше са какво да
прави, а накрая успя да продаде последната си трева на една червенокоска с расти и кльощаво куче.
Когато най-после стигна до апартамента, стъпалата ѝ бяха в кръв от пукналите се в гуменките ѝ мехури. Купонът се вихреше, музиката се
лееше през входната врата на пресекулки.
Алекс се вмъкна на пръсти, но не видя в хола нито Хели, нито Ариел. Нареди се на опашката пред тоалетната. Надяваше се никой да не
докладва на Лен за появата ѝ или че той ще е прекалено надрусан. Изплакна краката си в коритото под душа, после отиде в задната
спалничка и се просна на матрака. Писа отново на Хели.
„Тук ли си? Аз съм в задната стая.“
„Хели, моля те.“
„Моля те.“
Унесе се, после се стресна изведнъж – Хели тъкмо лягаше до нея. На мътната светлина от уличните лампи изглеждаше жълта от горе до
долу. Очите ѝ бяха разширени и оцъклени.
– Добре ли си? – попита Алекс. – Много зле ли беше?
– Не – каза Хели, но Алекс не знаеше на кой въпрос отговаря приятелката ѝ. – Не, не, не, не, не. – Хели я прегърна и я притегли към себе
си. Косата ѝ беше влажна. Беше си взела душ. Миришеше на сапун, без обичайния си аромат на сладък кокос. – Не, не, не, не, не –
продължаваше да повтаря.
Кискаше се, а тялото ѝ се тресеше, все едно се опитва да потисне напушил я смях, но пръстите ѝ се впиваха в гърба на Алекс като на
удавник, когото влачат към брега.
Алекс се събуди отново след часове. Имаше чувството, че никога не е спала нормален нощен сън, нито се е будила ободрена сутрин, а
само тези кратки дремки, накъсани от замаяни събуждания. Беше три сутринта и купонът или беше свършил, или се беше преместил
другаде. В апартамента цареше тишина. Хели лежеше по хълбок и я гледаше. Очите ѝ бяха все така диви. По някое време беше повърнала
върху тениската си. Алекс набръчка нос от вонята.
– Добрутро, Смрадливке – каза тя. Хели се усмихна, лицето ѝ грейна сладко и тъжно. – Хайде да се махнем оттук. Завинаги. Повече
нямаме работа на това място.
Хели кимна.
– Махни тая тениска. Вони на гореща манджа – каза Алекс и посегна да хване края ѝ. Ръката ѝ мина през плата, после и през кожата,
където би трябвало да е коремът на приятелката ѝ.
Хели само примигна с очи тъжни, толкова тъжни.
Просто си лежеше на матрака и гледаше Алекс, гледаше я втренчено и за последен път.
Хели си беше отишла. И не беше. Тялото ѝ лежеше на матрака, по гръб, на трийсетина сантиметра от Алекс, тясната тениска – опръскана
с повръщано, неподвижно и студено. Кожата ѝ синееше. Откога призракът ѝ лежеше до Алекс и я чакаше да се събуди? Имаше две Хелита в
стаята. Нямаше нито една Хели в стаята.
– Хели… Хели! Хелън! – Алекс викаше и плачеше, наведена над тялото, търсеше трескаво пулс. Нещо се скърши в нея. – Върни се –
хълцаше тя, посягаше към призрака на Хели, но ръцете ѝ минаваха през него, отново и отново. И с всяко напразно пресягане Алекс зърваше
цветна частичка от живота на приятелката си. Слънчевата къща на родителите ѝ в Карпинтерия. Стъпалата ѝ върху дъска за сърф. Ариел,
натикал пръсти в устата ѝ. – Не беше нужно да го правиш. Не беше нужно.
Но Хели не казваше нищо, само плачеше без звук. Сълзите изглеждаха сребърни върху кожата ѝ. Алекс започна да крещи.
Лен влетя през вратата с провиснала тениска и рошава коса, псуваше как било три през нощта и не можело ли човек да поспи в
собствения си дом, а после видя тялото на Хели.
И взе да повтаря едно и също безкрай: „Ебаси, ебаси, ебаси…“ Точно като „не“-тата на Хели. Ритмично и напевно. След миг притисна с
длан устата на Алекс.
– Млъкни, млъкни, по дяволите. За бога, кучко тъпа, млъкни.
Но Алекс не можеше да млъкне. Плачеше с глас, с хълцане, а той я стискаше все по-силно. Не можеше да диша. Сополи течаха от носа ѝ,
а Лен притискаше здраво устата ѝ. Задраска по него, а той стискаше ли, стискаше. Усети, че губи съзнание.
– Мамицата му – изпсува той, бутна я назад и изтри ръце в панталоните си. – Просто млъкни и ме остави да помисля.
– Мамка му! – Беча стоеше на прага, шкембето му провиснало над шортите, тениската му набрана нагоре. – Тя да не е...?
– Трябва да я почистим – каза Лен – и да я махнем оттук.
В първия момент Алекс кимна, реши, че Лен иска да я разкрасят или нещо такова. Така де, не би трябвало да я карат в болницата с
оповръщана тениска. Не би трябвало парамедиците да я сварят така.
– Още е рано. Няма жива душа по улиците – казваше Лен. – Ще я качим в колата и ще я изхвърлим… не знам. Зад онзи гаден клуб на
Хейвънхърст. Ще я оставим в уличката. Изглежда ужасно, а и в кръвта ѝ сигурно има още много от ония гадости.
– Да – кимна Беча. – Добре.
Алекс ги гледаше, ушите ѝ звънтяха. Хели също ги гледаше, легнала до собствения си труп на матрака, слушаше ги как планират да я
изхвърлят като боклук.
– Ще се обадя на полицията – каза Алекс. – Ариел сигурно ѝ е дал…
Лен я удари, с отворена длан, но силно.
– В затвора ли искаш да отидеш? Искаш Ейтан и Ариел да ни вдигнат мерника? – И я удари отново.
– Стига бе, човек, успокой се малко – каза Беча. – Недей така.
Но нямаше да се намеси. С нищо нямаше да спре Лен.
Призракът на Хели наведе глава назад, погледна към тавана и се понесе бавно към стената.
– Хайде – каза Лен на Беча. – Хвани я за краката.
– Не можете да ѝ причините това – каза Алекс.
Ето това бе трябвало да каже предната нощ. Това е трябвало да казва всяка нощ. „Не можете да ѝ причините това.“
Призракът на Хели вече се стапяше в стената.
Лен и Беча вдигнаха трупа и той провисна като хамак между двамата. Лен я беше прихванал под мишниците. Главата се люшна настрани.
– Боже, вони на лайна.
Беча я държеше за глезените. Единият от розовите ѝ перлени сандали висеше от крака. Не ги е събула, когато си е лягала. Сигурно не е
забелязала. Сандалът се плъзна по големия ѝ пръст и тупна на пода.
– Мамка му, върни го на крака ѝ.
Беча не се справяше добре – остави краката ѝ на пода, после се опита да натика сандала като някакъв нескопосан лакей от „Пепеляшка“.
– О, за бога, просто го вземи. Ще го изхвърлим с нея.
Чак когато ги последва в хола, Алекс видя, че Ариел още е тук и спи на дивана по гащи.
– Опитвам се да спя, мамка ви – каза той и примигна сънено насреща им. – О, боже, тя да не е...?
А после се изкиска.
Спряха пред входната врата. Лен се опита да стигне до бравата и събори глупавата си гангстерска бухалка, която държеше опряна на
стената за „защита“. Но не можеше хем да крепи тялото на Хели, хем да завърти топката на бравата.
– Хайде – тросна се той. – Отвори вратата, Алекс. Помогни малко.
„Пусни ме да вляза.“
Призракът на Хели висеше наполовина между прозореца и небето. Избледняваше в сиво. Дали щеше да ги последва чак до онази мръсна
уличка зад нощния клуб?
– Не отивай – примоли ѝ се Алекс.
Но Лен реши, че говори на него.
– Отвори вратата, кучко безполезна!
Алекс посегна към топката. „Пусни ме да вляза.“ Металът беше леден в ръката ѝ. Понечи да отвори вратата, после завъртя топката в
обратната посока. Заключи и се обърна да погледне Лен, Беча и Ариел.
– Сега пък какво? – попита нетърпеливо Лен.
Алекс протегна ръка към Хели. „Остани при мен.“ Не знаеше за какво моли. Не знаеше какво предлага. Но Хели я разбра.
Алекс я усети как се стрелва към нея, усети как самата тя се разцепва, как гърдите ѝ се разкъсват, за да отворят място за още едно сърце,
за още едни бели дробове, за волята на Хели и силата ѝ.
– Сега пък какво ли, Лен? – попита Алекс.
И взе бухалката.
Не помнеше много от случилото се след това. Само усещането за Хели в себе си като дълбок, задържан дъх. И колко леко седеше
бухалката в ръката ѝ, колко естествено.
Колебание нямаше. Замахна отляво, точно както бе замахвала Хели, когато играеше за Мустангите на Мидуей. Имаше толкова сила в
ръцете си, че движенията ѝ ставаха тромави. Най-напред удари Лен, силно в черепа. Той отстъпи настрани, а тя залитна, загубила
равновесие от силата на замаха си. Удари го отново и главата му хлътна с неприятен звук, като разкъсана пинята, парчета кост и мозък се
разхвърчаха, кръв оплиска всичко. Беше толкова бърза, че Беча още държеше краката на Хели, когато се обърна към него. Най-напред го
удари отзад в коленете, той се срина с вик, после стовари бухалката като парен чук по врата и раменете му.
Ариел скочи от дивана и Алекс реши, че ще извади пистолет, но той само заотстъпва с разширени от ужас очи. И когато Алекс мина
покрай плъзгащата се стъклена врата, разбра защо. Цялата светеше. Подгони го към вратата… не, не го подгони. Полетя към него, сякаш
краката ѝ не докосваха пода. Яростта на Хели беше като дрога във вените ѝ, подпалваше огън в кръвта ѝ. Събори Ариел на пода и го засипа
с удари, отново и отново, докато бухалката не се счупи в гръбнака му. А после взе две назъбени парчета от дървото и отиде да намери
другите вампири, момчетата, които спяха по леглата си надрусани и проточили лиги.
Когато приключи и с това, не ѝ останаха хора за убиване и Алекс усети как собственото ѝ изтощение се смесва с безкрайната енергия на
Хели. Именно Хели я водеше, накара я да обуе розовите сандали на своите крака и да измине двете мили до мястото, където Роско
пресичаше лосанджелиската река.
Алекс не видя никого по пътя – Хели я насочваше по празните улици, казваше ѝ накъде да завие, кога да изчака, кога е безопасно, докато
не стигнаха до моста и не слязоха към реката в сивкавата светлина на ранната утрин. Нагазиха заедно, водата беше студена и гадна. След
поредното наводнение градът беше оковал реката в окови, запечатал я бе в бетон, за да е сигурно, че повече няма да прави бели. Алекс се
остави на водата да я измие до чисто, да отнесе останките от бухалката, да ги отмие от ръцете ѝ като семена. После тръгна покрай реката
към Кота Нула.
Двете с Хели преместиха трупа на Хели на старото му място, а после легнаха заедно в студената стая. На Алекс не ѝ пукаше какво ще
стане сега, дали полицията ще дойде, или тя ще измръзне до смърт на ледения под.
– Остани – каза тя на Хели. Чуваше как сърцата им бият гръмовно в общ ритъм, усещаше тежестта на Хели, сгушена в мускулите и
костите ѝ. – Остани с мен.
Но когато се събуди, един парамедик светеше с фенерче в очите ѝ, а Хели я нямаше.
20
Зима
Какво си беше мислила Алекс в нощта, когато Дарлингтън изчезна? Че двамата трябва да се върнат в „Дупката“. Да си поговорят. Тя ще му
обясни и… Какво точно ще му каже? Че са си го заслужили? Че убийството на Лен и другите е донесло известен покой не само на Хели, а и
на нея? Че светът наказва момичета като тях, като Тара, за всичките им лоши решения, за всяка грешна стъпка. Че ѝ е харесало лично да
въздаде справедливост. Че каквато ѝ съвест да е притежавала, тя си е взела почивен ден в онази ранна сутрин. И че определено не
съжалява.
Но би могла да каже, че съжалява. Би могла да се престори, че не помни тежестта на бухалката в ръцете си, че не би го направила отново.
Защото точно от това се страхуваше Дарлингтън – не че е лоша, а че е опасна. Страхуваше се от хаоса. Затова Алекс щеше да му каже, че
Хели я е обладала. Ще превърне всичко в мистерия, която двамата да разгадаят заедно. Това би му харесало. Тя ще се превърне за него в
някакъв проект като този съсипан град, като неговата рушаща се къща, нещо, което да поправи. Все още можеше да мине за една от добрите.
Но така и не се наложи да изрича онези лъжи. Нещото в подземието ѝ попречи. Дарлингтън не беше в чужбина. Не беше в Испания. А и
тя не вярваше, че е попаднал в някакво джобно пространство, откъдето да го върнат като дете, отделило се от групата. Доз и декан Сандоу
не бяха там онази нощ. Не бяха усетили колко окончателен е онзи мрак.
– Това не е портал – беше казал той в подземието на Розенфелд Хол. – Това е у…
Както стоеше до нея, така в следващия миг изчезна, погълнат от мрак.
Алекс беше видяла ужаса в очите му, молбата. „Направи нещо. Помогни ми.“
Искала бе да помогне. Поне смяташе, че е искала да помогне. Хиляди пъти беше преповтаряла наум онзи миг, питала се бе защо е
замръзнала така – дали от страх, от недостатъчно обучение, или защото се е разсеяла. Или е било съзнателен избор. Дали нещото в ъгъла не
ѝ бе дало решение на проблема, в който Дарлингтън се беше превърнал.
„Не мога да скрия това от Сандоу.“ Думите му бяха като пръсти, които бъркат в устата ѝ, стисват езика ѝ и ѝ пречат да извика.
Нощем постоянно си мислеше за съвършеното лице на Дарлингтън, за допира на тялото му в затоплените от съня чаршафи на тясното му
легло.
„Оставих те да умреш. Оставих те да умреш, за да спася себе си.“
Това е съпровождащият риск, когато се движиш с хора, които са се научили да оцеляват по трудния начин.
Механикът се наведе над нея с усмивка.
– Не можеш да избягаш, кучко.
Стискаше я толкова силно за шията, сякаш пръстите му всеки миг щяха да пробият кожата и трахеята отдолу.
Алекс не бе искала да мисли за онази нощ на Кота Нула. Не бе искала да поглежда назад. Дори не беше докрай сигурна какво се е
случило, дали го е направила сама, или е станало възможно благодарение на Хели.
„Пусни ме да вляза.“
„Остани с мен.“
Сигурно се е страхувала, че ако отвори отново вратата, нещо ужасно ще влезе през прага. Но точно от това се нуждаеше сега. От нещо
ужасно.
Дясната ѝ ръка се сключи около дръжката на захвърления стик за голф. Протегна лявата към Норт, спомни си усещането как гърдите ѝ се
разтварят, поиска да се случи отново, впрегна волята си. „Отвори вратата, Алекс.“ Зърна за миг изненадата върху лицето му, после
студеният му мрак се изля към нея.
Хели беше дошла охотно, но Норт се бореше. Алекс усети объркването му, отчаяния му страх да не бъде погълнат, но вълната на нейната
нужда бързо надви неговите тревоги.
Усещаше Норт по-различно от Хели. Тя беше като извивката на могъща вълна. Силата на Норт беше тъмна и гъвкава, отскоклива като
стъпката на фехтовчик. Тази сила се разля по крайниците ѝ, потече като разтопен метал по вените ѝ.
Тя завъртя стика в ръка, колкото да усети тежестта му.
– Кой е казал, че ще бягам?
И замахна.
Механикът успя да вдигне ръка, за да защити главата си, но костите под лакътя му се счупиха с ясно доловим звук. Той изскимтя и
политна назад към дивана.
Алекс се прицели в коленете му. С едрите е по-лесно да се справиш, когато са на земята. Той се срина с трясък.
– Кой си ти? – викна Алекс. – Кой те праща?
– Майната ти – изръмжа онзи.
Алекс замахна и стикът се стовари върху твърдото дюшеме. Странният механик се беше стопил междувременно, сякаш изтече в тесните
процепи между дъските. Алекс зяпаше празното място, откатът на удара вибрираше чак до раменете ѝ.
Нещо я удари в гръб. Тя политна напред, болка избухна в черепа ѝ.
Удари се в пода, претърколи се по гръб и залази трескаво назад. Механикът стърчеше наполовина от стената, разполовен от една лавица.
Алекс скочи на крака, но той вече стоеше до нея. Замахна с юмрук и я уцели право в челюстта. Щеше да се срине като кукла на конци,
ако не беше силата на Норт. Замахна със стика, но механикът вече беше изчезнал. Юмрук я уцели от другата страна.
Този път Алекс падна.
Механикът я изрита силно в хълбока, право в счупените ребра. Писък се откъсна от устните ѝ. Той я изрита отново.
– Ръцете на главата!
Детектив Търнър. Стоеше на прага и се целеше с пистолета си.
Механикът погледна към него. Показа му среден пръст и с двете си ръце, после се стопи в стената с лавицата.
Алекс лежеше свита до стената. Усети как Норт се изнизва от нея, видя го как изскача мълниеносно и се уплътнява в своята форма,
лицето му – уплашено и негодуващо. Какво, трябваше да му съчувства ли?
– Знам – каза тя под нос. – Но нямах избор. – Норт вдигна ръка да докосне раната на гърдите си, сякаш Алекс го беше простреляла там. –
Просто намери Тара – сопна се тя. – Имаш шината ѝ.
– Какво имам? – попита Търнър.
Почукваше по лавицата и зазиданата камина под нея, сякаш се надяваше да открие скрит проход или нещо такова.
– Портална магия – изсъска Алекс.
Норт я погледна през рамо, преди да изчезне през стената на апартамента. Болката я застигна внезапно, като забързан кадър на
разцъфващо цвете, сякаш присъствието на Норт я е сдържало и сега, когато Алекс бе останала празна, раните бързаха да напомнят за себе
си. Направи опит да се надигне, видя, че Търнър е прибрал пистолета си в кобура.
Детективът удари с юмрук по стената.
– Това не е възможно.
– Възможно е – каза Алекс.
– Не разбираш – каза Търнър и я погледна както я беше погледнал Норт, сякаш е постъпила нечестно с него. – Това беше Ланс Гресанг.
Основният ми заподозрян за убийството. Бях при него преди няма и час. В затвора.
—
Възможно ли е да има нещо неестествено в самата тъкан на Ню Хейвън? В камъка, от който са построени сградите му? В реките,
от които пият старите му брястове? През войната от 1812 г. британците блокирали пристанището и бедната църква „Света
Троица“ – която още не била готическото бижу, което краси понастоящем Моравата – вече нямала достъп до дървения материал,
необходим за строежа ѝ. Но командир Хардли от Кралския британски флот чул за каква цел са необходими големите тавански
греди, позволил да минат през блокадата и те били транспортирани по река Кънектикът. „От всички места по света – казал той, –
Ню Хейвън най-много се нуждае от религия. Пуснете гредите!“
Из „Лета“ – наследството“
Защо мислите са построили толкова църкви тук? По някакъв начин мъжете и жените в този град са знаели, че техните улици са
дом на други богове.
Из „Летиански дневник
на Елиът Сандоу“
Колеж „Бранфорд“, 1969 г.
—
21
Зима
Търнър си беше извадил телефона и Алекс знаеше какво следва. Дълбоко в себе си искаше да си кротува и да остави нещата на самотек.
Искаше да чуе ритмичното бибипкане на болнични апарати, да потъне в миризмата на дезинфектанти, да ѝ включат венозна система с най-
силното обезболяващо, което да я приспи за минути и да я отърве от болката. Умираше ли? Май не. Вече го бе правила веднъж и би
трябвало да знае разликата. Но определено имаше чувството, че умира.
– Недей – изхъхри тя с усилие. Гърлото я болеше, сякаш гигантските ръце на Ланс Гресанг още я стискаха като в менгеме. – Не искам в
болница.
– Това в някой филм ли си го видяла?
– Как ще обясниш това на лекарите?
– Ще кажа, че съм те намерил така.
– Добре, но как ще го обясня аз? Нараняванията си, местопрестъплението, как съм се озовала тук.
– Интересен въпрос. Как се озова тук?
– Не ми трябва болница. Заведи ме при Доз.
– Доз?
Алекс се подразни, че Търнър е забравил името на Доз.
– Окулус.
– Да бе – каза той. – Аман от вашите глупости, от кодовите имена, тайните и всичките ви простотии.
Личеше, че се мята от гняв към страх и обратно. Мозъкът му се опитваше да изтрие видяното. Едно беше да ти кажат, че магията
съществува, и съвсем друго тя да ти покаже среден пръст.
Колко ли е споделил бордът на „Лета“ с Центуриона, запита се Алекс. И на него ли са връчили онова книжле „Животът на „Лета“?
Дебела папка с разкази на ужаса? Или голяма керамична чаша с надпис „Чудовищата съществуват“? Алекс живееше със свръхестественото
от малка, но пак трудно беше преглътнала съществуването на „Лета“. Какво ли е за човек, който е отраснал с убеждението, че живее в
обикновен град – неговия град – човек, който въдворява ред по улиците му? Какво ли е било за него внезапно да научи, че базисните
правила не важат?
– Момичето има ли нужда от лекар? – Някаква жена стоеше в коридора с телефон в ръка. – Чух врява.
Търнър ѝ показа значката си.
– Помощта вече идва, госпожо. Благодаря ви.
Значката също беше вид магия. Но жената се обърна към Алекс.
– Добре ли си, миличка?
– Добре съм – успя да каже Алекс и я заля топлина при вида на тази женица в пеньоар, нищо че тя притисна телефона към гърдите си и
си тръгна.
Опита се да надигне глава, болката я зашлеви като удар с камшик.
– Трябва да ме заведеш на място с прегради. Някъде, където те няма да ме стигнат.
– Те?
– Да, те! Призраци, духове и затворници, които минават през стени. Всичко е истинско, Търнър, не са банда колежанчета, които се
обличат в тоги. И имам нужда от помощта ти.
Именно последните думи го събудиха.
– На вратата долу има униформен полицай и не мога да те изнеса покрай него, без да се повдигнат куп въпроси, а ти определено не
можеш да ходиш сама.
– Мога. – Само дето никак не ѝ се искаше. – Бръкни в десния ми джоб. Там има малко шишенце с капкомер.
Той поклати глава, но въпреки това бръкна в джоба ѝ.
– Какво е това?
– Беладона. Капни две капки в очите ми.
– Дрога? – попита Търнър.
– Лекарство.
Това го поуспокои, както можеше да се очаква. Търнър, скаутът отличник.
Още щом първата капка попадна в окото ѝ, Алекс разбра, че е сбъркала в сметките. Да, заля я енергия моментално, почувства, че вече има
сили да стане и да ходи сама, но беладоната с нищо не притъпи болката, дори напротив, проясни я. Алекс ясно усещаше къде счупените
кости стържат една в друга, къде кръвоносните съдове са се скъсали, а спуканите капиляри кървят и се подуват.
Дрогата казваше на мозъка ѝ, че всичко е наред, че всичко е възможно, че стига да го поиска достатъчно силно, може да се изцели тук и
сега. Но болката пищеше панически, млатеше с юмруци по съзнанието ѝ като силни удари по стъкло. И в стъклото се появи пукнатина,
нищо че съзнанието ѝ би трябвало да е нечупливо като предното стъкло на автомобил. Безброй пъти я бяха наричали луда, случвало се бе и
сама да го повярва, но сега за пръв път наистина се чувстваше такава.
Сърцето ѝ препускаше. „Ще си умра тук.“
„Добре си.“ Колко пъти бе казвала това късно нощем или в дългите следобеди на приятел, който е пушил твърде много, пил е твърде
много, смъркал е твърде много? „Просто дишай, ще ти мине. Добре си. Добре си.“
– Ще те чакам на Тилтън – каза тя на Търнър и се надигна.
Той беше красив. Беладоната огряваше кожата му като залез в късно лято. Светлината се отразяваше в късата четина на бръснатата му
глава. „Лекарство друг път.“ Счупените ѝ ребра се разместиха и болката се разпищя отново.
– Това е ужасна идея.
– Друга нямам. Тръгвай.
Търнър изсумтя с раздразнение и излезе.
Надрусаният ѝ мозък вече бе начертал маршрут надолу по задния коридор и паянтовата площадка. Въздухът беше хладен и влажен върху
трескавата ѝ кожа. Виждаше ясно шарката на старото сиво дърво, като през лупа усещаше как пот избива по бузите ѝ и изстива на зимния
въздух. Скоро щеше да завали сняг.
Заслиза по тесните стъпала. „По-бързо, прескачай по няколко“ – викна дрогата във вените ѝ.
– Млъкни, ако обичаш – изскимтя Алекс.
Всичко изгледаше покрито със слой от течно сребро, като посипано с брокат. Тя много внимаваше да върви бавно, макар че ѝ идеше да се
затича, костите ѝ стържеха една в друга като лък на цигулка по струни. Черният асфалт на уличката зад кооперацията на Тара блестеше,
вонята на боклук и пикня беше гъста омара, в която Алекс да се гмурне като под вода. Мина между две редици от къщи и излезе на Тилтън.
След миг един син додж чарджър зави зад ъгъла и намали. Търнър изскочи, отвори задната врата и изчака Алекс да се плъзне внимателно
на седалката.
– Къде отиваме? – попита той.
– „Ил Бастоне“. Къщата на „Ориндж“.
Да легне неподвижно беше някак още по-лошо. Отпусна се върху кожените седалки на новата кола, мислеше само за болката, която се
търкаляше в нея. Загледа се в кръпките небе и покриви, които се редяха от другата страна на прозореца, опитваше се да следва наум
маршрута към „Ил Бастоне“. Още колко? Доз щеше да е там. Доз винаги беше там, но дали ще може да ѝ помогне? „Това ми е работата.“
– Окулус не си вдига телефона – каза Търнър. Къде беше Доз? В библиотеката? – Какво беше онова в апартамента? – попита той.
– Казах ти. Портална магия. – Думите ѝ прозвучаха уверено, макар че Алекс не беше сигурна дали е права. Смятала бе, че порталната
магия се използва за пътуване на големи разстояния или проникване в защитени сгради. А не за да скочиш на някого от засада и да го
пребиеш. – Порталите са магия на „Свитък и ключ“. Мислех, че Тара и Ланс може да са им продавали. Заради Колин Катри. И татуировката
на Тара.
– Коя от всичките?
– „Смъртта е по-добра от съмнението.“ От „Идилиите на краля“. – Имаше странното чувство, че е заела мястото на Дарлингтън.
Означаваше ли това, че той е заел нейното? Боже, мразеше да е толкова надрусана. – Ланс каза нещо, докато ме риташе. Попита кой е
наранил Тара. Не я е убил той.
– Да ти напомням ли, че Ланс е престъпник?
Алекс понечи да поклати глава, но примижа от болката.
– Говореше сериозно. – В онези мигове, затисната от паника и страх, беше решила, че пак са ѝ спретнали засада, като с глумата. Но вече
не беше толкова сигурна. – Той ме разпитваше. Реши, че съм влязла с взлом.
– Ти наистина си влязла с взлом.
– Не беше дошъл за мен. Беше се върнал в апартамента за нещо друго.
– Да, да поговорим за това. Изрично ти казах да не припарваш до…
– Отговори ли искаш, или ще се държиш като задник? Ланс Гресанг не е убил Тара. Хванали сте не когото трябва.
Търнър си замълча и Алекс се засмя лекичко. Ефектът не си струваше усилието.
– Разбирам. Или ти си луд и ти се привиждат разни неща, или аз съм луда… и не би ли било по-добре аз да съм лудата? Имам лоши
новини за теб, Търнър. Никой от двама ни е не е луд. Някой иска да повярвате, че Ланс е виновен.
– Но ти не мислиш, че е бил той. – Последва дълго мълчание. Алекс чу тиктакането на мигача в унисон с ритъма на сърцето си. Накрая
Търнър каза: – Проверих къде са били колежанчетата от обществата, за които ти спомена.
Значи се е вслушал в думите ѝ. Беше добър в работата си и не би подминал такава улика. Дори уликата да идваше от „Лета“.
– И?
– Вече знаехме, че няма кой да потвърди алибито на Трип Хемут, защото той е бил сам през цялата нощ. Кейт Мастърс твърди, че е била в
„Ръкопис“ до три сутринта.
Алекс изохка, защото колата пропадна в дупка. Болеше я, когато говори, но поне се разсейваше.
– Цялата им делегация трябва да е била там – успя да каже. – Беше четвъртък вечер. Тогава се срещат.
– Останах с впечатлението, че са купонясвали до късно. Сградата е голяма. Спокойно е можела да излезе и после да се върне, без никой
да забележи отсъствието ѝ.
А криптата на „Ръкопис“ беше само на няколко пресечки от местопрестъплението. Дали Кейт не се беше измъкнала, омагьосана с
гламур да прилича на Ланс, за да се срещне с Тара? Или е било някаква игра? Прекалили са с дрогата и нещо се е объркало? Имало ли е
предумисъл от страна на Кейт? Или всичко това беше в главата на Алекс?
– Какво знаеш за онова хлапе от „Свитък и ключ“, Колин Катри? – попита Търнър.
– Харесвам го – каза тя, изненадана от думите си. – Приятен е и се облича хубаво. Като теб, но по-европейски.
– Страхотна информация.
Алекс се замисли. Под влиянието на беладоната помнеше ясно вътрешността на криптата им, рисунъка на плочките по пода. Онази нощ,
когато не успяха да отворят портал до Будапеща, Колин ѝ бе махнал приятелски, сякаш двамцата бяха от едно и също сестринство.
– Дарлингтън казваше, че Колин е сред най-добрите, гениален химик, който се занимава с докторантски неща, макар още да е студент.
Следващата година щял да се мести. В Станфорд май.
– Изобщо не е ходил в криптата на „Свитък и ключ“ миналия четвъртък. Бил е на парти в къщата на някаква преподавателка. Бел… нещо
си. Френско име.
Стана ѝ смешно.
– Не е било парти, а салон. – Колин е бил на салона у Белбалм. Алекс беше поканена на следващия… утре? Не, тази вечер. Вълшебният ѝ
летен стаж в тихия кабинет на професорката и поливането на цветята върху перваза изведнъж се отдалечиха неимоверно. Но дали Колин
наистина е бил у тях? Може да се е измъкнал по някое време. Дано не е било така. Светът на Белбалм с тръпчивия парфюм и тихите
разговори беше като убежище в очите на Алекс, наградата, която едва ли заслужаваше, но би приела с радост. Искаше ѝ се да го държи
далече от цялата тази каша.
Усети, че започва да се разсейва, първоначалният ярък блясък на беладоната помръкваше. Чу звуков сигнал, който ѝ се стори твърде
силен, после Търнър взе да обяснява по радиото какво е заварил в апартамента на Тара и Ланс. Някой е търсил наркотици и е обърнал
къщата нагоре с краката. Подгонил го пеша, но го изпуснал. Даде смътно описание на заподозрения – можело да е мъж или жена в тъмно
яке, черно или синьо.
Алекс се изненада, че лъже така, но знаеше, че не нея прикрива. Просто не знаеше как да обясни присъствието на Ланс в апартамента,
нито какво е видял.
Накрая Търнър каза:
– Излизаме на Моравата.
Алекс събра сили да се надигне, за да му дава указания за пътя. Усещаше света червен и дори въздухът ѝ причиняваше болка.
– В алеята – каза тя, когато тъмните тухли и писаните прозорци на „Ил Бастоне“ се появиха отпред. В салона светеше. „Дано си у дома,
Доз.“ – Паркирай отзад.
Двигателят спря, Алекс затвори очи и въздъхна. Чу как вратата на Търнър се затръшва, после отвори нейната и ѝ помогна да излезе.
– Ключовете – каза той.
– Няма ключове.
Притесни се за миг, когато Търнър завъртя топката на бравата, не знаеше дали къщата ще го пусне да влезе. Но или нейното присъствие
се оказа достатъчно, или „Ил Бастоне“ позна Центуриона. Врата се отвори.
Къщата изтрополи притеснено, щом Алекс прекрачи прага, полилеите звъннаха. Всеки друг би решил, че по улицата е минал тежък
камион, но Алекс усети тревогата на къщата. Може би „Ил Бастоне“ просто не одобряваше толкова много кръв и травми да влизат през
прага ѝ, но Алекс предпочиташе да вярва, че къщата изпитва съчувствие към страданието на един от своите.
Доз лежеше на килима в салона с раздърпания си суитшърт и със слушалки на главата.
– Хей – каза Търнър, после повтори: – Хей! – когато тя не отговори.
Доз подскочи. Все едно гледаш как голям бежов заек оживява внезапно. Момичето отстъпи назад и се сви уплашено при вида на Търнър и
Алекс в салона.
– Тя расистка ли е, или просто се плаши лесно? – попита Търнър.
– Не съм расистка! – каза Доз.
– Всички сме расисти, Доз – каза Алекс. – Как изобщо си избутала колежа?
Търнър дръпна Алекс на светло и Доз се опули.
– О, боже! Майко мила! Какво е станало?
– Дълга история – каза Алекс. – Можеш ли да ме оправиш?
– Трябва да те заведем в болницата – каза Доз. – Аз никога не съм…
– Не – каза Алекс. – Трябва да остана зад преградите.
– Какво те е подредило така?
– Един много едър тип.
– Но тогава…
– Който може да минава през стени.
– О… – Доз стисна устни, после каза: – Детектив Търнър, аз… вие дали не бихте…?
– Какво ти трябва?
– Козе мляко. Мисля, че продават в „Елм Сити Маркет“.
– Колко?
– Колкото имат. Тигелът ще свърши останалото. Алекс, ще можеш ли да се качиш по стълбите?
Алекс обърна глава да погледне стълбището. Може и да не можеше.
Търнър се поколеба.
– Ако искаш, аз бих могъл да…
– Не – прекъсна го Алекс. – С Доз ще се справим.
– Добре – каза той и тръгна към вратата. – Имате късмет, че този боклучав град бележи подобрение напоследък. Иначе не знам как бих
влязъл в кварталното магазинче да търся козе мляко.
– Трябваше детективът да те пренесе до горе – изсумтя Доз, докато се мъчеха по стъпалата.
Тялото на Алекс се съпротивяваше при всяка стъпка.
– Той се чувства виновен, че не ми е обърнал внимание, когато го предупреждавах. Рано е да ме компенсира.
– Защо?
– Защото колкото по-зле се чувства, толкова повече ще направи за нас. Повярвай ми. Търнър не обича да греши. – Още една крачка. И още
една. Защо не са монтирали асансьор, за бога? Вълшебен асансьор, натъпкан с морфин. – Кажи ми за „Свитък и ключ“. Мислех, че магията
им е в упадък. Когато с Дарлингтън бяхме при тях като наблюдатели, не можаха да отворят портал дори до Източна Европа.
– Имаха няколко слаби години, вярно е. Някои в „Лета“ смятат, че порталната магия, поради самото си разрушително естество, ерозира
силата на нексуса, върху който е построена криптата им.
Или пък Ключарите са се престрували през цялото време, въртели са някаква измама, опитвали са се да изглеждат по-слаби, отколкото са
в действителност. Защо? За да извършват ритуали тайно без присъствието на „Лета“? Или имаше нещо нередно в самите ритуали? Но как
би могло да свърже Колин Катри с Тара? Според Трип, Тара просто била споменала Колин мимоходом. Не, трябваше да има и друго. Онази
татуировка не можеше да е случайност.
Доз заведе Алекс в оръжейната и ѝ помогна да седне на пода, опряла гръб в тигела на Хирам. Металът студенееше приятно и потрепваше
едва доловимо като от вибрация. Алекс никога не беше използвала сама Златната купа, само бе гледала как Дарлингтън забърква в нея
еликсира. Отнасял се бе с тигела почтително и с негодувание. Както се отнасят наркоманите към дрогата.
– По-сигурно ще е да отидем в болницата – каза Доз, докато отваряше и затваряше чекмеджетата на голям стенен шкаф.
– Хайде, Доз – каза Алекс. – Преди ми даде онова нещо с паешките яйца.
– Различно е. Беше конкретен магически лек за конкретно магическо страдание.
– Не се поколеба да ме удавиш. Толкова ли е трудно да ме оправиш сега?
– Поколебах се. А никое от обществата не специализира в лечебна магия.
– Защо? – попита Алекс. Може би, ако не спираше да говори, тялото ѝ нямаше да се предаде. – Струва ми се, че би имало доста пари в
това.
Неодобрителната физиономия на Доз – изражението, което казваше, че ученето е върховна добродетел, която не се нуждае от друга
мотивация, освен самото учене – болезнено ѝ напомни за Дарлингтън. Е, реално всичко, което правеше в момента, беше болезнено.
– Лечебната магия е трудна – каза Доз. – Тя най-често се практикува от непосветените, а това означава, че силата се разпределя широко,
вместо да се концентрира в нексусите. Освен това има сурови забрани срещу опитите да се постигне безсмъртие. А и аз не знам какво
точно ти има, Алекс. Не мога да ти направя рентгенова снимка и да изрека заклинание за счупено ребро. Може да имаш вътрешно кървене
и още бог знае какво.
– Все ще измислиш нещо.
– Може да опитаме с обръщане – каза тя. – Ако те върна назад, колко… един час ще бъде ли достатъчен? Дано Търнър донесе достатъчно
мляко.
– Ти… ти за пътуване във времето ли говориш?
Доз застина с ръка в поредното чекмедже.
– Сериозно ли ме питаш?
– Не бе – побърза да каже Алекс.
– Просто ще помогна на тялото ти да се върне към по-ранна своя версия. Приеми го като вид разваляне. Така е много по-лесно, отколкото
да създаваме нови тъкани и кости. И е вид портална магия, така че можеш да благодариш на „Свитък и ключ“.
– Ще им пратя благодарствена картичка. Колко назад можеш да се върнеш?
– Не много. Не и без по-силна магия и повече присъстващи, които да се хванат на работа.
Разваляне. „Върни ме назад. Направи ме човек, с когото никога не са злоупотребявали. Върни ме колкото може по-назад. Направи ме
чистак нова. Без синини. Без белези.“ Сети се за нощните пеперуди в кутиите. Липсваха ѝ татуировките, старите дрехи. Липсваше ѝ да се
припича на слънце с Хели. Липсваха ѝ меките прокъсани възглавници на дивана в апартамента на майка ѝ. Не знаеше какво точно ѝ
липсва, но определено я мъчеше носталгия по нещо, по някого може би, по момичето, което никога не е била.
Прокара ръка по ръба на тигела. „Може ли това нещо да ме прероди в огън? Да направи така, че повече никога да не видя призрак, Сив,
или както там ги наричат?“ И трябваше ли изобщо да си пожелава такова нещо в момента?
Спомни си как Белбалм я беше попитала какво иска. Искаше безопасност. Нормален живот. За това се беше сетила тогава – в тихия
кабинет на професорката, с билките на перваза и чаените чаши от сервиз, вместо очуканите чаши от бивши местоработи и промоционални
подаръци в супера. Искаше слънце през прозореца. Искаше покой.
„Лъжкиня.“
Покоят беше като дрогата. Не траеше дълго. Беше илюзия, нещо, което да прекъснат след миг, нещо, което да изгубиш завинаги. Само две
неща осигуряваха безопасност – парите и силата.
Алекс нямаше пари. Но имаше сила. Бояла се бе от нея, страхувала се бе да погледне в очите онази окървавена нощ. Страх я бе, че ще
почувства съжаление или срам, не искаше отново да се сбогува с Хели. Но когато най-после бе погледнала? Когато си позволи да си
спомни? Е, явно имаше нещо счупено и спаружено в нея, защото почувства единствено дълбоко спокойствие при мисълта на какво е
способна.
Сивите я бяха преследвали откакто се помнеше, променили бяха живота ѝ по ужасен начин, но след всичките години на изтезания най-
после ѝ бяха върнали нещо в замяна. А ѝ дължаха много. И на нея ѝ хареса да използва тази сила, харесало ѝ бе странното, чуждо усещане
за Норт в самата нея. Много ѝ бе харесала изненадата по лицето на Ланс, по лицето на Лен и Беча. „Мислехте си, че ме познавате. Вижте
ме сега.“
– Трябва да се съблечеш – каза Доз.
Алекс разкопча дънките си, опита се да пъхне пръсти под колана. Движенията ѝ бяха бавни, прекъсвани от болката.
– Ще трябва да ми помогнеш.
Доз заряза неохотно чекмеджетата и ѝ помогна да изхлузи дънките до коленете. Дръпна ги до глезените и чак тогава осъзна, че първо
трябва да ѝ събуят ботите, така че Алекс седеше по бельо на пода, докато Доз развързваше връзките на ботушките и ги издърпваше от
краката ѝ.
Доз се изправи. Местеше поглед като опарена от насиненото лице на Алекс към татуираните змии на хълбоците ѝ, които до неотдавна
кореспондираха на онези по ключиците ѝ. Беше си ги направила, след като Хели ѝ каза, че имала гърмяща змия в себе си. Идеята ѝ хареса.
Лен бе поискал сам да я татуира в кухнята им. Беше си купил мастила и игли по интернет и настояваше, че били стерилни. Но Алекс
нямаше вяра нито на него, нито на мръсния им апартамент, а и не искаше Лен да оставя следа по тялото ѝ, не и по този начин.
– Можеш ли да вдигнеш ръце над главата си? – попита Доз със зачервени страни.
– Ъхъ – изгрухтя Алекс.
Дори най-обикновените думи ѝ причиняваха страдание.
– Ще взема ножици.
След миг-два чу звук на ножици и усети как Доз отлепва тениската от кожата ѝ, материята бе залепнала от засъхващата кръв.
– Спокойно – каза Доз. – Щом те вкараме в тигела, ще се почувстваш по-добре.
Алекс си даде сметка, че плаче. Бяха я душили, удавили, пребили, душили отново, едва не я бяха убили, а сега тя цивреше заради една
тениска. Беше си я купила в началото на учебната година, нова-новеничка от хубав бутик, вместо от магазин за дрехи втора ръка. Беше
мекичка и ѝ стоеше добре. Нямаше много нови неща.
Усети как главата ѝ натежава. Само да затвореше очи за минутка. За ден.
Чу Доз да казва:
– Съжалявам. Не мога сама да те вкарам вътре. Ще трябва да изчакаме Търнър.
Той беше ли се върнал от супера? Не го беше чула да влиза. Сигурно е припаднала.
Нещо меко се плъзна по кожата ѝ – Доз я увиваше в чаршаф. Светлосин чаршаф от стаята на Данте. „Моята стая.“ Благословена да е Доз.
– Това да не е погребален саван? – Гласът на Търнър.
Насили се да отвори очи и видя Търнър и Доз да изливат кутии мляко в тигела. Търнър въртеше глава като прожектор, оглеждаше бавно
странната обстановка тук, на горните етажи. Изведнъж я обзе гордост, гордееше се с „Ил Бастоне“, с неговата оръжейна, пълна със
старинни шкафове, всякакви чудати предмети и още по-чудатата златна вана в центъра на стаята.
Възнамерявала бе да прояви храброст, да издържи болката със стиснати зъби, но когато Търнър я вдигна, изпищя. А сетне потъна под
хладната повърхност. Измъкнаха чаршафа, кръв оцвети козето мляко с розови нишки. Като онзи сметанов сладолед с ягоди от машина, във
вафлена чашка.
– Не докосвай млякото! – крещеше Доз.
– Ще се удави, ако не я държа! – излая в отговор Търнър.
Ръцете му бяха под главата ѝ, държаха я над повърхността.
– Добре съм – каза Алекс. – Пусни ме.
– И двете сте луди – каза Търнър, но издърпа внимателно ръцете си.
Алекс потъна под повърхността. Студеното мляко сякаш попи в кожата ѝ, притъпи болката. Задържа дъха си колкото можа. Искаше ѝ се
да остане потопена изцяло, да се сгуши в млечната какавида. Но накрая все пак опря стъпала в дъното на тигела и се изтласка на
повърхността.
Когато главата ѝ проби, чу Доз и Търнър да ѝ крещят един през друг. Явно бе останала под повърхността твърде дълго.
– Не се давя бе – каза тя. – Добре съм.
И наистина се чувстваше добре. Болката още я имаше, но много по-слаба, мислите ѝ бяха по-ясни. Млякото също се променяше – ставаше
по-прозрачно и воднисто.
Търнър не изглеждаше добре, май всеки миг щеше да повърне. Нормално, помисли си тя. Магията предизвикваше особен световъртеж.
Или пък да види как едно полумъртво момиче се потапя във вана и после, само след броени минути, излиза оттам цяло и здраво, му беше
дошло нанагорно.
– Трябва да се върна в участъка – каза той. – Трябва да…
Обърна се и тръгна към вратата.
– Той май не ни харесва, Доз.
– Голяма работа – каза Доз и се наведе да събере окървавените ѝ дрехи. – И така имаме твърде много приятели.
Доз тръгна да ѝ направи нещо за ядене с думите, че ще я мъчи вълчи глад, след като ритуалът приключи.
– Гледай да не се удавиш междувременно – каза тя и излезе, като остави вратата на оръжейната отворена.
Алекс лежеше в тигела и усещаше как тялото ѝ се променя, как болката изтича, а нещо друго – било то млякото, или в каквото се бе
превърнало то по време на заклинанието – заема мястото на болката. Чу музика от скапаната уредба, звукът бе толкова лош, че беше трудно
да се различи мелодията.
Потопи отново глава. Беше тихо под повърхността, а когато отвори очи, сякаш гледаше през мъгла. Последните следи от млякото и
магията се разнасяха. Бледа форма надвисна пред нея, фокусира се. Лице.
Алекс вдиша инстинктивно, закашля се мъчително. Изскочи над повърхността, кашляше и плюеше, кръстосала ръце върху гърдите си.
Отражението на Младоженеца я гледаше от водата.
– Не може да идваш тук – каза тя. – Преградите….
– Казах ти – отвърна отражението, – там, където се събира вода, можем да си говорим. Водата е стихията на комуникацията, на превода.
Приеми я като посредник, ако щеш.
– Значи всеки път ще се къпеш заедно с мен?
Студеното лице на Норт не трепна. Алекс зърна зад него отражението на тъмния бряг. Изглеждаше различно от предния път и тя си
спомни какво беше казала Доз за различните гранични земи. Сега не гледаше към Египет или в каквато там версия на Египет беше
попаднала, когато прекоси Нил. Но тъмните форми по брега бяха същите, човешки и не толкова. Радваше се, че не могат да стигнат до нея.
– Какво ми направи в апартамента на Тара? – каза Норт.
Говореше по-надуто от всякога, акцентът му бе още по-доловим.
– Не знам какво да ти кажа – отвърна тя, защото този отговор най-много се доближаваше до истината. – Така де, нямаше време да ти
искам позволение.
– Но какво направи? Как го направи?!
„Остани с мен.“
– И аз не знам точно.
Не го разбираше. Нямаше представа откъде идва тази способност. Защо виждаше неща, които никой друг не вижда? Нещо заровено в
кръвното ѝ наследство, може би? В гените на бащата, когото не познаваше? Или е било в костите на баба ѝ? Сивите не смееха да доближат
къщата на Естреа Стърн със запалените свещи на прозорците. Ако беше поживяла още, дали не би намерила начин да защити внучката си?
– Аз ти дадох силата си – каза Норт.
„Не – помисли си Алекс. – Аз сама си я взех.“ Но Норт едва ли би харесал това уточнение.
– Знам какво си направила на онези мъже – каза той. – Видях го, когато ме пусна в себе си.
Алекс потръпна. Топлинката и чувството за благополучие от млечната баня се разсипаха на прах при мисълта, че един Сив е ровичкал в
главата ѝ. Какво друго беше видял там Младоженеца? „Няма значение.“ За разлика от Дарлингтън, Норт не би могъл да издаде тайните ѝ на
света. Без значение колко пластове на Воала разкъсваше, пак си оставаше в капана на смъртта.
– Имаш врагове от тази страна на Воала, Галакси Стърн – продължи той. – Ленард Бийкън. Мичъл Бетс. Ариел Харел. Цяла орда мъже,
които си пратила на тъмния бряг.
„Даниел Арлингтън.“
Само дето Норт беше казал, че Дарлингтън не е от другата страна. Шепот се надигна откъм сенките зад Младоженеца, същия звук, който
Алекс беше чула, когато нагази в Нил. „Жан дьо Монд. Джонатан Монт.“ Може и да не беше име. Сричките звучаха странно и грешно, сякаш
изречени от усти, които не са били създадени за човешка реч.
Ами Хели? Тя щастлива ли беше сега, където и да се намираше? Далече ли беше от Лен, достатъчно далече? Или двамата щяха да се
открият отново зад Воала и да си съсипят на нова сметка съществуванието?
– Ми, какво да ти кажа, имам врагове и от тази страна. Вместо да търсиш старите ми приятелчета, защо не намериш Тара?
– А ти защо не намериш тетрадките на Дарлингтън?
– Бях малко заета. А и ти едва ли имаш бърза работа, като гледам.
– Колко си самодоволна само! Колко самоуверена. Преди и аз бях такъв. Но времето ми отне тези неща. Времето отнема всичко,
госпожице Стърн. А и не ми се наложи да търся твоите стари приятелчета. След онова, което ти ми стори в апартамента на Тара Хачинс, те
сами ме намериха. Надушили са силата ти по мен като стар дим. Ти задълбочи връзката между нас.
Идеално. Само това ѝ трябваше сега.
– Просто намери Тара.
– Надявам се онзи отвратителен предмет да я привлече към мен. Но смъртта ѝ е била насилствена. Може би се възстановява някъде.
Другата страна понякога е трудна за новите покойници.
За това Алекс не се беше сетила. Решила бе, че мъртвите просто прекосяват границата и толкова. Намират там разбиране, не ги боли,
спокойни са. Загледа се отново във водната повърхност и поклащащото се отражение на Младоженеца, към чудовищните форми на заден
план, и потръпна.
Как беше преминала Хели в отвъдното? Нейната смърт беше… е, в сравнение с Тара, с Лен, Беча и Ариел, Хели си беше отишла
относително спокойно.
И все пак беше умряла. Умряла бе твърде, твърде рано.
– Намери я – каза тя. – Намери Тара, за да разбера кой я е наранил и Търнър да го закопчае, преди да е наранил и мен.
Норт смръщи чело.
– Не съм сигурен, че този детектив е подходящият партньор за твоето начинание.
Алекс облегна гръб на извитата стена на тигела. Искаше ѝ се да излезе от водата, но не знаеше дали трябва да го прави, или да изчака
още.
– Не си свикнал да виждаш чернокож мъж със значка?
– Не съм затворен в гроба си вече сто години, госпожице Стърн. Знам, че светът се е променил.
Гробът му.
– Къде си погребан?
– Костите ми са в „Евъргрийн“. – Сви устни. – Превърнал се е в туристическа атракция.
– А Дейзи?
– Семейството ѝ я положи в семейната гробница на улица „Гроув“.
– Значи затова все дебнеш там.
– Не дебна. Отдавам почит.
– Ходиш там с надеждата Дейзи да види колко си се покаял и да ти прости.
Когато Норт се ядосаше, лицето му се променяше. Изглеждаше по-малко човешко.
– Не съм наранил Дейзи.
– Споко де – рече Алекс. Но предпочиташе да не го дразни повече. Имаше нужда от него, затова реши да му подаде маслинова клонка. –
Съжалявам за онова, дето го направих в апартамента.
– Не, не съжаляваш.
Дотук с примирието.
– Така е. Не съжалявам.
Норт обърна глава. Профилът му беше достоен да го изсекат в монета.
– Преживяването не беше крайно неприятно.
Виж това вече я изненада.
– Така ли?
– Ами… бях забравил какво е да имаш тяло.
Алекс се замисли. Не би трябвало да заздравява връзката между тях. Но щом той можеше да погледне в главата ѝ, когато влезеше в нея,
може би и тя би могла да надникне в неговите мисли. В апартамента, докато се бореше за живота си, не ѝ беше останало време за такива
неща.
– Може да се върнеш, ако искаш.
Той се поколеба. Защо? Защото актът беше в някакъв смисъл интимен? Или защото криеше нещо?
Доз нахлу през вратата с отрупан поднос. Остави го на шкафа с картите.
– Семпла храна. Картофено пюре. Макарони със сирене. Доматена супа. Зелена салата.
Щом уханията стигнаха до носа на Алекс, стомахът ѝ закъркори, а устата ѝ се напълни със слюнка.
– Благословена да си, Доз. Мога ли вече да изляза от това нещо?
Доз надникна в тигела.
– Течността вече е прозрачна.
– Ако ще ядеш, аз ще остана – каза Норт.
Гласът му не трепна, но изглеждаше някак гладен във водното огледало.
Доз ѝ подаде хавлия и ѝ помогна да се измъкне от ваната.
– Може ли да ме оставиш сама за мъничко?
Доз присви очи.
– Защо, какво ще правиш?
– Нищо. Ще хапна. Но ако… ако чуеш нещо, не си прави труда да чукаш, а направо влез.
– Ще бъда долу – каза бдително Доз, излезе и затвори вратата след себе си.
Алекс се наведе над тигела. Норт я чакаше в отражението.
– Ще влезеш ли? – попита тя.
– Потопи си ръката – тихо каза той, сякаш я молеше да се съблече. Само дето тя вече се беше съблякла, естествено.
Алекс пъхна ръка във водата.
– Аз не съм убиец – каза Норт и се пресегна към нея.
Тя се усмихна и хвана пръстите му.
– Естествено. И аз не съм.
Гледаше през прозорец. Чувстваше се развълнувана, усещане за гордост и покой, каквито не беше познала в живота си. Светът беше
неин. Тази фабрика, по-модерна от фабриките на Брюстър и Хукър. Този град пред нея. Жената до нея.
„Дейзи.“ Беше изящна, лицето ѝ бе хубаво, с правилни черти, буклите се спускаха до високата яка на роклята, меките ѝ бели ръце бяха
прибрани в маншон от лисича кожа. Беше най-красивата жена в Ню Хейвън, може би дори в цял Кънектикът. И беше негова… нейна.
„Моя.“
Дейзи се обърна към него с палави тъмни очи. Беше умна и това понякога го смущаваше. Интелигентността ѝ не подхождаше на жена, но
той знаеше, че именно тя я издига над всички други хубавици в града. Може и да не беше най-красивата. Носът ѝ беше твърде остър,
устните – твърде тънки, но думите, които се лееха от тях, бяха засмени, остроумни и понякога твърде смели… красота. А фигурата ѝ беше
съвършена, както и умната ѝусмивка. Беше по-жива от всички хора, които той познаваше.
Сметките направи за миг. Винаги си правеше тези сметки, защото резултатът им неизменно показваше триумф и доволство.
–За какво си мислиш, Бърти? –попита Дейзи със закачливия си глас и пристъпи още мъничко към него.
Само тя го наричаше така. Камериерката ѝГладис беше дошла с тях, както бе редно, но остана навън и сега той я виждаше през
прозореца как върви бавно към моравата с боне в ръка и посяга да отчупи клонка дрян. Рядко си бе правил труда да си говори с Гладис, а
може би трябваше да положи усилие. Слугите знаеха всичко и би било добре да спечели доверието на жената, която беше най-близо до
годеницата му.
Обърна глава към Дейзи, която грееше като парче млечно стъкло на фона на полираната ламперия в новия му кабинет. Писалището му,
както и новият сейф, бяха изработени специално за този кабинет. Вече бе окъснявал тук няколко вечери, зает с работа в уюта на това ново
място.
–Мислех си за теб, разбира се.
Тя го потупа по ръката и пристъпи още малко по-близо. Имаше навика да поклаща бедра, което би било смущаващо при друга жена, но не
и при Дейзи.
–Вече не е нужно да флиртуваш с мен. –Вдигна ръка и раздвижи пръсти да улови светлината с големия смарагд. –Нали ти казах „да“.
Той стисна ръката ѝ я и притегли към себе си. Нещо проблесна в очите ѝ, но какво? Желание? Страх? Понякога му беше невъзможно да я
разчете. Видя двама им в огледалото над камината и образът го развълнува.
– Да отидем в Бостън след сватбата. Може да отидем с колата до Мейн за медения месец. Не искам дълго морско пътешествие.
Тя само вдигна вежда и се усмихна.
– Бърти, Париж беше част от сделката.
– Но защо? Имаме достатъчно време да видим целия свят.
– Ти ще имаш. Аз ще бъда майка на децата ти и домакиня на сбирките с бизнес партньорите ти. Но за един миг… – Тя се изправи на
пръсти и го стисна с пръсти над лакътя, устните ѝ бяха на един дъх разстояние от него, топлината на тялото ѝ го заливаше. – За един миг
мога да бъда момиче, което вижда Париж за пръв път, а с теб можем да сме само любовници.
Светът го удари като парен чук.
– Отиваме в Париж тогава – каза той през смях и я целуна.
Не беше първата им целувка, но с Дейзи винаги се усещаше като нещо ново.
Откъм стълбището се чу изскърцване, после и друг звук, сякаш някой се е спънал по стъпалата.
Дейзи се дръпна.
– Гладис има навика да се появява в най-неподходящия момент.
Но над рамото ѝ Бърти виждаше камериерката да се разхожда по моравата, бонето ѝ се белееше на фона на дряновите храсти.
Обърна се и видя… нищо, само празен вход. Дейзи вдиша стреснато.
Крайчетата на полезрението му се замъглиха, черно петно се разпространи като пламък по ръбовете на лист хартия. Той извика, усетил
нещо като болка, нещо като огън да пронизва черепа му. Един глас каза: „Те ме отвориха. Искаха да видят душата ми“.
– Дейзи? – ахна той.
Думата прозвуча почти нечленоразделно. Лежеше по гръб в операционна зала. Мъже се надвесваха над него, млади мъже, още момчета.
„Нещо не е наред“ – каза едно от тях.
„Просто приключвай!“ – викна друго.
Погледна надолу. Коремът му беше разрязан. Видя – мили боже! – видя органите си, червата, наредени като сгърчени змии върху тезгяха
на касапин. Едно от момчетата бъркаше в корема му. „Разрязали са ме.“
Той изпищя, преви се надве. Стисна корема си. Беше цял.
Намираше се в стая, която не му беше позната, нещо като кабинет с полирана ламперия. Миришеше на ново. Слънчевата светлина бе
толкова силна, че го заболяха очите. Но не се беше спасил от онези момчета. Щяха да го последват и тук. Искаха да го убият. Взели го бяха
от онова хубаво местенце в железопътното депо. Предложили му бяха пари. Той знаеше, че искат да се позабавляват, но това, това… Бяха го
разрязали. Опитали се бяха да му вземат душата.
Не биваше да го връщат в онази студена стая. Тук някъде имаше защита. Ако само можеше да я намери. Посегна към писалището да
отвори чекмеджетата. Те изглеждаха странно далече, сякаш ръцете му бяха по-къси, отколкото ги помнеше.
– Бърти?
Не се казваше така. Опитваха се да го объркат. Сведе поглед и видя нещо черно в ръката си. Приличаше на сянка, но тежеше в дланта му.
Знаеше как се нарича, опитваше се да оформи думата в ума си.
В ръката му имаше пистолет, а някаква жена пищеше. Молеше се. Но не беше жена, а нещо ужасно. Той виждаше как нощта се сбира
около нея. Момчетата са я изпратили да го върне, за да го разрежат отново.
Удари светкавица от синьо небе. „Дейзи.“ Той трябваше да я защити. Тя пълзеше по пода. Плачеше. Опитваше се да избяга.
А там, от стената над камината, го гледаше чудовище, бялото му лице бе разкривено от ужас и бяс. Дошли бяха за него и той трябваш да
ги спре. Имаше само един начин да го направи. Трябваше да им съсипе забавата. Той завъртя сянката в ръката си, притисна я към корема си.
Нова светкавица. Кога беше започнала бурята?
Погледна надолу и видя, че гръдта му се е разтворила. Свършил си беше работата. Сега не можеха да го разрежат. Не можеха да вземат
душата му. Лежеше на пода. Видя слънчев сноп и някакъв бръмбар да пълзят по прашните дъски. Дейзи – позна я – лежеше неподвижна до
него, руменината се изцеждаше от страните ѝ, а умните ѝ живи очи бяха изстинали.
22
Зима
Алекс залитна назад и едва не събори подноса от масата, където го беше оставила Доз. Притисна ръка към гърдите си, към раната, която
би трябвало да е там. Устата ѝ беше пълна с храна и тя си даде сметка, че е стояла пред подноса и се е тъпкала с макарони, докато е
преживявала смъртта на Норт. Още го усещаше в себе си, замаян от усещането да вкуси храна за пръв път от над сто години. Впрегна волята
си и го прогони, а после запечата пробойната, през която го бе пуснала да влезе.
Изплю макароните, пое си жадно въздух, залитна към тигела. Погледна през ръба му, но от водната повърхност я гледаше само
собственото ѝ отражение. Удари го с отворена длан и то се накъса от вълнички.
– Ти си я убил – прошепна тя. – Видях те как я уби. Почувствах го.
Каза го, но знаеше, че не е била Норт в онзи миг. Имало бе някой друг вътре в него.
Стигна със залитане до спалнята на Данте и навлече един от анцузите на „Лета“. Имаше чувството, че са минали дни, а не броени
часове. Усещаше едва доловима болка на мястото на счупените ребра, но това бе единствената следа от побоя. Ако не броим пълното
изтощение. Напоследък всеки ден приличаше на година и Алекс не знаеше кое я уморява така – физическата травма или постоянните
срещи със свръхестественото.
Следобедното слънце влизаше през писаните прозорци и хвърляше ярък рисунък в синьо и жълто по полираните дъски на дюшемето.
Дали да не остане да спи тук тази нощ? Но пък ще трябва да отиде на лекции утре по анцуг. Дрехите ѝ буквално свършваха. Опитите за
покушение съсипваха гардероба ѝ.
В банята до голямата спалня имаше два умивалника и дълбока вана с крачка, която Алекс никога не беше използвала. Дали Дарлингтън
се беше къпал в нея? Трудно ѝ бе да си го представи как се потапя до шията в пълна с мехурчета вана в опит да се отпусне.
Пи от шепа и веднага изплю водата. Отскочи назад – водата беше розова и имаше някакви неща в нея. Набута запушалката в сифона,
преди водата да е изтекла.
Гледаше кръвта на Норт. Не се съмняваше в това. Кръвта, която самият той беше погълнал при смъртта си преди сто години.
Вода и магданоз.
Мънички парченца.
Сети се за Майкъл Рейес, опнат в безсъзнание на операционната маса, и Костмените около него. „Гълъбово сърце за яснота, корен от
мушкато и задушени горчиви билки.“ Специалната храна на victimа преди пророкуване.
Имало е някой в Норт през онзи ден във фабриката, някой, когото „Кости и череп“ бяха използвали за пророкуване много преди „Лета“ да
се появи на сцената. „Разрязаха ме. Искаха да видят душата ми.“ Бяха го оставили да умре. В това Алекс беше сигурна. Безименен скитник,
когото никой нямаше да потърси. БПМК. „Без повече мъртви клошари.“ Видяла бе надписа в „Лета“ – наследството“. Малка шегичка сред
момчетата от Деветия Дом. Струвало ѝ се бе невероятно дори след като видя как отвориха Майкъл Рейес на масата. Трябваше да провери
как е той, впрочем, да види дали е добре.
Алекс отпуши мивката. Изплакна отново уста, уви мократа си коса в чиста хавлия и седна пред малкото антично писалище до прозореца.
„Кости и череп“ беше основано през 1832 г. Криптата му беше построена двайсет и пет години по-късно, но това не означаваше, че не са
си пробвали късмета с ритуали преди това. По онова време никой не следял дали обществата спазват правилата, помнеше какво ѝ беше
казал Дарлингтън за отплесващата се магия. Ами ако нещо се е объркало при онзи ранен ритуал? Ако някой Сив е нарушил пророкуването
и е освободил духа на victima? И ако този дух се е вселил в Норт? Той дори не беше разбрал, че държи пистолет в ръка, мислил бе оръжието
за „сянка“.
Ужасената жертва вътре в Норт и Норт вътре в Алекс. Като матрьошка на свръхестественото. Дали духът беше избрал тялото на Норт
съзнателно, или Норт и Дейзи просто бяха извадили лош късмет, двама невинни, смлени от сила, която не биха могли да разберат? Това ли
е разследвал Дарлингтън? Че убийството Норт-Уитлок е било дело на отплеснала се магия?
Алекс изкачи стълбата до третия етаж. Рядко бе идвала тук, но на втория опит откри стаята на Вергилий. Намираше се точно над стаята
на Данте, но беше много по-хубава. Ако Алекс оцелееше някак три години в „Лета“ и Йейл, един ден тази стая щеше да е нейна.
Застана пред бюрото и започна да отваря чекмеджетата. Откри лист с няколко стиха поезия, тефтер с хрътката на „Лета“ и кажи-речи
нищо друго.
На бюрото имаше учебник по статистика. Кога го беше оставил там Дарлингтън – в нощта, когато двамата отидоха в подземията на
Розенфелд Хол?
Алекс слезе на долния етаж и застана пред шкафа с книги, който охраняваше входа на библиотеката. Извади „Книгата на Албемарл“.
Миризма на коне се разнесе от страниците ѝ, звук на копита по калдъръм, откъс на иврит – спомен за последното ѝ търсене, онова за
гїлемите. Дарлингтън беше използвал библиотеката редовно и страниците на книгата бяха пълни с неговите бележки, но повечето
изглеждаха свързани с манията му по Ню Хейвън – история на промишленото производство, поземлени нотариални актове, градско
планиране. Имаше заявки и от Доз, всичките за карти таро и древни мистични култове, имаше дори няколко от декан Сандоу. Но накрая
погледът ѝ попадна върху две бележки от началото на есенния семестър, вписани с ъгловатия почерк на Дарлингтън: Бъртрам Бойс Норт и
Дейзи Уитлок. Младоженеца е бил прав. Дарлингтън наистина е разследвал неговия случай. Но къде бяха бележките му? Дали не ги е
държал в раницата си, изчезнала заедно с него, когато Розенфелд го погълна?
– Къде си, Дарлингтън? – прошепна тя.
„И можеш ли да ми простиш?“
– Алекс!
Тя подскочи. Доз стоеше на най-горното стъпало с вечните слушалки на врата си и с кърпа за бърсане на чинии в ръка.
– Търнър се върна. Иска да ни покаже нещо.
Алекс отиде до оръжейната да си вземе чорапите, после слезе в салона при Търнър и Доз. Те седяха рамо до рамо пред очукан лаптоп, и
двамата намръщени. Търнър се беше преоблякъл в дънки и риза, но пак изглеждаше елегантен, особено в сравнение с Доз.
Махна на Алекс да се приближи, на бюрото до лаптопа имаше купчина папки.
На екрана беше паузиран черно-бял запис на затворнически коридор и редица от затворници, които вървяха бавно покрай килиите.
– Виж какво показва часовникът на записа – каза Търнър. – Това е горе-долу по времето, когато ти си отивала към моето
местопрестъпление.
Търнър пусна записа и затворниците се повлякоха напред. На екрана се появи много едър мъж.
– Това е той – каза Алекс. Човек трудно можеше да сбърка Ланс Гресанг. – Къде отива?
– Завива зад ъгъла и изчезва. – Търнър натисна няколко клавиша и на екрана се появи сцена на друг коридор от друг ъгъл, само дето този
път Гресанг не се виждаше никъде. – И това е първият въпрос от много дългия списък с неща, които не разбирам. Защо се е върнал? –
Натисна още няколко клавиша и Алекс видя запис от болнично отделение.
– Гресанг се е върнал в затвора?
– Именно. Сега е в лазарета със счупена ръка.
Алекс си спомни как изпукаха костите му, когато го фрасна със стика за голф. Но защо, по дяволите, Гресанг се е върнал в затвора да чака
процеса си?
– Тези за мен ли са? – попита тя и посочи папките.
Търнър кимна.
– Тук е всичко, което съм събрал за Ланс Гресанг и Тара Хачинс. Прегледай ги на спокойствие, но довечера ще си ги взема.
Алекс награби папките и се настани на плюшения диван.
– И защо е тази щедрост?
– Аз съм упорит, но не съм глупав. Знам какво видях. – Търнър се облегна назад на стола си. – Е, казвай, Алекс Стърн. Явно не смяташ, че
Ланс Гресанг е убиецът. Кой тогава?
Алекс отвори най-горната папка.
– Това не знам, но знам, че Тара е била свързана поне с четири от обществата, а никого не правят на кайма заради пакетче марихуана,
така че става въпрос за нещо много по-сериозно.
– Как ще проследим цели четири общества?
– Ще донеса дъската – каза Доз.
– Да не е магическа дъска? – попита кисело Търнър.
Доз го изгледа отровно.
– Всички бели дъски са магически.
След малко се върна с шепа маркери и бяла дъска, която подпря на лавицата над камината.
Търнър прокара ръка по лицето си.
– Добре, да видим списъка ти със заподозрени.
Алекс изведнъж се смути, сякаш я бяха изкарали пред класа да реши задача на дъската, но все пак взе един син маркер от Доз и застана
пред камината.
– Четири от Древните Осем може да са били свързани с Тара. „Череп и кости“, „Свитък и ключ“, „Ръкопис“ и „Книга и змия“.
– Древните Осем? – попита Търнър.
– Домовете на Воала. Обществата с крипти. Да си беше прочел книгата. „Животът на „Лета“.
Търнър ѝ махна да продължи.
– Започни с „Череп и кости“. Тара е продавала трева на Трип Хелмут, но това едва ли е мотив за убийство.
– Освен това е спяла с Трип.
– И смяташ, че е било нещо повече от случаен секс?
– Едва ли – призна Алекс.
– Но ако Тара си е въобразявала, че е нещо повече? – попита предпазливо Доз.
– Подозирам, че е била наясно как стоят нещата. – Трябва да си наясно с тези неща. Винаги. – И все пак семейството на Трип е богато,
стари пари и така нататък. Не е изключено да го е изнудвала или нещо такова.
– И така да е, пак звучи като мотив от сапунен сериал – каза Търнър.
Явно беше решил да се опъва на всяка крачка.
– Ами ако са продавали и по-сериозна дрога? Не само трева? Мисля, че един третокурсник, Блейк Кийли, е купувал от тях дрога на име
мерити.
– Това не е възможно – каза Доз. – Мерити расте само…
– Знам, на върха на някаква планина. Но Блейк я е купил от Ланс и Тара. Трип каза, че е виждал Тара с Кейт Мастърс, а Кейт е от
„Ръкопис“ – единственото общество, което има достъп до мерити.
– Мислиш, че Кейт е продавала мерити на Тара и Ланс? – попита Доз.
– Не – отвърна Алекс, като премисляше казаното. – Според мен Кейт е плащала на Тара да го отглежда. Ланс и Тара са живели на хвърлей
камък от училището по озеленяване и оранжериите „Марш“. Кейт е искала да се отърве от посредника. Да снабдява „Ръкопис“ директно от
източника.
– Но тогава… Блейк как се е сдобил с дрогата?
– Може би Тара и Ланс са започнали да отглеждат малко настрана, за свои нужди, и са продали на Блейк. Парите са си пари.
– Но това би било…
– Какво, неетично? – попита Алекс. – Безотговорно? Като да връчиш вълшебно мачете на социопатично прощъпалче?
– Какво точно прави тази дрога? – попита Търнър някак неохотно, сякаш не беше сигурен, че иска да знае.
– Прави те…
Алекс се поколеба.
„Покорен“ не беше правилната дума. „Нетърпелив да угодиш“ също не беше съвсем точно.
– Прави те послушник – каза Доз. – Единственото ти желание е да служиш.
Търнър поклати глава.
– И нека позная, не е регулирано вещество, защото никой не е чувал за него, та да го регулира. – Лицето му беше изкривено в същата
гнуслива физиономия, както когато видя Алекс излекувана от тигела. – Всички вие си играете с огъня и оставате изненадани, когато къщата
се подпали. Дечурлига. – Прокара ръка по лицето си. – Да се върнем към дъската. Тара е свързана с Костмените чрез Трип, с „Ръкопис“ чрез
Кейт Мастърс и дрогата. Колин Катри ли е единствената ѝвръзка със „Свитък и ключ“?
– Не – отвърна Алекс. – На ръката ѝ беше татуиран стих от една поема, „Идилиите на краля“, същия текст го има навсякъде в криптата на
Ключарите. – Подаде на Доз папката със снимките. – На дясната ръка под лакътя.
Доз хвърли поглед на снимките от аутопсията с татусите на Тара, после разлисти нататък.
– Не ми прилича на обикновено съвпадение – каза Алекс.
– Това какво е? – попита Доз и почука с пръст върху една снимка от спалнята на Тара.
– Комплект за направа на бижута – каза Търнър. – Странично занимание, колкото да си докарва някой долар.
Естествено, че ще си има такова. Така правеха момичетата, когато животът им започнеше да се разпада. Опитваха се да намерят
прозорче, през което да изпълзят. Общински колеж. Домашно направен сапун. Ръчно направени бижута за дребни пари.
Доз дъвчеше долната си устна толкова ожесточено, че като нищо щеше да ѝ текне кръв. Алекс се наведе да види снимката – евтини
имитации на скъпоценни камъни, халки с различни размери за обици, малки клещи. Но едно от отделенията в комплекта изглеждаше
различно. Беше по-плитко, металът бе очукан и нащърбен, с отлагания по края, като от котлен камък или нещо изгоряло.
– Доз – каза Алекс. – На какво ти прилича това?
Доз бутна папката настрани, като да я беше опарила.
– Това е тигел.
– За какво го е използвала Тара? За приготвяне на мерити?
Доз поклати глава.
– Не. Мерити се използва сурово, без допълнителна обработка.
– Хей – каза Търнър. – Хайде да се престорим за секунда, че не знам какво е тигел, става ли?
Доз прибра зад ухото си кичур кестенява коса и каза, без да поглежда към детектива:
– Тигелите са съдове, създадени за магическа и алхимическа употреба. Обикновено са направени от чисто злато и са силно реактивни.
– Онази голяма златна вана, в която лежах допреди малко, е тигел – каза Алекс.
– Казваш, че онова нещо в апартамента на Тара е от чисто злато? Та то е голямо колкото пепелник. Абсурд Гресанг и момичето му да са
имали такова нещо.
– Освен ако не е било подарък – каза Алекс. – И освен ако онова, което са приготвяли в него, не е било по-ценно от самия метал.
Доз скри ръце в широките ръкави на суитшърта си.
– Има легенди за жреци, които използват псилоцибин – гъби, – за да отварят входове, съвсем буквално, към други светове. Но дрогата
трябвало да се пречисти… в тигел.
– Входове – повтори Алекс, спомнила си нощта, когато с Дарлингтън бяха наблюдавали неуспешния ритуал в криптата на „Свитък и
ключ“. – Имаш предвид портали. Не каза ли, че магията на „Свитък и ключ“ отслабвала, че имало такива слухове? Дали тайната дрога на
Тара и Ланс не е имала за цел да промени това?
Доз издиша продължително.
– Да. На теория, дрога от този вид може да улесни отварянето на портали.
Алекс взе снимката на мъничкия тигел.
– Това нещо при вас ли е сега… задържано или както там му викате? – попита тя Търнър.
– Веществена улика, да – кимна Търнър. – При нас е. Ако има достатъчно утайка по съда, лесно ще установим дали съвпада с
халюциногена в кръвта на Тара.
Доз беше свалила слушалките от врата си. Седна и ги гушна в скута като че ли са заспало животинче.
– Какво има? – попита я Алекс.
– Ти каза, че Ланс е минал през стени и че вероятно е използвал портална магия, за да те нападне. Ако някой в „Свитък и ключ“ е
разрешил на външни хора да влизат в криптата, ако са въвели Тара и Ланс в ритуалите си… Домовете на Воала смятат това за непростимо.
Nefandum.
Алекс и Търнър се спогледаха.
– Какво е наказанието за споделяне на такава информация с външни хора? – попита Алекс.
Доз стисна слушалките си.
– Обществото ще загуби криптата си и ще бъде разпуснато.
– Знаеш ли на какво прилича това? – попита Търнър.
– О, да – кимна Алекс. – Прилича на мотив.
Възможно ли беше Колин Катри да е въвел Ланс и Тара в тайните на обществото? Като един вид плащане, с което не е искал да
продължава? Затова ли беше умряла Тара? Трудно ѝ беше да си представи как чистичкият и усмихнат Колин извършва такова зверско
убийство. Но той имаше светло бъдеще пред себе си, следователно имаше много за губене.
– Довечера ще ходя на салона в дома на професор Белбалм – каза Алекс. Би предпочела да легне пред камината и да заспи, но не искаше
да ядосва единствения човек, загрижил се за нейното бъдеще. – Колин работи за Белбалм. Мога да поразпитам доколко е останал у тях в
нощта, когато Тара е била убита.
– Алекс – каза тихо Доз и най-после вдигна поглед. – Ако Дарлингтън е разбрал за дрогата и какво са правили Колин и другите Ключари
с Ланс и Тара, може би… – Не довърши, но Алекс и без това знаеше какво има предвид.
Че не е изключено „Свитък и ключ“ да са направили портала в подземието на Розенфелд Хол, през който изчезна Дарлингтън.
– Ще ми кажете ли най-после къде всъщност е Дарлингтън? – попита Търнър. – И ако пак ми пробутате легендата с Испания, аз си
вземам папките и си отивам вкъщи. Мисълта за леглото ми е доста привлекателна в момента.
Доз се размърда и сви глава между раменете си.
– Случи му се случка – каза Алекс. – Не знаем какво точно. Има един ритуал, с който се надяваме да стигнем до него, но може да се
проведе само по новолуние.
– Защо по новолуние?
– Моментът е от ключово значение – каза Доз. – За да се изпълни ритуалът, важно е да се подбере благоприятна дата, а понякога и
благоприятно място. Новолунието символизира момента преди нещо скрито да се разкрие.
– И Сандоу е поискал да го пазите в тайна? – попита Търнър. Алекс кимна, чувстваше се гузна. Така де, и тя не гореше от желание да
разгласи новината. – А семейството на Дарлингтън?
– Дарлингтън е наша отговорност – каза остро Доз, запънала се като магаре на мост. – Ще си го върнем.
„Може би.“
Търнър се наведе напред.
– Значи ми казвате, че „Свитък и ключ“ може да са замесени не само в убийство, а и в отвличане?
Алекс вдигна рамене.
– Нещо такова. Може и така да го наречем. Но аз не бих изключила „Ръкопис“ от списъка със заподозрени. Кейт Мастърс може да е
разбрала, че Тара е продавала мерити на Блейк Кийли и че той го използва върху момичета, или пък нещо се е объркало с договорката им.
Щом Ланс не е убил Тара, значи на някого е бил направен гламур да прилича на него. „Ръкопис“ разполага с куп трикове и магийки – Кейт
лесно е могла да се преобрази в Ланс за няколко часа. А и нищо дотук не обяснява глумата, която насъскаха срещу мен.
Тя бръкна в джоба си и усети успокоителното тиктакане на часовника.
Търнър така се беше наежил, че самият той изглеждаше на крачка от убийство.
– Глу… кое?
– Нещото, което ме преследваше по улица „Елм“. Не ме гледай така, мамка му. Случи се.
– Хубаво де, случило се е – каза Търнър.
– Глумите са слуги на мъртвите – каза Доз. – Нещо като момчета за всичко.
Алекс свъси вежди.
– Онзи беше адски свирепо момче за всичко.
– Даваш им простичка задача и те я изпълняват. „Книга и змия“ ги използват като пратеници от нашия свят към отвъдното и обратно. За
друго не стават, защото са твърде враждебни и непредсказуеми.
Освен да изложат някое момиче посред бял ден и да му затворят устата завинаги по възможност.
– Значи „Книга и змия“ също са на дъската – каза Търнър. – Мотивът им остава загадка. Давате ли си сметка, че всичко това дори не
прилича на доказателство? Ако не броим какво ти е казал Трип, нямаме никакви надеждни улики за връзка с тези общества. Нямам
основание дори да поискам заповед за претърсване на оранжериите.
– Аз пък си мислех, че един Центурион може да поиска услуга от началниците си – каза Алекс. Сянка прекоси лицето на Търнър. – Само
дето ти явно не си склонен да искаш услуги.
– Нещата не стоят така. А и не мога просто да отида при капитана. Той не знае нищо за „Лета“. Ще трябва да го прескоча и да стигна чак
до началника на полицията. – А явно нямаше да го направи, без да е сигурен, че теориите им се свеждат до нещо по-достоверно от
откачени драсканици по бяла дъска. За това Алекс не би могла да го вини. – Ще изискам записите от магазина за алкохол близо до
апартамента на Тара. Може да са въртели бизнеса си по тамошния телефон. Кейт Мастърс я няма в мобилните им – нито на Тара, нито на
Ланс. Същото важи за Колин Катри и Блейк Кийли.
– Ако Тара и Ланс са използвали оранжериите, значи са работели с някого от училището по озеленяване – каза Доз. – Със или без
заповед, трябва да разберем кой е бил вътрешният им човек.
– Аз съм студентка – каза Алекс. – Лесно ще вляза.
– Нали уж искаше от мен да уредя нещо по втория начин? – каза Търнър.
Така беше, но сега започваше да се разколебава по този въпрос.
– С това ще се справим и сами. Ако ти се обърнеш към висшите си началници, някой може да уведоми Сандоу.
Търнър вдигна вежда.
– И това би било проблем?
– Искам да знам къде е бил той в нощта на убийството.
Доз изправи гръб изведнъж.
– Алекс…
– Той настоя да се откажа, Доз. Целта на „Лета“ е да държи обществата на къса каишка. Тях, а не нас. А той здравата ми дръпна юздите.
Защо?
„Ние сме пастирите.“ Това беше централната мисия на „Лета“, причината за основаването на Деветия Дом. Или не? Наистина ли се
очакваше от летианските делегати да защитават този и онзи? Или „Лета“ е била създадена като обикновен параван, който да защитава
статуквото, да следи Домовете на Воала привидно, да дава вид, че се поддържат някакви стандарти на безопасност, без реално да държи
изкъсо обществата и техните свръхестествени способности? „Тази година ще се решава финансирането ни.“ Дали Сандоу не се тревожеше,
че ако се разровят, ще открият връзка между убийството и обществата? Костмените, „Книга и змия“, „Свитък и ключ“, „Ръкопис“ – четири
от осемте общества, които финансираха „Лета“. С други думи, половината пари, необходими за по-нататъшното съществуване на Деветия
Дом. Дори повече от половината, защото „Берцелиус“ никога не плащаше вноската си. Беше ли „Лета“ чак толкова ценна за Сандоу?
– Каква заплата получава декан Сандоу от „Лета“? – попита тя.
Доз примигна.
– Не знам. Но е на щат в университета и взема доста пари оттам.
– Хазарт? – подхвърли Търнър. – Наркотици? Дългове?
Гърбът на Доз се изправи още повече, направо се вдърви, като да беше антена, която изпъват, за да приеме излъчване.
– Развод – каза тя бавно и неохотно. – Жена му го напусна преди две години. Оттогава се съдят. И все пак…
– Сигурно не е нищо – каза Алекс, макар да не беше никак убедена в това. – Но няма лошо да разберем къде е бил през онази нощ.
Доз захапа отново долната си устна.
– Декан Сандоу никога не би направил нещо, което да нарани „Лета“.
Търнър стана и започна да си събира папките.
– Зависи от цената. Защо, мислите, се съгласих да стана Центурион?
– Това е чест – възрази Доз.
– Това е работа, отгоре на другата работа, която вече си имам. Но с парите успях да изплатя ипотеката на майка си. – Прибра папките в
едно куфарче. – Ще се опитам да разбера това-онова за Сандоу, без да привличам вниманието му.
– По-добре аз да го направя – тихо каза Доз. – Мога да говоря с икономката му. Ако ти започнеш да задаваш въпроси, Йелена моментално
ще изтича при Сандоу.
– Ще се справиш ли? – попита скептично Търнър.
– О, ще се справи – каза Алекс. – Просто трябва да хвърлим един поглед на графика му.
– Харесвам парите като мотив – каза Търнър. – Чиста работа. А не онези ваши фокуси. – Облече палтото си и тръгна към задната врата.
Алекс и Доз тръгнаха след него.
Търнър отвори вратата. Небето отвън потъмняваше до синьото на ранната привечер, уличните лампи се включваха.
– Майка ми не се съгласи просто да вземе чека – каза той с измъчена усмивка. – Знае, че ченгетата не получават бонуси. Държеше да
знае откъде идват парите.
– И ти каза ли ѝ? – попита Алекс.
– За това? Не, по дяволите. Казах ѝ, че съм спечелил на бинго. Но тя и така разбра, че съм се забъркал в нещо нередно.
– Майките са такива – каза Доз.
Бяха ли? Алекс се сети за снимката, която майка ѝ беше изпратила миналата седмица. Накарала бе приятелка да я снима в апартамента.
Носеше суитшърт на Йейл, лавицата зад гърба ѝ беше претъпкана с кристали.
– Знаете ли какво каза майка ми? – попита Търнър. – Каза, че дяволът знаел всички врати. И само чакал да пъхне крак в пролуката. Не я
взех на сериозно тогава. До тази нощ.
После вдигна яката си и изчезна в студа.
23
Зима
Алекс повлече крака към горния етаж да вземе ботушите си от оръжейната. Раните ѝ се бяха изцелили в тигела, но беше недоспала и
тялото ѝ страдаше. Ако имаше избор обаче, сигурно би предпочела пак да я набият, дори стълкновението да е с гигант като Ланс, отколкото
да отиде на салона тази вечер и на лекции утре… и вдругиден, и в деня след това. Когато се бореше за живота си, имаше само два възможни
изхода – успяваше или се проваляше. Оцелееше ли, значи е успяла. Дори докато седеше в салона с Доз и Търнър, имаше чувството, че
просто се влачи след тях, а не участва равностойно в дискусията. Писнало ѝ бе да се чувства като измамница.
„Но продължаваш да се преструваш“ – напомни си тя. Доз и Търнър не я познаваха истински. Нямаха представа какво е научил
Дарлингтън за миналото ѝ. А ако ритуалът по новолуние сработеше? Ако след два дни Дарлингтън се върнеше и им кажеше истината, кой
би се изказал в нейна защита тогава?
Намери комплект дрехи на леглото си в стаята на Данте.
– Донесох ги от моя апартамент – каза Доз. Пристъпяше от крак на крак на прага, свряла ръце в ръкавите. – Не са кой знае какво, но пак
са по-добре от анцуга. Знам, че харесваш черното, но…
– Идеални са.
Не бяха. Дънките бяха твърде дълги, а ризата беше прана толкова пъти, че беше повече сива, отколкото черна, но Доз не беше длъжна да ѝ
дава дрехи от гардероба си. На този етап всеки мил жест беше добре дошъл, защото едва ли щеше да трае още дълго.
Тръгна към къщата на Белбалм, нервите ѝ бяха опънати до скъсване. Нави докрай часовника, в случай че глумата я дебнеше, пъхна
бурканче с гробищна пръст в раницата си, сложи два магнита в джоба си и си припомни знаците за защита, с които временно се затваряха
портали. Но не се чувстваше защитена. Списъкът със заподозрените за убийството на Тара се беше превърнал в списък с потенциални
заплахи и те до една разполагаха с твърде много магическа сила.
Белбалм живееше на Сейнт Ронан, на двайсетина минути път пеша от „Ил Бастоне“, недалече от семинарията. Къщата ѝ беше от по-
малките на улицата, двуетажна, от червени тухли, полазени от сив бръшлян като косата на старица. Алекс влезе през градинска портичка
под сводеста бяла пергола и моментално я заля същото усещане за покой, което бе почувствала в кабинета на Белбалм. Градината ухаеше на
мента и майорана.
Спря на пътечката от трошен чакъл с наситено сив цвят. През високите прозорци се виждаха хора, насядали в кръг на разностилни
столове, неколцина се бутаха на пейчицата пред пианото, други седяха на пода. Алекс зърна чаши с червено вино, чинии, крепени на
коляно. Някакво момче с брада и гъста къдрава коса четеше нещо. Обзе я чувството, че гледа друг Йейл, който няма нищо общо с „Лета“ и
обществата и който може да се отвори за нея, стига Алекс да научи ритуалите и кодовете му. В дома на Дарлингтън тя се чувстваше като
нарушител. В тази къща я бяха поканили. Може да не ѝ беше мястото тук, но поне беше добре дошла.
Почука тихо на вратата и когато никой не отговори, завъртя топката и бутна леко. Не беше заключено, сякаш тук всички гости бяха
желани. На редицата от закачалки бяха натрупани палта, по пода се валяха десетки чифтове ботуши.
Белбалм я видя да се мотае на прага и ѝ махна да влезе в кухнята.
И тогава Алекс разбра. Тя беше обслужващ персонал.
Естествено, че ще е обслужващ персонал.
Слава богу, че е обслужващ персонал и няма да има нужда да се преструва на нещо друго.
Над рамото на Белбалм зърна декан Сандоу да си приказва с двама колежани на едно диванче. Влезе на пръсти в кухнята с надеждата, че
не я е видял, а после се запита защо изобщо ѝ пука. Наистина ли вярваше, че Сандоу е наранил Тара? Че е способен на такова зверство? В
салона в „Ил Бастоне“ това ѝ се беше сторило възможно, но тук, сред топлината и ведрите разговори, самата мисъл за това изглеждаше
абсурдна.
Кухнята беше голяма, шкафовете – бели, плотовете – черни, подът – настлан с чисти шахматни плочки.
– Алекс! – викна Колин, щом я видя. Заподозрян в убийство по няколко направления. – Не знаех, че ще идваш! Трябва ни малко помощ.
Какво си облякла? Черното става, но следващия път облечи бяла риза.
Алекс нямаше бяла риза.
– Добре – каза тя.
– Ела тук и нареди тези върху хартията за печене.
Приятно ѝ беше да следва простички нареждания. Изабел Андрюс, другата асистентка на Белбалм, също беше тук, подреждаше плодове,
пастички и някакви странни меса върху различни подноси. Храната, която подготвяха за сервиране, ѝ се струваше извънземна или най-
малкото чуждестранна. Когато Колин ѝ каза да му подаде сиренето, Алекс с голямо закъснение осъзна, че въпросното сирене е точно под
носа ѝ – не чинии с чедър на кубчета, а големи буци, които приличаха на кварц и лилав иолит, поръсени с бадеми и с мъничко бурканче мед
отстрани. Истинско произведение на изкуството.
– След като приключат с четенето и дискусията, ще сервираме десерта – обясни Колин. – Белбалм винаги държи десертът да е целувки и
мини щрудели.
– Декан Сандоу беше ли тук миналата седмица? – попита Алекс.
Ако е бил, значи Алекс можеше да го зачеркне от списъка си, а ако Колин не беше сигурен, може би той не е бил на салона през цялата
вечер.
Но преди Колин да е отговорил, професор Белбалм се появи на междинната врата.
– Естествено, че беше тук – каза тя. – Този човек обожава да ми пие бърбъна. – Метна мъничка дива ягода в устата си и избърса пръсти в
една кърпа. – И каза онова безумно нещо за Камю. Макар че е трудно да не говориш безумия за Камю, като си помислиш. Не знам защо съм
очаквала друго, та той има цитат от Руми в рамка зад бюрото си. Ужас. Колин, миличък, нали ще имаш грижата бялото и червеното да не
свършват? – Подаде му една празна бутилка и Колин побеля. – Няма нищо, слънце. Вземи една бутилка и ела при нас. Алекс и другите ще
държат нещата под контрол тук, нали? Донесе ли нещо за четене?
– Аз… да. – Колин изхвърча от кухнята, сякаш току-що са му пораснали криле на глезените.
– Целувките – нареди Изабел.
– Целувките – повтори Алекс, отиде при миксера и подаде купата на Изабел.
Направи снимка на кухнята и я изпрати на майка си с пояснението „На работа“. Така искаше да си я представя Мира. Щастлива.
Нормална. В безопасност. Все неща, което не бяха присъствали в живота на Алекс. Писа също на Мърси и Лорън. „На салона у Белбалм.
Стискайте палци да остане нещо от храната.“
– Не мога да повярвам, че Колин ще чете тази вечер – оплака се Изабел, докато оформяше целувки върху хартията за печене. – Аз съм в
курса ѝ един семестър повече от него и изкарах шестица на семинара ѝ за жените и индустриалната ера.
– Следващия път – измърмори Алекс, докато мажеше разтопено масло по щруделите. – И миналата седмица ли имаше толкова много
хора?
– Да, и Колин мрънка цялата вечер. Останахме да чистим до два след полунощ.
Значи алибито на Колин беше желязно. Заля я облекчение. Тя харесваше Колин, харесваше киселата Изабел, харесваше тази кухня, тази
къща, това уютно пространство. Харесваше ѝ това парченце от света, което нямаше нищо общо с убийства и магия. Не искаше нищо да
наруши съвършенството му. Но това още не означаваше, че може да зачеркне от списъка си всички делегати от „Свитък и ключ“. Дори да не
беше убил Тара, Колин я беше познавал. А някой беше научил Ланс на портална магия.
– Сандоу през цялото време ли беше на салона миналата седмица?
– Уви, да – каза Изабел. – Винаги прекалява с алкохола. Чух, че се развеждал и нещата не вървели добре. Професор Белбалм го сложи да
спи в кабинета ѝ. Опикал беше тоалетната и се наложи Колин да му чисти пикнята. – Тя потръпна. – Сега като си помисля, Колин
определено заслужава да чете тази вечер. Толкова хубави неща те чакат, Алекс.
Изабел нямаше причина да я лъже, следователно лошият мерник на декан Сандоу току-що му беше осигурил алиби. Доз щеше да се
зарадва. Е, Алекс също се радваше. Едно беше да си убиец и съвсем друго да работиш за убиец.
Трудиха се в кухнята до късно през нощта, но работата не натежа на Алекс. Имаше усещането, че този път трудът ѝ има някаква
благотворна, макар и далечна цел.
Около един след полунощ приключиха със сервирането, почистиха кухнята, изхвърлиха бутилките в кофите за рециклиране, Белбалм им
прати въздушни целувки, а накрая си тръгнаха с подноси останала храна в ръце. След насилието и извращенията от последните дни това се
струваше на Алекс като дар от съдбата. Прекрасно напомняне за възможен бъдещ живот, за това колко малко означават обществата за
повечето хора в Йейл, за работа, която изисква от теб само време и внимание към детайла, в къща, пълна с безобидни хора, надрусани
единствено със собствените си претенции.
Алекс видя една Сива на ролери напред – движеше се на зигзаг между уличните лампи, все по-близо. Черепът и торсът ѝ изглеждаха
смазани, дълбока вдлъбнатина от гумите на някой разсеян шофьор.
„Pasa punto, pasa mundo“, прошепна Алекс обичливо почти, загледана след момичето. Мине ли миг, минава цял един свят. „Лесна работа.“
На следващата сутрин нямаше лекции. Стана рано да закуси и после да почете малко, преди да тръгне към „Марш“, но още не беше
приключила с бърканите яйца с лютив сос, когато зърна Младоженеца. Изражението му стана неодобрително, когато Алекс се зае с
мелбата, но сладолед се предлагаше с всяко ядене във всички трапезарии и тя никога не изпускаше възможността да си заслади.
След като закуси, Алекс се вмъкна в тоалетната до столовата и напълни мивката. Не гореше от желание да говори с него, не беше готова
да обсъдят видяното в спомените му. Но пък искаше да знае дали е намерил Тара.
След миг отражението на Норт се появи във водата.
– Е? – попита Алекс.
– Още не съм я намерил.
Алекс бръсна с пръст повърхността и отражението му се накъдри.
– Май не те бива много в това.
Когато повърхността утихна, Норт я погледна оттам с мрачно лице.
– А ти какво откри?
– Бил си прав. Дарлингтън се е интересувал от твоя случай. Но не открих бележките му в „Ил Бастоне“, не бяха в бюрото. Утре вечер ще
потърся в „Черния бряст“.
В нощта на новолунието. Може би тогава Младоженеца ще може да зададе въпросите си лично на Дарлингтън.
– И?
– И какво?
– Какво видя, докато беше в главата ми, госпожице Стърн? Беше доста разстроена, когато ме изрита.
Алекс се замисли колко точно иска да му каже.
– Какво помниш от момента на смъртта си, Норт?
Лицето му застина и тя си даде сметка, че е изрекла името му на глас. „По дяволите!“
– Ти това ли видя? – бавно попита той. – Смъртта ми?
– Просто ми отговори.
– Нищо – призна той. – Стоях в новия си кабинет и говорех с Дейзи, а после изведнъж… вече не бях никой. Светът на смъртните се
изгуби за мен.
– Преминал си от другата страна. – Можеше да си представи колко объркващо е това. – Опитвал ли си се да намериш Гладис О‘Донахю от
другата страна на Воала?
– Кого?
– Камериерката на Дейзи.
Норт смръщи вежди.
– Полицията я разпита. Тя е открила… телата ни, но не е била там по време на престъплението.
– И е била просто камериерка, освен това?
Мъже като него по правило не обръщаха внимание на прислугата. Но за другото Норт беше прав. Алекс също бе видяла Гладис навън, под
пролетното слънце. Ако жената е видяла или чула нещо странно на местопрестъплението, със сигурност е щяла да го каже на полицията. А
и едва ли е имало какво да се види – онази магия беше невидима и дива, изплашеният призрак на изтерзан от Костмените човек, който
незнайно как се бе озовал в тялото на Норт.
– Ще те уведомя какво съм намерила в „Черния бряст“. А ти спри да ми вървиш по петите и намери Тара.
– Какво видя в главата ми, госпожице Стърн?
– Опа! Връзката прекъсва – каза Алекс и махна тапата на сифона.
Излезе от столовата и писа на Търнър, че тръгва към оранжериите. По пътя звънна в болницата да попита за Майкъл Рейес. Отдавна
трябваше да е проверила как е последната victima от пророкуването на „Череп и кости“, само че така и не ѝ остана време покрай другите
дивотии. Мина известно време, докато я прехвърлят към когото трябва, но накрая все пак чу гласа на Джийн Гатдула, която обясни, че
Рейес се възстановявал добре и до два дни щели да го изпишат. Алекс знаеше къде ще отиде след това Рейес – в един подслон за
бездомници далече от кампуса. Дано поне Костмените му дадат достатъчно пари като обезщетение за стореното.
Ботаническата градина „Марш“ се намираше на върха на Научния хълм, старото имение си имаше нещо като камбанария, а бившият му
парк се спускаше по заоблените склонове към кооперацията, където Тара беше живяла с Ланс. Охраната беше рехава и Алекс бързо се сля
със студентите, които влизаха и излизаха от комплекса. Близо до задния вход имаше четири огромни оранжерии към училището по
озеленяване, обградени от грозд по-малки стъклени постройки. Понеже не знаеше как иначе да разбере къде точно Тара се е грижела за
опасната си градинка, Алекс тръгна напосоки около оранжериите и скоро долови вонята на магия сред миризмите на прекопана земя и
оборски тор. Малката оранжерия изглеждаше съвсем обикновена на вид, но вероятно още пазеше останки от гламур – вероятно дело на
Кейт Мастърс и „Ръкопис“. Как иначе би могла да отглежда растенията си Тара, без да привлече нежелано внимание?
Отвори вратата и видя само празни саксии и преобърнати сандъчета върху масите. Някой беше почистил. Кейт? Колин? Някой друг? Или
Ланс е отворил портал от затворническата си килия и е дошъл тук да унищожи потенциални доказателства?
До едно преобърнато пластмасово сандъче имаше буца пръст с тънка вейка на непознато растение. Алекс го докосна с пръст. Вейката се
разгъна и между листенцата се показа бяла пъпка. Венчелистчетата ѝ се разтвориха широко, чу се съвсем доловимо „пуф“ и лъскави семена
се пръснаха като фойерверк, после пъпката се сви и увехна.
Алекс излезе и видя някаква тънка жена с дънки, широко яке и ръкавици да бърка в кофа с торф.
– Здрасти – каза Алекс. – Знаете ли кой използва тази оранжерия?
– Света Майерс. Докторантка.
Алекс не помнеше да е виждала това име в папките по случая на Тара.
– Къде бих могла да я намеря?
Жената поклати глава.
– Тръгна си преди два дни. Прекъсна до края на семестъра.
Света Майерс се беше уплашила. Може би лично беше разчистила оранжерията.
– Да сте я виждали с едни младежи? Дребничко русо момиче и един тип с много мускули?
– Момичето често съм го виждала тук. Братовчедка на Света, племенничка или нещо такова. – Алекс дълбоко се съмняваше в това. –
Младежът идваше доста по-рядко, да съм го виждала най-много два пъти. Защо?
– Благодаря ви за помощта – каза Алекс и тръгна към портите.
Спускаше се по хълма и се опитваше да прогони разочарованието. Надявала се бе да научи нещо полезно тук, да намери нещо повече от
купчини пръст като пресен гроб.
Търнър беше казал, че ще се чакат пред ледената пързалка и Алекс видя доджа му да клечи с включен двигател край бордюра. Вътре беше
топличко.
– Нещо? – попита той.
Тя поклати глава.
– Някой е разчистил, а студентката, с която са работили, си е обрала крушите. Докторантка на име Света Майерс.
– Нищо не ми говори, но ще се опитам да я намеря.
– Аз пък ще проверя книгите на възпитаниците. Може да е била свързана някак с обществата – каза Алекс. – Искам да говоря с Ланс
Гресанг.
– Пак ли започваш с това?
Почти беше забравила, че вече е настоявала за това, макар че тогава беше наужким.
– Някой трябва да го разпита за новата информация, с която се сдобихме.
– Ако делото стигне до съд…
– Ще е твърде късно. Някой изпрати чудовище по петите ми. Убили са Тара, откраднали са всичките ѝ растения. Може да са стигнали и
до Света Майерс. Разчистват си къщичката.
– Дори ако успея да уредя разпит с Гресанг, ти няма да присъстваш.
– Защо? Нали искаме Гресанг да си мисли, че всичко ни е ясно? За магията и прочие. А ти си пълен лаик, задника си от напечен камък
не можеш да различиш и той ще го разбере в първите трийсет секунди.
– Да ти имам изразните средства.
– Видях те в онзи апартамент, Търнър. Едва не оцапа гащите, когато Ланс изчезна през стената.
– Не си поплюваш, нали, госпожице Стърн?
– На кое не можеш да се наситиш – на чара ми или на хубостта ми?
Търнър се завъртя на мястото си и я претегли с поглед.
– Не е задължително постоянно да се заяждаш. Защо си толкова ядосана?
Алекс се засрами и от това се ядоса още повече.
– Заради всичко – измърмори тя и заби поглед в изпотения прозорец. – Но пък ти знаеш, че съм права.
– Може и така да е, но Ланс си има адвокат. И той ще трябва да присъства на разпита, без значение дали ще отида сам, или с теб.
– Значи искаш да го разпиташ?
– Естествено, че искам. Също така искам пържола алангле и няколко часа спокойствие, без ти да ми джавкаш в ухото.
– Няма да стане. Но мисля, че мога да ти уредя да разпиташ Гресанг.
– Да кажем, че това е вярно. Каквото и да научим, няма да го приемат в съда, Стърн. Ланс Гресанг може дванайсет пъти да повтори, че е
убил Тара, и пак няма да можем да го използваме.
– Но ще получим отговори.
Търнър отпусна ръце върху волана.
– Защо си мисля, че когато майка ми говори за дявола, има предвид теб?
– Много съм сладка.
– Ако се съглася, какво ще ни трябва?
Костюмът му беше хубав.
– Куфарче имаш ли?
– Мога да взема назаем.
– Супер. Значи ни трябва само това – каза Алекс и извади от джоба си пудриерата с огледалце, която беше използвала, за да влезе в
кооперацията на Тара.
– Искаш да вляза в затвора с пудриера и дипломатическо куфарче?
– Де да беше само това, Търнър, по-лошо е, много по-лошо. – Алекс отвори пудриерата. – Искам от теб да повярваш в магията.
24
Зима
Планът не покриваше всичко, уви. С огледалцето щяха да излъжат охраната, но не и камерите в затвора.
Доз им се притече на помощ с истинска буря в чаша вода. Алекс беше решила, че Дарлингтън е говорил преносно в странното подземие
на Розенфелд Хол, но вече разбираше, че в разцвета си „Свети Елмо“ са въртели куп много интересни магии.
– Тайната не е само в съда – обясни им Доз на следващата сутрин, застанала до кухненския плот в „Ил Бастоне“ със златен чайник и
обсипана със скъпоценни камъчета цедка пред себе си. – Важен е и самият чай.
После внимателно отмери изсушени листенца от една тенекиена кутия с герба на „Свети Елмо“, зловеща картинка, която обикновено
наричаха „Лодката и козата“.
– Дарлингтън каза, че се опитват да си уредят нова крипта – каза Алекс.
Доз кимна.
– Загубата на Розенфелд Хол ги съсипа. От години отправят официални молби, твърдят, че са открили куп нови приложения за магията
си. Но няма никакъв смисъл да се строи нова крипта, ако под нея няма нексус. – Сипа вода върху листенцата и включи таймера на телефона
си. Осветлението примигна. – Ако направиш отварата твърде силна, като нищо ще изключиш тока на цялото Източно крайбрежие.
– Защо криптите са толкова важни? – попита Търнър. – Не са ли просто сгради, в които вие… правите магия? – Прокара език по зъбите
си, сякаш е сдъвкал нещо гнило.
– Магията на Дом „Лета“ се основава на заклинания и магически предмети, повечето взети назаем и много стабилни. Ние не разчитаме
на ритуали. Точно затова поддържаме преградите в действие. Другите общества работят с много по-могъщи сили – предсказват бъдещето,
общуват с мъртвите, променят материята.
– Силна магия – каза Алекс.
Търнър се облегна на плота.
– Иначе казано, те имат картечници, а вие работите с лъкове и стрели?
Доз се стресна и вдигна глава. Потърка носа си.
– Е, по-скоро с арбалети, но иначе – да.
Таймерът звънна. Доз побърза да извади цедката и пресипа чая в един термос. Подаде го на Алекс.
– Това би трябвало да ви осигури два часа без камери. После… – Доз не довърши, само вдигна рамене.
– Но това няма да изключи захранването изцяло, нали? – попита Търнър. – Нямам желание да се озова в затвор без осветление.
– Леле, виж се само! – каза Алекс. – Вече се тревожиш, че магията може да се окаже прекалено силна. Голям напредък.
Доз подръпна развлечените ръкави на суитшърта си. Самочувствието, с което бе приготвила чая, бързо се изпаряваше.
– Стига да не съм объркала нещо…
Алекс прибра термоса в раницата си, после събра косата си на стегнато кокче. Беше излъгала Мърси, че отива на интервю за работа като
извинение да вземе назаем хубавия ѝ черен костюм – сако и панталон.
– Дано те харесат и ти дадат работата – каза Мърси и я прегърна толкова силно, че чак костите ѝ изпукаха.
– И аз на това се надявам – отвърна Алекс.
Приятно ѝ беше да се нагизди, радваше се на това приключение, с което да убие няколко часа въпреки съпровождащия го риск. Ритуалът
по новолуние ѝ се беше струвал като нещо далечно, но ето че времето беше дошло. Тази нощ. Опитваше се да мисли за друго, но не се
получаваше.
Провери си телефона.
– Няма сигнал.
Търнър направи същото.
– И при мен.
Алекс включи малкия телевизор над масичката. Статичен шум, никакъв образ.
– Страхотен чай си направила, Доз.
Доз сякаш се зарадва.
– Късмет!
– Ще самоубия кариерата си – каза Търнър. – Дано не разчитаме само на късмет.
Бързо стигнаха до затвора. Тук никой не познаваше Алекс, значи една тревога по-малко. Изглеждаше досущ като асистентка във взетия
назаем костюм. С Търнър нещата стояха другояче. По-рано сутринта беше минал през съда, колкото да се сблъска с адвоката на Ланс
Гресанг и да подсигури образа му върху огледалцето на пудриерата.
Минаха през охраната без инциденти.
– Стига си гледал към камерите – прошепна Алекс, докато ги водеха по мрачен коридор под жужащи флуоресцентни лампи.
– Не личи да им има нещо. Работят си.
– Има ток, но записват само статичен шум – каза Алекс уж уверено, макар самата тя да таеше съмнения.
Термосът беше в раницата ѝ, усещаше го да се поклаща утешително на хълбока ѝ.
Въпросът беше да стигнат до стаята. Срещите между адвокат и клиент не се записваха, забранено беше.
Влязоха и завариха Ланс да седи на масата.
– Какво искаш? – попита той, щом видя Търнър, който беше прибрал пудриерата в джоба си, след като светна с нея намръщения пазач.
– Имате един час – каза пазачът. – Нито минута повече.
Гресанг се избута назад от ръба на масата, като местеше поглед между Търнър и Алекс.
– К‘во става бе? Вие заедно ли работите?
– Един час – повтори пазачът и заключи вратата след себе си.
– Знам си правата – каза Гресанг и се изправи.
Изглеждаше дори по-едър, отколкото в апартамента, а бинтованата му ръка изнерви Алекс допълнително. Взела бе изричното решение да
избягва близки срещи в тесни пространства с мъже като Ланс Гресанг. Така де, не искаш да си им пред погледа, когато настроението им се
сговни.
– Сядай – каза Търнър. – Трябва да си поговорим.
– Не можеш да говориш с мен без адвоката ми.
– Вчера мина през стена – каза Търнър. – Това има ли го в наказателния кодекс?
Ланс сякаш се обърка от обвинението. „Знае, че не трябва да използва портална магия“ – помисли си Алекс. И съвсем определено не
трябваше да го прави пред погледа на ченге. Ланс нямаше откъде да знае, че Търнър е свързан с Домовете на Воала.
– Сядай, Гресанг – повтори Търнър. – Ще ми бъдеш благодарен, повярвай ми.
Алекс почти очакваше Ланс да метне гъба в устата си и да изчезне в пода, но след още миг-два той седна намусено.
Търнър и Алекс си придърпаха столове от другата страна на масата.
Ланс стисна зъби и вирна брадичка към Алекс.
– Ти чий го диреше в моята къща?
„Моята“ къща. Не нашата. Алекс не каза нищо.
– Опитвам се да разбера кой е убил Тара – каза Търнър.
Ланс вдигна ръце.
– Щом знаеш, че съм невинен, защо не ме изкараш от тая дупка?
– „Невинен“ е доста неточно определение в случая – каза Търнър с онзи любезен и пренебрежителен тон, с който говореше на Алекс
допреди няколко дни. – Може да си невинен за това конкретно зверство и ако е така, аз с радост ще се погрижа обвинението в убийство да
отпадне. Сега е важно да разбереш друго обаче, а именно, че никой не знае за присъствието ни тук. Пазачите си мислят, че разговаряш с
адвоката си, с други думи – можем да правим каквото си поискаме.
– И това трябва да ме уплаши?
– Да – каза Търнър. – Страх те е. Но не от нас.
– Хей, нищо не пречи да го е страх и от нас – обади се Алекс.
– Може, но в момента си има по-големи тревоги. Ако ти не си убил Тара, значи някой друг го е направил. И този някой няма търпение да
пипне и теб. Засега си полезен, защото по всичко личи, че ще опереш пешкира за убийството. Но докога? Тара е знаела неща, които не е
трябвало да знае, а същото вероятно важи и за теб.
– Нищо не знам бе.
– Не мен трябва да убедиш в това. Виждал си какво могат онези хора. Смяташ ли, че им пука какво ще стане с дребно лайненце като теб?
Ще ти видят сметката, без да им мигне окото. Смяташ ли, че не биха унищожили и теб, и приятелчетата ти, и целия квартал, ако това ще се
отрази добре на съня им?
– Хора като теб и мен са без значение – каза Алекс. – Търпят ни, докато сме полезни, а после…
Ланс отпусна внимателно наранената си ръка върху масата и се наведе напред.
– Коя си ти, мамка му?
Алекс издържа погледа му.
– Аз съм единствената, която не вярва, че си убил Тара. Така че ми помогни да открия истинския убиец, преди Търнър да е изгубил
търпение, да ме е извлякъл в коридора, а теб да остави на произвола на съдбата.
Ланс местеше поглед между двамата. Накрая каза:
– Нищо не съм ѝ направил. Обичах я.
Сякаш любовта и побоищата не можеха да вървят ръка за ръка.
– Откога работите със Света Майерс?
Ланс се размърда на стола си. Явно не му стана приятно, че знаят това име.
– Не помня. Две години? Тара отиде там да продаде нещичко и се заприказвали. Станаха приятелки, все дрънкаха за парково озеленяване
и такива неща. Известно време само ѝ продавахме, после започнахме заедно да отглеждаме стоката и ѝ давахме дял от продажбите.
– Кажи ни за мерити – прекъсна го Алекс.
– За кое?
– Не сте отглеждали само трева. Какво отглеждахте за Блейк Кийли?
– Кой, онзи, дето прилича на модел? Вечно душеше около Тара, размахваше пачки като някоя знаменитост. Пълен задник.
Алекс не знаеше как да тълкува факта, че в случая мисли еднакво с Ланс Гресанг.
– Какво отглеждахте за него? – притисна го Търнър.
– Не беше за него. В началото поне. Известно време продавахме трева на неговото братство… Каквото си говорим тук, няма да се приеме
в съда, нали така? Всичко е неофициално? – Търнър му махна да продължи. – Нищо особено. Единични и двойни дози. Обичайните лайна.
А после, тази година се появи едно момиче, Кейти…
Алекс изправи гръб.
– Кейт Мастърс?
– Да. Руса и много хубава, ама иначе си пада малко кучка.
– Разкажи ми още за вкуса си към жените.
– Сериозно?
– Не, задник тъп. Какво искаше Кейти?
– Попита къде отглеждаме и дали Тара не може да отвори местенце в оранжерията за нещо ново. Някакво медицинско растение с куп
изисквания за влажност и прочие. Тара и Света се заеха сериозно. Отначало срещнаха трудности, но после онова нещо почна да расте като
лудо. Веднъж опитах. Нищо особено, да ви кажа.
Исусе! Ланс Гресанг се е добрал до мерити, а дори не е разбрал какво има в ръцете си. Алекс потръпна. Само като си помислеше какви
бели би могъл да натвори този тип, ако си беше дал сметка за контрола, който дрогата му даваше над другите хора… Но явно някой си е
давал ясна сметка за това.
– Решил си, че не става – каза Алекс. – Че е слаба работа. И си го продал на Блейк.
– Да – каза Гресанг и се ухили.
– А какво си помисли, когато той дойде да иска още?
Гресанг вдигна рамене.
– Ми, взех му паричките и кой откъде е.
– Кейт Мастърс знаеше ли, че продаваш мерити на Блейк?
– Не, голяма стисла беше, честно. Рече, че било отровно и така нататък, да не сме го пипали. Знаех, че много ще се ядоса, ако разбере. Но
Блейк все искаше още, а после доведе един тип, дето питаше дали можем да му доставим гъби.
– Кой? – попита Търнър.
Но Алекс вече знаеше какво ще отговори Ланс.
Гресанг се размърда на стола си. Изглеждаше неспокоен, уплашен дори.
– Бил е Колин Катри, нали? – каза Алекс. – От „Свитък и ключ“.
– Да. Той… – Ланс се облегна назад. Показната арогантност го беше напуснала. Погледна към стената, сякаш се надяваше да намери
отговор там. Часовникът тиктакаше, но Алекс и Търнър мълчаха търпеливо. – Тогава нямах представа докъде ще доведе това.
– Кажи ми – обади се Търнър. – Кажи ми как започна.
– Тара постоянно висеше в оранжериите – каза колебливо Ланс. – Прибираше се късно, а после с часове смесваше материала, слагаше
някакви добавки към гъбите, не знам какви. Колин ѝ даде една жълта съдинка. Нарече я вещерския ѝ казан. И все не му беше достатъчно.
Постоянно се връщаше за още таблетки.
– Таблетки? – попита Търнър. – Нали уж сте продавали гъби?
– Тара дестилираше онази помия. Не беше ЛСД. Не знам какво беше. – Ланс потърка със здравата си ръка другата над лакътя. Кожата му
беше настръхнала. – Питахме го за какво ги използва, обаче Колин все отбягваше разговора. И Тара взе, че се ядоса, рече, че повече няма да
готви за тях. – Ланс протегна умолително ръце към Алекс. – Казвах ѝ аз. Казвах ѝ да не се заяжда, да взема парите на Колин и толкова.
– Но на нея не ѝ е било достатъчно – каза Алекс. „Смъртта е по-добра от съмненията.“ Тара е усетила, че се разиграва нещо голямо, и е
искала и тя да участва. – Какво стана след това?
– Колин отстъпи. – Алекс не можа да прецени дали долавя повече самодоволство или съжаление в гласа на Ланс. – Един уикенд дойде с
приятелчетата си да ни вземат от апартамента. Взехме таблетките, дето ги приготвяше Тара, после ни вързаха очите и ни заведоха в някаква
сграда, в една стая. Много хубава, с паравани, със… знам ли, еврейски звезди по тях, а таванът беше отворен и се виждаха звездите. – Алекс
беше ходила в тази стая в нощта, когато ритуалът на Ключарите се провали и порталът към Будапеща не се отвори. Инсценирали са цялото
нещо с пълното съзнание, че ритуалът ще се провали без таблетките на Тара? – Застанахме в кръг около една кръгла маса и онези почнаха
да припяват на… абе, не знам, на арабски май, и после масата просто… се отвори.
– Като проход? – попита Търнър.
Ланс клатеше глава.
– Не, не. Не разбирате. Нямаше дъно. Отдолу беше нощ, обаче друга нощ, а над нас си беше нашата нощ. Звезди навсякъде. – Гласът му
тежеше от страхопочитание. – Минахме през онова нещо и се озовахме на планински връх. Гледката беше безкрайна. А въздухът бе толкова
чист, че се виждаше дъгата на хоризонта. Невероятно беше. Обаче на следващия ден само дето не умрях, толкова ми стана зле. А как
воняхме, да не ви казвам. Миризмата не се отми с дни. – Ланс въздъхна и след миг продължи: – Така се почна. Колин и другите настояваха
Тара да прави таблетките, а ние искахме пак да пътуваме. Тара искаше да види света, на мен пък ми беше забавно. Ходихме до Амазонка,
до Мароко, до онези горещи вирове в Исландия. За Нова година прескочихме до Ню Орлиънс. Беше като най-хубавата видеоигра на света. –
Засмя се тихичко. – Колин не разбираше как точно готви таблетките Тара, какво смесва. Правеше се, че намира това за забавно, но си
личеше, че го вбесява.
Алекс напразно се опитваше да си представи амбициозното и спретнато момче от къщата на Белбалм в тази нова роля на алчен и
завистлив боклук, който си има вземане-даване с дилъри на дрога. Къде му е бил умът? Как си е представял, че ще свърши това?
– Блейк и Колин откъде са се познавали? – Не можеше да си представи, че движат в едни и същи среди.
Ланс вдигна рамене.
– От лакрос май или нещо друго от този сорт, не знам.
Лакрос. Колин определено не приличаше на момче, което се занимава с колежански спортове. Дали не е видял някое от гадните видеа на
Блейк и също като Алекс не е познал въздействието на мерити? Магията на Ключарите е започвала да сдава багажа. Нексусът под криптата
им е отслабвал и те отчаяно са търсели нови начини да отварят портали. И Колин – умният, дружелюбен и излъскан Колин – не е докладвал
какви ги върши Блейк с мерити. Не го е спрял, затворил си е очите за гадориите, които Блейк е причинявал на момичетата. По-важна му е
била възможността, която се е отваряла за него и обществото му.
– Ами Трип Хелмут? – каза Търнър.
Странно беше детективът да пита за розовобузия и засмян Трип, но, от друга страна, беше добре, че не изключва никого от подозрение.
– Кой?
– Богаташко хлапе – каза Алекс. – От ветроходния отбор, винаги има тен.
– Повечето момчета в Йейл отговарят на това описание.
Май не се правеше на тъп, но кой да знае, помисли си Алекс.
– Онзи ден си отворил портал от затвора – каза Търнър.
– Да, имах една таблетка у себе си, когато ме прибрахте. – Ланс се ухили. – Лесно е да скриеш нещо толкова малко.
– И защо просто не избяга? – попита Търнър. – В Куба, да речем?
– И какво ще правя в Куба, мамка му? – попита Ланс. – Пък и на големи разстояния можеш да пътуваш само от онази маса.
Имаше предвид криптата. „Свитък и ключ“ все още имаха нужда от своя нексус. Таблетките на Тара не са били достатъчни сами по себе
си.
– Чакай – каза тя. – Изхабил си единствената си таблетка, за да се върнеш в апартамента?
– Реших, че може да взема малко пари в брой и да избягам, или да взема нещо друго, с което да правя бартер тук, обаче тъпите ченгета
бяха обърнали апартамента нагоре с краката.
– А защо просто не си отворил портал до криптата… до масата… и оттам да отпътуваш където ти очи видят?
Ланс примигна.
– Мамка му! – Отпусна се на стола си като чувал с картофи. – Мамка му! – Впери жален поглед в Алекс. Много жален. – Ще ми
помогнете, нали? Ще ме защитите?
Търнър стана.
– Просто не привличай излишно внимание, Гресанг. Докато изглежда, че ти ще опереш пешкира, не би трябвало да те грози опасност
тук. Алекс очакваше, че Ланс ще възрази, ще се опита да сключи сделка и дори да ги заплашва. Но той остана изгърбен на стола си, едрото му
тяло застинало като каменен идол под флуоресцентното осветление. Не каза и дума, когато Търнър почука на вратата и пазачът дойде да ги
отведе, не погледна към тях, когато си тръгнаха. Ходил бе в амазонската джунгла, разхождал се бе по пазарите на Маракеш. Надзърнал бе в
тайнствата на света, но тези тайнства не го бяха забелязали и след всичко преживяно пак се беше озовал тук, в затвора. Вратите се бяха
затворили. Както и порталите. Ланс Гресанг нямаше да ходи никъде.
Търнър и Алекс пътуваха в мълчание към кампуса, радиаторът на колата бе издут на макс срещу хапещия студ. Алекс писа на Доз, че
всичко е минало добре и ще се върне в „Черния бряст“ най-късно до осем, после изхлузи обувките с високи токчета, които беше взела
назаем от Мърси. Бяха ѝ с половин номер по-малки и краката ѝ протестираха на висок глас.
Вече слизаха от магистралата, когато Търнър попита:
– Е?
– Вече имаме повече мотиви отпреди.
– Няма да изключа Гресанг от списъка със заподозрените. Поне докато не свържем някой друг с местопрестъплението. Колин Катри и
Кейт Мастърс изглеждат обещаващи кандидати. – Почука с пръсти по волана. – Но не са само Колин и Кейт, нали така? Всички са замесени.
Всички дечурлига с качулки и роби, които си играят на магьосници.
– Не си играят – възрази Алекс, макар да знаеше отлично какво има предвид Търнър.
Колин беше най-пряката връзка между Тара и Ключарите, но всички членове на обществото носеха отговорност за стореното – ако не за
убийството, то задето са въвели външни хора в ритуалите си и са скрили това от „Лета“. И ако Тара се бе превърнала в риск за обществото,
всеки от тях би могъл да ѝ затвори устата. Колкото до Кейт Мастърс, тя също бе нарушила правилата, но едва ли го беше направила на своя
глава. Алекс помнеше какво ѝ бе казал Майк Ауолоуо за мерити, колко рядко било растението. Може би целокупно са решили да се отърват
от посредника, който им внасяше мерити от планината Хинган, и да започнат сами да си го отглеждат. Майк ѝ се бе сторил искрено
изненадан, че някой извън обществото се е добрал до дрогата, но може би просто беше талантлив актьор.
– На теб кой ти харесва най-много? – попита Търнър.
Алекс се опита да скрие изненадата си. Търнър сигурно я използваше като ходеща бяла дъска, но пак ѝ стана приятно, че я пита за
мнение. Жалко че не можеше да му предложи по-добър отговор. Размърда схванатите си стъпала и каза:
– Всеки член на „Ръкопис“ е можел да използва гламур и да заблуди Тара, че се среща с Ланс. Освен това, ако Ключарите са разчитали на
Тара за таблетките, защо им е да я убиват? От няколко години имат проблем с магията си. Имали са нужда от нея.
– Освен ако тя не ги е притиснала твърде много – каза Търнър. – Нямаме представа какви са били истинските ѝ отношения с Колин.
Дори не знаем какво точно е имало в онези нейни таблетки. Вече не става въпрос само за вълшебни гъби.
Вярно беше. Може би на гениалния химик Колин не му е било приятно някакво си момиченце без образование и подготовка да му натрие
носа. А и другите в „Свитък и ключ“ едва ли са били доволни да ги изнудват, едва ли охотно са споделяли ритуалите си с външни хора. Не
беше изключено някой да е отгатнал рецептата на Тара, след което тя е станала излишна.
– Колин Катри има алиби за онази нощ – каза тя. – Бил е на салона у Белбалм.
– Сериозно ли мислиш, че не е могъл да си отвори малко порталче, да свети маслото на Тара и после да се върне в дома на професорката,
без никой да забележи?
Идеше ѝ сама да се шамароса.
– Умно, Търнър.
– Да се чудиш откъде ми хрумват такива неща.
И сама трябваше да се сети. И сигурно щеше да се сети, ако не беше твърде заета да се надява, че Колин не е замесен в убийство и че
всички тези грозни събития няма да хвърлят сянка върху нейното съвършено лято с Белбалм.
Търнър зави по „Чапъл“ и спря пред портите на „Вандербилт“. Алекс видя Норт да се мотае на стъпалата пред нейния вход. Откога ли я
чакаше? И дали най-после е открил Тара от другата страна? Потръпна при мисълта, че е бил убит – или сам се е застрелял, след като е
видял сметката на хубавата Дейзи – само на няколко пресечки оттук.
– Как ще реагираш, ако ти кажа, че пред общежитието има призрак? – попита Алекс. – Ей там, в двора?
– Честно? След всичко, което видях през последните няколко дни?
– Да.
– Пак ще реша, че се бъзикаш с мен.
– А ако ти кажа, че работи по нашия случай?
Истинският смях на Търнър изобщо не звучеше като фалшивото му кискане, беше си дълбок и искрен, с цяло гърло.
– Имал съм и по-странни криминалисти.
Алекс вкара с усилие крака в обувките на Мърси и отвори вратата. Нощният въздух беше толкова студен, че прогори дробовете ѝ, небето
чернееше. Изгряваше нова луна. До няколко часа трябваше да се прибере в „Черния бряст“. Когато декан Сандоу спомена за ритуала, Алекс
реши, че ще се опитат да говорят с Дарлингтън от „Ил Бастоне“, може би ще използват тигела или нещо такова. После разбра, че Сандоу
възнамерява да го повика у дома в най-буквалния смисъл на думата.
– Утре ще разтръскам дървото на Кейт Мастърс – каза Търнър. – И на Колин Катри също. Да видим какво ще падне.
– Мерси за возенето.
Алекс затвори вратата, колата потегли и фаровете ѝ скоро се смалиха по „Чапъл“. Чудеше се дали пак ще говори някога с детектива.
Всичко можеше да се промени тази нощ. Алекс едновременно копнееше Дарлингтън да се върне и се страхуваше от това, двете чувства се
бяха оплели в нещо неделимо. Знаеше, че каже ли веднъж Дарлингтън на Сандоу какво е направила, каква е в действителност, това ще
сложи край на отношенията ѝ с „Лета“. Знаеше го. Но знаеше също, че именно Дарлингтън може да наклони везните в полза на Тара, да ѝ
осигури истинско възмездие. Той говореше езика на този свят, разбираше протоколите му. Щеше да направи връзките, които убягваха на
всички тях.
Добре де, надутият всезнайко ѝ липсваше. Но имаше и нещо повече. Той щеше да я защити.
Тази мисъл беше смущаваща. Алекс, която умее да оцелява при всякакви обстоятелства, Алекс, гърмящата змия, би трябвало да е по-
корава. Но постоянните битки я бяха уморили. Дарлингтън не би търпял и минута неприятностите, които се бяха стоварили връз главите на
Алекс и Доз. Може и да сметнеше, че Алекс не е достойна за „Лета“, но със сигурност вярваше, че „Лета“ трябва да я защити. Обещал бе да
застане между нея – между всички тях – и ужасния мрак. А това означаваше нещо.
Норт не я наближи, остана си под златната светлина на уличната лампа, убиец или жертва, но и в двата случая неин партньор. Засега.
Алекс му кимна, но само толкова. Тази нощ имаше други дългове за плащане.
25
Зима
– Как мина? – попита Мърси, веднага щом Алекс влезе в общата стая.
Седеше с кръстосани крака на дивана, заобиколена от книги. Минаха секунда-две, докато Алекс си спомни, че уж е ходила на интервю за
работа.
– И аз не знам – отговори тя и тръгна към спалнята да се преоблече. – Добре май. Беше интересно. Гащите са ми твърде тесни.
– Или твоят задник е прекалено голям.
– Добър си ми е задникът – извика Алекс от спалнята.
Намъкна чифт черни дънки, една от последните си хубави блузи с дълъг ръкав и черен пуловер отгоре. Зачуди се дали да не извини
поредното си отсъствие с уговорка за учене другаде, но после реши да си среши косата и да си сложи тъмно червило.
– Сега пък къде отиваш? – попита Мърси, щом Алекс се върна в общата стая.
– На кафе с един.
– Чакай, чакай – каза Лорън и подаде глава от своята спалня. – Алекс Стърн отива на среща?
– Първо, Алекс Стърн отива на интервю за работа – каза Мърси. – А сега отива на среща.
– Коя си ти, Алекс Стърн?
„Да пукна, ако знам.“
– Коя от вас ми е свила големите обици? Ако сте приключили с бъзиците.
– Той от кой колеж е? – попита Лорън.
– От никой. Градски е.
– Опааа – проточи Лорън и пусна в шепата на Алекс халките от фалшиво сребро. – Алекс е влюбена в работник. Това червило ми идва в
повече, да ти кажа.
– На мен ми харесва – каза Мърси.
– Прилича на вампирка, дето ще му изпие кръвчицата.
Алекс си сложи обиците и попи устни със салфетка.
– Точно така.
– Февруарският клуб е на приключване – каза Мърси. Всяка вечер през февруари някоя група или организация в университета
провеждаха събитие, един вид протест срещу мрачната зима. – Да идем на последното парти, в петък.
– Мислиш ли? – попита Алекс.
Не беше сигурна, че Мърси е готова за това.
– Да – каза Мърси. – Не казвам да стоим до късно или нещо такова, но… ми се иска да отида. Може да взема назаем твоето червило.
Алекс се ухили и взе телефона си да повика такси.
– Значи непременно ще отидем. – „Стига утре още да съм студентка в Йейл.“ – Не ме чакай да се прибера, майче.
– Уличница такава. Красива, ама уличница – засмя се Лорън.
– Внимавай – каза Мърси.
– По-добре той да внимава – каза Алекс и заключи вратата след себе си.
Каза на таксиджията да я остави пред каменните колони на „Черния бряст“ и измина дългата алея пеша. Гаражът зееше отворен,
тъмночервеният мерцедес на Дарлингтън беше паркиран вътре.
Прозорците на първия и втория етаж светеха и Алекс зърна Доз да бърка нещо на печката в кухнята. Влезе и веднага разпозна аромата на
лимон. Авголемоно. Любимата супа с яйца и лимон на Дарлингтън.
– Подранила си – каза Доз през рамо. – Много си хубава.
– Мерси – каза Алекс и внезапно се смути.
Дали обиците и червилото не бяха нейният вариант на лимонова супа?
Съблече палтото си и го закачи на една кука при вратата. Не знаеше какво ще се случи тази нощ, но искаше да претърси кабинета и
спалнята на Дарлингтън, преди другите да са пристигнали. Добре, че Доз беше включила лампите навсякъде. Когато за последно идва тук,
самотата на празната къща буквално я смаза.
Първо мина през кабинета – облицована с ламперия и пълна с книги стая до хубавата зимна градина, където Алекс беше написала
доклада си до Сандоу за смъртта на Тара. Бюрото беше организирано що-годе добре, но чекмеджетата му бяха пълни само с документи за
„Черния бряст“. В най-горното чекмедже Алекс намери старомодно тефтерче за срещи и един смачкан пакет „Честърфилд“. Трудно ѝ бе да
си представи как Дарлингтън пали цигара, докато уговаря някаква сделка.
Качи се в монашеската му килийка на третия етаж, но и там търсенето не даде резултати. Козмо влезе след нея и я гледаше с възмущение,
докато Алекс отваряше чекмеджета и ровеше сред купчините с книги.
– Да, да, нарушавам личното му пространство, Козмо – каза тя. – Но е за добра кауза.
Явно това се оказа достатъчно за котарака и той взе да се гали в краката ѝ, притискаше глава в кубинките ѝ и мъркаше гръмогласно.
Алекс го почеса между ушите, после започна да разгръща книгите от купчината, която беше най-близо до леглото на Дарлингтън. До една
бяха посветени на нюхейвънската промишленост. Алекс се загледа в един стар каталог на карети, прибран в найлонов плик, хартията му бе
пожълтяла и прокъсана по краищата. Семейството на Норт беше произвеждало карети.
Алекс извади внимателно каталога от защитното пликче. Оказа се нещо като търговска брошура с новини за различните производители
на карети в Ню Хейвън и по-малките фирми и доставчици, които работеха за тях. Имаше ръчно рисувани илюстрации на колелета,
заключващи механизми и фенери, а на трета страница се мъдреше обява с големи черни букви за новата фабрика на „Норт и синове“,
където щяло да има и изложбен салон за потенциалните клиенти. В полето Дарлингтън беше надраскал: „Първата?“.
– Само това? Стига, Дарлингтън. Първата какво?!
Алекс чу звук от автомобилни гуми по чакъл, надникна през прозореца и видя светлините на два автомобила – поочукано ауди и лъскав
син лендроувър зад него.
Аудито влезе в гаража до мерцедеса на Дарлингтън и след миг оттам излязоха декан Сандоу и някаква жена, която трябваше да е Мишел
Аламедайн. Алекс не знаеше какво е очаквала, но момичето изглеждаше съвсем обикновено. Рошави гъсти къдрици до раменете и ъгловато
лице с идеално оформени вежди. Облечена беше с хубаво черно палто и черни ботуши до коленете. Приличаше досущ на нюйоркчанка,
макар Алекс никога да не беше ходила в Ню Йорк.
Прибра каталога в пликчето и хукна надолу по стълбите. Сандоу и Мишел вече закачваха палтата си в антрето, последвани от една по-
възрастна жена и кльощав младеж с пънкарски гребен и гигантска раница на раменете. В първия миг Алекс не ги позна без белите роби, но
после съобрази кои са – Джош Зелински, президентът на Аврелианската делегация, и бившата възпитаничка, която беше водила ритуала
миналата есен с онзи романист. Ритуалът, който на косъм не беше отишъл по дяволите. „Амелия.“
Тогава Дарлингтън беше убедил Аврелианците, че вината е била тяхна, а не на Алекс. Същата нощ, за ужас на Доз, двамата се бяха
напили със скъпо червено вино и строшиха на парчета съдържанието на цял шкаф с невинна кристална посуда, както и един грозноват
порцеланов сервиз с очукани ръбове, който вероятно бе заслужил смъртта си. Спомняше си как стои в стаята сред парчета стъкло и
порцелан и се чувства отлично, както не се е чувствала от години. Дарлингтън плъзна поглед по бъркотията, после пресуши чашата си и
каза: „Има някаква метафора в това, Стърн. Ще се сетя каква е, като изтрезнея“.
Сега Алекс поздрави новодошлите, стиснаха си ръцете и Сандоу отвори бутилка вино. Доз сервира поднос със сирене и зеленчуци. Беше
като прелюдия към евтина вечеря.
– Е – каза Мишел и метна едно кръгче краставица в устата си. – Дани е успял да изчезне значи?
– Може да е мъртъв – тихо каза Доз.
– Съмнявам се – отвърна Мишел. – Ако беше мъртъв, вече да се е явил в кошмарите на тази. – И посочи с пръст Алекс. – Била си с него,
нали?
Алекс кимна, стомахът ѝ се сви.
– Пак ти си вълшебното момиче, което вижда Сивите. Да си виждала Дарлингтън наоколо?
– Не – каза Алекс.
А и Норт не го беше видял от другата страна. Дарлингтън беше някъде, жив, и тази нощ щеше да се върне у дома.
– Такава изключителна дарба – каза Амелия. Имаше гъста светлокестенява коса, подстригана на черта до брадичката, и носеше
морскосин пуловер над избелели дънки. – „Лета“ има истински късмет с теб.
– Да – каза любезно Сандоу. – Безспорно.
Джош Зелински поклати глава.
– Луда работа. И какво, те просто се носят наоколо? Има ли Сиви тук в момента?
Алекс отпи голяма глътка от виното.
– Да. Един те опипва по задника.
Зелински се завъртя като опарен. Сандоу се намръщи.
Но Мишел се засмя.
– Дарлингтън сигурно се е изял от яд, като е научил какво можеш да правиш.
Сандоу се изкашля.
– Благодаря ви, че дойдохте – каза той. – Ситуацията е трудна, а знам, че всички сте заети и без това.
„Това не е тъпо съвещание на борда – помисли си Алекс. Идеше ѝ да го изкрещи на глас. – Той изчезна, проклети да сте.“
Мишел си наля още вино.
– Не мога да кажа, че се изненадах, когато ми се обади.
– Така ли?
– Имам чувството, че през цялата първа година на Дарлингтън се чудех как да го опазя жив. Или да не подпали нещо. Където и да е в
момента, сигурно е искрено развълнуван, че най-сетне е попаднал на нещо интересно.
Сандоу се засмя.
– Права си.
Алекс се подразни. Не ѝ харесваше, че Мишел и Сандоу се забавляват за сметка на Дарлингтън. Той заслужаваше нещо повече.
– Значи търси адреналин, така ли? – попита Амелия с вълнение в гласа.
– Чак да го търси, не – каза Мишел. – Но никога не пропуска възможност. Възприема се като рицар, който варди вратата към отвъдното с
меч в ръка.
Алекс беше сумтяла пренебрежително всеки път, когато Дарлингтън обрисуваше себе си или „Лета“ в тези краски. Но сега не ѝ се
струваше глупаво, сега – след Тара, мерити и момчета като Блейк. Домовете на Воала имаха твърде много сила и правилата, които сами си
бяха наложили, имаха за цел да контролират достъпа до тази сила, а не да ограничат белите, които тя можеше да направи.
– А не сме ли точно това, един вид? – попита Алекс, преди да успее да се сдържи. – „Ние сме пастирите“ и прочие?
Мишел се засмя отново.
– Не ми казвай, че е промил и твоя мозък. – Хвана под ръка Сандоу и двамата излязоха от кухнята, следвани от Зелински и Амелия. – Ще
ми се да бях дошла по-рано и да огледам имението на дневна светлина. Той положи толкова много труд да го стегне.
Алекс се стресна, когато Доз бръсна леко ръката ѝ. Беше дребен жест, но Алекс несъзнателно отвърна със същото. Дарлингтън е бил прав
за „Лета“, че Деветият Дом е необходим, че те са необходими. Не бяха просто малки ченгенца, които държат юздите на банда непослушни
дечурлига. Не, те трябваше да бъдат детективи, войници. Мишел и Сандоу не го разбираха.
„А аз разбирам ли го?“ – запита се Алекс. Как беше стигнала дотук – от новобранка, която се препъва на всяка крачка, до свещен воин? И
какво щеше да стане, щом измъкнеха Дарлингтън от незнайното място, където се беше прехвърлил, и го върнеха в тоя свят?
Може би свършеното по случая на Тара Хачинс щеше да се брои като точка в нейна полза, но Алекс дълбоко се съмняваше, че Дарлингтън
просто ще махне с ръка, ще я похвали за проявената инициатива и ще отсече, че всичко е простено. Алекс би могла да му каже, че съжалява,
че не е знаела какво смята да направи Хели онази сутрин на Кота Нула. Щеше да му каже каквото се налага и да се държи със зъби и нокти
за този живот.
– И къде смятаме, че се е озовал? – питаше Мишел, докато се качваха по стълбите към втория етаж.
– Не знаем. Мислехме да използваме хрътковото заклинание.
Сандоу беше доволен от себе си. Понякога Алекс забравяше, че деканът е бил делегат на „Лета“ на младини, при това от най-добрите.
– О, много хубаво! Какво ще използваме за миризмата му?
– Нотариалния акт на „Черния бряст“.
– Бил ли е обработен от Аврелианците?
– Поне аз не знам – каза Амелия. – Но може да активираме езика за призоваване на подписалите страни.
– Отвсякъде? – попита Мишел.
– Отвсякъде – каза самодоволно Зелински.
Разприказваха се надълго и нашироко за механизма на договорите и как призоваването би трябвало да сработи, стига подписването на
договора да е било направено с добра воля и страните по него да са имали някаква емоционална връзка със споразумението.
Алекс и Доз се спогледаха. Поне в това бяха повече от сигурни – Дарлингтън обичаше „Черния бряст“.
В балната зала на втория етаж имаше запалени фенери в четирите точки на компаса. Гиричките и другото фитнес оборудване на
Дарлингтън бяха сбутани в ъгъла.
– Хубаво място – каза Зелински и разкопча ципа на раницата си.
Двамата с Амелия извадиха четири предмета, увити в памучна вата.
– Не ни ли трябва някой да отвори портал? – прошепна Алекс на Доз, докато гледаше как Джош развива единия пакет и вади отвътре
голяма сребърна камбанка.
– Ако Сандоу е прав, че Дарлингтън е заседнал между световете в някакво джобно пространство, активирането на нотариалния акт би
трябвало да създаде достатъчно привличане, за да го върне при нас.
– А ако не е?
– Тогава при следващото новолуние ще трябва да включим делегати от „Свитък и ключ“.
Да, но ако именно Ключарите бяха създали онзи портал в подземието? Ако не искаха Дарлингтън да се върне?
– Алекс – извика я Сандоу, – ела ми помогни да начертаем символите.
Стана ѝ странно да работи по защитния кръг заедно с декана, сякаш незнайно как се е върнала във времето и се е превърнала в неговия
Данте.
– Северната порта ще оставим отворена – каза той. – Истинският север да го насочи към дома. Ще трябва сама да се оглеждаш за Сиви.
Бих изпил еликсира на Хирам, но… на моята възраст рисковете са твърде големи.
Последното прозвуча смутено.
– Ще се справя – каза Алекс. – Кръв ще има ли в ритуала? – Искаше да е готова, ако се стечеше цяла орда от призраци.
– Не – каза Сандоу. – Няма да има кръв. А и Дарлингтън е защитил границите на имението. Но както знаеш, силното желание привлича
Сивите, а именно такова ще ни трябва, за да върнем момчето.
Алекс кимна и зае позиция при северната точка на компаса. Сандоу застана на южната, а Доз и Мишел Аламедайн застанаха една срещу
друга при източната и западната. На светлината на фенерите балната зала изглеждаше още по-голяма. Беше просторно и студено
помещение, проектирано да впечатлява отдавна мъртви хора.
Амелия и Джош стояха в средата на кръга с наръч листа в ръцете – нотариалния акт на „Черния бряст“ – и чакаха безучастно. Тяхната
работа щеше да започне чак когато заклинанието на Сандоу проработеше. Стига да проработеше изобщо.
– Готови ли сме? – попита той.
Никой не отговори и Сандоу подхвана напева, първо на английски, после на испански, а след това на странен език, който Алекс с
известно закъснение разпозна като холандски. А после какво – това португалски ли беше? След това мандарин. Явно използваше езиците,
които знаеше Дарлингтън, осъзна Алекс.
Може да беше плод на въображението ѝ, но сякаш наистина чу тропот на лапи и тежко дишане. Хрътково заклинание. Сети се за
хрътките на „Лета“, онези удивително красиви чакали, които Дарлингтън беше насъскал срещу нея, когато я доведе за пръв път в „Ил
Бастоне“.
„Прощавам ти – помисли си тя. – Само си ела.“
Чу се внезапен вой, а после и далечен лай.
Пламъчетата на свещите потрепнаха в яркозелено.
– Намерихме го! – извика Сандоу с треперещ глас. Звучеше почти уплашен. – Активирайте акта!
Амелия доближи свещ до листата в центъра на кръга. Хартията се разгоря в зелено. Тя хвърли нещо в пламъка и той избухна като малък
фойерверк.
„Желязо“ – осъзна Алекс. Подобен експеримент бяха правили в кабинета по химия в училище.
Железните стружки се възпламеняваха и някакви думи се оформиха неясно в зелените пламъци над документа.
УДОСТОВЕРЯВАМ
ЧЕ ГОРЕПОСОЧЕНИЯТ
ПРОДАВАЧ
С ЯСНА МИСЪЛ И
ДОБРИ НАМЕРЕНИЯ
ЗАВИНАГИ
ЗАВИНАГИ
Думите се сгърчиха, издигнаха се в пламъците и изчезнаха като дим.
Пламъчетата на свещите станаха още по-високи, пращяха и пукаха, после угаснаха. Пламъкът над нотариалния акт се срина внезапно.
Останаха в мрак.
А после „Черния бряст“ оживя. Всички стенни лампи се включиха едновременно, от колоните в ъгъла се разля силна музика, а в
коридорите отекнаха късните новини – някъде в къщата се беше включил телевизор.
– Кой, по дяволите, е оставил всички лампи включени? – каза старец, застанал току извън кръга.
Беше много слаб, с рядка косица, халатът му висеше отворен, отдолу се виждаха хлътнали гърди и спаружени гениталии. От устата му
висеше цигара.
Не беше ярко очертан и цветен, каквито бяха Сивите в очите на Алекс, а изглеждаше… ами, изглеждаше сив. Сякаш го виждаше през
пластове светъл тюл. „Воалът.“
Алекс знаеше, че старецът е Даниел Табор Арлингтън III. След миг той изчезна.
– Получава се! – извика Джош.
– Използвайте камбанките – извика Амелия – Повикайте го у дома!
Алекс взе сребърната камбанка, която чакаше в краката ѝ, видя, че и другите направиха същото. Зазвъняха с тях и сладкият звук се понесе
над кръга, през силната музика и хаоса в къщата.
Прозорците се отвориха. Някъде отдолу се чу писък на спирачки и силен трясък. Наоколо ѝ танцуваха хора – покрай нея с танцова стъпка
мина млад мъж с голям мустак, който определено приличаше на Дарлингтън, облечен в старовремски костюм като излязъл от музей.
– Спрете! – извика Сандоу. – Нещо не е наред! Спрете камбанките!
Алекс хвана с пръсти езичето на своята камбанка в опит да го спре, видя, че и другите правят същото. Но камбанките не спираха да
звънят. Металът вибрираше в ръката ѝ като църковна камбана, звънтежът отекваше все по-силно.
Усети как кръвта се качва в главата ѝ. Допреди миг в залата беше студено, а сега Алекс се потеше в дрехите си. Въздухът вонеше на сяра.
През пода долетя стон, гърлен басов рев. Сети се за крокодилите, които си подвикваха един на друг от бреговете на граничната река.
Каквото и да беше влязло в балната зала, беше по-голямо. Много, много по-голямо. И по всичко личеше, че е гладно.
Камбанките пищяха. Звучаха като гневна навалица, като тълпа, която всеки миг ще изпадне в дива ярост. От вибрациите дланите ѝ
започваха да изтръпват.
Тряссс! Цялата сграда се разтресе.
Тряссс! Амелия загуби равновесие и се хвана за Зелински, изпусна камбанката, но тя продължи да звъни ли, звъни.
Тряссс! Същия звук Алекс беше чула в нощта на онова пророкуване, звук на нещо, което се опитва да пробие кръга, да прекрачи в техния
свят. В онази нощ Сивите в операционната зала бяха пробили Воала, бяха разтрошили дървеното перило. Тогава Алекс реши, че се опитват
да разкъсат защитите на кръга, но ако са се опитвали да влязат в него в търсене на защита? Ако са се бояли от онова, което е идвало?
Гърленото ръмжене разтресе отново залата. Сякаш нещо древно отваря широко челюсти.
Алекс се задави, догади ѝ се нетърпимо, вонята на сяра беше толкова силна, че я усещаше като нещо развалено в устата си.
„Убийство.“ Глас, суров и силен, надвика врясъка на камбанките. Гласът на Дарлингтън, но по-дълбок, ръмжащ. Гневен. „Убийство“ –
каза той.
„Мамка му!“ Дотук с надеждите ѝ, че ще си държи устата затворена.
А после Алекс го видя, надвиснало над кръга, сякаш нямаше таван и трети етаж, сякаш изобщо нямаше къща – чудовище. Нямаше друга
дума за създанието, рогато и с големи зъби, толкова грамадно, че изгърбеното му туловище закриваше нощното небе. Глиган. Овен.
Изправеното сегментирано тяло на скорпион. Мозъкът ѝ прескачаше от един ужас към друг, неспособен да открие здрав смисъл в
случващото се.
Осъзна, че пищи. Всички пищяха. Стените бяха обхванати от пламъци.
Сандоу тръгна към центъра на кръга. Хвърли камбанката си и ревна:
– Lapidea est lingua vestra! – разпери широко ръце, сякаш дирижираше оркестър, лицето му бе златно в светлината на пламъците.
Изглеждаше млад. Беше като непознат човек. – Silentium domus vacuae audito! Nemo gratus accipietur!
Прозорците на балната зала влетяха навътре, стъклата се строшиха на парчета. Алекс се срина на колене и покри с ръце главата си.
Чакаше, сърцето ѝ препускаше като лудо. И чак сега осъзна, че камбанките са замлъкнали.
Тишината беше като благословия. Отвори несмело очи и видя, че свещите отново горят и къпят залата в нежно сияние. Сякаш нищо не се
беше случило, сякаш е било една грандиозна илюзия. Само дето подът беше посипан с парчета стъкло.
Амелия и Джош бяха паднали на колене и хлипаха. Доз се беше свила на топка, притиснала с ръце устата си. Мишел Аламедайн крачеше
напред-назад и ругаеше под нос:
– Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Вятър нахлуваше през счупените прозорци, нощният въздух бе студен и сладък след гъстата воня на сяра. Сандоу стоеше прав и гледаше
нагоре – там, където допреди миг надвисваше чудовището. Ризата му беше мокра от пот.
Алекс събра сили да стане и да отиде при Доз, ботушите ѝ скърцаха по строшените стъкла.
– Доз? – каза тя, клекна и сложи ръка на рамото ѝ. – Пами?
Доз плачеше, сълзите се стичаха бавно по бузите ѝ.
– Няма го, отишъл си е – изхлипа тя. – Наистина си е отишъл.
– Но аз го чух – каза Алекс. Поне много приличаше на него.
– Ти не разбираш – каза Доз. – Онова нещо…
– Онова нещо беше адски звяр – каза Мишел. – Говореше с неговия глас, което значи, че го е погълнал. Някой го е пуснал в нашия свят.
Оставил го е като пещера, в която Дарлингтън да влезе.
– Кой? – каза Доз и изтри сълзите от лицето си. – Как?
Сандоу я прегърна през раменете.
– Не знам. Но ще разберем.
– Но ако е мъртъв, значи трябва да е от другата страна – каза Алекс. – А не е. Той….
– Няма го, Алекс – каза Мишел. Гласът ѝ дрезгавееше. – Не е от другата страна. Не е зад Воала. Бил е погълнат, душата му включително.
„Това не е портал.“ Това беше казал Дарлингтън онази нощ в подземието на Розенфелд Хол. И сега Алекс разбра какво е искал да каже,
какво се бе опитал да каже, преди онова нещо да го отнесе. „Това не е портал. Това е уста.“
Дарлингтън не беше изчезнал. Бил е изяден.
– От такова нещо никой не оцелява – каза Сандоу с прегракнал глас. Свали очилата си и изтри очи. – Никоя душа не може да го понесе.
Призовали сме полтъргайст, обикновено ехо. Това е.
– Няма го – прошепна отново Доз.
Този път Алекс не отрече.
Събраха аврелианските камбанки, а декан Сандоу каза, че на сутринта ще прати някой да закове прозорците на балната зала.
Започваше да вали сняг, но беше твърде късно да направят нещо по въпроса тази нощ. А и на кого му пукаше всъщност? Стопанинът на
„Черния бряст“, неговият защитник, никога нямаше да се върне.
Изнизаха се бавно от къщата. На минаване през кухнята Доз се разплака отново, с глас. Всичко изглеждаше невъзможно глупаво, така
пълно с надежда – чашите с вино, подредените на поднос зеленчуци, тенджерата със супа на котлона.
Отвън откриха мерцедеса на Дарлингтън забит в лендроувъра на Амелия. Този трясък беше чула Алекс – колата на Дарлингтън е била
обладана от каквото там ехо бяха призовали в света на живите.
Сандоу въздъхна.
–Ще извикам пътна помощ и ще изчакам с теб, Амелия. Мишел…
–Ще си повикам такси до гарата.
–Съжалявам, аз…
–Няма проблем –каза тя.
Изглеждаше разсеяна, объркана, сякаш сметките не ѝизлизаха, сякаш току-що бе осъзнала, че през всичките си години в „Лета“ е вървяла
рамо до рамо със смъртта.
– Алекс, ще изпратиш ли Доз? – попита Сандоу.
Доз изтри с ръка подпухналото си лице.
– Не искам да се прибирам там.
– До „Ил Бастоне“ тогава. Аз ще дойда веднага, щом се освободя. После ще… – Не довърши. – Не знам какво ще правим всъщност.
– Добре – каза Алекс.
Повика такси по телефона, после прегърна Доз през раменете и я поведе по алеята след Мишел.
Стояха в мълчание до каменните колони, „Черния бряст“ се издигаше зад тях, снегът се засилваше.
Първо дойде таксито на Мишел. Тя не предложи да ги откара, но щом влезе в колата, се обърна към Алекс и каза:
– Работя в библиотека „Батлър“ в Колумбийския. Отдел по дарения и придобивки. Ако имаш нужда от мен.
И затвори вратата, преди Алекс да е отговорила. Колата потегли бавно по заснежената улица, червените ѝ стопове бързо се смалиха в
искри.
Алекс все така прегръщаше Доз, страх я бе, че момичето ще се дръпне. До този миг, до тази нощ, всичко ѝ се бе струвало възможно,
искрено бе вярвала, че все някак, неизбежно, може би не сега, но при следващото новолуние Дарлингтън ще се върне. Сега заклинанието на
надеждата беше развалено и никаква магия не можеше да го върне към живот.
Златното момче на „Лета“ го нямаше.
26
Зима
– Ще останеш, нали? – попита Доз, щом влязоха във фоайето на „Ил Бастоне“.
Къщата въздъхна, доловила сякаш тъгата им. Дали е знаела? Дали е знаела от самото начало, че Дарлингтън няма да се върне?
– Разбира се. – Радваше се, че Доз я моли за това. Не искаше да остава сама или да играе театър пред съквартирантките си. В момента не
беше в състояние да се преструва на безгрижна колежанка. Не можеше да се откаже и от надеждата. – Може би не сме го направили както
трябва. Може би Сандоу е объркал нещо.
Доз включи лампата.
– Планира го от три месеца. Ритуалът мина по правилата.
– Да де, ама може нарочно да го е объркал. Може би не иска Дарлингтън да се върне. – Знаеше, че се хваща за сламка, но друго не ѝ беше
останало. – Ако е свързан с убийството на Тара, дали би искал кръстоносец като Дарлингтън да му се мотае в краката вместо мен?
– Но ти си кръстоносец отвсякъде, Алекс.
– Добре де, някой по-компетентен кръстоносец. Какво каза Сандоу, за да спре ритуала?
– „Езиците ви са от камък“. С тези думи смълча камбанките.
– А другото?
Доз свали шала си и го закачи заедно с якето на една кука. Каза, все така с гръб към Алекс:
– „Чуй тишината на един празен дом. Никой няма да е добре дошъл тук.“
Самата мисъл, че Дарлингтън не може да стигне до „Черния бряст“, беше опустошаваща. Алекс потърка уморените си очи.
– Вечерта, когато „Череп и кости“ правеха онова пророкуване, аз чух някой – нещо… да тропа по вратата. Искаше да влезе и то точно в
момента, когато са убивали Тара. Звукът беше съвсем същият като тази вечер. Може да е бил Дарлингтън. Може би е видял какво се случва с
Тара и се е опитал да ме предупреди. Ако той…
Но Доз вече клатеше глава, хлабавото кокче се смъкваше на тила ѝ.
– Чу какво казаха. Онова… онова нещо го е изяло. – Раменете ѝ се разтресоха, беше се разплакала отново, стоеше и стискаше окаченото
яке, сякаш без неговата опора щеше да се срине на земята. – Няма го. – Думите прозвучаха като припев, песен, която щяха да пеят, докато
скръбта не отмине.
Алекс я докосна по ръката.
– Доз…
Момичето изправи гръб, подсмъркна силно и изтри очите си.
– Но за едно Сандоу не беше прав. На теория, де. Каза, че никой не можел да оцелее, ако го погълне адски звяр. Вярно е, но само за
хората.
– Какво би могло да оцелее тогава?
– Демон.
„Голяма полза, няма що.“
Доз си пое дъх дълбоко, чак потръпна, после събра косата си назад и я защипа стегнато с шнолата.
– Сандоу дали ще иска кафе, като дойде? – попита тя и се наведе да вземе слушалките си от пода в салона. – Искам да поработя малко.
– Как върви?
– Дисертацията ли? – Доз примигна бавно и сведе поглед към слушалките в ръката си, сякаш се чудеше как са се озовали там. – Нямам
представа.
– Ще поръчам пица – каза Алекс. – И, пу, съм първа за банята. И двете воним.
– Аз ще отворя бутилка вино.
Алекс беше преполовила стълбите, когато чу почукване на вратата. В първия миг си помисли, че сигурно е декан Сандоу. Но защо ще
чука? Алекс беше в „Лета“ от половин година и досега никой не беше чукал на вратата на „Ил Бастоне“.
– Пусни ме. – Мъжки глас, висок и гневен, през вратата.
Краката на Алекс я бяха завели чак до основата на стълбището, преди тя да осъзнае какво става. „Принуда.“
– Доз, недей! – извика тя.
Но Доз вече отключваше.
Ключалката изщрака и вратата се отвори навътре с трясък. Доз политна назад към парапета на стълбището, слушалките излетяха от
ръката ѝ. Главата ѝ се удари в дървото със силно изпукване.
Алекс не губи време за мислене. Грабна слушалките на Доз и ги сложи на ушите си, притисна ги здраво с ръце и хукна назад по стълбите.
Хвърли поглед през рамо и видя Блейк Кийли – красивия Блейк Кийли, раменете на вълненото му палто, посипани със снежец, сякаш
излизаше от страниците на мъжко списание – видя го да прекрачва тялото на Доз, вперил очи в нея.
„Доз ще се оправи – каза си тя. – Трябва да се оправи. С нищо няма да ѝ помогнеш, ако изгубиш контрол над волята си.“
Блейк използваше звездна сила или нещо друго от този сорт. Алекс беше усетила притеглянето на магия в гласа му през вратата. Именно
заради това Доз му беше отключила.
Хукна към оръжейната, като набираше Търнър по телефона, удари пътьом стария вграден в стената панел на уредбата с надеждата поне
този път да се подчини. Може би къщата се бореше заедно с нея, защото музиката гръмна из коридорите, по-силна и чиста от всякога.
Когато Дарлингтън беше тук, къщата обикновено пускаше Хенри Пърсел или Прокофиев. Сега пусна последното, което Доз беше слушала,
и ако не беше толкова уплашена, Алекс сигурно щеше да се разсмее на Мориси и дрънчащите китари, които изпълниха въздуха.
Бързите думи стигаха заглушени през слушалките, затова пък дишането си Алекс чуваше ясно и силно. Влетя в оръжейната, заотваря
трескаво чекмеджета. Доз кървеше долу. Търнър беше далече. А не ѝ се мислеше какво би могъл да ѝ направи Блейк, какво би я накарал да
направи. Отмъщение за стореното от нея? Разбрал е коя е и я проследил някак дотук? Или Тара го е довела до вратата ѝ? Алекс толкова се
беше съсредоточила върху обществата, че не беше забелязала друг заподозрян току под носа ѝ – хубаво момче с прогнила сърцевина, което
не обича да му отказват.
Имаше нужда от оръжие, но нищо тук не беше предназначено за битка с живо човешко тяло, подсилено от свръхестествена харизма.
Алекс погледна през рамо. Блейк беше зад нея и говореше нещо, но тя, за щастие, не го чуваше през гърмежа на музиката. Бъркаше в
чекмеджетата и хвърляше по него всяко що-годе по-тежко нещо. Само бог знаеше какви безценни предмети мята по него. Един астролаб.
Лъскаво преспапие –стъклена топка със замръзнали в нея вълни.
Блейк вдигна ръка да спре снарядите и я стисна за тила. Силен беше от лакроса и суетата. Махна слушалките от главата ѝ Алекс кресна с
всички сили и го одра с нокти по лицето. Блейк изпищя и тя хукна по коридора. И преди се беше сражавала с чудовища. Печелила бе. Но не
сама. Трябваше да се измъкне от къщата, да излезе извън преградите, където да почерпи от силата на Норт или да намери помощ от друг
Сив.
Цялата къща жужеше, потреперваше от тревога. „Има непознат тук. Убиец.“ Лампите примигваха, статичният шум от уредбата набираше
сила.
– Успокой се – каза Алекс на къщата, докато тичаше надолу по стълбите. – Твърде стара си за тия простотии.
Но къщата не спря, скърцаше, трепереше.
Блейк я сграбчи в гръб и Алекс падна тежко на пода.
– Не мърдай – изсъска той в ухото ѝ.
Крайниците ѝ застинаха. Алекс не просто спря да се движи, не, беше доволна, че стои неподвижно, развълнувана дори. Нямаше да
помръдне и на сантиметър, неподвижна като статуя.
– Доз! – изкрещя тя.
– Мълчи – каза Блейк.
Устните ѝ се стиснаха. Щастлива беше, че може да му угоди. Той го заслужаваше. Той заслужаваше всичко.
Блейк я търкулна по гръб и надвисна над нея. Изглеждаше невъзможно висок, златната му рошава глава сякаш забърсваше тавана.
– Ти ми съсипа живота – каза той. Вдигна крак и опря ботуш в гърдите ѝ. – Съсипа ме.
Нещо дълбоко в нея крещеше пронизително. „Бягай. Избутай го. Направи нещо.“ Но този гласец беше тих и далечен, изгубен в доволното
жужене на подчинението. Беше толкова щастлива, така искрено щастлива да му угоди.
Блейк натисна с ботуша и Алекс усети как ребрата ѝ се огъват. Той беше голям, сто килограма мускули, и цялата тази тежест се беше
концентрирала току под сърцето ѝ. Къщата дрънчеше истерично, сякаш чуваше как костите ѝ пукат в гърдите. Някъде падна маса, посуда
политаше от лавиците и се трошеше на пода. „Ил Бастоне“ даваше глас на страха ѝ.
– Какво ти даде право? – каза той. – Отговори ми.
Беше ѝ дал разрешение.
– Мърси и всички други момичета преди нея – изсъска Алекс, макар съзнанието ѝ да умоляваше за нова заповед, за нов начин да го
зарадва. – Те ми дадоха правото.
Блейк вдигна ботуша и го стовари силно. Прониза я болка, Алекс изпищя.
В същия миг осветлението угасна. Уредбата се изключи, музиката заглъхна и те останаха в мрак и тишина, сякаш „Ил Бастоне“ просто
беше умряла.
И в тишината Алекс чу Блейк да плаче. Лявата му ръка беше стисната в юмрук, сякаш се канеше да я удари. Но на светлината от уличните
лампи през прозорците Алекс зърна нещо сребристо в другата му ръка. Нож.
– Можеш ли да си мълчиш? – попита той. – Кажи ми, че можеш да си мълчиш.
– Мога да си мълча – каза Алекс.
Блейк се изкиска, същият писклив кикот, който Алекс помнеше от видеото.
– И Тара така ми каза.
– Какво ти каза? – прошепна Алекс. – С какво те вбеси толкова?
Блейк се наведе напред. Лицето му още беше красиво, чертите – изсечени, ангелски почти.
– Мислеше се за по-добра от другите ми момичета. Но от Блейк всички получават едно и също.
Дали е бил толкова глупав, че да дрогира Тара с мерити? Или тя е разбрала за какво Блейк използва дрогата? И го е заплашила? И имаше
ли значение всичко това в момента? Алекс щеше да умре. В крайна сметка не се беше оказала по-умна от Тара, по-способна да се защити.
– Алекс? – долетя някъде отдолу гласът на декан Сандоу.
– Не идвай тук! – изкрещя тя. – Викни ченгетата! Той има…
– Млъкни, да ти го начукам!
Блейк изтегли крак назад и я изрита силно в хълбока. Алекс млъкна.
Но беше късно, така или иначе. Сандоу стоеше на най-горното стъпало и ги гледаше с разширени очи. Нужен му бе миг да разбере какво
става – че Алекс лежи по гръб на пода, а Блейк е надвиснал над нея с нож в ръка.
Сандоу се хвърли към тях, но закъсня.
– Спри! – излая Блейк.
Деканът се вкамени, едва не политна напред от инерцията.
Блейк се обърна към Алекс и бавна усмивка разтегли устните му.
– Този приятел ли ти е? Да го накарам ли да се хвърли през парапета?
Алекс мълчеше. Той ѝ беше казал да млъкне и тя държеше да му угоди всячески, но мозъкът ѝ мяташе къчове в главата ѝ като инатливо
магаре. Всички щяха да умрат тази нощ.
– Ела тук – каза Блейк. Сандоу тръгна послушно напред с нетърпелива, скоклива походка. Блейк кимна към Алекс. – Искам да ми
направиш една услуга.
– Само кажи с какво мога да ти помогна – отвърна Сандоу, сякаш канеше обещаващ нов студент да го посети в часовете за консултация.
Блейк му подаде ножа.
– Намушкай я. Намушкай я в сърцето.
– С удоволствие. – Сандоу взе ножа и тръгна към Алекс.
Студен вятър нахлу през отворената врата. Алекс го усети по сгорещеното си лице. Не можеше да говори, не можеше да се бори, не
можеше да избяга. Виждаше зад Сандоу горната част на отворената входна врата и тухлената алея отпред. Спомни си как Дарлингтън я беше
довел тук за пръв път. Спомни си как беше изсвирил. Спомни си чакалите, духовните хрътки, обвързани да служат на летианските делегати.
„Ние сме пастирите.“
Ръката ѝлежеше отпусната на дюшемето. Усещаше хладните полирани дъски под дланта си. „Моля те – примоли се тя мълчаливо на
къщата. – Аз съм дъщеря на „Лета“, а вълкът е на прага.“
Сандоу вдигна ръката си високо над главата. Алекс разтвори устни – не говореше, нали така, не казваше и дума – и отчаяно, безнадеждно
изсвири. „Прати ми моите хрътки.“
Чакалите нахлуха през входната врата в лаеща и ръмжаща дружина. Хукнаха нагоре по стълбите, лапите им потропваха и се хлъзгаха.
„Твърде късно.“
– Направи го – каза Блейк.
Сандоу замахна. Нещо го блъсна силно отстрани, повали го. Коридорът се напълни с чакали, които прегазиха Алекс за секунда. Един се
блъсна в Блейк. Тежестта им ѝ изкара въздуха, лапите им се стоварваха върху счупените ѝ ребра.
Бяха подивели от възбуда и жажда за кръв, скимтяха и тракаха с челюсти. Алекс нямаше представа как да ги контролира. Не се беше
сетила да попита Дарлингтън, нямало бе повод. Бяха цяла орда от лъскави дълги зъби, черни венци и разпенени челюсти. Понечи да се
надигне, да се махне някак оттук. Усети как нещо я захапа за хълбока и писна, щом дългите зъби потънаха в месото ѝ.
Сандоу изкрещя поредица от думи, които Алекс не разбра, само усети как челюстите се отварят и от раната руква кръв. Причерня ѝ.
Чакалите се оттеглиха, бутаха се един в друг към стълбището. Приседнаха до парапета, скимтяха тихичко и щракаха със зъби в празния
въздух.
Сандоу лежеше окървавен на килимчето до нея, крачолът му беше разкъсан. Кракът също, чак до костта, светлият фемур стърчеше от
бедрото му като прясно отсечена клонка. Кръвта му изтичаше на тласъци. Той се опитваше да бръкне в джоба си, да намери телефона, но
дишането му беше накъсано, а движенията – бавни и несръчни.
– Декан Сандоу? – извика му тихичко тя.
Той оброни глава. Телефонът се изплъзна от пръстите му и тупна на килима.
Блейк пълзеше към нея. Той също кървеше. Имаше рани от ухапване на бицепса и високо на бедрото.
Стигна до нея и полегна край тялото ѝ, като да бяха любовници. Ръката му още беше стисната в юмрук. Удари я веднъж, два пъти.
Другата му ръка се плъзна в косата ѝ.
– Яж лайна – прошепна той, опрял устни в бузата ѝ.
Надигна се, стисна косата ѝ в шепа и заби черепа ѝ в дъските. Звезди избухнаха зад очите ѝ. Той вдигна отново главата ѝ, дръпна силно
косата, изви брадичката ѝ назад.
– Яж лайна и умри.
Алекс чу звук, влажен и силен, сигурно черепът ѝ най-сетне се беше пукнал. А после Блейк падна отгоре ѝ. Тя се опита да го изблъска,
дращеше гърдите му, но тежестта му беше непосилна. Накрая успя някак да го махне от себе си. Посегна към тила си. Нямаше кръв.
Нямаше рана.
Същото не можеше да се каже за Блейк. Едната страна на съвършеното му лице представляваше червен кратер. Главата му беше смазана
до неузнаваемост. Доз стоеше над него и плачеше. Държеше в ръце мраморния бюст на Хирам Бингам III, покровителя на „Лета“, строгият
му профил бе омазан с кръв и полепнали парченца кост.
Доз отпусна ръце, бюстът падна и се търколи на една страна. Момичето обърна гръб на Алекс, срина се на колене и повърна.
Блейк Кийли се взираше невиждащо в тавана. Снегът по палтото му се беше стопил и вълната лъщеше като сатен. Приличаше на повален
принц.
Чакалите заслизаха по стъпалата и скоро изчезнаха през входната врата. Алекс се зачуди къде ли отиват, какво ли преследват в свободното
си време.
Някъде отдалече долетя звук на сирена или на някое изгубено създание, което вие в мрака.
27
Зима
Алекс се събуди и реши, че отново е в болницата на Ван Найс. Белите стени. Бибипкащите машини. Хели е мъртва. Всички са мъртви. А
тя ще отиде в затвора.
Илюзията трая кратко. Болката от раната в хълбока я върна към настоящето. Ужасът на случилото се в „Ил Бастоне“ я заля в бърза
поредица от смътни образи – примигващи червени светлини, Търнър и някакви ченгета тичат по стълбите. Изпаднала бе в паника при вида
на униформените, но после… „Как се казваш, хлапе? Говори с мен. Можеш ли да ми кажеш какво е станало тук? Вече всичко е наред. Ще
се оправиш.“ Колко нежно ѝ говореха само. Колко нежно се отнесоха с нея. Чу Търнър да казва: „Тя е колежанка, първокурсничка“.
Вълшебни думи. Йейл я обгърна, саван и щит. „Кураж, никой не е безсмъртен.“ Такава сила в няколко думи, заклинание.
Алекс избута завивката и подръпна болничната нощница. Всяко движение ѝ причиняваше болка. Раната на хълбока ѝ беше зашита и
бинтована. Устата ѝ беше суха и сякаш пълна с памук.
Медицинска сестра влетя в стаята с широка усмивка, втриваше дезинфекциращ лосион в ръцете си.
– Будна си! – каза бодро жената.
Алекс прочете името на престилката ѝ и потръпна зиморничаво. „Джийн.“ Джийн Гатдула? Жената, на която „Череп и кости“ бяха
платили да се погрижи за Майкъл Рейес, да се грижи за всички техни victimae за пророкуванията? Не можеше да е съвпадение.
– Как си, миличка? – попита сестрата. – Много ли боли?
– Добре съм – излъга Алекс. Не искаше да я надрусат с обезболяващи. – Малко ми се вие свят, нищо повече. Памела Доз тук ли е? Добре
ли е?
– Надолу по коридора. В шок е, но я лекуват. Страшното мина, сега трябва да си почивате.
– Това звучи добре – каза Алекс и затвори очи. – Може ли малко сок?
– Разбира се – каза Джийн. – Ей сегичка се връщам.
Веднага щом сестрата излезе, Алекс стисна зъби, надигна се и стана от леглото. Дишаше плитко заради болката, накъсано и бързо, като
малко животинче, попаднало в капан. Трябваше да види Доз.
Бяха ѝ сложили система, затова Алекс повлече стойката със себе си, хем можеше да се подпира на нея. Стаята на Доз беше в другия край
на коридора. Тя седеше на леглото, но не беше завита, нито в болнично облекло, а с дрехите, които даваха на арестантите в полицейското
управление на Ню Хейвън. Дрехите ѝ бяха твърде големи и тъмносини, но иначе биха се вързали отлично с униформата ѝ на докторантка.
Доз обърна глава към вратата. Не каза нищо, като видя Алекс там, само се премести да ѝ направи място на леглото.
Алекс приседна предпазливо, после легна до нея. Леглото беше тясно за двама, но не ѝ пукаше. Доз беше добре. Тя беше добре. Бяха
оцелели от онзи кошмар.
– Деканът? – попита тя.
– Стабилен е. Гипсираха крака му и му преляха кръв.
– Откога сме тук?
– И аз не знам. Упоиха ме. Поне от ден, мисля.
Дълго лежаха в мълчание, болничните шумове долитаха до тях откъм коридора, гласове на сестри, прищракване и жужене на медицинско
оборудване.
Алекс се унасяше, когато Доз каза:
– Ще покрият всичко, нали?
– Да. – Фактът, че Джийн Гатдула се грижеше за тях, беше сигурен знак в тази посока. „Лета“ и другите общества щяха да използват в
максимална степен влиянието си да скрият подробностите за случилото се предната нощ. – Ти ми спаси живота. Отново.
– Убих човек.
– Уби хищник.
– Родителите му ще научат, че е бил убит.
– Дори алигаторите имат родители, Доз. Това не им пречи да хапят.
– Всичко приключи ли вече? – попита Доз. – Искам да…. Искам пак да живея нормално.
„Ако разбереш как става това, уведоми ме.“
– Така мисля.
Доз заслужаваше някаква утеха и Алекс само това можеше да ѝ предложи. Ако не друго, сега ужасната загадка щеше най-после да се
разкрие. Блейк беше нишката, която да я разплете. Дрогата. Лъжите. Домовете на Воала щяха да платят за простъпките си.
Изглежда, е заспала, защото се събуди рязко и видя Търнър да вкарва декан Сандоу на количка в стаята. Надигна се твърде бързо и
изсъска от болка, после сръга Доз, която отвори сънено очи.
Сандоу изглеждаше изтощен, кожата му – провиснала и много бледа. Кракът му стърчеше напред в гипс. Алекс се сети за бялата кост,
щръкнала от бедрото му, и се зачуди трябва ли да се извини на декана, че е повикала чакалите. Но ако не го беше направила, тя щеше да е
мъртва, Сандоу щеше да е убиец, а най-вероятно и мъртъв на свой ред. Как изобщо бяха обяснили тези рани на полицията? На лекарите,
които са се погрижили за тях? А може би не се е наложило да обясняват. Може би сила като „Лета“, сила като обществата, като декана на
университета Йейл правеха обясненията ненужни.
Детектив Абел Търнър изглеждаше свеж както винаги, с тъмносив костюм и морава вратовръзка. Приседна на дивана в ъгъла, където
придружителите оставаха да преспят при нужда.
Алекс си даде сметка, че сега за пръв път всички са в една стая заедно – Окулус, Данте, Центуриона и деканът. Само Вергилий го
нямаше. Ако бяха започнали годината по този начин, може би нещата щяха да се развият другояче.
– Май трябва да започна с извинение – каза Сандоу. Гласът му звучеше измъчено. – Годината беше трудна. Последните две години бяха
трудни. Исках да не замесвам „Лета“ в смъртта на онова бедно момиче. Ако знаех за мерити, за експериментите на „Свитък и ключ“… Но
предпочетох да не задавам въпроси.
Доз се размърда на тясното легло.
– Какво ще стане сега?
– Обвинението в убийство срещу Ланс Гресанг ще бъде свалено – каза Търнър. – Но ще го задържим по обвинение в притежание и
продажба. Двамата с Тара са продавали психотропни вещества на „Свитък и ключ“, а вероятно и на „Ръкопис“, прегледахме и телефона на
Блейк Кийли. Някой неотдавна е изтрил група големи файлове. – Алекс го гледаше нетрепващо. – Но гласовата му поща беше достатъчно
красноречива. Тара е разбрала какво причинява мерити и за какво го е използвал Блейк. Заплашила е да съобщи в полицията. Не знам от
кое се е боял повече Блейк, от изнудване или че ще го разкрият, но така или иначе двамата не са се обичали.
– И той я е убил?
– Повикахме за разпит приятелчетата на Блейк – продължи Търнър. – Определено не е харесвал жените. Изглежда, е ескалирал
напоследък или самият той е вземал наркотици. Поведението му е станало много странно.
Странно. Като да изядеш съдържанието на запушена тоалетна. Но в останалото имаше смисъл. Блейк не беше възприемал момичетата
като човешки същества. Ако Тара го е предизвикала, ако е заплашила да му отнеме контрола над жертвите, може би скокът от изнасилвания
към убийство не е бил толкова голям. Когато съпреживя смъртта на Тара, Алекс видя лицето на Ланс надвесено над нея и реши, че някой е
използвал гламур, за да скрие истинския убиец. Но ако Блейк е намерил начин да дрогира Тара с мерити и просто ѝ е заповядал да види
лицето на Ланс? Толкова могъща ли беше дрогата?
Нещо друго не ѝ даваше мира.
– Блейк ми каза, че не е убил Тара.
– Той очевидно не беше на себе си, когато те е нападнал… – каза Сандоу.
– Не – прекъсна го Алекс. – Когато… – Когато беше отишла да потърси отмъщение за стореното на Мърси. – Преди няколко дни. Беше
под принуда.
Търнър присви очи.
– Разпитвала си го?
– Отвори ми се възможност и се възползвах.
– Сега ли е моментът да критикувате методите на Алекс? – тихо попита Доз.
Алекс я сбута с рамо.
– Добре казано. И двамата нямаше да потърсите друг заподозрян, ако не ви бях трън в задника.
Търнър се разсмя.
– Пак с лошо, а, Стърн?
Сандоу въздъхна измъчено.
– Точно.
– Но е права – каза Доз.
– Да – кимна сериозно Сандоу. – Права е. Но Блейк може да е вярвал в невинността си. Може да не помни как е извършил убийството, ако
самият той е бил под въздействие, когато се е случило. Или се е опитвал да угоди на онзи, който му е оказвал принуда. Принудата е сложно
нещо.
– А глумата, която се опита да ме пребие? – попита Алекс.
– Не знам – отвърна Сандоу. – Подозирам обаче, че който е изпратил онова…. чудовище след Дарлингтън, е пратил и глумата след теб. Не
са искали „Лета“ да разследва.
– Кой? – настоя Алекс. – Колин? Кейт? И как изобщо са се добрали до глума? – Дали съзнателно са използвали чудовище, за да хвърлят
подозрение върху „Книга и змия“?
„Попита ме в какво се забъркваш. Сега вече знаеш.“ Това ѝ беше казал Дарлингтън, след като насъска по нея чакалите. Но дали самият
той е бил наясно? Разбирал ли е, че собствената му интелигентност, любовта му към „Лета“ и нейната мисия ще нарисуват мишена на гърба
му?
– Ще разберем – каза Сандоу. – Това ти го обещавам, Алекс. Място няма да си намеря, докато не открия всичко. Вече разпитват Колин
Катри. Ясно е, че двамата с Тара са експериментирали отвъд всяка мяра. С портална магия, парични заклинания, все опасни неща. Не е
ясно кой е бил инициаторът, но по всичко личи, че Тара е искала да задълбае и не е оставила Колин на мира, изнудвала го е, заплашвала е
да прекрати доставките на… веществото, което е било необходимо за ритуалите им.
Защото Тара е надушила, че има нещо повече. Зърнала е какво може истинската сила и е знаела, че това е единственият ѝ шанс да я вземе
за себе си.
– Било си е чиста проба изнудване – продължи Сандоу. – Напълно недопустими неща са се случвали, и то под носа ми. – Изгърби се в
количката. Изглеждаше стар и посивял. – Теб те грозеше опасност, а аз не те защитих. Ти поддържаше жив духа на „Лета“, а аз бях така
съсредоточен в изчезването на Дарлингтън, в опитите си да запазя привидностите, да крия проблемите от възпитаниците. Беше… и още е
срамно. Твоята упоритост прави чест на „Лета“ и двамата с Търнър изрично ще включим това в докладите си до борда.
– И това е достатъчна награда за неприятностите на Алекс? – попита Доз и скръсти ръце. – Нямахте търпение да си измиете ръцете за
смъртта на Тара, а Алекс на два пъти едва не умря.
– На три пъти – поправи я Алекс.
– Три пъти. Трябва да получи нещо в замяна.
Алекс вдигна вежди. Доз откога се пазареше така?
Но Сандоу само кимна. В този свят така ставаше – танто за кукуригу. Quid pro quo.
„Виждаш ли, Дарлингтън? – помисли си Алекс. – Дори аз знам малко латински.“
Търнър стана.
– Каквито и тъпотии да измислите, не ща да ги чувам. Може да говорите каквото си искате, но за мен Блейк Кийли, Колин Катри, Кейт
Мастърс – всички те са впиянчени хлапета, които са блъснали в дърво спортна кола, която не са имали право да карат. – Тръгна си, но спря
да стисне леко Алекс за рамото. – Радвам се, че теб никой не те прегази. Опитай се седмица-две да мируваш.
– Ти пък се опитай да не си купуваш нови костюми.
– Нищо не обещавам.
И си излезе. Алекс искаше да каже нещо, да му извика, да го върне. Добрякът Търнър с лъскавата значка. Сандоу седеше, забил поглед в
преплетените си пръсти, сякаш се канеше да направи някакъв особено труден фокус. Може пък да разтвори шепи и оттам да излети гълъб.
– Знам, че ти е трудно този семестър – каза той накрая. – Може би бих могъл да ти помогна поне с това.
Алекс напълно забрави за Търнър и болката в хълбока.
– Как?
Той се изкашля.
– Бих могъл да направя така, че да не те скъсат на изпитите. Едва ли е добра идея да те направим отличничка, но…
– И три и петдесет общ успех ще ѝ стигне – намеси се Доз.
Алекс знаеше как би следвало да реагира – да благодари за щедростта и да откаже, защото сама трябва да води битките си. Така би
направил Дарлингтън, така би направила Доз, вероятно така биха постъпили Лорън и Мърси. Но Тара би приела. Възможността си е
възможност. А догодина Алекс ще следва правилата. И все пак… Сандоу се беше съгласил твърде бързо. Какви точно бяха условията на тази
сделка?
– Какво ще стане със „Свитък и ключ“? – попита тя. – С „Ръкопис“? С всички онези задници?
– Ще има наказания. Високи глоби.
– Глоби?! Те се опитаха да ме убият. И видяха сметката на Дарлингтън.
– Свързах се с ръководствата на всички Домове и в Манхатън ще има официална среща.
Среща. С табелчици с имената на масата. Може би с ментов пунш. Див гняв заклокочи в червата ѝ.
– Кажи ми, че някой ще плати за стореното.
– Ще видим – каза Сандоу.
– Ще видим?!
Сандоу вдигна глава. Очите му горяха със същия огън, който Алекс беше видяла в тях, когато деканът се изправи срещу адския звяр по
новолуние.
– Мислиш, че не си давам сметка какво ще им се размине? Мислиш, че не ми пука? Раздавали са мерити като бонбонки. Разкрили са
портална магия на външни хора, някой от обществата е използвал портал да атакува делегат на „Лета“. И „Ръкопис“, и „Свитък и ключ“ би
трябвало да се разделят с криптите си.
– Но „Лета“ няма да направи нищо? – попита Доз.
– А какво, да унищожи още два Дома от Древните осем? – попита той с горчилка в гласа. – Живи сме заради финансирането им, а и не
става въпрос за Аврелианците или за „Свети Елмо“. Става въпрос за два от най-силните Домове. Бившите им възпитаници са
изключително влиятелни хора и вече лобират за снизходителност.
– Нещо не схващам – каза Алекс. Би трябвало да махне с ръка, да се радва на гарантирания си общ успех и да се радва, че е останала
жива. Но не можеше. – Трябвало е да знаеш, че нещо такова рано или късно ще се случи. Търнър е прав. Ти си сипал гориво в резервоара на
спортната кола. Ти си им дал ключовете. Защо сте оставили магията, цялата тази сила, в ръцете на групичка дечурлига?
Сандоу се изгърби още повече в количката, сякаш огънят му угасна.
– Младостта е ресурс, Алекс. Възпитаниците имат нужда от обществата, цяла мрежа от договори и кохорти зависят от тяхната магия.
Затова възпитаниците се връщат тук, затова тръстовете продължават да финансират криптите.
– Значи никой няма да плати – каза Алекс.
Освен Тара. Освен Дарлингтън. Освен нея и Доз. Може би наистина бяха рицари – достатъчно ценни в краткосрочен план, но напълно
заменими в дългосрочен.
Доз впери студен поглед в декана.
– По-добре си вървете.
Сандоу обърна количката си и се изтъркаля от стаята с наведена глава.
– Права беше – каза Доз, когато останаха сами. – Ще им се размине.
Някой почука отривисто на отворената врата.
– Госпожице Доз, сестра ти е дошла да те вземе – каза Джийн. После посочи към Алекс. – А ти трябва да си почиваш в своето легло,
госпожичке. Ще ида да взема количка.
– Тръгваш си? – попита изненадано Алекс, а може би и с известно обвинение в тона. Не беше права да обвинява Доз. Тя ѝ беше спасила
живота. Можеше да ходи където си поиска. – Не знаех, че имаш сестра.
– Живее в Уестпорт – каза Доз. – Просто имам нужда да… – Поклати глава. – Това трябваше да е нещо като научен проект. Идва ми
нанагорно.
– И още как – каза Алекс.
Ако майка ѝ живееше на няколко спирки с влака, а не на хиляди километри, сигурно и тя не би имала нищо против да се свие на кравай
на дивана за известно време. За седмица. За десет седмици.
Предпазливо стана от леглото.
– Пази се, Доз. Гледай евтина телевизия и бъди нормална за известно време.
– Чакай – възрази Доз. – Нека ви запозная.
Алекс изписа усмивка на лицето си.
– Ела да ме видиш, преди да тръгнете. Трябва да взема от онова сладко обезболяващо, преди да припадна, а не искам добрата сестра
Джийн да ме откара с количка.
И излезе възможно най-бързо от стаята, преди Доз да е казала още нещо.
Върна се в своята стая, взе телефона си и извади системата от ръката си. Дрехите и ботушите ѝ не се виждаха никъде, сигурно ги бяха
прибрали в пликове за веществени доказателства. Едва ли щеше да ги види пак.
Знаеше, че постъпва неразумно, но не искаше да остане тук и минутка повече. Писнало ѝ бе да говори разумно за неща, в които нямаше
никакъв смисъл.
Сандоу можеше да се извинява колкото си иска, но Алекс не се чувстваше в безопасност. Щеше ли изобщо да се почувства в безопасност
някога? „Ние сме пастирите.“ Но кой щеше да защити тях от вълците? Блейк Кийли беше мъртъв, хубавата му главица беше разбита на
парчета. Но какво щеше да стане с Кейт Мастърс и „Ръкопис“, които бяха допуснали външни хора до мерити, за да спестят някой и друг
долар? Ами Колин – енергичният, гениален, чистичък Колин – и останалите от „Свитък и ключ“, които бяха продали тайните си на
престъпници и вероятно бяха пратили чудовище да изяде Дарлингтън? Ами глумата? Едва не я беше убил гїлем с очилца, а явно никой не
даваше и пет пари. Доз беше нападната. На декан Сандоу едва не му беше изтекла кръвта на килимчето в коридора. Всички те ли бяха
толкова заменими?
Нямаше да разпуснат никое общество. Нищо нямаше да се промени. Твърде много влиятелни хора имаха нужда от магията, която
живееше в Ню Хейвън под надзора на Домовете. Сега разследването беше в ръцете на Сандоу и на някакви безлики групи от бивши
възпитаници, които щяха да въздадат наказание и опрощение както сметнат за добре.
Алекс грабна лекарска престилка, преметната през облегалката на един стол, и тръгна към асансьора по чорапи. Очакваше някой да я
спре, но мина покрай регистратурата без проблеми. Болеше я толкова силно, че ѝидеше да се свие надве и да облегне гръб в някоя стена, но
не искаше да привлича излишно внимание.
Вратите на асансьора се отвориха и от кабинката излезе жена с кестенява коса, кремав пуловер и дънки. Приличаше на Доз, но в по-
излъскан вариант. Алекс се дръпна да ѝнаправи път, после влезе в кабинката. Веднага щом вратите се затвориха, тя се облегна задъхана на
стената. Нямаше план. Просто не искаше да остава тук. Не можеше да си говори за дреболии със сестрата на Доз. Не можеше да се
преструва, че случилото се е справедливо, добро или нещо такова.
Излезе на студа, докуцука до края на пресечката и повика такси по телефона. Беше късно и улиците пустееха… ако не се брои
Младоженеца. Норт се мотаеше в светлините на болницата. Тръгна към нея видимо разтревожен, но Алекс нямаше сили да се разправя с
него. Не беше намерил Тара. С нищо не ѝбеше помогнал.
„Това е краят, приятел – помисли си тя. – Може да не ти е приятно, обаче е факт.“
– „Неоплакан, непочетен и неопят“ – изръмжа тя.
Норт се дръпна и изчезна с наранено изражение.
– Как сме тази вечер? – попита таксиджията, щом Алекс се вмъкна с усилие на задната седалка.
„Полумъртва и отчаяна. А вие?“ Искаше да се прибере зад преградите, но не можеше да се върне в „Ил Бастоне“, не още.
– Карайте към пресечката на „Йорк“ и „Елм“. Има една пряка там, ще ви покажа.
Улиците се бяха умълчали в мрака, градът се нижеше безлик.
„Приключих“ – мислеше си Алекс. Излезе от таксито и повлече крака по стълбището на „Дупката“ сред ухание на детелина и уют.
Доз можеше да избяга в Уестпорт. Сандоу можеше да се прибере у дома при икономката си и стария си лабрадор. Търнър… е, за него не
знаеше при кого се прибира. При майка си. При някое гадже. При работата си. Алекс щеше да направи както правят ранените животни.
Отиваше там, където чудовищата не можеха да я достигнат. Отиваше в дупката си.
—
Други може да грешат или да стъпят накриво. И ще пострада единствено гордостта им. Нашето призвание е зовът на последния рог
на последния конник.
Своя отговор ние даваме без бавене и без бързане.
Смъртта дебне на черни криле, а ние стоим на пост, пехотинец, хусар, стрелец.
Из „Към мъжете на „Лета“,
Кабът Колинс
колеж „Джонатан Едуардс“, 1955 г.
Кабси изобщо не го бива като поет. Сякаш е пропуснал последните четиридесет години поезия и държи да пише като Лонгфелоу.
Сигурно звучи адски нетактично, като се има предвид, че бедният си загуби ръцете и така нататък, но не мисля, че дори това
оправдава два часа да вися в „Ил Бастоне“ и да го слушам как чете последния си шедьовър, докато нещастният Лон Ричардсън,
ще не ще, му отгръща страниците.
Из „Летиански дневник
на Карл Рьомер“
колеж „Бранфорд“, 1954 г.
—
28
Ранна пролет
Алекс се събуди от звука на счупено стъкло. Минаха секунда-две, докато осъзнае къде се намира, докато познае шестоъгълните плочки по
пода на банята в „Дупката“ и капещото кранче. Хвана се за ръба на мивката и се издърпа на крака, изчака да премине световъртежът, после
мина пред дрешника и отиде в хола. Дълго се взира в счупения прозорец – в едното крило зееше дупка, хладният пролетен въздух напираше
да влезе, парчетата стъкло се валяха по вълнената тапицерия на скамейката в прозоречната ниша до зарязания ѝ фалафел и захвърлената
„Изисквания към кандидатите на „Лета“, още отворена на страницата, където Алекс беше спряла да чете. Mors irrumat omnia.
Надзърна предпазливо към уличката долу. Видя Младоженеца, който висеше неизменно в пряката от две седмици насам. Или бяха три?
Не беше сигурна. Но този път и Мърси беше там, с гузно изражение на лицето, с яке на розички, стегнато с колан на кръста, черната ѝ коса
бе вдигната на конска опашка.
Можеше просто да се дръпне от прозореца и да не прави нищо. Нямаше представа как я е открила Мърси, но не беше длъжна да се
показва, не искаше. Рано или късно съквартирантката ѝ ще се отегчи и ще си тръгне. Или ще хвърли още един камък по прозореца.
Мърси махна и в полезрението на Алекс се появи друга фигура, облечена с лилаво палто и лъскав морав шал.
Алекс облегна глава на черчевето и изпсува под нос.
Навлече горнището на анцуга да скрие мръсния си потник и заслиза боса и накуцваща по стълбите. После си пое дълбоко дъх и отвори
вратата.
– Детенцето ми! – писна майка ѝ и хукна към нея.
Алекс примижа срещу пролетното сияние и положи сериозно усилие да не се отдръпне.
– Здрасти, мамо. Не ме прегръ…
Твърде късно. Майка я стисна в обятията си и Алекс изсъска от болка.
– Какво има? – попита Мира и се дръпна назад.
– Пострадах малко, нищо особено – каза Алекс.
Мира хвана лицето ѝ в шепи, после приглади косата ѝ назад, очите ѝ се пълнеха със сълзи.
– Ох, детенцето ми. Малката ми звездичка. Боях се, че това може да се случи.
– Не вземам дрога, мамо. Кълна се. Просто съм болна, много болна.
Мира не ѝ вярваше, личеше си. Иначе изглеждаше добре, отдавна не беше изглеждала толкова добре. Русата ѝ коса беше направена на
кичури, кожата ѝ грееше. И сякаш беше качила няколко килограма. „Заради мен е било – осъзна с болка Алекс. – Всичките години, когато
изглеждаше изтощена и състарена, мама просто се е тревожела за мен.“ Но после дъщеря ѝ бе отишла да учи в Йейл. Магия.
Мърси пристъпяше от крак на крак в края на пряката. „Доносничка.“
– Хайде – каза Алекс. – Влизайте.
Нарушаваше правилата на „Лета“, като канеше външни хора в „Дупката“, но щом Колин Катри е показал на Ланс как да ходи през портал
в Исландия, значи и тя можеше да покани майка си и съквартирантката си на чаша чай.
Погледна към Младоженеца.
– Ти не.
Той тръгна към нея и Алекс побърза да затвори вратата.
– Кой не? – попита майка ѝ.
– Никой. Нищо.
Докато се изкачи по стълбите, остана без дъх и ѝ причерня, но пак запази достатъчно присъствие на духа да се засрами, когато отвори
вратата на „Дупката“ и ги покани да влязат. Не си беше дала сметка в каква кочина е превърнала апартамента. Одеяла лежаха на топка върху
дивана, мръсни чинии и опаковки с развалена храна се валяха навсякъде. А след чистия въздух навън Алекс осъзна как вони в хола – нещо
средно между блато и болнично отделение.
– Извинявайте – каза тя. – Беше… не ми беше до чистене.
Мърси отиде да отвори прозорците, а Мира се зае да събере боклука.
– Недейте, моля ви – каза Алекс, настръхнала от срам.
– Не знам какво друго да направя – каза Мира. – Седни и ме остави да ти помогна. Всеки миг ще се сринеш, като гледам. Къде е кухнята?
– Вляво – каза Алекс и посочи към малката кухничка, която беше разхвърляна като хола, ако не и повече.
– Чий е този апартамент? – попита Мърси и си свали якето.
– На Дарлингтън – каза Алекс. Беше вярно донякъде. Сниши глас и попита: – Ти как разбра, че съм тук?
Мърси се размърда неспокойно.
– Аз, такова… може да съм те проследила дотук преди време.
– Какво?
– Ми ти си много тайнствена. Тревожех се за теб. Изглеждаш ужасно, между другото.
– Е, така се и чувствам.
– Къде беше? Знаеш ли колко се притеснихме? Не знаехме изчезнала ли си, или какво.
– И сте се обадили на майка ми?
Мърси вдигна ръце в раздразнение.
– А ти какво очакваше? Надявам се, че ако аз изчезна, и ти ще ме потърсиш. Така че не чакай да ти се извинявам. – Алекс се намръщи, но
Мърси само я ръгна с пръст в рамото. – Ти ме спаси. Сега аз спасявам теб. Така работи светът.
– Има ли кошчета за рециклиране? – извика Мира откъм кухнята.
Алекс въздъхна.
– Под мивката.
Може би хубавите неща бяха като лошите. Понякога се налага да ги оставиш на собствения им ход.
Мърси и Мира се оказаха изключително ефективен екип. Събраха боклука, накараха Алекс да се изкъпе и ѝ записаха час в Здравния
център на университета, за да ѝ дадат антибиотици, макар че тя така и не им показа раната си. Обясни, че била болна от лош грип или
нещо такова. След като Алекс се изкъпа, ѝ намериха чисти дрехи, после Мира излезе до малкото гурме-магазинче да вземе супа и
безалкохолно. А после излезе пак, когато Алекс каза, че се е наложило да изхвърли ботушите си.
– Стъпих в размекнат асфалт – каза тя. – Не ставаха за нищо. – „Асфалт или кръв, все същото.“
След час Мира се върна с чифт ботуши, нови дънки, две тениски с логото на Йейл, както и чехли за баня, от които Алекс нямаше нужда,
но все пак ѝ благодари.
– Купих ти и рокля.
– Не нося рокли.
– Но може да си промениш мнението.
Седнаха пред камината с чаши чай и инстантно какао. За съжаление, Алекс беше изяла всичките хубави бонбони от запасите на Доз. Не
беше толкова студено, че да напалят огън, но стаята изглеждаше уютна и безопасна в светлината на късния следобед.
– Колко ще останеш? – попита Алекс.
Думите прозвучаха с неблагодарна нотка, каквато Алекс не беше вложила във въпроса си.
– Тръгвам си с първия полет утре сутрин – каза Мира.
– Не можеш ли да поостанеш малко? – Алекс не беше сигурна, че иска майка ѝ да остане, но когато Мира грейна, се зарадва, че я е
попитала.
– Де да можех. В понеделник съм на работа.
Значи сега е уикенд, осъзна Алекс. Откакто се беше оттеглила в „Дупката“, беше проверила електронната си поща само веднъж, не беше
прочела нито едно от съобщенията на Сандоу. Не беше заредила телефона си, след като батерията му падна. Сега за пръв път се запита дали
обществата са продължили да се срещат без надзора на летиански делегат. Може да са им забранили регулярните срещи след нападението в
„Ил Бастоне“. Не че ѝ пукаше особено. Обаче сериозно се зачуди дали майка ѝ може да си позволи полет до другия край на страната без
предварителна резервация. Да беше изтръскала и малко пари от „Лета“, а не само гарантираните оценки през сесията.
Мърси беше донесла записки от трите седмици, които Алекс беше пропуснала, и вече говореше как щели да наваксат с общи усилия
преди изпитите. Алекс кимаше любезно, но какъв беше смисълът? Вече имаше договорка, Сандоу бе казал, че Алекс със сигурност ще
издържи, а дори да не го беше казал, нямаше начин Алекс да навакса с материала. Но можеше да се престори, че полага усилия. Заради
Мърси и заради майка си.
Хапнаха нещо леко за вечеря, после тръгнаха бавно към Стария кампус. Алекс показа на майка си двора на „Вандербилт“ и апартамента
им в общежитието, картата на Калифорния на стената и репродукцията на Лейтъновия „Пламтящ юни“, която беше накарала Дарлингтън
да завърти очи. Остави Мира да се диви многословно на скицника с рисунки, с който Алекс се занимаваше от време на време колкото да
поддържа прикритието си, но призна, че напоследък не рисува много.
Когато майка ѝ запали китка градински чай и започна да кади с него общата стая, на Алекс ѝ се прииска да потъне в пода от неудобство.
Но въпреки това остана изненадана колко приятно ѝ беше да се върне в общежитието, да види колелото на Лорън, опряно на стената, и
микровълновата, затрупана с пликчета пуканки. Имаше чувството, че се е върнала у дома.
Когато стана време Мира да се връща в хотела си, Алекс излезе да я изпрати, като стисна зъби и слезе по няколкото стъпала пред входа,
без да показва болката и изтощението си.
– Не те попитах какво е станало, няма и да те питам – каза Мира и преметна лъскавия шал около врата си.
– Благодаря.
– Не го правя заради теб, а защото съм страхливка. Щом казваш, че си чиста, ще ти повярвам.
Алекс не знаеше как да отвърне на това.
– Май ще си уредя работа за през лятото. Но това означава, че няма да се прибера в Ел Ей.
Мира сведе поглед към обувките си, ръчно направени кожени боти, които си купуваше от един и същ човек на един и същ панаир на
занаятите през последните десет години. Кимна, после изтри насълзените си очи.
Алекс усети, че ще се разплаче на свой ред. Колко пъти беше плакала майка ѝ заради нея?
– Съжалявам, мамо.
Мира извади хартиена кърпичка от джоба си.
– Няма нищо. Гордея се с теб. А и не искам да се прибираш у дома. След всички онези ужасни неща с онези ужасни хора. Тук ти е
мястото. Тук ти е било писано да разцъфнеш. Не ми върти очи, Галакси. Не всяко цвете може да разцъфне във всяка градина.
Заляха я обич и гняв в непонятна плетеница. Майка ѝ вярваше във феи, ангели и кристални топки, но как ли би възприела истинската
магия? Би ли могла да проумее грозната действителност? Че магията не е нещо позлатено и добротворно, а поредната стока, която само
шепа хора могат да си позволят? Но таксито вече спираше и стана време да се сбогуват, а не да подхващат спор за отколешни рани.
– Радвам се, че дойде, мамо.
– И аз. Надявам се… ако не успееш да си вземеш изпитите…
– Спокойно, ще се справя – каза Алекс. Благодарение на Сандоу това не беше лъжа и, слава богу. – Обещавам.
Мира я прегърна и Алекс вдиша аромата на пачули и тубероза, спомен за детството.
– Не се справих добре – каза задавено майка ѝ. – Трябваше да ти определя по-ясни граници. И да ти позволявам да ядеш боклучава храна.
Алекс се засмя неволно и примижа от прерязалата я болка. Никакъв вечерен час и никакво количество трансмазнини не биха могли да я
опазят.
Майка ѝ седна на задната седалка, а Алекс посегна да затвори вратата, но спря в последния миг и каза:
– Мамо… баща ми… – През годините Мира се беше старала да отговаря на въпросите за баща ѝ. „Откъде е той? Понякога ми казваше, че
е от Мексико, понякога – от Перу, а друг път – Стокхолм или Синсинати. Беше нещо като наша шега.“ Не ми звучи смешно. „Сигурно си
права“ – отговаряше Мира. „Какво е работел?“ „Не говорехме за пари. Обичаше да кара сърф.“ „Ти обичаше ли го?“ „Да.“ „А той обичаше
ли те?“ „За известно време.“ „Защо си е тръгнал?“ „Хората си тръгват, Галакси. Дано е намерил щастието.“
Сериозно ли бе говорила Мира? Това Алекс не знаеше. Когато порасна достатъчно да разбере, че тези въпроси причиняват болка на
майка ѝ и че отговорите никога няма да се променят, спря да пита. Реши, че няма да ѝ пука. Щом баща ѝ не го беше грижа за нея, значи и
нея няма да я е грижа за него.
Но сега се чу да казва:
– Имаше ли нещо необикновено в него?
Мира се засмя.
– Всичко?
– Имах предвид… – Чудеше се как да оформи въпроси си, без да прозвучи налудничаво. – Обичаше ли нещата, които ти обичаш? Карти
таро, кристални топки и така нататък? Оставала ли си с впечатлението, че баща ми вижда неща, които другите не виждат?
Мира погледна към улица „Чапъл“, очите ѝ се разфокусираха едва доловимо.
– Чувала ли си за пиячите на арсен?
Алекс примигна объркано.
– Не?
– Всеки ден поглъщат по малко арсеник. От него кожата им се избистря, очите им греят и като цяло се чувстват прекрасно. Но в
действителност пият отрова. – Когато обърна глава да погледне Алекс, очите ѝ бяха нетипично ясни и съсредоточени, без обичайната
решителна бодрост. – Така се чувствах аз с баща ти, като пияч на арсен. – После се усмихна и старата Мира се върна. – Пиши ми, като
минеш при доктора.
– Добре, мамо.
Затвори вратата и остана загледана след таксито. Младоженеца беше стоял на почетно разстояние, докато двете си говореха, но сега
тръгна към нея. Щеше ли да се откаже някога? Никак не ѝ се ходеше в „Ил Бастоне“, но имаше нужда от библиотеката на „Лета“ – само там
можеше да намери информация как да прекъсне връзката помежду им.
– „Никой не е безсмъртен“ – изсъска му тя и Норт отстъпи неохотно, сля се с тухлената стена.
– Майка ти добре ли е? – попита Мърси, щом Алекс се върна в общата стая.
Беше си облякла халата със зюмбюлите и седеше с подвити крака на дивана.
– Май да. Тревожи се как ще избутам остатъка от годината.
– А ти не се ли тревожиш?
– Да – каза Алекс. – Разбира се.
Мърси изсумтя.
– Не, хич не ти пука. Личи си. Загадката на Алекс Стърн няма край. Нищо де. Хубаво е да си загадъчен. Аз две години играх софтбол в
гимназията.
– Сериозно?
– Виждаш ли? И аз си имам тайни. Чу ли за Блейк?
Не беше. Не беше чула нищо за никого през трите седмици в „Дупката“. Точно затова се беше свряла там. Сега Мърси ѝ разказа, че Блейк
Кийли нападнал някаква жена в дома ѝ, а съпругът на жената го пребил със стик за голф. Криминалистите открили съвпадение между
ножа, който Блейк носел, и оръжието, с което е била убита Тара Хачинс. Не спомена нищо за Доз, нито за къщата на „Ориндж“, нито за
истинското оръжие на убийството – мраморния бюст на Хирам Бингам III. Нищо за мерити. Нито дума за обществата. Случаят бе
приключен.
– Като нищо е можел да убие и мен – каза Мърси. – Май трябва да се броя късметлийка.
„Късметлийка“. Думата увисна във въздуха, толкова погрешна, че звънтеше като погребална камбана.
Мърси облегна глава на страничната облегалка на дивана и се загледа в тавана.
– Прабаба ми доживя до сто и три години. Сама си попълваше данъчните декларации и плуваше всяка сутрин, докато един ден просто не
се гътнала по време на йога.
– Звучи страхотно.
– Беше голяма гаднярка. С брат ми мразехме да ходим у тях. Черпеше ни с вонлив чай и постоянно се оплакваше. Но след като си
тръгнехме оттам, винаги се чувствах една идея по-корава. Сякаш срещата ме закаляваше.
И Алекс като нищо можеше да се гътне преди края на семестъра. Но иначе разговорът ѝ харесваше.
– Де и моята баба да беше доживяла до сто и три.
– Тя каква беше?
Алекс се тръсна на грозното кресло на Лорън.
– Суеверна. Религиозна. Не знам кое от двете. Но беше желязна отвсякъде. От мама знам, че когато завела баща ми при баба да ги
запознае, той я погледнал веднъж, направил кръгом и повече никога не стъпил в дома ѝ.
Веднъж Алекс беше попитала за това баба си, след първия ѝ инфаркт. „Твърде хубав – беше казала тя и махна с ръка. – Mal tormento que
soplo.“ Бил като лош вятър, нахлул в дома ѝ.
– Мисля, че трябва да си точно такъв – каза Мърси. – Ако искаш да доживееш до дълбоки старини.
Алекс погледна през прозореца. Младоженеца се беше върнал. Лицето му беше изопнато, решително. Сякаш смяташе да чака вечно. И
вероятно би могъл, като си помислиш.
„Какво искаш?“ – беше я попитала Белбалм. Безопасност, спокойствие, да не се чувства изплашена постоянно. „Искам да доживея до
дълбоки старини – помисли си Алекс, докато дърпаше пердето. – Искам да седя на верандата си, да пия вонлив чай и да навиквам
минувачите. Искам да надживея този свят, който така упорито се опитва да ме смаже.“
29
Ранна пролет
На следващата сутрин, когато Алекс излезе за лекции, твърдо решена поне да се престори на ученолюбива, Норт още беше там.
Изглеждаше превъзбуден, постоянно ѝ пресичаше пътя, а после, в часа по испански, упорито се мотаеше пред погледа ѝ и ѝ пречеше да
вижда дъската.
„Знам, че не си в града – писа Алекс на Доз след края на часа. – Но да си намерила нещо за разкъсването на връзка със Сив? Имам
проблем с Младоженеца.“
С изопнати нерви Алекс влезе в тоалетната при входа и махна на Норт да я последва.
– Само едно ми кажи – сопна се тя. – Намери ли Тара зад Воала?
Той поклати глава.
– Тогава искам да се разкараш и да не те виждам повече. Сделката отпада. Случаят е решен, а аз не ща убиец като теб да ми се мотае в
краката.
Знаеше, че Норт едва ли е бил отговорен за убийството, но искаше да я остави на мира.
Младоженеца посочи с пръст мивката.
– Ако мислиш, че ще си приказвам с теб тук, грешиш. Изчезвай.
Помисли си дали да не зареже следващата лекция и да се прибере на сигурно зад преградите на общежитието, но вече си беше направила
труда да се облече, така че… Поне лекцията беше за Шекспир, а не за съвременния британски роман.
Седна на един чин до пътечката. Младоженеца продължаваше да я дразни, но тя упорито поглеждаше в друга посока. Не беше прочела
зададената за домашно литература, но всички знаеха за какво се разказва в „Укротяване на опърничавата“, а днешната тема – за сестрите и
музиката – ѝ беше по вкуса.
Тъкмо гледаше един диапозитив със сонет 130, когато силна болка преряза главата ѝ. Заля я ледена вълна, смрази я до кости. Пред очите
ѝ се заредиха кадри на улица, осветена с газени лампи, и фабричен комин, който плюеше тъмен дим в сиво небе. Усети вкус на тютюн в
устата си. „Норт.“ Беше влязъл в нея без покана. Остана ѝ време да се ядоса, после светът почерня.
Секунда по-късно вече гледаше към записките си. Преподавателката още говореше, но Алекс не разбираше какво казва. Зяпна последния
ред – няколко грозно написани дати.
1854 г. 1869 г. 1883 г.
По страницата имаше пръски кръв.
Алекс посегна нагоре и едва не се шамароса. Сякаш беше изгубила усет колко е дълга ръката ѝ. Побърза да избърше лицето си с ръкав.
Носът ѝ кървеше.
Момичето вдясно от нея я гледаше втренчено.
– Добре ли си?
– Супер съм – каза Алекс. Стисна силно ноздрите си с пръсти, затвори тетрадката. Норт пристъпяше току пред нея с инатливо
изражение. – Ти, копеле гадно!
Момичето до нея се сви, но Алекс нямаше време за преструвки. Норт се беше вселил в нея. Намърдал се беше в тялото ѝ. Все едно бе
напъхал ръка в задника ѝ да я разиграва като марионетка.
– Шибан кучи син – изсъска през зъби тя.
Напъха тетрадката в раницата, грабна палтото си и тръгна с бърза крачка по пътечката между чиновете, излезе от стаята и оттам през
задния вход на сградата. Тръгна право към „Ил Бастоне“, като написа пътьом на Доз: „SOS“.
Докато стигне до Моравата, вече куцаше, задъхваше се от болката в хълбока. Защо не си беше взела обезболяващите таблетки, за бога!
Норт упорито я следваше на няколко крачки разстояние.
– А, сега се държиш на разстояние, безтелесен тъпанар смотан – изсъска през рамо тя.
Той я погледна мрачно, но съвсем определено не изглеждаше гузен.
Гневът и ругатните бяха прикритие за дивия страх, с който препускаше сърцето ѝ. Щом беше влязъл веднъж, какво му пречеше да влезе
отново? И какво би могла да направи Алекс под негово давление? Да се самонарани? Да нарани друг? Самата тя беше използвала Норт по
подобен начин, когато Ланс я нападна, но тогава животът ѝ беше в опасност. Не го беше тормозила, за да намери отговорите на някакви си
въпроси.
Ами ако и други Сиви разберяха за пробива му и се опитаха да последват неговия пример? Не, сигурно е било резултат от връзката
помежду им. Алекс на два пъти сама го беше поканила. Знаеше името му. Нарекла го беше по име. Отвориш ли веднъж вратата, може би
няма затваряне повече.
– Алекс?
Алекс се завъртя твърде рязко и болката в хълбока я преряза отново. Трип Хелмут стоеше на тротоара с тъмносин дъждобран и обърната
назад шапка.
– Какво искаш, Трип?
Той вдигна отбранително ръце.
– Нищо бе! Просто… Добре ли си?
– Не, не съм. Но ще се оправя.
– Просто исках да ти благодаря, че, сещаш се, че смете под килима оная история с Тара.
Алекс не беше правила нищо такова, но ако Трип искаше да си мисли така, толкова по-добре.
– Няма проблем, пич.
– Онова с Блейк Кийли обаче… Луда работа.
– Мислиш ли? – каза Алекс.
Трип вдигна шапката, прокара ръка през косата си, после я нахлупи отново.
– Не знам. Никога не съм го харесвал. Някои хора са гадни по рождение.
Алекс го погледна с изненада. Може би не беше чак толкова безполезен, в края на краищата.
– Така е.
Хвърли предупредителен поглед на Норт, който крачеше напред-назад и постоянно минаваше през Трип.
Момчето потръпна.
– По дяволите, май съм пипнал някакъв вирус.
– Иди си почини – каза Алекс. – Циркулира лош вирус тъдява.
„Лош вирус, който прилича на мъртъв викторианец.“
Забърза по „Елм“ към „Ориндж“, нямаше търпение да се мушне зад преградите. Изкачи с мъка трите стъпала пред входа на „Ил Бастоне“,
отвори вратата и още щом прекрачи прага, спокойствието я заля като вълна. Норт се мотаеше в средата на улицата. Алекс затръшна вратата,
надникна през прозореца и видя как силен повей на вятър отхвърля Младоженеца назад – сякаш цялата къща си беше отдъхнала шумно.
Облегна чело на затворената врата и промълви:
– Благодаря ти.
Но какво щеше да го спре следващия път, когато понечи да се намърда в нея? Дали Алекс трябваше да се върне в граничните земи, за да
прекъсне връзката помежду им? Готова беше да го направи. С радост щеше да се остави на милостта на Саломе Нилс, за да се докопа до
криптата на „Вълча глава“. Би позволила на Доз да я удави отново, още сто пъти, ако трябва.
Обърна се с гръб към вратата. Чувстваше се като в убежище, в пристан, защитен от бурното море. Следобедът се лееше през филтъра на
оцелялото рисувано стъкло в антрето. Другият прозорец беше закован с дъски, парченца стъкло лъщяха смътно в дълбоката сянка. На
стария тапет, там, където Доз си беше ударила главата, имаше петно кръв. Никой не си беше направил труда да го почисти.
Алекс надникна през сводестия вход към салона, но Доз не беше там, разбира се. Нито тя, нито вездесъщите ѝ папки с отметки. Къщата
се усещаше празна, пребита и ранена. Някаква куха болка зейна в сърцето на Алекс. Не ѝ се беше наложило да се връща в апартамента на
Кота Нула. Онзи апартамент така и не ѝ легна на сърцето. С радост го остави зад гърба си, него и ужасите, които беше извършила там.
Но по всичко личеше, че е успяла да заобича „Ил Бастоне“, тази стара къща с топлото ѝ дърво, с тишината и гостоприемството.
Оттласна се от вратата и отиде в килера за метла и лопата. Отне ѝ доста време да смете счупените стъкла. Изсипа ги в един найлонов
чувал за смет и го стегна здраво. Не знаеше дали трябва да ги изхвърли. Дали не биха могли да сложат парченцата в тигела с малко козе
мляко и да ги съединят?
Чак когато влезе в тоалетната да си измие ръцете, видя, че цялото ѝ лице е омазано със засъхнала кръв. Нищо чудно, че Трип я беше
попитал дали е добре. Изплакна грижливо лицето си и се загледа във водата, която се завъртя няколко пъти, преди да изтече в сифона.
В хладилника имаше хляб и сирене, още годни за ядене. Алекс обядва насила, защото не беше гладна. После се качи на горния етаж при
библиотеката.
Доз още не беше отговорила на съобщението ѝ. Сигурно е зарязала телефона си някъде. И тя сякаш се беше свряла в дупка. Алекс не
можеше да я вини, но отсъствието ѝ означаваше, че ще трябва сама да открие как да прекъсне връзката си с Младоженеца.
Извади „Книгата на Албемарл“ от лавицата, но в последния миг се разколеба. Знаеше коя е първата година, която Норт я беше принудил
да надраска в тетрадката си – 1854, годината на убийството му. Другите не ѝ говореха нищо. Нищо не дължеше на Норт. От друга страна,
Дарлингтън беше сметнал, че случаят на Младоженеца заслужава да се разследва. Би искал да знае какво означават тези години. Може би и
Алекс искаше да знае. Приличаше на отстъпка, но пък Норт нямаше как да разбере, че е събудил любопитството ѝ.
Свали раницата от раменете си и извади тетрадката. Отвори на опръсканата с кръв страница. 1854 г. 1869 г. 1883 г. Ако поискаше данни
за всичките тези години, библиотеката щеше да побеснее. Трябваше някак да стесни параметрите.
Или просто да намери бележките на Дарлингтън.
Спомни си какво беше написал той в полето на каталога за карети: „Първата?“. Ако наистина е провеждал разследване по случая на
Младоженеца, Алекс не беше намерила нищо, свързано с него, нито в „Черния бряст“, нито тук, в стаята на Вергилий. А ако бележките му
са останали в библиотеката? Отвори „Книгата на Албемарл“ и потърси последното вписване от Дарлингтън – архитектурните чертежи на
Розенфелд Хол. Точно над него имаше друго – нещо, наречено „Дейли Ню Хейвънър“. Алекс го преписа дословно и върна книгата на
мястото ѝ.
Когато лавиците спряха да се тресат, тя отвори шкафа и влезе в библиотеката. Рафтовете бяха пълни с купчини вестници, не от
класическия вид, а от по една страница с дребно напечатан текст. Сигурно бяха хиляди.
Алекс излезе и отново отвори „Книгата на Албемарл“. Дарлингтън беше работил в библиотеката в нощта на изчезването си. Алекс вписа
чертежите на Розенфелд Хол.
Когато отново отвори шкафа, рафтовете бяха празни, ако не броим една-единствена книга. Голяма и тънка, подвързана с телешка кожа и
без една прашинка по себе си. Алекс я занесе до масата в средата на стаята, постави я с гръбчето надолу и я остави сама да се отвори. И
там, между чертежите на третото и четвъртото подземно ниво, имаше лист жълта хартия, сгънат прилежно и изписан с дребния ъгловат
почерк на Дарлингтън – последното нещо, което беше написал, преди някой да го прати в ада.
Страх я беше да разгърне листа. Можеше да е някаква дреболия. Бележки върху дипломната работа за семестъра. Списък с ремонтни
работи за „Черния бряст“. Но не ѝ се вярваше. През онази декемврийска нощ Дарлингтън е работел върху нещо важно, нещо, което е
проучвал с месеци. Бил е разсеян вероятно, мислел е за предстоящата операция, тревожел се е за чирачката си, която никога не чете
зададения материал. Не е искал да носи бележките у себе си, затова ги е прибрал на сигурно място. Тук, в тази книга с архитектурни
чертежи. Вярвал е, че много скоро ще се върне, за да довърши започнатото.
– Трябваше да се постарая повече в ролята си на Данте – промълви тя.
Но сега имаше възможност да се поправи.
Разгърна внимателно листа. На първия ред пишеше:
1958г.-Колина Тилман-Рексам. Инфаркт? Инсулт?
Следваха поредица от дати заедно с женски имена. Последните три години съвпадаха с онези, които Норт я беше принудил да напише в
тетрадката си.
1902г.-Софи Мишкан-Райнландър-менингит?
1898г.-Ефи Уайт-Стоун-воднянка (оток?)
1883г.-Зузана Мазурски-Фелпс-апоплексия
1869г.-Паолета Делауро-Кингсли-намушкана
1854г.-Дейзи Фанинг Уитлок-Расъл-застреляна
„Първата?“ Дарлингтън беше смятал, че Дейзи е била първата, но първата какво? Дейзи беше застреляна, Паолета – намушкана, но
останалите бяха починали от естествена смърт.
Или някой е станал по-умел в убиването на момичета.
„Привиждат ми се неща – помисли си Алекс. – Правя връзки, които не съществуват.“ Ако можеше да се вярва на единствения
телевизионен сериал, който беше гледала някога, серийните убийци бяха последователни, обичаха да убиват по определен начин. Освен
това, ако в Ню Хейвън наистина е дебнел убиец и ако датите бяха правилни, значи въпросният психопат беше убивал момичета от 1854 до
1958 – повече от сто години.
Не че това беше непременно невъзможно, като се има предвид на какво е способна магията.
А и имаше нещо познато в групирането на годините. Напомняше начина, по който бяха основани обществата. Имало е трескава дейност
през деветнайсети век, а после много дълго време не беше строена нова крипта, чак до тази на „Ръкопис“ през шейсетте години на
двайсети. Побиха я неприятни тръпки. Знаеше, че „Череп и кости“ са били основани през 1832, а тази дата не съвпадаше с нито една година
в списъка на Дарлингтън, но Алекс помнеше само нея.
Взе бележките и тръгна по коридора към стаята на Данте. Извади „Животът на „Лета“ от чекмеджето на бюрото. „Свитък и ключ“ бяха
основани през 1842-а, „Книга и змия“ – през 1865-а, „Свети Елмо“ – през 1889-а, „Ръкопис“ – през 1952-а. Само годината на „Вълча глава“
съвпадаше с година от списъка – 1883-а – но това можеше да е обикновено съвпадение.
Плъзна пръст по списъка с имена.
1854г.-Дейзи Фанинг Уитлок-Расъл-застреляна
За пръв път виждаше името на Дейзи, изписано с тире. Навсякъде я пишеха Дейзи Фанинг Уитлок.
Защото не беше тире! В нито едно от имената тирето не беше тире от този вид. Райнландър. Стоун. Фелпс. Кингсли. Расъл. Рексам. Това
бяха имената на тръстовете, на фондациите и асоциациите, които финансираха обществата… и които бяха платили за построяването на
криптите.
Алекс хукна назад към библиотеката, затръшна шкафа и извади за пореден път „Книгата на Албемарл“. После спря съзнателно да си
поеме дъх и да си събере мислите. Как да го впише? „Расъл“ беше тръстът, който финансираше „Череп и кости“. Вписа грижливо в книгата:
„Нотариален акт за имот на Хай стрийт, Ню Хейвън, Кънектикът, придобит от тръста „Расъл“.“
На средния рафт в библиотеката я чакаше счетоводен тефтер с емблемата на „Лета“ и там, един след друг, бяха вписани нотариални
актове за покупка на имоти из цял Ню Хейвън, имоти, където един ден щяха да се издигат криптите на осемте Дома, всеки построен над
магически нексус, създаден от някаква незнайна сила.
Но Дарлингтън е знаел. „Първата.“ 1854 – годината, когато тръстът „Расъл“ беше придобил земята, където „Череп и кости“ щяха да
построят своята крипта. Дарлингтън беше разбрал какво е създало тези фокусни точки на магия, които подхранваха ритуалите на
обществата и правеха всичко това възможно. Мъртви момичета. Едно след друго. Използвал бе стари броеве на „Ню Хейвънър“, за да
съпостави местата на смъртта им с местата на криптите.
Какво е било специалното на онези момичета и тяхната смърт? Дори всички те да са били убити, в Ню Хейвън бе имало много убийства
през годините, които не са довели до появата на магически нексуси. А Дейзи дори не беше умряла на Хай стрийт, където „Череп и кости“ са
издигнали криптата си, така че защо нексусът се беше появил там? Алекс знаеше, че пропуска нещо, че не успява да свърже точките, както
би направил Дарлингтън.
Норт ѝ беше дал датите, значи и той беше открил съвпаденията.
Алекс изтича до банята и напълни умивалника с вода.
– Норт – каза тя. Чувстваше се като пълна глупачка. – Норт!
Нищо. Призраци! Потрябват ли ти, никакви ги няма.
Но имаше много начини да привлечеш вниманието на един Сив. Алекс се поколеба за миг, после притича до бюрото и взе ножа за
отваряне на писма. Върна се в банята, поряза ръката си под лакътя и кръвта закапа във водата. Капките се разширяваха в розетки, сливаха
се.
– Чук-чук, Норт.
Отражението му се появи така внезапно, че Алекс подскочи.
– Смъртта на Дейзи е създала нексус – каза тя. – Ти как разбра?
– Не открих Тара. Би трябвало да е лесно, щом имах шината ѝ, но зад Воала няма и следа от нея. Също като Дейзи. Няма следа и от
Гладис О‘Донахю. Нещо се е случило през онзи ден. Нещо по-голямо от моята смърт или смъртта на Дейзи. И мисля, че се е случило
отново, когато Тара е умряла.
Дейзи е била аристократка, от елита на градчето. Нейната смърт е поставила началото. Но другите момичета? Кои са били те? С имена
като Делауро, Мазурски, Мишкан. Млади имигрантки, работили във фабриките? Домашна прислуга? Дъщери на освободени роби?
Момичета, чиято смърт не е стигнала до първите страници на вестниците, нито гробовете им са отбелязани с мраморни плочи?
И Тара е трябвало да бъде поредната? Жертвоприношение? Но защо убиецът ѝе действал толкова кърваво? И толкова публично? И защо
сега? Ако всички онези момичета наистина са били убити, минали бяха над петдесет години от смъртта на последното.
Някой се нуждаеше от нексус. Някой от домовете на Воала се нуждаеше от нов дом. „Свети Елмо“ от години отправяше молби за
построяването на нова крипта – а каква полза от крипта, щом няма нексус, който да я захранва? Алекс си спомни празното парче земя,
където бе намерено тялото на Тара. Достатъчно място за строеж.
– Норт – каза тя. – Върни се и потърси другите. – И прочете имената им на глас: – Колина Тилман, Софи Мишкан, Ефи Уайт, Зузана
Мазурски, Паолета Делауро. Опитай се да ги намериш.
Взе една кърпа от закачалката и я притисна към кървящата си ръка. Седна зад бюрото и впери поглед през прозореца към улица
„Ориндж“, опитваше се да мисли. Ако Дарлингтън е открил какво създава нексусите, би отишъл право при Сандоу. Сигурно е бил горд със
себе си, развълнуван от новото откритие, откритие, което щеше да хвърли светлина върху магията и действието ѝ в неговия град. Но Сандоу
не беше казал и дума за новия проект на Дарлингтън, нито на нея, нито на Доз.
Имаше ли значение? Сандоу не би могъл да е замесен. Бяха го нападнали само на няколко крачки от бюрото, на което седеше Алекс в
момента. Едва не беше загинал.
Но не заради Блейк Кийли. Блейк беше наранил Доз, едва не бе убил Алекс, но на декана не беше направил нищо. Едва не го убиха
подивелите хрътки на „Лета“, притекли се да спасят Алекс. Спомни си стиснатия юмрук на Блейк. Беше я ударил с тази ръка, но дори след
това не отпусна пръсти.
Върна се на площадката. Опитваше се да не гледа тъмните петна по килимчето, да не обръща внимание на слабата миризма от
повръщано. Коленичи и започна да търси –между дъските на дюшемето, под килима. Чак когато повдигна една празна плетена саксия, видя
нещо златно да лъщи. Пъхна ръка в ръкава си и внимателно извади монетата. Монета на принудата. Някой е контролирал Блейк. Някой му е
дал много конкретни заповеди.
„Тази година се решава финансирането ни.“
Дарлингтън е споделил със Сандоу теорията си за момичетата и криптите. Но Сандоу вече е знаел. Сандоу, който е имал финансови
затруднения след развода си и който не беше публикувал научни статии от години. Сандоу, който направи и невъзможното да запази в тайна
изчезването на Дарлингтън. Сандоу, който беше отложил спасителния ритуал до следващото новолуние, а после бе използвал ритуала да
прогони Дарлингтън от „Черния бряст“ за вечни времена. Защото може би именно той е заложил капана за Дарлингтън в подземието на
Розенфелд Хол. Защото още тогава е планирал смъртта на Тара Хачинс и е знаел, че единствено Дарлингтън ще се досети какво означава в
действителност смъртта ѝ. Затова се е отървал от него.
Сандоу никога не е възнамерявал да върне Дарлингтън. Така де, Алекс беше съвършената глупачка. Естествено, че всичко ще отиде по
дяволите точно сега, когато са въвели една напълно неизвестна величина като делегат на „Лета“. Можело е да се очаква. В бъдеще са щели
да внимават повече. Следващата година гениалната, компетентна и стабилна Мишел Аламедайн щеше да се върне, за да довърши
обучението на техния странен Данте, а Алекс щеше да е дълбоко задължена на Сандоу за повишените оценки от сесията.
„Може би греша“ – помисли си тя. А дори да беше права, това още не означаваше, че трябва непременно да вдигне шум. Можеше да си
замълчи, да си получи повишените оценки и да изкара едно спокойно, красиво лято. Колин Катри щеше да завърши през май и повече няма
да му прави мили очи. Лесно би могла да оцелее, да разцъфти дори под крилото на професор Белбалм.
Алекс завъртя монетата на принудата в ръката си.
В дните след клането във Ван Найс Ейтан беше обърнал Лос Анджелис в опит да открие кой е убил братовчед му. Имаше слухове, че са
били руснаците – само дето руснаците предпочитаха пистолети, а не бухалки – или албанците, или че някой в Израел се е погрижил Ариел
никога да не се върне от Калифорния.
Ейтан беше дошъл да види Алекс в болницата въпреки униформения полицай пред вратата ѝ. Хората като Ейтан много приличаха на
Сивите. Намираха начин да се вмъкнат.
Седнал бе до леглото ѝ на стола, където само ден по-рано бе седял декан Елиът Сандоу. Очите му бяха зачервени, четината му – прорасла.
Но костюмът беше елегантен както винаги, а златният ланец на шията му лъщеше като препратка към седемдесетте, сякаш му е бил връчен
от някакво предишно поколение сводници и бандити, както се предава факел на щафета.
– Едва не си умряла онази нощ – казал ѝ бе той.
Алекс винаги бе харесвала акцента му. В началото мислеше, че е френски.
Тя не знаеше как да отговори, затова примлясна с устни и посочи кофичката с ледени кубчета. Ейтън изсумтя и кимна.
– Отвори си устата – каза той и сложи едно кубче лед върху езика ѝ.– Устните ти са много напукани и сухи. Поискай да ти дадат вазелин.
– Добре – изграчи тя.
– Какво се случи през онази нощ?
– Не знам. Отидох късно на партито.
– Защо? Къде си била?
Значи беше разпит. Добре. Алекс беше готова да си признае.
– Аз го направих – каза тя и Ейтан вдигна рязко главата си. – Аз ги убих всичките.
Ейтан се отпусна назад на стола и прокара ръка по лицето си.
– Шибани наркоманчета!
– Не съм наркоманка.
Не знаеше дали това е вярно. Така и не бе придобила вкус към тежката дрога. Страх я бе какво може да стане, ако изгуби контрол, но
иначе от години живееше в мъгливия свят на леката дрога, постоянно, но в умерени дози.
– Ти си ги убила? Та ти си джезве с кокали. Намерили са те припаднала и натъпкана с фентанил. – Ейтан я стрелна с кос поглед. –
Дължиш ми за дрогата, впрочем.
Фентанилът. Веществото явно бе преминало в организма ѝ от Хели и в кръвта ѝ бе останало достатъчно количество, за да изглежда, че
по чудо се е спасила от предозиране. Един последен подарък. Съвършеното алиби.
Алекс се засмя.
– Отивам в Йейл.
– Шибани наркоманчета! – повтори с отвращение Ейтан. Стана и изтупа съвършено скроените си панталони.
– Ти какво ще правиш? – попита го Алекс.
Той огледа стаята.
– Нямаш цветя. Нито балони или друго. Колко тъжно!
– Щом казваш.
Дори не знаеше дали някой е уведомил майка ѝ, че е в болница. Подозираше, че Мира отдавна чака това обаждане със свито сърце.
– Не знам какво ще правя – отговори накрая Ейтан. – Мисля, че скапаното ти гадже е задлъжняло на когото не трябва. Прибрал е нечии
мангизи или е вбесил някого, а Ариел го е отнесъл по погрешка. – Потърка отново лицето си. – Не че има значение. Лепне ли ти се веднъж
етикетът будала, остава като татус. Всички го виждат. И някой ще умре за стореното. – Алекс се зачуди дали няма да е тя. – Дължиш ми за
фентанила. Шест хиляди долара.
След като Ейтан си тръгна, Алекс помоли сестрата да приближи телефона до леглото. Извади визитката, която Елиът Сандоу ѝ беше
оставил, и набра номера на кабинета му.
– Ще приема предложението ви – каза му тя, след като секретарката я свърза. – Но ще ми трябват малко пари.
– Това няма да е проблем – отговори той.
По-късно Алекс се ядоса, че не е поискала повече.
Сега тя завъртя отново монетата на принудата между пръстите си. Изправи се на крака въпреки острата болка. Върна се при бюрото,
където беше разстлала бележките на Дарлингтън и своята окървавена тетрадка със записки върху Шекспир.
„Лепне ли ти се веднъж етикетът будала, остава като татус. Всички го виждат.“
Извади телефона си и набра домашния номер на декана. Както можеше да се очаква, вдигна икономката му.
– Здрасти, Йелена. Алекс Стърн съм. Трябва да оставя нещо за декана.
– Той не е вкъщи – отвърна Йелена с тежкия си украински акцент. – Но може донесеш пакет.
– Знаеш ли къде е? По-добре ли се чувства?
– Да. Отишъл в къща на президент за голямо парти. За добре дошъл.
Алекс никога не беше ходила у президента на университета, но знаеше коя е къщата му. Дарлингтън ѝ я беше показал – хубава сграда от
червени тухли с бели первази на улица „Хилхауз“.
– Супер – каза Алекс. – Ще мина след малко.
След което писа на Търнър: „Сгрешили сме. Ще те чакам пред къщата на президента“.
Сгъна списъка с имена и го прибра в джоба си. Повече нямаше да се изявява като будалата на Сандоу.
– И така, Дарлингтън – прошепна тя. – Време е да си поиграем на рицари.
30
Ранна пролет
Алекс се отби в общежитието да вземе душ и да се преоблече. Среса грижливо косата си, провери превръзките и облече роклята, която
Мира ѝ беше купила. Не искаше да привлича внимание с неподходящо облекло. А ако ситуацията се сговнеше, трябваше да изглежда
възможно най-благонадеждна. Наля си чай и зачака Норт да се появи в чашата.
– Откри ли нещо? – попита тя, щом бледото му лице цъфна в отражението.
– Няма ги – каза той. – Нещо се е случило с онези момичета. Същото, което се е случило с Дейзи. Нещо по-лошо от смъртта.
– Чакай ме пред преградите. И бъди готов. Ще ми трябва силата ти.
– Ще я имаш.
В това Алекс не се съмняваше. Норт и годеницата му са били убити от отплеснала се магия, това не подлежеше на съмнение. Но след
това се беше случило още нещо, нещо, което Алекс все още не можеше да си обясни. Нещо, което беше попречило на Дейзи да мине през
Воала и евентуално да намери покой.
Взе такси до къщата на президента. Пред входа имаше момче в ливрея, през прозорците се виждаше навалица. Добре. Щеше да има
свидетели.
И въпреки това Алекс писа на Доз: „Знам, че временно си в нелегалност, но да знаеш, че ако ми се случи нещо, виновен е Сандоу. Всичко
е в библиотеката. Просто попитай „Книгата на Албемарл“.“
Търнър още не ѝ беше отговорил. Какво, случаят му беше разрешен и той ѝ е обърнал гръб? Алекс вървеше по алеята и черпеше утеха от
присъствието на Норт.
Боеше се, че някой ще провери списъка с гости на входа, но влезе без инциденти. В стаите беше топло и миришеше на влажна вълна и
печени ябълки. Алекс съблече палтото си и го метна върху две други на една закачалка. През разговорите долитаха звуци на пиано. Взе си
две пълнени гъби от подноса на един сервитьор. Нямаше намерение да умира на празен стомах.
– Алекс? – каза сервитьорът.
Беше Колин.
Изглеждаше малко уморен, но не разтревожен или ядосан.
– Не знаех, че работиш и за президента – каза Алекс предпазливо.
– Белбалм ме прати да помогна. По-късно ще я закарам у дома, ако ти трябва превоз. Ти ще работиш ли днес?
Алекс поклати глава.
– Не, само ще оставя нещо. За декан Сандоу.
– Май го видях при пианото. Ела в кухнята, като приключиш. Някой изпрати бутилка шампанско на Белбалм и тя го донесе за нас.
– Супер – каза Алекс с престорен ентусиазъм.
Откри тоалетната и се вмъкна вътре. Трябваше ѝ малко време да овладее нервите си и да открие някакъв смисъл в спокойното поведение
на Колин. Би трябвало да е гневен. Би трябвало да я мрази, задето е разкрила отношенията му с Тара и че „Свитък и ключ“ са споделили
тайните си с външни хора, че са използвали незаконни наркотици. Дори Сандоу да не е споменал името ѝ изрично по време на
обсъжданията, тя пак беше представител на „Лета“.
Но нима не си е давала сметка, че истинско наказание няма да последва? Плясване през ръката. Глоба. Кръвнината щеше да я плати
някой друг. И все пак беше очаквала да им потърсят сметка, някаква поне.
Облегна ръце на мивката и впи поглед в огледалото. Изглеждаше изтощена, с тъмни кръгове под очите, дълбоки като окопи. Облякла бе
една стара черна жилетка върху роклята от фина кремава вълна. Сега я съблече. Кожата ѝ жълтееше болнаво, а ръцете ѝ бяха тънки, като на
човек, който не се храни достатъчно. Розова течност се беше просмукала в материята на роклята ѝ – явно новата превръзка се беше
охлабила по краищата. Идеята беше да изглежда благонадеждна, да прилича на добро момиче, което полага усилия и на което може да се
разчита. А вместо това приличаше на чудовище, което тропа на вратата.
Звуци на наздравици и любезни разговори стигаха до ушите ѝ откъм хола. Положила бе искрени усилия да се впише. Но ако това беше
истинският свят, нормалният свят, наистина ли искаше да е част от него? Нищо не се променяше. Лошите не получаваха заслуженото
наказание. Колин, Сандоу и Кейт, и всички мъже и жени преди тях, които бяха правили магийките си в онези крипти, не бяха по-различни
от боклуци като Лен, Ейтан и Ариел. Вземаха каквото поискат. А светът им прощаваше, затваряше си очите за простъпките им, дори ги
приласкаваше в обятията си, но никога не ги наказваше. Така че какъв беше смисълът? Какъв беше смисълът да си взема изпитите и да си
купува кашмирени пуловери на промоция, щом играта е предрешена от самото начало?
Спомни си как Дарлингтън сложи адресните пеперуди върху кожата ѝ в сумрачната оръжейна. Как татуировките ѝ избледняха, как тя за
пръв път повярва, че всичко е възможно, че може би има начин да се впише тук.
„Внимавай насън“ – така ѝ беше казал. Защото слюнката обръщала магията.
Алекс стисна ръце в юмруци. Облиза кокалчетата на лявата си ръка, после и на дясната. В първия миг нищо не се случи. Алекс чакаше и
слушаше как кранчето капе.
А после мастилото разцъфна по ръцете ѝ, нагоре към раменете. Змии и божури, паяжини и съзвездия, две декоративни рибки обикаляха
тромаво в кръг на левия ѝ бицепс, скелет на едната ръка под лакътя, символите на Колелото – на другата. Все още нямаше представа какво
означават тези символи. Изтеглила беше картата от тестето с карти таро на Хели минути преди да влязат в ателието на татуиста. Алекс
гледаше в огледалото как историята на живота ѝ се разлива по ръцете, белезите, които сама си беше избрала.
„Ние сме пастирите.“ Приключила беше с това. Време беше да стане гърмяща змия. Време беше да стане чакал.
Излезе от тоалетната и потъна в множеството, в облака от парфюми, сред костюмите и плетените жилетки. Виждаше как хората я
стрелкат с неспокойни погледи. Не ѝ беше мястото тук. Не изглеждаше здрава. Не се вписваше.
Зърна прошарената коса на Сандоу сред групичка гости до пианото. Подпираше се на патерици. Изненада се, че не се е излекувал, но, от
друга страна, не си го представяше как мъкне десетки кутии с козе мляко по стълбите на „Ил Бастоне“ без чужда помощ.
– Алекс! – възкликна той с известно смущение. – Какво неочаквано удоволствие!
Тя се усмихна топло.
– Открих папката, която поиска, и реших да ти кажа веднага.
– Папка?
– С нотариалните актове. От 1854 г. насам.
Сандоу се стресна, после се засмя неубедително.
– Разбира се. И главата бих си забравял, ако не беше прикрепена здраво към раменете. Извинете ме за минутка – каза той и поведе Алекс
през навалицата.
Тя вървеше на крачка след него. Знаеше, че деканът мисли трескаво, чуди се какво е научила и как да я разпита деликатно, може би как да
ѝ затвори устата. Извади телефона си и го включи на запис. Би се чувствала в по-голяма безопасност сред гостите, но знаеше, че
микрофончето не би уловило гласа на Сандоу сред общия шум.
– Стой наблизо – прошепна тя на Норт, който се мотаеше край нея.
Сандоу отвори вратата на някакъв кабинет – прекрасна, идеално квадратна стая с каменна камина и френски прозорци, които водеха към
задна градина, застинала между последния сняг и зелените филизи на пролетното топене.
– След теб.
– Ти мини пръв – каза Алекс.
Деканът сви рамене и влезе в кабинета. Остави патериците си и се облегна на писалището.
Алекс остави вратата отворена, така че поне отчасти да останат в полезрението на гостите. Не очакваше Сандоу да грабне някое хубаво
преспапие и да я фрасне с него, но, от друга страна, вече беше убил едно момиче.
– Ти си убил Тара Хачинс.
Сандоу отвори уста, но Алекс вдигна ръка да го спре.
– Не бързай с лъжите. Имаме много да си говорим, така че си пести силите. Убил си я – или си накарал друг да го направи – върху
неизползван участък земя, който, ако трябва да гадая, скоро ще бъде закупен от тръста „Райнлендър“.
Деканът извади лула от джоба си, после и кесийка с тютюн, и започна бавно да пълни чашката. Но така и не запали лулата, а я остави до
себе си на писалището.
Накрая скръсти ръце и я погледна в очите.
– И какво?
Алекс не знаеше какво точно е очаквала, но определено не беше това.
– Аз…
– И какво от това, госпожице Стърн?
– Платиха ли ти? – попита тя.
Той погледна над рамото ѝ дали някой не се мотае в коридора.
– „Свети Елмо“ ли? Да. Миналата година. Разводът ме разори. Спестяванията ми отидоха. Дължа на бившата си безумна издръжка. Но
няколко съвестни бивши възпитаници на „Свети Елмо“ ме спасиха от тези неприятности с един чек. От мен се искаше само да им осигуря
нексус, върху който да си построят крипта.
– Откъде са знаели, че можеш да създадеш нексус?
– Не знаеха. Аз се обърнах към тях. Разбулих тайната още докато бях делегат на „Лета“. Знаех, че рано или късно ще се повтори. Рано, по-
скоро. Дори не смятах, че трябва да се направи нещо. Вярвах, че е достатъчно да чакаме търпеливо.
– Обществата били ли са замесени в убийствата на онези момичета? Колина, Дейзи и другите?
Той погледна отново над рамото ѝ.
– Пряко ли? Задавах си същия въпрос в продължение на години. Но ако някое от обществата е разбулило загадката около създаването на
нексуси, защо да спират? Защо не са използвали това знание? Защо не са го продали, разменили? – Деканът взе лулата си. – Не, не мисля, че
са били замесени. Този град е особен. Тук Воалът е по-тънък, магията тече по-свободно. Завихря се в нексусите, да, но магия има
навсякъде, във всеки камък, във всяка буца пръст, във всяко листо на всеки стар бряст. Има я и е гладна.
– Градът… – Алекс си спомни странното си усещане на местопрестъплението и как то ѝ бе напомнило за картата на нюхейвънската
колония. Доз бе казала, че ритуалите се получават най-добре, ако се извършат на благоприятна, значима дата. Или на благоприятно място. –
Затова си избрал онова кръстовище да убиеш Тара.
– Знам как да изградя един ритуал, Алекс. Когато поискам. – Не беше ли споменал Дарлингтън, че Сандоу е бил изключителен летиански
делегат навремето? И че някои от ритуалите, които той е измислил, още се използват?
– Убил си я за пари.
– За много пари.
– Платил ти е бордът на „Свети Елмо“. Казал си им, че можеш да контролираш мястото на следващия нексус.
– Че ще им подготвя такова място. Смятах, че ще е достатъчно да изчакам цикълът сам да завърши. Но не се случи. Никой не умря. Не се
породи нов нексус. – Поклати глава с раздразнение. – Бяха много нетърпеливи. Казаха… казаха, че ще си поискат парите, че ще си обърнат
към борда на „Лета“. Трябваше да ги спра някак. Създадох ритуал, който знаех, че ще сработи. Но ми трябваше жертвоприношение.
– И тогава си намерил Тара.
– Познавах я – каза той някак обичливо почти. – Когато Клер се разболя, Тара ѝ доставяше марихуана.
– Жена ти?
– Грижех се за нея при две обостряния на рака ѝ, а после тя ме напусна. Тара… Тара често идваше у нас. Чу неща, които не трябваше да
чува. По онова време не мислех ясно. Пък и какво значение имаше?
Какво значение е имало, че някакво момиче от града е подочуло това-онова?
– А и Тара беше хубавка, нали така?
Сандоу отклони гузно поглед. Може да я е чукал, или просто му е било приятно да си говори с нея. Защото така правят дилърите.
Сближават се с клиентите. Сандоу е имал нужда от рамо, на което да поплаче, и Тара е била насреща.
– Но после Дарлингтън е разкрил модела, проследил е дирята на момичетата.
– Точно като мен. Сигурно е било неизбежно. Беше твърде умен, твърде любопитен и това му изигра лоша шега. А и винаги е искал да
знае какво прави Ню Хейвън толкова специален. Опитваше се да състави карта на невидимото. Показа ми я като на преподавател, чисто
академично, колебаеше се дали да не пише за това в дипломната си работа. Но по онова време…
– Вече си планирал да убиеш Тара.
– Възползвала се бе от дочутото в моята къща и го превърна в доходоносен бизнес, продаваше на обществата. Затънала беше до шията с
„Ръкопис“ и Ключарите. Дрогата. Ритуалите. Всичко щеше да свърши зле. Тя беше на деветнайсет, наркоманка, с досие. Беше…
– Лесна плячка. – „Точно като мен.“ – Но Дарлингтън е щял да се досети. Знаел е за предишните момичета. Беше достатъчно умен да ги
свърже с Тара. Затова си изпратил адския звяр да го погълне онази нощ в Розенфелд.
– Трябваше да погълне и двама ви, Алекс. Но явно звярът се е заситил с Дарлингтън. Или момчето те е спасило в някакъв последен и
глупав пристъп на героизъм.
Или чудовището не е искало да погълне Алекс. Може би е знаело, че ще му приседне.
Сандоу въздъхна.
– Дарлингтън все говореше как Ню Хейвън винаги е на ръба на успеха, винаги на крачка от късмета и благоденствието. Не разбираше, че
градът ходи по тънко въже. От едната страна е успехът, от другата – провалът. Магията тук – и кръвта, пролята за поддържането ѝ – са
единственото нещо, което предпазва Ню Хейвън от окончателния край.
„Този град е прецакан от самото начало.“
– Сам ли го направи? – попита Алекс. – Или не ти е стигнал куражът?
– Преди време бях рицар на „Лета“, както знаеш. Не ми липсваше смелост. – Каза го с гордост, да не повярваш.
Изабел беше казала, че Сандоу е изпил твърде много бърбън в салона на Белбалм през нощта, когато Тара е била убита, но пак може да се
е измъкнал незабелязано или да е използвал портална магия. Точно в това Алекс беше заподозряла Колин неотдавна. Пак е трябвало да
използва гламур, но това едва ли е представлявало проблем за човек като него. Сети се за пудриерата, която самата тя беше използвала да се
вмъкне в апартамента на Тара и след това в затвора. Когато я бе извадила от чекмеджето, пудриерата беше зацапана. Доз никога не би я
прибрала така, без да я почисти грижливо. Някой я беше използвал преди Алекс.
– Сложил си си лицето на Ланс. Надрусал си Тара, за да не се съпротивява, а после си я убил. Ти ли изпрати глумата по петите ми?
– Да. Беше рисковано, може би дори глупаво. Нямам талант за некромантия. Но не знаех какво си открила в моргата.
Алекс си спомни как Сандоу седи срещу нея в „Дупката“ с чаша чай на коляно и ѝ обяснява, че тя сама е привлякла вниманието на
глумата със способностите си, че на практика сама си е виновна, за това, както и за убийството на Тара.
– Каза, че вината е моя.
– Е, ти трябваше да си мъртва. Все трябваше да кажа нещо. – Звучеше толкова разумно. – Дарлингтън знаеше, че ще създадеш проблеми.
И аз го знаех, но не подозирах колко си опасна.
– И още не знаеш – каза Алекс. – А Дарлингтън би те намразил и в червата.
– Дарлингтън беше джентълмен. А в наше време няма място за джентълмени. – Взе отново лулата си. – И знаеш ли кое е най-
отвратителното?
– Кое, че си убил хладнокръвно едно момиче, та банда богаташки хлапета да могат да си построят готин клуб? Доста отвратително!
Но той сякаш не я чу.
– Не се получи – каза накрая Сандоу, поклати глава и смръщи вежди. – Ритуалът си беше наред. Изградих го безупречно. Но нексус така и
не се появи.
– Значи Тара е умряла, но ти си си останал прецакан?
– Не, и то благодарение на теб. Провеждам енергична кампания „Ръкопис“ да бъдат лишени от криптата си. До началото на следващата
учебна година „Свети Елмо“ ще си имат нов дом. Те ще получат желаното. Аз ще си запазя парите. Така че остава въпросът, Алекс, какво
искаш ти?
Алекс го гледаше втренчено. Този сериозно ли се опитваше да води преговори?
– Какво искам аз ли? Спри да убиваш хора! Нямаш право да убиеш едно момиче и да видиш сметката на Дарлингтън. Нямаш право да
използваш мен, Доз и „Лета“ само защото искаш да живееш в хубав квартал и да караш готина кола. Ние не би трябвало да вървим по
тънкото въже, проклето да е. Ние сме шибаните пастири!
Сандоу се разсмя.
– Ние сме просяците на масата. Подхвърлят ни огризки, но истинската магия, онази, която създава богатство и спасява живот,
принадлежи на тях. Освен ако сами не си щипнем малко от нея.
Вдигна лулата, но вместо да я запали, изсипа съдържанието ѝ в устата си. И то проблесна като брокат по устните му. Аструмсалинас.
Звездна сила. „Принуда.“ Дал я е на Блейк да я използва срещу Алекс онази нощ в „Ил Бастоне“. Нощта, когато беше изпратил Блейк Кийли
да я убие.
„Тоя път няма да стане.“
Алекс се пресегна към Норт и той се вля в нея стремително, изпълни я със силата си. Тя се хвърли към Сандоу.
– Стой на място! – каза деканът.
Краката ѝ се преплетоха, изпълни я желание да се подчини. Но дрогата нямаше сила над мъртвите.
„Не“ – каза Норт, гласът му бе силен и ясен в главата ѝ.
– Не – каза Алекс. Блъсна декана в един стол. Патериците му паднаха с трясък на пода. – Търнър идва насам. Ще му кажеш какво си
направил. Няма да има нова крипта за „Свети Елмо“. Всичко това няма да се размине с глоби и леки наказания. Всички ще си платите.
Майната им на обществата, на „Лета“, майната ти на теб!
– Александра? – Двамата със Сандоу се обърнаха. Професор Белбалм стоеше на прага на стаята с чаша шампанско в ръка. – Какво става
тук? Елиът… добре ли си?
– Тя ме нападна! – извика той. – Не е добре с нервите. Маргьорит, обади се на охраната. Повикай Колин да ми помогне с Алекс.
– Разбира се – каза Белбалм под въздействието на принудата.
– Професоре, чакайте… – започна Алекс, макар да знаеше, че няма смисъл. Белбалм беше под въздействието на звездната сила и нямаше
да я чуе. – Имам запис. Имам доказателство…
– Александра, не знам какво ти е влязло в главата – каза Белбалм и поклати глава. А после се усмихна и намигна: – Е, всъщност знам
съвсем точно какво ти е влязло в главата. Бъртрам Бойс Норт.
– Маргьорит! – повиши глас Сандоу. – Казах ти да…
– О, Елиът, престани. – Професор Белбалм влезе и заключи вратата зад себе си.
31
Ранна пролет
Алекс зяпаше невярващо. Не беше възможно. Как устояваше Белбалм на звездната сила? И наистина ли виждаше Норт по някакъв начин?
Белбалм остави чашата си на една лавица с книги.
– Би ли седнала, Алекс? Моля – каза тя с усмивката на гостоприемна домакиня.
– Маргьорит – каза строго Сандоу.
– С теб отдавна трябваше да си поговорим, нали? Ти си отчаян човек, но не си глупак. А и президентът вече се е настанил пред камината,
приятно подпийнал. Никой няма да ни прекъсне.
Сандоу се отпусна на стола зад бюрото, сякаш сядаше на тръни.
Алекс обаче не бързаше да изпълни любезната заповед на професорката.
– Вие виждате Норт?
– Виждам очертанията му – кимна Белбалм. – Свил се е в теб като някаква тайна. Не забеляза ли, че кабинетът ми е защитен?
Алекс си спомни усещането за покой, което беше изпитала в служебния кабинет на Белбалм, билките в саксийки на прозореца – мента и
майорана. Същите растения цъфтяха и в лехите около къщата на професорката посред зима. Белбалм сериозно ли твърдеше, че е… Абсурд.
– Вие сте като мен?
Белбалм се усмихна и кимна.
– Ние сме ходещите по Колелото. Всички светове са отворени за нас. Ако сме достатъчно смели да влезем в тях.
На Алекс ѝ се зави свят. Тръсна се в един стол и кожената тапицерия изскърца утешително под тежестта ѝ.
Белбалм седна грациозно на стола срещу нея, елегантна и ведра както винаги, сякаш двете бяха майка и дъщеря, дошли на среща с
декана.
– Можеш да го пуснеш, ако искаш – каза тя и в първия миг Алекс не разбра, че има предвид Норт.
Поколеба се, после побутна леко Норт и той се изля от нея. Уплътни се до бюрото, като местеше поглед между Алекс и Белбалм.
– Не знае какво да прави, нали? – попита Белбалм. Кривна глава настрани и палава усмивка заигра по устните ѝ. – Здрасти, Бърти.
Норт отскочи назад.
Алекс си спомни онзи слънчев следобед в канцеларията на „Норт и синове“, талашита по ъглите и дълбокото чувство на доволство. „За
какво си мислиш, Бърти?“
– Дейзи? – прошепна тя.
Декан Сандоу се наведе напред, втренчил поглед в Белбалм.
– Дейзи Фанинг Уитлок?
Но това не беше възможно.
– Предпочитам френския превод – Маргьорит. Не звучи толкова провинциално като Дейзи, да?
Норт поклати глава с гневно изражение.
– Не, не – каза Алекс. – Аз видях Дейзи. Не просто снимката ѝ. Видях самата нея. Изобщо не си приличате.
– Защото не съм се родила с това тяло. Това не е тялото, което моят самодоволен и влюбен Бърти унищожи. – Обърна се към Норт, който
се блещеше невярващо насреща ѝ. – Спокойно, Бърти. Знам, че вината не беше твоя. Беше моя в известен смисъл. – Френският ѝ акцент
беше изчезнал, вече говореше с широките гласни на Норт. – Имам много спомени, но онзи ден във фабриката помня най-ясно. – Затвори
очи. – Още усещам слънцето през прозорците, миризмата на лак за дърво. Ти искаше да отидем в Мейн за медения ни месец. Мейн,
представете си… А после душа се намърда в мен, трескава, окървавена, пълна с магия до пръсване. От малка общувах с мъртвите, криех
дарбата си, вземах назаем силата и знанията им. Но никога дух не ме беше обладавал така. – Сви безпомощно рамене. – Паникьосах се.
Избутах го в теб. Дори не знаех, че мога да направя такова нещо.
„... трескава, окървавена, пълна с магия до пръсване.“
Алекс бе подозирала, че нещо се е объркало при ритуал по пророкуване през 1854 г., че Костмените неволно са убили някой скитник,
когото са използвали за victima. Чудила се бе защо духът е бил привлечен към онази конкретна стая, защо е потърсил спасение в Норт, дали
е било просто ужасна случайност. Явно не е било така – онази магия, онази изгубена, откъсната от тялото си, уловена между живота и
смъртта душа е била привлечена от силата на момичето. Привлечена е била от Дейзи.
– Беше глупава грешка – каза Белбалм и въздъхна. – За която си платих. Ти не можа да удържиш онази душа и гнева ѝ. Тя взе пистолета ти
и използва ръката ти да ме застреля. Бях толкова млада, а животът ми свърши просто така.
Норт започна да крачи напред-назад, клатеше упорито глава.
Белбалм се отпусна на стола си и изпръхтя с раздразнение.
– За бога, Бърти, как може да си толкова тъп? Колко пъти сме се разминавали на улицата, без да ме погледнеш? Колко години те гледах да
се мотаеш из Ню Хейвън в цялото си байроново великолепие? Отнеха ми тялото, затова се наложи да си открадна ново. – Гласът ѝ беше
спокоен, премерен, но Алекс долавяше скрития под повърхността гняв. – Питам се, Бърти, колко пъти си погледнал Гладис, без изобщо да я
видиш?
„Хора като него никога не забелязват прислугата.“ Алекс си спомни как гледа през прозореца и вижда Гладис да се разхожда край
нацъфтелия дрян с бялото си боне. Не… не беше точно така. Държеше бонето си в ръка. Бяла беше косата ѝ, права и гладка като главата на
тюлен. Точно като косата на Белбалм.
– Бедната Гладис – каза Белбалм и облегна брадичка на ръката си. – На бас, че щеше да я забележиш, ако беше по-хубава. – Норт се
взираше в нея, мяташе се между примирението и упоритото отричане. – Не бях готова да умра. Оставих мъртвото си тяло и взех нейното. Тя
беше първата.
„Първата.“
Гладис О‘Донахю беше намерила труповете на Дейзи и Норт и беше хукнала с писъци по „Чапъл“ към Хай стрийт, където я бяха открили
властите. Хай стрийт, където отчаяният дух на Дейзи я е настигнал. Хай стрийт, където беше възникнал първият нексус и където по-късно
щеше да се издигне първата крипта.
– Ти си обладала Гладис? – попита Алекс в опит да навърже казаното от Белбалм.
Норт се беше намърдал в главата ѝ, но само за кратко. Алекс знаеше, че се разказват истории за обладани хора и къщи с призраци, но не
беше чувала за нещо… такова, каквото и да беше то.
– Боя се, че това е твърде слаба дума за онова, което сторих на Гладис – тихо каза Белбалм. – Тя беше ирландка. Голям инат. Нахлух в нея
със сила, точно както нахлу в мен онази изтерзана душа. Голяма борба падна. Знаете ли, че за ирландците думата „мечка“ е табу? Никой не
знае точно защо, но сигурно са се страхували, че стига да произнесат името и ще призоват някак звяра. Затова я наричали „рунтавата“ или
„ядящата мед“. Това словосъчетание винаги ми е харесвало. „Ядящата мед“. Е, аз изядох душата на Гладис, за да отворя място за своята. –
Цъкна с език, изненадана някак. – Беше толкова сладка.
– Това не е възможно – каза Сандоу. – Един Сив не може просто да превземе нечие тяло. Не и за постоянно. Плътта би закърняла и
загинала.
– Умник си ти – каза Белбалм. – Но аз не бях обикновено момиче и не съм обикновен Сив. Новото ми тяло трябваше да се храни и аз
знаех как да го направя. – Стрелна Алекс с палава усмивка. – Ти вече знаеш, че можеш да пускаш мъртвите в себе си. Никога ли не си се
питала какво можеш да направиш с живите?
Думите имаха своя тежест, потънаха в съзнанието на Алекс и се превърнаха в разбиране. Дейзи не просто беше убила Гладис. Онова е
било почти случайно, неволно. Не, беше изяла душата ѝ. Именно това насилие е създало нексуса. Какво е създало следващите? „Новото ми
тяло трябваше да се храни.“
Гладис е била първата, но не и последната.
Алекс се изправи и заотстъпва с гръб към камината.
– Ти си ги убила, всичките. Всички онези момичета. Едно след друго. И си изяла душите им.
Белбалм кимна отривисто. Почти като поклон.
– И оставих телата им. Празни коруби за погребалния агент. Не е по-различно от привличането на Сив, за да използваш силата му,
разликата е в степента – идея си нямаш каква мощ и енергия има в живата душа. Поддържаше ме с години. Понякога и по-дълго.
– Защо? – попита отчаяно Алекс. В това нямаше смисъл. – Защо онези момичета? Защо това място? Можела си да отидеш навсякъде, да
правиш каквото си поискаш.
– Грешиш – каза Белбалм и се изсмя горчиво. – Имала съм много професии. Сменяла съм името си, самоличността си, градила съм
фалшиви животи, които да скрият истинската ми природа. Но така и не стигнах до Франция. Нито със старото си тяло, нито с това. Без
значение колко души изяждам, не мога да си тръгна оттук, без да загния.
– Заради града е – каза Сандоу. – Ти имаш нужда от Ню Хейвън. Защото тук живее магията.
Белбалм удари с отворена ръка по страничната облегалка на стола.
– Това гадно градче!
– Не си имала право – каза Алекс.
– Така е – отвърна Белбалм, изглеждаше почти смутена. – А момчетата от „Череп и кости“ имали ли са право да разрежат онзи
нещастник? – Вирна брадичка към Сандоу. – Той имаше ли право да убива Тара?
Сандоу трепна изненадано.
– Знаела си? – попита Алекс. – И нейната душа ли изяде?
– Аз не съм куче, което хуква, щом удари камбанката за вечеря. Защо да си играя с такава дребна душица, когато имам истински пир пред
себе си?
– О – възкликна Сандоу и притисна върховете на пръстите си. – Сега разбирам. Има предвид теб, Алекс.
Белбалм го стрелна със студен поглед.
– Не бързай да се радваш, Елиът. Не съм тук да ти оправям грешките, нито ще губя време в тревоги дали няма да издадеш тайните ми. Ти
ще умреш на този стол.
– Не мисля така, Маргьорит. – Сандоу стана, лицето му изопнато от същата решителност, която го бе обладала в нощта на новолунието,
нощта, когато бе погледнал в огньовете на ада. – „Вечерен час обажда края на прогонения ден, тих вятър вее бавно над полето…“
Норт се сви. Хвърли отчаян поглед на Алекс, дращеше по стените, сливаше се с библиотечката, бореше се въпреки страха си от смъртните
думи.
– Норт! – викна Алекс и протегна ръка към него, опитваше се да го притегли към себе си.
Твърде късно, уви. Норт изчезна в стената.
– „Орачът морно крачи на умората във плен – продължи Сандоу с висок глас, който отекваше в стаята. – А света оставя на мен и на
небитието.“
Белбалм стана бавно от стола си и тръсна ръкавите на елегантната си черна рокля.
– Поезия, Елиът?
Смъртни думи. Но Белбалм не трепна дори. И защо да се плаши? Тя вече се бе срещала със смъртта и я беше надвила.
Сандоу я гледаше съсредоточено.
– „Навярно нейде в таз запусната земя лежи сърце, поело звезден огън…“
Белбалм си пое дълбоко въздух и протегна ръка към Сандоу – същия жест, с който Алекс беше поканила Хели и беше привлякла Норт в
себе си.
– Спри! – извика Алекс и се метна през стаята.
Стисна Белбалм под лакътя, но кожата ѝ беше твърда като мрамор. Жената не помръдна.
Сандоу се облещи, от разтворените му устни излезе пронизителен звук – като от чайник, който завира. Ахна и падна на стола, строполи
се с цялата си тежест и столът се хлъзна на колелцата си по пода. Ръцете му стиснаха силно страничните облегалки. Звукът утихна, но
деканът остана да си седи така, с изправен гръб и невиждащ поглед, досущ слаб актьор, който се опитва да изиграе шок.
Белбалм нацупи устнички и изтри грациозно ъгълчетата на устата си.
– Душа като гнила ябълка.
– Ти го уби – каза Алекс, неспособна да откъсне поглед от тялото на декана.
– А той друго ли заслужаваше? Хората умират, Алекс. Това рядко е трагедия.
– Сега той няма да мине зад Воала, нали? – каза Алекс, започваше най-сетне да разбира. – Ти изяждаш душите им и те не могат да
преминат.
Точно затова Норт не беше открил Гладис и другите момичета в отвъдното. А какво беше станало с душата на Тара, принесена в жертва за
ритуала на Сандоу? Къде беше отишла тя накрая?
– Разстроих те. Вижда се. Но ти от опит знаеш какво е да си осигуриш място под слънцето, да се бориш за живота си със зъби и нокти,
постоянно. А в моето време беше още по-зле, повярвай ми. Жените ги изпращаха в лудница, защото са дръзнали да четат твърде много
книги или защото са омръзнали на съпрузите си. За нас имаше толкова малко възможности. Отнеха ми моите и аз си изковах нови, това е.
Алекс я посочи с пръст.
– Не обръщай това в някакъв феминистки манифест. Изковала си новите си възможности от живота на други момичета. Имигрантки.
Чернокожи. Бедни момичета. – „Момичета като мен.“ – Само за да си осигуриш още няколко годинки.
– Далеч не е само това, Александра. Това е божествен акт. С всеки живот, който отнемах, скоро издигаха храм на моето величие –
издигаха го невръстни момченца, които дори не се питаха откъде идва силата, само я приемаха наготово. Те си играят с магия, а аз творя
безсмъртие. И ти ще бъдеш част от него.
– Каква късметлийка съм само. – Нямаше нужда да пита какво има предвид. Белбалм беше отхвърлила блюдото на Сандоу, защото не
искаше да си разваля апетита. – Аз съм голямата награда.
– Живях дълго и се научих на търпение, Александра. Не знаех каква е Софи, когато я срещнах, но след като погълнах душата ѝ… Беше
дива и игрива, горчива като плодовете на тисово дърво, имаше мълнии в кръвта. Поддържа ме повече от петдесет години. А после, когато
тъкмо започвах да заслабвам и остарявам, се появи Колина. Този път разпознах аромата на силата ѝ. Надуших я на паркинга пред една
църква и тръгнах след нея по улиците.
Смъртта на двете момичета бе създала нексусите на две от криптите – на „Свети Елмо“ и „Ръкопис“.
Какъв израз беше използвала Белбалм?
– Били са ходещи по Колелото.
– Сякаш нещо ги бе привлякло тук, за да ме нахранят. Също като теб.
Затова бе имало толкова дълъг интервал в убийствата след 1902 г. В края на деветнайсети век момичетата са умирали едно след друго,
защото Дейзи се е хранела с обикновени души. А после е открила първата ходеща по колелото, Софи Мишкан, момиче със сила като
нейната. И тази душа я е засищала чак до 1958 г., когато убила Колина Тилман, друго надарено момиче. А сега беше ред на Алекс.
„Този град.“ Ню Хейвън ли привличаше към себе си ходещи по Колелото? Дейзи. Софи. Колина. Откога на Алекс ѝ е било писано да
дойде тук и да се сблъска с това чудовище? Магия, която захранва магия?
– Кога разбра каква съм? – попита тя.
– Още при първата ни среща. Планът беше да съзрееш малко, да се отмие от теб вонята на обикновеното. Но… – Белбалм вдигна бавно
рамене и протегна ръка.
Внезапна болка прониза гърдите ѝ, сякаш кука се бе забила под гръдната ѝ кост и пронизала сърцето. Алекс видя около себе си сини
пламъци, огнен кръг, обграждащ тях двете с Белбалм. Колело. И усети, че пада.
Хели беше като слънчев лъч. Норт беше студ и въглищен дим. Белбалм беше зъби.
Алекс се клатушкаше до грила на мъничкия балкон в апартамента на Кота Нула, въздухът миришеше силно на въглища, смог
загръщаше хълмовете в далечината. Усещаше вибрациите на басовия ритъм с босите си стъпала. Вдигна палец да закрие изгряващата луна,
после го мръдна и луната се появи отново.
Някаква жена се наведе над люлката ѝ, посягаше към нея отново и отново, но ръцете ѝ преминаваха през тялото на Алекс. Жената
плачеше със сребърни сълзи, които падаха върху пухкавите ръчички на момичето и изчезваха през кожата ѝ.
Хели я държеше за ръката. Дърпаше я по крайбрежната алея. Изтегли Деветте пръчки от едно тесте с карти таро. Алекс вече държеше
една карта в ръце. „Забрави, това няма да си го татуирам никога – каза Хели. – Дай да тегля пак.“
Лен свали една от кожените си гривни и я стегна около китката на Алекс. „Не казвай на Мош“ – прошепна той. Дъхът му миришеше на
вкиснат хляб, но Алекс никога не се беше чувствала по-щастлива, по-добре.
Баба ѝ стоеше пред печката. Алекс усети миризмата на кимион, на месо, което се пече във фурната, в устата ѝ имаше вкус на мед и орехи.
„Вече сме вегетарианки“ – каза Мира. „У вас бъдете каквито щете – каза баба ѝ. – Когато детето дойде в моя дом, аз ще го храня със сила.“
В градината се мотаеше някакъв мъж и подкастряше плетовете, които никога не се променяха, мижеше към слънцето дори в облачни дни.
Опита се да каже нещо на Алекс, но тя не чу и дума.
Един по един спомените ѝ се разнищваха като конци, уловени между зъбите на Белбалм, разкриваха я нишка по нишка. Белбалм-Дейзи
ги искаше всичките, и добрите, и лошите, тъжните и сладките, всички ѝ бяха еднакво вкусни.
Нямаше къде да избяга. Опита да си спомни миризмата на майчиния парфюм, цвета на дивана в общата стая, нещо, което би ѝ помогнало
да хвърли котва в себе си, докато Дейзи я поглъщаше жадно.
Имаше нужда от Хели. От Дарлингтън. Имаше нужда от… как ѝ беше името? Не можеше да си спомни, някакво момиче с червеникава
коса и слушалки на врата. „Пами?“
Лежи свита на някакво легло. Обградена е от пеперуди монарх, които са се превърнали в обикновени нощни пеперуди. Момче лежи
сгушено зад нея и казва: „Ще ти служа до края на дните“.
Зъбите на Белбалм потънаха по-дълбоко. Алекс вече не помнеше тялото си, ръцете си. Скоро щеше да изчезне. Имаше ли и някакво
облекчение при страха? Всяка тъга, загуба и грешка щяха да бъдат заличени. Нищо нямаше да остане от нея.
Белбалм щеше да ѝ строши черупката. Да я изпие до дъно.
Вълна се издигна над каменния площад пред „Бейнеке“. Красиво тъмнокосо момче викаше: „Нека всичко стане океан!“.
Би могла да се гмурне в Пасифика, оттатък Каталина, да гледа как фериботите идват и си отиват.
Вълната се стовари върху площада и отнесе потока от Сиви.
Алекс си спомни как лежи свита на пода в онази красива библиотека, сълзи текат по страните ѝ, а тя напява бабините си песни и повтаря
бабините думи. Крила се бе от Сивите, скрила се бе от тях зад… Дарлингтън, да, името му беше Дарлингтън… Дарлингтън с тъмното
палто. Скрила се бе както се бе крила през целия си живот. Заключила бе вратата към света на живите, за да се освободи от мъртвите.
Нека всичко стане океан.
„Александра.“ Гласът на Белбалм. Предупреждение. Сякаш бе отгатнала мисълта още щом тя се пръкна в главата на Алекс.
Вече не искаше да се крие. Имала се бе за експерт в оцеляването, но е била просто сритано куче, което джафка и се зъби в лицето на
живота. Сега беше нещо повече.
Спря да се бори. Спря да дърпа трескаво вратите пред напъна на Белбалм. Спомни си тялото си, ръцете си. Смяташе да направи нещо
опасно. Толкоз по-добре.
Нека всичко стане океан. „Нека се превърна в порой.“
Разпери широко ръце и се разтвори.
И моментално ги усети, сякаш са я чакали с трепет, кораби по безкрайно море, които вечно търсят земя на хоризонта, светлинката на фар,
който да ги насочи към сушата. Усети ги из цял Ню Хейвън. Надолу по „Хилхауз“. Нагоре по „Проспект“. Усети как Норт изпълзява от
мястото на старата фабрика, където го бяха изхвърлили смъртните думи, усети онова хлапе, което вечно висеше пред съборения Колизеум и
се опитваше да купи билети на черно, усети Сивия, който правеше обиколки пред „Пейн Уитни“, усети хиляди други Сиви, към които
съзнателно не бе поглеждала – старци, починали в леглата си, някаква жена, която буташе разкривена количка с обезобразени ръце; момче с
огнестрелна рана в лицето, което бърка слепешката за гребен по джобовете си. Потрошена планинарка пълзеше по склона на Ийст Рок и
влачеше счупен крак след себе си, а в Уествил, в порутения лабиринт на „Черния бряст“, Даниел Табор Арлингтън III стегна колана на
халата си и хукна към нея с цигара в уста.
„Елате при мен – зовеше ги тя. – Помогнете ми.“ Позволи им да усетят страха ѝ, който гореше като фар в наблюдателна кула, копнежът ѝ
да остане жива още ден, още час, осветяваше пътя.
Те нямаха край, носеха се по улиците, покрай градините, през стените, събираха се на гъста навалица в кабинета, в Алекс. Придойдоха
като висока вълна.
Усети как Белбалм се дръпна. Зрението ѝ се проясни и вече виждаше стаята, виждаше професорката пред себе си с протегнати ръце и
пламтящи очи. Колелото все така ги обграждаше с яркосини пламъци. Двете стояха в центъра на спиците му.
– Какво става? – изсъска Белбалм.
– Викам изчезналите! – писна Алекс. – Викам изгубените! Знам имената им. – А имената имаха сила. И тя ги изрече едно подир друго,
поема за изгубените момичета: – Софи Мишкан! Колина Тилман! Зузана Мазурски! Паолета Делауро! Ефи Уайт! Гладис О‘Донахю!
Мъртвите зашептяха имената им, повтаряха ги, напираха като порой от тела. Алекс виждаше гъстото им множество в градината, някои
потънали наполовина в стените. Чуваше ги как напяват скръбно –„Софи, Колина, Зузана, Паолета“ – и шепотът им се извисява във вой.
Сивите говореха, зовяха огризките от онези души, какофония от тихи гласове, които се издигаха в накъсан хор, все по-силен и по-силен.
– Александра – изръмжа Белбалм, по челото ѝ избиваше пот. – Няма да се откажа от тях.
Но вече не зависеше от нея.
– Казвам се Галакси, ненаяла се кучко.
При звука на името ѝ Сивите въздъхнаха в хор, който обрули стаята, развя полата на Алекс, отметна косата на Белбалм. Очите ѝ се
разшириха, бели.
Някакво момиче се появи от недрата ѝ, отлюпи се от Белбалм като люспа на зрял лук. Имаше гъсти тъмни къдрици и престилка на
фабрична работничка върху сиви пола и блуза. Появи се блондинка с хубава шапка и кожа като бледа праскова, с карирана рокля с висока
яка и невъзможно тънка талия. После чернокожо момиче с бледорозова жилетка и широка пола, косата му бе нагласена на лъскави вълни.
Една след друга те се отлюпваха от Белбалм и се вливаха в навалицата от Сиви.
Гладис беше последна и не искаше да излезе. Алекс усещаше неохотата ѝ. Беше се свивала в съзнанието на Дейзи толкова години, че сега
не смееше да си тръгне.
– Тя няма право да те държи в затвор – каза ѝ Алекс. – Не се страхувай.
Появи се момиче, едва видимо, отломка от Сив. Много по-млада версия на Белбалм, тъничка и остроноса, бялата ѝ коса бе прибрана на
плитка. Гладис се обърна да погледне себе си, да погледне Белбалм с черната рокля и пръстените. Вдигна ръце, сякаш да се опази от нея,
все още уплашена, и се сви в тълпата, приласкана от другите момичета.
Белбалм раззина уста за писък, но оттам излезе само пискливият тон на завиращ чайник, същият звук, който деканът беше издал.
Норт стоеше до Алекс, сигурно е бил там през цялото време.
– Тя не е чудовище – каза умолително той. – А обикновено момиче.
– Не се заблуждавай – отвърна Алекс. В сърцето ѝ нямаше място за милост. – Определено не се е смятала за обикновена. Вярвала е, че
нейният живот е по-важен от всички нас.
– Не знаех, че е способна на такива неща – повиши глас той, за да надвика шума на тълпата. – Не знаех, че сърцето ѝ е такова.
– Изобщо не си я познавал.
Предпазливата Дейзи, която е кътала тайните си, виждала е призраци и е копнеела да види широкия свят. Дивата Дейзи, покосена, преди
животът ѝ да е започнал истински. Жестоката Дейзи, отказала да приеме съдбата си и крала живот след живот, за да подхранва
съществуването си.
Алекс изрече и последното име:
– Дейзи Фанинг Уитлок!
Протегна ръка и усети как духът на Дейзи пристъпва към нея педя по педя, неохотно и гневно, хвърлил котва в тялото си като растение с
дълбоки корени, което не можеш да извадиш от земята.
Алекс почерпи сила от Сивите, които се щураха наоколо ѝ и минаваха през нея. Оформи зъби с ума си и ги заби в съзнанието на Дейзи. А
после дръпна.
Душата на Дейзи се сурна към нея. Алекс я отблъсна, преди да се е намърдала в главата ѝ.
За част от мига зърна тъмнокосо момиче с лице на пакостлива фея, с широки поли и къдрички по ръкавите. Имаше голяма огнестрелна
рана в гърдите, устата ѝ беше раззината в писък. Сивите се юрнаха напред.
Норт се хвърли пред Дейзи.
– Моля ви! – извика той. – Оставете я на мира!
Но Гладис пристъпи напред, прозирна като въздух.
– Не.
– Не – казаха в хор изгубените момичета.
Софи и Зузана, Паолета, Ефи и Колина.
Сивите се юрнаха покрай Норт и затиснаха Дейзи като побесняла орда.
– Mors irrumat omnia – прошепна Алекс.
„Смъртта преебава всички ни.“
Колелото се завъртя и стомахът на Алекс се качи в гърлото. Тя протегна ръце в отчаян опит да намери нещо, да се хване за нещо. Удари се
в нещо твърдо и падна на колене. А стаята утихна внезапно.
Стоеше на четири крака върху килима в кабинета на президента. Вдигна глава, още ѝ се виеше свят. Сивите си бяха отишли, всички,
освен Младоженеца. Алекс чуваше собственото си препускащо сърце и приглушените шумове на гостите през вратата. Деканът висеше
мъртъв на стола. Алекс затвори очи и остатъчният образ на Колелото прогори в синьо клепачите ѝ.
Тялото на Белбалм се беше сринало само в себе си, кожата ѝ се разлагаше в прашлива коруба, костите ѝ се стриваха под тежестта на
столетие. Скоро от нея остана само купчинка пепел.
Младоженеца се взираше в купчинката прах, която някога е била неговото момиче. Коленичи и посегна, но ръката му мина безпомощно
през купчинката.
Алекс се хвана за ръба на бюрото и се изправи с мъка на крака. Залитна към френските прозорци, които извеждаха в градината. Краката
ѝ се подгъваха. Раната на хълбока ѝ със сигурност се беше отворила. Отвори вратите и я заля студен въздух. Охлади с чистия си повей
сгорещените ѝ страни и раздуха пепелта на Белбалм.
Норт гледаше безпомощно как пепелта се вихри над пода.
– Съжалявам – измърмори Алекс. – Но имаш кофти вкус за жени.
Погледна към трупа на декана в опит да прочисти мислите си, но бе така изцедена, че мозъкът ѝ отказваше да работи. Мислите се
блъскаха трескаво в главата ѝ и се разбягваха като подгонени. Нарциси подаваха главици в градинските лехи.
„Търнър“ – помисли си тя. Къде беше детективът? Беше ли видял съобщенията ѝ?
Извади телефона си. Имаше съобщение от него. „Работя по случай. Ще дойда, като приключа. НЕ ПРАВИ НИЩО ГЛУПАВО.“
– Сякаш не ме познава.
Изблик на смях долетя през вратата. Трябваше да мисли, да си раздвижи мозъка. Ако данните за смъртта на момичетата бяха верни, то и
смъртта на декана щеше да изглежда естествена – инфаркт или инсулт. Но Алекс не искаше да поема рискове. Би могла да се измъкне през
градината, но я бяха видели да влиза в кабинета със Сандоу. Така де, дискретността ѝ беше последна грижа по онова време.
Иначе казано, трябваше да се върне незабелязано сред гостите, да се смеси с тях. Ако я попитат, ще каже, че е оставила декан Сандоу да
си говори с Белбалм.
– Норт – каза тя и той вдигна глава да я погледне от пода. Още седеше на колене върху килима. – Трябва да ми помогнеш.
Не беше изключено да ѝ откаже, особено ако винеше нея за окончателната смърт на своята Дейзи. Дали Сивите щяха да оставят нещо от
нея, което да премине в отвъдното? Но Норт беше тук и очевидно беше разстроен, така че – едва ли.
Той се изправи бавно. Очите му бяха тъмни и скръбни както винаги, но сега в погледа му имаше и още нещо – гледаше я нащрек,
бдително. „Страх ли го е от мен?“ Идеята ѝ допадна. Следващия път щеше да си помисли, преди да се намърда неканен в главата ѝ. И
въпреки това му съчувстваше. Познаваше загубата от първо лице, а Норт беше изгубил Дейзи два пъти – първо момичето, което беше
обичал, а после и представата си за това момиче.
– Искам да провериш дали има някого в коридора – каза му тя. – Не трябва да ме виждат, че излизам от стаята.
Норт мина през вратата. Секундите се точеха, а той не се връщаше и Алекс се притесни, че е решил да си тръгне и да я зареже тук с едно
мъртво тяло и килим, покрит със зло на прах.
А после той се появи през стената и ѝ кимна, че пътят е чист.
Алекс стисна зъби и направи първата крачка. Чувстваше се странно, някак широко отворена и уязвима, като къща със зейнали врати.
Приглади косата си, подръпна роклята. Трябваше да се държи нормално, сякаш нищо особено не се е случило. Но това едва ли щеше да
представлява проблем. Все пак го правеше от време оно.
—
Говорим за Воала, но всъщност знаем, че има много Воали и всеки от тях е бариера между нашия свят и отвъдното. Някои Сиви
остават закотвени зад всички тях и никога не се връщат в света на живите. Други могат да бъдат зърнати в нашия свят от онези,
склонни да рискуват с Куршума на Хирам, а трети проникват още по-дълбоко през Воалите и стават видими за обикновените хора.
Знаем също, че има много гранични земи, където мъртвите могат да си общуват с живите, а отдавна подозираме, че има и много
видове задгробен живот. Оттам следва логичното заключение, че има и много видове ад. Но ако има такива места, те остават
невидими за нас, непознати и неоткрити. Защото никой изследовател не е толкова неустрашим и дързък да тръгне по пътя към
ада, без значение с какво е постлан този път.
Из „Животът на „Лета“:
процедури и протоколи
на Деветия дом“
Cuando ganeden esta acerrado, guehinam esta siempre abierto.Райската градина може и да е затворена, но портите на ада са отворени
винаги.
Ладино поговорка
—
32
Пролет
Алекс и Доз се срещнаха в „Дупката“, после тръгнаха пеша по „Елм“ към „Пейн Уитни“, към кръстовището, което Сандоу беше избрал за
своя ритуал с убийство, мястото, където беше умряла Тара Хачинс. „Важно място.“ Пролетни цветя бяха поникнали по краищата на
незастроения терен – бледолилав минзухар, мънички бели момини сълзи със срамежливо наведени стъбълца.
Трудно ѝ беше да дойде тук, далече от преградите. Виждала бе Сиви през целия си живот, наричала ги беше Тихите. Само дето не бяха
тихи вече. Сега Алекс ги чуваше. Мъртвата жена по нощница, която си пееше тихо пред училището по музика. Двама млади мъже със сака и
бричове, които седяха на оградата на Стария кампус и клюкарстваха, левите им страни бяха обгорени от някакъв отдавнашен пожар.
Съзнателно не поглеждаше към удавения гребец, който тичаше пред гимнастическия салон. Чуваше запъхтяното му дишане. Как беше
възможно това? Защо му е на един призрак да диша? Дали не е просто споменът, че има нужда от въздух? Стар навик? Или съзнателно се
прави на човек?
Поклати леко глава. Или щеше да намери начин да ги смълчи, или окончателно щеше да си загуби ума.
– Някой говори ли? – попита тихичко Доз.
Алекс кимна и разтърка слепоочията си. Нямаше представа как ще разреши този конкретен проблем, но едно нещо знаеше със
сигурност – Сивите не биваше да разбират, че ги чува, защото бяха зажаднели за контакт със света на живите.
Не беше виждала Норт от онова парти в дома на президента. Може би се беше сврял някъде и скърбеше за своята извратена Дейзи. Или
бе създал група за подкрепа в отвъдното за душите, които Дейзи беше държала в плен толкова години. Алекс можеше само да гадае.
Двете с Доз минаха по периметъра на терена, който деканът си беше харесал за новата крипта на „Свети Елмо“. Алекс се надяваше да
поникнат цветя и на мястото, където Тара беше умряла. Беше изпратила на борда на „Лета“ записа с признанието на Сандоу. Ужасно било,
съгласиха се те единодушно. Нелепо и извратено. Но преди всичко – опасно. Ритуалът на Сандоу се беше провалил, да, но ако и на някой
друг му хрумнеше безумната идея, че ритуалното убийство може да породи нов нексус? Неприемливо. А и не искаха „Лета“ да се свързва
със смъртта на Тара. Повечето членове на борда упорито вярваха, че убиецът е Блейк Кийли, и „Лета“ очевидно беше решена нещата да си
останат така.
Този път Алекс нямаше да настоява. Имаше да пази твърде много нови тайни. Смъртта на Сандоу беше обявена за естествена, масивен
инфаркт по време на празненството за завръщането му. Само няколко седмици преди това паднал лошо. Бил под сериозен финансов стрес.
Смъртта му се беше превърнала в повод за скръб, но не привлече особено внимание – пък и Маргьорит Белбалм беше изчезнала, след като
била видяна с него на същото парти. Последно я бяха видели да влиза в кабинета на президента, за да говори с декан Сандоу. Никой не
знаеше къде е, дали не е пострадала, и полицията на Ню Хейвън беше започнала разследване.
„Лета“ нямаше представа коя е била в действителност Белбалм и как е свързана със смъртта на Сандоу. Алекс беше редактирала записа,
изтрила бе всичко след появата на професорката в кабинета. Бордът на „Лета“ така и не чу словосъчетанието „ходещи по Колелото“ и
никога нямаше да го чуе, защото по всичко личеше, че Алекс притежава способността да създаде нексус когато си поиска – достатъчно бе
да развие вкус към души. Видяла бе как действат „Лета“ и обществата. И беше убедена, че тази новина не бива да стига до ушите им.
Доз погледна часа на телефона си и двете мълчаливо обърнаха гръб на „Пейн Уитни“ и свърнаха надясно по улица „Гроув“. Пред тях се
възправяше масивният мавзолей на „Книга и змия“, мрачен куб от бял мрамор, заобиколен с ограда от черно ковано желязо. Сега, когато
знаеше, че не те са пратили глумата по петите ѝ и че не са имали нищо общо с убийството, Алекс се чудеше дали не биха ѝ помогнали да
намери душата на Тара. И макар че никак не ѝ харесваше мисълта да мине под онзи портик, нито какво обществото ще поиска от нея в
замяна, истината бе, че „Лета“ дължеше на Тара Хачинс някакъв покой. Но това трябваше да изчака. Имаше да свърши нещо друго, преди да
се погрижи за Тара. Друга задача, която като нищо можеше да я убие.
Алекс и Доз минаха през неоегипетските порти на гробището, под релефния надпис, който изпълваше Дарлингтън с такова възхищение:
МЪРТВИТЕ ЩЕ ВЪЗКРЪСНАТ.
Може би не само мъртвите, ако Алекс си го поставеше за цел.
Минаха покрай гробове на поети и учени, покрай бивши президенти на университета. При една нова надгробна плоча се беше събрала
малка тълпа. Декан Сандоу все още се обграждаше с качествена компания.
Алекс знаеше, че сред днешната навалица сигурно има бивши възпитаници на „Лета“, но разпозна единствено Мишел Аламедайн.
Носеше същото стилно палто, тъмната ѝ коса беше прибрана назад в спретнато кокче. Търнър също беше тук, но само ѝ кимна мълчаливо.
Не беше доволен от нея.
– Оставила си ми труп? – изръмжал ѝ бе той, когато Алекс се съгласи да се срещнат в „Ил Бастоне“.
– Извинявай – бе казала Алекс. – Ами ти си адски капризен.
– Какво стана на онова парти?
Алекс се бе облегнала на една от колоните на верандата. Остана с усещането, че къщата се обляга на нея на свой ред.
– Сандоу е убил Тара.
– А с него какво е станало?
– Инфаркт.
– Да бе. Ти ли го уби?
– Не се наложи.
Търнър я гледа дълго и Алекс се зарадва, че като никога му е казала истината.
Оттогава не бяха говорили и Алекс подозираше, че детективът не иска да има нищо общо нито с нея, нито с „Лета“. Разбираше го, но пак
ѝ беше криво, сякаш бе загубила нещо. Хубаво беше да има на своя страна един от добрите.
Службата беше дълга и скучна, рецитация на постиженията на декана, слово от президента, няколко думи от една стройна жена с
тъмносиня рокля, бившата жена на Сандоу, осъзна с известно закъснение Алекс. Днес в гробището нямаше Сиви. Те не обичаха
погребения, а около този гроб нямаше достатъчно емоции, които да преодолеят погнусата им. Алекс нямаше нищо против тишината.
Докато спускаха ковчега в земята, тя срещна погледа на Мишел Аламедайн и ѝ кимна леко – знак, че иска да говорят. Двете с Доз се
отдалечиха от новия гроб, Алекс се надяваше Мишел да ги последва.
Поеха по една алея наляво и минаха покрай гроба на Кингмън Брюстър, където някой бе посадил хамамелис, известен повече като
вещерска леска, който разцъфваше в жълто през юни –почти на рождения му ден –и губеше листата си през ноември, когато Брюстър беше
починал. Някъде в това гробище лежеше и първото тяло на Дейзи.
Стигнаха до един тих ъгъл между два каменни сфинкса и Доз попита:
–Сигурна ли си? –Нагиздила се бе с панталони и обици за погребението, но червеникавото ѝкокче се беше изхлузило на една страна.
–Не –призна Алекс. –Но малко помощ няма да ни е излишна.
Доз не тръгна да спори. Не спираше да ѝсе извинява, откакто „Лета“ се свърза с нея в дома на сестра ѝ в Уестпорт, а Алекс ѝ разказа
какво се е случило в действителност на онова парти у президента. Освен това искаше тази мисия не по-малко от Алекс. Може би повече
дори.
Алекс видя Мишел да върви към тях през тревата. Изчака я да се приближи, после подхвана без предисловия:
– Дарлингтън не е мъртъв.
Мишел въздъхна.
– За това ли става въпрос? Алекс, разбирам, че…
– Той е демон.
– Моля?
– Не е умрял, когато адският звяр го е погълнал. Бил е трансформиран.
– Това не е възможно.
– Слушай – прекъсна я Алекс. – Напоследък ходих в граничните земи и…
– Защо ли не съм изненадана.
– И всеки път чувах… добре де, не знам какви са точно – може да са Сиви или чудовища някакви, не знам. Някакви създания, не докрай
човешки, на по-тъмния бряг. И все повтаряха нещо, което не разбирах добре. Първо реших, че е име – Джонатан Дезмънд или Жан дьо
Монд. Но изобщо не е било това.
– И? – Мишел я гледаше с нетрепващо изражение, сякаш полагаше искрени усилия да изглежда отворена за глупостите ѝ.
– „Джентълмен демон“. Това са казвали. Говорели са за Дарлингтън. И мисля, че бяха уплашени.
„Дарлингтън беше джентълмен. А в наше време няма място за джентълмени.“ Така беше казал деканът, но тогава Алекс не обърна
внимание на думите му. Обаче докато слушаше записа на разговора им, те пуснаха корени в главата ѝ. Дарлингтън, джентълменът на
„Лета“. Хората неизменно го описваха така. Самата Алекс бе мислила за него по този начин, сякаш Дарлингтън се е пренесъл в тяхното
време от някакво друго.
Но пак минаха дни, докато навърже всичко, докато си даде сметка, че създанията на онзи тъмен бряг започваха да мълвят странните
думи, щом Алекс споменеше Дарлингтън или дори си помислеше за него. Не бяха гневни, а уплашени, точно както бяха уплашени Сивите в
нощта на онова пророкуване. Дарлингтън беше изрекъл думата „убийство“ по време на новолунния ритуал, самият той, а не някакво негово
ехо – и е обвинявал Сандоу, а не Алекс. Обвинил е човека, убил Тара. Човека, който се е опитал да убие и него. Поне така се надяваше
Алекс. Даниел Табор Арлингтън, вечният джентълмен, момчето с безупречни маниери. В какво ли се беше превърнал сега?
– Това, за което говориш, е невъзможно – каза Мишел.
– Знам как звучи – обади се Доз. – Но хората мога да се превърнат във…
– Запозната съм с процеса. Но демони се създават само по един начин – от обединението на сяра и грях.
– И за какъв грях говорим? – попита Алекс. – Мастурбация? Лош правопис?
– В гробище сме – смъмри я Доз.
– На мъртвите не им пука, Доз. Повярвай ми.
– Само един грях може да превърне човек в демон – каза Мишел. – Убийството.
Доз пребледня.
– Той никога не би… той не е способен да…
– Ти уби човек – напомни ѝ Алекс. „Както и аз.“ – Никога е много голяма дума.
– Дарлингтън? – каза невярващо Мишел. – Любимецът на учителите? Рицарят в лъскава броня?
– Рицарите неслучайно носят мечове, а аз не те повиках тук, за да спорим. Ако не искаш да ни помогнеш, добре. Аз знам каквото знам –
бил е изпратен адски звяр да убие Дарлингтън. Но той е оцелял и онова нещо го изсрало в някой ад. И ние ще идем да го приберем.
– Сериозно? – каза Мишел.
– Сериозно – каза Доз.
Студен вятър повя сред дърветата в гробището и Алекс потръпна несъзнателно. Сякаш зимата не искаше да си отиде. Сякаш нещо им
отправяше предупреждение. Но Дарлингтън беше от другата страна на нещо ужасно и чакаше да го спасят. Сандоу беше откраднал от света
златното момче на „Лета“ и някой трябваше да го открадне в обратната посока.
– Е – каза тя през вятъра, който люлееше напъпилите клонки и стенеше над надгробните камъни като скърбяща вдовица. – Кой е готов да
отиде в ада?
Домовете на Воала
Древните Осем
ОСНОВНИ ДОМОВЕ
„Череп и кости“ – 1832 г.
„Богати и бедни, всички са равни в смъртта.“
Учения: Екстиспизъм и антропомансия. Пророкуване по човешки и животински вътрешности
Прочути възпитаници: Уилям Хауърд Тафт, Джордж Х. У. Буш, Джордж У. Буш, Джон Кери
„Свитък и ключ“ – 1842 г.
„Имай власт над тази тъмна земя да я осветиш и власт над този мъртъв свят да го съживиш.“
Учения: Duru dweomer, портална магия. Астрални и етерични проекции
Прочути възпитаници: Дийн Ачисън, Гари Трюдо, Коул Портър, Стоун Филипс
„Книга и змия“ – 1863 г.
„Всичко се променя, нищо не загива.“
Учения: nekyia или nekromanteia, четене по кости
Прочути възпитаници: Боб Удуърд, Портър Крос, Катлин Клийвър, Чарлс Ривкин
„Вълча глава“ – 1883 г.
„Силата на глутницата е вълкът. Силата на вълка е глутницата.“
Учения: териантропия
Прочути възпитаници: Стивън Винсънт Бенет, Бенджамин Спок, Чарлс Ийвс, Сам Уогстаф
„Ръкопис“ – 1952 г.
„Сънищата раждат сънища, илюзията е безкрайна.“
Учения: огледална магия и гламури
Прочути възпитаници: Джоди Фостър, Андерсън Купър, Дейвид Герген, Зоуи Казан
МАЛКИ ДОМОВЕ
Аврелианци – 1910 г.
Учения: логомантия – обвързващи слова и езиково пророкуване
Прочути възпитаници: адмирал Ричард Лайън, Саманта Пауър, Джон Б. Гудинаф
„Свети Елмо“ – 1889 г.
Учения: Tempestate Artium, стихийна магия, призоваване на бури
Прочути възпитаници: Калвин Хил, Джон Ашкрофт, Алисън Уилямс
„Берцелиус“ – 1848 г.
Учения: Никакви. Основана в чест на Йонс Якоб Берцелиус, шведски химик, който създал нова система за химически обозначения и
така сложил край на алхимическата тайнственост
Прочути възпитаници: Няма такива
Благодарности
В Ню Йорк – благодаря на всички във „Флатайрън Букс“, най-вече на Ноа Ийкър, която пое риск с тази книга в самото начало, на Ейми
Айнхорн, Лорън Битрих, Патриша Кейв, Марлена Битнър, Нанси Трипак, Катрин Тюро, Кристина Гилбърт, Кейт Хейес, Дона Нотцел, Лена
Шектър, Лорън Хогън, Кейти Лорд и Дженифър Гонзалес с целия ѝ екип. Благодаря на „Ню Лийф Литерари“ – Поя Шабазиан, Вероника
Гриялва, Миа Роман, Хилари Печоне, Мередит Барс, Абигейл Донахю, Джордан Хил, Джо Волпе, Келси Люис, Касандра Бейм и Джоана
Волпе, която взе присърце тази идея от самото начало.
В Ню Хейвън и Йейл: професор Джулия Адамс от колежа „Хопър“, Анджела Макрей и Джени Чавира от „Асоциацията на йелските
възпитаници“, Джудит Ан Шийф от „Ръкописи и архиви“, Марк Бранч от „Йейл Алумни Магазин“, Дейвид Хайзер от Музея за естествена
история „Пийбоди“, Майкъл Моранд от „Бейнеке“ и Клер Зела. Благодаря на Раби Шмули Хехт, задето ми осигури достъп до имението
Андерсън, и на Барбара Ламб, която сподели с мен широките си познания за Кънектикът и ме преведе през много гробища. Позволила съм
си някои волности с историята и географията на Ню Хейвън. Най-вече – „Вълча глава“ са построили първия си дом на улица „Проспект“
през 1884 г. Новият им дом на Хай стрийт е построен четиридесет години по-късно.
В Калифорния: на Дейвид Питърсън за помощта с латинския, на Рейчъл Мартин, Робин Лейкън, Зиги Човешкото гюле, Морган Фейхи,
Мишел Чихара, Сара Месле, Джош Каменски, Гретчен Макнийл, Джулия Колард, Надин Семеро, Мари Лу, Ан Грасер, Сабаа Тахир, Робин
Льофевр, Виктория Ейвиярдс и Джими Фриман. Благодаря на майка си, която първа ми запя на ладино, на Кристин, Сам, Емили, Райън и
Ерик, заради които продължих да се смея. Също на Стивън Теста, Лейни Липшър и собствената ми вълча глутница от деветдесет и седма.
Другаде: на Макс Даниел от Калифорнийския университет – Лос Анджелис и на Симон Салмън за помощта им със сефарадските балади,
на Кели Линк, Даниел Хосе Олдър, Холи Блак, Робин Уосермън, Сара Рийс Бренан, Рейнбоу Роуъл, Зорайда Кордова, Касандра Клер, Али
Картър, Кери Райън, Мари Руткоски, Алекс Бракън, Сюзан Денард, Жамен Гийот и Майкъл Кастро.
Светът на „Деветият дом“ почерпи от много книги – „Йейл в Ню Хейвън – архитектура и урбанизация“ на Винсън Скали;
„Университетът Йейл – архитектурна обиколка“ на Патрик Пинел; „Иди си в стаята – история на колежанските общества и братства в
Йейл“ на Лумис Хейвмайър; „Йейл: история“ на Брукс Мадър Кели; „Силата на привилегиите – Йейл и американските елитни колежи“ на
Джоузеф А. Соарес; „Черепи и ключове – скритата история на йейлските тайни общества“ на Дейвид Алън Ричардс; „Абанос и бръшлян –
раса, робство и трудната история на американските университети“ на Крейг Стивън Уайлдър; „Карети и часовници, корсети и ключалки –
възходът и падението на един промишлен град“ от Престън Мейнард и Марджъри Б. Нойес; „Ню Хейвън, пътеводител към архитектурата и
урбанистичния дизайн“ на Елизабет Милс Браун; „Тегобите на един град – урбанистични пространства и организирана съпротива в Ню
Хейвън“ на Манди Исакс Джаксън; „Планът за Ню Хейвън“ на Фредерик Лоу Олмстед и Кас Джилбърт. Баладата „La Moza y El Huerco“
открих в статията „Сефарадски погребални песни“ на Палома Диаз-Мас. Благодаря също на Паниспанския баладически проект.
Table of Contents
Предговор Ранна пролет
1 Зима
2 Миналата есен
3 Зима
4 Миналата есен
5 Зима
6 Миналата есен
7 Зима
8 Зима
9 Зима
10 Миналата есен
11 Зима
12 Зима
13 Миналата есен
14 Зима
15 Зима
16 Зима
17 Зима
18 Миналата есен
19 Миналото лято
20 Зима
21 Зима
22 Зима
23 Зима
24 Зима
25 Зима
26 Зима
27 Зима
28 Ранна пролет
29 Ранна пролет
30 Ранна пролет
31 Ранна пролет
32 Пролет
Домовете на Воала Древните Осем
Благодарности__