Annotation
Джон Уелс се оттегля от активна служба в ЦРУ, но скоро разбира, че бивши агенти няма.
След поредица кървави атентати в Саудитска Арабия самият крал Абдула, владетелят на
страната, се свързва с Уелс. Абдула подозира, че брат му — Саид, стои зад терористите и се
опитва да разклати властта, а после да завземе трона с преврат.
Уелс и партньорът му, друг бивш агент на ЦРУ, се отправят по следите на талибаните.
След ожесточена престрелка в тренировъчния лагер на терористите Уелс успява да плени
един от тях. Информацията, която получава от него, обаче се оказва недостатъчна, за да
предотврати следващия удар. Ахмад Бакр, ръководителят на операцията, отвлича посланика
на САЩ в дръзка засада на бронирания му конвой. Бакр поставя безумните си условия към
Запада: изтегляне на всички военни части от Арабския свят, прекратяване на търговията с
петрол, спиране на сътрудничеството с Израел.
Уелс ще трябва да влезе в самото сърце на исляма — свещения град Мека, и в бясна
надпревара с времето да се опита да спаси посланик Кърланд. Залогът е не само животът на
дипломата, но и стабилността на отношенията между Арабския свят и САЩ.
Алекс Беренсън
Пролог
Част първа
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
Втора част
10.
11.
12.
13.
14.
15.
16.
17.
Трета част
18.
19.
20.
21.
22.
23.
24.
25.
Епилог
Благодарности
Информация за текста
notes
1234567891
0
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
Алекс Беренсън
Войник под прикритие
серия „Джон Уелс“ #5
На жена ми
Пролог
Манама, Бахрейн
„Джей-Джей“ имаха студена наливна бира „Карлсберг“ и дузина телевизори с плоски
екрани, окачени по стените от тъмно дърво. Барът беше уютен и добре уреден,
представляваше автентична ирландска кръчма, която идеално би се вписала в обстановката
на град като Лондон или Чикаго. Вместо това заведението се помещаваше на първия етаж на
една ниска сграда в центъра на Манама, столицата на Бахрейн, малък остров от Персийския
залив. Към единадесет през нощта „Джей-Джей“ се изпълваше с мъже и жени, притиснали
телата си едно в друго в търсене на лесни удоволствия. В настоящия час, около девет вечерта,
барът бе достатъчно пълен, за да има атмосфера, но не прекалено претъпкан, така че хората
да не могат да се обърнат. Някакво кльощаво момче със силно изрусена коса непрекъснато
пускаше Лейди Гага и Джей-Зи от айпода си, докато десетина жени танцуваха на дансинга
— твърде зле за гледане, но пък не им липсваше ентусиазъм. Тълпата се състоеше предимно
от европейци, работещи тук, както и от американски моряци от Пети флот, който имаше
седалище в Бахрейн.
Роби Дюк бе пристигнал в „Джей-Джей“ рано, защото до полунощ най-хубавите
момичета обикновено вече бяха заети. Роби беше двадесет и осем годишен добре сложен мъж
с фигура на ръгбист — с широки рамене, дълга руса коса и привлекателна усмивка. Доста от
девойчетата го харесваха, а и той много си падаше по тях. Всички чуждестранни птици като
него бяха малко или много еднакви — нямаше значение дали са европейци, или американци,
те идваха в Залива заради приключението, а приключение обикновено значеше някоя и друга
лесна свалка.
Дуайът Гасер беше приятел на Роби и помощник в свалките, макар и не кой знае какъв,
тъй като говореше тихо и беше доста срамежлив. Ала някои от момичетата харесваха
къдриците му и леко сънливия поглед…
— Онези двете — каза той и сръчка Роби да погледне към ъгъла. Там се беше настанила
блондинка с кръгло лице и хубави, плътни устни. Втората беше по-слаба и с по-тъмна кожа,
вероятно испанка. Момичетата седяха едно до друго, а на масата до тях имаше две свободни
места.—
Да, Ваше височество — Роби се обърна и тръгна към тях. Веднъж щом човек решеше,
че трябва да направи нещо, според него нямаше особен смисъл да се разтакава.
— При вас има ли място за още двама?
Блондинката отпи малка глътка от питието си и го изгледа като полицай, който току-що
го е заловил да пикае на алеята и се колебае дали да го глоби, или просто да го разкара.
— Заповядайте — каза накрая тя.
— Аз съм Роби Дюк — представи се той и протегна ръка.
— Жозефин.
Двамата си стиснаха ръцете. Роби седна и се огледа за Дуайът, но приятелят му беше
изчезнал, както често се случваше, когато запознанството, изглежда, не отиваше на добре.
Дразнещо копеле! Въпреки че сигурно скоро щеше да се върне и дори да донесе една бира и
за Роби като един вид извинение.
— Жозефин, като благородничка. Откъде си, ако не е нахално да попитам?
— От Лондон.
— Центърът на вселената… — усмихна се Роби, но си помисли, че си залага главата, че
мадамата не живееше в Лондон.
— Всъщност от Слоу — доуточни тя.
Слоу бе едно от предградията на Западен Лондон, близо до летище Хийтроу. „Слоу доста
повече ти приляга“, помисли си Роби. Спокойно можеше да се справи с някоя мадама от
Слоу и тя нямаше да се усети откъде й е дошло.
— На момче от Манчестър — като мен, Слоу ми звучи като част от Лондон… — каза
той и се обърна към тъмнокосото момиче — И ти ли си от Лондон?
— Не. Аз съм от Рим.
— Рим. Градът на… — Роби не можа да се сети на какво точно. — Както и да е,
сюжетът се затяга. И какво ви води в „Джей-Джей“, дами?
— Стюардеси сме — каза италианката. — Работим за „Емирейтс“ — най-голямата
аеролиния в Средния изток, известна с лъскавите си нови самолети и също толкова лъскави
стюардеси.
— „Емирейтс“, а? А летели ли сте на „Еърбъс 380“?
— Това е голям звяр — обади се Жозефин. — Кой ли е решил, че самолет с осемстотин
места е добра идея?
— Значи отвътре не е чак толкова лъскав, а?
— Не е по-лъскав от лондонското метро.
— На мен ми харесва — каза италианката. — Знам, че е глупаво, но мисля, че е
невероятен. Как е възможно нещо толкова голямо да лети?
Роби се обърна, за да я погледне в очите. Момичето имаше голям нос, но иначе не беше
никак лоша, с тъмните си очи и дългата черна коса. И акцентът… Но най-важното беше, че
на нея май й харесваше да си бъбри с него, за разлика от Жозефин.
— Как се казваш, италиано?
— Чинциа.
Жозефин въздъхна и Роби за малко да й каже да върви да се забавлява с Дуайът и че
двамата ще си паснат идеално, но вместо това вдигна чашата си за поздрав:
— Да пием за Италия.
— За Италия!
— И за Бахрейн в четвъртък вечер — добави той и отпи голяма глътка от бирата си. —
Да излитаме!
* * *
Черният „Мерцедес Е190“ се движеше по „Крал Фахад“, шестнадесеткилометровия
мост между Саудитска Арабия и Бахрейн. Под асфалта блещукаха водите на Персийския
залив, топли като във вана и почти толкова плитки.
Омар ал Рашид седеше зад волана. По-малкият му брат. Факир, спеше на седалката до
него. Тънка струя слюнка се беше спуснала от устните на Факир и попиваше в белия му тауб,
дълга дреха, която саудитците традиционно носят. Факир имаше меките, леко закръглени
черти на гимназист и таубът му обгръщаше възпълния му корем като възглавница. Беше на
осемнадесет, само две години по-малък от брат си Омар.
— Факир.
— Остави ме да спя — изсумтя раздразнено той.
— Спиш от Източната провинция насам. И освен това се лигавиш.
— Почивам си.
— Глупав си като магаре.
— По-добре да си глупав, отколкото да те е страх — подразни го Факир.
— Не се боя — отговори брат му и го удари леко с юмрук по рамото, но след това му се
прииска да не го беше правил, тъй като Факир не възрази, дори не разтърка удареното място.
— Всичко е наред, братко. Ако искаш да се оттеглиш, можем да го направим и без теб.
— Не ме е страх.
За пръв път в живота си Омар мразеше брат си. Беше го страх. Всеки би се страхувал,
всеки, освен такова глупаво магаре като Факир! Но този път брат му прекали. Унижението от
това да се откаже надделяваше над страха от смъртта. А сигурно имамите бяха прави, може
би от другата страна наистина ги очакваха девици и безкрайни богатства…
Въпреки че досега не беше забелязал имамите да се редят на опашка, за да разберат
какво е отвъд.
Три минути по-късно колата достигна до малкия изкуствен остров, който отбелязваше
границата между Саудитска Арабия и Бахрейн. Граничният служител провери документите
на мерцедеса. Сто метра по-нататък имиграционен агент погледна набързо паспортите им и
им махна да продължават, без дори да ги попита накъде пътуват.
Всеки знае за какво саудитците идваха в Бахрейн — заради алкохола, заради едно, две
или десетина питиета. Пристигаха, за да се разхождат с приятелките си, без да бъдат
тормозени от мутава — Комитета за разпространение на добродетелите и предотвратяване
на пороците, саудитската религиозна полиция. Идваха, за да гледат филми в публичните
кина, още едно удоволствие, забранено в Кралството.
След като преминаха през имиграционните власти, двамата бяха извикани за
митническа проверка. Офицерът кимна към синята пътна чанта на задната седалка:
„Отворете, моля“. Омар дръпна ципа и показа джинси, гуменки и черни тениски. Дрехите
едва ли можеха да се нарекат подозрителни. Саудитците в Бахрейн често се обличаха по
западен модел.
— Приятно прекарване — пожела им офицерът и им махна да минават.
— Приятно ще е — каза на глас Факир.
* * *
В „Джей-Джей“ Роби беше вече извън играта. Дуайът бе успял да спечели вниманието
на Чинциа и за Роби остана Жозефин, затова той реши да приложи един изпитан и отдавна
доказал се метод за свалка — да я напие.
— Време е за още един рунд питиета, ти какво ще искаш? — попита той.
— Не, благодаря, Фродо — отговори Жозефин и вдигна все още почти пълната си чаша.
— Фродо, а? — повтори Роби с престорена насмешка в гласа, но в действителност в
шегата имаше голяма доза истина. — Надявам се да съм по-голям от него.
— И аз се надявам. За твое добро ще е… — усмихна се тя и погледна към Чинциа.
— Май като гледам, само аз съм свободен в момента — въздъхна Роби.
— Именно — отвърна Жозефин и погълна наведнъж остатъка от питието си. — Добре
тогава. Водка „Сива гъска“ с тоник — поръча тя.
„Естествено, че „Сива гъска“ — помисли си Роби. — Тази определено си пада
тежкарка. А в крайна сметка май ще получа нещо повече от потупване по бузата“.
— Една „Сива гъска“ с тоник идва веднага… — заяви той.
Пет минути по-късно Роби се върна с новите чаши.
— Благодаря.
— За нищо.
— Ами ти? Тук ли живееш? — попита го тя.
— Да — отговори той и се приготви да я види как ще се разтопи, като чуе следващите
му думи. — Преподавател съм — ухили се той. — Знам какво си мислиш: „Как е възможно
този да преподава?“. Сигурно се чудиш как съм си взел зрелостните изпити и съм завършил
гимназия, но децата, които уча, са специални.
— Какво им е специалното?
— Аутисти. Наричаме ги „деца с увреждане в развитието“.
— Това сигурно е трудно.
— Всеки ден ме кара да се чувствам щастлив — отвърна Роби и всъщност не лъжеше.
Наистина се чувстваше щастлив за това, че не беше едно от онези чудовища. Половината от
тях през цялото време се въртяха в кръг и крещяха ууп-ууп-ууп на всеки десет секунди, сякаш
някой им плащаше да имитират звука на хеликоптер. Другата половина те удряха, ако ги
накараш да те погледнат в очите, сякаш бяха истински човеци. От време на време на Роби му
се струваше, че ще може да свикне с това. Затова заслужаваше по цял ден да седи в някой
ъгъл и да играе електронни игри, което и правеше. Истински щастливец.
— Синът на братовчед ми е аутист — устните на Жозефин се извиха в тънка усмивка,
която Роби не успя да разгадае.
— Близка ли си с него?
— Ха! Детето е истински малък досадник. Ако го заговориш, бяга и отива да си блъска
главата в стената. Ако го вдигнеш, започва да те драска толкова жестоко, сякаш искаш да го
хвърлиш през прозореца. Майка му цели шест месеца му повтаря: „Вземи лъжицата, Джими,
вземи лъжицата“, и той накрая взе проклетата лъжица. Само дето ние, роднините, трябваше
да се преструваме, че е постигнал нещо огромно… Но то си е едно вегетиращо същество с
ръце, крака, и уста, която да пищи. Да вземе да я държи тази лъжица и най-накрая да се
свърши — заключи тя.
Роби остана безмълвен. Естествено, казаното от нея не беше много по-различно от това,
което той самият мислеше, но човек не трябваше да го казва на глас. Не беше цивилизовано.
— Ще ми се да можеше да видиш лицето си в момента. Гледаш ме така, сякаш току-що
съм предложила да хвърлим сладурчетата в някоя яма — каза Жозефин.
— Това ли мислиш, че трябва да направим?
— Само ако не слушат — рече тя и се усмихна. — О, боже, пак те шокирах. Шегувам се с
теб, Роби. Кълна се в Господ, нямам никаква представа какво да правим с тях. А ти?
— Те също са хора. Всеки от нас можеше да е на тяхно място.
— Можеше, но не сме — отвърна Жозефин и отпи още една глътка от „Сивата гъска“. —
Защо да се преструваме, че фактите в живота не са такива, каквито са?
— Може би понякога да се преструваме, е единственият начин да се справим с това.
* * *
Омар и Факир бяха израснали в Мачмах, пустинно градче в северната част на Саудитска
Арабия. Файзал, бащата на Омар, беше едър мъж, който носеше червено-бяла кърпа за глава
и тесен тауб, който плътно обгръщаше тялото му. Така се обличаха консервативните
мюсюлмани. Той много рядко виждаше Омар и Факир — най-малките синове от третата си
жена. По времето, когато Омар навлезе в пубертета, осъзна, че семейството му го възприема
като „резерва“ — нещо, което трябва да се храни и пои, в случай че по-големите му братя
умрат. Този факт донесе огромна празнота в душата му, но момчето така и не се оплака. А
брат му си живееше далеч по-просто и по-щастливо от него. Двамата бяха най-добри
приятели и силите им се допълваха. Омар помагаше на Факир с уроците, а Факир измъкваше
по-големия си брат от лошото настроение, което често го обземаше. Двамата прекараха
ученическите си години в медресе, религиозно училище, където се научиха да рецитират
Корана наизуст.
Когато Омар стана на седемнадесет, а Факир на петнадесет, имамът на медресето заведе
момчетата в кабинета си, за да гледат муджахидински филми. Хеликоптери се разбиваха в
планините, а по пустинните пътища избухваха хъмвита1. „Един ден ще ви се удаде
възможност да се биете — обясни им имамът — и може да дадете живота си за това. Но не
трябва да се страхувате. Ще бъдете запомнени завинаги в този свят и в следващия“.
Имамът не би могъл да избере по-добра примамка за момче, което едва съзнаваше, че
съществува на този свят. Омар се отдаде на каузата и скоро Факир също го последва. Няколко
месеца по-късно двете момчета бяха откарани със завързани очи нанякъде и се озоваха в
една далечна ферма, закътана в пустинна долина, където ниските хълмове не можеха да
предложат сянка срещу палещите лъчи на слънцето. Там човек, който се представи като
Навиф, се зае да ги обучава — тях и още двама тийнейджъри. Доста месеци те се учеха как
да стрелят и да се крият, как да разглобяват и сглобяват автомати и как да дръпнат
възпламенителя на самоубийствена жилетка бомба.
Един ден Навиф им заяви: „Всеки от вас трябва да ми каже дали е готов“, и момчетата
едно по едно се заклеха за каузата.
Тогава Навиф им разясни каква ще бъде тяхната мисия, обеща им, че след това Аллах ще
им се усмихне. Целите им бяха християните, американските моряци, пияниците и тези,
които вземаха наркотици. Ако на мястото се окажеше, че има и някакви мюсюлмани, то и те
трябваше да бъдат наказани, защото са вероотстъпници, забравили вярата си и покварени от
най-тежкия смъртен грях.
През следващата седмица момчетата преговаряха отново и отново основните стъпки на
атаката. Навиф им съобщи, че Омар ще бъде водач на групата, и той никак не се изненада да
го чуе — все пак беше най-големият от четиримата и най-добър в стрелбата. Въпреки
дълбоките си съмнения в мисията Омар все пак се гордееше, че именно той бе избран.
Потеглиха в една нощ, в която звездите грееха силно на фона на черното небе, а
пустинният въздух бе хладен и неподвижен. Пред фермата ги чакаше микробус с ръмжащ
двигател. Навиф им даде превръзки за очите и Омар сложи своята, без да възрази. Чувстваше
се като пътник в своето собствено тяло.
Десет часа по-късно ги свалиха на една улица в Рияд, плътно обградена с двуетажни
бетонни постройки. Тръгнаха след Навиф и минаха покрай някаква месарница с накацали по
месото мухи, а след това се качиха на втория етаж на една от сградите, където ги очакваше
мръсен двустаен апартамент с раздрънкан климатик. Навиф им подаде паспорти с
истинските им имена и снимки.
— А сега?
— Не се притеснявайте. Това също ще ви трябва. — Навиф подхвърли на Омар ключ от
кола. — Отвън има един мерцедес. Днес следобед трябва да излезете и да се упражните по
маршрута за мисията.
Магистралата за Бахрейн бе идеално равна и много бърза. Достигнаха до първия
граничен пост само за пет часа, малко след залез, и там саудитски имиграционен служител
прегледа набързо паспортите им.
— Взели сте ги миналата седмица и вече пътувате, а?
— Нямахме търпение.
— Забавлявайте се! — върна им ги той и ги пусна да продължат.
Лесно намериха апартамента в Манама. Прозорците на дневната бяха закрити със
завеси и когато Омар ги отмести, за да надникне, видя, че отпред имаше само една шахта, от
която в сградата влизаше въздух. До дивана намериха заключен дървен сандък, който Навиф
им беше казал да разгледат внимателно. Вътре имаше два пистолета „Берета“, четири
автомата „Калашников“ с къса цев, увити в парцали и миришещи на масло. Имаше и
резервни пълнители. В сандъка намериха още дванадесет руски ръчни гранати RGD-5, които
представляваха просто зелени цилиндри с метални дръжки, завинтени за тях. Това беше едно
от най-елементарните за използване оръжия — метални шрапнели, увити около известно
количество експлозив, който се възпламеняваше с четирисекунден детонатор. Омар взе една
от гранатите и едва се удържа да не я подхвърли, за да си поиграе с нея.
— Дай да видя — каза Факир, но брат му не му обърна внимание. — Дай да я видя! —
повтори той, грабна единия от пистолетите и го насочи към Омар.
— Остави го, знаеш какво каза Навиф. Трябва да се отнасяме към тях с уважение.
Другата седмица можеш да се забавляваш, колкото си искаш.
Сега „другата седмица“ бе дошла. Омар караше мерцедеса по осемлентовия булевард,
който водеше в центъра на Манама. Далеч пред тях в тъмнината проблясваха огромните тела
на градските небостъргачи. В колите край тях жените стояха без забрадки, а от другата
страна на булеварда се виждаше огромна сграда — мол, дълъг няколкостотин метра, по
чиято фасада блестяха огромни LCD екрани с реклами на различни арабски марки. Омар се
чудеше как ли изглежда отвътре. Светофарът пред тях светна жълто и младежът спря, без да
обръща внимание на вълната от клаксони, която предизвика след себе си.
— Не трябваше да спираш — обади се Факир.
— Няма нужда да бързаме.
— Знаеш ли, научил си се да се прикриваш. Не си личи, че се боиш. Ако не ти бях брат,
нямаше да забележа страха ти… — заяви той.
— А ти какво искаш? Кажи ми или няма да продължа по-нататък — заяде се Омар.
— Искам да вярваш. Иначе не трябва да си тук, защото в последния момент ще те хване
шубето.
— Не се притеснявай за мен, братко. Готов съм.
— Добре — отвърна Факир и стисна рамото на брат си.
— Добре…
Светофарът светна зелено и Омар подкара към апартамента. Петнадесет минути по-
късно вече паркираха пред сградата. Той грабна синята чанта и тръгна пъргаво по тясното
стълбище, докато Факир пуфтеше след него. Омар не знаеше кой е наел апартамента, нито
кой е купил мерцедеса или пък кой бе уредил паспортите им. Навиф им бе казал само, че ги
държат в неизвестност за тяхна собствена защита. Омар не знаеше дори защо Навиф им бе
наредил да нападнат точно този бар. Едва сега осъзна, че през цялото време към тях се бяха
отнасяли като към вещи за еднократна употреба, но Факир беше прав — времето да се
задават въпроси отдавна беше отминало.
В апартамента ги чакаха другите двама джихадисти, Амир и Хамуд. Омар отключи
сандъка и изсипа оръжията на пода, след което съблече тауба си, намъкна чифт джинси и
тениска и обу туристически обувки. В банята се избръсна, сложи гел на гъстата си черна
коса, приглади я назад и се напръска с одеколон. Изми си и зъбите, въпреки че не беше
съвсем сигурен защо го направи. Почукване на вратата го стресна и го накара да изпусне
четката.
— Хайде, братко, почти полунощ е. Време е!
Омар се погледна в огледалото и се замисли дали не можеше да се откаже. Но дори и да
го направеше, другите трима щяха да отидат и така щеше да докаже единствено какъв голям
страхливец е.
— Добре, хайде първо да се помолим — каза той и момчетата коленичиха и започнаха
да рецитират Ал Фатиха „Откриване“, първите седем стиха от първата сура на Корана:
В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!
Хвала на Аллах — Господа на световете,
Всемилостивия, Милосърдния,
Владетеля на Съдния ден!
Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем.
Насочи ни по правия път,
пътя на тези, които си дарил с благодат,
а не на тези, над които тегне гняв,
нито на заблудените!
* * *
— Няма от какво да ни е страх тази нощ — каза Омар. — Когато се събудим, вече ще
бъдем в рая.
Това определение беше толкова изтъркано и примитивно, но познатото чувство на
сигурност, което то носеше, успокои Омар. Той не беше сам. Мнозина други бяха минали по
същия път.
Факир пъхна единия от пистолетите отзад, под ръба на джинсите си, и натъпка
гранатите, автоматите и резервните пълнители в черна найлонова торба. Амир и Хамуд взеха
останалите оръжия и облякоха широки якета, които да скрият пушките. Ако някой се
загледаше отблизо, щеше да забележи издайническите извивки на пълнителите, но на никого
нямаше да му се отдаде възможност да ги приближи.
Омар се обади по телефона за еднократна употреба на Навиф и каза само:
— Готови сме.
— Тогава вървете. И помнете, че Аллах бди над вас.
На Омар му се искаше да продължи да говори, да си измисли разговор, който щеше да
приключи така, че да каже на останалите трима, че мисията им се отменя, но вместо това
той просто затвори телефона и заяви: „Време е“.
Не си направиха труда да почистят следите си от апартамента. Навиф бе казал на Омар,
че не може да бъдат проследени по това, поредното доказателство, че ги считаха за
заменими.
„Джей-Джей“ се намираше на не повече от петстотин метра от апартамента. Момчетата
тръгнаха по тясната улица, следвайки маршрута, който бяха оттренирали предишната
седмица. Не говореха. Никой не ги спря, дори никой не ги забеляза. По това време на нощта
кварталът бе доста пуст, тъй като работниците, които го обитаваха, отдавна вече бяха по
домовете си.
Свиха зад ъгъла и Факир забеляза табелата на бара, светеща в бяло и зелено само на
няколко метра пред тях. „Джей-Джей“… От прозорците се носеше музика.
Факир хвана брат си за ръка и прошепна:
— Извинявай, задето ти казах, че си страхлив.
— Всичко е наред, братко.
Няколко метра преди бара Омар забави крачка.
— Помнете! Не започвайте, докато не ни чуете да отваряме — обърна се той към Амир
и Хамуд. Искаше да добави и още нещо, но просто нищо друго не му хрумна.
Последните няколко метра бяха изминати неусетно. Шумът стана значително по-силен.
Чуваха се гласове, говорещи на английски, някаква жена пееше. Омар сякаш сънуваше и не
можеше да се събуди. В джобовете на якето му имаше две гранати и той изпита
непреодолимо желание да взриви едната още сега — така само те с брат му щяха да загинат.
Но не го направи.
Главният вход на „Джей-Джей“ се намираше във вътрешността на сградата, в която се
помещаваше барът, като тесен коридор го свързваше с улицата. Факир навлезе в коридора,
Омар го последва. Двама охранители, едри мъжаги в червени тениски, стояха от двете
страни на входа. Факир тръгна уверено към тях, а тлъстините по тялото му играеха под
тениската. Щом ги приближи на три крачки, той се пресегна зад гърба си и измъкна
деветмилиметровия пистолет.
— Ей!
— Аллах акбар! — извика Факир, дръпна спусъка и тресна гръм. Изстрелът отекна в
коридора, а охранителят се хвана за гърдите и погледна изненадано ръката си. Факир го
простреля втори път и мъжът започна да крещи като обезумял. Другият охранител се опита
да се обърне, но Факир дръпна спусъка за трети път, куршумът го удари точно под
мишницата, мъжът изпъшка леко и се свлече на земята.
* * *
Роби Дюк пиеше шестата си бира „Карлсберг“ и усещаше, че главата му започва да се
замайва. След последното ходене до бара беше успял да се намести до Жозефин и тя
безропотно му беше направила място. Погледът й бе вече леко премрежен и на няколко пъти
стисна ръката му, което определено си беше добър знак.
Очите й се навлажниха. Той се наведе и се опита да получи целувка, но тя вдигна пръст
и леко го отблъсна назад:
— Нямаш шанс, Фродо.
Фактът, че все още го наричаше Фродо, определено не беше добър знак, но той не се
опита да протестира. Мадамата имаше страхотни гърди, точно такива, каквито той обичаше,
— големи и твърди, изпълващи дланта изцяло.
— Хей, престани да ми зяпаш циците. Достъпни са само за пасажерите в първа класа —
подсмихна се тя. — Забелязваш ли нещо в това място, Фродо?
Роби се огледа и главата му се замая така, че му се стори, че гледа през маската на
шнорхел. Шест бири бяха напълно способни да причинят такъв ефект. „Джей-Джей“
подскачаше нагоре-надолу. Трима високи чернокожи здравеняци, без съмнение американски
моряци, се извисяваха над тълпата. Екраните над главите им излъчваха поредния футболен
мач — „Манчестър Сити“ срещу „Тотнъм“. Роби не беше сигурен какво точно очаква да чуе
тя.
— Онова момиче в ъгъла ли имаш предвид? Онова с халката на устната?
— Не, не тя. Тя е сладка. Имам предвид цялото място. Забелязваш ли нещо?
— Доста е шик — отговори той. — Човек не би очаквал подобно нещо в Бахрейн.
— Значи се забелязва. Знаеш ли, ние летим до Ню Йорк, Токио, Буенос Айрес, Сидни…
— Била ли си на всичките тези места?
— Още не, но на някои съм ходила.
— Аз съм бил в Ню Йорк — гордо обяви Роби. — Беше страхотно, Таймс Скуеър и така
нататък.
— И където и да отидем — продължи тя, — ги има тези ирландски барове с диджеите и
телевизорите, по които излъчват футбол на живо. Кълна се, че дори в Дъблин е съвсем
същото. Дори в самата Ирландия баровете са изгубили автентичността си и са се превърнали
в бледи копия на самите себе си.
— Дъблин… Там е страхотно, нали?
— Предавам се! Ти съвсем изпусна смисъла на това, което ти говорех — каза Жозефин.
— Схванах смисъла. Навсякъде хората си падат по едни и същи неща. Е, и? В крайна
сметка всички сме еднакви — няколко питиета, добро прекарване на времето, няколко
свалки… Или повече, ако имаш късмет. След това усядаме с някоя госпожа, остаряваме и
ставаме досадни. Помниш ли, имаше една песен, която сигурно вече е на двадесет години:
„Раждане! Училище! Работа! Смърт!“.
— „Годфадърс“ — сети се тя. — Но аз ти говоря за друго. Ние не сме еднакви, не всеки
от нас иска всичко това. Мислим си, че всички го искат, защото ние самите го желаем…
На Роби му писна да слуша умните разсъждения на стюардесата, макар че в началото
нищо не подсказваше, че ще се отегчи. Той стана, качи се на пейката и започна да размахва
юмруци във въздуха в ритъма на песента: „Раждане! Училище! Работа! Смърт!“. Около него
се носеше песента на Бионсе „Всички самотни жени“. Момичетата танцуваха и размахваха
ръце, а барът постепенно се беше превърнал в най-доброто от пияното величие на една
чудесна четвъртъчна вечер.
И тогава настъпи най-странното…
Роби чу изстрел от пистолет.
Прозвуча кратко и ясно, като счупен клон. Чу го въпреки силната музика и въпреки
собствените си викове. Огледа се, сигурен, че греши.
И тогава проехтяха още два изстрела.
* * *
Факир бръкна в найлоновата торба и измъкна автомата. Омар грабна втората пушка, а
Амир и Хамуд останаха отвън и започнаха да стрелят на дълги откоси. Омар не можеше да ги
види, но знаеше, че са на улицата и стрелят през прозорците на бара.
Предната врата на заведението се отвори и четири жени, облечени в тениски и джинси,
изтичаха навън. Факир натисна спусъка и автоматът започна безкраен откос — две от жените
се свлякоха в коридора на няколко крачки от вратата. Третата се спъна в телата им и започна
да крещи нещо на английски, преди Факир да й отнесе главата със серия от куршуми.
Четвъртата все още тичаше към тях и виеше. Омар вдигна пушката и от първия изстрел
жената се завъртя. Вторият и третият я уцелиха в гръб. Тя изпъшка като подплашена кобила и
се свлече.
„Случва се — помисли си Омар. — Наистина се случва“.
* * *
Във вътрешността на пандемониума, който представляваше „Джей-Джей“ в този
момент, Роби Дюк почувства, че пада още преди да усети, че е прострелян. Автоматичният
откос го удари в лявото рамо и го хвърли настрана от масата. Роби се просна на земята,
инстинктивно се хвана за рамото си и усети как кръвта се процежда под пръстите му на
постоянни пулсиращи изблици, но не достатъчно силни, че да има опасност веднага да
изгуби съзнание.
Колкото и да беше странно, високоговорителите в бара продължаваха да бумтят с
песента на Бионсе: „… трябва да й сложиш пръстен…“. В този момент музиката рязко спря.
Из помещението се разнесоха викове и крясъци.
„Не мога…“ „Кракът ми!“ „Обади се на 119“ (бахрейнския еквивалент на 911).
Някъде над Роби се чуваха писъците на Жозефин. Той изрита масата настрана, разля
„Карлсберг“-а си и дори при цялата лудост наоколо някаква малка част от съзнанието му
съжали за похабяването на хубавата студена бира. Протегна се и дръпна Жозефин надолу,
закривайки устата й с ръка.
— Ранена ли си? — попита я той. Тя поклати глава. — Тогава млъквай! И без това
крясъците наоколо са достатъчни, нали?
Тя кимна и той вдигна ръката си.
— Полицията…
— Тези скапани ездачи на камили няма да чакат да дойде полиция.
Светлините в бара все още бяха включени. Роби се претърколи на колене и погледна
наляво. Не успя да види Дуайът, но забеляза Чинциа, която лежеше по лице на масата.
Мозъкът й бе разпръснат из хубавата й кестенява коса. Един от откосите бе успял да отнесе
върха на темето й, чиста проба късмет, но не и за нея. Роби се замисли дали би могъл да
успее да се добере до изхода. Надникна над ръба на масата и забеляза, че една група хора
тичаха навън…
И тогава отвън проехтя автоматен откос и някаква жена изпищя: „Неее, недейте…“.
Втора серия изстрели сложи край на молбата й.
— Господи, Исусе! — изпищя Жозефин.
Роби пак запуши с длан устата й.
— Трябва да вървим! — подкани я той.
— Не мога.
— Тогава ще умреш тук.
Бе идвал в „Джей-Джей“ достатъчно пъти, за да знае, че мястото имаше само два изхода
на нивото на първия етаж. Тези копелдаци очевидно покриваха и двата. Но балконът, който
се намираше над дансинга, имаше няколко тесни прозореца, които според предположенията
на Роби би трябвало да гледат към някоя от въздушните шахти на сградата. Ако успееха с
Жозефин да се доберат до тях, можеше да опитат да счупят стъклата и оттам да се измъкнат
на покрива, за да чакат идването на ченгетата.
Не беше кой знае какъв план, но нямаха време за по-добър. След като навърши
пълнолетие, Роби прекара четири години като войник от Британската армия, беше служил в
Басра, недалеч оттук. Познаваше мъжете, които стреляха отвън, беше виждал какво бяха
способни да причинят на собствените си хора, а камо ли на чужденци… Нямаше да спрат
със стрелбата, докато вътре не останеше нито един жив човек.
Изстрелите затрещяха отново. Някъде над главите им се разбиваха бутилки и
помещението се изпълни с острата миризма на уиски. Повечето от хората се бяха скрили под
масите или в ъглите. Роби чу десетина паникьосани обаждания в полицията. Сграбчи
Жозефин за ръката и я задърпа, но тя не помръдваше.
Не можеше да чака повече, не и заради тази жена, която току-що беше срещнал. Пусна я
и пропълзя нагоре по стълбите. И тогава го чу — съскането на възпламенител.
— Граната! — извика той и се плъзна напред, притискайки гърди към пода. Обучението
за предпазване от гранати и бомби беше просто — лягаш ниско и се молиш шрапнелите да
излетят нависоко. Чу я да пада, чу как металната й обвивка издрънча и се търкулна по пода.
Не избухна веднага. Значи беше от старите модели, които имаха малко време до
възпламеняването…
— Господи, хвърли я обратно! — извика той.
И тогава гранатата избухна. Целият бар се разтресе от ударната вълна. Ушите му
заглъхнаха и за няколко секунди не чуваше абсолютно нищо. Гранатата беше паднала на не
повече от пет метра от него, твърде близо. Шрапнелите разкъсаха джинсите му и се забиха в
слабините му, сякаш хиляди игли го пронизаха едновременно. Ако погледнеше назад, не би
могъл да понесе гледката. Беше се опитал! Настояваше Жозефин да тръгне с него, но тя не
пожела…
Погледна назад, а не трябваше. Гранатата сигурно бе паднала точно върху нея.
Изглеждаше по-зле, отколкото очакваше, на мястото на гърдите и корема й зееше дупка, а
долната й челюст липсваше…
В срещуположния край на бара избухна и втора граната. Роби едва успя да я чуе,
тъпанчетата му сигурно бяха спукани. Помещението се разтресе. Част от нечия ръка излетя
във въздуха и падна в средата на помещението. Исусе! Човешка ръка! Беше женска, ноктите
бяха с червен лак, имаше пръстени. Докато прелетя през бара, ръката събори бутилка бира.
Лудата мисъл, че това май вече няма да ни трябва, премина през главата на Роби, нито
ръката, нито бирата.
Играта се изясняваше — онези първо стреляха, а след това хвърляха гранатите. С
подходящото въоръжение и с помощта на неколцина от приятелите си от Седма дивизия би
могъл да разкъса на парчета тези копелета, но Роби вече дори не носеше нож у себе си. Не
можеше да направи нищо, абсолютно нищо…
И въпреки това трябваше да опита. Много от хората бяха все още живи. След минути
всички щяха да загинат, нападателите вече се кълняха в името на Аллах. Опита се да застане
на колене и запълзя нагоре по стълбите, докато някъде зад гърба му взривът на друга граната
разтърси целия бар. За щастие, беше обул любимите си ботуши, с които караше мотор, със
здрави подметки и твърда лъскава кожа. Правеха го с няколко сантиметра по-висок, което в
един друг живот, отминал само преди пет минути, беше добро предимство при забивките с
момичета. Нозете му не бяха много наранени, но слабините му сякаш изгаряха и Роби не
знаеше дали ще успее да се изправи.
Помещението около него беше пълно с дим, кръв и мъртви тела. Не можеше да си
състави ясна представа за случващото се. Пред очите му пробягваха откъслечни моменти,
сякаш наблюдаваше действието през миниатюрна дупка в стената. Единият от
американските войници се изправи и хвърли бутилка по мъжете до вратата, след това
приклекнал притича през бара, грабвайки бутилки по пътя си и мятайки ги напосоки.
— Давай! — изкрещя Роби. — Почти стигна!
Но човекът не успя. Свлече се на четири крачки от входа, притиснал гърдите си с ръце, а
краката му затрепериха в предсмъртни конвулсии.
Стълбището към балкона бе прикрито зад стена параван, която разделяше дансинга от
останалата част на заведението. Роби се хвана за нея и опита да се изправи. Извади късмет.
Нападателите от централния вход не можеха да влязат, докато приятелчетата им отвън
хвърляха гранати в помещението, затова чакаха до вратата, като стреляха или мятаха граната
по всеки, който помръднеше.
Роби предположи, че стрелците от улицата щяха да се опитат да задържат ченгетата,
щом се появяха. А другите през това време щяха да влязат вътре и да избият останалите
живи, можеше дори да запалят целия бар. Засега разполагаше с няколко секунди за действие.
Да действа или да умре — като Жозефин, като Чинциа, като Дуайът Гасер — най-
некадърното подкрепление за свалки, което бе имал. Дуайът никога не беше харесвал
„Джей-Джей“ и Роби вече не можеше да го вини за това. Сигурно бог го наказваше за думите,
дето беше изрекъл за учениците си. Той наистина съжаляваше. Затвори очи, почувства
отмала. Изпадаше в шок. Трябваше да се стегне незабавно…
Сграбчи раненото си рамо и го стисна с всичка сила, а болката го свести. Преди
болезненото усещане да отшуми, Роби успя да се качи по стълбите.
Стъпка по стъпка… Откос куршуми се заби в стената зад него, но той продължи напред.
Достигна до последното стъпало и твърде късно забеляза масата, която беше обърната и
поставена напряко на площадката като барикада. Той наведе глава, опита да се съсредоточи и
с всичка сила стовари здравото си рамо в преградата. Масата се отмести с няколко
сантиметра. Той протегна ръка в отвора и извика: „Англичанин съм!“.
Масата се отмести, двама мъже го сграбчиха за ръцете и го придърпаха на балкона.
Раненото му рамо изпука, докато го издърпваха нагоре. Вероятно трябваше да го заболи, но
не усети болка. Огледа се. Около него имаше десетина човека и, изглежда, никой от тях не
беше ранен. Късметлии. Беше спасен, поне засега…
Част първа
1.
Монтего Бей, Ямайка
„Сто четиридесет и девет“, броеше той наум.
Джон Уелс усети парещата болка при пълното напрягане на бицепса. Задържа,
доколкото можа, и отново се отпусна. Светът пред погледа му се смали до няколко квадратни
сантиметра и от това разстояние дупките в изтъркания зелен мокет, прогорени от цигара,
изглеждаха огромни като кратери.
„Сто и петдесет“.
Уелс се изправи бавно, със сигурни движения. Пролетният бриз навън къдреше вълните
по брега на Карибите. Вътре въздухът беше влажен и тежък. Капки пот се стичаха по шията
му и по голите му гърди.
Вратата рязко се отвори и ярката светлина на следобедното слънце нахлу в стаята. Уелс
заслони очи с лявата си ръка и реши да пробва няколко лицеви опори само с дясната. Наведе
се и се закрепи. От години не се беше опитвал да го прави и му се стори по-трудно,
отколкото си спомняше… Или пък просто остаряваше. Напрегна мускулите на гърдите си,
усети как бицепсът му потрепва и успя да се задържи неподвижен.
Брет Гафан влезе в стаята и включи осветлението.
— Опитваш се да ме впечатлиш ли, Джон?
Уелс не му обърна внимание, сви още веднъж ръката си, изправи я и спря. Усети, че
заседна. Потта се стичаше право в очите му. Дланта му започна да се хлъзга…
И с последно усилие успя да се изправи. На половината от движението почувства как
преодолява тежестта на тялото си и разбра, че ще се справи. Надигна се, преди ръката му да
започне да трепери.
— Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш — подсмихна се Гафан.
— Мога да ги правя цял ден — обади се Уелс, опитвайки се да не диша тежко.
— Така де… — изсумтя мъжът и му подхвърли хартиен плик с бутилка изстудена
минерална вода вътре.
— Благодаря… — изпъшка Уелс и на един дъх пресуши половината шише.
Част от прикритието му се състоеше в това да пие алкохол. И въпреки че се стараеше да
не прекалява, нямаше как да не го прави. Беше обърнал около шест питиета миналата нощ, а
не беше свикнал да пие толкова много. Затова всяка сутрин се събуждаше с пресъхнала уста,
а черепът му пулсираше.
Допреди няколко месеца Уелс все още беше оперативен агент на ЦРУ. Беше оставил зад
гърба си дълга и успешна кариера в Управлението. Преди години бе изиграл изключително
важна роля за спирането на терористична атака на Таймс Скуеър, но мисиите му оттогава
бяха оставали в сянка, далеч от общественото внимание. Самият той все още беше легенда
сред полицаите и военните, но цивилните граждани рядко разпознаваха името му или самия
него.
Уелс признаваше, че част от него обичаше работата за Управлението. ЦРУ и службите
имаха възможност само в рамките на няколко часа да му създадат нова самоличност, само за
ден да го придвижат до всяка точка на света, да подслушат всеки разговор, да отворят всеки
имейл и да проследят всяко превозно средство. Но тази сила си имаше цена, и то такава,
каквато Уелс вече не можеше да плати. Винаги го терзаеше чувството, че е алергичен към
бюрокрацията в Ленгли и към начина, по който ръководството на ЦРУ рискуваше живота на
агентите само и единствено за своя полза. След последната му мисия напрежението бе
станало непоносимо. Директорът на Управлението, Вини Дуто, бе използвал Уелс, за да
спечели една от вътрешно управленските битки. Тогава Джон бе позволил на малкото
останало му достойнство да изплува сред презрението на Дуто.
Не видя друга възможност, освен да се оттегли и да започне нов живот сам в Ню
Хемпшир — място, където тихите вековни гори величествено се присмиваха над
безсмислените брътвежи във Вашингтон. Гранитните планини със сигурност щяха да
надживеят цели империи и хората, които са ги създали. Нае малка хижа в едно градче,
наречено Берлин, но двамата с вярното му куче Тонка прекарваха доста време на около
осемдесет километра на юг, в Северен Конуей, с Ан Маршал.
Уелс се беше запознал с нея няколко месеца преди това, малко преди последната му
мисия. Тя знаеше кой е той и донякъде й беше известно какво е направил, въпреки че Уелс
все още пазеше в тайна повечето от подробностите. Все още не беше сигурен дали двамата с
нея имаха бъдеще.
Сега Уелс беше обратно в играта. Беше решил да се включи в проследяването на избягал
двоен агент на ЦРУ. Нямаше официално одобрение от Управлението. Не за пръв път от
началото на пътуването си той се замисли какво всъщност се опитваше да докаже и най-вече
на кого.
Пусна празната бутилка от водата на пода, където тя се търколи при счупената крушка и
останките от някаква метална сглобка, пъхната под нощното шкафче между двете единични
легла в стаята. Всичко беше оставено така умишлено, в случай че някой наркопласьор от
Ямайка решеше да провери прикритието им. Гафан и Уелс деляха една стая, която само за
четири дни бе успяла да придобие странна миризма.
— Йо, мен, трябва ли да го правиш?
— „Йо, мен“ ли каза току-що? — попита Уелс.
— Да — отвърна Гафан, който бе израсъл в малък квартал на име Бергенфийлд в Ню
Джърси, близо до Ню Йорк Сити. Годините, прекарани в Северна Каролина и Джорджия,
бяха добавили странни елементи към акцента му и сега изглеждаше така, сякаш говореше
едновременно флегматично и ужасно бързо. Уелс не можеше да си обясни как точно ставаше
това.
— Моля те, не го прави никога вече.
Уелс нахлузи мръсна тениска върху работническия си панталон и се обу, без да си слага
чорапи. Имаше обувките само от две седмици, но те вече изглеждаха мръсни и очукани, също
като хотелската стая, в която се намираха. Нахлупи бейзболна шапка с логото на „Ню Йорк
Мете“ ниско над очите си и напъха няколко двадесетдоларови банкноти в джоба си. Беше
фен на „Ред Сокс“, но при тези обстоятелства не можеше да си сложи издайническите им
символи.
— Как изглеждам? — попита той.
— Въпросът не е как изглеждаш, ами как миришеш — подкачи го другият мъж.
— И как мириша?
— Като някой наркоман, достатъчно тъп да си мисли, че може да си купи няколко грама
от нещо качествено, без да го заловят, човече!
— Точно! Хайде да вървим — подкани го Уелс.
Гафан беше военен от секретен отдел и професионалните му пътища с Уелс се бяха
пресичали вече два пъти. След втората им съвместна мисия двамата бяха запазили някакъв
слаб контакт и когато Уелс разбра, че за настоящото си пътуване ще има нужда от известно
подкрепление, реши да му се обади, макар че той междувременно се бе оттеглил от армията,
за да основе собствена охранителна фирма в Северна Каролина. Бившият военен с радост си
бе взел седмичен отпуск, за да се присъедини към него.
Гафан се спря на вратата и попита:
— Да носим ли оръжията тази вечер?
Старият пистолет „Макаров“ на Уелс и новият „Глок“ на Гафан бяха увити в найлонови
пликове и скрити зад вентилационната решетка в банята заедно с два костюма — един за
Уелс и един за Гафан. До момента Уелс настояваше да държат пистолетите настрана, тъй
като се предполагаше, че двамата са дребни пласьори на наркотици, и оръжията биха
събудили доста въпросителни. А и Уелс не се притесняваше да ходи невъоръжен. В голяма
част от мисиите се беше налагало буквално да се справя с голи ръце. На Гафан чувството
определено не му харесваше и на няколко пъти бе попитал Уелс дали няма да промени
мнението си.
— „Синко, не вземай оръжието с теб“ — цитира Уелс стиха от известна песен.
— Джони Кеш. Йо, харесва ми! — възкликна Гафан и се почеса по челото.
— „Задръж го и само чакай да дойдат проблемите“ — продължи Уелс.
— Това е на „Мъртъвците“2 и показва колко си дърт — заключи Гафан.
Уелс и Гафан бяха по следите на Кийт Робинсън, бивш агент на ЦРУ, който бе продавал
тайна информация на Китай. Робинсън бе избягал от САЩ с фалшив паспорт, след като
измяната му бе разкрита. Беше се изпарил за цели три години, агентите не успяха да заловят
нито една негова кредитна карта или телефонен номер. Името му не се появи при нито едно
пресичане на граница. Най-вероятно Робинсън бе променил външния си вид и живееше
някъде, където разплащането ставаше предимно кеш, а и имаше достатъчно американци,
така че националността му да не изпъква. Сигурно продаваше дрънкулки някъде в Гватемала
или преподаваше английски във Виетнам или Индия.
ЦРУ бе обявило награда от петстотин хиляди долара за всяка информация, която би
довела до арестуването на Робинсън. Сайтовете на ФБР, ЦРУ и всички американски
посолства по света показваха снимката му и обявата за паричната награда. Управлението се
надяваше, че някой турист ще го разпознае или евентуално някой негов познат ще го предаде
заради парите. Всъщност мнозина се бяха полакомили и съобщаваха, че са го видели къде ли
не — от Париж до Пекин, но нито едно от съобщенията не се оказа истинско.
Разследването по случая му не беше прекратено и никога нямаше да бъде.
Престъпленията на Робинсън бяха твърде тежки, за да може ФБР или ЦРУ да се откажат от
преследването му, поне не и официално. Но след три години без никаква следа само
четирима агенти бяха останали да разследват случая и през повечето време те се занимаваха
с писане на молби до местните полицейски управления и търсене на начини да ги накарат да
започнат издирването му. Вече никой не следеше телефона и пощата на бившата му съпруга
Джанис.
* * *
Затова така и не забелязаха картичката, която пристигна в пощенската кутия на Джанис
във Виена, Вирджиния, само на няколко километра от щабквартирата на ЦРУ. На предната й
страна имаше снимка на дълга цигара марихуана, оставена върху плажна кърпа, и надпис:
„Това се пече в Ямайка“. На гърба на картичката имаше само телефонен номер — без име и
без обяснение.
Джанис се надяваше, че картичката не е това, за което си мислеше. Изведнъж изпита
огромна жажда, която се загнезди в мозъка й. Почти усети как чувството изгори гърлото й.
Разбира се, в къщата й вече нямаше пиячка, но знаеше разположението на всеки един
магазин за алкохол във Феърфакс. Нямаше нужда да е нещо твърдо, можеше да пийне чаша
вино или две, само колкото да се отпусне… Или пък бутилка. Една бутилка вино нямаше да я
убие.
Вдигна ризата си и погледна белега, останал след като лекарите от Вашингтонската
университетска болница й направиха трансплантацията на нов черен дроб. Беше изгубила
стария от цироза, и то преди да навърши четиридесет. Нямаше да я убие ли? Със същия успех
спокойно можеше да налапа дулото на пистолета — така щеше да е по-бързо и със сигурност
щеше да боли по-малко. След това накъса картичката на толкова дребни парченца, сякаш я бе
пуснала през мелачка за рециклиране на хартия. Пръстите я заболяха, докато приключи.
Хвърли късчетата в кошчето за боклук и отиде на първото събрание на Анонимните
алкохолици, което успя да намери.
* * *
Втората картичка пристигна три месеца по-късно. Тази беше със снимка на Боб Марли
и надпис: „Don’t worry, be happy“3, отново с телефонен номер на гърба. Джанис не успя да
си спомни дали номерът е същият като този на първата картичка.
Този път не се паникьоса. Направи си каничка кафе, седна на дивана в дневната и се
взря в образа на Боб Марли. Вече не можеше да се заблуждава, това беше Еди. В
Управлението всички го познаваха като Кийт, но презимето му беше Едуард. Тя винаги го
беше наричала Еди и в съзнанието й той винаги е бил такъв. При всички случаи това беше
той! Нямаше кой друг да е.
Беше се надявала да е мъртъв. Няколко агенти от ФБР й бяха казали, че не е между
живите. Човек вече не можеше да избяга и да се скрие като едно време — качваха снимката
му в интернет и там всеки може да я види. Ако той беше все още жив, все някой щеше да го е
разпознал и да се е обадил. Тя така и не им повярва, Еди беше прекалено издръжлив, за да
умре току-така, приличаше на истинска хлебарка. Учените не разправяха ли, че хлебарките
ще надживеят всички ни? Той я беше смъквал надолу милиметър по милиметър, капка по
капка и тя му го беше позволила.
Не. Не трябваше да го вини. След като синът им, Марк, почина, на нея спря да й пука за
всичко друго и тя потъна в собствената си мъка. Всеки следващ ден й се струваше по-черен
от предишния, докато накрая слънцето спря да изгрява и за нея настана вечна нощ. Еди се
разми в мрака като дим. Не можеше да вини него за това, което самата тя си беше причинила,
но и никога нямаше да му прости. Той беше копеле и шпионин. Беше предал родината си и
най-малко четирима души бяха загинали заради греховете му.
В нощта, в която го осъзна, се почувства като истинска глупачка. Как преди не беше
разбрала? Излизането толкова рано всяка сутрин, купчините пари в брой… Горкият Еди, все
беше толкова ядосан на Управлението. Беше зациклил на позиция без изход — работа в
контраразузнаването, а толкова много му се искаше пост в чужбина. И постоянно си
мислеше, че талантът му се пропилява.
Сега, поглеждайки назад, би могла да каже, че всичко е било очевидно.
След като Еди си тръгна, от ФБР я преместиха в хотел „Мариот“ в Александрия и
гледаха в стаята й винаги да има достатъчно количество вино. Дори не се опитваха да го
направят деликатно, бяха накупили цели торби, пълни с бутилки. За няколко дни им беше
благодарна, но сетне се осъзна и разбра колко ниско е пропаднала. От ФБР се страхуваха, че
ако спре да пие, може да откаже да им съдейства.
Седмица по-късно тя се отказа. Събуди се, протегна ръка към бутилката, която стоеше
на нощното шкафче до главата й, и си помисли: „Не мога повече да продължавам да го
правя!“. Отначало не беше съвсем сигурна дали имаше предвид да пие, или да живее, но
после някаква малка част от нея реши, че все още не си струва да се предава. На следващия
ден получи толкова силен пристъп, че се наложи агентите да се обадят на 911. Така се озова
на тридневен курс на лечение в рехабилитационна клиника и за всеобща изненада,
включително и на самата нея, терапията подейства.
Месец след като лечението приключи, в живота й дойде друга изненада. Една сутрин се
събуди с повръщане, а очите и бяха бледожълти. Кръвният тест показа, че е пипнала хепатит
С — последния подарък за довиждане от Еди. Комбинацията от вирус и алкохол бе съсипала
черния й дроб и докторите казаха, че ако до една година не се намери донор за
трансплантация, тя ще умре. Не че й трябваше предупреждението им. Кожата й бе станала
жълтеникава и набръчкана като засъхнал каймак.
Не очакваше, че ще доживее до трансплантация. Смяташе, че не я заслужава. Сама си
беше виновна за всичко това. Но мрежите за трансплантация на органи си имаха собствени
правила и след осем месеца дойде и нейният ред. Така и не попита кой беше донорът, не би
могла да понесе още една доза от нечие нещастие.
Операцията се оказа успешна, имунопотискащите лекарства си свършиха работата. Тя
започна да ходи на срещите на Анонимните алкохолици и успя да се опази трезва.
Постепенно месеците се превърнаха в година, после станаха две. Разведе се с Еди в негово
отсъствие. Отново започна да работи в детската градина — нещо, което не беше правила,
откакто синът й беше починал. Знаеше, че животът й няма да е лек. Бившият й съпруг бе
предател и никой не си падаше по нея — четиридесетгодишната жена, която живееше с
втория си черен дроб, но все си представяше, че ще може някак си да уреди живота си —
щеше да бъде простичък и самотен, но изцяло неин.
И тогава пристигнаха пощенските картички.
* * *
Още от самото начало агентите от ФБР й бяха казали, че тя не е заподозряна, и Джанис
беше благодарна за това. С напредването на разследването я помолиха единствено да ги
уведоми, ако Еди някога се свържеше с нея по някакъв начин — обаждане, писмо, имейл.
Дори и ако не сте сигурна, че е той, ако телефонът ви започне да звъни късно вечер и някой
от другата страна затваря, щом вдигнете, обадете ни се.
Сега трябваше да им каже, само дето нямаше да понесе Еди отново да се върне в живота
й. Не би могла да се изправи като свидетел в съд и отново да преживее униженията от
последните десет години. Вестниците щяха да я опишат като жалката бивша съпруга на
предателя… И щяха да са прави.
Еди трябваше да си отиде. Завинаги.
Джон Уелс.
Не беше чудно, че се сети за него, така и не беше успяла да го забрави. Той и още един
агент на ЦРУ, Дженифър Ексли, бяха разкрили стореното от Еди. Бяха дошли в къщата й в
нощта, когато съпругът й изчезна. Оттогава не беше виждала Уелс, но той бе поел случая и
част от нея, въпреки отчаянието й или може би точно заради него, се беше надявала, че той
ще я прегърне и ще я залюлее, за да заспи. Нейният рицар в бронежилетка. Може би той би
могъл да разреши проблема й.
Беше абсурдно. Господи, думата абсурдно изобщо не би могла да опише ситуацията, в
която се намираше. Уелс й бе дал телефонния си номер и тя не го беше изхвърлила, през
цялото време го беше носила в портфейла си. Беше настъпил моментът да го набере.
* * *
Уелс я посети два дни по-късно. Беше малко по-възрастен, отколкото тя си го спомняше.
Косата му беше леко прошарена, а фините бръчици в ъгълчетата на очите изглеждаха така,
сякаш дете се е опитвало да нарисува лъчи на слънце. Но той все още имаше хубавата си
коса, мъжествената брадичка и широките рамене. Тя би се обзаложила, че и сега може да я
вдигне само с една ръка. Но както и да е, това все пак не беше среща. Не му беше казала за
картичката, но той сигурно се досещаше, че обаждането й бе свързано с Еди.
Уелс влезе в дома й и се огледа, сякаш се опитваше да си припомни дали обзавеждането
е същото, каквото си го спомняше, обаче почти всички мебели в дневната бяха нови. Беше
изхвърлила тежките просмукани с цигарен дим дивани и ги бе заменила с ярки канапета от
„Икеа“.
— Направих преобзавеждане — каза тя. — Сега сигурно изглежда по-подходящо за
стила на някой студент на половината на годините ми, но не ми пука. Искаше ми се да махна
старите неща оттук. — Осъзна, че беше започнала да дрънка глупости, и мислено се укори,
трябваше да млъкне. Не можеше да си спомни кога за последно в дома й бе влизал мъж.
— Хубаво е.
— Бих ти предложила питие, но вкъщи нямам нищо… — неловко започна тя.
— Разбирам…
Тя усети как се изчервява. Естествено, че той разбираше.
— Имам кафе, ако искаш…
— Става — усмихна се Уелс.
Джанис се върна след малко с две димящи чаши.
— Мляко? Захар? — попита тя.
Уелс поклати глава, облегна се на канапето и зачака тя да заговори първа. Джанис се
надяваше да започнат разговора с нещо незначително. Чудеше се дали той все още беше с
Ексли. Беше сигурна, че когато го срещна преди време, двамата бяха заедно, и в онзи момент,
въпреки че животът й се сриваше пред очите й, Джанис бе почувствала, че й завижда.
Сега обаче се притесняваше да разпитва Уелс за личния му живот, ясно си личеше, че
този мъж не си пада по празните приказки. Затова направо му разказа за пощенските
картички и за това как беше унищожила първата и запазила втората. Показа му я и Уелс
забеляза, че е леко омачкана в краищата. Разгледа я внимателно, въпреки че нямаше много за
гледане — само надраскан телефонен номер и марка, подпечатана с пощенско клеймо от
Кингстън.
— Мислиш ли, че е Еди? — попита тя.
— Имаш ли представа защо би направил това точно сега? Той много добре знае какъв е
рискът — учуди се Уелс.
— Мисля, че е самотен и му е доскучало. Освен това смята, че няма да кажа на никого.
— И защо?
— Той все още си мисли, че съм слаба и че може да ме манипулира. И е прав…
— Не си слаба. Ти си… — Уелс замълча. Джанис забеляза, че той не можеше да се
насили да изрече „силна“, защото лъжата би била прекалено очевидна. — Ти си просто
човек. Но това, което не разбирам, е защо си решила да се обадиш на мен, а не на ФБР…
— Не желая да говоря с тях. Само с теб.
— Аз се оттеглих.
— Още по-добре, защото има едно нещо, което не мога да поискам от ФБР.
Уелс поклати глава, сякаш вече се досещаше какви щяха да бъдат следващите й думи.
— Когато го хванеш, желанието ми е да го убиеш — изрече тя.
* * *
„Ето пак! — помисли си Уелс. — Миналата година Вини Дуто, сега Джанис Робинсън“.
Директорът на ЦРУ и бившата жена на един двоен агент — двамата нямаха нищо общо освен
убедеността си, че Уелс би убивал по команда, че би унищожил друго човешко същество, и то
не в бой, а методично и безпощадно. Уелс беше убивал много повече пъти, отколкото искаше
да си спомня, но не беше убиец.
— Все още не… — изрече гласно той.
— Все още какво?
— С удоволствие бих го върнал обратно тук, но не бих убил.
— Ти не разбираш — прекъсна го Джанис и му разказа за страха си от униженията и за
това, че личният й живот щеше да стане публично достояние. — Както и да е, но това, което
той направи… Не на мен, а на страната… Той не заслужава съдебен процес. Заслужава да
изчезне. Хвърли го на акулите в океана.
На Уелс му хрумна нещо:
— Виж — започна той, — ако имаме късмет и Кийт… — някак си не можа да се насили
и да каже „Еди“. — Та ако той е на място, където мога да се възползвам от определени
преимущества, какво ще кажеш, ако го накарам да се върне в Съединените щати доброволно
и да се признае за виновен? Няма да има процес.
— Знам за какво говориш. Ако се признае за виновен, няма да го осъдят на смърт.
Уверявам те обаче, че на него не му пука. Познавам Еди добре и съм уверена, че за него
доживотният затвор е също толкова лоша идея. Ако го хванеш, той ще иска процес, ще желае
своята минута внимание под светлините на прожекторите, за да каже на света какво мисли
за него. Той си умира за това. Ще се дърпа и ще увърта до край.
— Има неща, по-лоши от смъртното наказание — заяви неочаквано Уелс.
— Не разбирам…
— Тогава мисля, че просто трябва да ми се довериш — заключи той.
* * *
Щом се качи в субаруто си, Уелс набра номера на Елис Шафер, стария му шеф в
Управлението. Шафер бе дребен на ръст, особняк и нервак, но имаше брилянтни идеи.
Понякога Уелс си мислеше, че двамата с него са прекалено независими, за да се впишат в
бюрокрацията, която цареше в ЦРУ. Въпреки това имаше доказателства и за противното.
Шафер бе успял да оцелее в Ленгли почти четиридесет години и беше останал, когато Уелс
напусна, въпреки че при последната им задача Вини Дуто го беше използвал не по-малко
подло, отколкото се беше възползвал и от Уелс. Джон предполагаше, че Шафер разбира
нещата по-добре, той беше по-циничен и доста по-привикнал към подобни игри. Въпреки
всичко Уелс все още не му беше простил изцяло.
— Здравей, Джон — чу се гласът му от другата страна на линията.
— Никога няма да познаеш кого видях току-що.
— Бил Гейтс.
— Какво? Не…
— Тайгър Уудс.
— Престани да изброяваш случайни знаменитости.
— Ами нали искаш да се досетя… Каза, че никога няма да позная, което си е същото…
— Елис, спри се, моля те. Печелиш.
— Е, кой беше?
— Ще ти обясня, като се видим… А това ще стане след пет-шест минути.
— Само не ме бий. Обещавам да призная каквото искаш — пошегува се Шафер и
затвори, преди Уелс да успее да отговори.
* * *
Предната врата беше отключена.
— В кухнята съм! — извика отнякъде Шафер.
Кухнята миришеше на изкипяло кафе. По джинсите на Шафер си личаха пръските. Беше
облякъл тениска с надпис „Най-добрият дядо на света“. Вдигна ръце, за да прегърне Уелс.
— Без прегръдки, моля те — сряза го Уелс. — И поздравления, Елис. Защо не си ми
казал?—
Какво да ти кажа? — не разбра приятелят му.
Уелс кимна към надписа на гърдите му.
— О, не. Нямам внуци все още. Нали знаеш, че Лиса отиде в колеж и вече си има гадже.
Това е нещо като обратна психология. Знам, че тениската е тъпа, но като ме вижда с нея, със
сигурност ще внимава, когато…
— Купил си фланелката на някоя разпродажба за един долар, нали?
— Може би.
— Елис, колкото повече остаряваш, по откачаш… — усмихна се Уелс.
— Звучиш също като жена ми. Но въпреки това се радвам да те видя. Какво става с теб?
— Сядай — подкани го Уелс и Шафер седна. Разказа му за Джанис Робинсън и за това,
което го беше помолила да направи. Шафер се беше опрял с лакти на масата, приведен
напред и втренчен в Уелс, като, изглежда, цялото му желание за шеги изведнъж се беше
изпарило.
— Знаеш ли, слушайки това, първата ми мисъл е, че трябва да се откажеш — рече
Шафер накрая. — Иди да живееш някъде в горите с кучето и новата си приятелка.
— Тя не ми е нова… — опита се да протестира Уелс.
— О, не, не. Ти си истински гений в операциите под прикритие, но никога не съм те
виждал толкова хлътнал по някоя дама. И моля те, недей да започваш да ми разправяш, че
двамата с теб сме еднакви. Аз съм женен от тридесет години. Тридесет години с една и съща
жена!—
Не съм дошъл тук, за да говорим за това.
— Какво ще кажеш да поговорим за друго тогава? — предложи Шафер. — Защо просто
не се обадиш на ФБР и да приключиш въпроса?
— Джанис Робинсън иска аз да се заема с това.
— Съжалявам, явно съм пропуснал онази част от наказателния кодекс, в която се казва,
че бившата жена на предателя определя кой да го залови. Но както и да е, тя не иска ти да се
занимаваш с това. Жената просто иска теб. Това е. Спомням си, че тогава Джени ми го
сподели.
— Имам план — заяви Уелс и набързо го обясни.
— Нали се сещаш, че това не е план? — възрази Шафер. — А си е чиста проба
случайности, наредени последователно. Дори и да си прав за това къде се намира и с какво
се занимава, все пак трябва да го намериш, а сетне да се добереш до него. После ти остава
само да се надяваш, че той няма да държи да излезе в светлините на прожекторите.
— Той е беглец, а не боец — прекъсна го Уелс.
— Бегълците се борят, когато са притиснати в ъгъла. Разбирам защо го правиш, но нищо
не е в състояние да компенсира това, което се случи предишния път. Остави федитата (така
не съвсем приятелски Шафер наричаше агентите от ФБР) да си свършат работата.
— Благодаря за съвета — Уелс се изправи да си ходи.
— Значи ще бъдеш твърдоглав, както обикновено, и ще го направиш сам, а?
Уелс кимна.
— В такъв случай, ще искаш ли малко помощ?
Последва второ кимване.
— Добре. Но да се изясним още отсега — не го правя, защото си мисля, че ти дължа
нещо, защото трябваше да напусна заедно с теб или нещо такова… Правя го, за да не
прецакаш работата.
* * *
Следобед на следващия ден Джанис заведе Уелс в кухнята си. На плота имаше
разгърната ролка тапет, изрисуван с червени кончета, лилави кравички, жълти овчици —
цяла малка менажерия.
— Тапетите ли подменяш? — попита Уелс.
Тя се засмя, а смехът й бе по-приятен, отколкото той очакваше.
— Не, за децата в детската градина са.
— Харесва ли ти да ги обучаваш?
— Сигурно знаеш отговора, трябва да е записано някъде в досието ми — каза тя. —
След като синът ни почина, Еди искаше друго дете. Но не можех да го направя. Не трябваше.
Може би нещата щяха да са различни, ако… — започна тя и изведнъж замълча.
— Хората като мъжа ти си намират извинения, за да правят каквото си искат. Ако не
могат да намерят извинение, те просто си го измислят.
Джанис сви рамене и в погледа й се четеше: „Не ти вярвам, но не ми се спори с теб“.
— Както и да е. Колкото до работата ми, сега съм в една общинска детска градина в
Североизточен Вашингтон. Децата, които обучавам, са страшно бедни. Личи си най-много по
обувките им през зимата. Изпращат ги с евтини маратонки, които прогизват целите, ако
навън вали. Ако има сняг, са по-сухи. Затова се опитвам да им покажа, че света поне малко го
е грижа за тях. Може би това значи нещо за самите деца, а може би не, но по-скоро има
значение. Е, това е дългият начин да кажа: Да, работата ми харесва, Джон. Нали нямаш
нищо против, че те наричам така?
— Разбира се, че не — отговори Уелс и докосна ръката й, но веднага осъзна, че не
биваше да го прави. Лицето й се озари, сякаш току-що бе ударила джакпот. — Нали разбираш
какво искам да направиш? — попита Уелс.
— Не знам дали ще мога.
— Това е единственият начин. В противен случай ще трябва да се обадя на ФБР.
— Добре.
— Това означава, че утре някой ще постави микрофон и проследяващо устройство на
телефона ти. Кийт няма да знае за него — обясни Уелс за услугата, която Шафер му бе
издействал от един инженер, бивш служител на АНС, който му беше задължен. — Утре вечер
ще му се обадиш. Рано или късно той ще ти звънне. Не го питай къде се намира, а ако самият
той не спомене да се видите, недей да говориш за това.
— Не ме притискай прекалено.
— Добре. Обаждането ти ще го изнерви. Недей да се държиш съвсем приятелски. Не му
прощавай. Не го карай да си мисли, че ще се предадеш лесно. Дълбоко в себе си той е
сигурен, че обаждането не е добра идея, и ти ще трябва да го накараш да забрави за това и да
се фокусира върху теб.
Джанис се обърна на другата страна, отиде до мивката и си наля чаша вода, но не отпи, а
я задържа на малко разстояние над устните си, сякаш течността можеше сама да преодолее
гравитацията.
— Той ме обичаше — прошепна тя, обърнала лице към прозореца. Гласът й едва се
чуваше от звука на водата, която все още се оттичаше в сифона. — Звучи глупаво, но е истина.
— Вярвам ти.
— Господи, надявам са да го заловиш.
На следващата вечер Джанис се обади на номера, изписан на картичката, и от другата
страна се включи автоматична гласова поща. Уелс седеше на дивана до нея.
— Еди, ти ли си? Получих картичките ти. Обади ми се.
Уелс предполагаше, че Робинсън ще изчака няколко седмици, преди да й звънне, ако
въобще го направеше. Но само минути по-късно, докато агентът бе все още в къщата,
телефонът иззвъня. Джанис го грабна веднага:
— Ало?
В слушалката се чуваше само нечие дихание.
— Еди, ти ли си? — попита тя и зачака. — Защо ми изпрати картичките, Еди?
— Добре ли си, Джан? — гласът му беше дълбок и дрезгав.
— Направиха ми чернодробна трансплантация.
— Съжалявам.
— Върви по дяволите, Еди! — извика тя и затръшна телефона, преди Уелс да успее да я
спре, а след това захлупи лице на гърдите му. За няколко мига настана тишина и нито един
от двамата не помръдна. Уелс се чудеше защо въобще беше повярвал на Джанис.
— Той няма да се обади повече, нали? — попита тя.
— Не знам — отвърна Уелс и в този момент телефонът отново иззвъня. Джанис се
пресегна да го вдигне, но Уелс сложи ръка върху слушалката.
— Както ти казах, той със сигурност ще ти звънне. Давай по-спокойно, обещаваш ли?
Джанис кимна. Уелс вдигна ръката си от слушалката и тя я взе.
— Заслужих си го — чу се от другата страна.
— Защо ми се обаждаш? — попита тя, а южняшкият й акцент стана далеч по-доловим,
докато говореше с Робинсън.
— Исках да си поговорим.
— Толкова просто. Сякаш току-що си излязъл по работа, а не… Дори не знам как да го
опиша — каза тя.
— Липсваш ми, Джан. Тук се живее трудно — гласът му прозвуча така, сякаш всеки
момент щеше да заплаче. Досега Уелс не беше разбрал, че освен всичко друго, Робинсън беше
просто едно разглезено копеле.
— Болен ли си?
— И по-добре съм бил, но имам добър лекар, който се грижи за мен. Кубинец е. Да
живее Фидел! „Ще живея вечно, ще се науча да летя“4 — започна да цитира той текста на
песента.
— Трябва да се предадеш.
От другата страна на линията се чу сухият му смях.
— Не е добра идея.
— Какво искаш? — попита го тя.
— Да говоря. Искам да говоря с някой, който ме познава.
— Аз не те познавам. Осъзнах го в деня, в който дойдоха в къщата ни.
Уелс й направи знак с ръце: „Насочи разговора другаде, ако можеш“.
— Надявам се, че сега правиш нещо хубаво, Еди. Нещо добро, заради онова, което ни
причини.
От другата страна на линията отново се чу смях.
— Може да се каже, че се занимавам с услуги в полза на обществото, един вид — каза
Робинсън. — Помагам на деца в нужда. Сега обаче трябва да вървя — каза той забързано.
— Кажи ми как да се свържа с теб? — попита тя.
— Аз ще ти позвъня.
— Еди, все още ли си в Ямайка? В Кингстън? — Уелс поклати глава в знак да не го пита
това, но беше вече твърде късно.
— Те там ли са? Слушат ли разговора? — досети се Робинсън.
— Не, само аз съм, кълна се — отговори Джанис.
— Закълни се в гроба на Марк.
Джанис погледна към Уелс и той й кимна.
— Не ме карай да го правя — помоли Джанис и стисна очи. Уелс не беше съвсем
сигурен дали говори на него, или на Робинсън.
— Направи го.
— Господи, Еди! Кълна се. Кълна се, че съм само аз — каза Джанис, а по ръбчетата на
стиснатите й клепачи се появиха сълзи.
— Да. В Ямайка съм. В Монтего Бей. Пак ще ти се обадя — чу се от другата страна и
след това връзката прекъсна.
Джанис гневно посегна към Уелс и го удари с юмрук в гърдите.
— Не трябваше да ме караш да се кълна.
Уелс обаче никак не й съчувстваше. Съпругът й бе може би най-жалкото човешко
същество на тази земя и на нея току-що й се беше наложило да излъже, заклевайки се върху
гроба на мъртвия си син. Да, съжаляваше я, но това не значеше, че е отговорен за станалото.
— Нали искаше да го заловим? Сега ще го хванем — каза Уелс. — Проследяването на
разговора и това, което ти каза, ще бъде достатъчно. Ако отново ти се обади, свържи се с мен.
— Съжалявам… — Джанис потъна уморено в канапето. — Моля те, не си отивай.
Уелс излезе. Точно в момента му се искаше да се нахвърли върху някого и да го пребие до
кръв, вместо това обаче той просто се качи в субаруто си и потегли. И си обеща, че Кийт
Едуард Робинсън дълбоко ще съжалява, задето беше изпратил тези пощенски картички.
* * *
След седемчасово шофиране Уелс зави по отбивката към магистрала 1-91 за Болтънвил,
щата Върмонт. Беше карал цяла нощ, без да спре никъде. Обикновено шофирането го
успокояваше, но тази нощ пустият асфалт пред него не му донесе утеха.
Някога, докато беше в Афганистан, Уелс бе приел исляма, но вярата му не беше
постоянна и му се изплъзваше точно когато си мислеше, че я е овладял. Бог, изглежда, винаги
се спотайваше зад ъгъла или зад следващия, или зад по-следващия… Задачата да го открие би
трябвало сама за себе си да е неговото възнаграждение, поне дотолкова Уелс разбираше
вярата. Но тази нощ търсенето бе по-самотно от всякога. Повече от половин час не бе
срещнал нито едно друго превозно средство на пътя и започваше да се чувства така, сякаш е
последният останал жив човек на планетата.
Сви вдясно по шосе 302 и премина през малко градче, наречено Уелс Ривър, което
нямаше нищо общо с неговото собствено име. Профуча покрай някаква разбита
бензиностанция и изпразнен супермаркет и излезе на ниския мост, който водеше към Ню
Хемпшир. После следваше Уудсвил, който си беше доста голям град по стандартите на
Севера, — имаше си болница, банка и хиляда души население, живеещи в скупчените
нагъсто една до друга ниски дървени къщи с триъгълни покриви, идеални за хижа през
зимата. Уелс натисна педала на газта и остави града зад себе си.
Няколко километра по-нататък зави на югоизток по шосе 112 „Канкамагус“, което беше
непроходимо през зимата. Беше изморен и шофираше твърде бързо, а субаруто се стрелкаше
по пътя, заобиколен от вековни борове и елхи. След всеки завой Уелс усещаше как клепачите
му все повече се затварят. Сам в нощта, той почувства как устните му започнаха да шепнат
шахадата — основната ислямска молитва: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият
пророк“. Най-накрая колата му излезе на широкото шосе преди Конуей и зави наляво към
северната част на града.
Ан живееше в голяма фермерска къща в края на градчето, доста порутена, но
очарователна постройка с дъсчени подове и голяма метална печка в кухнята. Уелс й
помагаше да възстанови дома, боядисваше, подменяше изгнили дъски по пода, дори сам
смени мивките — работа, в която за малко да се изложи. На къщата й трябваше нова
електрическа инсталация и покрив, а Ан не можеше да си позволи ремонта само със
заплатата си на полицай. Уелс бе успял да спести доста голяма сума през годините, в които
бе работил под прикритие. Не беше съвсем сигурен дали да не й предложи да плати за
ремонта, или тя щеше да го сметне за прекалено.
Вкара субаруто под навеса до къщата и се вмъкна в кухнята през задната врата, която
винаги стоеше отключена. Първа го усети Тонка — едрата немска овчарка, която дойде да го
посрещне, радостно размахвайки опашка. Кучето се изправи на задните си крака, сложи лапи
на гърдите му и радостно зарови глава в тях. От бензиностанцията Уелс беше купил няколко
резена шунка и сега й ги даде да ги изяде един по един.
— Джон? — чу се гласът на Ан.
Спалнята й беше на горния етаж. Имаше навика да спи напряко на леглото, протягайки
се като котка под одеялото. Уелс се пъхна под завивките и прегърна топлото й сънливо тяло.
Целуна я бавно.
— Фланелена пижама — колко секси — прошепна й той и се опита да пъхне ръка под
горнището й, но тя се отмести леко настрана.
— Миришеш на път. Иди си измий зъбите и пак ела. Аз няма да избягам — сгълча го
мило тя.
И наистина го чакаше.
Час по-късно двамата лежаха един до друг и тя докосваше леко белега на дясното му
рамо, голям колкото монета, останал на мястото, където Уелс бе прострелян преди време.
Безчувствената плът беше твърда под пръстите й.
— Боли ли те?
— Не.
— А сега? — каза тя и го натисна.
— Мислех си, че си почиваме — усмихна се Уелс.
— Никога не си ми казвал, че си падаш по гушкането — прошепна тя.
Уелс затвори очи, докато пръстите й галеха лицето му и чертаеха невидими кръгчета по
бузите му. Секунди по-късно задряма и си представи, че се намира на безкрайна празна
магистрала, но само минута по-късно се пробуди, усещайки как ръката й се е отклонила и се
плъзга надолу по корема му.
— Сериозно? Пак ли? — промърмори той.
— Ако можеш да се справиш…
— Лесно ти е да го кажеш. Аз се потя усилено, а за теб е цялото удоволствие — нежно я
сгълча той.
— Така ли било? — Тя закачливо го щипна по носа.Така ли било? — Тя закачливо го
щипна по носа.
— Може би невинаги. — Уелс и се обърна с лице към нея.
Тя отново плъзна ръката си надолу. Уелс беше с двадесет сантиметра по-висок от нея и
Ан се скри наполовина под одеялото, за да последва движението на ръката си.
— Търся нещо — каза тя, щом ръката й достигна корема му.
— Намери го.
— Това е пъпът ти — усмихна се тя.
Той се наведе и устните им се срещнаха.
— А, ето го — каза тя. — Май си изтощен, но мисля, че това мога да го поправя.
— Ами ще видим… — изпъшка Уелс. — О, да, определено можеш.
* * *
Малко по-късно Ан се сгуши в него, а дъхът й бе топъл, лек и равномерен.
— Виждам, че ти предстои мисия, акция или както там го наречеш — каза тихо тя.
— Защо мислиш така?
— Забелязах го, когато дойде. Вижда се по напрежението в раменете ти. Искаш ли да ми
разкажеш?
— Стара работа е… — въздъхна той. — Ще се разсърдиш ли, ако не мога да ти го
обясня?
— Джон, моля те. Да не би да искаш да ти кажа, че се сърдя, за да си намериш
извинение и да си тръгнеш? Не ти трябва извинение.
Той замълча за миг и най-накрая промълви:
— Съжалявам.
— Същото е все едно да се опитваш да преоткриеш себе си, но да знаеш, че няма
смисъл, защото можеш единствено да си такъв, какъвто вече си.
— Това не важи ли за всички? — попита той.
— Повечето от нас имат известни слабости — каза тя. — Ти обаче си като издялан от
скала.—
Хайде да спим — прекъсна я той.
— Ако искаш да прекараш живота си с мен тук, направи го. Ако не искаш, недей. Само
не ме карай да се влюбвам в теб, докато все още решаваш. Аз също трябва да бъда сигурна.
Уелс затвори очи и сякаш долови обвинение в думите й, въпреки че не беше съвсем
сигурен. Въпреки това всичко казано беше вярно.
Унесе се в дълбок сън без сънища, а когато се събуди, нея я нямаше. Беше отишла на
работа следобедна смяна. Слезе долу в кухнята и откри, че му е оставила каничка кафе и
прясно изпечени бисквити — как така все се случваше да се уреди с жени, по-мили,
отколкото заслужаваше?
Уелс изпи кафето, докато обмисляше следващия си ход. Предполагаше, че Робинсън се
занимава с разпространение на наркотици на дребно. Сигурно беше добре познат на
местните дилъри. А белият цвят на кожата му навярно служеше да привлича по-доверчивите
туристи, които искаха да си купят доза.
Уелс се чудеше от колко време Робинсън играеше тази игра и най-вече защо. Може би се
беше пропил и беше изхарчил всичките си пари и сега беше станал дилър, за да плаща за
поддръжката на вредните си навици. А вероятно просто си беше внушил, че ако направи
достатъчно голям удар, ще се върне необезпокояван в Щатите и че след това ще успее да
прикрие следите си като къртица. А може би дори самият Кийт не знаеше защо го прави —
все пак хората, които планираха действията си, обмисляйки всички ползи и загуби от тях, не
свършваха като двойни агенти.
Сега, когато Робинсън се беше лишил от най-добрата си защита, от своята невидимост,
Уелс реши, че откриването му няма да е прекалено трудна задача. Монтего Бей не беше чак
толкова голям и все пак Уелс се нуждаеше от подкрепление за тази мисия, от лице, което
Робинсън не би разпознал. Разрови се в указателя на телефона си и попадна на името на
Гафан.
* * *
Монтего Бей бе вторият по големина град в Ямайка и център на туризма и търговията в
страната. Всяка година в периода между ноември и април лъскави круизни кораби изсипваха
тълпи загорели от слънцето американци, които бързаха да си накупят тениски и ром в добре
охраняваните от полицията молове покрай пристанището. Туристите се връщаха обратно на
борда до полунощ и се отправяха към Бахамите или Пуерто Рико.
Монтего имаше и голямо международно летище и мнозина по-богати посетители
виждаха града само за няколко минути, колкото да се прикачат на друг самолет, на път за
луксозните курорти ол инклузив, които се намираха извън Монтего. Но често по-млади
туристи, които разполагаха с по-ограничен бюджет, предпочитаха да останат в града, в
района на юг от летището, наречен „Хип Стрип“5 — име, което само по себе си излъчваше
не съвсем успешния опит на местните да представят мястото като привлекателно за младите.
Разположен по продължение на Глоучестър авеню, районът представляваше шумна
смесица от хотели, клубове и магазини, които продаваха прескъпи лули за пушене на хашиш
и огърлици от мъниста. Хотелските стаи, които гледаха направо към Глоучестър авеню,
можеха да се използват само от туристи, които си падаха по щурите купони, или от такива,
които имаха стоманено здрав сън, тъй като по цели нощи отвън бумтеше ритъмът на реге и
рап, носещ се от очукани „Шевролет Каприс“ — от онези старите, с квадратните форми, или
джипове „Тойота RAV4“ със затъмнени стъкла.
Пред нощните клубове имаше търговци, които предлагаха „специални напитки“ и
дискове с кавъри на Боб Марли. Уелс и Гафан наеха стая в непосредствена близост до
Глоучестър и агентът реши да започнат да обикалят из клубовете, докато попаднат на
Робинсън.
Но залавянето на Робинсън се оказа по-трудно, отколкото Уелс очакваше. Преди да
пристигне в Ямайка, не бе предполагал колко голям и разнообразен е пазарът на наркотици
тук. Канабисът и останалите наркотици официално бяха незаконни на острова, но
подозрителни мъже подшушваха: „Пушачка. Трева. Ганджа, човече, Лилава мъгла“… Те
практически те дебнеха иззад всеки ъгъл на Глоучестър авеню. След като ги чуеше няколко
пъти, на човек му се струваше, че думите се сливаха и ставаха фон на общата шумотевица
наоколо: „Пушачкатреваганджа“ — почти като национален химн на Ямайка.
Полицаите в Монтего Бей също бяха наоколо и обикаляха по улиците. Доколкото Уелс
успя да забележи, те ни най-малко не се опитваха да спрат търговията, а присъствието им
беше показно, за да служи като предупреждение към дилърите. Единствените хора, които
полицията залавяше, бяха туристи, достатъчно глупави или дрогирани, за да не крият
цигарите си с марихуана. Уелс дори стана свидетел на един арест, който беше просто едва
прикрито изнудване за пари на „жертвата“ — млада, двадесетинагодишна жена, която тъкмо
подаваше на съпруга си тънка цигара с трева, когато ченгетата ги наближиха.
— Елате тук — нареди единият от полицаите.
Двойката носеше тесни венчални пръстени от евтино бледо злато.
— Съжалявам — опита да се оправдае жената, — и двамата съжаляваме. Не искахме да
покажем неуважение към страната ви.
Другият полицай издърпа мъжа към една от страничните улички, а първият остана с
жената на улицата.
— Знаете ли, за пръв път в живота си опитвам трева — измърмори момичето, — дори
не чувствам нищо. Само ми се пие вода.
Уелс наблюдаваше сцената от един магазин наблизо, докато разглеждаше тениски с
надписи като „Животът е плаж в Ямайка“ и „Нямам тениска. Нямам обувки. Нямам
проблеми“. След няколко минути младият мъж излезе от уличката, а на лицето му се четеше
недоволна усмивка. Патрулният полицай, от своя страна, изглеждаше доволен.
— Приятно прекарване, човече — усмихна се той и потупа мъжа по рамото. — И
внимавайте.
— Да, сър, ще внимаваме — отговори човекът, след което полицаите се отдалечиха, а
съпругът извади евтиния си портфейл от черно велкро, разтвори го широко и показа, че е
празен. — Двеста долара! Задници! — процеди през зъби той.
— Нали каза, че всичко ще бъде наред — обади се жена му.
— Можеше и по-зле да стане.
Уелс разбра смисъла на подобна житейска философия. След това двойката изчезна
някъде — обедняла, но помъдряла. „Изтръскването на джобовете“ се беше случило на втория
ден от пристигането им, когато Уелс все още се надяваше да открият Робинсън на улицата.
Но несъмнено Кийт работеше внимателно и излизаше на открито само за няколко дни, като
след това се оттегляше. А огромната по обем търговия с наркотици, която цареше наоколо,
означаваше, че Уелс и Гафан не могат просто да стоят и да се надяват случайно да попаднат
на Робинсън. Щеше да им се наложи да го търсят, което безспорно беше далеч по-опасна
задача.
* * *
Уелс пъхна портфейла си, препълнен с двадесетдоларови банкноти, в джоба на шортите
си и последва Гафан навън.
— Откъде ще започнем тази вечер? — попита го партньорът му.
— „Маргаритавил“ — отговори Уелс. Това заведение беше част от империята на Джими
Бъфе, която се простираше от Флорида до Карибите като огромен плажен чадър. Клонът в
Монтего Бей представляваше място с водни трамплини и стометрови водни пързалки, които
изхвърляха туристите направо в Карибския залив. Всяка нощ мястото се изпълваше с
туристи. Те предпочитаха да посетят друга държава, без да видят нищо от нея, освен онова,
което пряко ги интересуваше, — точно такъв тип хора, които биха тръгнали да купуват на
доверие от някой местен дилър със светъл цвят на кожата.
В нощта преди да отидат в „Маргаритавил“, Уелс бе наблюдавал внимателно работата на
един от местните дилъри, облечен в риза на тропически мотиви. Мъжът поседя около десет
минути на една от масите, пълна с младежи, а след това се изправи, последван от един от
групата. Двамата се върнаха след пет минути, а младежът потъркваше нос и лицето му беше
зачервено. Кокаинът сигурно беше доста добър и силен. Около час по-късно дилърът
приложи същия номер на друга маса. Само че този пласьор нямаше как да е Робинсън —
беше русокос и с около десет години по-млад от двойния агент.
„Маргаритавил“ се намираше в южната част на Глоучестър авеню и високи стени
отделяха заведението от улицата. Уелс и Гафан си платиха на входа и преминаха покрай
огромните телохранители. Двама от тях погледнаха към Уелс открито неприятелски, което
идваше да покаже, че изборът му на облекло — шорти и туристически обувки, едва ли
минаваше за подходящ за това заведение.
— Добре дошъл на островите — усмихна му се Гафан. — Тук живеят най-готините хора
на планетата. Искаш ли бира?
— Една „Ред Страйп“ — поръча Уелс.
Вътре барът бе все още празен. Пиячите се бяха преместили на доковете до залива и се
подготвяха за поредния субтропически залез. Последните слънчеви лъчи превръщаха небето
в огненочервен плащ и шумът от доволните туристи се носеше сред тълпата така, сякаш
светът бе създаден само за тяхно забавление. Днес познатият му пласьор беше с друга риза
на тропически мотиви и с коса, вързана на конска опашка. Стоеше в ъгъла и Уелс
внимателно се приближи до него.
— Хубав ден — каза той.
— Всички дни са хубави по това време на годината — отговори мъжът.
— Сега е пикът на сезона. Бизнесът сигурно върви добре — продължи Уелс.
Дилърът поклати глава.
— Видях те миналата вечер — каза Уелс.
— Търсиш ли нещо? — попита мъжът.
— Може би.
— Не чета мисли, питай направо.
— По-скоро търся някого, а не нещо… — обясни Уелс.
— Това ще бъде нещо много трудно. Да търсиш някого е почти невъзможно.
— Ти дори не знаеш за кого говоря.
Дилърът се отдалечи от парапета и погледна Уелс в очите. Приличаше на сърфист, висок
и мускулест, с потъмняло от слънцето лице. Мъжът вдигна слънчевите си очила и разкри
искрящо сините си очи.
— Знам само, че ти и приятелчето ти не може да не сте ченгета, след като страшно
приличате на такива, особено той — каза пласьорът на дрога.
Гафан тръгна към тях, понесъл две бири „Ред Страйп“. Уелс го забеляза и му направи
знак с ръка да изчака.
— Не сме ченгета — каза той.
— Вижте, не се вписвате в това място. Има няколко типа туристи, които си купуват от
„стоката“ — колежанчета и млади мъже, дошли на ергенско парти, които искат просто малко
трева или кока — нещо, от което да не се отцепят твърде зле. Вие двамата сте твърде
възрастни за колежанчета. По-старите, които купуват, са обикновено хипита, които едно
време са идвали в Ямайка… Оставали са тук за около седмица, но все още го помнят и
говорят за това. Сега вече имат деца и са дошли на екскурзия, но искат да опитат още веднъж
„заради добрите стари времена“. Вие двамата определено не сте от този тип.
— Така си е — призна Уелс.
— След това идват истинските наркомани, онези момчета, които са абонирани за „Глава
в облаците“ и водят безкрайни спорове из разните форуми за качествата на „лилавия скункс“
спрямо „северното сияние“. Те са нещо като учени аматьори, или поне щяха да бъдат, ако
през цялото време не бяха надрусани. Този тип пристигат тук на групи от двама-трима. В
повечето случаи не: изглеждат като вас, доста по-дебели са и гледат премрежено, но да
кажем, че вие двамата умеете да се държите трезви по-добре от останалите. Има обаче една
подробност — онези момчета не се мотаят из това място, те отиват направо в Ориндж хил,
за да пробват стоката. Вярвайте ми, много са досадни. Та, значи, какви остава да сте вие?
Приличате на ченгета или на служители на АБН6, но за какво, по дяволите, им е на
служители на АБН да си купуват дози от „Хип Стрип“?
— Не сме от АБН, не сме и ченгета. Търсим някого, не е някой специален, не е и някой
като „Дудус“ — с истинско име Кристофър Коук, дилър, който бе и ръководител на
известната група с името „Бандата на Шауър“.
— Хубаво. Да речем, че този, когото търсите, е в Кингстън — отвърна дилърът. — А тъй
като ви гледам, няма начин да се приближите и на километър до него. Нека ви кажа някои
неща за Ямайка. Само за миналата година тук са извършени седемнадесет хиляди убийства, и
то без да броим неколкостотин безследно изчезнали, чиито тела така и не са открити.
Хвърлени са в морето, за храна на рибите, човече. Тук стават четири пъти повече убийства,
отколкото в Ню Йорк, а там има три пъти повече хора, отколкото в Ямайка.
Дилърът млъкна за момент, когато някаква жена се спусна по водната пързалка и цопна
в залива с щастлив писък.
— Гледай, сега ще си свали горнището. А на бас! — обзаложи се мъжът.
Диви викове: „Цици!“, се понесоха от всички краища на заведението. „Цици! Цици!“
Жената щастливо вдигна горнището на банския си на точки и го размаха, докато тълпата
пощуря от радост.
— Цялата страна е един голям магазин за трева и кока. От тук тя заминава на запад за
Ню Орлиънс и на изток до Бахамите и Флорида. Политиците са собственост на местните
банди и дори не се опитват да го прикриват. Ченгетата са просто за фон. Не позволявайте на
песните на Марли да ви заблудят — това място е второ Хаити, но с по-хубави плажове.
— А ти как се оправяш? — заинтригуван попита Уелс.
— Нали се сещаш за колежанчетата? Е, тези момчета щяха да плащат с кредитни карти,
ако можеше. Те си падат по това да виждат приятелски лица насреща, а под „приятелски“
имам предвид бели лица.
— И местните са доволни от теб?
— Грижа се за хората, които се грижат за мен — отговори дилърът. — Както вътре, така
и извън този бар. Освен това съм наясно с мястото си в екосистемата и нямам нереални
очаквания. А и независимо дали продавам бяло, или зелено, всичкото е толкова чисто, че
мога да го размеся два-три пъти и клиентите ми пак да са доволни. Всъщност така и трябва
да бъде, защото иначе някой от тях ще пукне от свръхдоза. Повярвайте ми, ще ви се иска да
видите някоя местна болница, колкото и затвор в Ямайка.
Около тях платформата с изглед към плажа бавно започваше да се пълни с хора.
— Сега имам работа — каза накрая дилърът. — Беше ми приятно да си побъбря с теб, но
е време да вървя.
— Как да ти докажем, че не сме ченгета? Да се надрусаме с теб? — попита Уелс.
— Вярвам ви. Не сте ченгета. Но сте проблем, а това, което търсите, също е проблем.
Слънцето докосна края на хоризонта и от тълпата зад тях се понесе обща въздишка.
— Нощта ще бъде много хубава — доволно отрони дилърът. — Направете ми една услуга
— изчезвайте оттук. Ако пак ви видя с приятелчето ти да се мотаете наоколо, ще се обадя на
моите приятели, а това няма да ви хареса. На онези момчета не им пука, дори и да имате
значки, и са способни на доста откачени неща, когато са надрусани. Повечето хора се
успокояват, когато са напушени, но тези момчета просто стават безчувствени, даже няма да
обърнат внимание на писъците ви.
— Тогава ще вървим — каза Уелс.
Дилърът кимна. Две минути по-късно Уелс и Гафан бяха вече на улицата.
— Е? Той знае ли къде е Робинсън? — попита Гафан.
— Не ми каза, но имам чувството, че може и да знае.
— А ще ни помогне ли?
— Той не мисли така, но ще го накараме да си промени мнението.
2.
Панама
Сирените от улицата не можеха да заглушат женските писъци от бара, които се носеха
на непознат за Омар език. Какво беше направил? Това нямаше значение. Вече нищо нямаше
значение. Намираше се в тунел, затворен и от двете страни, и единственият изход беше
оръжието в ръцете му.
Факир надзърна през предната врата и бързо излезе, като за всеки случай не пропусна да
изстреля един откос на посоки, за да накара тези, които правеха проблеми, да стоят долу.
После грабна една от гранатите, издърпа предпазителя й и вдигна дръжката… „Уахит,
итнан… — започна да брои той. — Едно, две…“
Хвърли гранатата далеч във вътрешността на бара, като се целеше в най-тъмния му ъгъл.
Бомбата се преметна няколко пъти във въздуха и изчезна. Половин секунда по-късно отекна
експлозията, а виковете проехтяха половин секунда след това — дори не бяха отделни
човешки думи, а писъци на обезумели от страх животни. Отвън се разнесе нов автоматичен
откос, придружен от отчетливите изстрели на пистолет. Амир и Хамуд защитаваха
позициите си.
— Време е да влезем — каза Факир, — да довършим това.
Часовникът на Омар показваше 12:16. Бяха влезли в коридора в 12:13, а всичко се беше
случило само за три минути.
* * *
Роби погледна внимателно над парапета на балкона. Слухът му беше започнал да се
връща и чуваше леко. Някъде навън глас, усилен с мегафон, крещеше нещо на арабски. Роби
реши, че вероятно полицията призоваваше джихадистите да се предадат, и мислено им
пожела късмет в тази задача. Автоматите отвън все още продължаваха да трещят, а
полицията, изглежда, пестеше куршумите, докато онези тук стреляха по всичко живо. Ако
бяха в Лондон, ченгетата не биха губили и секунда — щяха да нахълтат въоръжени до зъби и
да нападнат, но на местните униформени в Бахрейн им трябваха минимум петнадесет
минути — твърде много време.
Двама мъже с автомати влязоха в бара. Бяха млади момчета, почти на възрастта, на която
той постъпи в армията, но бяха достатъчно големи, за да убиват. Този, който пристъпи вътре
първи, изглеждаше най-голям и май той беше начело на групата. Застана зад бара и изстреля
един откос.
Роби се скри бързо зад парапета и остана на колене. Двамата мъже, които му бяха
помогнали да се изкачи на балкона, бяха опрели гърбове в стената и натискаха с крака
масата, която барикадираше входа откъм стълбището.
— Ще избият всички долу — каза тихо Роби.
— Полицията е тук — обади се по-близо седящият, имаше лек френски акцент. —
Трябва да чакаме. Онези не ни забелязват.
От долното ниво се разнесоха викове, когато нападателите накараха хората да се скупчат
в задния ъгъл на бара, почти непосредствено под балкона. Роби не можеше да си обясни защо
никой от мъжете не се опита да окаже съпротива, предполагаше, че хората бяха готови на
всичко, само и само да спечелят няколко допълнителни секунди живот.
— Ще ги накарат да застанат в ъгъла и ще ги застрелят всичките — зашепна Роби, — а
после ще се качат тук. Ако ще мрем, по добре да е в битка.
— Имаш ли някаква идея? — попита французинът.
Роби обясни какво смяташе да направи.
— Мерде. Не е кой знае какъв план — отвърна французинът.
— Все пак е нещо.
* * *
Тела имаше навсякъде — под столовете, край стените, скупчени зад бара. Поне тридесет
души бяха мъртви. Останалите не мислеха, че Факир им е приготвил нещо друго, но въпреки
това му се подчиняваха.
Той сграбчи някаква ранена жена за крака, измъкна я изпод една маса и изкрещя:
„Мърдай!“. Жената запълзя към ъгъла. Омар почти можеше да помирише жаждата за кръв,
която струеше от брат му. Факир се бе превърнал в див звяр. „А аз какво съм тогава?“,
помисли си той.
— Стига, братко. Достатъчно.
— Не! Всичките!
Отвън се чу глас от усилвател, който изкрещя: „Хвърлете оръжията! Обградени сте от
Силите за гражданска защита на Бахрейн. Хвърлете оръжията! Това е последно
предупреждение!“.
От улицата се чуха изстрели от автомат, последвани от един-единствен изстрел на
пушка, който прозвуча отчетливо в нощта. Автоматът замлъкна.
— Пуснете ни — извика един от мъжете в ъгъла. — Всичко свърши.
— Млъкни! — изкрещя му Факир.
* * *
Масата се стовари отгоре и разби главата му.
Омар я забеляза едва част от секундата преди да падне — видя само неясното очертание
на тежкото заоблено дърво, полетяло към брат му с краката нагоре. Тресна главата на Факир
и ясно се чу звукът от счупена кост. Вратът му се пречупи и момчето залитна настрана, а
едрото му тяло се свлече изведнъж.
За момент хората, свити в ъгъла, не посмяха да помръднат, сякаш също като Омар не
можеха да повярват на станалото пред очите им. Тогава мъжът извика нещо на английски и
побягна към вратата. Въпреки съмненията Омар не се поколеба нито за миг — обърна се към
мъжете и жените, свити в ъгъла, и натисна спусъка на автомата…
И точно в този момент стокилограмовият Роби Дюк се стовари отгоре му. Беше скочил
от балкона с широко разперени ръце, подивял от болката, причинена от шрапнелите в
слабините, от загубата на кръв и от всичко, което се беше разиграло пред очите му. Хвърли се
върху Омар и го премаза на дървения под на бара. Автоматът се изплъзна от ръцете на
младежа и отскочи настрани с два изстрела, които се забиха в тавана, преди спусъкът да се
освободи от пръста му. Омар се задави, по устата му се появи пяна…
Роби събра всичките си сили, за да успее да се подпре на четири крака, а след това
полека се изправи и погледна към това, което беше останало от тялото на стюардесата
Жозефин. Сетне много внимателно постави ботуша си на шията на Омар и усети костите на
ларинкса му под тока.
„Не всички сме еднакви“, беше заявила Жозефин и се бе оказала дяволски права. Омар
се опита да промърмори нещо, което Роби не разбра, и обви отслабналите си пръсти около
глезена му. Жените извикаха: „Недей!“, но Роби само се усмихна и натисна с всичка сила
тока на ботуша си. Омар започна да рита в агония и ужасно лигаво хриптене излезе от устата
му, докато се бореше да поеме въздух през счупените кости и хрущяли на ларинкса, но накрая
се предаде и умря.
Роби успя да намери един стол, седна и избърса слюнката, която беше останала по
ботуша му. Повечето от телевизорите бяха изпочупени по време на нападението, но два от
тях все още работеха. Роби наклони глава назад и се загледа в мача между „Манчестър Сити“
и „Тотнъм“, докато чакаше полицаите да се появят. Знаеше, че не трябваше да убива арабина,
но не му бяха останали сили, за да се тревожи за това. Съвсем бегло се замисли дали нямаше
да го изпратят в затвора.
Естествено, светът не видя нещата в такава светлина. За тях той беше героят Роби Дюк.
Беше успял да спаси живота на двадесет души, убивайки терорист. В следващите дни
БиБиСи, „Сън“ и всички други го наричаха „герой“, а веднага щом лекарите го изписаха от
болницата, той отказа поканите за интервюта и безплатни билети за връщане в Лондон и
отиде направо на работа. На Роби не му беше останало много, за което да благодари на бога,
но беше благодарен, че има работата си с деца, които никак не се интересуваха кой беше той
и какво беше направил.
* * *
Въпреки Роби и чудесната му намеса в последния момент, Омар и групата му бяха
успели да нанесат ужасни поражения. Бахрейнската полиция завари бара дотолкова
подгизнал от кръв и разпилени мозъци, че се наложи да извика екип на Пети флот, оборудван
със специално облекло за работа в опасна среда, за да почисти мястото.
В онази нощ бяха убити четиридесет и един души, без да се броят четиримата
нападатели, а други шестима починаха от раните си през следващите две седмици. В същата
онази нощ атаката над „Джей-Джей“ дори не беше най-кървавото терористично нападение,
извършено на Арабския полуостров. В столицата на Саудитска Арабия Рияд кола бомба се бе
взривила пред хотел „Ал Коджама“, убивайки четиридесет и девет души, а в Катар, само на
осемдесет километра източно от Бахрейн, моторна лодка, пълна с експлозиви, се бе врязала
в огромен танкер, натоварен със суров петрол. Загинаха четирима моряци, а двойната броня
на танкера бе разрушена и в Персийския залив се бяха излели сто и петдесет хиляди барела
петрол.
Малко преди изгрев на следващата сутрин в „Ал Джазира“ и СиЕнЕн беше пристигнало
видеосъобщение, че неизвестна дотогава групировка — „Ансар ал Ислам“ („Ислямската
армия“), поема отговорността за случилото се. Говорителят на групировката носеше маска и
ръкавици и бе застанал до черно знаме с ислямски полумесец в центъра. Съобщението беше
на арабски и гласеше:
„Нашите воини се противопоставят на безкрайната корупция на крал Абдула. Той и
неговите сподвижници са неверници. Те крадат богатствата, които Аллах е дарил на всички
мюсюлмани. Те сквернят Кааба — свещената сграда с формата на куб в Голямата джамия в
Мека, която служи за център на мюсюлманската молитва. — Ние ги отхвърляме! И не
правете грешка, ние няма да спрем да се борим, докато не ги изгоним от тези свещени земи“.
3.
Монтего Бей
Уелс и Гафан прекараха два дни в проследяване на дилъра от „Маргаритавил“. Не знаеха
името му, затова решиха да го наричат Марли. Караше черно „Ауди А4“ със затъмнени
прозорци и специален багажник на покрива, пригоден за дъски за сърф. Живееше в
охраняван квартал на хълмовете, източно от Монтего, близо до „Риц-Карлтън“ и другите
скъпи курорти, които предлагаха нощувки за по четиристотин долара на вечер. Неговият
квартал, наречен „Източен рай“, все още се изграждаше и повече от половината къщи бяха
необитаеми. Обграждаше го триметрова тухлена стена, външно обрасла с бръшлян, но с
бодлива тел отгоре, а двама охранители с кучета непрекъснато обхождаха обекта.
Като се има предвид основното му препитание, Марли водеше забележително стабилен
начин на живот. И двата дни, в които го проследяваха, той следваше един и същ маршрут:
сутринта отиде на сърф, след това се прибра вкъщи за обяд. Около три следобед потегли с
колата към „Маргаритавил“ и се изгуби сред тълпата в клуба, за да се появи отново едва към
два след полунощ. По обратния път към вкъщи се отклони от главното шосе и сви по
необозначен на картите път, водещ нагоре по хълма към един от охраняваните портали,
служещи за вход към „Източен рай“. Също като целия квартал, пътят не беше довършен и в
началото и в края му имаше само чакъл, но в средната отсечка чакълът се смесваше с
червеникава глина. От двете страни на пътя растяха високи дървета, образуващи гъст тунел,
през който едва можеха да се разминат две коли, — истински път — мечта за апашите,
задигащи автомобили.
Уелс реши да се възползва.
* * *
Същия следобед в хотелската стая Уелс изложи основните моменти от плана си. Щом
приключи, Гафан поклати глава и каза:
— Ами ако друг се качва след нас по пътя?
— Предишните две вечери не беше проблем — уточни Уелс. Богаташките квартали извън
Монтего заключваха вратите си след полунощ. — А и няма да вдигнем много шум, ако го
направим както трябва.
— Дори не знаем дали този тип познава Робинсън.
— Познава го. Този е умен и отдавна е в бизнеса.
— Ние дори не знаем истинското му име.
— Очевидно не ти се иска да се занимаваш — прекъсна го Уелс. — Ще го направя и сам.
— Просто разсъждавам на глас — отговори Гафан.
— Не можем да го заловим, докато е в „Маргаритавил“. Ако нещо се обърка, двамата с
теб оставаме заключени вътре в къщата му в охранявания квартал.
— Ами другото нещо? Баджовете? — попита Гафан.
— Предпочитам да ги запазим за в краен случай. Все пак трудно се сдобихме с тях, а и
можем да ги използваме само веднъж — отговори Уелс.
— Може да продължим да претърсваме града, докато сами попаднем на Робинсън.
Уелс усети как нервите му се изопнаха. Гафан бе много по-млад от него и с по-малко
опит — нямаше право да поставя под въпрос преценката му. А дали това не беше поглед в
бъдещето? Подобни секретни операции бяха игра за по-младите, а би могло да се каже, че
Уелс бе по-скоро на средна възраст. Не, не беше стар, все още не, и освен това беше в
страхотна форма, но младежи като Гафан винаги щяха да се появяват и претенциите им щяха
да стават все по-настойчиви, докато накрая се превърнеха в заповеди. Едва тогава евентуално
Уелс би изгубил битката — като стар лъв, принуден да предаде територията си. Младите
нямаха представа колко безмилостни могат да бъдат.
— На колко години си, Брет? — попита го Уелс.
— На трийсет и три. Знам, че имаш сто пъти повече опит от мен, но се опитвам да ти
помогна, Джон. Ще ми се да обмислим всички възможности. Не исках да те дразня.
Уелс се почувства неловко. Всъщност се опитваше да се бори със самия себе си, а не с
Гафан. Надяваше се младият мъж да не бе разбрал истинската причина за избухването му.
— Свикнал съм, когато греша, сам да отговарям за грешките си, това е всичко — каза
Уелс. — Наистина можем да продължим да обикаляме из баровете и да търсим Робинсън, но
този дилър вече ни познава и рано или късно ще ни забележи отново. Аз обаче винаги
предпочитам да бъда в движение и да държа инициативата. Не искам да кажа: „Или ще е по
моя начин, или хващай пътя“, но…
— Да, точно това намекваш…
— Добре де, и така да е… — усмихна се Уелс.
— Винаги можем да извикаме ФБР.
На Уелс не му се искаше да обяснява какво беше станало при случая с 673, как Вини
Дуто го беше направил на глупак заради това, че се опитваше да следва правилата.
— Не — отговори Уелс.
— Тогава няма да споря повече. Да вървим да намерим две коли и каквото още ще ни
трябва — съгласи се Гафан.
* * *
Валеше лек дъжд. В 2:15 през нощта аудито на Марли мина покрай бензиностанцията
„Есо“ на главното шосе. Уелс се криеше в нает микробус „Форд Еконолайн“ със затъмнени
стъкла. Спря встрани от пътя и се обади на Гафан, който беше пет километра напред,
снабден с предплатен телефон.
— Пипнах го. Сам е. Ще му дам достатъчно преднина — каза Уелс.
Някъде напред аудито сви встрани и червените му задни светлини се изгубиха в мъглата.
Уелс остана назад. Все още нямаше причина да изнервя Марли, още повече че преди часове
беше успял да залепи GPS — проследяващо устройство с радиопредавател, на аудито.
* * *
Гафан седеше в очукания минибус „Деу“, който задигна от паркинга на „Макдоналдс“
преди четири часа, и чакаше по средата на безименния път, водещ към охраняваните къщи в
„Източен рай“. Микробусът определено бе виждал и по-добри времена — километражът му
показваше 243 538, което в километри си беше доста голямо разстояние, навъртяно по
пътищата на Ямайка. Возилото беше ръбесто и с високи страни, а по цялата му лява част
минаваше неравна ивица бежова боя, която никак не си подхождаше с оригиналната. Имаше
ръчна скоростна кутия с омърляна топка за тенис вместо дръжка на лоста и въпреки
отворените прозорци в микробуса миришеше ужасно.
Гафан все още не разбираше защо Уелс настояваше толкова много да залови Кийт
Робинсън без подкрепление. Не разбираше и самия Уелс, нито това, което го мотивираше, но
му вярваше. Уелс беше ходил навсякъде и бе правил всичко. Гафан бе с него онази нощ,
когато той намери атомната бомба.
Те двамата трябваше да се справят с този Робинсън.
Гафан забеляза предните фарове на аудито, които се изкачваха нагоре по пътя като
Чеширския котарак7, усмихващ се в тъмното. Черният корпус на седана оставаше невидим,
скрит сред гъстите дървета. Гафан включи на скорост и потегли бавно надолу по хълма, а
високите розови и махагонови храсти преплитаха клони над микробуса. Малко по-назад той
забеляза как Уелс току-що се отклоняваше от главния път нагоре по необозначения, може би
на половин минута след аудито.
Младият агент най-напред чу как чакълът от недовършения път захрущя под гумите на
аудито и най-накрая видя и самата кола. Автомобилът го освети с фаровете си, изсвири
клаксон, шофьорът намали, но не спря. Колата сви вляво, за да му направи път да мине. В
Ямайка, както и във Великобритания, движението бе вляво.
Гафан също включи фаровете си и отби вляво на пътя, но не достатъчно, така че аудито
да мине покрай него, опитвайки се да спечели време за Уелс, който трябваше да затвори
капана след Марли. Не искаше да е прекалено очевидно какво правеше, все още не. Гафан бе
нахлупил бейзболна шапка ниско над очите си и вдигна ръка към лицето си, сякаш се
опитваше да се предпази от ярките фарове на аудито, но всъщност искаше да скрие лицето
си, така че Марли да не го разпознае.
Аудито спря и шофьорът отново натисна клаксона. Гафан включи на задна и пое леко
назад, сякаш се опитваше да направи повече място на автомобила пред себе си. Марли се
придвижи малко напред.
И тогава Гафан забеляза, че Марли го е зяпнал с огромна изненада — беше го разпознал.
Мъжът в аудито се пресегна под седалката си и Гафан разбра, че търсеше пистолет. Веднага
превключи буса на първа, натисна газта до ламарината и се засили надолу по хълма.
Микробусът подскочи напред като тапа и се заби в аудито, като смачка четирите свързани
пръстена на емблемата от предната решетка. Звукът от изкривен метал и счупени стъкла
отекна в дъждовната нощ. Предпазният колан удържа Гафан, а в аудито експлодираха
половин дузина въздушни възглавници и белите им балони за миг изпълниха купето на
седана, удряйки Марли по-силно, отколкото беше го блъснал бусът. Въздушната възглавница
от волана се хвърли към лицето му подобно на огромна човекоядна торба. Марли се замята,
опитвайки се да се освободи от хватката й.
Гафан форсира двигателя на микробуса и возилото се притисна още по-силно в аудито,
изблъсквайки го назад. Въздушната възглавница на волана спадна и Марли отново се опита
да се пресегне под седалката. Гафан вдигна крак от газта и бързо превключи на задна.
Смачканите ламарини изскърцаха, когато двете коли се разделиха. Гафан натисна газта и се
отдръпна рязко назад, но Марли вече беше извадил оръжието. Гафан залегна настрана и се
скри зад таблото, а Марли в яда си започна да стреля направо през счупеното си предно
стъкло дори без да се прицелва. Изстрелите отекваха в нощта и плашеха птиците от околните
дървета. Един от куршумите едва не засегна Гафан, но се удари в горната част на купето на
буса и отхвръкна настрана. Гафан надигна леко глава и рискува да надзърне към аудито.
Забеляза, че Марли ожесточено се бореше да се освободи от предпазния си колан, който май
беше заял.
В този момент се появи микробусът на Уелс.
* * *
Уелс бе чул удара малко след като се бе отклонил от главния път, както го бе чула
вероятно и половин Ямайка. Според плана Гафан трябваше да блокира колата на Марли
достатъчно дълго време, така че Уелс да има възможност да му препречи пътя отзад, но
Марли се беше усетил почти веднага. Фордът на Уелс заподскача нагоре по неравния път, а
гумите му се плъзгаха по калта. Взе десния завой с голяма скорост и за малко да се удари в
едно дърво, но светкавично вдигна крака си от газта, натисна спирачки и успя да удържи буса
на пътя.
Фаровете на деуто вече се виждаха пред него, оставаше му само още един завой, когато
започна стрелбата, — чуха се четири изстрела от пистолет със среден калибър. Най-накрая
бусът на Уелс се показа иззад ъгъла и той видя задницата на аудито. Шофьорската врата се
отвори. Предният капак на леката кола беше смачкан, но микробусът на Гафан изглеждаше
още по-ужасно — явно моделите на „Деу“ не бяха създадени за военни действия.
Уелс спря на двадесет метра от аудито, изскочи от микробуса и се затича към колата
пред себе си. Марли отвори вратата и с мъка се измъкна от смачкания автомобил, а
червеникавата кал от пътя опръска хавайската му риза. Беше се насочил към буса и не
забеляза Уелс. Вдигна пистолета с дясната си ръка и се прицели в предното стъкло на деуто.
Уелс връхлетя върху него и с всичка сила го повали, като играч на ръгби, който се хвърля
изневиделица върху противника си. Удари го с лакът в гърба, от което гръбнакът на Марли се
изви болезнено. Той изпусна пистолета и оръжието отхвръкна в канавката. Уелс продължи да
го удря и успя да го събори в калта. Марли изпъшка тежко и гневно изруга, а Уелс го сграбчи
за косата и натисна лицето му надолу, за да го усмири.
Гафан също изскочи от микробуса и се притече да помогне на Уелс, притискайки гърба
на Марли с коляно. Двамата успяха да извият ръцете му назад и да му сложат белезници.
Обърнаха го и Уелс залепи парче тиксо на устата му. Сетне го вдигнаха, без да обръщат
внимание на опитите му да се бори, и го хвърлиха отзад в буса на Уелс, след което
затръшнаха вратите.
— Ами микробуса? — попита Гафан.
— Остави го на ченгетата, да се чудят какво ли е станало — отговори Уелс.
Агентът се качи на шофьорското място и потегли на заден надолу по хълма, докато
пътят стана достатъчно широк, че да може да обърне. Никъде не се чуваха сирени. Изглежда,
некомпетентността на полицията в Ямайка щеше да бъде в тяхна полза.
* * *
В подножието на хълма Уелс сви вдясно на изток от Монтего и се отправи към
покрайнините на следващия град — Рок Бри, където пътят свършваше в широките зелени
поля. Един билборд показваше, че гледат към бъдещия квартал „Мариот Уайт Бей“. Уелс
отби встрани и извади железния лост и чифт ръкавици. Кимна на Гафан да мине на
шофьорското място и се качи отзад в микробуса. Щом потеглиха отново, Уелс дръпна
тиксото от устата на Марли, като свали и част от кожата му с него.
— Как се казваш? — попита той.
— Мъртви сте, задници такива! — закани се Марли. — Нямате си представа в какво се
забъркахте. Ще ви убия!
— Никой никого няма да убива — заяви Уелс.
— Ще ви накълцам на парчета! — продължаваше да се ежи Марли.
— Просто искаме да си поговорим — продължи Уелс.
— Да не мислите, че ще разбиете някой пазар на кока? Че ще измъкнете няколкостотин
хилядарки и никой няма да забележи? Тъпи сте, колкото си искате!
Уелс не си падаше по побоя над вързани затворници, но се налагаше да го удари, за да го
откаже да се съпротивлява. Стовари лакът точно отгоре на слабото място на върха на черепа
му. Уелс усети силата на удара с рамото си, а главата на Марли се килна на една страна, но
когато след миг отвори очи, стана ясно, че пленникът все още не се предаваше.
— Името ти! — настоя Уелс.
— Ридж. Истинското ми име е Брус, но още от гимназията всички ми казват Ридж.
Питай ме, каквото имаш да ме питаш. Ще ти отговоря, без да се налага да ме трепеш,
обещавам.
Уелс сложи Ридж да седне до едната от стените на буса и му показа три снимки на Кийт
Робинсън. Първата беше увеличена фотография на идентификационната му карта от ЦРУ, а
втората и третата представляваха компютърни модели на лицето на Робинсън, както
вероятно изглеждаше в момента, — на едната беше с дълга коса, а на другата — с бръсната
глава.—
Нещо против да ми кажете за какво го търсите? — попита Ридж.
— Да — обади се Гафан от предната част на буса, — имаме нещо против.
— Я, този можел да говори! — каза язвително Ридж.
— Съсредоточи се — прекъсна го Уелс. — Може да е с различна коса, да е напълнял.
— Дай пак да видя третата — каза Ридж и за известно време мълчаливо заразглежда
снимката. — Има един човек, може и да е той, само че е с тридесетина килограма по-дебел.
— С твоя бизнес ли се занимава?
— Работи на няколко места в източната част, но не са от най-лъскавите. Случвало се е с
него да купуваме от едни и същи хора. Той си има едно момче, което му помага. Не казвам,
че е същият човек, но е възможно да е той.
— Има ли си име? — попита Уелс.
— Подвизава се като Марк, доколкото знам — отговори Ридж.
Марк. Починалият син на Кийт Робинсън се казваше Марк, а животът му се беше
объркал след смъртта на детето. Дали не беше достатъчно луд, за да приеме името на сина си
като псевдоним? Уелс подозираше, че е тъй.
— Той американец ли е? — попита Уелс.
— Мисля, че да.
— Къде можем да го намерим?
— Нали ви казвам, виждал съм го само един-два пъти.
— Искам да разбереш къде живее — каза Уелс.
— И той познава същите хора като мен — обясни Ридж. — Ако тръгнете след него, ще
вбесите някои доста лоши момчета. А ако ви помогна, те ще си го изкарат на мен. Нищо
повече не мога да ви кажа. Ако сте достатъчно умни, ще хванете първия самолет утре
сутринта и ще се изметете оттук, преди онези момчета да са ви погнали.
Уелс сграбчи белезниците на Ридж и ги изви силно, вдигайки ръцете му нагоре, докато
усети как раменните му стави изпукаха. Ридж изкрещя от болка.
— Да не мислиш, че искаме да преговаряме с теб? Накарай този човек да дойде и да се
срещнете. Кажи му каквото искаш. Измисли, че се задава гангстерска война и трябва да
говориш с него.
— Ако въобще той е човекът, когото търсите.
— Ти само го доведи при нас и остави ние да решим какво да правим по-нататък.
— Тогава ще ме оставите ли на мира?
— Никога не сме преследвали точно теб.
— Добре. Оставете ме да звънна на един човек — каза Ридж.
Фактът, че пласьорът прекалено лесно се съгласи да им съдейства, притесни леко Уелс,
но може би човекът бе решил, че толкова бой за една вечер му стига. Уелс освободи лявата му
ръка от белезниците и закопча дясната за металната част в основата на предната седалка.
Подаде му телефон с предплатена карта:
— Направи го. Обади се на когото трябва.
— Трябва ми моят телефон — заяви Ридж. — Хората, на които ще звъня, ще искат да
видят, че им се обаждам аз.
Уелс се разрови из джобовете му и намери едно смачкано тефтерче, пликче с
тъмнозелена трева и айфон.
— Какъв му е телефонът? — попита Гафан от предната част на буса.
— Айфон — отговори Уелс.
— Не му го давай. Може в него да има програма за проследяване или някое приложение,
което изпраща сигнал, че е загазил.
Уелс усети как гневът му се надига отново и го връхлита вълна на яд от последната
провалена мисия. Беше му писнало от капризите на този наркопласьор. Посегна към
металния лост, оставен наблизо, вдигна го и забеляза как зениците на Ридж се разшириха от
страх. Лостът се издигна във въздуха и Уелс го стовари със свистене и удари стената на буса
само на сантиметри от лявото ухо на Ридж. Мъжът инстинктивно се дръпна настрана и се
свлече по гръб на пода. Задъха се и се изви, така че да бъде колкото се може по-далече от
обсега на Уелс.
— Кой си ти? — попита мъжът.
Погледите на Уелс и Гафан се срещнаха в огледалото за обратно виждане. Гафан не каза
нищо, само повдигна вежди в красноречив отговор. Уелс не му обърна внимание, а сграбчи
Ридж, просна го по гръб, притисна гърдите му и опря лоста в шията му. Ридж се замята
яростно, опита се да разтърси рамене и да отмести Уелс със свободната си лява ръка, но
агентът беше сто килограма мускули и дилърът остана прикован към пода. Уелс държеше
лоста с две ръце и нарочно го притискаше, така че студеното желязо да се докосва до кожата
на Ридж.
— Заклевам се, че нямаше да ви прецакам — започна Ридж.
— Ще ми се да те оставя жив, но ти не ми помагаш особено — заяви Уелс. — За
последен път ти казвам, че ще ни помогнеш да стигнем до този човек — изсъска Уелс.
Сърцето му биеше учестено, а устните му бяха пресъхнали от гняв. У него насилието
вземаше връх прекалено лесно — да, можеше да скланя глава и да се моли по пет пъти на
ден, но една част от него винаги искаше да смаже нечий череп. Поне пред себе си Уелс не
криеше този факт.
— Готов ли си да направиш каквото ти казвам? — попита той.
Ридж кимна.
— Кажи ми номера.
Каза му го и Уелс отключи айфона, набра цифрите и доближи телефона до лицето на
пленника.
— Сладък? Ридж е, човече. Трябва ми твоята помощ. Търся един тип от „Сандалс“ —
каза той и Уелс забеляза, че пленникът им започна да говори досущ като някой местен раста.
— Мно’о ми тря’ва… ще му кажа да го кара по-кротко — последва дълга пауза. — Не,
човече. Напра’и го за мене. Добре.
— Е? — попита Уелс, след като затвори.
— Сладкия каза, че онзи понякога купува от него, но му няма телефона. Обаче мисли, че
живее в другия край на Монтего, на онова място, наречено „Юнити Хол“, нагоре по хълма,
друг охраняван квартал. Ако се сещам правилно за мястото, районът е доста голям, около
четиристотин къщи, но Сладкия каза, че този тип карал „Тойота Челика“ със спойлер,
местните в Ямайка ги наричат „метли“.
Също както и името Марк, тойотата прозвуча съвсем логично за Уелс — Робинсън беше
луд на тема автомобили и ФБР беше разкрило, че притежава половин дузина скъпи
антикварни коли, които пазеше в гаража на една къща в Маями, и никой от Управлението не
беше разбрал за тях.
— Ако го намерите, сме квит, нали? — попита Ридж с умоляващ тон, също като куче,
което скимти и излага пред глутницата корема си или друга по-незащитена част от тялото
си, само и само да докаже, че не представлява заплаха.
— Нещо такова.
— Как ще го откриете?
— Добрахме се до теб, нали? — усмихна се Уелс.
Ридж затвори очи и въздъхна.
* * *
Гафан спря на една денонощна бензиностанция, за да напълни догоре резервоара на
буса, докато Уелс купуваше бутилки минерална вода от касиера, скрит зад огнеупорна
преграда. В буса агентът се опита да почисти раните на Ридж, но мъжът не му позволи.
Продължиха нататък. Няколко минути по-късно Ридж започна да кашля
неконтролируемо — едва успяваше да си поеме дъх, почти се давеше, а по челото му изби
пот.
— Не се преструвам, човече. Мисля, че черепът ми е счупен, трябва да спрете — замоли
Ридж. Уелс докосна леко темето му и мъжът изохка. Уелс усети поддаването на костта под
пръстите си, а по ръката му остана кръв.
— Ей сега ще излезем от това градче — каза Гафан.
Пет минути по-късно бусът спря. Намираха се на някакъв хълм, а най-близката сграда
наоколо бе една бетонна църква, издигаща се на половин километър от мястото, където бяха
спрели. От полята от едната страна на пътя се носеше сладкият тежък дъх на марихуана.
Уелс помогна на Ридж да слезе от микробуса. Мъжът се наведе, треперейки, и повърна.
— Трябва ми болница — едва успя да каже той.
— Когато приключим, ще те откараме. Ще оживееш. — Уелс му подаде бутилка вода и
кърпа, за да се почисти, след което отново го изблъска в буса.
* * *
Малко преди изгрев пристигнаха в Монтего.
— А сега накъде? — попита Гафан.
— Не можем да го оставим, а нямаме много време. Ще минем през главния вход — каза
Уелс.
— С баджовете… — допълни Гафан.
Отидоха до хотела, в който бяха отседнали, и Уелс остана да чака в буса, докато Гафан се
качи да си вземе душ и да се избръсне. Щом приключи, двамата си размениха местата. Уелс
миришеше ужасно на пот, примесена с излъчването на страх, което лъхаше от Ридж.
Изплакна се под хладките струи на душа и с помощта на бръснач и крем за бръснене успя
отново да заприлича на човек, въпреки че Гафан би се пошегувал, че „почти“ е заприличал
на човешко същество.
Уелс измъкна костюма, който беше скрил зад вентилационната решетка в банята. Беше
от лек тъмносин плат и леко му опъваше в раменете. Намери и баджа на Агенцията за борба
с наркотиците, ведомство, което действаше доста свободно на територията на Ямайка, —
поне в случаите, когато трябваше да преследва трафиканти, които не се ползваха с
протекции от страна на правителството.
Уелс се огледа наоколо за евентуални следи, които биха могли да го издадат. Беше
използвал фалшив паспорт, за да се регистрира, и бе предплатил стаята в брой. Най-вероятно
в хотела въобще нямаше да забележат, че двамата с Гафан отсъстват за ден. Уелс пъхна
пистолета в кобура под мишницата си, окачи табелка с надпис „Не безпокойте“ на дръжката
на вратата и излезе от стаята.
Докато Гафан шофираше към „Юнити Хол“, Уелс коленичи до Ридж и свали тиксото от
устата му.
— Само още няколко часа и приключваме — каза му той.
— Не разбирам — промълви Ридж. Устата му беше пресъхнала и Уелс едва успя да чуе
какво казваше. — Вие, момчета, не сте от АБН. АБН не действа така.
— Да, не сме от АБН.
— Ще убиете ли онзи тип? — попита Ридж.
— Зависи от него.
— Както и да е, мен ме бройте мъртъв.
— Ще те закараме в болница — обеща Уелс.
— Нямам това предвид. Веднага щом изляза, Сладкия ще натресе вината за цялата тази
каша върху мен.
— Ако искаш да се върнеш в Щатите, мога да ти помогна — предложи Уелс. — Но ще
трябва да се уверя, че Агенцията за борба с наркотиците е запозната с теб, преди да стъпиш в
Маями.
Ридж поклати глава и се намръщи болезнено.
— Значи ще трябва да се оправяш сам.
— Не ми са нужни моралните ти поучения — възрази Ридж.
— Аз продавам на хората начин за добро прекарване на времето, нищо повече. Тревата,
коката — те са също като алкохола, дори може и да са по-безопасни. На никого не предлагам
нещата си насила и никого не съм наранил, за разлика от вас.
Уелс не се опита да спори, а просто залепи тиксото обратно върху устата на Ридж.
Човекът обаче може би имаше право. В годините, прекарани в Афганистан и Пакистан, Уелс
бе станал свидетел на няколко екзекуции заради търговия или употреба на наркотици — най-
вече хероин, а в един или два случая — хашиш. Най-младият екзекутиран бе още момче на не
повече от четиринадесет години, с едва набол мъх по бузите. Талибанската религиозна
полиция го бе заловила да пуши хероин, а семейството му нямаше пари, за да откупи
свободата или живота му.
Инцидентът се беше случил преди повече от десет години, но бе запечатан дълбоко в
паметта на Уелс, както и споменът за първия човек, когото беше убил. Беше на централния
площад в Газни, малък град югозападно от Кабул. Бащата на момчето бе чакал мълчаливо
настрана, докато талибаните го завързваха към дървен стълб, притискайки ръцете му плътно
към тялото. Стотици мъже стояха в полукръг наоколо. Уелс бе в края на тълпата.
Завързването му се стори дълго часове, въпреки че едва ли бе отнело повече от няколко
минути. Момчето не каза нито дума. Може би все още беше дрогирано. Уелс се надяваше да е
така.
Искаше му се да пристъпи напред, да вдигне ръка и да спре убийците. Наказанието
може и да беше справедливо според шериата — мюсюлманското право, но Уелс не можеше
да повярва, че Аллах и Пророците биха се зарадвали на подобна сцена. Въпреки това остана
намясто и замълча. Беше прекарал години в изграждане на добри взаимоотношения с хората
около себе си, дори се беше бил рамо до рамо с тях в Чечня, в онази грозна и брутална война,
в която зверствата бяха станали всекидневие и за двете страни. Не можеше да рискува да бъде
разкрит, за да спаси един зависим от хероин. А и при всички случаи нямаше да му обърнат
внимание. Замълча си.
Талибаните приключиха със завързването и водачът на религиозната полиция — дебел
мъж с щръкнала брада, каза на момчето нещо, което Уелс не успя да чуе. От едната страна на
тълпата се приближи камион. Дебелият талибан вдигна вратата на каросерията и застана
настрана, когато отвътре започнаха да се изсипват камъни с големината на топки за бейзбол
и по-големи.
Тълпата се люшна напред и мъжете започнаха да се блъскат, за да се доберат до
камъните. Уелс си спомни последния път, когато бе ходил на боулинг с приятелите си в
Мисула, беше на шестнадесетия му рожден ден. Спомни си как бе взел топката и бе
приклекнал, за да я хвърли по-точно.
Момчето, изглежда, най-накрая бе усетило какво става и започна да се дърпа, но
въжетата бяха вързани здраво.
— Татко, моля те — изплака то. — Моля те, татко. Няма да го направя повече.
Обещавам…
Едрият талибан вдигна ръка и замери момчето с един едър плосък камък, който го удари
отстрани по главата. Момчето изпищя и изведнъж въздухът се изпълни с летящи камъни.
Писъците станаха по-силни, но секнаха рязко в мига, в който един камък с размера на топка
за тенис отнесе горната част на черепа на момчето. Лицето му мигом увисна и тялото му се
свлече в основата на стълба.
Така се разправяше талибанската полиция с наркотиците… Въпреки това хашишът и
хероинът бяха навсякъде. Мъже със стъклени премрежени погледи бродеха по улиците на
Кабул със зяпнали усти и ухилени на самите себе си дори и през най-студените дни през
зимата. Веднъж Уелс бе попаднал в една изоставена сграда, където намери десетина мъже,
свити в полукръг около слаб огън, на който си приготвяха едра капка опиум. Те се бяха
обърнали рязко към него с вой на хиени, готови да убиват. Уелс бе побързал да вдигне ръце и
да се оттегли, но наум си бе казал: „Щом дори смъртното наказание не може да спре това, то
какво ли може?“.
* * *
Сега сведе поглед към Ридж, който бе силно пребледнял. Мъжът лежеше със затворени
очи, а бузите му лъщяха от пот.
— Ридж? — обади се Уелс.
— Сега пък какво?
— Ако искаш да се измъкнеш, ще те отведа у дома. Ще те снабдя с документи, така че да
не влезеш в затвора. Няма да имаш нищо общо с Агенцията за борба с наркотиците или с
нещо подобно.
— Можеш ли да го направиш? — попита Ридж.
Уелс кимна.
— Човече! — повтори Ридж. — Кой си ти?
— Имам приятели тук и там.
— Ти си най-най-истинският гангстер — заяви Ридж.
— Искаш ли, или не?
— Може би… — каза мъжът и изгледа Уелс. — Какво? Да не би да се предполага, че
трябва да ви благодаря? След като ме отвлякохте и ми счупихте главата? Ти наистина си
добрият самарянин! — заяви Ридж ядосано и затвори очи.
Уелс реши да направи същото.
* * *
— Джон? — обади се Гафан. — Готов ли си?
— Къде сме? — попита Уелс.
— На три минути път от „Юнити Хол“. Аз какво да правя? — заинтересува се Гафан.
— Покажи им пропуска си и гледай да им кажеш колкото може по-малко неща. Ако се
наложи, предложи им да се обадят в посолството или на жандармерията. Със сигурност няма
да искат.
— Ами ако питат къде отиваме?
— Обясни им, че не можеш да им кажеш.
Охраната на портала се състоеше от един дребен тъмнокож мъж, облечен в синя
униформена риза с емблема — седемлъчна звезда.
— Кои сте вие? — попита мъжът, когато бусът приближи.
Гафан му показа пропуска.
— Дай да го видя — каза мъжът и Гафан му го подаде заедно с личната си карта. Уелс го
последва.
— Тук е Ямайка, не Америка — отбеляза охранителят.
— Човекът, когото търсим, е американски гражданин.
— Как се нарича?
— Не мога да ви кажа.
— Без име няма да минете.
— Обадете се в посолството ни.
— Кажете ми името му или ще се обадя в жандармерията… — започна мъжът.
Уелс се наведе към отворения прозорец откъм шофьорското място и обясни:
— Казва се Марк Едуард. Кара тойота с голям спойлер отзад — „Челика“.
Охранителят кимна.
— Онова дребно копеле ли? Давайте тогава. Знаете ли къде да го намерите?
— В края на втората редица къщи вляво.
— Съвсем не — прекъсна го мъжът. — Първо надясно и след това наляво. Къщата е с
номер сто четиридесет и три.
Бариерата се вдигна и бусът продължи напред.
— Името на сина му и презимето му — добро предположение! — ухили се Гафан.
— Изглежда, нашият човек е трябвало да дава по-добри бакшиши на охраната тук —
отбеляза Уелс.
Къщите в „Юнити Хол“ представляваха смесица от класически тухлени имения,
построени в еднакви тесни парцели, и просторни градски къщи. Робинсън живееше в една
от втория вид. Черната му тойота със странния спойлер отзад беше паркирана на улицата
отпред. На моравата пред къщата се виждаха фигурите на едно розово фламинго и три
порцеланови джуджета с шапки „раста“. Гафан подмина къщата с няколко метра и спря, за да
слезе Уелс. Агентът отиде до главния вход и позвъни, а някъде дълбоко от вътрешността се
разнесе звукът на камбанки.
— Кой е?
Уелс позвъни отново и чу мъжки стъпки, които предпазливо слизаха по стълбището към
коридора. Той свали предпазителя на пистолета, стисна го в ръка и я задържа ниско долу до
бедрото си.
— Да? Кой е? — чу се отново дрезгавият и тих глас вътре. Уелс го беше чувал преди
няколко дни по телефона в дома на Джанис, но не и лично. Досега Кийт Робинсън и Джон
Уелс не се бяха срещали лице в лице.
— Кийт.
— Сбъркали сте адреса.
— Кийт, Джон Уелс е. Всичко свърши.
4.
Рияд, Саудитска Арабия
Сградата на американското посолство в Саудитска Арабия представляваше истинска
крепост в крепостта — най-силно охраняваната сграда в целия Дипломатически квартал на
Рияд. Саудитското правителство бе изградило зоната през 80-те години в ниската част на
западните покрайнини на Рияд, а сега порталът се охраняваше от намръщени
тежковъоръжени войници от саудитската армия и кучета, обучени да надушват експлозиви,
които проверяваха всяко влизащо превозно средство. На още по-щателна проверка подлежаха
камионите и големите джипове, които се оглеждаха с рефлекторни огледала — сапьорската
версия на зъболекарските огледалца, дето се използваха, за да се надникне във всяко кътче на
устата на пациента. А шофьорите, които протестираха срещу претърсванията, се оказваха
принудени да изключат двигателите и климатичните инсталации в купетата. При летни
температури в Рияд, надвишаващи 45 градуса по Целзий, оплакванията не бяха често
срещано явление.
Зад високите огради дипломатическият квартал се простираше на площ осем квадратни
километра и се считаше за приятно място, особено в сравнение с останалата част от Рияд.
Правителството бе похарчило милиони долари за облагородяването на района с надеждата да
привлече ръководителите на големите мултинационални компании и богатите саудитци.
Кварталът бе подчинен на същите стриктни мюсюлмански порядки, каквито действаха и в
останалата част на Кралството, но в него имаше и доста кафенета, паркове и дори клуб по
езда. По протежение на булевардите му растяха високи палми, а централният площад бе
спечелил награда за най-добро съчетание на традициите в арабската архитектура с линиите
на модерния дизайн. Дори едно местно списание в броя си от 1988 г. бе изтъкнало, че със
зелените паркове за пикник и децата, каращи колела, този квартал би могъл да се сбърка с
Женева или Вашингтон.
Но вече не. Вечните проблеми на пропускателните пунктове бяха принудили саудитците
да напуснат района, но в същото време не се създаде достатъчна сигурност за американците
и европейците, които останаха да пребивават там. А след нападенията в другите западняшки
квартали мултинационалните компании бяха свели персонала си в Кралството до минимум.
Кварталът изглеждаше като под обсада с безлюдните си улици и запуснатите градини.
Беше се превърнал в копие на Париж от 1940 година с приближаващия Вермахт. Всеки, който
имаше избор, бе предпочел да напусне района. Останалите чужденци живееха скътани в
къщи с дебели стоманени врати и прозорци с решетки — като предохранителна мярка, в
случай че въоръжени банди от талибани самоубийци успееха да проникнат през някой от
пропускателните пунктове.
Американското посолство винаги бе представлявало основната мишена. То бе
разположено на площ шест декара в близост до западния край на квартала, до булевард със
странното име „Колектор Роуд М“, въпреки че точният му адрес вече не бе посочен в сайта
на американското Външно министерство, сякаш този преднамерен пропуск би могъл да спре
евентуалните терористи да открият сградата. Посолството бе отворило врати през 1986-а на
специална церемония, оглавявана от тогавашния вицепрезидент Джордж Хърбърт Уокър
Буш.
По онова време Осама бин Ладен е бил все още само поредният саудитец, запътил се
към Афганистан, за да се бие в свещената война джихад, но американското Външно
министерство бе наясно със заплахата от ислямистки терористи след нападенията над
посолствата в Пакистан и Иран през 1979 година. Сградата на новото представителство в
Рияд бе построена така, че да издържи на продължителна атака. Вътрешните стени бяха от
бетон с дебелина половин метър, а самото посолство приличаше повече на модерна крепост,
изградена около вътрешния двор, и с малко прозорци, гледащи навън.
След 11 септември охраната бе засилена допълнително и днес посетителите трябваше да
паркират автомобилите си извън сградата, след което да преминават през детекторите за
експлозиви, монтирани на пропуска, охраняван от барети. Освен с карабини М-4
спецохранителите разполагаха и с пистолети и бяха готови да реагират мигновено на всяка
отправена заплаха. Всички охранители, без изключение, бяха действащи командоси,
участвали във военни мисии в Ирак и Афганистан, — хора, подготвени за война.
* * *
Посланик Греъм Кърланд се надяваше, че никога нямаше да се наложи те да използват
уменията си.
Кърланд и съпругата му Барбара живееха в представителната къща на посолството,
известна като „Куинси хаус“. Името се свързваше с американския военноморски кораб
„Куинси“, на който през февруари 1945 г. бе проведена срещата между Франклин Делано
Рузвелт и Абдул Азис — първия крал на Саудитска Арабия.
Преди срещата си с Рузвелт кралят никога не бил виждал инвалидна количка и това
помощно средство му се сторило невероятно удобно, тъй като самият той бил с доста
наднормено тегло. Рузвелт подарил на краля резервната си количка, като по този начин
партньорството между Съединените американски щати и Саудитска Арабия било укрепено
завинаги. Или поне такава бе легендата.
Всъщност със или без инвалидната количка, двете страни са имали доста причини да
сключат съюз след края на Втората световна война, тъй като до 1945 г. под пясъците на
Източната провинция в Кралството били открити огромни количества петролни залежи.
Виждайки стратегическата важност на петрола по време на войната, нито Рузвелт, нито
кралят били склонни да го оставят да попадне в лапите на Съветския съюз, а саудитците
били предразположени да се отнасят с доверие към американците, които предотвратили
имперските домогвания на Франция и Великобритания към Средния изток.
Умален модел на кораба „Куинси“ бе поставен във фоайето на резиденцията на
посланика, за да ознаменува тази съдбовна среща. САЩ и Саудитска Арабия в крайна сметка
бяха удържали на думата си и дори след формирането на Организацията на страните —
износителки на петрол (ОПЕК), саудитците все още държаха ниски цените на черното злато.
В замяна на това Съединените щати съблюдаваха Иран и Ирак да не се намесват сериозно и
да не застрашават интересите на Кралството.
Но напоследък дългогодишните партньорски отношения се бяха пообтегнали и за
създалата се ситуация бе най-лесно да се хвърли вината върху Бин Даден, или поне посланик
Кърланд считаше така. Ала Бин Ладен бе и олицетворение на милиони граждани на
Саудитска Арабия, които чувстваха, че живеят под диктаторски режим, умело прикрит като
монархия.
Сега талибаните бяха нанесли нов удар. Сред загиналите в Хозама бе и американският
репортер на „Чикаго Трибюн“ Дейвид Ланди. В деня преди атентата Ланди бе интервюирал
Кърланд в „Куинси хаус“ и отговорникът за връзки с обществеността в посолството бе
предупредил посланика да говори само по зададените му въпроси, но въпреки това Кърланд
бе щастлив, че му се беше отдала възможност да разговаря с един от американските
журналисти. Напоследък те не посещаваха Рияд толкова често, както преди, ако не броим
неколцината редовни кореспонденти на „Ню Йорк Таймс“.
Ланди събираше материали за статия за успеха, или по-скоро за неуспеха на лагерите, в
които саудитците „превъзпитаваха“ бившите затворници от „Гуантанамо“. За тези лагери се
носеше слава, че са само формална шега, тъй като множеството бивши затворници от
„Гуантанамо“ в тях в крайна сметка отново се завръщаха към тероризма. Сега вместо да
проверява дали Ланди е цитирал правилно думите му, на посланик Кърланд му се наложи да
се занимава с репатрирането на тленните му останки. Посланикът се чудеше дали в
бомбените атентати в Хозама бяха замесени бивши затворници и подозираше, че скърбящите
близки на Ланди едва ли щяха да оценят иронията.
* * *
Телефонът, оставен на нощното шкафче, иззвъня.
— Да?
— Господин посланик — чу се гласът на Клинт Рана, дипломата от кариерата, който
служеше като личен помощник и преводач на Кърланд, — Дуейн Магс иска да се срещне с
вас тази сутрин, казва, че е спешно.
Магс бе заместник-началник на отдела на ЦРУ в Саудитска Арабия и се славеше като
свръхспокоен човек. Доколкото си спомняше, Кърланд никога не го беше чувал да казва, че
нещо е спешно. Посланикът погледна часовника си, беше 8:15.
— Кажи му за девет, Клинт. Благодаря.
Кърланд погледна през бронираните стъкла на спалнята си към двора на посолството,
където се намираше тенис кортът. Жена му упражняваше форхенда си с готвача Роберто,
който имаше и втора задача — да бъде неин треньор по тенис. Роберто си падаше по
спортния стил от 70-те години — хавлиена лента през челото, изпод която се показваха
въздългите му коси, и тесни бели шорти, които разкриваха другите му отлични качества.
Кърланд не се притесняваше, двамата с Барбара бяха женени още преди Роберто да се беше
родил. Докато я гледаше, тя отправи удар, който се заби право в мрежата, и изпъшка:
— По дяволите!
Кърланд не чу думите, но след тридесет и шест години с тази жена просто знаеше какво
е казала. Отправи се развеселен към задното стълбище и заслиза, пъшкайки на всяко
стъпало, защото преди пет години беше скъсал менискуса на левия си крак по време на ски
ваканция и коляното му така и не се беше възстановило напълно. Сега се появяваха първите
признаци на артрит — парещи бодежи, които пълзяха нагоре по бедрото му и несъмнено
скоро щяха да обхванат целия му крак. Остаряването беше ужасна работа, макар поетите да
го възхваляваха, колкото си щат. Въпреки че имаше неща, които го компенсираха, помисли си
Кърланд, като например това, да знаеш какво мърмори жена ти, когато не успее с форхенда.
А ето я и нея със синята й пола и бялата блуза, висока, с фини, издължени крайници.
Жена му все още изглеждаше като красивата студентка, която бе срещнал през пролетта на
последната си година в университета в Илинойс. Е, не съвсем, но все още приличаше на нея.
— Добро утро, скъпа.
— Добро утро, скъпи.
— Справяш се чудесно — усмихна се той.
— Де да беше вярно — отвърна тя и се престори, че удря поредния форхенд. —
Упражнения, упражнения…
— Е, ти наистина се справяш чудесно.
— Роберто се справя чудесно, както винаги.
— Той е истински мачо — измърмори на испански Кърланд.
— Приключихме ли за тази сутрин, госпожо Кърланд? — извика Роберто от другия край
на корта.
— Да, Роберто — отвърна тя.
— Може ли? — попита съпругът й и посегна към ракетата в ръката й. — И да му кажеш
утре да си сложи още по-тесни шорти — подкачи я той.
— О, ще му кажа.
— Мислиш ли, че той схваща шегата?
— Май да, но не съм сигурна.
Двамата се приближиха към спретнатата бяла маса, подредена за закуска в единия край
на тенис корта. Каната с леденостудена вода и по-малката каничка с горещо кафе вече ги
очакваха. Кърланд дръпна стола, за да настани съпругата си, и след това наля вода за нея и
кафе за себе си. От мястото, на което беше масата, съвсем ясно се виждаха поставките за
оръжия, разположени на върха на стената, която обграждаше вътрешния двор на посолството.
В момента на бойните позиции нямаше никого.
— „Поредният ден в рая“ — цитира Кърланд текста на известната песен.
— На това казвам „амин“ — усмихна се тя и вдигна чашата си в шеговит тост. —
Някакви новини?
— Снощи са разбили поредната група. — На фона на постоянните терористични атаки
класифицираните телеграми носеха все по-притеснителна информация. Полицията бе
арестувала група от четирима човека, планирали нападение в жилищния квартал „Арамко“ в
Дахран, дом на чуждестранните инженери, които работеха по поддръжката на петролните
кладенци в Саудитска Арабия.
— Това не са ли добри новини? — попита тя.
— Барбара, има нещо, за което искам да поговорим — побърза да смени темата той.
— Не, няма.
— Не знаеш какво щях да кажа.
— Няма да си тръгна.
— Не искам да си тръгваш, а само да си помислиш дали да не напуснеш това място.
— И каква е разликата?
Кърланд отпи малка глътка от кафето си. Знаеше, че тя ще откаже, но трябваше да се
опита да я убеди.
— Заради твоята безопасност е.
— Никога не съм се чувствала в по-голяма безопасност — отговори Барбара. —
Накъдето и да се обърна, виждам войник от спецчастите. Дори самият Исус Навин не може
да срине тези стени.
— Отстрани изглежда като прекалена предпазливост, но не е така. Повярвай ми.
— Когато приключа с книгата, ще си помисля за това — отговори тя.
Съпругата му пишеше книга с действие, развиващо се в Рияд, и сюжет, насочен към
живота на богатите жени в Саудитска Арабия. Това беше втората й книга.
— Тези дами и възможността да си поговоря с тях… Това е уникален шанс.
Няколко пъти в месеца една група фигури, облечени от глава до пети в черно,
посещаваше „Куинси хаус“, за да си говорят с Барбара. Щом жените влезеха в къщата,
бурките се сваляха и разкриваха най-модерните дрехи, които Кърланд някога беше виждал.
Посланикът дори понякога си мислеше дали тези жени не харчеха нарочно колосални суми
за поли на „Шанел“ и сака на „Диор“, само и само да правят напук на режима, който ги
караше да се прикриват.
— Но това ще стане най-рано след година — опита се да я разубеди той.
— Значи проблемът е решен — отговори Барбара, пресуши чашата си на един дъх и
стана. — Трябва да си взема душ, преди да съм започнала да мириша като някоя от онези
камили.
Преди няколко месеца Кърланд и Барбара бяха посетили ранчо, в което крал Абдула
отглеждаше стотици първокласни камили. По настояване на краля Кърланд дори се беше
качил на една и беше насърчил и Барбара да стори същото. Тя все още не му беше простила
за това.
Съпругата му го целуна по голото теме и тръгна към къщата. Кърланд погледна
отдалечаващата се фигура и за пореден път си помисли изумен как след всички тези години
бе възможно все още да я обича толкова много.
* * *
Добрите чувства, които го бяха обзели, обаче издържаха само до момента, в който се
качи в офиса си на последния етаж на посолството, където вече го очакваше Дуейн Магс.
Офицерът, който не говореше арабски, беше успял да се издигне на този пост след
необичайна служба като агент по сигурността към ЦРУ на мисия в Пакистан. Кърланд не
знаеше с какво точно се беше занимавал Магс, а и той самият никога нямаше да му каже, но
човекът се беше превърнал в жива легенда. Магс и хората от екипа му бяха едно от главните
основания за това, че Кърланд не бе толкова настоятелен Барбара да си замине. Другото
основание беше това, че просто мразеше да спори с нея.
— Това дойде тази сутрин — каза Магс и му подаде зашифрована телеграма.
След обичайните предупреждения за спазване на най-високо ниво на секретност и
сигурност телеграмата описваше, че Агенцията за национална сигурност е засякла
обаждания и размяна на имейли между военните сили на „Ал Кайда“ в Пакистан, т.нар. АКГ
— „Ал Кайда“ — Главни, и група от отделни терористични звена в Саудитска Арабия,
наречени АКАП — „Ал Кайда“ на Арабския полуостров. Към телеграмите имаше и
съобщения, от които на Кърланд му се прииска да напишат речник, който да „превежда“ от
езика на АНС и ЦРУ на нормален английски.
02:23:01 GST: TC от мобилен номер +92-91-ХХХ-ХХХ [Пешавар, ПАК] до
+966-54-ХХХ-ХХХХ [Джида, КСА]:????
02:25:37 GST: ТС от мобилен номер +966-54-ХХХ-ХХХХ до мобилен номер
+92-91-ХХХ-ХХХХ: Ла. Ла.
03:01:18 GST: КС от XXXXXXX12@gmail.com [ТР адрес, Карачи, ПАК] до
XXXXXXXXLION@gmail.com [IP адрес, Рияд, КСА]: Какво е това?
03:14:56 GST: КС от XXXXXXXXLION@gmail.com до
XXXXXXX12@gmail.com: Иншала!8 [По Божията воля.]
Описанието продължаваше в този вид още три страници. Кърланд ги изчете два пъти и
не разбра нищо. Ех, тези момчета, с техните ТС и КС и с глупавите им самоубийствени
бомбени атаки.
— Обясни ми — обърна се той към Магс.
— ТС е текстово съобщение, КС е кратко съобщение. Информацията в скобите показва
местоположението на телефона или компютъра, откъдето са били изпратени съобщенията.
АНС засекретява точното географско местоположение, ако го знаем, както и телефонния
номер или имейла, за целите на ОПСИГ.
— Оперативната сигурност — изрече на глас Кърланд, I доволен, че можеше да се
включи поне за това. — Дуейн, прекарах последните тридесет години, строейки къщи за
обикновените хора. — В действителност преди да стане дипломат, I Кърланд бе ръководил
една от най-големите компании за жилищно строителство в Средния запад. — Кажи ми едно
нещо: нали винаги засичаме подобен трафик на съобщения преди атаките?
— Да, сър. Но тук времето е различно, тези имейли са били изпратени след
нападенията, не преди това. А за тези момчета е важно да се знае, че тъпаците сред тях не
оцеляват, сър. Тях ги убиваме. Слабаците се предават, а тези, които остават, са сериозните. Те
са умни. Крият се в планините и знаят пред какъв риск се изправят всеки път, когато говорят
по телефон. Знаят, че ги търсим, и не се решават лесно да звънят. Освен това, ако забелязвате,
те не си губят времето да се поздравяват за свършената работа, в тези съобщения се пита
какво се е случило. Приличат на работа на АКГ.
— „Ал Кайда“ — Главни… — каза замислено Кърланд.
— Точно така. Това са най-близките до Бин Ладен хора. Ще се опитам да използвам
минимално количество съкращения, сър. От последното съобщение изглежда, че те не са
знаели какво се задава, а тези тук — „Ал Кайда“ на Арабския полуостров, също не са били
наясно. В едното съобщение казват, че не са те, но със следващото се опитват да си оставят
вратичка за всеки случай, ако все пак могат да извлекат някаква полза, въпреки че атентатът
не е тяхно дело.
— Възможно ли е да са искали да прикрият участието си? Да са изпратили
съобщенията, за да ни заблудят? — попита Кърланд.
— Възможно е. Но не е в стила им, поне през последните няколко години. Освен това,
като се има предвид рискът, на който се излагат с тези обаждания, със сигурност би трябвало
да имат сериозни причини, за да играят точно тази игра.
— Разбирам.
— Има и нещо друго — както се вижда от сведенията, държим тези момчета доста
изкъсо. Ако започнат някаква операция, обикновено бързо научаваме за нея. Невинаги
разполагаме с достатъчно сведения, за да я предотвратим, но поне сме наясно, че се задава
нещо. Този път обаче нямаше нищо.
— Значи да разбирам — прекъсна го Кърланд, — че ми казвате: това не е било работа на
„Ал Кайда“?
— Ако трябваше да се обзаложа, бих казал не.
— Кои са били тогава?
— Не смея дори да гадая. Щом получа сведения, вие ще сте първият, който ще разбере,
но за момента нямаме нищо.
— Разбирам — за втори път каза Кърланд, въпреки че не беше съвсем вярно.
Съединените щати харчеха по петдесет милиарда долара годишно за разузнаване. Той не
очакваше те да са в състояние веднага да дадат отговор на всичките му въпроси, но му се
искаше да има поне някаква представа какво се случваше.
Магс, изглежда, усети недоволството му.
— Сър, уверявам ви, че има буквално хиляди хора в Ленгли и Форт Мийд, както и тук,
които работят усилено за това, да получим отговори. Службата на ФБР в Катар може да
изследва танкера, а отделът в Бахрейн ще получи достъп до бара, но от това, което разбрах,
там е голяма бъркотия и ще им трябва време, за да подредят нещата. Тук се налага да
разчитаме на саудитците, те могат да проследят колата, с която е извършена атаката в
Хозама, освен ако не е била открадната.
— Може ли да очакваме от тях да ни съдействат? Бил е убит и американски гражданин.
— Загинали са един американец, трима англичани, осем кувейтци, дванадесет японци и
двадесет и петима саудитци, сър. Мисля, че можем да очакваме от тях да ни дадат каквото
пожелаят и когато пожелаят.
— Ами групата, която са разбили снощи? Сигурно е добре, че са успели.
— До мен достигна само откъслечна информация, но мисля, че е малко вероятно.
Обикновено става така, че мукабарат арестуват първите, които им попаднат, и след това се
опитват да докажат, че именно те са топтерористите.
Кърланд вече бе изпратил съболезнованията си до крал Абдула и се замисли дали не
беше редно да му се обади отново или пък да се свърже с министъра на отбраната Саид. Или
пък най-добре би било да позвъни на Найеф, министъра на вътрешните работи. В крайна
сметка реши да изчака. Така или иначе в момента не можеше да предложи нищо конкретно, а
и не беше толкова лесно да се свърже с краля, който прекарваше по-голямата част от времето
си в двореца в Джида — втората столица на Кралството. Кърланд не намираше никаква
логика в това — не трябваше ли кралят да е тук, в Рияд? Посланикът се замисли дали вече
почти деветдесетгодишният крал не бе започнал да изкуфява. Или дори още по-зле…
Вторият най-влиятелен човек в кралството — Саид, изглеждаше достатъчно здрав
психически, но Кърланд му нямаше доверие. Той беше доста по-консервативен от Абдула и
посланикът понякога си мислеше какво ли би се случило, ако Саид някога станеше крал. В
главата му се въртеше и друг въпрос. Поколеба се дали да го зададе на глас, опасявайки се да
не прозвучи като пълен глупак, но трябваше да получи отговор.
— Дуейн, колкото до този вид нападения… Трудно ли е да се организират? — попита
той.
— Много по-трудно, отколкото изглежда, сър. Имало е три нападения, в които са
участвали поне дванадесет човека, и са били напаснати така, че да причинят максимално
големи щети на две държави и на Залива. Това изисква планиране и оперативна помощ,
каквато не сме виждали от Единадесети септември насам… А тези нападения сякаш се
появиха от нищото.
— Тази сутрин попитах Барбара дали би се прибрала у дома — каза Кърланд и веднага
съжали, задето не си беше замълчал.
Разговорите с жена му си бяха негова лична работа, но препоръката на Магс бе от
голямо значение. Кърланд знаеше, че животът тук няма да е лесен, но не очакваше
напрежението да достигне до такова ниво.
— Сър? — попита неразбиращо Магс.
— Съпругата ми, Барбара. Каза „не“ — поясни Кърланд и се почувства така, сякаш бе
показал някаква своя голяма слабост. Като че ли в думите му си бе проличало и собственото
му огромно желание да си тръгне.
— Разбирам притесненията ви, господин посланик — отговори Магс.
— Моля те, наричай ме Греъм.
— Греъм, тя е в безопасност, повярвай ми. При наличието на нашата охрана и момчетата
от спецчастите само цяла армия би успяла да проникне тук. Казвам го буквално — армия.
— Значи остава да се тревожим само за останалата част от страната — усмихна се
Кърланд.
— Да, сър. Точно така.
5.
Джида, Саудитска Арабия
Консервативните мюсюлмани вярват, че изобразяването на света или на хората в него е
богохулство спрямо Аллах. Те не обичат да бъдат снимани и единствените картини по
стените им представляват калиграфски изписани стихове от Корана. На билбордовете по
магистралите в Саудитска Арабия няма изображения на хора, а големите фирми за модни
дрехи, включително „Виктория Сикрет“9, които също имаха магазини в Кралството, се
рекламираха с шалове и бутилки парфюм, вместо от традиционните манекенки. Дори
щастливите семейства, които похапваха пица на рекламата на веригата пицарии „Сбаро“,
бяха с черен правоъгълник на очите.
Но забраната за изобразяване на човешки образи не се отнасяше за всички — лицето на
саудитската монархия, крал Абдула бин Абдул-Азис, грееше отвсякъде — по билбордове, на
плакати и дори от пясъчно пастелните цветове на местната валута. Усмихнатото лице на
Абдула под гутрата, бялата кърпа за глава, беше буквално навсякъде. Портретистите му не
бяха пестили усилията си да го представят възможно най-добре — на всички портрети той
изглеждаше като едър мъж с гарвановочерна, късо подрязана брада и усмихнат добронамерен
поглед — точно като любим на всички чичо.
Някога Абдула може би беше изглеждал като мъжа, който се виждаше по билбордовете.
* * *
Кралят седеше сам в кабинета си на третия етаж в двореца в Джида, втория по големина
град в Саудитска Арабия. Сградата на двореца заемаше цяла миля от крайбрежието на
Червено море, а двадесетметрова бетонна стена я отделяше от останалата част на града. По
протежение на цялата стена имаше табели, които забраняваха на минувачите да спират и да
снимат.
Преди няколко месеца един френски лекар, който бе дошъл в Джида на конференция, бе
допуснал грешката да не се съобрази със забраната. Търсейки сувенири, които да занесе
вкъщи от пътуването си в Кралството, той бе направил няколко снимки на стената и входа,
но още преди да успее да се върне в колата си и да потегли, половин дузина черни джипове
без номера бяха излезли от един от изходите на двореца и веднага го бяха обградили.
Единствено незабавната намеса на френското консулство и искрените извинения на лекаря
бяха успели да го спасят от ужасяващ сблъсък с правосъдната система на Кралство Саудитска
Арабия.
Зад стените, обграждащи двореца, имаше общежития за прислугата, охранителите и
шофьорите на краля, както и гараж с дванадесет армирани лимузини, собствена
противопожарна станция и дори хеликоптерна площадка. Самият дворец имаше повече от
сто стаи. Отвън сградата изглеждаше солидна и с много дебели стени, подобна на
някогашните крепости, които бяха защитавали Рияд, а вътрешната му част бе подобна на
приказка…
Вътрешността на двореца представляваше един модерен Версай — огромен лабиринт от
дълги и тесни стаи с високи тавани, изпълнени със златни сервизи за хранене, антични
килими от естествена вълна и кристални полилеи. В сградата имаше четири асансьора, като
един от тях бе с подемен капацитет да вдигне цял автомобил до третия етаж, така че кралят
да влиза и излиза от покоите си, без да се налага да се показва навън. На максимална
мощност охладителната система можеше да свали температурата в двореца до минус десет
градуса по Целзий дори през юли и август, когато въздухът отвън бе с петдесет градуса по-
горещ.
Покоите на крал Абдула заемаха третия етаж на двореца, а спалнята му се простираше
на целия южен край на етажа. Освен задължителната луксозна мраморна баня с джакузи,
покоите имаха още отделна сауна и стая за масаж. В северната част на двореца се намираше
кралският кабинет, който беше с балкон, гледащ към брега на Червено море, разделящо
Саудитска Арабия и Египет. Някога имаше и по-щастливи дни, в които Абдула можеше да
седи спокойно зад бронираното стъкло на балкона, да пие сок от нар и да гледа как лодките
се носят по водата, но кралят вече не си спомняше кога за последно бе излизал навън.
Абдула беше изморен, ужасно изморен… Изтощението се бе промъкнало в костите и
ставите му, дори в кожата му. Не можеше да разбере как е възможно дори кожата му да се
чувства изморена, но тя бе придобила сивкав оттенък и на пипане бе суха като пергамент.
Синкавите му вени се виеха под нея като змии. Вече не можеше да се познае в огледалото —
под очите му се бяха появили големи подпухнали торбички, а ъгълчетата на устните му се
бяха смъкнали надолу. Някога Абдула бе най-силният и смелият сред братята си — истински
бедуин, освен това обожаваше пустинята. През 1953 година, след смъртта на баща му, Абдула
взе камилите и слугите си и замина на юг, към Пустошта, към Руб ал Хали, където оазисите
бяха на стотици километри един от друг и дори на скорпионите им бе трудно да оцелеят.
Баща му и шестдесет верни нему воини бяха живели в Пустошта през 1902 година, преди
Абдул Азис да поведе атаката към Рияд, която бе поставила началото на създаването на
Саудитска Арабия такава, каквато я познаваме днес. За да почете паметта на баща си и да
докаже, че може да оцелее в пустинята, Абдула бе живял в Пустошта цял месец.
А сега едва успяваше да се изправи и да ходи. Усещаше как нозете му треперят под
натежалото му тяло при всяка крачка и се насилваше да се изправи, въпреки че всичко, което
плътта му искаше, беше да легне и да спи с дни. Кога се бе случило всичко това с него? Кога
тялото му бе изгубило силата си за живот?
Не беше казал на лекарите си, но постепенно за него светът бе започнал да се превръща
в смесица от черно и бяло, а ярката светлина на пустинята малко по малко посивя. Фурмите
имаха вкус на пластмаса, а лепкавият им сок оставяше едва доловимо сладникаво усещане в
устата му. Знаеше какво се случва с него — разполагаше с всичките пари на света, които
можеха да купят най-добрите лекари, но нищо не можеше да го спре.
Ако Аллах искаше да го прибере при себе си, той трябваше да се примири, с всички хора
беше така. Мъртвите са деца на мъртви, казваха проповедниците, но докато беше жив,
нямаше да позволи никой да открадне кралството му. Представяше си нападението на хотела
в Рияд, собствените му хора, избити в леглата си, и нова доза гняв започваше да цвърчи във
вените му. Би вдигнал меча си над главите на тези терористи…
* * *
Почукването на вратата го стресна. Заспал ли беше? Напоследък спеше все повече и
повече. Избърса устните си и погледна златния часовник на Патек Филип, който бе поискал
да монтират на бюрото му преди месец, когато осъзна, че вече не може да вижда стрелките
на ръчния си часовник. Беше единадесет и петнадесет.
— Да? — отговори на почукването той.
— Митеб е. Мансур е с мен — чу се от другата страна на вратата.
— Влезте тогава — отговори Абдула и натисна невидимия бутон под бюрото, който
известяваше личния му иконом да му донесе кафето. Полубратът на Абдула влезе в кабинета.
Митеб беше най-близкият съветник и приятел на краля и единственият човек, на когото той
се доверяваше напълно. Но беше почти на възрастта на Абдула и през последните пет години
бе преживял два сърдечни удара, сега едва успяваше да ходи.
След него влезе Мансур, началник на мукабарат — тайната полиция в страната. Мансур
бе син на Саид, друг от многото полубратя на Абдула, така че се падаше полуплеменник на
краля. Майка му бе легендарна красавица и Мансур бе наследил нейното кръгло лице и
светлата й кожа. Беше почти петдесетгодишен, но лицето му нямаше бръчки и робата падаше
свободно над стегнатото му тяло. Всъщност той изглеждаше нечовешки, поне според
представите на Абдула. Той никога не бе разбирал живота в пустинята. Освен това куцаше
леко в резултат на катастрофа с мотоциклет, която се бе случила преди две десетилетия.
— Закъсняхте — каза кралят.
Мансур коленичи и целуна ръка на Абдула.
— Извинявам се, Ваше величество — рече той.
— Седни тогава. Хамуд ще донесе кафе — Абдула се изправи от стола зад бюрото си и с
мъка се добра до любимия си кожен фотьойл, подарък от президента Джордж Буш-баща.
Митеб седна срещу него на жълтата френска кушетка от осемнадесети век, която бе струвала
на Кралството няколко хиляди барела петрол. Мансур зае ниския дървен стол до фотьойла на
Абдула.
Чу се дискретно почукване.
— Влез, Хамуд.
Икономът подреди масичката за кафе, стараейки се да не вдига поглед. За тридесет
години като личен прислужник на Абдула само няколко пъти се беше случвало да погледне
господаря си в очите.
— Нещо друго, Ваше височество? — попита той.
— Не, това е — отговори Абдула и Хамуд излезе. — Приятен ли беше полетът? —
продължи той. Мансур бе долетял тази сутрин от столицата Рияд, на осемстотин километра
на изток от Джида.
— Да, Ваше височество, хамдулаллах („благодаря на бога“) — отвърна Мансур.
— Добре. Кажи ми, че си открил онези дяволи.
Племенникът му поклати глава.
— Ще ги намерим. Междувременно мога ли да ви докладвам какво сме открили дотук?
— и без да чака позволение, Мансур продължи: — Разкрихме самоличността на осмина от
бомбаджиите. Със съжаление трябва да ви съобщя, че до един са саудитци. Четиримата,
които са нападнали питейното заведение в Бахрейн, са от Нажд — голямата пустиня в
центъра на Арабския полуостров. — Изчезнали са преди няколко месеца. Разпитваме бащите
им, за да разберем къде може да са били обучавани. Засега всички бащи отричат да са знаели
какво са планирали синовете им, а местните имами казват същото. Разочаровани сме, че не
са по-честни с нас. Ако се наложи, може да ги заведем на разпит в Рияд — щабквартирата на
мукабарат в столицата.
— А другите четирима? — попита Абдула.
— Всичките са от Таиф — град в западната част на Саудитска Арабия, недалеч от
Джида. — При тях е същото, нито един не е в списъците ни.
— Нищо не сте открили.
— Който и да е обучил тези мъже, не е глупак. Нападенията са планирани с месеци,
дори с години. Ще ни отнеме известно време, за да ги намерим.
— Защо ме безпокоите, след като не сте се добрали до нищо? — попита ядосан Абдула.
— Вие ме помолихте да дойда от Рияд, Ваше височество — отговори Мансур, като в
гласа му се четеше леден намек. — Уверявам ви, че всички сме разтревожени от нападенията
и няма да позволим на тези престъпници да засягат името ви. Вие сте държавата, Абдула.
Ние живеем и умираме за вас…
— Спести ми рецитала — прекъсна го кралят, вече напълно буден и кипнал от гняв. —
Ако живеете и умирате за мен, значи животът ви няма да бъде още много дълъг…
— Тогава позволете ми да кажа, че всички искаме тези терористи да бъдат заловени.
— Ще ми се да бях убеден в това — отговори кралят.
— Какво имате предвид, Абдула?
— Аз съм ваш крал, Мансур — отвърна Абдула, знаейки, че на всяка цена трябва да
скрие гнева и недоверието си към своя племенник, но не успя. Слабостта му си пролича.
Кралят блъсна с ръка сребърната кана за кафе и тъмната течност се разля по старинния
персийски килим в кабинета. — Никога вече не си позволявай да ми говориш с такъв тон!
Мансур погледна към Митеб и поклати глава. Абдула продължи да беснее, въпреки че
осъзнаваше грешката си. „Някой ден и ти ще остарееш — помисли си той. — Някой ден ще
ме разбереш“.
— Аз съм твоят крал. Кажи го! — настоя Абдула.
— Вие сте моят крал — изрече Мансур.
— Тогава се върни в Рияд и намери онези мъже, които и да са те, саудитци или
чужденци. Ще им отрежем главите и ще дадем на света да разбере, че ние не одобряваме
това. Разбра ли ме?
— Да, Ваше височество.
* * *
Митеб и Мансур си тръгнаха, но обещаха да се върнат след пет минути. Междувременно
икономът на краля попи разлятото кафе и успя да изчисти петното от килима. Абдула не му
обърна никакво внимание, докато прислужникът вършеше работата си.
— Да ви донеса ли друго кафе, Ваше височество?
— Не.
— А нещо друго?
— Остави ме сам, Хамуд. Веднага — нареди Абдула и икономът излезе.
Кралят остана сам в кабинета си. Искаше да се обади на Саид, бащата на Мансур, и да
му се разкрещи за поведението на сина му, но знаеше, че едно ново изпускане на нерви
допълнително би снижило позицията му. Трябваше да се върне в Рияд. Не можеше повече да
остане тук. Налагаше се да говори с другите по-възрастни принцове, а разговорът не се
очертаваше като много приятен. Ако имаха възможност, те биха прогорили дупка в стомаха
му. Не трябваше да изпада в положение, при което да моли за тяхната подкрепа. Но вътрешно
в себе си знаеше, че сам си беше докарал това бедствие до главата.
Вратата се отвори и Митеб се върна в кабинета.
— Не трябва да го правиш, Абдула — направо каза той.
— Тези терористи си позволяват да ни наричат изменници, братко. Целият свят се
преобръща, когато те разправят, че говорят от името на нашата религия. Няма да ме уплашат!
Не и на този свят, нито на следващия! Те наистина ли смятат, че Пророкът, мир на праха Му,
иска от тях да нападат собствените си хора? Бих им избол очите и насипал сол в гърлата
им…
— Братко, всичко, което казваш, е вярно, но има нещо друго, за което трябва да
поговорим.
— Не ме занимавай с това.
— Въпросът не може да чака повече — настоя Митеб.
— Ти смееш да ми казваш на мен кое може да чака и кое не?
— Абдула, изслушай ме, моля те. Не можеш да се отнасяш така с племенника си. Той
беше бесен. Каза ми: „Аз съм мъж на четиридесет и осем години, имам свои собствени
синове и внуци, а този човек ме обижда като дете. Никога повече, Митеб“. Дори не назова
името ти, Абдула. Наричаше те само „онзи човек“. И знаеш ли какво? Всъщност бях доволен
да чуя, че е гневен, защото ако у него все още има желание да протестира, това означава, че
може би той все още ти е верен. Ако си беше замълчал пред мен, това би значело, че се е
отказал от теб и таи гнева си.
— Мислиш, че Мансур ми е верен? Ти си глупак. Точно обратното е — каза кралят. —
Говори ти така, защото знае, че ако не се оплаче, ще го заподозреш.
— Ако не смяташ, че ти е верен, защо продължаваш да го викаш тук? — попита Митеб.
— Викам го, защото той очаква от мен да го правя. Точно както и аз знам, че ме лъже.
— А това, че си изпусна нервите, също е част от играта ти, така ли? Стига, братко.
Видях лицето ти, когато ти съобщи, че не е открил нищо. Това не беше игра.
— Остави Мансур да се оплаква. Той е нищо.
— Мансур е нещо, а Саид е доста повече от „нещо“.
— Отнасям се към племенника си като към дете, защото той е дете. Мисли си, че не
забелязвам как се опитва да ме излъже. Трябваше още преди години да се отърва от него.
Митеб се протегна и стисна ръката на краля.
— Абдула, знаеш, че не можеш да се отървеш от Мансур, както не можеш да се отървеш
и от тези стени…
— Те ме чакат да умра. Братята и племенниците ми ме чакат да умра. И така да бъде!
Когато Аллах ме повика при себе си, сложете тялото ми на кладата, запалете пламъците и
оставете ветровете да разнесат пепелта ми в пустинята. Няма никакво значение. Мансур,
Саид, те могат да казват каквото си искат, но Халид ще бъде крал.
Халид беше най-големият син на крал Абдула.
— Той е твой син, но това не означава, че ще бъде следващият крал — отвърна Митеб.
— Той ще бъде.
— Можеш да го повтаряш, колкото си искаш, но изречените думи няма да го направят
истина. С това само раздразни скорпионите. Знаеш, че братята ни няма да се съгласят. Те
много пъти са казвали: „Защо да променяме системата, след като работи?“.
* * *
Пълното име на първия крал на Саудитска Арабия бе Абдул-Азис ибн Абд ал Рахман ибн
Файсал ал Сауд или Абдул-Азис, син на Абд, син на Рахман, син на Файсал, син на Сауд.
Пълното му име внушаваше представата колко важна за арабите е наследствеността. Абдул-
Азис бе умрял през 1953-та, двадесет и една години след като бе постигнал обединението на
Арабския полуостров. Беше нарекъл новообразуваната нация на своята собствена фамилия:
Кралството на Саудитска Арабия.
В наши дни Саудитска Арабия бе единствената държава, наречена на едно семейство.
Първият и основен закон в държавата гласеше: „Водачите на тази страна трябва да бъдат сред
синовете на основателя, крал Абдул-Азис… и техните наследници“. За период от шестдесет
години собствените синове на Абдул-Азис са били единствените господари на Кралството, а
според системата, установена след смъртта на основателя, короната преминаваше от брат на
брат, обикновено по старшинство. И тъй като Абдул-Азис за периода от 1900 до 1947 година
имал четиридесет и трима синове от над дванадесет жени, то Кралството не страдало от
липса на потенциални наследници на престола. Като водач на Министерството на отбраната,
Саид бе считан за най-вероятния наследник на короната след смъртта на Абдула.
Но преди година крал Абдула тайно бе съобщил на братята си, че очаква собственият му
син Халид да бъде провъзгласен за следващ крал след неговата смърт. Засега братята му се
бяха противопоставяли твърдо на това му настояване и до момента наследникът на Абдула
оставаше неопределен.
* * *
— Халид е готов — каза Абдула.
— По-подготвен ли е от Мансур? Или пък от останалите си братовчеди?
— Как смееш да сравняваш Мансур с моя син!
— Не е само Мансур. Саид също чака реда си, както и останалите от братята ни. А след
нас идва цяло ново поколение.
— Изправи се, братко — каза Абдула.
Митеб с мъка се отдели от кушетката и се задъха от усилието.
— И ти ли искаш да бъдеш крал? За това ли е всичко? Давай тогава! Утоли жаждата си!
Вземи короната.
— Братко, не ме злепоставяй — помоли Митеб и седна тежко обратно на кушетката,
която изскърца под тежестта му. — Аз, за разлика от теб, знам, че съм човек на възраст, и
казвам на всеки, който ме попита, че не желая да се боря за короната.
— Тогава ми помогни. Кажи на братята ни, че Халид е готов.
— Абдула, съзнаваш ли, че никой няма да те подкрепи в това?
— Аз винаги се вслушвам в братята си, искам и те…
— Братята ти те умоляват да спреш, а ти постоянно отказваш. Саид иска да те няма, така
е. Но останалите не желаят да ти се противопоставят, защото те обичат.
— И не обичат Саид — допълни Абдула.
— Защото ти управляваше мъдро. Поне докато не започна с тази глупост. Халид е само
на петдесет. Искаш от нас Мансур и всичките ни останали синове да се откажат от
възможността да седнат на трона, така ли?
— Халид е единственият достатъчно силен да се справи с реакционните сили, които
заложиха онези бомби, и с мъжете, които все още смятат, че младите момичета трябва да се
омъжват за чичовците си.
— Нека те попитам нещо, Абдула. Халид казвал ли ти е някога, че иска всичко това?
— Разбира се — отвърна кралят, въпреки че лъжеше. Единствения път, когато бе
обсъждал плановете си със сина си, Халид бе споменал нещо от рода на: „Щом така искаш,
татко“, и този отговор бе достатъчен за Абдула. Той така и не повдигна въпроса втори път.
— Приеми истината, Абдула. Бъди честен със себе си, Халид може и да е добър крал,
може и да не е, никой от нас не знае. Халид е твоя плът и кръв и затова искаш именно той да
управлява. Остави този план, или ще върнеш страната ни във времената на Али и Утман —
мюсюлманските лидери от седемнадесети век, които започнали кръвопролитна битка за
властта след смъртта на Мохамед.
— Не и докато той е начело на Националната гвардия — отговори кралят.
В Саудитска Арабия силите, познати като Национална гвардия, функционираха почти
като втора армия. Гвардейците се обучаваха и управляваха отделно от останалите военни в
страната и имаха за основна задача да защитават кралското семейство от евентуални заплахи
за нападение. Войниците в гвардията се набираха предимно сред бедуините, чиито
семейства са верни на краля. Абдула бе ръководил Националната гвардия цели четиридесет
години, като бе станал неин генерал дълго преди да седне на трона. Преди няколко месеца бе
прехвърлил това задължение на сина си.
— Мислиш си, че давайки му Гвардията, ще го запазиш, Абдула, но е точно обратното.
Така останалите принцове си мислят, че ще им се наложи да вземат властта насила — каза
Митеб, стана от кушетката и се премести на дивана до краля.
— Кажи какво имаш предвид, Митеб. Мислиш, че семейството ни работи с терористите,
нали? Срещу мен и срещу сина ми. Да не би да искаш да ги възнаградя за това, че са ме
предали? Че са нападнали Рияд? Никога, Митеб! Ще избия змиите в моя двор. Време е!
Крайно време е!
— Кои, Абдула? Кои са змиите? Ти дори не знаеш.
— Как бих могъл да съм наясно? Те всичките идват при мен със сладките си приказки и
усмивки и ми обещават любовта си.
— Така е, защото си се изолирал, стоиш в двореца сам и караш нас, останалите, да
идваме със самолет от Рияд, за да те видим. Тези, които те обичат и вярват, че си прав, че
системата трябва да се промени, — те се страхуват. А тези, които са срещу теб, стават все по-
дръзки. Вече не знам дали ще успееш да ги спреш. Освен това със сигурност не можеш да
имаш доверие на мукабарат.
— Винаги ще имам на разположение Гвардията.
— Обещай ми, че двамата с Халид няма да използвате Гвардията. Ако се опитате, ще се
намеси и армията и това ще доведе до гражданска война.
— Обещавам ти само едно, Митеб — синът ми ще бъде крал. Ако искаш, се отвърни от
мен, но така ще е.
* * *
Двамата мъже помълчаха за момент, после станаха пет минути, после десет… Накрая
Митеб коленичи в краката на брат си, а ставите му изпукаха. Вдигна ръката на Абдула и я
целуна.
— Ти си един надебелял стар глупак, но не мога да те оставя сега — благо каза той.
— Защото знаеш, че Халид трябва да бъде крал.
— Стига толкова за Халид. Аз съм ти брат и винаги съм правил това, което ти поискаш.
И двамата сме твърде стари, за да се променяме. Ако искаш това от мен, ще ти помогна.
Може би някак си ще успея да убедя и останалите. Но на никаква цена не трябва да
намесваме Гвардията в това.
Абдула се изправи, вдигна и брат си на крака и двамата старци се прегърнаха. Залюляха
се напред-назад и се потупаха по наедрелите гърбове като остарели борци по сумо, облечени
в дълги бели роби.
— Митеб, приятелю… — започна Абдула, но дори и при тези думи почувства как
тъмнината на неизказаното се прокрадва между тях. За един кратък миг дори се замисли
дали не трябваше да се откаже и все пак да предаде короната на Саид, а след него да я
наследи следващото поколение от синовете на Сауд, да остави те да се бият помежду си за
нея. Но вместо това поклати глава: „Не, не!“, и отвори очи. Нямаше да позволи на тъмнината
да го обземе, още не.
6.
Северен Конуей, Ню Хемпшир
— Е, какво стана?
— Ще ти кажа сутринта.
Ан се сгуши до Уелс, гърдите й докосваха гърба му, а брадичката й допираше шията му.
— Кажи ми най-накрая — подразни го отново тя и закачливо го гризна по ухото.
— Ами, тогава той избяга… Тича през целия Монтего, качи се на един луксозен лайнер
и сигурно сега, докато си говорим, си пие коктейлите някъде из открито море в компанията
на младоженци, тръгнали на сватбено пътешествие.
— Идиот!
— Казах му кой съм. Той никога не беше виждал лицето ми. Изгледа ме от глава до пети
и не изрече нищо. Сигурно трябваше да се притесня дали няма да извади пистолет, но тогава
дори не помислих за това. Качи се по стълбите горе, в спалнята си, и го последвах. Не
бързаше, аз също не бързах. Наведе се и взе да рови под леглото, тогава леко се притесних, но
той измъкна един куфар от там, отвори го и започна да си събира нещата. Държеше се така,
сякаш щеше да заминава на пътешествие.
— Искам да знам как изглеждаше той, какво ти каза? — продължи да пита Ан.
Гредите на старата къща изскърцаха като мачтите на стара лодка, люлееща се от вълните
на океана. Тонка се изправи от черджето, на което лежеше, постлано близо до леглото на Ан,
огледа се и отново си легна.
— Попита ме дали Джанис ми е казала къде мога да го намеря. Не отговорих. Тогава той
побесня. Изглежда, най-много се ядоса на факта, че тя бе нарушила клетвата, дадена върху
гроба на сина им, отколкото от всичко останало. Започна да излива гнева си върху нея, но аз
го поохладих.
— Как, Джон?
— Показах му колко съм втрещен от думите му. Умея да бъда доста убедителен —
поясни Уелс, но всъщност бе приложил на Кийт „Еди“ Робинсън хватката, която
гимназистите наричаха „топването“, — грабна го и потопи главата му в тоалетната чиния. За
щастие на Робинсън, водата се оказа чиста. — След като се поуспокои, го накарах да седне и
му заявих, че ще трябва да си признае всичко, за да неее води процес. Обясних му в прав
текст, че дължи поне това на Джанис.
— И какво щеше да правиш, ако беше отказал?
— Той не отказа.
— Но ако беше?
— Тогава щях да го заплаша, че ще го издам на наркопласьорите, от които купуваше, че
всъщност работи с Агенцията за борба с наркотиците.
Уелс знаеше, че Ан искаше да го попита дали би приложил заплахата си на практика.
Отговорът беше: „Вероятно да“. Крайно време беше Робинсън да плати за делата си. Но тя
замълча и след няколко секунди Уелс продължи:
— Как изглеждаше ли? Ами, успокоен, по-скоро уморен, може би… Сякаш беше очаквал
рано или късно някой да почука на вратата му. Попитах го защо се беше свързал с Джанис и
той отговори, че бил самотен. Показа ми, че гардеробът му е пълен с пари в брой, може би
имаше към двадесет и пет хиляди долара, все стотачки и двадесетачки. Имаше и фалшив
паспорт — мексикански, според който се казваше Едуардо Маркез. Твърдеше, че е истински.
Сигурно беше платил за него на някой от мексиканското посолство в Кингстън.
— Но нали не е искал да ходи никъде?
— Предполагам, че не. Каза, че можел да стои под прикритие още много време. С онзи
паспорт можеше да е заминал за Куба или за някое място в Югоизточна Азия, където има
достатъчно бели, така че да не се отличава много-много. Но той ми призна, че всичко това
било започнало да му омръзва — да е сам, да не може да признае пред никого кой е
всъщност. Спомена, че се страхува до смърт от затвора, но и онзи начин на живот бил като
истински затвор за него. Подозирам обаче, че има и още нещо, мисля, че той беше болен. В
банята му беше пълно с разни лекарства, но когато го попитах, отрече. Само че след тези
думи някак си замлъкна, а през цялото време преди това не спираше да дърдори. От всички
неща, които каза обаче, нито веднъж не спомена, че съжалява.
— А смяташ ли, че е изпитвал съжаление?
— Надявам се да е така.
— Знаеш ли, вече не знам колко точно човека съм арестувала. За осем години, да речем,
че се пада по един на седмица, а това е… Осем по петдесет, горе-долу към четиристотин
души. Разбира се, нито един не е бил като този, но все съм ги залавяла за сериозни неща —
домашно насилие, нападения, изнасилвания, две убийства. За цялото това време така и не
чух истинско извинение от никого от тях. Никога! Така че съжалението не е присъщо на тези
хора — каза Ан и се отдели от него. — Трябва да ти призная, че това, което си направил, не
ми харесва, Джон.
Той се обърна към нея, а очите й го гледаха настойчиво.
— Я повтори…
— Трябвало е просто да се обадиш на ФБР, да го направиш по правилата. Ти за малко не
си го убил.
— Той беше наркопласьор.
— Само въпрос на време е, преди да нараниш някой напълно невинен… — започна тя.
— Ти искаше да чуеш каква е историята. Е, чу я. Сега ме остави да спя.
— Опазил бог всеки, който посмее да оспорва преценките ти — подразни го тя.
— Не ми се ще да ти го казвам, Ан, но Кийт Робинсън не е някой от престъпниците,
които могат да бъдат заловени след малко преследване из главната улица — отвърна Уелс.
— А за мен, не ми се ще да ти го казвам, Джон, но ти си първокласен мръсник! — не му
остана длъжна тя.
— Извинявай, не трябваше да го изричам.
— Въпреки че го вярваш. Каквото повикало, такова се обадило, Джон. Мислиш, че
нямам право да ти говоря така и да изказвам мнение по този въпрос.
Уелс съзнаваше, че е редно да й се извини и да й сподели истината, но беше избухнал
само защото тя се бе оказала права. Беше отказал да привлече ФБР само защото бе вбесен на
ЦРУ и Дуто. През годините едно по едно бе губил важните неща в живота си — съпругата,
сина си, родителите си, а след това и любовта си в лицето на Дженифър Ексли. Сетне беше
изгубил вярата си. Все още вярваше в исляма, но как би могъл да твърди, че е част от умма —
обществото на правоверните? Да, понякога се молеше, но предимно сам, рядко влизаше в
джамия, а така бе трудно да отстоява вярата си. Накрая му бе останала само работата като
агент на ЦРУ, а сега се бе отказал и от това.
Мислеше, че, напускайки, е направил правилния избор, но дори и да беше така, по този
начин бе изгорил и последния си мост. Сега беше напълно сам, като в амнезия, но без
благодатното успокоение от това да може да забрави. Знаеше кой е и какво беше направил.
След толкова много насилие убиването му се струваше като нещо естествено. Винаги си бе
мислил, че би могъл да свали маската на убиец, когато си поиска, но сега се страхуваше, че
постепенно тази маска се бе превърнала в истинското му лице.
Можеше да сподели това с Ан, или по-скоро трябваше, но вместо това затвори очи и
замълча.
— Имаш правото да споделяш всякакви мнения — отговори той и намрази думите,
които изрече. Прозвуча досущ като някой мазен и лъжлив адвокат.
— Дори не мога да си представя какво ли си мислиш в момента — каза Ан. — Ядосан
ли си?—
Не, не съм…
— Тогава сигурно си доволен, че те предизвиквам? — продължи тя, но той не отговори
нищо. — Имаш ли въобще някакви емоции, Джон?
— Ще си тръгна още утре, ако това желаеш…
Тя го прегърна.
— Не искам да си тръгваш. А да започна да те разбирам поне мъничко. Изглежда,
колкото повече време минава, все по-малко те разбирам, а това е ужасно.
Той чу, че дишането й стана по-накъсано, и отвори очи. Беше седнала на леглото с гръб
към него. Жени! Ан излезе от стаята и слезе долу, а след няколко минути от кухнята се чу
звукът от врящия чайник. Тя се върна с чаша димящ чай, пъхна се отново в леглото при него и
сложи ръка на рамото му.
— Затова са те напуснали другите, нали? Жена ти и онази от ЦРУ?
— Може би. Разведох се, защото минах в мисия под прикритие. А колкото до Ексли,
годеницата ми, някой я нарани и аз исках да открия кой е, а тя не ми позволи.
— Искал си отмъщение, а тя те е помолила да стоиш настрана. Ти обаче не си й обърнал
внимание.
Двамата лежаха в тъмнината, а минутите се простираха като черен килим към
безкрайността. По това време на прехода между нощта и деня Северен Конуей бе застинал
като комин без пушек. Протегна се и я прегърна, а тя не се опита да му се противопостави.
— Сериозно го казвам. Ако искаш, още утре ще си тръгна — тихо повтори Уелс.
— О, моля те. Поглеждал ли си скоро статистиката за наличието на свестни ергени в
Северен Конуей? Изборът не е много богат. Но все още виждам известна надежда за теб.
Чудиш се дали насилието не е разбило истинската ти същност, но ще ти кажа, че не е.
— Надявам се да си права.
Смехът й бе като музика за ушите.
— Ето такъв си си: „Надявам се!“. По скалата за Джон Уелс това направо си се брои за
опит за разкриване на нещата, които са ти на сърцето. Ще се оправиш, Джон — окуражи го
тя.
Миг по-късно той заспа и почти се почувства в мир със себе си.
* * *
Събуди се сам от звука на мобилния си телефон. Номерът беше скрит.
— Джон Уелс? — чу се от другата страна на линията. Гласът беше мек, възпитан,
звучеше някак си по европейски, обработен и гладък като мрамор. Миналото отново нахлу в
съзнанието му — първо Кийт Робинсън, а сега и Пиер Ковалски. Той бе швейцарец, търговец
на оръжие, крайно неморален човек, който бе направил цяло състояние от подхранването на
дребни войни, за които на никого не му пукаше.
— Пиер?
— Чувам, че си свободен, и мисля, че имам нещо за теб. Може да добавиш някой долар
към мизерната си правителствена пенсия. Знаеш ли, Надя все още те споменава — Надя беше
манекенка, любовница на Ковалски, висока и със сини очи, най-красивата жена, която Уелс
бе виждал някога. — Тя те чака, за да те направи богат.
— Кой ти каза, че съм напуснал? — попита Уелс.
— Слуховете се разчуват. Но освен това подочух, че ти е трудно да стоиш настрана от
предишната си работа.
Фамилиарниченето на Ковалски подразни Уелс, а това, че той все още имаше
информатори в Ленгли, направо го вбеси. Не би трябвало този човек да знае, че агентът бе
напуснал работата си, и определено не биваше да е информиран за операцията по залавянето
на Кийт Робинсън.
— Да не би да мислиш, че сме приятели, Пиер? — попита Уелс.
— Никога не бих допуснал подобна грешка. Твоите приятели не оцеляват дълго —
отговори гласът от другата страна.
— Скоро няма да има кой да ми дава съвети и тогава може и да реша да се обърна към
някой от старите си познати — отвърна Уелс.
Ковалски въздъхна драматично.
— Моля те, когато този ден дойде, обади ми се, за да удвоя охраната си. Ей така, за всеки
случай. Междувременно един приятел ме помоли да му дам препоръка за някой, който
работи при пълна дискретност и сигурност, да не е обвързан с дадена организация и най-
вече да говори арабски. Веднага се сетих за теб — изрече на един дъх Ковалски.
— Трябва да те предупредя, че ако искаш убийство от мен, сериозно ще се ядосам. Не
мога да разбера защо хората непрекъснато ме молят да убивам други хора.
— Разбирам. Значи това те гневи, а?
— Дотолкова ме вбесява, че направо мога да убия някого.
— Долавям ирония в гласа ви, мосю Уелс, а това никак не ви подхожда.
— Знаеш ли какво си мисля в момента? Представям си колко много ми се иска да те
накарам да се съблечеш, да те кача на волска каруца и да те поразкарам гол из улиците на
Цюрих. Хората ще се позабавляват.
— Няма да е кой знае колко забавно — нито за мен, нито за публиката. Обаче се
отклонихме от темата, а международните разговори по телефона са скъпи. Позволи ми да ти
обясня за какво става въпрос, не е за убийство. Работа под прикритие е.
— Давай по същество — примири се Уелс.
— Свързано е с някои събития, случили се напоследък — започна Пиер.
Уелс предположи, че сигурно ставаше въпрос за скорошните терористични атаки в
Залива.
— За кого ще трябва да работя? И какво ще искат от мен? — попита той.
Ковалски замълча за момент, а след това внимателно добави:
— По първия въпрос отговорът е сложен. Колкото до втория, наистина не знам.
— Тогава забрави за всичко това.
— Тези хора са готови да ти платят един милион долара само за да се срещнете. Ако си
съгласен, ще изпратят самолет да те вземе — продължи Ковалски.
„Това е лудост!“, помисли си Уелс и изказа мислите си и на глас:
— Това е лудост. Кажи ми, Пиер, платиха ли ти, за да ми изнесеш това представление?
— Не. Но от доста време познавам човека, който ме помоли за помощ. И знаеш, че не
ми пука много за тези неща, но той е наистина „на страната на добрите“, както ти би се
изразил.
— Нали знаеш какво казват хората за нещата, които звучат прекалено хубаво, за да са
истина? Един милион долара и „на страната на добрите“ някак си не се връзват.
Ковалски замълча и напрежението увисна във въздуха. Уелс чистосърдечно можеше да
каже, че не му пука за парите, но да получиш един милион долара за един ден работа, си
беше предложение, на което трудно може да се устои.
— Добре — съгласи се той накрая, — кажи на приятелите си, че ще се включа.
— Oui10!
— Но първо искам да видя парите — допълни Уелс.
— Говориш като мъж, обладан от меркантилност. Одобрявам го — засмя се Ковалски.
Същата нощ Уелс разказа на Ан за предложението.
— А кой е този Ковалски? — заинтересува се тя.
— Швейцарец е. Живее в Цюрих. Търгува с оръжия.
— Приятели ли сте?
Уелс поклати отрицателно глава.
— Но ти му вярваш — продължи Ан.
— Не е в негов интерес да се опитва да ме предаде — отвърна Уелс.
— А защо ти е да го правиш? Нали парите нямали значение?
— За човек, който твърди, че не ме разбира, мисля, че ме разбираш доста добре —
подразни я Уелс.
— Знам какво не те мотивира. Освен това съм наясно, че ще заминеш. Почти мога да
усетя енергията, която струи от теб. Сигурна съм, че си бил точно такъв и преди да отидеш в
Ямайка. Просто нямаш търпение.
„Това е единственият начин, по който се чувствам истински жив“, помисли си Уелс.
Дори и неизречени на глас, думите звучаха като предателство. Тя взе лицето му в ръце и го
целуна леко, устните й едва докоснаха неговите.
— Няма да изтърся нещо глупаво като: „Гледай да останеш жив“, но наистина гледай да
останеш жив — прошепна тя.
Уелс я обгърна с ръце, придърпа я по-близо до себе си и я целуна, усещайки как устните
й му се отдават напълно. Без да каже нищо повече, той я вдигна и я занесе към леглото —
тяхното легло.
7.
Ню Йорк Сити
На летище „Кенеди“ лимузината сви встрани от основния път, който водеше към
главните терминали, и спря пред пропускателния пункт на един от охраняемите входове към
летището. На будката с плътни черни букви бе изписано единствено „Обща авиация“.
Шофьорът подаде пропуска си и бариерата се вдигна. Лимузината се плъзна напред през
въртящото се ограждение и спря пред необозначена бетонна постройка.
Уелс слезе от колата, примижа от силното слънце и веднага му се прииска да имаше
слънчеви очила у себе си. От сградата излезе висок мъж с късо подстригана посивяла коса,
приближи се до Уелс и подаде ръка.
— Аз съм капитан Смит — представи се той. — Вие сигурно сте господин Уелс,
приятно ми е да се запознаем, сър.
Говореше с отчетлив британски акцент, което определено изненада Уелс, който
очакваше мъжът да е някой бивш американски военен пилот.
— Капитан Смит, не капитан Джоунс — опита се да се пошегува Уелс.
— Точно така, сър, Смит, не Джоунс. Извинявам се за неудобството, но трябва да ви
попитам, въоръжен ли сте?
— Не — отговори Уелс. Ковалски изрично го бе предупредил да не носи оръжие.
— Може ли да взема паспорта ви, моля?
Уелс му го подаде. Беше истинският му паспорт, с истинските му имена. Не беше
свикнал да пътува под реалната си самоличност, нито да е цивилен гражданин. Смит го
разгледа набързо и му го върна.
— Носите ли някакви електронни устройства у себе си? Лаптоп, блекбъри? — попита
мъжът.—
Само телефон — отговори Уелс.
— Бих искал да го задържа, сър, само докато трае полетът.
Уелс му подаде телефона си, евтин сребрист модел на „Самсунг“.
— Насам, моля — каза мъжът и го поведе към огромния пътнически самолет с два
двигателя, който чакаше наблизо.
— С това ли ще пътувам? — изуми се Уелс.
— Правилно, сър.
— Моля, престанете да ме наричате „сър“. Някой друг ще пътува ли с нас?
— Не, сър.
Самолетът беше „Боинг 777“, машина, която спокойно побираше триста пасажери.
— Къде отиваме, капитане? — попита Уелс.
— Не са ми възложили да ви дам подобна информация, докато не излетим, сър —
отговори човекът.
На върха на стълбицата чакаха три стюардеси. И трите бяха с тъмносини сака и поли до
коляното, но спокойно в свободното си време можеха и да работят като манекенки. Уелс
предположи, че човек, способен да си позволи този самолет, имаше възможност да си избира
какъвто си пожелае екипаж.
— Господин Уелс — обърна се към него най-красивата от стюардесите, — аз съм
Джоана. Моля, последвайте ме.
В централната част на самолета имаше само четири кожени седалки, подредени около
петдесетинчов телевизионен екран и минибар, препълнен с всякакви питиета. Въпреки
очевидния лукс интериорът изглеждаше странно безличен. Нямаше книги, нито национален
флаг, който да издаде името или националността на собственика. Надписите над изходите
бяха на английски, а самолетът, изглежда, бе част от цяла флотилия, като в този случай
множеството от евентуални собственици ставаше дори още по-широко.
Руското или китайското правителство бяха първи в списъка на „заподозрените“, но
скорошните изяви на Уелс в Москва и Пекин не го правеха особен приятел на тези страни.
Следваха кралските семейства на Саудитска Арабия и Кувейт. А може би беше френски, но в
този случай трябваше да е „Еърбъс“, а не „Боинг“. Сигурно бе собственост на някоя петролна
компания.
„Няма как да е някой твърде добър“, помисли Уелс, съмнявайки се, че прекалено добър
човек би могъл да е собственик на подобен самолет.
— Господин Уелс — обади се отново стюардесата, — имаме видеотека с повече от
шестстотин филма. Разполагаме и със сателитна телевизия на живо, кажете само какво бихте
искали да гледате — каза тя и го дари с усмивка, която би могла да бъде описана единствено
като дръзка. — Ако предпочитате да поспите, спалните са насам — добави тя и посочи с
глава към предната част на самолета.
— Ще бъдем във въздуха около десет часа, нали? — попита Уелс.
— По-малко от осем, сър.
Това беше полезна информация. Осемчасов полет означаваше Източна Европа или
Южна Америка. „Благодаря“, поздрави я наум той.
Самолетът излетя петнадесет минути по-късно, а след час капитан Смит влезе при Уелс.
— Сър, попитахте ме каква е дестинацията ни. Летим за Ница във Франция. Ще
пристигнем там около осем часа сутринта местно време.
— Кой ще ме чака? — заинтересува се Уелс.
— Не знам. Наистина — отговори мъжът.
— Когато човек изпитва нужда да добави „наистина“ към думите си, обикновено лъже.
Освен това ви помолих да не ме наричате „сър“.
— Да, господин Уелс. Очакваме полетът да е спокоен, но ако ви е нужно лекарство, за да
заспите, предполагам, че Джоана би могла да ви помогне.
Спалнята бе също толкова показно луксозна, както и останалата част от самолета. Уелс
легна на белите памучни чаршафи и затвори очи, но не можа да заспи. Улови се, че мислите
му витаеха около сина му, Еван. Чудеше се как е възможно да е едновременно толкова силен
и толкова слаб — смъртта не го плашеше, но самата идея да вдигне телефона и да се обади на
собствената си плът и кръв го караше да се паникьоса. Еван бе вече тийнейджър, достатъчно
голямо момче, което само да прецени дали да допусне Уелс в живота си. Джон признаваше,
че се страхува от възможността синът му да го отхвърли, което щеше да го направи още по-
самотен. Но трябваше да използва шанса си. Трябваше да свали гарда и да признае на сина
си, че никога не е спирал да мисли за него, нито докато бе в Афганистан, нито някога след
това.
Веднага щом тази мисия приключеше, щеше да го направи. Колко ли пъти вече си беше
обещавал същото нещо? Твърде много. Затвори очи и остана да лежи в тъмнината, докато
самолетът се носеше над океана.
* * *
На сутринта го очакваше силно черно кафе и безпроблемно кацане. Преди да заходи към
летището в Ница, самолетът се понесе над Средиземно море, предлагайки великолепна
гледка към вълните, миещи Лазурния бряг. Беше наистина безценно — през 2008 година една
от близките вили бе продадена за петстотин милиона евро, сума, близка до един милиард
долара. Уелс се бе озовал в земята на безумното богатство. Отново се зачуди кой ли го бе
призовал тук и защо. Докато напускаше самолета, капитан Смит го дари с една дежурна
усмивка, нито твърде широка, нито намръщена и в никакъв случай фамилиарна или пък
обидна.
— Това определено беше по-добре от редовните полети — отбеляза Уелс.
— Удоволствието беше мое — отговори капитанът. Уелс предположи, че членовете на
екипажа никога не излизаха от ролята си и не забравяха задълженията си — дори не биха
допуснали, че те и пасажерите, които обслужваха, бяха от един и същи вид.
* * *
Бризът навън нежно галеше средиземноморския бряг. Един служител на френските
имиграционни власти стоеше на пистата близо до спрял микробус Рено. До него стоеше
втори човек, облечен със синьо спортно сако, разкопчано така, че да се вижда кобурът на
пистолета. Нито един от двамата не изглеждаше доволен от срещата си с Уелс, но откритата
им неприязън бе добре дошла след платените изкуствени усмивки на екипажа.
Служителят помаха на Уелс да се качи в реното и колата се отправи към главния
терминал на летището. Там, в един офис без прозорци, служителят сканира паспорта му.
— Носите ли някакви оръжия, господин Уелс? — попита той.
Отново този въпрос. Бившият агент поклати отрицателно глава.
— Вдигнете ръце — каза мъжът със синьото сако и щателно започна да го потупва от
врата до глезените, търсейки скрити оръжия, преди служителят да му върне паспорта. —
Добре дошли във Франция тогава. Жан ще ви заведе при колата ви.
Жан, който се оказа всъщност мъжът със синьото сако, го поведе из задните зали на
летището, без да отрони нито дума. Вървяха по коридори без прозорци, изпълнени с празни
колички за багаж, подредени в плътна редица покрай стените. Двама мъже в кафяви
униформи се бяха спрели и пушеха под един от знаците, гласящи: „Пушенето забранено“, на
френски. Стигнаха до врата, която се отваряше с електронна комбинация. Жан набра кода и
отвори, като направи знак с ръка на Уелс да го последва. Намираха се близо до главния вход,
на нивото за пристигащите пътници.
В локалната лента отпред ги чакаше черно BMW 760 с двама души вътре. Уелс се
възхити от прецизността, с която го прехвърляха от едно място на друго. Дори и да бе узнал
предварително, че ще пътува за Ница, дори и някак да бе успял да си уговори получаването
на оръжие, докато е на летището, не му се даваше възможност да го вземе. Не го бяха
оставяли сам, откакто се бе качил на борда на самолета на летище „Кенеди“, а който и да се
намираше от другата страна, със сигурност имаше доста топли отношения с френските
власти.
Уелс седна на задната седалка на беемвето и се облегна на удобната кожена тапицерия.
Нямаше смисъл да пита, скоро така или иначе щеше да получи отговори.
Потеглиха по главен път А-8, наречен „Ла Провансал“, който следваше извивките на
крайбрежния релеф чак до италианската граница. Шофьорът на бързата кола се стрелкаше
умело сред натоварения сутрешен трафик, сякаш карането беше компютърна игра, където
единственото наказание при грешка би било загубата на един кръг. Уелс обичаше да натиска
педала на газта, но този мъж бе на далеч по-високо ниво.
— Някога карал ли си във „Формула 1“? — попита на шега той, без да очаква отговор.
— Така и не стигна до Ф1 — обади се спътникът от предната седалка. — Успя само във
„Формула 2“.
— Къде отиваме? — заинтересува се Уелс.
Не последва отговор. Уелс се опита да включи телефона си, но установи, че батерията е
била изпразнена. Изпипана работа! Западно от Ница седанът зави по крайбрежния път —
две тесни платна, които се издигаха и спускаха безкрай, следвайки извивките на хълмовете.
След малко свиха отново по посока на града. Тази предохранителна мярка се стори
безсмислена на Уелс — той нямаше телефон, нямаше оръжие, не носеше дори резервен чифт
дрехи. Тактикът в него се възхищаваше на начина, по който тези хора го откъсваха от
всякакви евентуални източници, от които би могъл да получи помощ.
Извън града отново потеглиха по главен път А-8, сега на изток, като се движеха много
бързо, но въпреки това ръцете на шофьора лежаха спокойно върху волана. Последва второ
шеметно рали по пътя. На Уелс дори му хрумна да си води записки. Колата спря близо до
един надлез на около двадесет километра източно от Ница.
— Слизай.
Уелс не се опита да се противи, а спокойно излезе от колата и я изгледа как тръгва и се
отдалечава. Не си направи труда да запомни регистрационния номер, през последните
дванадесет часа му беше писнало от непрекъснатите промени, на които се натъкваше.
Предположи, че няма да му се наложи да чака дълго — след всички тези усилия да се уверят,
че е безопасен, нямаше как да са толкова глупави, че да го оставят сам за дълго.
Миг след това, още преди да довърши мисълта си, един луксозен „Мерцедес Майбах“
спря до него. Определено беше такъв, какъвто се очакваше — черен, със затъмнени
прозорци, ниско окачване и бронирани врати. Уелс вдигна палец, сякаш чакаше на автостоп,
и се наведе към прозореца.
— Ако сте за някъде на изток, бих се качил. Мога да се включа и в разходите за бензин,
става ли?
Вратата пред него се отвори.
* * *
Мъжът на задната седалка имаше сериозно изражение на квадратното си лице и носеше
бяла гутра, пристегната ниско над челото му. Къса и добре поддържана брада покриваше
изпъкналата му брадичка подобно на гъст, боядисан в черно мъх. Отдалеч човек не би му дал
повече от шестдесет и пет години, но отблизо лицето му издаваше истинската му възраст.
Кожата му беше суха и набръчкана като стар вестник, а под плътните черни очила се оказа,
че мъжът страдаше от напреднала форма на перде, очните му ябълки бяха придобили
жълтеникав оттенък. Отначало Уелс не го позна.
После се сети. Това беше Абдула, кралят на Саудитска Арабия, най-богатият човек на
света. Сега всичко си дойде на мястото. Прекалената секретност, стриктното съблюдаване на
сигурността, таксата от един милион долара, абсурдната сервилност на екипажа на самолета
— всичко се изясни, освен въпроса защо Уелс бе доведен тук.
— Селям алейкум — поздрави мъжът, седнал на предната седалка. Той се обърна към
Уелс и бившият агент забеляза, че беше почти на възрастта на Абдула, но с по-подпухнали
бузи и с тих, хрипкав глас. Уелс предположи, че човекът страдаше от проблеми със сърцето.
— Алейкум селям — отвърна на поздрава той.
— Ти си Джон Уелс.
— Да.
— Аз съм Митеб бин Абдул Азис. Това е моят брат, Пазителят на двете свещени джамии
— което бе официалната титла на кралете на Саудитска Арабия.
— Принц Митеб, крал Абдула, за мен е чест да се срещна с вас — каза Уелс.
— Моля, извинете ме за предохранителните мерки. Те са за наша защита, както и за
ваша сигурност — обясни Митеб на най-перфектния арабски, който Уелс бе чувал някога,
думите се лееха като спокоен поток. Арабският на Уелс беше по-суров и той го говореше по-
скоро разчитайки на усета си.
— Разбирам — кимна Уелс, въпреки че нищо не проумяваше. Екипът по сигурността на
краля би трябвало да се състои от саудитци, а не от европейци, а тази среща да е в
посолството на Саудитска Арабия в Париж или в Рияд. Дали кралят не изпитваше недоверие
към собствените си служби по сигурността?
— Говориш ли арабски? — бяха първите думи, които Абдула изрече. Той изгледа бившия
агент от глава до пети в знак на хладно одобрение, но само миг по-късно го обзе пристъп на
кашлица и кралят дискретно закашля в шепата си. Беше кашлица на болен човек. Абдула
избърса устните си в снежнобяла кърпичка, избродирана със златен конец. Щом я остави
настрана, на Уелс му се стори, че видя следи от кръв по бялата материя. Неволно Уелс се
замисли колко ли още му оставаше на Абдула.
— Да, но съм американец — каза кратко той.
— И шпионин.
— Пенсионирах се като шпионин — поясни Уелс.
— Шпионите пенсионират ли се въобще?
— А кралете?
— Брат ми Сауд, той се пенсионира, защото беше слаб. Уискито го направи такъв, то
замъгли очите и съзнанието му. Направи го прекалено слаб, за да управлява, прекалено слаб,
за да се бори, когато му казахме, че вече не го приемаме за наш крал и не можем да му
доверим съдбите си — започна кралят и погледна към предната седалка, очаквайки Митеб да
обясни по-нататък, но брат му запази мълчание и Абдула отново се обърна към Уелс.
— Съдбата на краля е съдба на народа. Ти не разбираш тези думи, нито един
американец не би ги проумял. Казахме на Сауд да напусне земите ни, да отиде, където иска.
Дойде тук, в Европа, в Швейцария. Изпратихме го в изгнание и той го прие като дете, без
съпротива. О, той се оплакваше, но така и не вдигна ръка, за да се защити. Знаеше, че е слаб.
Аз приличам ли ти на слаб човек? Отговори ми, американецо.
— Ако не бяхте слаб, нямаше да се намирам тук — отговори спокойно Уелс.
— Никога ли не лъжеш? Дори и пред крал? — изуми се Абдула.
— Особено пред крал — уточни Уелс.
Майбахът сви по стръмен тесен път, обграден от двете страни от луксозни вили с високи
каменни огради. Абдула затвори очи. Изглеждаше твърде стар за това, каквото и да беше то.
— Някои от членовете на семейството ми са против мен — каза тихо кралят, без да
отваря очи. — Виждам какво става в сърцата им, те са се отвърнали от мен — покашля се, а
гласът му потрепери. — Те са некадърници. Разглезени са. И ние всички сме виновни за
това. Сами се давим в лукса и богатствата си. Мислехме си, че Аллах е този, който ни е дарил
с петрол, но сега по-добре знам откъде…
— Абдула… — прекъсна го тихо Митеб.
— Тихо, братко. За да запазят властта си, племенниците ми биха се съгласили на всичко,
което имамите казват — Абдула отвори очи и направи неопределен жест към хълмовете
около тях — „Цяла Галия е разделена на три части…“ — започна той.
— Цезар — досети се Уелс.
— Разбира се, че е Цезар — каза кралят и стисна с кокалестите си пръсти ръката на
Уелс. Имаше изненадващо здрава хватка. — Мислиш ли, че никога не съм учил за Цезар?
Мислиш, че съм твърде стар, за да помня? Кралството е мое и след мен ще бъде на сина ми.
На никой друг освен на него! Разбираш ли ме?
Дали възрастта не бе помрачила съзнанието на Абдула? Уелс не бе съвсем сигурен.
Всичко, казано от него, имаше известен смисъл, но не звучеше съвсем смислено за Уелс. „Ще
бъде на сина ми и на никой друг“ — това поне го разбра безпогрешно.
Абдула се наведе по-близо до него. От тялото му се излъчваше възкисела миризма на
кафе и стомашен сок. Всъщност миришеше като ръждясал двигател, на който му тече масло
от цилиндрите, помисли си Уелс. Миришеше като старец, който би уплашил внуците си, ако
се осмеляха да го доближат. Кралят изведнъж сграбчи брадичката на Уелс и го изгледа в
очите като ядосан любовник.
— Американецо — каза той и поотпусна хватката си. После се облегна на седалката и
въздъхна тежко, сякаш камък бе паднал на гърдите му. След няколко минути дишането му се
успокои. Кралят отвори очи, поглади късата си брада и изгледа Уелс, сякаш го виждаше за
пръв път. — Изминал си дълъг път, за да се срещнеш с нас. — Гласът му бе тих и спокоен,
всяка следа от предишната му лудост бе изчезнала. — Знаеш ли защо си тук?
— Предполагам, че е свързано със случилото се миналата седмица, с нападенията? —
рече Уелс.
— И да, и не. Не ми остава още дълго да живея, господин Уелс — заговори Абдула с
толкова властен тон, какъвто Уелс не би очаквал от човек, който само допреди минута се бе
държал като луд. — Изживял съм живота си. Вече съм стар и костите ми скърцат като щурци.
Докторите казват, че могат да ме закрепят, но те лъжат. Един ден и ти ще остарееш и ще
кашляш така, сякаш душата ти иска да избяга през устните, тогава ще ме разбереш. Но засега
все още дишам и преди да умра, искам да видя, че кралството ми е стъпило здраво на
основите си. Разбираш ли?
— Разбирам, че искате да помогна на сина ви да стане следващият крал — каза Уелс.
Кралят махна към Митеб да обясни и се облегна уморено назад, сякаш тази част от
разговора бе твърде незначителна за него.
— Имаме нужда някой отвън да ни помогне — намеси се Митеб. — Трябва да е някой,
който не е обвързан с нашите сили за сигурност, да е чужд гражданин. Трябва да е
мюсюлманин. Някой, който би могъл да се справи и в най-трудните ситуации.
— Враговете ви сред членовете на семейството ли са?
— Да, но не са само те. Не трябваше да допускаме радикално настроените сили и
духовенството да станат толкова могъщи — обясни Митеб. — Мислехме си, че като им дадем
малко пари и ги оставим да изпратят няколко човека в Афганистан, това ще ги задоволи, но
тези мъже са различни, веднъж добрали се до власт, те никога не я връщат доброволно, не и
без война.
— Братята ви не са съгласни — каза Уелс.
— Както братята ни, така и племенниците ни. Някои от тях, Най-крайно настроените,
вярват на това, което проповядват уахабите11, те искат джихад. Но останалите, по-умерените,
желаят просто петролът да не спира да тече, искат да добиват все по-голяма власт, да станат
министри, да имат собствени самолети и дворци.
— Тяхната кръв не е издръжлива — обади се Абдула. — Когато бях дете, в страната ми
имаше само пустиня, която се простираше от единия до другия край на небето. Тогава се
гордеехме, че сме бедуини. Знаехме, че живеем на място, където никой друг не би могъл да
оцелее. В цяла Арабия имаше само няколкостотин хиляди от нас. Сега само в Рияд има пет
милиона души. Забравихме пустинята и тя ни забрави. Тя вече не ни иска.
— Абдула… — обади се Митеб, очевидно притеснен да не би брат му да избухне отново.
— Някои от братята и племенниците ни нехаят за своите хора. Интересуват се само от
банковите си сметки в Швейцария и която и страна да надделее, те ще декларират своята
лоялност пред нея.
— Не разбирам — каза Уелс объркан, — кой е от другата страна? Ако са талибаните, не
ми се струва много вероятно те да искат да стават крале.
— Не. Но ако Халид не стане крал, короната най-вероятно ще бъде наследена от Саид, а
той ще дава на талибаните това, което искат, само и само да не му пречат и да не се опитват
да превземат петролните кладенци. На него му е все едно дали жените ще трябва да стоят
покрити и дали шиитите няма да имат никакви права. Мисля дори, че той вече е в съюз с тях
— призна Абдула.
— Тогава защо не го арестувате? Вие все още сте крал, имате мукабарат на своя страна…
— учуди се Уелс.
— Не. Мансур, синът на Саид, е началник на мукабарат. Те му принадлежат — отговори
кралят.
— Ако им вярвахме, в момента нямаше да се намираме в тази кола — обясни Митеб.
— Или на Лазурния бряг — допълни Уелс. Чувстваше се страшно изморен, и то не от
времевата разлика. Когато погледна лицата на Митеб и Абдула, си представи Вини Дуто и
останалите шефове на разузнаването, които стояха на върха на бюрокрацията във Вашингтон.
Те бяха използвали Уелс, за да водят битки, от които печелеха само те. — Говорите ми за
религиозни водачи и талибани, но всъщност става въпрос за власт и за нищо друго — каза
Уелс. — Рано или късно Абдула ще умре. Най-вероятно ще е скоро.
— Как смееш да ми говориш по този начин? — ядоса се кралят.
— Всеки крал има нужда от шут и мисля, че във вашия случай това съм аз. Така че нека
да назовем нещата с истинските им имена. „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“ — цитира
Уелс.
— И когато този ден дойде, искате вашият син да поеме властта, но братята ви не са
съгласни, особено Саид. — Уелс се зачуди дали някой някога бе изнасял подобна лекция на
Абдула. Вероятно не, но както и да е. Ако се наложеше, можеше веднага да си осигури
обратен билет за вкъщи.
— Само Халид има силата да се противопостави на религиозните водачи — поясни
Митеб.
— Ако вие сте най-близкият му съветник, несъмнено е така — отговори Уелс.
Кралят се обърна рязко към него и попита:
— Да не би да си мислиш, че искам да си пропилявам последните дни, като си говоря
мъдри приказки с теб? Всички американци сте едни и същи — или сте твърде цинични, или
не достатъчно. Отровата, която се влива в моите земи, е истинска.
Уелс за малко не се засмя на глас. Тези двама старци искаха от него да им помогне да
спасят хората си от религиозна репресия, сякаш собственото им семейство не бе управлявало
Саудитска Арабия цели осемдесет години! А самият Абдула се движеше с кола за триста
хиляди долара и се оплакваше, че луксът твърде много е разглезил роднините му.
— Не се учудвам, че не можехте да се срещнете с мен в Рияд — каза Уелс.
— Саид ще върне страната ни със столетие назад — заяви Митеб.
— Саид има хиляди очи и всички са вторачени в мен — намеси се и Абдула.
— Предполагам, че и той самият има синове — каза Уелс.
— Синовете му са нищо. Нароили са се из кралството ми като хлебарки — въздъхна
Абдула.
— Твоето кралство. Предполагам, че нашият посланик е прекалено мил, за да ви го
каже, но американците не си падат особено по кралете, Абдула. Така е от двеста години
насам — заяви Уелс.
— Вие дори не знаете какво искаме — обади се Митеб, — нито пък какво сме готови да
платим за това, но ви обещавам, че е повече, отколкото можете да си представите.
Сега вече Уелс се ядоса. Би трябвало да предположи, че рано или късно тези мъже ще
изтъкнат богатството си.
— Първо — каза той, — опитвате се да поласкаете доброто в мен, на второ място,
предлагате пари в брой. Предполагам, че след малко ще ми обещаете и момиче. Това е най-
старата игра на света. В Ленгли я наричат ПИКЕ — пари, идеология, компромис, его. Е, вие
ли ще ме закарате до летището, или да си викна такси? — раздразни се той.
Абдула се наведе към шофьора и промълви:
— Закарайте го до летището и да приключваме с това.
— Моля ви! — обади се Митеб от предната седалка, а молбата му явно бе адресирана
както до Абдула, така и до Уелс. — Приготвили сме вила за вас. Намира се на Еден Рок.
Починете си този следобед и ще говорим отново утре сутринта. Ако не успеем да постигнем
споразумение, можете да отлетите обратно към вкъщи, когато пожелаете.
Майбахът изкачи един от хълмовете, откъдето пред очите на Уелс се разкри прекрасна
гледка към гладките сини води на Средиземно море. Не беше чувал за Еден Рок, но
предположи, че вилата, която се намираше там, сигурно имаше същата гледка, ако не и по-
хубава. Ако трябваше да бъде честен, бяха успели да подразнят любопитството му, но все още
не беше съвсем сигурен какво искаха тези двама старци от него. Определено нямаше да е
лошо, ако преспи една нощ и обмисли въпроса.
8.
Долината Бекаа, Ливан
„Хизбула“12, партията на Бог.
Хашиш, богът на партитата.
В долината Бекаа има и от двете.
Скалистото и хълмисто плато, което лежи между пограничните планини на Ливан и
долната част на границата със Сирия, наречено долината Бекаа, от векове си бе спечелило
жестока репутация. Подобно на долината Напа неговите горещи и сухи лета и хладното
време през зимата го бяха направили идеално място за отглеждане на лозя. За разлика от
Напа обаче, Бекаа се контролираше от „Хизбула“, подкрепяна от Иран мюсюлманска
групировка, която се стремеше да унищожи Израел.
Ахмад Бакр мразеше Израел колкото и „Хизбула“, но дори и при това условие Бакр не се
радваше, че се намира в долината Бекаа. Беше саудитец и подобно на повечето си
сънародници бе сунит. Членовете на „Хизбула“ бяха шиити, последователи на второто
основно течение в исляма.
И двете течения единодушно приемаха, че Коранът е словото на Аллах, но за разлика от
сунитите, шиитите почитаха и ранните мюсюлмански владетели като имами, богоподобни.
Те очакваха пламенно завръщането на дванадесетия имам, чието пришествие щеше да
предизвести Края на дните. За консервативните сунити, какъвто бе и Бакр, вярата на
шиитите в дванадесетия имам се равняваше на идолопоклонничество — нещо, възприемано
като сериозно прегрешение в исляма.
Но докато беше в Ливан, Бакр трябваше да запази възгледите си за себе си. Просто
въпрос на практичност. В долината Бекаа силите на „Хизбула“ действаха едновременно като
съд, съдебни заседатели и екзекутори, а Бакр ръководеше учебен център за талибани в Бекаа,
чието съществуване бе обвързано с одобрението на групировката.
За да получи това одобрение, девет месеца по-рано той се бе срещнал с един от
генералите на „Хизбула“ в една ферма близо до Баалбек — пустинен град, който служеше
като щабквартира на групировката. Приятелски настроен агент от разузнаването на
Саудитска Арабия бе съдействал за организирането на срещата. „Мога да ти гарантирам
свободно преминаване — му бе казал той, — след това всичко си зависи от теб“.
На следващия ден Бакр отлетя за Бейрут. Както го бяха инструктирали, взе кола под наем
и залепи лента червено тиксо отзад на багажника й. С нея замина за Баалбек и я паркира на
един изоставен паркинг близо до римските руини, които се намираха над града. На мястото
имаше останки от огромно римско светилище, храм на Юпитер. Все още стърчаха
двадесетметровите колони, закрепени върху стотонни каменни блокове. Но руините не
представляваха голям интерес за Бакр — за него те бяха просто поредното място за
идолопоклонничество, също като джамиите със златните кубета в Ирак, където шиитите
погребваха мъчениците си. Той щеше да е далеч по-щастлив, ако ги видеше сринати до
основи.
Няколко минути след като беше паркирал на мястото, до колата му спря черна „Тойота
4Runner“ и мъж, облечен в черна риза с дълъг ръкав и черни панталони, потропа на
прозореца му. Мъжът му направи знак с ръка и го извика да се качи в тойотата. За миг Бакр
се замисли дали нямаше да му сложат превръзка на очите, но, изглежда, никой не се беше
сетил за това. Тези мъже нямаха нужда да използват предохранителни мерки, не и тук. Да
нападнеш „Хизбула“ в долината Бекаа, си беше чисто безумие — израелците се бяха опитали
през 2006-а, но въпреки самолетите и бойните ракети, с които разполагаха, така и не бяха
успели да се доберат до някой от лидерите на групировката, а „Хизбула“ бе излязла от
войната по-силна от всякога.
Тойотата се насочи на север и няколко минути по-късно сви в източна посока по
необозначен прашен път, обграден с лозя. Пътят свършваше до бетонна стена, която
защитаваше огромна жълтеникава къща — триетажна постройка с балкони и кули, пред
която на висок пилон се вееше зеленото знаме на „Хизбула“. До къщата имаше малка джамия
с позлатено кубе, миниатюрно копие на храмовете в Ирак. Тойотата спря пред черна порта,
охранявана от двама войници от милицията на групировката. Охранителите отдадоха чест,
когато портата се отвори, за да пропусне колата.
* * *
Генералът от „Хизбула“ беше дребен човек с хлътнали тъмнокафяви очи. В кремавата си
риза и сиви панталони би приличал по-скоро на бизнесмен от Бейрут, ако не беше големият
белезникав белег, който минаваше по цялата му шия. Той едва не бе умрял при атентат с кола
бомба през 1996-а, приписван едновременно на Израел и Сирия. Мъжът седеше на задната
веранда на къщата с изглед към градината, където старец се грижеше за няколко лехи домати
и десетина лимонови дръвчета.
— Кафе? — покани ги той.
— Да, моля.
Генералът им наля две чашки. Слънцето беше залязло и на верандата бе приятно хладно.
Наоколо цареше тишина, като единственият звук, който се чуваше, бе от лопатата на
градинаря, която ритмично се забиваше в пръстта.
— Дошли сте отдалече — обади се пръв генералът.
— Не чак толкова. Благодаря ви, че ме приехте — отговори Бакр и през следващите
няколко минути изложи накратко исканията си. Когато приключи, генералът сложи ръка на
рамото му и попита:
— Къде ще действат тези мъже?
— Няма да е в Иран или Ливан.
— Разбира се, няма да е и в Израел. Всички действия спрямо Израел трябва да стават
само от наше име.
— Няма да е в Израел. Става въпрос за Ирак — отговори Бакр. Докато „Хизбула“
разкриеха лъжата му, така или иначе вече нямаше да има значение, затова продължи. —
Имаме един и същ враг там.
— Така е. Но въпреки това исканото от вас е много скъпо.
— Кажете ми колко.
— Двеста хиляди долара.
Бакр бе очаквал далеч по-висока цена, затова побърза да отговори:
— Добре.
— На месец — уточни генералът.
„Тези шиитски обирджии!“, помисли си Бакр. Двеста хиляди долара на месец за
наемането на някаква порутена ферма и земя, която е твърде суха и камениста дори за
отглеждането на хашиш? Обаче нямаше друг избор.
Плановете му включваха настаняването на поне четиридесет човека, а и му трябваше
пространство за тренировки с оръжия и експлозиви. А може би най-важното от всичко бе
това, че му бяха нужни мощни гранати, които могат да сразят бронирани автомобили. Общо
взето, по негови сметки му бяха необходими около двеста декара площ, на която да има
абсолютни гаранции, че няма да бъде притесняван от никого. Това на практика означаваше,
че ще му е необходима мълчаливата подкрепа на местното правителство. Единствените други
възможности бяха в Судан и евентуално в пустинята в Алжир — все самотни и доста
негостоприемни места. Долината Бекаа бе далеч по-подходяща за целта, а Ливан и
Кралството бяха свързани с магистрали и редовни самолетни полети.
— Не мога да си позволя толкова много — каза Бакр.
— Тогава колко? — попита генералът.
— Сто хиляди.
Споразумяха се на сто и петдесет хиляди долара и двете страни удържаха на думата си.
Бакр всеки месец превеждаше парите по различни швейцарски банкови сметки, а в замяна
на това милицията не създаваше никакви проблеми на неговите хора и следеше за това
малцината ливански полицаи и военни в долината Бекаа също да стоят настрана.
Отне им три месеца да построят базата, включваща няколко едноетажни бетонни бараки
за спане и минно поле с пясък, където хората на Бакр можеха да тренират залагане и
взривяване на бомби, без да притесняват съседите. Полето бе разположено в пустия северен
край на долината, в подножието на западните склонове на Корнет ас Савда, най-високата
планина в Ливан. На пръв поглед базата изглеждаше просто като група от няколко постройки
и няколко каравани, но след разрушените бази на „Ал Кайда“ в Афганистан това бе най-
големият и най-добре оборудван център за обучение на терористи в целия свят.
* * *
Ахмад Бакр бе висок около метър и осемдесет и осемгодишната служба в Националната
гвардия го бе направила по войнишки широкоплещест. Беше с доста тъмен за саудитец цвят
на кожата, избиващ на кафеникаво. Беше израснал в Татлит, малко градче в югозападната
част на Саудитска Арабия. Дори в самото Кралство районът бе известен като силно
религиозен, а петнадесет от всички деветнадесет терористи, извършили атентата на 11
септември, бяха саудитци. Единадесет от тях произхождаха от югозападната част на
Кралството.
Като най-голям син на водача на племето, Бакр дори като дете бе известен с крайните си
религиозни възгледи. Беше наизустил целия Коран още преди да навърши дванадесет, всяка
сутрин ставаше призори, за да се моли, и постеше през целия Рамадан, без нито веднъж да се
оплаче.
Но случката, която бе запечатала вярата му за цял живот, бе станала малко преди
седемнадесетия му рожден ден. Няколко месеца преди това бе получил „Тойота Ленд
Крузър“ като подарък от баща си, чудовищна стара машина с големи колела и повдигнато
шаси. Младежът прекарваше дни наред в обикаляне на пустинята, северно от Татлит, а
неговият братовчед и най-доверен приятел — Нури, винаги караше зад него с пикапа си. Бакр
обичаше да форсира тойотата из дюните, а широките й гуми вдигаха облаци прах на фона на
яростното ръмжене на двигателя. Щом доби малко опит, Ахмад подмени скоростната кутия
на ленд крузъра, така че да има повече тяга дори и при ниска скорост, и започна да търси
предизвикателството на най-стръмните дюни, които другите момчета обикновено избягваха.
Един ден в прашната пустиня на сто и петдесет километра от Татлит Бакр се натъкна на
най-голямата дюна, която някога беше виждал, висока над сто метра. Пясъкът се издигаше и
блестеше, сякаш събрал цялата пустиня в себе си. Щом Бакр се приближи, цветът му се
промени и потъмня от яркобял в по-хладно сив. Момчето форсира двигателя и се заизкачва
по пясъчния склон, но на половината разстояние до върха спря. Над тази точка хълмът
ставаше прекалено стръмен и не можеше да се атакува директно. За да стигне до върха,
трябваше да мине напряко през центъра на дюната или на зигзаг по склона. Нури спря малко
след него и изскочи от пикапа си.
— Много е стръмно, братовчеде. Прекалено меко е. Ще заседнеш — каза той.
— Тогава ще ме издърпаш.
— Недей…
Но Бакр вече бе натиснал педала на газта, без да обръща внимание на молбите на Нури.
Тойотата подскочи и се понесе нагоре, плъзгайки се по протежение на склона.
Беше изминал по-малко от сто метра, когато осъзна, че братовчед му бе прав. Дюната
беше прекалено висока и стръмна, а пясъкът бе твърде ситен и колата затъваше. Дори и с
масивните гуми на ленд крузъра автомобилът изгуби мощност. Пикапът забави ход, вдигайки
облаци прах след себе си. Бакр превключи на втора и отново форсира двигателя. Гумите му
имаха сцепление и тойотата подскочи напред. Момчето докосна леко волана, зави надясно и
подкара успоредно на дюната, за да набере скорост, но точно в този момент попадна в друго
меко място, колата затъна и се задави.
Да уловиш подходящия момент, бе единственият начин за оцеляване при шофирането
през дюните. На стръмен склон като този пясъкът под гумите започваше да се свлича в
секундата, в която колата спреше да се движи, и само миг по-късно би се преобърнала,
търкаляйки се неконтролируемо надолу по склона, като щеше да спре едва в подножието на
дюната. Дотогава обаче колата щеше да е смачкана като палачинка, а той самият да послужи
за неин пълнеж. В още по-лоша ситуация движението му би предизвикало пясъчна лавина,
която щеше да го погълне, и нито той, нито пикапът някога щяха да бъдат намерени.
Двигателят се задави и угасна. Бакр отново превключи на първа. Лишен от
възможността да направи каквото и да е друго, момчето превключи на задна, натисна докрай
педала на газта и сви рязко волана вляво. Най-доброто, което можеше да направи при тази
ситуация, бе да насочи колата надолу и да побърза да слезе от дюната, със сигурност обаче
щеше да затъне в ситния пясък в основата й. Повече нямаше да могат да извадят ленд
крузъра, нито Нури щеше да успее да го издърпа на буксир, но нямаше друг шанс.
Двигателят изръмжа. Гумите яростно се завъртяха в мекия пясък. Носът на тойотата се
насочи надясно и пред погледа на Бакр се разкри необичайна гледка от върха към основата
на дюната, а колелата му изхвърляха струи пясък пред него. Момчето натисна съвсем леко
педала на газта и тойотата се плъзна назад по склона, сякаш самият Аллах я насочваше.
„Спаси ме сега и ще бъда твой слуга завинаги“, помисли си Бакр…
И тогава натисна съединителя, грабна скоростния лост и рязко превключи на първа.
В този момент пясъкът под предните гуми поддаде и ленд крузърът се плъзна надолу,
задните гуми се отделиха от повърхността…
И преди да осъзнае какво става, колата започна да се преобръща с носа напред, веднъж,
два пъти… Направи осем поредни кълба, докато накрая се приземи правилно на четирите си
гуми в основата на дюната.
Задницата беше ужасно смачкана, но предната част някак си бе оцеляла почти
невредима, дори страничните огледала бяха останали здрави, въпреки че предното стъкло се
беше разбило някъде по средата на склона. Половината купе беше пълно с пясък, който
стигаше до кръста на Бакр, но единственото по-сериозно нараняване по самия него беше
счупеният нос — при едно от преобръщанията лицето му се беше ударило във волана. Бакр
разкопча предпазния колан и насили с рамо вратата, за да я отвори, при което пясъкът се
изсипа отвътре. Момчето слезе и с треперещи нозе тръгна да се отдалечава от колата. Стъпка
след стъпка, крачка след крачка… Сетне започна да тича, облян в пот, стъпалата му затъваха
в мекия пясък, а кръвта от счупения му нос се стичаше по устата и брадичката му. Вдигна
поглед към безоблачното синьо небе. Беше останал жив! „Хамдула! Благодаря на Бога“,
помисли си той в този миг.
До края на живота си Бакр щеше да си припомня за тази случка като „поличба“. Той
съзнаваше, че не е пророк, последният пророк бе Мохамед и само неверниците биха го
отрекли, но той не се съмняваше, че само Аллах го бе спасил онзи ден в пустинята. Аллах бе
чул молитвата му. Бакр никога нямаше да забрави дадената клетва — „Спаси ме сега и ще
бъда твой слуга завинаги“.
* * *
Клетва, след която оставаше въпросът за какво точно бе призован Бакр… Не му
трябваше да размишлява дълго, за да стигне до правилния отговор. През август 1990 година,
пет лета преди „поличбата“, Садам Хюсеин бе окупирал Кувейт. Според него малкото
емирство би трябвало да бъде деветнадесетата провинция на Ирак и превземайки го, той
считаше, че просто го поставя на правилното място. Кувейт имаше повече петрол на глава от
населението дори в сравнение със Саудитска Арабия, а като всеобщо правило кувейтците не
си падаха много-много по физическата работа, включително такава, касаеща защитата на
собствените им граници. Почти всички бяха избягали от страната още преди пристигането на
танковете на Садам.
Иракското нападение бе внесло смут и в Дома на Сауд. Войниците от армията на
Кралството едва ли бяха по-способни от кувейтските си колеги. Ако Садам беше решил, че
източната част на Саудитска Арабия ще бъде всъщност двадесетата провинция на Ирак,
Кралството не разполагаше със сила, която да го спре.
Но Съединените щати разполагаха. А те определено предпочитаха семейство Сауд пред
Садам. Половин милион американски войници бяха изпратени в пустинята на Саудитска
Арабия, а, както щеше да го направи и двадесет години по-късно, Садам се осмели да
предизвика САЩ да го нападне. Резултатът бе толкова съкрушаващ, че приличаше по-скоро
на нокаут на Майк Тайсън в първия рунд. Войната за изгонването на иракчаните от Кувейт
започна и приключи през януари 1991-ва. Военните действия продължиха само четири дни,
преди предполагаемата могъща армия на Садам да се оттегли в отстъпление.
Съединените щати не си направиха труда да ги преследват и по-късно Америка бе
съжалила за това си решение, но по онова време това бе изглеждало като най-безопасния ход.
С приключването на войната цените на петрола се сринаха. Кувейтците се завърнаха по
домовете си след изгнанието, което бяха претърпели из петзвездните хотели в Лондон, а в
Ню Йорк се организира тържествен парад за посрещането на войските. След това всички
почти забравиха, че Войната в Залива се беше случила. Всички, освен Садам… И няколко
милиона саудитци.
* * *
Пророкът Мохамед е починал в арабския град Медина на 8 юни 632 година от новата ера
— две десетилетия, след като е дарил исляма на света. В годините след смъртта му мъжете,
които са го познавали и са се молили заедно с него, са записали всичко, което е казал, за да
остане за вечността. Словата му са събрани в книги, наречени хадиси, или „предания“.
Хадисите не са част от Корана, който мюсюлманите считат за единственото Слово Божие, но
въпреки това „преданията“ имат своето огромно значение. Едно от най-важните от тях е
това, което Мохамед е произнесъл на смъртното си легло, и в него се казва: „На полуострова
на арабите не трябва да съществуват две религии едновременно“.
На практика хадисите никога не са били изпълнявани стриктно. Десетки хиляди
християни живеят и работят в Саудитска Арабия, въпреки че официално не би трябвало да се
молят, докато са на територията на Кралството, но пристигането на множество американски
войници на саудитска земя през 1990 година бе нещо, което консервативните мюсюлмани не
можеха да преглътнат лесно. Присъствието на стотици хиляди неверници, включително и
жени, бе в остро противоречие с изричното предписание на Пророка. Духовниците в цяла
Саудитска Арабия насочиха гнева в проповедите си към Съединените щати, а когато някои от
войниците останаха в Залива след края на войната, имамите започнаха да стават все по-
яростни.
Татлит се намираше на почти хиляда и осемстотин километра от американските бази,
но Фарук, имамът в джамията, в която ходеше Бакр, който бе и един от единадесетте му
чичовци, не пропускаше в проповедите си да наблегне на заплахата, която представляваха
американците. И го правеше толкова пламенно, сякаш танковете им всеки момент щяха да се
покажат на хоризонта. Всеки петък на обяд той обясняваше как Съединените щати винаги се
съюзяват с евреите против исляма, как американските оръжия дават възможност на
израелците да контролират палестинците и да окупират земите, които по право принадлежат
на мюсюлманите. И как САЩ всъщност са управлявани от евреите и заради тях Америка е
насочила стотици ядрени бойни глави към Мека и само свещената сила на Аллах ги спира да
превърнат Голямата джамия и Каабата в прах и пепел…
Критиките на Фарук към Съединените щати не преставаха. Религиозните водачи в
Саудитска Арабия не трябваше да проповядват против кралското семейство, което даваше
милиони долари за изграждането на джамии и поддръжката на религиозни училища. За да е
сигурно, че имамите ще бъдат на негова страна, Министерството на ислямските въпроси
изпращаше наблюдатели на петъчните молитви в цялата страна, но както и мнозина други
духовници, Фарук се бе уморил от принцовете, които играеха хазарт, развратничеха и
пиянстваха из цяла Европа. По време на проповедите си избягваше да говори за членовете на
кралското семейство, но след службата в задните помещения на джамията не пропускаше да
сподели мнението си пред своите последователи. Домът на Сауд според него не следваше
ислямските закони. За да запазят властта си, принцовете бяха нарушили хадисите на
Мохамед, допускайки чужденци в свещените арабски земи.
При тези обстоятелства утвърждаването на исляма на териториите, които му
принадлежаха, бе не само въпрос на избор, а и на задължение. Чучелата от Дома на Сауд,
тези марионетки на Съединените щати, не трябваше да бъдат допускани да властват завинаги
над Мека и Медина.
Бакр бе слушал тези проповеди в продължение на няколко години, още преди случката в
пустинята, и никога не се бе съмнявал в истинността на думите на имама. А и защо да се
съмнява? Ако не се броят няколкото пътувания до Мека и Медина, той никога в живота си не
бе напускал Татлит и почти всичките му най-близки приятели бяха и негови кръвни роднини.
От съвсем малък бе възпитан да приема думата на баща си като закон и в никакъв случай да
не оспорва мнението му, както и да се учи на мъдростта на Корана от чичо си Фарук.
В онзи петък, след като бе спасен по волята на Аллах, Бакр отиде при чичо си и му
разказа какво се бе случило в пустинята. Счупеният хрущял в носа му пулсираше от болка,
докато говореше.
— Наистина ли колата ти се преобърна осем пъти? — попита Фарук.
— Не съм ги броил, но Нури така каза. Знак ли е това, чичо?
— Сънувал ли си нещо оттогава? — попита го имамът.
Силно вярващите мюсюлмани считаха сънищата за потенциални знаци от Аллах и така
следваха примера на Мохамед, който често бил ръководен от сънищата си.
— Да, чичо.
— Разкажи ми тогава.
В единия сън яздех на кон през пустинята. Исках да го накарам да се обърне, но той не
щеше. Беше по-бърз от всеки друг кон, на който съм се качвал. Тогава конят ме хвърли от
гърба си и паднах в пясъка. Изгубих се, но не ме беше страх. Видях някакво стадо овце и ги
последвах. Тогава пустинята пред мен се превърна в широк път и в далечината съзрях черен
камък, като Кааба. Овцете побягнаха натам, но един камион мина и ги премаза. Шофьорът
беше прозрачен, като направен от стъкло, а до него седеше жълтоок демон. Камионът тръгна
към мен и тогава… Тогава се събудих.
— Опитвал си се да достигнеш до Кааба, но корумпираните ни водачи са ти попречили,
връзва се напълно! — отсече имамът.
— Значи всичко, което се е случило, е част от някакъв план?
— Бил си избран, няма друго обяснение.
Бил си избран! Думите, които всеки се надява да чуе някой ден. За обикновено момче
мюсюлманче, което живееше почти на един хвърлей от Мека, фактът, че е избран от Аллах,
беше твърде сериозна благословия. На Бакр му се зави свят дори от самата мисъл за това.
— Какво да правя тогава, чичо? — попита той, очаквайки имамът да му каже, че ще
трябва да отиде в Афганистан и да се обучава при талибаните.
Вместо това обаче чичо му предначерта доста по-различен план.
* * *
Щом навърши двадесет, Бакр се присъедини към Националната гвардия — стохилядната
милиция, която служеше като лична военна сила на саудитското кралско семейство, и през
следващите осем години бе добър войник, получавайки военното обучение, което знаеше, че
ще му бъде нужно. През цялото време успя да опази фундаменталните си възгледи в тайна и
за началниците си той бе ревностен мюсюлманин, но и лоялен саудитец.
Междувременно обаче той се бе оглеждал за мъже, които можеха да му бъдат полезни
при по-нататъшната му мисия. Агентите от мукабарат наблюдаваха отблизо всички войници
в Националната гвардия и Бакр знаеше, че ако го изобличат като враг на режима, можеше да
прекара години в затвора. Въпреки това обаче той бе успял да се свърже с някои войници и
офицери, които също споделяха възгледите му.
Бяха изминали осем години, когато в едно пролетно утро Бакр все още спеше в
двустайното си жилище в казармените общежития на Националната гвардия близо до Мека, а
почукване на вратата го събуди. Отвори и видя двама офицери от милицията, които попитаха:
„Вие ли сте капитан Бакр? Моля, елате с нас. Оставете оръжието си тук“. „За какво става
въпрос?“, заинтересува се объркан Бакр, но не получи отговор. Тайно обаче подозираше защо
бяха тук. Мукабарат, или вътрешната полиция на Гвардията, бе успяла да се добере до един от
хората му. Може би лейтенант Гамал, той беше силно вярващ, но слаб духом, Бакр винаги се
бе съмнявал, че той ще се пречупи. Без да каже нищо повече, Ахмад последва двамата
офицери в джипа, с който бяха дошли.
Шофьорът караше покрай оградата на военната база, която се простираше на стотици
декари площ и помещаваше цял батальон, две хиляди и петстотин войници и служители от
военновъздушните сили. Саудитското правителство бе построило базата през 1979 година,
след ударите на фундаменталисти над Голямата джамия. Ако някога отново се случеше
терористи да се опитат да превземат джамията, войниците от батальона можеха да се появят
там за петнадесет минути.
Стигнаха до двуетажна бетонна постройка без прозорци, разположена близо до
югозападния ъгъл на базата, в която се помещаваше отделът по вътрешна сигурност. Бакр
знаеше, че трябва да е уплашен, но не беше. Каквото и да му се случеше, то щеше да е по
волята на Аллах, а той го бе водил винаги след онзи момент в пустинята.
Минаха покрай щаба на охраната и паркираха близо до някакъв склад двеста метра по-
нататък. Някога там се складираха резервните части за превозните средства на батальона, но
сградата бе изоставена отдавна заради неудобното й разположение. Сега предната й врата
беше отворена.
— Влизай! — побутна го единият от офицерите.
В склада беше много горещо и миришеше на епоксидна смола. Няколко високо окачени
лампи осветяваха голия бетонен под. В далечния край на помещението се виждаше купчина
разнебитени дървени палети, а до тях стоеше човек, облечен в масленозелена офицерска
униформа. Щом се приближи, Бакр забеляза, че на пагоните му имаше кръстосани саби и
три звезди, — значи този не бе просто офицер, беше амид — бригаден генерал. Бакр спря на
няколко крачки от него и отдаде чест по всички военни правила.
— Свободно, капитан Бакр — каза мъжът. — Знаете ли кой съм аз?
— Не, сър.
— Генерал Ибрахим — представи се той.
Бакр никога не бе виждал лицето му, но знаеше името. Въпреки че не беше член на
кралското семейство, Уалид Ибрахим бе братовчед на един от по-нисшестоящите принцове.
Освен това беше началник на отдела по вътрешна сигурност за западните бригади на
Националната гвардия. Малцина имаха възможността да се срещнат лично с този човек,
чието име всяваше страх. Той и неговите хора се грижеха за отстраняването на
„политическите проблеми“, както ги наричаха, и то с бруталност, която би засрамила дори
командирите на Сталин.
Генералът се приближи и почти долепи лицето си до това на Бакр. Мъжът имаше светла
кожа, лице, осеяно с белези от шарка, и къса, добре поддържана брада. Беше малко по-висок
от Бакр. Устата му дъхаше на кафе и кардамон.
— Един от хората ви направи признание, капитан Бакр — каза генералът.
— Сър? — учтиво отвърна капитанът.
Ибрахим зашлеви силно Бакр и петте му пръста се отбелязаха на бузата му.
— Налага ли се да повтарям? Един от хората от вашата група си призна. Отстъпи назад!
— изкомандва генералът. — Три крачки. На колене!
Бакр усети нагорещения под, който пареше под камуфлажните му панталони. През ума
му веднага мина мисълта дали Аллах щеше да го спаси отново. Може би не заслужаваше,
след като бе толкова глупав, че да се довери на Гамал.
Ибрахим извади пистолета си от кобура.
— Лейтенант Гамал ал Азис ни каза, че сте събирали група от предатели — изсъска
генералът и ядно плю на пода, — планирали сте да откраднете оръжия от базата.
— Той греши, сър — отговори Бакр.
Изведнъж Ахмад се бе озовал лице в лице с тъмното дуло на пистолета. Не трепна нито
за миг. Не се съмняваше, че Ибрахим ще дръпне спусъка.
— Застанете с ръце зад гърба, капитане — изкомандва той. — И не обръщайте глава,
независимо какво правя!
Бакр сплете пръсти зад гърба си. Ибрахим изчезна някъде зад него, а отсеченият звук от
стъпките му се отдалечи. Миг по-късно се чуваше само гласът му:
— Моя работа е да преценявам хората като него и той казва истината. Лейтенантът сам
дойде при нас и си призна, че го е споходил пристъп на будна съвест. Може би се е уплашил.
Сега се надява на милост. Допуснали сте грешка с него — заяви генералът.
Студена пот се стичаше по гърдите на Бакр. Обеща си, че каквото и да се случеше,
нямаше да предаде мъжете, които бе привлякъл.
— Но има и нещо друго, капитане — продължи Ибрахим. — Той знаеше само четири
имена. Казва, че има още, но не ги знае.
— Няма никаква група — отново настоя Бакр.
Тряс! Пред очите на капитана изскочиха ярки искри. В първия момент не усети нищо, но
миг по-късно го заля вълната на болката. Беше го ударил с пистолета по главата. Бакр успя да
запази равновесие и остана с ръце, сключени зад гърба.
— Кажи ми истината или ще те застрелям във врата — заплаши го Ибрахим, — ако
извадиш късмет, ще умреш веднага, иначе ще се парализираш и ще изкараш още няколко
мизерни години живот, а после така или иначе ще умреш.
— Сър, лейтенант Гамал греши… — опита се да обясни Бакр.
— Ще броя до три. Две… — Ахмад прехапа устни, така че да не проговори. — Едно! —
усети хладното дуло да се опира във врата му. Затвори очи.
Пистолетът се отдръпна. Изстрелът отекна в ушите му… Но нищо не се промени. Все
още усещаше твърдия бетон под коленете си. Отвори очи, беше жив и се намираше в склада.
— Последен шанс — каза Ибрахим, след което последва друго безкрайно мълчание.
— Изправи се и ме погледни — изкомандва началникът накрая и прибра оръжието. —
Знам, че лейтенантът казва истината, но отдавна търся някой като теб. На мен също ми е
писнало от корупцията, на една и съща страна сме — каза затворнически той. — Ще ти дам
още един шанс. Вече изпратих Гамал в общежитието му, погрижи се за него и след това ще
говорим.
Бакр не беше сигурен дали би могъл да издаде и звук.
— Няма да бъдете заподозрян в нищо, капитане — продължи Ибрахим, — поне засега.
Аз съм единственият, който знае какво е казал той. Хората ми го доведоха направо при мен.
— Сър… — тихо каза Бакр.
— Имаш четиридесет и осем часа. Ако дотогава не си разрешил проблема, хората ми ще
се върнат за теб. — Ибрахим му подаде чиста кърпа и добави: — Почисти се. Кървиш.
* * *
Докато вървеше, олюлявайки се, към общежитията, Бакр попи кръвта, която се
процеждаше от раната на главата му. Денят се оказа адски горещ, четиридесет и осем градуса
на сянка. Имаше чувството, че всички дяволи от преизподнята танцуват върху главата му.
Щом се добра до жилището си, той спусна щорите, намокри една хавлиена кърпа, уви я
около главата си като тюрбан и въпреки пулсиращата болка в мозъка се опита да обмисли
случилото се. Може би Ибрахим се опитваше да го вкара в капан, да го накара да се
изобличи. Гамал бе признал, но Ибрахим не разполагаше с достатъчно доказателства по
случая.
Тогава защо просто не ги бяха арестували, него и останалите, и така да се опитат да
изкопчат истината от тях? Ибрахим го бе довел в склада, за да го изпробва, насаме и без
свидетели.
Дали това беше капан, или шанс за нов живот? Може би трябваше да попита направо
Гамал и да му даде възможност да се защити. Бакр легна на кревата си и затвори очи. Болката
в главата беше ужасна. Стисна очи по-силно, сякаш да я пропъди, и в един миг пулсиращата
агония изчезна и той разбра какво трябваше да направи.
Наближаваше шест часът — време за вечеря, и общежитията бяха почти празни. Бакр
надраска набързо една бележка: „До склада за резервни части. В 11 довечера. Носи това. Не
казвай на никого. Аз“. След това се качи по аварийната стълба до четвъртия етаж, където
живееше Гамал. Огледа се, за да е сигурен, че наоколо няма никой, след което пъхна листа
под вратата му.
* * *
В 10:55 вратата на склада изскърца и се отвори.
— Генерале?
Дори преди да го беше видял, Бакр разпозна пискливия глас на Гамал. Пристъпи крачка
напред от сенките край стената, където се криеше. Използва момента на изненадата и метна
телена примка около врата на Гамал. Дръпна силно и я затегна. Мъжът се опита да изкрещи,
но единственото, което излезе от устните му, бе само сипкав шепот. Ръцете му трескаво се
вкопчиха в жицата в опит да се освободи от убийствената примка, която стягаше сънната му
артерия.
Но Бакр бе по-силен, а и предимството на изненадата бе на негова страна. Силите на
Гамал изчезваха с всяка изминала секунда. Бакр продължи да стяга телената примка чак
докато тялото на Гамал започна да гасне в смъртна агония и ръцете му отслабнаха в опита да
се освободи.
— Предател! — изсъска Бакр. — Неверник! Нечестивец!
Искаше това да бъдат последните думи, които Гамал щеше да чуе. Трябваше да му
покаже, че го чакат вечни мъки в ада. Гамал пририта още веднъж-дваж и тялото му се
отпусна. Бакр го положи на пода и включи осветлението. Лицето му беше моравочервено,
очите му бяха изскочили от орбитите си, а тънката жица се бе врязала в шията му до кръв.
Бакр се наведе близо до устните му и не чу дишане.
Войникът все още стискаше бележката в ръката си. Бакр я взе, пъхна я в джоба си и реши
да я хвърли в тоалетната веднага щом се прибереше в общежитието. Внезапно изпита
нуждата да се погаври с тялото на Гамал, да вземе оръжието му, да го сложи в устата му и да
стреля. Този предател заслужаваше подобаващо наказание! Но достатъчно наказан бе и с
това, че вече гореше в ада. Бакр изключи лампата в склада и си тръгна.
Петнадесет минути по-късно вече лежеше в леглото си и четеше Корана. Същата нощ
спа спокойно, а през следващите дни едва на няколко пъти се сети какво беше направил.
Гамал трябваше да умре и беше умрял.
* * *
Една седмица по-късно откриха тялото и из базата плъзнаха слухове, че на гърдите му
имало изрязана с нож Давидова звезда, а очите му били избодени. Трупът се беше разложил
до такава степен, че се наложи да го идентифицират само по името, изписано на
униформата, с която беше облечен. Всеки ден Бакр бе очаквал полицаите да дойдат и да го
приберат, но те така и не се появиха. Ахмад разбра, че предложението на Ибрахим е било
истинско.
Две седмици по-късно Бакр получи заповед да се яви в базата на Националната гвардия
в Джида, където се намираше и щабквартирата на западния регион. Щом пристигна, един
сержант веднага го отведе до необозначен черен джип, качиха се в него и поеха по
крайбрежния път, минаващ покрай блестяща бяла джамия, която изглеждаше така, сякаш се
издигаше направо от водите на Червено море. Сержантът го остави на някакъв паркинг, зад
който през тясната ивица свободно пространство между две сгради се виждаше морето, каза
му да изчака там и изчезна.
Бакр седна на единствената бетонна пейка. Наблизо се виждаха няколко семейства,
които играеха на тясната ивица пясък, представляваща градски плаж. Дори тук жените
носеха своите черни абаи и бурки, както повеляваха законите в Саудитска Арабия, но децата
се забавляваха, пищяха, тичаха насам-натам и се замерваха с пясък. Обществените
пространства като този плаж не бяха често срещани в Кралството, затова представляваха
голяма атракция. Бакр нямаше нищо против плажовете, поне доколкото неомъжените жени
не ги замърсяваха с присъствието си, а омъжените стояха покрити — точно както искаше
Аллах.
Ибрахим пристигна няколко минути по-късно. Беше облечен в традиционен саудитски
тауб и гутра. Бакр се изправи да го поздрави, но Ибрахим само поклати глава и седна до него.
— Капитане, случилото се в базата ви е ужасно — започна той.
— Да, сър.
— Изглежда, убиецът никога няма да бъде разкрит — продължи Ибрахим.
— Щом такава е волята на Аллах, сър — предпазливо каза Бакр.
— Лейтенант Гамал бе лишен от подобаващо погребение — продължи генералът.
Според ислямските порядки телата на починалите трябваше да бъдат погребани или
кремирани възможно най-скоро, но при всички случаи не по-късно от два дни след смъртта.
— Сигурно така е трябвало да стане, след като лейтенантът е изменил на вярата ни —
каза Бакр.
— От колко време организирате групата си, капитане?
— Сър?
— Слушай сега, стига толкова игри. Ако исках да те арестувам, вече щях да съм го
направил — напомни му Ибрахим.
Бакр си представи как колата му се обръща надолу по склона на дюната. Всичко случило
се след това го бе водило до този момент.
— Три години — отговори той.
— С колко хора разполагате?
— Девет. Сега са вече осем.
— Добре сте се справили, капитане. Никой досега не бе успявал да се скрие толкова
добре от мен. Е, какво точно искате? — попита генералът.
— Искаме земите ни да са чисти, сър, а ние да живеем според повелите на Аллах —
тихо каза Бакр.
— И смятате, че крал Абдула ни е предал?
Бакр замълча.
— Не трябва да ми отговаряте, капитане — продължи Ибрахим, — всеки истински
мюсюлманин знае, че е така.
„Щом един генерал говори така…“, помисли си Бакр. Значи Аллах в крайна сметка го бе
възнаградил за вярата му и за втори път в живота си попита:
— Е, каква ще бъде следващата ни стъпка?
— Нищо не може да се направи веднага, капитане. Сега Абдула е твърде силен, но ще
дойде и момент, в който ще бъде слаб. Точно тогава ще ударим — каза загадъчно генералът.
* * *
Година по-късно Бакр напусна Националната гвардия. Началниците му останаха
изненадани от това негово решение, тъй като съвсем скоро преди това бе повишен в майор.
Един по един хората от групата му също го последваха и с тяхно участие като обучаващи Бакр
успя да изгради организацията си. За набирането на доброволци разчиташе на услугите на
десетина доверени, силно консервативни ислямски духовници. Целта му бе да събере малък,
но елитен отряд, нека другите групировки да тръбят величието си, той предпочиташе да стои
в сянка. Хората му щяха да действат по собствен план и да бъдат обучени да нанасят
максимално големи щети. Срещаше се с Ибрахим веднъж на няколко месеца, тъй като и
двамата съзнаваха, че по-чести срещи биха събудили подозрение.
Ибрахим ги подсигуряваше с тактически съвети и пари, давайки им всичко необходимо,
така че Бакр да може да работи необезпокояван.
Преди година Ибрахим бе споменал на Бакр, че времето за действие наближава. Абдула
тайно бе подшушнал на останалите принцове, че иска да определи сина си Халид за следващ
законен крал. Според Ибрахим самият Халид бил с още по-либерални разбирания от баща си
— с управлението си той би довел нацията до упадък, позволявайки на жените да шофират и
да гласуват и дори би допуснал християни и евреи да влязат в Голямата джамия. Халид даже
бе споменавал за евентуално мирно споразумение с Израел.
„Халид мрази всичко, в което ние вярваме“, непрекъснато повтаряше Ибрахим, но в
същото време не забравяше да добави, че Бакр и хората му могат да спрат Абдула.
Нападенията им биха разкрили опозицията срещу краля и Халид. Мнозина от принцовете
също не го искаха за крал, а терористичните атаки щяха да им покажат, че бъдещето на Дома
на Сауд е подложено на риск. Щяха да принудят Халид да премине в изгнание, а Абдула да
абдикира. И така на престола щеше да седне някой истински пазител на вярата.
— Възможно ли е всичко това да се случи наистина? — беше попитал Бакр.
— Ние ще поемем контрола и ще установим нов халифат — отговори Ибрахим.
* * *
С парите, идващи от генерала, Бакр бе изградил най-силната терористична групировка
от времето на ранната „Ал Кайда“ досега, преди американският отговор на 11 септември да
принуди Осама и хората му да се скрият. Освен бомбаджиите самоубийци, които бяха минали
през лагера му в Саудитска Арабия, в базата в Ливан Бакр бе обучил петдесетина мъже в
тактиката на боя от близко разстояние. Те бяха войници, подготвени да нападат добре
охраняван дворец или петролна рафинерия. Щом имаха предимството на изненадата и
готовността да се пожертват като мъченици, момчетата му спокойно биха могли да се
справят и с три пъти по-голяма охрана.
Първите му нападения се оказаха по-успешни, отколкото бяха очаквали. Само с
дванадесет мъже Бакр бе успял да убие повече от стотина души и да внесе смут в износа на
суров петрол из целия Залив и сега отново тръпнеше в очакване на предстоящия удар.
Но Бакр така и не успя да се отърси напълно от усещането, че Ибрахим го използваше. С
времето Ахмад бе осъзнал колко малко знаеше за плановете на генерала, той самият
отказваше да назове имената на принцовете, които го подкрепяха, а и не искаше да даде
подробности около това кой би бил евентуалният им нов крал.
„Прекалено голямото количество информация е опасно и за двама ни“, казваше му той,
а Бакр често си мислеше дали целта не бе просто да се замени единият клон от
управляващата фамилия с друг. Историята с Халид звучеше повече като дворцова интрига,
като заговор между принцовете, а Бакр не желаеше едните крадци да се сменят с други.
Искаше просто Домът на Сауд да бъде изтръгнат от корените си и хвърлен далеч от властта.
Освен от множеството тайни Бакр се измъчваше и от съмнения: доколко беше дълбока
вярата на Ибрахим? Определено генералът изглеждаше като силно вярващ мюсюлманин. В
случаите, когато Бакр се молеше редом с него, генералът рецитираше стиховете от Корана
гладко и без никакви затруднения, но въпреки това той бе споменал пред Ахмад, че само
веднъж в живота си е правил хадж — ежегодното свещено пътуване до Мека, считано за един
от петте основни стълба в исляма. Самият Коран повеляваше: „Хадж е задължение, което
човек има пред Аллах“. Разбира се, всеки мюсюлманин бе длъжен да изпълни хадж само
веднъж в живота си, но с богатствата и възможностите си Ибрахим би могъл да си позволи
многократни пътувания до светите места. Самият Бакр бе предприемал пътуването три пъти
и не проумяваше защо Ибрахим не бе решил да отиде повторно.
Разбира се, генералът бе далеч по-зает от Бакр, а и на всеки мюсюлманин се е случвало
от време на време да наруши някой и друг от заветите, но, изглежда, във вярата на Ибрахим
липсваше нещо по-важно. Бакр винаги бе приемал, че Аллах предопределя съдбата му, и бе
усещал божията сила. За него молитвата бе чест и удоволствие, а не задължение, и мисълта
за бог го сгряваше вътрешно. Той усещаше същото и у други силно вярващи, но не и у
Ибрахим, който изговаряше думите на молитвата, но никога не звучеше убеден в това, което
казва. Ако Бакр не вярваше толкова пламенно, може би не би го забелязал. Но той го
чувстваше…
Можеше и да греши. Само Аллах знаеше какво е сърцето на Ибрахим и доколко силна бе
вярата му, но какво, ако беше прав? Защо тогава Ибрахим го бе пощадил, вместо да го
арестува още преди години, когато Гамал го предаде? Отговорът може би се криеше в това, че
Ибрахим винаги бе планирал да го използва, за да завземе властта. Бакр си представи как ли
изглеждаше в очите на генерала — ревностен вярващ, произхождащ от най-силно
религиозния район на Кралството, като предано куче, което да бъде пуснато от каишката по
волята на Ибрахим, а след това да бъде захвърлено настрана.
Но ако това бе истинският план на генерала, той явно не си бе направил сметката. С
помощта на Аллах Бакр успя да си състави свой собствен план — щеше да използва
войниците, които обучаваше, по начин, който нито Ибрахим, нито хората, стоящи зад него,
биха очаквали. Той щеше да направи нещо много повече от това да замени едни наследници в
кралското семейство с други — щеше да освободи цяла Арабия от тиранията на потомците
на Сауд. А ако стратегията проработеше правилно, ако дадеше бог, той щеше да доведе
Съединените щати на Арабския полуостров, предизвиквайки последната конфронтация
между Америка и исляма.
* * *
Но преди тази битка да може да се състои, Бакр трябваше да разреши хиляди проблеми.
Докато пътуваше към лагера, северно от долината Бекаа, той се чувстваше спокоен и уверен,
тъй като сам пророкът Мохамед, мир Нему, бе казал: „Този, който се бори Думата на Аллах да
е над всичко, той е в правия път на Аллаха“. Да, враговете на Бакр наистина бяха могъщи, но
Аллах бе по-могъщ, а от онзи ден на дюната насетне той никога не се бе съмнявал, че Аллах
е с него.
9.
Точно както Уелс бе очаквал, вилата се оказа изключително луксозна, с частен басейн и
голяма тераса с изглед към Средиземно море. Реши да поплува и се сети, че няма бански,
нито пък резервен чифт дрехи. Обади се на рецепцията.
— Дайте ми мерките си и ще се погрижим да набавим каквото ви е нужно — отговори
служителят. Уелс го направи. — А колко би желал да похарчи мосю? — попита
рецепционистът.
— За една риза, панталон и самобръсначка? Около стотина евро, предполагам.
Леко покашляне от другата страна на линията подсказа на Уелс, че предположението му
е грешно.
— Петстотин?
Последва ново покашляне.
— Тогава вие определете и го запишете на стаята — каза Уелс и затвори телефона.
Пресегна се за мобилния и си спомни, че батерията е изтощена. Взе отново слушалката
в хотелската стая и се обади в Ню Хемпшир. Разговор в чужбина за сметка на хотел „Кап
Идън Рок“, още няколко барела саудитски петрол, похарчени с лека ръка.
— Джон? — чу се гласът на Ан от другата страна.
— Същият и никой друг.
— Опитах се да ти се обадя, но телефонът ти беше изключен.
— Не беше у мен за известно време.
— Добре ли си? — попита тя.
Хълмовете в подножието на вилата бяха покрити с кипарисови дръвчета, които
проблясваха на слънцето, наподобявайки картина на Ван Гог.
— Може да се каже — засмя се той.
— Защо се смееш?
— В Южна Франция съм, а най-голямата опасност, на която мога да се натъкна, докато
съм тук, е да се подхлъзна и да падна в басейна. Освен това мисля, че току-що изхарчих две
хиляди долара за някакви си риза и панталон.
— Надявам се да са хубави… — въздъхна Ан и добави: — ризата и панталонът, имам
предвид.
— Очаквам да са неземни. Ще ги снимам, за да ти ги покажа — пошегува се той.
— Можеш ли да ми кажеш кои са хората, с които си там? — попита тя. — Или поне
какво искат?
Уелс погледна към телефона. Това беше открита линия, трябваше да спазва оперативната
сигурност.
— Ще ми се да можех, но сега няма как. Така или иначе май няма да повярваш. Дори
самият аз не съм сигурен, че вярвам. Ти как си? Как е Тонка? — побърза да смени темата
той.
— Спомена ме на първо място, колко мило! И двете с кучето сме добре — засмя се Ан.
— Какво става при теб?
— Снощи арестувах няколко пияници по главната улица, но знам, че това не се брои за
нещо особено.
Следващите думи сякаш се изплъзнаха от устата му, но Уелс така или иначе
предусещаше, че ще ги каже:
— Ан, обещавам ти, че някой ден ще дойдем тук. Ще ти хареса.
— Би било хубаво — каза тя, въпреки че не звучеше много убедена. — И да внимаваш на
басейна… Тези неща може да са смъртоносни.
— Ще си го отбележа — рече Уелс.
* * *
Дрехите пристигнаха в стаята му час по-късно — ленен панталон, синя копринена риза
и снежнобели плувни гащета. Нямаха етикети, но изглеждаха много скъпи, изключително
качествени, дори миришеха на лукс. Уелс ги облече и едва се позна. Мъжът, който го гледаше
от огледалото, изглеждаше издокаран и лъскав като паун, който си търси женска.
Панталонът обаче не му пасна — впиваше се в краката му, по-тесен и от боксерки, а
когато най-накрая успя да се напъха вътре и да го закопчае, имаше чувството, че сам се е
подложил на мъчение.
Телефонът иззвъня.
— Задоволителни ли са дрехите ви, сър?
— Задоволителни? Направо са… — Уелс понечи да каже „абсурдни“, но се спря
навреме и изрече: — много хубави.
— Мога ли да ви помогна с нещо друго?
— Всъщност да. Трябва ми лаптоп.
— Съжалявам, сър. Имаме компютърен център в хотела, но не предлагаме лаптопи на
клиентите…
— Тогава купете един — „Не може да струва повече от банския“, помисли си Уелс.
— Да, сър. Тази покупка също ли да я включим към сметката на стаята?
— Да.
Саудитските войници, които Уелс бе срещал в Афганистан, като цяло бяха
недисциплинирани и мързеливи, лесно се палеха, но по всякакъв начин избягваха да излязат
в предните редици на боя. Уелс рядко бе разговарял с някои от тях и едва сега разбра колко
малко знаеше за Саудитска Арабия. Затова искаше да научи нещо повече преди следващата си
среща с Абдула. Ако все още работеше в ЦРУ, можеше да влезе в базата данни с анализите за
Близкия изток или дори да се обади на оперативните сътрудници на Управлението в Рияд, но
сега възможностите му за набавяне на информация се изчерпваха с Гугъл. Почувства се като
обикновен гражданин, какъвто всъщност си беше.
Лаптопът пристигна точно когато Уелс вече приключваше с плуването. Към него нямаше
касова бележка, а и той не попита за цената. Държавните глави и милиардерите сигурно
постоянно си живееха така и никога за нищо не им се налагаше да плащат, всички въпроси се
разрешаваха по-късно от счетоводителите им.
Уелс включи компютъра и влезе в интернет. Очакваше, че ще прекара в четене само
няколко часа, но колкото повече информация намираше, толкова по-очарован бе от тази
страна.
* * *
Родословието на крал Абдула започваше през 1744 година, когато Абдул Уахаб,
фундаменталистки духовник, се бе съюзил с дребен арабски водач на име Мохамед ибн Сауд.
По онова време ислямът се бил превърнал в почти политеистична религия и много
мюсюлмани се молели на духове, практики, изрично забранени от пророка Мохамед стотици
години преди това. Уахаб настоявал мюсюлманите да следват Корана буквално и
съгрешилите били подлагани на жестоки наказания. В периода около 1743 година той
заповядал една прелюбодейка да бъде убита с камъни и заради строгите си възгледи Уахаб
бил изгонен от родния си град Яйна. Търсейки закрила, помолил Сауд да му разреши да се
засели в Дирия, градчето, което той управлявал.
Сауд се съгласил да даде убежище на Уахаб, където той да пише и да се моли свободно,
и постепенно проповедите на духовника започнали да привличат все повече слушатели и
последователи, които взели да се наричат уахаби. Те се заклели във вярност на Сауд и
образували силна армия, която влизала в боя под знамето на предводителя им: зелено на
цвят, във формата на правоъгълник с шахада, ислямската декларация на вярата, изписана в
центъра, а под шахадата бил изобразен бял ятаган. Флагът символизирал виждането на Сауд
за силна нация — комбинирането на исляма с мощта на държавата. Мъдрият Сауд никога не
поискал той да бъде и религиозният водач на тази държава и оставил тази роля на Уахаб.
С войници като уахабите Сауд бързо завладял централната част на Арабския полуостров,
а след неговата смърт синовете му продължили експанзивната политика и така до 1810
година саудитците завладели по-голямата част от арабските земи. Тогава армията на турците,
снабдена с модерни оръжия, успяла да ги отблъсне. През 1818-а турците завладели Рияд и
отвели правнука на Сауд, цар Абдула, в Истанбул, където той бил екзекутиран. Така през
остатъка на деветнадесети век Домът на Сауд останал в изгнание.
Но по-късно успял да отвърне на удара.
През 1902 година Абдул Азис, прапрапраправнук на Сауд, изненадващо успял да
превземе Рияд и да си върне столицата и властта. По онова време Абдул Азис разполагал
само с няколкостотин войници, но през следващите две десетилетия той следвал същия план
като своите предшественици от осемнадесети век и с религиозен плам искал да покори цяла
Арабия. Икваните, арабската дума за „братя“, били ядрото на неговата армия. Те били
толкова силно религиозни бедуини, че отказвали да погледнат хора, които не били
мюсюлмани, и били безмилостни с враговете си. Абдул Азис едва успявал да ги овладее, но
бруталната им слава работела в негова полза — съпротивляващите се градове сами се
предавали и без бой, при условие той да държи икваните далеч.
През 1924-та армията на Абдул Азис превзела Мека, а на следващата година достигнала
Джида и бреговете на Червено Море, като така приключила завладяването на Арабския
полуостров. За втори път в разстояние на два века Домът на Сауд властвал над Арабия. Но
икваните не били готови да престанат да се бият, водачите им се обърнали срещу Абдул Азис,
обвинявайки го, че се е съюзил с британците и че не бил достатъчно религиозен, но той вече
не се нуждаел от тях. Междувременно успял да създаде силна армия от най-верните му
племена и с пушките и колите на британците разгромил бунтовниците. Така през септември
1932 година официално било създадено Кралство Саудитска Арабия, под същия зелен флаг,
под който се биели бедуините през осемнадесети век.
* * *
Абдул Азис починал през 1953 година и оттогава синовете му управляват страната,
наследявайки най-голямото богатство в света. С повишаването на цените на петрола през 70-
те години на двадесети век Саудитска Арабия се превърна в една от най-богатите държави в
света. Разточителството на принцовете стана пословично в цяла Европа, но голяма част от
парите останаха в Кралството. Така се появи и саудитската поговорка: „Ако не си забогатял
през времето на крал Халид — управлявал от 1975 до 1982 година, значи никога няма да
забогатееш“. Към 1979-а средният доход на глава от населението в Саудитска Арабия стана
по-висок от този в Съединените щати.
Но това благополучие не продължи дълго. През 1982-ра разкриването на нови находища
на нефт предизвика рязък срив в цените на петрола в световен мащаб и през следващите две
десетилетия стойността му остана малко под двадесет долара за барел. Икономиката на
Саудитска Арабия буквално се срина. Принцовете продължиха да живеят все така охолно, но
до 2000 година средностатистическият саудитец изкарваше само една пета от доходите на
американеца.
След това започна нов петролен бум, когато Китай и Индия увеличиха търсенето си.
Цените продължиха да се покачват, надвишавайки сто и четиридесет долара за барел през
2008-а. Дори след рецесията през 2009-а барел суров петрол се търгуваше за около
осемдесет долара, а на такава цена Саудитска Арабия печелеше почти един милиард долара
дневно. На всеки два месеца Домът на Сауд се обогатяваше с толкова, колкото Бил Гейтс
беше спечелил през целия си живот. Разбира се, по-голямата част от тези пари отиваха за
поддръжката на държавния апарат, всички саудитци имаха достъп до безплатно образование
и здравни грижи, а производството на бензин получаваше солидни субсидии. Освен това в
Кралството не се събираха никакви данъци върху доходите.
Дори при това положение всяка година семейство Сауд си разделяше поне петдесет
милиарда долара печалба. Всеки от принцовете получаваше стипендия, а синовете им от
второ и трето поколение си докарваха от двадесет до сто хиляди долара месечно. По-
старшите принцове получаваха милиони долари годишно, а на върха крал Абдула и
останалите синове на Абдул Азис разполагаха с буквално неограничен бюджет. Само
дворцовият комплекс на краля край брега на Червено море струваше повече от един милиард
долара.
И така, финансовото състояние на принцовете ставаше все по-добро, но бумът в
продажбите на петрол не се отрази толкова благоприятно на средностатистическия
саудитец…
От 1980 година насам населението на Саудитска Арабия се бе увеличило четири пъти и
достигаше двадесет и пет милиона души. Икономиката обаче не успя да създаде достатъчно
работни места за тези хора и въпреки че жените си стояха вкъщи, милиони саудитски мъже
бяха безработни. Освен това съществуваше и предразсъдъкът, че саудитците считаха
извършването на физическа работа за нещо под достойнството им и въпреки хроничната
безработица пет милиона индийци, египтяни и други емигранти в Кралството се трудеха
като шофьори, портиери и наемни работници — дейности, които никой саудитец не би
приел да върши.
Така раздразнението сред обикновените саудитци се канализираше по единствения
позволен от правителството начин — чрез войнствения ислям. Вековният пакт между
уахабите и Дома на Сауд все още се считаше като основен стълб за властническите
претенции на фамилията. Саудитските крале наричаха себе си Пазители на двете свещени
джамии, тъй като контролът над Мека и Медина осигуряваше легитимността на властта им.
Без исляма Саудитска Арабия би била просто поредната диктаторска държава.
За да бъдат доволни ислямските лидери, правителството харчеше десетки милиарди
долари за подкрепа на ислямската вяра и обучение. Принцовете построиха наново огромните
джамии в Мека и Медина, осигуряваха субсидии за ежегодния хадж и плащаха обучението в
стотици ислямски училища навсякъде по света. Но религиозните водачи искаха нещо повече
от пари — те държаха жените да са с бурки и да се налагат стриктни наказания за употреба
на алкохол и за извънбрачен секс. Също като духовния си баща Абдул Уахаб, те настояваха
Саудитска Арабия да се ръководи така, сякаш все още се намираха в седми век, и вижданията
им бяха най-фундаменталните в света.
През 70-те години на двадесети век саудитското правителство се бе разграничило от
това виждане за исляма. Беше разрешена свободната продажба на цигари и дори алкохолът бе
донякъде толериран. Държавните телевизии излъчваха предавания, в които водещите бяха
жени, създадени бяха и училища за момичета.
Но тогава, през 1979-а, се появи бедуин на име Джухайман — на арабски Намръщения,
— който поведе стотици бунтовници за превземането на Голямата джамия в Мека. По
ирония на съдбата, бунтовниците бяха забравили, че така нарушават изконното правило на
Корана, което забранява воденето на битки в Мека. Джухайман смяташе, че може да
пренебрегне правилото, защото е открил пророка Махди — истинския наследник на
Мохамед. Джухайман проповядваше, че именно Махди ще създаде нова мюсюлманска
империя и ще успее да победи армиите на християните и евреите.
Превземането на храма разклати саудитското правителство. Полицията и Националната
гвардия се опитаха да си върнат владението над джамията, но бунтовниците им оказаха
отпор. Започна обсада и правителството наложи информационно затъмнение над
случващото се, но въпреки това не успя да ограничи изцяло разпространението на новините
за атаката из всички световни медии.
Освен очевидната тактическа неподготвеност, властта имаше и друг сериозен проблем
— забраната да се води бой в близост до джамията. И така, преди армията да може да
приложи сила, правителството трябваше да получи одобрението на съвета на религиозните
водачи. А за да спечелят всички уахаби на своя страна, принцовете се бяха заклели, че ще
премахнат либералния режим, който бе започнал да навлиза в страната през седемдесетте.
Накрая, четири дни след началото на обсадата, духовниците издадоха специална фатва —
религиозно разпореждане, което заповядваше на бунтовниците да се предадат. С това
одобрение хиляди войници от саудитската армия атакуваха джамията, но по време на битката
в храма бе избухнал огромен пожар. Беше същото, все едно да се води бой в центъра на
папския площад „Свети Петър“ или пред Стената на плача в Йерусалим. След края на атаката
единствено свещеният камък Кааба, разположен в средата на храмовия комплекс, бе останал
невредим.
В отстъплението си бунтовниците се бяха опитали да се укрият в помещенията и
коридорите под самата джамия и седмица по-късно войниците все още водеха бой, за да ги
измъкнат оттам. Така на 3 декември с помощта на френски елитни военни части армията
хвърли гранати със сълзотворен газ в подземията на джамията и в последния ден на
сражението бяха заловени и останалите бунтовници. Обсадата приключи две седмици след
началото си. Свидетелите твърдяха, че за това време са загинали повече от хиляда войници,
бунтовници и цивилни граждани, въпреки че официална статистика за жертвите така и не бе
представена.
Обсадата бе забравена бързо навсякъде извън Саудитска Арабия, но последиците от нея
бяха останали дълбоко в съзнанието на всички саудитци. Подкрепата, получена от висшите
религиозни водачи, бе тласнала Дома на Сауд рязко във фундаментална посока и точно както
бе обещало, правителството наложи ограничения за обучението на жени, даде нови
правомощия на религиозната милиция и негласно одобри водената в Афганистан свещена
война джихад.
* * *
Едно поколение след обсадата на Голямата джамия управниците на Саудитска Арабия
все още ръководеха държавата така, сякаш тя бе затвор. Извънбрачният секс бе забранен и
опасен. Оспорването на правото на монарха да управлява се считаше за углавно
престъпление. Културата и изкуството бяха едва застъпени. Жените нямаха право да карат
автомобили или пък да имат лични документи, освен ако съпрузите им не бяха съгласни.
След възкачването си на престола през 2005 година Абдула бе предприел редица малки
стъпки за установяване на контрол над религиозната полиция, но настъпилите промени бяха
по-скоро козметични. Съществуването на политически партии в страната все още бе
забранено, жените все още нямаха право да карат автомобил, а финансираните от държавата
духовници все още проповядваха за война против Израел и Запада. Саудитска Арабия се
считаше за едно от най-репресивните места на света. Единствените „свободни“ публични
пространства бяха моловете, джамиите и градските площади, където се извършваха
екзекуциите на наркопласьорите и убийците.
Тези строги правила, естествено, не засягаха принцовете, тъй като законите на
Кралството се прилагаха само за простолюдието. Никой не знаеше дали населението е
доволно, или не от тези стриктни мерки, тъй като нямаше законов механизъм, по който
някой би могъл да изрази недоволството си. Сателитните чинии, които бяха накацали по
балконите на почти всяка къща обаче, както и яростните дискусии в интернет, говореха за
наченки на някакъв протест.
Но от друга страна, почти половината от саудитските мъже се женеха за братовчедките
си, като по този начин затваряха обществото си за външни лица по най-примитивния начин.
Мнозина от тях искрено вярваха, че Коранът е словото на Аллах и че друговерците ще бъдат
вовеки в ада, и дори в наши дни най-разпалените протести в Кралството се организираха не
от реформаторите, а от фундаменталистите.
* * *
След прочетеното Уелс си състави много по-ясна картина за държавата Саудитска
Арабия, но кралят й все още оставаше загадка. Дали той наистина бе реформатор? Уелс не би
могъл да каже, но все пак, въпреки безсънната нощ, прекарана в четене, бе доволен, че се е
опитал да прозре какво всъщност искаха Абдула и Митеб. Щом затвори лаптопа, осъзна, че
почти целият хотел е утихнал за през нощта. През прозореца се виждаха блещукащите
светлини на яхти, спуснали котва дълбоко навътре в морето, а нощният бриз навяваше в
стаята му мириса на кипарисови и борови дървета. По тъмното небе над главата му грееха
звезди.
„Дори и без девствениците, това място е като истински рай“, помисли си Уелс и веднага
се усмихна на мисълта, че би било доста трудно да се намери девственица в Южна Франция.
Тук вечният живот не само изглеждаше възможен, а дори беше желателен. Уелс се излегна в
леглото си за пет хиляди долара на вечер, затвори очи и се замисли как се бе озовал в този
свят.
На следващата сутрин майбахът отново дойде да го вземе, но този път само Митеб
стоеше на задната седалка, а в купето звучеше тиха класическа музика. Уелс се почувства
леко разочарован, че кралят го нямаше, искаше отново да се срещне с него.
— Добро утро, господин Уелс — поздрави го Митеб.
— Добро утро, принце.
— Брат ми изпраща извиненията си, но не се чувстваше много добре тази сутрин.
— Надявам се, не е нещо сериозно, иншала — учтиво отвърна Уелс.
— На нашата възраст всичко е сериозно — отбеляза принцът, натисна някакво копче и
музиката спря. — Мислите ли, че приятелите ви ще ви проследят? — попита той.
— ЦРУ ли? Съмнявам се — отговори Уелс. — „Далече от очите, далече от ума“. Но при
всички положения те знаят достатъчно, че да ме оставят на мира.
— Умеете да вършите нещата по свой начин.
— Като се има предвид, че ми го казва принц — усмихна се Уелс, — не знам дали да го
приема като комплимент, или като обида.
— Да кажем, че е по малко и от двете. Ами вие самият? Ще докладвате ли на ЦРУ за
тази наша среща?
Уелс не отговори. Всъщност истината бе, че още не беше решил.
— Все още сте лоялен на страната си — продължи принцът.
„Така си е — помисли си Уелс, — за добро или за лошо…“
— Ако това е някакъв неофициален начин да помолите за помощ от страна на САЩ —
започна Уелс, — по-добре да ми го кажете направо.
— Не, не е. Не искаме Америка да се намесва в това.
— Принце, аз все още нямам идея за какво съм тук. Предполагам, че е свързано с
нападенията от миналата седмица, но вие не ми казвате дори и това.
— Брат ми и аз имаме мисия за вас — отговори Митеб.
— Имате цяла армия, която ви докладва, а се нуждаете от услугите ми? — учуди се Уелс.
— Не можем да разчитаме на армията. Не става въпрос за наша територия — поясни
принцът.
— Тогава се обърнете към мукабарат.
— Точно в това е проблемът, както ви споменахме вчера. Мукабарат принадлежат на
Саид и Мансур. Да не мислите, че сме доволни от това положение? Да изпаднем дотолкова,
че да молим за помощта на американец, когото не познаваме?
— Започнете от самото начало. Защо избрахте точно мен? — попита Уелс.
— Познавам Пиер Ковалски от много години, доставяше оръжия за Националната
гвардия. Той ми даде името ви, но каза, че трябва да разговаряме лично, за да успеем да ви
убедим.
— Как така двамата с Абдула успяхте да дойдете дотук, без никой да разбере? — попита
Уелс.
— В Ница има един лекар, при който се лекува Абдула. Саид мисли, че е дошъл на
лечение.
— Но нали хората на Мансур се грижат за вашата сигурност? — озадачи се Уелс.
— Кралят сам избира с кого да пътува и ако предпочете да остави охраната настрана и
да се повози в мерцедеса си, може да го направи. Както и да е, мисля, че Саид и синът му
предпочитат да сме извън страната, така могат спокойно да се наговарят с останалите
принцове и да заговорничат зад гърба ни.
— Това ли се случва всъщност? — попита Уелс.
— Не и открито, но в общи линии да. Всичко е едновременно много сложно и много
просто — заяви принцът.
— Разкажете ми.
— Чухте какво каза Абдула вчера, той иска наследник на трона да бъде най-големият му
син, Халид. Идеята е заседнала в главата му отдавна и не може да спре да мисли за това, а по
този начин в страната се създава голяма нестабилност.
— Планът му не е според предвиденото в системата за наследяване на властта —
отбеляза Уелс.
— Точно така. По-предното поколение е с предимство, а това означава Саид, а ако не е
той, принцовете трябва да се съберат и да решат.
— Е, как може Абдула да спечели?
— Ами, проблемът така или иначе скоро ще се стовари на главите ни. Саид е почти
осемдесетгодишен и дори да е този, който ще наследи Абдула, той ще управлява само
няколко години. А Саид и Найеф са последните принцове от нашето поколение и веднъж
щом те двамата си отидат, страната ще бъде в положението, в което се намираме сега.
Следващото поколение е твърде голямо на брой, как е възможно да изберем сред тях? Двеста
внуци на Абдул Азис могат да предявят претенциите си за трона.
— И въпреки това, защо да не позволите на Саид да властва? Така ще решите проблема
— предположи Уелс.
— Защото, ако Саид стане крал, той ще разруши всички добрини, които Абдула създаде.
— Очаквате от мен да ви повярвам, че Абдула е голям радетел за демокрацията ли? — не
разбра Уелс.
За пръв път от началото на разговора Митеб наистина се подразни от тези думи.
— Искам да разберете какво е обществото ни. Знаете ли какво се случи през 1979
година?
— Събитията в Голямата джамия — отговори Уелс, доволен, че бе прочел някои неща по
въпроса.
— Да. Нашите религиозни водачи са много силни, а повечето от тях са чели само
Корана, хадисите и нищо друго. Те знаят всичко за исляма и нищо за останалия свят. Шейх
бин Баз бе най-висшият духовен глава в Саудитска Арабия до смъртта му през 1999-а, а най-
известната му фатва — проповед, е тази от 1966-а, като в нея той казва, че Коранът е
доказателството как Земята всъщност не се върти около Слънцето — тя е център на
Вселената и самото Слънце обикаляло около нея.
— Сериозно ли говорите? — изуми се Уелс.
— Да. По-късно, през 1989-а, той си промени виждането, но знаете ли защо? Един от
принцовете ни, Султан, летя с космическа совалка и когато се върна, му каза: „Шейх, видях
я. Земята се върти, а Слънцето е неподвижно“. Едва тогава Бин Баз се убеди. Виждате ли,
обществото ни е такова и Абдула трябва да действа бавно и внимателно, но той е добър крал.
Освен това е и добър човек и иска да бъдем по-отворени към света. Хората му вярват. Мисля,
че ни води в правилната посока, за разлика от Саид — заключи принцът.
— Разкажете ми повече за Саид.
— Ами през 2002 година едно училище за момичета в Мека се запали. Знаете ли, тези
школа обикновено са в някоя стара жилищна сграда и не са истински училища, защото при
нас децата са много, но местата, където да се учат, са малко. В това училище някой готвел в
кухнята и електрическата печка се подпалила. Огънят не бил голям, но се разпространил
бързо. Вътре имало около осемстотин момичета, не само саудитки, но и пакистанки,
нигерийки и всякакви други, и само едно стълбище, откъдето да излязат. Момичетата
изпаднали в паника и тогава дошла религиозната полиция. Спомняте ли си за този случай?
— попита Митеб.
— По същото време бях в Пакистан, на северозападната граница — каза Уелс. — Дотам
не достигаха много новини.
— Ами тогава дошла мутава — религиозната полиция, и можете да си представите, че
това се случва в Мека, където хората са по-консервативни от където и да било другаде. Те
блокирали изхода на училището и не пуснали огнеборците вътре, а разрешавали само на
момичетата, които били с абая13, да излязат. Карали ги да се връщат, ако са без тях.
Пожарникарите и гражданската защита им припомнили, че не е моментът за най-стриктно
спазване на религиозния закон, но докато те спорели отвън, училището продължавало да
гори и момичетата останали заклещени вътре. Крещели: „Пуснете ни!“, и започнали да
скачат от прозорците, а докато огнеборците успеят да влязат в сградата, петнадесет от тях
били вече мъртви, а други петдесет — ужасно обгорени. Става въпрос за малки момичета.
Беше истинска трагедия, дори вестниците писаха за това. Стана така, че саудитските
вестници изказаха критика към религиозната полиция и поискаха разследване на случая с
пожара в училището, нещо, което не се беше случвало никога преди това. А Абдула и аз,
както разбирате, приветствахме идеята.
— Но не и Саид — досети се Уелс.
— Не и Саид, нито пък Найеф, който е министър на вътрешните работи. След няколко
дни Найеф се обади на редакторите на вестниците, привика ги в двореца и им заяви, че е
време разследванията на случая да спрат. А веднъж щом вътрешният министър ти е наредил,
ти или спираш, или отиваш в затвора. Той каза, че мутава не е блокирала изхода и че
полицаите са действали правилно. Заяви също, че те били там, за да се уверят, че момичетата
няма да станат жертва на „непристойно третиране“ при излизането си от сградата. А Саид,
той отиде дори още по-далеч — нарече мутава герои.
— Абдула, разбира се, не е могъл да вземе отношение по случая — досети се Уелс.
— По онова време той все още не беше крал, а религиозната полиция и духовниците не
смятаха, че един пожар е трагедия, защото според тях момичетата въобще не е трябвало да
бъдат в училището, значи Аллах ги бил наказал, пращайки им огъня. За Саид и Найеф не съм
много сигурен дали вярваха в това, но духовниците определено го мислеха.
— От това, което ми казвате, си направих извода, че духовните ви водачи са истински
сладури — отбеляза Уелс.
— Тогава, няколко месеца по-късно, Найеф заяви, че саудитците не са завладявали
самолетите, които се разбиха в САЩ на 11 септември. Американската реакция беше толкова
силна, че се наложи той да оттегли думите си, но по-късно Саид не само че ги повтори, ами
и изнесе дълга реч за това. Той няма никакво доверие на Съединените щати и никога няма да
им повярва. Смята, че духовниците ни са прави и че в арабските земи има място само за една
религия. А когато дойде време да умре, Саид няма да бъде по-различен от Абдула, той също
ще иска синът му да се възкачи на трона.
— Мансур.
— Да. Аз вярвам, че Абдула е прав за Мансур, той вярва единствено във властта.
— А Абдула вярващ ли е? — попита Уелс.
— Да, доста по-религиозен е от мен. Но вие не знаете как се чувства човек на нашата
възраст — ние виждаме смъртта да наднича иззад всеки ъгъл и вече не можем да се
преструваме, че Аллах ще ни закриля вечно, но в същото време Бог е спазил обещанията си
към нас, дал ни е шанс да изживеем живота си. С това искам да кажа, че на нашата възраст
вече няма значение дали си вярващ, или не, това, което има да става, ще стане. Аллах ще е
този, който ще реши за ада ли сме, или за рая, а ако пък се окаже, че от другата страна на
смъртта няма нищо, защото всички сме си задавали и този въпрос, то значи и срещу това сме
безсилни…
Уелс усети, че този старец започва да му харесва, и попита:
— Вие мислите ли, че Халид ще бъде добър крал?
— Не знам, но Абдула го иска, и аз съм се заклел, че ще му помогна. — Митеб погледна
Уелс. — Знам какво си мислите: „Защо да помагам на тези хора? Какво им дава правото да
притежават всичките тези пари, които извират от земята?“. Системата ни обаче е такава.
Може би след петдесет години ще бъде различно, ще имаме конституционна монархия, като в
Йордания например, но сега е така. За момента другото е невъзможно, принцовете и
религиозните водачи няма да го позволят. А и погледнете какво става в Иран, Ирак, Нигерия,
Венецуела, Либия — навсякъде, където има петрол, има диктатори и войни.
Както и Митеб бе споменал, на Уелс не му се искаше да се замесва в борбата за този
черен и лепкав от петрола трон, но Митеб бе доста убедителен. Той не се преструваше, че
Халид ще бъде идеалният владетел, а бе казал само, че синът на Абдула е по-добрият вариант
пред останалите алтернативи.
— Добре, да кажем, че ви помогна — започна Уелс. — Обяснете ми обаче по какъв
начин нападенията от миналата седмица са свързани с всичко това?
— Може би не са — отговори принцът. — Възможно е да са съвпадение, през същата
седмица „Ал Кайда“ извърши и други атаки, но аз не мисля, че тези бяха случайни.
— И аз не смятам така — допълни Уелс.
— Бяха дело на нова групировка, и то такава, способна да извърши три нападения
едновременно, без да бъде засечена от американците. Ударили са хотел в центъра на Рияд.
Били са добре обучени и добре финансирани, сигурно са имали помощници в мукабарат.
Възможно е да са хора от висшето й ръководство, но и да не са, при всички случаи някой им е
помагал — обясни Митеб.
— Да речем, че сте прав, но какъв е смисълът? — попита Уелс.
— Да се създаде нестабилност. Да ядосат брат ми, да го накарат да излезе от кожата си.
Знаете ли, от ден на ден той става все по-зле, мисля, че е така, защото страданието в душата
му е голямо. Целта на тези нападения е била да предизвикат Абдула и той да излее гнева си
върху останалите братя и върху висшите ни духовници, а след това Саид да излезе пред
другите принцове и да каже: „Ние всички обичаме Абдула, но вече не можем да му вярваме,
той трябва да се оттегли“. Те така или иначе вече шушукат, че брат ни е параноик.
Доколкото Уелс бе успял да събере впечатления за Абдула, подобен сценарий му се стори
напълно правдоподобен.
— Затова ли кралят не може тихомълком да отнеме властта на Саид и Мансур? —
заинтересува се той.
— Ако се опита да действа открито срещу Саид, той ще каже, че Абдула е изгубил
разсъдъка си. Брат ми допусна грешка, като обяви, че иска синът му да бъде крал. При нас
има една поговорка: „Езикът ти е твоят кон — ти го пазиш и той те пази, ако го използваш
неправилно, ще те хвърли“. Брат ми се обади прекалено рано, а това само даде повод на Саид
да задейства всичко останало. Но стореното — сторено. Абдула просто не можа да се
въздържи.
— Ами ако Саид вече е спечелил? — усъмни се Уелс.
— Възможно е… Но брат ми все още е много популярен, особено сред обикновените
хора. И ако Саид и Мансур бяха сигурни, че ще спечелят, нямаше да има нужда да провокират
Абдула. Те просто щяха да изчакат естественото наследяване да си свърши работата.
— Е, разбирам — кимна Уелс. — А какво точно искате да направя аз?
В краката на Митеб лежеше кафява кожена торба. Принцът се пресегна и пъхна
старческите си пръсти през дръжките й. Вдигна я, а ръцете му трепереха, Уелс почти усети
физическото усилие, което това движение костваше на възрастния мъж. Опита се да му
помогне.
— Не, оставете ме — каза Митеб и вдигна торбата по-високо, а устните му трепереха.
„Не искам никога да остарявам чак толкова — помисли си Уелс. — Никога!“
Най-накрая Митеб с мъка успя да остави торбата на седалката до себе си и дори изпусна
газове от усилието, като миризмата изпълни майбаха.
— Мирише като барел с петрол — пошегува се с неловката ситуация Уелс и двамата
мъже се разсмяха.
— Един ден ще ме разберете — каза Митеб.
— Иншала, надявам се, че няма.
* * *
Съдържанието на чантата представляваше истинско съкровище, намерено от шпионите:
вътре имаше алжирски паспорт, истински, с име и дата на раждане, но без снимка, от онези,
които оперативните агенти наричаха „бланки“; очукан мобилен телефон с напукан дисплей;
празен мъжки портфейл, изцапан с кръв; фотоапарат, модел на „Никон D300“ с
професионален обектив; друг фотоапарат, „Канон“, който беше достатъчно малък, за да се
скрие в мъжка длан; както и половин дузина правоъгълни парчета бяла пластмаса с черни
магнитни ленти от едната страна — ключ-карти за хотелски стаи или офиси…
В чантата имаше още три архитектурни схеми на някакъв ветрилообразен квартал,
непознат за Уелс, както и найлонова торбичка, от тези, които полицаите използваха, за да
събират доказателства, — в нея имаше няколко риала, валутата на Саудитска Арабия, както и
няколко стодоларови банкноти, захванати с ламаринена щипка.
— Полицията в Рияд е намерила всичко това преди няколко дни. Извадили сме късмет
— каза Митеб, — хората на Мансур не са били замесени. Намерили са ги при автомобилна
катастрофа — някакъв голям камион изгубил управление на светофар и се ударил челно в
лек автомобил, шофьорът загинал намясто. Дошли полицаи и разбрали, че колата е крадена.
Шофьорът не носел никакви лични документи у себе си, но когато отворили багажника,
открили вътре фалшивия паспорт и фотоапаратите и се обадили на началника си.
— Защо не са докладвали в Министерството на вътрешните работи? — попита Уелс.
— Началникът на полицията в Рияд е верен на Абдула, той заповядал всички намерени
материали да му бъдат предадени, така че да може сам да ги представи пред мукабарат. Но
понякога папките се губят, преди да стигнат до разузнаването, нали разбирате? — усмихна се
Митеб.
— Значи Саид и Мансур не знаят какво сте намерили?
— Точно така.
— Но нали ми казахте, че полицията не е успяла да идентифицира мъжа? Как тогава сте
сигурни, че е свързан с хората, които стоят зад атаките от миналата седмица?
Митеб не каза нищо.
— Ако това е всичко, което имате — продължи Уелс и посочи торбата, — то значи вие и
брат ви наистина сте на зор.
— На зор ли? Не разбирам — изгледа го объркан Митеб.
Уелс взе телефона и найлоновата торбичка с доказателствата.
— Парите и телефонът в джоба на шофьора ли са били? — попита той.
— Да — кимна Митеб, — телефонът вече не работи, но паметта му все още е здрава и
показва, че има проведени три последни разговора с номера с ливанска регистрация.
„Които изобщо може да не са били проведени от Ливан“, помисли си Уелс.
— Разполагаме ли с нещо друго? Касови бележки? Кредитни карти? Карта с голямо X,
на която да е маркирано къде е скривалището им? — пошегува се той.
— Нямаме карта — усмихна се Митеб. — Колкото до останалите неща, мога да
попитам, но не мисля, че са открили такива. Всичко, което полицаите са намерили, е тук,
както виждате, дори са запазили парите, които са били в портфейла.
— С това сме извадили късмет — отбеляза Уелс.
Той издърпа банкнотите от найлоновото пликче, остави настрана доларите, прихванати
с металната щипка, и започна да разглежда саудитските риали. Бяха тридесетина банкноти
на различна стойност, от един до петстотин риала, а краищата им бяха напоени със
засъхнала кръв.
— Няма нужда да вземате тези — каза Митеб. — Ако ви трябват пари, само ми кажете.
— Нека ви представя тридесетсекундно въведение в нещата, принце — започна Уелс. —
Мъжът, който е загинал при катастрофата, е бил професионалист или най-малкото е получил
професионално обучение. Пазил е почти цялата нужна му информация в главата си, но никой
не може да помни всичко… — Той обърна с палец първите няколко стодоларови банкноти,
след което разгледа риалите по-внимателно. — Трябвало е да има нещо, с което да си помага
да помни, а дори и най-внимателните ченгета няма да се сетят да проверят банкнотите,
които носиш, за скрита по тях информация.
Уелс вдигна една от банкнотите от един риал и показа четирите числа, изписани със
ситен арабски шрифт близо до горния десен ъгъл: 5421. На следващата банкнота имаше още
четири числа, този път в долния десен ъгъл: 8239.
— Виждате ли ги? — попита той. — Ако намерим още три такива банкноти, ще съберем
шестнадесетцифрен номер на кредитна карта и трицифрен PIN код. Да речем, че неговите
ръководители са му давали нова кредитна карта всеки месец, но не са искали да държи
оригиналната у себе си, а това прави доста числа за помнене — деветнадесет цифри. По този
начин не му се е налагало да ги помни — просто е събрал банкнотите, надписал ги е и така
все едно е имал картата със себе си. Можел е да я използва за плащане по интернет или
навсякъде другаде, а ако случайно картата бъде прекратена и му е трябвала нова, просто е
трябвало да похарчи парите, да надпише нови банкноти и да започне всичко отначало.
— Много добре — впечатли се Митеб.
— Не съм го измислил аз.
— Е, щом вече имате номера на кредитната карта, какво ще направите оттук нататък?
— Не мисля да правя каквото и да било.
— Моля ви, господин Уелс, двамата с брат ми можем да ви предложим каквото поискате,
но вчера ни заявихте, че парите нямат значение, и аз ви вярвам. Не знам как да ви убедя —
каза принцът.
— Да ме убедите в какво? — не разбра Уелс.
— Да откриете кой е плащал на този човек и къде се намират помощниците му — неща,
които бихме изискали от мукабарат, ако им вярвахме.
— Дори и да сте прави, че мукабарат са замесени в това, то връзката със сигурност ще
се прекъсне доста преди да стигне до Саид или Мансур — отбеляза Уелс. — В най-добрия
случай ще открием само един или двама заговорници на първите нива.
— И това ще е повече от постигнатото до момента — заяви принцът. — След това
можете да се внедрите сред тях и да предотвратите следващите атаки.
— Не знам какво ви е казал Пиер Ковалски за мен — започна внимателно Уелс, — но
нещата не стават така. Не мога просто да открия тези хора и да им кажа, че искам да се
присъединя към тях във войната срещу Абдула.
Митеб се облегна уморен на седалката си и затвори очи. Уелс забеляза изтощението и
хлътналите рамене на принца. Сигурно всичко това не беше никак лесно за човек на неговата
възраст.
— Добре — съгласи се Уелс накрая и върна банкнотите в найлоновото пликче, след
което внимателно прибра всичко обратно в чантата. — Ще се обадя на едно-две места и ще
видя какво мога да намеря.
Митеб го прегърна и по арабски маниер го целуна по двете бузи със сухите си старчески
устни, а треперещите му пръсти го потупаха по гърба.
— Благодаря ви! — тихо каза той.
— Недейте да ми благодарите, още нищо не съм направил.
— Но ще го направите.
— Може би — рече Уелс, знаейки, че лъже. Вече беше избрал страна.
* * *
Щом се върна в хотела, побърза да набере номера, който никога не би могъл да забрави,
дори да станеше по-стар и от Абдула. Телефонът иззвъня само веднъж.
— Шафер — чу се от другия край на линията.
— Елис, нуждая се от помощта ти.
Втора част
10.
Джида, Саудитска Арабия
Отдалеч тези двеста жени в конферентната зала на хотел „Интерконтинентал“ в Джида
изглеждаха еднакви, като черни призраци, насядали в дванадесет реда. Отблизо обаче
дрехите им леко се различаваха. Някои от тях бяха с бурки, покриващи напълно лицата им, и
ръкавици, които криеха ръцете им, докато по-малко консервативните носеха само ниджаб,
който позволяваше да се виждат гримираните им очи, или пък леко повдигаха полите на
робите си, под които се разкриваха лъскави кожени ботуши с високи токове, далеч по-
подходящи за дефилетата в Париж, отколкото за обстановката в Джида. Няколко от най-
модерните жени дори бяха заменили изцяло бурките и носеха само абая — дълга от шията до
петите черна роба, а вместо воали имаха шайла — шалове, които обвиваха плътно косите им,
но оставяха лицата открити. В тази стая, където единствените мъже бяха бодигардове,
няколко от жените дори фриволно бяха оставили шаловете си да висят свободно и под тях се
разкриваха прекрасни лъскави черни коси. Формално погледнато, оставяйки косите си
видими, те рискуваха да си навлекат гнева на религиозната полиция.
Но нито една от дамите в залата не очакваше да бъде нападната, при всички случаи не и
днес. Те бяха представителки на елита на Джида, най-космополитния град в цяла Саудитска
Арабия. Стотици години наред търговци и туристи бяха посещавали града и до превземането
му от Абдул Азис през 1925 година негови управници са били все мюсюлмани с умерени
възгледи, такива, които приемаха Запада.
Но либералният уклон в Джида често бе надценяван, все пак градът бе част от
Саудитска Арабия. От Дома на Сауд наблюдаваха отблизо всичко, случващо се в Джида,
особено като се имаше предвид, че градът бе един от входовете към свещената Мека,
разположена на осем километра на изток. Все пак традиционната за Джида откритост към
света не бе изчезнала напълно — тук религиозната полиция се забелязваше далеч по-рядко в
сравнение с присъствието й в Рияд, публичните дискусии се водеха почти свободно и
необвързани с брак мъже и жени можеха дискретно да наемат малки лодки и да се срещат в
Червено море. При тези особености Джида бе най-подходящото място в цялото кралство,
където да бъде изнесен семинар за правата на жените. Говорителка щеше да бъде принцеса
Алия, най-голямата внучка на крал Абдула.
* * *
Традициите на Корана повеляваха управляващите да търсят съвети от своите подчинени
и така принцовете и членовете на правителството организираха срещи, на които всеки
гражданин на Саудитска Арабия би могъл да се оплаче или да помоли за помощ. Дори
Абдула бе продължил да следва традицията, въпреки че неговите „срещи с народа“ бяха по-
скоро церемониални и траеха само броени минути.
Но жените от Дома на Сауд рядко бяха виждани на публични места, а още по-рядко
можеше да се чуе гласът им. При това положение атмосферата на трепетен интерес
изпълваше цялата конферентна зала на хотел „Интерконтинентал“, докато публиката вътре
очакваше появата на принцеса Алия.
Осигуряването на охраната по време на речта бе планирано месеци наред, дълго време
преди да бъдат разпратени поканите за събитието. След бомбените атентати в Бахрейн и
Рияд полковникът от Националната гвардия, който отговаряше за сигурността на принцеса
Алия, бе настоял тя да премести мястото на презентацията си в двореца на Абдула на брега
на Червено море — крепост, в която не можеше да проникнат терористи. Алия обаче му бе
отказала. Тя щеше да говори не само за себе си, а и за цялата общност на саудитските жени, а
преместването в двореца щеше да засегне посланието, което тя искаше да отправи.
„При всички случаи вие ще успеете да ме защитите, нали, полковник?“, попита тогава
тя.
Така речта бе останала да се проведе на същото място, а полковникът трябваше да
направи всичко възможно да превърне хотела в крепост. В деня на събитието в
„Интерконтинентал“ щяха да бъдат допускани само регистрираните гости и жените,
поканени от принцесата да чуят речта й. Всички преминаваха през проверка на централния
портал, а кучетата на Националната гвардия, обучени да намират бомби, душеха всяко
влизащо превозно средство. Всички гости трябваше да преминат през металдетектори, а
личният багаж и дамските чанти на жените се проверяваха на скенер. Агентите по
сигурността щателно обискираха всеки, който задействаше алармата. Министерството на
вътрешните работи бе натоварено със задачата да събере имената и паспортите на всички сто
четиридесет и двама гости в хотела и да провери дали някой от тях не е в националните и
международните списъци на издирвани лица.
Второто ниво на сигурност охраняваше самата конферентна зала. Преди да пуснат
първите хора вътре, помещението бе проверено с кучета — търсачи на бомби, а на входа
жените трябваше да минават през втори металдетектор. Шестима агенти по сигурността
непрекъснато наблюдаваха тълпата, двама от тях — зад лекторската банка, двама — от двете
страни на подиума, и още двама — отзад при вратите на залата. Бяха разположени в хексагон,
за да покриват всяка точка от залата. Други петима офицери се занимаваха с кучетата и
металдетекторите, а ако някоя посетителка ги задействаше, три жени полицайки трябваше
да я обискират веднага. Цялата тази охрана наблюдаваше избрана публика от сто и петдесет
дами. Полковникът знаеше, че предохранителните мерки са прекалени, но предпочиташе да
бъде подсигурен добре, вместо по-късно да съжалява.
Принцесата бе пристигнала в хотела с бронирана лимузина един час по-рано от
обявеното в програмата време за началото на речта. Директорът на „Интерконтинентал“ я
придружи лично до апартамента й с изглед към брега на Червено море и докато седем етажа
по-надолу залата се пълнеше с жени, Алия отпиваше от бутилка минерална вода и
преговаряше речта си. Беше облякла черна абая и носеше сив шал за глава, достатъчно
отпуснат, че да показва няколко кичура от косата й. Според западните стандарти принцесата
бе с няколко килограма по-тежка, за да бъде наречена „красавица“, но тъмните й очи бяха с
дълбок и мъдър поглед, а устните й бяха меки и сочни. Беше на двадесет и пет, бе посещавала
гимназия в Женева и говореше свободно арабски, френски и английски.
Капитанът от Националната гвардия, който служеше като неин личен охранител, я
гледаше безмълвен. Беше женен, но след тригодишна служба като бодигард на Алия можеше
да се каже, че почти бе влюбен в нея, само че би предпочел да си отреже езика, преди да
признае този факт.
Изминаха още час и двадесет минути. Капитанът тъкмо щеше да попита Алия дали не
иска да се обади долу, когато телефонът в апартамента иззвъня. Той вдигна слушалката,
изслуша безмълвен това, което му казаха от другата страна, и накрая заяви кратко:
— Готови са.
— Тогава да вървим — каза Алия и на лицето й се изписа лъчезарната усмивка, която
капитанът бе започнал да обича.
Само след час и двамата щяха да бъдат мъртви.
* * *
— Сестри мои — започна Алия и огледа събралата се група жени, — враговете ни
казват, че искаме революция, но аз не виждам никакви революционери в тази зала. Ами аз?
Приличам ли ви на революционерка? Аз, с моя хиджаб? С танк ли съм дошла до тук? Така ли
е станало? Видяхте ли танка ми, паркиран отвън?
Няколко от жените се разкискаха, но повечето запазиха тишина, предвид важността на
официалното събитие, на което бяха поканени да присъстват.
— Преди година прочетох проповед на един известен духовник, сега няма да назова
името му, който казваше, че това, което искаме, е антиислямско, но ние също можем да
четем Корана. Нека ви попитам, пише ли някъде в него, че жените не могат да шофират?
Едва ли, сестри мои. Съпругата на Пророка, мир на праха му, знаем, че е яздела на кон редом
с него, а това е жената на Мохамед. Защо тогава ние да не можем да шофираме? Ние не
искаме нещо, което Коранът забранява. В останалите мюсюлмански общности жените
свободно карат коли, а този закон, който ни забранява шофирането, е глупост! Само мъже
слуги можело да ни карат! Това има ли смисъл според вас? Аз ще ви кажа, че няма. Ако
можем сами да шофираме, то ще бъде безсмислено някой друг да ни вози някъде. Гордея се с
това, че съм мюсюлманка — продължи принцесата. — Знам, че ислямът не застрашава
правата на жените. Ние носим бурките си по собствен избор, а не защото мутава ни
задължават да го правим. А ако предпочитаме да носим абая и да оставяме лицата си
открити, полицията не би трябвало да се намесва в избора ни, както и тогава, когато
решаваме дали да работим, или да си стоим вкъщи — това го решаваме само ние и нашите
съпрузи.
Принцесата направи пауза и погледна към насъбралите се жени.
— Знам, че няма да разберете погрешно това, което се опитвам да ви кажа, сестри мои.
Не искам да водя непочтен живот, но нека не бъркаме това, което е харам — забранено, — с
това, което е позволено. Пиенето на алкохол е харам. Яденето на свинско месо е харам.
Храненето по време на пости също е харам. Но шофирането и работата, те са позволени.
Знам, че някои от братята и бащите ни няма да се съгласят — каза Алия, а няколко от жените
в залата се засмяха, — но тези неща наистина са позволени.
Принцеса Алия продължи да говори в същия дух още двадесет минути. Аргументите й
не бяха нови, но сега тя изнасяше лекцията си в качеството си на представител на властта.
Постепенно публиката се поотпусна, притеснението намаля. Жените се приведоха напред и
често я прекъсваха с аплодисменти и смях. Принцесата стигна до последната страница от
речта си, знаейки, че е успяла да спечели аудиторията.
— Сестри мои, битката няма да бъде кратка. Всъщност дори не би трябвало да
използваме думата битка, за да опишем всичко това. Нека да го наречем разговор, тъй като
всички ние сме вярващи. Но това няма да бъде кратък разговор. Той ще се случи в спалните,
във всекидневните на вашите домове, дори в баните — подчерта Алия, а думите й
предизвикаха още смях, — ще се случи навсякъде из кралството. И ще се случва съпруг по
съпруг, брат по брат, баща по баща. Но ще се случи! Един ден ние ще шофираме, ще ходим на
работа, ще можем да седим редом с мъжете на публични места. Като жена и мюсюлманка с
цялото си сърце вярвам, че този ден ще дойде и ще съм жива да го видя.
* * *
Убиецът седеше на третия ред сред публиката, на не повече от седем метра от
принцесата. Носеше черна бурка с плътен воал, който покриваше лицето му. Ръцете му,
малки и обезкосмени, с оцветени в розово нокти, лежаха спокойно в скута му.
Убиецът беше дребен мъж с хлътнали рамене, тесни бедра и светлокафява кожа. Носеше
паспорт от Йордания, който не бе регистриран в списъците на наблюдаваните лица. При
кандидатстването си за саудитска виза бе декларирал, че ще посети страната за религиозен
туризъм — умра, така нареченото пътуване до свещената Мека, което се правеше извън
традиционния период на годишния хадж.
Беше пристигнал в Джида осем дни преди датата, на която принцесата трябваше да
произнесе речта си, и бе резервирал единична стая в „Интерконтинентал“ с изглед на изток,
към Мека. Напусна я след два дни. Бе използвал дебитна карта от ливанска банка, за да
гарантира престоя си, но сметката за стаята бе заплатил в брой. Това не беше изненадващо,
тъй като традиционно арабите предпочитаха да се разплащат кеш, така данъчните не можеха
да проследяват парите.
— Надявам се престоят ви да е бил приятен — изпрати го служителят на рецепцията.
— Джида е много хубав град.
— Така е, особено през това време на годината.
— Може би ще се върна още следващата седмица — беше казал убиецът, подавайки на
рецепциониста банкнота от петдесет риала, почти петнадесет долара, — сума достатъчна, за
да бъде запомнен от служителя, без всъщност да го помнят добре.
— На разположение съм, ако има нещо, което мога да направя за вас — отговори тогава
служителят.
Разбира се, убиецът се върна след четири дни. До речта на принцесата оставаха още две
нощи. Той се настани в същата стая за хиляда и деветстотин риала на нощ, малко над
петстотин долара. Пътуваше с два куфара, достатъчно малки, за да се съберат в отделението
за багаж на самолет, такива, каквито всички редовни пътници по света използваха. В първия
имаше мъжки дрехи — западняшки и арабски, дълга сива роба и панталон в цвят каки.
Вторият куфар би представлявал по-голям интерес за агентите по сигурността, ако го
бяха видели. В горното му отделение се намираха бурка и семпла тъмносиня рокля, воал за
лицето, сутиен с подплънки, розов лак за нокти и мобилен телефон, който изглеждаше
съвсем обикновен, но не беше. Под дрехите се намираше второ отделение на куфара, в което
имаше единствено пакет, увит в тъмна опаковъчна хартия и найлон. В пакета имаше
всъщност два килограма RDX, пластичен експлозив, разработен за военни цели.
Убиецът бе тренирал в продължение на една година за този важен ден. Дълго преди да
научи, че принцесата планува да изнесе реч, Ахмад Бакр бе осъзнал колко важно е да има на
разположение камикадзе, който убедително би могъл да се представи за дама. Саудитското
общество бе толкова сексистки настроено, че на жените никога не се гледаше като на
потенциална заплаха. И въпреки че охранителите знаеха, че мъжете също могат да се скрият
под бурки и фереджета, обикновено тези заплахи биваха подценявани. В повечето случаи
полицаите се колебаеха дали въобще да говорят на жена, облечена в плътна бурка, и само в
изключително редки случаи биха я накарали да я свали.
Бакр бе открил идеалния човек за операцията. Йорданецът беше кльощав, с писклив глас
и тънки ръце. Може би дори беше един от онези. На Бакр му беше все едно, стига той да
минаваше за жена, а със сигурност онези минаваха по-лесно за такива.
* * *
Фактът, че бе гост на хотела, позволи на убиеца да премине лесно през вътрешния
кордон от охранители на принцеса Алия, но все още му оставаше да се изправи пред
допълнителната охрана, която включваше второ преминаване през металдетектор и
евентуален обиск, нещо, което трябваше да избегне на всяка цена. Беше разбрал, че ключът
към успеха му се крие в изкуствените гърди и бедра, гърдите обаче не можеха да бъдат
прекалено големи. Бе избрал сутиен с чашка 34В, запълнен със силиконови подплънки, а за
бедрата бе предпочел плътен черен клин, който повдигаше задните му части.
Докато принцесата преговаряше речта си, убиецът също се подготвяше, следвайки
рутинния ритуал, който бе репетирал десетки пъти в хотелите в Ливан и Йордания. Мъжът
нямаше гъста брада или силно окосмяване по тялото, но въпреки това се беше избръснал
гладко. Сложи си сутиена и клина и се напръска с няколко капки парфюм на „Диор“ с лек
цитрусов аромат.
Следващата част бе най-опасната. Извади експлозива от найлоновата му обвивка и го
залепи с тиксо плътно за корема си. Пакетът беше голям и с правоъгълна форма, широк десет
сантиметра и дълъг петнадесет, а в средата — с дебелина два сантиметра, и се скосяваше
към краищата, така че в профил да не бие на очи. Но дори и при това положение атентаторът
би предпочел експлозивът да беше по-компактен, а и с всичките тези металдетектори имаше
опасност някой от тях да се задейства от металните шрапнели в него. Самият взрив обаче
трябваше да е достатъчно мощен, за да е смъртоносен на разстояние десет метра. Бакр бе
настоял да се използват два килограма експлозив.
Убиецът се увери, че пакетът с експлозива е прикрепен здраво към тялото му и че
дупките за детонаторите са по местата си, след което облече тъмносинята рокля с изрязани
отвори, които пасваха точно на местата, където щяха да бъдат детонаторите. Разходи се
напред-назад из стаята, за да свикне с новите си дрехи и да нагласи правилно чашките на
сутиена. Спря се пред огледалото и внимателно разгледа фигурата си. Приглади роклята на
корема си и се обърна, за да се погледне в профил. Косата му беше твърде къса и адамовата
му ябълка изпъкваше на шията, а пакетът с експлозива си личеше ясно на корема му, но
бурката щеше да прикрие всички тези несъвършенства. Знаеше, че ще е така. Беше се
разхождал незабелязано из Баалбек и Бейрут, облечен точно по този начин.
Бурката имаше плътен воал, който отвън приличаше на гъста черна мрежа против
комари. Воалът до голяма степен прикриваше мъжките му черти, но не ги скриваше напълно
и линиите на очите, носа и скулите му бяха видими. Трябваше да бъде сигурен, че нищо у
него няма да събуди подозрение, че е мъж. Сложи си фондьотен на бузите и изскуба веждите
си, докато станаха тънки като молив, сложи си сенки и спирала и се зае да лакира ноктите на
ръцете си.
Накрая беше готов.
Облече бурката и тялото му потъна в нейните дълбоки и тъмни гънки. Платът на дрехата
беше тежък — смесица от вълна и памук, но отлично прикриваше формите. Наведе се по-
близо до огледалото и разгледа лицето си през воала — гримът бе свършил отлична работа,
сега вече изглеждаше като жена.
Атентаторът не беше от хората, които обичаха да размишляват. Той така и не си зададе
въпроса защо бе необходимо да се облича така, нито пък защо изпитваше такава омраза към
принцесата. Щом Бакр му бе казал за мисията, той бе приел веднага и без капка колебание.
Не можеха да позволят на Алия да разпространява лъжите си. Тя въобще не беше
мюсюлманка. Той знаеше, че години наред е живяла в Европа, и не се съмняваше, че там се е
държала непристойно. Сега тази жена щеше да плати за греховете си.
Мъжът постели молитвеното си килимче и обърна лице към Мека, свещения град, който
се намираше едва отвъд хоризонта. Преди три дни бе имал възможността да го посети, да
обиколи Каабата седем пъти и да прекара един цял ден в молитви. Това бе истинска
благословия. Образът на Каабата изпълни съзнанието му и той разбра, че днешната му мисия
щеше да се увенчае с успех.
Облечен като жена, обвит в облак от скъп парфюм на „Диор“ и с два килограма
експлозив, прикрепен към тялото, убиецът коленичи на килимчето и се помоли на Аллах за
късмет.
* * *
Двама офицери следяха монитора на металдетектора пред конферентната зала. Убиецът
подаде чантичката си на единия от тях и мина през рамката на детектора. Машината не
издаде никакъв звук. Детонаторите и кабелите, които биха задействали датчиците, се
намираха в чантичката.
Охранителят извади мобилния телефон от дамската чанта — модел на „Шанел“ от
черна кожа. При внимателен оглед би могло да се забележи, че кабелът на зарядното за
телефона изглеждаше по-дебел от нормалното, както и че слушалките на хендсфрито имаха
по-особена форма, но охранителят не обърна внимание. Незабелязани останаха и двете
метални цилиндърчета на дъното на чантата които наподобяваха батерии. Охранителят взе
телефона в ръка и попита:
— Това може ли да прави снимки?
— Да — отговори тихо убиецът, стараейки се гласът му да звучи по-скоро като шепот, а
не като писклив фалцет.
— Не се позволява правенето на снимки — предупреди офицерът и му върна телефона и
чантичката. — Щом принцесата влезе, ще трябва да го изключите. Преминавайте.
Веднъж влязъл в залата, атентаторът внимателно се озърна. Беше дошъл рано и повечето
от седалките бяха все още празни. Избра си място на третия ред, леко вдясно от подиума.
Предишния ден беше огледал конферентната зала и бе забелязал вратата в предната дясна
част на помещението — вероятно тя щеше да дойде оттам.
На същия ред все още нямаше никого. Убиецът седна и отвори чантичката си. Извади
телефона и двете батерии, който бяха всъщност детонаторите. Задържа ръцете си в чантата и
внимателно оголи жицата на зарядното, отвинти слушалките, които в действителност
представляваха бутони за задействане на системата, и ги прикрепи към детонаторите. Беше
го правил повече от сто пъти със затворени очи и на тъмно, веднъж с лявата ръка, друг път с
дясната, дори беше сънувал движенията, които трябваше да извърши.
За четири секунди успя да приведе детонаторите в готовност.
Внимателно ги постави под полите на бурката си. Странното действие нямаше как да
бъде избягнато, но за късмет никой не го забеляза. Той се наведе напред на стола си и
измъкна дясната си ръка през ръкава на бурката. Внимателно прихвана детонаторите с нея и
ги пъхна през изрязаните дупки на роклята, така че да се нагласят в гнездата си върху
експлозива. Забави се за секунда, преди да успее да напипа втората дупка, но не се
паникьоса, в крайна сметка успя да я уцели.
Вече бе напълно готов.
Отново измъкна ръката си навън през ръкава на бурката. Беше приключил с по-сложната
част. Кабелът на детонатора висеше свободно в десния му ръкав и когато настъпеше точният
момент, той трябваше само да го дръпне. Натискането на който и да е бутон от клавиатурата
на телефона щеше да взриви детонаторите и експлозива до тях.
Убиецът остана да седи спокойно на мястото си в очакване на появата на принцеса
Алия.
* * *
— Като жена и мюсюлманка с цялото си сърце вярвам, че този ден ще дойде и ще съм
жива да го видя — приключи речта си принцесата.
Убиецът бръкна в чантичката си и включи кабела към телефона.
На подиума принцеса Алия се усмихваше.
— Благодаря ви, сестри мои, благодаря ви.
Атентаторът включи телефона. Жените около него аплодираха речта на принцесата.
Чуваха се отделни викове: „Иншала!“ — „Ако е рекъл бог!“.
— Иншала! — повтори и принцесата и усмихната тръгна да слиза от подиума вляво,
минавайки точно покрай убиеца.
— Принцесо! — повика я той и се изправи.
Тя се обърна към него. Тълпата се раздвижи. Офицерите от охраната, които стояха на
подиума, се спогледаха. Недалеч от тях беше полковникът — бодигард на Алия. Той
внимателно беше наблюдавал изказването й и сега пристъпи крачка напред… Но беше
твърде късно.
— Иншала! — извика убиецът и натисна зелената слушалка на телефона.
* * *
Абдула и Митеб седяха на фотьойлите в цветната оранжерия във вилата на краля в Кап
д’Антибс. Пред очите им се разкриваше гледка към къщите на по-далечните роднини на
кралското семейство, а отвъд се простираше морето. На масичката между тях лежеше
подредена дъска за шах.
Абдула играеше с белите фигури, но, изглежда, бе изгубил интерес към играта. Преди
малко нарочно бе преместил топа си по диагонал като офицер, за да види дали брат му щеше
да му направи забележка. Митеб не бе казал нищо. Накрая Абдула го погледна и попита:
— По арабските правила ли играем, братко?
— Арабски правила ли? — учуди се Митеб.
— Когато кралят си прави каквото иска и никой не може да го спре?
— Не са ли това правилата по принцип, Абдула?
Слънцето се показа иззад пелената от яркобели облаци и лъч светлина проникна през
остъкления покрив на оранжерията, озарявайки орхидеите и розовите храсти. Топлината
премахваше болката от костите на Абдула и за няколко секунди той отново се почувства
силен и млад.
— Какво каза американецът? — попита Абдула. — Ще ни помогне ли?
— Сякаш не знаеш — отговори тихо брат му.
— Какво имаш предвид?
— Братко, много добре те разбрах какво искаше да кажеш с това за шаха. Не се
преструвай, че не си спомняш.
— Нямам представа за какво говориш — отвърна Абдула. — Срещна ли се с него тази
сутрин?
Митеб се покашля и отвърна:
— Срещнах се с него вчера сутринта и ти казах за това още вчера. — След което по-тихо
добави: — Ти май наистина не си спомняш.
Абдула действително не помнеше. Не се досещаше за нито една дума от този разговор.
За него вчерашният ден бе изчезнал напълно. Вчера бе като днес, а днес сякаш не се беше
случвало. „Това ли става? Знам, че бъдещето често ми се губи, но трябва ли да изгубя и
миналото?“, помисли си Абдула и стисна ръката на Митеб:
— Знам, разбира се, че знам. Преструвах се. Повтори ми, моля те, какво точно ти каза
той?
— Подозрителен е, но мисля, че ще ни помогне — отвърна принцът.
Отделни проблясъци от разговора изникнаха в паметта на Абдула подобно на книга, на
която половината листи бяха откъснати.
— Той беше казал… Нещо за кредитната карта, нали? За числата върху банкнотите?
— Точно така, правилно си спомняш — отговори Митеб.
Съжалението в гласа на брат му събуди яростта на Абдула.
— Какво намекваш с това, че бил подозрителен? Да не би да се осмелява да ме съди?
Той е невъздържан. Не искам да се занимавам с него — отсече кралят.
— Той ни е нужен.
— Поиска ли пари?
— Не.
Отговорът изненада Абдула. Всички искаха от него пари, някои от тях ги искаха
срамежливо, други директно, но рано или късно всичко опираше до парите.
— Ще поиска — каза кралят.
— Аз не бих бил толкова сигурен.
— Най-добре ще бъде, ако…
Абдула изгуби нишката на това, което искаше да каже. Митеб зачака. Кралят
раздразнено тръсна краищата на тауба си, разтърси ръка и стисна набръчкания си немощен
юмрук.
— Ще ми се да се бяхме родили преди петстотин години — изрече със съжаление той.
— В онези времена просто щяхте да ме оставите в пустинята да умра. — Абдула изпъшка,
закашля се и пръски слюнка, примесена с кръв, паднаха върху излъсканите червени плочи на
оранжерията. — Без никакви доктори. Просто щяхте да ме оставите там и щях да вървя,
докато умра. Нямаше да мине дълго време, само няколко дни. Така нямаше да остане нищо от
мен…
— Абдула… — сгълча го кротко брат му.
— Кажи ми, не е ли по-добре така?
Почукване на вратата на оранжерията попречи на Митеб да отговори. Влезе Хамуд,
прислужникът на Абдула.
— Ваше величество… — започна той.
— Излез. Веднага! — заповяда кралят.
— Сър — каза Хамуд и му подаде мобилния телефон. Абдула не му обърна внимание и
го предаде на Митеб, който го долепи до ухото си и заслуша, без да каже нищо.
— Сигурен ли си?… В Джида?… Да, ще му предам — отвърна Митеб накрая и лицето
му побеля като платно. — Трябва да се върнем — каза кратко той. — Убили са Алия.
— Какво е станало? — не можа да повярва на ушите си Абдула.
Митеб му разказа. Потвърдено било, че в хотел „Интерконтинентал“ са загинали
двадесет и три жени, включително и принцесата.
Абдула грабна телефона от ръцете му и ядно го разби на пода. Хамуд припряно се
наведе, за да събере парчетата. Кралят не му обърна никакво внимание, само вдигна взор
нагоре през остъкления покрив на оранжерията и се взря в слънцето, докато очите му се
насълзиха и пред погледа му заиграха тъмни кръгове, от които не можеше да види нищо
друго.—
Саид ще гори в ада за това! — закани се Абдула и ужасна нова мисъл яростно
препусна през обърканото му съзнание. — Ти ме накара да дойдем тук! Ти ме подведе! Значи
и ти си част от това! — яростно заяви той.
— Абдула — сдържано отрони Митеб, — никога повече не ме обвинявай в предателство!
Никога!
Абдула не бе свикнал да се извинява, но главата му се наклони и той кимна.
— Колкото до Саид и Мансур…
— Знам — отвърна кратко Абдула.
— Дори и да си прав, той иска точно това, братко. Не се поддавай на
предизвикателството, остави го на американеца.
— Добре, така да бъде. Засега. Но ако той не може да ни помогне…
— Разбирам те, кралю мой.
— Ако не ме разбираш, скоро ще се научиш — отвърна Абдула, изправи се рязко,
залитна и събори дъската за шах.
С несигурна крачка кралят се отправи към вратата, която щеше да го отведе при
бронирания автомобил, а след това до самолета към дома. Неговият дом… Неговото
кралство… Всичко, което познаваше.
11.
Ница, Франция
Шафер не се зарадва на обаждането на Уелс.
— Я пак ми кажи за какво точно да ти помагам? — попита той.
— Случаят не е като онова нещо с Робинсън — каза Уелс.
— Ти вече не работиш за нас. Не може всеки път, когато имаш проблем, да тичаш при
нас, нещата не стават така. Дори и за теб. Дори и при мен.
Уелс нямаше отговор.
— Трябва да знам кой ти плаща, особено в този случай. Онези, които всъщност ги няма,
са по-особени и искат да знаят с кого си имат работа.
Под онези, които ги няма, Шафер имаше предвид Агенцията за национална сигурност.
Прякорът бе още от времето на Студената война, когато САЩ бяха отричали дори самото
съществуване на АНС.
— Не мога да ти кажа.
— Дай ми поне нещо, Джон.
— Става въпрос за терористичните атаки отпреди две седмици.
— Кой те нае? — попита отново Шафер.
Уелс замълча. Шафер също замлъкна и зачака на телефона — получи се нещо като
трансатлантическо състезание за изпитание на нервите.
— Добре — предаде се накрая Шафер. — Ще видя какво мога да направя.
— За предпочитане е да го направиш скоро.
— Дай ми повече информация и ще бъда по-бърз — заключи приятелят му.
* * *
Шафер беше прав. Уелс го бе помолил за услуга, каквато не заслужаваше. Не му
харесваше да бъде в положение да се моли, но само от АНС имаха техническата възможност
да проследяват телефони и кредитни карти.
Картата бе по-добър залог за успех в сравнение с мобилния телефон. Преди
приключването на поръчка, заплащана по интернет, търговците трябваше да получат
потвърждение от банката — издател на картата. Банките съхраняваха тези данни в „сървърни
ферми“ — огромни халета без прозорци, пълни с метални стелажи с компютърни
конфигурации и харддискове. Самите „ферми“ бяха недостъпни, но АНС проследяваше
интернет връзката до тях, копираше номерата на кредитните карти и извършените с тях
покупки.
В Съединените щати събирането на подобна информация бе поставено под въпрос
откъм законова гледна точка — администрацията на президента Буш бе приела, че записите
са законни, стига АНС „да положеше всички усилия“ да се разграничава от записване на
данните за покупки, извършени от американски граждани. Правилото естествено имаше
огромна дупка, тъй като терминът „да положат всички усилия“ така и не беше реално
дефиниран. Никой извън самата АНС не знаеше колко точно данни е събрало правителството
за американските граждани и все пак към 20 януари 2009 година програмата бе все още
действаща. След това, подобно на „Гуантанамо“, новият президент я намери за нещо твърде
полезно, за да бъде прекратено. Общо взето, разширяването на националните програми
винаги се бе оказвало по-лесна задача в сравнение със съкращаването им.
Но дори и при тези условия проследяването на банковите карти не беше лесна работа.
АНС невинаги успяваше да получи достъп до линиите с данните, особено когато ставаше
въпрос за сървъри в Китай или Русия. По груби изчисления службите успяваха да заловят по-
малко от половината от всички транзакции с кредитни карти, извършвани в света. Каналите,
разбира се, бяха кодирани, така че след като откраднеха данните, се налагаше АНС да ги
декодира.
Кредитните карти обаче не бяха единствената им грижа. Агенцията за национална
сигурност се занимаваше още с проследяването на телефонни обаждания, имейли, кратки
съобщения, публикации във фейсбук и скайп. Всеки ден се изпращаха десетки милиарди
кодирани и некодирани съобщения, а АНС харчеше огромен ресурс само за това да реши кои
от тях да разкодира и кои не. По всяко време на денонощието една трета от компютрите в
агенцията бяха заети със задачата да определят какво да правят останалите две трети от
машините. Неизменно транзакциите с кредитни карти не получаваха кой знае какво
внимание, а и в огромната си част те бяха просто рутинни разплащания.
Но от друга страна, не можеха да ги игнорират напълно, тъй като АНС и ЦРУ считаха,
че в днешно време всички терористи разполагат с кредитни карти, за да организират
терористични атаки на американска почва. След 11 септември животът в кеш бе станал
силно подозрителен — например заплащането в брой на самолетен билет автоматично
задействаше червена лампичка в базите данни на съответната компания за въздушни
превози, както и в базите данни на Национална сигурност. Агенциите за коли под наем не
предоставяха услугите си на лица, които нямаха кредитна карта, а всеки опит за закупуване
на химически вещества или лабораторно оборудване с пари в брой създаваше още по-големи
проблеми.
Затова АНС не се беше отказала от проследяването на кредитните карти, особено на
тези, издадени от банки в Египет и Пакистан. Анализаторите в АНС считаха, че терористите
избягват големите международни банки като Ситибанк, защото местни валутни институции
са много по-склонни да откриват сметки и да издават кредитни карти на силно вярващи
мюсюлмани.
Така че ако номерът на кредитната карта, който Уелс бе открил, се окажеше, че е
издаден от банка в Турция или Пакистан… И ако АНС бе успяла да запише връзките със
сървъра точно на тази банка… И ако софтуерните алгоритми бяха решили, че точно този
поток от информация си струва да бъде декодиран… И ако банката не беше инсталирала
последно поколение 256-битова система за сигурност на своя информационен поток… То
тогава може би АНС разполагаше с данните, които съвпадаха с номера на откритата от Уелс
кредитна карта, — име, адрес и списък на извършените транзакции.
Името и адресът можеше да са фалшиви, но информацията за разплащанията — никога.
А ако се окажеше, че Уелс е извадил страхотен късмет, АНС можеше дори да проследи дали
кредитната карта все още се използваше, или не, и цялата тази информация се криеше в
деветнадесет цифри, написани на пет банкноти от по един саудитски риал.
Уелс съзнаваше, че не разполага с друга възможност, освен да помоли Шафер за помощ,
но идеята така или иначе не му допадаше особено.
* * *
След разговора с Шафер Уелс се обади на Ан и я помоли да му изпрати по куриер плика
с документи, който беше оставил на нощното си шкафче. Вътре имаше два паспорта —
американски и канадски, и двата с неговата снимка, но с фалшиви имена. Тези документи
трябваше да му свършат работа във всяка точка на света, освен ако ЦРУ не ги беше закрило,
което не бе много вероятно. Дуто и Шафер биха искали от него да използва паспорти, които
те можеха да проследят, а дори и Управлението да не му беше обръщало внимание досега,
след молбата си за помощ Уелс със сигурност бе влязъл в полезрението на радарите му.
Изглежда, трябваше да играе по правилата на „Хотел „Калифорния“: „Можеш да се отпишеш,
когато решиш, но никога не можеш да си тръгнеш“14.
— Какво има в плика? — попита го Ан.
— Виж сама.
От другата страна на линията се чу шумоленето на разкъсвана хартия.
— Тези истински ли са? — попита след малко тя.
— Зависи какво имаш предвид под „истински“.
— Супер! — възкликна Ан.
— Никога преди не съм мислил за тях по този начин, но щом ти го казваш, май
наистина са супер — отвърна Уелс.
— А това означава, че скоро няма да се върнеш у дома.
— Така изглежда. Слушай, можеш ли да ми направиш една услуга?
— Зависи — засмя се Ан.
— Колко прям отговор! — възхити се той.
— Аз съм честно момиче.
— Купи си мобилен телефон с предплатена карта, плати за него в брой. Открий си нов
имейл, но не от къщата. Аз също ще си направя. Моят ще бъде с името на планината, където
се срещнахме, последвано от името на бара, в който отидохме на първата си среща, и
питието, което ме почерпи тогава. Всичко без интервали, разбра ли?
— Планина, бар, питие. Ясно — досети се Ан.
— Не го казвай на глас.
— Като например: „Райнер-редлайън-космополитън“?
— Карала си ме да пия космополитън?
— Знаеш ли, че понякога се държиш като девойче, Джон? Харесва ми — пошегува се тя.
— Как така? — не разбра Уелс.
— Ще ти кажа другия път, като се видим.
— Е, значи ще чакам с нетърпение — каза Уелс. — А когато купиш телефона, изпрати
ми номера от новия ти имейл. След това ще ти се обадя, когато мога.
— Ти нали не мислиш сериозно, че някой следи телефона ми? — попита тя.
— Възможно е, а сега става още по-вероятно — отвърна Уелс.
— Ако беше някой друг, досега да съм се обадила в психиатрията, за да те затворят —
засмя се Ан. — Ще купя телефона. Кажи, че ти липсвам.
— Липсваш ми.
— И ти… — прошепна тя и затвори.
* * *
Денят измина, а Шафер не се обади. Уелс искаше да се премести в друг хотел, но
нямаше къде да отиде. Щеше му се да си купи самолетен билет до Карачи или Кайро, само и
само да прави нещо.
Същата нощ се моли за пръв път от седмици насам. Може би ако тази мисия преминеше
както трябва, най-накрая щеше да му се удаде шанс да види свещената Кааба. Тази мисъл го
ободри повече, отколкото бе очаквал. Затвори очи и си представи как обикаля около гладкия
черен камък. Вероятно разговорът с Митеб го беше убедил. Безропотното приемане на
божията воля и неотменимостта на смъртта от страна на стареца бе му подействало като
изказана мъдрост.
На следващата сутрин изпрати рецепциониста да му купи още дрехи и пътна чанта.
Където и да трябваше да отиде, щеше да бъде облечен добре. Паспортите пристигнаха по
куриерите на „ФедЕкс“, а малко преди обяд телефонът в стаята му иззвъня.
— Елис?
— Изчакайте обаждане от принц Митеб — съобщиха и миг по-късно отсреща се чу
гласът на стареца. — Принцеса Алия е мъртва. Самоубийствена бомбена атака в Джида.
— Повторете по-бавно, принце… — не разбра Уелс.
— Тя е внучка на Абдула, негова любимка. Ако останалите са замесени в това…
Митеб замълча, но Уелс разбра какво имаше предвид. Атентатори и преди бяха нападали
членове на кралското семейство, но в случая Митеб и Абдула бяха прави, това не беше
просто поредната самоубийствена атака — самият брат на краля може би беше поръчал
нападението.
Уелс се замисли как ли щеше да реагира Абдула. При нормални обстоятелства Саид и
Мансур имаха превес, те държаха тайната полиция в ръцете си. Но при сблъсък
Националната гвардия, вярна на Абдула, щеше да смаже мукабарат. Само че воденето на
открита война би било твърде рисковано и за двете страни. Така армията също щеше да се
намеси и да бъде принудена да взема страна или пък офицерите щяха да се опитат да
отхвърлят изцяло властта на кралското семейство и да завземат държавния петрол за себе си.
Саид и Мансур не можеха да си позволят подобен риск и трябваше да вярват, че Абдула няма
да нареди на гвардията си да предприеме бойни действия. А дори да го стореше, заповедта
му щеше да се обърне срещу него, защото щяха да го обвинят, че е изгубил разсъдъка си
старец. С други думи принцовете трябваше да вярват, че собствената им конспирация щеше
да спечели.
И всичко това, ако въобще Саид и Мансур бяха замесени и Уелс не бе приел твърде
лековерно бръщолевенето на двама старци.
— Какво се е случило? — попита Уелс.
— Тя е говорила пред публика от жени. Станало е в хотел в Джида. Бил е мъж, облечен
като жена — изпъшка Митеб.
— Колко са загиналите?
— Твърде много — отвърна принцът, а гласът му потрепери, издавайки възрастта му.
— Съжалявам, принце.
— Сега се налага да тръгна. Самолетът ни…
— Преди да излетите, трябват ми пари — прекъсна го Уелс.
— Плащането ви ли? Да, разбира се, разбира се…
Уелс се почувства засрамен.
— Не, не заплащането ми. Трябват ми пари за някои неща, които се налага да купя.
Самолетни билети, бронежилетка, снайпер…
— Колко? — попита принцът.
— По-добре повече. Има и още нещо… — каза Уелс и обясни.
— Мисля, че е възможно — отговори Митеб накрая. — Открихте ли нещо до момента,
господин Уелс?
— Все още работя по въпроса.
— Моля ви, опитайте. Разбирате, че брат ми е много ядосан, нали?
— Когато имам нещо за вас, как мога да ви намеря? — попита Уелс.
— Обадете се на Пиер. Той ще ни предаде съобщение дори ако хората на Саид
подслушват линиите.
— Добре. И моля, предайте съболезнованията ми на брат ви.
— Вашето съжаление няма да му помогне. Той иска само отмъщение.
„Дори и това не би могло да му помогне“, помисли си Уелс и вероятно Митеб също го
знаеше.
— Пожелавам ви приятно и безопасно пътуване, принце.
— Безопасно пътуване и на вас. Иншала.
* * *
Тридесет минути по-късно на вратата се почука. Пиколото му подаде черно кожено
куфарче и когато Уелс го отвори, видя, че е натъпкано догоре с банкноти от сто и петстотин
евро, както и с чисто нови стодоларови пачки, привързани със светлосини хартиени ленти,
на които пишеше само „Банк Приват — Кредит Швейцария“. Уелс не си направи труда да ги
преброи. Митеб му бе изпратил няколко милиона долара, и то в куфарче, което дори не беше
заключено. Този факт още веднъж му напомни с какви хора си имаше работа.
Върху банкнотите лежеше пистолет, опакован в прозрачна найлонова опаковка, —
втората молба на Уелс. Беше 9-милиметрова „Берета“, изпратена му от един от бодигардовете
на Митеб. Ако можеше да избира, Уелс би предпочел „Глок“, но в същото време знаеше, че
тези, които постоянно мислеха за сила на изстрела и натиска на спусъка, никога не бяха
стреляли, за да убиват. От близко разстояние пистолетът беше просто пистолет… На
разстояние над седемдесет метра глокът бе по-мощен, но ако му се наложеше да стреля от
толкова далече, то значи вече щеше да е загазил здравата.
Уелс отвори предпазителя, издърпа плъзгача назад, за да се увери, че пистолетът не
беше зареден, и натисна спусъка. Явно предишният собственик на беретата се беше грижил
добре за нея — оръжието беше смазвано наскоро и действаше безотказно. Щеше да свърши
работа. Уелс го зареди и го пъхна обратно в куфарчето.
Телефонът иззвъня отново.
— Господин Уелс? — чу се женски глас със силен шотландски акцент. — Аз съм Сандра
Маккорд от отдела за частни клиенти на „Американ Експрес“. Господин Азари ме помоли да
ви се обадя.
— Името не ми е познато — каза Уелс.
— Той работи за принца — поясни жената шепнешком, сякаш това, което казваше, бе
богохулствено. — Той ми спомена, че ще ви трябва кредитна карта.
— Тогава по-добре да се снабдя с такава.
Сандра се съгласи да му изпрати две кредитни карти, едната на името на Уелс, а другата
на псевдонима му Том Елисън, както се казваше според канадския си паспорт. И двете
трябваше да бъдат обикновени зелени карти на „Американ Експрес“, за да привличат
колкото може по-малко внимание.
— Кога ще можете да ми ги доставите? — попита нетърпеливо Уелс.
— За два часа. Имаме офис в Ница — отговори служителката.
— Разбира се.
— Извинете, не разбрах?
— Знаете ли какво? Ще дойда да ги взема след час — заяви Уелс. — А какъв ще бъде
лимитът?
— Половин милион евро. Поне такава е уговорката ни с господин Азари. Надявам се
това да е приемливо за вас.
Митеб бе успял да го снабди с две от четирите най-важни средства за търговия —
парите и оръжието. На Уелс все още му трябваше чист паспорт и непроследим телефон, но
те можеха да почакат. Сега той беше на ход.
Агентът взе куфарчето, сгъна скъпите си нови дрехи и ги прибра в скъпата кожена
чанта, след което излезе. Нямаше причина да се отпише на рецепцията, нека
рецепционистът да си мисли, че ще остане още един ден.
* * *
Щом стигна на гарата, Уелс побърза да си купи телефон с предплатен номер, пачка нови
SIM карти и билет за първа класа на „Евростар“ до Милано. Искаше да се отправи на изток
и, доколкото бе възможно, да избягва летищата. Пътниците във влаковете можеха да плащат в
брой, а в границите на Европейския съюз паспортите им не подлежаха на проверка.
Уелс пристигна в Милано четири часа по-късно, точно когато настъпваше вечерният час
пик. Гарата бе открита през 1931 година и представляваше постройка — олицетворение на
времето си, изградена от огромни каменни блокове, увенчани с красиви арки. Мусолини
безспорно е можел да се гордее с нея. Близо до изхода Уелс забеляза, че една от местните
телевизии предаваше репортаж за бомбите в Джида с постоянен надпис на италиански:
„Тероризмът в Саудитска Арабия“. Спря се, за да погледа, но репортажът продължи само
няколко секунди, явно медиите го приемаха просто за поредната атака в Средния изток. Да,
беше убит член на саудитското кралско семейство, но Алия не беше известна колкото Лейди
Ди.
Близо до гарата Уелс откри мизерен двуетажен пансион и пъхна банкнота от сто евро
под стъклото на рецепциониста, за да му даде стая, без да му трябва паспорт или
регистрация. После включи телевизора, за да създава фонов шум, и се обади на Шафер.
— Кажи ми нещо хубаво — започна той.
— Извадил си късмет. Картата се оказа истинска. Къде си сега? — попита Шафер от
другата страна на линията.
В Милано.
— А с кого се срещна в Ница?
— С приятел на един приятел. Колкото до това нещо в Джида… — опита се да смени
темата Уелс.
— Лоша работа — прекъсна го Шафер.
— Колко проницателно, Елис! — пошегува се агентът.
— Благодаря.
— Какво точно се е случило там?
— Никой не знае. Предложихме им да изпратим чуждестранен екип от специалисти, но
ни отказаха. В момента определено не са в настроение на взаимност и привързаност, но
охраната в хотела наистина е била на ниво, с металдетектори, кучета, обучени да търсят
бомби… Казват, че атентаторът е бил облечен като жена, което прави нещата по-лесни, но
все пак не обяснява всичко.
— „Ал Кайда“? — попита кратко Уелс.
— Не знам, а и да знаех, не мога да ти кажа от този телефон, но мислим, че не са те.
Кой ти даде кредитната карта, Джон?
— От един тип, който саудитците са заловили миналия месец в Рияд, е — поясни Уелс.
Това обяснение беше близо до истината и все пак по-скоро отбягваше въпроса, отколкото да
му даде отговор.
— Той свързан ли е с тези неща? — попита Шафер.
— Те така мислят.
— Все още ли е при тях?
— Вече е мъртъв. Намерили са тялото му без документи за самоличност. Искаха помощ
за идентифицирането.
— И за това са дошли при теб?
— Някои хора смятат, че мога да бъда от полза. Дай ми повече подробности за
кредитната карта, Елис?
— Кажи ми пак как точно се замеси във всичко това — настоя Шафер.
Уелс нямаше друг избор, освен да осветли приятеля си в някои от детайлите.
— Саудитците се притесняват от собствените си сили за сигурност и са решили, че аз
мога да им помогна. Искаха да е някой, който не е пряко свързан с тях.
— Кои са те? — не разбра Шафер.
— Не мога да ти кажа.
— От кралското семейство ли са, или извън него?
— От него.
Шафер замълча за момент и след това добави:
— Картата е била активирана преди четири месеца. Използвана е за пръв път в магазин
за електроника в Бейрут, като сумата на плащането показва, че вероятно са закупувани
мобилни телефони. След това с нея са плащани самолетни билети от Бейрут, компанията е
„Мидъл Ийст Еърлайнс“, ливански превозвач. Има един полет до Джида и два до Рияд,
единият е бил двупосочен. След това са плащани хотелски стаи в Рияд и наем на кола. Има и
няколко разплащания в ресторанти, нищо особено.
— На чие име са картата и самолетните билети?
— Не мога да ти кажа, докато ти не ми дадеш повече подробности, а и линията не е
подходяща, но да знаеш, че имам един бонус за теб. Смятаме, че има издадена друга
кредитна карта, която е свързана с тази, използвана е в същия магазин за купуване на още
телефони. Втората все още е активна, даже наскоро някой е купувал гориво с нея или нещо
друго, което може да се вземе от бензиностанция.
— В Бейрут ли е?
— Не. Разплащането е станало в град Ка, в северната част на долината Бекаа.
Самолетните билети са купени по интернет, IP адресът е от същото място.
„Долината Бекаа. Територията на „Хизбула“, помисли си Уелс. Но нещо явно му
убягваше… Митеб и Абдула, изглежда, бяха сигурни, че зад бомбените атентати стои Саид.
Ами ако иранците дирижираха атаките, опитвайки се да дестабилизират монархията в
Саудитска Арабия?
— Трябва да намериш посолството, за да можем да говорим по сигурна линия —
предложи Шафер.
— Сега не мога.
— Джон, с кого се срещна в Ница? — за пореден път настоя да разбере Шафер.
— Имам чувството, че вече знаеш. Кой е в разговора ни, Елис? Аз и ти? Или Вини също
слуша през високоговорителя?
— Ще ти помогна, но и ти трябва да се включиш, Джон. Нещата не стават едностранно.
— Отговори ми на един въпрос — помоли Уелс. — Вие пратили ли сте някого след мен?
— Истината ли? Не съм сигурен. Но не мисля. Ти изскочи с тази задача прекалено бързо,
за да успеем да реагираме. А може ли аз да ти дам един съвет?
— Настояваш ли?
— Остави тази работа. Нека ние да поемем нещата. Тези саудитци ще те използват и
след това ще те захвърлят като ненужна вещ.
— Тогава истинско щастие е, че мога да разчитам на теб — заяви Уелс и прекъсна
разговора.
Сетне извади SIM картата от телефона и я изхвърли в тоалетната. Докато беше в банята,
видя огромна хлебарка да излиза от разпределителя на душа и да пълзи по ръба на ваната и
сякаш знаейки, че се намира в Милано, животинката беше странно стилна — черна и
лъскава, с тъмнокафяви ивици по гърба. Въпреки това Уелс реши да се изнесе оттук колкото
може по-скоро.
* * *
Седна в едно кафене пред централния вход на гарата и се зае да обмисля следващия си
ход. Разговорът бе протекъл твърде лесно, а и Шафер не просто му бе дал съвет, а
практически беше отговорил на всеки въпрос, и то без да иска нищо от Уелс в замяна.
Щеше му се да вярва, че е надхитрил стария си приятел и началник Шафер или пък че
Елис му помагаше заради всичко, което бяха преживели заедно, но истината беше друга.
Думите му: „Зарежи тази работа, остави я на нас“, говореха достатъчно…
Шафер и Управлението просто искаха Уелс да тръгне по следата. ЦРУ не разполагаше с
достатъчно достоверни източници на информация в Саудитска Арабия, поне не и с такива от
най-висшите членове на кралското семейство, а и Управлението не можеше да изпраща
агенти в долината Бекаа, преди да е достатъчно запознато с това, което щеше да ги чака там.
Вини Дуто не би могъл да рискува да изгуби екип от хората си в територията на „Хизбула“.
Той искаше Уелс да поддържа огъня, докато вземеше решение какво да правят. Дуто знаеше,
че Управлението може да проследи Уелс и дори и да се случеше той да изгуби хората, които
му даваха информация, така или иначе, ако загазеше, щеше да му се наложи да моли ЦРУ за
помощ.
Неприятното в цялата работа беше това, че Дуто може би беше прав. А още по-лошото
беше, че Уелс не можеше да бъде сигурен дали директорът на ЦРУ щеше да се отзове на
молбата му за помощ — все пак Уелс вече не работеше за Управлението. Вече беше агент на
частна практика и бе позволил да го използват две страни едновременно.
„Така да бъде!“, помисли си Уелс. Поне беше наясно с правилата на играта, а и почти
беше сигурен, че Шафер иска да му покаже как се опитват да го изиграят. Така или иначе
това не беше голяма утеха…
* * *
Уелс не смяташе, че Управлението е назначило човек да го следи, не и през последните
двадесет и четири часа, но трябваше да е сигурен. Дори и само едно МОПРО — мониторинг
и проследяване, можеше да се окаже проблем.
„Тази вечер няма нужда да правя каквото и да било“, реши той. Така или иначе
разполагаше с достатъчно пари и алтернативни маршрути до Ливан, за да направи
проследяването почти невъзможно. Купи си билет за спален вагон в първа класа на влака от
Милано до Бари, градче на югоизточния италиански бряг, разположено на самия ток на
Ботуша. Влакът потегляше в 8:20 вечерта, а в 8:17 Уелс се отправи към перона, пробивайки
си път през тълпите от милански граждани, връщащи се от работа и пътуващи към домовете
си в предградията. Не тичаше. Може би някой го следеше, а може би не.
В такива моменти Уелс винаги си спомняше за Гай Равив, агента от ЦРУ, който бе водил
обучението му по контраразузнаване във Фермата. Към края на учебния курс Равив го беше
завел до Монумента във Вашингтон и му бе казал, че екип от Управлението ги следи и Уелс
разполага с тридесет минути, за да се отскубне и да докладва, като в същото време не
трябваше да се отдалечава на повече от две пресечки от паметника.
— Тези са професионалисти — беше му казал Равив, — не са като аматьорите, които
използваме във Вирджиния. Наложи се да ги моля, за да изгубят час от ценното си време с
теб, но ги предупредих, че ти си най-добрият в курса, а във всеки курс има по един
победител, нали знаеш? От повечето от вас така или иначе няма да излезе нищо, харесва ви
да участвате в операции, но забравяте за ритъма.
— Нямам никаква представа за какво говориш — отвърна Уелс.
— Ако имаш късмет, един ден ще разбереш — отговори му Равив. — Върви сега.
Уелс се беше насочил на изток, към Капитолия. Денят беше слънчев и топъл, но не и
горещ — истинско изключение от обичайния климат за Вашингтон през юли. Стотици
семейства, ученици и студенти се размотаваха навън, играеха на фризби по моравите и си
правеха пикници под дърветата. Уелс не можеше да разбере кой точно го следи. Дали не беше
дебелата жена с твърде тясната тениска и червената бейзболна шапка? Или пък двамата
азиатци с вид на студенти, които си подаваха футболна топка?
Тогава той си купи билет за Националния музей на авиацията и космоса, качи се по
големия ескалатор на втория етаж и след това слезе. Двамата с футболната топка неочаквано
се понесоха в неговата посока. Той тръгна на изток, докато се озова в подножието на
Капитолия, и погледна нагоре към огромния бял купол на сградата. Двама бегачи наблизо
подозрително бяха забавили ход. Жената с бейзболната шапка продължаваше да пухти тежко
и да се приближава в неговата посока. Всеки един от тях можеше да го следи, а може би
всички го следяха? Нямаше представа как би могъл да се отскубне от такъв екип, особено
при тези условия. Мисията се беше оказала невъзможна. А може би точно в това беше
смисълът? Равив винаги влагаше някаква поука в обучението си.
Самият Равив бе останал да седи на една пейка близо до основата на монумента и
когато се върна, Уелс го намери точно там.
— От два километра разстояние те видях, че идваш. Много внимателно от твоя страна!
— сгълча го той.
— Задачата беше невъзможна.
— Недей да ми мрънкаш.
— Съжалявам.
— И недей да се извиняваш. Успя ли да им се отскубнеш?
— Не знам.
— Кои бяха?
— Може би тези момчета — отговори Уелс, кимвайки към двамата студенти с
футболната топка.
— А някой друг?
Двама бегачи ми се сториха подозрителни, но в момента не мога да ги видя. Разбрах,
Гай, истинското проследяване е далеч по-трудно от тренировките.
— Нямаше никого — отговори простичко Равив. — Никой не те следеше. Идеята, че
всеки от нас има шесто чувство, което ни позволява да направим три крачки сред тълпата и
да разберем кой ни следи, е глупост. Има си дума за това и тя е параноя. Не можеш да
организираш екип по следенето на такова място, не и за тридесет минути, и не можеш да се
изплъзнеш, ако нямаш достатъчно пространство, освен ако не си абсолютен аматьор или ако
те не искат да ги видиш. Урокът днес бе за нещо, което никога не трябва да забравяш, —
понякога бягаме от неща, които просто не съществуват.
„Понякога бягаме от неща, които просто не съществуват“, спомни си Уелс. Години по-
късно бе разбрал, че казаното от Равив не се отнасяше само за контраразузнаването.
* * *
В купето на Уелс имаше единична тясна койка, която едва го побираше легнал, но вътре
беше прохладно, чисто и удобно, а чаршафите бяха по-меки, отколкото очакваше… Италия.
Той заключи вратата и задряма, докато влакът си проправяше път през тунелите, прокопани в
планините в северната част на страната. Пристигна в Болоня в 11:20, където имаше
триминутен престой.
Уелс изчака две минути и тридесет секунди, след което грабна пътната си чанта и
куфара и слезе от влака. Гарата беше малка и стара, нямаше нищо общо с красивата
постройка в Милано. На стоянката за таксита чакаха шест бели автомобила и Уелс почука на
прозореца на първото такси.
— Говорите ли английски? — попита той.
— Горе-долу — отвърна шофьорът, дребен и възпълен мъж, който миришеше силно на
цигарен дим.
— Колко ще ми струва до Рим? — поинтересува се Уелс.
— Тук е Болоня — отбеляза шофьорът.
— Знам, че е Болоня. Искам да отида до Рим. До летището.
— „Фиумичино“15. Дотам са триста километра, по три часа път във всяка посока. По
това време на нощта ще ти струва хиляда евро — заключи шофьорът.
Цената си беше истински обир, но благодарение на вълшебното куфарче, на Уелс не му
пукаше за това.
— Дадено — съгласи се той и отвори предната врата. — Как се казваш?
Шофьорът вдигна ръка и го предупреди:
— Преди да се качиш, да знаеш, че ще пуша, става ли? — попита той и посочи пакет
„Марлборо“, оставен до предното стъкло.
— Хубаво.
— И ще ми платиш сега — допълни шофьорът.
Уелс отдели две банкноти от по петстотин евро от портфейла си. Шофьорът ги огледа
внимателно и кимна. Уелс почти можеше да прочете мислите му: „Трябваше да му искам
повече“. Агентът се качи в колата, затвори вратата и автомобилът потегли.
— Казвам се Силви — представи се италианецът.
— Силви — повтори Уелс. — Приятно ми е — след което затвори очи и си помисли, че
ако Силви не пушеше толкова много, можеше дори да поспи.
И тогава чу шума от потеглящ автомобил зад тях. Погледна в дясното огледало за
обратно виждане и забеляза друго такси, мерцедес миниван, да тръгва подире им от
стоянката пред гарата. Колата ги следва плътно из завоите на болонските улици и скоро
шофьорът на таксито се обърна през рамо и каза тихо:
— Синьоре…
— Да, знам — уморено каза Уелс.
— Не съм съгласен на това — заяви шофьорът.
Уелс му подаде още една банкнота от петстотин евро и каза само: „Карай!“.
Вероятно го бяха проследили през целия път от Милано до тук, може би дори още от
Ница, но Уелс ги беше прецакал с един прост трик — беше ги накарал да го преследват с
такси, което означаваше, че не бяха професионалисти или поне не бяха
суперпрофесионалисти. Освен това вероятно нямаха намерение да го нараняват или поне
заповедите им не бяха такива, в противен случай влакът би бил идеалното място за целта. И
все пак… Уелс бръкна в куфарчето и извади беретата.
Силви изригна във фонтан от пламенни възгласи на италиански, от които Уелс успя да
разбере само думата полиция.
Фиатът намали, но Уелс сграбчи шофьора за рамото и го стисна силно.
— Ще спираш, когато аз ти кажа, не преди това — твърдо заяви той, извади още
петстотин евро от портфейла си и ги сложи пред Силви. — Това са две хиляди евро за три
часа работа. Закарай ме до летището и ще получиш още две. Без полиция.
— Добре, добре… — побърза да се съгласи шофьорът.
Отбивката към магистралата беше на около сто метра пред тях.
— Давай! — настоя Уелс.
Силви се поколеба за момент, но след това натисна рязко газта и сви вляво към
отбивката. Гумите на фиата изсвириха. Второто такси също ги последва.
— Кои са те?
— Не знам.
— А кой си ти?
— Няма значение.
В отговор на това Силви се пресегна към кутията с цигарите и си запали нова. Човекът
наистина пушеше много и от двете му ноздри почти постоянно излизаха гъсти струи дим.
Возиха се в мълчание около час, като Силви постоянно караше в средната лента със скорост,
която не надвиши разрешената от сто и двадесет километра в час. Светлините на автомобила
зад тях така и не изчезнаха през цялото време и пътуването се превърна в едно странно
преследване, но Уелс имаше план как да се измъкне от преследвачите си още преди да
стигнат до Рим.
— Колко остава до следващото място, където можем да спрем за почивка? — попита
той.
— Може би около петнадесет километра.
— Спри там.
— Капучино ли ще искаш? С мляко?
— Умник! — усмихна се Уелс. Този шофьор шегаджия започваше да му харесва.
На десетина километра по-нататък огромна синя табела сочеше голям крайпътен
ресторант на име „Монтепулчиано“. Той представляваше широка и ярко осветена сграда,
построена върху издигната платформа край пътя, над която с десетметрови светещи букви
пишеше: „Автогрил“.
— Тук ли? — попита Силви.
— Да. Влез и спри накрая на паркинга — каза Уелс.
Отбиха от магистралата, преминаха покрай редица колонки за бензин, които светеха в
червено и жълто в тъмното, и стигнаха до огромния паркинг, на който имаше спрени няколко
ТИР-а. До тях беше и олющена сграда, която някога може би е била първоначалният
ресторант на това място. Другото такси също спря на известно разстояние.
— Изключи двигателя и стой тук — нареди Уелс.
Щом Силви изключи двигателя, Уелс грабна ключовете от таблото въпреки протестите
на шофьора, пъхна пистолета отзад в колана на джинсите си и измъкна краищата на ризата,
за да го скрие.
— Недей да ходиш никъде — заръча той на шофьора.
Уелс се измъкна от колата и отвори багажника. Вътре се търкаляха няколко празни
бутилки от антифриз и смачкани цигарени кутии, но сред боклуците забеляза това, което му
трябваше, — гаечния ключ. Грабна го и се отправи решително към второто такси, а обувките
му проскърцваха по дребните камъчета на асфалта. Умишлено държеше ръцете си високо,
така че да се виждат на светлината от фаровете.
Миниванът измина още няколко метра и спря. Уелс се беше приближил на около
петнадесет метра от колата, когато една от задните врати се отвори и някакъв мъж слезе от
нея. Беше арабин с добре поддържани къси мустаци. Ръцете му бяха празни, а Уелс не успя да
забележи кобур по тялото му. Агентът остави гаечния ключ на асфалта.
— Да поговорим спокойно — каза той на арабски и се приближи до човека, като
вървеше бавно и продължаваше да държи ръцете си вдигнати, така че да се вижда, че не носи
нищо и няма оръжие. Спря се на няколко метра от таксито.
— Добре — отговори мъжът също на арабски, но чисто, както говореше Абдула.
— Кой ви изпрати?
— Ти ли си Джон Уелс?
— Не познавам това име — отвърна Уелс.
Арабинът поклати глава и продължи:
— Ще ти кажа само да стоиш далеч от тази работа. Това не те засяга.
— Разбирам — рече тихо и спокойно Уелс. — В това има смисъл — продължи той и се
обърна така, сякаш се канеше да си тръгне, но тогава за част от секундата се пресегна зад
гърба си и измъкна беретата.
От магистралата зад тях се чуваше единствено ръмженето на огромните товарни
камиони.
Мъжът бавно и с огромно нежелание се сниши на колене.
— За кого работите? — попита Уелс.
— ГДВС16.
— Французите не харесват араби. За кого работите? — повтори Уелс.
— Казвам ти, за ГДВС.
— Ако работиш за ГДВС, значи и аз работя за тях. Лягай долу! — нареди американецът.
— Не прави това.
— Няма да те нараня, но не искам да ме следите. Легни долу с лице към асфалта и
сложи ръце над главата си — изкомандва Уелс.
Мъжът наведе глава и подаде ръцете си напред. Уелс го обискира набързо за оръжие и
измъкна портфейл от задния му джоб. Щеше да го провери по-късно.
— Ще съжаляваш за това — измърмори мъжът.
— Считам се за предупреден — отвърна Уелс и отиде до мерцедеса.
— Кълна се, че нищо не знам — вдигна отбранително ръце шофьорът. — Той ме нае и
ми каза да ви следвам.
— Изключи двигателя и ми дай ключа — нареди му Уелс.
Шофьорът изпълни желанието му, а Уелс взе ключовете му, засили се и ги метна на
покрива на изоставената сграда в края на паркинга. После грабна гаечния ключ и се върна
при фиата. Силви се беше облегнал на колата и пушеше, а когато Уелс приближи, той загаси
фаса си и подсвирна от учудване.
— Che stile! — възкликна той на италиански.
— Какво? — не разбра Уелс и мина отзад, за да хвърли гаечния ключ в отворения
багажник.
— Значи: „Ама че стил!“ — поясни шофьорът.
— Да вървим. — Уелс му подхвърли ключовете от колата.
— Само това ли беше? — учуди се шофьорът.
— А ти какво още искаше да видиш?
Уелс се поуспокои, щом оставиха крайпътния ресторант зад себе си. Засега се беше
измъкнал. Отвори портфейла, който бе взел от преследвача си, и намери вътре осемстотин
евро, кредитна карта и саудитска шофьорска книжка, издадени на името на Ахмад Мактум.
По-късно щеше да попита Шафер дали името не бе включено в някой от списъците на
издирвани терористи. Уелс пъхна кредитната карта и шофьорската книжка в джоба си и
подаде парите на Силви.
— Това е бонус.
— Грацие — отвърна шофьорът.
Точно в три часа през нощта Силви го остави на летище „Фиумичино“. Неколцина
пътници, които се бяха поскъпили да си резервират хотелска стая за през нощта, стояха с
багажите си пред вратите на затворените терминали и очакваха първите сутрешни полети.
Във фоайето на летището се виждаха чистачите от нощната смяна, които сънливо метяха и
миеха подовете. В този ранен час летището беше заспало по почти човешки начин — видимо
в него имаше живот, но той се движеше едва-едва.
Уелс се възползва от спокойствието и побърза да захвърли пистолета си в едно от
кошчетата за отпадъци. Налагаше се да търси начин в Ливан да се сдобие с ново оръжие, но
за това, което му предстоеше, щеше да му трябва нещо повече от пистолет. Предполагаше, че
ще се срещне с повече от един-двама терористи, може би дори с цял лагер за обучение, а
дори и при условие, че предимството на изненадата бе на негова страна, все пак щеше да му
трябва помощ — за предпочитане някой, говорещ арабски, който би могъл да мине за
местен.
Бръкна в джоба си, извади мобилния телефон и се сети, че часовият пояс на Източното
крайбрежие е с шест часа назад.
— Какво ще кажеш за още една ваканция?
Гафан не отговори.
— Този път няма да бъде лично, обещавам — каза Уелс.
— Работата с партньор не е една от силните ти страни, Джон.
— Ще бъде интересно — опита се да го убеди Уелс. — Освен това този път няма да бъде
на доброволни начала, дори точно обратното, плаща се добре.
— Спонсор ли имаме? Някой, когото познавам ли е? — поинтересува се Гафан.
— И да, и не.
— Кажи ми нещо повече — настоя Гафан.
— Ще ти кажа, като се видим. Утре сутринта хвани първия полет за Ларнака и си вземи
стая в хотел „Хилтън“ в Никозия.
— Къде? — не повярва на ушите си приятелят му.
— В Кипър.
— Аха, друг остров. Пак ли ще бъде нещо мокро? — попита Гафан, като под „мокро“ в
случая имаше предвид кръв, а не вода.
— Кристалното кълбо казва „да“ — усмихна се Уелс.
Последва тишина и накрая Гафан отвърна:
— Не мисля, че мога да стигна до там преди утре вечер. Освен това да знаеш, че си
запазвам правото да се откажа — предупреди той. Звучеше като тийнейджърка, която се
беше съгласила да излезе на кафе с бившето си гадже, но всъщност знаеше, че зад невинната
среща има нещо доста повече.
— Добре, утре вечер става — допълни Уелс и затвори.
* * *
Гишетата за продажба на билети отвориха точно в 5:30, а служителите, изглежда, се
появиха от нищото, сякаш бяха нощували някъде в бездънния търбух на летището. Уелс
намери гишето на „Кипър Еъруейс“ и си купи билет до Ларнака, естествено първа класа.
Използва канадския паспорт с надеждата, че ще мине малко време, преди и той да изскочи в
регистрите на ЦРУ.
Столицата на Кипър, Никозия, бе малък град, претъпкан с ниски бели жилищни сгради
и банки, които се помещаваха в лъскави пет- или десететажни кули от стомана и стъкло. Те
бяха проектирани така, че да излъчват честност и справедливост, но някак си внушаваха
точно противоположното усещане. Източноевропейските и руските капитали си почиваха в
Кипър и подобно на собствениците си, нямаха планове да останат завинаги, но бяха
достатъчно склонни да посъберат тен за месец-два…
Уелс успя да намери клон на „Ситибанк“ и нае две депозитни касетки. Извади от
куфарчето и взе със себе си само 200 000 долара и 200 000 евро, суми, които лесно можеше
да носи. Останалите няколко милиона долара изсипа в едната от празните касетки, а в
другата прибра куфарчето с останалите около един милион евро. След това изпрати по
куриер ключа от втората касетка на Ан и й звънна, за да й обясни.
— И какво има в това куфарче? — попита тя.
— Пари.
— Не ми трябват пари, Джон. И определено не искам твоите пари.
— Те не са мои.
— Все тая, не ми трябват — настоя тя.
— Тогава ги раздай за благотворителност. Отвори приют за бездомни животни или поне
място, където няма да ги убиват.
— Знаеш ли, идеята не е лоша… — каза Ан накрая. — Но ми се ще ти самият да
отвориш този приют.
— Аз не съм много добър в неубиването.
Тя не намери иронията му за смешна.
— Нещата ще загрубеят, а? — попита Ан.
— Може би…
— Тогава гледай да си на правилната страна.
— Опитвам се.
* * *
На втория ден след бомбения атентат в Джида Уелс получи съобщение от Гафан:
„Самолетът закъсня. Изпуснах връзката за Лондон. Чакай ме към сутринта“. Мразеше да
чака, но нямаше друга възможност. Взе си стая в някакъв евтин мотел, нае един фиат и се
отправи на юг към брега. Кипър бе смесица от крайна бедност и безмерни богатства,
схлупени къщурки и огромни нови имения. Уелс караше бавно по крайбрежния път и се
оглеждаше за някакво рибарско селище, което би могло да му свърши работа.
Гафан пристигна рано на следващата сутрин, както беше обещал. Уелс отиде да го вземе
от летището и по пътя към града му обясни всичко, което се беше случило във Франция и
Италия. През цялото време Гафан само слушаше, без да задава въпроси. Щом приключи с
разказа, Уелс му подаде ключа от първата депозитна касетка.
— Това е за теб. Вътре има няколко милиона долара — каза Уелс.
— А ако откажа?
— Няма значение.
— Джон, вярваш ли на тези хора?
— Така мисля, да.
— Не ми прозвуча много убедително — отбеляза Гафан.
— Ако момчетата в Ливан са свързани с бомбените атаки, ще направим добро на
всички, ако успеем да се отървем от тях, без значение кой ги подкрепя.
— Добре — съгласи се Гафан и пъхна ключа в джоба си. — Ще участвам.
Уелс спря в рибарско селище близо до Зиджи, градче на южния бряг, което не се беше
развило особено, вероятно поради сигурността на поминъка, който даваше малката фабрика
за цимент, разположена на хълма над селото. Около късата главна улица, водеща до тясно
пристанище, се бяха скупчили двеста порутени къщички с червени покриви. Лодките бяха
малки и с ръждясали коруби. На техния фон ярко се отличаваше една бяла туристическа яхта,
привързана на кея в централната част на пристанището.
Уелс паркира близо до някакъв рибар, който стържеше раците, полепени по дъното на
траулера му, толкова ръждясал, че едва се крепеше над водата.
— Говориш ли английски — попита Уелс.
— Малко.
— Чия е тази? — попита агентът и кимна по посока на яхтата.
Мъжът продължи да стърже, без да им отговори. Двамата мъже тръгнаха по кея, хлъзгав
от гниещите рибешки черва и изхвърлените по него медузи. Отблизо яхтата изглеждаше
впечатляващо — беше доста бърза и маневрена с двата си двигателя. Широкоплещест мъжага
с голи гърди и рамене, покрити със зеленикави татуировки, седеше на сгъваем стол близо до
мостика на яхтата. На кръста му имаше привързан нож в кожена ножница. Мъжът погледна
към Уелс и се прозина. Уелс не можеше да си спомни кога за последно някой се беше
прозявал толкова явно пред него, но жестът му се стори особено обиден.
— Искаме да говорим с капитана — каза агентът.
— Аз съм капитанът.
— Не, не си.
— Той е зает — отвърна мъжът. — Освен това не пуска туристи на лодката.
— Ние не сме туристи.
Мъжът ги пропъди с ръка и затвори очи. Уелс пристъпи крачка напред и преди онзи да
успее да се пресегне за ножа си, той го сграбчи за ръцете, вдигна го рязко от стола и го
просна по очи на палубата. Гафан го хвана за краката.
— На три… — изкомандва Уелс.
Залюляха го веднъж-дваж и го метнаха в омаслените води зад яхтата. След миг мъжът
изплува и започна да ругае на гръцки.
И тогава Уелс чу непогрешимото чок-чок от зареждането на пушка. Обърна се бавно с
ръце на тила и видя дребен човечец с къдрава черна коса, който седеше в предната част на
лодката, насочил карабина с къса цев към тях.
— Вие ли търсехте капитана? — попита ги той.
* * *
Уелс и Гафан последваха мъжа към едно спретнато малко кафене близо до
пристанището. В ъгъла седеше само един сивокос старец, пиеше кафе и разглеждаше нещо,
което отдалеч приличаше на списание „Пийпъл“, а щом се приближиха, Уелс забеляза, че
наистина беше „Пийпъл“.
— Седнете, моля — покани ги сивокосият и тримата седнаха. — За пръв път ли сте в
Кипър? — попита мъжът на идеален английски. Уелс кимна. — Американци сте. Как се
казвате?
— Джим — представи се Уелс.
— Джим, аз съм Николаус. Днес е прекрасен ден — отбеляза човекът. — Защо искате да
ми го развалите? Защо хвърлихте приятеля ми във водата?
— Трябва ми превоз до Ливан — каза кратко Уелс. — Погледнах лодката ви и доколкото
виждам, с вас можем да се спазарим.
— Гръцките авиолинии имат постоянни полети дотам.
— Летенето не ми понася.
— А на мен непознатите не ми понасят — отбеляза мъжът.
— Трябва да пренеса някои провизии, такива, които не летят много добре — допълни
Уелс.
— В повечето случаи тези провизии напускат Ливан, а не искат да влязат в него.
— Имах предвид такива, които гърмят.
— И какво по-точно? — поинтересува се сивокосият.
— Два пистолета, два заглушителя, два автомата „Калашников“, четиристотин патрона и
две гранати. А, и два чифта белезници… — изброи Уелс.
— Това са доста провизии.
— Имам и доста пари.
— Изправете се. И двамата.
Уелс и Гафан станаха и Николаус внимателно ги пребърка за оръжие.
— За кого работите?
— Има ли значение?
— Това, което искате, е много глупаво и все пак не мисля, че сте глупаци — отбеляза
мъжът.
Уелс взе списанието и надраска телефонен номер върху една снимка на Селин Дион,
след което извади десет стодоларови банкноти от джоба си, пъхна ги между страниците като
хартиен сандвич и плъзна списанието по масата към Николаус.
— Благодаря, че ни изслушахте — каза той. — Ако искате да правим бизнес, обадете ми
се, но гледайте скоро да вземете решение.
— Колко ще платите?
— Вие кажете цена.
* * *
Николаус се обади следобед на следващия ден. Щеше да осигури оръжията и да превози
Уелс до Ливан. Гафан нямаше да пътува с тях, вместо това щеше да вземе самолета до Бейрут
— като застраховка, в случай че Николаус променеше намеренията си в средата на морето и
решеше да хвърли Уелс зад борда.
— Колко?
— Сто и двадесет хиляди.
Алчността му впечатли Уелс. Пътуването нямаше да трае повече от осем часа в двете
посоки, а цена сто и двадесет хиляди долара вероятно беше доста повече, отколкото
струваше самата лодка. Уелс се опита да се пазари, но само колкото да покаже, че не е
тотален загубеняк, който веднага да се съгласи на предложението:
— За толкова мога да си купя лодка — отбеляза той.
— Ти ми каза да определя цена — напомни му Николаус.
— Направи ги осемдесет хиляди.
— Сто хиляди. И това е последна оферта — заключи мъжът.
Уелс не можеше да си позволи да губи повече време.
— Дадено. Но всичко трябва да стане тази вечер — каза той.
— Тогава довечера. Ще те чакам в девет. Гледай да се облечеш изцяло в черно и носи
ръкавици и яке.
— Защо? — учуди се Уелс.
— Ще видиш.
Уелс пристигна на пристанището в 8:55, а Николаус вече го чакаше край яхтата си.
Агентът тръгна по кея, пристъпвайки между гниещите медузи и боклуците, и махна с ръка в
знак на поздрав. Николаус също му махна. Миг по-късно, без да каже нито дума, Уелс се качи
на борда и двамата мъже потеглиха.
12.
Рияд, Саудитска Арабия
В дните след убийството на принцеса Алия животът зад стените на американското
посолство в Рияд не изглеждаше много по-различен отпреди. Консулският отдел отказваше
всички молби за визи, секретарят на аташето по културата продължаваше с дългосрочния си
план за посещение на никому неизвестните финалисти от „Америкън Айдъл“ в Рияд, а
Барбара Кърланд все така играеше тенис с Роберто, чиито шорти бяха станали по-къси и по-
впити от всякога.
Но привидната рутинност на нещата свършваше дотук. Това си личеше по постоянно
намръщената физиономия на Дуейн Магс, началника по сигурността в посолството, а
посланик Греъм Кърланд много добре го разбираше. Посланикът се беше запознал отблизо
със значението на всички акроними, които пристигаха в секретните съобщения от ЦРУ.
ПС, или „противниковата сила“, вероятно не беше АКАП, „Ал Кайда“ на Арабския
полуостров“, не, ПС бе НЗВ — „неизвестна“, но, изглежда, беше ДО/ДС — „добре обучена и
способна“. СМВР, или „Саудитското Министерство на вътрешните работи“, не беше търсило
ТЕХ/ЛОГ — „техническа или логистична помощ“. ЦРУ и АНС считаха, че СМВР не беше
близо до залавянето на ПС.
Докладите довеждаха Кърланд до състояние на ГБ — „главоболие“, но за последните
лоши новини, пристигнали два дни след смъртта на Алия, не бяха необходими никакви
съкращения. ДОПЪЛНИТЕЛНИТЕ АТАКИ СЧИТАНИ ЗА МНОГО ВЕРОЯТНИ.
ПРЕПОРЪЧИТЕЛНИ МАКСИМАЛНИ МЕРКИ ЗА СИГУРНОСТ.
— Мислех си, че досега сме били под максимални мерки за сигурност — отбеляза
Кърланд.
— Така е.
— Какво, да не би да искат от нас да изградим силово поле? — пошегува се посланикът.
Магс не се усмихна на иронията.
— Жените, които посещават съпругата ви, трябва да свалят бурките си, преди да
преминат през охраната.
— Ще им осигурим някаква палатка за това.
Паралелно с предупрежденията Държавният департамент, ЦРУ и Белият дом
продължаваха да задават едни и същи въпроси: Какво става? Защо точно тези мишени?
Абдула все още ли е на власт? Кърланд вече не знаеше какво да им обясни. Абдула и Саид
бяха отговорили на съболезнованията му само с кратки ноти с „благодаря“, изпратени чрез
кабинетите им. Дори принц Турки, който беше от третото поколение наследници в
кралското семейство, радетел за реформи и приятелски настроен към САЩ, беше спрял да
отговаря на позвъняванията на Кърланд.
Поне онези във Вашингтон бяха достатъчно тактични, за да не питат: Какво е
настроението сред народа? Какво смятат средностатистическите саудитци? Бяха наясно,
че Кърланд няма как да знае. На четвъртата вечер след бомбените атентати посланикът
изповяда тревогите си пред съпругата си. Гледаха телевизия в леглото, някакъв мач на
„Ригли“17, който се играеше с девет часа разлика. Барбара се беше сгушила в ръката му,
притворила очи, а лицето й беше намазано с крем против бръчки, за който той се беше
научил да не се шегува.
— Знаеш ли, заради всички добрини, които сме направили, можеше да сме там —
замислено каза Кърланд.
— Къде?
— Там. В Чикаго.
Барбара мигом отвори очи и се разсъни.
— Казах ти, че няма да се прибера у дома.
— Нямам предвид теб. Исках да кажа „ние“. Всичко, което сме направили, е
безсмислено като да продаваш пясък в пустинята! — изсумтя посланикът.
— Знаеш, че мразя този израз — скара му се тя.
— Извинявай. Заседнали сме в тази клетка и се преструваме, че разбираме поне малко
какво се случва около нас. А когато се приберем вкъщи, всеки ще ни пита: „Как беше там?
Какви хора са те?“. Надявам се, че тези дами ти дават поне някаква представа, Барб. Знам, че
те не са представителна извадка, но все пак са нещо, защото аз наистина нямам идея какво
става наоколо…
— Правиш всичко, което е по силите ти, Греъм. Не е като да можеш да обикаляш
улиците на Рияд от задната седалка на някой кадилак, облечен като Чичо Сам и развяващ
флага — пошегува се тя.
Кърланд се усмихна.
— Нямаше ли да бъде страхотно? Представи си и камион с платформа, фойерверки и
мажоретки — ще бъде истински парад. Ще размятаме помпоните си през целия път до
„Площада на справедливостта“ — познат още като „Площада на посечените“ или мястото,
където се провеждаха публичните екзекуции в Рияд.
— Това е страхотна идея — усмихна се Барбара и се нагласи по-удобно върху гърдите му,
покрити с гъсти сиви косми. — Лека нощ, скъпи.
— Лека нощ.
Същата нощ Кърланд сънува парад, но в един миг сънят му се превърна в кошмар —
вместо в открит кадилак стоеше на палубата на стар петролен танкер, от който в пустинята
изтичаше саудитски суров нефт. Мажоретките и огнегълтачите мигом изчезнаха и той остана
съвсем сам. Е, и Барбара беше там, но когато я повика, тя не му отговори.
Събуди се изтощен и готов да скастри персонала си, само и само да си изкара яда на
някого. Докато беше под душа, телефонът му иззвъня. Беше Клинт Рана, личният асистент на
Кърланд.
— Господин посланик, обадиха се от офиса на принц Саид. Той би искал да се срещне с
вас — предаде Рана.
— Кога?
— Днес. Не казаха за какво.
Дори и при това условие обаждането подобри настроението на Кърланд — поне щеше
да разполага с нещо, което да докладва пред Вашингтон.
* * *
Срещата беше уговорена за 12:30 в офиса на принца в Министерството на отбраната,
което се намираше в центъра на Рияд, на три километра от посолството. Разстоянието се
изминаваше с кола за пет минути, но дори и при това положение Магс настоя за „добре
брониран“ конвой — два микробуса и три джипа, подсилени така, че да издържат на
нападение. Вратите им бяха подменени с двусантиметрови стоманени плочи, а стъклата бяха
изработени от затъмнен плексиглас, който издържаше на обстрел със снайпер петдесети
калибър. За по-добра защита срещу бомби, поставени на пътя, шаситата на всички
автомобили бяха допълнително подсилени със стомана и издигнати с дванадесет
сантиметра. Въпреки това не всички модификации в тях бяха със защитна цел — монтьорите
бяха оставили тесни процепи в бронята, така че командосите от ескорта да могат да стрелят
направо от вътрешността на колите, без да се налага да отварят вратите или прозорците.
В микробусите пътуваха по четирима командоси, а в джиповете — по трима. Общо
конвоят се състоеше от седемнадесет войници, заредени с достатъчно муниции, за да
изравнят цял град със земята. Кърланд, Магс и Рана се возеха в предния джип, а офицерът по
комуникациите и дежурният капитан на отряда от командоси ги следваха във втория.
В 12:15 напуснаха района на Дипломатическия анклав през северния портал, а два
автомобила на саудитската полиция, както и мерцедес без номера, вече ги очакваха отвън. С
включени сигнални светлини колоната от автомобили се отправи първо на юг, а след това
направи рязък ляв завой по шестлентовата магистрала, която преминаваше през центъра на
Рияд. Навън мюезините призоваваха вярващите за обедна молитва. В Рияд имаше хиляди
джамии — от такива, не по-големи от една-единствена стая, до огромни храмове, но въпреки
това те не бяха достатъчни. През затъмнените стъкла на джипа Кърланд успя да зърне как
мъжете на един от паркингите наблизо се обръщаха на изток, по посока на Мека. Повечето
му се сториха тъмнокожи като африканци.
— Защо се молят навън? — попита посланикът.
Рана погледна в същата посока и уточни:
— Имигранти са. Вероятно си нямат своя джамия.
Имигрантите в Саудитска Арабия не можеха да получат гражданство и като цяло
обществото гледаше на тях с пренебрежение. Работодателите често конфискуваха
паспортите и другите им лични документи, а ако някой от тях се оплачеше, полицията го
задържаше в ареста за това, че пребивава в страната незаконно и без документи. Ако ги
заловяха да продават или да употребяват наркотици, имигрантите ги грозеше смъртно
наказание. Средногодишно в Саудитска Арабия се отсичаха около сто глави, като повече от
половината от екзекуциите бяха на чужди граждани. Американските и европейските
работници избягваха най-тежкото наказание, но дори и те бяха под постоянно наблюдение.
Ако някой от тях пропуснеше да поднови визата си, обикновено се оказваше и с блокирана
дебитна карта — сигурен начин властите да се подсигурят, че никой няма да злоупотреби с
гостоприемството на страната.
— Ужасно местенце, а? — възкликна Кърланд, като изказването му съвсем не беше
въпрос.
— Както казват в Западен Тексас, „в рая няма петрол“ — отвърна Магс.
* * *
Министерството на отбраната на Саудитска Арабия се помещаваше в една от най-
странните сгради в Рияд, с форма на топка за ръгби, широка в средата и стесняваща се към
основата и върха. Нощем сградата се осветяваше от бледожълта светлина и местните и
чужденците я наричаха Яйцето.
Кърланд вече беше посещавал Яйцето веднъж, по време на приветствените визити при
пристигането си в Саудитска Арабия, и беше изслушал изтърканата и пълна с баналности реч
на Саид за важността на саудитско-американските отношения. Саид беше нисък мъж с
масивна челюст, изцъклени очи и тънки мустаци, които го правеха да прилича на
колумбийски мафиот, или поне в очите на Кърланд изглеждаше така, въпреки че голяма част
от саудитците носеха мустаци.
За разлика от крал Абдула, отношението на принц Саид към Кърланд бе видимо
дистанцирано. Въпреки преклонната си възраст и отслабналото си здраве Абдула бе
разговарял с Кърланд с часове, а сетне ги покани с Барбара да видят ловните му соколи и
фермата — развъдник на елитни състезателни камили. А Саид присъства на срещата точно
тридесет минути, след което погледна часовника си с извинението: „Трябва да вървя,
господин посланик. Сигурен съм, че отново ще се срещнем“.
Щом се върнаха в резиденцията, Кърланд попита Рана дали не е обидил с нещо принца.
— Той си е такъв — отвърна асистентът му. — Цепи минутата на две.
„И прави всичко възможно да покаже кой е дете на Аллах и кой е посетителят
неверник“, помисли си тогава Кърланд.
А сега Кърланд гледаше как тежките стоманени порти пред сградата на министерството
се отварят, за да пропуснат конвоя, и се зачуди за какво ли го викаше Саид и най-вече дали
кралят знаеше за срещата.
Кабинетът на принца, разположен на последния етаж на сградата, гледаше на север и на
запад, към „Кингдъм тауър“ и „Файзалия тауър“, двата небостъргача, които доминираха над
градския пейзаж на Рияд. Той и синът му Мансур, началникът на мукабарат, седяха край
прозореца, когато Кърланд и Рана влязоха в кабинета.
Саид носеше снежнобяла гутра и златист тауб. Той се усмихна на Кърланд така, сякаш
двамата бяха най-добри приятели. Седнаха и след като си размениха обичайните поздрави и
им бе предложен чай, Саид се наведе свойски към Кърланд и хвана ръката му, сякаш щеше да
му довери нещо много важно.
— Настанаха трудни времена за кралството ни, посланико. Тези терористи много ни
изложиха — започна той.
— Америка е готова да ви осигури всякакъв вид помощ, от който се нуждаете — каза
Кърланд на английски, а Рана преведе.
— И ние ви благодарим за това, но нашите сили по сигурността са способни и сами да
се справят със ситуацията. Както знаете, имаме снимка на убиеца. Пътувал е с йордански
паспорт, който, за съжаление, не е с истинското му име, но йорданската ГРД — Генерална
разузнавателна дирекция — ни помага да го проследим.
— Значи смятате, че е възможно да е йорданец? Или е саудитец?
— Не вярваме, че саудитец би извършил подобен акт на жестокост. Разбира се, за да сме
сигурни, ние също проверяваме в регистрите си, сравняваме снимката му с тези на терористи
и престъпници, с които разполагаме, но все още не сме открили нищо. А ако все пак се е
случила подобна измяна, вярваме, че семейството на този злодей само ще се яви пред нас и
ще признае.
— О, това е сигурно — отвърна Кърланд и веднага се зачуди дали Саид и Мансур бяха
доловили иронията в гласа му. Дори и да беше така, те с нищо не го показаха.
— Междувременно изпратихме дузина агенти на Найеф в Аман — обади се Мансур — и
уверих Принца, че ако се нуждае от помощ, в никакъв случай не трябва да се колебае да ни
помоли.
— Това е доста успокояващо — кимна посланикът. — Ако говорите с Абдула, моля,
предайте му моето искрено съжаление, че нямах възможност лично да изкажа
съболезнованията си.
— Знаете, разбира се, че той не беше добре напоследък… — каза Саид.
Кърланд се зачуди защо ли принцът споменаваше здравето на краля — тема, която по
принцип в Саудитска Арабия се считаше за табу.
— Може би няма за какво да се тревожим — продължи Саид. — Абдула е силен като
лъв, но това, което се случи с Алия, силно го натъжи. Тя беше неговата любимка.
— Изглежда, е била чудесна жена — предпазливо отбеляза Кърланд.
— Така е — отвърна Саид с безразличие. — Въпреки че не всички бяха съгласни с
възгледите й.
„Прозвуча така, сякаш щеше да е по-притеснен, ако беше умряла някоя от любимите му
камили“, помисли си Кърланд, а на глас изрече:
— Но Съединените щати бяха съгласни с философията й и все още са. Ние вярваме, че в
Саудитска Арабия е необходим най-широк обществен диалог за правата на жените.
— За съжаление, това, в което вярвате, е без значение — прекъсна го Саид. — Има си
закони, дадени ни от Аллах, в които е казано какво могат и какво не могат да правят жените.
Нашето кралство се уповава на написаното в Корана.
— В Корана има много сури — отговори Кърланд, — а дори и брат ви не е
задължително да вярва в най-стриктните му предписания.
Рана хвърли един безмълвен поглед към Кърланд, в който се четеше нямо
предупреждение да не се опитва да спори със Саид по въпросите на исляма, и това никак не
се хареса на посланика. По-късно трябваше да напомни на Рана, че работата му бе да
превежда, а не да предполага какво би казал пред трети лица, само че този урок щеше да
почака, докато потеглеха обратно към посолството.
След неловко мълчание, което продължи няколко секунди, Рана преведе и когато
приключи, Саид махна раздразнено с ръка, сякаш искаше да каже: „Запази си мнението за
правата на жените за пред Хилъри Клинтън. На мен не ми пука“.
— Абдула си има своите виждания, аз имам други, а вие си имате трети — каза той. —
Не бих казал, че не са важни, но се надявам, имате предвид, че кралството ни винаги е било в
приятелски отношения с Америка.
— Отношенията са взаимни — отвърна Кърланд.
— Ние правим всичко възможно да държим цените на петрола в разумни граници.
Знаем какво означава това за вашата икономика — продължи Саид.
— Разбира се, принце — отговори учтиво посланикът, успявайки да прикрие
раздразнението от лекцията, която му дръпна.
— Ние двамата с Абдула искаме да знаете, че нашето семейство винаги ще бъде ваш
приятел — заключи Саид.
— Вие с Абдула — повтори Кърланд.
— Както и тези, които следват след нас. Така, както Абдула последва Фахад, а Фахад
последва Халид. Петролът не е спирал да тече още оттогава. Един ден брат ми вече няма да
бъде тук, глупаво е да се преструваме, че това няма да се случи. Един ден и мен няма да ме
има, но който и да е крал, Домът на Сауд винаги ще бъде верен на Америка, а петролът ще
продължава да тече.
„Е, поне сега знам защо ме извика тук“, помисли си Кърланд.
— Не искам да бъда нетактичен, принце, но болестта на Абдула сериозна ли е? —
попита посланикът.
— Има много видове болести и някои от тях са по-видими от други — отклони въпроса
Саид.Дали принцът не се опитваше да каже, че брат му е започнал да губи разсъдъка си и вече
не може да управлява? При последната им среща кралят не му се беше сторил болен от
старческа деменция. Кърланд не можеше да намери тактичен начин, по който да попита, а и
не беше сигурен дали би получил откровен отговор от Саид, затова каза само дежурното:
— Както споменахте, Абдула е голям приятел на Съединените щати.
— Разбира се — отговори принцът, — но каквото и да се случи, искам да ви уверя, че
нашият петрол винаги ще бъде подарък за света.
От посланиците се очакваше да бъдат дипломатични, но дори и при това условие
Кърланд не успя да пропусне последното изречение без коментар:
— Е, не е точно „подарък“, нали принце?
Щом си тръгнаха, Саид погледна към Мансур и попита:
— Мислиш ли, че разбраха?
— Да.
— Ще опитат да се свържат с Абдула.
— Вече са го направили — отвърна Мансур. — Проследихме обажданията от
посолството, но в момента той не иска да говори с тях. С никого не иска да говори, твърде
ядосан е.
„Или планува контраудар“, помисли си Саид.
— Рано или късно ще проговори — каза той.
— Но ако изкаже подозренията си, без да има доказателства, американците ще го
помислят за изкуфял стар глупак, особено след намека, който ти им подхвърли. Няма нужда
да се тревожим, татко.
Уверенията на Мансур подразниха Саид. Напоследък синът му все по-често се отнасяше
към него като към изнервен старец, с когото по-скоро трябваше да се справи, отколкото да му
се подчинява. В действителност Саид не беше по-различен от Абдула. Освен
Министерството на отбраната той управляваше още Министерството на транспорта, което
всяка година сключваше договори и разпределяше десетки милиарди долари, и оглавяваше
Върховния хадж комитет — пост, който го приближаваше до най-висшите ислямски
духовници в Кралството. Единствено контролът на Абдула над Националната гвардия
пречеше на Саид да доминира над цяла Саудитска Арабия, гвардията и искрената
привързаност, която племенните водачи и обикновените саудитци изпитваха към Абдула.
Саид беше наясно, че те двамата с Мансур никога нямаше да предизвикат подобни чувства,
но това нямаше значение — по-добре хората да се страхуват от него, отколкото да го обичат.
И все пак той искаше трона заради силата, която би имал, и заради титлата. Когато през
2005 година Абдула пое властта, Саид знаеше, че е следващият в списъка на
престолонаследниците. В началото си мислеше, че брат му ще властва само няколко години,
тъй като възрастта и времето видимо бяха изтощили Абдула. Саид не обичаше да чака, но той
беше с десетилетие по-млад от брат си, а поредността на наследяването беше закон, който в
Саудитска Арабия се спазваше.
Но Абдула се беше оказал по-силен, отколкото Саид очакваше. А миналата година брат
му беше казал пред по-възрастните принцове, че очаква синът му Халид да го наследи на
престола. Глупав старец. Саид и Абдула вече рядко си говореха, но щом научи за този план,
Саид сам поиска среща с краля. Разговорът беше кратък и остър.
— Не можеш да го направиш.
— Да не би да мислиш, че семейството ни иска ти да управляваш, братко? Сега, когато
знаят за алтернативата? Знаеш ли как те наричат те в действителност? Казват ти Скорпиона.
В следващите седмици Саид изчакваше братята и племенниците му да дойдат и да му
кажат, че са против плана на Абдула. Някои от тях наистина го направиха, но не всички и не
бяха достатъчно. Повечето от тях, включително Найеф, третият най-влиятелен сред
принцовете от първото поколение, бяха запазили мълчание.
„Всички те са хитреци и гледат да не вземат страна, докато не усетят кой ще е
победителят“, помисли си Саид. Но той беше и доста голям реалист, затова допусна и друга
възможност. Може би останалите принцове никак не го харесваха и не искаха да му дават
повече власт. Сигурно вярваха, че щом той станеше крал, щеше да определи синовете си за
свои наследници. А може би просто така засвидетелстваха любовта си към Абдула.
Саид знаеше, че не трябва да се тревожи за това. Умението да прикрива и контролира
емоциите си му служеше през целия живот, но, изглежда, годините бяха смекчили желязната
му воля… И когато осъзна, че брат му можеше да му попречи да стигне до това, което по
право му принадлежеше, Саид бе обзет от гняв. Кръвта вреше и кипеше в жилите му. „Аз ще
бъда крал! По право и по закон!“, повтаряше си той. „Това е мое. Мое. Мое“, звънтеше в
съзнанието му от сутрин до вечер. Скоро дори любимото му средство за отпускане на
напрежението — плуването на няколко дължини в олимпийския басейн в двореца му, не
можеше да го успокои.
Саид смяташе, че е успял добре да прикрие гнева си, но Мансур го усети. Няколко
седмици след като Абдула бе разкрил плана си, синът на Саид дойде в двореца му.
— Това няма да стане, татко.
— Все още нищо не е сигурно.
— Аз мога да го спра.
— Как?
Мансур му обясни. За момент Саид почти се уплаши от него, от видението, което бе
накарало сина му да създаде свой собствен отряд от убийци. И тогава Саид разбра: Ето как
ме възприема светът!
— Градил си това с години и никога не си ми казал?
— Просто слагах нещата по местата им. Така и не бях сигурен дали някога ще ми се
наложи да го използвам — обясни Мансур.
— Ами ако американците разберат за него?
— Мога да разформировам тези мъже още утре и никой няма да ги свърже с мен.
— А финансирането?
— То минава през много различни места. Всичко е измислено. Нали успях да го скрия
дори и от теб? — усмихна се синът му.
— И как предлагаш да ги използваме? — попита Саид.
Тогава Мансур му очерта в общи линии плана си, процеса на провокиране на Абдула
стъпка по стъпка, докато нестабилността в кралството нараства и докато кралят няма да има
друга възможност, освен да предприеме ответен удар.
Допреди пет години, дори допреди една, Саид би спрял сина си. Би му казал: „Това е
лудост! Няма нужда да го правим!“, но търпението му вече се беше изчерпало, а звънецът в
главата му продължаваше да бие: „Мое. Мое. Мое“.
* * *
Сега нападенията бяха започнали.
Бяха успели поне на едно ниво — Абдула беше бесен. Той едва проговори на
погребението на принцеса Алия, седеше до Саид със здраво стиснати юмруци, а краката му
трепереха от ярост под робата. Саид не вярваше, че брат му ще успее още дълго да запази
контрол. Абдула почти бе обявил Мансур за предател, а когато избухнеше и пред останалите
принцове, обвиненията му щяха да се обърнат срещу него. Без никакви доказателства думите
му щяха да прозвучат като лудост и семейството щеше да бъде принудено да подкрепи Саид.
И все пак на принца не му се щеше да поема по този път, и то най-вече заради Мансур…
Когато се съгласи да разчита на помощта на сина си, равновесието между тях двамата се
промени. В стремежа си към абсолютен контрол, по ирония на съдбата, беше дал властта в
ръцете на сина си. А най-голямата слабост на Мансур беше неговата свръхсамоувереност. Той
беше почти петдесетгодишен, но имаше арогантността на младеж. Беше израснал в свят на
безкраен лукс и привилегии, защитен от властта, с която разполагаше Саид, и сега синът му
не осъзнаваше, че понякога дори най-добрите планове се объркваха.
Тази мисъл напомни на Саид задруга предстояща опасност.
— А какво става с американеца? С Уелс?
— Засега го изгубихме. Абдула и Митеб вероятно не са му казали нищо, а той дори вече
не работи за ЦРУ.
Саид беше чувал за Джон Уелс. Преди години Уелс бе предотвратил избухването на
ядрена бомба в Америка. Този инцидент така и не бе разкрит публично, но Саид бе научил за
него, тъй като един от проджихадски настроените млади принцове бе финансирал
операцията. След това от ЦРУ бяха предоставили на Саудитска Арабия доказателства, че
принцът е бил замесен, и за да успокоят американците, Мансур и хората му се бяха
погрижили да го убият в инсценирана автомобилна катастрофа. Но Уелс бе този, който беше
открил бомбата и бе ликвидирал създателите й. Американецът говореше арабски, беше се
бил в Афганистан и Саид определено не искаше той да се доближава на по-малко от хиляда
километра до тях.
— Трябва да го намериш — каза Саид.
— Добре, татко. Ще го намерим.
* * *
На десет километра оттам Ахмад Бакр седеше, опрял гръб на стената на джамията,
която представляваше просто една стая със сури от Корана, изписани по стените. Обедните
молитви току-що бяха приключили.
Ден след ден той разформироваше лагера си в Ливан и транспортираше хората си в
Саудитска Арабия. Някои от тях пристигаха с полети от Бейрут, други идваха с коли през
границите със Сирия и Йордания. След няколко дни щеше да разполага с всичко необходимо
за третата си операция, но този път не очакваше поздравление от страна на генерала. Не,
тази акция щеше да бъде изненада дори и за Ибрахим, както и за тези, които стояха зад него.
Телефонът на Бакр завибрира в джоба му. Скрит номер.
Излезе на оживената улица, която вонеше на канализация и развалено месо.
Заобикалящите го сгради бяха построени само преди няколко години, но вече бяха започнали
да се рушат и ръждясали арматурни железа се подаваха от ръбовете на бетона им. Бакр се
намираше в Сувайди, гигантското бедняшко предградие в южната част на столицата Рияд.
Градската полиция рядко се осмеляваше да влезе в Сувайди през деня, а нощем — никога.
Бакр отвори телефона с отривисто движение:
— Един час. На Златната улица.
Златната улица звучеше като изискано място, но всъщност не беше. Богатите саудитци
купуваха бижута от Дубай и Лондон, а Златната улица представляваше просто западнала
чаршия с магазини, в които се продаваха позлатени огърлици и сребърни обеци.
Бакр пристигна по-рано и се разходи из тротоарите, колкото да се увери, че никой не го
следи. Сержантът се появи с пет минути закъснение. Носеше прост бял тауб и се усмихваше
притеснено. Бакр го прегърна дружески през рамо и го поведе към едно празно кафене през
две пресечки от края на Златната улица. Седнаха в ъгъла на ожулена пластмасова маса. В
помещението миришеше на изкипяло кафе, а около захарниците се въртяха мухи.
— Покажи ми — каза Бакр.
Сержантът му подаде малък цифров фотоапарат. Военният работеше на северния портал
на Дипломатическия квартал.
— Тези са от днес — обясни той.
— Видя ли те някой, докато снимаше? — попита Бакр.
Сержантът поклати отрицателно глава.
— Я пак ми кажи как става — продължи Бакр.
— Получаваме обаждане десет минути преди това, понякога петнадесет. Казват ни да
сме готови за специален конвой — обясни сержантът.
— Винаги ли използват един и същ портал?
— Невинаги. Но в повечето случаи предпочитат моя, пред него има по-малко трафик.
После ни се обаждат минута преди пристигането, много са нахални, все едно само това ни е
работата. Ние разчистваме колите отпред, гледаме да им осигурим свободно платно и те
излизат. Бързи са. Много се тревожат да не бъдат нападнати на излизане.
— И тогава?
— Полицейските коли чакат отвън, присъединяват се към конвоя и всички потеглят.
— А как можеш да си сигурен, че той е вътре?
— Ако и той участва, колите са поне пет и са все големи, с дебели брони. Днес излизаха
с микробус, който караше отпред, с три джипа и с още един микробус отзад, ще ги видиш на
снимките. И както ми каза, гледах аз да съм на портала, когато излизаха. Видях го. Не можеш
да го забележиш на снимките, не стават през стъклото, но аз го видях.
Бакр изчака мълчаливо още малко, но сержантът така и не му даде най-важната част от
информацията, затова попита сам:
— В коя кола? — След което мислено добави: глупако.
— Извинявай. Във втората е. Първият от джиповете. Движи се в средната редица, най-
вляво.—
Сигурен ли си?
— Хиляда процента.
13.
Долината Бекаа, Ливан
Бекаа всъщност бяха две долини.
Южната част, по-близка до Бейрут, беше гъсто населена и плодородна територия. Шест
реки осигуряваха напояване и електричество за селското стопанство. При пътуванията си
туристите посещаваха лозята и руините на Баалбек. Мюсюлмани и християни живееха
заедно в Зал, който с осемдесетхилядното си население беше най-големият град в долината,
а църквите и джамиите буквално се издигаха една до друга.
Северно от Баалбек долината изглеждаше много по-различна. Тук водата беше рядка
ценност, а хората бяха предимно бедни, всичките ревностни шиити. Двата планински върха в
Ливан сякаш умишлено страняха един от друг, а земята между тях бе суха и дива. Стада овце
обикаляха из скалистите зъбери, а пътищата изведнъж преминаваха в тесни и прашни
пътеки.
В северната част на долината Бекаа Уелс се чувстваше като у дома си.
* * *
Пътуването от Кипър мина гладко. През цялото време Уелс седя на палубата, докато
Николаус и хората му пушеха в кабината и спореха за нещо на гръцки. В един часа след
полунощ Уелс се обади на Гафан от сателитния телефон на Николаус, за да се увери, че
партньорът му е пристигнал и се справя с намирането на координатите на мястото, където
трябваше да отидат.
Два часа по-късно и на разстояние около осем километра от ливанския бряг Николаус
изключи светлините на яхтата и се обърна към Уелс:
— Оттук нататък ти си капитанът — заяви той и хвърли поглед към гумената лодка,
привързана към борда.
Лодката беше дълга шест метра, широка пет и имаше ръждясал двигател, закрепен в
задната част. Беше направена от черна гума, а на десния й борд се забелязваше кръгла жълта
кръпка, върху която някой беше нарисувал усмихнато лице. Но дори усмихнатото човече не
правеше лодката много сигурна за плаване. Уелс усети, че се напряга… Не беше добър
плувец, беше израснал в Монтана и така и не бе имал много възможности да се научи. А
възможно ли беше просто… Да е уплашен?
Но тъй като нищо не можеше да го стресне, нито куршуми, нито гранати, нито дори
ядрени бомби, значи това в момента не можеше да е страх. Е, добре, значи не беше заради
страха — беше раздразнен, защото удавянето щеше да е адски дразнещ начин да загине след
всичко, което беше преживял. А ако тази лодка потънеше, той най-вероятно щеше да се
удави. Не беше уплашен, просто раздразнен.
Уелс се зарадва вътрешно, че бе разрешил дилемата.
— Не се плаши — каза Николаус. — Ако не бях сигурен, че ще се справиш, нямаше да те
пусна сам. Да не мислиш, че искам да се удавиш и после приятелят ти да дойде и да ме
притеснява? Просто е. Спускаме я, ти се качваш, натискаш червеното копче и стартираш
двигателя.
Николаус подаде на Уелс пластмасов джипиес, на чийто жълт екран примигваше черен
знак X.
— Гледай да стигнеш дотук — каза му той.
— Много просто — отвърна Уелс.
— А, и още един съвет — сети се Николаус и посочи към неясните светлини на
крайбрежието. — Виждаш ли онази червена светлина? Там вляво? Това е Сирия. Гледай да
стоиш далече от сирийците, мръсни хора са. Иначе няма да имаш проблем, водата е спокойна
като в голяма вана. Ще ти трябва около час. Имай предвид, че брегът е силно скосен и лесно
ще можеш да стигнеш чак до плажа.
— А като стигна, да оставя ли лодката? — попита Уелс.
— За сто хиляди долара ще си купя нова — усмихна се Николаус.
През следващите четиридесет и пет минути от пътуването си Уелс непрекъснато си
повтаряше, че веднага щом тази мисия приключеше, щеше да вземе няколко урока по
плуване. Но Николаус се оказа прав, пътуването наистина беше лесно. Източната част на
Средиземно море е плитка и спокойна като езеро, а вълните никога не са по-високи от един
метър. Лодката се клатушкаше леко, докато Уелс я насочваше по посока на мигащия знак X,
сложил ръка върху дървената кутия, в която бяха оръжията му.
Около час по-късно вече се намираше на един километър от брега, достатъчно близо, за
да чува шума от двигателите на автомобилите, които пълзяха по крайбрежния път. Плажът
пред него беше празен и неосветен, но въпреки това имаше опасност Уелс да бъде разкрит.
Луната светеше ниско на небосклона и изпълненото със звезди небе се отразяваше в
спокойната морска повърхност. Брегът беше равен, разположен точно от север към юг и без
никакви скали или заливи, където би могъл да се скрие.
Не беше за чудене, че Николаус беше настоял да остане в открито море. В последните
триста метра до брега Уелс се опита да форсира двигателя, за да стигне възможно най-бързо,
но старият мотор вдигаше твърде много шум. За щастие, тази част от брега беше пуста,
вероятно заради близостта си със Сирия, която винаги бе имала навика да напада и обсажда
Ливан.
На петдесет метра от брега Уелс изключи двигателя и остави вълните да закарат лодката
до пясъка. Гафан не се виждаше никъде, но щом Уелс стъпи на твърда земя, иззад близките
храсти светнаха автомобилни фарове и един джип се показа откъм пътя. Гафан слезе от него
и отиде да го посрещне.
— Донесох ти подарък — каза Уелс и вдигна кутията с оръжията от дъното на лодката.
* * *
Качиха се в джипа и потеглиха на юг. Два километра по-нататък Гафан зави вляво и
подкара през полето, минавайки покрай няколко горички с цитрусови дървета.
— По-нататък по пътя имаше пропускателен пункт — обясни той.
— Военен или полицейски?
— Не мога да кажа, но които и да са, по-добре е да вземем да оставим тази кутия някъде
— кимна Гафан към дървеното сандъче с оръжията им.
Малко по-късно той паркира до сграда, която приличаше на плевник или постройка за
фермерски инвентар. Изключи фаровете. Уелс слезе от джипа и се ослуша за кучета или
някакви признаци на движение, но наоколо не се чуваше нищо. Отвори багажника, отмести
капака на кутията и извади арсенала: автомати, пистолети, гранати, патрони и заглушители.
— Хубаво — възхити се Гафан.
— Вече ги проверих, докато бях в лодката. Ще ни свършат работа. — Уелс се зае да
прехвърля оръжията в брезентова чанта, която намести на мястото на резервната гума на
джипа, след което изхвърли гумата и празната кутия от оръжията зад плевника.
Погледна часовника си, беше пет часът сутринта, изминала бе поредната безсънна нощ.
Работата за Управлението имаше много негативи, но част от добрите й страни бяха бърз
достъп до всякакъв вид превозни средства, защитени квартири и осигуряване на фалшива
самоличност. При други условия Уелс би могъл да стигне от Франция до Ливан вместо за
няколко дни само за няколко часа, използвайки фалшив паспорт, а в допълнение щеше да
разполага и с пистолет и сателитен телефон.
— Доста по-бавно става, когато действаш сам — отбеляза Гафан, който сякаш бе прочел
мислите му.
— Зависи… Ако бяхме тук с правителствен билет, трябваше да се обаждаме на местния
началник-отдел, да чакаме разрешение за влизане в страната…
— Знам, че се предполага, че трябва да правиш всичко това — каза Гафан, — но
случвало ли ти се е въобще някога да го направиш по стандартната процедура, Джон?
— Е, невинаги — призна си Уелс.
— Въобще?
— Не мога да си спомня.
— Да знаеш, че покрай теб съм взел да добивам някои лоши навици — призна си Гафан.
— Да, може би.
Тръгнаха на юг по крайбрежния път към Бейрут. Пропускателният пункт се намираше
южно от Триполи. Парамилицията ги огледа отнесено и им махна да продължат.
— Ако ни спрат, прави се на глупав американец — каза Уелс.
— Повтаряй „туристико“, все ще ти повярват. И в никакъв случай недей да показваш, че
знаеш арабски.
— Разбрано. А какво ще търсим, когато стигнем в Бекаа?
През целия път от Кипър Уелс бе обмислял как да даде отговор на този въпрос.
— Знаем, че е голяма операция, включваща много хора. Действат от доста време.
Кредитната карта, която са използвали, е отпреди няколко месеца. Нищо не е било случайно.
Освен това логистиката не работи, а тези операции са се случили през две държави оттук.
— Значи е било напълно разработен учебен лагер? За база ли става дума? — попита
Гафан.—
Имат поне една къща, в която се планират операциите. Може да са само няколко
човека, но може и да са десетки.
— И всички са саудитци — заключи Гафан.
— „Хизбула“ управлява долината Бекаа. Те са шиити и Иран ги подкрепя. Може би
Абдула и Митеб не са разбрали добре и всъщност става въпрос за иранска акция, целяща да
дестабилизира правителството в Саудитска Арабия.
— Но ти май не мислиш така.
— Крал Абдула е стар и ядосан, но той е умен мъж, а брат му също. Щом те казват, че
нападенията идват от вътрешен за семейството човек, съм склонен да им вярвам. Освен това
онзи, който ме проследи в Италия, беше саудитец, а не иранец.
— Както и да е, но какво биха спечелили иранците от това? — попита Гафан. — Те си
имат достатъчно собствени проблеми.
— Така е. Но представи си, че лагерът се ръководи от саудитци, те не могат да действат
тук без знанието и съгласието на „Хизбула“. Сигурно си плащат, за да си осигурят защита,
което означава, че ако започнем да се ровим твърде надълбоко, несъмнено ще си навлечем
проблеми — поклати глава Уелс.
— Приятелите ти ще ни помогнат ли?
— Недей да разчиташ много на това — намръщи се Уелс, спомняйки си за последния
разговор с Шафер. — Дуто сигурно иска да види какво ще открием, преди да реши дали да
ни подкрепи.
— Би ли го направил? — попита Гафан.
— С удоволствие. При всички случаи по-добре да ги намерим бързо, преди „Хизбула“ да
са се усетили, че ровим.
— А ще ги ударим ли?
— Зависи от целта. Ако са добре укрепени, не. Но ако можем да влезем и да излезем, без
да събудим съседите, сигурно…
— Е, как ще ги намерим?
— Това вече е много добър въпрос — усмихна се Уелс.
* * *
Бейрут приличаше на странна смесица между Маями, Сан Франциско и Багдад —
хълмист, гъстонаселен град с излаз на море, а в допълнение често се срещаше някоя и друга
бомбардирана сграда, останала още от гражданската война, разгоряла се в страната в периода
между 1975 и 1990 година. Уелс и Гафан наеха две стаи в „Софител“, в християнския квартал
в Източен Бейрут, за да могат да се изкъпят, да се избръснат и да поспят.
Тръгнаха си преди обяд и поеха по главния път, който се издигаше нагоре по билото на
планината. Фермите и лозята на долината Бекаа изглеждаха на един хвърлей разстояние, а
самият Ливан не беше никак голяма държава. Простираше се на двеста и четиридесет
километра от север на юг, а на широчина беше по-малко от осемдесет километра от изток на
запад. Край един от завоите на пътя имаше униформени войници, които обслужваха
пропускателен пункт със спрян до него военен камион, покрит с камуфлажна мрежа.
Единият от войниците махна към джипа да спре.
— Идентификация — каза той на арабски.
— Извинете ме? — попита Гафан на английски, придавайки си объркано изражение.
— Идентификация. Паспорти — повтори войникът.
Гафан подаде паспорта си, а Уелс — шофьорската си книжка.
— Паспортът ви, моля — каза войникът на английски и погледна към Уелс.
Представянето му щеше да събуди проблеми, особено когато забележеха липсата на
входен печат от границата на страната. Обикновено Управлението се грижеше за уреждането
на тези дребни детайли.
С възможно най-глуповато изражение Уелс каза:
— Извинете, капитане, май съм го забравил в хотела.
— Кой хотел?
— „Софител“, в Източен Бейрут.
— А защо сте в Ливан? — попита войникът.
— Туристи. Тръгнали сме към Баалбек.
— Трябва… — опита се да ги порицае войникът.
— Руините, нали се сещате… — опита да се оправдае Уелс.
— Шшшт! Знам. Обаче трябва да носите паспорт.
— Извинете, сър, въобще не съм помислил.
Офицерът отново разгърна паспорта на Гафан и разгледа отблизо шофьорската книжка
на Уелс.
— Другия път гледайте да го носите — каза той накрая, — тук не е Америка. Това не
означава нищо тук — заяви войникът, подаде му обратно шофьорската книжка и паспорта на
Гафан и им махна да продължат.
Бяха изминали половината път на слизане от планината, когато Гафан наруши
мълчанието:
— Това „капитане“ беше добро попадение — каза той.
— Да, но тези пропускателни пунктове ще се окажат проблем. Май е най-добре да
пътуваме отделно, така че ако мен ме задържат, ти да продължиш.
* * *
В Зале Уелс купи първия попаднал му мотоциклет — „Хонда СВ 650“. Беше стар, но
поддържан, като струваше поне хиляда и петстотин долара. Без да се замисли, Уелс плати
двойна цена и дори даде още двеста долара за каска. След това двамата с Гафан се отправиха
на северозапад, към Баалбек.
Териториите на „Хизбула“ започваха източно от град Зале. По уличните лампи и
телеграфните стълбове наоколо висяха жълто-зелените знамена с мотото на групировката:
„И със сигурност партията на Бог са тези, които ще победят“.
Огромни постери показваха фотографии на лидерите на „Хизбула“ — все едри, солидни
и често намръщени мъже, облечени в дълги черни роби. Имаше и билбордове с изображение
на бял кон, който се е вдигнал на задните си крака и пристъпва на фона на странен лунен
пейзаж. Конят символизираше дванадесетия имам, а билбордовете призоваваха шиитите да
посетят фестивала в Ашура, който почиташе смъртта на Хюсеин Али, внука на пророка
Мохамед и трети поред шиитски имам. В долината Бекаа партията, държавата и религията се
възприемаха като едно неразривно цяло.
Баалбек бе разположен в горната половина на долината. Градът бе израснал около
древните останки от Храма на Юпитер, построен от римляните около двеста години след
рождението на Христа. Размерът му в действителност беше ясен знак за слабост у
езичниците римляни, безплоден опит да бъде спряна новата християнска религия: „Вижте
този храм и знайте, че нашите богове са по-силни от вашия Месия“, сякаш говореха те. Но
могъществото на монотеизма бе надделяло над римския пантеон. Уелс се чудеше защо
„Хизбула“ бе избрала точно това място за своя база. Вероятно религиозните лидери на
групировката възприемаха храма просто като обикновена туристическа атракция, цели
декари от безсмислени камънаци.
Северно от Баалбек трафикът по пътя намаляваше. Лозя почти не се виждаха, като на
тяхно място започнаха да се появяват бедни ферми, засадени с домати и лимонови дръвчета.
Тук-там се мяркаха и бетонни къщи, своеобразни имения в ливански стил, разположени на
няколкостотин метра навътре от пътя и защитени от високи тухлени стени. Всички бяха по
на три или четири етажа, боядисани отвън в яркожълто и зелено. Уелс предполагаше, че са
собственост на фермери, които се занимават с отглеждане на хашиш, или на лидери на
„Хизбула“. Всяка от тях би могла да служи за базата, която двамата с Гафан търсеха.
Още по на север дори и фермите изчезнаха. В източна посока сред пустинята се
издигаха единствено сивкавокафявите хълмове близо до границата със Сирия, а на запад
ливанските планини се губеха сред ниски гъсти облаци. Последното селце, точно преди
границата със Сирия, беше Ка — не по-голямо от няколко къщи, с джамия, магазин и
бензиностанция — същата, която бяха открили, след като АНС проследи данните от
използваната кредитна карта. Уелс продължи да шофира, докато стигна до синя табела с
надпис „Сирия 1 км“. Там обърна и потегли обратно, изчаквайки Гафан да го последва.
Спряха на бензиностанцията.
— Какво точно правим, Джон? — попита Гафан.
— В армията вече не ви ли учат на смятане? — отвърна Уелс.
— Явно всичко отново се повтаря, точно както в Ямайка! — ядоса се Гафан. — Дори по-
лошо. Тази долина е дълга около осемдесет-деветдесет километра, широка е не повече от
тридесет, грубо казано — около двеста и седемдесет квадратни километра. В тях търсим
една къща. Няма начин да се оправим без комраз — комуникационното разузнаване — или
поне някакви сателитни снимки. Така можем да ги пропуснем дори и от хеликоптер.
— Грешиш. Първо, лагерът е някъде тук наблизо, не е на юг — отвърна Уелс.
— И защо си толкова сигурен?
— Защото кредитната карта е била използвана тук. Ако си от Зале, няма да дойдеш чак
дотук с кола, а ако имат цял лагер, то им трябва място, където да го разположат.
— Ами ако е просто една къща?
— Тогава за какво му е на някого да купува петстотин литра дизел с кредитна карта? Да
не би просто ей така да е решил да зареди оттук?
— Дори и да си прав, имай предвид, че това са стотици хиляди квадратни метра площ.
— Където и да е това място, веднъж щом успеем да се доближим достатъчно, всеки в
радиус от няколко километра ще го знае.
— Не можеш да си сигурен.
Уелс успя да сдържи раздразнението си. След като в Ямайка ситуацията почти бе
стигнала до бедствие, Гафан имаше право да бъде предпазлив при настоящата им акция.
— Помисли само — каза той на глас, — тук всеки е братовчед на някого. Мислиш ли, че
няма да забележат, ако внезапно отнякъде се появи цяла банда саудитци? Най-малко
съседите биха се обадили на парамилицията, за да са сигурни, че всичко е наред.
— Е, и? Ако предположим, че инстинктът ти е верен и те са някъде наблизо, както и че
местните знаят за тях, как точно ще ги намерим? — попита Гафан.
— Ще питаме.
Бензиностанцията представляваше ниска бетонна постройка с ламаринен покрив и
дървен тезгях, зад който седеше мъж на средна възраст, облечен в мръсна червена риза. Той
едва вдигна поглед към Уелс, щом агентът се появи на вратата, съсредоточен в екрана на
телевизора, който излъчваше някакво шоу от Бейрут. Ливанците много си падаха по подобни
предавания, явно всички обичаха да си дават съвети един на друг.
— Селям алейкум.
— Алейкум селям.
На екрана жена с кърпа на главата и ужасно много грим слушаше някакъв мъж да се
оплаква как брат му взел колата назаем, ударил я е, смачкал е бронята и сега отказва да я
поправи.
— На първо място, сигурен ли сте дали жена ви не е смачкала бронята? — попита
водещата. Публиката избухна в смях.
— Хубаво шоу — каза Уелс.
— Много е смешно.
— Да. Трябва ми друга доставка. Още дизел — продължи той.
Мъжът поклати глава и заяви:
— Не знам за какво говориш.
— За лагера.
— Какъв лагер?
Уелс не можеше да прецени дали човекът криеше, че знае нещо, дали наистина нямаше
представа за какво му говорят, или просто мислеше бавно. Третото изглеждаше най-
вероятно. Нямаше как да го притисне твърде много и да рискува онзи да се усъмни в нещо
нередно, но реши да направи още един опит и каза:
— Онзи в планината.
— Ами щом искаш, ела с камиона и си вземи. Както преди — отговори мъжът.
— Разбира се. Както преди — отвърна Уелс. Беше се надявал непознатият да му
подскаже нещо, така че да може да проследи камион до лагера, но това би било прекалено
лесно. И все пак онзи бе потвърдил, че лагерът е наблизо, вероятно на не повече от
петнадесет до тридесет километра.
— Как се казваш? — попита продавачът.
— Джалал — произнесе Уелс името, което бе използвал в продължение на десетилетие
в Афганистан и Пакистан. Накрая дори го бе възприел като свое, като част от себе си. Може
би така беше по-добре. — Ще се върна утре за дизела — каза той.
— Както искаш — отвърна мъжът и отново се съсредоточи в телевизора.
* * *
Уелс подкара на запад по тесен път, на който едва можеха да се разминат два
автомобила. На един от завоите се наложи да спре, за да пропусне стадо от стотици
пресичащи пътя овце, следвани от две момчета, яхнали магарета, и мърляво коли, което явно
служеше като овчарско куче.
По-голямото от двете момчета, може би около десетгодишно, смушка магарето си със
звучно „Дий! Дий!“, ухили се и размаха пръчката, с която подкарваше овцете. Беше облечено
в памучна туника, а на главата си носеше чиста куфия на червени и бели квадратчета, която
ярко контрастираше с тъмната кожа на лицето му.
Уелс скочи пъргаво от мотоциклета си и попита момчето:
— Как се казваш?
— Хамид — срамежливо отвърна то, а овцете продължиха да минават покрай тях все
така бавно и невъзмутимо, както, изглежда, течеше и времето тук.
— Аз съм Джалал — представи се Уелс. — Овцете на семейството ти ли са?
— На баща ми.
— Колко са?
— Двеста осемдесет и една — заяви момчето с очевидна гордост.
— Това са си доста овце.
— Баща ми казва, че догодина ще имаме още повече. Този мотор твой ли е? — попита
детето.
— Току-що го купих.
— Караш ли го бързо?
— Понякога.
— А можеш ли да караш, когато се стъмни?
— Да. Ти учиш ли Корана, Хамид? — попита Уелс.
— Разбира се — кимна момчето.
— А знаеш ли какво са сунитите?
— Мюсюлмани, но не като мен — отговори детето.
— Точно така — потвърди Уелс. — Аз съм сунит.
Хамид се почеса неловко по носа, явно недоволен от посоката, в която беше поел
разговорът.
— Знаеш ли дали наоколо има други сунити? — попита Уелс.
— Да.
— А къде живеят?
— Натам — отвърна момчето и посочи с пръчката си към планината.
— А знаеш ли колко далече са те?
— Близо са до планините. Баща ми казва да стоим далече от тях. Те понякога вдигат
шум… — Последните три овце от стадото се шмугнаха покрай тях, Хамид сръчка магарето
си и животното тръгна напред. — Довиждане, господине — сбогува се момчето.
Уелс му помаха. Гафан спря близо до него, свали прозореца на джипа и попита:
— Какво беше това?
Уелс му обясни.
— Сигурно се шегуваш! — не можа да повярва приятелят му.
— Досега не си ли разбрал, че понякога е по-добре просто да извадиш късмет,
отколкото да си добър в нещо? — усмихна се Уелс.
* * *
Преминаха през тесен мост над вече пресъхнал напоителен канал. Досега земята
наоколо бе равна и без никакви заграждения, но пътят пред тях беше ограден от двете страни
с провиснала ръждива тел, която висеше окачена по ниски дървени стълбове. Уелс отново се
почувства като малко момче, поело на път с баща си на запад през Монтана и Уайоминг към
Канзас сити. Беше шестгодишен и отиваше на първия си голям бейзболен мач.
Рядко се случваше да прекарва време с баща си, който през по-голямата част от деня
обикновено беше в операционната зала на болницата в Хамилтън. По време на пътуването
момчето често си повтаряше, че трябва да помни — да си спомня всяко крайпътно бистро, в
което спираха, за да вечерят, и всяка бензиностанция, откъдето зареждаха гориво, сякаш така
пътуването можеше да трае вечно и да остане завинаги в паметта му. Разбира се, сега,
толкова години по-късно, повечето от подробностите му се губеха. Уелс си спомняше
единствено огромното си разочарование от факта, че баща му, изглежда, не беше особено
развълнуван от това, че синът му е с него, но околният пейзаж — едновременно толкова нов
и толкова познат, будеше у него емоции, много по-силни и чисти от носталгията.
Уелс намали. Гафан побърза да спре до него и попита:
— Виждаш ли нещо?
— Не, нищо — отвърна Уелс и двамата продължиха към подножието на ливанските
планини.
Наблизо започваха да се издигат хълмове, земята ставаше все по-неравна, а пътят се
превърна в чакъл. Уелс проследи с поглед тънката червена линия, пълзяща по топографската
карта на региона, инсталирана в джипиес устройството му. Караше бавно, с широко
разтворени крака, свалени от педалите, за да пази равновесие. Пътят пред тях завиваше и
минаваше през тясна клисура, преградена от портал с дебела решетка и бодлива тел. Отвъд
портала завиваше наляво и се губеше зад хълма. Уелс натисна копчето на джипиеса, за да
запамети настоящото им местоположение, след което се обърна към Гафан и му направи
жест с ръка: „Да се омитаме оттук“.
Прекараха останалата част от следобеда в разглеждане на района. Уелс запамети още
три възможни местоположения — няколко оградени зони и къщи с високи стени, които му се
сториха подозрителни.
Слънцето вече залязваше зад билото на планината, когато стигнаха до Баалбек и си взеха
стаи в хотел „Палмира“. Разположен непосредствено срещу древните руини в града, хотелът
имаше дълга и бляскава история. Германците го бяха окупирали през Първата, а англичаните
— през Втората световна война. В хотела все още се забелязваше увехнал отблясък от
предишната му слава с рисуваните стъклени витрини и огромните неподкастрени дървета в
предния двор, но килимите вътре бяха протъркани, а душовете предлагаха само студена вода.
Уелс и Гафан се почистиха от пътя и седнаха в задната градина на хотела, за да изпият
по едно хладко и твърде сладко кафе. Доколкото Уелс успя да забележи, двамата бяха
единствените гости на хотела.
— Мислиш ли, че го намерихме? — попита Гафан.
— Възможно е. Вече се обадих на Елис и помолих да ми прати актуални дневни и
нощни сателитни снимки на четирите района, но най-вече на първия.
Уелс бе попитал още дали управлението разполагаше с нова информация за бомбените
атентати в Джида или за по-ранните нападения. Отговорът беше очакваното и
обезкуражаващо „не“. Управлението до такава степен бе съсредоточило усилията си върху
„Ал Кайда“, че тази нова групировка успя да го свари неподготвено. Уелс бе запазил за себе
си подозренията на Абдула за участието на Саид в атентатите. Имаше доверие на Шафер, но
винаги съществуваше опасност Дуто или някой друг от висшестоящите да реши, че
Съединените щати биха имали полза от това да изнесат информация за проблемите на крал
Абдула пред МИ6 или Мосад, затова Уелс предпочете да не рискува.
— Е, ще ни помогнат ли? — попита Гафан.
— Той не ми обеща, но мисля, че ще се включат. В техен интерес е да го направят. Ще се
наложи да чакаме поне една нощ, може би дори две, което ще ни забави малко, но това няма
значение. Преди да прекрачим онази ограда, искам да знам какво има от другата страна —
обясни Уелс.
— А как ще ни изпратят снимките?
— По Gmail.
— Смяташ ли, че наистина ще тръгнат да ти пращат секретни военни изображения от
„Кейхол“ по Gmail? — изуми се Гафан. „Кейхол“18 бе наименованието на най-модерната
играчка на Националното разузнаване, достатъчно мощна сателитна система, която можеше
да разчете автомобилен номер от космоса.
— Може да се наложи малко да им намалят резолюцията, но ще ни ги пратят — увери го
Уелс.
— Защото искат да влезем там, въпреки че Шафер ти заяви точно обратното — досети
се Гафан.
— Точно така.
— Ама че дяволска игра!
— Най-добрата — отвърна Уелс. — И най-лошата.
14.
Ленгли, Вирджиния
Изображенията от сателитните снимки изпълваха огромната плоска видеостена в офиса
на Шафер. Бяха изключително ясни и фокусирани. Благодарение на технология от огледала и
лещи с разделителна способност до една десетмилионна част от метъра, петото поколение
на системата „Кейхол“ през светлата част на денонощието можеше да заснема изображения
от ниска орбита с разделителна способност до пет сантиметра от фиксираната повърхност.
С тази резолюция снимките разкриваха не само броя на хората в една бойна част, но и
тактически подробности като наличното им въоръжение. Можеше да се разбере и това, дали
носеха бради например. От Националното разузнаване обещаваха, че следващото поколение
сателити ще постига резолюция един сантиметър — напълно достатъчна, за да се различават
и индивидуалните черти на хората. Програмата дори носеше името „Лице от космоса“.
Шафер си спомни времената, когато сателитните снимки с точност до един метър бяха
смятани за върха на секретността и все още ги разнасяха от едно ведомство във Вашингтон
до друго със специални бронирани автомобили. Сега процесът от начало до край беше
изцяло дигитален. Огромни количества данни и изображения пътуваха между офисите на
ЦРУ и останалите трибуквени агенции на САЩ със скоростта на светлината, пренасяни по
оптични кабели, които опасваха целия Вашингтон.
Шафер смяташе, че доста добре се е справил със замяната на старите технологии с нови,
те не го плашеха. Беше наблюдавал прехода на Управлението от аналогови към цифрови
технологии, спомняше си ада, през който преминаха по времето на Олдрич Еймс19 и Вен Хо
Лий20, и беше наблюдавал как главните разузнавателни мишени се преместват от дворците в
Москва и Пекин към безименни пещери в Пакистан. Шафер не считаше, че е твърде
носталгично настроен към онези времена. Всъщност според него дейността на ЦРУ бе далеч
по-ефективна сега, отколкото през 90-те години, когато разпадането на Съветския съюз ги бе
лишило от основната мисия. Хаосът в годините след 11 септември беше дори по-зле.
Директор Джордж Тенет21 по онова време се беше доказал като началник, способен да ти
забие нож в гърба, докато в същото време те потупва дружески, и като човек, който никога не
би допуснал фактите да противоречат на това, което Белият дом искаше да чуе.
Но след оттеглянето на Тенет през 2004 година Управлението бавно бе успяло да се
възстанови, за да се изправи пред новата заплаха. Разузнавателната служба се опитваше да
наеме колкото се може повече арабскоговорещи, които да бъдат изпратени на предната линия
в Пакистан, Афганистан и Ирак, а дирекцията в САЩ насърчаваше дебатите и се бореше
срещу „синдрома на груповото мислене“, което имаше навика да потъва в твърде
непопулярни позиции.
Въпреки това новият облик на ЦРУ имаше своята цена. В краткосрочен план въздушните
удари и принудителните разпити на задържани лица бяха успели да разклатят основите на
„Ал Кайда“ и нейните атаки, но в дългосрочен план се стигна до това, че египтяните и
пакистанците считаха Съединените щати за свой враг, факт, подхранващ прояви на ислямски
екстремизъм. „Партизаните са рибата, а народът — водата“, бе казал Мао Дзедун. В случая
въздушните атаки бяха храната за рибите. Както и подкрепата на репресивни и
недемократични правителства. Управлението успяваше да се справи доста добре в
тактическата работа. В стратегическата — не чак толкова.
ЦРУ така и не бе изградило стратегия, въпреки противоположните твърдения на
вярващите в теориите на конспирацията. Този, от когото зависеше крайното решение за това,
живееше на десет километра оттук, на отсрещния бряг на река Потомак, и която и партия да
представляваше той, никога не би могъл да планира твърде много занапред, не и при
наличието на избори, провеждани на всеки две години. Затова стратегията в най-общи линии
бе следната: „Да спрем терористите днес и да оставим утрешния ден сам да си бере
грижите“.
На Шафер не му оставаха още много дни служба, а датата на предстоящото му
пенсиониране наближаваше все по-неумолимо. Въпреки че бяха клише, думите „Времето
лети“ се оказаха верни. Дните бяха дълги, но годините бяха къси. Шафер все още си
спомняше удивлението, което го беше обзело, щом за пръв път дойде на работа в офиса на
ЦРУ със стария си „Олдсмобил“, марка, която отдавна бе изчезнала от пазара.
Напоследък Елис все по-често си мислеше за създадените и разрушените връзки — той,
Дженифър Ексли и Уелс се познаваха от петнадесет години и Шафер без колебание би
поверил живота си на всеки от тях. Знаеше, че другите двама чувстват същото към него,
въпреки че Уелс все още му беше ядосан за случилото се по време на последната им задача.
Въпреки това връзката между тях тримата беше отслабнала, след като Уелс и Ексли
напуснаха Управлението. Уелс разполагаше с неизчерпаема жажда за действие, с истинска
страст към работата. Ексли го беше напуснала, защото бе сигурна, че рано или късно ще бъде
убит. Вероятно беше права. Но Уелс бе не само много добър в работата си, а и късметлия.
Късметът обаче никога не траеше вечно, а уменията неизбежно отслабваха с времето.
Въпреки това Шафер не можеше да си представи момент, в който Уелс би се примирил с това
и би се заел със скучна работа в офис, — той беше роден за полеви действия повече от всеки
друг, когото Шафер познаваше. А след всичко, което беше направил, приятелят му
заслужаваше поне честта да умре в бой.
Но не сега. Не и на тази мисия.
* * *
С тази мисъл в главата Шафер се съсредоточи върху сателитните снимки, опитвайки се
да запамети всички подробности. Естествено, можеше да ги изпрати на Уелс, но
изображенията нямаше да бъдат толкова ясни, когато пристигнеха. Управлението нямаше
друг избор, освен частично да редуцира размерите им, тъй като бяха прекалено големи, за да
бъдат предавани по гражданските канали на интернет. Освен това Уелс нямаше да разполага
с толкова голям екран като този в ЦРУ, за да ги разгледа.
Още при първия оглед Шафер успя да изключи две от местоположенията. Те бяха просто
много добре охранявани плантации за хашиш, снабдени с трактори и пръскачки за
пестициди. Третото местоположение, това в подножието на хълмовете в северната част на
страната, изглеждаше по-особено…
Из цялата му площ имаше разпръснати мистериозни могили пръст, покрити с платнища
и полузаровени в земята бетонни бараки, но на Шафер му се струваше, че това по-скоро е
оръжейно депо на „Хизбула“, отколкото тренировъчен лагер. На снимките се виждаха само
две коли и трима невъоръжени мъже. В могилите и бараките най-вероятно имаше гаубици и
ракетни установки или пък просто служеха за примамка, която да отклонява израелските
военновъздушни атаки от истинските оръжейни депа на „Хизбула“.
От всичко това следваше, че правилното място е първата ферма, тази, която Уелс и
Гафан бяха забелязали и която Джон смяташе, че е мястото, което търсеха.
„Кейхол“ я беше заснел два пъти — веднъж точно преди обяд и втория път към два часа
през нощта на следващия ден. Обедното време беше идеално за сателитни снимки, тъй като
пряката слънчева светлина намаляваше сенките и хвърляше ярки отблясъци от всяка метална
повърхност. Отблясъците помагаха на софтуера за обработка на изображения, който беше
програмиран да търси полускрити парчета стомана и алуминий, тръби, които могат да бъдат
част от вентилационна система на бункер, или дисковидни предмети, които може да
представляват мини. Шафер търсеше по-очевидни предмети. От това, което беше казал Уелс,
лагерът вероятно беше изграден наскоро и не бе предвиден да се задържи дълго на това
място, като дискретността и размерът му бяха основните неща, които терористите са имали
предвид.
Инстинктите на Уелс, изглежда, не го бяха подвели и този път. На километър южно от
портала на фермата, вградени в склона на скалистата долина, се намираха няколко
едноетажни бараки. Шафер предположи, че те бяха невидими от която и да е точка извън
границите на имота. Бяха нови, изградени от бял цимент, но с разкривена конструкция.
Малък генератор зад бараките захранваше верига от електрически крушки, а в двора пред тях
бяха паркирани три джипа и камион с ремарке. Каросерията на камиона беше покрита със
син брезент, върху който Шафер различи донякъде избледнели надписи на арабски, изписани
в задния долен ъгъл, където брезентът не беше добре опънат.
Точно зад бараките пътят завиваше на запад, към планините, и свършваше на около
половин километър по-нататък пред проста двуетажна къща от бетон, изградена в стила на
фермите за хашиш, с балкони и външни колони. Жълтата боя на къщата беше избледняла, а
бетонът по стените й бе видимо напукан. Шафер предположи, че е била изоставена преди
няколко години, много преди в имота да бъдат построени бараките. На покрива на къщата
бяха монтирани две сателитни чинии, едната — стара и с прерязани кабели, а другата —
нова, но и на двете не се виждаше предавател. До постройката имаше нов дизелов генератор
и шест варела, в които вероятно беше купеното от бензиностанцията в Ка гориво, а точно до
тях се забелязваше малка барака.
Пътят между циментовите бараки и къщата очевидно беше използван често и Шафер
предположи, че хората спяха в бараките, а тренираха и се хранеха в къщата. Някои други
подробности по снимките също му направиха впечатление: близо до бараките беше изкопана
дълбока яма, а като се има предвид колко твърда беше почвата в долината Бекаа, сигурно за
изкопа на толкова голяма дупка бяха използвали експлозиви и не е била направена просто
така. Вероятно в нея провеждаха обученията за правене на бомби.
Зад къщата Шафер забеляза нещо, подобно на хеликоптерна площадка, — асфалтирано
парче земя с нарисуван с боя X в центъра, но можеше и да греши. Наоколо не се забелязваше
хеликоптер, а и нямаше място, където би могло да го скрият. Въпреки това на снимката
имаше площадка за кацане на хеликоптери. „Доста амбициозно“, помисли си Шафер и
превключи отново на първата снимка с бараките.
В този момент телефонът му иззвъня. Беше Вини Дуто, директорът на централното
разузнаване.
— Можеш ли да се качиш? — попита директно той.
— С удоволствие — излъга Шафер.
Кабинетът на Дуто се намираше на седмия етаж в първоначалната сграда —
щабквартира на ЦРУ. Гледката горе беше приятна, за разлика от компанията. През
последната година Дуто бе засилил контрола си над разузнавателната общност, отчасти
благодарение на действията на Уелс и Шафер. В последната си мисия двамата въпреки
волята си му бяха помогнали да завоюва позиции над най-големия си противник —
директора на националното разузнаване, служба, създадена след 11 септември и
предназначена да следи действията на ЦРУ.
* * *
Но Дуто би могъл да утвърди контрола си и сам. Технически погледнато, директорът на
централното разузнаване докладваше на директора на националното разузнаване, но ДНР не
разполагаше с никакви собствени оперативни служители, а само с екип от анализатори.
Анализът беше приятна работа, но истинската власт идваше от оперативната дейност, а
операциите се провеждаха от Дуто. С неутрализирането на директора на националното
разузнаване Вини Дуто на практика нямаше реални опоненти в контрола. Но
концентрацията на власт не беше го накарала да улегне, никак даже. Подобно на банкерите
от Уолстрийт, на които парите никога не бяха достатъчни, хората като Дуто непрекъснато се
стремяха към все повече власт. Шафер знаеше, че той намира него и особено приятеля му
Уелс за крайно дразнещи, тъй като Уелс не подлежеше на контрол и живееше според
принципи, които самият Дуто едва ли някога би разбрал.
И въпреки това директорът определено ги бе надхитрил миналата година.
Шафер влезе в кабинета на Дуто и го завари полузатъмнен от спуснатите щори с
електронно управление. Директорът също разглеждаше сателитните снимки от Ливан на
огромния плосък екран пред себе си. Шафер седна, а през следващите няколко минути Дуто
не му обърна никакво внимание, съсредоточен да превключва между изображенията. След
малко изключи екрана, а щорите се вдигнаха автоматично.
— Хубави картинки — отбеляза Дуто. — Какво ще прави Уелс с тях?
— Здравей, Вини, радвам се да те видя. Както и ти, предполагам — изрецитира Шафер.
— Как е жената? Децата?
— Да, да — раздразнено каза директорът, — какво ще ми кажеш за снимките?
— Уелс не ми е споменал, но мисля, че смята да нахлуе в лагера, предполагам, че знаеш.
— А ти си се съгласил да му изпратиш сателитни снимки по интернет? — учуди се
Дуто.—
Да не би да долавям някаква привидна игра в намека ти? Не сме ли вече над тези
неща? Това са просто сателитни снимки. Всеки може да ги намери в Гугъл Земя — възрази
Шафер.
— Не съвсем. Не и в резолюция пет сантиметра.
— Ще ги намалим — отвърна Шафер. — Както и да е, ако смятаме да ги използваме, ще
трябва да му помогнем.
Дуто кимна, разбрал намека. Шефът се беше съгласил прекалено лесно. Шафер дори се
учуди защо въобще той си беше направил труда да го извика на тази среща, но следващото
изречение му даде отговора:
— Уелс с Абдула ли е разговарял, Елис? — попита Дуто.
Шафер не видя смисъл да лъже.
— Не съм сигурен, но така мисля. Самолетът, който го е взел от Ню Йорк, е собственост
на правителството на Саудитска Арабия, а ГДВС — френските разузнавателни служби,
съобщават, че Абдула и Митеб са били в Ница, когато и Уелс е бил там. Така че отговорът
вероятно е „да“.
— Значи Абдула е сериозно замесен във всичко това. Кралят на Саудитска Арабия…
Какво толкова може да направи Уелс, което неговите служби за сигурност да не могат?
— Може би вече Абдула не вярва на своите мукабарат. Или пък Уелс работи с тях, за да
проникне в онзи лагер.
— Трябва да попиташ момчето, да ти даде прям отговор — заяви Дуто.
— В случай, че не помниш, моето момче вече не работи за нас — отвърна Шафер.
— Но ние му помагаме.
— А той пък помага на нас, а ако го притисна повече, рискуваме да се прикрие.
— Добре — съгласи се Дуто. — Но разбери едно нещо, Елис, онези отвъд реката в
момента правят стратегически преглед на КСА — Кралство Саудитска Арабия. — Ние,
Държавният департамент, НСС — Националният съвет по сигурността, — директорите се
събират за доклад, но нямат идея какво става. Сега всички са се насочили към търсене на
връзка с Дома на Сауд.
— Много обичам, когато си вдигаш полите и ми показваш предимствата си — пошегува
се Шафер.
Някога Дуто би реагирал остро на забележката му, но сега директорът носеше костюми,
ушити по поръчка, снежнобели ризи с колосани яки и панталони, които издължаваха краката
му и смекчаваха иначе прекалено наперената му походка. Мъжете с власт ходят различно от
обикновените хора, те сякаш се носят над повърхността. Може би просто на Шафер му се
струваше така или пък завиждаше… Той самият не можеше да се носи, никога не би могъл.
Замисли се дали Дуто не мечтаеше да получи по-хубав офис. Вероятно да. Все пак и Джордж
Буш-старши някога е бил директор на ЦРУ.
— Искаш ли да знаеш какво ще решат? — попита Дуто.
— Да получа утрешните новини днес ли? Давай, информирай ме — отвърна Шафер.
Дуто отново не реагира на иронията му.
— Ще решат, че стабилността на Кралството е от първостепенно значение, или с други
думи, че крал Абдула е заменим, защото, когато става въпрос за Саудитска Арабия, ние се
интересуваме само от едно нещо, Елис. И това не е дали те карат жените си да ходят увити в
одеяла. Даже ще ти подскажа какво е то, започва с „пет“ и завършва на „рол“.
— О, явно си падаш по подобни политически лекции, все едно си единственият, който
ги разбира — отвърна Шафер. — Но това, което ни трябва в дългосрочен план, е Абдула да се
противопостави на религиозните водачи в страната. Това е стратегия, а не тактика.
— Ти май все още не разбираш, Елис. Абдула вече не може да се противопостави на
нищо. Лично принц Саид се е обадил на нашия посланик там и му го е казал.
— Саид не е наш приятел — отвърна Шафер.
— Приятел ни е, докато петролът продължава да тече. А и залозите отвъд реката са, че
той може да ръководи страната по-добре от брат си Абдула. Освен това религиозните водачи
го харесват, смятат го за един от тях. Ако трябва да се обзаложа, бих казал, че атаките ще
престанат веднага щом той седне на престола. А ако не стане, той ще реже глави, докато
успее. Ако междувременно се появят и някакви странични неприятности, ние винаги можем
да се справим с тях — заяви Дуто.
— „Странични неприятности“ като например някой самолет да се вреже в сграда ли? Я
ми кажи нещо, защо толкова усилено се преструваме, че знаем какво става там, когато
въобще не е така? Нямаме никаква представа кой може да стои зад тези нападения, нито
какво може да иска, нито пък дали Саид наистина говори от името на Абдула, или не.
— Искаме само едно спокойно и в реда на нещата наследяване на трона и Саид ще ни го
осигури. Така всички печелят — отговори Дуто.
— Не мисля, че нещата са толкова прости.
— Поне това ще пише в онзи доклад. Така всички са в играта. Какво по-хубаво от това?
Шафер се подсмихна. Сякаш думите, написани във Вашингтон, можеха да променят
действителността в Рияд, помисли си той. А гласно попита:
— Кажи ми отново какво общо има всичко това с Джон? Последно се чух с него, когато
беше в Ливан и се опитваше да разбере кой стои зад четирите терористични атаки.
— Стига това да беше всичко, което прави — отвърна язвително директорът, — но
никой няма интерес той да се намесва във вътрешната политика на саудитците, особено ако
действа сам. Освен това, ако се прецака, трябва да знае, че няма да му пратим спасителен
екип.—
Да не мислиш, че му пука?
— Просто гледай да му го кажеш, Елис.
Шафер се сбогува и излезе от кабинета. Единственото му успокоение беше в това, че
щом веднъж се качеше в асансьора, щеше да се озове по-далеч от седмия етаж. Нямаше нужда
да предупреждава Уелс, че е съвсем сам в това, с което се беше заловил.
Джон вече го знаеше.
15.
Долината Бекаа, Ливан
Под гумите на хондата хрущяха дребни камъчета, докато Уелс пътуваше на запад,
включил на трета скорост при движение с тридесет километра в час. Рискуваше да изгуби
мощност, но се стараеше да не вдига много шум с ръмженето на двигателя. Носеше мръсни
зелени панталони, плътно черно яке, което да го пази от вятъра, и евтини сиви гуменки и си
беше пуснал четиридневна брада — достатъчно добър камуфлаж, за да премине
безпроблемно през пропускателния пункт северно от Баалбек. Дишаше леко, а ръцете му
лежаха спокойно на дръжките на мотора.
Не беше убил никого през последните две години, но тази нощ очакваше, че ще му се
наложи отново…
При други обстоятелства Уелс би предпочел да проведе мисията си при силна мъгла или
дори в дъжд, но сухият сезон в Бекаа вече беше започнал, а и двамата с Гафан рискуваха да
привлекат ненужно внимание, ако останеха по-дълго в района. Рецепционистът в „Палмира“
вече беше показал недружелюбен интерес към плановете им. Тази сутрин ги беше попитал
още колко дълго смятат да останат в хотела и Уелс се притесни да не би погрешка „Хизбула“
да ги сметнат за агенти от израелското разузнаване.
Имаха и друга причина да тръгнат. Шафер им беше изпратил четири снимки на имота,
който бе и главната им цел. Между втората и третата снимка камионът с ремаркето беше
изчезнал. Бе изминала седмица от бомбения атентат в Джида и терористите, изглежда,
смятаха да напуснат Ливан, подготвяйки нова атака.
Така че двамата с Гафан трябваше да влязат в лагера тази нощ въпреки пълнолунието и
безоблачното небе. Едва сега Уелс се замисли какво ли щеше да стане, ако преценката им
беше грешна. Ниските хълмове го прикриваха от бараките и къщата, но ако терористите бяха
разположили патрули на запад по билото на планината, приближаването на Уелс нямаше как
да остане незабелязано. Можеше да се надява единствено да не са си направили труда за
това, а никак не обичаше да разчита на случайността за подобни неща.
* * *
Преди два дни, докато Уелс обхождаше района в северната част на Бекаа, търсейки други
потенциални мишени, Гафан бе отишъл до Бейрут, откъдето се върна с лаптоп и сателитна
чиния. Те щяха да им спестят необходимостта да използват услугите на местните интернет
доставчици. Към полунощ вече бяха получили първите снимки от Шафер, както и съобщение
да се свържат с него по секретна линия, с каквато Уелс не разполагаше, но въпреки това му се
обади.—
Имам добри и лоши новини — каза Шафер, — с кои да започна?
— Давай с добрите. И само за твоя информация, да ти напомня, че говорим по скайп —
заяви Уелс, — не е точно най-сигурната линия.
— Става — отвърна Шафер. — Получихте ли снимките?
— Да.
— Все още ли мислиш, че най-вероятното място е първото, което сте намерили?
— Да.
— Добрите новини са, че приятелите ни от АНС отново са съгласни… — завърши
Шафер. — Намерили са текстови съобщения към единия от телефонните номера, които им
даде, изпратени през ретранслатор само на няколко километра от лагера.
— Какво пише в съобщенията?
— Приятелите ни не знаят. Съобщенията обаче са отпреди месец. Базата данни показва,
че съществуват, но не се знае какво съдържат.
— Как така?
— Не знам. Важното е обаче, че, изглежда, си се насочил към правилното място.
— Това е добра новина, като се има предвид, че скоро ще влезем там — отвърна Уелс.
— Но преди това да ти кажа лошите новини — прекъсна го Шафер и за миг замълча. —
Дочухме, че твоят приятел няма да го бъде. Скоро ще има нов шериф в града.
— Имаш предвид моя приятел, който ме помоли да предприема това пътешествие ли?
— попита Уелс, досещайки се, че щом Шафер не иска името на Абдула да се спомене в ефир,
по-добре и той да си мълчи.
— Да. И това, което трябва да знаеш и което е още по-важно, е, че хората тук няма да
седнат да плачат за него. Те смятат, че всички шерифи са едни и същи, все тая кой ще е
начело, ако бензиностанцията си остане отворена. Нали знаеш, обичаме бензинът да е евтин.
— Ами ако новият шериф е взривил внучката на стария шериф? — попита Уелс.
— Ще ти трябват сериозни доказателства за това. И то такива, които няма да са крайно
неудобни, ако излязат наяве.
— Все още ги търся.
— Е, това е отговорът на въпроса ти — заключи Шафер.
— А информацията от шефа ти ли идва?
— От него и от неговите шефове, онези отвъд реката — отговори Шафер. — Така че, ако
имаш нещо друго предвид, ако смяташ да вземеш страна в това нещо, да знаеш, че действаш
съвсем сам. Не се шегувам — наистина си съвсем сам.
— Разбирам.
— Недей да застрелваш вестоносеца…
Уелс натисна червения бутон на виртуалната клавиатура и прекъсна връзката, а
потъващият електронен звук, с който скайп отбелязваше приключения разговор, не му
достави такова удоволствие, каквото би изпитал от затръшването на истински телефон. Но
това беше най-доброто, с което разполагаше в момента.
След случилото се в Къщата на мрака Уелс смяташе, че е имунизиран срещу гнусната
смрад на вашингтонския цинизъм, но може би те бяха прави — Дуто и националният
съветник по сигурността или който и да е друг, взел това решение. Може би Уелс бе пълен
глупак да смята, че Абдула е по-различен от Саид. А и единственото, което САЩ искаха и
очакваха от Саудитска Арабия, беше стабилен и непрекъснат поток от нефт.
Но дори и така да беше, Уелс все още мразеше факта, че високопоставените мандарини
във Вашингтон могат толкова лесно да обърнат гръб на човек, който току-що е изгубил
внучката си при терористичен акт. Абдула не беше Лех Валенса или Нелсън Мандела,
основната му грижа беше да предаде властта на сина си, но поне се опитваше да даде повече
свобода на народа си, да внесе някаква толерантност. На теория Съединените щати искаха
той да успее, но не бяха съгласни да рискуват да загубят дори един барел нефт.
Същото това отношение бе накарало Америка да остави на власт Садам Хюсеин през
1990 година. Веднъж щом беше отстранен от кувейтските петролни кладенци, той вече не
представляваше реална заплаха за САЩ, независимо какви престъпления беше извършил
спрямо шиитите и кюрдите в Ирак.
Дори след всичко, което беше видял и направил, Уелс все още вярваше, че силите на
Съединените американски щати като цяло действат в името на доброто, но истината беше, че
щом ставаше въпрос за петрол, американските принципи ставаха хлъзгави.
„Е, така да бъде“, помисли си Уелс. Той не се нуждаеше от разрешението на Дуто, за да
изпълни тази мисия. Поне Шафер бе достатъчно доблестен, за да му каже как стояха нещата
в действителност.
— Какво каза той? — попита Гафан.
Уелс му обясни.
— Значи, ако влезем там, сме съвсем сами?
— Точно така.
— Ами ако Дуто или някой друг у дома знае нещо, което ние не знаем? — усъмни се
Гафан.—
Те са наясно с доста неща, за които ние нямаме представа, но нищо от тях няма общо
с това.—
Толкова си сигурен в себе си, Джон — въздъхна Гафан, — но за мен нещата не са
толкова прости. На онези момчета им се плаща, за да провеждат трудните телефонни
разговори, такава е веригата на командването. А когато погледна теб, приличаш ми на онзи
от телевизионното предаване „Гражданският съд“, сещаш ли се? Казваше се съдия Уапнър.
Той все повтаряше: „Недей да вземаш правото в свои ръце, доведи ги в съда“.
— Трудните разговори ли? Нека ти кажа нещо — започна Уелс, — ще ти изброя
приоритетите на Вини Дуто, подредени по важност. На първо място, повече власт за Вини
Дуто… — заизброява той.
— Какво ще рече „власт“?
— Ще рече време за лични срещи с президента, оперативен контрол в Афганистан и
навсякъде другаде, по-голям бюджет и по-голям глас при изграждането на стратегия. Ще
рече още по-голяма пенсия, когато най-накрая се оттегли от всичко това. На второ място, ще
му помогне да държи настоящите проблеми под похлупак, а ако случайно похлупакът
изхвръкне, ще хвърли вината върху някой друг, ще ги направи нечий друг проблем. На трето
място, но не на най-последно, той смята, че това трябва да се направи.
— Доста си циничен, Джон.
— Така е, предполагам… Освен това съм и арогантен. И Дуто твърди същото. А най-
тъжната част е, че може би в краткосрочен план ще се окаже прав — отговори Уелс. — За
САЩ може и да е по-добре в следващите една-две години да оставят саудитците сами да се
оправят със Саудитска Арабия, но в дългосрочен план терористите с радост ще приемат това.
И Дуто го знае, но не му пука.
Гафан разтърка челото си и Уелс си помисли, че приятелят му ще каже, че се оттегля.
— Няма да те карам насила, ако искаш да се прибереш у дома — каза той. — Каквото и
да решиш, парите са си твои.
— Не. Дал съм ти дума, че ще участвам — отговори Гафан.
— Е, значи нашата верига на командването ще се състои от двама — усмихна се Уелс.
— Никога не съм бил толкова близо до върха — отвърна приятелят му.
* * *
Значи Гафан все още щеше да участва, но пред Уелс се изправи друг проблем: дали
трябваше да предупреди краля, че Съединените щати вече не подкрепят властта му? Дори и
при нормални обстоятелства фактът, че издава на чуждо правителство американско
политическо решение, в най-добрия случай би се изтълкувал като незаконен, а в най-лошия
— като държавна измяна. Ситуацията беше дори по-сложна. От една страна, Абдула беше
вече стар, ядосан и невъздържан. Какво щеше да стане, ако неговата реакция към
предупреждението се окажеше спонтанна: ако той излезеше пред народа да порицае Белия
дом и да отреже притока на саудитски петрол? Какво щеше да стане, ако разпоредеше да
арестуват Саид и поставеше на трона сина си Халид? Освен това Абдула и Митеб бяха дали
на Уелс милиони долари. Уелс от своя страна беше сигурен, че парите не са повлияли на
трезвата му преценка, но други със сигурност нямаше да се съгласят с това твърдение. Вини
Дуто например…
От друга страна, Абдула заслужаваше да знае, че някой, най-вероятно Саид, беше
предупредил американското правителство, че той няма да е крал още дълго време.
Уелс реши да пропусне тази част от съобщението и да посъветва Абдула да се срещне
лично с американския посланик и така да докаже, че все още не е на смъртно легло. Нищо
повече. С малко късмет по време на срещата Абдула можеше и да се окаже достатъчно
досетлив, че да попита дали Съединените щати смятат да го подкрепят, а след това можеше
сам да прецени ситуацията според отговора на посланика.
„Това е разумен компромис“, помисли си Уелс и се пресегна към телефона си, за да се
обади на Ковалски, който да предаде съобщението до Митеб.
* * *
На третия ден Уелс беше в „Палмира“, изучаваше сателитните снимки и планираше
атаката. Гафан отиде за втори път до Бейрут, откъдето за седемдесет и шест хиляди долара в
брой се върна с използвана деветметрова яхта „Кранчи“, закупена от приятелите им в „Чихаб
Марийн“. Кранчито представляваше всъщност моторница, замаскирана като яхта за
разходки, с остър нос и плитък бял корпус със спортна форма. Кабината беше достатъчно
голяма, за да побере четирима, а на долната палуба имаше каюта, в която можеха да спят
двама души, стига да нямаха нищо против да се опознаят по-отблизо. Двойката двигатели на
лодката бяха допълнително подсилени до двеста и тридесет конски сили — достатъчно, за да
задвижат лодката с четиридесет възела при максимално натоварване. Не по-малко важен бе и
фактът, че яхтата разполагаше с резервоар за петстотин и тридесет литра гориво, което щеше
да им стигне за пътуване в продължение на триста морски мили — достатъчно, за да стигнат
до Кипър.
Лодката щеше да бъде незаменимо предимство, ако им се наложеше спешно да напуснат
Ливан. „По-добре е да си подсигурен, отколкото да съжаляваш“, помисли си Уелс, още
повече че харчеха пари, които им бяха дошли наготово. Уелс беше добил навика да мисли за
парите от гледна точка на количеството петрол, равно на стойността им. Така кранчито им
беше излязло горе-долу около хиляда барела.
Търговецът в „Чихаб“ така и не попита защо един американец се появява в магазина му
и иска да купи бърза моторница, за която плаща с пачки банкноти, овързани с гумени
ластици. Той не се поинтересува какво смяташе да прави Гафан с лодката и освен това беше
крайно любезен да им посочи едно тихо пристанище южно от Триполи, където Гафан
можеше да остави кранчито, без да му бъдат задавани излишни въпроси. Търговецът дори
изпрати шофьор, който да прибере Гафан от пристанището и да го върне в Бейрут, след като
остави яхтата на док. Ливанците са известни с приятелското си отношение, особено към
хора, които плащат, без да се пазарят.
Гафан се върна в Баалбек около десет часа вечерта. Час по-късно Шафер им изпрати
снимките, на които камионът вече не се виждаше. На следващата сутрин рецепционистът
започна да става любопитен и Уелс осъзна, че беше време да потеглят.
* * *
Нощем долината Бекаа показваше недружелюбната си страна. Тогава туристите се
връщаха обратно в Бейрут, а фермерите, които отглеждаха хашиш, се захващаха за работа.
Хашишът е по-силният братовчед на марихуаната, произвеждан от смолата на растението
канабис и съдържащ почти чист ТНС — активната съставка в марихуаната. За направата на
хашиш фермерите берат и премачкват листата на канабиса през метално сито, при което се
отделя лепкава смола. След това веществото се суши, докато се образува влажна маса, от
която се формират блокчета със сладникав аромат. Същите се увиват плътно в найлон, за да
се запазят свежи.
По време на гражданската война в Ливан долината Бекаа се бе превърнала в основния
световен доставчик на хашиш. „Ливанският червен“ беше известен в кафенетата в
Амстердам. По-късно правителството наложи мерки за ограничаването му, но търговията
така и не бе прекратена напълно. Дори напротив, през 2006 година, по време на израелската
инвазия, тя се бе превърнала в процъфтяващ бизнес, засилващ още повече позициите на
„Хизбула“. Официално групировката твърдеше, че не поддържа производството на хашиш, но
това не би попречило на бедните фермери да отглеждат канабис, за да оцелеят. В
действителност хашишът бе втори източник на доходи за Партията на Аллах след
плащанията от Иран.
Търговията продължаваше да върви гладко под зоркия поглед на милицията от
„Хизбула“. Фермерите носеха блокчетата хашиш при търговци в Баалбек и Хермел, срещу
което получаваха между триста и петстотин долара за килограм. Войници, облечени в черно,
непрекъснато охраняваха складовете и наблюдаваха товаренето на ценната стока.
Отглеждането на хашиш в долината без покровителството на „Хизбула“ бе престъпление,
наказуемо със смърт. Хашишът биваше укриван в щайги с домати и транспортиран до
границата, откъдето се разпространяваше в Европа, пренасян с малки, осемместни самолети
от Раяк до Турция или Кипър. Част от него отиваше на изток, към Израел, но израелската
полиция и армията не бяха никак доволни, че техните наркомани обогатяват „Хизбула“.
Затова започнаха масова пропаганда чрез телевизионни реклами, показващи лидера на
групировката Хасан Насраллах, изскачащ от лула за пушене на хашиш под формата на зъл
демон, направен от дим. Ала въпреки това трафикът на хашиш продължаваше.
Тази търговия объркваше плановете на Уелс. Една нощна престрелка би изнервила доста
местните фермери и мнозина от тях с готовност биха се обадили на „Хизбула“ или направо
биха дошли сами, въоръжени до зъби, за да видят за какво е шумотевицата. За да бъдат
максимално тихи при нападението, Уелс и Гафан трябваше да използват пистолетите със
заглушители по всеки, който се изпречеше на пътя им. Нямаше да могат да отправят
предупреждения, а по този начин бяха изправени пред риска да убият цивилни хора, ако се
окажеше, че Уелс и АНС са допуснали грешка и точно тази ферма е ливанският еквивалент
на обикновен лагер на бойскаути.
* * *
На половин километър от портала на лагера Уелс заряза хондата в канавката край пътя и
извади оръжията си от картонената кутия, която служеше за багажник на мотоциклета.
Метна автомата на рамо и пъхна един резервен пълнител и фенерче в джоба на якето си.
Завинти заглушителя в цевта на пистолета и го мушна в колана си. Беше малко неудобно, но
нямаше друг начин, по който да го носи. След това взе клещите за рязане на тел, белезници и
нож и ги пъхна в горния джоб на гащеризона, с който беше облечен. Долните му джобове бяха
вече пълни с тънко и здраво въже за простиране и изолирбанд. Един от преподавателите им
във Фермата, Уелс не можа да си спомни името му, бе превърнал ползата от наличието на
въже за простиране и изолирбанд в истинска мантра. „Това са цивилни предмети, които
лесно можете да си купите и да пренасяте, а те могат да се използват по хиляда различни
начина. Нека да бъдат хиляда и един!“, често им повтаряше той, от което неизменно му бе
излязъл прякора „Хиляда и едно“.
Най-накрая Уелс свали гуменките си и обу здравите ботуши с метални бомбета, които
Гафан бе донесъл от Бейрут. При ръкопашния бой, ако не броим ножа, здравият чифт обувки
бе най-доброто оръжие. Уелс тръгна по пътя на запад, а ситният чакъл заскърца под
подметките му.
Гафан трябваше да се приближи откъм южната страна на фермата, на два километра
разстояние от портала. Сателитните снимки показваха, че дотам води чакълиран път, който
завършваше в полето, но Гафан можеше да се приближи достатъчно с джипа.
Мобилните телефони нямаше да им свършат работа, а в момента не разполагаха със
сателитни за връзка. Гафан имаше сигнален пистолет в джипа, затова се бяха разбрали той да
изстреля сигнал към Уелс, ако се натъкнеше на някакъв проблем по пътя. Само че ако Гафан
попаднеше на отряд на „Хизбула“, щеше да си има далеч по-големи грижи от това, да
предупреди Уелс.
Ако настоящата им задача бе една от операциите, спонсорирани от Управлението,
двамата агенти щяха да разполагат с истинско комуникационно оборудване, с бронежилетки
и газови гранати. И най-важното — щяха да имат средство, с което да избягат след края на
атаката. Уелс бе изпратил имейл на Шафер с кратко съобщение, че ще влязат в лагера, на
което бе получил само отговор „Добре“. След случилото се преди година Шафер бе наясно,
че не трябва да им дава обещания, които няма да може да изпълни.
Но дори и при тези условия Уелс донякъде се радваше, че действа така, — всичко беше
просто и без никакви технологични джаджи. Американските войници мразеха минираните
пътища и ги наричаха „път за страхливци“, тъй като те не им даваха възможност и мишена да
отвърнат на огъня, но при всички случаи, когато бе възможно, САЩ използваха същата
тактика, само че високотехнологично изменена — бомбардиране на врага от хеликоптер или
с мини, взривявани от разстояние. Точно така, войната никога не е справедлива. Но Уелс
знаеше, че близкият бой за боеца носи психологическо удовлетворение, каквото убиването от
разстояние не можеше да даде: Един от нас ще умре. По-добре това да си ти, отколкото аз.
В клисурата пътят се стесняваше, а порталът към фермата вече се виждаше. Уелс се спря
и се вслуша в нощта — чуваше се единствено далечното ръмжене на камион, минаващ по
главния път през долината. Порталът бе от дебели метални пръти, завършващи с намотка от
бодлива тел, и беше заключен с тежка стоманена верига и катинар. Беше разположен в най-
тясната част на клисурата и се простираше до стръмните хълмове в двата й края. Никъде не
се виждаше предупредителен знак за опасност при навлизане в чужда собственост —
нямаше нужда от такъв, тъй като това беше повече от очевидно.
Уелс включи фенерчето и насочи лъча ниско в основата на железните пръти. Не забеляза
опъната тел или мини, виждаше се само едно лъскаво парче пластмаса. Той се вгледа по-
внимателно в него и установи, че това е всъщност празна бутилка от минерална вода. Боклук.
Стъпи на долната греда на портала и извади клещите. Започна внимателно да реже бодливата
тел. След първите няколко срязвания опънатата тел се отпусна. Уелс придърпа предпазливо
свободния й край с предвидливо нахлузената си ръкавица и продължи уверено да реже с
другата ръка.
Минута по-късно беше готов. На дневна светлина направената пролука щеше да си личи,
но ако с Гафан все още бяха тук на зазоряване, значи щяха да имат доста по-сериозни грижи
от срязаната тел. Уелс прибра фенерчето, извади пистолета и сви вляво по пътя. Според
сателитните снимки бараките се намираха на не повече от километър по-нататък. Пътят
беше неравен и каменист, но Уелс се придвижваше бързо. Беше 1:49 часът след полунощ, а с
Гафан се бяха разделили преди двадесет и четири минути.
Тогава чу звука от двигателя.
* * *
Не беше шумът от генератор, беше някак си по-тих, по-равен и най-вероятно идваше от
кола или камион. Уелс се сниши и забърза на юг по посока на бараките. На запад, вдясно от
него, иззад хълма се появи покривът на къщата. Към нея от далечната страна на хълма се
приближаваше човек. Уелс чуваше стъпките му. Защо ли не спяха? Дали не го бяха
забелязали? Или пък бяха видели Гафан?
Вляво от него се издигаше клисурата, беше толкова стръмна, че бе невъзможно да се
покатери по склона й. Вдясно имаше само каменист сипей без храсти и дървета. Нямаше
къде да се скрие. Уелс тръгна по-бързо, трябваше да се приближи, преди да са го забелязали.
След още един завой видя бараките. Изникнаха на около триста метра, прозорците им
все още светеха. Два черни джипа бяха паркирани един до друг на двадесетина метра от
сградите. Третата кола, бежова тойота седан, бе спряна до тях. Трима мъже стояха около
първия джип, бяха с тъмни коси и светлокафява кожа, вероятно саудитци. Най-високият от
тях носеше дълга кафява роба, и, изглежда, той командваше. Другите двама бяха облечени по
западен маниер, с джинси и ризи с дълги ръкави. Високият посочи с ръка към къщата и
обратно към бараките, обяснявайки нещо, а двамата кимнаха. Уелс беше твърде далече, за да
чуе какво си говорят.
Свали автомата от рамото си, залегна в тревата и запълзя напред. От бараките го деляха
само няколко ниски храста и два-три по-големи камъка, не бяха достатъчно прикритие.
Преди да стане шпионин, Уелс бе обучаван, че прикритието означаваше живот, но теренът не
предлагаше кой знае какво… Ако се движеше прекалено бързо, щяха да го забележат, ако
залегнеше — също. Близостта от двеста метра теоретично бе достатъчна, за да използва
автомата, но в действителност от такова разстояние имаше много малък шанс за абсолютно
точна стрелба.
Двамата мъже с джинсите изчезнаха от погледа му и оставиха високия сам. Той отвори
багажника на единия от джиповете, извади отвътре бутилка и отпи дълга глътка. Уелс
използва момента, за да се изправи и да притича на петдесетина метра по-близо. Скри се зад
един от стърчащите камъни, но в бързината се препъна, удари коляното си и панталонът му
се раздра. „Май съм остарял за всичко това“, помисли си той, но това беше проблем, по
който щеше да размишлява утре.
Успокои дишането си и се прицели с автомата. От такова разстояние шансовете му
смъртоносно да уцели високия бяха петдесет на петдесет. А след това останалите бойци
щяха да се разпръснат и да се изпокрият. Трябваше да се приближи с поне още петдесетина
метра. Сниши се, доколкото можа, и зачака.
Четирима мъже излязоха от бараките и пренесоха голяма торба до багажника на джипа.
Уелс чу дрънченето на метал, когато препълнената торба се удари в дъното на багажника.
Зачуди се защо ли бяха тръгнали да се местят точно сега. Успя да долови няколко думи на
арабски, долетели през шума от двигателя.
— Той иска да сме там утре вечер… Хиляда и двеста километра…
Хиляда и двеста километра. Уелс опита да си представи картата на възможните
маршрути наоколо, като допусна, че мъжете щяха да тръгнат още тази нощ. Само след миг
мъжете се обърнаха с гръб към него и той не чу нищо повече.
Ако в този момент джипът потеглеше, щеше да му се наложи да се разкрие, нямаше
начин да не го забележат… Прецени какви са шансовете му да се справи с няколко
въоръжени мъже наведнъж, след като Гафан все още не се появяваше от никъде.
В този миг високият мъж извади старомодна радиостанция от джоба си. Заслуша се за
момент.
— Сигурен ли си? — попита накрая той. — Добре. Стой на линия тогава и наблюдавай
— нареди и се обърна към ниския и широкоплещест мъж, който стоеше до него. Уелс
прецени, че високият беше лейтенант, а ниският — по-скоро сержант.
— Бандар казва, че някой идва насам — рече лейтенантът и посочи на изток. — Оттам
се задавал… Вероятно носи оръжие. Вие тримата идете и вижте какво става. Помнете, не
стреляйте по него, докато не сте сигурни, не ни трябват проблеми с хората на Ал Накби.
— За какво му е на някой от тях да идва тук по това време? — попита единият от
мъжете.
— Не знам. Вървете.
На сателитните снимки не се виждаха никакви охранителни постове и това беше една от
причините, поради които Уелс бе повярвал, че ще могат да атакуват лагера сами. Лош късмет
беше и това, че бойците бяха решили да се местят точно тази вечер, а още по-лошо щеше да
стане, ако някой от тях беше забелязал Гафан… Такива неща обаче се случваха. Но при
подобна мисия, в която атакуваха само двамата, и то без специалните технологии и оръжия,
лошият късмет можеше да бъде смъртоносен. Нуждаеха се от възможността да действат при
пълна изненада, а не да бъдат въвлечени в престрелка.
Единствената добра новина беше, че поне със сигурност бяха уцелили точния лагер…
* * *
Бойците бяха с гръб към него, взираха се към хълма на юг, откъдето, изглежда,
приближаваше опасността. Уелс нагласи режима на стрелба на полуавтоматичен, а след това
рязко се изправи и побягна напред. На шестдесет метра от джипа се скри зад един неголям
скален къс — последното що-годе прилично прикритие между него и бараките. Оттук
можеше да нанесе реални щети с автомата, а може би дори и с пистолета би имал някакъв
шанс. Първоначално бараките му пречеха да види тримата мъже, поели след Гафан, но след
няколко секунди ги забеляза на пътя отзад. Движеха се във формата на триъгълник, а това
означаваше голям проблем. Ако бяха аматьори, щяха да ходят в права линия, но обучените
войници знаеха как да се разположат в пространството.
Уелс реши, че имаше само един шанс. Измъкна пистолета със заглушителя от колана си
и вдигна предпазителя. Пое си дълбоко дъх и се прицели в гърба на лейтенанта. Не би
рискувал да се цели в тила му, не можеше да си позволи пропуск. Изчака бойците, които
вървяха по посока на Гафан, да се скрият зад възвишението, преброи до три и натисна
спусъка.
Заглушителят не бе толкова добър като онези, използвани от Управлението, но все пак
свърши работа. Пистолетът изплющя и на петдесет метра пред него върху робата на високия
мъж се появи бързо разрастващо се червено петно — малко над средата на гърба, вляво от
гръбначния стълб. Деветмилиметровото оръжие не нанасяше чак толкова големи щети, а
заглушителят допълнително забавяше скоростта на куршума, но въпреки това той прониза
лейтенанта, проби гръдния му кош, счупвайки две ребра, и заседна в месестата долна
половина на левия му бял дроб. Раната не беше мигновено смъртоносна, но водеше до
парализа и бавна агония.
Лейтенантът се хвана с две ръце за гърдите и започна да ги драска бясно, опитвайки се
да потуши внезапния огън, разгорял се в него. Свлече се на колене и задиша тежко, борейки
се за всяка глътка въздух. Тримата мъже около него не бяха чули изстрела и в първия момент
не разбраха причината за внезапното му прилошаване. Те се обърнаха и се наведоха към
лейтенанта, като по този начин станаха удобна мишена за Уелс. Единият от тях сграбчи
ръката на падналия и се опита да го изправи с вик: „Талиб…!“.
Уелс се надигна и стреля с автомата, движейки го отляво надясно през мъжете пред него.
Без да каже нищо, без предупреждение — просто стрелба… Убийство. Натисна спусъка шест
пъти и отправи по два изстрела към всеки. Първите двама се строполиха тежко на земята,
третият отскочи настрана, пъхна се между двата джипа и мина от другата им страна. Успя да
отвори вратата откъм шофьорското място, хвърли се на седалката и запали двигателя. За
момент колелата се завъртяха намясто и миг по-късно огромното возило подскочи напред.
Уелс изтича на пътя, застана по средата му и вдигна автомата, докато джипът
заплашително се засилваше право към него. През главата му мина мисълта: „По-добре ти,
отколкото аз“, след което насочи всичките си усилия към това, да се прицели, натисна
спусъка два пъти и светкавично бързо се хвърли към канавката встрани. Джипът се стрелна
бясно покрай него и за малко не премаза глезените му. Уелс се приземи лошо и си удари
челото.
В първия момент реши, че е пропуснал, но след това обърна глава и през кръвта, която
се стичаше от веждата му, видя как джипът продължи с бясна скорост напред, а двигателят
ръмжеше яростно. Само миг по-късно излезе рязко от пътя и се преобърна надолу по сипея.
Уелс се изправи и избърса челото си с ръкав. На юг, от другата страна на хълма, се
чуваха викове и изстрели. И талибаните, и Гафан имаха автомати, така че беше трудно да
предположи кой бе стрелял първи. Изтича към втория джип и, прикрит зад него, погледна
към бараките. Точно в този момент откъм хълма се чуха тежки стъпки…
Къщата! Съвсем бе забравил за къщата!
Озърна се назад и видя, че по хълма надолу тичаше човек, прицелвайки се в него в
движение. Уелс се обърна и се опита да насочи собствения си автомат, но закъсня, онзи вече
го бе взел на мушка и всеки миг щеше да е достатъчно близо, за да стреля…
Изстрелите изтрещяха отляво. Мъжът изкрещя и млъкна. Беше мъртъв още преди тялото
му да докосне земята. Пушката отхвръкна от ръцете му и се затъркаля надолу по хълма…
Уелс погледна наляво и видя Гафан. Той не каза нищо, не му помаха, не направи никакъв
знак, дори не вдигна одобрително палец. Просто се приближи и му кимна леко. И това беше
достатъчно. И двамата знаеха, че Гафан току-що бе спасил живота му.
* * *
Уелс наблюдаваше как лейтенантът се опитваше да припълзи до бараките, като кашляше
шумно при всяко движение, а тъмночервеното кърваво петно на гърба му ставаше все по-
голямо.
— Талиб! — извика някакъв мъж откъм бараките, а от вратата се показа дулото на
автомат и започна да стреля без посока в нощта.
Гафан и Уелс залегнаха.
— Благодаря ти — изпъшка Уелс.
— Обясни ми какво стана…
— Спънах се — отвърна Уелс и избърса кръвта от челото си. — Изглежда по-зле,
отколкото е в действителност. Справи ли се с другите трима?
— Да.
— Тогава да атакуваме бараките. Не застрелвай ранения лейтенант, мисля, че той
командва тук. Искам да говоря с него.
— Ако продължава да кърви така, разговорът няма да е много дълъг — кимна Гафан.
Сетне посочи към прозореца в далечния край на бараките. — Ще ида да ги пораздвижа…
Уелс се прикри зад високия покрив на джипа, паркиран само на двадесет метра от
бараките. Стреля два пъти във въздуха, за да отвлече вниманието на мъжете вътре, докато
Гафан успееше да се приближи достатъчно, за да разбие задния прозорец и да хвърли граната
в помещението.
Уелс приклекна зад предната гума на джипа и зачака. Гранатата избухна, а взривът
отекна в нощта, отнасяйки предните прозорци на бараките. Двама мъже изтичаха навън през
входната врата, стреляйки напосоки с автомати — бяха паникьосани и стреляха по всичко
наоколо. Няколко откоса попаднаха и върху джипа, разбиха страничните му стъкла и пробиха
дупки във вратите.
Щом изпразниха пълнителите си, Уелс се изправи и ги покоси с два светкавично бързи
изстрела. Единият от мъжете се строполи и започна да се гърчи, задавен от кръвта, извираща
от разкъсаната му шия. По устата му изби кървава пяна и той се опита да извика нещо, преди
Уелс да му спести мъките с два точни изстрела в главата. Вторият извади късмет да загине
намясто, без да издаде нито звук. Уелс нямаше време да се помоли за душите им — за
техните или за своята собствена…
* * *
Лейтенантът се бе свлякъл по очи и се опитваше да си поеме дъх, но се давеше в
собствената си кръв. Гафан беше прав, не му оставаше да живее още дълго. Кожата му бе
станала сивкава на цвят, а робата му бе цялата окървавена. Уелс го обърна настрана и хвана
брадичката му. Мъжът беше все още в съзнание и в погледа му се четеше безсилна ярост,
когато очите му срещнаха лицето на Уелс.
— Накъде бяхте тръгнали? — попита той.
— Йерусалим…
— Лъжеш. Помогни ни и ние можем да ти помогнем. Трябва ти доктор.
Мъжът опита да се изплюе, но кървавата му слюнка потече по брадичката.
— Хиляда и двеста километра, това е доста път оттук — отбеляза Уелс.
Очите на мъжа се разшириха от изненада.
— Да, чух ви. Чух ви да споменавате Рияд. Щяхте да отидете в Рияд, нали?
Мъжът се усмихна. Уелс не беше съвсем сигурен дали тази реакция означаваше, че е
познал, или точно обратното.
— Ще разберем. Ние ще ви спрем.
Смъртта замъгли погледа на мъжа, но не и усмивката му. Уелс трябваше да се наведе
съвсем близо над него, за да чуе последните му думи:
— Не, няма. Прекалено късно е.
16.
Уелс пребърка джобовете на окървавената роба на мъртвия лейтенант и с лепнещи
пръсти напипа халка с два метални ключа. В този момент някой допря рамото му и той се
обърна. Гафан посочи към бараките и безмълвно вдигна пръст пред лицето си:
— Има още един. Вътре е — прошепна той.
Уелс се приближи откъм лявата страна на отворената предна врата на бараката, която
трябваше да е спалното помещение на лагера. Отвътре се чуваше нервното накъсано дишане
на човек, който на всяка цена се опитва да запази тишина. Гафан застана срещу вратата, Уелс
направи знак, че ще влезе първи, след което свали автомата и извади пистолета и фенерчето
си.
„Когато си готов“, кимна му Гафан. Уелс пристъпи напред в тъмното пространство…
И в същия миг се хвърли настрани, защото автоматен откос разби цимента над главата
му. Изключи фенерчето, пропълзя под най-близкото легло и изстреля два куршума към ъгъла
на стаята, откъдето бе дошла стрелбата. Нямаше голям шанс да уцели, но със заглушителя
поне не рискуваше да издаде позицията си. Гафан пъхна автомата си през отворената врата
на бараката и стреля три пъти.
— Предай се! — извика Уелс. Боецът стреля още веднъж и куршумите отново се забиха
някъде високо над главата му. — Предай се! Ще те спасим! — повтори той.
Трябваше да го оставят жив. Това беше единственият им шанс да разпитат някого. Уелс и
Гафан знаеха, че нямат много време, може би местната милиция вече бе тръгнала насам.
— Граната! — извика Уелс към Гафан.
— Не, недейте — обади се боецът от сумрака. Имаше младежки, почти детски глас и
звучеше много изплашен.
— Три секунди. Едно, две… — започна да брои на глас Уелс.
— Предавам се — каза младежът и се изправи.
Уелс насочи фенерчето към него. Изглежда, не беше ранен сериозно, само крачолите му
бяха раздрани.
— Вдигни ръцете! — изкомандва Гафан от вратата и младежът се подчини.
Тръгна бавно да се приближава към него. На половината разстояние до вратата момчето
се пресегна и… Включи голата крушка, която висеше на кабел от тавана на спалното
помещение.
Стаята беше просторна и изключително семпла — вътре имаше само тридесет метални
легла, в две редици по петнадесет, наредени покрай дългите стени на помещението. На
стената над всяко легло имаше дървена закачалка, повечето бяха празни, но на четири от тях
висяха автомати „Калашников“. На дървени рафтове в дъното бяха нахвърляни арабски и
западняшки дрехи, както и няколко чифта тежки кожени сандали, каквито саудитците
предпочитаха да носят. На единия от рафтовете имаше дузина копия на Корана и други
книги, изглежда, военни ръководства, написани на арабски. Единствената декорация в
помещението се състоеше от четири снимки на Голямата джамия и Каабата, залепени с
тиксо на една от стените.
— Лягай долу! Лицето към земята — изкомандва Гафан.
Младежът отново се подчини. Сложиха му белезници, Уелс го изправи и го замъкна
навън. Отблизо момчето изглеждаше окаяно — имаше сплескан нос и едва набола рядка
брада, а лицето му беше изпъстрено с белези от акне. Беше облечено в бели гащи и мръсна
сива тениска. Ръцете му бяха кльощави и кокалести, а по краката му почти не се забелязваха
косми. Явно пред тях стоеше изтърсакът на ротата, което обясняваше защо при нападението
е останал в бараките.
Щом излязоха навън, момчето забеляза трупа на лейтенанта и започна нервно да хапе
устни. Уелс го отведе по-далеч от касапницата, разиграла се пред бараките, накара го да
седне на земята и помаха на Гафан да се приближи.
— Пази го — прошепна той, — виж дали ще проговори. Освен това пред него ще
говорим само на арабски — предупреди Уелс.
— Какво ще правиш? — попита Гафан.
Уелс кимна по посока на къщата от другата страна на хълма.
— Джон… Чакай малко — ослуша се приятелят му.
Дочуха ръмжене на двигател. Колата все още беше далече, но шумът се засилваше. Уелс
кимна и се впусна да тича.
* * *
Оказа се, че предната половина на къщата бе превърната в своеобразна класна стая, в
която имаше петнадесетина чина, подредени пред две черни дъски. Уелс ги обърна, но бяха
празни и от двете страни. Представи си как тук са били преподавани уроци за стрелба и
основни положения във военната тактика.
Врата в дъното на помещението водеше към кухнята, в която се чуваше монотонният
шум от два работещи хладилника. Всички плотове бяха излъскани до блясък, както и
чиниите и чашите, наредени по дървените рафтове на стената. Тези момчета наистина добре
се справяха и със задължението да си готвят и да чистят. Явно това беше един добре
поддържан лагер… Човекът, създал това място, несъмнено бе преминал през военно
обучение и бе служил в истинска армия години наред.
На горния етаж имаше преддверие, водещо към три врати. Зад първата се намираше
празна спалня, в която увеличена снимка на джамията в Мека заемаше по-голямата част от
едната стена. В гардероба имаше няколко чифта джинси, ризи и два тауба, окачени на
закачалки, но в самата стая миришеше на застояло, изглежда, не бе ползвана от няколко
седмици.
Втората врата беше заключена и Уелс опита да я отвори с по-големия от двата ключа,
които бе намерил в джоба на лейтенанта. Ключът се плъзна леко в ключалката и само след
миг Уелс пристъпи вътре. Тази спалня бе по-малка от предишната, а тънко черно одеяло бе
струпано на купчина в долната част на леглото — това бе всъщност и единственият признак
на неразбория, който беше забелязал в цялата къща. На пода беше оставена зелена пътна
чанта. Уелс погледна в нея и намери тъмносиня полицейска униформа, по която нямаше
пагони, но на десния й ръкав бе пришита черна лента с надпис „Специални сили“. Беше
избродиран на арабски със златни букви, а на левия ръкав се виждаше саудитският
национален флаг.
Уелс обърна торбата и чифт черни кожени кубинки изтрополиха на пода, последвани от
черен кожен колан, наколенки, предпазни очила, чифт плътни гумени ръкавици и скиорска
маска с отвор за очите. Той не беше съвсем сигурен дали това бяха частите на истинска
униформа на Специалните сили на Саудитска Арабия, или просто много добро копие. В
стаята нямаше нищо друго, което да привлече интереса му. В гардероба висяха няколко роби,
две ризи и два панталона. На дървеното бюро нямаше нищо, а в чекмеджето му Уелс откри
само Коран, джобен бележник със зелена подвързия и саудитски паспорт на името на Талиб
ал Маюд. Уелс побърза да ги прибере в джоба на якето си.
Погледна часовника, беше два часът и дванадесет минути след полунощ. Бе прекарал
тук около пет минути. Уелс надзърна през тесния прозорец на спалнята, който гледаше на
изток, към централната част на долината. Шумът от двигател вече се чуваше по-отчетливо,
въпреки че все още не се виждаха никакви фарове. Уелс възлагаше големи надежди на
входния портал, може би дори прекалено големи…
Побърза да види какво имаше зад третата врата. И тя беше заключена, но нито един от
ключовете не пасна. Уелс извади пистолета и стреля два пъти в ключалката, след което
изрита силно вратата и тя се отвори. Инстинктивно застана с гръб към стената, сетне бързо
надникна вътре, за да се увери, че няма никого, въпреки че от стаята не се чуваше нито звук.
Ако в помещението имаше човек, той отдавна щеше да е открил огън по него.
Третата стая беше обикновен офис, с две метални бюра, долепени едно срещу друго. По
ръба на пода бе прикрепен черен кабел за интернет, но Уелс не видя компютър. До вратата
имаше само един шкаф, боядисан в черно. Уелс дръпна дръжката и се оказа, че е заключен.
Опита с втория, по-малък ключ и след известно колебание ключалката поддаде.
В шкафа имаше четири метални рафта — на горните два бяха подредени оръжия и кутии
с патрони: два автомата „Калашников“ и две частично разглобени пушки М-16. На третия
рафт имаше само две кутии за обувки — в първата се намираха цяла купчина кредитни
карти, няколко мобилни телефона, два ключа от кола — един за шевролет и един за тойота.
Във втората кутия имаше няколко пачки стодоларови и двадесетдоларови банкноти, овързани
с гумени ластици, и няколко паспорта — всичките саудитски, с изключение на един
йордански. Уелс взе само ключовете от колите и остави всичко останало…
На най-долния рафт имаше само една внушителна на вид пушка с къса рязана цев. Той
реши, че трябва да е модел на „Хеклер и Кох“. Мъжете, които си падаха по оръжия, бяха луди
по ХК, както и войниците от спецчастите „Делта“, а това най-вероятно означаваше, че
Специалните сили на Саудитска Арабия също ги използваха. Явно тези мъже се бяха
постарали сериозно, за да заприличат колкото се може повече на саудитски войници, или,
което беше и по-лошото, те наистина бяха такива.
В другото чекмедже на бюрото намери учебник по механика на арабски, копие от
наръчник за управление на хеликоптер, подробни карти на Мека, Медина и Рияд, служебни
баджове и пагони… И неща, които приличаха на пропуски за някаква саудитска военна база.
Огледа още веднъж набързо мястото с надеждата да зърне някъде лаптоп, но нямаше или
беше толкова добре скрит, че не успя да го намери.
Уелс грабна пътната чанта от втората стая и натъпка кутиите от обувки и останалите
неща от бюрото в нея. Огледа за последен път офиса, защото времето го пришпорваше…
Отвън вече се чуваха приглушени викове и в хладния нощен въздух отекваха мъжки гласове.
* * *
Милицията сигурно вече бе минала през портала.
Трябваше да излезе…
* * *
Докато слизаше надолу по хълма, за да се върне при Гафан, в съзнанието му се появи
един отдавнашен спомен: веднъж си бе представял, че престрелка в Афганистан, на която бе
станал свидетел, всъщност бе като част от картина на Гоя, като видение за ада на земята. В
сцената, разиграла се в подножието на хълма, имаше нещо подобно…
Гафан го очакваше до единия от джиповете, стиснал ръката на момчето, което бяха
заловили. Отдалече изглеждаше почти като приятелско ръкостискане, като двама братя,
готови да потеглят на път, стига да не беше черната качулка, която Гафан бе намъкнал на
главата на пленника. Зад тях бяха проснати пет тела, а малко по-нататък лежеше
преобърнатият джип. Истинско произведение на Норман Рокуел22, вдъхновено от дявола.
Иззад ъгъла се чу остър метален звук.
Уелс стигна до джипа и подаде пътната чанта и ключа за тойотата на Гафан.
— Виж дали ще запали — каза той. — Вземи чантата и момчето с теб.
След това грабна автомата на единия от мъртвите бойци, отключи джипа и пъхна ключа
в стартера. Въпреки дупките от куршуми около двигателя автомобилът запали от първия път.
Уелс включи фаровете, превключи на първа и нагласи автомобила така, че да гледа към
каменистия хълм, зад който се намираше къщата. Хълмът се намираше на около два
километра от нея и свършваше някъде близо до самата граница на Ливан. Той извади въжето
от джоба си, прекара свободния му край през волана и го пристегна зад облегалката на
шофьорската седалка. Завърза го здраво, за да намали отклонението.
От другата страна на хълма се чу ново скърцане на метал, последвано от тътен, който
можеше да означава единствено, че порталът най-накрая е поддал. На милицията нямаше да
й трябва много време, за да си разчисти пътя. Уелс провери дали предпазителят на автомата е
поставен, след което притисна педала на газта с приклада на оръжието и подпря дулото му в
основата на седалката. Джипът тръгна сам да се изкачва нагоре по хълма. Уелс скочи в
движение и се приземи точно върху дясното си рамо, което през годините бе доста
пострадало. Пламъците на болката избухнаха почти мигновено и се плъзнаха по цялата му
ръка. Оставаше му само да се надява, дано отново не си е изместил раменната става…
Изтича при тойотата и скочи вътре. Ръката му беше съвсем изтръпнала.
* * *
Младият пленник не беше в колата. Уелс чу, че някой се съпротивляваше откъм
багажника. Гафан потегли, без да каже нищо, и подкара край хълма, южно от бараките, по
същия път, по който бяха дошли. Уелс погледна назад към джипа, който бе успял да се изкачи
до върха на хълма. Милицията естествено щеше най-напред да тръгне след него.
Прехвърлиха се от другата страна на хълма и тойотата подскочи, когато премина през
тялото на един от тримата убити от Гафан. Рамото на Уелс се удари във вратата и нова
изпепеляваща болка прониза цялата му ръка. Той стисна зъби, за да не изкрещи.
— Мислиш ли, че това ще ни свърши работа и ще ги забави? — попита Гафан.
— Да се надяваме.
— Оставихме ли някакви важни сведения в бараките?
— Вероятно…
— Това се превърна в истинска касапница. Ако бяха нашите момчета от „Делта“, със
сигурност биха се справили по-добре.
На Уелс не му се щеше да спори, искаше само да седи някъде на тишина със затворени
очи и да брои секундите, докато успее отново да намести рамото си. Но беше важно Гафан
да разбере едно-единствено нещо.
— Ти все още не разбираш — започна той, — че никой друг освен нас двамата не би се
доближил до този лагер. Департаментът по отбраната или ЦРУ не биха изпратили екип, ако
не са сигурни, че ще намерят действащ терористичен лагер, прекалено рисковано е,
прекалено много правозащитници ще скочат… А само след няколко дни, най-много подир
седмица, това място вече нямаше да го има… Те бяха готови да се изнесат оттук.
Гафан не отговори и Уелс не беше сигурен дали приятелят му приема истината, или
просто беше твърде уморен, за да спори. Три минути по-късно стигнаха до самоходния джип.
На северозапад, високо на хълма, Уелс забеляза, че някой стреляше. Джипът се беше
преобърнал на една страна. Милицията сигурно вече беше открила, че е празен, и в момента
ченгетата се чудеха какво да предприемат. Без съмнение, скоро щяха да стигнат до
единственото логично заключение и да поемат на юг. Уелс и Гафан вече имаха прилична
преднина, но съществуваше опасност милиционерите да се свържат по радиото с
подкрепленията си в Баалбек. Те не знаеха какво точно търсят, но със сигурност щяха да
блокират основния път през долината.
Уелс и Гафан трябваше на всяка цена да се измъкнат от Бекаа преди зазоряване и да
стигнат до брега. За техен късмет, планинските пропускателни пунктове се ръководеха от
ливанската армия, която действаше независимо от „Хизбула“, или поне Уелс се надяваше да е
така.
Гафан спря до джипа с намерение да се прехвърлят в него, но Уелс възрази. Смяната на
колите щеше да им отнеме ценно време, а и трябваше да прехвърлят пленника от багажника.
Подминаха джипа и се отправиха на изток по тесен каменист път, който не се виждаше
от планините.
— Сега накъде? — попита Гафан.
— На юг, а после на запад, ще хванем пътя, който води нагоре в планините.
— След това пак на юг ли?
— На север.
— Обратно към лагера?
— Да, но малко преди това ще свием на запад и ще минем над него. Има път, който
минава през планините, северно оттук. Ще гледаме да стигнем от другата страна и да сме
по-близо до брега. Ще зарежем джипа — обясни Уелс. И си помисли, че в следващата
секунда Гафан ще попита: „А след това?“.
— А след това? — заинтересува се приятелят му.
Уелс му обясни, че иска да намерят място, където да се скрият, да разпитат момчето и да
разкажат на Шафер какво са открили, но нямаше да мине много време, преди милицията да
успее да проследи джипа им. Уелс разполагаше с фалшив паспорт, но Гафан нямаше, а и до
изгрев всеки милиционер в Ливан щеше да е тръгнал по петите им, може би полицията също
щеше да ги проследи, ако онези от „Хизбула“ решаха, че искат и правителството да се
включи в издирването им. Ако милиционерите ги докопаха първи, щяха да ги застрелят
намясто, а вариантът да ги арестуват не предполагаше нищо по-добро. Уелс не гореше от
желание да прекара остатъка от живота си в ливански затвор, а Управлението нямаше да им
помогне, ако не разполагаше със сигурни доказателства, че мъжете от подготвителния лагер
бяха свързани с терористичните атаки от изминалата седмица. А подобни доказателства те
нямаха…
— Трябва да стигнем до брега, до лодката — каза Уелс, — освен ако не държиш да
останем в Ливан.
— Ще пропусна този път… — усмихна се Гафан и решително зави надясно по тесния
каменист път, който водеше към малко утихнало селце от няколко къщи, разположени на две
пресичащи се улици. Подминаха го и се озоваха на асфалтиран тесен път, който лъкатушеше
от юг на север към полите на планината. Гафан сви вдясно и поеха на север. От изток Уелс
забеляза редица от фарове, които пъплеха след тях по пътя в долината, но засега планът им
вършеше работа. Пътят през селото си оставаше тих и спокоен. Възможно беше и никой да не
ги преследва, защото милиционерите все още не можеха да разберат какво се е случило в
лагера.
Покрай пътя, криволичещ нагоре по хълма, нямаше мантинела, нямаше дори бяла линия,
която да очертава края на асфалта, който в един момент внезапно свърши и премина в тясно
каменисто трасе. Гафан нямаше друг избор, освен да включи фаровете и да намали
скоростта. Уелс отново погледна часовника си, показваше 2:58. Имаше доста време до
разсъмване. Той притвори очи и мислено добави още шестима в списъка на хората, които
беше убил.
— Пак ли си с изместено рамо? — попита Гафан. Приятелят му бе с него в Афганистан,
когато за пръв път бе навехнал ставала си, но сега Уелс не искаше да мисли за рамото си и
смени темата:
— Успя ли да измъкнеш нещо от момчето? — попита той.
— Само името му. Казва се Мешал. Освен това… Да знаеш, че е уплашен до смърт —
каза Гафан. — Ти сам го видя, изглежда редови боец, едва ли знае много.
— Ще разберем — отвърна Уелс.
* * *
Скоро след като преминаха през пропускателния пункт край Камуа, Уелс забеляза
няколко къщи западно от шосето. В продължение на хилядолетия фермерите и хората от
номадските племена бяха живели в долините между ливанската граница и крайбрежието на
Средиземно море и тези земи бяха гъсто населени. За щастие, пътят на север, криволичещ по
билото на планината, беше пуст, а под него се ширеше море от блещукащи светлинки от
безброй малки селца, пръснати чак до бреговата линия. Вдясно от пътя се виждаха
очертанията на недовършена бетонна къща, а от втория й етаж все още стърчаха железата на
армировката. Часът беше четири без петнадесет и дори най-ранобудните рибари вероятно
все още щяха да са в леглата си през следващия час.
— Я виж там — посочи Уелс.
Гафан зави надясно и колата се понесе по пътя, който завиваше зад къщата към
недостроен гараж.
— Хубаво място. Тихо е. За пръв път да направим нещо умно тази нощ — усмихна се
Гафан.—
Спазвай „веригата на командването“, моля — напомни му шеговито Уелс. — Не
търпя да ми се противоречи.
Навън въздухът бе хладен и сух. Уелс се отпусна дотолкова, че да почувства колко
изтощен беше всъщност… И колко мръсен. Беше изпотен, а по челото му имаше засъхнала
кръв. Освен това болката в дясната му ръка продължаваше да го измъчва. Ако скоро не
наместеше ставата, имаше опасност нервните връзки да останат увредени завинаги.
— Помогни ми — каза той на Гафан.
Приятелят му го изгледа притеснен.
— Ще ти покажа как става… — продължи Уелс и сложи лявата ръка на Гафан на
външния край на рамото си, а с дясната обхвана бицепса му. След това нагласи лявата си ръка
на изпъкналата става между тях. — На три дърпаш нагоре и напред.
— Не трябва ли да имам диплома, за да правя това? Поне квалификация на медицинска
сестра?
— Силно! — нареди Уелс. — На три! Едно, две, три…
Гафан го притисна и Уелс затвори очи, зашеметен от болка, след което започна да вдига
ръката си нагоре и още по-нагоре… Докато накрая ставата изпука и си дойде на мястото.
Последва мигновено облекчение. Уелс се отпусна на облегалката, бяха му избили сълзи от
болка.—
Болеше ли много? — попита Гафан.
Думкането в багажника спести на Уелс необходимостта да отговори. Отвориха го и
измъкнаха Мешал навън. Момчето се преви, но Гафан го прихвана, да не падне. Уелс свали
качулката от главата му и младежът замига, стреснат от лунната светлина. Опита се да каже
нещо. Уелс се замисли какъв ли бе планът на терористите за Мешал, може би щяха да го
използват като камикадзе. От него очевидно нямаше да излезе кой знае какъв войник, но
поне не се опитваше да избяга. Може би щяха да успеят да го пречупят.
— Можеш ли да се изправиш, Мешал? — попита го Уелс на арабски.
Момчето кимна, без да попита откъде този човек знаеше името му.
— Изправи се тогава — нареди му той и Мешал застана стабилно на краката си.
— На колко години си?
— Двадесет.
— Наистина? Я помисли пак… — не повярва Уелс.
— Осемнадесет.
Ясно. Никой от по-старшите в лагера не би му доверил нещо тайно. Но момчето със
сигурност бе достигнало до някаква информация и само. Уелс трябваше само да я изтръгне
от него, без да го нарани. Мъченията не бяха по неговата част — да убива, не беше проблем,
но не и да измъчва. Не и след случилото се в Ямайка и особено след Къщата на мрака.
Тогава му хрумна една идея как можеха да се възползват от факта, че говорят арабски и
бяха дошли без хеликоптери и военни униформи. Лъжата щеше да проработи само ако
момчето поискаше да повярва в нея, но на Уелс му се струваше, че планът му ще свърши
работа.
— Свали му белезниците — обърна се той към Гафан. — Вече можем да му кажем.
— Да му кажем… — изрече Гафан, но бързо се усети и прекъсна изречението преди
въпроса. След това свали белезниците на момчето.
— Мешал, знаеш ли кои сме ние? — попита Уелс. — Ние сме от Пакистан… — довърши
той и посочи към планините на изток. — Разбираш ли?
Мешал поклати неразбиращо глава.
— Шейх Бин Ладен ни изпрати да те намерим — продължи Уелс.
— Шейх Бин Ладен?! — изуми се момчето.
— Онези мъже, с които тренираше, не са част от плана, но ти си.
— Те бяха мои братя.
— Казвали са ти, че са твои братя, но те са предатели на каузата. Затова получиха точно
това, което заслужаваха — продължи Уелс.
— Ти знаеш за това? — стресна се Мешал и отстъпи крачка назад.
— Разбира се. Наблюдавахме ви.
В такива места винаги се намираха загубеняци — сложете двадесет мъже на едно място,
независимо дали в някое общежитие, или в тренировъчен лагер, и динамиката на групата
сама ще започне да търси най-слабия… Мешал идеално се вписваше в тази роля.
— Но вие ги убихте! — каза той.
— Трябваше. Опитахме се да говорим с тях, но те не ни послушаха. А тази мисия, на
която бяха тръгнали… Шейхът не искаше да го правят. Разбираш ли? — попита Уелс.
Мешал бавно вдигна глава и кимна.
— Но вие ме качихте в багажника… Сложихте ми качулка… — продължи момчето.
— Тогава нямаше време да ти обясняваме. Направихме го, за да те освободим. Сега
обаче трябва да тръгваме и ти ще дойдеш с нас. Налага се да облечеш панталона и обувките,
които ти носим — синия панталон от униформата и кубинките, които Уелс се надяваше, че
ще му станат, — след това ще се качиш при нас в колата. Отиваме към брега, там ни чака
кораб, който ще ни отведе. Сетне ще имаме доста въпроси към теб.
— А къде отиваме? — попита Мешал. В гласа му се прокрадна нотка на ентусиазъм.
Момчето трябваше да избере дали да повярва, че е с двама убийци, които изпозастреляха
целия му лагер и сега ще затрият и него, или с двама мъже, спасили го от бедите… И то по
заповед не на кого да е, а на Осама бин Ладен, най-големия герой за талибаните. Скоро
съшитата с бели конци история щеше да лъсне, но засега младежът им повярва.
— Не трябваше да ти казвам всичко това — започна Уелс. — Мога ли да ти имам
доверие?
Мешал кимна.
— Закълни се в Аллах — настоя Уелс.
— Кълна се в Аллах, можете да ми вярвате — повтори момчето.
— Отиваме в Газа и това е специална мисия — прошепна Уелс.
— Газа ли?
— Да. Хайде да вървим! Но не задавай въпроси, докато не излезем в морето. Въобще не
искам да говориш.
Без да каже нищо повече, Мешал нахлузи панталона и напъха нозете си в кубинките,
които му бяха с един номер по-малки и го направиха да изглежда още по-дребен. След това
влезе в джипа до Гафан. С трима некъпани мъже вътре колата миришеше толкова ужасно, че
Уелс едва успяваше да си поеме дъх, но това нямаше значение. Свалиха прозорците и
потеглиха надолу по хълма към брега. Отиваха към морето, към единствения път за бягство.
17.
Източното Средиземноморие
Последните отблясъци на слънцето потъваха в морето и червеникавият диск изчезваше
с великолепие, което туристите, излезли да изпият по питие в „Маргаритавил“, на
четиринадесет хиляди километра оттук, биха оценили подобаващо. Залезът не направи
никакво впечатление на Уелс. Гафан бе заредил яхтата с допълнително гориво и вода, към
която беше прибавил дори няколко торбички с фурми. Беше забравил крема против слънце, а
се оказа, че моторчето, задвижващо сенника над руля, не работеше — дребна подробност,
която продавачът в Бейрут бе пропуснал да спомене. Отблясъците, които хвърляха вълните,
караха Уелс да присвива очи и допълнително изморяваха изтощеното му съзнание.
Трябваше да стоят далече от Кипър поне до падането на нощта. Без интернет и
сателитен телефон нямаше как да знаят дали ливанската полиция вече е успяла да ги свърже
с нападението в лагера и Уелс допускаше най-лошото — че ги издирваха навсякъде от Бейрут
до Гибралтар. Трябваше да намерят начин да се свържат с Управлението, преди кипърската
полиция да ги намери, и най-добрият им коз беше вариантът да се приближат през нощта. За
щастие, времето, прекарано в морето, не беше изгубено. Благодарение на Мешал Уелс
разполагаше с достатъчно информация, която да предаде на Шафер.
* * *
Петнадесет часа по-рано, малко преди слънцето да започне да залязва, Уелс седна до
Мешал и му предложи шепа фурми. Момчето поклати глава срамежливо. Уелс си спомни, че
то беше едва на осемнадесет и много по-вероятно бе да проговори, ако си представеше това
пътуване като приключение, а не като изпитание.
— Можеш ли да плуваш? — попита го Уелс.
— Никога преди не съм виждал морето — призна Мешал.
— Един ден ще се научиш. Къде си израснал?
— В Нажд — пустинята в централната част на Саудитска Арабия. — В едно село,
наречено Кусайба. Може би е на около три хиляди километра от Рияд.
— Липсва ли ти? — попита Уелс.
— Не много. А ти откъде си?
— Израснал съм в Ливан, но съм се обучавал в Афганистан — отвърна Уелс.
— Не говориш като ливанец… — поколеба се момчето и погледна към белия мостик в
края на лодката, сякаш си мислеше дали би могъл да си тръгне и да върви до брега. Беше
изтощен и уплашен, но нямаше да побегне. Уелс разбра, че заплахите само биха го накарали
да замлъкне.
— Ако акцентът ми ти звучи странно, това е защото съм прекарал няколко години в
Германия.
— Къде в Германия? — попита момчето.
— В Хамбург.
— Братовчед ми отиде да учи в Хамбург и той ми е казвал, че германците пият много, а
жените им се обличат неприлично, но въпреки това му харесваше. Обаче там времето било
много лошо.
— Никога не става топло като в Нажд — каза Уелс, — но през зимата вали сняг. Ти
виждал ли си някога сняг, Мешал?
— Не.
Помълчаха известно време, докато лъчите на залеза озаряваха небето над главите им.
— Готов ли си да ми разкажеш за лагера? — попита Уелс.
— Не знам.
— Мисля, че трябва. Шейхът ще иска да знае — настоя Уелс, въпреки че все още не
можеше да повярва, че му се налага да използва името на Бин Ладен за това.
— Ти срещал ли си го? — попита момчето.
— Преди много време — убедително излъга Уелс. — Сега той трябва да се крие заради
американците, онези търтеи. Но той все още ръководи нещата и иска да е наясно за мисията,
по която са те обучавали. Притеснен е да не би тя да попречи на плановете му.
— Не ти вярвам — заяви Мешал, — но дори и да е вярно, губиш си времето, защото аз
нищо не знам. — Въздъхна и наведе глава — жест, който всички тийнейджъри от Лондон до
Лос Анджелис биха разпознали безпогрешно.
— Знаеш повече, отколкото си мислиш. Започни с нещо лесно, кажи ми колко човека
бяхте в лагера?
— Различно.
— Но най-много колко? — настоя Уелс.
Мешал започна да брои бавно на пръсти, докато си мърмореше нещо. Не беше никак
чудно, че приятелчетата му в лагера бяха нарочили точно него за глупака на групата.
— Тридесет и четири — каза той накрая — или тридесет и пет.
— Имаше само тридесет легла, недей да ме лъжеш, Мешал — предупреди го Уелс. —
Няма да ти се разсърдя, но трябва да ми кажеш истината.
— Казвам ти я! — настоя момчето. — Някои от тях спяха в къщата.
— А колко хора общо преминаха през лагера? — попита Уелс и броенето на пръсти
започна отново. — Не ми казвай точно число, горе-долу… — побърза да добави той.
— Може би около петдесет и пет.
— А кой командваше?
— Не знаеш ли? Нали каза, че сте ни наблюдавали — учуди се момчето.
— Не през цялото време. Затова трябва да ми кажеш — замаза положението Уелс.
Мешал, изглежда, бе започнал да разбира, че въпреки резервите, които изпитваше към
тези мъже, нямаше друг избор, освен да говори.
— Наричаше се Азис, но не смятам, че това е истинското му име — промълви момчето.
— Бил е войник в Саудитска Арабия, нали? — предположи Уелс.
— Така мисля. Харесваше му да го наричаме „майоре“ — допълни Мешал.
„Така мисля“. Очевидно Мешал правеше разлика между това, на което сам бе ставал
свидетел, и това, което другите му бяха разказали, но при всички положения от него би
излязъл добър свидетел.
— Но този Азис не е бил там през цялото време, нали? — предположи отново Уелс,
опипвайки внимателно почвата.
— Идваше на всеки няколко седмици.
— Откъде?
— Не знам.
— От Рияд или от Джида? — насочи го Уелс.
— Не знам — повтори момчето.
— Колко годишен беше този Азис?
— Стар беше. Може би на твоите години — чистосърдечно отвърна Мешал.
„Опа!“, помисли си Уелс, а на глас попита:
— Ако видиш негова снимка, ще го познаеш ли?
— Разбира се, виждал съм го много пъти. Той живееше на горния етаж в къщата.
— В предната стая ли?
— Да. Стоеше предимно там или в офиса отзад. Случвало се е няколко пъти да говори
пред нас в час. Каза ни, че хората срещу нас са силни войници и ако не внимаваме, ще ни
убият. Понякога идваше да се молим заедно и знаеше целия Коран наизуст, никога не
правеше грешки — каза момчето.
— Той обясни ли ви, че тези войници ще бъдат американци? — попита Уелс.
— Да. Понякога ни наблюдаваше, докато тренирахме, веднъж дори ми се развика, задето
не държах автомата правилно. Обясни ми, че трябва да уважавам оръжието.
— Прав е бил. Той каза ли ви за мисията? — попита Уелс.
— Не. Мислех си, че ще нападнем някакво място, където живеят американците, но той
така и не ни каза.
— Имаш предвид жилищен квартал ли? Като тези в Рияд и Дахран?
— Да.
— А защо смяташ така?
— Тренирахме с коли бомби, учеха ни как да ги правим. На два пъти ги взривихме
наистина. За какво друго може да ни трябва толкова голяма бомба? Единствено за нападение
на място, което е добре охранявано — заключи Мешал.
— Но той не ви е описал каква е мишената, така ли? — попита Уелс.
— Казах ти. Той никога не е говорил с мен. Само веднъж се случи да ми се разкрещи
заради автомата и още веднъж по време на вечеря, когато се спънах и разлях сока от фурми.
Тогава ми рече: „Този лагер е скъп и хората, които плащат, не искат да си хвърлят парите на
вятъра, затова внимавай повече!“. Сещаш се, той не беше много приятен човек, а всичко това
стана преди дори да… — започна Мешал и изведнъж замлъкна.
— Преди кое? — заинтересува се Уелс.
— Нищо — промълви Мешал, но не вдигна глава, страхувайки се да срещне погледа на
Уелс.
Джон реши засега да подмине въпроса.
— Онзи път, в кухнята, Азис не ви ли каза кои са хората, които плащат за лагера? —
попита вместо това той.
— Не. Но един от другите, казваше се Талиб и беше от ония, които убихте, той веднъж
каза нещо такова: „Онези може и да не харесват това, на което ги учим“. Аз не знаех какво
има предвид, но на Азис не му допаднаха думите му, изгледа го така, все едно искаше да
скочи и да му пререже гърлото — спомни си Мешал.
— Това ли е Талиб? — попита Уелс и извади саудитския паспорт, който бе прибрал от
спалнята на втория етаж в къщата.
— Да — отговори момчето.
— Ти попита ли Азис защо е ядосан?
— Разбира се, че не. Доволен бях, че този път не е разгневен на мен — отвърна Мешал.
— Той споменавал ли е някога името на крал Абдула? — попита Уелс.
— Той мразеше Абдула. Казваше ни, че Абдула се е помирил с евреите и ще пусне
неверници в Мека.
— А ти мразиш ли Абдула?
— Не знам…
— Азис споменавал ли е някога, че планира да въстане срещу властта на Абдула? —
попита Уелс.
— Не, не мисля.
— А освен този Азис имаше ли и други саудитски войници в лагера?
— Да. Имаше даже един от Ирак. Аз не го харесвах, беше откачен. Удари ме, когато не
можах да направя достатъчно лицеви опори, а не бях виновен.
— А ти колко лицеви опори можеш да направиш?
— Един път направих двадесет и осем — похвали се момчето. — А ти колко правиш?
— Малко повече — отвърна Уелс. — А ти как се озова в лагера?
— С кола през Йордания…
— Не, имах предвид как разбра за лагера?
— Имамът в родното ми село ме попита дали искам да се включа като боец в свещения
джихад и аз казах „да“. Той ми обеща, че можел да ми помогне.
Значи този Азис, който и да беше той, разполагаше с хора в Саудитска Арабия, които да
му подбират тийнейджъри и да му ги изпращат по един или двама, за да се обучават в лагера.
Между купчината паспорти Уелс бе открил и записи за всички, преминали през лагера, а
думите на Мешал потвърждаваха, че саудитският мукабарат можеше да проследи цялата
мрежа. Само че, ако Абдула и Митеб бяха прави, мукабарат, или поне Мансур и Саид, вече
знаеха за лагера.
От една страна, сега Дуто и ЦРУ трябваше да обърнат сериозно внимание на факта, че
талибаните се подготвят да ударят американски войници, по думите на Машал. Нямаше как
Съединените щати да пропуснат подобно предупреждение, независимо колко много им се
искаше да стоят далеч от борбата между Абдула и Саид.
Което, от друга страна, водеше до логичния въпрос: „Ако Саид и Мансур са насочили
силите си само към Абдула и наследяването на трона, защо им бе да нападат САЩ? Защо да
събуждат дракона?“. Може би отговорът на този въпрос се бе изплъзнал от устата на Талиб
при онзи разговор в кухнята, а може би Азис, който и да беше той, имаше по-големи планове
от тези, за които предполагаха хората, осигуряващи му парите.
Часове наред Уелс разпитва Мешал за това как бе започнал обучението, какви оръжия бе
използвал, на каква тактика ги бяха обучавали, кои бяха другите талибани в лагера. Най-
голямата изненада бе, когато Уелс попита за бомбения атентат срещу принцеса Алия. Той не
очакваше, че Мешал може да знае нещо, но момчето му разказа как един от обучаваните
често се беше обличал в бурка.
— Той спеше в една малка стаичка зад къщата, защото никой не го харесваше — обясни
момчето. — Мразеха го дори повече от мен, но Талиб им каза да се държат добре с него. Той
си тръгна преди известно време и когато чухме, че са взривили Алия, разбрахме, че това
сигурно е бил той.
Накрая Мешал се умори, слезе долу в каютата и легна на тясната койка, под която Уелс
бе натъпкал пътната чанта, взета от къщата. Момчето легна до чантата, затвори очи и почти
веднага се унесе в сън. Изглеждаше много млад и невинен.
Уелс се качи горе и седна до Гафан край кормилото. Слънцето все още печеше силно и
косите му лъчи се отразяваха от водата. Гафан бе водил лодката в южно-югозападна посока,
избягвайки най-натоварения морски път между Ливан и Кипър, но въпреки това във водите
край тях все още се срещаха дизелови риболовни кораби от Бейрут и товарни, които пътуваха
между Тел Авив и Истанбул.
— Доста си поприказва с него — отбеляза Гафан.
— Момчето знае много. Бил е там пет месеца и не е никак глупав, а понеже не са му
обръщали внимание, онези са говорили пред него. Той вече ми довери, че е сигурен, че някой
от лагера е убил Алия. Освен това казва, че командирът им е говорил за цел, насочена към
американски войници.
— Ще ми се да имаше друг начин да се доберем до това — въздъхна Гафан.
— Няма друг.
— Това е нещо, в което висшето командване няма участие — напомни му Гафан.
— Да не мислиш, че ако имаше командване, щеше да бъде по-лесно? При последното
нещо, с което се занимавах, няколко „добри войничета“ бяха направили неща, за които се
обзалагам, че са искали да могат да се разкаят и да върнат времето назад. И това при условие,
че за тях е отговарял полковник и са имали разрешение да го сторят. Смятали са, че всичко е
наред, и просто са следвали заповедите.
— И какво стана с тях? — поинтересува се приятелят му.
— Мъртви са. Поне повечето от тях — отвърна Уелс.
— Да не би да намекваш за това, което си мисля? — погледна го Гафан.
— Не, не съм ги убил аз. Сложно е за обясняване — отговори Уелс. — Това, което се
опитвам да ти кажа, е, че ако действаш по начина, по който го правим ние, накрая никога не
можеш да хвърлиш отговорността на някой друг. Винаги отговаряш за себе си.
— А ако отговаряш неправилно? — попита Гафан.
— Тогава си плащаш… По един или друг начин — отвърна Уелс.
Гафан замълча.
— Джон — рече той накрая, — имаш ли нещо против да те попитам за религията ти? За
исляма?
— Питай — отвърна Уелс, въпреки че не обичаше да говори за вярата си. Често
мюсюлманите не го приемаха като истински вярващ, а на останалите просто им беше
любопитно.
— Не разбирам как може да се определяш като мюсюлманин, след като всички, които
преследваме, са… Е, не са будисти… — завърши Гафан.
— Представи си Втората световна война — каза Уелс. — И ние, и германците сме били
християни.
— Да, но германците не са рецитирали Библията, докато са ни нападали. Това е
религиозна война, или поне те я възприемат като такава. Едва ли трябва аз да ти го казвам,
ти познаваш Корана доста по-добре от мен, джихадът проповядва убийството на
неверниците и всичко друго е казано там — отвърна Гафан.
— Брет, ти християнин ли си? — попита Уелс.
— Разбира се.
— Молиш ли се?
— Само на Коледа и Великден…
— А вярваш ли истински, че Иисус Христос е възкръснал от мъртвите?
Гафан отклони поглед от Уелс и се загледа в блестящите води на Средиземноморието,
сякаш от тях можеше да получи отговора.
— Не знам — каза той накрая. — Ще ми се да вярвам, че е така.
— И аз не вярвам в голяма част от написаното в Корана — заяви Уелс, — но годините,
прекарани в Афганистан, ме накараха да приема исляма. Така научих думите и в един
момент започнах да чувам и музиката в тях. Може би стана тъй, защото там не намерих нищо
друго, може би го направих, за да се защитя… И аз вярвам в бога. Що се отнася до мен, тези
две неща ме правят мюсюлманин. А ще ти кажа само, че повечето мюсюлмани не искат
самоубийствени бомби и джихад, искат просто да живеят живота си, както и всички
останали.
— Доста интересен начин са намерили, за да го покажат — отбеляза Гафан.
— Знаеш, че не е така. Ако се върнем на примера с Втората световна война, знаеш за
японците и техните летци камикадзе — самоубийство в името на императора. Ние сме ги
убивали и те са убивали нас. Сега Япония е един от най-близките ни съюзници. Всичко
зависи от обстоятелствата — заключи Уелс.
— Надявам се да си прав, Джон, но не мисля, че някой от нас двамата в близко бъдеще
ще остане далеч от всичко.
Уелс се усмихна.
— Ами тогава да се захващаме сериозно с него…
* * *
Уелс прекара следващите три часа в проучване на бележника, ръководството за
управление на хеликоптер, учебника и другите документи и паспорти, които бе взел от
къщата. На пръв поглед нищо особено не му направи впечатление, но някои неща будеха
подозрението му. Паспортите бяха издадени наскоро и изглеждаха истински. Повечето от
момчетата на снимките бяха тийнейджъри или младежи в началото на двадесетте си години
и идваха от непознати за Уелс градове в Саудитска Арабия, вероятно подобни на мястото, в
което беше израснал Мешал. Паспортите не бяха използвани много и единствените входни
печати, които Уелс намери, бяха от границите с Ливан, Сирия, Йордания и Дубай. Нямаше
никакви визи за Европа или САЩ, нито такива за Пакистан, Афганистан или Иран. Липсата
на пътувания до тези страни бе сериозно доказателство, че тази група бе действала
самостоятелно от „Ал Кайда“ и иранското правителство.
Арабският на Уелс не беше достатъчно добър, за да разбере техническия учебник, но
вътре, изглежда, се говореше за изграждане на инфраструктура и отоплителни и
вентилационни системи. В него Уелс намери два сгънати листа с подробно описание и схема
за създаването на камион бомба, както и трети, на който имаше нещо като начертана на ръка
карта на магистрала. Малък участък близо до горната част на схемата бе ограден в кръгче, но
на картата нямаше никакви означения и Уелс трудно можеше да се ориентира къде ли се
намираше тази магистрала.
Колкото до служебните баджове с имена и пагоните, те или бяха истински, взети от
саудитската армия, или представляваха много добри копия. Ако тези бойци бяха толкова
добре тренирани, колкото изглеждаше, те имаха реален шанс да преодолеят успешно
охраната на някоя саудитска военна база и дори да проникнат в някой от дворците на Абдула.
И въпреки това Уелс не успя да намери доказателства, че усилията им са били насочени към
точно определена цел.
Най-накрая прегледа бележника, който бе открил в стаята на Талиб. Беше изписан с
равен почерк на арабски и съдържаше списъци със задачи, които, изглежда, са били
изпълнявани постоянно. „Да купим три хиляди галона бензин… Мобилни телефони от
„Ливан Телеком“… Да изпратим Ф за Б на летището, 17 март…“ А към края на бележника
имаше една фраза, оградена в кръгче: „42 Азис 3“. „Азис“, помисли си Уелс, това бе името,
използвано от човека, управлявал лагера. Тук сигурно означаваше някакъв код, реши той, но
за какво? С малко повече късмет анализаторите от АНС и Ленгли можеха да открият някаква
връзка, която на него му убягваше.
* * *
Долу __________в каютата на кранчито климатикът току-що бе отказал и вътре беше задушно като
на „Бърбън Стрийт“ през юли. Уелс се надяваше, че двигателите бяха по-надеждни от
останалата механика по лодката. Лицето на спящия Мешал лъщеше от пот. Щом Уелс влезе в
каютата, момчето се пробуди и първата му реакция бе да вдигне ръцете си в защитна поза.
Свали ги миг по-късно, когато осъзна къде се намираше.
— Колко още остава, докато стигнем до Газа? — попита момчето.
— Още малко.
— А защо днес не се молихме? В лагера се молехме по пет пъти на ден? — сети се
Мешал.
На Уелс не му се щеше да се моли в момента, не и с кръвта на убитите от него, засъхнала
под ноктите му, и особено след като Гафан го бе разпитвал за вярата му.
— Има специално правило, когато си в морето… — поясни Уелс. — Тогава не трябва да
го правиш.
— Не мисля, че е така — възрази момчето.
— Няма да се молим, Мешал. Хайде, ела горе. Тук е прекалено горещо — каза Уелс.
Разпитът продължи на палубата.
— Ти виждал ли си офиса, който беше в къщата? Онази стая с компютрите? — попита
Уелс.
— Да, няколко пъти — отговори Мешал. — Носил съм храна на пилота.
Досега момчето не бе споменавало нищо за пилот.
— Откъде знаеш, че е бил пилот? — заинтересува се Уелс.
— Мое задължение беше да му нося обяд. Веднъж влязох и го видях да играе на някаква
игра с летене на компютъра, обръщаше самолета с главата надолу. Попитах го дали и аз мога
да поиграя и той отвърна: „Не, трябва да си истински пилот, за да играеш“. Полюбопитствах
дали той е истински пилот и ми отговори, че бил пилот на хеликоптер. Тогава влезе Азис и
ми каза да се омитам оттам. След това не съм говорил повече с него.
— Той как се казваше?
— Не знам. Той си тръгна… Не помня точно кога, може би преди месец. След като
напусна, други хора също си отидоха. Преди това, ако някой си тръгнеше, на негово място
идваше друг, но след това не.
— Тези, които си тръгваха, казвали ли са, че си отиват завинаги?
— Не са, но беше точно така. На тръгване си вземаха всичките дрехи. Отиваха си по
двама-трима, знам, че ходеха в Рияд, а някои от тях — в Джида, и дори имаше няколко в
Мека.—
Те ли са ти го казвали?
— Не, но така чух.
— Вземаха ли оръжия?
— Някои от тях да. Но тези, които щяха да летят, не вземаха.
— Азис споменавал ли е нещо за Мека? За нападение над Голямата джамия?
— Повторих ти вече няколко пъти — раздразнено отвърна момчето, — той никога не ми
е споменавал нищо.
— Кога беше последният път, когато го видя? — попита Уелс.
— Преди десет дни. Той ни събра и ни каза, че мисията ни наближавала.
— Знаеш ли какво е искал? Защо се е върнал?
— Трябва да е било свързано със специалната стая — отвърна момчето, което явно бе
пълно с изненади.
— Мешал, досега не си споменавал нищо за специална стая.
— Не си ме питал. Намираше се до малката барака зад къщата. Беше вкопана в земята и
със стени, излети от бетон. Може би беше не повече от три на три метра и с дълбочина
четири метра.
— Килия — изрече на глас Уелс.
— Да. Трябваше да я изкопаем, а след това й сложихме метален покрив и я затрупахме с
пръст, така че да не се вижда. Имаше специална тръба с мотор, от която вкарваха въздух
вътре, така че да не става прекалено горещо и този, който е затворен там, да може да диша. В
нощта, когато Азис се върна, той накара мен и още няколко момчета да откопаем тръбата и
мотора и да ги качим в един камион. След това дойдоха двама мъже и ги откараха.
— Държаха ли някого в тази килия? — попита Уелс.
— Веднъж пуснаха едно момче там. Стоя четири дни — отвърна Мешал и поклати глава,
сякаш не искаше да си спомня за това. — Казваше се Айман.
— За това ли не искаше да говориш преди малко? — попита го Уелс.
— Да.
— Той твой приятел ли беше?
— Не точно приятел, но се грижехме един за друг. Останалите мислеха, че е глупав като
мен… — добави момчето. — Казваха, че е предател. Ала той не беше предал никого. Просто
беше попитал дали може да си ходи и те казаха „не“, но въпреки това той си тръгна. На
следващия ден го хванаха и го върнаха.
— Тогава ли го пуснаха в килията?
— Да.
— И сигурно не са му давали храна? — предположи агентът.
— Не, даваха му храна, но не и вода. На третия ден Азис ни накара да гледаме. Затова не
исках да разказвам преди. Вдигнахме капака, а Айман лежеше долу и се молеше да му дадем
вода, молеше се и обещаваше да не казва нищо на никого, точно както искаше Азис. Но
лицето и устатата му бяха почернели… А очите му… — тук Мешал млъкна. — Тогава Азис
ни каза, че това ставало с предателите. След това ни накара да сложим капака обратно.
Азис бе тествал вентилацията. Уелс беше сигурен. Трябвало е да се увери, че
пленниците, които е смятал да държи в килията, е нямало да се задушат. А с това, че е
избягал, че е дезертирал, Айман просто се е представил като идеалния опитен плъх. Но Азис
не е трябвало да го убива. Би могъл да остави известни запаси от храна и вода в килията и да
нареди да го измъкнат след седмица, така момчето е щяло да си научи урока… А смърт от
дехидратация си беше истинска жестокост, тъмна и бавна смърт, далеч по-лоша от
мъчителното угасване при глада.
Уелс се замисли дали Азис се бе молил в нощта, в която бяха сложили капака обратно.
Вероятно… Дори с още по-голяма пламенност от обикновено. Също като Библията, Коранът
бе пълен с истории за човешката жестокост към човека, и все пак Уелс не можеше да
повярва, че Аллах би приел молитвите на един психопат.
Джон Уелс никога не бе срещал Азис, никога не го беше виждал, дори не знаеше
истинското му име, но за пръв път от години насам в кръвта му закипя огънят на
справедливостта. Искаше му се да пребие този човек, който си бе позволил да се забавлява,
измъчвайки един от войниците си. Точната дума беше да го размаже, да го унищожи…
— Спри лодката — обърна се той към Гафан.
Приятелят му изключи двигателите. Намираха се на около осемдесет километра южно
от Кипър, далеч от основните морски пътища, а в радиус от десетина километра нямаше
други кораби. Уелс се съблече и се гмурна в морето. Водата беше хладна, тъмна и много
солена, а Уелс зарита ритмично с крака и се гмурна, колкото можеше по-дълбоко. Не се
страхуваше да плува, щом лодката беше наблизо.
Дълбоко под повърхността Уелс разтърка ръцете си, докато и последните червеникави
следи изчезнаха, размити от водата. В следващите дни щеше да се натъкне на още много
кръв.
Мешал отново слезе в каютата, сви се на койката и заспа. Уелс го остави да подремне.
Вероятно следователите в „Гуантанамо“ щяха да измъкнат още информация от него, но Уелс
не мислеше, че ще научат още кой знае какво. Той вече беше разбрал това, което момчето
имаше за казване.
Засега се опита просто да помисли по въпросите, които историята на момчето
повдигаше, а отговорите бяха доста притеснителни. Защо се е наложило Азис да премести
вентилационното оборудване? Защото е бил изградил друга килия в Саудитска Арабия и не е
искал да купува друго, понеже имало риск да го проследят. За какво му е била нужна
подземната килия? За пленник, за някой отвлечен. Очевидната цел е някой от саудитското
кралско семейство, но Азис бе казвал на хората си, че ще се бият срещу американски
войници. Може би им го е подхвърлял просто за да ги надъха, а истинската му цел е бил
някой от западняшките жилищни квартали, точно както си мислеше и Мешал. Кварталите
имаха собствена охрана от американски сили за сигурност, които пазеха заедно със
саудитската полиция.
Или пък… А ако Азис бе решил, че може да се добере до посланика? Но Уелс не
виждаше как е възможно да се случи това. Посланикът рядко напускаше района на
посолството, а когато трябваше да излиза, винаги го съпровождаше малка армия от коли и
хора. Но Азис разполагаше с около шестдесет човека, достатъчни за нападение. Обучението
им, разбира се, не можеше да се мери с това на американците, но желанието им да използват
самоубийствени атаки беше огромно тактическо предимство за тях.
Сега Съединените щати трябваше да изпратят екип, който да претърси останките от
лагера, и то бързо, още преди „Хизбула“ да го е разрушила, заличавайки всички евентуални
доказателства. Повторното влизане в лагера не би трябвало да представлява трудност, но
дори и така да беше, сигурно нямаше да се случи бързо. Преди това най-влиятелните
ръководители във Вашингтон, Дуто, държавният секретар и съветникът по национална
сигурност, трябваше да допуснат, че се е налагало да организират нахлуването в него, вместо
да оставят тази задача на Уелс. И чак след това и тримата щяха да стигнат до един извод:
Съединените щати трябва да се намесят сега. А ако ливанското правителство и „Хизбула“ не
бяха съгласни, Ленгли щеше да организира екип на ЦРУ с достатъчно подкрепления от
отрядите „Делта“, за да убеди местната полиция да не се намесва.
Уелс се надяваше, че Дуто и другите големци, които обичаха да се наричат
„принципали“, щяха да действат бързо. Но дори и да беше така, бившият агент не можеше да
си представи как всичко това би могло да се организира за време от четиридесет и осем до
седемдесет и два часа, което само по себе си вече означаваше, че щеше да бъде ужасно късно.
Ако Азис бе разформировал лагера в продължение на месец, то той сигурно бе почти готов
да нанесе удара си, а саудитците нямаше да го спрат, въпреки че вероятно щяха да останат
изненадани, когато разберяха каква е целта му.
Щеше му се да имаше сателитен телефон под ръка, но подобни желания бяха
безполезни. Налагаше се просто да чакат, докато настъпи мрак, и след това да се доберат
незабелязано до брега. Яхтата им можеше да плава и при много плитки води, както беше и с
повечето спортни лодки. Не им беше нужно пристанище, а просто някой тих плаж, намиращ
се достатъчно далече от населено място, където можеха да скрият лодката и да слязат на
суша. Щяха да спят на земята, на сутринта да купят мобилен телефон или да намерят място с
интернет връзка, а след това да стигнат до Никозия.
Можеше дори да зарежат Мешал, ако момчето ги бавеше. После щяха да се върнат за
него. Той така или иначе не говореше гръцки и нямаше паспорт. Момчето не би тръгнало да
напуска Кипър само. Но най-важната им задача беше да намерят начин да се свържат с ЦРУ и
да стигнат до някоя от секретните щабквартири, и то преди кипърските ченгета да ги хванат
и да започнат да задават неприятни въпроси.
* * *
След залез морето блещукаше с ивици бяло и черно, преливащи се едни в други с
движението на всяка вълна. Намираха се на петнадесет километра южно от най-издадената
югозападна част на Кипър, а островът светлееше бледо далеч пред тях.
— Йо-хо-хо, земя! — подвикна Гафан.
— Карай към нея тогава — отвърна Уелс.
— Ай-ай, кап’тане! — Гафан се опита да докара типичния акцент на английските
моряци, но не успя. — „Ще пийнем по пинта грог и ще търчим след девойките“ — подкара
думите на една стара песен той.
Изведнъж Уелс осъзна, че не говореха на арабски. Изглежда, гладът, жегата и тревогите
ги бяха направили непредпазливи.
— Какво казвате? — извика Мешал от каютата долу.
Уелс сграбчи кльощавата му ръка и го стисна, докато усети как мускулите му
потрепнаха.
— Тишина! — нареди той.
Кипър не бе точното олицетворение на цивилизацията, но беше близо до него. Хората
населяваха острова вече почти пет хиляди години, което с други думи означаваше, че едва ли
щеше да има много празни плажове, на които биха могли да акостират. Почти цялата брегова
линия бе гъсто застроена с хотели и селища, чиито светлини блещукаха в мрака. На
километър от брега Уелс изключи двигателите. Оставиха лодката да се носи по течението на
вълните, заслушани в шума на колите, които преминаваха по крайбрежния път, и в звуците от
някакво парти, носещи се от един от хотелите близо до плажа.
— Ами сега? — обади се Гафан.
— Може би ще е добре да намерим къде да се пъхнем, да потърсим някое истинско
пристанище, да спрем там и да слезем. Нека някой да посмее да ни спре — заяви Уелс.
— Сигурен ли си?
— Не. Но представи си, че ни забележат да се промъкваме така, все едно сме тръгнали
да прекосяваме Рио Гранде, за да берем чушки от другата страна, как ще изглеждаме тогава?
— Не са ли ви учили на това във Фермата? — попита Гафан.
— Учиха ни, но съм забравил — призна си Уелс.
— Лошо. Щеше да ни свърши работа.
Поне Гафан бе от хората, които схващаха огромната абсурдност на ситуацията. Току-що
бяха провели успешно нападение над терористичен лагер, а сега не можеха да намерят начин
да се отърват от една моторница, без да ги заловят. Уелс си представяше, че би било най-
добре, щом слязат от кранчито, да влязат в някое заспало село. Ако бяха облечени по-добре,
ако говореха поне малко гръцки или пък ако момчето не беше с тях, може би щяха да се
справят някак си… Но не и така, не и по този начин.
— Намери някое място, където къщите изглеждат пусти, и ще гледаме да слезем там…
— предложи Уелс.
Гафан бавно зави на изток и скоро забелязаха тъмно място по бреговата линия.
Светлините изчезваха зад един хълм, покрит с кипариси, а откъм морето хълмът се спускаше
в редица от скали, прекалено остри, за да се строят къщи по тях. Широк плаж с бял пясък
лежеше точно между скалите и морето.
— Няма да намерим нищо по-добро от това — каза Гафан. — Защитено е, липсват къщи
и водата е спокойна.
Уелс погледна към Мешал.
— Ще акостираме тук и след това ще слезем — обясни му той. — Ще се наложи малко
да вървиш през водата.
— Това Газа ли е? — попита момчето.
— Тази Газа се е загнездила в мозъка ти! Забрави я. Това е Кипър.
— Но нали каза… — понечи да запита момчето.
— Първо ще спрем тук, тогава отиваме в Газа. Мълчи сега.
* * *
Гафан отново изключи двигателите и остави лодката сама да се добере до брега.
Вълните се блъскаха в корпуса й и караха всичко вътре да скърца. Приближиха се на
петстотин метра, на четиристотин…
И тогава чуха непогрешимия звук от женски стонове, достатъчно ясни и отчетливи,
несъмнено породени от удоволствие.
— Май не сме единствените, които си търсят романтично местенце, за да се скрият, а?
— обади се Гафан.
Тогава Уелс ги видя, по-точно съзря мъжа — намираше се на няколкостотин метра
вдясно от тях, там, където плажът беше по-равен и вълните бяха оформили нещо като
естествен амфитеатър. Сигурно лежаха на одеяло или надуваем дюшек, а един поочукан
джип „Киа“ 4x4 бе паркиран наблизо, в тясна пътека отстрани на хълма. Джипът даде на
Уелс идея, която не беше съвсем хубава, но нямаше да нарани никого и можеше да му създаде
възможност да говори с Шафер преди края на работния ден във Вашингтон, като се имаше
предвид шестчасовата разлика.
— Приближи се, колкото можеш. Давай… По-бързо — нареди Уелс.
— Така казва и тя — пошегува се Гафан и включи двигателите. Лодката подскочи рязко
напред.
Уелс изтича долу и грабна кутията от обувки, напъхана в пътната чанта. Заряза всичко
останало, както си беше. Излезе отново на палубата и видя, че са на не повече от сто метра
от брега. Онзи мъж все още продължаваше да се клати, но изведнъж заплашително вдигна
пръст към тях. Водата беше почти неподвижна и дъното на лодката се носеше спокойно и
право напред. Пет метра дълбочина, четири…
Стоновете изведнъж секнаха. Мъжът се изправи, а ерекцията му беше видима. Жената
също седна, гърдите й бяха големи и хубави, а тъмните им зърна се забелязваха дори и от
лодката. Мъжът й каза нещо и тя побърза да си сложи блузата. Онзи намъкна някакви шорти
и започна да им крещи нещо на гръцки. Уелс не разбираше нито дума, но значението на
казаното беше повече от ясно. Човекът беше нисък, набит и доста мускулест, очевидно около
тридесетгодишен, и с повече косми по гърдите, отколкото на главата. В кръвта му бушуваше
достатъчно тестостерон, за да тръгне да се бие, вместо да побегне. Голяма грешка.
Уелс сграбчи перилото на лодката и изчака дъното й да задраска в пясъка, след което
скочи в плитките води. Беше дълбоко не повече от метър, а пясъкът под краката му бе мек и
фин. Той изтича към брега, съпротивлявайки се на ниските вълни. Гафан го последва.
Кипърецът ги изгледа шокиран. Уелс излезе от водата, пусна кутията от обувки на пясъка и се
приближи към него. Онзи изведнъж осъзна, че Уелс може би беше опасен. Извика нещо на
жената. Тя се изправи, обу си бикините и побърза да си сложи полата, но преди да успее,
мъжът я дръпна и я повлече към джипа.
Въпреки че Уелс отдавна бе прехвърлил четиридесетте, все още бе запазил бързите
движения на бейзболиста, който беше някога, и крачките му мълниеносно скъсиха
разстоянието. Жената изпищя и Уелс разбра какво ще трябва да направи.
— Свали го! — извика той на тичащия след него Гафан.
Мъжът се опита да пресече пътя му, но Уелс ловко го заобиколи и побягна към жената.
Сграбчи я и покри устата й с ръка, за да заглуши писъците й. Тя започна да рита и да се
извива в ръцете му, но Уелс я държеше здраво. Приятелят й се бореше ожесточено да я
измъкне, но Уелс се извърна така, че да я постави между тях. Крайно некавалерско от негова
страна, но просто му се щеше никой да не бъде сериозно наранен. Гафан стигна до тях и
стовари един юмрук в стомаха на мъжа, а след като той се преви от болка, го удари още
веднъж, в брадичката. Човекът се строполи тежко на пясъка, а Гафан скочи върху него,
извъртя го по корем и седна на гърба му.
Уелс извади ролката с изолирбанд от джоба си, избърса я в тениската си и откъсна парче
от десетина сантиметра, с което залепи устата на жената. След това притисна китките й зад
гърба и също ги залепи с няколко пласта от изолирбанда. Сложи я да седне на пясъка, след
което двамата с Гафан повториха всичко това и с мъжа. Любовниците ги гледаха изумени и
уплашени.
— Няма да ви нараним — каза Уелс на английски. — Искаме само колата ви.
Те объркано поклатиха глави. Уелс бръкна в джоба на мъжа и измъкна евтин кожен
портфейл, два презерватива и ключовете от джипа. Някак си гледката на презервативите го
накара да се почувства още по-зле от това, което беше направил, — беше развалил вечерта на
тези двама нищо неподозиращи хора.
Мешал стоеше в края на водата и ги гледаше със зяпнала уста. Момчето със сигурност не
беше виждало гола жена, да не говорим за сцена като тази. Уелс му махна да се приближи.
Младежът взе кутията от обувки и се повлече към тях като пребито куче.
Уелс хвърли две мокри торбички, пълни с банкноти от по сто евро на пясъка. Когато
изсъхнеха, щяха да струват повече от киата.
— Съжалявам — каза той. — Трябва да вървим.
* * *
— Те ще се оправят — рече Уелс петнадесет минути по-късно, когато вече се движеха по
път А6, водещ към Никозия, а климатикът на киата бе включен, за да ги изсуши.
— Това може да се окаже най-добрата нощ в живота им — усмихна се Гафан. — Ще има
да разправят на внуците си.
— Ще се оправят — повтори Уелс.
— Винаги си толкова сигурен — подкачи го Гафан, — сигурно чувството е хубаво.
* * *
Час по-късно стигнаха в Никозия, зарязаха джипа и поеха по тихите градски улички, за
да намерят хотела, в който Уелс бе отседнал само преди седмица. След това той намери едно
интернет кафе и се свърза с Шафер, който му уреди да влезе в американското посолство,
където можеха да разговарят по сигурна линия.
— Ще стане голяма каша — каза Шафер, когато Уелс приключи с разказа си. — И си
прав, може да ни отнеме няколко дни, докато разрешим ситуацията.
— Гледайте да не е прекалено много — отвърна Уелс.
— Ако ченгетата се доберат до вас, обади ми се. Ще направя всичко възможно да ви
измъкна — обеща Шафер.
— Не е само това, Елис. Ти не си виждал лагера. Казвам ти, че тези момчета имат
големи планове.
Трета част
18.
Рияд, Саудитска Арабия
— Брат ми казва, че умирам. Той пророк ли е? Дали може да вижда в бъдещето? Що за
дарба би било това! Не бих го пожелал на никого, дори и на Саид. Да видиш собствената си
смърт… А какво ще правиш сетне? Ще си седиш в леглото и ще броиш дните ли? Ами
жените и децата ти, и техните деца? И тях ли ще трябва да гледаш как умират? По-добре е
човек да си избоде очите и да живее в мрак, отколкото да види всичко това.
Оплакването на Абдула бе започнало още преди Кърланд да се приближи до стола му, а
арабските думи се лееха от устата му, така че Рана едва успяваше да се справи навреме с
превода. Намираха се в огромния дворец на Абдула, разположен в пустинята, северно от
Рияд. Същата сутрин кралят бе съобщил на Кърланд, че трябва да се срещнат незабавно.
Абдула завърши речта си и започна да кашля в шепа, сякаш току-що бе финиширал на
маратонско бягане. Кърланд се настани в кожен фотьойл, който не пасваше на останалата
мебелировка във френски стил от края на XVIII век. Замисли се какво ли се очакваше да
каже. Когато се бяха срещнали за пръв път в пустинното ранчо на Абдула, той му беше
показал лъскавите клетки, в които държеше бойните си соколи, красиви и много скъпи
птици с дълги пера. През цялото време кралят се бе усмихвал дружелюбно, почти игриво, и
дори избухна в смях, когато една огромна кафява камила, животно със зъл нрав, спечелило
две големи надбягвания в Дубай, ухапа Кърланд.
Абдула все още беше жив, но засмения човек, когото посланикът бе срещнал в ранчото,
отдавна вече го нямаше. Лицето му се беше стопило и добило цвета и вида на смачкана
восъчна хартия. Тялото му бе натежало, но въпреки това изглеждаше по-дребен и по-слаб.
Кърланд се сети за Хъмпти Дъмпти23. „Всички царски хора и царските коне не могат да го
вдигнат на мястото му, не!“ А най-голямата изненада беше, че кралят бе сам, въпреки двамата
охранители и двамата преводачи, които чакаха в позлатения коридор пред стаята му. Абдула
сигурно им бе забранил да влизат.
Кърланд опита да го разведри и се пошегува:
— Знаете ли, аз не познавам никакви пророци, може би е хубаво да си намеря нови
приятели.
— Да не би да искате да се усмихна? И то след случилото се с внучката ми? — попита
Абдула.
— Искам само… — започна Кърланд — да ви благодаря, че ми дадохте възможност да
ви изкажа съболезнования от свое име и от името на моя народ за смъртта на Алия.
— Затова ли си мислите, че сте тук? — попита кралят.
— Тук съм, защото искахте да ме видите, кралю.
— Тук сте заради брат ми. Пророкът, крал Саид. Абдула е мъртъв, да живее Саид! — каза
кралят. — Поклонихте ли му се вече? Целунахте ли му ръка? Коленичихте ли пред него, за да
му вържете обувките?
Кърланд си спомни разговора си със Саид. Тогава принцът бе намекнал, че кралят е
прекалено болен, за да управлява, и въпреки че не беше заявил открито плановете си да
поеме властта след смъртта на Абдула, намеренията му бяха повече от ясни. Кралството и
преди бе преминавало през подобни преходи във властта, самият Абдула бе управлявал като
принц регент, след като крал Фахад бе претърпял сърдечен удар през 1996 година.
Кърланд искаше да вдъхне увереност на Абдула, но в същото време не желаеше да взема
страна в тази битка. Два дни преди това бе получил ясни инструкции от Вашингтон, гласящи
следното: „Съединените щати няма да вземат позиция за наследяването в Дома на Сауд —
нито официална, нито неофициална“.
— Вие все още сте крал — каза той — и аз, и цяла Америка също ви приемаме за такъв.
Абдула не обърна внимание на изтърканите думи и поде ново пътешествие из дебрите
на арабския език:
— Сигурно трябва да завиждам на Саид, той живее в бъдещето, а аз вече не виждам дори
миналото. Той плака ли, когато ви разказваше за тежката ми орис? Каза ли ви, че тронът ще
бъде негов? И че иска да го обладае като уличница още дори преди тялото ми да е изстинало?
— Съединените щати уважават реда, по който кралството ви избира водачите си —
отговори Кърланд. — Ние очакваме другите нации да не се намесват в нашите избори и по
подобен начин и ние не бихме искали да се месим във вашите.
Дори за самия Кърланд думите прозвучаха прекалено сухо и механично, факт, който не
беше изненадващ. Само че докато упражняваше речта си на път за двореца, той не бе очаквал
настроението на краля да е толкова странно. Абдула се опитваше да разкрие пред него цяла
епическа трагедия и предателство, а Кърланд се бе подготвял по доклада за официалната
правителствена позиция, подписан от 15-те главни секретари GS-15 във Фоги Ботъм24.
— Кажи си го направо… — заяви Абдула. — Дали аз съм крал, или Саид, или някой
друг, Съединените щати не ги е грижа особено.
— Разбира се, но нашите взаимоотношения с кралството са дълготрайни и който и да е
кралят, ние при всички случаи ще защитаваме саудитските интереси — изрецитира Кърланд
и си помисли, че който и да бе писал тези думи, сигурно трябваше да бъде бит с камшик,
след което побърза да добави: — Кралю, не знам какво се е случило между вас и Саид, но
каквото и да е то, брат ви никога не е споменавал, че умирате.
— Не е ли?
— Той каза само, че не се чувствате много добре и че който и да управлява Саудитска
Арабия, Кралството ще си остане голям приятел на Съединените щати.
— Голям приятел на Съединените щати — повтори Абдула с далеч по-спокоен глас, а
лудостта в погледа му изведнъж изчезна. — Брат ми е честен и почтен колкото една змия.
Той разказа ли ви за другите си големи приятели? За духовните лидери, които всеки петък
проповядват джихад? За мъжете, които се взривяват в Ирак и Афганистан? Това звучи ли ви
като думи на приятел?
— Саид ли е този, който финансира въстанията? — попита Кърланд.
— Твърде склонен е към това и е готов да си затвори очите, когато имамите пръскат
пари за тези хора, които убиват ваши войници.
— А вие защо не го спрете?
— Мислите ли, че не съм опитал?
Абдула затвори очи и се отпусна на твърдия си фотьойл. Рана понечи да се наведе към
него, но Кърланд поклати глава и двамата мъже останаха да чакат тихо. След минута кралят
отвори очи.
— Съвсем съм забравил добрите си обноски — каза той. — Искате ли малко кафе? Или
сок?
— Ако ни предложите нещо, с удоволствие — отговори Кърланд.
Абдула вдигна слушалката на старинния телефон, оставен наблизо, и почти веднага след
като затвори, икономът се появи с табла кафе, портокалов сок и френски кифлички. Кърланд
се досети, че кралят се нуждаеше от малко време, за да възстанови силите си.
— Какво мислите за моята страна, господин посланик? — попита накрая той.
Прекалено очевидна лъжа би било да каже „Работлив народ сте“, помисли си Кърланд.
Същото важеше и за „приятелски настроена“.
— Бих искал да я опозная по-добре… — отговори посланикът — но не мога да го
направя заради положението със сигурността. Но колкото до хората, с които съм се срещал,
те са любезни и разумни, много гостоприемни и силно вярващи, доколкото знам. Те
приличат на голяма част от американците, особено на южняците — обобщи Кърланд.
— Смятате ли, че разбирате Саудитска Арабия? — попита кралят.
— Не сър, не бих казал. Но понякога си мисля, че не разбирам и Америка.
— Америка е лесна за разбиране. Всичко при вас е на повърхността, а тук е заровено.
Човек никога няма представа какво точно се случва.
— Обяснете ми тогава — любезно предложи посланикът.
И за негова изненада, Абдула му каза. Сподели му плана да направи сина си крал,
сподели и яростта, което таеше към Саид и Мансур. Разказа му и за разцеплението, което бе
настъпило в семейството.
— И всичко това се е случвало от година, а ние не сме разбрали? — учуди се Кърланд.
— Наистина трябва да си намерите още нови приятели, господин посланик, но повечето
от принцовете усещат, че е в техен интерес да си държат езиците зад зъбите. Веднъж щом
вземат решение, те ще искат силен крал, а това би било невъзможно, ако целият свят знае, че
домът ни е разединен.
— Но вие нарушихте тази семейна тайна… — заяви Кърланд — Защо ми разказвате
всичко това?
— Моите мотиви нямат значение.
— Дори и така да е, аз искам да ги знам — усмихна се посланикът.
Абдула не отговори. Тишината се проточи, а Кърланд се облегна назад на стола си и
зачака. Помисли си, че би било голяма грешка да притисне Абдула за отговор. Усети как
дишането на седящия до него Рана се промени и как пръстите му започнаха нервно да
барабанят по коляното. Кърланд наведе глава, опитвайки се да улови погледа на Рана и да
предаде безмълвното съобщение: Да не си споменал нито дума! Дори не дишай. Той сам
трябва да проговори. А ако прецакаш това…
— Те прекалиха, когато нападнаха Алия — каза накрая кралят.
На Кърланд му трябваха няколко секунди, за да асимилира думите.
— Мислите, че брат ви стои зад бомбардировките в Джида ли? — попита предпазливо
той.
— Възможно е…
— Какво би спечелил той от това?
— Погледнете ме! — каза Абдула, а в думите и погледа му се четеше толкова молба,
колкото и заповед. Той вдигна дясната си ръка и се взря в нея. Трепереше. — Ако Саид вижда
смъртта ми, не е далеч от истината. Той е по-силен от мен и далеч по-безмилостен.
Абдула стисна пръстите си в юмрук, за да скрие треперенето им, и свали ръка в скута
си.
— Саид е по-безмилостен от мен, далеч по-безмилостен, отколкото можете да си
представите. И той ще спечели. Нищо не можем да направим срещу това. Нито аз, нито вие…
— прошепна кралят, а след тези думи за момент сякаш изгуби интерес към разговора.
— Можете ли да докажете, че той е замесен? Защото, ако имате факти… — предпазливо
започна посланикът.
— Разбира се, че не мога.
— Но тя е и негова внучка…
— Вие, американците, винаги вярвате в добротата. Когато дойде време да си тръгнете
оттук, да напуснете наподобяващото на затвор „посолство“, направете една обиколка. Качете
се на кола, идете в пустинята и едва тогава ми кажете каква доброта виждате там, господин
посланико…
Кърланд знаеше, че не трябва да се ядосва на този почти изгубил разсъдъка си човек, но
усети, че намрази Абдула за последните му думи.
— Това ли искахте да ми кажете, когато ме извикахте тук? — попита сухо той.
— Да, както и да ви задам един въпрос — отговори кралят.
— Питайте каквото желаете.
— Да предположим, че мога да докажа, че Саид е убил внучката ми. Това ще има ли
някакво значение? Съединените американски щати ще се заинтересуват ли?
— Ще бъде обърнато внимание — кратко отговори Кърланд.
— Наистина ли? — попита кралят. — Дали това би имало въобще някакво значение?
— Да — заяви Кърланд, надявайки се, че е прав.
* * *
— Е, надявам се, че няма да последваме съвета на краля — каза Рана, щом се качиха в
колата и конвоят зави на юг по магистралата, водеща от двореца към центъра на Рияд.
Кърланд не отговори. Той все още се опитваше да разгадае това, което Абдула му бе
казал за Саид. Дали принцът би използвал терористи за нападение срещу собственото си
семейство? Тези хора можеха да изгубят всичко при една гражданска война и да спечелят
всичко, ако съумееха да запазят стабилността в Кралството. Може би Кърланд разсъждаваше
наивно, но все си мислеше, че ще бъдат достатъчно рационални и ще направят необходимите
компромиси, за да се получи мирно наследяване на трона.
— Да отидем в пустинята — уточни Рана. — Имам предвид малкия нагледен пример,
който кралят ни даде.
Всъщност се връщаха обратно в посолството в Рияд. Кърланд, Рана и Магс се возеха във
втория джип от конвоя. Магс бе преместил Кърланд от първия във втория джип с
обяснението, че не желае местонахождението на посланика при обратното им пътуване да
бъде предсказуемо. Сега двамата седяха един до друг на средната седалка в разширеното
градско возило, Рана и ефрейторът — командир на командосите, бяха отзад, а двама войници
се возеха отпред, при шофьора. Две коли от саудитската полиция с включени сирени и
светлини разчистваха пътя пред конвоя, докато брониран джип от частната охрана на краля
ги защитаваше отзад. Шофьорите в Саудитска Арабия бяха известни с агресивността си, но
дори те гледаха да стоят надалече от тази движеща се бронирана маса.
— Да, това с пустинята ще го пропуснем — въздъхна Кърланд, въпреки че една малка
част от него всъщност искаше да разбере какво бе имал предвид кралят. Какво ли бе „да
вървиш в жегата, докато се строполиш…“, помисли си той.
— Бих казал, че нападението над Алия е било брилянтна идея. То, от една страна,
показва на принцовете, че никой не е защитен, а от друга, елиминира един прогресивен глас,
една дама, която може да говори пред Америка и Европа. Освен това убийството й разтърсва
из основи Абдула, и то точно в момент, когато се бори за контрола със Саид. Цели три на
цената на едно — каза Рана.
— Възможно ли е Саид да е бил замесен? — попита Кърланд.
— Шегуваш се — отвърна съветникът му.
— Не пряко, но той все пак е министър на отбраната, има сведения за охраната на Алия.
Възможно е той или Мансур да са предали тези сведения на някой, който не я е харесвал
особено. Когато се видяхме със Саид, той не изглеждаше твърде натъжен от смъртта й.
— Добре, значи Абдула е бесен, че Алия е мъртва, и иска някой да си плати за това. Те
двамата с брат му са противници, мразят се. Абдула обвинява Саид. Но защо Саид би поел
подобен риск? Не разбирам. А и във Вашингтон ще си помислят, че това доказва как Абдула е
вече твърде стар, за да управлява, и че повече не можем да му вярваме.
— Ами ако гледаме на нещата само отзад напред? — попита Кърланд. — Да
предположим, че всъщност Саид е лудият? Ами ако той цяла вечност е искал да стане крал и
сега не може да понесе мисълта, че Абдула възнамерява да го пропусне при наследяването на
престола?
— Позволяваш на ненавистта си към Саид да влияе на разсъжденията ти — отвърна
съветникът.
— Възможно е. Но има и нещо, което не разбирам, — досега семейството е запазило
всичко това скрито. Как така ние не сме разбрали за конфликта? — учуди се посланикът.
— Вярно е — след кратък размисъл отговори Рана.
— Това означава, че вероятно и „Ал Кайда“ не знае, нито пък „Хизбула“… Освен ако те
не разполагат с по-надеждни сведения от нашите за случващото се в монархията.
— Което наистина не е много вероятно — съгласи се съветникът.
— А кога за последен път саудитците са били изправени пред подобна вътрешна борба?
— попита Кърланд.
— В началото на шестдесетте години — отвърна Рана. — Било е по времето, когато крал
Сауд се е давел в алкохол и братята му са го изпратили в изгнание.
— Значи оттогава са изминали почти петдесет години. А защо сега? За останалите
бомбени атентати добре, но Алия? Както и ти спомена, това е било голям удар за Абдула. А
ако терористите не са получавали информация от вътрешен човек, откъде биха могли да
знаят точния момент, в който да го уязвят?
— Съвпадение е — предположи Рана. — Имали са някакъв план и когато им се е отдала
възможност да нанесат удар по принцеса Алия, те просто са го направили.
— Мразя съвпаденията.
Конвоят премина покрай огромна строителна площадка с десетки кранове, работещи по
полузавършените жилищни и офисни сгради, представляващи част от корпуса на
Университета за жени „Принцеса Нора“. Кралското семейство влагаше над единадесет
милиарда долара в учебното заведение като част от усилията си да насочи богатствата,
идващи от петрола, в създаването на устойчиво саудитско общество. До корпуса, северно от
Рияд, погледът се спираше върху квартали от бетонни постройки, по-големи къщи и джамии,
наблъскани нагъсто зад високи стени. В град, в който летните температури надвишаваха
четиридесет и пет градуса по Целзий, откритите външни пространства не бяха от особена
важност. Всички къщи се строяха близо до границите на имотите, почти без дворни места.
Кърланд се опита да си представи какво ли беше човек да живее на такова място и не успя.
„Мислиш ли, че разбираш Саудитска Арабия?“, почти презрително бе попитал Абдула. „Не“,
помисли си Кърланд. И може би в това беше и грешката му.
* * *
Нападението започна с нещо, което на пръв поглед изглеждаше като инцидент. Двата
огромни камиона с ремаркета се понесоха напречно на магистралата, пресичайки пътя на
конвоя отдясно наляво и оставяйки следи от гумите върху асфалта. Първият се блъсна
странично в микробуса, водещ колоната от дипломатически коли, и го притисна към
мантинелата, разделяща платната за насрещно движение. Бронираният микробус се смачка
от страната на удара и точно в този миг камионът избухна.
Половин секунда по-късно една „Тойота 4 Рънър“ спря успоредно на първия джип от
колоната на около седемдесет метра пред колата на Кърланд и изчезна, обградена от
яркооранжева огнена топка, която взриви бронираните стъкла на автомобила, преобърна го
на една страна и изпепели командосите и персонала от посолството, които се возеха вътре.
* * *
През опушеното предно стъкло на своя джип Кърланд успя да види как тежкият камион
се вряза в микробуса и последвалата експлозия. След това всичко се случи почти
едновременно.
Две последователни ударни вълни ги разтресоха откъм магистралата пред тях и джипът
им се надигна назад като кон, който се опитва да се изправи на задните си крака, след което
се приземи тежко. А бронираното му туловище изскърца и се понесе напред през
нажежените останки от тойотата.
Джипът увеличи скорост и залепи Кърланд на седалката, след което се понесе през
централната лента и премина наполовина в дясната, докато шофьорът, който бе преживял
три пътни бомбени атентата в Ирак, се опитваше да ги измъкне от опасната зона.
Сержантът на предната седалка грабна радиостанцията, монтирана на таблото, и
извика: „Чарли четири, тук е Чарли шест…“.
В този миг се чу скърцане на метал. Посланикът погледна назад и видя, че ефрейторът
зад него изваждаше своя автомат М-4 през отвора за стрелба от едната страна на автомобила
им, а с другата си ръка се опитваше да промуши пушка през отвора отляво. В този момент
забелязаха, че към тях се приближаваше и друга кола…
— Долу! — изкрещя Магс и притисна главата на Кърланд към коленете му. Посланикът
вече не виждаше какво става наоколо. Тогава откъм седалката зад него проехтя двойният
изстрел на пушката.
Джипът се разтресе толкова силно, че главата на посланика се удари в бронежилетката
на Магс. Сблъсъкът бе дошъл отпред, откъм пасажерската страна, и бе отместил возилото
вляво на пътя.
— Ударени сме — прошепна сержантът и първоначално Кърланд не можа да разбере
защо се налагаше да шепне, но след това осъзна, че всъщност ушите му все още бяха
заглъхнали след стрелбата.
Посланикът се поизправи, опитвайки се да разбере дали все още можеше да чува, и видя
как Магс измъкна пистолета си от кобура, прикрепен към дясното му бедро. Сетне го
промуши през специалния отвор в бронята на вратата до него и започна да стреля по
тойотата, която се беше блъснала в тях.
Две дупки от куршуми се появиха в металната обшивка на тойотата. Третият изстрел
разби предното стъкло, уцели шофьора — дребен мъж, облечен в бял тауб, и първите пръски
кръв шурнаха от шията му и потекоха по рамото. Мъжът изпусна кормилото.
Командосът на задната седалка в джипа на Кърланд измърмори: „Играта започва“, и
Магс притисна посланика, приведен надолу. Този път експлозията дойде откъм задната
страна на колата и я разтресе здраво сред вълна от пламъци и хрущене на чупещи се стъкла.
Тежкият джип се разлюля, задницата му се издигна във въздуха, приземи се тежко и,
извъртайки се настрана, задра по пътя, а Кърланд долови ужасния звук от триенето на метал
в асфалта.
Колата спря и в настъпилата опустошителна тишина посланикът дочу някакъв друг звук,
приличащ на тихо ръмжене, идващ от задната седалка. Дори не беше звук, издаван от човек, а
по-скоро отчаян рев на умиращо животно. Кърланд се опита да се изправи, но Магс все още
го притискаше надолу. Чу как началникът на охраната му каза: „Отряди за преследване,
тактически екип, трябва да го измъкнем…“.
Кърланд отново се опита да се изправи. Каквото и да станеше, не искаше да посрещне
смъртта си със затворени очи.
* * *
За да спестят от тежестта на возилото, конструкторите на специалния брониран джип
бяха направили задната му част по-тънка и бронята й достигаше едва сантиметър и
половина. Противотанковата ракетна граната беше преминала през това препятствие като
през лист хартия, а следващата й спирка се бе оказал ефрейтор Рей Уейд. Гранатата се беше
врязала в бронежилетката му, бе разкъсала гръдния му кош и го бе убила намясто,
изпепелявайки сърцето и белите му дробове сред пламъците.
Поемайки по-голямата част от силата на експлозията, Уейд бе спасил четирима от
останалите петима пътници в дипломатическия джип, но Рана не бе извадил такъв късмет.
Шрапнел от гранатата бе отнесъл половината от лицето и шията му, а друго остро парче бе
разсякло черепа му на две… Той умря, но не достатъчно бързо и за тридесетина секунди
тялото му остана да се гърчи в агония, шепнещо думи на език, неподлежащ на превод, който
само той разбираше, докато милостивата тъмнина на смъртта го погълна изцяло.
* * *
Щом се изправи, Кърланд видя всичко това… Забеляза и телата на задната седалка, и
мъртвия терорист в „Ленд Крузъра“. Бяха спрели на магистралата, а джипът им беше
размазан в мантинелата, разделяща платната за движение в двете посоки.
Той разкопча предпазния колан и излезе навън. Застана между колата и мантинелата.
Пътят бе странно безлюден. На няколкостотин метра зад него се виждаха останките на
първите два автомобила от конвоя, а пред тях два камиона с ремарке блокираха магистралата
и аварийната лента. Първият джип се намираше точно пред камионите.
Щом слухът му се възвърна, Кърланд успя да чуе вой на клаксони и откъслечна стрелба,
идващи иззад двата камиона, които явно умишлено бяха блокирали пътя им.
Обърна се на другата страна и погледна на юг. Недалеч от тях се виждаха двете коли на
саудитската полиция, които бяха ескортирали конвоя. И двете бяха обхванати от силни
пламъци. Кърланд никога не бе служил в армията, но дори и без специална подготовка
можеше да забележи колко внимателно е била планирана атаката. Бяха участвали поне
дванадесет автомобили и камиони и поне още два пъти по толкова терористи. Сигурно
искаха да го хванат жив, защото в противен случай просто биха взривили и неговия джип,
както бяха сторили с останалите коли.
Магс се измъкна от джипа и сграбчи Кърланд за ръката.
— Достатъчно. Аз съм голямо момче — отдръпна се посланикът.
— Опитвам се да спася живота ви. Залегнете веднага — изкомандва Магс и посочи
блокадата на пътя.
Кърланд забеляза, че към тях се приближаваше джип пикап с двама въоръжени с
автомати нападатели, изправени в каросерията. Двамата командоси се измъкнаха от джипа,
единият приклекна в задната му част и притисна автомата към рамото си, готов за стрелба.
Другият се покачи на покрива на автомобила.
— Трябва да залегнем — настоя Магс. — Нека застрелят онези от пикапа и да изчакаме
пристигането на полицията.
Кърланд кимна. Сирените вече се чуваха. Все още бяха далече, но определено се
приближаваха. Саудитската полиция и преди се бе сблъсквала с терористични нападения.
Скоро полицаите щяха да започнат да пристигат…
Кърланд последва Магс и се скри зад гумата на джипа. Магс също клекна и потърси
мобилния си телефон, докато двамата командоси отправяха кратки откоси към терористите.
Посланикът затвори очи и започна да се моли. Искаше просто шанс отново да види
съпругата си.
* * *
В първия взривен джип от конвоя се намираха радиото и сателитната връзка, които
можеха да им осигурят контакт с посолството, но всички в колата бяха загинали. Магс се
натъкна на неочаквана трудност, опитвайки се да избере службата по сигурността на
посолството от личния си мобилен телефон.
Натисна два пъти звезда55 — предварително зададената команда за бързо набиране на
службата по сигурността, и на два пъти дразнещ механичен глас на арабски му каза да
изчака… Или саудитците вече бяха изключили мрежата, или многото обаждания бяха
претоварили мобилните оператори.
Но дори и да беше така, сигурно в този момент началникът по сигурността в
посолството вече организираше тактическия екип за бързо реагиране или дори се качваше в
хеликоптера „Блек Хоук“. Всички превозни средства в конвоя бяха снабдени с джипиес
предаватели, които непрекъснато предаваха данни за точното им местоположение до
посолството. Дори и ако Магс не успееше да се обади, трябваше да се досетят, че има
проблем, тъй като конвоят бе спрял внезапно по средата на магистралата.
Но на екипа по сигурността му бяха нужни поне десет минути, за да вдигне хеликоптера
във въздуха, и още пет, за да стигне дотук. Магс погледна часовника си. Нападението се беше
случило само преди пет минути. Трябваше някак си да успеят да удържат позиции поне още
малко.
Той извади пистолета си и приклекнал се приближи до мантинелата, така че да застане
близо до предната част на тойотата, чиято решетка на радиатора се беше изкривила от
сблъсъка с джипа. От тази позиция можеше да покрива обхвата на нападателите от пикапа, в
случай че той се приближеше откъм южната страна на пътя. Двамата командоси покриваха
северната посока. Така можеше да се каже, че са установили някаква защитна позиция.
Магс погледна към платното от другата страна на мантинелата и за свое изумление
установи, че там движението все още не беше спряно, но колите едва пълзяха. Повечето
шофьори намаляваха или спираха, за да зяпат апокалипсиса, случващ се в съседното платно.
Тогава се чу воят на сирени, идващи откъм север по отсрещната страна на пътя, и в
далечината проблеснаха сините полицейски светлини. Може би саудитските полицаи щяха да
се озоват тук далеч по-бързо, отколкото Магс очакваше.
Когато джипът с терористите се приближи на двеста метра, командосите откриха огън с
кратки серии от изстрели. Куршумите пробиха дупки в предното стъкло и каросерията.
Джипът увеличи скоростта, а двамата мъже, изправени отзад, подпряха автоматите си на
металната рамка над покрива и започнаха автоматична стрелба. Джипът профуча край тях,
докато двете страни се обстрелваха, но никой никого не улучи. Точната стрелба по движеща
се мишена беше почти невъзможна. Пикапът с нападателите забави ход и направи обратен
завой на празната магистрала.
Магс стисна глока си с две ръце, съжалявайки, че не разполага с по-мощно оръжие.
Пикапът спря на разстояние две коли от тях и Магс не успя да разбере какво ги беше
накарало да се разколебаят. Дотук изглеждаше, че брилянтно бяха планирали цялото
нападение, но сигурно бяха пропуснали момента за светкавична атака. А и може би не
очакваха пред тях да се изправят трима въоръжени мъже в момент, когато вече не
разполагаха с достатъчно хора, за да нанесат финалния удар.
Сирените от другата страна на магистралата се чуваха все по-силно и отчетливо, както и
експлозиите зад двата преобърнати камиона. Ако нападателите искаха да заловят Кърланд,
то явно сега беше моментът за действие, помисли си Магс. Терористите сякаш внезапно бяха
достигнали до същото заключение и пикапът се понесе направо към бронираната кола на
посланика. Магс побърза да се прикрие зад ъгъла на предната броня, а командосът на
покрива се извърна, за да посрещне идващата от юг опасност.
— Чакай! — извика Магс отдолу. — Остави ги да се приближат.
Пикапът скъси разстоянието, докато двамата терористи ги обсипваха с автоматични
откоси, а куршумите им отскачаха от бронираната повърхност на дипломатическия джип.
Щом се приближиха, командосът на покрива също откри автоматичен огън и откосът
разби предното стъкло на пикапа. Шофьорът явно беше залегнал ниско на седалката и Магс
не разбра дали е бил уцелен. Пикапът спря рязко и гумите му оставиха тъмни следи по
асфалта, а шофьорът изскочи навън, притиснал с две ръце корема си.
Магс се възползва от момента и натисна спусъка три пъти, като успя да улучи единия от
изправените нападатели в гърдите. Той изпусна стоманената рамка, за която се държеше, и
се преметна настрана, сякаш се опитваше да направи акробатичен номер, падна от пикапа и
се повлече по асфалта. Другият до него скочи от каросерията, пропълзя зад автомобила и
стреля три пъти. Куршумите му рикошираха в мантинелата, само на няколко метра от Магс.
Тогава се появиха и полицаите с две бели коли „Шевролет Тахо“, идващи откъм
северната част на магистралата с включени сини лампи и виещи сирени. Виждаше се и
логото на саудитската национална полиция.
Шевролетите спряха до мантинелата от другата страна на пътя и отвътре изскочиха
четирима полицаи в сини униформи и с бронежилетки. Единият от тях изкрещя нещо на
арабски, а двама от останалите измъкнаха двуцевки.
Магс се обърна. Съжали, че не говори арабски, за да предотврати евентуален приятелски
огън.
— Не стреляйте! — извика той.
И за миг се усъмни как бяха успели да дойдат толкова бързо, екипирани с
бронежилетки. И едва тогава осъзна, че това въобще не бяха полицаи. Бяха терористи, част
от атакуващата група. Но беше много късно…
Единият от нападателите прескочи мантинелата и стреля два пъти в командоса на
покрива на джипа. Бронежилетката не успя да го спаси, куршумите го покосиха. Почти
едновременно вторият терорист стреля по командоса до задната част на джипа, уцели го във
врата и той мигом се строполи на асфалта.
Третият насочи пушката си към Магс. Американецът вдигна пистолета и бързо започна
да стреля, улучи го в шията и го свали намясто, но преди това нападателят също беше успял
да дръпне спусъка. Стоманените парчета разкъсаха рамото на Магс и болката го прониза
така, сякаш огромен великан го бе стиснал в ноктите си, остри като бръсначи.
Магс се свлече, опрял гръб на джипа, и се опита да вдигне пистолета, за да отвърне на
огъня. Не се получи. Погледна надолу и видя ръката си да виси безчувствена, а кръвта се
стичаше по бронежилетката му. Знаеше, че е мъртъв, трябваше да е мъртъв, беше напълно
безполезен и не можеше да направи нищо, освен да гледа как терористите стигнаха до
Кърланд, който, както Магс му беше наредил, се криеше зад джипа и едва сега осъзнаваше
какво става…
Магс се свлече на колене. Не чувстваше болка, нито страх от смъртта, усещаше
единствено бяс. Беше бесен на себе си, задето го бяха изиграли така, беше бесен, че тези
убийци бяха превзели конвоя, бяха избили отряда от командоси и сега отвличаха посланика,
когото Магс се бе заклел да защитава… Опита да се изправи, но не можа.
Едва успяваше да стои на колене и единственото, което можеше да прави, бе да гледа,
докато двамата мними полицаи намъкнаха качулка на главата на Кърланд, сложиха му
белезници и го принудиха да мине от другата страна на мантинелата.
И докато гледаше, светлината на света бавно започна да угасва. Асфалтът се издигна, за
да го посрещне, и тъмнината го стисна за гърлото с лепкави пръсти. Магс не усещаше
абсолютно нищо.
* * *
Но нападението не приключи за Кърланд. Мъжете го сграбчиха, сложиха му качулка на
главата и го хвърлиха на задната седалка на едната от полицейските коли. Той се опита да
изкрещи, но качулката заглуши виковете му и само след миг усети как тънка игла прониза
плата на костюма и ризата му. Беше с кремавобялата риза, облечена специално за срещата с
краля… Барбара му я беше подарила, беше модел на „Брукс Брадърс“, една от любимите й…
Барбара! Нещо прободе ръката му. Инжекция с много остра игла, която първо проникна
малко, а след това се заби по-дълбоко и плътта му се сгърчи от болка. Кърланд се опита да
вика, но скоро болката отслабна и той усети как първоначално по ръката му, а след това и по
цялото му тяло се разля приятна топлина. И въпреки че все още се опитваше да се
съпротивлява, силите му го напуснаха…
Съзнанието му се замъгли и той се озова отново в кабинета на Абдула, а кралят поклати
глава и каза:
— Предупредих те. Саид, Саид, Саид… — думите звучаха странно накъсани, сякаш
кралят му говореше от три страни едновременно. Топлината вече го покриваше целия като
одеяло. Последната мисъл, която премина през главата му, бе: „Кой ли ще докладва за
срещата сега?“. Кой щеше да съобщи на Барбара какво бе казал Абдула? Защото тя трябваше
да знае. Не, не Барбара! Тя не му беше началник…
Но той така и не успя да си спомни кой беше шефът му.
Заспа.
19.
Светът не бе обърнал особено внимание на атентатите в Рияд и Бахрейн. Дори смъртта
на принцеса Алия бе отразена лаконично по СиЕнЕн.
Отвличането на Греъм Кърланд обаче предизвика коренно различни реакции.
Нападението се бе състояло в два часа следобед саудитско време, или в шест сутринта
вашингтонско. Само след три часа арабските новинарски канали вече предаваха, че
магистралата в Рияд е била атакувана от терористи с коли бомби. Западните телевизии бързо
подеха новината, въпреки че не разполагаха с видеозапис от събитията, а само с няколко
неясни снимки, заснети с мобилни телефони. И тогава, в единадесет часа преди обяд,
„Блумбърг Нюз“ излъчи кратко съобщение до всичките си терминали със следното
съдържание: „ИЗТОЧНИЦИ ОТ ПЕНТАГОНА ПОТВЪРЖДАВАТ СМЪРТТА НА ПОНЕ
ПЕТИМА КОМАНДОСИ ПО ВРЕМЕ НА АТЕНТАТ В РИЯД“. Само за три минути цената на
петрола се вдигна с два долара на барел, а индексът „Дау Джоунс“ спадна със сто и петдесет
пункта.
В 11:20 „Асошиейтед прес“ предаде, че атентатът е бил насочен към конвой на
американското посолство в Саудитска Арабия. Малко след обяд „Фокс Нюз“ съобщи, че
посланикът в Кралството Греъм Кърланд е бил в конвоя. Потърсен за официално изявление,
Белият дом отказа коментар, но оттам заявиха, че президентът ще излезе с официална
пресконференция в един часа следобед. В следващите две минути цената на петрола се
вдигна с още пет долара на барел, а „Дау Джоунс“ спадна с още триста пункта. Брокерите на
Уолстрийт отлично знаеха, че президентът не би се намесил в натоварената им програма, ако
нямаше добра причина да го стори, а добрата причина обикновено означаваше добри новини.
Разбира се, в един часа следобед Америка и светът щяха да научат, че действителността
бе дори още по-ужасяваща от слуховете. Сред правителствените ръководители, които вече
знаеха истината, Вини Дуто идеално бе обобщил всеобщото мнение по въпроса с израза:
„Какво, по дяволите, стана току-що?“.
Думите му изразяваха едновременно въпрос и изявление.
По същото време Дуто се намираше в кабинета си в Ленгли с Елис Шафер. Началникът
на ЦРУ не бе никак изненадан, че Шафер и Джон Уелс бяха замесени в цялата тази бъркотия.
Знаеше, че не трябва да ги вини, но не можа да се сдържи. Тези двамата предизвикваха
съдбата, където и да отидеха…
— Знаеш ли по какво адвокатите приличат на атомните бомби? — попита Дуто,
спомняйки си за един стар виц.
— Ако едната страна има, и другата трябва да се снабди. По цял ден седят в гнездата си
и не правят нищо, но ти струват пари. И накрая, когато си свършат работата, прецакват
всичко и завинаги — изрецитира Шафер в типичния си маниер, без дори да даде възможност
на Дуто да разкаже вица.
— Вие с Уелс сте точно такива — заключи Дуто. — Като двама адвокати сте.
— Това няма никакъв смисъл, Вини, никакъв… — отвърна Шафер.
— Ти защо се забърка във всичко това? — попита шефът му.
— Пак ще ти напомня защо, така или иначе вече имаш писмения ми доклад — заяви
Шафер. — Уелс ми се обади от Кипър преди три дни, а веднага щом му затворих, се свързах с
теб. Най-сериозната ми препоръка беше да организираш екип в Ливан. От теб се искаше
само да го направиш, да преглътнеш гордостта си и да подредиш нещата.
— Щеше да бъде далеч по-лесно, ако той вече не беше ударил лагера, и то под
ръководството и заплащането на саудитското правителство — отбеляза Дуто.
— Гледай да поупражняваш тази реч, преди да ти се наложи да я изнесеш пред
комисията от конгресмени, която разследва този кошмар, Вини. И я научи добре, защото там
ще трябва да говориш под клетва, а твоята версия е толкова далече от истината, че може да се
окаже трудничко да ги убедиш. Ти обади ли ми се, за да ти помогна да подготвиш защитата
си? Доста отдавна знаехме за това, а сега дори нямаме представа дали Греъм Кърланд е жив,
или мъртъв.
— За негово добро се надявам да е мъртъв — отвърна Дуто.
— Но не е. Онези са се постарали да го заловят жив.
Вини Дуто знаеше, че Шафер е прав. Разбираше, че в момента трябва да се фокусира
само върху текущия проблем, а не върху допуснатия гаф, който можеше да се разкрие едва
след месеци или дори години, но все още не можеше да го направи. Рефлексът му да отрича
всякаква вина бе развит почти до съвършенство.
— Ако бяха използвали хеликоптер… — започна Дуто.
— „Блек Хоук“ също може да бъде свален. Както знаеш, автомобилните конвои са
приети според протокола за пътуване през деня. Затова просто престани да губиш време в
умуване и ме въведи в ситуацията! — гневно го прекъсна Шафер.
Наложи се Дуто да преглътне част от огромната си гордост и да разкаже това, което
знаеше до момента. Поне петдесет американци, десет саудитски полицаи, цивилни
граждани и четиринадесет терористи бяха мъртви. Началникът на сигурността в
посолството Дуейн Магс едва бе оцелял след атентата и в момента претърпяваше
животоспасяваща операция във военна болница извън Рияд, като най-доброто, с което
можеше да се отърве, беше вероятността да изгуби дясната си ръка.
Най-лошото беше, че Кърланд бе изчезнал. Саудитската полиция претърсваше домовете
и улиците в района на нападението, надявайки се при най-малък шанс посланикът да бе
успял да избяга и да се укрие някъде, но от атентата вече бяха изминали повече от шест часа.
Никой не вярваше, че ще успеят да го намерят. Кърланд беше отвлечен.
Държавният секретар на САЩ вече беше помолил Саид и Абдула за разрешение да
допуснат ФБР в Кралството, за да помогнат за разследването. Нито един от двамата все още
не бе дал официален отговор, но бюрото вече бе изпратило самолет с агенти до Дубай,
допускайки, че Кралството скоро щеше да се съгласи. Междувременно мукабарат
предоставяха информация до главния отдел на ЦРУ в Рияд на всеки час.
Мукабарат докладваха, че свидетели са видели саудитски полицаи да влачат мъж с
качулка от джипа на Кърланд към полицейска кола, спряна в отсрещното платно на
магистралата, седем-осем минути след началото на атентата. Снимките от мобилните
телефони потвърждаваха часа. Проблемът беше в това, че до четиринадесетата минута
никакви саудитски официални власти не бяха достигнали до дипломатическия джип и най-
логичното заключение бе, че полицаите, отвели Кърланд, са терористи. Но саудитците не
разполагаха с камери по магистралата в северна посока от мястото на инцидента. Никой не
знаеше какво се е случило с джиповете от конвоя. Мукабарат предполагаха, че нападателите
са ги зарязали и са прехвърлили Кърланд в друг автомобил. Офицерите от разузнаването и
войници от Националната гвардия блокираха всички главни пътища от и за Рияд, както и
магистралите във всички краища на Кралството. Пропускателните пунктове създаваха
огромни задръствания, но полицията все още не бе открила нищо. Същата нощ в столицата
беше въведен полицейски час от единадесет вечерта до пет часа сутринта. Той трябваше да
се въведе и в другите по-големи градове в Саудитска Арабия през следващата нощ, ако
Кърланд все още не беше намерен.
— Ами хеликоптери? Плененото момче е казало на Уелс, че в базата са имали пилот на
хеликоптер — заяви Шафер.
— Мисля, че са спрели гражданските полети — отвърна Дуто и му показа едно текстово
съобщение, пристигнало на блекбърито му: „Пак ще проверим Лекаин“.
Дуто допълни, че междувременно посолството е затворило врати. Барбара Кърланд,
съпругата на посланика, тъкмо щяла да заминава в неизвестна посока, когато й съобщили за
случилото се. Жената изпаднала в истерия, щом командосите я спрели на изхода, лекарят на
посолството й дал успокоителни и засега си почивала в лазарета. Президентът е разговарял с
нея и й е обещал да направи всичко възможно, за да спаси Греъм. Помолил я е да напусне
страната и да чака новини в Дубай или Берлин, но тя е отказала.
Освен това президентът беше наредил два екипа „Делта“ да бъдат прехвърлени от Багдад
в посолството в Рияд. Спецчастите щяха да пристигнат до полунощ. Не им бе необходимо
разрешение от саудитците, за да влязат в страната, защото можеше да се приеме, че те
пристигаха в качеството си на заместници на убитите по време на атентата командоси от
охраната, и юридически погледнато, нямаше пречка да пребивават на територията на
посолството. Съветът на Белия дом умуваше колко ли международни закона щяха да нарушат
спецотрядите, ако напуснеха посолството, за да спасяват Кърланд, но засега реши да се
прибегне до това само в краен случай. Ако по време на спасителната акция се случеше да
убият саудитски граждани, рискуваха ситуацията да стане още по-сложна. Освен това
посолството не разполагаше с военни автомобили, а само с един хеликоптер „Блек Хоук“,
така че на практика обхватът им беше ограничен само до границите на Рияд.
ЦРУ и останалите трибуквени държавни агенции преравяха базите данни, с които
разполагаха, търсейки важни сведения, компютърни данни, свидетелски показания,
географски карти и снимки или просто каквито и да било данни, които биха могли да водят
до Кърланд. Но, изглежда, похитителите действаха независимо от „Ал Кайда“ и всички
останали познати терористични групи и атаките от последния месец бяха дошли като
изненада, така че никой не бе очаквал подобно нещо.
— Ще ги намерим — заяви Дуто. — Това е прекалено голяма операция, за да остане
скрита. Замесени са прекалено много хора, а има и неколцина оцелели след взривовете.
Някои от тях ще проговорят, независимо дали искат, или не. Да се надяваме, че лошите ще
задържат Кърланд за известно време, ще се опитат да увеличат напрежението, ще търсят
изява в медиите, или казано другояче — ще ни дадат възможност да ги хванем.
— Не мисля така. С всеки изминал час той се превръща в разменна монета, която все
повече се обезценява. Тези хора са умни и гледат бързо да вдигнат напрежението. Ще му
направят нещо лошо.
Дуто не желаеше да спори, така или иначе скоро щяха да разберат.
— Ами Уелс? — попита той.
— Доколкото знам, все още е в Кипър — отговори Шафер.
— Не се ли е свързвал с теб? — учуди се Дуто.
— Пак ще ти напомня, че той вече не работи за нас. Освен това много пъти сме се
сблъсквали с недодяланите му опити да работи с нас — уточни Шафер. — А под „нас“ имам
предвид теб, а под „недодялани“…
— Знам какво намекваш — прекъсна го Дуто, — но въпреки това сме му дали
сателитните снимки, нали?
— Предупредих го да ги ползва на свой риск — допълни Шафер. — Освен това ти доста
изтормози и Джон, и Гафан, като им отказа съдействие с ливанците. Няма да се изненадам,
ако онези са си направили други планове още преди всичко това да се случи и ако вече са
решили да се омитат оттам.
— Намери го. И му кажи, че ситуацията се е променила. Ако има някакви сведения за
това, ние ще ги приемем. И, естествено, му предай, че ще му прикриваме гърба за пред
ливанците — заръча Дуто.
— Със сигурност в момента не намекваш да го заплашвам по някакъв начин, нали? —
попита Шафер. — Да му кажа, че е бил лошо момче и ако не иска да ни помогне, ще получи
мъмрене?
На Дуто му се прииска да се пресегне през бюрото си и да сграбчи Шафер за поръсената
с пърхот яка на ризата.
— Добре съзнавам реалността на ситуацията — изсъска той. — Но ти си достатъчно
умен да не ми я навираш в лицето. Ако Уелс не иска да дойде доброволно, поне го накарай да
остави момчето някъде, онзи Мешал, нали така се казваше? Така ще можем да си поговорим
с него.—
Да, сър. Веднага, сър — иронизира го Шафер.
— Глупак!
— Тъй казал глупакът на глупака! — не му остана длъжен Елис.
* * *
Президентът на Съединените щати нямаше навика да изразява гнева си външно.
Враговете му го определяха като хладен, а най-близките му приятели — като спокоен. За
добро или лошо, той спази обичайния си тон и по време на пресконференцията прочете
речта си с такава интонация, сякаш изброяваше съставките в готварска рецепта.
„Това е престъпление не само срещу Съединените щати, но и срещу всички нации в
света… Работим съвместно със саудитското правителство, за да го открием… Народът на
Америка няма да намери покой, докато той не се завърне жив и здрав при съпругата и
семейството си… Призоваваме похитителите да го освободят невредим… Нито една религия
не би могла да приеме подобна жестокост, нито християнството, нито юдаизма, нито със
сигурност ислямът… Той е човек на мира, дипломат, съпруг, баща и дядо… Тази жестока
атака е акт, извършен от страхливци, който в никакъв случай не се толерира… Терористите
трябва да знаят, че всички евентуални искания от тяхна страна биха били безсмислени.
Съединените щати не преговарят с убийци… Нека всички да се помолим за благополучното
му завръщане“.
Пресконференцията на президента приключи точно за двадесет минути и след нея той
отказа да отговаря на въпроси.
* * *
Саид изгледа речта в огромния си дворец, намиращ се северно от Рияд, на няколко
километра от двореца на Абдула. Стените на кабинета му бяха украсени единствено с
калиграфски изписани стихове от Корана. Редки копия на свещената книга, датиращи от
осемнадесети век, изпълваха библиотеката. Саид винаги се бе придържал към максимата, че
Домът на Сауд е най-големият защитник на исляма, а освен това и мюсюлманското
духовенство го подкрепяше.
Щом президентът слезе от подиума, Саид излезе на терасата на кабинета си. Само
преди няколко минути беше отговорил на обаждането от американска страна, знаейки, че
президентът е зает с пресконференцията. Искаше да отложи разговора с американците,
колкото се можеше по-дълго, докато разбереше какво знаеха и дали Абдула им беше казал за
лагера в Ливан. Щеше да се наложи да пуснат ФБР на своя територия, но Саид се надяваше
да ограничи до минимум броя на агентите, влизащи в страната. Хората му трябваше да
намерят Кърланд, преди да бъде убит или, което щеше да е още по-лошо, преди да бъде
измъчван, за да покажат кадрите от мъченията му пред света. Саид само можеше да си
представи как ли биха реагирали Съединените щати на подобна провокация. Арабите
обикновено плащаха висока цена, когато подценяваха Америка и Садам Хюсеин беше най-
добрият пример за това.
През деня от висок стълб на терасата на двореца автоматично се разтваряше голям бял
чадър, който предпазваше от силното слънце. За удобство на поклонниците саудитците бяха
монтирали стотици подобни чадъри из цяла Мека. Сега слънцето беше залязло и стълбът
стърчеше празен.
Пред очите на Саид се разкри обширна гледка на юг, към центъра на Рияд. Дузина
полицейски хеликоптери кръжаха над бетонния град, шумни и дразнещи като комари, но без
конкретна цел те бяха безполезни. Американското посолство със сигурност докладваше във
Вашингтон на всеки няколко минути, затова Саид и Мансур искаха хората им да изглеждат
много заети с акцията по намирането на Кърланд.
Въвеждането на полицейски час през нощта бе също толкова безнадежден ход.
Похитителите имаха тричасова преднина, преди мукабарат да разберат какво става, —
предостатъчно време да прехвърлят Кърланд в ново превозно средство. След това можеше да
са го закарали някъде в пустинята или в някой от по-малките градове в Нажд. Претърсването
на пустинята бе невъзможно. Саудитска Арабия е голяма страна, територията й е почти
толкова обширна, колкото онази част от Съединените щати, източно от река Мисисипи. А
ако Кърланд все още се намираше в Рияд, то със сигурност беше заключен в някое тайно
скривалище.
Междувременно специални екипи се бяха заели с разчистването на магистралата от
останките след атентата. Те качваха потрошените и обгорени коли на специални платформи
и ги караха във военната база близо до летището. Тази нощ пътят трябваше да бъде разчистен
и асфалтиран наново. Саид знаеше, че така вероятно ще унищожат важни доказателства, но
за него това нямаше значение. Искаше само всички следи от тази лудост да бъдат
премахнати. Щеше му се да можеше да ги изтрие толкова лесно и от съзнанието си. Как бе
допуснал синът му да го поведе по този опасен път? Та той дори не знаеше името на човека,
който стоеше зад операцията, човекът, който явно ги беше предал. Алчността и възрастта го
бяха превърнали в пълен глупак. Сега умът му бе силен, но, за съжаление, беше вече твърде
късно. Разсъдъкът му работеше на пълни обороти. Рибарите по крайбрежието на Червено
море имаха една поговорка, която гласеше: „Ако не опиташ дълбочината на водата, преди да
си се гмурнал, няма да можеш да я опиташ, след като се удавиш“. Саид и Мансур вече се бяха
хвърлили в дълбокото.
Чу стъпки и се обърна, за да посрещне сина си. На лицето на Мансур грееше идиотска
усмивка, сякаш той все още вярваше, че ще успее да омае баща си с успеха.
— Татко, сигурен ли си, че не е по-добре да влезеш вътре? Можем да седнем…
— Кажи ми името на човека, който стои зад всичко това — прекъсна го Саид.
Мансур се поколеба за момент.
— Веднага! — нареди баща му.
— Ахмад Бакр. Бил е майор от Националната гвардия. Досега живееше в Сувайди, но
вече не е там.
— Сигурен ли си, че е бил той, а не Ибрахим? — попита Саид за генерал Уалид
Ибрахим, човека, който бе привлякъл Бакр и служеше като бушон във връзката с Мансур.
— Така мисля — отвърна синът му.
— Така мислиш ли? — ядоса се Саид.
— Сигурен съм.
— Срещал ли си се някога с Бакр лично?
— Разбира се, че не. Казах на Ибрахим какво искам да се свърши, а той му е предал.
— Изглежда, не го е слушал внимателно — отбеляза Саид. — Откъде е този Бакр?
— От Татлит. Изпратих трима от моите хора там, за да говорят със семейството му, но те
не са го виждали от години. Двамата с Ибрахим знаехме за две от скривалищата му в
Сувайди, но той вече ги е изоставил и в момента са празни. Очевидно е планирал всичко
това от много дълго време.
— Очевидно. А твоята глупост и господарската ти арогантност очевидно са те
заслепили, за да не видиш очевидното — скастри го Саид, вдигна ръка и ощипа сина си по
бузата.—
Татко…
Саид стисна още по-силно и плътта на Мансур побеля под натиска на пръстите му.
Мансур вдигна ръка в опит да се отскубне от хватката на баща си, но не посмя и само го
хвана за китката. Когато Саид най-накрая го пусна, Мансур наведе глава и облиза устните си.
— Къде е този Бакр сега? — попита баща му.
— Все още не знам. Сигурно си е направил друго скривалище, заделяйки от парите,
които му изпращах.
— Колко пари е получил?
— Около единадесет милиона долара.
— Дал си единадесет милиона долара на този човек!? — стъписа се Саид.
— Мислех, че Ибрахим следи за какво се харчат… — опита да се оправдае Мансур.
— Забрави ги. Бакр знае ли, че ти стоиш зад поръчките? — попита баща му.
— Не, сигурен съм. Ибрахим никога не му е доверявал. И парите са непроследими.
Казвам ти, татко, всичко ще се оправи. Ще го намерим.
— Ти ли ми казваш? — за пореден път се вбеси Саид, стар навик, който цял живот го
преследваше. — Позволих ти да се занимаваш с всичко това, защото си мислех, че вече си
достатъчно възмъжал, но Абдула се оказа прав. Ти си още дете. Въобще не трябваше да ти
позволявам да си играеш с мъжете. Разбираш ли, че ако Съединените щати ни изпратят
армията си, това ще бъде катастрофа и за нас, и за американците. А ако този човек, Бакр, ни
предаде публично, ще изгубим всичко. Ако това се случи, лично ще те закарам в пустинята,
ще те застрелям в главата и ще оставя тялото ти да гори под слънцето или пък ще оставя
Абдула да дръпне спусъка в последен негов акт като крал. Разбра ли ме?
— Да, татко.
— Разбра ли ме? — повтори Саид.
— Да.
— Добре. Сега да започнем отначало. Кажи ми всичко, което знаеш.
Но Мансур не знаеше много. Основна негова грижа през цялото време се бяха оказали
запазването на пълна секретност и отричането, че нещо се прави. Той никога не бе вземал
насериозно възможността Бакр да ги предаде и да прояви своя собствена воля — класически
пример за господарска арогантност. Мансур знаеше имената на офицерите, които стояха над
Бакр, но никога не се беше срещал, нито бе разговарял с някого от тях.
— Обади се на Ибрахим. Кажи му, че ще ни трябва. След това организирай Втората
дирекция, да се заеме със семейството му, с баща му, с братята и синовете му — нареди Саид.
— Втората дирекция — повтори Мансур.
Това бе подразделението на мукабарат, което се занимаваше с вътрешната подривна
дейност. Понякога саудитците го наричаха „Дирекцията за мъчения“, въпреки че рядко се
случваше да го изрекат на глас.
— Доведи ги в щаба на мукабарат. Аз ще кажа на Ибрахим къде са, а след това той ще ни
даде отговорите, които ни трябват, ако въобще ги знае.
Мансур се обърна и понечи да си тръгне.
— Има още едно нещо, татко — каза той накрая, — лагерът в долината Бекаа, който
Бакр е ръководил, е бил нападнат преди три дни… — Мансур заговори припряно, сякаш се
страхуваше баща му да не го прекъсне отново. — Разбрах за това едва тази сутрин. Щях да ти
кажа днес следобед, но тогава се случи атентатът…
— Какво е станало? — попита Саид.
— Всички в лагера са били избити.
Саид се опита да обмисли чутото за тази нова беда.
— Възможно ли е този Бакр да го е направил сам, за да прикрие следите си?
— Възможно е, но не виждам за какво му е да го прави. Той би могъл да закрие лагера и
тихо да разпусне всички, ако вече не се е нуждаел от тях. Нападението е вдигнало доста шум,
ливанската полиция го разследва и знам, че имат заподозрени — двама американци.
— Джон Уелс — каза Саид.
— Не съм сигурен, но мъжът на една от снимките прилича на него — потвърди Мансур.
— Нали не са ги разпространили публично? — попита баща му.
— Не. Мисля, че американците ги притискат да си мълчат за това — отвърна синът.
— За пръв път в живота си ще кажа, че се радвам, че вече съм стар — заяви Саид. — Ако
бях млад, нямаше да мога да се сдържа и да не те пребия, Мансур. Нали те предупредих за
Уелс!
— Да, татко.
— Разбираш ли какво значи това? Ако се окаже, че този Бакр е такъв голям глупак като
тебе, американците може вече да са свързали лагера с атентата срещу Кърланд, а след това и
нас с лагера. А може и Бакр просто да чака възможност да разтръби на целия свят, че ние сме
му плащали. Какво според теб ще кажа на президента сега? „Да, финансирахме онези бомби
в Бахрейн и убихме принцесата, но естествено, че не сме атакували вашия посланик, никога
не бихме направили нещо подобно, въпреки че един и същи човек стои и зад двете
нападения! Освен това той е бивш офицер от собствената ни армия“. Мислиш ли, че
американците ще повярват на всичко това?
— Разбирам, татко — наведе глава Мансур. През последните десет минути беше
нарекъл баща си татко повече пъти, отколкото през последните десет години.
— Радвам се, че ме разбираш, сине.
— Какво трябва да…
— Дай ми малко време — прекъсна го Саид. — Може би ще намеря някакво решение.
Има ли нещо друго, което си пропуснал да ми кажеш?
Мансур поклати глава.
— Тогава се обади на Ибрахим и ме остави сам. Трябва ми време да помисля.
* * *
Генералът от „Хизбула“, който работеше с Бакр, му бе казал за атаката в лагера още на
следващата сутрин. Новината силно разтревожи Бакр, особено когато разбра, че са били
замесени американци. Как ли го бяха намерили? Искаше му се да се върне в Бекаа и да види
сам какво е станало, но нямаше време за това.
Напомни си още веднъж, че нито един от важните членове на отряда му не бе останал в
Ливан, а и доколкото знаеше, беше успял да премахне всяка информация, която би могла да
насочи вниманието към тайното му скривалище в къщата в Саудитска Арабия. В лагера дори
вече нямаше компютри, беше се свързвал с бойците само по мобилните телефони. Когато
научи за атаката, Бакр смени предплатената карта с нова, накара и хората си да направят
същото.
Той знаеше, че за известно време, вероятно за няколко дни, седмица или месец, щеше да
бъде в безопасност. Американците не можеха да нападнат цели в Саудитска Арабия, без
преди това да са поискали разрешение или поне без предварително да са предупредили
правителството. Можеше да разчита на генерал Ибрахим, както и на скритите господари над
него — те щяха да го предупредят, ако американците се приближаха прекалено много. Все
пак той беше правил всичко, което те искаха, а и сега нямаха никаква представа какъв бе
следващият ход, който плануваше.
Затова Бакр продължи с подготовката на атентата, обмисли позициите на хората си в
превозните средства, довършваше тайната си квартира и внимаваше дали подчинените му
разбират всяка подробност от операцията. От годините, прекарани в Националната гвардия,
той беше придобил ясна представа как биха реагирали мукабарат, армията и самата гвардия.
След терористичните атаки през 2003 година саудитците бяха вложили десетки милиарди
долари за подобряване на дейността на полицията и Специалните сили.
Въпреки това бюрокрацията и взаимното недоверие между Министерството на
вътрешните работи и Националната гвардия биха забавили времето за реакция. Бакр беше
наясно, че ще им трябват поне няколко часа, преди да затворят всички магистрали и
летищата, а дотогава той щеше да е скрил Кърланд.
Но все пак враговете му имаха едно огромно предимство — Мансур знаеше кой е той,
знаеше за лагера в долината Бекаа и за тайното скривалище в Сувайди и можеше бързо да
проследи автомобилите, експлозивите и оръжията, които бе използвал при атентата. Знаеха
дори имената на някои от хората му и несъмнено щяха да отвърнат на удара с огромна мощ. И
въпреки че много внимателно бе прикрил връзката си с тайното скривалище, което
плануваше да използва като затвор за Кърланд, въпреки че внимателно бе изградил килията в
него, все пак Бакр знаеше, че скоро мукабарат ще го намерят.
Само дето не смяташе да чака толкова дълго.
* * *
Обаждането от Дипломатическия квартал дойде по-рано, отколкото Бакр очакваше. За
миг се замисли дали този път да не пропусне и да изчака, докато всичко си дойде на
мястото, но в крайна сметка осъзна, че щеше да е голям глупак, ако пропуснеше тази
възможност. Можеше никога повече да не му се удаде такъв случай, затова нареди на хората
си да се приготвят.
Слава на Аллах, беше успял! Разбира се, атаката не бе минала идеално. Щом
американците се бяха окопитили след първоначалния шок, те бяха дали сериозен отпор.
Единият от охранителите на посланика бе убил най-добрия от хората му, но бомбите в
крайна сметка си бяха свършили работата… И Бакр завинаги щеше да помни шока, изписан
на лицето на посланика, когато бе осъзнал, че полицаите, дошли да го спасяват, въобще не
бяха от полицията.
След като напъха посланика на задната седалка на шевролета, Бакр се отправи на север
от Рияд. Подмина отбивката за кралския дворец и срещна джиповете и хъмвитата, които
прииждаха от южната страна на магистралата с включени сирени. Не можа да се сдържи да
не се усмихне — всички тези сили щяха да бъдат хвърлени за битка, която вече се беше
състояла. Два взрива разтърсиха въздуха зад тях и черен дим се издигна в небето, когато
последните бомби, оставени от Бакр, взривиха камионите, блокиращи пътя. Със сигурност
те щяха да внесат още паника.
На четиридесет километра северно от Рияд Бакр се отклони от магистралата и се
отправи на запад към долината, разположена между два каменисти хълма. Земята в този
район беше суха, напоявана единствено от един малък естествен извор. Наскоро неколцина
заможни граждани на Рияд си бяха купили парчета земя в тази долина и се бяха превърнали в
модерни фермери. Те изграждаха кладенци, за да напояват градини с краставици и
портокали, които обичаха влагата през зимата и не можеха да оцелеят през лятото. Преди
буржоазията в Рияд да я открие, тази долина бе давала подслон единствено на една стара,
отдавна изоставена тухларска фабрика.
Бакр и хората му прибраха полицейските коли в гаража на фабриката и прехвърлиха
посланика в багажника на един бял мерцедес седан. След това се отправиха на югозапад към
една изоставена ферма за фурми, разположена дълбоко в саудитската пустиня. Там зачакаха
падането на нощта. Сега Бакр бе изправен пред последния, решителен ход. Прехвърлянето
беше рисковано и до голяма степен безсмислено, но за полицията то щеше да бъде изцяло
неочаквано. А Бакр с цялото си сърце вярваше, че Аллах нямаше да позволи да се провали в
тази мисия.
— Хайде — каза той на пилота. — Време е.
И двамата мъже пренесоха отпуснатото тяло на посланика в хеликоптера.
* * *
Отначало Кърланд не беше сигурен дали въобще е буден. Отвори очи, но светът около
него не се промени ни най-малко, не виждаше никаква светлина. Тогава споменът за
случилото се просветна в съзнанието му и целият му ден премина пред очите му като на
филмова лента — първо срещата с Абдула, засадата, колите бомби, мъжете, които го
отвеждаха. Може би сънуваше кошмар. Един-два пъти се беше случвало да сънува как
терористи нападат посолството.
— Събуди се — прошепна сам на себе си той.
Но вече беше буден, знаеше, че е буден. Почувства стола под тялото си и стегнатите
белезници на китките си. Устата му беше пресъхнала от приспивателното, което му бяха
инжектирали. Реши, че е бил в безсъзнание поне дванадесет часа, а може би и повече.
Цялото тяло го болеше, сякаш дълго време го бяха дърпали и влачили насам-натам.
Наклони главата си наляво и надясно в опит да се ориентира къде се намираше. На
няколко метра от него се виждаха стени, въздухът в помещението беше хладен, не беше
твърде задушно и някъде над главата му се чуваше тихото бръмчене на вентилацията.
Въпреки че наоколо беше тъмно, Кърланд разбра, че седи в килия, а не в гробница.
Мина известно време, не беше сигурен точно колко. Тъмнината го плашеше, както и
очакването. Сърцето му биеше лудо и Кърланд сам си наложи да се успокои. Концентрира се
върху контрола над дишането и пулса си. „Каква ирония — помисли си той, — ще взема да
умра, преди да са ме убили, и май така ще е най-добре“.
Чу шум от стържене на метал и някъде зад него се появи отвор. Голата крушка над
главата му светна и Кърланд огледа килията, в която се намираше. Беше с размери около пет
на пет метра и горе-долу също толкова дълбока. Подът и стените бяха циментови, а вместо
таван се виждаха огромни метални плочи, на едната от които имаше изрязан отвор с плъзгащ
се капак. Самият той беше вързан с вериги за стол, разположен близо до единия ъгъл на
помещението, а на стената пред него бяха монтирани редица стоманени скоби, които стигаха
до отвора в тавана и всъщност заместваха стълбата. По тях слизаше човек с раница на гърба
и без маска на лицето. Беше саудитец, в началото на тридесетте, нисък, с кафяви очи и със
силни крака като на бейзболен играч.
Кърланд си спомни урока от беглия курс на обучение по оцеляване, който Щатите
осигуряваха за всички посланици, — бегъл, защото никой не вярваше, че един посланик
може да бъде отвлечен. „Не се паникьосвайте, ако похитителите ви са с качулки. Това
означава, че не искат да видите лицата им, защото смятат да ви освободят и се боят да не ги
разпознаете“. Но Кърланд така и не разбра извода от горното заключение, който гласеше, че
„ако не носят качулки, значи им е безразлично дали ще видите лицата им, защото не
планират да ви освободят“.
Посланикът си спомни и за другите съвети, които бе получил на онова обучение във
Вашингтон: „Изградете връзка с похитителите си. Помнете, че все пак всички сме хора. Не
се паникьосвайте. Не отправяйте заплахи. Не ги притискайте да ви дават подробности, които
биха разкрили самоличността им. Отговаряйте на всичките им въпроси. Недейте да лъжете.
Опитайте се да не издавате класифицирана информация, но не се притеснявайте, ако ви се
наложи да го направите. Оглеждайте се за знаци за вероятното си местонахождение.
Помислете за възможните пътища за бягство“. Всичките съвети му се сториха повече от
безполезни. Похитителите му, които и да бяха те, бяха унищожили цял конвой от командоси,
за да го заловят, и щяха да правят с него каквото си искат.
Но Кърланд реши за себе си при всички положения да спазва едно правило: „Не ги
умолявай!“. Умоляването бе крайно непродуктивно от гледна точка на оцеляването, както
твърдяха и експертите. То разширяваше пропастта между похитения и похитителите, като им
напомняше за властта, с която разполагаха. Кърланд си обеща, че дори и да беше сто
процента сигурен, че, умолявайки, би могъл да спаси живота си, пак не би го направил. Не
би доставил това удоволствие на тези убийци.
Саудитецът извади камера и трикрака стойка за закрепване. На Кърланд му призля, щом
я видя — нищо добро не се случваше пред камера. Мъжът я нагласи бавно и внимателно и
след това отново бръкна в торбата…
Измъкна бутилка кока-кола, минерална вода и две парчета арабски хляб. Въпреки
страха, който го беше сковал, Кърланд усети ужасна жажда. Мъжът разкопча белезниците му
и му подаде бутилката с вода, а след това остави колата и храната близо до стената зад него.
За момент Кърланд се замисли дали във водата нямаше отрова, но не можеше да се въздържи.
Никога през живота си не бе пил по-хубава вода. Отпиваше бавно и на малки глътки,
опитвайки се да се наслади на всяка от тях. Не беше сигурен дали да я изпие наведнъж, или
да си остави малко и за по-късно, но въпреки колебанието си я изгълта на един дъх. Остави
внимателно празната бутилка до крака на стола и благодари.
За негова изненада, мъжът му отговори. Гласът му беше мек и с доловим английски
акцент:
— Няма за какво.
— Как се казваш? — попита Кърланд.
— Я не ставай глупав! — отвърна мъжът.
Кърланд би могъл да зададе безброй много въпроси: „Къде съм? От колко време съм
тук?“ и, разбира се, „Какво смятате да правите с мен?“, но хладният начин, по който мъжът
му бе отвърнал, го спря. Почувства се така, сякаш с тези думи похитителят му го бе
предупредил, че правилата са ясни — ако е твърде настоятелен, щяха да се отнасят лошо с
него, а ако се държеше добре, и те щяха да бъдат добри. Предупреждението, разбира се, беше
лъжа. Знаеше, че тези мъже можеха да променят правилата, както си искаха, дори без
причина. И все пак се чувстваше малко по-спокоен от факта, че мъжът бе проговорил…
— Искаме да прочетеш една реч — настоя непознатият.
— Не мога да го направя.
— Моля те, недей да спориш. Ще кажеш няколко думи и след това ще можеш да ядеш.
Сигурен съм, че си гладен.
— Не.
— Жена ти ще иска да види, че си добре…
Барбара! Кърланд осъзна, че през последните часове съвсем бе забравил за нея. Тя
сигурно беше ужасена, паникьосана и уплашена. Той трябваше да направи всичко възможно,
за да живее, колкото се може повече, за да я види отново.
— Какво точно искате да кажа? — попита Кърланд.
20.
Джида, Саудитска Арабия
Дори на десет километра навътре от брега усещането за настъпващата криза бе
непогрешимо. Греъм Кърланд бе отвлечен ден по-рано и сега го търсеха с хеликоптери на
полицията и Националната гвардия, които кръжаха ниско и бавно над града. Саудитски боен
кораб стоеше на котва близо до пристанището, разположен по дължина на брега, а радарите
му непрекъснато се въртяха. Уелс не беше съвсем сигурен каква би била ползата от бойния
кораб при търсенето на Кърланд, но така или иначе нямаше от какво да се притеснява.
Двамата с Гафан имаха и собствен ескорт — две моторници от саудитската национална
гвардия, въоръжени с картечници 50-и калибър, които ги съпровождаха към огромния дворец
на Абдула, разположен на брега на Червено море.
Гафан промуши лодката между два джета и навлезе в изкуствения залив зад високите
сиви стени на двореца. Един офицер в униформа с цвят каки им помаха и ги насочи към
дока, докато мерникът на една картечница, разположена горе на стената, проследи
внимателно движенията им.
— Май се радват да ни видят — каза Гафан. Той спря яхтата на няколко сантиметра от
дока и Уелс изскочи от нея.
— Чудесно е, че отново съм на твърда земя — усмихна се той.
* * *
— Селям алейкум — поздрави ги приближилият се офицер.
— Алейкум селям.
— Аз съм полковник Гариб — представи се той. — Паспортите ви, моля.
Уелс му ги подаде. Гариб ги огледа набързо и кимна към Мешал.
— Кой е този?
— Намерихме го в Ливан. Водим го обратно у дома — отговори Уелс, а Мешал
несигурно отстъпи крачка назад към лодката.
Щом чу това обяснение, Гариб поклати глава, но единственото, което каза, беше:
„Насам“. Последваха го към дворцовия комплекс, до който се стигаше през тежки черни
порти. От другата страна вече ги очакваше една количка за голф. Гариб им махна да се качат
и подкара на юг, покрай редици финикови палми и най-големия плувен басейн, който Уелс
бе виждал. В южната част на комплекса се намираха сгради, които приличаха на жилища за
персонала и обслужващи постройки. Уелс долови леката миризма на хлорен препарат за
обработка на канализации. Гариб спря пред едноетажна сграда без прозорци, отключи
вратата и им направи знак да влязат.
— Ще чакате тук — предупреди ги той.
— Няма никакво време… — опита се да го спре Уелс, но вратата вече се беше затворила
зад гърба му и ключалката изщрака отвън.
* * *
Бяха тръгнали по море от Кипър преди два дни, като прекараха на острова само ден и
половина. Но едва дванадесет часа след пристигането им Уелс разбра, че не можеха да
останат дълго. Местните вестници писаха, че полицията е започнала разследване срещу
трима неизвестни мъже, които са нападнали двойка на самотен отдалечен плаж и са
откраднали колата й. Освен това лодката, която се наложи да скрият някъде, плаваше под
ливански флаг и регистрация. Със сигурност полицаите вече бяха помолили колегите си от
Бейрут да проследят яхтата.
Скоро ливанците щяха да открият името на Гафан в корабния регистър и да свържат
лодката с нападението в долината Бекаа, а след това кипърската полиция щеше да ги погне с
обвинение в убийство. Целият Кипър не беше достатъчно голям по територия, за да се
скрият, в случай че тръгнеха да ги търсят. Както знаеха и агентите на „Мосад“, които наскоро
бяха убили един палестински водач на партизаните, укриващ се в хотел в Дубай,
международните паспорти, базите данни, охранителните камери и софтуерът за
разпознаване на лица по снимки бяха направили секретните операции по-трудни от всякога.
Дубайската полиция бе издала бюлетини с данни за израелците, замесени в убийството
в хотела, включващи техни снимки и използваните фалшиви и истински имена. Разбира се,
агентите на „Мосад“ бяха извършили убийството по поръчка на израелското правителство и
нямаше опасност да бъдат екстрадирани и съдени заради това, ако не напускаха границите
на Израел. Можеха дори, без да вдигат много шумотевица, да пътуват с израелски
дипломатически паспорти, въпреки че трябваше да внимават с международните полети и да
избягват прекачване през Дубай.
Но Уелс и Гафан не можеха да разчитат на закрила от страна на правителството. Засега
ЦРУ не бе изявило желание да се намеси в тяхна защита.
— Все още чакаме — каза Шафер вечерта, когато Уелс му се обади след пристигането си
в Кипър.
— Елис, май не съм се изразил достатъчно ясно на какво точно сме попаднали —
наблегна Уелс. Всъщност Джон бе разказал на Шафер точно какво бяха открили — паспорти,
наръчниците, фалшивите униформи. Съобщи му дори за „42 Азис 3“, мистериозния код,
който беше намерил в бележника. — Трябва да задействаш системата, така че и вие, и АНС
да се заемете с проверката — настоя Уелс.
— Остави го в посолството тогава. Зарежи и момчето там — отвърна Шафер.
Но подобен ход би лишил Уелс от единственото му стратегическо предимство — той се
нуждаеше от гаранция, че ЦРУ ще осигури чисти паспорти за него и Гафан. И дори
издействане на президентски указ, че извършените от тях убийства щяха да се считат за
законни действия според американското право, тъй като бяха във военно време, — също
както бяха постъпили при акциите в Пакистан.
— Знаеш, че не мога. Не и преди да имаме сделка — оправда се Уелс.
— Ще стане, Джон — увери го Шафер.
— Кога?
— Не знам точно, ала скоро.
— Дуто се радва да ме гледа как се пържа в собствен сос, нали? Това никога няма да
спре да го забавлява.
Мълчанието на Шафер от другата страна на линията бе повече от красноречив отговор.
* * *
Не можеха да разчитат и на Абдула за помощ. Уелс се беше надявал, че дори и да се
случеше най-лошият възможен сценарий, двамата с Гафан биха могли да останат в кралската
резиденция във Франция, докато планират следващия си ход.
На другата сутрин след пристигането си Уелс побърза да се обади на Пиер Ковалски.
— Предай му, че намерихме мястото, което търсехме — започна той.
— Не ми се ще да ти го казвам, но според мен на него не му пука. Общият ни познат —
отвърна Ковалски, имайки предвид принц Митеб, — казва, че смъртта на внучката му го е
изтощила и той се е предал от борбата.
Уелс си спомни начина, по който Абдула бе реагирал при първата им среща в Ница.
Тогава кралят бе бесен и правеше отчаяни опити да издигне сина си на престола.
Убийството на Алия сигурно го бе озлобило още повече, според Уелс то не би могло да го
сломи.—
Това е невъзможно — отвърна той.
— Нашият приятел също бил изненадан. Каза, че е очаквал точно обратното. Но нали
знаеш, на човек, който приближава деветдесетте, подобен шок му идва в повече… Природата
си казва своето — завърши Ковалски. — Накрая дори и най-високото дърво може да падне.
— Спести ми житейските си мъдрости — отговори Уелс. — Просто ми дай номера на
Митеб, така че да мога да говоря директно с него. Така или иначе трябваше да го имам още
от самото начало.
* * *
Уелс не можеше да се отърве от чувството, че е бил предаден. Беше рискувал и своя, и
живота на Гафан заради краля, а сега Абдула се отнасяше към него с пренебрежение, като
към слуга, който е надживял ползата от присъствието си.
Уелс разказа на Гафан за разговорите си с Ковалски и Шафер.
— Предполагал ли си, че всичко може да стане толкова напечено? — попита Гафан.
— Така е. Никога не бих те замесил, ако знаех. Мислех си, че можем да се справим дори
и без помощта на Абдула или без Управлението, но никога не съм си и помислял, че ще
дойде момент, в който няма да можем да разчитаме нито на единия, нито на другите. Май
твърде много съм свикнал някой да ми пази гърба — призна си той.
— Значи има опасност тези обвинения в убийство да ни преследват до живот? —
попита Гафан.
— Не, не мисля. Накрая Дуто ще ни благодари, че сме нападнали онези мъже —
отговори Уелс, но му се щеше и вътрешно да бе толкова убеден.
— Май ще трябва да разчистя допълнително място в кабинета си за всичките медали,
които ще получим след това — пошегува се Гафан.
— Така е! Само че може да се наложи да изчакаме малко, а не мисля, че искаме да се
застояваме тук… — отвърна Уелс.
Следващият въпрос бе къде да отидат и най-вече как да стигнат дотам. Уелс можеше да
използва последния си непроследен паспорт, за да отлети от страната, но Гафан и Мешал не
можеха да разчитат на подобен трик за пред летищните власти. Изглежда, най-добрата им
възможност бе да предприемат ново пътуване по море.
По обяд на втория им ден в Кипър отидоха на пазар. Парите не бяха проблем, все още
разполагаха с един милион долара, които Уелс бе оставил за Гафан в депозитната касетка, а
когато ставаше въпрос за плащане в брой, кипърските търговци на лодки бяха също толкова
любезни, както и ливанските им колеги.
За триста хиляди долара си избраха петнадесетметрова яхта с пълен такелаж, сателитна
телевизия и телефон, модерен автопилот и достатъчно големи резервоари, за да стигнат до
Капе Верде и дори да прекосят Атлантическия океан след това. Лодката беше чисто нова,
поне нямаше да се тревожат дали климатикът ще работи. Вътре дори имаше три отделни
каюти, така че нямаше да им се налага да делят едно общо легло.
Със саудитските пари всичко се случваше далеч по-лесно. До края на следобеда яхтата
бе заредена с гориво, застрахована, кръстена и готова за отплаване. Дори името й бе
изписано отстрани на кърмата с красиви тъмносини букви: Съдия Уапнър25. Гафан бе
настоял да я нарекат точно така. Уелс почти можеше да чуе в ума си думите на водещия: „Не
вземайте изпълнението на закона в свои ръце…“.
— Много е хубава — каза Мешал, щом се качиха на борда.
— Радвам се, че ти харесва.
— Отиваме ли най-накрая в Газа? — попита момчето.
— Може би не веднага — отвърна уклончиво Уелс. Не можеше да си представи какво ли
си бе мислил Мешал през последните седемдесет и два часа.
Отправиха се на юг, към Суецкия канал, с постоянна скорост двадесет възела. Не
можеха да преминат през канала преди сутринта, така че нямаше закъде да бързат. Яхтата се
движеше съвсем сама, а веднага щом кипърският бряг изчезна зад гърба им, Уелс реши да
разгледа още веднъж нещата, които бяха открили в къщата в лагера. Разпръсна паспортите,
наръчниците и бележника по масата в далечния край на кабината и двамата с Гафан
мълчаливо започнаха да четат.
— Какво е това? — попита Мешал, който се присъедини към тях след малко.
— От вашия лагер са. Нещо струва ли ти се познато? — попита Уелс.
Мешал разрови паспортите.
— Трябваше да им ги предадем. Моят тук ли е? — попита той.
— Да. У мен е — отговори Уелс, — държа го на сигурно място. Ами това? — попита
той, сочейки зеления бележник от стаята на Талиб. Мешал поклати глава. — А изразът
„четиридесет и две Азис три“ говори ли ти нещо? Да не е някакъв код?
— Не се сещам — отвърна момчето.
— Но водачът ви се е наричал Азис, нали?
— Да, но така, както го казваш, ми прилича повече на адрес — каза Мешал. — В
Бурайда, града, близо до родното ми село, имаше булевард „Крал Абдул-Азис“.
Момчето току-що си беше платило билета с тази информация. Досега Уелс бе
възприемал фразата като някакъв код, но, изглежда, всеки град в Кралството имаше улица,
наречена Азис.
— Знаеш ли къде може да е този адрес? — попита той.
— Ами с това три накрая… Някои саудитски градове имат система, в която имената и
номерата на улиците се повтарят във всеки квартал и така означават кварталите, а може и да
е град с три различни улици, наречени на Азис. А може и да е сграда с три етажа —
предположи момчето.
— Добре, благодаря ти, Мешал — отвърна Уелс.
Докато лодката се носеше с постоянен курс на юг, Уелс и Гафан разровиха и останалите
документи, но не откриха нищо съществено. Към полунощ Мешал и Гафан отидоха да си
лягат, а Уелс изключи светлините в кабината и се обади на Ан. Не се бяха чували от седмица,
още откакто той бе напуснал Кипър и се бе отправил за Ливан.
— Джон — чу се гласът й от другата страна на линията.
— Здравей, прекрасна госпожице.
— „Прекрасната Рита от паркинга“26 — пошегува се тя.
— Много си млада, за да цитираш точно тази песен — усмихна се Уелс.
— Тези дни съм на вълна „Бийтълс“, много ретро — рече тя, — въпреки че, да ти кажа
честно, идея си нямам защо всички са ги мислили за толкова велики.
— Някога са били по-известни от Исус — отвърна Уелс. — Самият Джон Ленън го е
казал.—
Ще разберем след няколко хиляди години. Така или иначе не мисля, че са по-големи
от „Нешънъл“.
— От кои27? — не разбра Уелс.
— Не, дори и те не са толкова добри. Знаеш ли, тези момчета пълнят цели стадиони —
остроумно отбеляза тя.
Уелс се усмихна в тъмнината. Липсваха му разговорите с нея.
— Кой ще говори първи? — попита той.
— Те дойдоха да ме видят, Джон — каза Ан.
— Мразя пак да започвам тази игра, но кои са дошли?
— Представиха се, че са от ФБР, но не съм сигурна. Искаха да знаят дали наскоро съм се
чувала с теб и дали знам къде си.
— Надявам се да си им казала истината… И по двата въпроса — отвърна Уелс.
— Направих го. Донякъде…
— Значи всичко е наред. Ако са били от Управлението или от ФБР, не могат да ти строят
нищо лошо, щом си им казала истината.
— Ще ми се да можех да те видя — прекъсна го тя.
— И на мен ми се иска. Ако беше тук, щеше да ти бъде много забавно. — „Или поне
отчасти щеше да е забавно — помисли си Уелс, — може би не точно частта, където убих
онези шестимата, но все пак…“
— Загазил ли си, Джон? — попита тя.
— Не повече от обикновено.
— Тези момчета казаха, че сериозно си загазил.
— Бих казал, че е нормално. Е, може би малко повече от обикновено. А ти как си? —
отклони отговора си той.
— Добре съм. Преди две вечери арестувах един пияница на главната… — започна тя.
— Нали няма да ми разправяш за това сега… — усмихна се Уелс.
— Не, не, чакай. Значи, кълна се, че докато го качвах отзад в патрулката, онзи каза, че
униформата ми стои страхотно и че ако в бара имало повече момичета като мен, нямало да го
арестувам, защото все още щял да си седи там — обясни Ан.
— Изглежда е бил истински чаровник — отбеляза Уелс. — Ти даде ли му телефонния си
номер?
— Опитах се, но не можах да си го спомня, доста телефони имам в момента — отвърна
Ан. — Но въпреки това беше сладък.
— Май е крайно време да се прибирам у дома — отбеляза с усмивка Уелс.
— Гледай да е скоро.
* * *
Към шест часа сутринта спряха на док в Порт Саид, най-северния вход към Суецкия
канал. Тук, където и двете страни на канала бяха египетска територия, Уелс и компанията му
нямаше да се нуждаят от египетски визи, за да преминат по него. Според международното
право Суецкият канал бе отворен за плавателни съдове от всякаква националност дори и по
време на война, като тази норма целеше да предпази канала от евентуални блокади или
бомбардировки.
Обикновено лодките изчакваха поне двадесет и четири часа на док в Порт Саид, но
благодарение на либералното приложение на саудитските пари, материализирани в кеш,
„Съдия Уапнър“ успя да избегне обичайните забавяния и се вреди за сутрешния конвой на
юг по канала. Египетски кормчия се качи при тях, за да прекара лодката им зад шестте
големи кораба, натоварени с контейнери. По протежението на канала нямаше спирки, но за
да предпазят бреговете му от разрушаване, корабите трябваше да пъплят със скорост, не по-
висока от осем възела, и разстояние сто и деветдесет километра би им отнело близо
четиринадесет часа. Накрая към полунощ трябваше да стигнат в Суец, града, разположен в
най-южния край на канала.
През цялото време кормчията им не спря да сърба от чая си и да пуши. Не им зададе
никакви въпроси, нито се поинтересува какво правеха, а и Уелс не настояваше да му дава
обяснения. Каналът беше спокоен като езеро и миришеше силно на гниещи водорасли и
боклуци. Докъдето поглед стигаше, от двете му страни се виждаше само пустиня, като
монотонният пейзаж от време на време се нарушаваше единствено от малки бетонни
постройки в далечината, представляващи остатъци от укрепления срещу все по-малко
вероятно нападение от страна на Израел. Египетските войници излизаха от тях, за да
помахат на преминаващите кораби.
— Май не са виждали много лодки като тази — отбеляза Уелс.
— Не.
Малко след залез цветовете на пустинята се преляха от златисто към черно. Египетският
телефон на Уелс иззвъня. Агентът послуша безмълвен за момент, а после се обърна към
Гафан:—
Включи телевизора. В Саудитска Арабия е имало голяма терористична атака.
Президентът на Щатите говори в момента.
Мълчаливо изгледаха пресконференцията до самия й край. Уелс не разбираше защо
Шафер все още не им се е обадил, докато не си спомни, че Елис всъщност нямаше новия му
номер.
Уелс направи знак на Гафан да слезе долу в каютата.
— Трябва да отидем там — каза той.
— Къде? В Кайро ли? В посолството?
— В Джида, Саудитска Арабия. Ако Абдула ни помогне, можем да се вмъкнем, без
Министерството на отбраната да разбере. Управлението ще ни снабди с информация, каквато
не биха дали на саудитците.
— Откъде си сигурен, че въобще ще искат да работят с нас? — попита Гафан.
„Защото, като стане такава голяма каша, хората като Дуто знаят, че трябва да опитат
всичко, за да я спрат, или поне да се престорят, че се опитват. Ако за тях това означава да ни
измъкнат от няколко обвинения в убийство, ще го направят, особено след като знаят, че вече
трябваше да са го сторили“, помисли си Уелс, но не го каза на глас.
— Знам. Повярвай ми — уверено заяви той.
— Досега това ни е пазило от неприятности — отвърна Гафан.
Уелс се обади на Шафер.
— Къде си? — попита Елис.
— В Суецкия канал, на път за Джида — отвърна Уелс. За съжаление, столицата на
Кралството се намираше на хиляда и сто километра южно от най-южната част на канала и
дори с пълна мощност на двигателите нямаше да пристигнат преди следобеда на следващия
ден.
— Саудитците са затворили границите си — предупреди го Шафер.
— Мисля, че ще можем да се вмъкнем. Абдула има дворец на брега на Червено море.
— Е, какъв е планът ви?
— Агенцията за национална сигурност намери ли нещо, което да отговаря на „42 Азис
3“? — заинтересува се Уелс.
— Не.
— Накарайте ги да потърсят отново. Впрегнете и НАГ28. Този път го търсете като адрес
на улица. — Уелс обясни какво им беше казал Мешал.
— Значи може да бъде навсякъде в страната? Е, това определено стеснява периметъра
— заяви Шафер.
— Направете го, Елис!
— Добре.
— Какво става там, при вас? — попита Уелс.
— Нищо добро. Утре местят два отряда с рейнджъри от Багдад в Кувейт, а по-близо до
вашия край ще пристигне военновъздушен батальон, който в момента пътува от въздушната
база „Инджирлик“ в Турция.
— Елис, цял батальон? — учуди се Уелс. Военновъздушен батальон означаваше
седемстотин войници и бронирани превозни средства, доставени на място с парашути, в
известен смисъл нещо като американска инвазия.
— Общата идея е, че щом влизаме на тяхна територия, по-добре да влезем здраво —
отбеляза Шафер.
— Моля те, кажи ми, че изпращате и екип, който да провери лагера, дори и да е
закъснял с три дни — настоя Уелс.
— Да. Но имай предвид, че Кърланд е бил похитен едва преди шест часа. В момента се
занимаваме с уреждането на доста неща едновременно. Дори не можем да сме сто процента
сигурни, че става дума за същите хора, все още не можем да го твърдим.
— Прав си, Елис, това няма нищо общо с терористите, които двамата с Гафан току-що
разкрихме. Сигурно някой друг добре обучен отряд от терористи е започнал да действа на
територията на Саудитска Арабия, трябва да е чисто съвпадение — иронизира го Уелс.
— Искам само да кажа, че залозите са твърде големи, за да си позволим да не опитаме
всичко възможно — оправда се Шафер.
— И докато проверявате всичко, какво ще кажеш ти и АНС да вземете да проверите
имената и номерата на паспортите, които ще ти изпратя, за да видите дали няма да изскочи
нещо? — Уелс прочете списъка от имената на мъжете в лагера.
— Ще го направим — обеща Шафер. — Има обаче един проблем с твоята теория, че
момчетата от тренировъчния лагер стоят зад атентата, особено ако Саид ги е финансирал.
Тогава всичко това не би имало смисъл, за саудитците би било чисто самоубийство, ако
успеем да ги свържем с похитителите.
— Мисля, че терористите са взели парите на Саид, но след това са станали амбициозни.
Лагерът изглеждаше така, сякаш до голяма степен е бил ръководен самостоятелно. А ако съм
прав, това ще се окаже тайна операция, над която Саид няма контрол. Ако играеш от
„Червения отбор“, тоест от враговете, какво би направил, за да предизвикаш максимален
хаос?
От другата страна последва дълго мълчание, след което Шафер отвърна:
— Мисля, че бих отвел заложника си на място, където всеки опит да бъде спасен би
довел до религиозна война.
— В Мека.
Теоретичната забрана за влизане на немюсюлмани в Саудитска Арабия действаше с
пълна сила в град Мека. Саудитското правителство поддържаше ограничителна зона, която
обграждаше града от всички страни, а докато пътуваха от Рияд до Джида, немюсюлманите
трябваше да минават по околовръстната магистрала извън града.
— Или в Медина — допълни Шафер, — там действа същата забрана. Но по-вероятно е
да е в Мека.
— Момчето, което заловихме, ми каза, че някои от мъжете в лагера са ходили до Мека.
— Но как са успели да преведат Кърланд през пътните блокади? — учуди се Шафер.
— С хеликоптер. Летели са ниско през нощта и саудитците са решили, че това е един от
техните патрули.
— Умно, Джон. В момента всичко тук е доста объркано и отвсякъде постъпва каква ли
не информация. Освен това, ако аз трябваше да играя лошия, щях да се постарая отвличането
да бъде доста кърваво, да направя нещо зло на Кърланд, нещо непростимо. Между другото,
Щатите твърдят, че той е добряк. На мястото на похитителите дори щях да кажа, че го държа
в Мека, едва ли не да предизвикам Съединените щати да дойдат и да си го приберат.
Уелс се сети за начина, по който онзи мъж, наречен Азис, бе измъчвал приятеля на
Мешал. Не беше трудно да си представи, че би направил нещо подобно с американския
посланик.
— Значи отиваме в Джида — каза Уелс. — Ако Абдула се съгласи, ще акостираме до
неговия дворец. Ако Кърланд е в Мека, шансът да го намерим е не по-малък от този на
другите, които го търсят. Ние можем да се слеем с тълпата, говорим арабски, а и Мека е само
на четиридесет километра от Джида.
— Нека да ви вземем с хеликоптер — предложи Шафер. — Ще ви вкараме така и ще
спестим малко време.
— Предпочитам да вляза без много шум.
— Ти си знаеш… Между другото, Дуто каза, че проблемът ви с обвиненията в убийство
е разрешен. Направил го бил от добро сърце, както сам той се изрази — съобщи Шафер.
— Колко мило от негова страна. Кажи ми, ако разбереш нещо — настоя Уелс. — Иначе
да знаеш, че ще ти се обадя от Джида.
* * *
След като затвори, Уелс набра номера на Митеб, който Ковалски му беше дал. Няколко
секунди телефонът отказваше да звъни и издаде само един звук, сякаш обаждането бе
прехвърлено на гласова поща, а след това замлъкна. Уелс тъкмо се канеше да затвори, когато
от другата страна се чу мъжки глас:
— Здравейте.
Гласът непогрешимо бе този на Митеб.
— Принце, Джон Уелс е на телефона — представи се той.
— Господин Уелс, благодаря на бога, че се обаждате. Това, което се случи на вашия
човек, е ужасно. Знаете ли, два пъти съм се срещал с него и… — започна принцът.
Уелс трябваше да задържи вниманието на Митеб само върху най-важния в момента
въпрос.
— Принце, утре пристигам в Джида — каза той. — Още един американец е с мен.
Важно е брат ви да изпрати някой, който да ни посрещне, така че да акостираме в неговия
дворец и да влезем в Кралството директно.
— Не разбирам… — обърка се Митеб.
— Не искам принц Саид да знае, че сме там — поясни Уелс.
— Точно така, разбира се — прокашля се Митеб, а звукът бе глух като счупване на
клонка.
— Обещайте ми, че ще го уредите…
— Обещавам. Ще кажа на брат си.
— Как е той?
— След смъртта на Алия си мислех, че се е предал. Сега отново изпитва гняв. Такава е
бедуинската традиция — покашля се отново Митеб, — щом отвориш шатрата си за непознат,
в нея той е в безопасност. Винаги е било така. Веднъж щом си тръгне, той може да ти бъде
враг, може да се биеш с него, дори да го убиеш, но докато е вътре, той е твой гост. Господин
Кърланд беше наш гост.
— Ще го намерим — каза Уелс.
— Иншала, ако е рекъл бог… — отвърна Митеб.
— Иншала. Но най-напред трябва да ни пуснете да влезем в страната и да уредите
транспорт и оръжия.
— Дайте ми време до утре сутринта и ще го направя — рече принцът.
* * *
Митеб спази обещанието си. Уелс не знаеше дали Абдула лично е дал съгласието си да
ги пусне, не беше сигурен дали въобще кралят знаеше, че идват, Митеб не им каза. Уелс се
замисли дали щеше да му се отдаде възможност да говори със стария крал отново. Абдула
заслужаваше по-достоен край от този, пред който беше изправен, но явно мъжете, които бяха
отвлекли Кърланд, не се интересуваха много от достойнството на краля.
Няколко минути след обяд лодката все още се намираше на сто и петдесет километра
северно от Джида, когато говорителят на „Ал Джазира“ се включи с извънредно съобщение.
— Току-що научихме, че похитителите на посланик Кърланд са разпространили
видеоматериал. Ще го прегледаме — което означаваше: „Ще се уверим, че никой не му реже
главата“, — и след това ще ви го представим.
След по-малко от минута Кърланд се появи на екрана. „Казвам се Греъм Кърланд“,
представи се той. Лицето му беше бледо, а гласът едва се чуваше, но на пръв поглед
изглеждаше невредим. Седеше на дървен стол, краката му бяха закопчани с белезници, но
ръцете му бяха свободни. На стената зад него имаше голям черен флаг с шахада — ислямския
полумесец, избродиран със злато.
— До вчера аз погрешно вярвах, че съм американският посланик в Кралство Саудитска
Арабия. Сега разбирам, че връзките между Съединените щати и народа на Арабия са
невъзможни. Моята страна е империалистическа и пълна с ционисти и неверници. Време е
Съединените щати да освободят хората от Арабския полуостров. Призовавам Америка да
предприеме пет стъпки. Първо, тя трябва да забрани на гражданите си да идват в Арабия, с
изключение на тези от тях, които са мюсюлмани и извършват хадж. Второ, тя повече не може
да закупува никакви продукти от Арабия, включително петрол. Трето, тя трябва незабавно да
изтегли войските си от Ирак, Афганистан и всички други мюсюлмански земи. Четвърто,
трябва да прекрати всякакви помощи към Израел. И пето, трябва да затвори
концентрационния лагер „Гуантанамо“. Само при тези условия Съединените щати могат да
постигнат чист и продължителен мир с исляма — произнесе Кърланд, прокашля се, избърса
устните си с ръка и продължи. — Един посланик трябва да разбира мястото, в което живее.
Аз не бях много добър посланик. Криех се само в моето посолство. Сега виждам истинския
гняв, който хората от Арабия чувстват към Съединените щати. Ще ми се да го знаех преди —
завърши посланикът и леко поклати глава, сякаш искаше да подскаже на света, че не вярва на
нито една дума от казаното. — Барбара, обичам те. Довиждане! — изрече той и камерата се
приближи, показвайки лицето му в близък план. Изглеждаше ужасен, в очите му се четеше
само: „Всички знаем, че ще умра, така че, моля, нека да е бързо“.
Миг по-късно Кърланд вече не се виждаше. На екрана пред черния флаг се появи мъж с
маска.—
Както забелязахте, посланикът е все още невредим — каза той. — Призоваваме
Съединените щати и Кралство Саудитска Арабия да изпълнят петте изисквания до утре на
обяд. Ако не го сторят, ще бъдат предприети съответни действия.
* * *
Уелс изключи звука на телевизора. Стратегията на похитителите беше ясна. Искаха от
Съединените щати да наложат ембарго на Саудитска Арабия и да спрат да подкрепят Израел?
Умишлено изискванията бяха абсурдни. Ако похитителите бяха пожелали например всички
саудитски затворници да бъдат освободени от „Гуантанамо“, теоретично би имало
възможност да се преговаря, но така поставените от тях условия не оставяха никаква
възможност.
Похитителите естествено бяха наясно с това. Те така или иначе не искаха преговори, не
знаеха колко дълго ще успеят да задържат Кърланд. Със сигурност щяха да изчакат няколко
дни, за да видят какъв ще е ефектът от създадената ситуация, да получат колкото се може
повече публичност, а сетне сигурно щяха да го убият. После най-вероятно щяха да съобщят, че
са действали под преките заповеди на членове на Дома на Сауд, а и щяха да разполагат с
доказателства да го докажат. Как Съединените щати биха могли да оставят кралското
семейство да управлява след това? Та те бяха нападнали Ирак за далеч по-малка причина!
— Мръсна игра, а? — обади се Гафан. — Всичко това е само извинение за тях да правят
каквото си искат. И май така или иначе ще го направят, ще го наранят…
Телефонът на Уелс иззвъня.
— Видя ли? — попита Шафер.
— Видях.
— Не знам дали ще ми повярваш, но имам добри новини. АНС май разгадаха въпроса с
„42 Азис 3“. Казват, че може да е адрес в южната част на Джида.
„Благодаря ти, Мешал!“, помисли си Уелс.
— Защо смятат така? — попита той.
— Проверили са всички адреси, които съдържат името Азис и 42, търсили са телефон
или имейл между номерата, които им даде преди това, както и между тези, които са били
вече в базата данни. Обясниха, че имало подозрителна повторяемост на обажданията от една
и съща мобилна клетка близо до улица „Азис“, в южната част на града. От същия район
имало и интернет трафик, но преди да се въодушевиш твърде много… — започна Елис.
— Да? — нетърпеливо попита Уелс.
— Повторяемостта не е чак толкова честа. Освен това номерата на къщите са
разбъркани и има само четиридесет процента вероятност за съвпадение. Но все пак е по-
добре от нищо — заключи Шафер.
— Разбъркани ли? — не разбра Уелс.
— Цитирам тяхната дума — поясни приятелят му.
— Ще влезем в страната след четири часа. Ще наминем да огледаме.
— Ще ти се обадя, когато знам повече.
— Елис, ако го намерим… — започна Уелс.
— Даден ви е картбланш за действие. Но няма да имате подкрепление. В Рияд са два
отряда „Делта“, но те са допуснати само до територията на посолството. Ако нещата се
променят, ще те уведомя.
* * *
Бяха попаднали в безизходица още с пристигането си в двореца на Абдула. Уелс се
чудеше дали не са били предадени още преди това, дали властта на Саид над Абдула не се
простираше по-дълбоко, отколкото предполагаха, но със сигурност кралят все още
контролираше поне собствения си дворец.
Измина един час, а след това още един… Предната врата на къщата, в която се намираха,
беше заключена отвън, а задната беше снабдена с аларма, подобна на тези, които се
монтираха на аварийните изходи в офисите. Можеха да излязат, но щяха да се озоват
приклещени на територията на двореца, без кола, без оръжия и без документи. Уелс реши, че
е по-добре да изчакат. Сателитният му телефон изискваше пряка видимост към небето, а
къщата нямаше прозорци, затова останаха да гледат „Ал Джазира“, която не предаваше нищо
ново.
— Това е Саудитска Арабия — обади се Мешал. — Защо ме доведохте тук? Не сте
пратени от шейх Бин Ладен!
— Така е — призна си Уелс.
— Пуснете ме да изляза.
— Няма начин.
— Трябва да отида до тоалетната — каза Мешал и изтича към задната врата. Уелс скочи
от дивана, сграбчи го за тениската и го върна на мястото му.
— Имаш думата ми, Мешал. Никой няма да те нарани — обеща му той.
— Защо да ви вярвам? Вие само ме лъжете — запротестира момчето.
— Ако искахме да те нараним, вече щяхме да сме го направили. Много скоро ще трябва
да вървим, а ти ще останеш тук и ще правиш каквото ти се каже, нали?
— Предполагам, че нямам избор…
— Не, нямаш.
Измина още половин час, преди вратата да се отвори и Гариб да влезе при тях.
— Той остава — каза полковникът и кимна към Мешал, — вие елате.
Гариб ги поведе към необозначена двуетажна сграда, отключи предната й врата и ги
покани с ръка да влязат в празния офис. Вътре имаше маса, а на нея — две роби и два чифта
кожени сандали. На по-малка маса лежаха паспортите им, два мобилни телефона, хартиен
плик, претъпкан с риали, и ключове за автомобил. Имаше и два пистолета „Глок“, два
автомата М-16, бронежилетки и допълнителни патрони.
— Вземете всичко, което ви е нужно — каза Гариб. — Отвън има джип, чист е, с
гражданска регистрация. Веднъж щом излезете оттук, няма да можете да се върнете обратно
— допълни той и им подаде две идентификационни карти. — На тези пише, че сте египтяни,
а не саудитци, решихме, че така ще е по-безопасно. Ще ви свършат работа в хотелите и пред
полицейските пунктове за проверка — каза той и кимна към телефоните. — В тези съм
записал номера си за бързо набиране. Ако някъде се сблъскате с войници от Гвардията и
възникне проблем, накарайте ги да ми се обадят. Важи и в случай че се натъкнете на
мукабарат, въпреки че тогава ще ми отнеме повече време, за да уредя въпроса.
— Ами ако се натъкнем на проблем с другата страна? — попита Уелс.
— Тогава, предполагам, че и вас ще ви видим в някое видео — отвърна Гариб. — Има ли
нещо друго, което ще ви е нужно?
— Заглушители. Белезници и пластмасови гъвкави връзки. Ще ни трябват и няколко
обикновени найлонови торби, от онези, които дават в зеленчуковите магазини, ролка
изолирбанд, както и карти на Джида и Мека.
— В джипа има джипиес — уведоми ги полковникът.
— Не съм сигурен дали ще успея да го програмирам точно на арабски — поясни Уелс и
премълча да спомене, че също така не искаше Националната гвардия да знае къде отиват
двамата с Гафан.
— Повечето от картите ми са на арабски — каза Гариб.
— Дори и така да е.
Полковникът изчезна за малко и по-късно се появи с всичко, което Уелс беше поискал.
— Какво ще стане с Мешал? — попита Уелс.
— Сега вече той е наш проблем.
— Дръжте се кротко, момчето не знае нищо.
— Ще се погрижим — обеща Гариб, но студеният поглед в тъмните му очи не успяваше
да вдъхне доверие. Думите му можеха да означават абсолютно всичко, а Уелс нямаше време
да пита.
— Благодаря ви за помощта — каза той накрая.
— Мюсюлманин ли сте, господин Уелс? — попита Гариб.
— Да, полковник.
— Тогава нека Бог бъде с вас. Надявам се да успеете да видите Каабата, когато всичко
това приключи.
— Иншала — отвърна Уелс.
— Иншала.
21.
След като Кърланд засне видеоклипа, похитителите му разрешиха да се облекчи в един
леген, а сетне отново го приковаха за стола и излязоха. Посланикът се замисли за речта си.
Изискванията на тези мъже бяха невероятни и напълно безсмислени. Всичко това бе само
един политически театър, който неминуемо щеше да доведе до куршум в мозъка му. Или,
което беше по-лошо, — до нож на шията му.
Ръцете му бяха приковани отзад на гърба. Напрегна рамене, опитвайки се да ги измъкне
и да разхлаби белезниците, но след петминутна борба се предаде. Не успя да направи нищо,
освен да се измори. Белезниците на глезените му бяха още по-стегнати от тези на ръцете. А
самият той не беше фокусник. Беше просто един мъж на шестдесет и две, който, ако имаше
късмет, би могъл да вкара някоя и друга успешна топка, докато играеше голф. Може би,
когато решаха да го преместят, ако решаха да го преместят… Той не беше от типа хора, които
се предаваха при първата трудност. Не беше примирен със смъртта. Повече от всичко искаше
да излезе жив от тази стая, но не можеше. Не и сам.
Кърланд винаги гледаше реалистично на нещата и това бе една от причините фирмата
му да избегне най-лошия период на имотната криза. По време на разрастването на пазара на
недвижимите имоти конкурентите му смело инвестираха на изток, по магистрала 1-88, към
Кейн Кънтри и дори към Де Калб, като наддаваха лудо за земите на фермерите от Илинойс.
Разходите им за закупуване на земя надскачаха двойно и тройно реалните й цени и скоро се
оказа, че трябваше да продават къщи за триста-четиристотин хиляди долара, които само
допреди няколко години бяха стрували наполовина. Тогава Кърланд се запита: „Когато спрат
кредитите с трипроцентна лихва, кой ще купи тези малки къщи в прерията?“. През 2005-а
преустанови закупуването на нови свободни терени. Мениджърите в компанията му
мигновено възнегодуваха срещу решението му, защото липсата на нови места за строеж
означаваше липса на нови къщи за продажба, така според тях компанията сама си отрязваше
пътя пред бизнеса. Но Кърланд се беше оказал прав. След началото на кризата „Кърланд
Кънстракшън“ бе успяла да закупи огромни свободни терени от търговете за имоти на
фалиралите строителни предприемачи. Бизнесът му само го очакваше да се върне отново у
дома. Ако въобще се завърнеше… Достатъчно. Не искаше повече да мисли за това, колко е
обречен. Кърланд не беше много религиозен, никога не е бил, и все пак каза наум Господнята
молитва. Простичко и ефективно. Мъдростта да знаеш разликата. Затвори очи и си
представи жена си, която играеше тенис, представи си дългите й загорели крака под късата
пола, представи си как му се усмихва, докато той минава напряко през корта, за да я целуне и
да си налее сутрешното кафе. Само ако можеше тя да е до него, щеше да бъде добре,
независимо какво искаха да му направят онези хора.
* * *
Абдула си почиваше в леглото, подпрян на няколко твърди възглавници, а дебелият му
корем изскачаше изпод бялата копринена роба. Изглеждаше още по-немощен, сякаш
предусещаше смъртта. Но още не. Не и докато нещата с тази гнусна ситуация не дойдеха по
местата си.
Бедуините бяха известни с гостоприемството си, а пустинята беше коварен враг, много
по-смъртоносен от всеки жив човек, затова всяка шатра на племето се считаше за място на
мира, за бягство от пясъците. Според древния обичай домакините трябваше да се отнасят
към гостите си с почит, а хората от пустинята имаха поговорка, че „Само кучето лае по
госта“. Фактът, че Кърланд бе отвлечен, докато се връщаше от гостуване в двореца на Абдула,
допълнително влошаваше нещата. Когато Митеб му съобщи новината, лицето на краля се
изчерви от срам.
Същия следобед Абдула бе провел кратък телефонен разговор с президента, изразявайки
съжалението си, и бе обещал, че хората му ще направят всичко възможно да открият
Кърланд. И двамата мъже бяха съгласни, че исканията на похитителите са абсурдни, но
въпреки това разговорът бе напрегнат.
— Тероризмът е напаст за всички нас — заяви Абдула.
— Да — отвърна президентът, говорейки чрез преводача. — Особено този, финансиран
от държавите… — допълни многозначително той.
Нито един от двамата мъже не спомена лагера в Ливан. Абдула реши, че Джон Уелс не
може да не е казал на американците за него, но не знаеше дали са успели да влязат в лагера и
какви доказателства са намерили там, както и дали бяха успели да свържат похитителите със
Саид и Мансур. Абдула не можеше да попита, а президентът нямаше причина да му каже. Без
съмнение американците искаха да се разкрива колкото може по-малко, за да запазят
възможностите си до последно.
— Директорът на ФБР ми съобщи, че визите за нашите агенти ще пристигнат в Дубай в
рамките на час — подчерта президентът.
— Да. Дубай е само на два часа път със самолет от Рияд. Ще бъдат тук преди залез.
— Според мен мина вече прекалено много време — каза президентът. — Не можем
повече да отлагаме. Ще ни е необходим пълен достъп до всички доказателства, с които
разполагате. Искаме и правото да разпитваме и свои свидетели, ако е необходимо.
— Разбирам.
— В такъв случай мога ли да разчитам на вашето сътрудничество?
— Да.
При други обстоятелства Абдула вероятно би отказал, но вече бе свършило времето, в
което би помогнал на Саид и Мансур да се защитят от американците. Ако Саид не искаше
онези агенти да се ровят из делата им, трябваше сам да го заяви на президента. Най-вероятно
щеше да стане така, че Саид да предложи пълното си сътрудничество, а след това Мансур да
се увери, че агентите ще видят само това, което той искаше.
— Добре. Моля, разберете, че независимо дали ще ни сътрудничите, или не, ние ще
разкрием истината — подчерта президентът.
— Нямаме нищо за криене — отвърна кралят и не можа да си спомни кога за последен
път беше изричал подобна очевидна лъжа. Но все пак ставаше въпрос за неговата държава, не
знаеше какво друго да направи.
— А когато заловим онези мъже, възнамеряваме да ги съдим в Съединените щати —
допълни президентът.
Тук вече се наложи Абдула да възрази.
— Ако те са саудитски граждани и бъдат арестувани тук, те са субект на нашата
правосъдна система. Моите собствени хора също загинаха в тези атаки. Вярвайте ми, ние сме
напълно способни да приложим строгостта на закона спрямо тях…
Президентът замълча за няколко секунди.
— Да речем, че въпросът със съдебните дела може да почака, докато ги заловим.
— Така да бъде. А сега, позволете ми една молба. Можете ли да ми обещаете, че вашите
войници от Кувейт и Турция няма да бъдат използвани в моята страна?
— Те няма да бъдат използвани срещу вас, кралю. Но не мога да ви обещая, че няма да
бъдат използвани срещу похитителите.
— Тези мъже искат точно това, господин президент. Искат светът да види как
американски войници маршируват през нашите градове и как взривяват къщи с танковете и
хеликоптерите си.
— Преди това ще опитаме всички други възможности — увери го президентът.
— Поне ми обещайте, че няма да ги изпращате в Мека или Медина. Сигурно знаете,
че…
— Разбирам колко чувствителен е въпросът — отговори президентът. — Нашите
генерали също го разбират. Ще положим всички усилия да избегнем ненужните провокации,
но трябва да сте наясно, че ще направим всичко възможно да върнем посланика у дома жив.
Президентът бе нарушил принципа си да не дава обещания, помисли си Абдула.
— Ние искаме същото — увери го кралят.
— Добре. Значи имаме съгласие. Надявам се следващия път, когато разговаряме, да бъде
при по-щастливи обстоятелства — заяви президентът и затвори, преди да дочака отговора на
Абдула.
* * *
Оттогава времето бе напреднало невъзвратимо. Митеб докладва, че северно от града
мукабарат са намерили два изоставени шевролета „Тахо“ с изрисувани полицейски
обозначения. Бяха успели да проследят автомобилите до голям аукцион, проведен източно от
Рияд преди три месеца. Колите бяха регистрирани на името на мъж, който бе починал година
преди това. Отново бяха попаднали в задънена улица.
От утре гвардията трябваше да започне да патрулира в Рияд и в другите големи градове,
но Абдула беше наясно, че не може да очаква чудо. Гвардията все пак беше армия, а не
полиция, и ако войниците не попаднеха на нещо необичайно на някой от пропускателните
пунктове, нямаше начин сами да се доберат до Кърланд. Така още веднъж Абдула се озова в
положение, при което трябваше да разчита на Саид и Мансур. И на мукабарат. Все още не
беше говорил с брат си след нападението и му призляваше дори от самата мисъл за това.
И сякаш Саид бе намерил начин да чете мислите му — точно в този момент му позвъни.
— Време е да си поговорим. Насаме — каза Саид.
Двамата братя не бяха оставали сами в една стая от осем години, откакто другите
принцове бяха провъзгласили Абдула за наследник на крал Фахад. Допреди две години
Абдула би усетил явната конфронтация, но сега вече не притежаваше предишната си сила.
— Какво искаш? — попита кралят.
— Не по този телефон — отвърна кратко Саид.
Абдула не желаеше нищо друго, освен да затвори очи и да заспи. Вместо това се обади
на Хамуд и поръча да му донесе кана силно черно кафе и дрехите му.
* * *
Час по-късно двамата братя се срещнаха в кабинета на краля. Саид и Абдула, Абдула и
Саид, двата стълба на Дома на Сауд. Кралят отклони целувките, прегръдките и другите
поздрави и започна направо:
— Какво си направил?
— Не съм поръчвал това, Абдула.
— Тези хора са от твоите. — Кралят седна тежко в креслото си.
— Казвам ти, че не ги познавам. Да нападнеш американците, си е истинско
самоубийство — отвърна Саид.
— Тогава е Мансур.
— Мансур иска да стане крал, а не да живее в пещера като Осама бин Ладен — отвърна
Саид.—
Тогава кой?
— Действали са сами. Но имам и добри новини, имаме напредък. Открили са името на
мъжа, който ги ръководи… — започна принцът.
— Естествено, че ще го откриете, нали през цялото време сте били зад него —
язвително отвърна Абдула.
Саид се засмя и сякаш смехът му напомни за старите му навици, защото принцът извади
от джоба си лъскав червен пакет цигари „Дънхил“ и златна запалка. Поднесе пламъчето и
всмукна дълбоко.
— Не знаеш ли, че ние с теб сме еднакви, Абдула? — попита той.
— Дори не сме от една и съща кръв — отвърна кралят.
— Заблуждавай се, колкото искаш. Ние сме двама старци, които не щат да се предадат.
Ако ти не беше толкова глупав, че да искаш Халид да е крал, това никога нямаше да се случи.
— Затова ли дойде тук? Да ме обвиняваш? — попита Абдула.
— Не желаеш ли да разбереш докъде е стигнало разследването?
— Искам само да чуя, че сте намерили посланика жив. След това ще решим какво да
правим с хората, които са го отвлекли.
— Не е толкова просто — отвърна Саид.
„И тук идваме до истинската причина за посещението ти“, помисли си Абдула. Саид
седеше до него на зеления велурен диван в кабинета му. Двамата братя се гледаха мълчаливо,
а единственият звук, който се чуваше в стаята, бе тежкото дишане на краля, който пухтеше
като парен локомотив.
— Братко — започна пръв Саид, — когато се срещна с Кърланд онзи ден, малко преди
да бъде нападнат, за какво му говори?
— За теб. За това каква змия си. Не трябваше много да го убеждавам. Признах му, че те
подозирам, че стоиш зад нападението на Алия. Тя беше наша собствена кръв, а ти я уби.
— Вече ти казах, не знаех, че Алия ще умре — оправда се Саид.
Абдула би разменил остатъка от живота си, независимо дали му оставаха няколко
месеца, или няколко години, само за един ден от предишната си сила. Трябваше му само
един ден, за да изкопчи истината от брат си. Но Аллах не предлагаше подобни размени.
— Да, стой до мене и ме лъжи в очите — въздъхна Абдула.
— Трябва да проумееш в каква позиция се намираме — отвърна принцът.
— Разбирам добре, няма да оцелеем, ако не спасим Кърланд.
— А ако спасим Кърланд? Какво тогава? Той ще се върне у дома и ще им разкаже
всичко.
— Добре. Ще те дам на американците. Мансур също е в сделката — отвърна кралят.
— И какво ще стане тогава? Да не мислиш, че американците ще излязат и ще кажат пред
света: „Саид бин Абдул Азис стои зад всичко това, но брат му Абдула и другите принцове,
както и останалите милиардери в техните дворци, тях ги обичаме повече от всичко“? Не, ние
сме заедно в тази каша, братко.
— Ти ни довлече това на главите!
— И аз съм този, които се опитва да поправи нещата — отвърна Саид.
Най-накрая Абдула прозря какво планираше Саид.
— Искаш да оставиш Кърланд да умре ли? Да оставиш похитителите да го убият?
— Искам само да го намеря.
— А той ще загине, докато го спасявате — досети се кралят.
— Заедно с всички похитители — допълни Саид.
— Греъм Кърланд беше мой гост. Наш гост — напомни му Абдула.
— Ех, тези глупави правила. Вече не живеем в пустинята, братко.
С тези думи Саид изрази всичко, което Абдула мразеше у него.
— Змия! Истински скорпион! В теб не е останала и капка човещина! — възмути се
кралят.
— Обиждай ме, както си искаш, Абдула, но ситуацията няма да се промени от само себе
си.
— Да кажем, че се съглася с плана ти — започна кралят, — а аз не съм съгласен, но вече
е твърде късно. Сигурно се е обадил на държавния секретар още щом се е качил в колата.
— Не, трябвало е да почака, докато се върне в посолството. Такъв разговор може да се
води само по сигурна линия — отговори Саид.
— Дори и да си прав, американците вече знаят. Аз казах и на друг — призна кралят.
— Джон Уелс. — Саид извади цигарата от устата си.
„Откъде знаеш?“, за малко да попита Абдула, но се въздържа. Естествено, че Саид беше
наясно. Брат му имаше агенти навсякъде, включително и в отряда по сигурността на Абдула.
Неговите шпиони бяха основната причина кралят да се обърне към услугите на Джон
Уелс.
— Къде е той сега? — попита Саид.
— Не знам — отвърна Абдула, чудейки се дали брат му се досещаше, че лъже, и най-вече
дали знаеше, че Уелс е в Кралството. — Но отново ще ти кажа, че това няма значение.
Сигурен съм, че Уелс е предал подозренията ми на американците. Той имаше нужда от
тяхната помощ, за да нападне лагера в Ливан, където твоят човек е обучавал убийците си.
— Казвам ти, че не е мой човек…
— Иска ми се да имах само един ден, да те изстискам до капка — процеди през зъби
Абдула.
— Какво?
— Значи, ако попаднеш на Уелс, ще убиеш и него?
Саид сви рамене, сякаш съдбата на Уелс бе нещо твърде незначително, което не си
струваше коментара.
— Не можеш да контролираш това, Саид — започна кралят. — Глупавият ти син остави
прекалено голяма следа в цялата работа. Американците ще я открият, дори и ако Кърланд и
Уелс загинат. Единственият ни шанс, ако е рекъл Бог, е да намерим посланика жив, да им го
върнем и да убием терористите. След това можем само да се молим за милост.
— Не.
Тогава Абдула разбра и последната част от играта. Саид знаеше, че не може да се
измъкне, ако Кърланд остане жив. Аргументът, че посланикът би могъл да им даде
доказателство, с което не разполагаха, беше верен само наполовина. Ако спасяха Кърланд,
американците щяха да се успокоят, можеше дори да се съгласят, че единствено Саид е
организирал финансирането на похитителите, и да не погнат цялото кралско семейство. Но
ако Кърланд загинеше, тогава нещата се обръщаха… Цялото семейство трябваше да се
обедини и да се надява, че американците няма да успеят да съберат всички доказателства.
Саид се опитваше да прехвърли вината за престъплението си на повече хора, да го направи
толкова голямо, че да не може да бъде разследвано, без да унищожи целия Дом на Сауд.
— Ще жертваш всички нас, за да спасиш себе си и Мансур. Това ли заслужава
тристагодишното ни семейство?
— Това е единственият начин — отвърна Саид.
— И ти очакваш от мен да ти помагам в това престъпление?
— Искам само, ако Националната гвардия намери Кърланд, да съобщиш незабавно на
хората ми.
— Върви си, Саид, махни отровата си от дома ми — уморено каза кралят.
* * *
Всяка ударена от Барбара топка отлиташе високо над оградата на посолството. Кърланд
я гледаше от края на игрището. Казваше й да се успокои, но тя не го чуваше. Тогава Роберто
започна да й дава наставления на арабски, а гласът му звучеше ниско и гърлено…
Изведнъж посланикът осъзна къде се намираше. Не можеше да повярва, че се е унесъл в
сън, може би заради успокоителното, което му бяха инжектирали. А може би сънят беше
единственият смислен отговор на това, което стана…
Светлината над главата му проблесна. Капакът на тавана се отмести. Двама мъже
слязоха по металните обръчи, заварени в стената като стълба. Носеха чанти, единият
държеше и стоманена стълба на рамото си. Първият от мъжете се беше появил и преди, беше
същият, който го накара да запише онази реч. Вторият беше широкоплещест, имаше сериозен
поглед и носът му явно бе чупен преди много години и беше зараснал накриво. Кърланд го
разпозна като командир, може би дори той беше главатарят на похитителите му.
Той каза нещо на арабски.
— Майорът иска да ви попитам как се чувствате — преведе първият.
— Бил съм и по-добре. Има ли вече някакъв отговор на исканията ви? — попита
Кърланд. Знаеше, че лесно може да ги подведе, да се престори, че има шанс да получат нещо
от това, което желаеха.
— Съжалявам, но, изглежда, са били отхвърлени — отговори преводачът.
— Толкова бързо? — „Лъжеш!“, помисли си Кърланд. Тук чувството му за време се
губеше, но знаеше, че е спал само четири или пет часа. Беше заснел видеото около час преди
да заспи, значи не можеше да е изминал цял ден, откакто видеоматериалът бе пуснат по
телевизията. А колкото и налудничаво да звучаха исканията, Белият дом нямаше да ги
отхвърли чак до дадения краен срок. Може би дори и тогава не биха ги отхвърлили.
Президентът щеше да отлага колкото може повече, за да даде на ЦРУ и Пентагона възможно
най-много време да го намерят.
Чувството за надвиснала опасност сграбчи Кърланд за гърлото. Тези хора имаха само
една причина да лъжат. И това беше, за да оправдаят — пред себе си, пред него и пред Аллах,
— това, което възнамеряваха да му сторят.
Преводачът отвори ципа на чантата си, извади триножника и камерата, както и нова
бутилка кола.
— Искаш ли? — попита той.
— Не, благодаря.
— Трябва да пиеш, за да имаш сили.
Страхът отново полази по тялото му. Сети се как с Барбара седяха един до друг на
стадиона на „Ригли“. Тя не харесваше бейзбола, но му угаждаше и го придружаваше на мач
няколко пъти в годината, също както той ходеше с нея на галавечерите на института по
изкуствата. Тя не би позволила той да я умолява за това. Той никога не умоляваше.
Преводачът нагласи трикраката стойка и камерата, докато командирът разтваряше
стълбата до стола на Кърланд. Сега посланикът забеляза, че по нея имаше някои необичайни
допълнителни приспособления — краката й бяха заварени за тежки метални плочи, а в най-
горното й стъпало бяха изрязани два отвора.
Кърланд се втренчи в нея и страхът му се усили. „Дайте ми уреди за мъчения за хиляда
долара, господин Требек“. Дали не смятаха да му приложат „бесилото на бедняка“? И какво
въобще означаваше това „бесило на бедняка“? Усети как дишането му се учести. Не, не
можеше да изгуби самообладание. Те дори още не го бяха докоснали.
* * *
Тогава майорът разпръсна съдържанието на чантата си по пода в килията. Обърна се към
Кърланд и направи жест с ръка, сякаш демонстрираше оборудването си като фокусник, който
е на път да покаже най-добрия си трик. На земята лежаха шест предмета. Петте от тях бяха
доста плашещи. Шестият беше просто ужасяващ.
Спринцовка с дебела подкожна игла, плътен бинт, две здрави метални скоби, турникет.
И огромен верижен трион с блестящи стоманени зъби.
— Не искате да го направите! — Кърланд опита да запази спокоен тон. — Не трябва да
го правите. Нека да поговорим за това.
Командирът отговори нещо с поток от арабски думи.
— Искаш ли да знаеш какво казва? — попита преводачът.
— Да. — „Ще използвам всяка секунда, която мога“, помисли си Кърланд.
— Той казва, че в продължение на две поколения Съединените щати са крали петрола,
който принадлежи на хората от Арабския полуостров…
— Не сме го крали, плащали сме си за него…
Преводачът замахна и удари шамар на Кърланд, а парещият отпечатък от петте пръста
върху бузата му сложи край на спора.
— Той казва още, че целият свят знае за това престъпление и че единствената причина
никой да не ви спира са вашата армия и военновъздушните ви сили, както и всичките ви
танкове и бомби. Той казва, че Америка е крадец.
Майорът извади чифт латексови ръкавици от джоба си и ги намъкна на здравите си,
мургави ръце. Когато успя да ги нагласи, заговори отново.
— Пита дали знаете какво е наказанието за кражба според шериата — мюсюлманското
право — предаде преводачът.
— Не — отговори Кърланд, въпреки че знаеше.
— Отрязва се ръката на крадеца.
— Аз не съм крадец.
— Страната ти е крадец. Такъв е законът. Такава е справедливостта.
Кърланд кимна, сякаш водеше най-разумния разговор в живота си.
— Справедливост. Значи ще ми отрежете ръката заради греховете на Съединените щати.
Той ще го направи, а ти ще го заснемеш на видео. А след това ще го качите на някой сайт или
ще го изпратите по куриер на „Ал Джазира“, така че целият свят да го види.
— Правилно. Десничар ли сте, или левичар? — попита преводачът.
— Десничар.
— Тогава майорът ще отреже лявата.
— Колко мило от ваша страна!
Преводачът или не разбра сарказма в думите му, или не им обърна внимание. Двамата с
майора размениха светкавично някакви реплики на арабски.
— Ще ти дадем морфин, за да те упоим и да направим операцията по-лесна.
— Не искам никакъв морфин! — извика Кърланд.
— Искаш, повярвай ми — отговори преводачът, наведе се и вдигна спринцовката.
Кърланд стисна ръце зад гърба си, преплете пръсти и след това ги отпусна. Лявата му
ръка. Щеше да е добре да се опита да я използва, докато все още можеше.
— Поне изчакайте да изтече крайният срок — предложи той. Не можеше да повярва, че
преговаря по този начин, сякаш крайният срок някак си щеше да оправдае това, което
смятаха да му причинят, но няколкото допълнителни часа в момента му звучаха добре.
— И двамата знаем, че страната ви няма да се съгласи. Така следващото видео ще бъде
готово малко преди да изтече крайният срок — поясни преводачът.
— Аплодирам старанието ви за пълно покриване на двадесет и четири часовия
новинарски поток — отговори Кърланд, — въпреки че, предполагам, скоро няма да мога да
аплодирам нищо.
Дори и да беше разбрал шегата, преводачът не го показа с усмивка. Той просто откопча
белезниците зад гърба му и прикова само дясната му ръка за крака на стола. Командирът
сграбчи лявата му ръка с огромните си длани, издърпа я настрана и я притисна към най-
горното стъпало на стълбата. Кърланд усети студения метал по кожата си.
Не опита да се съпротивлява. Някога, когато гледаше по телевизията кратките
съобщения за екзекуцията на един или друг осъден на смърт, той се чудеше защо тези хора не
се съпротивляват. Защо не се борят, вместо да вървят към съдбата си, покорни като овце? Но
сега знаеше. Единственото, което му беше останало в този момент, беше достойнството. И
гласът.—
Нито една религия и нито един закон не приема това за справедливо. Знаете го,
нали? Вие сте само двама психопати с трион и какъвто и да е планът ви, каквото и да се
надявате да постигнете, няма да стане. И двамата ще умрете, рано или късно…
Майорът придърпа ръката на Кърланд, докато китката му увисна от края на стълбата. С
помощта на преводача той сложи скобите в дупките и притисна здраво китката му към
последното стъпало на стълбата. След това я пристегна с въже, така че да е напълно
неподвижна.
Завърза турникета около бицепса му и почука по сгъвката на лакътя му, докато вените се
показаха. Извади внимателно иглата и изстиска малко от морфина, за да е сигурен, че в
спринцовката няма балончета, след което я заби дълбоко във вената на Кърланд. Миг след
убождането вълна на спокойствие се разля по цялата му ръка и въпреки че знаеше какво
предстои, той не можа да се удържи и се остави на потока, който се понесе из тялото му,
усещайки как цялата стая и самият въздух, който поемаше, изведнъж станаха по-топли и
някак си течни. Главата му се килна напред, той въздъхна и цялото напрежение до този
момент го напусна. Надяваше се да са прекалили с дозата. По-добре беше да умре така,
отколкото от изстрел в главата.
И въпреки това не загина. А и спокойствието му не трая дълго. Преводачът нагласи
камерата на автоматичен запис и заговори нещо на арабски, несъмнено изричаше същите
уверения, каквито бе поднесъл и на Кърланд. Сложи си хирургическа маска и пластмасови
защитни очила — такива, сякаш щеше да реже дърво. След това взе триона.
Воят на мотора изпълни стаята и по бузите на Кърланд се плъзнаха сълзи. „Не! —
извика той. — Недейте!“ Сега беше моментът да нахлуят военните, беше време войници в
американски униформи да се покажат на вратата и да сложат край на тази лудост. Време
беше, крайно време… Нямаше да се оплаче, задето са се забавили…
Но военните не дойдоха. Тук беше само майорът, който прекоси стаята с четири бавни
крачки и коленичи до стълбата. Нагласи защитния капак над острието на триона така, че да е
наравно с края на най-горното стъпало. Приплъзна триона напред и назад, за да се увери, че
острието беше точно там, където искаше. Всичкият морфин на света не би могъл да помогне
на Кърланд в този момент. Страхът и адреналинът в кръвта му бяха изгорили и последната
капка опиат. Дори и притиснат в здравата хватка на командира, той забеляза, че трепереше
неудържимо, цялото му тяло се тресеше, дори и обездвижената му лява ръка.
Кърланд прехапа език. „Недей да ги умоляващ! Затвори очи…“
И тогава командирът натисна триона и започна да реже.
22.
Джида, Саудитска Арабия
Уелс шофираше покрай огнеупорната ограда на двореца на Абдула, изградена от еднакви
бетонни блокове, прилепнали плътно един до друг като идеално подредените зъби на
филмова звезда. На мястото, където стената свършваше, Уелс и Гафан изведнъж се озоваха на
крайбрежната ивица, близо до малък скален нос, вдаден във водите на Червено море. Бяха се
запътили към един от западналите квартали в южната част на Джида, близо до
пристанището.
От единадесет вечерта до пет часа сутрин в Джида действаше полицейски час, но до
началото му оставаха повече от три часа. Градският трафик все още беше натоварен.
Подминаха десетина хотела, преди пътят да завие рязко обратно към брега и да свърши пред
друг дворец. Близо до входа му се виждаха четири полицейски коли, които блокираха
движението. Един от полицаите махна на Уелс да спре, втори светна с фенерче в лицето му.
— Документи за самоличност? — попита първият.
Уелс му подаде личните им карти. Полицаят ги разгледа и обходи джипа с лъча на
фенерчето.
— Гледайте да се приберете до началото на полицейския час — заръча им той.
— Да, сър.
Завиха наляво по широк булевард, който водеше към търговската част на града с огромни
магазини за електроника и с представителства на BMW и „Мерцедес“. Уелс обиколи
квартала с четири десни завоя по главните улици — най-лесния начин да разбере дали някой
го следваше, но, изглежда, двамата с Гафан бяха сами.
— Има ли някакви приятели след нас? — попита Гафан.
— Не мога да забележа.
— Нито пък аз.
Уелс продължи нататък към стръмен участък на главния път, който минаваше през
цялата източна част на Джида. На пръв поглед пътят изглеждаше като някоя от големите
магистрали, водещи към Лос Анджелис или летище Хюстън, с четири, а понякога и пет
гладки и прави ленти във всяка посока, обградени от ярко осветени офис сгради,
индустриални паркове и огромни молове. Въпреки това трафикът беше някак си странно
изнервен, нещо, което Уелс не бе виждал в Съединените щати.
Не мислеше, че това има нещо общо с похищението. Реши, че сигурно е така заради
похищението. Тук никой не спазваше дистанция и всеки превишаваше скоростта.
Шофьорите, естествено, бяха мъже, повечето в тийнейджърска възраст или в началото на
двадесетте. Те нямаха какво друго да правят и къде да отидат, освен да въртят в кръг из града
и да горят евтин бензин, подобно на хамстери върху колело. Домът на Сауд потискаше
тяхната творческа, политическа и сексуална енергия. Ислямът бе единственият им
отдушник. Не беше за чудене, че често решаваха да се самовзривят.
След петнадесет минути Уелс сви надясно по огромна пътна детелина, подмина някакъв
футболен стадион и се отправи на запад, към центъра на града. Футболът в кралството се
смяташе за приемливо публично занимание, въпреки че при него се показваха краката на
играчите. Широкият главен път преминаваше покрай редица празни парцели, простиращи се
на километри напред, които очакваха да бъдат разработени. Уелс забеляза знак с надпис
„Болница за психически заболявания“, което някак си му прозвуча далеч по-добре от
„Психиатрична болница“. На километър югоизточно от центъра на града Уелс отби встрани.
След поредната блокада на пътя той се спусна от магистралата и подкара из лабиринта от
тесни улички, обградени от олющени тухлени и бетонни къщи.
* * *
В Саудитска Арабия, подобно на САЩ, най-бедните квартали се намираха в
покрайнините на големите градове. В тях не личеше нищо от великолепието на дворците на
Абдула. Улиците бяха тесни, тъмни и пълни с дупки, а често уличното осветление беше
изгоряло. Миризма на канализация изпълни джипа. Някои от къщите бяха изградени върху
издигнати бетонни блокове. Саудитското правителство бе отделило бюджет от милиарди
долари за изграждането на градска канализация в Джида, но парите бяха изчезнали
мистериозно в джобовете на управниците на града. Не за пръв път Уелс се замисли за
Абдула, загрижеността на краля за поданиците му никак не си личеше в тази част на града.
За момента проблемите на Кралството стигаха по-дълбоко от това, да се определи кой
ще наследи престола. Ако похитителите на Кърланд започнеха да го измъчват публично,
Съединените щати и Саудитска Арабия трудно биха могли да избегнат война. Времето
изтичаше. Уелс отби встрани от пътя и се обади на Шафер.
— Тук сме вече — каза той.
— И вероятно сте без излишен багаж? — предположи Шафер.
— Така мисля. Какво пропуснахме? — попита Уелс.
— Мукабарат са намерили фалшивите полицейски коли, с които е отвлечен Кърланд.
Сега залагат на теорията, че го крият някъде в пустинята. Повечето от паспортите, които ни
прати, са от села в Нажд и тази нощ ще разбият вратите на семействата на онези момчета от
лагера.
— Имаме ли някакви идеи за хеликоптера? — попита Уелс.
— Предадох теорията ти на АНС и НАГ, но не са открили нищо. Саудитците не
разрешават да пуснем безмоторни самолети, за да снимаме, затова трябва да се задоволим
със сателитните снимки и AWACS — радарите на военновъздушните сили, но е трудно да се
намери един хеликоптер на територия с площ два милиона квадратни километра.
— Значи хеликоптерът все още е в играта. Може вече да са го използвали, за да
преместят посланика.
— Да, но ако нямаш сериозни доказателства за това, няма да го сметнат за приоритет. В
момента разполагаме с осемдесет агенти на ФБР в Рияд и сега основната им работа е да
наглеждат мукабарат. На теория може да се окаже, че полицията в Кралството се върти на
едно място като куче, което бяга след опашката си.
— А какво стана с Ливан?
— Отбихме се в лагера днес следобед. Изгорен е до основи. Точните думи на майора от
„Делтите“ бяха: „Сякаш ядрена бомба е паднала тук!“. Ще поискаме от сирийците да
притиснат „Хизбула“ и да ги накарат да си признаят, но, честно казано, връзките ни там не
са много силни.
Уелс разбираше. Без съмнение нападението над посланик Кърланд беше уплашило
„Хизбула“ и поддръжниците й в Сирия и Иран, а тези две държави биха били повече от
доволни, ако САЩ насочеха удара си към Саудитска Арабия.
— Междувременно военновъздушните отряди и рейнджърите са в бойна готовност —
съобщи Шафер. — АНС и Министерството на финансите се опитват да проследят парите,
търсят начин да ги свържат с лагера, и, как да кажа… с някои определени източници от
правителството на Саудитска Арабия. Засега не са открили нищо. Президентът е наредил до
намирането на солидни доказателства официално да считаме, че това е работа на
независими и „необвързани с държавата терористи“. Това са точните му думи.
— Независими и необвързани с държавата ли? — попита Улес.
— Да, като на филм. Представяй си Брад Пит в ролята — отвърна Шафер.
— Знаеш ли какво ми харесва в теб, Елис? Все намираш начин да се пошегуваш и да ми
оправиш деня. Ами ако успеем да обвържем принцовете с похитителите?
— Все още няма решение по този въпрос.
— Значи ще изгорим този мост, когато стигнем до него — досети се Уелс.
— Точно така.
— Е, да обобщим: ФБР са в Рияд. Военновъздушните сили са в Турция. Мукабарат са се
събрали да умуват на осемстотин километра оттук и от вчера насам няма никакви полезни
сведения.
— Правилно, правилно, правилно… — отговори Шафер.
— А ние все още сме сам-сами в красивата Джида, перлата на Червено море — допълни
Уелс.
— Точно както ти обичаш — отвърна Шафер и затвори.
Уелс се канеше да потегля, когато над главите им се появи полицейски хеликоптер, а
лъчът на мощния му прожектор се люшна наляво-надясно и освети върха на едно минаре,
преди да намери джипа. Светлината се спря върху тях за петнадесетина секунди и изпълни
купето с призрачнобялото си сияние, преди хеликоптерът да се премести. Щом си отидоха,
Уелс побърза да върне джипа обратно на пътя.
* * *
И точно тогава мобилният телефон, който му бяха дали в двореца, иззвъня.
— Обажда се Митеб — чу се гласът на принца. Говореше тихо, така че Уелс едва успя да
го чуе. — Брат ми ме помоли да ви се обадя. Той казва, че трябва да внимавате. И да не
вярвате на мукабарат.
„Кажете ми нещо, което не знам“, помисли си Уелс, но на глас изрече:
— Имате ли нещо конкретно предвид? Да не би да са узнали имената, които
използваме?
— Съжалявам, не разбирам — обърка се принцът.
— Имената на личните карти, които ни дадохте. Мукабарат знаят ли ги? — попита Уелс.
Последва дълго мълчание, сякаш принцът се опитваше да осмисли необходимостта от
документи за самоличност в Саудитска Арабия, които семейството му караше поданиците си
да носят.
— Не смятам… — каза той накрая. — По-скоро има предвид да внимавате със Саид.
Той ви приема като проблем, но не мисля, че вече е разбрал, че сте тук. Мястото, откъдето
влязохте, е добре защитено — допълни той.
— Кажете ми, ако изникне нещо ново — настоя Уелс.
— Моля ви, намерете приятеля ни.
— Опитваме се — отвърна Уелс и затвори.
— Какво беше това? — попита Гафан.
— Нищо добро. — Уелс му обясни ситуацията.
— Май нещата стават все по-заплетени, а?
— Най-бързият начин да разрешим проблема е да намерим Кърланд.
— Тъй вярно — отвърна Гафан, с което си спечели кос поглед от Уелс.
* * *
Оказа се, че намирането на номер 42 на „Азис“ бе по-трудно, отколкото очакваха.
Схемата на улиците беше неясна, а Гафан явно имаше проблеми с ориентирането по карта.
Обиколиха два пъти, преди Уелс да забележи черната табела с бял надпис „Улица „Азис“,
прикрепена с болтове за една стена. Вляво от нея по посока центъра на квартала се
намираше джамия с двор, ограден с висока метална ограда.
Уелс зави надясно и навлезе по-навътре в бедняшкия квартал. Тук къщите бяха малки и
схлупени, а иззад обкованите с решетки прозорци мъждукаха голи крушки. Предните им
дворове се криеха зад стени, иззидани с груби бетонни блокове, — смешна пародия на
стените пред двореца на Абдула. Пред фаровете на джипа се появи бездомно куче, което се
огледа за миг, а след това сви опашка и изчезна между два варела, преливащи от боклуци.
Уелс не виждаше никого на улицата или из дворовете, но успя да забележи няколко
групички от мъже, насядали по покривите. Говореха си и пушеха. Много от къщите нямаха
климатик и след целодневното палещо саудитско слънце сигурно вътре не можеше да се
диша. Покривите бяха нещо като алтернатива на верандите на Юга през деветнадесети век —
място, където човек може да избяга от най-ужасната жега. Но вечерният час и хеликоптерите
бяха задържали повечето от хората в домовете им.
— Ако бях на мястото на този Азис, щях да съм бесен, задето са нарекли толкова
западнала улица на мен — отбеляза Гафан.
— Има още много улици, наречени на него, но той така или иначе е мъртъв — отвърна
Уелс.
— Мислиш ли, че може да държат Кърланд някъде тук? Изглежда ми някак прекалено
тихо.
Уелс разбра какво имаше предвид Гафан. Кварталът очевидно беше беден, но в него не
цареше хаос. Предположи, че в повечето от къщите живееха работници емигранти, които
вършеха най-черната работа, която саудитците не искаха. В тежки времена такива хора
предпочитаха да се снишат и да се надяват, че бурята ще ги отмине. Въоръжени мъже тук
щяха да правят впечатление. Очевидно и от полицията предполагаха същото.
Шест пресечки по-нататък улица „Азис“ свършваше пред портала на малка
електрическа подстанция. Уелс направи обратен завой, спря пред една къща, доста по-добре
осветена от съседните, и почука силно на портата. Отвътре излезе някакъв мъж, беше с
твърде тъмна кожа, за да е саудитец, вероятно беше индиец.
— Селям алейкум — поздрави Уелс.
— Алейкум селям.
— Търся номер трийсет и осем на улица „Азис“ — каза Уелс.
— Това е осемдесет и едно. Трийсет и едно е натам — отвърна мъжът и посочи към
центъра на квартала. — От другата страна е, близо до джамията.
Местоположението се връзваше. Около джамията имаше движение, а така похитителите
по-лесно можеха да се скрият в множеството.
— Джамията ли е номер четиридесет и две? — попита Уелс.
— Не, може би е трийсет и две или трийсет и четири — отговори човекът.
— А вие ходите ли там?
Мъжът изгуби интерес от разговора и отстъпи назад към двора си с бавни и внимателни
стъпки.
— Успех, господине — пожела му той, преди да се прибере.
* * *
Уелс подкара напред към ниското минаре. Недалеч от джамията, на плоския покрив на
една къща, седеше двадесетинагодишен младеж, провесил крака от ръба. Може би се
опитваше да се разхлади, но изглеждаше някак си неспокоен. Постоянно се озърташе,
поглеждайки притеснено ту към хеликоптера, ту към джипа на улицата. Някъде от
северозапад по посока центъра на града в нощта проехтя изстрел, беше звук от стрелбата на
едрокалибрено оръжие. Последва втори. Момчето се изправи и се загледа към високите офис
сгради в центъра на града.
Уелс продължи нататък, без да намали, подмина къщата, джамията и няколко магазина,
намиращи се наблизо. Три пресечки по-нататък улицата завиваше надясно и се вливаше в
запуснат булевард.
— Мислиш ли, че къщата е онази с момчето на покрива? — попита Гафан.
— Ще трябва да разберем — отговори Уелс и зави по булеварда покрай някакъв дълъг
склад, след което направи нов завой надясно, после още един и заобиколи от другата му
страна. Улица „Азис“ се намираше на три пресечки пред тях.
Прожекторът на полицейския хеликоптер отново се спря върху тях. Уелс намали.
Хеликоптерът също намали. Намираше се на не повече от шестдесет метра и вибрациите от
ротора му се усещаха по стъклата на джипа. Уелс не виждаше как биха могли да се
приближат незабелязано до къщата, ако хеликоптерът продължаваше да ги следва.
И тогава му хрумна една идея. Мина отново покрай джамията, но не зави по улица
„Азис“. Спря по средата на следващата пресечка. Хеликоптерът продължи да ги следва през
цялото време.
— Аз ще сляза — каза той. — Ще тръгна пеша до следващия ъгъл и там свивам вляво.
Ти отново завърти покрай склада, върни се обратно и спри в съседната пресечка на „Азис“.
Недей да бързаш, остави хеликоптера да те последва. Ако последва мен, ще гледам да вървя в
тази посока. Тогава ти завърти покрай склада и се върни да ме вземеш на две пресечки оттук.
— Искаш да използваш хеликоптера, за да отвлечеш вниманието на момчето ли? — не
можа да повярва Гафан.
— Ще мина от задната страна на къщата. Той ще зяпа в него и така ще ми даде няколко
минути, докато на хеликоптера му омръзне и отлети. Тогава ще изляза отпред.
— Ами ако не му омръзне? — попита Гафан.
— Каквото и да стане, ела пред къщата. В най-лошия случай може да се наложи да
минем отзад и да зарежем джипа някъде.
— В най-лошия случай може да обградят квартала и да се окажем в капан — поясни
Гафан.—
Нямат толкова много хора — отвърна Уелс. — Направили са блокади из целия град и
нямат конкретна причина да се занимават точно с нас.
Гафан сви рамене, обмисляйки аргумента му.
— Ще си вземеш ли пушката? — попита той. Бяха скрили бронежилетките и двата
автомата М-16 в отделението за резервната гума, а пистолетите им бяха пъхнати под
седалките.
— Не — каза Уелс, бръкна под седалката си за пистолета и заглушителя и ги напъха в
бяла найлонова торба с картинка на анимационно пиле и логото на „Ал Баик“ — популярна
верига ресторанти за бързо хранене в Джида. — Никой не би си помислил, че човек, носещ
чанта с картинка на пиле, може да е опасен — поясни той.
Уелс слезе на улицата. Прожекторът веднага го освети, а силата на лъча му се усещаше
почти като физически допир по кожата. Гафан се премести на шофьорското място и джипът
потегли. Уелс провлече крачка покрай стената, вървейки преднамерено бавно, сякаш не
бързаше за никъде: Аз съм просто някакъв си човек, който се прибира у дома в бетонната си
всекидневна, за да хапне пържено пиле. Хеликоптерът се поколеба за миг, а светлината му се
прехвърляше ту върху Уелс, ту върху джипа. Накрая реши да се спре на колата и я последва.
Щом шумът от хеликоптера се отдалечи, Уелс дочу други изстрели, отекващи от центъра
на града. Явно тази нощ полицията беше доста заета. Без съмнение чрез пътните блокади
бяха успели да заловят не един и двама престъпници, нямали щастието да не попадат на тях.
Уелс сви вляво по безименната уличка, минаваща успоредно на „Азис“. Хеликоптерът се
отдалечи още повече, следвайки Гафан. Къщата на „Азис“ 42 беше отчасти видима и
достатъчно явно се забелязваше, че момчето на покрива е на пост и наблюдава хеликоптера.
Уелс притича покрай една тясна уличка, която водеше точно до задния десен ъгъл на къщата.
Подмина я и продължи да върви, а две пресечки по-нататък тръгна да се връща, нагласяйки
темпото на крачките си според бавното преместване на светлинния лъч, който все още
следваше Гафан. Разполагаше с много кратко време за действие — след няколко минути
полицаите в хеликоптера щяха да се обадят на патрулиращите си колеги, за да спрат джипа,
или щяха да си намерят нова жертва.
Тогава лъчът се люшна настрана и се понесе към центъра на града. Проблем… Или
хеликоптерът беше прекъснал контакта, или Гафан се беше изгубил някъде. И в двата случая
Уелс трябваше да влезе в къщата веднага, докато пазачът все още гледаше нагоре.
Притича до уличката, а полите на робата се заплетоха в краката му. Скочи пред оградата
и с едно движение успя да сложи найлоновата чанта отгоре и да вкопчи пръсти в грубия
бетон. Набра се, изпълзя върху стената и остана доволен, че имаше полза от всички лицеви
опори, които бе направил през живота си. Някъде от отсрещната страна на улицата излая
куче, но останалата част на квартала беше все така притихнала.
Зад къщата имаше малък двор, застлан с бетонни плочи и пълен с изхвърлени
пластмасови бутилки. В единия му ъгъл беше паркиран мотоциклет „Хонда“, който не се
виждаше откъм улицата. На прозорците имаше непрозрачни щори, които пропускаха съвсем
малко светлина, видима от двора. Отвътре се чуваше телевизор, предаващ новини на арабски.
Уелс извади глока си от чантата и скочи на земята. Приземи се върху една от пластмасовите
бутилки, залитна и си одра дланта по неравната бетонна настилка на двора, но бързо се съвзе
и притича, за да се прикрие зад стената на къщата. Бутилката зад него изпука,
възстановявайки формата си. В къщата изключиха звука на телевизора.
— Какво беше това? Иди да видиш — настоя мъжки глас от вътрешността на къщата, а
след малко извика: — Осман? Виждаш ли нещо от горе?
— Не, Хасан — чу се викът на момчето от покрива.
— Огледай се пак.
Уелс застина. Нямаше да е трудно да убие тези мъже, но все още не знаеше дали те са
правилните мишени. Все още не разполагаше с доказателство, че улица „Азис“ 42 е свързана
по някакъв начин с похитителите, не знаеше дори дали това е правилният адрес.
От двете страни на къщата минаваха тесни улички. Избирайки внимателно пътя си, Уелс
се приближи до задния десен ъгъл на постройката и прилепи гръб към неравния й бетон.
Къщата беше висока около шест метра и онзи на покрива, Осман, би трябвало да се наведе
почти отвесно над ъгъла, за да го види. Уелс отвинти заглушителя и го пусна в предния десен
джоб на робата си. Прехвърли пистолета в лявата ръка, като го държеше за цевта, и го
притисна към гърдите си. Стъпките по покрива се чуха да проскърцват по-близо до него.
Задната врата на къщата се отвори със замах и се тресна в бетонната стена. Уелс бързо
прибра главата си зад ъгъла и се заслуша, докато мъжът от къщата крачеше по двора.
Стъпките на Осман от покрива продължаваха да се приближават.
— Не виждам нищо — каза човекът на двора.
— Нито пък аз — отвърна Осман.
Мъжът долу тръгна към ъгъла, зад който се криеше Уелс. Той го изчака да се доближи
достатъчно и тогава рязко се извъртя наляво и изскочи от тясната алея, която минаваше
покрай къщата. Замахна с глока в лявата си ръка и светкавично цапардоса мъжа по главата.
Мъжът се ококори от изненада и се пресегна да извади пистолета си…
Но в този момент дръжката на глока уцели слабото място на лявото му слепоочие.
Мъжът изпъшка и се олюля. Уелс пристъпи крачка напред и заби десния си юмрук в корема
му. Мъжът отново изпъшка, останал почти без дъх, и Уелс успя да усети дъха на пържено
пиле, с което жертвата му явно бе вечеряла. Мъжът изпусна пистолета си и се люшна напред.
Уелс успя да го подхване и за всеки случай го цапна още веднъж с дръжката на глока, колкото
да е сигурен, че онзи е в безсъзнание. Беше кльощав, тежеше не повече от петдесет и пет
килограма. Уелс лесно го подхвана и го положи на земята. След няколко часа щеше да се
събуди и да се чувства така, сякаш е бил премазан от кола.
— Наред ли е всичко? — извика от покрива Осман.
Уелс прехвърли пистолета в дясната си ръка, притича вътре в къщата и се озова в кухнята
— малка и чиста стая, която също миришеше на пържено пиле.
— Какво става? — попита някой откъм предната част на дома. Беше Хасан, както беше
чул да го нарича момчето. Уелс приклекна зад хладилника. Хасан взе да обикаля из къщата и
когато влезе в кухнята, Уелс видя, че носеше голям черен пистолет, който бе хванал в
професионална хватка с две ръце.
Изненадващо Уелс се пресегна, сграбчи оръжието и го вдигна нагоре, опитвайки се да го
измъкне от ръцете на Хасан. Мъжът натисна спусъка и куршумът се заби в тавана. Уелс
вдигна левия си крак и с всичка сила го стовари върху ходилото му. Агентът беше обут в
черни, високи до глезените кожени ботуши с твърда гумена подметка, такива, каквито носеха
рокерите. Хасан беше бос. Костите на крака му изхрущяха ужасяващо, почти толкова шумно,
колкото и изстрелът само миг преди това. Мъжът изпусна пистолета, свлече се на пода и
изрева от болка. Уелс го остави да падне и го ритна в брадичката, за да го накара да млъкне.
Очите на мъжа се разшириха, два зъба отхвръкнаха от устата му, придружени с пръски
тъмночервена кръв и слюнка. Този щеше да се събуди с чувството, че го е блъснал камион.
Оставаше само онзи от покрива, Осман.
— Хей, какво става там? — извика той отгоре.
Уелс изчака, за да е сигурен, че няма да се появи и някой друг, след което мина през две
задушни стаи и се качи по стълбите на горния етаж. Щом стигна до последното стъпало,
забеляза, че по цялата дължина на етажа минаваше коридор. В дъното му имаше
спираловидна стълба, която водеше към покрива.
Уелс тръгна внимателно по него и точно в този момент капакът към покрива се отвори.
Уелс бутна първата изпречила се край него врата и се скри в ужасно вмирисана тоалетна,
докато Осман слизаше тичешком по спираловидните стълби. Щом момчето го подмина, Уелс
бутна вратата и излезе:
— Не мърдай! — изкомандва той.
Осман се закова намясто и извърна глава към него. Уелс вдигна пистолета, момчето
внимателно протегна ръцете си встрани и ги вдигна нагоре. В тях нямаше оръжие.
— На колене! — нареди Уелс. Момчето се поколеба за момент и хукна към стълбите за
долния етаж. Уелс се прицели ниско в крака му и натисна спусъка. Звукът от заглушителя не
беше по-силен от пукането на тапа. Осман изпищя и се препъна, свличайки се на колене.
— Вдигни ръцете! — отново нареди Уелс.
Осман отново ги вдигна.
— Къде е посланикът?
— Какъв посланик? — изохка момчето.
Отговорът бе по-скоро признание. Всеки в Саудитска Арабия знаеше за кой посланик
става въпрос и какво се беше случило с него.
— Къде е той? — повтори Уелс.
— Не знам. — Осман успя да събере сили, изправи се и закуцука към стълбите. Уелс
отново вдигна пистолета и го простреля повторно, този път в гърба. Смъртоносно. Осман
изпъшка, залитна към стената и се свлече край нея, умирайки бавно. Когато Уелс го обърна,
от устата му се стичаше кръв. Момчето се опита да каже нещо, но Уелс не успя да разбере
брътвежите му. Вече съжаляваше за гневния изблик, който го накара да натисне спусъка.
„Мъртъвците не говорят“.
Остави го и претърси стаите на горния етаж. В първата спалня намери два автомата,
Коран, няколко саудитски вестника от последната седмица и оръфан каталог на „Виктория
Сикрет“, пъхнат под дюшека — най-тъжната „псевдопорнография“, която Уелс бе виждал. В
гардероба имаше шест различни по големина тауба, джинси и няколко ризи с дълги ръкави,
сгънати прилежно върху някакъв оранжев пластмасов куфар. Уелс избута дрехите настрана,
вдигна куфара и го издърпа. Не беше тежък. Отвори големите черни закопчалки и откри
медицински комплект за първа помощ, какъвто имаше в повечето линейки, — бинт и памук,
ножица, латексови ръкавици, маски, шишенца с лекарства и блистери антибиотик,
термометър и стетоскоп. Всички изглеждаха стари, поне на няколко години. Уелс реши да
провери дали в куфара не се криеше и нещо по-интересно. Обърна го върху леглото и го
претърси, но не намери нищо друго.
В банята попадна на три паспорта, увити в найлонова торбичка и залепени за задната
част на тоалетната. Уелс се поуспокои малко, когато видя, че и трите имаха скорошни печати
с входни и изходни визи от Ливан, което бе почти сигурно доказателство, че тези мъже са
били обучавани в лагера на Азис.
— Посланик? Посланик Кърланд, чувате ли ме? — извика той на английски, но къщата
остана все така тиха. Когато се върна при стълбището, Осман вече беше мъртъв. Уелс
пребърка джобовете му и намери само мобилен телефон — евтин пластмасов модел на
„Нокия“. Включи го и го разгледа, но телефонният указател беше празен — или всички
предишни обаждания бяха изтрити, или телефонът никога не бе използван. Уелс се изправи,
когато чу жена да пее на долния етаж. Пееше на арабски и гласът й го потресе, докато не
осъзна, че това всъщност беше рингтон.
В джоба на Хасан Уелс намери друг телефон, отново пластмасова „Нокия“, същата,
каквато бе взел от Осман. Мъжът се поразбуди, докато Уелс ровеше в дрехите му. На дисплея
се виждаше, че повикването е от номер, започващ с 966, кода за Саудитска Арабия. Уелс го
остави да звъни и обаждането се прехвърли към гласовата поща. След няколко секунди на
екрана се появи знак за получено съобщение. Уелс го отвори и чу мъжки глас да казва:
— Хасан, няма да има пратка тази нощ. Още не сме готови, а полицейският час е скоро.
Ще я донеса утре. Ще имаш достатъчно време. Нека мирът е с теб, братко.
Уелс пребърка и останалите джобове на Хасан, но намери само един ключ от „Хонда“,
вероятно от мотоциклета в двора.
Звукът от стъпки в задния двор го накара да се изправи рязко. Извади пистолета и се
скри до стената зад кухненската врата.
— Джон? — чу се шепотът на Гафан отвън. — Там ли си?
— Да — отдъхна си Уелс. — Отдавна не сме се виждали.
— Съжалявам, изгубих се — призна Гафан, когато влезе. Огледа стаята и забеляза
наранения крак на Хасан. — Виждам, че си се справил със ситуацията.
— Да вкараме и другия вътре и да затворим вратата — предложи Уелс.
Двамата с Гафан обърнаха все още замаяните мъже по корем и им сложиха белезници на
китките и глезените. Онзи, когото Уелс беше ударил с дръжката на пистолета, дишаше бавно
и неравномерно. Уелс напълни една пластмасова кофа с хладка вода от мивката, изля я на
главата му, но мъжът промълви само няколко неясни думи. Уелс се наведе и дръпна
клепачите му назад, зениците му реагираха бавно на светлината. Изглежда, го беше ударил на
лошо място, сигурно имаше мозъчно сътресение. Беше безполезен. Мъжът се нуждаеше от
истинско лечение и щяха да минат дни, преди да може да им даде някакви отговори.
Оставаше само Хасан.
Уелс напълни отново кофата и изля водата върху главата му. Мъжът се размърда и отвори
очи, но побърза да ги затвори. Уелс побутна десния му крак, Хасан изстена, опита се да се
извърне на една страна и го изгледа с омраза. Уелс го хвана, за да му помогне да се изправи,
подпря го да седне до кухненския бюфет, дръпна един стол и седна пред него. Надяваше се,
че могъщата сила на страха щеше да му свърши работа. Не искаше да наранява този човек, не
и след „Къщата на мрака“, която все още беше жива в съзнанието му.
— Хасан, трябва ти помощ за крака. Ние можем да ти помогнем — започна той.
Мъжът не каза нищо. Уелс му показа телефона и пропуснатото обаждане. Хасан поклати
глава.—
Кой е този? Кой ти се обажда? — попита Уелс.
— Вода, моля — промълви раненият.
Уелс напълни една чаша и я поднесе към устата му. Хасан отпи и се закашля. Изплю
смесица от храчки, стомашен сок и кръв, която едва успя да излезе от устните му и потече
надолу по брадата. Един счупен зъб също излезе със слюнката и падна на робата му.
— Майка ти! — изсъска Хасан. — Искаше да я оправя, ама й отказах.
Уелс скочи и стисна мъжа за бузите, извивайки и без това израненото му лице.
— Кажи ни къде е той!
— Той е в ада, където му е мястото!
Уелс коленичи пред него и се пресегна към крака му. Хасан извърна очи.
— Какво има в пакета? — попита Уелс.
— На баща ти топките!
— Предизвикваш ме — заплашително изрече Уелс.
— Правете каквото искате.
Но Уелс разбра, че не може да му направи нищо. Не беше сигурен дали може да пречупи
този човек чрез болка, а дори и да можеше, не искаше да опитва. Бръкна в джоба за
пистолета си и допря заглушителя в главата на Хасан.
— Давам ти три секунди — предупреди го той.
Хасан затвори очи и зашепна шахадата, а Уелс отмести пистолета, преди да беше
започнал да брои. Фалшивите екзекуции може и да не причиняваха физическа болка, но все
още се считаха за форма на мъчение.
— И аз съм мюсюлманин — каза Уелс. — И това не е правилно. Не е това, което
Мохамед би искал.
— Ти ли ще ми разправяш какво е да си мюсюлманин? Голям глупак си — отвърна
талибанът и се ухили с крива кървава усмивка. — Потанцувай ми — подразни го той, —
потанцувай ми и ще ти кажа къде е.
Уелс стисна юмруци и с мъка се пребори с порива си да го застреля в главата.
— Ще го намерим, а ти ще умреш.
Хасан поклати глава и Уелс заби юмрук в корема му. Мъжът се свлече на пода. Въпреки
това Уелс почувства, че го беше надиграл. Извади изолирбанда и залепи дълга лента върху
устата му, така че повече да не чува гласа му.
Побутване по рамото го накара да се изправи. Беше Гафан. Уелс беше забравил за него,
дотолкова се бе съсредоточил върху Хасан.
— Забрави го — измърмори приятелят му. — Никой не може да пречупи такъв човек за
десет минути, нито ти, нито някой друг. А сега какво?
— Разходи се из къщата и виж дали не съм пропуснал нещо — каза Уелс.
Но не откриха нищо друго. Уелс се замисли дали „пакетът“ от гласовата поща не се
отнасяше до самия Кърланд.
Прослуша съобщението отново и осъзна още нещо — в момента беше само десет часът
вечерта. Полицейският час щеше да започне най-рано след час, така че този, който се беше
обадил, най-вероятно не звънеше от Джида. Беше някъде наблизо, но не достатъчно, за да
дойде до тук за времето, което оставаше до началото на патрулите. Само един град, намиращ
се на около шестдесет километра на изток, отговаряше на това описание.
— Джипът наблизо ли е? — обърна се той към Гафан.
— Накрая на пресечката.
— Тогава да вървим. — Уелс огледа за последно кухнята, след което отвори задната
врата и излезе.
— Накъде?
Уелс дръпна вратата и я затвори. Двамата с Гафан оставиха къщата на улица „Азис“ 42
зад гърба си.
— Към Мека.
23.
Мека. При други обстоятелства Уелс щеше да се развълнува от възможността да посети
мястото, където се намираше самото сърце на исляма. Християнството и юдаизмът, разбира
се, също имаха своите свещени места — Стената на плача, Синайската планина, Витлеем, но
нито една религия не бе толкова силно свързана само с духовен център, както ислямът бе
свързан с Мека.
Пророкът Мохамед бе роден в Мека, бе живял там, когато е получавал свише
пророчествата, които са го напътствали да проповядва, бил е изгонен от града и се е завърнал
с триумф. По пет пъти на ден милиард и половина мюсюлмани навсякъде по света се
обръщат към Кааба — черния камък, разположен в сърцето на Голямата джамия, за да се
помолят. Една от главните догми на исляма е извършването на хадж — поклонническо
пътуване до Мека, и милиони мюсюлмани го правят всяка година. Броят им би бил дори по-
голям, ако саудитското правителство не бе определило влизането в страната само на
ограничен брой поклонници по едно и също време, за да се контролират тълпите от хора.
Междувременно за немюсюлмани съществува абсолютна забрана да стъпват в Мека. „О, вие,
който вярвате, съдружаващите са скверност! Да не се приближават до Свещената джамия…“,
гласи деветата сура от Корана.
Да, истина е, че някога Мохамед е разпоредил на следовниците си да се молят обърнати
към Йерусалим, а след разлома с юдейските племена в Арабия е променил посоката към
Мека. Истина е, че мнозина от ходжите вярват, че Мохамед е въвел хаджа като част от
исляма, за да спечели благоразположението на търговците в Мека. Но дори и преди
съществуването на исляма в Мека са постъпвали приходи от поклонници, идващи да видят
Кааба.
Всичко това сега нямаше значение. Уелс не трябваше да вярва в буквалното значение на
всяка дума от Корана, за да почувства притегателната сила на мястото. Когато се обръщаше
към Кааба, за да се моли, си представяше милионите поклонници, които идваха от цял свят.
Молитви на страх, надежда, изкупление и отмъщение, малки или големи мечти, клетви на
честта и любовта — всички те се отправяха към Голямата джамия в едно общо свято
послание, което само Бог може да чуе.
* * *
За съжаление, имаше още какво да се желае от Мека като място за живеене. Градът,
който приютяваше почти два милиона души, беше шумен, прашен и претъпкан. Повечето от
градовете в Саудитска Арабия се справяха с постоянно нарастващото население чрез бързото
си разрастване, отвоювайки площи от пустинята. При Мека подобна възможност не
съществуваше. Градът бе разположен в долина, заобиколена отвсякъде с хълмове, и когато
нямаше повече възможност да се разпростира хоризонтално, окупирайки всеки квадратен
метър в долината, бе започнал да се разраства вертикално. В днешно време високи офис
сгради и жилищни блокове се извисяват над Голямата джамия, обграждайки я от всички
страни.
Самата джамия също изглеждаше доста по-различно, отколкото преди петдесет години.
За да се справи с огромните тълпи от поклонници, идващи за ежегодния хадж, саудитското
правителство постоянно бе надграждало и разширявало първоначалната постройка. Сега
джамията бе най-голямата в света, изградена от искрящо бял мрамор, с красиви галерии и
аркади и централен двор, който можеше да побере стотици хиляди поклонници. Саудитците
също така бяха разширили и пешеходните зони в града, за да облекчат задръстванията по
време на хадж, които неизменно се случваха, когато поклонниците се придвижваха от
джамията до временните си жилища в палатковите градчета извън Мека.
Претъпканият град предлагаше безкрайно много места, в които похитителите можеше
да държат Греъм Кърланд, ако предположението на Уелс беше вярно и те наистина бяха тук.
Засега обаждането до Хасан бе единствената му следа. Уелс взе сателитния телефон и набра
Шафер.
— Имам един номер за теб. Саудитски е — започна той. — Най-вероятно е предплатен
телефон. Използван е преди около двадесет минути. Дали АНС ще могат да направят нещо?
— Ако е включен, вероятно… Ако не е, не знам. Може да отнеме известно време —
отговори Шафер. — Зависи от доставчика и доколко е склонен да ни съдейства.
— Колко време?
— Не знам. Спешно ли е?
— Много — отвърна Уелс.
— Какво стана в къщата? — поинтересува се Шафер.
— Един УПД и двама РПД29 — отговори Уелс.
— Един какъв УПД? — поиска уточнение Шафер.
— Имам основания да вярвам, че е бил вражески настроен.
Шафер замълча.
— Със сигурност не беше приятелски настроен — допълни Уелс.
— Ако грешиш, по-добре е да се надяваш, че кралят наистина те харесва — отвърна
Шафер. — Няма да можем да направим много за теб, ако се окаже, че си убил цивилен
саудитски гражданин на саудитска територия.
— Просто предай на ФБР да изпратят екип в къщата. Нека да е тази вечер. Единият от
ранените е в доста лоша форма.
— Звучи ми така, сякаш си се забавлявал — отбеляза Шафер.
— Нямаше как да го избегна. — „Ако не броим онзи, когото застрелях в гръб“, помисли
си Уелс. — Трябва ми проследяването на телефона, Елис. Докато бях там, някой се обади и
остави съобщение. Мисля, че има връзка със случая.
— Кажи ми и номера на телефона, на който са се обадили.
Уелс му ги продиктува.
— Ще ти звънна, щом знам повече — каза Шафер.
Джипът намали, когато наближиха пътната блокада на входа към магистрала 5 —
главната пътна артерия, свързваща Джида и Мека. Полицаите на блокадата не бяха всъщност
истински ченгета. Половината от тях носеха автомати М-16 и бяха с униформи на
спецчастите. Останалите бяха от мукабарат и носеха черни ризи и панталони. Махнаха на
Гафан да спре и осветиха купето на джипа с мощен прожектор. Уелс задържа ръцете си
спуснати плътно до тялото, не искаше да забележат пръските кръв по ръкавите на робата му.
Гафан подаде личните им карти на офицера от спецчастите, той ги разгледа, показа ги и
на мукабарат. Уелс си помисли дали Мансур вече знаеше имената от саудитските им лични
карти.
— Трябва вече да сте по домовете си — строго ги изгледа агентът на мукабарат. — Къде
сте тръгнали?
— Към Мека.
— Мека ли? Защо точно сега?
— Имаме работа там утре. Ще чистим къща. Не искаме да ни хване задръстването рано
сутринта — излъга Гафан.
Агентът освети купето на джипа с фенерчето си.
— Не виждам никакви материали за почистване — каза той.
— Те са в къщата.
— Къде ще спите?
— Собственикът ни дава да спим на покрива — отвърна Гафан.
— Къде?
— На улица „Абдул Азис“, на два километра от Голямата джамия е.
Агентът на мукабарат им върна личните карти.
— Тогава карайте по-бързо. Имате само половин час и ако ви спрат на западния пункт,
ще ви накарат да спите в колата и да чакате до сутринта, а могат и да ви арестуват. — Той им
махна да продължат пътя си.
— Благодаря, господин офицер.
— Следващият…
Гафан натисна газта.
— Към улица „Абдул Азис“, а? — каза Уелс.
— Реших да играя на сигурно — отвърна Гафан.
* * *
Пустинята беше завладяваща — тъмна земя, плоска от край до край като океана. Ако не
бяха светлините на нощна Джида зад гърбовете им, Уелс едва ли би повярвал, че пътуваха
между два града с няколко милиона души население, разположени на по-малко от осемдесет
километра един от друг.
Сателитният му телефон иззвъня.
— Приятелите ни казват, че са проследили обаждането. От западната част на Мека е —
каза Шафер.
— Имаш ли улицата? Какъв е адресът? — попита Уелс.
— Все още работят по това. Може да се наложи да звъннеш отново от него.
— Мислех си, че…
— Това не ти е „Веризон“30. Няма начин просто да помолят и да им дадат
местонахождението. А и тези предплатени телефони са сложни за проследяване. Вярвай ми,
като ти казвам, че в момента нашите момчета правят всичко, което могат. Докато с теб си
говорим, правят клизма на цялата саудитска телекомуникационна система.
Пет минути по-късно Шафер звънна отново.
— Готови са. Казаха, че ако можеш да набереш телефона отново, ще проследят дори коя
е точната ретранслаторна кула.
— Колко време ще им трябва?
— Тридесет секунди, най-много минута, но го направи възможно по-скоро. Казаха, че по
начина, по който прецеждат информацията в момента, цялата им система може скоро да се
срине.—
„Прецеждат“ ли?
— Това е технически термин — обясни Шафер.
Уелс извади телефона на Хасан от джоба си. Тридесет секунди. Ако нещо се прецакаше,
не само щеше да пропилее шанса да намерят къщата, но и можеше дори да предизвика
похитителите да убият Кърланд. Дали с арабския си щеше да успее да ги заблуди, че е
саудитец? Прошепна тихо няколко фрази, колкото да заглади акцента си. Намираха се по
средата на пътя между Джида и Мека и се движеха на изток със сто и двадесет километра в
час. Докато се чудеше какво да прави, сигналът на мобилния телефон спадна до една
чертичка.
— Спри тук — каза той на Гафан.
— Ами полицейския час?
— Просто спри — настоя Уелс.
Гафан намали и спря в аварийната лента на магистралата. Уелс избра номера, започващ
с 966, като закриваше микрофона с ръка. След три позвънявания от другата страна на
линията се чу мъжки глас:
— Чух гласовата поща — тихо каза Уелс. — Може да се окаже, че имаме проблем…
— Хасан, не мога да те чуя…
— Сега по-добре ли е? — попита Уелс, след като вдигна пръста си от микрофона.
— Малко по-добре е.
— Осман казва, че наоколо обикаля хеликоптер.
— От колко време? — попита мъжът от другата страна.
— Не знам. Изчакай така… — Уелс отново покри микрофона. — Осман! — извика той,
представяйки си как тича от първия етаж нагоре до покрива. Изчака малко, загледан в
таймера на обаждането и когато той показа четиридесет секунди, а след това и петдесет,
побърза да каже: — Пак ще се обадя — и затвори. Беше успял да вмести едва няколко
изречения в разговор от петдесет и осем секунди. След малко щеше да изпрати успокоително
съобщение до човека от другата страна на линията. „Фалшива тревога. Всичко е наред. Ще се
видим утре“.
— Да вървим — каза той на Гафан.
Джипът им премина под огромните знаци, които сочеха към околовръстната
магистрала, по която трябваше да минават немюсюлманите, за да заобиколят Мека. За миг
Уелс се замисли какво ли щеше да стане, ако ги арестуваха в границите на града. Гафан
въобще не беше мюсюлманин, а някой шериатски съдия спокойно можеше да прецени, че
вярата на Уелс не е достатъчно силна. Така освен пред мукабарат и похитителите, се
оказваше, че рискуват да се изправят и пред религиозната полиция.
Магистралата беше почти пуста в този час на денонощието, ширнала се пред тях в три
ленти от нов асфалт. Гафан натисна газта и закова скоростомера на джипа на сто и
шестдесет километра в час. Земята около тях все още беше пуста, но в далечината напред се
виждаха отблясъците на градските светлини, очертаващи билата на ниските хълмове около
Мека. След това пътят правеше завой и през една пролука сред възвишенията Уелс успя да
зърне огромен небостъргач, извисяващ се над града и хълмовете наоколо.
— Какво е това? — попита Гафан.
Колкото и невероятно да изглеждаше, саудитското правителство бе построило огромен
хотелски комплекс с офиси точно до Голямата джамия. Проектът бе фокусиран около 600-
метров небостъргач с огромен часовник по модел на лондонския Биг Бен на върха — втория
по височина подобен небостъргач в света. Всяко от четирите лица на часовника беше с
големина четиридесет и пет метра — размера на средноголяма офис сграда, а в центъра му
бе изрисуван саудитският национален герб с двата пресечени ятагана. Сам по себе си целият
комплекс бе ужасна идея — огромен търговски център, извисяващ се над свещено за
мюсюлманите място. Архитектурните критици единодушно се съгласяваха, че сградите бяха
грозни и тромави, прекалено големи за мястото и допълнително утежнени от липсата на
стъкло по тях. „Бурдж Халифа“ в Дубай, най-големият небостъргач в света, който се
извисяваше на 828 метра, представляваше остра като игла кула, издигната в небесата,
зашеметяващ паметник на модерния инженерен дизайн и архитектура. Кулата в Мека
изглеждаше по-скоро като свръхголямо блокче от „Лего“.
Но саудитците не бяха глупави. Въпреки богатствата, с които разполагаха, те не
инвестираха в строежите на небостъргачи. Най-високите сгради в Рияд бяха само
наполовина на тази в Мека. Принцовете нарочно бяха издигнали комплекса на място, където
да покажат пред целия свят, че величието на исляма и величието на Дома на Сауд са
неразривно свързани. Бяха разрушили историческа крепост от времето на Османската
империя, за да построят кулата в Мека, игнорирайки протестите на Турция, и по този начин
бяха отправили недвусмислен сигнал, че Мека никога повече няма да им принадлежи. Всеки
ден от върха на кулата прозвучаваха призивите за молитва, а зелено-белите й светлини
озаряваха целия град и пустинята наоколо. Постройката бе подарък от принцовете,
ознаменуващ мощта и величието на исляма, — символ, толкова прост и завладяващ, какъвто
бе използван и на саудитския национален флаг.
Уелс понечи да обясни всичко това на Гафан, но в този момент сателитният му телефон
иззвъня.
— Имам нещо за теб — каза Шафер.
— Моля те, кажи ми, че е адрес.
— Не точно. Но съкращаваме периметъра до две пресечки в квартал, наречен Хиндавия.
Добрите новини са, че там няма хотели и блокове, а само къщи — от средноголеми до
огромни, доста добро място, за да се скрие човек.
— Как се казва улицата?
— „Шахаб“. Там магистралата се влива в път, наречен „Ум ал Кора“ — „Майката на
всички градове“, историческото название на Мека, — който води право до джамията.
„Шахаб“ се намира на около триста метра от „Ум ал Кора“ и на около километър преди края
на магистралата. Ще бъде от дясната ви страна. Горещата зона е приблизително на
четиристотин метра по-надолу.
— Приблизително ли?
— Има определен радиус около ретранслаторните кули, който остава непокрит.
Приятелчетата ни се опитаха да засекат сигналите от три страни, но получават резултата с
точност до сто метра. Представи си го като кръг с два пресичащи се радиуса. В тази зона са
не повече от тридесет къщи.
— Елис, не можем да рискуваме да нахълтаме случайно в нечий дом. Ако това е всичко,
с което разполагате, по-добре се обади на ФБР.
— Мека е извън юрисдикцията на ФБР, освен ако там няма някой, който да знае Корана
наизуст — отвърна Шафер.
— Тогава се обадете на мукабарат.
— Лоша идея по много причини, включително и заради факта, че ще трябва да им
кажем за улица „Азис“ 42.
— Значи пак ще бъдем сами?
— Само вие сте там. Но имам и добри новини. Разполагаме с няколко снимки от
френски сателит. Имаш ли достъп до интернет?
— Не.
— Тогава намери някакво място, където има.
— Елис, полицейският час започва след десет минути. Ако сме късметлии, ще успеем да
се доберем до града, преди да го затворят. Мукабарат ни търсят и скоро ще разполагат с
имената от саудитските ни лични карти. Нямаме никакво време за губене, да не говорим за
проверяване на имейли…
— Тогава ще ти ги преразкажа по телефона — отвърна Шафер.
— Ще ми описваш сателитни снимки по телефона? — не можа да повярва Уелс.
— Ами, ако нямаш по-добра идея…
Джипът намали и Уелс погледна напред, за да види друг пътен патрул, този път
разположен на самия край на града.
— Нямам никакви идеи — каза той, затвори набързо и пъхна телефона под седалката.
* * *
Преминаха покрай пътния патрул и се отправиха на изток по „Ум ал Кора“ към
небостъргача, който се извисяваше до Голямата джамия, и останалата част от града. Също
като Джида, през полицейския час Мека изглеждаше като под обсада — с безлюдни улици и
хеликоптери, които кръжаха от центъра на града до хълмовете на север и на юг.
— А сега какво? — попита Гафан.
— Ще се доберем до улица „Шахаб“ и ще навлезем в квартала. Ще минем покрай
горещата зона, ще намерим някое място, където можем да спрем, и ще говоря с Шафер, като
внимаваме да не ни арестуват.
Улиците в Мека бяха с по-добра маркировка от тези в бедните квартали на Джида.
Точно в 22:59 Гафан намери празно място за паркиране и спря джипа до една кофа за боклук.
Ако можеше да се съди по останалата част от квартала, скоро и това място щеше да приюти
поредната огромна бетонна сграда. Намираха се само на две пресечки от горещата зона,
която момчетата от Агенцията за национална сигурност бяха очертали. Ако останеха тук
прекалено дълго, някой несъмнено щеше да повика полицията, но засега хеликоптерите бяха
по-близо до централната част, а повечето полицаи бяха по блокадите на входовете към Мека,
а не патрулираха из града. Разполагаха с няколко минути, в които да се свържат с Шафер.
— Там ли си? — попита той от другата страна на линията.
— Да — отвърна Уелс. — Не виждам с какво ще ни помогне това, но говори.
— Първо, нека да сме сигурни, че говорим за едно и също място. Виждат се четири
пресечки, в ъгъла има триетажна къща, построена почти до границата на парцела, пред нея е
паркиран зелен микробус…
— Да — отвърна Уелс. Бяха минали покрай същата къща само преди минута. Седнал в
офиса си във Вирджиния, на девет хиляди и шестстотин километра от тях, Шафер имаше
възможността да вижда отвъд високите тухлени огради и да наднича в дворовете, които
оставаха невидими за Уелс. Писателят фантаст Артър Кларк го беше казал най-добре: „Всяка
достатъчно напреднала технология е неразличима от магията“.
В следващите петнадесет минути Шафер им описа околните коли, дворове, огради и
гаражи, опитвайки се да намери следата, която Уелс търсеше. „Следващата“, казваше Джон
всеки път, когато Шафер изчерпеше подробностите за всяка от къщите. „Следващата…“
И тогава Шафер го каза.
— Тази не е на улица „Шахаб“. Намира се на половин пресечка по-надолу, прилича на
новопостроена сграда, отзад има гараж. Виждам малък мотоциклет, паркиран пред гаража, и
нещо, което прилича на линейка…
— Я повтори, Елис — прекъсна го Уелс, досетил се за медицинския комплект, който
беше намерил на „Азис“ 42.
— Отзад е. Има някаква кола, сравнително нов модел, прилича на товарен микробус, но
има червени ленти отстрани и изписан червен полумесец, както и червен буркан отгоре, но
не виждам да свети. По-малка е от американските линейки…
— Забелязва ли се някакво име на болница или нещо подобно? — попита Уелс.
— Не мога да видя.
— Какво друго има?
— Стената пред тази къща е малко по-висока от тази на съседните, иначе нищо
специално. Отвън не се вижда никой, няма хора и на покрива.
— А някакви тръби, които да излизат от къщата или от гаража? Някакви знаци за
вентилационна система? — попита Уелс.
Последва мълчание.
— Може и да е вентилационна шахта — обади се Шафер, — отляво на гаража е, но не
мога да кажа със сигурност.
— Кажи ми как може да се влезе и да се излезе оттам.
— Няма видим вход или изход. Къщата е като крепост. Предният портал изглежда здрав,
а по горната страна на оградата има посипани стъкла. Не можеш да ги видиш от улицата, но
ги има. Отзад няма друга уличка. Мислиш ли, че е това, Джон?
— Това е най-доброто ни попадение засега — отвърна Уелс, като под „най-доброто“
имаше предвид всъщност единственото.
— Изглежда, ще е сложно — обади се Шафер. — Жалко, че линейката не работи.
Можехте да се обадите на Спешна помощ, за да ви измъкнат от къщата.
„Спешна помощ, измъкнете ги от къщата!“, каза си Уелс и тогава му хрумна идеята.
— Може и да успеем — каза той.
* * *
Затвори и каза на Гафан за линейката.
— Нали знаеш, че това вероятно е съвпадение — отвърна Гафан.
— Ами ако докажем, че не е? — Уелс му обясни плана си.
— Това е най-добрата идея, хрумнала на някого, откакто всичко това започна! — изуми
се Гафан.
Уелс бръкна в джоба си и извади мобилния телефон, който беше взел от Осман.
24.
Отрязването на ръката на Кърланд бе отнело по-малко от минута. След като удари два
пъти костта, Бакр намери вдлъбнатината на китката му и натисна триона. Кърланд се опита
да я дръпне, но скобите го държаха здраво. Той започна да крещи, но Бакр не можеше да го
чуе през звука от моторната резачка. След като първата струя опръска пода, Бакр се изненада
колко бавно започна да тече кръвта, стичаше се на капки.
Щом „операцията“, както Бакр я наричаше, приключи, той вдигна ръката на Кърланд от
пода и я пъхна в найлонов плик. Искаше да си я запази като трофей. След това уви кървящия
чукан в памучна марля и го бинтова към гърдите на Кърланд. Сетне отвори насила устата му
и напъха в гърлото му шест хапчета антибиотик. Бакр не знаеше дали лекарството ще свърши
работа, но така или иначе не го беше грижа. И без това Кърланд щеше да живее още два, най-
много три дни. Може би така беше най-добре, очите му и сега го гледаха с мъртъв поглед.
Преди да напусне килията, Бакр даде на Кърланд още една доза морфин, за да го
приспи, но трябваше да внимава — в комбинация с шока и болката твърде голямата доза
морфин можеше да го убие. Бакр планираше далеч по-кървава и зрелищна смърт за Кърланд
— обезглавяване пред камера. А когато го направеше, щеше да каже на Америка и на целия
свят как саудитското правителство го е подкрепяло във всичко, което върши. Щеше да им
даде точните дати, банковите сметки и други доказателства, които САЩ не можеха да
подминат с лека ръка. Представи си какъв ли би бил отговорът на Вашингтон. Американците
вече бяха нападнали Афганистан и Ирак, сега щяха да направят същото и със Саудитска
Арабия. Мюсюлманският свят най-после щеше да въстане срещу тях, а Бакр щеше да поведе
борбата. Това бе неговата съдба и причината, поради която Аллах го беше спасил сред
дюните.
* * *
След като изгледа записа от ампутацията на лаптопа си, Бакр реши, че ще е по-добре да
направи две версии на пропагандата. Необработените кадри бяха прекалено детайлни и дори
неговият стомах се преобърна, докато гледаше как ръката на Кърланд увисва от най-горното
стъпало, докато моторният трион се врязва в нея. Искаше да събуди ярост у американците, не
да ги отврати. Необработеното видеоклипче щеше да публикува само в няколко талибански
сайта.С помощта на преводача Абдул Бакр редактира видеоклипа, така че да се фокусира върху
минутите преди и след отрязването. Включи и кадър, в който се виждаше само лицето на
Кърланд, и по-дълъг стопкадър, в който на фокус беше увитият в марля чукан, като
доказателство, че видеото е истинско. В края на клипа добави и изрична заплаха да
екзекутира Кърланд в рамките на следващите двадесет и четири часа, ако не откликнеха на
исканията му, и обясни, че саудитското правителство го е финансирало, като обеща да
разкрие повече подробности след смъртта на посланика.
Бакр планираше да предостави и този запис на световните информационни канали по
същия път, по който бе пуснал и първия, — Абдул трябваше да занесе новозаписан диск в
тайната квартира на Хасан в Джида. Там Хасан щеше да направи копие и да го качи на сайт,
поддържан от финландска компания, специализирана в анонимния интернет хостинг. При
първото видеоклипче бяха използвали руска компания. След това щяха да се обадят в „Ал
Джазира“ и СиЕнЕн и да им дадат линк за сваляне на видеоклипа. Бакр знаеше, че
американците разполагат с невероятни възможности по отношение следенето в интернет, и
по никакъв начин не искаше да свържат източника на трансферите с него.
Обработката на второто видеоклипче обаче му отне твърде много време и започналият
полицейски час се оказа проблем, затова каза на Абдул да се обади на Хасан и да го
предупреди, че ще му доставят видеото чак на следващата сутрин. Технически погледнато,
поставеният краен срок за изпълнение на исканията му привършваше чак към обяд, а Бакр
искаше да публикува видеоклипа след изтичането му. Разбира се, Съединените щати никога
нямаше да се съгласят с условията му, но изчакването щеше да внесе допълнително
напрежение. При всички случаи видеото щеше да бъде качено в интернет най-късно утре в
късния следобед и тогава САЩ и Саудитска Арабия щяха да бъдат вече пред прага на
войната.
Абдул се опита да се свърже с Хасан.
— Не отговаря — докладва той на Бакр.
— Тогава му прати съобщение — отвърна Бакр. Не беше притеснен, Хасан можеше да е
на покрива и да наблюдава квартала или пък да е в тоалетната. — Ако не ни звънне, ще му се
обадим пак по-късно — каза той. Трябваше да използват друг телефон. След атаката в лагера
Бакр бе станал още по-внимателен към телефонните номера и имейлите, които използваше.
Никога не се обаждаше два пъти от един и същи мобилен телефон и винаги ги изключваше,
когато не ги използваше. Колкото до имейлите, опитваше се да ги избягва изцяло, въпреки че
това невинаги беше възможно.
Разбира се, половин час по-късно, когато видеоклипът беше готов, Хасан върна
обаждането на Абдул, но през по-голямата част от разговора Абдул викаше в слушалката.
— Какво каза той? — попита Бакр, щом Абдул затвори.
— Нищо не се чуваше. Спомена нещо за хеликоптер. Беше притеснен. Попитах го за
подробности и каза, че ще извика Осман, но след няколко секунди разговорът прекъсна.
— Тази нощ май навън кръжат доста хеликоптери — отбеляза Бакр.
— Казвам ти, че звучеше притеснен, някак си не беше на себе си.
В къщата бяха само четирима: Бакр, Абдул, Рамзи и Марван. Последните двама бяха
двадесетинагодишни младежи, които се занимаваха предимно с къщната работа —
изпълняваха някои поръчки, готвеха и наглеждаха килията на Кърланд. Бакр не се
тревожеше, че посланикът може да избяга, но се опасяваше, че може да опита да се нарани и
така да провали последния видеоклип.
— Ела — каза Бакр, — да идем да говорим с неверника.
* * *
Минута по-късно вече стояха пред Кърланд. Кожата на посланика бе отпусната и със
сивкав оттенък, той дишаше бързо и на пресекулки. Бакр пъхна палец в дясната му ноздра и
дръпна, докато Кърланд се пробуди.
— Каза ли им къде сме? — попита Бакр. Абдул преведе. Кърланд поклати глава. —
Признай или ще ти извадя очите — Бакр заплашително вдигна ръка над главата му.
Кърланд се разсмя тихо. Смехът бе едва доловим и по-скоро прозвуча като смях само в
съзнанието му.
— Вярвам ти, че можеш да го направиш. Даже няма да ти трябва трион, само хващаш с
палци и натискаш. Глупак! Как бих могъл да кажа нещо на някого? Не знам къде се
намираме.
— Казва „не“ — преведе Абдул. — Казва, че така или иначе не знае къде е.
— Това ли е всичко, което изрече?
— Да. — Абдул не искаше да превежда точните думи на посланика. Нямаше желание да
види как очните му ябълки го зяпат, захвърлени на пода, след като са били изтръгнати от
орбитите им.
— Добре тогава.
— Идват ли вече за вас? — попита Кърланд. — Така ли е? Идват ли вече да ви хванат?
— Кажи му, че следващия път, като дойда, ще му прережа гърлото — каза Бакр. Абдул се
поколеба. — Кажи му! — повтори Бакр. Абдул преведе.
— Добре — отвърна Кърланд. — Това поне е успокояващо.
* * *
Тъкмо излизаха от килията, когато телефонът на Абдул извибрира от полученото
текстово съобщение. „Фалшива тревога. Всичко е наред“. Но Бакр не се успокои.
Съобщението трябваше да завършва с кодовия номер „66“ — като доказателство, че е
истинско, но код нямаше. Може би от притеснение Хасан го беше забравил, въпреки че Бакр
многократно им беше набивал в главите колко важно е ползването на кодове.
Той излезе навън и започна да се разхожда бавно около къщата. Дали мукабарат или
американците не бяха надушили следите им? Не можеше да си представи как биха могли да
се сетят. Хасан не знаеше точното им местоположение, никой не го знаеше, освен
четиримата мъже с него, и нищо не можеше да свърже Бакр с тази къща. Беше я наел преди
няколко месеца от човек, който имаше десетина къщи в Мека и беше платил в брой. Освен
това говорителите по националния канал „Сауди 1“ бяха казали, че мукабарат насочват
търсенето си главно към Нажд и Рияд. Може би лъжеха, опитвайки се да скрият истинското
място на претърсването, но Бакр не мислеше така. Дотук беше внимавал много. Целият
квартал беше спокоен и тих, по улиците не се виждаше жив човек, а хеликоптерите бръмчаха
доста далече от тях.
Беше в безопасност, всички те бяха в безопасност. Сигурен беше. Почти…
Влезе вътре, взе друг телефон и се обади на Хасан, но позвъняването се включи
директно към гласовата поща. Телефонът му беше изключен. Какво ли беше станало в
Джида? Щеше му се да изпрати Абдул да провери, но полицейският час правеше пътуването
невъзможно. Налагаше се да изчакат до сутринта.
Десет минути по-късно телефонът на Абдул отново завибрира. Този път съобщението
беше от Осман, а не от Хасан и гласеше: „На Рамада Шубайка. Стая 401. Елате бързо. Без
повече съобщения“. Шубайка беше квартал в северната част на Мека, намиращ се на няколко
километра от мястото, където бяха сега. До него се стигаше само по заобиколни улици. Дори
и при действащия полицейски час може би Абдул или Рамзи можеха да стигнат дотам със
скутера, но Бакр не проумяваше как Осман бе успял да стигне до Мека. Едва петнадесет
минути преди началото на полицейския час Хасан беше казал, че той е на покрива в Джида.
А ако нещо наистина не беше наред, защо Хасан му беше изпратил съобщението с „Всичко е
наред“?
Нещо не се връзваше, освен ако Хасан е бил вече заловен, когато се е обадил, а Осман е
успял някак си да избяга и бе дошъл тук. Бакр се взря в екрана на нокията: „Елате бързо. Без
повече съобщения“. Не вярваше съвсем на думите, но се страхуваше да ги игнорира напълно.
Самият той не можеше да отиде, а и нямаше как да рискува да изгуби Абдул. Но Рамзи… А и
ако нещо се объркаше и всичко това се окажеше капан, Бакр бе сигурен, че Рамзи нямаше да
се страхува да се пожертва.
— Рамзи! — извика високо той. — Ела тук.
25.
Уелс лежеше плътно прилепен върху бетонната стена и наблюдаваше къщата, в която се
надяваше да крият Кърланд. Чакаше да разбере дали примамката му щеше да свърши работа
и да изведе похитителите навън. Беше само на няколко метра от улицата, но благодарение на
високите гладки огради пред околните къщи, които се редяха плътно от двете й страни,
прикритието му беше добро. От началото на полицейския час оттук не беше минала нито
една кола. Очевидно мукабарат бяха озверели и никой нормален саудитец не искаше да се
изправя на пътя им и да ги ядосва в такъв момент.
Натрошеното стъкло го драскаше през тънката материя на робата му, а по устните му
беше полепнал прахоляк, но въпреки това Улес се наслаждаваше на лова. Като момче беше
прекарал доста ноемврийски съботи, седнал до баща си из някой от залесените хълмове
около Хамилтън, причаквайки приближаването на сърни или елени. Ловът беше
единственото нещо, което го свързваше с баща му, въпреки че старецът не му говореше много,
нито по време на онези ловни излети, нито извън тях. Повечето хирурзи бяха мълчаливи
хора. Шумната операция означаваше проблем. Като цяло посвещаването на хирургията бе
странен начин човек да изживее живота си. Хирурзите виждаха скритите щети, които
нанасяше времето, разкриваха запушените артерии и отиващите си бели дробове и
неизменно се научаваха да мислят за останалите хора като за развалени машини. Така
култивираха собствената си хуманност, че да могат да оперират с идеалната липса на каквато
и да било емоция. И все пак успешната хирургия беше нещо като чудо, докато Уелс,
независимо от философските си разбирания, бе по-скоро антилекар, той носеше смърт
навсякъде, където и да отидеше, също като истинско олицетворение на „Срещата в
Самара“31. Не за пръв път Уелс се замисли каква ли професия бе искал баща му за сина си.
И ето го сега, легнал по корем върху стената и взрян в портала на петдесет метра пред
него. Беше на лов точно както някога, когато бе момче, или по-скоро не… Гафан се
намираше на една пресечка от мястото. Уелс се надяваше някой да излезе от къщата в
следващите няколко минути и да улесни собственото му влизане в нея. Започваше да му
омръзва да си играят на дебнене. В Ливан и в Джида бяха принудени да нападнат, без да
знаят дали целта им е правилна. Този път искаше да бъде сигурен.
* * *
Някъде иззад портата се чу звукът от запален мотор. Звучеше като бензинов двигател, не
по-голям от 100 кубика, сигурно беше моторът, който Шафер бе забелязал на сателитните
снимки. Уелс остана намясто и се пресегна за пистолета си. Беше оставил автомата М-16 в
колата, залагайки на тишина и бързина за сметка на максималната огнева мощ. Знаеше, че се
слива със стената, и беше сигурен, че никой от къщата не може да го види.
Мотоциклетът заобиколи сградата и спря пред портала. Двама мъже си размениха
няколко думи на арабски и двойните порти се отвориха със скърцане. Уелс пресече тясната
уличка, която го делеше от съседната къща и мотора, и чу зад себе си замиращия звук на
изключения двигател на джипа. Изруга наум по адрес на Гафан — в този момент шумът
можеше само да им попречи.
— Какво беше това? — попита мъжки глас зад портала.
— Да вървя ли? — попита друг.
— Чакай малко — отвърна първият и скърцането на портата престана.
Уелс побягна. Бягаше, колкото можеше по-бързо, а изпръсканата с кръв роба се мотаеше
в краката му. Чу скърцането отново, но този път звучеше така, сякаш порталът се затваряше…
Успя да стигне до ъгъла на къщата. Порталът наистина се затваряше, а между него и
стената оставаха само два метра. Уелс се насочи към нея и незабелязано се промъкна през
портала.
Тежките метални врати се затръшнаха зад гърба му. В двора имаше двама мъже —
единият седеше на мотоциклета на пет метра от Уелс, а вторият беше застанал на десетина
метра встрани, откъм далечния край на портала.
— Ей! — извика мъжът от мотора.
Уелс вдигна глока и стреля два пъти в гърдите му. Заглушителят създаде пукот, колкото
от далечни фойерверки. Мъжът отвори уста в агония, ръцете му изпуснаха дръжките на
мотора и тялото му се килна назад… Уелс светкавично се обърна към втория, който вече
идваше към него, стреля, но не успя да го улучи. Онзи беше на по-малко от три метра от него
и Уелс видя ножа в ръката му. Натисна спусъка отново, куршумът се заби в лявото рамо на
мъжа и той се преви от болка. Похитителят се препъна, а Уелс отстъпи крачка встрани и изви
гръбнака си назад като тореадор, успявайки да избегне устремения към него нож. Мъжът
падна близо до стената, а Уелс хладнокръвие вдигна ръка и го застреля два пъти в главата
почти от упор, въпреки че и веднъж би било достатъчно. Горната част на черепа му
отхвръкна и кървава пихтия от мозък и кости обсипа бетона на двора.
— Рамзи! — изкрещя някой откъм къщата. — Рамзи! Марван! Какво става?
* * *
Бакр беше в кухнята и приготвяше чай, когато дочу шума отвън, последван от
непогрешимия пукот от пистолет със заглушител. Знаеше какво става дори и преди да беше
попитал — те някак си бяха успели да се вмъкнат тук. Бяха или мукабарат, или
американците. Не разбра как бяха успели да го проследят, но отговорът така или иначе вече
нямаше значение. Все още имаше време да убие Кърланд, да избяга с видеокамерата и да
покаже пред света доказателствата, че принцовете на Саудитска Арабия го бяха
финансирали.
— Ела! — каза той на Абдул.
Камерата и ножът бяха оставени на плота в кухнята. Грабна ги и побягна към килията.
* * *
Уелс чу приближаващия се джип от другата страна на портала. Нямаше време да му
отвори, Гафан сам трябваше да намери начин да влезе. Уелс побягна към предната врата, но
изведнъж промени намерението си и сви към алеята зад къщата. Приведе се ниско, докато
минаваше под двата прозореца на първия етаж, затворени с решетки. Спря се до задния десен
ъгъл на къщата. Линейката беше паркирана на тясна ивица асфалт точно пред голям гараж
без прозорци.
Излезе между къщата и гаража. Надникна в осветената кухня през ниските зарешетени
прозорци — на печката димеше чайник, но стаята беше празна. Задната врата на къщата беше
леко открехната и през нея се процеждаше ивица светлина. Уелс се ослуша за стъпки, но не
чу нищо. Дали не се бяха качили на горния етаж? Едва ли държаха Кърланд долу, арабските
къщи рядко имаха мазета.
Тогава Уелс си спомни за килията в Ливан, която Мешал му бе описал. Изтича към
гаража, опасявайки се, че вече е ужасно закъснял.
* * *
Бакр и Абдул слязоха в килията. Нямаха достатъчно време, за да направят хубаво видео,
но все пак можеха да закрепят камерата на металната стълба и да запишат момента, в който
Бакр щеше да отреже главата на Кърланд.
Посланикът се обърна, когато двамата мъже стигнаха до него. Кожата му беше съвсем
посивяла, очите му бяха зачервени и възпалени и сякаш цялото му тяло реагираше на
ампутацията, а съпротивителните му сили го напускаха. Кърланд промълви нещо, което Бакр
не разбра, и изплези език. Дъхът му миришеше ужасно, сякаш вътрешностите му бяха
започнали да гният. Бакр не можа да си обясни как инфекцията бе завладяла Кърланд
толкова бързо. Това обаче нямаше значение. Той нагласи камерата на най-горното стъпало на
металната стълба, покрито със засъхнала кръв.
— Кажи му, че американците не са отговорили на исканията ни и е настъпило времето
за неговата екзекуция — нареди Бакр на Абдул.
— Имаме ли време за това? — попита преводачът.
— Направи го!
Абдул заговори. Кърланд му отвърна само с две думи, които не се нуждаеха от превод.
— Попитай го дали не иска да се врече в исляма.
Отговорът на Кърланд последва в три думи.
— Добре тогава. Кажи му, че с идването си на Арабския полуостров е нарушил
ислямския закон и сега е лишен от възможността да се спаси, като се обърне към исляма.
Кажи му, че наказанието за това е смърт.
* * *
Гаражът представляваше голяма бетонна барака, достатъчно широка да побере три коли.
Уелс се опита да вдигне предните метални врати и разбра, че са заключени. Изтича до
страничната врата и натисна стоманената й дръжка — също заключена. Чудеше се дали
мъжете вътре не дебнеха с насочени оръжия, а нахлуването в непозната територия, и то без
подкрепление, беше крайно нежелателно, но се налагаше да продължи напред. Засега воят на
сирените все още се чуваше отдалеч и помощта, доколкото саудитската полиция можеше да
се приеме за помощ, беше на огромно разстояние оттук.
Уелс насочи върха на заглушителя към ръба на вратата малко над дръжката. Наклони го
по диагонал и натисна спусъка два пъти. Пресметна, че досега беше изстрелял седем
куршума тук и три в къщата в Джида. Оставаха му още девет и те трябваше да му стигнат.
Точно в този момент откъм вътрешността на гаража се разнесе вик.
* * *
Кърланд отвори очи и ги видя. Бяха се върнали. Говореха нещо. Едрият — на арабски, а
дребният превеждаше, но на какъвто и език да приказваха, те си оставаха зверове. Бяха му
отрязали ръката. Лявата му ръка, тази с венчалната халка. Със закъснение Кърланд осъзна, че
пръстенът му го нямаше, и за миг си пожела да бяха отрязали дясната. Ако съдбата му бе
отредила да умре в тази тясна килия, искаше да носи брачната си халка.
Сега двамата се бяха върнали за останалата част от него, знаеше го още преди да
заговорят. Не му предложиха нито вода, нито кола, нямаше фалшиви любезности. Изглежда,
двамата похитители бързаха. Изговориха набързо речите си, изказаха откачените си
обвинения, не обърнаха никакво внимание на ругатните му и се доближиха до него. Едрият
носеше нож, дълъг около половин метър, с черна дръжка и проблясващо острие. Сега вече
Кърланд беше уплашен, по-уплашен от когато и да било през целия си живот, но в същото
време кипеше от гняв. Искаше му се да види Барбара отново, да съзре децата и внуците си.
„Не заслужавам това“, помисли си той. Никой не заслужаваше да умре така.
Добре тогава. Щеше да загине, но не смяташе да им се даде лесно. Достойнството така
или иначе вече нямаше никакво значение за него. Кожата му гореше, главата му пулсираше, а
подпухналият му език изпълваше устата му. Бяха му отнели достойнството, когато отнеха
ръката му, затова, щом дойдоха достатъчно близо, той тръсна ръка, освободи се от
превръзката, която я държеше притисната към гърдите му, и притисна върха на чукана към
стената отзад…
Изкрещя. Заби пети в пода и се опита да залюлее стола назад. Стовари се по гръб и
изпита лудо чувство на триумф, когато се удари в прашния под…
* * *
Викът заглъхна. След миг проехтя отново и този път премина в човешки глас, който
изкрещя на английски: „Не, няма, копелета такива!“. Уелс отвори вратата и нахлу в гаража,
приплъзвайки се покрай стената. Стискаше пистолета в двете си изпънати ръце, а раменете
му бяха приведени напред. Предпазната мярка би била безполезна, в случай че някой
дебнеше отвътре, но Уелс трябваше да опита. Огледа се на две страни…
Видя „Тойота Камри“, лопата, кирка, жужащ електрически генератор, празни бутилки от
вода и оранжево куфарче с комплект за първа помощ, същото като онова, което бе намерил в
Джида. Изтича, заобиколи тойотата и от другата й страна видя две метални плочи, подобни
на онези, които строителните работници използваха, за да затварят пътните шахти. На едната
от плочите имаше заварени две метални скоби, оформени като дръжки. Катинарът,
прикрепен към едната от дръжките, беше отворен.
Дупката беше дълбока поне три метра и половина. Уелс надзърна вътре и видя метални
скоби, забити в стената, така че да оформят стълби, но отворът беше прекалено тесен, а
килията твърде дълбока, за да може да огледа цялото пространство отдолу. Ако коленичеше и
пъхнеше главата си в дупката, щеше да види Кърланд и двамата похитители.
* * *
Бакр не можеше да повярва, че Кърланд успя да събори стола си. „Луд американец“,
реши той. Двамата с Абдул го изправиха отново, без да обръщат внимание на крясъците му и
на това, че от раната на осакатената му ръка пръскаше кръв. Бакр взе ножа, но Кърланд
непрекъснато въртеше глава и се извиваше насам-натам, като не му даваше възможност да
нанесе точен удар. Бакр се опита да го сграбчи за брадичката, но Кърланд го заръфа със зъби
като побесняло куче.
— Донеси морфина — нареди Бакр на Абдула. Инжекциите бяха в куфарчето за първа
помощ горе в гаража.
— Нямаме време… — опита се да протестира Абдула.
— Искам видеото да е ясно, а не този да крещи…
— Видеото, та видеото! Ти си полудял!
— Направи го! — извика Бакр.
* * *
Уелс чу крясъците, отдръпна се от отвора и коленичи. За пръв път от началото на
акцията си помисли, че може би ще успее. Застана достатъчно далеч от отвора, така че
изкачващият се да не го забележи, но достатъчно близо, за да може да го убие с едно
движение.
— Това е глупост — нареждаше мъжът, докато стъпките му отекваха по металните
скоби, служещи за стъпала.
Изкачваше се стъпка по стъпка…
Пръстите му се появиха на ръба на отвора миг преди да се покаже и главата му. Имаше
гъста черна коса. Изникна от дупката като фокусник, който се материализира от нищото.
Огледа се и премигна, напълно беззащитен. Очите му се разшириха от изумление, когато
съзря Уелс, а американецът просто се наведе напред и допря дулото на заглушителя в челото
му. Дръпна спусъка и отнесе темето му с 9-милиметрова огнена целувка…
Гравитацията си свърши работата и погълна тялото на мъртвия похитител обратно в
дупката. Уелс се изправи с ясното съзнание, че имаше само един шанс. Пристъпи към отвора
и без капка колебание притисна ръце към тялото си. И скочи изправен в дупката така, както
дете скача от водна пързалка…
Падна в килията, удряйки рамо в една от металните скоби, закрепени на стената, а при
приземяването стъпи накриво и коляното му изхрущя. Опита се да се изправи, ала се
препъна в краката на мъжа, който току-що беше ликвидирал. Но успя да се подпре на стената
и не издаде нито звук…
* * *
Мъртвият Абдул падна обратно през отвора и още преди Бакр да бе осъзнал какво става,
в килията се появи и втори мъж, облечен в окървавена роба и с пистолет в ръка. Мъжът се
приземи накриво и залитна към стената, а Бакр го погледна изумен, след което извърна
поглед към Кърланд и веднага разбра какво трябва да направи…
* * *
Уелс се обърна и вдигна пистолета, но закъсня ужасно много…
* * *
Бакр изкрещя „Аллах Акбар!“ и с един-единствен удар заби ножа в корема на Кърланд,
въпреки че мъжът в ъгъла успя да вдигне пистолета си и да стреля по него три пъти —
веднъж в ръката и два пъти в гърдите, а след това го заля единствено блажена тъмна
топлина…
Уелс продължи да стреля, докато не му останаха повече патрони, и тогава се изправи и
се втурна към другия край на килията. Кръвта на Кърланд изтичаше на силни струи и
образуваше локва на бетона около него… Уелс разбра, че не може да направи нищо. Побърза
да коленичи до Кърланд и притисна с две ръце раната му в опит да спре кръвта.
— Съжалявам — каза той.
Очите на Кърланд се притваряха в унес, но погледът му се спря върху Уелс, когато чу
думите на английски.
— Американец ли си?
— Да.
Кръвта продължаваше да блика през пръстите на Уелс.
Очите на Кърланд се навлажниха.
— Останете с мен — каза Уелс и натисна раната по-силно.
Кърланд изстена.
— Пръстенът… Жена ми… Пръстенът — промълвиха устните му.
Уелс видя чукана на отрязаната му лява ръка и разбра.
— Брачната ви халка — каза той.
— Кажи й… — опита се да продължи Кърланд, а дишането му се учести. — Кажи й…
— Ще й разкажа…
— Кажи й, че се борих — прошепна той и отпусна глава. Само миг по-късно вече си
беше отишъл.
* * *
Уелс затвори очи и се облегна изтощен на стената. Намираше се в помещение с телата на
двама убити и трети, когото не бе успял да спаси. Пред него беше цялото време на света, за
да обмисли и да реши какво би могъл да направи, какъв би трябвало да е следващият му ход и
дали Саид или някой друг следваше да си плати за това варварство. Засега той просто
затвори очи и сякаш цяла вечност остана притихнал, или може би бяха просто само няколко
минути. Тогава чу, че някой се движеше горе в гаража.
— Джон! — изкрещя Гафан. — Тук ли си?
— Долу съм.
— Чисто ли е? — попита приятелят му.
— Чисто е.
Стъпките на Гафан отекнаха по металните скоби.
— Наред ли е всичко? — попита той.
— Не — отвърна тихо Уелс, — никак даже.
Епилог
Саудитците могат да бъдат крайно обаятелни, когато им се налага.
А се налагаше да бъдат такива, за да успокоят яростните духове след смъртта на Греъм
Кърланд. След десет години и две изнервящи войни американското търпение към ислямския
терор и към Саудитска Арабия, която, изглежда, бе най-големият му поддръжник, беше
изчерпано. Фактът, че похитителите бяха измъчвали и осакатили Кърланд, остана строго
пазена тайна, или както се изрази съветникът по национална сигурност: „Това са такъв тип
подробности, които могат да предизвикат война“.
И без това много американци желаеха война. В деня след смъртта на Кърланд хиляди
протестиращи обкръжиха посолството на Саудитска Арабия, а проучванията сочеха, че
четиридесет и шест процента от американските граждани желаят нападение на Кралството.
Президентът призова към успокояване на обстановката, като наблегна на факта, че
Съединените щати трябваше да проведат разследване, заявявайки: „Безпочвените обвинения
към саудитското правителство биха били признак на незряло поведение, при условие че
правителствените сили почти бяха успели да спасят Кърланд“.
Абдула и Саид също излязоха с официални изявления. Във внимателно подготвени
интервюта за СиЕнЕн два дни след смъртта на посланика двамата изразиха съжаленията си
за убийството му и се заклеха, че изпълнителите на този акт ще бъдат наказани.
Като „неислямско“ и „истинска трагедия“ определи случилото се крал Абдула, а
изявлението на Саид изтъкваше предимно думите „терористи“ и „престъпление“.
На следващия ден Абдула отлетя за Чикаго за погребението на Кърланд. Службата и
церемонията бяха лишени от публичност, но слуховете, че кралят щеше да присъства,
разбуждаха духовете за организиране на протести. Въпреки молбите на семейство Кърланд,
президента и архиепископа на Чикаго, стотици демонстранти направиха опит да стигнат до
катедралата, в която щеше да се състои церемонията, но полицията и силите за реагиране в
извънредни ситуации успяха да ги разпръснат.
По време на погребението президентът се държа хладно, както винаги. „Греъм би могъл
да избере служба навсякъде по света, той бе толкова раздаващ се човек“, каза президентът в
своята реч, с което събуди бледи усмивки по лицата на опечалените, точно както се очакваше.
„Но той държеше да замине за място, където ще бъде трудно. Искаше да остави следа след
себе си. Надявам се, че начинът, по който загина, няма да бъде единственото нещо, с което
ще го запомним, защото именно това би било истинската трагедия“, завърши той.
Щом дойде редът на Барбара да говори, тя просто се изправи безмълвна пред
опечалените и заклати отчаяно глава, докато децата й не се приближиха, за да я отведат. По-
късно тя все пак успя да намери сили да говори. Придружена от шестима служители на
тайните служби и агенти на ФБР, тя изведе крал Абдула от катедралата до подиума за
пресконференции, пред който чакаха камерите и репортерите. С дългата си черна рокля и
траурните ръкавици, жената изглеждаше странно, застанала до краля, и сякаш се опитваше
да не го докосне.
— В сърцето си знам, че този човек е добър — каза тя. — Той също е изстрадал.
Неговата внучка е била убита преди две седмици. Греъм го харесваше. Той вярваше в
дипломацията. Греъм никога не би поискал война.
„Греъм никога не би поискал война“. Тези нейни думи, прошепнати накрая, бяха
преповтаряни многократно. Седмица след погребението само двадесет и седем процента от
американците бяха убедени, че желаят военни действия. Саудитците също изиграха своята
роля. Бяха направени десетки арести, а властите се стараеха всеки от тях да бъде отразен
публично. „Няма да спрем, докато всички тези престъпници не са мъртви или в затвора —
беше заявил Мансур. — Ще направим всичко възможно да докажем, че ние сме верен
съюзник“.
* * *
Ролята на Уелс и Гафан в цялата операция никога не бе спомената. Официалната версия
бе, че саудитските спецчасти са успели да проследят местонахождението на Кърланд с
помощта на уликите, събрани след отвличането. Извън протокола Дуто не пропусна да
съобщи на любимите си платени журналисти в „Таймс“ и „Поуст“, че именно ЦРУ и АНС са
били тези, които са предоставили ключовите данни за разкриването на похитителите. Дуто
бе разяснил, че спасителната операция се бе оказала неуспешна, тъй като първият войник,
добрал се до подземната килия в Мека, командос от Специалните сили на Саудитска Арабия,
наречен Джалал, се препънал при слизането в килията и не успял да заеме подходяща
позиция, за да застреля Ахмад Бакр. Управлението бе решило да се довери на възможностите
на саудитците да извършат операцията, тъй като агентите на ЦРУ били провели специални
разговори с Джалал и сметнали, че е надежден войник. Според Дуто така историята най-
добре се връзваше с наличните доказателства.
Но неофициално ЦРУ и Белият дом имаха далеч по-реалистичен поглед върху случилото
се. След първоначалното установяване на самоличността на Бакр разкриването на
останалите участници по веригата бе лесно, но да бъдат открити началниците му, бе по-
сложната задача. След четиридневно проследяване на банкови сметки и телефонни
разговори АНС и финансовият отдел бяха намерили този, който плащаше на Бакр, — Уалид
Ибрахим, бивш бригаден генерал в саудитската Национална гвардия. Големият въпрос бе
дали Ибрахим е действал самостоятелно, или е изпълнявал заповедите на някой по-
висшестоящ, а още по-големият въпрос беше дали САЩ следваше да направят нещо, ако се
окажеше, че в историята е замесен член на кралското семейство.
Въпреки публичните протести за пръв път ЦРУ, Пентагонът, Държавният департамент и
Белият дом бяха единодушни — военната инвазия в случая е невъзможна. Дори самата мисъл
за американски войници, окупиращи Мека и Медина, би предизвикала гнева на
мюсюлманите от всяка точка на света. А ако се случеше така, че саудитските петролни
кладенци да бъдат взривени, петролът на световните борси щеше да поскъпне поне с двеста
долара за барел. От друга страна, принцовете ръководеха страната си по начин, който не
допускаше съществуването на опозиционни партии, и разрушаването на този модел на
управление би означавало Саудитска Арабия да попадне в ръцете на радикалните ислямисти
или още по-лошо — да изпадне в анархия.
Но положение, при което заговорниците да бъдат оставени ненаказани, бе също толкова
недопустимо. След двудневни срещи между държавните ведомства президентът издаде
секретен указ, разпореждащ, че всеки, който е подкрепял групировката на Бакр, ще бъде
считан за „незаконен вражески субект“ и ще подлежи на арест и екстрадиция. Указът
продължаваше с указанието на президента: „Ако законовите разпоредби се окажат
невъзможни за приложение, то допустими ще бъдат извънзаконови мерки за наказване на
всички участници в заговора. Подобни наказания следва да бъдат приложени, в случай че
заговорниците са били наясно с плановете на Бакр“.
Казано на обикновен език, това означаваше, че всеки замесен в заговора следваше да се
предаде или рискуваше да бъде убит, дори и да не е знаел за плановете на Бакр. Следата на
паричния поток обаче спираше при Уалид Ибрахим, а АНС не успя да намери никакви
доказателства за връзката на Ибрахим или Бакр с някой от висшестоящите членове на
кралското семейство. При проведените разпити заловените по-нисши членове на
групировката на Бакр бях заявили, че началникът им е признавал, че парите идват от
саудитското правителство, но никога не е споменавал имената на конкретни принцове и
всъщност Бакр често е заявявал откритата си неприязън към Дома на Сауд.
Уалид Ибрахим определено бе човекът, който би могъл да даде някои отговори, но
генералът бе избрал да налапа дулото на пистолета два дни след смъртта на Кърланд, преди
дори Съединените щати да разберат кой е той. Саудитците обясниха пред Белия дом, че
вероятно Ибрахим е знаел, че ще го хванат, и е искал да спести на семейството си срамния
съдебен процес, който би последвал. Никой във Вашингтон не повярва на тези уверения, но
историята бе станала непроследима поради факта, че тялото на Ибрахим е било кремирано.
След едноседмично разследване ЦРУ и Белият дом по един или друг начин бяха
стигнали до заключенията от теорията на Уелс — висшестоящи принцове, вероятно Саид и
Мансур, са подкрепяли финансово Бакр, използвайки го като коз в стремежите си към
наследяване на престола на Абдула. В един момент Бакр е взел собствено решение да
нападне Кърланд, надявайки се да предизвика война между САЩ и Саудитска Арабия.
Тази теория отговаряше и на събраните до момента доказателства, но все пак оставаше
само теория, която въпреки голямата вероятност да се окаже вярна, все пак не беше доказана.
Ами ако друг от принцовете бе финансирал Бакр? Ами ако самият Ибрахим бе ръководил
групировката по някакъв начин? Съединените щати просто не разполагаха с достатъчно
доказателства, за да арестуват Саид или Мансур, а още по-малко, за да убият когото и да било
от тях.
* * *
Това омаловажаваше теорията на Уелс, но той предпочиташе да съди по собствените си
заключения.
— Той няма да проговори, докато има изгода от това — заяви Шафер на Дуто. — Заяви,
че вече ни е казал всичко, което може.
— Това е неприемливо.
— Ти му го кажи. Искаш ли да позная какво ще ти отговори той? Ако бях на негово
място, щях да ти кажа, че ще говоря с удоволствие — първо с теб и след това със СиЕнЕн. Е,
той вероятно няма да бъде толкова културен в отговора си и най-вероятно просто ще ти каже
да отидеш и сам да го откриеш.
— Той трябва да иска да заловим онези хора.
— А може би той просто казва истината, Вини. Осъзнавам, че това е доста далеч от твоя
начин на работа, но, технически погледнато, е възможно. Може би той не знае нищо повече, а
може и да мисли, че каквото и да ни каже, ние ще го пропилеем, така или иначе напоследък
не се справяме много добре.
— Нито пък той — добави Дуто.
— Спомени му го, когато ти се отдаде случай да си поговорите — отвърна Шафер.
* * *
Две седмици след смъртта на Кърланд прессекретариатът на Белия дом съобщи, че
саудитският генерал Уалид Ибрахим е основният заподозрян като основател на мрежата,
отвлякла посланика, и че се е самоубил малко след това. Засега Съединените щати не бяха
открили доказателство, че заговорът се простираше отвъд Ибрахим, но разследването
продължаваше. Прессекретарят бе добавил, че Белият дом е „изключително силно
разочарован“ от факта, че саудитското правителство не е успяло да арестува Ибрахим, преди
той да се самоубие.
Същата нощ държавният секретар на САЩ бе отлетяла за Рияд на секретна среща с
Абдула и Саид. Сигурността не представляваше проблем, така и не се наложи тя да слиза от
самолета си. Речта й пред двамата братя бе повече от пряма:
— Дойдох до тук, за да ви кажа, че Съединените щати няма да приемат вас или вашите
синове за крале — каза тя, поглеждайки към Саид, — нито като наследници на Абдула, нито
по принцип. Освен това вие, Саид, ще се оттеглите от поста си на министър на отбраната, а
синът ви ще престане да ръководи мукабарат.
— Как смеете да се намесвате в семейните ни дела? — възмути се Саид.
— Следва ли да ви напомням как смеем? Разговорът може да стане много неприятен.
Във Вашингтон са единодушни, че оттеглянето ви трябва да протече гладко.
— А какви гаранции ще ни дадете, че ще спазите уговорката? — попита Саид.
— Това не е уговорка и ние не гарантираме нищо. Приемете го като най-малкото
възможно наказание, за да не се приложи най-тежкото. Разбираме ли се? — попита тя.
— Вие знаете — намеси се и Абдула, — знаете много добре какво стана тук. Знаете
всичко. Той също знае, знам и аз и всички си стоим тук, знаейки и незнаейки едновременно.
Главата ме заболя от това.
— Май брат ми на стари години се е превърнал във философ — отвърна Саид.
* * *
Принцът погледна към брат си Абдула и към държавния секретар, тази глупава жена.
Нямаше друг избор.
— Добре — съгласи се той, но в съзнанието му все още продължаваше да отеква онова
подлудяващо мой, мой, мой!
* * *
Речта на Алия в Джида бе записана на видео и въпреки препоръките на Митеб Абдула я
беше изгледал. Записът не свършваше с избухването на бомбата. Абдула десетки пъти бе
видял внучката си да умира от кръвозагубата и сега, в правителствения самолет на
държавния секретар на САЩ, призракът на Алия го посети отново. Запита го как бе
възможно Саид и Мансур да се отърват толкова лесно. Съединените щати не бяха поискали
изгнаничеството им и те щяха да останат в дворците си.
Абдула знаеше, че би могъл да въздаде справедливост спрямо Саид и Мансур само ако
каже на американците какво беше заявил брат му в нощта след отвличането на Кърланд.
Думите му бяха равни на признание. Но Абдула не можеше да проговори, защото това би
означавало да предаде брат си и племенника си на сигурна смърт. А да замълчи, означаваше
да им прости за убийствата. Което и да избереше, би поставило цялата нация в смъртна
опасност.
Не можеше да реши какво да прави. Тези американци, с всичките им смъртоносни
играчки и приспособления… Защо не можеха сами да намерят доказателствата, които им
трябваха? За какво им беше нужен той? А ако те не можеха или не искаха да действат, дали
не трябваше да се опита да се свърже с Уелс? Да замисли свой собствен начин на
отмъщение? За него така или иначе вече нямаше значение дали Халид ще го наследи. Абдула
искаше просто справедливост, но знаеше, че собствените му решения бяха далеч от
справедливостта.
Абдула всяка нощ търсеше отговори на тези въпроси и не успяваше да ги намери. И
всяка нощ, преди да затвори очи, се молеше да излезе от тази дилема с чест. Молеше се да
умре. Въпреки това чувстваше приток на сили, каквито не бе изпитвал от години, и това бе
последната ирония на Аллах. Не можеше да получи лесния път за бягство от тези тежки
решения, който смъртта предлагаше.
* * *
Уелс следеше случващото се от Северен Конуей. Двамата с Гафан бяха напуснали Мека
няколко часа след провала на спасителната операция. Уелс бе решил да отложи посещението
на Голямата джамия и свещената Кааба за друг път. Трябваше някога да дойде на хадж, и то
без ръцете му да са изцапани с кръв. На следващия ден двамата с Гафан отлетяха на борда на
един от военните самолети и спряха за малко в Кипър на път за Ню Йорк. Почти цялото
време на полета прекараха в сън и не говориха много.
Мешал също бе дошъл с тях и това бе единствената молба на Уелс към Абдула. Ако беше
останало в Саудитска Арабия, момчето нямаше да живее повече от няколко седмици и Уелс
бе решил, че то заслужава шанса да уреди живота си в Съединените щати. А ако не успееше
да намери щастието си там, винаги можеше да се върне в Газа.
Щом кацнаха на военното летище в Ню Йорк, Гафан взе чантата си и куфарчето с
останалата част от доларите и дари Уелс с една приятелска мъжка прегръдка за сбогуване.
— Всичко беше истинско и интересно — каза той. — Ако искаш да го направим отново,
само ми се обади.
— Ще се обадя — обеща Уелс. Все още не знаеше дали да тръгне след Саид и дали Саид
щеше да тръгне по следите му, но определено имаше чувството, че играта му с принца не
свършваше дотук.
* * *
Беше мислил доста над последните думи на Кърланд: „Кажи й, че се борих“. Срещна се
с Барбара в Чикаго ден преди погребението. Тя седеше сама в кабинета си, с полупритворени
очи, подпухнали от мъка и плач. Уелс се приближи тихо, бръкна в джоба си и извади
пръстена. Даде й го така, както беше прибран в найлоново пликче. Не искаше да го докосва.
Той принадлежеше на нея и на никой друг. Барбара го извади и го плъзна на пръста си до
нейната собствена брачна халка. Последните слънчеви лъчи се отразиха от лъскавата му
повърхност, когато тя го завъртя замислено на пръста си.
— Той пожела да се уверя, че пръстенът ще стигне до вас — каза Уелс.
— Благодаря ви.
— Съжалявам — отвърна Уелс, без да знае какво друго да каже. — Опитах се. Исках да
го спася. Ако разполагах само с още няколко секунди… — Чувстваше се така, сякаш е
попаднал в задръстване и е изпуснал полета си. — Той не беше уплашен. Посрещна края си
спокойно, не изпитваше болка. Помоли ме да ви кажа нещо — допълни Уелс.
Предаде й последните думи на Кърланд. Тя го изслуша и кимна, а с това разговорът им,
изглежда, приключваше.
Уелс искаше да присъства на погребението, но се поколеба, тъй като някой можеше да го
разпознае. Така или иначе вече беше събудил достатъчно въпроси, които не бяха намерили
отговор, затова реши да се въздържи и да стои настрана.
* * *
Не спомена на Ан за Абдула и Саид, нито пък за случилото се в Ливан, но две седмици
след това, в същата нощ, в която държавният секретар бе отпътувала за Рияд, й бе разказал за
Кърланд. Двамата седяха в кухнята и вечеряха с домашно приготвена лазаня. Тонка лежеше
свита в краката му и щастливо дъвчеше своето парче от вечерята.
— Трябваше да стрелям през отвора, но вътре не се виждаше нищо…
— Целият свят го търсеше, а ти почти успя да го спасиш, и то съвсем сам — отвърна Ан.
— Само дето не успях…
Тя не каза нищо. Изправи се, отиде зад гърба му и обви ръце около раменете му.
— Има и още нещо, което не ми дава мира — тихо продума Уелс. Спомена й за
последните думи на Кърланд. — Не разбирам защо той не ми заръча да й предам, че я
обича? Сигурен бях, че в последните си няколко секунди ще иска да каже точно това. Освен
това, когато се срещнах с нея, усетих абсолютно същото.
— Наистина ли не разбираш?
Уелс наклони глава и я погледна в лицето, сгушено на рамото му.
— Не — отвърна той.
— Изричането на това е можело само да омаловажи нещата, които са били между тях.
Не е имало нужда да го казва, Джон. Тя вече го е знаела.
Благодарности
Един от проблемите на това, да пишеш по една книга годишно, е, че благодарностите в
края й може да започнат да звучат изтъркано. Но екипът на „Пътнам“ никога не се уморява,
те продължават да работят все така упорито. Благодаря на Нийл, Айвън, Леели, Том,
Мерилин и на всички останали, които правят книгите ми нещо повече от компютърен
текстов файл. Благодаря на Хедър и Матю, моите изключителни агенти. Благодарности и за
Сюзан Бъкли и Дев за това, че ми пазят гърба. Благодаря и на Диъдри и Джес за внимателния
първи прочит на ръкописа и за това, че не се поколебаха да ми кажат кои части от него стават
и кои — не. Благодаря и на родителите си и на моя брат за цялата подкрепа и за идеите,
които ми дадоха, но преди всичко благодаря на съпругата ми Джаки, която винаги намира
време и енергия да бъде мой страхотен приятел и партньор.
И още нещо, което също никога не звучи изтъркано, благодаря и на всички вас, които
отделихте от времето си, за да прочетете тази книга. Без вас Джон Уелс щеше да бъде
пенсиониран преди много време. Оценявам вашите мнения и коментари и винаги можете да
се свържете с мен на електронната поща: alexberensonauthor@gmail.com, както и да ме
добавите в „Туитър“ и „Фейсбук“. Не мога да обещая, че ще отговоря, въпреки че досега съм
успявал да пиша почти на всеки, свързал се с мен, но обещавам да прочета всяко съобщение.
Информация за текста
Alex Berenson
The Secret Soldier 2011
Алекс Беренсън
Войник под прикритие
серия „Джон Уелс“ #5
Стоянка Христова Лазарова, преводач, 2012 г.
Отговорен редактор: Тодор Пичуров
Оформление на корица: Мариана Кръстева Станкова
Компютърна обработка: Ана Цанкова
© ИК „ХЕРМЕС“, 2012
ISBN 978-954-26-1091-5
notes
1
Вид военна високопроходима многоцелева колесна машина (от англ. High Mobility
Multipurpose Wheeled Vehicle, HMMWV). — Б.пр.
2
The Dead — американска рок група. — Б.пр.
3
„Не се тревожи, бъди щастлив“ (англ.). — Б.пр.
4
„Fame“, известна песен на Айрийн Кара. — Б.пр.
5
Двусмислена игра на думи между „голо бедро“ (англ.) и същевременно „място, където се
събират хипита“. — Б.пр.
6
„Агенция за борба с наркотиците“ (Drug Enforcement Agency) — федерална служба на
САЩ. — Б.пр.
7
Герой от „Алиса в страната на чудесата“. — Б.пр.
8
„Ако е рекъл бог“ (араб.). — Б.пр.
9
Известна марка дамско бельо. — Б.пр.
10
Да! (фр.) — Б.пр.
11
Проповедници на радикален ислям. — Б.пр.
12
Шиитска проиранска партия в Ливан. Създадена е през 1982 година с цел да се бори с
израелската окупация на Южен Ливан. — Б.пр.
13
Забрадка, използвана от мюсюлманките. — Б.пр.
14
Текст на едноименната песен на „Игълс“. — Б.пр.
15
Едно от летищата близо до Рим. — Б.пр.
16
Главна дирекция за външна сигурност, разузнавателната служба на Франция. — Б.пр.
17
Чикагски отбор по американски футбол. — Б.пр.
18
Ключалка (англ.). — Б.пр.
19
Бивш служител от контраразузнаването в ЦРУ, анализатор, който през 1994 г. е обвинен
в шпионаж в полза на СССР и Русия, известен с това, че е разкрил пред руснаците повече
тайни на ЦРУ от всеки друг съветски разузнавач. — Б.пр.
20
Роден в Тайван американски учен, работил в националната лаборатория „Лос Аламос“
към Калифорнийския университет. Провеждал симулации на ядрени взривове за целите на
научните изследвания и за подобряване на безопасността на американския ядрен арсенал.
През 1999 г. е обвинен в кражба на секретни правителствени данни и предаването им на
Китай. — Б.пр.
21
Директор на Централното разузнаване на САЩ в периода 1997-2004 г. — Б.пр.
22
Американски художник илюстратор (1894-1978 г.). Б.пр.
23
Герой на Луис Карол от „Алиса в огледалния свят“. — Б.пр.
24
Един от най-старите квартали в столицата Вашингтон, често използван като
нарицателно за щабквартирата на Американския държавен департамент. — Б.пр.
25
Герой от популярното американско телевизионно предаване „Съдът на народа“. — Б.пр.
26
Песен на „Бийтълс“. — Б.пр.
27
Непреводима игра на думи. Американската група „The Who“ се превежда като „Кои?“-
Б.пр.
28
Национална агенция за геопространствено разузнаване. — Б.пр.
29
„Убит при действие“ и „Ранени при действие“, американски военен жаргон. — Б.пр.
30
Американски мобилен оператор. — Б.пр.
31
Кратък разказ на Съмърсет Моъм за смъртта и нейната неотменимост. — Б.пр.__