Annotation
Джон Уелс е агент на ЦРУ, който след поредната си мисия се е усамотил в
планините на Ню Хемпшър. Почивката му е прекъсната от обаждане на прекия му
началник Елис Шафер. Неизвестен убиец ликвидира членове на отряд 673 -
разформирована секретна част, която се е занимавала с разпити на особено важни
терористи в тайна база, разположена в Полша. В центъра за разпити, наречен „Къщата
на мрака“, отрядът е извличал информация с ужасяващи изтезания.
Подозренията за убийствата падат върху Ал Кайда и терористи от Арабския свят,
търсещи отмъщение. Разследването обаче насочва Уелс към друга следа. Имената на
двама затворници от „Къщата на мрака“ са заличени от всички документи. Истината
за тях ще сблъска Шафер и Уелс с финансови измами на най-високо ниво и тайни
сделки с Пакистан, извършвани от ЦРУ и ФБР.
Шокиращата информация обаче не води до разкриване на убиеца. Дали арабски
отмъстители ликвидират бившия отряд 673, или палачът е вътрешен човек? Човек,
който има връзка с ужасите в „Къщата на мрака“?
АЛЕКС БЕРЕНСЪН
КЪЩАТА НА МРАКА
ПРОЛОГ
ЧАСТ ПЪРВА
ЧАСТ ВТОРА
ЧАСТ ТРЕТА
notes
1234
567891
0
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
АЛЕКС БЕРЕНСЪН
КЪЩАТА НА МРАКА
Alex Berenson
Оригинално заглавие: THE MIDNIGHT HOUSE
Copyright © 2010 by Alex Berenson
All rights reserved.
All rights reserved including the right of reproduction in whole or in part in any form.
This edition published by arrangement with G.P. Putnam’s Sons,
a member of Penguin Group (USA) Inc.
© ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“, 2011 г.
Всички права над тази книга и серия „МЕГАСЕЛЪР“ са запазени. Текстът или откъси от
него, както и търговската марка, не могат да се възпроизвеждат без съгласието на издателя.
© Стоянка Христова Лазарова, преводач, 2011 г.
© Мариана Кръстева Станкова, художествено оформление на корицата, 2011 г.
с/о Литературна агенция „АНТЕЯ РАЙТС“ - София
ISBN 978-954-26-1022-9
Посвещава се на всички жени и мъже от „Градска жътва”, които носят
храна на гладните
„И дигна Мойсей ръката си и удари дваж о скалата с жезъла си, и протече
много вода, и пи народът и добитъкът му“. [Библия, Числа 20:11]
ПРОЛОГ
Исламабад, Пакистан. Юни 2008 година.
- Наздраве за най-ужасното място на земята!
- За най-ужасното място!
Джордж Фецко и Дуейн Магс вдигнаха чаши и отпиха. Прощалното парти бе
приключило и един по един присъстващите се сбогуваха и си тръгнаха. Останаха само Фецко
и Магс. Фецко бе почетен гост, който напускаше Пакистан след четиригодишна служба като
заместник-шеф на отдела, а Магс бе най-добрият му приятел в Управлението.
Стенният часовник показваше 1:30 през нощта, а двамата бяха започнали с уискито още
от вечеря и въпреки това Фецко все още се държеше. Магс бе успял да се натъпче с половин
дузина пържоли и две порции ребърца, така че месото в стомаха му бе поело по-голямата
част от изпития алкохол.
Но не всичкия. Фецко отпусна глава върху хладната полирана повърхност на
конферентната маса и затананика фалшиво: „Малко сме, разпокъсаните ни редици,
пъстри...“, но след това се унесе и не можа да си спомни останалата част от песента, нито
дали въобще имаше останала част.
- Мотли крю[1] - обади се Магс, - „Мръсни сделки, подмолно изпълнени“[2].
- Това е на AC/DC.
- И „флотските“ го споменават.
- Защо все приказваш за тези от флота? Вече всеки тук е разбрал, че си джархед[3]. Всеки
един от сто и петдесет милиона... - каза Фецко и плесна Магс по челото. - Вземи най-накрая
да си татуираш ей тука едно: „Малко сме, горди сме, тъпи сме“.
- Ще ти се и ти да беше от флота - рече Магс и добави подигравателно: - „Момчето от
Бъркли“. Ако беше ти, нямаше да преживееш и първата седмица от обучението, флотът щеше
да те сдъвче и да те изплюе.
Магс бе директорът по сигурността в отдела, нисък, набит и доста силен, с огромни
бицепси. Фецко пък се отличаваше с оредяващата си къдрава коса и тъмните, почти черни
очи, в които се четеше нещо диво. Някога, докато бе още в колежа, бе свирил на баскитарата
в една младежка група, която почти бе успяла да се добере до славата. На пръв поглед
двамата с Магс нямаха нищо общо, но се разбираха много добре.
- От флота ли? Ще ми се да бях Том Брейди[4] - изхили се Фецко.
- Ислямска република Пакистан. „Земя на свободните, дом на бомбаджиите
самоубийци“. Обзалагам се, че вече ти липсва - каза Магс.
- О, как няма да ми лиспва! Например земетресенията... или времето... Или пък тези
петнадесет килограма, които съм натрупал, „’щото навънка е твърде горещо, за да се тича“ -
добави Фецко и потупа издутото си шкембе.
- Паки не ти е виновен за това... - поклати глава Магс.
- Само да ти кажа, че в подземията има спортна зала, защото, като те гледам, май досега
не си ходил там.
- Обичам да бягам на открито.
- Ами жените? Ех, тези хубави пакистанки...
- Махни ги! - подхлъцна Фецко и отпи още една глътка от уискито. - Не трябваше да
допускам Марси да се разведе с мен. Може би, ако офицерите по сигурността не ни караха
непрекъснато да стоим заключени в посолството, щяхме да знаем по-добре какво крият тези
бурки и фереджета. Не можахме дори да излезем до другия край на квартала, за да направим
прощалното парти в „Мариот“, а това все пак е хотел Мариот, за бога!
Действително, поради повишения риск от терористични атаки, Управлението бе издало
забрана служителите в Пакистан да се събират в хотели и ресторанти. Магс бе отказал да
направи изключение дори и за тази вечер.
- Нямам против да те затрият, но трябва да има причина - обясни той. - Дори по-добре
от мен знаеш, че поне веднъж месечно ударите им са насочени към „Мариот“. Обаче аз знам
кое наистина ще ти липсва: армията и АВР - Агенцията за вътрешно разузнаване, тайната
полиция на Пакистан. Честно казано, тези две ведомства до голяма степен ръководеха целия
Пакистан.
- Армията и АВР. АВР и армията... Знаеш ли какво ще ти кажа за АВР и армията... -
започна Фецко.
- Давай, дръпни ми една чувствена реч! Все едно не съм я слушал вече сто пъти! -
подразни го Магс.
- Когато египтяните и тези от Саудитска Арабия те лъжат, те го правят с усмивка. Сипват
ти чай, по цели часове ти разказват някаква история и когато приключат, ти си така
обработен, че си готов да повярваш на всичко, което ти плетат зад гърба. Те умеят и да
убеждават на висок глас, сякаш, ако аз ти разкажа някоя глупост, но на високи децибели, тя
няма да ти звучи абсурдно. Е, може би не всички са толкова подмолни, но все пак повечето...
- Помниш ли, когато спечелиха онзи турнир по крикет и подпалиха половин Карачи?
Фецко погледна в чашата си и каза замислено:
- Наистина ли мислиш, че Пакистан е най-непоносимото място на света?
- В Сомалия също е зле.
- По-зле от тук?
- Жегата е по-голяма, а и там са далеч по-черни.
- Да не би да го казваш само защото и ти си чернокож? Обиждаш африканските си
братовчеди, а? - подкачи го Фецко.
- Казвам го, защото съм от флота - подсмихна се Магс.
- Тогава да идем в Сомалия - вдигна чашата си Фецко.
- Да пием за ада на земята!
- За Сомалия! Ще се видим там - отговори на поздрава му Магс.
- Само три годинки в тази страна и ще заприличам на онова френско маце от филма... -
започна Фецко.
- Знаех си, че си обратен, Джордж... - засмя се приятелят му.
Замъгленият от алкохола мозък на Фецко се опита да си припомни името на филма.
„Итън Хоук и Джули Някояси“ - каза на глас той.
- Чист педал си! - отвърна Магс.
- Преди изгрева - ликуващо каза Фецко.
И тогава пейджърът му иззвъня.
Той го свали от колана на кръста си и с усилие присви очи, за да фокусира екранчето.
Алкохолът бе замъглил погледа му и първоначално не успя да разпознае цифрите, след това
обаче му просветна. Пишеше 36963 - кода за „Обади ми се веднага“, изпратен от Навиз Хан,
началника на отдела в АВР. Фецко плъзна пейджъра по масата към Магс.
- Навиз ли? - попита директорът по сигурността. - Сигурно иска да ти каже довиждане.
Фецко нямаше доверие в АВР, но след една въздушна атака в Пешавар отпреди две
години имаше вяра в Хан. Тогава се наложи двамата с него да си проправят път със стрелба,
за да излязат от един апартамент, а Хан отнесе няколко куршума в лявото си бедро и кракът
му остана деформиран.
Фецко се изправи и почувства как изядените пържоли и ребърца се разбунтуваха в
стомаха му. Тръгна към вратата на залата, прикрил очи с ръка - дразнеше го яркото
флуоресцентно осветление. Постави палец на скенера за отпечатъци, монтиран на вратата на
офиса му, и щом се озова вътре, се тръшна тежко на края на бюрото си и набра номера на
Хан.
Телефонът иззвъня само веднъж, преди да вдигнат слушалката.
- Фецко! - обади се Хан от другата страна с мек английски акцент, придобит от
годините, прекарани в университета в Лондон. От това името прозвуча някак си
величествено.
- Навиз?
- Мога ли да говоря свободно?
- Питаш ме дали линията е сигурна? Да, спокойно... - завалено отговори Фецко.
- Питам те и дали си толкова пиян, колкото ми звучиш по телефона - прекъсна го Хан.
- Не съвсем, въпреки че нощта беше дълга - засмя се Фецко.
- Нощта беше дълга и за мен, Джордж, но имам нещо, което ще искаш да видиш - добави
Хан.
- Нещо или някой?
- И двете.
- Голяма работа, а? - възхитено зашепна Фецко.
- Ако ме питаш дали съм кандидат да прибера твоите петдесет милиона долара -
наградата, обещана от ЦРУ за залавянето на Осама бин Ладен, - отговорът ми е „не“. Но,
приятелю мой - продължи Хан, - не бих ти се обадил в този час, ако нямаше причина. Може
би ще е добре да съобщиш новината и на твоя екип по СТ.
СТ на жаргона на агенцията означаваше практиката, позната публично като „извънредно
експулсиране“. Съкращението означаваше „събиране и трансфер“ - залавяха заподозрените в
тероризъм в родните им страни и ги задържаха под ареста на американските военни сили.
- Моят екип по СТ? - учуди се Фецко - Нали знаеш, че това сме само ние двамата с Магс.
- Тогава моите хора ще ги арестуват - заяви Хан. - А аз ще ти ги предам като подарък за
довиждане.
- Тях ли? - ахна Фецко. - Какво се опитваш да ми причиниш, Навиз?
- По-скоро трябва да попиташ какво се опитвам да направя за теб - отговори Хан.
- Ще ни трябва Г-5, предполагам - каза Фецко.
„Гълфстрийм 5“ бе самолет, който можеше да прелети над половината свят, натоварен с
поне дузина пътници, и то без да се налага да спира за презареждане. А това го правеше
предпочитано средство за превоз на задържаните за експулсиране.
- И аз така мисля. Най-добре ще е, ако тези мъже напуснат Пакистан - допълни Хан.
- Човече, можеше да ми се обадиш малко по-рано, нали? Ще ми трябва поне час, за да
звънна тук-там.
- И да пийнеш малко кафе - подсмихна се Хан.
- Тъй де, и за това... - съгласи се Фецко.
- Един час, не повече.
- Един час.
Но изминаха деветдесет минути, преди Фецко и Магс да напуснат посолството през
страничния портал, качени в черния Нисан седан. Отвън колата изглеждаше обикновена, но
прозорците й бяха от бронирано стъкло, което издържаше на обстрел, а вратите бяха
допълнително подсилени с тежки стоманени плочи. Не беше толкова здрава като
автомобилите, предназначени за движение в предградията, които посланикът и шефът на
отдела предпочитаха, но бе способна да удържи на обстрел с „Калашников“ и в същото време
не привличаше вниманието.
Настанен на дясната седалка, Фецко се опитваше да се отпусне, докато бодигардът му,
бивш рейнджър с нетипичното име Лесли, шофираше. Магс седеше отзад и съсредоточено
играеше електронна игра с рали на айпода си - това беше неговият начин да разпусне преди
важна мисия. Изглежда, бе успял да изтрезнее напълно, а на Фецко му се щеше да каже
същото и за себе си. Дори и след трите чаши силно кафе трудно можеше да се каже, че е във
върхова форма. Преди да тръгнат, бе успял да изкопчи едно уклончиво обещание по
отношение на експулсирането, дадено му от Джош Ортън, заместник-шеф на отдела по
въпросите на Близкия изток.
- Ще ми трябват допълнителни подробности - каза му Ортън, седнал удобно на бюрото
си на хиляди мили далеч, някъде в Ленгли.
- Мислиш ли? - усъмни се Фецко.
- Не се ядосвай на мен, Джордж. Знаеш какви са правилата.
От 2006 година насам ЦРУ бе поизгубило склонността си да взема решения за
експулсиране, въпреки че такива все още се допускаха.
Нисанът напусна територията на Дипломатическия анклав - най-добре защитената зона
в Източен Исламабад, където се намираха американското посолство и повечето
чуждестранни мисии. Нощният въздух бе изненадващо хладен за средата на юни, дори лек
ветрец шумолеше в листата на дърветата по продължение на „Булеварда на Конституцията“.
След обявяването на независимостта в Пакистан през 1947 година военните лидери в
страната бяха решили да основат нова столица, която би била по-лесна за управление от
първоначалната Карачи. В резултат бе създаден Исламабад, милионен град, който самите
пакистанци наричаха Исло. С удобните си булеварди, парковете и модерните офис сгради,
Исло не беше лошо място за живеене, поне сравнен с обстановката в останалата част на
Пакистан. На Фецко градът му напомняше за родния му Шарлот, с изключение на това, че
там нямаше джамия, в която да се събират по триста хиляди вярващи наведнъж.
Нисанът сви на югозапад по улица „Назимудин“, оставяйки Дипломатическия анклав
зад себе си. Вместо да измислят имена за кварталите на Исламабад, строителите му бяха
разделили града на зони, обозначени с букви и числа, но сега, шестдесет години по-късно,
системата бе останала същата. Фецко и Магс пътуваха към зона 1-10, слабозастроена
територия в югоизточната част на града.
Телефонът на Фецко завибрира в джоба му.
- Опитваш се да ми изпиташ нервите ли? - чу се отсреща.
- Навиз, моля ти се, идваме - каза Фецко и затвори, учуден от настоятелността, с която
Хан го притискаше. Човекът все пак не се славеше като някой от най-припрените.
Десет минути по-късно нисанът спря пред една недовършена бетонна сграда. Табела,
която някога е била бяла на цвят, а сега бе цялата ръждясала, сочеше, че това е „Бъдещият
Център на Пакистанските медицински служби“. Фецко слезе от колата и в същия миг
стоманената врата на сградата се отвори с проскърцване. Отвътре се показа прилично
облечен мъж на средна възраст и закуца към него.
- Селям алейкум, Навиз - поздрави го Фецко.
- Алейкум селям - отговори мъжът и двамата се прегърнаха, потупвайки се дружески по
гърба.
- Ако не ви познавах, щях да реша, че сте приятели - обади се Магс зад тях.
- Идвайте - прикани ги Навиз. - Искам да ви покажа подаръка, който съм ви приготвил
за довиждане.
Влязоха в огромна стая, чийто под беше покрит единствено с дебел спечен слой прах.
Въздухът бе тежък, миришеше на изгоряла нафта. В единия ъгъл боботеше електрически
генератор, който захранваше редици успоредно свързани бели крушки, предназначени сякаш
за коледни дръвчета, окачени от стена до стена. Под яркото осветление цялото помещение
изглеждаше някак празнично. В другия ъгъл двама мъже играеха на дама с пулове, наредени
върху евтина картонена дъска. Други трима стояха отстрани и дремеха прави.
- Това ли е екипът ти? - удиви се Фецко.
- Те просто си пазят силите - обясни му спокойно Хан и му подаде някаква
широкообективна снимка, на която се виждаше камион „Мицубиши“ с десет колела и кабина
в металически син цвят, с бежова ивица под предното стъкло. Върху каросерията с плътни
черни букви бе изписано: „Текстилна фабрика „Абу Зайнеб“ ООД“.
- Хубав камион - отбеляза Фецко.
- Колко си проницателен! - пошегува се Хан. - Сега разбирам защо са те повишили.
- Фабриката на Абу Зайнеб истинска ли е?
- Не можем да открием името в регистрите, въпреки че не е задължително да фигурира в
тях - уточни Хан.
- Да фигурира - засмя се Магс. - Много сложен език за един паки.
Хан махна снизходително към Магс и подаде на Фецко друга снимка, на която до
камиона се виждаха двама мъже. Единият беше облечен в бял шалвар-камиз, дълга мъжка
туника, и панталони, които много пакистанци носеха. Другият, видимо по-млад, беше
облечен по западен маниер в джинси и червена тениска с логото на Батман отпред.
- Познаваш ли ги? - попита Хан.
Фецко поклати глава отрицателно.
- Този - продължи Хан и посочи мъжа в шалвар-ками-за - се казва Асиф Али и е
братовчед на Джаварудин.
Ставаше въпрос за Джаварудин бин Зари, 34-годишен, от Пешавар, издирван за серия от
терористични удари, включително четири бомбени атентата в Пешавар и убийството на
двама американски доброволци в Карачи. Беше член на терористичната група „Ансар
Мохамед“, образувана през 2006-а. Ансар на арабски означаваше „патрони, покровители“, но
думата обикновено се превеждаше като „воини“ - в случая „Воините на Мохамед“. ЦРУ не
разполагаше с много информация за „Ансар Мохамед“, въпреки че имаше данни за връзките
й с АВР. Някои анализатори в Ленгли дори вярваха, че АВР използва групата за провеждане
на антиамерикански удари в Пакистан и Афганистан. Във всички случаи арестуването на
Джаварудин бин Зари би било ценна победа. Агенцията би могла да се възползва от
залавянето му поне докато групата издигне негов заместник.
- Този Асиф наистина ли му е братовчед? Или по-скоро двамата са добри приятели? -
попита Фецко.
- Питаш ме неща, които не знам, Джордж. Представиха ми го за негов братовчед, не сме
му правили ДНК тест.
- И той е част от „Ансар Мохамед“?
- Много е вероятно, съдейки по това, което ще ти покажа - обясни Хан.
- Ами този другият? Батман?
- Не ни е познат. Сигурно е шофьор.
Хан извади още една снимка, този път на каросерията на камиона, в която се виждаха
натоварени варели с машинно масло и пластмасови чували. Четвърта снимка показваше от
по-близо чувалите с надпис „Висококачествен азотен тор“. Не се наложи Хан да обяснява по-
нататък. Амониевият нитрат и машинното масло са основните съставки за направата на коли
бомби.
- Къде са ги закарали? - попита Фецко.
- В Пешавар - отговори Хан и вдигна вежди, сякаш искаше да каже: Къде другаде?. -
Снимките са отпреди два дни. Хората ми научиха, че Асиф Али ще бъде в един ресторант.
Проследен е и са го снимали. Чист късмет.
- Твоите хора как са разбрали?
- По обичайния начин - от един приятел на друг приятел на врага.
- Като при братовчедите - обади се Магс.
- Ще ми се да разбера повече за източника ти - уточни Фецко.
Хан повдигна леко рамене в жест, който недвусмислено казваше: Само толкова знам.
- Къде се намира камионът сега?
- На почти километър и половина оттук - отговори Хан, - пристигна вчера. Надявах се,
че Бин Зари или някой от неговия ранг може да реши лично да присъства на операцията, но
мисля, че няма да стане. Моментът мина и трябва да действаме бързо.
Фецко разбра какво искаше да каже Навиз - АВР бе пълна с тайни симпатизанти на „Ал
Кайда“ и бе само въпрос на много кратко време, преди терористите да научат, че Хан и
хората му са ги проследили.
- Камионът е дяволски готин. Срамота ще е да го взривят - отбеляза Фецко. - Знаем ли
каква е целта им?
- Всички сме мишени на атаките, Джордж. Тероризмът е насочен към всеки от нас. -
Хан размърда устни в опит за бледа усмивка. - Утре пристига Родерик Уайт за среща с
президента ни. Той е една от възможните мишени.
Фецко изтри чело с длан и мислено си пожела партито за сбогуване да се беше състояло
някоя друга вечер. Как би могъл да забрави, че британският министър на външните работи
сър Родерик Уайт пристигаше в Исламабад?
- Струва ми се, че целта е доста амбициозна - замислено каза той.
- Знаеш, че приятелите ни си падат оптимисти. Но дори и да не успеят да се доберат до
него, знаят, че каквото и да направят, утре ще получат двойно по-голямо обществено
внимание.
- Може би ще им помогнат да преминат незабелязано през един-два пропускателни
пункта - добави Фецко, без да уточнява, че тази помощ вероятно щеше да бъде предоставена
именно от вътрешни хора от АВР. - Кой друг знае за това, Навиз?
- Казал съм единствено на Омар - призна Хан.
Омар Гюл бе заместник-директор на отдела за противодействие на тероризма в АВР,
наричан понякога в Ленгли „Отдел в подкрепа на тероризма“. Според проучванията на ЦРУ
Гюл бе единственият офицер от висшето управление на АВР, на когото можеше да се
разчита. А и бе оцелял след три опита за покушение за четири години на поста, като в
единия случай бе изгубил дясното си око.
- Искаш да го направим веднага ли? - попита Фецко, разбрал защо Хан бързаше толкова.
- Да ги разтоварим преди изгрев. Вие двамата с Омар сте единствените, които знаят за
операцията. Утре или вдругиден, щом отново се върнете при камиона, ще настъпи куриозна
ситуация - камионът ще е празен и ще кажеш на твоите другарчета, че лошите са изчезнали.
Хан кимна.
- Тогава каквото и да разберем от хората ти в АВР, дори и да узнаем някакви имена, то
ще си остане само вътрешна информация и ти ще си единственият, който ще знае за това.
Хан кимна отново.
Целият план бе ужасно рискован. Можеше да се нарече дори глупав. Експулсиранията
обикновено изискваха одобрението на висшестоящи лица и от двете страни, а в случая Хан
искаше да изведе двама души извън протокола. Освен това не се намираха в някакво си село
на северозападната граница, а само на пет километра от сградата на парламента в Пакистан.
Ако нещо се объркаше и ги хванеха, пакистанското правителство нямаше да може да си
затвори очите за случилото се. Хан щеше да отиде в затвора и да последват серии от бунтове
против американците.
Ако не Хан, а някой друг му бе направил предложението, Фецко щеше веднага да
откаже, опасявайки се, че операцията може да е капан, но той му вярваше. А и сделката го
изкушаваше - всичко, което биха могли да направят, за да прочистят АВР, щеше да е от полза.
- В момента в страната няма такъв самолет - заговори Фецко, опитвайки се да спечели
малко време. - Къде ще ги държим?
- Тук.
- И няма да има проблем да ги изведем?
- Не и ако днес успееш да осигуриш самолет до Фисалабад. - Това беше градче на около
сто и петдесет километра южно от Исламабад.
Фецко кимна към Магс и двамата се отдалечиха към един ъгъл на стаята.
- Какво мислиш? - попита шепнешком Фецко.
- Нищо, което ти самият вече не знаеш - отговори Магс.
- Звучи твърде хубаво, за да е истина, нали? Да не би да е нагласено?
- Не и при него. Знаеш какво е правилото ми - каза Магс.
А правилото на Магс беше просто и ясно: „Не се доверявай на никого в АВР, освен ако
не е отнесъл куршум редом с теб“.
- Добре - реши Фецко и се обърна към Хан, надвиквайки шума от генератора, - ще
участваме. Да видим какво може да се направи за този Г-5... - И за набавяне на някои
разрешения, добави мислено той. В тази операция заговорнически намигвания тук и там
нямаше да им свършат работа. Искаше да се сдобие с изрично писмено разрешение.
Излязъл вече от сградата, той набра номера на сателитния телефон на Ортън.
- Надявах се, че няма да звъннеш - чу се от другата страна.
- Да не би да те притеснявам нещо, Джош? Сигурно трябва да прибереш децата от
футболна тренировка? Или си тръгнал на маникюр?
- Казвай - подкани го Ортън.
Фецко му разказа.
- Умно измислено - рече Ортън накрая. - Щом АВР няма да знаят за това, трябва и ние
да си мълчим. А за тях има само едно място, където можем да ги отведем, но за там се
изисква специално разрешение. Трябва да се обадя в Пентагона.
- Не ми излизай с извинения, кажи ми да или не! - настоя кратко Фецко и прекъсна
връзката.
Докато чакаха за отговора, свалиха от нисана автомати М-4 и бронежилетки и ги
облякоха. Хан и хората му сториха същото, въпреки че въоръжението им далеч не бе толкова
впечатляващо - само защитни нагръдници и АК-47[5]. Щом се приготвиха, Хан и хората му се
качиха в бял микробус без стъкла, паркиран зад сградата, и потеглиха. Фецко, Магс и Лесли
ги последваха с нисана.
Лесно откриха камиона „Мицубиши“, паркиран до един джип „Тойота 4 Рънър“ пред
двуетажна бетонна къща, намираща се в онази част на града, където имаше жилищни сгради
и няколко фабрики. Отвън къщата изглеждаше причудливо, в стил арт деко, със стени,
боядисани в лимоненозелено, в комбинация с бял покрив. Подобна постройка би изглеждала
точно на мястото си в Маями, не в Исламабад, въпреки че Фецко и преди бе виждал такива
цветови съчетания в Пакистан. Вниманието привличаха и напуканите тавани, декорирани с
интересни пръски, както и изпочупените улуци. Къщата приличаше на изоставена - вътре не
светеше и не се забелязваха никакви признаци за движение. Дворът бе обграден от висок
зид, но предната част на сградата гледаше директно към улицата.
Колите подминаха, без да намалят, докато почти се изгубиха в западна посока. Една
миля по-нататък микробусът паркира зад висока тухлена постройка, представляваща склад, и
Хан слезе, вадейки цигара от плоска сребърна табакера. Запали я, вдъхна дълбоко и изпусна
струя тютюнев дим през ноздрите си.
- Ако надуеш по-силно, може и да литнеш - подкачи го Магс.
- Нека да позная - върна му го Хан, - вие, във флота, пушите по три цигари наведнъж,
защото да запалиш само една, някак си не изглежда достатъчно мъжествено, нали?
- Виждам, че си взел да схващаш, Навиз - засмя се Фецко.
- Значи онова е мястото? - попита Магс.
Хан кимна.
- Някой наблюдава ли го?
- Още в Пешавар хората ми инсталираха УПД на камиона. - Това беше устройство за
проследяване на движението, познато още като „бръмбар“. - Сега двама от тях го
проследяват на монитор - обясни Хан и посочи с глава към втория етаж на склада, където зад
единия от прозорците се забелязваше бледото пламъче на цигара. - Камионът не е бил
местен, откакто са го паркирали там вчера следобед.
- Чия е къщата? - попита Фецко.
- Имотните регистри сочат, че е собственост на семейство, което живее в Карачи. Не
знаем дали те имат някаква връзка с това и дали въобще са наясно, че домът им се използва.
Хан разгърна подробна карта на района, на която точно беше отбелязана цялата мрежа
от улици в околността. Картата беше толкова голяма, че краищата й се подгънаха и хората на
Хан веднага потърсиха тухли, с които да ги затиснат.
- Да живеят високите технологии - усмихна се Фецко.
- Моите „Хищници“ са в един магазин тук - посочи Хан на картата, след което извади
червен маркер и очерта в кръг къщата, цел на операцията им.
В следващите петнадесет минути той запозна своя отряд и Фецко със задачата им.
Планът беше прост, но се основаваше на твърде много предположения. Допускаха, че вратите
на къщата няма да са допълнително подсилени и зад тях няма да бъдат заложени бомби,
както и че вътре няма да има повече от четирима души. Хората на Хан трябваше да нанесат
основния удар, прониквайки през предния вход, след което да разпръснат газови гранати, за
да накарат онези вътре да излязат. Екипът на Фецко трябваше да обгради къщата и да чака
момента, в който джихадистите щяха да се опитат да избягат през задната врата. Ако не
излезеха до една минута, Фецко и Магс трябваше да нахлуят през задния вход.
Щом Хан приключи с разясненията, Фецко го придърпа настрана.
- Това са ужасно много предположения, Навиз. Ако нещо се обърка, нямаме достатъчно
оръжия. Нямаме и радиостанции. Вътрешното разпределение на къщата е неизвестно. Така
стават големите бели.
Хан прегърна приятеля си през рамо и доближи устни до ухото на американеца, сякаш
щеше да му прави признание във вечна любов.
- Отказваш ли се, Джордж? Вдигаш си чукалата и си заминаваш у дома, нали? Кажи ми
го веднага, така че да не губим повече време. Трябва да го направим преди изгрев. След това
се върни в Ленгли и бъди поредният американски герой.
Въпреки хладния нощен въздух Фецко почувства, че се изчервява. Със сигурност това
приличаше на евтин трик, но в думите на Хан имаше и доза истина. Дейността му тук бе
приключила, а задачите на Хан никога нямаше да свършат. Фецко се замисли за момент,
сетне пристъпи напред. Меката кафява кал на паркинга полепна по ботушите му и той се
зачуди дали подгизналата почва не бе просто една метафора за безкрайния батак, наречен
„борба с тероризма“. Заобиколи зад ъгъла на склада и се обади в Ленгли.
- Има ли нещо ново?
- Добрата новина е, че самолетът вече лети към вас - отговори Ортън. - А лошата е, че
тези от „Отбраната“ не са много радостни да чуят за операцията, но имаме условно „Да“.
- Какво е условието? - попита Фецко.
- Ти да потвърдиш, че е имало неизбежен риск от нападение.
Съобщението от Ленгли бе ясно: Зависи от теб, каубой. Ако искаш да играеш, давай, но
не очаквай от нас да ти прикриваме задника от единадесет часови зони разстояние, и то
само с едночасово предупреждение.
- Това прилича ли ти на край на кариерата - измърмори Фецко по телефона.
- Какво? - недочу Ортън.
- Казах да напишеш всичко и да сложиш моето име отгоре.
- Но, Джордж...
- Направи каквото трябва! - завърши Фецко и затвори телефона, едва удържайки
внезапно породилото се желание да размаже слушалката в калта.
Атаката тръгна зле още преди да стигнат до къщата. Фецко кимна на Хан и двамата
намъкнаха противогазите, качиха се в колите и потеглиха обратно по неравния асфалт в
Източна посока, настъпили газта до сто и двадесет километра в час. Къщата ги очакваше все
така притихнала.
Изведнъж светлините вътре примигнаха. Фецко се почувства така, сякаш някой му удари
шамар. Зачуди се дали да не прекратят операцията веднага, но в случая нямаше думата. При
всички положения би било ужасно да допуснат хората от къщата да се доберат до камиона.
Микробусът на Хан се люшна встрани от пътя и спря на няколко метра от предната
врата. Хората му изскочиха навън, а двамата най-едри носеха топуз - дебела метална тръба с
две дръжки.
Екипът на Хан изтича до сградата, а ръководителят им гледаше да не изостава от тях,
накуцвайки усилено с болния си крак. В този миг от покрива се чу изстрел от автоматична
пушка и офицерът пред Хан се свлече покосен.
„Дотук с идеята да ги изненадаме... “, измърмори Фецко под противогаза си.
Притокът на адреналин бе успял да изгори и последните капки уиски в кръвта му.
Чувстваше се ободрен и напрегнат до краен предел, готов за атака. Усещаше се жив. Поне
щеше да има история, която някой ден да разказва на внуците си, започвайки винаги така:
„Казвал ли съм ви за последната ми нощ в Пакистан?“. Естествено, ако успееше да оцелее.
Измъкна се от нисана и бързо коленичи зад отворената му врата. По стъклото над
главата му изтрещяха няколко куршума и Фецко се зарадва на мисълта, че колата беше
бронирана. Откъде стрелят? Намери стрелеца!, мина му през ума. Доколкото можеше да се
съди от ъгъла на стрелбата, човекът бе на десния ъгъл на покрива, близо до ръба.
Фецко се изви, прикрит зад вратата, вдигна автомата си и изстреля кратък откос в тази
посока, опитвайки да накара стрелеца да се отдръпне. В последвалия кратък миг тишина
раненият агент успя да се изправи и се затътри към безопасното прикритие на микробуса.
Хората на Хан удариха предната врата с топуза. Дървото се разтресе, но удържа. Фецко
се замисли дали вратите все пак не бяха допълнитено подсилени.
В този миг от вътрешността на къщата започнаха да стрелят по джихадски маниер - на
дълги автоматични откоси, които отекнаха в нощта и сринаха стъклата на предните
прозорци. Канонадата звучеше впечатляващо, но изстрелите на практика бяха напосоки и
хората на Хан запазиха спокойствие. Топузът отново се засили към вратата и този път тя
поддаде с няколко сантиметра. Отрядът вече работеше в методичен ритъм - туп, туп, туп...
Вратата отхвърча навътре с трясък. За миг Фецко успя да надзърне в стаята, цялата
боядисана в зелено. Тогава светлината угасна. Хан и хората му влетяха в къщата.
Фецко вдигна противогаза си.
- Стой тук! - нареди на Лесли. - Наблюдавай входа и внимавай никой да не излезе. Ако
можеш, свали стрелеца от покрива.
- Но... - опита се да възрази нещо Лесли.
- Остани! Това е заповед - повтори той, погледна към Магс и извика: - Към задната
врата!Фецко нагласи отново противогаза си и с приведена глава изтича набързо покрай
къщата. Някъде над него се разби стъкло, той се сниши, за да се предпази, и едва не падна,
проклинайки от болка, когато рамото му се удари в стената. Облаци прах покриха
пластмасовата част на визьора му. Няколко автоматични откоса изкъртиха мазилката над
главата му и го посипаха с парчета хоросан. Колко ли души има тук в крайна сметка,
помисли си гневно той. Дали имат ръчни гранати?
Фецко грабна гранатата със сълзотворен газ от колана си и дръпна предпазителя. Метна
я през металната решетка на един от разбитите прозорци. Ако положението станеше още по-
зле, трябваше да забравят първоначалния план да извадят хората живи и просто да запалят
сградата. Магс притича наблизо, привит на две. Фецко забърса с ръкав стъклата на
противогаза си и тръгна след него.
В къщата се чуваха гласовете на мъже, които крещяха нещо на пущунски. Един от тях
изрева: Аллах акбар! Аллах акбар!, и в нощта проехтя дълъг автоматичен откос.
В левия ъгъл на сградата бе врязана квадратна ниша, която предлагаше удобно
прикритие между страничната и задната стена. Фецко се скри там и надзърна иззад ъгъла.
Задната част на къщата не беше довършена. Теренът до основите беше стръмен, така че
задната врата висеше на няколко метра над земята. Нямаше стълби. Ако някой искаше да
излезе оттук, щеше да се наложи да скочи. До вратата се виждаше рамката на прозорец,
покрит с дебела пластмасова плоскост вместо стъкло. Докато Фецко го оглеждаше, отвътре
проехтя изстрел, пластмасата се пръсна на парчета и във въздуха се разнесоха облаци газ.
Някой се разкашля, млъкна за миг и след това продължи да се дави от още по-силна кашлица.
Тогава задната врата се отвори и някакъв мъж надзърна през нея. Не беше човек от
отряда на Хан. Непознатият се наведе напред и изви глава в двете посоки, но Фецко и Магс
се прикриваха в нишата и останаха незабелязани. Мъжът скочи, претърколи се по
стръмнината, но успя да се изправи и понечи да изтича през двора. Беше бос, облечен само в
тънък панталон и джинсово яке. Доколкото Фецко успя да види, човекът нямаше оръжие.
Магс излезе от прикритието и вдигна автомата си, но Фецко успя да го спре.
- Недей, трябва ни жив! - извика той и се втурна след беглеца.
Джихадистът се стрелна към портата в дъното на стената, ограждаща двора, и задърпа
отчаяно дръжката. Фецко и Магс вече тичаха към него. Беше заключено. Мъжът опита да
прескочи от другата страна, но бе доста едър и тромав. Магс го докопа, издърпа го обратно в
двора и го просна по очи на земята. Фецко притисна раменете му с коляно и блъсна главата
му в калта. Магс успя да извие ръцете му зад гърба и ги закопча, сетне щракна белезници и
на краката му.
- Свински възел - рече кратко той.
После свали кожения си колан и го прокара през двата чифта белезници. Обездвижен
така, беглецът лежеше по корем с ръце и крака, пристегнати откъм гърба. Фецко бързо
пръсна в лицето му сълзотворен газ, а мъжът закрещя нещо на арабски и замига яростно. По
бузите му се стичаха сълзи. Ако разполагаше с достатъчно време, можеше и да измисли
начин да се измъкне от хватката на колана, но дори и тогава ръцете и краката му щяха да са
заключени с белезници. А и докато очите му горяха от болка, нямаше накъде да избяга...
Оставиха го да крещи вързан край оградата и изтичаха обратно, за да заемат отново
позиции зад къщата. Задната врата се люлееше отворена. Фецко се покатери до нея, притисна
я към стената и надникна. Вътре не се виждаше никой, имаше само купчини строителни
материали - дъски, тухли и кашони с плочки. В този миг някъде отляво се чу приглушено
покашляне. Някой се спотайваше зад недостроената стена.
Магс веднага хвърли в помещението газова граната, която се затъркаля по пода като
съскаща топка за боулинг, и мигом облаци бял дим изпълниха стаята. Кашлянето се чу
отново, този път по-отчетливо. Магс посочи с пръст към гърдите си, след това към
отворената врата в недвусмислен жест: Аз влизам. Прикривай ме! Фецко му отброи с пръсти -
три, две, едно, - сетне насочи автомата си през отворената врата и стреля три пъти.
Магс скочи вътре и изтича в посоката, откъдето долиташе кашлицата. В стаята проехтяха
четири изстрела от малокалибрено оръжие. Магс извика от болка и се спъна, но викът му бе
заглушен от противогаза. Фецко провери набързо своя противогаз и нахлу в помещението. В
същия миг няколко куршума изсвистяха над главата му. По дяволите! Той залегна на пода и се
опита да се ориентира сред облаците дим. Припълзя в средата на стаята към падналия Магс,
който му посочи десния си крак. Крачолът му беше подгизнал от кръв. Магс направи жест с
ръка, за да покаже, че куршумът го е ранил в коляното. Да се измъкваме навън, махна с ръце
Фецко, но Магс поклати глава.
Тогава от тъмнината изскочи нещо черно, тупна на пода и се плъзна към тях през белите
облаци дим.
Граната!
Фецко се опита светкавично да се отдръпне...
И тогава осъзна, че пред него лежи пистолет. Оръжието изтрака и се удари в ботуша му.
Фецко го грабна и провери пълнителя - беше празен.
Подобно на призрак, сред стелещия се дим срещу тях се изправи мъжка фигура с ръце,
вдигнати високо във въздуха. Магс насочи автомата си, готов да стреля, но Фецко отново го
спря. Мъжът продължаваше да кашля до изнемога и тяло му се тресеше в конвулсии, докато
пристъпваше несигурно. Идваше, за да се предаде... Или се опитваше да се приближи
достатъчно, за да се взриви до тях. Но ако беше опасан с взрив, щяха да забележат, тъй като
непознатият бе само по тениска, а около кръста му нямаше нищо.
Фецко му позволи да се приближи още малко, след което го сграбчи мигновено.
Изблъска го през отворената врата, скочи след него и го повали на земята. Непознатият падна
по очи и замръзна, сякаш остана без дъх. Фецко сграбчи дългата му черна коса и притисна
челото му в калта. Удари го няколко пъти заради това, което беше причинил на Магс, а и за
да го усмири, въпреки че мъжът не изглеждаше особено заплашителен. Беше младеж, около
седемнадесетгодишен, целият трепереше, а по дългата му черна брада се бе проточила
слюнка.
Фецко го притисна към земята и закопча с белезници глезените му, за да не избяга,
докато се върне, за да измъкне Магс. Но приятелят му вече бе успял да изпълзи до отворената
врата и се придвижваше, накуцвайки, приплъзвайки гръб по стената на къщата. Димът в
стаята започваше да се разнася и двамата мъже успяха да огледат по-добре обстановката
вътре. Не се чуваха изстрели, само гласовете на хората от АВР, които си подвикваха кратки
команди на пенджабски, докато проверяваха стаите на втория етаж.
- Как е кракът ти? - попита Фецко и свали противогаза си.
Магс небрежно сви рамене.
- Не ми излизай с флотски номера! - сгълча го приятелят му. - Ако се усещаш зле, искам
да ми кажеш!
- Ще оживея. За щастие, времената, в които бях лекоатлет, отминаха - опита да се
усмихне Магс. - А и чист късмет си беше, че този имаше само 22-ри калибър. Остави ме да
му върна куршума.
- Друг път - каза Фецко.
В ъгъла на двора другият задържан все още лежеше по корем. Фецко коленичи до него и
извърна главата му, от устата му излизаше пяна. Зачуди се дали не е прекалил със
сълзотворния газ. Свали колана, който пристягаше белезниците му, и го изправи на крака.
Мъжът го гледаше безизразно, но в очите му се четеше дива ярост. Фецко забърса лицето му с
единия край на ризата и в този миг разба, че пред него стои Джаварудин бин Зари.
Замъкна го при Магс.
- Виждам, че си ми взел колана - каза той.
- Това не е всичко.
Магс огледа по-внимателно изкаляното лице на човека с джинсовото яке и възкликна
удивено.
- Това да не би да е...
- Мисля, че е той.
Магс вдигна ръка и удари дланта на Фецко; това беше детински израз на радост, но не
му пукаше. Току-що бяха заловили един от най-издирваните престъпници в Пакистан.
Неочаквано излезе вятър и довя малко сълзотворен газ към тях. Фецко се закашля, но
димът бързо се разнесе и спазъмът премина в смях.
- Какво? - попита Магс.
- Това се казва парти за сбогуване, а? - пошегува се Фецко и седна до него.
По-късно, когато облаците сълзотворен газ се разнесоха, Фецко влезе в къщата без
противогаз. Шестима джихатски бойци бяха вътре по време на атаката - четирима от тях вече
бяха мъртви. Отрядът на Хан бе застрелял двама на първия етаж и още двама на стълбището.
Хората на АВР също дадоха една жертва, а трима от тях бяха сериозно ранени.
- Не стана, както го планирахме, Хан... - въздъхна Фецко.
- Ще ми се да знам кой им е снесъл информацията. Може би новият ни приятел ще ни
признае - отговори пакистанецът.
- А какво мислиш за случилото се с твоя отряд?
- Остави това на мен. Само ми обещай, че ако узнаеш нещо от тези типове, ще ми го
съобщиш.
- Дадено - обеща Фецко.
Намъкнаха качулки на заловените, напъхаха ги в микробуса на Хан и потеглиха. До
изгрев-слънце тези двамата трябваше да са вече на половината път до Фисалабад. Самолетът
трябваше да е на летището преди обяд, а до вечерта Бин Зари и другият пленник щяха да се
намират някъде над Черно море. След това двамата бяха само в божиите ръце.
Божиите и тези на агенцията, разбира се.
ЧАСТ ПЪРВА
1.
Сан Франциско, наши дни
Шофьор.
Колкото и да го увърташе, Джак Фишер бе точно това - един шофьор.
Не че му пукаше, поне не много.
Когато на власт дойде новата администрация, той разбираше политиката, както и
всички останали. Но правилата се промениха. Адвокатите започнаха да си пъхат носа
навсякъде и всеки, който се намираше достатъчно близо до тъмните политически дела,
можеше доста да се озори... А той бе доста близо... Много, много близо. Накрая всичко се
превърна в една голяма каша, но със сигурност не можеше да се каже, че те, в „Къщата на
мрака“, не бяха свършили своето.
И това беше. Големите мозъци трябваше да преценят стореното, да отчетат какви са
ползите и вредите от него и да извлекат поуките. Фишер нямаше избор. Той не бе от
големите мозъци. Спеше спокойно и нямаше кошмари, въпреки че Рейчъл Калър бе опитала
да му насади някои от своите. Вижте какво стана с нея обаче. Фишер не я съжаляваше, по
негово мнение тя не бе нищо повече от една глупачка, която си беше получила заслуженото.
Но, ако оставим настрана Калър, при цялата свобода, с която разполагаха, той не би се
занимавал да пита някоя двадесет и осем годишна адвокатка: „Може ли, мамо?“, ако искаше
някой от задържаните да си каже всичко. Не, не и той.
Затова Фишер напусна работата и прие това, което му предложиха, - обезщетение при
напускането и допълнителна пенсия. Доста от момчетата в 673 в крайна сметка бяха
стигнали до същото решение, а по всяка вероятност Ленгли и Пентагонът желаеха точно
това.
Но дори и с парите от обезщетението и пенсията, Фишер не можеше да си остане
пенсионер, не и при наличието на две бивши съпруги, които изстискваха доходите му до
капка. Мислеше си дали да не започне работа като охранител в някоя голяма фирма,
например в „Дженерал Електрик“ или „Боинг“. Би му отнело не повече от два дни, за да
получи такава работа, - мултинационалните компании никога не пропускаха възможността
да наемат някой бивш кадър на ЦРУ.
Но след двадесет години работа за правителството на Фишер някак си не му се искаше
да замени едната бюрокрация с друга. Беше решил, че, за разнообразие, иска да поработи за
себе си и да поживее в Калифорния, както винаги бе мечтал. Бе израснал в горите на щата
Мейн, в малко градче, наречено Карибу, разположено на половината път до границата с
Канада. Някои от приятелите му обичаха зимата, играта на хокей и ските, но Фишер не бе от
тях. Откакто се помнеше, за него топлата и слънчева Калифорния бе като Обетована земя.
Затова си напечата лъскави визитки, които гласяха: „Джак Б. Фишер, „Фишер Секюрити
Консултинг“. Премести се в Бъркли със съпруга номер три и си нае офис в „Мисията“ -
някога краен и западнал квартал на Сан Франциско, който сега процъфтяваше.
Фишер реши, че ще се занимава с охранителна дейност на свободна практика и ще
работи за хора, които познава от „Крол и Бринкър“. Щеше да поема само задачи, които бяха
твърде малки за тях, твърде заплетени или почти на границите на законното. Не му пречеше
да се занимава с такава работа, всъщност дори можеше да се каже, че му харесва. Поръча си
рекламен клип в една местна кабелна телевизия, публикува обява в „Крейгслист“ и зачака
обажданията да завалят, но вследствие на икономическия спад бизнесът бе по-замрял,
отколкото очакваше. След няколко месеца вече се чудеше дали все пак ще го вземат в
„Дженерал Електрик“.
И тогава късметът падна направо в ръцете му. Седеше в офиса си и тъкмо обмисляше
как да прекрати дейността си, когато мобилният му телефон иззвъня. Беше непознат номер.
Вдигна - винаги вдигаше, тъй като не би могъл да си позволи да изпусне някой потенциален
клиент. Дори би се навил да работи за бившите си съпруги, ако се случеше да го наемат, - за
бивша номер едно не толкова, но пък за бивша номер две определено би положил усилия.
- Джак? Винс Хийтли е - чу се отсреща.
От време на време Фишер и група бивши агенти на ФБР, сега пенсионирани като него,
играеха онлайн покер със символични залози. Винс Хийтли бе един от редовните в играта,
бивш специален агент от офиса в Сан Хосе, който сега бе шеф на охраната на Джордж Лукас.
Хийтли беше здравеняк, падаше си малко нервак (по мнение на Фишер), но пък не бе с нищо
по-лош от който и да е средностатистически агент. В играта обикновено губеше, но,
изглежда, не му пукаше особено, което вероятно значеше, че има пари.
- Свободен ли си да изпием по едно? - попита го той.
- Ако ти черпиш - отвърна Фишер и веднага съжали, че го е казал, тъй като прозвуча
твърде отчаяно.
- Чакай ме в „Четирите сезона“.
След няколко бири Хийтли му разкри каква е работата.
- Чувал ли си за Раджив Джиоти?
Фишер поклати глава. Не беше.
- Той е СВИН - каза Винс.
- Швед ли? На мен ми звучи като индиец? - учуди се Фишер.
- Ха-ха, явно наистина не си в час. Не, СВИН е „свободен инвеститор“. Знаеш ги,
инвестират в технологични компании, които тепърва започват. Раджив е бил един от
първите, налял пари в „Гугъл“. Сега притежава около милиард, може би милиард и двеста,
мени се всеки ден.
- Хубаво... - каза предпазливо Фишер.
- Та той си търси нов шеф на охраната. Обожава бивши държавни служители - ФБР,
военните, сигурно му става само като се спомене за ЦРУ.
- Какво е станало с предишния, който е работил за него? - поинтересува се Фишер.
- Отишъл е да работи при Лари Елисън, изпълнителен директор на компанията
„Оракъл“.
- Чувал съм ги - поклати глава Фишер, въпреки че не беше.
- Елисън е по-богат от Раджив, мама му. - Само мормоните и агентите на ФБР казваха
„мама му“ вместо „мамка му“, помисли си Фишер. - Елисън е по-богат от почти всички.
Въпросът е, че Раджив е приятел на Джордж и постоянно му мрънка, че му трябва нов човек.
Джордж ме попита дали аз не мога да препоръчам някого. И тогава се сетих за теб.
Изглеждаш сериозен, а и знам с какво се занимаваш... Искам да кажа, знам, че икономиката в
момента не е от най-силните.
Лична охрана. Не бе точно това, което Фишер си бе представял, когато напусна Ленгли.
- Може и да ти хареса - продължи Хийтли. - Някой като Лукас, с всичките тези луди
фенове на „Междузвездни войни“, наистина се нуждае от защита, но Раджив не е известен
извън Сан Франциско. Сигурно никога не са го заплашвали, просто му харесва идеята
наоколо да има охрана.
Работата започваше да му се струва все по-малко привлекателна.
- Що за човек е той? - попита Фишер.
- Ами те всичките са големи егоисти, но доколкото го познавам, този е сравнително
скромен. Няма да ти се налага да живееш в къщата му, нищо такова.
- Ще си помисля - каза Фишер и отпи от бирата си.
- Преди да си се отказал, само ще ти спомена, че парите са страхотни. Раджив е казал на
Джордж, че е плащал на предишния по двеста двадесет и пет хиляди годишно. Сега е решил
да вдигне заплатата и мисля, че ако те хареса, спокойно би могъл да ти даде двеста
седемдесет и пет.
Двеста седемдесет и пет хиляди долара! Наемът на офиса беше пет бона на месец,
освен това имаше ток, телефон, застраховки... Както и издръжки. Не би могъл да забрави за
издръжките, бившите му със сигурност не забравяха. Изведнъж работата за свободен
инвеститор вече не му се струваше толкова зле.
- Мислиш ли, че ще ме хареса? - попита колебливо Фишер.
- Преди да ти се обадя, се свързах с няколко други момчета и знам какво можеш да
предложиш - каза Хийтли и дискретно се покашля в юмрука си.
- Значи си ме проучвал? Хм, защо ли не съм изненадан - отвърна Фишер.
- Както и да е. Не мисля, че би имал проблем да се справиш. Така че, заинтересован ли
си? - попита го Винс.
- Може би - отвърна Фишер, - поне докато не се наложи да разхождам кучето му.
Така и не се наложи. Джиоти се оказа съвсем нормален. Е, не беше някой веселяк, но бе
тих и спокоен човек. Прекарваше по-голямата част от времето си, цъкайки на айфона.
Работата включваше и контакти с други големци, изглежда, милиардерите се Надушваха.
Фишер ходи на парти на яхтата на онзи Елисън, наречена „Изгряващото слънце“. Е, яхта не
беше най-точната дума - лодката приличаше повече на круизен кораб с петстотинте си фута
дължина. Срещна се с Арнолд Шварценегер на едно благотворително парти и седя до Марк
Кубан по време на мач на „Уориърс“. Джиоти дори му даде един от автомобилите си -
прекрасен сребрист „Лексус LX600h“, със спортно купе, определено най-хубавата кола, в
която Фишер някога се беше качвал.
Работата не беше особено трудна. Досега се беше случвало Джиоти да извика Фишер в
дома си само два пъти - веднъж на Хелоуин, когато група деца се бяха струпали пред портите
на имението му в „Сий Клиф“, и втори път, когато пуделът на жена му беше избягал. Нямаше
никакви заплахи за отвличане или изнудване, нямаше дори някой случай на кражба от
домашната прислуга.
Най-големият проблем на Фишер беше, че работата му бе прекалено лесна. Беше решил
да поработи за Джиоти година-две, докато си спести стотина бона и икономиката се
подобри, след това да се върне отново към собствения си бизнес. Или пък за няколко години
да замине на работа за фирма като „Халибъртън“ в някое място като Нигерия например. Е,
жена му едва ли щеше да е съгласна, но това така или иначе нямаше кой знае какво значение,
той така и не се научи да слуша жените си.
Въпреки това Джиоти все пак си имаше някои странности. Най-дразнещата от тях беше
фактът, че настояваше Фишер да идва всяка сутрин до „Сий Клиф“ и да го кара до офиса му в
Атертън, в сърцето на Силиконовата долина, на двадесет мили южно от Сан Франциско.
Джиоти твърдеше, че му харесва да се чувства сигурен, като знае, че Фишер ще е пред дома
му всяка сутрин. Казваше, че докато пътуват, ще имат време да обсъдят всекидневните нужди
на охраната. Но Фишер знаеше каква е истината - на Джиоти всъщност му харесваше бивш
агент на ЦРУ да го кара на работа.
Така че Фишер беше шофьор. И това не му пречеше.
Добре де, вероятно съвсем малко го дразнеше, но за двеста седемдесет и пет хиляди на
година плюс пълни медицински и стоматологични осигуровки, както и кола за сто бона,
беше готов да се примири с това.
Понякога се чудеше какво ли биха направили останалите момчета от бившия му отряд
673, ако бяха на неговото място. Те знаеха, че живее в Сан Франциско, на двама от тях дори
беше казал, че работи за милиардер. Въпреки че бе описал работата като далеч по-интересна,
отколкото беше всъщност, намеквайки, че сега се занимава с промишлен шпионаж на много
високо ниво.
И така, точно в 7:05 сутринта той паркираше пред портала на Джиоти. Идваше десет
минути по-рано. Джиоти цепеше секундата на две - ако кажеше 7:15 сутринта, значи
наистина имаше предвид точно 7:15, затова и очакваше хората, които работят за него, да са
също толкова точни. За Фишер това не беше проблем; не беше от тези, които обичат да си
поспиват. Ставаше в 5:15 и излизаше от вкъщи точно в 6, за да подкара през Бей Бридж към
Сан Франциско. Ако не се случеше нещо непредвидено по пътя, обикновено му оставаше
време да спре за закуска и кафе, макар че вече не си позволяваше да хапва бекон с яйца.
Разбира се, докато стигнеше до имението, закуската и кафето вече трябваше да ги няма.
Джиоти не обичаше в колата да се внася храна, особено сутрин. Харесваше му да се вози в
така наречената от него „стерилна среда“ - без трохи, без сутрешни вестници, без радио
(освен „Нешънъл Пъблик“ понякога, пуснато много тихо). Не трябваше да има нищо друго
освен бутилка изстудена минерална вода от Фиджи, поставена в барчето на автомобила.
След осем месеца работа за Джиоти Фишер бе решил, че работодателят му е голяма
превземка, но двеста седемдесет и петте хиляди на година в крайна сметка си бяха двеста
седемдесет и пет хиляди.
Фишер изключи двигателя точно пред главния портал на имението. „Заради глобалното
затопляне, Джак, трябва да се опитваме да пестим“, беше му казал Джиоти една сутрин.
Фишер се въздържа да изтъкне, че работодателят му може да спести още повече, ако смени
шесттонния „Лексус“ за нещо по-малко, с което да ходи на работа, но милиардерите не
обичаха хората да им възразяват.
Джиоти имаше още една странност - настояваше Фишер да ходи въоръжен. Наложи се
охранителят да почисти прахоляка от стария си „Глок“ и да си извади разрешително за
носене на скрито оръжие. Дори Бъркли трудно би могъл да отрече, че един бивш агент на
ЦРУ има законна нужда от защита.
Имението на Джиоти бе разположено на площ осемдесет декара в „Сий Клиф“ - най-
изтънчения квартал на Сан Франциско. Отпред не изглеждаше кой знае колко изискано с
плоската и широка двуетажна сграда, но от къщата се разкриваше безценна гледка към Тихия
океан и моста „Голдън Гейт“. „Безценна“ може би също не беше точната дума, защото Фишер
бе проверил имотните регистри и се беше оказало, че мястото се оценява на двадесет и един
милиона и петстотин хиляди долара. В двора имаше игрище за скуош и плувен басейн.
Стаите бяха претъпкани с модерно индийско изкуство, бронзови статуи на Буда и картини на
индийски богове, които гледаха свирепо. Джиоти определено знаеше как да си живее, Фишер
го беше признал. Знаеше и как да си стои женен. Съпругата му не беше красавица, но той й
се посвещаваше изцяло, дори не се заглеждаше по други жени. Някой път Фишер трябваше да
го пита как го постига.
Седем и десет. Поредната хладна сутрин в Сан Франциско, температура 12 градуса, лека
мъгла. До обяд щеше да се покачи до 23 градуса и Долината да стане доста по-топла.
Времето беше идеално за катерене в планината или за каране на колело - Фишер бе видял
един от първите колоездачи за деня само преди минута, караше нагоре по хълма към парка
„Голдън Гейт“ и бързо се изгуби от поглед.
Той огледа набързо лексуса, за да се увери, че всичко е чисто и че никъде не се виждат
вестници или касови бележки от бензиностанциите. Кожата на предната седалка си
изглеждаше все така нова, сякаш току-що е излязла от автосалона. Джиоти обичаше да се
вози отпред, при него, което си беше един вид реверанс към качествата на Фишер.
Охранителят оценяваше жеста. Би го оценил дори още повече, ако не се налагаше всяка
сутрин да кара човека на работа.
Мобилният му иззвъня. Скрит номер. Погледна го и реши да не вдига, не искаше да е на
телефона, когато пристигнеше Джиоти. Пренасочи обаждането към гласовата поща и прибра
апаратчето в джоба си.
Няколко секунди по-късно пак иззвъня.
Отново скрит номер. Странно.
- Ало? - отговори Фишер набързо.
- Джак? - чу се от другата страна. Беше непознат глас, леко писклив. Фишер си помисли,
че или връзката е лоша, или човекът се опитва да си преправя гласа. - Джак Фишер?
- Кой е? - попита той.
Тишина.
Фишер затвори и погледна телефона си с раздразнение, сякаш се караше на непослушно
куче.
Иззвъня за трети път.
- Джак Фишер?
Отново този странен глас. Несъзнателно Фишер плъзна ръка към кобура под лявата си
мишница и в миг осъзна, че не може едновременно да държи телефона и да грабне
пистолета си. Остана с телефона в ръка.
- С кого говоря? - попита той.
- Погледни надясно. Право към къщата.
Фишер се наведе надясно и се взря през стъклото откъм страната на пътника. Не се
виждаше нищо особено. Изведнъж той осъзна, че е загазил. Пистолетът! Веднага!
Пусна телефона на дясната седалка и се присегна към кобура под лявата си мишница.
Почукване по стъклото откъм неговата страна го накара да се обърне рязко.
Не!
Видя пистолета. Имаше и заглушител, завинтен в цевта. Една ръка в ръкавица държеше
оръжието насочено право към него.
Беше се хванал на номера „Погледни вдясно“. Трябваше да погледне най-напред наляво.
Защо не го направи? Не биваше да умира така - не можеше, не и сега, не и като някой
проклет шофьор...
Не чу куршума, естествено не успя и да го види. Почувства само как огнена вълна
обзема дробовете му. Годините обучение го бяха научили, че веднага трябва да се добере до
оръжието си. Пистолетът беше единствената му надежда. Но болката бе твърде силна,
особено когато втори куршум прониза лявата част на гърдите му право в аортата. Изведнъж
Фишер изпадна в агония, каквато никога не си беше представял. Сърцето му биеше
безпомощно, неспособно да изтласка кръвта, угасващо с всеки следващ удар.
Фишер изкрещя, но звукът, който излезе от устата му, трудно можеше да се нарече
крясък, беше по-скоро като плач, сподавен високо в гърлото. Главата му клюмна напред,
езикът му изскочи от устата и светът пред предния прозорец започна да се отдалечава от
него, сякаш някой го дърпаше назад със стотици мили в час.
Вратата на лексуса се отвори рязко. Фишер се размърда на седалката, болката в гърдите
му бавно угасваше, но според човека с пистолета бившият агент явно не умираше достатъчно
бързо. Фишер усети допира на металния заглушител на тила си. Опита се да се обърне, да
отблъсне оръжието, но пистолетът последва движението му.
Вече знаеше, че ще умре. Не се страхуваше, вече беше минал през тези неща. В здрача на
угасващото си съзнание той разбра, че е бил измамен. Стрелецът искаше той да осъзнае, че
умира, безпомощен като рак, сложен да се вари бавно в прекалено малка тенджера. Въпреки
това на Фишер му се щеше да разбере защо смъртта го постига така, трябваше някой да му
каже. Отвори уста в опит да попита или поне си представи, че попита...
Третият куршум отнесе горната част на черепа и разпиля мозъка му по гладките кожени
седалки на лексуса. Стрелецът погледна надолу, за да се увери, че Фишер е мъртъв, развинти
заглушителя и го прибра заедно с пистолета в джоба си. Огледа се нагоре и надолу по
празната улица. Тогава забеляза телефона на седалката до шофьора и направи единственото
непланирано нещо в цялата операция - пресегна се през тялото на Фишер и го взе. Изключи
апарата, така че да не може да бъде проследен, после затвори вратата на колата и спокойно
се отдалечи по посока на спортния велосипед, подпрян на един уличен стълб на съседната
пресечка. От началото до края, включително с трите телефонни обаждания, убийството му
беше отнело точно минута.
Точно в 7:15 Раджив Джиоти излезе от портала на къщата си, унесен в щракане по
айфона си. Протегна ръка към вратата на автомобила и погледна към Фишер. Изпищя и
изпусна апарата, който падна, изтропвайки, някъде под лексуса. Отвори вратата внимателно,
въпреки че се притесняваше кръвта на Фишер да не изцапа ръчно шитите му панталони за
шестстотин долара.
Джиоти не беше лекар, но можеше да прецени, че вече нищо не може да помогне на
охранителя. Погледна тялото, след това огледа улицата, притеснен да не би самият той да е
бил истинската мишена на убийството. Секундите изтичаха, а Джиоти стоеше все така
неподвижен, докато голямата локва кръв, която се образуваше на асфалта, не го потресе. Той
изтича обратно към двора си, затръшна портата и избяга право в къщата.
Едва тогава се сети да се обади на 911.
2.
Маунт Адамс, Ню Хемпшър
Пътеката не се различаваше ясно, личеше си къде е единствено по избелелите бели
пирамидки, поставени на всеки сто метра и едва видими на бледата слънчева светлина, която
се процеждаше иззад облаците. Те срамежливо водеха Джон Уелс нагоре по планината, сякаш
пропити с резервираността на Нова Англия. „Качвай се или недей, на нас ни е все тая“,
казваха те. Липсата на ентусиазъм никак не притесняваше Уелс. Той вървеше нагоре по хълма
и сякаш изяждаше разстоянието с дългите си крачки, като въобще не обръщаше внимание на
калта, полепнала по подметките му. Плътна пелена от облаци покриваше небето, а от север
навяваше студен, влажен вятър, обещаващ дъжд или сняг.
Уелс не беше облечен добре за сняг. Нарочно беше оставил тялото си незащитено. Беше
навлякъл само джинси, спортни обувки „Док Мартен“, тениска и лек вълнен пуловер.
Вълнените чорапи бяха единственото нещо по него, достатъчно подходящо за студеното
време. Студът не му правеше впечатление, всъщност искаше да му бъде студено, но не му
харесваше идеята да изгуби някой пръст на крака от измръзване.
Екипировката му също не беше добра. Мислеше да лагерува на открито през нощта, но
не беше взел спален чувал или палатка, носеше си само лека памучна завивка и одеяло с
фолио. Нямаше и нищо, с което да се отоплява, носеше само торбичка сушени плодове и
енергийни блокчета. Нямаше джипиес, само скъсана карта, компас и малко фенерче.
Нямаше пистолет. Не беше взел нито лъскавата черна „Берета“, нито стария „Смит и
Уесън“ с перлената дръжка, нито М-16 или пушката 12-и калибър. Не носеше и нож. Не беше
взел никакви оръжия. Глокът и пистолетът Макаров останаха заключени в кутията в хижата
му. Откакто бе дошъл в Ню Хемпшър преди шест месеца, ги беше отварял само веднъж, и то
за да ги почисти.
Цели двадесет години Уелс бе обграден само от оръжия. Беше ги използвал в
Афганистан, Чечня, Китай и Русия, в Атланта, Ню Йорк и Вашингтон. Сега се опитваше да си
представи живота като цивилен гражданин, но все повече и повече му липсваше усещането
да държи оръжие, да чувства тежестта му в дланта си. Особено много му липсваше
любимият „Макаров“, който въпреки обикновения външен вид беше оръжието, което го бе
измъквало от не една и две горещи ситуации. Сега разбраше защо бившите пушачи казваха,
че физическото усещане на пушенето, на това да запалят пламъче и да го поднесат към
цигарата, им липсва също толкова, колкото и никотинът.
Уелс не беше сам на пътеката. На три крачки пред него вървеше спътницата му - Тонка,
слаба и пъргава кучка с издължена муцуна и дебела кафява козина. Кучето подтичваше и
удряше рошавата си опашка по дънерите на дърветата с недвусмисления призив: „Да вървим,
да вървим, да вървим!“. Беше наполовина хъски, наполовина овчарка. Облечен в лекия си
пуловер, Уелс доста щеше да се намръзне, ако завалеше сняг, но Тонка щеше да се чувства
чудесно.
Уелс я беше взел от един приют за бездомни кучета преди три месеца, само ден след
като животното бе определено за приспиване. Кучето веднага го забеляза, скочи на пейката
до него и любопитно го подуши по рамото. Уелс винаги се беше разбирал добре с животните.
С хората - не чак толкова.
- Намерихме я вързана за оградата отвън, нямаше табелка с името, няма и чип - обясни
му служителката в приюта.
- Чип ли?
- Доста животни вече имат идентификационен чип, имплантиран под кожата им. Така
можем да ги проследим и да ги върнем на собствениците им дори когато нямат нашийници с
имената. Но тази малка госпожица няма чип.
- Често ли се случва? - попита Уелс - Да ги изоставят, имам предвид?
- По-често, отколкото си мислите. Особено сега, когато хората трябва да избират между
децата си и кучето, животното губи. Виждате, че за нея са се грижили, не се страхува от хора,
тя е добро момиче. Мисля, че собствениците й не са искали да се стига дотук, въпреки че,
кой знае...
- Ще я взема - каза Уелс.
- Просто така ли? - учуди се жената.
- Защо не?
- Кучето означава обвързване. Имали ли сте животно преди?
- Когато бях дете.
- Наблизо ли живеете?
- В Берлин - отговори Уелс. Берлин беше малко градче на около осемдесет километра
северно от Конуей. - Преместих се тук преди няколко месеца - уточни той.
- Много ли пътувате?
- От време на време - каза Уелс.
- И сте сигурен, че ще можете да се грижите за нея, г-н Кант?
Новата шофьорска книжка и кредитна карта на Уелс сочеха, че се казва Кларксън Кант.
Всеки път, когато се налагаше да спомене новото си име, Уелс си представяше как Елис
Шафер си умира от смях. Шафер му беше нещо като шеф в Управлението[6] и имаше славата
на човек с чувство за хумор на десетгодишен палавник. Уелс беше готов да подаде молба за
нова самоличност, която да не звучи толкова абсурдно, но реши да не доставя това
удоволствие на Шафер.
- Да - кимна Уелс безизразно. Въздържа се да спомене, че пред другата алтернатива
кучето със сигурност щеше да избере него.
Жената го изгледа преценяващо и спря поглед на закърпените му джинси, рошавата коса
и наболата му брада.
- Добре... - рече накрая тя. - Попълнете формулярите, платете таксата и е ваша.
Оттогава Уелс и кучето се разбираха чудесно. Тя беше отлична компания за през зимата,
оказала се тежка дори и за стандартите на Северен Ню Хемпшър. Цели две седмици през
февруари температурите се задържаха под нулата и навън настана студ, който изгаряше
гърдите при всяко вдишване и караше кожата да настръхне. Уелс предпочиташе да стои на
топло, като излизаше само когато се налагаше да отиде до магазина или до бараката зад
къщата, за да нацепи дърва. Харесваше му да размахва брадвата. Небето беше толкова синьо,
въздухът адски студен и сух, а дебелите пънове се разцепваха много лесно под наточеното
острие. Тонка не беше глупава, стоеше на топло в хижата и го гледаше през прозореца.
Не можеше да каже, че е съвсем сам - някъде в далечината се чуваше грохотът на
преминаващи камиони, а често по пътеката покрай потока се плъзгаше по някоя моторна
шейна. Те обаче не му пречеха, всъщност дори му харесваше от време на време нещо да му
напомня, че някъде там светът все още съществува, със или без него.
Една година по-рано Дженифър Ексли, годеницата на Уелс, едва не бе загинала в
атентат, предназначен да убие него. Впоследствие тя поиска той да напусне Управлението.
Уелс не можеше да го направи, но не можеше и да си позволи да изгуби Ексли. Затова избяга
от Вашингтон, избяга и от нея, въпреки че дори Шафер, който не беше от най-тактичните,
все пак бе така добър да не използва точно тази дума.
Месеци наред се скита из Европа и Азия само с една раница на гърба, като спеше в най-
евтините хостели и делеше общите спални със студенти, които бяха наполовина на годините
му. След това нае малка хижа в Югозападна Монтана, където беше израснал. Напусна я само
след седмица. Хедър и Еван, бившата му съпруга и синът му, живееха в Мисула с втория
съпруг на Хедър, а близостта им го караше да се чувства некомфортно. Искаше да запази
връзката със сина си, така че момчето да знае, че е наблизо, да го извежда на пица понякога,
но дори и най-простото обаждане по телефона, за да поиска да говори със сина си, го караше
да потръпне от неудобство.
Преди няколко години, когато Хедър все още му говореше, му беше казала, че не иска да
се появява неочаквано в живота им и след това пак така неочаквано да си тръгва. Тогава Уелс
я разбираше напълно. От Управлението едва не го бяха обявили за терорист. Днес вече никой
не се съмняваше в лоялността му към Съединените щати, може би само в преценките, но не
и в лоялността. От друга страна, чувствата на Хедър си оставаха непроменени - тя му каза да
напусне работата си, да се върне отново към нормалния живот и едва тогава би му
проговорила. Точно както се случи и с Ексли.
Само дето Уелс не можеше да напусне. Оправдаваше се, че го задържат чувството му за
чест и дълг, но тези красиви думи изразяваха само част от истината... В действителност той
се страхуваше най-много от отегчението, боеше се от това един ден хората да не го попитат:
„Вие не бяхте ли някога Джон Уелс?“.
Не, не можеше да напусне. Но и не беше готов отново да работи - все още не. Така че,
след като беше казал „не“ на Ексли, Хедър и Еван, трябваше да остане сам.
Изостави Монтана и тръгна на изток, към Президентските хребети на Ню Хемпшър.
Спомни си времето, когато за пръв път бе видял хребетите, още като първокурсник в
Дартмут. Беше си представял планините на изток като малки възвишения, но се оказа, че
Маунт Вашингтон се издига на почти цяла миля височина над долината източно от нея и
климатът там беше свиреп. Обсерваторията на хребета бе измерила рекордно силен вятър от
372 километра в час.
Уелс нае двустайна хижа в Берлин - малко градче северно от Маунт Вашингтон. До
къщичката водеше единствено тясна чакълеста пътека. Разполагаше с четиридесет и осем
декара земя само за себе си и с една печка на дърва, с която да се отоплява. Към наема на
хижата се включваше и кабелна телевизия и Уелс трябваше да си признае, че се застояваше
пред екрана доста повече, отколкото възнамеряваше Първоначално. Оставаше му време и да
прочете по една-две книги седмично, предимно биографии. Джаксън, Линкълн, Рокфелер,
Чърчил - все велики мъже, изправени пред големи предизвикателства, война, робство,
световна депресия, лични битки... Не бяха замесени нито жени, нито религия, не се
споменаваше за Библията, за Новия завет или Корана. В тихата хижа Уелс вярваше
единствено на осезаемите наслади, на света такъв, какъвто е, а не на несигурни обещания за
вечен живот в рая.
По същата причина тренираше непрекъснато. Превърна втората стая на хижата в малка
фитнес зала и всеки следобед включваше телевизора - не се гордееше с това, но наистина го
правеше, гледаше Окръжна болница и Шоуто на Опра - и така на фона на предаванията
тренираше по час бягане на пътеката и час вдигане на тежести. Преди времето да застудее
съвсем, всяка събота се катереше по Маунт Вашингтон, натоварен с раница, пълна с две
торби кучешка храна - общо четиридесет килограма. През зимата се наложи да смени
планинските преходи с катерене по изкуствена стена, като правеше изкачвания на 2500
метра.
Духовното му възраждане се случи паралелно с физическото. През първите месеци след
раздялата с Ексли се будеше нощем, сигурен, че ще я намери до себе си. Ала когато
протегнеше ръка и не я намираше, съзнанието му отказваше да приеме липсата й, казваше
си, че усещането на пръстите му го лъже, а тя всъщност наистина лежи до него; също както
при човек с ампутиран крайник, който все още усеща липсващата си ръка или крак. След
това се разсънваше и го обземаше същата онази празнота, която беше изпитал за пръв път,
когато разбра, че майка му е починала и е била погребана, докато той се е намирал на
тринадесет хиляди километра от дома.
Макар и бавно, объркването и самотата му преминаваха. Ексли все още много му
липсваше, но част от него се радваше, че е далеч, за да не я наранява повече. Тя го беше
накарала да избира между нея и работата си и той беше избрал. Ако им беше писано да са
заедно, някой ден можеше да се съберат отново.
Щом дните започнаха да стават по-дълги и най-суровата част от зимата отмина, Уелс
отново усети жаждата си за действие. Колкото и трудна да беше работата му, тя му бе
осигурила възможност да види светове, които повечето хора дори не можеха да си
представят. Преди много години, когато изкара едно от най-ужасните заболявания в живота
си, беше бълнувал, бе получил по-скоро нещо като видение - че оръжията са се сраснали с
тялото му. Не можеше да ги остави, дори и да знаеше, че те ще го пратят да гори в ада. Уелс
не си падаше по мистика и карти таро, но така и не забрави този сън, нито пък се усъмни в
истината, скрита в него. Знаеше, че не може завинаги да остане в Ню Хемпшър. Скоро дългът
отново щеше да го призове и той трябваше да откликне.
Но засега беше свободен. Тази сутрин, обгърната в облаци, които скриваха слънцето, и с
пронизващия вятър, който духаше от север, той беше решил да направи първия голям преход
за новата година - беше си поставил за цел да се изкачи по Маунт Вашингтон. Опакова
раницата си за еднодневен преход и даде на Тонка две консерви от любимата й
високопротеинова храна. Дори без да му се казва, кучето знаеше къде отиват. Щом Джон
отвори входната врата, животното отиде право при субаруто, модел WRX, замаха весело с
опашка, изправи се на задните си крака и само се опита да отвори вратата.
Прескачаше съборените от зимния вятър дънери и вече наближаваше върха на Маунт
Адамс. Прескочи един заледен поток и от другата страна стъпи право в блато от кален сняг,
който изцапа джинсите му. В последния етап от прехода заваля ситен студен дъжд, примесен
със сняг, който веднага полепна по рошавата му коса. Тонка очевидно беше размислила и
гледаше жално към него с безмълвния въпрос за какво я е извел в това ужасно време.
- Ти сама искаше да дойдеш. Предупредих те! - каза й той.
В последния километър от изкачването пътеката се превръщаше в стръмен сипей, от
който стърчаха отделни скали и едри камънаци. Уелс извади ръкавиците от раницата, за да
си помага с ръце в катеренето. Беше замръзнал от студ, но му харесваше гледката на сивото
небе, прихлупено върху още по-сивите скали под краката му. Беше свободен.
Ако се подхлъзнеше и си счупеше крака тук, ако времето станеше още по-лошо и
замрънеше в планината, светът нямаше да изчезне без него... В тази битка на живот и смърт
не трябваше да наранява някого, за да победи, трябваше единствено да оцелее.
Краката му премръзнаха, студеният въздух изгаряше дробовете му с всяко вдишване, но
той успя да стигне до върха. Отправи поглед към далечните заснежени върхове, които се
разкриваха пред очите му. На юг се виждаше огромният връх на Маунт Вашингтон, на север
хребетите се спускаха рязко и долу, в долината, едва се забелязваха извивките на река,
вероятно Горен Амоносук. Дърветата все още не се бяха събудили за пролетта и обширните
долини в краката му спяха, обвити в зимното си одеяло, - смесица от сиво и бяло с
тъмнозелено там, където растяха борове и ели. Единствените късчета ярки цветове бяха
далечните камиони и автомобили, които се движеха по Магистрала номер 2.
Тонка се притисна в краката му и изскимтя тихо в опит да му намекне, че той може и да
се наслаждава на възвръщането си към природата, но на нея й е студено, мокра е и иска вече
да си отиват у дома.
- Мислех си, че си по-голяма куражлийка, приятелко -усмихна й се той. - Ти си тази с
дебелия кожух.
Бръкна в джоба на якето си, извади едно енергийно блокче и даде половината на кучето,
а другата половина сдъвка на две големи хапки. Животното продължи да чака, увесило
опашка.
- Добре! - каза той - Разбрах.
Уелс огледа за последно околността. Тогава видя, че не е сам. Маунт Адамс можеше да
бъде изкачена от няколко страни, Уелс беше дошъл откъм западната, откъдето минаваше и
туристическият маршрут, но до върха можеше да се стигне и от североизток или юг по
пътека, която водеше началото си от подножието на Апалачите. Откъм североизточната
страна на хълма, на няколкостотин метра от него, току-що се беше показал и друг катерач.
- Чакай малко - каза Уелс на Тонка. - Я да видим кой е този.
Учуди се, че още някой беше решил да се пребори с ужасното време. Но едва не падна от
изненада, когато забеляза, че срещу него стои жена. Беше доста по-добре екипирана, носеше
голяма раница и палатка. Беше облечена в червена грейка, удобни ботуши и ушанка, която я
предпазваше от снега.
Жената беше висока и доста уверено се катереше нагоре по билото. Щом се приближи
достатъчно, тя му помаха и се усмихна широко. Уелс не би предположил, че толкова високо в
планината тя би била така спокойна да срещне непознат мъж и куче. Тогава видя кобура,
закрепен на бедрото й, и дръжката на пистолета, наполовина скрита под якето.
- Хубав ден за разходка - посрещна я той.
- Така е... - засмя се жената.
- Е, поне сте облечена подходящо - каза Уелс. - Аз мислех да прекарам нощта навън, но
кучето не е на същото мнение.
- Кучето ли ви е виновно?
- За всичко - пошегува се той.
- Аз съм Ан - Тя протегна ръка и двамата се здрависаха, без да свалят ръкавиците.
- Джон - представи се той, използвайки истинското си име от месеци насам. - А това е
Тонка - посочи към кучето Уелс.
Жената се усмихна отново и въпреки студения дъжд Джон усети да го обгръща
неочаквана топлина. Задържа ръката й в своята малко по-дълго от обичайното, докато накрая
тя сама я отдръпна.
- Здравей, Ан - поздрави я той.
- Какво прави един симпатичен равнинец като теб на това място? - попита тя.
- Толкова ли е очевидно?
- Ами личи си - засмя се тя. - Всичките ти зъби са си по местата.
- Тук позволен ли е подобен черен хумор? - попита я Уелс.
- За мен е позволен - отговори жената.
- От няколко месеца живея в Берлин, но иначе съм от Вашингтон - обясни той.
- И си дошъл в Ню Хемпшър през зимата? Смело! Глупаво, но смело.
- Успях да си наема страхотна хижа - рече Уелс. - С безплатно премръзване, включено в
цената.
- Обзалагам се, че е така - засмя се жената и той осъзна, че много му се иска разговорът
да продължи.
- Ами ти? - попита я Уелс. - Разбирам, че си местна.
- От Конуей - каза тя. Това беше малко градче на около шестдесет километра от Берлин.
- Харесва ми да идвам тук, защото е тихо и няма градски контета, които да ми развалят
гледката.
Мъжът кимна и посочи с очи оръжието на бедрото й.
- Струва ми се, че можеш да си разчистиш гледката, когато ти се прииска.
- О, няма да застрелям някой, който не си го заслужава - усмихна се тя.
- За твое щастие, дори и така да е, пак ти остават доста мишени.
- Да, и една от тях е бившият ми съпруг.
„Сега вече флиртуваме“, помисли си Уелс. Случайното споменаване на бившия
определено се смяташе за флирт, въпреки че не беше съвсем сигурен. Отдавна не беше
флиртувал. Тонка издаде дълъг и протяжен вой, който премина в лай, и Уелс реши да спре
дотук, докато все още водеше в разговора.
- Кучето е по-разумно от мен - каза той. - Май трябва да тръгваме.
- Така е.
- Може би някой път мога да те изведа на едно катерене? - попита мъжът.
Жената се засмя.
- Извинявай. Прекалено глупаво ли прозвуча?
- Много, много глупаво - каза тя и се усмихна отново.
- А какво ще кажеш за това - довечера имам резервация в една хижа в подножието на
Маунт Вашингтон, но времето е кофти и може и да си променя намеренията. Знаеш ли
„Кръчмата на Фагин“?
- В Берлин ли?
- Същата. Може да се отбия там довечера.
- Можеш значи? - подсмихна се той.
- Мога. Ела и ти.
- Ще дойда - каза Уелс. - Само че при едно условие.
- И какво е то?
- Ако оставиш пистолета си у дома.
3.
Лос Анджелис
Хондата „Акорд“ беше скрита зад пикапа „Шевролет Силверадо“. Застигна го отзад и се
опита да го изпревари - явно шофьорът нямаше търпение да се прибере у дома, също като
всички останали. Майк Уайли почти се надъни в каросерията на пикапа. Натисна рязко
спирачките и клаксона, като успя да спре само на педя зад него. Оказа се, че шофьорът
отпред е жена, която му махна за извинение и отново се върна към разговора по мобилния си
телефон. Уайли се замисли дали да не й се развика, когато преминаваше покрай нея, но се
отказа, защото бързаше, а и мацката беше готина. Вместо това й помаха и последва колата й
надолу по рампата към изхода на огромния паркинг за служителите на „Юнивърсъл
Студиос“ - шестетажна бетонна постройка, в която се побираха стотици коли. Зачуди се дали
някога въобще щеше да получи пропуск, с който да може да паркира отпред, - постоянните
завои наляво в многоетажния паркинг си бяха предизвикателство, особено ако караш
„Мустанг“, модел от 67-а, който няма серво управление на волана.
Животът е странно нещо. Ако преди две години някой беше казал на Уайли, че ще се
притеснява за някакви си пропуски за паркиране, щеше... Е, не беше сигурен какво точно
щеше да направи. Може би щеше да се изсмее. Тогава все още се намираше в разгара на най-
секретната война, която Съединените американски щати някога бяха водили.
А сега се чудеше дали е събрал достатъчно опит, за да се запише в гилдията на
филмовите актьори.
Уайли излезе от гаража и се отправи към Ланкершим. Отпи от колата на дясната
седалка и включи айпода си към радиото на мустанга - единственото външно допълнение,
което беше направил на оригиналния „Форд“. От колоните до задната седалка се разнесе
звукът от струните на Брукс и Дън, а Уайли погледна към топлото нощно небе. Измина
поредният ден. Часовникът на айпода сочеше осем и тридесет и осем вечерта.
Дванадесетчасов работен ден, а с допълнителните часове, през които бе останал на работа,
щеше да направи около петстотин долара отгоре, и то без данъците. Не беше никак зле.
Когато напусна армията, Уайли реши да се премести в родния си щат, Северна
Каролина, и да работи като охрана в Шарлот. Тогава жена му, Кейтлин, му заяви, че ще се
местят в Лос Анджелис. Винаги бе искала да стане актриса и твърдеше, че ако продължаваше
да чака, скоро щеше да бъде твърде стара за това. Беше на двадесет и четири години.
Кейтлин определено изглеждаше добре. Преди пет години беше успяла да стане едно от
момичетата в подлистника на Плейбой, но все не успяваше да пробие в актьорската кариера.
Уайли бе свидетел на опитите й. Още тогава й беше казал, че приятелите и семейството ще й
липсват и че винаги може да опита да бъде актриса в Шарлот.
Номерът не мина. Тя му заяви, че ще се разведе с него, ако „не е съпричастен към
мечтата й и не й помага да развие потенциала си“. Той винаги е бил „аватар на падението“,
твърдеше тя. Потенциал? Аватар? Уайли нямаше ни най-малка представа какво е „аватар“ и
беше сигурен, че и Кейтлин не знае. Личеше си, че пак е говорила с приятелките си.
Още тогава трябваше да остави брака им да стигне до естествения си тъжен край. За две
години едва успя да я види няколко пъти, но все още не беше готов да я остави и реши, че и в
Лос Анджелис може да си намери работа като охранител също толкова лесно, колкото и в
Шарлот. Щяха да живеят на брега на океана, щеше да се научи да кара сърф. И така заминаха
за Калифорния.
Но животът в Лос Анджелис се оказа по-скъп, отколкото си бяха представяли. Наеха
петстаен апартамент в Чатсуърт, най-северния квартал на долината, за 1625 долара на месец.
Чист грабеж! А колкото до сърфа, с този трафик им трябваше около час, за да стигнат до
брега, и то в ненатоварените дни.
Липсата на каквито и да било актьорски ангажименти не изненада никого освен самата
Кейтлин и за да помогне с плащането на наема, започна работа като сервитьорка в един
ресторант, наречен „Смоук Хаус“, който се намираше близо до паркингите на „Уорнър Брос“.
Само месец по-късно и общо три месеца след като се бяха преместили в Калифорния, тя
заяви на Уайли, че го напуска. Била срещнала идеалната половина на душата си. Той направи
генералната грешка да попита: „Кой е той?“, и в отговор получи пълната биография на онзи
тип. Казвал се Барт Грюбер и правел филми, които веднага отивали във видеотеките. Грюбер
беше убедил Кейтлин, че кариерата й ще получи летящ старт, ако позволи в следващия му
филм светът да надникне във вътрешността на сутиена й с размер С. Лентата щеше да се
казва Най-умните момичета в стаята - нещо като порно с лесбийки. И сякаш това не беше
достатъчно ужасно, та Кейтлин бе успяла да убеди самата себе си, че е влюбена в онзи тип, -
може би единствената роля, в която се беше вживяла толкова добре.
На Уайли не му се щеше да спори с нея. Благодареше на бога, че през първата година на
брака им не го бе послушала, когато я убеждаваше, че веднага трябва да си имат деца. Вместо
това отиде до гардероба и измъкна куфарите й.
- Внимавай! - извика му тя, когато започна да вади дрехите й и да ги хвърля по леглото. -
Много от тези неща са чисто нови!
- Е, сега знам за какво са отивали всичките ти пари - отвърна той.
- Майк, няма ли поне да опиташ да се пребориш за мен? - изхлипа тя и по бузата й се
плъзна една сълза. Колко типично! Сега, когато се правеше на актриса, много обичаше да
драматизира. Той едва не се разсмя:
- Да се преборя за теб ли? Не.
- Защото никога не си ме обичал!
- Не, Кейт, обичах те твърде много, като се има предвид, че едва успявахме да се
виждаме. Но не мисля, че ти си ме обичала някога. А и не бих започнал борба, която така
или иначе ще изгубя. Ала, честно да ти кажа, малко ми е кофти заради теб. Трябваше да се
омъжиш за някой доктор още докато си бяхме у дома, като онези твои дружки, Синди и
Санди. Сега се налага да вкараш в действие тези цици, преди да е станало прекалено късно.
Така или иначе ще се превърнеш в курва, поне намери кой да ти плаща.
- Майкъл Стивън Уайли! Няма да ти позволя да ми говориш по този начин! - изкрещя тя
и го зашлеви по бузата. Той я остави да го направи. Ако я беше сграбчил, за да й отвърне,
сигурно щеше да е звъннала на 911, а не му трябваше някакво си дело за домашно насилие да
му виси на врата.
- Чуй ме - каза той, - знам, че ти не го забелязваш, но аз се грижа за теб. Ако останеш
тук прекалено дълго, типове като този Гелър...
- Казва се Грюбер! - прекъсна го тя.
- Те ще те използват. Върни се у дома, докато все още имаш дом.
- Обичам Калифорния! - заяви тя.
- Обичаш я? Да бе! Отново тази дума... Та ти не би разпознала любовта дори и ако я
срещнеш и тя ти даде хиляда долара, за да й духаш! - Уайли май беше по-ядосан, отколкото
си мислеше, никога досега не й беше говорил с подобни думи.
Тя отметна косата си назад и отново се опита да го зашлеви.
- Ти си свиня, Майкъл! Барт казва, че си фашист, точно като германците!
Уайли усети как сърцето му се изпълва с гняв. За няколко секунди и двамата мълчаха,
след това той се обади пръв:
- Този пич, който никога не съм срещал, казва за мен, че съм какво? Като кого? - бавно и
отчетливо попита той.
- Казва, че ти и твоят отряд, с всичко това, което сте правили на онези затворници, било
престъпление и сега трябва да си в затвора...
Уайли си пое дълбоко дъх и отстъпи крачка назад, по-далеч от нея, така че да не
направи нещо, за което по-късно би съжалявал. Бяха нагазили в дълбокото.
- Какво си му казала за мен, Кейтлин? Знаеш, че не говоря за това! - „Нито сега, нито
когато и да било“, добави наум Уайли. Не говореше за това, не искаше дори да мисли за това.
Различните хора се справяха различно с миналото си. Той беше решил, че веднага щом успее
да се измъкне, най-добре ще бъде изцяло да забрави за него, и досега планът бе работил
безотказно.
- Казах му, че си бил в частта за водене на разпити. Това е всичко - рече тя в опит да се
защити. Лицето й се изопна. - Не се наложи нищо друго да му обяснявам. Той заяви, че
всички знаели с какво сте се занимавали. Каза, че сте нарушили Женевската конвенция...
- И ти знаеш какво е Женевската конвенция, така ли, Кейт? Имаш ли въобще някаква
представа какво е това?
- Той каза, че сте срам за цялата нация...
В този момент през ума му минаха доста грозни думи, с които би определил този Барт,
но Уайли не ги изказа на глас. Не би й доставил това удоволствие. Призова цялата си
дисциплина, изградена в годините като рейнджър, и с най-спокойния тон й заяви:
- Той не знае какво беше там. Ти също не знаеш.
- Било същото като „Абу Граб“ според Барт.
- Искаш да кажеш „Абу Гариб“? Нямаш си ни най-мал-ка представа, нали?
- Знам, че ме мислиш за тъпа, но аз, за разлика от теб, съм завършила колеж!
- Курсовете по физиотерапия не са колеж! И предай на гаджето си, че сме разпитвали
терористи от най-високо ниво - онези, които са дърпали конците, а не някакви си иракски
селяни, които са били заловени при атаките.
- Кажи ми само едно - започна тя. - Щом толкова се гордееш с това, което си правил,
защо никога не говориш за него? Защо винаги, когато те попитам, ти сменяш темата?
Не искаше да си го спомня, но думите й го върнаха отново в онези военни бараки в
Полша. Опита се да изтласка образите далеч от съзнанието си. Миналото трябваше да си
остане минало.
- Аз съм войник, Кейт. Правил съм това, което началниците са ми нареждали да правя. В
армията е така.
- Ама и Барт каза, че ще кажеш нещо такова... - сряза го тя. - Че си бил изпълнител,
следвал си заповеди. Той ми вика, че все тази стара история разправяте.
Уайли скочи към нея и вдигна ръка, но в миг се обърна и грабна една тениска, шорти и
маратонките си. В Лос Анджелис имаше една верига фитнес зали, които работеха
денонощно. Беше се записал там преди няколко седмици. Ако не искаше да го арестуват за
побой, трябваше колкото се може по-бързо да излезе от тази къща.
Същата нощ пробяга двадесет и седем километра и се катери по изкуствената стена до
два часа след полунощ. Щом се върна у дома, Кейтлин си беше отишла. Месец по-късно
разводът приключи по бързата процедура. Без да търсят вина, те разделиха поравно общата
си собственост - двете коли и четирите хиляди долара от общата им спестовна сметка.
Уайли отпразнува свободата си, като отиде в Холивуд и заби първото момиче, което се оказа
достатъчно пияно, за да дойде с него у тях. Нямаше хубавото тяло на Кейтлин, но в леглото
беше много по-добра.
Седмица по-късно видя публикацията в един военен форум - търсеха бивши войници за
каскадьори в някакво телевизионно шоу. Реши, че обявата е несериозна, но въпреки това
изпрати имейл и кандидатства. Оказа се истинска и получи работата.
Сега вече работеше на постоянен договор и изкарваше добри пари. Имаше достатъчно,
за да плаща наема на къщата и да заделя по някой долар за мустанга. Не беше кой знае каква
кола, сив металик, с гюрук и шестцилиндров двигател. Искаше му се да е по-мощен, но
нямаше да може да го захранва. Километражът показваше осемдесет и пет хиляди
километра, но сигурно беше превъртян и в действителност бяха сто осемдесет и пет.
Трябваше малко да се постегне, отдясно бронята беше започнала да ръждясва, но нямаше
никакви сериозни повреди.
Изтегли кредит от познати банкери в „Уелс Фарго“ и я пооправи, като само след няколко
уикенда работа колата вече беше бижу. Естествено, не ставаше за дълго шофиране, най-много
да отидеше с нея до плажа. Старите двигатели прегряваха бързо, а и по съвременните
стандарти шестте цилиндъра се считаха за ниска мощност. Имаше чувството, че минава
седмица, докато ускори от 0 до 80 километра в час, но можеше да я кара на път за работа и
това му беше достатъчно.
Да, в Калифорния беше чудесно, не можеше да се оплаче. Сещаше се за Кейтлин далеч
по-рядко, отколкото очакваше. Беше я мярнал в някакъв клуб в Бурбанк преди няколко
седмици, стори му се раздразнена. Стоеше там с някакво друго момиче, което можеше да
мине за нейна близначка. Около тях не се виждаха никакви мъже. Уайли се зачуди дали онзи
Грюбер не я е разкарал. Измъкна се от бара, преди тя да го забележи, и профука нахалост
петдесетте долара, които беше дал за вход. Нямаше какво да й каже.
От време на време се сещаше за това, което Кейтлин му беше споменала в последната им
вечер заедно. Не, не можеше да твърди, че се гордее с нещата, които 673 бяха правили,
особено накрая. Но всичко това беше минало. Сега живееше в долината и играеше дубльор на
скъпоплатени актьори, на които въобще не им пукаше, че действително е бил в армията. Ако
се случеше да го попитат, обикновено отговаряше: „Да, бях рейнджър“, но хората в Холивуд
така или иначе предпочитаха да говорят за себе си, така че в повечето случаи не му се
налагаше да казва нищо повече. В редките случаи, когато някой полюбопитстваше за
подробности, Уайли отвръщаше едно и също: „Щеше ми се да мога да ви кажа, но това е
класифицирана информация. Може би ще разберете, ала след петдесет години...“.
Уайли спря пред заведението за бързо хранене. Беше решил да хапне и след това да
излезе в някой от баровете, близо до дома му, да изпие една бира и да хване второто
полувреме от мача на „Лейкърс“ по телевизията. Но промени намеренията си, докато чакаше
да поръча. Напоследък ядеше доста мазна храна, днес сутринта забеляза, че е качил няколко
килограма, а тук това имаше значение. Не беше достатъчно да си бивш войник, трябваше и да
изглеждаш добре.
Напусна опашката и си тръгна. Утре вечер имаше среща с една медицинска сестра,
която беше срещнал в „Старбъкс“ преди седмица. Момичетата тук бяха лесни. Беше сигурен,
че ако я заведеше на вечеря и от време на време слушаше какво му говори, спокойно можеше
да се озове в апартамента й след това и да си поиграят на „Чичо доктор“. Макар че май беше
по-добре да не се шегува с това, беше го пробвал с една друга медицинска сестра преди
повече от месец и тя не го намери за смешно.
По пътя към Де Сото мина и си купи готова салата и обезмаслено пуешко печено. Ако го
видеха някои от отряда, с които беше служил, щяха да си умрат от смях, но както и да е... Ако
всичко беше наред, до няколко години щяха да започнат да му възлагат малки роли на
редовен договор, а затова би изтърпял няколко безвкусни вечери.
Чатсуърт беше безличен квартал от средна класа, изграден през 60-те и 70-те години,
когато Лос Анджелис се е разширявал на север в долината. Къщите бяха наблъскани плътно
една до друга, с малки дворчета отпред. Разделяха ги единствено ниски стени или храсти,
засадени, за да се създаде някаква интимност.
Уайли зави наляво по „Ласен“, надясно по „Оуенсмаут“, после пак наляво и пак
надясно. Уличките ставаха все по-къси и по-тесни, докато най-накрая той стигна до своята
къща. Имаше две тесни спални, миниатюрна кухня и всекидневна, в която едва се побираха
диван и масичка за кафе. За Уайли беше достатъчно. След като години наред беше живял във
военни общежития, а след това и в онези бараки в Полша, сега беше доволен, че си има свое
уютно местенце.
Успя да хване последните минути от мача на „Лейкърс“ и превключи на ESPN. Към
11:30 гледаше Спортен център. Току-що беше отворил бутилка бира „Корона Лайт“ и
поливаше с горчица парчето пуешко, с надеждата да стане малко по-вкусно и читаво за ядене.
На вратата се позвъни.
- Да? - извика Уайли. - Кой е?
- От „Домино“ - отговори някой отвън.
Уайли не беше поръчвал пица. Преди месец от „Пица Хът“ бяха допуснали същата
грешка. А може и някой да се закачаше с него, но пък това си беше дебелашка шега. Момчето
от „Пица Хът“ си беше тръгнало, без да спори, щом Уайли му каза, че не е поръчвал.
- Не е за мен - извика той, докато отваряше вратата. Видя кутията на „Домино“.
И в този миг стомахът му се разцепи на две. Болката беше по-ужасна дори и от най-
ужасния удар, който някога беше понасял, - не беше като болка в мускулите, усети я как
избухна дълбоко в корема му.
- О, боже! - едва изрече той, изпусна бирата и се препъна назад. Сви се на две и
инстинктивно се опита да предпази раната с ръце. Веднага усети кръвта по дланта си,
процеждаше се през пръстите му, а всичко се беше случило само преди секунда. Уайли не
разбра какво точно стана, още по-малко осъзна защо стана така. Разбра само, че е загазил.
Опита се да вдигне ръка, за да се защити, въпреки че усети как силите му го напускат.
След няколко секунди вече лежеше на пода...
- Не... - опита се да извика той - Мол...
Не успя да помоли. Вторият изстрел го удари право в гърдите, счупи му две ребра и
проби дясната половина на белия му дроб. Мускулите му внезапно се отпуснаха, свлече се
тежко назад без грам актьорска игра, без падане на забавен каданс в локвичката бира, която
се образуваше на пода зад него. Изстрелите не се чуха. Заглушител, помисли си той.
Пистолетът беше скрит под кутията ,Домино“. Уайли успя да види само това и разбра „как“,
но не успя да разбере „кой“ или „защо“. Опита се да вдигне глава и да погледне убиеца,
защото знаеше, че много скоро ще е мъртъв.
Тогава пистолетът издаде смъртоносния си шепот още два пъти. Уайли се сгърчи и
умря. Телевизионният екран зад гърба му показваше класацията на ESPN за топ десет
спортни срещи за деня.
Стрелецът пъхна оръжието със заглушителя в празната кутия от пица, затвори вратата и
се върна при тойотата, спряна на улицата пред къщата. Качи се, автомобилът потегли и скоро
изчезна в нощта.
4.
Берлин, Ню Хемпшър
Не носи оръжията тук...
Уелс се изкачваше по стръмна канара, когато от мобилния му телефон се разнесе гласът
на Джони Кеш. Сънят мигом избяга от съзнанието му и той се озова обратно в хижата си. Не
можеше да си спомни за какво се беше катерил и какво очакваше да намери на върха. Стисна
отново очи в опит да се върне към сънуваното, но телефонът продължи да звъни, или по-
точно да пее, докато Уелс не протегна ръка, за да го вземе от нощното шкафче.
- Здравей... - Думата заседна в гърлото му. Езикът му бе залепнал за небцето, а пулсът му
се ускори и заблъска в главата му в бесния ритъм на полудял метроном. Зачуди се колко ли
беше изпил предишната нощ. Три бири и няколко шота, не беше чак толкова много...
Изглежда, не беше свикнал да пие.
- Събудих ли те? - попита весело Шафер. - Дълга нощ, а, Джон?
Уелс вдигна глава на няколко сантиметра над възглавницата и погледна към часовника
на нощното шкафче - показваше 12:15. През последните двадесет години нито веднъж не му
се беше случвало да спи до обяд. После си спомни за мартинито, май то му беше дошло в
повече. Ан му го беше поръчала като за последно, въпреки протестите му. Разклатено, не
разбъркано[7] беше казала на бармана и след това му беше намигнала. В друга ситуация би се
подразнил от това, но истината беше, че се почувства поласкан.
Преди две бири й беше разказал кой е. Тя беше на двадесет и девет, работеше като
полицай в Конуей, беше се развела преди две години и сега се опитваше да изгради живота
си наново. Изглежда, се удиви от факта, че след всичко преживяно той беше стигнал до
идеята да се установи в малката хижа в Ню Хемпшър.
- Не трябва ли да си в другия Берлин и да преследваш руснаците? - попита тя.
- Студената война отдавна приключи, сладурче - отговори той, изричайки „сладурче“ с
акцента на филмова звезда от 50-те.
- Тогава германците. Знаеш ли, че в гимназията исках да отида в Берлин, за да видя
Парада на любовта?
- Заради тази шумотевица ли?
- Точно заради нея. Четох за фестивала и тогава ми се стори като най-готиното нещо на
света. Е, имай предвид, че бях на шестнадесет. Но вместо това се оказах достатъчно глупава
да се влюбя. Омъжих се за Франк Пойнтер и виж ме сега - вися в някакъв бар с някакъв тип,
който твърди, че е Джон Уелс.
- Но аз съм Джон Уелс. Поне така мисля... - рече с усмивка той.
- О, да. Обзалагам се, че пред всяко момиче излизаш с този номер - разсмя се тя. И след
това го целуна. Дори и преди да изпие мартинито, и двамата знаеха, че тя ще дойде в хижата
с него.
- Какво искаш, Елис? - попита Уелс, въпреки че предполагаше какво ще поиска Шафер.
Обаждането дори беше закъсняло. Пренебрегна камбаните, които биеха в главата му, изправи
се и седна в леглото.
Ан протегна ръка и го погали по гърба.
- Искам теб - заяви Шафер. - Присъствието ти е необходимо тук.
Уелс не отговори.
- И то колкото се може по-скоро - уточни шефът му. - Е, ако можеш да се отделиш от
социалните си задължения, разбира се.
Уелс не си направи труда да попита как Шафер бе разбрал, че не е сам.
- Освен ако не изпратиш самолет да ме вземе, няма как да стане преди утре - каза той. -
Твърде късно ли е за теб?
- Утре става.
Уелс затвори телефона и първата мисъл, която премина през главата му, беше: Нещо се е
случило с Ексли! Но Шафер щеше да му каже, ако беше така. Значи става въпрос за работа.
Ан плъзна ръка по гърдите му.
- Трябва да вървя - каза й той.
Тя не обърна внимание на съпротивата му и го притисна обратно в леглото.
Когато приключиха, останаха да лежат неподвижни за минута. Тя се надигна преди него
и посегна към бельото си на шарени ивици, захвърлено край леглото до неговите джинси.
Петнадесет минути по-късно вече беше на вратата и му подаваше лист от тефтерче, сгънат на
две.
- Това е имейлът ми - каза тя, преди да си тръгне. - Ще напуснеш ли града?
- Така изглежда - отговори Уелс.
- Сигурно ще се занимаваш с някакви суперсекретни работи - подразни го тя.
- Само с нормалните неща - опита се да отговори на шегата й той.
- Ами, всичко хубаво тогава.
- Добре - Уелс взе листчето и го пъхна в джоба си. - Виж, Ан - започна той, - може би
няма да ми повярваш, но не правя такива неща много често. Всъщност това ми беше за пръв
път от доста време...
- А, вярвам ти. Снощи забелязах, че си малко извън форма - пошегува се тя.
Той се изчерви, а Ан се засмя.
- Не се притеснявай. Тази сутрин беше далеч по-добре, особено като за мъж на твоята
възраст...
- Ох! - престорено се засегна Уелс.
- Опитвам се да кажа, че всъщност с теб ми беше много забавно. Може да ми дадеш
телефонния си номер, в случай че намина към Вашингтон, да видя паметниците, не за друго.
Нали всички туристи ходят за това? - усмихна се Ан.
Той намери химикалка и написа номера на мобилния си телефон на едно листче.
- Номерът е без име на абоната - каза й той.
- Естествено - усмихна се тя.
След това го целуна, зарови пръсти в косата му и си тръгна, отдалечавайки се с
елегантна крачка въпреки туристическите обувки и сините джинси, които обгръщаха
апетитно задничето й. Уелс не очакваше да я види повече, но все пак й помаха, когато тя се
качи в пикапа си, модел „Силверадо“, и потегли. Мацката определено имаше стил.
На Тонка не й хареса да го гледа как си опакова нещата, мотаеше се в краката му и го
дърпаше за джинсите, докато той пълнеше пътната чанта. Трябваше да я вземе със себе си в
Ленгли. Не знаеше колко време ще се наложи да отсъства, а не можеше да я върне в приюта
за бездомни кучета. Събра купата й, храната, играчките и ги хвърли на задната седалка на
субаруто, до своята чанта. Огледа за последно хижата, въпреки че не усещаше сантимент от
това, че напуска мястото. То беше изпълнило задачата си - беше намерил пристан, където да
се скрие и да излекува раните си. За последно взе една книга, оставена на нощното шкафче,
току-що беше започнал да я чете - биографията на Елвис. Трябваше да избира между книга за
Елвис и друга за Ганди, но на Уелс не му се четеше за индийския водач, историята му го
караше да си спомня това, което беше оставил зад гърба си. Накрая се пресегна под леглото и
взе кутията с пистолетите.
По пътя спря само веднъж, за кафе и бутилка минерална вода. Някъде близо до
Филаделфия махмурлукът му изчезна и той продължи да шофира по-спокойно.
Прекара нощта в евтин мотел близо до Вашингтон. Предположи, че Ексли все още живее
в къщата, която бяха наели заедно някога. Мотелската стая вонеше на цигарен дим, а
матракът на леглото потъваше като хамак, но Уелс взе кучето при себе си и двамата спаха на
пода, опрели гръб в гръб.
На сутринта стигна до Ленгли, но охраната на портала отказа да го пусне. В базата не се
допускаха кучета, с изключение на специално обучените в Управлението - търсачи на бомби.
Уелс обясни, че става въпрос само за няколко часа и че с това му правят услуга. Не се наложи
да споменава, че след последните няколко години Управлението му дължеше вече няколко
услуги. Служителите от охраната се засуетиха, обадиха се тук и там, но в крайна сметка го
пуснаха.
- Джон! - посрещна го възторжено Шафер, преди кучето радостно да се хвърли към него.
Изправена на задните си крака, Тонка беше висока почти колкото Шафер. Тя го близна по
лицето, готова за игра, въпреки че той се опита да я свали от себе си. - Тъкмо щях да кажа, че
ми липсваше, и ето ти ново двайсет! Не мога да повярвам, че си влязъл тук с куче!
- Казва се Тонка - обясни Уелс - и те харесва.
Шафер отмести кучето и прегърна Уелс, нещо, от което агентът винаги се чувстваше
неловко. Изразите на мъжка привързаност го объркваха. Баща му се бе държал дистанцирано
с него, беше много тактичен, не точно студен човек, а по-скоро такъв, който не обичаше да
показва емоциите си. Беше невъзмутим. Истински хирург до мозъка на костите си - в най-
добрия и най-лошия смисъл на думата. Уелс беше следвал неговия пример и се бе научил да
държи емоциите си настрана. Когато играеше футбол и отбележеше точка в мача, винаги
подаваше топката на рефера, без да каже и дума, а треньорът му в гимназията много обичаше
да цитира Беър Браянт: „Когато стигнеш до върха, дръж се така, сякаш си бил там и преди“.
Сега Уелс потупа Шафер по раменете, побърза да се отскубне от прегръдката му и
подръпна каишката на Тонка: „Ела тук, момиче“, изкомандва кратко той и й посочи дивана
пред бюрото на шефа. Кучето се подчини, макар и с нежелание.
- Радвам се да те видя - започна Шафер, - въпреки че приличаш на човек, оцелял след
корабокрушение. Каква е тази брада? А и фланелата? Да не говорим за кучето...
„Аз наистина съм оцелял“, помисли си Уелс, въпреки че не го каза на глас. Оцеляването
е моя специалност, въпреки че хората около мен не винаги имат този късмет. Бюрото на
шефа преливаше от военни наръчници за водене на разпити, част от които представляваха
класифицирана информация, виждаше се и някакъв доклад от главен инспектор в ЦРУ. Уелс
реши, че е по-добре да не пита. Скоро, така или иначе, щеше да разбере.
- Всъщност изглеждаш ми почти готов да се върнеш в Афганистан - каза Шафер.
- За това ли ставало въпрос?
- Не, но е близо. Тази сутрин получих общите насоки, но не знам подробностите. Дуто
иска лично да ни запознае с тях.
Дуто беше директорът на ЦРУ, главният началник на Уелс.
- Винсент Дуто? Каква приятна изненада - въздъхна Уелс.
Двамата с Дуто не се разбираха особено добре. Според Уелс бившият военен беше
прекалено педантичен по отношение на дисциплината и възприемаше агентите си като
заменяеми части, като пионки в игра, която се прави само зa негова чест и прослава. Уелс
знаеше, че Дуто го смята за много ценен, но неконтролируем кадър, за добре обучен
състезателен кон, с който винаги можеш да спечелиш гонката, но който неминуемо върви
заедно със своето непробиваемо самочувствие. Дори самият Дуто веднъж се беше изразил
точно така, макар че не бе изказал на глас цялата си бруталност: „Ще те яздим, докато
счупиш някой крак, Джон“.
- А след това право към фабриката за туткал - промърмори тихо Уелс.
- Какво? - не разбра Шафер.
- Чудя се защо ли Дуто иска да ме въведе в картинката лично, а не е оставил тази чест на
теб.
- Липсваш му - отговори шефът.
- Вярваш ли му, Елис?
Шафер изсумтя. Подобен въпрос не предполагаше отговор.
- Сериозно? - продължи Уелс, макар че не беше съвсем сигурен защо продължава да
човърка темата. - Вярваш ли му?
Шафер седна зад бюрото си и опита да отвори кутийка диетична кола, но запотеният
метал се изплъзна от пръстите му и кутийката полетя към документите на бюрото. Със
светкавична реакция Уелс я хвана, докато беше още във въздуха, и я остави на масичката за
кафе.-
Виждам, че рефлексите ти са непокътнати - отбеляза Шафер.
- Старая се - отвърна Уелс, но не спомена за безкрайните часове, в които беше играл на
„Хало“[8], докато беше в Ню Хемпшър. С това се опитваше да забави невъзвратимата загуба
на бързината на реакциите, която настъпваше с възрастта. Ала не беше сигурен дали
упражненията щяха да му помогнат при стрелба, въпреки че във виртуалната планета Рийч се
бе превърнал в истинска машина за убиване.
- Не можеш да кажеш дали вярваш на Дуто, или не - започна Шафер, - защото неговата
система от ценности просто не включва доверието. Ако интересите ви съвпадат, той се счита
за твой приятел. Понякога може дори да ти каже истината. Но щом спреш да си му нужен,
нещата приключват. При него всичко е като при онзи холивудски продуцент, за когото четох
някъде, - преди премиерата на всеки свой филм си съставял две речи, едната била за това
колко страхотен се е получил филмът, а другата - за това колко не струва. И така, когато
филмът излезе по екраните и се види как го възприема публиката, човекът решава коя от
двете речи да произнесе. Не може да се каже, че едната е вярна, а другата не е - и двете са
верни, докато едната се окаже невярна, нали се сещаш?
- Сещам се, че въпросът беше глупав - кимна Уелс.
Телефонът на шефа иззвъня. Той вдигна, послуша за момент, след което само изсумтя и
затвори.
- Да вървим - обърна се той към Уелс.
Излязоха от офиса заедно с Тонка, която ги следваше по петите.
- Може ли да те помоля нещо? - попита Шафер. - Става ли да оставим кучето тук?
- Няма начин - усмихна се Уелс.
Дуто ги чакаше в конферентната зала на седмия етаж в новата сграда на Щаба, където се
намираше управлението на ЦРУ. Уелс предположи, че Дуто е бил предупреден, че идват с
куче, и затова не ги прие в кабинета си, който беше в другия край на коридора.
През изминалата година, в която Уелс не бе наоколо, Дуто значително бе подобрил
гардероба и начина си на обличане. Сега се беше издокарал в тъмносин костюм, който му
прилягаше много добре и си личеше, че е шит по поръчка, беше с бяла риза и тъмночервена
вратовръзка.
- Нагласили ли сме се за някъде? - попита шеговито Уелс.
- Не е лошо да обръснеш тази брада сега, когато си отново в цивилизацията, Джон -
отвърна Дуто.
Въпреки недоверието, което изпитваше към Дуто, Уелс се почувства странно успокоен
от факта, че именно той все още беше начело. Поне не се налагаше да се преструва, че е
приятелски настроен към него.
- Това е Тонка - представи я Уелс.
- Надявам се да е по-възпитана от теб - отговори директорът.
- Не бих казал.
- Е, значи твърде зле за нея. Можем ли да започваме, или водите и други домашни
любимци, с които се налага да се запозная?
Тримата мъже седнаха. Тонка въздъхна и легна в краката на Уелс.
- Елис е запознат донякъде с това - обясни Дуто, - затова ще започна с теб. Чувал ли си
някога за „Целева единица 673“?
Уелс поклати глава.
- Това е съвместна оперативна група между военните и Управлението. Занимавала се е с
разпити на терористи и затворници с високи постове в йерархията.
- Не знаех, че някога сме работили заедно е армията.
- Всички се бием в една и съща война - отговори Дуто.
- Вини се опитва да каже, че Ръмсфелд постоянно се мъчеше да настъпва в нашето поле
и създаването на подобни екипи бе единственият начин да му противодействаме - поясни
Шафер.
- Както и да е - продължи Дуто. - От 2004-та имаме няколко такива отряда, с времето
преминаха през известни трансформации, сменихме имената и номерата им.
- В превод означава: и ние, и армията периодично ги прегрупираме или заличаваме само
за да ги създадем отново, така че да е по-трудно на „Амнести Интернешънъл“, Конгреса или
който и да било друг да проследи нишката - прекъсна го Шафер. - „Бих искал да отговоря на
въпроса ви, сенаторе, но „Целева единица 85“ не съществува“ - изрецитира той.
- Искаш ли ти да обясняваш, или аз да продължа? - попита Дуто.
- Давай.
- Благодаря, Елис. В края на 2005-а, когато нещата с „Абу Гариб“ тръгнаха наистина зле,
елиминирахме всички неофициални отряди, но в началото на 2007-а се наложи да създадем
още един. Шест-седем-три - последна задача, десет човека - седем от военните, трима от
Управлението. Сформира се в Полша и използваше за база една полска казарма.
- Добре - съгласи се Уелс и си представи картинката: бетонна сграда в края на военната
база, точно от онези, за чието съществуване всички отричат, късно през нощта се приземяват
самолети, а надзирателите качват и свалят затворници от тях...
- Армията държеше командването. Командир беше един полковник с богат опит във
воденето на разпити - Мартин Терери. И понеже натискът на „Червения кръст“ и всички
останали беше вече доста голям, запазихме 673 само за най-коравите затворници. Това не
беше отряд за рутинни операции.
- Заради методите на разпит, които им е било разрешено да използват ли? - попита Уелс.
- Най-общо казано, групата функционираше така: задържаните са постъпвали в 673 по
два начина - някои от тях вече са били в системата, например затворници от Ирак, за които
някой е решил, че трябва да им бъде оказан малко допълнителен натиск, а други са били
изпращани директно след залавянето им.
- Призраци - поясни Шафер. „Затворник призрак“ беше жаргонът за задържан, чието
съществуване се отричаше от Съединените щати пред външни лица и организации, като
например адвокати, съпруги и наблюдатели от „Червения кръст“.
- Но не изцяло. Те всички са били вече в системата - отговори Дуто. - Поне от
юридическа гледна точка е трябвало да бъдат в системата.
- Ясно - каза Уелс. - А кой стоеше над Терери?
- Всъщност никой - каза Дуто. - Самите шест-седем-три бяха нещо като „призраци“.
Теоретично Терери е докладвал на заместник-командира на Центком - Централното
командване. Те отговаряха за всички военни операции в Средния изток и Централна Азия.
По онова време начело на Центком беше генерал Санчез.
- Санчез не е ли генерал-лейтенант? Как така полковник ще докладва на три звезди?
- Това беше умишлено. Санчез всъщност не следеше действията на 673, не му бе
вменено такова задължение. Целта беше тези момчета да могат да правят каквото трябва. В
действителност шифрограмите се изпращаха нагоре по информационните канали директно
към Пентагона.
Това „издърпване нагоре“, често наричано и „пускане в комина“, означаваше, че
необработеният разузнавателен материал постъпваше директно при главните ръководители,
вместо да бъде изпращан през нормалните канали за анализ на Ленгли и Пентагона. На
теория „пускането в комина“ предпазваше важната информация от вероятността да се загуби
във вихрушката от данни на ЦРУ и даваше възможност на тези, които вземаха решенията, да я
преценят сами за себе си.
- Значи, накратко, тези 673 са били неофициален отряд, пряко докладвайки на
Пентагона - отбеляза Уелс.
- Да.
- Докладвали ли са и на теб? - попита Шафер. - Или на някой друг от наша страна?
- Директно не.
- Какво означава това, Вини?
- Материалите се получаваха първо при военните. Ние ги виждахме едва след това.
- Въпреки че си имал хора в екипа? - учуди се Уелс.
- Точно така.
Първоначално Уелс не разбра, но след това му просветна:
- Този отряд не ти е харесвал - каза той. - Но си искал да бъдеш сигурен, че и ти си в
играта, за всеки случай, ако изскочи нещо добро. Сложил си няколко човека там, не са били
важни, но си се защитил от всичко, което може и да са правили там. Трябвало е да бъдеш
сигурен, че и ти държиш няколко карти в играта.
Дуто замълча и Уелс разбра, че е познал.
- Винаги играеш умно, Вини. Винаги играеш и за двете страни... - поклати глава Уелс.
- Предполагам, че през последните няколко години ти въобще не си нарушавал
правилата, Джон? Така че благодаря, спести си коментарите. Може ли да продължа, или ще
ми изнасяш лекции по етика? - намръщи се Дуто.
Уелс внимателно постави ръце на гладката, полирана повърхност на заседателната маса
и го изгледа, директорът също го изгледа. Тройно подсилените прозорци и дълбоките мокети
на седмия етаж поглъщаха всеки разговор. За един дълъг миг само дишането на Тонка
нарушаваше тишината в залата.
- Вини - внимателно рече Шафер, - може би е добре да заговориш с по-друг тон, като се
има предвид, че нито един от двама ни нямаше да е тук, ако не беше Джон. - Намекваше за
бомбената атака, предотвратена от Уелс преди година.
- И ние щяхме да я намерим - каза Дуто, но не прозвуча твърде убедително. - Бяхме
доста близо - довърши той и поразхлаби вратовръзката си. Отвори куфарчето си и в опит да
възстанови разговора извади отвътре някаква папка. - Както казах - продължи директорът, -
673 докладваше на армията, но и ние получавахме информация. - Той отвори папката на
списък от десет имена и я плъзна по масата към Уелс. - Някой от тези говори ли ти нещо?
Стори му се, че едно от имената му беше познато. Джеремая М. Уилямс, един войник,
когото беше срещнал по време на обучението за рейнджъри преди петнадесет години.
- Джери Уилямс - каза Уелс. - Познавах го доста отдавна. Добро момче, тихичък...
Бившата ми жена веднъж тори каза нещо забавно за него. Не мога да си спомня точно кога
беше, но се сещам, че го оприличи на гръцки бог. Представи си, тъкмо се бяхме оженили,
така че това ми прозвуча забавно... Но такъв си беше наистина, приличаше точно на
чернокож гръцки бог. Няма да го забравя.
- Жена ти също го е познавала, значи сте били приятели?
- По-скоро се държахме приятелски - поясни Уелс. Уилямс не беше от хората, с които се
сприятеляваш лесно, или по-скоро Уелс не бе опитал.
- Но не сте поддържали контакт, така ли?
- Когато започнах работа тук, прекъснах контактите си с всички от армията.
Уелс не беше съвсем сигурен защо навлиза в толкова големи подробности за това, че не
поддържа никакви връзки с Джеремая Маркис Уилямс. Може би се опитваше да изясни и на
самия себе си защо в настоящия етап от живота му се беше получило така, че хората, на
които вярваше, вече се брояха на пръсти.
- Този Джери беше добър човек. От онзи тип хора, с които обучението ти преминава по-
леко. Винаги гледаше да придърпа на плещите си товар, по-голям от собственото му тегло. -
Уелс осъзна, че думите му прозвучаха като хвалебствие.
- Това ли е единственото име, което разпознаваш?
- Поне на пръв поглед, да. Къде се намира Джери сега?
- Изчезнал е.
- Джери е изчезнал? Всичките тук ли са изчезнали?
- Само Джери. Предполага се, че е мъртъв. Останалите шестима, отбелязани с X, със
сигурност са мъртви.
Уелс съжали, че подразни Дуто, довеждайки кучето си, но щабквартирата винаги му
действаше зле. В гърлото му се надигна горчивина - поредният добър войник си беше
отишъл.
- Как е станало това? - попита той.
- Всичко по реда си - въздъхна директорът. - Рейчъл Калър се е самоубила в Сан Диего
преди десет месеца. Свръхдоза...
Дуто им подаде две снимки. На първата се виждаше Калър, облечена в униформа. Беше
хубава жена, с кестенява коса, подстригана късо и с бретон. Изглеждаше спретната, с
лунички по бузите и широка брадичка.
- В шест-седем-три е имало и жени ли? - учуди се Уелс.
- Тя беше докторът в отряда, психиатър.
Втората снимка бе кадър, заснет от полицията в Сан Диего на мястото на
самоубийството на Калър. Виждаше се главата й, здраво пристегната в найлонова торба. Уелс
подаде снимките на Шафер, без да каже нищо.
- Съпругът й я е открил - продължи Дуто. - Липсвала е предсмъртна бележка, но към
момента нямаме причини да вярваме, че не е било самоубийство. Била е в мобилизационния
резерв. Два пъти е била в Ирак, консултирала е войници там. Три месеца след последното й
ходене двама рейнджъри, най-младите от взвода, са били убити от ИВУ[9] в Афганистан.
Дуто им подаде още три снимки. Първите две много си приличаха, бяха кадри на
широкоплещести младежи в камуфлажни униформи. И двамата се усмихваха срамежливо. На
третата се виждаше взривено „Хъмви“[10]. Бронираните му предни и странични стъкла бяха
раздробени на сол, а от купето се издигаха гъсти облаци дим.
- Не знаем дали последното е свързано с другите... Взривът е станал на участък от пътя,
където на следващата седмица е имало и друг удар срещу наш конвой, но все пак момчетата
са били от същия взвод, така че е възможно - обясни Дуто.
- Първо умира докторката в Сан Диего, а след това и двамата рейнджъри в Афганистан,
така ли? - попита Шафер.
- Точно тъй. А сега да се върнем към САЩ.
Дуто подаде на Уелс още две снимки, на които ясно се виждаше човекът преди и след
ужасяващите последици. Първата представляваше стандартна снимка от
идентификационните карти на ЦРУ - възпълен тъмнокос мъж, облечен в спортно сако, с
раирана вратовръзка. Втората снимка беше от полицейския доклад на Вашингтонското
полицейско управление - същият мъж, проснат на тротоара, с риза, подгизнала от кръв.
Портфейлът му лежеше празен, захвърлен на няколко сантиметра от обувките му.
- Три месеца по-късно идва реда на Кенет Карп. Застрелян във Вашингтон, източно от
Лоугън Съркъл, случай отпреди четири месеца. Станало е към един и половина след
полунощ пред банкомат. Той е бил един от нашите, така че случаят, разбира се, е докладван
на нас, но никой не е направил връзката. Ченгетата са решили, че е грабеж, прераснал в
убийство, а после нашите служители по сигурността са стигнали до същия извод.
Охранителната камера до банкомата не показва нищо.
- Във Вашингтон ли е живял? - заинтересува се Шафер.
- В Рослин - поклати глава Дуто. - Другият въпрос е защо е теглил петстотин долара от
банкомат във Вашингтон, и то посред нощ? Наблизо до банката има стриптийз клуб, а Карп е
играел покер в „Адамс Морган“ всяка седмица. Очевидно е имал рутинен маршрут - тръгвал
си е от покера в един и е наминавал през клуба докъм три през нощта. Жена му така и не е
знаела.
- Правил е едно и също всяка седмица? - учуди се Уелс.
- Поне приятелчетата му са казали така пред ченгетата.
- Може някой да е бил наясно с рутинния маршрут и да го е причакал.
- От днешна гледна точка това е възможно. Но по онова време не са имали причина да
мислят така.
- Каква е била неговата работа в 673? - попита Уелс.
- Бил е главен преводач - отговори Дуто. - Говорел е арабски, пущунски и урду.
Дуто им подаде снимка на плешив чернокож мъж с масивен гръден кош, който силно
издуваше военната му униформа. Джери Уилямс. Нямаше втора негова снимка, защото
Уилямс все още се водеше изчезнал, а не мъртъв.
- Съпругата му е подала сигнал в Ню Орлиънс, че е изчезнал преди два месеца.
Последно е забелязан в бар в района „Джентили“, северно от Френския квартал.
Пенсионирал се е миналата година, след разпадането на отряда. Знаел е арабски от
специалните обучения, през които е преминал, работел е с Карп по преводите. Имал
проблеми с жена си и ченгетата в Ню Орлиънс не са си дали много зор да го търсят. Ако е
жив, най-вероятно се спотайва някъде. Оттогава не са го виждали, не е използвал кредитните
и дебитните си карти, не се е обаждал на семейството си и не е летял под собственото си
име. Ченгетата не са изключили официално жена му от разследването, но тя не е
заподозряна.
Уелс погледна усмихнатия мъж на снимката и се замисли дали той беше мъртъв.
- Чакай да видя дали разбрах правилно - каза той, - първа е Калър, докторката, задушила
се е сама в Сан Диего. След това умират двамата рейнджъри. За известно време не се случва
нищо. После Карп умира тук, а след това и Уилямс изчезва от Ню Орлиънс.
- Точно така - кимна Дуто.
- В отряд от десет човека петима са мъртви или изчезнали и никой не се е сетил да
свърже нещата?
- Не е имало логика - все пак говорим за самоубийство, бомбен атентат в Афганистан,
грабеж и един изчезнал човек. Четирима военни и един от Управлението. Не е много лесно
да се забележи мотив. Поне досега. - Дуто плъзна още две снимки по масата към Уелс и
Шафер. - Джак Фишер и Майк Уайли. И двамата са убити преди два дни. Смъртта на Фишер
е настъпила сутринта в Сан Франциско, а на Уайли - около полунощ в Лос Анджелис. И
двамата са застреляни отблизо. Няма свидетели, въпреки че убийствата са станали в
жилищни райони. Никой от съседите не е чул нищо. Ченгетата предполагат, че е използван
заглушител.
Не се наложи Дуто да обяснява по-нататък. Използването на заглушители е незаконно, а
и качествени се намират трудно. Фактът, че бе стреляно със заглушител, означаваше, че това
е работа на професионален убиец.
- Едно и също оръжие ли е използвано при двата случая? - попита Шафер.
- Да. Между другото, оръжието е същото, с което е прострелян и Карп.
- Кои са били двамата? - заинтересува се Уелс.
- Уайли е бил сержант, рейнджър. По всичко изглежда, че е бил добро момче - поясни
Дуто. Уелс можеше да каже същото - човекът на снимката изглеждаше добре - висок, синеок и
с голяма квадратна брадичка, - все едно направо е слязъл от плакат за набиране на
доброволци в армията. Е, така изглеждаше на снимката „преди“, на тази „след“ не беше чак
толкова хубав - лежеше проснат на пода, с празен поглед и ръце, изцапани със собствената
му кръв. Четири изстрела в тялото - два в корема и два в гърдите. Стрелецът е искал да бъде
сигурен.
- Къде е станало това? - Уелс посочи втората снимка.
- В къщата му в долината Сан Фернандо. Бил е разведен от съвсем скоро. Ченгетата са
говорили с бившата му жена, но тя има алиби. Като се има предвид моделът на убийствата,
няма причина да вярваме, че тя е замесена.
Уелс подаде на Шафер снимките на Уайли и погледна тези на Фишер - виждаше се, че е
бил плешив мъж, с усмивка, която разкриваше издадени напред кучешки зъби. Уелс не бе
запомнил името му, но лицето му се стори познато.
- „Мишия зъб“ - досети се той. - Може да се каже, че го харесвах, но май бях единствен.
- „Мишия зъб“ ли? Познаваш ли го?
- Беше ми инструктор във „Фермата“, когато се обучавах. Още тогава си беше плешив.
Беше специалист по „тактически физически изкуства“, както сам той ги наричаше. Вадене
на очи, чупене на пръсти, такива работи... Изчезна но средата на курса ни. Носеха се
непотвърдени слухове, че се бил въвлякъл в неподходящи физически контакти с една от
обучаемите.
- Точно така! - извика Дуто. - След това го върнахме на пътя, където му беше мястото. В
края на деветдесетте беше в Колумбия, а след Единадесети септември изкара известно време
във Филипините - все на места, където можеше да се развихри, без много-много да го
наблюдават. Този тип си падаше по ужасии.
Втората снимка на Фишер си беше ужасна - виждаше се как се е свлякъл на
шофьорската седалка, а половината му глава беше отнесена от близък изстрел. Устата му
зееше и Уелс не можа да не забележи зъбите му - дълги и остри, почти като на вампир.
- Фишер си имаше странна репутация, не мога да го отрека - каза Дуто, - но уменията му
бяха използвани успешно.
След тези думи, казани почти в прав текст, Уелс и Шафер се досетиха, че Фишер бе
назначеният мъчител на отряда. Въпреки че „Съединените щати не прилагаха мъчения“,
припомни си Уелс. Те бяха нещо лошо и незаконно, така че каквото и да беше правил или не
Фишер за 673, той не беше измъчвал. Точка.
- И едва вчера си успял да навържеш всичко това? -попита Шафер.
- Полицията в Сан Франциско е получила обаждането за Фишер преди два дни,
сутринта. Щом са разбрали кой е, побързали да се свържат с ФБР, а оттам прехвърлиха случая
на нас. Не знаехме дали е свързан с Карп и решихме да проверим и останалите членове на
673. Позвънихме на Уайли вчера сутринта и детектив от полицейското управление па Лос
Анджелис вдигна телефона в дома му.
- А какво става с другите трима от отряда? - обади се Уелс.
- Засега са в безопасност. Вторият в списъка, Мърфи, все още работи за нас. В момента е
назначен в ЦПТ - Центъра за противодействие на тероризма - поясни Дуто. - Полковник
Терери, командир на отряда, в момента е в Афганистан, служи в Баграм. Последният е Ханк
Потийт, специалист по военни комуникации. Сега е в Кемп Хенри, в Южна Корея. Никой от
тях не е забелязал нещо необичайно.
- Мърфи под охрана ли е?
- Да.
- ФБР ли ръководи разследването? - поинтересува се Шафер.
- Точно така - отвърна Дуто. - Убийствата са квалифицирани като възможни
терористични атаки. В момента работим с обединени сили - ние се опитваме да помагаме,
армията също, но правомощията за разследване са на федералните. Нищо по-различно от
стрелбата на Канси.
През 1993-та пакистанският студент Мир Амал Канси уби двама служители на
Управлението близо до главния вход на Ленгли. Разследването бе ръководено от ФБР, Канси
бе заловен в Пакистан през 1997-а. Беше осъден на смърт и екзекутиран във Вирджиния през
2002-ра.
- Значи местните полицейски управления също ще се включат в разследването - рече
Шафер.
- Разбира се - отговори Дуто.
- Ами ние с Джон? - продължи Шафер. - Разясни ми ситуацията, Вини, къде се вписваме
ние двамата? Не сме част от целевата единица, а и Управлението няма юрисдикция, за да
разследва тук.
- Ще стигнем и дотам - прекъсна го Дуто. - Но първо ще ви попитам това прилича ли ви
на работа на АК - „Ал Кайда“? Възможно ли е да е намесено някое от техните
подразделения?
- Прекалено изпипано е - замисли се Уелс, - а това са твърде много усилия, за да си
струват резултата. Не е като да застреляш някой правителствен секретар.
- Някой външен знаел ли е, че е създаден такъв отряд? - попита Шафер.
- Сигурно си забелязал, че не липсват статии, описващи нашите методи за разпит - сряза
го Дуто.
- А по-специално 673 били ли са споменавани някога?
- Миналата година един джихадски уебсайт писа за тях. „Американският отряд 673 са
бесни кучета, които трябва да бъдат унищожени“. Не се споменава нищо конкретно за
тактиките им, само обичайните заплахи. Имаме копие на страниците, ако искате да ги
погледнете. АНС[11] се опитаха да открият източника на публикацията, но не можаха.
- Знаем ли откъде са узнали номера на отряда? - попита Уелс.
- Беше изнесен в една публикация в Германия миналата година. Германски прокурор
беше образувал разследване във връзка с нашите тактики за предаване на задържани, но
имената на членовете на 673 не бяха споменати нито в пресата, нито в доклада на прокурора.
Доколкото ни е известно, те никога не са изтичали публично като информация.
- Това не означава, че джихадистите не са могли да ги узнаят. Може да са получили
помощ от някого в Полша - предположи Шафер - или от някого в офиса на прокурора.
- Има още една причина да мислим, че е замесена „Ал Кайда“ - допълни Дуто. - Вчера
сутринта военизирана група, наричаща се „Армия на сунитите“, е публикувала онлайн
съобщение, че поема отговорността. Става въпрос само за убийството на Майк Уайли и
информацията изглежда достоверна. По времето, когато публикацията е била качена в
интернет, новината за смъртта му все още не беше изнесена. Днес сутринта от ФБР
проследиха публикацията до източника й - оказа се, че е пусната от предплатен компютър в
закусвалня на „Дънкин Донътс“ в Лос Анджелис, точно от онези, в които слагаш монети в
брояча, за да ползваш компютъра. Заведението няма охранителни камери и служителите не
си спомнят някой по-особен клиент да е ползвал компютрите.
- Какво се казва в публикацията?
- Пише, че убийствата идват като отмъщение за отношението към задържаните. Тези
сайтове са само на арабски език, затова медиите все още не са ги надушили, но вероятно
скоро ще се усетят. Сами можете да си представите централните заглавия: „Отплата за
задържани затворници“, и така нататък...
- Ако всичко това е вярно, трябва да е на личностна основа - рече Уелс. - Не мога да си
обясня иначе защо някой би избрал именно тези хора като мишени. Става въпрос за някого,
когото 673 са разпитвали и след това е бил пуснат на свобода. Но всички такива лица са под
наш арест или наблюдение, нали?
- Всички, без двама. Единият от тях спокойно можем да го отпишем - казва се Мохатир,
гражданин на Малайзия, заловен във Филипините с три самоделни бомби в бутилки от сода,
от онези, с които можеш да свалиш цял самолет. Бил е арестуван от нас и след няколко
седмици се е разболял от нещо. Изпратили са го обратно във Филипините. Починал е в
ареста преди около осем месеца.
- Заболяване?
- Това е всичко, което знам - каза Дуто.
- Как е умрял?
Дуто поклати глава. Умрелият си е умрял, помисли си той, а на глас добави:
- Ако те интересува, попитай армията във Филипините. Аз лично не бих се занимавал.
Другият е този, който ни трябва, - казва се Алаа Зумари. Изпратихме го обратно в Кайро
горе-долу преди две години.
- Това е било точно по средата на работата на 673.
- Горе-долу... Бил е арестуван в Ирак е цяла торба мобилни телефони и пари в брой.
Заподозрян е, че е част от въстаниците, но 673 не е потвърдил такива подозрения.
- Някой опитвал ли се е да говори с него? - попита Уелс.
- Опитвали са, но не са успели - уточни Дуто. - Египетските власти са изгубили следите
му преди няколко месеца. Изчезнал е.
- Вини - прекъсна го Шафер, - все още не ми е ясно какво точно искаш от нас.
- Искам вие да проведете разследване - заяви Дуто. - Ще започнем с Алаа Зумари -
уточни той и погледна към Уелс. - Ти ще отидеш в Египет и ще го намериш. Доколкото си
спомням, имаш умения, които могат да се окажат много полезни там.
Дори самата идея звучеше невероятно. Уелс вече два пъти бе внедряван на мисия сред
джихадистите и не можеше да си представи как би успял да се вмъкне сред тях за трети път,
но от самата мисъл пулсът му се ускори.
- Предполагам, че ФБР вече има около стотина агенти, които се занимават с това, нали?
- изрече на глас той.
- Тук има някои усложнения, които тяхното разследване може да пропусне - каза сухо
Дуто.
- Обясни ни само - прекъсна го Уелс - какво точно става.
- Става въпрос за вътрешно разследване, затова ФБР докладват пряко на ДНР, директора
на националното разузнаване Фред Уитби. - Позицията беше създадена след Единадесети
септември по решение на Конгреса и Белия дом, които бяха преценили, че има нужда от нов
правителствен пост, който да наблюдава дейността не само на ЦРУ, но и на цялата
разузнавателска общност. - Притеснявам се, че Уитби може и да не представя цялостната
картина пред федералните - продължи Дуто.
- Това какво ще рече?
- Не мога да ви кажа повече. Поне за момента...
- Искаш от нас да се промъкнем зад гърба на шефа ти... - започна Уелс.
- Той не ми е шеф, Джон.
- Всъщност е точно такъв - каза Шафер. Връзките на подчиненост между директора на
националното разузнаване и директора на централното разузнаване все още се изясняваха.
- Аз ръководя ЦРУ. Фред Уитби няма оперативна власт тук.
- О, да не би да засегнах болна тема, Вини?
„Няма начин да не съм“, помисли си Уелс. В Ленгли, както и навсякъде във Вашингтон,
издигналите се на ръководни постове винаги насочваха вниманието си към демонстрации на
сила и завземане на повече територия, сякаш светът извън Белтуей не съществуваше в друга
форма, освен като вид паралелна реалност, където да бележиш точки в своя полза.
- Искаш да се намесим в работата на ФБР? - попита Уелс. - Да действаме на родна земя,
което, доколкото си спомням, е незаконно? А ти дори не щеш да ни кажеш какви са мотивите
ти, освен оправданието, че не вярваш на Фред Уитби. Въобще не предполагах, че ни
възприемаш за чак толкова близки приятели - саркастично отбеляза той.
- Не става въпрос за намеса. Говорим само за влизане в системата им. Аз ще ви осигуря
достъп до регистър 301 - докладите, които агентите от ФБР попълват след разпит. - Искам да
знам какви доказателства има, да видя тестовете от детектора на лъжата. След това правете
каквото си искате. Да речем, Джон може да реши да отскочи до Кайро и да намери Алаа
Зумари преди федералните или египтяните, нали? И никой не може да го спре.
- Какво не ни казваш, Вини? - прекъсна го Уелс.
Дуто млъкна за момент и го погледна.
- Без да навлизам в подробности, само споменавам, че онези момчета са се натъкнали
на нещо. Нещо важно. Стана въпрос за сериозни намеси в сигурността ни.
- Свързано ли е с този египтянин, Зумари?
- Не.
Уелс и Шафер очакваха Дуто да продължи, но той не каза нищо повече. Тишината се
проточи. Въздухът в стаята сякаш се нажежи, дори дишането на Тонка стана осезаемо по-
бавно.
- Не мога да ви кажа - въздъхна Дуто накрая. - Дори и на вас не мога. Има само осем
души в страната, които са запознати с цялата история.
- Вини, знаеш не по-зле от нас, че можем да работим с всякаква класифицирана
информация.
- Всичко е тук. Файловете са на булевард "Либърти" - сграда на няколко километра от
Ленгли, където се помещаваше щабквартирата на Дирекцията на националното разузнаване.
А Уитби ги е стиснал здраво. Той дори няма намерение да разкрие пред ФБР това, което
току-що ви разказах. Федералните ще получат само имената на членовете на отряда и на
задържаните. Дори не говорим за пълните им досиета, а само за имената. Мисля, че са били
десетима. Освен това ще имат най-бегла информация за методите на действие на 673. Нищо
повече от това. Нищо за това, което 673 са открили. Мисля, че в това отношение Уитби
греши, и му го споменах, но нямам власт да направя нищо повече. Затова бих казал, да -
искам и вие да се намесите. Може би ще успея да ви снабдя и с още малко пикантни
подробности. Да речем, че бюрото намери заподозрян и го арестува - супер! Само че, ако се
залутат някъде в разследването, може би вие ще забележите нещо, което те пропускат, и така
ще ги насочите.
- И тъй, искаш да засрамиш Уитби и ФБР, като вършим това, което те не могат - допълни
Уелс.
- Станал си голям циник, Джон - усмихна се Дуто.
- Поне ни дай достъп до пълните досиета на задържаните...
- Нямам ги.
- Тогава забрави! - каза Уелс.
- Брой ни в играта - заяви Шафер.
5.
- Защо се съгласи?
- Когато директорът те помоли, най-добре е да приемеш - обясни Шафер.
След срещата Шафер бе предложил на Уелс да излязат извън Ленгли, за да подишат чист
въздух, и в момента вървяха покрай черната гранитна стена на паметника на Франклин
Делано Рузвелт. Почти скрит зад огромната сграда на мола на югозападния край на
изкуственото езеро, монументът рядко привличаше вниманието на туристите.
- Възприел си нова философия, Елис - каза Уелс. - Ала каквато и игра да се опитваш да
играеш, аз не искам да участвам.
- Нека ти обясня нещо, Джон. След пет минути ти така или иначе щеше да се съгласиш.
Представям си как щеше да протече срещата... Дуто щеше да каже, че така ти дава шанс да
обърнеш нова страница в отношенията ви, да изградите нова връзка помежду си. А когато
видеше, че това няма да свърши работа, щеше да се позове на чувството ти за дълг и да ти
каже, че трябва да отмъстиш за случилото се с Джери Уилямс и останалите момчета. Това
вероятно щеше да свърши работа. Но ако все пак не се беше навил, той щеше да го извърти
като предизвикателство към твоята смелост и мъжественост. И тогава щеше да захапеш за не
повече от секунда.
- Не е така... - опита се да възрази Уелс.
- Напротив. Казвам ти го, защото и аз бих постъпил точно тъй.
„Дуто да не би да си въобразява, че може да ме манипулира толкова лесно?“, зачуди се
Уелс, след което си помисли: „Толкова лесен ли му се струвам?“. Дори и сега, след всичко,
което беше направил за тях, той имаше смътното усещане, че Дуто и Шафер все пак го
възприемаха за нещо повече от някой, който може да срита няколко врати и да нахлуе,
изпълнявайки задача, която те са му възложили.
Уелс би могъл да принуди Дуто да го приеме като равен. След успехите през последните
години би могъл да е заместник-директор по операциите, би могъл да напусне Управлението
и да постъпи на работа в Белия дом или в Съвета по Национална сигурност. Би могъл дори
да получи преподавателско място в някой университет като Джорджтаун, докато реши с
какво би искал да се занимава по-нататък. Но също така добре съзнаваше, че необходимостта
да ходи облечен в костюм всеки ден и да провежда срещи ще го отегчи до смърт. Той
принадлежеше на външния свят, но Дуто и Шафер не го уважаваха достатъчно, понеже не би
приел по-големи правомощия.
Пулсът му се ускори и той се насили да се усмихне пред Шафер. Не искаше да му
достави удоволствието да види как хапливите му думи са ударили точно в целта.
- Харесваш ли мемориала на Франклин Делано Рузвелт? - попита Уелс.
- Не много. Прекалено политически коректен е, не мислиш ли? Демократите са го
замислили, а после са дошли републиканците и са го забили в центъра на нищото. А и
фигурата прелива от самозвано вдъхновение. Трябваше да запазят само мемориалите на
Линкълн, Джеферсън и Вашингтон - отговори Шафер.
- Къде е Ексли? - попита Уелс, колкото да каже нещо. Споменаването на името й го
подсети за Ан. Представи си, че може да усети аромата й, да почувства кожата й... От
мисълта за нея устата му пресъхна, но въпреки това някак си му се искаше да признае на
Ексли какво е направил, да й се извини. Може би да я накара да ревнува, да й напомни за
това, което някога бяха имали. - Как е тя?
- Питай я сам - отговори Шафер. - Знаеш къде да я намериш. Там не се меся. Ако
смятате да се съберете отново, все някой от вас трябва да направи първата крачка, иначе и
двамата ще се чувствате нещастни.
В този момент цял клас ученици в трети или четвърти клас се скупчиха около
мемориала. Учителят им изглеждаше толкова млад, като че ли едва бе започнал да се бръсне.
Носеше тъмни очила и сякаш беше олицетворение на „Учители за Америка“ - нещо средно
между кандидат за „Бръшляновата лига“ и правния факултет. Виждаше се, че полага всички
усилия, но едва успяваше да събере децата да вървят в строй - те непрекъснато се закачаха и
се блъскаха. Две момчета се откъснаха от групата и се подгониха покрай една от мраморните
пейки край мемориала, смееха се и се преструваха, че се стрелят.
- Мъртъв си! Вдигни оръжието си над главата! - изкомандва едното. Другото момче се
сви зад пейката и вдигна ръце, държейки въображаема пушка.
- Пушката е празна - обади се второто момче. - А сега ти си мъртъв!
- Да вървим! - подкани Уелс.
- Депресиращо е... - рече Шафер.
- Мразя да гледам подобни неща.
- Имах предвид, че това си е разхищение на муниции. Тези деца не биха могли да уцелят
и плевня от пет метра разстояние. Освен това някой от двамата все пак трябваше да
презареди - отбеляза наблюдателно Шафер.
- Много хубаво, Елис.
- Не можеш да позволяваш всичко да ти влияе - погледна го Шафер. - Понякога просто
трябва да се изсмееш на цялата абсурдност.
Оставиха шумната група и тръгнаха по брега на изкуственото езеро към Мемориала на
Джеферсън. Лек ветрец набраздяваше огледалната повърхност на застоялата вода и навяваше
мирис на тиня и водорасли. Тоя дъх се беше запечатал в съзнанието на Уелс и винаги му
напомняше за Вашингтон. Блатото... Град, който съществуваше само за да служи като
своеобразен хотел за властта. Ню Йорк или Филаделфия са далеч по-естествени места, в
които е можело да се установи правителството, но някогашният Юг не би се съгласил на
подобно нещо и затова се бяха озовали тук.
Уелс допускаше, че Съединените щати са извадили късмет, че си имат град Вашингтон.
Ако след обединението столицата беше останала в Севера, южняците щяха да намерят начин
да се отделят само десетилетие по-късно, преди Обединената армия да ги застави да се
подчинят. А ако Югът се беше отцепил, на територията на сегашните Съединени щати щяха
да са се образували поне три самостоятелни държави - Северът, Югът и Западът. Тогава САЩ
нямаше да е доминиращата световна сила на двадесети век. Може би дори Първата и Втората
световна война щяха да приключат по различен начин и цялата история би била коренно
различна.
„Киркегор греши“, помисли си Уелс. Животът не може да бъде разбран нито напред,
нито назад. В крайна сметка хората остава да разчитат на вярата си като оръжие. Но вярата
на Уелс беше изчезнала, той вече не знаеше къде да я търси. За десетилетие беше живял като
мюсюлманин, но след това, което Омар Кадри му беше причинил, той вече не можеше да се
върне към уммата - общността на вярващите. Уелс беше объркан дори повече от идеите на
християнството, религията, в която беше възпитан още от дете. Според него схващанията на
исляма бяха по-лесни за възприемане от тези на християнството, а връзката с бога беше
далеч по-лична.
Вятърът се усили и отново набразди повърхността на застоялата вода, предизвиквайки
леки вълнички, които се плискаха в бетонните стени, обграждащи езерото. Уелс изведнъж
осъзна, че се оглежда за риба - някой тлъст и грозен шаран или може би щука. Боже, просто
ми покажи: някоя щука, загубила се по пътя си нагоре по течението на Потомак, и никога
вече няма да се съмнявам в съществуването ти, каза си наум той.
Нямаше риба.
Уелс потръпна при поредния порив на вятъра. Дуто беше успял тотално да му скапе
настроението.
- Студено ли ти е? - попита Шафер.
- Чудех се дали не трябва да стана будист - отвърна Уелс.
- Не мисля, че ще ти подхожда. Знаеш ли какво ти трябва, Джон? - Шафер го изгледа
настоятелно. - Една мисия.
- Така ли ти се струва?
- Зная, че се мислиш за голям философ - отвърна Шафер, докарвайки смешен южняшки
акцент, - но философията не е за теб, момчето ми.
- Ти си родено магаре! Завинаги ще си останеш магаре и като такова ще си умреш - заяви
Уелс.
- Е, поне съм си един и същ. Ти да си виждал някога Ганди да яде месо? Да си е правил
барбекю или печено прасенце? Пържолки, запечени с масло и сервирани с бекон?
- Нямам представа за какво говориш, но от тебе огладнях - каза Уелс.
- Следвай съдбата си - отвърна Шафер. - Остави книгите настрана и вземи оръжието. С
книга не можеш да убиеш никого.
Уелс се разсмя.
Като се върнем в офиса, мисля да опитам, ще ти докажа, че мога.
- Но междувременно осъзнай, че ти говоря истината - прекъсна го Шафер.
- Ти сериозно ли искаш да се заема с това?
- Ако не за друго, поне не ти ли се ще да заловиш убиеца на приятеля си?
- Не знаем дали е мъртъв... - отвърна Уелс.
- Мъртъв е, Джон, поне до доказване на противното. Да намерим кой го е убил.
- Звучи просто - въздъхна Уелс. - Ами ако се окаже, че истината е доста заплетена?
- Ще му мислим чак когато стане така. Или пък тогава ще зарежем всичко. Както и да
е...
- Добре.
- Е, щом Дуто иска от нас да се правим на детективи, значи ставаме - обобщи Шафер. -
Удар под кръста. Може да е всичко, освен най-очевидното - връзката с джихадистите. Нея ще
я запазим за най-накрая.
- Знаеш ли нещо друго за 673, нещо, което Дуто е забравил да ни спомене? -
заинтересува се Уелс.
- Само това, че ние и армията сме плащали редовните заплати на хората от отряда, но
разходите им са били финансирани от Управлението чрез така наречената „Програма С-1“.
Групата е получавала плащания за покриване на разходите на всеки три месеца. Счетоводно
не е отразено какво се е случвало с парите след това - няма фактури, няма отчети. Става
въпрос за много рядка възможност - чрез тези финансирания шест-седем-три са имали
достъп до чисти осем милиона.
- Осем милиона долара за отряд от десет човека! Никак не е зле! - подсвирна Уелс.
- Така е.... Част от тях са преведени на поляците, които са стопанисвали базата, други са
за чартърни полети, вероятно е похарчено малко и за оборудване - сателитна система и така
нататък. Но това е вторият възможен мотив. Много вероятно е този, който е отговарял за
получаването на парите, да е щипнал един-два милиона... И сега да е притеснен да не би
останалите от отряда да разберат, така че да се е заел с елиминирането им.
- Не, това не е професионално. Така само би привлякъл вниманието върху себе си. Няма
смисъл... - отговори Уел
- Не мога да не се съглася с теб... - замисли се Шафер. - А каква е твоята версия?
- Кажи ми какво знаеш за жената, Рейчъл. Докторката, една дама, девет мъже... Може да
е имало любовна връзка или дори две. Какво мислиш за любовен триъгълник?
- И тогава тя се прибира у дома и единият от двамата убива, а после наглася нещата
така, че да прилича на самоубийство? Тогава защо да ликвидира и останалите от отряда? И
най-вече - защо сега? - замисли се Шафер.
- Същата работа като версията с парите - рече Уелс. Никак не се връзва във времето.
- Добре, сега ми хрумва и най-лошият възможен вариант - прекъсна го Шафер. - Да
речем, че някой от отряда бил всъщност джихадист, който дълги години е работил за
Управлението или за армията, чакал е да го назначат в тоз отряд и тогава - щрак! Не, не мога
дори да го изрека, звучи абсурдно...
- Пробвай тогава с това - предложи Уелс, - да речем че е било съвпадение. Докторката се
е самоубила. Джери Уилямс е напуснал жена си, Карп е бил застрелян по време на грабеж...
- Това го обясни на двамата, които са били убити в Сан Франциско и Ел Ей...
Мъжете се загледаха към далечния край на изкуственото езеро, където два хеликоптера
прелитаха ниско над водата, запътили се най-вероятно към Белия дом. По алеята край водата
подтичваше някаква дебелана, която пуфтеше тежко, опитвайки се да направи една цяла
обиколка.
- Това не бяха най-продуктивните десет минути, които съм прекарвал с теб - въздъхна
Шафер.
- Ами ако... - започна Уелс и замълча.
- Кажи де?
- Ами ако, да речем, някой вътрешен от Управлението или от Пентагона се е почувствал
притеснен от това, което 673 са правили? Някой много високо в йерархията?
- И така да е решил да очисти хората от отряда? Един по един? - недоверчиво изрече
Шафер. - Добре, хвани се за това. Шест-седем-три са измъчвали задържани. Да кажем, че са
били достатъчно тъпи да пазят доказателства - снимки, видеоматериали... И в един момент
някой от висшестоящите е бил достатъчно глупав да разпише официален документ за това.
Тогава вече се появява проблемът.
- При това голям проблем - отбеляза Уелс. - Такъв, че може да го вкара в затвора.
- Със сигурност - кимна Шафер. - Обаче това е много тъпо, а дори и наистина да е така,
рискът да ги елиминира един по един е огромен.
- Известно е, че хората правят тъпотии, когато се паникьосат - допълни Уелс.
- Така е. Но сега си го представи от друг ъгъл. Ами ако Дуто ни е казал истината и 673
наистина са попаднали на нещо голямо? На доказателство, че всъщност Кремъл финансира
терористи да се бият срещу нас? Доказателства, че французите са плащали на Бин Ладен
преди Единадесети септември?
- И някой е решил, че подобна информация е прекалено важна, за да рискува да излезе
наяве. Може би така на 673 им е дошло времето да бъдат елиминирани?
- Казано с безсмъртните думи на Ейвън Барксдейл, „трябвало е да бъдат хванати“.
- Кого цитираш? - попита Уелс.
- Гледал ли си „Жицата“?
Уелс поклати глава.
- Страхотен е. Много ще ти хареса. Ти си като Макнълти, само дето не си чак такава
хрътка. И така - шест-седем-три попада на нещо голямо и притеснява някого, който не
трябва... - замислено заговори Шафер.
- Да, но не се връзва... - прекъсна го Уелс.
- Никога не хващам вяра на големите конспирации. Знаеш как е, през половината от
времето едва успяваме да си оправяме сами нещата, а после изведнъж излиза, че секретарят
по отбраната или президентът, или пък папата убива тези момчета един по един. Онези в
Белия дом са се събрали, потриват доволно ръце, кискат се и си шушнат: "Първо Сан Диего,
после Ню Орлиънс. Знаят прекалено много. Да ги убием! Да ги убием всичките! Ха-ха-ха..."
- Може да са руснаците - предположи Уелс.
- Руснаците си имат собствени конспирации, с които да се занимават - отговори Шафер.
- Да, сигурно са достатъчно ненормални да тръгнат да убиват наши по този начин, но ако
Дуто и Фред Уитби са предполагали, че са руснаците, тогава защо не ни казаха?
Уелс не можа да измисли логичен отговор.
Жената, която тичаше по алеята, почти беше стигнала до тях. Къси червени шорти
обвиваха месестите й крака, а нагоре беше облечена в светлосиня тениска с логото на
университета в Мериленд отпред. Беше навела глава и избягваше погледите им. Уелс се взря в
нея и изведнъж му се стори, че вече я е виждал някъде... И тогава се сети - приличаше му на
по-младо копие на жената на Кийт Робинсън.
Кийт Едуард Робинсън, оперативен работник на ЦРУ, който бе двоен агент, шпионирал
за Китай, и после изчезнал безследно, оставяйки съпругата си, която беше алкохоличка.
Казваше се Джанис. Уелс я беше виждал само веднъж в къщата й, която вонеше на
безнадеждност.
- Харесва ли ти? - подкачи го Шафер. - Не мислех, че е твой тип.
- Прилича ми на Джанис Робинсън - каза Уелс.
- Жената на Кийт ли? - изненада се и Шафер. - Да, прав си, прилича на нея.
- Него така и не го намерихме.
- Не. Сигурно е заровен в някоя джунгла. Беше ясно, че няма да доживее до старини,
въпреки че такива като него преживяват и по-дълго, отколкото си мислиш, и продължават да
сеят нещастия около себе си. Знаеш, че тя спря да пие, нали? Тази Джанис. И то тъкмо
навреме, беше й останал не повече от десет грама черен дроб.
- Браво на нея.
- Може би някой ден той ще й изпрати картичка и ще ни даде повод да го намерим и да
го посетим. За това, което направи, няма давност.
- Той трябва да бъде хванат, нали така, Елис? - рече Уелс.
- Точно така. Е, да предположим, че това бяха всички щури теории, а сега да се върнем в
началото. Да кажем, че става въпрос за джихадистите.
- Кажи ми как са се добрали до членовете на отряда.
- Лоша „опсиг“ - обясни Шафер, имайки предвид „оперативна сигурност“. - Някой в
Полша е открил заявките за полетите и не ги е унищожил, както е трябвало. Или онзи, когото
са пуснали - Зумари, е знаел къде се намират и след като е излязъл, е успял да подкупи
някого. А може и берлинската прокуратура да мрази Управлението и тя да е съобщила
имената им.
- И все пак не ми се връзва - възрази Уелс. - Но ако имената са ти известни,
предполагам, можеш да го направиш. Вероятно точно така е станало - един по един... Тихо. А
когато убиеш трима-четирима наведнъж, все едно съобщаваш публично за стореното.
Натикваш ни го в лицето - отмъщение над американския отряд за мъчения.
- Звучи ми толкова правдоподобно, колкото и останалите версии - каза Шафер.
- Как ще разберем дали някой не е съобщил имената им?
- Не ние - вдигна рамене Шафер, - това е работа на ФБР. Аз ще се заема с Дуто, ще
гледам да го притисна да отвори докладите от разпитите. А дори и той да не може да ни даде
информация за тях, трябва да разберем повече за задържаните - имена, националности, за
какво са били заловени. Ще говоря с Брант Мърфи.
- Човекът, който все още работи за нас - добави Уелс.
- Да, все още е в ЦПТ - каза Шафер, визирайки Центъра за противодействие на
тероризма.
- Ами аз?
- Ти ще направиш каквото ти нареди Дуто. Отиваш Кайро, за да намериш Алаа Зумари.
Викаме те на бис - Джон Уелс се завръща към истинската си същност като агент под
прикритие при джихадистите. Само тази вечер! Велико! - издекламира Шафер като
конферансие. - Ще бъде забавно!
- И как ще се добера до него, щом не са могли и мук - попита Уелс. Мук наричаха
съкратено „мукабарат“ - арабската дума за тайна разузнавателна полиция. - Ще попитам
Кадри и останалите ми приятели дали нямат някакви идеи. О, само дето те всички са
мъртви. Аз ги убих, помниш ли?
Въпреки че всъщност Шафер беше прав - Уелс искаше да замине, да бъде отново под
прикритие, да поговори арабски и да чуе как призивът за обедна молитва оглася прашните
улици.
- Мисля, че имам идея за това - усмихна се Шафер.
6.
Кайро
Големите египетски хотели изглеждат добре подсигурени. Но всъщност не са.
Правоъгълната розова кула на „Интерконтинентал“, на самия бряг на Нил, бе защитена
единствено от една ниска порта, която пази главния вход за коли, и от едно куче - немска
овчарка, обучено да надушва бомбите. Кучето минаваше и душеше около всяка кола. Само че
ако терористът се окажеше достатъчно решителен, можеше да премине през портала, както
забеляза и Уелс. Охранителите имаха автомати и пистолети, но не носеха бронежилетки.
Уелс се замисли дали и мъжете, които се надяваше да срещне при това си пътуване, вече не
бяха забелязали същото.
От средата на 90-те години в Египет са осъществени десетки терористични удари,
отнели живота на стотици туристи, и въпреки това американци и европейци всекидневно се
тълпят тук, за да зяпат пирамидите и да влязат в красивите гробници до Луксор. Уелс се
чудеше дали тези хора съзнаваха опасностите, които ги дебнат от огромния град.
Уелс достигна до главния вход на „Интерконтинентал“ и предаде мобилния си телефон,
за да мине през детектора, монтиран на вратите. Вътре във фоайето бе приятно охладено от
климатика, а в дъното свиреше музикант, седнал зад великолепен черен роял. Неговата
елегантност странно се набиваше на очи на фона на мръсотията и шума в Кайро.
На рецепцията Уелс подаде на служителката наскоро отпечатания си паспорт, според
който се казваше Уилям Антъни Барбър, на четиридесет и една години, от Плано, Тексас.
- Господин Барбър, ще бъдете наш гост за една седмица.
- Точно тъй, сладурче - отговори Уелс.
Рецепционистката написа нещо на компютъра си и подаде на Уелс картата за
отключване на стаята и паспорта му.
- Стая 2218 - каза момичето. - Насладете се на престоя си в Кайро.
- Разбира се.
В стая 2218 имаше две легла и прекрасна гледка към луксозните жилищни сгради и
хотели по двата бряга на Нил. Традиционни египетски лодки с едно платно „фелуки“ се
събираха около кейовете на местата, където се тълпяха туристите, и след като се напълнеха,
се носеха по реката редом с открити туристически корабчета, превозващи немалко местни
жители от единия до другия бряг на реката. Уелс се загледа за миг през прозореца, после
дръпна завесите и затвори очи. Истинското начало на мисията му щеше да бъде поставено с
напускането на тази стая.
Спа непробудно, без да сънува, и се събуди с пресъхнала уста, но отпочинал. Отиде в
банята и се съблече. Ден по-рано в Ленгли бе залепил с тиксо на задната част на крака си
малък найлонов плик, който се опита да отлепи, без да отскубне и космите си. Изкъпа се и
когато приключи, се погледна в огледалото. Въпреки раните, които беше понесъл в мисиите,
възрастта се бе оказала благосклонна към него. Фактът, че намираше време да тренира по
четири часа на ден, също помагаше. Само всеизвестни нарциси като актьорите,
професионалните спортисти и шпионите можеха да си позволят да посвещават толкова
много време на това да поддържат телата си. Разбира се, той нямаше жена и деца, за които да
се грижи... Въпреки че не беше точно така. Уелс затвори очи. Образът на сина му се изправи
като призрак в съзнанието му. Веднъж щом приключеше тази мисия, щеше да отиде в
Монтана и да настоява да види Еван, независимо какво казваше бившата му жена. Време
беше вече да го направи.
Той се върна в стаята и отвори куфарите си. Първият беше пълен с джинси, спортни
панталони, тениски и маратонки. Имаше дори каубойска шапка - все неща, каквито
камериерите в „Интерконтинентал“ биха очаквали да носи американецът Уилям Барбър.
Уелс нареди сгънатите дрехи в едно чекмедже и пристъпи към по-големия куфар. В него се
криеха облекла на една по-различна култура. Имаше една кафява галабия, обикновена дълга
роба, носена от много мъже египтяни, две дишдаши - по-елегантни роби, каквито обличаха
кувейтците и мъжете в Саудитска Арабия. Имаше и чифт здрави сандали от кафява кожа,
телефон с номер, започващ с 965 - кода на Кувейт, и тежък стоманен „Ролекс“. Нито един
уважаващ себе си кувейтец не би си позволил да го видят без такъв часовник. Под всичките
роби бе прибрана скъпа цифрова камера „Сони“ и лаптоп „АйМак“ с матиран алуминиев
корпус.
Уелс реши да облече галабията, но после размисли и облече една от дишдашите. От
найлоновото пликче, което беше носил залепено на крака си, извади фалшивия паспорт, с
който го бе снабдило Управлението. Според документа той беше кувейтец на име Надеем
Талееб. Египетската му виза сочеше, че е влязъл в страната през Суецкия канал, качен на
ферибота от Джеда в Саудитска Арабия. За повече достоверност в паспорта имаше и печати
за влизане и излизане от Саудитска Арабия.
В Ленгли разговорливият двадесетинагодишен Майк Мерцед - любимият на Уелс
специалист по изработване на фалшиви документи - му беше обещал, че паспортът му би
издържал пред почти всяка проверка. „Освен ако не се пробваш да влезеш в Кувейт с него“,
беше казал Мерцед, въпреки че се чудя за какво му е на човек да ходи в Кувейт“. Освен с
паспорта Мерцед беше снабдил Уелс и с порфейл, пълен с кувейтски динари и саудитски
риали, както и с кредитни карти и шофьорска книжка на името на Талееб.
Уелс не носеше единствено едно нещо, което изглеждаше от решаващо значение в
случая, - оръжие. Би могъл да се свърже със службата в Кайро и да им поиска пистолет, но бе
решил да действа тайно, така че дори директорът на местния отдел на ЦРУ не знаеше, че е
тук. Бе предпочел това по две причини - едната съвсем логична, а другата не толкова...
На първо място, египетските мукабарати вероятно наблюдаваха всички куриери на
отдела, а Уелс не искаше да рискува да проиграе прикритието си, преди дори мисията му да
е започнала. А и което беше по-важно, настоящата му задача не беше от тези, в които
оръжието би му помогнало. Самият факт, че би се наложило да натика дулото на пистолет в
нечие лице, би означавал, че мисията се е провалила. А за да успее, Уелс наистина трябваше
да се превърне в Надеем Талееб. А един истински Талееб би стоял колкото се може по-далеч
от ЦРУ, така че Уелс реши на всяка цена да избягва контакт с Управлението. Вече пременен
като Надеем, той включи телевизора на канал 7 - Ем Би Си, и се загледа в някаква арабска
комедия. Опитваше се да отговаря на репликите от екрана, за да улови отново естествения
ритъм на езика, който не беше говорил от няколко години.
След около час стана и дръпна завесите. Слънцето вече потъваше зад високите сгради. В
ранната привечер, след непоносимата жега, Кайро бавно се възвръщаше към живот. Лодките,
носещи се по Нил, светеха в сини, червени и зелени неонови отблясъци. Тротоарите на
моста „Тахрир“ се изпълниха с разхождащи се двойки, семейства и младежи, наслаждаващи
се на лекия бриз, който се носеше по брега на реката. Навсякъде пъплеха очукани бели
таксита и старомодни зелени автобуси. След малко слънцето залезе изцяло и небето
притъмня, отвсякъде се понесоха призивите на мюезините към вечерна молитва - хор от
гласове, които проехтяха до всяко кътче на града. Уелс се обърна на изток, с гръб към реката,
ориентира се лесно, тъй като стаята му гледаше право на запад, към Нил, падна на колене,
опря челото си в килима на пода и започна да се моли. Като Надеем... Като мюсюлманин.
Половин час по-късно излезе от страничния вход на „Интерконтинентал“, понесъл
голям куфар със себе си. Едно такси спря пред него, преди още да бе успял да вдигне ръка, за
да го извика.
- Селям алейкум - поздрави Уелс. „Живей с мир“ - традиционният поздрав на
мюсюлманите.
- Алейкум селям.
- Хотел „Лотус“ - каза на арабски Уелс.
- Влизай тогава - махна му шофьорът и той се вмъкна в колата.
- Откъде си?
- От Кувейт - отговори кратко Уелс.
Човекът замълча. Арабите често смятаха, че кувейтците са арогантни хора. Но
шофьорът изведнъж се усети, че така може да пропусне добра възможност, затова сложи ръка
на рамото му и попита:
- За пръв път в Кайро, така ли?
- За пръв път.
- Утре ще те закарам на пирамидите! Гиза, Сахара, Дахшур - целодневна екскурзия!
Само двеста и петдесет паунда. - Което си беше около петдесет долара. - Дай ми номера на
мобилния си телефон - започна да се пазари шофьорът, който или беше леко глух, или си
мислеше, че ако вика по-силно, Уелс ще се съгласи по-лесно.
- Тук съм по работа.
- Тогава ще те разкарвам из Кайро! Много добра цена - продължи шофьорът.
- Може би.
- Задължително!
Уелс не отговори и шофьорът се видя принуден да свали ръката си от рамото му.
Навлязоха в натоварения трафик около „Талат Харб“ - яркоосветена улица, преливаща
от магазини за дрехи, ресторанти и туристически агенции. На пътя пред тях се откри малко
свободно пространство и шофьорът настъпи газта, но точно в този момент на около петдесет
метра напред се показа жена с бурка и понечи да слезе от тротоара, за да пресече. Краката й
не се виждаха под дългите поли на черната й роба и от такова разстояние изглеждаше сякаш
не вървеше, а се носеше над пътя, като че ли плаваше в някаква много бавна река.
Шофьорът, вбесен, натисна клаксона, но жената не се забърза, дори не погледна към тях,
сякаш смяташе, че робата й е нещо като защитно поле, което ще я предпази от всякаква
опасност. Най-накрая шофьорът се предаде и рязко натисна спирачката. Евтиният стар
„Фиат“, който служеше за такси, подскочи напред и се закова на място само на метър
от непознатата. Тя продължи напред все така невъзмутимо.
- Жени! - изсумтя презрително шофьорът. - Всичките са като тая! Ти колко жени имаш?
- Само една.
- Ха! И това ми било кувейтец! Аз имам три. Три жени и десет деца! - усмихна му се той
и показа на Уелс жълтите си криви зъби. - Ти колко деца имаш? Две? Три?
- Единайсет - заяви Уелс и опита да не се разсмее.
- Единайсет? - намръщи се шофьорът, а Уелс се зачуди дали когато се прибереше тази
вечер, човекът нямаше да се опита да си направи още едно бебе, а може би две, само и само
да не изостава. - И имаш само една жена? Изглежда, не я оставяш на мира! Аз имам шест
момчета - продължаваше шофьорът, - ти колко момчета имаш?
- Николко.
- Все момичета и нито едно момче! Трябва ти нова жена, хабиби. Тази ти губи времето -
потупа го по рамото шофьорът и се усмихна. Е, той нямаше толкова деца като Уелс, но пък
имаше повече момчета, а само момчетата имаха значение.
Щом пристигнаха пред хотела, таксиметровият шофьор продължаваше да се надява, че
ще може да измъкне още пари, затова подаде една измачкана визитка на Уелс и добави:
- Аз съм Ал Файед - такси и кола за транспорт. Обади ми се утре.
- Шукран - каза Уелс.
- Ма-а-селяма.
- Ма-а-селяма.
Хотел „Лотус“ представляваше осеметажна бетонна сграда, потънала в прахоляк.
Рецепционистът погледна отегчено кувейтския паспорт на Уелс, взе кредитната карта и му
подаде един месингов ключ с картонче „стая 705“- явно тук нямаха електронни карти за
вратите. Acaнсьорът беше старомоден, с метална решетка от вътрешната страна, и щом Уелс
се качи, придърпа решетката и натисна бутона за седмия етаж, машината не помръдна
веднага, а едва след малко потегли нагоре с пуфтене и скърцане, като стар пушач, тръгнал на
маратонско бягане. Стаята му беше тясна и тъмна, със скърцащ вентилатор с три витла на
тавана, който едва раздвижваше застоялия въздух. Уелс съблече дишдашата и се излегна по
диагонал на двойното легло с хлътналия матрак. Краката му останаха да висят от единия
край. В друг случай постоянното бибиткане на клаксоните от улицата би му пречело, но сега
му подейства успокояващо. Заспа почти веднага.
Събуди го сутрешният призив за молитва. Стана, взе си душ и, за своя изненада,
установи, че в хотела имаше достатъчно гореща вода. Облече галабията и почувства как
потъва в гънките й. Повдигна матрака на леглото и пъхна електронната карта от стаята в
„Интерконтинентал“ в една малка незашита пролука в ъгъла му, където щеше да остане
скрита дори и от най-щателното претърсване. Надзърна през прозореца - в момента улицата
беше празна, ако изключим няколко тийнейджъри, минаващи отдолу, които се закачаха един
с друг и, изглежда, бяха прекарали цялата нощ навън, пушейки ароматен тютюн от високо
наргиле, което египтяните наричаха шиша.
В началото на двадесети век Кайро е бил един от най-космополитните градове в света,
място, където мюсюлмани, християни и дори евреи са живеели заедно в мир. По времето на
Втората световна война публичните домове в града са били съвсем легални и са
функционирали свободно източно от центъра, в квартал, който местните на шега са
наричали „Благословията“. Египетските схващания за исляма традиционно бяха по-умерени
в сравнение с тези на другите мюсюлмани на изток, например тези в Саудитска Арабия. Все
пак историята на Египет се беше зародила дълго преди възникването на исляма и времената
на най-голямото му величие не бяха свързани със сегашното му битие на ислямска държава, а
с вековете на управление на фараоните. А и не трябваше да се забравя все пак, че десет
процента от населението на страната бяха християни.
На теория Египет и в днешно време представляваше умерена държава, а народът му си
оставаше единствената голяма арабска сила, способна да остане в мирни взаимоотношения с
Израел. Жените тук имаха правото да шофират. Не беше задължително да носят забрадки,
още по-малко бурки, които напълно скриваха главата и тялото. В Кайро се намираха офисите
на голямо английско радио, в чиито предавания свободно се даваха съвети за връзките и
любовта. Продажбата на алкохол беше законна, а големите хотели имаха дори казина,
въпреки че официално в тях не можеше да бъдат допускани египтяни.
Но в действителност цял Египет се беше люшнал към исляма след отхвърлянето на
британското колониално робство през 1952-ра. Високата раждаемост, ширещата се
бюрокрация и слабият икономически растеж бяха оставили десетки милиони египтяни да
живеят в нищета, населявайки огромни бедни квартали в Кайро и около града. Милиони от
останалите се смятаха за представители на средната класа, но не можеха да си намерят
добре платена работа въпреки дипломите от колежи, които притежаваха. Тогава много от тях
видяха спасение в исляма. Мюсюлмански благотворителни организации се грижеха за
изхранването и обличането на най-бедните семейства, ислямските съдилища предлагаха
бързи решения за хората, които не можеха да си позволят да чакат с години, за да бъдат
изслушани от претоварените съдилища.
Но паралелно с прокламирането на човешките ценности и благотворителността
ислямските лидери се стремяха да насаждат и суров гняв у своите последователи - към
представителите на египетския парламент, към Израел към Съединените щати, които
подкрепяха и едните, и другите. Същите Съединени щати, които бяха загрижен за
възстановяването на демокрацията в Ирак, но в също време извръщаха поглед настрана,
когато египетският президент Хосни Мубарак касира изборите, за да остане власт. Самите
египтяни наричаха президента си "Фараона" не само защото се бе задържал на власт вече
почти тридесет години, а и понеже се опитваше еднолично да посочи сина си Гамал за свой
политически наследник.
Така година след година радикалните настроения в страната придобиваха все по-голямо
влияние. Движението „Ислямско братство“, най-силната ислямска политическа партия в
Египет, успя да спечели 20 процента от местата в парламента на изборите през 2005 година,
въпреки че бе обявено за незаконно. Това беше и най-високият процент гласове на избори,
печелен някога от египетска партия. Настъпилите промени станаха видими и по улиците -
вече дори и самия център на Кайро повечето жени носеха забрадки, често се срещаха и
такива, изцяло скрити под бурките си. Предлагането на алкохол бе рязко ограничено на
места извън хотелите и шепа ресторанти, които го сервираха предимно на туристи. С всяка
изминала година високоговорителите на джамиите и призивите за молитва ставаха все по-
силни и по-силни. И като изключим Египетския музей, пирамидите и няколко защитени
квартала, туристи и чужденци, които не бяха от арабските страни, трудно можеха да бъдат
забелязани да се движат из Кайро. Но въпреки ужасяващата му бедност не можеше да се
каже, че градът бе особено опасен за местните жители, в действителност уличната
престъпност беше слаба, но чужденците, и особено жените, постоянно ставаха жертви на
нападения. Освен това при неясната, но доста реална заплаха от терористични удари самите
туристи избягваха да излизат по улиците.
„Жалко, защото Кайро е великолепен град“, помисли си Уелс. След като закуси, беше
решил да се разходи до центъра, да се ориентира къде се намира и да побъбри със случайни
продавачи в малките магазинчета, където да изглади и последните затруднения в говоренето
на позабравения арабски.
Отправи се на изток по „Шариа ал Аджар“, тесен път, който минаваше под бетонните
подпори на издигнатата централна автомагистрала. Улиците в този квартал пресичаха
територия, наречена Ислямско Кайро. Разбира се, почти целият град беше ислямски, но в
този район се намираше историческият център на мюсюлманството в Египет, както и много
джамии и медресета[12]. В центъра на квартала бе разположен университетът „Ал Аджар“,
второто най-старо действащо учебно заведение в света, създадено през 975 година пр.Хр.,
предшестващо с векове Оксфорд и Кеймбридж.
Около Уелс се суетяха млади момчета, които носеха табли с чай и кафе и сервираха на
мъжете, застанали пред малките си дюкянчета. В Кайро, както и в повечето страни от третия
свят, магазините бяха скупчени плътно един до друг, разпределени според вида стоки, които
предлагаха. По тази улица имаше само дюкяни за платове, струпани в такива количества, че
човек би си помислил, че единственото, което бе нужно на местните, за да оцелеят, бяха
пъстрите багри и шарки на тъканите. Глъчката беше непрестанна, наоколо сновяха
триколесни велосипеди и малки мотоциклети, а продавачите непрекъснато се провикваха, за
да привлекат клиенти, рекламирайки изгодните си цени.
- Най-добро качество!
- Екстра стока!
- Сър, вижте тук!
Стъпка по стъпка, Уелс все повече се доближаваше до мястото, към което се беше
запътил, - една джамия, намираща се няколко пресечки на юг, в самото сърце на Ислямско
Кайро.
Пристигна час по-късно, точно навреме за петъчната обедна молитва. Джамията не
беше голяма, нито бе известна с нещо, дори не можеше да се каже, че е особено стара.
Стените й бяха от цимент, боядисан в жълто, и имаше ниско минаре, снабдено с
високоговорители, чрез които мюезинът призоваваше правоверните на молитва. Това беше
джамията в квартала на Алаа Зумари, неосъществения магнат на мобилни телефони, заловен
в Ирак и изпратен в Полша за разпит от 673.
Уелс, разбира се, би могъл да посети направо дома на семейство Зумари, тъй като в
досието му беше посочен точният адрес. Ала самият Зумари беше изчезнал, а майка му и
баща му едва ли биха съдействали с охота на агент от ЦРУ, който търси сина им.
Призивът за молитва се извиси рязко. Уелс събу сандалите си пред вратата и се
присъедини към потока мъже, тълпящи се да влязат в джамията. Мюсюлманските канони
забраняваха на художниците да рисуват хора - Аллах, пророка Мохамед и дори обикновени
мъже и жени. Подобни портрети се считаха за неприлични пред величието на бога, така че
джамията почти нямаше украса, с изключение на фризовете по стените във и около михраба
- нишата, гледаща по посока на свещения град Мека, - украсени с интересен мотив от черно-
бели плочки. Вътре в храма беше значително по-хладно, отколкото на улицата, за което
донякъде спомагаха високите тавани на помещението и окачените по тях вентилатори.
Някъде високо до прозорците на тавана се чуваше пляскане на криле и гукане на гълъби.
Централното помещение на джамията представляваше почти идеален квадрат с площ
100 кв. м, доста по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. Стотици мъже вече бяха успели да
си намерят места пред минбара - дървения подиум, откъдето имамът щеше да произнесе
седмичната си проповед. Мюсюлманите се молеха по пет пъти всеки ден, а в петък на обяд
бе най-важната молитва, времето, по което се събираше цялата общност. Повечето мъже
седяха на пода близо до подиума, а някои от тях дори си придаваха важност и бяха опрели
гърбове по стените, разговаряйки с познати и приятели, докато чакаха да започне молитвата.
Все повече и повече мъже прииждаха отвън и се скупчваха в джамията. Уелс прецени, че
в храма има поне хиляда човека, а това беше само една средна по големина джамия. Имаше и
огромни мюсюлмански храмове, с широк открит двор вместо зала, в които можеха да се
поберат десетки хиляди хора. Сега в помещението стана далеч по-сгорещено и из въздуха се
понесе лепкавият мирис на множество запотени тела. Коранът повеляваше, че хората трябва
да се изкъпят преди обедната молитва, но много от мъжете идваха направо от работа. Бяха
предимно араби, тук-там се мяркаха и неколцина чернокожи, вероятно нубийци или суданци
от района на Горен Нил. Мнозина имаха леки драскотини по челата си - символ на
набожност, получил се от докосването на челата им в земята по време на молитва.
В един момент имамът се възкачи на подиума и започна първия стих от Корана - Сура
Фатиха, Бисмилляхи р-рахмани р-рахим, Ал хамду лиллахи... „В името на Аллах, все-
милостивия, милосърдния! Хвала на Аллах... “
Имамът говореше красиво и с благ тон, а силният му глас изпълваше цялата джамия
дори и без микрофон. Завърши сурата и започна проповедта си: „Братя, Аллах ни повелява,
че не можем да се наречем непорочни. Той единствен знае кои са истински праведните...“.
Обясни, че добрите дела не радват бога, ако са извършени по лични подбуди. „За действията
ни се съди по мотивите.“
Докато слушаше, Уелс си спомни какво най-много му бе допадало в исляма - силата и
простотата на неговата доктрина. Религията се крепеше на пет основни правила за
праведния мюсюлманин: приемането на бог и Мохамед като негов пророк, отправяне на
молитва пет пъти на ден, да се дава за благотворителност, да се пости по време на Рамадана
и поне веднъж в живота да се отиде на свещено пътуване до Мека. Всеки, който следваше
тези правила или с чисто сърце се опитваше да ги следва, се считаше за добър мюсюлманин.
Всяка дума от проповедта се поглъщаше жадно от молещите се, никой не си гледаше
часовника, никой не извади мобилния си телефон. Уелс не усети колко дълго бе говорил
имамът, думите му се изливаха бавно и спокойно като водите на Нил. А когато приключи,
мюезинът започна своя икамат - втория призив за молитва, който се изпълняваше само в
петък на обяд.
Мъжете в джамията се скупчиха рамо до рамо за ракаат - основната част на
мюсюлманската молитва. Наредени един до друг в редици, те паднаха на колене и докоснаха
пода с дланите и челата си - почитаха бога, така както мюсюлманите го правеха вече хиляда
години.
След проповедта имамът остана край подиума да се здрависва с мъжете, които идваха
при него за съвет и опрощение. Най-накрая и последният вярващ си тръгна и
свещенослужителят остана сам. Уелс се приближи към него.
- Селям алейкум.
- Алейкум селям - размениха традиционните поздрави.
- Днешната ви проповед беше изпълнена с много мъдрост.
- Благодаря - каза имамът и се усмихна. В погледа му се четеше известно объркване. - Не
съм ви виждал тук преди.
- Аз съм от Кувейт - обясни Уелс.
- И сте дошли толкова отдалеч само за да чуете моята проповед?
- Надявах се, че можете да ми помогнете да намеря един човек.
Имамът погледна към входа на джамията, сякаш в безмълвна молба към Уелс да си
тръгне, но вместо това каза само: „Последвайте ме“.
Поведе го през една ниша в стената зад подиума, водеща към тесен коридор. Кабинетът
му представляваше малка квадратна стая, обзаведена изключително семпло само с едно
бюро и полица, пълна с книги, коментиращи Корана. Малкият прозорец с кована решетка
отвън гледаше към тясна алея. Зад бюрото седеше едър мъж с четинеста брада и сърбаше чай.
Той прегърна дружески имама и огледа подозрително Уелс от главата до петите.
- Селям алейкум - поздрави Уелс.
За един дълъг миг мъжът остави учтивите думи да висят между тях като ръка,
протегната за нежелано здрависване, но най-накрая промълви тихо: Алейкум селям.
Имамът кимна на Уелс да седне.
- Остави ни, Хани, и затвори вратата след себе си - каза имамът.
Мъжът се поколеба за момент, но все пак реши да излезе и имамът се настани зад
бюрото си.
- Как ти е името? - попита той.
- Надеем Талееб.
- От Кувейт ли си?
- Да, от Кувейт Сити.
- Къде си отседнал в Кайро? - продължи да пита имамът.
- В хотел „Лотус“ - отговори Уелс и замълча за миг. - Разбирам защо сте подозрителен
към мен. Когато пристигнах, забелязах, че един човек наблюдава това място. Не носеше
униформа, но съм сигурен, че беше от мукабарат.
- Откъде знаеш?
- Знам. Беше облечен в черна риза и панталон и пиеше чай на входа на един малък
магазин на ъгъла, същия, в който продават сладолед. Преструваше се, че чете, но всъщност
наблюдаваше предния вход на джамията ви. Пратете някой да провери.
- Хани! - извика имамът. Вратата се отвори почти мигновено и дебелият мъж се вмъкна
в кабинета. Имамът му прошепна нещо на ухо.
- Айва - кимна Хани и измери с унищожителен поглед Уелс. „Да“.
- И така, кувейтецо - продължи имамът, - кого търсиш?
- Ихаб Зумари, бащата на Алаа. Един приятел ми каза, че идвал да се моли тук.
- Трябва да си тръгваш веднага - каза кратко имамът. - Допий си чая и тръгвай. Не знам
каква игра играеш, но съм наясно, че е опасна и за двама ни. Аз съм мирен човек.
Уелс извади химикалка и тефтер от робата си и написа нещо на английски и арабски.
- Използвате ли компютър, шейх? Интернет?
- Разбира се! - почти обиден го изгледа имамът.
- Извинявам се. Моля, погледнете този сайт. Ще разберете. Ще се върна отново утре за
още една чаша чай. Иншала[13], ще ме видите. Ако не, няма да ви притеснявам повече.
Уелс подаде листчето на имама, стана от мястото си и излезе, оставяйки мъжа втренчен
в написаното. Беше уебадрес: PrisonersofAmerica.com (Затворници на Америка).
Уелс трябваше да признае, че от Дирекцията по наука и технологии си бяха свършили
работата отлично. На сайта бяха качени два видеоматериала. Изглеждаха професионално
направени, но не прекалено изпипани - интервюираните изнасяха дълги речи за това какви
страдания са претърпели като пленници на Съединените щати. Единият се предполагаше, че
е алжирец, заловен в Ирак през 2006-а и пуснат две години по-късно, а вторият - пакистанец,
заловен в Афганистан през 2005-а и освободен през 2009-а. И двамата мъже бяха скрили
лицата си зад черни кърпи и имаха изключително често срещащи се имена: Мохамед Хасан и
Ахмед Мустафа. И двамата описваха с подробности какви страдания и лишения са
преживели, докато са били в плен. В гласовете им се долавяше яд, но не говореха с прекален
плам, така че да изглеждат душевно неуравновесени.
И двамата бяха подставени лица, служители на ЦРУ, анализатори в Дирекцията по
разузнаване. С голям ентусиазъм се бяха съгласили да се включат в задачата и бяха наясно, че
тези фалшиви интервюта за тях щяха да бъдат най-близкото усещане до това да са в първите
редове на борбата.
Техническите моменти също бяха внимателно изпипани. Сайтът се хостваше от руски
интернет провайдър, а съдържанието бе качено през финландски сървър, който гарантираше
анонимността на потребителите си. Дори IP адресът беше подправен със задна дата, така че
да изглежда, сайтът е активен от месеци.
Самият сайт имаше обикновена основна страница на английски и арабски, на която се
четеше: „Тук ще намерите историите на мюсюлмани, държани като пленници. Тук ще
намерите истината за „американците, които ценят мира“. Нямаше пресилена риторика и,
разбира се, никъде не се виждаше снимка на Уелс или Надеем - той не би бил толкова глупав
да излезе от анонимност.
Уелс напусна джамията и след няколко минути се озова на „Шариа ал Муиз“ - тясна
уличка в самото сърце на Ислямско Кайро. Не бързаше. В случай че имамът бе наредил да го
проследят, искаше да покаже, че няма какво да крие, но, изглежда, никой не вървеше след
него. След като се разхожда цял час, разглеждайки безцелно витрините на магазините, Уелс
хвана такси и се върна в „Логус“. Тази нощ стаята му в „Интерконтинентал“ щеше да остане
празна, с непокътнато легло, но служителите от хотела не биха обърнали внимание, щом си
плащаше редовно с кредитна карта.
Завърна се в „Лотус“ и с часове не можа да заспи. През времето, в което не беше
изпълнявал мисии, бе успял да забрави какво е да си нащрек и в постоянно бдително
очакване, необходимо, за да се справиш с поставените задачи. Най-накрая успя да се унесе и
засънува, че се намира в някаква стая без прозорци заедно с Ексли в ролята на интервюирана
за сайта. Тя носеше син хиджаб и слънчеви очила и притискаше патица в скута си.
- Следващият въпрос - каза тя на английски.
- Оставяха ли те да се молиш? - попита я той на арабски.
- Молех се за теб, Джон.
- Моля, говори на арабски.
- Знаеш, че не говоря арабски.
Патицата закряка, а Ексли я погали по гърба.
- Той не искаше да те уплаши, Итън, той не знаеше.
- Кръстила си патица на сина ми Еван?
- Не. Казва се Итън, не Еван. Кръстен е на нашия син.
- Ние нямахме син... - обърка се Уелс.
- Имахме. Искам да кажа, щяхме да имаме. Онзи път, когато Ковалски изпрати хората
си...
Не, помисли си Уелс, невъзможно беше да е така. Знаеше, че тя лъже
- Кажи ми истината, Джени.
- Не можеш да понесеш истината[14] - изрече тя с глас, наподобяващ този на Джак
Никълсън.
- Защо не ме оставяш да си отида? - попита Уелс.
- Мисля, че си разбрал погрешно, Джон...
И в този миг той се върна в реалността, събуден от настойчиво драскане по вратата.
Отвори очи и Ексли мигом изчезна. В стаята нямаше никой. Не знаеше колко е часът, но
целият град беше притихнал. Предположи, че е някъде между 3 и 4 през нощта, най-тихият
час, в който из градските улици сновяха само сомнамбулите и такситата.
Същото драскане се повтори, но тихо. Звукът отчетливо идваше откъм вратата.
Уелс зачака. Нека да дойдат, Надеем Талееб нямаше да се съпротивлява.
Вратата проскърца и се отвори с няколко сантиметра. В стаята се вмъкнаха Хани и
някакъв кльощав тъмнокож човек. Хани включи осветлението. С две ръце стискаше
малокалибрен пистолет, който се губеше смешно сред дебелите му пръсти.
- Без шум! - предупреди той и взе паспорта, часовника и портфейла на Уелс от нощното
шкафче.
Застана до прозореца и пъхна пистолета в колана на джинсите си. Прегледа набързо
паспорта и го остави настрана. Движенията му бяха плавни и съвсем премерени, но нещо в
тях накара Уелс да застане нащрек. Той си придаде притеснен вид, ала спря, напомняйки си
да не преиграва.
- Ставай, кувейтецо! Ако въобще си такъв, де. Обличай се! — подкани го Хани.
Уелс се надигна от леглото и облече галабията. Кльощавият продължаваше да рови из
стаята, отваряше чекмеджетата на шкафа, бърникаше из тоалетните принадлежности на Уелс
и дори светна с фенерче под леглото в знак на бегла, но прилежна проверка. Уелс го
наблюдаваше мълчаливо, докато мъжът не стигна до куфара му.
- Заключен е - каза той.
- Защо? - попита Хани.
- Вътре има видеокамера.
- Отвори го.
Уелс извади ключа от портфейла си и отключи куфара. Кльощавият се пресегна и взе
камерата с почти триумфиращ жест.
- За какво ти е това? - попита Хани.
- Снимам интервютата - леко раздразнено каза Уелс, сякаш едва си даваше труда да
отговаря на толкова глупав и очевиден въпрос.
Хани взе ролекса му.
- Ти си богаташ, кувейтецо, защо си отседнал тук? Защо не си в „Хаят“ заедно с
братовчедите си?
Грандхотел „Хаят“ в Кайро по някакъв парадокс се бе превърнал в любимо място за
престой на арабите от полуострова, които посещаваха града. Парадокс, защото хотелът беше
собственост на фамилията Прицкер - не просто американци, а и евреи.
- В „Хаят“ ли? Така че мукабарат да могат да ме наблюдават, когато влизам и излизам?
Това не ми се струва добра идея, хабиби.
- Пясък ще ядеш, ако продължаваш да остроумничиш! - измърмори Хани по-скоро на
себе си, отколкото на Уелс, но начинът, по който го направи, отново постави агента нащрек.
Преди десет години в онази касапница, в Чечня, Уелс бе видял друг мъж, който отвръщаше на
всяка несигурност с насилие. „Колкото по-бързо и мръсно, толкова по-добре“, беше мотото
му. Хани може би беше подобен, но все още не изглеждаше избухлив или ядосан. Може би
той просто не искаше да е тук в момента, а имамът го беше пратил насила.
Хани извади мобилния си телефон, написа някакво бързо съобщение и го прибра
обратно в джоба си. Пъхна там паспорта и портфейла на Уелс.
- Време е да вървим - подкани го той.
- Къде? - попита Уелс, въпреки че не очакваше отговор.
Ала все пак го получи:
- Нали искаше да се срещнеш с Ихаб Зумари, кувейтецо? Сега ще го видиш.
Отвън ги чакаше едно черно „Пежо 504“ - седан с четири врати и затъмнени прозорци.
Хани притисна Уелс да се качи на задната седалка и върза очите му с черна кърпа, като я
пристегна достатъчно, така че светлината да не прониква изпод нея.
Уелс се облегна назад, затвори очи и се опита да заспи. Не беше особено притеснен,
най-вероятно имамът просто беше взел предохранителни мерки. А ако не беше така... Беше
попадал и в далеч по-напечени ситуации, все щеше да измисли нещо.
Колата зави наляво, после надясно и ускори. Дори и да нямаше превръзка на очите, Уелс
пак не би могъл да предположи накъде отиваха.
- Как ти е името, кувейтецо? - попита Хани.
- Надеем Талееб.
- Къде живееш?
- В Кувейт Сити.
- И защо си тук?
- Да интервюирам Алаа Зумари. Всичко това вече го знаеш - отговори Уелс.
- Ти си шпионин - прекъсна го Хани.
- Не по-голям от теб - отвърна Уелс и опакото на нечия ръка го зашлеви силно през
лицето, след което последва заплашителното предупреждение: „Внимавай, кувейтецо!“.
Тогава Уелс се досети - професионално пристегнатата превръзка на очите, начинът, по
който Хани държеше пистолета с две ръце, странно спокойното му отношение - той не беше
от джихадистите, въпреки че кой знае колко години беше прекарал в онази джамия... Беше от
мукабарат. Очевидно се справяше със задачата си много добре, но не беше достатъчно добър
в това да не му личи, че е специално обучен.
В такъв случай вероятно той дори повече и от имама се чудеше какво ли прави Надеем
Талееб тук. Със завързани очи Уелс съвсем загуби представа за завоите наляво и дясно.
Невъзможно беше египтяните вече да са разгадали прикритието му, а и
взаимодействието им с кувейтските тайни служби в най-добрия случай можеше да се нарече
посредствено.
Не, Хани всъщност не знаеше кой е Надеем. И най-умно щеше да постъпи, ако просто го
следваше и чакаше Надеем сам да го отведе при Алаа Зумари. Египтяните се срамуваха от
факта, че са изпуснали Зумари да се укрие, и въпреки че не искаха да го арестуват, все пак им
се щеше да го намерят.
Ами имамът дали знаеше, че заместникът му е агент на египетската тайна полиция?
Дали и той не работеше за тях? Не, предположи Уелс, въпреки че не можеше да е съвсем
сигурен.
Автомобилът спря и нечия ръка го измъкна навън.
- Обърни се с лице към колата - нареди му Хани. - Застани с ръце зад гърба. - Говореше
много близо до ухото му и Уелс усети дъха на кафе от устата му и миризмата на некъпаното
му тяло. Американецът подаде ръцете си назад, Хани му сложи белезници и го поведе към
друга, доста по-голяма кола. - Тук има две стъпала - подсказа му египтянинът.
Щом Уелс сложи крака си на второто стъпало, Хани го блъсна напред, Уелс се спъна и
залитна. С ръце зад гърба, той инстинктивно издаде напред дясното си рамо, за да предпази
лицето си от удар, но в този миг се усети, че трябваше да се извърти наляво. Преди две
години дясното му рамо беше извадено от ставата по време на един ужасен бой, който
понесе от онези китайски затворнически надзиратели. Впоследствие се беше опитал да
заздрави ставата, доколкото бе възможно, но сега тежестта на цялото му тяло се стовари
право върху нея. Почувства и дори чу как костта се измести с неприятно пукване и в миг
сякаш нажежен свредел прободе рамото му.
Въпреки ужасната болка Уелс се опомни, че Надеем Талееб трябваше да изругае на
арабски.
- Шармута, шармута - извика той. Думата най-грубо можеше да се преведе като
„кучка“.
Уелс се преви наляво, опитвайки се да облекчи натиска върху изместеното си рамо.
Неудобната поза в белезниците правеше болката още по-непоносима. Дишането му започна
да става бързо и накъсано, не знаеше още колко ще успее да се задържи в съзнание.
Тогава някой издърпа превръзката от главата му и Уелс видя, че имамът се е надвесил
над него.
- Добре ли си, кувейтецо? - попита го той.
- Белезниците... - опита се да каже Уелс.
- Свали ги, Хани - нареди имамът.
Дебелият се поколеба, но все пак се пресегна зад гърба на Уелс и ги свали, като
невнимателно притисна рамото му. Дори и при свободни ръце Уелс щеше да полудее от
болка. Опита се да седне, а дясната му ръка висеше безжизнена до тялото. Огледа се и
осъзна, че се намира в задната част на малък камион. Имамът и Хани седяха до него, а в
ъгъла беше кръстосал крака някакъв дребен слаб мъж на средна възраст. Косата му беше
сива, нещо необичайно за арабин. Уелс веднага го разпозна от снимката в досието на Алаа
Зумари - беше баща му Ихаб.
- Намести го обратно - Уелс се извърна към Хани.
- Какво?
- Рамото ми... - поясни Уелс. Не че не можеше да го намести сам, беше го правил и
преди, но щеше да събуди подозрение, тъй като малцина имаха неговата поносимост към
болка. Хани погледна към имама, който кимна. Дебелият мъж сграбчи Уелс за рамото и без
предупреждение го натисна обратно на мястото му. Болката запулсира със страшна сила и
сякаш подпали гърдите му, но сетне ръката му се оправи и Уелс успя да отвори очи. Пое си
дъх на пресекулки и опита леко да се раздвижи - можеше да я мърда, което беше добре.
Извърна се и се подпря на стената.
- Добре ли си? - попита имамът.
- Иншала - каза американецът.
- Иншала.
Хани подаде на имама кувейтския паспорт и портфейла на Уелс. Имамът ги прегледа
набързо.
- Дошъл си през Суецкия канал. Защо не със самолет? - попита той.
- Снимат всеки пътник на летището - отговори Уелс. - За мен е по-добре да не ми правят
снимки, хората на Фараона са навсякъде.
- Този човек - каза имамът, кимвайки към непознатия, седнал в ъгъла, - е Ихаб Зумари.
Същият, когото си дошъл да видиш.
Уелс се опита да стане на крака, но Хани го задържа.
- Селям алейкум, Ихаб - поздрави американецът.
- Алейкум селям.
- Аз съм Надеем Талееб. Извинявам се, че обезпокоих съня ви.
Зумари не каза нищо, само кимна.
- Видяхте ли уебсайта ми? - попита Уелс - Видеоматериалите?
Последва второ кимване..
- Значи знаете за какво съм дошъл...
- Кажи ми - рече Зумари. Гласът му беше тих, всяка дума - внимателно премерена. В
досието му пишеше, че има малък магазин за електроника в Ислямско Кайро, но човекът
повече приличаше на преподавател по право.
- Искам да говоря със сина ви, да го интервюирам.
- Защо Алаа? Сигурно има стотици други затворници, които са били освободени.
- Неколцина са тези, излезли от тайните затвори.
Зумари и имамът, изглежда, все още не бяха съвсем убедени в думите му.
- Чудите се защо го правя ли? Ще ви кажа повече неща за мен - започна Уелс. - Аз не съм
от джихадистите. Да, моля се, но никога не съм изпитвал омраза към кафирите[15]. През 90-
те години живях във Франция, харесваше ми там. Но преди пет години едно момче, което
познавам, - Али син на мой приятел, отиде в Афганистан. Той също не беше от
джихадистите, не беше и твърде религиозен. Мисля, че се присъедини към талибаните
заради приключението.
- Приключение... - обади се имамът.
- Кувейт е скучен. Има само офиси, петролни кладенци и пустиня. Тези момчета нямат
какво друго да правя освен по цял ден да се разкарват насам-натам с колите си. Дори не
могат да се оженят, ако не са богати. Шейховете си вземат по три-четири жени и за другите
не остават. Ако отидат при талибаните, тези млади мъже поне могат да стрелят с автомат, да
хвърлят бомби, да се правят на войници.
- Ти нямаш деца - рече Ихаб.
- Аз не съм шейх. Нямам пари, за да се оженя. Но както и да е - продължи Уелс, -
говорехме за Али. Американците го хванаха в Афганистан и го задържаха за две години.
Когато най-накрая го пуснаха и се върна, той ми разказа как са го държали в някаква тясна
клетка. Мисля, че от това се беше побъркал. В него имаше прекалено много гняв - и към
американците, и към кувейтците, и към неговото собствено семейство.
- Такъв ли беше, преди да отиде в Афганистан?
- Не, беше съвсем обикновено момче, но щом се върна в Кувейт, вече не беше същият.
Оттогава заговори само за това, че иска да стане мъченик. А после изчезна някъде. По-късно
разбрахме, че е отишъл в Ирак и е станал „федайен" - мъченик.
- Камикадзе, така ли?
- Да. Самоубил се е пред полицейското управление в Багдад. Загинали тринадесет
полицаи. След неговата смърт ми хрумна идеята за тези интервюта, само така всички ще
разберат какво правят американците. Разбирам от компютри и видео, но не е лесно да
намеря хората, претърпели това, и да ги накарам да говорят. Те може и да са по домовете си,
но не се чувстват свободни, знаят, че полицията ни работи заедно с американците, и не искат
да бъдат излагани на показ. А и много от тях са просто... - Уелс не довърши, а разпери ръце и
повдигна рамене в недвусмислен жест: изчезнали. Намръщи се, когато пожарът в току-що
намесеното му рамо се възпламени отново.
- Трябва да отидеш в Саудитска Арабия.
- Мукабарат там са много силни - каза Уелс и замълча за момент. - А колкото до сина
ви, има и друга причина да искам да говоря с него. Чух, че той въобще не е бил от
джихадистите, а просто е искал да започне бизнес с мобилни телефони. Невинен е.
- Откъде знаеш това? Кой ти е казал? - попита Зумари.
- Хората виждат видеото на сайта и ми пишат по електронната поща. Повечето неща,
които ми казват, няма как да ги потвърдя, но този път съм намерил един, който може да го
стори.
- Кой?
- Не мога да ви кажа.
- Тогава няма как да ти помогна.
Уелс погледна към имама.
- Най-добре е за всички нас, ако знам само аз - тихо продума той. - По същите причини,
заради които взехте мерки, преди да ме доведете тук.
- Ами историята на сина ми... - започна Зумари.
- Може да разкаже, каквото желае - повече или по-малко, колкото прецени - обясни
Уелс. - Аз ще го защитя, ще скрия лицето му. Ще покажа от него толкова, колкото хората да
видят, че е истински. Едно видео се заснема за около час-два, най-много три, ако синът ви
има много за разказване. Качвам го в уебсайта и никога повече няма да ме видите.
„И междувременно ще разбера дали знае нещо за убийствата“, помисли си Уелс.
- Дори и да исках да помогна, не знам къде е той - каза Зумари.
- Но можете да се свържете с него.
- Мога да опитам.
- Тогава, моля ви, опитайте.
Останаха да седят в мълчание, докато камионът подскачаше по неравната улична
настилка. Хани набра някакъв номер на телефона си и заговори тихо, така че Уелс да не
може да го чуе.
- Има ли нещо друго, което искаш да ни кажеш? - попита го имамът.
- Не.
Камионът намали и спря.
- А добре ли е рамото ти?
- Мисля, че да.
Имамът му върна паспорта и портфейла и добави:
- Значи ще те оставим тук. Малко по-надолу има една рампа. Слез по нея, за да стигнеш
до хотела си. И стой далече от моя дом, джамията - предупреди го той. - Ако трябва да се
видим пак, ние ще те намерим.
- Сигурен съм - отговори Уелс. - Ще ви помоля сам за едно: каквото и да решите,
решавайте скоро. Така ще е по-безопасно за всички ни.
Зумари го изгледа изпитателно. В закритата каросерия долетя пронизително изсвирване
на клаксон. Хани отвор задната врата и Уелс забеляза, че бяха излезли на главния път и зад
тях вече се образуваше задръстване.
- Ма-а селяма - обърна се той за сбогом към Ихаб и имама. „Мир вам, довиждане“.
- Ма-а селяма - отвърнаха му те.
Уелс скочи от камиона. Усети, че му се вие свят, коленете му трепереха, но успя да се
задържи прав. Камионът зад гърба му потегли шумно, но той не се обърна, за да го види.
Откри, че се намира на някаква широка, полегата улица, която водеше на изток, към
изгряващото слънце. На север и на юг се виждаха само безкрайни редици зигзагообразно
наредени и силно олющени бетонни сгради. Голяма част от тях изглеждаха недовършени,
покривите им се бяха превърнали в бунища, затрупани с полуразтопени гуми и прокъсани
найлонови чували с боклук. Сигурно все още се намираше някъде в Кайро, може би близо до
околовръстното шосе, което някога бе обграждало града от външния му край.
Едва не го прегази някакъв „Мерцедес“, докато се оглеждаше за рампата за слизане.
Някъде в далечината, разположени на ниско плато над града, величествено се издигаха трите
големи пирамиди, едва видими под първите лъчи на изгряващото слънце. Уелс мигом разбра
защо европейците пътешественици разказваха, че изглеждат така, сякаш са построени от
извънземните, - бяха огромни, много по-големи от всичко друго наоколо и, изглежда, бяха
подчинени на съвсем други закони на физиката.
Уелс стоеше и ги гледаше, не можеше да откъсне очи от тях, докато един клаксон не го
върна в реалността. След това слезе бавно по рампата и скоро градът отново го погълна...
По обратния път към хотела успя да си създаде представа за тази част на града. В Кайро
живееха близо двадесет милиона души, въпреки че дори правителството не знаеше точния им
брой. Порутени бетонни и тухлени сгради запълваха цели квартали, километър след
километър, и никъде не се виждаше нито един парк, градина или поне някоя палма. Мястото
приличаше на някакъв пренаселен, грозен и примитивен модел на Лос Анджелис, но без
магистралите на Рио, без океана. С течение на годините градът се беше разширявал на изток
и на запад, към пустинята, както и на юг, по поречието на Нил, поглъщайки всички околни
селища в територията си.
През живота си Уелс беше виждал само още един също толкова голям, претъпкан, шумен
и мръсен град - Пекин. Но там здравата ръка на държавната власт беше достигнала всяка
улица и площад, можеше да се каже, че Пекин бе олицетворение на реда, скрит под
маскировката на безумен хаос. А тук той беше истински неподправен. Липсваше каквато и
да било организация. Освен исляма.
Пътуваше в едно такси и шофьорът наби спирачки, за да избегне сблъсъка с някакъв
миниван, който спря рязко пред тях. Уелс изпъшка, когато предпазният колан се впи в рамото
му. Колкото и невероятно да изглеждаше, пътниците в задната част на минивана бяха
натъпкани като стадо кози.
Изведнъж на Уелс ужасно му се прииска да намери пътя обратно до
„Интерконтинентал“, където имаше климатик, горещ душ и студена бира, но бързо си
припомни, че беше живял повече от десетилетие без нито едно от тези неща. Не, трябваше да
се върне в „Лотус“, където му беше мястото. Усмихна се на себе си, докато таксито пълзеше
опитвайки да си пробие път в натоварения трафик. Мукабарат, джихадистите... Определено
се беше завърнал в играта.
7.
Центърът за противодействие на тероризма бе най-бързо разрастващият се отдел на ЦРУ.
За да създаде помещения за него, Управлението построи офиси в подземията на сградата на
Новата щабквартира и тъй като борбата с „Ал Кайда“ покриваше значително перо от
бюджета на ЦРУ новоизградените площи разполагаха с някои благинки, на които останалите
в Управлението нямаха щастието да с радват: огромни плоски екрани на компютрите,
ултрабърз интернет достъп до Агенцията за Национална сигурност и Департамента по
отбрана и оборудване за видеоконферентни връзки, което можеше да предава триизмерни
изображения. Скрит някъде, Осама бин Ладен сигурно си умираше от страх от всичко това.
Или пък не...
Брант Мърфи посрещна Шафер на главния вход на ЦПТ чието лоби представляваше по-
малко копие на това на Управлението - с два охранителни поста, от двата края на редица
въртящи се метални прегради. Официално логиката, която налагаше повторна проверка на
самоличността на влизащите в ЦПТ, се основаваше на това, че ведомството често се
посещаваше от външни лица от други федерални агенции и чуждестранни разузнавателни
служби. Всъщност вторият пост не беше нищо друго освен поредното доказателство, че
центърът всячески се опитваше да страни от останалата част на ЦРУ.
Мърфи беше красив, добре сложен мъж, с дълбок син поглед и късо подстригана
русолява коса, която беше започнала да оредява на челото му. Ръкостискането му беше
здраво, много приятелско и типично мъжкарско. Шафер така и не можеше да проумее какво
беше накарало Мърфи да се забърка с 673. Възможността човек да прекара цяла година в
Полша, разпитвайки затворници, според него съвсем не беше най-добрият вариант за
прекарване на времето.
- Елис Шафер - посрещна го Мърфи с възглас, от който си личеше акцент на янки,
истинска рядкост в Управлението, което от години наемаше предимно служители от Юга и
Средния запад.
- Радвам се да се срещнем - отвърна Шафер. - Оценявам факта, че ми отделихте от
времето си.
- Удоволствието е мое - продължи да любезничи Мърфи, но в погледа му се четеше
точно обратното. - Радвам се, че мога да откликна на молбата на директора. Освен това съм
наясно с репутацията ви.
- Понякога няма отърваване от нея - усмихна се Шафер.
Мърфи го отведе в просторна конферентна зала, чиито стени бяха покрити със скъпи
черно-бели фотографии от Ирак и Афганистан в голям формат.
- Хубави картинки - възкликна Шафер, щом ги видя.
Мърфи се огледа така, сякаш никога преди не бе виждал снимките.
- Ако прекарвате тук толкова време като нас, постепенно ще престанете да забелязвате
такива неща.
- Приличат ли на Полша?
- Не съвсем, но са близо - отговори Мърфи.
- Имате ли нещо против? - попита Шафер и извади цифров диктофон, който остави на
масата.
- Мислех си, че това ще е среща на добра воля, и ако нямате нищо против, бих искал да
си остане неформална -недвусмислено отбеляза Мърфи.
Залата почти стопроцентово се подслушваше, но Шафер не се опита да спори, прибра
диктофона и бръкна джоба си за писалката и бележника, наполовина изписан с нечетливите
му драсканици.
- Разкажете ми как станахте част от 673? - започна той
- Виждали ли сте досието ми?
Шафер кимна неопределено.
- Е, значи знаете, че преди няколко години бях на мисия в Ирак, в Мосул. Там мой шеф
на отдела беше Брад Гесен, помните ли го?
- Да - кимна Шафер.
По-късно Гесен бе арестуван за отклоняване на милион и двеста хиляди долара от фонд,
предназначен за уговаряне на подкупи за водачите на сунитските племена в Ирак, така че те
да им предоставят информация. През ранната 2006 година ЦРУ и военните бяха хвърлили
много средства, за да подкупят племената, с надеждата да ги накарат да не подкрепят
въоръжените въстания в страната или поне да се опитат да платят за неутралитета им. С тази
програма бяха раздадени повече от един милиард долара кеш, и то без да се води сериозна
сметка за сумите. Постоянно се чуваха слухове за извършени злоупотреби и отклоняване на
средства, но арестуван беше само Гесен, и то вероятно защото беше откраднал толкова
много, че някои от племенните водачи се бяха оплакали на армията за липсващите плащания.
- Двамата с Брад бяхме близки - започна Мърфи, - искам да кажа, че си нямах и най-
малка представа с какво се е занимавал, но...
- Сигурен ли сте за това? - прекъсна го Шафер.
- Въпросът ви не ми харесва.
- Говорим за милион и двеста хиляди, човекът ви е бил шеф, а не сте знаели?
Мърфи едва успяваше да се контролира и усилията му си личаха по изражението на
лицето му.
- Беше проведено пълно разследване - продължи той. - Прокуратурата установи, че съм
извън отговорност, но въпреки това кариерата ми понесе сериозен удар и започнаха да се
носят слухове, че може да ме преместят в Австралия, едно от най-непривлекателните места
за Управлението. Ето защо, когато изскочи работата с 673, реших, че това е възможност да
започна наново. Да, рискът беше висок, наградата също, но ако успеехме да съберем
правилните данни, щяхме да се превърнем в герои.
Постепенно Шафер започна да харесва Мърфи. Поне човекът си казваше нещата такива,
каквито са, без да се опитва да ги изопачава и да му пробутва приказки от сорта на: "Правех
го, за да отвърна на удара на врага и да обогатя опита си". Мърфи открито му беше заявил, че
е бил наясно как отиването в Полша може да постави кариерата му на карта. Личеше си, че е
безнадеждно амбициозен кариерист, но поне го показваше открито.
- И с какво се занимавахте в Полша?
- Бях шеф на администрирането и логистиката - спокойно обясни Мърфи. - Това беше
специална част, включваща девет души персонал, настанени в чуждестранна военна база,
плюс затворниците... Доста работа имах.
- Мислех си, че сте били десет човека.
- Ще стигнем и дотам. Аз се занимавах с контактите с поляците и следях за редовните
доставки на храна и материали, а когато се получеше важна информация, имах за задача да я
събера в резюме и да я предам на Пентагона.
- Как успявахте да осигурите постоянното наблюдение на затворниците с толкова малко
хора?
- Поляците също помагаха. Те осигуряваха храната, събираха отпадъците и се грижеха за
външната охрана на сградата, а през нощта наблюдаваха заедно с нас килиите.
- Значи не са се занимавали пряко с разпитите?
- Не.
- Колко често виждахте задържаните? - продължи да пита Шафер.
- Само когато е необходимо. Както ви казах, не това беше задачата ми.
- А как се отнасяха с тях?
- Като към пленени вражески войници - ако ни оказваха съдействие, получаваха
известни привилегии.
- Извинете - прекъсна го Шафер, - така и не чух отговор.
- Казах ви, прекарвах повечето време в администрацията.
- Хората в частта ви са били недостатъчно. Излиза, че на практика сте ръководили
затвор само с един отряд от десет души.
- И да, и не - отговори му той.
- Колко на брой бяха задържаните?
- Десет.
- И сте държали в базата по един-двама едновременно?
- Да. Веднъж дори бяха трима, но на Терери не му се понрави, казваше, че са прекалено
много. И беше прав добави след малко той.
- Разкажете ми как преминаваше един ден в базата.
- Разпитите продължаваха средно между осем и десет часа на ден. Участваха двама или
трима от отряда: разпитващият следовател, който обикновено беше Карп, и още един или
двама охранители.
- Значи е можело да провеждате по два разпита едновременно - заключи Шафер.
- Ако се налагаше, да. Но за предпочитане беше да ги разпитваме един по един. Както
знаете, целият отряд се състоеше от мъже, с изключение на психиатъра, доктор Рейчъл
Калър. По организационна структура лейтенант Терери беше командирът, аз бях негов
заместник. Карп беше главният, който водеше разпитите, Джери Уилямс бе преводачът,
знаеше арабски, така че също можеше да разпитва. Под мое командване бяха и тримата
рейнджъри, които осъществяваха охраната. Последната беше Калър.
- Ами Ханк Потийт?
- Технически той също беше част от отряда, но прекара с нас само няколко месеца още в
самото начало. Помогна ни при инсталирането на техниката и след това си тръгна. Така че
бяхме само това.
- Не съвсем - възрази Шафер и разлисти бележника си.
- Командир е бил Терери, заместник - вие. Карп е следователят, водил разпитите, Калър
е докторката. С Уилямс и тримата рейнджъри стават осем. Деветият, Потийт, също е бил част
от екипа, макар и временно. Забравихте Джак Фишер.
- А, да - каза Мърфи. - Фишер помагаше на Карп при разпитите и оставаше до късно със
задържаните - ако не искаха да говорят, понякога им трябваше по малко допълнителен
натиск. В някои случаи и Джери Уилямс му помагаше. А затворът... Понякога го наричахме
"Къщата на мрака", това име Фишер го измисли. Винаги посрещаше новите затворници с
думите: „Добре дошли в Къщата на мрака“.
- Забавно...
- Опитвахме се да се забавляваме по някакъв начин... Да си заточен година и половина в
Полша, не е лесно.
- Доколко сурово се държеше Фишер със затворниците?
- Не знам подробности.
- Оказвал ли им е „приятелски натиск“, или им е предлагал кафе и сладки приказки? -
леко раздразнено продължи Шафер.
- Не съм бил там, за да кажа.
- Били сте вторият в командването и не знаете?
- Споменах ви, не се занимавах с оперативната дейност.
- Приличате ми на човек, който предпочита да ръководи отдалеч.
Мърфи го изгледа така, сякаш Шафер бе някое разглезено дете, което се държи
неприлично, и ти се иска да го зашлевиш, но не можеш. Агентът му го върна само с едно
намигване.
- Съжалявам - каза Мърфи накрая, - не чух въпроса ви.
- Да го кажем така: имаше ли някакво вътрешно напрежение между членовете на
отряда?
- Бяхме малка група, живеехме в тесни бараки в чужда държава. Не можехме да седнем
да разправяме наляво-надясно с какво се занимаваме. Естествено, не винаги сме се
разбирали идеално помежду си, но нямаше нищо извънредно или прекалено.
- Мислите ли, че затворниците са получавали справедливо отношение?
- Доколкото самият аз съм бил свидетел, да...
- 673 успя ли да събере някакви ценни оперативни данни?
- Определено! - заяви Мърфи и за пръв път от началото на разговора се усмихна.
- Какви по-точно? - попита го агентът.
- Не мога да ви кажа. Ако Вини Дуто ви е споменал нещо, това си е изцяло негова
работа.
- Но информацията все пак е била ценна - настоя Шафер
- Може и така да се каже... - потвърди Мърфи, а агентът си записа нещо в бележника.
- Е, ако обобщим нещата набързо - започна той, - значи след разпадането на отряда
няколко от момчетата се пенсионираха, но вие сте останали.
- Искаше ми се да поработя още година-две, да разбере докъде ще стигне разследването
след информацията, която успяхме да съберем.
- Имате ли някаква представа защо почти всички от отряда са решили да се
пенсионират?
- Питайте тях.
- Неспокойна съвест, може би? - подметна изпитателно Шафер.
- Не мога да чета мислите на хората, нямам представа - отговори Мърфи и погледна
часовника си. - ФБР ще идват утре и съм сигурен, че ще ми задават същите въпроси, не може
ли да довършим по-късно?
- Само още няколко минути - настоя Шафер.
- Добре, но наистина само няколко...
- След като се върнахте, останахте ли да поддържате връзка с някого от отряда?
- Обядвал съм няколко пъти с полковник Терери, преди да го изпратят в Афганистан, и
веднъж засякох Карп тук, в Агенцията.
- А с Фишер?
- С него съм говорил само два пъти. Не съм се виждал с никой друг. Групата ни беше
сформирана „ад хок“ - само за конкретната задача и след това се пръснахме.
- Значи не знаете какво се случва с членовете на отряда. А смъртните случаи? - попита
Елис.
- Чух, разбира се. Всички разбрахме за Рейчъл. Не веднага, но узнахме. После Терери ми
писа имейл за Марк и Фреди - двамата рейнджъри, които са били убити в бойни действия.
После разбрах за Карп. След него започнах да се чудя и си спомням, че казах на Фишер:
„Какво става? Сякаш някой е изсипал проклятие върху нас“. Ала и двамата не знаехме, че
Джери е изчезнал. От сегашна гледна точка изглежда лесно да се направи такъв извод.
- Не ми се виждате притеснен от този факт - каза Шафер.
- Какво, да заплача за мама ли? - саркастично отбеляза Мърфи.
- Можете ли да се сетите за причина, поради която някой да има мотив да преследва
хората от отряда ви?
- Освен тази, че сме се занимавали с наистина големи злодеи? - попита Мърфи и
забарабани с пръсти по масата. В пълен контраст със скъпия му костюм, шит по поръчка,
ноктите му бяха криви и изгризани почти до дъно. - По дяволите, нямам никаква представа,
и аз съм си го мислил заключи той.
- Какво знаете за Алаа Зумари?
- Нищо повече от това, което вече сте прочели в досието му.
- Не съм виждал досието - промърмори Шафер.
- Какво казахте? - недочу Мърфи.
- Казах, че не съм го виждал... Все още.
- Ще трябва да се разберете за това с Вини.
- А ако вие ме запознаете?
- А ако не го направя? - иронично отговори Мърфи.
На Шафер му се дощя да се пресегне през масата и да му зашлеви един шамар, но
Мърфи бе прав донякъде. Дуто беше започнал цялата тази игра, въвличайки него и Уелс със
задача да намерят убиеца, без да им даде необходимата предварителна информация.
- Има ли според вас някакъв шанс Алаа Зумари да е замесен във всичко това?
- Ако притежавахме доказателства, че е терорист, нямаше да го пуснем - отговори
Мърфи.
- Може да е лъгал, за да издържи на оказвания натиск. Възможно ли е да е разбрал кои
са били членовете на отряда? Да е узнал истинските ви имена?
- Всичко е възможно.
- А ако някой от отряда е виновен за убийствата?
- Питате ме дали съм убиец ли? Е, ще трябва да ви разочаровам - не съм - заяви Мърфи.
- Ами Ханк Потийт? Или Терери? Или Джери? - продължи агентът.
- Казах ви, Потийт не беше част от отряда, полковникът е в Афганистан. Джери е
мъртъв.
- Ами ако не е?
Въпросът завари Мърфи неподготвен. Той приглади вратовръзката си, попристегна
възела и я изгледа така, сякаш отговорът можеше да се крие в щампата й.
- Джери имаше особено характер - предпазливо каза той. - Освен това знаехме, че с
жена му имат някакви проблеми. Той все си мислеше, че заслужава повишение, но когато не
го получи, реши да напусне. Само че не си го представям да тръгне да си го изкарва на нас -
заключи Мърфи и стана. - Господин Шафер, надявам се разговорът ни да е бил толкова
приятен за вас, колкото беше и за мен, но сега ме чака работа. Ако се сетя за нещо друго, ще
ви се обадя
- Преди да тръгнете - погледна го Шафер, - кажете ми за фонда С-1.
- Какво за него?
- Осем милиона долара за десетима затворници, задържани общо шестнадесет месеца...
Доста приятна работа ако човек може да се добере до тази сума.
- По двеста хиляди месечно отиваха при поляците за наем на базата и за охрана.
Плащахме такса всеки път, когато получавахме доставки със самолет. Един милион беше
само техниката, която отнесохме там. Отделно се заплащаха чартърните полети.
- Пазите ли фактурите? - усмихна се Шафер.
- Естествено, искахме да оставим колкото се може повече следи за всички разследващи
от Конгреса и, разбира се, за адвокатите.
- Да разбирам ли, че отговорът е „не“? - продължи Шафер.
- Правилно разбирате.
Шафер се наведе напред към масата и изгледа Мърфи като териер, надушил миризмата
на плъх:
- Чакайте само да видя дали съм разбрал - каза той. - Работили сте с човека, откраднал
милион и двеста хиляди в Ирак, а отрядът, на който сте били ръководител, е изразходвал
осем милиона и не пазите никакви документи?
- Получавах устно потвърждение по телефона за всичко на стойност над двадесет и пет
хиляди.
- От кого?
- Обикновено от някой в кабинета на Санчез.
- А дали има записи на тези разговори?
- Полковник Терери знаеше къде отиват парите.
- Терери значи... Той е все още жив, нали така? - попита Шафер.
- Имате ли още въпроси? - хладно го изгледа Мърфи. Една вена на челото му запулсира
като несъзнателно потвърждение, че думите на Шафер бяха предизвикали нужния ефект.
- Може би ще изчакам до утрешното посещение на федералните, преди да отговарям на
въпросите ви - заяви Мърфи.
И тогава изведнъж Шафер се досети... В един миг всичко му просветна.
- Твърдите, че работата в шест-седем-три е спасила кариерата ви? Друг път! Включили
сте се, когато сте разбрали за неограничения лимит на фонда, досетили сте се как можете да
отклоните средства, били сте наясно какви грешки е допуснал Гесен и сте успели да ги
избегнете. А най-хубавото е, че ако не бяха убийствата, щяхте да излезете съвсем чист от
цялата работа.
- Само че в теорията ви има един голям пропуск - прекъсна го Мърфи. - За това вече
беше проведено разследване и се доказа, че нямам вина. Няма никакви данни да съм
извършил нещо нередно. Имам всички доказателства в писмен вид, а ако вие искате да
говорим отново, по-добре се обадете направо на адвоката ми!
Вбесен, Мърфи стана и излезе от конферентната зала, като затръшна вратата зад себе си
достатъчно силно, че да остави една малка пукнатина на стъклото й.
- Хм, такова си е новото строителство - отбеляза на глас Шафер, - никога не можеш да
разчиташ да е качествено.
8.
Кайро
Уелс остана в „Лотус“ цели два дни, като през цялото време излезе само веднъж, за да
отскочи набързо до „Интерконтинентал“. Беше рисковано да го прави, но ако стаята му там
стоеше празна прекалено дълго, от хотела сигурно щяха да се притеснят. Прекара там един
час, достатъчно, за да разхвърля леглото, да си вземе душ и да проведе един кратък разговор с
Шафер по нарочно определения за целта номер в Лонг Айлънд, който минаваше през
телефонната централа на Управлението.
- Как върви бизнесът, господин Барбър? - попита го Елис.
- Страхувам се, че клиентът ни има и друг, който наддава - местна агенция - отговори
Уелс.
- Може би трябва да опитате да работите заедно с тях?'
- Мисля, че нашите нужди са малко по-различни.
- Е, ти си човекът там, така че разчитам изцяло на преценката ти - каза Шафер.
- „Аз съм твоя човек в Хавана“[16].
- Виждам, че отново четеш - прекъсна го Шафер.
- Да, въпреки предупрежденията ти.
- Препоръчвам ти Комедиантът. Чудесен роман! Има ли нещо друго, което трябва да
знам?
- Сигурно, но не ми се ще да ти разправям сега.
- Честността ти е толкова освежаваща - въздъхна Шафер.
- Научи ли нещо ново за моя клиент? - попита Уелс.
- Не, но проведох един интересен разговор с господин Мърфи - отвърна Шафер. - Ще ти
разправям, като се върнеш.
- Е, значи ще има нещо, което да чакам с нетърпение. Как е Тонка? - След солидна доза
протести в крайна сметка Шафер се беше съгласил да вземе кучето, докато Уелс е в Кайро.
- Започна да възприема килима в хола ми за деликатес. Ако не броим това, всичко й е
наред.
- Дали й липсвам?
- Несъмнено. Всеки ден ми оставя бележка пред вратата на спалнята и пита кога ще се
върнеш.
- Чао - усмихна се Уелс.
Напусна охладената от климатика стая с голямо нежелание, май беше взел да се
размеква. Веднъж щом се докоснеш до лукса, той се превръща в потребност, сети се Уелс за
житейската мъдрост, изречена от незнаен автор. Със сигурност я беше измислил някой по-
богат и по-хитър от него, но трябваше да се съгласи напълно с правотата й. Налагаше се да
отиде и да прекара няколко месеца в Судан или Хаити, за да се отучи от лошите навици,
които бе започнал да придобива.
Времето в „Лотус“ прекара в гледане на „Ал Джазира“ и някакви ливански сапунки.
Наясно беше, че може да чака най-много седмица. Ако не грешеше и Хани наистина беше
агент на мукабарат, то египтяните скоро щяха да му прикачат опашка или просто да нахлуят
в стаята му и да го арестуват. Даже се чудеше как още не са го направили. Може би не искаха
да го подплашат, за да не се върне обратно в Кувейт и така и те да изгубят шанса си да
намерят Алаа.
Или пък просто освен мекушав и разглезен, Уелс беше започнал да става и параноичен.
Може би Хани си беше точно такъв, какъвто изглеждаше, - посветен на каузата ислямист,
който няма нищо общо с полицията.
На третия ден през долния процеп на вратата му се плъзна бял книжен плик. Стана
точно по време на обедната молитва. Вътре имаше само един лист хартия, на който пишеше:
1 след обяд. Северното гробище. Носи камерата. Нищо друго.
Уелс прочете бележката два пъти, за да е сигурен, че е разбрал. „Северното гробище“
представляваше всъщност огромно и много старо, направо древно гробище на изток от
Ислямския квартал. През вековете хиляди бедни семейства се бяха пренасяли да свият гнездо
в каменните гробници и бяха строили тесни едностайни бараки направо върху гробовете. В
Кайро пространството беше скъпо, а мъртвите не искаха наем. Към настоящия момент там
живееха над петдесет хиляди души, а в гробището имаше дори павирани улици и
електричество. Пространството представляваше цял град в града, претъпкан също както и
останалите квартали на Кайро. Така изписано като указание за среща „Северното гробище“
беше крайно неопределено място, все едно да назовеш цял квартал в някой от големите
градове на САЩ, например „Бъкхед“ в Атланта.
И все пак Уелс нямаше друг избор, освен да се подчини и да се надява, че имамът ще
намери начин да го открие. Вечеря с две арабски питки и две бутилки „Фанта“ - египетски
вариант на това, което обикновено хапваше преди важна мисия - бисквити и лимонада, -
нещо леко и засищащо, което обаче не кара стомаха му да се бунтува. В 11:30 облече
галабията и пъхна камерата в раницата си.
Вече беше на вратата, когато се сети за това... Извади камерата, отвори мястото, където
се слагаше батерията, и я измъкна. На долната й страна беше залепен малък радиопредавател
с големината на монета от 5 цента. Беше сигурен, че ще намери нещо подобно. Беше стар
модел „бръмбар“, разработен от руснаците, със съвсем опростена направа. Сигурно обхватът
му не беше повече от няколкостотин метра - напълно достатъчно, за да бъде от полза на
отряд, преследващ беглец.
Уелс реши, че агентите от мукабарат са поставили предавателя по време на срещата му
с Хани и имама. Реши, че с удоволствие ще се отърве от него. Мислено се похвали, че
инстинктите му все още работеха безотказно. Само че това, че го намери, беше лош знак - за
пръв път, откакто се беше върнал от Китай, му се случваше да се изправи лице в лице с
професионална тайна полиция. Бръкна с мръсния си показалец в отвора и отлепи
предавателя. Щеше да го хвърли някъде по път към гробището, след като успееше Да се
отърве от „опашката“, която със сигурност вече го очакваше отвън.
Излезе от „Лотус“ и се отправи към центъра на града, където улиците кипяха от живот.
Влюбени двойки се разхождаха, някои дори хванати за ръце, много дискретно, разбира се.
Майка и дъщеря, забрадени с еднакви розови шалове за глава, си купиха сладолед от
количката на някакъв брадат продавач и се усмихнаха закачливо една на друга. Забраната да
се продава алкохол в града правеше улиците да изглеждат много приятни и спокойни.
Тълпите шумяха оживено, но никъде не се забелязваха грубости и по тротоарите нямаше
стъкла от изпотрошени бутилки. Уелс върнеше напред, сякаш отделен от тълпата чрез
невидима стена, която само той можеше да усети, - проклятието на шпионина да е
едновременно там, но да присъства незабелязано. Вървеше и се чудеше дали някой не го
следи. Приемете контранаблюдението като част от вашата задача. Ако нямате време за
него, значи нямате време за акцията въобще. Правете го дори и когато сте убедените след
вас няма никой. Понякога това може да ви спаси живота.
Така им говореше някога Гай Равив, един от любимите инструктори на Уелс във
„Фермата“[17]. Равив имаше проницателни яркосини очи, дрезгав глас като на заклет пушач и
твърде черна лъскава коса, която нямаше начин да не е боядисана. Човекът изглеждаше на
около петдесет и пет, въпреки че спокойно можеше и да е много по-възрастен. Наричаше
студентите си „деца мои“ или „безценните ми младежи“. На първия урок им го бяха
представили като жива легенда - шпионин, измъквал се от цели тълпи агенти на „Щази“ в
Източен Берлин. Уелс предполагаше, че историята е леко преувеличена. Инструкторите във
„Фермата“ бяха склонни да поразкрасяват автобиографиите си, много често насърчавани от
самото Управление, тъй като за новите кадри би било далеч по-добре да вярват, че ги
обучават истински звезди, а не пенсионирани неуспели шпиони.
Но независимо от това дали Равив наистина е бил в И точен Берлин, той беше страхотен
преподавател. Уелс успя да го разбере лично в един приятен юлски следобед когато с негови
състуденти имаха за учебна задача да преследват преподавателя си сред уличните тълпи на
Филаделфия. Тогава за два часа Равив бе успял да се укрие от тях на два пъти, като не му се
беше наложило да бяга.
Запомнете, казваше им той, че всичко, различно от бърза и стегната крачка, е
приложимо само за много спешни случаи. Човекът имаше „бързи крака“ - както един друг
треньор по американски футбол в Дартмуг се беше изразил за способността на някои хора
мигновено да сменят скоростта и посоката си на движение. При преследването из
Филаделфия Равив беше спрял в някакъв ресторант на "Макдоналдс" и по късно раздаде на
всичките си студенти сандвичи, картофки и напитки, заедно със солидна доза критика и
сарказъм по отношение на преследваческите им умения.
Първата ви цел е да накарате преследвача да се разкрие. Той ви познава, но вие него не.
Преди да му се измъкнете, трябва да го намерите. Отделете достатъчно време на това,
деца, помнете мъдростта в думите на Мик Джагър: „Времето е на твоя страна“. Повече
време означава повече възможности за действие, а повечето възможности означават и по-
голям шанс преследвачът ви да се издаде. Тези картофки ще ги ядете ли? - най-невъзмутимо
ги беше попитал той.
От днешна гледна точка Уелс бе шокиран от мисълта, че Управлението въобще бе
допуснало Равив за техен преподавател. Ленгли винаги бе имал славата на връзкарско място,
където не се допускаха случайни странници. През 80-те години Управлението бе възприело
съвсем мъжкарски маниер на работа и голяма част от ресурсите и бюджета му отиваха за
осигуряване на сили срещу диктаторите в Централна Америка, акции, които бяха леко
встрани от уменията на Равив. Уелс предполагаше, че в годините на управление на Рейгън
Равив бе успял да се задържи благодарение на способността да се спотайва, да лавира и,
разбира се, да гледа да не изпъква - умения толкова важни в Ленгли, колкото и в Източен
Берлин. Беше станал инструктор около 1990-а и по времето, когато при него се обучаваше
випускът на Уелс, Равив бе успял да изчисти автобиографията си.
След периода на обучение във „Фермата“ Уелс така и не го видя повече, а все си беше
представял, че някога ще го срещне. Опита се да потърси някаква информация за него, след
като се върна от Афганистан, но, изглежда, Равив беше напуснал Управлението. Уелс
предположи, че се е пенсионирал и сега живее на някое топло местенце с жена си, ако
въобще имаше жена.
- Какво стана с Гай Равив? - попита той Шафер.
- Добрият стар Гай ли? - отговори колегата му. - Умря. Рак на белите дробове.
- Кога?
- Докато ти беше в Афганистан, може би преди три години. Не се прави на толкова
изненадан.
- Ти си истинско сладурче, Елис, толкова си хуманен - саркастично отбеляза Уелс.
- Искам да кажа само, че човекът все пак пушеше по две кутии на ден. Е, беше и отличен
професионалист в работата си - заключи Шафер.
Това беше и последният път, когато Уелс спомена Равив.
Със спокойна походка беше поел към централния площад „Тахрир“, или „Медан
Тахрир“, както местните го наричаха. Беше огромен и яркоосветен площад в самото сърце на
Кайро - пресечна точка на шест широки булеварда. Под нивото му имаше огромен подлез за
пешеходци, който водеше към станцията на метрото и разполагаше с дванадесет изхода -
истински кошмар за евентуални преследвачи. Щом Уелс минеше под земята, „опашката“ му
трябваше да се приближи, за да не рискува да го изгуби.
Високи до кръста ограждения в североизточния край на площада предпазваха
пешеходците от платното и ги насочваха да слязат в подлеза. Уелс се спря, видимо изгубен и
се обърна към някакъв възрастен мъж, който минават покрай него:
- Селям алейкум - поздрави той.
- Алейкум селям - измърмори мъжът. Гласът му едва се чуваше от шумотевицата на
уличното движение.
- Извинявам се, че те притеснявам, ала коя улица е това? - попита Уелс.
- „Талаат Харб“, разбира се. Сигурен съм - отговори непознатият.
- Търся киното.
- Кино „Метро“ ли?
- Да, мисля, че така се казваше.
- Натам - посочи човекът нагоре по улицата. - Минаваш следващото кръстовище и след
това продължаваш още малко напред. Но трябва да ти кажа, че за тази вечер там няма повече
филми.
- Аз съм се объркал. Шукран - извини се Уелс.
- Афан - отговори възрастният мъж, което означаваше „няма защо“.
Човекът продължи по пътя си, но краткият разговор даде на Уелс това, което търсеше, -
от масата пешеходци, които го заобикаляха, успя да набележи петима, които може би бяха
негови „опашки“. Двама мъже в тъмносини галабии, които стояха наблизо със скръстени
ръце и гледаха към „Талаат Харб“. Висок мъж с много светла кожа, облечен в синя раирана
риза, закопчана догоре, който палеше цигара само на няколко метра от него, и друг, който
зяпаше някаква витрина на магазин за обувки и набираше нещо на телефона си. Последният
беше някакъв младеж, който зяпаше преминаващите хора и отпиваше от бутилка „Пепси“.
Петимата не бяха единствените възможни преследвачи, но бяха най-вероятните.
- Вярвайте на инстинктите си - винаги ги беше учил Равив, - освен ако те не струват.
Но ако е така, то въобще не би трябвало да се заемате със задача, така че ще приема, че
имате известен опит в това. Винаги помнете, през повечето време след вас просто няма да
има никой, ала в други случаи ще има друго.... - просвещаваше ги той с неподправения си
хумор.
- Какво е другото? - беше попитал някой.
- За нещастие, колкото и да не ти се иска, поне веднъж в кариерата ще ти се случи да
имаш цял отряд по петите си. Коли, мотори, хеликоптери... Знам, че звучи невероятно, но
това може да стане в Москва, в Пекин или в Техеран... И на още няколко подобни места по
света, където тези игрички се приемат доста насериозно.
- А тогава какво да правим?
- Прекратяваш изпълнението на задачата. Тръгваш към най-близкия храм... И се молиш.
Уелс се опита да си пробие път през бавно движещия се поток от коли и пешеходци по
„Талаат Харб“. От другата страна на улицата имаше стълби, които водеха към подлез. Той
успя да се добере до тях, като се стараеше да не изглежда забързан. Камерата в раницата му
подскачаше, докато слизаше. Пробивайки си път из коридорите на подлеза, мина покрай
някакъв незрящ, който продаваше кърпички, и кльощав тийнейджър с шапка на „Ню Йорк
Янкис“. Уелс сви вдясно, после вляво и притича нагоре през единия от изходите. Беше
прекосил целия площад и сега се намираше в западния му край, откъдето широк булевард с
три платна във всяка посока водеше право към Нил.
На средата на стълбите Уелс позабави ход и предпазливо се огледа зад себе си. Беше
почти сигурен, че някой го преследва. Веднага забеляза мъжа със синята раирана риза, който
току-що се беше появил от тълпата и вече тичаше по стълбите в неговата посока. Сега
цигарата му я нямаше, но със сигурност това беше същият човек, който допреди малко бе
стоял до Уелс на „Талаат Харб“.
Настоятелният глас на Равив прокънтя в ушите му: Намери го. А сега го изгуби. Уелс
стъпи на булеварда точно когато покрай него минаваше автобус, едва пъплейки. Заобиколи го
и след това изтича покрай лявата му страна, откъдето не можеха да го видят от изхода на
подлеза. Продължи да върви успоредно с автобуса, а шофьорът на някакво такси натисна
вбесен клаксона, когато страничното му огледало едва не забърса Уелс. Само минута по-
късно трафикът се отпуши и той успя да пресече до източната част на пътя.
Този ход бе крайно неподходящ, но в случая му свърши работа. Намираше се на двеста и
петдесет метра от преcледвача си, успешно скрит сред градския трафик. Продължи да се
движи и набързо пресече крайбрежния булевард на Нил - трилентов път, който отива на юг,
успоредно на реката. Бръкна в джоба си, напипа проследяващото устройство и побърза да го
хвърли в Нил. „Бръмбарът“ изчезна под водата. Озърна се внимателно, но „опашката“ явно се
беше изпарила. Уелс вдигна ръка и спря едно олющено такси, което някога е било боядисано
в черно и бяло.
- Към „Хаят“ - каза той. Хотелът се намираше само на километър и половина по-надолу
по крайбрежния булевард, но преди да стигнат дотам, Уелс побутна шофьора по рамото и
каза: - Спри тук.
Плати и изчака колата да се отдалечи достатъчно. Отново се огледа за преследвача си. В
тази част на булеварда почти нямаше пешеходци и автомобилите се движеха много по-бързо.
Уелс махна и спря друго такси.
- Към „Северното гробище“ - каза кратко той.
- Коя част? - попита шофьорът.
- Входът.
- Има много входове - обърка се шофьорът, но все пак покани Уелс да се качи.
По пътя агентът затвори очи и се опита още веднъж да премисли нещата около
преследвача и „бръмбара“, който му бяха монтирали. Сигурно бяха поръчани от някой в
джамията, най-вероятно от Хани или някой друг от приближените на имама. Възможно беше
поръчителят да е и самият имам. Но който и да беше той, Уелс трябваше да бъде подготвен и
да очаква египетската полиция да се натресе на срещата му с Алаа. Замисли се дали не беше
редно да прекрати мисията.
- Откъде си? - опита се да завърже разговор шофьорът. При престоя си в Америка Уелс
беше забравил до каква степен арабите бяха обсебени от идеята за етническия произход, при
тях деленето на племена така и не беше престанало: „Аз срещу моя брат. Ние срещу
братовчедите ни. Нашето семейство срещу семейството на съседите. Нашият квартал срещу
другия...“
- От Кувейт - отговори кратко той.
- О, Кувейт, разбира се! - възкликна радостно таксиджията - По работа ли си тук? Ако си
вземеш почивен ден, мога да те заведа до пирамидите. Много вълнуващо е, много
историческо... - въодушеви се шофьорът и Уелс не можа да се сдържи да не се усмихне.
Някой ден наистина трябваше да дойде тук като турист. Зачуди се кой ли щеше да го
придружи. Или може би щеше да е сам?
Докато пътуваха, таксиджията продължаваше разпалено да обяснява нещо. Някъде пред
тях се виждаше как пътят сякаш свършва пред някакъв широк булевард, минаващ
перпендикулярно. Беше огромен като магистрала с шестте си платна, по които колите
минаваха в северна и южна посока.
Наоколо се разстилаше огромно пространство, изпълнено със схлупени сгради, далеч
по-мрачни от тези в останалата част на града. Таксиджията посочи към тях:
- „Северното гробище“.
- Нямам търпение - помисли си Уелс.
Таксито се промуши през къс тунел, който минаваше под булеварда и излизаше точно в
началото на гробището.
Спря пред група от четирима мургави мъже, които седяха на сгъваеми столове и си
подаваха шиша от ръка на ръка.
Уелс плати на шофьора и слезе от колата. Трима от мъжете се обърнаха след таксито,
което изчезна сред облак дизелови изпарения. Хани не беше сред тях, а и Уелс не успя да се
сети да е виждал някой от четиримата в джамията. Бяха насядали пред вратата на някакъв
дюкян с прашасали рафтове, в който, поне доколкото се забелязваше, се продаваха само
картонени кутии с бенгалски огън.
- Селям алейкум.
- Алейкум селям.
Галабиите на мъжете бяха посивели от прах, а тела им изглеждаха схванати, сякаш бяха
седели толкова дълго, че се бяха сраснали със столовете. Възрастта им беше неопределена -
спокойно можеха да са както на четиридесет, така и близо до седемдесетте. Уелс ги
оприличи на онези възрастни южняци отпреди ерата на „Уол-Март“ и климатиците, които
прекарваха дните си в седене на някой площад и безцелно зяпаха как светът преминава
покрай тях.
- Може ли да седна? - обърна се Уелс към мъжа вдясно. Той изглеждаше най-млад или
поне най-буден от четиримата.
- Седни, седни...
Уелс се настани по турски на земята. Ако се съдеше по оживения трафик покрай тях,
пътят към гробището беше един от основните маршрути към източната част на Кайро. Уелс
се огледа и не можа да се освободи от натрапчивата мисъл, че да прекараш път през гробище,
беше най-малкото липса на уважение към мъртвите. А дали покойниците предпочитаха
ненарушимата самота на добре поддържаните траурни паркове в Съединените щати? Тук
поне бяха свързани с града, в който някога бяха живели.
Що за глупост, помисли си Уелс. Всъщност, ако това място трябваше да доказва нещо,
това бяха единствено абсурдните истории за духове. Уелс не знаеше къде отиват мъртвите,
след като изчезнеха от този свят, но със сигурност не оставаха тук. Костите им може и да
бяха наоколо, но душите им отдавна ги нямаше.
Мъжът до него се понадигна съвсем леко и каза:
- Аз съм Есам.
- Надеем - представи се Уелс.
- До гробището ли си дошъл?
- Да.
- Сега? По това време?
- Защо не?
Есам, изглежда, не знаеше какво повече да каже, затова се разшава на мястото си и се
присегна за шишата. Въглените в основата й бяха угаснали. Мъжът изсвири остро и едно
дребно и мърляво момченце на не повече от десет години се показа на вратата на дюкяна с
маша в едната ръка и месингова поставка с димящи въглени в другата. Детето извади два
огненочервени въглена и ги постави в основата ни шишата.
- Обичаш ли да пушиш? - попита момчето, поглеждайки към Уелс. - Много добро е за
пушене. Има ябълка, череша, ягода, диня... - започна да изброява то.
- Не, благодаря.
- Много добро е! - настоя момчето и подръпна галабията на Уелс с ръчичката си,
изцапана с въглищен прах. - Ти кувейтец?
- О, и ти ли ще ме разпитваш. Не трябва ли вече да спиш? - попита Уелс и тогава осъзна
защо момчето се беше обърнало към него по този начин.
- Да, от Кувейт съм-каза той. - Имаш ли нещо за мен?
Момчето изтича обратно в магазинчето и се върна с лист хартия.
- За тебе. Една лира - каза то.
- Кой ти даде това?
- Една лира - повтори детето. Египетската лира беше на стойност около двадесет цента.
Уелс му подаде лирата и взе бележката, на която пишеше „Продължавай да вървиш“ на
арабски. На листа нямаше нищо друго.
- Кой ти даде това? - отново попита Уелс. - Дебел мъж ли?
Момчето не отговори. Есам придърпа наргилето към себе си и пое дълбока глътка
ароматен дим. Мъжът притвори очи, когато червените въглени заискриха и водата в
наргилето забълбука весело. Уелс се изправи и огледа порутените тухлени постройки, които
го заобикаляха, почуди се дали мукабарат не го наблюдаваха, или може би джихадистите?
Или и двете? Нищо наоколо не помръдна.
Внезапно го обзе онова особено чувство, което не можеше да се назове с думи, но най-
точно би могло да се опише като усещането, че можеш да стоиш още хиляда години тук с тези
хора и да чакаш нещо да се случи. Каквото и да е. И нищо да не се случва. Но въпреки това
всяка секунда да долавяш напрежението от очакването, дори и когато краката ти изглеждат
като вкоренени в земята и тялото ти стои сковано като статуя.
- Довиждане - сбогува се Уелс.
- Пак заповядай, изпуши една шиша с нас - обади се Есам и издиша гъст облак бял дим.
Знам къде да ви намеря, помисли си Уелс, но не го каза на глас.
- Ма-а селяма.
- Ма-а селяма.
Улицата завиваше наляво, а след това надясно. Мъртвите бяха навсякъде около него,
както и живите - натикани в тесни едностайни тухлени или кирпичени схлупени къщички,
разположени от двете страни на пътя, докъдето достигаше погледът му. Крайната бедност на
квартала си личеше отдалеч - вместо прозорци къщите имаха само разкривени дупки в
стените. Цяла глутница кучета спяха в камарите боклук наоколо. Животните бяха толкова
мършави, че ребрата им се брояха под изтънялата кафява козина. Щом видяха Уелс, няколко
от тях се разшаваха и изскимтяха, но не си направиха труда да се изправят.
На следващия завой забеляза тясна алея, която минаваше перпендикулярно на улицата.
Тръгна по нея и в този миг чу: „Ти ли си кувейтецът?“. Изсъска го някакво момче в мръсни
кафяви шалвари.
Кувейтецът, каква вълшебна дума, помисли си Уелс за паролата на тазвечершното му
приключение.
- Да - отговори тихо той.
- Последвай ме.
Уелс сви встрани от алеята и тръгна след момчето. В тази си част гробището потъваше в
лек наклон от север към юг. Двамата тръгнаха на юг и скоро слязоха по някакво тясно
стълбище с изронени бетонни стъпала. След него пътеката продължаваше, а къщите от
едната и другата й страна бяха толкова нагъсто, че двама едва можеха да се движат по
улицата един до друг. Уелс не се чувстваше комфортно - една засада на такова място би била
смъртоносна. Надзърна зад рамо, но не видя никого.
- Още колко остава, момче? - попита той. Детето не му обърна внимание и продължи да
върви.
Минаха покрай едно по-широко равно място, на което се забелязваха надгробни камъни
и една по-голяма гробница. Всъщност това бяха и първите доказателства, че „Северното
гробище“ наистина беше гробище... Напред алеята свиваше вляво и се губеше сред
постройките. Изведнъж момчето изсвири с уста и побягна. Сега! - помисли си Уелс, обърна
се и по-скоро почувства, отколкото видя мъжа с черната маска, който изскочи от някаква
ниша в стената зад него. Опита се да се извърне и да се защити, но нещо метално и тежко се
стовари върху главата му...
Удар... - беше последната му мисъл, след което нозете му се подкосиха и Уелс се свлече
в безсъзнание.
9.
Писмото беше напечатано на една страница върху обикновена бяла хартия, без дата и без
заглавие.
До: Робърт Гейтс, Секретар по отбраната
Копие до: Фредерик Уитби, Директор на националното разузнаване
Копие до: Винсент Дуго, Директор на централното разузнаване
Копие до: Луси Джойнър, Главен инспектор в Централното разузнавателно управление
Уважаеми г-н Гейтс,
Това писмо е във връзка с незаконните действия, предприети от оперативна единица под
командване на армията и Централното разузнавателно управление. Отряд 673. Частта е
действала на територията на Полша, във военната база „Старе Кейкути“, Източна Полша.
Имала е за задача да разпитва пленени „вражески войници“, за които се предполага, че
могат да дадат важни сведения.
Отрядът е ръководен от полковник Мартин Терери от Четвърта бригада за специални
мисии. Вторият по ранг е бил Брант Мърфи, служител на ЦРУ. Отрядът се е състоял от десет
души. Трябва да знаете, че Брант Мърфи и полковник Терери чрез този отряд са откраднали
ноне 1 милион долара. Получили са парите чрез договорена сделка с фирмата Юръп Уест
Еъркрафг, наета като самолетна компания за осъществяване на чартърните полети. Полети с
номера 11,19 и 27 никога не са се състояли.
Доктор Рейчъл Калър и други членове на отряд 673 са знаели за кражбите,
осъществявани от БРАНТ МЪРФИ и ПОЛКОВНИК ТЕРЕРИ, но не са се облагодетелствали
от тях. Те също така не са пожелали да докладват за командирите на отряда. Вие трябва
сами да ги попитате.
Освен това отрядът е осъществявал мъчения над задържаните от него лица,
включително завързване на дъска и потапяне на главата във вода, електрошок, поставяне в
стрес, продължително лишаване от сън, фалшиви екзекуции, както и други зли дела.
Не си измислям всичко това. За доказателство прилагам личните идентификационни
номера на затворниците (ЛИН-ове):
3185304876 - 3184690284 - 4007986133 - 4013337810 -
4042991331 - 4041179553 - 4192578423 - 5567208212 -
6501740917 - 6500415280 - 7298472436 - 7297786130.
Знам, че Департаментът по отбраната е институция, която спазва законите и етиката.
Оценявам вниманието, което ще обърнете на тези въпроси.
Благодаря ви, че отделихте време да прочетете това.
Не беше изненада, че писмото нямаше подпис. Пликът беше напечатан със същия
шрифт, нямаше адрес на подателя и върху него беше залепена само една марка и щемпел от
Солт Лейк Сити.
В началото на писмото с четири печата беше отбелязана възможно най-висока степен на
поверителност:
TOP SECRET/SCI/PLASMA/76G[18]
NOFORN/NOCON[19]
DISTRIBUTION BY DCI ONLY[20]
А при положение че съобщението все пак не стигнеше до местоназначението си, за
всеки случай върху него с едри букви беше отпечатано: САМО РЪКОВОДИТЕЛИ.
Шафер прочете писмото два пъти и тъкмо го разглеждаше за трети, когато Луси
Джойнър, главен инспектор на ЦРУ, се пресегна през масата и го измъкна от ръцете му.
- Времето ти изтече - прекъсна го тя.
Джойнър беше висока и доста едра дама от Тексас, с къдрава коса, боядисана в
забележително платиненорусо. В Управлението тя се занимаваше с разследване на
вътрешната информация и нарушенията, извършени в структурата на самото ЦРУ. Работата й
я правеше също толкова обичана Ленгли, колкото и полицай на хипарско сборище. Тя просто
не можеше да се впише, затова бе решила да държи коренно противоположна позиция. Русата
й грива бе като олицетворение на блондинките от рекламите за боя и сякаш цветът крещеше
на служителите в управлението: Тук съм, главен инспектор съм, така че свиквайте с това!
- Малко по-бавно чета - каза Шафер, но тя направи приканващ жест с пръст и той й
подаде листа. Намираха се в конферентната зала към офиса на Джойнър, на шестия етаж в
старата щабквартира на ЦРУ. На стената в залата висеше карта на щата Тексас в рамка. До нея
имаше портрет на президента Линдън Джонсън с каубойска шапка и куче, Малкия Бийгъл.
- Може ли да видя оригинала? - попита Шафер.
Джойнър му беше показала ксерокопие на писмото, оригиналът се съхраняваше в сейф в
кабинета й.
- На него няма нищо - отговори Джойнър, - нито отпечатъци, нито ДНК. Оня, който го е
пратил, е бил дяволски предпазлив.
От двадесет и две години Джойнър не живееше в Тексас, но говореше така, сякаш току-
що беше слязла от самолета, долетял от Амарило. Шафер се зачуди дали не си упражнява
акцента вкъщи. Бар’б’кю“, опра’яне... и всичко това, казано с дълбок, почти басов мъжки
глас.
- Ами другите писма? Тези до Гейтс, Дуто и Уитби? - започна отново той.
- Унищожени са. Питах Дуто и той каза, че в офиса пристигали какви ли не щури
съобщения, не можел да проверява всичко. Е, и при мен идват какви ли не идиотщини, но
можем да разпознаем, когато писмото е истинско, а това важи и за останалите шефове.
- Освен когато не им се ще да го разпознаят - допълни Шафер.
- Този разговор изобщо не би трябвало да се води - прекъсна го Джойнър. - Истински
късмет е, че имаш този измислен достъп до най-високите нива на класифицирана
информация.
- Все забравят да ми го отнемат - усмихна се Шафер.
- Е, значи не ми трябва специално разрешение, за да ти покажа това - продължи тя. - А и
много добре си спомням как се отнасяха с теб след Единадесети септември, Елис. Така че
май може да се каже, че с теб сме на една страна, и въпреки това не мога да ти съобщя
повечето от нещата, които искаш да узнаеш. Затова ще ти се наложи да попиташ директно
източника.
- Имам само два въпроса - настоя Шафер.
- Два да са.
- Мърфи ми спомена, че ти си го оправдала.
- Така ли каза?
- Предполагам, че не е съвсем вярно.
- И е, и не е.
- Докъде се наложи да стигнеш? - попита Шафер.
- Мърфи дойде за предварителен...
- За „предварителен“ ли? - не я разбра той.
- Предварителен разговор - уточни Джойнър, - без детектор на лъжата, без адвокати.
Този разговор не е задължителен, но повечето момчета се съгласяват да го проведем, защото,
ако имат отговор на въпросите ни, в досието им не се отразява нищо и не излиза никаква
официална информация от него - нищо, което би попречило на растеж в кариерата. Както и
да е - продължи тя, - когато го повикахме, той дойде. Показах му писмото и го попитах дали
може да каже нещо. Отговори, че не можел. Попитах го дали документацията за 673 ще го
освободи от отговорност, но той рече, че нямала значение, тъй като всички документи са
засекретени на ниво „директори и висш персонал“, така че само заместник-директорите и
самият Дуто имат достъп до тях. Попитах го и за мъченията, отговори, че длъжността му
била административна и не се е занимавал пряко с разпитите. Тогава му зададох въпроса за
отчетните документи за направените разходи и той буквално ми се изсмя. Истински задник!
После си тръгна. Реших, че е по-добре да проверя въпроса сама, но Дуто ми се обади, преди
да бях успяла да направя каквото и да било.
- Кога по-точно стана това? - попита Шафер,
- Може би два дни, след като говорих с Брант. Дуто буквално ми заяви да си намеря нещо
друго за вършене тъй като той пристъпвал към правомощията си като директор да спре
вътрешно разследване на главния инспектор, в случай че има вероятност то да навреди на
националните интереси.
- Дуто не ти ли обясни какво го е провокирало да пристъпи към тези си правомощия?
- Не.
- И въпросът приключи така?
- Елис, аз не съм като тебе - каза Джойнър, - щом получа пряка заповед от директор, аз
се подчинявам. Позвъних на Мърфи и му казах да не се притеснява. След няколко дни ми се
обади неговият адвокат и подчерта, че случаят никак не му харесвал и че Мърфи искал
всички записи от разследването да бъдат унищожени.
- Умник! - отбеляза Шафер.
- Да. Твърде зле за него, защото му обясних, че това невъзможно, тъй като трябва да
задържа писмото заради посочените в него данни за евентуално извършени мъчения и така
нататък. Адвокатът настоя да подпиша, че в хода на разследването е доказано, че Мърфи не
носи отговорност за евентуални нарушения, извършени от 673. Един вид като застраховка за
него самия.
- И то, без да уточнява какви са тези „евентуални нарушения“?
- Точно така, Елис - каза тя и млъкна за миг. - Написах го и се подписах. Мърфи бе
привлякъл Дуто на своя страна и реших, че е по-важно това - тя погледна към писмото - да
оцелее. След това го прибрах в сейфа си и забравих за него. Е, не успях да забравя изцяло -
знаех, че рано или късно някой ще се обади, такива неща не остават скрити завинаги.
- Чу ли какво става с 673? За убийствата? - попита Шафер.
- В деня след смъртта на Фишер и Уайли Дуто ме повика в офиса си. Веднага разбрах,
че става нещо, защото обикновено той гледа да стои колкото се може по-далеч от мен. Но
както и да е, той ми каза, че започвало разследване.
- Значи и ФБР имат копие на писмото?
- Не съвсем - тръсна русите си къдрици тя. - Дуто ме попита дали съм говорила с някой
от бюрото. Обясних му, че не съм, а и от него разбирам, че е започнало разследване. Тогава
той каза, че нямам право да показвам писмото на никой извън ЦРУ.
- Включително и на федералните?
- Точно така. Той категорично заяви, че никой нямал право на достъп до него. Тогава
останах с впечатлението, че Дуто иска да унищожа писмото, но така и не ми го каза в прав
текст.
- А не поиска ли и да го изтриеш от паметта си? Онези глупости с „вечната светлина на
чистото съзнание“ и така нататък? - засмя се Шафер.
- Още не е, но май това ще е следващото - каза тя.
- Той обясни ли ти какво мисли за укриването на доказателства от криминално
разследване?
- Не. Ако го бях попитала, сигурно пак щеше да приложи правомощието си и да не ми
каже нищо, но аз така и не му зададох въпроса.
- Значи не ти е казал изрично да го унищожиш - повтори още веднъж Шафер.
- Елис, познаваш Вини Дуто по-добре от мен. Ако беше така, то трябваше да пусне
писмена заповед за това, а той не иска по случая да има нищо черно на бяло. След това, за
моя неголяма изненада, се обади ти - продължи тя и замълча за момент. - Ще ми се да можех
да ти дам повече информация, но наистина това е всичко, което имам.
- Мислиш ли, че има връзка между обвинението за мъченията и кражбата?
Тя наведе глава и замислено отговори:
- Освен ако оставим настрана факта, че ги е извършил един и същи човек ли? Не. Искам
да кажа, личеше си, че Мърфи беше притеснен заради парите и не му пукаше толкова за
мъченията. Човек би очаквал да е точно обратното.
- Самото писмо е странно... - отбеляза Шафер.
- Много странно. Изглежда така, сякаш авторът му не е израснал в англоговоряща
страна. Странно изглеждат тези подчертавания на думите, изписването с главни букви. Но аз
лично смятам, че всичко това е нагласено. Цялото писмо оставя усещане, сякаш е писано от
някой от отряда, нямам представа как иначе външен човек би могъл да сдобие с номерата на
затворниците.
- Ами ако този някой работи за чуждо разузнаване? - попита Шафер.
- Може би са британците - отговори Джойнър. - Но не е много вероятно. Би ли ми
направил услугата да разбереш, след като на мен ми бе забранено да се ровя? - продължи тя.
- Ще го направя, Луси, но ми трябва още нещо.
- Каквото и да е - усмихна се тя.
- Наистина ли? - изненада се Шафер.
- Не. Нямаш никакъв шанс - отново се засмя тя.
- Би било много полезно, ако отидеш малко „да се поосвежиш“ - предпазливо каза той, -
или както там му викат: в Тексас и в много други тъй приятни места.
- Не може да получиш копие, Елис - каза Джойнър и постави пръст върху листа на
масата.
- Обещавам, че ще си бъда тук, когато се върнеш - усмихна се Шафер.
- Голям късмет вадиш, че имаш такова разрешително за достъп. - Жената протегна ръце
зад главата си. - Е, мисля, че е време да се поосвежа... Ей сега се връщам.
Тя излезе и Шафер успя да въведе дванадесетте десетцифрени номера в паметта на
блекбърито си:
3185304876 - 3184690284 - 4007986133 - 4013337810 -
4042991331 - 4041179553 - 4192578423 - 5567208212 -
6501740917 - 6500415280 - 7298472436 - 7297786130.
Щом се върна, писмото си стоеше точно там, където го беше оставила. Елис обаче се
беше изправил и разглежда^ ше отблизо снимката на Линдън Джонсън.
- За какво е всичко това, Луси? - попита той. - Някаква тексаска гордост или нещо далеч
по-силно?
- Ще ми се да можех да ти кажа, но това е тайна, която не споделям с никого - усмихна
се тя.-
Изглежда, доста си падаш по тези тайни - отбеляза ой.
10.
Кайро
На разстояние цял океан и един континент, Уелс се събуди от струя студена вода, която
се стичаше по врата му. Беше проснат на пръстен под, с ръце, вързани зад гърба. Обувките и
камерата му липсваха. Главата му пулсираше, а в основата на тила му се беше образувала
огромна мека и лепкава от кръв цицина. Успя да вдигне поглед и видя двама съвсем еднакви
имами, седнали на два съвсем еднакви стола и надвесени над главата му, които го поливаха с
вода от две кани, нащърбени по еднакъв начин.
Уелс затвори очи и започна бавно да брои до десет на арабски: уахид, итнан... Щом
отвори очи, двамата имами се бяха слели в един. Раздвижи внимателно глава и огледа стаята.
Нямаше много за гледане - помещението не бе по-голямо от десет квадратни метра, с гладки
стени без прозорци и с една-единствена крушка, висяща от тавана. Вътре бяха само той,
имамът и Ихаб, Хани го нямаше.
- Кувейтецо - обърна се към него имамът.
- Казвам се Надеем - отговори Уелс с отпаднал глас, - нямаше нужда да ме удряте.
- Бързо се събуди.
- Имам корава глава, иншала. Може ли да питам нещо, шейх? - тихо каза Уелс. - Как ме
намери момчето? Откъде знаехте, че ще дойда по този път?
- Той не беше единственото момче, кувейтецо - усмихна се имамът. - Из цялото гробище
имаше момчета, които се оглеждаха за тебе.
- Къде е Хани?
Имамът остави каната, наведе се над Уелс и притисна бузите му с две ръце.
- Защо питаш? Липсва ли ти? - попита го той.
Уелс се замисли. Редно ли беше да говори зле за човека - дясна ръка на имама?
Доколкото знаеше, двамата бяха приятели от деца и обида към Хани би поставила в риск
шанса му да се добере до Алаа, но в същото време не виждаше друг изход от ситуацията.
- Не му вярвам на този приятел Хани - каза той. Погледът на имама за миг се стрелна
към Ихаб и след това отново се върна към Уелс. - Не знам от колко време го познаваш -
продължи Уелс, - но се страхувам, че той е от хората на Фараона. За малко се зачудих дали да
дойда тази вечер.
- Защо говориш така за моя добър приятел? - понита имамът.
- И преди съм се занимавал с мукабарати - отговори агентът.
- Занимавал ли си се, кувейтецо? Или си работил с тях?
Уелс се притисна в стената и се опита да седне.
- Рискувах живота си, за да дойда при вас, и направих всичко, което поискахте, така че,
ако все още не ми вярвате, давайте да приключваме с този цирк - обърна се той към Ихаб и
продължи: - В камиона ме попита защо съм избрал точно твоя син. Не виждаш ли? Не аз съм
го избрал, американците са го избрали. Искаш ли той да разкаже историята си? Защото, ако
желаеш, трябва да говоря с него тази нощ, не мога да остана по-дълго.
Имамът стисна Уелс за раменете и каза:
- Затвори очи, поспи малко, кувейтецо.
Двамата мъже излязоха от стаята и изгасиха осветлението след себе си.
Когато се събуди, ръцете му бяха развързани, а в стаята имаше трети човек, с хлътнали
очи, заоблена брадичка и късо подстригана черна коса, която обрамчваше младежко лице.
Алаа Зумари никак не приличаше на човек, поръчал шест убийства.
- Можеш ли да седнеш? - попита имамът и придърпа един стол към Уелс.
Агентът се изправи с мъка и се настани на стола. Стомахът му се преобърна от
усилието. Докосна тила си и усети лепкава влага по пръстите - все още кървеше.
- Селям алейкум - каза Алаа.
- Алейкум селям - отговори Уелс. - Ти ли си Алаа Зумари? Аз съм Надеем.
Раницата с камерата и сандалите му мистериозно се бяха появили обратно. Уелс извади
устройството и го монтира на триножника му, след което включи на запис, за да провери
дали работи, и отново го изключи.
- Първо ми разкажи историята си без камера, Алаа. След това ще я запишем. Така ще
стане по-гладко - обясни той.
- Разбирам - отговори Алаа. Личеше си, че се е метнал на баща си - беше също така тих и
сдържан. Уелс се замисли дали разпитващите преди не бяха възприели сдържаността му като
проява на арогантност.
- На колко години си?
- На двадесет и пет. Роден съм в Александрия. Преместихме се в Кайро, когато бях на
шест.
- Силно религиозен ли си?
- Не толкова много. Той - започна Алаа и погледна към баща си - все ми повтаряше да
чета Корана, но на мен не ми харесваше.
- Как се озова в Багдад?
- Преди четири години, тогава бях на двадесет и една - започна разказа си Алаа, -
работех като келнер в „Софител“ - „Софител“ бе един от големите хотели в Кайро, висока
цилиндрична сграда, издигната на един от островите в Нил. - Понякога карах мерцедеса на
един богат човек, който идваше там с приятелките си, бях му шофьор. Той беше много богат.
- Египтянин ли беше? - попита Уелс.
- Да. Работех здраво, исках да спестя пари и да се оженя. Често бях шофьор на този
човек. След около година синът му, по онова време деветнадесетгодишен, дойде при мен и
ми каза: „Алаа, баща ми те харесва и ти вярва. Аз също ти вярвам и искам да отидеш в Багдад
и там да започнем бизнес с мобилни телефони. Ти ще внасяш телефоните и когато стигнеш,
ще сключваш договори с "Иракиком" - най-големия мобилен оператор в Ирак. Ще купуваш
много минути от тях, милиони. Те ще ти направят отстъпка. После ще продаваш телефоните
с минутите. Ако бизнесът по потръгне, така може да направим много пари“.
- Но той самият не е искал да дойде в Багдад, така ли - попита Уелс.
- Той не е глупак като мен - отговори тихо Алаа.
- И така, ти се съгласи...
- Да, рисковано беше, но парите много ми трябваха и затова казах „да“. Той даде
петдесет хиляди американски пари, аз дадох пет хиляди египетски паунда, около хиляда
долара. Това бяха всичките ми спестявания - продължи Алаа. - Купихме петстотин мобилни
телефона от Катар, евтини модели. С останалите пари трябваше да купя минутите.
- След това си отишъл в Багдад.
- Да. Минах през границата с Йордания, там е много опасно. Не знаех за опасността,
докато не стана прекалено късно - возехме се в конвой от шест коли, джипове. В пустинята,
на половината път до границата, единият от джиповете беше нападнат, застреляха шофьора и
отвлякоха пътниците. Сигурно са ги убили, не знам. Останалите извадихме късмет и
стигнахме до Багдад. Там богатият ми приятел беше намерил място, където да спя, защото в
хотелите било твърде опасно. Останах при негов втори братовчед, казваше се Амир.
Алаа направи пауза и се облегна на стената, сякаш изтощен от спомена и успокоен, че
беше стигнал невредим до Багдад.
- Бил ли си някога в Ирак? - попита той.
- Иракчаните не обичат кувейтците - отговори Уелс.
- Така е. Ами отначало всичко в Багдад беше наред. В първите няколко дни се опитах да
си уговоря среща с „Иракиком“, но не можах. Тогава една нощ в къщата, където бях отседнал,
нахлуха някакви мъже - джихадисти. Биели се с американците. Бяха чули за моите мобилни
телефони и казаха, че трябва да им плащам такса.
- Чули са значи... - подсмихна се Уелс. - А кой им е казал?
- Не знам.
- Може да е бил Амир, може и съдружникът ти.
- Не знам! - повиши за пръв път глас Алаа. - Така ми рекоха. Поискаха и такса. Взеха сто
от телефоните и десет хиляди от парите.
- Опита ли се да спориш с тях?
- Никой не спори с тези хора. Мисля, че можеха да ги вземат всичките, но човекът, при
който бях отседнал, ги спря. След няколко дни пак дойдоха и взеха още телефони И още
пари.-
А ти не си искал да им ги даваш, нали? Кажи ми истината, не си бил там, за да
помагаш на тях, нали?
- Бях там, за да правя бизнес! Обадих се на приятеля ми, когато дойдоха втория път, и
попитах дали не е по-добре да се върна у дома. Той ми каза да остана. „Стой при Амир,
направи сделката“, настоя той. „Продай останалите телефони, все още можем да направим
пари“. Що за човек, а? - горчиво заключи Алаа.
- Защо не си се върнал у дома?
- Казаха ми да не се опитвам да се върна, наблюдавали всички автогари и можело да ме
убият. Ако цялата история беше истина, най-вероятно Алаа бе станал жертва на предателство
от страна на домакините си или, по-вероятно, от самото начало бе вербуван като неволен
куриер. Уелс се опита да си представи какво ли е било за този тих младеж в края на 2007
година да бъде съвсем сам в град като Багдад, разкъсван от размирици и анархия. Град,
където пазарите и полицейските управления търпяха всекидневни атаки от терористите,
място, където възможността да се объркаш и да влезеш в непознат квартал означаваше
сигурна смърт. Алаа е бил затворен в някаква къща, без да може да се довери на домакините
си, очаквайки бунтовниците да се появяват отново и отново, докато му вземат всички
телефони и пари и докато накрая остане само кожата на гърба му, която да свалят.
Разбира се, ако още от самото начало не беше участвал в нагласен план, в който е
трябвало да отиде в Багдад, за да достави телефони и пари на джихадистите... Но ако целта
му е била това, защо просто не е хвърлил чантите, след което възможно най-бързо да се
прибере в Кайро за още една пратка?
- Какво стана после? - попита го Уелс.
- Какво стана ли? - промълви Алаа и зарови пръсти в тъмната си коса. - Ами два дни по-
късно дойдоха американците. Бяха много, сигурно към петнайсет човека. Беше посред нощ,
спомням си, че Амир извади автомат и те го застреляха.
- С тях имаше ли и иракски войници? - попита Уелс.
- Не, не мисля, бяха само американци.
Към онзи момент всички редовни операции на американските военни части в Ирак се
провеждаха съвместно с иракските сили за сигурност, а фактът, че в случая бяха действали
само американски войници, означаваше, че това бе акция на спецчастите.
- Вързаха ме и сложиха черна торба на главата ми, а след това ме качиха на хеликоптер.
Повтаряха, че съм от джихадистите, и заплашваха, че ще ме изхвърлят от хеликоптера, ако не
призная истината. Настоявах, че не съм такъв, че съм там заради телефоните и че не знам
нищо за джихадистите. Същите джихадски войници бяха взели парите ми, казах им, че щяха
да ме убият, ако те не бяха дошли. Но американците не ми повярваха. Щом хеликоптерът
кацна, започнаха да ме бият и продължиха така няколко дни. Обясних им, че могат да видят
паспорта ми, да сравнят имената, но те твърдяха, че в къщата, където съм бил, намерили и
компютър, в който имало съобщения от „Ал Кайда“. Казаха, че Амир бил важна клечка сред
бунтовниците. И до ден днешен не знам дали това, което разправяха, е истина. Амир никога
не беше споменавал каквото и да е за джихадистите пред мен. А американците искаха само
да им кажа истината.
- Но ти си ги излъгал... - рече Уелс, досетил се как Алаа беше озовал в ръцете на отряд
673.
- Разказах им какво се случи - продължи Алаа, - не им споменах само кой ме беше
пратил там.
- Измислил си някакво име, нали? - попита Уелс, който все още не разбираше защо Алаа
с такова старание е прикривал съдружника си. Реши да не го притиска, малко по малко
истината щеше да излезе наяве.
- Да. Това стана, докато бях все още в Ирак. Там ме биха, държаха ме заключен в стая
като тази - без прозорци, беше ужасно горещо. Накрая им казах някакво име, за да спрат.
Зарадваха се и престанаха да ме бият, но няколко дни по-късно се върнаха още по-разярени,
викнаха ми, че знаят как съм ги излъгал и че съм им губил времето. Казаха още, че ще ме
пратят на някакво място, което никак няма да ми хареса. На следващия ден ми сложиха
торба на главата, вързаха ми ръцете и ме убодоха с нещо...
- Като с игла ли?
- Да, убодоха ме с игла. После заспах и когато се събудих, бях на някакъв самолет. Сетне
отидохме на някакво място, където беше много студено... - Алаа потръпна при спомена. - Не
знам къде беше това, опитвах се да се ориентирам, когато слязохме. Мисля, че трябва да е
било някъде около Германия, но може и да греша.
- Не ти ли споменаха къде си?
- Не. Не можах да видя нищо от мястото, където ме държаха. Когато ме изкарваха извън
сградата, винаги ми слагаха качулка. Но съм сигурен, че там командваха американците.
Мястото си имаше специално име, казаха ми го. Гордееха се с него, наричаха го „Къщата на
мрака“.
- Къщата на мрака - повтори Уелс.
- Да.
- Знаеш ли защо са наричали мястото така?
- Казаха ми, че там за затворниците винаги било мрак.
- Имаше ли много други затворници?
- Не, не съм видял други. През повечето време бях само аз.
- Те нараниха ли те?
- Онези мъже бяха много по-различни от иракчаните - Алаа затвори очи и си пое
дълбоко дъх. - Знам, че трябва да говоря за това, което ми направиха, но...
Младежът млъкна. В стаята се възцари тишина, чуваше се само тихото жужене на
електрическата крушка. Някъде отвън долетя бесен кучешки лай.
- Предупредиха ме, че е много лесно да ме наранят, наистина беше така. Караха ме да
стоя прав с вдигнати ръце, да стоя буден, пускаха ми електричество, затвориха ме в някаква
много тясна клетка, толкова тясна, че можех да се побера вътре само така - обясни Алаа и се
наведе напред. Въпреки че остана в тази поза само няколко секунди споменът за страха и
болката се изписаха на лицето му сякаш мускулите на тялото му си припомняха ужасната
агония. Алаа бавно се изправи. - Не ми направиха нищо, от което да останат белези -
продължи той. - Сега разглеждам тялото си и се чудя дали всичко това не е било сам един
лош сън... Да, понякога спираха, връщаха ме в килията и ме оставяха да спя, тогава си
мислех, че сънят е истина, а мъченията са само кошмар. Постоянно си повтарях: „Аллах,
Аллах, спаси ме! Помогни ми да избягам от този страшен сън, остави ме да заспя в мир“, но
той така и не ми помогна. А те не спряха да ме измъчват. Не беше като в Ирак - там в затвора
надзирателите и войниците идваха и си отиваха, имаше и много други затворници, но на
онова място, в онази къща - там бях само аз и те така и не спряха. След известно време, не
знам колко, може би след три седмици, вече не можех да издържам. Не знаех дали щяха да ме
убият, да ме върнат обратно в Ирак или въобще какво щяха да правят с мен. Знаех само, че
вече не можех да издържам.
- Всеки би постъпил като теб - рече Уелс, - но все още не мога да разбера едно - защо и
досега продължаваш да защитаваш човека, който те е изпратил в Ирак?
Алаа се засмя тихо, а в смеха му се усети горчивина.
- Не защитавам него. Защитавам семейството си. Знаеш ли кой беше той, онзи човек, на
който бях шофьор? Казва се Самир Гариб, половин „Хелиополис“ е негов - обясни Алаа,
споменавайки богатия квартал в североизточната част в Кайро. - Дъщеря му е омъжена за
внука на Мубарак.
- И неговият син те е пратил в Багдад?
- Сега разбираш ли, кувейтецо? - намеси се имамът.
Уелс разбра. Американското правителство подкрепяше всички своеволия на Хосни
Мубарак, защото в негово лице виждаха надежден съюзник срещу радикалния ислям. Ако
името на семейството му се беше забъркало в скандал с иракски бунтовници, отзивът във
Вашингтон би бил много сериозен и би излязъл наяве на мига. Имаше опасност Конгресът да
реши да спре милиардите долари, които американското правителство даваше ежегодно на
Египет под формата на помощи. Мубарак щеше да побеснее и да изпрати хората си срещу
семейството на Алаа. А да разсърдиш Фараона, никога не би могло да се сметне за разумен
ход.
Това, което Алаа не бе осъзнал, бе фактът, че признанието му би било дотолкова опасно,
че управлението и армията не биха имали друга алтернатива, освен да го прикрият възможно
най-дълбоко. Така, когато вече са нямали основание да го задържат, те са наредили на 673 да
го пуснат.
И колкото и невероятно да изглеждаше на пръв поглед, Алаа Зумари беше освободен,
защото бе казал истината.
На теория Алаа все още можеше да е отговорен за убийствата на членовете на отряд 673,
но реално какъв би бил мотивът му? Пленничеството му бе продължило само няколко
месеца и в крайна сметка е бил освободен. Сега човекът просто искаше да го оставят на
мира. Въпреки това Уелс реши, че трябва да го попита за убийствата.
- Ядосан ли си на американците? - започна той.
- На онези, дето ме нараняваха ли? Да, разбира се, че съм им ядосан! - твърдо заяви
Алаа. - Ще ми се и те да можеха да усетят това, което изпитах аз. Но не и жената, тя беше
добра.
- Имало е и жена ли?
- Беше една от тях, докторка.
- Тя говореше ли с теб? - попита Уелс.
- Каза ми само няколко думи. Мисля, че не знаеше много арабски, но лицето й беше
хубаво, добро. Само така мога да го опиша.
- Знаеш ли какво се е случило с тях?
- Какво имаш предвид? - не разбра Алаа.
- Този отряд, който те е държал в плен... - каза предпазливо Уелс - те загиват...
- Не разбирам... - прошепна младежът, а изненадата в гласа му бе истинска.
- Върнали са се в Америка и сега някой ги преследва я ги убива.
- Не вярвам - заяви Алаа. - Това няма никакъв смисъл.
Уелс вече бе сигурен, че младежът нямаше нищо общо с убийствата, не можеше да е
толкова добър актьор, че да имитира изненадата си.
В този миг отвън се чу силен вой на сирени, протяжен сигнал за опасност. Имамът се
изправи, сложи внимателно ръка върху подпухналата рана на тила на Уелс и каза: „Идват“.
- Кълна се в Пророка, не съм аз... Хани е видял бележката, която ми изпрати. Той работи
за тях. Имамът не продума, но в погледа му се четеше недвусмислен отговор. Уелс трескаво се
замисли дали имаха време за бягство. Ако мукабарат бяха видели бележката, значи бяха
наясно, че е тръгнал към „Северното гробище“, но не знаеха към коя част точно. Бяха
сложили „бръмбар“ в камерата му и бяха пуснали опашка след него, защото знаеха, че е по-
лесно да проследят кувейтеца, отколкото имама и Ихаб, които добре познаваха местните
улици. Но Уелс беше намерил начин да се освободи от предавателя и преследвача си и сега
хората от тайната полиция се прегрупираха. Бяха успели да го проследят до дюкяна на
мъжете с наргилето и оттам нататък преследването му бе лесно.
- Тръгвайте! - каза Уелс. - Аз ще поема в друга посока и ще им отвлека вниманието.
Имамът обаче стоеше като вцепенен.
Уелс чу, че някъде високо над главите им бучеше двигателят на хеликоптер. Дали
мукабарат си бяха направили труда да докарат хеликоптер на тази операция? Очевидно да! И
никой нямаше да остане изненадан, когато Алаа щеше да бъде убит при залавянето си по
време на акцията.
Заподозрян в тероризъм е загинал тази сутрин при антитерористична операция в
източната част на Кайро, съобщават египетските власти...“, представи си Уелс заглавията в
новините.
Не! Той нямаше да помогне на египтяните да убият този младеж или да го върнат
обратно в затвора. Алаа бе страдал достатъчно. За миг Уелс се замисли какво ли щяха да
кажат в Управлението, ако узнаеха, че беше помогнал на беглец, свързан с иракската
съпротива, да се укрие, но реши по-късно да се тревожи за това.
Отвън се разнесе нов вой на сирени, този път по-близо. Уелс се изправи и се подпря на
стената, за да не падне. Не знаеше колко щеше да издържи, ако тръгнеше да бяга, но щеше да
опита.
- Последвай ме, ако искаш! - обърна се Уелс към Алаа. Но решавай бързо.
Уелс излезе от бараката и откри, че се намира на същата уличка, където изгуби съзнание
след удара. Алаа го последва. Някъде над главите им бучеше хеликоптер, но Уелс не можа да
го види. Добре! Както гласяха остроумните надписи, които някои шофьори на огромни
камиони поставяха отзад на каросериите си: „Ако ти не ми виждаш страничните огледала,
значи и аз не те виждам“. Американските военни хеликоптери имаха инфрачервен радар, с
който можеха да „виждат“ през стени, но Уелс реши, че подобна технология все още не бе
навлязла в Кайро.
Качи се на покрива на ниската колиба, където го бяха затворили, и приклекна ниско, за
да се ориентира. Алаа застана до него. Двамата мъже бяха в доста неизгодна позиция -
гробището бе разположено на огромна правоъгълна площ, простираща се по дължина от
север на юг. Дългите му страни, разположени на изток и запад, се пресичаха от множество
широки улици, разделящи цялата площ на квадрати, които лесно можеха да бъдат охранявани.
Ако човек искаше да стигне до северния или южния край на гробището, където почти се
сливаше с града, това би означавало да бяга повече от километър по улици, пълни с полицаи,
или да се придвижва по покривите, където хеликоптерите лесно щяха да го забележат. Два от
тях вече се носеха над гробището, единият идваше от север, другия от юг, а прожекторите им
щателно преглеждаха всяко кътче в търсене на беглеца.
Въпреки летящите машини Уелс реши, че имат най-голям шанс да се измъкнат, ако
останат на покривите, където имаше цели камари от боклуци и метални отломки. Полицията
нямаше да се качи там, щяха да завардят улиците. Ако двамата с Алаа успееха да преминат
незабелязано покрай първия кордон, може би имаха шанс да се измъкнат.
Уелс се наведе и се насочи на юг, прескачайки от покрив на покрив. Хеликоптерът,
приближаващ от тази страна, се движеше бавно на север, а прожекторът му описваше кръгове
в търсене на признаци за движение по покривите. Машината спря за миг и Уелс забеляза, че
лъчът освети някакво куче, което лаеше бясно срещу светлина! След това хеликоптерът
продължи обхода си. Уелс и Алаа тичешком стигнаха до ниска двуетажна постройка -
разрушена джамия, обградена от невисока стена, която предлагаше някакво прикритие.
По улицата от запад се зададоха три мотоциклета с включени червено-сини буркани -
патрул, който отцепваше района на гробището от останалата част на града. Из всички улички
около тях проблясваха светлините на фенерче! От север отново изсвири сирена, а някакъв
мъж извика „Ей, ти! Горе ръцете!“.
Хеликоптери, мотоциклети и хора по улиците - мукабарат сигурно бяха изкарали поне
стотина служители на тази мисия. Уелс едва сега осъзна, че неволно бе поставил в опасност
живота на Алаа. Изгубен в бедняшките предградия, младежът бе лесна плячка за хората на
Мубарак, а сега, когато имаше вероятност Алаа да разкаже историята си пред света, се появи
полицията. Хеликоптерът над главите им се приближаваше все повече, бученето на двигателя
и вятърът от перките му с всяка секунда ставаха все по-осезаеми. На Уелс му прилоша и се
наложи да се притисне още по-силно до стената, за да не се строполи. Раната на тила му
продължаваше да пулсира и да кърви. Ако всичко беше наред, сега би трябвало да лежи в
затъмнена стая, с хладен компрес на главата и миловидна сестра, която да се грижи за него.
„Забрави за сестрата! Забрави и за компреса!“, заповяда си той и почти се засмя на идеята,
но после стисна зъби, за да се сдържи да не издаде нито звук.
Опита се да се изправи и не успя. Прилоша му и не мока да продължи повече.
- Надеем! - извика Алаа. - Идват!
- Аз ще изляза в светлината на прожектора. Ще им отвлека вниманието. Ти бягай на юг,
махай се оттук - нареди Уелс.
- Но... - опита се да протестира младежът.
- Върви!
Уелс нарочно прехапа бузата си толкова силно, че му потече кръв, болката бе
достатъчна, за да му влее още малко адреналин. Изправи се някак си и притича покрай
ниската стена, обграждаща джамията, после излезе на улицата отпред. Изтича напряко през
тесен проход и се озова на широко пространство, пълно с порутени стари гробове.
Светлината на прожектора се люшна към него и изведнъж нощта стана ярка като ден.
Въздухът наоколо бе толкова прашен, че лъчът светлина изглеждаше като плътен бял пламък,
който се излива от небесата, стелейки се по надгробните камъни.
Уелс се опита да се прикрие зад един гроб, но знаеше, че няма да успее. Светлината се
насочи право към него. Агентът се опита да направи още няколко крачки, след което падна
на колене и вдигна ръце в знак, че се предава, Зачака полицията да дойде, за да го прибере,
надявайки се да не го застрелят намясто. Щеше му се Алаа да е последвал инструкциите му и
да е поел на юг. Уелс затвори очи и остави бясното ръмжене на хеликоптера да превземе
слуха му и да разтърси съзнанието му.
Полицията го откри много бързо. Сграбчиха го и ръце те му веднага бяха закопчани с
белезници зад гърба, след което го поведоха обратно към широката улица. Там го очакваше
Хани, облегнат на черно „Ауди“ седан със затъмнени стъкла. Едрият мъж пристъпи напред и
с опакото на ръката си перна силно Уелс през лицето, оставяйки яркочервен белег на
мястото, където масивният му златен, пръстен се вряза в бузата на агента.
- Какви неприятности само ни причини, кувейтецо! - изръмжа заплашително Хани. -
Сега ще бъдеш наш гост и ще опознаеш затворите ни отвътре. Когато приключим с теб, ще
можеш да си направиш собствено видео, да се интервюираш сам.
- Звучи забавно - рече Уелс на английски. - Само дето не съм от Кувейт...
- Не си ли? А откъде си?
- Американец съм. Специален агент на ЦРУ. Казвам са Джон Уелс - представи се той,
изигравайки последния си коз. Би предпочел да не го прави, за да избегне разкриването си и
всички неприятности, които щяха да последват от това, но нямаше друга възможност. Не
беше сигурен далия тази нощ въобще щеше да успее да мине покрай полицейския кордон,
дори и ако не беше ранен. А неудобството от разкриването му бе най-малката цена, която
можеше да се плати за свободата на Алаа.
Хани сигурно усети, че Уелс казва истината, защото веднага се отдръпна и зяпна
изненадан. Приличаше на рибар, който току-що е изпуснал най-голямата риба в живота си и
я гледа как се изплъзва от мрежата му и цопва обратно в морето.
- Значи работиш за ЦРУ, Джон Уелс - каза той накрая!
- Така ме наричат, хабиби.
ЧАСТ ВТОРА
11.
Летище „Шчинто-Симанти“, Полша.
Юни 2008 година.
„Гълфстрийм 5“ бе прелетял около дванадесет хиляди километра над небето на половин
дузина държави, избягвани от всекиго с поне малко здрав разум в главата. Изключение
правеха петролните работници, които вадеха добри пари за неудобствата, в които живееха, и
десантниците от специалните сили, дето знаеха как да се грижат за себе си. Местните също
се справяха добре, но те просто нямаха друг избор.
След като излетя от Фисалабад на северозапад към Пакистан, „Г-5“ пресече
територията на Афганистан близо до Кибер. Около час летя над назъбените заснежени
склонове на Хиндукуш, който проблясваха под безоблачното небе. След планините се
разкриха безкрайните степи на Туркменистан с неговата огромна територия, из която едва се
мяркаха пътища и градчета. Дори най-дръзките пътешественици избягваха да минават оттук,
а държавата съществуваше по-скоро като преходна точка към по-привлекателни дестинации -
към нациите, които притежаваха удобства като море, постоянно електричество и закони.
Туркменистан бе идеалното олицетворение за страна, над която е по-добре само да
прелетиш.
Ако самолетът бе продължил в същата посока, щеше да навлезе във въздушното
пространство над Русия, но хората на борда на „Г-5“ предпочитаха да избягват тази
територия. Вместо това джетът направи плавен преход наляво над Каспийско море - което
отвисоко приличаше на огромно синьо-черно петно с нефтени платформи, мяркащи се тук-
там из него. След това полетяха над Азербайджан. Колкото по-малко говорим за
Азербайджан, толкова по-добре. После минаха и над Грузия, която беше бивша съветска, а
може би и бъдеща руска република.
След Грузия самолетът се понесе над Черно море, преследвайки залеза, невидим за
траулерите и товарните кораби, изпъстрили водите под него. „Гълфстрийм 5“ можеше да
прелети повече от девет хиляди и шестстотин километра без презареждане, така че горивото
не представляваше проблем. По средата на въздушното пространство над Черно море
самолетът отново промени курса си на северозапад, четиридесет и пет градуса надясно,
право към Украйна.
Ако изключим леката турболенция над Афганистан, пътуването бе спокойно и приятно
за петима от седмината пътници на борда. Облечени в черни ризи, джинси и кубинки с
метални бомбета, те седяха в удобните кожени седалки на самолета и наблюдаваха
причината за настоящия полет: двамата затворници, проснати на пода с вързани ръце и
крака, облечени в оранжеви тениски и увити с памперси за възрастни, - по време на тези
полети затворниците нямаха право да ходят до тоалетната.
Във Файсалабад бяха им сложили успокоителни - по два милиграма „Ативан“, пет
„Халдол“ и петдесет „Бенадрил“, инжектирани мускулно. Лекарите от спешните
психиатрични кабинети наричаха комбинацията „Б-52“ и я използваха, за да усмирят
буйстващи пациенти.Халдолът водеше до мигновено успокоение и намаляваше контрола над
мускулите, всъщност лекарството предизвикваше временна парализа. Бенадрилът бе друго
успокоително, което действаше и като помощно средство срещу неприятните ефекти от
употребата на халдол. Ативанът беше по-лек и се използваше предимно като транквилайзер
за намаляване на притесненията. Въпреки това на по-дребния от затворниците ативанът,
изглежда, не му действаше. Докато самолетът прекосяваше въздуха над Украйна, по-
дребният започна да пъшка под качулката и замята глава като бясно куче.
Мъжете, които ги пазеха, го гледаха безмълвни и безчувствени към страданията му. Те
не знаеха какво точно беше направил, не знаеха дори името му, но бяха наясно, че със
сигурност е терорист, защото иначе нямаше да се намира на борда на този самолет.
Всички надзираващи бяха бивши войници, които сега работеха за частна охранителна
фирма, наречена „Екинс Шарлът“. Собственик на самолета бе „Литъл Ейт Ентърпрайсис“,
фирма, регистрирана в Мериленд. Изпълнителният директор на „Литъл Ейт“ беше Тим Рейс,
бивш заместник-директор в ЦРУ. Откакто се беше пенсионирал, Рейс живееше близо до
Тампа и по цял ден ходеше за риба в залива. В услуга на старите си шефове Рейс се беше
съгласил да подпише няколко документа - лизингови договори за покупка на самолет,
застраховки и фирмени договори. Нямаше представа какво възнамеряваше да прави
Управлението със самолета, но предполагаше, че машината нямаше да се ползва за излети и
ходене на голф.
„Литъл Ейт“ бе правната завеса, спусната формално между ЦРУ и „Гълфстрийм 5“,
въпреки че завесата беше достатъчно прозрачна, така че Управлението във всеки миг да може
да проследява движението на самолета. Всички участници в операциите по трансфер на
затворници бяха единодушни, че в тези случаи не бива да бъде използван самолет, който
официално е регистриран като собственост на американското правителство, въпреки че
никой не се опитваше да обясни каква беше точната причина за това. Изглежда, отговорът се
криеше някъде в комбинацията между секретност и правдоподобно отричане на фактите,
въпреки че се усещаше вонята на самата идея да вдигнеш хората от родната им страна без
каквото и да било съдебно разрешение.
По време на полета над Украйна по-дребният мъж започна силно и ритмично да удря
челото си в пода на самолета. Един ритник в ребрата го усмири за малко, но сетне той
хрипкаво си пое дъх и отново продължи да удря челото си ритмично и безспирно като
метроном, а глухият думкащ звук отекна из целия самолет.
Джо Завадски, бившият капитан-рейнджър, който отговаряше за трансфера, сграбчи
качулката на затворника и задържа главата му. Въпреки инжектирания „Халдол“ раменете и
вратът на дребния мъж бяха силно напрегнати, но човекът нито викаше, нито се опитваше да
говори. Стискайки главата му през качулката, Завадски имаше чувството, че е хванал
вибрираща топка за боулинг. Пусна го след няколко секунди и затворникът заудря главата си
още силно.
Завадски бе участвал като отговорник на десетки от тези полети и досега не бе имал
случай някой от затворниците да бе раняван сериозно.
- Добре - нареди той, - свалете му качулката и го сложете да седне.
Двама от останалите на борда си сложиха гумени ръкавици, обърнаха затворника по
гръб и пъхнаха възглавница под тила му, така че да не може да се удря повече, а Завадски му
свали качулката и го повдигна, за да седне.
Устната на затворника беше спукана, а от лявата му ноздра постоянно течеше
яркочервена струйка кръв. Завадски се зарадва, че е с ръкавици, и взе един комплект за първа
помощ и бутилка вода. Затворникът разтърси глава и остави диря от кървави капки по пода.
Ако продължаваше така, щеше да се наложи да му сложат още една доза „Ативан“ или
„Халдол“. Завадски беше взел няколко инжекции за всеки случай.
Той поля малко вода върху лицето на пакистанеца, за отмие кръвта, избърса го с парцал
и пъхна памучен тампон в кървящата му ноздра. Наля и няколко капки вода в устата му и
изчака да види дали ще я изплюе, или ще преглътне. Затворникът преглътна, изглежда,
водата го поуспокои.
- Спокойно - каза Завадски, - никой няма да те нарани.
Но мъжът не изглеждаше убеден в това. Отвори уста и на устните му се образува
балонче слюнка. Човекът измърмори нещо и след това го повтори малко по-високо, не
говореше на арабски, може би беше на пущунски, но каквото и да казваше, Завадски не го
разбра.
- Тихо или пак ще ти сложа качулката - предупреди го той. - Хайде, не разбираш ли
арабски?
- Той знае само пущунски. Аз знам какво говори - рече на арабски по-дебелият
затворник. - Свалете това от мен и ще ви кажа.
Завадски повдигна качулката на главата на дебелия, така че устата му остана открита.
- Казва, че ребрата му са счупени, от пакистанската полиция са го били, когато са ни
карали към летището. Пребиха ни в микробуса. Те са животни. А тези лекарства, които ни
дадохте, са много лоши. Отрова... - оплака се мъжът.
- Кажи му, че ще получи медицинска помощ, когато кацнем - нареди Завадски.
- Вярно ли е?
- Да.
Всъщност момчетата от затворническия център щяха да решат това, но на Завадски не
му се искаше да се обяснява пред двамата задържани.
- Кажи му да се успокои. Трябва да се усмири.
- Добре - отговори дебелият затворник и наведе глава към кльощавия. Двамата мъже си
размениха няколко думи, преди Завадски да придърпа отново качулката на главата на по-
едрия. Изглежда, разговорът свърши работа, защото другият започна да диша по-спокойно.
Завадски отново го сложи да легне на пода на самолета, реши, че така ще е по-добре за
ребрата му, ако наистина бяха счупени. Бившият рейнджър не вярваше в нараняването на
затворници, неговата работа все пак беше да ги транспортира, а не да ги измъчва и разпитва.
Кацането не беше от най-гладките, изглежда, пистата се нуждаеше от нов асфалт, но
„Шчинто-Симанти“ все пак не се считаше за действащо летище, отваряха го само за тези
призрачни полети. „Гълфстрийм 5“ се движи по пистата около минута след кацането, докато
двигателите му угаснаха съвсем и самолетът спря.
- Момчета, явно тук сте се забавлявали - каза вторият пилот, който отвори вратата на
кабината и погледна в малкия салон на самолета.
Завадски вдигна затворника, нахлупи му отново тъмната качулка и му сложи белезници.
Задържаният изпъшка и тръсна глава няколко пъти, но явно беше изгубил желанието си да се
противопоставя, поне засега. Завадски и един от останалите охранители го завиха в черно
одеяло и му помогнаха да слезе от самолета. Другите пазачи се справиха с втория затворник.
В тъмнината отвън чакаха два черни джипа и „Рейндж Роувър“. Както винаги, Джак
Фишер ги очакваше пред стълбата на самолета. През последната година Завадски бе докарал
при този отряд още неколцина други затворници и доколкото беше ставал свидетел, те не се
притесняваха да поступат задържаните, може би в някои случаи дори леко прекаляваха, но
все пак това не беше негова работа.
- Имаше ли някакви проблеми? - попита Фишер.
- Този - посочи Завадски - си удряше главата в пода му потече кръв от носа. Казва, че
пакистанската полиция му е счупила ребрата по пътя за летището. - Завадски cе замисли за
момент и добави: - Може би е добре да го види доктор.
- Горкото малко ангелче - иронично се засмя Фишер, знаеш ли, че той и приятелчето му
миналата нощ са застреляли един от нашите? - Фишер се пресегна зад гърба на затворника и
дръпна силно верижката на белезниците му, Ръцете на задържания се извиха неестествено
назад и ставите на раменете му изпукаха. Затворникът изпъшка тежко. - Точно така! -
натърти Фишер. - Не си бил добро момче! - след което го пусна и човекът се люшна напред,
като почти се свлече на земята. Завадски го изправи отново на крака.
- Да ги закараме в базата и да оправим документи там - каза Фишер. - А на този ще му
осигурим един цялостен масаж. Я дай да го видя - сети се той и дръпна качулката на
задържания, след което притисна устните му назад и огледа зъбите му, сякаш инспектираше
кон. - Значи сам се е подредил така, а? Добре. Спестил ни е малко работа заключи накрая
той.
12.
Уелс се върна в Ленгли, готов да се сбие с някого.
Беше прекарал нощта в Кайро, заключен в една стая в щабквартирата на мукабарат в
Абдийн, докато най-накрая египтяните бяха успели да потвърдят самоличността му. Стаята, в
която го държаха, бе странно декорирана с постери на египетски туристически агенции,
изписани на английски или френски: „Оставете Лондон, елате в Кайро зa Коледа!“ и
„Египетските пирамиди: чудото на света!“. Уелс предположи, че плакатите си висяха тук още
от седемдесетте години, - на всички тях мъжете бяха с мустаци и карирани ризи с къси
ръкави, а жените имаха тупирани прически и шарени миниполи.
Беше се унесъл в сън, облегнат на единственото бюро в стаята, когато Хани влезе и изля
върху главата му цяла кофа леденостудена вода, която се стече надолу по галабията му. Уелс
беше насъбрал толкова много прахоляк в гробището, че нямаше нищо против студената баня.
- Знаех си, че не си кувейтец, знаех си! - каза Хани.
„Направих ти услуга“, помисли си Уелс, но замълча. „Без мен много бързо щеше да
стигнеш до задънена улица, а сега имаш с кого да се оправдаеш за цялата бъркотия, която
създаде“.
- И ти знаеше, че съм от мук - продължи Хани.
- Убеден бях.
- Трябваше да ми кажеш кой си - извика египтянинът и трясна с фенерчето си по масата,
което отекна в преуморения мозък на Уелс.
- Алаа успя ли да се измъкне? - попита агентът.
- Засега.
- Добре.
Този път металното фенерче се стовари върху главата на Уелс. Ударът не беше силен и не
уцели на същото място, където го бяха цапардосали в гробището, но все пак не можеше да се
приеме като дружеско потупване. Зави му се свят и ушите му писнаха, затова Уелс реши, че
ще е добре да поброи овце, докато адските камбани, които биеха в главата му поутихнат.
- Какво искаше от него? - попита Хани.
- Не мога да си спомня.
- А той какво ти каза?
- Говорихме си предимно за футбол.
Ядосан, Хани за трети път вдигна фенерчето и се обърна към Уелс, готов да го замери с
него, както играч на бейзбол хвърля топката. Засили се и наистина го хвърли, а фенерчето
изсвистя в нажежения сух въздух право към лицето на Уелс...
И мина на сантиметър от лявото му око, но той дори не трепна, беше се подготвил и
търпеливо изчакваше момента.
Тънка струя гореща пот се стече по скулата на Хани. Той се взря невярващо в Уелс, а след
миг въздъхна, седна от другата страна на бюрото и си запали цигара:
- Ще се радвам, когато се махнеш оттук - каза му той.
Уелс спа непробудно чак до сутринта, когато Хани се върна с някакъв мъж с мръсна бяла
престилка, който се представи за доктор. Той изля малко спирт за разтривки на главата му, от
което раната му сякаш се възпламени, и след това сложи една марля отгоре, залепвайки я с
лейкопласт. Хани бе единственият агент на мукабарат, когото Уелс срещна. Предположи, че
случаят бе възприет за толкова опасен, че никой друг не искаше да се навърта наоколо. После
денят се изниза и надвечер египтянинът се появи отново.
- Тази нощ си заминаваш... - рече му той.
Уелс не пожела да спори.
Към полунощ сложиха тъмна качулка на главата му и го качиха в някаква кола. Свалиха
го пред „Кайро Интернешънъл“, откъдето само след минути имаше полет 767 на „Делта“.
Компанията имаше полети до Ню Йорк четири пъти седмично.
Хани извади фалшивите паспорти на Уелс и цифровата камера, остави ги на асфалта,
след което отиде до багажника на колата, измъкна оттам червена пластмасова туба и ги заля
c бензин. Запали си цигара и я пусна върху малката купчинка. Пламъците бързо се разляха по
равния асфалт и сгорещеният нощен въздух се изпълни с острата миризма на горяща
пластмаса.
- Гори, гори, бебчо - каза Уелс на английски. - А случайно да ти се намират и някакви
маршмалоус[21] за хапване? - обърна се той към Хани. Откакто го бяха задържали преди
повече от ден, не му бяха давали храна и вода и Уелс се чувстваше леко нестабилен. От
високата температура го тресеше, виеше му се свят и му се струваше, че ту се издига, ту
шеметно пропада, като пилот от „Сините ангели“[22], който прави щури лупинги пред новото
си гадже.
- Какво е маршмалоус? - полюбопитства Хани.
- Нямаше нужда да го правиш... - Уелс посочи с крак горящата купчинка. - Сега може ли
вече да си вървя?
- За съжаление, нямам друг избор - подигравателно каза Хани, - нали американците уж
сте ни съюзници... Но ако някога пак дойдеш в Египет, да знаеш, че при нас се случват доста
инциденти, а ще бъде много жалко, ако господин Джон Уелс го смаже някой камион.
- Ако отново дойда в Египет, ти ще си последният, който ще разбере - отвърна Уелс.
Гърлото му беше сухо и думите сякаш нарязаха устата му като натрошени стъкла. Не му се
говореше повече на какъвто и да било език. Обърна се и тръгна към самолета, а преди да се
качи, се извърна и помаха на Хани.
Щом кацна в Ню Йорк, Уелс взе друг полет до Вашингтон, където беше посрещнат от
военен лекар, който се погрижи за раната на главата му. Лекарят каза, че е добре да остане за
ден в болницата, но Уелс не се съгласи, взе такси до апартамента, който Шафер му беше
наел, и спа непробудно почти цели осемнадесет часа.
На следващата сутрин се събуди и треската му беше минала. Главата все още го болеше,
усещаше и някакво неприятно пулсиране в очите, но общо взето, можеше да се каже, че за
пръв път след преживяното в „Северното гробище“ се чувстваше като човек. На гласовата
поща на мобилния телефон, който беше оставил във Вашингтон, го очакваха две съобщения.
Първото гласеше: „Джон, Ан е. Надявам се, че ти и приятелката ми Тонка сте добре. Къде то
и да си - тук се чу малко нервният смях на Ан, - недей да стреляш по никой, по който и аз не
бих стреляла. И се обади някой път“.
На второто съобщение не се чуваше нищо друго освен нечие дихание за няколко
секунди, а след това връзката прекъсна. Уелс почти можеше да се закълне, че е разпознал
трептящия дъх на Ексли, но телефонът нямаше как да се проследи, така че не можеше да е
абсолютно сигурен. Прослуша два пъти съобщението на Ан, след това още три пъти чу
дишането и реши да запази и двете.
Взе си душ, избръсна се и отиде в Ленгли, а главоболието му се усили още щом
приближи главния вход на щабквартирата. За пръв път от много време насам държеше на
всяка цена да говори лично с Дуто, но щом се добра до офиса на Шафер, разбра, че няма да
му се удаде подобен шанс.
- Дуто ще ни приеме ли? - попита Уелс. - Да поговорим за Алаа Зумари и да ми каже що
за идиот съм бил и как е трябвало да привлека египтяните в играта още от самото начало?
- Не.
- Няма ли да направим едно пълно признание и честна размяна на гледни точки? -
пошегува се Уелс.
- Не.
- Имам да му казвам някои неща.
- О, сигурен съм, че имаш - усмихна се Шафер.
- Той трябва да е знаел подробностите от разпита на Алаа Зумари. Бил е наясно, че
Зумари е предал Самир Гариб. А защо не ни каза? Струва ми се, че нарочно ни забърка в
това.
Шафер поклати глава и се престори на недочул.
- Каза ли нещо, Елис? - подразни го Уелс. - Не ти се разбира.
- Просто разсъждавам - отговори Шафер и наклони глава на другата страна, без да
последва друг отговор.
Уелс се наведе над бюрото му и измърмори:
- Или приказваш прекалено много, или дума не обелваш. Чудя й се - продължи той, като
под „нея“ имаше предвид Ексли, - как е издържала през всичките тези години с теб?
- И аз се питам същото за теб - върна му го Шафер.
На бюрото си Елис Шафер държеше само три снимки - една, на която бяха двамата с
жена му, една на семейството му и те двамата с Ексли, застанали един до друг пред клетката
на полярните мечки във Вашингтонската зоологическа градина. Шафер беше вдигнал ръка с
два свити пръста така, сякаш мечката му ги беше отхапала, а Ексли бе зяпнала с привидно
ужасена физиономия. Снимката беше отпреди повече от пет години, когато Ексли и Шафер
се бяха засекли случайно в зоопарка със семействата си. Напълно платонична среща, но
въпреки това изражението на Елис издаваше дълбочина на емоциите, която далеч
надминаваше тази на доброто приятелство.
Обичал ли си я?, чудеше се Уелс. Обичаш ли я все още? Мен ли обвиняваш, че тя си
тръгна, или просто си въобразявам?
Шафер, изглежда, прочете мислите му и каза:
- Май никога няма да можеш да се освободиш от мисълта за нея, докато работиш тук.
- А може и да не искам да се освобождавам - отговори Уелс.
- Може и да не искаш - каза Шафер и захлупи снимката на бюрото си. - Междувременно,
ако оставим призраците настрана - продължи той, - знам, че си бесен, Джон, но мисля, че
трябва да изчакаме реакцията на Дуто, поне докато добием по-добра представа каква игра
играе. Цялото това нещо започва да става все по-странно и по-странно. Докато ти се печеше
на слънце в Кайро, тук имах доста работа - усмихна се Шафер и разказа за срещата си с
Мърфи и анонимното писмо, което му беше показала Джойнър.
- Мислиш ли, че Мърфи е бил замесен в кражбите? - попита Уелс.
- Да, но не това е най-странното. В писмото имаше дванадесет идентификационни
номера, записах ги всичките.
- Идентификационни номера?
- Всеки затворник получава уникален десетцифрен номер, като в повечето случаи на
него отговарят имената му, датата на раждане, националността - основните неща за
идентифициране. Ако задържаните нямат в себе си документи за самоличност по време на
ареста им и не можем да разбере кои са, зад идентификационния номер не се кодира
никаква лична информация. В този случай му казваме номер на неизвестно лице и първите
три цифри от него винаги са 001.
- Имало ли е такива затворници в 673?
- Не - каза Шафер. - Винаги са знаели поне името на човека, когото са разпитвали. Но
независимо от това дали разполагаме с някакви негови лични данни, веднъж щом
затворникът получи идентификационен номер, той се въвежда в така наречения ЕЗР. Това е
Единен затворнически регистър и представлява база данни за всички задържани лица,
навсякъде по света. В ЕЗР се записват всички затворници, без изключение. Ако едно лице се
намира под американски арест, независимо дали е в „Гуантанамо“, или някъде другаде, то
трябва да бъде въведено в базата данни. Затворниците от „Къщата на мрака“ в Полша, както я
нарече Мърфи, не са били изключение от това правило.
- Зумари спомена същото име.
- Сигурно много са се хвалели с остроумието си, щом чак са го споделили със
затворниците - отбеляза Шафер и натисна няколко клавиша на компютъра си, докато на
монитора се появи бял надпис на син фон: „Единен затворнически регистър -
TS/SCI[23]/BLUE HERON - За достъп се обърнете към Кабинета на генералния секретар“.
- Преди два дни получих кодовете за достъп - каза Шафер, - а в същото време се наложи
и да обяснявам на отдела ни в Кайро какво правиш там и защо не си се свързал с тях, можеш
ли да си представиш... - заключи драматично той.
- Ако мислиш, че ми пука - прекъсна го Уелс.
Шафер въведе кодовете и на екрана се отвори нов прозорец, на който с черен шрифт на
бял фон пишеше: „Търсене“. Под думата имаше поле за въвеждане на име или
идентификационен номер. Шафер написа 6501740917 и след кратка пауза на екрана се появи
името на Алаа Зумари и негова снимка.
- Това е Зумари, нали? - попита той.
- Да.
Шафер превключи на друг прозорец, на който се виждаха редица съкращения и дати.
- ДЗД - това е „дата на задържане“, M3 е „място на залавяне“ и така нататък. Вижда се,
че е арестуван в Ирак от някакъв военен отряд, наречен „Целева единица 1490“, после е
отведен за няколко седмици в затвора в БЛД - това е Балад.
- Тук пише: БЛД-СО-ЗИЦС.
- О, американците много си падаме по съкращенията. Не съм сто процента сигурен, но
мисля, че това значи: „Балад, секретна операция по задържане, заловеният е източник на
ценни сведения“ - обясни Шафер. - След това са го прехвърлили към 673-1. Почти със
сигурност можем да предположим, че това е „Къщата на мрака“. Месец по-късно е върнат в
Ирак и отново е бил задържан в ареста в Балад, този път не е считан за източник на ценни
сведения, решили са, че не знае нищо. Два месеца след това са го пуснали, последно е
отбелязано ВТ-КАИ
- Въздушен трансфер до „Кайро Интернешънъл“?
- Вероятно да. Съвпада ли с това, което той ти разказа?
- Горе-долу да.
- Както виждаш, записите в базата данни са само за залавянето му и за това къде е бил
местен. Не се споменава нищо за това, което е казал.
- Разбирам, Елис. И с какво ни помага това? - попита Уелс.
- Има връзка с писмото до главния инспектор. В него бяха посочени дванадесет
идентификационни номера. За шест от тях се съдържат данни като тези тук - пълна
информация, посочване на 673-1 и място на задържане под стража. Останалите четири имат
някои пропуски в попълването на датите и няма споменаване на 673.
- А другите двама?
- Виж сам - отговори Шафер и написа 5567208212 в полето за търсене. За няколко
секунди екранът остана празен и след това излезе надпис: „Записът не е намерен“. Шафер
повтори действието, но резултатът беше същият. - Така става и с другия номер, отново излиза
„Записът не е намерен“ - обясни той.
- Елис, сигурен ли си... - започна Уелс.
- Сигурен съм. Преписах ги всичките, бяха в блекбърито ми.
- Може последните два номера да са фалшиви - предположи несигурно Уелс.
- Десет истински и два фалшиви? Да бе, възможно е... - заключи Елис, без да е много
убеден.
- Или пък може да са били толкова ценни, че да са прехвърлени в друга база данни... -
продължи с предположенията Уелс.
- Проверих - отговори Шафер. - Има още няколко случая като тези, при тях не сме
искали да се разкрива къде са заловени тези хора или пък къде се задържат под стража. Но в
този случай става въпрос само за четирима затворници и за тях излиза следното - Елис
написа друг номер на екрана и след кратко примигване на него се изписа: Достъпът
забранен/Само за ръководен персонал/Секретно. За контакт: КЗД/НСС - кабинетът на
заместник-директора на Националната секретна служба, новото име на „Директората по
секретните операции“ на ЦРУ. - Виждаш ли, винаги има запис - продължи Елис. - Все пак, не
искаме нито един затворник да изчезне от системата.
- Но очевидно двама са изчезнали - каза Уелс. - Лесно ли е да се изтрият записите?
- Все още не знам, но предполагам, че не. И вероятно този, който може да ги променя,
трябва да е доста нагоре в йерархията.
- Висшестоящ, като Вини? Но тогава защо му е да замесва нас?
- Гузна съвест, може би.
- Това се казва идея, Елис! - заяви Уелс.
- Честно казано, не знам... - отговори Шафер. - Картинката все още не ми е съвсем ясна.
Сигурен ли си, че Зумари не е замесен в убийствата?
- Обзалагам се на каквото кажеш, че не е. Човекът се крие от египетската полиция,
откакто се е върнал у дома, а ако го беше видял, щеше да разбереш, че не е терорист.
- Значи всички факти навеждат само в една посока - че е някой вътрешен.
- „Вътрешен“ като някой от отряда ли? Или „вътрешен“ като някой, който е част от
конспирацията? - попита Уелс.
- Мисля, че все още няма как да знаем.
Двамата замълчаха за момент и единственият звук, който остана да се чува в стаята, бе
ритмичното жужене на компютъра под бюрото на Шафер.
- Е, все още ли искаш да отидем при Вини? - попита Уелс накрая.
- Каквото и да му кажем сега, няма да го впечатлим особено.
Уелс разбра, че Шафер беше прав. Дори и самият Дуто да беше изтрил данните,
писмото, изпратено до главния инспектор, щеше да го разобличи. Шефът им определено
знаеше повече, отколкото им казваше.
- Трябва да се върнем в началото и да видим какво можем да изровим за 673 - предложи
Шафер, извади папка от чекмеджето си и я подаде на Уелс. - Това са личните трудови
досиета на членовете на отряда. Предупреждавам те, че са далеч по-безинтересни, отколкото
изглеждат.
Уелс разгледа бегло папката. Трудовите досиета на членовете на отряда не бяха
засекретени, тъй като предшестваха времето на създаването му и в тях нямаше информация
за него. Вътре се съдържаше само основната информация за всеки от отряда - имена, военни
части, в които служил, рождени дни, адреси.
- Не виждам някакъв очевиден модел - каза Уелс. - Били са най-различни хора, предимно
такива, които не се занимават с разпити на затворници.
- Точно това е моделът - прекъсна го Шафер. - Четирима от мъжете са имали опит в
провеждането на разпити - лейтенант Терери, който е бил командирът, Джак Фишер и
главният следовател, водил разпитите, Карп.
- Както и моят стар приятел Джери Уилямс.
- Дори и така да е, тези четиримата са събрани откъде ли не, не са се познавали преди
сформирането на 673. Всички са изпратени отнякъде като резерви.
- Мислиш ли, че някой е искал да поразчисти нещата около някой друг отряд за разпити?
- попита Уелс.
- Спомни си каква беше обстановката тогава... Беше времето след „Абу Гариб“, след
ерата на Ръмсфелд. Имаше голям натиск за затварянето на „Гуантанамо“, „Червеният кръст“
ни обвиняваше, че сме измъчвали затворници. Измъчвали! Това беше точната дума, която
използваха, а все пак става дума за „Червения кръст“, а не за „Амнести Интернешънъл“.
Знаем какво последва след това. Всичко това никога повече не би трябвало да се случва.
- Но все още се нуждаем от сведения, нали? - каза замислено Уелс.
- И все още смятаме, че нещата трябва да загрубеят, за да ги получим - продължи
мисълта му Шафер. - Така създаваме тази нова група, съставена от няколко стари и добре
познати играчи и от няколко нови лица. Те са свързани с Пентагона, но никой не носи
отговорност за действията на отряда, това е била и главната идея и причината структура като
673 въобще да съществува.
- Може и така да е било, но тези момчета не са били глупаци. Те със сигурност биха
поискали правна защита за действията си. Сигурно има някаква заповед, най-вероятно
секретен президентски указ, който разрешава 673 свободно да предприема действия. Така
дори и записите от разпитите да са били унищожени или пък въобще да не са правени
такива, все пак е имало някакви писмени документи и разрешения.
- Забрави за записите - прекъсна го леко раздразнен Шафер, - тях отдавна вече ги няма.
Да се фокусираме само върху това, което знаем. Първо - започна той и вдигна показалец, - в
отряда са били десет човека, шестима от тях са мъртви, един е безследно изчезнал. Второ,
похарчени са милиони долари, а не е водено никакво счетоводство. Мърфи и Терери, хората,
за които се твърди, че може да са прибрали парите, са сред тримата все още живи членове на
отряда. Трето, двама от затворниците са изчезнали или поне няма абсолютно никакви данни
за тях. Четвърто, Дуто по собствена инициатива или по заповед на Уитби е възпрял
официалното разследване на главния инспектор и после по някаква причина решава да
привлече нас двамата в играта, за да проведем собствено. Пето, според ФБР останалите
трима членове на отряда имат железни алибита - Терери е в Афганистан от година, Погийт е
в Южна Корея, а и както Брант Мърфи ни спомена, той не е бил задълго в групата.
- Ами Мърфи? - попита Уелс.
- Бил е в Ленгли миналата седмица, когато Уайли и Фишер са били убити в Калифорния,
записите от собствените ни охранителни камери го доказват.
- Може да е наел друг убиец.
- Съмнявам се.
- Съмняваш се - повтори Уелс. Наемните убийци са популярни в киното, но в реалния
свят те са алчни, некомпетентни и в повечето случаи доста склонни да служат като
информатори на полицията.
Уелс се взря замислено в тавана. Всичко, което Шафер казваше, беше вярно, но нещата
някак си не се връзваха.
- А какво стана с разпитите от ФБР? Изскочи ли нещо от тях? - попита той.
- Засега не.
- Има и още една мистерия - сети се Уелс, - Джери Уилямс. Продължаваме да
предполагаме, че е мъртъв, така ли? Ами ако не е? Ами ако е изчезнал, защото е разбрал че
някой преследва членовете на 673?
- Има и друго обяснение - прекъсна го Шафер.
- Невъзможно е - отговори Уелс. - Познавам Джери.
- Познавал си Джери - поправи го Шафер. - Питах Мърфи за него и той ми каза, че
Уилямс бил разочарован, защото не получил никакво повишение, въпреки че го е заслужавал.
- И затова е започнал да избива останалите от отряд - невярващо каза Уелс.
- Успокой се, Джон.
Уелс кимна, Шафер беше прав. Някога бе близък Уилямс, но не го беше виждал от
петнадесет години.
- Както и да е, трябва да действаме по-нататък - каза Шафер.
- Да се срещнем с Наоми Уилямс - досети се Уелс.
- По-добре, отколкото да стоим тук и да чакаме докладите на ФБР, докато се мъчим да
открием в какво се е забъркал Дуто в действителност.
- Амин! - заключи Уелс и се усмихна. - Но от теб искам да ми направиш една услуга -
другия път, когато го видиш, кажи му да накара египтяните да бъдат по-снизходителни със
Зумари, ако някога го заловят. Бих му го казал и сам, но знам, че от мое име не би имало
особен ефект.
- Става. Да свърша ли и нещо друго за вас, сеньоре мой? - иронизира го приятелят му.
- Имаш ли нещо против Тонка да остане още малко у вас? - попита Уелс с най-
невъзмутимия тон.
- Децата я харесват, а и мисля, че вече съвсем те е забравила, няма дори да се сети кой си
- върна му го Шафер.
- Ще се престоря, че не съм го чул - усмихна се Уелс.
13.
Старе Кейкути, Полша. Юни 2008 година.
До края на мисията оставаха три месеца. Мартин Терери нямаше търпение всичко това
най-после да свърши, искаше да приключи с Полша веднъж завинаги, проклетата държава му
беше писнала.
Писнало му беше да живее в общежитията им. Полското правителство беше отпуснало
на отряда две казармени постройки в базата на военното разузнаване в Старе Кейкути,
разположена близо до границата с Украйна. Поляците в базата деляха общи бараки с Терери
и хората му и осигуряваха нощната охрана на затворниците, но като цяло гледаха да стоят
настрана. Именно това отношение на съзнателна ненамеса бе и основната причина,
мотивирала Съединените щати да предприемат подобни твърде деликатни действия именно
тук, в Полша.
Ала свободата си имаше своята цена - никога преди Терери не се беше чувствал толкова
изолиран и самотен. Американските военни можеха да излизат от базата през деня, но
поляците настояваха всяка нощ да се връщат в бараките си, тъй като нямаха разрешение за
пребиваване в Полша и официално дори не се намираха на територията на страната. По
ирония на съдбата, тук условията на живот бяха далеч по-трудни от тези, с които се
сблъскваха американските войници в която и да е друга точка на света. Военните бази в Ирак
и Афганистан разполагаха с редица придобивки, които правеха живота на войниците малко
по-приятен, прилична храна, сателитна телевизия, добре оборудвани спортни зали. Поляците
обаче явно не си падаха по глезотиите и душовете във всички бани пускаха само ужасно
гореща или леденостудена вода, а в столовата в някои дни се предлагаше пържено, в други -
варено, но във всички случаи безвкусно ядене.
На Терери му писна от селските пейзажи на Полша. И не че всички жени тук бяха
грозни, всъщност във Варшава имаше истински красавици с омайващи черти, съчетали
синеоката надменност на саксонките и широките бедра на чувствените славянки. Но просто
жените в селата остаряваха твърде бързо, носеха поли до глезените, за да прикрият
безформените си тела, и седяха край прашните пътища, за продават бродерии и вълнени
одеяла. Повечето от тях бяха с прошарени коси и изморени очи с тъп поглед. А мъжете им
изглеждаха дори по-зле - всички до един имаха лица с цвят на пергамент, набраздени от
дълбоки бръчки, подобни на релефа по топографска карта, и жълтеникави зъби, потъмнели
от пушенето на евтини цигари. Обикновено се возеха на стари, пърпорещи трактори, който
бълваха облаци нафтени изпарения и влачеха купчини дърва по неравните и разбити селски
пътища. Не беше чудно, че през вековете ту руснаците, ту германците се бяха редували ги
покоряват.
Освен това на Терери му беше писнало да е сам. Беше обещал на Ейлийн и децата да им
изпраща имейли всеки ден, дори беше прикачил уебкамера към компютъра си, за да може да
се виждат, когато си говорят, но всички обаждания, съобщения и видеочатове го караха да се
чувства още по-потиснат, защото му напомняха за нещата, които беше оставил зад гърба си.
Можеше да се каже, че му липсваха годините, когато по време на мисия им разрешаваха само
петминутни обаждания до семействата веднъж седмично.
Писнали му бяха и хората от отряда му. Рейнджърите бяха сравнително добре, но онези
момчета от ЦРУ не бяха истински войници. Да, той можеше да им казва какво да правят, но
не можеше да ги командва, не можеше да им издава заповеди, не му отдаваха чест и с тях не
можеше да е сигурен, че това, което иска, ще бъде свършено бързо без много излишни
въпроси. Способността да се реагира мигновено на заповедите беше същността на военната
дисциплина, а момчетата от ЦРУ просто нямаха такава. Налагаше се да преговаря с тях, да
им обяснява решенията си, което според Терери си беше истинска загуба на време енергия.
Освен това докторката, Рейчъл Калър, май всеки момент щеше да се превърне в огромен
проблем. На нея просто й липсваха уменията за такъв тип работа - и в буквалния, и в
преносния смисъл.
Терери постоянно се чувстваше така, сякаш се разболяваше, - може би защото не спеше
добре, не тренираше добре и не се хранеше добре, а може би и заради прахоляка, оловото и
другите химикали във въздуха, които се носеха на големи сиви облаци и оставяха метален
вкус в устата, който не можеше да бъде премахнат, независимо колко често си плакнеше
зъбите с ментолова вода. Гърлото му беше възпалено цял месец и имаше температура. Калър
беше казала, че е вирус и антибиотиците няма да му помогнат, но тя все пак беше психиатър,
а не истински доктор, въпреки че беше завършила медицина. Какво ли разбираше тя от
възпалено гърло? Притисна я да му предпише курс на лечение с антибиотици и накрая тя се
съгласи. Е, лекарствата не му помогнаха за гърлото, но му докараха диария за цяла седмица.
Не каза на Калър, не искаше да й доставя това удоволствие, но по погледа й усещаше, че и тя
знае.
Но за изненада и на самия Терери, най-много от всичко му беше опротивяла работата.
От 2002-ра насам се занимаваше с водене на разпити, беше ръководил отряд в Ирак през
2004-та - точно по времето, когато армията и управлението все още се учеха как да пречупват
тези, от които искаха да извлекат информация. И затова, когато Фред Уитри дойде при него и
му каза за 673 и че армията и ЦРУ искат той да го ръководи, Терери просто се беше
възползвал от възможността. Той вярваше в мисията си. Тук правеха това, което не би могло
да се направи в „Гуантанамо“ с всички онези адвокати, репортери и дори Върховния съд,
които си пъхаха носовете навсякъде. Либералите биха оспорили виждането му, но според
него понякога беше по-добре просто да покажеш на лошите момчета, че вече не те ръководят
парада, и то да ги накараш да го разберат по възможно най-болезнения начин.
Това, което не беше очаквал, въпреки че може би трябваше да е подготвен за него, бе
фактът, че отдавна бе изгубил удовлетворението си от борбата срещу джихадистите. През
последните шест месеца просто беше прегорял. Беше му писнало да си играе на криеница с
тях, беше му писнало да слуша лъжите им. Не му се слушаше за историческите драми, които
бяха преживели, нито за това колко съвършен бил Коранът и колко велик е Пророкът.
Изглежда, всички те говореха едно и също, като на запис, и никой от тя нямаше ни най-малка
представа колко скучно беше всичко това. Като цяло всичките бяха само една огромна група
глупаци, които не ставаха за друго, освен да гледат овце. А самите те се мислеха за войници
само защото бяха минали едноседмичен курс на обучение как се държи автомат и граната.
Истинските гении сред тях, големите играчи, можеха да смесват машинно масло и изкуствен
тор, за да направят бомба, - нещо, с което всеки десетокласник с учебник по химия можеше
да се справи не по-зле от тях. А те си мислеха, че това им умение ги нарежда сред големите
мозъци на тероризма.
Терери никога не бе работил като ченге, но май разбираше как се чувстваха полицаите
от Южната централа на Ел Ей - пропиляваше си живота с банда загубеняци, които не
разбираха от нищо друго освен от здрав юмрук. В едно обаче беше сигурен - щом настоящата
му мисия приключеше, завинаги щеше да се оттегли от разпитите.
И все пак пребиваването му тук имаше и няколко добри черти - никъде другаде Терери
не бе разполагал с пълната власт над базата и хората в нея. Официално се водеше, че са на
специално назначение на генерал Санчез, но от самото начало генералът му бе дал да
разбере, че що се отнасяше до 673, официално отрядът бе само име в организационната
структура на армията. Събраните сведения се изпращаха направо в Пентагона и едва след
това се предоставяха на Генщаба. На практика никой във Вашингтон или в Генщаба в Тампа
не искаше да знае какви тактики прилагаше 673, интересуваха се единствено от получените
сведения.
И Терери беше съгласен с тях. През 2003-та и 2004-адвокатите на ЦРУ и армията бяха
изхабили много усилия да обясняват кое е законно и кое не е, бяха направени много
конферентни срещи и бяха подписани доста резолюции. Общо взето, се получи едно доста
голямо прикриване на задниците, а сега някои от тези резолюции бяха публикувани на
първата страница на Ню Йорк Таймс. Колкото по-малко писмени документи се оставяха,
толкова по-добре, затова вместо с предълъг списък на това какво може и какво не може да
прави, Терери разполагаше с един-единствен документ от две страници - секретен
меморандум, подписан лично от президента, който го овластяваше да действа.
С настоящото давам на Целева единица 673 правомощията да провежда разпити на
заловени вражески лица, определени от Департамента по отбраната, като използва всички
методи, които командирът на целевата единица счете за подходящи. Признавам
действията на Целева единица 673 за необходими за националната сигурност на
Съединените щати и във връзка с това признание, в качеството ми на главнокомандващ
военните сили на Съединените щати, считам, че разпоредбите на Универсалния военен
кодекс са неприложими за членовете на 673 относно всякакви техни действия, предприети
спрямо заловените вражески лица...
Целева единица 673 има правомощия да действа единствено и само извън територията
на Съединените щати. На чужда територия действията на Целева единица 673 следва да
се ръководят единствено от правилата на Универсалния военен кодекс, като за тях не се
прилагат разпоредбите на законодателството на Съединените щати.
С други думи, 673 не попадаше под юрисдикцията нито на гражданското, нито на
военното законодателство по отношение на третирането на затворници и задържани лица.
Но, разбира се, отрядът не бе изцяло извън радарите. Всички задържани получаваха номер в
националния регистър и в крайна сметка голяма част от тях биваха транспортирани до
„Гуантанамо“. Поради тази причина Терери и хората му трябваше да внимават да не оставят
прекалено очевидни следи от дейността си, но дори и така разполагаха с доста широко поле
за действие, а Карп и особено Фишер бяха открили доста начини да се възползват от него.
И не на последно място в играта идваха парите. Счетоводителите в армията бяха
стриктни, но тази операция се финансираше от ЦРУ, а при тях важаха други правила.
Всъщност, поне по мнението на Терери, що се отнася до харченето на пари, в ЦРУ правила
просто нямаше. Брант Мърфи, човекът, който се занимаваше с доставките за отряда, на
практика така и не отхвърли нито една тяхна поръчка - купи им плоски телевизори,
компютри и дори два „Рейндж-Роувъра“, с които да транспортират затворниците. И въпреки
всичко това парите не спираха да се стичат, а ако продължаваха със същото темпо, до края на
мисията в банковите им сметки щеше да има по два милиона на човек.
Мърфи бе казал на Терери за тази малка подробност преди около месец, когато една
вечер отпиваха от поредните халби местна бира „Живец“, седнали в офиса на отряда. Вкусът
й не беше толкова лош, особено след като човек свикнеше на първоначалната миризма на
формалдехид.
- Два милиона! - удиви се Терери. - Сериозно ли говориш?
- Да - кимна Мърфи и преглътна бирата си. - А има и нещо друго...
Терери отпи от халбата си и зачака.
- На никой няма да му пука, ако си ги вземем с нас у дома - добави Мърфи. - Факт е, че
дори няма да забележат.
Онази нощ Мърфи не бе казал нищо повече, но Терери можеше да се досети накъде
вървяха нещата. Много скоро двамата отново щяха да си поговорят, а единственият въпрос
беше колко можеха да отмъкнат и как щяха да делят. Терери не би се почувствал виновен - та
Управлението сякаш само ги подканяше да го оберат.
И така, образно казано, Терери разполагаше с около милион причини да намери начин
последните месеци от службата му да минат безпроблемно. Само дето му се налагаше да се
занимава с най-новия им проблем, наречен Джаварудин бин Зари - най-лошия престъпник,
който им беше попадал. Беше пристигнал преди седмица и през това време по нареждане на
Терери всички се отнасяха с него прилично, той винаги даваше шанс на задържаните да
започнат да говорят по собствена воля. Но Бин Зари ясно показа, че не се интересуваше от
тази възможност. По всичко изглеждаше, че искаше да ги предизвика да се държат зле с него.
„Е, така да бъде, щом иска“, помисли си Терери и извика Джери Уилямс в подземието:
- Майоре, моля доведете затворник единадесет - Бин Зари - в стая А.
- Да, сър. Напълно окован ли, сър?
- Само белезници и качулка, освен ако не го смятате за рисков - отговори Терери.
Десет минути по-късно Уилямс и Майк Уайли въведоха Бин Зари в бетонната стая за
разпити, празно пространство от девет квадратни метра, осветени от една-единствена
крушка от сто вата. В стаята имаше само една метална маса и два стола, здраво закрепени за
пода.
Бин Зари не се опита да протестира, когато Уилямс го натисна да седне на единия от
столовете и окова здраво гледните му с белезници към краката на стола. Едва след това
махна белезниците от ръцете му и свали тъмната качулка от главата му. Бин Зари примигна
от силната светлина и сви пръсти няколко пъти, за да размърда ръцете си. Като че ли
едноседмичният затвор никак не се беше отразил на високото му самочувствие и той
изглеждаше спокоен, дори леко отегчен. Мъжът имаше едри, закръглени черти и много
светла за пакистанец, по-скоро бежова, отколкото кафява кожа. Месестите му устни и
провисналите бузи издаваха декадентство в характера, а с такава външност мъжът спокойно
можеше да мине за някой рекламен агент на нощните клубове в Лондон или търговец на
хашиш в Бейрут.
- Джаварудин бин Зари - започна на арабски Терери, - заловихме те през юни в
Исламабад. Качихме те на самолет. В момента се намираш в секретна база с неоповестено
местонахождение. Знам, че ме разбираш. Знам, че говориш арабски.
Терери замълча за минута, очаквайки някаква реакция. Бин Зари не каза нищо.
- Досега се отнасяхме към вас, двамата заловени, с достойнство - продължи той.
- Така ли наричате строшените ребра на приятеля ми. Или пък това, че ни инжектирахте
наркотици?
- Какво са ви правили, преди да дойдете тук, не е моя работа.
- Осигурихте ли му лечение? - попита Бин Зари.
- Не е твоя работа! - скастри го Терери. - Но да, осигурихме му. Кажи ми, не се ли
отнасяхме справедливо с вас? Ако бяхте вие, щяхте ли да направите същото с нас? В замяна
на това искам само да отговорите на въпросите ни нещо, което до момента не правите.
Последва тишина.
- Сигурно се питаш: „За какво се е разпалил този американец толкова? Да не би да е
толкова тъп, че да си ми ли, че ще проговоря?“.
Терери освободи предпазителя на пистолета си и издърпа назад горната му част, за да
зареди. Очите на Бин Зари се разшириха, но дишането му остана все така спокойно. Терери
вдигна оръжието и го насочи право в лицето му.
- Тъй... - започна той, - тази реч, която ти изнасям, е само за мен, не за теб. Говоря ти
така, защото, когато те нараня, когато те пречупя, няма да се чувствам виновен. Няма да си
кажа: „Може би не му дадохме шанс. Може би щеше да проговори от само себе си“.
- Тогава действай - предизвика го Бин Зари.
Терери върна предпазителя на пистолета отново на позиция и прибра оръжието в
кобура.
- Мислиш, че бих те убил ли, Джаварудин? Не, ние искаме това, което е тук - каза той и
го чукна по челото. Искаме това, което е в дебелата ти глава, твоята организация, имейли,
контакти с АВР, секретните квартири, всичко. И ти ще ни го дадеш! - заключи Терери.
Бин Зари поклати глава и се ухили, а широките му устни се разтегнаха в ядна усмивка.
Терери усети как го обзема гняв, а сърцето му заби учестено, с по три удара вместо един.
Какъв глупак! Подобна наглост, независимо истинска или изиграна, щеше да му донесе само
допълнителна агония. Ще ни накараш да те нараним. Защо ни принуждаваш да го правим?
Беше толкова уморен от всичко това...
- Ти сам си го избра! - каза Терери и кимна към Уилямс.
- Пълни окови? - поде Уилямс, който беше слушал тази реч и преди.
- Хубаво ги пристегни.
Уилямс отново нахлупи черната качулка на главата му.
Три минути по-късно Терери стоеше сам в стаята за разпити и се взираше в празния
стол от другата страна на металната маса. Подхилкваше се. Гневът му беше отшумял. Ах, този
нещастен загубеняк!
Тогава вратата се отвори и на прага се показа психиатърката. Рейчъл Калър, поредният
дразнител. От самото начало Терери се чудеше дали тя е достатъчно корава за тази работа, но
Уитби бе настоявал в отряда да има истински доктор, за предпочитане психиатър. А и Калър
сама бе кандидатствала да се включи. Терери беше провел интервюто й, преди да я приемат в
екипа, и тогава я беше попитал дали осъзнава с какво се захваща.
Тя му разказа за онзи редник, когото срещнала в Ирак, някакъв тип от Първа дивизия с
две деца и трето на път, казвал се Травис. „Хъмвито“ му било отнесено от самоделна бомба.
Той излязъл от него, целият се тресял, ръката му била счупена, но другите двама във военната
машина загинали намясто. Откъснатият крак на картечаря паднал в скута на Травис и
оттогава той започнал да се обвинява, че е виновен за случилото се, - не можел да яде, нито
да спи, щом затворел очи, чувал само как картечарят го проклина. Ръката му оздравяла и
поискал да се върне в отряда си и тогава Калър му казала: „Ще те пратим у дома, където да
получиш помощта, от която се нуждаеш“. Ден преди да отлети към вкъщи, всъщност в три
часа през нощта, той налапал дулото на личното си оръжие - 45-и калибър - и си пръснал
мозъка. Оставил само една бележка от две думи: Провалих се.
„Аз го изпуснах“, беше споделила Калър на Терери и след това му бе разказала как й е
писнало да стои в тила и да се опитва да поправи тези момчета. Така можела да бъде част от
истинската борба и да им помогне да се сдобият с данните, които им трябвали, за да
спасяват човешки живот.
На Терери нещо в историята й не му се връзваше. Тя искаше да се занимава с разпити
само защото някакъв тип се е застрелял? Но така или иначе в отряда им трябваш лекар, а тя
бе заявила, че има възможност да се премести в Полша, така че той я записа.
През първите няколко месеца всичко с нея си беше наред, но след това се случи нещо.
Добре. Терери знаеше какво беше станало, бяха се сблъскали с проблема с този дребен долен
малайзиец Мохатир. Беше дошъл при тях след военна операция в северната част на
Филипините. Екип командоси „Делта“ съвместно с военни от филипинската армия го бяха
заловили в някакъв апартамент с три самоделни бомби, забъркани в бутилки от сода, които,
изглежда, били приготвени, за да свалят самолет. Другите двама в апартамента били убити
при акцията и така им бяха довели единствено Мохатир. Не искал да говори и месец след
задържането му „Делтите“ решили да го изпратят в Къщата на мрака.
Той настояваше, че е направил само трите бомби, но Карп и Фишер не му повярваха.
Бяха го притиснали по-сериозно от който и да е друг затворник, когото бяха разпитвали
дотогава, и въпреки протестите на Калър двамата го заключиха в наказателната килия за
цели четиринадесет часа без прекъсване. По-късно, когато я отвориха, Мохатир не можеше
да си движи краката и лявата ръка. Първоначално решиха, че се преструва и нарочно се
свлича на земята, но след няколко минути разбраха, че не е така.
Когато я повикаха да го види, Калър каза, че е претърпял удар, вероятно в резултат от
възпаление на сърцето. Бактериите се бяха загнездили в сърдечната му клапа и бяха
предизвикали тромб в кръвообращението му. Този тромб беше стигнал до мозъка, където бе
блокирал важен кръвоносен съд и това бе предизвикало удара. Калър настоя, че той трябва
да отиде в болница, където да получи истински грижи, но Терери отказа и й нареди да
направи каквото може на място в базата. Без ЯМР, скенер за глава и лекарства за разреждане
на кръвта Калър разполагаше само с най-основното. Даде му аспирин и антибиотици, даваше
му течности и вдигна краката му нависоко. Успя да потуши инфекцията и, изглежда, тромбът
в кръвта му беше на път да се разнесе. След няколко дни Мохатир отново можеше да движи
ръката си, но така и не се изправи на крака. Месец по-късно го качиха на самолет и го
върнаха във Филипините, казаха, че е претърпял сърдечен удар, а причината остана
неизвестна.
В деня, след като го изпратиха, Калър почука на вратата на Терери и заяви, че трябвало
да докладват за случилото се.
- На кого? - попита я той. - На Уитби? На Санчез? Да пс мислиш, че им пука?
- Той ще остане инвалид до края на живота си.
- Ще понакуцва - отговори Терери.
- Никога повече няма да проходи.
- Ако някоя от бомбите, които е правил, беше гръмнала в лицето му, тогава щеше да види
какво значи да е инвалид - отговори Терери.
- Полковник...
- Майоре - прекъсна я той, - чух съвета ви и ще го имам предвид. Има ли нещо друго?
- Не, сър - беше казала Калър, без да се опитва да спори повече, но след това
отношението й се промени. Оттогава на два пъти бе прекъсвала разпитите и бе карала
Карп и Фишер да вадят затворниците от наказателната килия. Но в отряда трябваше да има
лекар и Терери не можеше да я отстрани, само дето присъствието й беше една от причините,
поради които тази мисия все повече започваше да му се струва безкрайна.
Сега тя отново влезе в стаята за разпити и седна срещу Терери.
- Изглеждате уморен, полковник...
- Вие също - отговори Терери. А наум отбеляза, че освен това тя, изглежда, започваше да
остарява също като местните жени. През последната година изглеждаше така, сякаш се беше
състарила с десетилетие. Беше отслабнала с поне двадесетина килограма. Не изглеждаше
чак толкова зле, но кожата на лицето й стоеше неестествено опъната, ръцете й бяха
болезнено тънки.
- Защо се смеехте току-що, полковник?
Реши да се престори, че не е чул въпроса, но после размисли и отговори:
- Само допреди минута Джаварудин седеше на този стол. Правеше се на куражлия.
Мислех си какво ще стори с него и ми стана смешно.
- И какво точно е смешното? - попита тя.
- Ами това, че се чудиш как да пречупиш един човек без да останат видими белези,
определено си е странен начин да си прекарваш времето.
- Неудобно ли се чувствате от идеята, че трябва да го нараните? - попита тя.
- А вие?
- Това не е отговор.
- Отговорът ми е „не“. Просто ми е писнало от тези типове, това е всичко.
- Мислите ли, че сте изгубили способността да им съчувствате? Това притеснява ли ви?
- продължи да го разпитва Калър.
Терери избухна в смях за втори път през последните пет минути. Тя не каза нищо.
Полковникът се смя дълго и когато хиленето му утихна, двамата останаха да се взират
безмълвни един в друг.
- Това беше най-тъпото нещо, което някога съм чувал - заяви той накрая.
- Защо?
- Истински психиатър! - възкликна Терери. - Аз й казвам, че е глупава, тя ме пита
„защо“. Не искам да им съчувствам, искам да ги пречупя и ако ти не можеш да го понесеш,
по-добре ми кажи.
- И двамата искаме едно и също нещо, полковник - каза Калър, - но забелязвам някои
обезпокоителни тенденции при следователите, водещи разпитите, а дори и у вас. Притеснена
съм от нарастващата деперсонализация.
Терери усети как стомахът му се свива на топка и във вените му се надига ярост. Тази
жена, тази запаснячка, с нейните измислени съкращения и титли пред името, си
позволяваше да му казва какво да прави!
- Остават още три месеца и приключваме тук. Точно сега всички тези глупости не ми
трябват, майоре - заяви Терери.
- Три месеца са значителен период от време, сър. Аз отговарям за психическото
състояние на всички членове на отряда, както и за физическото здраве на задържаните.
- Спомняш ли си онази реч, която ми дръпна - за редника, когото не си спасила, онзи,
който решил да опита вкуса на куршума.
- Травис.
- Да, Травис, така се казваше. Виж сега, този Травис се е деперсонализирал... 45-и
калибър. Аз те предупредих, че тук няма да ти е лесно, но ти избра да се включиш и сега,
кажи-речи, сме приключили задачата си. Джаварудин бин Зари е бил заловен със заредена
кола бомба, а неговото приятелче Мохамед е прострелял един от нашите момчета. Твоята
работа е да ни помогнеш да накараме тези мъже да говорят, разбираш ли?
Калър не каза нищо, само кимна. Добре. Терери така или иначе си имаше достатъчно
грижи. Нещата с Бин Зари щяха да загрубеят и тя трябваше да участва, независимо дали й се
искаше, или не.
- Мерси за загрижеността, майоре. Свободна сте.
14. Ню Орлиънс
Наоми Уилямс и синовете й живееха в двуетажна къща в Джентили, в североизточната
част на Ню Орлиънс, близо до езерото Понтшартрейн. По времето на урагана „Катрина“
дигите от двете страни на квартала се бяха срутили и придошлите води на езерото заляха
всичко, като на места водата достигаше до дълбочина три метра.
Грозните следи от бурята все още бяха видими и до ден днешен, дори и нощем. Къщата в
съседство с тази на Наоми беше празна, със заковани дъски на прозорците и ужасна
пукнатина на фасадата, която стигаше от покрива до земята. А няколко пресечки по-нататък
имаше голямо празно пространство, на което по нищо не си личеше, че някога там е имало
къща. Другаде пък бяха останали само циментовите основи на нечий дом. В квартала им не
минаваха много коли, а пешеходци се мяркаха още по-рядко, въпреки че само на няколко
пресечки на юг се намираше голям открит пазар, който бе доста оживено място. На Уелс
кварталът му напомняше на горделив старец, който е преживял сърдечен удар и все още не
може да реши дали да опита да се възстанови, или да си лежи кротко и да остави природата
да си свърши работата.
Наоми Уилямс очевидно беше решила да се бори. Къщата й бе прясно боядисана в бяло и
имаше съвсем нова на вид веранда с дървено конче отпред, оцветено в червено, зелено и
черно. Беше помолила Уелс да дойде в десет часа вечерта, тъй като преди това се налагаше да
приготви синовете си за сън. Той реши да й даде няколко допълнителни минути и почука на
входната врата в десет и петнадесет. Отвътре се чу плъзването на заключващата верига и Уелс
с известно закъснение осъзна, че щом Уилямс беше казала „в десет“, значи имаше предвид
точно в десет вечерта.
Вратата се открехна с леко проскърцване, а веригата все още стоеше на мястото си. Уелс
отвори портфейла си и показа служебната карта.
- Може ли? - попита тя и Уелс й подаде портфейла със значката си през процепа на
вратата. Жената го погледна, върна му го и отвори широко. Наоми Уилямс беше висока, със
светломатова кожа и ситни плитки, които покриваха в стегнати редички цялата й глава.
Носеше домашен панталон с отрязани до коленете крачоли и черна тениска с голям златист
надпис „Ню Орлиънс завинаги“ отпред. Бръчките по челото й издаваха, че е поне на
четиридесет, въпреки че имаше стройните крака на десетина години по-млада жена.
- Извинявам се за закъснението - каза Уелс.
- Седнете - кимна тя и му посочи дивана във всекидневната, покрит с гумено покривало.
В докладите от проведените разпити агентите от ФБР бяха записали, че Наоми Уилямс е
„спокойна и сдържана“ и Уелс вече бе готов да се съгласи с мнението им.
- Да ви предложа ли нещо за пиене? - попита тя с акцент, типичен за отрасналите в
Южна Луизиана, - нещо средно между наречието в Бирмингам, една трета бостънски
диалект и една шеста езика на Бъгс Бъни.
- Всичко е наред - благодари той.
- Искате ли кафе от цикория? Местен специалитет е, също като пържените хапки, вече
съм го сложила да се вари - предложи тя. Уелс наистина усети, че в къщата се носеше
приятният аромат на цикория.
- С удоволствие, щом имате готово - каза той.
Наоми изчезна за малко и го остави да разглежда стаята, декорирана в типичен за един
горд афроамериканец стил. На едната стена висяха плакати на Мартин Лутър Кинг младши и
Мохамед Али, заобиколени от семейни снимки, а на другата имаше портрет на Барак Обама,
застанал пред Белия дом.
След малко Наоми се върна с табла, на която имаше две димящи чаши кафе, каничка
мляко и чиния бисквити.
- „Ела в Луизиана, за да те нахранят“ - цитира тя една стара поговорка. Бисквитите бяха
с вкус на лимон със захар и канела и буквално се топяха в устата, както Уелс успя да
установи. С усилие успя да се въздържи и си взе само три. Вкусът на кафето му напомни за
Пакистан, където сервираха миниатюрни чашки сладост - много силно кафе, сварено в
очукано тенекиено канче, пълно с вода, много захар и гъста кафеена утайка, - единственото
нещо, което успяваше да прогони зимния студ на северозападната граница.
- Значи сте познавали съпруга ми - започна тя.
Направи му впечатление, че Наоми употреби минало време. Джери Уилямс беше
изчезнал, а не мъртъв, поне не и официално.
- Бяхме приятели... - рече Уелс. - Някога с него участвахме в едно обучение за
рейнджъри.
- Това е било доста отдавна, преди да се запозная с него - каза Наоми.
Прозорците бяха отворени и лек влажен ветрец развя ваше леките завеси. Градът
наоколо обаче не представляваше романтична гледка - четири пресечки по-надолу, по
булевард „Елисейски полета“, пищяха полицейски сирени, а някъде над главите им се чуваше
рев на хеликоптер
- Винаги ли е такъв екшън наоколо? - попита Уелс.
- Дандания е. Кварталът не е лош, но градът е толкова малък, че не можеш да си
достатъчно далеч от шумотевицата, освен ако не живееш в някое от именията в „Гардън". Но
така или иначе това няма значение, скоро пак ще ни отнесе някой ураган и тогава даже и
кореняците луизианци ще трябва да признаем, че на това място не му е писано да
съществува. Срамота - каза тя, стана, затвори прозореца и дръпна верижката на вентилатора,
който висеше от тавана.
- С Джери имате три момчета - опита се да започне разговора той.
- Спят горе - каза Наоми. - Или се преструват, може да четат комикси под одеялото. Поне
се занимават с четене...
- Как се казват?
- За съжаление, в избирането на имената Джери си падаше последовател на школата на
Джордж Форман - момчетата ни се казват Джери младши, Джони и Джефри.
Уелс не можа да измисли достатъчно остроумен отговор и се усмихна.
- От време на време го прихващаха такива ТНМ и това си беше един от тях.
- ТНМ ли? - не разбра Уелс.
- Т за тъпи, Н за една дума, която не използвам в присъствието на бели, независимо
колко добре ги познавам, вас не ви познавам никак, и М за моменти - обясни тя.
- Изглежда, приемате случилото се доста спокойно отбеляза Уелс.
- Момчетата вече са свикнали Джери да го няма, а ако утре се появи изневиделица, те ще
си решат, че просто е бил на поредната мисия. Все още смятам, че няма нужда да ги тревожа,
въпреки че минаха почти два месеца и децата започват да се чудят...
- Май не мислите, че той ще се върне - каза Уелс.
- И вие май не мислите, преди да говорите - върна му го тя. - Не, и ще ви кажа защо. С
мъжа ми си имахме проблеми, няма две мнения по въпроса, но Джери Уилямс, майор
Джеремая Уилямс, е човек, който ясно осъзнава, че има трима синове. Той е черен и има
трима черни синове, с всички последици, които произтичат от това. Той е човек, на който му
пука за всички онези деца, които идват на този свят, без бащите им някога да ги видят.
Виждате ли плакатите? - каза тя и посочи с поглед към стената. - Съпругът ми настояваше да
ги сложим. Той никога не би изоставил синовете си и каквото и да се е случило с него, той
вече не е сред нас.
Наоми успя да запази спокоен тон, докато обясняваше, но след последните думи очите й
плувнаха в сълзи и няколко издайнически капчици се плъзнаха по бузите й. Уелс сложи ръка
на рамото й.
- Госпожо Уилямс... - опита се да я успокои той, но тя се изправи и излезе от стаята.
Уелс се размърда неловко на дивана и се заслуша в равномерното шумолене на
вентилатора над главата му. Замисли се с какво точно я беше обидил. Ако, да речем, Ексли бе
на неговото място в момента, тя би задала същите въпроси, но без да предизвика толкова
горчив отговор. Изглежда, Уелс беше позагубил чувството си за такт при взаимоотношенията
с хората.
След малко Наоми се върна.
- Съжалявам - извини се той, - мога да дойда и друг път, ако моментът не е подходящ.
- Просто задайте въпросите си, господин Уелс - каза тя.
- Тогава да започнем отначало. Женени сте от 1999-а, нали?
- Точно така. Вие сте познавали Джери отпреди това.
- От Ню Орлиънс ли сте? - попита я Уелс.
- Не. Дойдох тук да уча в колеж и завърших социални дейности в Тулейн. След като се
запознах с Джери, често ни местеха от база в база, но аз винаги съм искала да се върнем.
Миналата година, когато Джери се пенсионира от армията, му казах, че след като цял живот
бяхме живели в Северна Каролина и Тексас, ми дължи поне да опитаме да се върнем и да
заживеем тук. Не беше особено ентусиазиран, но накрая се съгласи.
- Но вие сте от Луизиана? - не разбра идеята Уелс.
- Израснала съм в Лафайет, само на няколко часа път от тук. Майка ми беше чернокожа,
а баща ми е бял и в това се крие и тайната на смешния ми акцент. И двамата ми родители са
от онова забутано градче в блатата - Морган Сити. Когато майка ми и баща ми се запознали,
не било безопасно за бяло момче да се влюби в чернокожо момиче, въпреки че това бил по-
приемливият вариант в сравнение с обратното, и затова се преместили да живеят в Лафайет.
Той си е нашият Метрополис - усмихна се тя. - Знаете ли как да определите дали един град в
Луизиана е голям?
Уелс поклати глава.
- Ами пребройте колко ресторанта „Макдоналдс“ има в него. В Морган Сити има само
един, а в Лафайет е пълно с тях - обясни Наоми. - Женен ли сте, господин Уелс? - смени
темата тя.
- Бях - отговори той и почувства необходимост да каже още нещо. - Само че някак си в
един момент работата ми надделя над брака.
- Аха...
Уелс си помисли, че зад тази единствена сричка се криеше цяла реч.
- Разкажете ми за последната мисия на Джери в Полша - помоли той.
- Замина за там само няколко месеца след завръщането си от Афганистан. Тревожех се,
защото мислех, че може отново да го изпратят в Близкия изток, а той нямаше да се
възпротиви, не беше от този тип хора, които биха отказали такава задача. Тогава му се
обадиха и му предложиха специална мисия в Полша, свързана с работа със затворници.
- Наясно ли сте защо са избрали точно него?
- В Афганистан беше провеждал някои разпити.
- Откъде знаете?
- Бях... Е, аз съм му жена, казал ми е достатъчно. За останалото сама се досетих.
Сформираха нов отряд, който нямаше нищо общо с предишните му назначения или с
„Гуантанамо“, такъв, който можеше да действа донякъде самостоятелно.
- Почти сте права - каза Уелс.
- Знам, че е така, господин Уелс, но не съм го питала нищо.
- Бяхте ли против заминаването му?
- Всъщност не. Осъзнах, че в Полша би бил в безопасност много повече, отколкото
където и да е другаде по света.
- А притеснявахте ли се от нещата, които е трябвало да прави там? От разпитите?
- На тези хора, които искат да ни убият ли? Да убият съпруга ми? А после започват да
реват за адвокатите си в мига, в който бъдат заловени? Същите, които говорят само за това,
че имали права? Нали не ме питате сериозно? - учуди се тя.
- Явно Джери е възприемал нещата по същия начин.
- Разбира се.
- Но не всички в отряда са били на едно и също мнение, някои от тях са мислели, че
действията им отиват твърде далеч - предположи на сляпо Уелс, като реши да се хване за
защитната нотка в гласа й.
- Така ли са ви казали? - попита Наоми.
- Да - излъга той.
- He съм запозната c такива подробности, но знам, че са имали противоречия, които са
се задълбочили с напредването на мисията. Мъжът ми отиде там с ясната представа, че няма
да раздават пухени възглавници на онези хора. Мисля, че няма нужда да ви казвам това,
господин Уелс. Вие май сте единственият човек, който е наясно с това, което се е случвало
там. Но Джери се върна променен и това всъщност е странното.
- В какъв смисъл?
- Трудно е да го обясня... - обърна се тя към него и го погледна в очите. - Господин Уелс,
мислите ли, че мъжът ми е направил нещо лошо? Ако смятате така, моля, кажете ми го
веднага.
- Вижте - каза Уелс, - някой убива членове на отряда. Не знаем защо. Логично е да
предположим, че е заради нещо, което се е случило там, и трябва да разберем какво е то. От
отряда живи са само трима, ако не броим Джери, и те не са от най-разговорливите...
- Защо?
- Може би смятат, че може да бъдат наказателно преследвани заради мъченията. А
докладите за това, което са правили в действителност, са заровени доста дълбоко, така че
най-доброто, което можем да направим за момента, е да говорим с вас и останалите
семейства. Имате думата ми, че каквото и да е правил Джери там, аз не съм тук да му търся
сметка за това, не съм нито ченге, нито от ФБР. Работя за ЦРУ и искам само да разбера какво
става. Освен това съм приятел на съпруга ви. Знам, че може да ви се струва странно, понеже
не сме се срещали никога преди, но след онова обучение за рейнджъри до такава степен
научаваш всичко за останалите от отряда ти, че накрая или не можеш да ги понасяш, или
ставате приятели за цял живот. А Джери беше мой приятел. Ако ми се беше обадил преди два
месеца, да каже, че е загазил, щях да хвана първия самолет и да дойда тук, без да задавам
никакви въпроси, уверявам ви в това.
„Речта не беше никак зле“, помисли си Уелс, но действителността беше малко по-
сложна. Изминали бяха петнадесет години и вероятно щеше да зададе няколко въпроса,
преди да отиде и да си купи самолетен билет, но на Наоми казаното явно й хареса. Тя го
потупа дружески по ръката и добави:
- Както ви споменах, не знам много.
- Кажете ми каквото и да е.
- Били са доста груби... И мисля, че към края на мисията им нещо се е объркало.
В доклада с показанията й пред ФБР не пишеше нищо такова. Уелс я изчака да продължи
и когато тя не го направи, той я подсети:
- Какво ви кара да мислите така? Той ли е споменал нещо?
- Промени се - каза тя. - През последните няколко месеца не искаше да говори с мен.
Спря да ни праща имейли. Криеше нещо от мен, а Джери не беше такъв. Каквото и да е,
случило се е в Полша.
- Споменавал ли е някога какво всъщност е станало там? - попита Уелс.
- Не.
- Мамо, мамо... - чу се детски глас от втория етаж.
- Това е Джефри - обясни Наоми. - Сънува кошмари. Така е, откакто Джери го няма. Той
единствен от момчетата знае какво става. Останалите не разбират, но той е наясно.
Майката се изправи и тръгна към горния етаж.
Не знам какво да ви кажа, господин Уелс, беше му рекла тя, май сте единственият
човек, който знае какво е ставало там. Дали е измъчвал някого? Да, Уелс беше убивал, но
никога не беше измъчвал хора. Въпреки че онази нощ, в Хамптън, с търговеца на оръжие
Пиер Ковалски, почти беше стигнал и до това. Поредната недовършена работа. Преди една
година Уелс се бе озовал пред имението на Ковалски в Цюрих, стиснал здраво пистолет
„Макаров“, скрит в джоба на панталона. Беше минал покрай къщата, без да стори нищо - с
Ковалски имаха уговорка, а Уелс държеше на думата си. Засега.
След малко Наоми се завърна, следвана от къдрокосо момченце, миниатюрно копие на
Малкълм Гладуел. Отпред на тениската му имаше картинка на Уил Смит от филм Ханкок, а
самата дреха му беше въздългичка и стигаше почти до коленете му.
- Това е Джефри - представи го Наоми.
- Здравей, Джефри, харесваш ли Ханкок? - попита Уелс
- Мама не ми дава да го гледам!
- Болна тема - обясни тя.
- Мамо, спи ми се - задърпа я детето.
- Защо не си заспал, щом ти се спи?
- Искам да спя при теб.
- Знаеш, че не може - каза тя и го гушна на дивана до себе си. Детето се сви в скута й и
лицето му едва се виждаше.
- Моля те.
- Може да спиш тук и като се събудиш, вече ще е светло, става ли? - попита го тя.
Джефри кимна и се усмихна щастливо.
- Сега ще броя от двадесет назад. Обещай ми, че докато кажа нула, ще си заспал.
- Обещавам.
- Затвори очи. Двайсет, деветнайсет... - започна да брои тя, докато нежно разтриваше
челото му с пръсти, и наистина, докато приключи, детето вече дишаше равномерно в
дълбокия си сън.
- Това беше магия - удиви се Уелс.
Тя не каза нищо, само погледна часовника си.
- Има ли нещо друго, което искате да знаете, господин Уелс? Трябва да го кача в леглото
му.
- Кажете ми само какъв беше Джери, когато се върна.
- Беше много тих и не говореше много.
- А това как ви се стори?
- Казах ви, там се беше случило нещо и той не искаше да говори за него... - Тя се облегна
назад на дивана. Детето в скута й се размърда и майката го погали по рамото, за да го
успокои. - Един-единствен път... - започна тя и Уелс я изчака да продължи, - един единствен
път се случи да се прибера по-рано от работа и го заварих у дома да чете книга за нацистите.
Видях го, а той се опита да я скрие, сякаш правеше нещо нередно. Попитах го какво е това и
той ми отвърна: „Гледай си работата“. Нещо много необичайно за него, дори и след
завръщането му от Полша. Тогава не обърнах внимание на това, а и никога повече не видях
книгата.
- Нацисти... - замислено каза Уелс. - Спомняте ли си заглавието?
- Не.
Момчето в скута й отново се размърда и тя го погали.
- Добре, господин Уелс, мисля, че този тук трябва да си ляга, както и аз.
- Само още два въпроса - помоли мъжът..
- Добре, на само два.
- Преди малко споменахте, че с Джери сте имали проблеми, преди той да изчезне. За
какво става въпрос?
- Обичах Джери и знам, че и той ме обичаше, но както вече споменах, той се промени,
след като се върна. А когато се преместихме да живеем тук, му беше доста трудно да си
намери работа. Винаги съм си мислела, че за един майор от специалните сили на САЩ не би
било проблем да намери работа където и да било, дори и в Ню Орлиънс. Но се оказа, че не е
така - наоколо няма чак толкова много фирми, които да наемат такива хора. Известно време
Джери работи като бодигард, но искаше да бъде шеф на охраната в някоя фирма, мислеше си,
че е заслужил поне това. Започна да говори, че трябва да се преместим, а аз исках да
изчакаме още малко, бяхме тук едва от шест месеца, а и Ню Орлиънс е място, което лесно
може да ти хареса.
- И сте сигурна, че не е възможно той да ви е напуснал?
- Сигурна съм.
- А в нощта, когато изчезна?
- Каза ми, че отива до супермаркета, за да си вземе бира. Откакто се върна, беше
започнал да пие доста. Беше около седем вечерта. Към десет се опитах да му звънна по
телефона, но не вдигаше.
- Притеснихте ли се?
- Беше се случвало вече няколко пъти, така че не. Беше ми неприятно, но не мога да
кажа, че се притесних. Помислих си, че е някъде наблизо и е решил да поразпусне. Щом
мина полунощ и той все още не се беше прибрал, реших да изляза и да видя какво става. Обух
се и си взех пистолет 22-ри калибър.
- Имате пистолет? - учуди се Уелс.
- Господин Уелс, мислите ли, че някой от онези престъпници, които бродят навън, все
още се страхува от лютив спрей? - засмя се тя и смехът й изпълни стаята. - Спрей? Ха-ха,
това е Ню Орлиънс, какъв ти спрей! Както и да е, излязох и срещнах Харви, който работи в
супермаркета. Каза, че е видял Джери преди няколко часа, купил четири бири „Бъдуайзер“ и
споменал, че отива в „Перлата“, на няколко пресечки оттук.
- А какво означава „Перлата“? - попита Уелс.
- Един бар. Мисля, че истинското му име е „Черната перла на Мини“, но всички го
наричат просто „Перлата“. Доста превзето място, където може да те гръмнат само ако си
дръзнал да се появиш с неподходяща шапка. Не бях в настроение да ходя дотам, затова се
върнах вкъщи и реших, че по някое време Джери ще се прибере и тогава ще се разберем. И ще
си кажем някои неща, които отдавна трябваше да си кажем. Както баща ми все разправя:
„Голямата буря прочиства въздуха“. Пълен е с такива поговорки.
- Но Джери така и не се прибра у дома.
- Не, не се прибра. На следващата сутрин, веднага щом „Перлата“ отвори към
единадесет часа, отидох дотам и им показах негова снимка, попитах дали са го виждали и
онзи ТН барман взе да ми разправя едни: „Тук не душим около клиентите си“. Казах му: „Аз
не съм ченге. Жена му съм“, а той отвърна: „Още по-зле!“. Казах му само: „Виж, мъжът ми
не се прибра миналата нощ и ако не ми кажеш какво знаеш, довечера ще застана пред бара ви
и ще започна да крещя за Иисус и грешниците, докато се принудите да извикате ченгетата, за
да се отървете от мен“. Така научих какво знаеха от бара, но не мисля, че си струваше
усилията. Джери бил сам и останал да пие до единадесет, после си тръгнал, казал, че се
прибира у дома. Това беше всичко. Излязъл е от „Перлата“ и буквално се е изпарил.
- Веднага след това ли се обадихте в полицията?
- Оттам ми казаха, че Джери е голям мъж и ако не се върне до няколко дни, мога да
попълня формуляр за изчезнал човек. Така и направих, веднага щом имах тази възможност.
Детективите говориха с бармана точно пет минути и след това забравиха за случая. Помолих
в редакцията на Таймс Пикейн да напишат нещо за изчезването на Джери и след месец най-
накрая го направиха, публикуваха три реда, като дори не сложиха снимката му.
- Не е имал късмета да е осемнадесетгодишно момиче - каза Уелс.
- Искате да кажете бяло момиче - с руса коса и голяма усмивка. Тогава тук щеше да
гъмжи от репортерски екипи на Си Ен Ен. Но не мисля, че това би променило нещо,
господин Уелс, според мен съпругът ми е загинал още същата нощ.
- Защо мислите така?
- Знаете, че Джери беше едър мъж, не мисля, че някой би рискувал да го отвлече и да го
държи жив. За него би било прекалено лесно да смаже нападателите си от бой.
Уелс не можеше да не се съгласи.
- А има и нещо друго - продължи тя. - Смятам, че той е познавал човека, който го е убил.
Не мисля, че е бил от онези плъхове от „Ал Кайда“.
- Защо?
- Вижте, никой не би нападнал открито Джери. Как си представяте някой да го качи
насила в кола? Така че трябва да е бил човек, когото е познавал и който го е предразположил
да свали гарда.
- Останалите са били застреляни със заглушител - изрече Уелс мислите си на глас. -
Може да е бил застрелян на улицата и след това тялото му да е замъкнато някъде. Улиците в
онзи район не са много осветени.
- Но всички са били убити по различен начин - каза Наоми. - Онази жена, докторката,
някой се е промъкнал в къщата й и е нагласил нещата да изглеждат като самоубийство.
Представяте ли си, някой се е промъкнал там.
- Последен въпрос - прекъсна я Уелс.
- Вече ми зададохте последния си въпрос.
- Обещавам, че наистина ще е последен. Не искам отново да ви разстройвам, но... -
поколеба се той, ала Наоми му кимна да продължи - според вас има ли някакъв шанс Джери
да стои зад всичко това? Да е инсценирал смъртта си? Казахте, че е бил притеснен...
- Споменах, че го беше обхванало някакво странно настроение. Стига, господин Уелс,
вие сте познавали мъжа ми! Сигурно се шегувате! Джери беше ядосан, задето не получи
повишение, беше бесен, че са го принудили да се пенсионира. Той не беше убиец.
Грешиш, помисли си Уелс, той беше войник. Рейнджър. Не е бил нищо повече от един
добре обучен професионален убиец.
Точно като мен.
- Сега се налага да сложа детето да си легне - прекъсна мислите му Наоми, вдигна
Джефри и го прегърна. Детето се събуди, примигна и изгледа подозрително Уелс.
- Благодаря, Наоми. Може ли да ви се обадя, ако имам още въпроси?
- Обадете се. И да знаете, ако ходите да проверявате в „Перлата“, гледайте да стоите
настрана. Там не си падат много по белите.
- Не мога да ги виня - помисли си Уелс.
„Перлата“ представляваше евтин и кичозен бар с плакати на „Хенеси“, червени лачени
ботуши, заковани по стените, и множество орнаменти с формата на знака на „Мерцедес“,
окачени по тавана. Уелс не получи приветлива усмивка нито на входа, нито от бармана -
висок и кльощав мъж с бейзболна шапка на „Сейнтс“, нахлупена ниско над очите. Не му се
усмихнаха и трите момчета в ъгъла, които изглеждаха съвсем еднакви, отрупани със златни
синджири и пръстени, нито двамата старци, които седяха на бара, потънали в разговор. Със
сигурност не получи усмивка и от жената със сребристите бикини, която танцуваше унесено
на подиума в ритъма на някаква бавна рап песен, дето звучеше толкова провлачено, че сякаш
нарочно бяха пуснали записа на бавни обороти.
„Каквото и да се беше случило в Полша, Джери Уилямс трябва да е бил доста
притеснен“, помисли си Уелс. „Перлата“ определено не изглеждаше като място, което онзи
Джери, когото Уелс познаваше, би харесал. Замисли се дали да остане и може би да се
настани до момчетата в ъгъла, но какво би искал да докаже с това? Дори и да се върнеше в
бара утре, би се сблъскал със същото мълчание в отговор на въпросите за Джери Уилямс, с
което се бяха сблъскали и полицаите от Ню Орлиънс.
- Загубил ли си се? - попита барманът.
- Не, благодаря - поклати глава Уелс.
- За какво ми благодариш - наперено отвърна барманът и добави под нос: - глупако!
Уелс знаеше, че трябва да си тръгне, но след Кайро никак не беше в настроение да го
разиграват.
- Ще изпия един „Бъд“ - каза той.
- Свършил е.
- Тогава „Милър“.
- Нямаме.
- Тогава ми дайте джин с тоник „Танкрей“ - отвърна Уелс. Зад бара, точно пред очите му,
се виждаше половин бутилка джин „Танкрей“.
Барманът намали музиката и попита на висок глас:
- Ти тъп ли си, или само се правиш на такъв?
- Отвътре ми иде! - отговори Уелс.
- Връщай се там, откъдето си дошъл - каза барманът и пристъпи към мъжа, стегнал
заплашително юмруци.
Уелс се обърна към вратата, сякаш беше решил да си тръгне, и точно тогава се извърна
рязко, сграбчи бармана за кльощавата ръка и с едно движение го просна на издраскания
дървен бар, като помете всички чаши с тялото му. Направи само крачка напред и с лявата си
ръка измъкна пистолета, който със сигурност знаеше, че ще намери втъкнат в колана на
джинсите му. Беше „Берета“, с удобна дръжка, която идеално пасна в ръката му. Все още
притиснал бармана с дясната ръка, Уелс се огледа около себе си - целият екшън се беше
разиграл за по-малко от три секунди и момчетата в ъгъла още стояха слисани по местата си.
- Ти или си ченге, или си глупак! - измърмори барманът. - А нещо ми подсказва, че не си
ченге. Уелс поотпусна хватката си и отстъпи крачка назад от бара.
- Сега всички вдигнете ръце над главите си. Бавно! - изкомандва той.
Мъжете се подчиниха. Уелс знаеше, че не разполага с много време. Всеки момент някой
от безделниците в бара щеше да направи някоя глупост и после кръвта му щеше да изцапа
ръцете на Уелс.
- Колкото по-бързо отговорите на въпросите ми, толкова по-бързо ще изчезна - каза той.
- Търся един приятел. Дошъл е тук преди няколко месеца, за да удари някоя бира, и оттогава
го няма. Казва се Джери Уилямс. Едър тип е. Сещате ли се?
- За това ли идело реч? - обади се барманът. - Вече казах на ченгетата, че не знам нищо.
- Двамата с Джери бяхме рейнджъри. Сега него го няма и тук е последното място,
където са го видели да влиза! Направете ми услуга и отговорете на въпросите ми. След това
се махам...
- Питай, каквото имаш - с нежелание промърмори барманът.
Уелс пъхна пистолета в колана на джинсите си и каза:
- Джери беше ли с някого онази вечер?
- Не, човекът си пиеше тихо сам. Обикновено слагаше двайсетачка на бара и само
кимаше, когато искаше да му долея. Онази вечер изхарчи така две двайсетачки и тогава
разбрах, че нещо го тормози. Разменихме си няколко думи, сподели ми, че е пенсиониран
военен. Каза още, че никой нямал представа какво е било там, трябвало да бъдеш на място, за
да го разбереш. Не помня да е говорил друго.
- Споменавал ли е нещо за това, че иска да се махне? Да напусне Ню Орлиънс?
- Пред мен не е.
- А изглеждаше ли притеснен? Да е споделял, че някой го преследва?
Барманът поклати отрицателно глава.
- Говорил ли ти е нещо за жена си?
- Хората не идват тук да говорят за жените си.
- А ти си сигурен, че никой не го е заговарял, когато е идвал тук?
Барманът се замисли за момент.
- Един-два пъти, докато Джери беше тук, наоколо се завъртя някакъв тип. Не съм го
виждал повече тук. Изненадах се, защото беше бял.
- Можеш ли да го познаеш, ако го видиш пак?
- Не гарантирам. Казах, че съм го виждал само един-два пъти. Мисля, че беше висок.
Момчетата в ъгъла бяха започнали да се споглеждат и да клатят неодобрително глави. За
Уелс беше време да тръгва.
- Приятна вечер - каза той и се обърна.
- Хей, дай си ми пистолета! - извика барманът. - Стига бе, човече, нали ти отговорих на
въпросите.
- Ще го намериш в реката. Надявам се да можеш да плуваш.
Уелс отвори вратата на бара и излезе с гръб към улицата. Сви зад ъгъла и изтича към
колата в очакване да чуе стъпки зад гърба си. Или изстрели... Но никой не го последва и
единственият звук, който долови, беше тихата въздишка на спящия град.
Точно в седем на следващата сутрин го събуди рязкото иззвъняване на сателитния
телефон. Никак не се замисли кой ли можеше да го търси - само Шафер и Ексли имаха
номера, а Уелс беше убеден, че Ексли не би го безпокоила по това време.
- Как мина? - чу се гласът на Шафер от другия край на линията.
Уелс му разказа.
- Мислиш ли, че тя ти е казала истината?
- Да.
- И той е мъртъв?
- Най-вероятно.
- Има ли някой друг, с когото можеш да говориш? Някое гадже на Джери?
- Не мисля. Човекът не е имал много приятели тук. А ти какво ще ми казваш? - попита
Уелс.
- Тук изскочиха някои неща, свързани са предимно с Уитби. Изглежда, че нашият
директор на националното разузнаване знае доста повече за 673, отколото Дуто ни е
споменал.
- Как така?
- Спомняш ли си, че Дуто каза как информацията, събирана в „Къщата на мрака“, отива
право в Пентагона? Само дето забрави да спомене, че на другия край я чака именно Уитби.
- Я повтори, Елис?
- Уитби е бил пряк ръководител на отдела, до който Брант Мърфи е изпращал докладите
си. Наричал се е „Кабинет за стратегическо и разузнавателно планиране“. Име е дълго, но в
отдела са били само трима души - Уитби, заместникът му и един асистент. Пентагонът
закрил кабинета, когато Уитби напуснал, за да стане директор на националното разузнаване.
Не съм сигурен дали ФБР знаят въпреки че би трябвало.
- Как разбра всичко това?
- Няма да повярваш, но Дуто ми каза. Отидох при него да го питам за липсващите
номера на затворниците и той обясни, че не знаел нищо за тях. Спомена още, че Уитби го е
накарал да прекрати разследването на главния инспектор по онова писмо. След това ми каза,
че в Пентагона именно Уитби е отговарял за 673.
- Чакай малко, Елис, за какво му е на Уитби да кара Дуто да прекратява разследването
на главния инспектор?
- Каза, че Уитби не му обяснил какви са причините.
- Уитби е накарал Вини Дуто да прекрати вътрешно разследване на ЦРУ и не му е
изложил мотиви за това? И Дуто се е съгласил? Това е невъзможно, Елис, Дуто никога не би
го направил.
- При нормални обстоятелства бих се съгласил с теб каза Шафер, - но в случая
обстоятелствата не са нормални.
- Какво се опитваш да намекнеш, Елис?
Чу се как на две хиляди километра разстояние Шафер въздъхна по телефона.
- Около Уитби има доста интересни неща и не съм сигурен откъде точно произтичат.
Нека да поговорим за това лично.
- Връщам се днес следобед. Трябва да се срещнем с Дуто и Уитби.
- Все още не - каза Шафер. - Налага се първо да говоря с АНС. Те са поддържали
регистъра. Ще се опитам да разбера дали знаят нещо за липсващите затворници.
Междувременно, докато си все още в Калифорния, говори със Стив Калър, съпруга на
Рейчъл.
- Защо Калър би искал да говори с мен? Той не е като Наоми, не познавам нито него,
нито жена му.
- Ще ти изпратя разпитите на ФБР. Ще видиш. Проверих го. „Америкън“ имат полет до
Далас в девет и тридесет, ще бъдеш в Сан Диего по обяд.
- Мерси, че ми оставяш избор - каза Уелс, но Шафер вече беше затворил телефона.
15.
Старе Кейкути. Юли 2008 година.
- Тук, в тази стая, има един играч и една играчка, разбираш ли, Джаварудин? Аз съм
играчът, но можеш да се включиш и ти... Точно така!
Кенет Карп държеше електрошок в едната си ръка - издължена сивкава кутийка, не по-
голяма от електрическа самобръсначка. Натисна бутона от едната страна и между
електродите в предната част на устройството изжужа малка волтова дъга.
Карп беше слаб и кокалест, с много тъмна, почти черна коса и тъмнокафяви очи. Когато
беше превъзбуден, ръцете му трепереха и говореше бързо и нахакано. В момента крачеше
нервно из стаята за разпити. Беше бесен. Или поне добре се преструваше на ядосан - за него
трудно можеше да се каже кога играе роля.
Джаварудин бин Зари, обектът, към когото бе насочено вниманието на Карп в момента,
седеше на стола пред него окован в белезници. Стоманени вериги пристягаха гърдите,
китките и глезените му, а една желязна скоба, закрепена на облегалката на стола,
придържаше главата му неподвижна. За разлика от Карп, Бин Зари изглеждаше невъзмутим и
дишаше спокойно.
Помещението, в което се намираха, беше обикновен стая с голи бетонни стени, без
никаква друга декорация освен огромно американско знаме, което висеше на стената пред
погледа на окования. Единственият начин да не го вижда, беше да затвори очи.
Внезапно Карп спря да се разхожда, приближи се до затворника, клекна и прокара пръст
по ръката му.
- Ти си наш гост вече десет дни - каза той на арабски.
- Гост ли? - обади се тихо Бин Зари, който едва мърдаше устни.
- Да, гост - повтори Карп и извади пет-шест снимки папката, оставена на масата зад
гърба на Бин Зари. Показа му ги една по една. - Твоят камион. Тук е отново той, но вече е
камион бомба, много ясно се вижда. Това е къщата в която са те арестували. Трите униформи
от пакистанската армия, които са намерили вътре, истински са. Трите идентификационни
карти на войници от пакистанската армия също истински. Пропуск за сградата, в която
вашият президент е щял да се срещне с Уайт - сър Родерик Уайт, английския министър на
външните работи... - започна да изброява Карп. - Това не е била каква да е операция,
планирали сте я внимателно. Организирано е добре. И всичко това в центъра на Исламабад!
Убийство на висшестоящ английски представител. И сте щели да успеете, ако не бях случили
на лош късмет.
Карп остави снимките настрана и продължи монолог си:
- А сега, когато те питаме, казваш, че не знаеш нищо. Къде отиде гордостта ти от
извършеното? Къде е удоволствието, което човек изпитва от творенията си?
Бин Зари се разшава на металния стол и веригите му издрънчаха.
- Не ни уважаваш дори и дотолкова, че да ни излъжеш продължи Карп - Измисли нещо!
Престори се, че отговаряш на въпросите ни.
Лека усмивка заигра по устните на Бин Зари.
- Идеята да ни излъжеш ти харесва, нали? Нека пак да повторя - ти не искаш да си в тази
стая. В тази стая не е хубаво. Не искаш да ти задавам въпроси. Не искаш да си играя с теб,
така че ще те попитам за последен път: и двамата знаем, че не си направил всичко това сам.
Кой ти даде плановете на охраната? Откъде имаш униформите и идентификационните
карти?
Тишина.
- Има ли още хора от вашите, които продължават да действат?
Тишина.
- Искаш ли да те заболи? - попита Карп и без да дочака отговор, заби електродите на
електрошока в бузата на Бин Зари. Пакистанецът изпищя и мускулите на врата му се
изопнаха, но веригите го държаха здраво на мястото му. Карп започна да брои на глас:
- Едно - Ми-си-си-пи, две - Ми-си-си-пи, три - Ми-си-еи-пи...
На пет спря и се отдръпна от стола. От устата на Бин Зари се стичаше слюнка. Той
понечи да я оближе, но в един момент явно размисли и стисна зъби.
- Знам какво си мислиш - продължи Карп. - Мислиш си: Мога да свикна с това. Аз съм
силен, не съм като Крег Тейлър - доброволеца, когото Бин Зари беше отвлякъл и убил в
Карачи. - Аз съм син на Пророка. Тези не могат да ме сломят с електрошок. Ала това, което
не разбираш - Карп отново приклекна до стола, - е, че не можеш да свикнеш с това - довърши
той и отново заби електродите, този път в шията на Бин Зари. Задържаният се опита да
отмести глава, но желязната скоба държеше главата му неподвижна към облегалката на
стола. Той стисна очи и изпъшка, когато електричеството го прониза отново.
- Знам сто различни начина да ти причиня болка - заяви Карп - и при всеки ще боли
различно. Прекалено лесно е за мен, няма да е честно.
Карп задържа електрошока, докато Бин Зари изпищя и очите му едва не изскочиха от
орбитите си. Само леко потрепване на пулса на шията му подсказваше, че е още жив. Карп се
пресегна под стола на задържания и извади пластмасово шише с вода, отвори го и изля
съдържанието му върху главата на Бин Зари.
Той се пробуди и за един кратък миг в очите му проблясна страх, който угасна почти
веднага, подобно на искра от евтини фойерверки.
- Направи го пак - успя да отрони той през стиснат си устни - Пак.
- Ще те оставя малко да размислиш - каза Карп. - Не отивай никъде.
На горния етаж Рейчъл Калър наблюдаваше работа на Карп на два монитора, свързани
към охранителните камери в стаята за разпити. Ханк Потийт бе инсталирал камерите, преди
да напусне Полша, за да отиде в Корея. Качеството на видеосигнала беше много добро, почти
в HD формат. Калър виждаше всичко и много ясно разбра, че прекаляваха. Тя вече не
проумяваше защо Терери я беше довел тук, той не уважаваше мнението й и не искаше да
вслуша в съветите й. Никой от тях не щеше да я чуе. Мъжете в отряда до един се бяха
запътили към територията на „Повелителят на мухите“[24]. Бяха останали тук прекален дълго
и с всеки следващ ден затъваха все повече. Съвсем малко оставаше, докато някой от тях
решеше да използва мидена черупка, за да определя кой има право да говори кой не.
Бащата на Рейчъл Калър беше лекар онколог, специалист по рака на белите дробове. Той
винаги бе искал дъщеря му да наследи професията. Повтаряше, че лекарите са уважавани, че
са високообразовани и с професията си могат да излъжат смъртта. Не й беше споменавал, че
лекарите живееха в Бевърли Хилс и всяка година си купуваха ново BMW, но това тя и сама
можеше да го види. Рейчъл прекара първия семестър от следването на медицина в Бъркли,
отегчено рисувайки в тетрадката си, а след това се отказа и се прехвърли в специалността на
парамедиците.
През втората година в колежа тя не издържа на напрежението. Престана да спи - по
цели нощи лежеше в леглото, а в главата й се блъскаха бета-клетки и липопротеини.
Опитваше се да наизусти дословно написаното в учебниците, сякаш мозъкът й беше
компютър, който можеше да съхрани всяка дума. Страхуваше се да спре да учи, страхуваше
се, че може да се изложи или още по-лошо - можеше да убие пациент, ако не беше чела
достатъчно. И тогава щеше да си повтаря безкрай: Грешката е моя, грешката е моя...
Освен това спря и да се храни.
Така си докара сериозна анорексия. Вече беше изкарала една в гимназията, както и поне
половината от момичетата в нейния випуск, но този път нещата бяха по-сериозни. Отначало
започна да пропуска вечерята - така й оставаше повече време да учи. След това реши, че ще
се храни само на обяд. През останалото време на деня се ограничаваше само до вода, кафе и
дъвки без захар. На обяд хапваше зелена салата без подправки, само с няколко парченца
крутони, купичка кисело мляко и няколко малини - всичко на всичко не повече от
осемстотин калории на ден...
За три месеца отслабна с осемнадесет килограма - от 68 стана 49. Хората й казваха, че
изглежда добре. След това започнаха да я хвалят, че изглежда страхотно. Постепенно взеха да
й разправят, че е станала леко кльощава, а когато съвсем спряха да споменават за това,
Рейчъл разбра, че нещата не вървяха на добре. Но самата тя се чувстваше чудесно и напълно
контролираше тялото си.
След края на учебната година Рейчъл се върна в Лос Анджелис за лятната ваканция.
Един ден лежеше по бански край басейна в къщата на родителите си, когато майка й се
прибра от йога, видя я и заплака. Родителите й я убедиха да прекара шест седмици в
„заведението“, специализирано в лечение на разстройства в храненето. „Нарича „Център за
ново начало“, беше й казал баща й. „Да не би, има друг вид начало?“, попита тя тогава.
ЦНН, както пациентите, или „гостите“ според жаргона на центъра, го наричаха, не беше
психиатрична клиника, поне не и официално. Затова периодът на лечението й там не се
отрази в медицинското й досие, нещо, което щеше да й бъде от полза за в бъдеще. Мястото
по-скоро приличаше на SPA курорт, но такъв, в който заключваха входните врати.
Въпреки натруфения ню ейдж стил на клиниката престоят там й се отрази добре, и то
предимно заради психиатъра доктор Апел - дребен и напълно плешив човек, който на всеки
лечебен сеанс носеше едно и също сако от туид. Той така и не го каза открито, но, изглежда,
намираше всички порядки в центъра за някаква шега. Може би затова Рейчъл го хареса, или
пък заради начина, по който той я изслушваше, без да я съди и без да се опитва да й наложи
волята си. Докато беше в кабинета му, Рейчъл можеше се види отстрани, да забележи
връзките между нуждата да контролира храненето си и това да бъде смазана от факта, че
никога няма да може да се мери с баща си.
- Страхът от провала направлява живота ми - беше признала тя.
- Значи си се поставила в невъзможна ситуация. На всеки от нас може да се случи да се
провали - каза той.
- И какво да направя?
- Признавам си, че нямам отговор на този въпрос, което още веднъж доказва тезата ми -
обясни докторът и се усмихна.
- Това шега ли беше? - попита Рейчъл, която за пръв път от началото на сеансите им
виждаше някакъв намек за наличие на емоции у него. - Шега беше, нали? Не преставайте да
правите това, което правите, доктор Апел.
Той кимна и крайчетата на устните му отново се извиха в лека усмивка. Рейчъл усети
някакво вътрешно чувство на успех.
Ден след ден тя ставаше все по-спокойна и открита с него и скоро му разказа за
страховете си и за това, че не се чувстваше на мястото си. Дори и самият факт, че успя да
изкаже емоциите си гласно, беше огромен напредък за нея. Една сутрин, към десетия ден
преди края на престоя си в центъра, Райчъл слезе в малката столова, където тя и останалите
„гости“ ядяха храната си под внимателния поглед на медицинските сестри и диетолозите,
усети миризмата на пържени яйца, която се носеше откъм кухнята, и за пръв път от много
време насам осъзна, че е ужасно гладна.
До края на престоя си в центъра вече се хранеше нормално. Въпреки това доктор Апел я
предупреди, че никога няма да се отърве от тях напълно - в моменти на голям стрес тези
ужасни хрътки, наречени Анорексия и Депресия, можеше отново да се завърнат.
Когато дойде време да си тръгне от „Ново начало“, вече беше решила, че иска да стане
психиатър. И да се отдели окончателно от родителите си. Спря да се вижда с тях, спря да
осребрява чековете, които баща й изпращаше, и сама си плати последните две години в
медицинския университет. Преди специализацията се включи в програма на армията, която
й позволи месечна издръжка и стипендия в замяна на това, че след завършване трябваше да
се запише в запаса. Усещаше подсъзнателно, че се записва само и само да подразни баща си,
който цял живот е членувал в Американския съюз за защита на гражданските свободи и по
време на войната във Виетнам демонстративно бе изгорил членската си карта в знак на
протест. Това не беше най-силният й аргумент за присъединяване към военните, но
решението й така или иначе се осъществи. Харесваше й да е част от запасните. Като
психиатър в Южна Калифорния се сблъска с достатъчно крайни личности, нарциси и
любителки на душевните драми, които страдаха главно от скука и се съгласяваха да ходят на
сеансите само защото се опитваха да я склонят да им предпише „Ксанакс“[25]. Фактът, че
имаше възможност да разговаря с войници и ветерани, й донесе ценен опит и още веднъж й
напомни, че имаше хора на двадесет и няколко години, които бяха изправени пред далеч по-
големи психологични травми от това да имат ужасни мащехи.
Но през 2006-а, по време на втората й мисия в Ирак, проблемите започнаха да се
появяват отново. Точно както някога в университета, отново й беше трудно да заспи, когато
успееше, сънуваше само войниците, които се опитваше да лекува, и то предимно тези, които
бяха пострадали физически. Рейчъл се зае да тренира усилено, като си повтаряше, че ще
заспи по-лесно, ако тялото й е изтощено. Започна да брои калориите, които приемаше с
храната.
Тогава изгуби Травис. Момчето беше симпатяга, всъщност доста добре изглеждащ млад
мъж с широки рамене средно висок на ръст и с пясъчноруса коса. Когато се усмихнеше,
което не се случваше много често, в ъгълчетата на очите му се появяваха бръчици.
Изглеждаше така, сякаш бе по-малък брат на Пол Нюман. Обикновено външният вид нямаше
значение за нея, но в случая не беше така. Освен това той беше забавен по онзи лаконичен
начин, типичен за тексасците. Веднъж го беше попитала коя е любимата му храна.
- Барбекю, гос’жо - подсмихна се той. - Любима кола - „Форд 150“, черен, с лепенка с
осмица на предния капак. Любимо занимание - да пия бира. Любима музика - е, харесвам и
двата вида - кънтри и уестърн. Искам да кажа, че когато си роден във Форт Уорт и
родителите ти са те кръстили Травис, май нямаш много голям избор. Може и да се бориш
срещу това, но защо всъщност да си правиш труда? Ще познаете ли коя е любимата ми
шапка?
Това беше най-дългата реч, която Травис беше изнасял пред нея. Тя го харесваше. Всеки
път с нетърпение очакваше да го види.
Смяташе, че би било най-правилно да го изпрати обратно у дома, защото Травис не беше
готов да се завърне в отряда си. Беше започнал да развива параноя, както често се случваше с
пациентите, които страдаха от тежка депресия, оплакваше се, че останалите момчета от
отряда са започнали да му се подиграват. Опита няколкоседмичен курс на лечение с
антидепресанти, но те не помогнаха. Калър не искаше да му дава силни препарати като
„Ципрекс“, който щеше да го накара да качи десет килограма и да спи по петнадесет часа на
ден. А и знаеше, че времето, с което разполагаше, за да му помогне, изтичаше. Мисията й
почти бе приключила, а той с всеки изминал ден все повече настояваше да се върне на
бойното поле. В армията имаше остра нужда от войници за предните линии, така че никой
нямаше да го върне, но тя беше наясно, че все още не е готов за това. Той имаше нужда да се
махне от Ирак, от жегата, вятъра и от постоянната мисъл, която му напомняше, че бойните
му другари са мъртви. Тя му каза, че ще го изпрати у дома, където ще може да получи
помощта, от която се нуждаеше.
Но редник първи клас Травис Бърн не се съгласи с поставената му диагноза и по
възможно най-необратимия начин й доказа, че е сгрешила. След нощта, в която Травис беше
казал „Довиждане“ на нея и на света, оставяйки бележка от две думи, тя се почувства
смазана и обсебена от него. „Провалих се“, беше написал той. Тя се чувстваше по същия
начин. След това се върна у дома и прекара няколко месеца в Сан Диего, преди да реши, че
трябва да замине на нова мисия.
И ето я тук, в Старе Кейкути, седеше и гледаше как Кенет Карп пребива Джаварудин бин
Зари. Доколкото забелязваше, Карп не можеше да се похвали с особен успех, което
означаваше, че двамата с Джак Фишер скоро щяха да поискат разрешение отново да
използват клетката за наказания, а след това сигурно и пета килия.
Не понасяше Карп, който постоянно се разхождаше напред-назад и със стаената
енергия, дето струеше от цялата му осанка, й напомняше на маймуна. Рейчъл почти можеше
да се обзаложи, че целият е покрит с гъсти черни косми. И все пак той не прекаляваше със
силата си. А и сигурност би могъл да бъде доста енергичен любовник. Наистина ли си беше
представила какъв ли беше Кенет Карп в леглото? Явно беше прекарала твърде дълго време
тук както и всички останали.
Карп излезе от стаята за разпити, а Рейчъл знаеше, че ще се качи горе при нея.
Харесваше му да измъчва затворниците, а след това да ги оставя за малко насаме, за да
представят следващото наказание.
- Оставям ги да се сварят в собствен сос - казваше Карп - така сами се наплашват.
Като психиатър Калър трябваше да се съгласи. Тревога измъчваше съзнанието и го
караше само да се пречупи. Но като човешко същество не беше толкова оптимистична.
Собственият й страх започваше все повече да надделява.
Преди Карп да се качи до офиса, тя излезе в коридора тръгна надолу по стълбите, които
водеха към желязната врата на казармата. Излезе навън и косо падащите лъчи на зимното
слънце я заслепиха. Тя примигна и засени очите си с ръка.
Беше забравила, че навън е ден.
16.
Сан Диего
Къщата на улица „Флорес“, номер 772, представляваш голяма двуетажна сграда в
испански колониален стил, червени керемиди и дебели стени, боядисани в бяло. По типичен
за Южна Калифорния начин постройката заемаше почти целия парцел и отпред беше
останало само съвсем малко дворно място. В тясната алея от лявата й страна беше паркиран
сребрист джип „Тойота“.
Сградата бе разположена в сърцето на проспериращ и много спокоен квартал в
северната част на Сан Диего. На запад оттук, с приближаването до океана, къщите започваха
да се продават с начална цена от милиони долари. Но постройката на номер 772 не се
вписваше съвсем сред тях. Тъмни външни щори покриваха всичките й прозорци, а тревата в
предния двор беше изсъхнала. Къщата изглеждаше така, сякаш й предстоеше публична
продан, но всъщност загубата, която витаеше около номер 772, беше далеч по-дълбока от
неизплатена докрай ипотека.
Уелс паркира наетия „Понтиак“ зад тойотата и пъхна личния си „Глок“ под шофьорската
седалка. Винаги, когато отиваше да се срещне с някого за пръв път, предпочиташе да не е
въоръжен.
Над масивната дъбова врата със старомодно месингово чукче висеше табела: „Каса
Калър“. Нямаше звънец. Уелс почука силно и зачака, но къщата остана тъмна и смълчана.
- Господин Калър? - извика той.
Никой не отговори. От горния етаж се чуваше едва доловима класическа музика..
- Господин Калър? - извика по-силно Уелс. - Стивън? Аз съм Джон Уелс. Обадих се
миналата вечер.
Почука по-силно, но никой не дойде да му отвори. Чудесно. Уелс беше сигурен, че Калър
е в къщата, затова реши да изчака.
Върна се в понтиака и включи сателитното радио, единствената екстра, с която
разполагаше колата, като превърташе от канали с песни на Брус Спрингстийн до такива,
които излъчваха само алтернативен рок, какъвто Ан слушаше в нощта, когато бяха заедно, -
„Death Cab for Cutie“, „The Hold Steady“... Песните му харесваха, но бяха някак си прекалено
нежни за него, звучаха му като музика за пораснали деца, чиито най-големи проблеми бяха
наркотиците и любовта. Напоследък дори Спрингстийн беше започнал да му звучи мекушаво
или пък просто беше остарял и отчаяният гняв, който струеше от първите му албуми, се беше
потушил до тиха меланхолия.
Прослуша два пъти съобщението, което Ан беше оставила на гласовата му поща, но така
и не й се обади. Беше решил да изчака, докато мисията му приключи, и тогава щеше да реши
дали иска да я види отново. Въпреки това в момента тя му липсваше и той се чудеше къде ли
е и какво прави. От дълго време не му се беше случвало да мисли така за друга жена, освен за
Ексли. В един миг се почувства ужасно, така сякаш й изневеряваше, но въпреки това
продължи да си мисли за Ан.
Половин час по-късно предната врата на 772 се отвори рязко и отвътре се показа
някакъв мъж, който почти изтича навън, хванал бейзболна бухалка.
- Изчезвай от моята собственост! - извика той. - Ще се обадя на ченгетата!
Ако смяташе да се обаждаш на ченгетата, вече щеш да си звъннал, помисли си Уелс.
Мъжът беше висок около 1.85, слаб и мускулест, с дълги ръце. Приличаше на питбул, който
са държали гладен, за да се бие по-настървено. Бицепсът на дясната му ръка беше татуиран с
гривна от бодлива тел. Имаше къса коса, из която се мяркаха първите сребристи косъмчета, а
по лицето му се четеше голяма болка.
- Господин Калър? Аз съм Джон Уелс. Разговаряхме вчера.
Калър поклати глава, сякаш бе хванал Уелс в лъжа, но не му се занимаваше да спори.
Вдигна бухалката и замахна пробно, като спря на сантиметри от лявото странично огледало
на понтиака.
- Какво ще кажеш да ти разбия страничното стъкло? - заяде се той.
- Колата е под наем.
Мъжът се засмя за момент и Уелс успя за миг да си го представи такъв, какъвто е бил
някога, но усмивката бързо изчезна. Калър тръгна обратно към къщата и захвърли бухалката,
щом стигна до вратата, след това се обърна и помаха на Уелс да влязат вътре.
Плътно спуснатите външни щори създаваха призрачен полумрак в къщата. Калър поведе
Уелс към кухнята. Той успя да различи модерно кухненско оборудване, голям хладилник от
иноксова стомана и високи бели шкафове. Съдейки по занемарената морава пред къщата,
Уелс бе пред положил, че вътре ще е бъркотия със струпани на едно място мебели и
хлебарки, които притичват под краката ти, но щом Калър включи осветлението и кухнята се
изпълни с меката сивкава светлина на флуоресцентните лампи, той видя, че мястото беше
идеално чисто, а чиниите и чашите бяха спретнато подредени по рафтовете.
Всичко това му навя усещането, че се намира в музей. Цялата къща бе поддържана много
внимателно, но в нея нямаше живот, изглеждаше като пълната противоположност на
„Северното гробище“ - много по-оживено от този дом.
- Хубава къща - рече Уелс.
- Жена ми имаше вкус. Бих ти предложил питие, но няма нищо за пиене.
- Може и вода.
Калър извади бутилка от хладилника и се облегна на кухненския плот, отпи направо от
шишето и избърса устни с ръка. Не предложи на Уелс.
- Какво точно искаш да знаеш, Джон? Нали нямаш нищо против да те наричам Джон? -
попита Калър. - За какво си бил цял път с онзи „Понтиак“ под наем?
- Исках да разбера повече за жена ти.
- Рейчъл. Казваше се Рейчъл. Моля те, наричай я така.
Цялата среща започваше да става твърде странна и доста по-натрапчива, отколкото Уелс
си бе представял.
- Добре, бих искал да ми разкажеш за Рейчъл - съгласи се той.
- Сапунената версия за това как се запознахме, докато тя беше разпределена на стаж в
клиниката, където работех, ли искаш да чуеш? Как любовта ни се зароди сред лудостта? За
това, че първата ни истинска среща беше, когато отидохме на мача на „Доджърс“ срещу
„Астро“? Тогава Джеф Багуел удари топката към нас и аз я улових. През живота ми не ми се
беше случвало да хвана топка по време на бейзболен мач и много я исках, но я подарих на
някакво шестгодишно момченце от реда зад нас, защото исках да я впечатля. И успях,
въпреки че след това Рейчъл ми каза, че съм дал топката на детето само и само за да се
изфукам пред нея. Две години по-късно точно на същата дата, която бе и първата ни среща, се
оженихме. А може би искаш да чуеш истинската версия, как тя излизаше с един доктор от
спешното, когато се запознахме? И как не бе сметнала за нужно да ми го каже в
продължение на цял месец, чак докато онзи тип един ден дойде и ми фрасна един в лицето.
Искаш ли да знаеш как успяхме да си позволим тази къща? Работата на психиатрите в този
район процъфтява покрай всички богати домакини наоколо, а и Рейчъл наследи туй-онуй,
когато баба й почина. Ще ли ти се да узнаеш кой беше любимият й цвят? Как ме наричаш
нощем? - попита Калър и се вгледа в Уелс за момент, но отмести поглед, когато взе да става
неловко. - Не, на теб не ти пука за тези неща, както не им пукаше и на онези роботи от ФБР.
Те външно приличат на хора, но не са. Искаш да знаеш само как е умряла, нали? Как
изглеждаше когато я намерих с найлоновата торба, завързана на главата? Как миришеше, след
като беше мъртва от два дни? Мъртва и сама... Изпрати ме във Финикс, защото е знаела, че
ще го направи, и не е искала да я спра. Настояваш да знаеш това, нали?
Всяка дума на Калър излъчваше огромна болка, но Уелс не можеше да се отърве от
чувството, че пред очите му се разиграва сценарият на Изоставеният съпруг на
самоубийцата. Но човекът беше прекалено разстроен, за да се преструва толкова добре. Или
пък твърде добре се преструваше на разстроен. А може би просто от прекалено дълго време
предъвкваше мъката си сам и чувствата му се бяха вплели между яда и меланхолията.
- Искам да чуя това, което ти пожелаеш да ми кажеш - рече Уелс.
- Не разбирам, човече, въобще не разбирам за какво си тук. Виж, вече разказах всичко на
ченгетата и на детективите, а преди два дни и на онези роботи от ФБР. Оставиха ми визитна
картичка и поръчаха да им се обадя, ако се сетя за още нещо, което може да е полезно за
разследването. А сега се появяваш ти, за да продължиш да се ровиш. Джон Уелс... Нямаш ли
си някоя по-добра работа?
- ФБР казаха ли ти какво се случва с останалите от отряда? - попита Уелс. Трябваше да
върне Калър към същината на разговора им.
- Да, споменаха ми, преди да ги изритам. Искаш ли да си записваш? - попита той.
- Разговорът ни е неофициален, не представлявам никого - потвърди Уелс това, което
Калър вероятно вече предполагаше.
- И по всяко време мога да ти кажа да се чупиш оттук?
- Естествено.
- Ами, тогава си заслужава да пийнем - отвърна мъжът и погледна към шкафа над
хладилника.
- Мислех, че...
- Пазя си малко за специални случаи - каза Калър, качи се на плота и отвори шкафа, а
отвътре се показаха десетина бутилки „Джак Даниелс“, от по-големите квадратни
разфасовки.
- За специални случаи, а?
- Празна, празна, празна... - повтаряше си Калър, докато ровичкаше в шкафа - А, ето
една! - възкликна той и извади бутилката, пълна до половината със златистокафеникава
течност.
- Не предложих от това на федералните, но ти ми приличаш поне донякъде на човек -
каза Калър и наля уискито в една чаша, като я напълни до ръба. - Така, ако някой пита дали
пия, му отговарям: „Само по едно-две на ден“ - поясни той.
- Умно.
- Кажи до къде да ти налея. - Калър започна да пълни и втора чаша за Уелс.
- Стига - спря го агентът, но съпругът на Рейчъл Калър не спря да налива, докато не я
препълни.
- А така! - доволно изпъшка той накрая.
- Искаш да ме арестуват за шофиране в нетрезво състояние ли?
- Кой? Теб ли? Моля те! - Калър вдигна чаша за поздрав. - Пий за нас, Джон!
- Надявам се, че не си му слагал отрова за плъхове.
- Така би било прекалено лесно... - Мъжът преполови чашата си на един дъх. Уелс също
отпи и се зачуди докъде ли щяха да се откарат двамата този следобед.
- Рейчъл беше психиатър. Ходил ли си някога при психиатър, Джон? - попита Калър.
Въпросът го изненада.
- Не съм - излъга Уелс и побърза да попита: - Как так Рейчъл е решила да влезе в
армията?
- Военните имат програми, с които ти дават пари за следването, а след това постъпваш
на служба. Парите не са много, но привилегиите не са лоши. Тя се записа по време на
третата година от стажа и така я включиха в запаса, а когато започна войната, започнаха да я
привикват.
- А тя съгласяваше ли се?
- В повечето случаи да. Но сама си избираше къде. Ако си доктор от запаса, и то жена,
обикновено не искаш да ходиш по разни горещи точки, а и армията не държи толкова да те
замъкне там. Някак си отстрани не изглежда добре.
- Разкажи ми повече за вас двамата.
- Първо искам да ми кажеш какво общо имаш ти с всичко това - заяви Калър.
- Миналата седмица директорът на ЦРУ Вини Дуто ме помоли да се заема със случая. В
момента се ориентирам в обстановката. Ако миналата седмица си говорил с ФБР, сигурно в
момента знаеш толкова, колкото и аз - отговори Уелс.
- На ФБР не им остана време да ми обяснят подробностите, особено след като ги
изритах оттук.
- Но си наясно, че седмина членове на 673 са изчезнали или мъртви, нали? Нападенията
са извършени професионално, няма следи, няма заподозрени, няма мотив. Бюрото залага на
версията, че става въпрос за действия на „Ал Кайда“. Или това, или някой от затворниците се
е развилнял.
- А ти съгласен ли си с това? - попита Калър.
- Още не знам, нищо няма ясен смисъл, но всичко е започнало със смъртта на жена ти.
- Рейчъл се самоуби - каза Калър. - Ако си чел доклада от аутопсията, както и
полицейското досие, би трябвало да го знаеш. Взела е „Ксанакс“, легнала в леглото и
завързала найлонова торба около главата си, така е умряла.
- Лекарствата по предписание ли са били? - попита агентът.
- Разбира се - отговори Калър и отпи от чашата си. - Имаше доста проблеми, пристъпи
на тревожност, безсъние... Така стана, откакто се върна от Полша.
Уелс реши засега да не го притиска да говори повече затова.
- В полицейския доклад се казва, че не е оставила предсмъртно писмо.
- Може и да е оставила. Може аз да съм го изгорил, преди да се обадя на ченгетата. Може
да ме е обвинявала, че съм такъв скапан съпруг.
- А ти скапан съпруг ли беше?
- Не.
- Имаше ли предсмъртно писмо?
- Слушай ме, слушай. Никой не би могъл да накара Рейчъл да изпие онези хапчета, ако
тя самата не го е искала.
- Ами ако е същият „никой“, който убива войниците и оперативните служители на 673,
без да остави никаква следа? Може някой да я е инжектирал с успокоително, например с
течен „Ксанакс“, а след това да е напъхал таблетките в гърлото й.
- А може и извънземните от планетата Ти-Ар-шест да са дошли, да са я убили и да са си
заминали. Няма как да е станало. Самоубила се е. Не ме карай да го повтарям повече.
Уелс се усети, че се е взрял в лъча светлина, който прозираше в края на спуснатата щора.
Не беше обядвал, а уискито беше доста силно.
- Има нещо, което не ми се връзва - каза той. - Повечето съпрузи биха искали да
повярват в това. Те биха пожелали полицията да проведе разследване и ако имат и най-
малкото усещане, че може да е убийство, биха искали този, който го е направил, да бъде
заловен на всяка цена. Но ги се бориш срещу това с всички сили. И то не защото ти самият
си сред заподозрените. Полицията и ФБР казват, че имаш добро алиби, работил си във
Финикс през целия уикенд и през цялото време си имал не повече от осем часа за сън.
- Искам да оставят Рейчъл да почива в мир - заяви Калър.
- Тя или ти да почиваш в мир?
- И двамата.
- Дори и ако някой я е упоил насила, сложил е найлон на главата й и я е оставил, така че
да я намериш?
Настъпилата тишина накара Уелс да разбере, че с последните си думи е прекалил.
Калър преглътна остатъка от уискито си и каза:
- Хич те няма в думите, Уелс.
- Съжалявам. Наистина.
- Трябва да те изритам оттук и да те пратя да си вървиш - каза Калър, но не го направи.
Може би му беше писнало да пие сам. Или пък, въпреки че отричаше, все пак чудеше какво
се е случило в действителност.
- Налага се да те питам - започна отново Уелс.
Премреженият поглед на Калър му подсказа да внимава със следващия въпрос.
- Преди да почине, Рейчъл получавала ли е някакви заплахи? Забелязал ли си нещо
необичайно? Някакви непознати коли да са спирали пред къщата ви?
- Тъп въпрос, но ще ти отговоря - каза Калър. - Не.
- Добре. Значи, как според теб се е стигнало дотук?
- През 2005-а и 2006-а тя беше в Ирак. Изкара две мисии по четири месеца в голямата
болница към базата на ВВС в Багдад. Занимавала се е с психиатричните проблем на
войниците там.
Калър млъкна, наля две чаши вода и плъзна едната по плота към Уелс.
- Там е видяла доста - продължи мъжът. - Осемнадесетгодишни момчета с лица,
отнесени от бомби, младежи с посттравматичен стрес, които е трябвало да бъдат държани
заключени в облицовани с гума стаи, такива неща. След като се върна от втората си мисия, тя
беше истинска развалина. Беше ядосана, отслабна рязко, едва искаше да говори с мен. Тогава
разбра, че се сформира този нов отряд, шест-седем-три. Занимавали се със задържани, които
не можело да пратят в „Гуантанамо“. Рейчъл искаше да се заеме със задача, в която поне
малко да компенсира преживяното в Ирак.
- Ти не си й помогнал особено в избора - забеляза Уелс.
- Казах й, че не знае в какво се забърква, но тя никога не искаше да ме послуша. Надявах
се, че няма да я одобрят. След втората й мисия нервите й бяха като опънати струни и мислех,
че все някой ще го забележи, но, от друга страна, тя имаше опит от Ирак, а това си беше
сериозна препоръка в нейна полза. Освен това нямаше опашка от доктори, които да
кандидатстват за мястото. Нека добавим и това, че психиатрите знаят как да имитират и да
прикриват истинското си аз. И така няколко месеца по-късно тя вече летеше към Варшава.
- С какво е трябвало да се занимава там? - попита Уелс.
- Не ми е разказвала в подробности. Останал съм с впечатлението, че от нея са искали да
следи за това да не прекаляват, когато притискат затворниците до краен предел, както и да ги
лекува, ако се случи да прекалят.
- И как се е чувствала тя, знаейки, че трябва да прави това?
- Виж. Знам само откъслечни неща. Говорех си с нея един-два пъти седмично. Мисля, че
част от нея приемаше нормално това, с което се е занимавала там... А за известно време
може дори да й е харесвало. След това нещо се случи и след няколко месеца тя вече се
мразеше за това, че е дала съгласието си да отиде. А най-лошото беше, че сама бе
кандидатствала за това и нямаше как да обвини някой друг, че е била изпратена там.
Калър млъкна, но Уелс разбра, че разказът не е свършил.
- Към края на мисията й там се е случил и друг инцидент - продължи съпругът.
- Инцидент ли?
- Преди да ме попиташ, не знам какво точно е станало. Нямам никаква идея. Но когато
Рейчъл се върна, беше много зле, пиеше дяла шепа различни лекарства, вземаше „Амбиен“,
хапчета за сън и антидепресанти, а после премина на „Ксанакс“ и „Клонопин“. Предписваше
си ги сама или ходеше при познати доктори, които й ги даваха.
- Това не е доказателство, че се е самоубила - каза Уелс. Погледът на Калър проблясна за
момент и изопнатите черти на лицето му се отпуснаха. - Искам да кажа само, че каквото и да
се е случило, причината е била в нещо, което е станало там. Сигурен ли си, че не знаеш какво
би могло да е?
- Ти не ме ли слуша досега? - ядоса се Калър. - Тя не искаше да говори за нищо, свързано
с работата й, беше добро войниче. Ако искаш да знаеш какво е ставало там, провери в
докладите, ако успееш да се добереш до тях. Говори и с останалите от отряда, с тези, които
са още живи.
- Рейчъл някога говорила ли е за останалите от отряда? Правила ли е някакъв намек кой
може да е попрекалявал с натиска върху затворниците?
Несигурността в погледа на Калър изчезна.
- Да, веднъж - раздразнено каза той. - Рейчъл ми с обади и каза: "Стив, никога няма да
повярваш какво направи полковникът днес! Извади сърцето на един затворник Бръкна с голи
ръце в гърдите му, извади го и го изяде!" Какво казах току-що, Уелс? Тя не говореше за нищо,
свързано с работата й. А ти не си по-различен от онези типове от ФБР, правиш се, че ме
слушаш, но не е така.
Калър си наля още уиски и го гаврътна на един дъх, но на Уелс не му се струваше, че
събеседникът му е пиян. Явно месеците, прекарани в затъмнената къща, бяха превърнали
черния дроб на Калър в машина за преработване на алкохола.
- Имаш ли пистолет? - попита Уелс, колкото да каже нещо.
- Дали имам пистолет ли? Не - отвърна Калър.
- А имал ли си някога?
- Да. Преди няколко месеца го прибрах в каса в банката. Стигнах до извода, че
деветмилиметров пистолет и фактът, че си намерил жена си мъртва, не са най-добрата
комбинация. Ами ти, Джон? Сигурно и сега си въоръжен.
- В колата е - каза Уелс и разгърна якето си, за да покаже празния кобур.
- Не се ли страхуваш от мен? - засмя се Калър, изпи последната глътка уиски в бутилката
и се отлепи от плота. - О, колко съм невъзпитан! Нека ти покажа къщата - предложи той.
Калър поведе Уелс нагоре по масивно дървено стълбище, осветявано единствено от
бледата светлина, която струеше от отворената врата на кухнята. Уелс пристъпваше
внимателно в тъмнината. На горния етаж Калър отвори някаква врата и включи призрачното
флоуресцентно осветление, което явно му харесваше. Стаята беше спалня с широко двойно
легло с тъмна дървена рамка, заоблена откъм горната страна. Матракът беше гол.
- Вярваш ли в бог, Джон? - попита Калър.
- Някога се молех всеки ден. Сега не съм сигурен... -каза Уелс.
- Аз съм сигурен. Всичко е измама. Божият промисъл и гняв не означават нищо, само
парадокс на биологията. Всичко е някаква космическа шега, или както там го наречеш.
На Уелс не му се щеше да спори.
- Мислил ли си да отвориш някой прозорец? Да оставиш лъчите на калифорнийското
слънце да влязат тук? Престани да плашиш съседите с тези спуснати щори. Нали знаеш как
са наричали затвора в Полша, Стив? Казвали са му „Къщата на мрака“. Виждам, че ти май си
имаш собствен вариант на това.
- Виждаш ли петното? Там, на матрака е - прекъсна го Калър.
Плътната материя, от която беше направен матракът, изглеждаше непокътната.
Калър включи лампата на тавана, но Уелс все още не можеше да забележи нищо.
Спалнята бе също толкова чиста, както и кухнята. Единственият признак, че някога тук е
имало живот, бяха няколкото снимки в рамка, които стояха изправени на нощното шкафче.
Стив и Рейчъл на бейзболен мач, Стив и Рейчъл в някаква тропическа гора...
- Хубави са - каза Уелс.
- Мислиш ли, че от това ми става по-добре? - Калър и посочи матрака - Виждаш ли
петното?
- Не - призна си Уелс.
- Защото го няма! - каза Калър. - Нищо не остана от нея! Няма дори петно. Няма нищо,
освен това, което е в главата ми. А ако напусна тази къща, то също ще изчезне.
- Ще имаш спомени, където и да отидеш - рече Уелс.
- Значи мога да си остана и тук...
- Може ли да те питам нещо... - започна агентът.
- Не, стига толкова! - заяви Калър и с не чак толкова приятелски жест сложи ръка на
рамото на Уелс - Хайде Джони, време е да вървим.
Уелс се обърна към него и го погледна. Имаше още въпроси: Възможно ли е тя да е
имала любовник?; Как се е получило така, че нямате деца? И най-вече: Винаги ли си бил
толкова луд?, но изражението на Калър му подсказа, че нямаше да получи повече отговори.
- Кога мога да дойда пак? - попита той.
- Когато намериш истинския убиец. Ела с О’Джей[26] подсмихна се Калър и стисна
силно бицепса на Уелс, като пръстите му се впиха дълбоко в мускула. Ако се сбиеха, Калър
би бил ужасен в боя, подхранван от яростта и алкохола, затова Уелс го остави да го щипе.
- Съжалявам за начина, по който живееш. Съжалявам те - каза Уелс, - но този, който е
направил това, все още е на свобода. Ти можеш да ни помогнеш, да помогнеш и на себе си.
- Напусни къщата ми, моля - заяви Калър.
Уелс остави зад гърба си съпруга на Рейчъл Калър и призрачната къща, обитавана от
спомена за нея. Десет минути по-късно спря пред едно кафене от веригата „Старбъкс“,
поръча си голяма чаша черно кафе, седна на една маса в ъгъла и прекара следващия час и
половина в ровене в полицейското досие и доклада на ФБР за Стив Калър. Опитваше се да
разбере дали бе възможно Калър сам да е убил жена си и каква би могла да е причината.
Нямаше начин. Освен ако не беше открил как да се телепортира на 960 километра от Финикс
до Сан Диего. Оказа се, че през същия уикенд, който беше прекарал в Аризона, не е бил на
смяна само веднъж - между полунощ и осем часа сутринта в неделята. Последният самолет
от Финикс до Сан Диего излиташе в десет без пет вечерта. Нямаше начин Калър да е успял да
го направи.
Уелс напусна Сан Диего и подкара към Лос Анджелис, и после и към Вашингтон,
въпреки че едва гледаше от умора. През целия път спря само веднъж, и то за да влезе в
някаква книжарница в Анахайм, където прегледа рафтовете с исторически книги за
Германия и Втората световна война. Чудеше се какво ли бе накарало Джери Уилямс да
започне да чете за нацистите.
17.
Старе Кеикути. Юли 2008 година.
Кенет Карп влезе в килията на Мохамед Фариз и го завари в обичайната му поза,
застанал на колене в далечния десен ъгъл, полюшвайки се напред-назад. Той затвори очи,
щом Карп хлопна вратата на килията зад гърба си.
- Стига бе, пич! - засмя се подигравателно Карп. - Направо ми късаш сърцето!
Мохамед беше забравеният затворник. Вторият пакистанец, арестуван по време на
акцията в Исламабад, седемнадесетгодишният младеж с тениската на „Батман“, който бе
прострелял Дуейн Магс в крака и бе капризничил по време на полета от Пакистан до Полша.
Едномесечният престой на Мохамед в „Къщата на мрака“ не бе лесен. В някои дни той
четеше Корана, молеше се редовно и се хранеше без оплаквания, но в други си мърмореше
нещо и клечеше в ъгъла на килията си. Преди два дни бе отказал да вечеря, като по този
начин бе наруши строгото правило на 673, което изискваше затворници да ядат всеки ден.
Рейнджърите се бяха обадили на Карп да отиде и да разбере каква е причината.
- Храната е отрова - заяви Мохамед.
- Същата е, каквато ядем и ние - обясни му Карп, което не беше съвсем вярно. Мохамед и
Бин Зари всъщност получаваха остатъците от храната в столовата. Закуската им обикновено
се състоеше от един презрял банан, кори от хляб и странен на вид захаросан мармалад.
Обядът беше препечена филия и супа. За вечеря им даваха препечено месо от неизвестен вид,
придружено с разварен ориз и пържени картофи, които изглеждаха така, сякаш бяха изрязани
от картон. Порциите умишлено бяха малки - така затворниците със сигурност щяха
постоянно да бъдат леко гладни.
Но въпреки че не беше като от ресторант, Карп можеше да се закълне, че в храната не
слагаха нищо - не му се нравеше идеята да дават на затворниците ЛСД или ПСП - ефектът
можеше да е твърде непредсказуем. На някои от задържаните дори можеше да им хареса.
Карп вдигна синята пластмасова купа, в която беше насипана вечерята на Мохамед, взе
малко парче месо и го поднесе към устните си. Беше солено, жилаво, безвкусно и едва
можеше да го сдъвчеш.
- Ммм, вкусно! - каза той, докато хапката бе все още в устата му. - Виждаш ли? Всичко е
наред - заяви той и преглътна с усилие.
Подаде купата на Мохамед, но той я взе и я запрати в стената.
При други обстоятелства подобно неуважително поведение би довело до едноседмичен
престой в карцера, но в момента Карп и останалите от 673 бяха заети с Бин Зари и нямаше
как да се занимават с още един проблем.
- Хубаво, Мохамед - рече той на пущунски, - щом искаш да си гладен, твоя си работа.
Два дни по-късно момчето започна да се храни и Карп реши, че си е взел поука. Сега
обаче отново го намираше свит в ъгъла.
На жаргона на ЦРУ затворниците като Мохамед се наричаха „танцьори“. Те не бяха от
най-открито борещите се задържани, но непредсказуемите цикли на съпротива и
сътрудничество, в които изпадаха, ги правеха едни от най-трудните за обработване.
Някои от „танцьорите“ бяха психически нестабилни и не можеха да различават
фантазиите от реалността, а други прилагаха тази тактика като форма на пасивна съпротива
и начин да дразнят надзирателите си. Затворниците, които проявяваха открита ярост, си
навличаха и сурови наказания. А тези хитри джихадисти, които успяваха да „танцуват“
между съпротивата и подчинението, можеха да забавят процеса на разпита и да си дадат
малко допълнително време, за да отдъхнат.
За ЦРУ най-известният „танцьор“ бе един талибански командир, който се бе прочул с
първото си име, Джадхури. През 2006-а рейнджърски взвод от Афганистан бе заловил
Джадхури по време на атака в едно контролирано от талибаните село, близо до границата с
Пакистан. Залавянето му се случило по време на рутинна военна операция, в края на която
Джадхури сам изскочил от една схлупена колиба и се предал. Секунди по-късно колибата
била взривена. Рейнджърите преровили останките и открили част от лаптоп - Джадхури
явно се бил погрижил да прикачи бомба към корпуса на компютъра, преди да се предаде.
Рейнджърите направили всичко възможно, за да възстановят лаптопа, но експлозията вече се
била погрижила да го изпрати в компютърния рай.
Джадхури бил отведен в затвора в Баграм в американската военновъздушна база, северно
от Кабул, където бил подложен на разпити. Там цяла седмица настоявал, че рейнджърите са
се объркали за лаптопа, и твърдял, че гранатата е избухнала случайно. Накрая военните
следователи изгубили търпение и го заплашили, че ще го изпратят в „Гуантанамо“, след
което му приложили терапия с няколко кофи леденостудена вода. Джадхури спрял да говори.
За да го разприказват, го държали буден непрекъснато в продължение на шестдесет часа.
Въпреки всичко той продължи да мълчи.
И тогава, една неделя през декември, само седмица преди Коледа, когато леденият вятър
навявал студ откъм склоновете на Куш, Джадхури дал на надзирателите си парче тоалетна
хартия, станало известно по-късно като „Квадратът“. На него бил нарисувал вълни и
кръстчета, които трябвало да представляват реки и планини. Написал бил и имената на три
села по северозападната граница. В центъра на парчето тоалетна хартия се мъдрел малък
хикс, който според Джадхури представлявал точното място на скривалището на Осама бин
Ладен. Твърдял, че поддържал редовни контакти с охранителите на Бин Ладен и трябвало да
унищожи лаптопа, защото на него имало съобщения, изпратени му от тях.
Офицерите, водещи разпитите в Баграм, погледнали на „Квадрата“ скептично, но все
пак ставало дум за Осама бин Ладен, а и трябвало да има някаква логична причина
Джадхури да взриви лаптопа.
За съжаление, „Квадратът“ бил твърде малък и зле скициран, за да бъде разгадан. Да
дадат на Джадхури достъп до картографски софтуер, било немислимо, затова следователите,
водещи разпитите, го накарали да преначертае картата на черна дъска. Щом Джадхури казал,
че е готов, дъската била фотографирана и снимките били качени в базата данни на
Националната геокосмическа разузнавателна агенция към Департамента по отбраната -
ведомството, което отговаря за съставянето на възможно най-подробна карта на света.
Два дни по-късно излязло и решението на НГРА - картата била доста повече от
безполезна. Дали умишлено, или случайно, според Джадхури северозападната граница
включвала и пътища, които реално не съществували, а така нарисуваната река, изглежда, се
намирала в Таджикистан. Но дори и да се пропуснели тези дребни неточности, зоната, в
която трябвало да се пада скривалището, покривала площ над хиляда квадратни километра,
което идвало да покаже, че или Джадхури имал ужасно чувство за ориентация, или просто
нарисуваната от него карта била измислена.
В крайна сметка се стигнало дотам, че офицерите следователи, които провеждали
разпитите, довели специалист картограф, запознат в детайли с географията на Централна
Азия. Ден по-късно картографът докладвал, че колкото повече детайли добавял Джадхури
към описанието, толкова по-неопределена ставала картата, и така се наложило затворникът
да прекара две седмици в изолатора като наказание.
Щом го пуснали, той имал нов подарък за мъчителите си: друго парче тоалетна хартия,
което се предполагало, че трябва да разкрива „вярното и истинско“ местонахождение на Бин
Ладен. Само че този път дори и най-сериозните офицери схванали шегата, след което
Джадхури бил върнат сред останалите затворници и посъветван занапред да използва
тоалетната хартия по предназначение. Мистерията с взривения лаптоп така и не била
разрешена.
Легендата за „Квадрата“ бързо се разпространила от Баграм до „Гуантанамо“ и
останалите тайни затвори, които ЦРУ поддържа в различни точки на света. Мълвата
придобила и някои интересни подробности, които да докажат абсурдността й, - в един от
случаите Джадхури бил изрисувал схемата със собствената си кръв, според друга версия
тоалетната хартия била вече частично използвана, а според трета измамата била разкрита
чак когато два специални отряда били изпратени да бомбардират скривалището със
самолети.
Карп не намираше подобни истории за смешни. Следователите от затвора в Баграм не
би трябвало да вярват на подобни очевидни лъжи, а което беше още по-лошо, те бяха
пропуснали да наложат подобаващо наказание на Джадхури за обидната ситуация, в която ги
беше поставил. Двубоят по изпитание на волята между затворниците и тези които водеха
разпитите, никога не свършваше - ако някога се случеше задържан да спечели тази битка
дори и временно, това насърчаваше и останалите му съкилийници да оказват съпротива.
Поставянето им в изолация унищожаваше динамиката в живота им и това беше една от
причините „Къщата на мрака“ да функционира толкова ефективно - тук затворниците не
можеха да разчитат на своя група или общност, която да ги подкрепя.
За да бъде успешен един разпит, според Карп затворникът трябваше да почувства, че е
победен, не просто да го разбира, а да го почувства. Те трябваше да се събужда всяка сутрин
с усещането, че хората, които ги държат плен, имат властта изцяло да контролират избора им.
Само така можеха да ги накарат да казват истината.
В годините непосредствено след 11 септември тази позиция на Карп бе споделяна
изцяло както от ЦРУ, така и от Пентагона, но сега Ленгли и армията се дистанцираха от
използването на сила върху затворниците, или поне го заявяваха официално. В „Гуантанамо“
като правило се приемаше тактиката за ненамеса, която прилагаше и ФБР. Федералните
винаги изтъкваха аргумента, че грубите действия са незаконни, водят до опорочаване на
съдебните процеси впоследствие и като цяло са неефективни. Лошото отношение към
затворниците ги правеше по-упорити, а не ги разколебаваше, затова успешният начин за
узнаване на информация се криеше в това да се изгради връзка на доверие със задържания и
той да бъде поощряван, че оказва съдействие.
Според модела на ФБР, ако затворникът лъже, той трябваше да бъде подложен на
сериозен разпит, при който да отговори възможно най-подробно на всички въпроси, и така
постепенно тезата му, изградена само върху лъжливи твърдения, би се срутила от само себе
си. В този момент агентите следва за последен път да го притиснат и когато задържаният
разбере, че е бил победен, той ще поддаде и ще разкрие истината. Тази техника бе
класически модел за разследване, използван в Съединените щати от цели поколения
следователи.
На всичко това Карп можеше само да се изсмее саркастично със забележката: „Ти от коя
планета падаш?“. В цялата си практика военният не беше срещал затворник, на когото да му
пука, че са го уличили в лъжа. А специално арабите и афганистанците обичаха да разправят
приказки, така че, ако биваха заловени, че лъжат, и бе доказано, че историята им е
измислица, те просто се усмихваха, извиняваха се и започваха да лъжат отново.
Освен това, според личния опит на Карп, съвсем малко затворници можеше да бъдат
подкупени да съдействат. Повечето джихадисти гледаха с пренебрежение на възможността да
им дадат книги, по-хубава храна или допълнително време за разходка и никак не се
страхуваха от заплахите да прекарат целия си живот в затвора, особено в „Гуантанамо“,
където се намираха сред приятели мюсюлмани. Затова те трябваше да знаят, че ще бъдат
наказвани, ако лъжат или отказват да говорят. Трябваше да усещат страха, трябваше да бъдат
пречупени - само така щяха да говорят истината... Поне понякога.
Всеки, който смяташе, че тактиката на ФБР би проработила при джихадистите, би
трябвало поне да опознае американските затвори, препълнени с престъпници, които
приемат да останат в килиите за по-дълго, вместо да свидетелстват срещу приятели или
роднини в замяна на по-малки присъди. Няма какво да се лъжем, дори треньорът на Бари
Бондс[27] бе предпочел затвора пред възможността да разкрие, че Бондс е употребявал
стероиди. И така онзи бе спечелил. В крайна сметка федералните го бяха освободили, което
според Карп беше съвсем в реда на нещата - все пак използването на допинг не беше углавно
престъпление.
Щом треньорът беше готов да си затваря устата само само да защити Бари Бондс, то
никой не би трябвало да се учудва, че религиозните фанатици не проявяваха особена
склонност да съдействат по време на разпити. Карп бе изтъкнал този факт пред колегите си
от ФБР и бе попита „Какво да правим с тези седемдесет процента от джихадистите, които
просто отказват да говорят?“. Последвалият отговор гласеше: „Заключваме ги и
продължаваме да ги обработваме“.
Досега този довод повече или по-малко бе вършил работа. Използването на принуда по
време на разпитите бе обсъдено на най-високо ниво в Пентагона, Ленгли и Белия дом само
веднъж. Секретният меморандум, който 673 получил от президента, сочеше единствено, че
членове на отряда не могат да бъдат наказателно преследвани за действията си, но в
документа не се споменаваше защо бе необходима подобна клауза за имунитет. В крайна
сметка ръководителите искаха информацията, която 673 можеше да им даде, но не се
интересуваха по какъв начин 673 се добрал до тази информация. Това Карп го разбираше
добре. Ефектът от 11 септември бе избледнял и повечето американци вече бяха забравили, че
Осама бин Ладен съществуваше.
„Но заплахата си остава същата“, мислеше си Карп. Фактът, че след 2001 година „Ал
Кайда“ не бе осъществявала атака на американска територия, не означаваше, че е спряла с
опитите. А и Пакистан бе по-бурен от всякога. Ако зависеше от ислямистите, „Ал Кайда“
отдавна трябваше да се сдобила с ядрено оръжие. Карп понякога си мислеше, че цялата му
мисия се заключава в това да се превърне в най-мразения човек в Америка. Защото щяха да
го ненавиждат заради работата му само докато заплахата не беше реална.
Така Карп се смяташе за късметлия, задето бе попаднал в „Къщата на мрака“, където
можеше да действа по необходимия начин. Онези на ръководните постове в Управлението и в
армията знаеха истината, въпреки че не искаха да я признаят открито... Бяха наясно, че САЩ
има нужда от един затвор, където зад гърба на хората, които отговаряха за разпитите на
затворниците, нямаше да има куп адвокати и активисти от „Червения кръст“.
Карп се приближи до „танцьора“ и застана прав до него.
- Мохамед?
- Кой си ти? - попита затворникът на пущунски. - Какво искаш от мен?
Карп го вдигна с една ръка и го притисна към неравната стена на килията. Мускулите на
Мохамед потрепнаха и на Карп му се прииска момчето да му окаже малка съпротива, да
излезе от унеса си, но не се получи. Тъмните му очи гледаха с празен поглед, а дъхът му
миришеше лошо, сякаш нещо вътре в него беше започнало да гние. В съзнанието си момчето
отдавна беше напуснало Полша и се намираше на място, където Карп не можеше да се
добере до него.
- Знаеш кой съм... - каза кратко Карп. - Как се казвам? Погледни ме! Кажи ми как се
казвам - настоя той.
- Твърдиш, че името ти е Джим, но не знам как се наричаш.
Всъщност пред затворниците Карп се представяше единствено като „Джим“.
- Това защо го каза? - попита Карп.
- Другите, те ме накараха.
Карп успя да овладее изненадата си. Никой друг в 673 освен него не говореше пущунски,
а и никой не би казал на Мохамед за псевдонимите, въпреки че повечето затворници се
досещаха, че това не бяха истинските им имена.
- Кой?
- Онези, които идват, когато ти си отидеш. Те ми говорят. Те ми казаха, че ти си отгоре.
- Аз съм отгоре ли? За какво намекваш? - не разбра Карп.
Остави го да бръщолеви и Мохамед се свлече, подпрян на тухлената стена. Сви се на
кълбо на пода и вдигна глава нагоре. Погледът му срещна очите на Карп. Поне за момент
момчето, изглежда, се беше върнало в реалността.
- Ти „танцьор“ ли си? - попита го Карп.
Момчето поклати глава.
- Знаеш ли какво те питам, Мохамед?
- Не.
- „Танцьор“ значи такъв, който приказва каквото му дойде наум и не ми казва истината.
- Аз казвам истината, сър. Винаги.
- Как се казвам? - попита го отново Карп.
- Исмаил.
- Исмаил ли?
- Ти си пророк. Като мен - отвърна момчето.
- Прав си - отговори Карп. - Аз съм пророк. И да знаеш, че за теб предричам болка -
процеди през зъби той посегна към Мохамед.
- Джим? - Карп се обърна и видя Рейчъл Калър пред вратата на килията. - Трябва да
говоря с теб - настоя тя.
За момент Карп като че ли щеше да се възпротиви, но вместо това се обърна и излезе от
килията на Мохамед, като заключи след себе си. Тя го поведе към съседната килия, която
стоеше отключена.
- Докторе - каза Карп, - на какво дължа честта?
- Трябва да внимаваме с него - предупреди го Калър.
- Я повтори!
- Той не е добре, Кен. Има психическо разстройство от първа степен и състоянието му
се влошава.
Както и очакваше, Карп нямаше и най-малка представа за какво му говореше тя, но
Рейчъл бе сигурна, че той по-скоро би прекарал доброволно една нощ в карцера, вместо да
признае невежеството си.
- Разстройства първа степен - поясни тя, - шизофрения, дълбока депресия с признаци на
психоза, остри психически заболявания. Виж го как седи свит в ъгъла и си говори сам, как не
желае да се храни и да се погрижи за себе си. Той се разпада.
- А ти откъде знаеш? Все пак не говориш пущунски - усъмни се Карп.
- През последната година понаучих малко - отбеляза Рейчъл. - Както и да е, симптомите
му са очевидни.
- Може да се преструва.
- Не е толкова умен.
- Виждал съм доста повече от тези момчета, отколкото ти - настоя Карп.
- А аз пък съм виждала повече шизофреници от теб! - тросна се тя.
- Ами, поздравления...
Калър поклати глава. Спорът с Карп не би бил в нейна полза. Предполагаше се, че
психиатрите трябва да запазват спокойствие. Видяла съм всичко и нищо не може да ме
смути, често си повтаряше тя. Беше успяла да запази спокойствие дори и по време на едно
нощно дежурство в Спешна помощ, точно след Деня на благодарността, когато някакъв пиян
се изправи в леглото си и изповръща върху нея смърдяща смесица от няколко вида алкохол и
печена пуйка.
Но в момента й се искаше да се чувства поне толкова спокойна, колкото изглеждаше
външно. Безкрайната враждебност, която усещаше не само от страна на Карп, но и от Терери
и Джак Фишер, непрекъснато я тревожеше. Миналата нощ бе сънувала как стои на ръба на
огромна пропаст, а под нея нямаше нищо - нито предпазна мрежа, нито земя, само тъмна
бездна. Нямаше друг изход, освен да продължи напред. И тогава падна.
Не беше сънувала този сън още откакто беше студентка в медицинския факултет.
- Кен, нека просто да поговорим за това - опита се да го убеди тя, - досега Мохамед не
ни е съобщил нищо.
- Все още... - допълни Карп.
- И не му се разбира много, когато говориш с него -продължи тя.
- Само понякога.
- Лошото е, че той няма какво толкова да ни каже. Знаеш на каква възраст е и каква е
била вероятната му роля в атентата...
- Няма как да знаем, ако не го попитаме - прекъсна я Карп.
- Това място е изключително стресиращо за него. Той е наясно, че по всяко време може
да бъде наказан. Не може сам да определя кога да спи, кога да се храни...
- Затова му казват „затвор“ - отбеляза Карп.
- Престоят в килия е трудно изпитание дори и за психически здрави хора, които знаят
къде се намират и колко дълго време ще останат. Не знам дали при него проблемът е вроден,
или е преживял някаква сериозна травма през юношеството си, но момчето не е във форма,
за да бъде на това място.
- Преживял сериозна травма като юноша - повтори иронично Карп и се засмя. -
Същото се отнася и за всяко второ момче в Пакистан. Докторе - натърти на титлата й той
така, че прозвува абсурдно, - този тип е застрелял един от нашите. Той е терорист.
- Не казвам, че не е - поясни Рейчъл.
- Добре. Тогава ме остави да си свърша работата. Ако имаш възражения, говори с
полковника - заяви Карп и излезе от килията.
Калър се изчерви от гняв. Вдигна глава, взря се в олющения бетон на тавана и започна да
брои секундите, докато емоциите й отшумяха и можеше отново да изглежда спокойна. Поне
външно. Стив беше прав, не биваше да се захваща с тази работа. Но в същото време не
можеше да позволи да я сломят, да я смачкат.... Не трябваше да се провали. Не и отново.
Карп погледна в килията на Мохамед. Младежът лежеше на нара със затворени очи, а
гърдите му се повдигаха едва-едва. Карп посегна към ключалката, но в същия момент
размисли... Истината бе, че докторката беше донякъде права - мястото на Мохамед не беше
тук, но не защото беше луд и говореше какви ли не глупости.
- Първа степен, ама друг път! - измърмори Карп по посока на отдалечаващата се Калър.
Тази се опитваше да наложи мнението си с всичките тези щурави термини. Естествено, че
младежът беше стресиран и гонен от параноя, така и трябваше да бъде! Все пак беше тук за
разпити, а не на SPA курорт!
Но мястото на Мохамед наистина не беше тук - просто защото не знаеше нищо.
Проучването на ЦРУ за него сочеше, че е бил в едно медресе в Бат Кела, което беше известно
с това, че произвеждаше камикадзета, както кланицата произвежда пържоли. Останалите
факти от живота му бяха истинска загадка - поредното изгубено момче в една обхваната от
хаос страна.
Ала не можеха да преместят Мохамед, докато не успееха да накарат Бин Зари да
проговори. От 2006-а насам президентът непрекъснато повтаряше, че Америка вече не държи
затворници, които не желаят да говорят. Технически погледнато, държавният глава не
лъжеше. Във всеки един момент Бин Зари и Мохамед се намираха на път за „Гуантанамо“ и
престоят им в „Къщата на мрака“ бе само кратка спирка към по-нататъшната им
„обработка“.
Щом стъпеше в „Гуантанамо“, Мохамед щеше да получи адвокат, на когото тутакси щеше
да разкаже, че е бил държан в таен затвор заедно с Джаварудин бин Зари. Адвокатът му щеше
да попита къде е Зари сега и дали се спазват правата му. А в момента САЩ не можеха да
дадат отговор на този въпрос.
По тази причина момчето не можеше да бъде отделено от Бин Зари, а Джаварудин
нямаше да напусне „Къщата на мрака“, докато не проговореше. Въпреки шестте пъти, когато
го бяха разпитвали, и двете нощи, които бе прекарал в карцера, Бин Зари засега не се беше
пречупил. Карп и Фишер вече обсъждаха как да процедират по-нататък. Междувременно
Мохамед трябваше да почака, въпреки че симпатиите на Карп спрямо него се изчерпваха
дотук. Момчето все пак е било готово да умре като мъченик. В сравнение с това фактът, че
сега получаваше легло и храна три пъти на ден, и то на разноските на американския
данъкоплатец, не беше чак толкова неприемлива сделка.
Лошият късмет преследваше Мохамед Фариз почти от раждането му. Бе дошъл на този
свят през 1991 -ва като най-малкото от шестте деца и вследствие на скъсан китайски
презерватив. Баща му Адел изкарваше прехраната на семейството им, превозвайки
работници из Пешавар с един очукан пикап „Тойота“. За превоза Адел вземаше по една
рупия - около дванадесет цента на човек. След като платеше бензина и глобите, част от които
истински, а други - нагласени от подкупните пътни полицаи, оставаха му всичко на всичко
четири долара на ден. Това беше достатъчно, за да се наеме апартамент в Хаджи Камп -
беден квартал с тесни улички, разположен в покрайнините на Пешавар, близо до най-
западналата автогара в града. Осемчленното семейство Фариз живееше в четири стаи в
олющена шестетажна сграда, която постоянно ръсеше късчета мазилка върху главите на
случайните минувачи, имали нещастието да минат отдолу. Дори и през лятото, когато
температурите в Пешавар надвишаваха четиридесет градуса, Наваз забраняваше на децата да
отварят прозорците на апартамента, който гледаше към една тясна уличка, воняща на
канализация и скитащи кучета.
По стандартите на Хаджи Камп семейство Фариз минаваше за средна класа. През
последното десетилетие много афганистанци прииждаха в Пакистан откъм северозападната
му граница, бягайки от талибаните. Повечето от тях в глада и отчаянието си се насочваха към
Пешавар, а веднъж дошли тук, те се захващаха с хероина, чрез който се опитваха поне за
малко да избягат от мъките. Захващаха се и с проституция - за да има с какво да плащат за
хероина. Почти всички бежанци бяха мъже. Сексуалните посегателства над малки момчета и
юноши в района на северозападната граница бяха започнали да стават все повече, отчасти и
заради факта, че мъж и жена, които не са в брак, можеше да бъдат убити просто заради това,
че са били видени заедно.
Проституцията и хероинът в Пакистан са незаконни, но полицията в Пешавар имаше
далеч по-големи грижи - през по-голямата част от работното време полицаите преследваха
терористи, а в останалото просто си търсеха начини да вземат подкупи. Силите на реда
рядко влизаха в Хаджи Камп и от 2003-та насам бъркотията в квартала бе успяла да привлече
вниманието на войниците от самопровъзгласилата се Армия на сунитите „Джаиш ал суни“.
„Джаиш“ представляваше разнородна група от младежи, които сами се наричаха
„ислямска милиция“, но всъщност не бяха нищо повече от улична банда. Обичаха да
проливат кръв. През няколко месеца правеха неочаквани набези в Хаджи Камп, настървени и
въоръжени с ножове и тежки вериги. Главатарите им носеха пистолети, но предпочитаха да
не ги използват - с пистолетите беше твърде лесно, а „Джаиш“ искаха да се лее кръв.
Обикновено нападенията им в квартала се оповестяваха с вой на сирени, които
предупреждаваха жителите на Хаджи Камп да се приберат по домовете си. Всеки, който
биваше срещнат по улиците след това, се считаше за наркоман и ставаше плячка на бандата.
Само ден след тринадесетия си рожден ден Мохамед бе заловен по време на една
подобна атака. Воят на сирените го свари, докато се опитваше да избяга от реалността в
Пакистан по единствения възможен за него начин, играейки на „World of Warcraft“ в една
компютърна зала близо до апартамента им. Работеше на различни строежи и превозваше
тухли с ръчна количка, за да си събере малко пари и да поиграе на компютърните игри. За
четири часа работа му плащаха по пет рупии - достатъчно да поиграе два часа на някой от
бавните компютри или един час на по-бързия. Същата вечер Мохамед току-що беше открил
„Щита на Колдара“ - оръжие, което му носеше защита и от най-силните чудовища в играта. И
точно тогава сирените завиха.
Останалите момчета в залата изпъшкаха разочаровано.
- Е, точно тази вечер ли! - каза си Мохамед. - Защо трябваше да става точно сега? Тъкмо
бях започнал! Десет рупии отидоха на вятъра!
Едно от момчетата вдигна ръка и попита собственика на залата, Амер, дали може да си
запазят игрите и да се върнат, когато атаката приключи.
- Какво пише на табелата? - попита Амер.
В залата имаше седем табели, напечатани в различни цветове, но гласящи едно и също
нещо: „В никакъв случай не връщам пари“.
- Но, Амер, това са „Джаиш“ - опита се да протестира момчето. - Ако дойдат „Джаиш“,
трябва да ни върнеш парите.
- Какво пише на табелата? - повтори собственикът.
Момчетата станаха от компютрите и побързаха да излязат, но не и Мохамед. Той си
имаше нов щит и още пет минути от предплатения час и възнамеряваше да се възползва и от
двете. Някъде на това ниво беше скрит и „Свещеният меч на Търсача на вятъра“ и Мохамед
беше решил да го намери на всяка цена. Щяха да минат поне петнадесет минути, докато
онези от „Джаиш“ стигнат толкова навътре в квартала, а и момчето се намираше само на две
къси улички разстояние от дома си.
Малко преди да изтече времето му за игра, Амер дойде и издърпа стола изпод него.
- Момче, върви си! Върви! - подкани го притеснен той. - Те идват! Чувам ги!
- Почакай... - опита се да протестира Мохамед.
Амер дръпна щепсела на компютъра и екранът пред момчето угасна. В този миг
долетяха виковете на мъжете „Джаиш“, сърдитите им гласове боботеха като мотори. Някъде
наблизо се разби стъкло. Жена изпищя, след което внезапно замлъкна...
Мохамед осъзна каква грешка е направил. Този път „Джаиш“ идваха от другата страна и
си пробиваха път много по-бързо. Бяха вече наблизо.
- Амер, позволи ми да остана - замоли се момчето.
Без да каже и дума, Амер го сграбчи за ръка и го изблъска през вратата. Улицата отвън
беше тясна и затрупана празни пластмасови шишета, смачкани хартии, всякакви ръждясали
железа и късове бетон. В единия й край, точно пред месарницата, стоеше мъж в сини
джинси и черна риза, който веднага забеляза Мохамед и развъртя тежък метален прът над
главата си.
Момчето побягна. Чуваше, че, Джаиш“. са по петите му, тежките им стъпки го
настигаха. Крещяха му да спре и обещаваха да се смилят над него, ако не бяга, но Мохамед
беше бърз, а и не живееше далеч. Усещаше сякаш, че „Щитът на Колдара“ го предпазваше.
Почти беше успял да се добере до вкъщи.
Почти...
Но се подхлъзна. Стъпи в някаква локва от разлято машинно масло, което не видя в
полумрака. Случи се на двадесет метра от дома му. Момчето се изправи, но те го настигнаха.
Опита се да рита и да се бори, но той беше дребен, а те бяха едри мъже. И то петима. Тогава
онзи със сините джинси, най-едрият, го фрасна здраво с металния прът по главата и Мохамед
престана да се съпротивлява.
- Курва! - изкрещя мъжът със сините джинси в лицето му.
Петимата го заобиколиха и момчето не виждаше нищо друго освен краката им, обути в
мръсни черни гуменки. Войниците от „Джаиш“ винаги ходеха с черни гуменки,
притежаването им на практика беше единственото изискване за влизане в армията им.
Мъжете се задъхваха от възбуда и Мохамед знаеше какво са замислили.
- Не! Аз живея тук, господине - извика той.
- Ти си една курва!
- Моля те, господине...
Замъкнаха го в тясната уличка зад сградата - толкова тясна, че през нея не можеше да
мине дори и малка кола. На третия етаж над главата му се мярна женска глава, увита в черен
шал. Мохамед изкрещя за помощ, но нечия тежка ръка притисна устата му. Той започна да се
моли тихо да го пуснат, молеше се баща му да разбере какво става и да излезе да го спаси. Но
въпреки че беше само на тринадесет, знаеше, че Адел не може да му помогне. Баща му се
страхуваше от „Джаиш“, както и всички останали.
Петимата мъже изведнъж станаха сериозни. Двама хванаха краката му и ги разчекнаха, а
онзи със сините джинси смъкна евтините му кафяви панталони. Това, което последва, му
причини толкова силна болка, та Мохамед си помисли, че вътрешностите му горят. Започна
да пищи въпреки ръката, която притискаше устата му, и риташе с всички сили. Мъжът не
спря. Останалите се разсмяха, а един се изпика на лицето му.
Мъжът със сините джинси свърши и дойде ред на другите четирима. Преди да избягат,
за да си потърсят нова жертва, насилниците решиха да му оставят подарък за сбогуване и
изляха цяла туба солна киселина върху краката му, запечатвайки завинаги жестокостта си. В
известен смисъл дори бяха проявили милост към него - можеше вместо това да изгорят очите
му.
Мохамед се довлече до вкъщи с окървавено тяло. Майка му, Наваз, писна и понечи да го
прегърне, но Адел я избута встрани и го зашлеви през лицето. Каза, че е посрамил цялото
семейство. Три дни по-късно, въпреки че все още кървеше, го изпратиха в медресе в Бат Кела,
град на осемстотин километра северно от Пешавар.
През следващите четири години имаше само безкрайни часове на наизустяване на
Корана и хадисите - притчите за Пророка. Мохамед не вярваше на нито една дума. Той беше
познал истината за онези мъже, които се наричаха воини. Родителите му така и не дойдоха
да го видят. Момчето знаеше, надяваше се, че майка му иска да го види, но без разрешението
на баща му нямаше да посмее.
В ислямското училище Мохамед почти не говореше. Дори не се опитваше да се противи,
когато останалите момчета му се подиграваха. Заговореше ли прекалено развълнувано,
белезите по краката му започваха да парят. Предпочиташе да мълчи. За негов късмет,
учителите нямаха нищо против. По цяла нощ Мохамед седеше на рогозката си и се
преструваше, че учи Корана, легнал на пода редом с останалите шестдесет момчета, с които
деляха обща спалня на третия етаж в училището. Ала всъщност постоянно си мислеше за
вечерта, в която „Джаиш“ го бяха заловили. Само ако беше прекъснал играта няколко минути
по-рано... Ако беше видял локвата машинно масло на улицата... Ако се беше борил още по-
здраво... Само ако... Но историята винаги свършваше по един и същи начин.
В деня, в който Мохамед навърши седемнадесет, имамите пуснаха слух, че се търсят
двама студенти за „специална мисия“. Всички в училището разбираха какво се крие зад
кодовите думи. Мохамед сам пожела да се включи, за изненада на имамите, - те не
предполагаха, че е толкова вярващ. Разбира се, изтълкуваха желанието му съвсем погрешно.
А Мохамед просто беше понесъл всевъзможните удари на съдбата. Беше зверски изнасилен.
Обвиниха го за това. Семейството му се отказа от него. А като капак на всичко го бяха
изпратили да се учи от мъжете, които са преподавали и на насилниците му.
Затова Мохамед реши да се измъкне от адския си живот, като се пожертва. Веднъж щом
бомбата избухнеше, съучениците му щяха да го смятат за герой, а в рая щяха да го чакат
девици, с които да се занимава, както си знае. Или пък просто щеше да умре. При всички
случаи беше по-добре от сегашното положение.
През следващите две седмици нищо не се промени - Мохамед все така ходеше на
училище, хранеше се, преструваше се, че се моли. Останалите момчета не му казваха нищо,
но по изражението на лицата им можеше да се досети, че те знаеха какво се е съгласил да
направи и бяха започнали да го гледат с респект. Нещастници, мислеше си Мохамед. Сетне
започна да се чуди дали не са го отхвърлили за мисията, но когато вечеряха, нечия ръка го
потупа по рамото: Събери си багажа.
Отведоха го в някаква къща в западната част на Пешавар. Старият му квартал Хаджи
Камп не беше много далеч и Мохамед си помисли, че би могъл да помоли да му разрешат да
се сбогува с родителите си или поне с майка си, но после размисли и се отказа. Очакваше, че
ще го научат как се прави бомба, но те не му показаха. По-късно той осъзна защо: имайки
предвид колко още щеше да живее, нямаше смисъл да го учат на каквото и да било.
На третата нощ в Пешавар пред къщата паркира някакъв изкалян джип и отвътре излезе
много дебел непознат мъж. Веднъж, още в Хаджи Камп, Мохамед бе гледал по телевизията
някакво предаване за японци, които носеха набедрени превръзки и се биеха един с друг -
наричаха ги сумисти. Този човек беше пакистанец и не беше чак толкова дебел като
сумистите, но се движеше по същия начин, поклащайки се встрани при всяка стъпка. Мъжът
влезе в къщата и седна до Мохамед. Дървената пейка изскърца под тежестта му и момчето
едва се сдържа да не се разсмее! Мохамед се досети, че този беше някоя важна клечка. След
като се настани срещу него, мъжът го изгледа продължително и накрая попита:
- Знаеш ли кой съм аз?
- Не, сър.
- Казвам се Джаварудин бин Зари. Чувал ли си за мен?
- Да, сър.
- Нали знаеш защо си тук?
- Да, сър.
- Страх ли те е?
Досега никой не беше задавал на Мохамед такъв въпрос. Момчето размисли за момент и
отвърна:
- Не, сър.
- Разбираш ли каква е мисията ти?
- Не съвсем, сър.
- Но знаеш, че ще умреш като воин на Аллах, нали?
- Да, сър.
- Добре - заключи мъжът и го потупа по рамото.
Една седмица по-късно се появи и камионът. Беше празен и лъскав отвън. После изчезна
за известно време и накрая се върна, пълен с чували изкуствена тор и туби с масло. На
следващия ден мъжете качиха Мохамед в него и го закараха в някаква къща в покрайнините
на Исламабад. Момчето никога не беше напускало района на северозападната граница и през
по-голямата част от пътя просто стоеше и зяпаше, залепило чело на страничния прозорец на
камиона.
Къщата в Исламабад имаше телевизор - глезотия, немислима за медресето. Мохамед
можеше да лежи пред него с часове и да гледа крикет. Мъжете не му обръщаха никакво
внимание. Отнасяха се към него с пренебрежение и го смятаха за глупак, а и самият Мохамед
мислеше, че може би са прави.
Не му бяха разказали какъв е планът, но момчето знаеше, че няма да бъде в камиона по
време на експлозията. Смъртта му трябваше да настъпи от диверсия - щеше да носи колан с
експлозиви и пеша да отиде колкото е възможно по-близо до главния вход на
Дипломатическата мисия, където да се взриви. Всъщност Бин Зари възнамеряваше сам да
задейства експлозива чрез мобилен телефон, въпреки че не си беше направил труда да
съобщи това на Мохамед.
В последната нощ преди задачата ядоха обикновена вечеря - печено агнешко с резени
домат и краставица. Помолиха се заедно. После Мохамед заспа пред телевизора. Тъкмо
сънуваше, че играе на „World of Warcraft“, когато нечия тежка ръка го разтърси и той се
пробуди. Бин Зари стоеше до него и стискаше пистолет.
- Можеш ли да стреляш с това? - попита го той.
Мохамед кимна. В медресето им бяха показали как се борави с пистолет. Бин Зари пъхна
оръжието в ръцете му.
- Те идват! - каза припряно Бин Зари.
- Кой? - не разбра момчето.
Бин Зари го зашлеви силно през лицето и изкрещя:
- Полицията, глупако! Американците!
Джаварудин изтича навън и след миг Мохамед чу тежките му стъпки, докато дебелият
мъж се катереше към покрива. Момчето надзърна през прозореца и видя „Нисан“ и микробус
да спират в двора на къщата. От микробуса изскочиха неколцина мъже и изтичаха към
сградата. След това започна стрелбата.
Мохамед почти не си спомняше какво стана сетне... Някак си беше успял да се добере до
голямата стая в задната част на къщата, но тя беше пълна с някакъв лютив дим, който изгори
гърлото и носа му и от който очите му се насълзиха. Мохамед се опита да задържи дъха си,
но в един момент не можеше да издържа повече.
Скри се зад един сандък, притисна тениската към устата си и зачака. Един от
американците влезе в стаята - беше черен и носеше странна черна маска на лицето си.
Мохамед вдигна пистолета и натисна спусъка. Не можеше да види добре, но беше почти
сигурен, че е уцелил, защото мъжът падна и подът се разтресе под тежестта му. Тогава дойде
и друг мъж със същата черна маска. Мохамед изстреля и останалите куршуми, но напосоки,
тъй като очите му пареха много силно и не виждаше почти нищо. Мъжът можеше и да е само
на два метра от него, а да не беше уцелен. Когато патроните свършиха, момчето хвърли
пистолета настрана, вдигна ръце и бавно се изправи.
Американците го хванаха, сложиха торба на главата му и го отведоха при пакистанската
полиция. Мохамед разбра, че са пакистанци, по това, че миришеха също като баща му и му
крещяха нещо на пущунски. Те го качиха в някакъв камион, нарекоха го „глупав джихадист“,
казаха му, че е убил американец и сега ще го откарат на едно много, много лошо място. След
това започнаха да го удрят. Удряха го с пръчки по ръцете и краката и го ритаха в гърдите. Две
от ребрата му се счупиха. Мохамед се молеше да свалят качулката, но мъжете започнаха да се
смеят, а смехът им го върна отново в тясната уличка с онези от „Джаиш“; той не просто си
спомни за това, а наистина усети, че отново се намира там. Само дето този път на главата му
имаше черна торба.
По-късно камионът спря. Свалиха го и махнаха торбата от главата му. Намираха се на
летището, наоколо имаше самолети и миришеше на нещо сладникаво. Мохамед никога не
беше виждал самолет от толкова близо - бяха по-големи, отколкото си ги представяше, и не
бяха чак толкова гладки - от крилете им стърчаха някакви метални неща. Бин Зари също беше
тук. Полицаите го съблякоха и отново нахлупиха торбата на главата му. След това нещо го
убоде в ръката. Отровата се вля в кръвта му, стигна до мозъка и заседна там. После го качиха
на самолет и въпреки че беше с качулка, Мохамед усети, когато самолетът се отдели от
земята.
Искаше да заспи, но не можеше. А ако се опиташе да затвори очи, усещаше, че не може
да се движи, и се чувстваше като заключен в кутия, само дето кутията беше собствената му
кожа. Белезите по краката го сърбяха ужасно, но той не можеше да ги докосне, защото ръцете
му бяха вързани, а и всичко се случваше едновременно - отваряше очи, но не виждаше нищо и
накрая съвсем се обърка...
Случайно си удари главата в пода и внезапно се почувства по-добре. Започна ритмично
да си я удря. Накрая мъжете дойдоха и свалиха черната торба от лицето му. Бин Зари седеше
на пода до него. Той му каза да се успокои, защото американците са ги заловили и те двамата
трябва да бъдат силни воини на Аллах. Каза му още, че скоро отровата, която бяха влели в
тялото му, щеше да отслабне. Мохамед вече не вярваше на Бин Зари, но все пак прехапа устни
и си наложи да стои мирно, докато самолетът кацна.
Щом пристигнаха, някакви хора се погрижиха за него и сложиха превръзка на счупените
му ребра. След това го оставиха сам. Мохамед предполагаше, че са хора, поне приличаха на
такива.... Двама от тях бяха черни, а останалите имаха светла кожа. Посрещна го само една
жена, другите бяха мъже. Един от тях можеше да говори пущунски и му беше казал, че се
нарича Джим. Останалите говореха само на английски или на други езици, които Мохамед
не разбираше.
Но всичките си приличаха по едно нещо - до един ходеха наперено, дори прекалено
наперено.
През нощта започнаха да идват джиновете, които казваха на Мохамед, че хората не могат
да ходят толкова наперено. Казваха му, че мъжете, които го бяха заловили, въобще не бяха
хора - бяха дяволи и той се намираше в ада. Мохамед не искаше да слуша джиновете и се
опита да спори с тях. Убеждаваше ги, че не е умрял. Не можеше да е умрял, тъй като това
трябваше да стане едва когато му сложеха колана бомба, а американците го бяха заловили по-
рано. Той рече на джиновете, че знае как изглеждат умрелите - в Пешавар постоянно умираха
хора и Мохамед беше виждал много мъртъвци. Заяви им още, че американците бяха хора и те
не му бяха сторили нищо лошо, откакто се намираше тук. Хранеха го, дадоха му одеяло и
Коран, който можеше да чете.
Понякога Мохамед успяваше да убеди джиновете да стоят далеч и това продължаваше
ден-два. Тогава той можеше да се храни спокойно, оглеждаше се наоколо, чудеше се какво ли
става в Хаджи Камп и дали приятелите му все още играеха „World of Warcraft“, или бяха
открили нова игра. В тези моменти той почти вярваше, че скоро може да се измъкне оттук.
Но джиновете винаги се връщаха. Отначало му говореха много тихо и идваха само
нощем, когато се опитваше да заспи. Сега обаче стояха по цял ден и не искаха да си тръгнат,
когато той им кажеше да си вървят. Казваха му, че ако не ги слуша, отново ще сложат
качулката на главата му ще го накарат да пие онази отрова и ще го оставят тук завинаги.
Казваха му, че не може да умре, защото вече е мъртъв, и никога няма да може да избяга от
това място.
За негов късмет, една нощ джиновете му обещаха път за бягство.
18.
Уелс чу лаенето на Тонка още преди да беше отворил входната врата на дома на Шафер.
Щом го видя, кучето се хвърли към него, сложи предните си лапи на гърдите му и радостно
заблиза необръснатата му брада.
- Да, да, и аз се радвам да те видя - потупа я Уелс.
- Е, поне у едно същество предизвикваш чувство на обич - обади се Шафер от горния
край на стълбището. Облечен в износена памучна риза и къс бял панталон, шефът му
изглеждаше едновременно запуснат и неприлично разголен. - Бих те попитал как е минал
полетът, но всъщност не ме интересува - усмихна се той вместо поздрав. - Мен ако питаш,
само едно е важното - щом си кацнал, значи всичко е наред.
- Знаеш ли какво харесвам у теб, Елис? Много те бива в бръщолевенето на глупости -
каза Уелс.
- По това си приличаме с теб! - отвърна Елис и тръгна към кухнята. - Ела. Трябва да
изпия едно кафе, а ти да ми разкажеш за Стив Калър.
- Мисля, че е добра идея да облечеш и панталон - подкачи го Уелс.
- В моята къща аз командвам - сряза го Шафер.
Докато пиеха кафе, Уелс му разказа подробно за срещата с Калър и за тъмната къща, в
която човекът живееше.
- Достатъчно луд е, за да е убиецът. Само ако можеше да намерим телепортиращата
машина, която е използвал, за да долети от Финикс...
- ФБР са проверили данните от самолетните компании, за да видят дали не е летял до
Вашингтон в деня, когато е убит Карп, или до Луизиана, когато Джери Уилямс е изчезнал. Не
са забелязали нищо - каза Шафер.
- Не им ли трябва съдебна заповед за това?
- Ти на кой свят се намираш? Това касае националната сигурност. Просто са изпратили
писма, че това е въпрос от значение за националната сигурност, и са помолили за
съдействието на авиокомпаниите. Забележи, не става въпрос за заповед, било е молба за
съдействие.
- И никоя от тях не им е отказала? - удиви се Уелс.
- В съвременния смел свят, в който живеем, няма как да откажат - заяви Шафер.
- Ти кога се превърна в последовател на учението за свободната воля, Елис?
- Просто искам да мога да се кача на самолет, без да ме оглеждат - отбеляза той.
- Спокойно, на твоята възраст трябва да се радваш, че все още те заглеждат - пошегува се
Уелс.
- Както и да е - продължи Шафер, - ФБР не са открили името на Калър в регистрите на
авиокомпаниите.
- Може да е отишъл дотам с кола - предположи Уелс.
- Възможно е. Междувременно срещу него няма никакви улики. Все още няма и
заподозрян.
- Федералните говорили ли са с Терери и Ханк Потийт, двамата от 673, които са все още
живи? - попита Уелс.
- Опитват се да организират екип, които да замине за Афганистан и да разпита Терери,
но от армията им отказват съдействие. Според тях в момента Терери е на важна мисия и не
може да бъде прекъсван дори за това. Говорили са с Потийт в Корея, но той не им е казал
много. Както и Мърфи спомена, човекът е бил в Полша за кратко и разпитите едва са били
започнали, когато той си е тръгнал.
- А какво стана с регистъра? Откри ли кои са двама липсващи затворници?
- Напредвам по въпроса - отговори Елис. - Вчера цял ден бях в Агенцията за национална
сигурност - те отговарят за воденето на регистъра. Говорих със Сам Арбеган, който е шеф на
отдела за анализ на базите данни. Той не можа да намери имената на затворниците, но ми
даде идея кой може да е изтрил записите.
- Как така?
- Техническото обяснение ли искаш да чуеш? - попит Уелс.
- Не, давай по-простичко.
- Регистърът е защитен от няколко нива на сигурност Няма външен достъп до него, може
да се влезе само през вътрешната мрежа на Департамента по отбраната, която физически не
е свързана с интернет и на практика е невъзможно да бъде хакната отвън. Затова
предполагам, че го е направил някой вътрешен. Няколкостотин души имат достъп до базата
данни - в Ленгли, Пентагона и в самите затвори, но за повечето от тях достъпът е само за
четене. За да промениш данните в записа, ако например затворник е местен от един затвор в
друг, ти трябва т.нар. „административен достъп“. Такъв имат само няколко десетки
служители в затворите. АНС им издава индивидуални разрешителни за достъп. Но дори те
не могат да трият записите. За да се направи това, трябва да имаш нещо, наречено
„генерален достъп“.
- Такъв сигурно имат само тези от висшето ръководство, като Дуто и Уитби? -
предположи Уелс.
- Дори и те нямат. В действителност генерален достъп имат само софтуерните
инженери от АНС, които поддържат цялата база данни. Отгоре на това самият регистър си
има „паяк“ - автоматична програма, която проследява всяко действие в него. Ако например
направя справка в досието на някой затворник, „паякът“ автоматично съхранява заявката ми
заедно с потребителското име и кода за достъп. Ако някой направи промяна в данните, това
също се съхранява в програмата.
- Съхраняват ли се и данни при изтриване на информация?
- Тук е уловката. Въобще не е предвидено да може да се трие нещо. Но тези, които имат
генерален достъп, са същите инженери, които са създали базата данни. Хипотетично те биха
могли да изключат „паяка“, въпреки че не би трябвало да го правят. Но на теория, ако
проследяващата програма е включена, никой не може да изтрие запис, без да остави следи.
- Нека да позная - каза Уелс, - паякът не сочи някой да е бърникал в базата данни.
- Точно така. Освен това Арбеган потвърди, че двата допълнителни номера, които
имаме, не са в регистъра. Ако въобще някога са били в него, то някой се е погрижил да ги
заличи напълно.
- Тези момчета, които отговарят за поддръжката на базата данни, имат ли нещо общо с
673?
- Повечето са дългогодишни служители на АНС, но един от тях се е пенсионирал преди
няколко месеца. Казва се Джим ди Анджело. Сега има собствена софтуерна компания - „Ей
Ай Системс Анализ“. Намира се в Чеви Чейс и не беше много лесно да я открия, а в
търговския регистър на Мериленд за нея е публикувана съвсем бегла информация. Изглежда,
нямат регистриран офис или телефон, но в един електронен бюлетин, на който попаднах в
интернет, фирмата се споменава в списъка с компании, които имат договори с федералните.
Миналата година „Ей Ай Системс“ е била наета като подизпълнител на фирма „CNF
Консултинг“, а можеш ли да познаеш кой е най-големият клиент на предлаганите от CNF
услуги?
- Като се замисля какво ми каза преди два дни за това, че Фред Уитби бил човекът,
който ръководел 673 от Пентагона, бих заложил, че и сега става въпрос за... Фред Уитби,
директора на Агенцията за Национална сигурност.
- Зън-зън-зън! - изимитира Шафер звука на телевизионна викторина. - Верен отговор!
През няколко месеца CNF сключва договори за техническа поддръжка с офиса на Уитби, без
да минава през процедура за държавна поръчка.
- Значи смяташ, че Уитби е използвал „CNF Консултинг“, за да се разплати с Ди
Анджело за това, че е разчистил базата данни?
- Така изглежда. Веднага щом е напуснал АНС, Ди Анджело е сключил този договор. Ти
имаш ли по-добро обяснение?
Уелс не можа да каже нищо.
- Освен това попитах Арбеган дали се е случвало в базата данни да се получават засечки
или някакви други технически проблеми. Той провери и се оказа, че преди осемнадесет
месеца по време на рутинна проверка „паякът“ е изключил за около половин час. Това е
предостатъчно време за някой вътрешен човек да изтрие данните и внимателно да прикрие
следите си.
- Но това е станало доста преди главният инспектор да получи писмото с обвиненията -
отбеляза Уелс. - Тогава дори мисията на шест-седем-три все още не е била приключила.
- Което ще рече, че каквото и да се е случило с онези затворници, 673 са знаели, че са
загазили, и са имали достатъчно влияние, за да направят така, че проблемът да изчезне.
Уелс седна край кухненската маса и се опита да обмисли информацията. Бяха свършили
сериозна работа по елиминирането на заподозрените. Според него спокойно можеха да
отпишат Джери Уилямс и Алаа Зумари, а Стив Калър разполагаше с желязно алиби.
Но името на Уитби се спомена вече на няколко пъти.
Самата мисъл, че директорът на националното разузнаване може да е замесен в тези
убийства, беше твърде странна за Уелс. Подобни конспирации се случваха само в лошите
филми. И все пак, изглежда, всички доказателства сочеха към Уитби.
- Какво знаем за Уитби? - попита Уелс.
- Не достатъчно. Дванадесет години е бил конгресмен, член на Правителствената
комисия. Както Комисията, така и Сенатът имат специални комитети, които наблюдават
работата на ЦРУ и останалите разузнавателни служби. Управлението го приема за приятел,
подкрепял е гласуването на бюджетите ни, не е задавал прекалено много въпроси. През 2004-
та е постъпил на работа в Пентагона и там според нашия приятел Вини, някъде към началото
на 2006-а, е бил натоварен с ръководството на тайните затвори, включително и на „Къщата
на мрака“.
- Защо точно той?
- Сигурно защото никой друг не е искал да се занимава с това - отговори Шафер.
- Значи са му ги натресли.
- Правилно. Нали се сещаш - всички бивши конгресмени в крайна сметка стигат дотам,
че се занимават с лобистика, по цял ден играят голф и отегчават до смърт себе си и всички
останали. Този тип е постъпил в Пентагона като служител от средно управленско ниво и в
един момент е бил повишен до директор на националното разузнаване, шеф на Дуто.
Изглежда, обстоятелствата са се стекли повече от добре за него.
- Трябва да го проверим.
- Той е директор на националното разузнаване - повтори Шафер. - Него не можем
просто да го проверим.
- Тогава да вървим при Дуто и да разберем какво знае той и до какво точно се е добрал
отряд 673.
- Първо искам отново да говоря с Брант Мърфи. И ти ще дойдеш.
- Ти май спомена, че той настоявал оттук нататък да разговаряме с адвоката му.
- Така е.
Уелс и Шафер спряха пред необозначеното стълбище, което служеше за заден вход към
Центъра за противодействие на тероризма. Освен че бе изградено като авариен изход,
стълбището служеше и за пряк път от офисите на ЦПТ до кафенето в Ленгли. Офис
помещенията бяха отделени с два чифта метални врати, подобни на тези в асансьорите,
разположени в двата края на къс коридор.
Пред първите врати Шафер прекара картата си през четеца и доближи окото си до
скенера на ретината. Червената светлинка на ключалката примигна два пъти и продължи да
свети в червено. Шафер опита отново, но резултатът си остана същият.
- Какво точно от „пълен достъп“ не разбра? - измърмори Шафер на ключалката.
Редом с най-висшите офицери от Управлението Шафер и Уелс също имаха привилегията
да разполагат с „пълен достъп“ до всички помещения в щабквартирата на ЦРУ. Терминът
обаче не беше съвсем точен. Никой, дори Дуто, нямаше картбланш да влиза във всяко едно
помещение в Ленгли. Повечето индивидуални офиси се заключваха с ключ и до тях нямаше
достъп чрез електронна ключалка. В сградата липсваше универсален ключ по причини,
свързани колкото със сигурността, толкова и със запазването на личното пространство.
Служителите не си падаха особено по идеята, че шефовете им могат да нахълтат при тях без
предупреждение. От друга страна, традиционните ключалки запазваха илюзията за лично
пространство, въпреки че в действителност Управлението имаше ключ от всеки офис и
ръководството често разрешаваше претърсвания в помещенията.
Привилегията да разполагат с пълен достъп позволяваше на Уелс и Шафер да влизат във
всяко помещение или конферентна зала, независимо колко и каква класифицирана
информация се съхраняваше вътре. В момента, изглежда, достъпът на Шафер до ЦПТ бе
блокиран.
- Пробвай ти - предложи Шафер.
Уелс прокара картата си през електронната ключалка, премина през скенера на
ретината, а червената лампичка примигна и светна в зелено. Магнитната ключалка се
отвори.
- Изглежда, Мърфи ме е блокирал някак си - измърмори Шафер.
- Мислех, че това няма как да стане...
- И аз така мислех.
Двамата влязоха в ЦПТ и тръгнаха да търсят офиса на Мърфи. Уелс никога преди не
беше влизал в помещенията на Центъра за противодействие на тероризма и размерът им го
впечатли - по всеки от трите дълги коридора можеше да се стигне до дузини офиси.
- Тук се трудят доста работни пчелички - отбеляза Уелс.
- След толкова усилна работа, чудя се как не сме заловили Осама още преди години.
Разбира се, тогава всички тук щяха да останат без работа - подсмихна се Шафер.
- Дръж се прилично, Елис.
Вратата към офиса на Мърфи беше затворена. Шафер влезе, без да почука, и Уелс го
последва. Вътре Мърфи се беше зачел в някакъв доклад.
- Извинете, но може ли... - вдигна глава той, ала щом ги видя, побърза да затвори
папката. - Вие как влязохте тук?
- Брант, познаваш ли Джон Уелс? - прекъсна го Шафер. Уелс протегна ръка за
здрависване.
- Трябва да си вървите. И двамата - настоя Мърфи.
- Дай ни две минути. Обещавам, че няма да говорим за пари - каза Шафер.
- Моля ви, не ме карайте да се обаждам на охраната и да поставям всички ни в неудобно
положение - Мърфи посегна към телефона на бюрото си.
- Имаш късмет, че не сме тук, за да говорим за пари, защото иначе можеше да имам
някои въпроси във връзка с ипотеките ти... - започна Шафер.
- Какво?
- Информацията е публична. Всеки знае как да получи достъп до информацията за
ипотеките, дори и онези от ФБР. Да започнем например с къщата ти в Кингс Парк Уест.
Купена е през 2005-а. Паметта малко ми изневерява, но мисля, че беше за петстотин и
тридесет хиляди, нали? Обзалагам се, че идеята да я купите е била на жена ти. „Седим върху
цяло състояние, я да си вземем малко, да идем до Европа, да заведем и децата“. Тогава на теб
ти е хрумнала още по-добра идея - да си вземеш от всичко двойно. Купил си вила на
Източния бряг. Инвестиции в недвижими имоти - при този пазар единственият начин да
загубиш е, ако въобще не играеш. Ипотеката за вилата е била около четиристотин хиляди,
нали? Но тогава - хоп! и познай какво - преди шест месеца, само година след като си се
върнал от Полша, си успял да изплатиш и двете ипотеки. Обзалагам се, че ако се наложи да
го декларираш, си се подсигурил с достатъчно солидно обяснение - някоя богата леля ти е
оставила един милион долара в наследство. Но, от друга страна, защо да ти се налага да ги
декларираш? Едва ли някой е щял да забележи.
Шафер изстреля последното, без да спре и да си поеме, дъх. Лицето на Мърфи
почервеня, но той не каза нищо дори не помръдна. Само продължи да държи телефона
долепен до ухото си, сякаш оттам можеше да чуе по-добри новини от тези, които Шафер
току-що му беше поднесъл.
- Искаме само две минути, Брант.
- Две минути - съгласи се Мърфи и затвори телефона.
- Колко са били затворниците в „Къщата на мрака“? - попита Шафер.
- Десет. Вече ви казах.
- В писмото до главния инспектор се посочва друга цифра - там се споменават
дванадесет. Има дванадесет затворнически идентификационни номера, но два от тях
липсват.,
- Нямам представа какво пише в това писмо - прекъсна го Мърфи.
- Какво е станало с двамата липсващи затворници? - продължи да настоява Шафер.
- Писмото е грешно. Имате ли да питате нещо друго?
- Как беше там? - заинтересува се Уелс - Хората в отряда разбирахте ли се?
- Вече минах през това! - рече Мърфи. - Казах го на ФБР и на твоето приятелче.
- Жената на Джери Уилямс и съпругът на Рейчъл Калър независимо един от друг ми
признаха, че в отряда имало проблеми, а нещо към края на мисията се е объркало.
- Не мога да ви помогна.
- Опитваме се да ти спасим живота, Брант - изгледа го Уелс. - Защо не искаш да ни
помогнеш?
- Шестима от вашите са мъртви, а ти не си загрижен за собствената си безопасност? -
намеси се и Шафер. - Доста смело от твоя страна.
- Има назначена денонощна охрана за мен и членовете на семейството ми - каза Мърфи.
- Може би Дуто трябва да ги изтегли - отговори Шафер, - щом не искаш да ни
съдействаш...
- Кажете му да се пробва - заяви Мърфи и се изправи. - А сега е време да си вървите или
наистина ще се обадя на охраната.
- Срещата мина добре - отбеляза Шафер, когато двамата с Уелс се върнаха в офиса му.
- Той май предпочиташе да го убият, вместо да ни каже какво е станало там... - замисли
се Уелс.
- Или пък няма за какво да се притеснява от убиеца.
- Смяташ ли, че е възможно? - попита Уелс.
- Не знам. Хайде да се поразровим за него. Ще помоля Дуто да ни даде неговите
„формуляр 600“ - декларациите за имотно състояние, които всички служители на ЦРУ
трябваше да попълват. Ще видим какво е декларирал, за това няма да ни трябва съдебна
заповед. Ти ще отидеш да поговориш със съседите му и недей да го криеш - кажи им, че
срещу господин Брант Мърфи се води разследване...
- Елис... - опита се да спори Уелс.
- Какво? Той сам ни каза да ровим, ако искаме. Освен това знае, че работим за Дуто,
който е и негов шеф. На този определено не му липсва смелост!
- Не му липсва защита отгоре - поправи го Уелс.
- Тогава ще разкрием и това! Който и да го закриля, дори и да е самият Уитби, ще го
накараме да излезе на светло. Там трябва да го притиснем, това е слабото място на Мърфи -
въодушеви се Шафер.
- Планът ти не ми харесва - отбеляза Уелс, - изглежда ми пресилен.
Въпреки че подобен ход би имал известен смисъл, помисли си той, Мърфи се държеше
така, сякаш е недосегаем. Трябва да разберем защо.
Телефонът на Шафер иззвъня.
- Да. Сигурни ли са? - обади се Елис и след последвалата пауза добави: - Не, аз ще му
кажа... Да, и аз съжалявам.
Уелс разбра за какво ставаше въпрос още преди Шафер да беше приключил разговора.
- За Джери Уилямс ли беше? - попита го той.
- Някакъв рибар е открил тялото му в езеро близо до Тербоун Периш в Луизиана.
Уелс си спомни как малкият Джефри Уилямс се беше свил в скута на майка си и не
можеше да заспи, очаквайки баща си. Какво ли щеше да каже Наоми на синовете си сега?
- Сигурни ли са, че е той? - попита Уелс.
- Неговият портфейл е бил в джинсите. Освен това тялото е имало татуировка на
рейнджър. Изглежда, е бил прострелян в главата, но не са съвсем сигурни, преди да е минала
аутопсията. Труп, намерен в езеро... Нали се сещаш - рече Шафер.
- Елис, говориш за човек, който беше мой приятел - прекъсна го гневно Уелс, но се
усети, че всъщност гневът му трябва да е насочен към човека, който стоеше зад всичко това.
- Извинявай - механично отвърна Шафер. - Ще ходиш ли на погребението?
- Не мисля, че Наоми ще иска да ме види - отвърна Уелс. - Освен това си прав - време е
да се поразровим около Брант Мърфи, даже сме закъснели.
Уелс бе свикнал да шофира, натискайки здраво педала на газта. Караше елегантно
„Субару WRX“, което външно приличаше на хечбек с пет врати, но спокойно можеше да
задмине „Порше“, а това допълнително го увличаше. Любовта към високите скорости
определено не беше една от най-добрите му черти, но Уелс никога не беше катастрофирал.
Шофираше със сто и тридесет по околовръстното и умело маневрираше между колите,
когато забеляза черния седан „Каприз“ с регистрационен номер от Вирджиния да се
промъква зад него. Веднага усети, че колата го следи. Ускори още повече и се зачуди каква ли
щеше да бъде глобата - местните власти във Вирджиния наскоро бяха увеличили неимоверно
много глобите за превишена скорост.
Капризът не се опита да го последва, а се пъхна зад някакво „Ауди“ три коли по-назад.
Уелс отново погледна и огледалото и видя сив „Шевролет Тахо“ да се плъзва иззад каприза.
Естествено, необозначени правителствени автомобили сновяха по околовръстното по всяко
време на денонощието и тези двете може би нямаха нищо общо с него, но по начина, по
който караха след автомобила му, Уелс реши, че го следят.
Имаше само един начин да се увери. Вече беше достигнал до четвъртия километър
преди изхода на околовръстното и имаше предостатъчно време, за да провери. Ако следяха
него, щеше да се отърве от тях и да слезе от магистралата, преди да са се усетили. Пристегна
предпазния колан, натисна съвсем леко педала на газта и усети как двигателят изръмжа. Ето
- съседната лента вдясно, трябваше само да се пъхне между двата камиона с ремарке. След
това още една лента вдясно, после бърза маневра обратно вляво покрай онзи микробус на
"ФедЕкс"... Сетне щеше да види.
Настъпи газта и сви вдясно, а субаруто реагира мигновено. Капризът го последва, но се
озова приклещен зад микробуса на „ФедЕкс“. Уелс избърза още и сви вляво, като едва успя да
се вмъкне пред една „Тойота Сцион“. Шофьорът на тойотата изсвири ядосано след него,
когато Уелс отново зави вляво, за да се пъхне на още едно свободно място в съседната лента.
Сега вече истински се забавляваше да се промъква със субаруто измежду по-големите му
братовчеди подобно на лисица сред глутница вълци. Тази отсечка на околовръстното току-що
бе отворена след ремонт - тези във Вирджиния явно обичаха пътищата им да са гладки - и
асфалтът се усещаше още нов и зърнест под гумите му. За пръв път от месеци насам Уелс чу
по радиото истинска музика, идеална за шофиране по магистралата, - днес нямаше нищо
тежко и никакъв Спрингстийн. Само „Кейк“[28] с тяхното Той кара по пътя и натиска
газта... Супер.
Подмина един голям „Мерцедес“ с ниско окачване и едва се сдържа да не му помаха, а
само шестдесет секунди по-късно в огледалото за обратно виждане вече не се мяркаха нито
капризът, нито тахото. „Лесна работа. Даже прекалено лесна“, помисли си Уелс.
Минути по-късно се намираше на Брадок Роуд и приближаваше към къщата на Брант
Мърфи в престижния квартал Кингс Парк Уест, чиято ипотека той вече беше изплатил.
Кварталът бе разположен в централната част на Феърфакс, само на петнадесет минути с кола
от Ленгли. Според плана на Шафер Уелс трябваше да почука на вратите на двама-трима
съседи, да покаже служебната си карта и да пита дали някой от тях напоследък не е
забелязал нещо необичайно около Мърфи. Някакви неочаквани промени в навиците за
пазаруване? Излизания от вкъщи късно вечер? Нека съседите сами си направеха изводите, а
клюката сама щеше да стигне до Мърфи.
Беше спрял на светофара на пресечката на улица „Брадок“ и „Гвинея“, когато чу шум от
хеликоптер някъде ниско над себе си. Надникна през прозореца и го видя точно над главата
си - беше изцяло черен и не бе на повече от деветдесет метра във въздуха. Умишлено
кръжеше над колата му и се опитваше да го сплаши, да му даде да разбере, че е следен. Нищо
чудно, че капризът го беше оставил да се измъкне толкова лесно.
Тогава чу и сирените.
Ситуацията се промени, когато капризът и тахото се появиха отново зад него. Уелс
отби встрани и спря - беше по-добре да разреши това още сега и да си спести глупостта да се
опитва да шофира по-бързо от хеликоптер.
Тахото спря пред него, а капризът паркира плътно зад задната му броня. От втората
кола слязоха двама мъже в костюми, с бели ризи и сини вратовръзки. Уелс се надяваше да са
федерални агенти. В противен случай би означавало, че е допуснал огромна грешка.
19.
Старе Кейкути. Август 2008 година.
В „Къщата на мрака“ имаше пет килии. Четири от тях бяха стандартни, разположени в
подземието на казармата. Петата беше по-специална, прокопана още едно ниво по-надолу.
Кенет Карп разбра колко полезна би била още щом я видя.
С помощта на десетина полски войници Карп, Джак Фишер, Джери Уилямс и
рейнджърите бяха излели четири дебели бетонни стени в четирите края на килията. Щом
приключиха, помещението беше тясно като каса: тъмно, зловещо тихо и почти без въздух.
Затворниците в останалите четири килии бяха принудени да търпят редица дребни
неудобства и дразнения. Карп например им пускаше музика, докато се опитваха да спят, -
понякога много силно, понякога толкова тихо, че едва се чуваше. По-специално харесваше
песента „Най-голямата любов“ на Уитни Хюстън и веднъж я беше оставил да звучи
непрекъснато в продължение на пет денонощия, докато дори поляците започнаха да го молят
да я спре. Двамата с Фишер караха затворниците с часове да стоят на един крак или пък ги
будеха в два през нощта за разпит.
Но затворник, попаднал в килия номер пет, просто оставаше абсолютно сам... На тъмно.
Следяха го само няколко инфрачервени камери с микрофони. От време на време му даваха
храна през тесния отвор в дебелата метална врата на килията - безвкусна каша, насипана в
пластмасова купа, и чаша хладка вода, с която да я преглътне. В килията нямаше легло, само
един метален стол бе закрепен на пода в центъра й. Затворниците, които се опитваха да се
самонаранят, удряйки глава в стената, тук губеха и най-малката разрешена им привилегия да
се движат свободно в тясното помещение. Вместо това ги връзваха за стола с ръце и крака,
закопчани с белезници, и с качулки на главата. Тъмнина в тъмнината. Истинска „Къща на
мрака“.
Задържаните в килия номер пет не можеха да се къпят и да се раздвижват. Вадеха ги
оттам само за разпити и никога не им казваха предварително кога точно ще дойдат.
Рейнджърите пускаха сълзотворен газ през малкия отвор на вратата, а след това нахлуваха и
измъкваха затворника, но според Карп задържаните трябваше да бъдат оставяни сами в
килията колкото се можеше повече. Тогава дори разпитите, дразнителите и стоенето в
неестествени пози, както и потапянето във вода, действаха като истинско бягство от
тъмнината.
Всъщност килия номер пет беше толкова натоварваща от психическа гледна точка, че
Рейчъл Калър бе забранила на 673 да я използват за по-дълго от четири седмици и в никакъв
случай не искаше да прави изключения от това правило. „Затворник, който не иска да говори
дори и след четири седмици на пълна самота и тъмнина, не може да бъде пречупен, може
само да се побърка“, казваше тя.
След като две седмици бяха разпитвали Бин Зари, Карп и Джак Фишер поискаха
разрешение от Терери да го преместят в килия номер пет. При нормални обстоятелства
двамата щяха да изчакат повече. Килията бе последната мярка, прилагана от отряда, и преди
това я бяха използвали само два пъти. При първия случай мярката проработи още след
първата седмица, а при втория не се получи - тогава в нея беше задържан мъж от Йемен,
който бе отказал да говори дори и след пълния четириседмичен престой в тъмното
помещение. Трябваше да го обявят за неподатлив на натиск и да го изпратят в „Гуантанамо“.
Човекът от Йемен бе единственият им провал, ако не се смяташе Мохатир от Малайзия,
който бе получил мозъчен удар по време на престоя си в наказателната килия. А това си
беше чиста проба лош късмет.
След като Бин Зари премина през стандартните методи за разпит, Карп и Фишер
разбраха, че той явно изпитваше мазохистична наслада от тях, приемайки ги за някаква
форма на съпротива. Бин Зари не можеше да бъде пречупен директно, трябваше да подходят
към него по-специално и да се надяват, че в крайна сметка ще се пречупи сам, въпреки че
тази тактика не беше свършила работа при мъжа от Йемен - той просто се беше затворил в
себе си. Но Бин Зари беше далеч по-умен от йеменеца, доста по-социален и следователно,
поне на теория, щеше да е доста по-чувствителен към пълната изолация в килия номер пет.
Първоначално килията, изглежда, не направи абсолютно никакво впечатление на Бин
Зари. Той стоеше вътре, крачеше отмерено от едната до другата стена и се опитваше да
измерва времето по ритъма на стъпките си. Често опипваше дебелите плочи на металната
врата, понякога пееше, друг път падаше на колене и се молеше, а един път дори изрецитира
цял мач по крикет, влизайки в ролята на радиокоментатор. Облягаше се на вратата и ехидно
им казваше, че никога няма да го пречупят.
Оставиха го там шест дни, след това го изведоха и Карп просто му заяви, че ще стои в
килията, докато не отговори на всичките им въпроси. Нямаше заплахи или насилие - просто
обещание, че ще прекара остатъка от живота си в тъмнина.
Втората седмица в килията не беше толкова приятна за Бин Зари - той се разхождаше
по-малко и говореше по-рядко. По цели часове стоеше опрял ухо на вратата в очакване да чуе
и най-малкия признак на движение отвън. Опипваше дебелите циментови стени и търсеше
пукнатини, оставяше храната си да стои недокосната с часове, въпреки че в крайна сметка
хапваше по малко. За изненада на Карп, Бин Зари не се опита да прави гладна стачка.
Температурата на тялото му ту се повишаваше, ту непредсказуемо спадаше, дишаше трудно -
все признаци на изживяван стрес.
След още осем дни отново го изведоха навън. Затворникът беше отслабнал, а двете
седмици, прекарани в тъмнина, бяха предизвикали сивкав цвят на кожата му и притъпен
поглед в очите му, а устните му бяха провиснали. Бин Зари примигна на осветлението в
стаята за разпити и се опита да наплюе Карп, но слюнката го задави.
Карп посегна към найлоновата торба на масата и извади ябълка и сгъваем нож. Щом я
видя, Бин Зари се наведе напред и веригите, които опасваха тялото му, се опънаха. Карп
наряза ябълката преднамерено бавно и пъхна едно парче в устата си. В очите на Бин Зари се
четеше глад - истински и достоен за съжаление. Несъзнателно отвори уста и облиза тънката
слюнка, която потече по напуканите му устни.
- Имаш ли представа колко време прекара в онази килия? - попита Карп.
Бин Зари замълча. Наложи си да не гледа към ябълката, но не можа.
- Четиринадесет дни - продължи Карп. - Две седмици. И вече изглеждаш... Е, виж сам -
Карп взе огледалото от масата и го обърна към Бин Зари.
- Това не е правилно... - промълви затворникът. - Това, което правите.
Това беше и първият път, в който Бин Зари се беше оплакал, първият път, в който бе
проявил слабост.
- От теб зависи да спрем - спокойно отговори Карп. - Само ни кажи.
- Какво да кажа?
Карп дояде ябълката и хвърли остатъците обратно в найлоновата торба.
- Кой ви даде униформите и пропуските? Кой ви обясни как да минете покрай охраната?
Това ни кажи, започни с него. А ако искам прекалено много, кажи ни поне адреса на една от
тайните ви квартири в Пешавар. Тогава можеш да останеш тук, на светло. Ще има и ябълка.
Карп отново посегна към торбата с плодовете, усмихвайки се подкупващо, подобно на
фокусник, който вади заек от шапката си. Виждаш ли, няма да издържиш на изкушението,
казваше погледът му.
- Но да те предупредя, Джаварудин - продължи Карп, - преди да решиш, помисли си
добре. Защото ще те питам и неща, на които вече знаем отговорите. Така ще проверим дали
казваш истината и ако те хванем да лъжеш, ще те върна отново долу и повече няма да
излезеш оттам, без значение колко ще ни се молиш. Ще останеш долу до края на живота си.
И имай предвид, че няма да умреш скоро - лично ще се погрижа за това.
Бин Зари се наведе напред и плю към Карп.
Върнаха го в килията и през следващите два дни избликът на ярост, който бе проявил в
стаята за разпити, изглежда, му даваше сили. Отново започна да се разхожда напред-назад и
да се моли, но енергията му несъмнено скоро започна да угасва. Лежеше на пода и се
опитваше да погледне през процепа под вратата. На петия ден започна да си удря главата в
стената, произвеждайки ужасен глух звук, който дори Карп намери за влудяващ, - ритмично
тупкане, признак на чиста лудост. Терери изпрати долу рейнджърите, които го сложиха да
седне на металния стол в килията и го вързаха с вериги, като прикрепиха и система с глюкоза
към ръката му, от която да се храни.
В този момент Калър протестираше пред Терери.
- Ти самата каза, че може да изкара пълни четири седмици - ядоса се той.
- Затворникът е лишен от каквито и да било стимули. Измъчва се. Така само ще
предизвикате пълен психически срив, който е необратим - обясни Калър.
- Нали спомена, че може да изкара пълните четири седмици - повтори Терери. - Минали
са само деветнадесет дни, остават още девет..
- А аз за какво съм тук? - попита тя.
- Майоре, вярвате или не, аз се вслушвам в съветите ви. Ако не бяхте вие, бих го оставил
завинаги там долу - заяви Терери.
- И предполагате, че това ще ме накара да се чувствам по-добре ли, сър? Защото не е
така.
Рейчъл Калър излезе навън от казармените бараки в студената нощ и тръгна покрай
напуканата бетонна стена на сградата. В Старе Кейкути охраната не беше много засилена -
имаха само ограда, няколко прожектора и вишки в четирите ъгъла на двора, в които
обикновено нямаше войник. Не им трябваше по-солидна охрана, Полша беше спокойна
страна. Тук нямаше чеченци, мюсюлмани се срещаха много рядко. А след като с векове се
бяха люшкали между интересите на Русия и Германия, поляците най-накрая бяха намерили
защитник, който нямаше интерес да погълне цялата им територия и на който можеха да
вярват. Не беше чудно, че поляците обичаха Съединените щати.
Извън казармената ограда кипеше живот. Селяните седяха в кухните си и хапваха
пироги, потопени в рядък ябълков мармалад, а старците по цял ден клюкарстваха за децата и
внуците си. Младите пиеха водка и си пращаха есемеси. Да, дори в това забутано село
младежите търсеха начин да се измъкнат и да отидат във Варшава или някъде по-далеч на
запад.Дали селяните имаха представа какво се случваше тук? Дали щеше да им пука, ако
знаеха? Едва ли, помисли си Калър. Само допреди две поколения те спокойно бяха гледали
как нацистите изпращат евреи в пещите и не бяха протестирали срещу това, не бяха
показали, че им пука. Някои от тях дори бяха помагали на окупаторите. Поляците не бяха
сантиментални хора - заплахата от нахлуване на чужди армии бе изтрила всякаква
сантименталност в тях, и то доста преди Втората световна война.
Още девет дни. Бин Зари вече деветнадесет дни преминаваше през ада, какво биха
означавали за него още девет дни? За толкова време можеше и да се пречупи. Можеше.
- Девет дни - повтори Калър на глас.
Замисли се за това как се беше озовала тук: за решението да се присъедини към запаса,
за мисиите в Ирак, за самоубийството на Травис. В хода на събитията всяко нейно решение,
изглежда, имаше смисъл, но взети заедно, имаха само разпокъсаната логика на един сън.
Когато се записаха в отряда, на всички им бе обещана двуседмична почивка, като
признание за тежките условия на работа. Калър бе ползвала само едната седмица.
Ваканцията не беше минала добре. Тя знаеше, че Стив я обича. Всъщност горчивата истина
беше, че той я обичаше много повече, отколкото тя него. Той бе израснал в семейството на
военен и от малък беше свикнал да се подчинява. За разлика от повечето деца, беше научен
да приема правилата, без да задава въпроси. Родителите му бяха починали, докато той
следваше в колежа, - баща му си беше отишъл след сърдечен удар, а майка му от рак на
гърдата, след като бе отказала лечение с химиотерапия. След като те си бяха отишли, Стив бе
живял в очакване да срещне нов човек, на когото да се подчинява. Вероятно би трябвало да
стане войник, но военните порядки не му подхождаха, затова се записа да следва в
медицинско училище за сестри и се премести в Калифорния, където намери начин да
започне работа в болницата. Там се запозна с Калър.
Стив беше привлекателен мъж, но преди да срещне Рейчъл, бе имал само една сериозна
приятелка и връзката им беше приключила зле. Тя все разправяше, че съм влюбен в нея
прекалено много, казваше Стив, че никога не мога да й откажа нещо. Не разбирам как човек
може да е влюбен прекалено много. Рейчъл не беше направила опит да му обясни, но
разбираше добре как се беше чувствала предишната му приятелка.
Въпреки това той беше умен и забавен по свой си начин - умееше да готви и беше
внимателен любовник, в някои случаи дори прекалено внимателен. Понякога на Рейчъл й се
щеше да му каже, че иска да я нарани леко, но не го правеше, защото знаеше, че той не би я
разбрал. Стив я подкрепяше безрезервно за всичко и никога не задаваше въпроси. Беше пълна
противоположност на баща й, който сякаш изсмукваше въздуха, щом влезеше в помещението,
и в замяна на любовта си изискваше безкрайно внимание, насочено само към неговата
личност. Когато Рейчъл замина, Стив започна да й пише всяка вечер. А в имейлите си
съобщаваше всякакви дребни детайли от случилото се през деня. Разказваше й как е минала
работната му смяна в отделението, описваше пациентите, които не се държаха добре, и се
ядосваше на постоянната смяна на политиката на управление в болницата. Тя оценяваше
факта, че той и пишеше, харесваше й да знае как върви животът у дома, но много рядко
отговаряше на съобщенията му. А на него, изглежда, това не му пречеше, но дори и да беше
така, той никога не се беше оплакал.
Понякога Рейчъл си мислеше, че ако имаха деца, той щеше да се промени. Децата биха
дали нов смисъл на живота му. Стив би бил страхотен баща, но тя беше направила един
спонтанен аборт, после бе забременяла с извънматочна бременност и се наложи отново да
направи аборт, след което лекарите казаха, че е по-добре да не рискува отново. Бяха
обсъждали идеята да си осиновят дете, но така и не направиха нищо, тъй че останаха само
двамата. Досега.
Той беше спорил истински с нея само веднъж - когато тя му каза, че иска да замине за
Полша. Беше я предупредил: Много no-крехка си, отколкото мислиш, Рейч. Ами ако ти дойде
прекалено? Какво ще правиш тогава?
Няма да е прекалено, възрази тогава тя. А ако наистина е така, винаги мога да си
тръгна. Става въпрос само за петнадесет месеца - максимум осемнадесет.
Моля те, послушай ме, настоя той.
Но тя постъпи както винаги - не го послуша.
Сега вече знаеше, че е бил прав, но не можеше да му го каже нито в имейл, нито по
телефона, а най-малко през двете непоносими седмици, които трябваше да прекара у дома. И
не защото щеше да я упрекне. Той никога не би изтъкнал правотата си пред нея, никога не би
опитал да я накаже за грешката й, дори и да беше нарушила всяка брачна клетва, която бе
дала.
Рейчъл се срамуваше от проявената слабост. Терери, Карп и останалите от отряда
виждаха реалната картина - те знаеха, че ако пречупят тези затворници, биха могли да
разплетат огромни терористични мрежи, отговорни за смъртта на стотици хора, почти
всичките от които мирни граждани и почти всичките мюсюлмани.
Но тя мислеше само за затворниците, които се измъчваха, докато ги тормозеха по най-
различни начини, докато ги заключваха с часове в сандъци, по-тесни от ковчег. Не можеше
да ги гледа как страдат, нито възпитанието й, нито скорошните спомени, нито Хипократовата
клетва й позволяваха това. Ала тя сама беше кандидатствала да дойде тук и сега не можеше
да се откаже. Трябваше да завърши тази мисия, каквото и да й струваше. Така беше и с
момчетата, които отиваха в Ирак или Афганистан, - не тя беше тази, която можеше да вземе
решение да си тръгне.
Искаше да разкаже всичко това на Стив, но когато се опита, не можа. Бяха я оставили да
живее в тиха агония. Съпругът й беше купил билети за мач на „Падрес“ за втората вечер,
откакто тя се беше върнала у дома, и Рейчъл се насили да отиде, но след това прекара
повечето почивни дни вкъщи. Правеше планове да се види с приятели и сетне ги отменяше.
Спеше малко. Веднъж се събуди в два часа през нощта, качи се в своята „Тойота 4 Рънър“ и
подкара на изток към границата с Аризона, а после - обратно, като през целия път слуша по
радиото някакво предаване за конспиративни теории.
Щом се прибра вкъщи, усети аромата на пържени яйца с лук и препечени филийки,
носещ се от кухнята. На масата я чакаха две чинии и две чаши с прясно изцеден портокалов
сок. Тя седна и загледа как съпругът й готвеше.
- Закуска ли правиш?
- Разбира се.
Той напълни чиниите и седна срещу нея. Храниха се, без да си кажат и дума. Рейчъл не
беше яла от два дни и се опитваше да се наслади на всяка хапка, но не можеше. Мислите й не
искаха да останат при съпруга й, а непрекъснато се връщаха към „Къщата на мрака“.
- Страхотно е... - каза отнесено тя.
- Харесва ли ти?
- Да - отговори.
Насили се да хапне от пържените яйца, но не можа да се сдържи и заплака.
- Разкажи ми, какво става, Рейч, моля те.
- Не мога.
Той се извърна, отиде до мивката и си наля чаша вода. Изпи я, а когато заговори,
отбягваше погледа й.
- Не мога да те гледам така. Не мога да го понеса... -каза той.
- Трябва да ме оставиш, Стив. Аз не съм за теб - прошепна тя. А фактът колко лесно
думите излязоха от устата й изненада дори самата нея.
- Ти искаш ли го? - погледна я той, а в очите му се четеше паника.
Рейчъл не можеше да му отговори, затова само поклати глава.
- По скоро бих умрял! - заяви той.
Стив отчаяно се опитваше да й помогне, да я направи щастлива, но вместо това нейното
отчаяние отекваше и у него. Той не разбираше защо тя не желае да му изкаже мъката си, а тя
знаеше, че не можеше да му обясни, не можеше да говори за това.
Каква ирония - всичко, което й трябваше сега, беше само няколко часа с Кенет Карп и
неговия електрошок. Това я накара да се усмихне горчиво.
- Защо се усмихваш? - попита я Стив.
- Ще се справя... - отговори тя. - Само ме остави, аз ще си помогна сама. Сетне ще се
върна при теб.
Но вместо това Рейчъл потъваше все повече. Сега зад нея беше единствено военната
база, а пред нея - телената ограда. Постепенно дори оградата сякаш се стопи и изчезна...
Трябваше й миг, за да разбере какво става - тя плачеше, сълзите не просто пълнеха очите й,
тя плачеше с глас. Стоя край оградата и плака до пълно изтощение. След това се върна в
бараките на казармата, за да си свърши работата и да се увери, че Джаварудин бин Зари ще
живее още.
След като остана завързан и заключен четири дни без каквато и да било друга компания,
освен собствените му спомени, Бин Зари най-накрая се пречупи.
- Добре - изпъшка той в тишината. - Добре, ще кажа. Моля ви, ще кажа.
Но дори и тогава не го изведоха, а го оставиха в килията за още двадесет и четири часа.
След това рейнджърите го домъкнаха в стаята за разпити, облечен единствено в хлабав
памперс и целият вмирисан на собствените си нечистотии. Свалиха качулката от главата му
и заключиха ръцете и краката му с белезници.
Бин Зари плачеше. Когато Карп влезе в стаята, веднага разбра, че е победил. Карп свали
белезниците от ръцете му и му подаде бутилка вода. Той се опита да я отвори, но ръцете и
краката му трепереха неконтролируемо. Карп разви капачката и поднесе бутилката към
устните му.
- Стига толкова - изпъшка той.
Карп постави ръка на челото му и усети, че кожата му гореше. Трябваше да се погрижат
за него, но преди това...
- Знам - каза успокояващо Карп, - знам.
- Ще ви кажа, каквото искате да знаете.
- Разбира се.
- Наясно съм с неща, които дори не можете да си представите - за АВР, за Пакистан -
започна Бин Зари.
Карп очакваше подобно гръмко встъпление и го предупреди:
- Недей да лъжеш, Джаварудин. Ако ни излъжеш...
- Истина е. Моля ви.
- Добре - каза Карп. Бин Зари, изглежда, говореше сериозно и офицерът се замисли за
какво ли можеше да намеква. Скоро щяха да разберат.
- Обещавате ли, че,ще ме пуснете?
- Някога да сме те лъгали, Джаварудин? Да, наранявали сме те, но никога не сме те
лъгали.
Всъщност Карп наистина се стараеше да не лъже затворниците. Те трябваше да му имат
доверие и да знаят, че веднъж съгласили се да съдействат, повече нямаше да бъдат наказвани.
- Вярно е - каза Бин Зари.
- Ако си честен и отговаряш на въпросите ни, обещавам, че няма да прекараш нито
минута повече там - Кари умишлено внимателно избягваше фрази като: „ако работиш с нас“
или „ако ни кажеш“, страхувайки се, че чрез тях Бин Зари би осъзнал, че извършва
предателство.
- В обикновена килия ли...? - попита тихо Бин Зари.
- Да, в обикновена килия. Ще се изкъпеш. Ще можеш да ходиш до тоалетната, ще имаш
светлина и легло, и хубава храна - всичко, което е нужно на човек. Дори може да ти разрешим
радио и телевизия.
- Обещаваш ли?
Освен бутилката с вода Карп беше донесъл в стаята и куфарче с документи. Отвори го и
извади отвътре една папка. В нея имаше три копия на споразумение от две страници, в което
се обещаваше добро третиране за затворника. Първото беше съставено на пущунски, второто
- на урду, а третото - на английски. Нямаше обяснение какво Бин Зари трябваше да направи в
замяна. В края на документите имаше оставени по три празни места за подписите на Бин
Зари, Карп и Терери, като последните двама вече се бяха подписали.
Тези споразумения представляваха нововъведение, което самият Карп бе измислил, и
както се оказа впоследствие, вършеха блестяща работа. Разбира се, те никога не можеха да
влязат в сила и бяха без юридическа стойност, но отпечатани на хубава хартия и изписани
със специфични правни термини, оставяха у затворниците впечатлението, че се завръщат в
света на законността и правилата. Споразуменията в действителност провъзгласяваха едно
горчиво, но истинско партньорство между затворника и неговите надзиратели.
Карп плъзна химикалка към Бин Зари.
- Обещавам ти - каза той. - Огледай го внимателно и реши сам - напомни му той, но Бин
Зари вече бе сложил треперещата си ръка над листа.
Същата нощ Карп почука на вратата на стаята на първия етаж, която Калър използваше
като лазарет. Бин Зари беше вътре, Рейчъл беше включила система с антибиотици към ръката
му и беше превързала раните по гърба и краката му, причинени от залежаването.
Затворникът дишаше бавно и тежко, а очите му изглеждаха празни.
- Ще се оправи ли? - попита Карп.
- Би трябвало. Треската му вече стихва - обясни Рейчъл.
- Кога ще може да говори?
- Сигурно се шегуваш? Инфекцията му все още е сериозна.
- Никак даже не се шегувам - повиши глас Карп.
На Калър не й се щеше да спори с него.
- Вероятно утре ще е готов. Няма да се чувства идеално, но и това е нещо, нали? Поне е
това, което искаме от него.
- Най-накрая взе да схващаш - похвали я Карп и приятелски сложи ръка на рамото й.
Внезапно й се прииска да го целуне, да го прегърне и да го отведе в стаята си - него,
мъжа, който я отвращаваше. Да изневери на съпруга си, би било дъното на падението й, по-
ниско не би могла да падне. Рейчъл се пребори с внезапния импулс. Карп се усмихваше и тя
се зачуди дали не е успял да прочете мислите й, но неговото внимание беше насочено изцяло
към Бин Зари.
- Мисля, че започвам да схващам - каза тя.
20.
Уелс погледна в огледалото за обратно виждане и видя костюмираните мъже да се
приближават към субаруто му. Държаха ръцете си на нивото на коланите, готови да извадят
оръжия. С тахото, спряно отпред, и каприза отзад шансовете му да се измъкне бяха нулеви.
Уелс отключи вратата на автомобила си, свали страничното стъкло и постави ръце на волана.
Човекът, който се приближи към колата му откъм неговата страна, не беше на повече от
тридесетина години, среден на ръст, облечен в синя риза и с тъмна кожа. Той отвори
портфейла си и показа значката си на агент на ФБР.
- Господин Уелс, аз съм агент Джоузеф Найвс. Налага се да дойдете с нас.
- Арестуван ли съм? - попита Уелс.
- В момента не сте.
- Тогава е добре да ми кажете за какво да идвам с вас.
- Вие сте материален свидетел на федерално разследване.
Материален свидетел беше термин, напълно лишен от смисъл, и служеше само за
основание да го приберат. Щом толкова сте искали да си поговорим, да бяхте ми звъннали,
помисли си Уелс, но не го каза на глас - професионална етика. От друга страна, тези момчета
явно държаха да покажат, че не се налага да прилагат каквато и да е професионална етика
спрямо него.
- Ще дойда, но ще шофирам моята кола - предложи Уелс.
- Предпочитаме да се возите с нас - настоя леко объркан Найвс.
- Вече го казахте, няма нужда да го натяквате - каза Уелс, въпреки че вътрешно му се
искаше Найвс да го повтори още веднъж.
Агентът отстъпи крачка назад, прошепна нещо в микрофона, закрепен на яката му, и
кимна.
- Господин Уелс, давате ли ми дума, че...
- Да. Да вървим! - подкани го Уелс.
Конвоираха го с двата автомобила на север по околовръстното, като сирената на каприза
постоянно разчистваше пътя пред тях, подобно сигнализацията на снегорин. При изход 46
свиха на изток по „Чейн Бридж Роуд“, който водеше към корпуса на щабквартирата в Ленгли,
само че не бяха тръгнали към ЦРУ. Веднага щом преминаха по „Дълес Роуд“, трите
автомобила завиха вляво и се отправиха към няколко сгради, които приличаха на типичен
градски комплекс от офиси, скупчени около по-голяма сграда с формата на X.
Всъщност комплексът, наречен „Либърти Кросинг“[29], бе новият център, в него бе
събрано управлението на американското разузнаване. Типичното му офис излъчване беше
само привидно - сградите всъщност бяха облицовани със стъкла, но същевременно бяха
изградени от солидно количество бетон, така че при нужда да издържат дори на атентат с
кола бомба. Охраната на главния вход се помещаваше в специална дебелостенна постройка,
разположена отстрани, а единственият път, по който се стигаше до центъра, имаше два остри
завоя, които гарантираха, че идващите превозни средства ще се движат с ниска скорост. Зад
будката на охраната имаше метални ограждения, на които бяха окачени табели с надпис:
„Само за посетители с разрешен достъп. Посетители без разрешение няма да бъдат
допуснати“, а малко по-нататък се четеше: ,Добре дошли в НЦПТ/ОДНР - Национален
център за противодействие на тероризма и офис на директора на националното
разузнаване“.
Капризът спря близо до сградата на охраната и от субаруто си Уелс успя да забележи как
агент Найвс подаде служебната си карта на дежурния, след което последва кратък и
разгорещен разговор между двамата. От будката се появи втори охранител, облечен в
камуфлажни дрехи, който водеше немска овчарка на каишка. Кучето обиколи около колата на
Уелс и пъхна нос под бронята й. „Чисто е“ - оповести водачът, след което огражденията на
пътя бяха преместени и охраната допусна колите да преминат.
Неуважение след неуважение, помисли си Уелс.
Паркираха на местата за посетители, близо до главния вход, и Найвс се приближи до
шофьорската врата на Уелс.
- Въоръжен ли сте? - попита той.
Уелс разгърна якето си и показа глока.
- Ще бъде по-лесно, ако... - започна агентът.
Уелс пъхна пистолета под седалката и се обърна към Найвс:
- Само не си и помисляй сега да ме претърсваш или опипваш! - предупреди го той.
Не го претърсиха, но на входа се наложи да мине през детектор и скенер.
- Стандартна процедура за всички посетители - обясни Найвс.
- Е, щом е стандартна - съгласи се Уелс.
Сградата беше нова, завършена едва година по-рано и построена изцяло за нуждите на
агенцията, ръководена от Уитби. Фоайето беше обзаведено скъпо, изглеждаше модерно и
представляваше последен писък на технологиите откъм оборудване. Белите стени и
огледално гладкият мраморен под повече подхождаха на обстановката в космическия кораб
„Ентърпрайс“. Зад бюрото на охраната висяха увеличените портрети на Барак Обама и Фред
Уитби, а до тях имаше надпис: „Служба за Национална сигурност: координация, цялостност,
прозрачност“. На Уелс мотото му звучеше по-подходящо за рекламно изречение на някой
сервиз, занимаващ се с ремонт и подмяна на автостъкла.
Щом преминаха през охраната, Найвс извади магнитна карта и отвори някаква
необозначена метална врата, зад която се разкри дълъг коридор.
- Насам - подкани го той.
Уелс го последва до една квадратна стая без прозорец, с монтирана камера в единия
ъгъл.
- Да ви донеса ли сода или нещо друго за пиене? - предложи Найвс.
Уелс не отговори и агентът излезе. Десет минути по-късно двама други агенти въведоха
вътре Шафер.
- Уитби сериозно се е постарал - отбеляза Шафер, след като агентите излязоха. - О, да!
Теб как те доведоха?
Уелс му разказа.
- Ами ти? - попита го той.
- Дойдоха пред дома ми - отвърна Елис. - Нямаше хеликоптер, но тези идиоти ме
изложиха пред децата.
Уелс затвори очи и си представи джамиите и минаретата на Кайро, и реката, която едва
помръдваше в коритото
- Чувал ли си нещо за Алаа Зумари? - попита той.
- Доколкото знам, все още се укрива и, за съжаление, не мога да се обадя на твоя
приятел Хани и да го питам имат ли някакви новини - отвърна Шафер.
- Би било въпрос на дребно сътрудничество между агенциите.
Цялата работа взе да става все no-странна, помисли си Уелс. Арестуван съм или не
съвсем от директора на националното разузнаване заради мисия, която те провеждат от
името на директора на централното разузнаване.
- Трябва да отидем пред Конгреса - заяви накрая Уелс, - да им предложим да назначат и
директор на планетарното разузнаване и да решим проблема веднъж завинаги.
- А защо да спираме дотам? Аз си мислех направо за галактически - хвана шегата
Шафер.
- Направо вселенски.
Уелс отвори очи и видя Шафер да наднича през тясното прозорче на металната врата.
Колегата му седна. Няколко минути по-късно обаче Шафер започна да се забавлява, като
чукваше с пръст камерата в ъгъла, после се протегна, приклекна, разкърши рамене и се
обърна към Уелс, който през цялото време не помръдна на стола си.
- Не ти ли е скучно, Джон?
- Какъв смисъл има да ми е скучно?
- Май съм грешал за теб - подкачи го Шафер. - Ти си бил по-голям будист, отколкото си
мислех.
- Не съм будист. Просто съм търпелив.
- И къде е разликата?
Два часа по-късно Найвс се появи отново и след кратко „Елате с мен“ поведе двамата
агенти на ЦРУ по цяла върволица от стълбища и коридори, застлани с плюшени пътеки,
докато накрая ги въведе в една дълга конферентна зала. Тук вече имаше прозорци и дървени
столове с кожени седалки. В стаята беше и Фред Уитби. Уелс не го беше срещал преди, но от
снимката във фоайето беше почти сигурен, че е той. До Уитби седеше Вини Дуто.
- Господа, съжалявам, че ви накарах да чакате - обади се пръв Уитби и се усмихна. Дуто
направи същото. Уитби беше привлекателен мъж, но далеч по-дребен, отколкото Уелс си го
представяше. С яркосините си очи и малките си ръце той изглеждаше като елф, облечен в сив
костюм, шит по поръчка.
- Елис Шафер и Джон Уелс - каза той. - Ще ми се да се бяхме запознали при по-добри
условия. Моля, седнете.
- Условията са си ваши - напомни му Уелс.
- Извинявам се за начина, по който ви доведоха тук, но когато стана ясно, че сте се
запътили към къщата на Брант Мърфи, хората ми решиха, че трябва да се намесят. Това се
прави колкото за наша сигурност, толкова и за вашата собствена. Един от моите хора се е
разтревожил, че сте се държали неадекватно.
- Вашите хора. Значи ФБР вече работи за вас? - попита Уелс.
- Не може сериозно да смятате, че ние сме заплаха - обади се Шафер. - Дори и Вини е
твърде умен, за да не използва тази карта. Наясно съм, че вие сте разхождали лъснатите си
обувки из Пентагона, докато Джон е спасявал Таймс Скуеър, но все пак е можело да го
проверите.
- Запознат съм в детайли с досието на агент Уелс - каза Уитби с глас, който прозвуча
изкуствено като филтриран през найлонова торба, едновременно гладко, гръмко и твърде
пластмасово. - Запознат съм и с вашето. А причината да стоите днес тук като мои гости...
- Гости... - промърмори Шафер. „В агенцията сме все пак“, допълни той с тона на
шантав професор, който се има за гений с хаплив език. Дуто си беше изградил модел на
работа с тях двамата и ги оставяше да работят почти необезпокоявани, а в замяна на това те
не се опитваха да спорят, когато той обираше лаврите за техния успех, използвайки ги да
поизлъскат както лустрото на Управлението, така и неговия собствен имидж.
Но Уитби слабо се интересуваше от величието на Дуто и на ЦРУ, неговата цел беше с
далеч по-широк обхват. Като директор на националното разузнаване той ръководеше
цялостната „разузнавателна общност“ - чудовищно голяма структура, обхващаща
шестнадесет агенции със стотици хиляди служители и годишен бюджет от четири милиарда
долара. Той разпределяше парите, определяше приоритетите и наблюдаваше отблизо всички
борби за надмощие. Уитби, а не Дуто, беше този, който докладваше пряко на президента и
само ако пожелаеше, можеше да стъжни живота не само на Уелс и Шафер, но и на цялото
ЦРУ.
И Дуто знаеше всичко това, когато помоли Уелс и Шафер да се заемат с разследването
на убийствата в 673. Той им беше казал, че ще се погрижи за Уитби, но Дуто също грешеше и
Уелс реши, че на тази среща е по-добре те двамата с Шафер да не спорят. Поне не и докато не
разберат какви карти държеше Уитби.
Освен Уелс Шафер, изглежда, си правеше същата сметка. Той се облегна на стола си,
потупа се по корема и най-накрая промърмори едно: „Е, добре, значи сме ваши гости“.
- Всеки друг на мястото ви в момента щеше да е заплашен от съдебно преследване в
обвинение за възпрепятстване на разследване, ако не и от нещо по-сериозно - каза Уитби.
- Ние ли възпрепятстваме разследването на ФБР? - попита спокойно Шафер. По гласа
му си личеше, че не желае да спори, а просто се държеше като човек, който иска да си
изясни ситуацията. Вживяването в подобна хрисима роля не му се удаваше много, но Шафер
се опитваше да се сдържа - същински Джордж Смайли[30], изигран от Лари Дейвид.
- Вече стотина агенти работят по това... - започна Уитби.
- Впечатляващо! - прекъсна го Шафер. - А резултатът, ако смея да отбележа, за момента е
леко съмнителен.
Ако смея да отбележа, цитира го наум Уелс и си помисли, че на Шафер му липсваше
единствено смокингът.
- Не сте достатъчно запознат, за да съдите за резултатите, господин Шафер. Напредваме.
Не ни трябват двама каубои, които да пречат на разследването и да притесняват и плашат
свидетелите. Освен това няма да споменаваме и разрушаването на връзките ни с чужда
разузнавателна служба, която е наш съюзник в борбата с ислямския екстремизъм.
Уитби наклони леко глава и премести погледа си от Шафер към Уелс.
- А вие, агент Уелс? Имате ли да кажете нещо? Или предпочитате господин Шафер да
говори вместо вас?
Студеното синьо излъчване в очите на Уитби напомни на Уелс за леда в замръзналите
езера на Ню Хемпшър през януари. Това бяха очи на войник и въпреки това Уитби не беше
войник, а само един политик, който се бе превърнал в бюрократ и считаше, че е в правото си
да съди хората, поели рискове, които той самият никога не би предприел. Той погрешно
възприемаше бюрократичните спорове като форма на войнственост и опитът да му бъде
обяснено в какво се състои разликата неизменно би претърпял крах - той просто можеше да
стои и да гледа със сините си очи, без да вижда нищо, но всъщност да си вярва, че е видял
всичко.
- Нямам нищо за казване - отговори Уелс. - Съвсем нищо.
Уитби отвори лаптопа пред себе си и докосна клавиатурата. На големия плосък монитор
зад гърба му се появи карта на Пакистан, изпъстрена с дузина светещи червени кръгчета.
Уитби кликна на едно от тях, разположено близо до Исламабад. На екрана се появи
сателитна снимка на складовете в някаква малка военна база, заснета с толкова висока
резолюция, че по нея можеха да се прочетат дори регистрационните табели на джиповете,
паркирани до склада.
Уитби отново натисна нещо и снимката изчезна, а на нейно място се появи неясно
изображение на шест големи цистерни.
- Това е снимано от самолет „Хищник“, оборудван с новия модел радари - обясни Уитби.
- През стената ли е снимано? - попита Шафер.
- Да.
На екрана вдясно от снимката се появи редица от съкращения и цифри: 5 (PLU/UA) Y
100/300 GS 400 (UR) PTI Med/High RA High АА Medium OTR High.
- Имате ли някаква идея какво точно гледаме? Давай, Шафер - подкани го
наставнически Уитби.
- Може би пакистанско скривалище за ядрено оръжие?
- Човек не може да ви излъже, господин Шафер - отбеляза Уитби и премести курсора на
мишката към списъка с акроними вдясно, като започна да ги чете: - Пет бойни глави.
Плутоний. Разглобени. Заряд от сто до триста килотона всяка. Четиристотин души охрана на
място. Няма тежки оръжия. Вероятност за нахлуване на талибани - от средна към висока.
Леснодостъпно по суша. Седма степен на достъпност по въздух. Висок цялостен риск от
заплаха - Уитби отново включи на главната карта. - Разполагаме с подобна информация за
всяко ядрено оръжие в арсенала на Пакистан. Между другото, в момента разполагат с
осемдесет и две бойни глави. Досега знаехме, че ги местеха насам-натам, прегрупираха ги,
но нямахме информация колко точно са. Изглежда, бившият президент Мушараф е решил, че
разпръсването на бойните глави на много места е добра стратегия, за да се запази
достатъчно голям брой от тях при евентуално нападение от Индия. Сега, разбира се,
пакистанците са изправени пред малко по-различен проблем, както и ние.
Уитби посочи други две червени кръгчета, едното близо до Равалпинди, а другото до
Лахор:
- Тези две бази са главният ни проблем - каза той. - И в двете висшите командири са
симпатизанти на ислямисткото движение.
- А защо армията не премести бойните глави оттам? - попита Шафер. - Или да смени
командирите?
- Много добре знаеш защо - всеки генерал представлява център на една самостоятелна
военна единица, а притежаването на бойните глави е въпрос на престиж. Освен това е доста
рисковано да искаш от един генерал да сдаде командването, особено от такъв, който има
връзки в „Ал Кайда“.
Уитби затвори картата и продължи:
- Господин Шафер, ще имате възможност да проучите настоящите снимки и
информация за толкова дълго време колкото ви е необходимо. Разбира се, в свободното ви
време. Знам, че умеете да мислите стратегически, и според вашия стратегически... - самото
повторение на думата прозвуча смешно от устата на Уитби - ...анализ смятате ли, че тази
информация е ценна за нас?
- Разбира се, стига да е вярна - отговори Шафер.
- Идва от най-високо ниво в АВР. Точна е - заяви Уитби. - Дори ни заведоха в шест от
депата за ядрени глави, а останалите сме ги проверили с „Хищници“ и сателити и доколкото
се вижда, източниците ни са казали истината. - Уитби направи пауза и след миг продължи: -
Не се налага да обяснявам от каква полза е това за нас, нали? Защо, мислите, окупирахме
Афганистан? Не, не е за да си играем с талибаните. Ние разполагаме със СБР - сили за бързо
реагиране, - разположени в Баграм, които са в постоянна готовност. Ако ситуацията в някое
от депата, където държат оръжията, стане напечена, след не повече от петнадесет минути
ние вече ще летим натам и мога да кажа, че за пръв път в историята най-накрая успяхме да
установим контрол над пакистанския боен арсенал.
- Гениално! - отбеляза Шафер. - Но, моля ви, загрявам малко бавно, обяснете ми какво
общо има всичко това с 673 и убийствата? Когато последно проверявах, нито един от
задържаните в „Къщата на мрака“ затворници не е работил в пакистанската армия или АВР.
- Не мога да ви кажа, но ви уверявам, че това е свързано с информацията, получена от
673 - подчерта Уитби.
- Уверявате ни, колко мило от ваша страна.
- Вярно е - намеси се и Дуто.
- А ти откога знаеш за всичко това? - обърна се Шафер към Вини, но вместо отговор
Дуто се прокашля нервно.
Тогава Уелс забеляза липсващото парченце от пъзела. Или поне едно от липсващите
парченца.
Тази карта беше причината за главоломното издигане на Фредерик Уитби, бивш
конгресмен и бивш анализатор от средно управленско ниво, от Пентагона до един от най-
влиятелните хора във Вашингтон. Тя беше причината именно той да стане директор на
националното разузнаване, а Дуто, като шеф на ЦРУ, да докладва пред него. Картата бе
дошла от „Къщата на мрака“, но самият отряд се беше разпаднал, а ако разследването на ФБР
по случая с убийствата на членовете на Целева единица 673 поемеше в грешна посока, Уитби
би изгубил част от бляскавия си триумф.
Уелс забеляза, че Шафер също се досеща, - беше вдигнал глава като хрътка, надушила
следа.
- Затова ли пречите на разследването на ФБР?
- Не преча...
- Забранили сте им достъп до писмото, изпратено до главния инспектор.
- Това писмо е само един слух, напълно непотвърден слух.
- Непотвърден е, защото не сте позволили на главния инспектор да проведе разследване.
- То няма нищо общо с убийствата. Който и да стои зад смъртта на тези хора, независимо
дали това е чужда терористична група, или местен престъпник, ФБР разполага с всички
необходими средства да проведе разследването.
- ФБР наясно ли е, че вие сте наблюдавали работата на 673 в Пентагона? - попита
Шафер.
- Висшето ръководство на Бюрото е запознато с предишния ми пост и те не смятат, че
той има някаква връзка с настоящото разследване - заяви Уитби, а напрежението в гласа му
се долавяше ясно по острия бюрократичен тон, с който бяха казани думите му.
- Може би, ако знаеха за писмото, биха размислили - предположи Шафер.
- Господин Шафер, вие с господин Уелс нямате абсолютно никакви пълномощия да
разследвате тези престъпления. Директор Дуто е допуснал грешка, когато е приел
противното - оповести Уитби.
- Грешката е моя - съгласи се веднага Дуто с почти радостна нотка в гласа.
- Не можем да рискуваме тази информация да изтече. Ако пакистанската общественост
научи, че следим отблизо ядрените им запаси, това би породило размирици, а армията ще
бъде изправена пред огромен натиск да премести оръжията. В най-безобидния случай ще
изгубим точните координати, където те се съхраняват, а в най-лошия терористите ще се
опитат да ги откраднат по време на преместването им. Отделно това няма нищо общо с
убийствата на членовете на 673, затова сега ви моля да не се намесвате. Оставете ФБР да си
свърши работата.
- Само че не схващам едно нещо... - рече Уелс, правейки се на наивен, както всички
очакваха. Уитби го погледна изненадан и закова яркосините си очи в него.
- Вие сте ръководили 673, нали?
- Образно казано, да. Аз помогнах за създаването му. След това отрядът беше автономен.
- Но вие сте получавали докладите от дейността му.
- Да.
- И сте запознат с тактиките, които са използвали при разпитите? - продължи да пита
Уелс.
- Отрядът действаше автономно.
- Не ви питам дали сте одобрявали действията им, зададох ви въпроса дали сте знаели с
какво точно се занимават.
- Не сме се събрали тук, за да говорим за това - опита се да отклони темата Уитби.
- Отговорете ми само на въпроса откъде сте сигурен, че информацията, събрана от 673,
е надеждна, след като не знаете какво точно са правили със затворниците, за да я получат?
- Информацията е неоспорима. Това е всичко, което мога да ви кажа.
- От липсващите затворници ли е получена? - продължи Уелс.
- Какви липсващи затворници?
- Двамата, които не са в системата, тези, които не съществуват.
- Нямам представа за какво говорите - заяви Уитби.
- Разбира се, че имате. В писмото се споменават дванадесет идентификационни номера.
Десет от тях отговарят на различни затворници, но има два, които не съществуват в
системата.
- Това писмо е само един слух - повтори Уитби. - Много е възможно този, който го е
писал, да е решил да сложи и два фалшиви номера, за да предизвика подобен проблем.
- Нали не вярвате сериозно на това? - попита Уелс.
- Нямам намерение да обсъждам писмото, господин Уелс. То трябва да е било
унищожено.
Уелс се замисли дали да не го притисне още малко - например да доведе Джим ди
Анджело, бившия компютърен инженер, нает от АНС, който бе спечелил онзи договор без
провеждане на конкурс, но реши да изчака. Все още не знаеха какво точно бе направил Ди
Анджело за Уитби, нито бяха наясно защо. Не знаеха и каква е позицията на Дуто по всичко
това. Трябваха им доказателства, а не предположения.
- Е, така значи - намеси се Шафер, - оставяме нещата така, както са.
- Оставяте ги.
- Ами ако ни се обади някой с повече информация за разследването?
- Пренасочвате го към ФБР.
- А ако се случи така, че сами да се натъкнем на някаква информация?
- Предоставяте я на ФБР.
- Ясно! Схванах - каза Шафер. - Ти разбра ли, Джон?
- Разбрах, Елис.
- Значи с това приключихме тук? - попита Шафер.
- Най-вероятно да - отговори Уитби.
Шафер се изправи и Уелс го последва.
- Господа - обърна се Уитби към тях, - не съм сигурен дали бях достатъчно ясен - не се
опитвайте да ме притискате за това. Директор Дуто няма да може да ви защити. Дори
репутацията ви няма да може да ви защити. Вие двамата ще стоите далеч от това
разследване, това е пряка заповед! Разбрахте ли?
- Въпрос? - вдигна ръка Уелс.
Уитби го изгледа така, сякаш искаше да отреже вдигнатата във въздуха ръка.
- Смешно ли ви е, агент Уелс? - попита с леден глас той.
- Свикнал съм на по-директни заплахи - каза Уелс, - нещо от сорта на „Пусни оръжието
или ще те застрелям в главата!“, затова сега схващам малко бавно - оправда се той. - А и вие
сте малко...
- ...уклончив - довърши вместо него Шафер. - Той е повече от уклончив, Джон, а това
никак не ни помага. Аз също искам да знам какво точно рискуваме тук. Запазените места за
паркиране в Ленгли ли ще ни отнемете? Или ще ни намалите командировъчните?
Уитби се усмихна и Уелс разбра, че няма начин да го пречупят.
- Ще ви задържа в качеството ви на материални свидетели и ще бъдете под ограничение,
докато ФБР не намери убийците. А в най-лошия случай вие двамата ще останете в затвора с
години и дори Управлението няма да може да ви измъкне оттам.
Уитби плъзна една тънка червена папка с няколко листа към Уелс. Агентът я отвори и
видя ужасно кървави снимки от местопрестъпление в Москва. Разпозна мъжете - той ги
беше убил.
- Ще бъдете обвинен в убийство. Просто и лесно - каза спокойно Уитби. - Това не е било
операция на ЦРУ. Някакъв бивш агент, извън контрола на Управлението, е убил агенти на
ФСС[31]. Става въпрос за същия човек, който наскоро е бил в Кайро, където сериозно е
вбесил службите на най-близкия ни арабски съюзник. Със сигурност това би било доста
интересно четиво, ако излезе в Поуст, нали? Или във Венити феър. Историята е по-скоро
като за Венити феър - героят с глинени крака. А междувременно вие ще се намирате в
затвора и няма да има начин да обясните всичко това пред медиите.
- Става въпрос и за същия бивш агент, който успя да спре ядрена атака по Вашингтон... -
намеси се Елис.
- Това никога не се е случвало, господин Шафер - прекъсна го Уитби. - Нали? Цялата
информация е засекретена на толкова високо ниво, че всичко е просто един мит. Уверявам
ви, че ще си остане така, в противен случай това би могло да предизвика Национална
истерия.
- Таймс Скуеър не е засекретен.
- Таймс Скуеър беше отдавна. Наскоро да е правил нещо значимо? - заяде се Уитби. - А
колкото до вас, господин Шафер, тук са записани всички случаи през последните двадесет
години, в които сте давали информация на тайните служби на Франция, Израел, Саудитска
Арабия и дори на Русия - заяви Уитби и извади друга червена папка.
- Разменял съм информация, не съм я давал - поясни Шафер.
- Имали ли сте писмено разрешение за това?
- Винаги сме получавали обратно толкова информация, колкото даваме - отговори
Шафер. - В някои случаи дори и повече.
- Обзалагам се, че мога да намеря няколко изключения, които трудно биха могли да
бъдат обяснени в съдебна зала... или пред Поуст. Да, прилича ми повече на история за пред
Поуст - нищо специално, само дребен шпионаж.
- Директор Уитби - каза Уелс и му подаде папката обратно, - за нас беше удоволствие да
се запознаем.
- За мен също. Агент Найвс ще ви покаже обратния път.
Същата вечер Уелс и Шафер останаха до късно, седнали на последния ред на стадиона
„Нешънълс Парк“. Спортното съоръжение някога е било дом на станалите печално известни
със слабата си игра „Вашингтонски сенатори“[32].
Тогава спортните коментатори се шегуваха, че Вашингтон е „пръв във войната, пръв в
мира и последен в Американската лига“, преди „Сенаторите“ да се преместят в Минесота
през 1960-а и да се преименуват на „Туинс“.
Сега Вашингтон си имаше нов отбор - „Нешънълс“[33], които пък бяха дошли от Монреал
с ново име и си имаха обновен стадион, за изграждането на който бяха вложени шестстотин
милиона долара. Но „Нешънълс“ не бяха подобри от „Сенаторите“ някога, а „Нешънълс
Парк“ си оставаше на три четвърти празен дори и в приятните слънчеви дни, което го
правеше идеално място за усамотение, ако човек иска да избегне досадници.
Уелс облегна дългите си крака на седалката пред себе си. С Шафер бяха седнали на
последния ред и разполагаха с цял сектор от стадиона само за тях двамата.
- Е? - попита той.
- Уитби със сигурност може да ни стъжни живота - каза Шафер. - Човекът знае как да
омайва пресата. Знае и че твоята работа е засекретена и трудно може да бъде извадена наяве
- представи си каква истерия би настанала, ако хората разберат колко близо до
унищожението сме били миналата година. Междувременно Уитби стреля право в целта -
доста смел ход. Вместо да се заглавиква с репутацията ти на агент, той атакува направо.
- И ме изкарва опасен и неподлежащ на контрол - довърши Уелс.
- Точно така, освен това те мисли за човек, който се има над закона - допълни Шафер.
- Как е възможно да си мисли такива неща?
Шафер се разсмя - и двамата знаеха, че в обвиненията на Уитби има доста повече от
зрънце истина.
- Ами ти? - продължи Уелс.
- Той държи доказателствата. Ако гледаш нещата в истинския им смисъл, всичко е
наред... Ала някои действия, извадени от контекста, като например това, че Шафер бил дал
данни от сателитите на онези от Саудитска Арабия, или пък това, че поверителни данни
от АНС са постъпили при французите, биха отнели доста време и усилия, за да бъдат
обяснени пред съда. А най-вече това би струвало доста пари, сигурно всичко, което имам.
- Вини също го държат изкъсо - напомни му Уелс.
- И на мен така ми се струва. Въпреки че аз си имам обяснение каква е причината.
- Мислиш ли, че той нарочно ни е въвлякъл в това?
- Ще ти кажа, когато всичко приключи, обещавам. Е, какво мислиш, Джон? Да се
отказваме ли? Дали да не дадем на човека това, което иска, в крайна сметка?
Уелс не си направи труда да отговори.
- Не мисля да го правим! - заяви Шафер.
Далеч пред тях играч на „Нешънълс“ - слаб чернокож младеж, който напомняше на Уелс
за Дарил Строубъри от 1986-а, тъй като беше също толкова висок, строен и бърз, - запрати
топката в ъгъла на дясната половина на полето и докато защитникът на „Брюърите“ се усети
да я овладее, младежът беше успял да изтича през две бази, изяждайки разстоянието между
тях с големи крачки. Десният защитник се опита да направи страйк от ъгъла, но в това време
трети човек в базата бе успял да се измъкне, а първият младеж вече докосваше торбата с
пясъка и направи трипъл. Оскъдната тълпа по трибуните на стадиона започна да ликува.
- Браво! - каза Уелс.
- Някога и ти тичаше така - отбеляза Шафер. - Сигурно е трудно за атлет като теб да
остарява и да усеща как рефлексите си отиват.
- Все още имам достатъчно рефлекси, за да те просна с един удар - закани се Уелс.
- Може би - усмихна се Шафер и стисна оформения бицепс на Джон. - Може би... Какво
ще кажеш да вложиш тези мускули в нещо полезно?
- Както наредиш, шефе.
- Трябва да отидем при Джим ди Анджело колкото се може по-скоро и да разберем кой
го е накарал да премахне онези имена. И най-вече защо.
- Не мислиш ли, че той ще изтича право при Уитби след това? - попита Уелс.
- Не и ако успеем да изиграем картите си добре.
ЧАСТ ТРЕТА
21.
Долината Суат, Пакистан.
Август 2008 година.
Белият микробус „Мицубиши“ си пробиваше път през централната част на Дерай -
прашно фермерско градче в сърцето на долината Суат, разположено на сто и шестдесет
километра североизточно от Исламабад. През Дерай преминаваше широк главен път, целият
осеян с дупки и неравности, покрай който бяха изградени и къщите на града - разкривени
двуетажни постройки, застроени нагъсто и опрели стрехи една в друга, подобно на колеги,
заставени насила да играят в обща игра по време на тимбилдинг.
Уличните лампи не светеха, всички магазини в града бяха затворени и със спуснати
метални решетки пред вратите и витрините. Улиците бяха съвсем празни, ако се изключи
възрастният мъж, който бавно въртеше педалите на колелото си и караше на няколко метра
пред микробуса, а кльощавите му бедра лениво се спускаха и вдигаха под широката му роба.
Единственото доказателство, че в града живееха хора, бяха екраните на телевизорите,
проблясващи в синьо от жилищата, разположени над магазините.
Като се съди по пейзажа на път за Дерай, тишината и липсата на каквито и да било
признаци на живот в градчето не бяха изненадващи, поне според Дуейн Магс. Той седеше
отзад в мицубишито и се опитваше да не мисли за болката в десния си крак, който все още
заздравяваше, след като го простреляха преди два месеца. На предната седалка на микробуса
седяха двама войници от спецчастите "Делта", облечени така, че спокойно можеха да минат
за местни.
Някаква мършава бяла котка с козина, мокра от летния дъжд, който се беше изсипал
само преди час, пресече лениво пътя. Котката игнорира микробуса с отработената
незаинтересованост на манхатънски пешеходец, който пресича на необозначено място, след
което изчезна в някаква тясна уличка от другата страна, близо до взривената сграда на
полицейското управление в града. Тя нямаше прозорци, а циментът, останал от стените й, се
лющеше грозно, разкривен на всички страни. Полицаите бяха избягали от града, за да отидат
в Мингора, който се намираше от другата страна на реката и като по-голям град се считаше и
за по-безопасен. Друга, сиво-бяла котка лежеше между две торби с пясък на покрива на
автогарата и наблюдаваше улицата долу. Магс си помисли, че котката патрулираше също
толкова ефективно, колкото са го правили и полицаите преди това.
В самия край на Дерай микробусът зави на югоизток по тесен път, който завършваше
при главната цел на задачата им - малко фермерско селце, наречено Дамгар Калай. Магс
погледна часовника си - беше десет и петнадесет, пристигаха точно навреме. От края на
селцето се виждаше само блещукащ наниз светлинки, окачени на върха на някакво минаре,
издигащо се в облачното небе. Нищо друго в Дамгар не светеше. Само няколко мили по-
далеч, на другия бряг на река Суат, се мержелееха светлините на град Мингора - столицата на
този регион, която със своите сто седемдесет и пет хиляди жители бе запазила известна доза
живец, за разлика от своя събрат Дерай. Всички градове в околността бяха разположени в
равнината, наредени като броеница по поречието на Суат, прокопала с ледените си води пътя
си чак от планинските върхове на Хиндукуш.
С горещия си климат през лятото и изобилието от вода Южната част на долината Суат
беше изненадващо плодороден район - истински аграрен оазис. Околните планински райони
бяха слабо населени и все още пазеха непокътната дивата си красота, която в по-щастливи
времена от близкото минало бе определяна като „Швейцарията на Пакистан“. Само на сто и
двадесет километра северно оттук се издигаше шестхилядникът връх Фалаксир, подобен на
огромен каменен юмрук, изправен към небето.
Но планините не бяха успели да запазят долината на Суат от резките промени,
разтърсили Пакистан. От години талибански войници превземаха долината, идвайки от
крепостите си по афганистанската граница, разположена на двеста километра на запад, а до
2008 година те бяха успели да превземат почти цялата територия.
Полицията и правителството бяха предпочели да си затворят очите, когато талибаните с
черни тюрбани започнаха да патрулират по улиците на Мингора и да правораздават по своята
версия на шериата - древното ислямско право, което изпълняваха направо от каросериите на
своите пикали. Талибаните събираха такси от собствениците на магазини, изгаряха
училищата за момичета и пребиваха всеки, който беше заподозрян от тях в престъпления
против исляма. През юни 2008-а разрушиха дори единствения ски курорт в Пакистан -
„Малам Джаба“, разположен на четиридесет километра от Мингора. Талибаните не гледаха с
добро око на фриволни забавления като карането на ски и вече едва ли някой би могъл да
сравни долината Суат със Швейцария.
И все пак контролът на талибаните над Суат все още не бе успял да превземе главния
път, преминаващ през долината, и трафикът от и към Исламабад протичаше без блокади по
пътя. Въпреки това придвижването в района беше рисковано, особено за човек като Магс.
И шестимата войници от отряда "Делта", участващи в тази мисия, имаха загрубяла
кафява кожа и дълги черни бради, освен това говореха арабски, пущунски или и двата езика.
Пътувайки по пътя, те не се набиваха на очи, но чернокожият Магс нямаше подобен
камуфлаж. Микробусът, в който се возеха, беше товарен и нямаше странични стъкла, а през
по-голямата част от пътуването Магс трябваше да стои ниско приведен на седалката си, така
че да не се забелязва отвън.
Зад микробуса пътуваше останалата част от отряд „Делта“, качени в любимия брониран
„Нисан седан“ на Джордж Фецко. В багажника му бяха натоварени автомати, пистолети и
няколко касетки ръчни гранати. Товарната част на микробуса беше празна, ако не броим
черния трискоростен велосипед, подобен на хиляди други, виждани всекидневно из
Пакистан, и черната чанта, в която се съдържаше и най-важната част от оборудването им.
Спецчастите от отряд „Делта“ пристигнаха от Баграм преди седмица. Всички бяха
добре обучени войници, корави и опитни мъже, но от самия факт, че бяха изпратени тук, си
личаха проблемите, които ЦРУ изпитваше в тази част на света. След като повече от шест
години бяха обикаляли из различни част на Афганистан, войниците от отряд ,Делта“ бяха
научили езика и дотолкова бяха заприличали на араби, че лесно се смесваха с местното
население-нищо повече от тактика за оцеляване.
Междувременно в Исламабад някои от най-добрите и способни кадри на ЦРУ все още
бяха заседнали в патова ситуация, подобна на тази през Студената война. Те рядко излизаха
извън района на Дипломатическия анклав и твърдяха, по-скоро за да убедят себе си, че
постоянно обработват своите източници на информация в АВР и армията. Но според Магс
пакистанските им информатори често си играеха с тях и ги снабдяваха с неверни данни.
Старият му приятел Фецко - заместник-шеф на местния отдел, беше и единственият
оперативен служител, който някога бе излизал извън огражденията и не се страхуваше
редовно да поставя живота си в опасност.
Магс трябваше да признае, че Фецко му липсваше. Навиз Хан също му липсваше и много
му се щеше той да бе с тях на настоящата мисия. Само преди месец Хан бе изпратен в Лахор,
близо до границата с Индия. Беше се обадил на Магс, за да му съобщи новината. Не се
налагаше да обяснява каква бе причината за този трансфер - това беше наказанието му за
успеха на акцията, в която бяха заловили Бин Зари и Мохамед.
Хан почти бе успял да избегне наказанието - хората от екипа му останаха лоялни към
него и потвърдиха версията, която той бе представил, - че в къщата са били само четиримата
терористи и всичките са били убити по време на акцията. Никой не спомена за залавянето на
Бин Зари и Мохамед, още по-малко за участието на американците в него.
Доказателствата в къщата не отговаряха на скалъпената история, но полицията в
Исламабад беше достатъчно досетлива, за да си замълчи и да стои настрана. Камионите
бомби бяха нещо, с което АВР трябваше да се занимава, а ако някой в АВР знаеше, че Бин
Зари е бил в тази къща, то едва ли можеше да го каже, след като единственият начин да бъде
запознат с тази подробност бе, ако лично е подпомагал планираната бомбена атака. Така
Хан, изглежда, беше на път да пропусне наказанието. Точно тогава му съобщиха за
трансфера.
- С малко си се отървал - каза му Магс.
- Не е така, приятелю, моите хора няма да дойдат с мен - беше отговорил Хан с
отработения си английски акцент. - Там няма да мога да се доверя на никого.
По време на разговора Магс ясно чуваше шума от много коли и камиони и се зачуди къде
ли се намираше Хан - със сигурност не си беше у дома, Хан никога не би му се обадил от
домашния си телефон.
- Може би е хубаво да направиш едно пътешествие - каза Магс, - да видиш Щатите...
Визата няма да представлява проблем.
- Много щедро, но изцяло ненужно предложение... - каза Хан от другата страна на
линията. - Как е кракът ти?
- Вече няма да мога да участвам в маратона, но иначе се оправя - отговори Магс. Беше
извадил късмет, че куршумът не бе засегнал костта и главните нерви, а докторът беше
обещал, че ако спазва рехабилитацията си сериозно, скоро може да очаква пълно
възстановяване, не че Магс се нуждаеше от допълнителни причини, за да спортува.
- А как е Джордж? - попита Хан.
- Добре е - отговори Магс. - Ще му кажа, че и ти си добре.
- А приятелите ни? Чува ли се вече нещо?
- Още не. Бръмбарите влизат, но не излизат - завоалирано каза Магс.
- Бръмбари ли? - не разбра Хан.
- Обещавам, че ако чуя нещо, ще ти кажа. Беше много луда нощ, нали? - въздъхна Магс.
- И още как!
- Успех там, където отиваш, Навиз! - пожела му Магс накрая. - Ако ти потрябва някаква
помощ, само вдигни знамето на върха на копието, а аз ще извадя доспехите и ще дойда да ти
измъкна задника, независимо дали това би довело до международен инцидент, или не.
- Вярвам, че е така. Селям алейкум.
- Алейкум селям.
През следващия месец Магс се занимава единствено със скучни задачи, като служебна
охрана на една делегация, контрол при монтирането на охранителните камери в етажа на
посолството, където се намираха офисите на ЦРУ, и въвеждане в работата на двама
новопостъпили охранители. Разбира се, освен това се занимаваше и с лечението на крака си.
В средата на август Ник Улрих, шефът на местния отдел на Управлението, бе извикан на
спешна среща в Кувейт. Магс не беше сред поканените, но от слуховете научи, че останалите
поканени са шефовете на отдели в Делхи и Кабул, както и двама генерал-лейтенанти от
Генщаба - все големи риби.
Улрих отсъства за един ден и когато се върна, оперативната дейност на отдела им се
засили значително. Цели два дни от Баграм излитаха „Хищници“, които прибираха скритите
оръжия по северозападната граница, а на третия ден индийските сили за сигурност
арестуваха членовете на старата група на Джаварудин бин Зари „Ансар Мухамад“ в една
къща в Делхи. Магс се зачуди дали не са успели да пречупят Бин Зари.
Отговорът дойде на следващата сутрин тъкмо когато сядаше на бюрото си с втората чаша
кафе. Съобщи му го по телефона секретарят на Улрих:
- Шефът иска да те види.
- Разбира се.
Улрих би могъл да звънне и сам, но не беше такъв човек. Магс излезе от стаята си и
тръгна към кабинета на Улрих, а секретарят му го посрещна в коридора и побърза да го
въведе. Без да става от мястото зад бюрото си, шефът на отдела му подаде лист светлосиня
хартия, която се използваше само за най-спешните съобщения.
- Това дойде тази сутрин - обясни той.
TOP SECRET/SCI/CHARLIE BRAVO RED/COS Cl EYES ONLY[34]
ЛАПТОП, ЗАРОВЕН В ПОДА НА КУХНЯ, КЪЩА В ДАМГАР КАЛАЙ, ДОЛИНАТА
СУАТ. ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА ПРЕКИ ВРЪЗКИ НА РЪКОВОДНИ ЛИЦА ОТ АВР С
ТЕРОРИСТИЧНИ АТАКИ В ПАКИСТАН. АВР НЕ Е ЗАПОЗНАТА. ЦЕЛТА - ВЕРОЯТНО
НЕЗАЩИТЕНА. САМО ЦИВИЛНИ. МЯСТО - УТОЧНЯВАНЕ С ПОСЛЕДВАЩИ ДАННИ.
ИЗТОЧНИК: ДЛ (3)
Д/П: 2/5
ННД
ДЛ (3) означаваше, че информацията е получена по данни от лице, а не от електронно
съобщение или по сведения на друга шпионска агенция. 3 означаваше, че информаторът е
затворник.
Д сочеше вероятната достоверност на източника, а П сочеше степента на потвърденост,
като и двете се оценяваха по скала от 1 до 5. В случая информацията се считаше за вероятно
достоверна, дори и без да е потвърдена от повече от един източник.
Съкращението ННД означаваше „Необходими незабавни действия“.
Магс върна листа с шифрограмата. В главата му се породиха доста въпроси. Защо
водилите разпитите бяха толкова сигурни, че лаптопът съществуваше, въпреки че тази
информация не бе потвърдена от друг източник освен от самия затворник? Това от Бин Зари
ли беше дошло, или от някой друг? Защо имаше и код за спешност „Чарли Браво“? „Чарли
Браво“ означаваше, че бележката е дошла от Генщаба през Баграм, но всяка информация от
Бин Зари би трябвало да пристигне от Ленгли, а не от военните. Все пак те двамата с Фецко
бяха хората, заловили Бин Зари.
- Успели са да пречупят Джаварудин - предположи Магс.
- Възможно е - отговори Улрих. Той беше солиден мъж в началото на петдесетте, с гъста
тъмнокестенява коса, месест нос и внушително широка брадичка. Приличаше на английски
аристократ от периода на 1925 година, тръгнал на лов за лисици и яребици. Човекът не беше
никак глупав и Магс бе признал, че умее да се справя повече от добре при срещите с АВР и
генерали от пакистанската армия. Въпреки това Магс не го харесваше, а чувствата явно бяха
взаимни.
- Искате ли да организирам екип... - започна Магс, но Улрих го спря по средата на
изречението и заяви:
- Утре пристига отряд от Баграм. Екип „Делта“.
-„Делтите“? - учуди се Магс. Всеизвестно бе, че Улрих много държеше на спазването на
юрисдикцията при действия на местна почва, но изглежда, фактът, че ЦРУ в случая бе
изместено от тази задача, не го притесняваше особено. Може би съзнаваше, че „Делтите“
имат повече капацитет да се справят с това в сравнение със собствените му агенти, а може
би просто не смяташе, че лаптопът е важен. А възможно беше просто да му бяха обяснили
какво печели и какво губи в случая и той сам да се е оттеглил от борбата. Магс нямаше как да
го попита - каквото и да си мислеше, Улрих не беше от склонните да споделят.
- „Делтите“ ще бъдат шестима - поясни Улрих. - Но специално за тази задача ще бъдат
под наше командване.
- Добре - разбра Магс. Технически погледнато, нито отряд , Делта“, нито която и да
било друга американска военна единица имаха право да действат на територията на
Пакистан без изричното разрешение на пакистанското правителство. Все пак, поне от
правна гледна точка, Съединените щати не бяха в състояние на война с Пакистан. Но
получаването на разрешение за извършване на тази операция от страна на пакистанските
власти можеше да се окаже трудна задача. За тях подобно искане би изглеждало като: Трябва
да отидем в Суат и да откраднем един лаптоп, който доказва, че вие сте терористи. Няма
да е проблем, нали?
За да се избегнат юридическите усложнения, по време на тази мисия отряд „Делта“
щеше да се води със статут на ВПП - „временно прекратени правомощия“, и щеше да е на
подчинение на ЦРУ, което няма задължение да спазва военните правила и устави по време на
операция. Магс схвана логиката, но тя никак не му хареса - щеше да му се наложи да
ръководи екип от шестима мъже, които не познаваше, в задача, основаваща се на данни,
които нямаше как да потвърди.
- Ясно - каза Магс. - Аз ще отговарям за операцията, нали?
- Точно така. Нали все говорим, че искаме да подобрим взаимодействието си с
Пентагона... Е, сега имаме възможността - заяви Улрих.
- Благодаря, шефе.
Отряд ,Делта“ пристигнаха на следващия ден. Добрата новина беше, че всички до един
се оказаха обучени професионалисти, точно както Магс очакваше. Момчетата знаеха, че за
тази задача няма да разполагат с обичайните подкрепления от страна на военните - нямаше
да има хеликоптери „Блек Хоук“, които да им помагат от въздуха при нужда. Трябваше да
изпълнят задачата възможно най-тихо и дискретно.
Лошата новина беше, че те разполагаха със същата информация за сведенията, получени
от затворника, с която разполагаше и Магс, и бяха получили заповедта за действие в същия
ден, в който Магс и Улрих бяха осведомени за операцията. Ръководителят на отряда - майор
Джеймс Армстронг - знаеше единствено, че целта на операцията им не се намира в Баграм.
- Скоро ще разберете - каза Магс.
- Ще разберем.
Това беше и допълнително доказателство, че данните идваха от Бин Зари, помисли си
Магс. Но защо разпитващите бяха толкова сигурни, че може да му се вярва? Искаше му се да
сподели това, което го притесняваше, с Армстронг, но залавянето на Бин Зари беше строго
секретна операция и от всички служители на ЦРУ в Исламабад за нея знаеха само Магс и
Улрих. Затова той реши да си замълчи и да потърси начин как да се вмъкнат в онази къща...
Щеше да му бъде далеч по-лесно, ако Управлението разполагаше със свестни
информатори в Дамгар или където и да било другаде в Суат, но единственият що-годе
достоверен информатор в цялата долина - заместник-кметът на Мингора - беше избягал от
града преди шест месеца и се намираше в неизвестност. Талибаните демонстративно бяха
запалили автомобилна гума пред къщата му и обещали, че следващия път, когато се върнат за
него, ще запалят такава върху главата му. Талибаните не знаеха, че кметът е информатор, -
ако бяха наясно, нямаше да се занимават да го предупреждават. В случая просто не го
харесваха.
Както обикновено, Магс и момчетата от отряд „Делта“ трябваше да разчитат на
технологиите за запълване на празните места в плана. АНС им изпрати серия от сателитни
снимки на Дамгар Калай с изключително висока резолюция - виждаше се точното
местоположение на къщата, с което се потвърждаваха сведенията от неизвестния затворник.
Сградата беше ниска и схлупена едноетажна постройка, с ширина девет и дължина
дванадесет метра. Представляваше типична за селските райони на Пакистан къща,
построена с тухли и хоросан, върху които се крепи покривът. Едно средно по сила
земетресение би могло да срути цялата постройка. Пред нея се виждаха малък трактор и
останки от пикап. Втора сателитна снимка бе успяла да улови в кадър едно момче и по-
възрастен мъж, застанали до трактора и очевидно опитващи се да го подкарат.
В най-добрия случай къщата можеше да се намира на поне няколкостотин метра
разстояние от съседните домове и селскостопански постройки, но Магс и хората му не
успяха да извадят този късмет - къщата се намираше в южната част на тесен път, който
завиваше на изток и завършваше направо в полето край селото. По пътя, на близко
разстояние, бяха скупчени десетки къщи, отделени една от друга с ниски стени. Целта им се
намираше на около тридесет и пет метра от съседната сграда - достатъчно, за да се
приближат незабелязано, - но всеки изстрел или дори вик веднага би привлякъл вниманието
на съседите и евентуално на талибаните.
За да надникнат в къщата, Управлението бе изпратило самолет „Хищник“, оборудван с
терморадари и камери с инфрачервени лъчи. На снимката, правена на зазоряване, когато
околният въздух е все още хладен и топлината от телата се различаваше ясно, се виждаха
поне петима души, спящи в къщата, включително три деца. Точна бройка не можеше да се
определи, понеже вътрешните стени пречупваха топлината по начин, който трудно би могъл
да се проследи.
На следващия ден двама от „Делтите“ тръгнаха на физически оглед с джип до Мингора,
а след това до Дерай и Дамгар. Върнаха се късно през нощта и донесоха противоречиви
новини. Самата къща не беше трудно да бъде намерена, но талибаните, които все повече
навлизаха в този район, бяха разположили нощни патрули по всички пътища около Мингора,
което допълнително ограничаваше възможностите им за незабелязано придвижване.
Прецениха, че ще им трябва около един час тишина, за да могат да открият лаптопа,
скрит в къщата. Планът беше да проникнат вътре много рано сутринта, преди зазоряване,
когато семейството щеше да спи най-дълбоко, и да ги заставят да запазят тишина, ако се
наложеше. Дори и без нощните патрули на талибаните задачата беше рискована - ако имаше
някой буден по това време, той щеше да забележи колите им, - а сега изглеждаше направо
невъзможна.
Кабинетът на Магс се превърна във военна зала със сателитни снимки и инфрачервени
изображения, закачени по стените. Прекараха цял ден и почти цяла нощ в разглеждане на
снимките, планиране и отхвърляне на различните варианти за осъществяване на задачата.
Обсъдиха дали да не се снабдят с пикапи „Тойота“ и черни тюрбани и да се дегизират като
талибани преди акцията, но решиха, че рискът да попаднат на истински талибани е
прекалено висок. Освен това нямаше как да знаят дали семейството в къщата подкрепя
талибаните, или не.
Обмислиха и варианта да се доближат по вода - със сал през реката, или да отидат дотам
с коли, а да се върнат със салове. Но тъй като саловете са лесно забележими, бавни и
практически лишени от защита, планът си беше чиста шега. Дори Армстронг се изсмя и
предложи да си вземат и бира, за да си направят пикник.
В един момент, къде насериозно, къде не, Армстронг предложи да спуснат с хеликоптер
няколко отряда рейнджъри, които да превземат къщата, да стрелят по всеки, който се
приближи, и да се изнесат отново с хеликоптер, когато приключат.
- Страхотна идея! А какво ще разправяме на пакистанците, когато разберат, че сме
започнали война в района на Суат? - попита Магс.
- Мислиш ли, че ще забележат? - усъмни се Армстронг.
- Нищо няма да им казваме.
- Ами когато дойдат с техните самолети, за да ни преследват?
- Те не си правят труда дори да се бият с талибаните. Мислиш ли, че ще тръгнат да се
ежат на нас?
Магс трябваше да признае, че планът беше сравнително добър откъм простота на
изпълнението.
- Жалко, че не сме във война с тях - съжали той. - Нещата тогава щяха да са далеч по-
лесни.
Но не бяха и не беше желателно да нахлуват в пакистанска къща, особено в такава, в
която има жени и деца и в която най-вероятно няма нито един талибан. За момент Магс дори
си помисли, че задачата им е невъзможна при условията, които си бяха поставили.
И тогава му хрумна идея. Беше крайно рисковано и лесно можеше да се провалят, но
това вероятно беше единствената им възможност да се вмъкнат в дома, без да причинят
смъртта на някой цивилен.
Разказа я на Армстронг.
- И това нещо работи? Наистина ли? - учуди се той.
- Честно казано, самият аз никога не съм го използвал - отговори Магс, - но знам, че сме
го тествали и работи. Освен това руснаците са го използвали.
- Точно така - кимна Армстронг. - Спомням си. Даже с него убиха и доста невинни хора.
- Вярно е.
- Незаконно е.
- Да, освен това не е етично. Вероятно не е и морално. Но имаш ли по-добра идея?
Когато Магс отиде да съобщи на Улрих, шефът му само поклати глава и попита:
- Това ли е всичко, което измислихте? И то след четири дни умуване?
- Сър, нямам нищо против да ви запозная и с другите възможности, които обсъдихме и
отхвърлихме - каза Магс и си помисли: А ако някога беше стъпвал в мисия, може би щеше да
имаш поне малка представа за какво говоря.
- Значи казвате, че това е най-добрата възможност.
- Да.
- И майор Армстронг е съгласен?
- Можете сам да го попитате.
Улрих прекара уморено пръсти през гъстата си черна коса и след минута размисъл
заяви:
- Добре, но без нищо писмено. Ако е нужно да се разписвам някъде за това нещо, ще го
направя, но не трябва да се споменава за какво ще се използва то. И да знаеш, че ако нещо се
обърка там, вие се изнасяте. Няма значение какво може да стане, включително и ако умират
цивилни.
- Колко благородно от ваша страна, сър.
- Не ме дразни, Магс.
Оборудването пристигна на следващия ден с дипломатическа поща. Естествено, че за
такава пратка не можеше да използват куриерска фирма. Въпросите, които им зададоха
инженерите и научните работници в Ленгли, бяха единствено от техническо естество - за
размера и разположението на целта. Ставаше въпрос, разбира се, за хипотетична и
несъществуваща цел. След това Магс изпита странното усещане, че никой у дома не иска да
знае с какво точно се занимаваха тук.
Междувременно,Делтите“ заминаха за базата в Баграм, където по сателитните снимки
можеше да им създадат триизмерен модел на целта - село Дамгар. Сградите бяха изобразени
схематично, но с правилно разположение и размери, и така екипът имаше възможност да
тренира шофирането из непознатите участъци, които в общия случай биха представлявали
само линии върху картата. На Крис Снайдер, лекаря на отряда, се падна неприятната задача
да приложи на практика оборудването, изпратено от Ленгли. Той направи пет-шест сухи
тренировки с него, последните три от които в пълна тъмнина, и накрая заяви, че е доволен
от резултата.
- Наистина ли ще го направим? - попита Армстронг на втория ден от тренировките им.
- Май да - отговори Магс.
- Знаеш, че това е лудост, нали - каза тихо Армстронг, но в думите му нямаше въпрос. -
Има неща, които са трудни, и такива, които са си направо идиотски. Ние май вървим към
вторите.
- Не се налага да е така. Можем да кажем на Улрих, че се отказваме - предложи на шега
Магс.
- Рискът за цивилните е прекалено висок - продължи Армстронг.
- Дори не знаем какво има на онзи лаптоп, ако въобще там има някакъв лаптоп.
Армстронг поклати глава и каза:
- Няма начин. Отиваме, нали?
- Да.
- Тогава по-добре рано, отколкото късно. Ситуацията в района се затяга и е само въпрос
на време да започнат да блокират пътищата.
- И аз така мисля - кимна Магс. - Ще го направим тази нощ. Прогнозата е, че ще бъде
хладно и ще вали. По-добре за нас, така хората ще си стоят по къщите и няма да има никой
по покривите.
- А ако нещата там изглеждат съмнителни, запазвам си правото да наредя да се оттеглим
- рече Армстронг.
- Това е най-умното нещо, което съм чул за тази седмица - заяви Магс.
Два часа по-късно натовариха автоматите, ръчните гранати и пистолетите в багажника
на нисана. Прибраха специалното оборудване в черна торба, която качиха в микробуса
заедно с велосипеда. След това потеглиха.
Исламабад се намираше само на тринадесет километра от Мингора по въздух, но по
суша между двата града се стигаше за четири часа. Пътят се виеше през най-непристъпните и
тесни планински проходи, първо на запад към Пешавар, а след това на североизток, по
шосето с гръмкото наименование N-95, но представляващо всъщност две платна, прокопани
по ръба на скалите.
На отиване се заклещиха зад някакъв стар училищен автобус, боядисан в бяло и зелено,
но жълтата му боя отдолу все още си личеше. В него се бяха натъпкали фермери и хора от
селата, насядали по четирима на две седалки, а на коленете си държаха деца, които гледаха
любопитно през прозорците. Всеки милиметър от покрива на автобуса беше зает с очукани
куфари, зелени пластмасови кофи и малки телени клетки, пълни с пилета. Автобусът
пъплеше по ръба на склона, изпускайки облаци дизелови изпарения, и колкото повече
Армстронг натискаше клаксона, за да му отворят път, изглежда, толкова по-бавно караше
шофьорът.
Най-накрая Армстронг даде газ и успя да се промуши покрай автобуса, който сякаш леко
ускори. Но точно в момента, когато и микробусът беше успоредно с претоварения автобус, от
насрещното платно зад завоя изскочи пикап. На задната седалка стомахът на Магс се сви.
Виждаше как пикапът се приближава към тях и го гледаше, сякаш беше куршум на забавен
каданс, а пътят сякаш взе да става още по-тесен.
- Армстронг! - извика той.
Майорът натисна клаксона.
Пикапът намали скоростта, но не спря. Автобусът сви леко вляво и някак си трите
превозни средства успяха да се сместят на двете ленти на шосето. Щом пикапът изчезна в
обратната посока и двете коли минаха завоя, установиха, че след това място пътят ставаше
по-широк, като автомобилите там можеха да се разминават далеч по-спокойно.
- Дори не бяха чак толкова близо - заяви Армстронг.
- Гледай да запазиш малко късмет и за мисията - отвърна му Магс.
Слънцето вече залязваше зад кафявите била на планините и в далечината се носеха
звуците от призива към вечерна молитва - печални въздишки в нощта, които се лееха на
вълни едновременно отвсякъде и всъщност отникъде.
Стъмни се съвсем и заваля. По пътя подминаха пикап, пълен с талибани, които ги
изгледаха с любопитство, но не се опитаха да ги спрат. Час по-късно достигнаха до бетонния
мост над река Суат, който свързваше Мингора и Дерай. На средата на моста Армстронг
внезапно намали скоростта.
- Това да не е... - каза той. - Да, такова е.
- О, господи! - изпъшка делтата, седнал на мястото до шофьора, беше Снайдер.
От метален стълб в северния край на моста висеше обезглавен човешки труп, закачен за
краката. Дъждът се стичаше по тялото и ръцете на трупа и капеше в локва долу. Личеше си,
че по-голямата част от кафявата кожа е била одрана. Оставен в летните жеги, стомахът на
трупа се беше подул като балон. Надпис над него гласеше: „Нечестив развратник крадец“,
написан на арабски и пущунски.
- Май тези наистина командват тук - каза Магс.
- Не си падат особено по крадците - добави Армстронг.
- Щом са направили това на един крадец, какво ли са приготвили за нас, ако ни заловят?
- учуди се Снайдер.
- Предполагам, че е най-добре да не разбираме.
Преминаха през града покрай възрастния мъж, бялата котка и взривеното полицейско
управление, след това завиха по пътя, който водеше до Дамгар Калай. На средата на пътя
мицубишито изключи светлините и отби встрани. Нисанът го последва.
Магс свали велосипеда и черната чанта от задната част на микробуса и сложи торбата в
телената кошница на колелото. Снайдер, облечен в традиционната мъжка тъмносиня роба,
пъхна „Глок“ със заглушител в кобура, закачен на бедрото му. Сложи миниатюрната слушалка
в ухото си и залепи с тиксо към гърдите си малък предавател. Почука по дребния микрофон с
размерите на глава на карфица, прикрепен на рамото му, и прошепна: „Чувате ли ме?“
- Чуваме те - потвърди Армстронг.
След това, без дори да си пожелаят късмет или да им каже вая кон Диос, Снайдер се
метна на велосипеда и подкара към селото на километър и половина по-нататък.
22.
Гейтърсбърг, Мериленд
Дърво. Желязо. Заоблена форма. Тотеми на цивилизацията, предназначени предимно и
единствено за нейно собствено забавление. Стиковете със защитни торбички, поставени на
безценните им метални глави, потракваха тихо в синята спортна чанта „Калауей“, докато
Джим ди Анджело вървеше към своя „Кадилак Ескалейд“, паркиран в края на алеята пред
къщата му. Ди Анджело, с едрата си, въз-пълна фигура, голямото шкембе и огромните бедра,
играеше голф предимно в стил „Джон Дали“[35]
- Я гледай - каза Шафер. - Този тип наистина опазва природата.
- Дано да има допълнително подсилено шаси - обади се Уелс. Двамата с Шафер
наблюдаваха кадилака, седнали в микробус с обозначенията на „Електическа компания
Потомак“.
Ди Анджело се качи в кадилака и сложи чантата със стиковете на седалката до себе си.
- Колко мило - отбеляза Шафер, - ще се возят отпред при него.
- На това се казва човек, който обича стиковете си за голф. Ние тук ли ще стоим, или ще
го проследим? - попита Уелс.
- Тук.
Уелс включи двигателя на микробуса и се приближи към алеята на къщата точно когато
Ди Анджело излизаше от нея, така че му препречиха пътя. Клаксонът на кадилака изсвири
първоначално за кратко, а след това по-продължително. Уелс и Шафер слязоха от микробуса.
Ди Анджело вече беше свалил стъклото от шофьорската страна и побърза да им каже:
„Момчета, объркали сте къщата“, но когато двамата се приближиха към колата му, мъжът
бръкна в якето си, за да извади нещо. Телефон, както предположи Уелс. Пенсионираните от
АНС не носеха оръжие, или поне Уелс разчиташе да е така. Само че Ди Анджело бръкна по
нагоре...
- Джим! - извика Уелс. - Ние сме от Управлението! ЦРУ!
Ди Анджело слезе от кадилака, стиснал в ръка нещо, което много приличаше на „Глок“,
40-и калибър, - доста масивно оръжие. Ръцете му трепереха, но от толкова малко разстояние
нямаше как да не уцели.
- Дай да видя ръцете и на другия - каза Ди Анджело, - на дребосъка - уточни той и
погледна към Шафер, който идваше от другата страна на колата.
- Поне не съм слон! - измърмори Шафер и пристъпи кум Уелс с високо вдигнати ръце.
- Имате ли оръжие? - попита Ди Анджело.
- Да - отговори Уелс, а Шафер каза „не“.
- Извади го и го сложи на земята. Бавно - нареди Ди Анджело.
Уелс го направи.
- А сега легнете долу. И двамата.
- Щяхме да го направим и без да разиграваме тази драма - каза Шафер.
- Малко закъсняхте - отбеляза Ди Анджело и след като се поколеба за момент, пъхна
пистолета в колана на зелените си панталони за голф. Глокът изду корема му още повече.
- Хей, ти, дребният, бръкни в джоба си и ми подай портфейла си.
Шафер го направи. След като го отвори и го разгледа за момент, Ди Анджело го пусна на
земята.
- Елис Шафер, значи. Ами ти? - обърна се той към Уелс.
- Аз съм Джон Уелс.
- Дай да видя.
Уелс му подхвърли портфейла си и след като го разгледа, Ди Анджело му го хвърли
обратно. Уелс си спомни какво беше казал Уитби за репутацията му - доскоро всички се
обръщаха към него с огромен респект в редките случаи, когато използваше истинското си
име извън Управлението.
Но стрелбата на Таймс Скуеър се беше случила преди цели четири години, а освен това,
по изрична молба на Уелс, Управлението не допусна негова снимка да се появи в интернет, а
и той самият отказваше всякакви интервюта. През първите няколко месеца стотици
журналисти се опитваха да се свържат с него, а сега получаваше само по няколко покани за
интервю месечно. Разбира се, кариерата му не приключи след събитията на Таймс Скуеър,
но само неколцина от най-висшите ръководители в Ленгли и в Белия дом знаеха какво
всъщност е направил. А колелото на знаменитостите в днешно време се въртеше толкова
бързо, че само няколко месеца далеч от светлините на прожекторите бяха достатъчни, за да
направят едно име трудно разпознаваемо. Доста жени и неколцина мъже го възприемаха
като измислен герой, истински Джеймс Бонд, идеална проекция на фантазиите им. Ан също
бе преминала през кратка версия на този синдром, но бързо беше успяла да се отърве от него.
- Ти, спортягата - обърна се Ди Анджело към Уелс, - ритни го насам - допълни той и
посочи пистолета му. Уелс го подхвърли към него и Ди Анджело го метна в кадилака.
- Трябва да поговорим - обади се Шафер.
- Трябва да си вървите. Имам уговорка в един часа -отговори Ди Анджело.
- Джим - приближи се Шафер до него, - мой дълг е да ти напомня, че ти си програмен
инженер на бази данни - наблегна на израза той. - Никога през живота ти не се е налагало да
убиваш нещо по-опасно от компютърен вирус. Досега Джон можеше да те е обезглавил, ако
искаше, но беше достатъчно възпитан да не го прави. Моля те, не го предизвиквай. Дори и да
не е въоръжен, той е доста по-силен от теб. А сега, моля те, спри да губиш време и ни
покани да влезем вътре.
Това накара Ди Анджело да замръзне намясто. Той остана неподвижен и със спуснати
ръце, когато Шафер се приближи към него.
- Хайде - подкани го той, - хоп, хоп! Колкото по-бързо приключим, толкова по-бързо ще
се махнем оттук.
Уелс и Шафер седнаха на дивана във всекидневната на Ди Анджело, представляващ
масивна мебел от черна кожа. Беше в центъра на просторна стая, пълна със снимки на Ди
Анджело и съпругата му, също толкова едра като него, както и на двамата му синове, които
бяха дори по-огромни. Всичко в къщата беше в уголемен размер - рамките на снимките,
телевизорът, мебелите, дори черният лабрадор, който едва си направи труда да дойде и да ги
подуши.
Ди Анджело седна срещу тях и все още стиснал пистолета си в скута, попита:
- Какво искате от мен?
- Работил си за АНС.
- Не мога нито да отрека, нито да потвърдя... - започна да увърта Ди Анджело.
Шафер извади тънка папка от якето си и я подаде на мъжа - беше копие от личното му
досие.
- Както споменах, колкото по-бързо приключим, толкова по-бързо си тръгваме -
напомни му Шафер.
- Разбира се. Пенсионирах се миналата година, както вече знаете.
- Работил си там цели двадесет и пет години. Завършил си висше образование в Карнеги
Мелън, специалност „Операционни системи“, и веднага след това си започнал работа за
Чичо Сам.
- Май е така, да.
- Защо напусна?
- Винаги съм искал да започна собствен бизнес.
- В сферата на консултанските услуги - допълни Шафер. - Работиш за час, а ти плащат за
цял ден, нали така разправяха за консултантите.
- Да.
- И добре ли върви? Особено в тази закъсала икономика? - поинтересува се Шафер.
- Засега да.
- Виждам, че е достатъчно добре, щом можеш да си позволиш да отидеш на голф във
вторник следобед.
- Вижте, каквото и да се опитвате да измъкнете, казвам ви, че имам уговорка в един
часа. Освен това нямате право да действате на американска територия, поне не и ако не са
сменили закона, което автоматично прави разговора ни изцяло неформален или незаконен,
или и двете - отбеляза Ди Анджело.
- Тогава да караме по същество - предложи Шафер.
- Не записвате всичко това, нали...
- Не. Говорим си неформално, както каза. Е, значи преди да се пенсионираш в АНС, си
отговарял за единния затворнически регистър.
- Не бих казал, че само аз отговарях за него, но в общи линии, да.
- Отговорна работа - отбеляза Уелс.
- Така е. Има няколко нива на сигурност, нива на достъп и множество сайтове за
поддръжка в доста точки из целия свят.
- И доста логична - продължи Уелс, - включва абсолютно всеки един затворник.
- Да. Имахме за задача да създадем единна база данни, в която Управлението и
Директоратът по отбраната да могат да проследят всекиго.
- Чувал ли си някога за отряда за разпити TF 673? -попита Шафер.
- Не.
- А за едно тъмно място, наречено „Къщата на мрака“? В Полша? - продължи той.
- Не.
- Сигурен ли си?
- Да.
- Виж сега - започна Шафер, - ако ще ни лъжеш, трябва да измислиш нещо по-сериозно.
Разбира се, че знаеш за 673, техните затворници са били в базата данни, която ти си
управлявал, нали така?
Ди Анджело го изгледа неразбиращо и изду бузи подобно на стокилограмова катерица.
- Давай по същество - каза накрая той.
- Отряд шест-седем-три се е състоял от десет човека - продължи Шафер. - В момента са
останали трима. Останалите са мъртви. Знаеш ли нещо по въпроса?
Ди Анджело се поколеба за момент, но след това каза:
- Май чух нещо такова.
- Затова ли полудя от страх, когато ни видя тук? - попита Уелс. - И извади оръжието?
- Не знаех кои сте, а и не носите униформи. Това нямаше нищо общо с 673.
- А може и да си решил, че някой те преследва заради двамата затворници, които си
изтрил от базата данни.
- Нямам представа за какво говорите - Ди Анджело се изправи. - Налага се да си
вървите.
- Още една тъпа лъжа - продължи Шафер. - Шест-седем-три са имали дванадесет
затворници, но в регистъра са посочени само десет. Двама липсват. Освен това старият ти
шеф, Сам Арбеган, ми спомена, че само четирима компютърни инженери в АНС са имали
системен достъп до базата данни. Ти си бил един от тях.
- Та какво от това?
- Ами Арбеган потвърди, че базата данни е идеално защитена и информацията в нея не
може да бъде променяна, без това да остави следи в програмата. Имената никога не могат да
бъдат изтрити оттам. Разказа ми и за проследяващата програма и какъв е принципът й на
работа, но мисля, че ако ти си създателят на това нещо, няма защо да се притесняваш за
правилата на употребата му, нали? В онази нощ през 2008-а, когато базата данни и
проследяващата програма са изключили едновременно, на смяна си бил ти, нали?
- Нямам представа.
- Ти си бил, проверихме.
- Доста сте се потрудили за неформално разследване - отбеляза Ди Анджело и вдигна
пистолета. - Намирате се в моята къща и ви моля да я напуснете веднага!
Уелс се отдалечи от Шафер и Ди Анджело насочи объркано пистолета ту към единия, ту
към другия, сякаш не можеше да реши кой от двамата може да е по-опасен.
- Стой настрана, Елис... - предупреди го Уелс.
- О, така и смятам да направя...
- Нямам никакво желание да си играем на "Доброто ченге срещу лошото ченге", казах
ти да стоиш настрана. Той е уплашен, а хората като него действат глупаво, когато са
уплашени. Да, едър е и е доста бавен, но няма да му трябва много време, за да дръпне
спусъка. Да си тръгваме - подкани го Уелс.
- Добре.
Уелс се изправи и Шафер го последва към вратата.
- Наистина ли си тръгвате? - попита Ди Анджело.
- Може да си тръгнем - каза Уелс. - Или може да ти разкажа какво знаем и откъде го
знаем. Повярвай ми, това ще те заинтересува, вероятно дори толкова много, че ще ни
помогнеш.
Ди Анджело изгледа пистолета в ръката си така, сякаш отговорът беше написан на него.
- Ами ако не ме интересува? Ще си тръгнете ли?
- Да не мислиш, че много искаме да се размотаваме тук с теб? Или пък да те гледаме как
играеш голф?
- Добре - съгласи се Ди Анджело. - Две минути.
Уелс се настани на фотьойла до дивана, далеч от Шафер и перпендикулярно на Ди
Анджело.
- Не си оправомощен да знаеш нещо по този въпрос, така че нарушавам закона с това, че
ти казвам - започна Уелс, - но трябва да го направя. Някой е написал писмо до нашия главен
инспектор, в което се говори за затворниците, държани от 673. Споменава се, че са били
измъчвани. Изпратено е преди убийствата. Главният инспектор е започнала да разследва
случая, но е била спряна, а сега ФБР се занимава с разследването. Само че те не знаят за
писмото, нито за липсващите затворници. Освен това почти сме сигурни, че ти си човекът,
който е заличил имената им от регистъра, но идеята не е била твоя. От теб искаме само едно
име - кой ти нареди да го направиш? Фред Уитби? Вини Дуто? Някой друг? Има ли и други
по веригата?
- Не разбирам защо смятате, че точно аз знам нещо по този въпрос - отбеляза Ди
Анджело.
- Ти си бил дежурен в деня, когато се е случил сривът в проследяващата програма -
отговори Шафер. - После е дошъл и този договор, за който не се е наложило да минеш през
конкурсна процедура. Ако беше постъпил по-умно, щеше да си създадеш истинска своя
работеща компания и да свършиш малко работа, но те е хванал мързелът. Ако някой реши да
се разрови около това, проблемът ти ще лъсне веднага, - кадилакът, апартамент във
Вирджиния... Мисля, че си получил към един милион долара. На това се казва пари, и то
само за да направиш така, че да изчезнат две имена!
С едно-единствено движение Уелс скочи на крака и прекоси триметровото разстояние,
което го делеше от Ди Анджело. Мигновено вдигна ръка и удари Ди Анджело с лакът в
челото, от което главата му отхвръкна назад като топка на конец, а с другата си ръка успя да
грабне пистолета му. С още едно светкавично движение Уелс вече се намираше в другия край
на стаята и едва след това се обърна, за да види резултата от стореното. Ди Анджело се беше
свлякъл във фотьойла и едва си поемаше дъх, опипвайки машинално челото си, за да провери
дали не му течеше кръв.
- Ти ме удари! - не можа да повярва той, а гласът му прозвуча изненадано като на
третокласник, който не разбира защо останалите деца са скочили да го бият.
- Така е по-безопасно за всички ни, включително и за теб - каза Уелс, спусна
предпазителя на глока и го пъхна под дивана.
След малко Ди Анджело успя да си поеме дъх и да се поуспокои.
- Това е нападение! - едва изрече той.
- Ако искаш, звънни на ченгетата - отговори Шафер и размаха мобилния си телефон
пред него. Ди Анджело поклати отрицателно глава.
- Ние сме единствените, които разполагат с тази информация - напомни му Шафер. -
Както и Джон спомена, федералните не знаят нищо за липсващите затворници и какво е
станало с регистъра, нито пък за твоя договор. Все ни е тая дали ще разберат, или не.
- Искаме само да знаем кой е убиецът на нашите хора - допълни Уелс.
- Така че, бъди така добър и ни кажи кой успя да те купи - допълни Шафер. - Веднага
след това си тръгваме и все още ще можеш да спазиш уговорката си за среща.
- И няма да кажете на ФБР? Нито на вашия главен инспектор? На никой, нали? -
поинтересува се Ди Анджело.
- Ако искахме да замесим ФБР в това, вече щяхме да сме го направили. Сигурно знаеш
как действат те. Или може би не? Идват тук за разпит, показват ти значките и след това си
говорите пет-десет минути. Ти им казваш същата лъжа, която пробута и на нас, че никога не
си чувал за „Къщата на мрака“, нещо достатъчно тъпо и очевидно невярно. После няма да се
усетиш как са се върнали със заповед за арест с обвинение за „възпрепятстване на
разследването“ или дори нещо още по-лошо - обвинение по член хиляда и едно.
- Хиляда и едно ли? - учуди се Ди Анджело.
- Знаеш ли какво е? Това е „Лъжа на федерален агент“. Може да си отнесеш присъда до
пет години. Дори и да не те сложат под клетва, пак може да си го отнесеш заради това. Имай
предвид също така, че те не правят записи от разпитите, така че всичко ще бъде твоята дума
срещу тяхната. Ако не вярваш, може да попиташ Марта Стюарт за обвинение по хиляда и
едно, а и имай предвид, че жената имаше доста пари за пръскане по адвокати -
многозначително каза Шафер. - Сигурно в момента си мислиш: Хубаво, значи ще си мълча.
Нищо няма да казвам. Но и това няма да ти помогне. Защото работата е дебела, има
прекалено много връзки, водещи към теб. Повярвай ми, не би искал федералните да се ровят
в това.
Ди Анджело скри лице в шепи и разтърка замислено бузите си. Уелс се замисли как ли
се чувстваше човек, толкова едър като Ди Анджело, - сигурно постоянно би се щипал
невярващо и за всеки случай неуморно би се грижил да добавя все нови и нови защитни
слоеве плът между душата си и несигурния свят, който дебне отвън, - истинска телесна утеха.
- Ако ви кажа каквото знам, ще изчезнете ли? - попита Ди Анджело.
- Честна скаутска - обеща Шафер. Уелс също кимна.
- Всичко е много просто. През есента на 2008-а аз отговарях за регистъра, както вече
споменахте. Управлявах това нещо и следях дали данните за всички затворници са въведени
правилно. Системата беше криптирана на високо ниво - не искахме обикновените служители
да могат да променят имена или идентификационни номера, - веднъж влязъл в регистъра,
човек трябваше да си остане там.
- Това по чие решение беше?
- На шефовете ми. Те искаха регистърът да остане чист по същата причина. Както и да е,
през септември ми се обади някой и попита дали мога да направя няколко промени в
регистъра.
- Промени?
- Да изтрия нещо. Тогава казах: „Не, подобни нареждания трябва да дойдат само от
страна на АНС, и то в писмен вид“. Моят човек продължи да ме убеждава, че ставало въпрос
за националната сигурност. „Тогава издействай писмена заповед“, рекох му аз. После той
каза: „Виж, ако го направиш, обещавам да се отплатя добре“, а аз отвърнах само: „Да бе,
трябва да ми дадеш поне един милион, за да бърникам по това нещо“. Шегувах се,
естествено. Но той отговори просто: „Разбира се“.
Очите на Ди Анджело се разшириха, сякаш все още не можеше да повярва, че бе поискал
толкова пари, и най-вече, че желанието му се беше сбъднало.
- Внимавай какво си пожелаваш - цитира древната китайска поговорка Шафер.
- Един милион долара! За десет минути работа, дори по-малко. Вижте, така или иначе
мислех да се пенсионирам от АНС, а щях да получа само някаква си мизерна пенсия. Знаете
ли, завършил съм „Карнеги“ и бях на практика най-добрият в класа. След дипломирането ми
предложиха работа от една малка компания, наречена „Майкрософт“, но аз исках да служа
на родината си. И го направих! Служих й, като седях в един и същи офис цели двадесет и пет
години и писах код. Не го осъзнавах, докато изведнъж не беше прекалено късно: „Кодът си е
код, без значение къде го пишеш“. Ако бях отишъл в „Майкрософт“... Както и да е. Тогава
реших, че това е божията отплата, начин да бъда компенсиран за всичко. Само дето, след
като го направих, осъзнах, че всъщност не бог ми е дал тези пари...
- Виж ти, пристъп на болна съвест - обади се Шафер. - Не очаквах толкова лесно да се
предадеш.
- Не. Но през цялото време след това само треперех някой да не дойде и да ме попита.
- Добре че ние се отбихме първи - кимна Шафер. - Спомняш ли си имената на мъжете,
които си изтрил?
Ди Анджело поклати отрицателно глава.
- Не, но съм сигурен, че и двамата бяха пакистанци. Единият беше тридесетинагодишен,
а другият май беше на седемнадесет. Мисля, че бяха заловени в Исламабад и имената им бяха
въведени в регистъра в един и същи ден, и то сравнително скоро. Искам да кажа, неотдавна,
преди да ги изтрия, някъде през лятото на 2008-а - уточни Ди Анджело.
- А твоят човек обясни ли ти какво се е случило с тях?
- Спомена, че ги няма, което можеше да значи, че са били екстрадирани, но не мисля,
защото, ако беше така, за какво им беше да си дават толкова зор с регистъра?
- Значи си се досетил, че са мъртви.
Ди Анджело кимна.
- Ами този твой човек? Откъде беше сигурен, че можеш да му вярваш и че не се опитва
да те подхлъзне? - попита Уелс.
- Сигурен бях, че този някой е истински, най-малкото от това, че подобна молба си е
достатъчно странна - каза Ди Анджело. - Всичко беше прекалено странно, за да не е истина.
Искам да кажа, кой би тръгнал да се занимава с подобно нещо, ако е измама? ФБР? Главният
инспектор на АНС? Някак си не се връзва. Освен това бях сигурен, че човекът зад всичко
това е истински, искам да кажа, срещал го бях и преди - в Кувейт.
- И как се казва?
Ди Анджело поклати глава и замълча.
- Хайде, Джим, стига си го наричал „този някой“. Трябва ни име.
Ди Анджело не спомена нищо, дори не помръдна. Уелс се замисли дали не беше по-
добре да дойдат още веднъж и да го притиснат отново, но точно тогава компютърният
инженер кимна:
- Той работеше за вас, момчета, и мисля, че все още е в ЦРУ. Казва се Брант Мърфи.
Уелс и Шафер се спогледаха.
- Знаем го - каза Шафер. - За кого работеше той?
- Така и не ми довери - отговори Ди Анджело.
- Лъжеш.
- Истина е, за какво ми е да ви лъжа? Аз така и не го попитах, не исках да го притискам.
- Но парите, които си получил, са дошли от „CNF Консултинг“, който получава по-
голямата част от финансирането си чрез директора на националното разузнаване.
- Честно казано, доста бях изненадан да разбера, че това е договор с директора на
националното разузнаване. Всъщност винаги съм мислил, че тези, които са искали имената
да изчезнат, са от Ленгли.
Дуто и Уитби, Уитби и Дуто. „Два скорпиона в един буркан“, помисли си Уелс. Тези
двамата играеха някаква игра, която само те си разбираха.
- Защо беше нужно да минавате през толкова сложна схема? - попита Уелс. - Не би ли
било по-лесно да вземеш парите кеш?
- Когато той се съгласи сумата да е един милион, поисках сто хиляди в брой, а
останалото да мине през схемата. Настоявах парите да изглеждат законно придобити и знаех,
че могат да го организират така, че да стане. Той каза, че е съгласен, но излезе, че аз съм
глупак - трябваше всичко да искам кеш, а не да оставям следи.
- Без тези следи нямаше да имаш възможността да ни се изповядаш - усмихна се Шафер.
- Щастливец си.
Ди Анджело, изглежда, не забеляза сарказма в думите му и продължи:
- Както и да е, получих първите сто хиляди и пристъпих към действие - изчистих
регистъра. Шест месеца след това се пенсионирах. Точно тогава Мърфи ми се обади и каза,
че за мен е предвиден договор, за който няма да се налага да се явявам на конкурс.
Теоретично погледнато, и в момента продължавам да правя анализи на базите данни на
Директората на националното разузнаване.
- Значи парите са дошли от Фред Уитби?
- Да, но пак ви повтарям, че не знам дали самият той стои зад всичко. За това ще трябва
да попитате Мърфи.
- Май ще го направим.
23.
Пътят към Дамгар беше разкалян, но все още проходим, и силно набразден от гумите на
тракторите, които караха жито на пазара. Дъждът продължаваше да вали, мокрите му пръски
се просмукваха в дрехата на Снайдер и капеха по ръцете му. Над главата му облаците се
сгъстяваха и небето все повече притъмняваше.
Велосипедът хлътна в една дупка и Снайдер едва успя да го овладее и да се задържи
отгоре му. Подкара малко по-бавно, като оглеждаше внимателно пътя напред, и се замисли за
всички неприятности, пред които бяха изправени, и за това, че в долината гъмжеше от
хиляди талибани, самопровъзгласили се за местна милиция. Вече беше решил, че ако го
заловяха тук, щеше да запази последния куршум от глока за себе си - в никакъв случай
нямаше да се остави на милостта на талибаните.
Подмина една къща, после втора и вече се беше озовал в Дамгар. Сградите в селото
представляваха разкривени постройки от кирпичени тухли и бетон. Заобиколи един
ръждясал двигател от мотоциклет, захвърлен на пътя, и предната му гума хлътна в купчина от
нещо меко и вонящо. Наоколо цареше абсолютна тишина, а цялото място изглеждаше по-
скоро като изоставени руини, отколкото като село, в което живееха хора. Дори кучетата не
пролайваха. Талибаните бяха издали заповед всяко куче, видяно да се разхожда по улиците,
да бъде застрелвано намясто. Като фанатично вярващи мюсюлмани, те ги смятаха за харам -
нечисти. А скитащите песове, които все пак бяха оцелели след първата им атака, сами се бяха
изпокрили някъде.
Благодарение на часовете, прекарани в упражнения на симулатора, Снайдер чувстваше,
че улиците са му познати. Без да забавя ход, той сви вляво покрай джамията в центъра на
селото и после отново вляво по тясната уличка, която водеше към набелязаната къща.
Само минути по-късно Снайдер беше вече пред къщата. Докато минаваше покрай нея,
намали и се ослуша дали няма да чуе признаци на живот вътре - работещ телевизор, бебешки
плач или човешки стъпки... Ала наоколо се чуваше само трополенето на дъждовните капки
по пътя и леко проскърцване от гумите на велосипеда.
Измина бавно още стотина метра и се обърна - беше достигнал до етапа, който пилотите
наричаха V1, - последната възможност за преустановяване на излитането. Все още можеше
да се върне при отряда. Никой нямаше да попита защо е спрял, щяха просто да се завърнат в
Исламабад и да опитат друга нощ. Но веднъж слязъл от колелото, той нямаше как да се
откаже от задачата. Ако нещо се случеше с него, останалите от отряда щяха да дойдат, за да
го спасят, но тогава щеше да се наложи да си пробиват път за изход с бой, което само по себе
си би било чисто самоубийство.
Той спря пред къщата и преброи бавно до пет. От юг проехтя далечен гръм. Пое си
дълбоко дъх и бавно въздъхна в дъжда, освобождавайки се от страха. След това започна.
Остави колелото настрана и взе черната чанта от кошницата.
Притича снишен покрай стената и прикрит зад оградата, иззидана от камъни и кал,
достигна до левия ъгъл на къщата. Скри се зад трактора и долепи гръб към стената.
Изчака пет секунди и после още пет, ослушвайки се за признаци на движение вътре.
Домът беше все така притихнал. Раздвижи се отново, преди напрежението му да се покачи, и
прилепи плътно гръб в стената на къщата. В средата на стената имаше прозорец - малък,
разкривен. Снайдер приклекна и се приближи до него. Дъждът се усили и втори гръм
проехтя в нощта, този път падна наблизо.
Преди две нощи Управлението бе повторило термалния скенер с „Хищника“. Хората в
къщата се появиха на същите места, на които бяха лежали и първия път, - двама в задния ляв
ъгъл и трима, скупчени един до друг по средата. Нямаше как да бъде съвсем сигурно, но
предполагаха, че майката и бащата спяха в едната стая, а трите деца - в другата. В случая от
значение беше само това, че знаеха в кои части на къщата има хора.
Снайдер погледна крадешком откъм ъгъла на къщата и приклекна. В задния двор имаше
засята пшеница и тънките й стъбла се издигаха високо в стройно подредени редове. Селото
изглеждаше разхвърляно, но нивите бяха безупречно поддържани. Дъждът се усили още
повече и Снайдер дочу бушуването на близката придошла река. В далечината излая куче.
Снайдер замръзна на място и зачака, но то не се обади повече.
Приближи се внимателно до прозореца и надникна вътре. В тъмнината успя да различи
очертанията на дюшек, сложен на пода, и тънко одеяло, което покриваше два чифта крака.
Най-накрая успя да чуе и спокойното, ритмично дишане на спящите.
Отново притисна гръб до стената, отвори внимателно ципа на черната чанта и извади
отвътре метален контейнер, не по-голям от чиния, висок около седем сантиметра. От едната
му страна излизаше дълга гумена тръба, завършваща с дюза, подобна на тези, през които се
помпят велосипедните гуми. Истинският проблем беше именно дюзата - ако пуснеше
тръбата с металната дюза директно в стаята, тя би изтракала по пода и някой можеше да се
събуди. Тогава Снайдер забеляза пукнатината в стената - на около метър над земята една
тухла се беше поизронила. Той се сниши още повече, пъхна пръст в процепа и усети, че
ронливите остатъци поддават в ръката му. После сантиметър по сантиметър Снайдер напъха
цялата тръба през образувалата се дупка. Сетне само натисна горната част на контейнера.
Контейнерът беше прост наглед, но зад изчистените му форми се криеше сложно
устройство, чиято разработка бе струвала на ЦРУ седем милиона долара. В него имаше
отделение с азот под налягане, електронен уред за измерване на количеството газ и две
малки стъклени шишенца, които съдържаха смес от „Пропофол“ и „Фентанил“ - две силни
упойки, които в нормални условия се инжектираха венозно. Най-сериозното научно
постижение на проекта бе откриването на начин пропофолът да се превърне в газ за
вдишване. На стайна температура пропофолът представлява тебеширенобяла течност, която
анестезиолозите наричат „мляко на амнезията“. Докторите я използваха от десетилетия, за
да приспиват пациентите по време на леки хирургични интервенции. При приемането на
една двадесета от грама пропофол човек би заспал за секунди. Обикновено лекарството се
поставяше венозно, но чрез свързването му с хлорофлуоровъглерод учените от Управлението
бяха успели да създадат химикал, който имаше газообразни свойства при стайна температура
и въпреки това запазваше силните упойващи качества на пропофола.
Другата съставка - фентанилът, от своя страна действа по-бавно в сравнение с
пропофола, но е далеч по-безопасен. Трима учени от Управлението - и тримата лекари
токсиколози - бяха експериментирали с различни комбинации от двете вещества, търсейки
безопасна пропорция, която би подействала за по-малко от пет секунди. Първоначално
тестваха газа върху кучета и маймуни, но в крайна сметка се наложи да проверят дали беше
безопасен и за хора. Нямаше как в изследването да бъдат привлечени външни лица
доброволци, дори и ако те бяха информирани за рисковете, тъй като изпробването му върху
хора би било неетично, затова тримата учени си бяха организирали собствено изследване в
лабораторията, разположена в подземията на Старата щабквартира на ЦРУ. Тестваха го върху
себе си десетина пъти, като всеки път присъстваше и лекар от Управлението. В крайна
сметка, ако се изключи един дребен инцидент, причинил тричасова кома на един от
участващите в опита учени, смесицата от вещества вършеше работа и учените я оповестиха
за годна за приложение в бойни условия.
Както Армстронг бе изтъкнал пред Магс, идеята да се използват приспивателни газове
не беше никак нова. През 2002-ра група чеченски терористи бяха взели осемстотин и
петдесет заложници в Московската опера и при атака заплашваха да взривят сградата. След
като опитите за водене на преговори се бяха провалили, руските спецчасти бяха решили да
пуснат във вентилационната система на сградата фентанил и халотан - едно по-старо
упойващо средство. Добрата новина беше, че войниците успяха да превземат сградата без
нито един изстрел, но лошата бе, че по този начин бяха причинили смъртта на поне сто
двадесет и деветима от заложниците.
За да намалят риска от предозиране, Магс и Армстронг се бяха разбрали да използват
възможно най-минималната доза газ - само толкова, колкото да приспи семейството за
петнадесет минути. След това, казано на военния жаргон на мисията им, хората в къщата
трябваше да бъдат „физически възпрепятствани“ - вързани и със запушени усти.
Щом Снайдер натисна горния панел, контейнерът започна тихо да съска. Инженерите от
Дирекцията по наука и технологии го бяха проектирали така, че да работи без движещи се
механични части, като се предполагаше, че контейнерът би трябвало да се използва на
места, където запазването на тишина би било от решаващо значение. Компресираният азот
се смесваше е фентанила и пропофола в тесен цилиндър с големината на цигара. След това
газът преминаваше през тръбата към дюзата, представляваща друго чудо на инженерната
мисъл, създадена така, че възможно най-бързо да разпръсква газовите частици на възможно
най-голямо разстояние. След консултации с космически инженери от „Боинг“
специалистите в Ленгли бяха проектирали серия от ултрафини титаниеви пластини с
микроскопични отвори, разположени на върха на дюзата. Излизайки под налягане през
фините отвори, молекулите на пропофола и фентанила бързо се разпръскваха във всички
посоки и можеха да запълнят помещение с обем сто кубични метра за по-малко от минута.
Съскането спря. Малкият LCD екран от едната страна на контейнера примигна в жълто
и след това светна в зелено - индикация, че газът тече свободно и няма никакви прегради
нито в контейнера, нито на върха на дюзата. Снайдер отново надникна през прозореца, но
ситуацията в стаята си беше същата. Никой не реагира, тъй като газът беше невидим и не
миришеше. Но точно в този момент хората в леглото започнаха да ритат конвулсивно с крака
и само секунди по-късно дишането им се промени - стана по-бавно и спокойно. Снайдер
разбра, че газът ги е упоил.
Придвижи се покрай стената до съседния прозорец и надникна през него. Видя три
чифта кльощави крака. Вътре спяха две момчета и едно по-голямо, вече младеж. Поне един
от тримата беше буден.
- Файзал? Файзал? - обади се едно от момчетата на пущунски. - Чуваш ли, Файзал?
- Тихо, Уадел! - сгълча го с дрезгав от съня глас по-голямото момче. - Това са само
гръмотевици, недей да си такъв женчо!
Снайдер не успя да намери друга пукнатина в стената. Извади втория контейнер, с
копчето отстрани нагласи налягането на „високо“ и пъхна дългата му тръба през прозореца в
стаята.
Металната дюза издрънча на циментовия под и Снайдер чу как газът под високо
налягане започна да излиза с шумно съскане. Едно от децата в стаята скочи на крака и
извика:
- Виждаш ли, Уадел? Ей там, влезе змия... - след което по посока на прозореца
изтопуркаха стъпки.
Снайдер усети, че някой подръпва тръбата от другия й край, и я стисна по-силно,
надявайки се да не се скъса. Маркучът се разтегна... Ала в следващия миг отново се отпусна,
тъй като момчето се свлече на земята.
- Файзал? - обади се уплашено и другото момче, наречено от братчето си Уадел, и
пристъпи към прозореца. - Файзал?
Момчето не крещеше, все още не, но беше готово всеки миг да извиси глас. „Тате...“,
опита се да извика то.
Гласът му секна точно по средата на думата и момчето замлъкна внезапно, като радио,
на което са дръпнали щепсела. Само секунда по-късно Снайдер чу как тялото му тупна на
пода до това на брат му. Третото момче явно беше упоено в съня си.
- Това май върши работа! - прошепна на себе си той и внимателно се отдалечи от
къщата, за да е сигурен, че няма да вдиша от упойващия газ, след което натисна копчето на
предавателя, прикрепен към гърдите му.
- „Ехо-едно“ - каза той на микрофона, - тук е „Ехо-пет“. Целта е обезопасена.
- Разбрано - обади се Армстронг от другия край.
Три минути по-късно се появиха нисанът и мицубишито. „Делтите“ слязоха, отвориха
багажника на нисана и извадиха две чанти с оръжия. Двама войници се скриха в
мицубишито и останаха на пост, стиснали пистолети, готови за стрелба. Имаха заповед да
стрелят без предупреждение, ако по пътя се зададеше талибански патрул и решеше да
провери какво става. Останалите три „Делти“ заедно с Магс заобиколиха тичешком къщата и
се присъединиха към Снайдер.
- Добра работа, Крис - поздрави го Армстронг.
Снайдер кимна. Мъжете от отряда не трябваше да си казват нищо повече. Петимата
едновременно си сложиха противогазите - специални защитни маски с малки фенерчета,
вградени на челото, с които можеха да виждат какво става и без да имат друго осветление.
Сетне един по един влязоха в къщата през прозореца на спалнята. Вътре беше мизерно, на
пода нямаше дори черга, виждаха се само две изтънели одеяла върху дюшека в ъгъла. Мъжът
и жената върху него не помръдваха. И двамата дишаха, но много бавно и неравномерно.
Снайдер си внушаваше, че усеща мириса на упойващия газ, въпреки че знаеше, че няма
аромат. Успокои се от мисълта, че беше е маска.
- Да ги преместим, преди да са се предозирали - каза той.
Сложиха белезници на ръцете и краката на мъжа и залепиха устата и очите му е тиксо,
след което го пренесоха в отсрещната стая, която гледаше към пътя. Миг по-късно повториха
процедурата и е жената и след това влязоха в стаята на момчетата.
- По дяволите! - изруга Снайдер.
Устните на най-малкото момче, Файзал, който беше вдишал и най-голямо количество от
упойващия газ, бяха почти сини и детето не дишаше. Снайдер повдигна клепачите му, опипа
пулса му. Отначало не можа да го намери, но след малко усети слаби признаци на живот -
сърцето му биеше с не повече от тридесет удара в минута.
Лекарят вдигна момчето, изнесе го от стаята и го сложи да легне на изтърканата черга
до родителите му в съседната стая, точно под снимката на Хач - свещеното пътуване до Мека.
Започна да му прави сърдечен масаж и изкуствено дишане, като на пет натискания на
гърдите правеше по три вдишвания, все по-силно и по-силно. Едно ребро изпука под дланта
му, но Снайдер не спря. „Хайде! Хайде!“, повтаряше той; не беше убил това дете, не можеше
да го е сторил!
Тогава Файзал се разкашля. Гръдният му кош се надигна и сърцето му се пробуди,
въпреки че мозъкът все още спеше. Устните му се отвориха и момчето пое глътка въздух.
Снайдер се отдръпна и го загледа.
Армстронг се появи на вратата.
- Добре ли е? - попита той.
- Май му счупих едно ребро, но го спасих - отговори Снайдер.
- Тогава му сложи белезници и му запуши устата.
Снайдер понечи да спори, но Армстронг беше прав - не можеха да рискуват момчето да
се разпищи, затова залепи устата му с парче тиксо.
- Наглеждай ги, докато намерим лаптопа - нареди Армстронг.
- Да, сър.
Снайдер затвори очи и усети, че се замайва. Седна тежко на един стол в стаята и се
зачуди дали не се е надишал с упойващ газ.
- Май е добре да си приготвиш оръжието, Снайдер - напомни му Армстронг и излезе.
В кухнята имаше дървена маса с шест стола, шкаф, пълен с нащърбени чинии и чаши, и
газова печка. А подът беше циментов.
- Цимент! - отбеляза ядосано Магс. - Естествено, че ще са решили точно тук да си
направят пода от цимент!
В сравнение с останалата част на къщата подът в кухнята изглеждаше сравнително нов и
равен, излят изцяло от бетон. Двадесет и девет годишният Хенри Таск, който беше и най-
младият член на отряда ,Делта“, извади от торбата с инструментите две кирки, чукове и
длета. Армстронг се приближи с детектора за метали. Магс се замисли дали в един лаптоп
имаше достатъчно метал, че да бъде засечен дори и под десет сантиметра цимент. Погледна
часовника си - бяха минали вече десет минути и четиридесет и пет секунди, а щяха да им
трябват поне няколко минути, за да пробият бетона. Налагаше се да побързат. На всяка цена
трябваше да минат моста и да излязат от Мингора преди полунощ.
Армстронг се завъртя бавно с уреда в ръце и спря близо до шкафа.
- Тук прихващам нещо... - каза той, а Магс и Таск отместиха шкафа настрана. Армстронг
приближи детектора до освободеното място. - Не е кой знае какво, но мисля, че е тук. Поне
се надявам... - добави той.
Магс и Таск грабнаха кирките и се заловиха за работа.
В предната стая бащата се пробуди пръв - не беше за учудване, тъй като той беше най-
едър и бе поел най-малката доза газ в сравнение с теглото му. Тръсна глава - първи признак
на волево движение. Само миг по-късно той се обърна на една страна. Снайдер се опита да
си представи паниката, която човекът изпитваше в момента, - да заспиш в собственото си
легло и да се събудиш някъде другаде с вързани ръце и крака, със запушена уста, не можейки
да видиш нищо, като чуваш само някакви мъже, които си говорят на неразбираем език.
Снайдер видя как мъжът се обърна по гръб и започна да се мята, търсейки начин да се
освободи.
- Престани - викна Снайдер.
Армстронг влетя в стаята и щом видя какво става, удари бащата по тила е дръжката на
пистолета си. За по-сигурно го цапардоса два пъти. Глухият звук отекна от голите стени на
стаята. Мъжът изпъшка през тиксото и изгуби съзнание.
- Снайдер, да не си полудял, защо се развика? - попита Армстронг.
- Съжалявам, майоре.
Снайдер не беше съвсем сигурен дали не е поел все пак глътка газ, или просто беше
твърде изтощен. Преди никога не се беше случвало да се провали по време на мисия, но и
никога не беше изпълнявал мисия като тази.
- Отивай в кухнята и стой там - нареди му Армстронг.
- Да, сър.
Кирките и чуковете на Магс, Таск и Брус Ъруин, четвъртия рейнджър от "Делтите", се
издигаха и спускаха ритмично като раменете на петролни помпи. Мъжете вече бяха успели
да пробият дупка в цимента.
- Сър, май усетих нещо - обади се Таск и спря.
Магс коленичи и видя част от черна найлонова торба, която се подаваше от единия край
на дупката.
- Оставете кирките! - изкомандва Магс. - Ще пробиете харддиска.
Магс и Таск клекнаха и се опитаха да разширят дупката с чуковете и длетата.
Стоманеният звън изпълни малката кухня. Магс се зачуди дали съседите могат да чуят, но
това в действителност нямаше значение - така или иначе наближаваше единадесет и
двадесет и скоро трябваше да изчезват.
Потта се лееше от челото му и той свали маската, тъй като реши, че упойващият газ
досега вероятно се беше разнесъл. Удари по-силно една пукнатина в цимента и дупката се
разшири дотолкова, че да може да пъхне пръстите си до черната пластмасова торба. Много
бавно започна да я издърпва навън сантиметър по сантиметър, докато притесненията му, че
отдолу можеше да има бомба, се стопиха. Тази долина сама по себе си беше един цял капан.
Грабна найлоновия вързоп и се изправи.
- Да вървим! - каза Магс.
Таск понечи да прибере кирките в торбата, но Магс го сграбчи за ръката и каза:
- Зарежи ги, сержант!
Магс отиде в другата стая и подаде черната торба на Армстронг, който сви юмрук в знак
на тих триумф. Мъжете излязоха от къщата, качиха се по колите и потеглиха. Минаха обратно
през селото, пресякоха Десай, пропълзяха по моста и излязоха на пътя, който водеше към
долината Суат и планините. Магс усети, че с всеки изминал километър започваше да се
успокоява, - бяха си сложили главите на гилотината, но по някаква мистериозна причина
острието не беше паднало.
Точно преди да започне изкачването на югозапад, пътят правеше завой зад някакви
скални зъбери. Точно тогава се натъкнаха на блокадата.
Пикапът „Тойота“ с допълнително преправена каросерия беше спрял напряко на пътя,
на около двеста и петдесет метра пред тях, а в каросерията му се виждаше триножник с
монтирана картечница. Трима талибани стояха край оръжието, а в кабината имаше още
двама. Гражданската милиция очевидно не очакваше някой да се появи откъм Мингора и
картечницата, 50-и калибър, представляваща всъщност руска изработка на 12,7-милиметрова
TUV, беше насочена към другата страна на пътя. Ала щом видяха приближаващия се
микробус, талибаните побързаха да обърнат дулото й към тях. Единият от мъжете скочи от
каросерията на пикапа.
- Стой! - извика той.
- Майоре... - понечи да каже нещо Снайдер.
Армстронг спря микробуса, вдигна ръце и погледна талибана право в очите.
- Не е кой знае какво - изсъска през зъби той на английски към останалите в микробуса.
- Ще ги избием. Магс, ти слизай отзад и си вземи автомата. Цели се в онези до картечницата,
аз ще те прикривам, стой отстрани на микробуса.
- Дадено - отговори Магс.
- Готов ли си, Крис?
- Да, сър.
Снайдер не беше съвсем сигурен дали е готов. Картечницата пред тях имаше три дула и
беше с обхват почти километър. Знаеше, че при стрелба от толкова близо това нещо спокойно
отнася глави. Снайдер не успя да види как Магс се измъкна от задните врати на микробуса и
изстреля един откос към картечарите, преди другите трима талибани да изведат него и
Армстронг от колата. Започна да се моли тихо: Отче наш, Който си на небесата! Да се
свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля...
- Спокойно! - каза Армстронг с гласа на пилот, който съобщава на пътниците за
предстояща турбуленция.
Някъде зад тях скритият Магс свали предпазителя на автомата и отвори задните врати.
Талибанът вече тичаше към тях, вдигнал лявата си ръка и сграбчил автомат в дясната.
Единият от двамата в каросерията на пикапа насочи прожектор и силният му лъч почти ги
заслепи.
- Обърни! - изкрещя талибанът.
Армстронг натисна спирачка и свали прозореца. Микробусът се приближи още малко
напред.
- Имайте милост! - извика той на пущунски. - Карам баща ми към болницата в Пешавар.
Много е болен.
Талибанът застана пред микробуса и свали автомата.
- Без изключения за полицейския час - извика той. - Връщай го у дома!
- Моля ви. Няма да преживее нощта. Той е отзад, говорете с него, иншала, ще видите.
Докато Армстронг говореше, Магс отвори задните врати и слезе на пътя зад микробуса.
Армстронг натисна леко газта и колата се премести малко по-напред.
- Няма да повтарям! Обърни! - настоя талибанът.
Магс отстъпи встрани и изстреля първия откос към мъжете край картечницата. В този
момент Армстронг натисна газта и микробусът подскочи към талибана на пътя. Той успя да
стреля три пъти - и трите неточно и във въздуха, - след което изчезна с вик под колата.
Предните гуми на мицубишито минаха през тялото му, задните също и микробусът продължи
напред.
Стрелецът в каросерията на пикапа извика от болка, люшна се напред и успя да се
добере до спусъка. Картечницата изстреля един продължителен откос високо над главите на
войниците. Другият талибан в каросерията опита да изблъска приятеля си настрана, но Магс
изпрати втори откос в тяхна посока, куршумите се забиха в рамото му и го проснаха назад в
пикапа.
На седалката до шофьора в мицубишито Снайдер гледаше вцепенен как микробусът се
приближава към тойотата и изпита странното усещане, че в момента всъщност не се
намираше в микробуса и не преживяваше всичко това, а гледаше сцената на филмова лента.
Знаеше, че в мигове като този животът сякаш преминава пред очите на забавен каданс. Обзе
го чувство на нереалност...
Микробусът се вряза в пикапа отляво, смачка страничната врата и уби намясто талибана,
седнал до шофьора. След удара Армстронг и Снайдер отскочиха напред, но предпазните
колани ги удържаха. Двигателят на микробуса влезе в купето откъм страната на Снайдер,
премаза левия му крак и пречупи костите на подбедрицата му, сякаш бяха клечки за зъби.
Снайдер пищеше от болка, докато шофьорът на пикапа успя да се измъкне от тойотата и
да побегне към храстите надолу по склона към Мингора. Армстронг вдигна оръжието си и
стреля през страничното стъкло на микробуса, но не успя да улучи.
- Добре ли си? - обърна се Армстронг към Снайдер.
- Не мога да помръдна, майоре, кракът ми...
Армстронг погледна надолу и видя, че глезенът на приятеля му е извит назад под
странен ъгъл, непостижим дори и за най-добрия инструктор по йога.
- Ще те измъкнем оттук - успокои го той.
- Да, сър.
Армстронг се опита да отвори микробуса откъм своята страна, но рамката беше
изкривена след удара и вратата не можеше да помръдне. Той се измъкна през задната страна
на мицубишито, стиснал лаптопа в ръка, и в този момент видя, че изпод предния капак на
микробуса се вдига облак дим. Борейки се за глътка въздух, Снайдер разби с лакът стъклото
откъм своята страна, показа главата си навън и се закашля.
Магс тичаше към катастрофиралия микробус, когато единият от талибаните в
каросерията на пикапа се съвзе и се изправи на колене. Автоматът му беше отхвръкнал
някъде зад него и той се пресегна да го вземе, но раната в рамото му не му позволи да
протегне ръката си докрай. Видял, че няма да успее, мъжът внимателно вдигна ръце...
И точно в този момент Магс изстреля третия си откос. Мъжът се строполи възнак в
каросерията на пикапа. Без пленници, не и тук, не и сега.
Нисанът се приближи и останалите четирима от отряд „Делта“ изскочиха отвътре.
Армстронг подаде лаптопа на Таск, който шофираше, и го отпрати обратно към колата.
- Таск, ти заобиколи пикапа! - изкомандва той. - Ако нещо тук се обърка, вземай това и
изчезвай. Снайдер е притиснат - обърна се той към другите грима от „Делтите“. - Кракът му
е счупен. Трябва да го измъкнем.
Димът изпод капака на мицубишито започна да става по-гъст, но Армстронг изпълзя
обратно вътре, докато тримата войници се опитваха да отворят вратата с щанга. Снайдер
крещеше от болка и ругаеше, а гласът му отекваше из цялата долина. Армстронг го хвана под
мишниците и се опита да го издърпа към задната страна на микробуса, а в този момент Магс
също се качи при него и двамата заедно успяха да извадят Снайдер от клопката точно преди
предницата на мицубишито да избухне в пламъци. И тримата кашляха от дима, а лицето на
Снайдер беше почерняло от сажди.
- Измъкнахме те - каза Армстронг.
Магс, Армстронг и тримата „Делти“ отнесоха ранения Снайдер в нисана, спрял на
двадесетина метра след пикапа. Резервоарът на микробуса избухна някъде зад тях и при
взрива мицубишито отхвръкна на пет метра височина. Когато се стовари тежко на земята, от
колата не беше останало нищо повече от купчина ламарини, от които се издигаха буйни
жълто-оранжеви пламъци.
- Това няма как да го върнем вкъщи - кимна Армстронг към горящите отломки.
- Да вземем пикапа.
- Ще го оставим на пътя, това ще ни спечели малко време. Всички ще се качим при Таск
- каза Армстронг.
- Ще бъде претъпкано като в онзи автобус - рече Магс и погледна към долината,
разстилаща се в краката им. На разстояние от около десет километра, някъде близо до
Мингора, се виждаше малък конвой от коли, запътили се към тях в тъмнината. - Аз ще се
погрижа за блокадата - каза Магс.
Докато Армстронг и останалите качваха Снайдер в нисана, Магс взе една граната и
изтича при пикапа. Ключовете му бяха все още на таблото. Магс включи двигателя и даде
назад, а отвън се чу рязко метално проскърцване, когато пикапът се завлече покрай
останките от микробуса и спря така, че пътят остана напълно преграден от двете коли.
Магс слезе от пикапа, отдалечи се на двадесетина стъпки, хвърли гранатата в
каросерията му и залегна встрани от пътя. Скри лице в ръцете си, за да се предпази от
двойната експлозия, когато първо се взриви гранатата, а след това и резервоарът на тойотата
избухна в пламъци и нощта се обля в светлина.
Над главите им отекна гръм, сякаш небесата аплодираха стореното. Магс изтича
обратно към нисана, който се беше отдалечил на стотина метра напред, а щом стигна до
него, видя, че го очакваше отворен багажник с няколко дупки от куршуми, пробити в него, за
да влиза въздух.
- Аз или ти? - попита го Армстронг и посочи с поглед отворения багажник.
- Е, щом няма да сме и двамата... - опита се да се пошегува Магс, - ти си по-висок, качи
се в колата - предложи той накрая и се вмъкна в тясното пространство, свивайки крака, така
че да се побере. Избута настрана един автомат, който опираше в гърба му, и Армстронг
хлопна капака след него.
Следващите три часа бяха определено най-неприятните в живота на Дуейн Магс. Пътят
пред тях се извиваше като зле проектирано влакче на ужасите, от което скоро започна да му
се повдига. През дупките в багажника влизаше вода и Магс целият подгизна. Освен това
нямаше как да разбере дали талибаните не наближаваха, въпреки че в случая май беше най-
добре да не знае - така или иначе щеше да разбере веднага щом започнеше стрелбата.
Но тя така и не започна. Най-накрая автомобилът спря и капакът на багажника се
отвори. Магс размърда схванатите си крака, но не се опита да се изправи, цялото му тяло се
тресеше. Досега не беше осъзнал, че всъщност трепери от студ. Някъде в далечината се
чуваше шум от преминаващи автомобили.
- Забавно ли ти беше? - попита го Армстронг.
- Да качите черния в багажника! И това ако не е чист расизъм - опита се да се пошегува
Магс.
- Отпред не беше по-хубаво, повярвай ми.
- Къде сме?
- На пет минути от магистралата, свързваща Исламабад с Пешавар. Успяхме! Дори не
можаха да се доближат до нас, явно блокадата на пътя свърши работа. Браво на теб! - каза
Армстронг и му протегна ръка. Магс я отблъсна настрана.
- Тук ми е добре - каза той. - Събуди ме, като стигнем в посолството.
- Хайде де, сигурно си премръзнал - опита се да го придума Армстронг.
- Карай - каза Магс, въпреки че не беше сигурен защо толкова се противи. Знаеше само,
че ако искаха да го извадят точно в този момент, щеше да се наложи да го измъкват от
багажника на ръце.
Пристигнаха в посолството малко преди изгрев. Магс знаеше, че трябва да поспи, но
беше прекалено напрегнат - всички бяха, дори и Снайдер със счупения крак, и не само
заради ужасните неща, които току-що бяха преживели.
Не, всички те се питаха едно и също нещо:
- Какво мислиш, че има тук? - попита Армстронг, докато разтваряше найлоновата торба,
в която бе увит лаптопът. Беше модел „ThinkPad Х60“ на IBM. Магс не беше кой знае какъв
специалист, но му се стори, че лаптопът е напълно здрав, дори и зарядното му беше там,
залепено с тиксо за дъното.
- Готино пакистанско порно? - предположи Таск.
- Те имат ли въобще готино порно?
- Не. Точно това му е специалното на лаптопа.
- Порно с коне?
- Не, порно с коне и кучета.
- Кон да оправя куче? Това е извратено. Откъде ти хрумват такива, Таск?
Магс включи зарядното и посегна да натисне копчето на лаптопа, но изведнъж се спря
като закован.
- Ами ако в него има вирус, който изтрива целия хард-диск, щом го активираме? -
попита той.
- Ако нещо се обърка, веднага ще го спрем и ще го изключим - успокои го Армстронг. -
Не може да се изтрие толкова бързо.
- Сигурен ли си?
- Сигурен съм.
Магс си помисли, че щеше да е по-добре, ако бяха изчакали. Но от друга страна, тази
нощ едва не бяха умрели заради тази купчина пластмаса и сега имаха правото да разберат
тайните й. Посегна към копчето и го включи, докато погледите на всички следяха как
машината се събужда за живот.
24.
- Брант Мърфи - каза Шафер - Брант Ш. Мърфи. Нали се сещаш какво значи „Ш“-то?
- Мога да предположа.
- Този е като някакъв кошмар! Накъдето и да се обърнем, все на него се натъкваме.
- Елис, ти нали каза, че не вярваш в големите конспирации?
- Започвам да вярвам.
- И аз.
- Разбрах го онзи ден, когато Дуто изпрати да ме арестуват пред дома ми. Не ми хареса,
но го разбрах. Тогава той си имаше причини. Сега обаче нещата са различни. Всичко това не
ми прилича на някаква бюрократична игра, опровергай ме, ако греша.
Въпреки това Уелс беше обзет от странно чувство, което можеше да се определи
единствено като възбуда, - тръпката от това да действаш без предпазна мрежа под себе си,
без Управлението да ти пази гърба. Спомни си за първите месеци след завръщането си от
Пакистан обратно в Съединените щати, когато беше избягал от наблюдението на ЦРУ, за да се
установи в Атланта. Там беше живял простичък и самотен живот.
Изглежда, Шафер също споделяше ентусиазма на Уелс. „Мисля, че дамата се зарича
много“[36].
Двамата седяха в кухнята на Шафер и гледаха през прозореца как Тонка гони катерици
около дъба в задния двор. Една едра сива катерица се покатери по дървото и само за миг се
озова на един от най-високите клони, докато кучето лаеше бясно след нея.
- Ще ти донеса стълба - извика й Уелс отвътре.
- Знам как се чувства Тонка в момента - обади се Шафер, - надява се катерицата да
направи грешна стъпка.
- А в случая ние катериците ли сме, или Тонка? - попита Уелс.
- Все още не съм сигурен.
- Знаеш ли, джихадистите започват да ми липсват - продължи Уелс, - при тях поне знаеш
какво искат. А това тук никак не го разбирам. Дали наистина Мърфи, Уитби и Терери не са
се съюзили, за да избият всички от 673?
- И все пак им трябва мотив. Няколко милиона долара не са достатъчни. Не и ако са
разделени на три. Не и за всичко това.
- Ами ако са повече? Ако са много повече. Представи си, че 673 се е натъкнал на нещо,
например на някаква тайна банкова сметка на Бин Ладен, в която е имало петдесет милиона
долара, или пък сто, числото няма значение. Взели са парите и след това са убили
затворниците. Целият отряд е замесен в това, а затворниците е трябвало да умрат, защото,
ако някой от тях се добере до „Гуантанамо“, със сигурност ще разкаже на адвокатите си за
парите. След това Мърфи се връща тук и кара Ди Анджело да изтрие имената, така че никой
никога да не разбере, че са съществували. Отрядът се разформирова, но внезапно някой е
нападнат от пристъп на болна съвест... И изпраща съобщението до главния инспектор, като
набеждава останалите в извършване на мъчения и кражба. Мърфи и Терери не знаят кой е
изпратил писмото, затова решават да елиминират всички останали от отряда, а в същото
време Уитби е доволен от получените сведения и не иска дори да чуе за ставащото.
Не за пръв път се случваше Уелс да бъде изправен пред огромната пропаст, която
разделяше хората, работещи в щабквартирата на Управлението, от тези агенти, които
рискуваха живота си на предните редици. Господарите на разузнавателната общност
предпочитаха да седят в офисите си в Ленгли и на „Либърти Кросинг“ , и скрити там на
сигурно място, да се преструват, че вършат някаква работа и носят отговорност. Така беше
поне докато нещо не се объркаше - тогава те бързаха да уверят прокурорите и щатските
следователи, че от тях не може да се очаква да знаят какво точно се случва на предната
линия.
- Възможно е - допусна Шафер, - но нека те попитам нещо: защо в писмото не се
споменава за никаква банкова сметка със сто милиона долара вътре? В него са отправени
доста обвинения, а нищо не се споменава за това, защо ли? И защо и Уитби не е замесен?
Освен това можеш ли да си представиш как целият отряд хладнокръвно убива двамата
затворници? Можеш ли да си представиш Джери Уилямс да го направи? Освен това и аз не
харесвам този Брант Мърфи, но това не значи, че той е унищожил целия отряд или когото и
да било.
Уелс се опита да си представи как Брант Мърфи застрелва някого или пък как поръчва
нечие убийство и не можа.
- Или пък Фред Уитби - продължи Шафер, - все пак за това трябва да има определена
доза хладнокръвност...
- Знам, Елис, много добре го знам... - Уелс погледна към Шафер. - Или пък не. Аз така и
не можах да повярвам на всички онези истории, които се разправяха за теб и за това е какво
точно си се занимавал през всичките години в Африка или зад Желязната завеса...
- Не е за вярване.
- Аз все си те представям като някой дядка, който не може да си уцели чорапите, така че
да бъдат от един и същи чифт, но явно не винаги си бил такъв - пошегува се Уелс.
- Не съм бил. А може би има друго обяснение за случилото се и то се крие в нещо, което
постоянно забравяме да споменем.
Уелс не каза нищо и зачака Шафер да продължи.
- Пакистанските ядрени оръжия. Голяма работа! Освен ако Уитби и Дуто не са двама
много изпечени лъжци, то май сме узнали за тях от сведенията, събрани от 673. Терери и
Мърфи сигурно са знаели, че това няма как да не бъде забелязано на най-високо ниво и че ще
се наложи да представят затворниците, които са им дали тези сведения, но какво става, ако
тези затворници вече са мъртви? Имаме проблем! Тогава най-доброто решение е имената им
да изчезнат от регистъра и сведенията да останат да говорят сами за себе си.
- Значи според твоята версия затворниците не са убити умишлено?
- Може да са се опитали да избягат и да са ги застреляли, а може и Джак Фишер да е
попрекалил при разпитите им и да са умрели.
- Значи тези двама затворници трябва да са разполагали със списък на всички ядрени
бойни депа в Пакистан? Да са знаели къде точно са разположени и каква е охраната им?
- Вярно, тук не се връзва много... Като знам колко са фанатични пакистанците, едва ли
биха дали подобна информация на един терорист.
- Ами какво ще кажеш за това - предположи Уелс, - заловили сме пакистански генерал.
От него сме получили информацията къде са оръжията и сме го убили „случайно“, като след
това се е наложило да направим така, че името му да изчезне.
- И АВР е била съгласна с всичко това? Убили сме един от главнокомандващите им и на
тях им е било все едно?
- Може просто да не са знаели. Или пък да са си мислели, че той е дал фира - каза Уелс
и поклати глава още на самата идея. - Не, няма никаква логика...
- Ще се наложи Брант Мърфи да ни го разясни.
- Няма начин да се доберем до него. Ако ни мерне пред ЦПТ, той ще се обади на Уитби,
а Уитби ще звънне на Дуто...
- Не е съвсем така, Джон. Може да говорим с него в ЦПТ.
- Не искаш да кажеш да се връщаме в „Кингс Парк Уест“, нали?
Шафер кимна, а Уелс успя само да се усмихне.
- Знаеш ли какво харесвам в теб, Елис? Луднал си поне колкото мен.
Но да се доберат до Мърфи на работното му място, се оказа по-трудно дори и от това да
го намерят в дома му. След убийствата на Джак Фишер и Майк Уайли Управлението беше
осигурило на Мърфи постоянна охрана. Микробус без маркировка с двама гардове вътре
постоянно дежуреше около къщата му, а на работа до Ленгли го возеше брониран „Линкълн“.
Когато се налагаше Мърфи да шофира сам, използваше служебния си автомобил, който също
беше брониран. А и той рядко ходеше някъде другаде освен в спортната зала, където други
двама гардове непрекъснато му пазеха гърба.
Охранителите на Мърфи също бяха служители на ЦРУ и по тази причина Уелс и Шафер
не можеха да използват необозначен транспорт от Управлението. Наложи се приятел на
Шафер от ФБР да им уреди една от техните служебни коли, които ползваха при операции
под прикритие. Бюрото разполагаше с богат автопарк, в който имаше всичко - от банкови
автомобили до куриерски камиони и дори луксозен „Ягуар XJS“, модел 1988 година. Така че
можеха да вземат различни коли през ден, а ако се наложеше, да сменят автомобили и по два
пъти на ден.
Все пак разполагаха с едно предимство - факта, че Мърфи не беше единственият в
„Кингс Парк Уест“, който беше заложил на сигурното, купувайки недвижим имот. Изглежда,
всяка трета къща в квартала беше обявена за продажба, а това им осигуряваше идеалното
оправдание да обикалят из района. Уговориха си няколко срещи с брокери, така че да минат
на оглед из къщите в късния следобед, надявайки се междувременно да хванат Мърфи
неподготвен, ако излиза да потича или да вечеря някъде навън без охраната си.
Но след седмица не бяха постигнали никакъв успех и нямаха идея как биха могли да се
доберат до него.
- Трябва да признаем, че всичко това не върши никаква работа! - каза Уелс на петия ден
от контролните им дежурства из квартала.
- Рано или късно той ще свали гарда - настоя Шафер.
- Няма да е скоро, а и охранителите му са професионалисти.
- Можем да измислим някой несмъртоносен начин за справяне с тях - предложи Шафер.
- Едва ли, но да речем, че можем - съгласи се Уелс. - И какво? Ще отвлечем Мърфи ли?
Къде ще го закараме, Елис, у вас ли? Това е лудост.
- Човек винаги може да се добере до друг човек - заключи мъдро Шафер.
- Аз не успях да се добера до Иван Марков, въпреки че много исках. Освен това въобще
не става въпрос да убиваме Мърфи, искаме само да го разпитаме. А това ще рече, че не
можем да нанесем светкавичен удар и да бягаме. Ще ни трябва малко време с него, с каквото
ние не разполагаме. И припомни ми, също така, от къде на къде той пък ще е склонен да
говори с нас, особено сега? Той и преди не искаше.
- Преди нямахме коза, наречен Ди Анджело - отговори Шафер.
- Елис, без значение колко различни коли ще използваме за прикритие, времето ни така
или иначе изтича. Знаеш, че е невъзможно само двама агенти да провеждат дългосрочно
проследяване на охраняван субект. Особено тук, където е толкова тихо и спокойно. Направо
усещам как хората ме наблюдават и скоро ще ни разкрият - въпрос на дни е, не на седмици.
Шафер не се опита да го обори.
- Време е да въвлечем и Бюрото в това и да им разкажем всичко - предложи Уелс накрая.
- Може би ще успеят да стигнат по-далеч от нас, ако узнаят за писмото и Ди Анджело. Аз
мога да се върна в Ню Орлиънс и отново да поговоря с Наоми Уилямс, може да си е
спомнила нещо. Или пък със Стив Калър... Или пък трябва да поговорим с Дуто - току-виж
ни обяснил в каква игра точно сме въвлечени.
- Нека пробваме само още ден или два и да видим дали нещо ще се промени. Възможно
е на Мърфи просто да му доскучае и да реши да излезе на разходка с колата сам, без
гардовете. А още по-добре ще е, ако реши да потича.
- Само два дни, не повече - заяви Уелс.
И нещо наистина се промени, въпреки че не беше точно това, което Уелс очакваше.
На седмия и последен ден от наблюдението, точно в три часа следобед, Шафер беше
отишъл на училищния мач по софтбол на дъщеря си и Уелс беше сам. Току-що беше
подминал къщата на Мърфи, шофирайки ван с маркировка на „Веризон“, а бронираният
микробус - червен „Форд Еконолайн“, както обикновено беше спрял пред дома с двама
безизразни агенти, седнали на предната седалка.
Тогава Уелс забеляза двете паркирани отпред коли, в съседство с тази на Мърфи, -
едната беше синьо „Ауди А4“ с регистрация от Вирджиния и надпис SLHOUSE[37] вместо
регистрационен номер. Автомобилът беше на Сандра „наричайте ме Санди“ Стюард, брокер
от агенцията „21 век“, която се занимаваше с продажбите на няколко имота в района. Уелс се
беше запознал с нея по време на една обиколка, в която се преструваше на кандидат-купувач.
Втората кола беше черна „Тойота Терсел“, която Уелс беше виждал и преди, - точно преди
три вечери беше спряла пред къщата на Мърфи, а на покрива й имаше монтирана рекламна
табела на пицария „Домино“. Тогава шофьорът на тойотата така и не слезе, само се доближи
до микробуса на охранителите, свали стъклото си и им каза нещо, по-скоро попита за
посоката, след което отмина и изчезна.
Уелс продължи да шофира, пресегна се за телефона си и набра Шафер.
- Сигурен ли си?
- Той прави същото, каквото и ние - потвърди Уелс, - следи Мърфи и гледа да се навърта
из квартала колкото е възможно по-незабележимо.
- Но ако се окаже, че си прав, това означава, че трябва да зарежем всичко, защото ще
излезе, че Мърфи не е замесен и убиецът е някой външен. Освен ако Уитби не е поръчал
убийството на самия Мърфи, което пък звучи още по-абсурдно - предположи Шафер.
- Казвам ти - това е нашият човек!
Решиха да не влизат в къщата след него - така или иначе нямаха правомощия да
арестуват никого, а ако онзи извадеше пистолет, имаше риск брокерката да пострада или да
привлекат вниманието на охранителите на Мърфи. Разбраха се да проследят тойотата. Уелс
предположи, че който и да беше този човек, сигурно беше отседнал в някой евтин мотел
около Вашингтон - място, където приемат плащания в брой, така че да не му се налага да
използва кредитната си карта.
Двамата се разделиха и заеха позиции на „Брадок Роуд“, който свързваше квартала
„Кингс Парк“ с околовръстното шосе. Ако го изпуснеха, щеше да се наложи да алармират
охранителите на Мърфи да се оглеждат за черна „Тойота Терсел“, но Уелс предпочиташе,
преди да замесят Управлението и ФБР, с Шафер сами да го заловят и да разберат кой е.
Уелс прекара цял час на паркинга пред една банка на пресечката между „Туинбрук“ и
„Брадок“, загледан в ритмичната смяна на светофарите на кръстовището. Тойотата така и не
се показа. Уелс тъкмо започваше да се чуди дали непознатият беше успял да им се измъкне,
или от самото начало грешаха по отношение на него, когато телефонът му иззвъня.
- Засякох го - обади се Шафер.
Петнадесет минути по-късно тойотата пътуваше по околовръстното, следвана плътно от
Уелс и Шафер. Пресякоха моста на Удроу Уилсън източно по посока Мериленд и завиха на
север по шосе 295. Шофьорът през цялото време поддържаше постоянна скорост от
седемдесет километра в час и така и не помръдна от дясната лента - сигурно се страхуваше
да не бъде спрян от полицаи, докато шофира автомобил с фалшиви регистрационни номера,
но прекалената му предпазливост го правеше лесен за проследяване.
Тойотата зави на запад по шосе 50, в посока Вашингтон, и прекоси моста над река
Анакостия. Нещо в Уелс трепна, когато също му се наложи да мине по моста, - никога
нямаше да забрави срещата с Ексли в парка Кенилуърт гардънс, който се намираше на не
повече от километър оттук, през онази същата нощ, когато Омар Кадри му се обади и го
повика в Ню Йорк. Ексли. Не знаеше как да се раздели с нея и въпреки това го беше
направил. Вероятно една симпатична полицайка от Ню Хемпшър, която харесваше
планинските преходи, можеше да го измъкне, ако затънеше прекалено дълбоко в мислите
си... Може би трябваше все пак да й даде шанс?
На четири километра западно от река Анакостия шосе 50 се вливаше в „Ню Йорк
Авеню“ - царство на всевъзможни барове, магазини за алкохол, стриптийз клубове,
ресторанти за бързо хранене и евтини мотели. Проследяването тук щеше да бъде доста по-
трудно. Шафер също приближи тойотата, за да могат да реагират и да не я изпуснат, ако се
случеше Уелс да се издаде.
Малко след пресечката с булевард „Монтана“ тойотата сви към паркинга на „Мотор Ин“,
един от най-евтините мотели в района. За късмет, Уелс мина достатъчно близо, за да
забележи, че колата паркира на мястото пред стая 112, а десет минути по-късно двамата с
Шафер вече седяха в един ресторант на KFC съвсем близо до мотела.
Шафер настоя да си вземе от специалното меню и достави на Уелс рядкото забавление
да го гледа как яде. Сдъвкваше пилешките крилца на една хапка, като майсторски извиваше
костта и я отделяше от месото., Доста противна гледка, но с крайно ефективен резултат -
както и всичко друго, което Шафер прави“, помисли си Уелс, докато го наблюдаваше.
- Ти сигурен ли си, че не искаш?
- Не ща - каза Уелс, въпреки че не беше опитвал KFC от много време и пилето
изглеждаше доста вкусно. Със сигурност беше ужасно, но изглеждаше апетитно, ако подобна
комбинация въобще беше възможна. - Кога ще сигнализираме на ченгетата? - попита той.
Шафер се разсмя и парче пиле или поне нещо, което приличаше на парче пиле, изскочи
от устата му и се лепна на ръкава на Уелс.
- Това е супер! - най-невъзмутимо продължи да дъвчи Шафер.
- Тогава може ли по-бързо да приключваш, за да тръгваме?
- Той не се е разбързал заникъде, а и ние няма да се мяркаме пред него преди полунощ.
- Може да се добере до Мърфи преди това - предположи Уелс.
- Този действа внимателно и няма да предприеме ход, преди да е абсолютно сигурен.
- Тогава ще се прибера до вкъщи, за да си взема някои неща - предложи Уелс.
- Какво например?
- Сериозно ли ме питаш? И то тук, на публично място? Посред ресторант?
- Това е само KFC.
- Ще взема някои неща, които може да ни потрябват.
- Ох, това е толкова вкусно, че да си оближеш пръстите - продължи да се наслаждава на
пилето Шафер.
- И, Елис, гледай да не го изпускаш от очи, защото, ако той избяга, ще използвам онези
неща върху теб - закани се Уелс.
- Обещаваш ли?
Уелс грабна остатъка от пилето пред Шафер и тръгна.
„Мотор Ин“ нямаше лоби, а по-скоро малка чакалня, като пред кабинета на някой лекар
от Могадишу. Стените бяха облицовани с шперплатови плоскости с шарки, наподобяващи
дърво, а рецепцията беше защитена зад дебело огнеупорно стъкло. Табела, залепена от
вътрешната му страна, гласеше: „Без чекове. Без изключения“. Зад бюрото на рецепцията
беше застанал двадесет и няколко годишен чернокож мъж с бръсната глава и тъмни очила.
Човекът едва вдигна поглед от опърпаното списание Боен клуб, което разгръщаше, когато
Шафер и Уелс влязоха.
- С едно или с две легла? - попита ги той.
- Не искаме стая - каза Шафер и показа служебната си карта.
- ЦРУ? - учуди се рецепционистът. - И очаквате да се вържа?
- И още как...
- Нямате право да действате на американска територия - възпротиви се младежът.
- Брей, всеки взе да разбира от право!
- Всъщност, надявам се да ме приемат в юридическия факултет - поясни той.
Уелс също извади служебната си карта и я долепи до стъклото.
- Джон Уелс? Господин „Таймс Скуеър“? Сериозно ли? - изуми се рецепционистът.
Уелс кимна.
- С какво се занимавате оттогава?
- Размотавам се по плажа и пийвам от онези плодови коктейли с чадърчетата. „Май
Тайс“ ли се казваха? - отговори Уелс.
- Наистина ли?
- Но сега е обратно в играта - уточни Шафер. - И е по-добър от всякога. Двамата имаме
да свършим малко работа с човека, който се намира в стая 112. Какво можеш да ни кажеш за
него?
- Сигурно се шегувате! - намръщи се младежът.
- Ето малко финансиране за колежа - Шафер пъхна една двестадоларова банкнота под
ръба на стъклото.
- Юридически факултет - поправи го рецепционистът и набързо натисна нещо на
очуканата клавиатура пред себе си. - Ще трябва да ви разочаровам - почти веднага каза той. -
Регистрирал се е с името Майкъл Джексън.
- Представил ли е лична карта?
- Тук не го пише, но най-вероятно не. Не гледаме картите, ако клиентът плаща кеш и
оставя триста и петдесет долара депозит. Това е доста повече от цената на цялата стая.
- Ще наминем да му кажем „Здрасти“ - каза Уелс. - От теб искаме само да не му
обръщаш внимание, ако реши да ти се обади, когато почукаме на вратата му.
- Ами ако извика ченгетата?
- Няма да ги извика - увери го Шафер.
Тойотата си стоеше все така паркирана пред стая 112, където беше прекарала цялата
нощ, а паркоместата от двете й страни бяха празни. Дори и при наличието на един голям
камион, който заемаше място за пет коли, паркингът пред мотела изглеждаше пуст. Въпреки
това „Ню Йорк Авеню“ беше е доста оживен трафик, типичен за събота вечер, като
навсякъде гъмжеше от автомобили със затъмнени стъкла, от чиито уредби се чуваше
ритмичното бумтене на някоя рап песен. Една полицейска кола мина близо край тях, а
ченгето зад волана изви глава и огледа любопитно Уелс и Шафер. Двамата не му обърнаха
внимание и продължиха да вървят, а колата скоро изчезна зад ъгъла. На Уелс не му се искаше
полицията да се навърта наоколо по време на следващия им ход.
Шумът от улицата успя да прикрие приближаването им. Уелс разкопча якето си и опипа
кобура на пистолета под лявата си мишница. Планът беше заедно с Шафер да нахълтат
изненадващо в стаята, защото непознатият им трябваше жив. Уелс стигна пръв до 112-а и
опря гръб в стената на две крачки от вратата. Щората на прозореца беше спусната, а в стаята
беше тихо и тъмно, не се виждаше дори светлина от нощна лампа.
Уелс преброи бавно до пет и кимна на застаналия крачка встрани Шафер. Агентът отиде
шумно до вратата и потропа силно по олющената й дървена рамка.
- Хенри! - извика той. - Ей, Хенри, тук ли си?
Не последва отговор и Шафер почука отново.
- Хенри! Излизай, копеле такова!
- Махни се оттук! - извика мъжки глас в отговор. Уелс със сигурност го беше чувал
някъде, но не можеше да се сети къде.
Шафер продължи да думка нахално, докато в стаята някой се изправи от леглото и се
приближи към вратата.
- Не съм Хенри! - каза гласът малко по-спокойно. - Моля, върви си.
- Хенри! Ще извикам ченгетата!
Вратата се открехна няколко сантиметра и веригата от вътрешната й страна се опъна.
- Тук няма никакъв Хенри - през цепката се показа дулото на пистолет. - Изчезвай!
- Съжалявам - каза Шафер. - Много съжалявам. - Вдигна ръце и отстъпи назад.
Пистолетът се прибра и вратата се захлопна...
Но точно в този момент Уелс се засили и я блъсна силно с рамо.
За миг си спомни за мачовете по ръгби, още от времето, когато беше в Дартмут, -
оттогава бяха минали почти две десетилетия. Уелс бе доста бърз играч, способен да пробяга
цялото разстояние от средната линия до вратата, преодолявайки цялата защита. Вече не беше
чак толкова бърз, но все още имаше отлични рефлекси.
Стовари се върху вратата и с рамото си усети как държачът на веригата от вътрешната
страна се откъсна от рамката. Вратата се блъсна в мъжа зад нея, а Уелс приклекна и си
припомни старото златно правило: Не спирай да движиш крака, от тях идва силата ти,
както често повтаряше треньорът му Паркър. Непознатият в стаята изохка и се свлече на
земята, а Уелс нахълта вътре.
В стаята беше тъмно, единствената светлина, която се процеждаше, бе от лампите на
паркинга. Мъжът пропълзя в тясната пролука между леглото и дървения скрин край стената,
присягайки се за пистолета. Уелс все още не можеше да види лицето му.
Агентът се хвърли върху него и когато гърдите им се притиснаха в кратката схватка, най-
накрая го позна.
Стив Калър.
Шокът бе толкова голям, че Уелс за пръв път в живота си загуби самообладание по
време на бой. Калър не пропусна да се възползва и го цапардоса два пъти със свободната си
ръка. Уелс се сви от болка, но успя да притисне ръката на Стив, която вече стискаше
пистолета. Калър напрегна мускули и избута Уелс. Пространството между шкафа и леглото
се оказа тясно и двамата мъже останаха вкопчени един срещу друг. Уелс можеше ясно да
види всяка пора по лицето на Калър и да усети възкиселия дъх на уиски, който се носеше от
устата му. В този миг Калър се извъртя и успя да притисне Уелс с тяло, но агентът ловко му
се изплъзна. Опита да го притисне по гръб, но в тясното пространство нямаше достатъчно
място и двамата отново останаха приклещени един до друг.
С дясната си ръка Уелс успя да удари Калър през лицето, прилагайки същия трик, който
бе свършил работа при Ди Анджело, но не можа да уцели момента, а и Калър се биеше с
ярост, която трудно можеше да бъде овладяна. Уелс беше поне с десет килограма по-тежък от
противника си, но едва успяваше да удържа разярения мъж... Стив пъргаво се размърда, сви
коляно и го заби в слабините му.
Болката беше толкова силна, че агентът не можа да помръдне, очите му се насълзиха и
остана без дъх. Ала някак си успя да задържи ръката на Стив, която все още стискаше
пистолета. Калър му се ухили ядно и изви рязко ръка в опит да се освободи. Уелс го стискаше
е по-слабата си лява ръка и едва го удържаше, беше въпрос само на още няколко секунди...
Стив го знаеше. Устните му се разтегнаха злобно.
Тогава Уелс видя възможността.
Изви долната част на тялото си, така че да попречи на Калър да го ритне отново, пъхна
десния си палец в ухилената му уста и дръпна силно бузата му... Лицето на Калър се изкриви
и той стисна зъби в опит да захапе пръста му, но Уелс натисна още по-силно.
Калър изпищя от болка, започна да рита ядно с крака, замята се. Уелс измъкна ръката си
и цапардоса Калър с юмрук. Два пъти. На третия го сграбчи за шията и стисна. Лицето на
Калър почервеня, задъха се, очите му започнаха да побеляват, а по разкъсаните му устни се
появи пяна, примесена е кръв...
Точно тогава лампата в стаята светна и някой рязко сграбчи Уелс - беше Шафер.
- Не го убивай! Спри!
Уелс успя да се повдигне на колене, притисна гърдите на Калър и поотпусна хватката
около шията му. От разкъсаното лице на Стив започна да тече кръв, а Уелс и Шафер го
гледаха как с мъка си поема дъх. Шафер изби пистолета от отслабналата му ръка, Уелс го
грабна и го остави на леглото. Шафер извади два чифта белезници и закопча ръцете и
краката на Калър. Уелс се облегна изтощен на стената. Все още не можеше да се овладее.
- Трябва да вървим - каза той след малко.
- Не - отговори Шафер, - 111 -а и 113-а стая са празни и отвън не се чуват никакви
сирени.
- Това е Стив Калър.
- Да, виждал съм го на снимка, въпреки че сега не прилича много на себе си - отбеляза
Шафер. - А ти се поизмий в банята...
Уелс включи луминесцентната лампа над огледалото и оттам го изгледа непозната
ужасяваща физиономия - под окото му се стичаше кръв, вероятно неговата собствена или на
Калър. Бузите му бяха изранени. Пусна чешмата и започна да се мие, докато цялата мивка
почервеня. Кървавите бразди по бузата му останаха, но вече изглеждаше по-човешки. Смъкна
джинсите си и огледа удареното място...
В този момент на вратата се появи Шафер с шише кислородна вода и кутия лепенки.
Беше ги донесъл от аптечката на колата. Облещи се, когато видя къде се пипаше Уелс.
- Сега не е най-подходящият момент за това, Джон - опита се да се пошегува той.
- Много смешно, Елис.
- Другия път си сложи защитната кора от ръгбито. - Шафер му подаде кислородната вода
и лепенките, грабна една хавлия и излезе. Уелс почисти раните си, доколкото можа, сложи си
лепенки, вдигна панталоните си и с несигурна крачка се върна обратно в стаята.
- Ще трябва да го зашият - каза той и посочи към Калър.
- Да го шият ли? По-добре направо да му присадят нова уста - отбеляза Шафер и
притисна хавлиената кърпа към кървавата пихтия, която представляваше лицето на Калър в
момента.
- Не е чак толкова зле.
- Напомни ми никога да не се бия с теб! - заяви Шафер.
- Трябва ли да ти напомням? - Уелс сложи ръка на рамото на Стив. - Като го гледам, не
разбирам как е успял да свали жена си.
Стив изпъшка тежко и опита да се освободи. Уелс отстъпи назад, извади пистолета си и
го насочи към него, като се опитваше да накара ръката си да не трепери. Калър примигна и
опипа внимателно разкъсаната си буза с език.
- Ти ме откри - каза той.
- Видях те да се мотаеш из квартала.
- Но не знаеше, че съм аз, докато не дойде тук.
- Така е.
- Някой друг знае ли? ФБР? Или сме само ние? - попита Стив.
- Всичко вече приключи, така че защо не ни разкажеш какво точно стана? - намеси се
Шафер. - Защо уби жена си и всички останали? Как успя да се добереш от Финикс до Сан
Диего и да се върнеш, без никой да забележи?
Калър се изсмя - лудешки смях, който се превърна в задавена кашлица. От устата му
изригна смес от слюнка и кръв, която опръска екрана на телевизора срещу него.
- През цялото време ти го повтарях, а ти така и не схвана - каза той. - Жена ми се
самоуби.
Тогава Уелс най-накрая разбра.
25.
Исламабад. Август 2008 година.
Видеото, изглежда, беше заснето през много тесен отвор в стената, зад който бе
монтирана скрита камера. Качеството на картината не беше много добро, но бе достатъчно
ясна.
На екрана се виждаха Джаварудин бин Зари и друг, по-висок, около петдесетгодишен
мъж, облечен в костюм. Добре поддържана гъста брада обграждаше лицето му. Магс го
разпозна веднага - бяха се срещали веднъж в посолството - Абдул-Азиз Тафик, началникът на
АВР, безспорно най-влиятелният човек в Пакистан.
Магс си помисли дали видеото не беше фалшификат, специалистите от Агенцията за
Национална сигурност трябваше да го проверят, но според него материалът изглеждаше
истински. Като се има предвид колко рискована би била подобна среща и за двамата мъже,
това, което ги беше събрало, явно бе от огромно значение - въпрос, който би могъл да се
разреши само на четири очи.
Терористът и началникът на сигурността, изглежда, се намираха в празен кабинет. Не се
забелязваше стаята да има прозорец или пък бюро, или телефон, виждаха се само два стола и
една маса. Часовникът на камерата показваше час и дата: 14 декември 2007, 18:23 часа.
- Селям алейкум.
- Алейкум селям - поздрави Тафик. - Ти поиска да ме видиш и ето ме тук.
- Исках да съм сигурен, че това съобщение е дошло от теб.
- Така е - отговори Тафик. - Е? Можеш ли?
- Колко бомби съм заложил през годините?
- Да, но пропусна генерала.
- Там беше по-сложно и Первез извади късмет.
- И тук няма да е лесно. Тя ще бъде в бронирана кола с ескорт от полицай отпред и
отзад.
- Остави това на мен. Колите ще се движат бавно, нали знаеш какви са улиците. Тя няма
начин да се измъкне, нали ще се изкуши да помаха на тълпите, жена е все пак. Трябва ми
само маршрутът.
- Ще го имаш.
- Както и малко повече подробности за охраната. Каквото и да ми кажеш, ще свърши
работа.
- Добре. Тя не трябва да оцелее.
- Леле, човече! - възкликна Магс и погледна към Армстронг, който превеждаше
разговора от пущунски. - Сигурен ли си в това?
- Сигурен съм.
В Пакистан Тя от записа можеше да бъде само една жена - Беназир Бхуто[38]. И тя не
беше оцеляла. Беше убита при атентат на 27 декември 2007 година в Равалпинди по време на
предизборен митинг на Пакистанската народна партия, с което поредната възможност за
установяване на мир в Пакистан бе насилствено унищожена. Убиецът или убийците така и
не бяха заловени.
Убийство, замислено и реално осъществено от началника на пакистанската АВР.
На екрана се виждаше как Бин Зари потупва приятелски Тафик по рамото с думите: „Не
се притеснявай. Няма да оцелее“.
- Ами твоите хора?
- Когото пожелаеш. Може да е с връзки или не.
Магс предположи, че тези думи на Бин Зари бяха отправени към Тафик, който трябваше
да реши дали убийците да са известни членове на ислямска терористична групировка, или
подбрани лица, непознати за никоя разузнавателна агенция в света.
- Без връзки - отговори Тафик, - но гледай да са някои заменими, в случай че
американците окажат натиск и се наложи да ги намерим.
- Добре - съгласи се Бин Зари. - Колкото до парите...
- Трябва да го направиш без пари. Знам, че я мразиш повече и от нас.
- Колкото до парите... - настоя Бин Зари.
- Половината утре. Другите, когато всичко приключи.
- Добре.
Двамата пакистанци се прегърнаха и екранът угасна.
26.
- Жена ти се е самоубила, затова ти си убил останалите. - каза Уелс.
- Най-накрая някой да се сети!
Уелс се огледа из стаята, широка не повече от десет квадратни метра, с нисък таван,
изпъстрен с кафяви петна. На стената зад леглото ясно си личеше замазване с боя, по-светло
от останалата част, което стоеше като цирей на евтината облицовка на стаята. Замисляйки
плана за лудото си отмъщение, Калър сигурно бе прекарал седмици в подобни мотелски стаи
из Сан Франциско, Ню Орлиънс и Лос Анджелис.
Уелс опипа лицето си и усети влага от пот или кръв. Калър все още стоеше и го гледаше,
а в очите му се четеше див блясък.
- Много хубаво, а?
- Виждал съм по-малко потискащи стаи за мъчения, честно - каза Уелс.
- Има НВО[39].
- Тук ли беше отседнал, когато уби Кен Карп?
Калър поклати глава.
- Бях по-надолу по улицата - отговори той. - Може да не ви се вярва, но тук е по-хубаво,
поне няма хлебарки. Кое е приятелчето ти, Джон? Май не можа да ти помогне много в боя.
- Аз съм Елис Шафер. Защо не ни разкажеш какво точно се случи?
- А защо ти не ми разкажеш?
- Хубаво - съгласи се Шафер. - Спри ме, ако сгреша някъде. Не знаеш какво точно е
ставало там, но се досещаш, че е било нещо много лошо. Отразило се е тежко на жена ти и
въпреки това тя не е могла да се откаже. Помолил си я да се върне у дома, но тя не е
пожелала.
- Тя дори не използва втората част от отпуската си.
- Най-накрая мисията е приключила и Рейчъл се е завърнала в Калифорния, но е била
още по-депресирана от преди. Не си могъл да й помогнеш, тя не е искала да говори с теб. Тя
е била докторката, а ти - само санитар.
- Не можех дори да я накарам да стане от леглото, лежеше по цял ден. Всеки ден. Две
седмици преди да се самоубие се обадих на техните и ги помолих да дойдат от Ел Ей. Не им
казах какво не е наред, но те се досетиха, че трябва да е нещо сериозно, щом им се обаждам.
Тя се беше срещала с тях само веднъж, след като бе завършила университета. Малко преди да
дойдат пред вратата на къщата ни, й съобщих, че родителите й са на път, и без да каже нищо,
тя стана, облече се и се гримира - спомни си Калър. - Техните пристигнаха и тя изигра
срещата отлично, излезе на обяд с тях, разказала им, че е добре. Когато се върна вкъщи след
това, дойде и ме предупреди, че ако още веднъж се опитам да направя нещо подобно, ще ме
зарежа на мига. Каза още, че животът си бил неин и не искала другите да знаят какво се
случва в него, а това особено много се отнасяло за родителите й.
- Доста нездравословен подход, особено за специалист по психичното здраве - отбеляза
Уелс.
- Можеше да извикам полиция и да я задържат насилствено. В Калифорния имаме това
право, наричаме го „член петдесет и едно - петдесет“, но имаше риск, когато ченгетата
дойдат, тя да ги заблуди и в крайна сметка да задържат мен.
- Ала ти все пак си продължавал да я обичаш.
- Повече от всичко на света. Знаеш ли, исках да бъда с нея още от първия миг, в който я
видях в Спешното отделение. Влюбих се в нея от пръв поглед и чувството никога не отшумя.
Обичах начина, по който изглеждаше, отношението й към пациентите, дори и към наистина
лудите от тях, това как умееше да ги преценява и да ги успокоява само с едно потупване по
рамото.
- Даже и най-лудите - повтори замислено Уелс.
- Извън болницата Рейчъл беше забавна и много по-умна от мен. Май никога не сме
били равностойни партньори и може би това би трябвало да ми прави впечатление, но не ми
пречеше. През целия ми живот хората са ми казвали какво да правя и това никога не ми е
пречело.
- Рейчъл спомена ли ти какво се е случило в Полша?
- Оттук-оттам. Призна ми за подозренията си, че Мърфи и полковникът са отклонявали
средства. Спомена и че към края се е случило нещо лошо, но не знам какво. Тя така и не ми
каза.
- После те е изпратила във Финикс. Ти знаеше ли какво е замислила?
- Не бях сигурен... - Калър избърса лице в рамото на ризата си. - Не, не е вярно - знаех,
обаче се надявах да не съм прав. Както и да е, май вече споменах, че тя не ме слушаше за
нищо.
- А когато си се върнал у дома, си я намерил мъртва.
- Точно така.
- Беше ли оставила предсмъртно писмо?
Пишеше, че съжалява и че съм щял да живея по-добре без нея. Пишеше още, че се е
провалила.
- Споменаваше ли какъв точно е бил провалът?
- Не. Пишеше само: „Провалих се“, и това беше всичко. Беше написала и дванадесет
десетцифрени номера.
- Знаеш ли какво са означавали тези номера?
- Помислих си, че са онези идентификационни номера на затворниците, за които ми
беше споменала веднъж.
- Значи си скрил бележката й от ченгетата? - прекъсна го Шафер. - А няколко седмици
по-късно си изпратил писмото с обвиненията за кражбата на Мърфи и Терери, като си решил
за по-сигурно да обвиниш отряда в практикуване на мъчения при разпити.
- Горе-долу така беше. Исках да се проведе истинско разследване и в писмото им
посочих достатъчно улики, така че някой да се заинтересува и да погледне на него сериозно.
- Но си сгрешил.
- Предположих, че някой ще се обади у дома и ще поиска да говори с нея, по онова време
все още не знаеха за смъртта й. А и си мислех, че щом разберат, това само щеше да засили
интереса им към писмото. Ала след като в продължение на месеци никой не се обади, в
крайна сметка проумях, че на никой не му пука.
- И тогава си решил да вземеш нещата в свои ръце.
Калър се ухили и от раната му отново потече кръв, която закапа по тъмносиньото одеяло
под него. Уелс, кой знае защо, си помисли, че собствениците на „Мотор Ин“ нарочно бяха
избрали цвета на завивките такъв, че да прикрива петната от кръв.
- Спомняш ли си как ти хрумна идеята за убийствата? - попита Шафер.
- Да. Тя имаше една снимка, на която са целият отряд, правена е малко преди края на
мисията. Всички освен нея излеждат щастливи, ако искате вярвайте, усмихнати са и са се
прегърнали през рамо. Носят каубойски шапки. Тя е застанала малко по-настрана и също се
усмихва, но усещам, че се преструва на щастлива, знам го по начина, по който е застанала
със скръстени ръце. Гледах тази снимка, разглеждах я отново и отново и все си представях,
че Рейчъл не е на нея. Тогава разбрах, че двамата рейнджъри от отряда й са били убити в
Афганистан, и престанах да виждам и тях на снимката - призна Калър и вдигна поглед към
Уелс. - Спомняш ли си онзи филм, Назад в бъдещето, който даваха, когато бяхме деца? -
попита той.
- Да.
- Е, в този филм Майкъл Джей Фокс има една снимка на семейството му и когато се
връща в петдесетте и обърква историята на това как са се запознали майка му и баща му,
хората на снимката започват да изчезват, защото е объркал историята преди собственото си
раждане, сещаш ли се? Един ден и аз видях същото на онази снимка - Рейчъл и двамата
рейнджъри бяха изчезнали. Не съм си го представил, видях го. Тогава разбрах какво трябва да
направя, просто видях снимката и тя беше изцяло празна. Това ми се струваше единственото
правилно нещо.
- Снимката в теб ли е сега? - попита Уелс.
- В раницата е.
Уелс се разрови в нещата му и я намери. Всички от отряд 673 бяха застанали пред
необозначена казармена сграда. Всички освен Рейчъл Калър си бяха сложили каубойски
шапки. Мърфи и Терери бяха застанали в центъра и държаха дървена табела, на която
пишеше: „Целева единица 673, Старе Кейкути, „Къщата на мрака“. Калър присъстваше в
групата, но не беше част от нея. В усмивката й се четеше болка, а лицето й гледаше встрани
от камерата към нещо, което явно другите не забелязваха, към призрак, който се криеше зад
ръба на снимката.
- Защо не тръгна да преследваш Терери или само Терери и Мърфи? - попита Шафер.
- Те всички са виновни. Не знаех кой от тях с какво точно се е занимавал, но бях
сигурен, че всички са забъркани в тази мръсотия. Не беше моя работа да правя разлика
между едните и другите.
- Твоя работа е било да ги убиеш, така ли? - попита Шафер. - Като онзи, който е затрил
рейнджърите, малко ти е помогнал.
- Точно така - отговори Стив. Сега, когато не ставаше въпрос за Рейчъл, гласът му
звучеше спокойно и в тона му не се усещаше никакво съжаление за стореното.
- А какво ще ни кажеш за публикацията, която се появи в арабския сайт след смъртта на
Уайли и Фишер? Онази, в която се казваше, че това е отмъщение заради начина, по който са
се отнасяли със затворниците?
- Момчета, знаех, че рано или късно някой ще направи връзката между убийствата.
Надявах се с това да ви подведа и да ви водя с един ход.
- А откъде знаеше как да го публикуваш на арабски?
- През последните няколко месеца разполагах с доста време и не се оказа чак толкова
трудно. Беше само въпрос на доста ровене в интернет и копиране на арабски думи.
- Колко просто и колко зло - отбеляза Шафер. - Бихме могли да стоим тук до утре и да
обсъждаме с теб доколко би било морално едно масово убийство, но едва ли има особен
смисъл.
- Не, няма... - съгласи се Калър.
- Ами това, че жена ти се е самоубила? - продължи Уелс
- Виж, аз също не харесвам Брант Мърфи, но в крайна сметка не той е убил съпругата
ти. А и самият ти каза, че още в университета тя се е сринала психически. Може би това е
щяло да се случи въпреки всичко.
От разкъсаните устни на Калър се откъсна стон и той се задърпа в белезниците.
- Спокойно - каза Шафер. Уелс си представи как стоманата, оковала ръцете му, се огъва
под напора на свръхчовешка сила, подхранвана от гнева, но нищо не се случи и в крайна
сметка Стив се предаде.
- Никой не я е наранил ли? - извика той и се изплю по посока на Уелс, след което
избухна в смях, който отекна в цялата стая и сякаш я обгърна в паяжината на лудостта. -Те я
сломиха! Тя отиде там като лекар, а се върна като мъчител, поне тя виждаше нещата така. Те
са я накарали да разбере на какво зло е способна. Не разбирате ли? Тя затова е застанала
така и на снимката, затова въобще е запазила снимката - да й напомня, че с нищо не е по-
добра от останалите, че е по-лоша дори, защото тя бе лекар.
- Отнели са волята й за живот - каза Шафер.
- Точно така. Преживяла е онзи емоционален срив преди петнадесет години, но дълго
време след това беше добре, така че вината не е нейна. Недейте да я обвинявате.
Тя знаела ли е колко много я обичаш, помисли си Уелс, макар че това може би нямаше
значение. Въпреки всичко Рейчъл сама беше решила да сложи край на живота си.
- Някога правил ли си нещо такова, Стив? - попита го Шафер.
- Нещо такова ли? Искаш да кажеш убийство? Не, това ми е първото - отговори Калър.
- Значи ти иде отвътре.
- Не е чак толкова трудно, трябва само да можеш да държиш пистолет. Трудното е само
да не те хванат, особено както в случая става въпрос за няколко различни града. Но аз
внимавах. Имах малко спестени пари, а и Рейчъл ми остави доста. Напуснах работа, разбрах
къде живееха останалите от отряда и ги ликвидирах. Навсякъде съм ходил само с кола - във
всеки град си купувах нова, спях в мотели като този и сега, като знаете, че съм бил аз, лесно
ще хванете следите ми.
- Как така не си започнал от Терери и Мърфи?
- Докато реша какво точно искам да правя, Терери вече беше заминал за Афганистан, а
колкото до Мърфи, реших, че ако убия човек с толкова висок пост в Управлението, скоро
някой ще се усети какво става.
- Разкажи ни за първото убийство.
- Първи беше Карп, с него беше най-лесно. Имаше доста лоши навици, които го правеха
уязвим.
- Как успя да се добереш до Джери?
- За мой късмет, той се оказа пияница. Пресрещнах го на улицата с опаковка от
дванадесег бири, само на една пряка от бара, в който обичаше да ходи. Трябваха ми няколко
дни, но накрая дойде. Попитах го дали иска бира и понеже вече се бяхме виждали в бара, той
не заподозря нищо. Изпи пет бири и след това му предложих да го закарам до тях. Бях купил
един стар джип „Чероки“ със затъмнени стъкла. Той седна отпред и докато заобикалях
колата, го застрелях в тила, след това закарах тялото до езерото и го потопих там.
Уелс се изправи рязко и се заоглежда из стаята за нещо остро и тежко.
- О, моля те - каза Калър, щом го видя, - ще ми направиш голяма услуга.
- Седни, Джон - потупа го по рамото Шафер, - седни.
Уелс седна на леглото.
- Обаче не си го измислил много добре - прецени Шафер, - оставил си живи командира
и заместника му, а сега те са под охрана.
- Щях да успея да се добера до Мърфи, ако не ме бяхте хванали - отговори Калър, легна
по гръб и се взря в тавана. - Други въпроси, агенти? Или вече е време да се обадите на онези
киборги от ФБР и да ме предадете на тях?
- Сигурен ли си, че не знаеш нищо за онова, което се е случило в края на мисията им
там? За сведенията, които са получили?
- За това ще трябва да питате Мърфи и полковника - каза Калър и отново се поизправи. -
Предполагам, че няма да имате желание да ми свалите белезниците и да ме оставите за
малко насаме с „Беретата“, нали? Стигат ми само няколко минути и ще си спестим всички
унижения от съдебния процес.
- Може пък да имаме нужда от унижение - рече Уелс.
- Може би - каза Шафер и се изправи. - Уелс, ела за малко с мен.
Под синкавата флоуресцентна светлина на лампата и зад затворената врата на банята
Шафер сподели плана си.
- Ти си луд! - заяви веднага Уелс.
- Тогава да се обадим на ФБР и да приключваме, така или иначе вече трябваше да сме им
звъннали. Уитби ще натика Калър в някоя помийна яма и с това всичко ще приключи, така и
няма да разберем какво е станало в Полша. Няма друг начин, това е единственият ни шанс.
- Елис, Дуто не искаше да узнаем какво е ставало там. Помоли ни да разкрием кой убива
членовете на отряда, а това вече го направихме.
- Някой трябва да разбере кои са били онези затворници и какво е станало с тях, трябва
поне да знаем имената им. Някой трябва да разкрие какво се е случвало в „Къщата на мрака“,
какво сме извършили, въпреки че от това може и да не последват съдебни процеси.
- Ами ако Мърфи не се хване на въдицата? Ще се примириш ли с това? - попита Уелс.
Погледът, с който го удостои Шафер, сам по себе си даваше достатъчно красноречив
отговор.
Един час по-късно Уелс паркира субаруто си до алеята на къщата в Кингс Парк Уест,
пред която бе забелязал тойотата на Калър. Извади пистолета си от кобура и го пъхна под
седалката на колата.
След това слезе и тръгна към къщата на Брант Мърфи. Беше облечен само с тениска и
джинси и вървеше така, че ръцете му да се виждат. Наближи двора на къщата и въпреки че
беше на около тридесет метра от входа й, фаровете на микробуса, паркиран пред нея, се
включиха и го осветиха. Спря и вдигна ръце над главата си, а гардовете слязоха от буса,
готови веднага да извадят оръжие.
- Джон Уелс?
- Да.
- На тротоара - изкомандва единият от тях.
Уелс коленичи и охранителят се приближи към него.
- Легни.
- Трябва да говоря с Брант - каза Уелс.
- Легнете, господин Уелс, това е заповед - повтори охранителят.
Уелс легна на паважа и изпъна ръце пред себе си като дете, което си играе на летящия
Супермен. Вече му беше омръзнало разни непознати да насочват оръжие към него, но в
крайна сметка никой не го беше карал да идва тук.
Гардът се спря на около три метра от него - беше висок, с лъскави черни очи и
продълговата брадичка, а тялото му беше обгърнато в светещ облак, идващ от светлината на
фаровете зад гърба му. Физиономията му напомняше на Уелс на йезуитски свещеник от
някоя испанска картина от седемнайсети век.
- Какво правиш тук? - попита охранителят.
- Трябва да говоря с Брант.
- Опасявам се, че е невъзможно.
- Не съм въоръжен - каза Уелс. - Повярвайте ми, ако исках да го нараня, определено
нямаше да тръгна така. Имам спешно съобщение за него. Пуснете ме и му кажете, че съм тук,
моля ви.
Охранителят погледна към къщата.
- Стани и си вдигни тениската - изкомандва той и Уелс се подчини. - Приближи се до
буса. Бавно. А когато стигнеш там, сложи ръце на вратата за пътници.
Охранителят обискира Уелс внимателно и по всички правила на процедурата - опипа
последователно краката му от бедрото до глезена и обратно. Уелс се надяваше да не стига
твърде нагоре, тъй като слабините му все още пулсираха от болка след ритника на Калър.
- Седни.
- Кажи му, че животът му е в опасност и че не трябва да се обажда на никого, докато не
говоря с него - каза Уелс.
Единият от охранителите тръгна към къщата.
Две минути по-късно отвътре се появи Мърфи с фенерче в ръка. Охранителят вървеше
редом с него и държеше пистолет, насочен към гърдите на Уелс.
- Трябваше досега да съм се обадил да те арестуват - каза Мърфи.
- Имам добра новина. Двамата с Шафер вече знаем кой те преследва.
- Докажи го.
- Дай ми пет минути.
- Ела вътре тогава - покани го Мърфи и тръгна обратно по алеята към къщата.
- По-добре е да го направим отвън.
Двамата тръгнаха бавно по безлюдната улица, а микробусът с охранителите ги следваше
на късо разстояние. Гледката, без съмнение, представляваше най-странната среща, състояла
се някога в Кингс Парк Уест.
- Какво е станало с лицето ти? - попита Мърфи.
- Онзи ме одраска. Убиецът... Сега е задържан не много далеч оттук - обясни Уелс.
- Майтапиш се, нали Джон?
- Говоря напълно сериозно.
- И как така не съм чул за това? Кога е бил арестуван? - попита Мърфи, след което се
спря и сложи ръка на рамото на Уелс - Кой го е арестувал?
- В момента Елис Шафер го наблюдава.
- А ти самият си намерил убиеца.
- Двамата е Елис го открихме тази вечер, да.
- И го държите някъде.
- Елис го държи. Онзи се беше насочил към твоята къща. Ти си бил следващият в
списъка му.
- Обещавам ти, че много ще съжаляваш, задето ме събуди в два и половина през нощта,
за да ми наговориш тези глупости.
- Погледни ме - настоя Уелс и зачака Мърфи да му обърне внимание. - Не се шегувам! -
каза сериозно той. - Добрата новина е, че го задържахме, но има и лоши новини. Едната е
тази, че за него мотивът за убийствата е нещо много лично и освен това той е готов да загине.
Колкото до теб, в Полша е бил единственият ти по-близък сблъсък с огневата линия, така че
едва ли можеш да си представиш какво е да имаш подобна нагласа... Но мога да те уверя, че
човек, който сам търси смъртта си, не може да бъде спрян. Това особено много се отнася за
човек, който има търпение. Да го кажем така - ако ти си президентът и разполагаш с
неограничен бюджет и хиляди агенти от секретните служби, които предварително да
проверяват всяко място, на което ходиш, то вероятно имаш някакъв шанс да оцелееш. Но ти
не си президентът, Брант и това е цялата охрана, която ще получиш. След година-две даже и
тази ще изчезне, Управлението малко по малко ще се оттегли, защото всичко това струва
пари, а и хората забравят. Но този човек, той няма да те забрави. Той ще чака подходящия
момент и тогава ще нанесе удара си. Честно да ти призная, в този двубой не бих заложил на
твоята победа.
- Веднага ще се обадя на Уитби - каза Мърфи. - Къде го държите?
- Добре. Само че има един проблем - кимна Уелс. Двамата с Брант бяха стигнали до
първата пресечка на улицата. - Ако го направиш, Шафер ще го пусне.
- Няма начин! - извика Мърфи, сграбчи ръката на Уелс и се наведе към него. Огледа се
внимателно наоколо, преди да заговори, сякаш убиецът все още можеше да е скрит зад някое
дърво или кола, паркирана наблизо.
Микробусът спря на известно разстояние зад тях и йезуитският охранител отвори
шофьорската врата.
- Проблем ли има, господин Мърфи?
- Няма проблем - каза той и изсъска към Уелс: - Как така ще го пуснете? Нали знаете, че
е убил американски граждани - войници, наши служители? Ще бъдете обвинени в
подпомагане на убийство и ще прекарате остатъка от живота си в затвора, ще...
- Шафер няма как да го спре, ако онзи успее да го пребори - каза Уелс.
- Ще разкажа на всички какво си ми наговорил - заплаши го Мърфи.
- И аз ще го отрека.
Мърфи се спря по средата на улицата. Единственият звук, който се чуваше наоколо, беше
тихото ръмжене от двигателя на буса.
- Пуснете го тогава. Ние ще го намерим! ФБР... - започна Мърфи.
- Досега не е свършило кой-знае каква работа... - прекъсна го Уелс.
- Това е безочие! - избухна Мърфи. - Наумил си си да се криеш зад гърба на този човек!
Искаш да ме уплашиш, сам си дошъл тук, за да ме сплашиш, нали? Няма да стане тая!
Думите ужилиха съзнанието му - досега никой не си беше позволявал да нарече Уелс
„безочлив“, а и той самият никога не се беше възприемал като такъв. Ала тази нощ наистина
действаше така. Мърфи беше прав. Уелс не би трябвало да позволява на Шафер да използва
Калър по този начин.
Но и самият Уелс така или иначе вече беше отишъл твърде далеч.
- Бих казал, че и аз не те харесвам особено - рече Уелс.
Мърфи разтърка уморено лицето си и затвори очи за миг, надявайки се да се озове
отново в леглото си и да разбере, че всичко това е било само лош сън. Но Уелс все още
стоеше пред него.
- Просто ми кажи какво искаш - каза уморено той.
- Истината. Всичко за изчезналите затворници и за това какво е станало в „Къщата на
мрака“. Преди десет дни Уитби ни показа някакви сведения, на които трудно може да се
повярва, - става въпрос за точните координати на всички ядрени установки в Пакистан. А
това вече е нещо - той каза, че е дошло от вас, от вашия отряд. Как така никой не иска да даде
прям отговор на въпроса какво се е случило в Полша? Как така разследването на главния
инспектор е било спряно? Защо съпругата на Джери Уилямс заявява, че мъжът й вече не бил
същият след тази мисия?
- И това ще е всичко? - попита Мърфи.
- Точно така. Няма да водя бележки, няма да записвам нищо. Искам само истината.
Сетне ще предадем този човек на която и да е наказателна юрисдикция, която законите на
Съединените щати определят за уместна да се занимае с него.
- Дори и ако ти кажа, че това няма да доведе до нищо?
- Може би все пак ще доведе до нещо, Брант. Това може да те направи свободен.
- Да не би да ми цитираш надписа от фоайето? - попита Мърфи. При завършването на
сградата на първата щабквартира на ЦРУ през 1961 година тогавашният директор Алън
Дълес бе поставил надпис с цитат от Библията на стената във фоайето: Ще познаете
истината и истината ще ви направи свободни [Йоан 8:32].
- Виж, трябва да сте ги убили - двамата затворници имам предвид. В противен случай
няма за какво да плащате на Ди Анджело да заличи имената им от регистъра. Това е била
голяма грешка и сте знаели, че е твърде рисковано, но все пак сте решили да го направите.
Единственото обяснение е, че се е наложило да прибегнете до това, защото те са били
мъртви. И така, защо просто да не изчистим нещата? Заклевам се, Брант, не нося записващо
устройство, твоите хора вече ме обискираха.
- Това ли мислиш, че е станало? Смяташ, че сме убили затворници? Получили сме това,
което ни е трябвало, и след това сме се отървали от тях? Намекваш за военно престъпление?
- Може да е станало случайно.
- Знаеш ли какво, Джон? Все пак ще ти кажа всичко и ти ще бъдеш единственият външен
човек, освен мен, Терери и Уитби, който ще знае истината. След това сам ще решиш кой
всъщност е виновен.
27.
Cтape Кейкути. Септември 2008 година.
Рейчъл Калър влезе в кабинета на Терери и завари останалите от отряда там. Стаята
вонеше на тютюневия дим, произвеждан от осем мъже с осем пури, - дори Джери Уилямс,
който беше оставил впечатление у нея, че се грижи за здравето си, също издишваше облаци
дим.
- Майоре - поздравиха я те.
- Полковник, виждам, че сте планирали огнева атака - каза тя.
- Удоволствие е човек да се види с вас, както винаги - отбеляза хапливо Терери и посочи
с пурата си към нея. - Да ви предложа ли една? - попита той и кимна към отворената дървена
кутия на масата. - Кубински са. Намерихме ги в един магазин във Варшава. Мисля да си купя
десетина кутии, преди да се прибера у дома.
- Поздравления. А кой е останал да пази Джаварудин и Мохамед? - попита тя.
- Дебелакът и побърканият не са тръгнали за никъде -отговори Мърфи. - Решихме, че за
малко могат да останат сами.
Калър знаеше, че Мърфи се опитва да я дразни, и за момент едва се сдържа да не му
отвърне, да го посочи с пръст и да му каже в лицето да млъкне, защото това са човешки
същества и на нея не й пука дали Джаварудин им е дал ключа към Форт Нокс и Осама бин
Ладен...
В крайна сметка тя си пое дъх и потърси в съзнанието си нещо, което да я успокои.
Знаеше, че някъде трябва да има такова нещо, въпреки че напоследък все по-трудно го
откриваше.
- Не мисля, че е добра идея да ги оставяме сами - каза тя.
- Тогава иди да ги наглеждаш - отвърна Мърфи.
- Достатъчно - прекъсна ги Терери и се пресегна към кашона до бюрото си, откъдето
извади най-различни каубойски шапки.
- През последните месеци всички поработихме здравата. Знам, че не беше лесно, но
усилията ни си струваха. Открихме какво ни намекваше Джаварудин бин Зари през всичките
тези месеци, информацията е потвърдена от Пакистан преди четири дни. Аз и Карп сме
единствените, които имаме право да знаем за това, но ми е ясно, че всички вие заслужавате
да хвърлите по един поглед - ще имате само един шанс да го видите, така че гледайте
внимателно. Разбира се, няма да споменавам, че всичко това е засекретено на много високо
ниво. Терери натисна някакви клавиши на лаптопа си и на екрана, монтиран на отсрещната
стена, се появи записът с Бин Зари и Тафик.
Два етажа по-надолу Мохамед Фариз седеше на нара в килията си със сгънати под
тялото крака и затворени очи. Външно изглеждаше спокоен, но вътрешно не беше -
джиновете не искаха да се отделят от него.
Вече не му крещяха и той беше благодарен. Не му крещяха, защото се беше съгласил да
направи това, което искаха от него. Сега ги разбираше - те, джиновете, бяха негови приятели,
единствените... Те му бяха помогнали да прогледне.
Американците извеждаха Джаварудин от килията му всеки ден и го водеха по коридора
покрай килията на Мохамед. Всеки ден Мохамед виждаше, че Джаварудин въобще не
прилича вече на себе си. Дяволът беше насипал сол в устата му и тя бавно се просмукваше в
кръвта му. Изглеждаше така, сякаш той си поемаше дъх, но всъщност не дишаше. Дяволът
Джаварудин изцяло бе превзел тялото му. Американците се преструваха, че го държат в плен,
но той всъщност работеше за тях. Той можеше да излезе оттук, когато си поиска. Джаварудин
му казваше „здрасти“ всеки път, когато минаваше покрай килията на Мохамед, и от думите
му зъбите започваха да го болят толкова силно, че Мохамед искаше да ги изтръгне с голи
ръце. Самият Мохамед не му казваше нищо - той само кимаше и се усмихваше. Джиновете му
казваха, че ако кима и се усмихва, зъбите няма вече да го болят. Джиновете му обясняваха
всичко - идваха всяка нощ и си говореха с него.
Те му показаха как да развинти металния крак на нара, на който спеше, и как да заостри
краищата му, като всяка нощ го търка в рамката на леглото, докато пазачите спяха. Те му
показаха, че ако се изправи на нара и използва крака като отвертка, може да разхлаби капака,
който покриваше шахтата за вентилация на тавана. Болтовете й бяха силно ръждясали и се
наложи Мохамед да работи върху тях цяла седмица, милиметър по милиметър, от което
пръстите му се нарязаха от острия метал. Чудеше се дали американците няма да забележат,
но джиновете му казваха да не се тревожи и че американците вече не му обръщат никакво
внимание. Най-накрая, вечерта преди последната нощ, болтовете се отвинтиха докрай и той
успя да свали капака, повдигна се на пръсти и надникна в отвора на вентилацията.
Тръбата над него представляваше тъмна и доста тясна метална дупка, в която
средноголям мъж трудно можеше да се побере. Но Мохамед не беше средноголям мъж, беше
недохранено момче, високо метър и шестдесет и тежащо петдесет килограма. Протегна се
нагоре към дупката. На по-малко от метър над нивото на тавана тръбата се свързваше с
мрежа от други тръби, които се пресичаха на кръст и свързваха вентилацията на всички
останали стаи и килии в подземието. Мохамед завинти капака обратно, легна на нара си и
затвори очи. Чакаше джиновете да дойдат и да му кажат какво да прави по-нататък.
Затворите в Съединените щати нямат вентилационни системи, които излизат направо в
килиите, но това не беше модерен американски затвор, а и преди пристигането на 673 тези
килии не бяха използвани за дългосрочно задържане на затворници. Бяха ги използвали като
карцер за полски войници, нарушили военния устав, и то за не повече от седмица-две, след
което същите са били пускани или придвижвани до друго място, където да изтърпят по-
сериозно наказание. Освен това в Старе Кейкути, където температурите - особено през
зимата - често падаха до доста под нулата, системата на централно отопление си беше
необходимост.
Джак Фишер беше забелязал вентилационните отвори, когато 673 се настаниха в
сградата на бившата казарма, и беше дал на рейнджърите изрична заповед да ги проверяват
на всеки две седмици и да следят затворниците да не се занимават с тях. В килията на
Мохамед също предстоеше проверка - след четири дни.
Докато Мохамед се подготвяше за мисията, през две килии от него Бин Зари лежеше по
гръб, сложил ръце под главата си. Седмиците, прекарани в килията за мъчения, вече почти
му се струваха като лош сън. Антибиотиците се бяха погрижили за пневмонията му, раните
по кожата му бяха заздравели, нямаше белези, нямаше нищо счупено. Вътрешно беше почти
здрав, онази жена, докторката, му го беше казала. Сега и най-добросърдечният адвокат
нямаше да повярва на историята му...
Тези американци бяха успели да го победят, без да оставят никакви следи по тялото му.
Искаше му се да се ядоса на себе си, задето се беше предал, но не можеше. Беше изпратил
към смъртта десетки вярващи, беше им помагал да завържат експлозивите към тялото си и да
се взривят във вечността, но всъщност беше помогнал на тези мъже, беше им предложил най-
краткия възможен миг на земно мъчение в замяна на вечната благодат, която Аллах даряваше
на своите мъченици. Това, което американците бяха направили с него, беше нещо различно -
безкрайна болка, която не можеше да намери успокоение в смъртта. Никой не можеше да
изтръгне това чувство от него.
Бяха започнали да се отнасят с него по-добре, откакто се бе съгласил да говори. А след
това не им даде повод да го нараняват отново. През последните няколко седмици се беше
замислял дали да не им пробута фалшиви имена, адреси и измислени планове, но нямаше
представа колко от това знаеха и те. А ако го върнеха обратно в килията за мъчения, щеше да
му се иска с голи ръце да си съдере кожата, да я смъкне от себе си, както жадната и отчаяна
змия си смъква кожата, и да остави кръвта си да изтече до капка. Само че така щяха да го
заведат при докторката и след това да го върнат обратно - отново и отново, докато накрая се
побърка.
В деня, преди да се пречупи в килията за мъчения, той си спомни как в един момент
стените й бяха оживели. Трябваха му няколко секунди, преди да осъзнае, че стотици хиляди
хлебарки пъплеха по тях, лазеха по пода, изкачваха се по кожата му, влизаха в устата и в носа,
и в ушите му - усещаше как сухите им крачка лазят припряно по цялото му тяло. Те не бяха
истински, знаеше, че не бяха истински. Но всяка една имаше колан бомба, миниатюрен и
идеално пасващ на твърдите им крила. Беше му останал достатъчно здрав разум, за да знае,
че хлебарките не носят самоубийствени бомби и че стресът от това, че е прикован към пода
от дни, го караше да халюцинира, но ги чувстваше като истински хлебарки. Той ги виждаше,
чуваше ги и усещаше как се катерят по кожата му. И знаеше, че ако престои по-дълго в
килията, ще изгуби и малкото останал му разсъдък.
Сещаше се за хлебарките винаги щом си помислеше дали да не излъже американците.
Може би беше глупак. Може би американците така или иначе щяха отново да започнат да го
измъчват, щом им издадеше тайните си, но той не мислеше така, те през цялото време му
бяха предлагали чиста сделка: „Кажи ни, каквото знаеш, и няма да те нараняваме повече“.
Осъзна и още нещо - това, за което трябваше да се е досетил преди месеци, - той
можеше да превърне слабостта си в своя сила. Най-важната информация, която имаше,
можеше да бъде далеч по-опасна за тях, отколкото за него. Щеше да ги остави да намерят
записа му с Тафик, щеше да ги остави да го пуснат на трибунала в „Гуантанамо“, да остави
света да го види! Така американците най-накрая щяха да разберат, че на мнимите им
съюзници от Пакистан не може да се вярва, а АВР щеше да бъде принудена открито да
признае предателството си.
Но нямаше как да им каже за записа веднага - можеше да не му повярват. Щеше първо да
им подаде друга информация, за да им покаже, че може да му се вярва. Идваха при него
всеки ден и го разпитваха. Вече се държаха добре с него, даваха му бутилка с вода винаги,
когато поискаше, и вече ядеше това, което ядяха и те, не му пробутваха повече от безвкусната
каша.В замяна на това той им издаде къде се намираха някои от тайните квартири в Пешавар
и на северозападната граница. Разкри им дори плана за атентат срещу индийския парламент,
разработен от Ансар в Делхи. Всъщност Бин Зари винаги се беше съмнявал в способностите
на хората, на които бяха възложили тази работа, така че тази информация не беше чак
толкова важна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Остави ги да си мислят, че се е пречупил,
- не беше толкова трудно да го изиграе, тъй като до голяма степен наистина беше сломен. И
тогава, когато следователят, който се наричаше Джим, го попита за АВР, Бин Зари реши да
затвори капана.
- Разбира се, че имахме връзки с АВР.
- С ръководни офицери ли?
- В някои случаи да.
- Редовно ли си обменяхте информация?
- Да. Всъщност вече отговорих на всичките ви въпроси, но не мога да говоря за това -
отговори Бин Зари и млъкна.
Отначало Джим се усмихваше, шегуваше се, опитваше се да го подлъже да говори, но
след като цял час му задава въпроси, се ядоса. Най-накрая накара двамата рейнджъри да
върнат Бин Зари в килията му.
- Без вечеря! - нареди той. - Поспи тази нощ и гледай да се събудиш с желание да
говориш.
На следващата сутрин Джим се появи пред килията на Бин Зари с поднос в ръка. Наведе
го леко напред, така че затворникът да види какво има отгоре - три бисквити и купичка мед.
Сладкият аромат на бисквитите изпълни ноздрите му и напълни устата му със слюнка. Бин
Зари се зачуди от къде ли се бяха появили тези бисквити - откакто го бяха заловили, не беше
виждал такава храна.
- Сигурно си гладен, след като пропусна вечерята - предположи Джим и натопи една от
бисквитите в купата с меда, след което я изяде хапка по хапка, преднамерено бавно. -
Спомняш ли си другата килия? Там беше доста гладен, нали?
Джим натопи и втората бисквита в меда.
- Е, ще ми кажеш ли какво имаше предвид за АВР?
- Не мога.
- Явно не схващаш. Отговаряш на въпросите ми или те връщам обратно на онова място.
Ще го направя веднага, щом си довърша закуската.
- Ти обеща.
- А ти обеща да си честен с нас, Джаварудин.
- Моля ви.
Джим, изглежда, изгуби интерес от разговора и продължи да се храни, а когато изяде и
третата бисквита, понечи да тръгне.
- Добре тогава - съгласи се той, като дори не изглеждаше ядосан. - Ще ти изпратя
войниците...
- Недей!
Джим направи крачка навън.
- Добре - отрони Бин Зари.
Джим се спря.
- Ще кажа - и Бин Зари му обясни как веднъж е записал една среща, на която се вижда
как двамата с ръководен офицер от АВР замислят терористичен акт. Той отказа да сподели
допълнителни подробности за срещата и спомена само, че Джим не би му повярвал. - Ще
решиш, че те лъжа, а ме е страх от това, което можеш да направиш - каза той. - Трябва сам да
го видиш.
Разказа му още, че е съхранил видеозаписа на лаптоп, скрит в къщата на негови далечни
роднини от долината Суат, които дори не знаели, че лаптопът е при тях.
- За какво ти е било да правиш запис? - попита Джим.
- За всеки случай - ако АВР или Ансар Мохамед бяха решили да ме предадат.
- Ако лъжеш... - закани се Джим.
- Не лъжа.
- А можеш ли да ни покажеш къде е скрит този лаптоп?
- Да.
Същата вечер Джим дойде отново и му донесе Свещения Коран.
- За теб е - подаде му го той.
Бин Зари не му благодари, все още не би паднал толкова ниско, но все пак прие с
благодарност красиво подвързаната книга със сива корица и сребристи филигранни линии.
Докато четеше, Бин Зари се замисли какво ли смятаха да правят американците с него.
Дали щяха да намерят лаптопа? А ако го намереха, дали щяха да го изпратят в „Гуантанамо“?
Или пък просто да го убият? Така или иначе за него вече нямаше значение.
Знаеше само, че на онзи свят Аллах щеше да им даде вечни мъки, както те бяха
измъчвали него. И щеше да бъде непреклонен, независимо колко силно се молеха за прошка
и колко пламенно признаваха греховете си. Джаваруди бин Зари четеше от свещената книга и
се молеше за отмъщение.
Мохамед надникна през решетките на килията си. Двадесетметровият коридор
преминаваше покрай четири килии, наредени една до друга. Мохамед беше затворен във
втората, а Джаварудин в четвъртата. Коридорът свършваше с бетонна стена до килията на
Джаварудин. В другия му край имаше двойна врата с решетки, от която се влизаше в
затворническата част. От външната страна на металните решетки имаше два стола за
войниците, които пазеха затворниците, - по един американец през деня и един или двама
поляци нощем.
Но сега за пръв път, откакто Мохамед беше тук, и двата стола бяха празни. Сега!,
нашепваха му джиновете. Сега!
Мохамед стана и изправи нара си до стената точно под вентилационния отвор. Отвинти
заострения му крак, като внимаваше да не се пореже на острите му краища, а когато го
развинти съвсем, пробва остротата му с палец и с радост забеляза кръвта, която потече от
кафеникавата му кожа.
Покатери се върху рамката на изправеното легло и приклекна отгоре - със свободната си
ръка успя да отхлаби болтовете, които закрепваха капака на вентилацията. По-едър човек би
съборил изправения нар, но в случая ниският му ръст беше предимство. След малко капакът
се разхлаби, Мохамед го свали изцяло и скочи на земята. Остави капака на земята и отново
надзърна през решетките. Охранителя все още го нямаше.
Време е!, казаха му джиновете.
Бин Зари затвори очи и се опита да заспи, въпреки че онази дребна маймуна Мохамед по
някаква причина дращеше нещо в клетката си. Обикновено Мохамед не говореше много и
само зяпаше, когато Бин Зари минаваше покрай него. Джаварудин искаше американците да
изпратят момчето в „Гуантанамо“ или да го върнат обратно в Пакистан - той беше странен и
при всички случаи носеше лош късмет. Немитата му, мазна и заплетена коса миришеше
ужасно на вкиснато, а очите му гледаха безизразно като два черни въглена и беше
невъзможно да се каже какво ли се въртеше из главата му.
Бин Зари знаеше, че момчето беше виновно за това, че ги арестуваха, но пък нищо не го
спираше да хвърля вината върху него - никога преди онази нощ в Исламабад не бе изправян
пред опасността да го заловят.
- Ей, дребна маймуно - извика той, - какво правиш?
На горния етаж вече гледаха края на записа.
- Запомнете това - каза Терери. - Никога повече няма да го видите. Така или иначе не би
трябвало да ви го показвам, но ние сме един екип, винаги сме били един екип и винаги ще
бъдем такъв.
- Дори и ти, докторе - обади се Фишер.
- Толкова по-добре се чувствам, задето го знам - иронизира го Калър.
- А сега какво ще правим, полковник? - попита Джери Уилямс.
- Ще си ходим у дома. Освен ако не искате да поостанете и да се помотаете из Полша -
отговори Терери.
- Не това имах предвид, сър - продължи Уилямс, на когото явно хуморът не беше една от
силните черти, - исках да кажа какво ще правим със затворниците?
- Да, Мускуле, знам. Все още не е решено. Това, което току-що видяхте, може да ни
донесе доста проблеми с пакистанците. Неколцина са тези във Вашингтон, които ще узнаят
за този запис, а още по-малко са тези, които ще разберат как сме се сдобили с него. А те
определено не биха искали Джаварудин да се озове в „Гуантанамо“ и да започне да се
оплаква как сме се държали с него, особено ако вземе да спомене и за записа. Няма начин и
да го върнем обратно в Пакистан, така че ситуацията е сложна.
- Ще трябва да ги оставим тук под охраната на поляците.
- На мен лично не ми пука дали онези двамата няма да прекарат вечността долу, но не -
няма да стоят тук. Щом си тръгнем, с „Къщата на мрака“ е свършено.
- Май ще трябва просто да ги убием - предложи Фишер и се огледа из стаята за
съмишленици на идеята. - Говоря сериозно, така ще бъде най-лесно.
- Ти май наистина го мислиш, а Джак? - попита Терери и издуха облаче дим.
- Онзи долу не е човек, а хлебарка.
- Ти си побъркан! - намеси се Калър.
- За какво мрънкаш, след като и ти беше тук през цялото време? - заяде се Фишер. -
Малко е късно да се правиш на света вода ненапита.
- Ще ми се да се съглася с теб, Джак - намеси се Терери, - но не можем да действаме
така.
- Сигурен ли си? Сто процента ли си убеден? Обзалагам се, че ако сега сляза долу и сам
го направя, никой от вас няма да ме предаде.
- Аз ще го направя - заяви Калър.
- Наистина ли, скъпа? - Фишер пристъпи към нея и издиша облак дим в лицето й.
- Достатъчно, Джак! - спря го Терери. - Разбра ли ме?
- Да, полковник.
- Добре. И по този щастлив повод, нека всички да излезем навън и да направим няколко
снимки, да ни остане спомен за дните, когато ще сме остарели и побелели.
В подземието Мохамед отново успя да се качи върху нара и пъхна глава във
вентилационния отвор. Тръбата беше ръждясала и спукана на няколко места, а въздухът в нея
бе твърде горещ и застоял. Дощя му се да измъкне главата си обратно, да легне отново на
пода долу и да заспи. И да се събуди отново в стаята си в Хаджи Камп, която делеше с
братята си, да се озове обратно във времето, преди джаишите да го бяха докоснали. Беше
толкова уморен...
Но джиновете не търпяха извинения. Те бяха избрали него за тази мисия, а докато се
бавеше, гласовете им отекваха все по-силно в главата му и се превръщаха в адска какофония
от проклетии и заплахи, които изпълваха цялото му тяло, докато едва успяваше да си поеме
дъх. Давай!, подканяха го джиновете, Качвай се!
Мохамед успя да се задържи на върха на обърнатото легло, пъхна се в тръбата и напипа
мястото, където тя се разклоняваше хоризонтално и минаваше над таваните на всяка една от
килиите. Надясно тръбата водеше към предната част на коридора, където беше охраната, а
наляво продължаваше към края му, където беше и килията на Джаварудин.
Наляво, шепнеха му джиновете, наляво.
Мохамед пъхна самоделния си нож в лявото разклонение на тръбата, пресегна се,
напипа спойките, където тръбите се свързваха, и с тяхна помощ приплъзна тялото си напред.
Бутваше ножа пред себе си и се плъзваше след него по корем. За момент тялото му заседна,
но той размърда рамене като червей и успя да се провре. Плъзна се по корем над
вентилационния отвор на килията, съседна на неговата, и продължи да се придвижва като
змия, докато не достигна до четвъртата, последна килия. Чуваше, че Джаварудин е долу под
него. Погледна през капака на вентилацията и го видя да лежи на нара си.
- Маймуно? Ти ли си това там?
Сега!, извикаха джиновете. Той е демонът! Демонът, демонът, демонът. Ако не
направиш това, което ти казваме, и ти ще бъдеш демон.
Мохамед се спусна през отвора и изрита с крака капака на вентилационната тръба.
Долу, в килията, с почти божествено благоговение Джаварудин наблюдаваше как краката
на Мохамед малко по малко се подаваха през отвора на вентилацията.
- Луда маймуна. Къде си мислиш, че си тръгнал? Да бягаш ли искаш? - попита го той.
Бин Зари се пресегна, дръпна момчето за краката и го свали долу. Сантиметър по
сантиметър се показаха първо коремът и шията му, а след това от тръбата излезе и главата му.
Ръцете му все още бяха вдигнати нагоре и оставаше да излязат последни...
Бин Зари имаше само секунда, за да реагира, когато Мохамед се показа изцяло и дясната
му ръка замахна към лицето му, стиснала нещо, което много приличаше на метална
светкавица, обгърната от кафеникави пръсти. Бин Зари изпъшка и инстинктивно обърна
лицето си на другата страна, за да се освободи от Мохамед...
Но закъсня. Заостреният край на металния крак се заби в лявото му око и раздра
клепача му, прониквайки през очната ябълка чак до мозъка му. Бин Зари вдигна ръце към
лицето си и се опита да изкрещи, но Мохамед натисна крака дълбоко в главата му и преди
Бин Зари да се усети, болката се разля от окото към цялото му тяло - навсякъде и
едновременно никъде, - той вече не можеше да стои на нозе...
Тялото му се свлече в краката на Мохамед. Беше мъртъв още преди да падне на пода.
Но Мохамед и джиновете все още не бяха свършили. Мохамед замахна отново и отново
към лицето и корема на Джаварудин и скоро вътрешностите му покриха пода на килията, а
носът и ушите му стърчаха от това, което беше останало от гърдите му.
Яж сега!, извикаха джиновете, Яж!
- Не! - каза Мохамед на глас.
Тогава никога няма да си тръгнем от теб.
Но Мохамед вече беше измислил отговора на това. Избърса, доколкото можа, заострения
метал в одеялото на Бин Зари и когато острието се показа под кръвта, момчето наведе
главата си назад и преряза шията си. Не беше лесно да реже. Острието вече беше затъпено, а
и Мохамед не можеше да си представи, че слабото му и измъчено тяло ще се бори толкова
отчаяно срещу собственото си унищожение. Джиновете най-накрая бяха замлъкнали. Той
продължи да реже и да реже, докато топлината на собствената му кръв се разля по ръцете и
гърдите му и отми от него всеки грях.
28.
- Известно време правихме снимки, постояхме навън и изпихме няколко бири. След
това се прибрахме и намерихме телата. Калър ги намери. Слезе долу и тогава я чухме да
пищи. Уелс и Мърфи успяха да направят един пълен кръг по улиците на квартала, докато
Мърфи му разказваше как е бил заловен Бин Зари и какви мъчения му бяха прилагали. И как
накрая бяха успели да го пречупят, как им беше разказал за лаптопа, как „Делтите“ бяха
открили компютъра в долината Суат и какво имаше на него...
Някак си се озоваха обратно на алеята, където Уелс беше паркирал субаруто си, и
двамата мъже решиха да седнат на тротоара. Микробусът с охранители спря наблизо.
- Е, в крайна сметка кой ги уби? - попита Уелс. - Джак Фишер ли?
- Не. Мохамед.
- Момчето?
- Промъкнал се е през вентилационната тръба, която минаваше над килиите, и е убил
Бин Зари, а след това се е самоубил. Бяха оставени съвсем сами почти за час, имали са доста
време.
- Как?
- Направил е острие от металния крак на леглото си. Сигурно го е подострял в
продължение на няколко нощи, докато полските войници са спели.
- Сигурен ли си, че Фишер не го е направил?
- Защо да те лъжа? Човекът е мъртъв. Мога да ти кажа какво се беше случило. Мохамед е
успял да развинти капака на отвора в килията си, напъхал се е във вентилацията и е допълзял
до килията на Бин Зари. Само ако беше видял телата... - Мърфи поклати глава. - Бин Зари
беше разкъсан така, сякаш го бяха ръфали побеснели кучета, тялото му беше разчленено на
около осемдесет и пет парчета. А на Мохамед му беше изтекла толкова много кръв, че ни
трябваха гумени ботуши, за да влезем в килията и да приберем телата. Ръката му все още
стискаше ножа.
- Но за вас случилото се е било доста удобно, така или иначе не сте знаели какво да
правите с тях оттам насетне.
- Беше истински кошмар. Най-важният ни затворник след Халид Шейх Мохамад, дори
бих казал по-важен от него, а това побъркано момче да го утрепе само защото ние се бяхме
отпуснали, бяхме станали мързеливи. От прекалено много време бяхме там и твърде дълго
време вече водехме тази война...
- Успяхте ли да разберете защо Мохамед го е направил?
- Няма причина, той не беше с всичкия си, беше с психически отклонения и Калър през
цялото време си го мислеше.
„Психически отклонения“, помисли си Уелс, цялата тази лудост се беше пренесла от
Мохамед Фариз през Рейчъл Калър до съпруга й подобно на игра на „развален телефон“...
Ако въобще децата все още си играеха на „развален телефон“.
Мърфи бръкна в джоба си и извади опаковка „Копенхаген“, отдели количество колкото
оризово зърно и го пъхна под долната си устна.
- Не съжалявам за това, което направихме на Джаварудин, трябваше да го сломим - каза
след малко той. - Но той не биваше да умира така, Мохамед също.
На Уелс не му се слушаха разсъжденията на Мърфи за това кое би било правилно и кое
не.
- Намерили сте телата - прекъсна го той. - Какво стана после?
- Сигурно е трудно да си толкова идеален, Джон.
- Довърши си разказа и ще ти кажа кого заловихме, а след това се махам оттук и няма да
ме видиш повече.
Мърфи се изплю на асфалта.
- Терери измисли какво да правим, идеята беше негова и на Фред Уитби.
- Значи Уитби е знаел, че записът, който сте получили от Бин Зари... - започна Уелс.
- Точно така, би го издигнал в кариерата - довърши Мърфи. - Такова нещо се случва
веднъж в живота. Той през цялото време ни казваше да правим каквото искаме със
затворниците, стига това, което получаваме насреща, да си струва и, разбира се, да не
оставяме видими следи. Ако нямаха белези или изгаряния, или липсващи пръсти, на никого
нямаше да му пука за тях, поне Фред разбираше нещата по този начин. И беше прав. Но две
мъртви тела, особено в такова състояние, доста трудно можеха да бъдат обяснени. В единия
случай бяхме допуснали груба небрежност, а в другия щяхме да излезем обикновени убийци.
- И е трябвало да направите така, че телата да изчезнат.
- Купихме две каси от Варшава, насякохме телата на парчета... Бин Зари така или иначе
си беше насечен. Сложихме всичко в найлонови торби, после в сейфовете и наехме един
полски военен хеликоптер, с който в една мъглива нощ хвърлихме телата в Балтийско море. И
проблемът беше решен.
Уелс не знаеше какво да каже. Американци... войници... да хвърлят човешки тела, сякаш
са боклук.
- Никой в отряда ли не се възпротиви?
- Единствената, която би се възпротивила, беше Калър, но по онова време тя вече не
искаше да говори с никой от нас. Имаше обаче още нещо, което трябваше да се изчисти.
- Номерата на затворниците в регистъра.
- Върнах се у дома. Срещнах се няколко пъти с Ди Анджело и чувството ми подсказа, че
човекът можеше да бъде купен или поне „взет назаем“. Беше от този тип мъже, които си
падат да ходят по лъскави места и да наемат други хора, които да им носят багажа.
- Гледай единия и си мисли за другия - изрече на глас Уелс.
Мърфи отново плю на асфалта.
- Той е изчистил базата данни - каза Уелс, - след което Джаварудин бин Зари и Мохамед
Фариз никога не са попадали в американски плен. Само дето разплащането е излязло доста
соленичко.
- Не биваше при никакви условия да се съгласяваме плащанията да бъдат вписани
някъде.
- Има нещо, което не схващам... - замисли се Уелс. - Онова видео с Бин Зари и Тафик - то
не би ли изгубило от стойността си, ако самият Бин Зари не е жив, за да го потвърди?
- Разбирам защо мислиш така, но следвай логиката - не смяташ ли, че АВР би направила
всичко по силите си, за да задържи записа в тайна?
Тогава Уелс разбра.
- Сключили сме сделка с Тафик да запазим записа в тайна в замяна на координатите до
пакистанските ядрени установки. Беназир Бхуто бе убита и ние знаем кой стои зад това, но
не сме издали на никого.
- Мисля, че на това му казват реална политика, ако направим записа публично
достояние, цял Пакистан ще полудее, ще настане пълна анархия. АВР, разбира се, е замесена
в това. Те стоят зад убийството на Бхуто и продължават да финансират терористи.
Отвратителни са, но сега вече имаме нещо, с което да ги държим под контрол. Тези ядрени
установки са всичко, което пакистанците имат, без тях нямат с какво да заплашват
Бангладеш. Те нямат петрол, а и на нас ни дойде до гуша да водим войни в мюсюлманския
свят - искаме само да понаглеждаме въпросните установки и да ги държим под контрол,
всичко друго в Пакистан може огън да го гори.
- Справедливост за Бхуто.
- Браво, Джон - усмихна се Мърфи и разкри два реда пожълтели зъби. - Освен това
Тафик знае, че ако това видео излезе наяве, пакистанците ще го обесят на първото дърво, а
ако се опита да преговаря за убежище, кой би го прибрал? Французите със сигурност не биха,
нито арабите, дори и руснаците няма да го вземат - ще бъде принуден да се забие на някое
място като Сомалия. Така че и той има интерес записът да остане завинаги скрит в някой
сейф. Какво би могъл да направи? Да ни каже, че видеото е нагласено и че иска да се види с
Бин Зари, за да поговорят за това? Той знае, че записът е истински.
- И предполага, че Бин Зари е все още жив и е някъде в американски плен - каза Уелс.
- Правилно. Виждаш ли, така всички печелят.
Уелс не каза нищо. Най-накрая парчетата от мозайката си дойдоха на мястото.
Мистерията беше разгадана. Но неприятното чувство в него остана - нямаше справедливост -
нито за Беназир Бхуто, нито за Джаварудин бин Зари или Мохамед Фариз, нито дори за
членовете на отряд 673, които бяха загинали от ръката на Стив Калър.
- Всичко това сигурно ли е, или са предположения?
- Само ръководителите ни са напълно запознати с всичко, но аз самият видях записа и
знам за ядрените установки. Връзката е налице. Така стана възможно най-добре за възможно
най-много хора.
Тонът на Мърфи прозвуча почти жизнерадостно. Беше получил рядката възможност да
признае греховете си, без да понесе наказание за тях. Без дори да се налага десет пъти да си
каже молитвата. Беше му се удала възможността да натрие физиономията на Уелс право в
реалността на най-влиятелните политици от най-високо ниво.
- Казах ти всичко и е време да изпълниш твоята част от сделката. И, моля те, гледай да
не излезе, че зад убийствата стои някой отряд от правителствени наемни убийци, защото не
гарантирам дали няма да се вбеся дотолкова, че да ти фрасна един - заяви Мърфи.
- Имам само още един въпрос. Ти спомена, че ръководителите знаят - кой точно влиза в
това число?
- Предполагам, всички най-очевидни имена по веригата - президентът, вицепрезидентът,
директорът на НСС[40] и секретарят по отбраната. Уитби със сигурност знае, вероятно Дуто
също.
- Дуто?
- Така предполагам. Мислиш ли, че за подобно нещо не биха поискали да знаят и
мнението на директора на централното разузнаване?
„Явно Дуто е замесен във всичко“, помисли си Уелс. Оставаше да разбере само още едно
нещо - дали шефът им през цялото време е знаел за смъртта на двамата затворници. Дали не
беше изпратил Шафер и Уелс по следата, въпреки че е бил наясно на какво ще се натъкнат,
преди още да им беше възложил задачата?
- Дуто знаеше ли какво се е случило с Бин Зари и Мохамед? - попита направо Уелс.
- Не, разбира се. Единствено хората от отряда и Уитби знаеха истината.
- А възможно ли е да е разбрал по друг начин?
- Сам ще трябва да го питаш.
- Ще го направя.
- Е - каза отново Мърфи, - сделката си е сделка. Сега ми кажи кой е убиецът.
- Стив Калър е.
- Невъзможно!
- Той вече си призна.
- Но той нали е бил във Финикс...
Уелс му разказа.
- Разбирам - кимна Мърфи, когато Уелс приключи разказа си. - Рейчъл Калър се
пренатовари. Ние бяхме твърде груби с нея и тя не можа да го понесе. Всички виждахме, че е
потисната. Карп дори помоли Терери да я върне обратно у дома, но полковникът отказа. Той
беше упорит и настояваше, че в отряда ни трябва лекар, така че, докато самата тя не
поискаше преместването, той не би я отпратил. А и накрая тя откри телата и това я довърши
- крещеше на всички ни, че сме убийци също като нацистите и че ще ни докладва. Терери й
каза, че може веднага да го направи - просто да върви и да ни предаде. Последните два
месеца от престоя ни в Полша тя почти не излезе от стаята си и постоянно ни повтаряше, че
се е провалила, че всички сме се провалили. Терери вече беше съгласен да я върне у дома, но
така или иначе скоро мисията ни приключваше. Така че, да, мога да разбера случилото се.
- Но явно не те е грижа особено.
- Тя от самото начало знаеше с какво се захваща, никой не й е виновен, че е превъртяла.
Явно се е прибрала вкъщи и е решила да свърши със себе си като страхливка, а после мъжът
й е решил да си отмъсти - на нас, все едно ние сме виновни за психическите й проблеми! Аз
и с пръст не съм я докоснал, дори не съм й повишвал глас, да не би да искаш да я съжалявам?
Не, няма да стане.
- Това е само една от гледните точки.
- А и други ли има? Чакай да позная - каза Мърфи, - горката малка Рейчъл го е
преживявала по-дълбоко от нас останалите. О, каква хуманност! - заяви иронично той и се
изправи. - Злодеите в цялата тази история са Джаварудин бин Зари и Стив Калър - завърши
той. - А аз мисля, че е време да се прибирам.
- Не искаш ли да разбереш къде е Калър?
- Ще го оставя на теб - обърна се в крачка той и махна уморено с ръка. - Вярвам, че ще
направиш каквото трябва, нали така или иначе винаги го правиш.
Уелс караше внимателно по вътрешните улици, но когато излезе на околовръстното, не
можа да се стърпи и натисна педала на газта до дъно. Субаруто му полетя по магистралата на
нощна Вирджиния. Беше детинско да го прави, но не можа да се стърпи. За пръв път от
месеци насам в главата му отново зазвуча песента на Спрингстийн „Денят на
независимостта“. Тъмнината в този град ще обгърне и нас... Героят в песента беше готов да
тръгне и да загърби досегашния си живот. Уелс се замисли дали и той щеше да намери сили
да стори същото.
Когато се върна в стая 112, завари Шафер и Калър да гледат НВО, даваха епизод от
ранните сезони на „Семейство Сопрано“. Кръвта от бузата на Стив беше напоила всички
налични хавлиени кърпи и двете калъфки от възглавниците, но самият Калър изглеждаше
странно спокоен и дори му се ухили, когато го видя.
- Ела за малко навън с мен - помоли Уелс.
Двамата с Шафер седнаха в субаруто и Уелс му разказа всичко, което беше узнал от
Мърфи.
- Ако изнесем тази информация официално, той ще остане задържан до края на живота
си - каза Шафър. - Държавата ще го нарече „материален свидетел“, вражески
военнопрестьпник. Той никога няма да се добере до съдебен процес, не можем да си
позволим онзи запис да излезе наяве.
- Може би.
- Определено ще е така.
- Знам, че ще стане точно така. Ако президентът реши да подпише тези заповеди,
адвокатите на Калър никога няма да успеят да доведат случая до съд.
- Има и друг начин.
- Не, Елис, ти беше този, дето твърдеше, че трябвало на всяка цена да получим отговори.
- Това беше, преди да разбера какви са отговорите. Сега предлагам да се върнем вътре и
да му дадем малко време и един последен куршум. Той ще го направи. Убеден съм, че ще го
направи, през цялото време само за това говори.
- Не.
- Така ще бъде най-лесно и за него, и за нас.
Уелс ядно вкопчи пръсти във волана.
- Именно лесният път ни доведе дотук, сега предлагам да следваме закона.
- Ами когато законът се проваля?
- Предпочитам да видя провала на закона пред възможността да поставя собствената си
преценка над него. Всичко свършва тук.
- В „Моторс Ин“?
- Точно така.
Уелс слезе от колата и влезе в стаята. Калър отдели очи от екрана на телевизора,
погледна го и каза:
- Искам да видя жена си.
- Не и тази нощ - отговори Уелс. - Тази нощ си арестуван.
Епилог
Уелс не очакваше щастлив край на събитията и в крайна сметка не го и получи.
Искаше да е сигурен, че Уитби няма да се погрижи Калър „да изчезне безследно“, затова
двамата с Шафер го качиха в колата и от мотела го закараха право в Ленгли. В следващите
няколко дни ФБР и Прокуратурата настояваха да се проведе поне формален процес спрямо
Калър, така че случаите с убийствата да бъдат приключени. ЦРУ и Отбраната изтъкнаха
контрааргумента, че подобен процес, дори само повдигане на обвинение, ще предизвика
огромен медиен шум, който би изложил наяве сделката, сключена между Съединените щати
и АВР. При всички случаи Калър не отричаше вината си, така че един съдебен процес би бил
безсмислен.
Уитби се постара да остане настрана от спора и си нае адвокат още в първия ден, след
като Уелс и Шафер предадоха Калър на властта. Защитникът му, Нейт Мармър, беше бивш
главен прокурор, специализирал в разчистването на подобни юридически каши, в които
вината и невинността рядко имаха някакво значение, ако въобще бяха налице.
Спорът между ведомствата продължи около седмица, преди да се намеси лично
президентът. Калър смяташе да се признае за виновен пред Федералния съд на Ню Орлиънс
за четирите убийства - на Джери Уилямс, Кенет Карп, Джак Фишер и Майк Уайли. Щеше да
избегне смъртното наказание и да прекара остатъка от живота си зад решетките.
Първоначално Калър отказваше да се съгласи на споразумение и настояваше срещу него
да се води съдебен процес. В крайна сметка се съгласи, след като му разясниха, че ако не
приеме споразумението, ще прекара остатъка от живота си в открито море като чистач на
борда на някой самолетоносач. Освен това Калър поиска писмено потвърждение, че веднъж
на две години ще има право да посещава гроба на жена си.
Необичайно късото и лаконично за криминално дело на Федерален съд съдебното
споразумение гласеше само, че съпругата на Калър се е самоубила, след като е работила с
четиримата мъже по секретна мисия. Убийствата им са били в резултат на лично отмъщение
за нейното самоубийство. Целева единица 673 и „Къщата на мрака“ така и не се споменаха.
След като подписаха декларации за запазване на конфиденциалност, семействата на
четиримата мъже бяха допуснати във ФБР, за да се запознаят с редактираната версия на
самопризнанията на Калър и с доказателствата срещу него.
Седмица след като Калър се призна за виновен, Уитби сдаде поста си като директор на
националното разузнаване с аргумента, че би искал да прекарва повече време със
семейството си. Президентът прие оставката му с огромно съжаление и определи Боби Янг -
помощник заместник-директор по оперативната част в ЦРУ, да заеме поста му. Последващи
публикации в Ню Йорк Таймс и Вашингтон Поуст коментираха, че назначението на Янг на
поста означаваше, че Вини Дуто е взел надмощие над Фред Уитби и е успял да си възвърне
контрола над разузнавателната общност на Съединените щати.
Мърфи се оттегли от работата си в ЦРУ точно в деня, в който се навършваше двадесет и
третата годишнина от службата му в Управлението. Двамата с Уитби се присъединиха към
лобистката компания „Стратегии LLC“, която специализираше в правната защита на частни
охранителни фирми. Джим ди Анджело никога не бе осъден за заличаването на имената от
базата данни на Агенцията за Национална сигурност, въпреки че му бе забранено за в бъдеще
да участва като консултант или изпълнител по други държавни проекти - мярка, която сама
по себе си беше най-лекият възможен шамар, с който го плясваха през дебелите ръце.
Накрая останаха само Дуто, Шафер и Уелс. Седмица след оставката на Уитби Дуто
покани Уелс и Шафер в кабинета си и когато двамата пристигнаха, го завариха с бутилка
„Дом Периньон“ и три чаши.
- Исках да ви благодаря за добре свършената работа -започна той.
- Не ни излизай с тия, Вини - ядоса се Шафер.
- Не се ли чудите дали знаех за станалото с Бин Зари и Мохамед?
- Бих те фраснал в лицето, но не си струва удара.
- Нямах ни най-малка представа. Бог да ми е на помощ - да, знаех за сделката с АВР,
разбира се, а после се чуха и слухове, че към края на „Къщата на мрака“ нещо там се е
объркало, но не знаех какво точно.
- Ако не си знаел, то е било само защото не си искал да знаеш - обади се Шафер. -
Гледал си да стоиш настрана от скандала.
- Не бъди толкова циничен, Елис - отговори спокойно Дуто, - Карп и Мърфи никога не
ми казаха, а Уитби се постара да ме изключи от разследването, след като получихме
писмото.
В подобни моменти Уелс обичаше да изпитва волята си, като оставаше равнодушен към
всякакви подобни сурови игри на властта, отказвайки да се включи в тях. Този му подход
определено бе една от силните му страни, но същевременно представляваше и негова
слабост, тъй като го оставяше да бъде пешка в ръцете на хора като Дуто.
- Е, ти ни въвлече в това - продума Шафер.
- Знаех, че ако веднъж ви възложа задачата, вие няма да се спрете, докато не разрешите
случая.
- И си разбрал, че решението, каквото и да е то, няма да бъде от полза за Уитби. В
противен случай той не би си давал толкова зор да се намесва и да пречи.
Дуто завъртя внимателно тапата на шампанското и то гръмна с пукот, изпращайки я
далеч в другия край на стаята. Златистата пенлива течност потече от бутилката и той побърза
да напълни чашите до горе - явно днес началникът им беше решил да не се скъпи, както
забеляза Уелс.
Чувството му за личен триумф изпълваше целия кабинет подобно на облаци мъгла. Уелс
се замисли дали след този случай въобще щеше да може да вкуси шампанско.
- Още от самото начало на операцията трябваше да бъда доста по-запознат с „Къщата на
мрака“ - започна Дуто. - Знаех, че на всяка цена трябва да вземем участие, но обстановката
никак не ми харесваше - беше твърде взривоопасна.
- И затова си решил да оставиш Пентагона да се оправя с това.
- А после те удариха джакпота и намериха онзи запис, след което Фред Уитби
светкавично се издигна до директор на националното разузнаване. Мислиш ли, че това беше
добре за ЦРУ?
- Но сега Уитби го няма - отбеляза Уелс. - А ти отново си на мястото си - на върха на
мравуняка.
- Справедливостта възтържествува, Джон. Убиецът беше заловен. Поздравления. Вземи
си питие, съвсем заслужено е.
- Преди няколко години, след операцията в Китай, бях буквално смазан. Тогава Ексли ми
каза, че ако искам да напусна Управлението, мога да го направя и никой няма да тръгне да
оспорва решението ми. Тогава си мислех, че не мога да го направя, не мога да бъда слаб. Но
сега съм достатъчно силен, за да проявя слабост. Напускам, Вини. Подавам оставка още тук
и сега.
- Джон...
- Защото тук вече не става въпрос за слабост, а за това, че ми писна от тази игра. Това е
всичко.
- Заради Ексли ли е? На твое място не бих разчитал тя да те приеме обратно.
Ексли. Какво вълшебно име. Достатъчно беше само да го чуе неподготвен, и въздухът
изскачаше от гърдите му.
- Това няма нищо общо с Джени - заяви Уелс, което в най-тесен смисъл беше вярно. Той
все още не й се беше обадил; беше решил да замине за Ню Хемпшър. - Става въпрос за
вонята, която се носи от теб - изрече Уелс, - за „Къщата на мрака“ и за това, че знаем кой е
убил Беназир Бхуто и няма да направим нищо по въпроса.
- Добре, ако ти командваше, какво би сторил, Джон? Представи си, че ти си президент
на САЩ.
- Ще изнеса информацията публично.
- А когато в Пакистан започнат бунтове и ядрените бойни глави изчезнат?
- Трябва да направим нещо. Не можем да оставим АВР да се измъкне за организирането
на убийство.
- Ами ако можем да направим нещо? Ако ти можеше да направиш нещо?
Уелс твърде късно осъзна, че през цялото време Дуто го бе водил по пътя към този
въпрос. В миг сякаш подът се люшна под краката му. Дуто наистина ли смяташе, че той е
станал такъв?
- Ти знаеше ли за това? - обърна се той към Шафер и сложи ръка на рамото му.
- Не мога да се закълна в бог, защото съм атеист, но не.
- Ще забравя, че въобще си ме попитал подобно нещо - каза Уелс на Дуто.
Директорът отпи от шампанското си.
- Ти сам го изрече. АВР ще се измъкнат с убийство, а началникът й Тафик стой в
центъра на целия заговор.
- В това няма никакъв смисъл. В момента имаме сделка с тях, за какво ни е да се
отърваваме от него?
- Защото предпочитаме АВР да се ръководи от някой, на когото можем да вярваме.
- И това, да убием началника, е начинът да го постигнем? Не, аз не съм убиец, Вини.
Дойдох тук, за да ти кажа, че напускам. Нещата ми са вече опаковани, махам се от това блато.
Уелс не беше съвсем сигурен дали Дуто не го пробваше, или предложението му бе
истинско, но в крайна сметка му беше все тая. Повече от всичко искаше да излезе от този
кабинет и от цялата тази откачена история.
- Няма проблем. Щом искаш да напуснеш, давай. Няма как да бъдеш обвързан с нас, не и
за това.
- Довиждане, Вини - каза Уелс и погледна към Шафер.
- Ако въобще ти е останало някакво достойнство, ти също би дошъл с мен.
След това се обърна и излезе от кабинета на Дуто, затръшвайки силно тежката дървена
врата зад гърба си. Само че не успя да се отдалечи достатъчно бързо, така че да не чуе
последните думи на директора:
- Не се заблуждавай. Ще се върнеш.
Послепис
„И рече му Господ: ето земята, за която се клех на Авраама, Исаака и Накова, думайки:
„на твоето семе ще я дам“. Аз ти дадох да я видиш с очите си, ала в нея няма да влезеш“.
[Библия, Второзаконие 34:4]
БЛАГОДАРНОСТИ
Благодаря на семейството ми за градивната критика, както и на Нийл, Айвън, Леели,
Том и на останалите от издателство „Пътнам и Рандъм Хаус“, Великобритания, за усилията,
които вложиха, за да може книгите ми да се превърнат в реалност. Благодаря на Хедър и
Матю за съветите им, на Лари и вестник Таймс за това, че ми даваха нужната информация,
както и на Диърдри за това, че успя да улови дори и грешките, които редакторите са
пропуснали. Но преди всичко благодаря на Джаки, моята любяща съпруга, партньорка и
приятелка.
Не на последно място благодаря на всеки читател, който държи тази книга в ръцете си.
Джон Уелс не би съществувал, ако не бяхте вие. Знайте, че винаги може да ми пишете на
електронната поща: alexberensonauthor@gmail.com. Имайки предвид колко много електронни
съобщения получавам, не мога да обещая, че ще отговоря на всяко едно от тях, но се
заклевам, че ще ги прочета всичките.
КНИГИТЕ НА „ХЕРМЕС“
МОЖЕТЕ ДА ЗАКУПИТЕ
ВЪВ ФИРМЕНИТЕ НИ КНИЖАРНИЦИ:
Пловдив • ул. „Патриарх Евтимий“ 12, срещу хотел „България“, етаж 2
• Търговски център GRAND, етаж 2
• ул. ,Д. Юруков“ 2
Варна ул. „Н. Михайловски“ 15
Бургас ул. „Гладстон“ 67
Русе МЕГАМОЛ Русе
Стара Загора МОЛ „Галерия“, етаж 3
Видин МОЛ Видин
и всички добри книжарници в страната
Алекс Беренсън
КЪЩАТА НА МРАКА
Роман
Отговорен редактор Тодор Пичуров
Стилов редактор Красимир Димовски
Компютърна обработка Ана Цанкова
Коректор Атанаска Парпулева
Американска, първо издание
Формат 84 / 108/32
Печатни коли 25
ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“
Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59
Тел. (032) 608 100, 630 630
E-mail: info@hermesbooks.com
www.hermesbooks.com
Печатница „Полиграфюг“ АД - Хасково
notes
Бележки
1
Американска метъл група. - Б. пр.
2
,,Dirty Deeds Done Dirt Cheap“ - албум на американската група AC/DC. - Б. пр.
3
„Jarhead“ (англ.) - нарицателно за служещите в Американския военноморски флот,
произлизащо от късата им, скосена подстрижка. -Б. пр.
4
Американски бейзболист, играещ в „Патриотите“, САЩ. - Б. пр.
5
Автомат „Калашников - 47“. - Б. пр.
6
Централно разузнавателно управление, ЦРУ. - Б. пр.
7
Реплика от филмите за Джеймс Бонд. - Б. пр.
8
Компютърна игра, екшън от първо лице, при която се стреля по движещи се мишени. -
Б. пр.
9
Импровизирано взривно устройство. - Б. пр.
10
Високопроходима многоцелева колесна машина (от англ. High Mobility Multipurpose
Wheeled Vehicle, HMMWV). - Б. пр.
11
Агенция за Национална сигурност (англ. NSA). - Б. пр.
12
Ислямско религиозно училище. - Б. пр.
13
"Ако е рекъл бог" (араб.). Б. пр.
14
Известна реплика на героя на Никълсън от филма „Доблестни мъже“ (A Few Good Men)
от 1992 г. - Б. пр.
15
Неверници (араб.) - Б. пр.
16
Заглавието на романа на Греъм Грийн „Човекът от Хавана“, разказващ за кризата в
Кубинския залив от 1962 г. - Б. пр.
17
Название на академията за подготовка на кадри на ЦРУ. - Б. пр.
18
Строго секретно, информация от чувствително значение за националната сигурност,
категория на секретност „Плазма“, 76G. - Б. пр.
19
Информацията не е достъпна за лица, не-американски граждани, независимо от
разрешеното им ниво на достъп до информация; информацията не е достъпна за лица, които
не са служители на американското правителство, независимо от разрешеното им ниво на
достъп до информация. - Б.пр.
20
Разпространението на информацията се осъществява само от директора на централното
разузнаване - Б. пр.
21
Вид меки бонбони, които се пекат на огън. - Б. пр.
22
Американски авиационен шоуотряд, който изнася програми с фигури в небето. - Б. пр.
23
Строго секретно, информация от чувствително значение за националната сигурност. - Б.
пр.
24
Алегоричен роман на Уилям Голдинг, в който се разказва за група момчета, изхвърлени
на безлюден остров след самолетна катастрофа които трябва да договорят социалните
проблеми на сътрудничество и самоуправление, като в крайна сметка доминиращите стигат
до ексцесии и убиват по-слабите от тях. - Б. пр.
25
Силно успокоително. - Б. пр.
26
О’Джей Симпсън- известен американски футболист, обвинен през 1994 година в
убийството на бившата си съпруга и впоследствие оправдан поради липса на доказателства.
Случаят се е превърнал в нарицателно за оправдан „виновен“ извършител. - Б. пр.
27
Известен американски бейзболист от „Сан Франциско Джайънтс“, обвинен през 2003
година в използването на допинг и лъжесвидетелстване, оправдан през 2007-а. - Б. пр.
28
Американска рок група. - Б. пр.
29
Кръстовището на свободата. - Б. пр.
30
Герой от шпионската поредица на Джон льо Каре. - Б. пр.
31
Федералната служба за сигурност на Русия. - Б. пр.
32
Отбор по американски футбол, просъществувал в периода 1901-1960 г., впоследствие
преименуван на „Минесота Туинс“. - Б. пр.
33
„Националите“. - Б. пр.
34
Строго секретно/Информация от чувствително значение за националната сигурност/Код
„Чарли Браво - Червено“/Само на вниманието на шеф на отдела и персонал от ниво С1. - Б.
пр.
35
Американски професионален играч на голф с доста едра фигура. - Б. пр.
36
Цитат от „Хамлет“ на Шекспир. Това са думи на кралицата по повод пиесата, която се
разиграва в двореца. Там актьорът в ролята на кралица се кълне във вечна любов на своя
крал, а само ден след неговата смърт се омъжва за друг. В съвременния английски език
цитатът се използва като нарицателно за нещо, в което човек толкова силно се опитва да
убеди останалите, че те започват да се съмняват в искреността на намеренията му. - Б. пр.
37
Букв. „Продавам къщи“. - Б. пр.
38
Пакистански политик, министър-председател на Пакистан в периода 1988-1990 и 1993-
1996 г. Тя е първата жена, избрана да ръководи ислямска държава. Дъщеря е на Зулфикар Али
Бхуто, президент (1971-1973) и министър-председател (1973-1977) на Пакистан. На 27
декември 2007 г., по време на предизборен митинг на Пакистанската народна партия,
Беназир Бхуто е атакувана, докато стои през подвижния капак на бронирания автомобил и
маха на хората. Срещу нея са произведени три изстрела от мотоциклетист с пистолет, след
което атентаторът се самовзривява, убивайки над 20 души от присъстващите. Тежко ранената
Беназир Бхуто е откарана в болница наблизо и час по-късно е оповестено, че е починала от
раните си. - Б. пр.
39
Филмов канал. - Б. пр.
40
Национална секретна служба. - Б. пр.__