[Kodirane UTF-8]

	Шарлейн Харис
	Мъртви за света


	Пролог

	Прибирах се от работа и открих бележката, залепена на входната ми врата. Дневната смяна в „Мерлот“ приключваше в късния следобед, но към края на декември се мръкваше рано, така че Бил, бившето ми гадже — имам предвид Бил Комптън, или Вампира Бил, както го наричат повечето редовни клиенти на „Мерлот“, — я беше оставил преди по-малко от час. Той не може да става от ковчега си преди залез-слънце.
	Не бях виждала Бил от цяла седмица, а раздялата ни не беше от най-приятните. Но щом докоснах плика и видях името си, изписано върху него, сърцето ми отново се сви от мъка. Сигурно ще си помислите, че това е първата ми любовна раздяла за целия ми двайсет и шест годишен живот.
	И няма да сгрешите.
	Нормалните мъже не проявяват никакъв интерес към чудати девойки като мен. Хората разправят, че не съм наред с главата, още откак тръгнах на училище.
	И са прави.
	Не че не ми налитаха от време на време в бара. Все пак изглеждам добре и когато се напият, мъжете забравят предубежденията си относно моите странности и вечната ми усмивка.
	Но Бил е единственият, с когото съм имала интимна връзка. Ето защо понесох толкова тежко раздялата си с него.
	Влязох в кухнята направо с палтото — свалих единствено ръкавиците, — настаних се зад старата си издраскана маса и чак тогава отворих плика.

	„Скъпа Суки, исках да дойда и да си поговоря с теб, след като се посъвземеш от неприятностите, които преживя наскоро.“

	Неприятности? Тези ги разправяй на задника ми. Синините ми в крайна сметка избледняха, но коляното продължаваше да ме боли всеки път, когато излезех на студа, и едва ли някога щеше да се оправи напълно. Сдобих се с всичките си телесни травми, докато спасявах неверния си възлюбен, пленен от група вампири, в това число и бившата му тръпка Лорена. Все още не мога да проумея кое точно го бе накарало да хукне подире й в Мисисипи още след първото й щракване с пръст.

	„Може би имаш много въпроси относно случилото се.“

	Тук си дяволски прав.

	„Ако искаш да говорим очи в очи, ела до входната врата и ме пусни да вляза.“

	Ха! Това изобщо не го очаквах. Колебах се в продължение на минута. Макар че вече му нямах никакво доверие, в крайна сметка реших, че Бил не би ме наранил физически. Запътих се към входната врата, отворих я широко и извиках:
	— Добре, влизай.
	Той веднага се появи иззад дърветата край поляната, насред която се намираше старата ми къща. Сърцето ми болезнено се сви при вида на познатата широкоплещеста фигура. Фермерският живот, който водеше в съседния имот, не му позволяваше да натрупа тлъстини, а времето, прекарано на фронта по време на Гражданската война преди смъртта му през 1870 г., го бе направило здрав и корав мъжкар. Бил имаше тъмнокестенява коса, вчесана гладко назад, също толкова тъмни очи, а носът му наподобяваше гръцка ваза. Изглеждаше точно като в деня на последната ни среща и никога нямаше да остарее.
	Поколеба се за миг пред вратата, но аз му бях дала позволението си и отстъпих встрани, за да мине. Той прекрачи прага и влезе в безупречно чистата ми всекидневна, обзаведена със стари, удобни мебели.
	— Благодаря — каза той с хладния си, спокоен глас, от който все още ми се подкосяваха краката. Много неща не вървяха помежду ни, но в леглото си пасвахме като мед и масло. — Исках да поговоря с теб, преди да замина.
	— Къде заминаваш? — попитах аз възможно най-спокойно.
	— Перу. По заповед на кралицата.
	— Още ли работиш по твоята… хм… база данни? — почти нищо не разбирах от компютри, за разлика от Бил.
	— Да, трябва да свърша още малко работа. Имам насрочена среща с много стар вампир от Лима, който разполага с огромно количество информация за нашата раса на техния континент. Смятам да разгледам и забележителностите по време на престоя си там.
	В качеството си на любезна домакиня трябваше да предложа на Бил бутилка синтетична кръв, но старателно потиснах този свой порив.
	— Сядай — казах хладно и кимнах към дивана, а после се настаних на съседното кресло. Помежду ни увисна неловко мълчание, което ме накара да осъзная истинските мащаби на собственото си нещастие.
	— Как е Буба? — попитах най-сетне.
	— Замина за Ню Орлиънс — каза Бил. — От време на време кралицата го вика при себе си. А и през последния месец той се мота твърде често наоколо с риск да го видят твърде много хора. Скоро ще се върне.
	Всеки познава физиономията на Буба; няма начин да го объркате с другиго. Но „приобщаването“ му не протекло съвсем успешно. Може би служителят от моргата, който случайно се оказал вампир, е трябвало да пренебрегне слабата искрица живот в тялото му. Но като почитател на творчеството на онзи-който-Буба-е-бил-приживе, той не успял да се пребори с изкушението и сега цялото общество на южняшките вампири подмяташе горкия Буба напред-назад, за да го държи настрана от общественото внимание.
	Отново се възцари мълчание. Първоначалният ми план за вечерта беше следният: да съблека униформата си след работа, да навлека удобен халат и да хапна пица пред телевизора. Простичък план, скучен дори, но мой собствен. А ето ме сега тук, седя и страдам.
	— Ако имаш нещо за казване, сега му е времето — обадих се аз.
	Той кимна, по-скоро на себе си.
	— Трябва да ти обясня — каза. Белите му ръце се подредиха в скута му. — Лорена и аз…
	Неволно потръпнах. Не исках да чувам това име никога повече. Та той ме беше зарязал точно заради Лорена!
	— Трябва да ти разкажа! — продължи той. Гласът му звучеше почти сърдито. Беше забелязал реакцията ми. — Дай ми тази възможност.
	Миг по-късно махнах примирено с ръка.
	— Трябваше да отида в Джаксън, когато тя ми се обади, защото просто не можех да й откажа — каза той.
	Веждите ми изхвърчаха нагоре. Това го бях чувала и преди. Звучеше ми като „Изгубих самоконтрол“ или „Краката ми сами ме задърпаха натам, а и не мислех с главата си, ами с…“.
	— Преди много време с нея бяхме любовници. Както Ерик ти е казал, любовните връзки между вампири са бурни, страстни и краткотрайни. Но Ерик вероятно е премълчал факта, че именно Лорена е вампирът, който ме „приобщи“.
	— Към Тъмната страна? — попитах аз и веднага прехапах езика си. Неподходяща тема за лекомислени шеги.
	— Да — потвърди Бил напълно сериозно. — След това станахме любовници. Не е задължително, но се случва.
	— Но вие сте се разделили…
	— Да, преди около осемдесет години. В един момент почувствахме взаимна непоносимост. Оттогава не бях виждал Лорена, макар че до мен достигаха слухове за делата й, разбира се.
	— Аха, разбира се — измърморих аз под носа си.
	— Но трябваше да се подчиня на призива й. Това е абсолютно задължително. Когато създателят ти те зове, ти си длъжен да откликнеш — гласът му звучеше решително.
	Кимнах в знак, че проявявам разбиране. Преструвах се и ми личеше, предполагам.
	— Тя ми заповяда да те напусна — тъмните му очи ме пронизваха. — Каза ми, че ако не го направя, ще те убие.
	В този момент почувствах, че започвам да губя търпение. Ухапах бузата си отвътре, много силно, за да сдържа гнева си.
	— Тоест, без каквото и да било обяснение или разговор с мен ти просто взе решение. Избра сам най-добрия вариант и за двама ни!
	— Нямах избор — каза той. — Трябваше да й се подчиня. Знаех много добре, че е способна да те нарани.
	— О, да, тук си напълно прав — Лорена наистина беше използвала цялата си мъртвешка мощ, и то с намерението не просто да ме нарани, а да ме прати в гроба. Но аз я докопах първа — признавам, по чиста случайност, но все пак късметът застана на моя страна.
	— И в крайна сметка ти вече не ме обичаш — каза Бил с едва доловима въпросителна нотка в гласа.
	Не разполагах с ясен отговор на безмълвния му въпрос.
	— Не знам — отвърнах. — И през ум не ми е минавало, че ти си имал желание да се върнеш при мен. В крайна сметка аз убих твоята майчица — и в моя глас се долавяше въпросителна нотка, но злостната надделяваше.
	— Значи се нуждаем от още време. Когато се върна, можем отново да поговорим, ако си съгласна. Една целувка за довиждане?
	За мой срам, умирах от желание да целуна Бил. Макар че идеята беше ужасна. Трябваше да я прогоня дори от мислите си. Изправихме се и аз леко докоснах с устни бузата му. Бялата му кожа излъчваше онова бледо сияние, което отличава вампирите от хората. Даже ми е странно, че са малцина онези — като мен, — които го забелязват.
	— Виждаш ли се с върколака? — попита той на вратата. Звучеше така, сякаш някой насила дърпаше думите от устата му.
	— С кой върколак по-точно? — попитах аз и едва устоях на изкушението да изпърхам с мигли. Не заслужаваше отговор. И го знаеше. — Колко време ще отсъстваш? — добавих малко припряно и той ме изгледа със смесица от тревога и любопитство.
	— Не е сигурно. Може би две седмици — отвърна.
	— Може да поговорим, като се върнеш — казах аз и отместих поглед встрани. — Нека ти върна ключа — добавих и започнах да ровя в чантата си.
	— Не, моля те, запази го — каза той. — Може да ти потрябва, докато ме няма. Ходи в къщата, когато пожелаеш. Кореспонденцията ми ще се пази в пощата до завръщането ми. За всичко останало съм се погрижил.
	Значи аз бях последната отметната задача в списъка му. Проклех тихия гняв, който се надигаше в мен през последните няколко дни и само чакаше удобен момент да изригне.
	— Желая ти лек път — казах хладно и затворих вратата. Запътих се към спалнята си. Чакаше ме халата за обличане и телевизор за гледане. Ей богу, имах си план и смятах да се придържам към него.
	Но докато слагах пицата във фурната, на няколко пъти ми се наложи да избърша мокрите си бузи.


	1

	Шумното новогодишно парти в бар „Мерлот“ най-после — най-после! — приключи. Макар че собственикът на бара Сам Мерлот, бе помолил целия персонал да работи през празничната нощ, единствените отзовали се бяхме аз, Холи и Арлийн. Чарлси Тутън заяви, че вече е твърде стара за подобен екстремизъм; Даниел имаше отдавна подготвени планове за вечерта — щеше да ходи на някакво изискано парти с дългогодишния си приятел; а Сам не би могъл да наеме нова сервитьорка само за два дни. Явно ние трите — аз, Арлийн и Холи — имахме по-голяма нужда от пари, отколкото от развлечения.
	Така или иначе нямах нито една друга покана, а в „Мерлот“ поне се вписвам в обстановката. Един вид утеха.
	Докато метях накъсаните хартийки по пода, отново си напомних да не отварям дума пред Сам, че идеята му за конфети не струваше. Всички го знаехме и нямаше нужда от коментари. Дори Сам, който винаги изглеждаше в добро настроение, вече едва пристъпваше от умора. Нямаше да е честно да оставим цялата бъркотия на Тери Белфльор, макар че метенето и миенето на пода влизаха в неговите задължения.
	Сам броеше парите от касата и ги сортираше в торбички, за да ги остави на нощен депозит в сейфа на банката. Изглеждаше уморен, но доволен.
	Той отвори капачето на телефона си и набра някакъв номер.
	— Кения? Готова ли си да ме придружиш до банката? Добре, ще се срещнем след минута на задния вход.
	Полицайката Кения често придружаваше Сам до нощния сейф, особено след касов оборот като днешния.
	И аз бях доволна от моите финансови постъпления. Получих доста бакшиши; триста долара, ако не и повече, — и всеки цент щеше да ми е от полза. Ако не бях толкова изморена, сигурно щеше да ме топли мисълта, че щом се прибера вкъщи, ще преброя парите си. Но шумът и хаосът на партито, безкрайното тичане от бара до масите и обратно, огромното количество мръсотия за чистене, а така също и нестихващата какофония, носеща се от околните мозъци… цялата тази комбинация ме беше изтощила до краен предел. Към края на вечерта вече нямах сили да се погрижа дори за собствената си мисловна защита и чуждите мисли нахлуваха безпрепятствено в бедната ми главица.
	Не е лесно да си телепат. В общи линии, дори не е забавно.
	Тази нощ се оказа много по-тежка от останалите. Обичайните клиенти, които познавах от години, се намираха в особено приповдигнато настроение и просто душа даваха да споделят новините си с мен.
	— Чувам, че гаджето ти заминало за Южна Америка — уведоми ме търговецът на коли Чък Бийчъм със светнал поглед и похотлива нотка в гласа. — Няма ли да си твърде самотна без него?
	— Предлагаш да го заместиш ли, Чък? — намеси се младежът, който седеше до него на бара, и двамата започнаха да се кискат на мъжките си глупости.
	— Не, Терел — отвърна търговецът. — Не си падам по вампирски огризки.
	— Дръж се възпитано или ще изхвърчиш през вратата — твърдо казах аз. Усетих топлина по гърба си и вече знаех, че шефът ми, Сам Мерлот, ги гледа сурово над рамото ми.
	— Проблем ли има? — попита той.
	— Тъкмо се канеха да ми се извинят — казах аз и забих поглед в Чък и Терел.
	Те пък се вторачиха в бирите си.
	— Извинявай, Суки — измърмори Чък, а Терел взе да клати глава в съгласие.
	Кимнах и се залових да изпълнявам другите си поръчки. Но те успяха да ме наранят.
	Това и целяха.
	Сърцето ми се сви от болка.
	Надявах се масовото население на Бон Темпс, Луизиана, да остане в неведение за раздялата ни. Бил нямаше навика да коментира личния си живот с всеки срещнат. Аз също. Арлийн и Тара знаеха това-онова, разбира се; няма как да не споделиш с най-добрите си приятелки, че си скъсала с гаджето си, дори да си им спестила всички любопитни подробности. (Като например факта, че си убила жената, заради която той те е напуснал. А аз просто нямах друг избор. Наистина.) Така че всеки доброжелател, копнеещ да обсъди с мен „новината“ за заминаването на Бил, го правеше, с цел да ми причини болка.
	За последен път видях Бил — без да броим прощалното му посещение, — когато му върнах компютъра и компактдисковете. Нарочно отидох по здрач, защото не исках нещата му да стоят на верандата твърде дълго. Оставих ги до вратата в голяма непромокаема кутия. Той отвори вратата точно когато потеглях с колата си, но аз не спрях.
	Една озлобена жена би предала дисковете на шефа на Бил — Ерик. Една подла жена би задържала и компютъра, и дисковете, оставени на съхранение при нея от техния собственик, и би отменила поканата на Бил (и Ерик) за влизане в къщата й. Но аз гордо можех да заявя, че не съм нито озлобена, нито подла жена.
	Освен това, чисто теоретично, Бил можеше просто да плати на някой човек да влезе с взлом в къщата ми и да ги вземе. Не че би го направил, но тези дискове бяха много важни за него и ако не си ги получеше обратно, щеше да си навлече големи неприятности от шефа на своя шеф. Аз съм момиче с характер и често избухвам, ако ме предизвикат. Но не съм отмъстителна.
	Арлийн редовно ми натяква, че съм прекалено добра и така вредя на себе си, макар да я уверявам, че греши. (Тара например далеч не смята така; може би тя ме познава по-добре?)
	Дадох си сметка, че в навалицата от празнуващи хора Арлийн рано или късно щеше да чуе слуха за заминаването на Бил. И, естествено, двайсетина минути след подигравките на Чък и Терел тя си проправи път през тълпата и ме потупа по рамото.
	— Притрябвало ти е това ледено копеле — каза тя. — Някога нещо хубаво да е направил за теб?
	Кимнах едва-едва, за да й покажа колко много оценявам подкрепата й. Но после от една маса поръчаха две уискита, две бири и един джин с тоник и аз с радост се възползвах от възможността да сложа край на разговора ни. Ала когато сервирах питиетата, се зададох същия въпрос. Какво беше направил Бил за мен?
	Започнах да разнасям кани с бира по масите, преди да съм успяла да намеря разумен отговор на въпроса си.
	Той ме запозна с удоволствието от секса — за което съм му изключително благодарна. Той ме запозна с много други вампири — за което го проклинам. Той спаси живота ми — макар че, като се замисля, животът ми нямаше да е в опасност, ако не излизах с вампир. Но и аз съм спасявала задника му един-два пъти, така че сме квит. Той ме наричаше „любима“ и когато го правеше, звучеше напълно искрен.
	— Нищичко — измърморих аз, докато забърсвах разлятата „пина колада“ и подавах една от последните ни чисти кърпи на виновницата за инцидента, тъй като по-голяма част от питието се намираше върху полата й. — Нищичко не е направил за мен — жената се усмихна и кимна; очевидно си мислеше, че й съчувствам. За мой късмет, в бара се вдигаше такава врява, че беше невъзможно да чуеш ясно каквото и да било.
	Но не мога да отрека, че щях да се радвам на завръщането на Бил. В крайна сметка той се явяваше най-близкият ми съсед. Делеше ни само старото гробище, което се простираше покрай общинския път на юг от Бон Темпс. Щях да живея там съвсем самичка, ако го нямаше Бил.
	— Чух за Перу — обади се брат ми Джейсън, прегърнал през кръста момичето си за вечерта: ниска, слаба, тъмнокоса двайсет и една годишна девойка, появила се от най-отдалечените покрайнини на региона. (Вече я бях проучила.) Огледах момичето крадешком и веднага долових признаците на свръхестествената й природа. Лесно се разпознават. Джейсън все още не го знаеше, но по пълнолуние неговата привлекателна приятелка се превръщаше в нещо с пера или козина. Сам я прониза с поглед веднага щом Джейсън се завъртя с гръб към него. Безмълвно я предупреждаваше да се държи прилично на негова територия. Тя отвърна на взора му с явен интерес. Завладя ме натрапчивото усещане, че тази девойка не се трансформираше в котенце или катеричка.
	Прииска ми се да вляза в мозъка й за едно бързо проучване, но със свръхсъществата това не е толкова лесно. Възможно е да се доловят отделни емоции, но главите им раждат твърде неразбираеми и твърде кървави мисловни форми.
	Сам например се превръща в коли, когато луната стане ярка и кръгла. Понякога тича с изплезен език чак до моята къща и аз го храня с останките от вечерята си. Позволявам му да спи на задната веранда, ако времето е хубаво, а ако е лошо — в дневната. Но не и в спалнята. Вече не. Работата е там, че Сам се събужда абсолютно гол — и изглежда много добре в това си състояние, само че аз искам да стоя настрана от всякакви плътски изкушения, свързани със собствения ми шеф.
	Тази вечер нямаше пълнолуние, така че Джейсън беше в безопасност. Реших да не му казвам нищо за неговата приятелка. Всеки си има по някоя малка тайна, просто нейната беше малко по-пикантна.
	Във въпросната новогодишна нощ, освен приятелката на брат ми — и Сам, разбира се — в бар „Мерлот“ имаше още две свръхестествени същества. Една великолепна жена, висока поне метър и осемдесет, с разкошна тъмна коса. Облечена в убийствена тясна оранжева рокля с дълъг ръкав, тя пристигна сама и се запозна с всички мъже в бара. Не знаех каква е, но сканирах набързо мозъка й и се убедих, че не е човек. Другото същество беше вампир, който дойде заедно с група непознати младежи на не повече от двайсет години. Почти никой не му обърна внимание. Това ясно показваше промяната в общественото отношение към вампирите за няколко години след Великото откровение.
	Преди почти три години, в нощта на Великото откровение, вампирите от всички държави направиха телевизионни изявления, за да уведомят света за своето съществуване. В този преломен момент редица световни възприятия бяха разбити на пух и прах завинаги.
	Това мащабно разкритие се дължеше на японското изобретение „синтетична кръв“, което успешно задоволяваше хранителните потребности на вампирите. След Голямото откровение цялата държавна структура на Съединените щати премина през редица политически и обществени катаклизми, за да се приспособи към внезапната поява на най-новите си жители, които на практика се явяваха живи мъртъвци. Към днешна дата вампирите разполагаха с имидж за пред обществото, както и с официално обяснение за състоянието си — те твърдяха, че страдат от алергия към слънчева светлина и чесън и това предизвиквало сериозни изменения в метаболизма им, — но аз съм добре запозната с другата страна на вампирския свят. Днес моите очи виждат много неща, които останалите хора дори не забелязват. Това направи ли ме щастлива?
	Не.
	Но трябва да призная, че сега светът ми изглежда много по-интересен. Прекарвам голяма част от времето си в самота — излишно е да се преструвам на Нормо Нормалната — и съм доволна, че вече имам допълнителна храна за размисъл. Но тя, за жалост, върви в комплект със страха и опасността. Наложи ми се да видя очи в очи истинското лице на вампирите, да науча много неща за върколаците и за другите свръхестествени същества. Върколаците и свръхсъществата предпочитат да пазят съществуването си в тайна — засега — и да наблюдават отстрани как се развива процесът на вампирската интеграция с човешкото общество.
	Та ето над какво размишлявах, докато мъкнех поднос след поднос с мръсни чаши и зареждах съдомиялната заедно с Так, новия готвач. (Истинското му име е Алфонс Петаки. Ясно защо предпочита да го наричат Так.) Когато приключихме нашата част от чистенето и тази дълга нощ най-после завърши, двете с Арлийн се прегърнахме и си пожелахме щастлива Нова година. Приятелят на Холи я чакаше пред служебния вход в задния двор, така че Холи ни махна за довиждане, навлече палтото си и изтича навън.
	— Е, какво очаквате от новата година, момичета? — попита Сам. Кения вече го чакаше, облегната на тезгяха, със спокойно, но бдително изражение на лицето. Кения често обядваше при нас с партньора си Кевин. Двамата представляваха интересна двойка: той беше блед и слаб, а тя — тъмнокожа и пухкава. Сам вече слагаше столовете върху масите, за да може Тери Белфльор, който идваше на работа в ранни зори, да измие пода.
	— Добро здраве и истински мъж — драматично изрече Арлийн и запърха с длани над сърцето си. Всички се разсмяхме. Господ често пращаше мъже на Арлийн — четирима от тях вече бивши съпрузи, — но тя все още търсеше господин Идеален. „Чух“ я да мисли, че може би Так е човекът, който й е нужен. Смаях се, дори не подозирах, че е спряла поглед върху нашия нов готвач.
	Арлийн веднага забеляза изненадата ми и колебливо попита:
	— Мислиш ли, че трябва да се откажа?
	— О, не, и дума да не става — мигом отвърнах аз и мислено се нахоках за лошия си самоконтрол. Явно умората си казваше думата. — Сигурна съм, че тази година ще ти донесе късмет, Арлийн — усмихнах се на единствения чернокож полицай от женски пол в Бон Темпс. — А твоето новогодишно желание, Кения? Или може би решение?
	— Аз винаги си пожелавам едно и също. Искам мъжете и жените да съжителстват в любов и разбирателство. Това много ще облекчи работата. А решението ми е да почна да вдигам сто и четирийсет от лежанка.
	— Бре! — възкликна Арлийн и отиде да прегърне Сам. Боядисаната й червена коса рязко контрастираше с неговите естествени златисточервени къдрици. Бяха горе-долу еднакви на ръст — макар че тя е поне метър и седемдесет и пет, с около пет сантиметра по-висока от мен. — Аз ще отслабна с пет килограма, това е моето обещание — всички се засмяхме. Новогодишните обещания на Арлийн оставаха непроменени вече четири години подред. — А ти Сам? Пожелания, решения, обещания? — попита тя.
	— Имам всичко, което ми е нужно — каза той и тялото му веднага се обви в син ореол от искреност. — Решението ми е да не променям нищо. Барът се развива прекрасно, чувствам се удобно в караваната си. Хората тук по нищо не се отличават от жителите на който и да било друг град или щат.
	Обърнах се, за да прикрия усмивката си, породена от завоалираното изявление на Сам — хората в Бон Темпс действително не се различаваха по нищо от останалите.
	— А ти, Суки? — попита той. Арлийн, Сам и Кения — всички ме гледаха с очакване.
	Отново прегърнах Арлийн, правя го често и с удоволствие. Аз съм с десет години по-млада от нея — Арлийн твърди, че е на трийсет и шест, макар че аз не й вярвам особено, — но с нея сме добри приятелки вече четири години, откак Сам купи бара и започнахме работа при него.
	— Хайде де, кажи ни — взе да ме увещава Арлийн.
	Сам прехвърли ръка през рамото ми. Кения се усмихна, но се оттегли в кухнята, за да поговори с Так.
	И тогава съвсем импулсивно, споделих с тях желанието си.
	— Просто се надявам да не бъда пребита от бой през новата година — умората си правеше шеги с мен и ме принуждаваше да изпадам в нелепи откровения. — Не искам да ходя в болница. Не искам да виждам лекари — не исках да пия вампирска кръв, която гарантираше бързо излекуване, но за сметка на това имаше странични ефекти. — Така че моето решение е да не се забърквам в неприятности — твърдо заявих аз.
	Арлийн изглеждаше смаяна, а Сам… хм, за Сам не можех да преценя. Но след като го прегърнах, усетих силата и топлината на тялото му. Сам може да ви се стори хилав, докато не го видите да разтоварва кашони със стока гол до кръста. Изящното му телосложение се съчетава с голяма физическа сила, а естествената му телесна температура е малко по-висока от нормалното. Усетих как целуна косата ми и после всички си пожелахме лека нощ и се запътихме към задния вход. Пикапът на Сам стоеше пред караваната му, разположена под прав ъгъл спрямо задната стена на бара, но той се качи в патрулната кола на Кения, за да отидат до банката. После Кения щеше да го върне обратно и Сам най-после щеше да успее да си почине. Бедничкият ни шеф беше на крак от доста време, рамо до рамо с всички нас.
	Двете с Арлийн се запътихме към колите си и аз забелязах, че Так седеше в кабината на стария си пикап. Можех да се обзаложа, че щеше да последва Арлийн у тях.
	Последното „Лека нощ!“ отекна в заледената тишина на луизианската нощ и ние се разделихме, за да започнем поредната си нова година.
	Свърнах по „Хамингбърд Роуд“ и поех към моята къща, която се намираше на около пет километра югоизточно от бара. Изпитах огромно облекчение от факта, че най-после съм сама, и бавно отслабих мисловната си защита. Фаровете ми осветяваха дънерите на крайпътните борове, които формираха гръбнака на местната дървопреработвателна индустрия.
	Нощта беше много студена и много тъмна. По общинските пътища няма улични лампи, естествено. Горски обитатели също не се виждаха, поне засега. И макар че по навик внимателно гледах пред себе си, за да не налетя на някой внезапно пресичащ елен, в общи линии шофирах механично, като на автопилот. В главата ми се мотаеше единствено мисълта за това как ще се прибера, ще измия лицето си, ще нахлузя най-топлата си пижама и ще се пъхна в леглото.
	Точно в този момент фаровете на старата ми кола осветиха нещо бяло, което внезапно се появи на пътя.
	Гледката рязко ме изтръгна от ленивото ми състояние и аз изхълцах от изненада.
	Човек! В три сутринта на първи януари по общинския път тичаше полугол мъж. Тичаше с всички сили, сякаш го грозеше смъртна опасност.
	Намалих скоростта и започнах да обмислям план за действие. Бях сама жена, при това без оръжие. Ако някакво ужасно същество преследваше този човек, то можеше да докопа и мен. От друга страна, не можех да зарежа този страдалец просто ей така, без да му предложа помощ. В последния момент забелязах, че човекът е висок, рус и е облечен единствено в сини джинси. Спрях точно до него, оставих двигателя да работи и се наведох да сваля прозореца до пътническата седалка.
	— Имате ли нужда от помощ? — извиках.
	Той ме погледна уплашено и продължи да тича.
	И тогава го познах. Изхвърчах от колата и хукнах след него.
	— Ерик! — извиках. — Аз съм!
	Той се обърна и изсъска насреща ми. Резците му стърчаха. Заковах на място и протегнах ръце напред в миротворен жест. Разбира се, ако Ерик решеше да атакува, с мен — Суки самарянката — беше свършено.
	Но защо Ерик се държеше с мен като с непозната? Та ние с него се знаехме отдавна. В сложната си оплетена вампирска йерархия, която все още се мъчех да проумея, той се явяваше шеф на Бил, тъй като изпълняваше длъжността шериф на Окръг 5. Амбициозен вампир, който освен това изглеждаше великолепно и умееше да се целува така, че да накара кръвта ти да кипне, — макар че тези му достойнства едва ли имаха някакво значение в точно този момент. Сега имах очи само за щръкналите му резци и силните му ръце, готови да ме сграбчат. Ерик се намираше в режим на пълна бойна готовност, но изглеждаше точно толкова уплашен от мен, колкото и аз от него. В крайна сметка не се хвърли в атака, а остана на мястото си.
	— Не мърдай, жено — предупреди ме той с дрезгав глас. Звучеше така, сякаш го мъчи тежка ангина.
	— Какво правиш тук?
	— Коя си ти?
	— Ама какво ти става, мътните да те вземат? Много добре знаеш коя съм. Какво правиш тук без кола? — Ерик шофираше лъскав „Корвет“, който му пасваше идеално.
	— Познаваш ли ме? Кой съм аз?
	Това направо ме довърши. Съдейки по тона му, той изобщо не се шегуваше.
	— Разбира се, че те познавам, Ерик — предпазливо изрекох аз. — Освен ако нямаш еднояйчен близнак. Нямаш, нали?
	— Не знам — ръцете му се отпуснаха, резците му започнаха да се прибират, гърбът му се изпъна и вече не изглеждаше готов за скок. Усетих леко подобрение в атмосферата на неочакваната ни среща.
	— Не знаеш дали имаш брат? — изумено попитах аз.
	— Не. Не знам. Ерик ли се казвам?
	Просто да го съжалиш.
	— Бре! — не успях да измисля нищо по-умно. — Да, подвизаваш се под името Ерик Нортман. Какво правиш тук?
	— И това не знам.
	Това започваше да ми звучи като припев на песен.
	— Сериозно? Нищо ли не помниш? — не можех да се отърва от усещането, че Ерик всеки момент ще се ухили до ушите и ще ми обясни всичко през смях, а после ще ме забърка в някаква история, след която… отново ще се озова в болницата, пребита от бой, въпреки новогодишното ми желание.
	— Съвсем сериозно — той пристъпи една крачка към мен и при вида на голите му гърди ме побиха ледени тръпки. Освен това осъзнах (понеже вече не умирах от страх) колко отчаян изглеждаше Ерик. Никога досега не бях виждала такова изражение върху самоувереното му лице и това ме изпълни с необяснима тъга.
	— Знаеш, че си вампир, нали?
	— Да — изглеждаше изненадан от въпроса ми. — А ти не си.
	— Не, аз съм човек и бих искала да съм сигурна, че няма да ме нараниш. Макар че, ако си имал такова намерение, досега да си го направил. Моля те, повярвай ми, дори да не помниш, с теб сме нещо като приятели.
	— Няма да те нараня.
	Сигурно стотици хора, а може би хиляди, са чували тези думи от него точно преди да ги захапе за гърлото. Успокояваше ме единствено фактът, че вампирите не изпитват нужда да убиват след първата година от приобщаването им. Глътка оттук, глътка оттам — и жаждата им за истинска кръв е утолена. А и в момента просто не можех да си представя, че това безпомощно същество е способно да ме разкъса на парчета с голи ръце.
	Веднъж бях казала на Бил, че ако някой ден извънземните решат да завладеят Земята, най-разумно от тяхна страна би било да приемат облика на клепоухи зайчета.
	— Хайде да влезем в колата, преди да си замръзнал — предложих аз и веднага ме връхлетя добре познатото дириш-си-белята усещане, просто не можех да постъпя другояче.
	— Познавам те, така ли? — колебливо попита той, сякаш се страхуваше да се затвори в една кола със страховито същество като девойка, която е с трийсет сантиметра по-ниска от него, десетки килограми по-лека и няколко века по-млада.
	— Да — припряно отвърнах аз. Вече губех търпение. Ядосвах се на себе си, защото продължавах да подозирам, че някой си прави шеги с мен, макар и да нямах представа защо. — Хайде, Ерик. Замръзвам вече, ти също — по принцип вампирите не усещат температурните разлики, но този тук изглеждаше напълно вкочанен. Мъртвите също могат да премръзнат, разбира се. За тях това не е смъртоносно — те могат да преживеят почти всичко, — но го понасят също толкова мъчително, колкото и живите хора. — Мили боже, Ерик! Ти си бос.
	Улових го за ръката и той безропотно ми позволи да го отведа до колата. Настаних го на пътническата седалка, казах му да вдигне прозореца и седнах зад волана. В продължение на цяла минута Ерик внимателно изучаваше механизма на затваряне, но в крайна сметка успя да се справи със задачата.
	Протегнах се към задната седалка, за да взема стария си шал, който държах там през зимата (за футболни мачове и прочее), и го увих около раменете на моя спътник. Не че той трепереше от студ, все пак беше вампир, но аз просто нямах сили да гледам голата му плът в този студ. После включих парното на пълна мощност — което за старата ми кола не е кой знае какво.
	За пръв път ми ставаше студено при вида на голия Ерик. Обикновено — когато ми се е случвало, по една или друга причина, — изпитвах точно обратното.
	Чувствах се толкова объркана и зашеметена от случващото се, че реагирах по най-неадекватния начин — избухнах в смях.
	Ерик се сепна и ме изгледа с изумление.
	— Най-малко теб очаквах да видя тук — казах. — С Бил ли искаше да се видиш? Защото него го няма.
	— Бил?
	— Вампирът, който живее тук. Бившият ми приятел.
	Той поклати глава. Отново започваше да изпада в състояние на абсолютен ужас.
	— Не знаеш как си се озовал тук?
	Той отново поклати глава.
	Положих огромно усилие да образувам някаква мисъл. Но си останах само с усилието. Чувствах се капнала от умора. Мощният прилив на адреналин, обзел ме при вида на тичащата в мрака фигура, започваше да ме напуска. Стигнах до отбивката за моята къща, завих наляво и поех по алеята през тъмната, притихнала гора — по прекрасната ми, прясно асфалтирана алея, благодарение не на кого да е, а именно на Ерик.
	И точно поради тази причина сега Ерик седеше до мен в колата, вместо да тича в мрака като гигантски бял заек. Точно защото бе имал благоразумието да ми даде онова, от което съм имала нужда. (Разбира се, той също искаше нещо от мен и месеци наред ме увещаваше да си легна с него. Но все пак се беше погрижил за алеята ми, защото аз имах нужда от това.)
	— Пристигнахме — обявих аз, след като паркирах зад къщата и угасих двигателя. Слава богу, предвидливо бях оставила външната лампа включена, когато тръгвах за работа, така че да не ми се налага да се препъвам в тъмното.
	— Тук ли живееш? — оглеждаше поляната, насред която стърчеше къщата ми, и видимо се притесняваше да излезе от колата.
	— Да — казах аз с едва прикрито раздразнение.
	Той ме погледна, но не каза нищо. Бялото около сините му очи светеше в тъмното.
	— О, я стига — казах аз без капчица любезност. Излязох от колата и се качих по стълбите към задната веранда, която не заключвам, защото… хм, за какъв дявол да заключвам врата против комари на задната веранда? Заключвам обаче вътрешната врата и след като се борих с ключалката няколко секунди, докато я отворя, поляната се обля в светлина от лампата в кухнята, която също оставям включена.
	— Можеш да влизаш — поканих го аз, иначе нямаше да прекрачи прага. Той се шмугна покрай мен, увит в плетения ми шал.
	На ярката светлина гостът ми имаше още по-жалък вид. Едва сега забелязах, че босите му ходила кървяха.
	— Ох, Ерик — въздъхнах аз, измъкнах от шкафа един леген и го напълних с гореща вода от мивката. Раните му щяха да заздравеят бързо, като при всеки вампир, но трябваше да ги почистя. Огледах джинсите му; от коленете надолу крачолите му бяха целите в кал.
	— Събуй ги — наредих му аз, за да не ги намокри, докато мия краката му.
	Ерик се подчини безропотно, без похотливи погледи или каквито и да било други знаци, че това му доставя удоволствие. Стараех се да не зяпам втренчено госта си и побързах да отнеса джинсите на задната веранда, за да ги пусна в пералнята на сутринта. Макар че, нека ви кажа, имаше какво да се зяпа! Ерик стоеше пред мен само по бельо, и то какво бельо, майчице мила — тесен яркочервен слип, тип бикини, които сякаш минаваха експериментален тест за разтегливост на материята. На това му се вика изненада! Голяма изненада. Бях виждала бельото на Ерик само веднъж досега — точно един път повече, отколкото трябваше — и тогава той носеше копринени боксерки. Не съм предполагала, че мъжките предпочитания по отношение на бельото могат да се променят толкова бързо.
	Без да се перчи и без да обели дума, вампирът отново уви бялото си тяло в плетения шал. Хммм. В този момент окончателно се убедих, че Ерик наистина не е на себе си. Нямах нужда от други доказателства. Ръстът на Ерик надхвърля метър и осемдесет и всеки сантиметър от беломраморната му снага представляваше съвършено великолепие. И той го знаеше много добре.
	Посочих към един от кухненските столове с твърда облегалка. Той послушно го донесе и седна. Поставих легена на пода, коленичих пред него и внимателно потопих краката му във водата. Ерик изстена; очевидно водата бе твърде гореща дори за вампир. Донесох течен сапун и чиста кърпа от шкафа под мивката и се залових да мия краката му. Не бързах. Имах нужда от време, за да обмисля следващите си действия.
	— Беше сама навън посред нощ — колебливо изрече той, сякаш опипваше почвата.
	— Прибирах се от работа, както личи и от дрехите ми — носех зимната си униформа: бяла блуза с дълъг ръкав и лодка деколте, с бродиран надпис „Бар Мерлот“ над лявата гърда, както и черен спортен панталон с широки крачоли.
	— Жените не бива да се мотаят сами толкова късно през нощта — неодобрително отбеляза гостът ми.
	— Говори ми.
	— Ами… жените са по-уязвими и представляват по-лесна мишена за атака в сравнение с мъжете, затова…
	— Не, нямах предвид буквално. Но иначе съм съгласна с теб. Чукаш на отворена врата, дето се вика. И без това не исках да съм на смяна точно тази нощ.
	— Защо тогава беше навън?
	— Защото имам нужда от пари — казах аз и това ме подсети за бакшиша ми. Избърсах ръцете си, извадих банкнотите от джоба си и ги оставих на масата. — Имам къща, за която да се грижа, колата ми е стара, имам да плащам данъци, застраховки. Като всички останали, впрочем — добавих аз, за да не си помисли, че се оплаквам неоснователно. Ненавиждам хленченето, но трябваше да отговоря на въпроса му.
	— Няма ли мъж в семейството ти?
	Понякога на вампирите им личи, че са на няколкостотин години.
	— Имам брат. Не мога да се сетя дали съм те запознавала с Джейсън — една от раните на лявото му ходило изглеждаше доста зле. Налях още гореща вода в легена, за да затопля останалата. После се заех с почистването на мръсотията. Прокарах влажната кърпа по краищата на раната му и той се намръщи от болка. По-безобидните драскотини и синини буквално зарастваха пред очите ми. Зад гърба ми се носеше познатото съскане на бързовара и този звук ми действаше успокояващо.
	— Брат ти позволява ли ти да вършиш тази работа?
	Опитах се да си представя изражението на Джейсън, ако му кажех, че очаквам от него да ме издържа до края на живота ми, защото съм жена и не бива да работя извън пределите на домашното огнище.
	— О, за бога, Ерик — изпъшках аз и го погледнах намръщено. — Джейсън си има свои проблеми — като хроничен егоизъм и патологично женкарство.
	Отместих легена настрана и подсуших ходилата на Ерик с хавлия. Готово, този вампир вече си имаше чисти крачета. Изправих се с мъка и се протегнах. Гърбът ме болеше, нозете ми туптяха…
	— Ето какво смятам да направя. Ще се обадя на Пам. Тя може би знае какво ти се е случило.
	— Пам?
	Все едно разговарях с досадно двегодишно хлапе.
	— Твоята заместничка във вампирската йерархическа стълбица.
	Усещах, че се кани да ми зададе друг въпрос, и го спрях с ръка.
	— Чакай малко. Първо ще й се обадя, за да се опитаме да изясним тази работа.
	— Ами ако тя се е обърнала против мен?
	— И така да е, трябва да го разберем. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
	Запътих се към стария телефон, който висеше на стената в кухнята, встрани от барплота. Под него стоеше висока табуретка. Баба винаги седеше на нея по време на безкрайно дългите си телефонни разговори, които провеждаше с бележник и писалка подръка. Чувствах липсата й ежедневно. Но точно сега в емоционалната ми палитра нямаше място нито за мъка, нито дори за меланхолия. Потърсих в тефтера си номера на „Вамптазия“ — вампирския бар в Шривпорт, който осигуряваше основния доход на Ерик и служеше като централна база за широкомащабните му операции. Честно казано, нямах никакво желание да вниквам подробно в същността и мащабите на вампирските финансови машинации.
	Знаех от шривпортски вестник, че във „Вамптазия“ също планираха шумна празнична веселба под надслов „Започни новата година с ухапване“, така че все някой щеше да вдигне телефона.
	Докато набирах номера, отворих вратата на хладилника и извадих бутилка кръв за Ерик. Пъхнах я в микровълновата и настроих таймера. Той напрегнато следеше всяко мое движение.
	— „Вамптазия“ — обади се мъжки глас с акцент.
	— Чоу?
	— Да, с какво мога да ви бъда полезен? — в задълженията му влизаше да се държи като секс символ не само зад бара, но и по телефона.
	— Обажда се Суки.
	— О — въздъхна той с естествения си глас. — Чуй какво, Сук, честита нова година и прочее, обаче тук сме малко заети в момента.
	— Да не би да издирвате някого?
	Последва дълга неловка пауза.
	— Изчакай малко — каза той и отново настъпи тишина.
	— Пам — каза Пам. Беше взела слушалката толкова тихо, че подскочих от изненада, когато чух гласа й.
	— Слушай, Пам, имаш ли още началник, или не? — не знаех какво количество информация е безопасно да споделям по телефона, но исках да разбера дали тя е виновна за състоянието на Ерик, или все още му е вярна.
	— Имам! — твърдо изрече тя. Разбра ме от половин дума. — Намираме се в… имаме известни проблеми.
	Помислих малко и реших, че правилно съм разтълкувала недоизказаното. Пам ми съобщаваше, че все още е вярна на Ерик и че екипът на Ерик се намира в някаква кризисна ситуация… може би опасност от нападение?
	— Той е тук — казах.
	Пам не обичаше излишните приказки.
	— Жив ли е?
	— Да.
	— Повреди?
	— Умствени.
	Нова пауза. Още по-дълга.
	— Представлява ли опасност за теб?
	Не че на Пам й пукаше дали Ерик е решил да ме изсмуче до капка. Тя просто искаше да знае дали възнамерявам да предложа убежище на шефа й.
	— Мисля, че не, поне засега — отвърнах. — Явно има проблем с паметта.
	— Мразя вещиците. Правилно са постъпвали хората, когато са ги завързвали на кол и са ги изгаряли.
	Колко забавно, помислих си аз. Пам говореше за същите тези хора, които днес с радост биха забили същия този кол във вампирско сърце. Само че в този късен час изобщо не ми беше до шеги и вече едва потисках прозевките си.
	— Ще дойдем утре вечер — обади се най-после тя. — Можеш ли да го задържиш у вас през деня? Ще съмне след по-малко от четири часа. Разполагаш ли с безопасно място?
	— Да. Но да дойдете веднага след залез-слънце, чуваш ли? Не искам да се забърквам отново във вашите вампирски глупости! — обикновено не говоря толкова безцеремонно, но, както вече казах, имах доста тежка и дълга нощ.
	— Ще дойдем.
	Затворихме едновременно. Ерик продължаваше да ме наблюдава с неподвижните си сини очи. Косата му представляваше чорлава бъркотия от сплъстени руси къдрици. Косите ни имат еднакъв цвят, очите ни — също. Но приликите свършват до тук.
	Внезапно ми се прииска да донеса гребен и да го среша, но вече нямах сили за нищо.
	— Добре, ето каква е работата — казах. — Оставаш тук тази нощ и през деня, а утре вечер Пам и другарите й ще дойдат и ще ти обяснят всичко.
	— Повече няма да пускаш никого тук, нали? — попита той.
	Забелязах, че е изпил бутилката си и вече не изглежда толкова изтощен. Това ме зарадва.
	— Ерик, ще направя всичко, което е по силите ми, за да си в безопасност — стараех се да говоря възможно най-спокойно. Прокарах длан през лицето си; имах чувството, че ще заспя права в кухнята. — Хайде — казах аз и го улових за ръката.
	Той взе плетения шал с другата си ръка и ме последва по коридора — белоснежен великан в миниатюрно червено бельо.
	Старата ми бърлога се е строила и достроявала години наред, но така и не е успяла да стане нещо повече от скромна фермерска къща. Вторият етаж е добавен в началото на века и се състои от две спални и просторен килер, но аз вече рядко се качвам горе. Не го използвам, защото пестя пари от електричество. Долу има две спални, разположени една срещу друга. По-малката беше моя, а по-просторната — на баба. След смъртта на баба се преместих в нейната спалня. Но скривалището на Бил се намираше в малката стая. Именно там заведох Ерик, светнах лампата и се уверих, че щорите и завесите са спуснати и покриват плътно всички възможни пролуки. После отворих вратата на килера, извадих навън оскъдното му съдържание и запретнах мокета, който покриваше капака към нишата. Отдолу имаше светлоустойчиво пространство, изградено от Бил преди месеци, за да може да спи у дома през деня или пък да го използва за скривалище, ако по някаква причина собственият му дом му се стореше недостатъчно безопасен. Бил обичаше да си има резервно убежище. Със сигурност имаше и други скривалища, за които не знаех. Ако аз бях вампир (опазил ме господ!), и аз щях да си имам.
	Пропъдих от главата си всякакви мисли за Бил и показах на госта си (който впрочем не преливаше от възторг) как да затваря капака след себе си.
	— Като се събудя, ще напъхам всички боклуци обратно, така че килерът ще си изглежда съвсем нормално — успокоих го аз и се усмихнах.
	— Веднага ли трябва да вляза? — попита той.
	Пресвети боже! Светът сякаш се въртеше в обратна посока — Ерик искаше позволение от мен.
	— Не — отвърнах аз с привидна загриженост, макар че вече не ме интересуваше нищо друго, освен леглото ми. — Не е задължително. Просто влез вътре преди изгрев-слънце. Това вече е задължително. Нали си наясно, че не можеш да заспиш къде да е и да се събудиш на слънчева светлина?
	Той се замисли за миг и кимна.
	— Да, наясно съм с това. Мога ли да поостана при теб? В твоята стая?
	О, господи, жален поглед на безпомощно кученце. От почти двуметров вампир с вид на древен викинг. Направо не вярвах на очите си. Нямах сили да се смея, но все пак се изкисках тихичко.
	— Хайде — казах аз с натежал като краката ми език. Угасих осветлението, пресякох коридора, светнах лампата в моята стая — в жълто и бяло, чисто и топла — и отметнах завивките. Ерик, все тъй отчаян и самотен, се настани на табуретката в другия край на леглото, а през това време аз събух обувките и чорапите си, извадих пижама от чекмеджето на скрина и се оттеглих в банята. Десет минути по-късно излязох оттам с почистен грим и измити зъби, облечена в много стара и много мека фланелена пижама на сини цветчета. С раздърпани панделки и доста протрита около дъното, но много удобна за спане. Угасих лампата и чак тогава се сетих, че косата ми все още е прибрана в дежурната конска опашка, затова свалих ластика и разтърсих глава, за да разпусна косите си. Разкош! Вече и скалпът ми можеше да се наслади на почивката и аз блажено въздъхнах.
	Само че в личната ми каца с мед имаше една огромна муха и когато аз се пъхнах в голямото си старо легло, тя направи същото. Нима му бях разрешила да дели едно легло с мен? О, да прави с мен каквото ще, рекох си аз и се наместих удобно под завивките. Бях толкова изморена, че вече нищо не ме интересуваше.
	— Жено?
	— Хмммм…?
	— Как ти е името?
	— Суки. Суки Стакхаус.
	— Благодаря ти, Суки.
	— За нищо, Ерик.
	Звучеше толкова объркан и безпомощен — онзи Ерик, когото аз познавах, знаеше само да раздава команди и да очаква подчинение, — че аз потърсих ръката му под завивките и я погалих. Дланта му се обърна нагоре, притисна се към моята и пръстите ни се преплетоха.
	Никога не съм подозирала, че е възможно да заспя, стискайки ръката на уплашен вампир, но точно това ми се случи в новогодишната нощ.


	2

	Събудих се бавно. Докато лежах под завивките и от време на време протягах ту крак, ту ръка, постепенно си припомних сюрреалистичните събития от предишната нощ.
	Ерик го нямаше до мен в леглото, значи трябваше да е в скривалището. Прекосих коридора и влязох в съседната спалня. Изпълних обещанието си и прибрах обратно нещата в килера, за да му придам нормален вид. Часовникът показваше обяд, слънцето светеше ярко, но по всичко личеше, че навън е студено. За рождения ми ден Джейсън ми беше подарил термометър, който измерваше външната температура, но показанията се изписваха върху дигитален екран вътре вкъщи. Инсталира го собственоръчно и сега благодарение на него знаех две неща със сигурност: беше обяд и навън беше нула градуса по Целзий.
	Легенът продължаваше да седи на пода в кухнята. Оставих го в мивката и тогава видях, че по някое време през нощта Ерик бе изплакнал бутилката от синтетична кръв. Трябваше да купя още, и то преди да се е събудил, защото нямах желание да стоя под един покрив с гладен вампир, а освен това чаках и гости от Шривпорт. Те щяха да ми обяснят всичко. Или поне така се надявах. Щяха да вземат Ерик със себе си и да се заловят с решаването на проблемите, надвиснали над шривпортската вампирска общност. И аз най-после щях да бъда оставена на мира. Или поне така се надявах.
	Днес бар „Мерлот“ беше затворен до четири следобед. На първи и втори януари смените щяха да се разпределят между Чарлси, Даниел и новото момиче. Тоест аз разполагах с цели два почивни дни пред себе си… единият от които трябваше да прекарам затворена между четири стени в компанията на умствено повреден вампир. Прекрасно начало на новата година.
	Изпих две чаши кафе, пуснах джинсите на Ерик в пералнята, прочетох няколко страници от любовен роман и разгледах чисто новия си календар „Дума на деня“ — коледен подарък от Арлийн. Първата ми дума за новата година беше „кръвозагуба“. Лоша поличба.
	Малко след четири дойде Джейсън. Буквално летеше по алеята ми в черния си пикап, изрисуван с розови и сини пламъци по вратите. По това време вече бях изкъпана и преоблечена, но косата ми беше още мокра. Бях я напръскала със специален балсам без измиване и бавно я решех с четка, настанена удобно пред камината. Бях пуснала телевизора на спортния канал почти без звук, колкото да ми прави компания. Наслаждавах се на топлината на огъня, който пукаше зад гърба ми, но мислите ми непрекъснато кръжаха около Ерик и неговото затруднено положение.
	През последните две години рядко използвах камината, защото купуването на дърва за цялата зима ми излизаше доста солено, но миналогодишната ледена буря унищожи доста дървета и Джейсън предложи услугите си да ги отсече и нацепи. Така че сега бях добре заредена и можех да си позволя това удоволствие.
	Пред вратата се чуха тежките стъпки на брат ми. Той почука небрежно и влезе, без да чака отговор. И двамата бяхме израсли тук, в бабината къща. Преместихме се при нея след смъртта на родителите ни, а тя даде техния дом под наем, докато Джейсън навърши двайсет и заяви, че е готов да се върне там и да живее самостоятелно. Днес Джейсън бе вече на двайсет и осем и работеше като началник на пътно ремонтна бригада — прилична кариера за местно момче без стабилно образование — и аз си мислех, че е доволен от развитието си. Но през последните два месеца той непрекъснато търсеше нови професионални предизвикателства.
	— Чудесно — зарадва се той, когато видя огъня. Изправи се пред камината, за да стопли ръцете си, и неволно спря притока на топлина към мен. — Кога се прибра снощи? — попита през рамо.
	— Легнах си някъде към три.
	— Какво мислиш за момичето, с което бях?
	— Мисля, че ще е най-добре да не излизаш повече с нея.
	Джейсън явно не очакваше такъв отговор. Обърна глава и ме погледна в очите.
	— Какво разбра за нея? — сниши глас той.
	Брат ми знае, че съм телепат, макар че никога не обсъжда това нито с мен, нито с когото и да било другиго. Веднъж дори скочи да се бие с някакъв мъж, който ме нарече ненормална. Но е наясно, че съм различна. Това впрочем не е тайна за никого. Но повечето хора предпочитат да си мислят, че това е безпочвен слух. А може би избират да вярват, че мога да чета чуждите мисли, но не и техните. Бог ми е свидетел, че всячески се старая да се държа така, все едно не ме залива порой от нежелани идеи, емоции, съжаления и обвинения, но понякога съм безсилна да ги спра и те просто се просмукват в мен.
	— Не е за теб — казах аз и се загледах в огъня. — Не е като теб.
	— Сигурен съм, че не е вампир — запротестира той.
	— Не, не е вампир.
	— Каква прекрасна новина — войнствено каза той и ме изгледа сърдито.
	— Джейсън, когато вампирите излязоха на светло — когато ние с теб разбрахме, че те съществуват, след като десетилетия наред сме ги смятали за герои от страшните легенди — не си ли се питал поне веднъж дали в тези легенди няма и други реални герои?
	Брат ми се бори с тази идея в продължение на минута. Знаех (защото го „чувах“), че с мъка потиска желанието си да я отхвърли категорично и да ме нарече луда, но просто не го направи.
	— Ти знаеш със сигурност — каза. И не като въпрос.
	Уверих се, че ме гледа право в очите и кимнах бавно и категорично.
	— Ама че гадост! — изрече той с отвращение. — А така ми хареса това момиче. Истинска тигрица в леглото.
	— Наистина ли? — втрещих се аз. Как е успяла да се превъплъти, без да е пълнолуние? — Добре ли си? — и в следващата секунда загрях, че брат ми се изразява метафорично.
	Той зяпна насреща ми, а после прихна да се смее.
	— Суки, странна жено! Да не би да си помисли, че тя наистина… — и тогава лицето му се вкамени. Усетих как тази абсурдна идея пробива дупка през защитния балон, който болшинството от хората сами надуват около мозъка си. Балонът, отблъскващ онези гледки и идеи, които се разминават с ежедневните им житейски нагласи и очаквания. Джейсън се свлече в бабиното кресло. — Ще ми се да не го знаех — тихо изрече той.
	— Може би не съм се изразила съвсем точно относно това, което се случва с нея… с тигрицата ти… но, повярвай ми, нещо се случва.
	След не повече от минута лицето му отново доби обичайното изражение. Да, типично за Джейсън: щом не може да смели новополучената информация, той просто я смотава някъде из дебрите на подсъзнанието си.
	— Слушай, ти нали видя Хойт и момичето му снощи. След като тръгнали от бара, Хойт заседнал в канавката по пътя за Аркадия и трябвало да вървят пеша три километра, докато намерят телефон, защото умникът не се сетил да зареди батерията на мобилния си.
	— Шегуваш се! — възкликнах аз като първа клюкарка. — Че как е вървяла три километра на висок ток?
	Равновесието на Джейсън беше възстановено. Той ми сервира на тепсия последните градски клюки, после прие кока-колата, която му предложих, и накрая ме попита дали имам нужда от нещо.
	— Да, имам — точно това смятах да го помоля, докато ми говореше. А колкото до новините, те вече ме бяха намерили под формата на неканени мисли от хорските глави.
	— Ох, кой дявол ме караше да си предлагам услугите! — изстена той с престорен с престорен ужас. — Е, хайде, казвай.
	— Трябват ми десет бутилки синтетична кръв и дрехи като за едър мъж — казах аз и той отново се ококори насреща ми.
	Горкичкият Джейсън, заслужаваше да има за сестра някоя глупава кавгаджийка и куп племенници, които да му висят по крачолите и да го наричат „чичо Джейс“. Но вместо това имаше мен.
	— Колко едър е този мъж и къде се намира в момента?
	— Около метър и деветдесет е и в момента спи — отвърнах аз. — Предполагам, че е трийсет и четвърти размер в талията. С дълги крака и широки рамене — трябваше да погледна етикета на джинсите му, които все още се намираха в сушилнята на верандата.
	— Какъв тип дрехи?
	— Работни дрехи.
	— Познавам ли го?
	— Познаваш ли ме? — обади се дълбок глас.
	Джейсън подскочи от мястото си и рязко се завъртя, сякаш очакваше да го нападнат. Великолепни рефлекси имаше брат ми, не може да му се отрече. Само че Ерик изобщо не изглеждаше заплашително — доколкото това би могло да се каже за вампир с неговите размери. Послушно беше облякъл кафявия плюшен халат, който му оставих в спалнята. Бях го купила специално за Бил и щом го видях върху тялото на друг мъж, сърцето ми се сви от болка. Но все пак трябваше да разсъждавам практично; Ерик не можеше да се мотае из къщи по червени бикини — или поне не в присъствието на брат ми.
	Джейсън се оцъкли насреща му, а после измести шокирания си поглед върху мен.
	— Това най-новият ти мъж ли е, Суки? Ама че си чевръста! — не можех точно да преценя дали ми се възхищава, или е възмутен от мен. Джейсън все още не проумяваше, че мъжът пред него е мъртъв. А аз все не мога да проумея кака е възможно болшинството от хората да не забелязват толкова очевидни неща. — И аз трябва да го снабдя с дрехи, така ли?
	— Да. Ризата му пострада снощи, а джинсите му са много мръсни.
	— Няма ли да ни запознаеш?
	Поех дълбоко въздух. Искаше ми се Джейсън изобщо да не беше видял Ерик.
	— Предпочитам да не го правя — признах аз.
	Само че моята искреност не срещна разбиране у мъжете. Джейсън изглеждаше наранен, а вампирът — обиден.
	— Ерик — представи се той и протегна ръка към брат ми.
	— Джейсън Стакхаус, брат на тази невъзпитана дама — отвърна Джейсън.
	Те се здрависаха, а аз изпитах непреодолимо желание да им извия вратовете. И на двамата.
	— Предполагам, че съществува причина, поради която не можете да излезете и да му купите дрехи — каза Джейсън.
	— Да, основателна причина — отвърнах аз. — Освен това има още поне двайсет основателни причини, поради които ти трябва да забравиш, че изобщо си виждал този мъж.
	— В опасност ли си? — тревожно попита Джейсън.
	— Все още не — успокоих го аз.
	— С пръст да я пипнеш, ще ти направя живота ад — каза брат ми Джейсън на вампира Ерик.
	— Не съм и очаквал нещо друго — отвърна Ерик. — Но след като си толкова откровен с мен, и аз ще бъда откровен с теб. Мисля, че трябва да се погрижиш за прехраната на сестра си и да я вземеш под твоя покрив, за да я закриляш по-добре.
	Джейсън се втренчи в него със зяпнала уста, а аз трябваше да покрия моята, за да не прихна да се смея. Развитието на ситуацията надхвърляше най-смелите ми очаквания.
	— Десет бутилки кръв и един кат дрехи, нали така? — попита ме Джейсън. По промяната в тона му разбрах, че най-после е проумял истинската същност на Ерик.
	— Точно така. В магазините за алкохол продават и кръв. А дрехите можеш да вземеш от „Уолмарт“ — Ерик обикновено носеше джинси и тениски, и слава богу, защото друго не можех да си позволя. — О, да, ще му трябват и обувки.
	Джейсън се изправи до Ерик и постави ходилото си плътно до неговото. Щом се ориентира в размера, той възхитено подсвирна, а вампирът подскочи от изненада.
	— Големи крака — намигна ми той. — И какво, има ли нещо вярно в поговорката?
	Усмихнах му се. Опитваше се да разведри обстановката.
	— Може и да не ми повярваш, но не знам.
	— Наистина е трудно за вярване… Както и да е, аз по-добре да тръгвам — рече Джейсън и кимна на Ерик. Няколко секунди по-късно, съдейки по шума, пикапът му вече се отдалечаваше с бясна скорост по завоите на алеята ми през тъмната гора.
	— Извинявай, че се появих в негово присъствие — колебливо каза Ерик. — Усетих нежеланието ти да ни запознаеш — той се приближи до огъня. Отстрани изглеждаше като човек, който се наслаждава на топлината.
	— Присъствието ти тук изобщо не ме притеснява — опитах се да му обясня аз. — Просто усещам, че си затънал в проблеми, и не искам да забърквам и брат ми в тях.
	— Той единствения ти брат ли е?
	— Да. Родителите ми починаха, баба ми — също. Джейсън е единствения ми близък, ако не броим една братовчедка, която се друса от години. Изгубена душа…
	— Не бъди толкова тъжна — безпомощно каза той с печално изражение на лицето.
	— Добре съм — отвърнах аз, като се постарах да придам на гласа си безразличие и една-две нотки бодрост.
	— Пила си от кръвта ми — каза той.
	О! Замръзнах на мястото си и дори спрях да дишам.
	— Не бих могъл да знам как се чувстваш, ако не си пила от кръвта ми — обясни той. — Ние… с теб… имали ли сме любовни отношения?
	Много симпатична формулировка наистина. Ерик обикновено демонстрираше твърда англосаксонска позиция по отношение на секса.
	— Не — припряно отвърнах аз. И казвах самата истина, макар и не цялата. Ако не ни бяха прекъснали навреме — слава богу, — истината щеше да е различна. От друга страна, аз не съм омъжена. Имам своите моментни слабости. Той е великолепен мъж. Какво повече да кажа?
	Но той продължаваше да ме гледа напрегнато и аз усетих как се изчервявам.
	— Това не е халатът на брат ти.
	Ох, да ме се не види! Вперих поглед в огъня, сякаш чаках пламъците да ми напишат отговора.
	— Чий е този халат?
	— На Бил — отвърнах аз. Дотук добре.
	— Той твой любовник ли е?
	Кимнах.
	— Беше — добавих, за да бъда напълно откровена.
	— Той мой приятел ли е?
	Замислих се.
	— Ами, не точно. Той живее в района на който ти си главатар. Окръг 5.
	Отново започнах да се реша и осъзнах, че косата ми е напълно суха. Беше се наелектризирала и залепваше по четката. Ефектът изглеждаше много забавно в огледалото над камината и аз се усмихнах. Виждах и отражението на Ерик. Нямам представа защо се разпространяват слухове, че вампирите не могат да бъдат видени в огледало. А от Ерик определено имаше какво да се види. Висок, с разтворен халат… Затворих очи.
	— Имаш ли нужда от нещо? — тревожно попита Ерик.
	Да. Имам. От повечко самообладание.
	— Нищо ми няма — отвърнах аз, стараейки се да не скърцам със зъби. — Приятелите ти ще дойдат скоро. Джинсите ти са в сушилнята, а Джейсън би трябвало да донесе дрехи всеки момент.
	— Приятелите ми?
	— Добре де, вампирите, които работят за теб. Предполагам, че Пам се брои за приятел. За Чоу не знам.
	— Суки, къде работя аз? Коя е Пам?
	Разговорът ни ставаше все по-труден. Опитах се да обясня на Ерик какъв пост заема, че е собственик на „Вамптазия“ и че има и други бизнес интереси, но, честно казано, самата аз не разполагах с нужната информация за цялостен брифинг.
	— Ти също не си съвсем наясно с какво се занимавам — отбеляза Ерик.
	— Ами… ходя във „Вамптазия“ само когато Бил ме заведе, а той ме води там само когато ти искаш да ме принудиш да свърша нещо — ударих се с четката по челото. Ама че глупачка!
	— Как бих могъл да те принудя да свършиш нещо? Мога ли да ползвам четката ти? — попита той. Изглеждаше доста мрачен и умислен.
	— Разбира се — отвърнах аз и му подадох четката, все едно че не съм чула първия му въпрос.
	Той започна да реше косата си, а мускулите на гърдите му затанцуваха като обезумели. Божичко! Май трябва да се върна обратно в банята и да си взема един студен душ! Запътих се с бърза крачка към спалнята, взех ластик и прибрах косата си във възможно най-стегнатата конска опашка. С помощта на друга четка пригладих стърчащите косъмчета и старателно се огледах от различни ъгли, за да се уверя, че опашката ми е точно в центъра на темето.
	— Напрегната си — обади се Ерик от вратата и аз изписках от изненада.
	— Извинявай, съжалявам! — взе да повтаря той.
	Изгледах го продължително, но той изглеждаше искрено разкаян. Старият Ерик би се изсмял. Дявол да го вземе, старият Ерик започваше да ми липсва. С него винаги си наясно къде се намираш.
	На входната врата се почука.
	— Ти стой тук — казах.
	Той ме погледна уплашено и бързо се настани на стола в ъгъла като наказано момченце. Останах доволна от себе си, че се бях сетила да прибера разхвърляните си по пода дрехи, защото така стаята ми не изглеждаше толкова… интимна. Прекосих всекидневната и застанах до входната врата. Искрено се надявах да съм приключила с изненадите.
	— Кой е? — попитах и долепих ухо до вратата.
	— Тук сме — отвърна Пам.
	Понечих да завъртя топката, но спрях; после се сетих, че те така или иначе не могат да влязат без покана, и отворих вратата.
	Пам има права светла коса и бяла — като листенце магнолия — кожа. Иначе изглежда като съвсем нормална млада домакиня от предградията, която работи на половин ден в детска градина.
	И макар че едва ли някога би ви хрумнало да поверите детето си на Пам, аз лично никога не съм ставала свидетел на каквито и да било жестокости от нейна страна. Но тя е твърдо убедена в превъзходството на вампирите над хората, а освен това е и много пряма, и не цепи басма на никого. Сигурна съм, че ако на Пам й се наложи да извърши нещо ужасно в името на собственото си благополучие, ще го направи, без да й мигне окото. Изглежда идеална за поста заместник-главатар и не страда от болни амбиции. Ако случайно има желание да стане главатар на собствен окръг, значи умело го прикрива.
	При Чоу нещата са коренно различни. Не изпитвам желание да задълбочавам познанството си с него. Нямам му доверие и винаги се чувствам като на тръни в негово присъствие. Чоу е азиатец — дребен на ръст, но много властен вампир с въздълга черна коса. Висок е не повече от метър и седемдесет, но всеки сантиметър от видимата част на кожата му (без лицето) е покрит със сложни рисунки — истинско изкуство върху палитра от плът. Пам твърди, че това са Якудза татуировки. Няколко нощи от седмицата Чоу работи като барман във „Вамптазия“, а през останалото време просто се мотае из бара, за да привлича клиенти. Именно такова е предназначението на вампирските барове — те дават на обикновените хора усещането за скрита опасност, за разходка по тънък лед, когато се намират в едно и също помещение с живи мъртъвци. Доходен бизнес според мнението на Бил.
	Пам носеше пухкав кремав пуловер и златистокафяв вълнен панталон, а Чоу — обичайния си елек и широк спортен панталон. Той рядко обличаше риза, за да могат клиентите на бара спокойно да се наслаждават на забележителните му татуировки.
	Извиках на Ерик и той бавно пристъпи в стаята, видимо напрегнат.
	— Ерик — възкликна с облекчение Пам. — Добре ли си? — тревожният й поглед не се откъсваше от него. Не се поклони, но направи нещо като тържествено кимване.
	— Господарю — каза Чоу и се поклони.
	Стараех се да не вниквам твърде дълбоко в онова, което виждах и чувах, но предположих, че различните приветствия изразяваха разликата в позициите на всеки един от тях във вампирската йерархия.
	— Аз ви познавам — колебливо изрече Ерик. Думите му звучаха по-скоро като изявление, отколкото като въпрос.
	Другите двама вампири си размениха погледи.
	— Ние работим за теб — поясни Пам. — Дължим ти вярност.
	Започнах полека да се изнизвам от стаята, защото те може би щяха да си говорят за тайни вампирски неща. А последното нещо на този свят, с което исках да пълня главата си, бяха нови чужди тайни.
	— Моля те, остани — каза Ерик. Говореше на мен и звучеше уплашен. Замръзнах на мястото си и бавно се обърнах. Пам и Чоу гледаха право към мен с коренно различни изражения на лицата. Пам сякаш се забавляваше, а Чоу дори не се опитваше да прикрие неодобрението си.
	Стараех се да не гледам Ерик в очите, за да не влияя на подсъзнанието му, но нищо не се получи. Той просто не искаше да остава сам с двамата си подчинени. Дявол да го вземе! Въздъхнах обречено и затътрих крака обратно към Ерик, без да изпускам Пам от погледа си нито за миг.
	На вратата отново се почука. Реакцията на Пам и Чоу бе мигновена и много драматична. Двамата веднага преминаха в режим на пълна бойна готовност, а в подобно състояние вампирите изглеждат ужасяващо. Резците им се показват, ръцете им се извиват, готови да късат плът, а телата им са нащрек и излъчват заплаха. Струва ти се, че дори въздухът около тях започва да трепти като наелектризиран.
	— Кой е? — попитах аз и отново долепих ухо до вратата. Дявол да го вземе, крайно време беше да сложа шпионка!
	— Брат ти — безцеремонно отвърна Джейсън. Представа нямаше какъв късмет извади, че не влезе направо.
	Звучеше ядосан и аз веднага се запитах дали някой не го придружаваше. Посегнах да отворя, но се поколебах. Накрая, чувствайки се като предателка, аз се обърнах към Пам и безмълвно кимнах към задната врата в дъното на коридора. Опитах се да й предам мисълта си с жест; нарисувах с пръст кръг във въздуха — заобиколи къщата, Пам — и посочих към входната врата.
	Пам кимна и се затича по коридора. Стъпките й изобщо не се чуваха. Изумително!
	Ерик се отдръпна от вратата. Чоу застана пред него. Много добра тактика. Точно така трябваше да действа един подчинен.
	След по-малко от минута чух Джейсън да скимти на разстояние десетина сантиметра от вратата. Отскочих назад като попарена.
	— Отваряй! — извика Пам.
	Отворих широко вратата и що да видя! — Джейсън отчаяно се мъчеше да се изскубне от здравата хватка на Пам. Вампирката го държеше във въздуха без никакво усилие, но той не спираше да размахва ръце и крака, макар да виждаше, че е напълно безсмислено. Храбрият ми брат, бог да го благослови!
	— Ти си сам! — възкликнах с облекчение аз.
	— Разбира се, че съм сам, мамка му! Ти ли я насъска срещу мен? Пусни ме!
	— Това е брат ми, Пам — казах. — Пусни го, моля те.
	Пам пусна Джейсън; той се завъртя с лице към нея и гневно я изгледа.
	— Чуй ме хубаво, жено! Не може да се промъкваш така иззад гърбовете на хората! Късмет извади, че не ти треснах един по главата!
	Пам се усмихна пренебрежително и дори Джейсън се почувства неловко. После благосклонно й се усмихна в отговор.
	— Е, щеше да ми е доста трудно, предполагам — призна той и се наведе да вдигне торбата с покупките, която беше изпуснал по време на инцидента. — Добре че взех кръвта в пластмасови бутилки. Иначе тази прелестна дама щеше да остане гладна.
	Той чаровно се усмихна на Пам. Джейсън обича жените, но Пам — макар той да не го усещаше — беше голям залък за него.
	— Благодаря. А сега трябва да тръгваш — отрязах го аз и поех найлоновите торби от ръцете му. Двамата с Пам продължаваха да се гледат в очите. Пам го омагьосваше.
	— Пам — рязко казах аз. — Това е брат ми.
	— Знам — спокойно отвърна тя. — Джейсън, струва ми се, че искаше да ни кажеш нещо.
	Бях забравила, че Джейсън наистина ми се стори тревожен, когато почука на вратата.
	— Да — каза той, неспособен да откъсне очи от вампирката. Но когато все пак намери сили да се обърне към мен, погледът му попадна върху Чоу и очите му се разшириха. Значи все пак имаше някакъв разум в главата си, щом изпитваше страх поне от Чоу.
	— Суки? Добре ли си? — попита той и бавно пристъпи в къщата. Видях как адреналинът от сблъсъка му с Пам отново започна да ври в кръвта му.
	— Да. Всичко е наред. Това са приятели на Ерик, които просто наминаха да го видят.
	— Така ли? В такъв случай ги съветвам да отидат и да свалят всички онези листовки за издирването му.
	Това успя да привлече вниманието на аудиторията. Джейсън се наслади на момента и чак тогава продължи да говори.
	— Разлепени са навсякъде: „Уолмарт“, „Грабит Куик“, „Болтън Барн“… из целия град — каза той. — На тях пише „Виждали ли сте този човек?“ и отдолу е обяснено, че е бил отвлечен и че приятелите му се тревожат за него. Обявена е награда от петдесет хиляди долара, ако някой предостави достоверна информация за местонахождението му.
	В първия момент изобщо не проумях какво точно иска да каже Джейсън. В главата ми се въртеше едно-единствено „Ъ?“.
	— Ясно. Надяват се някой да го види и да го заловят — обърна се Пам към Чоу. — Хитър ход.
	— Трябва да се погрижим за… — Чоу кимна към Джейсън.
	— Не си го и помисляй — казах аз и застанах между брат ми и Чоу. Ех, защо нямах под ръка някой чук или кол — или каквото и да било друго подходящо оръжие, с което да попреча на този вампир да докопа брат ми.
	Сега цялото внимание на Пам и Чоу се прехвърли върху мен, но аз не се поласках, за разлика от Джейсън. Намирах го за твърде злокобно. Брат ми отвори уста — усещах как гневът му набъбва и всеки момент ще изригне — но аз го стиснах за китката толкова силно, че той изхърка от болка.
	— Нито дума! — наредих му аз, а той като по чудо ми се подчини. Явно усещаше, че събитията се движеха лавинообразно в доста опасна посока.
	— Ще се наложи да убиете и мен — казах.
	— Сериозна заплаха — сви рамене Чоу.
	Пам не каза нищо. Ако трябваше да избира между интересите на вампирите и приятелските си отношения с мен… хм, дружбата ни просто нямаше да я бъде.
	— За какво става въпрос? — попита Ерик. Гласът му звучеше значително по-твърдо. — Обясни ми… Пам.
	В продължение на цяла минута никой не помръдна, докато взривоопасната ситуация се стабилизира. После Пам се обърна към Ерик. Стори ми се — а може наистина да ми си е сторило, — че на лицето й за миг се изписа облекчение от факта, че не й се наложи да ме убие.
	— Суки и брат й вече са те видели — обясни тя. — Те са човеци. Имат нужда от пари. Ще те предадат на вещиците, за да вземат наградата.
	— Какви вещици? — попитахме аз и Джейсън едновременно.
	— Благодаря ти, Ерик — изсъска брат ми. — В страхотна каша ни забърка! А ти би ли пуснала китката ми, Сук? По-силна си, отколкото изглеждаш.
	Наистина съм по-силна от нормалното, защото съм пила вампирска кръв. И по-точно от кръвта на Ерик. Ефектът траеше около три седмици, а понякога и повече. От личен опит го знаех.
	За съжаление, в живота ми е имало трудни моменти, в които действително съм се нуждаела от тази свръхсила. И същият този вампир, който сега срамежливо се загръщаше в халата на бившия ми приятел, е споделял с мен кръвта си, за да излекува тежките ме рани.
	— Джейсън — тихо казах аз, сякаш вампирите нямаше да ме чуят, — дръж се прилично, моля те.
	Нищо повече не можех да му кажа, но искрено се надявах брат ми да ме разбера и поне веднъж през живота си да прояви разум. Обичаше да си търси белята и много често я намираше.
	Много бавно и много предпазливо, все едно в стаята имаше пуснат от клетка лъв, двамата с Джейсън пристъпихме към дивана и се настанихме до огъня. Това веднага охлади нажежената обстановка с няколко градуса. След кратко колебание Ерик седна на пода и се облегна на краката ми. Пам се настани на ръба на креслото до камината, но Чоу предпочете да остане прав (на един скок разстояние от Джейсън, по груби мои сметки). Обстановката вече не беше толкова напрегната — макар и в никакъв случай спокойна, но все пак имаше някакво подобрение.
	— Брат ти трябваше да остане и да чуе това — каза Пам. — Без значение дали на теб ти харесва, или не. Той трябва да разбере защо не бива да се опитва да спечели тези пари.
	Двамата с Джейсън кимнахме едновременно. Нима имах друг избор? Не можех да ги изгоня от дома си… Момент, всъщност можех! Можех просто да им кажа, че отменям поканата си, и те мигом щяха да излетят през вратата на заден ход. Усмихнах се неволно. Оттеглянето на покана действа безотказно. Прилагала съм го веднъж — исках да се освободя от присъствието на Ерик и Бил и изпитах огромно удовлетворение, когато те просто се изнизаха безмълвно през вратата. Все едно се изпариха във въздуха. Колко хубаво би било да отменя поканите на всички вампири, които познавах. Но щом се замислих за последствията, усмивката ми веднага угасна.
	Ако го направех, щеше да ми се наложи да прекарам нощния остатък от живота си под домашен арест, защото те щяха да ме дебнат след залез-слънце и утре, и вдругиден, и така нататък, докато ме докопат, защото шефът им се намираше под покрива ми. Хвърлих един бърз кръвнишки поглед към Чоу — крадешком, разбира се. Имах чувството, че всичко това се случваше по негова вина.
	— Преди няколко нощи чухме — във „Вамптазия“, — поясни Пам заради Джейсън, — че в Шривпорт са пристигнали група вещици. Каза ни го човек, който е почитател на Чоу. Жена. Тя няма представа защо тази информация е толкова важна за нас.
	Аз лично не намирах нищо заплашително в това. Джейсън също сви рамене.
	— Е, и? — каза той. — Божичко, вие вампири ли сте, или лукови глави? Какво толкова могат да ви направят шепа девойки в черно?
	— Истинските вещици могат сериозно да навредят на вампирите — отвърна Пам със завидно самообладание. — Тези „девойки в черно“, както ги наричаш ти, са просто позьорки. Истинските вещици могат да бъдат както жени, така и мъже на всякаква възраст. Те са много силни и много опасни. Владеят мощна магическа сила, а както знаете, нашето съществуване се основава именно на магията. Тази група очевидно притежава някаква… свръх… — Тя се замисли, опитвайки се да открие точната дума.
	— Енергия? — услужливо подсказа Джейсън.
	— Може и енергия да е — съгласи се тя. — Все още не сме открили какво точно ги прави толкова силни.
	— С каква цел са дошли в Шривпорт? — попитах аз.
	— Добър въпрос — обади се Чоу. — Много по-добър от този на брат ти.
	Изгледах го намръщено; нямах нужда от одобрението му.
	— Те искаха — искат — да завземат бизнеса на Ерик — каза Пам. — И вещиците, като всички останали, се нуждаят от пари. И са решили, че могат или да си присвоят бизнес, или да накарат Ерик да плати, за да го оставят на мира.
	— Протекция срещу заплащане — това понятие е добри познато на всеки телевизионен зрител. — Но как биха могли да ви принудят да направите каквото и да било? Та вие сте толкова могъщи.
	— Представа нямате колко много проблеми могат да сполетят един бизнес, ако вещиците си наумят да се докопат до дял от него. Когато проведохме първата си среща с тях, главатарите им — двама са, брат и сестра, — изплюха камъчето. Халоу, сестрата, ясно ни даде да разберем, че може да прокълне труда ни: да развали вкуса на алкохола ни; да накара клиентите да се препъват и да падат по дансинга, а после да ни съдят; да причини водопроводни проблеми… и това е само малка част от възможностите им — Пам разпери ръце от яд и възмущение. — Това би превърнало всяка нощ в кошмар и не след дълго печалбите ни ще се сринат до такава степен, че с „Вамптазия“ ще е свършено.
	Двамата с Джейсън се спогледахме предпазливо. Естествено, основният бизнес интерес на вампирите се въртеше около баровете, защото функционираха нощем, когато те не спяха. Единици от тях се пробват да отварят и други денонощни обекти, като пунктове за химическо чистене, ресторанти и киносалони… но най-доходоносни си остават баровете. Ако „Вамптазия“ затвореше, Ерик го грозеше финансов крах.
	Тоест, те искат да им платите, за да се откажат от намеренията си — каза Джейсън. Беше гледал трилогията „Кръстникът“ поне петдесет пъти. Канех се да го питам толкова ли му се иска да намери вечен покой на дъното на някоя река, но изражението на Чоу ме накара да се въздържа. И двамата с брат ми се намирахме на косъм от една много мъчителна смърт и аз осъзнах, че моментът не беше подходящ за шеги. Особено за шеги от такова естество.
	— А как се стигна дотам, че Ерик се озова на пътя посред нощ, полугол и бос? — попитах аз, за да насоча най-после разговора към същината на проблема.
	Двамата подчинени отново се спогледаха. Аз сведох очи към облегнатия в краката ми Ерик. И той, също като нас, чакаше отговора им с нетърпение. Ръката му здраво стискаше глезена ми, а аз се чувствах като огромен спасителен пояс.
	Думата взе Чоу.
	— Казахме им, че ще обсъдим отправената заплаха. Но снощи, когато отидохме на работа, една от по-младите вещици ни чакаше пред „Вамптазия“ с алтернативно предложение — Чоу изглеждаше леко смутен. — По време на първата ни среща главатарката им Халоу решила, че… хм… гори от страст по Ерик. Но вещиците не одобряват подобни връзки, защото, нали разбирате, ние сме мъртви, а по презумпция магьосничеството трябва да е… органично — Чоу буквално изхвърли думата от устата си като досадно камъче от обувка. — Разбира се, болшинството от вещиците биха заклеймили поведението на това конкретно сборище. Тези тук са привлечени по-скоро от магьосническата сила, а не от религията, която стои зад нея.
	Много интересна информация, но на мен ми се искаше да чуя останалата част от историята. Джейсън също започваше да губи търпение и махна с ръка, за да го накара да побърза. Чоу потръпна, сякаш се събуждаше от лека дрямка, и продължи нататък.
	— Тази главна вещица, тази Халоу, казала на подчинената си да предаде на Ерик, че ако той се съгласи да я забавлява в продължение на седем нощи, тя ще намали първоначалните си претенции към бизнеса му от петдесет на двайсет процента.
	— Охо, явно ти се носи славата — възкликна брат ми с искрено възхищение.
	Ерик не успя да скрие задоволството си; ролята на Казанова явно му допадаше. В следващия миг той погледна към мен, но по един малко по-различен начин. Връхлетя ме усещане за ужасяваща неизбежност — както когато видиш колата си да тръгва по нанадолнище (макар да си убеден, че ръчната спирачка е дръпната) и си наясно, че колкото и да тичаш след нея, няма да успееш да я настигнеш. Тази кола просто ще се разбие.
	— Някои от нас смятаха, че предложението си струва, но нашият господар се заинати и отказа — каза Чоу и хвърли на „господаря“ си не особено ласкав поглед. — Нашият господар не просто отказа, а реши да го направи по толкова обиден начин, че Халоу го прокле.
	Ерик изглеждаше сконфузен.
	— Как, за бога, ти хрумна да откажеш такава оферта? — попита Джейсън с искрено изумление.
	— Не си спомням — отвърна Ерик и се притисна още по-плътно към крака ми. По-плътно нямаше накъде. Изглеждаше спокоен, но само привидно. Аз усещах колко е напрегнато тялото му. — Не знаех дори името си, докато тази жена — Суки — не ми го каза.
	— А ти как се озова насред пътя?
	— И това не знам.
	— Той просто изчезна, изпари се от мястото си — намеси се Пам. — Седяхме в офиса с младата вещица и двамата с Чоу се мъчехме да убедим Ерик, че трябва да оттегли отказа си. И в следващия миг вече нямаше кого да убеждаваме.
	— Звънят ли камбанки в главата ти, Ерик? — попитах аз и механично посегнах да погаля косата му, така както бих постъпила със свито в краката ми кученце.
	Но свитият в краката ми вампир изглеждаше много объркан. Ерик говореше перфектен английски, но понякога срещаше трудности с идиомите.
	— Това звучи ли ти познато? — попитах аз по-простичко. — Имаш ли някакви спомени?
	— Родих се на този свят в онзи момент, когато тичах по пътя в студ и мрак — каза той. — Преди ти да ме прибереш в колата си, аз не съществувах.
	Казано с тези думи, звучеше ужасно.
	— Тук нещо не ми се връзва — казах. — Това не може да се случи просто ей така, изневиделица. Без предупреждение.
	Пам не трепна, но Чоу видимо се напрегна.
	— Вие двамата сте направили нещо, нали? Вие ли оплескахте нещата? Хайде казвайте!
	Ерик обви глезените ми с две ръце и аз вече не можех да мръдна от мястото си. Положих усилие да не изпадам в паника. Той просто се страхуваше.
	— Чоу… изгуби търпение с онази вещица — призна Пам след дълга пауза.
	Затворих очи. Явно дори Джейсън разбра какво имаше предвид Пам, защото неговите очи щяха да изхвръкнат от орбитите си. Ерик отърка буза в бедрото ми. Честно казано, нямах представа защо го направи.
	— И когато Чоу атакува, Ерик изчезна, така ли? — попитах.
	Пам кимна.
	— Значи тя е била камикадзе със заклинателна бомба, така ли?
	— Нещо такова — призна Чоу. — Но аз не съм знаел, че подобни неща са възможни, следователно не мога да нося отговорност за случилото се — вампирът засвятка с поглед насреща ми и аз не посмях да се обадя.
	Обърнах се към Джейсън и завъртях очи към тавана. Не беше моя работа да се занимавам с грешките на Чоу. Подозирах обаче, че ако някой докладваше цялата тази история на кралицата на Луизиана — сюзерен на Ерик, — тя нямаше да е много доволна от татуирания вампир.
	Настъпи неловка тишина и Джейсън стана да сложи още дърва в камината.
	— Вие сте ходили в „Мерлот“, нали? — обърна се брат ми към вампирите. — Барът, в който работи Суки?
	Ерик сви рамене; не си спомняше.
	— Аз съм ходила, Ерик не е — каза Пам и ме погледна в очакване на потвърждение. Аз кимнах след кратък размисъл.
	— В такъв случай никой не би се сетил да свърже Суки и Ерик — нехайно отбеляза Джейсън, но всъщност изглеждаше много доволен от себе си, да не кажа самодоволен.
	— Не — бавно каза Пам. — Може би не.
	Със сигурност имаше нещо тревожно в цялата тази история, но все още не можех да разбера какво.
	— Вашият клуб е сравнително далеч от Бон Темпс — продължи Джейсън. — Съмнявам се някой, освен Суки да е видял Ерик на пътя. Как обаче се е озовал точно на този път — виж, за това нямам и пукнато обяснение.
	Второ брилянтно попадение от страна на брат ми. Тази вечер мозъкът му работеше на пълна мощност.
	— Но много тукашни хора шофират до Шривпорт, за да отидат в този бар „Вамптазия“. Самият аз съм го посещавал — заяви той. Ново двайсет, помислих си аз и го изгледах с присвити очи. Той сви рамене и си смути, но само за миг. — Добре, какво ще се случи, когато някой се опита да вземе наградата? Какво ще стане, когато някой набере номера, посочен в листовката?
	Чоу реши да даде своя принос за развитието на разговора.
	— Естествено „близкият приятел“, който отговори на обаждането, веднага ще отиде да разговаря лично с информатора. И ако успее да убеди „близкият приятел“, че е видял прокълнатия от мръсната вещица Ерик, магьосниците ще започнат издирването си в посочения район. И рано или късно ще го открият. Ще се опитат да се свържат и с местните вещици за съдействие.
	— В Бон Темпс няма вещици — възрази Джейсън, шокиран от факта, че подобна идея изобщо е прекосила главата на Чоу. Скъпият ми брат и неговите брилянтни прозрения.
	— О, готова съм да се обзаложа, че има — казах аз. — Защо не? Помниш ли какво ти казах? — макар че когато го предупредих, че светът и пълен с неща, които той едва ли би искал да види, аз имах предвид върколаци и свръхсъщества, а не точно вещици.
	Горкият ми брат щеше да прегрее от всичката тази информация.
	— Защо не ли? — повтори той едва чуто. — Че кои биха могли да са те?
	— Обикновени на вид мъже и жени — Пам плесна с ръце, сякаш говореше за градински вредители. — Просто водят двойствен живот, като повечето си съграждани. Болшинството от тях са доста приятни и сравнително безобидни — каза тя с тон, който не преливаше от позитивизъм. — Но лошите имат склонност да оскверняват добрите.
	— Обаче — каза Чоу, загледан дълбокомислено в Пам — в това затънтено място може наистина да няма вещици. Не всички членуват в сборища, а за Халоу и нейните последователи би било трудно да накарат някоя вещица на свободна практика да им съдейства.
	— А не могат ли шривпортските вещици просто да направят магия за намирането на Ерик? — попитах аз.
	— Могат, но първо трябва да се сдобият с негова вещ, която да използват за такава магия — поясни Пам. Очевидно разполагаше с доста информация по въпроса. — Не могат да проникнат в дневното убежище на Ерик, за да открият косъм или дреха с неговия мирис. А наоколо, слава богу, няма никой, който да е пил от неговата кръв.
	Опа! Двамата с Ерик бързо се спогледахме. Наоколо всъщност имаше някой: моя милост. Искрено се надявах, че никой, освен Ерик не знае за това.
	— Аз си мисля — намеси се Чоу, местейки се от крак на крак, — че тъй като сме мъртви, тези номера с космите и вещите едва ли биха вършили работа за правене на магия.
	Очите на Пам се вторачиха в тези на Чоу. Двамата пак си разменяха идеи и това не ми харесваше. Ерик — причината за тази безмълвна размяна на съобщения — местеше поглед от единия вампир към другия. Явно нищичко не разбираше.
	Пам се обърна към мен.
	— Ерик трябва да остане тук. Преместването му на друго място ще го изложи на още по-голям риск. Докато той се намира в относителна безопасност далече от нас, ние ще предприемем контрамерки срещу вещиците.
	— Оставят го на дюшек при теб — измърмори в ухото ми Джейсън, който все още не можеше да се измъкне от терминологията на „Кръстникът“.
	Сега, когато Пам най-сетне изплю камъчето, всичко си идваше по местата. Аз най-после проумях защо е трябвало да бъда притеснена от Джейсъновото прозрение, че никой няма да направи връзка между Ерик и мен. Никой не би повярвал, че толкова важен и властен вампир като Ерик би се заврял под покрива на някаква си сервитьорка.
	Моят безпаметен гост изглеждаше много объркан. Наведох се напред, подчиних се за кратка на импулса да погаля косата му, а после покрих ушите му с длани. Той ми позволи, дори постави своите върху моите. Щях да се престоря, че той не можеше да чуе онова, което смятах да кажа.
	— Вижте какво, Чоу, Пам. Това е най-лошата идея за всички времена. И ще ви кажа защо — мислите ми течаха толкова бързо, че едва смогвах да намеря най-точните и най-изразителните думи, с които да ги облека. — Интересно, как бих могла да го защитя аз? Знаете ли как ще свърши всичко това? Отново ще бъда жестоко пребита! Но този път може и да не оцелея.
	Пам и Чоу ме изгледаха съвършено безизразно. Със същия успех можеха просто да кажат: „Е, и?“.
	— След като въвличате сестра ми в тази история — намеси се Джейсън, без дори да направи опит да се консултира с мен — редно е да й платите.
	Във въздуха увисна напрегнато мълчание. Аз гледах Джейсън със зяпнала уста, неспособна да обеля и дума.
	Пам и Чоу кимнаха едновременно.
	— Сумата трябва да е поне толкова, колкото би взел информаторът, ако се обади на посочения в листовката телефон — каза Джейсън, а яркосините му очи сновяха между двете бледи лица насреща му. — Петдесет хиляди.
	— Джейсън! — най-после успях да намеря гласа си и с всичка сила притиснах длани върху ушите на Ерик. Чувствах се засрамена и унизена, макар и да не можех да си обясня точната причина. Може би защото брат ми се пазареше вместо мен, без изобщо да съм го молила за това.
	— Десет! — каза Чоу.
	— Четирийсет и пет — контрира Джейсън.
	— Двайсет.
	— Трийсет и пет.
	— Дадено!
	— Суки, ще ти донеса моята пушка — каза Джейсън.


	3

	— Как изобщо се стигна дотук? — попитах аз огъня, когато всички си тръгнаха.
	Всички, с изключение на едрия вампир викинг, когото трябваше да пазя и закрилям.
	Седях на килимчето пред камината, в която току-що бях хвърлила поредната порция дърва. Сага те пукаха изпод огнените езици и създаваха настроение и уют. Имах нужда да мисля за нещо приятно и успокояващо.
	В обсега на периферната ми зрение се появи огромно босо ходило. Ерик се наведе и приседна до мен на килимчето.
	— Дотук се стигна по две причини. Първо: имаш алчен брат; второ: ти си смела жена, която не се побоя да спре посред нощ на пътя, за да ме прибере в колата си — обясни Ерик с абсолютна точност.
	— Как се чувстваш след всичко това? — никога не бих задала подобен въпрос на стария Ерик, но мъжът, който седеше до мен, изобщо не приличаше на него. Вече не изглеждаше толкова уплашен и объркан, колкото предишната нощ, но продължаваше да се държи съвършено нетипично за Ерик. — Имам предвид, след като се отнесоха с теб като с пакет, който оставиха на съхранение в сейф. Аз съм сейфът.
	— Не мога да се оплача. Очевидно се страхуват от мен, щом се грижат толкова добре за пакета си.
	— Ха! — не успях да измисля нищо по-умно. Не очаквах подобен отговор.
	— По-рано сигурно са се страхували от мен. А може би лоялността им се дължи на моите добри дела и великодушни намерения?
	Изкисках се в шепата си.
	— Ясно, значи се заблуждавам.
	— Не съм казала подобно нещо — отвърнах аз, колкото да избегна отговора на въпроса му. Не исках да разстройвам госта си. Освен това вече носех отговорност за него. — Не ти ли е студено?
	— Не — каза той.
	Само че на мен ми плащаха да се грижа за него, макар че той изобщо не се нуждаеше от моите грижи. Но сумата не просто си я биваше, а можеше свят да ти се завие от нея, затова взех старата ватирана покривка от дивана — съшита от зелени, сини и жълти кръпки — и я метнах върху краката му. После отново се срутих на килимчето до него.
	— Това одеяло е ужасно грозно — каза Ерик.
	— И Бил така смяташе — легнах по корем и неволно се усмихнах.
	— Къде е този Бил?
	— В Перу.
	— Той ли ти каза, че отива там?
	— Да.
	— Това означава ли, че отношенията ти с него са достигнали своя залез?
	Много симпатична формулировка, наистина.
	— Разделихме се. А по всичко изглежда, че няма връщане назад — отвърнах аз с равен глас.
	Той вече лежеше по корем до мен, подпрян на лакти, за да можем да си говорим. Намираше се една идея по-близо, отколкото ми се искаше, но реших да не се задълбочавам. Той се завъртя на една страна и преметна одеялото върху двама ни.
	— Разкажи ми за него — неочаквано каза Ерик.
	Преди гостите ми да си тръгнат, всички вампири изпиха по една халба „Истинска кръв“ и сега бузите му розовееха.
	— Ти познаваш Бил — казах. — Той беше твой подчинен. Знам, че не помниш, но Бил е… много спокоен и уравновесен, понякога дори твърде грижовен, но има неща, които просто не могат да пробият коравата му глава. — Божичко, и през ум не ми е минавало, че някога бих могла да разисквам любовните си терзания не с кого да е, а точно с Ерик!
	— Той обича ли те?
	Въздъхнах и очите ми се насълзиха, както често се случваше, когато мислех за Бил. Суки Плачещата върба, приятно ми е да се запознаем.
	— Ами… поне така казваше — унило измънках аз. — Но после се появи една вампирка, негова стара тръпка, и още щом му подсвирна, той мигом хукна подире й — подсвирнала му е с имейл, доколкото знаех. — Оказа се, че преди време е имал връзка с нея, а тя е неговата… хм, не съм запозната с терминологията, но тя е тази, която го е превърнала във вампир. Приобщила го е, както се изрази той. Та Бил отново се захвана с нея. Каза, че нямал друг избор. А после разбра — тук метнах многозначителен поглед към Ерик с високо вдигнати вежди и веднага приковах вниманието му, — че тя е искала да го приобщи към още по-тъмната страна.
	— Това как да го разбирам?
	— Искала е да завлече Бил в друга вампирска група в Мисисипи и да се докопа до нещо много ценно: компютърна база данни, която той подготвяше за твоите събратя, местните вампири от Луизиана — опростих малко сюжета, за да не изпадам в излишни подробности.
	— И какво стана след това?
	Гледай ти, колко забавно! Все едно си говорех с Арлийн, че и по-забавно, защото на нея не бих могла да разкажа цялата история.
	— Ами… Лорена… така се казва вампирката… тя го измъчваше — продължих аз и Ерик се ококори насреща ми. — Представяш ли си? Да подлагаш на мъчения някого, с когото си се любил? С когото си делил покрив години наред? — Ерик поклати глава. — Както и да е, ти ме изпрати в Джаксън да го намеря и аз отидох на разузнаване в един бар, където клиентелата е предимно свръх — Ерик кимна. Очевидно нямаше нужда да му обяснявам, че свръх означаваше свръхестествено същество. — Барът се казва „Жозефина“, но върколаците го наричат „Клубът на мъртвите“. Ти ме изпрати там с един много симпатичен върколак, който имал да ти връща услуга, и аз отседнах у тях — честно казано, Алсид Евро продължаваше да разпалва въображението ми и до ден-днешен. — В крайна сметка цялата история завърши доста зле за мен. С тежки телесни травми, както винаги.
	— Какви травми?
	— Пронизаха ме с кол, колкото и невероятно да звучи.
	Ерик изглеждаше подобаващо впечатлен.
	— Остана ли ти белег?
	— Да, въпреки че… — тук млъкнах като попарена.
	Той обаче нетърпеливо чакаше да продължа.
	— Какво?
	— Ти накара един от вампирите в Джаксън да обработи раната ми, за да оцелея… и после ми даде да пия от кръвта ти, за да се излекувам бързо, защото ме чакаше работа. Трябваше да започна издирването на Бил още на другия ден, след изгрев-слънце.
	Споменът за онази нощ накара бузите ми да пламнат. Оставаше ми само да се надявам, че Ерик ще припише заслугата за руменината ми на буйния огън в камината.
	— И ти спаси Бил? — каза Ерик, прескачайки този деликатен момент.
	— Да — гордо отвърнах аз. — Спасих му задника — завъртях се по гръб и го погледнах в очите. Господи, чувствах се прекрасно, че имах с кого да си поговоря. Запретнах тениската си и се подпрях на лакът, за да покажа на Ерик белега си. Той отново си впечатли подобаващо. Докосна лекичко лъскавия участък от кожата ми и поклати глава. Аз отново придърпах тениската си надолу.
	— А какво стана с подлата вампирка? — попита той.
	Изгледах го подозрително, защото ми се стори, че ме взема на подбив, но въпросът му беше напълно сериозен.
	— Ами… ъмм, всъщност… Тя се появи точно когато свалях веригите на Бил и ме нападна… и аз… така се случи, че… я убих.
	Ерик ме гледаше, без да мига. Не можех да разтълкувам изражението на лицето му.
	— Убивала ли си и друг път? — попита той.
	— Не разбира се! — възмутено отвърнах аз. — Е, веднъж нараних един мъж, който се опита да ме убие, но го направих при самозащита. Не забравяй, че аз съм човек. На мен не ми се налага да убивам, за да оцелея.
	— Но хората непрекъснато убиват други хора. И то не за да ги ядат или да пият кръвта им.
	— Не всички хора.
	— Така е — съгласи се той. — А ние, вампирите, сме убийци. Всички до един.
	— В известен смисъл вие сте като лъвовете.
	Ерик изглеждаше стъписан.
	— Като лъвовете? — едва чуто попита той.
	— Лъвовете са принудени да убиват. Вие сте хищници, като лъвовете и грабливите птици. Но вие убивате, за да се храните, а не за удоволствие.
	— Теорията ти звучи утешително, но има една деликатна подробност: на външен вид ние почти не се различаваме от вас. Някога и ние сме били хора като вас. И можем както да ви обичаме, така и да ви използваме за храна. А лъвът едва ли изпитва желание да прегръща антилопи.
	Внезапно във въздуха около нас надвисна нещо, което до този момент го нямаше. Застанах нащрек — като антилопа, попаднала в полезрението на лъв.
	Далеч по-приятно ми беше да закрилям уплашена жертва в състояние на пълна амнезия.
	— Ерик — предпазливо започнах аз. — Знаеш, че тук си мой гост. Освен това искам да ти припомня, че ако ти кажа да напуснеш, което и ще направя, ако се почувствам застрашена, ти ще се озовеш насред полето по халат за баня, който е твърде къс за теб.
	— Нима казах нещо, което те е накарало да се почувстваш застрашена? — сините му очи ме гледаха абсолютно невинно и преливаха от искрено разкаяние. — Съжалявам. Просто се опитах да продължа мисълта ти. Намира ли те се още „Истинска кръв“? Какви дрехи донесе Джейсън за мен? Брат ти е един много съобразителен мъж — не усетих стопроцентова искреност в последните му думи, но и не го упреквах. Джейсъновата съобразителност щеше да му коства трийсет и пет хиляди долара. Станах да донеса торбата с покупките от „Уолмарт“. Искрено се надявах Ерик да хареса новата си блуза с надпис „Технически колеж — Луизиана“ и евтините си джинси.
	Малко след полунощ се оттеглих в спалнята си, а Ерик остана да гледа на видео първи сезон от „Бъфи — убийцата на вампири“ (шеговит подарък от Тара). Филмът му се стори забавен, най-вече това как челата на вампирите изпъкват, когато ожаднеят за кръв. От време на време чувах смеха му чак в стаята си. Но този звук не ме дразнеше, даже напротив — мисълта, че не съм съвсем сама в цялата къща, ми действаше успокояващо.
	Прекарах доста време будна в леглото си, размишлявайки върху събитията от изминалия ден. Ерик се намираше в нещо като програма за защита на свидетели, а от мен се изискваше да осигуря безопасността на убежището му. Никой на този свят — с изключение на Джейсън, Пам и Чоу — нямаше представа къде всъщност се намираше главатарят на Окръг 5 точно в този момент.
	А в този момент той тъкмо се пъхаше в постелята ми.
	Нямах желание да отварям очи и да започвам да се разправям с него. Намирах се в онова приятно състояние между съня и будуването. Предишната нощ, когато отново се пъхна в леглото ми, Ерик бе толкова уплашен, че събуди у мен майчински инстинкт и желание да го държа за ръката, за да му вдъхна увереност. Но тази вечер това не ми се струваше чак толкова нормално.
	— Студено ли ти е? — промърморих аз, щом го усетих да се примъква по-близо до мен.
	— Аха — прошепна той.
	Лежах по гръб и се чувствах толкова удобно, че нямах никакво желание да шавам. Ерик се обърна с лице към мен и прехвърли ръка през талията ми; после застина неподвижно и повече не помръдна. След кратко колебание аз също се отпуснах и престанах да се съпротивлявам на умората. Миг по-късно вече бях мъртва за света.
	Когато отворих очи, вече бе сутрин и телефонът звънеше. Естествено, бях сам в леглото си, а през отворената врата виждах малката спалня от другата страна на коридора. Вратата на килера зееше отворена. Очевидно Ерик бе забравил да я затвори след себе си, когато се е прибирал в светлоустойчивата си бърлога.
	Днес слънцето грееше по-ярко и навън беше по-топло — около пет градуса, с тенденция да достигнат до десет. Чувствах се в много по-добро настроение в сравнение с предишния ден по същото време. Вече знаех какво се случваше; или поне знаех в общи линии какво очакваше от мен и как щяха да протекат следващите няколко дни. Или поне така си мислех. Но когато вдигнах слушалката, веднага разбрах, че съм доста далеч от истината.
	— Къде е брат ти? — кресна шефът на Джейсън, Шърли Хенеси. Мъж с такова име може да докара усмивка на лицето ти, но само до момента, в който застанеш очи в очи с него. Тогава разбираш, че най-добре ще е да запазиш усмивката си за себе си.
	— Откъде де знам? — смело отвърнах аз. — Сигурно е останал да преспи у някоя приятелка.
	Шърли, когото всички наричаха Баракудата, никога, ама никога не беше звънял тук, за да издирва Джейсън. Всъщност бих се изненадала, ако изобщо някога му се е налагало да звъни, където и да било. Поне в едно нещо Джейсън наистина си го биваше — пристигаше на работното място точно навреме и изглеждаше зает до приключването на работния си ден, макар че аз до ден-днешен не проумявах за какво точно му плащаха. Паркираше лъскавия си пикап на служебния паркинг, прехвърляше се в друг пикап с надпис „Община Ренард“ на вратата и обикаляше наоколо, за да дава разпореждания на пътно-ремонтните екипи. Понякога работата му изискваше да слиза от пикапа, да стърчи прав до група мъже и заедно с тях да гледа втренчено големи дупки на пътя или встрани от него.
	Прямотата ми накара Баракудата да си глътне езика.
	— Суки, не ти отива да приказваш такива неща! — възкликна той, потресен до дъното на душата си, че една неомъжена девойка е в състояние да говори за похожденията на брат си.
	— Искаш да кажеш, че Джейсън не се е появил на работа? Звъня ли на домашния му телефон?
	— Да, и на двата ти въпроса — отвърна Баракудата, който — моите уважения — не беше някой глупак. — Дори изпратих Ботуша у тях. „Ботуша“ (закон божи е всеки работник в пътно-ремонтната бригада да си има прякор), или Антонио Гулиелми, никога не е напускал пределите на Луизиана и Мисисипи. Същото можеше да се каже за баща му и майка му, че и за бабите и дядовците му, макар да се носеше слух, че веднъж ходили до Брансън да гледат някакво шоу.
	— Пикапът ме там ли е бил? — попитах аз и усетих как започват да ме побиват ледени тръпки.
	— Да — отвърна Баракудата. — Бил паркиран пред къщата, с ключовете на таблото. Вратата зеела отворена.
	— На пикапа или на къщата?
	— Какво?
	— Коя врата е зеела отворена?
	— О, на пикапа.
	— Лоша работа, Баракуда — изпъшках аз. Вече ме тресеше от тревога.
	— Кога го видя за последно?
	— Снощи. Намина да ме види и си тръгна към… чакай да си спомня… трябва да е било между девет и половина и десет.
	— Сам ли дойде?
	— Да — чистата истина. Джейсън действително дойде сам.
	— Мислиш ли, че трябва да се обадя на шерифа? — попита Баракудата.
	Прокарах длан през лицето си. Нямах готовност за подобно развитие, колкото и тревожна да изглеждаше ситуацията.
	— Нека изчакаме още един час — предложих. — Ако не се довлече на работа в рамките на един час, обади ми се. Ако се появи, накарай го да ми се обади. А ако се наложи да уведомяваме шерифа, май е редно аз да го направя.
	Побързах да затворя, преди Баракудата да е повторил казаното дотук още няколко пъти, защото той предпочиташе да си говорим, отколкото да остане сам с тревогите си. Не, не мога да чета мисли по телефона; усетих го по гласа му. Познавам Баракудата Хенеси от години. Беше приятел на баща ми.
	Взех безжичната слушалка със себе си в банята, защото имах нужда от освежителен душ. Нарочно не измих косата си, за всеки случай — току-виж ми се наложило спешно да изляза от вкъщи. Облякох се, направих си кафе и сплетох косата си на плитка. Докато изпълнявах всички тези рутинни задължения, не спирах да размишлявам — нещо, което не ми се удаваше, ако седях мирно на едно място.
	Накрая в главата ми се избистриха следните възможни сценарии.
	Вариант едно. (Любимият ми.) Някъде между моята и неговата къща брат ми случайно е срещнал жена, в която се е влюбил толкова внезапно и безпаметно, че е плюл на дългогодишните си принципи и е зарязал и работа, и всичко. И в този момент брат ми се въргаляше в нечия постеля, отдаден на изтощителен секс.
	Вариант две. Вещиците, или както там се наричаха тези дяволски изчадия, някак си са разбрали, че Джейсън знае къде е Ерик, и са го отвлекли, за да изкопчат информация от него. (отбелязах си наум да науча малко повече за вещиците и техните методи на работа.) Колко дълго би могъл Джейсън да пази тайната за местонахождението на Ерик? При цялото си позьорство брат ми все пак е един много смел мъж — или може би инат, ако трябва да съм по-точна. Няма да се разприказва толкова лесно. А може би вещиците имаха магия за развързване на езици? Ако вещиците са го заловили, той може вече и да е мъртъв. А ако се е разприказвал, то аз се намирах в голяма опасност, а Ерик бе просто обречен. Те можеха да довтасат тук всеки момент, тъй като дневната светлина не представляваше никакъв проблем за тях. А в момента Ерик бе мъртъв за света и абсолютно беззащитен. Това определено бе най-лошият възможен сценарий.
	Вариант три. Джейсън е отишъл в Шривпорт Пам и Чоу. Може да са му казали, че ще му дадат част от парите предварително, а може би Джейсън просто е искал да посети бар „Вамптазия“ за малко нощни забавления. В такъв случай нищо чудно да го е прелъстила някоя млада вампирка, защото в това отношение Джейсън беше като Ерик — привличаше жените като магнит. А ако момичето бе пийнало малко повечко кръв от него, значи сега брат ми спеше дълбоко в нечия постеля. Тоест, вариант три представляваше разновидност на вариант едно.
	Ако Пам и Чоу знаеха къде е Джейсън, но не са ми звъннали, преди да се херметизират в ковчезите си, щях да им се ядосам ужасно. Засърбяха ме ръцете да грабна брадвичката и да започна да дялкам колове.
	Тогава се сетих за онова, което всячески се опитвах да изтрия от паметта си: усещането, когато колът прониза тялото на Лорена; изражението на лицето й, когато осъзна, че е настъпил краят на предългия й живот. Пропъдих тези мисли колкото се може по-далече от съзнанието си. Това е цената, която плащаш, ако решиш да убиеш някого (ако ще и вампир да е). Освен ако не си завършен социопат, разбира се, каквато аз не съм.
	Лорена щеше да ме убие, без да й мигне окото. Всъщност може би дори щеше да изпита удоволствие. Но тя беше вампир, а Бил непрекъснато ми повтаряше, че вампирите са коренно различни от хората — макар на външен вид да изглеждат почти като нас, вътрешните им функции и личностните им характеристики са претърпели радикални изменения. Вярвах му и приемах предупрежденията му съвсем сериозно, или поне повечето от тях. Но те толкова много приличаха на истински хора, че изобщо не беше трудно да им припишеш нормални човешки реакции и чувства.
	Най-тревожен в цялата тази ситуация оставаше фактът, че Пам и Чоу нямаше да станат преди залез-слънце и бог знае кого — или какво — щях да събудя, ако звъннех във „Вамптазия“. Според мен те двамата не живееха в бара. Бях останала с впечатлението, че Пам и Чоу обитават общ дом… или мавзолей… някъде в Шривпорт.
	Денем в клуба ходеха хора, за да го почистват, но те едва ли имаха представа от вампирските дела. А дори и да имаха, хората, които работеха за вампири, бързо се научаваха да държат езика си зад зъбите.
	От друга страна, ако отидех направо в клуба, бих могла да си поговоря лично с някого от персонала и да надникна в съзнанието му. Както вече споменах, не мога да чета вампирски мисли и именно това ме привлече в Бил при първата ни среща. Представете си цял живот да сте били подложени на оглушителна музика и в един момент внезапно да се озовете в пълна тишина. Огромно облекчение!
	Понякога все пак се чудя защо не мога да чувам вампирските мисли и съм си изградила специална теория по този въпрос. Не съм от най-образованите, но съм прочела това-онова за невроните, чиято задача е да активизират човешкия мозък. Те отговарят за мисловния процес, нали така? И тъй като вампирите го съживява магия, а не нормална жизнена сила, техните мозъци са неподвластни на невроните и не се активизират. Тоест — няма нищо за улавяне. Без да броим случайната искра, която припламваше в главите им веднъж на три месеца, но аз старателно криех от тях тази подробност, защото все още не ми се умираше.
	А сега познайте кой е единствения вампир, чиито мисли съм „чувала“, и то два пъти. Правилно предположихте — Ерик.
	Като изключим романтичния момент, може да се каже, че компанията на Ерик ми е приятна по същите причини, поради които ми носеше удоволствие и общуването с Бил. Дори Арлийн спира да ме слуша, ако внезапно й хрумне нещо по-интересно за мислене, като например оценките на децата й в училище или някакви техни остроумия. С Ерик нещата стоят коренно различно: той може да слуша сърдечните ми излияния и да си мисли за новите чистачки на колата си, но аз никога не разбирам за това.
	Единият час, който ми отпусна Баракудата, почти изтичаше, а аз така и не успях да измисля нищо конструктивно. Предъвквах наум едни и същи празни приказки. Ето какво се случва, когато често си говориш сам със себе си.
	Телефонът звънна точно на шейсетата минута и Баракудата призна, че няма новини за Джейсън. Никой не го бил чувал или виждал. Но пък Ботуша също не забелязал нищо подозрително около къщата му, с изключение на отворената врата на пикапа.
	Все още нямах никакво желание да звъня на шерифа, но и нямах голям избор. В така създалата се ситуация липсата на обаждане от моя страна би изглеждала подозрителна.
	Очаквах, че съобщението ми ще все смут и тревога у органите на властта, но отсреща реагираха с добродушно безразличие. Шериф Диърборн всъщност избухна в смях.
	— Обаждаш ми се да ми кажеш, че женкарят Джейсън закъснява за работа? Суки Стакхаус, изумяваш ме! — Бъд Диърборн имаше ленив глас и сплескана физиономия като на пекинез. Направо го виждах как сумти недоволно в слушалката.
	— Той никога не закъснява за работа! Освен това пикапът му стои пред къщата с отворена врата — казах.
	Това вече изостри вниманието му, защото Бъд Диърборн е човек, който разбира от хубави пикапи.
	— Това действително звучи малко странно, но все пак Джейсън отдавна е навършил двайсет и една и му се носи славата на мъж, който е като… (разгонен нерез, помислих си аз) магнит за жените — деликатно допълни Бъд. — Готов съм да се обзаложа, че се е влюбил до ушите в някое ново момиче, и много ще се разкайва, че ти е причинил тревога. Ако не се появи до утре следобед, обади се пак, чу ли?
	— Да, чух — отвърнах аз с леден тон.
	— Стига, Суки, недей да ми се сърдиш сега. Аз просто ти казвам онова, което би ти казал всеки полицай — каза той.
	Всеки полицай с олово в задника, помислих си аз. Но не го казах на глас. Нямах друг полицай на разположение, освен Бъд и предпочитах да не го дразня излишно.
	Затова смотолевих някаква любезност и затворих. След като се отчетох пред Баракудата, реших, че най-разумно би било да тръгна за Шривпорт. Започнах да набирам номера на Арлийн, но се сетих, че децата й сигурно са около нея, защото ваканцията още не беше свършила. Прииска ми се да звънна на Сам, но се отказах, защото той щеше да се почувства длъжен да ми помогне, а аз нямах никаква представа каква точно помощ ми е нужна. Аз просто исках да споделя тревогите си с някого, макар да знаех, че е глупаво. Никой не можеше да ми помогне, освен мен самата. След като взех решение да бъда смела и независима, едва се удържах да не звънна на Алсид Ерво — заможен и трудолюбив мъж от Шривпорт. Баща му е собственик на геодезична компания, изпълняваща поръчки в три щата, и Алсид често снове между фирмените им офиси. Предишната нощ споменах за него на Ерик; именно Ерик беше изпратил Алсид с мен в Джаксън. Но между мен и мосю Ерво-младши се породиха симпатии от романтично естество, които и двамата загърбихме единодушно, така че не ми се струваше много редно да го занимавам с проблемите си, след като той така или иначе не би могъл да ми помогне.
	Не ми се искаше да напускам къщата, от страх да не пропусна някое обаждане във връзка с Джейсън, но след като шерифът не го търсеше, едва ли някой щеше да се обади скоро.
	Преди да изляза, приведох в ред килера в малката спалня, за да изглежда по обичайния си начин и да не буди подозрения. На Ерик щеше да му е трудно да се измъкне от нишата след залез-слънце, но не и невъзможно. Не можех да му оставя бележка, защото някой би могъл да нахлуе с взлом в къщата и да я прочете. Да му звъня след залез-слънце също нямаше смисъл, защото той нямаше да вдигне слушалката. От друга страна, той беше толкова дезориентиран о амнезията, че безпричинното ми отсъствие можеше да го изплаши още повече.
	Внезапна ми хрумна идея. Взех едно листче от миналогодишния ми календар „Дума на деня“ (с думата „очарование“) и написах следното:

	„Джейсън, ако случайно наминеш през вкъщи, обади ми се! Много съм разтревожена за теб. Никой не знае къде си. Аз ще се прибера следобед или най-късно довечера. Сега отивам у вас, а след това ще се отбия и до Шривпорт. После веднага се прибирам и ще чакам да ми се обадиш.
	Целувки, Суки.“

	Взех тиксо и залепих бележката на хладилника — точно там, където една сестра би очаквала да се запъти брат й, ако случайно се отбие в дома й.
	Готово. Ерик имаше достатъчно мозък в главата си, за да разбере скритото между редовете послание. А в същото време текстът звучеше съвсем безобидно, в случай че бележката попаднеше в ръцете на неканени гости.
	И все пак се страхувах да оставя Ерик сам в това уязвимо състояние. Ами ако вещиците пристигнеха да го търсят и го откриеха заспал?
	Но защо чак сега?
	Ако са имали възможност да го открият, досега щяха да са дошли, нали така? Поне аз така смятах. Замислих се дали да не звънна на някой здравеняк… като Тери Белфльор например… и да го помоля да ме посети вкъщи — под предлог, че чакам обаждане от Джейсън, а ми се налага да изляза, — но не ми се струваше редно да излагам на опасност и други хора, като ги въвличам в програмата за защита на Ерик, и то без тяхно знание.
	Обадих се на всички болници в окръга, макар че тази работа можеш да я свърши и шерифът. Болниците знаеха имената на всичките си пациенти, но между тях нямаше нито един Джейсън Стакхаус. Обадих се и на пътна полиция, за да попитам дали е имало катастрофи през нощта. Отговориха ми, че в града и околностите не е имало никакви произшествия. Звъннах и на няколко бивши приятелки на Джейсън, но получих доста негативни коментари, някои от които — откровено нецензурни.
	Реших, че съм покрила всички възможни фронтове. Вече спокойно можех да тръгна към къщата на Джейсън. Да си призная, дори се гордеех със себе си, докато шофирах на север от „Хамингбърд Роуд“ в посока към магистралата, а оттам — на запад, към къщата, в която прекарах първите седем години от живота си. Подминах „Мерлот“ и главната отбивка за Бон Темпс, които останаха отдясно, а аз завих наляво. Не след дълго пред погледа им се появиха старата ни къща и паркираният пред нея пикап на Джейсън, а на пет-шест метра от него се виждаше още един пикап, също толкова лъскав.
	Когато слязох от колата, един много черен мъж оглеждаше земята около пикапа на брат ми. С изненада установих, че вторият автомобил принадлежеше на Елси Бек — единствения полицай афроамериканец в целия окръг. Присъствието на Елси ми подейства едновременно успокояващо и тревожно.
	— Мис Стакхаус — мрачно изрече той. Елси носеше яке, спортни панталони и очукани ботуши, които изобщо не подхождаха на останалата част от облеклото му. Можех да се обзаложа, че ги държеше в багажника, в случай че му се наложеше да гази кал някъде извън кабинета си. Елси (името му всъщност се произнасяше Елсей) беше много мощен „предавател“ и мислите му достигнаха до мен съвършено безпрепятствено.
	За нула време научих, че Елси не е във възторг от срещата си с мен, не ме харесва и има сериозни подозрения, че с Джейсън се е случило нещо неприятно. Полицай Бек не даваше и пет пари за съдбата на Джейсън, но определено се страхуваше от мен. Смяташе ме за зловеща личност и се стараеше да ме избягва.
	Което, честно казано, ме устройваше идеално.
	Знаех за Елси Бек доста повече, отколкото ми се искаше, и то все неща, които изобщо не ми харесваха. Той обожаваше дъщеря си и съпругата си, но се държеше брутално с неотзивчивите арестанти. Не пропускаше случай да напълни джоба си, а такива случаи му се предоставяха в изобилие. Скубеше предимно афроамериканската общност, защото смяташе, че те никога няма да се оплачат от него на белите му колеги. И правилно смяташе.
	Сега разбирате ли какво имам предвид, като казвам, че нямам желание да чувам хорските мисли? Е, имаше и по-безобидни разкрития, като например мнението на Арлийн, че Чарлси Тутън заслужава по-свестен съпруг, или пък това, че Хойт Фортънбъри е одрал неволно чужда кола на паркинга и се е измъкнал, без да уведоми собственика.
	Ако решите да ме питате какво правя с всичката тази информационна плява, веднага ще ви отговоря — нищо не правя. Убедих се на собствен гръб, че няма полза да се намесвам, защото от цялата работа никой не става по-щастлив, но за сметка на това странната ми дарба привлича излишно внимание и после цял месец всички стоят на тръни в мое присъствие. Тайните в главата ми са повече от парите във Форт Нокс. И са заключени също толкова здраво.
	Не мога да отрека, че повечето от тези любопитни факти не оказваха съществена промяна върху цялостната житейска схема, докато поведението на Елси караше много хора да се чувстват нещастни. Имах желание да го спра, но нямах представа как. Елси беше много хитър и умееше да държи заниманията си в тайна от всеки, който разполагаше с достатъчно власт да му потърси сметка. Макар че изобщо не бих се изненадала, ако Бъд Диърборн се преструваше на сляп.
	— Полицай Бек — казах. — Джейсън ли търсите?
	— Шерифът ме помоли да намина и да огледам наоколо за евентуални нередности.
	— И открихте ли нещо?
	— Не, госпожице, не съм.
	— Началникът на Джейсън каза, че вратата на пикапа му била отворена.
	— Аз я затворих, за да не се изтощи акумулаторът. Естествено, постарах се да не пипам нищо. Но съм сигурен, че брат ви ще се появи всеки момент и няма да е във възторг, че му ровим в нещата без основателна причина.
	— Имам ключ за къщата му и искам да ви помоля да влезете вътре с мен.
	— Подозирате, че нещо се е случило с брат ви вътре в къщата, така ли? — Елси Бек изговаряше думите толкова старателно, че се запитах дали в джоба му нямаше скрит магнетофон.
	— Не е изключено. Джейсън няма навика да отсъства от работа. Всъщност той никога не отсъства от работа. И аз винаги знам къде е. Това е неписано правило помежду ни.
	— А ако реши да забегне нанякъде с някоя красавица, ще ви каже ли? Повечето братя не биха го направили, мис Стакхаус.
	— Ще ми каже. Ако не на мен, то поне на Баракудата.
	Елси Бек се пробва да се усмихне недоверчиво, но не му се удаде.
	Къщата беше заключена. Извадих моята връзка с ключове, избрах онзи, който ми трябваше, и влязохме вътре. Странно, но когато прекрачих прага, не ме завладя усещането за роден дом — онова усещане, което помнех от детството си. Бях живяла в къщата на баба много по-дълго, отколкото в тази малка къщичка. Джейсън се премести тук веднага след като навърши двайсет и макар че понякога се отбивах да го видя, общият ми престой в тази къща едва ли надхвърляше двайсет и четири часа за последните осем години.
	Огледах се и забелязах, че в обстановката нямаше голяма промяна и изглеждаше почти като в спомените ми. Малка къща във фермерски стил, с малки стаи, но доста по-съвременна от бабината — от моята — и с по-добра топлоизолация. Баща ми бе свършил по-голяма част от работата собственоръчно, и то доста качествено.
	В малката всекидневна все още стояха мебелите от кленово дърво, които мама бе избирала от разпродажба, и тапицерията им — бежова, на зелени и сини цветя, каквито никога няма да срещнеш сред природата, — изглеждаше все тъй ярка. За жалост. Отне ми няколко години да проумея, че майка ми — макар и умна жена в някои отношения — е била абсолютно лишена от всякакъв вкус. Брат ми все още не го знаеше, очевидно. Беше сменил завесите, килима — и то за да скрие най-протритите места върху стария мокет; имаше нови електроуреди, банята изглеждаше като след основен ремонт. Но ако родителите ми влезеха днес в старата си къща, те биха се почувствали съвсем като у дома си.
	Само че родителите ми бяха мъртви от двайсет години и тази внезапна мисъл ми подейства като шок.
	Стоях до входната врата и трескаво се молех да не се натъкна на кървави петна. Елси Бек тръгна да обикаля наоколо, а след секунда колебание го последвах и аз. Нямаше много за гледане; както споменах, къщата е малка. Три спални (две от които — доста тесни), гостна, кухня, една баня, сравнително просторна обща семейна стая и мъничка трапезария: средностатистическа къща за всеки средностатистически град в Америка.
	Къщата изглеждаше доста подредена. Джейсън никога не е живял като прасе, въпреки че понякога се държеше точно по този начин. Дори огромното легло, заемащо почти цялата спалня, изглеждаше по-скоро оправено, макар че изпод покривката се подаваха черните му чаршафи. Създаваха илюзията, че са копринени, но аз бях сигурна, че са от изкуствена материя. Твърде хлъзгави за моя вкус; аз предпочитах хасето.
	— Няма видими следи от борба — отбеляза полицаят.
	— Така и така съм тук, искам да взема нещо — казах аз и се запътих към стария оръжеен шкаф на татко. Беше заключен, но аз имах ключ и за него, дори помнех дългото обяснение на Джейсън защо ми е нужен достъп до него по всяко време — в случай че той е на лов и спешно му потрябва допълнителна пушка или нещо друго. Сякаш ще зарежа всичко и ще хукна да му нося друга пушка!
	Е, бих могла и да хукна, ако не съм на работа.
	Всички пушки на Джейсън и на баща ми се намираха в оръжейния шкаф заедно с достатъчно количество резервни муниции.
	— Липсва ли нещо? — Полицаят неспокойно пристъпваше от крак на крак до вратата на трапезарията.
	— Не. Просто искам да взема една от тях вкъщи.
	— Да не би да очакваш някакви неприятности? — Бек за първи път прояви нещо като заинтересованост.
	— Джейсън изчезна безследно, знам ли какво може да се случи? — казах аз, бе да изпадам в излишни подробности. Бек така или иначе не ме смяташе за много умна, въпреки че се страхуваше от мен. Джейсън ми беше казал, че ще ми донесе пушка, и аз реших, че не би било зле да имам една под ръка. Извадих я — „Бенели“ — и открих кои са патроните за нея. Брат ми се гордееше с пушките си и старателно ме беше научил да стрелям и да зареждам оръжие. Имаше две различни кутии патрони.
	— Кои са по-добри? — попитах аз полицая.
	— Охо, „Бенели“! — възхити се той. — 12-ти калибър, а? Аз бих взел патрони за пернат дивеч. Тези за целева стрелба имат по-малка стопираща сила.
	Послушах го и пъхнах кутията в джоба си.
	Тръгнах с пушката към колата си; Бек ме следваше по петите.
	— Длъжна си да сложиш пушката в багажника, а патроните — в колата — уведоми ме полицаят. Направих точно така, както ми каза, дори скрих патроните в жабката. После се обърнах към него. Полицай Бек нямаше търпение да се махне от полезрението ми и не гореше от ентусиазъм да се захване с издирването на Джейсън.
	— Огледа ли зад къщата? — попитах.
	— Не. Аз всъщност пристигнах тук секунди преди теб.
	Кимнах с глава към езерото зад къщата и двамата се отправихме натам. Преди около две години брат ми с помощта на Хойт Фортънбъри построи голяма веранда в задния си двор и я обзаведе с хубави градински мебели, купени от есенната сезонна разпродажба в „Уолмарт“. Сложи дори пепелник върху масичката от ковано желязо за онези от приятелите си, които излизаха навън да пушат. Някой беше използвал пепелника. Хойт пушеше, припомних си аз. Нищо друго не ми направи впечатление на верандата.
	Елси Бек отиде да огледа задната врата, а аз се спуснах по наклона към пристана, който татко беше построил край езерото. Стори ми се, че видях някакво петно върху дъските, и заковах на място. Призля ми; може и да съм извикала, защото Елси Бек веднага се озова до мен.
	— Виж пристана — казах.
	Елси веднага улови следата, като сетер.
	— Не мърдай от мястото си — подвикна ми той с професионален тон, нетърпящ възражение. Движеше се много предпазливо и оглеждаше земята около краката си преди всяка следваща стъпка. Имах чувството, че е минал поне час, когато Елси най-после стигна до пристана. Той стъпи на избелелите от слънцето дъски и приклекна, за да огледа терена отблизо. Погледът му се насочи към нещо от дясната страна на петното; нещо, което не можех нито да видя, нито да прочета в мислите му. Но после в съзнанието му се оформи безмълвен въпрос: Какви работни обувки носи Джейсън?
	— „Катерпилар“ — извиках аз и започнах да се треса от страх. Джейсън беше всичко, което имах.
	И тогава осъзнах, че бях отговорила на въпроса му, преди да го е задал на глас. Огромна грешка, която умело избягвах вече години наред. Запуших устата си с длан, но твърде късно — Бек вече ме гледаше като обезумял. Искаше му се да се плюе на петите и да избяга далече от мен. Освен това мислеше, че Джейсън е в езерото, мъртъв. Въображението му рисуваше картина — как брат ми се подхлъзва, удря си главата в пристана и пада във водата, — ала не можеше да вмести в нея загадъчния отпечатък…
	— Кога ще можете да претърсите езерото? — извиках отново.
	Той се обърна към мен, вкаменен от ужас. От години не ми се беше случвало да ме гледат така, а никак не ми се искаше да плаша точно него, и то точно в този момент.
	— На пристана има кръв — посочих аз в опит да замажа положението. Намирането на правдоподобни обяснения ми беше втора природа. — Страхувам се, че Джейсън може да е паднал в езерото.
	Бек сякаш се поуспокои малко и отново насочи вниманието си към водата. Татко ми е разказвал, че специално е търсил парцел за строеж, в който да има езеро. Казвал ми е също, че езерото е много дълбоко и го захранва малък поток. Около две трети от земята край него се косеше и се поддържаше като двор, а на отсрещния му край имаше гъста гора. Джейсън обичаше да седи вечер на пристана и да гледа с бинокъл как животните слизат на водопой.
	В езерото имаше и риба. Брат ми я развъждаше. Стомахът ми се сви от страх.
	Полицай Бек най-после се изправи и се върна при мен на верандата.
	— Трябва да намерим водолаз — каза Елси Бек. — Това може да отнеме време. Освен това шерифът трябва да даде съгласието си.
	Разбира се, подобна операция щеше да струва пари, а те нямаше да дойдат от общинския бюджет. Поех дълбоко въздух.
	— Колко време ще отнеме? Часове или дни?
	— Може би ден-два — отвърна той след дълга пауза. — Нужен ни е човек с опит. Водата е твърде студена, а самият Джейсън ми е казвал, че езерото е дълбоко.
	— Добре — въздъхнах аз, опитвайки се да прикрия нетърпението и яда си. Тревогата ме ядеше отвътре като червей.
	— Между другото, Карла Родригес е била в града снощи — каза Елси.
	Информацията бавно проникна в мозъка ми и пусна корени в гънките му.
	Карла Родригес — дребничка, мургава и поразително красива — бе единствената жена, която замалко да разбие сърцето на Джейсън. Всъщност свръхестествената му придружителка в новогодишната нощ малко приличаше на Карла. А самата госпожица Родригес се премести да живее в Хюстън преди около три години — за мое огромно облекчение. Беше ми дошло до гуша от тяхната взривоопасна любов, гарнирана с изобилие от шумни скандали, затваряне на телефони и тръшкане на врати.
	— Защо? Къде е отседнала?
	— В Шривпорт, у братовчедка си — каза Бек. — Онази Дови, нали я знаеш?
	Дови Родригес често гостуваше на Карла в Бон Темпс, преди тя да се премести в Хюстън. Дови бе изтънчената градска братовчедка, която от време на време се отбиваше в провинцията, за да вкара селските дръвници в правия път. Разбира се, всички й завиждахме.
	Явно сблъсъкът ми с братовчедките Родригес беше неизбежен.
	Пътуването ми до Шривпорт — също.


	4

	Полицай Бек побърза да се отърве от мен — под предлог, че трябва да доведе следовател, за да направят допълнителен оглед, — и обеща да ме държи в течение. Но аз знаех — директно от мозъка му, — че той криеше нещо от мен и споменаването на Карла Родригес имаше за цел да отвлече вниманието ми в друга посока.
	Освен това изглеждаше много по-уверен, че става въпрос за престъпление, и аз даже очаквах да конфискува пушката ми като веществено доказателство. Но Елси Бек не спомена нищо по този въпрос. Аз също.
	Честно казано, всичко това ме разтърси много повече, отколкото ми се искаше да призная дори пред себе си. Когато тръгнах да търся брат си, бях убедена, че с него всичко е наред — че просто се е завеял някъде (или по-скоро се е залежал, ха-ха!). Допусках, че може да се е забъркал в някоя безобидна неприятност, както неведнъж му се е случвало. Но дори и за миг не съм вярвала, че нещата могат да бъдат толкова сериозни.
	Не разполагах с мобилен телефон — все не успявах да отделя пари за подобна покупка, — затова потеглих с колата към вкъщи. Запитах се на кого бих могла да се обадя и отговорът ме отчая — на никого. А и какво бих могла да споделя? Все още нямах новини за Джейсън. Почувствах се ужасно самотна, за пореден път. Но просто не исках да бъда „жената в беда“, която цъфва на прага на приятелите си, за да ги занимава с проблемите си.
	Очите ми плувнаха в сълзи. Така ми се искаше баба ми да е жива! Отбих встрани от пътя и си ударих един шамар по бузата. После се нарекох с няколко обидни имена.
	Шривпорт. Трябваше да отида в Шривпорт и да се срещна с Дови и Карла Родригес. Освен това бих могла да се видя с Пам и Чоу, за да разбера дали не знаят нещо във връзка с изчезването на Джейсън. Само че до събуждането им имаше доста време и щеше да ми се наложи да вися в празния клуб до залез-слънце, ако изобщо се намереше някой да ми отвори. Но просто не можех да стоя у дома и да чакам. Ако попаднех на хора от персонала на „Вамптазия“, бих могла да прочета мислите им и току-виж съм открила нещо интересно.
	От една страна ако отидех до Шривпорт, щях да изгубя връзка с тукашните събития. От друга страна, щях да върша нещо и нямаше да се чувствам безполезна.
	Докато стоях и се чудех дали дилемата ми има трета или четвърта страна, се случи нещо неочаквано.
	Нещо още по-странно от всички днешни събития, взети накуп. Както си седях в колата — обляна в сълзи, насред нищото, встрани от пустия общински път, — зад мен спря лъскаво, черно, чисто ново „Камаро“. Пътническата врата се отвори и оттам слезе разкошна жена, висока поне метър и осемдесет. Естествено, веднага си я спомних; тя беше атракцията на новогодишното парти в „Мерлот“. На шофьорското място седеше Тара Торнтън, моя приятелка от училище.
	Странна работа, помислих си аз, вперила празен поглед в огледалото за обратно виждане. Не бях виждала Тара от седмици — откакто случайно се засякохме във вампирски бар в Джаксън, Мисисипи. Тя придружаваше един вампир на име Франклин Мот — красив, излъскан, опасен и изтънчен, макар и на преклонна възраст.
	Тара винаги изглежда страхотно. Има черна коса, тъмни очи, гладка мургава кожа и достатъчно мозък в главата си, за да върти собствен магазин за модерно дамско облекло „При Тара“. (Е, „модерно“ по стандартите на Бон Темпс, разбира се.) Помежду ни се зароди приятелство, защото и двете произхождаме от семейства, белязани от тежка житейска драма.
	Ала тази висока жена хвърляше сянка дори върху Тара. И тя имаше тъмна коса, но нейната грееше отдалеч с яркочервените си кичури. Тъмните й бадемови очи изглеждаха неестествено големи на фона на млечнобялата й кожа; краката й бяха дълги и прави като сгъваема стълба, а бюстът й — щедър дар от природата — просто преливаше от деколтето. Носеше яркочервени дрехи от глава до пети и червило в същия цвят.
	— Суки — извика Тара. — Всичко наред ли е? — тя внимателно пристъпваше към кората ми със забит в краката си поглед, за да не повреди високите токчета на лъскавите си кафяви ботуши. Аз не бих ги изтърпяла и пет минути. Прекарвам твърде дълго време в тичане напред-назад с табла в ръка, за да тормозя краката си с нещо, което служи единствено за красота.
	В тревистозеления си пуловер и тъмносив панталон Тара изглеждаше преуспяла, привлекателна и самоуверена млада жена.
	— Тъкмо се гримирах, когато чух по полицейската честота на радиостанцията ми, че нещо се е случило в къщата на Джейсън — каза тя и се настани на съседната седалка, за да ме прегърне. — Веднага тръгнах насам и те видях да излизаш от алеята му. Какво става? — жената в червено стоеше права с гръб към колата и тактично гледаше в посока към гората.
	Обожавах баща си и винаги съм знаела, че на каквото и да ме е подлагала майка ми, го е правила за мое добро (поне успя да го внуши както на мен, така и на себе си). Но с родителите на Тара нещата стояха много по-различно. Те и двамата бяха лоши хора — алкохолици и скандалджии — и по-големите братя и сестри на Тара напуснаха дома им при първа възможност, оставяйки нея, като най-малка, да плаща цената за тяхната свобода.
	А сега, когато аз се намирах в беда, тя бе до мен готова да ми помогне.
	— Ами… Джейсън изчезна безследно — казах аз с възможно най-спокоен глас, но после се разхълцах неудържимо и развалих ефекта. Извърнах глава на една страна и се загледах през моя прозорец. Чувствах се неловко да се разкисвам така в присъствието на непознатата.
	Тара тактично пренебрегна сълзите ми и започна да ми задава логичните за случая въпроси: Звъннал ли е Джейсън на работното си място? Обадил ли ми се е предишната вечер? С кого е излизал напоследък?
	Това ме подсети за придружителката му в новогодишната нощ. Нямаше смисъл да крия факта, че е различна, защото с Тара сме се засичали в „Клубът на мъртвите“, а освен това нейната нова приятелка също беше някакъв вид свръхсъщество. Тара знаеше всичко за тайния свят, който ни заобикаляше.
	Оказа се, че греша.
	Паметта й бе изтрита. Или поне тя се преструваше, че е било така.
	— Какво? — възкликна Тара с леко пресилен ентусиазъм. — Върколаци? В онзи нощен клуб? Спомням си, че те видях там. Скъпа, да не би да си прекалила с алкохола тогава?
	Въпросът й ме ядоса, защото тя много добре знаеше, че почти не пия. От друга страна, ако Франклин Мот бе изтрил нещо от паметта й, той със сигурност трябваше да го е заместил с нещо друго, така че въпросът й си звучеше съвсем логично. Почувствах се ужасно разочарована, че не мога да й се доверя, и стиснах очи, за да не гледам празния й поглед. По бузите ми се затъркаляха сълзи.
	— Не, не съм — срязах я аз.
	— Божичко, Суки, да не би ухажорът ти да е сложил нещо в питието ти? — изписка уплашено Тара и стисна ръката ми. — От онези хапчета „Рохипнол“? Направо не е за вярване! Алсид ми се стори много свестен мъж.
	— Няма значение — прекъснах я аз с доста по-спокоен тон. — В крайна сметка това няма нищо общо с Джейсън.
	Тара продължаваше да стиска ръката ми с тревожно изражение на лицето.
	И в този момент аз осъзнах, че не й вярвам. Тара знаеше, че вампирите могат да изтриват човешката памет, и се преструваше, че Франклин Мот е изтрил нейната. Сигурна бях, че много добре си спомня какво се случи в „Клубът на мъртвите“, но ме лъже. Е, какво пък, може би не искаше да се забърква в неприятности. Поех дълбоко въздух.
	— Още ли излизаш с Франклин? — реших да сменя темата.
	— Тази кола ми е подарък от него.
	Гледай ти! Това ми подейства като шок, но все пак не ми е работа да размахвам пръст срещу когото и да било.
	— Много е хубава. Тара, случайно да имаш познати вещици? — отново търсех начин да сменя темата; не исках да я упреквам и наранявам. Очаквах въпросът ми да я развесели и нищо повече.
	Разбира се, нямаше да е зле, ако можехме да открием вещица. Бях сигурна, че отвличането на Джейсън — зарекох се, че няма да мисля за „убийство“, а за „отвличане“, — имаше нещо общо с проклятието на вещиците върху Ерик. Иначе съвпаденията ставаха твърде много. Макар че през последните няколко месеца се нагледах на какви ли не чудесии и съвпадения.
	— Разбира се, че имам — отвърна Тара с горда усмивка. — Тук със сигурност мога да ти помогна. Така де, ако смяташ, че уикан ще ти свърши работа.
	Изпитах сложна гама от чувства, които лицето ми просто не успя да побере едновременно. Шок, страх, скръб и тревога бушуваха като обезумели в бедната ми главица. Да видим кое от тях щеше да изплува на повърхността, щом вихрушката утихнеше.
	— Ти си вещица? — едва чуто попитах аз.
	— О, божичко, не, не съм. Аз съм католичка. Но имам приятели, които са уикани. Между тях има и вещици.
	— Сериозно? — май за пръв път чувах думата уикан. И все пак ми звучеше познато; може би я бях срещала в някой любовен или приключенски роман. — Извинявай, но какво значи това? — смирено попитах аз.
	— Холи може да ти го обясни по-добре от мен — отвърна Тара.
	— Холи? Моята колежка Холи?
	— Да, точно тя. А може да питаш и Даниел, макар че тя не обича да говори на тази тема. Холи и Даниел са в едно и също сборище.
	Това вече ме извади от равновесие и аз буквално онемях.
	— Сборище — едва чуто повторих.
	— Нали се сещаш, група езичници, които се прекланят пред определен култ.
	— Сборищата не са ли само за вещици?
	— Мисля, че не. Обаче членовете им трябва да бъдат нехристияни. Искам да кажа, че уиканството е религия.
	— Добре — казах. — Добре. Мислиш ли, че Холи ще се съгласи да говори с мен за това?
	— Не виждам причина да ти откаже — Тара отиде до колата си, за да вземе мобилния си телефон, и взе да снове напред-назад, докато разговаряше с Холи. Използвах кратката почивка, за да възстановя психическата си стабилност, така да се каже. И тъй като не исках да изглеждам неучтива, излязох да поговоря с жената в червено, която до този момент проявяваше завидно търпение.
	— Съжалявам, че ви срещам в толкова напрегнат за мен ден — казах аз. — Суки Стакхаус, приятно ми е.
	— Аз съм Клодин — отвърна тя и ме дари с великолепна холивудска усмивка. Кожата й изглеждаше поразително нежна — тъничка и лъскава като повърхността на зряла слива. Захапеш ли я, ще те опръска със сок. — Тук съм заради засилената напоследък активност.
	— О, така ли? — изхълцах аз и замлъкнах.
	— О, да! Имате и вампири, и върколаци, и всякакви други едри и дребни твари; да не говорим, че тук се пресичат няколко важни и мощни енергийни потока. Всички тези възможности ме привличат като магнит.
	— Аха — колебливо отбелязах аз. — Значи планирате да наблюдавате цялата активност, така ли да го разбирам?
	— О, не. Аз не съм просто наблюдател — тя се засмя. — Ти си голяма потайница, така ми се струва.
	— Холи чака — съобщи Тара, хлопна капачето на телефона си и се усмихна, защото покрай Клодин трудно можеш да останеш сериозен. За моя изненада, аз също се бях ухилила до ушите, но не с обичайната ми нервна усмивка, а искрено и от сърце. — Няма нищо против да си поговорите.
	— Ще дойдеш ли с мен? — Говорех на Тара, защото не знаех какво да си мисля за спътницата й.
	— Съжалявам, но днес Клодин ще ми помага в магазина — отвърна Тара. — Правя новогодишна разпродажба на старата стока и ще имам доста клиенти. Искаш ли да ти запазя нещо? Имам няколко страхотни вечерни рокли. Онази, която носеше в Джаксън пострада сериозно, нали?
	Да, защото един фанатик ми промуши с кол, без да му мигне окото. Роклята действително пострада сериозно. Аз също.
	— Останаха петна — отвърнах аз, без да навлизам в подробности. — Много мило от твоя страна, но едва ли ще имам време да пробвам дрехи. Покрай тези неприятности с Джейсън имам твърде много грижи — и твърде малко пари, допълних наум.
	— Разбира се — каза Тара и отново ме прегърна. — Обади ми се, ако имаш нужда от мен, Суки. Жалко, че не си спомням почти нищо от онази нощ в Джаксън. Сигурно съм прекалила с алкохола. Танцувахме ли?
	— И още как! Ти ме изнуди да изпълним нашия танц от училищния конкурс за таланти.
	— Не може да бъде! — изписка Тара с престорен ужас.
	— Опасявам се, че може — бях абсолютно сигурна, че си го спомня.
	— Ще ми се да съм била там — обади се Клодин. — Много обичам да танцувам.
	— А на мен ми се ще да бях пропуснала онази нощ в „Клубът на мъртвите“, повярвай ми — въздъхнах аз.
	— Господи, напомни ми да не припарвам до Джаксън след този публичен позор — каза Тара.
	— Мисля, че и за двете ни е по-добре да стоим далеч от Джаксън — доста вампири разгневих в Джаксън, а върколаци — още повече. Малко от тях оцеляха, но все пак…
	Тара се поколеба малко; очевидно искаше да ми каже нещо и се чудеше как да го формулира.
	— Тъй като Бил е собственик на сградата, в която се намира магазинът ми — предпазливо изрече тя, — той ми остави един телефонен номер. Каз ми, че ще го проверява за обаждания, докато е извън страната. Така че… ако искаш… да му кажеш нещо…
	— Благодаря — казах аз, макар че изобщо не се чувствах благодарна. — Той ми каза, че е оставил бележка с телефонния си номер у тях — отсъствието на Бил от страната придаваше на раздялата ни оттенък на окончателност. И през ум не ми бе минавало да го потърся, за да споделя с него тревогите си. Бих звъннала на всичките си познати и приятели, но не и на него.
	— Просто исках да знаеш, че изглеждаше доста… хм, тъжен — каза Тара, докато внимателно разглеждаше върховете на ботушите си. — От него струеше някаква… Меланхолия — важно добави тя, сякаш се наслаждаваше да използва непривични за нея думи. Клодин се усмихна и кимна в знак на съгласие. Ама че странна особа! Огромните й очи светеха от радост, докато ме потупваше по рамото.
	Преглътнах с мъка и си поех дълбоко въздух.
	— Ами, той си е такъв по принцип. Рядко ще го видиш усмихнат — казах. — Много ми липсва, но… Тежко ми е. Той просто ме нарани твърде много — поклатих глава аз. — Все пак ти благодаря за предложението да ми дадеш номера му. И съм ти адски задължена за това, че ми каза за Холи.
	Тара поруменя от удоволствие (съвсем заслужено, при това) и се качи в чисто новото си „Камаро“. Клодин намести стройната си снага на седалката до нея, помаха ми през прозореца и миг по-късно аз отново останах сама. Поседях още малко в колата си, опитвайки се да се сетя къде точно живееше Холи. Спомних си, че веднъж се оплакваше от смехотворните размери на гардероба в апартамента си. Следователно трябваше да я търся в „Кингфишър Армз“.
	Спрях пред U-образната сграда в южния край на Бон Темпс и огледах пощенските кутии, за да разбера номера на апартамента й. Живееше на приземния етаж, в апартамент номер 4. Холи имаше четиригодишен син, Коуди. И Холи, и най-добрата й приятелка — Даниел Грей — се омъжиха веднага след завършване на училище и се разведоха пет години по-късно. Даниел получаваше огромна помощ от майка си, но Холи нямаше този късмет. Нейните отдавна разведени родители живееха далече, а баба й бе починала в крилото за болни от Алцхаймер към старческия дом на община Ренард. По едно време Холи излизаше с полицай Анди Белфльор, но връзката им се разпадна след няколко месеца. Хората разправяха, че старата Карълайн Белфльор — бабата на Анди — смятала, че Холи не е достатъчно „добра“ за внука й. Аз нямах мнение по този въпрос. Нито Холи, нито Анди фигурираха в списъка на любимите ми хора, но Холи определено ми беше по-симпатична от Анди.
	Когато Холи отвори вратата, внезапно осъзнах колко много се е променила през последните няколко седмици. Тя от години боядисваше косата си в яркожълто, като глухарче. А сега беше матовочерна и на кичури. Имаше по четири обеци на всяко ухо и изглеждаше много отслабнала — костите на таза й ясно изпъкваха под тънкия плат на старите й джинси.
	— Здрасти, Суки — любезно ме посрещна тя. — Тара ме попита дали имам нещо против да поговоря с теб, но аз се съмнявах, че ще се появиш. Съжалявам за Джейсън. Влизай.
	Апартаментът наистина беше малък и макар че стените изглеждаха прясно боядисани, по всичко личеше, че е доста амортизиран от дългогодишна употреба. Основното помещение представляваше комбинация от гостна, трапезария и кухня, с барплот за закуска, разделящ кухненския бокс от останалата част на стаята. В ъгъла имаше кош за играчки, а върху издрасканата масичка за кафе — флакон с препарат за почистване и някакъв парцал. Холи явно си имаше работа.
	— Съжалявам, ако прекъсвам нещо — извиних се аз.
	— Няма проблем. Кока-кола? Сок?
	— Не, благодаря. Къде е Коуди?
	— Гостува на баща си — каза тя и се загледа в ръцете си. — Заведох го при него в деня след Коледа.
	— Къде живее баща му?
	— Дейвид живее в Спрингхил. Наскоро се ожени за приятелката си, Али. Тя вече си има две деца. Малкото й момиченце е на възрастта на Коуди и той много обича да си играе с нея. Непрекъснато говори за нея: „Шели това, Шели онова“ — Холи изглеждаше малко тъжна.
	Дейвид Клиъри произхождаше от голям семеен клан. С братовчед му Фар бяхме съученици в гимназията. Искрено се надявах — за доброто на Коуди и най-вече за гените му — Дейвид да е по-умният от двамата братовчеди.
	— Искам да говоря с теб за нещо много лично, Холи.
	На лицето й се изписа изненада.
	— Ами… ние никога не сме били много близки — каза тя. — Така че питай каквото искаш, а аз ще преценя дали да ти отговоря.
	Замислих се точно как да формулирам онова, което исках да кажа — без да издавам тайни и без да я обидя.
	— Ти вещица ли си, Холи? — попитах аз. Чувствах се неудобно, че използвам толкова драматична дума.
	— По-скоро съм уикан.
	— А би ли ми обяснила каква е разликата? — погледнах я за кратко в очите, но после реших да насоча вниманието си към сухите цветя в кошницата върху телевизора. Холи си мислеше, че мога да чета мислите й само ако я гледам в очите. (Визуалният контакт, също като докосването, действително прави четенето по-лесно, но изобщо не е задължителен.)
	— Ами, да… бих — бавно отвърна тя след кратък размисъл. — Ти не се занимаваш с разнасяне на клюки.
	— Всичко, което ми кажеш, ще си остане помежду ни — отново я погледнах в очите за кратко.
	— Добре — каза тя. — Значи, ако си вещица, практикуваш магически ритуали, естествено.
	Използваше „си“ вместо „съм“, помислих си аз. Предпочиташе да не прави твърде смели признания.
	— Черпиш енергия от източници, до които обикновените хора не смеят да припарят. Но искам да уточня, че да си вещица не означава да бъдеш зъл. Или поне не бива да е така. Уиканите се придържат към собствена езическа религия. Ние почитаме Богинята Майка и имаме свой календар на свещените дни. Можеш да бъдеш както уикан, така и вещица. Или да предпочиташ едното малко повече от другото. Всичко е много индивидуално. Аз, например, практикувам магьосничество, но повече се интересувам от уиканския начин на живот. Ние вярваме, че всяко действие е допустимо, стига да не вреди на околните.
	Колкото и да е странно, първата ми реакция от чутото бе смущение от факта, че Холи не е християнка. До този момент не се бях сблъсквала с хора, които да не вярват в християнските постулати (или поне такива, които открито да го завяват). В Шривпорт има синагога, но аз — доколкото ми е известно — не познавам нито един евреин. Боя се, че имам доста неясноти по тези въпроси.
	— Разбирам. А познаваш ли много вещици?
	— Не чак толкова много — Холи кимна няколко пъти, като продължаваше да избягва погледа ми.
	Тогава случайно забелязах стария компютър, който стоеше върху разнебитената масичка в ъгъла на стаята.
	— Поддържате ли връзка чрез интернет или по някакъв друг начин?
	— О, да, разбира се.
	— А случайно да знаеш за група вещици, които наскоро са пристигнали в Шривпорт?
	Лицето на Холи доби изключително сериозно изражение. Правите й, тъмни вежди се събраха в една линия.
	— Моля те, кажи ми, че нямаш нищо общо с тях — каза тя.
	— Аз лично — не. Но познавам някой, който пострада лошо по тяхна вина. Освен това се опасявам, че те са отвлекли Джейсън.
	— Значи е в голяма беда — безцеремонно заяви тя. — Предводителката на групата им е абсолютно безмилостна. Брат й не пада по-долу от нея. Та тази група… те не са като нас. Те не се опитват да открият по-добър начин на живот или пряк път за връзка с естествения свят, или заклинания за постигане на вътрешен мир. Те са уикани, но от злите.
	— Можеш ли да ми дадеш някакви насоки къде бих могла да ги намеря? — полагах огромни усилия да запазя спокойното изражение на лицето си, защото чувах мислите на Холи: ако новодошлите вещици наистина са заловили Джейсън, значи е в много тежко състояние, ако не и мъртъв.
	Холи — все още дълбоко замислена — тревожно се вгледа през прозореца. Страхуваше се, че те могат да проследят нашия разговор и да я накажат, като навредят на сина й. Тези вещици бяха напълно способни на подобна жестокост. Техният живот се въртеше около една-единствена цел — да добият колкото се може по-голяма власт чрез всички възможни средства.
	— Те все жени ли са? — попитах аз, защото подозирах, че Холи се кани да сложи край на разговора ни.
	— Ако се надяваш, че Джейсън ще успее да ги очарова с мъжките си прелести, по-добре се откажи — каза Холи с ледено изражение на лицето. Не се опитваше да драматизира, нито пък търсеше някакъв ефект. Просто искаше да проумея, че тези хора са много опасни. — Между тях има и мъже. Те са… те не са нормални хора. Искам да кажа, че те… те дори не са нормални хора.
	Напълно й вярвах. От момента, в който Бил Комптън за пръв път прекрачи прага на бар „Мерлот“, ми се наложи да повярвам в какви ли не странни неща.
	Холи говореше така, сякаш знаеше за тази група много повече, отколкото очаквах… предоставяше ми много повече сведения, отколкото се бях надявала да измъкна от нея.
	— Кое ги прави по-различни? — попитах.
	— Те пият вампирска кръв — каза тя и бързо се огледа, сякаш се страхуваше, че я подслушват. От погледа й ме побиха тръпки. — Вещиците, които използват Силата, за да творят злини, са коварни създания. Но когато същите тези могъщи вещици пият и вампирска кръв… Суки, ти просто нямаш представа колко са опасни. Между тях има и върколаци. Моля те, стой далече от тях.
	Върколаци? Ама че работа… не просто вещици, а вещици-върколаци, пиещи вампирска кръв? Сега вече наистина се тресях от страх.
	— И къде се крият?
	— Божичко, Суки, не ме ли слушаш?
	— Слушам те, но трябва да разбера къде са!
	— Те са в един стар склад, недалече от търговския център „Пиер Боужър“ — каза тя и аз веднага видях картина от обстановката в главата й. Холи е била там. Видяла ги е. А сега ги виждах и аз, благодарение на нея.
	— Защо си ходила там? — попитах аз и тя неволно потръпна.
	— Изобщо не исках да разговарям с теб! — ядосано каза тя. — Не трябваше дори да ти отговарям. Но аз съм излизала с Джейсън и… Ще ме убият заради теб, Суки Стакхаус. И мен, и момчето ми.
	— Не, няма.
	— Бях там, защото главатарката им изпрати съобщение до всички местни вещици. Извика ни на нещо като събрание и заяви, че всички сме длъжни да действаме според волята й. Някои се поддадоха, впечатлени от нейната решителност, от мощта й, но повечето от нас, провинциалните уикани, не одобряваме нито нейната наркомания — защото редовната употреба на вампирска кръв води до пристрастяване, — нито залитанията й към тъмната страна на магьосничеството. Нямам какво повече да ти кажа.
	— Благодаря, Холи — искаше ми се да й кажа нещо, което да разсее страховете й, но тя нямаше търпение да си тръгна и аз реших да не я притеснявам повече. Фактът, че изобщо ме пусна да вляза, бе голям жест от нейна страна, тъй като тя наистина вярваше в моите телепатични способности. Независимо от слуховете, които чуваха, и независимо от доказателствата, които получаваха, хората предпочитаха да смятат, че мозъците им са неприкосновена територия.
	И аз напълно ги разбирах.
	На тръгване потупах Холи по рамото, но тя не помръдна от мястото си. Просто седеше на стария си диван и безнадеждно ме гледаше с кафявите си очи. Сякаш очакваше, че всеки момент някой ще нахълта през вратата и ще й пререже гърлото.
	Този неин поглед ме уплаши повече, отколкото думите й, и аз побързах да се махна от „Кингфишър Армз“. На излизане огледах внимателно паркинга, но не видях познати лица.
	В главата ми напираха нови и нови въпроси. Защо вещиците от Шривпорт биха отвлекли Джейсън? Защо точно него? Как изобщо са успели да направят връзка между Ерик и брат ми? Ще ми помогнат ли Пам и Чоу, или ще предпочетат да действат самостоятелно?
	И чия кръв пиеха всъщност тези вещици?
	От онзи момент преди почти три години, в който вампирите легализираха присъствието си в обществото, те се превърнаха в примамлива плячка за нов вид ловци. Вместо да се страхуват от въоръжени с колове последователи на Ван Хелсинг, днес те изпитваха ужас от модерните предприемачи, наречени Източващите. Източващите се движат на групи, набелязват си определен вампир, устройват му засада и го омотават със сребърни вериги, а после източват кръвта му в шишенца. На черния пазар за едно такова шишенце с кръв могат да се вземат между двеста и четиристотин долара — в зависимост от възрастта на вампира. Какъв е ефектът от пиенето на вампирска кръв ли? Доста непредсказуем, веднъж щом течността напусне тялото на стопанина си. Предполагам, че именно елементът на изненадата привлича толкова много клиенти. Но в болшинството от случаите ефектът трае около три седмици, през които пиещият пращи от здраве, сила и сексапил, а зрението му се изостря неимоверно. Всичко зависи от възрастта на източения вампир и от свежестта на предлаганата стока.
	Естествено, ефектът постепенно отслабваше и поддържането му изискваше още по-големи дози кръв.
	Определен процент от хората, които употребяваха вампирска кръв, нямаха достатъчно пари за следващата си доза и точно тези наркомани ставаха непредсказуеми и много опасни. Силите на реда се принуждаваха да наемат вампири, за да се справят с тях, тъй като обикновените полицаи не успяваха.
	Рано или късно всеки кръвопиец просто си загубваше ума. Някои кротко гледаха в една точка и бръщолевеха несвързани глупости, други ставаха непредсказуеми и много опасни. Но всичко беше много индивидуално и последствията не можеха да бъдат предвидени — случваше се човек да полудее и след първата си доза кръв.
	Затова психиатричните клиники се пълнеха с все повече пациенти, а в Холивуд се рояха магнетични филмови звезди — и всички те дължаха състоянието си на Източващите.
	Ала професията на Източващите бе доста рискована. Понякога вампирът успяваше да се измъкне от веригите и последствията бяха ясни. Вече имаше и един доста нашумял случай във Флорида, при който съдът бе оправдал подобно вампирско отмъщение, приемайки го за самозащита, тъй като Източващите действително подхождаха към жертвите си без всякакво съжаление. Те зарязваха вампирите на произвола на съдбата — източени до капка и твърде слаби да се движат — и ако някой не ги открие навреме, сутрин слънцето ги довършваше. Малцината, които оцеляваха, се възстановяваха от източването в продължение на години. Бил ми беше разказвал, че имало специални убежища за източени вампири, но местоположението им се пазело в дълбока тайна.
	А сега разбрах за съществуването на вещици, притежаващи физическа сила като на вампирите, — изключително опасна комбинация. Непрекъснато мислех за тях като за жени, но веднага се поправях. Холи твърдеше, че в сборището им имало и мъже.
	Часовникът върху фасадата на близката банка показваше няколко минути след дванайсет на обяд. Слънцето залязваше около шест вечерта; Ерик щеше да спи дотогава. Можех спокойно да отида до Шривпорт и да се прибера навреме. Не знаех как другояче да постъпя, а не можех просто да се прибера вкъщи и да чакам. Тревогата за Джейсън ме връхлетя отново и по гърба ми полазиха ледени тръпки. Замислих се дали да не се отбия вкъщи, за да оставя пушката, но след като не беше заредена, а патроните стояха отделно в жабката, значи не нарушавах закона и спокойно бих могла да я разнасям със себе си.
	За пръв път през живота си погледнах в огледалото за обратно виждане, за да се уверя, че никой не ме преследва. Но тъй като не съм специалист в шпионските техники, така и не успях да разбера дали имам „опашка“. Спрях в най-близката бензиностанция, за да напълня резервоара, и то само за да видя дали някой ще ме последва. Нямах опашка и това ми подейства успокояващо. Искрено се надявах, че Холи също е в безопасност.
	Докато шофирах, имах достатъчно време да размишлявам върху разговора ми с Холи и осъзнах, че това беше първият път, когато тя нито веднъж не спомена името на Даниел. Холи и Даниел бяха като сиамски близначки още от гимназията. Сигурно и месечният им цикъл идваше по едно и също време. Родителите на Даниел — последователи на Свободната църква на Богопомазаните още от люлката — биха изпаднали в шок, ако знаеха за религиозните пристрастия на дъщеря си. Така че напълно разбирах дискретността на Холи.
	Нашето малко градче Бон Темпс приемаше изключително толерантно и вампирите, и представителите на гей обществото (в зависимост от това как изразяваха сексуалните си предпочитания, разбира се). Опасявах се обаче, че градските порти можеха да останат здраво затворени за уиканите.
	Ексцентричната красавица Клодин ми каза, че насам я привлекли странностите на Бон Темпс. С кои ли от тези странности ми предстоеше да се сблъскам тепърва?


	5

	Първа точка в плана ми: Карла Родригес — най-обещаващата ми нишка. Разполагах със стария адрес на Дови, на който от време на време изпращах коледни картички. Доста се лутах, докато го намеря. Домът й се намираше далеч от търговската зона на Шривпорт — единствената част от града, която познавах сравнително добре. Кварталът на Дови бе плътно застроен с малки къщички, някои от които се нуждаеха от сериозен ремонт.
	За моя огромна радост, ми отвори самата Карла: с насинено око и махмурлук — два сигурни признака за бурно прекарана нощ.
	— Здрасти, Суки — отне й няколко секунди да ме разпознае. — Какво правиш тук? Снощи бях в „Мерлот“, но не те видях. Още ли работиш там?
	— Да. Имах почивен ден — ето че най-после стоях очи в очи с Карла, а не знаех каква точно да й кажа. Реших да карам направо. — Виж, Карла, Джейсън не се е появил на работа тази сутрин и аз се чудех дали случайно не е при теб.
	— Скъпа, не го приемай лично, но Джейсън е последният мъж на тази земя, с когото бих си легнала — равнодушно отвърна тя. Знаех (чувах!), че казва истината. — Не бих бръкнала в огъня втори път, след като веднъж съм се изгорила. Действително го потърсих с поглед към бара, но дори и да го бях видяла, щях да му обърна гръб.
	Кимнах. Нямаше какво повече да кажа. Разменихме си още няколко любезни изречения, поговорих си и с Дови, която се появи на вратата с малко дете на ръце, и усетих, че е време да си ходя. Най-обещаващата ми нишка се изпари в рамките на пет изречения.
	Качих се в колата и потеглих към най-близката бензиностанция, опитвайки се да потисна отчаянието си. Паркирах и отворих картата на Шривпорт, за да се ориентирам как да стигна до вампирския бар.
	„Вамптазия“ се намираше в търговския център, недалече от огромен магазин за играчки. Отваряше в шест вечерта, но вампирите пристигнаха едва след залез-слънце, което се случваше по различно време — в зависимост от сезона. Фасадата на клуба беше боядисана в невзрачно сиво, върху нея се открояваше яркочервен неонов надпис „Вамптазия“, а под него с по-дребен шрифт бе добавено: „Вампирският бар на Шривпорт“. Неволно потръпнах и отместих поглед встрани.
	Преди около две години малка група вампири от Оклахома се бяха опитали да открият конкурентен бар в съседния Боужър Сити. Но след една особено гореща и къса августовска нощ те изчезнаха безследно от хоризонта, а ремонтираната от тях сграда изгоря до основи.
	Туристите много се забавляваха с подобни колоритни истории и примираха от сладък ужас, докато си поръчваха баснословно скъпи питиета (на простосмъртни сервитьорки, облечени в черни „вампирски“ униформи) и втренчено зяпаха истински — абсолютно оригинални, ей богу! — кръвопийци. За тази цел Ерик въвеждаше седмични графици и задължаваше вампирите от своя окръг да присъстват в бара, за да наелектризират обстановката. Повечето от подчинените му не си падаха по тази показност, но като компенсация получаваха възможността да пият истинска кръв, тъй като наоколо гъмжеше от фанатици, които жадуваха да бъдат ухапани. Но това трябваше да става извън територията на заведението: Ерик стриктно следеше за спазването на това правило. Полицията — също. Хапане се допускаше единствено в тесен кръг, по взаимно съгласие между две пълнолетни лица — човек и вампир.
	По навик насочих колата към задната част на търговския център, тъй като с Бил почти винаги влизахме в бара през служебния вход — невзрачна сива врата на фона на сива стена. Под името на бара, изписано с букви стикери от „Уолмарт“, имаше щампован черен надпис „Само за служители“. Вдигнах ръка да почукам, но забелязах, че резето не беше спуснато.
	Вратата беше отключена.
	Лошо. Много лошо.
	Макар че слънцето светеше ярко и всичко изглеждаше спокойно, косъмчетата по тила ми настръхнаха. Внезапно ми се прииска Бил да е зад гърба ми — но не копнеех за любов и нежност. Да, Суки, засрами се! Сещаш се за бившия си приятел само когато надушиш опасност.
	Около централния вход на търговския център кипеше оживление, но тук нямаше жива душа. Зловещата тишина около мен не вещаеше нищо хубаво. Опрях чело в студената сива врата и се опитах да помисля. Реших, че най-разумно би било да се кача в колата и да се разкарам оттам по най-бързия начин.
	Така и щях да направя, ако не бях чула стенанията.
	И въпреки това, ако наоколо имаше телефонна кабина, щях просто да се обадя на 911 и да изчакам появата на компетентните органи. Но такава не се виждаше никъде, а аз не можех да понеса мисълта, че стоя отвън и треперя от страх, когато някой се нуждае от помощ.
	Отдясно до входа имаше метален казан за боклук. Издърпах го, отворих вратата и я подпрях с него, за да не се затваря. Изчаках предвидливо няколко секунди (да не би някой да изскочи внезапно отвътре!) и най-после се реших да вляза. Коленете ми трепереха от страх, но просто нямах друг избор.
	Във „Вамптазия“ нямаше прозорци и помещението изискваше електрическо осветление двайсет и четири часа в денонощието. Само че в момента не светеше нито една лампа и вътре беше тъмно като в рог. Бледата зимна светлина проникваше през отворената врата и обливаше коридора в призрачно сияние. Отдясно се виждаха вратите към кабинета на Ерик и стаята на счетоводителите, а отляво — просторен склад, в който се намираше и служебната тоалетна. В дъното на коридора имаше солидна врата, която препречваше достъпа на вампирски поклонници към задната част на клуба. За пръв път я виждах отворена. А отвъд нея, като тъмна и тиха пещера, се простираше самият бар. С примряло от страх сърце се чудех дали някой не дебнеше тихомълком от масите и сепаретата.
	Затаих дъх и се ослушах. Няколко секунди по-късно се чу дращене, последвано от още едно стенание. Шумът идваше от склада. Вратата ме беше леко открехната и аз пристъпих безшумно към нея. Сърцето ми щеше да изхвръкне през гърлото, докато протягах ръка към ключа за осветлението.
	Помещението се обля в ярка светлина и аз присвих очи.
	Белинда, единствената полуинтелигентна вампирска поклонничка, която познавах, лежеше на пода в много неестествена поза. Краката й бяха прегънати и усукани по такъв начин, че петите й притискаха бедрата. По тялото й нямаше кръв — или поне не се виждаше. С Белинда всичко изглеждаше наред, ако изключим, разбира се, тази тежка и необратима парализа на краката.
	Коленичих до нея, но непрекъснато стрелках поглед във всички посоки. Не забелязах друго присъствие в помещението, макар че не виждах добре ъглите, заради струпаните кашони с алкохол и ковчега, който се използваше като реквизит в някои от вечерните вампирски представления. Вратата на служебната тоалетна беше затворена.
	— Белинда — прошепнах. — Белинда, погледни ме.
	Очите й изглеждаха червени и подпухнали иззад стъклата на очилата, а бузите й бяха мокри от сълзи.
	Тя примигна и се опита да фокусира погледа си върху мен.
	— Тук ли са още? — попитах. — Хората, които ти причиниха това.
	— Суки — дрезгаво каза тя. Гласът й едва се чуваше и аз се запитах от колко ли време лежеше тук и чакаше някой да й помогне. — О, слава богу! Предай на господаря Ерик, че се опитахме да ги отблъснем — не можеше да излезе от роля, забележете, макар че едва дишаше. Кажи на нашия вожд, че се борихме до смърт. Нещо такова.
	— Кого се опитвахте да отблъснете? — нетърпеливо попитах аз.
	— Вещиците. Дойдоха снощи, след като затворихме. След като Пам и Чоу си тръгнаха. Бяхме само двете с Джинджър…
	— Какво искаха? — направи ми впечатление, че Белинда все още носеше черната си сервитьорска униформа: дълга сатенена пола с цепка, а на шията й се виждаха нарисувани дупчици от ухапване.
	— Искаха да разберат къде държим господаря Ерик. Явно са му направили… нещо… и си мислят, че ние го крием някъде — Белинда млъкна и лицето й се сгърчи от болка. — Краката ми — изстена тя. — Ох…
	— Но вие не знаете къде е, затова и не сте им казали нищо.
	— Никога не бих предала нашия господар.
	А аз си мислех, че Белинда има поне малко мозък в главата си.
	— Само Джинджър ли беше с теб, Белинда? — попитах аз, но болката я измъчваше толкова силно, че не може да ми отговори. Тялото й отново се напрегна и от гърлото й се изтръгна ново стенание.
	Обадих се на 911 от кабинета на Ерик. Стаята изглеждаше в пълен безпорядък, а някаква пъргава вещица беше нарисувала на стената голям червен пентаграм. Ерик много щеше да се зарадва.
	Върнах се при Белинда и я уведомих, че линейката е на път.
	— Какво се е случило с краката ти? — попитах аз и зачаках отговора й със свито сърце.
	— Вещиците направиха някаква магия на задните ми мускули и краката ми се скъсиха наполовина… — И тя отново започна да стене. — Усещането е като при онези гигантски схващания по време на бременност.
	Изобщо нямах представа, че Белинда някога е била бременна.
	— Къде е Джинджър? — попитах аз, когато болките й поутихнаха.
	— Беше в тоалетната.
	Джинджър, симпатичната девойка с жълтеникавочервена коса и интелигентност на камък, наистина беше в тоалетната. Не смятах, че са имали намерение да я убиват. По всичко личеше, че и тя бе застигната от същата магия; краката й бяха сгънати по същия странен и болезнен начин дори и в смъртта. Джинджър е стояла права пред мивката и при падането бе ударила главата си в ръба. Момичето лежеше на пода с изцъклен поглед, а по косата й имаше съсирена кръв от раната на слепоочието й.
	На Джинджър вече не й трябваше помощ. Дори не я докоснах — толкова очевидна бе смъртта й. Реших да не казвам нищо на Белинда, която и без това страдаше достатъчно. В кратките й моменти на просветление я попитах къде бих могла да намеря Пам и Чоу, за да ги предупредя, но горкото момиче успя да ми каже само онова, което и сама знаех — че вампирите идват в бара след залез-слънце.
	Белинда добави, че вещицата, която направила магия на краката й, се казвала Халоу, била висока почти метър и осемдесет, с къса кестенява коса и някакъв черен знак, изрисуван върху лицето.
	Как да не я разпознае човек!
	— Халоу се похвали, че е силна като вампир — изстена момичето. — Виж там… — Белинда посочи някъде зад гърба ми и аз рязко се обърнах, очаквайки някой да ме нападне. Нищо тревожно не се случи, но онова, което видях, ме разтревожи не на шега. Дръжката на платформената количка, с която персоналът разнасяше кашоните с алкохол, бе извита под формата на буквата „U“.
	— Господарят Ерик ще я убие, когато се върне… сигурна съм — прошепна Белинда след кратко мълчание. Всяка дума й костваше огромно усилие.
	— О, да, разбира се — съгласих се аз. Поколебах се, преди да продължа, но нямах време за губене. — Белинда, трябва да тръгвам. Не искам полицията да ме задържи за разпит. Моля те, не споменавай името ми. Просто кажи, че те е чул случаен минувач, става ли?
	— Къде е господаря Ерик? Наистина ли е в неизвестност?
	— Нямам представа — излъгах аз. — Трябва да тръгвам.
	— Да… тръгвай — изпъшка тя. — Извадихме късмет, че изобщо си направи труда да влезеш.
	Наистина трябваше да побързам. Не знаех нищо за случилото се в бара; полицията щеше да ме разпитва часове наред, а аз не разполагах с такова време. Джейсън имаше нужда от мен.
	Качих се в колата и потеглих. На излизане от паркинга се разминах с полицейските коли и линейката. Преди да тръгна, старателно избърсах бравата на вратата; нямах време да мисля дали съм докосвала нещо друго, но в крайна сметка това беше нощен клуб и наоколо сигурно гъмжеше от пръстови отпечатъци.
	Минута по-късно осъзнах, че шофирам без цел и посока. Отбих в паркинга на най-близката бензиностанция — отново — и се загледах с копнеж в телефонната кабина. Изкушавах се да звънна на Алсид и да го попитам дали знае къде се намира дневното убежище на Пам и Чоу. Ако знаех адреса им, бих могла да отида там и да им оставя някакво съобщение… да ги предупредя за случилото се.
	Поех дълбоко въздух няколко пъти и се постарах да насоча мислите си към по-нататъшните си действия. Вероятността вампир да остави на върколак дневните си координати клонеше към нула. Вампирите не раздаваха току-така адресите си на всички желаещи. Освен това Алсид не хранеше особено топли чувства към шривпортските кръвопийци, които го изнудваха заради хазартните дългове на баща му и го караха да им играе по свирката. Не се и съмнявах, че ако му се обадех, този прекрасен мъж веднага щеше да ми се притече на помощ. Никак не ми се искаше да го замесвам в неща, които биха могли да нанесат непредсказуеми последствия върху семейния му бизнес. Но ако тази Халоу действително представляваше тройна заплаха — вещица върколак, пиеща вампирска кръв, — върколаците в Шривпорт трябваше да научат за нея. Това окончателно реши дилемата ми и аз се запътих към телефонната кабина, стиснала в ръка визитната картичка на Алсид Ерво.
	Открих го в офиса му, което си беше цяло чудо. Казах му къде съм и той ми даде подробни инструкции как да го открия. Преди това предложи да дойде да ме вземе, но аз не исках да оставям у него впечатлението, че съм пълен идиот.
	След това звъннах на Бъд Диърборн, но той ме уведоми, че все още няма новини за Джейсън.
	Следвайки инструкциите на Алсид, двайсет минути по-късно се озовах пред геодезична фирма „Ерво и син“, която всъщност се намираше недалече от магистрала I-30, в източния край на Шривпорт, откъдето така или иначе минавах на път за Бон Темпс.
	Семейство Ерво притежаваха сградата и в нея нямаше други фирми, освен тяхната. Спрях пред ниската тухлена постройка и веднага забелязах пикапа на Алсид, паркиран на огромния служебен паркинг зад сградата. Този пред главния вход беше доста по-малък. Очевидно Ерво предпочитаха да ходят при клиентите си, вместо да ги приемат в офиса си.
	Влязох във фоайето и смутено се огледах. Точно до входа имаше бюро, а срещу него — чакалня. В дъното, зад нисък параван, се виждаха пет-шест работни места, три от които бяха заети. Жената зад бюрото посрещаше клиентите и приемаше телефонните обаждания. Носеше много красив пуловер, ползваше скъпа козметика, а късата й, кестенява коса бе оформена в модерна прическа. Изглеждаше около четирийсетгодишна, което впрочем изобщо не намаляваше нейната привлекателност.
	— Тук съм, за да се видя с Алсид — уведомих я аз и се почувствах много неловко.
	— За кого да предам? — усмихваше ме се, но в гласа й се долавяха ледени нотки, сякаш не одобряваше появата на млада и не особено модерна госпожица в офиса на Алсид. Бях облечена със старото си синьо палто, плетен пуловер в яркосиньо и жълто и протрити джинси. Тоалетът ми завършваше с маратонки „Рийбок“. Но когато се обличах за излизане, мислех единствено за изчезването на Джейсън, а не за евентуална инспекция от Модна полиция.
	— Стакхаус — отвърнах.
	— Търси те госпожица Стакхаус — докладва в слушалката Ледената кралица.
	— О, чудесно! — зарадва се Алсид, за мое огромно облекчение.
	— Ще я приемеш ли? — попита тя, но точно в този момент Алсид отвори вратата зад гърба й и бързо се запъти към мен.
	— Суки! — лицето му сияеше. Поколеба се за секунда, сякаш се чудеше дали да се здрависа, или да ме прегърне, и ме прегърна.
	Почувствах как по лицето ми плъзна радостна усмивка и отвърнах на прегръдката му. Така се радвах, че го виждам! Алсид изглеждаше страхотно: висок здравеняк със зелени очи и гъста черна коса, неподвластна на гребен или четка. Двамата с него сме крили труп заедно, а това определено сближава хората.
	Той закачливо подръпна плетката ми и ме поведе към кабинета си.
	Ледената кралица ни изпроводи със снизходителна усмивка, която се отнасяше по-скоро за Алсид, отколкото за мен. Знаех го със сигурност, защото си мислеше, че не съм достатъчно лъскава и шикозна за един Ерво, и не смяташе, че бащата на Алсид (с когото спеше от две години) би одобрил избора на сина си. Да, поредната излишна порция информация. Очевидно не се грижех много старателно за мисловната си защита. Бил редовно ме караше да се упражнявам, но сега вече нямаше кой да ме подсеща за това и резултатът се усещаше. Но вината не беше изцяло моя — Ледената кралица излъчваше кристално ясен мисловен сигнал.
	За разлика от върколака Алсид.
	Домакинът ми ме поведе по застлания с килим коридор, по чиито стени висяха неутрални картини — блудкави пейзажи и градински композиции, — избирани вероятно от някой интериорен дизайнер (ако не и от самата Ледена кралица). Влязохме в просторен кабинет, на чиято врата имаше табелка с името му. В обстановката нямаше и помен от пищност и лукс. Един кабинет, който се използваше основно за работа — планини от чертежи и документи, офис оборудване и дори каски. Факс машината жужеше, до нея имаше купчина документи и включен калкулатор.
	— Сигурно имаш работа — смутих се внезапно аз. — Изобщо не трябваше да се обаждам.
	— Шегуваш ли се? Твоето обаждане е най-приятното събитие за днешния ден! — звучеше толкова искрено, че отново се усмихнах. — Има нещо, което трябва да ти кажа; нещо, което трябваше да ти кажа още когато минах да оставя багажа ти у вас, след като пострада в Джаксън — след като бях пребита от наемни бандити. — Чувствах се толкова зле заради това, което ти се случи, че известно време отлагах идването си в Бон Темпс. Нямах сили да говоря очи в очи с теб.
	Божичко! Върнал се е при извратената си бивша годеница, отвратителната Деби Пелт. Прочетох името й в мислите му.
	— Да? — казах аз, опитвайки се да запазя спокойствие.
	Той улови ръката ми и я притисна между грамадните си длани.
	— Дължа ти огромно извинение.
	Хм, това ми дойде като гръм от ясно небе.
	— Но защо? — изненадано го погледнах аз. Дойдох тук да си излея душата, а стана така, че Алсид ме изпревари и взе да излива неговата.
	— Онази нощ, в „Клубът на мъртвите“ — започна той, — когато ти се нуждаеше от моята помощ и защита, аз…
	Вече знаех какво щеше да каже. През онази нощ, когато ме наръгаха с кол, Алсид се превърна във върколак, вместо да запази човешки облик и да ме измъкне от бара. Запуших устата му със свободната си длан. Кожата му бе толкова топла. Когато си свикнал да докосваш вампири, хората започват да ти се струват горещи на пипане, а върколаците — още повече, тъй като тяхната телесна температура е с няколко градуса по-висока от човешката.
	Пулсът ми се учести и той веднага го усети. Животните имат много изострени сетива и нищо не им убягва.
	— Алсид — казах аз, — излишно е да повдигаш тази тема. Ти нямаш вина за случилото се, а и в крайна сметка историята завърши с щастлив край — е, ако не броим факта, че изневярата на Бил ми разби сърцето.
	— Благодаря ти. Толкова си мила — каза той след дълга пауза, през която не откъсна очи от мен. — Мисля, че щях да се почувствам много по-добре, ако се беше ядосала — очевидно се чудеше дали съм искрена, или се преструвам. Можех да се обзаложа, че му се искаше да ме целуне, но се страхуваше от реакцията ми.
	Е, аз също не знаех каква би била собствената ми реакция, но предпочетох да си остана в неведение.
	— Добре, ще бъда откровена. Бясна съм, но се старая да не го показвам — отвърнах аз. Той видимо се успокои, особено след като видя, че му се усмихвам. Май беше време да приключим с усмивките за деня. — Виж какво, трябва да ти кажа нещо, но кабинетът ти те е най-удачното място за подобен разговор — стараех се да звуча равнодушно, за да му дам да разбере, че не съм дошла да го свалям.
	Не че не харесвах Алсид — напротив, намирах го за страхотен мъж — но предпочитах да стоя настрана от него, докато той все още бе свързан по някакъв начин с Деби. Доколкото знаех, Деби все още изпитваше чувства към Алсид, въпреки че беше сгодена за друг върколак.
	Нямах никакво намерение да се забърквам в чужди проблеми — още по-малко сега, когато сърцето ми все още кървеше от изневярата на Бил.
	— Хайде да отидем до „Апълби“. Ще пием кафе и ще си говорим — предложи той. После вдигна слушалката и уведоми Ледената кралица, че излиза. Напуснахме сградата през задния вход.
	В два след обед ресторантът беше почти празен. Алсид помоли да ни настанят в сепаре, възможно най-далече от останалите маси. Седнах на пейката от едната страна, очаквайки Алсид да заеме отсрещната, но той се намести до мен.
	— Ако ще си споделяме тайни, трябва да сме плътно един до друг — усмихна се той.
	Алсид поръча малка кана с кафе за двамата и докато чакахме да ни донесат поръчката, аз го попитах за здравето на баща му, а той на свой ред се поинтересува от делата на Джейсън. Не му отговорих. Дори името на брат ми бе в състояние да ме разплаче. Алсид търпеливо изчака сервитьора да тръгне и чак тогава попита:
	— Какво има?
	Поех дълбоко въздух, чудейки се откъде да започна.
	— В Шривпорт има сборище на зли вещици — реших да карам направо. — Пият вампирска кръв, а някои от тях са върколаци.
	Дойде ред на Алсид да поеме дълбоко въздух.
	Вдигнах ръка в знак, че има и още.
	— Дошли са, за да завладеят финансовата империя на вампирите. Направили са някакво проклятие или магия на Ерик и са изтрили паметта му. Тази сутрин са нахлули във „Вамптазия“ и са се опитали да разберат къде е дневното убежище на вампирите. Направили са някаква магия и на две от сервитьорките. Едната е в болница, а другата е мъртва.
	Алсид вече вадеше мобилен телефон от джоба си.
	— Пам и Чоу скриха Ерик у дома и аз трябва да се прибера преди залез-слънце, за да се погрижа за него. Джейсън изчезна безследно. Не знам нито кой го е отвлякъл, нито къде е, нито дали изобщо е… — жив. Но не намерих сили да го кажа на глас.
	Алсид издиша поетия въздух със свистене. Седеше и ме гледаше втренчено, стиснал телефона в ръка. Не можеше да реши на кого първо да звънне. Напълно го разбирах.
	— Не ми харесва това, че Ерик е в къщата ти — каза той. — Изложена си на огромна опасност.
	Разчувствах се. Първата му мисъл бе за моята безопасност.
	— Джейсън се спазари за голяма сума пари с Пам и Чоу, ако го направя — казах аз и ушите ми пламнаха.
	— Но Джейсън няма да е там, за да поеме жегата, ако стане напечено.
	Съвършено вярно. Само че горкият ми брат със сигурност не е планирал подобен развой на събитията. Разказах на Алсид за кръвта по дъските на пристана.
	— Може да е от червена херинга — предположи той. — Но ако експертизата докаже, че е на Джейсън, тогава вече ще имаме основание за тревога — той отпи от кафето си и се замисли. — Трябва да проведа няколко разговора.
	— Алсид, ти ли си водачът на шривпортската глутница?
	— О, не, далеч не съм толкова важна особа.
	Трудно ми беше да го повярвам. И му го казах. Той улови ръката ми.
	— Водачите на глутници са доста по-възрастни от мен — каза той. — Освен това, за да заемеш този пост, трябва да си много силен и много свиреп.
	— Как се заема този пост? Чрез битка?
	— Не, чрез избори. Но кандидатите трябва да са много силни и умни. Полага се нещо като… изпит, така да се каже.
	— Писмен? Устен? — Алсид видимо се отпусна, щом забеляза усмивката ми. — Или нещо като тест за издръжливост?
	— По-скоро нещо такова — кимна той.
	— А смяташ ли, че водачът ви трябва да бъде уведомен за ситуацията?
	— Смятам. Нещо друго случило ли се е?
	— Но защо им е да правят всичко това? И защо точно Шривпорт? Щом обичат да пият вампирска кръв и да вършат злини, защо не отвориха сергия в някой по-развит град?
	— Това е много добър въпрос — каза Алсид и се замисли дълбоко. Зелените му очи хвърляха искри. — Никога не съм чувал за толкова силна вещица. Никога не съм чувал за вещица върколак. Склонен съм да си мисля, че това е първият подобен случай?
	— Първият?
	— Да, първият случай, в който вещица прави опит да завземе контрола над цял град и да присвои авоарите на общество от свръхестествени същества — уточни той.
	— А какво място заемат вещиците в свръхестествената йерархия?
	— Ами… как да ти кажа — сви рамене той. — В общи линии те са хора, които си остават хора. Свръхестествените смятат вещиците за аматьори. Държат ги под око — те все пак практикуват магия, а ние сме магически същества, — но все пак…
	— Не ги смятат за голяма заплаха?
	— Точно така. Но явно ще се наложи да преразгледаме отношението си към тях. Тяхната предводителка пие вампирска кръв. Сама ли ги източва? — Той набра някакъв номер и притисна слушалката до ухото си.
	— Не знам.
	— И в какво точно се превръща? — Истинските свръхсъщества могат да се трансформират в каквото пожелаят, но те са голяма рядкост. Повечето така наречени „шейпшифтъри“ се превръщат само в едно животно. Въпросното същество може да се самоопределя като „върколак-рис“ или „върколак-прилеп“, но само ако няма опасност да го чуе някой истински върколак. Защото истинските върколаци ревностно пазят името си и се дразнят, когато друго същество с двойствена природа се кръщава „върколак-нещо-си“.
	— Ами, тя е… като теб — казах. Върколаците се възприемат за кралете на двойствените същества. Трансформират се само в едно животно и се гордеят с това. Останалите свръхсъщества им отвръщат със същата неприязън и наричат вълците „нощни разбойници“.
	— О, не! — изпъшка Алсид с отвращение.
	В този момент водачът на глутницата прие обаждането му.
	— Ало, обажда се Алсид — пауза. — Съжалявам за безпокойството, но възникна сериозен проблем. Трябва да ви видя колкото се може по-скоро — пауза. — Да, сър. С ваше позволение, ще доведа някого със себе си — секунда-две по-късно Алсид натисна копчето и сложи край на разговора. — Бил със сигурност знае къде живеят Пам и Чоу, нали? — попита той.
	— Сигурна съм, че знае, но в момента го няма и не може да ми каже. — А и да можеше, едва ли би искал.
	— И къде е той? — попита Алсид с измамно спокоен глас.
	— В Перу.
	Взирах се втренчено в салфетката си, която несъзнателно бях надиплила като ветрило. После вдигнах глава към събеседника си и смело посрещнах недоверчивия му поглед.
	— Заминал е? И те е зарязал тук сама?
	— Бил няма представа за цялата тази каша — казах аз и мислено се нахоках. Какви ги дрънкаш, Суки? Престани да му търсиш оправдания! — Алсид, не съм виждала Бил, откак се върнах от Джаксън. Ако не броим петминутната среща, на която ми съобщи за заминаването си.
	— Но тя ми каза, че с Бил отново сте заедно — каза Алсид. Гласът му звучеше доста странно.
	— Кой ти го каза?
	— Деби. Кой друг?
	Боя се, че реакцията ми не беше особено ласкава.
	— И ти повярва на Деби?
	— Тя ми каза, че ви видяла заедно в „Мерлот“ и отношенията ви били доста… хм… приятелски.
	— И ти й повярва? — надявах се, че ако променя интонацията на изречението, Алсид ще се усмихне и ще ми каже, че се е пошегувал.
	Но Алсид ме гледаше глуповато и не мигаше, доколкото е възможно един върколак да гледа глуповато.
	— Да, доста тъпо от моя страна — призна той. — Ще й потърся сметка.
	— Аха — тези съм ги чувала.
	— Значи Бил е в Перу? Сериозно ли?
	— Доколкото ми е известно.
	— И ти си сама в къщата с Ерик?
	— Ерик не знае, че е Ерик.
	— Не помни кой е?
	— Не. Не помни дори собствения си характер.
	— Това е голям плюс! — мрачно отбеляза Алсид.
	За разлика от мен, той никога не е приемал Ерик с чувство за хумор. Аз също си имах едно наум за него, но оценявах достойнствата му: предан, забавен и изключително жизнерадостен, доколкото това е възможно за един мъртвец.
	— Хайде да тръгваме — още по-мрачно каза Алсид. — Трябва да видим с водача на глутницата.
	Платихме кафето и излязохме. Без да се обажда в офиса (какъв е смисъла да си шеф, ако не можеш да се скатаеш от работа, когато решиш?), Алсид ме поведе към колата си и тръгнахме обратно към Шривпорт. Ледената кралица вероятно си мислеше, че сме си взели стая в мотел или сме отишли в апартамента на Алсид, което беше за предпочитане пред това да разбере, че началникът й е върколак.
	Докато пътувахме, Алсид ми разказа, че водачът на глутницата е пенсиониран полковник от военната авиация, служил във военновъздушна база „Барксдейл“ в Боужър Сити. Единствената дъщеря на полковник Флъд се омъжила в Шривпорт и полковникът се установил в града, за да е по-близо до внуците си.
	— Съпругата му също ли е върколак? — попитах. В такъв случай и дъщеря им би трябвало да е върколак. В живота на върколаците най-трудни са първите няколко месеца. Оттам нататък ги чака дълголетие, ако изключим, разбира се, евентуални нещастни случаи.
	— Беше. Почина преди няколко месеца.
	Полковник Флъд живееше в скромен квартал с къщи тип бунгало, построени върху сравнително малки парцели земя. Заварихме го да събира борови шишарки в двора си. Заниманието му изглеждаше твърде домашно и миролюбиво за върколак от такъв ранг. Очаквах да го видя облечен във военна униформа, но той, разбира се, носеше най-обикновени работни дрехи. Гъстата му бяла коса бе подстригана съвсем късо, а мустакът му изглеждаше толкова равен, че се замислих дали не си го подкастряше с линийка.
	Можех да се обзаложа, че полковникът изгаряше от нетърпение да научи причината за посещението ни, но ни покани да влезем, без да дава израз на емоциите си. Потупа няколко пъти Алсид по рамото, а към мен прояви изключителна любезност.
	Къщата имаше същия спретнат вид като мустака на стопанина си. Спокойно би могла да премине санитарна инспекция.
	— Желаете ли нещо за пиене? Кафе? Горещ шоколад? Газирана вода? — Полковникът махна към кухнята, сякаш там стоеше прислужник, готов да приеме поръчките ни.
	— Не, благодаря — отвърнах аз, преситена от кафето в „Апълби“.
	Полковник Флъд настоя да седнем в гостната — нелепо дълга и тясна стая с обособена зона за хранене в единия край. Госпожа Флъд очевидно е харесвала порцеланови птици, и то много. Наоколо имаше цели ята от тях. Зачудих се как ли играеха внуците в тази стая и свих ръце в скута си, за да не съборя нещо.
	— Е, какво мога да направя за вас? — попита полковник Флъд. — Може би ви е нужно разрешение за женитба?
	— Не точно днес — усмихна се Алсид. Аз наведох смутено глава, за да прикрия изражението на лицето си. — Моята приятелка Суки разполага с информация, която току-що сподели с мен. Много важна информация — усмивката му угасна. — Би искала да я изслушате.
	— А защо ми е да я изслушвам?
	С този въпрос той всъщност търсеше доказателства за моята благонадеждност. Искаше да знае с кого си има работа. Но Алсид го прие присърце.
	— Не бих я довел тук, ако не ставаше въпрос за нещо важно. Готов съм да дам кръвта си за нея, иначе не бих се осмелил да ви запозная.
	Нямах представа как да тълкувам това, но предположих, че Алсид гарантираше за моята почтеност и бе готов да плати с кръвта си, ако се окажех лицемерна. В света на свръхестествените всичко изглеждаше много сложно.
	— Е, да чуем историята ти, млада госпожице — веднага се съгласи полковникът.
	Повторих всичко, което малко преди това бях разказала на Алсид, но спестих на полковника личните моменти.
	— Къде са отседнали тези вещици? — попита ме той накрая и аз му описах картината от съзнанието на Холи.
	— Твърде оскъдна информация — отсече полковникът. — Алсид имаме нужда от следотърсачи.
	— Да, сър — Алсид вече тръпнеше от вълнение.
	— Аз ще ги извикам. Тази информация ме подсети за нещо странно, което се случи снощи. Адабел не се появи на редовното заседание на ръководството.
	— Лоша работа — стресна се Алсид.
	Опитваха се да говорят с недомлъвки заради мен, но нямаше нищо сложно за разбиране. Флъд и Алсид се чудеха дали техният — хм, вицепрезидент? — Адабел е пропуснала заседанието поради някаква съвсем безобидна причина, или е била подлъгана от вещиците да премине на тяхна страна и да се опълчи срещу собствената си глутница.
	— От известно време Адабел роптае срещу решенията на ръководството — каза полковник Флъд на Алсид и по тънките му устни пробяга едва доловима усмивка. — Надявах се, че е мирясала, след като я избрахме за мой заместник.
	От парченцата информация, която улавях от съзнанието на Флъд, ми стана ясно, че шривпортската глутница представляваше доста патриархална организация. А Адабел — жена с модерни разбирания — очевидно се задушаваше от управленските методи на полковника.
	— Може да е била поблазнена от идеята за нов режим — каза полковник Флъд и направи многозначителна пауза. — Ако агресорите са направили предварително проучване на глутницата ни, те биха потърсили контакт с Адабел.
	— Не мисля, че Адабел би предала глутницата, колкото и недоволна да е била от статуквото — решително се намеси Алсид. — Но щом не се е появила на заседанието снощи, а днес не отговаря на телефона си… Всичко това е доста обезпокоително.
	— Най-добре ще е да потърсиш Адабел у тях, а пред това време аз ще събера глутницата — предложи полковник Флъд. — Ако приятелката ти не възразява.
	Да, а може би приятелката му предпочиташе да си плюе на петите обратно към Бон Темпс, за да се погрижи за наемателя си. Може би приятелката му би искала да насочи вниманието си към издирването на изчезналия си брат. Макар че, ако трябваше да съм искрена, нищичко повече не можех да направя за издирването на Джейсън, а Ерик щеше да спи още поне два часа.
	— Полковник, Суки не е член на глутницата и следователно не е длъжна да се нагърбва с нашите задължения. Самата тя има доста грижи напоследък и бе така добра да отдели от оскъдното си време, за да ни уведоми, че имаме проблем, за който ние дори не подозирахме. А трябваше да сме наясно! Опасявам се, че в глутницата ни има някой, който не е особено лоялен към нас.
	Лицето на полковника се сгърчи в болезнена гримаса, сякаш току-що беше глътнал жива змиорка.
	— За жалост, си много прав — каза той. — Благодаря ви, госпожице Стакхаус, че си направихте труда да дойдете в Шривпорт и да уведомите Алсид за този проблем… който е много сериозен за нас.
	Кимнах му в знак на признателност.
	— А ти си напълно прав, Алсид. Някой от нас със сигурност е знаел за наличието на друга глутница в града.
	— Ще потърся Адабел и ще ви уведомя за резултата — каза Алсид.
	Полковникът взе телефонната слушалка и разлисти подвързан с червена кожа бележник, преди да набере номера. После хвърли бърз поглед към Алсид.
	— Никой не отговаря в магазина й — полковникът започна да отделя горещи вълни, като радиатор. И тъй като къщата ме не се отопляваше по принцип внезапното затопляне ми се отрази идеално.
	— Суки е достойна за званието „приятел на глутницата“.
	В думите му се усещаше нещо повече от обикновена препоръка. Алсид със сигурност казваше нещо много значимо, но явно не смяташе, че заслужавам пояснение. Вече започваше да ми писва от техните недомлъвки.
	— Извинете, че ви прекъсвам… — обадих се аз възможно най-любезно. — Дали бих могла да помоля Алсид да ме закара обратно до колата ми? Така и така сте заети с плановете си за довечера…
	— Разбира се — отвърна полковникът и аз веднага усетих облекчението му. — Алсид, ще те чакам тук… след… колко… четирийсет минути? Тогава ще продължим разговора си.
	Алсид погледна часовника си и неохотно се съгласи.
	— Бих могъл да намина и покрай къщата на Адабел, след като оставя Суки — каза той и полковникът кимна, сякаш това се подразбираше.
	— Не знам защо Адабел не вдига служебния си телефон, но не ми се вярва да е преминала на страната на вещиците — каза Алсид, след като се настанихме в пикапа му. — Адабел живее с майка си и двете не се погаждат много добре. Но смятам първо да минем оттам. Адабел е втора в йерархията след Флъд, а освен това е и най-добрата ни следотърсачка.
	— А с какво биха могли да помогнат следотърсачите.
	— Ще отидат до „Вамптазия“ и ще се опитат да надушат дирите на вещиците. Това ще ги отведе до леговището им. Ако загубят следата, ще се наложи да потърсим съдействието на шривпортските вещици. Те би трябвало да са не по-малко разтревожени от нас.
	— Опасявам се, че екипът от линейката е затрил всички следи във „Вамптазия“. Там едва ли е останало нещо за надушване — със съжаление отбелязах аз. Това би било доста интересно за наблюдение: глутница върколаци, препускащи по следа по улиците на града. — Между другото Халоу вече се е свързала с всички местни вещици. Разговарях с една уиканка от Бон Темпс, която е била извикана в Шривпорт за среща с тайфата на Халоу.
	— Значи проблемът е много по-сериозен, отколкото съм смятал, но аз съм сигурен, че ще успеем да се справим — уверено заяви Алсид.
	Той включи на задна скорост, излезе от алеята на полковника и ние отново поехме по улиците на Шривпорт. Днес видях от града много повече, отколкото при всичките си досегашни посещения накуп.
	— Чия бе идеята Бил да замине за Перу? — внезапно попита Алсид.
	— Не знам — озадачих се аз. — Вероятно на кралицата.
	— Но не ти го е казал в прав текст.
	— Не.
	— Може да е било заповед.
	— Предполагам.
	— И кой има достатъчно пълномощия да го направи? — търпеливо попита Алсид, сякаш ме насочваше към отговора.
	— Ерик, разбира се — шерифът на Окръг 5. — И кралицата естествено — шефката на Ерик, кралицата на Луизиана. Да, знам. Тъпо е. Но вампирите смятат йерархията си за чудо на съвременната организация.
	— И сега Бил го няма, а Ерик е настанен в къщата ти — продължаваше с тактиката си Алсид.
	— Искаш да кажеш, че всичко това е планирано от Ерик? Смяташ, че той е наредил на Бил да напусне страната, че е накарал вещиците да завладеят Шривпорт и да му направят магия, че е хукнал да тича полугол в студа с надеждата, че аз ще мина оттам и ще го прибера в колата си, а после Пам, Чоу и брат ми ще се спазарят за престоя му в къщата ми?
	Алсид изглеждаше подобаващо объркан.
	— Искаш да кажеш, че и на теб ти е минало през ума?
	— Алсид, аз може да нямам добро образование, но не съм идиотка! — пробвайте да се образовате, когато умеете да четете мислите на съучениците си, че и на учителите. Но аз чета много, и то качествена литература. Е, напоследък чета предимно криминалета и любовни романи, но все пак съм научила доста любопитни факти и имам богат речник. — Истината е, че Ерик едва ли би прибягнал до толкова сложен план, за да ме вкара в леглото си. Това ли си мислиш? — знаех, че съм права, и без да ми отговаря.
	— Е, не точно това… — взе да увърта той.
	Каква подозрителност! И то от страна на мъжа, повярвал на Деби Пелт, че съм се върнала при Бил.
	Зачудих се дали да не помоля някоя вещица да направи магия за честност на Деби Пелт, която ненавиждах поради куп причини: държеше се отвратително с Алсид, обиди ме жестоко, прогори дупка в любимия ми шал и накрая се опита да ме убие с чужди ръце. Освен това има ужасна коса.
	Алсид нямаше да разпознае честната Деби, дори да го ухапеше по задника, макар че хапането на задници бе специалитет на истинската Деби.
	Ако Алсид знаеше, че двамата с Бил сме разделени, дали би наминал да ме види? И дали едното би довело до другото?
	Ама разбира се, че би! И накрая щях да се окажа обвързана с мъж, който е готов да повярва на Деби Пелт.
	Хвърлих бърз поглед към Алсид и въздъхнах. Идеалният мъж за мен! Харесвах външния му вид, и разсъжденията му, и начина, по който се отнасяше с мен, — с огромно разбиране и уважение. Е вярно, беше върколак, но спокойно можех да се лиша от него за една-две нощи в месеца. От негова гледна точка би било трудно да износя бебето му до термин, но не и невъзможно. А при връзка с вампир бременността изобщо не фигурираше в картинката.
	Стоп, момиче! Алсид не ти е предлагал да става баща на бебетата ти, а освен това продължаваше да се вижда с Деби. Всъщност дали имаше развитие около годежа й с онзи неин върколак, който се превръщаше в бухал?
	Не особено благородната част на душата ми — ако приемем, че имаше и благородна част — се надяваше, че някой ден Алсид ще проумее каква кучка е Деби. А дали след това той щеше да ме обикне, или не, не беше толкова важно. Алсид със сигурност заслужава нещо по-добро от Деби Пелт.
	Адабел Янси живееше заедно с майка си в сравнително престижен квартал, недалече от „Вамптазия“. Къщата им се издигаше насред хълмиста морава малко над нивото на улицата и стръмната автомобилна алея водеше към задния вход на имота. Предположих, че Алсид ще паркира пред къщата и ще отидем до входната врата по каменната пътечка, но той явно искаше да скрие пикапа си от чужди погледи. Огледах задънената улица, но не видях жива душа наоколо. В задния двор под прав ъгъл с къщата имаше долепена пристройка — гараж за три автомобила, спретнат като аптека. Човек би си помислил, че е неизползваем, ако вътре не се виждаше лъскаво „Субару“.
	— Това е колата на майка й — намръщи се Алсид, след като слязохме от пикапа. — Тя има сватбен магазин. Със сигурност си чувала за него — „Верена Роуз“. Верена се пенсионира и вече не работи там, но се отбива достатъчно често, за да лази по нервите на Адабел.
	Никога не съм ходила в този магазин, но всички знатни булки от региона държаха да се знае, че пазаруват оттам. Магазинът сигурно печелеше много добре. Тухлената къща изглеждаше нова — на не повече от двадесет години — и в отлично състояние. Моравата отпред — също.
	Когато Алсид почука на задната врата, тя веднага се отвори. На прага стоеше жена със същия изрядно поддържан вид като къщата и двора. Платинената й на цвят коса беше прибрана в спретнат кок на тила; носеше тъмнозелен костюм и ниски кафяви обувки. Жената погледна Алсид, после мен, сякаш търсеше отговора на някакъв въпрос, но не го дочака и отвори стъклената междинна врата.
	— Алсид, радвам се да те видя — излъга тя. Жената очевидно се намираше под огромен стрес.
	Алсид я погледна многозначително и пое дълбоко въздух.
	— В беда сме, Верена.
	Щом дъщеря й членуваше в глутницата, самата Верена също беше върколак. Огледах я с любопитство и установих, че изглеждаше точно като някоя от заможните приятелки на баба ми. Верена Роуз Янси беше привлекателна жена в края на шейсетте си години, благословена със собствен дом и добър доход.
	Освен това беше очевидно, че Верена и пет пари не дава дали Алсид е в беда, или не.
	— Виждал ли си дъщеря ми? — попита тя и тревожно зачака отговора му. — Не може да е предала глутницата.
	— Не — отвърна Алсид. — Но водачът на глутницата ни изпрати да я потърсим. Пропуснала е снощното заседание на управата.
	— Снощи Адабел ми звънна от магазина. Каза ми, че има непредвидена среща с непознат, който се обадил точно преди края на работното време — жената кършеше ръце, съвсем буквално. — Опасявам се, че се е срещнала с онази вещица.
	— Оттогава обаждала ли се е? — попитах аз възможно най-мило.
	— Снощи си легнах бясна, заради нея — каза Верена и за първи път ме погледна право в очите. — Помислих, че е решила да прекара нощта с някой от своите приятели. С някоя от своите приятелки — поправи се тя и повдигна вежди, за да схвана намека. Кимнах. — Тя никога не ме предупреждава навреме. Просто казва: Ще се видим, когато се видим. Или: Ще се видим в магазина утре сутрин. Или нещо подобно — по слабото тяло на Верена премина тръпка. — Но тя така и не се прибра вкъщи, а в магазина никой не отговаря.
	— Тя трябваше ли да отвори магазина днес? — попита Алсид.
	— Не, сряда е нашият почивен ден, но тя винаги го прекарва в магазина. Оправя сметки, вкарва в ред счетоводните книги. Винаги — повтори Верена.
	— Двамата с Алсид можем да отидем до магазина — предложих аз възможно най-деликатно. — Да проверим дали не е оставила бележка.
	Верена не беше от онези жени, които можеш да потупаш по ръката, затова аз просто затворих остъклената врата, за да й дам да разбере, че предпочитаме да не идва с нас. Разбра ме идеално.
	Магазинът за сватбени и официални облекла „Верена Роуз“ се помещаваше в една от еднотипните двуетажни постройки в търговската част на града. Сградата беше реставрирана и поддържана в същия спретнат вид като жилището на семейство янси. Боядисаните в бяло тухли, тъмнозелените кепенци, лъскавите парапети от ковано желязо на стълбището, месинговите орнаменти на вратата — всичко свидетелстваше за елегантност и внимание към детайла. Отдалече си личеше, че асо си невеста от сой, това е магазинът за теб.
	Паркингът се намираше отзад. На фасадата имаше великолепна витрина, зад чието стъкло се виждаше манекен без лице, но с лъскава кафява перука. Ръцете грациозно държаха разкошен букет. Ясно виждах дори от пикапа, че булчинската рокля с дълъг бродиран шлейф е абсолютно зашеметяваща.
	Паркирахме направо на алеята, излязохме от колата и бавно тръгнахме към входа. Щом наближихме, Алсид изруга. За миг си помислих, че рояк насекоми са нахлули през прозореца на магазина и са накацали по снежнобялата рокля. Но само за миг. После осъзнах, че ситните петънца върху белия брокат не са нищо друго, освен ситни пръски кръв.
	За част от секундата ми хрумна безумната мисъл, че манекенът е ранен. Честно казано, дори това не бе ме изненадало след всички невъобразими неща, които ми се случваха напоследък.
	— Адабел — изхълца Алсид.
	Стояхме в дъното на стълбището и не откъсвахме погледи от витрината. На вратата висеше табела с надпис „Затворено“, а венецианските щори зад нея бяха спуснати. Опитах се да уловя някакви признаци на живот зад стените на тази къща, но — уви, — не успях. Побиха ме тръпки.
	— Смърт — каза Алсид, вдишвайки хладния въздух. Държеше очите си затворени, за по-добра концентрация. — Надушвам смърт. И вътре, и навън.
	Стиснах железния парапет с лявата си ръка и изкачих едно стъпало. Огледах се наоколо. Погледът ми самичък се спря върху нещо в цветната леха под витрината; нещо бледо, което ясно се открояваше на фона на тъмнокафявата пръст. Смушках с лакът Алсид и безмълвно посочих нататък със свободната си дясна ръка.
	До подкастрените азалии лежеше човешка ръка — съвсем самостоятелна, без да е прикрепена към нищо. Усетих как по тялото на Алсид премина тръпка. Очевидно и той бе осъзнал естеството на находката ни.
	— Стой тук — нареди Алсид с дрезгав глас.
	Нямах никакво намерение да му противореча.
	Но щом той бутна отключената врата на магазина аз неволно видях онова, което лежеше на пода, и с мъка сподавих писъка си.
	Слава богу, Алсид имаше мобилен телефон. Той се обади на полковник Флъд, разказа му за случилото се и го помоли да отиде до дома на госпожа Янси. После звънна на полицията. Неприятна, но неизбежна стъпка, тъй като се намирахме в много оживен район и имаше голяма вероятност някой да ни е видял да се мотаем пред вратата.
	Да, днес беше ден за откриване на трупове — както за мен, така и за полицейското управление в Шривпорт. Със сигурност знаех, че в полицията работеха и вампири, но те — естествено — поемаха нощните смени, така че с нас разговаряха обикновени човешки ченгета. Между тях нямаше върколаци или каквито и да било други свръхсъщества, нито дори хора телепати. Всички тези полицаи бяха най-обикновени хора, които ни гледаха доста подозрително.
	— Е, приятел, защо спря до магазина? — попита полицай Кофлин (кестенява коса, обветрено лице и огромно бирено шкембе).
	Алсид се смути. Не знаеше какво да отговори. Нещата се развиваха твърде бързо. Не аз, а той познаваше Адабел приживе и не аз, а той отвори вратата на магазина. Не можех да го виня, че е шокиран повече от мен. Налагаше се да поема юздите.
	— Идеята беше моя, господин полицай — веднага казах аз. — Покойната ми баба постоянно ми повтаряше: „Потрябва ли ти сватбена рокля, Суки, ще я намериш в магазина на Верена Роуз“. Но не се сетих да звънна предварително, за да проверя дали работят днес.
	— Значи двамата с господин Ерво ще се жените, така ли?
	— Да — отвърна Алсид. — Запътили сме се към олтара, така да се каже.
	Усмихнах се, но по подобаващо срамежлив начин.
	— Ами… моите поздравления, в такъв случай — полицай Кофлин ни изгледа многозначително. — Госпожице Стакхаус, познавате ли лично Адабел Янси?
	— Като малка може да съм срещала старата госпожа Янси — предпазливо отвърнах аз. — Но не я помня. Семейството на Алсид познава семейство Янси, разбира се. Съграждани са — а и върколаци, все пак.
	Кофлин не откъсваше поглед от мен.
	— И вие изобщо не сте влизала в магазина, така ли? Само господин Ерво?
	— Алсид отвори вратата, а аз стоях тук — опитвах се да изглеждам изтънчена, но не ми се отдаваше лесно. Аз съм здрава и мускулеста девойка. Е, не съм Грозната Бети, но съм много далеч от Кейт Мос, да речем. — Видях… ръката… затова предпочетох да изчакам отвън.
	— Много разумно решение — каза полицай Кофлин. — Гледката вътре не за пред хора — изглеждаше с двайсет години по-стар, когато го каза. Тежка е полицейската работа; направо ми дожаля за него. Мислеше си за двата обезобразени трупа в къщата, за двата похабени живота и за това как с удоволствие би щракнал белезниците около китките на извършителя. — Някой от вас има ли представа защо тези две дами са били убити, и то по толкова жесток начин?
	— Две — бавно повтори Алсид, като ехо.
	— Две? — потретих аз.
	— Да, две — мрачно потвърди полицаят. Целта му беше да види реакциите ни и успя да я постигне. Резултатът от експеримента му тепърва щеше да стане ясен.
	— Горкичките — прошепнах аз. Дори не ми се наложи да се преструвам — сълзите сами потекоха от очите ми. Прииска ми се да се сгуша до гърдите на Алсид и той, сякаш прочел мислите ми, разкопча якето си и ме загърна с двата му края. — Но ако едната от тях е Адабел Янси, коя е другата?
	— От другата не е останало кой знае колко — изтърси Кофлин, преди да си прехапе езика.
	— Вътре е бойно поле — прошепна Алсид до ухото ми. Изглеждаше блед като платно. — Не знам… просто не успях да осмисля видяното…
	Макар че не можех ясно да прочета мислите на Алсид, все пак долавях някакви фрагменти: той се надяваше, че Адабел е успяла да убие единия от нападателите си, но останалите не са успели да вземат всички парчета от трупа със себе си.
	— Вие сте от Бон Темпс, така ли, госпожице Стакхаус? — небрежно попита полицаят.
	— Да, сър — изпъшках аз. Опитвах се да пропъдя от главата си последните мигове от живота на Адабел Янси.
	— Къде работите там?
	— В бар „Мерлот“ — отвърнах. — Сервитьорка съм.
	Докато Кофлин осмисляше разликата в социалния статус между мен и моя „жених“, аз отпуснах глава върху гърдите на Алсид и затворих очи. Полицай Кофлин се чудеше дали съм бременна; дали бащата на Алсид — известна и заможна фигура на шривпортския небосклон — одобрява избраната от сина му невеста. И напълно разбираше желанието ми да имам скъпа булчинска рокля, щом ще се омъжвам за един Ерво.
	— Забелязвам, че все още нямате годежен пръстен, госпожице Стакхаус.
	— Не планираме дълъг годеж — каза Алсид. Чувах как гласът му буботи в гърдите, точно до ухото ми. — Тя ще получи диаманта си в деня на сватбата.
	— Ама че си лош — изписках аз и игриво го смушках с лакът в ребрата. Е, може би малка по-силно, отколкото трябваше.
	— Ох! — запротестира Алсид.
	Закачките помежду ни сякаш успяха да убедят полицай Кофлин, че наистина сме сгодени. Той взе адресите и телефонните ни номера и каза, че можем да тръгваме. И двамата изпитахме огромно облекчение.
	Отбихме на първото удобно място — малък парк, почти безлюден заради студеното време, — и Алсид отново се свърза с полковник Флъд. Аз стоях в колата, а спътникът ми крачеше из мъртвата трева, жестикулираше и говореше на висок глас, за да изпусне част от натрупаните емоции. Гневът и тревогата му ме заливаха на вълни. Алсид трудно изразяваше чувствата си с думи, като повечето мъже, и сега, когато виждах колко е уплашен, го почувствах още по-близък и скъп.
	Скъп? Налагаше се да изляза от роля. Сценката с годежа бе предназначена единствено за нуждите на полицай Кофлин. Ако някой имаше правото да нарича Алсид „скъпи“, то това беше коварната Деби, а не аз.
	Алсид изглеждаше като буреносен облак, когато се качи обратно в пикапа.
	— Най-добре да те закарам до колата ти и да се връщам в офиса — каза той. — Съжалявам, че те забърках във всичко това.
	— Това май е моя реплика.
	— Никой от двама ни не е виновен за случилото се — каза той. — Ако имахме избор, изобщо нямаше да се намесваме.
	— Така си е — кимнах аз. Прекарах около минута в размишления за сложния свят на свръхестественото; после попитах Алсид какъв е планът на полковник Флъд.
	— Ще се погрижим за всичко — успокои ме Алсид. — Съжалявам, Сук, но не мога да ти кажа нищо повече.
	— Ще бъдеш ли изложен на опасност? — безпомощно попитах аз.
	По това време вече бяхме стигнали до офиса на Ерво и Алсид паркира пикапа си до моята кола. Той се извърна към мен и улови ръката ми.
	— Не се тревожи за мен, всичко ще бъде наред — нежно каза той. — Ще ти се обадя.
	— Непременно ми се обади — казах. — Пропуснах да спомена какво направиха вещиците си в стремежа си да открият Ерик — разказах му за разлепените плакати и обявената награда и той се намръщи още повече. Тези детайли от хитрата им тактика изобщо не му се понравиха.
	— Деби ще идва насам днес. Трябва да пристигне около шест. Вече е твърде късно да я спра — каза той, след като погледна часовника си.
	— Ако планирате голямо нападение, тя би могла да се включи — казах.
	Погледът му ме прониза.
	— Тя е свръхсъщество, но не е върколак — припомни ми той.
	Да, а по пълнолуние сигурно се превръщаше в невестулка или плъх.
	— Да, разбира се — въздъхнах аз и буквално прехапах езика си, за да не избълвам някоя от забележките, които ми напираха отвътре. — Алсид, мислиш ли, че другата жертва е била приятелката на Адабел? Някоя девойка, която случайно е била в магазина при посещението на вещиците?
	— Предполагам, че е била една от вещиците, тъй като голяма част от тялото липсваше. Надявам се, че Адабел е загинала в достойна битка.
	— И аз се надявам — кимнах и сложих край на разговора. — По-добре да се връщам в Бон Темпс. Ерик скоро ще се събуди. Да не забравиш да уведомиш баща си, че сме сгодени.
	Физиономията му ме накара да се разсмея от сърце. За пръв път през този дълъг и тежък ден.


	6

	През целия път до вкъщи размишлявах за преживелиците ми в Шривпорт. Бях помолила Алсид да звънне на полицаите в Бон Темпс, но и той получи отрицателен отговор. Не, нямали никакви новини за Джейсън. Затова реших да не ходя до управлението, но се наложи да се отбия до бакалията — за хляб и маргарин, и до магазина за напитки — за кръв.
	Първото нещо, което се появи пред погледа ми в супермаркета, бе малък стелаж с бутилирана кръв. Идеално — нямаше нужда да ходя до магазина за напитки. Второто нещо, което видях, беше плакат с портретна снимка на Ерик — най-вероятно същата, която той бе използвал при откриването на „Вамптазия“, защото изобщо не изглеждаше заплашително. Физиономията му излъчваше неустоим чар и почти земна благост; човек и за миг не би допуснал, че това същество е в състояние да забие резци в шията ти и да изсмуче кръвта ти до капка. Имаше и голям надпис:

	„ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТОЗИ ВАМПИР?“

	Прочетох внимателно текста. Всичко съвпадаше с казаното от Джейсън. Петдесет хиляди долара са много пари. Тази Халоу трябва да е луда по Ерик, щом е готова да плати такава сума, за да го вкара в леглото си. Лично на мен ми изглеждаше доста съмнително, че завладяването на „Вамптазия“ (в комплект със собственика) би донесло на Халоу някаква печалба — особено след изплащането на наградата. Колкото повече размишлявах, толкова по-сигурна ставах, че тази история е като блато, пълно с подводни камъни. И от това мътно блато стърчеше дългата ми шия, която като нищо можеше да бъде отхапана, заедно с главата.
	Хойт Фортънбъри — най-добрият приятел на Джейсън — пълнеше в количката си кутии с пица от сектора със замразени храни.
	— Ей, Суки! — извика той. — Къде се затри нашият човек?
	— Ще ми се да знаех — отвърнах аз и се приближих към него, за да не ни слушат. — Много съм разтревожена.
	— Може просто да е забягнал за няколко дни с новото си завоевание, а? Онази девойка, с която го видях в новогодишната нощ, изглеждаше много сладка.
	— Как се казваше тя?
	— Кристъл. Кристъл Норис.
	— Откъде е?
	— Хотшот — каза той и кимна в южна посока.
	Хотшот беше по-малък дори от Бон Темпс. Намираше се на петнайсетина километра разстояние, а жителите му — според слуховете — бяха много странни хора. Хотшотските хлапета, които посещаваха нашето училище, винаги се придвижваха заедно и изглеждаха някак… различни. Изобщо не се изненадах, че Кристъл живее в Хотшот.
	— Напълно възможно е — продължи да развива теорията си Хойт — Кристъл да го е поканила на гости.
	Но мислите му крещяха точно обратното. Той самият не си вярваше; просто се опитваше да успокои като мен, така и себе си. И двамата знаехме, че Джейсън щеше да се е обадил досега, независимо колко добре се забавляваше с което и да било жена.
	Но аз все пак реших да звънна на Кристъл, когато ми се отворят десетина свободни минути, тоест — незнайно кога. Помолих Хойт да звънне в полицията и да им съобщи името на Кристъл. Той каза, че ще го направи, но не беше очарован от идеята ми. Можех да се обзаложа, че ако не ставаше въпрос за Джейсън, Хойт направо щеше да ми откаже. Но те бяха много близки приятели, а Джейсън винаги е бил основен източник за забавления на флегматичния и глуповат Хойт и ако Джейсън изчезнеше завинаги, Хойт щеше да умре от скука.
	Разделихме се на паркинга. Изпитах огромно облекчение, че Хойт не ме попита защо купувам „Истинска кръв“. Касиерката също си замълча, въпреки че пипаше бутилките с отвращение. Самата аз не пърхах от щастие, макар и по друга причина — докато плащах, осъзнах в какви сериозни разходи ме вкарваше моят неканен гост. Дрехи, храна…
	Тъкмо се беше стъмнило, когато спрях пред вкъщи и извадих торбите с покупки от колата. Влязох през задната врата, извиках Ерик по име и светнах лампата в кухнята. Не получих отговор, затова се залових да прибирам покупките по местата им. Оставих бутилка кръв на масата за Ерик — да му е подръка, когато огладнее. Извадих пушката от багажника, заредих я и я подпрях в ъгъла до бойлера. Накрая звъннах в полицията, за кой ли път. Никакви новини за Джейсън, каза диспечерката.
	Облегнах се на стената в кухнята и стоях така дълго време, обзета от отчаяние. Не биваше да изпадам в депресия. Реших да отида във всекидневната и да пъхна нов филм във видеото. За развлечение на Ерик. Той вече беше изгледал цялата ми колекция с „Бъфи — убийцата на вампири“, а нямах „Ангел“. Може би „Отнесени от вихъра“ щеше да му хареса. (От една страна, той е бил „жив“, когато са го снимали. От друга страна — имаше амнезия. За него всичко би трябвало да е ново.)
	Но щом тръгнах по коридора, чух слаб шум от малката спалня. Отворих вратата съвсем тихо, за да не будя госта си, ако все още спи. Мили боже, не спеше. Ерик нахлузваше джинсите си с гръб към мен. Не носеше бельо, никакво, нито дори червените си изрязани бикини. Дъхът ми заседна в гърлото. Успях само да ахна. Затворих очи, а дланите ми сами се свиха в юмруци.
	Ако съществуваше международен конкурс за най-красив задник, Ерик щеше да го спечели веднага, уверявам ви. При това, без да си мръдне пръста — или задника. Щеше да издуха конкуренцията и да гушне огромната купа. Никога не съм вярвала, че една жена може да води физическа борба със себе си и с желанието си да докопа мъж. Но ето че аз, Суки Стакхаус, стърчах там със забити в дланите нокти и втренчено гледах вътрешната част на клепачите си.
	Унизителна работа, мен ако питате, — да желаеш мъж толкова… толкова… лакомо (изключително подходяща дума от Календара) само заради физическата му привлекателност. Винаги съм смятала, че е невъзможно. Поне за мен.
	— Суки, добре ли си? — попита Ерик. Измъкнах се с усилие от блатото на плътските желания, строполих се на брега и поех дълбоко въздух. Той стоеше точно пред мен, положил ръце върху раменете ми. Сините му очи преливаха от безпокойство. Сведох смутено поглед и пред очите ми се изпречиха твърдите му зърна, всяко от които с размерите на гумичка за молив. Прехапах устни. За нищо на света не бих посмяла да се облегна на гърдите му.
	— Извинявай — казах аз съвсем тихичко. Не смеех дори да помръдна. Страхувах се, че ако трепна, ще го съборя на земята и… Господ да му е на помощ. — Извинявай, че нахълтах така. Трябваше да почукам.
	— Но ти си ме виждала и преди.
	Но не и гол. И не отзад.
	— Да, но не е възпитано да се нахълтва така.
	— Няма проблем. Изглеждаш разстроена.
	Сериозно?
	— Ами… имах ужасен ден — процедих аз през стиснати зъби. — Брат ми изчезна безследно, а вещиците върколаци в Шривпорт убиха… ъм, вицепрезидента на тамошната глутница върколаци и… ръката й лежеше насред цветната леха. Някаква ръка, всъщност нямам представа чия. Белинда е в болница. Джинджър е мъртва. Имам нужда от душ — завъртях се на пета и се отправих към стаята си. Влязох в банята, свалих всичките си дрехи и ги хвърлих в коша за пране. После прехапах устната си от болка, като наказание за собствената си лудост, и чак тогава се пъхнах под горещия душ.
	Знам, че студените душове са по-подходящи за подобни случаи, но горещата вода ми доставяше удоволствие и отмора. Намокрих косата си и посегнах към сапуна.
	— Нека ти помогна — каза Ерик и дръпна завесата настрана, за да влезе при мен под душа.
	Издадох странен звук, нещо средно между хълцане и писък. Беше събул джинсите си и се намираше в същото състояние като моето. При мъжете признаците са очевидни. Резците му също стърчаха. Почувствах се засрамена, уплашена и абсолютно готова да му се нахвърля. Докато стоях като паметник, парализирана от бушуващите в мен емоции, Ерик взе сапуна от ръцете ми, разпени го между дланите си, остави го обратно в сапунерката и започна да мие ръцете ми, повдигайки ги една по една, за да стигне и до подмишниците; после плъзна длани надолу, като умело избягваше гърдите ми — които впрочем трепереха като жадни за ласки кученца.
	— Някога правили ли сме любов? — попита той.
	Поклатих глава. Все още нямах сили да говоря.
	— Значи съм бил голям глупак — каза той и взе да търка корема ми с въртеливи движения. — Обърни се, любима.
	Подчиних му се и той се зае с гърба ми. Имаше много силни и ловки пръсти. Когато Ерик приключи, аз притежавах най-чистия и най-отпуснат чифт лопатки в целия щат Луизиана.
	Но лопатките ми бяха единствената спокойна част от тялото ми. Либидото ми скачаше надолу-нагоре като обезумяло. Щеше ли това да се случи наистина? Отговорът клонеше към да, тревожно констатирах аз. Ако мъжът в банята ми беше истинският Ерик, със сигурност щях да намеря сили да го отблъсна. Щях да му наредя да изчезне още в мига, когато отметна завеската. Истинският Ерик щеше да довлече под душа ми пълния си комплект от власт, амбиции и политически интереси — все неща, които нито разбирах, нито харесвах особено. Но пред мен стоеше един различен Ерик — не вироглавият и груб вампир, когото познавах, а един прекрасен Ерик, който ме желаеше, който жадуваше за мен. Имах нужда от него в този хладен и равнодушен свят, който често демонстрираше пренебрежението си към мен. Съзнанието ме всеки момент щеше да изключи и да предаде щафетата на тялото. Усетих как част от Ерик се отърка в гърба ми, а самият той не беше помръднал от мястото си. Майчице мила!
	После започна да мие косата ми с шампоан.
	— Ти трепериш… Страхуваш ли се от мен?
	Замислих се. И да, и не. Само че нямах никакво намерение да се впускам в дълъг дебат около всичките „за“ и „против“. И без това водех мъчителна вътрешна борба със себе си. Разбира се, бих могла да поспоря с Ерик относно моралния аспект на секса без любов. Както и да му напомня, че не бива да бъде груб с мен. Не че очаквах да ме пребие или нещо подобно, но неговата мъжественост (както я наричат в любимите ми любовни романи — а и в конкретния случай би могло да й се добави и някое прилагателно като „набъбнала“ или „пулсираща“) представляваше плашеща перспектива за една неопитна жена като мен. Чувствах се като автомобил, който до този момент е бил управляван от един-единствен шофьор… а новият му собственик възнамерява да участва с него на „Дайтона 500“.
	О, по дяволите с размишленията!
	Взех сапуна и го разпених между пръстите си. Пристъпих към Ерик и притиснах вироглавия палавник към корема му, за да достигна с ръце абсолютно разкошния му задник. Срамувах се да го погледна в очите, но той ясно ми даде да разбера, че е във възторг от реакцията ми. Разтвори послушно крака и аз го измих — много старателно и много педантично. Той започна да стене и леко да се поклаща напред-назад, а аз насочих вниманието си върху гърдите му. Поех дясното му зърно между устните си и го засмуках. Очевидно му хареса, и то много, защото дланите му се сключиха на тила ми и той леко притисна главата ми към себе си.
	— Ухапи ме лекичко — прошепна и аз пуснах зъбите си в действие.
	Ръцете му започнаха да шарят по всеки сантиметър от кожата ми, до който успяваха да се докопат, и трескаво и ненаситно я галеха и дразнеха. Той се отдръпна леко назад, а после — очевидно решил да разменим ролите си — се наведе напред. Докато засмукваше гърдата ми между устните си, ръката му ловко се плъзна между краката ми. Застенах и несъзнателно започнах да се движа заедно с нея. Господи, какви дълги пръсти имаше…
	Когато дойдох на себе си, водата вече бе спряна, а двамата с Ерик се подсушавахме един друг с пухкави бели хавлии. После се целунахме… доста продължително.
	— Леглото — дрезгаво каза той и аз кимнах. Той ме взе на ръце и ме понесе към спалнята. Оплетохме се в завивките — аз исках да се пъхнем под тях на топло, а той бързаше да довършим започнатото. Успях да се наложа, защото в стаята ми се струваше твърде студено. След като се наместихме между чаршафите, аз се обърнах към него и подновихме заниманията си, но вече в ускорено темпо. Пръстите и устата му бяха заети с изучаване на топографията ми, а тялото му страстно се притискаше към бедрото ми.
	Буквално горях от желание; имах чувството, че всеки момент ще избухна в пламъци. Обвих ръце около него и го придърпах към себе си.
	Ерик внезапно се озова отгоре ми, готов да проникне в мен. Цялата треперех от възбуда и нетърпение. Протегнах ръка помежду ни, за да го насоча, и потърках края на члена му в пламналата си плът.
	— Любима моя — изръмжа той и рязко проникна в мен.
	Макар да се чувствах готова и да копнеех до болка за него, преживях такъв шок, че не успях да сподавя писъка си.
	Миг по-късно той прошепна:
	— Не затваряй очи. Гледай ме, любима.
	Думата „любима“ прозвуча като милувка; сякаш ме наричаше с име, което никой не използваше за никого — нито сега, нито занапред. Резците му бяха удължени докрай и аз се надигнах, за да прокарам език по тях. Очаквах да ме ухапе по шията, както правеше Бил почти всеки път.
	— Гледай ме — отново прошепна той и внезапно излезе от мен. Опитах се да го придърпам обратно, но той бавно и с почти маниакална целеустременост започна да покрива тялото ми с целувки. Висях на косъм от оргазма, а талантливите му устни старателно си проправяха път надолу по горещата ми кожа. Пръстите му заеха мястото на пениса му, а после най-неочаквано той вдигна поглед към мен, за да се увери, че не съм затворила очите си — не бях! — и зарови лице във вътрешната част на бедрото ми. Пръстите му не спираха да се движат, все по-бързо и по-бързо… и тогава ме ухапа…
	Може би съм извикала. Всъщност съм сигурна, че извиках, но в следващия миг ме помете такава мощна вълна от наслада, каквато изпитвах за първи път през живота си. Когато екстазът ми утихна, Ерик се наведе над мен, целуна ме по устните и аз усетих вкуса на собствените си сокове. После той отново проникна в мен и когато и неговият момент настъпи, аз все още потръпвах от удоволствие в ръцете му. Ерик извика нещо на непознат за мен език, затвори очи и се свлече до мен. След минута-две вдигна глава и ме погледна. Очаквах, че ще започне да диша. Бил винаги се преструваше на задъхан по време на секс. (Никога не съм го молила за това; той просто го правеше за мое успокоение.) Опитах се да пропъдя тази мисъл от главата си. Бил бе моят пръв и единствен любовник. Единствен до този момент. Статутът ми на жена, познала ласките на един-единствен мъж през живота си, бе безвъзвратно изгубен и тази мисъл ми причиняваше болка.
	Реших да не се поддавам на самосъжалението и скочих обратно в настоящето — а моментът наистина си го биваше. Прокарах пръсти през косата на Ерик и прибрах един непослушен кичур зад ухото му. Втренченият му поглед преливаше от очакване. Налагаше се да кажа нещо.
	— Ще ми се — казах — да можех да си запазвам оргазми в буркан и да ги използвам при нужда, защото днес ми се събраха в излишък.
	Ерик се ококори насреща ми и внезапно избухна в смях. Хареса ми как се смееше — досущ като стария Ерик. Благодарение на смеха му най-после се почувствах спокойна в компанията на този непознат красавец. Той се претърколи по гръб, без да ме пуска, и аз се озовах върху него яхнала го през кръста.
	— Ако знаех, че изглеждаш толкова прекрасна без дрехи, отдавна да съм те съблякъл — каза той.
	— Пробвал си се поне двайсет пъти досега — казах аз и му се усмихнах.
	— Значи имам добър вкус — той се поколеба известно време, а по лицето му премина тревожна сянка. — Разкажи ми за нас двамата. Откога те познавам?
	Светлината от банята обливаше дясната страна на лицето му. Разпиляната му върху възглавницата коса блестеше като златна.
	— Студено ми е — тихо казах аз; той веднага ме намести до себе си и придърпа завивките върху раменете ни. Обърна се на една страна, а аз се подпрях на лакът, за да виждам лицето му.
	— Нека помисля. Запознах се с теб миналата година във „Вамптазия“. Това е твоя бар в Шривпорт. О, между другото, барът е бил нападнат днес. Снощи. Съжалявам, че не ти го казах веднага, но много се тревожех за брат ми и… забравих.
	— Много искам да ми разкажеш и за това, но първо трябва да чуя за нашето запознанство. Измъчва ме огромно любопитство.
	Поредният малък шок: истинският Ерик се интересуваше преди всичко от себе си и от собственото си положение, а взаимоотношенията му с останалите се нареждаше по важност на… десето място, да речем. Още не можех да свикна с новите му реакции.
	— Ти си шерифът на Окръг 5 — продължих аз, — а бившият ми приятел Бил е твой подчинен. Той е извън страната в момента. Мисля, че ти споменах за Бил.
	— Неверният ти бивш приятел? Чийто създател е вампирката Лорена?
	— Същият — отвърнах лаконично. — Както и да е, когато се запознах с теб във „Вамптазия“…
	Отне ми повече време, отколкото предполагах, и когато най-после приключих с разказа си, резците на Ерик стърчаха, а ръцете му шареха неспокойно по тялото ми. Той налапа едната ми гърда, изтръгвайки — освен кръв — дълбоко стенание от гърлото ми, и мощно засмука. Изпитвах странно усещане, защото той едновременно пиеше кръв и дразнеше с език зърното ми. Беше болезнено и много възбуждащо — чувствах се така, сякаш ме изсмукваше цялата, от глава до пети. Стенех и треперех от възбуда. Тогава той рязко повдигна крака ми и отново проникна в мен.
	Този път не преживях чак такъв шок, а и Ерик се движеше много по-бавно. Искаше да го гледам в очите; това очевидно го възбуждаше.
	Когато всичко свърши, бях изтощена, но неизмеримо доволна. Чувала съм за доста мъже, които не се интересуват дали партньорката им ще изпита оргазъм; вероятно си мислят, че щом на тях им е добре, на нея също би трябвало да й е хубаво. Слава богу, нито един от моите двама мъже не е бил такъв егоист. Дали защото бяха вампири, или аз просто имах такъв късмет? А може би и двете?
	Ерик ме засипа с комплименти, а не получи нищо в замяна от моя страна. Изобщо не беше честно. Затова, като си лежах сгушена на гърдите му, тихо прошепнах, буквално до шията му:
	— Толкова си красив.
	— Какво? — стресна се той.
	— Ти ми каза, че тялото ми е… хубаво — не каза точно това, но се срамувах да повторя думите му. — Просто исках да знаеш, че и аз харесвам твоето.
	Гърдите му се разтресоха от смях.
	— Коя част ти харесва най-много? — закачливо попита той.
	— О, задникът ти, разбира се — веднага отвърнах аз.
	— Задникът ми?
	— Аха.
	— Виж ти! Аз си мислех за друга част.
	— Е, тя определено е доста… съразмерна — казах аз и зарових лице в гърдите му. Веднага разбрах, че съм избрала погрешната дума.
	— Съразмерна? — той взе ръката ми и я положи върху въпросната част от анатомията си, която веднага започна да шава. Ерик притисна дланта ми със своята и я раздвижи нагоре-надолу. — Е, съразмерен ли ти се струвам?
	— Може би трябваше да кажа щедро надарен?
	— Щедро надарен. Харесва ми — каза той.
	Щедро надареният бе отново готов за действие, но аз честно казано, нямах сили. Чувствах се толкова изтощена, че се питах дали на другия ден изобщо щях да успея да помръдна. Реших да се заема с по-ленивата алтернатива и се плъзнах надолу под завивките, а той с удоволствие ми отвърна със същото. След поредния грандиозен оргазъм имах чувството, че всяко мускулче от тялото ми се е превърнало в желе. Не обелих и дума повече нито за тревогите ми около Джейсън, нито за ужасните събития в Шривпорт, нито за каквито и да било други неприятни неща. Разменихме си шепнешком по няколко искрени (от моя страна) комплимента и повече нищо не си спомнях. Не знам какво е правил Ерик през остатъка от нощта, защото спах като заклана.
	На другия ден ме чакаха куп тревоги, но благодарение на Ерик аз напълно забравих за тях в продължение на няколко скъпоценни часа.


	7

	Събудих се от ярките слънчеви лъчи, които нахлуваха през прозореца. Лежах в леглото и плувах в безметежно задоволство. Всичко ме болеше, но някак приятно. Имах една-две синини — дребна работа. Следите от ухапвания, които обикновено красяха шията ми, сега се намираха на съвсем различно място. Никой случаен наблюдател нямаше да забележи, че съм се наслаждавала на вампирска компания, а на гинеколог не смятах да ходя скоро.
	Имах спешна нужда от душ, затова се измъкнах от леглото и закуцуках към банята. Намерих я в пълен безпорядък — навсякъде се търкаляха хавлии, завесата висеше изтръгната наполовина от пластмасовите халки (това пък кога е станало?), — но набързо оправих всичко и с усмивка на лице и песен в сърцето се пъхнах под душа.
	Докато силната струя барабанеше по гърба ми, стигнах до извода, че съм устроена много простичко. Колко малко ми беше нужно, за да бъда щастлива! Една дълга нощ с мъртвец вършеше чудеса. Но удоволствието ми не се дължеше само на динамичния секс (макар че — бог ми е свидетел — имаше моменти, които няма да забравя до сетния си дъх), а на приятелското общуване. На усещането за споделена близост.
	Наречете ме стереотипна, няма да ви се обидя. Прекарах нощта с мъж, който ме нарече красива; мъж, с когото взаимно си доставихме неизмеримо удоволствие. Мъж, който ме докосва, прегръща и се смя заедно с мен. Не съществуваше опасност да съм забременяла, защото вампирите просто не могат да правят бебета. Не изневерявах на никого (макар че споменът за Бил все още ми причиняваше болка), Ерик — също. Затова и не смятах, че сме извършили нещо нередно.
	Измих си зъбите, гримирах се, но междувременно нещо ми подсказваше, че преподобният Фулънуайлдър едва ли би се съгласил с мен.
	Е, аз така или иначе не смятах да му се изповядвам. Това щеше да си остане между мен и бог. Щом бог е стоварил отгоре ми тежкия кръст на телепатията, нищо не му пречеше да прояви малко снизходителност към мен на сексуалния фронт.
	И аз си имах своите терзания, разбира се. И аз бих искала да се омъжа, да имам деца, да бъда вярна на любимия в разумни граници. От мен би излязла чудесна майка. Но нямаше как да се омъжа за обикновен човек, защото винаги щях да знам кога ме лъже, кога ми е ядосан и изобщо всичко, което си мисли за мен. Всичките ми опити за срещи с обикновени мъже са се проваляли с гръм и трясък заради проклетата ми телепатия. С вампирите подобни проблеми не съществуваха, но за сметка на това законът не им позволяваше да се женят — поне засега. Не че някой вампир ми е предлагал брак, припомних си аз и ядосано хвърлих кърпата в коша за пране. Вероятно бих могла да създам сравнително нормална връзка с някой върколак или друго свръхсъщество, тъй като не можех да чета ясно мислите им… Да бе, сякаш наоколо ми гъмжеше от върколаци, коленичили пред мен с пръстен в ръка.
	Трябваше просто да живея за мига и да му се наслаждавам максимално. А мигът ми предлагаше един великолепен вампир, който временно беше загубил паметта си, а заедно с нея и голяма част от своята индивидуалност; един вампир, който се нуждаеше от спокойствие и увереност точно толкова, колкото и аз.
	Докато слагах обеците си, внезапно стигнах до извода, че Ерик имаше повече от една причина да ме харесва толкова много. След всичките дни, през които живя без спомени за имуществото си, за подчинените си, за властта си и дори за самия себе си, прекараната с мен нощ му даде усещането, че се е сдобил с нещо свое — с мен. Неговата възлюбена.
	Продължавах да стоя пред огледалото, но вече не виждах отражението си. Отсреща ме гледаше цял един свят, който Ерик смяташе за своя собственост.
	Не ми се искаше да го разочаровам.
	Настроението ми застрашително се влошаваше; безметежното ми щастие бе на път да премине в безжалостно самобичуване, затова изпитах облекчение, когато телефонът звънна. На екрана се изписа номерът на Сам. Обаждаше се от бара, а не от караваната си.
	— Суки?
	— Здрасти, Сам.
	— Съжалявам за Джейсън. Някакви новини?
	— Не. Звъннах в полицията веднага щом се събудих. Диспечерката ми каза, че Елси Бек ще се свърже с мен, ако се появи някаква нова информация. Повтори го около двайсет пъти всъщност. При всяко мое обаждане.
	— Искаш ли да намеря някой, който да поеме смяната ти?
	— Не. Предпочитам да съм заета с работа, отколкото да се мотая вкъщи. Те знаят къде да ме потърсят, ако имат нещо да ми кажат.
	— Сигурна ли си?
	— Да. Благодаря за предложението, все пак.
	— Ако мога да ти помогна с нещо, просто ми кажи.
	— Сега като се замислих, може би има нещо такова.
	— Да?
	— Помниш ли онази дребничката девойка, която Джейсън доведе в бар в новогодишната нощ?
	Сам се замисли.
	— Да — колебливо отвърна той. — Една от сестрите Норис? Те живеят в Хотшот.
	— Така каза и Хойт.
	— С тези хора трябва да се внимава, Суки. Хотшот е старо селище. Там отдавна се практикуват родствени бракове.
	Не бях сигурна какво точно се опитваше да ми каже Сам.
	— Сам, би ли ми обяснил малко по-подробно? Боя се, че днес не съм много добра в тълкуването на тънки намеци.
	— Точно в момента не мога.
	— О, не си сам, така ли?
	— Не. При мен е един от доставчиците. Просто внимавай. Те са много… различни. Много.
	— Ясно — бавно отвърнах аз, макар че нищо не ми беше ясно. — Ще внимавам. Ще се видим в четири и половина.
	Затворих телефона, обзета от смътно предчувствие за опасност.
	Разполагах с достатъчно време да отида до Хотшот и да се върна преди работа. Нахлузих някакви джинси, маратонки, яркочервена блуза с дълъг ръкав и старото си синьо палто. Взех адреса на Кристъл Норис от телефонния указател и го потърсих на картата. Прекарала съм целия си живот в община Ренард и смятах, че познавам района добре, но се оказа, че Хотшот е като черна дупка в системата на географските ми познания. Налагаше се да взема картата със себе си.
	Качих се в колата и поех на север. На първото Т-образно кръстовище завих на дясно. Подминах фабриката за обработка на дървен материал — която осигуряваше прехраната на голяма част от съгражданите ми, — цеха за претапициране на мебели и окръжната водоснабдителна служба. По пътя видях едно-две магазинчета за алкохол, а на следващия кръстопът пред погледа ми се изпречи селски магазин за хранителни стоки, гордо закичен с табела:

	„СТУДЕНА БИРА И СТРЪВ“

	Беше останала да виси там от лятото. После отново завих надясно и продължих в южна посока.
	Колкото по-дълбоко навлизах в този затънтен район, толкова по-лош ставаше пътят. Екипите по поддръжка на пътищата не бяха стъпвали тук от лятото. Жителите на Хотшот или нямаха собствен представител в общинската управа, или просто не желаеха посетители. От време на време пътят хлътваше в ниски участъци, докато се виеше между мочурищата. При силни валежи тези ями сигурно се пълнеха с вода и районът ставаше абсолютно непроходим. Не бих се изненадала, ако наоколо се срещаха и алигатори.
	Накрая се озовах на още един кръстопът, в сравнение с който онзи с хранителния магазин изглеждаше като огромен търговски център. Наоколо бяха разпръснати десетина кирпичени къщи. В дворовете на повечето от тях имаше паркирани по няколко коли. Тук-там се мяркаше по някоя ръждясала люлка или баскетболен кош, а върху два от покривите стърчаха сателитни чинии. Направи ми впечатление една странна подробност — всички къщи се намираха на почти равно разстояние от кръстопътя. Сякаш някой бе опънал въже от забит в земята кол и беше направил кръг, за да очертае граница, отвъд която се намираха къщите. Вътре в кръга нямаше нищо.
	От опит знаех, че обществата от подобни малки селища по нищо не се отличаваха от останалите. И тук вирееха същите типове хора като навсякъде. Едни бяха бедни, горди и добри. Други — бедни, подли и негодни за нищо. Но всички си знаеха и кътните зъби и нищичко не оставаше незабелязано.
	През този мразовит ден наоколо нямаше жива душа, за да се ориентирам дали жителите на Хотшот бяха чернокожи, или бели. Малко вероятно бе тук да съжителстват представители от различни раси. Взех да се чудя дали всъщност се намирам на правилния кръстопът, но съмненията ми се изпариха, когато видях някакво подобие на зелена пътна табела, забучена на кол пред една от къщите. На нея пишеше „Хотшот“.
	Значи се намирах на правилното място. Оставаше и да намеря дома на Кристъл Норис.
	На една от ръждясалите пощенски кутии се мъдреше едва забележим номер. По пътя на логиката стигнах до извода, че съседната къща би трябвало да е тази на Кристъл Норис. Домът на семейство Норис леко се различаваше от останалите; отпред имаше малка веранда с едно кресло и два обикновени градински стола, както и два автомобила — един „Форд Фиеста“ и един допотопен „Буик“.
	Когато паркирах и излязох от колата, внезапно осъзнах нещо много странно.
	В Хотшот нямаше кучета.
	Във всяко друго подобно селище наоколо щяха да се мотаят поне десетина кучета, а аз щях да се чудя как да изляза от колата, без да бъда нападната. А тук нито едно излайване не нарушаваше злокобната зимна тишина.
	Прекосих двора, покрит с твърда като камък кал. Имах чувството, че нечии невидими очи следят всяка моя стъпка. Почуках на тежката дървена врата — върху нея имаше три квадратни прозорчета, които очевидно служеха като „шпионки“, защото през най-долното със сигурност ме шпионираха чифт тъмни очи.
	И тъкмо когато дългата пауза започна да ме изнервя, вратата се отвори.
	Пред мен стоеше Джейсъновата новогодишна приятелка, която, разбира се, днес изглеждаше доста по-скромно в сравнение с последната ни среща. Черни джинси, бежова блуза, евтини ботуши. Късата й къдрава коса изглеждаше някак пепеляво черна, или просто казано — невзрачна. Слаба девойка с напрегнат вид, която със сигурност нямаше двайсет и една, независимо от твърденията й.
	— Кристъл Норис?
	— Да? — Не прозвуча точно недружелюбно, но определено държеше да създаде впечатление, че е много заета.
	— Аз съм Суки, сестрата на Джейсън Стакхаус.
	— О, така ли? Заповядай — тя се отдръпна встрани и аз пристъпих в тясната всекидневна. Беше претъпкана с мебели, предназначени за доста по-голямо пространство: два огромни фотьойла с подвижни облегалки и троен диван, тапициран с тъмнокафява изкуствена кожа — от онези с големите възглавници, които имат хлътнало копче по средата. Изключително неудобна мебел — лятно време кожата ти залепва по тапицерията, през зимата хлътваш надълбоко, а във вдлъбнатините около копчетата задължително се събират трохи.
	На пода имаше мръсен тъмночервен килим с жълто-кафяви шарки, който едва се забелязваше изпод плътния слой играчки, разхвърляни отгоре му. Върху стената над телевизора висеше картина — „Тайната вечеря“, — а из цялата къща се носеше приятно ухание на печен фасул, ориз и царевичен хляб.
	Пред вратата на кухнята седеше детенце на около две години и си играеше с конструктор. Приличаше на момченце, съдейки по зелената блуза и гащеризона, а по въздългата му кестенява коса липсваха фиби или панделки, но нямаше как да съм сигурна.
	— Твое ли е детенцето? — приветливо попитах аз.
	— Не, на сестра ми е — отвърна Кристъл и кимна към един от фотьойлите.
	— Кристъл, причината, поради която съм тук… Наясно ли си, че Джейсън изчезна?
	Кристъл седеше на ръба на дивана, вторачила поглед в тънките си ръце. Въпросът ми я стресна, но не изглеждаше особено изненадана.
	— Откога го няма? — попита тя. Имаше приятен глас, леко дрезгав, който сигурно подлудяваше мъжете.
	— От нощта на първи януари. Беше вкъщи, по някое време тръгна, но на другата сутрин не се е появил на работа. Открихме малко кръв на пристана зад къщата му. Пикапът си стоеше на алеята пред дома му. С отворена врата.
	— Нищо не знам за това — побърза да каже Кристъл.
	Лъжеше.
	— Кой ти каза, че имам нещо общо? — започваше да се ядосва. — Знам си правата. Не съм длъжна да разговарям с теб.
	О, да, разбира се. 29-а поправка от Конституцията: „Свръхсъществата не са длъжни да разговарят със Суки Стакхаус“.
	— Напротив, длъжна си — чашата на търпението ми преля и аз внезапно приключих с любезностите. — Аз не съм като теб. Нямам сестра или племенник — и кимнах към детето. Шансовете ми да съм познала пола му бяха петдесет на петдесет. — Нямам нито майка, нито баща, нито… никого. Никого, освен брат ми — поех дълбоко въздух. — Искам да знам къде е Джейсън. Така че, ако знаеш нещо, бъди така добра да ми кажеш.
	— Иначе? Какво ще направиш? — злобно попита тя, но много й се искаше да разбере какво крия в ръкава си. Това поне успях да прочета зад плътната пелена, която обгръщаше свръхестествения й мозък.
	— Да, какво? — обади се някакъв по-спокоен глас.
	На вратата стоеше мъж. Около петдесет годишен, с добре оформена посребрена брада и късо подстригана коса. Дребен мъж, не по-висок от метър и седемдесет, жилав и с мускулести ръце.
	— Всичко, което се наложи — отвърнах аз и го погледнах право в очите. Те имаха много странен златистозелен цвят. Човекът не изглеждаше враждебно настроен, а по-скоро любопитен.
	— Защо сте тук? — попита той все така спокойно.
	— Кой сте вие? — нямах нито време, нито желание да преразказвам цялата си история на всеки срещнат. Но този човек излъчваше авторитет, а в добавка към това не споделяше враждебността на Кристъл, така че може би си струваше да разговарям с него.
	— Аз съм Калвин Норис, чичото на Кристъл — мозъкът му излъчваше онзи особен тип вълни, характерни за свръхсъществата. Съдейки по липсата на кучета в селото, реших, че жителите му са върколаци.
	— Господин Норис, аз съм Суки Стакхаус — интересът му към мен видимо нарасна. — Брат ми Джейсън доведе вашата племенница на новогодишното парти в бар „Мерлот“. На следващата нощ брат ми изчезна безследно. Искам да разбера дали Кристъл знае нещо, което би могло да ми помогне да го открия.
	Калвин Норис се наведе да погали детето по главата, а после пристъпи към дивана и се настани до Кристъл, която не спираше да ми хвърля кръвнишки погледи. Изглеждаше спокоен, с подпрени на коленете лакти и леко наведена встрани глава, така че да вижда начумереното лице на племенницата си.
	— Това ми звучи разумно, Кристъл. Момичето иска да разбере къде е брат й. Ако знаеш нещо, кажи й.
	— Защо трябва да й казвам каквото и да било? Идва тук и се опитва да ме заплашва — сряза го Кристъл.
	— Защото ако някой е в беда, трябва да му помогнем. Проява на елементарна любезност. А доколкото разбирам, ти не си я търсила, за да й предложиш помощ, нали?
	— Не мисля, че Джейсън просто е изчезнал. Според мен… — тя рязко млъкна, осъзнавайки, че е казала твърде много.
	Калвин настръхна от напрежение. Явно не очакваше, че племенницата му действително разполага с информация за изчезването на Джейсън. Той просто искаше да я помоли да се държи по-любезно с гостенката си. Това поне успях да прочета, но нищо повече. Опитвах се да определя типа на връзката им, но не ми се удаваше. Той очевидно притежаваше някаква власт над момичето, но какво точно? Този човек излъчваше авторитет не просто на чичо, а и на неин главатар. И макар да носеше работни дрехи и груби ботуши и да изглеждаше като обикновен наемен работник, Калвин Норис със сигурност заемаше някакъв много влиятелен пост.
	Водач на глутницата, помислих си аз. Но къде му е глутницата тогава? В този затънтен пущинак? Тогава се сетих за предупреждението на Сам относно репутацията на Хотшот и получих прозрение. Всички обитатели на Хотшот бяха същества с двойствена природа.
	Възможно ли беше това? Не разполагах със сигурно доказателство, че Калвин Норис е върколак, но можех да се обзаложа, че по пълнолуние не се превръща в зайче. Обзе ме непреодолимо желание да се протегна и да го докосна по ръката, за да получа достъп до съзнанието му.
	Едно нещо вече знаех със сигурност: за нищо на света не бих искала да съм близо до Хотшот през трите нощи около пълнолуние.
	— Ти си сервитьорката от „Мерлот“ — каза той и премести втренчения си поглед от Кристъл върху мен.
	— Аз съм една от сервитьорките в „Мерлот“.
	— И си приятелка на Сам.
	— Да — небрежно отвърнах аз. — Сам ми е приятел, Алсид Ерво също. Познавам и полковник Флъд.
	Тези имена определено значеха нещо за Калвин Норис. Изобщо не се изненадах, че е чувал за тези видни фигури от обществото на шривпортските върколаци — а очевидно вече познаваше и Сам. Моят шеф не жалеше време и средства да се свърже с колкото се може повече представители на местното свръхестествено общество.
	Кристъл седеше на дивана все така начумерена, но не изпускаше и дума от разговора ни. От съседната стая се появи момиче, облечено в дънков гащеризон, и взе на ръце детето. Въпреки че лицето й бе по-закръглено и не толкова изразително, не беше трудно да се сетя, че това е по-малката сестра на Кристъл. Която отново чакаше бебе.
	— Имаш ли нужда от нещо, чичо Калвин? — попита тя и ме изгледа над рамото на детето.
	— Не, Доун. Погрижи се за Матю — тя изчезна навътре в къщата с товара си на ръце. Значи правилно бях отгатнала пола на детето.
	— Кристъл — каза Калвин Норис с ужасяващо спокоен глас, — очаквам да чуя от теб какво се е случило.
	Девойката изглеждаше шокирана от тази заповед. Очевидно бе смятала, че й се е разминало.
	Нямаше друг избор, освен да се подчини. Отне й малко време, но все пак го направи.
	— Джейсън ме покани да го придружа на новогодишното парти — каза тя. — Запознах се с него в „Уолмарт“, когато отидох да си купя дамска чанта.
	Въздъхнах. Джейсън умееше да си намира партньорки къде ли не. Накрая щеше да си лепне някоя заразна болест (ако вече не го бе направил) или да го споходи неочаквано бащинство, а аз нямаше да имам друг избор, освен да гледам отстрани и да кърша пръсти.
	— Попита ме дали искам да посрещна Нова година с него. Останах с впечатлението, че жената, с която е имал уговорка, се е отметнала в последния момент, защото мъже като него не остават сами в новогодишната нощ.
	Свих рамене. Брат ми можеше да си уреди и провали среща не с една, а с пет жени за новогодишната нощ. Той тичаше подир всяка фуста и жените в живота му често го зарязваха именно поради тази причина.
	— Той е сладур, а аз исках да се измъкна от Хотшот, затова веднага приех предложението му. Попита дали може да дойде да ме вземе от вкъщи, но аз не исках съседите да го виждат, затова му казах, че просто ще го чакам на спирката и ще отидем до бара с пикапа му. Така и направихме. Прекарахме си чудесно, после отидохме у тях и продължихме със забавленията — тук Кристъл направи пауза и злобно ме изгледа. — Искаш ли да знаеш дали е добър в леглото?
	Въздухът се раздвижи и от ъгълчето на устата й потече кръв. Ръката на Калвин се върна в предишното си положение още преди да съм разбрала, че е помръднала.
	— Дръж се любезно. Не е нужно да вадиш лошата си страна на показ пред непознати хора — изрече той толкова сериозно, че аз мислено се зарекох да се държа любезно в името на собствената си безопасност.
	— Добре. Това беше малко грубо, признавам — съгласи се тя и веднага омекна. — Разбрахме се да прекараме заедно и следващата нощ, така че аз се измъкнах от вкъщи и отидох у тях. Той трябваше да се отбие за малко у сестра си… у вас вероятно. Той има една сестра, нали?
	Кимнах.
	— Помоли ме да го изчакам и обеща, че няма да се бави. Исках да го придружа, но той не се съгласи. Обясни ми, че някакъв вампир гостува на сестра му и не иска да ме запознава с него.
	А според мен брат ми просто е знаел какво ще е мнението ми за Кристъл и затова е предпочел да не ми я води.
	— Той прибра ли се вкъщи? — попита Калвин и я извади от унеса й.
	— Да — отвърна Кристъл и аз наострих уши.
	— Какво се случи след това? — отново я подкани Калвин.
	— Не съм съвсем сигурна — отвърна тя. — Бях в къщата, чаках го, чух как паркира пикапа си и си мисля: „О, божичко, тук е, купонът започва“, обаче не го чувам да се качва по стълбите и се чудя какво става. Разбира се, всички лампи навън светят, но аз не поглеждам през прозореца, защото съм сигурна, че е той — ама разбира се, че ще е сигурна, нали е върколак, подушила го е. — Наострям слух — продължи тя — и чувам, че тръгва да заобикаля къщата. Решавам, че ще влезе през задния вход поради някаква причина, знам ли аз каква, кални ботуши, нещо такова.
	Поех дълбоко въздух. Кристъл най-после започваше да говори по същество. Само след минута щях да знам истината. Усещах го.
	— И после, някъде зад къщата, но по-далеч, на метри от верандата, чувам някаква врява, крясъци и прочее, и после всичко утихна.
	Ако не беше свръхсъщество, нямаше да чуе почти нищо. Ето, знаех си, че ще намеря нещо положително в цялата тази гадост.
	— Излезе ли да огледаш наоколо? — попита Калвин. Захабената му ръка се протегна към черните къдрици на Кристъл и той я помилва като любимо куче.
	— Не, сър, не огледах.
	— Подуши ли миризма?
	— Не посмях да отида по-близо — призна тя и се намръщи. — Вятърът духаше в противоположната посока. Усетих слаб мирис от Джейсън. Надуших и кръв… а може би и още нещо.
	— Какво например?
	Кристъл заби поглед в ръцете си.
	— Свръхсъщество, но не съм много сигурна. Някои от нас могат да се трансформират по всяко време, не само по пълнолуние. Аз не мога, за съжаление, иначе щях да разпозная следата — каза тя и ме погледна така, сякаш ми се извиняваше.
	— Вампир? — попита Калвин.
	— Не познавам вампирската миризма — простичко отвърна тя. — Не знам.
	— Вещица? — попитах аз.
	— Те по-различно ли миришат от обикновените хора? — изненада се Кристъл.
	Свих рамене. Нямах представа.
	— Какво направи после? — попита Калвин.
	— Стана ми ясно, че някой… че нещо е отнесло Джейсън в гората. И аз просто… уплаших се. Не ми стигна смелост да го търся — тя сви рамене. — След това се прибрах вкъщи. Какво друго можех да направя?
	Положих усилие да не се разплача, но сълзите сами потекоха по бузите ми. За пръв път признах пред себе си, че не съм сигурна дали някога ще видя брат си отново. Но ако намерението на нападателя е било да убие Джейсън, защо просто не е оставил трупа му в задния двор? Както спомена и Кристъл, в нощта на първи януари нямаше пълнолуние. Но не всичко на този свят се случваше по пълнолуние…
	За съжаление, разполагах с достатъчно познания за паралелния свръхестествен свят, а там гъмжеше от същества, които можеха да погълнат Джейсън наведнъж. Или на няколко хапки.
	Но аз просто не можех да си позволя да мисля за това. Макар че сълзите ми продължаваха да текат, положих усилие да се усмихна.
	— Много ви благодаря — любезно казах аз. — Задължена съм ви, че ми отделихте от времето си. Няма да ви задържам повече.
	Кристъл ме изгледа подозрително, но чичо й се наведе и ме потупа по ръката — жест, който изненада всички ни, включително и него.
	Калвин Норис ме придружи до колата ми. Гъстите облаци скриваха слънцето и навън беше станало още по-студено. Вятърът брулеше голите клони на огромните храсти, които опасваха двора. В тях разпознах форзиции — или жълти камбанки, както ги наричаха в детските стихчета, — спиреи и дори магнолии. Около тях сигурно имаше засадени нарциси и перуники — същите цветя, които растяха в градината на баба ми, и същите храсти, които красяха южняшките дворове поколения наред. Сега всичко изглеждаше мрачно и неприветливо, но през пролетта Майката Природа щеше да прикрие нищетата с живописни краски.
	Малко по-надолу по улицата, през няколко къщи от дома на семейство Норис, някакъв човек излезе от бараката в двора си и внимателно ни огледа. После бързо се шмугна в къщата и хлопна вратата. Отдалече не успях да го видя много добре — запомних единствено светлата му гъста коса, — но пъргавината му бе просто феноменална. Местните жители не просто недолюбваха пришълците — те откровено ги ненавиждаха.
	— Аз живея ей там — посочи Калвин към доста по-приветлива къща, прясно боядисана в бяло. По всичко личеше, че този дом има грижовен стопанин — автомобилната алея изглеждаше в безупречно състояние, а бялата барака за инструменти стоеше стабилно върху равна циментова основа.
	Кимнах.
	— Много е хубава — отвърнах аз. Гласът ми едва доловимо трепереше.
	— Искам да ти направя едно предложение — каза Калвин Норис.
	Постарах се да изглеждам заинтригувана.
	— В момента ти си жена без протекции — продължи той. — Брат ти го няма. Надявам се да се върне, но дотогава ще имаш нужда от закрилник.
	Началото на предложението му изобщо не ми се понрави, но нямах никакво желание да влизам в спор с върколак. В крайна сметка, той ми направи огромна услуга, като накара Кристъл да проговори. Затова просто мълчах, треперех от студ и полагах огромни усилия да изглеждам любезна.
	— Ако имаш нужда от убежище и закрилник, аз съм твоят човек — каза той и златистозелените му очи се впиха в моите.
	Ще ви кажа защо не отхвърлих с възмущение предложението на Калвин: защото в него нямаше и капчица високомерие. Защото според неговите нрави той проявяваше максимална любезност. Разбира се, въпросният статут на „закрилник“ предполагаше и други неща, освен закрилата, но в поведението му нямаше нищо похотливо или откровено обидно. Калвин Норис бе готов да рискува спокойствието си в името на моята безопасност. Предложението му звучеше напълно искрено и аз нямах основание да се дразня.
	— Благодаря — отвърнах. — Ще го имам предвид.
	— Чувал съм за теб — каза той. — Ние, свръхсъществата, общуваме помежду си. За теб казват, че не си като другите хора.
	— Така е — нормалните мъже може да ме смятаха за привлекателна на външен вид, но дълбоката същност на Суки Стакхаус ги плашеше и отблъскваше. Ако случайно се възгордеех от комплиментите, които получавах от Ерик, Бил или Алсид, достатъчно беше да се заслушам в мислите на клиентите в бара и самочувствието ми мигом се смачкваше. Леденият вятър ме пронизваше и аз се загърнах още по-плътно в старото си синьо палто. Като повечето същества с двойствена природа, Калвин понасяше студа много по-леко от хората. — Но не съм като вас, макар че оценявам твоето… ъм… любезно предложение.
	Много исках да разбера на какво се дължи тази чест, но не посмях да попитам направо.
	— Знам, че не си като нас. Всъщност това само засилва твоята… Работата е там, че в Хотшот кръвосмешението е традиция и се практикува много отдавна. Кристъл сама го каза. Тя може да се превъплъщава само по пълнолуние, но дори и тогава възможностите й са доста ограничени — той посочи към лицето си. — Нали забелязваш, че очите ми се различават от човешките? Имаме нужда от прилив на нова кръв, на нови гени. Ти не си с двойствена природа, но не си и обикновена жена. Обикновените жени не оцеляват дълго тук.
	Хм, нещата започваха да добиват злокобен оттенък, но аз съчувствах на събеседника си и разбирах тревогата му. Калвин Норис бе главатарят на това особено общество и носеше отговорност за неговото бъдеще.
	Той погледна намръщено към къщата, от която се бе появил светлокосият мъж, но после отново се обърна към мен, за да довърши мисълта си.
	— Смятам, че ще харесаш местните хора. Убеден съм, че си много подходяща за разплод. Разбрах го веднага щом те видях.
	Изумителен комплимент! Дойде ми толкова изненадващо, че останах безмълвна.
	— Поласкана съм и оценявам предложението ти. Ще го имам предвид — отвърнах аз, след като се опомних. — Рано или късно полицията ще разбере, че Кристъл и Джейсън са били заедно в новогодишната нощ. Ако вече не са го разбрали. И ще дойдат да я разпитат.
	— Да заповядат — отвърна Калвин Норис. Златистозелените му очи сякаш се усмихваха. — И друг път са идвали, но нищичко не са успявали да изкопчат. Надявам се да откриеш брат си. Ако имаш нужда от помощ, насреща съм. Работя в Норкрос. Сериозен човек съм.
	Благодарих му още веднъж и с облекчение се качих в колата си. Кимнах на Калвин за довиждане, запалих двигателя и излязох на заден ход от алеята. Значи Калвин Норис работеше в дървопреработвателната фабрика в Норкрос. Перспективно предприятие. Плащат добре на работниците си и непрекъснато се развиват. Имала съм и по-лоши предложения, това поне е сигурно.
	Докато шофирах към „Мерлот“, се чудех дали Кристъл се е опитвала да забременее от Джейсън. Калвин изобщо не изглеждаше разтревожен, че племенницата му е правела секс с почти непознат мъж. От Алсид знаех, че върколаците се стараеха да създават потомство със себеподобни, за да са сигурни, че децата им ще бъдат чистокръвни върколаци. А жителите на това малко общество очевидно се стремяха да разнообразят генофонда си с човешки материал, вместо да създадат ново поколение върколаци, чиято сила постепенно отслабваше заради прекомерното кръвосмешение помежду им.
	Завръщането ми в „Мерлот“ бе равносилно на пътуване с машина на времето от миналия век в настоящия. Питах се от колко ли време съществуваше селцето Хотшот на този кръстопът и какво задържаше жителите му там. Но тъй като нямах отговор на този въпрос, реших да насоча вниманието си към по-актуални теми.
	Този следобед в бар „Мерлот“ цареше небивало спокойствие. Преоблякох се, препасах черната си престилка, пригладих косата си и измих ръцете си. Сам стоеше зад бара със скръстени пред гърдите ръце и замислен поглед. Холи тъкмо сервираше кана бира на някакъв самотен посетител.
	— Как беше в Хотшот? — попита ме Сам.
	— Много странно място.
	Той ме потупа по рамото.
	— Успя ли да разбереш нещо?
	— Всъщност да. Само дето не съм сигурна как да го тълкувам — забелязах, че Сам се нуждаеше от подстригване; медночервените непослушни къдрици му придаваха вид на ренесансов ангел.
	— Запозна ли се с Калвин Норис?
	— Да. Именно той накара Кристъл да говори с мен и ми направи изключително странно предложение.
	— И какво е то?
	— Ще ти кажа, но някой друг път — иначе казано: Убий ме, представа нямам как точно да го формулирам. Бузите ми пламнаха от срам и аз побързах да си намеря работа на мивката.
	— Калвин е свестен мъж, доколкото ми е известно — бавно изрече Сам. — Работи в Норкрос и е шеф на бригада. Добра застраховка, пенсионно осигуряване и всичко останало. Неколцина от останалите мъже в Хотшот работят като заварчици в собствена работилница и се справят много добре. Но нямам представа какво се случва в Хотшот вечер, когато всички се приберат от работа. Никой не знае всъщност. Познаваш ли шериф Дауди? Джон Дауди? Бил е шериф още преди да се преместя тук.
	— Да, помня го. Веднъж прибра Джейсън по обвинение във вандализъм. Баба трябваше да плати гаранцията му, за да го пуснат от ареста. Шериф Дауди изнесе на Джейсън такова конско, че брат ми се беше кротнал… поне за известно време.
	— Сид Мат ми разказа какво се е случило с шерифа. Една пролет Джон Дауди отишъл в Хотшот, за да арестува по-големия брат на Калвин — Карлтън Норис.
	— По какво обвинение? — Сид Мат Ланкастър беше възрастен адвокат, известен в целия регион.
	— Изнасилване. Девойката имала не само желание, но и опит, обаче била непълнолетна. Вторият й баща решил, че Карлтън е опозорил семейството им.
	Доста сложни обстоятелства.
	— И какво точно се случило?
	— Никой не знае. Късно същата вечер открили патрулната кола на Дауди в покрайнините на Хотшот. Празна. Никаква кръв, никакви отпечатъци. Никой не го е виждал оттогава. И никой от жителите в Хотшот не помни да го е виждал през онзи ден. Така поне твърдят всички.
	— Също като Джейсън — тихо казах аз. — Той проста изчезна…
	— Но Джейсън се е намирал в собствената си къща, а според теб Кристъл няма нищо общо със случая.
	Наложи се да се отърся от вцепенението си.
	— Прав си. А някой знае ли какво точно се е случило с шериф Дауди?
	— Не. Но оттогава никой не е виждал и Карлтън Норис.
	Ама че работа!
	— И каква е поуката от тази история?
	— Поуката е, че жителите на Хотшот раздават правосъдие според собствените си закони.
	— И ти предпочиташ да са на твоя страна — това беше моята поука от историята.
	— Да — отвърна Сам. — Естествено. Те нищо ли не си спомняш? Това се е случило преди петнайсетина години.
	— Тогава съм имала достатъчно свои проблеми — свих рамене аз, след като набързо пресметнах, че тогава съм била единайсетгодишно сираче, наскоро открило телепатичните си способности. Барът полека-лека започна да се пълни с клиенти, решили да пийнат нещо след работа на път за вкъщи. През остатъка от вечерта двамата със Сам не успяхме да си кажем нищо повече, но, честно казано, това ме устройваше идеално. Сам често играеше главната роля в някои от интимните ми фантазии и аз много го харесвах, но точно в момента имах толкова много грижи и тревоги, че нямах сили да мисля и за него.
	През същата тази вечер открих, че някои жители на Бон Темпс дори се радваха на изчезването на Джейсън. Като например Анди Белфльор и сестра му Порша, които се отбиха да хапнат в „Мерлот“, защото баба им Карълайн имаше гости за вечеря и те не искаха да й се пречкат. Детективът Анди и адвокатката Порша не фигурираха в списъка на любимите ми хора. Преди време Бил откри, че те се явяват негови далечни потомци, и разработи сложен план, чрез който да направи анонимно финансово дарение в тяхна полза. Анди и Порша с чиста съвест харчеха мистериозното си наследство, но аз непрекъснато се дразнех, когато виждах как пръскат парите му за нови коли, скъпи дрехи и ремонт на къщата си, а в същото време не можеха да понасят не само Бил, но и мен, като негова приятелка.
	До момента, в който започнах да излизам с Бил, Анди имаше съвсем нормално отношение към мен. Поне се държеше любезно и оставяше прилични бакшиши. Порша просто не ме забелязваше — тя си имаше достатъчно свои грижи. Хората разправяха, че се появил кандидат за ръката й, но в мен се прокрадваше коварното съмнение, че ухажорът й проявяваше по-голям интерес към богатството й, отколкото към нея. Понякога се чудех дали късметът на Анди и Порша не растеше правопропорционално на моята злочестина. В тази зимна вечер двамата изглеждаха в чудесно настроение и нагъваха хамбургери със завиден апетит.
	— Съжалявам за брат ти, Суки — каза Анди, докато му наливах втора порция чай.
	Изгледах го с каменно изражение на лицето. Лъжец. Секунда по-късно той премести погледа си върху солницата и се втренчи в нея с такъв интерес, сякаш очакваше да му проговори.
	— Виждала ли си Бил скоро? — попита Порша и попи устните си със салфетка. Опитваше се да разсее неловкото мълчание с любезен въпрос, но всъщност успя да ме ядоса още повече.
	— Не — казах. — Имате ли нужда от нещо друго?
	— Не, благодаря, вече приключихме — бързо отвърна тя. Аз се завъртях на пета и тръгнах. И тогава на устните ми цъфна усмивка. Точно когато аз си помислих: Кучка, Порша си каза наум: Ама че кучка.
	Какъв апетитен задник, побърза да се включи и Анди. Проклетата ми телепатия! Не дарба, а наказание, което не бих пожелала и на най-големия си враг. Завиждах на хората, които чуваха единствено с ушите си.
	В бара влязоха Кевин и Кения, но не за да пият, а за бърза вечеря по време на дежурство. Тяхното служебно партньорство от години забавляваше жителите на Бон Темпс. Белоснежният Кевин беше висок и тънък като тръстика — същински бегач на дълги разстояния; да се чуди човек как не се огъваше под тежестта на пистолета, който висеше на колана му. В сравнение с него партньорката му Кения беше с няколко сантиметра по-висока, с петнайсет нюанса по-тъмна и двойно по-тежка. Мъжете в бара от две години залагаха пари по повод естеството на взаимоотношенията им, като — разбира се — обличаха облозите си в далеч по-пиперливи думи.
	Знаех (по неволя), че Кения (в комплект с белезниците и полицейската си палка) ежедневно присъстваше в бляновете на много от клиентите в бара; знаех и друго — че онези, които най-много се шегуваха с Кевин, имаха най-зловещи фантазии. Докато носех хамбургерите им към масата, се фокусирах върху мисловната активност на двамата полицаи. Кения се чудеше дали да не предложи на Бъд Диърборн да включат в издирването на Джейсън и кучета следотърсачи от съседната община, а Кевин се тревожеше за сърцето на майка си, което напоследък често излизаше от обичайния си ритъм.
	— Суки — каза Кевин, след като им занесох бутилка кетчуп. — Днес няколко души минах през полицията с обявления за изчезнал вампир.
	— Видях един такъв плакат в супермаркета — отвърнах аз.
	— Не казвам, че щом си излизала с вампир, трябва да си експерт по тези въпроси — деликатно продължи той, защото Кевин винаги се стараеше да се държи любезно с мен, — но се чудех дали случайно не си виждала този вампир. Преди да изчезне, имам предвид.
	Кения също ме погледна и търпеливо зачака отговора ми. Междувременно си мислеше, че имам изумителната способност да се забърквам в неприятности, въпреки че сама по себе си не съм лош човек (благодаря, Кения), и искрено се надяваше Джейсън де се завърне жив и здрав. Кевин си мислеше, че аз винаги се държа любезно с него и Кения; о, и още нещо — че за нищо на света не би ме докоснал. Въздъхнах — незабележимо, надявам се. Двамата седяха и чакаха отговора ми. Поколебах се, докато реша коя е най-добрата ми опция. Накрая реших, че винаги е най-лесно да кажеш истината.
	— Да, разбира се. Ерик е собственик на вампирски бар в Шривпорт — казах. — Виждала съм го, когато съм ходила там с Бил.
	— А не си ли го срещала тия дни?
	— Гарантирам ви, че не съм го отвлякла от „Вамптазия“ — отвърнах аз, преливаща от сарказъм.
	Кения ме изгледа накриво. Съвсем основателно, при това.
	— Никой не е казал такова нещо — каза тя и мислено добави: Не ми създавай проблеми, девойко.
	Свих рамене и се оттеглих.
	Имах доста работа, тъй като някои хора продължаваха да ядат вечерята си, а други да я пият. Започнаха да прииждат и клиенти, които искаха да пийнат нещо, след като са се нахранили вкъщи. Холи също имаше много работа. На всичкото отгоре един от клиентите — служител на телефонната компания — разля бирата си на пода и на нея й се наложи да изтича за кофата и парцала. Едва смогваше, горката. Изобщо не забеляза — за разлика от мен, — че входната врата се отвори, защото стоеше с гръб към нея и сервираше поръчката на Сид Мат Ланкастър. Младежът, нает от Сам да ни помага в почистването, тъкмо разтребваше едно от сепаретата след току-що приключилото парти на общинските служители, а аз се залових да оправя масата на двамата Белфльор. Анди говореше със Сам, докато чакаше Порша да излезе от тоалетната. Прибрах бакшиша си — точно петнайсет процента от стойността на сметката и нито цент повече. Каква щедрост! От входната врата нахлу студен въздух и аз неволно погледнах нататък.
	В бара влезе жена — висока, слаба и толкова широкоплещеста, че се наложи да хвърля поглед към гърдите й, за да получа потвърждение за пола й. Къса кестенява коса — много гъста — и абсолютно никакъв грим. Придружаваше я някакъв мъж, но той се появи в полезрението ми едва, когато жената отстъпи встрани. И неговото телосложение си го биваше; изпод тясната му тениска изпъкваха мускули, каквито виждах за пръв път през живота си. Часове — не, години! — прекарани във фитнес залата. Ситните му кестеняви къдрици се спускаха до раменете и изглеждаха доста по-тъмни от брадата и мустаците му. Никой от двамата не носеше връхна дреха въпреки студеното време. Новодошлите се запътиха към мен.
	— Кой е собственикът? — попита жената.
	— Сам. Зад бара е — отвърнах аз и продължих да забърсвам масата. Мъжът ме изгледа с любопитство, но това не ме разтревожи особено. Когато ме подминаха, забелязах, че той носеше сноп плакати под мишница и ролка тиксо, нанизана на дланта му като гривна.
	Хвърлих бърз поглед към Холи, която стоеше като вкаменена с кафето на Сид Мат Ланкастър в ръка. Възрастният адвокат с удивление проследи погледа й до странната двойка, която си проправяше път между масите в посока към Сам. Целият бар, тих и спокоен до този момент, внезапно де изпълни с непоносимо напрежение. Холи успя да сервира кафето на господин Ланкастър, при това — без да го разлее, и светкавично се изнесе в кухнята.
	Това окончателно затвърди подозренията ми относно самоличността на загадъчната посетителка.
	Мъжът и жената откриха Сам и се впуснаха в тих разговор с него, а Анди ги подслушваше, просто защото се намираше наблизо. Когато минах покрай тях, за да оставя мръсните съдове за миене, чух жената да казва (с дълбок алтов глас): „… да разлепим тези плакати из града за всеки случай, може някой да го е виждал“.
	Самата Халоу, от плът и кръв! Вещицата, която причини толкова неприятности. Убийцата на Адабел Янси. Похитителката на брат ми Джейсън. Имах чувството, че в главата ми се е вселил зъл демон и блъска по слепоочията ми с чук.
	Ясно защо Холи се държеше така. На свиканата от Халоу среща в Шривпорт нейното сборище бе имало наглостта да откаже поканата на властната вещица.
	— Разбира се — каза Сам. — Сложете един на тези стена — той посочи към празното място до вратата, която водеше към неговия офис и тоалетните.
	Холи открехна вратата на кухнята, хвърли един поглед на обстановката и бързо се шмугна обратно. Халоу веднага обърна глава нататък, но — надявам се — не успя да види горката Холи.
	Злият демон в главата ми не спираше да ми повтаря, че трябва да предприема нещо — например да се нахвърля на Халоу с юмруци и да я бия дотогава, докато не ми каже нещо за Джейсън. Но здравият ми разум надделя, за мой късмет. Халоу беше едра жена, а здравенякът с нея можеше да ме размаже с един удар — освен това Кевин и Кения веднага щяха да се намесят и да ни разтърват.
	Чувствах се ужасно. Гадината стоеше на крачка от мен, а аз бездействах. Свалих мисловната си защита и се опитах да проникна в разума й.
	Но още щом докоснах периферията му, Халоу трепна и започна да се оглежда подозрително, за да открие нахалника, опитал се да нахлуе в мозъка й. Уплаших се и бързо прекратих експеримента.
	За пръв път ми се случваше подобно нещо. Никой, абсолютно никой досега не беше усещал присъствието ми в мислите си. Шмугнах се зад бара, грабнах контейнера със солта и се заех да пълня солницата, която бях взело от масата на Кевин и Кения. Впрегнах цялото си внимание в изпълнението на тази дребна задача и когато приключих, плакатът вече висеше на посоченото място върху стената. Халоу продължаваше да говори със Сам, но не спираше да се оглежда подозрително, а мистър Мускул ме изпиваше с поглед — чисто по мъжки, — докато връщах солницата обратно на масата. Холи все още се криеше в кухнята.
	— Суки — извика Сам.
	Дявал да го вземе! Трябваше да се отзова, нали ми е шеф.
	Приближих се към тях, вкаменена от страх, но ухилена до ушите.
	— Здрасти — поздравих аз и учтиво се усмихнах на високата вещица и нейния здравеняк. После вдигнах въпросително вежди към Сам, за да разбера защо ме търси.
	— Марни Стоунбрук, Марк Стоунбрук — представи той събеседниците си.
	Кимнах на всеки от тях поотделно. Халоу, и още как, помислих си аз с насмешка. „Халоу“* звучеше доста по-възвишено от „Марни“.
	[* Hallow (англ.) светия. — Б.пр.]
	— Издирват този мъж — каза Сам и кимна към плаката. — Познаваш ли го?
	Сам много добре знаеше, че познавам Ерик. В този момент изпитах огромно задоволство от умението си да крия чувствата и мислите си от околните. Обърнах глава към плаката и внимателно го огледах.
	— О, да, виждала съм го — отвърнах. — Срещала съм го във вампирския бар в Шривпорт. Такъв мъж забравя ли се? — добавих аз и заговорнически, типично по женски, се усмихнах на Халоу-Марни.
	— Хубавец е — съгласи се тя. Гласът й звучеше дрезгаво. — Той изчезна безследно и ние предлагаме голяма награда на всеки, който би могъл да ни предостави някаква информация.
	— Да, прочетох — казах аз с неприкрито раздразнение. — Само че не мога да проумея защо го търсите тук. За какъв дявол му е на шривпортски вампир да се мотае из Бон Темпс?
	Изгледах въпросително вещицата, като искрено се надявах да не съм злоупотребила с търпението й.
	— Добър въпрос, Суки — каза Сам. — Не че имам нещо против плаката, но и на мен ме е чудно защо го търсите тук. Какво ще прави тук този вампир? В Бон Темпс е голяма скука, тук никога нищо не се случва.
	— Но в този град живее един вампир, нали така? — внезапно се намеси Марк Стоунбрук. Гласът му звучеше досущ като този на сестра му. Каква изненада! От гърлото на буца като него очаквах да излезе лай или ръмжене — или поне басов глас, а не алт като на Марни.
	— Да, Бил Комптън живее тук — каза Сам. — Но той е извън града в момента.
	— Разправят, че е заминал за Перу — добавих аз.
	— О, да, чувала съм за Бил Комптън. Къде живее той? — попита Халоу с престорено равнодушие.
	— Недалече от „Хамингбърд Роуд“. Къщата му е точно срещу моята, от другата страна на гробището — отвърнах аз. Нямах друг избор, освен да кажа истината. Ако тези двамата започнеха да разпитват наоколо и получеха различен отговор от моя, щяха да разберат, че крия нещо (или някого). Обясних им надве-натри как да стигнат до къщата му, като искрено се надявах да се изгубят по пътя и да стигнат до някое забутано място като Хотшот.
	— Да, може да се отбием до къщата на Комптън. Току-виж сме открили Ерик там — каза Халоу и стрелна поглед към брат си. Двамата кимнаха за довиждане и безцеремонно напуснаха бара.
	— Изпращат вещици по домовете на всички вампири в околността — тихо каза Сам.
	Ама разбира се. Двамата Стоунбрук щяха да навестят всички вампири от Окръг 5. Явно подозираха, че някой негов подчинен му бе предложил подслон. Щом все още го нямаше, значи се криеше някъде. Халоу не се съмняваше, че проклятието й е подействало. Но може би не беше съвсем сигурна какъв точно е бил ефектът.
	Свалих фалшивата усмивка от лицето си, облегнах лакти на бара и потънах в размишления.
	— Голяма каша, а? — каза Сам и свъси вежди.
	— Да, много голяма.
	— Искаш ли да си тръгнеш? Работата намаля, Холи вече може да излезе от кухнята, а аз спокойно мога да поема масите ти, ако решиш да се прибереш вкъщи… — Сам нямаше представа къде е Ерик, но очевидно подозираше нещо, а освен това бе забелязал внезапното изчезване на Холи в кухнята.
	Миличкият Сам! Заслужаваше вечната ми любов и признателност.
	— Ще изчакам пет минути, докато се махнат от паркинга.
	— Мислиш ли, че имат нещо общо с изчезването на Джейсън?
	— Нямам представа, Сам — пръстите ми автоматично набраха номера на полицията, но отново получих същия отговор: Нямаме новини. Щом разберем нещо, веднага ще ви се обадим. Само че този път диспечерката добави, че езерото ще бъде претърсено на другия ден; колегите й успели да се свържат с двама водолази. Нямах представа дали това е добра или лоша новина, но все пак изпитах облекчение, че случаят на Джейсън се приема присърце.
	Затворих телефона и споделих новината със Сам.
	— Трудно ми е да повярвам, че двама души могат да изчезнат едновременно в градче като Бон Темпс. Така де, Марни и Марк Стоунбрук очевидно подозират, че Ерик се крие някъде тук. По всичко изглежда, че между двата случая има някаква връзка.
	— Братът и сестрата Стоунбрук са върколаци — измърмори Сам.
	— Върколаци и вещици. Внимавай Сам. Тя е убийца. Шривпортските върколаци са по петите й, вампирите — също. Бъди много внимателен.
	— Защо е толкова опасна? Защо шривпортската глутница не може да се справи с нея?
	— Защото тя пие вампирска кръв и това й дава огромна сила — прошепнах аз на ухото му. Огледах се и забелязах, че Кевин наблюдава разговора ни с голям интерес.
	— Какво иска тя от Ерик?
	— Бизнесът му. Целият му бизнес. И самия него.
	Сам се ококори насреща ми.
	— Значи интересът й не е само професионален, но и личен?
	— Аха.
	— Знаеш ли къде е Ерик? — за пръв път ми задаваше директно този въпрос.
	Усмихнах му се.
	— Откъде да знам? Но трябва да призная, че слухтенето на онези двамата около къщата ми ме тревожи. Имам чувството, че ще нахлуят с взлом в дома на Бил. Може би подозират, че Ерик се крие там — със или без знанието на Бил. У тях със сигурност ще се намери безопасно място за спане, както и бутилка кръв. Какво друго му трябва на един вампир?
	— Значи смяташ да охраняваш имота на Бил? Не ми харесва тази идея, Суки. Остави тази грижа на застрахователната компания. Бил ми е споменавал, че има сключен договор със „Стейт Фарм“, ако не се лъжа. Той едва ли би искал да пострадаш заради купчина тухли и няколко лехи с цветя.
	— Нямам намерение да се впускам в толкова опасно начинание — отвърнах аз. Говорех самата истина; нямах никакво намерение да проявявам излишна смелост. — Но наистина смятам да се прибера у дома. За всеки случай. Щом видя, че фаровете на колата им се отдалечават от къщата му, ще отида да проверя дали всичко е наред.
	— Искаш ли да дойда с теб?
	— О, не, няма нужда. Просто ще огледам за евентуални щети, нищо повече. Ще се справиш ли само с Холи?
	— Разбира се.
	— Добре, тръгвам. Много ти благодаря.
	Забелязах, че барът внезапно се е опразнил почти напълно, така че можех да си тръгна с чиста съвест.
	Усещах натрапчив бодеж между лопатките, а нищо чудно и повечето клиенти на „Мерлот“ да са изпитали същото, преди да офейкат от бара. Наричам това усещане „Хелоуинска тръпка“ — когато ти се струва, че някой дебне зад гърба ти или наднича през прозореца ти нощем.
	Грабнах чантата си, отключих колата и потеглих към вкъщи, обезумяла от тревога. Имах чувството, че всичко около мен отиваше по дяволите с главоломна скорост. Джейсън изчезна безследно. Проклетата вещица, вместо да си стои в Шривпорт, беше дошла в Бон Темпс и точно в този момент се намираше на по-малко от километър разстояние от Ерик.
	Но щом свърнах от общинския път по лъкатушещата ми живописна алея и заковах спирачките, за да пропусна поредния елен, пресичащ гората от северна в южна посока, състоянието ми мигом се подобри. Паркирах пред задния вход, измъкнах се от колата и се затичах нагоре по стълбите.
	Полетът ме внезапно беше прекъснат от две здрави ръце, които ме пристегнаха като в менгеме, и още преди да се опомня, се озовах върху гърдите на Ерик, обвила крака около кръста му.
	— Ерик — изхълцах, — не бива да излизаш…
	Устните му залепнаха върху моите и заглушиха останалата част от изречението ми.
	В продължение на цяла една минута се изкушавах да загърбя всичките си проблеми, да просна Ерик на верандата и да го чукам до припадък въпреки студа. Но, слава богу, здравият разум взе връх над бушуващия в мен тайфун от емоции и аз внимателно се отдръпнах от него. Ерик носеше дрехите, които Джейсън му беше купил от „Уолмарт“. Огромните му ръце здраво подпираха задника ми, а краката ми обвивах кръста му толкова естествено, сякаш цял живот бяха правили това.
	— Чуй ме, Ерик — казах аз, когато устните му се плъзнаха надолу към шията ми.
	— Шшш… — прекъсна ме той.
	— Не, чуй ме, моля те. Трябва да се скрием.
	Това успя да привлече вниманието му.
	— От кого? — прошепна той в ухото ми и аз потръпнах. Но не от студ.
	— От лошата вещица, която те преследва. Дойде в бара заедно с брат си и залепиха един от онези плакати…
	— Е, и? — безгрижно попита той.
	— Искаха да знаят дали в Бон Темпс живеят вампири и ние им казахме за Бил… просто нямахме друг избор. После попитаха как да стигнат до къщата му и в момента най-вероятно я претърсват, с надеждата да открият теб.
	— И?
	— Тя се намира точно отсреща, от другата страна на гробището! Ами ако решат да дойдат тук?
	— Съветваш ме да се скрия? Да се върна в онази тъмна дупка под къщата ти?
	Звучеше несигурен, милият, но на мен ми стана ясно, че гордостта му е наранена.
	— О, да. Но само за мъничко! Аз отговарям за твоята безопасност, Ерик! — обзе ме натрапчивото усещане, че съм изразила страховете си с грешно подбрани думи. Моят плах гост изглеждаше напълно откъснат от вампирските дела и не помнеше нищо за своята власт и за богатството си, но все още пазеше частица от гордостта и любопитството на стария Ерик и — също като него — ги проявяваше в най-неочаквани моменти. Бях успяла да напипам ахилесовата му пета и сега не ми оставаше нищо друго, освен да измисля начин да го склоня да влезе в къщата, за да не стои на показ отвън.
	Твърде късно, уви. Ерик просто не се подчиняваше на чужди заповеди.


	8

	— Хайде, любима, ела с мен да хвърлим един поглед — каза Ерик и ми лепна една бърза целувка. Той скочи от верандата заедно с мен — все още увита около кръста му като пиявица — и се приземи на тревата толкова тихо, че аз изхълцах от изненада. Просто изумително! След това, с тренирана векове наред ловкост, той ме прехвърли на гърба си и аз отново изхълцах; такова нещо ми се случваше за пръв път насам чак от детството ми, когато яздех баща ми на конче.
	Боже мили, не се ли справях прекрасно със задължението си да крия Ерик? Подрусвах се на гърба му като волна ездачка, докато той препускаше през гробището право към Лошата вещица от Запад, вместо да се спотайва на тъмно в килера ми, където тя не би могла да го открие. Великолепно решение, Суки Стакхаус, няма що!
	И все пак, трябва да призная, нашето приключение ме хвърли в детински възторг, макар че не е лесно да се крепиш на гърба на вампир, галопиращ през пресечена местност. Гробището „Тол Пайнс“ се намира в низината между два хълма. В единия му край е моята къща, а в другия — тази на Бил, родното гнездо на поколения Комптън. Докато се спускахме стремглаво надолу, мярнах няколко коли, паркирани на тесния черен път, криволичещ между гробовете. Това леко ме озадачи и донякъде помрачи еуфорията ми. Тийнейджърите често идваха на гробището, за да се усамотят, само че по двойки, а не на групи. Но нямах време да разсъждавам по този въпрос, защото ги подминахме за секунди, и то напълно безшумно.
	Ерик се справи с нанагорнището без видими признаци на умора и закова намясто до някакво дърво. Протегнах ръка в тъмното, опипах ствола му и веднага се ориентирах — бяхме стигнали до големия дъб, който се намираше на двайсетина метра в северна посока от къщата на Бил.
	Ерик разхлаби ръцете ми и плавно ме спусна на земята. После ме постави между себе си и дървото. Нямах представа какво се кани да направи, затова продължих да го стискам за китките в безполезен опит да го задържа до себе си. И тогава от къщата на Бил се разнесе глас, от който буквално замръзнах на мястото си.
	— Тази кола отдавна не е мърдала оттук — женски глас. Халоу. Носеше се от навеса, който се намираше от тази страна на къщата. Съвсем близо до нас. Усетих как тялото на Ерик се напрегна. Дали гласът й беше успял да събуди някакъв негов спомен?
	— Къщата е здраво заключена — обади се Марк Стоунбрук някъде по-отдалече.
	— О, това не е проблем — съдейки по гласа й, Халоу се движеше към входната врата. Звучеше така, сякаш й беше забавно.
	Тези двамата възнамеряваха да влязат с взлом в къщата на Бил! Нима можех да стоя със скръстени ръце? Трябва да съм направила някакво неволно движение, защото Ерик ме притисна с тялото си към дървото и грапавата кора одраска задника ми през тънката материя на черните ми панталони.
	Чух как Халоу говори нещо с нисък, монотонен глас. Звучеше зловещо. Очевидно правеше заклинание. Би трябвало да се вълнувам, да ми е любопитно: чувах истинско заклинание от истинска вещица. Но аз се уплаших и изпитах желание да си плюя на петите. Мракът сякаш се сгъстяваше.
	— Надушвам някого — обади се Марк Стоунбрук.
	Олеле! Вещерът му с вещер!
	— Какво? Сега ли? Тук? — Халоу спря да припява заклинанието си и взе да души въздуха.
	Започнах да се треса от страх.
	— Да — изръмжа брат й.
	— Трансформирай се! — нареди тя. Просто ей така! Чух звук, който ми се стори познат, но не успях да го свържа с нищо конкретно в паметта си. Звучеше някак… влажно. Лепкаво. Като бъркане с лъжица в гъста течност, в която плуват разни твърди неща, като например фъстъци или парченца тофу. Или натрошени кости.
	После се чу вой. Но не човешки. Марк се беше преобразил във вълк, и то без да е пълнолуние. Ето това е истинска мощ! Нощта внезапно оживя и се изпълни с множества звуци — ръмжене, хъркане, скимтене. И едва доловими движения в мрака.
	Страхотно се грижех за Ерик! Няма що! Вместо да го скрия на сигурно място вкъщи, аз му позволих да ме довлече тук, като същинска глупачка. И сега се намирахме на няколко крачки от вещица върколак, пиеща вампирска кръв, а аз не носех пушката на Джейсън със себе си. Един бог знае какви други същества се спотайваха наоколо. Обзе ме мъчително чувство за вина и аз обвих ръце около врата на Ерик.
	— Извинявай — прошепнах. Тихичко, като жужене на комар. И точно в този момент покрай нас профуча нещо огромно и космато. От другата страна на дъба, на няколко метра от нас, продължаваше да се чува вълчия вой на Марк. Прехапах устни, за да потисна собственото си отчаяно скимтене.
	Наострих уши и установих, че наоколо имаше повече от две животни. Какво ли не бих дала за едно джобно фенерче! На десетина метра встрани от нас се разнесе кратък пронизителен лай. Друг вълк, може би? Или пък най-обикновено куче, озовало се на погрешното място в неподходящо време?
	И изведнъж Ерик изчезна. Просто се изпари в мрака. В един момент ме притискаше към дънера на дървото, а в следващия вече го нямаше. Размахах ръце в опит да го открия, но шепите ми загребваха единствено леден въздух. Къде ли се беше дянал? На разузнаване? Господи, не му позволявай да се забърква в неприятности!
	Ръцете ми така и не докопаха никакви вампири, но в краката ми се притисна нещо голямо и топло. Реших да рискувам и внимателно протегнах ръка. Исках да разбера що за животно ми пращаше съдбата. Напипах солидно количество козина, чифт щръкнали уши, дълга муцуна и топъл език. Опитах се да направя крачка встрани, но кучето (или вълкът?) не ми позволяваше. Въпреки че го превъзхождах по ръст и тегло, животното ме притискаше към дървото с такава сила, че не успях дори да помръдна. Но щом се заслушах в онова, което се случваше недалече от мен в тъмнината — страховитото лаене, ръмжене и ръфане, — благодарих на господ за благоразумието на моя четириног пазач. Коленичих до него и го прегърнах, а той ме облиза по лицето в знак на признателност.
	Наоколо продължаваше да се носи мощен вълчи вой, който злокобно отекваше в студената зимна нощ. Косъмчетата на тила ми настръхна. Зарових лице в козината на моя компаньон и отчаяно започнах да се моля. Сред общата шумотевица внезапно се извиси изпълнен с болка вой, последван от хрипливо скимтене.
	Миг след това изръмжа автомобилен двигател и два снопа светлина прорязаха непрогледния мрак. Моята страна на дървото се намираше встрани от фаровете, но успях да видя, че до мен се е сгушило куче, а не вълк. След това светлината се раздвижи и изпод гумите на автомобила се разхвърча чакъл от алеята на Бил. Последва кратка пауза — явно шофьорът сменяше скоростите — и колата потегли с бясна скорост по нанадолнището към „Хамингбърд Роуд“. Чу се мощен трясък, последван от пронизително скимтене, от което сърцето ми се разхлопа още по-силно. Така вият кучетата, когато ги блъсне кола.
	— О, господи! — изстенах аз и още по-силно прегърнах косматото си приятелче. Вече можех да отида на разузнаване. Надявах се, че Стоунбрук нямат намерение да се връщат повече.
	Скочих от мястото си и хукнах към входната врата на къщата, преди кучето да е успяло да ми попречи. Докато тичах, измъкнах връзката ключове от джоба си. Сетих се, че ги стисках в ръка, когато Ерик ме сграбчи на верандата, и очевидно пак съм ги пуснала в джоба на палтото си, а кърпичката е заглушавала дрънченето по време на буйната ми езда. Опипом намерих ключалката в тъмното, после преброих ключовете и открих този на Бил — трети по ред. Вратата се отвори, аз щракнах ключа на външната лампа и дворът се обля в светлина.
	Навън гъмжеше от вълци.
	Вкамених се от страх. Бях решила, че и двамата Стоунбрук са се качили в колата, но внезапно осъзнах, че някой от тях можеше да е тук, сред глутницата вълци. А къде, по дяволите, беше моят вампир?
	Миг по-късно въпросът ми получи отговор. Във въздуха се разнесе нещо като свистене и Ерик се приземи на двора.
	— Хукнах след тях по пътя, но те се движеха твърде бързо — каза той, ухилен до ушите, все едно участвахме в забавна игра.
	Едно куче — коли — се приближи до него и му се озъби.
	— Къш! — нахока го Ерик.
	Шефът ми наведе глава и се довлече до краката ми. Още в тъмното подозирах, че моят четириног пазач е именно Сам. При първата ми среща с него в този му вид бях решила, че е изгубен домашен любимец, и го кръстих Дийн — така се казваше един мой познат, който имаше същия цвят на очите. После ми стана навик да го наричам Дийн винаги, когато се подвизаваше на четири крака. Седнах на стълбите пред къщата на Бил и колито се сгуши до мен. Казах му, че е страхотно куче, и то размаха опашка в отговор. Ерик стърчеше насред двора като паметник, а вълците се трупаха около него и го душеха.
	Един огромен вълк — най-едрият от глутницата — се приближи към мен. Върколаците се превръщаха в големи вълци, предполагам; не че съм виждала кой знае колко. Живея в Луизиана и поради тази причина не съм виждала стандартни по размер вълци, така че не бих могла да направя сравнение. Този върколак беше чисто черен, което ми се стори необичайно. Козината на останалите имаше сребристосива окраска, с изключение на един, който изглеждаше по-дребен и червеникав на цвят.
	Вълкът захапа ръкава на палтото ми с дългите си бели зъби и рязко го дръпна. Аз веднага се изправих и отидох до мястото, където се трупаха останалите вълци. Намирахме се в края на осветения участък, затова не бях забелязала обекта на тяхното внимание. На земята имаше локва кръв, а насред нея лежеше млада тъмнокоса жена. Гола. И в ужасно тежко състояние.
	Краката й бяха счупени, а може би и едната й ръка.
	— Иди да вземеш колата ми — казах на Ерик с тон, който не търпеше възражение.
	Подхвърлих му ключовете и той отново потъна в мрака. Някъде в дълбините на съзнанието ми се прокрадна надеждата, че не е забравил да шофира. Имах наблюдения, че въпреки амнезията си Ерик бе запазил непокътнати всичките си ежедневни навици.
	Опитвах се да не мисля за горкото ранено момиче, което лежеше на крачка от мен. Вълците обикаляха около нея и скимтяха. По едно време големият черен самец вдигна глава към мрачното небе и започна да вие. Останалите мигом го последваха, като по команда. Обърнах се, за да се уверя, че моят Дийн е в безопасност. Не исках да пострада, а нямах никаква представа каква част от своята човешка природа запазваха у себе си свръхсъществата след трансформирането си. Кучето седеше на малката веранда, встрани от глутницата, и не отделяше поглед от мен.
	Внезапно осъзнах, че съм единственото двукрако същество наоколо и ако аз не предприемех нещо, нямаше кой друг да го направи.
	Така, откъде трябваше да започна? Дишането. Да, момичето дишаше! Имаше пулс, който обаче изобщо не ми изглеждаше нормален — разбрах го и без да съм лекар. Кожата й гореше — това може би се дължеше на повторната й трансформация в човек. Не видях тревожно голямо количество прясна кръв, което ми вдъхна надежда, че няма разкъсвания на главни артерии.
	Пъхнах ръка под главата на момичето съвсем внимателно и огледах скалпа й за рани. Слава богу, всичко изглеждаше нормално, въпреки наслоената по косата й мръсотия.
	Цялата се разтреперих, докато я преглеждах. Момичето се намираше в ужасно състояние. Всички видими части на тялото й изглеждаха потрошени, насинени и окървавени. Очите й се отвориха и тя започна да трепери. По дяволите, налагаше се да я затопля! Одеяла — ето какво ми трябваше. Огледах се наоколо. Всички вълци продължаваха да бъдат вълци.
	— Няма да е зле, ако един или двама от вас се превърнат отново в човеци — казах им. — Налага се да я заведа в болницата с моята кола и ще ми трябват одеяла от къщата.
	Един сребристосив вълк се претърколи на една страна — охо, надарен мъжкар — и след това отново се чу познатия лепкав звук. Около гърчещото се тяло се появи нещо като мъгла и когато тя се разсея, на мястото на вълка се появи полковник Флъд, свит в ембрионална поза. Беше гол, разбира се, но аз реших да се издигна над вродената си стеснителност. Полковникът лежа неподвижно около една минута и чак тогава, с големи мъки, се изправи в седнало положение.
	След това запълзя на четири крака към момичето.
	— Звезда-Мария — дрезгаво каза той, подуши я и започна жално да скимти. Изглеждаше доста нелепо, когато се държеше така в човешки облик.
	Той обърна глава към мен и попита:
	— Къде?
	Реших, че има предвид одеялата.
	— Влез в къщата и се качи по стълбите. В началото на коридора има спалня. Бръкни в скрина до леглото и вземи две одеяла.
	Той се изправи бавно на крака и запристъпва към къщата; очевидно имаше проблеми с равновесието или ориентацията след рязката промяна.
	Момичето — Звезда-Мария — го проследи с поглед.
	— Можеш ли да говориш? — попитах.
	— Да — едва чуто отвърна тя.
	— Къде те боли най-много?
	— Струва ми се, че тазът ми е счупен. И краката — каза тя. — Колата ме блъсна.
	— Хвърли ли те във въздуха?
	— Да.
	— Но гумите не те прегазиха, така ли?
	Тя потръпна от ужас.
	— Не, пострадах от удара.
	— Как се казваш? Имам предвид цялото ти име. Звезда-Мария коя? — В болницата щяха да ме питат, а дотогава тя можеше да е изпаднала в безсъзнание.
	— Купър — прошепна тя.
	Отдалече се разнесе шум от автомобилен двигател.
	Полковникът, който вече се движеше доста по-уверено, изтича от къщата с одеялата в ръце. Всички вълци, оглавявани от един човек, мигновено се скупчиха около мен и ранения член на глутницата си. Очевидно приемаха непознатия автомобил като заплаха, докато не се убедяха в противното. Възхитих се на полковника. Искаше се огромна смелост да посрещнеш врага гол, както майка те е родила.
	Новодошлият беше Ерик, който закова старата ми бричка точно до Звезда-Мария. Шофираше доста самоуверено — хвърчеше чакъл, скърцаха спирачки. Вълците неспокойно обикаляха наоколо, вперили светещите си жълти очи в шофьорската врата. За миг си припомних очите на Калвин Норис, които — незнайно защо — изглеждаха доста по-различно.
	— Всичко е наред, това е моята кола — казах аз, когато един от вълците започна да вие. Няколко чифта очи се впериха подозрително в мен. Всъщност нямах представа дали им изглеждам подозрителна, или просто вкусна.
	Увих Звезда-Мария в одеялата и се запитах кой от всички тези вълци беше Алсид. Подозирах, че е най-големият, с най-тъмната козина, който точно в този момент се обърна да ме погледне в очите. Да, Алсид. Именно този вълк бях видяла няколко седмици по-рано в „Клубът на мъртвите“. Тогава Алсид беше мой кавалер за една нощ. Една нощ, завършила катастрофално както за мен, така и за още няколко души.
	Опитах се да му се усмихна, но лицето ми беше сковано от студ. И от шок.
	Без да гаси двигателя, Ерик скочи от шофьорската седалка и отвори задната врата.
	— Аз ще я пренеса — извика той и вълците недоволно се разлаяха. Явно не искаха тяхната посестрима да бъде докосвана от вампир; не искаха Ерик да припарва близо до Звезда-Мария.
	— Не, аз ще я пренеса — каза полковник Флъд. Ерик недоверчиво повдигна вежда и огледа слабото му тяло, но прояви разум и се отдръпна настрана. Постарах се да увия момичето, без да й причинявам допълнителни страдания, но полковникът очевидно подозираше, че процедурата по преместването щеше да влоши положението й.
	— Може би трябва да извикаме линейка — измърмори той.
	— И какво обяснение ще им дадем? — попитах. — Глутница вълци, гол мъж и ранено момиче в двора на къща, чиито собственик отсъства? Как ти звучи това?
	— Права си — кимна той и се примири с неизбежното. Той пое момичето и тръгна към колата, без дори да се задъха. Ерик изтича от другата страна, отвори вратата и му помогна да я положи на задната седалка. Полковникът не се възпротиви. Момичето изпищя от болка и аз скочих зад волана по най-бързия начин. Ерик се настани на пътническата седалка.
	— Ти няма да идваш — казах.
	— Защо? — обидено ме погледна той.
	— Защото, ако се появя с вампир в болницата, ще ми се наложи да давам два пъти по-сложни обяснения! — на повечето хора им отнемаше няколко минути да се сетят, че Ерик е мъртъв, но в крайна сметка го разбираха рано или късно. Вампирът обаче седеше на мястото си като упорита магаре. — Освен това всички са виждали лицето ти на проклетите плакати — стараех се да звуча категорично, без да повишавам тон. — Повечето ми съграждани са порядъчни хора, но никой от тях не би се отказал от наградата. Това е огромна сума пари.
	Той неохотно се измъкна от колата.
	— Угаси лампите и заключи, чу ли? — извиках след него аз.
	— Ела в бара, когато имаш информация за състоянието на Звезда-Мария — викна полковникът. — Ние трябва да вземем колите и дрехите си от гробището.
	Аха, това обясняваше видяното по пътя на идване.
	Потеглих бавно по алеята под втренчените погледи на глутницата. Алсид стоеше встрани от тях и внимателно ме наблюдаваше. Какви ли вълчи мисли бродеха из косматата му черна глава?
	В нашето малко градче няма болница (не е за вярване, но имаме супермаркет от веригата „Уолмарт“), затова поех към областния център Кларис. Тяхната болница се намираше в покрайнините на града, и то в онази част, която е най-близо до Бон Темпс, за мой късмет. Пътуването дотам ми се стори безкрайно, макар че стигнах за не повече от двайсет минути. През първите десет минути чувах стенанията на моята спътничка, а след това в колата се възцари злокобна тишина. Говорех й, молех я да каже нещо, питах я на колко години е, включих радиото в опит да я задържа в съзнание. Уви, напразно.
	Не ми се искаше да губя ценно време и да спирам, за да проверявам как е, затова се носех по пътя с бясна скорост, все едно ме гонеха стадо бизони. Пред входа на спешното отделение стърчаха две медицински сестри и пушеха цигари. Веднага им извиках, но дълбоко в себе си бях сигурна, че бедната Звезда-Мария вече е мъртва.
	Не беше, съдейки по трескавата дейност, която закипя около нея през следващите няколко минути. Естествено, нашата малка общинска болница не притежаваше оборудването, с което разполагаха в по-големите градове, но Звезда-Мария имаше късмет, че изобщо успяхме да стигнем до някаква болница, защото именно там спасиха живота й.
	Лекарката, слаба жена с прошарена коса и огромни очила с черни рамки, ми зададе няколко конкретни въпроса, на които аз не успях да отговоря, макар че през целия път до болницата градих сюжетната нишка на историята си. След като се убеди, че съм напълно безполезна, жената ясно ми даде да разбера, че трябва веднага да се разкарам от главата й и да оставя екипа й да работи. Така и направих. Настаних се на един стол в чакалнята и се заех да запълня празнотите в набързо скалъпената ми история.
	Чувствах се напълно безполезна, а ярката флуоресцентна светлина и лъскавият линолеум придаваха на обстановката отблъскваща стерилност. Пробвах да чета списание, но само две минути по-късно го захвърлих на масичката. Мина ми през ум (около седем-осем пъти) да офейкам, но на рецепцията дежуреше медицинска сестра, която не ме изпускаше от поглед. След още няколко минути реших да отида до тоалетната и да измия кръвта от ръцете си. Намокрих няколко салфетки и взех да търкам петната по палтото си, но усилията ми бяха напразни.
	Когато излязох от тоалетната, отвън ме чакаха двама полицаи. Едри мъже, които шумоляха със синтетичните си подплатени якета и проскърцваха с кожените си колани и екипировка. Не можех да си представя как биха могли да дебнат някого, без да вдигат шум.
	По-високият беше по-възрастният от двамата. С късо подстригана стоманеносива коса и лице, набраздено от дълбоки бръчки. Шкембето му висеше над колана. Партньорът му изглеждаше около трийсетгодишен и някак странно едноцветен — светлокафява коса, светлокафяви очи и светлокафява кожа. Наложи се да впрегна всичките си сетива, за да ги проуча.
	И двамата очакваха да научат, че съм замесена лично в този случай или поне укривам информация.
	Донякъде бяха прави, естествено.
	— Госпожица Стакхаус? Вие доведохте младата жена, която в момента е под грижите на доктор Скинър, нали така? — внимателно попита по-младият.
	— Звезда-Мария — казах. — Купър.
	— Кажете ми как се стигна дотам — намеси се по-старият.
	Това беше заповед, макар и изречена вежливо. Съдейки по „чутото“ от главите им, никой от двамата не ме познаваше и не знаеше нищо за мен. Чудесно!
	Поех дълбоко въздух и се гмурнах в мътните води на лъжата.
	— Шофирах към вкъщи след работа — казах. — Работя в бар „Мерлот“… знаете ли къде се намира?
	И двамата кимнаха. Естествено, че знаеха. Полицейските служители знаеха всички барове в окръга.
	— Встрани от пътя лежеше тяло, върху чакъла на банкета — казах аз, като внимателно подбирах думите си, за да не изтърся нещо, за което после да съжалявам. — Веднага спрях, естествено. Наоколо нямаше жива душа. Момичето дишаше и трябваше да й помогна. Отне ми доста време да я кача в колата сама.
	Стараех се да държа под контрол детайлите — и периода от време след тръгването ми от „Мерлот“, и малките камъчета чакъл от алеята на Бил, които със сигурност бяха полепнали по кожата на момичето. Така историята ми звучеше много по-убедително. Или поне така се надявах.
	— Забелязахте ли следи от гуми по пътя? — Светлокафявият полицай не можа да издържи дълго, без да зададе въпрос.
	— Не, не забелязах. Може и да е имало. Аз просто… след като я видях, не можех да мисля за нищо друго, освен за нея.
	— И какво стана после? — подкани ме по-възрастният.
	— Видно беше, че е тежко ранена, затова я докарах тук по най-бързия начин — свих рамене аз. Край на историята.
	— А не ви ли хрумна да извикате линейка?
	— Нямам мобилен телефон.
	— Жена, която се прибира сама след работа толкова късно, трябва да има мобилен телефон, госпожице.
	Изкуших се да му кажа, че ако е навит да ми плаща сметката, с удоволствие ще си взема един, но се въздържах. Естествено, че е удобно да имаш мобилен телефон, но аз едва успявах да плащам сметката на домашния си телефон. Единствената глезотия, която си позволявах, бе кабелната телевизия — моето любимо развлечение.
	— Съгласна съм — лаконично отвърнах аз.
	— Как е цялото ви име? — попита по-младият.
	Вдигнах глава и го погледнах право в очите.
	— Суки Стакхаус — отвърнах.
	Човекът си мислеше, че изглеждам много сладка и срамежлива.
	— Вие ли сте сестрата на онзи мъж, който изчезна безследно преди няколко дни? — Сивокосият полицай се наведе, за да огледа лицето ми.
	— Да, сър — отвърнах аз и отново се вторачих в краката си.
	— Очевидно ви преследва лош късмет напоследък, госпожице Стакхаус.
	— О, да, не ще и дума! — отвърнах аз с разтреперан глас. Дори нямаше нужда да се преструвам.
	— Някога виждали ли сте тази жена? Имам предвид, преди да я доведете в болницата тази нощ — по-възрастният полицай измъкна малък бележник от джоба си и започна да си води записки. Казваше се Кърлю според значката на ревера му.
	Поклатих глава.
	— Мислите ли, че брат ви може да я е познавал?
	Погледнах изненадано към кафявия полицай, който — между другото — се казваше Стенс.
	— Откъде бих могла да знам? — свих рамене аз. И миг след това разбрах, че той просто е искал да го погледна в очите. Едноцветният Стенс се чудеше какво мнение да си изгради за мен. Изглеждах му симпатично момиче с добро сърце. От друга страна, професията ми го смущаваше — образованите девойки не работят като сервитьорки в барове. На всичкото отгоре брат ми се славеше като скандалджия, макар че много от патрулните полицаи го харесваха.
	— Как е тя? — попитах.
	Двамата едновременно извърнаха глави към вратата, зад която борбата за живота на Звезда-Мария продължаваше.
	— Жива е. Все още — отвърна Стенс.
	— Горкичката — казах. По бузите ми се затъркаляха сълзи и аз взех да ровя в джобовете си за кърпичка.
	— Тя каза ли ви нещо, госпожице Стакхаус?
	Замислих се.
	— Да — отвърнах. — Каза. — В този случай спокойно можех да кажа истината.
	Двамата полицаи трепетно зачакаха отговора ми.
	— Каза ми името си и че най-много от всичко я болят краката. Освен това каза, че я е блъснала кола, но не е успяла да я прегази.
	Двамата мъже се спогледаха.
	— Момичето даде ли описание на колата? — попита Стенс.
	Обзе ме огромно изкушение да опиша колата на Стоунбрук, но, за щастие, не се поддадох. Веднага съобразих, че по бронята й щеше да има вълча козина. Браво, Суки, добре използваш мозъчните си клетки!
	— Не — отвърнах аз след кратко колебание. — Не каза почти нищо повече, само стенеше. Беше ужасно.
	Тапицерията на задната ми седалка сигурно е съсипана, помислих си аз и веднага се засрамих от себе си.
	— И не видяхте никакви коли, камиони или каквито и да било други превозни средства, докато се прибирахте от работа?
	Така, това вече е друг въпрос.
	— Не и на моя път — колебливо отвърнах аз. — Може и да съм видяла някоя и друга кола на влизане в Бон Темпс и по улиците на града, както и по пътя от Бон Темпс до Кларис, но не си спомням никакви подробности.
	— Можете ли да ни заведете до мястото, на което видяхте жената?
	— Съмнявам се. Наоколо нямаше нищо, по което да се ориентирам. Нито дървета, нито табели — отвърнах. Умората ми пречеше да контролирам самообладанието си, затова добавих: — Може би утре? На дневна светлина?
	Стенс ме потупа по рамото.
	— Наясно сме, че в момента сте разстроена, госпожице — утеши ме той. — Направили сте всичко възможно за клетото момиче. Сега трябва да оставим всичко в ръцете на лекарите… и на бог.
	Кимнах енергично, защото бях напълно съгласна с него. По-възрастният, Кърлю, продължаваше да ме гледа с леко недоверие, но все пак ми благодари. После двамата напуснаха болницата и потънаха в мрака. Отстъпих леко назад, без да отделям поглед от паркинга. Секунда-две по-късно полицаите застанаха до колата ми и насочиха фенерчетата си към прозорците, за да огледат интериора. Колата ми винаги е изрядно чиста отвътре, така че служителите на реда щяха да видят единствено петната кръв по задната седалка и нищо друго. Забелязах, че се навеждат да проверят и решетката между фаровете. Не че ги упреквах; хората просто си вършеха работата.
	След като приключиха с огледа, двамата застанаха под една улична лампа и започнаха да попълват протоколите си.
	Малка по-късно доктор Скинър се появи в коридора и ме потърси с поглед. Свали хирургическата маска под брадичката си и разтри тила си с дългата си кльощава ръка.
	— Състоянието на госпожица Купър е стабилно. Вече се чувства малко по-добре — уведоми ме тя.
	Кимнах и притворих очи от облекчение.
	— Благодаря ви — изхълцах аз.
	— Подготвена е за транспортиране до болница „Шумпърт“ в Шривпорт. Хеликоптерът ще пристигне всеки момент.
	Взех да мигам, опитвайки се да реша дали това е добре, или зле. Независимо от моето мнение, Звезда-Мария трябваше да отиде в най-добрата болница по най-бързия начин. Рано или късно, когато състоянието й позволяваше, щеше да й се наложи да каже нещо. Но нейната история едва ли щеше да съвпадне с моята.
	— Тя в съзнание ли е? — попитах.
	— Едва-едва — почти ядосано отвърна лекарката, сякаш приемаше тежкото състояние на пациентката си като лична обида към собствената си личност. — Можете да й кажете няколко думи, но няма гаранция, че ще си спомня разговора ви и че изобщо ще разбере нещо. Извинете ме, трябва да отделя няколко минути на полицаите — двамата униформени тъкмо влизаха обратно в болницата.
	— Благодаря — казах аз и тръгнах наляво, в указаната от нея посока. Отворих вратата и се озовах в неприветлива, ярко осветена стая, в която цареше пълен безпорядък. Вътре имаше две медицински сестри, които бъбреха помежду си и прибираха неизползваните пакети с превързочни материали. В ъгъла стоеше мъж, въоръжен с парцал и кофа. Очевидно чакаше да изведат момичето до хеликоптера, за да почисти помещението. Приближих се до тясното легло и улових ръката й.
	Наведох се и прошепнах:
	— Звезда-Мария, познаваш ли гласа ми?
	От силния удар в земята лицето й беше подуто и ожулено. Изглеждаше ужасно, макар да знаех, че това бяха едни от най-леките й травми.
	— Да — едва чуто отвърна тя.
	— Аз съм тази, която те откри встрани от пътя — казах. — Пътувах към вкъщи, на юг от Бон Темпс. Ти лежеше край главния път.
	— Разбрах — измърмори тя.
	— Предполагам — небрежно продължих аз, — че някой те е накарал да излезеш от колата му и същият този някой те е ударил с колата си. Но, както знаеш, понякога при такива тежки травми хората не помнят абсолютно нищо — една от сестрите ме изгледа с любопитство. Беше дочула последната част от изречението ми. — Така че не се тревожи, ако не помниш.
	— Ще се опитам — неясно изрече тя със същия тих, едва доловим глас.
	Повече нищо не можех да направя, дори рискувах да влоша нещата, затова се сбогувах с нея, благодарих на сестрите и се запътих към колата си. Благодарение на одеялата (които вероятно трябваше да върна в раклата на Бил) задната седалка изглеждаше сравнително прилично.
	Ето че имаше и нещо положително в цялата тази безумна нощ!
	После се замислих за одеялата. Дали от болницата щяха да ме потърсят, за да си ги прибера? Или може би щяха да ги задържат в полицията? А може би просто са ги изхвърлили на боклука? Свих рамене. Имаше ли смисъл де се тревожа за две правоъгълни парчета плат, когато имах толкова много грижи на плещите си? Първо, не одобрявах факта, че върколаците се събираха в „Мерлот“. Това въвличаше Сам прекалено навътре в проблемите им. Той също беше свръхсъщество, но неговата порода се радваше на много по-голяма свобода и безгрижие в свръхестествения свят. При него важеше принципът „всеки сам за себе си“, докато върколаците се движеха на глутници и действаха организирано. А ето че сега се канеха да използват „Мерлот“ като място за среща.
	Второ, Ерик. О, господи, Ерик ме чакаше вкъщи!
	Неволно се запитах колко ли беше часът в Перу. Бил сигурно се забавляваше чудесно, за разлика от мен. От новогодишната нощ насам неприятностите ме връхлитаха една подир друга и изобщо не можех да си почина; чувствах се изтощена до смърт.
	Стигнах до кръстопътя и завих наляво, в посока към „Мерлот“. Светлината на фаровете се плъзгаше по околните храсти и дървета. Тази нощ, слава богу, нямаше никакви полуголи вампири, тичащи покрай пътя.
	— Събуди се — обеди се женски глас от седалката до мен.
	— Какво? — Отворих рязко клепачи и установих, че колата се движеше на зигзаг.
	— Заспиваш.
	На този етап вече нищо не можеше да ме изненада, ако ще да видех кит, проснат насред пътя.
	— А ти коя си? — попитах аз, след като най-после успях да намеря гласа си.
	— Клодин.
	На бледата светлина от таблото ми беше трудно да я разпозная, но спътничката ми определено изглеждаше като високата красавица, която видях на новогодишното парти в „Мерлот“ и в колата на Тара предишната сутрин.
	— Как влезе в колата ми? Защо си тук?
	— Защото през последните няколко седмици в този район се наблюдава твърде интензивна свръхестествена активност. Аз съм посредникът.
	— Посредник между какво?
	— Между двата свята. Или, ако трябва да съм по-точна, между трите свята.
	Понякога животът ти предлага повече, отколкото ти е нужно. И ти просто приемаш.
	— Ти си нещо като ангел, така ли? Именно за това дойде да ме събудиш, когато заспивах на волана, нали?
	— Не, още не съм стигнала чак дотам. В момента си твърде изморена и няма смисъл да ти обяснявам. Просто зарежи митологията и ме приеми такава, каквато съм.
	Усетих странно пърхане в гърдите.
	— Виж — посочи Клодин. — Онзи мъж ти маха.
	Наистина — на паркинга пред „Мерлот“ стърчеше вампир и изпълняваше ролята на семафор. Чоу.
	— О, просто страхотно! — мрачно изпъшках аз. — Ами, надявам се, че нямаш нищо против да се отбия, Клодин. Трябва да вляза за малко.
	— Естествено, това не е за изпускане.
	Семафорът ме насочи към задния вход на бара и аз с изненада открих, че служебния паркинг е претъпкан с коли, които не се виждаха от пътя.
	— Майчице мила! — възкликна Клодин. — Тук има парти!
	Тя изхвърча от колата, грейнала от радост, а аз със задоволство наблюдавах втрещения Чоу, който буквално си глътна езика при вида на тези сто и осемдесет сантиметра великолепие. А да изненадаш вампир никак не е лесно!
	— Хайде да влизаме! — изписка Клодин и ме улови за ръката.


	9

	Всяко свръхсъщество, пресичало някога пътя ми, в момента се намира в бар „Мерлот“. А може би просто така ми се струваше, защото се чувствах уморена до смърт и копнеех за усамотение. Цялата глутница върколаци беше там — в човешки вид, и за мое огромно облекчение, малко или много облечени.
	Алсид носеше спортен панталон в цвят каки и разкопчана риза на сини и зелени карета. Изобщо не можех да си представя, че допреди малко е тичал на четири крака. Върколаците пиеха кафе или безалкохолни напитки, а Ерик (който изглеждаше доволен и в отлично здраве) надигаше бутилка „Истинска кръв“. Пам седеше на висока табуретка до бара. С панделка в косата, бледозелен анцуг и обшити с маниста маратонки, но въпреки това — ужасно секси. Придружаваше я Джералд, един вампир, когото бях срещала един или два пъти във „Вамптазия“. Джералд изглеждаше около трийсетгодишен, но съм го чувала да споделя лични спомени от периода на Сухия режим. Знаех съвсем малко за Джералд, но и то ми стигаше, за да стоя настрана от него.
	Дори в тази екзотична компания появата ми с Клодин предизвика истинска сензация. На ярката светлина в помещението забелязах, че стратегическите извивки на тялото й бяха опаковани в тясна оранжева рокля, а дългите й крака завършваха с най-високите от всички високи токове. Клодин приличаше на апетитна мръсница, размер XXL.
	О, не, тази жена не би могла да е ангел — не и според моите представи за ангелите.
	Местейки поглед от Клодин към Пам, стигнах до извода, че е ужасно несправедливо те двете да изглеждат толкова чисти, спретнати и красиви. Само това ми липсваше — да се чувствам не само уморена, уплашена и объркана, но и повлекана на всичкото отгоре! Сякаш не ми стигаше, че трябваше да се появя тук в компанията на красавица, която практически имаше татуиран на челото си надпис „Чука ми се!“. Ако не бях уловила погледа на Сам, когото неволно въвлякох в цялата тази каша, сигурно щях да се врътна и да си изляза.
	— Клодин — каза полковник Флъд. — Какво те води насам?
	Пам и Джералд изпиваха с поглед Клодин, сякаш очакваха, че тя всеки момент ще започне да се съблича.
	— Тази девойка тук — кимна Клодин към мен — заспа на волана. Лошо се грижите за нея, така ми се струва.
	Полковникът, който в цивилните си дрехи изглеждаше също толкова важен, колкото и гол, видимо се сепна. Изглежда, нямаше представа, че е длъжен да ми осигурява протекция.
	— А… ъ… — каза той.
	— Трябваше да изпратите някого да я придружи до болницата — поклати глава Клодин и черната й коса се разлюля по гърба й като буен водопад.
	— Аз й предложих да отида с нея — възнегодува Ерик. — Но тя каза, че ще изглежда твърде подозрително, ако се появи в болницата с вампир.
	— Охо, здрасти, висок, рус и мъртъв красавецо! — възкликна Клодин. — Ти какво, винаги ли изпълняваш заповедите на обикновените човешки жени?
	Много ти благодаря, Клодин, изсъсках наум. От мен се очакваше да се грижа за Ерик, а сега той дори вратата нямаше да затвори, ако го помолех. Джералд продължаваше да изпива с поглед Клодин, без да помръдва от мястото си. Чудех се дали някой щеше да забележи, ако се опънех на някоя от масите да подремна. Тогава видях, че и Ерик, също като Пам и Джералд, се втренчи в Клодин. Държаха се като котки, усетили мишка под дъските на пода. Това бе последната ми мисъл, преди огромните ръце на Алсид да ме придърпат към него. Беше се промъкнал незабелязано до мен през навалицата в бара. Долепих лице до топлия му гръден кош и искрено се зарадвах, че ризата му е разкопчана. Е, къдравите му черни косми намирисваха на куче, но пък ръцете му ме обгръщаха толкова нежно… Няма да крия, че се почувствах прекрасно.
	— Коя си ти? — обърна се Алсид към Клодин. Притиснала ухо към гърдите му, чувах гласа му и отвътре, и отвън — много странно усещане.
	— Аз съм феята Клодин — каза високата красавица. — Виждаш ли?
	Обърнах се да я погледна. Беше вдигнала косата си и му показваше леко заострените си уши.
	— Фея — повтори Алсид. Звучеше също толкова стъписан, колкото се чувствах и аз.
	— Яко! — обади се един от по-младите върколаци, младеж с пънкарска прическа, на не повече от деветнайсет. Изглеждаше заинтригуван от развоя на събитията и стрелкаше поглед към насядалите по масите върколаци, сякаш ги подканваше да споделят удоволствието му. — Ама наистина ли?
	— Да, поне засега — отвърна Клодин. — Рано или късно ще премина на друго ниво — никой нищичко не разбра от казаното, с изключение може би на полковника.
	— Господи, каква жена! Слюнки да ти потекат… — каза младият върколак. В тон с прическата си младежът носеше джинси и раздърпана тениска с надпис „Паднал ангел“; разхождаше се бос въпреки студа (Сам беше изключил отоплението в бара), а по пръстите на краката си имаше халки.
	— Благодаря! — усмихна му се Клодин и щракна с пръсти. Около нея се появи вълшебна мъгла, също като онази, която обвиваше върколаците по време на трансформация, само че много по-гъста. Когато облакът се разсея, Клодин вече носеше бяла вечерна рокля, обшита с пайети.
	— Яко! — смая се младежът и Клодин се размаза от удоволствие.
	Забелязах, че се стараеше да стои настрана от вампирите.
	— Клодин, ако си приключила с фукането, можем ли да поговорим и за нещо друго? — полковник Флъд звучеше също толкова уморен, колкото се чувствах и аз.
	— Разбира се — смирено въздъхна феята. — Просто попитай.
	— Да започнем с най-важното. Госпожице Стакхаус, как е Звезда-Мария?
	— Благополучно понесе пътя до болницата в Кларис. Смятат да я транспортират с хеликоптер до Шривпорт, болница „Шумпърт“. Може би вече пътува. Лекарката звучеше доста обнадеждена относно шансовете й за оцеляване.
	Върколаците се спогледаха, а болшинството от тях изразиха радостта си с буйни възгласи. Една от жените, около трийсетгодишна, дори направи няколко танцови стъпки от щастие. Вампирите, които на този етап бяха изцяло погълнати от феята, изобщо не реагираха.
	— Какво каза на дежурния лекар в спешното отделение? — попита полковник Флъд. — Трябва да знам официалната версия, за да уведомя родителите й — Звезда-Мария би трябвало да е първородното им дете й единственият върколак от поколението им.
	— Казах на полицията, че съм я открила край пътя и че не съм видяла никакви следи от гуми или каквото и да било друго. Казах им също, че е лежала на чакъла, за да не си правят труда да търсят измачкана трева… Надявам се да ме е разбрала. Беше доста упоена, когато говорих с нея.
	— Браво, за всичко си помислила — каза полковник Флъд. — Благодаря от името на цялата глутница, госпожице Стакхаус. Задължени сме ти.
	Махнах с ръка, за да отхвърля дълга им.
	— А вие как се озовахте в двора на Бил точно по това време?
	— Емилио и Сид проследиха вещиците до леговището им — предположих, че Емилио е дребният мургав мъж с огромни кафяви очи. Местната мексиканска общност бързо се разрастваше и той явно беше един от тях. Младежът с пънкарската прическа ми помаха и аз реших, че той би трябвало да е Сид. — След залез-слънце започнахме да наблюдаваме постройката, в която се е окопала Халоу със своето сборище. Доста трудна задача; сградата се намира в жилищен квартал, обитаван предимно от чернокожи — две афроамерикански близначки от групата на върколаците се ухилиха една на друга. На тяхната възраст всичко им се струваше забавно. — Когато Халоу и брат й тръгнаха към Бон Темпс, ние ги последвахме с колите си. Обадихме се на Сам, за да го предупредим.
	Хвърлих укорителен поглед към Сам. Той също можеше да ме предупреди, а дума не обели, че върколаците са се запътили към Бон Темпс. Полковникът продължи нататък:
	— Сам звънна на мобилния ми телефон и ми каза накъде според него са се запътили Халоу и брат й, след като са излезли от бара. Реших, че къщата на Комптън е идеалното място да им устроим засада, тъй като се намира извън пределите на града. Имахме достатъчно време да оставим колите си в гробището и да се трансформираме. Появихме се тъкмо навреме, но те ни надушиха твърде рано. — Полковникът хвърли гневен поглед към Сид. Очевидно младият върколак беше действал прибързано.
	— И в крайна сметка те успяха да се измъкнат — заключих аз с възможно най-спокоен тон. — Но вече са наясно, че вие сте по петите им.
	— Да, измъкнаха се. Убийците на Адабел Янси. Водачите на групата, която се опитва да завземе не само вампирската територия, но и нашата — полковник Флъд плъзна леден поглед по цялата глутница и всички до един, дори Алсид, наведоха смутено глави. — И от тук нататък вещиците ще бъдат нащрек, защото знаят, че сме по петите им.
	Речта му очевидно повлия и на вампирите. Пам и Джералд отклониха за миг вниманието си от сияйната фея, а Ерик, както често му се случваше напоследък, изглеждаше объркан, все едно полковникът говореше на санскрит.
	— Значи Стоунбрук са се върнали в Шривпорт, така ли? — попитах.
	— Така предполагаме. Трябваше да се преобразим много бързо — което не е лесна работа — и да стигнем до колите си. Разделихме се на две групи и тръгнахме в различни посоки, но от тях нямаше и следа.
	— А по каква причина сме тук сега? — попита Алсид.
	— Тук сме поради няколко причини — отвърна водачът на глутницата. — Първо, искахме да се осведомим за състоянието на Звезда-Мария. Освен това имахме нужда да се възстановим физически, преди да потеглим към Шривпорт.
	Върколаците, които явно се бяха обличали доста припряно, действително изглеждах като пребити. Несвоевременното им трансформиране и последвалия бърз преход в двукрака форма бяха изцедили силите им.
	— А ти защо си тук? — попитах аз Пам.
	— И ние имаме новини за споделяне — каза тя. — Очевидно целите ни съвпадат с тези на върколаците. Поне във връзка с този проблем — тя с мъка откъсна поглед от Клодин. Двамата с Джералд се спогледаха и като по команда се обърнаха към Ерик, който тъпо се взираше в тях, без да мига. Пам въздъхна, а Джералд се вторачи в бомбетата на ботушите си.
	— Кланси, наш събрат по гнездо, не се прибра снощи — каза Пам. След това тревожно изявление тя отново насочи вниманието си към Клодин. Явно феята имаше някакво свръхестествено влияние над вампирите.
	Болшинството от върколаците явно нямаха нищо против факта, че вампирската популация е намаляла с една бройка. Единствен Алсид прояви интерес и попита:
	— Според вас какво се е случило?
	— Получихме бележка — каза Джералд с едва доловим британски акцент. Той рядко говореше на всеослушание. — В нея се казва, че вещиците смятат да източват по един вампир всеки ден, докато не открият Ерик.
	Всички глави се извърнаха към Ерик, който изглеждаше стъписан.
	— Но защо? — попита той. — Не мога да разбера кое ме прави толкова ценна плячка.
	Едно от момичетата върколаци, двайсет и няколко годишна блондинка със слънчев загар, ме погледна, поклати глава и въздъхна. Какво можех да кажа — просто се ухилих в отговор и свих рамене. Но независимо от това колко добре изглеждаше Ерик и какви апетити (сексуални или финансови) предизвикваше у заинтересованите страни, това целенасочено преследване на вампирския главатар подаваше сигнал за „извънредна тревога“ към цялото свръхестествено общество. Дори ако Халоу успееше да вкара Ерик в леглото си и после го източеше и изпиеше всичката му кръв… Тук нишката на мисълта ми рязко прекъсна, защото ме озари идея.
	— Колко кръв може да се източи от един вампир? — попитах аз Пам.
	Пам стреснато ме погледна. За пръв път я виждах толкова изненадана.
	— Момент да помисля — каза тя, взря се в тавана и пръстите й зашаваха, сякаш пресмяташе нещо наум. — Четири кварти* — отсече най-после тя.
	[* кварта — мярка за течности, равна на 1.14 литра — Б.пр.]
	— А какво количество кръв продават в онези малки шишенца?
	— Ами… — Тя продължи да смята наум. — По-малко от четвърт чаша — и тогава усети накъде бия. — Значи Ерик съдържа повече от деветдесет и шест продаваеми дози кръв.
	— На каква цена ги продават?
	— Ами… на улицата цената достигна 225 долара за обикновена вампирска кръв — каза Пам с леден поглед. — За кръвта на стар вампир като Ерик…
	— 435 долара за шишенце?
	— Минимум.
	— Значи Ерик струва…
	— Повече от четиридесет хиляди долара.
	Навалицата се вгледа в Ерик с повишен интерес — с изключение на Пам и Джералд, които заедно с Ерик отново се заеха да съзерцават Клодин. Тримата вампири бавно скъсяваха разстоянието между тях и феята.
	— Добре, не смятате ли, че се събраха достатъчно основателни причини? — попитах. — Ерик я е отхвърлил. Тя иска него, иска бизнеса му, иска и кръвта му.
	— Да, повече от достатъчно — съгласи се една от жените върколаци, симпатична брюнетка на около четирийсет и пет.
	— Освен това на Халоу й хлопа дъската — изчурулика Клодин.
	Имах чувството, че Клодин не е спряла да се усмихва, откак слезе от колата ми.
	— Откъде знаеш това, Клодин? — попитах.
	— Била съм нейната щабквартира — отвърна тя.
	Последва дълго мълчание. Сега вече всички се взирахме в нея, но не толкова възторжено, колкото вампирите.
	— Клодин, да не си преминала на нейна страна? — попита полковник Флъд. Звучеше още по-уморен, клетият.
	— Джеймс — възкликна феята. — Как не те досрамя да го кажеш? Заблудих я, че съм една от местните вещици.
	Явно не само аз намирах прекомерната й жизнерадост за малко странна. Болшинството от тийнейджърите върколаци се чувстваха неловко в присъствието на феята.
	— Щеше да ни спестиш доста неприятности, ако ни беше казала това малко по-рано, Клодин — хладно изрече полковникът.
	— Истинска фея! — обади се Джералд. — През целия си живот съм имал само една фея.
	— Трудни са за хващане — замечтано добави Пам и се премести още по-близо до нея.
	Дори Ерик, който вече не изглеждаше чак толкова стъписан, направи една крачка към Клодин. Тримата вампири приличаха на шокохолици, попаднали във фабрика за шоколад.
	— Така, внимание! — нервно отсече Клодин. — Всички вампири да отстъпят крачка назад!
	Пам се смути, Джералд неохотно се подчини, а Ерик продължи да пристъпва напред.
	Никой от присъстващите не прояви желание да го спре. Поех дълбоко въздух и се подготвих да се намеся. В крайна сметка, ако Клодин не ме беше събудила, сега можеше да съм мъртва.
	— Ерик — извиках аз и с три скока се озовах между него и феята. — Зарежи това!
	— Кое? — Ерик ми обърна точно толкова внимание, колкото би отделил на жужаща покрай главата му муха.
	— Стой настрана от нея, Ерик — казах аз и този път очите му спряха за миг върху мен.
	— Здрасти, помниш ли ме? — сложих ръка върху гърдите му в опит да го усмиря. — Не знам защо си се разпенил така, но трябва да укротиш конете.
	— Искам я — каза Ерик. Сините му очи хвърляха искри.
	— Да, прекрасна е — съгласих се аз, опитвайки се да звуча разумно, макар че се чувствах леко обидена. — Но тя не е за теб. Нали така, Клодин?
	— Точно така — отвърна феята. — Кръвта ми е опасна за вампирите. Повярвай ми, не искаш да знаеш как точно им действа — по дяволите, Клодин продължаваше да звучи жизнерадостно въпреки всичко.
	Значи шоколадовата ми метафора не беше много далече от истината. Може би точно затова не бях виждала феи досега; та аз прекарвах почти цялото си свободно време във вампирска компания.
	— Клодин, сега трябва да излезем навън — отчаяно казах аз. Ерик ме буташе напред, не с всичка сила, разбира се, иначе да ме е прострял по гръб, но все пак ми се наложи да отстъпя една крачка назад. Много ми се искаше да чуя продължението на историята, която Клодин имаше да казва на върколаците, но в този момент нямаше нищо по-важно от това да я разкарам от полезрението на вампирите.
	— Ех, голямата ми вкусна петифура — въздъхна Пам, докато гледаше как Клодин, поклащайки задник, напуска бара заедно с полковник Флъд, който й пазеше гърба. Ерик дойде на себе си веднага щом Клодин изчезна от полезрението му и аз въздъхнах с облекчение.
	— Вампирите много харесват феи, а? — нервно казах аз.
	— О, да! — отвърнаха те в един глас.
	— Вижте какво, тя спаси живота ми, а освен това явно е на наша страна в борбата ни с вещиците — припомних им.
	Вампирите изглеждаха доста начумерени.
	— Клодин действително ни помогна много — намеси се полковникът, който тъкмо влизаше обратно в бара. Вратата хлопна зад гърба му.
	Ръката на Ерик се плъзна около талията ми и аз усетих, че вече го мъчеше друг вид глад.
	— Защо е ходила в щабквартирата на вещиците? — попита Алсид.
	— Нали ги знаеш феите. Обичат да флиртуват с опасността, обичат да влизат в роля — водачът на глутницата изпусна тежка въздишка. — Дори Клодин, която е от добрите феи и определено ще стигне далеч. Ето какво узнах от нея: тази Халоу има сборище от около двайсет вещици. Всичките са върколаци или по-едри хищници. Всичките пият вампирска кръв и вероятно са пристрастени към нея.
	— Уиканите ще ни помогнат ли в борбата с тях? — попита жената на средна възраст с боядисвана в червено коса и двойна брадичка.
	— Още не са взели решение — един младеж, подстриган късо, по войнишки (дали пък не служеше във военновъздушната база „Барксдейл“?), очевидно знаеше доста по въпроса за уиканите. — По заповед на полковник Флъд аз се свързах с всяко уиканско сборище в региона. Уплашени са и правят всичко възможно да се скрият от тези твари. Но аз имам подозрения, че тази нощ повечето от тях се събират на среща, за да обсъдят позицията си по този проблем. Нямам представа къде ще е тази среща, но ако решат да атакуват самостоятелно, това ще е от полза за нас.
	— Отлична работа, Португалецо — каза полковник Флъд и младежът грейна от радост.
	Тъй като стояхме с гръб към стената, ръката на Ерик непрекъснато шареше по задника ми. Не че имах нещо против усещането — харесваше ми, и още как — но никак не ми харесваше това, че го правеше на публично място.
	— Клодин не спомена ли нещо за пленници, които Халоу държи там? — попитах аз и отстъпих крачка встрани от Ерик.
	— Не, съжалявам, госпожице Стакхаус. Не е видяла нито вампира Кланси, нито човек, който да прилича на брат ти.
	Не се изненадах особено, но се почувствах много разочарована.
	— Съжалявам, Суки — каза Сам. — И все пак, ако не е при Халоу, къде би могъл да бъде?
	— Самият факт, че феята не го е видяла, не значи нищо — каза полковникът. — Да не забравяме, че тя не е видяла и Кланси, а Халоу със сигурност го държи в плен.
	— Да се върнем на уиканите — предложи червенокосата. — Какво ще правим с тях?
	— Португалецо, утре се свържи с всичките си познати уикани — каза полковник Флъд. — Вземи Кълпепър да ти помогне.
	Кълпепър — красива млада жена със сериозно лице и делова прическа — изглеждаше доволна, че ще помага на Португалеца. Той също, но се опита да прикрие радостта си.
	— Да, сър — рязко отсече той. О, колко си сладък, помисли си Кълпепър. Чух го направо от мозъка й. Върколак или не, трудно се скриват толкова силни чувства. — Ъм… а защо трябва да им се обаждам отново? — попита Португалеца след дълга пауза.
	— Трябва да разберем какво планират да предприемат и дали са склонни да действат заедно с нас — каза полковникът. — Ако смятат да действат самостоятелно, поне да не ни пречат.
	— Значи тръгваме на война? — обади се един по-възрастен мъж, вероятно съпруг на червенокосата.
	— Всичко е по вина на вампирите! Те забъркаха тази каша — каза червенокосата.
	— Това изобщо не е вярно — възмутих се аз.
	— О, я млъквай! Вампирска пачавра… — каза тя.
	И по-грозни неща са казвали за мен, но никога право в лицето ми. Обикновено чувам обидите по телепатичен път, а не целенасочено…
	Ерик скочи от мястото си още преди да съм решила дали съм обидена, или ядосана. Без да губи време в размисъл, той реши дилемата ми в полза на яда и реагира незабавно. И преди да сме осъзнали, че имаме проблем, жената лежеше по гръб на пода, притисната от вампира. Смъртоносните му резци се намирах на милиметри от шията й. Червенокосата имаше късмет, че Пам и Джералд реагираха също толкова мигновено и успяха да дръпнат Ерик навреме. Жената се отърва само с няколко капки кръв, но не спираше да скимти като куче.
	В продължение на цяла една безкрайна секунда очаквах, че всички присъстващи ще скочат на бой, но полковник Флъд изрева: „Тишина!“, а на такъв глас просто няма как да не се подчиниш.
	— Аманда — обърна се той към червенокосата, която цивреше така, сякаш Ерик й беше откъснал някой крайник, докато съпругът й правеше оглед на раните й и създаваше излишна паника. — Спазвай уважение към съюзниците ни и дръж проклетия си език зад зъбите! Пролятата ти кръв е отплата на нанесената от теб обида. Няма да търсиш отмъщение, Парнел! — мъжкият върколак изръмжа срещу полковника, но в крайна сметка кимна неохотно.
	— Госпожице Стакхаус, приеми извиненията ми за тази проява на неуважение — обърна се към мен полковник Флъд.
	Насилих се да кимна, макар че все още ме болеше от обидата. Неволно мярнах физиономията на Алсид, който местеше поглед от мен към Ерик и изглеждаше… хм, изглеждаше направо стъписан. Сам прояви разум и не даде външен израз на емоциите си. Изпънах гръб и избърсах с длан сълзите си.
	Ерик полагаше огромни усилия да се успокои. Пам мърмореше нещо в ухото му, а Джералд го стискаше здраво за лакътя.
	И като капак на прекрасната ми вечер входната врата отново се отвори и в „Мерлот“ нахълта Деби Пелт.
	— Охо, парти! Без мен? — огледа странната сбирщина и вдигна вежди. — Здрасти, мило — изчурулика тя, погали собственически ръката на Алсид и преплете пръсти с неговите. Алсид изглеждаше много странно, горкичкият — едновременно щастлив и ужасно нещастен.
	Деби беше забележителна жена (трудно ми е да преценя дали в добрия смисъл на думата) — висока, слаба, с издължено лице. Черна коса, но не къдрава и непокорна като на Алсид, а права, подстригана на асиметрични, тънки като клечки кичури, които се полюшваха при всяко нейно движение. Това беше най-тъпата прическа, която съм виждала някога, и несъмнено струваше майка си и баща си. Но мъжете, незнайно защо, изобщо не се впечатляваха от прическата й.
	Би било лицемерно от моя страна да поздравя Деби Пелт, предвид естеството на отношенията ни. Тя бе направила опит да ме убие; Алсид знаеше това, но все още не можеше да я изхвърли от сърцето си, макар че усилено се опитваше. Този умен, практичен и трудолюбив мъж имаше огромна слабост и тази негова слабост, облечена в тесни джинси и тънък оранжев пуловер, в момента се усукваше като пиявица около него. Интересно какво правеше тя тук, толкова далече от обичайните си маршрути?
	Изпитах внезапно желание да се обърна към Ерик, да му кажа, че Деби е правила опит да посегне на живота ми, и кротко да наблюдавам какво ще се случи. Но отново се въздържах. Цялото това въздържане ме измъчваше неимоверно; пръстите ми неволно се свиха и превърнаха дланите ми в здрави юмруци.
	— Ще ти се обадим допълнително, ако има нужда — каза Джералд.
	Отне ми известно време да разбера, че говореше на мен. Освобождаваха ме, един вид. Не за друго, а за да прибера Ерик вкъщи, тъй като малко му трябваше да избухне отново. Пишеше го на лицето му. Очите му светеха в синьо, а резците му стърчаха наполовина. Отново се изкуших да… Не! Нямаше да го направя. Щях да си тръгна и то веднага.
	— Довиждане, кучко! — подхвърли Деби зад гърба ми, докато излизах. Видях как Алсид рязко се обърна към нея, но Пам ме улови за ръката и бързо ме изведе на паркинга. До нея вървеше Джералд и (слава богу!) здраво стискаше Ерик за лакътя.
	До момента, в който двамата вампири ни предадоха в ръцете на Чоу, аз вече кипях от ярост.
	Чоу хвърли Ерик на пътническата седалка и аз нямах друг избор, освен да седна зад волана.
	— Прибирайте се, ще ви се обадим по-късно — каза азиатецът. Изкуших се да ме се сопна, но хвърлих поглед към спътника си и реших да постъпя разумно, като го отведа оттам по най-бързия начин. Войнствеността на Ерик полека-лека се превърна в смущение и той отново доби предишния си объркан и безпомощен вид. От избухливия отмъстител не беше останала и следа.
	Изминахме половината път в мълчание и чак тогава той дръзна да проговори.
	— Защо вампирите са толкова ненавиждани от върколаците? — попита.
	— Не знам — отвърнах аз и намалих скоростта, за да не блъсна двата елена, които тъкмо пресичаха пътя. Видиш ли един, най-добре да изчакаш, защото след него почти винаги припка и втори. — Вампирите изпитват същото към върколаците. Свръхестествената общност изглежда сплотена срещу човеците, но помежду си вие непрекъснато се дърлите за нещо, или поне на мен така ми изглежда — поех дълбоко въздух, за да осмисля фразеологията, и продължих: — Ъм, Ерик… благодаря ти, че застана на моя страна, когато Аманда ме обиди. Но съм свикнала да се защитавам сама, когато аз преценя, че е редно. Ако бях вампир, ти нямаше да нападаш хора заради мен, нали?
	— Но ти не притежаваш вампирска сила, по-слаба си дори от върколак — възрази Ерик.
	— Тук си прав, миличък. Но на мен и през ум не би ми минало да я ударя, защото тогава щях да й дам причина да отвърне на удара.
	— Искаш да кажеш, че предизвиках излишна разправия?
	— Именно.
	— Поставих те в неудобно положение. Изложих те пред другите.
	— Не — веднага отвърнах аз, но после се замислих дали пък не беше прав. — Не — повторих аз вече по-уверено. — Не си ме изложил. Всъщност даже ми стана приятно, че имам приятел, който се ядосва, когато някой ме обижда. Но аз съм свикнала на подобно отношение от околните и мога да се справям и сама. Макар че Деби просто се оля!
	Новият деликатен Ерик се замисли над думите ми.
	— Защо си свикнала с подобно отношение? — попита той.
	Въпросът му ме изненада. Не очаквах подобна реакция от него. По това време вече се намирахме пред къщата и аз предвидливо огледах околната поляна, преди да отключа задната врата. Едва след като влязохме вътре и спуснах резето, аз се обърнах към Ерик и отговорих на въпроса му.
	— Защото съм свикнала с пренебрежителното отношение на хората към барманките. Необразованите барманки. Необразованите барманки с телепатични способности. Свикнала съм хората да ме мислят за откачалка, или както е прието да се казва — с умствени отклонения. Не искам да звуча като горката жалка Суки, но нямам много почитатели и съм свикнала с това.
	— Това потвърждава лошото ми мнение за хората като цяло — каза Ерик. Той свали палтото от раменете ми, погледна го с неприязън и го преметна върху облегалката на един стол. — Красива си.
	Никой не ми е казвал това, гледайки ме в очите. Смутих се и наведох глава.
	— Умна си, вярна си — безмилостно продължи той, макар че махнах с ръка, за да го помоля да спре. — Имаш чувство за хумор и приключенски дух.
	— Престани — казах.
	— Накарай ме да престана — усмихна се Ерик. — Имаш най-красивите гърди, които някога съм виждал. Смела си — покрих устните му с пръсти и езикът му се стрелна навън, за да ги оближе. Облегнах се на гърдите му и по тялото ме премина блажена тръпка, чак до пръстите на краката ми. — Отговорна си, трудолюбива си — продължи той. И преди да е успял да изтъкне колко грижливо завързвам торбите за боклук или нещо подобно, аз се повдигнах на пръсти и го целунах.
	— Ето виждаш ли — нежно каза той след дълга пауза. — Изобретателна си.
	През следващия един час той нагледно ми демонстрира и собствената си изобретателност.
	Това бе единственият час от този безкрайно дълъг ден, през който не ме измъчваше страх: за съдбата на брат ми, от злините на Халоу, от спомена за ужасната смърт на Адабел Янси… Списъкът далеч не беше пълен; със сигурност имаше още неща, които ме плашеха. Просто ми беше трудно да ги изброя в края на този ужасен ден.
	Лежах в прегръдките на Ерик, тананиках си някаква песничка без думи, галех го по гърба и се чувствах благодарна до мозъка на костите си за насладата, с която ме даряваше. Човек не бива да приема късчетата щастие за даденост.
	— Благодаря ти — казах аз и долепих лице до тихата му гръд.
	Той повдигна брадичката ми с пръст, за да ме погледне в очите.
	— Не. Ти няма за какво да ми благодариш — прошепна той. — Ти ме прибра от пътя и ме даде подслон. Готова си да се биеш за мен. Просто го усещам. Не мога да повярвам на късмета си. Когато разгромим тази вещица, ще те взема при себе си. Ще поделя с теб всичко, което имам. Ще те почитат всички вампири, които ми дължат вярност.
	Моят средновековен рицар! Господи, благослови щедрата му душа, но това просто нямаше да се случи. Имах достатъчно мозък в главата си и достатъчно жизнен опит зад гърба си, за да не се залъгвам с напразни надежди. Но пък тези фантазии звучаха прекрасно! Той говореше като вожд на племе с цяла свита роби на свое разположение, а не като властен вампир, собственик на туристически бар в Шривпорт.
	— Правиш ме много щастлива — казах. Говорех самата истина.


	10

	Когато се събудих на следващата сутрин, езерото зад къщата на Джейсън вече беше претърсено. В десет часа на входната ми врата рязко се почука. Веднага познах, че е Елси Бек — полицаите винаги чукат така, — и бързо нахлузих джинси и пуловер, преди да му отворя.
	— Не е в езерото — каза Елси без излишни приказки.
	— Ох, слава богу! — въздъхнах аз и се облегнах на вратата. Затворих очи и стоях така около минута. — Заповядай — Елси Бек прекрачи прага като вампир, влизащ за пръв път в нечий дом, — мълчалив и много предпазлив.
	— Искаш ли кафе? — учтиво попитах, когато той се настани на стария ми диван.
	— Не, благодаря — сковано отвърна той. Смущаваше се от мен точно толкова, колкото и аз от него. С крайчеца на окото си забелязах ризата на Ерик, закачена на дръжката на вратата в спалнята ми, сравнително далече от полезрението на полицая. Какво пък, много жени носят мъжки ризи, реших аз. Нямаше нужда да изпадам в паника. Колкото и да се стараех да не подслушвам мислите на Елси, все пак разбрах, че той се чувстваше неудобно да бъде сам в дома на бяла жена и с нетърпение чакаше пристигането на Анди Белфльор.
	— Извини ме за секунда — казах аз, преди да съм се изкушила да го попитам по каква причина ще идва и Анди. Това щеше да разтърси Елси Бек до мозъка на костите му. Грабнах ризата на влизане в спалнята ми, сгънах я и я пъхнах в едно от чекмеджетата на скрина. После измих зъбите и лицето си. Когато се върнах във всекидневната, Анди вече ме чакаше там. Придружаваше го и Баракудата Хенеси — шефът на Джейсън. При вида на тази представителна групичка коленете ми омекнаха и аз се свлякох на отоманката до дивана.
	— Какво? — казах. Нямах сили да обеля втора дума.
	— Кръвта по дъските на пристана е най-вероятно котешка. В нея има и друг отпечатък, освен този от ботуша на Джейсън — каза Анди. — Пазим тази информация в тайна, защото не искаме тези гори да се напълнят с идиоти — сякаш ме облъхна леден вятър. Ако не притежавах телепатични способности, сигурно бих се разсмяла. Когато каза „котешка“ кръв, Анди нямаше предвид някоя сива или оранжева писана, а… пума.
	Да, именно пума, или иначе казано — планински лъв. Тук нямаме много планини разбира се, но пумите — старите заселници са ги наричали кугуари — обитават и по-ниските крайречни долини. Доколкото ми е известно, единственото място, на което могат да се срещнат пуми в естествена среда, е Флорида, но дори и там те са толкова малко, че са почти на изчезване. Що се отнася до Луизиана, тук пуми никой не е виждал. Не и през последните петдесет години, а може би и повече.
	Носят се какви ли не слухове, разбира се. Благодарение на тях нашите гори и потоци могат да произвеждат огромни количества крокодили, нутрии, опосуми, еноти и дори черни мечки или рисове. Койоти също. Но не съществуваха никакви снимки, изпражнения или отпечатъци от лапи, които да докажат наличието на пуми… досега.
	В очите на Анди Белфльор гореше маниакален огън. Но не по мен. Всеки мъж, който е ходил на лов поне веднъж или поне обича да фотографира природата, би дал почти всичко, за да види истинска дива пума. И макар че тези хищници всячески се стараят да избягват човека, човекът — уви! — не желае да им отвърне със същото.
	— Е, какво мислите? — попитах аз, макар че твърде добре знаех какво си мислеха. Но тъй като не исках да смущавам душевното им спокойствие, трябваше да се престоря, че не зная. Баракудата тъкмо си мислеше, че Джейсън най-вероятно е мъртъв. За разлика от полицаите, които ме гледаха втренчено, той седеше на бабиния фотьойл с наведена глава и стискаше големите си червендалести ръце толкова силно, че кокалчетата му белееха.
	— Може би Джейсън е забелязал пумата, когато се е прибирал вкъщи онази нощ — плахо предположи Анди. — След това е изтичал да вземе пушката си и е тръгнал да я преследва.
	— Те са защитен вид — казах. — Смяташ, че Джейсън не знае това, така ли? — естествено, те смятаха брат ми за импулсивен и безмозъчен човек, на когото просто не му пука за нищо.
	— А ти сигурна ли си, че това би го спряло? — попита Елси с наченки на благост в тона си.
	— Значи смятате, че Джейсън е убил пумата — с мъка изрекох аз.
	— Не е изключено.
	— И после какво? — скръстих ръце пред гърдите си.
	Тримата мъже се спогледаха.
	— Възможно е Джейсън да е последвал пумата в гората — каза Анди. — Може да не е била ранена смъртоносно, в крайна сметка, и да го е нападнала.
	— Вие наистина ли смятате, че брат ми би тръгнал да преследва ранено животно в гората? Съвсем сам, посред нощ? — точно така смятаха. Прочетох го ясно и отчетливо: Типично за Джейсън Стакхаус. Те просто нямаха представа, че при цялото си безразсъдство и необузданост единственият човек, когото брат ми обичаше най-много от всичко, беше Джейсън Стакхаус и той не би рискувал живота му по толкова идиотски начин.
	Ако Анди Белфльор имаше съмнения относно тази теория, то Елси Бек нямаше никакви. Той смяташе, че със съвместни усилия сме успели да възстановим напълно точно действията на Джейсън през въпросната нощ. Само че двамата полицаи не знаеха — а аз нямах никакво намерение да ги уведомявам — че ако през онази нощ брат ми действително е видял пума около къщата си, то тя най-вероятно е била човек, притежаващ свръхестествената способност да променя облика си. Клодин не беше ли споменала, че новодошлите вещици са успели да привлекат на своя страна не само върколаци, но и по-едри хищници? Какъв по-ценен съюзник от една пума, в случай че планираш насилствено завземане на територии?
	— Тази сутрин ми се обади Джей Стенс, от полицията в Кларис — каза Анди. Кръглото му лице се извърна към мен и очите му ме пронизаха. — Разказа ми за онова момиче, което снощи си открила край пътя.
	Кимнах, макар че не виждах връзката; мислите ми все още бяха заети с хипотетичната пума и не успях веднага да схвана накъде бие.
	— Това момиче свързано ли е по някакъв начин с Джейсън?
	— Какво? — зяпнах насреща му изумена. — Това пък откъде ти хрумна?
	— Открила си това момиче, тази Звезда-Мария Купър, край пътя. Направили са оглед, но не са открили и следа от произшествие.
	Свих рамене.
	— Казах им, че не мога да посоча точното място, на което я намерих. Предложих им да се включа в огледа през деня, но те не ми се обадиха. Изобщо не съм изненадана, че не са открили следи, след като не им е известно точното място. Аз се опитах да го открия, но беше посред нощ. Страхувах се. А може просто да са я изхвърлили там от някоя кола — неслучайно гледам канал „Дискавъри“.
	— Чуй какво смятаме ние по този въпрос — избоботи Елси Бек. — Според нас това момиче е някоя от бившите любовници на Джейсън, която той е държал на тайно място. И след изчезването на Джейсън ти си я пуснала на свобода.
	— Ъ? — имах чувството, че ми говорят на урду или някакъв друг екзотичен език. Не откривах никакъв смисъл в казаното.
	— Сетихме се за арестуването на Джейсън като заподозрян във връзка с онези убийства миналата година. Нали знаеш, че няма дим без огън?
	— Всички знаят кой е убиецът. Човекът направи самопризнания и вече излежава присъдата си, доколкото ми е известно — възмутих се аз.
	Очите на Баракудата преливаха от тревога. Целият този разпит караше шефа на брат ми да се чувства крайно неловко. По общо мнение Джейсън действително си падаше малко перверзен в сексуално отношение (не че жените се оплакваха), но идеята да държи сексробиня ми се струваше просто абсурдна! Че и мен намесиха в тази сюжетна линия! О, я моля ви се!
	— Той наистина направи самопризнания и в момента е в затвора — каза Анди. — Но може да е имал съучастник в лицето на Джейсън.
	— Момент! Дайте да се разберем! — кипнах аз. — Не може да дъвчете две версии едновременно. Ако брат ми е мъртъв в гората, след като е преследвал хипотетична ранена пума, как може да е държал… как й беше името?… Звезда-Мария Купър като заложница? Или смятате, че аз също съм замесена в тази работа? Да не би да подозирате, че аз съм я блъснала с колата си? И после съм я натоварила на задната седалка и съм я откарала в спешното отделение?
	Всички се гледахме гневно един друг в продължение на няколко дълги минути. От мъжете се носеше напрежение и смущение на талази.
	Пръв не издържа Баракудата и се изстреля от фотьойла като ракета.
	— Не — изрева той. — Вие, момчета, ме помолихте да дойда тук, за да съобщим на Суки новината за пумата. Никой не спомена и дума за тази работа с момичето, блъснато от кола! Познавам Суки. Тя е добро момиче. И няма да позволя на никого да се държи непристойно с нея! И тези приказки за Джейсън Стакхаус… Ха! Че защо му е да държи девойки в плен? Та те хукват подире му още щом им помаха с пръст! А ако се опитвате да ми кажете, че Суки е освободила това момиче Купър, след като Джейсън не се е прибрал вкъщи, и после я е прегазила с колата си, можете да вървите по дяволите! Ето това ще ви кажа аз!
	Господ да поживи Баракудата Хенеси, ето това ще ви кажа пък аз.
	Елси и Анди си тръгнаха малко след това, а ние двамата с Баракудата проведохме доста несвързан разговор, изпълнен предимно с неговите ругатни по адрес на полицаите. Когато репертоарът му се изчерпа, той погледна часовника си.
	— Хайде, Суки. Двамата с теб трябва да отидем до къщата на Джейсън.
	— Защо? — не че имах нещо против, просто не можех да разбера защо трябваше да го правим.
	— Организирали сме спасителен отряд. Знам, че ще искаш да се присъединиш.
	Буквално зяпнах от изненада, а той продължи да сипе ругатни по адрес на Елси и Анди. Усилено се мъчех да измисля начин, по който да отменя спасителната операция. Ставаше ми зле само при мисълта, че един куп мъже и жени, навлечени с дебели якета, ще плъзнат из обраслата с гъсти шубраци гора, труднопроходима дори през зимата. Но просто не виждах начин да спра това безумие — хората се опитваха да помогнат и аз трябваше да се присъединя към тях.
	И все пак, колкото и невероятно да изглеждаше, Джейсън наистина би могъл да е някъде в гората. Баракудата ми каза, че събрал колкото се може повече доброволци, а Кевин Прайър се съгласил да бъде координатор на издирването в почивния си ден. Максин Фортънбъри и нейните приятелки от църквата щели да донесат кафе и понички. Просто невероятно! Разплаках се, а Баракудата почервеня още повече. Очевидно плачещите жени заемаха едно от челните места в списъка на нещата, които го караха да се чувства неловко.
	Реших да не го тормозя повече и му съобщих, че отивам да се приготвя. Оправих набързо леглото, измих лицето си от сълзите и прибрах косата си на конска опашка. Открих чифт топли наушници, които използвах може би веднъж годишно, навлякох палтото си и пъхнах градинските си ръкавици в джоба заедно със сноп салфетки, в случай че отново ми шурнат сълзите.
	Спасителната операция бе събитието на деня в Бон Темпс. Да, хората искаха да помогнат, но имаше и друга причина — слухът за отпечатък от лапа на загадъчно диво животно привличаше любопитните като магнит. Доколкото можех да преценя думата „пума“ все още не се споменаваше, иначе доброволците щяха да бъдат много повече. Болшинството от мъжете бяха дошли въоръжени — всъщност болшинството от мъжете по принцип си ходеха въоръжени. По нашия край ловът е начин на живот; почти всички коли са закичени със стикери на НСА*, а сезонът за лов на елени се тачи като национален празник. Има отделни периоди за лов на елени с лъкове и стрели, със заглушители или с пушки. (Нищо чудно да има и сезон за лов с копия.) Пред къщата на Джейсън стърчаха поне петдесет души; сериозна група за малко градче като нашето, и то в работен ден.
	[* Национална стрелкова асоциация — Б.пр.]
	Сам също беше там. Така се зарадвах, че за малко да се разплача отново. За по-добър шеф не можех и да си мечтая, но по-важното е, че той е чудесен приятел, който винаги се притича на помощ, когато съм в беда. Носеше яркооранжеви ръкавици в тон с яркооранжева плетена шапка, изпод която се подаваха кичури от златисточервеникавата му коса. Дебелото му кафяво яке изглеждаше мрачно в контраст с оранжевите му аксесоари. Всички носеха работни ботуши. Човек не бива да ходи в гората с незащитени глезени, дори и през зимата. Змиите са бавни и лениви, но ако случайно ги настъпиш, веднага нападат.
	Покрай присъствието на всички тези хора изчезването на брат ми изглеждаше по-реално и окончателно. Ако всички те вярваха, че Джейсън може да е в гората, мъртъв или тежко ранен, значи подобна вероятност съществуваше. Страхът ми растеше с всяка изминала минута въпреки многобройните разумни доводи, които непрекъснато си повтарях. Докато наблюдавах приготовленията край себе си, за стотен път си представих всички страховити неща, които биха могли да са сполетели Джейсън.
	Когато най-после излязох от филма на ужасите, който се прожектираше в главата ми, Сам стоеше до мен. Бе свалил едната си ръкавица и ръката му стискаше моята. Топлата му твърда длан ми вдъхваше спокойствие. Сам е свръхсъщество, но знае как да насочва мислите си към мен, макар че не умее да „чува“ моите в отговор.
	— Вярваш ли наистина, че Джейсън може да е някъде там? — попита той.
	Поклатих глава и го погледнах в очите.
	— Мислиш ли, че още е жив?
	Труден въпрос. Замислих се и накрая просто свих рамене. Той продължи да държи ръката ми, за което му бях благодарна.
	Арлийн и Так се измъкнаха от колата на Арлийн и тръгнаха към нас. Червената коса на Арлийн изглеждаше по-рошава от обикновено, а готвачът на аламинути имаше нужда от бръснене. Изводът — Так все още не държеше резервна самобръсначка в банята на червенокосата ми приятелка.
	— Видя ли Тара? — попита Арлийн.
	— Не.
	— Ето я — тя кимна крадешком и погледът ми попадна върху Тара, обута в джинси и гумени ботуши до коленете. Облеклото й изобщо не подхождаше на изискана собственичка на бутик, макар че носеше разкошна шапка от изкуствена козина в бяло и кафяво, която предизвикваше неудържимо желание да я погалиш по главата. Палтото й беше в тон с шапката. Ръкавиците — също. Но от кръста надолу приятелката ми бе готова да щурмува горите. Даго — приятел на Джейсън — гледаше Тара с широко отворени очи, като ударен от гръм. Холи и Даниел също присъстваха, и тъй като гаджето на Даниел не се забелязваше наоколо, спасителната операция започваше да прилича на светско мероприятие.
	Максин Фортънбъри и две нейни приятелки от църквата стояха до спуснатия заден капак на пикапа на господин Фортънбъри. Върху импровизираната масичка имаше подредени няколко термоса с кафе, картонени чашки, пластмасови лъжички и пакетчета захар.
	Шест дузини понички, току-що закупени от пекарната, вдигаха пара направо от кутиите. До пикапа стърчеше в готовност голям пластмасов кош за боклук, оборудван с черна найлонова торба. Тези дами знаеха как се организира спасителна операция.
	Просто не можех да повярвам, че всичко това е било подготвено в рамките на няколко часа. Наложи се да пусна ръката на Сам и да измъкна от джоба си кърпичка, за да подсуша лицето си. Очаквах да видя Арлийн, но присъствието на Холи и Даниел направо ме шокира. За Тара пък да не говорим. Тя изобщо не се вписваше в образа на доброволка, тръгнала да кръстосва горите. Кевин Прайър не принадлежеше към приятелския кръг на Джейсън, но ето го и него — координатор на операцията, въоръжен с карта, бележник и писалка.
	Улових погледа на Холи и тя ме дари с една от онези тъжни усмивки, които опечалените си разменяха на погребения.
	Разнесе се силен трясък: Кевин хлопаше на каросерията на пикапа с капака на коша за боклук и след като привлече вниманието на присъстващите, започна да раздава инструкции. Не съм предполагала, че Кевин може да изглежда толкова авторитетен; обикновено вехнеше под сянката на властната си майка Джанин или на извънгабаритната си партньорка Кения. И тъкмо когато си помислих, че Кения никога не би тръгнала да издирва Джейсън, тя влезе в полезрението ми и аз веднага върнах мислите си назад. Облечена подходящо за случая, тя стоеше облегната върху пикапа на семейство Фортънбъри със съвършено безразлична физиономия. Позата й загатваше, че е дошла, за да подкрепя Кевин, и няма намерение да мърда или да говори, освен ако не възникнат проблеми. Кения умееше да всява страхотен респект, шапка й свалях за това. Не се и съмнявах, че мигом би плиснала кофа вода върху Джейсън, ако го видеше в пламъци — образно казано — но определено не преливаше от симпатии към него. Присъстваше тук единствено заради Кевин. Докато той разделяше хората на групи, тя не сваляше очи от него, с изключение на кратките мигове, в които погледът й сканираше лицата на доброволците, в това число и моето. Кимна ми леко за поздрав, а аз отвърнах със същото.
	— Във всяка група от петима трябва да има по един въоръжен мъж — извика Кевин. — Но не просто човек с пушка, а опитен ловец, който познава добре гората.
	След тази директива вълнението на тълпата достигна апогея си и аз спрях да слушам инструкциите на Кевин. Все още усещах умората от предишния ден — и то какъв ден само, плътно наситен с какви ли не събития. Междувременно страхът за съдбата на Джейсън непрекъснато ме преследваше и разяждаше отвътре. След дългата и тежка нощ ме събудиха рано, а сега стърчах тук на студа, пред дома, в който израснах, и се канех да взема участие в една ненужна спасителна операция. Поне се надявах да се окаже ненужна. Чувствах се като в мъгла и вече нямах сили дори да мисля. Задуха леден вятър и изсуши сълзите по бузите ми.
	Сам обви ръце около мен. Имах чувството, че усещам топлината му дори през дебелите ни дрехи.
	— Знаеш, че няма да го открием там — прошепна той.
	— Почти съм сигурна, че няма да го открием — неуверено отвърнах аз.
	— Ако е някъде там, веднага ще го надуша.
	Много полезно уточнение.
	Вдигнах поглед към него. Всъщност нямаше нужда, защото Сам е висок почти колкото мен. Точно в този момент лицето му изглеждаше по-сериозно от всякога. Умението на Сам да променя облика си неведнъж му е давало повод за забавления, но точно сега той не искаше нищо друго, освен да разсее страховете ми. В своя животински облик той притежаваше силен кучешки нюх, но дори в човешки вид обонянието му многократно превъзхождаше това на обикновените хора. Сам със сигурност щеше да надуши един сравнително пресен труп.
	— Бъди внимателен в гората — казах.
	— Не се тревожи. Ако Джейсън е там, веднага ще разбера.
	Кевин ми беше казал, че шерифът се е опитал да наеме кучета следотърсачи, собственост на някакъв полицай от Шривпорт, но човекът му отговорил, че кучетата били предварително ангажирани за деня. Интересно дали казваше истината, или просто се страхуваше да пусне кучетата си в гора, обитавана от пума. Честно казано, не бих го упрекнала. Но ето че в момента имах по-добро предложение и то стоеше точно пред мен.
	— Сам — започнах аз и очите ми се напълниха със сълзи. Опитах се да му благодаря, но думите заседнаха на гърлото ми. Какъв късмет, че имах толкова верен приятел като Сам!
	— Стига, Суки, не плачи — каза той. — Ще разберем какво се е случило с Джейсън и ще намерим начин да върнем паметта на Ерик — той изтри сълзите от бузите ми с палец.
	Стояхме далеч от останалите и нямаше кой да ни чуе, но аз пак хвърлих бърз поглед наоколо.
	— И тогава — мрачно продължи той — ще можем да го отведем обратно в Шривпорт, където му е мястото.
	Тук предпочетох да замълча.
	— Каква беше думата ти за днес? — попита той и отстъпи крачка назад.
	Усмихнах се през сълзи. Сам много харесваше календара ми „Дума на деня“ и редовно ме питаше какво ми се е паднало.
	— Тази сутрин не съм го поглеждала. Вчерашната беше „бъркотия“.
	— Няма страшно, Суки, ще намерим начин да те измъкнем от тази бъркотия — усмихна се той.
	Когато доброволците се разделиха на групи, с изненада установих, че Сам не беше единственото свръхсъщество с двойствена природа в спасителния отряд. Имахме подкрепления чак от Хотшот — Калвин Норис, племенницата му Кристъл и още един мъж, който ми се стори смътно познат отнякъде. Тримата стояха настрана от останалите. Разрових се в паметта си и внезапно се сетих, че вторият мъж бе съседът, който живееше през няколко къщи от дома на Кристъл. Мъжът, когото видях да излиза от бараката в двора си. Първо се спомних гъстата му светлоруса коса, а когато видях грациозните му движения, всичките ми съмнения отпаднаха. Кевин назначи преподобния Джими Фулънуайлдър за стрелец към тяхното трио. При други обстоятелства бих се смяла до припадък на странната комбинация от трима върколаци и един свещеник.
	Не ми оставаше нищо друго, освен да предложа себе си като пети член на групата.
	Тримата върколаци от Хотшот ми кимнаха сдържано, а Калвин Норис ме изгледа многозначително със златистозелените си очи.
	— Това тук е Фелтън Норис — каза той и кимна към върколака до себе си. (В Хотшот всички ли носеха едно и също фамилно име?)
	Кимнах на Фелтън, а с Джими Фулънуайлдър — сивокос мъж около шейсетте — се здрависах.
	— Аз естествено познавам госпожица Суки, но за останалите не съм много сигурен. Казвам се Джими Фулънуайлдър, пастор на Баптистката църква на Великата любов — каза той и се усмихна на всички.
	Калвин изслуша информацията с учтива усмивка, Кристъл изгледа пастора с насмешка, а Фелтън Норис доби още по-мрачно изражение. Странен тип беше този Фелтън, дори и за върколак от подобно селище. Гъстите му тъмни вежди и още по-тъмните му очи рязко контрастираха със светлата му коса. Лицето му, широко около скулите, внезапно се стесняваше надолу и караше устните му да изглеждат още по-тънки. Въпреки едрото си телосложение Фелтън се движеше леко и безшумно, а когато влязохме в гората, аз осъзнах, че това е особеност, характерна за всички представители от Хотшот. В сравнение с тримата Норис аз и Джими Фулънуайлдър изглеждахме като тромави слонове.
	Затова пък пасторът носеше 30-калибровата си пушка така, сякаш знаеше как да си служи с нея.
	Следвайки инструкциите на Кевин, застанахме в редица с протегнати встрани ръце, опрели върховете на пръстите си, за да определим дистанция помежду си. Кристъл стоеше от дясната ми страна, а Калвин — от лявата. Останалите групи направиха същото и спасителният ни отряд бе готов да започне придвижването си във ветрилообразна форма, следвайки извивката на езерото.
	— Запомнете кои са членовете на групата ви — извика Кевин. — Не можем да си позволим да губим още хора в гората. Да тръгваме!
	И тръгнахме. Започнахме да сканираме в равномерно темпо всеки сантиметър земя под краката си. Джими Фулънуайлдър — човекът с пушката — вървеше на две крачки пред нас. Разликата в уменията за ориентиране в горски условия, която съществуваше между мен, тримата Норис и пастора, веднага се набиваше на очи. Кристъл сякаш плуваше през шубраците, без да й се налага да ги гази или избутва настрана. Джими Фулънуайлдър, страстен ловец и опитен планинар, се чувстваше като у дома си в гората и със сигурност забелязваше знаци, които на мен ми убягваха, но в движенията му липсваше животинската грациозност на Калвин и Фелтън. Те се плъзгаха напълно безшумно между дърветата като същински призраци.
	По едно време неволно се озовах насред някакви бодливи увивни храсти и в следващия миг усетих две здрави ръце на кръста си, които с лекота ме пренесоха над препятствието. Калвин Норис внимателно ме постави обратно на земята и се върна на мястото си още преди да съм успяла да ахна. Цялата маневра приключи толкова бързо, че едва ли направи впечатление на някого. Джими Фулънуайлдър — единственият, който би се изненадал от това, — вървеше напред, а останалите не ни обърнаха никакво внимание.
	Нашата група не откри абсолютно нищо — нито късче плът или дреха, нито отпечатък от ботуш или лапа, нито мирис, нито диря, нито дори капчица кръв. Някой от другите доброволци извика отдалече, че са видели наръфан труп на опосум, но не било ясно какво е причинило смъртта му.
	Придвижването ставаше все по-трудно. Като изключим брат ми и приятелите му, които понякога ходеха на лов из тези гори, в радиус от двайсет акра около къщата не беше стъпвал човешки крак от години. Нямаше отъпкани пътеки, само гъст храсталак и паднали клони, които допълнително затрудняваха работата ни.
	Именно нашата група попадна на поляната, насред която преди около пет години Джейсън и Хойт построиха стойка за лов на елени. Гората наоколо бе толкова гъста, че дори и през зимата голите клони на дърветата образуваха плътна стена, която ни скриваше от погледите на останалите доброволци. От време на време до нас достигаха далечни човешки гласове, но като цяло се чувствахме почти напълно изолирани зад тази плетеница от храсти, борове, евкалипти и дъбове.
	Фелтън Норис изкатери стълбата на стойката по толкова подозрително нечовешки начин, че се наложи да заговоря преподобния Фулънуайлдър, за да отвлека вниманието му. Попитах го дали има нещо против да организира обща молитва в църквата за благополучното завръщане на брат ми. Той ми отговори, че вече го е направил, и любезно ме покани да присъединя гласа си към тяхната служба следващата неделя. Работният ми график сериозно затрудняваше църковните ми посещения, а когато все пак успявах да стана рано, предпочитах методистката църква (факт, който Джими Фулънуайлдър знаеше много добре). Но нямаше как да му откажа и приех поканата. Точно в този момент Фелтън извика, че не е открил нищо.
	— Слез внимателно, стълбата не е много стабилна — извика в отговор Калвин и аз осъзнах, че той всъщност го предупреждаваше да слезе нормално, по човешки. Фелтън разбра намека и действително слезе бавно и тромаво. Срещнах усмихнатия поглед на Калвин и му намигнах в отговор.
	На Кристъл явно й бе дотегнало да стои на едно място и потъна между дърветата, без да изчака преподобния Фулънуайлдър — напук на инструкциите на Кевин да се движим след човека с оръжието. И тъкмо когато си помислих, че вече не я виждам, чух писъците й.
	Точно за две секунди Калвин и Фелтън изчезнаха от поляната в посока към мястото, откъдето идваше гласът й, а ние с пастора се затичахме подире им. Искрено се надявах, че напрегнатата ситуация ще замъгли възприятията му относно начина, по който се движеха върколаците. Някъде напред се чуваше неописуем шум, леко приглушен от гъстотата на дърветата, — гръмогласно квичене и неистова блъсканица в храстите. После се разнесе хриплив рев, последван от пронизителен писък.
	От всички посоки се чуваха тревожните викове на останалите доброволци.
	Докато тичах, кракът ми се заплете в някакви увивни храсти и аз се проснах по очи на земята. И макар че веднага се изправих и отново хукнах да бягам, пасторът Фулънуайлдър успя да ме изпревари. Секунди по-късно се разнесе изстрел от пушка.
	О, Боже — мислех си аз, докато тичах през елховата горичка. — Божичко!
	Малката полянка буквално плуваше в кръв, а наоколо цареше неописуем хаос. Някакво огромно животно се тресеше в предсмъртни конвулсии и пръскаше алени струи навсякъде около себе си. Само че не беше пума. За втори път през живота си виждах глиган — свирепо диво прасе с изострен гръбнак, което достига огромни размери.
	Докато успея да осъзная какво точно виждат очите ми, животното потрепери за последно и издъхна. Вонеше ужасно — на прасе и кръв. От храсталака се чуваше блъскане и квичене; свинята явно не е била сама, когато Кристъл се е натъкнала на нея.
	Но не всичката кръв принадлежеше на свинята.
	Кристъл Норис седеше облегната на едно дърво, притиснала с длани раната на бедрото си, и бълваше порой от ругатни. Джинсите й бяха подгизнали от собствената й кръв. Чичо й и общият им родственик (нямах представа какво точно й се падаше Фелтън) стояха наведени над нея. Джими Фулънуайлдър продължаваше да държи на прицел мъртвия звяр, а шокираното изражение на лицето му просто не подлежеше на описание.
	— Как е тя? — попитах аз двамата мъже, но само Калвин ме погледна. Очите му изглеждаха различни — по-жълти и по-кръгли. Освен това забелязах, че същите тези очи жадно се стрелкаха към огромния животински труп, преливащи от копнеж. Около устата му имаше кръв, а по горната част на дланите му се появи жълтеникава козина. Започваше да се превръща във вълк — при това доста странен на вид съдейки по цвета му. Не исках да привличам вниманието на пастора, затова мълчаливо посочих на Калвин явните признаци на превъплъщението му. Той потрепери и кимна в отговор. Измъкнах кърпичка от джоба си, наплюх я и избърсах лицето му с нея, преди пасторът да е дошъл на себе си. Когато почистих устата на Калвин, завързах кърпичката около ръката му, за да скрия козината.
	Фелтън изглеждаше съвсем нормално. Или поне така си мислех, докато не погледнах ръцете му, които вече изобщо не приличаха на ръце… нито на вълчи лапи впрочем. Изглеждаха много странно: големи, плоски, с извити нокти.
	Не можех да прочета мислите им, но ясно усещах желанията им. Те всъщност имаха само едно желание — за сурово свинско месо в огромни количества. Бедният Фелтън дори потреперваше от непреодолимия стремеж да се нахвърли върху кървавата мръвка. Борбата им да овладеят втората си природа бе мъчително дори за страничен наблюдател като мен. Двамата полагаха огромни усилия да задържат човешкия си разсъдък. Няколко секунди по-късно Калвин най-после успя да формулира изречение.
	— Раната й е опасна, губи много кръв, но ако веднага я закараме в болница, всичко ще бъде наред — с мъка изрече той. Фелтън все още на границата между двата свята, започна да дърпа непохватно вълнената си риза. Опитваше се да я свали от себе си, но странните му израстъци нямаха пръсти, така че му се притекох на помощ. Когато превързахме раната с импровизирани бинтове, двамата мъже вдигнаха пребледнялата и вече тиха Кристъл и се затичаха с нея в обратна посока. Пасторът, слава богу, не успя да види ръцете на Фелтън.
	Всичко това се случи толкова бързо, че останалите доброволци, които продължаваха да прииждат на поляната, все още не можеха да го осъзнаят.
	— Застрелях глиган — разправяше Джими Фулънуайлдър и клатеше глава като в несвяст. Кевин и Кения се появиха тичешком от източния край на поляната. — Не мога да повярвам. Нахвърли се върху момичето… имаше и други свине, но те избягаха заедно с малките си… двамата мъже се хвърлиха отгоре му… а после се дръпнаха и аз го прострелях в гърлото. — Клетият пастор все още не можеше да прецени дали е постъпил като герой, или му предстоят неприятности с Отдела за защита на дивата природа. Той дори не подозираше, че бе на косъм да стане свидетел на много по-страшна гледка. Калвин и Фелтън, изправени пред заплаха за живота на Кристъл — или пък провокирани от собствените си ловджийски инстинкти, — едва не се бяха превърнали във върколаци. Фактът, че са успели да се отдръпнат от глигана, свидетелстваше за силата, която притежаваха. Но от друга страна, въпреки усилията, те не успяха да спрат вече започналата трансформация, което поставяше под съмнение въпроса за силата им. Очевидно границата между човешкото и животинското у някои обитатели на Хотшот ставаше все по-тънка. При внимателно вглеждане по тялото на свинята се виждаха следи от ухапвания.
	Цялата тази драма дотолкова ме извади от равновесие, че вече не можех да контролирам умствената си защита. Емоциите на струпаните край мен хора започнаха да нахлуват безпрепятствено в бедната ми главица — цялата им погнуса / страх / паника при вида на кръвта; осъзнаването, че един от нас е бил сериозно ранен; завистта на другите ловци към трофея на Джими Фулънуайлдър. Чувствах се като премазана под тежестта на толкова много чувства и просто копнеех да се плюя на петите.
	— Хайде да тръгваме. Претърсването приключи, поне за днес — прошепна Сам на ухото ми. Излязохме от гората заедно, съвсем бавно. Разказах на Максин за случилото се, благодарих й за помощта, взех кутията с понички, която тя пъхна в ръцете ми, и потеглих към вкъщи. Сам ме последва, макар че вече се чувствах по-добре.
	Докато отключвах задната врата, се почувствах някак странно, че не съм сама у дома. Дали Ерик усещаше стъпките ми по пода над главата си, или спеше дълбок мъртвешки сън, като всеки мъртвец? Но претовареният ми от впечатления мозък просто отхвърли този въпрос и той си остана без отговор.
	Сам започна да прави кафе. Идвал ми е на гости още когато баба беше жива, а и няколко пъти след това, така че в кухнята ми се чувстваше като у дома си.
	— Пълен провал — въздъхнах аз. Сам не възрази. — Не само че не открихме Джейсън, ами и Кристъл пострада. Като капак на всичко двамата Норис от Хотшот замалко да се издадат пред пастора. Честно казано, не ми е ясно защо изобщо трябваше да идват — доста грубо от моя страна, но Сам познаваше много добре и лошата ми страна, така че нямаше нужда да се преструвам на твърде любезна.
	— Говорих с тях, преди ти да дойдеш. Калвин искаше да ти покаже, че е загрижен за теб… по типичен за Хотшот маниер — тихо каза Сам. — А Фелтън е най-добрият им следотърсач, затова го е взел със себе си. Кристъл просто искаше да се включи в издирването заради Джейсън.
	Изведнъж се почувствах ужасно засрамена.
	— Съжалявам — казах аз, зарових лице в шепите си и се свлякох на най-близкия стол. — Съжалявам.
	Сам коленичи пред мен и положи ръце върху коленете ми.
	— Няма за какво. Денят беше тежък за теб — успокои ме той.
	Наведох се и го целунах по челото.
	— Не знам какво щях да правя без теб — спонтанно отвърнах.
	Той вдигна поглед към мен и помежду ни се възцари едно особено мълчание, от което дори светлината в кухнята ми се стори по-приглушена.
	— Ще се обадиш на Арлийн — усмихна се той. — Тя ще дойде с децата, ще се опита да ти капне алкохол в кафето, ще ти разкаже за кривия ятаган в гащите на Так, ще те разсмее до сълзи и те ще се почувстваш много по-добре.
	Бях готова да го разцелувам, че успя да разсее неловкото мълчание и не му позволи да прерасне в нещо по-сериозно.
	— Хм, успя да събудиш любопитството ми с частта за Так, макар че не съм много сигурна дали наистина искам да узная подробностите.
	— И аз така смятах, но се оказах принуден да чуя историята от игла до конец, докато Арлийн я разправяше на Чарлси Тутън.
	Налях кафе в две чаши и сложих до Сам захарницата, заедно с малка лъжичка. После неволно погледнах към стената и забелязах мигащата лампичка на телефонния секретар. Трябваше само да се надигна и да направя една крачка към него, за да натисна бутона. Съобщението беше записано още в пет сутринта. Ама разбира се; та нали бях изключила звука на телефона, преди да се просна изтощена в леглото. Обикновено получавах рутинни съобщения и ги изслушвах с половин ухо — Арлийн ще ме попита дали съм чула някоя клюка или пък Тара ще й е скучно в магазина и ще ми звънне, за да убие малко време, — но това нямаше нищо общо с тях.
	Ясният глас на Пам буквално ме изправи на нокти:

	„Тази вечер ще атакуваме сборището на Халоу. Върколаците са убедили местните уикани да се присъединят към нас. Трябва да доведеш Ерик. Той е отличен боец, въпреки че не помни кой е. И бездруго ще е напълно безполезен за нас, ако не успеем да развалим магията.“

	Ех, тази Пам! Практична до безобразие, както винаги. Защо да не използва Ерик за пушечно месо, щом съществува вероятност той никога да не възстанови паметта си, а заедно с нея и предишната си власт. Тя направи кратка пауза и продължи нататък:

	„Вампири и върколаци се съюзяват в битка. А ти, телепатична моя приятелко, ще имаш рядката възможност да видиш как се прави история.“

	Щрак. Край на съобщението. Следващото беше записано две минути по-късно.

	„Сега като се замисля — продължи Пам, — ми хрумва идеята, че твоите способности могат да са ни от полза в битката. Да, няма да е зле да изследваме този възможност. Това нали е модерна думичка? Изследвам? Така че ела тук веднага щом се стъмни.“

	И тя отново затвори.
	Щрак.

	„Адресът е «Парчман Авеню» 714.“

	И пак затвори. Нямаше други съобщения.
	— Но как бих могла да участвам в битката им, след като Джейсън все още го няма? — попитах аз.
	— Сега ще легнеш да поспиш — каза Сам. — Хайде — той ме изправи на крака и ме заведе до спалнята. — Сваляй ботушите и джинсите, пъхай се в леглото и се опитай да дремнеш няколко часа. Когато се събудиш, ще се чувстваш много по-добре. Остави ми номера на Пам, за да мога да ти се обаждам. Кажи на полицаите да звънят в бара, ако има новини за Джейсън. Ако Бъд Диърборн ми се обади, аз ще имам грижата да ти предам информацията.
	— Значи ти искаш да се включа в това? — ококорих се аз насреща му.
	— Не, това е последното нещо, което искам. Но мисля, че трябва да го направиш. Това не е моя битка, за съжаление. Аз не съм поканен — Сам ме целуна по челото и тръгна обратно към „Мерлот“.
	Интересна позиция, помислих си аз. Особено на фона на вампирската настоятелност, че съм им собственост, която са длъжни да бранят. Почувствах прилив на смелост, който приключи трийсет секунди по-късно, когато си припомних новогодишното си решение — да не позволявам да бъда пребита. А ако отидех с Ерик в Шривпорт, несъмнено щях да видя неща, които не бих искала да виждам, да науча неща, които не бих искала да зная, и в крайна сметка пак щяха да ме пребият от бой.
	Но, от друга страна, брат ми Джейсън сключи сделка с вампирите и аз бях длъжна да спазвам условията й. Понякога имах чувството, че целият ми живот протича между чука и наковалнята. Но не исках да изпадам в отчаяние и се успокоявах с мисълта, че много хора на този свят имаха по-тежки проблеми от моите.
	Сетих се за Ерик — могъщия вампир, чиято памет се оказа напълно изтрита от коварните вещици. Припомних си за касапницата в сватбения магазин и пред очите ми веднага изникна гледката от витрината — бяла дантела и брокат, осеяни с пръски кръв и парчета плът. Замислих се за клетата Звезда-Мария, която в момента се бореше за живота си в шривпортската болница. Тези вещици бяха зли, а злото трябваше да бъде спряно; доброто трябваше да победи злото. Такива са принципите на американското общество.
	Замислих се, че „добрите“ в този случай се явяваха вампирите и върколаците и аз щях да се сражавам на тяхна страна. Напуши ме смях. О, да, ние — добрите — трябваше да победим лошите на всяка цена!


	11

	Колкото и да е странно, аз наистина заспах. А се събудих от това, че Ерик лежеше до мен и ме душеше.
	— Суки, какво е това? — тихо попита той. Веднага усети, че съм будна. — Миришеш на гора. Миришеш на куче. И на нещо още по-диво.
	Предположих, че е усетил миризмата на Сам.
	— И на върколак — подсказах му аз, за да му помогна да допълни списъка си.
	— Не, не е върколак — каза той.
	Изненадах се. Калвин ме бе пренесъл на ръце над храстите и миризмата му би трябвало да се усеща.
	— Усещам и някакво друго свръхсъщество — продължи да упорства Ерик сред мрака на спалнята ми. — Какво си правила, любима моя?
	Не звучеше точно ядосан, но и не преливаше от щастие. Вампири. По отношение на чувството за собственост просто нямаха равни на себе си.
	— Участвах в спасителен отряд. Издирвахме Джейсън в гората зад къщата му — отвърнах.
	Ерик стоя неподвижен цяла минута. После обви ръце около мен и ме придърпа към себе си.
	— Съжалявам — каза. — Знам, че се тревожиш.
	— Нека те питам нещо — внезапно казах аз. Исках да проверя една моя теория.
	— Разбира се, питай!
	— Погледни дълбоко в себе си, Ерик, и ми кажи дали наистина, ама наистина съжаляваш. Тревожиш ли се за Джейсън?
	Истинският Ерик дори не би трепнал за такава дреболия.
	— Разбира се — запротестира той. А после, след дълга пауза (така ми се искаше да видя лицето му), каза: — Не особено — звучеше изненадан. — Но знам, че така трябва. Длъжен съм да се тревожа за брат ти, защото обожавам да правя секс с теб и ми е важно да имаш добро мнение за мен, за да искаш и ти да правиш секс с мен.
	Ей на това му се вика честност! В този момент той наистина приличаше на стария Ерик.
	— Но ако имам нужда да поговоря с теб, ще ме изслушаш, нали? По същата причина?
	— Разбира се, любима.
	— Защото искаш да правиш секс с мен.
	— И заради това, разбира се. Но и защото ми е приятно да те слушам… — той замълча, сякаш се канеше да каже нещо крайно драматично. — Усещам, че имам чувства към теб, Суки.
	— О! — едва чуто пророних аз и притихнах върху гърдите му. Гърдите му бяха голи впрочем, а най-вероятно и останалите части на тялото му.
	— Ерик — обадих се аз след дълга пауза. — Трудно ми е да го кажа на глас, но… и аз имам чувства към теб — трябваше да споделя с него толкова много неща; освен това вече трябваше да сме в колата на път за Шривпорт. Но вълшебни моменти като този се случват толкова рядко, че аз реших да му се насладя докрай.
	— Може би не е точно любов — каза той. Пръстите му шаваха по тялото ми и търсеха начин да съблекат дрехите ми.
	— Не, разбира се — съгласих се аз. — Но е нещо, което много прилича на любов… Ерик, имаме много малко време — плъзнах ръка под завивките и той изстена. — Да го оползотворим!
	— Целуни ме — каза той и аз разбрах, че нямаше предвид устните си. — Обърни се насам — прошепна той. — И аз искам да те целуна.
	Не ни отне много време, в крайна сметка… Накрая се отпуснахме в прегръдките си, доволни и щастливи.
	— Какво се е случило? — попита той. — Усещам, че си уплашена от нещо.
	— Трябва веднага да тръгнем за Шривпорт, по заръка на Пам — отвърнах. — Вече закъсняваме. Тази вечер нападаме Халоу и нейните вещици.
	— В такъв случай ти трябва да останеш тук — веднага каза той.
	— Не — нежно възразих аз и го погалих по бузата. — Не, миличък, трябва да дойда с теб — не му казах, че Пам възнамерява да ме използва в битката. Че на него му е отредена ролята на машина за смърт. Че тази вечер някой щеше да умре; може би не един, а мнозина — и хора, и върколаци, и вампири. Спестих му го. Може би за последен път изричах нежни думи по негов адрес. Може би той за последен път се будеше в къщата ми. Може би някой от нас нямаше да преживее нощта, но ако все пак и двамата оцелеехме, кой би могъл да знае как щеше да ни промени тази съдбоносна схватка…
	Изкъпахме се набързо и се облякохме, без да говорим повече. Пътуването до Шривпорт също премина в мълчание. Най-малко седем пъти ми се прииска да се върна обратно в Бон Темпс — със или без Ерик.
	Но не го направих.
	Способностите на Ерик не включваха четене на карти, затова се наложи да отбия встрани от пътя, да огледам картата на Шривпорт и да определя маршрута ни до „Парчман Авеню“ 714 — нещо, за което не се бях сетила предварително. (Дълбоко в себе си се надявах, че Ерик ще се сети за адреса и ще ме упъти, но надеждата ми остана напразна.)
	— Думата ти за деня беше „изтребление“ — изчурулика той.
	— О, благодаря, че си се сетил да погледнеш — отвърнах аз, макар че думата изобщо не ми хареса. — Звучиш ми доста развълнуван.
	— Суки, няма нищо по-хубаво от една добра битка! — оправда се той.
	— Зависи от това кой ще победи, не мислиш ли?
	Той се замисли над думите ми и млъкна, а аз отново насочих вниманието си към непознатите и тъмни шривпортски улици. Не ми беше лесно да се ориентирам, но в крайна сметка успях да намеря адреса. Незнайно защо винаги съм си представяла, че Пам и Чоу обитават апартамент. А ето че в момента се намирахме пред голяма къща във фермерски стил, и то в много хубав квартал. От онзи тип с акуратно подстриганите морави, автоматичните пръскачки за поливане и велосипедните алеи.
	Нямаше грешка: външната лампа светеше точно над номер 714, откритият триместен гараж встрани от къщата беше пълен, а щом потеглих бавно по автомобилната алея, забелязах познатия пикап на Алсид и малката кола, която бяхме видели при посещението си в дома на полковник Флъд.
	Преди да излезем, Ерик се наведе към мен и ме целуна. Вгледах се в очите му — големи и сини, а бялото им бе толкова бяло, че сякаш светеше. Златистата му коса бе гладко вчесана назад и завързана на опашка с един от моите ластици, яркосин на цвят. Носеше джинси и нова бархетна риза.
	— Бихме могли да се върнем обратно — каза той. На бледата светлина от лампичката в колата лицето му изглеждаше като от камък. — Бихме могли да се върнем обратно в къщата ти. Мога да остана с теб завинаги. Можем да се любуваме на телата си по всички възможни начини, нощ след нощ. Бих могъл да те обикна — ноздрите му се разшириха и той ме погледна с гордо изражение на лицето. — Бих могъл да работя. Няма да си бедна. Аз ще ти помагам.
	— Звучи ми като брачен живот — казах аз в опит да разведря обстановката. Ала гласът ми издайнически трепереше.
	— Да — съгласи се той.
	Но той никога нямаше да е самият себе си, помислих си аз. Щеше да бъде имитация на Ерик; един Ерик ограбен от истинския си живот. А ако връзката ни изобщо оцелееше и продължеше през годините, той щеше да си остане същият, за разлика от мен, простосмъртната.
	Стига с тези мрачни мисли, Суки, казах си аз. Само пълна глупачка би загърбила шанса да има връзка (без значение дали кратка, или сериозна) с разкошен мъж като Ерик. Прекарвахме си страхотно заедно. Наслаждавах се на компанията му, на чувството му за хумор, да не говорим пък за уменията му в леглото. А фактът, че той не помнеше нищо от предишния си вампирски живот, правеше отношенията ни още по-пикантни.
	Но именно тази подробност се явяваше капката катран в кацата с меда. Ако това беше фалшивият Ерик, нямаше ли и връзката ни да е фалшива? Фалшива любов, фалшив секс… и ето че кръгът се затваряше.
	Измъкнах се от колата с тежка въздишка.
	— Аз съм непоправима идиотка — казах аз, когато тръгнахме заедно към задния вход на къщата.
	Ерик не каза нищо. Явно беше съгласен с мен.
	Почукахме, но никой не ни отвори. Открехнах вратата и се озовахме в пералното помещение, а оттам — в кухнята.
	Кухнята бе идеално чиста, като във всеки вампирски дом, тъй като просто не се използваше. За такава голяма къща тя изглеждаше направо миниатюрна. Служителят от агенцията за недвижими имоти е имал страхотен късмет в онзи ден (така де, нощ), когато е попаднал на клиенти вампири, тъй като всяко нормално семейство би се чувствало неудобно в кухничката с размерите на двойно легло. На етажа имаше минимален брой стени и от барплота се виждаше „семейната“ стая — в този случай основната стая за едно изключително странно семейство. Имаше три отворени врати, които вероятно водеха към официалната всекидневна, трапезарията и спалнята.
	Точно в този момент „семейната“ стая се пукаше по шевовете от гости. Съдейки по количеството ръце и крака, които се виждаха от вратите на другите помещения, там очевидно имаше още участници в днешната битка.
	Вампирската група включваше Пам, Чоу, Джералд и още двама-трима, които познавах по физиономия от „Вамптазия“. От страна на върколаците присъстваха полковник Флъд, червенокосата Аманда (моя огромна почитателка), младежът с пънкарската прическа (Сид), Алсид, Кълпепър и (гадост!) Деби Пелт. Деби носеше тоалет по последен писък на модата — според нейните разбирания за мода, — който изглеждаше малко нелепо в конкретната обстановка. Може би искаше да ми припомни, че има престижна работа в адвокатска кантора.
	Просто чудесно! Само Деби ми липсваше тази вечер.
	Присъстваха и непознати за мен личности — местните вещици най-вероятно. Предположих, че достолепната жена, която седеше на дивана, беше тяхната водачка. (Или може би главатарка? Повелителка? Не съм наясно с терминологията.) Около шейсетгодишна афроамериканка със стоманеносива коса и кожа с цвят на кафе. Кафявите й очи излъчваха мъдрост, но и мъничко скептицизъм. Придружаваше я блед млад мъж с очила, който носеше добре изгладен сиво-кафяв панталон, раирана риза и лъснати до блясък мокасини. Приличаше на мениджър в супермаркет или магазин за канцеларски материали, а ако имаше деца, те сигурно си мислеха, че в тази студена януарска нощ татко им е отишъл на боулинг или на събрание в църквата. Вместо това той и младата вещица до него възнамеряваха да се хвърлят в смъртоносна битка.
	Останалите два празни стола явно чакаха мен и Ерик.
	— Закъсняхте — скастри ни Пам.
	— Здравейте, радваме се да ви видим и благодарим, че се отзовахте толкова бързо — измърморих аз под носа си. Известно време очите на всички останаха вперени в Ерик, сякаш го чакаха да поеме ръководството в свои ръце, както винаги досега. Но Ерик ги гледаше с празен поглед. Пам отново се намеси и сложи край на неловката пауза.
	— Така, нека пристъпим към планирането на операцията — каза тя.
	Всички присъстващи извърнаха глави към нея. Пам с удоволствие пое юздите в свои ръце и сякаш нямаше намерение да ги пуска.
	— Благодарение на върколаците следотърсачи вече знаем къде се намира щабквартирата на Халоу — съобщи Пам.
	Старателно избягваше погледа на Ерик, може би защото се чувстваше неловко да командва парада в присъствието на шефа си. Сид се ухили насреща ми; сетих се, че той и Емилио бяха проследили убийците от сватбения магазин до къщата. Миг по-късно осъзнах, че той всъщност не ми се усмихваше, а ми показваше идеално наточените си зъби. Гадост!
	Изобщо не можех да проумея какво правеше Деби Пелт на тази среща, рамо до рамо с вампири, върколаци и вещици. Тя беше свръхсъщество, но не върколак. Върколаците винаги са се държали пренебрежително към останалите свръхсъщества. На всичкото отгоре тя дори не живееше в този район. Сигурно сама е пожелала да дойде, помислих си аз с раздразнение. Презирах я. Направо я ненавиждах.
	Аз бих я сложила на първа линия в битката, щом толкова напира да вземе участие. Така поне няма да се чудим какви ги върши зад гърбовете ни.
	Баба ми би се засрамила от отмъстителността на внучката си, но тя и не би повярвала (също като Алсид), че тази хубостница се опита да ме убие.
	— Ще проникнем в тила на врага съвсем бавно и внимателно — авторитетно продължи Пам. Ако съществуваше нещо като „Ръководство за диверсионни акции“, Пам сигурно го знаеше наизуст. — Нашите вещици разпръснаха достатъчно количество магия в района, така че по улиците няма почти никакви хора. Част от върколаците вече са заели позиции. За да не се набиваме на очи, първа ще влезе Суки.
	Всички едновременно обърнаха глави към мен. Доста неприятно усещане — все едно да стоиш посред нощ срещу цяла редица камиони и фаровете им да светят право в очите ти.
	— Защо? — попита Алсид и нервно стисна коленете си с огромните си длани. Деби, седнала на пода в краката му, ми се усмихна злорадо.
	— Защото Суки е човек — обясни Пам. — И е по-скоро природен феномен, отколкото свръхсъщество. Така че вещиците може и да не я усетят.
	Ерик ме държеше за ръката и стискаше пръстите ми толкова силно, че чувах кака костите ми пукат (или поне така ми се струваше). Старият Ерик би направил на пух и прах плана на Пам още в зародиш или пък щеше да изрази подкрепата си с ентусиазъм. А сега не смееше да се обади, горкият, макар че много му се искаше.
	— И какво се очаква от мен, когато вляза вътре? — попитах аз. Изпитах гордост от себе си, че задавам уместен въпрос с напълно спокоен глас. А всъщност много се страхувах; предпочитах да сервирам напитки на цяла маса пияни дървосекачи, отколкото да се сражавам на първа линия.
	— Да четеш мислите на вещиците, докато ние заемем позиции. Ако усетят приближаването ни, ще изгубим предимството на изненадата и ще се изложим на много по-голяма опасност — и друг път съм забелязвала, че когато Пам се вълнуваше, в говора й се появяваше съвсем лек акцент. Само че какъв точно — нямам представа. Нищо чудно така да е звучал английският език три века по-рано. — Можеш ли да ги преброиш? Това възможно ли е?
	Замислих се за секунда.
	— Да, възможно е.
	— Това също ще ни е от голяма полза.
	— А какво ще правим, след като влезем в сградата? — попита Сид. Леко се тресеше — дали от вълнение, или от страх, — но не спираше да се усмихва и да вади на показ наточените си зъби.
	— Ще ги убием, разбира се — отвърна Пам.
	Усмивката на Сид угасна. Аз потръпнах от ужас. И не само аз, както забелязах.
	Пам усети, че е казала нещо неприятно.
	— А какво друго ни остава да направим? — попита тя, искрено удивена.
	Добър въпрос.
	— Те ще направят всичко възможно да убият нас — изтъкна Чоу. — Вече са правили опит за преговори и това ни коства паметта на Ерик и живота на Кланси. Тази сутрин във „Вамптазия“ пристигна пратка с дрехите на Кланси.
	Ерик се вкамени. Присъстващите смутено отместиха очи от него. Потупах го по рамото със свободната си ръка и той сякаш се поотпусна. Кръвообращението на пръстите ми започна да се възстановява и аз блажено раздвижих изтръпналата си длан.
	— Някой трябва да придружи Суки — каза Алсид и хвърли гневен поглед към Пам. — Тя не може да влезе в тази сграда сама.
	— Аз ще отида с нея — обади се познат глас от ъгъла на помещението и аз се наведох напред, за да огледам тълпата.
	— Буба! — възкликнах.
	Ерик зяпаше в почуда световноизвестната физиономия: лъскава черна коса, вчесана назад в прическа „а ла помпадур“, и нацупената долна устна, разтеглена в характерната му усмивка. Дежурният му пазач очевидно се бе постарал да го облече подходящо за случая, защото този път Буба не носеше обичайния тесен костюм, обшит с изкуствени диаманти, а камуфлажна униформа.
	— Радвам се да те видя, мис Суки — рече Буба. — Гледай как съм нагизден!
	— Забелязах, Буба. Много добре изглеждаш.
	— Благодаря, мис Суки.
	Пам се замисли.
	— Какво пък, това може да се окаже добра идея — кимна тя. — Неговите… ъъъ… мозъчни вълни… умственият му автограф е малко по-особен… нали разбирате какво имам предвид?… Той не е като другите вампири и вещиците може да не го усетят — Пам, изумително тактична, както винаги.
	Приобщаването на Буба към вампирската общност се бе оказало пълен провал. Боязлив и послушен по природа, той си имаше и недостатъци — мисълта му течеше много бавно и предпочиташе котешка кръв пред човешка.
	— Къде е Бил, мис Суки? — зададе той дежурния си въпрос.
	— Той е в Перу, Буба. Това е доста далече, в Южна Америка.
	— Не, не съм — обади се хладен глас и сърцето ми прескочи един удар. — Върнах се — и моята бивша любов се появи от съседната стая.
	Каква нощ само, пълна с изненади! Надявах се поне някои от тях да се окажат приятни.
	Неочакваната среща с Бил ме разтърси много повече, отколкото съм предполагала. За пръв път пред живота си имах бивш любовник и нямах никаква представа как е редно да се държа в негово присъствие, особено след като Ерик стискаше ръката ми така, сякаш аз бях Мери Попинс, а той — моят подопечен.
	Бил изглеждаше страхотно. Носеше панталон в цвят каки и официална риза „Калвин Клайн“, избирана лично от мен в добрите стари времена — шотландско каре в кафяво златиста гама.
	— Много добре, ще ни бъдеш от полза тази нощ — обади се Пам, самата мис Практичност. — А после ще ми разкажеш за онези прословути руини. Познаваш ли останалите присъстващи?
	Бил се огледа наоколо.
	— Полковник Флъд — каза той и кимна вежливо. — Алсид — от поздрава му към Алсид лъхаше хлад. — Останалите съюзници са ми непознати — каза той и посочи към вещиците. И чак след като го запознаха с тях, попита: — А какво прави тук Деби Пелт?
	Едва не зяпнах от изненада. Много добър въпрос! Взе ми го от устата. Опитах се да се сетя дали Деби и Бил се познаваха, дали действително се бяха виждали очи в очи. Нямах такъв спомен, макар че Бил много добре знаеше какво ми причини тя.
	— Тя е жената на Алсид — предпазливо поясни Пам.
	Вдигнах вежди към Алсид и той почервеня като домат.
	— Дошла му е на гости и реши да се присъедини — продължи Пам. — Имаш ли нещо против нейното присъствие?
	— Имам спомен от присъствието й в имението на краля на Мисисипи — каза Бил. — Доставяше й удоволствие да наблюдава как ме измъчват.
	Алсид побесня и скочи на крака.
	— Деби, вярно ли е това?
	Всички извърнаха глави към Деби и тя положи огромно усилие да запази достойнството си под прицела на недружелюбните им погледи.
	— Случайно гостувах на мой приятел върколак, който работи като пазач в имението на краля — каза тя. Прилично обяснение, но гласът й издайнически трепереше. — Нямаше как да му помогна. Щяха да ме разкъсат на парчета. Съмнявам се да помни, че съм била там. Та той изобщо не беше на себе си! — злорадо добави тя.
	— Ти им помагаше да ме измъчват — каза Бил. Гласът му звучеше все така хладно и безпристрастно, което правеше изявлението му още по-убедително. — Най-много ти харесваха клещите.
	— И ти не каза на никого, че Бил е там? — попита Алсид, но в неговия глас нямаше и помен от безпристрастност. Преливаше от мъка, яд и болка от предателството й. — Знаела си, че в имението на Ръсел измъчват пленник от друго кралство, и не си си мръднала пръста да му помогнеш?
	— Той е вампир, за бога! — в тона на Деби се усещаше единствено раздразнение. — По-късно разбрах, че обикаляш из града със Суки и го издирваш, за да изчистиш дълга на баща си към вампирите, и тогава се почувствах ужасно. Но в онзи момент виждах единствено вампирско уреждане на сметки. За какъв дявол да се намесвам?
	— А за какъв дявол почтен човек ще тръгне да измъчва вампир? — изрева Алсид.
	Последва дълго мълчание.
	— Да не забравяме, че тя се опита да убие Суки — обади се Бил, все така хладно и безпристрастно.
	— Нямах представа, че ти си в багажника, когато я бутнах вътре — запротестира Деби. — Нямах никаква представа, че я затварям там с гладен вампир!
	Не знам за другите, но аз не й повярвах и за секунда.
	Алсид впери очи в огромните си длани, сякаш в тях се криеше извор на мъдрост. После бавно вдигна глава и заби поглед в Деби. Този мъж вече нямаше сили да си затваря очите пред истината. Стана ми толкова мъчно за него, че ми идваше да го прегърна.
	— Отричам се от теб — каза той. Полковник Флъд потръпна, а по-младите — Сид, Аманда и Кълпепър — изглеждаха толкова втрещени, сякаш пред очите им се разиграваше изключително рядък ритуал. — Повече няма да те виждам. Повече няма да ловувам с теб. Повече няма да деля плячката си с теб.
	Това май наистина беше някакъв много важен ритуал за съществата с двойствена природа. Деби застина като ударена от гръм. В стаята надвисна гробовно мълчание; единствено вещиците шушукаха нещо помежду си. Дори Буба притихна, макара да бях сигурна, че голяма част от чутото си оставаше загадка за стопанина на този лъскав перчем.
	— Не — изхълца Деби и размаха ръка пред себе си, сякаш можеше да изтрие казаното. — Не, Алсид!
	Но Алсид вече не я виждаше.
	Въпреки че ненавиждах Деби, точно в този момент изпитах болка при вида на лицето й и отместих поглед встрани. Точно като всички останали. Имах чувството, че дори предстоящата битка с Халоу отиде на заден план в сравнение с драматизма на този епизод.
	— Така, продължаваме нататък — намеси се Пам. — Буба и Суки ще влязат първи. Тя ще се постарае да извлече максимална полза от уменията си и ще ни даде сигнал — Пам се замисли за миг. — Суки, резюме: трябва да знаем колко души има в къщата, дали всички са вещици, в какво настроение са и изобщо всичко, до което успееш да се докопаш. Изпрати Буба да ни предаде информацията, а ти остани на пост до пристигането ни. Щом заемем позиции, може да се върнеш обратно при колите. Там ще си в по-голяма безопасност.
	Нямах никакво намерение да й противореча. Пък и каква полза от боец като мен сред тълпа от вампири, върколаци и вещици!
	— Ами добре, всичко е ясно — отвърнах аз. — Щом изобщо се налага да участвам…
	В този момент Ерик ме смушка в ребрата, за да ми напомни за присъствието си. Изглеждаше развълнуван от предстоящата битка, но в погледа му се четеше известна неувереност.
	— А какво ще стане с Ерик?
	— Какво имаш предвид?
	— Ако нахлуете вътре и изтрепете всички вещици, кой ще развали неговата магия? — попитах аз и се обърнах към експертите от уиканския контингент. — Ако Халоу и нейните вещици умрат, направените от тях магии умират ли с тях? Или Ерик ще си остане безпаметен?
	— Заклинанието трябва да бъде премахнато — каза възрастната вещица, спокойната афроамериканка с мъдрия поглед. — Най-добре е да бъде премахнато от онзи, който го е направил. Магията може да бъде развалена и от друга вещица, но това ще отнеме много повече време и усилия, тъй като не знаем как точно е бил омагьосан.
	Избягвах да гледам към Алсид, тъй като той все още трепереше от емоцията на проклятието си. Срам ме е да призная, че изпитвах и леко разочарование от него, задето прокле Даби едва сега, а не преди месец, когато му разказах, че се е опитала да ме убие. Въпреки всичко му прощавах; може да си е мислил, че греша и че Деби не е способна да ме затвори в багажника на кола с освирепял от глад вампир.
	Ако не се лъжа, Деби за пръв път признаваше деянието си. Не знаела, че вътре имало вампир! А да бутнеш някого в багажник на кола и да го заключиш там, е безобидна шега, нали?
	Деби сигурно имаше навика да лъже самата себе си, че и да си вярва.
	Но сега трябваше да насоча вниманието си към конкретната ситуация. Ако извадех късмет да оживея до утре, щях да имам достатъчно време да размишлявам над човешката склонност към самозалъгване.
	— Значи смяташ, че трябва да пощадим Халоу? — тъкмо питаше Пам. — За да свали проклятието от Ерик? — явно перспективата не я радваше особено. Реших, че моментът не е подходящ за изпадане в мрачни настроения, и си наложих да слушам внимателно.
	— Не — веднага отвърна вещицата. — Не нея, а брат й Марк. Халоу е твърде опасна за всички ни. Тя трябва да умре колкото се може по-скоро.
	— А вие какво ще правите? — попита Пам. — Какво ще е вашето участие в тази битка?
	— Ние ще сме отвън, в радиус от две пресечки около сградата — каза мъжът. — Ще правим заклинания за изтощаване на врага. Имаме и скрити козове в ръкавите, които ще използваме според ситуацията — и той, и младата му колежка, която днес беше прекалила с черния грим, изглеждаха доста развълнувани от възможността да използват скритите си козове.
	Пам кимна, сякаш смяташе пръскането на магия за достатъчна помощ. Според мен по-добре би било да се въоръжат с огнехвъргачка.
	Деби Пелт, която през цялото това време стоеше като парализирана, внезапно започна да си проправя път към входната врата. Буба скочи от мястото си и я улови за лакътя. Тя изсъска насреща му, но той дори не трепна. Аз щях да я пусна на мига.
	— Остави ме. Махам се. Не съм желана тук — кресна тя. Гняв и мъка се бореха за надмощие върху лицето й.
	Буба сви рамене. Той просто я държеше и чакаше заповед от Пам.
	— Ако те пуснем, ти може да отидеш при вещиците и да ги уведомиш за намеренията ни — каза Пам. — Напълно в твой стил, както току-що разбрахме.
	Деби имаше наглостта да направи обидена физиономия. Тя погледна към Алсид, но той се вълнуваше от случващото се точно толкова, колкото и от прогнозата за времето, да речем.
	— Бил, наглеждай я — предложи Чоу. — Ако се опита да ни предаде, убий я.
	— Страхотно! — изръмжа Бил и дари Деби с кръвожадна усмивка. След като обсъдихме подробностите във връзка с транспорта, а вещиците проведоха още една тиха консултация помежду си, Пам каза:
	— Е, да тръгваме!
	В бледорозовия си пуловер и цикламените си панталони тя повече от всякога приличаше на Алиса от Страната на чудесата. Изправи се пред огледалото, сложи си още червило и се усмихна на отражението си.
	— Суки, приятелко моя — каза тя и насочи усмивката си към мен. — Чака ни велика нощ!
	— Така ли?
	— Да — Пам ме прегърна с една ръка. — Тази нощ ще браним онова, което ни принадлежи! Ще се борим за завръщането на нашия главатар! — тя се ухили на Ерик. — Утре, шерифе, ти отново ще седиш на бюрото си във „Вамптазия“. Ще можеш да се върнеш в собствената си къща и да спиш в собствената си спалня. Поддържаме я чиста за теб.
	С интерес наблюдавах реакцията на Ерик. За пръв път чувах Пам да се обръща към него с титлата му. Много добре знаех, че вампирите, оглавяващи отделните райони, се наричат шерифи, но винаги ме напушваше на смях, защото си представях Ерик в каубойски костюм и метална звезда на гърдите или (любимото ми) с черен чорапогащник като подлия шериф на Нотингам. Освен това ми стана много интересно, че той не живее тук с Пам и Чоу.
	Ерик изгледа Пам толкова сериозно, че усмивката й замръзна.
	— Ако тази нощ загина — каза той и преметна ръка през рамото ми, — изплатете на тази жена парите, които са й обещани.
	Направо се огъвах под тежестта на увисналите върху мен вампири.
	— Заклевам се — каза Пам. — Ще уведомя Чоу и Джералд.
	— Знаеш ли къде е брат й? — попита Ерик.
	Въпросът му ме стресна и аз неволно се отдръпнах от Пам.
	Тя изглеждаше не по-малко шокирана.
	— Не, шерифе.
	— Мина ми през ум, че може да сте го взели в плен, за да сте сигурни, че тя няма да ме предаде.
	Много добра идея, макар и нова за мен. Очевидно имах още да уча, преди да достигна до висотата на вампирското коварство.
	— Как не съм се сетила за това! — възкликна Пам с искрено възхищение. Изрече на глас моите мисли, макар и от нейната гледна точка. — Не бих имала нищо против да прекарам известно време с Джейсън като мой заложник — просто удивително; брат ми явно притежаваше универсален чар, който подкосяваше краката не само на двайсетгодишни девойки, но и на тристагодишни вампирки! — Колко жалко. Но не, не съм го вземала за заложник — отговори тя на въпроса му. — Ако оцелеем тази нощ, сама ще се заема с издирването му, Суки. А възможно ли е Халоу да го държи в план?
	— Възможно е — отвърнах аз. — Клодин каза, че не е видяла никакви заложници, но освен това призна, че в сградата имало помещения, в които не успяла да влезе. Макар че не виждам защо Халоу би отвлякла Джейсън, след като не знае, че Ерик е при мен. Ако знаеше, щеше да ме изнудва да проговоря, така както вие бихте ме изнудвали да се държа устата затворена. Но те не са търсил контакт с мен. Така че едва ли е при тях.
	— Нищо, аз все пак ще припомня на всички, които ще влизат в сградата, да се оглеждат за Джейсън.
	— Как е Белинда? — попитах. — Нали ще платите болничната й сметка?
	Пам ме изгледа с недоумение.
	— Сервитьорката, която пострада, докато бранеше „Вамптазия“ — припомних й аз, стараейки се да прикрия раздразнението си. — Сещаш ли се? Приятелката на Джинджър? Джинджър е мъртвата сервитьорка.
	— Разбира се — обади се Чоу от мястото си до стената. — Вече се възстановява. Изпратихме й цветя и бонбони — обясни той на Пам. После погледна към мен. — Освен това имаме групова застрахователна полица — изрече го с гордостта на новоизлюпен родител.
	Пам изглеждаше доволна от доклада на Чоу.
	— Чудесно — каза тя. — Дано сме я ощастливили. Готови ли сме за тръгване?
	Свих рамене.
	— Ами да, предполагам. Няма смисъл да отлагаме.
	Бил застана пред мен, а Пам и Чоу започнаха да обсъждат коя от колите да вземат.
	— Как беше в Перу? — вежливо попитах аз. Смущавах се от присъствието на Ерик (една огромна руса сянка, увиснала на лакътя ми).
	— Водих си доста бележки, които смятам да включа в книгата си — отвърна Бил. — Южна Америка като цяло не е много гостоприемна към вампирите, но в Перу отношението към нас не е чак толкова враждебно. Имах възможност да се запозная с вампири, за които дори не бях чувал.
	От няколко месеца Бил събираше сведения за вампирите и подготвяше сборник по поръчка на кралицата на Луизиана. Според нея подобен справочник би бил от полза на вампирите, но имаше и такива, които не споделяха мнението й. Някои от тях категорично отказваха да съобщават подробности за себе си, дори и в рамките на собствената си общност. Какво да се прави, вампирите са живели потайно векове наред и този навик трудно се изкореняваше.
	Между тях имаше и такива, които все още живееха в гробища, ловуваха всяка нощ и категорично отказваха да приемат новото си обществено положение; като онези японски войници, които не искали да напуснат тихоокеанските острови след края на Втората световна война.
	— Успя ли да разгледаш онези руини, за които разправяше?
	— Мачу Пикчу? Да, изкатерих се до тях съвсем сам. Страхотно преживяване!
	Опитах се да визуализирам картинката — Бил се катери по планински склон през нощта, за да разгледа руините от древна цивилизация на лунна светлина. Колко страхотно може да е това преживяване? Дори не можех да си представя. Никога не съм пътувала извън страната. Рядко напускам и границите на щата, ако трябва да съм откровена.
	— Това е Бил, бившият ти любим, така ли? — гласът на Ерик звучеше малко… напрегнат.
	— Ъм… това е… хм… ами да… — измърморих аз. „Бивш“ — да, но чак пък „любим“…
	Ерик положи и двете си ръце върху раменете ми и се залепи за мен. Не се и съмнявах, че двамата вампири се гледаха втренчено над главата ми. Ако Ерик имаше под ръка стикер „Тя е моя!“, сигурно щеше да го залепи на челото ми. Арлийн неведнъж е споделяла, че обожава моменти като този, когато бившият й се дразни от факта, че някой друг я цени и обича (дори това да не е така). Явно с нея имаме коренно различни вкусове, защото аз се почувствах ужасно. Като в небрано лозе.
	— Ти явно наистина не ме помниш — каза Бил на Ерик, сякаш едва сега осъзнаваше този факт. Подозренията ми се потвърдиха, когато той се обърна към мен и каза (все едно Ерик го нямаше): Досега си мислех, че това е някакъв сложен план от страна на Ерик, замислен, с цел да се настани в къщата ти, а после и в леглото ти.
	Нямах намерение да протестирам — тъй като и аз съм подозирала същото, макар и съвсем за кратко, — но усетих как се изчервявам.
	— Време е да се качваме в колата — казах аз на Ерик и се обърнах да видя лицето му. Изглеждаше твърдо като камък и съвършено безизразно, което обикновено свидетелстваше за изключително опасно състояние на духа. Но все пак ме последва, когато тръгнах към вратата. Къщата полека-лека се изпразни и цялата навалица се изсипа на тясната квартална уличка. Зачудих се какво ли щяха да си помислят съседите. Те, естествено, знаеха, че къщата се обитава от вампири — денем виждаха единствено обслужващия персонал, а хората, които влизаха и излизаха нощем, изглеждаха бледи като смъртта. Това внезапно раздвижване със сигурност бе привлякло съседското внимание.
	Пътувахме в пълно мълчание. Ерик седеше отпред, до мен, и от време на време протягаше ръка да ме докосне. Нямах представа в чия кола се е качил Бил, но се радвах, че не е в моята. Нивото на тестостерон около мен беше достатъчно високо и без неговото присъствие.
	Буба седеше отзад и тихичко си тананикаше. „Обичай ме нежно“, ако не се лъжа.
	— Тази кола е голям боклук — изръмжа Ерик.
	— Да — съгласих се аз.
	— Страхуваш ли се?
	— Да.
	— Ако всичко това приключи благополучно, ще продължиш ли да се виждаш с мен?
	— Разбира се — отвърнах аз, за да го зарадвам. Дълбоко в себе си вярвах, че след тази битка вече нищо нямаше да е същото. Но без увереността на стария Ерик в собствената му смелост, хитрост и безскрупулност новият Ерик изглеждаше доста немощен. Предстоеше тежка битка и точно в момента моят спътник имаше нужда от кураж и утеха.


	За всеки участник в операцията имаше предварително определено място за паркиране, за да не привличаме вниманието на Халоу, ако се струпаме заедно около сградата. Кръстчето върху моята карта се оказа някакъв търговски център, разположен на границата между жилищната и индустриалната част на града. Паркирахме във възможно най-затънтения край на магазина и без повече приказки се отправихме към позициите си.
	Половината от къщите по тихата улица се продаваха, съдейки по табелите пред вратите им, а онези, които все още имаха собственици, просто плачеха за ремонт. Паркираните отпред коли изглеждаха стари и очукани, а тревните площи бяха осеяни с големи голи петна, което значеше, че никой не си правеше труда да ги полива. Зад почти всеки осветен прозорец трептеше екран на телевизор.
	Слава богу, че е зима и хората са по домовете си, помислих си аз. Двама смъртно бледи вампири и една блондинка биха събудили любопитство — ако не и агресия — в квартал като този. Освен това единият от вампирите беше световноизвестна знаменитост и винаги го разпознаваха въпреки леките промени във външния вид след вкочаняването му. Ето защо Буба не биваше да се показва пред хора.
	Стигнахме до ъгъла, където Ерик трябваше да се раздели с нас и да се срещне с останалите вампири. Чувствах се толкова напрегната, че ако някой ме пипнеше с пръст, сигурно щях да завибрирам като струна. Изобщо не ми се говореше; щях да продължа нататък, без да обеля и дума, но Ерик явно имаше други планове. Придърпа ме към себе си и започна да ме целува с всичка сила — а той повярвайте ми, е много силен.
	Буба недоволно изсумтя.
	— Не е редно да се целуваш с други, мис Суки. Бил каза, че няма нищо против, но на мен това никак не ми харесва.
	След още секунда-две Ерик ме освободи от прегръдката си.
	— Съжалявам ако си се почувствал обиден — хладно каза той и сведе поглед към мен. — Ще се видим по-късно, любима моя.
	Притиснах длан към бузата му.
	— До по-късно тогава — казах аз, обърнах се и веднага тръгнах.
	Буба вървеше по петите ми.
	— Не си ми ядосана, нали, мис Суки? — тревожно попита той.
	— Не — отвърнах. Насилих се да му се усмихна; за разлика от мен, той виждаше добре в тъмното.
	Старото ми палто изобщо не ме топлеше в тази студена нощ. Голите ми длани почервеняха от студ, а носът ми се вкочани и изобщо не го усещах. Усещах обаче всички онези миризми, които заедно образуваха общата градска воня — дим от комините, изгорели автомобилни газове, бензин, машинно масло и какво ли още не.
	Но в този квартал се усещаше и нещо друго, което се отличаваше от градските миризми и се стелеше във въздуха на плътни, почти видими кълбета. След кратък размисъл осъзнах, че това е мирисът на магия. В моите представи магията миришеше на ориенталска чаршия, на странно, на различно. Но от миризмата на толкова много магия може да ти се завие свят. Защо жителите на този квартал не се оплачеха на полицията? Нима не усещаха миризмата?
	— Буба, не ти ли мирише на нещо странно? — прошепнах.
	Няколко кучета се разлаяха наблизо, но щом усетиха близостта на вампир, веднага млъкнаха. Кучетата по принцип се плашат от вампири; реакцията им към върколаци и други свръхсъщества е непредсказуема.
	Желанието ми да се върна в колата и да се прибера у дома ставаше все по-силно, а всяка крачка в правилната посока ми костваше огромни усилия.
	— Аха — прошепна в отговор Буба. — Някой е правил заклинания за отблъскване.
	Нямах представа чие дело е магията — дали на нашите уикани, или на вражеските вещици, — но тя определено имаше зашеметяващ ефект: наоколо не се виждаше жива душа.
	Нощта изглеждаше нереално тиха. Докато вървяхме из лабиринта от тесни улички, покрай нас минаха не повече от три коли. Нямаше други пешеходци, освен нас двамата с Буба и злокобното усещане за обреченост се засилваше с всяка крачка. Миризмата на магия — също.
	Кръговете светлина под уличните лампи ставаха все по-бледи. Буба ме хвана за ръка и аз с радост приех помощта му, защото едва влачех натежалите си крака.
	Бях усетила полъх от тази миризма още във „Вамптазия“. Явно работата на върколака следотърсач не е била чак толкова трудна.
	— Пристигнахме, мис Суки — едва чуто прошепна Буба.
	Аз знаех за отблъскващата магия и се насилвах да вървя напред, но ако живеех в този квартал, щях да потърся алтернативен маршрут, без изобщо да се замислям. Може би точно затова хората не бързаха да се прибират след работа. Вероятно се мотаеха по ресторанти, барове или киносалони и нямаха никаква представа за невидимата сила, която ги държеше настрана от домовете им. Всички околни къщи изглеждаха подозрително тъмни и празни.
	Източникът на тези коварни магически флуиди се намираше на отсрещния ъгъл, в края на същата тази улица.
	Чудна бърлога си бяха намерили Халоу и нейните вещици — бизнес сграда под наем, в която някога е имало цветарски магазин, комбиниран с пекарница. „Мини — цветя и сладкиши“ и двете съседни търговски помещения бяха угаснали безславно като свещи в канделабър. Сградата очевидно пустееше от години. Върху витрините имаше няколко слоя плакати, рекламиращи отдавна отминали събития и отдавна победили кандидат-политици, а закованият върху вратите шперплат бе сигурно доказателство, че в района често вилнееха вандали.
	Между цепнатините в асфалта стърчаха плевели дори през зимата. В десния край на паркинга се виждаше голям контейнер за боклук. Огледах внимателно всичко и се опитах да запаметя картината, преди да затворя очи и да пусна в действие другите си сетива. Поддадох се и на отчаянието, но само за миг.
	Ако трябва да си припомня стъпките, довели ме на това опасно място в това опасно време, едва ли ще успея. Кой дявол ме довлече тук, на прага на люта битка между две тъмни сили? Ако по някаква случайност се бях озовала на страната на Халоу и нейните вещици, сега сигурно щях да смятам, че върколаците и вампирите заслужават да бъдат изтребени до крак.
	По това време миналата година никой не ме разбираше и никой не ме приемаше такава, каквато съм. Аз бях просто Откачената Суки, онази с лудия брат; жената, която всички съжаляваха и избягваха — малко или много. А ето ме днес — потраквам зъби на пустата шривпортска улица и стискам ръката на вампир, чието лице разпознават дори децата и чийто мозък е с консистенцията на бъркани яйца. Голям напредък, няма що!
	И не бях тук за развлечение, а в ролята на разузнавач, събиращ сведения за шайка вещици убийци, които смучеха кръв и променяха облика си по пълнолуние.
	Въздъхнах. Безшумно, надявам се. О, дявол да го вземе, стига съм го отлагала. В крайна сметка, все още никой не ме беше удрял.
	Затворих очи, свалих мисловната си защита и насочих пипалата на съзнанието си към сградата отсреща.
	Заля ме мощна вълна на мозъчна активност. Купища стряскащи мисли. Дали заради липсата на други човешки същества наоколо, или заради високата концентрация на магия, но усещах сетивата си изострени до болка. Стъписах се от огромното количества информация и осъзнах, че трябва да я сортирам по някакъв начин, преди да я анализирам. Първо преброих мозъците. Не буквално, разбира се (един мозък, два мозъка), а като отделни мисловни източници. Бяха общо петнайсет. Пет от тях се намираха непосредствено зад парадния вход — в основната зала на бившия магазин. Един — в тясно, затворено пространство, най-вероятно тоалетната, а останалите — в третото, най-просторно помещение, може би склад или работилница.
	Всички в сградата бодърстваха. Спящият мозък също изпраща сигнали, но са съвсем слаби и нямат нищо общо с тези на будния мозък. Разликата в мозъчната активност е съществена — представете си заспало куче, което потрепва насън, и куче пазач на пост. Нещо такова.
	За да събера максимално количество информация, трябваше да се придвижа още по-близо до сградата. Никога до сега не бях ровичкала в много мозъци наведнъж, за да извлека толкова специфични детайли като виновност и невинност. Дори не знаех дали това е възможно. Но ако в сградата имаше и нормални хора — освен злите вещици, — не ми се искаше те да пострадат в мелето.
	— По-близо — прошепнах на Буба, — но без да ни забележат.
	— Да, мис — отвърна той съвсем тихичко. — Трябва ли да си държиш очите затворени?
	Кимнах и той ме поведе внимателно през улицата. Скрихме се в сянката зад боклукчийския контейнер, който се намираше на около пет метра южно от сградата. За пръв път се зарадвах, че е студено, защото иначе вонята щеше да е нетърпима. Най-отгоре се виждаха понички и изсъхнали цветя, а отдолу се подаваха развалени отпадъци от храна и стари памперси, които минувачите подхвърляха пътьом в удобния контейнер. Целият този букет от аромати изобщо не се връзваше с околната миризма на магия.
	Наместих се удобно, блокирах обонянието си и се заслушах. Макар че вече имах опит в тази дейност, за пръв път ставах жертва на подобна мисловна атака. Все едно чувах дванайсет телефонни разговора едновременно. Между присъстващите имаше и върколаци, което допълнително усложняваше нещата. Долавях само отделни фрази и недовършени изречения.
	_… надявам се, че сърбежът не се държи на вагинална инфекция…_
	_Тя просто отказва да ме чуе; не й се вярва, че тази работа може да се свърши от мъж._
	_Ако я превърна в жаба, дали някой ще забележи разликата?_
	_… така ме е яд, че не купихме диетична кока-кола._
	_Ще открия проклетия вампир и ще го убия…_
	Майко на Земята, чуй молбите ми.
	Затънах твърде дълбоко…
	По-добре да си купя нова пила за нокти…
	За съжаление, никой не си мислеше ясни и конкретни неща от сорта на „Тези дяволски вещици ме държат в плен! Помощ!“ или „Чувам приближаването на вампирите!“. Тези тук звучаха като група стари познайници, които се чувстваха спокойни в компанията на останалите и имаха едни и същи цели. Дори дочутата молитва звучеше някак банално, като по навик. Надявах се, че Халоу няма да усети атаката ми. До този момент всички изглеждаха потънали в собствените си мисли.
	— Буба — едва чуто прошепнах аз, — иди да кажеш на Пам, че вътре са петнайсет души. Доколкото мога да преценя, всичките са вещици.
	— Да, мис.
	— Помниш ли как да стигнеш да Пам?
	— Да, мис.
	— Сега можеш да пуснеш ръката ми.
	— Добре, мис.
	— Движи се тихо и внимателно — прошепнах.
	И той изчезна. Приклекнах в сянката на миризливия контейнер, където мракът изглеждаше още по-плътен, и отново се заслушах в мислите на врага. Трима от тях бяха мъже, всички останали — жени. Усетих присъствието на Халоу, защото една от жените я гледаше и си мислеше за нея… страхуваше се от нея, и то така, че и мен ме побиха тръпки. Зачудих се къде ли са паркирали колите си — а може би летяха с метли? Ха-ха! После се сетих за нещо друго… твърде късно уви!
	Щом са толкова хитри и опасни, защо, дявол да го вземе, нямат стражи на пост?
	И тогава някой ме сграбчи отзад.


	12

	— Коя си ти? — попита тънък женски глас. Нямаше как да отговоря, защото едната й ръка притискаше устата ми, а другата държеше нож, опрян в гърлото ми. Очевидно тя го разбра секунда по-късно, защото каза: „Влизаме вътре“, и започна да ме бута към задния вход на сградата.
	Такъв обрат на събитията изобщо не ме устройваше. Трябваше да направя нещо! Ако тя беше една от вещиците на Халоу — от онези, които пиеха вампирска кръв, — нямаше да ми се размине. Но аз си имах работа с една най-обикновена вещица, която едва ли беше виждала толкова боеве по баровете, колкото аз. Сграбчих с две ръце китката, с която държеше ножа, усуках я с всичка сила и я ритнах с коляно в корема. Вещицата се просна на ледения асфалт, а аз скочих върху нея и притиснах ръката й към земята. Тя пусна ножа и започна жално да хленчи.
	— Ех, Холи, хич не те бива за часовой — прошепнах.
	— Суки? — Холи се ококори насреща ми. Носеше маска с цепки за очите и устата. Не беше пропуснала да си сложи и яркорозово червило!
	— Какво правиш тук, по дяволите?
	— Заплашиха ме, че ако не им помогна, ще отвлекат момчето ми.
	Прилоша ми.
	— Кога започна да им помагаш, след като дойдох в апартамента ти? Или преди това? Казвай, откога? — попитах аз и я раздрусах с всичка сила.
	— Когато Халоу дойде в бара с брат си, тя мигновено усети присъствието на друга вещица. След като разговаря с вас, веднага разбра, че не си нито ти, нито Сам. Халоу е способна на всичко. Тя знае всичко. По-късно същата нощ двамата с Марк дойдоха в апартамента ми. Очевидно преди това се бяха сбили с някого, защото изглеждаха раздърпани и много ядосани. Марк ме държеше, а сестра му ме удряше с юмруци. Доставяше й голямо удоволствие. По едно време Халоу видя снимката на сина ми; взе я и каза, че може да го прокълне от разстояние… да го накара да се хвърли под някоя кола или да зареди пушката на баща си… — Холи се разплака. Изобщо не я винях. Дори на мен ми се доплака от чутото. — Нямах друг избор и обещах да й помогна.
	— Вътре има ли други като теб?
	— Принудени да им помагат? Няколко.
	Това обясняваше някои от дочутите мисли.
	— А Джейсън? Той там ли е? — въпреки че прослушах и трите мъжки мозъка, все пак реших да попитам.
	— Джейсън е уикан? Сериозно? — Тя свали шапката и прокара ръка през косата си.
	— Не, не, не. Питам дали Халоу го е взела за заложник?
	— Не съм го виждала. За какъв дявол Халоу ще взема Джейсън за заложник?
	Явно през цялото време съм се лъгала. Един ден някой ловец щеше да открие кокалите на брат ми. (Това винаги се случва или на ловец, или на човек, тръгнал да разхожда кучето си, нали така?) Коленете ми внезапно омекнаха; имах чувството, че асфалтът направо хлътна под краката ми. Наложих си да се върна в настоящето. Сега не бе нито времето, нито мястото за подобни емоции. Може би по-късно, у дома, ако изобщо оцелеех.
	— Трябва да се махнеш от тук — прошепнах аз възможно най-тихо. — Трябва да се махнеш от този район. Веднага.
	— Но тя ще докопа сина ми!
	— Няма. Гарантирам ти.
	Холи явно прочете нещо в изражението на лицето ми.
	— Надявам се да ги изтрепете до крак! — изрече тя с толкова гняв, колкото шепотът позволяваше. — Единствените, които се струва да пожалите, са Партън, Челси и Джейн. И те са там против волята си, а всъщност са нормални уикани, които не искат да навредят никому, също като мен.
	— Как изглеждат?
	— Партън е мъж на около двайсет и пет, кестенява коса, нисък, с родилно петно на бузата. Челси и на седемнайсет, с боядисана яркочервена коса. Джейн е… хм… тя е просто старица, ще я познаеш. Бяла коса, панталон, блуза на цветя. Очила.
	Баба щеше да скастри Холи, задето слага всички по-възрастни жени под общ знаменател, но — бог да благослови душата й — нея вече я нямаше, а аз нямах време за подобни разяснения.
	— Но защо Халоу не е сложила на пост по-надеждни хора от близкото си обкръжение? — попитах аз от чисто любопитство.
	— Тази нощ ще провеждат някакъв голям магически ритуал. Просто не мога да повярвам, че отблъскващата магия не ти е подействала. Явно имаш имунитет — после Холи тихичко се изкиска: — освен това никой от тях не искаше да премръзне навън.
	— Хайде, скъпа, изчезвай оттук — прошепнах аз и й помогнах да се изправи. — Няма значение къде си паркирала, просто тръгвай в северна посока — за всеки случай посочих къде е север.
	И Холи тръгна в оказаното направление. Маратонките й „Найк“ се движеха абсолютно безшумно по напукания асфалт, а матовочерната й коса сякаш погълна бледия сноп светлина от уличната лампа, когато мина под нея. Миризмата около къщата — миризмата на магия — ставаше все по-силна, а аз стоях и се чудех какво да правя. Тримата уикани, принудени да съдействат на Халоу, тежаха на съвестта ми. Трябваше да намеря начин да ги измъкна оттам. Но как, по дяволите?
	В рамките на шейсет секунди ме връхлетя цяла колекция от половинчати идеи и безплодни хрумвания. За жалост, всичките ми гениални прозрения водеха до задънена улица.
	Можех да нахълтам в сградата и да извикам: „Партън, Челси, Джейн — вън оттук, веднага!“. Но така вещиците щяха да разберат за предстоящата атака, а някои от приятелите ми — добре де, съюзници — щяха да умрат.
	Можех да изчакам вампирите и да ги предупредя, че в сградата има трима невинни, но те едва ли щяха да ми обърнат внимание. А ако случайно — да не повярваш! — ги избиеше на милосърдие, те трябваше да пощадят всички вещици, преди да решат кои от тях са добрите, което пък щеше да даде достатъчно време на лошите за контраатака. Да не забравяме, че оръжията на вещиците са в главите им.
	Тогава осъзнах — твърде късно, уви! — че трябваше да задържа Холи и да я използвам като средство за достъп до сградата. Но да изложиш на смъртна опасност една уплашена майка, също не е добро решение.
	Нещо голямо и топло се притисна до хълбока ми — на светлината от лампата блестяха само очи и зъби — Алсид. Беше огромен. От контраста със сребристите кръгове около очите му останалата част от козината му изглеждаше още по-тъмна. Прехвърлих ръка през гърба му.
	— Вътре има трима, които не трябва да умират — докладвах му аз. — Не знам какво да правя.
	Вълците не говорят, за жалост, така че Алсид нямаше как да ми даде съвет. Само ме погледна в очите и тихо изскимтя. Знам, знам — вече трябваше да съм се върнала при колите, но аз продължавах да вися тук, в най-опасната зона. Усетих раздвижване около себе си. Алсид подви опашка и зае позиция до задния вход на сградата.
	— Ти какво правиш тук? — че се гласът на Бил. Странно как успя да побере толкова много гняв в толкова тих шепот. — Пам ти каза да се махнеш веднага щом приключиш с броенето!
	— Вътре има трима невинни — прошепнах в отговор аз. — От местните вещици. Изнудили са ги да участват.
	Бил изсумтя нещо под носа си, но аз все пак му предадох описанието на уиканите, получено от Холи.
	Усетих как тялото му се напрегна и миг по-късно до нас приклекна Деби. Луда жена, да се навира на педя разстояние от вампира и човека, които я мразят най-много от всички!
	— Казах ти да стоиш по-далече — изсъска застрашително Бил.
	— Алсид се отрече от мен — уведоми ме тя, все едно не знаех.
	— А ти какво очакваше? — свих рамене аз. Ей богу, печалната й поза направо ме убиваше. Тази жена никога ли не е чувала поговорката „Каквото надробиш, това ще сърбаш“?
	— Трябва да намеря начин да си върна доверието му.
	Какво можех да кажа? Ако Деби искаше да си купи малко себеуважение, значи беше объркала магазина.
	— Тогава ми помогни да спасим тримата невинни в щабквартирата на Халоу — казах аз. Този проблем не ми излизаше от главата. — Ти всъщност защо не си се преобразила в своето си животно?
	— О, не мога — жално въздъхна тя. — Алсид се отрече от мен и сега ме е страх да се преобразявам в неговата глутница. Направя ли го, те имат пълното право да ме убият.
	— А в какво животно се превръщаш по принцип?
	— Лисица.
	Идеален избор.
	— Хайде — подканих я аз и се приготвих да тръгвам към сградата. Ненавиждах тази жена, но ако можеше да ми е от полза, бях длъжна да се съюзя дори с нея.
	— Чакай, аз трябва да заема позиция до задния вход, заедно с върколака — изсъска Бил. — Ерик вече е там.
	— Ами тръгвай тогава!
	Усетих нечие присъствие зад гърба си и рискувах да се обърна. Пам. Усмихваше се с щръкнали до край резци, от което ме побиха тръпки.
	Не знам дали щяхме да стигнем незабелязани до сградата, ако вещиците не бяха заети с ритуала си, спокойни, че кварталът е потопен в магия и Холи стои на пост. Но поне този път късметът застана на наша страна. Няколко минути по-късно аз, Деби и Пам се добрахме до парадния вход, където ни чакаше младият върколак Сид. Разпознах го дори във вълчия му облик. До него стоеше Буба.
	И изведнъж ме озари прозрение! Пристъпих тихо към Буба и прошепнах в ухото му:
	— Можеш ли да изтичаш до уиканите? Онези, които са на наша страна? Знаеш ли къде са?
	Буба кимна убедително.
	— Кажи им, че вътре има трима местни уикани, принудени насила да участват в това. Попитай ги дали не могат да направят някаква магия, с която да го отделят от останалите, така че да ги разпознаем.
	— Ще ги питам, мис Суки. Те винаги се държат много мило с мен.
	— Браво, Буба. Действай. Бързо и тихо.
	Той кимна и потъна в мрака.
	Миризмата около сградата стана толкова силна, че едва дишах. Имах чувството, че се намирам в магазина за парфюмирани свещи в търговския център.
	— Къде изпрати Буба? — попита Пам.
	— Обратно при уиканите. Трябва да направят така, че тримата невинни да изпъкнат сред останалите, за да не ги убием.
	— О, не, трябва веднага да се върне! Без него не можем да влезем! Той трябва да разбие вратата!
	— Но защо… — взех да пелтеча аз, смутена от реакцията на Пам. — Той не може да влезе без покана също като теб.
	— Мозъкът на Буба е увреден. Той не е истински вампир. Може да влиза навсякъде без словесна покана.
	Ченето ми увисна от изненада.
	— Защо не ми каза? — попитах.
	Пам само повдигна вежди. Замислих се и се сетих, че наистина съм виждала Буба да влиза неканен. Поне два пъти. Просто великолепно!
	— Значи сега аз трябва да вляза първа — казах аз доста по-спокойно, отколкото се чувствах в действителност. — А после да ви поканя, така ли?
	— Да. Твоята покана ще ни е достатъчна. Сградата не е тяхна собственост.
	— Ъм… сега какво, веднага ли влизаме?
	Пам изсумтя. На бледата светлина от уличната лампа усмивката й изглеждаше зловещо.
	— Официална покана ли чакаш?
	Господи, пощади ме от вампирски сарказъм!
	— Мислиш ли, че Буба е успял да предаде съобщението на уиканите?
	— Разбира се. Е, хайде! Да им сритаме задниците! — изчурулика тя. Съдбата на невинните уикани изобщо не я интересуваше. Всички (освен мен) изглеждаха в пълна бойна готовност — с щръкнали резци и светнали погледи. Дори младият върколак.
	— Щом ритна вратата, веднага влизаш — прошепна Пам и ме щипна по бузата, за моя огромна изненада.
	Ама аз изобщо не искам да влизам, помислих си.
	Само че нямах избор. Изпънах гръб, застанах зад Пам и станах свидетел на изумителна гледка: вампирката вдигна крак, прицели се и го стовари върху вратата със силата на четири или пет мулета. Ключалката се строши, дървото се пропука и вратата полетя напред. Аз се втурнах и изкрещях към вампирите (включително и онези, които стояха до задния вход):
	— Влизайте!
	В продължение на няколко нереални, безкрайно дълги секунди стоях сама насред леговището на Халоу, а всички вещици ме гледаха втренчено с искрено изумление.
	Залата беше пълна със свещи и хора, насядали по земята върху възглавнички; очевидно, докато сме стояли отвън, всички в сградата се бяха събрали в голямата стая и сега седяха в кръг по турски. Пред всеки от тях имаше запалена свещ, бокал и нож.
	Най-лесна за разпознаване от тримата невинни бе „старицата“ — единствената белокоса сред присъстващите. Яркорозово червило, леко размазано; по бузата й — засъхнала кръв. Улових я за лакътя и я издърпах в ъгъла. Наоколо ми вече кипеше пълен хаос, но аз не спирах да се оглеждам за останалите. В залата имаше общо трима мъже. Единият от тях — Марк, братът на Халоу, — се отбраняваше от глутница върколаци. Вторият — на средна възраст, с хлътнали бузи и подозрително черна коса, — мърмореше някакви заклинания под носа си и се мъчеше да извади нож от джоба на якето, хвърлено на пода от дясната му страна. Намирах се твърде далече от него и нямаше как да му попреча. Можех само да се надявам, че другите ще се погрижат за него. Тогава забелязах третия мъж — Партън. Познах го по родилното петно на бузата. Седеше присвит на пода и криеше главата си с ръце. Ах, как добре го разбирах!
	Улових го за лакътя и се опитах да го изправя на крака. Той, естествено, размаха юмруци насреща ми, но не успя да ме улучи. Нямах желание да рискувам, затова просто се прицелих и го фраснах по носа. Писъкът му потъна в общата какофония от звуци и никой не му обърна внимание. Запокитих го в същия ъгъл и забелязах, че двамата с Джейн вече светеха. Буквално. Аха, значи магията на уиканите започваше да действа, макар и с известно закъснение. Сега трябваше да открия светеща млада жена с боядисана яркочервена коса — третата местна вещица.
	Но точно тогава късметът ми си изчерпа; по-точно нейният късмет. И тя светеше, горката, но вече мъртва. Гърлото й беше прегризано от някой върколак — наш или чужд, вече нямаше значение.
	Проправих си път през мелето и стигнах до ъгъла, където трепереха двамата оцелели уикани. Миг по-късно отнякъде дотича Деби Пелт.
	— Махайте се оттук — казах аз и ги улових за ръцете. — Намерете вашите уикани или се прибирайте вкъщи. Пеша, с такси, няма значение.
	— Но този квартал е ужасен! Навън е опасно! — изхълца Джейн.
	Направо се втрещих.
	— А тук не е ли?
	Повече нищо не можех да направя за тях. Деби ги повлече към вратата и изчезна навън заедно с тях. Реших да ги последвам, но точно в този момент една от вещиците върколаци захапа крака ми. Слава богу, не успя да забие зъби в плътта ми, но започна да ръфа крачола ми и аз политнах назад. Успях да докопам дръжката на вратата и бързо се изправих на крака. В този момент от склада нахлу втора вълна върколаци и вампири; вещицата се втурна към тях и ме заряза на произвола на съдбата.
	Около мен цареше неописуем ужас — писъци, хвърчащи тела и фонтани от кръв.
	Вещиците яростно се отбраняваха. Онези от тях, които умееха да се трансформират, се биеха в животински облик. Халоу не правеше изключение — в момента тя представляваше едно космато туловище с ръмжаща муцуна и тракащи зъби. Брат й правеше някакво заклинание, което изискваше от него да запази човешкия си вид, и той всячески се стремеше да държи на страна вампирите и върколаците, за да може да завърши започнатото. Пееше нещо под носа си, а мъжът с хлътналите бузи му пригласяше. Без да прекъсва заниманието си, Марк Стоунбрук стовари юмрук в корема на Ерик, който тъкмо притичваше покрай него.
	Помещението взе да се пълни с гъста мъгла. Вещиците, въоръжени с ножове и вълчи зъби, веднага схванаха идеята. Онези от тях, които можеха да говорят, започнаха да пригласят на Марк и мъглата постепенно стана толкова плътна, че вече не можех да различа добрите от лошите.
	Втурнах се към вратата, за да избегна задушливия облак. Всяка глътка въздух ми костваше огромни усилия — все едно вдишвах и издишвах топчета памук. Протегнах ръка и докоснах стената, но вратата я нямаше. Можех да се закълна, че допреди малко си беше там! Завладя ме паника, стомахът ми се сви от страх. Започнах трескаво да опипвам мазилката в опит да открия изхода.
	Внезапно осъзнах, че се лутам като обезумяла и вече не мога да намеря не само вратата, но и стената. Препънах се в тялото на някакъв вълк. Нямаше видими рани, така че го улових за краката и го повлякох настрана, с надеждата да го спася от този ад.
	Вълкът започна да се гърчи и да се трансформира пред очите ми. Но това се оказа само началото на кошмара ми — оказа се, че влача по пода чисто голата Халоу. Божичко, нямах представа, че някой може да променя облика си с такава скорост. Пуснах я ужасена и побързах да се скрия обратно в мъглата. Добрата самарянка Суки избра за спасение погрешен страдалец. В този момент една от вещиците ме сграбчи изотзад със свръхчовешка сила. С едната си ръка се опитваше да ме стисне за врата, а с другата — да блокира удара ми. Само че й липсваше координация и аз я ухапах с всичка сила. Може би беше вещица върколак, изпила цял галон вампирска кръв, но хич не я биваше за боец. Тя изпищя от болка и веднага ме пусна.
	Изгубих всякакво чувство за ориентация. Исках да изляза, но нямах никаква представа в коя посока да търся изхода. Кашлях непрекъснато, очите ми сълзяха. Изпитвах увереност единствено в гравитацията. Всичко останало — зрение, слух, допир — се изгуби в проклетите бели кълбета, които ставаха все по-гъсти. Вампирите имаха предимство в тази ситуация: на тях не им се налагаше да дишат. Вече копнеех за мръсния градски въздух, който щеше да ми се стори кристалночист и вкусен в сравнение със задушливата атмосфера в старата пекарна.
	Задъхана, с размазани сълзи по бузите, мятах ръце и се мъчех да открия стена, врата или какъвто и да било друг ориентир. Залата ми се струваше като пещера; имах чувството, че бродя по безкрайно дълги и пусти коридори. Започнах да се питам дали пък вещиците не са променили размерите й, но прозаичният ми мозък се бунтуваше и отказваше да приеме подобна възможност. Навсякъде около мен се носеха крясъци и шумове, които, макар и приглушени от мъглата, звучаха не по-малко ужасяващо. Отнякъде изригна струя кръв и се плисна точно пред мен. Усетих пръските по лицето си и изпищях, макар да знаех, че кръвта не е моя. Трудно ми беше да повярвам, че все още не съм наранена.
	В този момент нещо прелета край мен и тежко тупна на пода. Погледнах надолу и разпознах лице — Марк Стоунбрук, в предсмъртна агония. Бялата пелена мигом го погълна и той изчезна от погледа ми — със същия успех можеше да се намира и в някой друг град.
	Зачудих се дали да не приклекна и аз. Може би ниско долу въздухът щеше да е по-добър за дишане. Но в краката ми лежеше трупът на Марк, а най-вероятно и още куп други ужасни неща.
	Налагаше се да се простя с надеждата, че Марк ще свали заклинанието от Ерик. Сега можеше да разчитаме единствено на Халоу. „И най-добрите планове на мишките и хората…“. Милата ми баба, винаги разполагаше с подходящ цитат за всяка ситуация. Покрай мен профуча Джералд; преследваше нещо, което нямаше как да видя.
	Със сълзи на очи си повтарях, че съм смела и находчива, но думите кънтяха без смисъл в главата ми. Не спирах да вървя, опитвайки се да открия някакъв ориентир в хаоса. Газех през принадлежностите на вещиците, които се въргаляха навсякъде по пода, — бокали, ножове, парчета от кости и някакви странни растения. Внезапно попаднах в сравнително ясен участък и забелязах в краката си прекатурен на една страна бокал, а до него — един от ножовете на вещиците. После мъглата отново се сгъсти, но аз успях да докопам ножа, който най-вероятно бе предназначен за някой от техните магьоснически ритуали. Аз обаче възнамерявах да го използвам като средство за самозащита. Почувствах се малко по-спокойна с ножа в ръка, който впрочем изглеждаше много красив, но и много остър.
	Щеше ми се да разбера с какво ли се занимаваха в момента нашите уикани и дали имаха нещо общо с тази коварна мъгла.
	Впоследствие се оказа, че нашите вещици получавали жива картина от бойното поле чрез тяхна посестрима гадателка. (Въпросната гадателка наблюдавала събитията във „вълшебното“ си огледало, в конкретния случай — бокал, пълен с вода.) По-късно разбрах, че те видели много повече неща от нас въпреки гъстата мъгла. Как точно — нямам представа.
	В крайна сметка нашите вещици направиха така, че да завали дъжд… в сградата. Дъждът бавно разсея плътната мъгла и вече можех да дишам спокойно, макар че бях мокра до кости и вкочанена от студ. Огледах се и установих, че се намирам близо до вътрешната врата, която водеше към по-голямото помещение. Видимостта ставаше все по-добра; в стаята нахлу светлина и вече можех да различавам очертания и форми. Една от тях се понесе с ръмжене към мен на два крака, които обаче не изглеждаха съвсем човешки. Деби Пелт! Тя пък какво правеше тук? За последно я видях да излиза навън заедно с двамата уикани, а ето че сега пак се мотаеше тук. Дали по своя воля, или не, Деби тъкмо започваше да променя облика си — по лицето й стърчеше козина, а зъбите й изглеждаха по-дълги и по-остри. Опита се да ме захапе за гърлото, но получи конвулсия, свързана с процеса на превъплъщението й, и не успя да ме докопа. Отскочих назад, но се спънах в нещо на пода и изгубих една-две драгоценни секунди, докато възвърна равновесието си. Тя се приготви за нова атака и тогава се сетих, че имам в ръката си нож. Размахах го насреща й и тя се поколеба, но продължи да ръмжи злобно.
	Гадината смяташе да използва суматохата, за да си уреди сметките с мен, а аз нямах достатъчно сили да се бия със свръхсъщество. Налагаше се да използвам ножа, макар че ми призляваше само като си го помислех.
	В този зловещ миг от парцалите на мъглата се протегна огромна ръка, обляна в кръв, улови Деби за гърлото и започна да стиска. Здраво. Но преди да успея да разпозная собственика на ръката, отнякъде изскочи огромен вълк и ме повали на земята.
	После подуши лицето ми.
	Аха, нека позная… Точно тогава обаче друг вълк се хвърли отгоре му и двете животни се превърнаха в огромна космата топка, от която се чуваше само тракане на зъби и страховито ръмжене. Гледах безпомощно отстрани, но не посмях да се намеся. Всичко се случваше толкова бързо, че нямаше как да съм сигурна кой е добрият вълк и кой лошият.
	Мъглата бързо се разсейваше и аз най-после успях да получа представа за общата картина. Защо ли ми трябваше? Гледката беше ужасяваща! Измежду купищата вещерски принадлежности се въргаляха тела — както мъртви, така и ранени, — и всичко беше подгизнало в кръв. Португалеца — младият върколак от военновъздушната база — лежеше проснат пред мен. Мъртъв. Кълпепър го прегръщаше и виеше от мъка. Миниатюрно късче война, което ми причиняваше огромна болка.
	Халоу стърчеше права насред целия този хаос — изцяло в човешки вид, гола и омазана в кръв. Грабна единия от вълците и пред очите ми го запокити в стената. Излъчваше странна смесица от великолепие и ужас. Пам, раздърпана и мръсна, се промъкваше крадешком зад гърба й. Изглеждаше потресаващо и в първия миг дори не я познах. Тя се хвърли напред, улови Халоу за кръста и я повали на земята. Великолепна атака! От години гледам нощните футболни мачове в петък, но по-технично изпълнение от нейното не бях виждала. А ако беше успяла да я хване малко по-високо и да я стисне малко по-здраво, всичко щеше да приключи дотам. Само че Халоу, хлъзгава от дъжда и кръвта, успя да се извърти, сграбчи дългата права коса на Пам и я дръпна с такава сила, че отскубна не само кичури от нея, но и парчета скалп.
	Пам започна да пищи като гигантски чайник. Не съм предполагала, че от нечие гърло — в случая не човешко, но все пак гърло, — може да излезе толкова пронизителен звук. Пам, вярна на принципа „око за око, зъб за зъб“, улови Халоу за ръцете и я прикова към пода. Кипеше люта борба. Битка между титани. Вещицата се съпротивляваше с всички сили и имаше огромни шансове за успех, тъй като по лицето на Пам се стичаше кръв и й пречеше да вижда. Но все пак Халоу беше човек, а Пам — вампир. В двубоя обаче внезапно се намеси трети участник — мъжът с хлътналите бузи, — който допълзя до двете жени и захапа Пам за врата. Двете й ръце бяха заети и тя нямаше как да му попречи. Човекът не просто я ухапа, а започна да пие кръвта й направо от гърлото и да се налива със сила така, сякаш зареждаше батериите си с мощна енергия. Огледах се и осъзнах, че аз съм единственият зрител на тази трагедия. С два скока се озовах до човека пиявица, който просто не ми обърна никакво внимание.
	Налагаше се да използвам ножа. За пръв път през живота си се изправях през подобна дилема; за да забия нож в гърба на някого, ситуацията трябваше да е наистина критична, въпрос на живот и смърт — и то не чия да е смърт, а моята собствена. Тук, меко казано, нещата изглеждаха малко по-различно. Започнах да се колебая, а се налагаше да действам веднага. Пам губеше сили с всяка изминала секунда и все по-трудно удържаше проснатата на пода Халоу. Стиснах здраво черната дръжка на ножа и опрях черното му острие в гърлото на кръвопиеца.
	— Пусни я — извиках.
	Никаква реакция.
	Натиснах ножа малко по-силно и струйка алена кръв шурна надолу по шията му. Мъжът се отдръпна от Пам и обърна към мен окървавената си муцуна. Нямах никакво време да се радвам на успеха си, защото внезапно се озовах в ролята на следващата му жертва. Мъжът се беше вторачил в мен с абсолютно безумен поглед и изгаряше от желание да ме изпие до капка. Искам, искам, искам, повтаряше трескаво мозъкът му. Опрях отново острието до гърлото му и точно когато се канех да натисна, той се хвърли напред и сам се наниза на него.
	Бесът в погледа му угасна почти мигновено.
	Уби сам себе си чрез мен. Може би изобщо не е осъзнал, че държа в ръката си нож.
	Господи, убийство, точно пред очите ми! А аз, макар и непреднамерено, се явявах извършителят на това ужасно деяние.
	Когато най-после успях да откъсна поглед от жертвата си, Пам седеше върху гърдите на Халоу и притискаше с колене ръцете й към пода. Върху устните й танцуваше нелепа усмивка. Огледах се да открия причината за радостта й и установих, че битката на практика беше приключила. Нямах представа колко дълго е продължило това шумно, невидимо в мъглата сражение, но сега ясно виждах последиците.
	Вампирите са брутални убийци. Мръсничко пипат, така да се каже. Върколаците също не се отличават с изящни маниери на хранене. Вещиците плискат най-малко кръв от цялата свръхестествена пасмина, но цялостната картинка изглеждаше потресаващо. Като в онези кървави филми на ужасите, след които излизаш от киносалона засрамен, че въобще си си купил билет.
	Очевидно бяхме спечелили битката.
	Но точно в този момент на мен изобщо не ми пукаше. Чувствах се изтощена — не само физически, но и умствено — от хорските мисли, които бушуваха в главата ми като бельо в центрофуга. Нищо не можех да направя по въпроса, затова просто събрах последните си сили, отместих се от проснатия на земята труп и легнах на пода с втренчен в тавана поглед. Нямах никакви свои мисли, затова пък чуждите присъстваха в изобилие. Доста предсказуеми, при това: Толкова много съм изморен… Господи, колко много кръв!… Не мога да повярвам, че оцелях… Младият върколак с пънкарската прическа си мислеше, че битката му е харесала много повече от очакваното. Тъй като беше гол, възбудата от преживяното се забелязваше отдалече и той непохватно се опитваше да прикрие срама си. Но най-много от всичко му се искаше да открие симпатичната млада уиканка и да се усамоти с нея в някой ъгъл. Халоу мразеше Пам, мразеше мен, мразеше Ерик, мразеше целия свят. Започна да припява някакво заклинание, с което да разболее всички ни, но Пам светкавично й запуши устата с юмрук.
	Деби Пелт се надигна от пода до входната врата и огледа бойното поле. Изглеждаше удивително — девствено чиста и пълна с енергия, сякаш никога не е имала козина по лицето и никога не е ръфала сурово месо. Започна да си проправя път между проснатите тела — някои живи, други не, — докато най-после откри Алсид, все още във вълчи облик. Приклекна до него с намерението да провери дали е ранен, но той изръмжа заплашително. Предупреждението бе ясно и недвусмислено, но тя явно не вярваше, че Алсид е способен да я нападне, и се протегна да го погали. Вълкът я захапа свирепо и от ръката й рукна кръв. Тя изпищя и отскочи встрани. В продължение на няколко секунди стоя там с наведена глава, като хълцаше неутешимо и притискаше раната си с длан. После вдигна очи към мен и ме изгледа с безмерна ненавист. Деби никога нямаше да ми прости. Цял живот щеше да обвинява мен за проклятието на Алсид. От две години го печеше на шиш с женските си номера, като ту го прикоткваше, ту го отблъскваше и всячески се стараеше да крие от него тъмната си страна. А сега всичко това бе приключило.
	Но каква вина имах аз за това?
	Да, аз разсъждавах като нормален човешки индивид и нямаше как да разбера гледната точка на свръхсъществото Деби. Изведнъж съжалих, че онази огромна ръка, която се протегна от мъглата и я стисна за гърлото, не успя да доведе делото си докрай. Деби се надигна от пода, повлече крака към изхода и потъна в нощта. И в този момент аз осъзнах, че тази жена цял живот ще ме дебне зад ъгъла. Ако имах късмет, раната от ухапването на Алсид щеше да се инфектира и Деби Пелт щеше да получи отравяне на кръвта…
	Внезапно ме хвана срам от самата себе си. Що за коварни мисли бълваше главата ми? Искрено се надявах, че Бог подслушва не само моите мисли, но и тези на Деби. Така както тайничко се надяваш, че полицаят, който те е спял на пътя за превишена скорост, ще спре и онзи идиот зад теб, който се е опитал да те изпревари на двойна непрекъсната линия.
	До мен се приближи червенокосата Аманда. Нахапана и окървавена, с огромна цицина на челото, но въпреки това щастлива.
	— Искам да ти се извиня — направо започна тя, — докато все още съм в добро настроение. Ти оцеля в тази битка и искам да знаеш, че нямам нищо против теб, въпреки приятелството ти с вампирите. Може някой ден да получиш просветление.
	Кимнах любезно и Аманда се запъти обратно към глутницата си.
	Халоу лежеше вързана на пода, а Пам, Ерик и Джералд стояха на колене до някого в другия край на залата. Не успях да разбера какво точно правеха, защото в този момент Алсид допълзя до мен в почти човешки вид. Гол, естествено, като всички останали върколаци. Чувствах се твърде изморена да се зарадвам на гледката, но все пак се постарах да я съхраня в паметта си, за да й се насладя подобаващо в някой спокоен момент.
	Имаше доста охлузвания по тялото си и една по-дълбока рана на рамото, но в общи линии изглеждаше добре.
	— Имаш кръв по лицето — с мъка изрече той.
	— Не е моя.
	— Слава богу! — изпъшка той и легна до мен на пода. — Лошо ли си ранена?
	— Всъщност изобщо не съм ранена — отвърнах. — Е, блъскаха ме, разбира се, ръмжаха ми, опитваха се да ме ухапят и за малко да се задуша, но никой не ме е удрял. — Гледай ти, новогодишното ми решение току-виж се сбъднало!
	— Съжалявам, че не открихме Джейсън тук — каза той.
	— Ерик попита Пам и Джералд дали случайно не са го взели за заложник и те отрекоха — отбелязах аз. — Може би просто не са се сетили за това.
	— Чоу загина.
	— Как? — спокойно попитах аз, все едно си говорехме за времето. Честно казано, никога не съм била кой знае каква почитателка на Чоу, но все пак, ако не се чувствах толкова изморена, бих вложила малко повече чувство.
	— Една от вещиците на Халоу е имала дървен нож.
	— Никога не съм виждала дървен нож — заявих аз и това беше всичко, което успях да кажа по повод смъртта на Чоу.
	— Нито пък аз.
	Известно време просто лежахме по гръб и мълчахме.
	— Съжалявам за Деби — казах.
	И аз наистина съжалявах, че долната кучка Деби разби сърцето на горкия Алсид и го принуди да се отрече публично от нея, за да може най-после на я изхвърли от живота си. Ето това имах предвид.
	— Коя Деби? — попита той.
	После се изправи и зашляпа с босите си крака по окървавения под, осеян с труповете на жертвите в тази чутовна битка.


	13

	Последицата от всяка битка са тежки и печални. (Не знам дали нашето беше точно битка… може би по-скоро сблъсък между свръхестествени сили?) Ранените трябва да се лекуват, кръвта трябва да се почисти, а телата да се погребат. Или кремират, защото Пам реши да изгори целия склад, заедно с вражеските трупове.
	Но не всички от тях загинаха в тази битка. Халоу, естествено, беше пощадена с конкретна цел. Една от вещиците й оцеля, макар че изгуби доста кръв в резултат на тежките си рани. Ние понесохме по-малко загуби. Върколаците загубиха Португалеца, убит от Марк Стоунбрук. Полковник Флъд беше тежко ранен, останалите се отърваха с по-леки контузии. От вампирския контингент загина единствено Чоу. Другите ближеха раните си — някои от които доста сериозни, признавам, — но вампирите се възстановяват много бързо.
	Честно казано, очаквах по-добро представяне от сборището на Халоу.
	— Те може да са вещи в занаята, но никак не ги бива като бойци — произнесе Пам. — Халоу явно е разчитала на тяхната преданост и уменията им да правят магии, но е пренебрегнала бойната им подготовка. Ха! И тръгнала да ми завладява Шривпорт…
	— А защо точно Шривпорт? — попитах аз.
	— И аз не знам, но смятам да разбера — усмихна се Пам.
	Свих рамене. Дори не исках да мисля за методите й на действие.
	— А как ще й попречиш да те омагьоса, докато я разпитваш?
	— Ще измисля нещо — отвърна Пам все така усмихната.
	— Съжалявам за Чоу — колебливо добавих аз.
	— Лош късмет тегне над барманите във „Вамптазия“ — въздъхна Пам. — Не знам дали ще успея да му намеря заместник. И той, и предишният ни барман — Дългата Сянка — загинаха в рамките на една година след назначаването им на работа.
	— А как ще накараш Халоу да развали магията на Ерик?
	На Пам очевидно й харесваше да си говори с мен, простосмъртната. С Чоу бяха неразделни и може би й липсваше компанията му.
	— Просто ще я принудим, рано или късно. И не само да развали магията, но и да ни каже защо го е направила.
	— А ако Халоу просто ви даде общата схема на проклятието, това дали ще е достатъчно? Или ще трябва лично да развали магията? — опитах се да поясня какво точно имам предвид, но Пам очевидно ме разбра.
	— Не знам. Ще се наложи да се консултираме с нашите съюзници уиканите. Ти все пак спаси живота на двама от тях. Дължат ни го — отвърна Пам и продължи да ръси бензин из стаята. Всичко ценно — според нея — вече бе изнесено от сградата, а местните вещици се погрижиха да приберат всякакви магически принадлежности, които биха могли да събудят подозренията на полицията при разследването на пожара.
	Погледнах часовника си. Нямах търпение да съобщя на Холи, че синът й е в безопасност.
	През цялото това време се стараех да не гледам левия крак на полковник Флъд — или по-точно процедурата, която най-младата вещица извършваше върху него. Клетникът имаше огромна рана, зейнала в областта на квадрицепса. Просто ужасна! Той обаче се държеше мъжки; дори се изправи и направи няколко крачки сам, и то с усмивка на лицето. Но когато кръвта взе да блика от превръзката, водачът на глутницата позволи на своите върколаци да доведат лекар, който „случайно“ се оказа свръхсъщество и се съгласи да му помогне в извънработно време, и то без да задава въпроси. Преди да си тръгне, полковник Флъд тържествено се здрависа с главната вещица и с Пам. Това очевидно му костваше големи усилия, защото по челото му избиха ситни капчици пот въпреки ледения въздух в старата сграда.
	Попитах Ерик дали случайно не е усетил промяна в състоянието си, но той продължаваше да не помни нищо от миналото си. Изглеждаше разтревожен и изплашен до смърт. За жалост, смъртта на Марк Стоунбрук не повлия на проклятието, така че Халоу щеше да прекара няколко кошмарни часа в компанията на Пам. Опитах се да приема това като факт и да не се замислям особено. Даже никак.
	Колкото до мен, аз просто не знаех какво да правя. Дали да тръгна за Бон Темпс и да взема Ерик със себе си? (Носех ли още отговорност за него, или не?) Или пък да прекарам остатъка от нощта някъде тук, в града? Единствено аз и Бил живеехме извън Шривпорт, но бившият ми приятел вече прие предложението на Пам да заеме опустялото легло (образно казано) на Чоу.
	Кърших пръсти още няколко минути, опитвайки се да взема решение, но вече никой не проявяваше интерес към мен, така че когато Пам започна да дава инструкции на останалите вампири относно транспортирането на Халоу, аз тихомълком напуснах сградата. Навън беше все така тихо и спокойно, само че този път кучетата от близките дворове не се страхуваха да лаят. Миризмата на магия почти не се усещаше. За разлика от студа… Чувствах се ужасно уморена и отчаяна. Освен това нямах никаква представа какво обяснение бих могла да дам за окървавените си и раздърпани дрехи, ако на улицата случайно ме спреше полицай. Но точно в този момент нямах сили да мисля за хипотетични ситуации.
	Към края на улицата чух стъпки зад гърба си. Ерик. Изглеждаше много тревожен и уплашен.
	— Не можах да те открия. Търсих те, но не успях да те открия — укорително каза той. — Къде отиваш? Защо не ми каза, че тръгваш?
	— Моля те — прошепнах аз и му дадох знак да говори по-тихо. — Моля те — чувствах се твърде уморена да утешавам и него. А кой щеше да утеши мен? И защо всъщност се чувствах толкова отчаяна? В крайна сметка, оцелях от битката. Нямах нито една рана. Би трябвало да съм щастлива от този факт, нали? Всичко вървеше по план — вампирите държаха Халоу в плен; завръщането на стария Ерик бе просто въпрос на време. Пам щеше да се погрижи за това чрез нейните си брутални вампирски методи, за които дори не исках да се замислям.
	Освен това щеше да разбере каква бе причината за внезапния интерес на Халоу към Шривпорт. „Вамптазия“ щеше да се сдобие с нов барман — някой мускулест вампир, който да привлича туристите (и портфейлите им) като магнит. Пам и Ерик можеха да развият бизнеса си и да отворят стриптийз клуб, денонощно химическо чистене или агенция за охрана.
	А брат ми щеше за си остане в списъка на безследно изчезналите.
	— Може ли да дойда с теб? Не искам да се връщам обратно. Там не познавам никого — жално ми се примоли Ерик. Сърцето ми се свиваше, когато говореше така. Това няма нищо общо с истинската му същност. А може би точно това беше истинската му същност? Дали пък предишната му напереност и арогантност не бяха маска, зад която вампирският шериф се е крил години наред?
	— Разбира се, тръгвай с мен — отвърнах аз и преглътнах сълзите си. Нямах нищо против да дойде, просто исках да мълчи и да е силен.
	Или само да мълчи.
	Поне имах силно рамо до себе си. Съвсем буквално, имам предвид. Ерик ме взе на ръце и ме отнесе до колата. С изненада установих, че лицето ми е обляно в сълзи.
	— Цялата си в кръв — прошепна в ухото ми той.
	— Така е, но няма смисъл да се радваш. Не е моя — предупредих го аз. — Имам нужда от душ. — Бях на косъм да ревна с глас. Просто великолепно!
	— Ще се наложи да изхвърлиш това палто — добави той. Звучеше доволен.
	— Ще го занеса на химическо — чувствах се твърде уморена да защитавам палтото си от пренебрежителни коментари.
	Тежката миризма на магия остана далече зад нас и аз въздъхнах от облекчение. Все едно дишах кристалночист планински въздух или пиех ароматно кафе. По пътя до Бон Темпс отчаянието ми полека изчезна. Качих се напълно спокойна по задните стълби на верандата и отключих вратата. Ерик влезе след мен и застана от дясната ми страна, а аз се протегнах наляво към ключа за осветлението.
	Щом светнах лампата, пред очите ми се появи изненадваща картина — на собствената ми кухненска маса седеше Деби Пелт и ми се усмихваше. В ръката си стискаше пистолет.
	Без да обели и дума, тя го насочи към мен и натисна спусъка.
	Само че сметките й излязоха криви, защото до себе си имах вампир с мълниеносни реакции. Ерик скочи пред мен и пое куршума с гърди. После се свлече в краката ми.
	За мой късмет, Деби не се беше сетила да претърси къщата. Измъкнах скритата зад бойлера пушка, заредих я и на свой ред прострелях неканената си гостенка, която все още не можеше да преглътне изненадата си и втренчено гледаше вампира. Клетият ми спасител стоеше на колене между мен и нея и кашляше кръв. Заредих отново пушката, но така и не се наложи да стрелям втори път. Пръстите на Деби се отпуснаха и пистолетът й изтрака на пода.
	Коленете ми се подкосиха. Ерик вече лежеше на пода в локва от собствената си кръв и се тресеше в конвулсии.
	Стараех се да не гледам Деби; от шията и от горната част на торса й не беше останало почти нищо.
	Кухнята ми изглеждаше като кланица, в която са разфасовали прасета; упорити прасета, които дълго са се съпротивлявали.
	Протегнах се да взема телефона, но ръката ми увисна във въздуха. На кого точно смятах да се обадя?
	На полицията? Как пък не!
	На Сам? И да го въвлека още по-дълбоко в проблемите си? В никакъв случай!
	На Пам? И какво точно да й кажа? Пам, чудесно се грижа за Ерик. Ела да му се полюбуваш. Лежи в локва кръв на пода.
	На Алсид? Ама разбира се, той щеше да е във възторг от вида на любимата си, било то и бивша.
	На Арлийн? Опазил ме бог! Арлийн имаше две малки деца, за които да се грижи! Само това ми липсваше — да я забърквам в криминални деяния.
	Тара? О, не! Тара щеше да повърне още на вратата.
	В момент като този бих се обадила на Джейсън, ако знаех къде е. Наложи ли се да чистиш кръв от кухнята си — търсиш семейството.
	На мен обаче нямаше кой да ми помогне.
	Но първо трябваше да се погрижа за Ерик. Легнах на пода до него и се подпрях на лакът.
	— Ерик — извиках и той повдигна клепачи. Сините му очи преливаха от болка.
	От дупката в гърдите му бликаше кръв. Страхувах се дори да си представя как би изглеждала изходната рана. А може би куршумът е бил двайсет и втори калибър и е заседнал вътре? Огледах стената, но там нямаше нито пръски кръв, нито дупка от куршум. После осъзнах, че ако куршумът е минал през него, щеше да улучи и мен. Свалих палтото си, огледах и него, и себе си, но не видях прясна кръв.
	Ерик като че ли изглеждаше малко по-добре.
	— Дай… да пия… — прошепна той и аз инстинктивно поднесох китката си към устните му. Но после размислих; извадих бутилка „Истинска кръв“ от хладилника и я стоплих в микровълновата печка (която впрочем изглеждаше в окаяно състояние).
	Коленичих до него и му подадох бутилката.
	— Защо не от теб? — с мъка изрече той.
	— Съжалявам, миличък. Заслужил си го, знам, но трябва да запазя цялата си енергия. Чака ме доста работа.
	Ерик пресуши бутилката на няколко големи глътки. Разкопчах палтото му, разкъсах бархетната му риза, за да огледам пораженията, и пред очите ми се случи нещо удивително — куршумът просто изскочи от раната и се търкулна на пода. След още три минути, а може би и по-малко, дупката зарасна. Кръвта продължаваше да съхне по косъмчетата на гърдите му, но раната я нямаше.
	— Има ли още кръв? — попита Ерик.
	— Разбира се. Как се чувстваш?
	Ъгълчетата на устните му трепнаха в усмивка.
	— Отпаднал.
	Приготвих му още една бутилка и той я изпи цялата, но този път много по-бавно. После седна до мен и погледът му попадна върху бъркотията в другия край на масата.
	— Знам, знам, извърших нещо ужасно! — побързах да кажа аз. — Съжалявам! — по бузите ми отново потекоха сълзи. Отчаянието ми се завърна с още по-голяма сила. Бях извършила непростим грях. Бях се провалила в задачата си да закрилям Ерик. Чакаше ме колосално чистене. А на всичкото отгоре изглеждах ужасно.
	Ерик изглеждаше изненадан от изблика ми.
	— Но ти можеше да умреш — каза той. — За разлика от мен. Затова аз те предпазих от куршума по единствения възможен начин, а после ти защити мен, без да ти мигне окото. Не си имала избор.
	Доста нестандартен поглед върху събитията, но — колкото и да е странно — думите му ме накараха да се почувствам по-добре.
	— Убих човек! — изхлипах аз. Двама за цялата нощ, ако трябваше да съм точна, но аз продължавах да смятам, че мъжът с хлътналите бузи се самоуби, като се наниза на ножа ми.
	Но спусъка определено натиснах сама, без ничия помощ.
	Потреперих от ужас и отместих поглед от кървавата пихтия на кухненската маса.
	— Не, не си! — остро възрази той. — Ти уби една свръхестествена кучка, коварна и жестока, която се опита да убие теб, и то два пъти — аха, значи онази голяма ръка, която стисна Деби за гърлото и я накара да ме пусне, е била на Ерик. — Трябваше да я довърша още тогава, в мъглата — каза той и потвърди подозренията ми. — Така щях да спестя и на двама ни доста сърдечни травми. В моя случай — съвсем буквално.
	Пастор Фулънуайлдър едва ли би ръкопляскал на това изказване, затова просто измърморих нещо в отговор.
	— Аз никога не съм бил християнин — каза Ерик. (Не думай!) — Не мога да приема религия, която те учи да седиш мирно, докато те екзекутират.
	Примигнах и се зачудих дали пък Ерик не възприемаше погрешно християнското учение. Но в крайна сметка аз никога не съм била много силна нито в теологията, нито в библейските тълкувания, затова реших да приключа с разсъжденията. Нека ме съди Всевишният (който впрочем също не е теолог по образование).
	Вече се чувствах доста по-добре. Какво по-хубаво от това да си жив!
	— Благодаря ти, Ерик — усмихнах се аз и го целунах по бузата. — Сега иди да се изкъпеш, а аз започвам да чистя.
	Само че моят приятел — бог да го благослови! — отказа да ме остави сама в тази каша. Запретна ръкави и се впусна да ми помага с огромно желание. А тъй като нервите му (а и стомахът) се оказаха по-здрави от моите, аз с удоволствие му отстъпих по-неприятната част от работата.
	Ще ви спестя ужасяващите детайли, но в крайна сметка събрахме Деби в чувал, Ерик я отнесе доста навътре в гората и я зарови там. Закле ми се, че е скрил гроба й много добре. През това време аз започнах с почистването. Свалих завесите над мивката и ги пуснах в пералнята, с предварително накисване в студена вода. Пъхнах и палтото си с тях, макар че мислено се простих с него и му благодарих за вярната дългогодишна служба. За всеки случай. После нахлузих чифт гумени ръкавици, въоръжих се с парцал и белина и започнах да бърша наред — столовете, масата, пода, кухненските шкафове.
	Бедна ви е фантазията на какви невероятни места открих пръски кръв.
	В един момент осъзнах, че вторачването в тези рутинни занимания отвличаше мислите ми от убийството на Деби. Вместо това предпочитах да размишлявам над думите на Ерик, в които откривах все повече истини. И се чувствах по-добре. Станалото — станало. Не можех да върна времето назад. А и да можех, сигурно пак така щях да постъпя. Аз просто нямах друг избор. Сега трябваше да се примиря с този избор и да се науча да живея с последствията. Баба обичаше да казва, че жената винаги намира сили да премести дори планина, ако се наложи. Милата ми баба не би одобрила етикета „жена със свободно мислена“, затова няма да я нарека така, но тя определено бе най-силната жена, която някога съм познавала. И ако тя вярваше, че аз имам сили да доведа до край тази тежка задача, не ми оставаше нищо друго, освен да запретна ръкави и да го направя.
	Когато приключих, кухнята вонеше на препарати, но буквално светеше от чистота, поне на пръв поглед. Естествено, ако тук се развихреше екип от криминалисти, със сигурност щеше да открие веществени доказателства за престъплението ми (свалям шапка на Образователния канал!), но аз не възнамерявах да предизвиквам интереса на криминалните екипи към моята кухня.
	Деби беше влязла с взлом през парадния вход. А на мен дори през ум не ми мина да го огледам, преди да отключа задната врата. Какво да се прави, явно нямам бъдеще като бодигард. Залостих бравата на проклетата врата с облегалката на един стол, за да си осигуря малко спокойствие поне до сутринта.
	Ерик изглеждаше в добро настроение след нощната си разходка в гората, затова го помолих да потърси наоколо колата на Деби — „Мазда Миата“. Оказа се, че я е скрила в шубраците от другата страна на общинския път, точно до разклонението за моята къща. Умничкият ми той — беше се сетил да вземе ключовете за колата от джоба на собственичката и сега можеше да я премести някъде по-далече. Исках да го последвам с моята кола, за да го върна обратно вкъщи, но той настоя да свърши това сам, а аз нямах сили да споря с него. Изпратих го и веднага влязох в банята. Толкова рядко ми се случваше да оставам сама, че ми идваше да запея под душа. Сапунисах се няколко пъти и търках кожата си почти до болка, докато най-после добих усещането, че съм чиста. Облякох розовата си нощница, пъхнах се в леглото и блажено затворих очи. Надявах се Ерик да се прибере навреме, защото скоро щеше да съмне. Скривалището му в килера го чакаше с отворен капак и допълнително възглавница вътре.
	Вече заспивах, когато чух стъпките му в спалнята.
	— Всичко е наред — прошепна той и ме целуна по бузата.
	— Благодаря ти, миличък.
	— Няма защо да ми благодариш — нежно измърка той. — За теб съм готов на всичко. Лека нощ, любима.
	Внезапно се замислих — преди да заспя окончателно — за моята фатална роля в съдбата на бившите. Очистих голямата любов на Бил (и негова майчица създателка), а сега към нея се присъедини и досадната възлюбена на Алсид. Познавам стотици мъже, но никога не съм желала злото на техните бивши дори и за миг. Но близките на сърцето ми същества… е, там нещата стояха различно. Така излизаше. Зачудих се колко ли бивши приятелки имаше Ерик наоколо. Може би стотина, ако не и повече. По-добре да стоят далече от мен.
	Това бе последната ми мисъл. А после, безсилна да се съпротивлявам, бях засмукана в черната дупка на изтощението.


	14

	Пам сигурно е обработвала Халоу до изгрев-слънце. Това беше първата ми мисъл, когато отворих очи в четири следобед. Очевидно събитията от предишната нощ ме бяха изцедили до капка и психически, и физически. Навън бе един от онези мрачни зимни дни, които те карат да включиш радиото, за да чуеш дали случайно не се задава снежна буря. Но аз имах достатъчно дърва на задната веранда, така че това не ме плашеше.
	Днес Ерик сигурно щеше да се събуди по-рано.
	Облякох се и започнах да се храня със скоростта на охлюв. Междувременно се впуснах в размишления и направих равносметка на живота си към днешна дата.
	Физически се чувствах добре. Някоя и друга драскотина, малко мускулна треска — нищо в сравнение с очакванията ми. През първата януарска седмица се справях страхотна с новогодишното си решение.
	От друга страна — винаги има и друга страна, дявал да го вземе! — психическото ми състояние, или по-точно душевното, се нуждаеше от сериозен ремонт.
	Не е важно колко си практичен и колко здрава психика имаш — ако ти се наложи да извършиш това, което извърших аз, няма начин да се разминеш без последствия.
	Така и трябва да бъде.
	Започнах да си представям как Ерик ще се събуди, ще ме гушне, ще ме отведе в леглото и ще останем там чак докато ми се наложи да се надигна, за да отида на работа. Какво удоволствие е да имаш до себе си някой, който те смята за важна част от живота си.
	Откъде бих могла да знам, че докато съм си представяла всички тези неща, проклятието вече е било свалено!
	Ерик се събуди в пет и половина. Чух го да шава из спалнята за гости, почуках на вратата и я отворих. Появата ми изправи Ерик на нокти — резците му незабавно се удължиха, ръцете му се вдигнаха във въздуха и той приклекна, готов да се хвърли в атака. Обичайният ми напоследък поздрав „здрасти, миличък“ буквално замръзна на устните ми.
	— Суки? — бавно изрече той. — В твоята къща ли съм?
	Господи, добре че бях облечена.
	— Да — колебливо отвърнах аз. — Наложи се да останеш известно време тук от съображения за сигурност. Сещаш ли се какво се случи?
	— Ходих на някаква среща… с някакви непознати хора — неуверено каза той. — Нали не бъркам? — После изненадано огледа купените от „Уолмарт“ дрехи. — Това пък откъде се взе?
	— Наложи се да ти купя дрехи — отвърнах.
	— А не се ли наложи да ме облечеш? — попита той и плъзна ръце по гърдите си… и малко по-надолу. После ме дари с типичната за стария Ерик усмивка.
	Не помнеше нищо. Ни-щич-ко.
	— Не — отвърнах. Паметта ми услужливо ме заля с поредица от кадри: аз и Ерик в банята; на кухненската маса; в леглото.
	— Къде е Пам? — попита той.
	— Трябва да й се обадиш — казах. — Имаш ли някакви спомени от вчера?
	— Вчера имах среща с вещиците.
	— Не, това беше преди няколко дни — поклатих глава аз, без да уточнявам броя им. Сърцето ми се сви още повече. — Не си ли спомняш какво стана снощи, след като се прибрахме от Шривпорт? — притиснах го аз с надеждата да запаля искра в мозъка му.
	— Скочихме в леглото? — закачливо попита той. — О, Суки, отдаде ли ми се най-накрая? Знаех си, че е само въпрос на време — и ми се ухили.
	Не, миличък, снощи разкарахме труп от кухнята.
	Аз бях единствената, която знаеше. И дори аз не знаех къде бяха заровени останките на Деби и къде се намираше колата й.
	Коленете ми омекнаха и бавно приседнах на ръба на старото ми тясно легло.
	— Какво има, Суки? Всичко наред ли е? Какво се е случило снощи? И защо всъщност не помня какво се е случило?
	От много приказки полза няма. Всичко е добре, когато свършва добре.
	Далече от очите, далече от сърцето. (О, де да беше вярно?)
	— Пам трябва да дойде всеки момент — казах аз. — Предпочитам тя да ти обясни всичко.
	— А Чоу?
	— Не, той няма да дойде, защото снощи загина. Явно над барманите във „Вамптазия“ тегне някаква прокоба.
	— Кой го уби? Аз ще отмъстя за него.
	— Ти вече го направи.
	— Нещо те тревожи, усещам го — каза Ерик. Проницателен както винаги.
	— Да, много неща ме тревожат — изведнъж ми се прииска да го прегърна, но това съвсем щеше да усложни нещата. — Освен това си мисля, че ще завали сняг.
	— Сняг? Тук? — Ерик грейна от радост като малко дете. — Обожавам снега!
	Защо ли не се изненадвах?
	— Може да ни затрупа и да си останем сами тук няколко дни, а? — игриво предложи той и вдигна многозначително русите си вежди.
	Неволно избухнах в смях. Просто не се стърпях. Какво пък, по-добре да се смея, отколкото да плача. Напоследък и без това само леех сълзи.
	— Сякаш някога ще позволиш на времето да те спре да направиш каквото си си намислил — казах аз и се изправих. — Хайде, ела да ти стопля малко кръв.
	Имах зад гърба си едва няколко интимни нощи с Ерик, а вече го чувствах толкова близък, че трябваше да се контролирам, за да не изпадна в неловко положение. Докато минавах край него, почти посегнах да разроша косата му; после пък се наведох да го целуна, но се усетих навреме и се престорих, че съм изпуснала нещо на земята.
	Половин час по-късно, когато Пам най-после почука на вратата, аз бях готова за работа, а Ерик нервно кръстосваше из стаята.
	Той настани заместничката си на диван и незабавно започна да я бомбардира с въпроси. Казах им тихичко, че тръгвам, но никой не ми обърна внимание и аз побързах да се изнижа през задната врата.
	В „Мерлот“ нямаше много клиенти. Обстановката изглеждаше доста спокойна, особено след навалицата от свръхсъщества предишната нощ. Прехвърчащите навън снежинки явно бяха накарали повечето редовни клиенти да се приберат по домовете си в трезво състояние. Но имаше и достатъчно смелчаци, които се грижеха двете с Арлийн да не скучаем. Сам ме хвана натясно точно когато товарех подноса си със седем халби бира. Нямаше търпение да узнае подробностите от предишната нощ.
	— Ще ти разкажа по-късно — обещах аз и мислено си отбелязах да съкратят част от повествованието.
	— Някакви следи от Джейсън? — попита той.
	— Не — отвърнах и се почувствах по-тъжна от всякога. Диспечерите в полицията вече се дразнеха, когато чуеха гласа ми по телефона.
	Кевин и Кения дойдоха да пийнат по едно след края на дежурството си. Докато им сервирах питиетата (бърбън с кола за него и джин с тоник за нея), Кения се обърна към мен и каза:
	— Суки, продължаваме да издирваме брат ти. Съжалявам…
	— Знам, че правите всичко възможно — отвърнах. — Огромно благодаря за цялата организация около спасителната операция!
	Не знаех какво повече да кажа. Но неволно узнах други неща, които и двамата пазеха в тайна един от друг. Обичаха се. В това нямаше съмнение. Но Кевин знаеше, че майка му по-скоро ще пъхне главата си в газовата фурна, отколкото да позволи на сина си да се ожени за чернокожа; а Кения знаеше, че братята й предпочитат да размажат белия младеж в някоя стена, отколкото да го видят как води сестра им към олтара.
	Нямах нужда от тази лична информация, от всичките тези интимни подробности; ненавиждах ги, съпротивлявах се, но те просто прииждаха в главата ми.
	Но повече ме измъчваше изкушението да се намеся. Непрекъснато си повтарях, че имам достатъчно свои проблеми и без да създавам допълнителни грижи на околните. Знаех много добре, че подобни неща се пазят в тайна, но бях длъжница на двамата полицаи и стигнах до компромисно решение — ако чуех нещо хубаво, което бих могла да им кажа, щях да го направя.
	След като затворихме бара, помогнах на Сам да вдигне столовете върху масите, за да улесним работата на Тери Белфльор, който идваше рано сутрин да забърше пода и да почисти тоалетните. Арлийн и Так се тръгнаха малко по-рано и още щом излязоха през служебния вход, ги чух да пеят на висок глас „Нека вали сняг“. Навън сигурно продължаваха да прехвръкват снежинки, но, честно казано, не ми се вярваше да натрупа. Замислих се за съществата, които бродеха тази нощ в гората и търсеха къде да се свият на топло и сухо. Сетих се за Деби Пелт, която лежеше заровена в някоя дупка, вкочанена завинаги.
	Колко ли време щях да се сещам така за нея? Наложи се да си припомня каква отмъстителна и жестока жена беше Деби. Искрено се надявах времето да не заличи този мой спомен за нея.
	Изправих се до прозореца и се загледах навън, но Сам побърза да ме изтръгне от вцепенението ми.
	— Какво те тревожи, кажи ми? — попита той и ме улови за лакътя със силните си пръсти.
	Въздъхнах, за кой ли път тази вечер.
	— Просто се чудех какво може да се е случило с Джейсън — отвърнах аз, спестявайки му голяма част от истината.
	Той ме потупа утешително по рамото.
	— Разкажи ми за снощи — започна той и аз за миг си помислих, че има предвид Деби. После се сетих, че иска от мен да го информирам за битката с вещиците. Така и направих.
	— Значи Пам най-после се появи у вас и ти я остави насаме с Ерик. — Звучеше доволен. — Явно е успяла да пречупи Халоу и я е принудила да развали магията. Тоест, Ерик вече няма амнезия, така ли?
	— Да, така поне изглеждаше.
	— Каза ли нещо по въпроса?
	— Той не помни нищо от периода с амнезията — бавно изрекох аз. — Абсолютно нищо.
	Сам извърна поглед от мен, преди да зададе следващия си въпрос.
	— А ти как приемаш това?
	— Доволна съм от развитието на нещата — отвърнах. — Така е най-добре за всички — само че аз вече нямаше да си имам другарче у дома. Засега отказвах да се замислям над тази страна на въпроса, но рано или късно щеше да ми се наложи.
	— Калвин Норис намина следобед — каза той. — Ако знаех, че ще дойде, щях да ти дам дневната смяна.
	— И?
	— Останах с впечатлението, че е дошъл с надеждата да те види.
	— Да, бе — изсумтях аз и изгледах Сам изпод вежди.
	— Мисля, че намеренията му са сериозни, Суки.
	— Сам — обидено го прекъснах аз. — Аз съм сама, така е, и понякога това не е много забавно, но се съм длъжна да се захващам с първия върколак, който е проявил интерес към мен.
	Сам изглеждаше леко изненадам.
	— Не е и нужно. Хората в Хотшот не са върколаци.
	— Той ми каза, че са.
	— Не, не са върколаци с главно „В“. Те също променят облика си, но са твърде горди да се причисляват под общ знаменател с всички останали свръхсъщества. Те се превръщат в пуми.
	— Какво? — Причерня ми пред очите.
	— Суки? Какво има?
	— Пуми? Ти всъщност знаеш ли, че на пристана зад къщата на Джейсън имаше кървав отпечатък от лапа на пума?
	— Не, никой не ми е казвал за никакъв отпечатък. Сигурна ли си?
	— Разбира се, че съм сигурна — изхълцах аз. — Освен това, когато той изчезна, Кристъл Норис го е чакала в неговата къща. Ти си единственият барман на света, който не е наясно с градските клюки.
	— Кристъл… тя ли беше момичето от Хотшот, което прекара с него новогодишната нощ? Кльощавата чернокоса девойка, която участва в издирването?
	Кимнах.
	— Голямата любов на Фелтън?
	— Какво?
	— Фелтън, нали се сещаш… той също участва в издирването. Кристъл е любовта на живота му.
	— Ти пък откъде знаеш това? — почувствах се леко засегната от неговата осведоменост. Дори аз, която цял живот четях чужди мисли, нямах представа за това.
	— Една нощ прекали с алкохола и си развърза езика. Рядко имаме клиенти от Хотшот, но дойдат ли, пият и хич не си поплюват.
	— Много интересно. Тогава защо взе участие в операцията по издирването на Джейсън?
	— Мисля, че ще е най-добре да го попитаме лично.
	— Сега? Не е ли малко късно?
	— Защо не? Да не би да имаш някаква по-важна работа?
	Добър въпрос. Естествено, че нямах по-важна работа. Исках незабавно да разбера дали онези странни хора имат нещо общо с изчезването на брат ми. Но, честно казано, в известен смисъл се страхувал от истината.
	— Якето ти е твърде тънко за това време, Суки — каза Сам, след като видя с какво съм облечена.
	— Палтото ми е на химическо чистене — отвърнах. Всъщност така и не ми остана време да го пъхна в сушилнята. Дори забравих да проверя дали петната са изчезнали. Освен това беше ужасно протрито.
	— Хм — това беше единственият коментар на Сам, преди да ми заеме дебел зелен пуловер, който да облека под якето си. Качихме се върху неговия пикап, защото снегът вече валеше доста силно, а Сам, като всички мъже, твърдо вярваше, че умее да шофира по заснежени пътища. Макар че лично аз се съмнявах да го е правил някога.
	Нощното пътешествие до Хотшот ми се стори безкрайно в непрогледната зимна нощ. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен танцуващите пред фаровете снежинки.
	— Благодарна съм ти за предложението, но вече започвам да си мисля, че сме луди — обадих се аз по средата на пътя.
	— Сложи ли си предпазния колан? — попита той.
	— Разбира се.
	— Добре — каза той и в колата отново се възцари мълчание.
	Колкото и невероятно да ми се струваше, стигнахме до Хотшот, без да се загубим по пътя. В селцето нямаше улични фенери, разбира се, но някои от електрическите стълбове бяха снабдени с аварийни лампи. Виждаха се и къщи, чиито прозорци все още светеха.
	— Къде трябва да отидем според теб?
	— У Калвин — уверено каза Сам. — Той разполага с най-голяма власт тук.
	Спомних си колко се гордееше Калвин с къщата си и ме загриза любопитство да видя как изглежда отвътре. Лампата над входната му врата осветяваше паркирания отпред пикап. След топлия въздух в колата снежната нощ ми се стори като ледена мокра завеса. Почуках на входната врата и след дълга пауза Калвин най-после отвори. На лицето му се изписа приятна изненада. Докато не видя Сам зад гърба ми.
	— Заповядайте — хладно каза той и се отдръпна встрани.
	Преди да пристъпим прага, любезно изтупахме снега от краката си.
	Къщата му изглеждаше скромна, но чиста. Евтини, но грижливо подбрани мебели, снимки в рамки по стените. Направи ми впечатление, че на снимките не се виждаха хора. Само пейзажи и дива природа.
	— Лоша нощ сте избрали за дълъг път с кола — отбеляза Калвин.
	Положих огромно усилие да запазя спокойствие, макар че изгарях от желание да го уловя за яката на ризата и да започна да крещя в лицето му. Този човек беше владетел. Размерът на кралството му нямаше значение.
	— Калвин — започнах аз възможно най-спокойно, — известно ли ти е, че полицията откри отпечатък от лапа на пума на пристана зад къщата на Джейсън? До него имаше и друг отпечатък, от ботуша на брат ми.
	— Не — отвърна той след дълга пауза. Забелязах как в погледа му проблесна гневна искра. — Болшинството градски слухове не достигат до нас. А аз през цялото време се чудех защо в спасителния отряд имаше въоръжени мъже, но така и не попитах, защото хората се стараеха да ни избягват. И аз не знам защо. Отпечатък от пума значи…
	— Аз едва тази вечер научих каква е… ъм… втората ви природа.
	Калвин ме погледна право в очите.
	— И смяташ, че някой от нашите хора е виновен за изчезването на брат ти.
	Стоях със затаен дъх, без да отмествам поглед от неговия.
	— Подозираш, че Кристъл се е ядосала на брат ти и по някакъв начин го е наранила?
	— Не — отвърнах.
	— Страхуваш ли се от мен?
	— Не.
	— Фелтън — каза той.
	Кимнах.
	— Да проверим — отсече той.
	И отново излязохме навън, в студената зимна нощ. Ледените снежинки щипеха бузите ми. Слава богу, че якето ми имаше качулка. Препънах се в някакъв захвърлен инструмент или играчка в двора на Фелтън и Сам ме улови за ръката. И докато ние с него крачехме по бетонната пътека, която водеше към верандата на Фелтън, Калвин вече чукаше на вратата.
	— Кой е? — чу се отвътре гласът на домакина.
	— Отвори — нареди Калвин.
	Фелтън позна гласа му и незабавно отвори вратата. Той очевидно не страдаше от манията за чистота на Калвин, а мебелите му бяха нахвърляни безогледно наоколо. В движенията му се забелязваше някаква нечовешка грациозност, която тази вечер се набиваше на очи много повече, отколкото по време на спасителната акция. Имах чувството, че животинската му природа доминираше над човешката и това вероятно се дължеше именно на прекомерните кръвосмешения в този район.
	— Къде е той? — попита Калвин без заобикалки.
	Очите на Фелтън се разшириха от изненада и той трепна, сякаш се канеше да избяга. Но не обели и дума.
	— Къде е? — отново попита Калвин. Тогава ръката му се трансформира в лапа и той го удари през лицето. — Жив ли е?
	Притиснах устата си с длан, за да потисна напиращия отвътре писък. Фелтън се свлече на колене. От дълбоките драскотини на бузите му бликна кръв.
	— В бараката отзад — едва чуто каза той.
	Хукнах към вратата с такава скорост, че Сам не успя да ме настигне. Зад ъгъла на къщата се препънах в купчина дърва и се проснах по очи на земята. Може би по-късно щях да почувствам болката, но точно в този момент просто скочих на крака и се озовах в ръцете на Клавин Норис, който — точно както в гората — ме прехвърли над дървата за част от секундата. Самият той също ги прескочи със завидна лекота и миг по-късно вече се намирахме пред бараката. Съвсем обикновена барака; от онези, които се продават в „Сиърс“ или „Пени“. Сглобяваш я с помощта на съседите, а после идва бетонобъркачката и излива основата.
	Вратата беше заключена, но Калвин разби бравата от първия опит и веднага светна лампата. Дори не очаквах в бараката да има електричество.
	В първия момент не можах да повярвам, че гледам брат си, защото това същество нямаше нищо общо с Джейсън. Е, освен русата коса. Беше толкова мръсен и така вонеше въпреки ледения въздух, че аз неволно потръпнах. Гол до кръста, посинял от студ, легнал върху единично одеяло направо на циментовия под.
	Коленичих до него и го прегърнах. Клепачите му трепнаха и той отвори очи.
	— Суки? — недоверчиво прошепна. — Суки? Нима съм спасен?
	— Да — отвърнах, макар да не бях абсолютно сигурна. Много добре помнех историята за шерифа, който открил нещо нередно в Хотшот и после изчезнал безследно. — Сега ще те отведем у дома.
	Тогава забелязах следите от ухапвания.
	По цялото му тяло.
	— О, не — прошепнах. — О, не!
	— Не съм го убил — обади се в своя защита Фелтън от другия край на бараката.
	— Но си го нахапал — извиках аз и сама не можах да позная гласа си. — Искал си той да стане като теб.
	— Да, защото не исках Кристъл да го харесва повече от мен. Тя знае, че ни е нужна свежа кръв, затова й позволих да бъде с него. Но тя обича мен! Само мен!
	— И затова реши да отвлечеш брат ми! За да го затвориш тук и да го хапеш!
	Джейсън нямаше сили да се изправи сам.
	— Моля ви, отнесете го до пикапа — сухо казах аз, без да поглеждам никого в очите. Усещах как в гърдите ми се надига гняв като черен облак, като мощна вълна, но трябваше да го овладея. Поне докато се махнем оттук. Нямах друг избор.
	Джейсън изпищя, когато Калвин и Сам го взеха на ръце. Увиха го в одеялото и го понесоха към колата. Аз се запрепъвах след тях с треперещи крака.
	Миличкият Джейсън. Най-после го открих. При това жив. Вероятно щеше да се превръща в пума от време на време, но щеше да е близо до мен. Нямах представа дали за всички същества с двойствена природа важаха едни и същи правила, но Алсид ми беше казал, че изкуствените върколаци — ухапаните, а не ранените такива, — се превръщали в ужасни чудовища: онези полузверове, получовеци, които населяваха филмите на ужасите. Положих усилие да отклоня мислите си от този кошмар и ги насочих към нещо много по-приятно — завръщането на Джейсън.
	Калвин внимателно положи брат ми на седалката, а Сам зае мястото си зад волана. Нямах търпение да седна до Джейсън, но Калвин ме дръпна настрана.
	— Фелтън ще бъде наказан. Незабавно! — каза той.
	Честно казано, наказанието на Фелтън не ме вълнуваше особено, но все пак кимнах, защото исках да се махна оттам със скоростта на светлината.
	— След като ние ще се погрижим за Фелтън, възнамеряваш ли да уведомиш полицията за случилото се? — попита той. Опитваше се да звучи небрежно, но това беше много опасен момент, на живот и смърт. Много добре знаех каква участ застига хората, дръзнали да привлекат внимание към жителите на Хотшот.
	— Не — отвърнах. — За всичко е виновен единствено Фелтън — макар че Кристъл със сигурност е била наясно с това или поне е подозирала нещо. Беше ми казала, че през онази нощ е подушила миризма на животно. Как би могла да не разпознае миризмата на пума! Сигурно през цялото време е знаела, че отпечатъкът е от лапата на Фелтън. Но сега не му беше времето да споменавам Кристъл; Калвин щеше да се сети и сам, рано или късно. — Освен това брат ми може би вече е един от вас. Ще има нужда от помощта ви — добавих аз възможно най-спокойно.
	— При следващото пълнолуние ще дойда да взема Джейсън.
	Отново кимнах.
	— Благодаря ти — казах, съвсем искрено. В крайна сметка, никога нямаше да открия Джейсън без помощта на Клавин. — Сега трябва да отведа брат ми у дома — усещах, че Калвин иска да го докосна, да го прегърна може би, но аз просто нямах сили да го направя.
	— Разбира се — каза той след мъчително дълга пауза и отстъпи назад, без дори да направи опит да ми помогне да се кача в колата. Явно и той усети, че няма да ми е приятно.
	Преди си мислех, че необичайният мисловен модел на хотшотското общество се дължи на кръвосмешенията помежду им. Дори за миг не се усъмних, че те може да са друга порода върколаци. Просто ги приех за вълци и толкова. Треньорът ми по волейбол често употребяваше фразата „приемам за даденост“. Освен това ни повтаряше, че трябва да оставяме всички ненужни тревоги извън пределите на терена и да си ги прибираме обратно едва след края на играта. Така и не се научих да го правя.
	Но той беше прав относно погрешните изводи.
	Климатикът в колата вече работеше, но не на пълни обороти. Не биваше да излагаме Джейсън на толкова рязка температурна разлика. Горкичкият, вонеше ужасно; замалко да се извиня на Сам от негово име, но реших да му спестя допълнителното унижение.
	Изчаках го да се постопли, за да спре да трепери, и чак тогава го заговорих.
	— Като изключим раните от ухапванията и това, че си премръзнал, добре ли се чувстваш иначе?
	— Да — отвърна той. — Да. Всяка нощ, всяка шибана нощ той идваше в бараката и се трансформираше пред очите ми. И аз всеки път си мислех: ето, дойде моментът, в който ще ме убие и ще ме изяде. Всяка нощ ме ухапваше, а после отново се превръщаше в човек и си тръгваше. Усещах как миризмата на кръв го изкушава да ме разкъса, но намираше сили да спре… слава богу, размина ми се само с ухапване.
	— Тази вечер ще го убият — казах аз. — В замяна на това ние не бива да ходим в полицията.
	— Добра сделка — отвърна Джейсън. И наистина го мислеше.


	15

	Джейсън успя да остане прав достатъчно дълга, за да си вземе душ — един от най-прекрасните моменти в целия му живот, ако трябва да го цитирам. Когато излезе от банята — чист и ухаещ на всичките ми сапуни и шампоани, — увит в голяма хавлиена кърпа, започнах да обработвам раните му с „Неоспорин“. Не мирясах, докато не изразходих цялата туба. След като приключих с дезинфекцията, продължих да се чудя какво още бих могла да направя за него. Приготвих му чаша горещ шоколад, направих му овесена каша — по негова молба (доста странен избор според мен, но той каза, че Фелтън му давал да яде само полусурово месо), дадох му да обуе долнището на пижамата, която бях купила за Ерик (наложи се да пристегне връвчиците в кръста), и една моя огромна тениска — част от екипировката ми за спортната благотворителна инициатива, в която участвах преди две години. Скъпият ми брат не спираше да опипва материята, сякаш не можеше да се нарадва, че най-после е облечен.
	Видях го да се прозява и ми стана ясно, че вече копнее за сън в топло легло. Настаних го в старата ми спалня. На излизане хвърлих тъжен поглед на отворения капак в килера и пожелах на Джейсън лека нощ. Той ме помоли да не гася лампата в коридора и да оставя вратата леко открехната. Едва ли му е било лесно да преглътне гордостта си и да отправи на глас подобна молба, затова се въздържах от коментар и просто изпълних желанието му.
	Сам седеше на масата в кухнята с чаша горещ чай в ръка. Щом влязох, той спря да съзерцава струйката издигаща се нагоре пара, погледна ме и се усмихна.
	— Как е той?
	Свлякох се на стола до него и въздъхнах.
	— По-добре е, отколкото очаквах. Като се има предвид, че през цялото време е лежал в оная студена барака и са го хапали всеки ден.
	— Чудно ми е колко дълго е смятал да го държи там Фелтън…
	— До следващото пълнолуние, предполагам. За да се убеди в успеха на мероприятието — направо ми призля.
	— Дотогава има още две седмици. Проверих в календара ти.
	— Добре. Джейсън трябва да възстанови силите си, преди да се изправи пред това ново преживяване. — Затворих очи и стоях така около минута. — Трябва да се обадя в полицията.
	— За да им кажеш да спрат издирването?
	— Аха.
	— Решила ли си какво точно ще им кажеш? Джейсън спомена ли нещо по този въпрос?
	— Мога да кажа, че е бил отвлечен от разярен родител на негова бивша приятелка. — Това беше самата истина всъщност.
	— Полицаите ще искат да разберат къде точно са го държали, дали е избягал сам или някой го е освободил, как точно се е измъкнал… ще го накарат да им разкаже всичко.
	Опитах се да изцедя някаква мисъл от мозъка си, но не успях. Просто седях на стола си, вперила празен поглед в поставката за салфетки, купена от баба ми от ежегодния панаир на занаятите. До нея стояха захарницата и комплектния прибор за сол и пипер, изработен под формата на петел и кокошка. Изпод солницата се подаваше някакво листче.
	Чек! За петдесет хиляди долара. Подписан от Ерик Нортман. Господи! Получавах не само пълната сума от споразумението ни, но и най-големия бакшиш в цялата ми кариера!
	— О… — изхълцах аз. — Мили боже! — гледах го втренчено в продължение на цяла минута, за да се уверя, че не сънувам. После го плъзнах през масата към Сам.
	— Охо! Платил ти е, задето му предложи убежище? — Сам вдигна поглед към мен и аз само кимнах в отговор. — Какво ще правиш с парите?
	— Ще ги занеса в банката още утре сутринта.
	— Имах предвид в по-дългосрочен план — усмихна се той.
	— Просто… ще се отдам на спокойствието. На спокойствието, че ги имам. Ще знам, че… — и тогава, за мой ужас, отново се разплаках. По дяволите! — … че не е нужно да се тревожа непрекъснато.
	— Явно не ти е било леко напоследък — каза Сам и поклати глава. — Можеше да… — започна той, но реши да спре дотам.
	— Благодаря, но просто не мога да постъпвам така с хората — твърдо казах аз. — Баба винаги казваше, че това е най-сигурният начин да сложиш край на едно приятелство.
	— Можеше да продадеш този имот и да си купиш къща в града. Да живееш в близост с други хора — предложи Сам.
	Имах чувството, че отдавна е чакал удобен момент да го каже.
	— Да напусна тази къща? — поколения от семейството ми бяха живели тук повече от сто и петдесет години. Разбира се, това не я правеше свещена или нещо такова, особено пък след многократните преустройства и модернизации. Замислих се какво ли е да живееш в малка съвременна къща с гладки подове, лъскава баня, удобна кухня с куп модерни електроуреди, гараж. Никакви стари водонагреватели, никакъв мухъл на тавана…
	Преглътнах смутено и се насилих да прогоня това прекрасно видение от главата си.
	— Ще го обмисля — обещах аз. — Но в момента не съм в състояние да вземам важни решения. Утре ме чака тежък ден.
	Сетих се за десетките човекочасове, вложени от полицията в издирването на Джейсън, и внезапно се почувствах ужасно уморена. Точно в този момент нямах сили да кроя правдоподобни истории за пред силите на реда.
	— Време е да си лягаш — проницателно отбеляза Сам.
	Успях само да кимна.
	— Благодаря ти, Сам. Много ти благодаря — изправихме се и аз го прегърнах. Прегръдката се проточи по-дълго от планираното, но в обятията му се чувствах толкова защитена и спокойна, че не успях да се откъсна навреме. — Лека нощ. Шофирай внимателно на връщане — за миг ми хрумна да му предложа едно от леглата на горния етаж, но там беше ужасно студено, а и нямах сили да застилам чаршафи.
	— Не се тревожи за мен — каза той и се запъти към вратата. — Обади ми се утре.
	— Още веднъж благодаря.
	— Стига си ми благодарила — усмихна се той. Ерик беше заковал парадния вход с пирони, докато намеря време да оправя резето. Заключих вратата след Сам, измих си зъбите с последните капчици сила, които успях да изцедя, облякох пижамата си и се проснах в леглото.
	На другата сутрин, още щом отворих очи, отидох да видя Джейсън. Той все още спеше дълбоко. На дневна светлина пораженията от пленничеството му си личаха още по-ясно. Набола брада, рани и охлузвания по всички видими части от тялото му. Изглеждаше състарен дори в съня си. Коленичих до леглото му и той веднага отвори очи. Погледът му зашари трескаво из стаята и накрая се закова върху лицето ми.
	— Значи не е било сън! — дрезгаво каза той. — Ти и Сам наистина сте ме измъкнали оттам. И са ни пуснали да си тръгнем. Проклетата пума ме е пуснала на свобода!
	— Да.
	— А какво се случи тук, докато ме нямаше? — веднага попита той. — Не, почакай! Може ли първо да отида до тоалетната и да си налея чаша кафе? После ще ми разкажеш всичко.
	Може ли? Джейсън искаше позволение! Каква приятна изненада. Брат ми обичаше да раздава нареждания и не си губеше времето с любезности. Поне досега.
	Отидох да му налея кафе и той доволно се сгуши между завивките с димящата чаша в ръка. Поговорихме надълго и нашироко за всичко. Разказах му за телефонното обаждане на Баракудата, за взаимоотношенията ми с полицията, за огледа на пристана и за това как взех една от неговите пушки. Джейсън настоя незабавно да види драгоценната си „Бенели“.
	— Стреляла си с нея! — възмутено възкликна той.
	Не казах нищо. Просто стоях и го гледах втренчено, без да мигам.
	Той трепна пръв.
	— Какво пък, предполагам, че е била използвана по предназначение. Щом седиш тук жива и здрава…
	— Да, благодаря за разбирането. Но, моля те, не ме питай нищо повече.
	Той кимна.
	— Сега трябва да измислим правдоподобна история за полицията.
	— Не можем ли просто да им разкажем истината?
	— Ама разбира се, Джейсън! Колко му е? Нека им кажем, че цялото село е пълно със свръхсъщества и бившият приятел на девойката, с която си преспал, е решил да охлади мераците й за свежа кръв, като те направи един от тях. Затова всяка нощ се е превръщал в пума и те е хапал.
	Възцари се дълго мълчание.
	— Права си. Веднага си представих физиономията на Анди Белфльор — съгласи се Джейсън. — Още го е яд, че ме оправдаха за убийството на онези момичета миналата година. Веднага ще ме обяви за луд, а Баракудата ще е принуден да ме уволни. А аз не мисля, че ще се чувствам добре в психиатрична клиника.
	— Е, сексуалният ти живот определено ще пострада.
	— Кристъл! Божичко, това момиче! Ти ме предупреди за нея, но аз изобщо не ти обърнах внимание. Значи тя е… сещаш се какво.
	— О, за бога, Джейсън, тя е просто шейпшифтър! Променя облика си по пълнолуние. Не се дръж така, все едно тя е Фреди Крюгер или чудовището от „Черната лагуна“.
	— Суки, ти знаеш много неща, за които повечето от нас не предполагат, нали? На прав път ли съм?
	— Да речем, че си на прав път.
	— Освен вампирите…
	— Да…
	— Има и други?
	— Опитах се да ти кажа.
	— Да, помня… но просто не можех да го проумея. Искаш да кажеш, че някои наши познати — освен Кристъл — не са точно… човеци, а?
	— Именно.
	— А много ли са?
	Преброих наум онези, които Джейсън познаваше: Сам, Алсид и онази дребна девойка лисица, която черпеше Хойт и брат ми с питиета преди около две седмици.
	— Поне трима — отвърнах.
	— Откъде знаеш това?
	Отвърнах му с мълчание.
	— Аха, ясно — каза той след дълга пауза. — Не ми казвай.
	— А сега и ти — деликатно намекнах аз.
	— Сигурна ли си?
	— Не, но ще разберем със сигурност след около две седмици. Калвин ще е наблизо, ако имаш нужда от помощ.
	— Не желая помощ от тях! — просъска Джейсън. Буквално трепереше от гняв.
	— Нямаш друг избор, за съжаление — отвърнах аз възможно най-търпеливо. — А и Калвин не е знаел, че си там. Той ни помогна да те измъкнем. Но сега нямаме време да обсъждаме тази тема. Трябва веднага да измислим какво ще говорим пред полицията.
	През следващия един час многократно предъвквахме всички факти, опитвайки се да прекроим историята, така че да звучи правдоподобно.
	Накрая взех телефона и набрах номера на полицията. Диспечерката от дневната смяна изпъшка още щом разпозна гласа ми.
	— Суки, миличка, няма новини за Джейсън. Нали ти казах, че веднага ще ти се обадим, ако научим нещо.
	Опитваше се да прикрие раздразнението си с любезност, но вече не й се удаваше.
	— Открих го — казах.
	— Ти… Какво? — жената изпищя толкова силно, че дори Джейсън успя да я чуе.
	— Намерих го.
	— Веднага ще изпратя някого.
	— Чудесно — излъгах аз.
	Предвидливо махнах гвоздеите от входната врата преди идването на полицията, защото не ми се отговаряше на допълнителни въпроси. Джейсън ме погледна доста изненадано, когато извадих чука, но не обели и дума.


	— Къде е колата ти? — попита Анди Белфльор.
	— В „Мерлот“.
	— Защо?
	— Имаш ли нещо против да изчакаме Елси, за да не се налага да повтарям? — Елси Бек тъкмо се качваше по стълбите към верандата. Двамата с Анди влязоха едновременно в къщата и заковах намясто при вида на Джейсън, завит с одеяло на дивана ми. Явно изобщо не са се надявали, че някога могат да го видят жив.
	— Радваме се, че си жив и здрав, човече — каза Анди и се здрависа с брат ми.
	Елси Бек го следваше по петите. После седнаха — Анди на бабиния люлеещ се стол, а Елси на любимото ми кресло. Аз се наместих на ръба на дивана до краката на брат ми.
	— Радваме се, че не си се преселил в отвъдното, Джейсън, но се налага да ни разкажеш какво ти се случи и къде беше през цялото това време.
	— Нямам никаква представа — вдигна рамене Джейсън. И хладнокръвно се придържа към тази версия часове наред.
	Така и не успяхме да измислим правдоподобна история, обясняваща абсолютно всичко: изчезването му, внезапното му завръщане, окаяното му физическо състояние, раните от ухапване. Единственият приемлив вариант беше следният — през онази вечер, докато се забавлява с Кристъл, Джейсън чува подозрителен шум навън и излиза да провери какво става. Някой го удря по главата в тъмното и той не помни нищо до предишната нощ, когато усеща как го изхвърлят от някаква кола в двора на моята къща. Двамата със Сам го намираме там след работа. Оставила съм колата си пред „Мерлот“, защото ме е било страх да шофирам сама в снега.
	Естествено, съгласувахме версията със Сам и той се съгласи, макар и неохотно, че не бихме могли да измислим нещо по-добро от това. Сам, също като мен, изобщо не обичаше да лъже, но в този конкретен случай просто не можехме да си позволим да разлайваме кучетата.
	Цялата прелест на нашата история се състоеше в нейната простота. Ако Джейсън успееше да потисне склонността си да украсява събитията, всичко щеше да бъде наред. Нямаше да му е лесно; той обичаше да дрънка, и то много. Но явно моето присъствие му помагаше да държи устата си затворена. Наложи ми се да стана, за да допълня чашата на Джейсън с кафе — полицаите отказаха да налея и на тях — и когато се върнах, той тъкми им казваше, че може би си спомня за някаква тъмна стая. Хвърлих му доста изразителен поглед и Джейсън веднага добави:
	— Е, в главата ми е такава каша, че може и да съм го сънувал.
	Анди хвърляше гневни погледи ту към мен, ту към брат ми. Очевидно едва се сдържаше де не избухне.
	— Просто не мога да ви разбера вас двамата — излая той. — Суки, ти се стопи от тревога по него. Нали не преувеличавам?
	— Не, ни най-малко. Толкова се радвам, че Джейсън най-после се прибра жив и здрав — усмихнах се аз и потупах крака на брат ми под одеялото.
	— А ти, Джейсън, не си бил там… където и да е било това… по твое желание, нали? Отсъства от работа, принуди ни да похарчим хиляди долари от общинския бюджет за издирването ти и наруши спокойствието на стотици хора. А сега лежиш тук и ни лъжеш в очите! — към края на монолога си Анди почти крещеше. — И за капак на всичко същата нощ, когато се появяваш ти, онзи вампир от плакатите се обажда в шривпортското полицейско управление и заявява, че и той имал амнезия, но вече се възстановявал! О, да не забравя и пожара в Шривпорт, където били намерени какви ли не странни трупове. И вие се опитвате да ми кажете, че между всичко това няма връзка?
	Двамата с Джейсън се спогледахме изненадано. Всъщност между случилото се с Ерик и Джейсън нямаше никаква връзка, но съвпадението наистина изглеждаше подозрително.
	— Какъв вампир? — попита Джейсън.
	За миг дори самата аз му повярвах.
	— Да си тръгваме, Елси — отсече Анди и рязко затвори бележника си. После с такава сила тикна писалката в горния джоб на якето си, че се изненадах как не проби дупка. — Този кучи син няма да ни каже истината!
	— А защо ми е да крия истината от вас, ако я знаех? — попита Джейсън. — Да не мислите, че не искам да докопам онзи, който ми причини това? — звучеше абсолютно искрен. Сто процента. Защото наистина го сърбяха ръцете да докопа Фелтън.
	Двамата полицаи сякаш омекнаха, особено Елси Бек, но въпреки това си тръгнаха обидени. Стана ми жал за тях, но просто не можех да им кажа истината.
	По-късно през деня Арлийн мина да ме вземе, за да прибера колата си от „Мерлот“, и още от вратата се хвърли да прегръща Джейсън.
	— Хубавичко уплаши сестра си, калпазанин такъв — нахока го тя с престорена свирепост. — Да не си посмял да я тревожиш така повече.
	— Ще се постарая — отвърна Джейсън и се насили да се усмихне дяволито. — Добра сестричка си имам.
	— Аха, това е самата божия истина — кисело потвърдих аз. — Щом взема колата, мисля направо да ти откарам у вас, братко мой.
	Джейсън ме погледна уплашено. Горкият ми брат никога не е обичал самотата, а сега, след дългата изолация в ледената барака, сигурно изпитваше ужас да остане сам.
	— Слухът за завръщането ти е плъзнал из целия град. Обзалагам се, че в момента всички девойки в Бон Темпс се надпреварват да ти сготвят нещо вкусно — каза Арлийн и Джейсън видимо се развесели. — А и аз разправям наляво-надясно, че си на легло.
	— Благодаря, Арлийн — отвърна брат ми. Вече звучеше почти като стария Джейсън.
	По пътя към града отново повдигнах тази тема.
	— Страшно съм ти благодарна, че успя да го развеселиш, Арлийн. Дори не мога да си представя какво е преживял. Не знам колко време ще му е нужно, за да го преодолее.
	— Миличка, не се тревожи за Джейсън. Той винаги излиза сух от водата. Дори си мисля, че трябва да се яви на кастинг за „Survivor“!
	През целия път до града се забавлявахме с идеята да организираме епизод от шоуто на местна почва.
	— Представяш ли си какъв успех ще има! „Оцеляване: Бон Темпс“. Да пуснат участниците по маршрута на спасителния отряд, с всичките му диви свине и отпечатъци от лапи на пума — кискаше се Арлийн. — Двамата с Так ще си вземем пуканки и ще се заливаме от смях.
	Това ми даде повод да насоча разговора към Так — любимата й тема напоследък — и Арлийн успя да се справи и с моето скапано настроение. Много я биваше в тези неща. Щом стигнахме бара, двамата със Сам си поговорихме насаме в склада. Каза ми, че Анди и Елси се отбили да проверят дали неговата версия съвпада с нашата.
	Понечих да му благодаря още веднъж, но той побърза да махне с ръка.
	Закарах Джейсън у тях въпреки тлъстите му намеци, че с удоволствие би останал при мен още една нощ. Взех пушката му с нас и го помолих да я почисти още същата вечер. Той обеща и ме погледна някак странно. Очевидно отново му се искаше да попита защо съм я използвала. Но постъпи мъдро и не го направи.


	Тази вечер отново ми предстоеше нощна смяна, така че преди работа щях да имам малко свободно време само за мен. Почувствах се страхотно. По пътя към вкъщи не срещнах никакви полуголи мъже и в продължение на цели два часа никой не цъфна на входната ми врата с житейските си проблеми на гръб. Телефонът също мълчеше. Блаженство. Успях да сменя чаршафите на двете легла, да ги изпера, да забърша пода в кухнята и да подредя килера, в който се помещаваше вампирското скривалище. И тогава на вратата се почука.
	Знаех кой може да е. Навън вече беше тъмно и — точно както очаквах — на предната ми веранда стоеше Ерик.
	Изглеждаше много нещастен.
	— Нещастен съм — заяви той без всякакви предисловия.
	— О, така ли? Веднага зарязвам всичко и започвам да те утешавам! — възмутено отвърнах аз.
	Той навири едната си вежда и ме изгледа отвисоко.
	— Ще проявя учтивост и ще попитам дали мога да вляза.
	Не бях отменяла поканата му, но той очевидно държеше да бъде любезен. Колко тактично.
	— Да, заповядай — казах аз и отстъпих назад.
	— Халоу е мъртва. Очевидно процедурата по развалянето на проклятието е била доста мъчителна.
	— Пам си знае работата.
	Ерик кимна отсечено.
	— Беше въпрос на избор между Халоу и мен — каза той. — Естествено, аз съм й по-скъп.
	— А защо е избрала именно Шривпорт?
	— Родителите й са лежали в тукашния затвор. И те били вещици, но освен това се занимавали с някакви измамнически игри. Използвали магическите си умения, за да печелят доверието на жертвите си. Само че в Шривпорт късметът им изневерил. Старите Стоунбрук влезли в затвора, а свръхестествената общност не пожелала да ги измъкне оттам. Скоро след това двамата загинали. Госпожа Стоунбрук влязла в конфликт с някаква вуду магьосница и това решило съдбата й. А мъжът й бил наръган с нож при един от редовните боеве в затворническата баня.
	— Затова значи Халоу е имала зъб на свръхобществото в Шривпорт.
	Но Ерик реши да смени темата.
	— Казаха ми, че съм прекарал няколко нощи в дома ти.
	— Да — усмихнах се аз и любезно зачаках следващия му въпрос.
	— И през цялото това време ние… нито веднъж ли…?
	— А ти как мислиш?
	Ерик се приближи към мен и ме прониза с поглед, сякаш се надяваше да прочете истината в очите ми. Толкова лесно би било да направя една крачка към него и да го прегърна…
	— Нямам никаква представа — бавно изрече той. — И това просто не ми дава покой.
	Усмихнах се.
	— Радваш ли се, че отново ходиш на работа? — попитах.
	— Да. Пам се е справяла чудесно в мое отсъствие. Всеки ден изпращам цветя в болницата. За Белинда и за… онова момиче върколак… Мария-Комета?
	— Звезда-Мария Купър. А на мен все още не си изпратил цветя — язвително подчертах аз.
	— Не съм, но ти оставих нещо доста по-съществено. Под солницата в кухнята — отвърна той в своя защита. — Ще трябва да платиш данък върху тях. Доколкото те познавам, най-вероятно ще ги разделиш с брат си. Чух, че си го намерила.
	— Да — кимнах аз и усетих, че съм готова да избухна дори без повод. Близостта му ме изнервяше. Непрекъснато давах съвети на Джейсън да бъде търпелив, а ето че аз самата не можех да ги спазвам. — И какво точно искаш да кажеш с това?
	— Искам да кажа, че бързо ще свършат.
	Ерик едва ли имаше представа какво означаваха петдесет хиляди долара според моите стандарти.
	— Ерик, защо всъщност си тук? Усещам, че нещо те мъчи, но не мога да чета мислите ти.
	— Открих мозъчна тъкан върху ръкава на якето си и исках да разбера как е попаднала там.
	Кръвта се отдръпна от лицето ми. Имах чувството, че всеки момент ще припадна. А може наистина така да е станало, защото ми се губеха няколко секунди. В следващия момент вече се намирах на дивана, а Ерик седеше до мен.
	— Струва ми се, че криеш нещо от мен, скъпа моя Суки — нежно каза той.
	Изкушението да му призная всичко стана нетърпимо.
	Но тогава се сетих, че така Ерик щеше да добие още по-голяма власт над мен; щеше да знае, че съм спала с него и че той е единственият свидетел на извършеното от мен убийство. Щеше да е наясно, че не само аз съм спасила неговия живот (най-вероятно), но и той моя (със сигурност).
	— Харесвах те много повече, когато не помнеше кой си — казах аз и реших да приключа с признанията.
	— Тежки думи — въздъхна той.
	Почти повярвах, че го е заболяло. Спаси ме почукване по вратата. Силно и властно хлопане, което направо ми подкоси краката.
	Новият ми гост бе Аманда, невъзпитаната червенокоса вълчица от Шривпорт.
	— Посещението ми е служебно — каза тя. — Така че ще бъда любезна.
	Чудесно! Бележим прогрес в отношенията си.
	Тя кимна към Ерик и каза:
	— Виждам, че вампирът е дошъл на себе си. Поздравления.
	Тонът й ми подсказа, че с примирието между вампирите и върколаците беше свършено.
	— Радвам се да те видя, Аманда — казах.
	— Аха — изсумтя тя. — Госпожице Стакхаус, събираме сведения по молба на върколаците от Джаксън.
	О, не!
	— Така ли? Заповядай, седни. Ерик тъкмо си тръгваше.
	— Не, с удоволствие ще остана да чуя въпросите на Аманда — грейна Ерик.
	Аманда ме погледна с вдигнати вежди.
	Дявол да го вземе, нищичко не зависеше от мен!
	— О, разбира се, остани — отвърнах. — Заповядайте, настанявайте се и двамата. Съжалявам, но не разполагам с много време. След малко трябва да тръгвам за работа.
	— Тогава пристъпвам направо към въпроса — каза Аманда. — Преди две нощи онази жена от Джаксън, от която Алсид се отрече… ъм… онази със странната прическа, сещаш ли се?
	Кимнах. Как да я забрави човек? Ерик изглеждаше приятно спокоен, но нямаше да е задълго.
	— Деби! — сети се Аманда. — Деби Пелт.
	Ерик веднага се ококори и на устните му цъфна усмивка.
	— Алсид се е отрекъл от нея?
	— Да, и то пред очите ти — тросна му се Аманда. — О, прощавай, забравих. Тогава ти беше омагьосан.
	Гадината се наслаждаваше на ситуацията.
	— Както и да е — продължи тя. — Оттогава Деби не се е прибирала в Джаксън. Естествено, семейството е разтревожено. Освен това са разбрали, че Алсид се е отрекъл от нея, и се страхуват, че може да е пострадала.
	— Защо смяташ, че тя би ми казала каквото и да било?
	Аманда се подсмихна ехидно.
	— Ами, всъщност лично аз смятам, че тя по-скоро би изяла стъклена чаша, отколкото да ти проговори някога. Но сме длъжни да разпитаме всички, които са я видели през онази нощ.
	Отдъхнах си — никой не подозираше лично мен. Просто рутинна процедура. За съжаление, Ерик също усети облекчението ми. Нали съм пила от кръвта му и сме свързани на друго ниво. Той се изправи и тръгна към кухнята. Какво ли беше намислил?
	— Не съм я виждала от онази нощ — казах аз. Не лъжех, просто не уточнявах часа. — Нямам представа къде може да е сега — това пък беше стопроцентова истина.
	— Оказва се, че никой не е виждал Деби след края на битката — каза Аманда. — Тръгнала си е сама със собствената си кола.
	Ерик се върна обратно във всекидневната и аз отново се напрегнах.
	— Някой виждал ли е колата й? — попита Ерик.
	Дори не подозираше, че той самият я беше скрил.
	— Не. Ни вест, ни кост — каза Аманда. Ни вест, ни кост? За кола? — Сигурна съм, че е избягала някъде, за да преодолее на спокойствие унижението и яда си. Да се отрекат публично от теб! Това е просто ужасно. От години не съм чувала някой да е произнасял тези думи.
	— Семейството й не допуска ли подобен вариант? Че е заминала някъде, за да… ъм… обмисли нещата?
	— Те се страхуват, че може да се е самоубила — изсумтя Аманда. Явно и двете смятахме, че Деби не е от онези, които ще посегнат на живота си. — Даби не би посегнала на живота си — явно Аманда имаше смелостта да го каже на глас, за разлика от мен.
	— Алсид как приема всичко това? — тревожно попитах аз.
	— Той няма как да се включи в издирването, след като се отрече от нея. Държи се така, сякаш изобщо не го интересува, но забелязах, че полковникът му се обажда, за да го информира какво се случва. Впрочем засега нищо не се случва — Аманда се изправи и аз я изпратих до вратата. — Напоследък все някой изчезва безследно — отбеляза тя. — Но ето че брат ти се завърна; Ерик също е намерил старото си „аз“, както изглежда — тя хвърли язвителен поглед към вампира, за да му даде да разбере, че не храни топли чувства към старото му „аз“. — Сега и Деби изчезна, но може би тя също ще се появи отнякъде, рано или късно. Съжалявам за безпокойството.
	— Няма проблем. Успех в издирването — казах аз, макар че при тези обстоятелства пожеланието ми звучеше безсмислено. Вратата хлопна зад гърба на Аманда. Отчаяно ми се прииска да тръгна след нея, да се кача в колата си и да потегля към „Мерлот“.
	Но се насилих да се обърна. Ерик стоеше прав в средата на всекидневната.
	— Тръгваш ли? — попитах аз. Не успях да прикрия радостта си.
	— Да. Трябва да тръгваш на работа — припомни ми той, сякаш аз не знаех.
	— Така е.
	— Това яке е твърде тънко за сезона — внимателно отбеляза той. — Но палтото ти е в ужасно състояние.
	Бях го изпрала със студена вода, но така и не ми остана време да проверя дали петната са изчезнали. В момента висеше на закачалка на задната веранда. Значи това е правил Ерик! Търсил е палтото ми. Намерил го е и хубаво го е огледал.
	— Всъщност — каза той, преди да отвори вратата, — аз бих го изхвърлил. Дори бих го изгорил — после прекрачи прага и внимателно затвори вратата след себе си.
	Бях абсолютно сигурна, че на следващия ден ще ми изпрати ново палто — в голяма луксозна кутия, с панделка отгоре, вързана на фльонга. Щеше да е точният размер и щеше да е топло. И ужасно скъпо.
	Оказа се яркочервено, с подвижна подплата, сваляща се качулка и полирани копчета от черупка на костенурка.



	Charlaine Harris
	Dead to the World, 2004

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/25131)
	Последна редакция: 2012-08-08 08:05:49