Ф. К. Каст
   Богинята на светлината

   Книга 3 от Призоваването на Богинята








   С обич на истинската Помела, собственичка на „Руби Слипър1 Дизайн“, която откри своя Аполон в Кийт. Щастливо момиче!





   Скъпи читатели,
   Няма как да не призная, че писателите имат любими творби. Знам, книгите са като децата и ние невинаги ще кажем открито, че харесваме някое от тях повече от друго, но това е истината. Книгите от поредицата „Призоваването на Богинята“ са моите любими деца.
   Както моя бестселър за малки и големи „Училище за вампири (Домът на мрака)“, така и поредицата „Призоваването на Богинята“ пресъздават уникалната красота, независимостта и интелигентността на съвременната жена. Всички мои герои си приличат в едно — те ценят всемогъщата жена и са достатъчно умни, за да не пренебрегват красотата и мъдростта й. А нима уважението и почитта не са невероятен афродизиак?
   Да се гмурнеш в митологията и да дадеш нов живот на древните митове е истинска наслада! В „Богинята на Морето“ аз разказвам отново историята за русалката Ундин, която разменя своето място във водата за това на един американски сержант от въздушните сили и има нужда понякога да избяга от реалността и самата себе си.
   В „Богинята на Пролетта“, обръщам погледа си към мита за Персефона и Хадес и изпращам модерната жена в Ада. Кой би предположил, че Адът и неговият мрачен бог също могат да бъдат привлекателни и то по толкова прекрасни и съблазнителни начини.
   Оттам се отправяме на страхотна ваканция в Лас Вегас с божествените близнаци Аполон и Артемида в „Богинята на светлината“ и накрая стигаме до най-любимата ми от всички приказки — „Красавицата и Звяра“. В „Богинята на розата“ създадох своя версия на тази обичана от всички история. Там разказвам за едно вълшебно царство, в което се раждат всички добри или лоши блянове, и създадох звяр, от който наистина спря дъха ми.
   Надявам се да се насладите на моите светове и ви пожелавам да откриете вашата собствена искрица божествена магия в тях и в себе си.
   Ф. К. Каст


   Благодарности
   Благодаря и намигам на моята невероятна уеб богиня Шоун Уилсън, която удивително напомня на Върнел…
   Както винаги, благодаря също на моята богиня редакторка, Кристин Зика, и на моята приятелка и агентка, Мередит Бърнстайн.


   ПРОЛОГ

   — Вече реших, Бакхус! Порталът ще остане отворен!
   Зевс говореше, обърнат с гръб към закръгления бог и подпрял ръце на гладките мраморни перила на балкона. Гръмовержецът се загледа втренчено надолу към голямата зала за пиршества. Като всяко друго място на Олимп и това гъмжеше от млади богове и богини. Зевс се усмихна самодоволно. Безсмъртните нямаха равни по красота и когато се събираха на едно място, както тази вечер, целокупната им привлекателност бе по-бляскава от всички звезди на небето. Внезапно изражението му се смени и той стана сериозен. Събралите се в залата имаха съвършена външност, но трябваше да признае, че нещо им липсва.
   Липсваше им блаженото тленно докосване на човечността.
   Върховният повелител на боговете за кратко се наслади на един особено примамлив спомен. Егина… Тя беше най-прекрасната девойка, която някога бе виждал. Кожата й бекато изкусителна тленна сметана. Все още усещаше невероятната й мекота, докато Егина притискаше охотно тялото си към неговия покрит с пера гръб. Беше се преобразилна могъщ орел, за да я отнесе надалеч и да се люби с нея. Вярно е, че тялото й нямаше блясъка на съвършенството, позлатяващ кожата на богините, но тя отвръщаше на всяко негово докосване с пламенност, която не притежаваше нито една безсмъртна.
   — Пламенност! — Зевс удари с длан по парапета на балкона и една мълния излетя и проряза с тътен небето. — Ето какво липсва на нашите млади безсмъртни. Липсва им пламенност.
   Зевс продължаваше да стои с гръб към Бакхус, а погледът му блуждаеше неспокойно сред бляскавата тълпа. Замислен, той присви тъмните си очи. Какво му каза Хера наскоро… „Те приемат за даденост даровете на своята безсмъртна сила. Затова ще им се отрази добре, ако прекарат известно време далеч от древния свят, някъде, където не гибоготворят.“
   Трябва да признае, че Хера е права, макар много пъти да бе искал жена му да не е толкова наблюдателна и безпогрешна. Лицето на Зевс се сви в гримаса в опита му да забрави знаещия израз на острите й очи. С тях тя виждаше право в душата му.
   — Всички те — внезапно каза Зевс, като посочи тълпата под краката си — креят на Олимп твърде дълго. Крайно време е да се смесят с днешните смъртни.
   Бакхус се опита да прикрие раздразнението в гласа си.
   — Аз съм единственият безсмъртен, който се интересува от съвременния свят. Защо искаш всички тези да внесат хаос във владенията ми?
   Зевс погледна Бакхус през рамо.
   — Деметра и Персефона наскоро посетиха съвременния свят на смъртните и богинята на плодородието ми каза, че Персефона толкова се привързала към едно царство, наречено Тулса, че сключила сделка с някаква смъртна жена, за да може да се връща там, когато поиска.
   Бакхус пое дълбоко въздух и се опита да не се сгърчи под погледа на Гръмовержеца.
   — Тогава защо не отворим портала в Тулса?
   Зевс поклати глава и отново потъна в съзерцание на препълнената зала. Разговорът му с Деметра го убеди, че Тулса не е място, където млади богове и богини могат да идват и да си отиват, без да останат незабелязани.
   — Не, Бакхус, мислих много по въпроса. Претърсих съвременния смъртен свят и видях, че Лас Вегас предлага перфектната обстановка със своето фантастично смъртно пресъздаване на двореца на Цезар и на Форума.
   Зевс се подсмихна при спомена за глупостта, която зърна през портала.
   — Но Лас Вегас е моето царство! Знаеш колко много време посветих, за да направя Цезар Палас и Форума мои. Искаш всички тези, които сега се разхождат безгрижно под краката ти, да се намесят в част от света, която избрах за себе си.
   Зевс рязко обърна глава и очите му гневно засвяткаха.
   — Позволяваш си твърде много, Бакхус! Май забравяш чия е върховната власт сред боговете?
   Една гръмотевица проехтя заплашително зад тях.
   Бакхус бързо наклони глава.
   — Прости ми, повелителю!
   — Не се самозабравяй, Бакхус! Това, което съм дал, мога и да отнема.
   Зевс изгледа сурово по-низшето божество и след това продължи критично да оглежда тълпата под краката си.
   — Погледни ги, порталът бе отворен за тях за съвсем кратко време, но вече усещам промяна. Дори нимфите са развълнувани. — Зевс замълча и се намръщи, като си спомни колко много прекрасни полубожества избраха да се превърнат в звезди, цветя и дървета — толкова бяха отегчени от живота си. — Пламенност… ето какво липсва на Олимп. Именно това ще ни даде отново Лас Вегас.
   — Но, повелителю — Бакхус прикри растящия в него гняв и придаде на гласа си загрижен, бащински тон, — знаеш какво се случва, когато богове и богини се намесят твърде много в живота на смъртните. Помисли за Троя, спомни си Медея и Язон или в какво се превърнаха Херакъл и Ахил. Нима искаш да обречеш света на днешните смъртни на хаос и душевни мъки?
   — Не се нуждая от поученията на такъв като теб, Бакхус — гласът на Зевс беше равен, но предупреждението бе недвусмислено. След това върховният повелител на боговете се усмихна, променяйки настроението си тъй лесно, както пролетна буря изчезва от планината. — Вече съм обмислил всичко и съм въвел някои…ограничения— Зевс произнесе думата бавно и внимателно, с блеснали очи, — които смятам да обявя тази вечер. Децата ми ще са само изискани посетители, които се наслаждават на напълно заслужена почивка в царството на Лас Вегас. — Той извърна главата си така, че Бакхус да види непреклонния му, величествен профил.
   — Дискусията приключи! Моята воля остава!
   Бакхус нямаше друг избор, освен да се поклони и почтително да се оттегли от балкона, но цялото му божествено същество се бунтуваше. Нуждите му отново бяха пренебрегнати и Зевс отново отдаваше предпочитание на любимците си. Той, Бакхус, успя да направи Вегас своя собственост, място, където го боготворяха. Всеки ден във Форума тойсе радваше на вниманието на своята публика от смъртни. Те го аплодираха! Обожаваха го! А сега какво? Трябваше да споделя своето царство с младите, прелестни галеници на Олимп!
   — Ще видим… — промърмори Бакхус през стиснати зъби, щом гласът на Зевс прогърмя от балкона и призовава всички в залата да запазят тишина.
   — Скъпи мои деца! — започна върховният повелител на боговете, излъчвайки неустоимо божествено сияние около себе си. — За мен е огромно удоволствие да видя, че се наслаждавате на последния ми дар. — Той протегна ръце с разтворени длани към двете колони в центъра на залата, между които се въртеше и потрепваше матов диск от светлина. — Тази вечер имам още новини за вас! Реших порталът да бъде отворен за нашите свити от прекрасни нимфи, както и за младите Олимпийци!
   Развълнуваните ахкания на по-низшите божества и полубожества звучаха като сладка музика в ушите на Зевс.
   — Но помнете, прекрасни мои — продължи той, — че навлизате в свят, който не е свикнал богове като нас да се разхождат сред хората. Не отивате там, за да се месите в делата на смъртните, а по-скоро да наблюдавате и да се наслаждавате на един уникален свят. За да не се изкушите и да забравите, че там сте единствено и само посетители, реших портала да бъде отварян в определено време.
   Блестящите лица долу останаха обърнати към него в очакване да чуят продължението на речта му. Зевс претърси с поглед множеството, за да открие Деметра, която бе царствено изправена до дъщеря си. Той наклони глава към нея в знак на почтителна благодарност и продължи:
   — Богинята на плодородието ме информира, че днешните смъртни се отдават на своите веселия в кратък период от няколко дни, наречен уикенд. И така, нашият портал ще бъде отворен по време на човешките уикенди. Можете да се веселите с днешните простосмъртни от вечерта на техния петък, по здрач, до изгрев-слънце на човешкия понеделник.
   С едва забележим жест на ръката Зевс усмири ентусиазирания шепот, предизвикан от думите му.
   — А сега… дарявам ви Царството на Лас Вегас! — Гръмовержецът плесна с ръце и в отговор небето се разтърси от тътен. Тълпата нададе радостни викове.
   Долу в залата за пиршества Артемида се засмя и кимна любящо с глава към Зевс, след което се обърна към брат си.
   — Баща ни определено е доволен от себе си — каза тя.
   Аполон сви рамене:
   — Не разбирам цялото това въодушевление. Какво толкова? Говорим просто за модерния свят на смъртните, а не за някакъв нов Олимп.
   Артемида повдигна една съвършена, златна вежда:
   — И това го казва богът, който в продължение на месеци шпионира една съвременна смъртна в Царството на Тулса.
   — Просто вършех услуга на Деметра — отвърна той някак прекалено равнодушно.
   Артемида замълча, но се загледа внимателно в своя брат близнак, който без особен ентусиазъм флиртуваше с някаква нимфа с вплетени в косите теменужки, която имаше нужда да излее в думи вълнението си от предстоящите посещения в Царството на Лас Вегас. Няма съмнение, Аполон се държи странно след провала с Персефона.
   Артемида отпи от рубиненочервеното си вино, докато си спомняше за внезапното отхвърляне на Аполон от Персефона и за странното й увлечение по Хадес. Учудването на брат й премина в пълен шок, когато се разбра, че душата, временно населявала тялото на богинята, всъщност бе душа на смъртна жена. А самата Персефона се бе престорила на смъртна в съвременния свят. Оказа се, че някаква си смъртна бе отхвърлила Аполон и се бе влюбила в бога на подземното царство! Прекрасните устни на Артемида се извиха в презрителна усмивка. Смъртни! Опитът й показваше, че те или хленчат, или имат нужда от постоянни грижи, или са така изпълнени с високомерие, че се самоунищожават.Като цяло смъртните стават само за леки забавления и флирт. Не че тя някога би искала да се занимава със смъртен, но брат й имаше различно мнение по въпроса. Той често през смях споделяше с нея историите си за поредното прелъстяване на някоя отчайващо наивна млада девица. Артемида отпи още една голяма глътка от чашата си. За смъртните е хубаво да получат в дар любовта на един бог. Жените би трябвало да са благодарни, ако ги забележи бог като нейния брат близнак.
   Приказливата нимфа се бе отдалечила и Аполон стоеше мълчаливо, втренчил поглед във въртящия се портал. В момента брат й просто имаше нужда от разнообразие. Твърде дълго време прекара в безцелно шляене из Олимп, обзет от мрачно настроение заради глупавата смъртна, която го отхвърли. Той трябва да си припомни, че смъртните са слаби същества, че безумният им живот минава като кратък миг, че могат лесно да бъдат манипулирани, а след това захвърлени.
   Една усмивка бавно пропълзя по безупречното й лице. Кое място би могло да му припомни по-добре за незначителността на смъртните, ако не съвременен свят, гъмжащ от тези жалки същества?
   — Ела, братко — каза тя с весела усмивка. — Хайде да посетим Царството на Лас Вегас.
   Първа глава

   Господи, тя обожаваше летищата! Напомняха й за любов, вълнение и обещание за ново начало. Не за пръв път Памела си помисли, че навярно именно нейното дълбоко и романтично увлечение по летищата бе възпламенило връзката й с Дуейн. Само като го зърна, облечен в пилотска униформа на „Юнайтед еърлайнс“, всяка разумна мисъл напусна тялото й, заедно с една смешна момичешка въздишка на удоволствие.
   Каква глупачка беше тогава!
   Драматичният край на връзката им вече бе зад гърба й. Най-накрая! Памела затвори очи и прокара пръсти през наскоро подстриганата си в шикозна къса прическа коса. Искаше й се да се сблъска с Дуейн някъде из летището на Колорадо Спрингс, преди да се качи на самолета на „Саутуест еърлайнс“. Истински би се радвала да види ужасенатаму гримаса, докато осъзнава, че е отрязала плътната черна коса, която преди стигаше до кръста й. Косата, която той с такова удоволствие бе докосвал, галел и… Памела потръпна от отвращение при спомена. Само мисълта за това я караше да се задушава. Да се отърве от косата си бе последната крачка към освобождаването й от веригите на задушаващата любов на Дуейн. Бяха минали шест блажени месеца от последния й разговор с него. След месеци, в които бе отказвала подаръците му, връщала цветята и напомняла, че бракът им е направил и двамата нещастни, краят на връзката им най-сетне бе настъпил, за голямо разочарование на нейните близки. Те вярваха, че Дуейн е идеаленза нея и че постъпва като истинска глупачка като го напуска. Все още чуваше думите на брат си, снаха си и родителите си: „Не е толкова лош. Дава ти всичко, което поискаш, изкарва страхотни пари, обожава те.“
   Той не просто я обожаваше, той искаше да я погълне. На повърхността Дуейн Едуарде изглеждаше преуспял, красив, елегантен мачо с две думи — привлекателен мъж. Но под тази външност, там, където живееше истинският Дуейн, се криеше нуждаещо се, властно, пасивно-агресивно момче мъж.
   Памела разкърши рамене, за да се отърси от напрежението, което й причиниха мислите за Дуейн. На втори поглед беше доволна, че не го срещна на летището. Не беше подстригала косата си само за да му покаже! Беше го направила, защото така искаше. Това подхождаше на жената, в която се превръщаше. Тя облегна ръка на облегалката на седалката и устните й се извиха нагоре.
   Харесваше жената, в която се преобразяваше.Удовлетворена,помисли си Памела. Години наред не се бе чувствала удовлетворена от себе си. Но сега вече бе друго, дори не я интересуваше, че е смачкана в седалка до прозореца на „Саутуест еърлайнс“, в съседство с някаква жена, която непрекъснато я мушкаше със своя кокалест лакът, докато се бореше с вмирисаната на цигари страница с кръстословици на „Ню Йорк Таймс“.
   „Защо ли на някой му е притрябвало да решава кръстословици? Няма ли нещо по-смислено, което да прави с ума си?“ Г-жа Кокалести Лакти се изкикоти и попълни още едно празно място. Памела предположи, че по-смислено нещо явно няма.
   „Не! Без негативни мисли! Самореализиращите се предсказания са силни. Негативните мисли пораждат негативна енергия.“ Започваше да звучи като майка си, Господ да йе на помощ! Памела въздъхна и опря чело в стъклото на прозореца.
   Добре, ще върне потока на мислите си. Няма да позволи жената, седнала до нея, да я подразни, защото това е безсмислена загуба на време, също както да мисли за негативни неща. По дяволите, коя е тя, че да съди? Памела хвърли поглед към книгата в скута си. Седеше си отворена на една и съща страница от началото на полета. Какво правеше тя със своя ум? Вместо да чете чудесния „Каменен принц“ на Джена Шоуолтър, пропиля времето си в мисли за своя ужасен бивш. Не, не стоеше толкова ниско — работи здраво,за да стигне дотук.
   Памела съзнателно се съсредоточи върху гледката през прозореца. Пустинята бе едновременно сурова и красива. С изненада осъзна, че я намира за привлекателна — понеот височина няколко хиляди фута. Пустинята беше толкова различна от тучната зеленина около нейния дом в Колорадо и въпреки това — притегателна по особен начин. Самолетът започна да завива, наклони едното си крило надолу и дъхът на Памела спря, когато за пръв път зърна Лас Вегас. Там, в сърцето на пустинята, насред пясъка, червената почва и каньоните, се издигаше град от стъкло, светлини и виещи се магистрали. Дори от небето се виждаше, че се пука по шевовете от коли.
   — Като в сън — промърмори Памела на себе си.
   — Съвсем вярно, по дяволите! И е внушително — дрезгавият глас на госпожа Кокалести Лакти си проправи път през гърлото й, което познаваше отблизо дима на твърде много екстра дълги ментолови цигари „Вирджиния Слим“.
   Памела потисна раздразнението си.
   — Необикновено е. Знаех, разбира се, че Вегас е построен насред пустинята, но…
   — За пръв път ли идваш в града на греха? — прекъсна я жената.
   — Да.
   — О, малката! Това ще бъде най-невероятното преживяване в живота ти. Помни, че каквото се случва във Вегас, си остава във Вегас.
   — О, всъщност, аз не съм тук за удоволствие. Пътувам по работа.
   — Красиво младо същество като теб със сигурност ще намери време да съчетае и двете.
   Жената помръдна знаещо изписаните си с молив вежди.
   Памела усети как челюстта й се стяга. Мразеше да се държат с нея покровителствено само защото случайно бе привлекателна. Скъсваше си задника от работа, за да успее. И на трийсет не беше млада!
   — Може би щях, ако нямах собствен бизнес и не ме интересуваше дали клиентът ще препоръча работата ми на други. Това обаче не е моят случай. Така че съм тук заради работата си, не да си играя.
   Изненаданият поглед на спътничката й се задържа на обиците й с диаманти — всеки по един карат — и на добре ушития й костюм „Фенди“ с цвят на слонова кост. Класическата му разцветка се подчертаваше чудесно от пъпешовомандаринен копринен шал и прилепнала блуза без ръкави.
   Памела видя какво се чете в погледа на жената и й се прииска да изкрещи:„Не, дрехите ми не са купени от някой проклет мъж!“
   — С какво точно се занимаваш, скъпа?
   — Собственичка съм на „Руби Слипър“, студио за интериорен дизайн.
   Сбръчканото лице на жената омекна в усмивка и Памела сепнато осъзна, че тя вероятно е била много красива някога.
   — Руби Слипър… Харесва ми. Звучи наистина хубаво. Обзалагам се, че си много добра в това, което правиш. Веднага се вижда, че имаш класа, но това не е класата на Вегас.Какво правиш тук?
   — Имам клиент писател, който си строи ваканционна къща във Вегас. Покани ме да я декорирам.
   — Писател… — жената разпери дългия си червен маникюр. — Сигурно е голяма работа. Кой е той? Може би съм го чувала.
   — Е. Д. Фауст, пише фентъзи.
   Памела бе проверила набързо името му в Амазон по време на първия им разговор. Мъжът се представи като „Е. Д. Фауст, автор на бестселъри.“ Нямаше представа кой е, но щом изписа името му в търсачката на Амазон, на екрана й засветиха страница след страница със заглавия като „Колоните на меча“, „Голи ветрове“, „Вярата на прокълнатите“ и така нататък. Памела не се интересуваше особено от автори на научна фантастика и фентъзи. Четеше по малко от всичко, така че бе пробвала някои от най-големите имена в жанра, но всички твърде много си приличаха. Мечове, магиии, космически кораби, кръв, тестостерон… дъра-бъра… скука. Памела обаче не беше глупава. Разбира се, не можеше да каже всичко това на спътничката си. Един от основните й принципи беше никога, абсолютно никога да не говори неприятни неща за свой клиент. Така че се усмихна лъчезарно и кимна в отговор на празния поглед на спътничката си, сякаш за нея Е. Д. Фауст бе Нора Робъртс.
   — Току-що излезе книгата му „Колоните на меча“, но досега има публикувани над петдесет книги и повечето са били във всички най-големи класации за бестселъри.
   — Никога не съм го чувала, но в крайна сметка аз обичам хубавите кръстословици повече от всичко на света — жената отново се изкикоти.
   — Е, всичко, освен висок, снажен мъж с каубойска шапка и студена бира.
   Докато се смееше, тя смушка Памела с лакът — този път нарочно. Памела с учудване усети, че отвръща на усмивката й. Имаше нещо честно и непосредствено във възрастната жена, което правеше грубото й лице и недодяланите й маниери привлекателни по някакъв особен начин.
   — Памела Грей — каза тя, протягайки ръка.
   — Били Мей Джонсън — жената отвърна със силно ръкостискане и топла усмивка. — Приятно ми е да се запознаем. Ако имаш нужда от приятелска физиономия или студена бира, мини през „Фламинго“. Обикновено работя на бара на първия етаж.
   — Може и да се възползвам.
   Стюардесата обяви, че се приземяват и Памела върна седалката си в изправено положение. Били Мей поклати глава и промърмори нещо над квадратчетата в кръстословицата, повечето от които още стояха празни.
   — Да знаеш, че претенциозният „Ню Йорк Таймс“ съвсем е отишъл по дяволите, щом позволяват на бракоразводни адвокати от Тексас да му правят кръстословиците — тя въздъхна и се концентрира върху един от въпросите, след което погледна Памела подозрително. — Хей, надутото обяснение е „метафорична еманципация“. Отговорът е с осем букви. Всичко, за което мога да се сетя, е „Будвайзер“, но то е с девет букви.
   — Адвокатът, който е направил кръстословицата, мъж ли е или жена?
   — Мъж.
   — Опитай „издръжка“ — каза Памела, усмихвайки се дяволито.
   Били Мей попълни квадратчетата с доволно изсумтяване и намигна на Памела, докато самолетът се приземяваше.
   — Току-що си спечели безплатна бира. Надявам се, че си толкова добра в декорирането, колкото и в кръстословиците.
   Памела се приближи до униформения мъж, който държеше табела с надписПамела Грей, Губи Слипър.Думите бяха изписани със златни релефни букви. Преди Памела да успее да проговори, мъжът направи бърз лек поклон и я попита с отчетлив британски акцент:
   — Госпожица Грей?
   — Да, аз съм Памела Грей.
   — Много добре, мадам. Ще взема багажа ви. Моля, бъдете така добра да ме последвате.
   Тя го стори и трябваше да ускори стъпките си, за да следва енергичната му уверена походка през претъпканото летище. Пред входа ги чакаше лимузина. На Памела й се прииска да остане права и зяпнала, когато мъжът отвори вратата на прекрасния ретро стреч Ролс Ройс, но вместо това седна грациозно върху кожената седалка в гълъбов цвят и му благодари, преди той да затвори вратата.
   — Добра среща, госпожице Грей! — избоботи дълбок глас от другия край на лимузината.
   Памела подскочи. Един мъж се подаде от тъмния ъгъл на купето и протегна силната си ръка към нея. Тя я хвана автоматично и в същия миг кристалните лампи от двете страни на колата, примигнаха.
   — Аз, разбира се, съм Е. Д. Фауст, но ми казвай Еди.
   Памела бързо възвърна самообладанието си, усмихна се спокойно и отвърна на силното му ръкостискане. Първото й впечатление от Е. Д. Фауст беше, че е огромен. Веднага след като се уговориха тя да поеме декорирането на къщата му, Памела изтича до най-близката книжарница, за да купи няколко негови романа, така че го бе виждала на снимка. Но снимките в книгите му изобщо не загатваха за исполинските му размери. Мъжът срещу нея буквално изпълваше пространството. Напомняше й на Орсън Уелс или на някакъв застаряващ Марлон Брандо. Беше тъмнокос. Косата му, гъста и черна, бе опъната назад в ниска опашка и очертаваше едно ясно и дълбоко врязано „м“ на челото му. Копринената му риза с дълги ръкави също бе черна, както и огромните панталони и лъскавите му ботуши. Въпреки слоевете тлъстина, силните черти на лицето му се откроявахаясно. Трудно бе да се определи възрастта му. Памела знаеше, че трябва да е някъде между трийсет и петдесет, но нямаше идея на колко години е точно. Мъжът я наблюдаваше внимателно, докато тя го изучаваше и в кафявите му очи заблестя нещо, което приличаше на палава искра, сякаш бе свикнал да бъде център на внимание и това му доставя удоволствие.
   — Радвам се най-после да се запознаем, Еди. И моля те, наричай ме Памела.
   — Памела да бъде.
   Внезапно той чукна с дръжката на черния си бастун, завършваща с глава на дракон, по наполовина спуснатото стъкло, разделящо пътниците от шофьора.
   — Можеш да тръгваш, Робърт.
   — Много добре, сър.
   Лъскавата лимузина бавно потегли.
   — Надявам се, че пътуването не те е изтощило напълно, Памела — обърна се отново към нея мъжът.
   — Не, полетът от Колорадо Спрингс е кратък.
   — Тогава не би имала нищо против да започнем работа веднага?
   — Не, ще се радвам. Означава ли това, че вече сте решили в какъв стил искате да е домът ви? — ентусиазирано попита Памела.
   Ако тази изискана кола е показателна за стила и бюджета на Еди… главата й се замая при мисълта за възможностите. Образец! Щеше да създаде великолепен ваканционен рай, който да подхожда на краля на фентъзито.
   — Знам точно какво искам. Открих го тук, в този магически град. Нужно е само да му направиш точно копие — Еди почука отново на прозореца. — Робърт, откарай ни до Цезар Палас.
   Втора глава

   — Цезар Палас? Това не е ли казино?
   Лицето на Еди се покри с гънки, когато се усмихна.
   — Точно по тази причина си идеална за работата, Памела. Никога не си била във Вегас, затова ще видиш всичко със свежи очи. Очи, които могат истински да уловят и оценят уникалната атмосфера, която желая в моя дом. Иначе си права, Цезар Палас е казино, както и хотел. Всъщност, като изключим репликите на някои елементи от хотелския басейн, искам да насочиш вниманието си не толкова към хотела, колкото към невероятния търговски мол точно до него. Форумът носи в себе си магията, която искам да пресъздадеш.
   Търговски мол — правилно ли беше чула? Как бе възможно да иска ваканционно жилище — или каквото и да е жилище, да прилича на търговски център?
   — Ще видиш, скъпа. Ще видиш — Еди посочи с дебелия си пръст една сребърна кофа, пълна с лед и няколко бутилки. — Искаш ли да се освежиш с шампанско или „Пелегрино“?
   — „Пелегрино“, моля — Памела имаше чувството, че ще се нуждае от трезв разум за това, което й предстои.
   Ваканционен дом — търговски център. Това беше настина странно желание. Не че смяташе странните молби на клиентите си за отблъскващи по какъвто и да било начин. Откакто преди три години основа „Руби Слипър“, едно от нещата, които харесваше най-много, бе свободата, с която можеше да се грижи за уникални клиенти и да им помага да превърнат индивидуалните си фантазии в удобни и направени с вкус жилища.
   Докато Еди сипваше „Пелегрино“ в кристална чаша с високо столче, тя си спомни за първия клиент на „Руби Слипър“, Саманта Смит-Сидънс. Госпожица Смит-Сидънс, бившагоспожа Смит-Сидънс, бе поискала напълно да промени интериора на своя дом, простиращ се върху седемстотин и четирийсет квадратни метра. Тя беше изритала господин Смит-Сидънс, след като го бе хванала да прави секс с двайсет и една годишната си офис асистентка. За лош късмет на самия господин Смит-Сидънс той бил облечен в дамско бельо, червени обувки и руса перука — факт, който силно би смутил многобройните му клиенти (Смит-Сидънс бе собственик на най-голямата верига за погребални бюра в Колорадо). Необикновената любов на господин Смит-Сидънс към дамското бельо не станала публично достояние и госпожа Смит-Сидънс бе възнаградена за тактичното си мълчание със значителна издръжка. Когато нае „Руби Слипър“, тя обясни на Памела, че не може да понася никакви цветове, освен нюанси на бялото, тъй като искала да започне наново и да използва чистотата на цвета, за да заличи петното, останало след брака й. Без да се обезкуражава от странното ограничение, Памела се фокусира върху материите, не върху цветовете. Вароса подовете от дърво, използва стари шикозноелегантни елементи за закрепяне, както и най-леките оттенъци на розовото, перленото и оловносивото, в нюансите на снега, шампанското и лунната светлина. Крайният резултат бе толкова поразителен, че спечели на „Руби Слипър“ цяла статия в „Аркитекчъръл Дайджест“.
   Щом успя да превърне в шедьовър стерилната, почти безцветна къща на госпожица Саманта Смит-Сидънс, със сигурност щеше да се справи и с фиксидеята на Еди за търговски център.
   — Още веднъж искам да ти кажа, Памела, че бях изключително впечатлен от невероятната работа, която си свършила в будоара на Джудит — той се изкикоти, при което огромното му тяло завибрира като желатинова маса. — Изгряващата Венера — никога не бих повярвал, че странната идея на Джудит за интериор ще се превърне в нещо толкова хубаво. Чарлз твърди, че няма нищо против да спи в легло, което прилича на огромна раковина, заобиколена от пастелни цветове и женствени нюанси. Всеки път, когато Джудит излиза от онази зрелищна вана, той не спира да си представя, че спи с богиня.
   — Беше предизвикателство, но се получи добре.
   Памела отпи от чашата си. Наистина си беше предизвикателство да тушира един интериорен стил, който според Джудит беше бляскавия стил на стария Холивуд, докато всъщност беше натруфена безвкусица, напомняща бордей. Джудит искаше нещо крещящо, което Памела успя да направи пищно, но изискано. Чарлз и Джудит Лолман останаха толкова доволни от работата й, че организираха огромно парти, за да покажат новата гарнитура в спалнята си. Освен продуцент на някои от най-успешните телевизионни шоу програми в праймтайма, Чарлз Лолман беше и маниак на тема научна фантастика и фентъзи. Сред многото гости, които се стекоха на партито, беше и най-продаваният автор на фентъзи, Е. Д. Фауст. Обаждането на Еди бе резултат на първата от няколко препоръки, които последваха този наистина успешен проект.
   — Предизвикателство… — Еди задържа думата в устата си, сякаш беше сладкиш. — Обичаш ли предизвикателствата, Памела?
   Памела изправи рамене и отвърна на неподвижния му втренчен поглед. Със спокойна усмивка, тя каза:
   — Мисля, че предизвикателствата правят живота интересен.
   — О, това е правилният отговор — усмивката му внезапно й напомни за Гринч на Д-р Сюс2.
   — Извинете, сър — долетя до тях шлифования глас на Робърт. — До предната част на Цезар Палас ли да ви закарам или предпочитате ВИП входа към Форума?
   — До Форума, Робърт. И се обади на Джеймс. Кажи му, че ще се срещнем пред фонтана.
   — Много добре, сър.
   Еди хвърли поглед към златния си „Ролекс“.
   — Отлично, трябва да пристигнем точно навреме. Искам да усетиш пълния ефект.
   На Памела й се прищя да попита какво има предвид под „пълен ефект“, но щом свиха зад ъгъла, Еди посочи напред и рече:
   — Изглежда подвеждащо лесно, когато го доближиш от този ъгъл. Аз обаче съм запазил за теб апартамент в Цезар Палас до следващия уикенд, за да имаш достатъчно време да попиеш атмосферата. Разбира се, в свободните си часове сигурно ще искаш да видиш и главния вход, а също и казиното, и мола.
   Памела изненадано примигна. Искаше от нея да остане цяла седмица, само за да разучи един мол? Беше по средата на още няколко ангажимента. Дали асистентката й щеше дасе справи с тях? Преди да успее да изрече гласно каквото и да е възражение, Еди махна с ръка пренебрежително.
   — Разбирам, че времето ти е ценно — той бръкна в един изключително дълбок джоб и измъкна пачка едри банкноти. Отброи няколко и ги подаде на Памела.
   — Дали петстотин долара на ден са уместна сума, за да компенсирам допълнителното време, което това предизвикателство изисква?
   Памела искаше да изкрещи„Да, по дяволите!“,вместо това се усмихна спокойно и професионално, прибирайки банкнотите в дамската си чанта. Веднага щом останеше сама поне за минута, щеше да натисне бутона за бързо набиране на асистентката си. Върнел щеше да получи сърдечен удар, когато разбере, че този проект надминава всичко, което си бяха представяли. А двете заедно имаха страхотно въображение.
   — Благодаря, Еди. Това ще е достатъчно, за да покрие разходите, свързани с отсъствието ми от студиото за цяла седмица.
   Лимузината спря плавно. Робърт отвори вратата и помогна на Памела да слезе. Тя огледа фасадата на огромна сграда, докато Еди измъкваше масивното си тяло от колата. Външното оформление на Форума бе семпло. Приличаше на огромен бял мраморен блок със скрити колони, които оформяха по-голямата част от декорацията. „Не е зле — помисли си тя. — Дори е направено с вкус.“ Ако това бе показателно за интериора на мола, очакваше да види издължени, чисти линии и дискретна елегантност. Предизвикателство? Прииска й се да се изсмее на висок глас. Както би казала Върнел, тази задача щеше да е не по-трудна от това да продадеш на гейове шалове от пера.
   — Форумът е насам — Еди я поведе към обикновена, двукрила бяла врата, движейки се с учудващо пъргави стъпки за едър човек като него.
   — Изпитвам удоволствие да минавам през този вход — обясни той, докато вървяха по чисто бял коридор, който изглеждаше като част от голям мебелен склад.
   — Винаги създава това впечатление. Харесва ми да мисля, че напускам един свят и влизам в друг — кикотът му беше дълбок и заразителен. — Но може би причината е, че сиизкарвам хляба с това да създавам светове. Така че ти ми кажи, Памела — очите му заблестяха, докато отваряше пред нея една обикновено изглеждаща пожарна врата и с великодушен жест я подкани да мине пред него.
   — И ето… Форума!
   „Майко Богородице!“, бе първата мисъл на Памела. Втората бе, че трябва да си затвори устата. После я погълна вихър от картини и звуци. Тълпи от хора се движеха по онова, което бе направено с идеята да прилича на въображаеми римски улици. С ударение навъображаеми.Беше натруфено отвъд всяка мяра. С Еди се бяха появили между магазини с изрисувани „Версаче“ и „Ескада“, чиито позлатени букви имитираха стила на древен Рим. Но вместо да пресъздава елегантността на древния свят, това напомни на Памела на карикатура от анимационен филм. Сякаш някой беше надраскал с молив историята и архитектурата на Рим.
   — Зрелищно, нали? — прогърмя гласът на Еди.
   — На… навсякъде по тавана са изрисувани облаци — това беше всичко, което Памела успя да промълви.
   Той кимна, изпълнен с възхищение.
   — Точно този ефект искам за тавана на къщата ми. Виждаш ли как са ги осветили? — той посочи нагоре. Фалшивите фасади пред магазините бяха високи, но не стигаха до куполовидния таван. Беше очевидно, че върху изкуствените покриви има обърнати нагоре прожектори, които осветяваха облаците имитации.
   — Както виждаш, точно сега сякаш е обяд, което желая и за моя дом. Искам постоянна дневна светлина, за да мога да пиша във вечно слънце.
   — О, Господи… — думите се изплъзнаха от устата на Памела, преди да успее да я затвори.
   Смехът на Еди проехтя помежду им.
   — Нямаше представа, че ще бъде нещо такова.
   — Не, никаква представа — отвърна сковано Памела.
   — Ела! Най-хубавото предстои. — Той хвърли поглед към часовника си. — Трябва да побързаме. Остават само пет минути до началото на шоуто.
   — Шоуто? — Памела са насили да престане с това глупаво зяпане и ускори крачка, за да го настигне.
   — Да! Точно това искам да превърнеш в централен елемент в дома ми — Зрелищния фонтан.
   — Искаш фонтан вътре в дома си? — тонът на гласа й бе предпазливо оптимистичен. Тя обичаше водни елементи и вярваше, че са важна част от създаването на положително чи3 в една къща. Умът й започна да работи бързо… ще наеме отличен художник и ще създаде… тя погледна нагоре и се опита да не направи гримаса… еднаизтънченаверсия на направения с шаблон небесносин и памучно бял пейзаж над тях. После щеше да тушира тази натруфеност с прекрасен фонтан. Може би внесен директно от Италия. На Еди щеше да му хареса — в края на краищата, Форума беше част от Рим, така че би било естествено да иска фонтан от…
   Завиха наляво и Памела внезапно спря потресена. Пред тях се разкри чудовище, което бълваше клокочеща вода сред голи богове и богини. Памела усети как главата й се поклаща напред-назад, сякаш не й принадлежи. Беше направо брутално! Огромни мраморни коне изскачаха от осветения басейн, докато водата се пенеше край тях. Зевс, Посейдон или някой друг гол бог бе застанал върху една платформа, с остър тризъбец в ръка, втренчил строг поглед надолу към разлюляната вода. Срещу едната страна на фонтана имаше хора, които се хранеха, седнали на малките маси на очевидно популярен италиански ресторант. Памела не разбираше как успяват да се чуят при рева на изригващата вода.
   — Не, не, не! Не този фонтан — Еди докосна гърба й, повеждайки я с лекота покрай мократа грамада. — Не се нуждая от имитация на Треви. Искам нещо наистина уникално.
   С чувство на облекчение, Памела му се усмихна леко.
   — И това не ми харесва — каза Еди, докато бързаха покрай магазина на Дисни, приютил Пегас в реални размери, който стърчеше над магазина. — Крилат кон сякаш ми идва малко в повече.
   Памела кимна мълчаливо. Крилат кон му беше „малко в повече“, но куполовиден таван, изрисуван като небето и осветен от вечна слънчева светлина не беше? Тя стисна решително устни. Харесваше предизвикателствата. Наистина! Беше отличен, опитен интериорен дизайнер със силно чувство за вкус и стил. Харесваше ексцентрични клиенти. Не, тя си напомни твърдо, че не просто ги харесва, а ги предпочита. Нямаше проект, който да е толкова странен, безвкусен или чудат, че да не може да го префасонира в нещо изтънчено и направено с вкус.
   Пред тях сновеше тълпа от хора, а насред нея вниманието на Памела бе привлечено от вдигнатата ръка на висок мъж.
   — А, ето го Джеймс. Избрал е чудесно място.
   Еди я насочи към мъжа, после се хвърли в тълпата, за да им проправи път. Приличаше на кит, който се е врязал в рибен пасаж. Щом стигнаха, Еди я побутна напред. Останала леко без дъх, Памела се усмихна за поздрав, но изражението замря на лицето й в мига, в който осъзна къде се намират.
   Бяха пред друг огромен фонтан. Този път оформен като прозорец в стил арабеск. В центъра му доминираше гигантска каменна фигура на мъж, седнал на трон. Той бе заобиколен от три изправени статуи, но Памела не успя да добие ясно впечатление от тях, тъй като в този миг вечната слънчева светлина, идваща от куполообразния таван, отслабна и наоколо започна да се разстила гъста мъгла, която излизаше от отвори в основата на трона. Памела кихна от острата миризма на сух лед.
   — Наздраве! — обади се Еди зад нея. После се наведе напред и каза в ухото й:
   — Започва. Гледай внимателно.
   От средата на фонтана избухна маниакален смях и Памела усети особен, лек пристъп на ужас, осъзнавайки, че централната статуя се бе раздвижила. Смехът излизаше от мърдащите й устни. Изумена, Памела наблюдаваше как седналата фигура се завърта на подиума си, за да се обърне с лице към тях.
   — Време е! Време е! — оповести говорещата статуя. — Аз съм Бакхус! Ела, човеко! Елате, хора! Елате всички вие в мола!
   Механичният Бакхус вдигна чашата си, която внезапно засвети в златно. Памела обаче хвърли само бегъл поглед на специалните ефекти. Вниманието й бе приковано от лицето на бога. Реши, че й прилича на гротескно копие на Лари от „Тримата комедианти“, издокаран в тога, с гроздови листа, обкичили голата му глава и няколко брадички, които се клатеха надолу по гушата му. Устата му избълва още смях, докато ужким вдигаше тост за тълпата.
   — Цезаре! Поздрави с добре дошли посетителите на нашия Форум!
   По заповед на Бакхус изправената статуя, която бе най-отдалечена от тях, започна да жестикулира с ръце и каза, че ще е добре Бакхус да устрои пиршество за тълпата. Отмястото, където стоеше, Памела не можеше съвсем да разбере думите му. Новораздвижената фигура й напомняше на Фред Флинтстоун.
   — Мътните го взели! — промърмори на себе си, използвайки любимата ругатня на асистентката си. — Прилича на разбрицана таратайка.
   — Нека партито да започне! — изкрещя статуята на Бакхус. — Артемида, обърни се към твоите поданици!
   Втората изправена статуя вдигна ръка и Памела с ужас забеляза, че огромните й гърди се подрусваха в такт с движенията й.
   — Само ти да ме примамиш можеш от гората и лова — затова в твоя Форум всички трябва да сме, да! Не спирайте да пазарувате, да пиете и да се забавлявате — особено щом карта „Виза“ притежавате!
   Женският глас звучеше тенекиено, а докато говореше, преметнатите през рамото на статуята колчан стрели и лък засветиха в ужасно неоново червено.
   — Добре казано, прелестна моя! — главата на Бакхус се заклатушка нагоре-надолу с резки, механични движения. — А сега е ред на брат ми. Аполоне, посвири на събралите се!
   Статуята точно пред Памела започна да се обръща, докато застана с лице към тълпата. Арфата в ръцете на Аполон светеше в яркозелено, докато той опъваше струните й. Музиката се разнесе от една полускрита колона до краката на Памела.
   — Да, Бакхус, с моята лира ще даря наслада и вдъхновение.
   — Това трогва сърцето ми! — изрече дебелата статуя с консервен глас. — О, Аполоне, твоята магия е толкова романтична! Но стига! Време е да призовем светлината на деня!
   Статуята на Аполон се поклони тромаво към Бакхус, преди да вдигне ръка. Внезапно куполът на тавана оживя с лазерни светлини, които подскачаха от облак на облак, докато доволният смях на Бакхус изпълваше наситения със сух лед въздух. Прорязващите светлинни лъчи най-сетне се събраха в експлозия от яркост и оставиха фалшивото небе, осветено сякаш бе утро.
   — Сега, мои приятели — изрече Бакхус, когато другите статуи изгаснаха и замряха, а едно петно от прожектор с розов нюанс освети руменото му лице. — Яжте, пийте и се веселете! И помнете — трябва да се върнете за специалното вечерно шоу точно в осем часа! До тогава — Carpe diem4
   Когато безумният му смях утихна и се отприщиха спонтанни аплодисменти, Памела дочу една жена, облечена в червен клин, да казва на приятелката си:
   — Не е ли по-хубаво от последния път, когато бяхме тук?
   — Аха — отвърна приятелката й.
   — О, Господи… — изстена Памела.
   Трета глава

   — Не, не бива да се тормозиш. Знам точно какво те кара да изглеждаш толкова притеснена. — Еди потупа ръката й. — Парите не са проблем. Няма да си спестя нито един разход, за да реализирам идеята си.
   — Може да вярвате на думите му, госпожо. Еди ще ви осигури всички средства, от които се нуждаете.
   Памела погледна вдървено нагоре към високия мъж.
   — Колко непоносимо грубо от моя страна — рече Еди. — Памела, нека те представя на моя асистент, Джеймс Риджууд. Джеймс, това е нашият многоуважаван интериорен дизайнер, Памела Грей.
   — Удоволствие е да се запозная с вас, госпожо — Джеймс пое ръката й в силно, сухо ръкостискане.
   Еди плесна длани в пълните си бедра.
   — Едва сдържам вълнението си! Сега, след като видя прекрасния фонтан, кажи ми, Памела, какво мислиш?
   — Какво мисля? — Памела повтори въпроса, за да спечели малко време. С Еди седяха един до друг на една от фалшивите мраморни пейки, подредени в кръг около притихналия фонтан. Заради пълнотата на писателя скамейката, която нормално побираше трима или дори четирима души, сега бе пълна, така че Джеймс трябваше да стои прав отстрани. Памела премести безпомощно поглед от блесналите очи на Еди нагоре към Джеймс, който я гледаше със сериозното, внимателно изражение на ученик. Той нямаше да й помогне, осъзна Памела. Джеймс също се бе запалил по интериорната трагедия.
   — Да! Какво мислиш за това да оформиш централната част на дома ми като този фонтан?
   Памела погледна Еди внимателно. Големият мъж не се преструваше. За съжаление това не бе шега. Той наистина искаше проклетото нещо. Тя прочисти гърлото си и пое дълбоко въздух, преди да се гмурне в отговора си.
   — Определено е необикновена идея.
   Еди и Джеймс закимаха в знак на ентусиазирано съгласие.
   — Имам обаче някои първоначални притеснения. Първо — тя направи жест към огромното водно фиаско — размера. Ако си спомням правилно, каза, че домът ти е грубо хиляда и сто квадратни метра. Това, разбира се, е просторно жилище, но се опасявам, че дори имот с тази площ не може да побере фонтан с такива — тя спря, мълчаливо изключвайки думи като „чудовищни“ и „гротескни“ — величествени размери.
   Еди отметна глава назад и се разсмя от сърце, което накара няколко човека да спрат и да го зяпнат.
   — Сега разбирам шокираното ти изражение, скъпа. Аз не искам фонтанавътревкъщи, а на централно място в двора ми. Джеймс, покажи на нашата Памела какво имам предвид.
   Усмихвайки се, Джеймс вдигна великолепно кожено куфарче с цвят на бургундско вино и извади дебела кафява папка, която й подаде. Памела я отвори и видя подробни цветни рисунки и планове на изискана вила в италиански стил. Бе построена под формата на огромно U около прекрасен централен двор, покрит с мраморни плочи. Несъмнено бе предвидено дворът да бъде основният акцент. Памела усети как кима, оценявайки архитектурните достойнства на къщата. После примигна и се вгледа отблизо в рисунката. Върху цветната интерпретация на стилния двор някой бе надраскал с молив различни промени. „Да се отсекат дървета. Да се замени с римски колони, може би златни, като във Форума?“
   Златни колони? Очите й се плъзнаха към една колона близо до тях. Като в странна кръстоска между бардак и погребална зала, тя бе покрита с безвкусна боя, имитираща мрамор. Горният край на колоната бе инкрустиран с натруфени спирали от злато. Памела бе доволна, че е седнала, тъй като коленете й определено се подкосиха. Зачете отново вмъкнатите с молив бележки. „Вместо с плочи, подът да изглежда като улиците на Форума.“ Ужасена, Памела погледна в краката си. „Улиците“ на Форума не бяха нищо друго, освен цимент, обработен така, че да изглежда като евтина имитация на камък, след което бе боядисан в кално кафяво и лустросан. Не е възможно Еди да иска да смени легендарния травертин сцимент.
   — Сега разбираш ли? Искам да пренеса този фонтан в двора на моя дом.
   Памела почувства как отваря и затваря уста като риба на сухо, опитвайки се да измисли какво да каже.
   — Разбира се осъзнавам, че макар дворът ми да е голям, не е достатъчен, за да побере точно копие на фонтана. Ето защо реших, че искам миниатюрна версия. Махни Цезар, Артемида и Аполон. — Той отправи топъл поглед към централната фигура. — Трябва обаче да запазиш Бакхус. Богът на виното и плодородието. В дома ми виното е винаги добре дошло, както и плодородието — той се изкиска боботещо. — Е, законите на кавалерството ми напомнят, че такива неприлични теми не са подходящи за ушите на една дама. По тази причина засега ще кажа само, че искам да насърча плодовитостта на творческата сила и писаното слово.
   Памела игнорира палавия блясък в очите на едрия мъж. Определено не искаше да влиза, в каквито и да е спорове за плодовитост с него.
   — Нека видим дали съм ви разбрала правилно. Това, което искате, е атмосферата на този фонтан, нещо с основната му форма и дизайн, само че в по-малък мащаб.
   — Именно! — Еди се ухили. — И разбира се, ще искам да е анимиран.
   Устата на Памела отново зяпна, но този път тя не си направи труда да я затвори.
   — Из-извинете… ъъъ… гос… господин Фауст?
   Памела се обърна и видя трима тийнейджъри с пъпчиви лица, които стояха зад нея. Всеки от тях стискаше здраво по едно копие с дебели корици на „Колоните на меча“, докато се блещеха възторжено в Еди.
   — Това… това сте вие, нали? — запелтечи най-високият от тримата.
   Еди кимна:
   — Това съм аз, Е. Д. Фауст.
   — Жестоко!
   — Казах ти, че е той — високото момче хвърли на съмишлениците си победоносен поглед. — Току-що си купихме „Колоните“. Би било направоневероятно,ако ни дадете автограф, молим ви!
   Памела не можа да се стърпи да не се усмихне на момчетата. Бяха сладки по своя непохватен начин, като млади жребчета. После забеляза, че дундестият хлапак, който беше най-близо до нея, се опитва да погледне в деколтето й. Тя се намръщи и си оправи сакото. Мъже! На петнайсет или петдесет години, някои неща не се променят.
   — За мен ще бъде огромна привилегия да сложа подписа си върху тези книги за вас, младежи! Елате! Кажете ми как се казвате — Еди направи великодушен жест.
   — Тейлър! — Пълното момче забрави за бюста й, изпреварвайки своите приятелчета, които крещяха „Джейми“ и „Адам“.
   Смехът на Еди прогърмя сърдечно, но щом момчетата се понесоха, Памела забеляза как писателят изстрелва остър поглед към асистента си.
   — Госпожице Грей — гласът на Джеймс прозвуча леко нервно, когато се наведе над нея и заговори в ухото й. — Страхувам се, че нямаме много време. Всичко, от което имате нужда, е в този куфар, — той й го подаде — включително ключът от вашата стая. Вече съм ви регистрирал, а Робърт се погрижи багажът ви да е качен в стаята.
   — Тованаистинае Е. Д. Фауст.
   — Знаех си, че познавам отнякъде този човек!
   Памела се огледа изненадано. Няколко души сочеха Еди и говореха на висок глас.
   — Желанието на Еди е да прекарате този уикенд, като просто попивате атмосферата на Форума и на Цезар Палас. В понеделник сутринта той ще изпрати за вас кола, която да ви откара в къщата. Всички подробности ще намерите в куфарчето. Дотогава, мислете за идните два дни като за приятен престой сред магията на Лас Вегас.
   — Е. Д. Фауст! Уау! — бяха думите на един останал без дъх мъж, който изтича до Еди, блъсна встрани зяпналите тийнейджъри и енергично подаде ръка. — Имам всичките ви книги.
   — Одобрявам вкуса ви за литература, сър!
   Тонът на Еди беше весел, но острият поглед, който хвърли на Джеймс, не можеше да бъде сбъркан.
   — Има още инструкции в куфарчето, както и телефонни номера за контакт, ако имате нужда да се свържете с нас преди понеделник. Сега трябва да се погрижа за него — бързо привърши Джеймс.
   Памела наблюдаваше как Джеймс маневрира през растящата тълпа, обявявайки, че господин Фауст трябва да върви, тъй като му предстои важно интервю, за което не бива дазакъснява. Еди надигни тежкото си тяло от скамейката, намигна на Памела и започна да си проправя път към изхода с добре отиграно нежелание. Навалицата го последва, все още в надпревара за подписа му върху нечия тениска или дори върху нечия ръка.
   Останала назад, Памела бавно и с изумление поклати глава. Тя загледа тълпата, която се движеше надолу по изкуствената улица след автора на фентъзи романи и се почувства като Алиса след падането й в дупката. А тълпата продължаваше да расте, основно от момчета тийнейджъри и мъже със заметнати върху оплешивяващите глави перчеми, с бели чорапи, вдигнати до коленете. Бяха се струпали около Еди и Памела видя как високата фигура на Джеймс избутва писателя напред, докато отчетливият му смях се носи към нея. Еди беше като рок звезда — абсурдна рок звезда, но все пак рок звезда. Удивително! Тя не бе имала никаква представа за това.
   Втренченият й поглед се премести отново към безумния фонтан, който за щастие в момента мълчеше. Памела въздъхна. Стъпка по стъпка, напомни си тя. Ще отиде в стаята си, ще се освежи, ще се обади на Върнел, после ще се върне тук да вечеря и — помисли си за това, което бе казала статуята — ще хване вечерното шоу. Няма начин да е по-зле от това, което вече видя.
   — Кажи го пак, Пами. Не може да съм чула правилно.
   — Чу ме правилно, Ви! Отвратителното нещо говори и свети в неонови цветове, кълна се! И той иска същото в двора си.
   Седнала на ръба на огромното легло в луксозния хотелски апартамент, Памела събу едната си обувка на висок, тънък ток и потърка свода на крака си.
   — В двора на прекрасната италианска къща тип вила?
   — Същия.
   — Мътните го взели!
   — Това си помислих и аз — каза Памела.
   — По-зле е от изгряващата Венера — изсумтя Ви. — Глупав триножник!
   Както винаги, определението разсмя Памела. Триножник — беше й обяснила Върнел три години по-рано, когато започнаха да работят заедно — бе лесбийска жаргонна дума за мъж. Ви съвсем определено беше лесбийка. Не беше мразеща мъжете, цинична лесбийка. Върнел Уилсън харесваше мъжете. Просто не й харесваше да спи с тях. Беше го обяснила на Памела по следния начин: „Мъжете ме отегчават. След като бях известно време с един от тях, мисля, че по-скоро бих си пръснала мозъка, отколкото да се събуждам до него и да слушам празните му мъжки глупости до края на живота си. Докато жените…“ Лешниковите й очи заблестяха, а ухилената й физиономия заприлича на лицето на игриво малко духче. „Жените мога да слушам до безкрай!“
   И това беше една от многото силни страни на Върнел — да слуша жените. Тя никога не притискаше клиентките да взимат бързо решения и сякаш инстинктивно разбираше какво точно имат предвид, когато искат „онзи пурпурносин нюанс някъде между нощното небе и теменужката“.
   Макар да нямаше образование по интериорен дизайн, Върнел бе професионален художник и графичен дизайнер, за което свидетелстваха фантастичният уеб сайт и уникалното лого на „Руби Слипър“. Тя имаше усет за цветовете и материите и беше умна бизнесдама. Наемането на Ви за асистент бе първото от поредицата добри решения, които Памела взе, когато започна собствен бизнес. Ви обичаше да казва, че това, че избра нея пред ятото гейове, кандидатствали за същата позиция, разкрива високата степен на развитие на Памела.
   Памела сподави смеха си, преди да е станал истеричен.
   — Не знам, Ви. Това може да е проектът, който няма да успея да превърна в нещо стилно. Искам да кажа… моля те! Той иска римски Либераче. Абсолютно безвкусно!
   — Хей, прекалено рано е да се отказваш. И помни, петък вечер е и си във Вегас.
   — Да, да, да. Няма значение. По-важното е как върви проектът на Катрин Греъм? Очевидно още дишаш, значи не те е довела до самоубийство?
   — Хей, имай ми малко доверие. Аз харесвам старицата.
   — Сигурно. Така както харесваш да ходиш на зъболекар — отвърна Памела.
   Ви се разсмя.
   — Не, наистина. Започва все повече да ми допада. Още мразя нейните безброй котки и нямам представа как жена, която пуши цигара от цигара и пие бренди, сякаш е вода, може да е жива и здрава на осемдесет и седем, но мръсното й чувство за хумор е станало почти чаровно.
   — А идеите й за цветове са…
   — Разубедих я от пурпурните и розови тонове. Всъщност се спряхме на жълто, сиво-зелено и една идея червено. Когато свършим с екстериора, тази гигантограмадна викторианска къща ще изглежда по-скоро на десет, отколкото на сто и десет години.
   — И ще започнем да работим вътре.
   Памела и Върнел въздъхнаха едновременно.
   — Е, това върви добре. А претапицирането на Старнз?
   — Всичко е наред, Памела. Също и с подовата настилка на официалната дневна на Бейтс, и с обработката на прозореца на Такери. Моля те, ще спреш ли да се тревожиш за работа? Ти се погрижи за най-критичните неща, преди да тръгнеш — сега аз мога да движа текущите задачи. Ако се запъна с нещо ново, ще ти се обадя.
   — Обещаваш ли?
   — Абсолютно! И хей, ето една идея. Защо не отделиш малко време за себе си?В Лас Вегас си,за Бога! Излез, позабавлявай се. Дявол го взел, може и да поиграеш малко хазарт.
   — Хазарт?
   — Пами, във Вегас хазартът е навсякъде — каза Ви.
   — Не мисля, че ще ми хареса. Изглежда ми безсмислено. Да дам парите си, без да получа в замяна храна, вино, дрехи или някакви мебели? Не мога да си представя що за удоволствие е това.
   — Пами, според мен изпускаш същината.
   — Която е?
   — Бъди малко откачена! Отпусни се! Може да удариш джакпота.
   Замислена, Памела наклони глава встрани.
   — Може и да имаш известно право, Ви. Може би цялото ми отношение към този проект е грешно. Вместо изискано, трябва да мисля ексцентрично.
   — Даа — отвърна Ви. — Човекът е пълен с пари и въпреки че звучи леко откачен, ти каза, че ти се струва приятен.
   — Приятен е — съгласи се Памела.
   — Е, тогава, погледни на нещата така: Е. Д. Фауст си изкарва хляба, като създава фантастични светове. Той просто иска да създадеш един фантастичен свят за него — свят, в който да живее. Престани да се стресираш, опитвайки се да го превърнеш във визия за „Аркитекчъръл Дизайн“. И Пами, когато казах, че трябва да отделиш време за себе си, нямах предвид да е свързано с работата ти — Ви спря и гласът й стана сериозен. — Откога не си излизала в отпуска?
   — Ти и аз ходихме…
   — Не, не говоря за бизнес пътувания. Говоря заотпуска.
   Памела въздъхна. Ви знаеше отговора на този въпрос толкова добре, колкото и тя самата. Бяха минали години. Последната й отпуска беше с Дуейн — истински кошмар. Само двамата, в шикозен мексикански курорт, който се грижеше за двойките и тяхното уединение. Мястото бе предоставило на Дуейн всичката пиячка, която можеше да изсмуче и много време насаме, в което да я обсебва. Не я изпусна от очи шест дни. Само като си спомнеше за това, Памела се задушаваше. Откакто го напусна, наистина не беше мислила за ваканция. Нямаше време за това!
   — Не исках да събуждам стари спомени, Пами — гласът на Ви прозвуча меко в слушалката. — Просто искам да помислиш откога не си се отпускала и не си се забавлявала истински. — Ви замълча, пое дълбоко въздух и продължи със същия успокоителен тон. — Дори не си излизала на среща, откакто скъса с Дуейн.
   — Излизала съм на среща! Излизах със… ааа… — Памела се мъчеше да си спомни името на текстилния представител, който я беше завел на обяд няколко месеца по-рано.
   — Гейове не се броят, особено ако не си спомняш как се казват — присмя й се Ви.
   — Как-се-казваше не е гей.
   — Ако го наричаш Как-се-казваше, няма значение дали е гей или не. Някой друг?
   Памела прехапа устни.
   — Така си и мислех. Пами, във Вегас си. Петък вечер е. Имаш много пари. Ти си необвързана и изцяло на разположение. Не! — отряза тя, преди Памела да понечи да спори. — Не започвай! Лепкавият екссъпругооткачалник не те е тормозил от шест месеца и вече си официално разведена от година и половина. Определено не си от застаряващите или лабилните. По дяволите, дори всичките ти зъби са на мястото си! Ако умея да преценявам жените — а знаеш, че съм отличен познавач — то ти си зряла и готова.
   — Мислиш, че ще се хвърля в някоя евтина любовна връзка, ала Вегас за уикенда?
   Ви нямаше нужда да вижда Памела, за да си представи строгата линия, в която бе стиснала устните си.
   — Не, по дяволите. Не се надявам на толкова много. Сериозно, Пами, всичко, което искам да кажа е, че е време да се отпуснеш и да дадеш шанс на срещуположния пол. Нямаш нито една проклета задача до понеделник сутринта, така че ето идея — пофлиртувай малко.
   — Да пофлиртувам?
   — Да пофлиртуваш! Означава да проведеш сдържан, прелъстителен разговор с някой триножник.
   — Може ли да го нарека триножник? — изкиска се Памела.
   — Само ако искаш да се присъединиш към моя отбор.
   — Може би е по-лесно.
   — Това е поредният хетеросексуален мит за хомосексуалните връзки, но в момента не говорим за моя жалък любовен живот, а за твоя несъществуващ такъв. Пами, сега е подходящият момент, а ти си на перфектното място. Не е нужно да разтваряш крака — само отвори съзнанието си. Провери дали можеш да взаимодействаш поне с един мъж не само професионално.
   Памела долови скритото притеснение в гласа на приятелката си. Наистина ли бе общувала с мъжете само като с бизнес партньори, откакто се бе развела? Не беше нужно дори да формулира докрай въпроса си наум. Вече знаеше отговора. Като помисли за това, Памела усети как една малка искра гняв започва да се разгаря в нея. Дуейн би се развълнувал да узнае, че я е превърнал в асексуална работохоличка. Това би означавало, че все още може да я контролира.
   — Флирт — каза Памела.
   — Флирт! — повтори твърдо Ви.
   — Добре, може би си права — Памела се насили гласът й да прозвучи весело. — Работя твърде много. Ще мисля за този уикенд като за кратко бягство от реалния свят, а работата ми ще бъде приключение в страната на фантазията.
   — И може би дори ще поиграеш хазарт? — не преставаше Ви.
   — Може би… малко.
   Четвърта глава

   — Днешните смъртни са странни — Артемида се обърна към брат си, докато наблюдаваше един ред от развлечени жени, дърпащи ръчките на някакви машини, които мигаха, тракаха и тръбяха противни неща като „Колело на съдбата“. — Сякаш лъскавината и блясъкът на кутиите ги омагьосват.
   — Монетни автомати — поправи я Аполон.
   Артемида го погледна озадачено.
   — Спомняш ли си какво ни каза Бакхус? Тези кутии се наричат монетни автомати.
   — Монетни автомати или блестящи кутии, каква е разликата? Остави на Бакхус да слуша смъртните.
   Жена на средна възраст, със суичър и клин, спря за момент играта и погледна намръщено богинята, преди да пусне още пари в машината. Аполон хвана лакътя на сестра си ия отдалечи от тракането на машините.
   — Не трябва да те чуват да говориш по този начин. И не съди толкова строго Бакхус. Знаеш, че Зевс му заповяда да ни обясни навиците на днешните смъртни, за да можем по-лесно да се смесим с тях. Аполон млъкна и се вторачи изумено в един мъж в безвкусен бял гащеризон, украсен с изкуствени диаманти, който накара група жени да се разпищят от възхищение, като въртеше ханша си и пееше нещо в смисъл, че е „целият разлюлян“5.
   — Ако ме питаш, доволен съм, че Бакхус разбира този свят. Голяма част от него е пълна загадка за мен.
   — Добре! Ако това ще те накара да спреш да се цупиш, ще направя чар на жената, за да компенсирам грубостта си.
   Със саркастично щракване на дългите си, добре оформени пръсти, Артемида накара машината на жената да спре на перфектен ред черешки. Жената изпищя и скочи на крака. Светлините замигаха, а оглушителният вой на сирените възвести, че е спечелила джакпота. Артемида гледаше с отвращение цялата суматоха.
   — Днешните смъртни щяха да са далеч по-интересни, ако приличаха на сладки малки кученца, вместо да приличат и да звучат като охранени свине, готови за кланицата.
   — Те не са домашни любимци. Нито пък са животни — сряза я Аполон. — И не забравяй, че Зевс ни нареди да не се намесваме в живота им.
   — Аз не се намесих, а направих дар. Има огромна разлика. Ако се бях намесила, щях да изгоря ужасните дрехи, с които се е покрила.
   Смехът на Артемида, предизвикан от собствените й думи, звучеше като сладка музика. Няколко мъже се обърнаха и й отправиха горещи погледи, които богинята напълно игнорира.
   Брат й измърмори някакъв несвързан отговор.
   — Аполоне, какво ти е?
   — Нищо ми няма! — отвърна той и отново я хвана за лакътя. Поведе я покрай оживените маси за рулетка и блек джак, към един от многото барове, удобно разположени на различни места в цялото казино. Въпреки че двамата безсмъртни носеха туники, които разкриваха голяма част от гладките им тела, те се вписваха отлично в шарената тълпа от служители на казиното и вегаски купонджии. Хората забелязваха поразителната им красота и необикновената грация, с която се движеха. Как биха могли да не забележат? Но никой не смяташе за странно да срещне двойка, която бе облечена така, сякаш току-що е дошла от улиците на древен Рим. В края на краищата, това беше Цезар Палас в града на греха. Тук може да се види всичко.
   Аполон бръкна в една гънка на туниката и измъкна хартиите, които Бакхус неохотно бе дал на Олимпийците, обяснявайки, че модерният свят ги използва като средство за плащане. Аполон махна на сервитьорката и макар това да бе едва третото му идване в Царството на Лас Вегас, уверено си поръча питието, което безсмъртните бяха обикнали:
   — Два пъти мартини с водка, много студено, с повече маслини, разбито, не разбъркано6.
   — Кой си ти, съкровище? — сервитьорката изпърха флиртаджийски с подозрително плътните си мигли. — Цезар или Джеймс Бонд?
   — Нито единият — отвърна той с горчиво-сладка усмивка. — Аз съм Аполон.
   — Готова съм да ти повярвам, красавецо — тя изгледа похотливо мускулестото му тяло и се врътна към бара.
   — Нищожни създания — Артемида сви презрително устни след сервитьорката.
   — Не са нищожни. Просто са се променили.
   Артемида поклати глава.
   — Какво става с теб?
   Аполон помисли дали да не отговори с обичайното „нищо ми няма“, но когато очите им се срещнаха, видя в погледа й истинска тревога. Той сви рамене, опитвайки се да изглежда безгрижно.
   — Може би и аз съм се променил.
   Артемида усети как малката бучка тревога в нея се уголемява и втвърдява.
   — Променил? Какво имаш предвид?
   Аполон не отвърна. Изчака сервитьорката да им донесе питиетата и когато проговори, дълбокият му глас прозвуча тъжно.
   — Питала ли си се някога кое обича — тялото или душата?
   — Кое обича? Що за въпрос? — изненада се Артемида.
   — Въпрос, който ми зададе една смъртна и на който не можах да отговоря. Очевидно и ти не можеш, сестро.
   Хваната натясно в полупияно състояние, Артемида преглътна, обмисляйки внимателно притеснителните думи на брат си.
   — Онази проклета объркана смъртна, която се всели в тялото на Персефона! Тя направи това с теб, нали? — остро каза Артемида.
   — Смъртната никак не беше объркана. Тя съвсем ясно избра Хадес вместо мен. Както и богът на подземния свят избра нея пред всички останали жени, смъртни и безсмъртни.
   — Е, надявам се глупавата смъртна да почита достойно Хадес. Може да властва над мъртвите, но е бог и независимо колко странни са вкусовете му, заслужава раболепно обожание.
   Аполон потърка челото си, сякаш има главоболие.
   — Нещата помежду им не стоят така. Трябва да ги видиш заедно, Артемида. Около тях витае удовлетвореност, която не може да се опише с думи. Навярно не може и да се разбере… — и след кратко мълчание добави — или поне аз не мога да разбера.
   — Наблюдавал си Хадес и Персефона? — изумена, Артемида впери поглед в брат си.
   — Не Персефона, а смъртната Каролина. Хадес не желаеше Персефона. Той обича душата на смъртната жена, а не на безсмъртната богиня. И не, не съм ги наблюдавал. Поне некакто ти си го представяш. Бях гост на Хадес в подземния свят… няколко пъти — завърши той бързо.
   Значи ето къде се бе запилявал в последно време. Артемида бе решила, че посещава Древния Свят, за да нагледа оракула си или да забърка нещо интересно, може би една-две незначителни войни. Вместо това той бе гостувал на Хадес в подземния свят? Колко странно!
   — Хадес винаги се е различавал от нас, както и от останалите богове. Защо позволяваш на странностите му да те тревожат?
   — Ти не разбираш нищо, Артемида!
   Очите му гледаха тъжно и вглъбено, което още повече разтревожи Артемида.
   — Обясни ми тогава — настоя тя.
   — Хадес не ме тревожи. Нито пък смъртната, която той обича. Аз сам се тревожа.
   — Говориш безсмислици.
   — Може и така да е, но ми е трудно да разбера сам себе си. Всичко, което знам е, че за пръв път, откакто съществувам, зърнах нещо, което желая, а нямам представа как да го получа.
   Първата мисъл на Артемида бе да му се присмее и да му напомни, че жените са лесна плячка, но нещо в гласа му спря резкия й коментар. Вместо това тя се взря внимателно в брат си и отпи от питието си.
   Аполон изглеждаше уморен, а той никога не изглежда уморен. Възможно ли е да тъгува по смъртна жена? Артемида си спомни за последната смъртна, която бе отхвърлила любовта му. Казваше се Касандра, но тогава той не се затвори в себе си. Ядоса се — толкова се ядоса, че й отне пророческата дарба, дадена й от него. Но смъртни като Касандра бяха изключение. Аполон беше прочут любовник. Нимфи припадаха, само като им се усмихнеше, дори богини се надпреварваха за вниманието му. Възможно ли е желанието за някаква смъртна жена така да е замъгли паметта му, че да забрави собствените си способности на прелъстител?
   В този момент настана някаква суматоха и отвлече вниманието й от Аполон. Недалеч от тях малка група горски нимфи, облечени в прозрачни бели роби, говореха шумно и развълнувано, без изобщо да си дават сметка, че всички смъртни мъже наоколо ги зяпат жадно.
   Аполон проследи погледа й и се усмихна топло към светлата група.
   — Може би не е особено мъдро нимфите да бъдат допуснати в днешния свят.
   — Нека се позабавляват, те са безобидни.
   — Стига да не си смъртен мъж, съблазнен от тях — кисело иронично вметна Аполон.
   Сякаш погледът на красивия бог ги призова и няколко нимфи дотичаха при Аполон.
   — Господарю! Чухте ли? Бакхус ни помоли да забавляваме смъртните!
   — Да! Ще изпълним ритуал за призоваване.
   — Трябва да ни гледате, господарю!
   — Да, моля ви, елате да ни гледате!
   Нимфите се разсмяха, съблазнително извиха тела пред любимия си златист бог и палаво се отдалечиха.
   Артемида се засмя на детинската им жизнерадостност, но когато погледна Аполон, видя, че той се е втренчил с намръщени вежди в малката група.
   — Какво ще призовават? — промърмори Аполон повече на себе си, отколкото на сестра си.
   Артемида отхапа от последната си маслина.
   — Благоденствие… плодородие… добро здраве… нали знаеш — нормалните неща, за които нимфите танцуват. Ще ядеш ли тази маслина?
   Аполон поклати глава. Сестра му набоде маслината на клечката си за зъби и я мушна в устата си.
   — Зевс категорично ни каза, че не трябва да използваме силите си, за да се месим в делата на днешния свят.
   — Кълна се в брадата на Зевс, станал си мрачен като мъртвия Тирезий!
   Артемида не можа да обуздае гнева си и той направо запращя около тях. Клечката за зъби в ръката й избухна в пламъци. Подразнена, богинята завъртя очи и издуха пепелта.
   — Животът на смъртните е като техните малки дрънкулки — крехък, лесен за употреба и също толкова лесно заменим.
   — Сравняваш смъртните с парчета дърво? — Аполон все още гледаше отнесено в посоката, в която се скриха нимфите.
   — Защо не? — тя въздъхна и позлати глава. — Ох, добре! Хайде да отидем и да се уверим, че нимфите няма да забъркат нещо с безценните ти смъртни.
   Аполон се поколеба, но Артемида го издърпа от стола.
   — Никога не се знае — прошепна тя с престорена загриженост.
   — Някой нищо неподозиращ смъртен може да бъде въвлечен в призоваването и да ни помоли за помощ. Чувам го:„велики Зевсе, моля те мълния да осакати кучето на съседа ми, защото лае цяла нощ!“
   Аполон поклати глава и неохотно тръгна с красивата си сестра.
   — Не бива да омаловажаваш ритуала за призоваване — каза той, докато прекосяваха казиното. — Знаеш не по-зле от мен колко зло е причинено от смъртни, които са обвързали боговете да им помогнат.
   — За смъртните от древността си прав — като Парис и Медея например. Но това не е Древният свят. Тези смъртни не знаят нищо за нас.
   Артемида гледаше с отвращение как един оплешивяващ, пухкав мъж купува шепа големи пури от оскъдно облечена млада жена с табла.
   — Всичко, което ги интересува сега, е… — красивата богиня замълча, докато дебелакът се пресягаше да опипа отзад късата пола на момичето с пурите. С леко движение на пръстите си, Артемида го накара да се спъне и да падне по лице. Богинята се засмя самодоволно, когато пурите се разпиляха по пода и мъжът изруга на висок глас.
   — Всичко, което ги интересува сега, е повърхностното задоволяване на самите тях — завърши тя.
   Докато минаваха покрай мъжа, Артемида умишлено настъпи една от пурите, която бе паднала наблизо и я смачка добре върху украсения килим.
   — Тогава разликата между боговете и смъртните не е голяма — измърмори Аполон.
   Артемида не обърна внимание на хапливата забележка.
   — Ние сме богове. Задоволяването на нас самите е наше право.
   — А ако върховното задоволяване на нас самите не е достатъчно?
   — Попита той с тих глас.
   Артемида усети как гневът й отново се надига. Очевидно нещо не е наред с брат й. Неговото мрачно, самосъжалително настроение ужасно я изморяваше.
   — Какво предлагаш, братко? Какъв друг живот можеш да искаш, освен нашия? Огледай се — тя посочи смъртните, които се щураха наоколо като безмозъчни мухи. — Ние се държим като по-висши, защото сме по-висши! Животът на смъртните е нещо временно. Те са като пеперуди, но без красотата на крилете. Казваш, че днешните смъртни са се променили? Единствената истинска промяна, която виждам в тях е, че вече не ни разпознават, което ми говори, че са загубили дори малкото си интелигентност, която някога притежаваха. Погледни какво боготворят сега. — Артемида спря в края на казиното и погледна навън към Форума. — Техните богове са Гучи, Прада, Версаче, Ескада, Виза и Мастър Кард.
   Тя поклати глава раздразнена, че глупавото неразположение на брат й започваше да се прехвърля и върху нея.
   — Губим си времето. Не трябваше ли да следваме нимфите?
   Тя кимна към виещата се пътека от златист прах, която полубожествата бяха оставили след себе си. Естествено, смъртните също бяха забелязали блещукащата следа. Заливайки се от смях, много млади жени събираха и размазваха златистия прах върху телата си. Артемида отново се намръщи. Странното им облекло беше объркващо: избелели неща с ниска талия, които Бакхус каза, че наричат „дънки“ и прилепнали горнища в ярки цветове, които стигаха до кръста им. Тези новачки не знаеха ли, че показването на толкова много закръглена плът е доста непривлекателно? Да си похотлив беше едно, но да привличаш вниманието към недостатъците на тялото си — съвсем друго. Богинята си помисли, че тези жени приличаха на отчаяни млади кренвирши.
   — Може и да си права — бавно изрече Аполон, обмисляйки думите на сестра си, докато си проправяха път през шума и суматохата на шумния пазар. — Определено има нещо, което им липсва. Може би е отсъствието на богове и богини в живота им. Но не мисля, че днешните смъртни са чак толкова празноглави, колкото смяташ. Всъщност донякъде напомнят на мен самия. — Той се разсмя на шокираното изражение на сестра си. — Сякаш търсят нещо, което просто не могат да намерят.
   — Ти си бог! Безсмъртен Олимпиец! Няма нещо, което да не можеш да намериш — сурово отвърна тя.
   В този миг очите й се разшириха. Погледът й се плъзна по огромен фонтан, който изхвърляше вода около голи нимфи. Централната фигура в чудовищното нещо беше огромна, намръщена гола статуя на Посейдон с тризъбец в ръка, който гледаше свирепо към пазаруващите.
   — Имат късмет, че Посейдон не изпитва желание да посети царството им. Това негово голо копие определено не предава… — тя хвърли бърз поглед към най-интимните части на статуята — истинските размери на бога.
   Аполон се ухили.
   — Сигурно затова гледа лошо.
   Артемида се усмихна, доволна, че брат й започва да прилича на себе си. Може би думите й най-после стигнаха до него.
   — Също така е хубаво, че Лас Вегас не е близо до морето. Понякога Посейдон е доста обидчив.
   Двамата млади богове минаха покрай голям магазин, който се перчеше с логото на Дисни и с копие на излитащ Пегас в реални размери. Артемида надникна вътре.
   — Явно съвременните смъртни са обсебени от Херкулес, Атлантида и лъвовете.
   — Поне са цветни.
   — Всъщност Херкулес не беше толкова хубав — каза Артемида, хвърляйки през рамо поглед към странния магазин.
   — Ти никога не си го харесвала.
   — Беше започнал да оплешивява. Не смятам плешивите мъже за привлекателни, независимо колко тежка работа могат да свършат.
   Свиха край един ъгъл и видяха голяма тълпа, струпана около нещо, което очевидно бе поредният безвкусен фонтан. Артемида се зачуди кой ли сърдит бог е изобразен тук. С брат й не бяха идвали в тази част на Форума при предишните си посещения. Фонтанът бе разположен в центъра на голям площад, ограден с колони с орнаменти. Магазините отстрани се различаваха от онези в другия край на Форума. Тук се наблягаше повече на храната и виното, отколкото на продажбата на дрехи и бижута. Едно от заведенията привлече вниманието й. Евтините златни букви, които натрапчиво оповестяваха имената на магазините и бутиците навсякъде във Форума, тук липсваха. Вместо това букви от прекрасен травертин с издълбани орнаменти, нашарени с жив мъх и пълзящи лози, изписваха името на малък вино бар, „Изгубената изба“.
   Артемида сръчка брат си с лакът и посочи към заведението.
   — Да отидем там. В настроение съм за кървавочервено кианти.
   — Кога не си в настроение за червено вино? — той й се усмихна, хвана ръката й и я поведе покрай тълпата.
   Внезапно светлините, които осветяваха облаците по тавана, притъмняха и смениха цвета си от жълт на бледоморав и теменужен. Тълпата зашумя в очакване, а Артемида и Аполон спряха точно пред „Изгубената изба“. Въпреки че и двамата бяха доста над средния ръст, им беше трудно да виждат над сбутаните един в друг хора. Артемида изпъшка разочаровано. Точно преди да щракне с пръсти, брат й прошепна:
   — Бъди внимателна!
   Тя му намигна и махна дяволито с дългите си пръсти. Хората, които закриваха гледката им, магически изгубиха интерес към шоуто и си тръгнаха. Всички, които се опитахада застанат пред двамата високи, привлекателни Олимпийци, с изненада установяваха, че изпитват непреодолимо желание да изпускат газове — толкова силно, че бързо се извиняваха и хукваха към най-близката тоалетна.
   — Не се тревожи, братко — усмихна се Артемида. — Всеки от тях ще открие по-късно тази вечер, че има невероятен късмет в… как нарече тези дрънчащи кутии? Монетни… —гласът й заглъхна, докато умът й регистрираше шокираното изражение на Аполон. Тя обърна глава и проследи изумения му поглед. Очите й се разшириха при вида на седналата в центъра на шуртящия фонтан статуя, която се завъртя бавно към тях и заговори.
   — ЕЛА, ЧОВЕКО! ЕЛАТЕ, ХОРА! ЕЛАТЕ ВСИЧКИ ВИЕ В МОЛА!
   — Тази ужасия прилича на Бакхус! — ахна Артемида.
   — Мисля, че е Бакхус — отвърна Аполон, като се стараеше да не говори високо.
   Статуята отвори уста и се изкиска.
   — О, но тази вечер имаме специално шоу за вас! Нимфи, повелявам ви да танцувате по двойки за веселящите се хора във Вегас!
   Както бе заповядал, двойки нимфи се отделиха от местата си в края на тълпата и за наслада на публиката от смъртни започнаха прелъстителен танц около фонтана в такт с вървящата на запис музика от звънци, гайди и рогове. Златен блясък като ореол осветяваше красивите горски божества, докато те се въртяха, подскачаха и се веселяха със свръхчовешка грация.
   Статуята на Бакхус механично заклати глава в знак на одобрение. Когато отново проговори, брадичките му се разтресоха като желе:
   — Нимфи, магията на вашата прелест е чиста и истинска. Кажи ми, Аполоне, какво мислиш ти?
   Като чу раздвижената статуя да го нарича по име, Аполон подскочи от изненада и излезе половин крачка напред. После тялото му замръзна, когато една от по-малките статуи оживя, завъртя се и отговори:
   — Съгласен съм, че са прелестни, нежни и сияйни. Тази вечер аз ще ги направя още по-красиви с магията на моята безсмъртна светлина!
   Истинският Аполон стоеше онемял, вторачен в собствената си карикатура. В следващия миг музиката се усили и започна лазерно шоу. Нимфите ускориха темпото на своя танц под спонтанните овации на запленената публика.
   — Как смее! — изсъска Артемида, но щом пристъпи напред с пламнали очи, Аполон хвана ръката й.
   — Почакай! Не можем да направим нищо пред всички тези смъртни.
   — Трябва ми само моят лък и една-единствена стрела. Бакхус ще съжалява вечно за малката си безвкусна шега — рече Артемида.
   Аполон поклати глава и погледна статуята, която се предполагаше, че трябва да изобразява него.
   — Можеше да се потруди повече, че поне малко тази статуя да заприлича на мен.
   — Това е богохулство — в гласа на Артемида прозвуча заплаха.
   — Лирата ми наистина ли свети в зелено? — Аполон се опита безрезултатно да сподави смеха си. — И моля те, кажи ми, че главата ми не е толкова голяма.
   Думите на сестра му бяха заглушени от рева на Бакхус:
   — Прекрасна Артемида, колко красива си ти! По твоята царствена заповед призоваването ще се състои.
   Беше ред на Артемида да разтвори втрещено очи, когато едно неласкаво нейно копие започна да свети. То се обърна и вдигна дебелата си ръка. Артемида зяпна, щом чу статуята да говори с механичен женски глас, нямащ нищо общо с нейния.
   — Това аз смятам да направя и тази вечер дръзвам да изпратя чрез нимфите във въздуха блестящ, магията на призоваване сред вас. Така обсипвам ви с мойта сила — и тукнощес тя нека се разстила.
   В същия миг нимфите започнаха да припяват в тихо хипнотично жужене, докато вървящата на запис музика избледня и се превърна в смътен фон, на който се открояваха сладките им гласове.
   — Той отиде твърде далеч! — очите на Аполон потъмняха. Никой не може да се подиграва със сестра му, било то и безсмъртен. Но Аполон с изненада усети как ръката на Артемида стиска неговата. Този път тя го спря да не излезе напред.
   — Чуй нимфите — гласът й излъчваше напрежение.
   Аполон сподави гнева си към Бакхус и се заслуша в песента на нимфите. Мелодичното припяване имаше познатото прелъстително темпо и още преди полубожествата да започнат да произнасят думите на призоваването, Аполон усети как космите по ръцете му настръхват в отговор на невидимото надигане на сила, която изпълва въздуха наоколо.
   Вие, които дирите древните пътища,
   помислете
   за връщането на безсмъртните
   и на далечните ваши предци,
   които
   почитат са нявга боговете стари
   и благославяли поля, гори и вятър,
   вода, земя и въздух.
   В тази нощ ние призоваваме
   отминалите времена, отминалите дни.
   Гласовете на нимфите бяха толкова прекрасни, че смъртните, които ги слушаха, едва дишаха.
   — Какво правят те? — Аполон почувства как нещо стяга гърлото му. — Това е истински ритуал по призоваване. Мога да усетя силата — кълна се в брадата на Зевс, тя е почти видима!
   Двамата безсмъртни гледаха безпомощно как нимфите продължават да плетат своята магическа паяжина.
   Празнувайте събуждането на Олимпийците,
   и оживяването на тайнствата древни,
   разцъфването на красотата и плодовитостта.
   Оповестяваме завръщането на боговете
   с магия, възхвала и песен.
   Помощта на древните нека призовем!
   — Трябва да ги спрем! — Аполон тръгна напред, но твърдата ръка на Артемида го спря.
   — Как? — прошепна тя — Как да го сторим, без да направим ужасна сцена?
   Аполон стисна зъби.
   — Но не можем да им позволим да завършат призоваването. Помисли за последиците, ако днешен смъртен се обвърже с помощта на някой бог!
   — Ти помисли, братко. Призоваването е безобидно.
   — Какво говориш? Силата се усеща десетократно по-осезаемо! Явно дългата липса на магия в този свят прави ритуала по-мощен. Това обвързване ще бъде неразрушимо — изрече той през зъби.
   — Това обвързване никога няма да се състои — отвърна убедено Артемида. — Кой тук знае как да изпълни ритуала?
   Чувствената песен на нимфите продължи да изпълва пространството.
   Меки, шептящи ветрове далечни,
   приветствия, изпратени към теб…
   — Трябва да се възлее вино от древните земи — напомни му Артемида. — А после виното да се смеси с кръв. — Устните на богинята се извиха в самодоволна усмивка. — Колко века са минали, откакто тези смъртни са правили кръвоприношение и възлияние? И това дори не довършва ритуала докрай.
   В името на Бакхус,
   Аполон и
   Артемида,
   изпрати силата на боговете чиста, ведра
   и свободна…
   — Желание, почувствано в сърцето, трябва да се изрече на глас, когато призоваването приключи — довърши Аполон вместо нея и раменете му започнаха да се отпускат. — Ти си по-мъдра от мен, сестро. Никой смъртен днес не би могъл да изпълни ритуала.
   Аполон се усмихна на Артемида и отново насочи вниманието си към кръшните нимфи. Сега, когато страховете му се уталожиха, той си позволи да се наслади на изящността на древния ритуал. Ритуалът бе толкова силен, че Аполон не можеше да си спомни кога за последно нимфите го бяха изпълнявали в Стария свят. „Те притежават безмерна красота“, помисли той, позволявайки на магията да го докосне и да завладее духа му. Призоваването беше чисто и искрено. Както обикновено, нимфите искаха да доставят удоволствие на хората и Аполон почувства как безсмъртната му същност отвръща на техния зов. В този момент той искаше да пристъпи сред танцуващите нимфи и да позволи на смъртните да зърнат истинската му сила. Искаше да им разкрие величието на един жив, дишащ бог и да изпълни желанията в сърцата на най-заслужилите, макар да знаеше, че това е невъзможна фантазия. Зевс им забрани да се забъркват с хората и Аполон трябваше да признае, че този път е съгласен с баща си. Днешните смъртни бяха по-добре без намесата на древни, забравени богове. Но докато песента на нимфите се разливаше магически около тях, мисълта, че тези смъртни вече не се обръщат към Олимп, го направи странно тъжен. Щом ритуалът достигна кулминацията си, Аполон се почувства опиянен едновременно от сила и разочарование.
   Помощта безсмъртна е скрепена
   с изречено желание и зов сърдечен.
   Съмнението отхвърлете
   и дайте глас на вашите души.
   Стремим се ние тази нощ
   към правдата на любовта.
   Нека желанията, почувствани в сърцето
   се изрекат
   и както речени са — да пребъдат те!
   В мига, в който нимфите изрекоха финалните думи на призоваването, Аполон и Артемида внезапно усетиха неприятно дръпване — сякаш умовете им бяха впрегнати и онзи, който държеше юздите им, току-що ги бе изтеглил силно. Златистите им глави се обърнаха едновременно и двамата впериха погледи в малка кръгла маса, разположена сред нещо, наподобяващо испански вътрешен двор от Стария свят, пред входа на някакъв вино бар. Братът и сестрата гледаха ужасени как една деликатна смъртна жена, седнала сама, преобърна високата си чаша, финият кристал се натроши и червеното вино се разплиска. Силата, която се рееше във въздуха, улови разливащото се вино и магически го превърна в съвършен ален кръг около смъртната. Тя се опита бързо да почисти растящата винена локва с ленената салфетка. После издаде тих звук на изненада. Пръстът й се бе набол на едно от стъклените парчета и по бялата й кожа запълзяха топли рубинени капчици.
   — Не! — изстена Артемида, когато кръвта на жената се смеси с италианското вино.
   — Тя не може… — започна Аполон, но изпълнените му с ужас думи секнаха, когато жената отвори уста и изрече това, което щеше да промени завинаги живота им.
   Пета глава

   Памела определено усещаше как виното се качва в главата й. Тя изхълца леко и тихо се засмя на себе си.
   — Но, хей, аз съм в града на греха. Защо не? — произнесе тя на глас замъглената си мисъл.
   — Определено си там, скъпа! — обади се някакъв мъж от близката маса, а после й хвърли ослепителна вълча усмивка.
   Невероятната белота на зъбите му почти изгори очите на Памела. Тя прехвърли поглед върху стратегически боядисаната му тъмна коса и надолу към блясъка на златния синджир, който се бе загнездил удобно в гъстите черни косми, залесили мястото точно под врата му. Той й намигна. Двете му приятелчета я погледнаха похотливо и с одобрение. Памела се навъси и се премести така, че да бъде с гръб към тях. После поуспокоена отвори лъскавата люлякова корица на специалното годишно издание на „Калифорния Хоум&Дизайн“, което току-що бе купила от малък павилион и зарови нос в една статия за „ЮроСтоун“ и техните трудни за намиране гранити, мрамори, кварцити и френски варовици.
   Моля ви! Все пак не бе чак толкова подпийнала. Всъщност, не мислеше, че някога е била чактолковаподпийнала.
   Памела не се изненада, когато сервитьорът се появи с чаша евтино шардоне, изпратено от „нейния приятел джентълмена“ на съседната маса. Тя само въздъхна отегчено исе обърна към сервитьора:
   — Благодаря, но ви моля да го върнете — внезапно почувства, че изтрезнява. — Не приемам питиета от мъже, които не познавам.
   Сервитьорът се изненада и това подразни Памела. Да, тя не беше ходила на срещи от… умът й започна да блуждае около реалния брой години, отказвайки да приеме каква голяма част от живота си бе пропиляла с Дуейн. Наистина ли срещите с мъже се бяха променили толкова?
   Господи, чувстваше се стара.
   — Тогава какво мога да ви поднеса, госпожо? — попита сервитьорът.
   Нарече я „госпожо“. Няма съмнение, със сигурност изглежда толкова стара, колкото се чувства. Очите й бавно се преместиха обратно към дългото, елегантно меню, предлагащо отличен асортимент от вина и предястия. Макар че бе изяла огромна салата и бе изпила половин бутилка вино в италианския ресторант до другия фонтан, дългото депресиращо вървене през мола и казиното я умориха. Имаше нужда от нещо за хапване, както и от още едно питие. Определено още едно питие. Очите й светнаха при вида на предястие от подбрани сирена, маслини, и пресен хляб. „Защо не?“, помисли си тя. Беше стара, значи можеше също така да е дебела и щастлива.
   — Моля едно плато с маслини и сирена и бутилка… — тя започна да разглежда италианските червени вина под надписа „Кианти Класико“ с рейтинг, изобразен от три чаши. Очите й светнаха, когато разпозна „Кастело ди Фонтерутоли резерва“, реколта 97-а. Беше попаднала на фантастична статия за италианските вина в последния брой на списание „Уайн Спектейтър“ и бе сигурна, че си спомня името. — Една бутилка „Кастело ди Фонтерутоли резерва“ от 97-а година.
   — Отличен избор, госпожо. Това вино е от Тоскана. Производителят му се хвали, че в древността самите богове са обхождали лозята му.
   — Не се и съмнявам — промърмори Памела под нос, когато сервитьорът се обърна. — Забита съм в приличаща на караванен парк версия на древен Рим, а сега от леко пийнала ще се превърна в съвсем пияна с виното на някакъв заблуден винар.
   Памела въздъхна отново. В началото на вечерта намеренията й изглеждаха толкова хубави. След агитацията на Ви си взе дълъг душ и изсуши късата си коса в разрошена секси прическа. Облече се с идеята да жъне успехи и затова избра малка черна рокля, която на практика си беше жива кражба в края на сезонната разпродажба в „Денвър Сакс“. Обичаше начина, по който роклята завършваше — с мек, женствен волан десетина сантиметра над коленете й. Допълни роклята с нежни обици тип полилей от оникс и блестяща дамска чанта, която бе толкова нелепо малка, колкото и скъпа. Накрая обу pi?ce de resistance7 — чифт дасиумрешзатях черни копринени чехли „Джими Чоо“ с елегантни пеперуди и сърца, избродирани в ярки ретро цветове.
   Преди да излезе от апартамента, Памела се огледа в простиращото се от пода до тавана позлатено огледало: Изглеждаше добре. Много добре! Черната рокля обгръщаше изящното й тяло, а чехлите добавяха към сто петдесет и пет сантиметровия й ръст така нужните девет сантиметра, които правеха прасците й дълги и слаби.
   Да, беше готова за флирт!
   Всичко вървеше добре, докато не спря пред входа на казиното, за да попита един добре изглеждащ мъж в римска униформа къде трябва да плати входната такса. Той се разсмя така силно, че капчици слюнка покапаха по дрехата му.
   — Лейди, не ви е ясна идеята — успя да й каже той между два пристъпа на кикот. — Казинатаискатхората да влизат в тях. Колкото повече хора влизат, толкова повече пари пръскат.
   После се отдалечи, без да спира да се смее и да клати глава. Оттук насетне вечерта на Памела не продължи добре. Вечерята беше чудесна, но обстановката й се струваше все така тягостна. Беше казала на Ви, че ще промени отношението си към този проект, че ще мисли ексцентрично вместо изискано. Но колкото повече разглеждаше Форума, толкова по-отчаяна се чувстваше. Всичко наоколо беше невероятно безвкусно, неелегантно, евтино и крещящо.
   Не — поправи се тя — без „евтино“. Погледът й се спря върху огромния фонтан, където стояха гротескните движещи се фигури на Бакхус, Цезар, Аполон и Артемида. Този фонтан определено струваше сума ти пари, както щеше да струва и безумната имитация, която Еди иска у дома си.
   Сервитьорът се появи с нейното плато с маслини и кристална гарафа с кървавочервено вино. Памела вдъхна богатия аромат на кианти и в главата й изплува образът на „Мерилинс Пица Хаус“ — най-любимото й място за пица в целия свят, което удобно бе разположено малко по-надолу от нейното дизайнерско студио. „Мерилинс“ винаги предлагаха чудесна селекция от италиански червени вина, както и телевизори с големи екрани, по които денонощно вървяха филми с Мерилин Монро. Това кианти определено бе достойно за Мерилин. Памела отпи бавна една глътка и усети мекия траен вкус на отличното вино, после избра една тъмна маслина каламата. Опита и от дебело нарязаната биволска моцарела. Всичко беше превъзходно!
   Животът във Форума, помисли си тя с пълна уста, имаше и своите хубави страни. Храната беше отлична, а изборът от вина — превъзходен, дори и в малко заведение като това. Също така неохотно призна пред себе си, когато киантито разнесе червената си магия по тялото й, че макар екстериорът на магазините да бе крещящ, а дизайнът им — отвратителен, вътре те бяха истински моделиерски рай.
   Определено набегът й с цел флирт не беше минал особено добре. Но вината не беше нейна. Единствената възможност, която бе имала до този момент, носеше златен синджир.Не можеше да се брои. Вярно е също така, че избяга уплашена от казиното след фиаското с входната такса, така че хазартът — засега — не се бе състоял изобщо. Но уикендът едва започваше и тя не бива да мисли за него като за напълно пропилян. Все още не. Може би просто щеше да го превърне в шопинг маратон… или най-малкото в маратон за купуване на обувки.
   Мисълта за нови обувки временно разведри настроението й, но после си представи как Ви би й казала, че е затънала в рутина и се хваща за стари навици, вместо да се впусне в нови преживявания. Памела сдъвка една маслина, докато сервитьорът спря до масата, за да долее чашата с вино. Може би Ви има право. Навярно не се старае достатъчно.
   Памела решително затвори списанието и отново заоглежда обстановката наоколо. Тълпата около фонтана определено се бе увеличила. Една млада жена с невъзможно красива руса коса привлече вниманието й. Тя разговаряше с друго момиче, чиято коса беше също толкова хубава и се спускаше до кръста й в плътна вълна с цвят на сребро. И двете носеха костюми, чиято идея бе да изглеждат сякаш току-що са излезли от улиците на древен Рим, предположи Памела. Ефирната материя в цветовете на облаците се диплеше прелъстително около гъвкавите им млади тела. В един момент те изглеждаха напълно покрити и скромно облечени, в следващия някоя от тях се засмиваше и се завърташе грациозно — почти като танцьорка — при което умело скрита гънка в робата й се отваряше и разкриваше за миг кадифената й кожа. Момичетата сякаш бяха покрити с някакъв златен блясък. Докато се движеха сред туристите в посока към фонтана, оставяха след себе си блестяща диря. Памела отмести поглед от тях и загледа останалата част от тълпата. Нямаше мъж, способен да снеме очи от изкусително облечените жени.
   Тя реши, че това бе отличен ход. Е, поне от мъжка гледна точка. Всъщност, това си беше една съвсем типична ситуацията. Памела продължи да огледжа растящата навалица от хора, струпани около фонтана. Точно както очакваше, повечето бяха жени. Въпреки това двойките оскъдно облечени млади жени продължаваха да се множат. Дали сред тях имаше поне един красив млад мъж, облечен също толкова оскъдно? Разбира се, че не.
   — Обзалагам се, че жените в древен Рим не са се обличали наистина така — промърмори Памела на себе си. — Биха намерили смъртта си, ако го правеха.
   — ЕЛА, ЧОВЕКО, ЕЛАТЕ, ХОРА, ЕЛАТЕ ВСИЧКИ ВИЕ В МОЛА!
   Механичният глас на централната статуя неочаквано прогърмя от високоговорителите, хващайки Памела напълно неподготвена. Тя погледна часовника си изненадана, че часът е вече осем.
   — О, но тази вечер имаме специално шоу за вас! Нимфи, повелявам ви да танцувате по двойки за веселящите се хора във Вегас!
   Е, това вече бе разбираемо. Това бяха актриси, които изпълняваха роли на нимфи. Когато пременените като нимфи млади жени се отделиха от тълпата и започнаха да танцуват около фонтана, Памела трябваше да признае, че бяха много привлекателни. Тя гледаше шоуто, докато отпиваше от виното и си мислеше, че никога не е виждала толкова много скъпи удължения за коса. „Нимфите“ се смееха, въртяха се и подскачаха в изящен кръг, отмятайки плътните си гриви така, сякаш ги имаха по рождение.
   Ужасните статуи на Аполон и Артемида оживяха една след друга. Изглежда гвоздеят на вечерното шоу бяха танцуващите нимфи, които несъмнено бяха по-интересни от редящите лоши рими раздвижени статуи. Памела дори осъзна, че кракът й потропва в такт с пулсиращия ритъм на танца им. Шоуто наистина не беше лошо, помисли си тя, докато пълнеше отново чашата си.
   Вие, които дирите древните пътища,
   помислете
   за връщането на безсмъртните
   и на далечните ваши предци,
   които
   почитали са нявга боговете стари
   и благославяли поля, гори и вятър,
   вода, земя и въздух.
   В тази нощ ние призоваваме
   отминалите времена, отминалите дни.
   Памела се изненада приятно, когато танцуващите момичета запяха. Думите на песента звучаха значително по-добре от глупостите, които декламираха механичните статуи. А гласовете им! О, гласовете им бяха прекрасни! Очарована, Памела слушаше как песента възкресява едно отдавна отминало време, в което хората наистина са вярвали, чесред тях бродят богове и богини и че те могат да изпълнят желанията им. Въпреки циничното си отношение към обстановката наоколо, Памела бе толкова завладяна от изпълнението, че й се прииска да се присъедини към хипнотичния танц на нимфите.
   Това, помисли си тя с подпийнал кикот, който премина бързо в изсумтяване, е напълно нелепо. Особено с нейните деветсантиметрови чехли „Джими Чоо“. Но по някаква причина странното й желание да се весели с измислените нимфи не я шокира. Тя изгледа наполовина празната гарафа — сигурно е от виното.
   Памела примигна, когато темпото на танца се ускори и блясъкът, обграждащ момичетата, сякаш замъгли зрението й — толкова силно, че докато се пресягаше за чашата си, не успя да прецени разстоянието и я преобърна. Гледаше като в забавен кадър как кристалната чаша пада, строшава се върху мраморната маса и пръска червени капчици в алена дъга над пода край нея. С чувство на вина тя грабна ленената салфетка и се опита бързо да попие растящото петно. Слава Богу, чашата беше паднала далече от нея. Щеше да е крайно неприятно, ако беше заляла шикозната си рокля с кианти. Леле, каква мръсотия направи! Май трябва да остави на сервитьора по-голям бакшиш, заради бъркотията, която създаде. Памела още по-усърдно започна да попива виното и в този момент набоде показалеца си на едно парче стъкло.
   — Ох! — тя разтърси ръка, сякаш острата болка я изгаряше. — Мътните го взели!
   Памела гледаше пръстта си и не можеше да повярва какво количество кръв изтича от едно малко порязване. Дори усети леко гадене в стомаха, когато кръвта се смеси с образувалото локва кианти.
   Тя притисна напоената с вино салфетка към пръста си, но дори острата болка от порязването не я отклони от заключението, че шоуто на нимфите бе прекрасно. Те бяха толкова грациозни, а кадифените им гласове сякаш извикваха на бял свят всички разтърсващи емоции, които тя обикновено потискаше… Едно желание се надигна в нея… желание за нещо, което не можеше, или не искаше, да нарече по име.
   Помощта безсмъртна е скрепена
   с изречено желание и зов сърдечен.
   Съмнението отхвърлете
   и дайте глас на вашите души.
   Стремим се ние тази нощ
   към правдата на любовта.
   Нека желанията, почувствани в сърцето
   се изрекат
   и както речени са — да пребъдат те!
   Желания, почувствани в сърцето… Е, щеше й се да не беше разливала виното или да не беше си порязвала пръста. В мига, в който в умът й се появи тази мисъл, тя усети колко е грешна. Да поискаш нещо толкова тривиално след прекрасния танц, изглеждаше почти богохулно. Докато разкопчаваше чантата си и ровеше за кърпичка, която да увие около пръста, внезапно я налегна тъга, че единственото й желание се заключава в това просто да върне назад един незначителен инцидент. Ужасно! Нима вече не беше способна да желае? Това не можеше да е вярно! Със сигурност сърцето й не се беше изсушило. Със сигурност Дуейн не беше разрушил всичко в нея.
   Съмнението отхвърлете
   и дайте глас на вашите души.
   Ехото на думите туптеше в цялото й тяло, в синхрон с пулсирането на раната на пръста й. Не може Дуейн да е съсипал романтиката за нея! Няма да му позволи!
   Нека желанията, почувствани в сърцето
   се изрекат
   и както речени са — да пребъдат те!
   Памела импулсивно вдигна брадичката си и загледа нимфите, които се усмихваха и покланяха грациозно, докато публиката ги аплодираше бурно. Тогава Памела изтърси наглас мисълта, която преследваше ума й, откакто говори с Ви.
   — Желанието на моето сърце е глупавият ми бивш съпруг да не е изсмукал от мен цялата романтика, но всъщност се страхувам, че го е направил. Така че, ако искаш да, ми помогнеш… — тя спря, като се опита да си спомни името на богинята (да помоли женското божество да върне романтиката в живота й изглеждаше най-смислено) и после, чувствайки се малко глупаво, макар че възгласите на тълпата заглушаваха думите й, продължи — ъъ, Артемида, да върнеш романтиката в живота ми.
   В този момент се сети за отвратителното жиголо със златен синджир и добави:
   — О, и още нещо, Артемида! Изморих се от мъже, които се мислят за богове — ако искаш да изпълниш желанието ми, доведи ми мъж, който за разнообразие наистина да е божествен.
   Шеста глава

   — Не е възможно! — възкликна Артемида, след като издърпа все още втрещения си брат в един относително тих ъгъл. — Смъртната изпълни призоваването!
   Аполон поклати безмълвно глава.
   — Дори използва името ти…
   На Артемида й се прииска да го удуши.
   — Мислиш ли, че не знам! Усещам го — тя присви очи и се огледа гневно наоколо. — Къде е онзи дебел тъпак Бакхус? Това е негово дело. Глупостта му стана причина да се случи всичко това. Бакхус трябва да оправи тази каша.
   — Да оправи кашата? — Аполон отмести поглед от смъртната, която току-що несъзнателно бе задължила една древна богиня да изпълни желанието на сърцето й. — Може би имаш предвид да изпълним желанието на смъртната!
   Богинята отвори уста за остър отговор — и я затвори също толкова бързо. Брат й беше прав. Не можеше да избяга от това. Връзката беше направена и добре споена. Усещаше тежестта й като железни окови.
   — Добре. Станалото — станало! Няма какво друго да направя, освен да изпълня прищявката на смъртната и да се приключва.
   Аполон не отговори, но погледът му се премести от гневното лице на сестра му към смъртната жена. Не можеше да спре да я гледа. Беше привързала тънко парче от нещо около наранения си пръст и все още се опитваше — безуспешно — да избърше разляното вино. „Вероятно ще се нарани отново“, помисли той и изпита внезапно желание да изтича до масата и да я предупреди да внимава. Когато един служител пристигна с парцал и разчисти набързо, Аполон въздъхна с облекчение. Продължи да гледа как жената се усмихва смутено. Не можеше да е сигурен, но му се стори, че бузите й са почервенели. Хубава е, реши той. Високите скули и нежната руменина по бузите придаваха особена миловидност на сърцевидното й лице. Той усети как се усмихва. Тази коса! Трябваше да се отврати от факта, че жена е подстригала косата си толкова късо, но сега отрязаните къдрици му се сториха странно привлекателни. Прическата й придаваше неземен вид и с нея изглеждаше възхитително разрошена и неподредена — сякаш току-що се бе изтърколила от леглото на любимия.
   Артемида проследи отнесения поглед на брат си. Острите очи на богинята прецениха смъртната жена. Тя изглеждаше в пълно неведение за това, което направи. Беше изящна и облечена по изненадващо приятен начин, въпреки безобразно подстриганата си коса. Трудно можеше да се определи възрастта й. Всичко, което Артемида можеше да каже бе, че е по-възрастна от девойка и по-млада от жена на средна възраст. Изглеждаше привлекателна, а и изреченото от нея желание говореше, че в момента не е обвързана с мъж. Артемида усети леко чувство на облекчение. Поне смъртната не бе поискала от нея да започне война, или — още по-зле — да възцари световен мир. Всичко, което искаше,бе бог, който да я дари с романтика. Тя погледна красивия си брат, чието изражение ясно показваше, че искрено се интересува от жената. Артемида въздъхна с облекчение. Всъщност желанието й не беше чак толкова трудно.
   — Смъртната просто иска да бъде прелъстена от бог.
   — Тя не каза, че иска да бъде прелъстена. Поиска романтиката да се завърне в живота й — поправи я Аполон.
   Устните му бяха извити в лека усмивка, а очите му не се отделяха от смъртната.
   — Под формата на мъж, който е божествен. Ти, мили мой братко, си бог. Така че какво чакаш? — Артемида погледна брат си. Да не би внезапно да е оглупял или просто се прави, че не разбира?
   — Аз определено не съм мъжа, който тя иска — продължи богинята, — но ти си. На всичкото отгоре си мой брат, а аз съм задължена да изпълня желанието й. Към кого друг да се обърна, ако не към най-близкия ми бог в цял Олимп. Ти си идеалният бог, който може да ме отърве от този нелеп проблем.
   — Да, със сигурност съм — Аполон се усмихна по-широко.
   — Разбира се, че си — потвърди отново Артемида, като отбеляза самодоволната усмивка на брат си. А може би и той искаше същото?
   Не се ли превъзнасяше за Хадес и неговата смъртна любовница само преди броени мигове? Сега Аполон имаше възможност да изпита любовта на една днешна жена — жена, която не е влюбена в друг бог. За момент Артемида се зачуди дали този инцидент всъщност не беше повече от случайност. Огледа се незабелязано наоколо. Възможно ли е Зевсда е намислил нещо? Не, тя отхвърли мисълта. Идеята да доведе брат си в Царството на Лас Вегас, за да го ободри, беше нейна. Очевидно хрумването се бе оказало сполучливо. Старомодното прелъстяване на смъртна жена щеше да направи чудеса с мрачното му настроение. Доволна от себе си, тя сложи ръка на рамото му.
   — Отиди при нея, обсипи я с романтика, вкарай я в леглото си, изпълни всяко нейно еротично желание… Само побързай. Най-добре ще е Зевс да не разбира за това. Ти и аз сами можем да се справим с Бакхус.
   После бързо добави. — Може би не трябва да й разкриваш кой си. Няма да ни е от полза смъртна жена да разказва как е успяла да обвърже помощта на една богиня и да привлече златокъдрия Аполон в леглото си.
   Аполон се намръщи.
   — Разбира се, че няма да й казвам.
   — Отлично — отвърна тя, потривайки ръце, сякаш току-що бе приключила с една добре свършена работа.
   — Къде ще бъдеш ти?
   — Е, със сигурност няма да съм с вас! — Артемида се подсмихна и смушка закачливо рамото му. — Ще изпия още едно от онези превъзходни питиета с мартини и после се връщам на Олимп. Ще се срещнем там утре, след като призоваването е изпълнено. Може да ми дадеш пълен отчет и после да решим какво да правим с Бакхус — тя го побутна леко напред и го проследи с поглед как върви към смъртната жена, неволно обвързала помощта на една богиня. Артемида попипа с ръка косата си, която, естествено, беше перфектно подредена. До сутринта Аполон щеше да бъде пак себе си.
   „… Ако искаш да изпълниш моето желание, доведи ми мъж, който за разнообразие наистина да е божествен.“
   Щом изрече тези думи, косъмчетата по ръцете на Памела настръхнаха, сякаш тялото й бе пронизано от електрически ток. Еха! Тя се усмихна извинително на сервитьора, който бързо разчисти бъркотията, която сътвори. Нормално виното й понасяше доста добре, но сега определено усещаше главата си замаяна. Добре че не беше с кола.
   — Ще ви донеса друга чаша, госпожо — каза сервитьорът, след което хвърли поглед към салфетката, увита около пръста й. — Искате ли и една лепенка?
   — Благодаря ви, би било чудесно — отвърна тя, опитвайки се да не мисли как цялата е пламнала. Сервитьорът вече се бе обърнал, когато Памела си помисли, че може би трябваше да му каже, че просто ще си вземе недопитото кианти и ще го занесе в стаята си. Така би било най-разумно. Памела повъртя салфетката в ръката си. Не й се искаше дае разумна. Всъщност, като изключим, че беше малко зачервена и подпийнала, тя се чувстваше свежа. Да изрече желанието си на глас се оказа страхотно освобождаващо и стимулиращо. Добре де, навярно виното също има пръст, но й харесваше да си мисли, че има и нещо друго. Най-накрая беше признала това, което несъзнателно я глождеше от месеци, може би дори години — че Дуейн й бе лепнал печат „Неромантична Стока“. И сега, когато изрече страха си на глас, това вече не изглеждаше толкова страшно. Беше като среднощна проверка на килера за Торбалан — разходката е плашеща, но след отварянето на вратата връщането назад не е толкова зле. Така че просто щеше да започне своето завръщане. Както би казала Ви, имаше нужда да го прави по-често. Да стане достъпна. Да спре да възприема мъжете само като бизнес контакти. Е, нищо нямаше да се получи, ако сега прибере киантито и избяга в стаята си…
   — Надявам се, че не ви боли много.
   Памела вдигна поглед от пръста си… нагоре и нагоре… към две очи, които бяха толкова сини, че не бе възможно да са истински. И колко точно беше висок този мъж? Брат й бе метър и деветдесет, а човекът пред нея имаше поне няколко сантиметра отгоре. После погледът й се спря на лицето му, при което всички мисли за сини очи и брат й се изпариха.Какъв страхотен мъж! Чертите му бяха твърди, а челюстта му — квадратна и силна. Косата му приличаше на златото на лятно слънце, гъста и къдрава.
   Беше, направо казано, перфектен! Изглеждаше така сякаш е излязъл от страниците на списание. И не някоя от онези охтолковашик унисекс реклами, в които жените приличат на мъже, а мъжете — на малки момченца. Този мъж беше красив в духа на стария Холивуд — като Кари Грант или Кларк Гейбъл. Само че беше рус и… мислите й се разпиляха, докато се опитваше да подреди в главата си какво още вижда. Остана потресена, когато чу как от устата й се изплъзва глупав кикот.
   Беше рус и разкошен и носеше нещо, което приличаше на древен гладиаторски костюм, оставящ много малка част от изумителното му тяло на въображението! Памела отново усети топлина в лицето си — този път от шок и притеснение.
   — Какво? — каза тя, зяпна го глупаво и напълно забрави какво я попита.
   — Пръстът ви — той посочи към увития в салфетка пръст. — Видях как се порязахте. Казах, че се надявам, че не ви боли много.
   Усмивката му накара стомаха й да се свие в нелеп нервен трепет. Трапчинки! Имаше трапчинки, които придаваха на мъжествената му красота неочаквано сладко момчешко излъчване. С момчешки вид, поразителен и много, много висок — абсолютно убийствена комбинация.
   — О, а… да… — тя разтърси глава, сякаш искаше да разчисти незнайно как събрали се паяжини. Ох, мътните го взели, определено беше пила твърде много вино. — Не… Тоест, няма нищо особено. Просто глупава грешка.
   — Знаете ли, че в Древния свят хората не вярвали в грешките? Мислели, че всяко действие носи в себе си цел, предзнаменование, смисъл и че бъдещето може да се предскаже чрез обикновени неща като листа от чай или пушек от обреден огън.
   Памела почти не вярваше на ушите си. В ума й хвърчаха мисъл след мисъл като мехурчета в чаша газирана вода. Възможно ли е мъж, който изглежда така, наистина да води интересен разговор? Защо изглеждаше точно така — нямаше предвид колко невероятно красив е, а начина, по който беше облечен? И този акцент! Правеше дълбокия му глас съблазнителен… вълнуващ… Увиваше се около нея и се спускаше по гръбнака й като горещо масло.
   „Стегни си! — смъмри я рационалната част от мозъка й. — Изтрезней, момиче! Със или без странен костюм, този мъж е първокласен обект за флирт.“ Трябва да спре да го зяпа с увиснала челюст като туристка и да започне да говори смислено.
   — Не, не знаех това — каза тя с най-добрия си, претендиращ за трезвеност глас. — Мина прекалено много време от последния ми хуманитарен курс в колежа и трябва да си призная, че единственият дял от историята, на който наистина обръщах внимание, беше курсът ми по история на изкуството, фокусиран върху елементи на древния архитектурен дизайн.
   Думите „древния архитектурен дизайн“ обезпокоително се сляха.
   О, Господи! Плещеше глупости! Звучеше като нафиркана интелектуалка.
   — Интересувате се от древна архитектура?
   Мъжът изглеждаше изненадан. Дори във виненото си замъгление Памела трябваше да потуши раздразнението, което моментално се надигна в нея. Само защото беше хубава, не означаваше, че е празноглава и искрено ненавиждаше снизходителното отношение към нея… Чакайте… Тя разучаваше красивото лице на мъжа пред себе си. Не беше ли си помислила същото и за него? С огорчение си спомни, че се учуди, когато този страхотен мъж каза нещо интелигентно и интересно. Кога успя да се превърне в олицетворение на двойния стандарт? Всъщност сега, когато вече бе в състояние да спретне няколко свързани мисли, осъзна, че той изглежда доволен, а не снизходителен. Може би не искаше да я обиди. Може би тя е станала дяволски чувствителна. Не може ли той просто да продължи да води учтивия разговор? Изглеждаше искрено заинтересуван от отговора й.Може би реакцията й, спонтанна като след удар с чукче по коляното, говореше повече за нея, отколкото за него, или дори за мъжете като цяло. На всичкото отгоре продължаваше да плещи глупости — само че този път (за щастие) вътрешно и без глас. Памела прочисти гърлото си и се усмихна.
   — Да, но аз се интересувам от архитектура по принцип. Това е част от работата ми.
   — Вие сте архитект? — попита той.
   Този път шокът в гласа му беше толкова явен, че Памела се намръщи и присви очи.
   — Не ми казвайте, че сте от онези мъже, според които жените трябва да се придържат към определени роли. Моля ви, ние сме в двайсет и първи век, не в първите петдесет години от новата ера.
   Раздразнението в гласа и острата, интелигента искра в очите й изведнъж му напомниха за сестра му. Аполон усети как в него се надига изненада. Познаваше безброй смъртни жени, много от които смяташе за прекрасни и съблазнителни, но нито една не му бе напомняла за своенравната му, независима и пряма сестра близначка. Всички те бяхатвърде заети да го боготворят, за да бъдат себе си. Но ето че тази днешна смъртна се оказа различна и макар да бяха разменили само няколко думи, Аполон не се съмняваше в това. Той се засмя и поклати глава.
   — Не исках да ви обидя — просто сте толкова млада. Всички архитекти, които познавам са стари, съсухрени мъже със сиви гъсти бради — той се наведе напред и се престори, че разглежда бузите й. — Не виждам сиво и оттам идва изненадата ми.
   — Госпожо, да донеса ли още една чаша? — попита сервитьорът. Той й подаде лепенка, след което смени счупената чаша с нова и внимателно я напълни.
   — За мен би било чест, ако ми позволите да се присъединя към вас.
   Аполон наклони глава към нея в онзи рицарски полупоклон, който тя си представяше, че някога мъжете редовно са изпълнявали пред своите дами. Малкият старовремски жест я накара да усети дълбоко присвиване в стомаха. Това, както и фактът, че мъжът безспорно беше страхотен, започваше да взима превес над странния му костюм. Както и да е, не може ли да изпие едно питие с него? Вероятно му плащаха, за да се облича така и да забавлява почиващите в Цезар Палас. Просто ще гледа на това, сякаш му е помогнала с работата, което всъщност беше изключително мило от нейна страна. Кой казва, че алкохолът пречи на рационалните съждения? Мислите й бяха съвсем ясни. Тя кимна на сервитьора.
   — Да, моля ви, донесете още една чаша.
   Сервитьорът се отдалечи бързо. Памела отвори лепенката, но преди да успее да я увие около пръста си, високият мъж се наведе и я взе от ръката й.
   — Почакайте — каза той, — нека ви помогна.
   Аполон постави лепенката около тънкия й пръст и междувременно изпрати чрез ръцете си малък сноп от лечителската си сила.
   Памела примигна, изненадана от нежното му докосване.
   — Благодаря ви. Вече се чувствам по-добре — усмихна се тя. Протегна ръка с току-що превързан пръст и добави: — Памела Грей.
   Колебанието му бе толкова кратко, че много по-късно тя изобщо не се замисли за него.
   — Феб — отвърна той със спокойна усмивка. — Феб Делос.
   Пое ръката й и механично я обърна, за да я вдигне към устните си. Очите им се срещнаха, когато устата му докосна кожата й. Нейните широко отворени от изненада, а неговите — невъзможно сини.
   Памела усети как топлината на устните му гъделичка цялото й тяло. Устата й пресъхна.
   — Значи още играеш ролята си? — попита тя, като издърпа ръката си от неговата и я прокара през косата си, защото не знаеше какво друго да направи.
   — Роля? — мъжът изглеждаше объркан.
   Памела размаха превързания си пръст нагоре-надолу към облеклото му, вдигна глава и очите й обходиха тялото му с нескрито преценяващ поглед. Късата туника бе ушита от най-финия лен, който някога бе виждала — а тя определено познаваше немалко скъпи материи. Беше украсена с тежка сребърна бродерия и завършваше с плисета, които оставяха голяма част от невероятно добре оформените му крака голи. Над туниката, която се връзваше на лявото му рамо, имаше богато украсен нагръдник, който изглеждаше като от ковано злато.
   — Това наистина е невероятен костюм — каза тя, докосвайки брадичката си с пръст. — Да видим, танцьорките бяха нимфи, така че, предполагам, ти трябва да си бог — Памела се усмихна палаво, осъзнавайки в миг иронията на ситуацията.
   Само преди минути не помоли ли за бог? И после — хоп! Сякаш като в магия, този мъж се появи пред масата й като живо, дишащо олицетворение на истински бог. Прииска й се да се засмее. Само във Вегас…
   — Предположението ти е вярно — поклони се мъжът. Харесваше му да я гледа как говори. Очевидно бе изпила доста вино, но вместо да я мисли за глупаво засмяна, Аполон бе заинтригуван от нея. Руменината правеше лицето й открито и живо. Интелигентните й очи блестяха в необикновено лешниково кафяво, което му напомняше за мека, сладка медена пита. А устните й… там се криеше цял нов свят, който чакаше да бъде опознат. Вече си представяше тези устни върху своите. Вкусът им щеше да е на вино и на женственост…
   Той отмести очи от устните й и се концентрира върху това, което тя казваше в момента:
   — Бог, значи? Е, със сигурност ролята ти подхожда. Искам да кажа — освен костюма, ти си достатъчно гигантогромен, за да бъдеш бог. Бих казала — браво!
   „Гигантогромен?“ Май използва тази думата в ласкав смисъл, каквото и да означава. Той подмина странния комплимент, защото не желаеше разговорът им да продължи в посоката, която бе поел. Сервитьорът се появи отново, донесе още една чаша и я напълни. Щом сервитьорът се отдалечи, Аполон вдигна чашата си.
   — Пия за теб, Памела. Също така за случайността и съдбата.
   — Значи ли това, че вярваш в случайността или съдбата?
   — Мисля, че започвам да вярвам и в двете — отвърна той.
   Седма глава

   — Е, кажи ми, как стана най-красивия архитект, когото някога са виждали очите ми? — попита Аполон.
   Памела се разсмя.
   — Ако искаше да ме поласкаеш, не биваше да описваш конкуренцията ми като група старци. Всъщност не съм архитект, но архитектурата е важна част от работата ми. Аз съм интериорен дизайнер.
   — Интериорен дизайнер — Аполон повтори странното словосъчетание, опитвайки се да разбере смисъла му. Какво беше това, на което правеше дизайн на интериора? Нямаше ни най-малка идея. И тогава Аполон, богът на светлината, покровителят на музиката, лечението и истината, любовник на безброй смъртни жени и на богини, откри, че за пръв път откакто съществува се мъчи да намери какво да каже, за да не заприлича на невеж глупак.
   Изтърси първия въпрос, който му дойде наум:
   — Архитектурата е важна за един интериорен дизайнер, нали?
   — Разбира се — тънките намръщени линии се появиха отново между веждите й. — Няма нищо по-очевидно от това, че за да декорира добре едно място, дизайнерът трябва първо да разбере архитектурата на сградата. Искам да кажа… моля те! Ако не разбирам структурата на сградата е все едно да съм главен готвач, който не знае в какъв ред да смеси съставките, за да приготви суфле. Освен това често работя директно със строителите и съм ангажирана с дизайна на проекта от момента, в който се изливат основите на дома до мига, в който клиентите ми се нанасят и правят изключително успешното си парти за новата къща.
   Умът на Аполон бързо пресяваше пороя от странни думи, като се насочи само върху познати понятия. Изглежда работата на Памела се състоеше в украсяването на домоветена смъртните. Може би беше като сестрата на Зевс, Хестия, богинята на домашното огнище. Смъртните от древността търсеха помощта на Хестия, когато издигаха нов дом и в много селища жените палеха вечен огън в нейна чест, като символ на желанието им за сигурност и хармония в дома.
   — Ти правиш дома приятно място за живеене — замислено каза той. — Тази работа сигурно носи удовлетворение.
   Памела се усмихна широко.
   — Е, опитвам се. Най-голямо удоволствие ми доставя фактът, че имам собствен бизнес. Харесва ми да контролирам нещата — усмивката й се разколеба, а лицето й стана по-сериозно.
   — Реших, че е по-добре да контролирам сама живота си, вместо непрекъснато да се старая да отговоря на нечии чужди очаквания.
   Аполон кимна сериозно, замислен над това как напоследък бе започнал да се задушава от ролята, която изпълняваше цяла вечност. Сякаш неизменно гледаха на него като на великия бог на светлината и никога не го виждаха като самия него. Срещна очите на Памела и самият той се учуди, когато изрече мислите си гласно:
   — Завиждам на свободата ти. Знам какво е да си ограничен и контролиран от очакванията на другите спрямо теб.
   — Задушаващо е — меко каза Памела.
   — Именно — отвърна Аполон.
   Те се разучаваха взаимно, докато отпиваха от виното, приятно изненадани, че толкова лесно откриват общи неща.
   Усмивката на Памела се появи отново.
   — Е, въпреки че имам собствен бизнес, някои задачи ми позволяват повече свобода от други. Например проектът, който ме доведе във Вегас, е по-скоро един отдругите.
   — Значи не живееш тук, във Форума?
   — Имаш предвид Лас Вегас? — механично го поправи тя. — В никакъв случай. За пръв път идвам. От Колорадо съм. — Тя изгледа накриво фонтана и пространството около него. Поклати глава. — Маниту Спрингс е толкова различен от Лас Вегас, колкото въобще е възможно. А ти? Не разпознавам акцента ти, но определено не е тукашен.
   Искаше му се да си бе оставил повече време, за да измисли отговори на прости въпроси като кой е и откъде е. Отпи от виното си, докато умът му търсеше нещо, което би било приемливо за Памела.
   — Всъщност не мога да кажа, че съм само от едно място. Считам и Италия, и Гърция за мои домове.
   Това поне обясняваше необичайното име и акцента му, помисли си Памела.
   — Изглежда имаме повече общи неща от любовта ни към това да сме независими. И аз съм новодошъл във Вегас — каза той.
   Това си беше чиста проба заобикаляне на истината, но всъщност не се отклоняваше много. Предишните му две посещения бяха кратки и се ограничаваха до Цезар Палас. Общо взето бе следвал сестра си, опитвайки се да изглежда така, сякаш се забавлява.
   — Значи обикновено не се правиш на бог?
   На лицето на Аполон се появи лека и загадъчна усмивка.
   — Уверявам те, че никога не съм се правил на бог.
   — Наистина ли? Как тогава се случи — тя направи жест към костюма му — всичко това?
   Усмивката на Аполон стана по-широка в мига, в който реши да каже истината.
   — Сестра ми носи цялата отговорност. Според нея напоследък съм станал твърде сериозен и тъжен. Дойдох в Лас Вегас, за да й направя услуга. Оттам и това, което виждашпред себе си.
   Смехът на Памела възхити Аполон. В него липсваше съвършеното музикално звучене на развеселена богиня. Вместо това беше изпълнен със земна радост и извикваше в съзнанието образи на горещи, осветени от огън нощи и плъзващи се, преплетени ръце и нозе.
   — Това обяснява всичко. Самата аз имам брат. Той е голям, як пожарникар и никога не ме оставя да забравя как веднъж го убедих да се облече като Снийч със звезда на корема8 и да чете Сюс на няколко местни деца в предучилищна възраст. Откъде можех да зная, че медиите ще надушат историята и ще го снимат как изскача от пожарната кола вкостюм? — при спомена Памела се разсмя толкова силно, че дъх не можеше да си поеме. — Приятелите му уголемиха снимката, ламинираха я и я разлепиха във всички пожарни участъци. Понякога още го наричам Снийч Пожарникаря, но обикновено само когато съм достатъчно далече — тя се изкикоти на собствения си поетичен минитрибют към Сюс.
   Аполон нямаше представа за какво говори, но смехът й беше невероятно заразителен и внезапно изпита ирационалното желание да се наведе през масата и да я целуне право по прекрасния нос.
   — Така че отлично разбирам изпитанията, на които една сестра може да подложи брат си — тя избърса очите си и пое дъх. Наистина трябваше да кара по-полека с виното. — Какво правиш, когато сестра ти не те изтезава?
   Аполон се замисли и отхвърли няколко отговора, преди да проговори:
   — Занимавам се с много неща, но ми харесва да мисля за себе си най-вече като за лечител и музикант.
   Пеещ лекар? Това дали не бе нещо като пеещ каубой? Пристъпите на смях отново забълбукаха в гърдите й. Тя ги удави в глътка вино, която по никакъв начин не помогна на разклатената й трезвеност.
   — Какъв лекар си? — попита най-накрая, след като се бе уверила, че може да говори, без да избухне в кикотене.
   — Вярвам, че съм отличен лекар — отвърна той, изненадан от въпроса й.
   В преливащ смях, тя поклати глава.
   — Мисля, че имаме проблем с превода, а това — тя чукна с маникюра си почти празната чаша от вино — определено не помага.
   — Навярно би искала да се разходиш с мен? — той се хвана за възможността да отклони разговора от въпросите за него. — Вдишването на нощен въздух е чудесен начин да се освежиш.
   Тя посочи към неугасващата дневна светлина на небето на Форума.
   — Но навън не е нощ.
   Той се наведе напред.
   — В страна като тази не може ли да си представяме, че е нощ?
   Погали я с пръст по ръката. Докосването му бе толкова меко, че тя усети топлината на тялото му повече от самия допир. Беше само кратка среща на кожата на единия с кожата на другия, но малкият интимен жест сякаш я издърпа напред. Светът покрай тях изчезна и Памела се потопи в очите му. Беше толкова ужасно и невероятно красив. Изпълни я чувство, което успя да разпознае едва след няколко удара на сърцето си. Желание! Откога не бе усещала горещото привличане на страстта по някой мъж? Години. Бяха минали години. А беше само на трийсет. Беше си позволила да се превърне в една изсъхнала, стара и лишена от страст жена. Е, достатъчно. Тя отпусна бързо дъха си.
   — Добре, ще се разходя с теб — заяви Памела. — В Двореца на Цезар ли си отседнал? Мога да те изчакам тук, докато се преоблечеш.
   — Не. А… аз съм… — умът му се луташе наоколо. Слава на деветте титана, че успя да намери правдоподобно извинение. — Отседнал съм със сестра ми.
   — О! — тя се намръщи и огледа костюма му. — Е, предполагам, че не е необходимо чак толкова да се преобличаш.
   Това бе нещо, което той отлично разбираше. Думите й казваха едно, но езикът на тялото — друго. Тази форма на общуване беше в голяма степен обща за смъртните жени и богините.
   Огледа тълпите във Форума. Днешните хора се обличаха толкова странно. Как не беше забелязал по-рано, че е съвсем не на място? Зле изваяните статуи бяха единствените в този свят, пременени като него. Внезапно осъзна, че в очите й сигурно изглежда като палячо. Един палячо е малко вероятно да обгърне някого в романтика, а той трябваше да го направи, за да изпълни желанието й и да скъса връзката, в резултат от нейното призоваване. Някъде в ъгълчето на ума му една мисъл прошепна, че става въпрос за много повече от това. Той искаше тя да го възприема сериозно по съвсем друга причина. Мисълта беше странно интригуваща.
   Какво да прави?
   Изведнъж очите му се разшириха. Отговорът на дилемата му го заобикаляше.
   — Просто ще си купя прилични дрехи — каза той.
   Устните на Памела се извиха нагоре в изненадана усмивка.
   — Просто така?
   — Разбира се! Не сме ли заобиколени от магазини?
   Тя повдигна вежди и кимна.
   — Всъщност, да.
   Той стана и тогава осъзна, че трябва да направи нещо, което никога преди не му се бе налагало. До този момент богът на светлината не бе молил жена — смъртна или безсмъртна — да го чака. Отново докосна нежно ръката й:
   — Няма да се бавя. Ще ме изчакаш ли?
   Памела помисли известно време. Една палава усмивка заигра в ъгълчето на добре оформената й уста. Тя прокара пръст по ръба на кристалната си чаша, докато очите им не се откъсваха едни от други.
   — Предполагам, че мога да почакам. Мъничко.
   Той се усмихна, направи няколко крачки, спря, намръщи се и се върна до масата.
   — Кой магазин би ми препоръчала? — попита тихо.
   — Е — тя сниши гласа си до неговия, — имаш късмет, че съм експерт в пазаруването. Паметта ми е много услужлива, когато става дума за дрехи — Памела присви очи замислено. — Спомням си, че имаше магазин на „Армани“ точно на ъгъла там — тя посочи надясно.
   — Тогава отивам в „Армани“ — той взе ръката й в своята и я вдигна към лицето си. —9?????, ?????? Памела — произнесе той на древния език, после се обърна и сви зад ъгъла.
   Веднага щом мъжът изчезна от погледа й, Памела се изстреля към дамската тоалетна и натисна бутона за бързо набиране на Ви.
   — Моля те, кажи, че се обаждаш, защото току-що си спечелила джакпота от един милион долара — каза Ви вместо здравей.
   — О, Господи! Мисля, че съм го спечелила, но не говоря за пари.
   — Как ли пък не! Всъщност звучиш замаяна. Чакай, нека да седна. Ако ми кажеш, че говориш с някой мъж, може да припадна.
   — Не говоря, а флиртувам… — Памела прошепна думата като молитва, избухна в пристъпи на кикот и накрая пое шумно въздух.
   — Ти си пияна — каза Ви.
   — Не съм… Подпийнала съм…
   — О, милостиви Боже!
   — Точно така изглежда той. Ви, няма да повярваш. Бършех разлятото вино и ето че си порязах пръста. Който болеше дяволски силно, между другото. И дори го казах. Признах го на висок глас. „Искам романтика в живота си“ — тя произнесе думите бавно и отчетливо, преди да продължи с излиянията си. — И тогава той се появи. Облечен е в някакъв костюм на гръцки бог, но това е заради сестра му. Нали се сещаш, като Ричард и Снийч със звезда на корема. Както и да е. Говорихме и веднага щом си купи нови дрехи, ние — готова ли си? — отиваме на разходка.
   — А… Пами — каза Ви — Къде си в момента?
   — В тоалетната.
   — А къде е той?
   — Купува си нови дрехи.
   — Добре. Слушай ме! Изтрезней! Той може да е откачалка — каза Ви.
   — Не е откачалка. Той е пеещ доктор.
   — Липсата на секс съвсем ли е увредила ума ти? Говориш като побъркана — Ви искаше да се пресегне през телефона и да я разтърси.
   — Не е толкова странно, колкото звучи — отговори Памела, дъвчейки нервно долната си устна. — Ви, харесвам го. Кара ме отново дачувствам.И… и имам някакъв вид връзка с него. Знам, че звучи налудничаво, но между нас има искра. Сякаш се разбираме един друг.
   Върнел отвори и затвори уста. Тя сподави предупрежденията, които минаваха през ума й.
   — Пами, мисля, че това е прекрасно.
   — Значи не се държа глупаво?
   — Не, кукло! Държиш се като млада и необвързана жена. Няма и едно лошо нещо в това — увери я Ви. — Отиди на разходка с триножника. Флиртувай на воля със сладкия си малък задник. Но без повече вино тази вечер, става ли?
   — Вече съм го спряла.
   — Добре. И използвай презерватив.
   — Върнел!Нямам намерение да правя секс с него.
   — Памела!— Ви изимитира шокирания тон на приятелката си. — Ето една гореща новина — ако искаш да правиш секс с него, значи можеш! Това, което искам, е пълен отчет утре. До скоро, Пами.
   Памела махаше лепенката си, когато Феб се появи отново иззад ъгъла. Тя усети как очите й се разширяват и една тръпка — влажна и гореща — пробяга по дължината на тялото й и се загнезди дълбоко в бедрата й. В костюма си на бог той бе красив и екзотичен по един невероятен начин — като актьор, в който се влюбваш по време на филм. В нормални дрехи бе не по-малко великолепен, но изглеждаше реален и не толкова недостижим. Беше се превърнал в жива фантазия. Носеше ленени панталони „Армани“ в кремав цвят, които обгръщаха слабата му талия и ханш, както и плетен пуловер от коприна, който беше в изумително синия цвят на очите му. Същите тези очи гледаха втренчено нейните, докато той бавно се приближаваше. Спря до стола й. За момент не каза нищо. После подръпна нервно ризата си и приглади с длани предната част на панталона си. Усмивката му изглеждаше смутена, което напълно слиса Памела. Как бе възможно някой, който прилича на гръцки бог, да се притеснява за външния си вид? Тишината се настани помежду им. Той играеше с яката на ризата си.
   Определено беше нервен и това бе наистина очарователно.
   — Харесваш ли новите ми дрехи? — попита най-накрая.
   — Приличаш на разхождаща се реклама на Армани.
   — Това хубаво ли е или лошо?
   — Хубаво. Определено е хубаво. Какво направи с костюма?
   Притеснението, което бе стегнало лицето му, поотмина.
   — Оставих го при служителя на „Армани“. Ще си го взема по-късно. А сега тръгваме ли?
   Той протегна ръката си към нея, за да може Памела да я хване — сякаш бе принцеса. Или може би — помисли си тя, хвърляйки поглед към профила му — богиня. Тя го хвана под ръка и се изплъзна от стола. Можеше да се закълне, че усеща как всяко нервно окончание по голата й ръка настръхва при досега с неговата.
   — Служителят в магазина на „Армани“ ми каза, че ако излезем от Цезар Палас, свием вдясно и пресечем улицата, ще стигнем до езеро с великолепни танцуващи фонтани.
   — Фонтаните на Беладжио. Чувала съм за тях, но не съм ги виждала.
   — Каза, че са съвсем близо — той повдигна вежди и я изгледа изпитателно.
   Какво по дяволите трябваше да направи тя? Разбира се, че искаше да отиде с него, но дали разходката до фонтаните на Беладжио в… — тя хвърли поглед на часовника си — почти единайсет вечерта беше разумна? Естествено, единайсет вечерта във Вегас е като разходка в най-оживения час на кое да е друго място. Улиците щяха да гъмжат от хора, тичащи от казино в казино, нали така? Би трябвало всичко да е наред.
   От друга страна, не искаше да сглупи и да бъде от жените, които постъпват прекалено глупаво. И определено не й се щеше да бъде накълцана на малки парчета от великолепен, но луд сериен убиец, а после един трагичен епизод от сериала „От местопрестъплението“ да описва последните й часове.
   — Памела — той се отдели от нея за миг, за да хване ръцете й в своите. — Няма причина да се страхуваш от мен. — Погледът му улови нейния и го задържа.
   Прочете в очите й колебание. Болеше го при мисълта, че тя не му вярва. Ако само знаеше кой е! Той бързо отхвърли прелетялата мисъл. Ако действително знаеше кой е, щешесъщо да познава миналото му и как бе прелъстявал и изоставял безброй смъртни жени. Ако знаеше истината, тя със сигурност щеше да се отдръпне от него и той не можеше да я вини. Но тя не знаеше. Мислеше, че е обикновен смъртен лечител. Нямаше основание да се отдръпва от него. Челюстта му се стегна решително. Този път копнееше да е различно. Този път наистина щеше да е различно — той щеше да го направи такова.
   Аполон заговори, преди да успее да се спре.
   — Никога не бих те наранил, нито бих позволил друг да ти причини болка. ??? ???? ??? ???? ???3 10.
   Чуждоземните думи сякаш се задържаха във въздуха около тях и за момент Памела си ги представи обагрени в ярка златиста светлина. После примигна и образът се разсеякато пушек в мрака.
   — Какво каза? — попита тя.
   — Казах, че ти давам моята клетва. Трябва да знаеш, че в страната ми клетвата е нещо свещено и се нарушава само от човек, който няма чест.
   Думите му я развълнуваха, но още повече я развълнува самият той. Физическото му обаяние беше очевидно, но тя бе запленена не само от красотата на тялото му. В него имаше нещо, което я привличаше вътрешно — нещо, което разпознаваше като близко и… Сърцето й препускаше в гърдите, докато осмисляше какво бе то: в него виждаше себе си. В очите му съзираше ехото на нещо, което бе носела вътрешно с години, копнежа за повече… и невъзможността да го намери.
   — Защо не си с някоя приятна жена, вместо да каниш на практика една непозната да излезе с теб?
   Усмивката му беше като зора, която разпръсва мрака на нощта.
   — Аз съм с приятна жена. С теб!
   Тя въздъхна и го хвана отново под ръка.
   — Тогава предполагам, че нямам друг избор, освен да се разходя до фонтаните заедно с теб.
   — Имаш — каза той, тръгвайки — но не смятам, че който и да е друг избор би бил мъдър.
   — Само да знаеш, че ще те държа отговорен с онази твоя клетва.
   Той се усмихна към нея.
   — Няма да се наложи, Памела.
   Осма глава

   Ръка в ръка, те си проправиха път покрай магазините на Форума до главния вход на Цезар Палас. Докато вървяха, Памела нямаше как да не забележи погледите, които Феб привличаше. Беше абсолютно, отвратително очевидно. Жените не можеха да отлепят очи от него. Но тя забеляза и нещо друго: Феб не обръщаше внимание на останалите жени. Не отвръщаше на усмивките им. Очите му не шареха, за да откраднат „случаен“ поглед тук и там.
   Той просто вървеше бавно, напасвайки големите си крачки с нейните много по-малки стъпки. Слушаше внимателно всичко, което му казваше. Отговорите му бяха остроумни и интересни. Също така гледаше витрините. Наистина ги виждаше, без да е принуждаван, надхитряван или подкупван.
   Всъщност това сякаш му доставяше удоволствие.
   Мисълта беше достатъчна, за да я отрезви. А може би е напълно пияна, изпаднала в безсъзнание и все още се намира в „Изгубената изба“, свлечена на стола си в мокра, мърлява локва…
   Не, не е пияна, произнасяше думите ясно и отчетливо. Значи не е възможно да халюцинира.
   А дали той не е гей? Погледна го, улови погледа на разкошните му сини очи и му се усмихна сексапилно. Той отвърна на усмивката й с подканяща топлота, която показваше едно — няма начин да не е хетеросексуален. Не, определено не е гей… Тогава какво не му е наред? Трябва да има нещо…
   — Женен ли си? — рязко попита Памела.
   Златистите му вежди се смръщиха.
   — Не, никога не съм бил женен.
   — А да не би да живееш с приятелка или нещо такова?
   — Не.
   — Значи си съвсем необвързан.
   — Да — твърдо отвърна той.
   Е, понетоваси беше наред с него. Най-малкото на теория.
   Без въобще да е подтикван от нея, той спря пред един магазин, наречен „Джей Стронгуотър“, специализиран в продажба на рамки за картини, украсени със скъпоценни камъни.
   — Изработени са отлично — каза замислено той. — Този занаятчия има изключителен талант.
   — Прекрасни са — Памела надникна във витрината и улови отражението на етикета на една съвсем малка рамка.
   — Четиристотин и петдесет долара! За една малка рамка на картина! Не мисля, че сачак толковапрекрасни.
   Аполон се обърна към нея и сложи нежно пръста си под брадичката й, повдигайки лицето й към своето.
   — Мисля, че има картини, достойни за такава рамка.
   Когато я погледна с онази съсредоточена напрегнатост (Как изобщо й беше минало през ума, че може да е гей?), тя усети вътрешно вълнение, сякаш отново бе в гимназията, а той бе нейният възлюбен. Със сигурност никога не би признала на глас нещо толкова ученическо, но това не правеше преживяването по-малко истинско. Стояха толкова близо, че усещаше уханието му — мъжественост, примесена с дъха на необработената коприна на ризата му и още нещо… нещо толкова неуловимо, колкото и съблазнително. Напомняше й на сгорещеност. Като топло слънце на бял плаж, където голи тела се наслаждават на волни…
   Тя се засмя малко прекалено вятърничаво, дръпна лицето си от ръката му и тръгна напред.
   — Феб… — Памела прокара пръсти през косата си, опитвайки се да успокои биенето на сърцето си. — Мисля, че си романтик.
   Очите му заблестяха, когато й се усмихна.
   — Добре.
   Тя го изгледа преценяващо.
   — На много мъже не би им харесало да ги нарекат романтични. Не е достатъчно мъжествено.
   — Доста често мъжете са глупаци.
   — Абсолютно съм съгласна с теб.
   Аполон се засмя, забавлявайки се с нейната искреност.
   — Трябва да знаеш, че не съм като повечето мъже. Също така трябва да знаеш, че възнамерявам да те потопя в романтика.
   — О… — тя се запъна, несигурна как да реагира на това изявление.
   Той отново се засмя и кимна с глава, но не каза нищо. Вместо това я гледаше. Думите му я бяха смутили. Харесваше му как страните й внезапно порозовяха. Късата коса правеше шията й невъзможно дълга. Тя подканяше устните му да докоснат мястото, където шията нежно преминаваше в рамото. Стилът на роклята й му беше толкова чужд, колкото и дрехите, които той носеше, но му харесваше как тази дреха обгръща тялото й в галещи окото, женствени линии и как се спуска под формата на сълза, разкривайки най-горната част на нежно закръглените й гърди. Памела беше малка и изящна, но беше истинска жена. Краката й изглеждаха дълги и слаби… Как пазеше равновесие на тези опасниобувки? Те не бяха нищо повече от ивица плат, закрепена за остриета. Колкото и да бяха странни, доставяше му удоволствие да гледа как караха прасците й да се издължават и стягат, а добре закръглените й задни части да се полюляват съблазнително, докато върви до него.
   Памела усещаше, че той я наблюдава. И без това неспокойните й вътрешности се превърнаха в игрален автомат. „Какво гледа? Господи, красив е! Ухае достатъчно добре, зада го изяде човек. Дали мисли, че съм дебела? Моля се само да не е сериен убиец…“ — мислите й подскачаха напред-назад. Какво беше това нещо в него, което я караше да се чувства така, сякаш всяко нейно нервно окончание внезапно бе станало крещящо живо? Може би изобщо не той е причината. Може би тя просто няма никакъв опит с мъжете.
   „Не бъди глупава“, каза си наум Памела. Преди Дуейн никога не бе имала проблеми при срещите с мъже. И сега продължаваше да е същия човек, само по-възрастна и по-умна.Е, поне на теория. Тя спря пред един магазин за бижута на „Фред Лейтън“, където бяха изложени прекрасни диамантени обици тип полилей, висящи пред поставени косо огледала. Памела улови отражението на погледа му в стъклото.
   Всичко, което трябваше да направи, бе да престане да анализира ситуацията. Защо й бе нужно да усложнява нещата? Неподвижният му поглед срещна нейния и тя отново усети онази безмълвна връзка, която искреше помежду им. Пое дълбоко въздух и се почувства по-добре.
   — Когато каза, че се заричаш, че съм в безопасност с теб, на какъв език говореше?
   — На гръцки — отвърна той.
   — Това ли единственият чужд език, който знаеш?
   Той поклати глава и се поколеба, преди да отговори.
   — Имам дарба за езици. Говоря няколко.
   — Наистина ли? Аз не говоря нито един чужд език. Е, не броя ограничените ми способности да поръчвам екстра люта салса със сирене и бира на испански. Всъщност това, което имам претенциите да говоря, е по-скоро испанглийски.
   При въпросителния му поглед тя се усмихна широко и обясни:
   — Испанглийски — лоша смесица от испански и английски. Аз определено не съм добра с езиците и завиждам на хора, които са многоезични.
   Похвалата й накара Аполон да се почувства неудобно. Неговата „дарба“ за езици не беше нищо особено — поне не за бог на светлината. Беше един от дванадесетте безсмъртни, нямаше човешки език, който да не познава.
   — Най-свободно използвам гръцки и латински — поправи се той.
   — Какво беше онова, което ми каза, преди да отидеш в „Армани“? И то ли беше на гръцки?
   Той харесваше начина, по който светлокафявите й очи отразяваха светлината на диамантения накит.
   — Да, беше на гръцки. Казах „Довиждане, сладка Памела“. Знаеш ли, че на гръцки името ти означава точно това — всичко, което е сладко? Pan е всичко, а meli е сладко — катомеда или нектара на цветята.
   Тя се извърна от огледалата и погледна право в него.
   — Нямах представа. Винаги съм мислила, че името ми е скучно и обикновено.
   — То е всичко друго, но не и това,Памела.
   Когато произнесе името й, акцентът му придаде тайнствено и прекрасно звучене. Естествено, той вероятно би накарал и думата „екскремент“ да прозвучи съблазнително, но тя призна в себе си, че много й харесва да научи как онова, което цял живот бе смятала за обикновено име, крие много повече в себе си.
   — А твоето име? Какво означава Феб?
   — Означава сияен — отвърна той.
   Памела погледна нагоре към светлата коса и очите му, които бяха по-сини от лятното небе.
   — Сияен — повтори тя. — Отива ти.
   — Сега аз имам въпрос към теб — каза той, сменяйки елегантно темата. — Какво означава думата „гигантогромен“?
   Нейният лек изблик на изненадан смях накара устните й да изглеждат още по-приканващи.
   — „Гигантогромен“ е дума, която моята приятелка Ви и аз обичаме да използваме, но не мисля, че ще я откриеш в някой речник. Означава „гигантски“ и „огромен“ едновременно.
   — Както испански и английски прави испанглийски — каза той.
   Тя кимна.
   — Мда.
   — Значи „гигантогромен“ означава по-голям от „едър“ — каза той, след като и двамата си бяха спомнили, че тя го бе описала като гигантогромен.
   Едно от многото пикола им отвори стъклените врати и те излязоха от Цезар Палас. Навън, разбира се, беше съвсем тъмно, но нощта беше изпълнена със светлини, звуци и въодушевление. Аполон и Памела стояха като замръзнали. И двамата бяха зашеметени от това, което ги заобикаляше. Цялото пространство пред Цезар Палас бе изпълнено с помпозни, изхвърлящи струи вода фонтани, осветени като сигнален огън, отправен към небето. Лимузини оставяха добре облечени двойки пред вратите и униформените камериери се суетяха наоколо като мишки в ливреи.
   — ???????! — Аполон прошепна гръцкото проклятие. Той беше напълно потресен от автомобилите, които виждаше за пръв път. Преди който и да е от безсмъртните да премине през портала, Зевс бе настоял Бакхус да им разкаже подробности за днешните средства за транспорт, както и за използваните от смъртните пари, електричество и изключителна система за общуване, наречена интернет, така че по пътя на логиката Аполон успя да идентифицира лудостта, която виждаше пред себе си. Въпреки всичко видът начудовищните превозни средства, които изглеждаха живи и все пак бяха лишени от живот, както и крещящият начин, по който топлата пролетна нощ бе осветена с впрегнато електричество, бяха далеч по-съкрушителни, отколкото си бе представял. Той насочи погледа си към най-познатото от всички странните неща наоколо — фонтана — и напомни на себе си, че е Олимпийски бог, един от първите Дванайсет безсмъртни. С една мисъл можеше да изравни със земята всичко, което виждат очите му.
   Едно от лъскавите черни неща изсвири и спря с плъзгане, а друго чудовище се вряза в него. Аполон бързо застана между Памела и металните същества.
   — Знам точно какво си мислиш — меко каза тя.
   Очите на Аполон се стрелнаха надолу и срещнаха нейните. С разума си той знаеше, че тя не може да чете мислите му, но и най-малката възможност да разбере какво се върти в главата му беше притеснителна.
   — Няма нужда да ми казваш — каза тя с дяволит блясък в очите. — Мислеше си, че фонтанът е гигантогромен.
   Той се надяваше облекчението му да не е твърде очевидно.
   — За нещастие грешиш — отвърна той със същия закачлив тон. — Мислех си, че е гигантограмаден.
   — Е, това е само защото не ти е ясна правилната употреба на думата. „Гигантограмаден“ не е толкова голям, колкото „гигантогромен“, затова „гигантогромен“ е точният епитет, който описва този — тя се поколеба драматично, плъзгайки очи по дължината на пространството пред Цезар Палас — този фонтан.
   Аполон поклати глава и достойно прие поражението.
   — Отстъпвам. Онова чудовище там определено е гигантогромно.
   — Значи не съм сгрешила — каза Памела.
   Когато ставаше дума за жени, Аполон не беше глупак, в който и да е свят. Той се усмихна.
   — Как може човек с такава красота някога изобщо да греши?
   — Мога ли да повикам такси за вас и прекрасната дама? — попита едно пиколо.
   Аполон вложи в своето „Не“ повече страст, отколкото възнамеряваше. Внезапно изпита задоволство от факта, че нощта в този свят бе изпълнена с толкова много светлини и звуци, че мълнията, която проблесна в небето в отговор на вика на бога на светлината, остана незабелязана. Въпреки всичко се постара да овладее гласа си.
   — Не — каза значително по-спокойно. — С дамата ще се разходим.
   — Фонтаните на Беладжио не са далеч оттук, нали?
   — Не, госпожо. — Пиколото посочи с ръка — Вървете по тротоара до нивото на улицата, после завийте надясно, пресечете следващата улица и сте там. Не можете да ги пропуснете.
   — Благодаря ви — тя стисна ръката на Феб. — Готов ли си?
   Аполон съвсем не беше готов. По-скоро бе готов да се изправи отново срещу силния дракон Питон, сам в черните пещери на Парнас, отколкото да навлезе в тази чуждоземнанощ. Но изящната жена, която го бе хванала под ръка, крачеше с увереността на Херкулес. Аполон стисна зъби и се хвърли напред, изострил всичките си сетива.
   — Толкова е топло тук. Това е една наистина приятна промяна в сравнение с Колорадо. Имахме неочаквано студена пролет и въпреки че е май, миналата седмица пак валя сняг. — Памела наклони глава и махна с ръка. Смеейки се, тя дишаше дълбоко, наслаждаваше се на топлината на отминалия пустинен ден, която все още витаеше във въздуха.
   — Май не знаех колко съм закопняла за пролетта, докато не дойдох тук.
   Аполон измърмори вяло някакъв потвърдителен отговор. Втренченият му поглед продължаваше да прескача от чаровната жена до него през превозните средства, които минаваха край тях по оживената улица, до огромните светещи табели и извисяващите се сгради, върху много от които просветваха цветни, движещи се образи. Мина му през ум мисълта, че трябва да се погрижи Зевс да заповяда на нимфите да не напускат Цезар Палас. Ако дръзнеха да излязат навън, щяха да бъдат завладени от неконтролируема възбуда при всички тези искрящи, бляскави светлини също като прекрасни малки нощни пеперуди. Беше му крайно неприятно да си представя ситуацията, която биха предизвикали обичащите забавления полубожества, опиянени от светлина и звуци.
   — Внимателно! — гласът на Памела го издърпа обратно в настоящия свят, докато в същото време ръката й го спираше. — Ох, разминахме се на косъм. Бях толкова заета да зяпам, че почти не видях улицата, а този трафик е ужасен. По-добре да изчакаме светофара.
   Стояха на ъгъла на някаква улица, която гъмжеше от коли и Аполон осъзна, че ако не беше Памела, щеше да се е хвърлил в потока на движението. Разбира се, металните нещане можеха наистина да го наранят, но определено не му се искаше да се опитва да обясни защо не е размазан на парчета. Не беше умно да се размечтава в царството на Лас Вегас.
   — Там трябва да са фонтаните — каза тя, сочейки през улицата към светлини, отразени в някаква водна повърхност.
   Той хвърли поглед над потока от хора и превозни средства.
   — Не виждам никакви фонтани.
   Едно червено кръгче пред тях стана зелено и хората наоколо тръгнаха. Аполон се поколеба, но щом Памела стъпи уверено на улицата, той тръгна с нея, следейки внимателно за някоя заблудена кола, която може да пресече пътя им.
   — Мисля, че фонтаните не работят, когато няма шоу. Насам, обзалагам се, че тук ще разберем — тя го заведе до малък стълб с табела. Памела се зачете.
   — Да, шоуто започва на всеки четвърт час. — Погледна часовника си. — Сега е единайсет и двайсет и пет, значи имаме пет минути.
   Идвайки най-после на себе си, Аполон се опита да се абстрахира от целия поток разсейващи неща около себе си и отново насочи вниманието си към очарователната жена, която трябваше да обгражда с романтика.
   — Искаш ли да се разходим или предпочиташ да седнем и да почакаме фонтаните? — той посочи една от няколкото мраморни пейки, пръснати по широкия тротоар, опасващ малкото езеро.
   — Хайде да се разходим — каза тя и двамата тръгнаха бавно край брега.
   След кратка приятна тишина, Памела проговори:
   — Това място е странна смесица от изтънченост и безвкусица, не мислиш ли?
   Аполон искаше да й каже, че тя дори не може да си представи колко странен му изглежда Лас Вегас, но се почувства по-добре от това, че явно Памела също смяташе обстановката за поне малко необичайна.
   — Напълно съм съгласен с теб — отговори той.
   — Искам да кажа… погледни — тя посочи към отсрещната страна на улицата. — Там отсреща няма нищо друго, освен редица от големи и крещящи капани в стил „Елате да си похарчите парите!“. Но тук е различно — тя спря и се облегна на белия мраморен парапет, имитиращ старинна италианска балюстрада. Перилата се простираха по дължината на брега, отделяйки тротоара от езерото. — От тази страна улицата е направена така, че да ни накара да повярваме, че се разхождаме по някоя европейска алея. Светлините не са неонови реклами, а прекрасни старомодни улични лампи, със сладки малки дървета между тях. А това — тя погледна над водата към магазините и ресторантите на Беладжио — това ми напомня на шикозно селище в Тоскана. Знам, че всичко е измама, но тази образност работи. Като дизайнер трябва да отдам заслужени аплодисменти на този успешен маскарад.
   Нещо в тона й го накара отново да обърне поглед към лицето й. С изненада откри, че тя изглежда тъжна и точно тази внезапна меланхолия бе прозвучала в гласа й. До този момент беше весела, дори лекомислена и се бе забавлявала с разговора им. Какво се бе случило?
   — Толкова лошо нещо ли е един маскарад?
   — Не е чак лошо — отвърна тя, все още загледана отвъд водата. — Просто понякога се чудя дали изобщо има нещо, което е това, което изглежда.
   Той знаеше, че Памела не говори за архитектурата или уличното осветление. Искаше да я утеши, да й каже, че няма нужда да е толкова тъжна. Но как би могъл? Самият той небеше това, което изглежда. Или пък беше? В този момент той се почувства като мъж, който не иска нищо друго, освен да накара една красива жена да се усмихне.
   — Понякога нещата са повече, отколкото изглеждат и по-добри, отколкото са ти се сторили на пръв поглед.
   Тя се обърна, за да го погледне и бе уловена в капана на невъзможната синева на очите му.
   — Иска ми се това да е вярно, но опитът ми показва, че нещата обикновено не са по-добри отколкото изглеждат. Обикновено е точно обратното.
   — Може би — каза той, прокарвайки леко пръсти по бузата й и надолу по дългата й шия — това е така, защото все още не си имала правилния опит.
   Стомахът на Памела се сви на топка. Аполон се наведе напред и докосна леко устните й в бързо, меко загатване на целувка. И щом устите им се докоснаха, фонтаните оживяха.
   Девета глава

   Всичко наоколо се изпълни с нежни звуци на цигулки. Страстната музика сякаш примамваше водата към небето и извикваше скрити светлини, които огряваха леещия се танц. После тенорът започна да пее. Памела цялата потрепери, когато към цигулките се присъедини и великолепния тенор на певеца. Беше толкова неочаквано, толкова удивително! Водните дъги се движеха в съвършен синхрон с музиката — сякаш хореографията им беше дело на майстор вълшебник.
   Беше невероятно и прекрасно, също както и това, че целувката им сякаш беше знак за начало на всичко това.
   При първите звуци, Памела и Аполон се обърнаха с лице към фонтана и сега Памела стоеше притихнала и сгушена в прегръдката на Феб, докато душата й се рееше с песента.
   — Италианска е, нали? — тя се наклони към него, повдигайки глава, за да може той да чуе въпроса й, но без да сваля поглед от водата.
   — Да — каза Аполон. Неговите очи също бяха приковани в невероятната магия на музиката и водата.
   — Пее за la rondine, лястовицата — промърмори той, използвайки гласа си по-скоро като фон на прекрасната музика, отколкото като нещо разсейващо. — Разказва за живота на една малка лястовица, която отлита много, много далеч, за да открие любовта. Но разбира се, той не пее наистина за птица — пее за своята любима. Страхува се, че е отлетяла от него и я е загубил завинаги.
   — Иска ми се да разбирах италиански — прошепна Памела.
   Аполон я притисна още по-плътно до себе си.
   — Наистина ли е необходимо? Просто слушай музиката със сърцето си и ще разбереш душата на песента.
   Памела слушаше със сърцето си. На кресчендото очите й се напълниха със сълзи. Тя наистина разбираше — разбираше болката от изгубената любов и от разкаянието, разбираше страха от това да си вечно сам. Когато песента свърши и водата стана спокойна и черна, тя остана с гръб, притиснат в тялото на Феб. Усещаше ударите на сърцето му. Топлината на тялото му я обгръщаше.
   — Не очаквах да открия такава красота тук — каза той меко, за да не развали магията на вълшебните води.
   — Нито пък аз — Памела си пое дълбоко дъх. — Много неща тази вечер бяха неочаквани за мен.
   Аполон нежно обърна Памела с лице към себе си. Държеше я в обятията си, не желаеше да я пусне, но и не искаше да я изплаши или пък да я хване в примка. Тази нощ бе изпълнена с неща, които му се случваха за първи път. И сега, за пръв път в цялата вечност на своето съществуване, той искаше една жена да дойде при него с желание. Не като заслепена девойка, завладяна от присъствието на Аполон, бога на светлината и не като прелъстителна богиня, търсеща временен партньор, с който да се позабавлява. Искаше тя да го избере така, както една смъртна жена би избрала един мъж.
   — Не говорех само за танцуващата вода — каза той.
   — Нито пък аз.
   Когато се наведе, за да я целуне, той не можа да се сдържи и обхвана с ръка главата й, заравяйки пръсти в късата, разрошена коса, която толкова бе копнял да докосне, още откакто я зърна за пръв път. Тя не се отдръпна, но също така и не потъна в целувката. Усещаше устните й под своите топли и податливи, но те не се разтвориха веднага в подкана. Сякаш му задаваха въпрос, на който трябва да отговори, преди да получи разрешение да продължи. „Мисли!“, заповяда той на себе си. „Какво искат жените?“
   Засрамено осъзна, че въпреки целия си опит не бе сигурен как да отговори на този въпрос. Концентрира се, разчитайки знаците на тялото й. Какво ли иска тя? Движейки себавно, той си наложи да игнорира буйната страст, която пробуждаше всяко докосване до тази смъртна жена. Вместо да се държи като груб, арогантен бог, Аполон се контролираше строго. Той целуна нежно нейната плътна долна устна, след което я пое деликатно между зъбите си и я подръпна закачливо, но само за миг. От устните й се прехвърли на върха на носа й. Там пося една бърза целувка и бе възнаграден с усмивка, която веднага целуна в ъгълчетата. Пръстите му си играеха с късите къдрици, докато се гушеше в ухото й, след което прошепна в него:
   — Много ми харесва косата ти. Напомня ми на гордия, свободен народ на амазонките. — Устните му се спуснаха надолу. — И оставя врата ти толкова примамливо гол.
   Усети как тя потреперва и вдигна глава, за да я погледне в очите. Те все още бяха изпълнени с емоции, които музиката бе предизвикала и у двамата.
   — Искам да бъдеш такъв, какъвто изглеждаш — каза тя меко. — Не искам поредния мъж, който претендира, че е едно, а всъщност е друго.
   Той усети как сърцето му спира.
   — По-рано тази вечер признах пред себе си нещо, от което се бях крила много дълго. Признах, че макар и доволна, всъщност не съм щастлива. Заключила съм се и дори не сеопитвам да постигна щастие. Лека усмивка освети сериозното й изражение. — После си пожелах нещо глупаво и то на висок глас. И това, което мисля, че си пожелах в действителност, е да мога отново да вярвам на инстинктите си.
   — И какво ти казват инстинктите за мен? — попита Аполон.
   Тя изправи глава и го погледна:
   — Казват ми, че наистина си различен. Никога не съм срещала мъж като теб.
   — Уверявам те, че инстинктите ти не те лъжат.
   Той се наведе, за да я целуне отново, този път с цялата страст, която го изпълваше, но точно преди устните му да докоснат нейните, небето се разтвори и започна да валипроливен дъжд.
   Памела изпищя и вдигна абсурдно малката си чанта над главата в напразен опит да се предпази.
   Аполон се намръщи и се огледа гневно наоколо. Дъжд насред пустинна нощ? Колкото и особен да бе станал съвременният свят, това не можеше да промени закономерностите на времето. Но боговете можеха. Този дъжд определено беше подозрителен. Носеше отпечатъка на безсмъртна намеса. Вероятно онази гад Бакхус се беше задействал, причинявайки пакости.
   Хората наоколо се затичаха към най-близките сгради. Аполон умело насочи Памела към първото появило се дърво. С почти неуловимо движение на ръката той превърна зеленината над тях в нещо като голямо палмово листо. Двамата се скриха от дъжда под него. Аполон я прегърна и двамата, приютени под короната на дървото, наблюдаваха пороя.
   — Това време изглежда необичайно — каза Памела, докато бършеше водата от лицето си. — Мислех, че тук почти не вали. Ох! — тя се намръщи, поглеждайки обувките си. — Май току-що съсипах невероятните си „Джими Чоо“.
   Аполон й се усмихна накриво.
   — Как вървиш на тези остриета?
   Памела протегна напред крака си и заоглежда съсипаната си обувка, а той — добре оформения й прасец.
   — Вървенето с чехли, високи девет сантиметра, е отличителен белег на истинската жена. — Памела прокара ръка през косата си и тя застърча на прекрасни разрошени шипчета.
   — Не бях си и представяла, че толкова малко дърво ще предпазва така добре от дъжда — тя вдигна очи. — Като зелен чадър е.
   — Е, прониква малко дъжд — отвърна Аполон, сочейки нагоре с леко движение, което веднага позволи на една-две капки да се процедят през неговата божествена защита. — А и дъждът прогони тълпата.
   Без да погледне повече дървото, тя се усмихна широко и кимна.
   — Сякаш сме в наш собствен малък свят.
   Той докосна един къс кичур на косата й.
   — Мисля, че наистина е така.
   И после през булото на дъжд и интимност фонтанът оживя отново, а сексапилният глас на Фейт Хил се завъртя около тях през водата.
   Не искам отново разбито сърце, нямам нужда отново да плача.
   Не искам да уча по трудния начин, скъпи, здравей, о, не, сбогом…
   Този път те не гледаха шоуто.
   — Ти ли правиш това? — прошепна Памела. — Плати ли им, за да слушаме тези песни?
   Аполон поклати глава и хвана лицето й между ръцете си.
   — Но те са за теб, нали? Ти си лястовицата, както и жената, която не иска отново да плаче.
   Памела само успя да кимне.
   Тази целувка, тази целувка!
   Сякаш песента звучеше единствено за тях. Аполон я притегли в прегръдката си и я целуна. Целуна я като мъж, който иска да предпази любимата си от страдание, сърдечна болка и тъга.
   Устните й се раздалечиха и тя го прие. Щом го стори, Аполон усети как нещо вътре в него се разтваря. Сякаш някаква брава се отключи и капакът се отмести, позволявайкина това, което му бе липсвало, да изпълни душата му. Ръцете й се плъзнаха нагоре, откликвайки на прегръдката му и той забрави за планината Олимп, забрави за днешния свят на смъртните. За него цялата реалност се събра във вкуса, докосването и уханието на Памела. Тогава тя изохка и потрепери, а светът връхлетя обратно. Фонтанът отново потъмня, а вятърът и дъждът се усилиха.
   — Студено ти е! — Аполон разтри ръцете й, мислейки си какъв безчувствен тъпак беше. Докато се бе зареял в нея, тя седеше прогизнала от вода.
   — Трябва да се връщаме. Може да се разболееш навън.
   — Феб — тя дръпна ръката му, задържайки го под малкото дърво.
   — Може би наистина трябва да се върнем в хотела, но аз не треперих заради дъжда. И трябва да знаеш, че макар да изглеждам малко прогизнала — тя избърса една дъждовна капка, която се стичаше по челото й. — Не съм нежно парниково цвете. Няма да се разтопя и се насладих на всяка секунда от целувката ни под дъжда.
   Той усети как стягането в гърдите му изчезна, щом сърцето му откри топлината в погледа й. Не само той усещаше, че има връзката между тях — тя също я чувстваше. И някъде дълбоко в съзнанието му инстинктът му прошепна, че именно това правят мъжете и жените… това беше смъртният танц на любовта.
   — Но аз съм съвсем подгизнала, а дъждът сякаш не намалява — каза Памела, гледайки пороя, който продължаваше да се излива.
   Аполон проследи погледа й. Разбира се, той можеше да ги предпази от дъжда през целия път обратно до Цезар Палас, но нямаше как да обясни този номер на Памела.
   — Знаеш ли какво — ще се състезавам с теб до хотела — усмихна му се широко тя.
   — Не можеш да бягаш с тези обувки — той посочи към краката й.
   — Е… Ние сме в Лас Вегас. На какво се обзалагаш?
   Без да изчака отговора му, тя хукна с писък в дъжда. Аполон я последва със смях, оставайки достатъчно далеч зад нея, за да вижда как закръглените й бедра подскачат, докато тича със сладки, малки женски стъпки.
   Аполон не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствал толкова млад или щастлив.
   Нито един от двамата не обръщаше внимание на улицата и неспирния поток от коли по нея. Той я следеше с очи, а тя продължаваше да гледа през рамо назад към него.
   — Печеля облога! — извика Памела.
   Рязък звук я накара да погледне напред и дъхът й спря. Улицата! Изобщо не бе преценила колко е близо. Опита се да спре, но високият й тънък ток се закачи на някаква цепнатина в бордюра. Тя изгуби равновесие и размаха ръце като вятърна мелница в стремежа си да се задържи права. Памела усети страшна, отвратителна болка в глезена и залитна напред.
   Аполон бе забелязал, че винаги, когато се случваха ужасни неща — като смъртта на Хектор или когато Артемида се бе разгневила на Актеон — времето се забавя, а случващото се някак се разтяга и разгъва. Приличаше на борова смола, която образува капчица и после се сцежда с дълга диря по грубата кора на дървото. Но при инцидента с Памела не стана така. Всичко се забърза със свръхчовешка сила. В един момент тя кокетно му се усмихваше през рамо, а в следващия се олюляваше на бордюра на улицата. Всекимомент щеше да падне на платното, по което бушуваше вълна от метални чудовища. Аполон видя смъртта й. Нямаше време за мислене. Тялото му реагира импулсивно, тласкано от безсмъртното му сърце, което изведнъж се бе разтърсило от мисълта, че може да я загуби.
   „Не!“ — Аполон скочи към Памела със скорост, която беше ослепителна за човешките очи. Изстреля ръката си напред с отворена длан. Викът му моментално предизвика звуков взрив и след него огромна въздушна вълна отби колите далеч от падащото тяло на Памела.
   Тя не докосна твърдия мокър бетон. Аполон не можеше да го позволи. Със свръхчовешка бързина, той я хвана в обятията си и я издърпа обратно на тротоара.
   Гумите на спиращите коли изсвириха пронизително. Чу се звук на кола, която се блъска в друга. Пищящи клаксони взривиха нощта. Но в дъжда и вятъра сякаш никой не забеляза бога, който беше предизвикал всичко това. Богът, който сега бе коленичил на мокрия тротоар и държеше една смъртна жена близо до гърдите си.
   — Глезенът ми — гласът на Памела трепереше от болка и ужас. — Мисля, че е счупен.
   Аполон нежно изтегли слабия й крак от абсурдната обувка. Докосна мястото и през меката й кожа усети костта, която се беше усукала до счупване. Представяйки си болката й, той се сви. После прокара бързо ръка по глезена й и мълчаливо повели на нервните окончания да спрат своята пронизваща агония. Почти веднага усети как тя се отпуска и дишането й става по-дълбоко и спокойно. С едно плавно движение, Аполон я вдигна на ръце и богът на светлината тръгна като лъч на ослепително слънце през дъжда и ударените коли.
   По-късно свидетели на странния сблъсък на ъгъла на „Лас Вегас“ и „Фламинго“ щяха да говорят, че в онази дъждовна нощ видели висок мъж, който май носел жена, но не са сигурни, тъй като си спомнят само особения начин, по който блестели очите му. Всички щяха също така да се закълнат, че не могат да го опишат точно, тъй като тялото му било заобиколено от светлина. Сякаш греел с огъня на слънцето.
   Десета глава

   — Трябва да я отведа в стаята й! — извика Аполон на едно пиколо, което гледаше с широко отворени очи златистото видение, което сякаш се бе появило изневиделица от забулената в дъжда нощ. Видението носеше мокрото тяло на дребничка жена с една обувка.
   — Асансьорите са право напред и после край ъгъла, сър.
   Объркването на Аполон при тези странни думи (какво точно беше асансьор?) премина в гняв.
   — Покажи ми стаята й, или ще смъкна плътта от живото ти тяло! — изръмжа той.
   — Стая номер? — изписка пиколото.
   — Хиляда сто двайсет и едно — промълви Памела в рамото на Аполон.
   Аполон гледаше кръвнишки пиколото. Младежът кимна и затича пред тях през въртящите се врати. Богът на светлината стисна зъби, когато металната кутия, в която влязоха, се затвори. Момчето натисна кръгъл бутон, на който беше изписано единайсет. Бутонът светна, щом кутията започна да се движи. Стомахът на бога се сви и той притиснаПамела по-силно до себе си. Бакхус не им бе обяснил нищо за тази механична форма на транспорт. Аполон определено не я хареса. За щастие пътуването беше кратко и вратите се разделиха плавно. Аполон последва момчето в коридор, покрит с луксозен килим. В нишите имаше статуетки, а от богато изрисувания таван висяха полилеи. Спряха пред врата със златни цифри — 1121.
   Пиколото погледна Аполон. Аполон погледна пиколото. Богът присви заплашително очи. Пиколото прочисти нервно гърлото си.
   Памела се размърда и подаде на момчето чантата си.
   — Тук вътре е.
   Преглъщайки шумно, момчето разкопча малката чанта и измъкна картата ключ. Прокара я през ключалката и отвори. Аполон влезе вътре и тръшна вратата зад себе си.
   — Трябваше да му дадеш бакшиш — изтощено каза Памела.
   — Трябваше да му сваля кожата — измърмори Аполон. Той се поколеба на прага, преценявайки обстановката. Видя една голяма стая с диван, два стола с облегалки, покрити с коприна и свръхголям гардероб. Имаше две врати, боядисани като мрамор — бяха открехнати и през тях се виждаше част от голямо легло. Аполон тръгна към него.
   Памела изпъшка, когато той я положи върху дебелата копринена завивка. Тялото й се сгърчи и зъбите й затракаха.
   — Не ззнам защо изведнъж ми сстана толкова сстудено — каза тя.
   Аполон знаеше защо. Тя беше в шок. Не бе излекувал глезена й — само временно бе спрял болката. Той седна внимателно на ръба на леглото и докосна лицето й, повелявайки й да си почине.
   — Трябва да си починеш. Остави на мен да се погрижа за болката ти.
   Гледаше как хипнотичното му внушение кара плътните мигли на клепачите й да запърхат над големите й кехлибарени очи.
   — Аз не… — промълви тя сънено и после загуби нишката на мисълта си. — Аз съм мокра… кърпите са там… — тя направи вял жест към банята.
   — Първо глезена ти — отвърна той.
   Когато очите й се затвориха и не се отвориха повече, той се премести в края на леглото. Поклати глава. Глезенът й беше тежко наранен. Вече се бе подул. Виждаше се къдее счупена костта, а крака й висеше под странен ъгъл. Хвана глезена й, затвори очи и се концентрира. Мислено си начерта костите на крака и глезена й. Без да бърза, си представи пътя на всяка кост, мускул и нерв. И видя счупването. Ръцете на Аполон се стоплиха. „Оздравей! — заповяда богът на светлината. — Нека страданието спре. Здравето да се завърне. Болката да се изчисти.“
   Силата на светлината между ръцете на Аполон би ослепила Памела, ако можеше да види великолепието й. Но тя не се събуди. Вместо това продължи да спи, докато златокъдрият Аполон използваше своята могъща власт, за да свърже счупените кости и да спре болката й. Много по-късно, когато бе приключил, той стана и отиде в малката стая точно до спалнята. Там намери няколко кърпи и плътна бяла роба. Занесе ги при Памела и се поколеба. Можеше лесно да я съблече. Тя нямаше да се събуди — Аполон щеше да се погрижи за това. Мократа тъкан на роклята й беше като отлята по нея и разкриваше нежните й извивки и закръглеността на гърдите й. Беше тучна земя, която чака да бъде изследвана от него…
   Не! Отхвърли мисълта да види голото й тяло без нейно разрешение или знание.
   — Памела — прошепна той.
   Тази част вътре в нея, която спеше под внушението му, се събуди.
   — О! — каза тя, докато ставаше и се оглеждаше. — Какво се случи? Глезена ми! — тя се наведе напред и после спря рязко, смръщвайки се към крака си. — Но той болеше ужасно, сякаш бе счупен. Можех да се закълна, че вече се подуваше. Сега изглежда съвсем нормално — тя огледа крака си и го размърда насам-натам. — И го чувствам чудесно.
   — Трябваше само да го оставиш да почине. Беше го навехнала, това е всичко — той й подаде една кърпа и тя изтри разсеяно лицето си.
   — Чувствам се някак глупаво. Искам да кажа… ти всъщност ме пренесе на ръце до тук. В дъжда.
   — Аз съм лекар. Изцеряването ми е работа.
   Тя погледна към него. Беше съвсем мокър. Ризата прилепваше към релефно очертаните мускули по гърдите му, сякаш бе течна коприна. Косата му се къдреше на влажни спирали около челото. И тези очи! Помисли си, че думите от песента на Фейт Хил ги описваха идеално: невъзможни… неспирни… немислими… непотъващи…
   — Е, предполагам, че съм голяма късметлийка, че беше близо до мен — тя с усилие отмести очи от неговите и започна да суши косата си с кърпата, влагайки значително повече ентусиазъм, отколкото бе нужно.
   Аполон я наблюдаваше. Изглеждаше опърпана и прогизнала. Косата й беше увиснала и разбъркана, а дрехите й — мокри. Имаше само една обувка… Сърцето му подскочи. Никога в живота си не бе изпитвал такова привличане към жена — смъртна или богиня.
   — Трябва да тръгвам! — рязко каза той.
   Памела погледна нагоре към него през една гънка на хавлията.
   — О! — тя погледна прогизналия си часовник (слава Богу, че беше водоустойчив). Минаваше четири сутринта! — Не бях разбрала, че е станало толкова късно — тя си напомни, че той е странен мъж и че макар шансовете да се окаже изнасилвач или серен убиец да бяха малки, особено в светлината на факта, че я бе „спасил“, все пак беше мъж, сам с нея в хотелската й стая много след полунощ. Ситуацията имаше всички качества да влезе във филм на седмицата по телевизия „Лайфтайм“, а тези филми никога не свършваха добре.
   — Да, късно е — той определено не искаше да си тръгва, въпреки че съвестта категорично му казваше, че трябва.
   — Предполагам, че сестра ти ще се чуди какво става с теб.
   Аполон пребледня.
   — Представа си нямаш.
   Изражението му накара Памела да се усмихне.
   — О, имам. Брат ми би крачил напред-назад в очакване да ми се развика за това, че съм била навън до толкова късно и съм го притеснила.
   Устните му се изкривиха.
   — Определено ще иска да знае какво ме е забавило толкова.
   Памела наклони глава в жест, който вече бе станал познат и мил на Аполон.
   — И какво ще й кажеш? — попита тя.
   — Ще й кажа, че ме е задържал неочакван инцидент — той отиде до нея и с елегантно движение коленичи до леглото й. Ръката му докосна нежно глезена й. После го погали, прокарвайки пръсти и малко по-нагоре по прасеца й. По-скоро почувства, отколкото видя, как тя бавно поема дъх. — Прекрасен, неочакван инцидент.
   Памела затаи дъх, докато той я гледаше и докосваше по този начин. Искаше да го помоли да не си тръгва, да прекара нощта с нея… Стомахът й се сви. Не би трябвало да го желае толкова силно и толкова скоро — той беше непознат. Красив, сексапилен, прекрасен непознат…
   Аполон следеше променящите се емоции, които така ясно се изписваха на лицето й. Беше очевидно, че го желае. Той видя мекия, влажен копнеж в очите й. Можеше да я има — да я вземе в прегръдките си и да я прелъсти. Предполагаше се, че това трябва да направи. Това очакваше Артемида и такъв бе планът му. Памела не беше казала, че иска някой да прави любов с нея, когато изрече на глас желанието на сърцето си и изпълни призоваването, но нуждата й прозираше в думите. Той я бе видял, както и Артемида. Така че, за да завърши призоваването, трябваше да се люби с нея.
   И после какво? Една внезапна мисъл нахлу в ума му като неочаквана зимна буря. Може би призоваването бе хвърлило върху Памела някакво заклинание и желанието, което виждаше в очите й, бе само резултат от силната магия на нимфите. Ако това е така,чародейството щеше да се разруши веднага щом преспи с нея. Тя нямаше да го желае вече. Нямаше да го гледа с онези интелигентни, изразителни очи, които се обагряха в пищния цвят на мед, когато той възбуждаше земната й страст. При тази мисъл Аполон се почувства изгубен и окаян. Изведнъж се изправи.
   — Трябва да тръгвам — каза той и направи към нея жест да остане в леглото си, когато тя се опита да стане. — Не ставай, глезенът ти трябва да почива. Тази нощ го дръж вдигнат, докато спиш. Утре ще се чувстваш така, сякаш никога нищо не се е случвало.
   Когато той се обърна към вратата, стомахът на Памела се сви. Беше споменал, че ще обясни на сестра си това, което се бе случило, е инцидент. Да не искаше да каже, че това е всичко? Че след тази единствена нощ няма да се видят отново?
   — А за теб утре също ли ще бъде така, сякаш нищо никога не се е случвало?
   Едва бе осъзнала, че е изрекла мисълта си на глас, когато думите й го накараха да спре. Аполон се обърна и ярките му сини очи сякаш грееха. Вдигна ръката, която съвсемдо скоро гали глезена й и я протегна към нея с отворена длан.
   — Утре ще продължавам да усещам кожата ти, допряна до моята. Утре все още ще чувствам коприната на устните ти. Утре бризът ще продължава да носи уханието ти към мен.Как е възможно да те забравя?
   — Значи ще те видя отново? — попита тя, притаила дъх.
   — Не бих останал далече от теб, дори и да исках. А аз не искам. Ще бъда пак в нашето заведение утре вечер по същото време. Дотогава, моя сладка Памела, ще мисля за теб.
   Когато Аполон излезе от стаята, Памела се почувства така, сякаш слънцето внезапно се бе скрило от небето. Погледна часовника и започна да брои часовете до момента, в който щеше да го види отново.
   Артемида чакаше в мрачния коридор, отклоняващ се от един товарен вход на Цезар Палас. Стоеше до вратата на някакъв нелеп килер, криещ в себе си портал, който водеше към друг свят. Младата богиня скръсти ръце и въздъхна. Беше казала на Аполон, че ще го чака на Олимп, но с напредването на нощта ставаше все по-нетърпелива. Беше късно — почти се зазоряваше — а тя все още усещаше веригите, които я приковаваха към смъртната жена. Защо богът на светлината се бави толкова с прелъстяването на една жена?
   Висок мъж в прогизнали дрехи зави край един ъгъл и я приближи. Почти без да влага мисъл, тя вдигна пръста си, за да го принуди да се обърне и да използва друг изход.
   Мъжът се разсмя, което я учуди.
   — Номерата ти не действат върху мен, сестро — каза Аполон.
   Очите на Артемида се разшириха от изненада.
   — Аполоне? В името на брадата на Зевс! Какво се е случило с теб?
   Аполон сви рамене и издърпа мократа риза от тялото си.
   — Инцидент.
   — Инцидент! А какво стана с прелъстяването?
   — Върви добре.
   — Добре! — Артемида почти изпищя от гняв и безсилие. — Как може да върви добре, като още усещам оковите на призоваването върху себе си?
   — Тези неща отнемат време, Артемида. Памела не е град, който да превземем или крепост, която да атакуваме и да плячкосаме. Тя е смъртна жена, искаща романтика.
   — Разбирам това съвсем добре. Това, което не разбирам е, защо още не си спал с нея.
   — Защото това не е истинското й желание — каза Аполон.
   Очите на Артемида се свиха при странния, самовглъбен тон на гласа му.
   — Да спи с бога на светлината не е истинското й желание? Трудно ми е да го повярвам, братко.
   Аполон въздъхна.
   — Какво би отвърнала, ако ти кажа, че да спя с нея тази нощ не е това, което аз искам?
   Би отвърнала, че така е по-лесно за разбиране. Тя беше помислила, че брат й намира смъртната за привлекателна, но очевидно не е така.
   — Е — каза бавно Артемида, — това наистина е по вина на Бакхус. Просто ще трябва да го намесим, за да поправи стореното. Навярно може да използва най-силното си винои да я опияни до състояние на желание. Той е бог. Предполагам, че е прелъстявал смъртни жени и преди, без значение колко отблъскващо е да си го представя в такава ситуация.
   — Не!— думата експлодира от него. — Тази твар няма да я докосва!
   Тънките вежди на Артемида се сключиха в объркване.
   — Аполоне, бъди ясен! В един момент казваш, че не желаеш смъртната, а в следващия си готов да я защитаваш от друг бог, сякаш си онзи глупак Парис, а тя — твоята Елена.
   — Казах само, че не желая да спя с нея тази вечер, не че не я желая. Тази вечер тя се нарани — изръси той под тихия втренчен поглед на сестра си. — Излекувах я, разбира се. Без да разбере — добави бързо, преди Артемида да успее да проговори. — Но да легна с нея след това би било подло.
   Проницателните очи на Артемида видяха прикритото смущение на лицето на брат й. Той не беше напълно откровен — нито с нея, нито навярно и със себе си. Така или иначе, по упорито стиснатата му челюст можеше да разбере, че сега няма да признае пред нея нищо повече.
   — Утре?
   Аполон кимна стегнато.
   — Утре.
   — Добре. Хайде да се оттегляме на Олимп. Мисля, че смъртният свят ми омръзна.
   Аполон отвори вратата на килера и направи знак към нея да мине първа през блещукащия с цвят на раковина портал. Той се връщаше в техния свят, но нямаше никакво намерение да се оттегля на Олимп. Взе си разсеяно „лека нощ“ със сестра си, след което се пренесе на единственото място, където знаеше, че ще получи помощ.
   Единайсета глава

   Аполон и останалите олимпийци бяха истински изненадани, че богинята, която спечели уж студеното сърце на Хадес, се оказа обикновена смъртна. Деметра беше разменила душите на дъщеря си Персефона и на Каролина Франческа Санторо — смъртна от съвременния свят. По този начин богинята на плодородието се надяваше да укроти безгрижната си щерка и да й даде възможност да стане по-зряла. Не беше за пренебрегване и фактът, че размяната носеше допълнителна облага — улегналата смъртна бизнес дама щеше да внесе успокояващо женско присъствие в Подземния свят. Но най-неочаквано господарят на Подземното царство се влюби безнадеждно в смъртната жена, скрита под маската на богиня.
   След като се запозна с Каролина (или Лина, както я наричаше Хадес) на Аполон не му трябваше много време, за да разбере защо богът на Подземното царство е така запленен от нея. Тя беше мъдра и пълна с искряща жизнерадост, която се излъчваше като светлина от душата й.
   Смехът на Лина винаги бе привличал Аполон и сега най-сетне той разбра защо. В него прозираше смъртната й душа, макар и да бе затворена временно в тялото на богинята Персефона. И в смеха на тази смъртна душа той долавяше ехо от земната радост на Памела.
   — Значи тази смъртна вече те вкара в Ада!
   — Каролина, не го измъчвай, моля те — Хадес се усмихна нежно на своята сродна душа.
   — Отново разкриваш чувствителната си страна, любов моя — отвърна Лина с шеговития тон, който само тя можеше да си позволи с бога на Подземния свят.
   Хадес изсумтя:
   — Не съм чувствителен, просто разбирам много добре бъркотията, която смъртна жена може да причини в живота на един бог.
   Лина демонстративно пренебрегна думите на своя съпруг и отново насочи вниманието си към Аполон. Златокъдрият бог беше съблякъл мокрите дрехи, с които дойде, и се бе загърнал в една от робите на Хадес. И докато Каролина и Хадес се излежаваха спокойно и отпиваха амброзия, Аполон не можеше да си намери място. Откакто се разчу, че смъртна жена е станала царица на Подземното царство, Аполон идваше често при тях. Тримата станаха добри приятели и богът на светлината би трябвало да се чувства добре с тях, тук беше като у дома си. Вместо това той беше като навита пружина. Крачеше неспокойно пред широкия панорамен прозорец, през който се виждаха прекрасните градини зад палата, но Аполон не обръщаше никакво внимание на великолепната гледка.
   — Не разбирам защо си толкова притеснен. От това, което ни разказа, изглежда, че Памела е напълно заинтригувана от теб — каза Лина.
   — Точно в това не съм сигурен! Дали е заинтригувана от мен, или причината е в проклетата сила на заклинанието за призоваване.
   — Не е трудно да разбереш — засмя се Хадес. — Просто се люби с нея. Ако после не иска да те вижда, значи заклинанието я е привлякло към теб. Ако иска — значи си ти.
   Аполон се намръщи. Изобщо не желаеше да изпитва обичта на Памела. Макар че Хадес е прав. Беше съвсем просто да разбере дали Памела го обича, или е привлечена от него само от заклинанието. Защо тогава само мисълта да го направи караше стомаха му да се свива?
   — Страшно е, нали? — мекият глас на Лина прекъсна мислите на бога. — Това е нещо, което ние, смъртните, разбираме много добре — нарича се страх да не бъдеш отхвърлен. Но за да познаеш истинската любов, трябва да откриеш сърцето си и да му дадеш възможност да изпита истинска болка. Ще ми се да имах лесен отговор за теб, но нямам.
   — Винаги ли е толкова трудно?
   Лина се усмихна мило на болезненото изражение на златокъдрия бог. Седнал до нея, Хадес плъзна ръката си в нейната и за миг очите им нежно се срещнаха.
   — Само когато наистина изпитваш чувства — отвърна тя.
   Лицето на Аполон пребледня.
   — Мислите, че мога да се влюбя в нея? — той произнесе думите така, сякаш току-що бе назовал нов вид чума.
   Лина кимна, потискайки смеха, който заплашваше да изригне като вулкан. Бедният Аполон! Беше толкова възхитително изненадан!
   — Опасявам се, че е възможно.
   — Горе главата! — каза Хадес. — Да обичаш смъртна не е толкова ужасно нещо.
   — Е, радвам се да го чуя от теб — разсмя се Лина.
   Хадес само се подсмихна и я целуна по челото.
   — Тя не знае кой съм! — изръси Аполон. — Мисли, че съм смъртен мъж, лекар и музикант. Навярно не е заклинанието. Може би е възможно да се влюби в самия мен. Но няма ли това да се промени, когато открие, че се преструвам на някой, който не съм?
   — Не й позволявай да се отдръпне от теб — гласът на Хадес бе станал равен и мъртвешки сериозен. Ръката му стисна по-здраво пръстите на Лина, когато си спомни как почти я бе загубил заради собствената си гордост.
   — Аполоне, трябва да си сигурен, че действително й показваш истинското си аз — каза Лина, подбирайки внимателно думите си. — Това е най-сложната част от любовта. Трябва да се разголиш, за да се получи. И ако успееш да го направиш, съвсем внезапно ще осъзнаеш, че не си бог, лекар или музикант, а просто влюбен мъж. Ако и тя те обича, ще го види.
   — А ако не ме обича? — попита Аполон.
   Лина отговори откровено:
   — Ако не те обича, ще те заболи.
   — Цената си заслужава — каза Хадес, вгледан в очите на любимата си. — Възможността да познаеш истинската любов си струва всякаква цена.
   В отговор Лина нежно докосна лицето му с пръсти.
   Аполон гледаше Лина и Хадес. Понякога те сякаш говореха помежду си на собствен, таен език. Пасваха си, като че ли бяха направени един за друг. В името на всички богове, Хадес се промени, откакто Лина се появи в живота му! Сякаш любовта към нея му разкри нов свят.
   Преди мрачният бог изглеждаше печален и затворен в себе си, а сега бе спокоен, дори приветлив. Лина сякаш придаде завършеност на Хадес.
   Аполон искаше същото за себе си.
   — Ще го направя! — заяви той. — Ще се любя с нея! Ако е привлечена от мен само заради заклинанието, трябва да знам.
   Лина си помисли, че Аполон прилича на мъж, който се подготвя за страшно изпитание. После лицето му се промени и той потърка с ръка челото си, сякаш му се щеше да изтрие притесненията си.
   — Но ако не е заклинанието, как да задържа обичта й? — Аполон объркано погледна Лина. — Какво искат съвременните жени?
   — Това не е никаква мистерия, Аполоне — усмихна се Лина. — Искаме същото, което искаш и ти. Същото, което иска и Хадес. Желаем някой, който да ни обича такива, каквито сме — без маски, без преструвки, без игри.
   Тя стана, приближи се до златокъдрия бог и постави ръката си върху рамото му.
   — Можеш ли да направиш това, приятелю? Не е като да преследваш нимфи и богини — далеч не е толкова бляскаво.
   Аполон си помисли за това как светът изчезна, когато Памела се отпусна в прегръдката му и как доверието в очите й го караше да се чувства по-божествен от всички величия на Олимп. После си спомни за пронизващия страх, който изпита, когато видя как тялото й се накланя към пътя на металните машини. Ако не беше използвал своите сили, тя щеше да е смазана… убита…
   Отново потърка челото си с ръка.
   — Омръзнало ми е от блясък. Мисля, че избирам любовта — изтощено каза той.
   — Добър избор, скъпи — изправена на пръсти, Лина го целуна с бърза, сестринска целувка. — Помисли дали да не й кажеш кой си в действителност и то възможно най-скоро.— Тя хвърли кос поглед към Хадес. — Запомни от мен — винаги е най-добре се казва истината.
   — Да, да, ще го направя! — отнесен, Аполон сякаш не я чуваше. — Благодаря ви, приятели! — Той потупа Лина по ръката и отстъпи встрани, готов да се понесе обратно към своя олимпийски палат. — Може би трябва да й направя подарък… — думите му още се носеха из стаята, когато тялото му потрепна, избледня и изчезна.
   — Мисля, че сърцето на бога на светлината е достатъчен дар — тихо каза Лина и въздъхна тежко.
   Хадес сви рамене.
   — Бижутата никога не вредят.
   Памела бавно излизаше от съня. Протегна се, прегърна възглавницата и още сънена си помисли, че днес предстои да се случи нещо чудесно, но не можеше да се сети какво. Чувстваше се прекрасно. Беше си починала добре, но въпреки това тялото й бе изпълнено с някакво странно напрегнато очакване. Един слънчев лъч се промъкна през плътно спуснатите завеси и погъделичка затворените й клепачи. Навя й мисли за златни слънчеви лъчи… горещина… очи с цвета на блестящ аквамарин…
   Миналата нощ… целувки в дъжда… Феб… Памела светкавично отвори очи. О, по дяволите! Как можа да забрави? Има среща с Феб в осем тази вечер. Погледа към часовника до леглото и моментално скочи. Беше почти обяд! Обикновено ставаше рано, а сега се събуди по обяд!
   Е, вярно е също така, че беше и жена, която през последните няколко години избягваше мъжете и романтиката. Ясно си спомни как предишната нощ се разтопи в прегръдкитена един непознат мъж. Памела притисна колене до гърдите си и усети как сърцето й бие развълнувано. Не, не беше съсухрена стара вещица — беше млада и жива жена. Снощи рискува и бе възнаградена за този риск. Сладостна тръпка премина през тялото й при спомена как се чувстваше в прегръдката на Феб. А устните му! Целувките му я изгаряха цялата! Щом целуваше толкова добре, какво ли още умееше да прави с тези прекрасни устни…
   Телефонът й иззвъня и я изтръгна от еротичните фантазии.
   — Здравей, Ви — каза тя, без да поглежда изписания на дисплея номер.
   — Сама ли си? — попита Ви с най-добрия сценичен шепот, който успя да докара.
   — Да… — Памела прехапа устни и добави, — за нещастие.
   — О, не! Чуй се само, кукло!
   — Ви, отново се чувствам жива! Като че ли аз съм пустиня, а той е топъл летен дъжд! И да ти призная — готова съм да го погълна жадно!
   Памела въздъхна щастливо.
   — Ти си шеметно пияна!
   — Права си! Права си! Аз съм зашеметена от похот! Замаяна съм! И по дяволите, усещането е прекрасно! Ох, да ти кажа веднага, на висок глас и без принуда, признавам, че беше права — не спираше да чурулика радостно Памела.
   — Чакай малко да се ощипя. Ох, боли! Значи не сънувам. Вече не си пияна, нали?
   Памела се засмя.
   — Изобщо не бях пияна. Бях само достатъчно подпийнала, за да направя каквото ми каза. И… О! Беше прекрасно!
   — Моля за брутални детайли. Разкажи ми всичко!
   — Отидохме до фонтаните на Беладжио. Първо слушахме една ужасно романтична ария от опера, която Феб…
   — Феб? — прекъсна я Ви.
   — Така се казва. Името му е гръцко… или римско… или латинско… А ти знаеше ли, че Памела на гръцки означава „всичко, което е сладко“?
   — Пами, разсейваш се! Стигна до „казва се Феб и…“
   — О, да! Първо слушахме ария от опера. Той знаеше думите и… Господи, беше толкова романтично… — Памела въздъхна дълбоко.
   — Това вече го каза, мила, давай нататък!
   — После заваля и се скрихме под едно дърво. Няма да повярваш какво се случи! Стоим си под дървото и… Ви, казах ли ти колко е страхотен?
   — Концентрирай се, моля те!
   — Извинявай! Докато стояхме под дървото, фонтанът отново заработи и Фейт Хил запя „Тази целувка“.
   — Шегуваш се! — възкликна Ви.
   — Не, не! Сериозно! И тогава го направихме…
   — Изпукахте се направо на улицата!?
   — Не! Не беше на улицата, а на тротоара. И не направихме това. Целунахме се!
   — После отидохте в стаята ти и…
   — Не! — Памела смутено прокашля и изпита налудничавото желание да прошепне останалата част от случилото се. — Той ме занесе на ръце до стаята.
   — Искаш да кажеш като Рет и сладката Скарлет?
   — Точно така! Бях си изкълчила глезена и валеше…
   — Значи си паднала от високите токове…
   — Което показва колко ме разконцентрира този мъж. Както много добре знаеш, мога да тичам по тънък лед върху осемсантиметрови токове — самодоволно каза Памела.
   — Той е бил твоят рицар с блестящи доспехи — клише, което вие, необратните момичета, между другото, обожавате. И въпреки това не си се съвкупила с бедния триножник?
   — Още не — отвърна Памела, почти останала без дъх.
   — Още!? Значи разказът не е свършил.
   — Имамесрещатази вечер. Тарарам! — завърши тя триумфално.
   — Не мога да повярвам!
   — Ще ти се наложи!
   — Добре. Какво смяташ да правите? — Ви беше просто маниачка по срещи и затова заговори по същество.
   — Мислех да отидем на вечеря — каза Памела.
   — Пами, ти си във Вегас! Измисли нещо по-добро!
   — Моля те, не ми казвай, че трябва да играем хазарт.
   Ви въздъхна многострадално.
   — Разбира се, че не ти казвам това! Но Вегас е Меката на прекрасни спектакли. Идете да гледате нещо… Нещо секси…
   — Това е добра идея, но… не трябва ли да изчакам и да видя какво предлага той?
   — Пами, знаеш, че съм ти приятелка, затова те моля да не се обиждаш, но сигурна ли си, че искаш още една връзка, в която позволяваш на мъжа да води парада? — тихо попита Ви.
   — Не! — думата изскочи от устата на Памела, изпълнена с истински гняв. — Не искам нищо, което да наподобява преживяното с Дуейн! Вече не съм глупавото младо момиче, за което той се ожени!
   — Не си била глупава, когато си го направила, Памела. Била си млада и влюбена и затова си сгрешила. Случва се и с най-добрите от нас.
   — Е, с мен няма да се случи отново! — твърдо каза Памела.
   — Коя част? Да си влюбена или да си млада?
   Памела отвори уста, за да каже „и двете“, но после си спомни меката синева в очите на Феб и начина, по който я гледаше едновременно с интерес и желание. Спомни си и още нещо. Беше почти сигурна, че го видя в очите му — едно познато търсене, което привличаше както сърцето, така и душата й. Те бяха сродни души… Мисълта се носеше из съзнанието й като аромат на пролетни цветя.
   — Вече не съм млада, Ви — каза уморено Памела. — И няма начин да се влюбя за един уикенд.
   Върнел се засмя:
   — Продължавай да си го повтаряш, Пами.
   Памела се намръщи.
   — Тръгвам. Трябва да свърша много неща преди срещата.
   — Като например…
   — Като например да скицирам онзи ужасен фонтан и да изпратя скиците на фонтанените момчета. — Памела и Ви наричаха „фонтанени момчета“ двамата братя собственици на голяма компания за продажба на фонтани, която „Руби Слипър“ бе използвала няколко пъти, за да им изпълни поръчки за различни детайли. — Тук съм, за да работя, помниш ли?
   — Мислех, че Фауст иска да се помотаеш и да попиеш атмосферата на Форума през уикенда.
   — Това не означава, че трябва напълно да пренебрегна работата си. Което ми напомня — днес ще се виждаш ли с госпожа Греъм?
   — Разбира се, имам среща с лудата коткарка, за да обсъдим цвета на жалузите. Моли се за мен!
   Памела се засмя:
   — Ще запаля и свещ за теб, ако трябва.
   — Добре, стига сме говорили за работа. От теб се очаква да се помотаеш, а не да работиш.
   — Със сигурност съм попила достатъчно безвкусна псевдоримска атмосфера. Колкото по-скоро се захвана с тази досадна работа, толкова по-скоро ще я свърша.
   — Фантазия и забавление, спомняш ли си? — каза Ви.
   — Върнел, довечера излизам с прекрасен непознат, наречен Феб. Това не е ли достатъчно забавна фантазия за теб?
   — Ако вложиш в проекта малко от този дързък подход, без да губиш чувството си за хумор, мисля, че ще имаш идеалната рецепта за успех както с Е. Д. Фауст, така и с Феб. Забавлявай се и с двамата, Пами!
   Забавление… Личният й живот определено не беше забавление. Чувстваше се комфортно и сигурно, но чак да се забавлява… да бъде щастлива… или поне радостна… Не! Може би дори и работата вече не я забавляваше. Памела със сигурност харесваше това, което прави, но кога за последен път се възхити или зарадва при приключването на някой проект? Не можа да си спомни… Тази мисъл я вцепени.
   — Пами? Там ли си още? — попита Ви.
   — Да, просто се замислих.
   — Какво ще кажеш да отделиш на фонтана един час, след като се обадиш на рецепцията и уредиш билети за спектакъла — предложи Ви.
   — Добре, права си, съгласна съм — отстъпи накрая Памела.
   — И утре искам пълен отчет!
   — Ще го получиш!
   — Чао-чао, птичке! — закачи я Ви, преди да затвори телефона.
   Памела потърка очи, за да прогони съня. Дано наистина има какво да разказва на следващия ден. След това, преди да е променила мнението си, набра девятката на рецепцията.
   На второто позвъняване вдигна жена, която звучеше изключително експедитивно.
   — Да, госпожице Грей. С какво мога да ви помогна?
   — Бих искала довечера да гледам някой добър спектакъл — Памела спря и пое дълбоко въздух. — … еротичен спектакъл, но не вулгарен — завърши бързо.
   — Разбира се, че не, госпожо. Горещо ви препоръчвам спектакъла, който се играе в момента в „Ню Йорк, Ню Йорк“11. Той е продуциран от същата компания, която направи „Цирк дьо солей“. Чували ли сте за него?
   — Да, гледах „Цирк дьо солей“ в Денвър.
   — Отлично! Новият им спектакъл се казва „Зуманити“. Еротичен е, но е направен с вкус. Аз самата го гледах и много ми хареса. Всъщност билетите за спектакъла са разпродадени отдавна, но хотелът с удоволствие, ще направи всичко възможно, за да ви осигури билети. Разчитайте на нас!
   — Прекрасно — каза Памела с облекчение, че всичко стана толкова лесно.
   — Колко билета бихте искали да ви осигурим?
   Широката усмивка на Памела премина по телефонната линия.
   — Два, моля.
   Дванайсета глава

   Памела се размърда леко и сви крака под себе си, изцяло погълната от скицирането на фонтана. Е,нейнатаверсия на фонтана. Запази формата на детелина, но намали леко размера и махна ужасните статуи на Артемида, Аполон и Цезар. Замени ги с красиви спираловидни форми, които напомняха вълни. В центъра на всяка от формите изрисува риба, от чиято уста бликаше вода. Памела погледна надутата централна фигура на фонтана и въздъхна тежко. Независимо как щеше да „ремонтира“ това гигантограмадно нещо, по никакъв начин не можеше да направи Бакхус приемлив — особено ако Еди продължава да настоява той да е анимиран. Пръстите й, които до този момент сякаш прелитаха по страницата на скицника, забавиха движението си. Тя бавно очерта постамента на централната фигура, но мястото, където седеше Бакхус, остана празно. Би могла да опита да убеди Еди да сложат нещо не толкова… Памела погледна намръщено статуята… нещо не толкова дебелои противно.
   Хвърли поглед на часовника си — три и трийсет. Оставаха четири часа и половина до срещата й с Феб. Имаше достатъчно време да си вземе фотоапарата и да направи снимки на колоните, както и да направи бележки за цветовете и текстурите. Всичко това ще й е необходимо в понеделник, когато най-сетне ще се види с Еди в дома му. Но вместо да се концентрира върху работата, умът й бягаше в мисли за удоволствия. Позлатата на натруфените колони й напомняше за златистата коса на Феб. Сега, когато не бе нужнода се концентрира, за да скицира фонтана, съзнанието на Памела отново се завъртя около него. Фалшивото небе, по което се носеха пухкави облаци, й напомни за очите му.По дяволите, дори безвкусната статуя на Аполон някак си започваше да прилича на него.
   Сякаш Феб е грееща лампа против насекоми, а тя — поразен от любов комар. Обсебена е! Памела не се съмняваше в това, но с истинско огорчение осъзна, че всъщност не я интересува. Напротив, имаше усещането, че разгръща изключително хубава книга, че сякаш се разхожда из нечий чужд свят и се наслаждава на всяка секунда, прекарана в него.
   Усмихна се самодоволно и много, много сладострастно. Може би трябва да поиграе на рулетка или на някой от автоматите — определено се чувства късметлийка днес.
   Сякаш в отговор на мислите й, някаква стройна млада жена приближи грациозно фонтана, увлечена във въодушевен разговор с приятелката си.
   — Какъвневероятенкъсмет имахме? О, господи! Представяш ли си, да попаднем на годишната разпродажба в „Шанел“!
   Разпродажба в „Шанел“? Памела наостри уши.
   — Щях да припадна, като видях колко е ниска цената на онази рокля.
   Двете жени минаха весело край пейката на Памела, като не спираха да се смеят и да размахват доволно пазарските си чанти.
   „Това е пръстът на съдбата!“ — усмихна се на себе си Памела и погледна още веднъж към грозния фонтан. Или пък е дар от боговете? Но каквото и да е, ще си купи прекрасна рокля от „Шанел“ и ще я облече довечера. Случаят си заслужава — отива на еротично шоу със страхотен мъж и дори може би ще прави секс с него. При тази мисъл в стомаха й запърхаха хиляди пеперуди.
   Добре, де, да забравим последното. Изпреварваше малко събитията. Памела си пое въздух бавно и дълбоко.
   Но защо пък не… Е, поне можеха да се понатискат малко след шоуто… бавно и сладострастно да опознаят контурите и извивките на телата си… да, опипването не беше изключено…
   Памела затвори скицника и го сложи в коженото куфарче.
   Точно така — червена! Непременно ще си купи червена рокля, която разкрива по-голяма част от краката й… Може дори да си направи педикюр… Да, ще си направи педикюр! Червените нокти на краката са абсолютно задължителни за тази вечер. Тананикайки си тихо, Памела се отправи към моделиерския рай.
   Бакхус барабанеше нервно с пръсти по масата. Нещата не вървяха по план!
   — Още една текила! — изръмжа той на минаващата край него сервитьорка. Момичето се сви под парещия от гняв поглед на бога, забърза панически към бара и пътьом като ослепяла се блъсна в няколко стола. Бакхус почти веднага съжали, че изля гнева си върху това невинно създание. Вярно е, че младите олимпийци го изваждаха от равновесие, но беше абсолютно неприемливо да си го изкарва на невинни хора в царството си.
   А това тук все още енеговотоцарство!
   Сервитьорката се появи с чаша текила.
   — Съжалявам, сър, извинете ме, че ви накарах да чакате за питието си!
   Бакхус се усмихна мило и докосна леко ръката й. Божествената магия премина в тялото на момичето. Ужасеният й поглед изчезна, младите й бузи поруменяха, а устните й се разтвориха в съблазнителна усмивка.
   Как изобщо можа да си помисли, че този непознат мъж е дебел, неприятен и ядосан? Сервитьорката като хипнотизирана не сваляше очи от Бахус. Всъщност беше много приятен. И не беше дебел. Беше просто едър мъж. Но тя харесва едрите мъже.Наистинаги харесва! Гореща вълна от пръстите му премина и се разля по цялото й тяло. Всяко нервно окончание в нея сякаш се наостри и се разтвори в сластна готовност, желанието — плътно, тъмно и главозамайващо — пропълзя по нея и тя усети как краката й омекват. Загледа се втренчено в тъмните очи на мъжа пред себе си, наведе се към него и изпита непреодолимо желание да усети как ръката му се плъзга по краката й…
   Бакхус се изкикоти и погали стегнатата плът на младата й ръка.
   — По-късно тази нощ ще дойдеш в апартамента ми. Достатъчно е само да помислиш за мен и желанието ти ще те доведе в правилната стая.
   Едва след като се увери, че заповедта му е добре посята в подсъзнанието й, той спря да докосва ръката й.
   Тялото на сервитьорката потрепери от удоволствие.
   — Да — едва успя да изстене тя.
   — Сега изчезвай! — Бакхус леко махна с ръка и сякаш було се вдигна от очите й.
   Момичето примигна и му се усмихна колебливо.
   — Искате ли да ви донеса още нещо, сър?
   — Може би по-късно — отвърна той.
   Сервитьорката се отдалечи бавно, все още замаяна от преживяното. Бакхус огледа закръглените й задни части и остави фантазията си да рисува как това младо тяло, напълно отдадено и разтворено, ще лежи под него по-късно тази вечер. О, да, щеше да е възхитително — тази млада жена щеше да е напълно влюбена в него. Той е бог! Няма никакъв проблем да си осигури обожанието й. Съвременните смъртни имат нужда да боготворят някого. Всъщност прави услуга на младата жена, внасяйки опияняващата магия на виното и плодовитостта в иначе скучния й живот.
   Но той бе единственият бог, който има право да използва силата си сред смъртните. Лас Вегас е негово откритие! НЯМА ДА СПОДЕЛЯ СВОЕТО ЦАРСТВО С НИКОГО! Особено със златокосите близнаци. Откакто се помни ги ненавижда и двамата, заради тяхното съвършенство и безгрижна надменност към всичко. Ето и сега! Не се задоволиха да останат в Цезар Палас и да играят хазарт заедно със смъртните. И не само това! Дори се добраха до неговото специално място — фонтана на Форума.
   Вярно е, че той освободи безсмъртната си сила с помощта на нимфите. Искаше да шокира близнаците. Нарочно избра потиснатата дребна смъртна и я накара да изпие точно толкова вино, колкото трябва, за да задвижи онзи низ от събития, който позволи призоваването да бъде изпълнено. Познаваше нрава на Артемида — всички на Олимп го познаваха — и беше сигурен, че богинята ще направи всичко възможно, за да предотврати призоваването. И тогава, опитвайки се да спрат него, Бакхус, златокосите близнаци щяха да разкрият безсмъртната си същност пред съвременния свят. Какъв опияняващ спектакъл щеше да се получи! Разбира се, гневът на Зевс също щеше да е невъобразим, но след разчистването на буреносните облаци от Олимп Бакхус щеше да се промъкне през забравения портал и щеше отново да е сам във великолепния си Лас Вегас. Отново щеше да властва над него без ограничения, които спъват желанията му и без правила, които да следва.
   Но нито един от близнаците не прекъсна призоваването и смъртната обвърза Артемида да изпълни желанието на сърцето й. Аполон започна да ухажва смъртната жена! Бакхус гледаше как двамата се умилкват един около друг през останалата част от вечерта. Богът на светлината, незнайно защо, не използва безсмъртните си способности, за да прелъсти жената.
   Гневът бързо набираше скорост в Бакхус. Всъщност, Аполон изобщо не се нуждае от безсмъртните си сили, за да съблазни някоя жена. Той притежава мускулесто, златисто тяло с мъжествена красота, която далеч надхвърля смъртните стандарти. Той има всичко това по рождение, без да вложи и капчица усилие, за да го постигне. Не е честно! Никога не е било честно!
   За да провали малката романтична срещичка на Аполон, Бакхус придума пустинното небе да изпрати дъждовна буря, но планът му се провали. После бутна нищо неподозиращата смъртна под гумите на фучащите коли, като закачи тока й за тротоара. Тя трябваше да се струполи сред движението на улицата, а златокосият бог — да се издаде, докато се опитва да я спасява. Аполон обаче успя да предотврати нещастието, без смъртните във Вегас да разберат, че сред тях има могъщ бог. Това вече беше непоносимо!
   Той, Бакхус, няма да търпи друг бог да заема мястото му!
   Тогава Бакхус си спомни страстната целувка между Аполон и смъртната, спомни си и начина, по който богът на светлината носеше жената под дъжда. Изглежда именно тя поддържа интереса на бога към Лас Вегас. Кой може да каже колко време Аполон ще се забавлява да си играе с нея? И какво ще стане, ако, след като се отегчи от тази смъртна, Аполон открие, че е развил вкус към съвременните жени? Бакхус определено го разви. Той хвърли гневно чашата с текила зад гърба си. Не! Това никога няма да стане! Той няма да позволи на Аполон да прелъстява неговите смъртни!
   Но как да се отърве от бога на светлината? Това никак няма да е лесно. Явно Аполон не възнамерява да се разкрие като бог и да предизвика гнева на Зевс, нито пък заеднос неговата сестра близначка бързаха да кажат на баща си за ритуала по призоваване, който Бакхус изпълни. За нещастие беше ясно, че Аполон се наслаждава истински на прелъстяването на смъртната. Бакхус скръцна със зъби. Е, може да вини единствено себе си за това развитие на събитията. Значи пак той трябва да намери начин да вгорчинасладата на Аполон във Вегас.
   На Бакхус му се искаше да крещи от ярост. Как е възможно Аполон да не е заслепен и запленен от Лас Вегас? Това е място за забавление, достойно за богове и Аполон има властта да съживи спящата му магия, така както я има и Бакхус. Ха! Лицето на Бакхус се изкриви в презрителна усмивка. Искаше му се да види как Аполон оцелява във Вегас без свръхестествените си сили. Щеше да е като дете, изгубено в тъмна гора. Аполон се смята за много по-висш от Бакхус, но не познава съвременния смъртен свят — няма неговите запаси от пари, луксозния му многостаен апартамент и широките му познания за това как да манипулира смъртните, за да се подчиняват безпрекословно на волята му.
   Изведнъж Бакхус изправи тялото си на стола, който беше твърде тесен за размерите му. Точно така! Ако измисли начин Аполон да пропусне затварянето на портала утре вечер, великият бог на светлината ще остане в капана на смъртния свят за цели пет дни, на всичкото отгоре лишен от страховитите си способности. Щеше да бъде слаб… безпомощен… и окаян! И когато порталът се отвори отново, щеше да се радва повече от всичко на света да си иде на Олимп и никога вече да не се връща тук. После е само въпрос на време омразата на бога на светлината към тукашния свят да се предаде и на останалите сноби олимпийци.
   Точно това трябва да направи! Аполон ще бъде уловен в Лас Вегас без силите си. Бакхус се усмихна доволно.
   Тринайсета глава

   — Дрехите определено са доста странни, повелителю, но въпреки това намираме тялото ви за привлекателно в тях — избърбори русокосата нимфа с прелъстителен, звучащкато музика, глас. Групичката нимфи, която се събра около Аполон след излизането му от съблекалнята, изгука в съгласие.
   Аполон огледа отражението си в голямото огледало с богато украсена рамка. Предната нощ, след като се разделиха с Памела беше толкова разсеян, че забрави да вземе дрехите си от магазина на „Армани“. Тази сутрин обаче срещата с Памела бе първото нещо, което изплува в още сънения му ум. Заедно с мислите за нея в съзнанието му нахлуха и въпросите какво да облече и къде да отидат. Модерните му дрехи бяха похабени от дъжда. След внимателен оглед на измачканата риза, той се зачуди как съвременните мъже се справят с постоянната необходимост от нови дрехи. Сигурно това обяснява поне отчасти изобилието от магазини, предлагащи всякакъв вид облекло. Сигурно отнема доста време да си осигуриш подходящо облекло в царството на Лас Вегас. Но Аполон беше бог. Нямаше желание да губи време в безкрайно купуване на дрехи, затова направи същото, което правят и много смъртни. Изпрати няколко нимфи да изпълнят поръчките му. Богът внимателно махна една малка власинка от ризата си с цвят на масло. Ризата бе в същия стил като тази, която дъждът съсипа. Имаше почти невидими светлосини нишки, втъкани изкусно в плата. Панталоните бяха от висококачествен лен, с един тон по-тъмни от ризата. Когато става дума за стил и цветове помощта на нимфите беше незаменима. Пастелните тонове, които бяха подбрали, напомняха на първите меки слънчеви лъчи, примесени с розовеещата синева на утринното небе.
   — Отличен избор! — Аполон се усмихна одобрително към нимфите, които захихикаха и запърхаха при тази похвала.
   Най-дръзката от нимфите — прекрасна кестенява дриада, с която Аполон бе имал страстна авантюра преди няколко века — се приближи грациозно към него. Отметна назад дългата си до кръста коса, така че пред него се разкри полупрозрачната й роба, под която се очертаваше едно съвършено тяло. Зърната на гърдите й бяха потъмнели. Очитена Аполон се насочиха инстинктивно натам, при което зърната й щръкнаха още по-съблазнително.
   — Защо не останеш с нас, господарю? — измърка тя, прокарвайки вещи ръце по тялото си. — Можем да те забавляваме много по-добре от всяка смъртна жена.
   — Така е — приближи се и друга нимфа. — А и няма да имаш нужда от никакви дрехи за забавлението, което ще ти предложим.
   Останалите нимфи се засмяха прелъстително и започнаха импровизиран танц около любимия си бог. Те се усмихваха към него в открита подкана и го примамваха със своята безсрамна сексуална прелест.
   Аполон ги гледаше, развеселен и поласкан от тази демонстрация на обич. Знаеше, че е любимец на малките полубожества. Те бяха прекрасни, еротични цветя, които лесно можеше да набере всеки път, когато поиска. Но в момента не се блазнеше от сексапила им. Ако нимфите бяха цветя, то Памела беше земята — чувствена и тучна. Това, което искаше най-много сега, бе да се зарови в богатството й.
   — Може би някой друг път, красавици мои — отвърна Аполон.
   — Изчезвайте! — откъм вратата проехтя остър женски глас. — Богът на светлината е зает тази вечер.
   Нимфите се изнесоха бързо от стаята, поглеждайки гневно към Артемида.
   — Не беше нужно да ги обиждаш — отбеляза Аполон, като прокара пръсти през косата си.
   — Да кажем, че точно сега съм малко разсеяна и имам други неща на главата, освен меденосладките чувства на нимфите. Например, в момента съм прикована към една смъртна жена с вериги, които биха се сторили тежки и на Прометей.
   Аполон се засмя.
   — Не може да е чак толкова зле.
   Лицето на сестра му остана напрегнато и сериозно.
   — Усещам тежестта на нуждата и желанието й. Повярвай ми, и двете са огромни!
   При тези думи на сестра му смеха му секна.
   — Случило ли се е нещо с нея? Добре ли е?
   — Глупавата смъртна е съвсем добре. Просто е изпълнена с похот, желание и очакване. Смазващо е!
   — Памела не е глупава — промърмори Аполон, изпълнен с чувство на облекчение. Тя беше добре, нищо лошо не й се е случило… нищо, освен силното желание по него.
   — Надявам се нелепата усмивка на лицето ти да показва, че довечера смяташ да вкараш смъртната в леглото си и да ме отървеш от бремето на нейното призоваване.
   — Такова е намерението ми — отвърна Аполон и не си направи труда да престане да се усмихва широко. В името на всичко свято, той беше щастлив!
   — Изключително доволна съм да го чуя — Артемида му хвърли раздразнен поглед.
   Аполон хвана сестра си за ръка, докато вървяха към голямата зала за пиршества на Олимп, където се намираше порталът към съвременния свят.
   — Благодарих ли ти, че ме накара да посетя царството на Лас Вегас?
   — Със сигурност никога не съм искала всичко това да се случи — Артемида се почувства длъжна да отвърне на усмивката на брат си. — Макар да усещах, че имаш нужда от разнообразие.
   Аполон не промълви и дума, докато не стигнаха портала. Щом се изправиха пред него, той я погледна с очи, чийто израз Артемида не успя да разтълкува.
   — Ти ми даде нещо много повече от разнообразие, сестро.
   Артемида прикри смущението, което изпита от странното му поведение и отвърна:
   — Погрижи се да бъда освободена от оковите и то по-скоро.
   — Не се безпокой, сестро — отвърна Аполон, а гласът и тялото му избледняваха, докато минаваше през портала.
   Артемида се загледа след него. По гладкото й чело се появиха бръчки на тревога. Тя въздъхна с отвращение! Налага се сама да провери какво става. Главата на брат й определено бе в облаците. Той се нуждаеше от побутване, за да е сигурно, че ще свърши това, което трябва. Артемида поклати глава и изгледа гневно портала. Понякога простоне разбираше брат си.
   Памела още не го бе забелязала и той нарочно застана в сянката на голяма колона, така че очите му да я поглъщат на спокойствие. Памела седеше на същата маса, на коятои предната вечер и отпиваше от кристална чаша вино. Изглеждаше великолепно. Роклята й бе червена — в пищен, ярък тон, който допълваше тъмната коса и светлата й кожа.Моделът беше прост и елегантен. Меката тъкан обгръщаше тялото й като втора кожа и оставяше на показ голяма част от дългите й, съблазнителни крака.
   Аполон се усмихна и поклати глава. Пак беше обула онези обувки. Разбира се не същите като предната вечер. Тези, върху които бе кацнала този път, бяха златни сандали, преминаващи в остриета. Златокосият бог нямаше търпение да види ефекта им върху краката и добре оформените й прасци, докато върви. Гледайки я, почувства как слабините му започват да се стягат и да натежават. Искаше да я вземе веднага — да я отнесе далеч от тълпата и да я качи в стаята й. Там щеше да й покаже какво означава да бъде обичана от бог. Той дори направи половин крачка към нея, преди да се спре.
   Не! Не искаше просто да я отвлече. Искаше повече и за да го получи, тя трябваше да го опознае — истинския него. Без значение дали е опиянена от ритуала за призоваванеили не — ако всичко между тях е само секс, отношенията му с Памела щяха да се развият подобно на връзките му с всички предишни любовници. След като заситят глада на телата си, щяха да се разделят.
   Аполон си помисли за Хадес и Лина и щастието, което двамата откриха в това да са заедно. Той искаше същото щастие за себе си и никога нямаше да го намери, ако похотта е единственото, което го интересува. Аполон излезе от прикритието на сенките и тръгна към бъдещата си любовница с твърда крачка.
   Усети момента, в който Памела го видя. Очите й се разшириха, а сочните й устни се извиха в сладка усмивка за добре дошъл. Сърцето на Аполон биеше силно. Какво е това, което изпитва към нея, отвъд изгарящата страст и копнежа? Нервност? Тази малка съвременна смъртна имаше способността да направи бога на светлината нервен.
   Когато Аполон се приближи, Памела почувства как през тялото й преминават напрежение и възбуда. Беше доволна, че си купи нова рокля от „Шанел“ и в този момент не се интересуваше, че роклята не беше на разпродажба. Поне бе сигурна, че изглежда добре. Сега всичко, за което трябваше да се притеснява, беше да не отвори устата си и да заговори като идиот.
   Очите му бяха по-прекрасни, отколкото си спомняше. Пет пъти по-сини от тези на Пол Нюман. И беше висок! Невероятно! Дяволски! Страхотно висок!
   — Добър вечер, сладка Памела — Аполон взе ръката й и я поднесе към устните си. Постара се устните му да се задържат върху кожата й един миг по-дълго от необходимото,но не толкова дълго, че да я накара да изпита неудобство. Остана доволен от нейната реакция — страните й чаровно поруменяха. Аполон нямаше опит във влюбването, но определено бе опитен в правенето на любов.
   — Изглеждаш така, сякаш някой трябва да те нарисува в картина или да напише поема, посветена на уникалната ти красота.
   — Благодаря… мисля — отвърна объркано тя, докато се опитваше да възвърне самообладанието си. — Ако да те нарекат уникално красив е комплимент.
   — Наистина е такъв — той все още държеше ръката й.
   — Тогава определено ти благодаря.
   — Удоволствието е изцяло мое — той с нежелание пусна ръката й и седна до нея. — Днес не съм се отдалечавал от теб в мислите си, Памела. — Погледът му се плъзна от прекрасното й лице надолу по тялото й, чак до дългите крака, които беше кръстосала и наклонила встрани, така че да се виждат чудно заоблените им грациозни форми.
   — Глезенът ти явно се е възстановил напълно, щом и тази вечер си решила да балансираш върху остриета.
   Памела се усмихна и размърда крака си.
   — Чувствам се отлично. И това не са остриета. Това е най-новият модел „Прада“, който ми струва цяло състояние, но се влюбих в него, затова нямах друг избор, освен да го отнеса вкъщи.
   — Щастливи обувки — изрече той с пресипнал глас.
   Аполон се пресегна и хвана глезена й, прокарвайки палец по кожата й. Опипваше костите и сухожилията, които бе излекувал предната нощ и проверяваше дали всичко е наред. Определено му бе трудно да се концентрира върху лекуването. Глезенът и кракът й бяха невероятно примамливи в миниатюрната обувка. Ноктите й бяха оцветени в яркочервено, за да подхождат на роклята й. Имаше нещо неописуемо сексапилно в тези почти голи крака и алените им нокти.
   Памела почувства как трепетът от докосването му се пренесе от глезена й през бедрата и се сви на кълбо в стомаха й като продължителна, опияняваща глътка скъпо уиски. Тя изпита истинско съжаление, когато пръстите му се отделиха от крака й.
   Аполон направи знак на сервитьора да му донесе чаша вино, преди отново да насочи вниманието си към Памела.
   — Вече знаеш какво съм правил днес — мислих за теб. Кажи ми какво прави ти тук, в Лас Вегас, докато времето едва се точеше до срещата ни.
   Добре, помисли тя, разговорът е хубаво нещо. Има нужда да поговорят, тъй като й трябва време, както и неангажиращи приказки, за да овладее бушуващите си хормони. Моляте, моля те, моля те, не ми позволявай да бръщолевя като глупачка!
   — Първо, направих нещо, което ми се случва рядко, спах до късно.
   Той повдигна въпросително една златиста вежда.
   — Аз определено съм дневна птица. Обикновено ставам рано, за да изпия бавно сутрешната си чаша кафе, докато гледам прекрасния изгрев над Колорадо.
   — Харесваш изгревите?
   Тя се усмихна, отпускайки се в познатата тема на разговор.
   — Обожавам ги! Всъщност, изгревите са едно от любимите ми неща.
   Отговорът й отекна в душата му. Внезапно той изпита копнеж да се разголи пред нея, да й каже кой е, да сподели своя свят и живота си с нея. Тя обича изгрева. Не е ли естествено да обикне и бога на светлината? Всъщност той отвори уста, за да й каже истинското си име, но рационалната част от ума му спря навреме импулса. Не искаше тя автоматично да го „обикне“ като бог. Искаше да се влюби във Феб — мъжа, който се таи вътре в бога. Въпреки това не успя да прикрие огромното желание, което изпълни гласаму, щом заговори:
   — Изгревът е много важен и за мен. Може някой път ти и аз заедно да изживеем издигането на слънцето на небосклона.
   Памела се изчерви, без да знае какво да каже. Дори не можа да изпелтечи нещо. По дяволите, съвсем е загубила форма в срещите и флиртуването. Когато Феб е до нея има чувството, че не може да си поеме дъх. Тя иска… иска…
   Мътните го взели! Иска толкова много неща, когато той я гледа по този начин. Но когато за пръв път срещна Дуейн също бе искала много неща. Тогава й се струваше, че той държи ключа към останалата част от живота й в силните си умели ръце. Реалността обаче показа, че единственото, което държи, са емоционални въжета, с които искаше да я привърже към себе си, да я задуши и да я превърне в нещо, което не е — идеала му за перфектна съпруга. Тя още усещаше горящите рани от въжетата на тази смазваща връзка.
   Затова сега не бива да бърза… Трябва да намали темпото и да го дава по-спокойно с Феб. Той изглежда прекрасен, но интуицията й продължава да крещи, че нещата рядко са такива, каквито изглеждат да се забавлява през уикенда беше едно, но да се оплете в още една връзка определено е различно.
   Аполон видя в изразителните очи на Памела вътрешната й борба. Усети отдръпването й. Заболя го повече, отколкото можеше да си представи, но нямаше намерение да се отказва толкова лесно. Усмивката му остана топла и открита.
   — Добре — каза той, сякаш току-що не отправи покана, която Памела сякаш не забеляза. — Радвам се, че и двамата харесваме изгрева, но ти каза, че си се успала, значи тази сутрин си го пропуснала. Какво прави през деня?
   Памела потъна в очите му. Бяха толкова топли и невероятно сини. В главата й нахлуха мисли за лятното небе над Средиземно море…
   По дяволите! Пак го направи — прехласна се по хубавата му външност като тъпа тийнейджърка.
   — Памела?
   — О, извинявай — тя отпи глътка вино. — Умът ми блуждае. Понякога ми е трудно да се концентрирам, не и когато става дума за работа, разбира се — додаде тя бързо. — Когато работя, съм абсолютно съсредоточена. Така беше и днес следобед. Започнах да скицирам онзи ужасен фонтан и да нанасям някои мои корекции. Така се бях увлякла, че мислех, че съм рисувала двайсет минути, а се оказа, че са минали два часа — Памела направи пауза и присви очи. — Току-що пак направих същото, нали?
   — Същото? — Феб я погледна с недоумение.
   — Ами, разсеях се и смених темата… —и наговорих сума ти глупости— довърши Памела на ум. — Извинявай, Феб!
   Аполон се усмихна. Наслаждаваше се на ясните й мисли и на начина, по който израженията танцуваха по лицето й, особено когато говореше за работата си. Тя не беше хитра лисица, която се опитва да хване в капан бога на светлината, нито пък беше девица, заслепена от безсмъртните му сили. Памела беше реална жена. Реакциите й спрямо него бяха честни и истински и това беше най-силният афродизиак, който можеше да си представи.
   — Нямам нищо против, харесва ми да слушам как съзнанието ти лети насам-натам.
   — Е, това е… — тя замълча и се взря в него, търсейки знаци на сарказъм или подигравка — … необичайно. Повечето мъже биха го сметнали за разсейващо и досадно.
   — Така ли? — той поклати глава. — Май вече казах, че често мъжете са големи глупци.
   — И аз вече се съгласих с теб.
   Усмихнаха се един на друг. Памела вдигна импулсивно чашата си.
   — За един мъж, който не е глупак.
   — Това е тост, към който с удоволствие се присъединявам — той се засмя и чукна чашата си в нейната. — Сега ми кажи за скицата на фонтана. Ти и художничка ли си? Или е същото като да разбираш от архитектура — трябва да имаш основни умения, за да си вършиш добре работата?
   Въпросът му й хареса — показваше, че е чул думите й предния ден. Хареса й вниманието, с което чакаше нейния отговор.
   — Обичам да рисувам и дори се справям сносно с акварел, но определено не съм толкова добра, че да се нарека художник. Но си прав, рисуването е толкова важно в работата ми, колкото и да разбирам елементарните принципи на архитектурата. Важно е също да имам художествени умения, за да мога да правя макети за дърводелците и тапицерите, та дори и скулптури, за да добият ясна представа какво искат клиентите ми.
   И двете вежди на Аполон се повдигнаха бавно, а очите му се обърнаха към чудовищния фонтан пред тях.
   Памела проследи погледа му, въздъхна многострадално и кимна с глава.
   — Да, позна. Един клиент иска копие на това нещо в двора на вилата си.
   — Напълно сигурна ли си, че си го разбрала правилно? — Аполон зяпаше към бълващия вода монолит. Очите му непрестанно се връщаха към отвратителното копие на самия него.
   — Напълно сигурна съм! Всъщност това, което правих днес, бе да се опитам да измисля по-стилно, компромисно решение. Той обаче настоява да запазя статуята на Бакхус в центъра — Памела потръпна. — Ще трябва да намеря начин да го накарам да промени решението си.
   Все пак успях да се отърва от ужасните странични статуи.
   Аполон бързо погледна отново към нея.
   — Искаш да кажеш статуите на Цезар, Артемида и… — гласът му се запъна на собственото му име.
   — Аполон — предложи му помощ Памела. — Онзи с голямата глава и арфата се предполага, че е богът на Слънцето.
   Аполон внимаваше изражението му да остане равнодушно.
   — Всъщност, по-правилно е Аполон да се нарича бог на светлината. И инструментът, който държи, е лира, не арфа.
   — Хм — отвърна Памела, изучавайки статуята. — Не знаех, че има разлика. Точно така, ти си музикант, нали? Всичко, което знам е, че това страшно нещо свети в неоново зелено и оживява.
   — Да — Аполон се опита да не се сгърчи. — Чувал съм…
   С очи, все още втренчени в статуята, Памела продължи:
   — Не знаех, че Аполон е бог на светлината, мислех, че е само бог на слънцето.
   — Римляните го наричали бог на слънцето, но за гърците винаги ще остане техния бог на светлината — покровител на медицината, музиката, поезията и истината.
   — Истината?
   — Да, истината била много важна за Аполон. Той бил един от малкото олимпийци, които смятали преструвките и хитруванията за отвратителни.
   — Нямах представа, мислех, че всички гръцки богове са импулсивни и задоволяващи собствените си прищевки. Спомням си една моя учителка по английски да ги описва като плейбои и женкари.
   Аполон се прокашля и се размърда неловко на стола.
   — Боговете са… били са определено страстни, а страстта понякога може да доведе до импулсивни, обслужващи личните нужди действия. Също така не трябва да забравяш, че в древността се е считало за привилегия да те обича бог, особено богът на светлината.
   — О, искаш да кажеш, че независимо, че Аполон говорел истината, това не означава, че е знаел как да бъде верен?
   Аполон се намръщи. Не знаеше какво да отговори. Искаше да се защити, но не можеше. Всъщност Памела бе права. Той беше честен, но никога не е бил верен. Досега не бе имал желание да бъде верен.
   — Значи митологията е едно от хобитата ти?
   — Мисля, че може да се нарече по-скоро страст, отколкото хоби — отвърна Аполон с лека усмивка. — Знам достатъчно, за да те уверя, че лирата на бога на светлината не есветела в зелено, докато е свирил и че главата му не е била толкова голяма.
   Памела се усмихна широко.
   — Радвам се да го чуя. Не мога да си представя, че е бил женкар, ако е изглеждал по този начин.
   — Знаеш ли, че в някои древни текстове се разказва, че Аполон е открил любовта? — Феб заговори бързо, преди здравия разум да спре реката на думите му. — И че след като наистина се влюбил, останал абсолютно верен на любимата си.
   — Така ли? Коя е тя? Някоя богиня?
   — Не, открил своята сродна душа в една смъртна жена.
   — Смъртна? Хм, сигурно това е само митология. Не мога да си представя истинска жена, която да е толкова глупава, че да поеме риска да обича бог.
   Аполон усети как нещо стяга гърдите му.
   — Но погледни какъв е резултата. Поела е риск и е намерила сродната си душа!
   Усмивката на Памела беше бавна и сладостна.
   — Ти наистина си романтик, Феб!
   — Да! — каза той по-пламенно, отколкото възнамеряваше. Трябваше да спре и да си поеме дъх, за да успокои бушуващите си емоции. — Невинаги съм бил такъв. Всъщност, по-скоро приличах на Аполон. Задоволявах се да откривам любовта там, където е удобно или приятно и не разсъждавах повече по въпроса. Но чувствам, че се променям — той сви рамене и нарочно заговори с по-небрежен тон. — Навярно затова разбирам толкова добре разказите за бога на светлината.
   Памела изучаваше мълчаливо чашата с вино. Не знаеше какво да отговори. Определено бе привлечена от него. Това, което казваше, докосваше сърцето й. Феб изглеждаше толкова открит и честен, но въпреки това тя продължаваше да се страхува. Мисълта за авантюра през уикенда я караше да се чувства леко нервна и замаяна, докато мисълта да започне връзка направо я ужасяваше.
   Памела погледна красивото му лице. Той я наблюдаваше внимателно. Тя пое дълбоко дъх, но вместо да пусне някоя хладна саркастична забележка за преобразените в романтици плейбои, чу как от устата й се изплъзва истината.
   — Аз съм разведена. Имах неприятен брак. Не! Забрави това! Истината е, че имах ужасен брак. Дори не съм излизала на среща откакто се разведох. Ти си честен с мен, затова и аз трябва да съм честна с теб. Плаша се само като си помисля да започна нова връзка. Не смятам, че съм готова за нещо повече от… — тя се поколеба, защото не искаше да прозвучи като уличница или тъпачка.
   — Трябва да се излекуваш — топлият глас на Аполон прекъсна мълчанието й.
   — Да, точно така — каза с благодарност Памела. Феб облече в думи това, което усещаше, но не успяваше да изрече.
   — И ти ще се излекуваш, сладка Памела — усмихна се Аполон.
   — Благодаря за разбирането — отвърна тя и сложи ръката си върху неговата. — Знам, че звучи откачено. Познавам те само от два дни, но в теб има нещо, което ме кара да се чувствам така, сякаш напълно разбираш какво имам предвид.
   — Вярно е, сладка Памела. И нямаш представа колко рядко се среща връзка като тази между двама души.
   Аполон буквално бе живял цяла вечност без подобна връзка.
   Памела погали бавно ръката му с палеца си и потъна в синевата на поразителните му очи.
   — Е, мисля, че може и да имам някаква представа.
   Възелът, който стягаше гърдите на Аполон, изведнъж се отпусна. Не че тя не искаше да се отдаде на любовта, просто беше наранена. Страшно наранена. Трябваше да бъде излекувана и Аполон, богът на светлината, можеше да го направи.
   — Нося нещо за теб. Мисля, че сега е идеалният момент да ти го подаря. — Аполон бръкна в джоба си и извади нежна златна верижка. Вдигна я и малката кръгла монета, която висеше на верижката, грейна на светлината. Върху монетата беше изсечен твърдият профил на гръцки бог.
   — О, прекрасна е! — прошепна Памела. Монетата беше грубо оформена. Приличаше по-скоро на нащърбено кръгче, отколкото на обикновена монета. Памела осъзна, че неправилните очертания показваха колко е стара.
   — Не мога да я приема! Твърде скъпа е!
   — Уверявам те, че не ми е струвала нищо. Имам я от много отдавна. Моля те, ще ми доставиш огромно удоволствие, ако я носиш. В края на краищата, току-що обсъждахме бога,изобразен на монетата.
   — Наистина ли? Това Аполон ли е? — заинтригувана, Памела се наведе и приюти в дланта си късчето злато, за да разгледа красивия профил.
   — Приликата е по-голяма, отколкото със статуята на фонтана — Аполон се усмихна кисело.
   — Знаеш ли — каза Памела, прехвърляйки погледа си от монетата върху Феб, — прилича на теб. Искам да кажа — не точно на теб, но профилът е подобен.
   — Това наистина е комплимент — усмивката му стана по-широка.
   — Най-малкото до момента, в който не ми кажеш, че приличам и на онази статуя — той посочи с брада едроглавия Аполон на фонтана.
   — Не, не! — засмя се Памела. — Нямаш нищо общо с онази статуя.
   Аполон се разсмя на иронията на ситуацията.
   — Ако носиш монетата, можеш да считаш Аполон за свой личен бог — продължи той. — Би могъл да е твоят талисман. Навярно богът на светлината ще ти помогне да решиш проблемите, които имаш с необичайната молба на клиента си.
   Памела гледаше ту монетата, ту Феб, готова да каже „не, благодаря“. Но се поколеба. Какво толкова лошо има да приеме подарък от красив мъж? Тя го харесва, той я харесва. И за миг не повярва, че тази верижка не му е струвало нищо, но той е лекар и може да си го позволи. А и беше интересно съвпадение, че тъкмо говореха за Аполон — богът, който се предполага, че се е влюбил в смъртна жена. Беше глупаво, романтично и нехарактерно за нея, но…
   — Благодаря ти, Феб! Приемам я!
   Преди Памела да успее да промени решението си, той застана зад гърба й и закачи верижката около дългата й, нежна шия. Преди да го направи, за миг подържа верижката в дланта си и изля върху малкото парче злато огромните си безсмъртни сили.
   — Нека ти донесе всичко, което Аполон символизира: светлина, истина, музика, поезия и преди всичко — изцеление.
   После постави златната верижка около врата й.
   — Това, което каза, е прекрасно — Памела вдигна очи към него и докосна с пръсти монетата. Беше готова да се закълне, че малкото парче метал излъчва топлина, която серазлива по тялото й.
   Аполон се усмихна и се наведе, за да докосне устните й със своите. Нямаше намерение целувката да е повече от бърз жест на привързаност, но нейните устни се разтвориха, едната й ръка се плъзна и се притисна в гърдите му. Целувката стана страстна. Феб усети сладостта на устните й. Искаше му се да вкуси още от нея, да я опита цялата. Искаше…
   — Ъ, ъ, извинете…
   Гласът на сервитьора проби през червената мъгла от страст, която обвиваше Аполон. Богът се озъби страшно на злочестия сервитьор, който бързо отстъпи и се извини.
   — Съжалявам, сър! Просто стана малко препълнено тук и се опитвах да мина покрай масата ви.
   — Намери друг път! — изръмжа Аполон.
   Сервитьорът кимна и се оттегли бързо. Когато Аполон се обърна отново към Памела, лицето й пламтеше, а ръцете покриваха страните й.
   Памела отвори уста, погледна го, измърмори нещо неразбираемо, затвори уста и погледна часовника си.
   — О! — изпъшка тя.
   — Какво има?
   — Почти девет е! — Памела грабна малката си златиста чанта и скочи от масата. — О, господи… Забравих. Накъде е предната част на Цезар Палас?
   Аполон посочи в посоката на фасадата на Цезар Палас, чудейки се какво й става. Памела тръгна бързо, после спря, пое си дълбоко дъх и се върна там, където той продължаваше да стои. Когато заговори, нервно прокара ръка през късата си коса.
   — Извинявай! Просто е толкова нетипично за мен да те целуна по този начин и то пред всички — тя отново се изчерви, спомняйки си усещането да срещне езика му и да отвърне на страстта му. — Това ме подлуди. После изведнъж си спомних, че успях да взема билети за едно представление, за което всичко напоследък е разпродадено и че представлението започва след — тя отново хвърли поглед към часовника си — след петнайсет минути. Затова хукнах като идиот. По стечение на обстоятелствата без теб — и без капка мозък, добави мълчаливо на себе си.
   — Представление? — попита той.
   — Да. Казва се „Зуманити“. Предполага се, че е… предполага се, че е еротично, но стилно — очите й избягваха погледа му. — От същите хора, които правят „Цирк дьо солей“.
   Когато най-после срещна очите му, те се усмихваха.
   — Еротичен цирк на слънцето? Очарователно!
   Той я хвана под ръка.
   — По-добре да побързаме.
   Четеринайсета глава

   Аполон не можеше да повярва, че актьорите в „Зуманити“ са смъртни. Жените се движеха с грацията и прелъстителността на нимфи. Всички мъже бяха с прекрасни фигури илица. А музиката! Музиката бе неземна. Идеалният фон за този парад на чувствеността, изпълняван на сцената. Той и Памела бяха съпроводени тихо до места им на балкона, в богато тапицирана ложа, чийто стил наподобяваше купе на файтон. Спектакълът вече бе започнал. В средата на кръглата сцена имаше огромна чаша, чиято идея бе да прилича на винен бокал, но пълен с вода. Вътре в чашата имаше две привлекателни млади жени, които не носеха почти нищо, освен парчета плат в телесен цвят около слабините.В ритъм с пулсиращото темпо на прелъстителната музика момичетата плуваха в невинно съблазнителен танц, въплъщавайки пробуждането на женските страст и желание. Макар златокъдрият бог да бе много по-заинтересуван от жената, която стоеше до него, тялото му се раздвижи от вълнение. Той хвърли кос поглед към Памела, преценявайки реакцията и. Тя гледаше с широко отворени очи. Когато сцената свърши, започна да аплодира ентусиазирано. После погледна встрани и усети, че Аполон я наблюдава. Поруменелите й бузи станаха още по-розови.
   — Мислиш ли, че младите жени бяха привлекателни? — прошепна той, когато сцената временно притъмня.
   — Да! Искам да кажа… Определено не съм лесбийка, но те бяха толкова прекрасни! — гласът й беше задъхан, а смехът й — чувствено мъркане.
   Трябва да не забравя да каже на Ви, че най-после разбирам защо е привлечена от жените, помисли си Памела.
   Аполон се наклони към нея, очарован от земната й реакция към представлението.
   — Няма нищо лошо в това да оценяваш красотата на женското тяло. Трябва да си направена от камък, за да не се развълнуваш от тях.
   Тя точно щеше да прошепне в отговор, че със сигурност не е направена от камък, когато прожекторите осветиха отново сцената и публиката притихна. Този път един изключително мускулест мъж с черна кадифена кожа се появи на сцената през отвор на пода. Той също не бе облечен почти с нищо. Движеше се в такт с музиката, докато към него се присъедини жена, която бе толкова руса, колкото той бе тъмен. Тя бе покрита с ефирна рокля от прозрачни пластове. Щом двамата се срещнаха в средата на сцената и започнаха еротична версия на любовната сцена от балета „Ромео и Жулиета“, той бавно, къс по къс, разви дрехата й, докато и двамата останаха по оскъдни прашки. Движеха се с плавна, чувствена грация и страст, за която Памела не можеше да повярва, че е престорена. Сцената свърши и този път тя с готовност срещна погледа на Феб.
   — Те сигурно наистина са влюбени. Никой не може да играе толкова добре. Кълна се, че усещах сексуалното напрежение между тях дори тук, горе.
   — Сега кой е романтичният? — попита той, обгръщайки я нежно с ръка и притегляйки я близо до себе си.
   До края на спектакъла тя не помръдна, сгушена в топлата прегръдка на Феб. Някъде по средата на представлението постави ръка на бедрото му и я задържа там, върху меката тъкан на панталона, през която усещаше топлината и твърдостта на крака му. Пръстите му преминаха нежно по голата кожа на ръката й, докато галеше гладката вдлъбнатина от вътрешната страна на лакътя й и караше цялото й тяло да настръхва.
   „Зуманити“ наистина беше невероятно приключение в света на сладострастието. Спектакълът гъделичкаше и дразнеше, прелъстяваше и прочувстваше. Когато ръката на Феб се плъзна нагоре по нейната, за да погали бавно врата й, тя трябваше да прехапе устни, за да не изстене на глас.
   Висока, поразителна червенокоса жена, която много напомняше на Никол Кидман, напусна сцената, след като изпълни невероятно възбуждащ танц на любовна игра със самата себе си. Преди аплодисментите на публиката да стихнат, светлините огряха плътно и дълго парче червена коприна, което се спусна от притъмнелия таван, сякаш някоя великанка случайно бе изпуснала шала си от прозореца на спалнята. Коприната се разви и разкри жена с дълга до кръста коса, която блестеше като злато в светлината на прожекторите. Ръцете й бяха умело вплетени в шала, така че само върховете на голите й, грациозно изпънати пръсти на краката докосваха сцената. Краят на шала се събираше като езеро от вино върху гладката ониксова сцена под нея. Красотата й беше ослепителна и щом публиката я съзря, в театъра се разнесе всеобщ шепот на благоговение. В първия миг изглеждаше, сякаш не бе облечена в нищо друго, освен в покритие от блясък, но когато светлините я огряха и се промениха, Памела видя, че носи фино трико с телесен цвят, осеяно с блестящи диаманти. Музиката започна и шалът бе изтеглен нагоре, а заедно с него се възнесе и блестящата в златисто жена. Тя се въртеше и виеше вчувствен танц, като през цялото време се люлееше над сцената. Беше омайващо!
   — Тя е богиня! — прошепна Памела на Феб.
   — Наистина — промърмори той, доволен, че Памела бе толкова погълната от представлението, че не гледа към него, за да види шокираното му изражение. Той стоеше неподвижно, опитвайки се да сложи на лицето си маска на учтив възторг от спектакъла, който изнасяше сестра му.
   Знаеше си! В цялото представление се усещаше примката на олимпийската паяжина от еротизъм. Сега разбираше ясно защо — съвременните смъртни имаха честта да присъства самата богиня Ловджийка. Макар че Артемида обикновено предпочиташе гората и свободата, слухът, разпространяван заради независимия й начин на живот, не бе верен.Тя не бе девствена богиня. Когато поискаше, ставаше изтънчена изкусителка. Беше ясно какво е намислила тази вечер. Искаше да бъде сигурна, че той ще изпълни призоваването. Затова със своята безсмъртна властна целувка бе благословила щедро актьорите — тяхната привлекателност бе подсилена, както и сексуалното напрежение сред публиката. Аполон трябваше да признае, че беше хитро от нейна страна. Дразнещо, но хитро!
   Изведнъж публиката отново притаи дъх. Една дребна мускулеста фигура притича по сцената. Очите на Аполон се разшириха от изненада. Сатир! Въпреки че двойните му копита бяха скрити от ботушите и от магията на богинята, а козината, покриваща краката му, не се виждаше под копринените панталони, неговата самоличност беше очевидна за Аполон. Русокосата глава на създанието стигаше не по-високо от талията на Артемида, но голите му гърди и ръце бяха толкова мускулести, че когато се протегна нагоре,за да привика богинята към себе си, изглеждаше сякаш е един от титаните. Сатирът се хвана за края на аления шал и също се издигна над сцената. Там започна еротично преследване — двамата се люлееха над прехласнатата публика, приказното същество примамваше и придумваше, галеше и съблазняваше, докато накрая богинята реши да бъде „заловена“ и двамата бяха спуснати внимателно на сцената. Шокиран, Аполон гледаше как сестра му позволява на горското същество да я обгърне с ръце. Ловджийката се разтопи в целувката му в публична демонстрация на сексуалност, която Аполон знаеше, че сестра му никога не би си позволила на Олимп. Двамата изящни безсмъртни напуснаха сцената с ръце, обвити около телата им. Публиката беше занемяла. Всички погледи бяха вперени към мястото, където богинята се скри. Аполон беше първият, който разчупи прелъстителната магия на сестра си. Скоро към аплодисментите му се присъединиха още ръкопляскания и бурни викове.
   Осветлението в залата светна, но преди зрителите да започнат да стават, актьорският състав, начело със самата Артемида, се върна на сцената. Богинята Ловджийка се обърна към публиката:
   — Поздравяваме ви, любовници и приятели, и се надяваме нашият малък дар пред олтара на любовта да ви е доставил наслада — гласът й беше като мед, той притегляше смъртните в сладката пътека от думи. — Преди да си тръгнете, бих искала да се срещна с някои от вас, ако бъдете така любезни да приемете.
   Предупредителни камбани забиха в главата на Аполон.
   Богинята се усмихна ангелски, сякаш се обръщаше към тълпи от смъртни всеки ден. След това започна да говори на хората и да ги пита за имената им, като избираше червящи се, млади брачни двойки и току-що венчани мъже и жени, разпръсквайки магията на съблазнителния си глас в целия театър. Само веднъж Артемида погледна нагоре към балкона, където седяха Аполон и Памела. Тя срещна погледа на брат си само за миг, но това бе достатъчно за Аполон, за да види ясно веселата искра в хладните сини дълбини на очите й. Богинята направи почти неуловимо движение с ръка и Аполон усети топлия дъжд на магията й да се сипе върху него. Пощипваше кожата и караше тялото му да пламти и натежава в пламъците на страстта. Реакцията на Памела бе далеч по-първична. Несъзнателно ръката й сграбчи бедрото на Аполон. Тя се наклони към него и го погледна в очите. Дишането й стана по-дълбоко, а устните й се разтвориха със стон, който бе открита покана.
   Аполон прошепна тихо проклятие, обгърна по-здраво с ръка Памела и си наложи да насочи вниманието си отново към сцената. Не можеше да я целуне. Под влиянието на безсмъртната магия на сестра му, никой от тях не би могъл да спре дотам. Ще отмине, напомни си той и когато най-накрая разумът му взе връх, усети как хватката на натрапчивата магия на Артемида се отпуска. Аполон загледа гневно към сестра си, която старателно избягваше погледа му. Аполон усети как Памела потреперва в обятията му. Знаеше, че магията на Артемида бе започнала да отлита и от нея. Той не искаше да използва силите си, за да прелъсти Памела — искаше откликът й да бъде искрен. Глупостите на Артемида тази вечер не бяха по-приемливи от собствената му магия. Той не търсеше похот — временно желание, което твърде лесно се утолява. Той искаше повече. Искаше любов!
   — О, погледни! — Памела посочи към сцената и се опита да нормализира дишането си. Явно беше по-възбудена, отколкото мислеше. Май това представление напълно я подлуди. Само минути по-рано, ако Феб просто й се бе усмихнал, тя щеше да скочи отгоре му пред очите на всички. Ви очевидно е права. Прекалено дълго време без секс може да накара едно момиче да загуби ума си. — Онази двойка току-що каза, че са тук за петдесетата годишнина от сватбата си.
   — Петдесет години! — повтори прекрасната Артемида и тълпата заръкопляска вежливо. Един от актьорите изтича до богинята и прошепна нещо на ухото й. Артемида се усмихна, кимна и се обърна отново към възрастната двойка:
   — Бихте ли се качили на сцената, за да закриете скромното ни представление със специален танц само за вас двамата?
   Аполон се наклони напред, за да вижда по-добре. Възрастната двойка стана бавно и под окуражителните ръкопляскания на публиката се качи на сцената. Светлините намаляха и започна нежен валс. В началото двойката се движеше непохватно, докато най-после влезе в плавен и познат ритъм. Мъжът с посребрена коса завъртя съпругата си, хващайки края на нейната дълга, подобна на роба рокля и публиката ахна от изненада, когато жената се завъртя и роклята й се разви, докато остана на сцената само по трико и загръщаща се, надиплена пола. Тя направи реверанс към зрителите като прекрасна балерина, след което задно със съпруга й продължиха своя валс. Този път се движеха с грацията на професионални танцьори. Възрастният мъж без усилие вдигна все още трептящото й тяло върху рамото си, после се обърна, наведе се и с елегантен жест тя отново се завъртя в ръцете му. Танцът завърши с целувка в средата на сцената.
   — Днес ние празнуваме любовта! На всяка възраст, по всеки начин, тя е истинска магия и носи със себе си полъха на безсмъртното. Тръгнете по пътя си с моята благословия, любовници, и се отдайте на насладата. Обичайте се, смейте се и бъдете радостни! — изрече богинята, след което в ярка светлина от прелитащи искри цялата трупа изчезна през един отвор на пода на сцената.
   Аплодисментите продължиха дълго, но след като никой от актьорите не се върна за бис, театърът започна да се изпразва. Публиката беше предимно от двойки и когато си тръгваха, сред тях имаше много хванати ръце, интимни разговори и продължителни докосвания.
   Когато останалите мъже и жени, седнали до тях на балкона, започнаха да се изнизват, Памела се поколеба. Тя и Феб стояха до любовното им място и за момент двамата бяхасъвсем сами — сякаш открили кътче интимност в притъмняващия театър. Памела си помисли, че ситуацията малко напомня на предната нощ, когато се бяха целунали в дъжда. Погледна нагоре към него, обладана от смесица от похот и копнеж, пробягващи през тялото й в такт с пулса на нейното сърце. И в този момент знаеше, че ще прави любов с него. Беше изморена от това да се примирява със задоволеност вместо радост. Тя заговори с внезапен изблик, сякаш думите й трябваше да пробият стена от забрани и предпазливост.
   — Караш ме да се чувствам така, сякаш двамата сме в собствен свят, съвсем сами! Понякога, когато те погледна, си мисля, че е възможно човек да има втори шанс!
   — Вярвай в това! — пламенно отвърна Аполон. — И вярвай, че никога няма да направя нещо, което да те нарани. Мисли за мен, както мислиш за твоя талисман, Аполон. И аз като него искам да се излекуваш и да бъдеш пълноценна, за да можеш отново да обичаш и да се доверяваш.
   Той докосна монетата на врата й. Стори й се, че усеща изцеляващата топлина на това докосване. Сякаш топлата вълна премина през метала и стига право до сърцето й. Уморена от колебания и премисляния, тя плъзна ръце нагоре по гърдите му и се притисна в него.
   — Ще направиш ли нещо за мен, Феб?
   — Всичко, което е по силите ми — сериозно каза той.
   — Би ли ме завел в стаята ми, за да се любим? — попита тя, останала без дъх.
   — Би било огромна чест за мен, сладка Памела — каза той и се наведе, за да целуне прекрасните й устни.
   Петнайсета глава

   Обгърнати от топъл воал на очакване, те се върнаха пеша в апартамента на Памела. Говореха малко и не спираха да се докосват и да търсят телата си. Аполон вече започваше да опознава извивките и линиите на тялото й и често се спираше, за да я притегли в някоя сянка и да я целуне с нежност, която показваше растящото му желание. Искаше я с пламенност, подобна на огън, разпалващ се вътре в него. Памела отвръщаше със същата страст. Тя се чувстваше толкова добре, притисната в тялото му, като че ли винаги го е правила. Докато вървяха, той си помисли за възрастните мъж и жена, които бяха закрили спектакъла. Очевидно те също бяха актьори, поставени сред публиката, но това не означаваше, че не са наистина любовници. Аполон си спомни за начина, по който очите на възрастния мъж излъчваха любов и гордост, докато водеше своята невеста за цял живот в техния специален валс. Аполон знаеше, че никога няма да разбере какво е да остарее заедно с Памела, но я искаше до себе си — и то със страст, която го изпълваше с решителност. Те щяха да бъдат заедно, обеща си той.
   Памела плъзна картата в ключалката на вратата, блесна зелена светлина и пред тях се разкри просторния й апартамент. Колебанието и бе изчезнало. Знаеше какво иска. Иска Феб! Трябва да забрави миналите грешки. Няма значение какво може или не може да се случи в бъдеще. Нещо бе станало с нея тази вечер, докато гледаше магическата сексуалност на „Зуманити“. Осъзна, че е грешала. Дуейн не бе убил романтиката, забавлението или дори секса за нея. Само бе накарал тази част от същността й да заспи дълбок сън. И сега, когато се пробуди, усети, че е изгладняла.
   Щом Аполон затвори вратата, Памела се обърна и се хвърли в обятията му. Той я целуна страстно. Искаше бавно да опита всичко от нея сега, когато най-накрая бяха сами. Ала щом тя изстена в ръцете му, той се наведе, хвана закръгления й задник и я вдигна, така че горещата й сърцевина се притисна силно във възбудените му слабини. Тя се движеше неспокойно срещу него и той прекъсна целувката с пъшкане, опитвайки се да върне контрола върху тялото си.
   — Губя ума си от желание по теб! — изстена той, докато езикът и устните й се спускаха с гореща следа по врата му.
   — Свали ме долу и ще махна тези дрехи — топлият й дъх погали кожата му.
   Той почти я изпусна и тя се разсмя дълбоко и пресипнало. Отстъпи закачливо от него и тръгна заднишком към леглото, протягайки ръка зад гърба си, за да отвори ципа на малката червена рокля. Повдигна прелъстително едното си рамо. Роклята се плъзна свободно и Памела деликатно отстъпи от алената купчинка около ходилата си. Очите на Аполон потънаха в тялото й. Тя носеше нещо черно и дантелено, което почти не прикриваше гърдите й, но ги повдигаше и насочваше примамливо към него, също и подобна ивица дантела, едва скриваща тъмния триъгълник между краката й. Златистите сандали с токове остриета правеха невероятно сексапилни дългите й, голи крака. Щом тя се пресегна отново назад, за да разкопчее бельото си, той се приближи плътно до нея.
   Целуна я отново и тя промълви в устните му:
   — Искам да усетя голото ти тяло, притиснато в моето!
   Като дишаше тежко, Аполон прекъсна целувката, за да издърпа грубо ризата през главата си. Докато той се опитваше да махне панталона си, Памела полегна назад в леглото, като не откъсваше искрящия си поглед от него.
   Най-накрая той успя да се съблече и тръгна към леглото, но тя вдигна ръка и го спря:
   — Почакай! Постой така и ме остави да те погледам!
   Погледът й се плъзна от очите му, които бяха потъмнели до сапфирено, надолу по тялото му. Памела прехапа устни, а после възкликна:
   — Феб, ти си най-красивият мъж, когото някога съм виждала! Господи! Погледни кожата си! Покрива мускулите ти като течно злато! — тя поклати глава и се засмя тихо. — Художниците би трябвало да те рисуват, а скулпторите — да извайват тялото ти. Как е възможно да си истински?
   Аполон седна на леглото до нея.
   — Аз съм истински и това, което се случва между нас, също е истинско. Начинът, по който изглеждам, не е необичаен или изключителен, не е нещо ново за мен — той замълча умислен.
   Беше се любил с безброй жени — и богини, и смъртни. Винаги използваше магията на безсмъртната си сила, за да увеличи собственото си удоволствие от любовния акт. Но този път беше различно. Памела беше различна. Не искаше да използва способностите си, за да я прелъсти, искаше тя да усети силата на неговата страст. Искаше да го опознае истински, както не го бе опознала никоя друга жена. Аполон нежно я докосна и продължи:
   — Но това, което се случва вътре в мен, наистина е ново и прекрасно. Единственият начин да споделя това чувство с теб, е да те обичам.
   Той погали нежно дългия й врат, после пръстите му продължиха нагоре, проправяйки си път през късите й къдрици. Докато я докосваше, оставяше част от безсмъртната си сила да премине от ръката в тялото й. Памела потрепери от този допир.
   — Позволи ми да те обичам, Памела! Позволи ми да направя любовта истина за теб.
   — Да! — прошепна тя.
   Ръцете му обхождаха тялото й, а устните им отново се събраха. Кожата на Памела оживяваше от докосването му. Никога преди не бе имала толкова изострена чувствителност. Сякаш в този момент всички горещи, наситени, зашеметяващо еротични усещания, които бе пропускала години наред, избухнаха в нея.
   Ръцете му се плъзнаха по крака й и стигнаха до стъпалото. Той го приюти в дланите си и я погледна нежно. После нежно целуна глезена, който Памела нарани снощи.
   — Знаеш ли, исках да го направя още снощи — гласът му беше дрезгав от желание.
   — Трябваше да го направиш — задъхано отвърна тя. — Исках да го направиш!
   Феб разкопча малката златна катарама, която държеше тънката ивица кожа около глезена и свали обувката. Целуна деликатния свод на стъпалото и нагоре по крака й затанцува електричество, което накрая се загнезди дълбоко във влажния й център.
   — Радвам се, че ти харесва — каза той и ръцете му нежно обгърнаха стъпалото на другия й крак. — Тази вечер искам да вярваш, че си богиня, с която се люби бог.
   Тя изстена и прехапа устни, когато целувката му се придвижи от свода на стъпалото към прасеца. Нали е музикант, помисли тя, когато той погали вътрешността на бедро й, а устните му откриха вдлъбнатината зад коляното й. Само музикант може да има толкова изкусни ръце. Докосването му беше горещо и тя се разтапяше в него. Докато устните му следваха пътя на ръцете му по вътрешността на бедрото й, тя се изви над него като дъга, за да го посрещне. Изстена от удоволствие, когато горещият му език се гмурна в нея. Оргазмът й бе толкова бърз и бурен, че цялото й тяло се разтресе. Някъде сред страстната теменужена мъгла Памела осъзна, че никога преди не бе имала толкова бърз или силен оргазъм. Замаяна, тя се протегна към него и Феб я приюти в прегръдката си.
   — Да, да, тук съм, моя сладка Памела! — промърмори той.
   Тя чувстваше как сърцето му бие до гърдите й. Неравномерният ритъм на пулса му приличаше на нейния. Разтвори устни и езиците им се срещнаха. Усети вкуса на своите сокове — солени и сладки едновременно. Памела се надигна леко, така че нейната влажна топлина да се притисне в твърдото протежение на ерекцията му. Пресегна се, за да го насочи, ала не го пое вътре в себе си — все още не. Вместо това потърка изпълнения му връх в своите кадифени гънки, докато го галеше с ръка.
   Преди Памела да започне да го милва, Аполон се владееше напълно. Наслаждаваше се на необуздания начин, по който тя му откликваше и внимателно използваше безсмъртната си сила, за да повиши чувствителността й. Любеше я с тялото и магията си. Когато тя достигна върховно удоволствие, той се потопи в сладостта на нейния екстаз. Но тя също имаше своя магия — магията на женската съблазън, подсилена от желанието в сърцето и душата му.
   — Не мога да чакам повече! — гласът му беше дрезгав от похот.
   — Феб… — тя прошепна името му, когато най-накрая му помогна да проникне в тялото й. После се изправи, за да посрещне тласъците му. Отново, отново и отново…
   Аполон се надигна, за да вижда очите й.Излекувай се,заговори душата на бога на светлината на нейната душа,повярвай, че можеш отново да обичаш.
   Погледът му улови нейния. Тя не можеше да откъсне очи от него. Беше погълната от докосването, аромата и твърдата му горещина. Откликваше му не само с тялото, откликваше му с цялата си същност. Той я докосваше не само с тялото си, но и със сърцето си, и с душата си. Щом оргазмът му започна, Феб я понесе със себе си. Памела затвори очи от силата на удоволствието, което изпитваше. Когато го чу да крещи името й, сякаш пламък от чиста жълта светлина лумна зад затворените й клепачи.
   Артемида замръзна, докато отпиваше от възхитителното мартини в компанията на сатира, който й послужи отлично по-рано тази вечер. Тя усети как приковаващите я вериги внезапно се разкъсват. Аполон го беше направил! Ритуалът бе изпълнен! Богинята се усмихна и пое дълбоко дъх, доволна, че от нея бе свалено бремето на лепкавите емоции на…
   — Не! — процеди Артемида през стиснатите си зъби. — Това не е възможно!
   — Има ли нещо нередно, господарке? — очите на сатира бяха широко отворени от тревога.
   — Тихо! — заповяда Артемида.
   Горското същество изглеждаше наранено, но безмълвно се подчини на своята богиня. Артемида присви очи и се съсредоточи. Ето! Не беше си и представяла, че е възможно такова нещо. Смазващата тежест, която я свързваше със смъртната жена, се вдигна, но остана единична нишка — тънка и почти безплътна. Какво е това? Какво се е случило? Аполон би трябвало да е правил любов със смъртната и това би следвало да е изпълнило призоваването. Смъртната поиска романтика в живота си. Как е възможно богът на светлината да прави любов с тази жена и това да не задоволи идеала й заромантика?Особено след магията, която Артемида използва по време на невероятно еротичната постановка. Безсмъртното подслушване на разговора между Памела и служителката на рецепцията даде резултат — богинята реши самата тя да се появи в еротичното представление. Плътните устни на Ловджийката се извиха в усмивка. Тя откриваше в съвременния свят неща, които й доставяха удоволствие. Нямаше и най-малка представа колко е забавно известно време да е обожавана звезда в театър. Трябва скоро да го направи отново…
   Артемида се сви. Нишката, която все още я свързваше със смъртната, се опъна силно. Всъщност беше просто лек натиск, като от малък трън, вмъкнал се в сандала й. На пръв поглед не беше нищо повече от лека досада, но я дразнеше много.
   Богинята въздъхна разочаровано. В този момент не можеше да направи нищо. Няма да е особено умно от нейна страна да отиде при брат си и да си изкара гнева върху него, заради нескопосаните му любовни деяния. Така или иначе сега не може да разбере защо представянето му не е било достатъчно романтично. Тя завъртя между пръстите си тънкото, студено столче на чашата. Но все още има време. Може би до сутринта Аполон ще направи онова, което смешната смъртна иска, за да удовлетвори романтичните й желания. Дотогава няма смисъл да изпада в мрачно настроение. По-скоро се нуждае от разнообразие.
   Артемида хвърли поглед към младия сатир, който продължаваше да стои безмълвно до нея. Наистина беше красив звяр.
   — Скъпи — измърка тя и ушите му буквално щръкнаха към нея. — Помниш ли колко вълнуващо беше, когато ме преследваше във въздуха преди малко на сцената?
   — Разбира се, богиньо! — гласът му беше изпълнен с желание. — Дори след цяла вечност ще продължавам да си спомням!
   — Още не съм готова да се върна на Олимп. Плати питиетата и да отидем в онзи прекрасен театър. Ще упражниш твоята въздушна гонитба и този път може би ще бъдеш по-богато възнаграден, когато най-накрая успееш да ме уловиш.
   Тя прокара пръста си по мускулестата му ръка и еленовите очи на сатира се разшириха в очакване.
   — Живея, за да откликвам на нуждите ти, богиньо! — каза той.
   — Точно на това разчитам — промърмори Артемида на себе си, щом сатирът изтича да плати на сервитьора.
   Шестнайсета глава

   О, да го вземат мътните! Забрави да използва презерватив! И то не само първия път. И втория, и третия. Памела стисна очи. Каква идиотка е! Как можа да забрави!? Особено след като преглътна буцата притеснение, заплашваща да я задуши и купи цяла кутия „Троуджън“ от магазин за подаръци в хотела, след като приключи с педикюра. И добре, че си направи педикюр. Феб беше целувал, галел и дори смукал пръстите й. Само мисълта за това я караше отново да пламне цялата, а коленете й се подкосяваха.
   Концентрирай се!Скастри я вътрешният й глас. Това че забрави за презервативите няма нищо общо със смученето на пръсти. Или пък има?
   Леко раздвижване от дясната й страна привлече вниманието на Памела. Тя се обърна и погледна Феб. Беше толкова красив! Когато не го гледаше, можеше да мисли за него като за обикновен добре изглеждащ мъж. После го виждаше и осъзнаваше, че нищо в него не беше обикновено. Абсолютно нищо! Тялото й още блестеше от докосването му. Би трябвало да изпитва болезненост, умора и навярно да се бори с бушуваща инфекция на пикочнополовата система от прекалено много секс. Вместо това се чувстваше прекрасно — ленива, отпусната и много, много задоволена.
   Но все пак забрави да използва презерватив!
   — Усещам, че се мръщиш — проговори Феб, без да отваря очи.
   — Не е възможно! — отвърна тя, като се усмихна насила. — Така или иначе, не се мръщя.
   Все още със спуснати клепачи, той каза:
   — Не, вече не се мръщиш — този път отвори очи и обърна златокосата си глава към нея. Усмивката му беше нежна. — Добро утро, моя сладка Памела.
   — Забравих да използвам презерватив снощи — тя се изчерви. — И тази сутрин също.
   Челото му се сбърчи.
   — Презерватив? — той изпробва непознатата дума.
   — Мда — притеснено отвърна тя и лицето й на секундата стана още по-червено. Грабна чаршафа, който остана неразгънат, заради усилената им аеробика предната нощ, увиго около голото си тяло и се оттегли в банята, като подхвърли през рамо:
   — Нали знаеш — презерватив, профилактично средство, гума… Не взимам хапчета или нещо подобно. Ти си лекарят. Не би трябвало аз да ти казвам колко лесно е да забременея.
   Презервативът беше нещо, което предпазваше смъртната жена от забременяване? Колко интересно. Макар че това не би попречило на един бог да оплоди смъртна, ако иска да има дете от нея. Аполон не беше оплодил Памела. Той се протегна и на лицето му се появи усмивка. Въпреки че би искал да го направи, но не и преди тя да знае, че му принадлежи и преди да е съгласна да прекара живота си с него.
   — Не може да си забременяла от мен, Памела — каза той.
   Тя подаде глава от банята, с четка за зъби в ръка.
   — Направил си си вазектомия?
   Той нямаше представа за какво говори, но явно мисълта й носеше облекчение, затова кимна и се усмихна.
   — Е, добре — главата й изчезна за миг, но после се появи отново. Четката за зъби все още бе в ръката й. — Ами, ъъ… — Памела се запъна и изпадна в неловко мълчание. Току-що бе преживяла най-интимните моменти в живота си с този мъж, много по-интимни отколкото с когото и да било преди, включително нейният екс, а въпросът за болестите, предавани по полов път, така и не искаше да се откъсне от устата й. Мъжът пред нея все пак е лекар, за бога! Памела опита отново:
   — Ами болестите, предавани по полов път?
   Златистите му вежди се събраха.
   — Нямам болести.
   — Е, добре. Това е хубаво. И аз нямам. Хубаво… — каза тя за трети път, с ясното чувство, че се държи като абсолютна и пълна глупачка. Изчезна обратно в банята, пусна водата и затвори вратата.
   Аполон слушаше как тя прави сутрешния си тоалет. Струваше му огромно усилие на волята да не отиде при нея. Искаше да издърпа онзи чаршаф и да я вдигне на масата. Следтова щеше да се потопи в нея, гледайки очите й с цвят на мед, докато отново види отражението на собствената си душа в дълбините им. Тялото му се развълнува. Мисълта за Памела го караше да натежава и да се втвърдява. Време… напомни си той. Ще имат достатъчно време за правене на любов през годините, които ще прекарат заедно. Аполон затвори очи и облекчено въздъхна. Не ритуалът по призоваване беше причината тя да го желае. Ако беше така, страстта й по него щеше да угасне още след първия път, когато се любиха. Това съвсем определено не се случи. Ако нещо изобщо се промени, то беше само силата на желанието на Памела, което нарастваше всеки път, щом телата им се слееха. Тя спа в обятията му, с пръсти, вплетени в неговите. Дори в съня си продължаваше да търси сигурността от докосването на телата им. Той я обожаваше за това — още нещо, което истински го изненада. Никога преди Аполон не бе притискал и прегръщал любовница след свършването на любовния акт, или ако това се случеше, бе само прелюдия към нов сексуален акт. С Памела се чувстваше различно. Всъщност искаше близостта й, дори когато не се любеха.
   Сега разбираше защо Хадес и Лина често сядаха близо един до друг, така че телата им да се докосват и защо пръстите им се задържаха по-дълго от необходимото по време на прости, обикновени действия като подаване на чаша или поднос с плодове. Те искаха тази връзка. Не, поправи се той. Тежадувахатази връзка. Точно както той жадува за Памела.
   Тя се появи от банята с чаршаф все още увит около тялото й, с току-що измито лице и влажна коса.
   — Какво ще правим днес? — попита Аполон и протегна ръка към нея.
   Памела взе ръката му и се сгуши до гърдите му. Какъв невероятен прилив на удоволствие почувства от тези прости думи! Той искаше да знае какво „ние“ ще правим днес.
   — Е, след като сме изпуснали закуската — тя погледна часовника, чиито червени цифри показваха, че вече е два и пет следобед — както и обяда, мисля, че на дневен ред трябва да бъде храната. — Тя целуна силната линия на челюстта му, чудейки се за момент защо Феб няма еднодневна брада. — И колкото и да ми е неприятно да го споменавам, трябва да свърша малко работа, за да се подготвя за срещата с клиента ми утре.
   Аполон докосна влажната коса, която стърчеше в прекрасно разбъркани кичури.
   — Каква работа?
   — Еди иска басейн като този тук, в Цезар Палас. Не съм виждала басейна в Цезар Палас, затова трябва да отида да го огледам, може би да направя няколко скици, за да имам предварителни идеи, които да му покажа. — Тя се намръщи. — Вече прочетох бележките му, които са повече от объркващи. Изглежда иска басейн отвън, но покрит — като „автентичната римска баня на долния етаж“. Мога само да се надявам да не е толкова „автентична“, колкото проклетия фонтан.
   — Мисля, че мога да ти помогна. Знам някои неща за римските бани.
   — Все забравям, че знаеш всичко за древния свят. Полезно е човек да те има край себе си, нали? — закачи го тя и нежно се наведе към него.
   — Нямаш представа колко си права — той се усмихна и я целуна.
   — ГИГАНТОГРАМАДЕН? — каза Аполон, клатейки глава.
   — Огромногантски — отвърна Памела. — Как, мътните го взели, да превърна това в басейн в заден двор?
   — Мисля, че зависи от размера на двора.
   Памела изсумтя недоволно.
   — Права си — каза Аполон, като не откъсваше очи от огромната водна шир, от купищата мрамор и фонтани, които се разкриха пред тях. — Това… — той спря, несигурен как да го нарече.
   — Изкуствено езеро? — предложи Памела.
   Аполон се опита да скрие усмивката си от удивлението и ужаса в тона на Памела.
   — Да, изкуствено езеро го описва добре. Това изкуствено езеро би изглеждало помпозно дори на планината Олимп.
   — Уф! Мисля си, че боговете биха проявили по-добър вкус.
   Богът на светлината си помисли за покрития в розово и златно дворец на Афродита, с неговия вечен фонтан, който пръскаше червенееща амброзия вместо вода.
   — Не е много сигурно — смотолеви той.
   Памела продължаваше да гледа наоколо с широко отворена от изумление уста.
   — Сега поне знам какво означават бележките му. Иска да е външен, но покрит. Ето така — тя посочи към центъра на басейна, където имаше гигантски кръгъл подиум от мрамор, издигащ се на около метър над водата. Мраморни колони, високи поне петнайсет метра, крепяха меден купол, който хвърляше сянка върху подиума. Под купола се издигаше надхвърляща човешки ръст статуя на Цезар с вдигната за поздрав ръка.
   — Но според бележките му иска целият басейн да е покрит с купол. Писал е, че желае и точни копия на троновете. Сигурно има пред вид това — тя кимна към един наблюдателен пункт на спасители не далеч от мястото, където стояха. Беше мраморен и имаше формата на голям трон, с крилати лъвове отстрани.
   — Иска ли да запази и конете с рибешки опашки? — попита Аполон, изключително развеселен от цялото преживяване. Памела примигна към масивните мраморни статуи на коне, чиито задни части се превръщаха в опашки на русалки.
   — О, господи! Надявам се, не! — тя прокара ръка през косата си. — Това, заедно с фонтана, ще ме довърши. Ужасно е! Цялото нещо крещи:Имам много пари, но никакъв вкус!
   — И освен това — каза Аполон, докато разглеждаше крилатите лъвове, кацнали върху квадратни колони около по-малкия и по-отдалечен детски басейн — определено няма нищо общо с автентичните римски бани.
   Памела потръпна.
   — Надявам се, че няма. Държава, управлявала света толкова дълго време, би трябвало да може да създаде нещо по-добро от тази нелепа бъркотия.
   — Проблемът не е само в украсата. Римските бани не са били басейни за плуване като този. Те са се състояли от поредица свързани помежду си пространства — открити и закрити. В началото се е влизало в помещение, където посетителите били обтривани със специални масла и били масажирани. Следващото помещение обикновено било парна баня — той й се усмихна широко. — Със сигурност е нямало огромни басейни. Вместо това имало множество малки фонтани. Най-накрая идвали басейните — обикновено два — един горещ и един студен.
   Изражението на Памела се промени от ужасено на обнадеждено.
   — Можеш ли да ми опишеш римските бани по-подробно, за да скицирам нещо? Ще се наложи, естествено, да включа част от това — тя махна с ръка към заобикалящата ги безвкусица, — но навярно мога да го смекча, да го направя по-автентично и да убедя Еди да приеме идеята. Той вече каза, че иска басейнът да е покрит, но ще му покажа поредицаот прекрасни покрити помещения, всяко със свой собствен воден елемент и всички те — обграждащи един не толкова противен басейн.
   — Интересна идея — каза Аполон.
   — Чудесно! Да се хващаме за работа!
   Памела тръгна с отмерена крачка към един от най-малко населените редове бели шезлонги. Изведнъж спря.
   — Храна — каза Памела. — Трябва ми храна, за да работя — погледът й се плъзна през басейна към мраморна сграда, пред която имаше неголяма опашка от чакащи хора. Прочете златните букви в римски стил и завъртя очи към небето.
   Този път Аполон не направи усилие да прикрие своята развеселеност. Той отметна глава назад и се засмя от сърце. Памела го изгледа намръщено и се отправи към сградата, като извика през рамо:
   — Да ти кажа, „Закускус Максимус“ въобще не звучи толкова смешно.
   Аполон затвори очи и вдиша златната жега на пустинното слънце. То галеше нежно кожата му и го изпълваше със сила и задоволство. Чувстваше се неописуемо добре. Мекият звук от въгленовия молив на Памела му действаше успокоително. Двамата — той и неговата сладка Памела — си пасваха добре. Бързият й ум и палавата й усмивка превърнаха работния следобед в изключително приятно изживяване. Тя се шегуваше с него — дори го закачаше за прости неща, като например колко къдрава стана косата му след едно от потапянията му в басейна, или за изненадващата му мания по приятно подсолена закуска, наречена „пържени картофи“. Беше си поръчал три пъти от тях. Жените не се закачаха с бога на светлината, но Памела го правеше. Когато я разсмиваше, блестящите й очи го караха да се чувства наистина божествен.
   Също така бързо откри, че тя е много по-талантлив художник, отколкото съзнава. Вече виждаше бъдещето им заедно. Никога повече няма да й се налага да работи за богати досадници като онзи писател, който очевидно се смята за смъртен бог. Може би ще й построи огромна галерия в неговия храм в Делфи. Тя може да прекарва дните си, като рисува чудесата на Олимп, а в нощите ще споделя леглото му.
   Любовта беше много по-лесна, отколкото си бе представял. Трудно му беше да си спомни защо бе така потиснат, когато отиде при Лина и Хадес за съвет. За какво се бе притеснявал толкова? Намери сродната си душа. Сега всичко, което трябва да направи, е да я обожава. А да се обича Памела, беше удоволствие. Наистина, все още не й беше казалкой е в действителност, но това не е ли абсолютно несъществена подробност? Тя вече познава истинския него; той е мъжът, който я обича. И частица от егото му шептеше, че навярно Памела ще бъде доволна да открие, че е спечелила любовта на един безсмъртен.
   Устните му се извиха нагоре и умът му се понесе лениво. Животът беше прекрасен!
   — Не се ли притесняваш, че ще изгориш? — надзърна към него Памела над слънчевите си очила. Той се бе изтегнал до нея на един шезлонг — досущ като нейния, но разположен директно срещу все още палещите лъчи на залязващото пустинно слънце. Памела изтегли своя шезлонг в сянката на един накъдрен по краищата плажен чадър. Дори голитей крака, свити, за да подпира на тях скицника си, бяха грижливо прибрани извън обсега на пряката слънчева светлина. Въпреки това се чувстваше почервеняла и препечена. Беше работила по скицата часове наред и през цялото време Феб бе лежал до нея, изтегнат изцяло на слънце, разяснявайки й подробности за древните римски бани и давайки смислени идеи за малките, отделни помещения и общия изглед.
   — Да изгоря? — челото му се сбърчи.
   — Мдаа… Лежиш под слънцето цял ден без почти нищо върху себе си. Аз бих почервеняла като рак.
   Но Феб сякаш не бе дори и горещ. Напротив, изглеждаше възмутително красив, обут в набързо купените бански. Тялото му беше една умопомрачителна шир от златиста кожа и апетитни мускули.
   — Имаш предвид да изгоря на слънцето? — той избухна в смях, сякаш намираше идеята за нова и забавна. — Не! Не се тревожа, че ще изгоря. Слънцето и аз сме стари приятели — той се облегна на лакът и се извърна към нея. — Приключи ли?
   Тя задъвка замислено устната си, докато разглеждаше скицата.
   — Мисля, че да. Харесва ми какво се получи, но не знам дали Еди ще се съгласи. Какво мислиш? — Памела подаде скицника на Феб.
   Той разгледа внимателно рисунката и отвърна:
   — Добре направи като украси малките фонтани в отоплените стаи по-богато, отколкото възнамеряваше в началото.
   — Да, ще се постарая да запазя стените без украси само с мекия блясък на мрамора и тогава ефектът няма да е толкова съкрушителен. Ако иска още украси, ще се опитам да го насоча към мозайки на пода, както предложи ти.
   — Спомена, че той непрекъснато говори, че автентичността е важна за него. Можеш да го увериш, че тази скица е направена изцяло въз основа на оригиналните планове надревна римска баня. Разбира се, тронът в края на централния басейн не е точно… — той спря, погледна нагоре към Памела и усмивката на лицето му замръзна.
   — Ето те! Най-накрая!
   Недоволен женски глас, изплющя през рамото на Памела. Преди тя да успее да се обърне и да види кой говори, Феб скочи на крака.
   — Какво неочаквано удоволствие! — проговори той.
   Удоволствие!? Памела си помисли, че в гласа му има повече раздразнение, отколкото задоволство. Тя се обърна. Ярката оранжева светлина на залязващото слънце заслепи очите й и тя трябваше да ги прикрие с ръка. На фона на залеза перфектно се открояваше добре оформения силует на висока жена. Памела смътно различи плавните линии на къса рокля и разкошна коса, подредена около главата й като корона. Жената дори не си направи труда да погледне Памела, а веднага през стиснати устни започна да порицава Аполон.
   — Чаках, чаках, а ти не идваше и не идваше! Затова се принудих аз да дойда при теб!
   Феб се намръщи.
   — Не мисля, че съм казвал кога ще се върна…
   — Предположих, че ще се върнеш, след като…
   — Извини ме за грубостта, Памела — Феб прекъсна жената, пресегна се, хвана я за китката й и я издърпа край шезлонга, така че да застане с лице към Памела. — Позволи ми да те представя на сестра си. Памела Грей, това е моята сестра близначка… — той се поколеба и хвърли остър поглед към жената — Диана.
   Памела се изправи с приветлива усмивка и протегната ръка.
   — Радвам се да се запознаем, Диана. И моля те, не вини Феб, ако е закъснял, вината е изцяло моя. Щом разбрах колко обширни познания има за Древен Рим, помолих го да ми помогне.
   Артемида прехвърли погледа си от приятелската усмивка на смъртната към протегнатата й ръка. Усещаше контролиращия кръвнишки поглед на брат си почти толкова ясно, колкото и нишката на призоваването, която все още я свързваше с тази жена. Артемида неохотно пое ръката на Памела и се изненада от твърдата увереност в ръкостискането й.
   — Почакай! — възкликна Памела с разширени от учудване очи. — Знам коя си! Ти си прекрасната жена от представлението „Зуманити“ — очите й срязаха Феб. — Не мога даповярвам, че не ми каза, че сестра ти участва!
   — Навярно е бил смутен от представянето ми — намеси се Артемида с високомерно вдигната брадичка.
   — Това е нелепо! — отвърна Памела и погледна объркано Феб. — Представянето ти беше изумително — грациозно, съблазнително и невероятно романтично!
   Едната от перфектно оформените златисти вежди на Артемида се повдигна леко.
   — Стори ти се романтично!?
   — Определено! — каза Памела и кимна ентусиазирано с глава.
   — Диана знае, че спектакълът й не ме е смутил — бързо се намеси Аполон. — Просто бях забравил, че ще играе тази вечер. Щях да ти кажа, Памела, но след представлениетоумът ми беше зает с други неща, а не със сценичното изкуство на сестра ми.
   Той сподели една интимна усмивка с Памела.
   — Кажи ми, Памела — рече Артемида, сякаш брат й не бе казал и дума. — Феб успява ли да бъде романтичен с теб?
   Лицето на Памела пламна. Устата й безмълвно се отвори и затвори.
   — Диана! — скастри я Аполон. — Този въпрос беше както ненужен, така и неуместен.
   — Така ли? — стрелна го в отговор сестра му. — Не мисля, Феб! — тя произнесе отчетливо името му. — Веригата още е тук. По-тънка от преди, но е тук, не е изчезнала!
   Памела не разбра думите на Диана, но видя как изражението на Феб в миг се промени от гневно на шокирано.
   — Искам тази верига да изчезне! — продължи Диана с рязък тон. — Нужно ли е да ти напомням, че сме тук само временно. Трябва да си тръгнем преди изгрев-слънце.
   Памела усети как стомахът й се сви. Може да не разбира за какво спореха, но думата временно й беше кристално ясна. Те си тръгваха! Скоро! Разбира се, тя самата е във Вегас само за една седмица, но беше честна с Феб и му каза, че е тук по работа с клиент. Феб се люби с нея, после прекараха целия ден заедно, без дори веднъж да спомене, че си тръгва на сутринта. Тя беше пълна глупачка! Какво си мислеше, че прави, като си поигра на къща?
   По дяволите! По дяволите! По дяволите!
   Би трябвало да прояви повече здрав разум. Неопитността й в срещите си пролича веднага. От флирт за една нощ не бива да очаква нищо повече от забавление и кратка игра.
   — Знаеш ли — Памела се намеси в схватката между брата и сестрата със своя енергичен, делови глас на бизнесдама, — ако има нещо, което разбирам — и то много добре, е,че понякога братята и сестрите имат нужда да изгладят нещата помежду си с битка. Насаме!
   Памела взе скицника от шезлонга, където Феб го бе захвърлил, и го напъха в кожената си чанта, докато бързо обуваше ниските си обувки „Мизрахи“.
   — Всъщност, Диана, ти дойде в най-подходящия момент. Тъкмо мислех да се върна в стаята си и да се подготвя за утре.
   — Не, Памела! Моля те, недей! — заговори бързо Аполон.
   Но тя почти не го погледна.
   — И без това прекарах твърде много време в игри този уикенд. Довиждане, Феб!
   Артемида бе шокирана. Смъртната си позволяваше да си тръгне от брат й! Чрез невидимата им нишка богинята усещаше голяма част от случващото се вътре в жената. Тя беше… Артемида се концентрира, пресявайки емоциите, които я заливаха. Памела беше много разстроена… И смутена… И наранена… Беше сигурна, че Аполон я е използвал. Вътрешно смъртната се разкъсваше на малки парченца, но външно показваше само хладно раздразнение. Ако Артемида не беше свързана с нея, никога нямаше да предположи каквоизпитва тази жена. Колко странно! Възможно ли е скритата сила на Памела да има нещо общо с това, че призоваването още не бе изпълнено? Възможно ли е тази млада смъртна да прозира играта им? Диана я погледна с уважение. Аполон беше прав за едно. Памела определено не беше наивна, глупава жена.
   — Памела, брат ми има право. Аз съм непоносимо груба.
   Нещо в гласа на Диана накара Памела да спре. Тя погледна сестрата на любовника си. На лицето й грееше усмивка. Внезапно Памела видя ослепително красивата външност на Феб, отразена в нейното прекрасно лице.
   — Напоследък преживявам някои… — Артемида се поколеба и погледна брат си, преди да продължи — трудности от личен характер. Не съм на себе си. Моля те, повярвай ми — последното нещо, което искам, е да те разделя от брат ми.
   Памела срещна аквамаринените очи на Диана.
   — Дали ще си тръгна сега или по-късно всъщност няма значение, нали? Ти току-що каза, че си тръгвате на сутринта.
   — Но не завинаги! — бързо се намеси Аполон, като се премести до Памела и хвана ръката й. — Нали не си мислиш, че ще си тръгна от теб и никога няма да се върна?
   Памела дръпна ръката си, поклати глава и дори успя да се усмихне.
   — Виж, забавлявахме се, беше ни хубаво — да оставим нещата каквито са. Не е нужно да правиш от това голяма работа.
   Артемида гледаше втренчено шокираното изражение на брат си. Защо мълчи? Смъртната го напуска! Макар очевидно да не иска това. Заради връзката с нея Артемида усещаше ясно болката на Памела. Но дори без тази връзка нейното вдървено и механично държание показваше колко е наранена. Памела страдаше. Нуждаеше се от утеха!
   Аполон обаче мълчеше.
   — Не искахме да те обидим — Артемида реши да вземе нещата в свои ръце. — Това е само недоразумение. Моля те, не си тръгвай разстроена!
   — Не съм разстроена — отвърна Памела.
   — Аз щях да бъда — най-накрая Аполон възвърна гласа си. Този път не се опита да я докосне. Стоеше неподвижно и се опитваше чрез думите да предаде всичко, което чувства. — Щях да бъда разстроен и ядосан, ако си мислех, че смяташ да ме напуснеш преди изгрев-слънце и не ми казваш за това. Трябваше да ти кажа, Памела! Имах намерение да го направя, но разбери, моя сладка Памела, знам, че ще се върна. Затова ми се стори жестоко да развалям деня ни, като ти кажа, че си заминавам скоро. Сега виждам, че съм сгрешил. Ще ми простиш ли?
   Трябваше да му отвърне, че не е станало нищо кой знае какво, че не очаква нищо от него и да продължи да върви. После можеше да се обади на Ви и да си поговорят страхотно по женски, за това че мъжете са лайнари. Утре ще се върне към работата си и да забрави за него. В крайна сметка, просто спа с Феб — не се беше омъжила за него.
   Но очите му я уловиха. Отново! Можеше да се закълне, че вижда дълбоко в тях ехото на собствените си чувства, на самата себе си. Около него пак витаеше онзи копнеж по „нещо липсващо“ и този копнеж я развълнува дълбоко — усети го с тялото си, със сърцето и душата си. Ако Дуейн я бе балсамирал, то Феб я съживи. Тя не искаше да се затвори отново в своята гробница. Познаваше се достатъчно добре, за да знае, че този уикенд е повратна точка. Няма начин да се върне към затворения си живот.
   Ще излезе оттам! Щеше да флиртува и да поема повече рискове, със или без Феб. Но всичко в нея крещеше, че иска да поема тези рискове с него.
   — Добре — каза тя, процеждайки думата през зъби, — прощавам ти.
   После кръстоса ръце и зачака. Топката беше в неговото поле, но вместо Феб сестра му я пое и върна отговора.
   — Брат ми и аз трябва да поговорим. Това е семеен въпрос и аз…
   — Няма проблем — прекъсна я Памела. — Изчезвам!
   — Памела, ти също имаш брат, нали? — Артемида я измери с очи.
   Хваната отново, докато се обръща, Памела кимна вдървено.
   — Тогава разбираш, че понякога семейните проблеми могат да вземат превес над личните ни желания. Нужни сме вкъщи. Моля те, не съди сурово брат ми за това.
   Памела й отвърна със същата откровеност.
   — Не съдя брат ти сурово, просто предпазвам себе си.
   — Няма защо да се пазиш от мен — бързо изрече Аполон и погали леко дългия й, гол врат с върховете на пръстите си. Памела потрепера. Но дали защото го желае, или защото го отхвърля, запита се Аполон. — Да се видим довечера, преди да тръгна. Имаш думата ми, че ще се върна!
   Не би трябвало да се съгласява. Искаше твърде много от нея. Памела отвори уста, за да каже „не“, но после си помисли за нощта, която трябва да прекара без него — щешеда е като утринно небе без слънчева светлина — мрачно… празно… какъвто стана животът й. Не, няма да се върне към този живот, дори ако трябва да поеме риска сърцето й да бъде разбито. Сега поне знае, че то отново е живо.
   — Чудесно! — каза тя като се постара гласът й да прозвучи безразлично. — Можеш да ме заведеш на вечеря. И без това „Закускус Максимус“ не се брои за истинско ядене.
   — Добре, той ще избере мястото — каза Артемида с доволна усмивка.
   — Чудесно — повтори Памела. — Ако се срещнем в осем часа, ще имаш ли достатъчно време да оправиш семейните си дела?
   Артемида кимна леко на брат си.
   — Да — отвърна той. — Ще те взема от стаята ти.
   — Не! — отвърна Памела твърде бързо. Прочисти гърлото си и се изкашля леко, сякаш изстреляната дума беше гъдел, а не автоматична реакция. — Ще се срещнем в италианския ресторант, точно както преди.
   Тя моментално съжали, че каза „точно както преди“. Точно както предишната нощ, когато… бяха завършили в леглото и се любиха до следобед…
   Усмивката му беше като ласка — той си спомняше много добре какво се случи предишната нощ.
   Този път Памела тръгна, без нищо да я спре.
   Седемнайсета глава

   Безплътният матов портал трептеше, докато божествените близнаци преминаваха от съвременния свят в света на Олимп. Квадратната челюст на Аполон беше стегната, а в очите му блестеше гняв. С рязък жест той направи знак на сестра си да го последва извън препълнената зала за пиршества.
   — Нямах намерение да… — шепнешком просъска Артемида, но мрачният поглед на Аполон я накара да замлъкне.
   — Не и преди да стигнем в моя храм! Сами! — процеди той през зъби, усмихвайки се и поклащайки глава в любезно „не“ към Афродита, която се опита да го привика с ръка към файтона, на който се бе облегнала. Богинята на любовта бе заобиколена от ято смеещи се напеи12, които бяха свалили оскъдните си дрехи и упражняваха танц на плодородието, включващ сложни вълнообразни движения на корема.
   — Напеите са ужасни клюкарки — прошепна Артемида заговорнически.
   Аполон я стрелна с поглед на отвращение.
   — Всички са такива. Всички сте такива!
   — Какво искаш да кажеш?
   Той я стисна за лакътя.
   — Не тук! И не сега!
   Братът и сестрата продължиха през Олимпийските градини. Отвръщаха с учтиво „здравей“ и отклоняваха с израз на съжаление отправените към тях безброй покани за забава и веселие, докато стигнаха до златните врати на храма на Аполон.
   Щом се озоваха в личните покои на бога, той се нахвърли върху сестра си.
   — Не мога да повярвам каква глупава сцена разигра с Памела! Какво си мислиш? Или просто въобще не мислиш? Ти едва не съсипа всичко!
   — Да съсипя всичко? — подигравателно запита тя. — И коевсичкоимаш предвид? Вълнуващия роман между вас? Връзката още съществува, Аполоне! Усещам веригите на призоваването. Все още съм свързана с нея. Какво не е наред? Защо още не си правил любов с нея?
   Аполон отбягна пронизващия поглед на сестра си.
   Очите на Ловджийката се разшириха.
   — Ти си правил любов с нея!? — прошепна тя. — И желанието на сърцето й въпреки това не е изпълнено.
   Кимването на Аполон приличаше повече на спазъм. Той отиде при една покрита със стъкло маса, изваяна под формата на препускащата му блестяща колесница и взе бокала, който винаги стоеше там, пълен с вино.
   — Ти нямаше представа, че не си изпълнил желанието й от призоваването. Това не беше въпрос, но след като отпи голяма глътка, Аполон отвърна:
   — Абсолютно никаква.
   — Не разбирам какво става — продължи сестра му. — Правенето на любов добре ли мина? Тя откликваше ли ти?
   Той й хвърли гневен поглед над бокала.
   — Разбира се, че мина добре! Не съм неопитен младеж!
   — Значи я задоволи?
   Аполон се намръщи.
   — Да.
   — Съвсем сигурен ли си? Нали знаеш — често мъжете само мислят, че са накарали една жена да стигне до оргазъм, докато всъщност…
   — Тя не се преструваше с мен! — викна Аполон.
   Стените на храма проблеснаха с ослепителната светлина на избухваща звезда. Артемида бързо прикри очи, изчаквайки гневното му избухване да премине.
   — Е, нещо се е объркало. — Тя надникна предпазливо през пръстите си, преди да свали ръка. — Навярно желанието й не е могло да се изпълни от правене на любов само веднъж.
   — Не беше само веднъж — каза Аполон и разтърка челото си с пръсти. — Правихме любов цяла нощ и до следобед на следващия ден. Беше толкова задоволена, колкото и аз.
   — Има и друга възможност. Ами ако истинското желание на сърцето й не е толкова свързано със самото правене на любов? — Артемида крачеше неспокойно, докато разсъждаваше на глас. — Въпреки че има отношение към правенето на любов, защото усетих веригата помежду ни да се отпуска през нощта. Но връзката от призоваването безспорно още съществува между нас, така че в желанието на сърцето й има нещо повече от прост секс. — Размишлявайки, богинята спря и си наля още вино. — Усещах чувствата й, особено когато се опитваше да те напусне до басейна.
   Аполон се втренчи в сестра си.
   — Какво чувстваше тя? — попита той.
   — Беше наранена, объркана и смутена.
   Той потъна в един стол и изпъшка. Сестра му го наблюдаваше внимателно.
   — Ти изпитваш чувства към нея, нали? — попита тихо тя.
   Той вдигна глава и я погледна в очите.
   — Мисля, че се влюбвам в нея.
   — Влюбваш се? — Артемида поклати глава. — Не може да бъде! Тя е смъртна! Освен това, сякаш и така не е достатъчно невъзможно, тя е смъртна от съвременния свят.
   — Наясно съм — процеди той през стиснати зъби.
   — Всъщност как можеш да разбереш, че си влюбен? — подигра му се Артемида. — Никога не си се влюбвал.
   — Точно за това вярвам, че се влюбвам! Живял съм цяла вечност и никога преди не съм изпитвал подобно чувство!
   — Какво? Кое чувство е толкова ново и непреодолимо за теб, че смяташ, че е любов? — попита Артемида.
   — По-загрижен съм за нея, отколкото за себе си. Нейното щастие е и мое. Болката й ме докарва до отчаяние.
   Богинята го погледна така, сякаш току-що му се бе появил мистериозен обрив.
   — Навярно ще мине или ще изчезне напълно с времето.
   — Проблемът, скъпа сестро, е там, че не искам да минава — той се усмихна, но изражението му беше тъжно. — Тази сутрин бях толкова радостен. Мислех, че любовта е невероятно просто нещо, та аз намерих сродната си душа. Правих любов с тази жена и тя трябваше да изпитва същите чувства към мен. Бях високомерен малоумник!
   — Вярваш, че тя е сродната ти душа?
   — Опасявам се, че наистина е много вероятно да е спътницата на душата ми.
   — Тогава, ако е сродната ти душа, значи тя също трябва да те обича.
   — Така би си помислил всеки — тъжно каза той.
   Артемида потупваше нервно брадичката си с пръсти.
   — Е, тя е смъртна, не трябва да се изненадваме от объркването й. Да, може би е това! Сърцето на Памела желае в живота й да се появи сродната й душа. Тя е нарекла това романтика, но може би тези неща означават едно и също. Романтика… любов… истинско желание… сродни души… Може би всички тези думи описват едно и също нещо? И ако съм права, би имало смисъл в това, че призоваването не е изпълнено.
   — Как така би имало смисъл? Ако желанието на сърцето й е нейната сродна душа да се появи в живота й и аз съм сродната й душа, тогава защо призоваването не е изпълнено?
   — Тя трябва да те познае и да те приеме като сродна душа. Очевидно не го е направила — Артемида постави ръката си на рамото му. — Емоциите, които усетих чрез нашата връзка, не бяха на любов и удовлетвореност. Памела се чувстваше наранена и объркана. Тя не се чувстваше обичана!
   Очите на Аполон се изпълниха с безпокойство.
   — Знам, че е била наранена от мъж в миналото. Бях самонадеян и повярвах, че малко от моята безсмъртна сила и страстта на тялото ми са я излекували.
   — Сгрешил си, братко. Памела се нуждае от нещо повече.
   — И любовта е нещо повече — промърмори той.
   Тя го потупа по гърба.
   — Като те гледам как страдаш, радвам се, че аз никога не съм я изпитвала.
   — Май започвам да разбирам, че любовта е едновременно страдание и чудо, обгърнати в меката кожа на жена — каза Аполон, гледайки втренчено в далечината.
   — Защо просто не й разкриеш кой си? Отнеси я на Олимп тази нощ. Използвай безсмъртните си сили, за да накараш любовта й да излезе наяве.
   Аполон изглеждаше ужасен.
   — Това няма да е любов! Това ще е боготворене или страх, примесен с обожание.
   — Ето един отличен пример, че ти и аз сме много различни. Ти няма да използваш силите си, за да я спечелиш, докато аз мисля, че това е най-логичното нещо. Коя смъртна не би искала да получи любовта на бог?
   Като чу надменните думи на сестра си, които самият той бе изричал много пъти досега, Аполон изпита отвращение. Нищо чудно, че Памела не иска да го познае като своята сродна душа.
   — Нещо ми подсказва, че Памела няма да прелива от радост, като разбере кой съм в действителност.
   Артемида изсумтя.
   — Смъртните днес не са като хората от древността — продължи Аполон. — Те заповядват на метални същества да се покоряват на волята им. Информацията се предава помежду им чрез машини, не чрез силата на магията и ритуала. За тях ние сме мъртви. Не, тя трябва първо да изпита любов към мен като към мъж. След това ще я убедя да приеме бога в мен.
   — И как възнамеряваш да го направиш?
   — Трябва да я обичам така, както един мъж обича една жена.
   Артемида повдигна въпросително двете си вежди.
   — Със сърцето, а не със способностите си — отвърна той.
   — Какво точно означава това?
   — Когато разбера, ще съм спечелил нещо безценно — любовта й — каза богът на светлината.
   — Мислиш ли, че можеш да спечелиш любовта й до утре преди изгрев-слънце?
   — Изглежда твърде съмнително — отвърна той.
   Артемида въздъхна.
   — Предполагам, че трябва да съм благодарна, че връзката между мен и Памела се е разхлабила. Сега тя прилича на сърбеж, който не можеш да удовлетвориш, но поне не е постоянна болка и досада. Бакхус създаде много неприятности с малката си шега.
   — Говорила ли си изобщо с него?
   — Не. Той отсъства подозрително дълго от Олимп в последните дни. — Тя сви рамене. — Не че някога е прекарвал много време тук. Отдавна предпочита компанията на смъртните. Когато това мъчение свърши, трябва да го накажем сурово за безочието му.
   Аполон се умълча. Как да каже на сестра си, че „това мъчение“ никога няма да свърши? Той знаеше малко за любовта, но беше сигурен в едно. На любовта не може да се заповядва — тя не започва и не свършва при поискване, за жалост.
   — Аполоне? Слушаш ли ме? Попитах какво смяташ да правиш довечера.
   — Не знам! — стените блеснаха заплашително и богът на светлината едва успя да обуздае обзелото го чувство на безсилие. — Ще я заведа на вечеря. Тя помоли да я заведа на вечеря, нали чу!
   Гладкото чело на Артемида се набръчка, докато мислеше за казаното от Памела.
   — „Закускус Максимус“? Що за име е това?
   — Лошо.
   — Продължавам да мисля, че трябва да я доведеш тук тази вечер. Ухажвай я на Олимп, в своя собствен храм. Има ли нещо по-романтично от това?
   — Артемида, вече ти обясних, че отказвам да използвам силите си, за да спечеля любовта й.
   — Тогава не ги използвай, инат такъв! Но това е твоят дом и със сигурност е много по-красив от всичко, което Вегас може да предложи.
   Аполон се замисли над думите на сестра си.
   — Тя определено цени древната архитектура…
   — Значи — доведи я тук. Кажи й, че е специална част от Цезар Палас. Поне ще имаш спокойствие и интимност.
   — Предполагам, че бих могъл да използвам силите си само толкова, колкото да замъгля сетивата й, докато минаваме през портала.
   — После я пренеси тук бързо, преди някой от останалите дванайсет да я е зърнал.
   Аполон започваше да харесва идеята.
   — А и няма да се тревожа за инциденти, метални чудовища или нещо друго от съвременния свят… Мога да се концентрирам върху това да я убедя в любовта си.
   Той много искаше да покаже на Памела своя дом — макар да не можеше все още да й каже, че това е домът му — и да види как тя ще реагира на красотата му.
   — Аз лично ще осигуря храната и моите прислужници ще ви обслужват. На нимфите не може да се разчита.
   — Отлично! — каза Аполон. — Погрижи се да им напомниш да не ме наричат Аполон.
   — Да, да, прислужниците ми ще продължат играта ти,Феб.
   — Задължен съм ти,Диана— каза той и се усмихна.
   Тя отвърна на усмивката му, мислейки си колко красив е брат й. Памела няма да може да му устои, особено ако самата Артемида е замесена — а тя ще се погрижи да бъде.
   — Значи решено. Има много неща, които трябва да приготвя, времето е малко. До зазоряване Памела трябва да бъде върната във Вегас. Да се надяваме — напълно влюбена във Феб — каза Артемида. После плесна два пъти с ръце и извика с властния глас на олимпийската Ловджийка — Прислужници мои, елате!
   Преди да е отлетял и миг, дванайсет прекрасни млади жени се появиха в облак от блестящ сребърен прах.
   — Дами, брат ми има нужда от помощта ни. Ето какво трябва да направим…
   Аполон наблюдаваше суматохата, докато накрая сестра му го изпъди от стаята, като му напомни, че е време да се срещне с любовницата си. Богът на светлината се усмихна, докато се приготвяше. Щеше да доведе своята истинска любов в дома си. Щеше да я ухажва и обича там, където се чувства най-удобно. Памела щеше да види, че няма нужда дасе страхува, че ще бъде наранена отново. На безопасно място в неговото царство, той беше убеден, че нищо не може да се обърка.
   Осемнайсета глава

   — Нямам идея какво да облека — въздъхна Памела в мобилния си телефон.
   — Нещо секси, но не прекалено — каза Ви. — Той трябва да обясни някои неща, преди пак да легнеш по гръб с разтворени крака.
   — Краката ми не бяха разтворени!
   Мълчанието на Ви натежа в гузното ухо на Памела.
   — Добре, добре! Може би са били малко разтворени — призна тя.
   — Пами, няма такова нещо като „малко разтворени“. Това е като да си малко бременна, или да участваш в малка атомна война.
   — О, Господи! Аз съм уличница — Памела покри очите си с ръка.
   — Моля те! Правила си секс с двама мъже в последните осем или девет години? Това със сигурност не те квалифицира като уличница.
   — Но аз спах с него едва на втората среща — прошепна Памела.
   — Не е нужно да шепнеш. Сама си. И не защитаваш тезата си пред правилната жена. Да се върнем към темата. Какво взима една лесбийка на втора среща? — Ви замълча в очакване.
   — Каравана на „Ю-Хоул“13, за да се нанесе — отвърна Памела.
   — Точно така! Ето, виждаш, че от моя гледна точка всъщност ти си изумително дискретна.
   — Вярно, не говоря с правилната жена.
   Ви не обърна внимание на думите й.
   — Което не означава, че не трябва да го даваш леко безразлично. Поне за малко тази вечер, докато младият джедай Феб не обясни защо те зарязва на сутринта и, което е по-важно, защо пропуска да спомене този незначителен факт преди, докато или след като краката ти са били разтворени.
   — Моля те не говори така!
   — Защо? Казвам го като комплимент. Освен това, според твоите възторжени описания му приляга отлично.
   — Той не е джедай. Ако искаш истината, той по-скоро прилича на млад бог.
   — Ох, вземи се в ръце! Нищо не превъзхожда един рицар джедай, освен принцеса Лея.
   — Върнел! Не ми помагаш!
   — Извинявай. Добре, какво да облечеш… Какво ще кажеш за онази прекрасна малка копринена рокля с цвят на масло, нали се сещаш — онази със спагетените презрамки. Тя е пролетна класика и винаги е хит сред масите. Взела си я, нали?
   — Да, взела съм я. А помниш ли колко дълбоко е деколтето й? Ехо! Има спагетени презрамки! Голи рамене и цепка на бюста не се връзват със „секси, но не прекалено“ — каза Памела.
   — Вярно… Добре… Взела ли си онези черни панталони? С малките цепки, които показват хубаво глезените ти?
   — Даа, мисля, че ги взех.
   — Облечи тях с някоя блуза без ръкави. Само гледай блузата да е също така високо по врата. Така той ще види по малко от краката и ръцете ти и само очертанията на всичко останало. После, ако е добро момче, може да разопакова целия пакет, след като е поправил поведението си.
   — Ви, ти си непоправима!
   — Вярно е, но също така знам кое стои хубаво на жените.
   — Тук ме хвана. Добре! Ще облека панталона и няма да спя с него.
   — Да спиш? Не си споменала нищо за това, че си спала с джедая. Може да не съм хетеро, но дори аз знам, че никой не спи с рицари джедай.
   — Стига! Знаеш, че говоря за секс.
   — Пами, можеш да правиш секс с него. Просто го накарай да се чувства нещастен преди това.
   Памела понечи да каже нещо, но после размисли.
   — Добре! Може би…
   — Не ми излизай с „добре, може би“. Познавам този тон. Какво не е наред? Кажи, момиче!
   — Харесвам го — меко каза Памела.
   — Да, показа го пределно ясно. И какво не е наред?
   — Не, искам да кажа —наистинаго харесвам. А не ми се ще. Просто не е достатъчно умно.
   — Пами, слушай ме. Това, което не е много умно, е да позволиш на г-н Контролиращ Маниак Дуейн да отрови бъдещето ти. Този Феб може и да не еТой.Може да е просто някой, с когото имаш забавен флирт във Вегас и винаги ще помниш като мъжа, изкарал те отново от черупката ти. Но никога няма да разбереш какъв е той, или който и да е друг мъж, ако не поемеш риск. Така е в любовта. Трябва да рискуваш да загубиш, за да спечелиш.
   — Не знам дали мога — каза Памела. — Вече разбрахме, че не съм много добра в хазарта.
   — Можеш! — твърдо каза Ви.
   — Защо си толкова сигурна?
   — Ако ти беше писано да си сама, не би разсъждавала толкова над дилемата „трябва“ — „не трябва“. Би приела „не трябва“ като най-доброто за теб и би продължила напред. Бъди честна, наистина ли искаш да ми кажеш, че се чувстваше по-добре, преди да срещнеш Феб?
   — Беше по-лесно — отвърна Памела сухо.
   — Е, кукло, по-лесно е да покриеш прозорците със същия плат, от който е завивката на кревата. Това прави ли го по-добро?
   Памела направи гримаса, в съзнанието й изникна картина на идеално пасващи си флорални щампи.
   — Определено не!
   — Моля те, Пами, рискувай! Заслужаваш да живееш отново истински.
   — Обичам те, Ви! — каза Памела.
   — Така казват всички момичета — засмя се Ви. — Забавлявай се довечера и се опитай да не анализираш прекалено много бедния триножник. Помни, че можеш да си умна, безда излъчваш напрежение.
   — А?
   — Няма значение. Отивай да се обличаш!
   — Добре, ще ти се обадя утре — каза Памела.
   — Между другото, обърна ли внимание, че това е второто обаждане, в което не спомена изобщо за работа?
   — Мътните го взели! Губя си ума! Как мина с госпожа… — подхвана тя, но смехът на Ви я прекъсна.
   — Пами! Спри!Хубавое, че всъщност мислиш и за нещо друго, освен за „Руби Слипър“.
   — Мда, но…
   — Мда, но всичко е чудесно! Както обикновено. Не се тревожи за нищо! Звънни ми утре, след като говориш с Фауст. И помни — забавление и фантазия, Памела, забавление и фантазия…
   — Тази вечер си прекрасна, както и изумително прелъстителна — каза Аполон, след като целуна ръката й. Устните му се задържаха върху нежната й кожа малко по-дълго, отколкото бе необходимо.
   „Страхотно, помисли тя, точно обратното на това, което исках да създавам като впечатление.“
   — Обзалагам се, че казваш така на всички момичета — подметна саркастично Памела, заемайки репликата на Ви.
   — Напоследък не съм — отвърна той, а очите му с цвят на лятно небе потъмняха и станаха сериозни, — а и никога не съм го казвал толкова искрено.
   — Тогава ти благодаря — каза Памела, като се опитваше безуспешно да се възправи срещу синята магия на погледа му. Като котка, която маха от себе си вода, тя се отърси мислено и плавно смени темата. — Как е сестра ти?
   — Добре е. Все още обезпокоена, но е добре. — Той задържа ръката на Памела в своята, докато подпираше крака си на най-долното стъпало на високия стол до нея. Искаше да я притегли в прегръдките си и да я целуне точно там, пред тяхното заведение, но езикът на тялото й му казваше ясно, че трябва да го дава бавно и полека. — Диана не искаше да те обиди днес следобед. Както тя каза, напоследък не е на себе си.
   Памела понечи да вдигне рамене с хладно „не е кой знае какво“, но се спря. Вместо това се изправи и погледна прямо в бездънните му очи.
   — Не смятам да се преструвам, че не бях наранена, когато разбрах, че си тръгваш толкова скоро, а не си ми казал нищо. Истината е, че ми се прииска да избягам далече от теб.
   — Истината… — той кимна замислено. Той ценеше високо честността, защото малко бяха жените, които са били честни с него. Повечето го обожаваха, издигаха го в култ, съперничеха си за вниманието му. Но едва ли някоя от тях е била искрена с него.
   — Заболя те при мисълта, че ще те напусна без обяснение. Съжалявам за това — Аполон докосна бузата й. — Последното, което ми се ще, е да искаш да избягаш от мен, за дасе предпазиш. — Той остави пръста си да докосне златната монета, която висеше на врата й. — Моля те, вярвай ми, чувствата ти няма да бъдат засегнати от мен!
   Тя отново му отговори напълно искрено.
   — Ще се опитам да ти вярвам, но все още не мога.
   Аполон приближи ръката й до устните си.
   — Благодаря ти за откровеността и възможността да спечеля доверието ти.
   — Можеш ли да ми кажеш защо заминаваш?
   — Възразяваш ли да го обсъдим по време на вечеря? Днес съм планирал нещо много специално за теб.
   — О, добре — Памела усети как се разтапя от удоволствие. Искаше й се да може да се контролира по-добре.
   — Гладна съм. — Тя стана с ясното съзнание, че Феб продължава да държи ръката й, но нямаше сили да я изтегли от топлината на ръцете му. — Къде отиваме?
   — В планината Олимп — отвърна той с блясък в очите.
   Звучи като ресторант, който би се вписал чудесно тук, но не си спомням да съм го виждала, докато се разхождах из Форума. В Цезар Палас ли е?
   — Може да се влезе през Цезар Палас, но е много специално място и малко хора знаят за него.
   — Само боговете, така ли? — пошегува се Памела.
   — Само боговете — съгласи се Аполон с широка усмивка.
   Те тръгнаха ръка за ръка през Форума. Докосваха се и Памела си спомни колко прекрасно се чувстваше, приютена в прегръдките му, притисната до голите му гърди. Усещаше неповторимото му ухание. Не беше миризмата на някой модерен, мъжкарски одеколон от голям магазин. Уханието на Феб беше чисто, естествено и мъжествено. Изпълваше я с желание.
   — Завърши ли скицата на баните? — попита Аполон.
   — Да — отвърна тя, като едва успя да откъсне мислите си от спомена за голото му тяло. — Харесва ми какво се получи. Никога не съм проектирала нещо подобно. Вълнуващо е да направиш нещо съвсем ново. Е, ще бъде вълнуващо, ако успея да склоня и Еди.
   — Мисля, че ще го убедиш.
   — Наистина се надявам. Аз… О, ГОСПОДИ! — Памела спря като закована. Погледът й не се отделяше от една блестяща витрина с дамски чанти. — Не мога да повярвам! Съвършена е!
   Омагьосана, Памела пусна ръката на Феб и се приближи до витрината. Три дамски чанти, украсени със скъпоценни камъни, бяха поставени върху малки кристални кутии. Една от тях изглеждаше точно като детска касичка прасе, другата беше като прекрасно водно конче, а третата — третата беше чантата, която я плени. Беше точно копие на едната от рубинените пантофи на Дороти. Тя блещукаше и искреше с червени мъниста и полускъпоценни камъни под светлина на витрината. Изглеждаше магическа, позната и много, много в стил „Вълшебникът от Оз“.
   — Трябва да я имам! — тя изви пръст към един вежлив продавач в магазина.
   Аполон наблюдаваше как Памела, напълно хипнотизирана от приличащата на червен пантоф чанта, се залюля на единия от любимите си остриеобразни токове и зачака нетърпеливо служителят да отключи витрината и внимателно да извади чантата обувка. Тя я пое с благоговение. Обърна щампования в златисто етикет, който висеше от катарамата и лицето й пребледня.
   — Нека се уверя, че виждам правилно цената. Наистина ли пише четирихиляди,а нечетиристотиндолара? — попита тя служителя.
   — Да, госпожо, точно така. Чантата е оригинална „Джудит Лийбър“ — тонът му говореше, че това е достатъчно обяснение за цената.
   — Прекрасна е!
   Памела с неохота върна чантата на продавача, който я постави обратно на мястото й.
   — Мога ли да ви покажа нещо друго, госпожо?
   — Не, благодаря.
   Той заключи витрината.
   — Само ме повикайте, ако мога да помогна с нещо.
   Служителят се завъртя кръгом с рязко движение и се върна обратно в шикозния бутик.
   — Не смяташ ли да я купиш? — попита Аполон, изпълнен с ненавист към нещастното изражение на лицето на Памела.
   — Шегуваш ли се? Струва четири хиляди долара. Не мога да похарча толкова пари за чанта.
   — Но ти каза, че е съвършена.
   — Наистина е такава! Съвършенство, струващо четири хиляди долара — тя въздъхна и плъзна ръката си под неговата, насочвайки го встрани от централната част на магазина. — Да вървим, преди да съм се разплакала.
   — Нямаш четири хиляди долара? — попита Аполон, докато вървяха.
   — Е, имам четири хиляди долара. Но нямам четири хилядарки в повече — или поне не достатъчно в повече, за да оправдая похарчването им за екстравагантна покупка каточанта, украсена със скъпоценни камъни. Дори и такава като рубинен пантоф. Е — каза тя тъжно, — може би някой да ми я подари.
   Аполон се замисли за ролята на парите, които носеше в джоба си. Не можеше да си спомни колко точно бе взел. Просто беше забрал известно количество банкноти от върха на купчината, която Зевс бе заповядал на Бакхус да остави в златна купа близо до портала. Пресметна бързо на ум и вече беше съвсем сигурен, че няма четири хиляди долара. Така или иначе, Памела явно смяташе това за страшно много пари — вероятно повече, отколкото би приела като подарък. Той погледна надолу към златната монета, която се бе сгушила точно над вдлъбнатината между гърдите й. Едва бе приела това от него, без да има представа дори за частица от стойността му. Не, Памела определено нямаше да му позволи да й подари чантата.
   Щом напуснаха Форума и влязоха в Цезар Палас фалшивият каменен под отстъпи на пищен килим.
   — Насам е — каза Аполон, зави надясно и залъкатуши покрай няколко реда от усърдно мигащи игрални автомати… стъпките му се забавиха и после спряха.
   — Завихме на грешно място ли? — попита Памела.
   Той се усмихна:
   — Не, но току-що ме споходи една мисъл. Би ли искала да поемеш малък риск?
   Хубавото й лице беше цялото една въпросителна.
   — Искаш чантата, но не искаш да похарчиш четири хиляди долара. Ами ако спечелиш парите? Тогава би ли си я купила?
   — Предполагам…
   Аполон наклони глава към най-близкия ред автомати.
   — Чувствам, че тази вечер късметът е с нас.
   Памела прехапа устни.
   — Всъщност не ме бива в хазарта. Харесва ми да получа нещо насреща, когато давам пари.
   — Тогава ми позволи да осигуря началната сума — той бръкна в джоба си, измъкна ролката с пари и я разгъна, прелиствайки бързо около дузина банкноти, върху повечетоот които беше отпечатано петдесет или сто.
   — Господи, Феб, не използваш ли кредитни карти?
   Той се опита в гласа му да не проличи объркване. Бакхус бе споменал нещо за други начини, по които съвременните смъртни плащаха покупките си, но Аполон не успя да си спомни какво точно каза.
   — Харесвам тези пари — той спря, опитвайки се да реши какво още може да добави. — Не са много цветни, но изглеждат интересно. Подаде й банкнота от сто долара. — Вземи тази, пъхни я в един от автоматите и да видим какво ще стане.
   Памела направи физиономия и го погледна, сякаш беше луд.
   — Не мога просто ей така да профукам сто долара!
   — Тогава използвай тази — той запрелиства банкнотите, докато намери една от петдесет долара. — Помни — би могла да спечелиш достатъчно, за да си купиш пантофената чанта.
   При споменаването на така жадуваната чанта, Аполон видя как очите й светнаха и разбра, че е спечелил.
   — Добре, ето каква е сделката. — Тя не взе банкнотата от петдесет долара. Вместо това разрови рулото пари, докато намери двайсетачка.
   — Ще играя с тази и само с нея. Ако спечеля, ти взимаш половината. Ако загубя, дължа ти десет долара.
   — Приемам сделката — каза Аполон. — На кой автомат ще пробваме?
   Памела разгледа редовете от мигащи, звънящи и приканващи автомати. Лъскавият им, извънземен вид я плашеше. Минаваше осем часа в неделя вечер, но поне половината машини все още бяха заети от играчи, които натискаха бутони и дърпаха метални ръчки с всеотдайна енергия.
   — Ти си този, който се чувства късметлия. Ти избери — каза Памела.
   Аполон потърка брадата си и се престори, че внимателно преценява редовете с автомати.
   — Харесва ми как изглежда този — той я хвана за ръка и я изтегли до един автомат недалеч от мястото, където стояха. На реда имаше само двама души и те бяха през няколко места от това, на което се бе спрял.
   — Колело на Съдбата — сигурен ли си, че искаш този? Мисля, че може да е лош знак това, че никога не съм харесвала шоуто. Не съм особено добра в правописа. — Тя вдигна рамене. — Мразех го!
   — Нервна си.
   Аполон не разбираше всичко, което казва, но със сигурност разбираше тона на гласа й и езика на тялото й.
   — Да — каза тя с чувството, че е пълна глупачка, — прав си, нервна съм. Казах ти, че никога преди не съм играла хазарт.
   — Не мисли за това като за хазарт. Мисли за него като за купуване на чанта.
   Памела видимо се ободри.
   — Купуването на чанта определено е нещо, което умея. — Тя седна на малката седалка и заопипва предната част на натруфената машина. — Предполагам, че парите влизат тук — каза тя и плъзна двайсетачката през малък отвор. Банкнотата изчезна, автоматът щракна и иззвъня, показвайки на дигиталния екран кредит от двайсет долара. Тя погледна към Феб.
   — Готови?
   — Готови.
   Памела сграбчи червената топка в края на сребърния лост и я дръпна. Вниманието й беше напълно съсредоточено върху прозореца с три панела и тя не забеляза лекия повелителен жест, който Аполон направи с ръка.
   — Бар… — каза Памела, когато първата редица се извъртя и спря в прозореца. — Бар… — повтори с растящо вълнение в гласа, когато и вторият панел се застопори. Щом и третата черна картинка се спря, тя вече извика:
   — БАР!
   Автоматът избухна в светлини и сирени и започна да бълва пари от механичната си уста. Памела запищя и скочи, после се хвърли на врата на Феб, който също я прегърна, смеейки се радостно.
   Понякога наистина е хубаво да си бог.
   Деветнайсета глава

   Презрамката на чантата рубинен пантоф беше от златна филигранна верижка, която напомняше на Памела на нещо, което жена от двайсетте години би носила като дълъг, секси гердан. Тя я плъзна през рамото си и изпита откачено детинско желание да заподскача като Дороти надолу по жълтия тухлен път. Не можеше да повярва, че чантата е нейна! Ви щеше да се пръсне по шевовете от яд, като я види.
   — Не мога да повярвам, че джакпотът беше точно осем хиляди долара — възкликна тя, докато гледаше как чантата блещука и искри в отражението й във витрините, покрай които минаваха.
   — Казах ти, че съм късметлия тази вечер — отвърна Аполон, възхитен от необузданата жизнерадост в реакцията на Памела при спечелването на парите.
   — Никога не бих си позволила да купя нещо толкова безобразно скъпо — тя стисна ръката му и сниши глас. — Дори и чифт невероятни дизайнерски обувки от началото на сезона. Не и за четири хиляди долара!
   — Но ти си влюбена в тази чанта — Аполон се усмихна, изключително доволен, че успя да й осигури такава радост. И колкото и да е странно, дори не се интересуваше, че не може да й каже как бе заповядал на автомата да избълва парите, от които тя се нуждаеше. Това, че той не обра лаврите, не беше най-същественото. Важното беше, че Памелае толкова невероятно щастлива. Това караше сърцето му да се чувства леко и безгрижно.
   — Влюбена съм в чантата! Обожавам я! Напълно съм запленена от нея! — тя се засмя. — Не ме интересува колко плиткоумно и материалистично звучи. Смятам да я нося само на специални случаи. Когато се върна в студиото, мисля да я окача на предната витрина — онази с изписаното в червени букви лого:Руби Слипър Дизайн Студио… Ние се грижим на света да няма второ място като у дома!
   Вървяха през Цезар Палас и Аполон слушаше развълнуваното бърборене на Памела. Той вярваше в мотото на нейното дизайнерско студио. Без Памела нямаше дом. За него това беше абсолютно вярно. Царството на Вегас беше чуждо и странно място, но когато мина през портала онази нощ и стигна до италианския ресторант и до Памела, той се почувства така, сякаш се прибра у дома. Колкото и да беше невероятно, Аполон, богът на светлината, един от първите дванайсет олимпийци, се влюбваше в Памела Грей — съвременна смъртна съвсем обикновена жена.
   — Хей! Какво смяташ да правиш с твоите четири хиляди долара?
   Аполон поднесе ръката й към устните си.
   — Нямам идея, може би ти ще ми помогнеш да реша. Мисля, че си спомням ясно как каза, че никога не си купувала чифт дизайнерски обувки за четири хиляди долара… — гласът му заглъхна, докато погледът му се спускаше надолу по тялото й до опасно изглеждащите черни сандали с високи гънки токове. — И смятам, че съм започнал много да харесвам твоите подобни на остриета обувки.
   — Ти определено знаеш как да стигнеш до сърцето на едно момиче — тя му се усмихна широко.
   — В името на всички богове, надявам се — отвърна пламенно Аполон.
   Той зави надолу по малък страничен коридор и само след няколко крачки спря пред обикновена на вид бяла врата.
   — Не може да е тук — каза Памела, оглеждайки се наоколо. — Изобщо не е обозначено. Дори не е близо до останалите ресторанти. — Тя хвърли подозрителен поглед към вратата, а после и към Феб. — Мисля, че сме се объркали.
   Той се усмихна потайно.
   — Казах ти, че е много специално място.
   — Но… — започна тя.
   Аполон я хвана и я обърна така, че лицето й да гледа към него. Трябваше да го направи бързо. Не му се искаше да използва силите си, за да замъгли съзнанието й, но нямаше друг начин да я прекара през портала и после веднага да я пренесе в храма си, без тя да разбере какво се случва.
   — Обещавам, че тази вечеря ще бъде различна от всяка друга. — Той не си направи труда да претърси мястото наоколо — малкият сервизен коридор беше омагьосан от силата на Олимп. Нямаше да се появят смъртни натрапници, които да се натъкнат на него, докато прилага безсмъртната си магия върху Памела. — Преди обаче да влезем, трябвада направя нещо, за което чакам, откакто сестра ми ни прекъсна толкова грубо днес.
   Аполон я притегли в обятията си. Докато ръцете му се спускаха надолу по нежната извивка на тялото й и устните му се сливаха с нейните, той се концентрира върху това да изпрати воала на своята златна мощ в съзнанието й. Заповяда на изпълнената със светлина мъгла нежно да загърне мислите й, така че само за няколко мига скъпоценната й смъртна душа да бъде замаяна и неориентирана.
   — О! — прошепна Памела, олюлявайки се леко.
   С бързо движение Аполон я вдигна и прегърна като в люлка, отвори вратата и премина през портала. Хвърли бегъл поглед на голямата зала за пиршества на Олимп, но беше достатъчно, за да види, че Артемида е спазила обещанието си. Помещението бе празно. Нямаше нито един безсмъртен, който да види как богът на светлината се връща на Олимп, носейки внимателно в обятията си смъртна жена. Аполон безмълвно повели двамата с нея да се пренесат в храма му и те изчезнаха в дъжд от разчупена слънчева светлина.
   Бакхус се усмихваше лукаво. Той пристъпи в коридора и доближи вратата, зад която се криеше порталът към Олимп. Очертаваше се да бъде забавно лесно. Както винаги, Аполон беше твърде самоуверен и надменен. Изобщо не забеляза, че Бакхус го следи още откакто се срещна със смъртната в италианския ресторант. Всъщност Аполон не забелязваше нищо друго, освен смъртната, от която очевидно беше напълно обсебен. Изигра ролята на герой, като омагьоса автомата и дари смъртната с парите, нужни й да закупиобекта на своята прищявка. Бакхус едва чакаше тя да стане свидетел на това колко безпомощен и жалък ще е златокъдрият бог без своите способности. Изгаряше от нетърпение да види сломена надменността на бога на светлината, та дори и само за пет дни.
   Бакхус прекрачи през портала. Точно както очакваше, голямата зала за пиршества на Олимп беше празна. И ако познаваше добре златокъдрите близнаци, те щяха да се погрижат залата да остане пуста, така че малката среща на Аполон със смъртната да остане незабелязана от другите безсмъртни. Колко удобно! Той почти се разсмя на глас, ноположи усилие и се овладя. По-късно ще има много време да злорадства, сега трябва да се концентрира.
   Богът на виното се обърна с лице към портала и вдигна ръце над главата си. Събра опияняващата сила на царството си и започна ритуално заклинание.
   Сили на виното, пищни и буйни,
   обвийте портала, пригответе го вие.
   Да мине смъртната непроменена може,
   но върне ли се — нека се преобрази
   в това, което името й значи.
   Явете се за миг едва, добри мои сили,
   и после бързо избледнейте.
   Че светлината Аполонова изгаря
   и утринните дъждове дори.
   Бакхус спря, за да потисне радостта си от споменаването на бога на светлината в заклинанието. Върна се отново върху работата, която го чакаше и завърши думите на капана си.
   Урокът, който искам да научи слънчевият бог,
   това е,
   че има много начини да изгориш, а не един.
   Бакхус разпери ръце и ги насочи към портала. За миг той затрептя в течна светлина, обагрена като охладено розе. После червеникавият нюанс изсветля и всичко изглеждаше отново нормално.
   — Стъпка едно е изпълнена — промърмори Бакхус на себе си. — Предстои стъпка-две.
   Богът на виното изрече тиха заповед. Тялото му изчезна и после се материализира отново в задната градина на храма на Аполон. Надникна иззад един добре подрязан храст. Точно както бе очаквал, мястото беше пусто. Обикновено светли нимфи се тълпяха около храма на техния любим бог и се съревноваваха за вниманието на Аполон.
   — Обожанието на нимфите сигурно не е удобно, когато забавляваш смъртна жена — рече Бакхус под мустак. — Толкова по-добре за мен!
   За едър бог като него, Бакхус се движеше изненадващо безшумно.
   Той влезе през една от задните врати на храма и тихо се промъкна надолу през мраморния коридор, докато стигна до помещение, подобно на пещера. Вътре бяха дузина от девствените прислужници на Артемида, които хихикаха и се смееха, докато подреждаха подноси с храна и стомни с вино. Да, беше дошъл навреме. Той изчака нетърпеливо прислужницата, която отговаряше за виното, да извърне глава. В този миг с бързо, уверено движение, той тръсна пръсти към стомните вино и прошепна:
   Опияни… събуди… възпламени желанието им…
   В мъгла обвий задръжките им…
   И в огън обгърни ги.
   Виното блесна за кратко с неестествена, бледа розова светлина. Незабелязан от никого, Бакхус излезе заднишком от стаята и се стопи в нощта. Сега всичко, което оставаше да направи, беше да чака и да гледа… да чака и да гледа…
   Самодоволният му смях отекна зловещо в пустите градини.
   Артемида влезе в стаята и прислужниците й почтително замълчаха.
   — Пристигнаха!
   Развълнуваният шепот стихна с едно движение на ръката на богинята.
   — Тази вечер, служейки на брат ми, вие служите на мен! — Девойките се поклониха. — Изиграйте добре ролите си!
   — Да, богиньо — изпяха те със сладки гласове.
   — Занесете им вино — заповяда Артемида и две от девойките побързаха да изпълнят заповедта й. След като излязоха, богинята прехвърли вниманието си на подносите с деликатеси. Погледна внимателните си прислужници и каза палаво:
   — Да помогна ли на бога на светлината да сбъдне желанието си?
   Девойките се разкискаха и закимаха с глави. Артемида простря ръце над гощавката на брат си.
   Опияни… събуди… възпламени желанието им…
   В мъгла обвий задръжките им…
   И в огън обгърни ги.
   Ръцете на богинята поръсиха сила, която за миг проблесна над храната и после всичко придоби отново нормалния си вид.
   — Сервирайте им и после ги оставете сами. Това, което Аполон иска тази нощ, е уединение.
   С чувство на огромна удовлетвореност, Артемида напусна храма на брат си и тръгна бавно към голямата зала. Тя щеше да е пуста — беше се погрижила за това. Афродита и Ерос се бяха завърнали по-рано от техния уикенд в Царството на Лас Вегас и почиваха в храмовете си. Самата Артемида беше показала ясно на нимфите, суетящи се във Вегас, че е време да се връщат на Олимп. С няколко резки думи ги бе накарала да се пръснат обратно в горите и доловете, където им беше мястото. Глупави създания! Останалитеот дванайсетте безсмъртни се изпокриха. Артемида пусна слух, че Зевс и Хера отново воюват. Нито смъртни, нито богове имаха желание да се озоват насред тази битка. Така че тя щеше да чака брат си в празната зала и да се надява, че преди изгрев-слънце ще усети как връзката между нея и смъртната изчезва. Определено беше направила всичко по силите си. Останалото зависеше от Аполон.
   — Поразително! — Памела зяпаше възхитено наоколо. — Не мога да повярвам, че онази обикновена малка врата крие всичко това.
   — Харесва ли ти?
   — Дали ми харесва? Шегуваш ли се? Това място е великолепно! — тя наклони глава назад, опитвайки се да види най-високата част на куполообразния таван. Успя да различи само някаква прекрасна фреска, но замайването й отпреди малко я накара да се олюлее. Силната ръка на Феб се оказа зад нея, за да я хване.
   — Може би трябва да поседнеш — каза той и я заведе до едно от двете разкошно тапицирани кресла, разположени край мраморна маса.
   Тя потъна в креслото и потърка челото си.
   — Сигурно днес съм стояла твърде много на слънце. Усещам главата си замаяна.
   Сякаш по даден знак, две млади жени влязоха в стаята. Бяха облечени в къси, прозрачни туники от бяла коприна, украсена със сребристи бродерии, изобразяващи горски същества. Едната носеше поднос със златна стомна и два златни бокала. Жените се усмихнаха срамежливо на Феб и Памела.
   — Вино? — попитаха в идеален синхрон.
   — Разбира се — отговори Аполон.
   С приятни грациозни движения, сервитьорките ги обслужиха.
   — Гощавката ви е приготвена — мелодично каза едното момиче.
   — Да ви я поднесем ли сега? — попита другото.
   — Да — отвърна Аполон.
   Двете жени направиха дълбок реверанс и бързо се изнесоха там, откъдето бяха дошли.
   — Но ние дори не сме поръчали — каза Памела. Имаше ужасно главоболие и се чувстваше неориентирана и леко зашеметена.
   — Аз уточних от какво имаме нужда по-рано. — Той се замисли за момент. — Мисля, че би го нарекла предварителна поръчка. — Когато обърканото изражение на Памела премина в намръщване, той добави. — Надявам се, че нямаш нищо против. Исках да те изненадам с гръцки деликатеси.
   — Гръцки деликатеси — изненада? Това звучи интригуващо. Почти колкото този ресторант — тя прокара ръка по страничната част на креслото. — Копринено кадифе… любимата ми материя за тапициране.
   — Сякаш познатият допир на кадифето й въздейства успокоително, мътното чувство в главата й започна да изчезва. Пръстите й се задържаха върху прекрасната тъкан. — Коприненото кадифе винаги ми напомня на вода — толкова е гладко и меко. Обожавам го!
   — Радвам се, че ти харесва — каза Аполон, успокоен, че тя явно се възстановява от силата, която бе поръсил върху нея.
   Памела огледа приглушено осветената стая. Не само че бяха единствените посетители, но и масата им беше една-единствена в цялото помещение. Пространството очевиднобе голямо, но за разлика от всичко останало в Цезар Палас и Форума, беше декорирано от някой със стил и усет. Което означаваше, че не бе отрупано от горе до долу с кичозна псевдоримска пищност. Подовата настилка беше невероятна. Изглежда е направена от един-единствен пласт мрамор, макар Памела да знаеше, че това е невъзможно.
   — Този под е изумителен. Прилича на фин мрамор, но никога не съм виждала мрамор с минаващи през него златни нишки, като този тук.
   — Очите й се преместиха от пода към стените. — Боже! Използвали са същия мрамор за стените и колоните! Много ми харесва минималистичният стил на декорация. Дизайнерът е бил напълно прав — мраморът е прекалено красив, за да бъде покрит от картини. Този единствен гоблен стои идеално — тя посочи към огромно висящо пано, покриващоголяма част от стената пред тях. Изобразяваше гол мъж. Великолепен, млад, гол мъж… Тя присви очи, опитвайки се да го види по-добре на слабата светлина. Мъжът стоеше до колесница и държеше в ръката си арфа.
   — Изглежда ми познат — замислено каза Памела.
   — Вероятно защото носиш образа му около врата си — бързо отвърна Аполон.
   Тя докосна златната монета и се усмихна.
   — Точно така! Ти наистина каза, че името на ресторанта е „Планината Олимп“. Предполагам, че това отново трябва да е Аполон. Знаеш ли, действително виждам прилика между теб и него, особено на този гоблен. Странно…
   — Съвпадение — небрежно каза Аполон. — Ще пием ли? — той й подаде единия бокал, след което вдигна своя. — За късмета!
   Тя се усмихна широко и потупа блестящата чанта до себе си.
   — За късмета! — отпи Памела. — Това вино е превъзходно! Обикновено не харесвам бяло вино. — Тя погледна към бокала си. — Но това не е точно бяло.
   Цветът на виното беше толкова необикновен, колкото и вкусът му. Ако Памела трябваше да го опише за някое от онези списания за вино, би казала, че е леко и свежо на небцето, като аромата на круша или пъпеш, с цвета на слънчевата светлина.
   — Какво е виното? Пино грис? — попита Памела. Аполон вдигна рамене.
   — Не съм сигурен. Помолих да ни сервират най-доброто.
   И що се отнася до това, казваше истината. Артемида беше подготвила вечерята, включително и виното. Аполон отпи още една голяма глътка. Ще трябва да попита сестра си за него — беше прекрасно и необикновено вино. Макар да бе охладено, докато пиеше, чувстваше как то изпълва тялото му с топлина, която сякаш струеше от същността му. Погледна Памела. Бузите й бяха почервенели и бе спряла да разучава дизайна на помещението. Усмихваше му се нежно. Устните й бяха леко раздалечени. Изглеждаха плътни иподканващи.
   — Не ми харесва да бъда далече от теб тази вечер — каза той.
   — И ти ми липсваш!
   — Как ще понеса да бъдем разделени през следващите пет дни?
   — Пет дни? — това означава, че той ще се върне във Вегас през уикенда. Тя не планираше ли да лети за Колорадо тогава? Този проект се очакваше да отнеме само седмица. Пет дни без него… Мислите и внезапно станаха лениви и несвързани… Времето изглеждаше безкрайно и маловажно. Тя не искаше Феб да си тръгва — знаеше това, но сега тойбеше тук, така близо, че да го докосне. Как може някой мъж да е толкова красив? Памела трябваше да се насили, за да остане в креслото. Това, което наистина искаше да направи, беше да отиде в неговото… да издърпа ризата му… и да започне да се спуска с език надолу по тялото му.
   — Да, аз… — заекна той. Какво бяха решили с Артемида да й кажат за неговото „пътуване“? Трудно му беше да се концентрира върху нещо друго, освен върху устните й.
   Потокът от девойки, понесли отрупани с храна плата, прекъснаха импулса му да бутне масата и да потъне в устните й.
   Храната на боговете бе сервирана на Аполон и Памела върху златни подноси.
   — Най-отбраните лозови листа, запълнени с късчета месо и сирене — обяви една от прислужниците на Артемида с мек, хипнотичен глас, когато Памела отхапа от ароматното рулце.
   — Агнешко от животно, отхранено с мед и мляко — прошепна друга девойка.
   Аполон вкуси от месото и се усмихна. Сестра му обикновено не беше домакински настроена, но тази вечер бе надминала себе си.
   — Сирене от кози, за които нимфите се грижат като за обични чада.
   — Маслини и смокини, набрани в планината Олимп от нежните, вещи ръце на жриците на Афродита.
   Това несъмнено бяха най-добрите сервитьорки, които Памела някога бе виждала. Искаше да попита Феб как е организирал тази вечер. Сигурно е резервирал целия ресторант за тях, което означава — освен всичко останало — че той трябва да е изключително успял лекар. А изглежда толкова млад! Имаше намерение да го попита точно на колко години е, кога е рожденият му ден и кое е родното му място — не че наистина имаше значение. Просто беше любопитна. Трябваше също да го пита за… за… за… какво? Не можеше да се концентрира…
   … Защото храната беше толкова абсолютно, поглъщащо превъзходна. Вкусът изпълваше сетивата й. Това беше повече от храна. Напомняше й за лятна слънчева светлина, горещина и желание… Очите й се надигнаха от чинията, за да открият, че Феб я наблюдава със сапфирена напрегнатост, която спря дъха й.
   — Оставяме ви сами. Оттегляме се за през нощта… — изпяха девойките. И докато изчезваха от стаята, сладките им гласове шептяха почти недоловима за слуха молитва:
   Опияни… събуди… възпламени желанието им…
   В мъгла обвий задръжките им…
   И в огън обгърни ги.
   Аполон и Памела почти не забелязаха оттеглянето на прислужниците. Те се гледаха втренчено и всичко друго в стаята бледнееше. Тръпки преминаваха през кожата и на двамата от растящото желание.
   — Имам нужда да ме обичаш — гласът на Аполон беше плътен от страст и копнеж. Някъде в ъгълчето на ума му, където здравият разум все още се спотайваше, той знаеше, че реакцията му е прекалено първична, прекалено необуздана, но не можеше да я спре. Не искаше да я спре!
   — Да — прошепна тя.
   Той се изправи с диво плавно движение, което — помисли си Памела — го караше да изглежда като огромен, жълтеникавокафяв лъв. Бутна встрани масата, която ги разделяше. Памела осъзна, че масата отлетя от докосването на Феб с нечовешка сила, но мисълта беше смътна. Щом той съдра ризата си и грубо разкъса панталона, всичко, за което тя можеше да мисли, бе реакцията на собственото й тяло към гърленото звучене на името й върху устните му и колко великолепно изглеждаше той, крачейки мъжествено към нея, гол.
   — Да — изстена тя отново, прехвърляйки се от креслото в неговата прегръдка. Устата му направо я погълна. Ръката й се плъзна около раменете му, усещайки как мускулите потрепват със силата на желанието му. Със свободната си ръка Памела издърпа блузата си през глава, след което бързо разкопча ципа на панталона си и той се спусна плавно от тялото й. Феб откри катарамата на сутиена й и започна да се бори с нея.
   — Не мога… Имам нужда от… — изпъшка в безсилието си Аполон. — Трябва да те почувствам притисната в мен.
   Той откъсна дантелената ивица от гърба й и гърдите й се освободиха. Памела ги потърка в тялото му, докато прокарваше гореща диря от целувки надолу по врата му.
   От гърлото на Аполон се откърти проклятие, докато се опитваше да контролира страстта си. Тогава Памела взе ръката му, мачкаща гърдата й и я насочи към своите бикини.Всички мисли за контрол отлетяха от ума му.
   — Също и това! — тя дръпна нежно долната му устна със зъби и я засмука съблазнително. — Искам да разкъсаш и това!
   Той й се подчини, издавайки ръмжащ звук. После обви с ръце голата й талия, вдигна я с божествена сила и я прободе с пулсиращия си член.
   Памела беше влажна и готова за него. Тя уви крака около кръста му и заби ноктите на ръцете си в раменете му. Отмятайки глава назад, се изви в дъга, изцяло погълната отсъкрушителната нужда да се засити в докосването… в огъня му.
   Той беше огън. Под ръцете й неговото тяло всъщност грееше. Сетивата й го осъзнаваха, но умът й не успяваше да задържи мисълта. Изглежда светлината, която искреше от потната му кожа, беше просто част от възбудата му. Тя я изкушаваше, дразнеше и разпалваше собствената й страст. Косата му се спускаше в къдрици около лицето — плътна,златиста и великолепна. А очите му… очите му я изгаряха. Тя искаше да бъде подпалена от него, облизана от пламъците на похотта му. Памела се чувстваше прекрасно, удивително неподвластна на контрол.
   — По-силно! — изпъшка тя, едва разпознавайки собствения си глас. Феб натисна тялото си напред и Памела усети хладната гладкост на една от мраморните колони, допряна плътно в голия й гръб. Използва колоната за опора, за да може да посрещне тласъците му с разпалена страст.
   — Не спирай… още не… не спирай — задъхано шептеше Памела, с шеметното чувство, че наднича от ръба на света. Оргазмът й не можеше да се сравни с нищо, което бе изпитвала досега. Той я погълна, разлюлявайки тялото й с енергия, която граничеше с болка.
   И после тя се отлепи от колоната. Все още пронизвайки я с ерекцията си, Феб я понесе извън стаята. Минаха през портал с арка, който водеше в спалня, разположена непосредствено до трапезарията. В центъра на тази стая имаше голямо, покрито с балдахин легло. Памела разбираше, че са влезли в спалня и че това е нелогично, но съзнанието и беше изпълнено с Феб, както и тялото й. Нищо не беше реално, освен докосването, вкуса и уханието му.
   — Какво става? — прошепна тя, когато той я положи на леглото.
   — Обичам те! Завинаги, Памела! Това е да си обичана от мен!
   Той започна да се движи срещу нея в древния танц на любовта, изтегляйки твърдото си протежение от тялото й и после потапяйки се в нея — отново и отново. Памела прокара ръце през гладките му гърди, когато той се надигна над нея. Кожата му беше със златист блясък. Замаяна и в същото време с невероятно изострена чувствителност, тя се втренчи надолу към мястото, където телата им се сливаха. И двете светеха… горящи… с пламъци, които облизваха кожата им… движеха ги… поглъщаха ги…
   — Погледни ме, Памела! — гласът му беше дрезгав.
   Тя прикова очите си в неговите.
   — Виж ме! — каза той. — Този път наистина ме виж!
   Когато телата им се съединиха, тя го погледна. Той беше сила, красота и любов, слети в едно същество. Как изобщо бе повярвала, че е просто мъж? Умът й се бореше да проумее това, което виждаше, докато телата им пламтяха в ослепителната му, безсмъртна светлина. Какво беше той? Какво се случва с нея?
   Аполон видя паниката в очите й. Сложи ръце около лицето й и застави погледът й да остане прикован в неговия. С огромно усилие на волята той заповяда на тялото си да застине.
   — Погледни по-дълбоко! — каза Аполон. — Погледни отвъд странното, което те плаши. Не виждаш ли отражението си в моята душа?
   Синевата на очите му я сближаваше с него дори повече, отколкото слетите им тела. Тя трепереше от силата на емоциите си. И там, под новата сила, която струеше от него, тя откри Феб — мъжа, когото познаваше. В неговото сърце тя видя отражението на своя собствен копнеж, нужда и празнота. Внезапно осъзна, че ако ги изпълни, тя самата щебъде завършена.
   — Какво си ти? — прошепна Памела.
   — Твоята сродна душа!
   Гласът му трепереше и въпреки величествената сила, която толкова явно се излъчваше от него, Памела помисли, че изведнъж той стана някак много млад и уязвим.
   — Да — прошепна тя и усети как огънят започва отново да се разпалва дълбоко в нея. — Ти си сродната ми душа!
   Тя го притегли към себе си и със стон той проникна отново в нея, неспособен да се сдържа повече. Когато светът започна да се взривява, тя зарови лицето си в греещото му рамо и остана притисната в него.
   В голямата зала Артемида внезапно се изправи. Пое си дълбока, пречистваща глътка въздух. Нямаше я! Връзката със смъртната изчезна. Очевидно магията й наклони везните в полза на брат й. Крайно време беше. Тя се протегна с наслада и се наслади на удоволствието от липсата на непрестанно дразнещия я сърбеж, причинен от неизпълненото желание на сърцето на Памела.
   После се отпусна в пухкавото си кресло. Искаше й се да се оттегли в гората си — малко бягане на лунна светлина ще я освежи — но не можеше. Аполон все още има нужда от нея. Трябва да се погрижи никоя нимфа да не види как връща смъртната в нейния свят. Това всъщност не е толкова важно. Отношенията с тази жена почти бяха приключили. Сега, когато Аполон спечели сърцето й, Артемида знаеше, че бързо ще се отегчи от нея. Скоро всичко ще си е постарому и тяхното бягство в Царството на Лас Вегас няма да е нищо повече от полузабавен спомен…
   Артемида подмина лекото съмнение, което бодна ума й, щом си спомни за страстния любовен манифест на брат си. Сродната душа на Аполон да е смъртна жена? Това просто не е възможно!
   Скрит в сенките, Бакхус се усмихваше и чакаше.
   Двайсета глава

   Нещо не беше наред. Аполон го знаеше. Знаеше го инстинктивно, така както разбираше различните човешки езици или както разпознаваше гласовете на музикалните инструменти. Топлото тяло в ръцете му се раздвижи. Той го притисна по-здраво в прегръдките си. Памела…
   Аполон рязко отвори очи. Какво стана снощи? Двамата с Памела бяха голи в леглото му…
   „Мисли! — заповяда той на размътения си мозък. — Спомни си!“
   Случилото се предишната вечер, премина като филм през съзнанието му. Той потуши един стон. Снощи загуби всякакъв контрол. Но как е възможно? Защо не беше способен да…
   Разбра отговора още преди да довърши мисълта си. Гощавката беше изпълнена с опияняващата сила на една богиня. И той се досещаше коя е тя. Артемида!
   — Аполоне! — настоятелният шепот на сестра му премина през стаята.
   Сякаш я призова с мисълта си!
   Той обърна глава и й хвърли гневен поглед.
   — Какво правиш? — изсъска Артемида. — Знаеш, че скоро ще пукне зората! Искаш смъртната да остане впримчена тук ли?
   Аполон рязко се изправи. Ето какво не беше наред. Както винаги, като бог на светлината той бе усетил идването на ослепителната колесница, която възвестява изгрева. Инстинктивно знаеше, че е крайно време Памела да се върне в своя свят. Предната нощ той й разкри твърде много от себе и от Олимп. Дали смъртният й ум щеше някога да проумее това, което бе зърнал за малко? И как би приел факта, че не може да си тръгне от планината Олимп? Спомни си страха, проблеснал в очите на Памела, когато снощи се разкри пред нея.
   Тя все още не беше в състояние да разбере неговия свят, поне не истински. Или ако беше, как ли биха се променили чувствата й към него? Не, бърза ли твърде много. В момента това няма значение. Сега първо трябва да я изведе от Олимп. Когато порталът се отвори отново, той ще има обяснение за тази необичайна нощ. Дотогава ще е прекарал повече време с нея и ще е затвърдил чувствата й към себе си — чувства, които Памела призна под магическото влияние на сестра му. Аполон погледна Артемида и свъси вежди.
   — Върви! — прошепна той. — Направи така, че голямата зала да е празна. Аз ще те следвам с Памела.
   — Побързай… — рече сестра му, докато тялото й изчезваше.
   — Феб? — гласът на Памела прозвуча уморено. Тя замига сънено и разтърка очите си. — Къде…
   Той стисна зъби и неохотно махна с ръка пред лицето й, за да замъгли ума й и да притъпи сетивата й.
   — Облечи се, трябва да тръгваме — обърна се нежно към нея Аполон и я поведе за ръка към съседната стая, където снощи захвърлиха дрехите си.
   Памела се подчини безмълвно. Аполон изпита омраза към себе си, докато навличаше панталоните си, и зърна как Памела се облича механично. Бельото й, както и неговата риза, бяха напълно съсипани. Споменът за страстта, която бе изпитал, разкъсвайки дрехите им, мина през него като тръпка и накара слабините му отново да се развълнуват.Как щеше да живее пет дни без докосването й? Твърдостта му се разколеба. Всъщност имаше избор. Можеше да я омагьоса и да я задържи при себе си, докато порталът се отвори отново. Докосна лицето й и макар със забулен от магията ум, тя се наклони към него. Щеше да е само за една седмица…
   Не! Той се отърси. Памела би го ненавиждала за това. И как не!? Той ненавиждаше сам себе си, че тази мисъл изобщо мина през главата му.
   — Ела, ще те отведа вкъщи, моя сладка Памела!
   Аполон я прегърна и двамата изчезнаха, материализирайки се отново почти веднага до портала в голямата зала за пиршества. Артемида бе там, скръстила ръце и нервно потропваща с крак. Тя изгледа голия до кръста Аполон, хвърли едно око на зомбираното изражение на Памела и поклати глава. Колкото по-скоро приключат със съвременния свят на смъртните, толкова по-добре.
   — Бързо, слънцето изгрява! — Артемида нервно се огледа.
   — Знам! — тросна й се Аполон. — Или казано по-точно — сега, когато сетивата ми не са замъглени от магията на една богиня — знам, че слънцето изгрява!
   Артемида си даде вид, че се чувства неловко и отклони поглед от брат си.
   — Ще я пренеса и ще се върна.
   Богинята въздъхна примирено и се отказа да спори с брат си. Аполон прегърна Памела и я пренесе през портала.
   Влязоха във Вегас и той отвори вратата на малкия килер. В пустия коридор пооправи дрехите на Памела и докосна нежно лицето й. Чувстваше се като крадец, който открадна любовта й, а сега се промъква обратно, преди дневната светлина да разкрие престъплението му. Знаеше, че няма друг избор, но въпреки това се мразеше, че позволи нещата да се случат по този начин.
   — Обичам те, моя сладка Памела! Помни това и ми вярвай! Ще се върна при теб! — той се наведе към нея и тихо повели. — Нека целувката ми те събуди!
   Целуна я страстно. Докато Памела мигаше объркано, а отнесеният й поглед започваше да се прояснява, той отстъпи назад, влезе в килера, затвори вратата и се върна на Олимп.
   Памела разтърка очи. Уф, чувстваше се леко зашеметена и й беше малко лошо. Колко изпи снощи? Огледа се. Къде беше по дяволите? Замаяният й ум регистрира обикновената малка врата и празния коридор. Къде е Феб? Прокара пръсти през косата си и движението на ръката разклати гърдите й. Разлати гърдите й? Къде е сутиенът й? Вълна на паника премина по тялото й.
   „Мисли! — заповяда си тя. — Какво си спомняш?“
   С Феб се срещнаха в тяхното заведение. После отидоха на вечеря в прекрасен, специален ресторант… но споменът й за самата вечеря беше неясен и разпокъсан. В съзнанието й изплуваха странни, подобни на сън проблясъци на гореща, гладка кожа и соленият вкус на следи от страст. Видя бърза картина на разкъсващи се дрехи, а после и Феб, който я извежда от някаква спалня, за да се облече… Паниката й се усили, а главоболието я пронизваше.
   „Дишай!“ — заповяда сама на себе си.
   Всичко е наред, просто бе пила повечко.
   Но къде по дяволите е Феб!
   Добре… Последният й ясен спомен беше щастието й от покупката на великолепната чанта — рубинен пантоф…
   — Мътните го взели! Чантата ми!
   Тя погледна към малката бяла врата. Какво се случи по време на вечерята? Не можеше да улови спомена, макар да знаеше, че е там някъде. По някаква причина той се рееше спокойно, но отвъд възможностите й да го достигне. Дали не е упоена? От Феб? Но защо да го прави?
   За да потисне страха си, Памела се хвана за една частица от реалността. Оставила е чисто новата си четири хиляди доларова чанта — рубинен пантоф в ресторанта. Със или без Феб, ще се върне и ще си я вземе!
   Памела отвори вратата и влезе в… килер? В средата на килера имаше диск с размерите на врата, който трептеше и светеше. Един спомен се върна в обърканото й съзнание. Тя мина през този диск врата с Феб. Това беше входът към ресторанта. Като сви рамене, Памела прекрачи през странния портал.
   Усети особено, гъделичкащо чувство — сякаш пера милваха леко кожата й. Жълтото мъждукане на крушката в килера премина в мека розовееща светлина.
   Но Памела не влезе в превъзходния ресторант, за който имаше смътен спомен. Вместо това се озова насред величествена бална зала — огромна по размер и невероятно красива. Грамадното помещение беше пусто, като изключим двама души, които нещо си крещяха. Щом Памела се появи, те се обърнаха към нея.
   Феб, гол до кръста, я гледаше с невярващи очи. В първия момент сестра му изглеждаше вбесена, но след това изражението й се промени…
   Силна болка проряза тялото на Памела. Тя отвори уста, за да изкрещи, но викът отекна само в ума й. Тя вече нямаше уста, от която викът да излезе. Памела се пресегна безпомощно към Феб, докато тялото се огъваше и добиваше формата на нещо нечовешко. Болката разпръсна мъглата в ума й и спомените от предишната вечер я връхлетяха. Феб… Кожата му, блестяща с неземна светлина… Взима я в обятията си… Прави я негова… Той не е човек! Никой земен мъж не е направен от огън. Какво стори с нея? Какво прави сега с нея? Спомни си как огънят му я ближеше и галеше и… Силен вик проряза съзнанието й.
   Когато Памела се появи, Аполон беше с гръб към портала. Караше се на сестра си за това, че се бърка в живота му, че е натрапчива и досадна…
   Градушката от думи секна, щом усети сродната му душа да влиза в Олимп. В мига, в който смъртните й нозе прекрачиха портала, тялото й започна да се изменя. Той гледаше безпомощно как Памела избледнява, разтапя се и се превръща в прекрасен ароматен жасминов цвят.
   — Върни я обратно, преди слънцето да е изгряло! — извика сестра му. — Когато порталът се затвори, заклинанието ще загуби сила и тогава Памела отново ще е същата.
   Тогава Памела отново ще е Памела! Думите на Артемида бяха като остен. Аполон се хвърли към любимата си, хвана нежното цвете и го издърпа от мястото край мраморния под, където то вече бе започнало да пуска корени. Като шепнеше разпокъсани извинения, Аполон скочи през портала, без да спира да стиска здраво в ръце промененото тяло на Памела.
   Артемида се поколеба пред диска, хвърли бърз поглед през рамо към високите от пода до тавана прозорци. Небето беше порозовяло от предчувствието за настъпващия нов ден.
   — Глупак! — провикна се тя към бясно въртящия се диск. — Не трябваше да преминаваш с нея! — богинята се опита да надникне през светещия проход.
   Бакхус излезе плавно и тихо от сенките. С едно решително движение той блъсна гърба на Ловджийката. Артемида изпищя и падна в диска само секунди преди порталът да потъмнее, затваряйки се енергично с пукването на зората над Олимп.
   В смехът на Бакхус се долавяха нотки на победа.
   Двайсет и първа глава

   Памела политна към пода и се подпря на ръце и колене. Дъхът й излизаше в накъсани ридания, а зъбите й тракаха в такт с треперенето на тялото й.Нейното тяло!Тя опипа неистово ръцете и лицето си. Беше се превърнала в нещо зелено, светещо и определено не нормално, но сега отново бе нормална. Отново бе човек!
   — Всичко е наред, сладка моя — чу се гласа на Аполон. Той протегна ръка към нея.
   Памела ужасено се дръпна.
   — Ти! — задъхано промълви тя, но преди да успее да каже още нещо, сестрата на Феб се строполи с главата надолу в малката стаичка. Зад гърба й въртящият се диск с перлен цвят изчезна.
   Докато се изправяше, Артемида изрече непознато проклятие. Брат й я гледаше със зяпнала уста.
   — Ще накарам Бакхус да съжалява, че Зевс го спаси, когато глупавата му човешка майка… — тирадата й секна, щом осъзна, че порталът е затворен. — Не! — прошепна тя. — Не може да останем впримчени тук!
   — Какво по дяволите сте вие?— думите на Памела бяха като експлозия.
   Аполон и Артемида се обърнаха към дребната смъртна, свита на пода. Памела бавно бе отстъпвала назад, докато гърбът й опря затворената врата. Очите й бяха огромни и изглеждаха невъзможно тъмни на фона на пребледнялото й лице.
   — Памела — заговори Аполон с успокоителен тон и отново протегна ръка към нея, — ти знаеш кой съм.
   — Не! — отвърна рязко тя и се дръпна от ръката му. — Не попитах кой си. Попитахкакво си!
   — Ще трябва да я накараш да забрави — нареди Артемида на брат си, без да обръща внимание Памела. — Тази жена видя твърде много. Погледни я, тя си спомня всичко. — Богинята вдигна фината си ръка. Ох, ще го направя вместо теб. Знам, че си твърде привързан към нея. Заспи и забрави! — Артемида махна с ръка, а Памела отскочи назад.
   — Спри! — извика Аполон. — Не искам да я закачаш!
   — Какво по дяволите става? — Памела продължаваше да стои с гръб, опрян във вратата, като не спираше да притиска ръцете си към солидното дърво, за да спре треперенето им.
   — Защо не спи? — удивена Артемида се обърна към брат си, а после заоглежда пръстите си.
   — Порталът е затворен — отвърна Аполон.
   Сестра му се намръщи.
   — Виждам! И какво от това?
   Аполон продължи да я гледа втренчено. Тогава очите на сестра му се разшириха.
   — Когато порталът се затвори… — думите й постепенно заглъхнаха.
   — Когато порталът се затвори, той ни лишава от способностите ни — довърши Аполон вместо нея.
   Артемида изохка ужасено.
   — Добре! Стига толкова! Тръгвам си! — Памела отвори вратата на килера с рязко движение и излезе, като едва се крепеше на краката си.
   — Виж какво направи сега — изръмжа Аполон към сестра си и хукна след Памела.
   — Аз? — изсумтя възмутено Артемида.
   После неохотно направи няколко крачки сред брат си. Нямаше желание да го прави. Искаше порталът да се отвори отново. Искаше да се върне на Олимп и дълго, дълго да се къпе в минералния си извор. Искаше безсмъртните й способности да се завърнат и… Тя въздъхна и излезе в коридора.
   Аполон беше хванал Памела за лакътя. Памела се опитваше да издърпа ръката си, а той й шепнеше нещо с тих и успокояващ глас. Артемида поклати глава с отвращение. Колко бе пропаднал могъщият бог. Тя се приближи към тях с отмерена крачка.
   — Стой кротко, смъртна жено! — нареди Артемида с отвращение. — Всичко е много просто — тя посочи към брат си. — Истинското му име е Феб Аполон, бог на светлината, музиката и лечението. Моето име е Диана, но само ако си от древноримски произход. Иначе предпочитам да ме наричат Артемида — богинята Ловджийка. Също така съм свързанас луната, така както брат ми е свързан със слънцето, но определено не искам да ти давам толкова много информация, че да не вземеш да се объркаш — завърши тя саркастично.
   — Вие сте богове? — Памела се надяваше да се събуди от този кошмар.
   — Да. Безсмъртни. Или поне бяхме, докато порталът не ни заклещи в твоя проклет свят. Подозирам, че сега сме просто изключително привлекателни смъртни — сухо отвърна Артемида.
   — Аполон и Артемида — Памела погледна първо брата, после сестрата.
   — Казах ти, че е просто.
   — Вие сте луди, по дяволите! — викна Памела.
   — Не исках да разбираш по този начин — обърна се към нея Аполон. — Но Артемида казва истината. — Той погледна смръщено сестра си. — Макар да се справя зле със съобщаването на истината.
   — Какво? — разгневи се Артемида. — Ако искаш нежна музика и аромат на цветя, съжалявам, но не мога да ти угодя! Поне докато порталът не се отвори пак.
   — Не ми помагаш — каза Аполон на сестра си.
   — Но боговете не съществуват! Те са измислица — категорично заяви Памела.
   — Мислех, че е умна — подигравателно вметна Артемида.
   Памела гледаше втренчено прекрасната млада жена, която толкова приличаше на любовника й. Почувства как част от ужаса, който я бе завладял, се разтапя и се превръща в гняв.
   — Не е нужно да си груба — каза Памела.
   — Груба? — очите на Артемида се свиха. — Наричаш мен груба, когато ти отрече съществуването ми? На всичкото отгоре стоиш в сграда, построена само защото древните са тачели мен и останалите единайсет олимпийци толкова много, че са ни помнили хиляди години. Това според теб особено интелигентно ли е?
   — Не е нито умно, нито тъпо. Просто звучи невероятно. Цялата тази история е невероятна. Не може да е истина.
   Аполон я хвана за другия лакът и я обърна с лице към себе си. Опита се да не забелязва, че тя не спира да се дърпа и заговори с тих, спокоен глас:
   — Знаеш истината, Памела. Почувства я. Просто трябва да я приемеш.
   Памела го погледна. Наистина го погледна. Беше същият висок, красив мъж от предишната нощ. И все пак не беше същият. Имаше нещо, което…липсваше.Все още бе необикновено привлекателен, но поразителната синева на очите му беше избледняла до… тя преглътна — до по-човешкинюанс. Имаше и още нещо. Присъствието му не бе толкова силно. Уж изглеждаше същият и все пак не беше. Чертите му не се бяха променили. Раменете му не бяха станали по-тесни и гърдите му не бяха по-малко мускулести — виждаше се ясно, защото не носеше риза. И все пак беше променен… изменен… беше по-малко…
   А и Артемида беше права — Памела наистина си спомняше. Дребни неща, като например, че Феб може да лежи на пустинното слънце цял следобед и дори да не се изпоти. Големи неща, като това, че се превърна в огън предишната нощ, докато се любиха. И после неоспоримия факт, че самата тя мина през блестяща врата и се превърна в нещо, което определено не бе човешко…
   Не е възможно! Немислимо е! Все пак дълбоко в себе си Памела знаеше, че казват истината. Те бяха богове!
   — Какво беше това в килера? — прошепна тя.
   — Портал, който Зевс отвори от планината Олимп към Лас Вегас.
   — Отвърна Аполон.
   — Защо?
   Аполон повдигна рамене и направи опит да се усмихне.
   — Кой може да прозре в ума на върховния владетел на Олимп?
   — Ако си спомням правилно, той каза, че иска да наблюдаваме и да се наслаждаваме на вашия свят — каза Артемида.
   Памела гневно стрелна богинята.
   — Искаш да кажеш — един вид експеримент? Като извратена серия от „Стар Трек“?
   — За какво говори тя? — обърна се Артемида към брат си.
   — Нямам представа, но със сигурност знам, че не ми помагаш! — изрече той през стиснати зъби.
   Памела се втренчи в него.
   — Какво стана с мен, когато се върнах през този портал? Нещо се случи с тялото ми — нещо ужасно. Какво ми направи?
   — Не! Не бях аз! Не е възможно да мислиш, че ще направя нещо, с което да те нараня.
   Памела извърна лице.
   — Вече направи.
   — Била е онази твар Бакхус. Сигурно е омагьосал портала — Артемида замълча, мислейки за това, което се бе случило на Памела. — Ти се превръщаше в цвете.
   — Жасмин, както загатва името й — каза Аполон. — Най-сладкото от всички цветя.
   Артемида изпухтя.
   — Много романтично. Но това, което показва това превръщане, е, че Бакхус е омагьосал портала, ако тя се върне без теб, да се преобрази в най-простата форма на своето име.
   Сърцето на Памела сякаш се вцепени.
   — Точно като в митовете. Използвате хората и щом вече не са ви нужни, ги превръщате в нещо… нещо нечовешко.
   — Не бих казала, че това е съвсем точно — Артемида изглеждаше засегната.
   Аполон обърна гръб на сестра си.
   — Нека ти обясня — каза той на Памела. — Изобщо не е така, особено в случая с нас двамата.
   — Не! Край на експериментите с мен! — Памела изгледа Артемида с отвращение — И не искам да ми обясняваш! Искам просто да се върнеш там, откъдето си дошъл и да ме оставиш на мира.
   — Не бих искала нищо повече от това, но явно ще бъдем заклещени тук до следващия уикенд — каза Артемида.
   Аполон поклати глава.
   — Тяиска това. Аз не искам нищо друго, освен да бъда с теб!
   — Не ме интересува… — започна Памела, докато се опитваше отново да издърпа ръката си от силната хватка на Аполон, но един остър глас я прекъсна.
   — Проблем ли има тук?
   В началото на коридора стоеше охранител в синя униформа. Беше нисък и дебел, но имаше значка, пистолет и изражение, което говореше, че приема работата си много сериозно.
   — О, изчезвай! — кресна Артемида и махна механично с пръсти към мъжа. После си спомни, че силите й я бяха напуснали и надменното й изражение се стопи.
   — Какво каза? — попита охранителят, присвивайки очи към красивата жена, облечена в подобна на тога туника.
   Аполон пусна ръката на Памела и застана пред нея и сестра си. Памела погледна потъмняващото изражение на лицето му и осъзна, че със или без безсмъртни сили, той можеше да бъде много опасен мъж.
   — Няма проблем, господине — бързо се намеси Памела, като застана до Аполон. — Просто моят… — тя спря, погледна голите гърди на Аполон и отхвърли изтърканите думи като „приятел“ или „гадже“, които бе сигурна, че ще прозвучат като от шоуто на Джери Спрингър — … моят годеник и аз имахме малко спречкване и… — тя вдигна рамене и се усмихна простодушно.
   Но мъжът не гледаше Памела или полуголия мъж до нея. Беше приковал поглед в Артемида.
   — Чакайте! — каза той, а малките му очи заблестяха. — Не сте ли една от звездите на „Зуманити“?
   Памела затаи дъх, а Артемида повдигна тънките си вежди.
   — Аз съмзвездатана „Зуманити“! — рече тя.
   — Това е Диана, сестрата на моя годеник — обясни Памела. Тя не погледна Аполон, но усети напрежението в тялото му, докато той стоеше безмълвно до нея.
   — Знаете ли, хванах шоуто за първи път онази вечер — мъжът се полюшваше напред-назад, а над горната му устна избиха капчици пот. — Наистина беше голяма работа! Вие наистина бяхте голяма работа!
   — Предполагам е удовлетворяващо да знаеш, че си доставил удоволствие на масите — отвърна високомерно Артемида.
   Памела сграбчи лакътя й, хвана Аполон за ръка, след което поведе и двамата покрай охранителя.
   — Е, трябва да се връщаме в стаите си. Не мога да разбера как объркахме мястото, на което трябваше да завием, и се озовахме тук.
   — Следващия път се погрижете да сте облечен подходящо, когато напускате стаите си — каза охранителят на Аполон, докато Памела го подминаваше забързано. Мъжът докосна шапката в поздрав към Артемида. — За мен беше удоволствие да се запознаем, Диана. Нямам търпение да видя отново шоуто.
   Памела усети как в тялото на Аполон се надига ръмжене.
   Никой от тях не проговори, докато не завиха край ъгъла и не тръгнаха през фоайето на казиното. Тогава Памела пусна лакътя на Артемида. Опита се да издърпа ръката си от Аполон, но той я стисна още по-силно. Тя го изгледа навъсено.
   — Искам да ме пуснеш да си вървя — Памела сниши глас, за да не я чуят хората наоколо.
   — Не смятам никога да те пускам — отвърна Аполон.
   Артемида въздъхна драматично.
   — Не се бъркай! — заповяда Аполон на сестра си. — Ти не разбираш какво е да си влюбен.
   — Влюбен! О, моля те! Съзнавам, че съм просто човек, но не съм идиотка. Без значение какво мисли сестра ти — Памела хвърли гневен поглед към Артемида, която изви презрително устни в отговор.
   Памела срещна отново втренчения поглед на Аполон. Очите му блестяха, изпълнени с обида.
   — Как е възможно да казваш, че си влюбен в мен? Правеше се на някого, който не си. Използва ме като експеримент за наблюдение. И подозирам, че си ми направил някакво странно заклинание!
   Няколко души се обърнаха и ги погледнаха с любопитство.
   — Нека ти обясня — каза Аполон.
   Памела започна да клати глава, но богът докосна едната страна на лицето й и тя замръзна.
   — Моля те! — прошепна той. Ненавиждаше страха, който при докосването му внезапно замени гнева в очите й. — Трябва да ме чуеш! Вече ти казах, че няма да те оставя да си тръгнеш. Когато веднъж съм дал клетва, никога не я нарушавам. — Ръката му леко докосна монетата, която тя още носеше на врата си. — Обещал съм да те закрилям. Няма защо да се страхуваш от мен.
   — Извинете ме, сър — доближи ги един служител на казиното. — Опасявам се, че трябва да ви помоля да си облечете ризата.
   — Точно тръгваме към стаята си — отвърна Памела и издърпа Аполон към асансьорите на хотела.
   — Толкова шум за малко гола плът — Артемида последва брат си.
   — Искам всичко да ми обясните — каза Памела, докато влизаха в асансьора.
   — Ще ти обясня! — увери я Аполон, като продължаваше да държи ръката й.
   — Ще бъде отегчително — промърмори Артемида.
   — Не ни помагаш — казаха Аполон и Памела в един глас.
   Двайсет и втора глава

   — Значи искаш да ми кажеш, че цялата история не е нищо повече от едно объркано заклинание?
   Памела бе седнала на един стол в апартамента си. Артемида се бе излегнала на канапето, а Аполон, който сякаш не можеше да си намери място, точно в този момент крачешенапред-назад пред панорамния прозорец.
   — Технически погледнато, това не е заклинание. Това е ритуал по призоваване. Много древен и много силен. Както каза Аполон, не би трябвало да е възможно всички нужни елементи да се съчетаят, както стана…
   — Освен ако Бакхус не се е погрижил за това. Сигурно е манипулирал събитията — завърши Аполон вместо сестра си.
   — Манипулирал — това е прекрасен начин да се опише случилото.
   Лицето на Памела показваше ясно, че не говори за призоваването.
   — Не! Не е така! Чувствата ни не бяха манипулирани. Само събитията, които ни събраха.
   — Ти ме излъга! — не се сдържа Памела.
   — Не съм! Аз съм лечител и музикант.
   — Всъщност, той елечителят и музикантът на Древния свят— намеси се Артемида.
   Памела пое дълбоко дъх.
   — Глезена ми! Ти направи нещо с глезена ми онази вечер в дъжда.
   — Беше счупен. Просто го излекувах.
   Памела го гледаше втренчено, сякаш внезапно му бяха поникнали рога и опашка.
   — А джакпота от игралния автомат? — попита тя.
   — Ти искаше толкова много онази чанта. За мен беше удоволствие да изпълня желанието ти.
   Памела си помисли, че когато се усмихва, прилича на малко момче, хванато с ръка, стискаща курабийки и заклещена в буркана. Машинално й се прииска да отговори на усмивката му — изглеждаше толкова нормален. После си спомни усещането от това плътта й да се усуква и разтапя в нещо нечовешко и решителността й се възвърна. Следващият й въпрос изтри усмивката на малкото момче.
   — А сексът? Каква магия използва, за да ме вкараш в леглото си?
   — Никаква — рязко каза той. — Не те ухажвах като бог Аполон. Ухажвах те и правих любов с теб като Феб, смъртен мъж като всеки друг.
   Беше ред на Памела да изсумти.
   — Моля те! Бях там. С теб беше много по-различно, отколкото с който и да е било мъж. И не е в мой стил да скоча в леглото след един уикенд флирт. Сигурно си направил нещо с мен.
   Аполон престана да крачи и застана пред стола й.
   — Не съм използвал безсмъртната си сила, за да те съблазня и това между нас не беше флирт за един уикенд.
   Устата на Памела пресъхна, а стомахът й се сви.
   — Отново го правиш! — изсъска тя. — Искам да спреш!
   Момчешката привлекателната усмивка на Аполон се завърна с пълна сила.
   — Сладка Памела, това не е възможно. Както сестра ми вече установи, със затварянето на портала безсмъртните ни сили са отнети. До петък по здрач, имам точно толкова власт да докосна сърцето ти, колкото всеки друг смъртен мъж.
   — И ако искаш да се ядосваш на някого, че си била омагьосана, ядосвай се на мен — каза Артемида, докато разглеждаше маникюра си. — Аз поръсих малко от магията си в нощта на представлението. Също така наситих гощавката ви от миналата нощ със силата на съблазняването.
   — Защо го направи? — попита Памела.
   — Вече ти обяснихме за ритуала по призоваване. До мига, в който Аполон не удовлетвореше желанието на сърцето ти, бях обвързана с теб. — Богинята отметна една златна къдрица от лицето си. — А аз бях изключително изморена от това да сме свързани. Ти се нуждаеше от малко побутване, за да признаеш пред себе си, че Аполон е желанието на сърцето ти. Така че те побутнах. Слава на деветте музи, че това подейства.
   — Не си много мила! — рече Памела на богинята.
   Артемида не изглеждаше ни най-малко обидена.
   — Мила? Че защо ми е да съм мила?
   Телефонът иззвъня. Клатейки глава към Артемида, Памела вдигна.
   — Памела, обажда се Джеймс, асистентът на господин Фауст — проговори мъжки глас.
   — О, да, здравей, Джеймс. — Стомахът на Памела се сви. Беше понеделник сутрин. Днес трябваше да започне работа. Напълно забрави за Е. Д. Фауст и за проекта, който трябваше да изпълни.
   — Исках да ти напомня, че Робърт ще дойде с колата, за да те вземе от входа на Цезар Палас точно след трийсет минути.
   — Благодаря за обаждането, Джеймс. Ще бъда готова, разбира се.
   — Прекрасно! Господин Фауст няма търпение да започнете работа по вилата му.
   Памела отвърна вдървено и затвори телефона. Загледа втренчено Аполон и Артемида, които също я наблюдаваха.
   — Трябва да отивам на работа — каза им тя.
   — Разбира се, дома на писателя с римските бани и фонтана — рече Аполон.
   — Да, изпраща колата си да ме вземе. — Памела хвърли поглед в огледалото и се ужаси от вида си. — Точно след трийсет минути. Трябва да се приготвя за тръгване — тя забърза към спалнята.
   — Отлично! — каза Артемида. — Къде отиваме?
   Памела спря рязко.
   — Ниене отиваме никъде.
   — Е, аз определено няма да остана в този малък коптор. Отвратително скучно е.
   — Е, определено не идвате с мен — Памела изимитира царствения глас на богинята.
   Артемида присви очи:
   — Не забравяй с кого разговаряш, смъртна жено!
   Памела заби ръце в хълбоците си и вирна брадичка.
   — Виж, богиня или не, ще трябва да се научиш да не се държиш като кучка. И можеш да ме заплашваш колкото си искаш — тя посочи към златната монета, която висеше на врата й — Аполон ми е дал клетва, че ще ме закриля. — Чу сподавения смях на Аполон, но не го погледна. — Просто стойте тук и си поръчайте нещо за ядене, изберете си филм, научете за интернет… или нещо такова. Ох, по дяволите! Ще измисля какво да ви правя, като се върна.
   — Памела…
   Гласът на Аполон й попречи да се оттегли в стаята си. Тя се обърна към него.
   — Можем да ти помогнем — каза той.
   — Да ми помогнете с какво?
   — Аз мога да съм ти от полза да склониш Фауст да построи банята, така както я проектира. И — добави той с лека усмивка — Артемида може да ти помогне да го убедиш да използвате нея за модел на статуята в центъра на фонтана.
   Памела погледна колебливо Артемида.
   — През вековете хората са боготворели изображенията на моята красота — каза богинята с насмешка. — Лесно се влюбват в мен.
   — Може и да е така, но това е само защото виждат статуите ти и не им се налага да търпят омразното ти присъствие.
   Артемида отвори уста, за да се озъби на Памела, но Аполон я сряза.
   — Сестра ми ще даде клетва да бъде любезна.
   — Няма!
   — Фауст е съвременен бард, който иска статуята в центъра на фонтана му да бъде посветена на Бакхус. Помисли за историите, които ще разправя надлъж и нашир в чест на бога на виното — каза Аполон на сестра си.
   — Дебелата твар не трябва да се боготвори в съвременния свят! — рече Артемида.
   Той вдигна рамене.
   — Зависи само от теб.
   Богинята прочисти гърлото си и неохотно срещна погледа на Памела.
   — Давам ти дума, че ще бъда любезна. Но само днес.
   — Не знам…
   — Моля те, Памела — каза Аполон. — Нека ти покажа, че днес съм не по-различен от вчера. Богът Аполон и смъртният Феб са един и същи мъж.
   Тя не би трябвало да се съгласява. Знаеше, че не трябва. Не искаше да бъде обичана от бог. Нещата й харесваха повече преди изведнъж той да стане всесилен безсмъртен. Искаше си обратно своя Феб…
   — Чудесно! — внезапно каза Памела. — Ще трябва да ти купим риза на излизане. — После хвърли поглед на Артемида. — Ти поне си облечена добре. Ще кажем просто, че си с костюм. — Тя се запъна. — Само… само стойте тук. Ще побързам.
   Памела затвори вратата на спалнята и подпря глава в нея. Той беше Аполон. Потрепери вътрешно, когато реалността на този факт достигна до съзнанието й. Любовникът й беше гръцкият бог Аполон. Бе съществувал цяла вечност. В негова чест бяха построени храмове. Беше възпяван в песни. Ръцете му, галели всяка част от тялото й, бяха същите ръце, които бяха донесли музиката на Древния свят. И той казваше, че я обича. Тя притисна трепереща ръка към устата си, залята от внезапна вълна на шок, недоверие и страхопочитание.
   Трябва да каже на Фауст, че не иска този проект. После ще се качи на самолета и ще отлети обратно в Колорадо. Трябва да забрави за този уикенд веднъж завинаги. Това е най-умното нещо, което може да направи. Но Памела вече знаеше, че няма да постъпи умно.
   Богът на светлината каза, че е влюбен в нея.
   — Вероятно правя най-гигантограмадната грешка в живота си — прошепна си тя.
   Точно двайсет и пет минути по-късно тримата стояха пред въртящите се врати на Цезар Палас. Стомахът на Памела се беше свил на топка, сякаш се канеше да скочи с бънджи.
   — Помни, ти си Феб Делос, специалист по древногръцка архитектура. Извикала съм те, за да ме консултираш по този проект. А ти си сестра му, Диана. Ти…
   — Имам прелестта на богиня — тя прекъсна нервното повтаряне на инструкциите на Памела. — Да, да, знаем си ролите. Ние сме безсмъртни, не слабоумни.
   — Смятах да кажа, че трябва да не забравяш да бъдеш любезна — отвърна Памела.
   — Думите ми ще са така сладки, че биха могли да правят мед в устата ми, като кафявите пчели на Гърция — рече Артемида с невинно припърхване на дългите си мигли.
   — Добре, докарваш ми главоболие — отсече Памела. — Просто бъди нормална. Прекалено много ли искам?
   — Тя ще спази клетвата си. Не е нужно да се безпокоиш, сладка Памела — намеси се Аполон.
   — Не ме наричай така. Ти си мой служител — отвърна тя, след което съжали за болката, която видя да се изписва върху красивото лице на бога.Бога… Как по дяволите се бе озовала в тази ситуация? Излизаше с Аполон.
   Обречена е!
   Беше чела достатъчно и дори да не си спомняше съвсем точно, знаеше какво се случва на смъртни, привличащи вниманието на боговете — най-вече смъртни, които случайно са и жени. Тази работа никога не свършваше добре, особено за жените. Освен това какво ще прави с него цяла седмица? Вече знаеше, че двамата с Артемида нямат никакви пари. Разбра го, когато той се бръкна в джоба си, за да плати за ризата в магазина. Тогава разбра, че някак (навярно при бързото сваляне на дрехите предната нощ), е загубил четирите хиляди долара, които отмъкна от игралния автомат. Така че сега нямаше пукната пара. А порталът щеше да се отвори отново чак след пет наистина дълги дни.
   — Добро утро, госпожице Грей.
   Памела подскочи. Дори не бе забелязала кога сребристата лимузина е спряла пред тях.
   — О, добро утро, Робърт.
   Шофьорът отвори вратата, за да се качат. Памела спря за миг, прочисти гърло и сложи на лицето си проверената усмивка на бизнесдама.
   — Днес тези двама души ще се присъединят към нас. Те са мои помощници.
   С високомерно вдигнат прав нос, Робърт изгледа златистите близнаци и подсмръкна.
   — Много добре, мадам — каза той, докато държеше вратата отворена и помагаше първо на Памела, а после и на костюмираната жена да влязат в лимузината.
   Когато високият мъж се поколеба, той му хвърли един много британски поглед (хладен и учтив, без да е прекалено загрижен).
   — Има ли нещо нередно, сър?
   Ако Аполон все още разполагаше със силите си, щеше да ги използва, за да разтвори земята под този смъртен, за да го погълне. От вътрешността на металния звяр Памела иАртемида го гледаха с еднакво изражение на любопитство. Изведнъж сестра му сякаш разбра.
   — Тук вътре наистина е много приятно — каза Артемида. — Няма от какво да се безпокоиш — и тя потупа седалката до себе си.
   — Не се безпокоя — проговори Аполон, овладявайки гласа си. После пое дълбоко въздух и пристъпи в пастта на съществото.
   — Моля, сипете си мимоза. Пътуването до имението на господин Фауст в каньона Ред Рок ще отнеме около трийсет минути — любезно каза Робърт и затвори вратата.
   На Аполон му се стори, че е поел само няколко малки глътки въздух и ето че се движеха напред, плъзгайки се по улицата като някакво странно влечуго. Стомахът му се бунтуваше, а ушите му бучаха. Не можеше да откъсне втренчения си поглед от света навън, който фучеше край тях с шеметна скорост.
   — Добре ли си? Изглеждаш малко блед — погледна го притеснено Памела.
   — Права е. Наистина си блед — намеси се Артемида. — Може би нещо за пиене ще ти дойде добре.
   Тя се пресегна към купата с лед, в която имаше бутилка шампанско и елегантна стъклена кана с портокалов сок.
   — Не! Не искам нищо за пиене! — Аполон се чувстваше изключително странно и се страхуваше, че ако пийне нещо, то ще се върне там, откъдето е дошло.
   — Лошо ти е. Мисля, че ти става лошо от движението на колата — рече Памела. — Може да ти стане по-добре, ако седнеш отпред при Робърт. На приятелката ми Ви й прилошава зверски, когато седи на задна седалка. Искаш ли да накарам Робърт да спре, за да се преместиш?
   — Аз съм бог — каза бавно Аполон през стиснатите си зъби. — Не ми прилошава.
   — Както искаш, но ако повърнеш в колата на Еди, като твой работодател ти обещавам, че страшно ще се ядосам.
   Аполон затвори очи и се опита да не обръща внимание на това, че фучат по земята в метално чудовище, което всеки момент може да се забие в нещо и да се разпадне на парчета.
   — Какво е мимоза? — попита Артемида.
   — Шампанско, смесено с портокалов сок. Всъщност е доста хубаво.
   — Е — тя хвърли поглед към странно бледото лице на брат си и вдигна добре оформените си рамене, — ще опитам едно. Ти искаш ли, Памела?
   — Не, благодаря — отвърна Памела.
   Артемида взе една от високите чаши за шампанско.
   — Виждаш ли колко съм любезна?
   — Истинско чудо — измърмори Памела.
   — Само почакай. Най-доброто тепърва предстои — богинята отпи от мимозата си и отправи към нея дяволита усмивчица.
   Памела видя, че Аполон е затворил очи и това й се видя добра идея. Тя също затвори очи и се помоли пътуването, денят, седмицата — да свършат скоро. Преди това обаче плъзна ръката си в неговата и я стисна здраво.
   Двайсет и трета глава

   Вилата на Е. Д. Фауст бе построена в традициите на очарователните вили в Тоскана. Памела въздъхна облекчено. Да, тя беше видяла подробните планове и бе прочела архитектурните бележки, които й даде Джеймс, но след странната молба на Еди интериорът да повтори безвкусицата на Форума, доста се беше притеснила. Когато слязоха от лимузината и приближиха внушителните двойни врати от ковано желязо, в които бе поставено безумно скъпо, ръчно издухано, матирано и декорирано стъкло, тя си спомни, че и Форума отвън говореше за семпъл и класически стил. Тя хвърли поглед към Артемида, която изглеждаше надменна и прекрасна на утринната светлина. Страните й бяха привлекателно поруменели и една дълга къдрица светло руса коса се бе изплъзнала от сложната й фризура.
   Богинята приглади полата на късата си туника, изхълца и после се изкиска леко. Памела я погледна по-внимателно. О, мамка му! Артемида май беше подпийнала! Защо, да му се не види, не съобрази да си отваря очите и да не ги отлепя от нея? Колко ли мимози бе изпила на празен стомах, докато Памела стискаше в забвение ръката на Аполон?
   — Пияна ли си? — изсъска Памела.
   Артемида се намръщи и я погледна с мътни очи.
   — Безсмъртните не се напиват. Само смъртните се напиват. Не бъди глупаво малко цвете — тя размаха пръст към Памела.
   Памела безмощно погледна към небето.
   — Точно сега не си безсмъртна, запомни го!
   Памела потисна внезапното си желание да закрещи. Вместо това погледна към Аполон за помощ. Лицето му беше странна маска в неясен нюанс някъде между бялото и зеленото. Тя гледаше как той избърсва потта от веждата си с опакото на ръката.
   — Добре ли си?
   Той кимна вдървено с глава.
   — По-добре съм, след като слязохме от онази… — той потрепери и погледна в посоката, в която се бе отдалечила колата.
   — Лимузина — каза Памела. — Това е лимузина.
   Господи, тя бе оплетена в ужасяващ кошмар!
   — Добре, ето какво ще направим. Вие двамата се опитайте да не говорите, освен ако не ви питат. Дори и тогава ще говоря основно аз. Да вървим! Най-добре да приключваме с това.
   Памела намести на рамото си презрамката работната си чанта и тръгна енергично по прекрасните мраморни стълби, които изящно се виеха нагоре. Близнаците я последваха не толкова енергично. Точно преди да докосне старинния звънец, Памела чу тътрещ се звук зад себе си, последван от нетипичен за Артемида кикот. Памела хвърли поглед през рамо и видя как Аполон държи лакътя на сестра си.
   — Тя почти падна — прошепна той.
   — Невъзможно — заваляно изрече Артемида.
   — О, Господи! — измърмори Памела.
   Двойната врата се отвори и усмихнатото лице на Джеймс цъфна пред тях.
   — Моля, заповядайте, Памела. Еди е в двора и ви чака. — Усмивката му премина в учтиво любопитство, когато Аполон и Артемида последваха Памела във фоайето.
   — Това са двама помощници, които наех. Експерти, всъщност — бързо обясни Памела.
   — Сигурен съм, че Еди ще бъде доволен от вашата инициативност. Цял уикенд очаква с нетърпение срещата ви. Насам, моля.
   Джеймс ги поведе през огромното фоайе. Две виещи се стълби с мраморни перила водеха към втория етаж на вилата. Но мраморните перила бяха единственият завършен елемент от интериора. Всичко останало бе голо. Стените бяха само шпакловани, а подът все още бе циментов. Цялата задна стена, към която се приближиха, бе покрита с прозорци, високи от пода до тавана — толкова нови, че по тях още се виждаха фабричните оранжеви етикети. Но докато вървеше бавно из тази огромна строителна площадка, Памела не виждаше нищо друго, освен страхотния потенциал на това празно пространство.
   — Ужасно е — прошепна й Аполон. — Няма под, стени и изобщо никаква украса.
   — Не, перфектно е — бързо прошепна тя в отговор. — Основата е тук, но стените и подовете са напълно незавършени. Повечето прикрепени елементи дори не са инсталирани. Като бяло платно е. Моята работа е да избирам мъдро и да се погрижа това платно да се превърне в шедьовър.
   Джеймс чакаше търпеливо до стъклената врата, която водеше към мястото, което — както Памела вече знаеше от плановете — беше акцентът на имението. Тя си припомни изумителния двор, около който се разгръщаше вилата във формата на отворен по ъглите квадрат. Щом доближиха Джеймс, той отвори вратата и им направи знак да влязат. Едва тогава Памела забеляза множеството хора, които се бяха събрали в двора. В отговор на учудения й поглед, Джеймс само се усмихна и посочи към средата на тълпата, къдетодо една мраморна пейка, отрупана с мостри на материали седеше Е. Д. Фауст.
   — О, Памела! — извика той, щом я зърна.
   Докато се изправяше на крака, Фауст напомни на Памела на движеща се планина. Днес той отново бе облечен изцяло в черно — от добре ушития панталон до официалната копринена риза, чиито ръкави наподобяваха пищността на работната дреха на художник или, помисли тя, като мерна искрата в тъмните му очи, на ризата на пират.
   — Добро утро, Еди — рече Памела. — Доста хора има тук.
   — И всички са тук заради теб, Памела! — той се засмя сърдечно, а величественото му тяло се разклати като при земетресение. — Довел съм ти всички майстори. Помислих си, че ще ни спести време, ако са на наше разположение. Тук са и чакат нарежданията ни.
   Памела не можа да повярва. Тя огледа множеството и очите й се разшириха от изумление. До всяка група се виждаха купища неща — очевидно мостри — от късчета плат, през парчета мрамор и други необработени камъни, до палитри с мостри на бои и имитации на мазилки. Еди бе превърнал двора си в мини базар за интериорен дизайнер. Беше смайващо и доста стряскащо хрумване. После тя си спомни, че бе довела и собствен антураж.
   — Добре — Памела успя да възвърне контрола върху гласните си струни. — Прав си. Това определено ще ни спести време. Нека ти представя и моите помощници, които специално доведох тук днес.
   Тя отстъпи леко, за да може Аполон да застане до нея. Артемида, която до този момент бе стояла зад брат си, загледана със съсредоточеността на подпийнал човек в една точка на ризата му, внезапно осъзна, че има публика, пред която трябва да играе. Придвижи се апатично и застана от другата страна на Памела.
   При появата на златистите близнаци тълпата нададе всеобща въздишка на захлас.
   — Това е Феб Делос, експерт по древноримска архитектура.
   Памела изпита задоволство, когато Аполон наклони учтиво глава към Фауст, но писателят му хвърли съвсем бегъл поглед. Очите му бяха слепи за всичко друго, освен за прекрасната богиня, която стоеше от другата й страна. Памела пое дълбоко дъх и мислено стискаше палци.
   — А това е сестра му, Диана. Тя е модел, известен с красотата си в цяла Гърция и Италия. Съзнавам, че би искал Бакхус да е централната фигура на фонтана, но си помислих, че може би…
   Гласът й замлъкна, когато Артемида тръгна напред със съблазнително поклащащи се бедра и застана на около метър от огромния писател. Там спря, вдигна една съвършенаръка към сложната, усукана корона на фризурата си и с едно леко дръпване освободи косата си в цялата й златна дължина. Косата й се разля в плътна вълна, плискаща се около талията й. Артемида поклати глава и гривата й заблестя хипнотично на утринната светлина.
   — Памела си помисли, че може би ще предпочетеш да използваш богиня за модел на статуята си — измърка тя.
   Памела не можеше да не признае, че Артемида бе превъзходна актриса. Точно както в „Зуманити“, тълпата бе напълно очарована от нея. Фауст изглеждаше като ударен по главата. После примигна и по лицето му се разля широка усмивка. Той направи неочаквано грациозен поклон и елегантно размаха ръката си.
   — Добре дошла, Диана! — избоботи той. — Моят дом има честта да бъде удостоен с присъствието на богинята на луната, горите и долините. — Той хвърли един бегъл погледи на Аполон. — А ти, мой чудесни приятелю, трябва да си богът на светлината. Колко изключително забавно е, че майка ви е решила да ви кръсти на безсмъртните близнаци.
   Стомахът на Памела се преобърна. Разбира се, човек, чиято работа бе да пише фентъзи, веднага би разпознал зле прикритата истина в имената им. Какво по дяволите трябва да каже? Възможно ли е Фаус да се сети кои са те в действителност?
   Аполон се усмихна и заговори гладко.
   — Разкрихте ни, сър.
   — Моля ви, тук няма да си говорим на „сър“. Наричайте ме Еди — очите му се обърнаха обратно към жената, която продължаваше да стои пред него.
   — Памела, ти вече доказа, че си геният, за който те мислих. Сега, докато стоя лице в лице с богиня, напълно съм съгласен с теб. Централната статуя на фонтана ми ще е друга. Бакхус изчезва, а прелестта на богинята Диана заема мястото му.
   Памела въздъхна облекчено, а Артемида изпълни плавно грациозен реверанс.
   — Не! Не подобава на една богиня да се кланя — Фауст се пресегна бързо напред и издърпа нагоре Артемида от дълбокия й поклон.
   — Най-накрая — рече Артемида с притаен дъх — един смъртен, който знае как да се отнася с богиня.
   Памела прехапа устни, но Еди се засмя ведро, взе ръката на Артемида и бързо я поднесе към устните си.
   — Разбира се, че знам. — Той заоглежда тълпата работници, събрани около тях. — Кой от вас ще скицира тази прекрасна богиня, за да може после някой майстор на камъка да извае безсмъртния й образ в мрамор?
   — Няма ли да е по-лесно да й направим няколко дигитални снимки в различни пози и скулпторът да работи по тях? — бързо попита Памела.
   — По-лесно, може би, но ми се струва грешно. Твърде студено е… Твърде безлично…
   — Но Диана ще бъде на разположение само до петък. След това тя има… а… а… ангажимент от преди, който не може да промени — рече Памела.
   — Тогава трябва да работим бързо, тъй като искам моята богиня да бъде овековечена по начин, познат от древността. Феб, ти си експерт по Древен Рим. Как биха го направили по онова време?
   — Скулпторът би скицирал модела и после би работил от скиците — Аполон замълча и изви нагоре едната си вежда. — Освен ако не сте наели Пигмалион. Мисля, че той е работил с образа на жената, който е виждал само в сърцето си. — Той внезапно насочи очи към Памела и на нея й се стори, че погледът му ще я изгори. — Но малцина от нас имат късмета да получат онова, което сърцата им желаят.
   Памела се насили да не трепне. Той казваше, че е лишен от безсмъртните си сили, но когато я гледаше по този начин, тя изпитваше едновременно горещина, студ и вълнение.
   Фауст сякаш не забеляза страничните действия, които се разиграваха между дизайнерката му и нейния помощник. Вниманието му беше завладяно от неговата собствена безсмъртна.
   — О, но с нас е Диана, не Галатея, така че ще направим скица на модела.
   — Галатея не е била богиня. Тя е била само съживен камък — леко раздразнено се намеси Артемида.
   — Колко вярно! Колко вярно! — възкликна Еди. — Пигмалион не е имал щастието, което имам аз.
   — Аз мога да скицирам вашата богиня, сър — един млад мъж се отдели от тълпата.
   — Отлично! — зарадва се Еди. — Имаме нашия художник, имаме и нашия модел. Мисля, че ми се намират няколко снимки на оригиналния фонтан във Форума. Предполагам, че майсторите могат да работят по тях, докато рисуват нашата богиня.
   Всъщност — каза Памела, докато отваряше чантата си и бързо измъкваше скицника, — помислих, че сигурно ще харесаш нещо, което никога не е правено досега. Затова си позволих да нахвърлям няколко предварителни скици на нов фонтан. Естествено, той е базиран изцяло на този във Форума, който харесваш толкова много. Не съм поставила единствено централната фигура. Исках да го направим заедно. Струва ми се, че скиците ще ти допаднат.
   — Памела ги обсъди с мен и ви уверявам, че дори боговете в планината Олимп биха приветствали фонтан като този, който тя е създала — рече Аполон.
   — Браво, Памела! — Еди взе скицника и закима одобрително. — Планината Олимп! — Той се разсмя. — Не бих и очаквал нещо по-малко за фонтан, славещ се със статуя на нашата Диана. Моля те, покажи тези скици на художника ни… — той спря и хвърли въпросителен поглед към младия мъж.
   — Матю — рече той. — Казвам се Матю Ланд.
   — Елате, Матю, Памела, Феб и моя прекрасна Диана. Нека седнем и решим какви ще са детайлите на моя дом. — Еди предложи на Артемида ръката си. Тя се усмихна сладко и положи пръстите си на копринения му ръкав. — Има ли нещо, от което се нуждаеш, Диана? — попита той, докато я водеше покрай мраморната скамейка.
   — Да, наскоро заобичах нещо, наречено мимоза.
   Памела едва сподави един стон, когато Еди извика на Джеймс да каже на готвача да приготви мимози за всички.
   Памела погледна часовника си. Трудно й бе да повярва, че минава четири следобед. Денят беше отлетял, без да забележи. Определено резултатът надхвърляше очакваниятай със светлинни години. Беше доста иронично, а и дразнещо, че трябва да благодари на Артемида за това. Памела вдигна очи от лъскавата страница на каталога с осветителни тела в древноримски стил. Еди се преструваше, че слуша Аполон и архитекта, които преглеждаха последния вариант на скицата на римската баня, но всъщност правеше това, което бе правил през последните няколко часа — зяпаше Артемида с прехласнато обожание.
   Богинята беше невероятно красива. Дори очевидно обратните представители на фирмите за платове въздишаха с копнеж по перфектните й коси и тяло, както и по фините очертания на краката й. В момента тя стоеше на повдигната платформа, която Еди нареди да поставят, и държеше на единия си хълбок голяма ваза, от която, когато фонтанът бъде завършен, щеше да се излива вода. Памела се замайваше само при мисълта за огромната работа, която предстои — дори без да си представя разходите, които Еди трябва да направи, за да има това оригинално произведение на изкуството. Но клиентът й изглеждаше щастлив, а и фонтанът наистина щеше да стане много красив. Освен това нямаше да я има кошмарната анимация. Едно ужасено възклицание на Артемида при споменаването й беше достатъчно, за да накара Еди бързо да се откаже от идеята. Точно както лекото намръщване на богинята се оказа достатъчно, ужасния гиганточудовищен басейн да бъде заменен със стилна римска баня.
   След като тези два въпроса бяха решени, всичко останало вървеше лесно и леко. Вкусът на Еди не беше толкова отвратителен, колкото Памела си мислеше в началото. Просто цялото му излъчване бе някак дяволски голямо. Идеите му бяха големи и то не само в епично дългите му романи бестселъри. Е. Д. Фауст изпълваше света около себе си с грандоманските си възгледи. Да, той наистина беше ексцентричен. Всъщност Памела си помисли, че прилича на герой от собствените си романи — по-голям от живота и непрекъснато готов за нови приключения. Тя се усмихна на себе си. Трябваше й време да свикне с колоритността му, но сега вече разбираше защо той толкова много привлича хората. Еди бе толкова щедър, колкото и огромен. Всъщност Е.Д. Фауст бе изключително свестен мъж.
   Макар и с леко побутване и с помощта на Артемида и Аполон, Памела успя да го убеди да замени намерението си да превърне вилата в натруфена имитация на римски Форум снещо, което започваше да й напомня на снимачната площадка на „Клеопатра“ с Елизабет Тейлър. Дизайнът бе не по-малко пищен от този на Цезар Палас и Форума, но бе много по-стилен и шикозен.
   Втренченият й поглед се премести от огромното тяло на Еди към Аполон. Златокъдрата му глава бе наведена, а изражението му бе съсредоточено, докато кимаше на нещо, което архитектът току-що промени в скицата. Той сякаш усети, че тя го гледа и очите му се вдигнаха. Памела бързо отмести поглед, но успя да зърне как устните му се извиват в леко загатната усмивка. Отново я хвана! Не че беше трудно. Тя хвърляше скришни погледи към него през целия ден и той го знаеше. Тя го знаеше. И въпреки това не можеше да се спре. Той бе толкова дяволски красив! Наблюдаваше го как най-щателно и в детайли обяснява на Еди и архитекта начина, по който функционират древните римски бани. През цялото време проявяваше огромно търпение към безкрайните им въпроси. Отговаряше им интелигентно и с такава съсредоточеност, че дори за Памела звучеше като ентусиазиран експерт. И нито веднъж не показа противната арогантност, която Памела очакваше да има в държанието на истинския Аполон.
   Същото не можеше да се каже за Артемида. Макар да се опитваше да се държи добре, тя пак беше влудяващо придирчива и надута. За щастие, на Еди явно му доставяше удоволствие да участва в нейния божествен „шарж“. Добре че той бе настоял кухнята да е готова, преди да повика Памела за дизайна на останалата част от вилата. Цял ден Артемида занимаваше готвача с изискванията си за питиета и деликатеси. И Еди, който очевидно също обичаше хубавите храни и напитки, с радост удовлетворяваше всяка прищявка на своята „богиня“.
   Аполон беше много по-различен от сестра си. Памела не можеше да не признае пред себе си, че днес той беше същият внимателен и интелигентен мъж, когото тя познаваше от предишните дни. Но той всъщност не беше истински мъж. Беше бог. Нито една жена с малко разум в главата не би обвързала живота си с някой от древните богове… Памела въздъхна и се насили отново да съсредоточи вниманието си върху страницата с осветителни тела.
   — Еди — Артемида звучеше като малко намусено момиченце, — ръката ми отмаля да държа тази глупава ваза! А и ми е горещо! Мисля, че може да ми прималее, ако не седна.
   — Разбира се, разбира се, моя богиньо! — Еди скочи на крака и побърза да вземе вазата от Артемида.
   Без да обръща внимание на младия художник, който понечи да помогне на модела си да слезе от платформата, Еди хвана лакътя на Артемида и внимателно я подкрепяше, докато тя слизаше от импровизирания олтар.
   — Гледай кое време стана! — възкликна той. — Колко несъобразително от моя страна. Стоим така от часове. Твърде дълго време, прекарано в работа за една богиня, твърде дълго! — Той вдигна голямата си ръка и дълбокият му глас заглуши дори работниците, които се трудеха над интериора на вилата. — Приключваме за днес! — извика той. — Ще се срещнем отново утре по същото време.
   При тези думи на Еди се разнесоха въздишки на облекчение. Беше тежък, но продуктивен ден и макар да не й се искаше да признае, Памела беше благодарна, че Аполон я убеди да ги вземе със себе си. Тя тъкмо разтриваше схванатия си врат, когато Еди я извика с едно боботещо „Памела!“.
   — А, ето те, скъпа моя — той й направи знак да се настани до Аполон, който бе седнал насреща му.
   Артемида, естествено, се бе разположила до него. Тя си вееше с ветрило от пера, което Еди бе извадил отнякъде. Памела забеляза, че богинята отпива чисто шампанско от изстудена кристална чаша. Добре че след няколко дни Артемида отново ще е безсмъртна. С нейното темпо вариантите бяха два — или безсмъртие, или алкохолизъм.
   — Обсъдих едно предложение с прекрасната Диана и брат й и мисля, че всички сме съгласни. Остава да чуем теб.
   Памела почувства как стомахът й се свива.
   — Предложение? Какво предложение?
   — Всъщност е доста просто. Не е нужно тримата да пътувате всеки ден чак до Вегас, можете да останете при мен — Еди сияеше.
   — Но единствената завършена част е кухнята.
   Еди се изкикоти.
   — Не тук. Запазил съм къща в ранчото „Спринт Маунтин“ в курорта „Ред Рок Кениън“. Предлага доста скромни условия за настаняване, но е много по-близо до вилата в сравнение с Цезар Палас. Всъщност и без друго няма смисъл да се връщате там. Вече не се нуждаем от Форума като образец. Имаме си Феб.
   — Но дрехите ми… и… а… Диана и Феб не са взели много неща със себе си.
   Очите на Памела се стрелнаха към Артемида. Богинята ведро отпи от шампанското си и й намигна закачливо.
   Еди разсея притесненията й.
   — Джеймс ще ви донесе нещата. Диана вече ми обясни, че с брат й са планирали да останат само през деня, но великодушно приемат предложението ми да удължат престоя си за цялата седмица. За мен ще бъде чест да купя на нашата богиня всичко, от което се нуждае.
   — Вечеря, Еди, вечеря! От това имам нужда в момента — въздъхна Артемида. — Не мога да повярвам колко ужасно съм изгладняла.
   — Разбира се — потупа нежно ръката й Еди, — беше изморителен ден. Да вървим в ранчото, да вечеряме и да се позабавляваме.
   Еди се надигна тежко от пейката. Артемида вдигна ръка, така че писателят да й помогне да се изправи. И тогава, движейки се с очевидно по-клатушкащи се стъпки от обичайната й грациозна походка, тя се притисна към ръката на големия мъж. Той я подхвана сигурно и извика на Робърт да докара колата.
   — Предполагам, че нямаме голям избор — рече Памела, като се колебаеше дали да погледне Аполон сега, когато останаха сами за пръв път през този ден.
   — Вече съм направил своя избор, сладка Памела — усмихна й се той.
   Тогава тя го погледна. Познатата му мила усмивка, предизвика стягане в гърдите й.
   — Понякога е лесно да забравя кой си всъщност — меко каза тя.
   Той докосна лицето й.
   — Вече знаеш кой съм. Знаеш го от нощта, в която се срещнахме.
   — Но ти не си просто мъж — изрече тъжно Памела.
   — Точно такъв съм през следващите пет дни.
   Той изимитира движението на Еди, като се изправи и й помогна да стане. Тя му позволи да я хване под ръка, докато вървяха през полупразния двор. Феб беше топъл, нормален и точно до нея. И това толкова я изплаши, че се опита да издърпа ръката си от неговата. Изведнъж той спря в средата на фоайето. Памела усети как през тялото й минава тръпка и вдигна очи към него. Лицето му беше пребледняло. Тя проследи втренчения му поглед. Джеймс държеше входните врати на вилата отворени и през тях Памела видя как Робърт помага първо на Артемида, а после и на Еди, да влязат в чакащата лимузина.
   — Съвсем бях забравил за това метално същество — изпъшка Аполон.
   — Хайде, този път ще се погрижа да седнеш на предната седалка. Памела го хвана по-здраво за ръката и го изтегли навън. Той беше Аполон — богът на светлината, музиката и лечението. Безсмъртен, който бе живял цяла вечност и за когото са написани поеми и песни. Но също така ужасно му прилошаваше от коли.
   Двайсет и четвърта глава

   Представата на Еди за „доста скромни условия за настаняване“ беше да наеме цяла кирпичена къща с девет спални. Тя бе разточително построена през двайсетте годинина двайсети век и грижовно възстановена с антики и модерна водопроводна инсталация и осветление през 2003-а година. Намираше се в покрайнините на курорта „Ред Рок Кениън“ — прекрасен оазис от естествени минерални извори и свежа зеленина, които изглеждаха особено и възхитително нелепо насред стърчащите скали с ръждив цвят и суровото очарование на пустинния пейзаж на каньона Ред Рок. Памела застана пред три двойни врати, които водеха навън към огромна дървена тераса. Там няколко сервитьори бързо нагласяваха последните детайли по масата за вечеря — подреждаха свежи цветя и свещи. В това време трима музиканти настройваха инструментите си. Музика, свещи, цветя и фин порцелан… Памела изпита облекчение, че сутринта облече малката си черна рокля вместо нещо по-ежедневно. Външното осветление внезапно се включи и обагри в меки цветни петна като от акварел ясната нощ над Невада.
   Памела вдиша дълбоко разхлаждащия пустинен въздух. Пътуването на предната седалка с чувстващия се зле Аполон (той настоя Памела да остане с него и изглеждаше толкова окаян, че тя с въздишка се натъпка отпред — нещо, което ужасно подразни Робърт) беше изживяване, което я накара да погледне по нов начин на пейзажа, който ги заобикаляше.
   Памела обичаше Колорадо. Макар да бе родена и отрасла там, никога не й омръзваше величието на Пайкс Пийк и зелената, планинска красота на дома й. Смяташе, че е пътувала доста, особено в Съединените Щати и е виждала много прекрасни места, но никое от тях не бе изпълвало сетивата й и не бе успокоявало душата й така, както нейният дом. Затова бе изненадана, че пустинята я привлича толкова силно.
   По време на краткото им пътуване от имението на Еди, разположено на ръба на каньона Ред Рок, до ранчото пред очите им се разкриха впечатляващи природни картини — едновременно голи и внушителни. Имаше нещо тайнствено и прекрасно в пустинята. Тя караше въображението си да препуска диво из момичешки фантазии за каубои от Дивия запад, за кожа и пот. Тя се усмихна широко на себе си заради глупавите си романтични блянове.
   — Обичам усмивката ти!
   Дълбокият глас на Аполон я стресна. Памела се обърна. Той стоеше толкова близо зад нея, че усещаше топлината на тялото му. Беше просто обикновена телесна топлина, а не безсмъртната сила на бога на светлината, но я накара да си спомни предишната нощ и как пламъците бяха близали тялото й в ритъма на неговите тласъци.
   Тя прокара нервно ръка през късата си коса.
   — Не чух да влизаш.
   — Не исках да те стряскам.
   Ако той знаеше… Самото му присъствие караше корема й да се свива и лицето й да поруменява. И това беше преди да открие, че той е проклетият бог на светлината! Тя бешеухажвана и преследвана от безсмъртния Аполон. Малко приличаше на стар епизод от „Стар Трек“, в който бе заседнала безвъзвратно, без възможност за измъкване от тази дяволски тегава ситуация.
   Но всъщност Памела не искаше да се измъква и тази мисъл я побъркваше. Какво прави тя? Та той е Аполон! Памела не можеше да спре да се удивлява на това — беше щуро, влудяващо и ужасно плашещо.
   Вместо да плямпа като луда (понякога й се струваше, че наистина полудява), тя кимна към пустинната нощ. Надяваше се да го е направила най-малкото полунебрежно.
   — Не си виновен. Бях погълната от пейзажа. Тук е много по-хубаво, отколкото очаквах.
   — Да, знам какво имаш предвид. Царството на Лас Вегас също ме изненада с красотата си — той се усмихна и отметна един къс кичур тъмна коса от челото й.
   Очите му уловиха и отразиха светлината на терасата и за момент сякаш отново заблестяха с безсмъртна синева. Памела се отмести на крачка от него.
   — Защо? — попита той изтощено. — Защо избягваш докосването ми?
   При въпроса му един от сервитьорите погледна нагоре с явно любопитство и Памела направи знак на Аполон да я последва до далечния край на терасата, където бе по-малко вероятно да ги подслушат. Тя сниши глас и се опита да не се върти нервно.
   — Не избягвам докосването ти. Аз… аз съм предпазлива — тя се запъна и избегна погледа му.
   — Не разбирам — той избърса лицето си с ръка и въздъхна. — Знаеш ли, Памела, това не ми се е случвало преди. Трябва да ми обясниш правилата на любовта.
   Сърцето й се беше качило в гърлото. Преглътна внимателно, преди да отговори.
   — Не знам правилата. Не знам как се обича бог. — Срещна погледа му с неохота. — Беше напълно различно, когато те мислих за Феб.
   — Аз съм Феб, Памела!
   — Не, не си! Господи, Аполоне… — тя замлъкна и стисна устни. — Виждаш ли? Вече дори не мога да говоря нормални неща край теб. Боже мой… ти си бог! Не знам какво да кажа… какво да направя… — тя потърка чело.
   Музикантите засвириха валс и нощта стана някак сюрреалистична. Сякаш Аполон тайно бе направил нещо, за да добави музикално оформление към разговора им.
   — Не искам да съм влюбена — меко каза Памела. — Тоест не исках, преди да те видя теб и сега ми се струва много… прекалено… направо невъзможно.
   Той поклати глава.
   — Не, не е невъзможно. Единствено начинът, по който разбра, не беше подходящ. Трябваше да ти кажа по-рано, да направя така, че да го приемеш по-лесно.
   — Как е възможно да го приема по-лесно? Ти си древен бог, а аз съм смъртна жена. Не сме създадени един за друг, Аполоне!
   Щом изрече на глас думите, които я преследваха през целия ден, стомахът й се сви още повече.
   — Аз изпълних желанието на сърцето ти — отвърна той със стегнато гърло.
   — Разбира се, че го изпълни! Не че не те желая! Желая те! Ти си съвършен! Поисках романтика, а ти наистина си сбъдната романтична мечта. — Памела искаше да млъкне, да спре думите, които изригваха от устата й, но не можеше. Страхуваше се, че ако го направи, ще се хвърли в обятията му и ще пожелае да остане там завинаги. И в какво щеше да се превърне тогава? Какво щеше да се случи със сърцето й, щом той напусне нейния свят и се върне в неговия си?
   Аполон направи гримаса и поклати глава.
   — Аз съм повече от романтична мечта, а и ти поиска повече от флирт с някой бог.
   — Аполоне, знам какво съм поискала! — рязко отвърна Памела.
   — Наистина ли? Тогава може би ще ти е интересно да узнаеш, че връзката между теб и сестра ми след призоваването не бе разрушена до миналата нощ, когато призна, че съм сродната ти душа.
   — Сродната ми душа… — тя прошепна думите и поклати глава. — Не!
   Не беше възможно. Ако той е нейната сродна душа, как ще оцелее без него?
   Красивото му лице се вкамени.
   — Навярно през всички тези векове съм бил щастлив, щом не съм познавал любовта. Сега откривам, че това е много болезнено чувство.
   Той й се поклони сдържано, обърна се и си тръгна.
   Но вместо да мине през вратите и да се върне в стаята си, както възнамеряваше, почти налетя на сестра си и Еди, които тъкмо влизаха в двора, плътно следвани от неизменния Джеймс.
   — Добре! Добре! Ти вече си тук — рече Еди, потупвайки Аполон по рамото. После видя и Памела. — Отлично! Всички сме тук. Джеймс, кажи им да започват празненството. Ела,моя богиньо! Храната тук може да е обикновена, но обещавам, че няма да се разочароваш от качеството й.
   — Еди, искам още от онова прекрасно шампанско!
   — Разбира се, разбира се — промърмори той, докато й помагаше да седне на стола.
   Памела гледаше как големият мъж се суети около богинята като гигантограмадна кокошка. Аполон бе застанал пред масата. Памела усещаше втренчения му поглед върху себе си. Тя примигна, за да прогони сълзите, които пълнеха очите й, изправи рамене, залепи служебно приветлива усмивка на лицето си и се присъедини към малката групичкана масата. Еди, разбира се, настоя тя да седне до „Феб“. За късмет веднага щом се настани, рояк сервитьори се струпаха около масата.
   Еди нарече вечерята „обикновена“, а кое ли според него би било екстравагантно, зачуди се Памела. Ястията не бяха сервирани едно след друго, както се прави със скъпи, специално доставени деликатеси в луксозен курорт. Вместо това Еди поръча на сервитьорите да изнесат всичко наведнъж. Беше като експлозия от храна. Салатите от зеленчуци, екзотични свежи гъби и зрели, напращели малки доматчета бяха оформени като миниатюрни птичи гнезда. Макароните с форма на вратовръзки бяха божествени и ухаеха на свеж чесън и бяло вино. Дебелите парчета сьомга бяха изпечени на грил, както и дългите резени тиквички, покрити със сос от разтопено сирене проволоне и поръсени с пипер и морска сол. По време на цялата вечеря внимателни сервитьори пълнеха чашите с ледено шампанско.
   Всичко беше възхитително и Памела почувства как се отпуска, докато Еди и Аполон водеха неангажиращ разговор за ежедневното традиционно посещение на баните в Древен Рим. Памела също бе заинтригувана от живите детайли, които Аполон разкриваше за един свят, смятан отдавна за мъртъв.
   — Значи къпането наистина е било форма на социален живот — рече Еди между две хапки сьомга.
   Аполон кимна.
   — Не го възприемай като нещо, което хората са правили само, за да са чисти. Римските бани били много повече от места за къпане. В тях имало специални места за тренировки, зали за масажи, бръснарници, места за хранене, които днес бихме нарекли ресторанти, магазини и библиотеки. Банята била място за срещи, място, където научаваш, всичко, случващо се в града. В някои бани имало стаи за частно ползване — в тях се събирали и обсъждали въпроси, които не трябвало да стават публично достояние. Говори се, че дори самите богове често посещавали баните в Рим, за да чуят интригите на деня.
   — Ха! Може би заговорът за убийството на Цезар е започнал в някоя римска баня? — предположи Еди.
   Артемида се изсмя подигравателно.
   — Цезар! Да се обяви за бог беше само една от многото му грешки. Трябваше да слуша жена си. Калпурния го предупреди. За съжаление Рим твърде често не слушаше гласовете на жените си! — завърши бурно тя.
   Очите на Еди се разшириха.
   — Разбрах, прекрасна моя! Размишлявам върху това от сутринта, откакто се видяхме за пръв път. Нещо не беше както трябва, не беше съвсем точно и сега разбирам какво. Ти въобще не си Диана! Сега обаче виждам истинската ти същност.
   Артемида повдигна една златиста вежда и отхапа от второто си парче сьомга.
   — Наистина ли?
   — Да! Ти си прекалено страстна, за да бъдеш бледата и ефирна Диана. Ти пламтиш и искриш, не само със светлината на пълнолунието. Носиш вътре в себе си душата на ловджийка. Утре ще свалим глупавата ваза, която държеше днес и ще я заменим с лък и колчан стрели. Кроткостта на Диана залезе. Изгря богинята Артемида.
   Памела се задави, докато преглъщаше и един сервитьор побърза да й донесе чаша вода. Между покашлянията тя хвърли изненадан поглед към Аполон. Но Еди не бе приключил. Той сложи ръка на сърцето си и дълбокият му звучен баритон изпълни пустинната нощ, надигайки се и снишавайки се като гласа на един от тримата тенори.
   Аз Артемида възпявам, ехтяща навред, златострелна…
   … тя с наслада опъва по дивеч лъка си всезлатен.
   Свирят стрелите й, стенат в ужас планински върхари…
   … Ала безстрашна и дръзка вършее навред Артемида.
   Целият род животински погива, прострелян от нея.
   Щом Еди започна да пее, Артемида престана да се храни. Гледаше го с нескрито изумление. Големият мъж спря, направи знак на тримата музиканти, които досега бяха свирили мека фонова музика. Те спряха да свирят и щом Еди започна отново да пее, арфистът улови мелодията и магическите звуци на хармоничните струни се сляха с красивия баритон.
   Щом си засити страстта стрелометната следотърсачка,
   с радост отпуща лъка си извит, закопчава колчана
   и се отправя веднага в палатите ширни на брат си,
   Феб Аполон, в земята богата и плодна на Делфи…
   Той кимна към Аполон, който наклони глава в царствена признателност.
   … за да подготви красивия танц на Харити и Музи.
   Там си окачва колчана с извития лък, а пък сетне
   слага си гиздава дреха, повежда хорото им кръшно,
   първа запява. А те пускат волно гласа си безсмъртен,
   хубавонога Латона възпявайки, че е родила
   рожби, и в тяло, и в мисъл най-първи сред всички безсмъртни14.
   Слава, о, дъще на Латона с прекрасните къдри и Зевса!
   Друг път отново с песен на всички за теб ще припомня!
   Гласът на Еди задържа последната нота, докато арфистът импровизираше върху последната фраза. Със замлъкването на песента нощта стана съвсем тиха. Погледът на Памела се премести от Еди към Артемида. И остана там. Поразително сините очи на Артемида бяха пълни с блестящи сълзи. Богинята се наведе напред и целуна продължително Еди по устните.
   — Ти знаеш Омировите химни — прошепна тя съвсем близо до лицето на мъжа.
   — Знам Омировите химни — тържествено повтори Еди.
   — Изненада ме, Еди.
   Усмивката на искрена радост на богинята беше толкова прелестна, че дъхът на Памела спря.
   — Братко — рече тя, без да снема прикования си поглед от Еди, — бих искала да възнаградя нашия домакин за наблюдателността му. Ще ни посвириш ли?
   — Разбира се — каза Аполон, — но нямам инструмент.
   Ясният глас на Еди гръмна през терасата.
   — Достатъчно музика за тази вечер. Може да си вървите, но оставете инструментите си. Асистентът ми ще се погрижи да ви бъдат върнати утре.
   Тримата мъже напуснаха мястото бързо и дискретно. Памела се зачуди колко ли им плаща Еди, за да не им мигне окото, като оставиха толкова скъпи инструменти.
   Аполон зае освободеното място на арфиста и сложи ръце върху струните, без да показва и малка част от безпокойството си. Той е богът на музиката. Векове наред арфисти го боготворяха и възхваляваха, музите благоговееха пред него. От деня, в който бе придумал новородения Хермес да го дари с първата лира, позната на хората, той бе приел безсмъртната си власт над избрания инструмент за даденост. Беше като въздуха, който дишаше и виното, което пиеше — нещо неизменно, което винаги присъства. Но днес той не е безсмъртният Аполон, а просто един мъж. Знаеше нотите. Усещаше арфата като познат инструмент, въпреки това стомахът му се свиваше. Ами ако талантът му е отлетял заедно с безсмъртните му сили? Ами ако изсвири грешно нотите? Или — което бе още по-лошо — ако свири верните ноти толкова зле, че да звучат като грешни?
   Вдигна поглед от инструмента. Артемида се бе изправила и без да откъсва очи от Еди, заднишком, тя грациозно се отдалечаваше от масата, за да има простор за танца си. Еди също не отделяше очи от лицето й. Писателят беше напълно влюбен в сестра му. Аполон притисна ръката си в опънатите струни. Той разбираше как се чувства големия мъж. Неохотно, богът извърна поглед към Памела. Тя го наблюдаваше съсредоточено, без съмнение очакваше да чуе съвършенството, с което свири богът на светлината. В този миг той искрено искаше да разполага с безсмъртните си сили, или поне да е истинския смъртен мъж Феб. Искаше му се да бъде или единия, или другия. В капана между два свята той беше като на бойно поле, въоръжен само със спомена за някакви оръжия.
   — Изсвири любимата мелодия на Терпсихора15 — нареди сестра му.
   Аполон знаеше мелодията. Беше там, когато музата на танците я сътвори и я бе свирил за нея при изпълнението й на едно от големите пиршества на Зевс. Затвори очи и се концентрира. Първите му тонове бяха колебливи, меки, почти неуловими за слуха, но пръстите му бяха уверени. Те познаваха усещането на сребърните струни и се движеха нагоре-надолу по дължината на инструмента като стари приятели, които си разменят поздрав.
   Аполон отвори очи. Артемида се носеше по терасата, пресъздавайки прекрасния танц на Терпсихора. Той се усмихна любящо на сестра си. Тази вечер тя нямаше безсмъртни сили, но и нямаше нужда от тях. Малката копринена рокля, която Еди й бе купил, се увиваше грациозно около тялото й. Движенията й бяха бавни и изпълнени с неповторима хипнотична гъвкавост. Пръстите на Аполон прелитаха през струните, ускорявайки темпото. Артемида танцуваше в синхрон с него, въртейки и люлеейки се в съвършен такт с музиката до кресчендото, след което се свлече в елегантна купчина близо до краката на Еди.
   — Не! — извика Еди и се наведе да я вдигне. Тя се изправи до него, като дишаше тежко. — Аз съм този, който трябва да бъде в краката ти, богиньо моя!
   Артемида се разсмя, останала без дъх.
   — Значи хареса наградата си?
   — Ще пазя нежен спомена за твоя танц дорде настане смъртния ми час.
   Изражението на богинята изведнъж се отрезви.
   — Не желая да мисля за това как умираш.
   Беше ред на Еди да се разсмее и той го направи от все сърце.
   — Тогава не мисли за това, защото този ден е далеч, богиньо моя!
   Усмивката на Артемида се завърна.
   — Еди, ще се разходиш ли с мен? Знам, че е тъмно и нощта се е спуснала, но…
   — Желанието ти е заповед за мен — обяви той. — Ела, тук е добре осветено и за мен е огромна чест да те придружа.
   Без дори да погледнат към Памела и Аполон, двамата напуснаха терасата. Главите им бяха плътно допрени и Еди разпитваше Артемида за произхода на танца й. Все още зашеметена от невероятния спектакъл на богинята, Памела гледаше след тях. Не можеше да повярва. Артемида бе танцувала за Еди така, сякаш наистина искаше да танцува за него, сякаш действително искаше да му благодари. Каква промяна за един-единствен ден! Сутринта Артемида беше високомерна, горделива и се държеше направо невъзможно. Вярно, че продължаваше да е ужасно арогантна, напълно разглезена, нелепо угаждаща на капризите си и суетна, но когато погледнеше Еди, в очите й несъмнено се появяваше топлина. Възможно ли бе Артемида да има сърце?
   Два меки, магически акорда се изляха като водопад един след друг и привлякоха вниманието на Памела към нейния безсмъртен. Нейният безсмъртен! Мисълта премина като тръпка през тялото й. Преди тази вечер тя си мислеше, че мъж, който свири на арфа, би изглеждал меко казано женствен, и най-вероятно е обратен. Аполон не беше нито едното, нито другото. Беше великолепно мъжествен. Той не просто свиреше на арфа — галеше я с любовно докосване и нежно извличаше прекрасна музика от нея. Сякаш ласката му я съживяваше. Със златистото си, мускулесто тяло и коса с цвета на слънцето, той приличаше на древен воин, който между две сражения е поседнал, за да отдъхне и да възхвали нечии героични дела. Тя срещна погледа му, когато той започна да пее. Пръстите му изтръгваха чувствено, ритмично жужене от струните.
   На боговете равен съм, защото
   до тебе седнал съм сега небрежно
   и слушам те тъй сладко да говориш
   и да се смееш нежно шеговита.
   Гласът му беше толкова съвършен, че бе почти неописуем. Памела се опита да си представи как ли звучи, когато използва безсмъртните си сили. Нищо чудно, че цели поколения бяха строили храмове и ваяли статуи в негова чест. А сега той стоеше там и свиреше само за нея. В този момент тя го желаеше толкова много, че силата на страстта й почти я задави. Без да съзнава, стана и тръгна към него.
   Но аз, щом отдалече те съгледам,
   в уплаха — бледна — изведнъж изтръпвам.
   Сърцето трепва в гърдите
   гласът ми става сух и сякаш спира.
   Езикът ми засъхва — нежен пламък
   под кожата ми тънко запълзява.
   Очите ми покрива нежен мрак,
   бучение в ушите си усещам.
   Студена пот челото оросява,
   нозете ми се подкосяват, ставам
   по-бледна от изсъхнала трева,
   свят ми се вие, сякаш че умирам.16
   Памела спря пред Аполон. Единствената сила, която му бе подвластна, беше силата на влюбения мъж и въпреки това той я потапяше в транс. Потръпна, когато богът повториприпева и я обгърна с топлината на гласа си.
   На боговете равен съм, защото
   до тебе седнал съм сега небрежно
   и слушам те тъй сладко да говориш
   и да се смееш нежно шеговита.
   След като лекият нощен бриз отвя надалеч последния тон, тя се пресегна неуверено и погали с пръст опакото на ръката му, опряна в струните на арфата.
   — Ти ли си написал това?
   Той се усмихна и взе ръката й в своята.
   — Не, писано е от Сафо, гръцка поетеса и страстна обожателка на жените. Заех думите от нея. Тя имаше язвително чувство за хумор и остър ум. Мисля, че би сметнала нашата ситуация за изключително забавна и не вярвам да възрази срещу малките промени, които направих в стиха й.
   — Много е красиво. Твоят глас е… — Памела не можеше да открие думите, с които да опише чутото. — Гласът ти е като полузабравена мечта — твърде красиво, за да е истинско.
   — Но той е истински. Аз съм истински!
   Аполон я придърпа към себе си. Тя тръгна колебливо, но той обгърна талията й с ръце и я привлече плътно към тялото си.
   — Това, което изпитваш към мен, е истинско. — Аполон нежно притисна устните си в нейните. Жадуваше за вкуса и докосването й, но тя бе толкова скована и неоткликваща,че той се задоволи с почти целомъдрена целувка — първо по устата, а после и по бузата й. Най-сетне тя се отпусна достатъчно, за да сложи глава на рамото му и той вдишачистото ухание на косата й. Когато се наведе, за да я целуне отново, тя вдигна ръка и я притисна в устните му.
   — Ще те помоля да ми дадеш време — рече Памела.
   — Време?
   — Нуждая се от време, за да помисля върху това, което се случва между нас, а не мога да мисля, когато ме докосваш и целуваш. Затова те моля за малко пространство за мислите ми. Ще направиш ли това за мен?
   Той искаше да каже „не“, да хвърли настрани арфата, да я вземе в прегръдките си и да се люби с нея бавно и страстно, докато тя изгуби способността си да мисли въобще.Знаеше, че може да я убеди да му се отдаде. Усещаше го в начина, по който тялото й бе привлечено към него и по влажния поглед, с който очите й се взираха в неговите. Познаваше страстта, която се таеше в нея и знаеше как да я пробуди и използва. И после какво? На следващата сутрин тя щеше просто да се отдръпне. Той искаше Памела да дойде при него доброволно, без да съжалява след това.
   Аполон свали ръката си от талията й. Вместо да се опита да я целуне пак, той отметна назад малкия кичур тъмна коса, който постоянно падаше върху челото й.
   — Ще ти оставя пространство за твоите мисли.
   Усмихна се тъжно, целуна ръката й и напусна бавно терасата.
   Сам.
   Двайсет и пета глава

   В седем и половина сутринта телефонът звънна и след като закачливо звучащата млада дама й пожела добро утро, й съобщи, че закуската ще бъде сервирана на терасата в осем и четвърт. Това беше твърде рано за Памела. Какво по дяволите става с нея? Вътрешният й часовник обикновено я будеше около изгрев-слънце. За нормалния й режим седем и половина беше успиване. Но тази сутрин тя потърка очи и почувства тежест в главата си, искаше да се свие и да поспи още няколко часа.
   Аполон беше виновен! Мисълта, че богът на светлината спи сам малко по-надолу по коридора, я накара да се върти, без да може да си намери място през по-голямата част отнощта.
   Както и проклетият му леещ се глас. Той сякаш не искаше да излезе от главата й.
   И докосването му. Всеки път, щом затвореше очи, тя чувстваше как устните му изгарят нейните. Явно нямаше никакво значение, че му липсват безсмъртните сили. Докосването му още беше като огън, като светлина, като пот и…
   Мътните го взели! Наистина трябва да овладее хормоните си. Тя потърка очи и си напомни, че Еди задължително ще сервира отлично кафе, което сигурно вече приготвено и я очаква.
   Което я подсети, че със сигурност чу в почти два през нощта Еди и Артемида да се кикотят, докато вървяха заедно към една от стаите. Може би дори са правили секс. Дали Артемида би го сторила? Не се ли предполага, че тя е една от девствените богини? Памела си спомни за еротичния й урок в „Зуманити“ и за сексапилния начин, по който вървеше и говореше. Приличаше на девица толкова, колкото и Мадона (певицата, не другата) — пълната противоположност на сдържана, недокосната и недостъпна богиня.
   Памела изстена отново, щом стана от леглото. Изми лицето и зъбите си и си напомни, че вече е вторник. Ако не брои днешния ден, остават само три дни до отварянето на портала, когато Артемида и Аполон ще се върнат в своя свят и ще я оставят да заживее отново нормално. Коремът й се сви. Не, тя не е толкова наивна да се надява, че Аполон ще остане достатъчно дълго, за да има истинска връзка с нея. Той щеше да си тръгне, разбира се. А тя щеше да се върне към своя нормален, отегчителен, лишен от срещи живот…
   Не! Вече изясни ситуацията за себе си. Няма намерение да се връща обратно в своята черупка — без секс, без мъже и без романтика. Трябва да възприема случилото се с Аполон като първи опит в света на срещите с мъже. Всъщност това беше едно успешно проучване. Щеше да промени начина си на живот, след като се върне у дома. Вече няма да има само работа и никакви забавления. Тя ще излиза с мъже!
   — Мътните го взели — каза Памела на изтощеното си изражение в огледалото на банята. — Разсъждавам като изперкал член на армия по срещите. Ви ще се срамува от мен… — тя спря и се плесна по челото. — Ви! Дори не съм се чувала с нея.
   Памела се зарови в чантата си, докато не откри мобилния си телефон. Избра номера на Ви.
   — Да не започваш да се изморяваш от мен? Вече не ми се обаждаш. Кажи, че не е така — каза Ви вместо „здравей“.
   — Не е така — отвърна Памела. — Господи, Ви, ужасно съжалявам, че не ти се обадих! Нещата тук далеч надхвърлят гигантограмадна откаченост.
   — Писателят е неизлечимо луд?
   — Не! Всъщност Еди е доста свестен тип, а проектът дори се превръща в нещо полустилно. Нещо, което би се харесало на Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън.
   — Я стига! Не ми казвай, че си го убедила да направите палата на чудната Клеопатра!
   — Ами, горе-долу…
   — Какво значи това?
   — Ами, наистина правя нещо като декора на „Клеопатра“, но заслугата за убеждаването не е моя.
   — Да не би Фауст да има асистентка лесбийка с мания по Елизабет Тейлър? Господи, светът е малко и пълно с чудеса място! — щастливо въздъхна Ви. — Уреждаш ли ме?
   — Асистентът му е мъж и не е обратен. Моите асистенти бяха тези, които го убедиха да смени позицията си.
   — Чакай, чакай,чакай!Ти имаш само една асистентка. Това съм аз. И аз определено не съм там, защото съм тук и се разправям с лудата стара коткарка Греъм, която — между другото — най-после я разубедих за тъмновиолетовото кадифено канапе. Днес ще разглеждаме кретон. Казах й, че котешките косми ще се виждат по-малко. Без отношение към историята на коткарката, остава много важният факт, че твоят единствен асистент еmoiи аз съм тук. Обясни ми какво става, Пам!
   Какво можеше да й каже Памела? Ако признае, че вярва в безсмъртието на Аполон и сестра му и че те са впримчени в капан във Вегас, Ви ще хване следващия самолет с пълнас валиум чанта и с резервация за приятна кратка „ваканция“ в най-близкото психиатрично заведение. Излишно бе да споменава, че ще разтревожи приятелката си, без да е необходимо. Определено не може да й каже истината. Пое си дълбоко въздух. Няма да мисли за това като за лъжа. Ще го възприема като измислица. Еди така си изкарва хляба и никой не го нарича луд. Е, добре де, поне не в лицето.
   — Наех Феб и сестра му за мои помощници до петък. Феб е експерт по древноримска архитектура, а сестра му е… ами, толкова убийствено секси, че Еди промени мнението си и вече не настоява централната статуя на фонтана да е ужасният Бакхус. Вместо това ще използва нея за модел на богиня.
   Памела пое дълбоко въздух и зачака бурята.
   — Наела си гаджето си?
   — Той не ми е гадже.
   — И сестра му? — продължи Ви, сякаш Памела не каза и дума.
   — Мда, ами, сестра му някак си беше част от пакета. Феб наистина е експерт по Древен Рим. Помогна ми да убедим Еди да построим автентична римска баня вместо безвкусно копие на басейна в Цезар Палас. Знаеше ли, че древните римляни са използвали обществените си бани като клубове за спортни и социални занимания?
   — Добре, концентрирай се! Не съм свършила с въпросите за гаджето ти.
   — Той не ми е гадже!
   — Както и да е. Мислех, че каза, че е лекар и музикант — рече Ви.
   — И не трябваше ли да си тръгне от Вегас рано сутринта в понеделник?
   — Той е лекар и музикант. Също така е експерт по Древен Рим. И да, трябваше да тръгне, но той — ами — изпусна си полета и затова реши да остане.
   Памела се постара гласът й да звучи безгрижно, а не като на лъжкиня.
   — Изглежда ми твърде необичайно удобно. И мислех, че е млад рицар джедай. В крайна сметка на колко години е, по дяволите?
   — По-възрастен е, отколкото мислех в началото — отвърна Памела с облекчение, че може да отговори честно поне на един въпрос на приятелката си.
   — Още ли правиш секс с него?
   — Не! Поне не миналата нощ.
   — Негова или твоя идея беше да не правите?
   — Моя — нещастно изрече Памела.
   — О, не, неее! Ти си лапнала по него! Моля те, кажи, че не си го наела само за да го държиш край себе си и да се измъчваш с растящата си мания. Това става за извратен сценарий на сапунен сериал, Пами.
   — Не е така! Наех го заедно с неговата сестра кучка, защото можех да се възползвам от помощта им.
   — Значи красавицата е звяр?
   Памела се усмихна. Знаеше, че пикантната уловка за кучката ще сработи.
   — Тя е ужасна! Великолепна, надменна… с абсолютен божествен комплекс. Страшно ще я харесаш.
   — Как само ме дразниш — въздъхна Ви.
   — Освен това съм гений в дизайна. Наемането на Феб и Диана ми позволява да направя нещо изискано вместо онази невъзможна безвкусица. Еди е напълно луд по Диана — една нейна усмивка или намръщване и той веднага променя мнението си.
   — А ти, разбира се, си казала накратко какво искаш Еди да хареса? — рече Ви.
   — Разбира се — излъга Памела. Отново! Не можеш да кажеш на Артемида да направи каквото и да било. Просто беше добре, че богинята има отличен, макар и твърде екстравагантен вкус.
   — И какво прави твоят красив триножник, освен да стои наоколо и да изглежда мъжествено?
   — Той не е мой! И работи с архитектите върху проекта на банята. Наистина е доста интересно човек да научи за… — едно почукване отвън я прекъсна. — Задръж, някой чука на вратата.
   — Памела? — дълбокият глас на Аполон премина през вратата. — Имам нужда от помощта ти.
   — Ви, трябва да затварям!
   — Добре, обади ми се по-късно. И помни — не анализирай всичко прекалено много, но бъди внимателна.
   Памела измърмори едно „чао“ и затвори телефона, преди да открехне вратата. Тя хвърли един бърз поглед към Аполон и отвори вратата по-широко, както и очите си. Той беше гол до кръста. Косата му бе разбъркана къдрава маса, а брадата и бузите му — целите в кръв.
   — Боже мой! Какво си правил?
   — Бръснах се — отвърна той. — И сега кървя!
   — Влизай! — тя го дръпна в стаята и затвори вратата.
   Под кръвта лицето му беше доста бледо. Тя поклати глава и му посочи един стол.
   — Седни, преди да си паднал. Не изглеждаш добре.
   Аполон се отпусна на стола. Докосна една от кървавите капки, погледна почервенелия си пръст и преглътна със спазъм.
   — Това е моята кръв! — продума той.
   Памела се намръщи.
   — Разбира се, че е твоята. Явно си се нарязал здравата, докато си се бръснал. — Тя тръгна към банята за влажна кърпа и го попита през рамо. — Никога ли преди не си се бръснал?
   Той вдървено поклати глава.
   — Не.
   Памела се върна обратно с мокра кърпа и си спомни, че онази сутрин, когато се събудиха заедно, тя забеляза колко гладко и без набола брада беше лицето му.
   — Наистина линикогапреди не си се бръснал?
   Той вдигна очи към нея.
   — Не ми се е налагало. Никога не ми е растяла брада.
   Памела се наведе и разгледа лицето му, като го докосна нежно по бузата.
   — Всъщност не е толкова зле. Само си се порязал няколко пъти. Просто лицето кърви лесно.
   — Не знаех — рече той и пребледня още повече.
   Тя се изправи.
   — И кървенето ли е нещо, което не ти се е случвало преди?
   — Не — отвърна той, а после се намръщи. — Искам да кажа — да. Кървенето е нещо, което никога преди не ми се е случвало.
   Памела отвори устата си и я затвори. Той беше бог. Боговете не умираха, така че беше съвсем логично и да не кървят. Не знаеше какво по дяволите да каже. Преди да успее да формулира интелигентен отговор, на вратата се чуха две почуквания, следвани от тихо произнасяне на името й.
   — Почакай — каза тя на Аполон. — Кой е? — попита Памела, без да отваря вратата.
   — Аз! — думата беше като хленч.
   — Артемида? — Памела отвори.
   Облечена в късата си туника, богинята се промъкна в стаята с вид на оживяла древногръцка трагедия — едната й ръка драматично бе протегната напред, а другата обгръщаше врата й.
   — Памела! Нещо съвсем не е наред със… — тя зърна брат си, седнал на стола с изцапано с кръв лице, при което ръката й се премести от врата към устата й.
   Памела бързо затвори вратата с трясък и сграбчи лакътя на богинята.
   — Не крещи! — каза тя бавно и отчетливо.
   — О! — гласът на Артемида трепереше.
   Памела я заведе до леглото, където богинята се сгромоляса, все още вперила огромни изцъклени очи в брат си.
   — Умира ли? — задъхано попита тя.
   — О, милостиви боже! Разбира се, че не! Порязал се, докато се опитвал да се обръсне. Памела потърка дясното си слепоочие, усещаше онова особено пронизване, което винаги й подсказваше, че скоро ще започне убийствено пулсиращо главоболие.
   — Аполоне? — обърна се към него Артемида с треперещ глас.
   — Не съм добър със… — той направи движение, сякаш се бръсне.
   — Бръснача — рече Памела. — Не, не си добър с бръснача. — Тя отиде при него и отново се наведе. — Сега ще усетиш леко пощипване.
   Тя докосна внимателно порязаните места с мократа кърпа. Аполон притаи дъх. Сестра му гледаше ужасено.
   — Той кърви! — възкликна Артемида.
   — Да, случва се, когато се порежеш с бръснач. Тогава обикновено кървиш. — Памела обърна очи към богинята, преди отново да се заеме с Аполон. — Добре! Сега вземи една салфетка и притисни малки парченца от нея към порязаните места. Съвсем скоро кръвта ще се съсири, порязаното ще спре да кърви и ти ще си като нов.
   — Салфетка? — изрече Аполон.
   — Съсирят? — изпищя Артемида.
   — Няма значение. Аз ще го направя.
   Памела въздъхна, влезе в банята, взе няколко хартиени кърпички и се върна при Аполон. Близнаците я гледаха с изумление как накъсва миниатюрни парченца от кърпичката и ги притиска към порязаните места.
   — Ето — рече тя и се изправи, за да прецени работата си. — Това би трябвало да спре кървенето. Докато облечеш ризата и срешеш косата си, ще можеш да ги свалиш, без порязванията да прокървят отново.
   — Да прокървят отново? — попита той.
   — Аполоне, нали си бог на лечението или каквото там беше? Как може това да е толкова шокиращо за теб? — Памела беше ядосана. Не знаеше дали иска да го прегърне или даго разтърси.
   Изведнъж богът стана.
   — Напълно права си. Аз… чувствам се доста глупаво. Отивам да се облека и ще се върна.
   Той се изнесе бързо от стаята, без дори да се обърне.
   — Не беше много мило от твоя страна — рече Артемида.
   Памела сложи ръце на хълбоците и се обърна към богинята.
   — О, я виж кой изведнъж се е загрижил, че нещо не е много мило. Да ти напомня ли, че самата ти ясно показа, че за теб съм само малкия смъртен експеримент, който се е объркал? Спомням си също така да казваш колко ужасно си уморена от това, че си прикована към мен, и с това се оправда, че си ми направила магия за секс, така че да харесам брат ти.
   Артемида се сви.
   — Причиняваш ми болки в главата.
   — Добре!
   — И пак ще кажа — това не е много мило. Особено след като умирам.
   — И какво те кара да мислиш, че умираш?
   — Само ме погледни! С мен става нещо ужасно нередно. Очите ми са червени и под тях има отвратителни подпухнали синини. Стомахът ми се бунтува. И мисля, че главата ми всеки момент може да се пръсне — каза тя и падна драматично върху възглавниците на Памела.
   — Моля те! Всичко ти е наред. Просто имаш махмурлук — рече Памела, като се опитваше да не се разсмее.
   — Ще ме убие ли? — попита Артемида и рязко седна, след което направи гримаса и се хвана за главата.
   — Не, но днес бих спряла с мимозите и шампанското.
   Богинята пребледня.
   — Дори не ми споменавай тези питиета.
   Памела не можа да се сдържи да не й се усмихне.
   — Обзалагам се, че си жадна.
   — Напълно пресушена. Откъде знаеше? И ти ли си имала тази болест?
   Памела отиде до минибара и извади бутилка вода. Разпечата я и я подаде на Артемида.
   — Повече пъти, отколкото ми се иска да призная. Вчера пи твърде много алкохол. Твоето тяло — твоето временно смъртно тяло — ти казва, че това не е добре за него. — Памела гледаше как Артемида жадно пресушава бутилката с вода. — Почакай! Не я изпивай цялата. Сега ще ти дам един тиленол — каза тя и се зарови в чантата си, докато извади малката кутия с хапчета за спешни случаи. През ръцете й минаха бенадрил и ксанакс, преди да намери два тиленола.
   — Ето, вземи това и закуси нещо леко — може би препечена филийка или кифла. — Като видя празния поглед на Артемида, добави — О, добре. Ще ти покажа какво да ядеш. Но се погрижи да пиеш кафе и още вода. Скоро ще се почувстваш по-добре.
   — Ще изглеждам ли по-добре? Не мога да повярвам колко окаян беше образът, който ме поздрави от огледалото.
   Памела разгледа лицето на богинята, както бе направила и с брат й преди малко. Разбира се, Артемида продължаваше да е изумително красива, но тази сутрин определено изглеждаше измъчена.
   — Ела в банята и ще видя какво мога да направя за тези тъмни кръгове. — Памела замълча и отправи към Артемида преценяващ поглед. — Всъщност, почакай малко. Ще сключа сделка с теб — ще направя нещо за лицето ти, ако обещаеш и днес да си мила с Еди.
   При споменаването на името на писателя лицето на Артемида се промени. Сякаш омекна, а бузите й се обагриха в нежно розово.
   — О, боже мой! Ти наистина го харесваш! — възкликна Памела.
   — Той… той ми напомня на някого — прошепна Артемида.
   — Харесваш го, защото ти напомня на някого? На кого?
   Очите на богинята проблеснаха и тя възвърна обичайното си високомерно „аз“.
   — На кого ми напомня Еди си е моя работа, не твоя, а и не го харесвам само заради това. Той ме разпозна. Той е смъртен от един съвременен свят, който вече не почита боговете и богините и въпреки това ме познава и боготвори. Това ми доставя удоволствие.
   — Хм — изсумтя Памела.
   Тя направи знак на Артемида да седне и извади коректора от чантата с гримове. Известно време работи мълчаливо — покри тъмните кръгове под очите й и нанесе лека бронзова пудра на лицето й, за да възвърне частично естествения му цвят. След това — точно защото Артемида беше толкова дяволски прелестна — подчерта очите й с малко блестящи сенки. Беше като да изпипва картина, вече завършена от велик художник.
   — Иполит — промърмори Артемида.
   — Какво е това? — попита Памела.
   — Иполит не беше какво, а кой. Еди ми напомня на него.
   — И той ли беше писател? — попита Памела и добави почти неуловима руменина към високите скули на богинята.
   — Не. Той беше воин. Син на Тезей. Беше висок, силен и почти толкова красив, колкото бог. Тялото на Еди не ми напомня на моя Иполит. Предаността му е нещото, в което откривам прилика.
   — Говориш за Иполит в минало време. Мъртъв ли е?
   — Да — кратко каза Артемида. — Убит по грешка заради предаността му към мен. Аз бях единствената жена, която някога е обичал.
   — Съжалявам — каза Памела.
   Артемида срещна погледа на смъртната жена и с изненада видя в очите й разбиране.
   — И ти си загубила любов, нали?
   — Той не умря физически. Просто разбрах, че мъжът, в който съм вярвала, всъщност не е съществувал.
   Артемида кимна замислено.
   — По някакъв начин би ми било дори по-трудно да понеса това. Поне Иполит вече не стъпва по древната земя. Щеше да е болезнен товар да го виждам и да знам, че е само черупката на това, което съм вярвала, че е.
   — Наистина разбираш — каза Памела.
   — Да — Артемида се усмихна тъжно. После се обърна и погледна в огледалото. Усмивката й се разшири и стана истински щастлива. — Ти си направила чудо!
   Памела се засмя.
   — Абсолютно! Нарича се „Боргезе“, „Мак“ и малко „Шанел“, добавен за добър баланс. Чудотворците на модерната жена.
   — Благодаря ти, Памела! — искрено каза Артемида.
   — Няма защо, Артемида — Памела погледна собственото си все още чорлаво отражение. — Сега трябва да извърша подобно чудо и върху себе си. И то бързо.
   Артемида стана.
   — Ще кажа на Еди, че съм те задържала. Няма да е разстроен от това, че ще прекара малко време насаме с мен, преди да дойдеш при нас.
   — Артемида — извика Памела. С ръка върху облата дръжка на вратата, богинята се обърна и я погледна. — Може ли да ти задам един въпрос? Доста е личен.
   Артемида повдигна едното си гладко рамо.
   — Заслужаваш дар за чудото, което стори. Нямам сили, с които да ти се отблагодаря, така че с радост ще отговоря на въпроса ти.
   — Признавам, че не знам много за древногръцката митология, но от това, което си спомням да съм чела някога за теб, за Артемида, ставаше ясно, че ти си девствена богиня, недокосната от нито един мъж или бог. Просто се чудих дали е вярно…
   За момент Артемида изглеждаше шокирана, после объркана и накрая започна да се смее.
   — Е, не исках да бъде смешно — измърмори Памела, леко смутена от тази реакция.
   — Смея се на историите на мъжете, не на теб. Заклеймиха ме като девствена богиня, защото отказвах да се обвържа с един партньор. Получавам любов, щом поискам. Аз решавам с кой, къде и кога. Истинското ми удоволствие идва от моята свобода. Най-скъпият ми любовник е гората, а най-старите ми спътници — моите нимфи помощнички. Но те уверявам, че не съм девствена.
   Тя излезе от стаята. Звучният й смях се понесе след нея.
   Двайсет и шеста глава

   Памела с учудване отбеляза, че Аполон я отбягва. Изненада се също така, че това много я безпокои. От време на време го хващаше да гледа към нея, но в мига, в който се опиташе да срещне погледа му, той се извръщаше и започваше съсредоточено да говори с някой от работниците наоколо. Аполон продължи да я избягва и по време на обедната почивка. Памела седна при Еди и Артемида, които не спираха да флиртуват. Почти без да усети погълна един от превъзходните сандвичи, които гениалният готвач на Еди беше приготвил за всички. Аполон спря само колкото да вземе един сандвич и й отправи бърза, разсеяна усмивка. После се върна при архитекта, който наблюдаваше как работниците ограждат с колчета мястото на бъдещата баня.
   Памела също бе много заета. Днес трябваше да избере подовите настилки и това се оказа голямо предизвикателство. В началото Еди настояваше да се спрат на ужасно копие на кичозния под от изкуствени камъни като във Форума. За щастие, от височината на подиума, където царствено стоеше с лък в ръка вместо с вазата от вчера, Артемида поклати глава с едно бързо: „О, не, Еди! Ужасно е!“ Това беше достатъчно. Ламинираният изкуствен камък беше отхвърлен моментално. После Памела каза на тримата представители на производители на естествени камъни да донесат мостри от най-добрите си мрамори. И кошмарът започна. Еди се омая от различните цветове и варианти на камъка.Не спираше да се прехвърля от една мостра на друга с все по-блеснали очи. Накрая започна да настоява да изберат различни цветови мрамор за отделните стаи.
   От всичко това Памела получи силно главоболие.
   Тя се опита да обясни на Еди, че при този план на вилата би било страшна дизайнерска грешка мраморът „Сантяго“, изпъстрен с червени, златни, охрени и зелени жилки, да премине рязко в мрамор „Верде Файър“ с шарки в резеда, жълто и черно, а после и в мрамор „Голдън Александра“, който беше изцяло златен.
   Артемида отново спаси положението.
   — Харесвам този — каза тя и посочи с тънкия си пръст към едно квадратче, което лежеше доста встрани от останалите.
   — Харесва ли ти, богиньо моя? — рече Еди и моментално насочи вниманието си към мострата, която показа Артемида.
   Памела направо изтича до камъка. Той беше в приглушен мек цвят, с леки вариации на цвета на лютичето, преминаващи от бледо жълто в изгряващо златно. Памела се усмихна.
   — Наистина е прекрасен, но не е мрамор. Това е полиран варовик.
   Тя занесе камъка на Артемида, която прокара гальовно ръка по гладката му повърхност.
   — Той е мек и съвършен. — Артемида погледна писателя и измърка. — Еди, много бих искала да усетя мекотата му с голата си кожа.
   Очите на Еди потъмняха.
   — Тогава ми позволи да изпълня желанието ти, богиньо моя. Избирам този варовик да покрие пода на скромния ми дом.
   „Скромен дом? О, Господи!“ Памела искаше да завърти очи. Вместо това смигна бързо за благодарност към Артемида и започна да преглежда детайлите по поръчката с доволния търговец на каменни настилки. По средата на преговорите я осени страхотна идея. Тя помоли търговеца да почака малко и с широка усмивка се върна обратно при Еди, който седеше на пейката близо до подиума на Артемида.
   — Имам идея, която може да ти се стори интересна — обърна се тя към него.
   — Моля те, кажи я, Памела! — отвърна Еди.
   — Ами, мислех си дали да не сложим варовик във всички помещения на вилата, освен в баните. Там можеш да се развихриш и да избереш различен мрамор за всяка баня. После ще създадем цветовата схема и индивидуалността на всяка баня така, че да е в синхрон с нейния собствен, отличителен мрамор. Влизането във всяко едно от тези помещения ще е като приключение. А там, където баните са свързани с апартаменти, като основният апартамент и петте за гости, ще изберем по един цвят от мрамора и ще го използваме като акцент в стаите.
   — Каква прекрасна идея, Памела! — каза Артемида с нещо, което приличаше на искрен ентусиазъм. — И как ще се забавляваме, докато избираме мрамора за всяка от баните!
   Гръмкият смях на Еди накара няколко глави да се обърнат.
   — Браво, Памела!
   Памела се усмихна към големия мъж:
   — Домът ти ще стане наистина уникален, Еди.
   За пръв път тя го казваше като комплимент. После помоли представителите да покажат мостри на най-необикновените си мрамори.
   Памела тъкмо отпиваше от бутилка ледена газирана вода и разучаваше една мостра на мрамор, напомнящ й на калейдоскоп, когато почувства погледа на Аполон върху себе си. Отново! Тя вдигна очи. Сигурно Аполон си почиваше, защото стоеше на другия край на двора и гледаше през рамото на художника скицата, която той правеше на сестра му. Главата му беше наведена над рисунката, но очите му бяха отправени към Памела. Стомахът й се сви. „Моля те, не му позволявай да отклони поглед“ — настояваха блуждаещите й мисли. Усмихна му се несигурно. Той отвърна на усмивката й и после изражението му рязко се смени, сякаш се опомни и отново наведе очи към скицата. Памела въздъхна.
   — Защо го наказваш?
   Гласът на Еди, нехарактерно тих, дойде иззад гърба й. Тя подскочи стреснато и се зачуди как по дяволите се бе озовал толкова близо до нея, без да го чуе. Вдигна очи към големия мъж, готова да отрича, че не знае за какво говори, но искрената загриженост на лицето му спря думите й.
   — Не искам да го наказвам. Просто не знам какво да правя — каза тя.
   — Нали знаеш, че те обича?
   Памела примигна изненадано и Еди избоботи с ниска, приглушена версия на своя смях.
   — Никога не трябва да забравяш, че съм писател. Аз съм просто един разказвач на истории, който наблюдава света и после му придава нова форма според собствените си представи, за да развлича и забавлява. Освен това Феб не се опитва да крие чувствата си към теб. Ти си тази, която прикрива какво изпитва сърцето ти. Не е ли така?
   — Да — меко отвърна тя.
   — Знам, че е нахално от моя страна да питам, но защо го правиш? Той изглежда мъж с превъзходен характер.
   Тя се поколеба, несигурна дали може да му каже някаква част от истината.
   — Можеш спокойно да говориш с мен, Памела. Това, което кажеш, няма да повлияе на нашите бизнес отношения. Бих искал да ме възприемаш като твой приятел. Винаги ми се еструвало крайно нелепо, когато хората твърдят, че не смесват работата с удоволствието. Колко безцветен трябва да е животът им, докато се тътрят сами под тежестта натакива ограничителни правила. Та кажи ми, какво те спира да приемеш Феб?
   Тя се вгледа в очите на Еди. В тях нямаше лукавство. Бяха изпълнени с топла загриженост.
   — Ако ти кажа истината, трябва ли да се страхувам, че ще се появи в някоя твоя книга? — шегуваше се само наполовина.
   Този път смехът му прогърмя през двора.
   — Тази опасност винаги съществува, когато се сприятеляваш с писател — той се наведе към нея и сниши гласа си до шепот, — но давам дума, че ще сменя името ти.
   Памела взе решение, изцяло водена от интуицията си и изстреля:
   — Страхувам се да не бъда наранена. Ти не се ли страхуваш?
   Погледът на Еди се прехвърли от нея към Артемида. За момент през очите му премина сянка на тъга, после той пое дълбоко въздух и сянката изчезна, а на нейно място се появи многозначителна усмивка. Без да снема очи от богинята, Еди отвърна:
   — Спомняш ли си, че когато се срещнахме за пръв път, исках статуята на фонтана ми да е на бог Бакхус?
   — Да — кимна Памела.
   Искрено се надяваше да не е казала нещо, което би го накарало отново да се върне към тази ужасна идея.
   — Бакхус отдавна е мой любимец. Той не е типичен Олимпиец. В митологията се разказва, че той е последният бог, който се качил на Олимп. Омир дори изобщо не го признавал за бог. Природата му била чужда на останалите богове. Те обичали реда и красотата и невинаги оценявали уникалния характер на Бакхус и на неговите поклонници. Разбирам ги, но разбирам и Бакхус. Знам какво е да говорят пред теб по един начин, а да мислят съвсем друго. — Той поклати глава и погледна топло към Памела. — Но аз се отклоних. Не исках да ти разкажа историята на Бакхус, а на неговата майка.
   Големият мъж направи знак на един от работниците да им донесе столове. Памела седна до него, изчака писателя да се разположи с целия си обем и да поиска чаша студенамедовина. На въпроса дали ще му прави компания, тя вдигна рамене и кимна. Защо не? Когато човек работи с Еди, определено излиза извън общоприетите рамки. Медовината им пристигна и Еди отпи дълга глътка, след което заразказва:
   — Семела била прекрасна ливанска принцеса. Макар да била родена от смъртни родители, тя притежавала лицето и тялото на богиня. За нещастие привлякла вниманието наЗевс, върховния владетел на Олимп. Зевс флиртувал с много смъртни девойки, както правели повечето богове и богини.
   Тук Памела изпухтя раздразнено и кръстоса краката си на другата страна. Еди се усмихна.
   — Не забравяй, скъпа моя, че онзи свят е бил различен. Представи си само за миг, че си прекрасно младо момиче, което живее в Древна Гърция. Родена си в семейство на търговци, неудовлетворена си от ролята и мястото, които съдбата ти е отредила. Ще захвърлиш ли своите тайни стремежи, след като трябва да се омъжиш кротко по волята на семейството си? Ами ако те съзре някой красив мъж — да речем най-големият син на богат земевладелец? Той е недостижим за теб, но ти откриваш любовта в обятията му. И един ден разбираш, че си бременна. Единият вариант е да те изпъдят засрамена от твоя дом и да развалят годежа. Другият е да разкажеш как един ден, докато си събирала цветя на поляната извън стените на града, един бог се явил пред теб, съблазнил те и е станал баща на детето ти. При това положение детето ще се роди сред много суетня и животът му ще е пълен с мистерии и магии?
   — Схващам идеята ти — промърмори Памела.
   — Мога ли да продължа с разказа си?
   — Извинявай — рече тя, облегна се назад и отпи от медовината си.
   — Както казах, Семела се превърнала в една от многобройните смъртни любовници на Зевс. Но тя била различна и то в много отношения — не само с изключителната си красота. Разказва се, че Зевс бил напълно запленен от младата си изгора. Обичал я толкова силно, че когато му казала, че носи неговото дете, той се заклел във водите на реката Стикс да й даде всичко, което поиска от него.
   Еди замълча и отпи от медовината си.
   — И? Какво станало после?
   — Искреното желание на Семела било да види Зевс в цялото му великолепие на господар на Олимп и повелител на мълниите. Зевс замолил своята любима да се откаже от молбата си. Той знаел, че никой смъртен не може да го види в цялото му великолепие и да остане жив, но тя не искала да се откаже от желанието на сърцето си. Повелителят набоговете се бил заклел във водите на река Стикс и дори той не можел да наруши дадения обет. И ето че със страни, облени в сълзи, защото знаел какво ще се случи, той отишъл при своята любима и за последен път й се разкрил — така, както тя го помолила. Пред страшния, великолепен блясък на изгарящата му светлина Семела не издържала и умряла.
   — Това не може да е вярно. Ако е умряла, как се е родил Бакхус?
   — Заради любовта на Семела към него, Зевс изтръгнал сина си от утробата й и носил детето в собственото си бедро, докато не дошло време богът на виното да се роди.
   До преди ден Памела би приела разказа на Еди като интересна и забавна история. Сега знаеше твърде добре, че вероятността митът да надхвърля обикновената измислица,е твърде голяма. Заболя я от горчиво-сладката трагедия на Семела — загинала, защото отказала да отхвърли желанието на сърцето си…
   — Нямах представа… — изрече замислено Памела.
   — Мислиш ли, че Семела е съжалявала за желанието си? — попита Еди.
   — Ами, то я е убило…
   — Но мислиш ли, че е съжалявала? Смяташ ли, че би разменила онзи момент на прекрасно, страховито сбъдване — толкова голямо, че смъртното й тяло не могло да го поеме — за един сигурен живот, лишен от този ослепителен миг на величие?
   — Не съм сигурна, че мога да отговоря. Какво мислиш ти, Еди?
   — Трябва да решиш за себе си. — Погледът му се извърна от нея и намери Артемида. В усмивката му вече нямаше отсянка на тъга. — Аз съм взел своето решение.
   — Не си ли изплашен? — Памела откри, че едва успява да произнесе думите.
   — Разбира се, че съм изплашен. В любовта няма гаранции, Памела. Само безкрайни възможности — за болка и за щастие. Но мога да кажа без задръжки, че по-скоро съм готовда я докосна за един миг и после да изгоря, отколкото да изживея живота си в тъмнина, без сиянието на любовта.
   При тези думи на Еди нещо се преобърна вътре в Памела. Нещо, което бе спало твърде дълго, най-после се разбуди се напълно. Тя знаеше какво е да живее в тъмнина, както икакво е да докосне светлината.
   — И аз не искам живот, лишен от сиянието на любовта — промълви Памела през буцата, която заседна в гърлото й.
   Еди я погледна и грейна.
   — Браво, Памела! Браво! — Внезапно той стана и дълбокият му глас взриви вилата. — Феб! Ела при мен!
   Памела се опита да каже нещо — нещо като „Чакай, Еди! Нямах предвид, че съм готова да докосна проклетата светлина точно сега!“, но писателят напълно игнорира неистовия й шепот. Щом Аполон дойде при тях, тя осъзна вцепенено, че лицето й пламти. Беше се изчервила като ученичка. Страхотно!
   — Ето те, момчето ми! Имам една молба.
   — Какво мога да направя за теб, Еди?
   — Мисля, че Памела работи твърде усилено тези дни. При мен важи строго правило: винаги смесвай работата с удоволствието. Това правило е ново за нашата Памела — каза Еди, сякаш Памела не стоеше на по-малко от една стъпка от тях с яркочервено лице.
   — И аз съм забелязал това в нашата Памела — отвърна Аполон, като се стараеше да запази изражението си на безразличие.
   — Добре! Тогава разбираш какво трябва да направиш.
   При вида на изненаданото неразбиращо лице на златокъдрия близнак Еди се изправи и го потупа по рамото:
   — Изведи я оттук, човече! Разходете се из курорта, посетете изворите и се освежете. Ще кажа на Джеймс да ви опакова прекрасна вечеря не се връщайте, преди да се стъмни.
   Аполон изглеждаше също толкова смаян, колкото и Памела.
   — Джеймс! — изрева Еди и асистентът му, както обикновено, се появи на мига. — Кажи на Робърт да закара Памела и Феб до курорта. Пригответе им храна за пикник. Двамата имат нужда от малко време да си починат и да… — той се поколеба и намигна на Феб — да се освежат.
   — Разбира се, Еди — каза Джеймс и се изнесе бързо.
   — Хайде, тръгвайте — обърна се Еди към тях. — И не се тревожи, Памела, Диана и аз ще привършим с избирането на мрамор за баните.
   — Сигурен ли си, че нямаш нужда от мен? Искаше ми се още веднъж да обсъдя нещата с търговеца на варовика?
   — Не, не, не! — отхвърли притесненията й Еди. — Човекът има подробни планове. Сега да ви няма!
   Памела нямаше друг избор, стана и тръгна с Аполон през двора. Вратите бяха отворени и слънцето проблесна върху сребристия капак на лимузината, когато тя спря пред вилата. Аполон застина.
   — Помни, Феб, че трябва да убиеш дракона, преди да спечелиш красивата девойка! — извика Еди зад гърба им.
   Богът на светлината вдигна ръка и ведро махна в отговор на Еди, но Памела чу нещастната му въздишка и забеляза как лицето му пребледня при вида на лимузината. Аполон сви рамене и продължи напред.
   — Има ли дракони в древния свят? — шепнешком попита Памела.
   — Да, но няма коли. Уверявам те, че по-скоро бих се изправил срещу драконите.
   — Ще седна на предната седалка до теб.
   — Не мога ли да я убия?
   — Струва ми се, че не е добра идея — Памела направи безуспешен опит да не се разсмее.
   Двайсет и седма глава

   Памела обичаше да се скита из околностите на Пайкс Пийк, а и това беше основната й форма на гимнастика. Защо да тренира в задушното ограничено пространство на фитнес зала, когато я заобикаля великолепието на Скалистите планини в Колорадо? Тя не беше от онези корави къмпингуващи туристи с раници на гърба, които избягват удобствата на модерния живот. Изкачването по отвесна скала, спането на земята и пикаенето в гората никак не я привличаха. Но да поеме по пътека, виеща се из гънките на планината, особено рано сутрин, когато всичко е чисто, спокойно и уединено — това беше нещо, заради което разместваше графика си поне четири пъти седмично, откакто напуснаДуейн. За нея разходките бяха равни на свобода. Нямаше значение колко отпусната или стресирана се чувстваше в началото на излета си. Час по-късно, когато се връщаше,бе отпочинала и подмладена. Ви наричаше тези разходки „време за настройка в нагласата“.
   Ето защо чисто новите къси панталони, тениската и туристическите обувки, сложени на леглото й, извикаха уверена усмивка на устните й. Тя се преоблече бързо и излезеот стаята точно навреме, за да види как Аполон върви по коридора към нея в мъжки вариант на същото облекло.
   — Не знам как Еди прави цялата тази магия без никакви безсмъртни сили — каза Аполон с крива усмивка.
   — Силата, която има Еди, се нарича пари. Много пари. Съчетани с въображението му, те се равняват на магия в съвременния свят. Джеймс ми се обади и каза да отидем при него в кабинета.
   — След теб — с галантен жест Аполон я подкани да мине първа по коридора.
   Памела забеляза, че той много внимава да не я докосне — точно както и по време на краткото им пътуване с колата. Напомни си, че Аполон просто й дава онова, за което гопомоли: пространство и време. Това обаче не й помогна да прогони отвратителното, стегнато като възел, чувство, което изпълваше сърцето й.
   Джеймс ги очакваше с усмивка, кошница за пикник и карта.
   — Отбелязал съм една приятна пътека. Мисля, че ще ви хареса. Тръгва на север от къщата и се вие през каньона Фърст Крийк до прекрасен изворен басейн — той посочи в края на пътеката, оцветена в жълто. — Идеалното място за спокойна вечеря. В кошницата ще намерите много вода и слънцезащитен крем. И макар че навярно няма да ви трябва, сложих един мобилен телефон, програмиран да звъни на бюро информация на курорта. Просто наберете звезда шейсет и две, ако се изгубите или имате нужда от помощ, което е малко вероятно.
   — Много си старателен, Джеймс — каза Памела.
   — Благодаря ви, мадам. Само имайте предвид, че в пустинята нощта се спуска бързо. Мисля, че днес слънцето залязва в осем и пет вечерта.
   Той подаде кошницата на Аполон, поклони се стегнато и ги остави сами.
   Двамата млъкнаха неловко. Аполон проговори пръв.
   — Предполагам, че трябва да тръгваме.
   Памела прочисти гърлото си. Беше нелепо да се чувства нервна насаме с него. Двамата бяха правили секс и то повече от веднъж. Няма причина да й е зле на стомаха и дланите й да са толкова потни. Нито една причина! Трябва да се вземе в ръце!
   — Добре — тя посочи към кошницата. — Да започнем със слънцезащитния крем.
   Аполон повдигна едната си вежда към нея.
   Тя въздъхна и отвори кошницата за пикник. Дотук с нормалното поведение. Ситуацията определено не беше нормална. Мъжът, който стоеше пред нея, не знаеше какво е слънцезащитен крем, защото беше Аполон, богът на светлината. Опънатите нерви сигурно бяха единственото нормално нещо в момента. Тя надникна в кошницата. Подреден и винаги подготвен, Джеймс беше сложил туба с фактор 40 плюс най-отгоре. С нескрито любопитство Аполон гледаше как тя разнася кремообразния лосион по ръцете и лицето си.
   — Мирише на кокос. Какво е това?
   — Слънцезащитен крем. Предпазва кожата от вредните лъчи на слънцето.
   Той изглеждаше напълно слисан.
   — Смъртните могат да изгорят от прекалено много слънчева светлина. Спомняш ли си Семела? — продължи Памела. Аполон примигна изненадано.
   — Еди ми дава уроци по митология — отвърна тя на изненаданото му изражение.
   Богът повдигна и двете си златни вежди.
   — Внимавай на какво вярваш от историите, разказвани и преразказвани в твоя свят — предупреди я Аполон. — От отличен източник знам, че голяма част са напълно неверни.
   — Мдаа, вече се досетих. Разправят, че Артемида е девственица.
   Той се изсмя силно.
   — Което доказва тезата ми. Сега ми кажи честно — този лосион, който мирише на кокос, има ли силата да спре светлината на един безсмъртен?
   — Съмнявам се, но може да те спаси от ужасно изгаряне.
   — Изгаряне?
   — Представи си, че е нещо като бръсненето. Уж е лесна работа, но можеш да се понарежеш здравата, когато не си свикнал. Е, слънчевата светлина е нещо подобно за смъртните — можеш да поизгориш, когато кожата ти не е свикнала.
   С мрачен вид, Аполон взе тубата, изстиска малко лосион в ръката си, помириса го и после го разнесе по ръцете и раменете си. Памела го наблюдаваше. Внезапно се почувства необяснимо тъжна. Аполон, богът на светлината, не би трябвало да се предпазва от слънцето. През ума й премина образ от последния път, когато се любиха. Той беше пламък, горящ с безсмъртна страст. Тойбешеслънцето.
   Аполон не принадлежеше на това място. Тя можеше да се отдаде на желанието на своето сърце и да си позволи да го обича. Но не можеше да се заблуждава и да мисли, че историята им ще завърши по-щастливо от митичната любов на Семела към Зевс.
   — Не забравяй лицето си — прошепна тя.
   — Благодаря — усмихна се Аполон и намаза лицето си с бялата течност. — Щях да забравя. Всичко това е съвсем ново за мен.
   Стомахът й се сви отново, но тя отвърна на усмивката му.
   — Мисля, че е достатъчно.
   Памела затвори тубата и я прибра. Аполон взе кошницата и двамата излязоха от къщата.
   — Знаеш ли накъде е север? — внезапно закова пред вратата Аполон. Тя го погледна озадачено, при което той се ухили като малко момче. — Само те дразня. Аз съм без божествените си способности, но не и без мозък.
   — Е, това е успокояващо — измърмори тя, но се усмихна широко.
   Двамата поеха надолу по алеята, покритата с малки камъчета, които хруптяха под краката им. После завиха наляво и закриволичиха между пръснатите кирпичени постройки, които оформяха останалата част от шикозния спа център, покрай ресторанта и претъпкания с най-различни неща магазин за сувенири. Беше трудно да се повярва, че отвъд границите на курорта оазисът отстъпва на грубата пустинна красота. От двете страни на пътеката имаше туфи дългоръки оранжеви цветя, пръснати сред ароматни пурпурни растения, които й напомняха на лавандула, виждаха се и познатите остри, жилави листа на храстите юка. Тук, в каньона, беше по-хладно и много по-зелено. Сякаш пустинята бе запазила цялата си мекота и сладост и ги бе събрала на това място.
   Говореха малко, докато си проправяха път през сърцето на курорта. Аполон не я хвана за ръка, нито вплете пръстите си в нейните. Говореше й любезно, беше остроумен, носкритото страстно чувство, което присъстваше осезаемо във всичко, което казваше или правеше от първата им среща при малката маса в „Изгубената изба“ досега, си беше отишло. Или поне беше добре подтиснато. Памела усещаше остро загубата му.
   Тя си мислеше за казаното от Еди и за начина, по който лицето му се променяше, щом погледът му попаднеше на Артемида. Големият мъж знаеше за болката, която рискува даизпита, но вярваше, че това, което ще спечели, е по-ценно от онова, което може да изгуби. „В любовта няма гаранции, Памела. Само безкрайни възможности — за болка и за щастие.“ Това беше нова и плашеща идея за нея, но тя никога не се бе проявявала като страхливка и рядко се бе измъквала по лесния начин.
   Аполон забеляза малкия дървен знак с форма на стрела, на който бе издълбано „Фърст Крийк Каньон“.
   — Пророкувам, че „Фърст Крийк Каньон“ е натам — каза той, докосвайки драматично слепоочието си с ръка.
   — Внимавай! — усмихна му се тя. — Ще те удари гръмотевица или нещо такова.
   — Зевс — измърмори Аполон.
   — Значи мислиш, че си загазил?
   — Опасявам се, че Артемида и аз ще трябва да даваме доста обяснения. Той ни е баща и ни обича, но независимо от това, за Гръмовержеца няма да е забавно, че за известновреме сме затворени в капан в царството на Лас Вегас.
   — Всъщност не се нарича царство. Това е просто Лас Вегас, разположен в щата Невада. Както Рим е град, разположен в държавата Италия.
   „Най-малкото е нещо такова“ — помисли си тя, без да има намерение да се впуска в лекция по география на Съединените щати.
   — Не е царство?
   — Не.
   Изминаха няколко крачки надолу по прашната червена пътека, преди Аполон да проговори отново:
   — Сигурно ти изглеждам много глупав, когато наричам Лас Вегас царство, когато ми става лошо от колите, порязвам се, докато се бръсна, а на всичкото отгоре не знам какво е слънцезащитен крем — каза той, без да я поглежда.
   — Не и наполовина толкова глупав, колкото щях да съм аз, ако изведнъж се озова насред Олимп.
   Той й хвърли бърз поглед.
   — Ти беше на Олимп и не се държа като глупачка.
   — Не — изсумтя Памела. — Бях твърде заета да ме опива магията на сестра ти и после да се превръщам в цвете.
   Аполон спря и се обърна с лице към нея. Вдигна ръка, сякаш искаше да я докосне, но спря движението си и я отпусна надолу.
   — Срамувам се, че позволих тези две неща да се случат с теб. Трябваше да те предпазя. Единственото ми оправдание е, че това чувство — да си влюбен — е нещо ново за мен и го намирам за… — той млъкна. Втренченият му поглед срещна нейния и се задържа там — … разсейващо.
   Памела въздъхна дълбоко.
   — Знам много добре какво имаш предвид.
   Лицето на Аполон се промени, но той каза само:
   — Знаеш ли?
   — Да — тя тръгна отново.
   Искаше да говори с него, нуждаеше се да говори с него, но не можеше да го направи, докато стои неподвижно.
   — Вече ти казах, че съм била омъжена и че бракът ми беше лош.
   — Да — отвърна той.
   — Искам да знаеш защо бракът ми беше лош. Мисля, че тогава ще разбереш защо ми е толкова трудно в момента и защо се съпротивлявам на любовта си към теб.
   — Слушам те.
   — Срещнах Дуейн, докато бях в колежа. С десет години по-възрастен от мен, той вече бе успял в професията си. Мислех си, че е енергичен и умен, а изглеждаше и толкова мил. Искаше да се грижи за мен. Сега разбирам, че не съм се влюбила в човека, който той беше наистина. Влюбила съм се във фантазията за живота, който си мислех, че ще имаме заедно. Но любовта си е любов — тя повдигна рамене, сякаш с движението се опитваше да прогони неловкото признание — и ние се оженихме през същия месец, в който завърших колежа. След деня на сватбата нещата се промениха. Купихме си къща заедно — тя се засмя тъжно. — Не, забрави това. Дуейн купи къщата. Той настояваше, че ще е по-добре да е само на негово име. Каза, че ще е по-бързо и по-лесно. Точно както новата ми кола беше „подарък“, с който ме изненада. И тя беше записана на негово име. Спомням си един ден, само седмица или две след сватбата ни, той беше извън града и ми се обади. Обичаше да се обажда… Много!
   Памела замълча. Ставаше нервна и се разстройваше само при спомена за непрестанните проверки на Дуейн и за това как изпращаше членове на семейството си и няколко отбрани приятели, които одобряваше, за да й „правят компания“, така че винаги да знае къде е и какво прави. Ботушите й се забиваха в пътеката с доволно хрущеше, докато ускоряваше крачка в опит да излее навън неудовлетвореността си. Това е минало, напомни си тя. Избяга от този живот и никога няма да позволи нещо подобно да й се случи отново.
   Аполон гледаше мълчаливо как Памела се бори с чувствата, съживени при спомена за миналото й. Искаше да й помогне. Искаше да изтрие болката, но знаеше, че миналото е бойно поле, на което всеки трябва да се сражава сам. Ако Памела не успее да победи своите стари демони, те вечно ще нахлуват в бъдещето й, в тяхното бъдеще.
   — Както и да е — продължи тя. — Онзи ден както обикновено той ме попита какво правя. Казах, че окачвам нова картина. Никога няма да забравя как гласът му се промени. „Не мислиш ли, че бих искал да съм там и да я закачим заедно?“ — скастри ме той. Дори не ми беше хрумнало, че да окача една картина без него е нещо особено. Но за него беше. Бяхме женени по-малко от месец и в онзи ден започнах да се чувствам като хваната в капан.
   Памела не успя да сдържи потръпването си. А после стана по-зле. Много, много по-зле. Почти се предаде и остави Дуейн да я погълне, но някъде дълбоко в себе си все пак успя да намери сили да се бори. Бавно и тихо се труди, за да се утвърди в професията си. Успя да задели тайно пари, за да си купи свободата от него. Хората смятаха, че е нужно само да събереш кураж, за да напуснеш един насилник. Памела знаеше колко грешат. За да напуснеш насилник трябва да имаш план и да разполагаш със средствата да го изпълниш. Нейният план включваше адвокат и собствен бизнес. Тя изправи гръб и довърши историята:
   — Не искам да навлизам в неприятни детайли. Ще кажа само, че той ме задушаваше почти седем години, преди най-после да се освободя от него. После минаха още почти две години, докато спря да ми се обажда, да наминава или да се появява на места, които знаеше, че посещавам. Винаги беше там… и чакаше, като че ли бях заблудено дете, което скоро ще осъзнае колко греши и ще се върне обратно вкъщи. — Тя погледна към Аполон. — Едва в последните шест месеца ме остави на мира.
   — Той те е наранил много — гласът на Аполон беше тих, а в главата му минаваха най-различни мисли за това какво би искал да стори на този Дуейн, след като върне безсмъртните си сили.
   — Да, той ме нарани, но болката умря заедно с любовта. Друго е това, което продължава да ме преследва — съмнението в мен самата. Това не бях предвидила. Срещах се с Дуейн почти две години преди да се оженим. Ако някой ми беше казал, че този мъж — толкова прекрасен, толкова съвършен — всъщност е отмъстителен, гневен маниак, с неистов стремеж за контрол, който ще се опита да ме хване в клетка, да ме сломи и да ме превърне в изплашена развалина, щях да се изсмея в лицето му. Никога нямаше да повярвам. Той се правеше на нещо, което не е, за да ме улови в капан и аз не прозрях това… — завърши Памела с шепот.
   — Маскарадът, за който говореше в нощта, когато гледахме танца на фонтаните — това е бил твоят брак.
   Памела кимна.
   — И когато разбра, че аз съм Аполон, маскирал се като Феб, ти си помисли, че си допуснала още една грешка?
   — Не е само това. Ти си единственият мъж, с който съм била след Дуейн. Аз работех, непрекъснато бях заета и… — тя замълча, без да знае какво да каже след това.
   — И избягваше любовта — довърши Аполон вместо нея.
   Памела му хвърли бърз кос поглед.
   — Да.
   — Което прави още по-смущаваща моята измама.
   — Да — отново потвърди тя.
   Продължиха да вървят мълчаливо по виещата се пътека и Аполон се замисли над думите на Памела. Сега всичко изглеждаше по-разбираемо: непрестанното й отдръпване и защо не можа да признае любовта си към него до момента, в който не попадна под възбуждащото влияние на магията на сестра му. За Аполон беше много изненадващо да разбере, че сдържаността й се дължи повече на нейното минало, отколкото на неговото. И много освобождаващо. Преди той подозираше, че за Памела това, че е бог беше от по-малко значение, отколкото това, че е бил нечестен с нея, но сега вече беше сигурен. Пътеката сви рязко и стръмно се заизкачва нагоре. Изведе ги до върха. Наоколо се виждаха струпани големи камъни, които времето бе загладило. Красив водопад се изливаше в голям, бистър вир.
   — Джеймс беше прав. Това е идеалното място за пикник — възкликна Памела, докато се оглеждаше възхитено и бършеше с ръка потта от лицето си.
   В каньона пустинната жега беше по-умерена, но въпреки това по лицата и на двамата бе избила лъскава пот. Памела вдиша изстудения от водата въздух и обърна лице към лекия бриз, който се надигаше от вира.
   — Имам чувството, че Джеймс обикновено е прав — каза Аполон. После махна към една плоска скала. — Искаш ли да седнем за момент?
   Изкачването помогна на Памела да освободи голяма част от нервното напрежение, предизвикано от разказа за миналото. Тя седна на затоплената от слънцето скала и сви крака под себе си. Гледаше надолу към блестящия вир — звука от нежно падащата вода я изпълни със спокойствие. Аполон седна близо до нея, за да може тя да усети топлината на тялото му, но не я докосна.
   — Няма да ти казвам, че разбирам как се чувстваш. Не разбирам. Как бих могъл? Дори не мога да разбера защо някой мъж би искал да затвори в клетка една жена. Имам недостатъци, но желанието да доминирам над жените и да ги контролирам не е сред тях. — Той посочи златната монета с неговия образ, която продължаваше да виси на гърдите й. — Помни, че каквото и да се случи между нас, аз съм дал дума да те пазя. Можеш да отдъхнеш и да бъдеш сигурна, че този Дуейн няма да те тормози повече.
   — Благодаря — каза тя, — но предпочитам сама да оправям кашите си.
   — Сега звучиш като сестра ми.
   — Ще приема това като комплимент.
   — Казах го като такъв — засмя се Аполон.
   Памела срещна погледа му и също се усмихна. Той си помисли колко много обича лицето й. Беше толкова открито и емоциите й бяха така искрени. Можеше вечно да я гледа как се усмихва. В този миг той със сепване осъзна, че Памела се бе превърнала в неговото слънце. Богът на светлината преглътна притеснено. Той я обичаше нежно, но това й даваше власт над него, която го изпълваше със страх. Ако тя му обърне гръб…
   Аполон отклони поглед и се опита да събере мислите и да овладее емоциите си. Ако тя се извърне от него, ще я остави да си тръгне. Няма да я преследва като Дуейн. Лицето му се изопна. Но Памела все още не му бе обърнала гръб, а и го обичаше — той знаеше, че го обича. Аполон се завъртя върху скалата, така че да гледа към нея и заговори бавно и ясно:
   — Не разбирам Дуейн, нито какво е да живееш под контрола му и да се бориш да се освободиш, но още първата нощ, в която се срещнахме, видях в очите ти чувство, което наистина разбирам. Знам какво е да искаш повече и да се чувстваш непълен без него. Ами ако ни е отредено да сме заедно? Ако всичко, което сме преживели досега, има една-единствена цел — да се подготвим един за друг? Аз съм бог, един от дванайсетте Олимпийци. Кой би могъл да познава по-добре от мен заплетените нишки, които мойрите могат да изпредат?
   Очите й се втренчиха остро в неговите и Аполон подбра внимателно думите си:
   — Аз съществувам от много отдавна и в по-голямата част на това съществуване съм живял в яркия блясък на страстта и лекомислието. Да, направил съм някои добрини. Дадох на древния свят лечението, музиката и светлината, но това някак не бе важно за мен. Винаги съм се чувствал гладен. Опитвах се да заситя този глад по начина, по койтого правят много мъже, смъртни и безсмъртни. Любих се и воювах безкрай. Сякаш се опитвах да запълня пустотата вътре в себе си.
   — Аполоне, аз… — започна Памела, но той поклати глава.
   — Не, това са неща, които трябва да знаеш. Няма да се преструвам, за да те спечеля. Не искам никакъв фалш помежду ни. Трябва да ме видиш такъв, какъвто съм, ако искаш да ме приемеш. Казах ти, че не съм познавал любовта, преди да срещна теб. Нещо повече. Не вярвах, че любовта съществува. В края на краищата, векове наред бях живял без нея и въпреки това бях опитал всички плътски наслади. Очевидно любовта не беше нищо повече от преструвка, в която смъртните се вкопчват. Богът на светлината няма каквода прави с тази преструвка. Не можех да я почувствам! Нямах нужда от нея! Не вярвах в нея!
   Той замлъкна и най-после си позволи да я докосне бързо, отмятайки встрани тъмния кичур на късата й лъскава коса.
   — После се случи нещо, което промени начина, по който гледах на живота и на света си. И то се случи, преди да те срещна. Какво знаеш за бог Хадес?
   Изненадана от неочаквания въпрос, Памела отвърна:
   — Той е бог на подземния свят или нещо такова.
   Аполон се усмихна, прииска му се приятелят му да можеше да чуе отговора й.
   — Той е господар на подземния свят. Царството на Хадес не е изпълнено с нещастие и мъки, каквато е вашата модерна версия за ада. Това е място с невероятна красота. Знам, защото го посещавам често.
   — Ходиш в ада?
   Аполон се засмя.
   — Посещавам палата на Хадес, построен в покрайнините на Елисейските полета. Ти би харесала Хадес. Двамата имате много общи неща. Той проектира и построи палата си сам.
   — Не прилича на Цезар Палас, нали? — попита тя с подозрение.
   — Няма абсолютно нищо общо. Честна дума!
   — Това е добре.
   — Но аз не споменах Хадес заради проектантските му умения. Разказвам ти за него, защото е важно как той и аз станахме приятели. Приятелството ми с него възникна покрай жена му.
   — Чакай! Това си го спомням. Хадес е женен за Персефона — челото й се набръчка. — Но той не я ли беше отвлякъл и подмамил да се омъжи за него?
   — Съмнявам се, че някой би могъл да отвлече Лина.
   — Лина? Значи не е женен за Персефона?
   — Хадес е женен за своята сродна душа. Тя случайно е смъртна жена от място във вашия съвременен свят, наречен Тулса. Името й е Каролина Франческа Санторо.
   — Тулса? В Оклахома? Как е възможно това? А Персефона?
   — Това е доста дълга и сложна история. Персефона и Лина споделят телата и самоличностите си. Нещо, което започна като манипулация от външна сила — в случая майкатана Персефона, Деметра — завърши с това, че Хадес откри сродната си душа в Лина. Но не е важно как са се намерили. Важното е това, което видях да се случва с Хадес, когато се отдаде на любовта.
   — Хадес не е искал да обича смъртна жена? — попита Памела.
   Устните на Аполон се извиха нагоре в загатване на усмивка.
   — Хадес не искаше да обича, когото и да било — смъртен или безсмъртен. Беше издигнал стени срещу любовта, бе премахнал изобщо възможността любовта да се появи в живота му. Вместо любовта бе избрал дълга. Ти би казала — работата си.
   — Той и аз наистина имаме много общи неща — меко отбеляза Памела.
   — Да, освен че той има по-дълго време да затвърди избора си. Трябва да знаеш какво му струваше този живот без любов, Памела. Той се превърна в сянка на бог, която водеше сковано, лишено от емоции съществуване.
   — Но е бил в безопасност — прошепна Памела. — Не се е чувствал наранен.
   — Права си. Не се чувстваше наранен. Не чувстваше нищо. Вече казах, че с него станахме приятели заради жена му. Защото любовта му към Лина го промени, събуди нещо в него. Той се превърна от мрачна, безрадостна сянка в бог, изпълнен с живот. Любовта им промени и мен. Докато гледах как тя разцъфва, започнах да осъзнавам какво е нещото, което съм търсил цяла вечност — Аполон замълча и взе ръката на Памела в своята. — Хадес казва, че Лина е сродната му душа и че когато я открил, открил и мястото си в света. По ирония на съдбата, господарят на мъртвите беше този, който ми показа как искам да живея. — Аполон вдигна ръката й към устните си. — Това, което разпознах в очите ти, беше същият копнеж, който усещах в собствената си душа, преди да се появиш в живота ми. Нашите души са огледала, Памела, защото ти си моята сродна душа. И всичко случило се в живота ни преди този момент ни е подготвяло един за друг. Аз вече не съм безсърдечният бог, неспособен да проявява загриженост за нищо друго, освен за собственото си удоволствие. Ти вече не си наивната млада жена, готова да обича по-скоро една фантазия, отколкото истински мъж.
   — Ако само мога да приема това — каза Памела.
   — Нетова,Памела, амен.Трябва да приемеш мен.
   Тя погледна в сините му очи и пое дълбоко дъх.
   — Вече съм те приела, но не знам какво да правя сега.
   После му се усмихна — с онази открита, честна усмивка, която той обикна толкова много. Аполон се изпълни с радост. Тя беше неговата сродна душа! Смъртна или безсмъртна, за него винаги щеше да бъде спътницата му, любовта му, собствената му богиня на светлината. Ослепителният блясък на усмивката й можеше да се мери с всичко, сътворено от безсмъртните му сили. Той хвана лицето й в шепите си.
   — Сега просто ме целуни — той се наведе и леко докосна устните й със своите. — А след това ще изядем превъзходната храна, която Джеймс ни е приготвил. — Целуна я отново, този път нежно захапвайки долната й устна. — После ми се струва, че ще се любя с теб долу във вира. — Този път целувката му продължи достатъчно дълго, за да накара Памела да въздъхне меко и да се наклони към него. — Довечера, като се върнем в къщата, ще прекараме нощта, прегърнати. — Той отново целуна устните й, с вкус на сладковино, но много по-възбуждащи. — А утре…
   — Шшшт! — прекъсна го Памела, докато се плъзгаше в ръцете му и се наместваше близо до него. Нямаше да мисли за вечността, която ги очаква след тази вечер. Щеше да мисли само за него.
   — Смяташ ли, че можем да пропуснем частта с вечерята и да пристъпим направо към любенето във вира?
   Аполон се засмя щастливо, стана и я грабна в ръцете си. Целуна я още веднъж, преди да я пусне. С бърз поклон и проблясък на сияйната си усмивка, отвърна:
   — Ако настояваш.
   Този път Памела взе ръката му и я вдигна към устните си, преди да го дръпне към пътеката към вира.
   — Почакай — каза тя само след няколко стъпки. — Ще взема кошницата за пикник. Имам чувството, че ще имаме гигантограмаден апетит. Така или иначе… — тя му се усмихна широко през рамо, докато бързо се катереше обратно по пътеката. Наведе се, за да вземе кошницата. — Не трябва да приемаме големите усилия на Джеймс за…
   Тракане секна думите на Памела. Тялото й се превърна в студен, неподвижен камък. Някъде в съзнанието й проблесна мисълта, че звукът напомня по-скоро на цвърченето на пържещо се месо, отколкото на детската играчка, чието име носи17. Заля я ужасно чувство на слабост и пристъп на замаяност, с който започна да се бори, щом очите й проследиха звука и откриха гърмящата змия. Тя се бе свила на кълбо до кошницата за пикник само на сантиметри от протегнатата й ръка.
   Двайсет и осма глава

   Аполон разбра, че се е случило нещо ужасно още преди да види змията. Памела замръзна насред изречението си и във внезапно настъпилата тишина той чу смъртоносния звук на змийското предупреждение. Действията на бога бяха несъзнателни. Хвърли се напред с вдигната ръка, концентрирайки всичките си безсмъртни сили върху унищожаването на заплахата за любимата му.
   Нищо не се случи. Той се прокле за това, че е слаб, безсилен бог. Не! Не беше безсилен! Просто сега бе само един мъж. И точно като мъж трябва да защити Памела. Възможно най-бързо и тихо, той застана зад нея. Змията се бе свила в огромен възел от гняв. Триъгълната й глава стърчеше заплашително, а очите й бяха втренчени в ръката на Памела, която бе достатъчно близо, за да я ухапе.
   — Щом се придвижа напред, отскочи встрани — каза Аполон с тих, спокоен глас.
   Тракането на змията се усили и Памела отвори уста, за да възрази, да го предупреди да се махне, да изкрещи… Но беше прекалено късно. Аполон я избута встрани и със свръхчовешка скорост посрещна ухапването на влечугото. Памела изпищя, като видя как змията забива зъби в ръката му. Богът на светлината изръмжа някакво древно проклятие, сграбчи змията с другата си ръка и разби главата й в скалистата издатина. Изригна фонтан от кръв, но въпреки това богът на слънцето не бе удовлетворен. Той удряше змията отново и отново в камъка, докато накрая запрати безжизненото й тяло през ръба на скалата във вира, който гостоприемно я погълна.
   Аполон пое жадно въздух и извъртя рязко глава, за да види къде е Памела. Тя стоеше приведена недалеч, а очите й бяха разширени от ужас.
   — Нарани ли те? Не… — тя хвана главата си с ръце.
   Аполон изпита вълна на облекчение, точно преди болката да го пререже и да го свали на колене. Ръката му! Дори не бе усетил ухапването на змията, заслепен от ярост и необходимостта да предпази Памела. Аполон обърна пламтящата си длан. Между китката и палеца му се виждаха две кървави следи от зъбите на змията. Те бяха като център на ужасяващата болка, която се разпростираше нагоре по ръката му, а оттам и по цялото му тяло.
   — Дай да видя — Памела коленичи до него и се пресегна към кошницата за пикник.
   Лицето й бе бледо и ръцете й трепереха, но гласът й беше твърд. Той й подаде ръката си, при което дъхът й спря.
   — О, господи! Знаех си, че те е ухапала. — Тя вдигна поглед към лицето му. — Какво усещаш?
   — Огън — кратко отговори той. С изненада откри, че продължава да се бори за всяка глътка въздух. Опита да се засмее, но смехът му приличаше повече на стон. — Чувствам се така, сякаш ръката ми гори.
   — Ще се оправиш! Ще се оправиш! Ето, седни и се облегни на скалата. — Памела му помогна да опре раменете си в гладкия камък, а той почти падна върху подкосените си крака. През цялото време Памела си повтаряше, че трябва да запази спокойствие, че не бива да изпада в паника.
   — Стой седнал с изправен гръб — тя внимателно постави ранената ръка на бедрото му, с дланта нагоре, докато се опитваше отчаяно да си спомни всичко, което някога бе чувала за ухапвания от отровни змии. Неотдавна Ви я беше накарала да прочете една статия за мерките за безопасност при туризъм. „Мисли!“, каза си тя.
   — Постарай се ръката ти да остане под нивото на сърцето — обърна се Памела към Аполон, който кимна леко.
   Тя насочи цялото си внимание към кошницата.
   — Къде е проклетият телефон! — процеди през зъби, на които все още им се искаше да тракат. — А! — постигнала победа, бързо натисна звезда шейсет и две. — Хайде… хайде… — мърмореше си тя. Погледна обратно към съдържанието на кошницата и издърпа двете бутилки с вода. Докато говореше по телефона, отвъртя капачката на едната и я подаде на Аполон. Той пресуши половина на една глътка.
   — Да, аз съм Памела Грей. Гост съм на Е. Д. Фауст. Помощникът ми и аз сме на върха при вира на каньона Фърст Крийк и него току-що го ухапа гърмяща змия — тя говореше бързо и ясно, сякаш не бе на ръба на паниката.
   — Първо, сигурна ли сте, че е била гърмяща змия, госпожо? — попита диспечерът със спокоен, професионален тон.
   — Да, сигурна съм! Триъгълна глава, матово кафяво тяло, трака.
   — Веднага изпращам екип за спешна медицинска помощ, Памела.
   Тя чуваше звуците от високоговорителите на диспечерския радиоприемник. После диспечерът започна да изстрелва конкретни въпроси към нея.
   — Къде е ухапването?
   — На дясната ръка, между палеца и китката.
   — Погрижете се да седне или да легне на земята и ръката му да е под нивото на сърцето.
   — Вече го направих.
   — В съзнание ли е?
   Памела погледна Аполон в очите.
   — Да — отговори тя.
   — Много силна болка ли изпитва?
   — Да, казва, че усещането е като огън — гласът й се промени.
   — Памела, много е важно да се погрижите той да е спокоен. Не му позволявайте да изпада в паника. Трябва да остане в покой.
   — Разбирам.
   „Овладей се!“, заповяда тя на себе си. Ако се сринеш, няма кой да му помогне.
   — Добре. Имате ли вода?
   — Да.
   — Измийте раната, но внимавайте да не движите дланта или цялата му ръка твърде много.
   — Ще го направя сега, почакайте. — Тя остави телефона на земята и грабна втората бутилка вода. — Идва помощ, но ухапаното място трябва да се измие веднага. Надявам се да не боли. Трябва да стоиш възможно най-кротко, така че дори да боли, опитай се да не отскачаш.
   — Направи каквото е нужно. Няма да се дърпам.
   Щом тя хвана нежно ръката му в шепата си, той затвори очи. Докато миеше раната и водата се стичаше по дълбоките следи от змийски зъби, единственото движение на Аполон бе издигането и спадането на гръдния му кош.
   Памела избърса обагрената в кръв вода от ръцете си в късите си панталони и вдигна телефона.
   — Готово. Какво друго?
   — Махнете всички пръстени, гривни или часовник от ръката му.
   — Не носи нищо.
   — Добре. Сега единственото, което можете да направите до идването на помощта, е да поддържате духа му и да не му позволявате да изпада в паника.
   — Не трябва ли да направя турникет или нещо подобно?
   — Не, ухапването е твърде близо до ставата на китката. Сега е по-важно да поддържате спокойствието му и да се уверите, че не губи телесна топлина. Не му позволявайтеда заспива. Може да има ускорен пулс и затруднено дишане. Може също така да получи пристъпи и дори да изпадне в безсъзнание. Отровата на гърмящата змия е изключително болезнена. Имайте готовност да реагирате на болката.
   — Кога ще пристигнат парамедиците? — беше й трудно да говори, заради страха, който стягаше гърлото й.
   — След по-малко от двайсет минути. Запазете спокойствие, Памела. Ухапването от гърмяща змия е сериозен инцидент, но не е задължително фатален.
   Думата „фатален“ прониза с нож сърцето й.
   — Аз, аз усещам… — заговори Аполон, но думите му секнаха, наклони се встрани и затвори очи.
   — Трябва да затварям — каза Памела на диспечера, хвърли телефона и отиде при Аполон. — Не! — тя отново го изправи и го подпря на голямата скала. — Не може да припадаш! — Докосна лицето му. Кожата му беше гореща. — Не ме изоставяй!
   Очите му припърхаха още веднъж и се отвориха. Мигаше бързо, сякаш му бе трудно да фокусира лицето й.
   — Памела… — промълви отпаднало Аполон.
   — Аполоне, остани с мен! — отвърна тя. После бръкна в кошницата, измъкна една от ленените кърпи, навлажни я с малко от останалата вода в бутилката и нежно избърса потта от лицето му.
   — Хубаво е — промърмори той, — хладно, приятно… — Направи гримаса, защото още една вълна от разтопена лава се надигна в ръката му. — Значи ето какво е да се изгориш. Не е ли ирония, че се случва с мен? — изрече той задъхано.
   — Всичко ще бъде наред! — отвърна Памела, бършейки челото му. — Парамедиците ще бъдат тук всеки момент. Ще донесат противоотрова. Ще бъдеш добре! Трябва да бъдеш добре!
   Аполон примигна отново, опитвайки се да проясни погледа си.
   — Ти плачеш!? — Незасегнатата му ръка понечи да избърше сълзите от бузите й, но падна безсилно встрани. — Не плачи, сладка Памела. Вече ти казах, че гръцкият подземен свят е необикновено и прекрасно място. Както и ти, моя сродна душа, си необикновена и прекрасна жена.
   — Не говори за подземния свят! — Нови сълзи се затъркаляха безшумно по лицето й. — Не можеш да умреш. Ти си Аполон, богът на светлината!
   — В този миг богът на светлината е смъртен мъж — той замълча. Беше му трудно да говори. Огънят в ръката му се разпростираше бързо. Усещаше как впива нокти нагоре по рамото и се разлива като горещ катран в гърдите му.
   — Памела, чуй ме. Хадес ми е казал, че сродните души винаги се откриват. Живот след живот в кръговрата, те се връщат заедно. Помни това…
   Пламъкът в гърдите му сякаш избухна и лицето му се сви от болка. Сгърчвайки се, Аполон затвори очи и се плъзна в черна бездна.
   — Не! — извика Памела.
   С ръце, които трепереха толкова силно, че едва ги контролираше, тя докосна лицето му. Само секунди по-рано беше горещо, а сега бе студено и влажно. Тя потърси пулса муи не го откри. Не! Не може да става така! Памела стана, отметна глава назад и изкрещя яростно към небето:
   — Зевсе! Синът ти умира! Къде си? Спаси го! Отвори проклетия си безценен портал и го прибери вкъщи! Какъв баща си ти?
   Въздухът над нея внезапно затрепери и тогава, като гънка от невидима завеса, която се отваря, част от небето се отвори и един млад мъж излезе оттам и закръжа над нея.Носеше къса туника, която много приличаше на туниката на Аполон от нощта, в която се бяха срещнали и златисти сандали с позлатени крила, които пърхаха при петите му.Същите крила имаше на шлемоподобната му шапка, както и на кристалния жезъл в ръцете му. Късата му къдрава коса беше руса, а красивото му лице изглеждаше леко развеселено.
   — Какво? Да не би внезапно да остана без думи сега, когато пищенето ти всъщност разбуди Олимп?
   Памела присви очи, разпознавайки същия арогантен тон, който бе чувала безброй пъти в гласа на Артемида.
   — Първо го спаси — поиска тя. — После ме тормози колкото си искаш.
   Богът повдигна учудено вежди.
   — Съзнаваш ли с кого разговаряш, смъртна?
   — Да! — тя изплю думата в безсилието си. — Летящите ти сандали показват, че трябва да си Хермес. Говори по-късно! Сега го спаси!
   Хермес изпухтя с негодувание:
   — Нахалница! — богът хвърли поглед към неподвижното тяло на Аполон и поклати глава с отвращение. — Предполагам, че сигурно той те разглезва.
   Памела искаше да впие пръсти около врата му.
   — О, няма нужда от толкова страстна демонстрация на загриженост. Зевс няма да позволи Аполон да умре.
   Докато говореше, Хермес махна с кристалния си жезъл към Аполон и върху тялото му се изсипа светлина като фойерверк за четвърти юли. В мига, в който първата искра го докосна, Аполон пое дълбоко въздух и гърдите му се надигнаха, а очите му се отвориха. Той се огледа с очевидно объркване, но щом погледът му попадна на Хермес, се намръщи.
   — О, знам, знам! — рече кръжащият бог. — Очакваше Хадес, Харон или някой друг, също толкова мрачен.
   — Обяснил съм ти, че Хадес ми е приятел. Внимавай как говориш за него — гласът на Аполон звучеше пресипнало, сякаш се мъчеше да говори с болно гърло. — Какво правиш тук, Хермес?
   — Стоя неоценен — Хермес поклати деликатно пръсти към Памела. — Твоята смъртна изкрещя на Зевс. Очевидно ти умираше. — Той въздъхна с отегчен вид.
   — Зевс те е изпратил? — попита Аполон.
   — Разбира се, че ме изпрати Зевс! Баща ти е ядосан на теб и на възхитителната Артемида, но няма да позволи да умреш.
   Коленете на Памела внезапно отмаляха и тя седна на земята до Аполон, който машинално я притегли близо до себе си. Прииска й се да заридае облекчено при силата, коятопочувства в обгърналата я ръка.
   Хермес гледаше как Аполон показва явната си привързаност към смъртната жена. Стигна до извода, че богът на светлината има много повече грижи на главата си от гнева на своя баща. Когато един бог обича смъртна, винаги има цена, която се плаща.
   — Трябва да знаеш, че Зевс не възнамерява да те остави да умреш, но е решил, че се нуждаеш от урок за неподчинението си. Твоята рана няма да те убие, нито ще увреди истински тялото ти, но баща ти ще те остави да усещаш болката от отровата.Цялатаболка от отровата! — завърши той радостно.
   — Хермес, не е зле да помниш, че съм лишен от безсмъртните си сили само временно — пресипналият глас на Аполон бе станал равен и опасен.
   — Очевидно временно си останал и без чувство за хумор — намуси се Хермес. — Все пак, още не съм предал цялото послание на Гръмовержеца. Зевс ще отвори портала по залез-слънце в петъка на смъртния свят. Очаква ти и сестра ти да се явите пред него веднага след това. Споменах ли, че нашият върховен повелител не е доволен?
   — Скритите игри на Бакхус бяха причина да останем впримчени тук. Върни това съобщение на баща ми и му кажи, че Артемида и азс удоволствиеще се изправим официално срещу бога на виното и неговите злодеяния в Голямата зала.
   Хермес завъртя бледите си очи.
   — Зевс знае всичко за Бакхус и за некадърния му план да внесе божествен безпорядък в модерния свят, в опит да запази смъртното царство за себе си. Затова е решил порталът към Лас Вегас да бъде затворен. Завинаги. А дебелият Бакхус ще бъде прокуден от съвременния свят за наказание.
   Аполон стисна зъби при пулсиращата болка в тялото си и изрече рязко:
   — Зевс затваря портала? Не, не може. Това би означавало…
   — Това би означавало — спокойно го прекъсна Хермес, — че до петък трябва да решиш дали искаш твоята малка смъртна да дойде с теб на Олимп.Освен ако— той разтегли думата, потупвайки слепоочието си, правейки се подигравателно, че размишлява — не предпочиташ да останеш тук като смъртен мъж. — Хермес издаде цъкащ звук. — А не изглежда сякаш смъртността ти понася. — После висящият във въздуха бог се ухили пакостливо и изтупа ръце, сякаш току-що се бе отървал от досадна задача. — Е, доставих моето малко съобщение и направих доброто си дело за деня. Носи се слух, че Афродита организира хазартно парти и възнамерявам да загубя много от нея.
   С отмятане на фините си китки летящият бог изчезна обратно през гънката в небето.
   Като притискаше пулсиращата си ръка близо до тялото, Аполон смени позата си, за да вижда лицето на Памела. Бузите й все още бяха влажни от сълзите.
   — Бих искал да не плачеш, сладка Памела. Всичко е наред!
   — Истината ли казваше? Наистина ли ще бъдеш добре? — попита Памела, докато бършеше мокрото си лице.
   — Хермес е пратеник на Зевс. Маниерът му е язвителен, но думите му са верни.
   Тя се отпусна с облекчение до него. После изведнъж се изправи, пое лицето му в ръцете си и го целуна страстно. Без да обръща внимание на изпепеляващата болка в тялото си, той отвърна на целувката й, притискайки я плътно до себе си, за да усети меката извивка на гърдите й.
   — Никога повече не ме плаши така! — прошепна Памела. Започна да го целува отново, но се дръпна рязко встрани, щом чу хрущенето на обути в ботуши крака, които се изкачваха бързо по пътеката. Памела оправи ризата си и прокара ръка през късата си коса. — Предполага се, че трябва да се грижа за твоето спокойствие.
   Аполон успя да докара доста правдоподобна усмивка.
   — Чу Хермес. Отровата не може истински да ми навреди. Така че можеш да ме целуваш или каквото и да е друго, колкото искаш.
   — Може и да се възползвам от това, господин бог на светлината, но по-късно. Всичко по реда си.
   Памела се изправи и извика надолу към пътеката:
   — Насам! Тук сме!
   — Да, госпожо! Идваме! — отговори нечий глас.
   Тя погледна отново към Аполон. Проклетата му ръка беше червена и подута.
   — Мисля, че ще е малко трудно да им обясним как отровата не те е убила, а само ти причинява дяволска болка.
   Хубавото лице на Аполон се изкриви, когато още една огнено гореща вълна от болка затуптя нагоре по ръката му.
   — Не боли дяволски! Боли сякаш мътните са го взели!
   Двайсет и девета глава

   Памела вече бе убедена, че парите могат да купят много повече от всичко. Ето сега те бяха купили вниманието и маниакалната загриженост на парамедиците, макар да й харесваше да се преструва, че те щяха да се държат по същия начин с всеки друг, независимо колко дебел е портфейлът на неговия покровител. Още в мига на пристигането си, преди да преместят Аполон, му включиха венозна система с противоотрова и физиологичен разтвор. Памела отстъпи назад и остави парамедиците да си гледат работата. Сега, когато знаеше, че няма опасност за живота на Аполон, можеше спокойно да оценява ефективността на хората от екипа за спешна помощ. Те почистиха, обработиха и обездвижиха раната на Аполон бързо и професионално.
   Памела не пропусна да отбележи, че сериозно обсъдиха колко добри са жизнените му показатели за човек с ухапване от гърмяща змия и толкова близо до артерия. Стомахът й отново се сви при спомена как не успяваше да напипа пулса му точно преди появата на Хермес.
   — Змията сигурно не е имала отрова — предположи един от парамедиците, докато помагаха на Аполон да извърви краткото разстояние надолу по пътеката до преустроения в линейка джип. Естествено, богът на светлината бе отказал да го сложат на носилка. Парамедиците се опитаха да го убедят, но той настоя, че може да върви сам. Изправисе и закрачи към пътеката като придържаше системата си.
   — Не е имала отрова? — попита Аполон.
   — Да… Отровните змии могат да контролират количеството отрова, което изпускат при хапане. Сигурно само си стреснал змията и затова ти е пуснала малка доза. При ухапване толкова близо до основна артерия, една голяма гърмяща змия може да те убие.
   На Памела започна да й се повдига.
   Аполон изглеждаше заинтригуван от думите на парамедика. Пътуването до курорта изобилстваше с чудесни малки парченца основни знания, свързани със змийските ухапвания. Памела можеше да не ги научи цял живот. Например, досега тя нямаше никаква представа, че всяка година в САЩ се регистрират над осем хиляди ухапвания от отровни змии. Нито че се докладва средно за десет смъртни случая. Разбра също така, че конете редовно са нападани от змии и че при тях обикновено не минава толкова добре, колкото при хората, тъй като в повечето случаи ухапванията са по носовете — докато навеждат глави, за да разгледат змиите. Това определено е най-опасното място, защото подуването често затваря и двете ноздри и води до задушаване.
   Памела хвана ръката на Аполон и се опита да се изключи от разговора. „Десет смъртни случая от ухапване на змия“ продължаваше да се върти в главата й.
   — Сър, сестра ви и господин Фауст ще ни чакат пред къщата на ранчото. Оттам ще ни последват до болницата — каза един от парамедиците, когато джипът сви по покрития с камъчета път на курорта.
   — Болница? — Аполон се намръщи и поклати глава. — Уверявам ви, това не е нужно.
   — Но, сър, прилагането и контролът на цялата доза противоотрова отнема няколко часа. Най-добре е да отидете в болницата и да останете цялата нощ под наблюдение. Понякога последствията от змийското ухапване се проявяват след няколко часа.
   Аполон погледна през прозореца на джипа и видя Артемида и Еди, застанали до лимузината.
   — Просто ме оставете тук — посочи той.
   Парамедикът се намръщи неодобрително, но джипът тръгна по алеята и спря при лимузината. Преди екипът за спешна помощ да успее да докосне задните врати, Еди ги отвори със силно дръпване и пребледнялата Артемида се втурна вътре. Тя хвърли поглед на брат си, който лежеше с венозна система, кислородна маска на лицето и с шинирана и бинтована ръка, след което очите й бързо се белнаха и тя припадна напълно и бездиханно, както подобава на една дива.
   — Чудесно — промърмори Памела, когато парамедиците до един изхвърчаха от линейката и се скупчиха около изпадналата в несвяст богиня.
   — Никога преди не е припадала — каза Аполон, като гледаше с нескрито любопитство как Еди разбутва мъжете, грабва Артемида в обятията си и я понася към къщата. Парамедиците забързаха след него.
   — Като за първи припадък мисля, че се справи много добре — Аполон започна да се смее, но внезапно затвори очи от пробождащата болка в ръката си.
   Памела изтръпваше всеки път, когато лицето му пребледняваше и се изопваше от нечовешката болка в ръката му.
   — Какво да направя, за да ти олекне?
   Все още със затворени очи, той поклати глава. Памела безпомощно изрече:
   — Добре тогава… Сестра ти определено е царица на драмата — опита се тонът й да прозвучи весело.
   Аполон няколко пъти пое дълбоко въздух, отвори очи и й се усмихна слабо.
   — Тя е точно това.
   — Боли, като че ли са те подложили на изтезание? — съчувствено каза Памела.
   — Да, но честно казано съм доволен, че парамедиците се изнизаха след Артемида. Не искам да ходя в болница, Памела. Мога да изтърпя болката, която баща ми отреди за мое наказание, но не мога да изтърпя да бъда мушкан и боден от непознати — той посочи с брада към иглата на системата, която стърчеше от ръката му.
   — Да видим тогава дали Е. Д. Фауст може да тропне с внушителната си тежест и ексцентричният му гост да се лекува тук — каза Памела, докато сваляше кислородната маска от лицето му и откачаше банката на система от стойката. — Колко хубаво, че съм пристрастена към „Спешно отделение“. — Тя го огледа смутено. Досега не бе забелязала бръчките от напрежение по лицето му. — Наистина е ужасно, нали?
   — Зевс спазва думата си. Наслаждавам се на всички симптоми на змийското ухапване.
   Той раздвижи дясното си рамо и потрепера, сякаш болката пълзеше нагоре по ръката му.
   — Хайде, да влезем вътре и да те настаним на леглото ти. Предполагам, че не биха дали обезболяващи на жертва на змийско ухапване, но мисля, че в чантата имам нещо, което ще направи истинско чудо. Мога да ти обещая, че след няколко „Тиленол Три“ и чаша вино ще се чувстваш значително по-добре и няма да усещаш никаква болка.
   — „Тиленол три“? — попита той.
   — Имай ми доверие.
   Аполон изстена и намести бинтованата си ръка така, че да се движи по-малко. Слязоха бавно от джипа, минаха по пътеката и влязоха в къщата.
   Артемида лежеше отпусната напречно на едно от канапетата в кабинета. Еди беше коленичил до нея. Един парамедик мереше пулса й, а друг размахваше малко шишенце под носа й.
   — О! — изломоти тя. — Махнете това зловонно нещо от мен!
   — Сега, сега… Бъди спокойна, моя богиньо — припяваше Еди.
   — Хей, няма нищо — извика Памела, клатейки глава с отвращение.
   — Жертвата на ухапване от змия е съвсем добре, благодарим.
   Артемида се изправи светкавично. Когато надникна през канапето към брат си, сините й очи бяха широко отворени и плувнали в сълзи.
   — Братко! — ахна тя. — О, бедният ми брат!
   Богинята потрепери, размахвайки ръце към него. Аполон отиде до канапето и Еди отмести масивното си тяло, за да може той да седне до сестра си. Сълзите рукнаха от очите на Артемида и тя колебливо се пресегна и докосна бинта, увит около ръката му.
   — Казаха, че те е нападнала отровна змия. Толкова се изплаших. Помислих си, че всъщност можеш да… — тя замлъкна и прехапа устни.
   Аполон прегърна сестра си и я остави да поплаче на рамото му.
   — Всичко е наред! Всичко е наред!
   — Къде ми е умът? — Еди сякаш изведнъж схвана цялата ситуация.
   — Ти трябва да тръгваш към болницата. Незабавно!
   — Не! — рязко каза Аполон. — Еди, имам една молба към теб.
   — Ще направя всичко, което е по силите ми — тържествено заяви писателят.
   — Уреди да остана тук до петък.
   — О, не! Ти трябва да си заобиколен от най-добрите лечители в страната! — каза Артемида с вид, сякаш всеки момент щеше да получи нов припадък.
   Докато всички се скупчиха да успокояват богинята, Памела успя да улови погледа й и изрече една-единствена дума: „Хермес“. Артемида премигна изненадано и окаяните й хлипания рязко намаляха. В паузата на нейната истерия гласът на Аполон прозвуча спокойно и логично:
   — Отровата на змията не заплашва живота ми. Дори тези мъже ще потвърдят, че жизнените ми показатели са стабилни. Просто имам нужда от почивка. Със сигурност тук ще си почина по-добре, отколкото на някое място, където ще съм заобиколен от непознати.
   Като объркано дете, Артемида погледна към брат си.
   — Няма да бъдеш… увреден? — тя произнесе думата така, сякаш оставяше гаден вкус в устата й.
   Памела виждаше, че Аполон продължава да държи наранената си ръка близо до тялото и знаеше, че изпитва страшна болка. Въпреки това той поклати глава и се усмихна успокоително на сестра си:
   — Няма да бъда увреден.
   Артемида успя да овладее хлиповете си достатъчно дълго, за да хване ръката на Еди.
   — О, моля те! Не го отпращай, нека остане тук! — замоли се богинята.
   — Не бих си и помислил — отвърна големият мъж и потупа нежно ръката й. — Пренесете нужното оборудване в спалнята му. Ще извикам личния си лекар да се грижи за Феб —нареди Еди на парамедиците.
   Памела гледаше възхитено как парамедиците скокнаха, за да изпълнят нарежданията на Еди. Писателят дръпна встрани вечно бдителния Джеймс, за да обясни на кого да сеобадят и какво, кога, как и защо трябва да направят. Сякаш попаднали в центъра на буря, Памела, Артемида и Аполон бяха оставени за малко насаме.
   — Хермес? — прошепна въпросително Артемида.
   Памела отговори със същия нисък глас:
   — Той се появи, когато Аполон… — тя се поколеба, срещна погледа на бога и видя лекото поклащане на главата му. — Когато го ухапа змията — поправи се тя. — Той извади отровата от тялото му, но остави болката — по нареждане на разгневения ви баща.
   — Трябва да се явим пред Зевс след залез-слънце в петък. Решил е след това да затвори портала. Завинаги!
   Памела видя изненада на лицето на богинята и после, когато Еди се върна при тях, беше почти сигурна, че видя и още нещо. Нещо, което много напомняше на тъга.
   — Всичко се урежда, приятелю — обърна се Еди към Аполон.
   — Благодаря ти, Еди. Ще запомня твоята доброта — тържествено обеща богът.
   Еди сложи ръка на рамото на Аполон.
   — За мен е удоволствие да следвам древните обичаи. В моя дом връзката между домакин и гост все още е свещена.
   Аполон кимна признателно с глава.
   — Ако боговете все още чуват съвременния свят, бъди благословен за всичко, което направи.
   — Аз вече съм щедро благословен — рече Еди, като пое ръката на Артемида и я вдигна към устните си.
   Трийсета глава

   — Значи всички мислят, че змията те е ухапала с малко или никаква отрова — каза Памела, докато сядаше при него на леглото. — Поздравления, заблуди всички!
   Аполон неспокойно се раздвижи.
   — Мислех, че никога няма да си тръгнат.
   — Хей, на мен ми хареса лекарят на Еди.
   — Доктор Кевин Глен е твърде млад и твърде умен. Той разбра, че крия нещо от любопитните му очи, просто не можа да разбере какво.
   — Това е така, защото не си чак толкова добър актьор, колкото сестра ти.
   Аполон направи физиономия.
   — Не мислех, че и тя някога ще си тръгне.
   — Артемида просто се тревожи за теб.
   Аполон въздъхна и се опита да намери по-удобна поза за превързаната си ръка.
   — Никога не съм харесвал змии. Знам, че Деметра ще се почувства нещастна, ако чуе това, но откакто се борих с Питон, се чувствам доста неспокоен в присъствието им.
   — Питон отровен ли беше? — сега, когато най-накрая бяха сами, тя зарови в чантата си за кутийката с хапчета.
   — Не, но беше достатъчно голям, за да погълне човек.
   Тя вдигна очи към него.
   — Шегуваш се, нали?
   — Ни най-малко.
   Памела потрепери.
   — Това е нещо огромно. — Взе две големи бели хапчета и ги подаде на Аполон. — Вземи, това ще ти помогне.
   Памела прекоси стаята и измъкна от минибара една скъпа бутилка изстудено Пино Гриджио (за гостите на Е. Д. Фауст никога не се предлагаха онези евтини, малки самолетни бутилки), отвори я и сипа и на двамата. Изчака го да сложи двете таблетки в устата си и му подаде чашата.
   — Може би трябва да донесеш бутилката — каза той, след като пресуши виното си на три глътки.
   Памела веднага донесе бутилката и бързо напълни чашата му. Аполон не криеше от Памела борбата си с болката и всеки път, когато той сгърчваше лице или търкаше рамотоси, на Памела й се искаше да викне гневно към небесата. Отново!
   — Не трябваше да те оставя да търпиш такава болка — не се сдържа Памела.
   Аполон отпи дълга глътка и после потупа с ръка мястото отстрани на леглото.
   — Седни тук, до мен и ще се опитам да ти обясня какъв е баща ми. Зевс е нашият върховен повелител. Той е щедър, състрадателен, мил и закриля децата си. Никога не помага на лъжци и клетвопрестъпници. Гласът му може да бъде чут в шума на клоните на древните дъбови гори. Той е величествен и добър. Но също така е господар на небето, бог на дъжда и събирач на облаци, който властва над ужасната мълния. Той е страстен, ревностен бог и когато е ядосан, гневът му е ужасяващ.
   — Звучи като парадокс.
   — Той е това, което сме всички ние — не просто едно или друго, а смесица от много неща.
   — Това не звучи като бог на боговете. Звучи като човек — рече Памела.
   — Именно — отвърна Аполон. — В древния свят боговете не са създали вселената. Било е обратното: вселената създала боговете. Помисли за вселената — небесата и земята, слънцето и луната. Дали всички те са едно или друго нещо? Това прилича много на змията днес. Тя събуди гнева ми — в такава степен, че я убих. Но змията не беше истински зла, макар отровата й да е като горящите огньове на ада във вашия свят.
   — Значи казваш, че Зевс не е зъл, а просто е несъвършен.
   Аполон се усмихна и вместо отговор, вдигна чашата с вино към нея. Памела наблюдаваше как пресушава втората си чаша. Денят бе взел своя дан от временно смъртното му тяло. Дори да не беше застрашен от гибел, тъмните кръгове под очите му, бледостта на кожата и новите бръчки от напрежение по лицето му бяха притеснителни.
   За да може лекарят на Еди да го преглежда, Аполон облече пижама с вързалки на долницата. Остави горнището си незакопчано и свободно, така че медицинският екип, кръжащ около леглото му през последните няколко часа, да може непрекъснато да следи жизнените му показатели. За щастие всички те си отидоха заедно със своите системи, монитори, неодобрителни мръщения и характерния мирис на болница, който сякаш бе попил в престилките им. Сега Аполон изглеждаше като нормален красив мъж, който просто бе прекарал много труден и дълъг ден.
   И това беше всичко, за което искаше да го смята Памела. Разбира се, те можеха да обсъждат боговете и древния свят, но това бе твърде абстрактно и сюрреалистично в присъствието на неговата топла плът и мила усмивка.
   Все пак истината беше, че в петък той щеше да се върне на Олимп. Порталът щеше да се затвори, а той — да напусне живота й. Сърцето й внезапно натежа в гърдите й.
   — Какво има? — попита Аполон.
   Очите й срещнаха неговите. Изглеждаше толкова уморен. Тя не можеше да увеличава още болката му, не и тази вечер. Наложи си да се усмихне.
   — Току-що осъзнах, че не съм ти благодарила за това, че ми спаси живота.
   Аполон се наведе напред и прокара леко пръсти през златната монета, която Памела носеше на врата си.
   — Аз съм дал дума да те пазя. Никога не нарушавам клетвата си. — Докосването му се премести от монетата, за да погали леко едната страна на дългия й гол врат.
   Тя потръпна.
   — Студено ли ти е, сладка Памела? — промърмори той.
   — Как може да ми е студено, когато ти ме докосваш?
   Усмивката му се изпълни със слънчева светлина.
   — Ето, виждаш ли — аз съм един и същ, независимо дали съм смъртен или безсмъртен. Ти още чувстваш горещината ми. — Той се наведе по-близо до нея и улови устните й съссвоите. Когато Памела се опита да смекчи целувката и да устои на еротичното й привличане, той прошепна в устата й:
   — Помогни ми да забравя болката. Позволи ми да се изгубя в теб.
   Как можеше да му устои? Изгаряше за него. Обичаше го! Но тя притисна ръката си в гърдите му и Аполон прекъсна целувката, поглеждайки я объркано.
   — Тази вечер искам да правя любов с теб. Нека ти дам това, Аполоне.
   Тя притисна раменете му назад в пухените възглавници и той не се съпротиви. Памела стана и издърпа плавно ризата си през глава. После събу късите панталони и обувките си. След това, вместо да отиде при него на леглото, направи няколко крачки назад, за да може той да вижда добре цялото й тяло.
   Памела обичаше начина, по който очите му я поглъщаха. Караше я да се чувства прекрасна, желана и властна. „Сигурно така се чувства една богиня“, помисли си тя. Приемането на любовта на Аполон я бе преобразило. Изборът й да се разкрие за него беше снел от нея тъмната сянка на Дуейн и внесъл светлина в света й. Той беше бог, а тя — смъртна, но с любовта му Памела се превръщаше в неговата собствена Богиня на светлината.
   Тя бавно се пресегна назад и разкопча семплия си бял сутиен от дантела. Щом го свали, плъзна ръце по гърдите си и без да бърза, възбуди зърната им до твърда руменина. Ръцете й гальовно се спуснаха надолу по тялото й, изсулвайки бикините от слабия й ханш. През цялото време очите на Аполон я поглъщаха.
   Гола, тя доближи леглото.
   — Не — палаво каза Памела, когато той се опита да седне изправен, за да я посрещне. — Тази вечер е мой ред.
   — Толкова си прекрасна, моя сладка Памела — изрече Аполон. — Аз… аз се надявам… — подхвана той, но после се изсмя немощно.
   Какво си мислеше тя? Аполон изпитваше ужасна болка, а тя се правеше на стриптизьорка, докато той всъщност се нуждаеше от медицинска сестра. Памела положи внимателно пръсти върху ръката му над бинта.
   — Мога просто да лежа тук, до теб. Не е нужно да правим каквото и да е.
   — Не е това — бързо каза той. — Желая те. Искам да правиш любов с мен. Само се надявам да не те разочаровам. Знам — казах ти, че не съм използвал никоя от безсмъртните си сили, за да те съблазня — и наистина не съм. Но когато се любих с теб… — той размърда неспокойно раменете си. — Не можах да се сдържа и те докоснах с малко от магията си. Тази вечер нямам магия, нямам способности. Аз съм просто един мъж.
   — Ти никога няма да бъдеш просто един мъж, Аполоне. Винаги ще си мъжът, когото обичам.
   — Моя сладка Памела… — името й премина в стон на сладостно удоволствие, когато тя плъзна ръце в ризата му, разтвори я и потърка върховете на зърната си в мускулестите му гърди. Хвана леко с уста долната му устна и твърдата линия на челюстта му. После прокара гореща диря от леки захапвания надолу по тялото му, развързвайки сръчно връзката, която държеше долнището на пижамата му. Чуваше как той пъшка, докато го поемаше в ръце и търкаше мекотата на гърдите си в пулсиращия му член. След това устата й се озова върху него. Първо използва устните и езика си нагоре и надолу по дебелия му, твърд пенис, обожавайки начина, по който тялото му потръпваше и се напрягаше от докосването й и как той стенеше името й отново и отново. Тя го погълна, като го смучеше и възбуждаше, докато не чу дрезгавия му вик:
   — Не мога да чакам!
   С едно бързо движение Памела го възседна. Изправена на колене, тя нагласи върха му срещу своята влажна горещина. Прикова очи в неговия горещо син поглед. „Нека премахна болката му, дори само за миг“, помоли се тя мълчаливо, на който и да е бог или богиня, който може би слушаше. После се наниза върху него — бавно, сладостно, поемайки протежението му в себе си. С умишлено закачливо движение, тя пак се надигна на колене, така че върхът на пениса му да остане туптящ срещу нея, след което отново се плъзна надолу. Бавно. Прибра го вътре в себе си, докато невероятното напрежение надмина способностите й да го понесе. Едва тогава сложи ръката му към ханша си и му позволи да ускорят темпото. Движеха се бързо заедно, а бялата светлина от смъртна страст изпълваше телата им с невероятна горещина, която растеше и растеше, докато сладостта й стана нетърпима. Щом усети тялото му да се свива под нея, Памела се наклони напред и пулсът й се забави в очакване. Когато той изля топлото си семе в нея, тя се взриви около него.
   Рухвайки върху Аполон, Памела почувства гладкостта на телата им да се слива и ръката му да се стяга около нея.
   — Обичам те — изрече задъхано той, целувайки я нежно.
   Тя сгуши глава в рамото му, като внимаваше да не отпуска тежестта си върху дясната му ръка. Щом смени позата си, за да придърпа чаршафа нагоре около телата им, доволната й усмивка се разшири в щастливо ухилване. Очите на Аполон бяха затворени, а на лицето му най-накрая не бе изписана болка. Беше отпуснато и спокойно. Аполон бе потънал в дълбок сън.
   — Благодаря ти — прошепна тя на утихналото пространство.
   — Не знам, Аполоне. Просто чувствам, че не е добре да те оставям. Памела бе застанала близо до леглото и въртеше в ръце кожената презрамка на куфарчето си. По негово настояване се бе облякла и подготвила да се върне към работата си върху вилата. В края на краищата, беше й напомнил той, на него наистина му нямаше нищо. А тя все още имаше проект за завършване.
   — Всичко ще бъде наред. Имам това — той вдигна дистанционното. — И това — потупа с пръст упътването за каналите. — И ти си ми обяснила всичко за кабелната телевизия. Ще се забавлявам добре.
   Памела се намръщи.
   — Не забравяй телефона. Номерът ми е…
   — Да, да, номерът ти е написан на листа до телефона. Сега изчезвай. Еди ще чака.
   — Добре — тя се наведе да го целуне, — но се чувствам, сякаш правя нещо нередно.
   — Обещавам, че довечера, като се върнеш в леглото ми, ще те накарам да компенсираш това, че си ме напуснала.
   — Не искам да те напускам!
   Той се засмя и после направи гримаса, потърквайки все още болезнената си ръка.
   — Само те дразня, сладка Памела. Всъщност ти завиждам. Ще ми липсва работният обект днес. Напълно ли си сигурна, че няма начин да…
   — Вече обсъди това надълго и нашироко с Еди. Той категорично не ти позволява да напускаш тази стая до петък за нещо повече от вечеря на терасата.
   Подразненият отговор на Аполон беше прекъснат от почукване на вратата. Памела отвори и пред нея стоеше Еди, чиято масивна фигура запълваше прага.
   — Мисля, че имам компромисно решение, което ще заинтересува Феб — писателят отстъпи встрани и направи царствен жест. Двама мъже внесоха в стаята малка чертожна маса, последвана от архитекта, с когото Аполон бе работил върху банята. — Ето! Ако ти не можеш да отидеш при планината, планината ще дойде при теб!
   — Брад! Не трябва ли да си във вилата? — попита Аполон.
   — Трябва, но същото се отнася и за теб. Чувам обаче, че една змия е решила да промени плановете ни — архитектът го потупа по рамото. После се извини, виждайки как Аполон стиска зъби от болката, причинена от рязкото движение. — Извинявай, Феб. Миналата година една гърмяща змия ухапа зет ми. Казваше, че дяволски боли и го държа на легло една седмица. — Той вдигна очи към Еди. — Може би трябва да продължим с работата утре?
   — Не! Каквото и да сте намислили, уверявам ви, че ставам за работа — бързо каза Аполон.
   — О, но само ако обещаеш, че няма буквално да „ставаш“ — Еди влезе в стаята. — Брадли носи плановете на банята, за да привърши с твоя помощ. Но само ако останеш на легло и продължиш да си почиваш.
   — Имаш думата ми — отвърна Аполон, като вече се бе поизправил леко. Вниманието му бе привлечено от дългите гладки листи, които Брадли разгъваше и простираше на чертожната маса.
   — Ела, Памела — рече Еди. — Да оставим банята на експертите. Богинята ни очаква в колата.
   — Колата е нещо, което няма да ми липсва днес… — дрезгавите думи на Аполон ги последваха по коридора, щом излязоха от стаята.
   — Благодаря ти, Еди — каза Памела и стисна ръката на големия мъж.
   Той погледна към нея с усмивка.
   — За мен наистина е удоволствие, скъпа моя. Феб не ми прави впечатление на мъж, който се чувства добре като бездейства.
   — Прав си за това. Всъщност си прав за повече неща, не само за това.
   Усмивката му стана тъжна и някак замислена.
   — Тази сутрин изглеждаш щастлива, Памела.
   — Да, наистина съм щастлива. Реших, че Семела не е съжалявала за избора си — меко каза тя.
   Трийсет и първа глава

   Памела погледна часовника си и ахна.
   — Еди, часът е четири! Резервацията ни за вечеря е за шест, нали?
   — Благодаря, Памела! — извика Еди от другия край на двора. Надигна се от пейката и запристъпва тежко сред хаоса от разхвърляни строителни материали. Еди се спря до Матю, който нанасяше финалните щрихи на скицата на фонтана. Артемида слезе елегантно от подиума и отиде при тях. Памела чу как двамата поздравяват Матю за добре свършената работа.
   Добре свършена работа…
   Беше петък следобед, а работата беше всичко друго, но не и свършена. Как два дена и половина отлетяха толкова бързо? Памела прокара ръка през косата си. Беше изтощена. Сложните задачи по дизайна на вилата мечта на Еди изпълниха последните няколко дни — наложи й се да жонглира с художници и майстори на облицовки от камък, да решава проблеми със закрепването и с дефекти на тъканите… Нощите й пък бяха посветени на Аполон. Спеше малко, скъсваше си задника от работа и въпреки това изоставаха.
   Но колкото и тежки да бяха последните дни, за нищо на света тя не би заменила и секунда от преживяното.
   — Памела, какво ще кажеш за това? Мисля, че се получи добър вариант за стените в стаята с домашно кино? — специалистът по декоративни мазилки превзето сочеше с върха на скъпарската си писалка към малък макет с цвят на тъмно бургундско вино, осеяно с фини плетеници от оникс и злато.
   — Този път е съвършено, Стив! — каза Памела с облекчение. — Точно такава мазилка си представях за стаята.
   — Великолепно! Ще стане просто великолепно, захарче! — той махна триумфално с писалката. — В понеделник рано-рано се захващам за работа — възторжено продължи Стив.
   — Ще бъда тук — каза Памела.
   Стив кимна и се върна обратно в къщата, за да почисти, а след това да се прибере щастлив при семейството си за уикенда. Далеч не толкова щастлива Памела започна да подрежда спретнато в куфарчето си записките от деня. Да, тя ще е тук в понеделник. Ще е в Лас Вегас, в съвременния смъртен свят, а Аполон и Артемида щяха да са на Олимп.
   Вече няма да има вечери на терасата с невероятно забавния Еди. Нито пък късни среднощни разговори с Аполон за току-що доставения мрамор с объркан цвят за банята. И двамата заедно няма да правят скици на каменни мозайки за новата римска баня на Еди.
   Но въпреки това Памела се усмихна, докато си спомняше за отминалите няколко дни — работи с Аполон лично, после по телефона, а накрая чрез един чудесен малък лаптоп, който Еди осигури и към който богът се привърза със забележителна лекота. Заедно с това Аполон се превърна в истински киноманиак. Древен бог или не, в него имаше някои неща, по които много приличаше на съвременен мъж. Заниманията с всякакви електронни джаджи определено му доставяха огромно удоволствие, както и щракането по дистанционното и сърфирането по каналите. Когато предишната вечер Памела се върна от работа, Аполон бе изцяло погълнат от втората част на „Властелинът на пръстените“.
   — Арагорн ми напомня на Хектор, а малкият хобит има сърце като на верния на Ахил Патрокъл.
   — Фродо прилича на някого, наречен Патрокъл? — попита Памела.
   — Не, нямах предвид Фродо. Мислех за Самознай, но се надявам накрая участта им да е по-добра от тази на Хектор и Патрокъл — тържествено каза той.
   Памела не си спомняше много от древногръцката митология и не разбра за какво говори Аполон, но го увери, че Арагорн и Сам ги очаква щастлив край.
   Той изръмжа и вдигна здравата си ръка.
   — Не ми казвай края! Ще ми развалиш гледането на филма!
   Така или иначе, Памела почти му го каза. Филмът бе дълъг, а времето на бога изтичаше, можеше никога да не види „Завръщането на краля“.
   Предишната нощ двамата взеха решение. Не, поправи се Памела: тя го взе. Спомни си какво напрежение излъчваше тялото на Аполон, докато разумът му се опитваше да осъзнае факта, че тя не иска и не може да отиде с него на Олимп.
   — Там ще съм безполезна, Аполоне! — настояваше тя.
   — Безполезна? Как можа да ти хрумне такова нещо? — В безсилието си той направи жест с все още бинтованата си ръка и острата болка буквално спря дъха му. — В името набоговете, ще се радвам да се отърва от това страдание! — рязко каза Аполон.
   Памела легна напречно на тялото му, с лице към него. После нежно потърка дясното му рамо и усети как той се отпуска под ръката й.
   — По-добре ли си?
   Той кимна и целуна дланта й.
   — Докосването ти ме успокоява. То е единственото нещо, което има силата да облекчи тази безкрайна болка. Виждаш ли колко много се нуждая от теб?
   Тя му се усмихна тъжно.
   — Аполоне, змиите не могат да те наранят на Олимп.
   — Не, но отсъствието ти ще ме нарани.
   — Знам — тя прехапа устни. — И мен ще ме боли, когато няма да те има!
   — Тогава ела с мен! Ти си сродната ми душа, моля те да бъдеш и моя съпруга!
   Памела преглътна острия вкус на бъдещето, без Аполон. О, ако беше толкова лесно!
   — Какво ще правя на Олимп, сред всички богове? — тя поклати глава. — Независимо колко много го искаш, аз не съм художник. Не искам някакво божествено студио, в коетода се правя, че съм талантлива и че ме интересува рисуването на картини, на каквото и да е, за когото и да е. — Тя отново поклати глава и въздъхна. — Аполоне, там живеят ли някакви смъртни?
   — Много от нимфите и прислужниците са полубожества — бързо отвърна той. — И често на някой жрец или жрица се позволява да посети своя безсмъртен покровител.
   — Полубожествата не са смъртни, а жриците и жрецитеидват на посещениеи после се връщат обратно към смъртния си живот — тъжно каза тя.
   — Ти ще си моя съпруга! Ще помоля Зевс да те направи безсмъртна.
   Памела изтегли ръката си от неговата.
   — Да кажем, че се омъжа за теб и ме направят безсмъртна. После какво ще правя през останалата част от вечността? Нямам царство като сестра ти, нямам работа, Аполоне! Нямам нищо, освен онова, което ми е позволено да имам чрез теб!
   Тя видя как в очите му проблесна разбиране.
   — Би било още една клетка — тихо каза той. — Аз не съм Дуейн, но това няма особено значение. За теб това ще е просто поредната клетка — по-голяма, по-красива и с повече власт, но…
   — Все пак клетка — довърши тя.
   Аполон отново взе ръката й в своята.
   — Тогава избирам да остана с теб!
   Очите на Памела се разшириха и тя заклати отривисто глава.
   — Не! Не можеш! Ти си Аполон, бог на светлината! Не можеш да напуснеш своя свят — не и завинаги. Знаеш, че не можеш! Какво ще стане с хората? Няма ли да ги обречеш на тъмнина?
   — Слънцето може да измине пътя си по древното небе без мен. Кобилите ми знаят пътеката, по която върви златната ми колесница. Те често я следват сами, без да ги насочвам.
   — Аполоне, не е редно да напуснеш Олимп. Не можеш да бъдеш смъртен мъж.
   — Тази седмица бях смъртен. Мога да бъда такъв за цял живот.
   — И колко дълго ще продължи това? Само виж какво се случи в твоя съвсем първи смъртен ден. Ти умря! — думите изригнаха от устата й. — Независимо какво казваш на сестра си, на Еди или на себе си, аз бях там и видях! Гледах как умираш! Ти спаси живота ми, а после загуби своя. Ако Хермес не се беше появил, сега щеше да си мъртъв! — Тя пое въздух и усети как цялата трепери, докато стиска ръката му. — Не бих могла да понеса това, Аполоне. Не мога да гледам как умираш отново.
   — Шшт! — прошепна той и я придърпа в обятията си. — Трябва да има начин да излезем от това положение! Просто ще го намерим!
   — Как? — изрече тя, заровила глава в гърдите му.
   — Ще отнеса нашия случай до баща ми. Ще помоля да ми разреши достъп до вашия свят.
   — А ако откаже?
   — Не знам, но Деметра и Персефона намериха решение, значи и ние ще намерим. — Той нежно повдигна брадичката й. — Няма да се разделя с моята сродна душа. Имаш думата ми, Памела!
   Устните им се сляха в толкова пламенна целувка, че тя продължаваше да я усеща и досега, както си седеше в двора. Памела потрепера и се върна обратно към документите, които стискаше в ръце. Петък е, само след няколко часа слънцето ще залезе и Аполон и Артемида ще минат през портала, за да се върнат на Олимп. Тя може би никога няма да го види отново. Вълната от болка, която преряза тялото й при тази мисълта, беше нейната собствена, лична отрова.
   — Памела?
   Тя погледна над отворения капак на куфарчето си и срещна очите на Артемида. Богинята изглежда бе спала малко предишната нощ и макар да бе изрисувала бляскаво лицето си, благодарение на магията на модерния грим, Памела все пак виждаше кръговете под очите й.
   — Изглеждаш изморена — отбеляза Памела.
   — Мислите не ме оставят да си почина.
   — Мисли?
   — Притеснявам се за теб! Притеснявам се и за Еди! — Очите на богинята откриха писателя, който разговаряше с обичайната си оживеност с един от представителите на платове. — С наближаването на здрача откривам, че не съм толкова нетърпелива да напусна вашия свят, колкото си мислех, че ще бъда.
   Памела й се усмихна. Артемида не бе по-малко надута, разглезена или властна, но връзката й с Еди определено я направи по-мека и сговорчива. Сега богинята беше по-топла и не приличаше вече на студен, съвършен мрамор. Беше се превърнала в истинска жена.
   — Ще ми липсваш, Артемида.
   — Тогава ела с нас — каза богинята. — Ако ти омръзне Олимп, можеш да идваш в моето царство. Горите ми винаги ще посрещат с добре дошла съпругата на моя брат.
   — Не мога! — прошепна Памела, невероятно развълнувана от думите на Артемида. — Не ми е там мястото!
   — Мястото ти е при Аполон — твърдо каза богинята.
   — Ако тръгна с него, ще загубя себе си и накрая от мен няма да остане нищо, което той да обича.
   Артемида наклони глава и се вгледа съсредоточено в Памела.
   — Ти притежаваш изключителна мъдрост, приятелко. От теб би излязла отлична богиня.
   — Дами! — сякаш един от титаните, Еди ги засенчи с присъствието си. — Трябва да побързаме! Феб ни очаква, както и нашата вечеря. Обещал съм да ви оставя при входа на Цезар Палас точно в осем, така че вашият шофьор да ви откара до летището.
   Еди прие с неудоволствие историята, която скалъпиха набързо, за да му обяснят защо не искат да придружи Артемида в Цезар Палас. Богинята му каза, че тяхното заможно гръцко семейство ще изпрати кола за нея и брат й точно в осем часа пред входа на хотела (по залез-слънце — според това, което Памела провери в интернет) и че тя не можеда понася сбогувания на летищата. Аполон, разбира се, стана бял като платно, когато Памела обясни, че самолетът прилича много на голяма, летяща кола.
   Еди беше много нещастен, но както обикновено не можа да каже „не“ на примадонските изисквания на Артемида. Писателят пое дълбоко дъх и Памела внезапно си помисли колко възрастен изглежда в момента.
   — Съгласих се с твоите желания, но ти трябва да се съгласиш да бъдеш точна. Планирал съм пищна вечеря за сбогуване.
   — Еди — Артемида се намуси сладко, плъзна ръка под неговата и елегантно разсея вниманието му, — надявам, че си намерил ресторант с хубава гледка. Така се привързахкъм нашите разкошни вечери на прекрасната тераса и те много ще ми липсват.
   — Гледката винаги ще те чака тук, когато се измориш от пътуванията си, богиньо, но тази вечер ще опитаме нещо ново.
   Писателят докосна нежно бузата на Артемида и тя се гушна в ръката му. Усмивката на Еди почти прикри тъжното примирение на лицето му.
   Памела ги последва през двора.
   — Искрено и изцяло ненавиждам тези метални същества — изрече Аполон през стиснати зъби, докато се измъкваше тромаво от предната седалка на лимузината.
   — Сър? — портиерът на „Беладжио“ изглеждаше объркан.
   — Става му лошо от коли — обясни Памела.
   Портиерът, който звучеше много британски, хвърли поглед на позеленялото лице и бинтованата ръка на Аполон, изпръхтя с неодобрение и бързо се отдръпна, за да минат.
   Памела пое здравата ръка на Аполон и го поведе към тротоара. Той избърса чело с длан и се опита да повели на стомаха си да не се надига към гърлото му, докато изчакват дългия процес по изваждането на Еди и Артемида от онова, което богът възприемаше като злата паст на лимузината.
   — Обещай ми — каза той в ухото й, — че когато дойде време да се връщаме в Цезар Палас, ще вървим дотам пеша.
   Думите му й напомниха колко малко време им остава заедно. Слънцето сякаш им се подиграваше и бързаше да стигне хоризонта. Памела направи несполучлив опит да се усмихне на Аполон.
   — Обещавам!
   Погледът му срещна очите й.
   — Няма да живея без теб! Всичко ще бъде наред! Помни, че съм ти дал дума!
   Памела кимна бързо. „Той е Аполон, бог на светлината, може да изпълни обещанието си! Може да намери начин двамата да бъдем заедно!“, каза си тя и се опита да спре внезапно бликналите в очите й сълзи. Трябва да се съсредоточи върху това, което я заобикаля и да се държи мъжки! Независимо какво ще се случи, не иска последният му спомен за нея да е свързан със сълзи и болка. Иска Аполон да знае, че тя вярва в него, вярва в силата и любовта му.
   Входът на „Беладжио“ приличаше на диск, обърнат към тихия, тъмен басейн на фонтана, който само чакаше да прозвучат първите музикални акорди, за да бликне в светлина и живот.
   — Фонтаните! — възкликна Аполон, като проследи втренчения й поглед. После я прегърна и притисна към себе си. — Нашите фонтани!
   Памела вдигна очи към него и този път наистина се усмихна. Той беше толкова силен и уверен в себе си, толкова истински, не може да се съмнява в него. Аполон, богът на светлината, й даде клетва и няма да я разочарова. А по-важното е, че няма да разочарова тях двамата.
   — Да, нашите фонтани — каза тя.
   — Да не се мотаем! Имам изненада за моята богиня, затова трябва да стигнем навреме.
   Еди и Артемида профучаха край тях и влязоха в „Беладжио“. Памела и Аполон ги последваха. В мига, в който прекрачиха през входа, Памела спря като закована. Напълно зашеметена, тя зяпаше към тавана.
   — Дейл Чихули! — промълви Памела с благоговение, вторачена в невероятния полилей във фоайето на „Беладжио“. — Бях забравила, че дизайнът е негов!
   Аполон разглеждаше тавана с любопитство.
   — Това е съвсем необикновен полилей.
   — Невероятен е! Погледни лабиринта от издухано стъкло и великолепните цветове. Прилича на поле от медузи макове. Много жалко, че Еди не се спря на този декор вместона безвкусния Цезар Палас — прошепна тя е лек смях.
   — Не знам… — той я прегърна и я целуна по главата. — Започнал съм доста да харесвам ексцентричните вкусове на Еди. В крайна сметка, те ни събраха заедно.
   — Мотаете се! Вие се мотаете! — викна Артемида, сграбчи ръкава на брат си и ги изтегли до мястото, където Еди чакаше нетърпеливо. На златната филигранна табела зад гърба му пишеше Ресторант „Оливс“.
   — Е. Д. Фауст и компания, имам специална резервация — заяви Еди на любезния сервитьор.
   — Да, господин Фауст, насам моля.
   Последваха сервитьора през пищния ресторант, който буквално гъмжеше от хора в натоварената петъчна вечер. Стигнаха до стена от витражи, в средата на която имаше висока стъклена врата. Един сервитьор я отвори и те се озоваха на голям, извит мраморен балкон, който гледаше право към прочутите фонтани на Беладжио. Сервитьор ги заведе до единствената маса, покрита с ленена покривка, китайски порцелан и кристал. Той съпроводи първо Артемида, а после и Памела, до елегантни кадифени столове.
   — Както наредихте, господин Фауст, балконът е запазен само за вас.
   — Това е самото съвършенство. Сега може да ни сипете „Дом Периньон“.
   — О, Еди! Как разбра, че пак жадувам за малко от онова вълшебно шампанско? — промълви Артемида.
   — Прочетох го в прекрасните ти очи, богиньо моя — отвърна Еди.
   Памела обмени развеселен поглед с Аполон. Чу се лек пукот, когато сервитьорът извади корковата тапа от шампанското и докато пълнеше чашите им, се чу музика, която сякаш съживи фонтаните.

   Едно! Единствено усещане…!
   Докато песента се лееше наоколо, а водата танцуваше, Еди вдигна високата си кристална чаша към Артемида.
   — За теб, богиньо моя, едно-единствено усещане.
   — О, Еди! — промълви тя, като докосна чашата му със своята и мигайки бързо, за да прикрие сълзите, които внезапно изпълниха очите й. — Ти ме смая!
   — За мен беше огромно удоволствие — отвърна той.
   И неговите очи бяха изненадващо блестящи. Еди прочисти гърлото си и направи знак на сервитьора да донесе менюто.
   Сервираха им пищна вечеря на фона на пеещи фонтани и пустинно небе, което бавно се превръщаше от синьо в пурпурно. Бяха сами на своя балкон и нощта сякаш преливаше от магия и мистерия. Макар да бяха в сърцето на Вегас в една забързана петъчна вечер, те се наслаждаваха на невероятно уединение. На Памела й се струваше, че боговете на града са им дали специални места в ложата. И кой знае? Може би настина е така. И по-странни неща й се бяха случвали.
   Когато и последната от множеството песни на фонтана свърши, Еди погледна часовника си. Мрачно вдигна тежкото си тяло от стола и се изправи с лице към масата.
   — Наближава осем часа. Споделихме вино и храна, приятелство и музика. — Добрите му очи изгледаха първо Памела, а после и Аполон, преди да се спрат на Артемида. — Сега ще кажа с тъга, че трябва да си вземем сбогом. По-рано ви съобщих, че имам изненада. — Погледът му остана прикован в прекрасното лице на Артемида. — Особено за теб, моя богиньо. Част от изненадата беше този декор и тази вечеря. Другата част е, че бих искал официално да обявя темата, която съм избрал за моята следваща епична трилогия. Тази сутрин редакторът ми се съгласи с моето предложение. Книгите ще разказват историята на един воин, изпратен от умиращия си народ с невъзможната мисия да спечели сърцето на една богиня. Тя, от своя страна, ще обещае да се върне при народа му, да заживее редом с хората и да спаси света им. Твърдата корица на всяка една от книгите ще носи образ, свещен за героя по време на пътешествието му: образа на неговата богиня. Този образ ще бъде не друг, а скицата, която Матю направи на теб, Диана.
   Той завърши речта си и се поклони пред жената, която обяви за своя богиня.
   Артемида не промълви и дума. Наместо това стана и отиде бавно при Еди.
   — Благодаря ти, воине мой!
   Тя потъна грациозно в дълбок реверанс. Щом изправи гъвкавото си тяло и хвана Еди под ръка, Памела видя, че страните й са влажни. Писателят извади копринена кърпичка от горния си джоб и започна да докосва леко лицето й. След това, с познат жест, той потупа ръката й, положена върху неговата широка десница.
   — Елате и нека завършим нашето пътуване!
   Четиримата мълчаливо се върнаха по същия път през ресторанта и излязоха във фоайето на „Беладжио“. Този път шедьовърът на Чихули не привлече погледа на Памела. Тяусещаше твърде голяма тежест в сърцето си и не можеше да вдигне очи нагоре. Единственото, което бе способна да направи, бе да продължава да стиска ръката на Аполон ида вярва, че това няма да бъде последният път, когато го докосва. Точно чрез ръката му усети мигновената нотка на напрежение, щом лимузината спря пред кръглия диск ий напомни за нейното обещание.
   — Еди, имаш ли нещо против Феб и аз да повървим пеша? Знаеш какъв е с колите — тя се зачуди колко нормално звучи гласа й, сякаш сърцето й не се къса. Сякаш животът й не се стопява със залеза на слънцето.
   — Разбира се! Ще се срещнем пред Цезар Палас. Така всички ще имаме време да си вземем довиждане насаме.
   Писателят успя да се усмихне напрегнато, преди да потъне в лимузината.
   Бакхус седеше на трона си в палата си на Олимп. Той затвори очи и се съсредоточи. Капки пот избиха по широкото му чело. Бузите му станаха червени от напрежение. Междуотпуснатите му устни мехурчета бяла пяна влизаха и излизаха с всяко негово дихание.
   Къде е?
   Той се концентрира по-силно. Няма да се паникьосва! Няма да се отчайва! Ще се намери!
   Къде е? Къде е то?
   Почувства го през изминалите дни. Затварянето на портала го отслаби, но той знаеше, че е все още там. Всичко, което трябва да направи, е да го намери — тогава тя отново ще е негова.
   Бакхус вдигна дебелите си ръце с дланите навън, сякаш опипваше въздуха пред себе си. Нещо погъделичка кожата му. Ръцете му се сключиха с цялата си безсмъртна мощ и умът му сграбчи тънкото въженце на връзката.
   Откри го! Откри я…
   Като рибар, Бакхус внимателно притегли нишката на душата на смъртната жена към себе си, стегна и подсили връзката им. Вече виждаше ясно жената в ума си. Тя беше на работа. Всъщност тя е една робиня, обречена на живот, изпълнен с черен труд. Носеше питиета на мъже, които похотливо я опипваха, а после се свиваше в някой тъмен ъгъл, за да поднесе чаша към собствените си устни.
   Бакхус подръпна по-силно връзката и смъртната жена пресуши чашата с изгарящ алкохол.
   Да… изпий ме… вземи ме… нека облекча болката ти…Шептеше й Бакхус. В един миг усети как тя се олюлява, сякаш физически усети връзката помежду им.
   Точно така тя дойде при него и той я обвърза чрез нуждата й да пие. Тази нужда я обсебваше и поглъщаше. Затова нямаше нищо по-логично от това той да я обсеби и погълнечрез алкохола. Всъщност не направи нищо лошо. Просто даде на смъртната онова, което желаеше сърцето й. Сладката ирония в тази ситуация го караше да крещи от радост. Щеше да използва тази смъртна жена, обвързана с него чрез желанието на сърцето си, за да унищожи другата смъртна, която бе обвързана със златокъдрата Артемида. Така най-накрая близнаците ще усетят болката му от загубата на неговото, на собственото му царство!
   Агонията от отнетата власт и свобода още бушуваше в него. Те мислят, че са го победили! Аполон е виновен за всичко! Той и златокъдрата му сестра. А дали Зевс ще ги накаже? Разбира се, че не! Те са негови галеници, любимците му! Това е нетърпимо! Несправедливостта, трупана години, най-накрая трябваше да бъде обезвъзмездена. Този път няма да им се размине! Няма да има грешки!
   Бакхус насочи силата си към смъртната. Пи от душата й, наслаждавайки се на това колко волно му се отдава тя. Чрез нея духът му влезе отново в смъртния свят и се разпростря като убийствена, невидима мъгла извън Цезар Палас. Той търси… търси… и накрая с триумфален вик откри онова, което му трябваше. Перфектно!
   Те бяха в пълно неведение — отдадени на своите малки драми, че няма да усетят присъствието му.
   Доволен, Бакхус отново насочи силите си към изгарящата от желание смъртна. Беше вътре в нея, стичаше се във вените й и изпълваше съзнанието й със своите мрачни поощрения.
   Да, ти се справяш изключително добре!Придумваше я Бакхус, докато тя напускаше работното си място с ключове в ръка.Сега побързай, времето изтича. Ето точно какво трябва да направиш…
   Трийсет и втора глава

   В пълно мълчание и с преплетени пръсти Аполон и Памела вървяха бавно по тротоара покрай фонтаните на Беладжио. Сега водата бе тиха и тъмна, но алеята около нея бе пълна с весели, бърборещи смъртни, а улицата преливаше от плавно движещи се коли. Аполон си помисли, че клаксоните и скърцането на спирачки бе много по-разсейващо от блестящите сгради, строени в редица от другата страна на улицата. Той не обръщаше внимание на постоянната болка в ръката. Това беше нещо маловажно, нещо, което скоро щеотмине и то с малки последствия, но не и мъката в сърцето му.
   Слънцето почти беше залязло. Макар и далеч от собствения си свят, Аполон беше свързан завинаги със светлината. Усещаше, когато тя събужда утрото и винаги разпознаваше точния миг на плъзгането й под хоризонта. Нямаха много време.
   Трябва да остане. Може да остане. Няма да е трудно. След отварянето на портала силите му щяха да се върнат. Може да замъгли съзнанието на Памела и да й внуши, че го е помолила да остане… Като зъл дух, умът редеше на сърцето му и други възможности… Може да я вземе със себе си. Боговете от векове отвличаха смъртните си любовници. Планината Олимп е място, пълно с невероятни чудеса и безгранична прелест. Памела със сигурност ще е щастлива там. А и със сигурност го обича достатъчно, за да му прости.
   Но тогава с какво щеше да е по-различен от съпруга й? Памела го научи, че любовта не може да се командва, да се изисква или да бъде затваряна в клетка. Той не може да я привърже към себе си с вериги. Може единствено да я обича.
   Само преди една седмица вярваше, че е покорил любовта. Колко наивен бе тогава. Смъртна или безсмъртна, любовта не разграничава ранг и привилегии. Тя е душевна материя — безплътна и неподвластна на прищевките нито на хора, нито на богове.
   Шумната група, която вървеше пред тях, внезапно спря и им препречи пътя. Аполон забави крачка и поведе Памела към една пейка наблизо. Като стадо добитък, хората в тълпата шаваха нетърпеливо и викаха силно един на друг.
   — Чакат светофара, за да пресекат улицата — обясни Памела, седна до него и се загледа в тъмната вода на фонтана. Гласът й звучеше почти нормално, но лицето й бе помръкнало, бледо и унило. — Тълпата е твърде голяма и вероятно светлините на светофара ще се сменят два пъти, преди да пресекат всички. — Тъжните й очи погледнаха към него. — След седмица в пустинята, тези тълпи от хора ме карат да се чувствам някак притисната. Имаме ли време да поседим още малко и да ги оставим да продължат?
   — Да — отвърна той и я прегърна. Тя отпусна глава на рамото му и се гушна в него. — Не е нужно да сме там точно в мига, в който порталът се отвори. Имаме време.
   — Колко време?
   — Не много. Не искам Зевс да се ядоса, като си помисли, че пренебрегваме заповедта му да се явим пред него.
   — Какво смяташ да му кажеш?
   — Истината — той целуна челото й. — Че съм открил сродната си душа в съвременния свят и че желанието на сърцето ми е да не се разделям с нея.
   — Надявам се желанието на сърцето ти да се изпълни така лесно, както се изпълни моето.
   Тя вдигна лице към него. Той я целуна нежно. Близостта му я успокояваше. Когато я докосваше, тя бе готова да повярва, че думите му са истина, че действително всичко щее наред. Аполон с нежелание прекъсна целувката и стомахът й се сви неспокойно.
   — Изглежда тълпата е продължила — каза той.
   Памела погледна към внезапно изпразнилия се тротоар.
   — Като че ли много са бързали да стигнат някъде. Странно е, че така изведнъж всичко опустя.
   Памела почувства как косъмчета по ръцете и тила й настръхват. Интуицията й подсказваше да остане тук, седнала на пейката до Аполон. Но преди да успее да каже каквото и да било, той вече се изправяше. Примирена, тя осъзна, че не иска той да тръгва. Всъщност, това беше всичко, което стоеше зад нейната така наречена интуиция.
   В своята разсеяност, богът не обърна внимание колко странно пуст е тротоара.
   — И ние трябва да тръгваме — каза той на Памела.
   Хвана я за ръка и двамата тръгнаха бавно към бордюра, застанаха сами и зачакаха светофарът да светне зелено. Все още не е сбогуване, каза си той. Ще я държи близо до себе си през целия път през Цезар Палас и няма да я остави, докато порталът не се изпречи пред тях. После раздялата им щеше да е само временна. Аполон прошепна гласно към нея последвалите си мисли:
   — Баща ми ще омекне. Той е бил жертва на любовта твърде много пъти, за да не изпълни молбата ни.
   — Жертва на любовта или на похотта? — попита Памела.
   Той се усмихна.
   — За баща ми любовта и похотта редят една маса за угощение и той се наслаждава на пиршеството.
   Памела изсумтя саркастично. Аполон се засмя и я притисна в прегръдката си. Не може да я загуби! Тя погледна към него и щом той се наведе, за да я целуне, фонтанът бликна и оживя. Двамата замръзнаха, вперили очи един в друг. Лицето на Памела заблестя от щастие.
   — Съвършено! — каза тя през смях. — Не би могло да е по-съвършено!
   Фейт Хил отново пееше като че ли само за тях.
   — Това е най-хубавият знак! Всичко ще бъде наред! — радостно каза Аполон. Обърна се и загледа танцуващата вода.
   Богът бавно се приближи до парапета, сякаш музиката го издърпа към себе си. Имаше нещо във въздуха — нещо, в което той усещаше безсмъртна намеса. Сигурно е знак, изпратен от Зевс. Той погледна през рамо, усмихна се широко и щастливо и махна на Памела да отиде при него.
   Тя се усмихна и кимна, но остана на мястото си — искаше да го погледа само още един миг. Аполон съзерцаваше неподвижно блестящата вода, изригваща като гейзер към небето в такт с магическата песен. Беше толкова великолепен — този изключителен бог, който се оказа другата половина на душата й. Внезапно и пламенно тя повярва, че той ще направи всичко както трябва. Богът на светлината е сродната й душа и ще намери начин да се върне при нея.

   … Това е… о… невъзможно! Тази целувка! Тази целувка!
   Не може да се спре! Тази целувка! Тази целувка!
   Памела вдигна крак, за да направи крачка напред и с ъгълчето на окото си улови някакво движение. Тя обърна глава навреме, за да види колата, но не и да се махне от пътя й. Колата се понесе по тротоара и връхлетя върху Памела.
   Изпълнен с надежда, Аполон се усмихваше на изригващата вода, когато внезапно чу ужасен стържещ звук. Водата и песента го бяха откъснали от реалността и шумът му изглеждаше далечен. Объркан, той се извърна да види защо Памела се бави. В безмълвен потрес видя как металният звяр помита тялото й.
   — Памела!— изкрещя Аполон.
   Ударът я изхвърли на платното, право насред натовареното улично движение. Засвириха спирачки, шофьорите в паника се опитваха безуспешно да избегнат удара в тялотона жената. Аполон се хвърли напред. Промушвайки се между коли и хора, той последва кървавата диря до средата на улицата, където Памела най-сетне бе застинала в сгърчена купчина.
   Крещейки в агония, Аполон падна на колене до нея и взе натрошеното й тяло в обятията си. Проблясващите му, пълни със сълзи очи гледаха втренчено кълбото светлина, което още стоеше ниско на небето.
   — Махни се от небето! — заповяда той на чезнещото слънце. — Върни ми силите!
   Памела не усещаше нищо, освен някакво особено чувство за нередност. Сякаш се бе събудила в тъмна стая и в странно легло. Не виждаше и не можеше да се ориентира. В този миг чу вик, който разкъса душата й. Знаеше, че това е Аполон. Опита се да отвори уста и да му извика, но не можеше да контролира тялото си. Бореше се с това, но очите й се затвориха миг преди слънцето да залезе.
   Аполон разбра, когато тя умря. Беше един миг преди болката в ръката му да изчезне и безсмъртната сила да изпълни тялото му. Паникьосан, той положи внимателно Памела на платното и сложи ръцете си върху кървавите й гърди.
   — Живей! — заповяда богът на светлината, макар да знаеше, че е твърде късно. Дори с безсмъртните си сили не можеше да обърне хода на времето. Не можеше да поправи онова, което вече бе сторено.
   — Не! — сълзите му се смесиха с кръвта й. —Не!— изкрещя той.
   — Някой да се обади на 911!
   — О, господи! Извикайте линейка!
   — Има ли лекар тук?
   Аполон чуваше виковете на смъртните около себе си. Те щяха да дойдат и да му я вземат.
   — Не!— изкрещя яростно той. Изправен, Аполон разпери широко ръце. —Замълчете!— заповедта му прониза като стрела растящата тълпа, образувайки мощна стена, която порази всички смъртни с глухота и безмълвие и ги превърна в тихи зяпнали статуи.
   Богът на светлината погледна надолу към мъртвата си любима.
   — Не! — прошепна този път той. — Това няма да стане!
   Взе решението бързо. Трябваше да го направи! Ако се разколебае сега, ще стане твърде късно. Независимо от последствията, това е единственият начин. Аполон протегна ръце над тялото на Памела.
   — Ела при мен! Заповядвам ти да не напускаш това царство!
   Тялото на Памела започна да грее под протегнатите ръце на Аполон и една сфера от чиста светлина се вдигна и закръжи между дланите на бога.
   — Аполоне!
   Той чу вика зад себе си и се обърна с кълбото светлина между ръцете си. Като дух, Артемида тичаше през смазаните коли и тихите, замръзнали смъртни, докато стигна достатъчно близо, за да види над какво се е изправил брат й и какво държи в ръцете си. Тя ахна и покри устата си с ръце. Движейки се с изненадваща скорост, Еди се появи бързо до нея. Умът му се опитваше да схване това, което виждат очите му, а лицето му пребледня.
   — Не трябваше да вдигаш заклинанието от него — сряза я Аполон.
   — Не знаех… Не мислех… О, братко! Какво си направил? — тя премести вторачения си поглед от тялото на Памела към пулсиращата светлина, която той стискаше ревностно.
   — Беше прекалено късно — сломено промълви той. — Слънцето закъсня твърде много! Те я убиха!
   Артемида го доближи бавно, сякаш той бе някое от нейните диви горски същества.
   — Но какво правиш? Държиш безсмъртната й душа!
   Аполон сгуши светлината към тялото си.
   — Няма да я загубя!
   — Аполоне… — започна тя.
   — Не! Няма да я загубя! — гневният му вик предизвика една гръмотевица в небето. — Проклети да са законите на Вселената! Безброй пъти е повтаряно, че любовта е най-голямата сила в нея. — Дивите очи на бога се обърнаха към слисания писател. — Ти си бард в този свят, не е ли това, което разгласяваш?
   Неспособен да намери думи, Е. Д. Фауст успя само да кимне.
   — Тогава заявявам, че любовта ми към нея отхвърля законите на Вселената!
   — Аполоне, не можеш да я задържаш така. Безсмъртната й душа няма да намери покой в това царство.
   Очите на Артемида се разшириха с разбиране:
   — Хадес!
   — Той ще знае какво да направим. Трябва да знае! — рече Аполон.
   — Да — гласът на богинята се измени. — Върви при твоя приятел, братко. Моля се той да има отговор за теб… и за двама ви.
   Със замаяно изражение, сякаш едва сега забелязваше мащаба на онова, което силата му бе сътворила, Аполон се огледа наоколо и видя смачканите коли и замръзналите хора.
   — Аз ще оправя това — каза Артемида. — Върви! Памела има нужда от теб.
   — Зевс?
   — Аз ще се явя пред баща ни. Ти дойде в това царство заради мен. Аз започнах това и пак аз трябва да го завърша.
   Аполон поклати глава.
   — Не беше ти, Артемида. Ако трябва да обвиняваш някого, нека са мойрите. Памела и аз бяхме орисани да се срещнем.
   — Трябва да отнесеш душата на Памела в подземния свят и да отправиш молба към Хадес за решение.
   — Благодаря ти, сестро… — гласът на Аполон заглъхна. Стиснал светещата душа в ръцете си, със скорост, непосилна за възприятията на смъртните, богът стигна до Цезар Палас и чакащия там портал.
   С тежки стъпки Артемида доближи до тялото на Памела.
   — Как може нещо така силно да живее в толкова крехка черупка? — богинята погледна към приятелката си, докато сълзите се стичаха по бузите й.
   — Сърцето ми е било право през цялото време — благоговейно промълви Еди. Той се приближи до богинята и падна на едно коляно.
   — Ти наистина си богинята Артемида.
   — Да — отвърна тя и положи ръката си на рамото на писателя, — но не се чувствам като богиня. Чувствам се като жена, която току-що е изгубила много добра приятелка. —Тя пое дълбоко въздух и се разрида. — Погледни я, Еди! Цялата е потрошена!
   За момент Еди се поколеба. После се пресегна и потупа успокоително ръката на богинята.
   — Тя не е тук, Артемида. Тя е с Аполон.
   — Прав си… Знам… Просто… просто нямах възможност да й кажа сбогом, или че съжалявам, или дори благодаря.
   — Понякога — тихо каза Еди — не успяваш да кажеш тези неща. Това е да си смъртен. Само можем да се опитваме да живеем живота си с достатъчно радост и страст, така че когато времето ни изтече, да оставим зад себе си повече хубави спомени, отколкото съжаления.
   — Преди не го разбирах, но сега разбирам. Мисля, че оттук нататък през вечността една част от мен винаги ще се чувства малко смъртна. — Тя се усмихна тъжно към тялото на Памела. — Може би по-добрата част от мен.
   Артемида импулсивно се наведе и улови монетата с образа на брат си, която все още висеше на врата на Памела. С едно махване на пръстите й монетата се освободи и се озова в дланта й.
   — Аполон би искал да пазя това за нея.
   Тя затвори ръка и монетата изчезна. Богинята коленичи до тялото на приятелката си.
   — Какво ще правиш? — попита Еди.
   — Каквото мога — меко отвърна Артемида.
   Богинята вдигна ръце и те засияха със студената бяла светлина на пълнолунието.
   — Сбогом, моя приятелко — прошепна тя, докато прокарваше светещите си ръце надолу по тялото на Памела. Променяше го… пренареждаше го… вършеше каквото може, за да поправи нещата. Щом светлината избледня, на мястото на мъртвото тяло на Памела имаше една прекрасна млада кошута.
   Изтощена, Артемида се изправи.
   — Повърви с мен, Еди. Трябва да се върна и да се явя пред баща ми.
   — Разбира се, моя богиньо.
   Хвана я под ръка и внимателно я поведе далеч от тялото на повалената кошута. Почти бяха стигнали тротоара, когато Артемида внезапно спря. Подуши въздуха като създание на гората, извърна глава и присви очи.
   Колата, която беше ударила Памела, беше сплескана. Предницата й бе изкривена навътре и покрита с кръв на мястото на удара. Артемида пристъпи по-наблизо и надникна вътре. И двете ръце на жената, замръзнала от заклинанието на Аполон, стискаха волана. Безопасно пристегната с колана към седалката, тя не бе наранена, но очите й бяха широко отворени и изпълнени с неописуем ужас. Артемида отново подуши въздуха.
   Тялото на смъртната вонеше на алкохол и то не на какъв да е алкохол. Острите сетива на Артемида разпознаха сладкия аромат на амброзия, примесен с похот, отчаяние и пристрастеност. Знакът на бога на виното беше там. Не така ясно изразен, каквато бе нейната връзка с Памела, а по-скрит, макар и не по-малко задължаващ. Артемида затвори очи, за да спре силата на своя гняв. Той щеше да си плати за това, обеща си богинята. Тя щеше да се погрижи Бакхус да си плати.
   Когато отвори очи, откри, че Еди я гледа напрегнато.
   — Ти знаеш какво е причинило това.
   — Да — отвърна тя.
   Лицето на Еди стана сурово от гняв:
   — Накарай ги да си платят, богиньо!
   — Ще ги накарам, воине мой! Ще ги накарам!
   Артемида се обърна решително и се изправи лице в лице с касапницата, която завистта и злобата бяха причинили. Вдигна ръце. Гласът й бе усилен от безсмъртната й мощ идумите й затрептяха в цял Лас Вегас. Прекрасната богиня ловджийка успокои, излекува и накрая унищожи последните следи от злата магия на Бакхус.
   Нека духовете им бъдат свободни.
   Тази вечер друг не ще умре.
   Кошутата е чудото от тях съзряно,
   макар и да не знаят как, защо.
   Над смъртните души на тези хора
   ще се посипят даровете мои
   и спомените техни ще отмият,
   болката ще облекчат.
   Тя свали ръце и хаосът наоколо се отприщи. Хората тичаха по улицата, а в далечината виеше сирената на линейка. Нощта бе изпълнена с викове: „Можеш ли да повярваш? Това е кошута!“. Насред всичко това Артемида просто хвана ръката на Еди. Двамата се отдалечиха незабелязано, обгърнати в могъща сфера от безсмъртно спокойствие.
   — Ти направи нещо добро, моя богиньо — Еди потупа ръката й, докато си проправяха път по тротоара, който водеше до главния вход на Цезар Палас.
   Артемида му се усмихна.
   — Благодаря ти.
   После наклони глава замислено.
   — Богиньо? — попита писателят.
   — Еди, не знам дали ще е възможно да се върна тук. Тези събития ще се сторят обезпокоителни на Олимп.
   — Разбирам — той се поколеба и после остави маската на ексцентричен писател да се свлече от него. Силната болка пролича ясно в очите му.
   — От самото начало знаех, че няма да останеш с мен. Въпреки това избрах да те обичам. Не съжалявам нито за миг за този избор. И ще пазя спомена за теб близо до сърцетоси, докато дишам.
   — Може би има начин споменът за мен да не е всичко, което да държиш близо до сърцето си — бавно каза тя.
   Очите на писателя се разшириха учудено.
   — Еди, чувал ли си някога за царство, наречено Тулса, Оклахома?
   Трийсет и трета глава

   — Хадес!
   Гласът на Аполон разтресе стените на голямата зала в двореца на господаря на подземното царство.
   Мрачният бог се втурна в залата, следван плътно от жена си.
   — Аполоне? — Хадес почти не разпозна приятеля си. Причината нямаше нищо общо със странните му, изпръскани с кръв дрехи или греещата сфера от светлина, която притискаше към гърдите си. Това, което бе напълно нетипично за бога на светлината — такъв, какъвто Хадес го познаваше — бе дивият, налудничав поглед в очите му. — Какво е станало?
   — Те я убиха! Металните чудовища! Не можах да ги спра! Не стигнах при нея навреме — изговори Аполон на пресекулки, дишайки тежко.
   Съпругата на Хадес се приближи до него. Там, в безсмъртното тяло на Персефона, душата на Каролина веднага разбра и потръпна.
   — Това е Памела — каза тя, загледана в ярката топка светлина.
   — Душата на съвременна смъртна? Довел си душата на съвременна смъртна тук! — възкликна Хадес.
   — Разбира се, че я е довел — гласът на Лина бе тих. — Какво друго е можел да стори?
   — Трябва да поправиш това! Трябва да я накараш да стане отново Памела.
   Острите очи на Лина пронизаха бога на светлината.
   — Стига с тези приказки. Тя все още е Памела и ти вероятно я плашиш. — Лина погледна назад към мястото, където стоеше съпругът й. — Любов моя, трябва да я поздравиш сдобре дошла.
   Господарят на подземния свят тръгна напред с нежелание. Протегна ръка, но преди да докосне светлината, втренчените му очи уловиха погледа на Аполон.
   — Не е мъдро да се намесваш в законите на Вселената, приятелю.
   — Тя е моята сродна душа — отвърна Аполон.
   Мрачният бог поклати тъжно глава.
   — Тогава нека се надяваме мойрите да проявят разбиране. — Докосна светещата топка с длан. — Добре дошла в моето царство, Памела.
   Светлината потрепери и после се удължи. Със звук, който много напомняше на въздишка, тя доби форма и черти. Накрая в кръга, образуван от обятията на Аполон, застана Памела. Тялото й все още сияеше леко, имаше сюрреалистичен, прозрачен вид — сякаш бе полузавършена акварелна рисунка. С ридание, Аполон я притисна по-силно в прегръдките си. Струваше му се хладна и твърде лека. Той се страхуваше, че ако я пусне, тя ще отлети далеч. Памела нито помръдваше, нито говореше.
   — Памела! — извика Аполон. — Аз съм! Държа те! Сега всичко ще бъде наред.
   Една тръпка премина през почти безплътното й тяло.
   — Аполоне?
   — Да, сладка моя! — той притисна лице в косата й.
   Памела се отдръпна от него, оглеждайки се объркано. Видя, че стои в огромна мраморна стая с Аполон, прекрасна млада жена и висок, тъмен мъж. После спусна поглед надолу към тялото си и лицето й пребледня.
   — Кажи ми, че това е сън, Аполоне. Кажи ми, че съвсем скоро ще се събудя — гласът й трепереше.
   — Не мога — сломено изрече той.
   — Памела — гласът на Лина беше като топъл, тих поток. Тя докосна леко ръката на новодошлия при мъртвите дух.
   — Аз съм Каролина. Можеш да ме наричаш Лина, ако искаш. А това е съпругът ми, Хадес.
   Очите на Памела изглеждаха огромни и кръгли върху бледото й лице.
   — Хадес? — прошепна тя, вдигна вдървено полупрозрачната си ръка и я загледа втренчено. — Аз съм мъртва? И сега съм в… — очите й се стрелнаха обратно към Хадес и устата й се отвори, сякаш искаше да изкрещи.
   — Ти си в Елисейските полета — каза й Лина с нежна усмивка. Пое ръката, която Памела продължаваше да държи пред себе си и я обви в своята топлина, повелявайки на безсмъртните сили, таящи се в тялото на Персефона, да я успокоят. — По-точно си в нашия палат на края на Елисейските полета. Подземният свят е много красиво място, скъпа. Тук няма от какво да се страхуваш.
   — Подземния свят? — клатейки глава, Памела погледна Аполон. Защо съм в гръцкия подземен свят?
   — Не знаех какво друго да направя — очите на Аполон я молеха да разбере.
   — Не! — прошепна Памела. — Не! Не може да бъде!
   — Ти умря преди слънцето да залезе. Не можех да направя нищо, за да те спася. Моля те, прости ми! Не можех да те пусна да си отидеш — аз… аз… не мисля, че някога мога да те пусна да си отидеш…
   Памела продължаваше да клати глава и да го гледа втренчено. И тогава си спомни. Видя колата, идваща към нея, и преживя наново целия смъртоносен сблъсък. С конвулсивно, механично движение тя отстъпи от обятията на Аполон и впери в него широко отворени очи.
   — Не знам какво да правим сега — рече той.
   — Е — каза Лина делово, — сега ще отидеш с Хадес, ще се почистиш и ще облечеш дрехи, които нямат… — тя спря и реши да използва други думи. — Дрехи, които не са толкова мръсни. В това време аз ще разведа Памела наоколо. Вървете — тя улови погледа на съпруга си и повдигна вежди. — Ние двете ще се оправим чудесно.
   — Няма да се бавя — обърна се Аполон към Памела.
   Тя само го погледна безучастно, докато той и Хадес излизаха.
   Лина продължаваше да държи хладната ръка на Памела и внимателно я поведе към една голяма посребрена врата в далечния край на залата. Новодошлият при мъртвите дух япоследва без съпротива. Озоваха се в широко фоайе, където висяха полилеи със скъпоценни камъни. Лина се обърна надясно и после отново наляво. Огромни стъклени врати се отвориха, без тя да ги докосва и те се озоваха в невероятно красив двор с мраморни статуи, грамаден фонтан и цветя във всички различни нюанси на бялото.
   Дори през ужасния възел от паника, който сякаш спираше мислите в ума й, дизайнерът в Памела забеляза прелестта наоколо.
   — Фантастично е, нали? — каза Лина. — Обикнах го от първия миг, в който го зърнах.
   Памела погледна Лина и замига бързо, като сомнамбул, борещ се да се събуди.
   — Ти всъщност не си една от тях, нали?
   — Не — Лина поклати глава, при което кестенявата й коса обви с вълни стройната й талия. Усмихна се и посочи към тялото си.
   — Това е от тях, но това — тя сложи ръка върху сърцето си — е съвсем смъртно. Аз съм като теб: дух, преместен от мястото, което наричат съвременния смъртен свят. Ела, да седнем на тази пейка. — Лина изчака Памела да се настани, преди да продължи. — Всъщност съм сладкар от Тулса. Това е дълга история, но крайният резултат е, че Персефона и аз сключихме сделка. Когато в Тулса е пролет и лято, нейният дух е там, в моето тяло, а аз съм тук, в Подземния свят, с Хадес. Щом в Оклахома настъпят есента и зимата, аз съм там, а тя се весели на Олимп или някъде другаде в своето божествено тяло. — Лина се усмихна широко. — И това е доста добра сделка. Зимите в Оклахома са приятни, а времето в Елисейските полета — тя посочи с жест наоколо — е винаги перфектно. Освен това, разбира се, тук е Хадес. — Очите й омекнаха.
   — Не мога… Не знам дали съм способна да приема всичко това — Памела избърса с ръка челото си и се стресна като видя бледата си, призрачна ръка. — Не се усещам като себе си… Не изглеждам като себе си…
   — Знам, скъпа, знам. Винаги е трудно, когато някой умре, преди да е готов. А при теб е особено трудно, защото това не е мястото, където очакваше да се озовеш накрая. Но ти обещавам, че Елисейските полета ще те посрещнат с добре дошла. Тук ще намериш покой. Не е нужно да се страхуваш. Просто слушай духа си — той знае повече, отколкото си мислиш.
   — Покой… — повтори Памела. Вече не се бореше за въздух и не беше толкова изплашена. През шока и паниката усещаше нещо, което й напомняше малко на гласа на Лина. Беше сладко, топло и успокоително, като дъжд в късна пролет или следобедна дрямка. Витаеше във въздуха около нея. Лек бриз погали духовното й тяло, утешавайки я. Сякаш шептеше името й като майка, прегърнала топло в обятията си изгубено дете.
   — Разбираш ли какво имам предвид? — попита Лина, изучавайки лицето й.
   Памела пое дълбоко въздух и погледна отново тялото си. Този път сияещата й кожа не я изплаши. Да, това все пак беше тя — нейните ръце, нозе и всичко останало от тялото й. Вдигна отново ръка. Разглеждаше я и разпознаваше душата в променената й обвивка. Топлият бриз я лъхна, милвайки я с осезаема благосклонност и любов.
   — Мисля, че започвам да разбирам — потънала в мисли, тя прокара ръка през късата си коса. Съвсем смътно отбеляза, че чувството напомня малко на това ръката й да мине през хладна мъгла. Обърна се на пейката с лице към Лина. — Мога да повярвам, че ще намеря покой тук, но любовта?
   — Вече знаеш отговора, Памела. Все още ли обичаш Аполон?
   — Разбира се! — отвърна тя без колебание.
   Лина се усмихна.
   — Това е така, защото любовта е едно от малкото неща, които можем да вземем с нас.
   — А какво ще стане с… — Памела вдигна отново полупрозрачната си ръка. — Не съм същата, каквато бях преди.
   — Не, не си същата, но духът ти притежава форма и чувства. Останалото зависи от теб и Аполон.
   — За него няма ли да е като да обича призрак? — унило изрече Памела.
   Лина пое отново ръката й.
   — Харесва ми повече да го възприемам като любов към същността на един човек.
   — Аз съм мъртва!
   Този път сърцето й не потрепери, не се почувства, така, сякаш трябва да се събуди от кошмар. Случайни мисли прелитаха през ума й — притесняваше се за брат си, за родителите си и за Върнел, но в безпокойството й имаше нещо далечно, като от друг свят. Сякаш си спомняше сладък, повтарящ се сън. Не че ги бе забравила или че бе спряла да ги обича. Просто вече се чувстваше откъсната от живота. Чудеше се дали това не е някакъв вграден защитен механизъм на душата, предпазващ духа й от вечна скръб по онези, които оставя след себе си. Вечността… Все още й беше непонятно.
   — Аз съм мъртва, но продължавам да съм себе си…
   — Да, скъпа и ще бъдеш съвсем добре — каза Лина. После вдигна очи и се усмихна. — Ето че идват и нашите богове.
   Хадес и Аполон крачеха към тях през покрития с цветя двор. Мрачният бог бе поставил ръка на рамото на приятеля си и му говореше разпалено, докато вървяха. Аполон кимаше в отговор, но щом видя Памела, вниманието му се насочи изцяло към нея, докато бързаше към мястото, където бяха седнали двете с Лина. Спря до скамейката.
   — Изглеждаш толкова зле, колкото и след като змията те ухапа — каза Памела. — Ръката вече не те боли, нали?
   — Не! — той почти се разсмя. — Нито една рана не е останала в тялото ми. — Аполон си позволи да прокара леко пръсти по бузата й. — Превърна ли се отново в себе си, сладка Памела?
   — Да, така мисля. По някакъв начин съм различна, но все пак съм себе си. Може би съм повече себе си откогато и да било — в гласа й прозираше учудването й от този факт.
   — А прощаваш ли ми за това, че откраднах душата ти и я доведох тук?
   Памела разгледа красивото му лице. Дина беше права. Тя трябваше да вземе любовта със себе си, заедно с още някои неща — като вярата, надеждата и прошката.
   — Всичко е наред, Аполоне. Прощавам ти — изрече тя.
   Смълчан, богът на светлината падна на колене, зарови глава в скута й и докато тя галеше косите му, Аполон ридаеше.
   На планината Олимп Зевс слушаше Артемида, която довършваше историята си. Богинята ловджийка бе впечатляваща в гнева си, но не само това. Тя беше страстна в защитатана съвременните смъртни. Заинтригуван, Зевс гледаше как дъщеря му бърше сълзи от прекрасното си лице, описвайки гибелта на смъртната жена, която — по нейните думи — брат й обича. Трудно му бе да повярва в промяната у нея. Артемида никога не бе проявявала особена загриженост към смъртните. Не беше жестока с тях — просто бе надменна, хладна и недостижима. Хората принасяха жертви на богинята ловджийка, молеха се за помощта й и от време навреме, ако й хрумне, Артемида дори изпълняваше желанията им. Но никога, през всички векове на своето съществуване, Зевс не я бе виждал да плаче за смъртен. Сега тя говореше с искрена топлота за барда, приютил нея и нейния брат близнак. Сякаш наистина я бе грижа за смъртния мъж. Всичко това беше пленително.
   — Онази бедна, слаба жена, която послужи като инструмент за смъртта на Памела, беше под влиянието на Бакхус. Усетих неговата смрад! Сякаш тя и нощта бяха окъпани в тази миризма. Богът на виното е виновен и то не само за смъртта на един невинен човек. Той нагласи всички събития, които доведоха до онази тъжна нощ. И защо? — богинята се обърна към Бакхус, който също стоеше пред великия Зевс, седнал на повдигнат трон. — Заради злоба и завист!
   — За възмездие! — изкрещя Бакхус.
   — Възмездие!? — извиси глас Артемида. — С какво Памела заслужи наказанието ти? Тя беше мила и предана. Всичко, което правеше, бе да обича брат ми и да помага на двамани, докато бяхме впримчени в техния свят без никакви сили.
   — Наказанието не беше за нея. Беше за теб и арогантния ти брат.
   — Бакхус извърна дивите си, обезумели очи към Зевс. — Не виждаш ли!? Те мислят, че могат да превземат моето царство и никой никога да не ги пипне за провинението им. Не бяха невинни посетители — бяха узурпатори!
   — Тишина!— заповяда Зевс и една мълния проряза небето. — Време е да отсъдя! Приближи се, Бакхусе.
   Богът се приближи колебливо до трона на Зевс.
   — Ти си мой син, Бакхусе и аз те обичам. Но ти си също така дете на своята майка. Тя желаеше онова, което не може да има. Нямаше начин Семела да бъде накарана да прозрекое е разумно. Така изпълнението на желанието й струваше живота й. Сега ти искаш онова, което не ти принадлежи. Както и на твоята майка, дадох ти възможност да се вслушаш в здравия разум. Вместо това ти ми отвърна с лъжа и омраза. Така че ти ми кажи, Бакхусе, бог на виното, какво правиш, когато някоя твоя лоза престане да ражда добърплод?
   Объркан, Бакхус примигна с малките си очи и хвърли бърз поглед към Зевс.
   — Подрязвам я в края на сезона и така през следващия сезон тя отново е жива и дава добър плод.
   Зевс кимна сериозно.
   — Това е и твоето наказание, сине мой. Отсега нататък, в края на всеки сезон тялото ти ще се изпраща на Титаните, за да бъде разкъсано.
   — Подрязано — от техните могъщи орли. Когото се родиш наново, научи своя урок от пропиляната лоза. Помисли за злодеянията си, поучи се и дай нов плод.
   Докато Бакхус пищеше от ужас, Зевс вдигна могъщата си ръка и богът на виното изчезна.
   Зевс обърна поглед към Артемида.
   — Приближи се, дъще моя.
   Без да показва страх, Артемида отиде при трона.
   — Кажи ми какво научи в царството на Лас Вегас — рече Зевс.
   Тя срещна буреносно сивите очи на баща си.
   — Разбрах какво е да си смъртен.
   — Кажи ми какво означава това, Артемида.
   — Разбрах, че те не са слаби, незначителни същества, които живеят и умират за един кратък миг. Изобщо не са слаби — само техните смъртни обвивки загиват. Много от тях носят в себе си искрите на честта и предаността, на приятелството и любовта. Те греят толкова ярко, че ако можехме да ги видим такива, каквито са в действителност, светлината им би заслепила дори боговете.
   — И ценен урок ли беше това?
   — Ще го нося вечно със себе си — отвърна тя.
   — Значи си взела своята поука чрез нещо по-силно от всяко наказание, което мога да отсъдя. Научила си я чрез собственото си сърце. Затова няма да добавям нищо повече. Истината, която носиш в сърцето си, е достатъчен урок. Свободна си да правиш каквото пожелаеш.
   Артемида се поклони, но преди да успее да напусне тронната зала на баща си, гласът му я спря.
   — Едно последно нещо, дъще моя. Брат ти има нужда от теб. Давам ти силата, която ще ти е необходима, за да му помогнеш… ако избереш да го направиш.
   Объркана, Артемида сведе отново глава. Разбира се, че щеше да помогне на Аполон.
   — Благодаря ти, родителю.
   — Не ми благодари все още, дъще. Любовта често е толкова болезнена, колкото е и сладка. Сега върви при Аполон.
   Тъгата в могъщия глас на Зевс не можеше да се обърка с друго.
   В мига, в който Артемида се освободи от присъствието на баща си, тя затвори очи и волята й я отнесе в подземния свят.
   Трийсет и четвърта глава

   — Артемида, моля те да се опиташ да разбереш и да измислиш начин да ми помогнеш — каза Аполон.
   — Не мога! Няма! Не разбирам защо просто не оставиш нещата такива, каквито са. Памела изглежда щастлива. Защо искаш да променяш това? — Артемида откъсна подразнено една от съвършените рози с цвят на крем, които ограждаха тази част от пищните градини, простиращи се зад двореца на Хадес, чак до самия край на Елисейските полета. Когато се появи в подземния свят, тя едва успя да поздрави Памела, преди Аполон да обяви, че трябва да говорят и да я издърпа в градините. Трудно й бе да повярва на това, което чу.
   Аполон въздъхна.
   — Все още не съм говорил с нея. Исках първо да кажа на теб и да ми помогнеш да реша какво трябва да се направи със… — гласът му се губеше, докато крачеше неспокойно напред-назад по пътеката пред нея.
   — Искаш да кажеш — какво трябва да се направи с незначителния факт, че богът на светлината мисли да напусне Олимп. Завинаги!
   Аполон се намръщи.
   — Не завинаги. Само за един живот.
   — Определено ще е като цяла вечност за свят, лишен от неговия Аполон!
   — Навярно можем да говорим с баща ни. Ти каза, че вече не ни е ядосан. Вероятно бих могъл да го убедя в…
   — В какво! Да бъде теб? Да се погрижи колесницата ти да продължи да съпровожда слънцето в небето? Очакваш това от него? — Артемида отметна назад дългата си златистакоса, опитвайки се да игнорира думите, които кънтяха в главата й:Брат ти има нужда от теб. Давам ти силата, която ще ти е необходима, за да му помогнеш, ако избереш да го направиш.Сега разбираше какво има предвид Зевс. Разбираше и й бе омразно.
   Аполон поклати нещастно глава и избърса челото си с ръка.
   — Не… Аз… аз не зная какво да правя, сестро. Исках само един шанс. Изглеждаше единственият начин…
   Артемида усещаше как гърдите я стягат.
   — Памела дори не знае какво си мислиш?
   — Не, още не — призна той.
   — А Хадес и Лина? Казал ли си им какво предлагаш?
   Аполон кимна.
   — И какво смятат те за плана ти?
   — Хадес си помисли, че полудявам, Лина разбра.
   — Е, аз съм повече на мнението на Хадес, отколкото на Лина!
   — Мислех си, че може да е така — изтощено промълви той.
   — Какво очакваш!
   Очите му срещнаха нейните.
   — Мислех, че може би сестра ми ще ми помогне да намеря начин. Артемида взе решение и усети прорязването на горчиво-сладка болка. Наистина нямаше избор! Обичаше го!
   — Аз ще напътствам колесницата ти, братко.
   — Ти? Но как можеш…
   Богинята вдигна една изящна, съвършена ръка и използва арогантността, за да спре сълзите, които горяха в очите й.
   — Съмняваш ли се в моите способности?
   — Не! Аз…
   — Значи е уредено. — Тя разгледа красивия маникюр на ръцете си. — Винаги съм мислила, че тази колесница се нуждае от осъвременяване. Прекалено старомодна е, прекалено… — тя потръпна драматично — спартанска.
   Аполон я зяпаше с отворена уста. Тя му отправи строг поглед.
   — Е, не смяташ ли да благодариш на сестра си?
   С възторжен вик той я грабна в обятията си, вдигна я и я завъртя в кръг.
   Ефирното тяло на Памела пристъпи към тях от една странична пътека.
   — Хей, какво е толкова адски… — Памела ахна и покри устата си. После започна да се смее. — Казах „адски“ и се стъписах. — Поклати глава, а неясно очертаната й коса заплува като морска пяна около лицето й.
   Аполон се усмихна широко и протегна ръка към нея. Все още хихикайки леко, тя хвана твърдата му, топла ръка в своята хладна длан.
   — Както казвах — какво става с вас двамата? Чух ви как крещите, докато идвах насам.
   Аполон погледна Артемида, която погледна към Аполон.
   — Е? — попита Памела. — Някой няма ли да ми каже?
   — Това е твоят план. Ти й кажи — рече Артемида.
   Аполон пое дълбоко дъх.
   — Имам една идея. Говорих с Хадес и Лина за това, а току-що казах и на Артемида. Те тримата ми помогнаха тази идея да стане възможна.
   — Безумна, но възможна — промърмори Артемида.
   Аполон се усмихна с обич на сестра си, преди да се обърне отново към Памела.
   — Ти знаеш, че в подземния свят има седем реки.
   Памела кимна с глава.
   — Да.
   — Идеята ми е свързана с една от тях, реката Лета.
   Памела повдигна бледите си рамене.
   — Добре, каква е идеята?
   — Първо трябва да разбереш за реката Лета — каза Лина, която се зададе по пътеката под ръка със съпруга си.
   — Нарича се Реката на забравата — рече Хадес.
   Аполон поклати глава.
   — Няма ли уединение в подземния свят?
   Останалите не му обърнаха внимание.
   — Реката на забравата — какво означава това? — попита Памела.
   — Целта й е да отмие от душата всички спомени, за да се роди наново и да изживее още един живот — обясни Лина.
   Памела погледна блестящите сини очи на Аполон.
   — Кажи ми!
   — Ако пием от Лета, ти и аз можем да се преродим. Можем да изживеем един живот. Да се оженим, да имаме деца и да остареем заедно.
   — Но ти не си смъртен — тихо каза Памела. През духа й премина струя на замаяност от думите му. Да живее отново? Да обича и да има деца — децата на Аполон?
   — Лета ще има същото въздействие и върху неговия дух — каза Лина. — Всичко, което трябва да направи, е да избере да остави безсмъртното си тяло — точно както Персефона избира да напусне своето на всеки шест месеца.
   — Но как може да направи това? Как може просто да спре да бъде Аполон?
   — Тук идва ред на Артемида. Тя се съгласи да следи за това светът да не бъде лишен от светлина по време на моето отсъствие.
   — Наистина ли? — Памела погледна към богинята.
   Артемида сви небрежно рамене. Правейки се, че мирише една роза с цвят на мляко, тя се наведе към ароматния цвят и бързо извърна глава от тях, бършейки влагата от лицето си.
   Аполон хвана раменете на Памела.
   — Бихме могли да изживеем заедно един смъртен живот. Децата ни биха продължили след нас. Помисли за това, Памела!
   Тя се чувстваше замаяна и бе доволна, че Аполон я държи толкова здраво.
   — Но чакай — Памела погледна Лина. — Мислех, че каза, че Лета отмива спомените. Ако не си спомняме един за друг, как ще го намеря? Или как той ще намери мен?
   Лина се усмихна и се наклони към Хадес, който обви ръка около нея.
   — Сродните души винаги се откриват.
   — За това имаш свещената ми дума — каза Хадес.
   Погледът на Памела се прехвърли върху твърде смълчаната Артемида.
   — Ти не искаш той да прави това, нали?
   — Не искам да загубя брат си — отвърна тя.
   Аполон свали едната си ръка от рамото на Памела и я сложи върху ръката на сестра си.
   — Не мисля, че ще ме загубиш. Мисля, че ще ме наглеждаш при това внимателно. Както и децата ми, и децата на моите деца.
   Артемида сведе глава и положи ръка върху ръката на брат си.
   — Ще го направя, братко! Имаш думата ми!
   Аполон се обърна отново към Памела.
   — Тогава всичко, което остава, е ти да се съгласиш, сладка Памела.
   Тя се чувстваше така, сякаш душата й ще се пръсне от щастие.
   — Да! Да го направим!
   Аполон се обърна към Хадес и изви едната си вежда към своя приятел:
   — Сега?
   Хадес сви рамене и Лина го смушка.
   — Сега е перфектно — каза царицата на подземния свят.
   Аполон отстъпи на една крачка от Памела, която продължаваше да му се мръщи объркано. Той вдигна царствено брадичката си и тя си помисли, че изглежда съвсем като профила, отпечатан на старата монета, която й бе дал толкова отдавна. Точно смяташе да му го каже, когато тялото му внезапно затрептя и се превърна в твърд мрамор, а блестящият му дух излезе от него.
   Сияещата фигура на бога на светлината се обърна към Хадес:
   — Пази го добре. Отново ще ми бъде нужно някой ден.
   — Ще го пазя, приятелю.
   Лина се пресегна, хвана лицето му в шепите си и го целуна леко по устните. После се върна обратно до съпруга си.
   — Пожелавам на двама ви живот, изпълнен с щастие и смях. Знаеш пътя, нали, Аполоне?
   Сияещият бог кимна с глава.
   — Няма ли да дойдете с нас? — попита Памела.
   Лина й се усмихна.
   — Затова не ви е нужно присъствието на боговете. То е нещо, което душите правят най-добре без нашата намеса.
   — Тогава и аз ще се сбогувам с вас тук — тихо каза Артемида. Отиде първо при Памела и я прегърна силно.
   — Грижи се за него вместо мен — прошепна тя на смъртната душа, която брат й обичаше толкова нежно. После се обърна към Аполон и пристъпи в сияещите му обятия. Без дая е грижа за сълзите, които сега бе оставила да се стичат свободно по лицето й, тя притисна бузата си в неговата.
   — Където и да си, който и да си, знай, че любовта и благословията ми винаги ще бъдат с теб, както и с твоите деца, и с децата на децата ти.
   — Благодаря за разбирането, сестро. И благодаря за това, че си моята светлина, докато аз не мога да бъда — той я целуна и по двете мокри бузи.
   — Обичам те — промълви богинята ловджийка, докато тялото й избледняваше и изчезваше.
   Аполон и Памела вървяха мълчаливо между високите борове, започващи там, където свършваха градините на Хадес. Пръстите им бяха вплетени, а раменете и хълбоците им се докосваха интимно. Скоро сред дърветата се показа кристалното отражение на движеща се вода. Реката ги зовеше със съблазнителен, нашепващ глас. Несъзнателно ускориха крачка. Дърветата свършиха и те се озоваха на скалист бряг, зад който се виждаше вода, която блестеше като течни скъпоценни камъни.
   — Страх ли те е? — попита я Аполон.
   — Не! — отвърна Памела. — Ти ще ме откриеш. Знам, че ще ме откриеш.
   — Винаги! — каза той.
   Те коленичиха заедно до водата. Аполон сви ръцете си в шепа и ги потопи в студената река. Вдигна ги, за да може Памела да пие от тях. После, докато тя го гледаше, потопи ръце отново и също отпи. Застанал прав, той я взе в обятията си и я целуна. Душите им засияха. Внезапно косите и дрехите им заплющяха необуздано около тях, сякаш бяханасред вилнееща буря.
   Аполон отметна глава назад и се засмя щастливо. Възгласът на Памела се присъедини към неговия, щом душите им се изпълниха с невероятен прилив на любов и радост. Аполон отново придърпа сродната си душа в своите обятия и Памела обви блестящото си тяло около него. Докато се прегръщаха, телата им продължиха да се променят, губейки формата си така, сякаш се сливаха и наистина се превръщаха в едно цяло. Тогава нажежената до бяло, ослепителна топка от светлина се взриви, пръскайки искри във водата. От центъра на блестящия гейзер се появиха две кълба с еднаква светлина, големи колкото юмрук. Те покръжиха за миг над реката, привиквайки с новите си сетива. После,сякаш следваха диря от сладки спомени, започнаха да се носят надолу по течението, към своето ново начало.
   Епилог

   Кристина беше толкова отегчена, че й се струваше, че ще умре. Искаше й се да умре. И защо да не умре — сякаш имаше какво друго да прави? Беше съвсем в стила на родителите й да я закарат насила на тъпа семейна почивка. Можеха да й позволят да остане вкъщи с Джанис, Ребека и Рут — нейните приятелки! Но, не! Била едва на тринайсет! Определено бе достатъчно голяма, за да остане сама вкъщи за две кратки седмици. Ама, че досадна история!
   Кристина седеше съвсем сама на плажа, докато слънцето изгряваше. Защо? Защото никой друг от семейството й не ставаше от леглото преди обяд. Тя беше обречена да живее с хора, които проспиваха най-хубавата част от деня. Бе едва вторият ден от двуседмичното изтезание, което родителите й наричаха почивка. Помисли си дали да не се хвърли в океана. Не, плуваше твърде добре. Щеше да отнеме цяла вечност да се удави.
   Кристина зарови краката си в белия пясък и остави краищата на вълните да се надиплят върху пръстите й. Предполагаше, че може да прочете някоя книга. Поредната! Прокара раздразнено ръка през късата си коса. Беше я подстригала точно преди да тръгнат и не можеше да свикне с усещането, или с начина, по който понякога сякаш стърчеше, особено отпред. Въздъхна. Май не трябваше да я подстригва. Сега никога няма да си намери приятел. Съвсем никога. Щеше да си умре стара мома.
   Една сянка затули част от утринното слънце и Кристин въздъхна отново. Сигурно е малкият й брат. Перфектно! Тя загреба една шепа мокър пясък и се приготви да го хвърли към него, когато сянката проговори.
   — Ехо! — каза непознат глас.
   Кристина замижа и вдигна пясъчната си ръка срещу блясъка на изгряващото слънце. И почти припадна. Беше момче! Страхотно, високо, русо момче! Всъщност изглеждаше на шестнайсет! И й се усмихваше!
   — Ехо! — каза тя.
   — Току-що ставаш или отиваш да си лягаш? — попита той.
   — Ставам — отвърна тя, опитвайки се да спре да го зяпа в очите като бавноразвиваща се. Те бяха като… сини като океана.
   — Аз също — каза той и се пльосна до нея. — Най-много обичам сутрините.
   — И аз — рече тя.
   — Цялото ми семейство още спи — каза той.
   — И моето. Те вечно спят.
   — Мдаа.
   Кристина не можеше да повярва колко топъл бе той. Не беше седнал кой знае колко близо до нея, но тя можеше да се закълне, че от тялото му се излъчват вълни от топлина. Искаше да му каже нещо, но не й се щеше да плещи глупости или да звучи като тъпачка.
   — Хей, какво е това? — той посочи към нещо блестящо точно на края на морската пяна. Беше полускрито от пясъка, който пръстите й бяха изровили.
   Той се наведе напред — почти докосвайки я — и вдигна нещото.
   — Еха!
   — Жестоко е! — каза тя.
   Не можеше да откъсне очи от ярката монета, която висеше от златната верижка. Тя блестеше в усилващата се светлина и Кристина видя, че на нея е изобразена мъжка глава. Много сладък мъж с къдрава коса.
   — Твое е! — тържествено каза той.
   — Мое? Не! Нее!
   — Да! Даа! Твое е! Беше до твоите крака, на твоя плаж, в твоята сутрин. Определено е твое.
   Той отвори малката закопчалка и сложи монетата на врата й. Тя висеше там като къс от слънцето. Кристина я докосна. Беше топла.
   — Виждаш ли — каза той. — Пасна ти идеално.
   Той й се усмихна, а Кристина си помисли, че ще припадне. Беше толкова невероятно, абсолютно сладък!
   — Казвам се Кристина — каза тя.
   — Аз съм Джордан — отвърна той.
   — Здравей, Джордан.
   — Здравей, Кристина.
   Те се усмихнаха широко един на друг и слънцето изригна от океана в сутрешното небе.
   — Хей — каза Джордан, — харесвам косата ти.
   — Благодаря — отвърна тя и си помисли, че може би в крайна сметка почивката това лято няма да е такова изтезание.
   Нито единият от тийнейджърите не забеляза високата руса жена, която ги наблюдаваше от сенките. „Сродните души винаги се откриват“, помисли си Артемида. „Никога не бива да се съмнявам в теб, братко.“ Богинята избърса очите си и се усмихна с копнеж, докато потъваше тихо в очакващите я палмови дървета.
   Бележки

   1
   Ruby Slipper (анг.) — рубинен пантоф


   (<< back)
   2
   Тиъдър Сюс Гайзъл, с псевдоним Д-р Сюс (1904–1991) — популярен американски писател и автор на комикси и карикатури, известен най-вече с детските си книги.


   (<< back)
   3
   Чи — в китайската философия това е естествената енергия, която изпълва вселената и присъства неизменно във всички живи организми и неживи обекти.


   (<< back)
   4
   Carpe Diem— (от лат.) Улови мига, живей днес.


   (<< back)
   5
   All Shook Up (англ.) — един от най-големите хитове на Елвис Пресли, песента е композирана от Отис Блекуел. — Б.пр.


   (<< back)
   6
   Разбито, не разбъркано — (от англ.) Shaken, not stirred — Популярна реплика на Джеймс Бонд по повод любимия му коктейл, водка с мартини. - Б.пр.


   (<< back)
   7
   pi?ce de resistance (фр.) — израз, използван за най-хубавата част от нещо, „черешката на тортата“, (б.пр.)


   (<< back)
   8
   Герой от произведение на Доктор Сюс, „Sneetches and Other Stories“ (б.пр.)


   (<< back)
   9
   Довиждане, сладка… (гр.). — Б.пр.


   (<< back)
   10
   Давам ти обет (гр.). — Б.пр.


   (<< back)
   11
   Ню Йорк, Ню Йорк — известен хотел и казино в Лас Вегас — (б.пр.)


   (<< back)
   12
   Напеи — в древногр. митология нимфи, обитаващи долините.


   (<< back)
   13
   Ю-Хоул — компания, специализирана в отдаване под наем на камиони, каравани др.


   (<< back)
   14
   Из „Омирови химни“ в превод от старогръцки на Ралица Константинова. Теогония. Дела и дни. Омирови химни. /Хезиод/ изд. „Народна Култура“, София, 1988 г.


   (<< back)
   15
   Терпсихора — (от гр. — наслаждаваща се на танците) музата на танците и хоровото пеене в древногръцката митология.(б.пр.)


   (<< back)
   16
   „Любовна болка“ — Сафо. На базата на превода от старогръцки на Борислав Георгиев. Антична поезия. Антология. Изд. Народна Култура. София, 1970г.


   (<< back)
   17
   Rattle snake— от англ. „гърмяща змия“, Rattle означава също детска дрънкалка.(бел.пр.)


   (<< back)

Взято из Флибусты, http://flibusta.net/b/396775