[Kodirane UTF-8]

|	Тери Гудкайнд
|	Храмът на ветровете


>	ПЪРВА ЧАСТ

>>	ПЪРВА ГЛАВА

D>
	На приятелката ми Рейчъл Каланд, която си знае. )ЖН Благодарности еения и поглед шята и подкрепап ъргър за експепшн Искам да благодаря на редактора си Джеймс Фран-кел за помощта и търпението; на всички здраво залягащи над работата си в Тор; на английския си редактор Карълайн Оукли за проникновения й поглед; на агента си Ръсел Галън за напътствията и подкрепата; на приятеля си д-р Доналд Л. Часбъргър за експертните съвети; и на Киши Паркинсон за вдъхновяващото му изкуство.
D$

	— Нека го убия — каза Кара. Ботушите й удряха полирания мраморен под като тежки кожени чукове.
	Калан се опитваше да върви в крачка с нея без да подтичва. Меките й кожени ботуши под елегантната бяла Изповедническа рокля шумоляха нежно по студения камък.
	— Не.
	Кара не каза нищо, сините й очи останаха втренчени напред в широкия коридор, който се губеше в далечината. Току пред тях разклонението прекосиха дузина Д’Харански войници в кожени униформи с ризници, прибрали грубите си мечове в ножниците или увесили на коланите си извити бойни ятагани. Макар оръжията да не бяха извадени, всяка дървена дръжка бе стисната в готовност и зорките очи оглеждаха щателно сенките между вратите и колоните от двете страни. Скованите им поклони към Калан отклониха вниманието им само за секунда.
	— Не можем да го убием просто ей така — продължи Калан. — Първо трябва да получим някои отговори.
	Над леденосиньото око се повдигна вежда.
	— О, не съм казала, че няма да ни даде отговорите, от които се нуждаем, преди да умре. Щом свърша с него, ще отговори на всеки въпрос, който му зададеш. — По безупречно красивото й лице пробяга жестока усмивка. — Точно в това се състои работата на Морещиците: да карат хората да отговарят на въпроси. — Кара се спря, лицето й се разтегна в усмивка, изразяваща професионално задоволство. — Преди да умрат.
	Калан въздъхна:
	— Кара, работата ти вече няма нищо общо с това. Вече живееш друг живот. Сега задачата ти е да пазиш Ричард.
	— Точно затова трябва да ми позволиш да убия този човек. Не бива да поемаме риска да го оставим жив.
	— Не. Най-напред трябва да разберем какво става. И твоята няма да мине.
	Хладната усмивка на Кара се стопи.
	— Както желаете, Майко Изповедник.
	Калан се запита кога ли е успяла Кара да се преоблече в червената си кожена униформа. Всеки път, когато дори едва-едва намирисваше на проблем, поне една от трите Морещици изникваше изневиделица, облечена в червената си униформа. Върху червеното, както често отбелязваха те, кръвта не личи.
	— Сигурна ли си, че го е казал? Че това са били думи те му?
	— Да, Майко Изповедник, точните му думи. Трябва да ми разрешиш да го убия, преди да е получил възможност да се опита да ги осъществи.
	Калан не обърна внимание на поредната й молба и двете продължиха забързано надолу по коридора.
	— Къде е Ричард?
	— Искаш да извикам Господаря Рал?
	— Не! Просто искам да знам къде е, в случай че се появи проблем.
	— Струва ми се, че това, с което си имаме работа, би могло да се класифицира като проблем.
	— Нали го пазели двеста въоръжени войници. Какъв проблем може да създаде сам човек срещу всичките тези насочени срещу него мечове, брадви и лъкове?
	— Предишният ми господар, Мрачният Рал, казваше, че стоманата сама по себе си не винаги може да се справи с опасността. Точно затова винаги държеше под ръка Морещици, готови да реагират във всяка ситуация.
	— Този отвратителен човек е бил готов да убие дори преди да се убеди, че наистина съществува реална заплаха. Ричард не е такъв. Нито пък аз. Знаеш, че ако наистина се появи опасност, не бих се поколебала да я премахна. Но помисли, ако този човек е нещо повече, отколкото изглежда, тогава щеше ли да се превива тъй покорно под стоманата? Освен това, бидейки Изповедник, не мога да кажа, че съм беззащитна срещу заплахи, непредотвратими със стомана. Нека мислим с главите си. Да не правим прибързани заключения.
	— Щом според теб няма проблем, защо едва те догонвам?
	Калан осъзна, че е избягала почти с едни гърди пред другата жена. Забави крачка до бърз ход.
	— Защото говорим за Ричард — почти шепнешком каза тя.
	Кара се усмихна дяволито.
	— Значи все пак си толкова притеснена, колкото и аз.
	— Разбира се, че съм притеснена. Но да убием този човек, приемайки, че той наистина е нещо повече, отколкото изглежда, може да се окаже скок с главата надолу.
	— Възможно е да си права, но нали Морещиците са затова.
	— И така, къде е Ричард?
	Кара стисна кожената пръчка, висяща на китката й, опъна бронираната си ръкавица и завъртя юмрук. Агиелът й — страховито оръжие, което на пръв поглед изглеждаше като обикновена червена кожена пръчка, дебела колкото пръст и дълга колкото стъпало — висеше неотменно на изящна златна верижка на дясната й китка, винаги в готовност. Същия предмет, но не в ролята на оръжие, носеше на верижка на врата си и Калан. Беше й подарък от Ричард — символ на болката и жертвите, които и двамата бяха преживели.
	— Навън е. В един от закътаните паркове зад Двореца. — Кара посочи през рамо: — Ей там. Заедно с Райна и Бердин.
	Калан се поуспокои, като разбра, че другите две Морещици са с него.
	— Има ли нещо общо с изненадата му за мен?
	— Каква изненада?
	Калан се усмихна:
	— Не се прави, че не ти е казал, Кара.
	Морещицата я стрелна с крайчеца на окото си.
	— Разбира се, че ми е казал.
	— Е, и?
	— Но освен това ме предупреди да не ти казвам.
	Калан сви рамене.
	— Няма да разбере, че си споделила с мен.
	Смехът на Кара, както и усмивката й преди малко, беше хладен.
	— Господарят Рал има странен метод да разкрива неща — особено онези, които искаш да скриеш от него.
	Калан го знаеше.
	— Та какво прави навън?
	Челюстта на Кара потрепна.
	— Ами негови си занимания. Нали го знаеш Господаря Рал. Обича да е навън.
	Калан извърна очи и видя, че лицето на Кара е станало червено почти колкото дрехата й.
	— Какви по-точно „негови си занимания“?
	Кара се покашля в юмрук.
	— Опитомява катерици.
	— Моля? Май нещо не разбрах.
	Морещицата махна припряно с ръка.
	— Каза, че катериците са излезли да видят дали времето се е затоплило. И отиде да ги опитомява. — Тя изду бузи и изпухтя: — Със семена.
	Калан се усмихна при мисълта за Ричард — мъжът, когото обичаше, мъжът, който бе завладял Д’Хара и от чиято ръка се хранеше голяма част от Средната земя, — който си прекарва един ленив следобед, учейки катериците да ядат семена от ръката му.
	— Ами звучи съвсем безобидно — да опитомяваш катерици.
	Срещнаха двойка часови и Кара пак подръпна бронираната си ръкавица.
	— Учи катерици да ядат. — изсъска тя през зъби — от ръката на Райна и Бердин. А те двете си умират от смях! — Тя погледна с мрачно лице нагоре и вдигна ръце. Агиелът се завъртя на златната верижка на китката й. — Морещици да се кикотят!
	Калан стисна устни, за да не избухне в смях. Кара заметна дългата си руса плитка над рамото и започна да я гали. Това напомни на Калан за начина, по който вещицата Шота галеше змиите си.
	— Е — каза Калан, опитвайки се да успокои възмущението на другата жена, — може да не го правят по своя воля. Те са свързани с него. Сигурно Ричард им е заповядал, а те просто са му се подчинили.
	Кара я изгледа подозрително. Калан знаеше, че всяка от трите Морещици бе готова да даде живота си за Ричард — и то без колебание. Но макар да бяха свързани с него чрез магия, не се свеняха да противоречат на заповедите му винаги когато те им се струваха нелепи, маловажни или глупави. Калан си го обясняваше с факта, че Ричард им бе върнал свободата и ги бе отърсил от сковаващите принципи на професията им. Мрачният Рал, предишният им господар, бащата на Ричард, би ги погубил на секундата дори само да бе заподозрял, че имат намерение да не се подчинят на негова заповед, независимо колко нелепа е тя.
	— Колкото по-скоро се омъжиш за Господаря Рал, толкова по-добре. Тогава вместо да учи катериците да ядат семена от ръцете на Морещиците, той самият ще яде от твоите ръце.
	Смехът на Калан заромоли мек и бълбукащ. Тя се замисли над перспективата да му стане жена. Е, скоро щеше да е.
	— Ричард ще получи ръката ми, но ти би трябвало да знаеш не по-зле от другите, че няма да яде от нея — и не бих искала да го прави.
	— Когато дойдеш на себе си, обади ми се и ще те науча на някои неща.
	Кара извърна глава към застаналите нащрек Д’Харански войници. Навсякъде се стрелкаха въоръжени до зъби мъже, проверяваха всеки коридор, поглеждаха зад всяка врата — без съмнение по заповед на Кара.
	— Иган също е там. Господарят Рал ще е в безопасност, докато се справим с този човек.
	Лицето на Калан помръкна.
	— А всъщност как се е вмъкнал тук? С просителите?
	— Не — каза Кара с нотки на професионалния си леденостуден тон. — Но смятам да разбера. Доколкото знам, просто е отишъл при двойка часови недалеч от заседателната зала и ги е попитал как да намери Господаря Рал. Сякаш няма нищо по-нормално от това да влезеш в Двореца и да поискаш да се видиш с Господаря на Д’Хара, като че ли той е главният месар, при който може да отиде всеки и да го пита коя овца да избере за клане.
	— И тогава часовият го попитал защо иска да се види с Господаря Рал, така ли?
	Кара кимна.
	— Мисля, че трябва да го убием.
	Калан изведнъж разбра какво става. По гърба й се плъзна ледена струйка. Кара не беше просто агресивен пазач, за който човешката кръв няма никаква стойност. Просто я беше страх. Беше я страх за Ричард.
	— Искам да знам как се е вмъкнал вътре. Представил се е на часови от вътрешността на Двореца; не би трябвало да може да се промъкне там, мотаейки се просто ей така по коридорите. Ами ако в охраната има предател? Няма ли да е добре да го потърсим, преди в Двореца да се е вмъкнал още някой, който няма да е толкова любезен, че да се представи?
	— Ако ме оставиш да действам, ще го открием. — Все още не разполагаме с достатъчно информация. Може да умре, преди да успеем да разберем каквото и да било. И тогава опасността за Ричард може да стане още по-голяма.
	— Добре — въздъхна Кара. — Ще направим както искаш. Поне докато ни влизаш в положението — все пак имаме заповеди.
	— Какви заповеди?
	— Господарят Рал ни нареди да те пазим така, както бихме пазили него. — Кара тръсна глава и отметна русата си плитка на гърба. — Ако не проявяваш достатъчно внимание, Майко Изповедник, и благодарение на забраните си изложиш Господаря Рал на излишен риск, ще отменя благословията си Ричард да е с теб.
	Калан се изсмя. Смехът й бързо-бързо заглъхна, щом забеляза,че лицето на Кара е сериозно. Никога не можеше да е сигурна кога Морещиците се шегуват и кога говорят наистина сериозно.
	— Насам — каза Калан. — По-кратко е, а освен това искам да видя какви просители чакат — във връзка с новопоявилия се странен посетител. Допускам дори, че той може да е примамка за отклоняване на вниманието ни от някой друг — от истинската заплаха.
	Кара сбърчи чело, сякаш някой я бе ударил през лицето.
	— А защо, мислиш, се разпоредих Приемната зала да бъде обградена със стражи, а всички изходи да се залостят?
	— Направила си го деликатно, надявам се. Не е нужно да изкарваме акъла на невинните просители.
	— Казах на командирите да не плашат хората, ако не се налага. Но все пак първата ни задача е да пазим Господаря Рал.
	Калан кимна. На това нямаше какво да възрази.
	Двама здравеняци от стражата сведоха глави, след тях същото направиха още двайсетина души. Портите на високата, обкована с месинг врата, извеждаща към коридор с колони, се отвориха. Между белите мраморни стълбове минаваше каменен парапет, поддържан от дебели подпори, изваяни като вази. Преградата, която отделяше просителите в просторната Приемна зала от коридора за официалните лица, бе по-скоро символична. През таванските прозорци на десет метра височина нахлуваше светлина, озаряваща залата, но коридорът бе предоставен на приглушеното златисто сияние на лампите, окачени на поставки в центъра на всеки от неголемите сводове.
	По отдавнашна традиция тълпи от хора — просители — идваха в Двореца на Изповедниците, за да молят за най-различни неща — от справедливост в скандали между амбулантни търговци от най-забутани кътчета на града до въоръжена намеса в междуособни войни между различни страни. Проблемите, които подлежаха на разрешаване от градските управници, биваха препращани към съответните служби. С исканията на официалните представители на отделните страни — ако се окажеха достатъчно важни или неподлежащи на друго разрешаване — се запознаваше Съветът. Именно в Приемната зала служителите на дворцовия протокол разпределяха исковете.
	Когато Мрачният Рал, бащата на Ричард, нападна Средната земя, загинаха мнозина от служителите на Двореца в Ейдиндрил. Сред тях и Сол Уитерин, началникът на дворцовия протокол, заедно с повечето си подчинени. Ричард победи Мрачния Рал и като негов наследник, роден с дарба, се възкачи на трона на Д’Хара. Той прекрати междуособиците и дрязгите между страните в Средната земя, като изиска от всички пълна капитулация. Целта му беше да създаде единна сила, способна да се противопостави на общата заплаха, идваща от Стария свят, от Императорския орден.
	Мисълта, че именно тя е Майката Изповедник, при която формалното единство на Средната земя — съюз между суверенни държави — се е разпаднало, тормозеше Калан. Но в същото време тя си даваше сметка, че има задължения преди всичко към живота на хората, а не към традициите. Ако не попречеха на Императорския орден, той щеше да надене на света хомота на робството и Средната земя щеше да стане негова. Ричард постигна онова, за което неговият баща не би могъл и да мечтае, но подтикван от коренно различни съображения. Калан обичаше Ричард и разбираше благородните намерения, които го дърпаха към властта.
	Скоро щяха да се оженят и бракът им щеше да обедини Средната земя и Д’Хара в мир и единство за вечни времена. Нещо повече — този съюз щеше да се превърне в символ на личните им копнения и най-дълбоки чувства.
	Сол Уитерин й липсваше — беше й служил вярно. Сега, когато Съветът бе унищожен, а Средната земя превърната в част от Д’Хара, целият протокол се бе сринал. Край парапета се суетяха няколко объркани Д’Харански офицери, които се опитваха да откликнат на исковете на просителите.
	Още с влизането погледът на Калан обхвана чакащата тълпа, преценявайки сериозността на представените за деня проблеми. По дрехите личеше, че повечето от дошлите са жители на Ейдиндрил — работници, продавачи и търговци.
	Разпозна група деца, които бе видяла предния ден, когато Ричард я заведе да гледат играта Джа’Ла. За пръв път присъстваше на тази динамична игра и за няколко часа забавлението я разсея от действителността: потъна в морето на детския смях и забавления. Малчуганите вероятно бяха дошли да поканят Ричард да отиде да гледа и друга тяхна игра. Той беше яростен поддръжник и на двата отбора. Макар Калан да си бе избрала фаворит, това едва ли имаше значение. Децата бяха изцяло омагьосани от Ричард — явно инстинктивно усещаха какво сърце носи той.
	Калан разпозна дипломати от някои по-малки страни на Средната земя. Надяваше се да са дошли, за да обявят мирната си капитулация пред Д’Хара. Познаваше владетелите на тези страни и се надяваше да откликнат на призива й за присъединяване към останалите в името на общата свобода.
	Разпозна и група дипломати от няколко по-големи страни с немалки войски. Пристигането им се очакваше и по-късно същия ден Ричард и Калан щяха да се срещнат с тях, също както и с всеки новодошъл представител, за да чуят решенията им.
	Искаше й се Ричард да си избере по-подходящо облекло. Дрехите му на горски водач му бяха служили добре, но сега трябваше да се стреми към по-голяма представителност, съответстваща на позицията, в която се бе озовал. Вече бе далеч повече от горски водач.
	Прекарала почти целия си живот на пиедестала на властта, Калан знаеше, че понякога се управлява по-лесно, ако човек оправдае очакванията на околните. Калан се съмняваше, че хора, търсещи услугите на горски водач, биха тръгнали след Ричард, ако не е облечен подходящо за планината. Сега той бе техният водач в коварния нов свят на неизпробвани съюзи и нови врагове. Ричард често търсеше съвет от нея. Нямаше да е зле да му поговори относно дрехите.
	Когато насъбралото се множество забеляза Майката Изповедник да се приближава по коридора, разговорите стихнаха и хората един по един започнаха да падат на коляно с дълбоко сведени глави. Независимо че Калан бе непривично млада за поста си, в Средната земя нямаше човек с по-голяма власт от Майката Изповедник. Майката Изповедник си беше Майка Изповедник, без оглед на конкретния човек, олицетворяващ поста. Хората се кланяха не толкова на жената пред тях, колкото на тази древна власт.
	Изповедническите дела бяха загадка за повечето жители на Средната земя. Майката Изповедник се избираше от Изповедниците. А за тях възрастта не бе от първостепенно значение.
	Макар да бе избрана да пази свободите и правата на народа на Средната земя, на нея рядко се гледаше по този начин. За повечето хора големецът си е големец. Имаше и добри, и лоши управници. Като управник на управниците Майката Изповедник насърчаваше доброто и потискаше злото. Ако някой от подчинените й владетели се окажеше достатъчно лош, в нейните правомощия бе да го елиминира. Такава бе крайната цел на Майката Изповедник. Въпреки това за повечето хора тези далечни управленчески игри приличаха на кавги между властимащите.
	Във внезапната тишина, изпълнила Приемната зала, Калан се спря, за да огледа насъбралото се множество.
	Млада жена, облегната на една от далечните стени, огледа изненадано хората, които започнаха да падат на коляно. Обърна се в посоката, където стоеше Калан, после отново към хората, и последва примера им.
	Калан смръщи чело.
	В Средната земя дължината на женската коса бе признак на властта и положението й. Въпросите на властта, независимо колко банални можеха да изглеждат на повърхността, в Средната земя се взимаха на сериозно. Дори кралица нямаше право да носи коса с дължината на косата на Изповедник. А нямаше Изповедник с коса, дълга колкото тази на Майката Изповедник.
	Тази жена тук беше с гъста кестенява коса, дълга почти колкото косата на Калан.
	Калан познаваше почти всички високопоставени личности в Средната земя. Това влизаше в задълженията й и тя го приемаше с необходимата сериозност. Жена с толкова дълга коса очевидно бе високопоставена личност, но Калан не я познаваше. Много бе възможно в целия град да няма нито един мъж или жена, стоящ по-нагоре в йерархията от тази жена. С изключение на Калан. Ако изобщо беше от Средната земя.
	— Станете, деца мои — протоколно се обърна Калан към тълпата в отговор на сведените пред нея глави.
	Хората започнаха да се надигат, зашумоляха рокли и костюми. Повечето от присъстващите не смееха да вдигнат очи от пода — било то от уважение, било то от ненужен страх. Жената също се изправи. В ръката си стискаше кърпичка, погледът й заснова из залата. Припряно сведе кафявите си очи към пода, по примера на всички останали.
	— Кара — прошепна Калан, — възможно ли е онази жена там, с дългата коса, да е от Д’Хара?
	Кара също я бе забелязала. Вече бе научила някои от обичаите в Средната земя. Макар нейната дълга руса коса да бе почти колкото тази на Калан, тя бе Д’Харанка. А в Д’Хара не живееха по същите закони.
	— Носът й е твърде остър, за да е от нашите.
	— Говоря сериозно. Мислиш ли, че може да е от Д’Хара?
	Кара огледа жената по-внимателно.
	— Съмнявам се. Жените в Д’Хара не носят рокли на цветя, нито пък с подобна кройка. Но дрехите биха могли да бъдат сменени според случая или според вкуса на домакините.
	Роклята й обаче не отговаряше и на местните ейдиндрилски традиции, макар да не можеше да се каже, че не би била на място в някоя от по-отдалечените провинции на Средната земя. Калан кимна и се извърна към застиналия в очакване капитан наблизо. Направи знак да се приближи. Приведе глава към него и каза тихо:
	— В дъното на залата стои жена с дълга кестенява коса, ето там, отзад, вляво. Разбрахте ли за кого говоря?
	— Хубавичката, в синята рокля?
	— Да. Знаете ли по каква работа е дошла?
	— Каза, че иска да говори с Господаря Рал.
	Калан се намръщи още повече. Забеляза, че Кара реагира по същия начин.
	— За какво?
	— Търсела някакъв мъж — Сай-някой си — името не ми беше познато. Бил изчезнал миналата есен и й било казано, че Господарят Рал може да й помогне да го намери.
	— Нима — каза Калан. — А спомена ли какво общо има тя с този изчезнал човек?
	Капитанът извърна поглед към жената, после отметна русия перчем от челото си.
	— Щяла да се омъжва за него.
	Калан кимна.
	— Възможно е да е високопоставена особа, но ако е така, с притеснение трябва да призная, че не знам как се казва.
	Капитанът хвърли поглед към измачкан лист, обсипан с драсканици. Обърна го и огледа и гърба му, докато накрая откри каквото търсеше.
	— Каза, че името й е Надин. Титла не спомена.
	— Е, добре, моля, погрижете се лейди Надин да бъде преместена в самостоятелна стая за гости, където да се чувства удобно. Предайте й, че ще се срещна с нея и ще видя с какво мога да й помогна. Разпоредете се да й бъде сервирана вечеря, както и да й бъде осигурено всичко, каквото желае. Предайте й извиненията ми и й кажете, че най-напред имам да свърша много важна работа, но че веднага щом се освободя, ще й обърна внимание. А също и че бих искала да й помогна с каквото мога.
	Калан можеше да разбере чувствата на жената, ако тя наистина бе разделена от любимия си и го търсеше. Самата тя бе изпадала в същата ситуация и добре познаваше мъчителната болка.
	— Веднага ще се заема, Майко Изповедник.
	— Още нещо, капитане — Калан наблюдаваше как жената мачка кърпичката си в ръка. — Предайте на лейди Надин, че в Двореца се е появил проблем, свързан със Стария свят, и че за собствената й безопасност се налага да настояваме да остане в стаята си, докато отида да разговарям с нея. Поставете силна охрана пред вратата й. Нека в коридора заемат позиции стрелци. Ако напусне стаята, принудете я да се върне веднага и да чака. Ако се наложи, предайте й, че това е заповед. Ако въпреки това се опита да си тръгне… — Калан се вгледа във втренчените с очакване сини очи на капитана, — убийте я.
	Капитанът се поклони, Калан отмина по коридора. Кара я следваше плътно по петите.
	— Виж ти, виж ти — каза Морещицата веднага щом напуснаха Приемната зала. — Майката Изповедник най-сетне се е взела в ръце. Знаех си, че не случайно позволих на Господаря Рал да те задържи. Ще си му лика-прилика.
	Калан сви по коридора към стаята, в която стражите пазеха странния посетител.
	— Не съм променила мнението си, Кара. Като се има предвид гостът ни, предоставям на лейди Надин шанс да оцелее — всякакъв шанс, какъвто бих могла да си позволя. Но грешиш, ако си мислиш, че ще се поколебая да направя каквото е необходимо, свързано със сигурността на Ричард. Освен че е човекът, когото обичам повече от самия живот, той е и от изключително значение за свободата на народите на Д’Хара и Средната земя. Никой не може да каже на какво е готов Императорският орден, за да го докопа.
	Кара се усмихна, този път искрено.
	— Знам, че и той те обича по същия начин. Точно затова не искам да се срещаш с онзи човек. Господарят Рал жива ще ме одере, дори само да заподозре, че съм позволила да се изложиш на опасност.
	— Ричард е роден с дарба. Аз също съм родена с магия. Мрачният Рал изпрати четворки да изтребят Изповедниците, тъй като сам човек представлява малка опасност за един Изповедник.
	Калан изпита познатата, макар и вече далечна болка, при мисълта за участта на сестрите си. Далечна, защото й се струваше, че е минало много време оттогава, макар всъщност да бе изтекла едва година. Отначало й се искаше да бе умряла с останалите Изповедници, чувстваше се като предател. Бе останала единствена от своя род.
	С рязко движение Кара стисна Агиела си в юмрук.
	— Дори човек като Господаря Рал, роден с дарба? Дори магьосник?
	— Дори магьосник, и то такъв, който — за разлика от Ричард — знае как да използва силата си. Аз не само знам как да използвам моята, но и притежавам доста богат опит в това. Отдавна вече загубих бройката на…
	Думите на Калан заглъхнаха, а Кара осъзна, че Агиелът й се върти между пръстите.
	— Предполагам, че има дори по-малко от „малко“ опасност, щом съм до теб.
	Щом стъпиха в застлания с разкошни килими и богато тапициран коридор, към който се бяха запътили, се озоваха сред тълпа от войници, въоръжени с лъщящи мечове, брадви и копия. Мъжът бе затворен в малка елегантна читалня, в близост до стаята, където Ричард обичаше да се среща с офицерите си и да чете дневника, който бе открил в Магьосническата кула. Войниците не можеха да си позволят да рискуват човекът да направи опит за бягство и го бяха натикали в помещението, най-близо до мястото, където го бяха открили — докато бъде решено какво ще се прави с него.
	Калан леко докосна един войник по лакътя, за да го отстрани от пътя си. Мускулите на голата му ръка бяха твърди като стомана. Копието му, насочено към затворената врата, едва ли можеше да е по-стабилно, дори ако бе забито в гранитен блок. Към притихналата врата бяха насочени поне още петдесетина също толкова здраво стиснати копия. Под остриетата им стояха нащрек още войници, насочили към вратата мечове или брадви.
	Щом Калан го докосна, стражът се обърна.
	— Направи път, войнико.
	Онзи се отмести. Останалите извърнаха глави и отстъпиха. Кара проправяше път, като разбутваше мъжете. Те отстъпваха неохотно — не поради неуважение, а защото е притесняваха от дебнещата зад вратата опасност. Дори отстъпвайки встрани, оръжията им оставаха насочени напред към целта.
	Вътре в мрачната стая без прозорци миришеше на кожени дрехи и пот. В единия край на богато украсено столче за крака се бе свил кокалест мъж. Изглеждаше твърде изтощен, за да направи грешно движение, позволявайки на насочените към него оръжия да намерят целта си. Младите му очи се лутаха между стоманата и мрачните погледи, докато не забелязаха приближаващата се бяла рокля на Калан. Езикът му се стрелна да намокри устните, очите му се вдигнаха в очакване.
	Щом мускулестите войници в кожени униформи и ризници зад него видяха Калан и Кара да си проправят път към стаята, един от тях натисна с крак мъжа по гърба, принуждавайки го да падне напред.
	— На колене, мръсна твар!
	Младежът, облечен с по-голям от неговия размер войнишка униформа, сякаш събирана оттук-оттам, надзърна към Калан, после хвърли поглед през рамо към мъжа, който го бе ритнал. Наведе рошавата си тъмна глава и вдигна над нея кльощавата си ръка, очаквайки удар.
	— Достатъчно — тихо и властно каза Калан. — Двете с Кара искаме да говорим с него. Моля, всички да напуснат стаята.
	Войниците отстъпиха, но не отместиха оръжията си от свития на пода човек.
	— Чухте я — каза Кара. — Вън!
	— Но… — започна един офицер.
	— Съмнявате се в способностите на една Морещица да се справи с някакъв си окаян нещастник като този? А сега, всички вън!
	Калан се изненада, че Кара не повиши тон. Не беше необходимо една Морещица да крещи, за да накара някой да изпълни заповедта й. И все пак поведението на Кара я изненада, като се има предвид колко я притесняваше новодошлият. Мъжете започнаха да се оттеглят, обръщайки се странично към човека на пода, и постепенно изпразниха помещението. Кокалчетата на ръката на офицера, стиснал меча си с все сила, бяха побелели. Накрая той стигна до прага и внимателно затвори вратата със свободната си ръка.
	Младежът надзърна изпод дланта си към двете жени, застанали на три крачки от него.
	— Ще заповядате да ме убият ли?
	Калан не му отговори направо:
	— Дойдохме да говорим с теб. Аз съм Калан Амнел, Майката Изповедник…
	— Майката Изповедник! — той се вдигна на колене. На лицето му блесна момчешка усмивка. — О, толкова сте красива! Не очаквах да сте толкова красива!
	Той опря ръка в коляното си и понечи да стане. Агиелът на Кара светкавично се стрелна към дланта й.
	— Остани където си.
	Той замръзна, вторачен в червения Агиел пред носа му, после върна коляното си върху аления килим. Светлината на лампите, поставени на резбовани махагонови пиластри, поддържащи ниските фронтони над библиотеките с книги от двете страни на стаята, танцуваше върху кокалестото му лице. Беше още момче.
	— Бихте ли ми върнали оръжията, моля? Трябва ми мечът. Ако не меча, то поне ножа.
	Кара въздъхна нервно, но Калан я изпревари:
	— Намираш се в доста деликатна ситуация, млади човече. Ако това е някаква шега, знай, че никой от нас не е в настроение да проявява снизходителност.
	Той закима енергично.
	— Разбирам. Не е игра. Кълна се.
	— Тогава повтори онова, което си казал на войниците.
	Лицето му отново светна, небрежно махна с ръка към вратата.
	— Ами, както вече споменах на онези момчета, когато бях…
	Стиснала юмруци покрай тялото си, Калан пристъпи напред.
	— Казах ти, това не е игра! Дължиш факта, че си още жив, единствено на моята милост! Искам да знам какво търсиш тук, и то веднага! Повтори какво им каза!
	Мъжът примигна.

>>	ВТОРА ГЛАВА

	— А СЕГА — каза Кара застрашително — мога ли вече да го убия?
	Нелепата ситуация, в която този тъй безобидно изглеждащ кльощав младеж — коленичил, очевидно безпомощен, във вражеска територия, заобиколен от стотици хиляди свирепи Д’Харански войници — открито и недвусмислено заявяваше намерението си да убие Ричард, накара сърцето на Калан да подскочи.
	Не можеше да има толкова глупави хора. Едва след известно време осъзна, че е отстъпила крачка назад. Не обърна внимание на въпроса на Кара и продължи да оглежда съсредоточено младежа.
	— И как, предполагаш, би могъл да свършиш подобна работа?
	— Ами — въздъхна той нехайно — имам опит в из ползването на меча, а ако се наложи, ще прибегна и към ножа. — Той отново се усмихна, но усмивката му този път не бе момчешка. Очите му бяха придобили оловен блясък, който завладя цялото му младо лице. — Точно за това си ги искам обратно, нали разбирате.
	— Няма да получиш оръжията си.
	Сви пренебрежително рамене.
	— Все едно. Имам си и други начини.
	— Няма да убиеш Ричард. Давам ти дума. Единствената ти надежда в този момент е да ни сътрудничиш и да ни разкажеш подробно плана си. Как влезе в Двореца?
	Той й хвърли подигравателна усмивка.
	— С краката си. Просто влязох. Никой не ми обърна никакво внимание. Не са особено умни хората ви.
	— Достатъчно са умни, за да те промушат с мечовете си — скастри го Кара.
	Онзи не й обърна внимание. Очите му останаха втренчени в Калан.
	— Ако не ти позволим да си получиш меча и ножа — попита тя, — тогава какво?
	— Тогава нещата ще се объркат. Това само ще причини повече болка на Ричард Рал. Точно затова ме изпрати император Джаганг: да му предложа милостта на бързата смърт. Императорът е състрадателен човек и не желае да причинява излишна болка. Принципно той е миролюбив, пътешественик по сънищата, но освен това е човек на желязното решение. Опасявам се, че ще се наложи да убия и теб, Майко Изповедник: за да ти спестя страданието, което ще те сполети, в случай че ми се противопоставиш. Трябва все пак да призная, че не ми е по вкуса да убивам толкова красива жена. — Усмивката му грейна. — Би било истинска загуба.
	Откровеността му я подразни. Когато го чу да твърди, че пътешественикът по сънищата е състрадателен, коремът я сви. Добре го познаваше.
	— Какво страдание?
	Той разпери ръце.
	— Аз съм просто мъничка песъчинка. Императорът не споделя намеренията си с такива като мен. Изпратен съм да изпълня волята му. А тя е вие двамата с Ричард да бъдете елиминирани. Ако не ми позволиш да го убия по по-безболезнения начин, той все едно ще бъде унищожен. И доколкото знам, по не особено приятен метод. Така че защо просто не ме оставиш да си свърша работата?
	— Ти сънуваш — обади се Кара.
	Погледът му се отмести към Морещицата.
	— Да сънувам? По-скоро ти сънуваш.
	— Може би аз съм най-отвратителният ти кошмар. — каза Кара. — Аз не сънувам кошмари аз ги причинявам.
	— О, нима? — предизвика я той. — С тези смешни дрехи? Всъщност на каква се правиш? Може би си облечена така, за да плашиш птиците да не кълват посевите?
	Калан осъзна, че младежът няма представа какво е Морещица, но в същото време се запита как е могла да си помисли, че пред нея стои момче. Поведението му бе на човек с години и опит. Не, не беше момче. Въздухът заискри от нагнетилото се чувство за приближаваща опасност. За нейно учудване Кара само се усмихна.
	Калан онемя, осъзнала, че мъжът пред нея е прав, а не можеше да си спомни да го е виждала да става.
	Погледът му се стрелна встрани и една от лампите угасна. Другата хвърляше остри, назъбени сенки по едната половина от лицето му, скривайки другата в сянката. За Калан това бе разкриване на истинската му същност, на заплахата, която той носеше. Този човек владееше дарбата.
	Решителността й да си спести ненужната жестокост се изпари, изтласкана от сляпата необходимост да защити Ричард. Този човек бе получил своя шанс. Настъпи време да признае всичко. Щеше да го направи пред Изповедника. Трябваше само да го докосне и всичко щеше да свърши.
	Калан бе вървяла сред хилядите трупове, посечени от Ордена. Когато видя жените и децата на Ебинисия, изклани по заповед на Джаганг, се закле да не проявява нито капка милост към Императорския орден. Този човек бе доказал, че е част от Ордена. Враг на свободните хора. Той изпълняваше заповедите на пътешественика по сънищата.
	Съсредоточи се върху познатата струя магия, извираща дълбоко в съществото й, винаги в готовност. Магията на Изповедниците не можеше да бъде освободена, докато притежателката й не изтегли властта си над нея. Ставаше по-бързо от мисълта. Това бе светкавицата на инстинкта.
	Никой Изповедник не обичаше да използва силата си, за да унищожи нечий мозък, но за разлика от някои Изповедници, Калан не мразеше това, което прави, за което е родена. То просто бе част от същността й. Тя не използваше даденото й със злоба и ненавист, а в защита на хората. Беше в хармония със себе си, с онова, което е, и с онова, което може да направи.
	Ричард бе първият, който видя в нея истинската й същност и който я заобича въпреки силата й. Той не се страхуваше от непознатото, от онова, което е Калан. Вместо това се опита да я опознае и я обикна, ведно с Изповедническата й сила. Именно и единствено поради тази причина той можеше да бъде с нея, без силата й да го унищожи, докато двамата споделят любовта си.
	Сега Калан възнамеряваше да използва силата си, за да защити Ричард. И поради тази причина повече от всякога ценеше способността си. Трябваше само да докосне мъжа пред себе си и заплахата щеше да бъде унищожена. Доброволният последовател на император Джаганг щеше да си получи заслуженото.
	Без да отмества от мъжа втренчения си поглед, тя вдигна предупредително пръст към Кара:
	— Мой е. Остави го.
	Но щом блесналият му поглед потърси единствената останала лампа, Кара се плъзна между него и Калан. Въздухът изпращя, когато го зашлеви с бронираната си ръкавица. Калан едва не изкрещя от ярост при намесата.
	Проснат върху килима, мъжът седна изправен, очевидно изненадан. От разкъсаната му долна устна по брадата му се стичаше кръв. Погледът му се промени в искрено недоволство.
	Кара се надвеси над него.
	— Как се казваш?
	Калан не можеше да повярва, че Кара, която винаги бе твърдяла, че се страхува от магията, открито провокира човек, току-що доказал магическите си способности.
	Той се завъртя изпод нея и се сви на топка. Очите му бяха вперени в Калан, но говореше на Кара.
	— Нямам време за дворцови церемонии.
	Погледът му с усмивка се плъзна към лампата. Стаята потъна в тъмнина.
	Калан се стрелна към мястото на пода, където допреди миг лежеше той. Трябваше само да го докосне и всичко щеше да свърши.
	Преди да се блъсне в празния под, хвана само въздух. В непрогледната тъмнина не можеше да прецени накъде е избягал. Бясно размаха ръце, опитвайки се да го докопа. Хвана нечия ръка и само секунда преди да освободи силата си осъзна, че напипва кожената одежда на Кара.
	— Къде си! — изръмжа Морещицата. — Не можеш да се измъкнеш. Откажи се.
	Калан запълзя по пода. Със сила или не, им бе нужна светлина, иначе щяха сериозно да загазят. Напипа библиотеката край стената и плъзна пръсти по долната етажерка, докато най-сетне успя да зърне ивица светлина, идваща изпод вратата. Оттатък мъжете яростно удряха с юмруци, крещейки въпроси дали всичко е наред.
	Пръстите й продължиха нагоре към дръжката на вратата, изправи се на крака. Застъпи ръба на роклята си и се препъна, залитна напред и се строполи на лакти на пода.
	Нещо тежко се блъсна във вратата, точно там, където само допреди миг бе стояла тя, после се изтърколи върху гърба й. Мъжът се изсмя в тъмнината. Докато размахваше ръце, за да отмести тежестта от себе си, дланите й се удариха в острите ръбове на краката на стол. Тя стисна изправената нагоре облегалка и извъртя стола встрани.
	Чу как Кара рязко издиша, докато тялото й се блъска в библиотеката в другия край на стаята. Мъжете оттатък вратата блъскаха яростно, за да я разбият. Тя не помръдваше.
	Докато в далечния край на стаята все още се чуваше шум от падащи книги, Калан скочи на крака и се спусна към дръжката на вратата. Кокалчетата й се блъснаха в студения метал. Натисна с длан.
	В следващия миг с писък полетя назад, запратена от невидима сила, и се приземи по задник на пода. Подобно кри от разровен с маша горящ дънер, от дръжката заструи дъжд от огнени пръски. Пръстите й пулсираха болезнено от докосването до щита. Нищо чудно, че мъжете не можеха да отворят вратата. Щом успя отново да се изправи на крака, съвземайки се от шока, различи предметите в озарената от все още валящите към пода мигащи искри стая.
	Кара прогледна в същия миг и изненада мъжа. Във въздуха отекна глух звук, щом ботушът й намери челюстта му. Той политна. Калан се прицели в правилната посока, докато искрите все още проблясваха, преди да е настъпила тъмнина.
	— Ти ще умреш първа! — яростно крещеше той на Кара. — Няма да позволя да ми се пречкаш повече! Ще изпиташ силата ми!
	Въздухът около върховете на пръстите му заблестя, щом насочи цялото си внимание към Кара. Калан трябваше да се справи със заплахата сега, докато нещата не се бяха объркали още повече.
	Но преди да успее да скочи към него, извитите му пръсти се вдигнаха нагоре. С бясно ръмжене той изпружи ръка към Кара.
	Калан очакваше Кара да се строполи на пода. Вместо нея падна младежът и като нададе нечовешки вик, се сви на топка. Опита се да се изправи, но пак се стовари на земята с вой, превивайки се сякаш като намушкан с нож в корема. Стаята отново потъна в мрак.
	Калан посегна към дръжката на вратата, за да провери дали Кара не е сторила нещо, което да е пробило щита му. Тръпнейки в очакване на болка, подобна на предишната, сграбчи дръжката. Щитът го нямаше. С облекчение натисна бравата и отвори вратата. В тъмната стая проникна светлината от коридора, пълен с войници. През прага надзърнаха загрижени лица.
	Калан не искаше да изложи на смърт цял отряд войници, опитващи се да я спасят от нещо, което не разбират. Избута напиращите напред мъже от първата редица.
	— Този човек притежава дарба! Пазете се! — Тя знаеше, че Д’Харанците се страхуват от магия. Те разчитаха Господарят Рал да се пребори с нея. Бяха стомана срещу стомана, както често повтаряха, а Господарят Рал трябваше да бъде магия срещу магия. — Донесете лампа!
	Мъжете от двете страни едновременно посегнаха към лампите на поставките край вратата и ги поднесоха напред. Калан взе една и отстъпвайки обратно в стаята, тръшна вратата след себе си. Не искаше отряд яки, въоръжени мъжаги да й се пречкат.
	На трептящата светлина на лампата видя Кара, коленичила на аления килим край мъжа. Той притискаше ръцете си в корема и повръщаше кръв. Червената й кожена дреха проскърца, докато опипваше лактите и коленете си. Въртеше Агиела между пръстите си и чакаше.
	Щом мъжът спря да повръща, Кара го сграбчи за косата. Надвеси се още по-надолу и дългата й руса плитка се плъзна над раменете й.
	— Направи голяма грешка. Много голяма грешка — каза тя с копринен глас, изпълнен със задоволство. — Никога не бива да се опитваш да използваш магията си срещу Морещица. В един момент всичко може да ти се струва добре, в следващия си позволяваш да те вбеся достатъчно, за да решиш да използваш магията си. И така, кой се оказа глупакът?
	— Какво е… Морещица? — успя да промълви той.
	Кара изви глава нагоре, а мъжът нададе вик.
	— Най-страшният ти кошмар. Жизнената цел на Морещицата е да унищожава заплахи като теб. Мога да управлявам магията ти. Мога да я използвам, а ти, животинчето ми, не можеш да сториш нищо, както скоро ще се опиташ. Трябваше да се опиташ да ме удариш, да ме пребиеш до смърт или да избягаш, но никога, за нищо на света не биваше да насочваш магията си срещу мен. Използваш ли магията си срещу Морещица дори само веднъж, губиш силата си.
	Калан стоеше като зашеметена. Ето значи какво е сторила Морещицата на Ричард. Ето как е бил заловен.
	Кара притисна Агиела си в ребрата на мъжа. Той потръпна и изкрещя. През туниката му изби кърваво петно, което започна да се уголемява.
	— Оттук нататък като ти задам въпрос — каза тя със спокоен, властен глас, — очаквам да получа отговор. Ясно ли е?
	Той не каза нищо. Тя завъртя Агиела. Калан примигна при звука от трошене на ребра. Мъжът подскочи и изстена, задържайки дъха си, неспособен да изкрещи.
	Калан стоеше като вцепенена, без да може да помръдне. Ричард й бе разказвал, че Дена, Морещицата, която го бе заловила, обичала да чупи ребрата му. Това превръщаше дишането в същинска агония, а крещенето, което неизбежно идваше впоследствие, в ужасяващо мъчение. И жертвата ставаше още по-безпомощна.
	Кара се изправи.
	— Стани!
	Мъжът се надигна едва-едва.
	— Скоро ще разбереш защо се обличам в червено. — мощен замах, придружен с яростен вик, тя го зашлеви през лицето с бронирания си юмрук. Докато мъжът падаше, по библиотеката край стената пръсна кръв. Щом той строполи на пода, Кара го яхна, притискайки ботуши двете страни на хълбоците му.
	— Мога да виждам всяка твоя мисъл — каза му тя. — Получавам видения на онова, което ти се ще да ми причиниш лошо момче. — Тя стовари ботуша си върху корема му. — Това беше най-малкото от всичко, което ще изстрадаш за помисленото. По-добре се постарай да се научиш колкото се може по-бързо да не допускаш в съзнанието си идеи за съпротива. Ясно? — Тя се наведе и заби Агиела в ребрата му.
	— Ясно!
	При вика му по цялото тяло на Калан пробягаха тръпки. От гледката й прилоша. Веднъж вече бе опитала болезненото докосване на Агиел. Още по-лошото беше, че точно това някога бе изтърпял и Ричард.
	Не направи нищо, за да спре Кара.
	Бе предложила на този човек милостта си. Ако той беше продължил да следва плана си, щеше да убие Ричард. Може би и нея, но именно заплахата срещу Ричард я караше да стои на мястото си, да не възпира Кара.
	— Е — каза Морещицата със зловеща усмивка, — време е да ми кажеш името си.
	— Марлин Пикард! — Той се опита да преглътне сълзите. Лицето му бе плувнало в пот. Докато се мъчеше да диша, от устата му бълваше кръв.
	Кара притисна Агиела си в слабините му. Марлин нададе вой, краката му се стрелнаха безпомощно във въздуха.
	— Следващия път, когато ти задам въпрос, не ме карай да чакам отговора. И се обръщай към мен с „Господарке Кара“.
	— Кара — тихо се обади Калан. Все още не можеше да прогони мисълта, че Ричард е бил на мястото на този мъж, — не е нужно да…
	Кара я стрелна през рамо със студените си сини очи. Калан извърна глава и с треперещи пръсти избърса една сълза, изтърколила се по бузата й. Махна стъклото на лампата, окачена на стената, и я запали с тази, която й подадоха мъжете в коридора. Щом фитилът пламна, я сложи върху страничната масичка. Студеният поглед в очите на Морещицата бе наистина страховит. Сърцето й препускаше лудо при мисълта колко седмици поред Ричард се е срещал единствено и само с тези студени очи, изпречващи се пред погледа му, молещ за милост.
	Калан пак погледна Кара и младежа.
	— Трябват ни отговори, нищо друго. Точно това се опитвам да получа.
	Калан кимна.
	— Разбирам, но не е нужно да са придружени с крясъци. Ние не измъчваме хората.
	— Да ги измъчваме ли? Та аз дори не съм започнала с мъченията. — Кара се изправи и хвърли поглед на тресящия се в краката й мъж. — А ако този тук бе сполучил да убие Господаря Рал? Тогава би ли искала от мен да го оставя да си върви?
	— Да — Калан срещна погледа на жената. — А после самата аз щях да му сторя още по-ужасни неща. По-ужасни, отколкото изобщо би могла да си представиш. Но в случая той не е сторил нищо лошо на Ричард.
	Устните на Кара се извиха в лукава усмивка:
	— Но имаше намерение. Канонът на духовете казва, че намерението е равносилно на вина. Провалът в успешното изпълнение на намерението не премахва вината.
	— Духовете освен това определят разликата между намерение и деяние. Имах намерение да се погрижа за не го по свой начин. Нима ти имаше намерение да не изпълниш моя директна заповед?
	Кара отметна русата си плитка на гърба.
	— Моето намерение е да защитавам теб и Господаря Рал. Изпълних го.
	— Предупредих те да ме оставиш да се справя сама.
	— Колебанието може да доведе до твоя край… до края хората, които обичаш. — По лицето на Кара пробяга смут — Но изражението й отново бързо възвърна стоманения си цвят. — Научила съм се никога да не си позволявам колебание.
	— Затова ли го провокираше? За да го накараш да те нападне с магията си?
	Кара избърса кръвта от дълбок прорез на бузата си — рана направена й от Марлин, когато я бе ударил и запратил в библиотеката. Пристъпи напред.
	— Да. — Облиза бавно кръвта от ръката си, втренчена в очите на Калан. — Една Морещица не би могла да вземе магията на даден човек, докато онзи не я нападне със силата си.
	— Мислех, че се страхувате от магия.
	Кара приглади ръкава на кожената си дреха надолу по ръката си.
	— Да, така е, освен ако човек не възнамерява да ни нападне с нея. Тогава тя става наша.
	— Винаги си твърдяла, че не знаеш нищо за магията, а ето че контролираш неговата? Можеш ли да я използваш?
	Кара хвърли поглед на гърчещия се на пода мъж.
	— Не. Поне не така, както я е използвал той. Но мога да я обърна срещу него — да го нараня със собствената му магия. — Тя сбърчи чело. — Понякога можем да усетим част от магията на другия, но не я разбираме така, както я разбира Господарят Рал. Следователно и не можем да я използваме. Можем само да причиняваме болка с нея.
	Калан не можеше да приеме подобно противоречие.
	— Как така?
	Беше изумена от приликата между абсолютно безизразното лице на Кара и лицето на един Изповедник — изражението, на което я бе учила майка й, — по което не можеше да се разпознаят вътрешните чувства спрямо онова, което е нужно да се направи.
	— Съзнанията ни са свързани — обясни Кара — чрез магията. Така аз разбирам какво мисли той, когато е решил да ме нарани или да ми се противопостави, или да не се подчини на заповедите ми, защото това противоречи на желанията ми. Щом веднъж сме свързани с някого чрез съзнанието му благодарение на неговата магия, желанието ни да го нараним прави възможно това да се случи. — Тя погледна Марлин. Изведнъж той нададе нов вик на болка. — Виждаш ли?
	— Да. А сега спри. Ако откаже да ни отговори, тогава можеш да направиш каквото трябва, но няма да допусна да бъде правено нещо, което няма връзка със защитата на Ричард. — Калан премести очи от измъченото тяло на Марлин към студените сини очи на Кара. Заговори, преди да осъзнава какво прави.
	— Познаваше ли Дена?
	— Всеки познава Дена.
	— Тя колкото теб ли беше добра в… в измъчването на хора?
	— Колкото мен? — през смях възкликна Кара. — В тази работа нямаше по-добра от Дена. Точно затова тя беше любимка на Господаря Рал. Направо не бяха за вярване нещата, които можеше да причини на човек. Представяш ли си, можеше… — Кара погледна към Агиела на врата на Калан — Агиела на Дена — Кара изведнъж разбра какво се крие във въпросите на Калан. — Но това беше отдавна. Бяхме свързани с Мрачния Рал. Правехме онова, което ни се заповядваше. Сега сме свързани с Ричард. Никога не бихме му причинили нещо лошо. Готови сме да жертваме живота си, за да предпазим Господаря Рал. — Гласът й се сниши в шепот. — Господарят Рал не само уби Дена. Той й прости за онова, което тя му стори.
	Калан кимна:
	— Да, знам. Но аз не съм й простила. Макар да разбирам, че го е правила, защото така е била обучавана, по заповед, и че духът й помогна и на двама ни, макар да ценя жертвата, която направи за наше добро, сърцето ми не може да й прости ужасяващите неща, които е причинила на мъжа, когото обичам.
	Кара се вгледа продължително в очите на Калан.
	— Разбирам. Знам, че ако ти нараниш Господаря Рал някакъв начин, аз също не бих ти го простила. Нито ще можеш да се надяваш на милостта ми.
	Калан задържа погледа на жената в своя.
	— Както и да е. Казано е, че за една Морещица няма по-ужасна смърт от тази, причинена от Изповедник.
	Устните на Кара се разтегнаха в бавна усмивка.
	— И аз така съм чувала.
	— Цяло щастие е, че сме от една и съща страна на барикадата. Както вече споменах, има неща, които няма и не мога да простя. Обичам Ричард повече от самия живот.
	— Всяка Морещица знае, че най-жестоката болка идва от онзи, когото обичаш.
	— Ричард никога няма да изпита подобна болка.
	Кара явно внимателно обмисляше думите й.
	— Мрачният Рал не се страхуваше от подобна болка.
	— Той никога не бе обичал жена. А Господарят Рал обича.
	— Забелязала съм, че където е намесена любовта, нещата често се променят.
	Ето значи какво било.
	— Кара, не бих могла да причиня на Ричард болка, по-голяма от тази, която ти би могла да му причиниш. Преди това бих дала живота си. Обичам го.
	— Аз също — отвърна Кара. — Макар и по различен начин. Но не по-малко страстно. Господарят Рал ни освободи. Всеки друг на негово място би ни избил до крак. Вместо това той ни даде възможност да оправдаем очакванията му.
	Кара премести тежестта на другия си крак, жестокият блясък угасна в очите й.
	— Може би Ричард единствен разбира принципите на добрите духове — че не може да обичаш истински, докато не простиш и най-тежките престъпления, извършени срещу теб.
	При тези думи Калан почувства как лицето й пламва. Никога не бе се замисляла, че една Морещица е възможно в такава дълбочина да прониква в проблемите на състраданието.
	— Дена приятелка ли ти беше?
	Кара кимна.
	— А сърцето ти прости ли на Ричард, че я уби?
	— Да, но това е различно — призна Кара. — Знам какво чувстваш към Дена. Не те коря. На твое място и аз бих изпитвала същото.
	Калан отмести поглед.
	— Когато казах на Дена — на духа й, — че не мога да простя, тя отвърна, че разбира и че вече е получила единствената прошка, от която има нужда. Призна ми, че обича Ричард — че го обича дори в смъртта.
	Също както Ричард бе видял в Калан жената отвъд магията, бе видял и в Дена личността, скрита в зловещото същество на Морещица. Калан можеше да разбере как се е чувствала, когато е срещнала човек, приемащ я такава, каквато е.
	— Може би да получиш прошка от човека, когото обичаш, е единственото нещо на този свят, за което си струва да се живее. Единственото, което може да изцери истински сърцето и душата ти.
	Калан проследи с поглед пръста на Кара, плъзгащ се по релефа на издълбано в периферията на масата листо.
	— Но не бих простила на човек, който е причинил болка нему.
	— А на мен?
	Калан вдигна очи.
	— За какво?
	Кара стисна Агиела си. Калан знаеше, че това е болезнено — част от парадокса да си причиняващият болка.
	— За това, че съм Морещица.
	— Защо трябва да ти прощавам това? Кара отмести поглед.
	— Защото ако Мрачният Рал бе заповядал на мен, а не Дена, да се заема с Ричард, щях да проявя не повече милост от нея. Също както и Бердин или Райна, или която и да е от останалите.
	— Казах ти, духовете разграничават намерението от действието. Аз също. Не можеш да бъдеш държана отговорна за нещо, сторено от други. Поне не повече от отговорна за това, че съм се родила Изповедник. И не повече от вината на Ричард, че жестокият Мрачен Рал е негов баща.
	Кара все още не повдигаше глава.
	— Дали някога ще ни повярваш искрено?
	— Вие вече доказахте себе си — както пред Ричард Гт за неТИТе °ЧИ ВИС НС СТ6 ДбНа’ Н6 ОС~Н г за нейни решения. — Калан изтри с пръст стт П° ^^ На Кара’ ~ КаР — н вярвах на всички ви, щях ли да позволя Бердин и Райна, на две от вас, да останат насаме с Ричард точно в този момент?
	Кара пак погледна Агиела на Дена.
	— В битката с „Кръвта на братството“ видях как се би Господаря Рал, също както и хората от града. Да си Морещица, означава да разбираш, че понякога се налага да не проявяваш милост. Макар да не си Морещица, не го разбираш.
	Калан й се усмихна искрено. Беше започнала да я разбора по-добре, отколкото досега. Запита се каква е тази жена отвъд прозвището си, преди да бъде обучена за Морещица. Ричард й бе споменал, че обучението на Морещиците е ужас, далеч надвишаващ изпитания от него.
	I в моите очи също, защото Ричард ми го даде. Аз Агиел^ 3аЩИТНИК’ Както и ти — Това (tm) прави сестри на Кара се усмихна одобрително.
	— Това означава ли, че си готова безпрекословно да се подчиняващ на заповедите ни? — попита Калан.
	— Ние винаги изпълняваме заповедите ви. — Поклати глава и се усмихна уморено.
	Кара кимна към мъжа на пода.
	— Той ще отговори на въпросите ти, както вече ти казах майко Изповедник. Няма да упражнявам върху него уменията си повече, отколкото е необходимо.
	Калан я стисна за ръката с мъка и съчувствие към порочната роля, в която други бяха блъснали живота на тази жена.
	— Благодаря ти, Кара.
	Калан се съсредоточи върху Марлин и настоящия проблем.
	— Да опитаме пак. Какво беше планирал?
	Той й хвърли гневен поглед. Кара го срита с ботуша си.
	— Отговаряй честно или ще се наложи да потърся някои уютни, приятни местенца за Агиела си в тялото ти.
	— Ясно?
	— Ясно.
	Кара се наведе, размахала Агиела пред лицето си.
	— Ясно, господарке Кара.
	Внезапната заплаха, прозвучала в гласа й, сякаш заличи всичко, казано от нея до момента. Тонът й стресна дори Калан.
	Онзи преглътна, ококорил очи.
	— Ясно, господарке Кара.
	— Така е по-добре. А сега отговори на въпроса на Майката Изповедник.
	— Плановете ми бяха каквито вече казах: да убия Ричард Рал и теб.
	— Кога Джаганг ти заповяда това?
	— Преди около две седмици.
	Ето какво било. Не беше изключено Джаганг да е загинал в Двореца на пророците, когато Ричард го унищожи. Поне така се надяваха. Може би е дал заповедите си, преди да умре.
	— Друго? — попита Калан.
	— Няма друго. Трябваше да използвам таланта си, за да се вмъкна тук и да убия и двама ви, това е.
	Кара го изрита в счупеното ребро.
	— Не лъжи!
	Калан леко избута Кара назад и коленичи край давещия се, едва дишащ младеж.
	— Марлин, не бъркай непредразположеността ми към мъченията с липса на решителност. Ако не започнеш да отговаряш на въпросите ми изчерпателно — прошепна тя, — ще отида на дълга разходка, после на вечеря и ще те оставя насаме с Кара. Каквато си е луда — сам-самичък с нея. И после, когато се върна, ако все още се дърпаш, ще използвам и моята сила върху теб, дори не можеш да си представиш колко по-зле ще се чувстваш. Кара не се и доближава до онова, което аз мога да ти сторя. Тя използва магията и съзнанието ти. Аз ги унищожавам. Това ли искаш?
	Той поклати глава, притискайки ребрата си с ръце.
	— Моля те — започна с прекършен глас, по бузите му отново потекоха сълзи, — недей. Ще отговоря на въпросите ти, но всъщност не знам нищо. Император Джаганг ме навестява в сънищата ми и ми казва какво да правя. Знам какво ще последва, ако се проваля. Правя каквото ми е заповядано. — Той млъкна, за да простене. — Каза ми да… да дойда тук и да убия и двама ви. Да намеря войнишка униформа и оръжия и да дойда да ви убия. Той използва магьосници и вещици, за да изпълняват заповедите му.
	Калан слушаше втрещена. Марлин сякаш отново се бе превърнал в момчето, на което й приличаше преди. Нещо липсваше, но тя не можеше да разбере какво. На повърхността нещата се връзваха — Джаганг изпраща убиец. Но нещо в дълбочина се пропукваше. Тя се приближи до страничната маса с лампа в ръка и приседна на плота. Застанала с гръб към Марлин, разтърка пулсиращите си слепоочия.
	Кара се приближи към нея.
	— Добре ли си?
	Калан кимна:
	— Просто тази тревога ми причинява главоболие, това е.
	— Може би ако Господарят Рал те целуне, ще се оправиш.
	Калан се засмя тихичко на загрижената гримаса на Кара.
	— Сигурно ще има ефект. — Тя размаха ръце във въздуха, сякаш за да прогони комар, опитваше се да се пребори със съмненията си. — Нещо не се връзва.
	— Това, че пътешественикът по сънищата се опитва да убие своя враг, не се връзва?
	— Ами помисли. — Тя хвърли поглед през рамо и видя Марлин, притискащ ребрата си, да се люлее на пода.
	Очите му, дори когато бяха изпълнени с ужас, и дори когато — както в случая — не гледаха към нея, по някаква причина караха кожата й да настръхва. Тя се извърна към Кара и сниши глас: — Джаганг със сигурност е знаел, че сам човек, пък бил той и магьосник, би се провалил в изпълнението на подобна задача. Ричард би разпознал родения с дарба, освен това тук има твърде много хора, готови във всеки един миг да убият евентуален нападател.
	— И все пак, ако притежава дарба, убиецът има шанс.
	— На Джаганг му е все едно дали въпросният му подчинен ще бъде убит. Той разполага с още безброй други, готови да изпълнят всяка негова заповед.
	Мислите на Калан се лутаха в търсене на смисъл под булото на разяждащото съмнение.
	— Дори Марлин да успее да убие неколцина с магията си, пак ще останат твърде много. Цяла армия сбързове не успя да надвие Ричард. Той може да види заплахата в родения с дарба. Макар да не знае как да управлява магията си — също както ти не знаеш как точно контролираш магията на Марлин, освен че му причиняваш болка с нея, Ричард поне ще бъде нащрек. Това никак не се връзва. Джаганг далеч не е глупав. Сигурно има още нещо. Вероятно крои някакъв план. Нещо повече от онова, което виждаме.
	Кара сключи ръце зад гърба си и си пое дълбоко дъх. Обърна се.
	— Марлин.
	Той вдигна глава и я погледна с очакване.
	— Какъв беше планът на Джаганг?
	— Да ме накара да убия Ричард Рал и Майката Изповедник.
	— И друго? — попита Калан. — Какво друго включваше планът му?
	Очите му се навлажниха.
	— Не знам. Кълна се. Казах ви всичко, което той ми нареди. Трябваше да се сдобия с войнишка униформа и оръжия, за да изглеждам тукашен и да мога да се приближа повече. А после да убия и двама ви.
	Калан избърса лицето си с ръка.
	— Не задаваме правилните въпроси.
	— Не знам какво друго би могло да има. Той призна най-тежката част. Каза ни целта си. Какво друго би могъл да крие?
	— Не знам, но има нещо, което не ми дава мира. — Калан въздъхна отчаяно. — Може би Ричард ще се сети. Нали е Търсачът на истината. Ще прозре нещата. Ще за даде правилните въпроси на този…
	Главата й изведнъж рязко се вдигна, очите й се ококориха. Направи голяма крачка към мъжа на пода.
	— Марлин, Джаганг заръча ли ти да се представиш при идването си в Двореца?
	— Да. Веднъж проникнал вътре, трябваше да кажа защо съм дошъл.
	Калан замръзна на място. Сграбчи Кара за ръката и я придърпа към себе си, без да сваля очи от Марлин.
	— Може би не бива да казваме на Ричард за това. Твърде опасно е.
	— Владея силата на Марлин. Той е безпомощен.
	Погледът на Калан заснова във всички посоки, едва чуваше какво й говори Кара.
	— Трябва да го скрием на сигурно място.

>>	ТРЕТА ГЛАВА

	— Нека просто го убия — каза Кара. — Достатъчно е да го докосна на правилното място с Агиела и сърцето му ще спре. Няма да страда.
	За пръв път Калан се замисли сериозно над повторната молба на Кара. Макар че и преди й се бе налагало да убива, макар да бе заповядвала екзекуцията на други, не й беше приятно да го прави. Трябваше да помисли добре. Струваше й се, че всичко това може да е предварително планирано от Джаганг, макар да нямаше идея защо. Но трябваше да разбере достатъчно подробно какви заповеди е дал. Джаганг не беше глупав, сигурно е знаел, че Марлин ще бъде заловен, ако не друго.
	— Не — каза Калан. — Все още не знаем достатъчно. Може да се окаже, че това е най-лошият възможен избор. Не бива да предприемаме каквото и да било, преди да сме премислили внимателно вариантите. Вече нагазихме в блатото, без да си даваме сметка къде точно отиваме.
	Кара въздъхна на очаквания отказ.
	— Тогава какво искаш да направим?
	— Още не знам. Джаганг сигурно е знаел, че ще го за ловим, и въпреки това му е заповядал да го направи. Защо? Ето това трябва да разберем. А дотогава е добре да приберем Марлин на сигурно място, откъдето да не може да избяга и да нарани някого.
	— Майко Изповедник — каза Кара на края на търпението си, — няма как да избяга. Повярвай ми, знам как да контролирам човек, чиято магия владея. Имам богат опит. — Той не може да стори нищо против желанията ми. Нека ти покажа.
	Тя отвори вратата. Изненаданите мъже отвън мигом посегнаха към оръжията си, взрени в стаята, преценявайки положението. На допълнителната светлина, идваща откъм коридора, Калан оцени същинските размери на настъпилия хаос. През библиотеката минаваше плътна ивица кръв. Аленият килим също бе опръскан, мокрото, червеникаво петно бе станало огромно. Лицето на Марлин беше цялото в кръв. Бежовата му туника червенееше подгизнала.
	— Ти — каза Кара. — Дай ми меча си.
	Русокосият войник, когото посочи, издърпа оръжието и й го подаде без капчица колебание.
	— А сега — продължи Морещицата, — всички вие ме чуйте. Тук, пред Майката Изповедник, ще направя демонстрация на силата на Морещиците. Ако някой от вас престъпи заповедите ми, ще отговаря пред мен. — Тя махна към Марлин. — Точно като него.
	След като хвърлиха още един поглед към окаяния мъж на пода, войниците закимаха, изразявайки гласно съгласието си.
	Кара посочи Марлин с меча.
	— Ако той успее да стигне до вратата, ще го пуснете — това ще означава, че е спечелил свободата си.
	Мъжете изръмжаха недоволно.
	— Не ми възразявайте!
	Д’Харанските войници притихнаха. Сама по себе една Морещица винаги представляваше проблем. Но завладее ли нечия магия, нещата се променяха коренно, настъпваше истинско бедствие: тя започваше да борави с магия, а никой нямаше желание да си пъха пръста в казана с черната магия, забъркана от разгневена Морещица.
	Кара се запъти към Марлин и му подаде меча с дръжката към него.
	— Вземи го! — Той се поколеба, после, щом тя се намръщи ядно, стисна оръжието в ръка. Кара погледна Калан. — Винаги оставяме оръжията на пленниците си. Като постоянно напомняне за безпомощността им, в смисъл, че дори с оръжията си, пак са безсилни срещу нас.
	— Знам — каза Калан тихо. — Ричард ми каза.
	Кара направи знак на Марлин да се изправи. Когато прецени, че не е откликнал достатъчно бързо на заповедта й, заби Агиела си в счупеното му ребро.
	— Какво се влачиш! Ставай веднага! Хайде, застани ей там!
	Щом той отстъпи от килима, Кара дръпна единия му край и го заметна настрани. Посочи полираното дюшеме и щракна с пръсти. Марлин забърза към петното, пуфтейки от болка при всяка стъпка.
	Кара го стисна за яката и го накара да се наведе.
	— Плюй!
	Марлин изхрачи кръв и слюнка в краката си. Кара го вдигна да се изправи, стиснала яката на туниката му, и придърпа лицето му към своето.
	Стисна зъби.
	— А сега ме чуй. Знаеш каква болка мога да ти причиня, ако ме разочароваш. Искаш ли още демонстрации?
	Той енергично разтърси глава.
	— Не, господарке Кара.
	— Добро момче. А сега, когато ти кажа да направиш нещо, трябва незабавно да го сториш. Ако ли не, ако не пълниш заповедите ми, желанията ми, магията ти ще пляска червата ти като мокър парцал. Докато продължаваш се противопоставяш на желанията ми, болката ще все по-ужасна. Няма да позволя на магията да те убие макар че ще ти се иска. Ще ме молиш да те убия, за да прекратиш болката. Не удовлетворявам молбите на животинчетата си да получат лесна смърт.
	Лицето на Марлин побеля като платно.
	— А сега застани там, където се изплю.
	Марлин стъпи и с двата крака върху червеното петно. Кара го сграбчи за челюстта с една ръка и насочи Агиела си срещу лицето му.
	— Искам да стоиш на място, точно тук, до второ нареждане. Не бива да повдигаш дори пръст, с мисълта да ми навредиш — нито на мен, нито на когото и да било друг. Никога. Това е желанието ми. Ясно? Разбра ли ясно какво се иска от теб?
	Той кимна, доколкото можеше, над ръката, стиснала челюстта му.
	— Да, господарке Кара. Никога няма да ви причиня зло — кълна се. Искате да стоя върху плюнката си, докато не ми дадете позволение да направя нещо друго. — По лицето му отново потекоха сълзи. — Няма да помръдна оттук, кълна се. Моля ви, не ме наранявайте.
	Кара избута лицето му встрани.
	— Отвращаваш ме. Хората, които се прекършват толкова лесно, ме отвращават. Дори малки момичета са издържали повече под Агиела ми — измърмори тя. Посочи назад. — Тези мъже няма да те наранят. Няма да направят нищо, за да те спрат. Ако стигнеш до вратата пряко желанията ми, си свободен и болката ще свърши. — Тя стрелна с очи войниците. — Всички ме чухте добре, нали? Ако стигне до вратата, е свободен.
	Войниците кимнаха.
	— Ако ме убие, е свободен.
	Този път те не изразиха съгласието си, докато Кара не изкрещя желанието си още веднъж. После извърна яростен поглед към Калан.
	— Това се отнася и за теб. Ако ме убие или стигне до вратата, е свободен.
	Колкото и малко вероятно да беше това, Калан не можеше да се съгласи. Марлин искаше да убие Ричард.
	— Защо го правиш?
	— Защото трябва да разбереш. Трябва да ми повярваш — каза тя.
	Без да възразява Калан въздъхна тежко:
	— Хайде, да свършваме съгласие с условията й.
	Кара се обърна пак към Марлин и скръсти ръце.
	— Знаеш какво е желанието ми, животинчето ми. Ако искаш да избягаш, това е шансът ти. Стигнеш ли до вратата, си свободен. Ако искаш да ме убиеш заради онова, което ти сторих, сега е шансът ти и за това. Знаеш — допълни тя, — че не съм се насладила на кръвта ти. Когато свършим с цялата тази глупост, ще те отведа някъде на скришно място, където Майката Изповедник няма да се намесва на твоя страна, и ще прекарам останалата част от следобеда, както и цялата нощ, в работа с Аиела си — просто защото така ми харесва. Ще те накарам да съжаляваш за деня, в който си се родил. — Тя сви рамене. — Освен ако, разбира се, не успееш да ме убиеш и да избягаш.
	Войниците не издаваха никакъв звук. В помещението цареше тягостна тишина. Кара чакаше със скръстени ръце. Марлин се огледа внимателно, изучавайки войниците, Калан и гърба на Кара. Пръстите му се плъзнаха към дръжката на меча и я стиснаха. Замисли се с присвити очи.
	Загледан в гърба на Кара, най-накрая пристъпи встрани леко и предпазливо.
	На Калан й се стори, че някой го е намушкал с копие в корема. Той се преви на две със стон. От гърлото му се разнесе ниско ръмжене. С вик на усилие се втурна към вратата.
	Строполи се на пода, крещейки. Притисна корема си с две ръце и се превъртя. Със свити в агония пръсти се просна изпънат на пода и задрапа с пръсти към вратата. Тя все още бе на доста разстояние. Всеки спечелен сантиметър разстояние му причиняваше неописуема болка. Калан потръпна при задъханите му писъци.
	С последно безнадеждно усилие той отново стисна меча и нестабилно се вдигна на крака, полуприведен, повдигайки меча над главата си. Калан настръхна. Макар да не можеше да накара ръцете си да му се подчинят, можеше да падне напред и да нарани Кара.
	Рискът бе прекалено голям. Калан пристъпи напред, щом Марлин посегна и се опита да намушка Кара. Кара, загледана в Калан, вдигна предупредително пръст и възпря Калан да остане на мястото си.
	Зад нея мечът на Марлин изтрака на пода, той се преви на две с вик. Строполи се, объркването му очевидно растеше с всеки изминал момент, докато се гърчеше като риба на сухо.
	— Какво ти казах, Марлин? — спокойно попита Кара. — Какво беше желанието ми?
	Той възприе думите й, сякаш бяха изкрещени от човек, хвърлящ спасителен пояс към давещ се. Френетичният му поглед бясно обходи пода. Накрая го видя. Добра се до изплютото от него петно, движейки се толкова бързо, колкото му позволяваше болката. Най-сетне успя да се вдигне на крака.
	Изправи се, отпуснал юмруци край тялото си, все още треперещ, крещейки.
	— И двата крака, Марлин — небрежно подметна Кара.
	Той наведе глава и видя, че само с единия крак е стъпил в петното. Прибра бързо и другия, заставайки в центъра на червеното петно. Отпусна се и най-сетне притихна. Калан установи, че също й олеква. Затворил очи, задъхан, плувнал в пот, той стоеше, все още разтрисан от заглъхващите ефекти на мъчението.
	Кара повдигна вежда към Калан.
	— Ясно?
	Калан се намръщи. Кара измъкна меча от ръката на Марлин и го понесе към вратата. Войниците отстъпиха крачка назад като един. Тя протегна меча напред с дръжката. Собственикът му неохотно си го прибра.
	— Някакви въпроси, господа? — попита Кара с леден глас. — Добре. А сега престанете да блъскате по вратата, докато съм заета. — Тя тръшна вратата пред носа им.
	Долната устна на Марлин се свиваше и отпускаше над зъбите му с всеки задъхан стон. Кара приближи лице до неговото.
	— Не си спомням да съм ти давала разрешението си да си затваряш очите. Да си ме чувал да казвам подобно нещо?
	Той отвори широко очи.
	— Не, господарке Кара.
	— Ами тогава защо бяха затворени?
	Треперещият глас на Марлин бе изпълнен с ужас.
	— Съжалявам, господарке Кара. Моля ви да ми простите. Няма да се повтори.
	— Кара.
	Тя се обърна, сякаш съвсем забравила за присъствието на Калан.
	— Какво има?
	Калан килна глава подканващо.
	— Трябва да поговорим.
	— Видя ли? — попита Кара, щом отиде при Калан край масата с лампата. — Видя ли какво имах предвид? Той не може да нарани никого. Не може да избяга. Никой никога не е избягал от Морещица.
	Калан повдигна вежда.
	— Освен Ричард.
	Кара се изправи и въздъхна шумно.
	— Господарят Рал е различен. Този тук не е Господа рят Рал. Морещиците хиляди пъти са доказвали непобедимостта си. Никой освен Господаря Рал не е успял да убие господарката си, да си възвърне магията и да избяга.
	— Колкото и невероятно да звучи, Ричард доказа, че Морещиците не са непобедими. Не ме интересува колко хиляди Морещици са излизали победителки в схватката. Фактът, че една се е провалила, означава, че е възможно. Кара, не поставям думите ти на съмнение. Просто не можем да си позволим да рискуваме. Нещо не е наред. Защо му е на Джаганг да хвърля агнето си в бърлогата на вълка, още повече заповядвайки му да провъзгласи кой е?
	— Но…
	— Възможно е Джаганг да е загинал — може да е мъртъв и да няма от какво да се боим. Но ако все още е жив и нещо се обърка с Марлин, то Ричард ще заплати цената. Джаганг иска смъртта на Ричард. Толкова ли си твърдоглава да искаш да изложиш Ричард на риск заради гордостта си?
	Кара се почеса зад врата замислено. Хвърли бърз поглед през рамо към Марлин, който не помръдваше от средата на плюнката си, широко ококорил очи, обливащ се в пот.
	— Какво искаш да направим? Тази стая е без прозорци. Можем да залостим здраво вратата. Къде другаде би бил на по-сигурно място?
	Калан притисна пръсти до корема си, сякаш изгарян от пареща болка.
	— В дупката.

	* * *

	Калан щеше да си счупи пръстите от стискане, щом спря пред желязната врата.
	Марлин, който изглеждаше като подплашено кученце, стоеше притихнал в средата на група Д’Харански войници далеч назад в осветения от факли коридор.
	— Какво има? — попита Кара.
	Калан подскочи.
	— Моля?
	— Попитах те какво има. Изглеждаш така, сякаш те е страх, че вратата ще те ухапе.
	Калан раздели длани и си наложи да ги отпусне встрани.
	— Нищо ми няма.
	Обърна се и взе връзката ключове, окачена на каменната стена край вратата.
	Кара сниши глас.
	— Недей да лъжеш сестра на Агиела.
	Калан бързо се усмихна в знак на извинение.
	— Тъмницата е мястото, където осъдените на смърт очакват екзекуцията си. Имам полусестра — Сирила. Беше Кралица на Галеа. Когато беше тук, когато Ейдиндрил падна под Ордена, преди Ричард да освободи града, я бяха хвърлили тук долу заедно с банда от десетина убийци.
	— Имаш полусестра? Значи все още е жива?
	Калан кимна, отнесена от мъглата на спомена.
	— Но я държали тук дни. Принц Харолд, брат й, моят полубрат, я освободил докато я водели към ешафода, но оттогава не е същата. Затворила се е в себе си. От време на време, много рядко, излиза от вцепенението си и настоява, че народът й има нужда от Кралица, която може да ги управлява, и че трябва аз да заема мястото й на трона на Галеа. Съгласих се. — Калан млъкна. — Ако се събуди и види край себе си мъже, започва да крещи неудържимо.
	Кара, стиснала ръце зад гърба си, не каза нищо в отговор.
	Калан махна към вратата.
	— И мен ме хвърлиха там долу. — Устата й бе толкова пресъхнала, че на два пъти се опита да преглътне, преди да може да продължи. — Със същите мъже, които бяха изнасилвали нея. — Тя излезе от спомена и хвърли бърз поглед на Кара. — Но с мен не успяха да направят онова, което сториха на нея. — Но не спомена колко малко оста ваше и това да стане.
	На устните на Кара се прокрадва едва доловима усмивка.
	— Колко успя да убиеш?
	— Докато се измъквах, нямаше време да спра, за да ги броя точно. — На устните й пробяга бърза, сдържана — усмивка. — Но направо си изкарах акъла от страх — там долу с всичките тези ужасни зверове. — Сърцето й затуптя бясно при спомена, че краката й се подкосиха.
	— Е — каза Кара, — искаш ли да търсим друго място за Марлин?
	— Не — Калан си пое спасителен дъх. — Виж, Кара. Съжалявам, че се държа така. — Тя стрелна с очи Марлин. — Има нещо в очите му. Нещо странно.
	Отново се обърна към Кара.
	— Извинявай. Не ми е присъщо да съм толкова плашлива. Познаваш ме отскоро. Не винаги съм толкова милостива. Просто… Предполагам, че е просто защото през последните дни всичко беше толкова спокойно. Бях далеч от Ричард доста дълго и да се съберем заедно беше истинско блаженство. Надявахме се Джаганг да е загинал и че войната е свършила. Надявахме се да е бил в Двореца на пророците, когато Ричард го унищожи…
	— Може и да е бил. Марлин каза, че са минали две седмици, откакто е получил заповедите. Господарят Рал каза, че Джаганг е искал да завладее Двореца. Сигурно е бил с войските си, когато са нападнали. Със сигурност е мъртъв.
	— Да се надяваме. Но толкова се страхувам за Ричард… Предполагам това влияе на преценките ми. Ужася вам се при мисълта, че може да се разделим отново.
	Кара сви рамене, сякаш да покаже на Калан, че не е нужно да се извинява.
	— Знам как се чувстваш. Сега, когато Господарят Рал ни освободи, имаме за какво да се страхуваме, че ще изгубим. Може би затова и аз се чувствам несигурна. — Тя посочи към вратата. — Можем да намерим друго място. Сигурна съм, че има такова, което няма да възбуди у теб болезнени спомени.
	— Не. Сигурността на Ричард стои над всичко друго. Дупката е най-сигурното място в Двореца, където може да се заключи затворник. Вътре няма никой друг. Няма как да се избяга оттам. Нищо ми няма.
	Кара повдигна вежда.
	— Няма как да се избяга? Но ти си избягала.
	Потиснала спомените, Калан се усмихна. Перна лекичко по корема Кара с опакото на ръката си.
	— Марлин не е Майката Изповедник. — Тя отново огледа коридора в посоката на Марлин. — Но нещо в него… има нещо, което ме смущава. Нещо странно. Плаши ме, а не би трябвало. Не и при положение, че дарбата му е под твой контрол.
	— Права си, не бива да се притесняваш. Владея го изцяло. Нито един от възпитаниците ми не е успял да се измъкне от ръцете ми. Никога.
	Калан взе връзката ключове от ръката на Кара и отключи вратата. Тя се отвори, изскърцвайки. От тъмнината долу ги лъхна миризма на влага. Спомените отново се върнаха в главата на Калан и стомахът я сви. Кара нервно отстъпи назад.
	— Там долу няма… плъхове, нали?
	— Плъхове ли? — Калан се взря в непрогледната бездна. — Не. Няма как да влязат. Няма плъхове. Ще видиш.
	Калан отново се обърна към войниците, които чакаха по-назад в коридора, наобиколили Марлин. Щом вкараха подвижната стълба през вратата и тя тупна долу в тъмното, Кара щракна с пръсти и повика Марлин да се приближи. Той се отзова моментално, нямайки желание да направи нещо, което може да не й се хареса.
	— Вземи факлата и слез долу — заповяда му Кара.
	Марлин взе посочената му факла от ръждясалата поставка на стената и заслиза по стълбата. Калан й направи знак към стълбата и тя също заслиза, леко озадачена.
	Калан се обърна към войниците:
	— Сержант Колинс, вие чакайте тук с хората си.
	— Сигурна ли сте, Майко Изповедник? — попита сержантът.
	— Да не би да изгаряте от желание да останете в малко затворено помещение с Морещица в лошо настроение, сержант?
	Той закачи пръст на колана с оръжията си и се загледа през отвора към дупката.
	— Ще ви чакаме тук, както заповядахте.
	Калан тръгна към стълбата.
	— Ще се оправим.
	Гладките каменни блокове на стените бяха напаснати тъй добре, че помежду им не можеше да се прокара дори нокът. Поглеждайки през рамо, тя видя Марлин, стиснал факлата в ръка, и Кара да я чакат долу, на почти шест метра разстояние. Внимателно поставяше крак на всяко следващо стъпало, страхувайки се да не застъпи края на роклята си и да падне.
	— Защо слизаме с него тук долу? — попита Кара, когато Калан отлепи крака си от най-долното стъпало.
	Калан обърса длани една в друга от мръсотията по железните стъпала. Взе факлата от Марлин и застана до стената пред тях. Повдигна се на пръсти и закачи факлата на една поставка.
	— Защото докато идвахме насам, се сетих за още няколко въпроса, които бих искала да му задам, преди да го оставим тук.
	Кара стрелна Марлин с поглед и му посочи пода.
	— Плюй! — Изчака. — Сега стъпи отгоре.
	Марлин стъпи върху петното, внимателно намествайки и двата си крака. Кара огледа празното помещение, взирайки се в мрачните ъгли. Калан се запита дали Морещицата проверява все пак за плъхове.
	— Марлин — започна Калан.
	Той облиза устни в очакване на въпроса й.
	— Кога за последен път получи заповед от Джаганг?
	— Както вече ви казах, преди около две седмици.
	— И оттогава насам не те е търсил?
	— Не, Майко Изповедник.
	— Ако той умре, ти ще разбереш ли?
	Той не се поколеба с отговора:
	— Не знам. Понякога ме навестява, друг път не. Не мога по никакъв начин да се свържа с него между визити те му.
	— Как те навестява?
	— В сънищата ми.
	— И не си го сънувал от две седмици насам?
	— Не съм, Майко Изповедник.
	Калан закрачи замислена между стената със съскащата факла и Марлин.
	— Първия път, когато ме видя, ти не ме позна.
	Той поклати глава.
	— Би ли разпознал Ричард?
	— Да, Майко Изповедник.
	Калан се намръщи.
	— Как? По какво би го познал?
	— Виждал съм го в Двореца на пророците. Бях ученик там. Ричард бе доведен там от Сестра Вирна. Познавам го оттам.
	— Бил си ученик в Двореца на пророците? Тогава си… На колко си години?
	— На деветдесет и три, Майко Изповедник.
	Нищо чудно, че й изглеждаше странен, понякога като момче, друг път като възрастен мъж. В очите му се усещаше нещо, което не прилягаше на младежкия му вид. Това със сигурност обясняваше нещата.
	Дворецът на пророците обучаваше надарените момчета да използват дарбата си. Древна магия помагаше на Сестрите на светлината в тяхната работа, като променяше хода на времето в Двореца така, че да разполагат с достатъчно, че да могат — при липса на магьосник с необходимия опит — да обучат момчетата да контролират магията си.
	На всичко това бе сложен край. Ричард унищожи Двореца и пророчествата, за да не позволи на Джаганг да се добере до тях. Пророчествата биха могли да помогнат на императора в усилията му да завладее света и Дворецът щеше да му осигури стотици години власт над заробените.
	Калан усети как някакъв товар пада от плещите й.
	— Сега вече знам какво ме притесняваше в него — каза тя и въздъхна облекчено.
	Кара не изглеждаше толкова облекчена.
	— Защо каза кой си на войниците в Двореца на Изповедниците?
	— Император Джаганг не обяснява заповедите си, господарке Кара.
	— Джаганг е от Стария свят и без съмнение не знае за съществуването на Морещиците — каза Кара на Калан. — Вероятно е предполагал, че магьосник като Марлин, ако обяви присъствието си тук, ще предизвика паника и смут.
	Калан обмисли предположението.
	— Не е изключено. Джаганг държи Сестрите на мрака като свои марионетки и по този начин се сдобива с информация за Ричард. Ричард не прекара в Двореца достатъчно време, за да научи достатъчно за дарбата си. Сестрите на мрака биха казали на Джаганг, че Ричард не знае как да използва магията си. Ричард е Търсачът и знае как да използва Меча на истината, но не и дарбата си. Джаганг може да е решил да изпрати магьосник с надеждата, че той ще победи Ричард, а ако не… какво пък? Нали има и други?
	— Какво мислиш, животинчето ми?
	Очите на Марлин се изпълниха със сълзи.
	— Не знам, господарке Кара. Не знам. Не ми е казал, кълна се. — Треперенето на устните му премина в гласа му. — Но е възможно. Това, което казва Майката Изповедник, е вярно. Него не го е грижа дали някой от нас ще умре, докато изпълнява заповедите му. Нашият живот не означава нищо за него.
	Кара се извърна към Калан.
	— Друго какво искаш да го питаш?
	Калан поклати глава.
	— В момента не мога да се сетя. Струва ми се, че нещата се навързаха. По-късно ще се върнем, след като попремисля малко. Може да ми хрумне да го питам още нещо.
	Кара го посочи с Агиела си.
	— Ще останеш тук, на петното, където се изплю, до като се върнем. Независимо дали ще е след два часа или два дена. Ако седнеш или пък която й да е друга част от тялото ти освен стъпалата докосне пода, ще се окажеш проснат насаме с болката, задето си се опълчил срещу заповедите ми. Ясно?
	Той примигна, щом капка пот влезе в очите му.
	— Да, господарке Кара.
	— Кара, мислиш ли, че е необходимо да…
	— Да. Знам си работата. Остави ме да си я върша. Самата ти ми припомни какъв е залогът и как не трябва да поемаме никакви рискове.
	Калан отстъпи.
	— Добре.
	Тя вдигна ръка към едно от стъпалата на стълбата и се заизкачва нагоре. На второто се спря и се извърна. Намръщена, слезе обратно долу.
	— Марлин, сам ли дойде в Ейдиндрил?
	— Не, Майко Изповедник.
	Кара го сграбчи за яката.
	— Какво! Дошъл си с други?
	— Да, господарке Кара.
	— С колко?
	— Още един, господарке Кара. С една Сестра на мрака.
	Калан също го сграбчи за яката.
	— Как се казва!
	Стреснат от двете жени, той се опита да отстъпи назад, но хватката им не му позволяваше.
	— Не знам как се казва — простена. — Кълна се!
	— И е Сестра на мрака, от Двореца, където си живял близо век? И не знаеш как се казва? — попита Калан.
	Марлин облиза устните си, погледът му заснова между двете жени.
	— В Двореца на пророците живеят стотици Сестри. Там има правила. Всеки от нас има учители. Има места където не ни е позволено да ходим, Сестри, с които никога не влизаме в контакт, като например тези от администрацията. Не ги познавам всичките, кълна се. Виждал съм я преди в Двореца, но не знам как се казва, а и тя самата не ми е казала.
	— Къде е сега?
	Марлин се затресе от ужас.
	— Не знам! Не съм я виждал от дни, откакто пристигнах в града.
	Калан стисна зъби.
	— Тогава как изглежда?
	Марлин отново облиза устни и погледът му продължи да снове между двете жени.
	— Не знам. Млада е. Мисля, че доскоро е била послушница. Изглеждаше млада като теб, Майко Изповедник. Хубава. Мисля, че беше хубава. С дълга коса. С дълга кестенява коса.
	Калан и Кара се спогледаха.
	— Надин! — възкликнаха двете в един глас.

>>	ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	— Господарке Кара — обади се Марлин отдолу.
	Кара се обърна, увиснала на една ръка на стъпалото под Калан. В другата си ръка държеше факлата.
	— Какво!
	— Как ще спя, господарке Кара? Ако не се върнете тази нощ и ако трябва да стоя прав, тогава как ще спя?
	— Да спиш ли? Това не е моя работа. Казах ти — трябва да останеш на краката си върху петното. Мръднеш ли, седнеш ли, легнеш ли, и ще съжаляваш наистина много. Ще останеш насаме с болката. Ясно?
	— Да, господарке Кара — чу се слаб гласец от тъмнината долу.
	Веднъж стъпила горе в коридора, Калан се протегна и взе факлата от ръката на Кара, за да може Морещицата да използва и двете си ръце при излизането от дупката. Калан подаде факлата на очевидно облекчения сержант Колинс.
	— Колинс, искам всички да останете тук. Дръжте вратата заключена и не слизайте долу — за нищо на света. Не искам пиле да прехвръква наоколо.
	— Тъй вярно, Майко Изповедник — колебливо отвърна сержант Колинс. — Значи все пак е опасно?
	Калан разбра притеснението му.
	— Не. Кара контролира силата му. Няма да може да използва магията си.
	Тя прецени на око числеността на войниците, изпълващи мрачния коридор. Сигурно имаше стотина.
	— Не знам дали ще се върнем до довечера — каза тя на сержанта. — Повикай и останалите от хората си тук долу. Раздели ги на отряди. Сменяйте се, като искам през цялото време тук да има поне колкото сега. Заключете всички подходи към мястото. На вратите поставете стража, завардете и всички краища на този коридор.
	— Мислех, че казахте, че няма причина за притеснение, че не може да използва магията си.
	Калан се усмихна.
	— Да не би да искаш да ти се наложи да обясняваш на Кара, че някой се е промъкнал под носа ти и е отмъкнал плячката й в нейно отсъствие?
	Той се почеса смутено и погледна Морещицата.
	— Разбрано, Майко Изповедник. Никой няма да бъде допуснат да припари до тази врата.
	— Все още ли не ми вярваш? — попита Кара, щом се отдалечиха достатъчно от войниците.
	Калан й се усмихна приятелски.
	— Баща ми беше Крал Уиборн. Той бе баща и на Сирила, после и мой. Велик воин. Научи ме, че е невъзможно човек да бъде внимателен със затворниците.
	Кара сви рамене, докато минаваха покрай мъждукаща факла.
	— Няма проблеми. Не ме обиждаш. Но аз владея магията му. Безпомощен е.
	— Все още не разбирам как е възможно да се страхуваш от магията и въпреки това да можеш да я контролираш така мощно.
	— Казах ти, получава се само ако човек директно ме атакува с магията си.
	— А как става самото овладяване? Как правиш така, че да попадне под твоя власт?
	Кара завъртя Агиела на китката си, без да спира.
	— Всъщност не знам точно. Просто го правим. В част от обучението на Морещиците участва самият Господар Рал. Точно по това време придобиваме подобни възможности. Тази магия не извира от самите нас, тя ни е предадена, поне така мисля.
	Калан поклати глава.
	— Значи всъщност не знаете какво правите. И въпреки това се получава.
	Калан поклати глава.
	— Няма нужда да знаеш какво правиш, за да задействаш магията.
	— Какво имаш предвид?
	— Ами Господарят Рал ни е казвал, че детето само по себе си е магия — магията на Сътворението. Не е нужно да знаеш какво правиш, за да създадеш дете. Веднъж едно момиче — много наивно същество — на около четиринайсет, дъщеря на служител от персонала на Двореца в Д’Хара, ми каза, че Мрачният Рал — Татко Рал, както обичаше да го наричаме — й подарил роза на пъпка, която разцъфнала в ръката й, докато той й се усмихвал. Твърдеше, че така се сдобила с детето си — чрез неговата магия.
	Кара се засмя сухо:
	— Тя наистина беше убедена, че е забременяла именно така. Никога не й мина през ума, че е станало, защото си е разтворила краката пред него. Така че виждаш ли? Тя е направила магия, създала е син, макар и без да знае как точно е станало.
	Калан се спря на площадката сред сенките, сграбчи Кара за ръкава и я спря на място.
	— Цялото семейство на Ричард е мъртво — Мрачният Рал уби втория му баща, майка му е умряла докато е бил малък, а природеният му брат Майкъл го предаде, като позволи на Дена да го залови. След като Ричард победи Мрачния Рал, той прости на Майкъл за стореното, но нареди да бъде екзекутиран, тъй като неговото предателство причини страдание и смърт на безброй хора, попаднали под властта на Мрачния Рал. Знам какво означава семейството за Ричард. Той ще се радва безумно, ако разбере, че има друг брат. Дали не можем да изпратим вест до Двореца в Д’Хара и да им кажем да го изпратят тук? Ричард ще е…
	Кара поклати глава и отвърна очи.
	— Мрачният Рал подложи детето на тест и установи, че не е родено с дарбата. Той мечтаеше да се сдобие с наследник с дарба. Всичко друго му се струваше изродено и безполезно.
	— Разбирам. — Стълбището потъна в тишина. — Момичето… Майката…?
	Кара въздъхна, осъзнала, че Калан иска да чуе всичко до край.
	— Мрачният Рал си беше чешит. Кофти човек. Прекърши гръкляна на момичето с голи ръце, след като я бе накарал да гледа… хм, да гледа как той убива детето й. Раждането на ненадарен негов наследник често го вбеся ваше и тогава правеше точно това.
	Калан пусна ръкава на Кара.
	Морещицата вдигна очи. От тях струеше спокойствие.
	— Няколко от Морещиците бяха сполетели от същата съдба. За щастие аз не се сдобих с дете, когато той избра мен за свое забавление.
	Калан искаше да прекъсне тишината.
	— Радвам се, че Ричард ви е освободил от връзката с онзи звяр. Че е освободил всички.
	Кара кимна, очите й бяха по-студени от всякога.
	— За нас той е повече от Господаря Рал. Всеки, който някога му причини зло, ще отговаря пред Морещиците — пред мен.
	Калан изведнъж осъзна казаното от Кара, че Ричард може да я „запази“ в друга светлина. Това беше най-нежното нещо, което тя можеше да си помисли да направи за него: да му позволи да има до себе си онази, която обича, независимо от притесненията й за сърдечните опасности, които това крие.
	— Ще трябва да почакаш — каза Калан. Кара най-сетне се усмихна.
	— Да се помолим на добрите духове никога да не до пускат да се борим с първичните си права.
	— Имам по-добра идея: най-напред да не допускаме да го застигне зло. Но помни, когато стигнем там, че не знаем със сигурност коя е тази Надин. Ако е Сестра на мрака, значи е много опасна. Но не го знаем със сигурност. Може да е благородничка. Жена със сан и влияние. А може да се окаже просто дъщеря на богат благородник. Може той да е прогонил бедния й, провинциален любовник и тя да го търси. Не искам да причиняваш зло на невинни хора. Да бъдем нащрек.
	— Не съм чудовище, Майко Изповедник.
	— Знам. Не исках да кажа, че си. Просто не искам желанието ни да защитим Ричард да ни принуди да загубим здравия си разум. Това се отнася и за мен. А сега да вървим в Приемната.
	Кара се намръщи.
	— Защо да ходим там? Защо не отидем направо в стаята на Надин?
	Калан тръгна нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж.
	— В Двореца на Изповедниците има двеста осемдесет и осем стаи за гости, разделени в шест раздалечени едно от друго крила. Не съобразих и не казах на стражите къде да я заведат, така че ще трябва да отидем да ги попитаме.
	Кара блъсна с рамо вратата на горната площадка и влезе в коридора с главата напред, изпреварвайки Калан според навика си да проверява преди нея ситуацията.
	— Не ми се струва разумно решение. Че защо са разделени стаите за гости?
	Калан махна с ръка към един коридор вляво.
	— Оттук е по-кратко. — Тя забави крачка, щом двама часови се отместиха, за да им сторят път, после забърза по сините пътеки в коридора. — Стаите за гости са разделени, защото Дворецът се посещава от доста дипломати, които имат работа със Съвета, а ако определени дипломати бъдат настанени твърде близо едни до други, може да се стигне до крайно недипломатични сцени. Да се запази мирът между партниращите страни винаги е било крайно деликатна задача. Която се простира чак до предоставените на гостите ни условия.
	— Но нали ги има всичките онези дворци — за представителите на отделните страни — там, на Кралската улица.
	Калан се изхили цинично:
	— Част от играта.
	Щом влязоха в Приемната, всички отново паднаха на колене. Преди да се обърне към капитана, Калан трябваше отново да ги поздрави протоколно. Той й докладва къде е настанил Надин и тя тъкмо се канеше да върви при нея, когато един от играчите на Джа’Ла, които търпеливо чакаха в помещението, сграбчи разпльоканата си плетена шапка от русата си глава и се втурна към тях.
	Капитанът го забеляза да се носи през залата.
	— Той иска да се срещне с Господаря Рал. Сигурно иска да го покани да гледа още някоя игра — усмихна се на себе си капитанът. — Казах му, че може да почака, ако иска, но няма гаранция, че Господарят Рал ще има време да се срещне с него. — Той сви самоуверено рамене. — Най-малкото, което можах да направя. Вчера присъствах на играта заедно с цяла тълпа войници. Момчето и отборът му ми спечелиха три сребърника.
	Стиснало шапката си в две ръце, момчето застана смутено на другия край на мраморния парапет.
	— Майко Изповедник… бихме искали да… ами… ако не представлява проблем… искаме… — гласът му заглъхна, той си пое дълбоко въздух.
	Калан му се усмихна окуражително.
	— Не се страхувай. Как се казваш?
	— Йоник, Майко Изповедник.
	— Съжалявам, Йоник, но точно в момента Ричард няма да може да дойде да гледа друга игра. В момента сме заети. Може би утре. Мога да те уверя, че и на двамата много ни харесва и с удоволствие отново ще дойдем да гледаме, но някой друг път.
	Той поклати глава.
	— Аз не за това. А за брат ми, Кип. — Ръцете му продължаваха да мачкат шапката. — Болен е. Чудех се дали… ами такова, дали Господарят Рал не може да дойде да му направи някаква магия, та да му помогне.
	Калан стисна момчето по рамото успокоително.
	— Виж, Ричард не е точно такъв тип магьосник. Защо не се обърнеш към някой от лечителите на Пазарната улица. Разкажи им какво му е и те ще ти дадат билки, които ще му помогнат.
	Йоник отпусна глава.
	— Нямаме пари за билки. Затова се надявах… Кип на истина е много зле.
	Калан се изправи и погледна капитана. Погледът му се плъзна от нея към момчето, после обратно. Покашля се.
	— Виж, Йоник, вчера ви гледах как играете — заекна капитанът. — Много сте добри. — Той отново хвърли бърз поглед на Калан, после пъхна ръката си в джоба и извади една монета. Наведе се над парапета и пъхна монетата в юмрука на момчето. — Познавам брат ти. Той… играта беше страхотна, голът, който направи. Вземи това и му купи билки, както каза Майката Изповедник.
	Йоник гледаше изумен сребърната монета в ръката си.
	— Билките не струват толкова много, така поне съм чувал.
	Капитанът махна с ръка.
	— Е, нямам по-дребни. Купи нещо за отбора си, за победата с рестото. А сега вземай парата и да те няма. Чакат ни дворцови дела.
	Йоник се изправи и поздрави с юмрук в гърдите.
	— Добре, сър.
	— И си тренирай удара — провикна се капитанът до като момчето тичаше през залата към приятелите си. — Малко е ленив.
	— Ще тренирам — отвърна Йоник през рамо. — Благодаря.
	Калан проследи с поглед как момчето отива при приятелите си и всички се изсипват навън през вратата.
	— Много мило от твоя страна, капитан…?
	— Харис — трепна той. — Благодаря, Майко Изповедник.
	— Кара, да вървим при Надин.
	Калан се надяваше капитанът, който скочи да ги посрещне в края на коридора, да е имал безпрепятствено дежурство.
	— Надин опита ли се да излезе, капитане?
	— Не, Майко Изповедник — каза той, изправяйки се от поклона. — Изглеждаше очевидно благодарна, задето някой обръща внимание на молбата й. Когато й казах, че е възможно да настъпят известни безредици и трябва да стои в стаята си, тя обеща да не нарушава инструкциите. — Той хвърли поглед към вратата. — Каза, че няма намерение да ме залива с „вряла вода“ и че ще направи каквото я помолих.
	— Благодаря, капитане. — Преди да отвори вратата, Калан се спря. — Ако излезе от стаята без нас, убийте я. Не си губете времето да й задавате въпроси и не я предупреждавайте. Просто заповядайте на стрелците да я промушат.
	Когато челото му потрепна, тя допълни:
	— Ако излезе първа, то ще е защото е доказала, че използва магия и ни е убила чрез нея.
	Капитан Нане, бял като платно, допря юмрук в сърцето си за поздрав.
	Предверието беше обзаведено в червено. Стените — тъмновиолетови, украсени с бяло… рамките на вратите — от розов мрамор, а дюшеменият под почти изцяло покрит с огромен килим на цветя, поръбен със златиста нишка. Златните крака на масата с мраморен плот и столовете, облицовани в червено кадифе, бяха орнаментирани с подобен цветен мотив. Тъй като помещението беше вътрешно, прозорци липсваха. Стъклените конуси на повече от десетте лампи хвърляха танцуващи отблясъци по стените. Според Калан стаята бе сред най-безвкусните в Двореца, но имаше дипломати, които изрично желаеха да бъдат настанени именно тук, когато се наложеше да преспят в Двореца. Тя им се струваше подходяща за човек, комуто предстоят преговори. Калан винаги се отегчаваше да изслушва аргументите на представители, изявили желание да бъдат настанени в някоя от червените стаи.
	Надин не беше в екстравагантната външна стая. Вратата към спалнята бе открехната.
	— Приятни стаички — прошепна Кара. — Може ли една за мен?
	Калан я сръчка да мълчи. Знаеше защо Морещицата би пожелала червена стая. Калан внимателно бутна вратата Кара надничаше над рамото й, дишайки в лявото й ухо.
	Ако изобщо беше възможно, тази стая бе дори още по-стряскаща за сетивата от предишната. Червеното бе заляло килимите, орнаментираните кувертюри на леглото, пищната серия богато декорирани възглавници, поръбени със златна нишка, и овалната камина от розов мрамор. Калан си помисли, че ако Кара поиска някога да се скрие и е облечена в червените си дрехи, може просто да седне в тази стая и никой няма да успее да я открие.
	В спалнята бяха запалени само половината от лампите. На няколкото масички и на писалището бяха поставени стъклени купи с изсушени розови цветчета, чието ухание се смесваше с маслото за лампите и изпълваше въздуха с тежък сладникав аромат, от който чак можеше да му прилошее на човек.
	Щом пантите изскърцаха, жената, която си почиваше на леглото, отвори очи, видя Калан и скочи на крака. Готова да докосне Надин с Изповедническата си сила, ако онази прояви дори най-малък знак на агресия, Калан несъзнателно задържа Кара с ръка, за да й покаже да не й се бърка. Напрегнала мускули, здрави като стомана, тя не смееше да диша. Ако жената си служеше с магия, Калан трябваше да бъде много бърза.
	Надин лениво прогони съня от очите си. По колебанието й кой крак да присвие, докато прави непохватен реверанс, Калан разбра, че не е благородничка. Което не означаваше, че не е Сестра на мрака.
	Надин хвърли бърз поглед към Кара, преди да приглади роклята си до добре оформените хълбоци и да се обърне към Калан:
	— Простете, Кралице, но пропътувах голямо разстояние и съм почивала съвсем малко. Сигурно съм заспала. Не ви чух да чукате. Казвам се Надин Брайтън, Кралице.
	Кара пусна Надин с тласък, който я запрати отново на стола.
	— Тази тук ще ни донесе неприятности. Чувствам го. Трябва да ми позволиш да я убия.
	Калан стисна устни, докато Кара не извърна очи и не отстъпи встрани. Надин се надигна от стола, този път по-бавно. Разтърка гърлото си, кашляйки, очите й се напълниха със сълзи.
	— Защо го направи? Не съм ти сторила нищо! Не съм докоснала никоя от прекрасните ти вещи. Вие тук сте хората с най-лоши обноски, които съм срещала. — Тя раз маха пръст пред Калан. — Нямате причина да се държите по този начин с човек.
	— Напротив — каза Калан. — Днес в двореца се появи млад на вид човек с невинно изражение, който също искаше да се срещне с Господаря Рал. Оказа се, че е убиец. Благодарение на Кара успяхме да го спрем.
	Възмущението на Надин се уталожи.
	— О!
	— И това не е най-лошото — добави Калан. — Той си призна, че има и съучастник — красива млада жена с дълга кестенява коса.
	Надин спря да търка гърлото си, погледна Кара, после отново Калан.
	— О! Ами, в такъв случай разбирам грешката ви…
	— Ти също искаше да се видиш с Господаря Рал. Това малко ни притесни. Всички ние сме загрижени за сигурността на Господаря Рал.
	— Мисля, че разбирам причината за объркването. Няма проблем, не ви се сърдя.
	— Жената до мен, Кара, е една от личните стражи на Господаря Рал — продължи Калан. — Сигурна съм, че разбираш причината за агресивното й поведение.
	Надин свали ръка от гърлото си и я отпусна край хълбока.
	— Разбира се. Май съм се приземила във врящ казан.
	— Проблемът е — допълни Калан, — че все още не си ни убедила, че не си вторият убиец. За твое добро ще е да го сториш веднага.
	Очите на Надин започнаха да обикалят между двете жени, които не откъсваха поглед от нея. Облекчението й изведнъж се превърна в паника.
	— Аз? Убиец? Та аз съм жена!
	— Аз също — каза Кара. — И то жена, която ще оплиска цялата тази стая с кръвта ти, ако незабавно не ни кажеш истината.
	Надин се завъртя и вдигна стола с краката напред срещу Кара и Калан.
	— Стойте настрана! Предупреждавам ви! Томи Ланкастър и приятелят му Лестър веднъж се опитаха да ме нападнат и оттогава трябва да се хранят без удоволствие то да използват предните си зъби.
	— Свали стола! — предупредително изсъска Кара с гробовен глас. — Или следващото си ядене ще получиш в света на духовете.
	Надин пусна стола, сякаш бе пламнал изведнъж. Заотстъпва назад, докато гърбът й опря в стената.
	— Оставете ме! Нищо не съм направила!
	Калан внимателно хвана Кара за ръката и я отстрани назад.
	— Ще оставиш ли Сестрата си по Агиел да се справи с това — прошепна тя и повдигна вежда. — Знам, че казах „докато не направи заплашителна крачка“, но столът едва ли е точно типът заплаха, който имах предвид.
	Устата на Кара се изкриви в досада.
	— Добре, засега ще я оставя.
	Калан се обърна към Надин.
	— Трябва да ми отговориш на няколко въпроса. Кажи истината и ако действително нямаш нищо общо с „убийците“ Ще получиш искрените ми извинения и ще направя каквото мога, за да компенсирам негостоприемното посрещане. Но излъжеш ли ме и ако си решила да навредиш по някакъв начин на Господаря Рал, часовите навън имат заповед да не те пуснат да излезеш от тази стая жива. Ясно ли е?
	Надин, опряла гръб в стената, кимна.
	— Искаше да видиш Господаря Рал.
	Надин отново кимна.
	— Защо?
	— Тръгнала съм да търся своя любим. Няма го от миналата есен. Трябваше да се оженим и съм тръгнала да го търся. — Тя отметна кичур коса от очите си. — Но не знам къде точно се намира. Казаха ми, че ако се срещна с Господаря Рал, ще открия любимия си. — Клепачите й натежаха от сълзи. — Затова исках да говоря с Господаря Рал. Да го моля за помощ.
	— Разбирам — каза Калан. — Разбирам колко си объркана от изчезването на любимия си. Как се казва той?
	Надин извади кърпичка от ръкава си и избърса очите си.
	— Ричард.
	— Ричард. А има ли друго име?
	Надин кимна.
	— Ричард Сайфър.
	Калан трябваше да се подсети да диша през зяпналата си уста, но главата й сякаш не можеше да накара устата й да произнесе звук.
	— Кой? — попита Кара.
	— Ричард Сайфър. Той е горски водач там, където живея, в Еленовата гора, намира се в Западната земя, ние сме оттам.
	— Какво искаш да кажеш с това, че ще се жените? — успя накрая да прошепне Калан. Усети как за малко щеше да се сгромоляса, докато в главата й изведнъж се завъртяха хиляди неща. — Той ли ти го каза?
	Надин стисна мократа си кърпичка.
	— Ами… той ме ухажваше… както си му е редът… но после изчезна. Дойде една жена и ми каза, че трябва да се женим. Каза, че й го били показали небесата — беше наяква мистична жена. Знаеше всичко за моя Ричард, колко мил и внимателен, и силен, и красив и… всичко. Знаеше всичко и за мен. Каза, че било моя съдба да се оженя за него и той да е мой съпруг.
	— Жена? — Калан не успя да произнесе повече от една дума.
	Надин кимна.
	— Каза, че името й било Шота.
	Ръцете на Калан се свиха в юмруци. Гласът й се превърна в отрова.
	— Шота. Тази жена, Шота, водеше ли някой със себе си?
	— Да. Едно странно малко нещо. С жълти очи. Той малко ме уплаши, но тя каза, че бил безобиден. Шота ми каза да отида да се видя с Господаря Рал. Каза, че той можел да ми помогне да открия моя Ричард.
	Калан разпозна по описанието компаньона на Шота Самюъл. Гласът на тази жена, наричащ Ричард „моя Ричард“, продължи да се тресе като гръм в главата на Калан. Тя с усилие го потисна.
	— Надин, моля те, почакай тук.
	— Добре — каза Надин, посъвзела се. — Наред ли е всичко? Вярваш ми, нали? Всяка дума, която ти казвам, е истина.
	Калан не отвърна, само откъсна изумените си очи от Надин и излезе. Кара я последва и затвори вратата зад тях.
	Калан се спря във външната стая, всичко пред погледа й се сля в обща червена маса.
	— Майко Изповедник — прошепна Кара. — Какво има? Лицето ти е червено като дрехата ми. Коя е тази Шота?
	— Шота е вещица.
	Кара се сепна.
	— А познаваш ли този Ричард Сайфър? — Калан преглътна на два пъти, за да прокара тежката буца, заседнала в гърлото й.
	— Ричард бе отгледан от своя втори баща. Допреди да разбере, че истинският му баща е Мрачният Рал, той се наричаше Ричард Сайфър.

>>	ПЕТА ГЛАВА

	— Ще я убия — дрезгаво провлачи Калан, загледана в нищото. — С голи ръце. Душицата ще й изкарам!
	Кара се обърна към спалнята.
	— Мога да се заема. Защо не оставиш на мен.
	Калан я дръпна за ръката.
	— Нямах предвид нея. Говоря за Шота. — Тя махна с ръка към вратата на спалнята. — Тази жена вътре няма представа какво става. Тя не познава Шота.
	— Това означава ли, че ти я познаваш?
	Калан въздъхна горчиво.
	— О, да. Познавам я. От самото начало се опитва да осуети брака ми с Ричард.
	— И защо го прави?
	Калан извърна поглед от вратата.
	— Не знам. Всеки път дава различно обяснение, но понякога си мисля, че просто иска Ричард за себе си.
	Кара се намръщи.
	— И как това, че ще накара Господаря Рал да се ожени за тая малка кокетка, ще й го спечели?
	Калан махна с ръка.
	— Нямам представа. Шота винаги замисля нещо. Й създава проблеми. — Юмруците й се свиха решително. — Но този път няма да стане. Дори да е последното нещо, което ще направя през живота си, ще осуетя плановете й. Двамата с Ричард ще се оженим. — Гласът й се сниши в чута клетва. — Дори да се наложи да докосна Шота с силата си и да я запратя в отвъдния свят — пак ще осуетя плановете й.
	Кара скръсти ръце и се замисли над проблема.
	— Какво мислиш да правим с Надин? — Сините й очи се извърнаха към вратата. — Може би все пак най-добре би било да… се отървем от нея.
	Калан стисна носа си между палеца и показалеца.
	— Тя не е виновна. Просто е жертва в замисъла на Шота.
	— Понякога един пехотинец може да създаде повече проблеми от бойния план на генерала, ако…
	Ръцете на Кара се отпуснаха, гласът й замлъкна. Килна глава на една стана, сякаш заслушана във вятъра, вилнеещ из коридорите.
	— Господарят Рал идва.
	Способността на Морещиците да усещат Ричард чрез връзката си с него беше необичайна, ако не изнервяща. Вратата се отвори. Бердин и Райна, облечени в кожени дрехи със същата кройка — прилепнали по тялото — като на Кара, но кафяви вместо червени на цвят, нахълтаха в стаята.
	И двете бяха малко по-ниски от Кара, но не по-малко красиви. Докато Кара беше дългокрака, мускулеста, без грам излишно тегло, синеоката Бердин имаше по-сочна фигура. Вълнистата й кестенява коса бе сплетена в типичната за Морещица дълга плитка, в каквато и Райна сплиташе прекрасната си тъмна коса. Изражението и на трите бе сурово.
	Проницателните тъмни очи на Райна забелязаха червените одежди на Кара, но не каза нищо. И двете с Бердин крачеха мрачни, гледаха заплашително. Обърнаха се с лице една към друга от двете страни на вратата.
	— Представяме ви Господаря Рал — каза Бердин с естествен глас, — Търсача на истината и притежателя на Меча на истината. Онзи, който носи смърт, Владетеля на Д’Хара, повелителя на Средната земя, предводителя на расата на змейовете, водача на свободните хора и заличителя на всяко зло — проницателните й сини очи се спряха на Калан — и бъдещия съпруг на Майката Изповедник. — Тя вдигна ръка към вратата.
	Калан не можеше да разбере какво става. Беше виждала Морещиците в какви ли не настроения, изразяващи от непоколебима властност до детска палавост. Но никога не бе подозирала, че могат да се държат толкова церемониално.
	В стаята влезе Ричард. Очарованият му поглед се залепи за Калан. За миг светът спря. Съществуваха само те двамата, свързани в безмълвно единение.
	Устните му се разтеглиха в широка усмивка, която блесна и в очите му. Усмивка, изразяваща безмерна любов.
	Само двамата. Само очите му.
	Но останалата част от него…
	Калан усети как устата й зяпва. Удивена притисна с длан сърцето си. Откакто го познаваше, го бе виждала облечен само в обикновените дрехи на горски водач. А сега…
	Единственото, което позна от облеклото му, бяха черните ботуши. Ръбът на ботушите горе бе обиколен от кожени конусчета, завършващи със сребърни емблемки в геометрични форми. В тях бяха напъхани чисто нови черни вълнени панталони. Върху черната му риза се вееше също черна, незакопчана туника, украсена с виещи се надолу символи, съпътстващи широка златна ивица, която стигаше чак до долу. Широк колан, изработен от няколко вида кожа, инкрустирай със същите сребърни емблеми като на туниката и с две златни катарами от двете страни на кръста, пристягаше разкошната дреха в кръста. През дясното му рамо минаваше древен кожен ремък, в който бе втъкната изработената от злато и сребро ножница на Меча на истината. Около двете му китки имаше по една широка жена лента, украсена с преплетени кръгове, в които се виждаха още от странните символи. На широките му рамене висеше златоткано наметало.
	Целият му вид бе аристократичен и тържествен. Царствен и в същото време смъртоносно-заплашителен. Като предводителя на всички крале. Като видение на онова, което го бяха нарекли пророчествата — онзи, който носи смърт.
	Калан никога не си бе и помисляла, че е възможно той да е по-прекрасен, отколкото винаги бе изглеждал. По-властен. По-внушителен. Явно бе грешила.
	Щом устата понечи да произнесе думи, които й липсваха, той прекоси помещението. Сведе глава и я целуна по слепоочието.
	— Добре — обяви Кара. — Тя имаше нужда от това. Боли я главата. — Повдигна вежда към Калан. — Сега по добре ли е?
	Калан, едва поемайки си дъх, едва чула Кара, го докосна с пръсти, сякаш за да провери дали е видение или истина.
	— Харесва ли ти? — попита той.
	— Дали ми харесва? Добри духове… — въздъхна тя. Той се засмя.
	— Приемам отговора ти за „да“.
	Прииска й се изведнъж всички да изчезнат.
	— Но, Ричард, какво е това? Откъде взе всичките тези дрехи?
	Не можеше да откъсне ръка от гърдите му. Харесваше да усеща дишането му. Долавяше туптенето на сърцето му. Чувстваше и своето.
	— Е, — каза той — знаех, че искаш да си купя нови дрехи…
	Тя отмести погледа си от тялото му и се взря в очите.
	— Какво? Никога не съм казвала такова нещо.
	Той се засмя.
	— Прелестните ти зелени очи го казаха вместо теб. Щом погледнеха старото ми горско облекло, очите ти говореха красноречиво.
	Тя отстъпи назад и махна към новите му дрехи.
	— Откъде взе всичко това?
	С едната си ръка той стисна нейната, с другата повдигна брадичката й така, че да я накара да го погледне.
	— Толкова си красива. Синята сватбена рокля ще ти стои фантастично. Щеше ми се да изглеждам достоен да застана до Майката Изповедник, когато се венчаем. Направих всичко малко набързо, за да не отлагаме допълнително сватбата.
	— Накара шивачките да му ги ушият. Беше изненада — каза Кара. — Не й споделих тайната ти, Господарю Рал. Тя направи какво ли не, за да ме накара да изплюя камъчето, но не й казах.
	— Благодаря ти, Кара — засмя се Ричард. — Мога да се обзаложа, че не ти е било лесно.
	Калан също се засмя.
	— Но това е прекрасно. И всичко е изработила госпожа Уелингтън по твоя заръка?
	— Е, не съвсем всичко. Казах й какво искам и тя заедно с другите шивачки се заловиха за работа. Мисля, че се справиха добре.
	— Ще й предам поздравленията си, ако не и прегръдките си. — Калан попипа наметалото между палеца и показалеца си. — И това ли е ушила тя? Никога досега не съм виждала подобно нещо. Не мога да повярвам, че е нейно дело.
	— Ами не — призна Ричард. — Това, както и някои от другите неща, са от Магьосническата кула.
	— От Кулата? Че какво си правил вътре!?
	— Предишния път, когато ходих там, попаднах на някои от стаите, обитавани от магьосници. Върнах се да огледам по-внимателно някои от вещите им.
	— И кога успя?
	— Преди няколко дни. Докато ти беше ангажирана със срещи с представители на някои от новите ни съюзници.
	Калан смръщи чело и огледа дрехата му още веднъж.
	— Древните магьосници са носели това? Мислех, че магьосниците винаги са се обличали семпло.
	— Повечето да. Но един е носел именно такива дрехи.
	— И какъв е бил той?
	— Магьосник-войн.
	— Магьосник-войн — удивено прошепна тя.
	Макар да не можеше изцяло да използва дарбата си, Ричард беше първият магьосник-войн, роден от близо три хиляди години насам.
	Калан бе на ръба да го залее с водопад от въпроси, но си спомни, че в момента има нещо по-належащо. Настроението й помръкна.
	— Ричард — тя отвърна поглед от очите му. — Един човек иска да те види…
	Чу вратата на спалнята да се отваря.
	— Ричард? — Надин, застанала на прага, стискаше с очакване кърпичката си в ръце. — Чух гласа на Ричард.
	— Надин?
	Очите на Надин станаха големи като златни сандариански крони.
	— Ричард.
	Той й се усмихна учтиво.
	— Надин — поне устата му се усмихна.
	В очите му не се забелязваше и следа от усмивка. Това бе най-несъразмерното изражение, което Калан бе виждана лицето му. Познаваше го ядосан, обзет от „смъртна“ ярост, извираща от магията на Меча на истината, танцуваща застрашително в очите му. Познаваше го смъртно спокоен — състояние, обземащо го, когато нажежаваше острието до бяло. В яростта на решителността и дързостта си, Ричард можеше да изглежда страховито. Но никое от израженията на лицето му не й се бе струвало по-ужасяващо от това. В очите му не блестеше смъртна ярост, нито непоколебима решителност. Беше по-лошо. Дълбочината на безразличието, отразена в празната му усмивка, в очите му беше страшна.
	Калан си помисли, че подобно изражение би й се сторило по-страшно само ако е насочено към нея. То, дотолкова изпразнено от всякакво чувство, ако бъде предназначено за нея, би разбило сърцето й.
	Но Надин очевидно не познаваше Ричард чак толкова добре. Не показа да е забелязала друго освен усмивката, кацнала на устните му.
	— О, Ричард!
	Тя се спусна през залата и се хвърли на врата му. Явно бе готова да го обвие и с крака. Калан със светкавичен жест възпря Кара, преди Морещицата да е успяла да направи повече от стъпка.
	Самата тя трябваше да положи усилия да остане на мястото си и да държи езика си зад зъбите. Независимо какво означаваха двамата с Ричард един за друг, тя знаеше, че става въпрос за нещо, за което няма думата — за миналото на Ричард. И доколкото го познаваше, част от това минало — поне романтичната част — беше неприкосновена територия. До този момент тази част й бе изглеждала напълно неважна.
	Страхувайки се да не каже нещо грешно, тя си замълча. Съдбата й бе в ръцете на Ричард и в ръцете на една красива жена, която в същия този момент обвиваше врата му с ръце — още по-лошо, съдбата й отново сякаш бе запратена в ръцете на Шота.
	Надин започна да обсипва със задъхани целувки врата на Ричард, макар той да се опитваше да извръща глава от нея. Хвана я за кръста и я отблъсна.
	— Надин, какво правиш тук?
	— Търся те, глупчо — останала без дъх, каза тя. — Всички бяха объркани — разтревожени, — откакто изчезна миналата есен. Липсваше ни — на баща ми, на мен никой не знаеше какво се е случило с теб. Зед също го нямаше. Границата падна и се оказа, че теб те няма, както и брат ти. Знам, че беше разстроен, когато убиха баща ти, но не очаквах да избягаш. — Думите й се сипеха в неясно въодушевление.
	— Надин това е дълга история, която съм сигурен, че няма да те заинтересува.
	В потвърждение на думите на Ричард тя сякаш изобщо не го чу, просто продължи да дрънка безспир.
	— Отначало трябваше да се грижа за толкова много неща. Трябваше да накарам Линди Хамилтън да обещае да осигури на татко зимните корени. Той направо пощуря без теб, като нямаше кой да му доставя специалните растения, които само ти можеш да му намираш. Направих всичко възможно, но не познавам гората като теб. Татко се надява Линди да успее да запълва дупката, докато те върна в къщи. После пък трябваше да мисля какво да взе ма за из път и как да се оправям сама. Толкова отдавна те търся. Дойдох да говоря с някой си, наречен Господаря Рал, с надеждата той да ми помогне да те намеря. Не съм си и мечтала да те срещна, преди да съм се видяла с него.
	— Аз съм Господарят Рал.
	Тя като че не чу и това. Отстъпи назад и го огледа от главата до петите.
	— Ричард, какви са тия дрехи? На какъв се правиш? Преоблечи се! Прибираме се у дома. Сега, когато те намерих, всичко е наред. Скоро ще се приберем и нещата ще и станат пак такива, каквито бяха. Ще се оженим и…
	— Какво!?
	Тя примигна.
	— Ще се оженим. И ще си имаме къща и всичко там. Ще ни построиш по-хубава — старата ти няма да свърши работа. Ще имаме деца. Много деца. Синове. Много синове. Най-сетне ще се оженим.
	Празната му усмивка беше изчезнала и на нейно място все по-намръщено изражение.
	— Откъде ти хрумна това?
	Надин се изсмя и игриво прокара пръст през челото му. Най-накрая се огледа. Никой наоколо не се смееше. Смехът й отекна самотен и тя потърси спасение в погледа на Ричард.
	— Но, Ричард… ти и аз. Както винаги е трябвало да бъде. Ще се оженим. Най-накрая. Както винаги е било планирано.
	Кара се наведе към Калан и й прошепна в ухото:
	— Трябваше да ми позволиш да я убия.
	Зловещият поглед на Ричард заличи самодоволната усмивка от устните на Морещицата и накара кръвта да напусне лицето й. Той се обърна пак към Надин.
	— Откъде ти хрумна това?
	Надин отново огледа дрехите му.
	— Ричард, изглеждаш глупаво в такива дрехи. Понякога се питам дали не ти хлопа дъската. Защо си играеш на крал? И откъде си взел такъв меч? Ричард, знам, че ни кога не би откраднал, но няма как да имаш толкова пари, колкото струва такова оръжие. Ако си го спечелил на бас или нещо такова, можем да го продадем и да си…
	Ричард я сграбчи за раменете и я разтърси.
	— Надин, никога не сме били сгодени, за да се женим. Дори не сме се приближавали до подобна идея. Откъде ти е хрумнала тая шантава мисъл? Какво правиш тук?
	Надин най-сетне се сепна от тона му.
	— Ричард, толкова път изминах. Никога досега не бях излизала от Еленовата гора. Толкова трудности претърпях по пътя. Нима това не означава нищо за теб? За нищо на света не бях предприела такова пътешествие, ако не беше ти. Обичам те, Ричард.
	Улик, един от двамата грамадни лични пазачи на Ричард, надзърна в залата и прекрачи прага.
	— Господарю Рал, ако не сте зает, генерал Кърсън има проблем и иска да говори с вас.
	Ричард извърна огнения си поглед към извисяващия се над него Улик.
	— Един момент!
	Улик, несвикнал Ричард да го гледа толкова яростно, нито да му говори с толкова забранителен тон, се поклони.
	— Ще му предам, Господарю Рал.
	Объркана, Надин проследи как планината от мускули се отдалечава към вратата.
	— Господарю Рал? Ричард, в името на добрите духове, какви ги говори тоя човек? В каква каша си се забъркал? Винаги си бил толкова чувствителен. Какво си направил? Защо лъжеш тия хора? На какъв се правиш?
	Той като че се поуспокои, гласът му омекна.
	— Надин, това е дълга история, която не съм в настроение да ти разказвам точно сега. Опасявам се, че не съм същият човек… Мина доста време, откакто напуснах дома. Случиха се много неща. Съжалявам, че си пропътувала целия този път за нищо. Но каквото някога е имало между нас…
	Калан очакваше да я погледне извинително. Не я погледна.
	Надин отстъпи крачка назад. Огледа всички взрени в нея лица. Калан, Кара, Бердин, Райна и притихналата грамада Иган край вратата. Вдигна ръце.
	— Какво ви става, бе, хора! За какъв го мислите тоя човек? Това е Ричард Сайфър, моят Ричард! Той е горски — едно нищо! Просто най-обикновено момче от Града на елените, което се прави на някаква важна клечка. Каквато не е! Да не би всички да сте слепи глупаци? Това е моят Ричард, с когото ще се оженим!
	Кара най-сетне наруши тишината:
	— Всички ние прекрасно знаем кой е този човек. Очевидно ти си тази, която не знае. Това е Господарят Рал, повелителят на Д’Хара, повелителят на онова, което някога се наричаше Средната земя. Или поне на онези от страни в нея, които капитулираха в краката му. Всеки в тази стая, не в целия град, би дал живота си, за да го защити. Всички ние му дължим много повече от обикновената си вярност. Дължим му живота си.
	— Можем да бъдем единствено онези, които сме — каза Ричард на Надин. — Нито повече, нито по-малко. Каза ми го една много мъдра жена.
	Надин прошепна нещо, но Калан не я чу. Ричард прегърна Калан през кръста. В това нежно докосване тя прочете знака на успокоението и любовта и изведнъж изпита дълбока скръб към тази жена, изправила се пред група чужденци, изваждаща на показ толкова съкровени неща.
	— Надин — спокойно каза Ричард, — това е Калан, мъдрата жена, за която ти споменах. Жената, която обичам. Калан, а не Надин. Двамата с Калан скоро ще се оженим. Заминаваме да се венчаем при народа на Калните. Нищо на този свят не може да промени това.
	Надин като че ли се страхуваше да откъсне очите си от Ричард. Сякаш ако го направеше, всичко щеше да се окаже истина.
	— Народа на Калните ли? Какви са тия Кални, в името на добрите духове? Звучи ужасно. Ричард… — Тя изведнъж си възвърна решителността. Стисна устни и се намръщи. Размаха пръст срещу него. — Ричард Сайфър, не знам каква глупава игра играеш, но няма да позволя това да продължи! Чуй ме сега, голямо говедо такова, отиваш да си събереш багажа! Прибираме се у дома!
	— Аз съм си у дома, Надин.
	Тя най-сетне не успя да намери думи, за да му възрази.
	— Надин, кой ти наговори всичко това за… за сватбата?
	Ентусиазмът й се стопи.
	— Една мистична жена на име Шота.
	При споменаването на името й Калан се стегна. Шота бе истинската заплаха. Независимо какво казва или иска Надин, силата да причини неприятности притежава Шота.
	— Шота! — Ричард обърса с длани лицето си. — Шота. Трябваше да се досетя.
	И после направи последното, което би хрумнало на Калан. Избухна в смях. Както си стоеше, с всички погледи вперени в него, отметна глава назад и започна да се смее с глас.
	Това като с магическа пръчка разгони страховете на Калан. Фактът, че Ричард може просто ей така да се изсмее над онова, което Шота иска да му стори, неутрализира заплахата. Изведнъж сърцето й заликува. Ричард обяви, че Калните ще ги венчаят, както и двамата го искаха, а на това, че Шота се опитваше да им попречи, можеха да отвърнат единствено със смях. Прегръдката на Ричард около кръста й стана още по-сърдечна. На собствените й устни блесна широка усмивка.
	Ричард направи извинителен жест.
	— Съжалявам, Надин. Не се смея на теб. Просто Шота отдавна ни играе малките си номерца. Жалко, че те е из ползвала в схемата си, но трябва да знаеш, че всичко на истина е само злобна постановка. Тя е вещица.
	— Вещица? — прошепна Надин.
	Ричард кимна.
	— Предишния път успя да ни забърка в дребнавите си драми, но този път няма да стане. Вече не ми пука какво казва Шота. Няма да се хвана на играта й.
	Надин изглеждаше объркана.
	— Вещица? Магия? Била съм омагьосана? Но тя каза, че небесата й били говорили.
	— Нима. Е, дори самият Създател да й е говорил, все ми е тая.
	— Каза, че вятърът те гони. Притесних се. Исках да помогна.
	— Вятърът ме гони? Е, при нея все има нещо.
	Погледът на Надин отскочи от неговия.
	— Но какво ще стане с нас…?
	— Надин, „нас“ не съществува. — Гласът му отново стана строг: — Ти най-добре от всички знаеш, че е така.
	Брадичката й се повдигна с възмущение.
	— Не знам за какво говориш!
	Той я изгледа продължително, сякаш обмисляйки дали си струва да й каже още нещо.
	— Разбирай го както искаш, Надин.
	Калан за пръв път се почувства объркана. Каквото и да означаваше тази размяна на реплики, тя се почувства като натрапник в ситуацията. На Ричард също му стана неловко.
	— Съжалявам, Надин, но ме чака доста работа. Ако имаш нужда от помощ, за да се прибереш у дома, ще видя какво мога да направя. Каквото ти потрябва — кон, храна, друго. Кажи на всички в Града на елените, че съм добре и че им изпращам най-добрите си пожелания. Той се извърна към чакащия Улик.
	— Генерал Кърсън тук ли е?
	— Да, Господарю Рал.
	Ричард тръгна към вратата.
	— Най-добре ще е да видя какъв е проблемът.
	Вместо да го дочака да излезе, генералът, чул името си, нахълта в залата. С посребрена коса, мускулест и стегнат, една глава по-нисък от Ричард, фигурата му представляваше внушителна гледка в кожената униформа. На ръкава му бе пришит символът на военния му ранг, лъскавите бели ширити на пагона му се подаваха изпод ризницата.
	Той удари юмрук в гърдите си за поздрав.
	— Господарю Рал, трябва да говоря с вас.
	— Чудесно, говорете.
	Генералът се поколеба.
	— Имам предвид на четири очи, Господарю.
	Ричард явно не беше в настроение да обсъжда въпроса надълго и нашироко.
	— Тук няма шпиони. Говорете.
	— Става въпрос за хората ни, Господарю Рал. Много от тях са болни.
	— Болни ли? Какво им е?
	— Ами, Господарю Рал… такова… имат…
	Ричард смръщи чело.
	— Изплюйте камъчето.
	— Господарю Рал — генерал Кърсън огледа жените, после се покашля, — повече от половината от момчетата, такова, ей така изведнъж се запревиваха и застенаха, явно имат диария.
	Челото на Ричард се отпусна.
	— О! Ами, съжалявам. Надявам се скоро да се оправят. Доста неприятно положение.
	— Това не е необичайно за армията, но е странно да се появи в такива размери. И понеже е така, нещо трябва да се направи.
	— Ами, осигурете им много течности. Дръжте ме в течение. Информирайте ме за състоянието им.
	— Господарю Рал, нещо трябва да се направи. Веднага. Не можем да си позволим подобно състояние.
	— Е, по-добре е от едра шарка, генерале.
	Генерал Кърсън сключи ръце зад гърба си и въздъхна търпеливо.
	— Господарю Рал, генерал Рейбич, преди да поеме на юг, ни каза, че искате офицерите да изразяват гласно мнението си, когато мислят, че е важно. Казали сте му, че може да се ядосате, ако онова, което чуете, не ви е приятно, но че няма да накажете съответния офицер, задето е изказал становището си. Искали сте да знаете нашата гледна точка, защото имаме повече опит във военните дела и командването на армия.
	Ричард обърса с длан устните си.
	— Прав сте, генерале. И какво е толкова жизненоважно?
	— Ами, Господарю Рал, аз съм сред героите от въстанието в Шинавонт. Това е една област в Д’Хара. Тогава бях лейтенант. Бяхме петстотин души и се натъкнахме на вражеска част от седем хиляди души, лагеруващи в горичката. Атакувахме на зазоряване и потушихме бунта, преди — да е паднала нощта. До залез слънце не остана нито един въстаник.
	— Впечатляващо, генерале.
	Генерал Кърсън сви рамене.
	— Не съвсем. Почти всичките им войници бяха с панталони около глезените. Опитвали ли сте се да се биете когато отвътре ви напъва?
	Ричард призна, че не е.
	— Всички ни наричаха герои, но не е голямо геройство да отсечеш скалпа на човек, дотолкова замаян от диария, че едва може да повдигне глава. Не изпитах гордост от стореното, но бе наш дълг да потушим бунта. И със сигурност предотвратихме по-голямо кръвопролитие, до което би се стигнало, ако войската им се бе оправила и бяха се измъкнали. Не можете да си представите какво биха сторили те, до какви жертви щеше да се стигне. Но не се стигна. Победихме ги, защото бяха болни от дизентерия и не можеха да си стоят на краката. — Той описа кръг с ръка към прозореца. — Повече от половината ми войници са болни. Не разполагаме с всичките си сили, защото генерал Рейбич замина на юг. А каквото е останало, не е в бойна готовност. Нещо трябва да се направи. Ако в момента ни атакува достатъчно многоброен противник, ще го загазим. Уязвими сме. Може да загубим Ейдиндрил.
	Ще ви бъда благодарен, ако намерите начин да ни измъкнете от ситуацията.
	— Защо се обръщаш към мен? Нямаме ли лечители?
	— Лечителите, които имаме, не са за подобен род проблеми. Разпитахме неколцина билкари и лечители в Ейдиндрил, но те няма да могат да се справят с толкова много хора. — Той сви рамене. — Вие сте Господарят Рал. Мислех, че ще знаете какво трябва да се направи.
	— Прав сте, билкарите няма как да разполагат с такива количества лекове. — Ричард захапа долната си устна. потънал в размисъл. — Ако ядат достатъчно чесън, ще помогне. Боровинките също стават. Дайте колкото се вече чесън на мъжете и допълнете с боровинки. Наоколо сигурно има достатъчно.
	Генералът се наклони напред и се намръщи подозрително.
	— Чесън и боровинки? Сериозно ли говорите?
	— Дядо ми ме е учил да познавам билките и различни те лекове. Повярвайте ми, генерале, ще подейства. Трябва да пият много танинов чай от наложена дъбова кора. Чесън, боровинки и чай — и нещата ще се оправят. — Ричард хвърли поглед през рамо. — Нали така, Надин?
	Тя кимна.
	— Да, ще свърши работа, но ще стане още по-лесно ако им дадеш елда на прах.
	— Помислих си го, но по това време на годината едва ли ще открием семена, а билкарите сигурно няма да разполагат с достатъчно количество.
	— Ако е на прах, няма да отиде чак толкова много, а въздействието е силно — каза Надин. — Колко са заболелите, сър?
	— Последните сведения са за петдесет хиляди — от върна генералът. — В момента — един господ знае.
	При споменаването на цифрата веждите на Надин се вдигнаха от изненада.
	— Никога през живота си не съм виждала толкова много елда. Докато се събере, войниците ще се пенсионират. В такъв случай Ричард е прав: чесън, боровинки и чай от дъбова кора. Чай от черен оман също става, но никои няма да може да събере такова количество. Чаят от Дъбова кора ще свърши най-добра работа, но трудно се намира. Ако няма дъбова гора, иглолистната ще е по-добре от нищо.
	— Не — каза Ричард, — горе по ридовете съм виждал Дъбови дървета, на североизток.
	Генерал Кърсън се почеса по брадата.
	— За какво говорите?
	— За дъб. Това е дървото, което ще осигури на хората ви онова, от което имат нужда. Има жълта вътрешна кора от която се прави чай.
	— Дърво. Господарю Рал, аз мога да разпозная десет различни вида стомана само докосвайки повърхността с пръст, но дори да имах чифт допълнителни очи, по никакъв начин не бих могъл да различа едно дърво от друго.
	— Разбира се, трябва да разполагате с хора, които ги познават.
	— Ричард — каза Надин, — дъбовете се наричат така в Града на елените. По пътя за насам събирах корени и растения, чиито имена знам, но хората, които срещах, ги наричат по друг начин. Ако войниците пият чай от грешно дърво, най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да не им навреди, но със сигурност няма да реши проблема. Чесънът и боровинките ще облекчат червата им, но течността им е необходима, за да наваксат загубата. Чаят предотвратява пълно обезводняване и закрепва здравето.
	— Да, знам. — Той разтърка очи. — Генерале, съберете отряд с около петстотин каруци, вземете и допълнителни товарни коне, в случай че пътеките са недостъпни за каруците. Знам къде има такива дървета. Ще ви заведа. — Ричард тихичко се засмя на себе си. — Веднъж горски водач, цял живот горски водач.
	— Хората ще оценят, че Господарят Рал е загрижен за здравето им — каза генералът. — Аз със сигурност съм ви благодарен, Господарю Рал.
	— Благодаря, генерале. Съберете всичко необходимо, ще се чакаме при конюшните. Ще ми се да сме се качили преди мръкнало. Пътеките нагоре не са най-подходящото място да се спъне човек в тъмното, особено с каруци. Почти пълнолуние е, но пак няма да е достатъчно светло.
	— Ще сме готови и ще ви чакаме, Господарю Рал.
	След бърз поздрав с юмрук в гърдите генералът излезе. Ричард прати на Надин още една празна усмивка.
	— Благодаря за помощта.
	После насочи цялото си внимание към Морещицата, облечена в червено.

>>	ШЕСТА ГЛАВА

	Ричард сграбчи кара за челюстта и повдигна лицето й. Извърна главата й така, че да може по-добре да огледа кървавия белег на бузата й.
	— Какво е това?
	Щом той отпусна хватката си, тя хвърли поглед към Калан.
	— Един човек отхвърли опита ми за сближаване.
	— Нима. Може би го е разколебал изборът ти на червено облекло.
	Ричард погледна Калан.
	— Какво става? Дворецът е пълен със стражи, които са толкова изнервени, че са готови да скочат дори на мен. Край стълбите са се заредили отряди стрелци, а откакто „Кръвта на братството“ атакува града, не бях виждал толкова много оголена стомана. — В очите му отново проблесна същият поглед на граблива птица. — Кой е долу в Дупката?
	Калан бе казала на Кара да не споменава на Ричард за Марлин от страх убиецът да не му навреди по някакъв начин. Но след като Марлин призна, че има втори убиец, всичко се промени. Ричард трябваше да знае, че наоколо обикаля Сестра на мрака.
	— Появи се убиец, който търсеше теб. — Калан направи знак с глава и ръка към Кара. — Нашата малка Госпожица Магия го предизвика да използва дарбата си върху нея, за да го залови. Затворихме го в дупката за по-сигурно.
	Преди да се обърне към Калан, Ричард погледна Кара.
	— Малката Госпожица Магия, значи? Защо допусна да го направи?
	— Онзи каза, че иска да те убие. Кара реши да го разпита по своя начин.
	— Сигурна ли си, че е било необходимо? — попита той Кара. — Разполагаме с цяла армия. Сам човек по никакъв начин не може да се добере до мен.
	— Каза още, че имал намерение да убие и Майката Изповедник.
	Изразът на Ричард помръкна.
	— В такъв случай се надявам, че не си му показала добрата си страна.
	Кара се усмихна.
	— Не съм, Господарю Рал.
	— Ричард — каза Калан. — Нещата стоят по-зле. Той е бил магьосник от Двореца на пророците. Каза, че е дошъл със Сестра на мрака. Още не сме я открили.
	— Сестра на мрака. Чудесно. И как успяхте да разберете, че човекът е убиец?
	— Сам си каза. Ако щеш вярвай. Твърди, че Джаганг го е изпратил да убие теб, после мен, и че му било заповядано да каже кой е, щом влезе в Двореца на Изповедници те.
	— В такъв случай планът на Джаганг не е бил този човек да ни убие. Не е толкова глупав. Каква е била задачата на тази Сестра на мрака в Ейдиндрил? Той каза ли, че и тя е тук, за да ни убие, или е имала друга задача?
	— Не изглеждаше Марлин да знае — каза Калан. — След онова, което му направи Кара, му вярвам.
	— Коя е Сестрата? Как се казва?
	— Марлин не знаеше името й.
	Ричард кимна.
	— Възможно е. Колко време е бил в града, преди да се представи?
	— Не знам точно. Предполагам няколко дни.
	— В такъв случай защо не е дошъл направо в Двореца да изпълни задачата си?
	— Не знам — каза Калан. — Него попитах.
	— Колко време е прекарал със Сестрата? Какво са правили двамата?
	— Не знам. Трябва да го питам.
	— Значи, ако е бил с нея, тя е трябвало да му каже нещо. Сигурно тя е била главната. Какво е било това нещо?
	— Не знам.
	— Този Марлин видял ли се е с някой друг, докато е бил в града? Срещнал ли се е с някого? Къде е отседнал?
	Разпитваше я Търсачът, не Ричард. Макар да не надигаше глас, да не звучеше заплашително, ушите на Калан пламнаха.
	— Не… се сетих да го попитам.
	— Какво са правили, докато са били заедно? Тя носела ли е нещо със себе си? Купила ли е нещо или да е взимала нещо отнякъде, да е говорила с някой, който може да се окаже нов член на групата им? Искали ли са да убият и друг?
	— Не се…
	Ричард прокара пръсти през косата си.
	— Човек не изпраща убиец със задачата да се представи на стражите, пазещи на вратата на нарочената жертва. Вместо да сполучи, убиецът ще бъде убит. Може би Джаганг е изпратил този човек, за да свърши нещо, преди да дойде в Двореца, а щом изпълни задачата, го е пуснал тук, а да го убием и да унищожим шанса си да разберем како става, преди тази Сестра да свърши същинската работа. Джаганг със сигурност не го е еня за една от своите марионетки — има си още много, а човешкият живот за него не означава нищо.
	Калан стисна пръстите си зад гърба. Чувстваше се като пълна глупачка.
	Намръщеното чело на Ричард, надвесено над проницателните му очи, не й помагаше.
	— Ричард, разбрахме, че е дошла жена, която иска да точно както ни каза Марлин. Не знаехме коя е. — Калан се поколеба. — Май не се сетих Надин. Марлин не знаеше как се казва Сестрата, но ни я описа: млада, хубава, с дълга кестенява коса. Страхувахме се да не се окаже, че Надин е Сестрата, вмъкнала се между нас, затова оставихме Марлин долу в дупката и се втурнахме към Надин. Решихме, че това е от първостепенна важност — да спрем Сестрата на мрака, ако е дошла в Двореца. Ще попитаме Марлин за всички тези неща по-късно. Няма къде да избяга.
	Острият поглед на Ричард омекна и той въздъхна замислено. Накрая кимна.
	— Постъпили сте правилно. Прави сте, че въпросите са по-маловажни. Съжалявам. Трябваше да си дам сметка, че ще направите най-доброто. — Той вдигна предупредително пръст. — Оставете този Марлин на мен.
	Плъзна проницателния си поглед към Кара.
	— Не искам двете с Калан да слизате при него. Ясно ли е? Може да стане нещо.
	Кара бе готова да пожертва живота си на секундата, за да защити неговия, но по искрящия й поглед можеше да се види, че очевидно не й е приятно да поставят способностите й под съмнение.
	— И колко опасен беше огромният як мъжага на края на верижката на Дена, докато тя го водеше безнаказано на публични места в Народния дворец в Д’Хара? Нима й се налагаше да прави повече от леко подръпване на тънката верижка на животинчето си, закачена за колана, за да демонстрира абсолютния си контрол над него? Осмели ли се той макар и веднъж да отпусне напрежението си в тази верижка?
	Човекът на края на верижката беше Ричард.
	Сините очи на Кара блестяха от възмущение, сякаш по безоблачно синьо небе изведнъж бе пробягала светкавица. Калан бе готова да очаква, че Ричард ще изтегли меча си, изпълнен с ярост. Вместо това той гледаше Морещицата, безстрастно изчаквайки я да свърши. Калан се запита дали Кара се страхува Ричард да не я удари до смърт или пък очаква с радост подобна реакция.
	— Господарю Рал, владея силата му. Нищо не може да се случи.
	— Сигурен съм, че е така. Не поставям под съмнение способностите ти, Кара. Но не желая Калан да бъде изложена на риск, независимо колко незначителен е той, при положение че не се налага. Щом се върна, двамата с теб ще отидем да разпитаме Марлин. Вярвам ти напълно с цената на живота си, но просто не искам да захвърлям Калан на някоя от грозните прищевки на живота. Джаганг не е дооценил способностите на Морещиците, вероятно защото не познава добре Новия свят. Направил е грешка. Просто искам да съм сигурен, че и ние няма да сгрешим. Съгласна ли си? Щом се върна, ще разпитаме Марлин и ще разберем какво става.
	Както светкавично бе дошла, бурята в очите на Кара също тъй светкавично отшумя. Спокойното поведение на Ричард я потуши и само след секунди сякаш нищо не се беше случило. Калан почти не бе сигурна, че Кара всъщност е наговорила всички тези ужасни неща. Почти.
	Прииска й се да бе обмислила по-добре нещата с Марлин, когато бе имала тази възможност. В устата на Ричард нещата изглеждаха толкова прости. Помисли си, че сигурно толкова се е била притеснила за него, че не е могла да мисли нормално. Това беше грешка. Знаеше, че не бива да допуска чувствата да засенчват разума й. Ако не иска да причини вредата, от която се страхува.
	Ричард подхвана тила й с ръка и я целуна по челото.
	— Радвам се, че не си пострадала. Изплаши ме с тази готовност да поставиш живота си пред моя. Няма да се повтори, нали?
	Калан се усмихна. Не обеща, вместо това смени темата.
	— Притеснявам се, че ще напуснеш сигурността на Двореца. Не ми харесва идеята да излизаш навън, докато тия места броди Сестра на мрака.
	— Всичко ще е наред.
	— Но тук са посланикът на Джара заедно с представи тели на Гренидон. Зад тях стоят огромни войски. Има и представители на други, по-малки страни — Мардовиа, Пендисан, Тогреса. Всички очакват среща с теб тази вечер.
	Ричард увеси пръст на широкия си кожен колан.
	— Е, могат да капитулират и пред теб. Или са с нас, или са срещу нас. Не е нужно да се срещат с мен, трябва просто да приемат условията на капитулацията.
	Калан го докосна по рамото.
	— Но ти си Господарят Рал, владетелят на Д’Хара. Ти поставяш условията. Всички очакват да се срещнат с теб.
	— В такъв случай ще им се наложи да почакат до утре вечер. Нашите войници са по-важни. Генерал Кърсън е прав. Ако хората ни не могат да се бият, сме го загазили. Армията на Д’Хара е основната причина страните да са готови да капитулират. Не можем да си позволяваме каквато и да е слабост в способността си да стоим начело.
	— Но аз не искам да се разделяме — прошепна тя.
	Ричард се усмихна.
	— Знам. Аз също, но това е важно.
	— Обещай ми, че ще внимаваш.
	Усмивката му грейна.
	— Обещавам. А ти знаеш, че магьосниците винаги държат на думата си.
	— Добре тогава, но се връщай бързо.
	— Добре. А ти стой далеч от онзи Марлин.
	Обърна се към другите:
	— Кара, вие с Райна оставате тук заедно с Иган. Улик, извинявай, че ти креснах. Ще се реванширам, като ти позволя за дойдеш с мен, за да можеш да ме гледаш с тия огромни сини очи и да ме караш да се чувствам виновен. — Обърна се към последната: — Бердин, тъй като знам, че вие трите ще направите така, че да ми се стъжни животът, ако не взема със себе си поне една от вас, можеш да дойдеш с мен.
	Бердин се извърна с широка усмивка към Надин.
	— Аз съм любимката на Господаря Рал.
	Надин, наместо да се впечатли, остана като гръмната, в каквото състояние бе и през по-голямата част от предишния разговор. Накрая извърна високомерен поглед към Ричард. Сключи ръце пред гърдите си.
	— И на мен ли ще разпоредиш нещо? И на мен ли ще кажеш какво да правя — нещо, което очевидно ти доставя удоволствие да правиш с останалите?
	Ричард, вместо да се ядоса, както Калан си помисли, че ще стане при получената обида, изглеждаше по-малко заинтересуван от всякога.
	— Много хора се бият за свободата ни, бият се срещу Императорския орден, който иска да зароби Средната земя, Д’Хара, а постепенно и Западната земя. Аз стоя начело на онези, които желаят да се бият за свободата си, за благото на невинните народи, които в противен случай биха били заробени. Стоя начело, защото обстоятелствата ме извадиха напред. Не го правя от властолюбив или за щото ми харесва. Правя го, защото трябва. На враговете си, или на потенциалните си врагове, поставям изисквания. На хората, които са ми верни, заповядвам. Ти не си нито едното, нито другото, Надин. Прави каквото искаш.
	Бръчиците по лицето й изчезнаха, бузите й се опънаха.
	Ричард повдигна меча си на няколко милиметра и го пусна обратно, несъзнателно проверявайки дали острието е свободно в ножницата.
	— Бердин, Улик, стягайте се, ще се срещнем при конюшните.
	Ричард хвана Калан за ръката и я придърпа към вратата.
	— Трябва да говоря с Майката Изповедник. Насаме.
	Ричард поведе Калан по коридора, изпълнен с мускулести Д’Харански войници, облечени в тъмни кожени униформи и ризници с дрънчащи оръжия. Двамата завиха зад ъгъла и се скриха в сянката под една сребърна лампа. Ричард я опря с гръб към стената, облицована в потъмняло от времето черешово дърво.
	Нежно прокара пръст по носа й.
	— Не можех да не те целуна за довиждане.
	Тя се усмихна широко.
	— Не искаше да ме целунеш пред старо гадже?
	— Ти си единствената, която обичам. Единствената, която някога съм обичал. — Чертите на Ричард се изкривиха от мъка. — Разбираш какво щеше да е, ако се бе появило някое от твоите стари гаджета.
	— Не, не разбирам.
	Лицето му се изпъна за миг, после изведнъж стана виолетово.
	— Извинявай. Не мисля какво говоря.
	Изповедниците нямат гаджета, докато растат.
	Умишленото докосване на Изповедник унищожава съзнанието на докоснатия, на негово място остава единствено безмерна отдаденост към Изповедника, който го е докоснал със силата си. Изповедникът винаги трябва да държи здраво силата си, за да не се изплъзне тя случайно от хватката й. Това, общо казано, не е трудно — силата расте с растежа на момичето и родена с нея, способността да я удържа става нещо естествено като дишането.
	Но във вихъра на страстта — опит, който не се натрупва с годините — става невъзможно за Изповедника да удържа силата си. Ако освободи неконтролируемо страстта си, съзнанието на любовника й ще бъде унищожено.
	Изповедниците, независимо от желанията им, нямат други приятели освен Изповедници. Хората се страхуват от Изповедниците, от силата им. Най-много от всички се страхуват мъжете. Никой мъж не застава по свое желание близо до Изповедник.
	Изповедниците нямат любовници.
	Изповедникът избира своя другар по качества, които иска да притежава след това дъщеря й, заради бащата, който би могъл да бъде избраният. Изповедникът никога не избира партньора си по любов, тъй като актът на страстта унищожава обекта на любовта. Никой не се жени доброволно за Изповедник. Изповедникът си избира другар и го докосва със силата си преди сватбата. Мъжете се страхуват от Изповедник, който още не е направил избора си на другар. За тях тя е унищожител, хищник, чиято потенциална плячка би могъл да бъде всеки мъж.
	Единствен Ричард сред всички мъже бе успял да победи тази магия. Недвусмислената му любов към Калан бе надмогнала силата й. Калан бе единственият Изповедник, спечелила любовта на мъж и отвръщаща му с любов. Никога през целия си живот не се бе и надявала, че ще може да осъществи това най-съкровено човешко желание — любовта.
	Беше чувала да говорят, че в живота на човек има една-единствена истинска любов. За случая с нея и Ричард нямаше спор: беше неоспоримо вярно.
	Повече от всеки и от всичко тя просто го обичаше — безпомощно, всеотдайно. Това, че той също я обича и че могат да са заедно, понякога я оставяше невярваща до вцепененост.
	Прокара пръст по кожения ремък на гърдите му.
	— Значи никога не си мислил за нея? Не си се питал…?
	— Не. Виж, познавам Надин от малък. Баща й, Сесил Брайтън, продава билки и лекове. От време на време му — носех редки растения. Казваше ми, когато има нужда от нещо, което не може да намери сам. Докато развеждах хора из гората, хвърлях по едно око за билките, от които той се нуждаеше.
	Надин винаги е искала да стане като баща си. Да научи кои билки помагат на хората и да работи в магазина му. Понякога излизаше с мен, за да се научи да открива определени растения.
	— Идвала е с теб само за да се научи да разпознава растенията?
	— Е, не съвсем. Имаше малко повече от това. Понякога… ами понякога им ходех на гости — на нея и родители те й. Случваше се двамата да излизаме на разходка, дори баща й да не ме е помолил да му търся растение. Танцувах с нея на летния фестивал миналото лято, преди ти да се появиш в Града на елените. Харесвах я. Но никога с нищо не съм й давал повод да мисли, че искам да се оженя за нея.
	Калан се усмихна и реши да прекрати мъченията му. Обви врата му с ръце и го целуна. За кратко се замисли за нещо, което той бе подхвърлил на Надин, относно това какво друго е имало между тях, но мисълта й се омагьоса от усещането на силните му ръце около тялото й и меките му устни до нейните. Езикът му се плъзна по вътрешната страна на предните й зъби и тя го засмука. Една огромна ръка тръгна надолу по гърба й и я притисна.
	Тя внезапно го отблъсна.
	— Ричард — останала без дъх, промълви Калан. — Ами Шота? Ако ни създаде проблеми?
	Ричард примигна, опитвайки се да прогони сластта от очите си.
	— Да върви в отвъдното Шота!
	— Но преди, при всичките неприятности, които си имахме с нея, винаги имаше и зрънце истина. По свой на чин тя се опитваше да направи необходимото.
	— Няма да ни попречи да се оженим!
	— Знам, но…
	— Щом се върна, ще се оженим и толкова. — В сравнение с усмивката му слънчевият изгрев беше отегчителна гледка. — Искам да те видя в това твое огромно легло, дето все ми го обещаваш.
	— Но как можем да се оженим сега, ако не го направим тук? Селото на Калните е далеч. Обещахме на Пиле то, на Веселан и Савидлин и на всички останали, че ще оженим като Кални. Чандален беше мой защитник по време на пътешествието ми насам и му дължа живота си. Веселан уши прекрасната ми синя сватбена рокля със собствените си ръце, от плат, за който вероятно е работила с години. Те ни приеха при себе си. Направиха ни Кални.
	Жертваха се за нас. Мнозина пожертваха живота си за нашата кауза.
	— Знам, че това не е типът сватба, за която мечтаят повечето жени — цяло село полуголи хора, наклепани с кал, танцуващи около огньове, викащи духовете да се присъединят към техните двама братя, и празненството да продължи с дни, озвучавани от онези странни тъпани и ритуални танцьори, които ни изиграват случки и всичко останало… но това ще е най-сърдечната церемония, която може да бъде организирана.
	— Точно в момента не можем да напуснем Ейдиндрил и да предприемем дълго пътешествие към народа на Калните просто защото така ни се ще. Заради себе си. Всички останали зависят от нас. Навън върлува война.
	Ричард нежно я целуна по челото.
	— Знам. И аз искам Калните да ни венчаят. И ще го направят. Повярвай ми. Аз съм Търсачът. Доста мислих по въпроса. Имам някои идеи. — Той въздъхна. — Но точно сега трябва да вървя. Погрижи се за нещата тук в Двореца, Майко Изповедник. Утре ще се върна. Обещавам.
	Тя го прегърна толкова силно, че я заболяха ръцете.
	Той най-сетне успя да се откъсне от нея и се вгледа в очите й.
	— Трябва да вървя, преди да е станало твърде късно. Иначе хората ми ще пострадат в тъмното по онези пътеки.
	— Замълча. — Ако… ако Надин се нуждае от нещо, ще се погрижиш ли да го получи? Кон или храна, или провизии, или каквото и да е. Тя не е лош човек. Не искам да пострада. Не заслужава онова, което й е сторила Шота.
	Калан кимна и прислони глава на гърдите му. Чуваше ударите на сърцето му.
	— Благодаря ти, че се облече така за сватбата ни. Изглеждаш по-красив от всякога.
	Тя затвори очи, преглъщайки болката от думите, чути в червената стая.
	— Ричард, защо не се ядоса, когато Кара изрече онези жестоки думи?
	— Защото разбирам какво им е сторено. Самият аз бях в този свят на лудостта. Омразата можеше да ме унищожи. Прошката в сърцето ми беше единственото, което ме спаси. Не искам омразата да унищожава и тях. Не искам да позволя някакви си думи да разрушат онова, което се опитвам да им дам. Искам да ги науча да вярват. Понякога единственият начин да спечелиш вярата е, като сам от върнеш със същото.
	— Може би постигаш ефект. Независимо от онова, което каза Кара, по-рано днес тя ми призна някои неща, които ме карат да мисля, че Морещиците те разбират. — Калан се усмихна и се помъчи да олекоти темата. — Чух, че днес си ходил навън с Бердин и Райна да опитомяваш катерици.
	— Да опитомяваш катерици е лесно. Правех нещо значително по-трудно. Опитвах се да опитомя Морещици. — Гласът му беше мрачен, оставяше впечатлението, че мислите му са далеч. — Трябваше да видиш Бердин и Райна. Кикотеха се досущ като малки момиченца. За малко не се разплаках от гледката.
	Калан се усмихна, вътрешно удивена.
	— А аз тук си мислех, че си излязъл да си вееш байрака. Колко още Морещици има в Народния дворец в Д’Хара?
	— Десетки.
	— Десетки. — Мисълта беше ужасяваща. — Добре поне, че има достатъчно катерици.
	Той плъзна ръка по косата й, тя не отлепяше глава от гърдите му.
	— Обичам те, Калан Амнел. Благодаря ти за търпени ето.
	— И аз те обичам, Ричард Рал. — Тя го сграбчи за туниката и се притисна в него. — Ричард, Шота все още ме плаши. Обещай ми, че наистина ще се ожениш за мен.
	Той се засмя тихичко, после я целуна по темето.
	— Обичам те повече, отколкото някога ще мога да изразя. Никой друг не съществува. Нито Надин, нито който и да е. Кълна се в дарбата си. Ти си единствената, която някога ще обичам. Обещавам.
	Калан чуваше сърцето си да пулсира в ушите. Не това обещание искаше да чуе. Той се отдръпна от нея.
	— Трябва да вървя.
	— Но…
	Той погледна назад иззад ъгъла.
	— Какво? Трябва да вървя.
	Прати й въздушна целувка и изчезна. Тя опря рамо в стената и се загледа в отдалечаващото се по коридора златоткано наметало, заслушана в дрънченето на ризници и оръжия и в тропота на ботуши от последвалия го отряд стражи.

>>	СЕДМА ГЛАВА

	Двете останали Морещици и Иган чакаха в червената стая. Вратата към спалнята беше затворена.
	— Райна, Иган, искам да пазите Ричард — обяви Калан с влизането си.
	— Господарят Рал ни заповяда да останем при теб, Майко Изповедник — каза Райна.
	Калан повдигна вежда.
	— И откога изпълнявате стриктно заповедите на Господаря Рал, когато става въпрос за неговата сигурност?
	Райна се ухили зловещо — рядка гледка.
	— За нас няма проблеми. Но той ще се ядоса, че сме те оставили сама.
	— При мен ще остане Кара и целият, Дворец, пълен със стражи и ограден от войска. По-голямата опасност за мен е някой от тези огромни пазачи да не ми стъпи на крака. Ричард разполага само с петстотин човека, плюс Бердин и Улик. Тревожа се за него.
	— Ами ако ни отпрати?
	— Кажете му… Кажете му… Почакайте.
	Калан се запъти към махагоновото писалище в другия край на стаята и извади лист, мастило и писалка изпод капака. Потопи писалката, наведе се над плота и написа:
L>
	Стопли се и сгушен заспи,
	в планината е студено до зори.
@	Обичам те — Калан.
L$
	Сгъна листа и го подаде на Райна.
	— Следвайте го от разстояние. Изчакайте, докато си устроят лагер, чак тогава му предайте бележката. Кажете му, че съм казала, че е важно. Ще бъде тъмно и той няма да ви отпрати в нощта.
	Райна разкопча две копчета на кожената си дреха и пъхна листа между гърдите си.
	— Ще се ядоса, но на теб.
	Калан се усмихна.
	— Нашият голям приятел не ме плаши. Знам как да разсея смръщения му поглед.
	Райна се усмихна съзаклятнически.
	— Забелязах. — Хвърли един поглед на доволния на вид Иган. — Да изпълним задължението си и да занесем бележката на Господаря Рал. Ще са ни необходими бавни коне.
	Щом двамата тръгнаха, Калан погледна застаналата нащрек Кара и почука на вратата.
	— Влез — чу се приглушеният глас на Надин.
	Кара последва Калан, която не възрази. Знаеше, че дори да бе казала на Морещицата да чака отвън, Кара нямаше да изпълни заповедта. Тя не обръщаше внимание на заповеди, които според нея можеха да й попречат да се грижи за сигурността на Калан или Ричард.
	Надин преподреждаше нещата си в протъркания сак. Главата й висеше ниско, очите й се взираха в чантата, гъстата й коса бе паднала надолу и закриваше лицето й. От време на време пъхаше ръката си с кърпичката под воала от коса.
	— Добре ли си, Надин?
	Надин подсмръкна, но не вдигна глава.
	— Ако искаш да видиш най-големия глупак, когото Духовете някога са виждали, ето го пред теб.
	— Шота ме е изигравала също тъй жестоко. Знам как се чувстваш.
	— Разбира се.
	— Имаш ли нужда от нещо? Ричард заръча да се погрижа да ти бъде осигурено всичко необходимо. Тревожи се за теб.
	— Колкото прасетата могат да хвърчат. Просто иска да изчезна от прекрасната ти стая и да хващам пътя за дома.
	— Не е вярно, Надин. Той ми каза, че си добър човек.
	Надин най-сетне се изправи и отметна част от косата си зад раменете. Избърса си носа и пъхна кърпичката в джоба на синята си рокля.
	— Извинявай. Сигурно ме мразиш. Нямах намерение да се изтърсвам ей така и да ти отмъквам мъжа. Не знаех. Кълна се, не знаех, иначе никога нямаше да го направя. Мислех… ами, мислех, че и той ме… Думата „иска“ потъна в шума от сълзите й.
	Калан се развълнува при опита да си представи опустошението в душата на човек, загубил любовта на Ричард, и това я изпълни със съчувствие. Тя прегърна успокоително Надин и я сложи да седне на леглото. Надин отново извади кърпичката си и я притисна върху носа си, докато се опитваше да спре хлиповете си.
	Калан седна на леглото до жената.
	— Защо не ми разкажеш всичко, за теб и Ричард, ако ще ти помогне да се почувстваш по-добре? Понякога по мага ако някой те изслуша.
	— Чувствам се толкова глупаво — Надин отпусна ръце в скута си и се опита да спре да плаче. — Грешката си е моя. Винаги съм харесвала Ричард. Всички го харесваха. Той е мил с всички. Никога не съм го виждала такъв като днес. Изглежда толкова различен.
	— В известен смисъл наистина е различен — каза Калан. — Дори в сравнение с миналата есен, когато се за познахме. Преживя много неща. Трябваше да пожертва предишния си живот и да бъде подложен на изпитанието на събитията. Трябваше да се научи да се бие на живот и смърт. Трябваше да приеме факта, че Джордж Сайфър не му е истински баща.
	Надин вдигна глава изумена.
	— Джордж не му е баща? Ами кой му е баща тогава? Някой на име Рал?
	Калан кимна.
	— Мрачният Рал. Владетелят на Д’Хара.
	— Д’Хара. Допреди падането на границата мислех, че Д’Хара е някакво ужасно място.
	— Такова беше — каза Калан. — Мрачният Рал беше жесток владетел, който се стремеше към власт чрез изтезания и убийства. Той залови Ричард и го измъчва почти до смърт. Братът на Ричард, Майкъл, го предаде на Мрачния Рал.
	— Майкъл? Е, това май не ме изненадва много. Ричард обичаше Майкъл. Майкъл е важна клечка, но в него има нещо зло. Ако иска нещо, не се съобразява кого може да нарани, за да го постигне. Макар на никой да не му стискаше да го каже, не мисля, че хората страдаха особено, когато той изчезна и не се върна повече.
	— Загина в битката с Мрачния Рал.
	Надин не се впечатли особено и от тази новина. Калан не допълни, че Ричард бе осъдил Майкъл на смърт, задето брат му бе предал народа си, който би трябвало да защитава. За отговорността му за смъртта на мнозина.
	— Мрачният Рал се опита да използва магия, която би подчинила на неговата власт целия свят. Ричард избяга и уби истинския си баща, като по този начин спаси всички ни. Мрачният Рал беше магьосник.
	— Магьосник! И Ричард го е победил?
	— Да. Всички ние сме дълбоко задължени на Ричард, задето ни спаси от онова, в което се канеше да ни забърка баща му. Ричард също е магьосник.
	Надин се изсмя, като че беше чула шега. Калан едва се подсмихна. Кара остана с каменно лице. Очите на Надин се ококориха.
	— Говориш сериозно, нали?
	— Да. Зед е негов дядо. Зед е магьосник, също както истинския му баща. Ричард е роден с дарбата, но не знае напълно как да я използва.
	— Зед също изчезна.
	— В началото тръгнахме заедно. Той се бори с нас и опита да помогне на Ричард, но преди известно време, при една битка, се изгуби. Опасявам се, че е загинал горе при Магьосническата кула, в планината над Ейдиндрил. Ричард отказва да приеме, че Зед е убит. — Калан сви рамене. — Може да не е. Този старец беше най-пълният с енергия човек, когото съм срещала. Освен Ричард.
	Надин избърса носа с кърпичката си.
	— Ричард и откаченият старец бяха първи приятели. Значи точно това е имал предвид, когато каза, че дядо му го е научил да познава билките. Всички идват при баща ми за лекове. Той знае почти всичко за билките и се надя вам някой ден да знам половината от онова, което той знае, а той твърди, че иска да знае половината от онова, което знае Зед. Не предполагах, че Зед е дядо на Ричард.
	— Никой не предполагаше, нито дори Ричард. Но това е дълга история. Ще ти разкажа малко от най-важното. — Калан се загледа в ръцете си, отпуснати в скута. — След като Ричард спря Мрачния Рал, беше отвлечен от Сестрите на светлината в Стария свят, за да го научат да използва дарбата си. Те възнамеряваха да го държат в Двореца на пророците, ограден от „магическа мрежа“ която забавя времето. Щяха да го държат там с векове. Мислехме, че сме го загубили. Но се оказа, че Дворецът на пророците е пробит от Сестрите на мрака, които искаха да освободят Пазителя на отвъдния свят. Опитаха се да използват Ричард за тази цел, но той избяга и им попречи. Докато ставаше това, Кулите на смъртта, които разделят Стария от Новия свят, бяха унищожени. Сега император Джаганг, предводителят на Императорския орден на Стария свят, вече не е задържан от Кулите и се опитва да завладее света. Той иска да убие Ричард, задето попречи на плановете му. Джаганг е силен и разполага с мощна армия. Без да щем, бяхме захвърлени във война, от която зависи бъдещето ни, свободата ни и самото ни съществуване. Наш предводител в тази война е Ричард. Зед, в качеството си на Пръв магьосник, назова Ричард Търсач на истината. Това е древно звание, създадено преди три хиляди години по време на Голямата война, върлувала тогава. Това е тържествено възлагане на висока нравственост, давано в случай на сериозна необходимост. За Търсача няма закони освен неговите собствени, той подплатява властта си с Меча на истината и прилежащата му магия. От време на време съдбата докосва всички ни по начини, които не винаги разбираме, но понякога ми се струва, че е стегнала Ричард в смъртна схватка.
	Огромните като палачинки очи на Надин най-сетне примигнаха.
	— Ричард? Защо Ричард? Защо той е в центъра на всичко това? Та той е просто горски водач. Най-обикновено момче от Града на елените.
	— Това, че котката се е окотила в огнището, не превръща котенцата й в курабийки. Независимо къде са родени, тяхната съдба е да пораснат, да излязат навън и да за почнат да ловят плъхове. Ричард е много специален вид магьосник — магьосник-войн. Първият магьосник, притежаващ двете страни на магията — Субстрактивна и Адитивна, — роден от три хиляди години насам. Ричард прави всичко това не по свой избор. Прави го, защото всички ние зависим от него, за да останем свободни хора. Ричард не е човек, който може да стои отстрани и да наблюдава как някой причинява болка на хората.
	Надин извърна поглед.
	— Знам. — Мачкаше кърпичката си в ръка. — Малко те излъгах преди.
	— За кое?
	Тя въздъхна.
	— Ами когато ти казах за Томи и Лестър. Казах го така, все едно аз съм избила предните им зъби. Истината е, е тогава бях тръгнала към Ричард. Бяхме се разбрали да отидем за листа от калина. На татко му трябваше малко за приготвянето на сироп за бебе с колики. Ричард знаеше едно местенце, където има. Както и да е, на път за къщата на Ричард през гората попаднах на Томи Ланкастър и приятеля му Лестър, които се връщаха от лов на гълъби. Бях отхвърлила нежеланите набези на Томи пред някои от другарите му и го бях направила да изглежда глупак. Даже май го плеснах и му казах някаква обидна дума. Когато ме видя в гората сама, явно реши да ми го върне. Накара Лестър да ме хване, а той самият… ами, тъкмо си беше смъкнал панталоните до коленете, когато се появи Ричард. Томи направо се вцепени. Ричард им каза да изчезват и че ще каже на родителите им. Вместо да постъпят разумно и да си тръгнат, двамата решиха да целят Ричард със стрели, за да го научат да си гледа работата. Ето затова Томи и Лестър нямат предни зъби. Ричард им каза, че това им е заради нещото, което искаха да направят на мен. Счупи им скъпите лъкове и допълни, че това е заради другото, което искаха да сторят нему. Каза на Томи, че ако някога занапред се опита да направи това с мен, ще му отреже… е, нали се сещаш.
	Калан се усмихна.
	— Звучи ми като онзи Ричард, когото познавам. Май не се е променил чак толкова много. Само дето Томитата и Лестьрите са попораснали и са станали по-зли.
	Надин сви рамене.
	— Сигурно. — Вдигна глава, когато Кара й подаде канчето, пълно с вода от умивалника. Надин отпи. — Не мога да повярвам, че някой се опитва да убие Ричард. Не мога да повярвам, че съществува човек, който може да желае смъртта му. — Тя се усмихна глуповато. — Дори Томи и Лестър само искаха да му избият някой зъб. — Сложи чашата в скута си. — Не мога да повярвам, че собственият му баща е искал да го убие. Нали каза, че Мрачният Рал го е измъчвал. Защо го е правил?
	Калан вдигна очи към Кара.
	— Това е минало. Наистина не ми се ще да разбуждам спомените.
	Надин се изчерви.
	— Извинявай. Почти бях забравила, че той… и ти… — Тя прокара пръсти по бузите си, избърсвайки новопоявила се сълза. — Просто не е честно. Ти — Надин описа кръг с ръка с безпомощен жест, — ти имаш всичко. Това, този Дворец. Досега дори не предполагах, че съществуват подобни неща. Като че е някакво видение, дошло от света на духовете. Имаш толкова прекрасни вещи и великолепни дрехи. С тази рокля изглеждаш като някой добър дух.
	Надин се вгледа в очите на Калан.
	— И си толкова красива. Направо не е честно. Дори имаш прекрасни зелени очи. А аз някакви тъпи кафяви. Сигурно през целия ти живот около Двореца ти са се тълпели мъже, които са мечтаели за теб. Сигурно си имала повече обожатели, отколкото всяка друга жена би могла да сънува. Имаш всичко. Можеше да си избереш когото си поискаш от Средната земя… а избра мъж от моето родно място.
	— Любовта не винаги е честна. Просто си е такава. А очите ти са красиви. — Калан сключи пръсти и обви с тях коляното си. — Какво искаше да каже Ричард с това, че не съществува „нас“ и че ти най-добре от всички го знаеш?
	Надин притвори очи и извърна лице.
	— Ами, доколкото знам, повечето момичета в Града на елените искаха Ричард, не бях само аз. Той не беше като другите. Беше специален. Спомням си веднъж — бил е на десет-дванайсет години — убеди двама мъже да не се бият. Винаги намираше начин. Накрая двамата се засмяха и напуснаха магазина на татко, прегърнати през раменете. Ричард винаги е бил рядко срещан човек.
	— Знакът на магьосника — каза Калан. — Та значи, Ричард сигурно е имал много приятелки?
	— Не, не съвсем. Беше внимателен с всички и учтив, и готов да помогне, но като че ли никога в никого не можеше да се влюби. И това ги караше да го искат още по страстно. Нямаше си специален човек, любима. Но мнозина от нас искаха те да са избраницата. След като Томи и Лестър се опитаха да ме… опозорят…
	— Да те изнасилят.
	— Да. Предполагам това е правилната дума. Никога не съм предполагала, че е възможно да ми се случи подобно нещо, просто ей така, някой те поваля и… Но сигурно точно това се опитваха да направят — да ме изнасилят. Някои хора не го наричат така. Понякога ако момче стори това на момиче, това означава, че я е опозорил и родителите казват, че е станало, защото момичето е окуражавало момчето, така че карат двамата да се оженят, преди да се разбере, че тя е бременна. Познавам момичета, които са били принудени да го направят. Много от младежите, особено от селата, знаят много отрано за кого ще се оженят. Но понякога става така, че момчето не харесва избраното му момиче, та затова опозорява онази, която сам си е избрал. Както се опита да направи Томи с мен. По този начин се надяват, че или момичето ще забременее и ще трябва да се омъжи за него, или пък родителите й и без друго ще поискат да го стори, защото вече е опозорена. Томи трябваше да се ожени за кльощавата Рита Уелингтън, а той я мразеше. Понякога момичето наистина окуражава момчето, защото не й харесва избраният от родителите й. В повечето случаи обаче младите правят онова, което кажат родителите им. Моите родители никога не решаваха вместо мен. Има и такива. Казваха, че да избираш вместо детето си било все едно да му докараш проблеми, а не щастие. Според тях аз сама знам какво искам за себе си. Много от момичетата, на които родителите не бяха избрали момче, искаха Ричард. Някои, като мен, отдавна бяха минали възрастта, на която е прието да се ожениш и да станеш майка. След оная случка с Томи Ричард някак си започна да ме покровителства. Взех да си мисля, че има нещо повече от желание да ме защитава — най-сетне. Че наистина иска да е с мен. Сякаш бе започнал да ме забелязва като жена, а не като някакво хлапе, което познава и пази да не пострада. На миналогодишния летен фестивал вече бях сигурна. Танцува с мен повече, отколкото с което и да е друго момиче. Останалите направо позеленяха от яд. Особено когато ме притискаше по-силно. Тогава си пожелах той да е моят любим. Никой друг. Мислех, че след фестивала нещата ще се променят, очаквах да ми каже, че означавам за него повече, отколкото преди. Надявах се да се навърта повече около мен, да ме ухажва по-сериозно. Не го направи. — Надин стискаше канчето с вода между краката си с една ръка, докато с другата мачкаше кърпичката си. — Имах други обожатели и не исках да си почерням бъдещето си, в случай че Ричард не се вземе в ръце. Така че реших да го подтикна.
	— Да го подтикнеш?
	Надин кимна.
	— Наред с другите момчета, около мен все се навърташе Майкъл, братът на Ричард. Предполагам просто от ревност към Ричард. По онова време нямах много против Майкъл да ме ухажва. Не го познавах толкова добре, но вече беше започнал да се издига. Мислех, че Ричард цял живот ще си остане горски водач. Не, не че е лошо. Аз самата не съм кой знае колко забележителна личност. Ричард обичаше планината.
	Калан се усмихна.
	— Все още я обича. Ако можеше, сигурна съм, че не би искал нищо друго, освен да си бъде най-обикновен горски водач. Но няма как. И така, какво стана нататък?
	— Ами реших, че ако по някакъв начин накарам Ричард да ме ревнува, поне мъничко, може би ще прескочи „бариерата“ и ще направи крачката. Понякога мъжът има — нужда да го подтикнеш, както винаги е повтаряла майка ми. Така че аз направих точно това. — Надин се покашля. — Наредих нещата така, че да ме види да се целувам с Майкъл. Постарах се да изглежда така, сякаш си прекарвам наистина добре с брат му.
	Калан въздъхна дълбоко и повдигна вежди. Надин може и да е израснала с Ричард, но със сигурност не го познава.
	— Дори не ми се ядоса, нито прояви ревност — нищо — продължи Надин. — Продължаваше да се държи мило, да се грижи за мен, но престана да ни идва на гости и от тогава нататък нито веднъж не ме покани на разходка. Когато се опитах да говоря с него, да му обясня — просто преставаше да ме слуша. — Надин зарея поглед в далечината. — Започваше да гледа като днес. Оня поглед, дето означава, че му е все едно. Докато не го видях отново днес, не си давах сметка за истинския му смисъл. Мисля, че тогава наистина ме е харесвал и е очаквал да му покажа същото чрез верността си. А аз го предадох.
	Надин притисна кърпичката си под очите и дишането й се напрегна.
	— Шота ми каза, че Ричард ще се ожени за мен. Бях толкова щастлива, че направо не исках да повярвам, когато той ме отряза. Не исках да повярвам на погледа в очите му, така че се направих, че не го разбирам, че не означава нищо за мен. Не е така. Той означава всичко.
	— Съжалявам, Надин — меко каза Калан.
	Онази се изправи и остави канчето на нощната масичка. По бузите й се изтърколиха сълзи, които закапаха отстрани по брадичката й.
	— Прости ми, че се изтърсих тук ей така. Той обича теб, не мен. Никога не ме е обичал. Радвам се за теб, Майко Изповедник. Имаш до себе си добър човек, който ще се грижи за теб, ще те пази и винаги ще бъде внимателен и нежен. Сигурна съм.
	Калан се изправи и хвана Надин за ръката, като я стисна приятелски.
	— Калан. Казвам се Калан.
	— Калан — Надин все още нямаше сили да срещне погледа й. — Добре ли целува? Винаги съм се питала. До като лежах будна в леглото си, все се питах.
	— Когато обичаш някого с цялото си сърце, той винаги целува добре.
	— Сигурно. Никога не съм получавала хубава целувка. Или поне такава, на която да се насладя като в мечтите си. — Тя приглади предницата на роклята си, опитвайки се да се съвземе. — Облякох това, защото синьото е любимият цвят на Ричард. Сигурно го знаеш — синьото е любимият му цвят за рокля.
	— Знам — прошепна Калан.
	Надин придърпа сака си.
	— Какви ги върша, забравих си професията, докато плямпам за минали-заминали неща.
	Тя заровичка и измъкна отвътре малко рогово шишенце, затиснато с тапа и обозначено с резки и кръгчета. Извади корка и потопи пръст вътре, после го вдигна към Кара.
	Морещицата се дръпна.
	— Какво си мислиш, че правиш?
	— Това е унгвент, приготвен от аумово дърво за отнемане на острата болка и калина и бял равнец за спиране на кръвотечението и по-добро заздравяване. Прорезът на бузата ти още кърви. Ако това не спре кръвта, имам и напръстник, но вероятно няма да се наложи. Не само съставките, а тяхното количество, както казва татко, е онова, което прави лекарството ефикасно.
	— Не ми трябва — каза Каран.
	— Много си красива. Не искаш да ти остане белег, нали?
	— Имам много белези. Само че не се виждат.
	— Къде са?
	Кара се намръщи, но Надин не отстъпи.
	— Е, добре — каза накрая Кара. — Използвай билките.
	— Надин, да си сънувала някакви… странни сънища?
	— Тогава или сега?
	Надин отметна назад гъстата си коса.
	— Странни сънища? Не, нямала съм странни сънища. Нали разбираш, искам да кажа не по-странни от всеки сън. Просто обикновени сънища.
	— Какви „обикновени“ сънища си сънувала напоследък?
	— Ами нали разбираш, например когато сънуваш, че отново си малка и си се изгубила в гората и никоя от пътеките не води натам, накъдето мислиш, че би трябвало, или пък когато сънуваш, че не можеш да намериш всичките съставки, необходими за пай, и отиваш в една пещера и ги заемаш от говореща мечка. Такива неща. Просто сънища. Сънища, че летиш или че дишаш под вода. Шантави неща. Но просто сънища. Каквито винаги съм имала.
	Нищо по-различно.
	— Не са ли се променили напоследък?
	— Не. Доколкото си спомням, същите неща.
	— Ясно. Това вероятно е съвсем нормално.
	Надин измъкна от сака си пелерина.
	— Е, май ще е най-добре да тръгвам. С повечко късмет, за пролетния фестивал ще съм си у дома.
	Калан се намръщи.
	— Според мен ще е цяло щастие да се прибереш за летния.
	Надин се изсмя.
	— Едва ли. Не може пътят на връщане да е по-дълъг от този на отиване. Около две седмици, нещо такова. Тръгнах точно след втората четвърт на луната, а още не е дошло пълнолуние.
	Калан я гледаше като вцепенена. Две седмици. Би трябвало да й отнеме месеци, за да измине пътя от Западната земя до Ейдиндрил, и то през зимата, когато би трябвало да е тръгнала. И то като се има предвид, че е прекосила планините Ранг’Шада.
	— Конят ти сигурно е имал крила.
	Надин се изсмя пак, смехът й изведнъж секна, гладкото й чело се намръщи.
	— Странно, че го споменаваш. Нямам кон. Ходих пеша.
	— Пеша — невярващо повтори Калан.
	— Да, но откакто тръгнах, сънувам, че летя на кон с крила.
	Калан започваше да се затруднява в съшиването на отделните парчета от историята на Надин. Опита се да си представи как би задал въпросите си Ричард. Беше се почувствала като глупачка, когато той изказа на глас всички въпроси, които би трябвало да зададе на Марлин, но за които не се бе сетила. Макар да бе освободил напрежението, казвайки й, че е постъпила правилно, тя все още се чувстваше неловко от факта, че не бе успяла да разбере почти нищо важно за Марлин, когато бе имала тази възможност.
	На Изповедниците не им се налагаше да знаят много как се задават въпроси. Веднъж докоснала със силата си дадения човек, Изповедникът просто казва на престъпника да признае дали наистина е извършил престъплението, в което е обвинен. Ако отговорът е да, както става винаги, освен в много редки случаи, да опише подробностите.
	Не беше голямо изкуство и не се налагаше да е. Беше просто безотказен начин да се контролира да не би политически противници да бъдат погрешно обвинени и осъдени за престъпления, които не са извършили, само за да бъдат елиминирани чрез удобна екзекуция.
	Калан бе решила да се справи по-добре при задаването на въпроси на Надин.
	— Кога дойде да те види Шота? Тази част все още не си ми разказала.
	— О! Ами тя всъщност не дойде да ме види. Аз попаднах на нея в планината. Тя има чудесен дворец, но така и не можах да надникна вътре. Не се задържах там дълго.
	Бързах да намеря Ричард.
	— И какво ти каза Шота? Какви бяха думите й? Точните й думи?
	— Да видим… — Надин притисна показалеца си до долната си устна и се замисли. — Посрещна ме с добре дошла. Предложи ми чай — каза, че ме очаквала — и ме покани да седна до нея. Накара Самюъл да остави сака ми, щом той се опита да го отмъкне, и ми каза да не се страхувам от него. Попита ме накъде съм тръгнала и аз й казах, че съм тръгнала да търся моя Ричард — че той има нужда от мен. Тогава тя ми разказа неща за Ричард, неща от миналото му, които знаех и аз. Изненада ме това, че знае толкова много за него, и затова реших, че го познава. После ми разказа неща за мен, които няма откъде да знае. Като желания и амбиции — да стана лечителка, да лекувам с билките си, такива неща. Тогава разбрах, че има нещо мистично в нея. Не помня думите й дословно. Но било вярно, че Ричард има нужда от мен. Щели сме да се оженим. Небесата й били казали това. — Надин извърна очи от Калан. — Бях толкова щастлива. Никога не съм била толкова щастлива.
	— Небесата. Какво друго?
	— После каза, че не иска да забавя пътуването ми към Ричард. Ветровете го гонели — каквото и да означава това, — права съм била, че има нужда от помощта ми, и трябвало да побързам да го открия. Пожела ми успех.
	— Това ли е всичко? Сигурно е казала още нещо.
	— Не, това е всичко. — Надин закопча сака си. — Освен някаква молитва за Ричард, струва ми се.
	— Какво искаш да кажеш? Какво е казала? Точните й думи?
	— Ами когато се обърна, за да си влезе в двореца, се канех да тръгвам, но я чух да шепне нещо много тържествено, като „Нека духовете се смилят над душата му“.
	Калан усети как ръцете й под белия копринен плат на роклята настръхват. Пое си дъх едва когато усети парещ недостиг на въздух в дробовете си.
	Надин метна сака през рамо.
	— Е, причиних ти доста мъка. Най-добре да тръгвам.
	Калан разпери ръце.
	— Виж, Надин, защо не поостанеш малко.
	Надин спря и я погледна смутено.
	— Защо?
	Калан отчаяно търсеше причина.
	— Ами би ми било приятно да слушам разкази за това как е растял Ричард. Можеш да ми разкажеш за всичките неприятности, в които се е забърквал. — Насили се да се усмихне окуражително. — Наистина би ми доставило удоволствие.
	Надин поклати глава.
	— Ричард не ме иска тук. Ще се ядоса, ако се върне и ме открие все още тук. Не видя погледа в очите му.
	— Надин, Ричард не би те изхвърлил от дома си, преди да си си отдъхнала от дългия път, който трябва да из минеш отново. Не е такъв човек. Нали каза „всичко, от което тя има нужда“. Мисля, че нещото, от което се нуждаеш най-много, е няколко дена почивка.
	Надин отново поклати глава.
	— Не. Ти вече беше по-мила с мен, отколкото имах право да очаквам. Вие двамата с Ричард си принадлежите. Нямате нужда да ви се мотая наоколо. Но ти благодаря за поканата. Не мога да повярвам, че си толкова мила. Не е чудно, че Ричард те обича. Всяка друга жена на твое място би накарала да ме обръснат нула номер и би ме изпратила от града качена на каруца с тор.
	— Надин, наистина искам да останеш. — Калан навлажни устните си. — Моля те! — чу се да казва.
	— Може да натегне отношенията ви с Ричард. Не искам да ставам причина за това. Не съм такъв човек.
	— Ако това беше проблем, нямаше да те карам да го правиш. Остани. Поне за няколко дни. Съгласна ли си? Можеш да отседнеш в тази стая, която ти харесва толкова много. Наистина… наистина те моля да останеш.
	Надин огледа внимателно лицето й.
	— Искаш да остана? Наистина?
	— Да — Калан усети как ноктите й се впиват в длани те. — Наистина.
	— Е, честно да си кажа, не бързам да се прибера и да призная глупостта си на родителите си. Добре тогава, щом наистина искаш да остана, ще остана за няколко дни. Благодаря за поканата.
	Въпреки че имаше важни причини да помоли Надин да остане, Калан не можа да потисне чувството, че се носи като пеперуда над пламък.

>>	ОСМА ГЛАВА

	Калан се насили да се усмихне.
	— Чудесно. Значи оставаш. Ще бъде… прекрасно да ни погостуваш. Ще си поговорим двете с теб. За Ричард. Искам да кажа, би ми било приятно да ми разкажеш разни неща от детството му. — Осъзна, че говори глупости, и млъкна.
	Надин засия.
	— И мога да спя в това легло?
	— Не ставай глупачка. Разбира се, че ще спиш там. Че къде другаде?
	— Имам си одеяло и мога да си постеля на килима, за да не…
	— Не. Дума да не става. Поканила съм те на гости. Искам да се чувстваш като у дома си, също като другите гости, които са използвали тази стая.
	Надин се изкикоти.
	— Тогава трябва да легна на пода. В къщи спя на пода в стаята над магазина.
	— Е — каза Калан, — тук ще спиш на легло. — Преди да продължи, Калан погледна Кара. — По-късно ще ти покажа Двореца, ако искаш, но засега защо не си разопаковаш нещата и не си починеш, докато ние с Кара отидем да свършим една важна работа.
	— Каква работа? — попита Кара.
	През цялото време стоя безмълвна като камък, помисли си Калан, а сега й щукна да задава въпроси.
	— Работа с Марлин.
	— Господарят Рал каза да не ходим при Марлин.
	— Той е убиец, изпратен след Ричард. Трябва да разбера някои неща.
	— Тогава и аз искам да дойда — обади се Надин. Огледа Калан, после Кара. — Не мога да си представя, че някой може да иска да убие човек, още по-малко Ричард. Искам да видя как изглежда такъв. Да го погледна в очите.
	Калан категорично поклати глава.
	— Сигурна съм, че няма да ти хареса. Трябва да го разпитаме, което няма да е особено приятна гледка.
	— Нима? — попита Кара ободрено.
	— Защо? — попита Надин. — Какво имаш предвид?
	Калан вдигна пръст.
	— Достатъчно. Казвам го за твое добро. Марлин е опасен и не искам да се виждаш с него. Ти си наша гостенка. Моля те да уважаваш желанията ми на домакиня.
	Надин се взря в пода пред краката си.
	— Разбира се, прости ми.
	— Ще кажа на стражите, че си ни на гости. Ако имаш нужда от нещо — дрехи за пране, баня, каквото и да е — просто им кажи и те ще се погрижат някой от персонала да ти помогне. Скоро ще се върна и тогава ще вечеряме заедно. Ще поговорим по време на вечерята.
	Надин върна сака си на леглото.
	— Разбира се. Не исках да преча. Не съм такъв човек.
	Калан колебливо докосна с ръка Надин по рамото.
	— Не исках да прозвучи като заповед. Просто това, че се появи човек, който иска да навреди на Ричард, ме изнерви. Това е. Съжалявам, че ти извиках. Ти си гост. Моля те, чувствай се като у дома си. Надин се усмихна през рамо.
	— Разбирам. Благодаря.
	Наистина беше красива млада жена — имаше хубаво тяло и приятно лице с невинно изражение, независимо че Калан подозираше, че гостенката й е заобиколила някои факти от биографията си. Можеше да разбере какво в Надин е привлякло Ричард.
	Зачуди се над невероятната прищявка на съдбата, събрала Ричард именно с нея, а не с Надин. Каквато и да беше причината, Калан благодареше на добрите духове, че е станало именно така, и се молеше горещо нещата да останат каквито са. Повече от всичко на света й се искаше този коварен дар от Шота да изчезне. Искаше тази изкусителна, красива, опасна жена да бъде далеч от Ричард, искаше да я отпрати на мига. Но не можеше.
	След като каза на стражите, че Надин е гост в Двореца, и щом двете с Кара се отдалечиха по застланите с пътеки стълби и останаха сами на площадката в дъното на коридора, Кара спря Калан за ръката и я извърна към себе си.
	— Да не си се побъркала!
	— Моля?
	Кара стисна зъби и се приближи още повече.
	— Вещицата изпраща на твоя любим сватбен подарък — булка. А ти я каниш на гости.
	Калан прокара пръст по гладката полирана повърхност на дръжката на парапета.
	— Налага се. Не е ли очевидно?
	— Това, което е очевидно за мен, е, че трябваше да направиш каквото ти каза малката кокетка. Трябваше да я обръснеш нула номер и да я пратиш да си върви с каруца та с лайната.
	— Тя също е жертва на това. Плячка на Шота.
	— Езикът й не тачи много-много истината. Тя все още желае любовника ти. Ако не го виждаш в очите й, значи не си толкова мъдра и прозорлива, за колкото те мислех.
	— Кара, имам доверие на Ричард. Знам, че ме обича. Ако има нещо, което лежи в основата на мирогледа му, то това е доверието и лоялността. Знам, че сърцето ми е на сигурно място в неговите ръце. Как щях да изглеждам в неговите очи, ако се бях държала като ревнива жена и бях отпратила Надин? Ако не му покажа доверието си в него, това означава, че не оценявам верността му. Не мога да си позволя дори за миг да си помисли, че съм измамила доверието му.
	Намръщеното лице на Кара едва-едва поомекна.
	— За мен това не е причина. Може така да е, но не за това накара Надин да остане. Ти не по-малко от мен искаш да я фраснеш в мутрата — виждам го в зелените ти очи.
	Калан се усмихна, надзъртайки да види силуета си в тъмната полирана ламперия на стената. Мерна само мъгляво отражение.
	— Не е лесно да измамиш сестра на Агиела. Права си. Трябваше да помоля Надин да остане, защото тук става нещо, нещо опасно. И опасността няма да премине, ако просто я оставя да си тръгне.
	Кара отметна кичур руса коса.
	— Опасност ли? Каква например?
	— Има някакъв проблем. Не знам точно какъв. И да не си си и помислила да я нараниш. Трябва да разбера какво става всъщност, а за да го направя, Надин може да ми бъде от помощ. Не ми се иска впоследствие да тръгвам да я гоня, при положение че съм могла да я задържа в Двореца от самото начало. Щеше ли да е по-добре, ако направо бяхме отпратили Марлин — още когато обяви, че е дошъл да убие Ричард? Това щеше ли да реши проблема? Защо го държим тук? За да разберем какво става, ето защо.
	Кара обърса мехлема от бузата си, сякаш беше нещо гнусно.
	— Мисля, че пускаш проблемите под завивката си.
	Калан трябваше да примигне, за да прогони паренето в очите си.
	— Знам. И аз съм на същото мнение. Очевидното, което трябва да направя, което мечтая да направя, е да отпратя Надин с най-бързия кон. Но проблемите не се решават толкова лесно. Особено когато са създадени от Шота.
	— Имаш предвид онова, което е казала Шота на Надин за вятъра, дето преследвал Ричард?
	— Това е част от нещата. Не знам какво означава, но не ми прилича на нещо, измислено от вещицата. По-лошото е молитвата на Шота. „Нека духовете се смилят над душата му.“ Нямам представа какво е имала предвид с това, но ме ужасява. Това, както и фактът, че може би правя най-голямата грешка в живота си. Но имам ли друг избор? В един и същи ден се появяват двама души. Единият — изпратен да го убие, а другият — да се омъжи за него. Не знам кой от двамата е по-опасен, но съм сигурна, че никой от тях не бива да бъде оставен да си тръгне просто ей така. Ако някой се опитва да забие нож в гърба ти, това, че ще си затвориш очите, няма да те спаси.
	Лицето на Кара се промени. От Морещица тя се превърна в жена, разбираща страховете на друга жена.
	— Ще ти пазя гърба. Ако онази се промъкне в леглото на Господаря Рал, ще я изхвърля, преди той да е разбрал, че изобщо е била там.
	Калан я стисна за ръката.
	— Благодаря. А сега да слизаме в дупката.
	Кара не помръдна.
	— Господарят Рал каза, че не иска да ходиш там.
	— И откога започна толкова стриктно да спазваш заповедите му?
	— Винаги спазвам заповедите му. Особено онези, които знам, че са дадени сериозно. Какъвто е случаят.
	— Чудесно. Тогава можеш да останеш да пазиш Надин, докато аз си свърша работата долу.
	Калан понечи да продължи, но Кара я стисна за лакътя.
	— Господарят Рал не желае да се излагаш на опасност.
	— Аз също не желая той да се излага на опасност. Кара, почувствах се истинска глупачка, когато той ми зададе всичките онези въпроси, които не бях се сетила да питам Марлин. Искам да чуя отговорите им.
	— Господарят Рал каза, че сам ще ги зададе.
	— Но той няма да се прибере преди утре вечер. А какво ще стане междувременно? Ако се случи нещо и стане твърде късно да го спрем? Ако Ричард загине, защото сме си седели на ръцете и сме изпълнявали заповедите му до последната буква? Ричард се страхува за мен и това му пречи да мисли разумно. Марлин знае какво става и е пълна глупост да оставяме времето да си тече, докато опасността нараства. Какво беше онова, дето ми го каза преди? Нещо в смисъл, че колебанието може да означава края ти. Или края на хората, които обичаш.
	Лицето на Кара се отпусна, но не каза нищо.
	— Обичам Ричард и няма да рискувам живота му, като се колебая. Ще получа отговорите на въпросите си.
	Най-сетне Кара се усмихна.
	— Харесва ми начинът ти на мислене, Майко Изповедник. Освен това ти си сестра на Агиела. Заповедите на Господаря Рал бяха необмислени, ако не глупави. Морещиците са готови да изпълняват глупавите му заповеди, само когато залогът е мъжката му гордост, а не животът му. Ще си поговорим малко с Марлин и ще получим отговор на всеки от онези въпроси, а и на още някои. Когато Господарят Рал се върне, ще можем да му дадем необходимата информация — ако все още не сме успели да елиминираме заплахата.
	Кара удари с длан облата дръжка на перилото.
	— Ето тази Кара познавам.
	Докато слизаха по-надолу и по-надолу, под етажите покрити с пътеки и облицовани с ламперии, към тесните схлупени коридорчета, осветени единствено от лампи, и още по-надолу, където проблясваха единствено факли въздухът се променяше от пролетно свеж към застоял, докато накрая замириса на влажен, покрит с мъх и плесен камък.
	Калан бе изминавала този път по-често, отколкото й се искаше да си спомня. Дупката беше мястото, където изслушваха признанията на осъдените. Калан бе взела първото си признание тук от човек, убил дъщерите на съседа си, след като правил с тях неописуеми неща. Разбира се, всеки път бе придружавана от магьосник. А сега щеше да се срещне с магьосник, затворен там.
	Когато се отдалечиха така, че стражите, пазещи коридора между две стълбищни площадки, да не могат да ги чуят, и преди да стигнат завоя, отвеждащ към коридора пред дупката, пълен с войници, поставени там от тях, Калан се огледа. Кара беше красива, но от нея се излъчваше някаква заплаха, докато се промъкваше по празния коридор.
	— Кара, мога ли да ти задам един личен въпрос?
	Кара сключи ръце зад гърба си и продължи напред.
	— Ти си сестра на Агиела. Питай.
	— Преди ми каза, че колебанието може да ти струва живота или живота на някой, когото обичаш. Говореше за себе си, нали?
	Кара забави крачка и спря. Дори на слабата светлина Калан можа да види, че лицето й пребледня.
	— Въпросът наистина е личен.
	— Не си длъжна да ми отговаряш. Не искам да ти прозвучи като заповед или нещо подобно. Просто се питах — женски разговор. Ти знаеш толкова много за мен, а аз за теб — почти нищо, освен че си Морещица.
	— Не винаги съм била Морещица — прошепна Кара. Погледът й бе загубил заплашителните си искри. Сега тя приличаше на изплашено малко момиченце. Калан беше сигурна, че спътницата й не забелязва празния коридор, по който се движеха. — Вероятно няма причина да не ти отговоря. Както сама каза, никой не може да ме обвини за онова, което ми е сторено. Други са отговорни. В Д’Хара всяка година се избираха момичета, които да бъдат обучавани за Морещици. Говори се, че най-големите жестокости се извличат от момичетата с най-нежни сърца. За имената на онези, които отговарят на изискванията, се плащат награди. Бях още дете — едно от изискванията, — при това на подходяща възраст. Момичето и родителите му биват отвеждани — родителите, за да бъдат убити по време на обучението. Моите родители не знаеха, че имената ни са продадени на ловците. — Лицето и гласът на Кара загубиха емоционалността си. Всичко у нея стана безизразно, сякаш разказваше за миналогодишната жътва. Но думите, ако не тонът й, бяха наситени с повече от достатъчно чувства. — Двамата с баща ми бяхме в двора зад къщата, колехме пилета. Когато те дойдоха, нямах представа кои са. Баща ми знаеше. Видя ги да се спускат по хълма, между дърветата. Изненада ги. Но бяха повече, отколкото бе видял. Или с колкото можеше да се справи. Предимството му бе само за няколко мига. Започна да ми крещи: „Кари, ножа! Кари, вземи ножа!“ Сграбчих го, защото така ми каза. Държеше трима от мъжете. Беше едър човек. Изкрещя отново: „Кари, промуши ги! Наръгай ги! Бързо!“ — Кара се взря в очите на Калан. — Аз останах като вцепенена. Поколебах се. Не исках да намушквам когото и да е. Да нараня човек. Просто останах на място. Не можех дори пиле да убия. Татко ги колеше.
	Калан не знаеше дали Кара ще продължи. В мъртвешката тишина реши, че ако сама не го направи, няма да й задава повече въпроси. Морещицата извърна лице от очите на Калан, потънала във виденията си, после продължи:
	— Някой се приближи към мен. Това няма да го забравя до края на дните си. Погледнах и видях онази жена онази красива жена, най-красивата, която някога съм виждала, със сини очи и руса коса, сплетена на дълга плитка. Слънчевите лъчи, промушващи се между листата, хвърляха отблясъци върху червените й кожени одежди. Усмихна ми се и взе ножа от ръката ми. Усмивката й не беше хубава, стори ми се някак змийска. Така я наричах винаги мислено — Змията. Щом се изправи, каза: „Не е ли трогателно? Малката Кари не иска да нарани никого с ножа си. Колебанието ти току-що те направи Морещица, Кара. Започна се“. — Кара стоеше като вцепенена, сякаш превърнала се в камък. — Държаха ме в малка стая с малки решетки долу на вратата. Не можех да излизам. Но плъховете можеха да влизат. Нощем, когато повече не можех да стоя будна и заспивах, те се вмъкваха в празната ми малка стаичка и започваха да гризат пръстите на ръцете и краката ми. Когато преградих решетката, Змията ме преби почти до смърт. Плъховете обичат кръв. Възбужда ги. Научих се да спя на кълбо, с ръце свити в юмруци и пъхнати под корема ми, където плъховете не можеха да ги стигнат. Но те докопваха пръстите на краката ми. Опитах да сваля ризата си и да увия с нея голите си крака, но тогава, ако не спях по корем, те започваха да гризат зърната на гърдите ми. Да лежа гола върху студения под, с ръце под корема, само по себе си беше изтезание, но така обикновено оставах будна по-дълго. Ако плъховете не успееха да се доберат до пръстите на краката ми, започваха да си търсят друга цел — ушите ми или носа, или краката. Докато не се събудя внезапно и не ги прогоня. Нощем чувах крясъците на останалите момичета, нахапани от плъховете. Все имаше по някоя, която плачеше и зовеше майка си. Понякога установявах, че чувам собствения си глас. Друг път се будех от малките лапички на плъховете, драскащи лицето ми, от муцунките им, обърсващи бузите и и от малките им студени нослета, притиснати в устните ми, душейки за трошица храна. Реших да спра да ям и да оставям паницата каша и комата хляб на пода, с надеждата, че плъховете ще изядат вечерята ми и ще ме оставят на мира. Не се получи. Храната само привличаше цели орди плъхове, а когато свършваше… Оттогава нататък щом Змията ми донесеше храна, я дояждах до последната трошица. Понякога, когато идваше с вечерята, ме дразнеше. Казваше: „Не се колебай, Кара, иначе плъховете ще ти изядат вечерята.“ Знаех защо го казва това „Не се колебай“. Така ми напомняше какво бе коствало колебанието ми на мен и на родителите ми. Когато измъчваха майка ми до смърт пред очите ми, Змията каза: „Виждаш ли какво стана, Кара, заради твоето колебание? За това, че бе твърде плаха?“ Учеха ни, че Мрачният Рал е Татко Рал. Нямахме друг баща освен него. При третото ми пречупване, когато ми заповядаха да измъчвам собствения си баща до смърт, Змията ми каза да не се колебая. Така и направих. Баща ми молеше за милост. „Кари, моля те“, стенеше той, „Кари, не ставай каквато искат да станеш“. Но аз не се поколебах нито за миг. От този момент нататък единственият ми баща беше Татко Рал. — Кара вдигна Агиела си и втренчи очи в него, докато го въртеше с пръсти. — За това си спечелих Агиела. Същият Агиел, с който ме обучаваха. Спечелих прозвището Морещица.
	Кара отново погледна Калан в очите, сякаш от далечно разстояние, а не от двете крачки, които ги разделяха. От Другата страна на лудостта. Лудост, която други бяха вселили в нея. От онова, което видя в дълбините на тези сини очи, на Калан й се стори, че самата тя се е превърнала в камък.
	— После и аз станах Змия. Стоях под лъчите на слънцето надвесена над малки момичета, измъквах ножа от ръката им, когато се колебаеха, не желаейки да наранят когото и да било.
	Калан винаги бе мразила змиите. Сега ги мразеше дори още повече.
	По лицето й блеснаха сълзи, по бузите й останаха искрящи следи.
	— Съжалявам, Кара — прошепна тя. Стомахът й се преобърна. Не искаше нищо повече от това да прегърне жената в червено пред себе си, но не можеше да помръдне от мястото си.
	Факлите съскаха. В далечината чу приглушения шепот на разговарящите стражи. В коридора се разнесе тих кикот. Някъде наблизо от тавана капеше вода, която отекваше в малка зелена локвичка. Калан чуваше как собственото й сърце препуска в ушите.
	— Господарят Рал ни освободи от това.
	Калан си спомни Ричард да й разказва, че едва не се е разплакал при вида на двете Морещици, заливащи се от смях, докато хранят катерички. Калан си даваше сметка за огромната крачка, която представляваше този смях. Ричард бе разбрал лудостта. Калан нямаше представа дали тези жени ще могат някога да я превъзмогнат, но ако сега имаха шанс да го сторят, то бе единствено заради Ричард.
	Лицето на Кара отново помръкна.
	— Да вървим да видим как този Марлин е възнамерявал да нарани Господаря Рал. Но не очаквай да проявя милост, ако се поколебае да признае всяка мъничка подробност.
	Под зоркото око на сержант Колинс един от стражите отключи желязната врата и се отдръпна, сякаш ръждясалата ключалка беше единственото, което опазваше всички в Двореца от зловещата магия долу в дупката. Други ма огромни мъжаги без никакво усилие придърпаха тежката подвижна стълба.
	Преди Калан да успее да отвори вратата, чу приближаващи гласове и стъпки. Всички извърнаха глави към шума.
	Беше Надин, придружавана от войници.
	Търкаше длани една в друга, сякаш да ги сгрее, и пристъпваше в средата на обръча от огромните стражи в кожени униформи.
	Калан не отвърна на ведрата й усмивка.
	— Какво правиш тук?
	— Ами нали каза, че съм твой гост. При всичките тези прекрасни стаи, исках да се поразходя. Помолих стражите да ми покажат пътя надолу. Искам да видя този убиец.
	— Казах ти да чакаш горе в стаята си. Казах ти, че не искам да идваш с мен при него.
	Изящните вежди на Надин се извиха нагоре.
	— Започва да ми омръзва да бъда третирана като някаква тъпоумна тиква. — Тя повдигна деликатния си нос.
	— Аз съм лечителка. Там, откъдето идвам, хората ме уважават. Слушат ме, когато им говоря. Когато кажа на някого да направи нещо, го прави. Ако предпиша на някой съветник сироп три пъти дневно и му препоръчам да пази леглото, той прави точно това, докато не вдигна забраната.
	— Не ме интересува кой какво прави, когато говориш — каза Калан. — Тук ти ще си тази, която слуша, ясно?
	Надин стисна устни и опря ръце в хълбоците си.
	— А сега ти ме чуй. Минах през глад, студ и страх. Хора, които дори не познавам, ме направиха на глупачка. Преди да бъда изпратена на това безпредметно пътуване, за да се озова на място, където хората се отнасят с като с прокажен като благодарност за това, че съм дошла да помогна, си гледах своята работа, грижех се за собствения си живот. Хора, които не познавам, ме навикаха а момчето, с което израснах, ме унижи. Мислех, че ще се омъжа за човека, когото обичам, но ми измъкнаха черджето изпод краката. Той не иска мен, а теб. Е, така да бъде. Сега някой се опитва да убие същия този човек — човека, заради когото извървях целия път. А ти ми заявяваш, че не било моя работа.
	Тя се закани на Калан с пръст.
	— Ричард Сайфър попречи на Томи Ланкастър да ме опозори. Ако не се беше появил, вече да съм женена за Томи. Сега Томи се ожени за Рита Уелингтън. Ако не беше Ричард, аз щях да съм на нейно място, да шляпам боса из колибата на Томи, бременна с отрочето на дебеловратата свиня. Томи ми се присмиваше, задето бъркам билки, за да помагам на хората. Казваше, че било глупаво жена да бърка билки. Че баща ми трябвало да си направи момче, щом е искал някой да работи в магазина му и да се занимава с билки, дето помагат на болни хора. Ако не беше Ричард, никога нямаше да имам и най-малка надежда да стана лечителка. Но това, че не съм онази, за която той ще се ожени, не означава, че не ме е грижа за него. Та ние израснахме заедно. Той си остава мой земляк. А по нашия край хората се грижат един за друг, сякаш са семейство, па макар и да не са. Имам право да знам каква опасност го грози! Имам право да видя човека от вашия свят, който иска да убие момче от моя, което винаги ми е помагало!
	Калан не беше в настроение да спори. Не беше и в настроение да спестява на жената онова, което можеше да види. Вгледа се в кафявите очи на Надин, опитвайки се да прецени дали онова, което й каза Кара — че Надин все още иска Ричард, — е вярно. Ако беше така, нямаше да може да го разбере единствено по очите й.
	— Искаш да видиш човека, който се кани да убие и двама ни с Ричард? — Калан сграбчи дръжката и рязко отвори вратата. — Чудесно. Ще изпълня желанието ти.
	Махна на мъжете със стълбата. Те я пъхнаха през ката и я спуснаха надолу в тъмнината, докато тупна на мястото си. Калан измъкна факла от решетка на стената и я подаде на Кара.
	— Да покажем на Надин онова, което иска да види.
	Кара провери доколко е сигурна в решението си Калан. Щом се убеди, че е непреклонна, заслиза надолу по стълбата.
	Калан протегна ръка напред.
	— Добре дошла в моя свят, Надин. Добре дошла в света на Ричард.
	Решителността на Надин се разклати само за миг. Тя изпуфтя и тръгна след Кара.
	Калан огледа стражите.
	— Сержант Колинс, ако той излезе от тази врата преди нас, ще е по-добре да не напусне този коридор жив. Иска да убие Ричард.
	— Имате думата ми на войник на Д’Хара, Майко Изповедник — косъм няма да падне от главата на Господаря Рал.
	По сигнал на сержант Колинс войниците извадиха оръжията си. Огромни ръце освободиха извити ятагани от коланите. Калан кимна одобрително на сержанта, взе още една факла и заслиза по стълбата.

>>	ДЕВЕТА ГЛАВА

	Докато Калан следваше Надин по стълбата, отдолу я лъхна влажен, тежък въздух. Тъй като с ръката, с която държеше факлата, трябваше и да се крепи, пламъкът почти пареше на лицето й, но поне катранът убиваше вонята от дупката. По-надолу танцуващите пламъци на факлите осветиха нещо повече от голи стени — фигурата, закована неподвижно в средата на стаята.
	Калан слезе от стълбата тъкмо когато Кара пъхаше факлата си в решетка на хлъзгавата от влагата стена. Калан постави своята в другия край на помещението. Надин стоеше изумена, втренчена в потъналия в засъхнала кръв мъж пред тях. Калан я заобиколи и застана до Кара, която оглеждаше подробно Марлин.
	Главата му висеше отпусната, очите му бяха затворени. Дишаше дълбоко, бавно и на равни интервали.
	— Спи — прошепна Кара.
	— Наистина ли? — прошепна в отговор Калан. — Как е възможно да спи в подобна поза?
	— Не… не знам. Винаги караме новите си пленници да стоят прави, понякога с дни. Без да говорят с някого, нито да правят нещо — само за да имат време да размишляват над съдбата си. Това скършва решимостта им — изстисква желанието им за съпротива. Коварен начин на мъчение. Срещала съм хора, които са ме молили да ги бия, вместо да стоят така самотни, час след час.
	Марлин тихичко похъркваше.
	— Колко често се случва това — просто да заспиват?
	Кара вдигна ръка на хълбока си и избърса устните си с другата.
	— Случвало се е да се унасят, но със сигурност веднага се будят. Ако мръднат от мястото, където съм им казала да стоят, връзката с мен предизвиква болка. Не е нужно да съм там. Връзката действа независимо от местоположението ми. Никога досега не съм чувала някой да е заспивал прав.
	Калан погледна през рамо, погледът й се плъзна покрай Надин и нагоре по стълбата към светлината, идваща отгоре. Видя главите на войниците, но никой от тях не беше толкова смел, че да погледне в дупката, където можеше да се вихрят магически дела.
	Надин пъхна глава между двете.
	— Може да е заклинание. Някаква магия.
	Отговориха й гневни погледи.
	Повече от любопитство, колкото от желание да го събуди, Кара леко побутна Марлин по рамото. После го бодна в гърдите и в корема.
	— Твърд е като камък. Мускулите му са като стомана.
	— Сигурно затова успява да се задържи. Може да е някакъв номер, който е научил като магьосник.
	На Кара явно й се стори не много вероятно. С едва доловимо движение на главата, което Калан почти не забеляза, прехвърли Агиела в ръката си. Болката, която Калан знаеше, че Морещиците изпитват, когато стиснат Агиела си, не се изписва на лицето им. Никога.
	Калан я хвана за ръката.
	— Не е нужно да го правиш. Просто го събуди. И не използвай връзката си със съзнанието му, с магията му, освен ако не е абсолютно наложително. Докато не ти кажа.
	На лицето на Кара се изписа недоволство.
	— Мисля, че е наложително. Това, което виждаш, не е нормално. Не бива да се колебая да упражня контрола си над него.
	— Кара, предпазливостта и колебанието са две много различни понятия. От самото начало всичко около Марлин е прекалено странно. Нека я караме стъпка по стъпка. Нали каза, че имаш контрол над него. Да не пришпорваме нещата. Нали е под твоя власт?
	На устните на Кара се разля усмивка.
	— О, да, без съмнение. Но ако настояваш, ще го събудя по начина, по който понякога събуждаме животинчета та си.
	Кара се наведе през кръста, плъзна лявата си ръка около врата му, килна глава и нежно целуна Марлин в устата. Калан усети как се изчервява. Знаеше, че и Дена е събуждала Ричард по този начин, преди да продължи с мъченията.
	Кара се дръпна назад с доволна усмивка.
	Като коте, събудено след дрямка, Марлин отвори клепачи. Очите му излъчваха отново същото нещо — онова което караше душата на Калан да потръпне.
	Този път видя повече, отколкото преди. Това не бяха очите на старостта. Бяха очи, посетени от страха.
	Докато ги оглеждаше с бавен, немигащ, преценяващ поглед, изви стиснатите си юмруци към китките и изпъна гръб. Лицето му се изкриви в пошла усмивка, злобата започна да пълзи по цялото му лице като петно, просмукващо се в парче ленен плат.
	— И така. Двете ми красавици се завърнаха. — Неспокойните му очи явно виждаха повече, отколкото се полага, знаеха повече от нормалното. — И са докарали нова кучка с тях.
	Преди гласът на Марлин бе звучал почти момчешки. Сега беше дълбок и гробовен, сякаш глас на два пъти по-възрастен човек — глас, изпълнен с неподлежаща на съмнение власт и сила. Излъчваше непобедимост. Калан никога не бе чувала по-страховит глас.
	Отстъпи назад, вкопчена в ръката на Кара, дърпайки я със себе си. Макар Марлин да не помръдна, се почувства надвисналата заплаха.
	— Кара — Калан се протегна назад и бутна Надин, преди да отстъпи още крачка. — Кара, кажи ми, че го контролираш. Кажи ми, че е под твоята власт.
	Кара беше зяпнала Марлин с широко отворена уста.
	— Какво?…
	Внезапно освободи мощен удар. Бронираната й ръкавица само леко блъсна главата му. А би трябвало да го отдели от мястото му.
	Марлин я изгледа с кървава усмивка. Изплю счупен зъб.
	— Добър опит, скъпа — каза грубо. — Но връзката ти с Марлин е под моя контрол.
	Кара го ръгна с Агиела в корема. Тялото му потръпна, ръцете му неконтролируемо се стрелнаха нагоре. Но очите му не загубиха нито за миг зловещия си поглед. Усмивката му не помръкна, докато той се взираше в лицето й.
	Тя отстъпи назад, този път без Калан.
	— Какво става? — прошепна Надин. — Какво има? Доколкото си спомням, казахте, че бил безпомощен.
	— Излизай оттук — припряно прошепна Кара на Калан. — Веднага — Стрелна с поглед стълбата. — Ще го задържа. Заключи вратата.
	— Тръгвате ли си вече? — попита Марлин дрезгаво, щом те се приближиха до стълбата. — Толкова бързо? И преди да сме си поговорили. Приятно ми е да ви слушам как си разговаряте. Научих доста неща. Досега не бях чувал за Морещиците. Но вече знам.
	Калан спря.
	— Какво искаш да кажеш?
	Хищният му поглед се премести към Калан.
	— Научих за вълнуващата ти любов към Ричард Рал. Беше наистина затрогващо, че разкри границите на дарба та му. Имах известни подозрения, но ти потвърди размерите й. Освен това затвърди подозренията ми, че той е способен да разпознае друг, роден с дарбата, и че това ще повдигне подозрения у него. Дори ти успя да видиш, че нещо не е наред с очите на Марлин.
	— Кой си ти? — попита Калан и избута Надин назад към стълбата.
	Марлин се разтресе от мощен смях.
	— Ами никой друг освен най-ужасния ви кошмар, скъпи мои.
	— Джаганг? — невярващо попита Калан. — Така ли е? Ти си Джаганг?
	Мощният смях отекна в каменните стени на помещението.
	— Притисна ме до стената, признавам. Аз съм самият пътешественик по сънищата. Взех на заем съзнанието на това клето момче, за да ти погостувам малко.
	Кара заби Агиела си отстрани във врата му. Ръка като на марионетка я плясна настрани.
	Кара се върна почти инстинктивно, врязвайки се в бъбреците му, опитвайки се да го повали. Той не помръдна. С резки движения се протегна надолу, сграбчи я за плитката и я запрати към стената зад себе си, сякаш беше сламена кукла. Калан примигна, чула как Кара се сгромолясва върху камъка, изтъркулва се по лице на пода, а в русата й коса се просмука кръв.
	Калан блъсна Надин към стълбата.
	— Изчезвай!
	Надин се вкопчи в една от степенките.
	— Какво смяташ да правиш?
	— Видях достатъчно. Стига ми толкова.
	Калан тръгна към Марлин или Джаганг, или който там беше. Трябваше да използва силата си и да сложи край на това.
	С крясък Надин се стрелна покрай Калан, прехвърчайки по пода, сякаш засилила се по лед. Марлин хвана олюляващата се жена, извърна я и я сграбчи за гърлото с една ръка. Надин, ококорила очи, едва си поемаше въздух.
	Калан се закова на място пред вдигнатия предупредително пръст на Джаганг.
	— Тц, тц. Ще й прекърша гърлото.
	Калан отстъпи назад. Той отпусна гърлото на Надин, която успя да глътне малко въздух.
	— Един живот за всички онези, които и без друго ще убиеш? Мислиш ли, че Майката Изповедник няма да пожелае да направи подобен избор.
	При тези думи Надин, изпаднала отново в паника, се загърчи в хватката му, пръстите й бясно се впиха в ръцете му. Дори Марлин да не й строшеше гърлото, я държеше и ако докоснеше него със силата си, Надин също щеше да е загубена.
	— Може и така да е, но нима не искаш да узнаеш какво търся тук, скъпа? Не искаш ли да чуеш какви планове имам за любимия ти, великия Господар Рал?
	Калан се обърна и изкрещя нагоре към светлината:
	— Колинс! Затвори вратата! Заключи я!
	Вратата горе се трясна. Дупката остана да се осветява само от пламъка на слабите факли. Към ехото от дрънченето на вратата се прибави и съсъкът на пламъка.
	Калан се извърна към Марлин. Без да сваля очи от него, започна бавно да отстъпва към ъгъла на помещението.
	— Какво си ти? Кой си ти?
	— Ами всъщност това е доста сложен философски въпрос, ако трябва да ти отговоря така, че да ме разбереш. Пътешественикът по сънищата може да се промъква в безкрайните пространства на времето между мислите, когато човек — който и да е той, в своята същност — не съществува, и да се засели в съзнанието му. Това, което виждаш пред себе си, е Марлин — един от моите верни питомци. Аз съм бълхата на гърба му, която той вкара в къщата ти заедно със себе си. Той е домакинът, който исках да използвам за… определени цели.
	Надин се задърпа в ръцете на похитителя си, принуждавайки го да затегне хватката си, за да я удържи. Калан стисна устни и я накара да се отпусне. Ако продължаваше да му се дърпа, щеше да си спечели някой удар. Сякаш разбрала важността на казаното от Калан, Надин притихна, при което най-сетне успя да си поеме дъх.
	— Домакинът ти скоро ще бъде труп — каза Калан.
	— Той е заменим. За ваше нещастие, благодарение на Марлин, вредата вече е причинена.
	Поглеждайки крадешком встрани, Калан продължи да се приближава бавно към Кара.
	— Защо? Какво е направил?
	— Ами Марлин доведе вас двамата с Ричард Рал при мен. Разбира се, чака ви още много страдание, но начало то положи той. За мен остана привилегията да бъда свидетел на удоволствието от това.
	— Какво си направил? Какво правиш в Ейдиндрил?
	Джаганг се изкикоти.
	— Ами забавлявам се. Вчера дори отидох да гледам — Джа’Ла. И ти беше там. Както и Ричард Рал. Видях ви и двамата. Не ми хареса, дето е сменил брока с някаква си лека топка. Превърнал е играта в забавление за слабаци. По замисъл трябва да се играе с тежка топка, и то от най-силните, най-агресивните и брутални играчи — тези, които наистина я играят със страст. Знаеш ли какво означава Джа’Ла, скъпа?
	Калан поклати глава, докато изброяваше наум възможностите и предимствата си. Най-нагоре в списъка й беше да използва силата си, за да може да предотврати бягството на този човек от дупката, но преди това трябваше да изтръгне колкото се може повече от него, ако искаха да осуетят плановете му. Веднъж вече се бе провалила. Не можеше да си позволи втора грешка.
	— Произлиза от родния ми език. Пълното и точно име е Джа’Ла д’Джин — Играта на живота. Не ми харесва как Ричард Рал я е опорочил.
	Калан почти беше стигнала до Кара.
	— Значи си се вселил в съзнанието на този мъж, за да дойдеш да гледаш една детска игра? Мислех, че великият и всесилен император Джаганг си има по-съществени занимания.
	— О, имам си по-съществени занимания. Много по-съществени. — Усмивката му беше влудяваща. — Нали разбираш, мислехте си, че съм мъртъв. Исках да разберете, че не сте успели да ме убиете в Двореца на пророците. Дори не бях там. В същото време се наслаждавах на прелестите на една млада дама. Една от последните ми робини.
	— Значи не си мъртъв. Трябваше да ни изпратиш писмо и да не си създаваш всичките тези неприятности. Дошъл си по друга причина. Водиш със себе си Сестра на мрака.
	— Сестра Амелия е тук с една малка задача, но се опасявам, че вече не е Сестра на мрака. Измени на клетвата си към Пазителя на отвъдния свят, за да мога да унищожа Ричард Рал.
	Кракът на Калан докосна Кара.
	— Защо не ни каза всичко това преди, когато за пръв път хванахме Марлин? Защо изчака досега?
	— Е, ами трябваше да изчакам Амелия да се върне с онова, за което я изпратих. Не обичам да рискувам, нали разбираш. Вече не.
	— И какво трябваше да открадне тя за теб от Ейдиндрил?
	Джаганг се изкикоти дразнещо.
	— О, не от Ейдиндрил, скъпа.
	Калан се наведе над Кара.
	— И защо се е отрекла от Пазителя? Не че не се радвам, но защо е изменила на клетвата си?
	— Защото я овързах с двойна връзка. Дадох й да избира дали да бъде запратена при господаря си, където да страда за вечни времена, измъчвана от безмилостните му ръце заради предишния си провал с вашата любов, или да го предаде и засега да избяга от хватката му и да отложи мъстта му.
	И скъпа, трябва да си много нещастна, защото това ще бъде краят на Ричард Рал.
	Калан се насили да проговори:
	— Празни заплахи.
	— Не отправям празни заплахи. — Усмивката му грейна. — Защо си мислиш, че преминах през всичките тези проблеми? За да присъствам лично, когато стане, и да ти кажа, че именно аз, Джаганг, го причиних. Не ми се иска да те карам да мислиш, че е било просто случайност.
	Калан скочи на крака и пристъпи гневно към него.
	— Кажи ми, копеле! Какво си направил!
	Главата на Марлин се стрелна нагоре, вдигна се пръст. Надин изхърка.
	— Внимавай, Майко Изповедник, или ще отричаш пред самата себе си, че си чула това.
	Калан отстъпи назад. Надин зяпна за въздух.
	— Така е по-добре, скъпа. Разбираш ли, Ричард Рал си мислеше, че като унищожи Двореца на пророците, ще ми попречи да се добера до знанието, което се съдържа там. — Кукленският пръст на Марлин се раздвижи. — Не стана. Пророчествата не се пазят единствено в Двореца на пророците. Навсякъде има Пророци, както и пророчества. Тук например пророчествата се пазят в Магьосническата кула. В Стария свят също има пророчества. Открих доста, докато правех разкопки в древен град, процъфтявал по времето на Голямата война.
	Сред тях открих едно, което със сигурност ще доведе до гибелта на Ричард Рал. Това е изключително рядко срещано пророчество, наречено „подсигурено разклонение“. То увързва жертвата в двойна примка. Именно него предизвиках.
	Калан нямаше ни най-малка идея за какво става дума. Бързо се наведе и повдигна главата на Кара. Тя й се намръщи в отговор.
	— Идиотка такава — едва чуто прошепна Морещицата. — Добре съм. Остави ме. Получи отговорите. После ми дай знак и ще използвам връзката,си, за да го убия.
	Калан пусна главата на Кара и се изправи. Заотстъпва бавно назад.
	— Говориш глупости, Джаганг. — Тя се забърза, надявайки се той да реши, че е намерила Кара мъртва на пода.
	Беше прекосила половината разстояние до стълбата, макар да нямаше намерение да прави опит за бягство. Възнамеряваше да освободи силата си срещу него. Със или без Надин.
	— Не разбирам нищо от пророчества. Това, което казваш, не ми говори нищо.
	— Е, скъпа, нещата стоят така, независимо дали Ричард Рал ще остави огнената лава на стореното от мен да се изплъзне от контрола му, изпълвайки едното разклонение на пророчеството, в който случай ще загине, или ще се опита да прекъсне действията ми и ще осъществи другото разклонение на пророчеството. В това разклонение той ще бъде унищожен. Разбираш ли? Няма как да спечели, независимо от избора му. Може да се случи само едно от две възможни събития, да се поеме по едно от двете разклонения. Той има силата да избере по кое, но и двете водят към неговата гибел.
	— Ти си глупак. Ричард няма да избере нито едното.
	Джаганг избухна в смях.
	— О, напротив. Вече задвижих пророчеството чрез Марлин. Веднъж задействано, подобно пророчество не може да бъде спряно. Но ти се наслаждавай на самозаблудата си, щом ти харесва. Това ще направи загубата още по-болезнена.
	Калан спря насред крачка.
	— Не ти вярвам.
	— Ще ми повярваш. О, как ще ми повярваш.
	— Празни заплахи!
	— Щом луната почервенее, ще получиш доказателството.
	— Няма такова нещо. Пълен си с празни заплахи.
	Калан вдигна пръст към него, страхът й преля в огнена вълна от ярост.
	— Но искам да чуеш моята заплаха, Джаганг. И тя не е празна. Видях телата на жените и децата, които заповяда да бъдат изклани в Ебинисия, и се заклех в нескончаема мъст към твоя Императорски орден.
	Ако не друго, трябваше поне да го провокира да разкрие пророчеството. Разберяха ли кое е, може би щяха да имат шанс да го предотвратят.
	— Това е моето пророчество за теб, Джаганг. За разлика от твоите празни заплахи, то е изречено с думи.
	Мощният му смях изпълни дупката:
	— Празни заплахи? Нека ти покажа пророчеството тогава.
	Една от ръцете на Марлин се повдигна. В дупката избухна светкавица. Калан покри ушите си и се гмурна надолу, за да предпази главата си. Във въздуха се разхвърчаха каменни отломки. Една охлузи ръката й, прониза я остра болка. Друга я лизна по рамото. Над главите им светкавицата подскочи и заигра в помещението, описвайки по каменните стени странни знаци, които тя едва успя да различи на фона на ослепителната светкавица. Изведнъж всичко потъна в черен мрак, само пред очите й останаха да танцуват светли кръгове, мирисът на прах и дим задръстваше дробовете й, главата й бучеше.
	— Ето, скъпа.
	Калан се изправи и се взря в стената.
	— Врели-некипели. Това е. Не означава нищо.
	— Написано е на високо Д’Харански. Според записите през последната война сме заловили магьосник, Пророк, и, разбира се, след като е бил верен на Дома Рал, на предците ми пътешественици по сънищата е бил отказан достъп до съзнанието му. Така че те го измъчвали. В състояние на делириум, след като бил загубил половината от вътрешностите си, изрекъл пророчеството. Накарай Ричард Рал да ти го преведе. — Той се наведе към нея с отровна усмивка. — Макар да се съмнявам, че ще ти каже какво означава.
	Той стисна силно Надин по бузата.
	— Е, малкото ми пътешествие ми достави истинско удоволствие, но се опасявам, че Марлин трябва вече да тръгва. Жалко за всички вас, че Търсачът не беше тук с Меча си. Щеше да сложи край на мъченията на Марлин.
	— Кара! — Калан се втурна към него, мислено молейки за милост духовете за онова, което щеше да се наложи да стори на Надин.
	Кара скочи на крака. С невъзможна сила Джаганг захвърли жената, която стискаше в ръцете си, във въздуха. Тя изкрещя и се сгромоляса тежко върху Калан, която падна по гръб върху камъка.
	Пред погледа й се завъртяха звездички. Не чувстваше нищо. Уплаши се да не й е счупил гръбнака. Но усещанията й се възвърнаха с леко гъделичкане, щом се извъртя на една страна. Зяпна да си възстанови дишането и се опита да стане.
	В далечния ъгъл на стаята Кара нададе остър, пронизителен писък. Строполи се на колене, покривайки ушите си с ръце, без да спира да крещи.
	Марлин скочи върху стълбата, докато двете с Надин се опитваха да се освободят една от друга. Сграбчил с две ръце стълбата, се отправи на подскоци нагоре като котка, катереща се по дърво. Факлите изпукаха за последен път и помещението потъна в тъмнина.
	Джаганг се катереше нагоре, заливайки се в смях. Кара крещеше така, сякаш откъсваха крайниците й един по един. Калан най-сетне успя да се отскубне от Надин и се стрелна в посоката, откъдето се чуваше подигравателният смях на Джаганг. Усети по ръкава й да се стича кръв.
	Желязната врата се взриви навън, издрънчавайки в каменния коридор. Звукът отекна надалеч. Тежката плоскост блъсна някой от войниците и той нададе див вой. Сега, когато вратата я нямаше, стълбата се освети от сноп светлина. Калан се вдигна на крака и се втурна към отвора.
	Щом протегна ръце към стълбата, болката в рамото я преряза на две. Протегна се и изтръгна от плътта си острото парче камък. Кръвта, затискана от него, бликна навън.
	Заизкачва се колкото се може по-бързо. Трябваше да спре Марлин. Нямаше кой друг да го стори. Без Ричард тя беше магия срещу магия за всички тези хора. Ранената й ръка се разтрепери от усилието и тя едва можеше да се държи за стълбата.
	— Побързай! — подкани я Надин, която я следваше по петите. — Ще се измъкне!
	Виковете на Кара, идващи отдолу, раздираха нервите й.
	Веднъж, макар и за секунда, Калан бе изпитала нечовешката агония, предизвиквана от Агиела. При всяко използване на Агиела си Морещиците изпитваха същата болка, но лицата им оставаха напълно спокойни. Морещиците живееха в свят на болка. Годините мъчения ги бяха дисциплинирали в способност да не й обръщат внимание. Калан не можеше да си представи какво би могло да накара една Морещица да крещи по този начин. Каквото и да ставаше с нея, то я убиваше — в това нямаше съмнение.
	Кракът й се подхлъзна на едно от стъпалата. Пищялът й се удари болезнено в горното стъпало. Тя се освободи и пак се втурна напред след Джаганг. Плътта й остърга желязото, задра в нещо, което се заби надълбоко в бедрото й. Изруга от болка и продължи нагоре по стълбата. Задрапа през отвора и най-сетне се изкачи, строполявайки се на ръце и колене в истински ад от човешки вътрешности. Сержант Колинс се взираше в нея с мъртви очи. Назъбени парчета бели ребра стърчаха през прокъсаната му кожена униформа и ризница. Целият му торс, от врата до слабините, беше раздран.
	На пода се гърчеха в агония още, десетина войници. Други бяха неподвижни като трупове. Мечовете им бяха прибрани в ножниците си и залепени за каменната стена. Там бяха подредени и ятаганите им, сякаш врязани в меко дърво.
	Явно тук бе вилняла магическа сила, но не без определена цена. Наблизо се въргаляше ръка, отсечена над лакътя. По дрехите Калан разпозна притежателя й — Марлин. Пръстите се свиваха и отпускаха ритмично.
	Калан се изправи и се извърна към вратата. Помогна на Надин да излезе.
	— Внимателно.
	Надин зяпна пред кървавата гледка. Калан очакваше от нея да припадне или да закрещи истерично. Надин не го направи.
	Отляво по коридора се втурнаха мъже, извадили мечове, брадви, лъкове. Десният коридор беше празен, тих и тъмен, осветен бледо от една-единствена факла. Калан пое надясно. Надин се спусна по петите й.
	От крясъците, идващи от дупката, по гърба й пробягаха иглички.

>>	ДЕСЕТА ГЛАВА

	След последното изсъскване на факлата коридорът потъна в тъмнина. В единия край лежеше отпуснатото тяло на войник — сякаш захвърлена купчина мръсни дрехи, очакващи някой да ги събере. В средата на пътеката се въргаляше почернелият му меч с превърнато в сноп стоманени отломки острие.
	Калан спря и се вгледа в застиналата тъмнина отпред. Нито чу, нито видя нещо. Марлин можеше да е навсякъде, сврян зад всяко разклонение, притаен зад всеки ъгъл, намъкнал самодоволната усмивка на Джаганг на лицето си и готов да изскочи от тъмнината и да сложи край на преследването.
	— Надин, оставаш тук.
	— Не, казах ти вече, че по нашия край сме свикнали да защитаваме своите. Той иска да убие Ричард. Няма да го оставя да му се размине, не и докато имам някакъв шанс да помогна.
	— Единственият шанс, който ще имаш, е да бъдеш убита.
	— Идвам с теб.
	Калан нямаше нито време, нито желание да спори. Щом Надин толкова искаше да дойде с нея, поне можеше да е полезна: Калан имаше нужда от ръцете си.
	— Тогава вземи онази факла.
	Надин я измъкна от решетката на стената и застина в очакване.
	— Трябва да го докосна — каза Калан. — Докосна ли го, ще го убия.
	— Кой? Марлин или Джаганг?
	Сърцето на Калан се блъскаше бясно в ребрата й.
	— Марлин. Щом Джаганг може да се намъкне в съзнанието му, предполагам, че може и да се измъкне. Но кой знае? Ако не друго, поне Джаганг ще се е махнал, а под чиненият му ще е мъртъв. Това ще оправи нещата. Засега.
	— Значи това се опитваше да направиш там в дупката? Какво искаше да кажеш с това, че трябва да избираш — един живот срещу всички останали?
	Калан я сграбчи за лицето и я стисна за бузите.
	— Чуй ме. Тук не става въпрос за някакъв си Томи Ланкастър, който иска да те изнасили. Този човек иска да ни изтреби до крак. Трябва да го спра. Ако, докато го докосвам аз, до тялото му се допре друг, ще бъде унищожен заедно с него. Ако ти или някой друг го докосне, няма да се поколебая. Ясно? Не мога да си позволя колебание. Залогът е твърде голям.
	Надин кимна. Калан я пусна. Пренасочи гнева си към предстоящата задача.
	Усещаше по пръстите на лявата си ръка да се стича кръв. Не мислеше, че ще успее да я повдигне, а дясната й трябваше, за да докосне Марлин. Надин можеше поне да държи факлата вместо нея. Калан се надяваше, че не прави грешка, че Надин няма да я забави. И че „гостенката“ й не тръгва с нея с нечисти подбуди. Надин взе дясната ръка на Калан и я притисна до кървящото ляво рамо.
	— Сега нямаме време да оправим това. Притискай мястото колкото можеш по-силно, докато не стане време да използваш ръката си. Иначе ще изгубиш твърде много кръв и няма да можеш да направиш каквото трябва.
	Малко изненадана, Калан притисна раната си.
	— Благодаря. Ако ще идваш с мен, стой плътно зад гърба ми и просто осветявай пътя. Щом войниците не са могли да го спрат, едва ли ти ще можеш да направиш нещо повече. Не искам да пострадаш напразно.
	— Ясно. Плътно зад теб.
	— И не забравяй какво ти казах — не заставай на пътя ми. — Калан се изпъна и хвърли поглед зад Надин към оцелелите войници. — Ако ви дойде на мушката, използвайте стрели или копия, но стойте зад мен. Вземете още факли. Трябва да го притиснем до стената.
	Неколцина се върнаха да изпълнят заповедта й, тя тръгна напред. Надин държеше факлата си високо горе и гледаше да не изостава. Пламъкът трептеше и пукаше на вятъра от бързия им ход, осветявайки стените, тавана и пода на малко разстояние около тях, създавайки непристъпен остров светлина в море от тъмнина. Близо зад тях мъжете с другите факли също образуваха малки островчета светлина. Докато бягаха, коридорът се изпълни с тежкото дишане на мъже, придружено от трополене на ботуши, дрънчене на ризници и стомана и пращене на пламък. Над всичко това в главата на Калан все още отекваха крясъците на Кара.
	Задъхана, тя се спря при едно разклонение, взря се напред, докато си поемаше дъх, и се втурна по десния коридор.
	— Виж! — посочи Надин пода. — Тръгнал е насам!
	Калан се взря в тъмния коридор пред себе си, извеждащ към стълбището за горните нива на Двореца. Той минаваше през лабиринт от складови помещения, изоставени пространства, използвани при изкопаването на основи те на Двореца в скалата, ремонтни и водоотводни тунели.
	В края на водоотводните тунели имаше масивни каменни улеи, които отвеждаха водата извън основите, но не позволяваха на никого да влиза вътре.
	— Не — каза Калан. — Насам, надясно.
	— Но кръвта — възропта Надин. — Тръгнал е насам.
	— Досега никъде не видяхме кръв. Това е за отвлича не на вниманието. Този коридор води към Двореца. Джаганг е тръгнал насам, надясно, където няма хора.
	Надин я последва по десния коридор.
	— Но защо ще го е грижа дали има хора? Нали уби и рани всичките онези войници пред вратата на дупката?
	— Магьосническата кула — каза Калан. — Джаганг не притежава друга магия освен тази на пътешественик по сънищата, но може да използва човек, роден с дарбата. От онова, което видях до момента обаче, мога да съдя, че не умее да си служи с друга магия. Нещата, които направи там долу — най-елементарно боравене с въздух и огън, са далеч под възможностите на един магьосник. Джаганг използва само най-простите похвати, онези, свързани с брутална сила. Това е в наша полза. Ако бях на негово място, щях да се опитам да се добера до Кулата и да използвам магията, заключена в нея, за да причиня колкото се може по-голямо унищожение.
	Калан сви по древна стълба, издълбана направо в скалата, прескачайки по две стъпала наведнъж. Най-долу грубият, приличен на тунел коридор, се разклоняваше в две посоки. Тя се обърна към войниците, които все още тичаха по стълбите отзад.
	— Разделете се на две и тръгнете по двете разклонения. Това е най-ниското ниво. Щом стигнете до нови разклонения, разпределете се така, че да покриете всичките. Помнете добре накъде завивате, иначе с дни няма да можете да излезете от лабиринта.
	Видяхте на какво е способен нападателят. Ако го намерите, не рискувайте да се изправите срещу него. Оставете постове, за да знаем дали ще тръгне да се оттегля, после изпратете куриери да ме уведомят.
	— Как ще ви намерим? — попита един. Калан погледна надясно.
	— При всеки възможен избор ще тръгвам по дясното разклонение, за да знаете в коя посока съм. А сега бързайте. Мисля, че ще търси начин да напусне Двореца. Не бива да му позволяваме да го стори. Ако се добере до Кулата, може да проникне през щитове, през които аз няма да мога.
	Следвана от Надин и половината войници, Калан се спусна по влажния коридор. Минаха през няколко стаи, всичките празни, и не след дълго през още няколко коридора. При всяко разклонение тя разделяше хората, като онези, които оставаха с нея, продължаваха надясно.
	— Какво представлява тази Магьосническа кула? — попита Надин, докато напредваха в тъмнината.
	— Масивна крепост, укрепление, където някога са живели магьосници. Кулата е по-стара от Двореца на Изповедниците — Калан вдигна ръка, посочвайки Двореца над тях. — В отдавна забравени времена почти всички хора са се раждали с дарбата. През последните три хиляди години тя започнала да отмира в човешката раса.
	— Какво има в Кулата?
	— Жилищни помещения, отдавна изоставени, библиотеки, всякакви стаи. Там се пазят много магически вещи. Книги, оръжия, такива работи. Най-важните и опасни помещения са оградени от щитове. Хората, които не са родени с дарбата, не могат да минат през тях. Понеже аз съм родена с магия, прониквам зад някои, но не зад всички. Кулата е огромна. В сравнение с нея Дворецът на Изповедниците изглежда като схлупена къщурка. По време на Голямата война отпреди три хиляди години в Кулата гъмжало от магьосници, които живеели там със семействата си. Ричард казва, че това било място, изпълнено с живот и смехове. По онова време магьосниците притежавали както Субстрактивна, така и Адитивна магия.
	— А сега не притежават, така ли?
	— Точно така. Единствен Ричард е роден с двете страни на магията. На някои места в Кулата аз и магьосниците, с които отраснах, не можем да влизаме, тъй като щитовете са твърде мощни. На други места не е влизано от хиляди години, тъй като щитовете са изтъкани от двете магии. Никой не може да премине през тях. Никой освен Ричард. И, опасявам се, Марлин.
	— Май мястото е наистина ужасно.
	— Прекарах доста голяма част от живота си там, с магьосниците, в изучаване на езици и обучение. Никога не съм мислила за Кулата по друг начин освен като за свой дом.
	— И къде са сега тези магьосници? Не могат ли да ни помогнат?
	— Всички се самоубиха в края на миналото лято, във войната с Мрачния Рал.
	— Самоубили са се! Колко ужасно. И защо?
	Продължаваха неумолимо напред в тъмнината, Калан забави отговора си. Всичко й се струваше като сън от някакъв друг живот.
	— Трябваше да намерим Първия магьосник и да го на караме да избере Търсача на истината, който да спре Мрачния Рал. Първият магьосник беше Зед. Той се оказа в Западната земя, от другата страна на границата. Границата беше свързана с отвъдния свят, света на мъртвите, така че никой не можеше да я прекоси. Мрачният Рал също търсеше Зед. Наложи се всички магьосници да обединят силите си, за да направят магия, която да ме прехвърли през границата, за да мога да намеря Зед. Ако Мрачният Рал бе заловил магьосниците, щеше да използва злата си магия, за да ги накара да признаят каквото знаят. За да ми дадат време да успея да изпълня мисията си, магьосниците се самоубиха. Въпреки всичко Мрачният Рал успя да изпрати убийци по петите ми. Точно тогава срещнах Ричард. Той ме защити.
	— При Отвесната скала? — възкликна Надин изумена. — На дъното на пропастта бяха открити труповете на четирима яки мъжаги, облечени в кожени униформи и накичени с всякакви оръжия. Никой не беше виждал подобни хора.
	— Били са те.
	— Какво се случи?
	Калан я изгледа косо.
	— Нещо като с теб и Томи Ланкастър.
	— И Ричард го направи? Ричард уби тези мъже? Калан кимна.
	— Двама от тях. С третия се справих аз, като го докоснах със силата си, а след това той уби четвъртия. Това по всяка вероятност бяха първите хора за Ричард, които искаха да го наранят с повече от обикновен бой, задето се опитва да защити някого. Мен. От онзи ден край Отвесна та скала на Ричард му се наложи да прави избор в доста трудни ситуации.
	Вървяха из тъмните, вонящи коридори сякаш с часове, макар Калан да знаеше, че са изминали не повече от петнайсет-двайсет минути. Каменните блокове ставаха по-големи, някои толкова огромни, че стигаха от тавана до пода. Бяха грубо обработени, но напаснати с не по-малко прецизност от която и да е вечна стена в Двореца.
	Коридорите бяха по-влажни, на места по стените се стичаше вода, отвеждана към специални улеи в пода, по които тръгваше към отточните тръби. Някои от тръбите бяха задръстени с мръсотия и растителност и наоколо се бяха образували локвички.
	Плъховете използваха отточните тръби за тунели. С приближаването на шум и светлина започнаха да врещят и се разбягваха — някои към тръбите, други напред по коридора. Калан отново се сети за Кара и се запита дали е жива. Изглеждаше й твърде жестоко Морещицата да загине, преди да е имала възможност да вкуси живот, лишен от лудост.
	Серия свързващи тунели най-накрая ограничи придружителите на Калан само до Надин и двама войници. Пътят беше толкова тесен, че трябваше да се движат в колона по един. Ниският, сводест таван ги принуди да се приведат.
	Калан не виждаше следи от кръв — Джаганг вероятно използваше контрола си над съзнанието на Марлин, за да спре кръвотечението — но на няколко места забеляза, че хлъзгавият мъх по стената бе одраскан с хоризонтални ивици. При толкова нисък и тесен коридор беше трудно човек да не се докосва до стените. Калан се долепваше до тях повече, отколкото би й се искало. Когато кокалчетата на ръката, с която придържаше раненото си рамо, опираха в хлъзгавия камък, я пронизваше остра болка. Марлин-Джаганг — сигурно бе минал през същия коридор и се бе обърсал в същата стена.
	Тя изпита едновременно прилив на облекчение, че не е изгубила следата му, и ужас от възможността да го залови.
	Сводестият коридор отново се стесни и таванът стана още по-нисък. Трябваше да се наведат, за да могат да продължат. Пламъците от факлите се плъзнаха по тавана и пушекът се проточи напред, подлютявайки очите им.
	Щом коридорът започна да се спуска рязко надолу, всички се запрепъваха и заподхлъзваха. Надин, без да изпуска факлата, падна и си ожули лакътя. Калан забави крачка, но не спря, а един от войниците помогна на Надин да се изправи. Тримата бързо настигнаха Калан.
	Някъде напред се чу ромон на вода.
	Тесният коридор се разгърна в широк, сводест тунел. От огромна тръба, съставляваща част от отводнителната система под Двореца, течеше вода. Калан спря на ръба.
	— Ами сега, Майко Изповедник? — попита единият от войниците.
	— Ще се придържаме към плана. Двете с Надин продължаваме по течението вдясно. Вие се качвате срещу течението наляво.
	— Но ако се опитва да се измъкне от Двореца, ще тръгне надясно — продължи същият войник. — Ще се надява да излезе заедно с водата. Трябва да тръгнем с вас.
	— Освен ако не знае, че сме по петите му и не се опитва да ни заблуди. Вие двамата тръгвате наляво. Хайде, Надин.
	— Вътре? Водата може да е до кръста.
	— Малко повече, бих казала. Събрала се е от пролет нототопене на снеговете. Обикновено е не повече от един-два фута. От другата страна покрай стената има камъни за стъпване, но сега са под водата. В средата трябва да има дълъг каменен парапет за стъпване.
	Калан се протегна и пристъпи напред, поставяйки крак в центъра на водния поток, върху равния камък точно под повърхността на водата. Повдигна другия си крак през течащата вода и го спусна внимателно, докато напипа един от камъните покрай стената. Стисна Надин за ръката и се придвижи напред. Стъпила на камъните, водата стигаше само до глезените й, но бързо се просмука през ботушите й и ги напълни. Беше леденостудена.
	— Видя ли? — прокънтя гласът на Калан. Надяваше се да не се чува много надалеч. — Но внимавай. Пътеката може да прекъсва на места. Някои от камъните може да са се повредили.
	Калан се придвижи към следващия камък и подаде ръка на Надин. Махна на мъжете да тръгват нагоре по тунела. Те наджапаха във водата и бързо се изгубиха в тъмното. Светлината от факлите им угасна зад един завой и Калан и Надин останаха в сумрака, осветяван единствено от тяхната факла. Калан се надяваше огънят да издържи.
	— Внимавай сега — предупреди тя Надин.
	Надин покри ухото си с длан. През шума на бучащата вода се чуваше трудно. Калан приближи устни до ухото й и повтори предупреждението си. Не искаше да крещи, с което да предупреди Джаганг, че го приближават, в случай беше наоколо.
	Дори факлата да светеше по-силно, нямаше да могат да виждат надалеч. Тунелът се виеше из подземията на Двореца, извеждайки водата навън. За да запази равновесие, Калан трябваше да се подпре с ръка на влажната, студена каменна стена.
	Тук-там тунелът тръгваше рязко надолу, камъните отстрани образуваха стълбичка, потопена в бушуващата вода. Леденият поток замъгляваше въздуха и се просмукваше под кожата им.
	Дори при по-равните участъци беше невъзможно да се тича, тъй като трябваше да се придвижват внимателно от камък на камък. Ако забързаха ход и пропуснеха камък, можеха да си счупят глезен. А тъмният тунел, със Джаганг, спотайващ се в някой ъгъл, не беше най-подходящото място за инциденти. Кръвта, която продължаваше да тече от раната на Калан, й напомни, че вече е претърпяла един. Добре поне, че можеше да ходи.
	Точно тогава Надин изпищя и падна във водата.
	— Не изпускай факлата! — изкрещя след нея Калан.
	Надин, потънала до гърди в ледената вода, светкавично вдигна факлата нагоре, за да не я намокри. Калан я сграбчи за китката и като се опитваше да надвие течение то, я задърпа нагоре. Нямаше къде да се хване с другата ръка. Затъкна токовете на ботушите си в ръба на камъка, върху който бе стъпила, опитвайки се да се задържи на мястото си.
	Надин опипваше около себе си с другата си ръка, търсейки камък. Напипа един и се вкопчи в него. С помощта на Калан се вдигна горе.
	— Добри духове, водата е студена!
	— Нали ти казах да внимаваш!
	— Нещо — плъх, струва ми се — ме стисна за крака — каза тя, опитвайки се да си поеме дъх.
	— Сигурна съм, че е бил мъртъв. Видях други да се носят по водата. А сега бъди по-внимателна.
	Надин кимна смутено. Тъй като Калан я беше издърпала напред, Надин се озова пред нея. Калан не виждаше как ще успеят да си сменят местата без борба, затова направи знак на Надин да върви напред.
	Надин се обърна, готова да продължи. Изведнъж от тъмната бездна изникна огромна фигура. От водата щръкна мократа глава на Марлин. Той сграбчи Надин за глезена с една ръка. Тя изпищя, и полетя с краката напред към мастиленочерната вода.

>>	ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

	Докато падаше, Надин извъртя факлата и фрасна Марлин през носа. Той я пусна и яростно задраска с ръце, за да махне горящото кълбо от очите си. Течението го отнесе.
	Калан стисна Надин за ръката, която все още държеше факлата над водата, и я изтегли обратно на камъка за втори път. Двете се облегнаха на стената, дишайки бясно и треперейки от ужас.
	— Добре — накрая каза Калан. — Поне знаем накъде тръгна.
	Надин се тресеше неудържимо от второто падане. Косата й беше прилепнала за главата и врата.
	— Не мога да плувам. Сега разбрах защо никога не съм искала да се науча. Не ми харесва.
	Калан се усмихна вътрешно. Тази жена се оказа посмела, отколкото си бе представяла. Но усмивката й угасна, щом се сети за причината, поради която Надин беше тук, и кой я беше изпратил.
	Калан осъзна, че в шока си бе пропуснала възможността да докосне Джаганг.
	— Пусни ме да вървя напред.
	Надин държеше факлата с две ръце. Калан я подхвана за кръста и двете се вдигнаха на пръсти, за да могат да си сменят местата върху камъка. Надин беше студена като риба. Калан не бе по-топла в мокрия тунел и с пълните с вода ботуши. Пръстите й се бяха вкочанили.
	— Ами ако преплува по течението и избяга? — попита Надин. Зъбите й тракаха.
	— Не ми се вярва да успее само с една ръка. Вероятно ни е чакал от засада с приготвен камък, потопен до гуша във водата.
	— Ами ако го направи отново?
	— Сега аз съм отпред. Ще хване мен, което ще му бъде последната грешка.
	— Ами ако изчака да минеш и пак ми се нахвърли?
	— Тогава ще ти се наложи да удряш по-здраво.
	— Ама аз го фраснах с всичка сила!
	Калан се усмихна и окуражително стисна Надин за ръката.
	— Знам. Постъпи правилно. Справи се чудесно.
	Те продължиха покрай стената, тунелът направи още няколко плавни завоя. Очите им не се отделяха от повърхността на водата, в очакване да забележат дебнещия поглед на Марлин. И двете се стряскаха от разни неща, които виждаха във водата, но всеки път се оказваха просто плаващи предмети.
	Факлата запращя повече, явно скоро щеше да угасне. Всички тунели водеха навън, а вече бяха вървели доста по този. Калан знаеше, че скоро ще му се види краят.
	Веднага осъзна, че мисълта й е повече надежда, отколкото реална ориентация. Като малка бе изучавала тунелите и каналите тук долу, макар тогава да не бяха толкова подгизнали и остарели. Но колкото и добра представа да имаше къде се намира, не можеше да каже колко още им остава. Спомни си, че някои от тунелите бяха отчайващо дълги.
	Докато вървяха, й се стори, че шумът от бученето на водата се променя. Не можеше да каже със сигурност какво означава това. Тунелът пред тях завиваше вдясно.
	Някакво тупване, което по-скоро усети с гърдите си, отколкото чу, я накара да застине. Протегна ръка не само за да покаже на Надин да спре, но и за да я предупреди да пази тишина.
	Влажните камъни на стената пред тях станаха по-светли, заблестяха в синкаво от някакъв източник, скрит зад завоя. Надигна се ниско жужене, което постепенно се усили и се извиси отчетливо над шума от водата.
	Зад завоя избухна врящо огнено кълбо. Забушуваха жълти и сини пламъци, които тръгнаха да изпълват целия тунел, като се носеха стремглаво към двете жени.
	Течен огън, помитащ всичко по пътя си с всепоглъщаща злоба.
	Магьоснически огън.
	Калан сграбчи Надин за косата.
	— Поеми си въздух!
	Повличайки я със себе си, тя се гмурна под водата точно преди да я помете яростта на бушуващия огън. Ледената вода й подейства толкова шокиращо, че едва не се нагълта.
	Под нивото на бясната стихия човек трудно се оправяше с посоките. Калан отвори очи. Видя вълнистия образ на ада, развихрил се над главите им. Надин се дърпаше да излезе над повърхността. Калан пъхна лявата си ръка под един от камъните за стъпване, за да може да се задържи. С другата си ръка притисна жената до себе си. Надин, изпаднала в паника, че ще се удави, се бореше с всички сили да се освободи от хватката й. Паниката се промъкваше и в душата на Калан.
	Когато всичко горе почерня, Калан, с дробове, изгарящи за глътка въздух, изскочи над водата и издърпа Надин след себе си. Онази започна да се дави и да кашля. Дълги, подгизнали кичури коса се преплитаха върху лицата и на двете.
	В тунела се втурна второ кълбо магьоснически огън.
	— Поеми си дълбоко въздух! — изкрещя Калан.
	Самата тя го направи и повтори същата процедура.
	Скриха се под повърхността, без да губят нито миг. Калан знаеше, че ако има избор, Надин би предпочела да изгори, вместо да се удави, но водата беше единственият им шанс. Магьосническият огън изгаряше със смъртна решителност, с категоричността на магьосника, който го изпраща.
	Не можеха да издържат дълго така. Водата беше толкова ледена, че Калан вече се тресеше неконтролируемо. Знаеше, че сама по себе си студената вода също може да убие човек. Не можеха да останат вътре. Това щеше да ги убие толкова сигурно, колкото и магьосническият огън. А през него нямаше да могат да се доберат до Джаганг. Ако искаха да го хванат навреме, имаха един-единствен шанс: да минат под огъня. Под водата.
	Калан потисна паниката си при мисълта за удавяне, увери се, че стиска здраво Надин, и се отблъсна от камъка, за който се държеше с всичка сила.
	Течението ги понесе в ледената си хватка. Усети как се завърта под водата, дращейки камъните и блъскайки се в тях. Щом рамото й се удари в нещо, едва не извика, но мисълта, че ще изгуби и последната си глътка въздух, я накара да си затвори устата още по-здраво.
	При крещящата необходимост от въздух и дезориентиращия мрак наоколо Калан знаеше, че трябва да се покаже над водата. Със здравата си ръка стискаше Надин, сякаш от това зависеше животът й. С другата успя да се хване за камък. Прибавила към тежестта си и тази на Надин, тя се чувстваше така, сякаш течението ще откъсне ръката й.
	Щом главата й се подаде над повърхността, видя светлина. На по-малко от шест метра разстояние от тях имаше каменна решетка.
	Щом Калан дръпна главата на Надин над водата, притисна устата й с ръка.
	Встрани, стъпил на един от страничните камъни близо до каменната порта, с гръб към тях стоеше Марлин.
	Калан видя счупените краища на поне петнайсетина стрели, стърчащи от гърба му. По тромавата походка, влачеща тялото му от камък на камък, разбра, че едва ли ще изкара още дълго.
	Чуканът на лявата му ръка не кървеше. Де да можеше да разчита, че ще умре, преди да стигне до Кулата. Джаганг очевидно безмилостно тикаше ранения мъж напред. Калан изтръпваше при мисълта на какво е способен императорът по отношение контрола върху съзнанието на Марлин, за да го накара да се движи и да остане жив. Ни най-малко не го беше еня за живота, в който се беше вселил, и тя знаеше, че няма да се поколебае да причини на Марлин каквито и да е страдания, за да постигне желанията си.
	Марлин вдигна ръка с разперени пръсти към каменната решетка. Калан бе израснала сред магьосници. Марлин сгъстяваше въздух. Парче от решетката избухна напред в облак прах и каменни парчета. През отвора нахлу още светлина.
	Внезапно уголемилият се отвор започна да пропуска повече вода и течението се усили. Ранената ръка на Калан нямаше повече сили и освободената мощ на прилива я откъсна от камъка. Тя изпусна Надин. В буйното течение ръката й яростно затърси за какво да се хване, но не намери. Загърчи се и се замята под водата, мъчейки се с крака и ръце да докопа нещо. Не беше успяла да си поеме дълбоко въздух и в същото време се опитваше да се пребори с ужаса от крещящата необходимост да диша.
	Пръстите й напипаха остър камък на ръба на взривената дупка. Водата я засмука надолу и я блъсна силно в долната част на решетката. Едва успя да измъкне над водата главата и част от рамото си. Струваше й се, че диша повече вода, отколкото въздух.
	Вдигна очи. Посрещна я зловещата усмивка на Джаганг. Беше само на няколко крачки от нея.
	Силата на бушуващата вода я прилепяше плътно до решетката. Беше невъзможно да преодолее мощната струя. Колкото и да опитваше, нямаше как да се добере до Марлин. Всичко, на което бе способна, бе да диша.
	Погледна през рамо. От гледката загуби дъха, за който толкова яростно се бе борила. Намираха се в източната част на Двореца — по-високата. Водата с гръм и трясък изскачаше от отводнителния тунел и се разбиваше в скалите от близо двайсет метра височина.
	Джаганг се изкикоти.
	— Виж ти, виж, скъпа, колко мило от твоя страна да присъстваш на бягството ми.
	— Къде си тръгнал, Джаганг? — успя да каже тя.
	— Мислех да намина до Кулата.
	Калан зяпна за глътка въздух, но вместо това устата й се напълни с вода. Закашля се и я изплю.
	— И какво ще търсиш в Кулата? Какво интересно има там?
	— Скъпа, дълбоко се лъжеш, че ще разкрия пред теб нещо, което не бих искал да знаеш.
	— Какво направи на Кара?
	Той се усмихна, но не отвърна. Вдигна ръката на Марлин. Мощна въздушна струя разтърси още една част от решетката.
	Камъкът, за който се държеше Калаи — , поддаде. Гърбът й се одраска в назъбения край. Тя напипа здраво парче и се вкопчи в него само миг преди да бъде повлечена в бездната. Щом погледна надолу, видя скалите под основите. Над главата й бушуваше вода.
	Прокара пръсти по повърхността на ръбест камък, отчаяно опитвайки се да се върне зад остатъците от решетката. Усилията й се умножаваха от обземащата я паника, добра се до вътрешната страна, но не можеше да се откъсне от нея. Водата я приковаваше на място.
	— Проблеми ли имаш, скъпа?
	Калан искаше да му изкрещи, но единственото, което можеше да направи, бе да се бори за глътка въздух и да внимава да не бъде отнесена от мощната струя. От усилията ръцете й пареха. Не можеше да измисли как да го спре.
	Помисли си за Ричард.
	Джаганг отново повдигна ръката на Марлин и разпери пръсти.
	Надин изникна над водата точно зад него. В едната си ръка стискаше каменен блок. В другата все още стърчеше мъртвата факла. Сякаш избутана на ръба на лудостта, тя замахна мощно към сгъвките на коленете му.
	Краката на Марлин се подвиха под него и той се пльосна във водата точно пред Калан. Хвана се с една ръка за счупената решетка. Видял какво го чака навън, френетично се забори да се върне назад. Очевидно не беше помислил, че няма изход от тунела.
	Надин се вкопчи за един от камъните за стъпване и се притисна с всички сили.
	Калан протегна назад ранената си ръка, пъхна дланта си през дупка в решетката под водата и стисна юмрук. С другата си ръка докопа Марлин за гърлото.
	— Виж ти, виж — изсъска той през зъби — Всъщност, скъпа — чу се отвратителният, стържещ глас на Джаганг, — си хванала Марлин.
	Тя се приближи до лицето му.
	— Така ли мислиш? Знаеш ли, че магията на Изповедниците действа по-бързо от мисълта? Затова след като веднъж докоснем някой, той няма никакъв шанс. Никакъв. Магическата връзка на верността ми към Ричард Рал отказва достъп на пътешественика по сънищата до съзнанието ми. Бойното поле на битката ни е съзнанието на Марлин. Мислиш ли, че магията ми ще действа по-бързо от твоята? А? Минава ли ти през мозъка, че мога да те отнеса заедно с Марлин?
	— Две съзнания наведнъж? — ухилено каза той. — Не мисля, скъпа.
	— Ще видим. Може да се справя и с теб. Може да привършим войната и да унищожим Императорския орден веднъж завинаги.
	— О, скъпа, каква глупачка си. Човек е обречен да прочисти света си от мръсотията на магията. Дори да ме убиеш тук и сега, което не може да стане, няма да сложиш край на Ордена. Той ще надживее всеки от нас, дори мен, защото той е въплъщение на борбата на цялото човечество.
	— Нима искаш да ме убедиш, че не правиш всичко това заради себе си? За голата власт?
	— Ни най-малко. Доставя ми удоволствие да управлявам. Но вече препускам с пълна сила. Ще те изпреваря. Ти си една глупачка, която следва отмиращата религия на магията.
	— Една глупачка, която те е стиснала за гърлото — великият Джаганг, който обявява, че желае човекът да триумфира над магията, и въпреки това използва магия!
	— Засега. Но щом магията загине, аз ще бъда онзи, който ще се осмели и ще може да управлява без магия.
	Калан бе обзета от ярост. Човекът пред нея бе разпоредил за смъртта на хиляди невинни хора. Това бе палачът на Ебинисия. Онзи, който иска да завладее света.
	Човекът, който иска да убие Ричард.
	В покоя на съзнанието си, в ядрото на силата си, където не съществуваше студ, изтощение, страх, цялото време на света й принадлежеше. Не направи опит за бягство, но дори да беше направил, щеше да е безнадежден. Той беше неин.
	Калан направи онова, което бе правила безброй пъти — освободи силата си.
	За неуловима част от секундата се появи нещо различно. Там, където преди всичко течеше гладко, почувства съпротива. Стена.
	Подобно на гореща стомана върху стъкло, силата й проби съпротивата.
	Магията взриви съзнанието на Марлин.
	Гръмотевица без гръм.
	От тавана полетяха скални отломки. Завихриха се водни капки. Въпреки буйния поток на водата около двамата затанцуваха вълнички, обгърнати в пелена от мъгла и прах.
	Надин, вкопчила се в камъка, изкрещя от болка, бидейки твърде близо до мястото на освобождаване на Изповедническата магия.
	Устата на Марлин увисна безжизнена. Щом веднъж човек е докоснат от силата на Изповедник, се превръща в обвивка, нуждаеща се от нейните заповеди.
	Марлин не предложи услугите си.
	От носа и ушите му потече кръв. Главата му клюмна настрани върху потока. Мъртвите му очи гледаха втренчено.
	Щом ръката му падна от решетката, Калан пусна гърлото му. Течението го отнесе. Тялото му се плъзна през отвора на решетката и полетя в пропастта.
	Калан разбра — почти беше пипнала Джаганг, но се провали. Мислите му, способностите му на пътешественик по сънищата действаха твърде светкавично в сравнение с Изповедническата й магия.
	Надин си проправяше път към нея.
	— Хвани ме за ръката! Не мога да се държа повече.
	Калан се вкопчи в китката й. Използването на силата изтощаваше Изповедника до смърт. След като бе изразходвала магията си, дори Калан, Майката Изповедник, вероятно най-силният Изповедник, раждал се някога, имаше нужда от няколко часа, за да се възстанови, преди да може да използва отново силата си. Още повече време й бе необходимо, за да се възстанови напълно. Беше изтощена и не можеше повече да се бори с течението. Без Надин също щеше да политне в пропастта.
	Подтиквана от Надин, Калан успя да се върне на каменните стъпала. Треперейки от студ, двете успяха да се изправят на крака. Осъзнала отминалия ужас, който едва ги бе оставил живи, Надин зарида. Калан беше твърде изтощена да направи същото, но знаеше как се чувства Надин.
	— Не го докосвах, докато ти използваше магията си срещу него, но ми се стори, че тялото ми се разчленява на съставните си части. Не си… ми направила нещо, нали? Нещо магическо? И аз ли ще умра?
	— Не, ти си добре — увери я Калан. — Почувства болката, защото беше твърде близо, това е всичко. Ако го беше докоснала, щеше да е къде-къде по-лошо. Щеше да е свършено с теб.
	Надин само кимна в отговор. Калан я прегърна и й прошепна благодарност в ухото. Надин се усмихна, прогонвайки сълзите.
	— Трябва да се върнем при Кара — каза Калан. — Да побързаме.
	— Как? Факлата я няма. Не можем да минем отвън, а опитаме ли се да се върнем назад, ще бъде тъмно като в гроб. Не искам да се връщам в тъмното. Невъзможно е да се оправим, преди войниците да са дошли да ни търсят с факли.
	— Няма невъзможни неща — уморено възрази Калан.
	— Винаги завивахме надясно, така че сега можем да вървим по лявата стена и по нея, по нея, да се върнем обратно.
	Надин протегна ръка, посочвайки в тъмнината:
	— Докато следвахме коридора, всичко беше наред, но после преминахме в този тунел и прекосихме от другата страна. Тук няма стъпала. Никога няма да намерим пътя.
	— Водата, която тече над стъпалото в средата, издаваше различен звук. Не забеляза ли? Ще го позная. — Калан я хвана за ръката, за да й вдъхне кураж. — Трябва да опитаме. Кара има нужда от помощ.
	Надин застина за миг в безмълвен ужас, после каза:
	— Добре, но почакай малко.
	Тя отпори ивица плат от ръба на роклята на Калан и овърза раната на ръката й, стягайки възможно най-силно. Докато завързваше възела, Калан подскочи от болка.
	— Да вървим — каза Надин. — Но внимавай с раната, докато не я зашия и не я намажа с мехлем.

>>	ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

	По обратния път в отводнителния тунел се движеха мъчително бавно. Сляпото опипване на студената хлъзгава стена, водата, плискаща се около глезените им, и постоянният страх да не паднат в бушуващия поток в тъмнината, но поне не бяха застрашени от ужаса Марлин да изскочи от бездната, да ги сграбчи за краката и да ги завлече надолу. Когато Калан чу шумът на водата да се променя и да отеква в коридора, стисна Надин за ръката и заопипва пода с крак, докато не стигна до спасителната каменна пътечка.
	На средата на пътя през лабиринта от тунели и коридори ги пресрещнаха войниците и осветиха пътя им с факли. Докато продължаваха упорито напред в черното нищо, Калан следваше като в сън танцуващите пламъци. С усилие поставяше единия си крак пред другия. Не искаше нищо друго, освен да легне и да почива, па било то и върху студения влажен камък.
	Коридорът пред дупката беше изпълнен със стотици мрачни войници. Стрелците бяха заредили лъковете си. Копията бяха в готовност, също както и мечовете и брадвите. Другите оръжия, останали след битката с Марлин, все още стърчаха, врязани в камъка. Калан се съмняваше, че биха могли да бъдат махнати оттам без помощта на магия. Труповете и ранените бяха разчистени, но на местата им се виждаха кървави петна.
	От дупката вече не се чуваха крясъци.
	Сред тълпата Калан разпозна капитан Харис, с когото се бе видяла по-рано същия ден в Приемната.
	— Някой слезе ли долу да й помогне, капитане?
	— Не, Майко Изповедник. — Той дори не се чувстваше неловко да признае страха си. Д’Харанците се страхуваха от магия и не считаха недостойно да го крият. Господарят Рал беше магия срещу магия. Те бяха стомана срещу стомана. Нещата бяха прости и ясни.
	Калан не можеше да укорява мъжете в коридора, че са оставили Кара сама долу. Бяха показали смелост в битката с Марлин. Мнозина бяха паднали убити или пък сериозно ранени. Слизането долу в дупката беше по-различно от обикновена битка. Според тях да се защитаваш беше едно, да отидеш сам да си търсиш белята, забърквайки се с магия — съвсем друго.
	За своята част от сделката — стомана срещу стомана — Д’Харанските войници се бореха до смърт. Очакваха Господарят Рал да изпълни своята част — магия срещу магия.
	Калан прочете страха във вперените с очакване в нея очи.
	— Убиецът — мъжът, който излезе през дупката — е мъртъв. Всичко свърши.
	В коридора отекнаха спотаени въздишки на облекчение. По загриженото изражение на капитана Калан осъзна, че сигурно изглежда доста ужасно.
	— Мисля, че трябва да ви доведем помощ, Майко Изповедник.
	— По-късно — Калан тръгна към стълбата. Надин я последва. — Откога не издава звук, капитане?
	— Може би от около час.
	— Това означава, откакто Марлин е мъртъв. Елате с нас и вземете още няколко войници, за да можем да я изнесем.
	Кара лежеше в дъното на помещението, близо до стената, където Калан я бе видяла за последен път. Коленичи от едната й страна, Надин от другата, зад тях войниците осветяваха с факлите.
	Морещицата се гърчеше на земята. Очите й бяха затворени и вече не крещеше, но се тресеше неудържимо, краката и ръцете й се блъскаха в каменния под.
	Давеше се в собственото си повръщано. Калан я сграбчи за кожената дреха и я обърна на една страна.
	— Отвори й устата!
	Надин се наведе и пъхна пръста си в устата й. С другата си ръка натисна челюстта надолу и задържа така. Калан на два пъти бърка в гърлото й с пръсти, докато прочисти дихателните й пътища.
	— Дишай! — извика тя. — Дишай, Кара, дишай!
	Надин тупна проснатата на пода жена по гърба, предизвиквайки гъргореща, слюнчеста, задъхана кашлица, която постепенно заприлича на чисто, макар и учестено дишане.
	Макар да можеше да диша, тя все още продължаваше да се гърчи. Калан се почувства безпомощна.
	— Най-добре да си донеса нещата — каза Надин.
	— Какво й е?
	— Не съм съвсем сигурна. Някакъв пристъп. Не съм специалист, но ми се струва, че трябва да го спрем. Може би ще мога да й помогна. Не може да нямам нещо в чанта та.
	— Вие двамата, вървете да й показвате пътя. Оставете тук факла.
	Надин и двамата войници забързаха нагоре по стълбата, след като единият пъхна факлата в решетката на стената.
	— Майко Изповедник — каза капитан Харис, — преди малко в Приемната зала дойде Рауг’Мос.
	— Дойде какво?
	— Рауг’Мос. От Д’Хара.
	— Не знам много за Д’Хара. Какво е това?
	— Тайна секта. Самият аз не знам много за тях. Рауг’Мос живеят уединено и рядко се показват сред хората…
	— На въпроса. Какво прави тук?
	— Дошлият тук е самият Първи свещеник на Рауг’Мос. Те са лечители. Казва, че почувствал, че Господарят Рал е станал владетел на Д’Хара, и дошъл да предостави услугите си на новия си господар.
	— Лечител? Е, не стой тук като дърво, бягай да го доведеш. Може да успее да помогне. Побързай.
	Капитан Харис удари с юмрук сърцето си и се спусна към стълбата.
	Калан пое главата на Кара в скута си и я притисна към себе си, мъчейки се да успокои конвулсиите й. Нямаше какво друго да направи. Знаеше доста за това как се причинява болка на хората, но не и как се лекуват. Толкова й беше додеяло да наранява. Прииска й се да знае повече за това как да помага. Като Надин.
	— Дръж се, Кара — прошепна тя, докато люлееше треперещата жена. — Помощта идва. Дръж се.
	Нещо привлече погледа й към горната част на отсрещната стена. Посрещнаха я думи, издълбани в камъка. Тя знаеше почти всички езици в Средната земя — като всеки Изповедник, — но нямаше никаква представа от високо Д’Харански. Това беше мъртъв език. Малцина го знаеха.
	Ричард го учеше. Двамата с Бердин заедно се мъчеха над превода на дневник, намерен в Кулата — дневникът на Коло, както го бяха нарекли, — написан на високо Д’Харански по време на Голямата война отпреди три хиляди години. Ричард щеше да успее да прочете пророчеството на стената.
	Прииска й се да не можеше. Не искаше да знае какво казва. Пророчествата винаги бяха им докарвали единствено проблеми.
	Не й се искаше да повярва, че Джаганг е насочил срещу тях стихията на неизвестно чудовищно мъчение, но не намираше оправдание да не му вярва. Притисна бузата си до челото на Кара и затвори очи. Не искаше да вижда пророчеството. Искаше да изчезне.
	Калан усети как по бузите й се стичат сълзи. Не искаше Кара да умре. Не знаеше защо съчувства толкова много на тази жена, освен може би защото никой друг не го правеше. Войниците дори не бяха дошли да видят защо е престанала да крещи. Можеше да се задави до смърт в собственото си повръщано. Нещо толкова просто и банално, а не магия, можеше да я убие, защото другите се страхуваха или може би защото никой не го беше грижа дали тя ще умре.
	— Дръж се Кара. Мен ме е грижа. — Приглади косата й назад над потното чело. — Наистина. Искам да живееш.
	Калан притисна треперещата жена, сякаш се опитваше да вгради думите си, чувствата си в тялото й. Хрумна й, че в крайна сметка Кара не е много по-различна от самата нея. Използваше силата си, за да унищожи нечие съзнание. Знаеше, че го прави, за да спаси други, но това все пак причиняваше болка на хората. Морещиците причиняваха болка на хората, но според техните разбирания го правеха, за да помогнат на господаря си, да запазят живота му, а от там и живота на народа на Д’Хара.
	Добри духове, нима наистина не беше по-различна от Морещицата, която се опитваше да измъкне от лудостта й?
	Калан усети как Агиелът, висящ на врата й, се врязва в гърдите й, докато притиска Кара. Дали беше сестра на Агиела и в друг смисъл?
	Ако Надин бе убита в началото, дали щеше да я е грижа? Надин помагаше на хората. Не живееше, причинявайки им болка. Не беше чудно, че Ричард е бил привлечен от нея.
	Сълзите й рукнаха по-силно и тя избърса бузата си.
	Раменете й потръпваха. Болеше я навсякъде. Искаше й се Ричард да я прегърне. Знаеше, че той ще се ядоса, но точно в този момент изпитваше непреодолим копнеж за него. Рамото я болеше, докато притискаше треперещата жена, но не обръщаше внимание на болката.
	— Дръж се, Кари. Не си сама. С теб съм. Няма да те изоставя. Обещавам.
	— По-добре ли е? — попита Надин, бързайки надолу по стълбата.
	— Не. Все още е в безсъзнание и трепери като преди.
	Надин коленичи и пусна сака си на пода до Калан. Съдържанието му издрънча приглушено.
	— Казах на онези мъже да чакат горе. Не бива да я местим, преди да е дошла в съзнание. Тогава да дойдат.
	Надин започна да изважда разни неща — малки бохчички, кожени кесийки, обозначени с чертички, рогови шишенца с тапи, също надраскани със символи. Започна да ги подрежда, хвърляйки бърз поглед върху написаното.
	— Син кохош — тихичко промърмори тя, докато се взираше в тайнствените знаци, изписани върху една от кожените кесийки. — Не, едва ли ще свърши работа, пък и ще трябва да изпие чаши. — Прерови още няколко кесийки, докато избра една. — Вечно биле. Може и да стане, ама ще трябва да я накараме по някакъв начин да го вдиша. — Тя въздъхна ядосано. — Не, няма да е това. — Див пелин? — продължи да си мърмори и остави шишенцето встрани. — Трескалник? — Това шишенце отдели върху подгизналата рокля в скута си. — Да, бетонията също може да свърши работа — допълни, след като огледа друго. И него прибави в скута си.
	Калан взе едно от отделените шишенца и го отпуши. Отвратителната миризма на амоняк я накара да се дръпне рязко. Затъкна тапата и го остави. Взе друго. Върху роговата повърхност бяха издълбани два дълбоки кръга, пресечени от хоризонтална линия. Завъртя плътно затиснатата дървена запушалка, за да я извади.
	Надин я плясна през ръцете и взе шишенцето.
	— Не!
	Калан я погледна с изненада.
	— Извинявай. Не исках да ти бъркам в нещата. Просто…
	— Не, не става въпрос за това… — Тя взе шишенцето с двата кръга и линията и го вдигна. — Това е счукано на прах куче биле. Ако не внимаваш, докато отваряш шише то, може да го поръсиш по ръцете си или, по-лошо — по лицето си. Представлява много силно вещество, което може да обездвижи човек за известно време. Ако го беше отворила, без да внимаваш, можеше да умреш. Мислех да го използвам върху Кара, да я парализирам, за да спре да се тресе, но реших, че е по-добре да не рискувам. То обездвижва отчасти, като влияе на дишането. Чувството е сякаш очите ще изскочат от орбитите си. Ослепява те. Носът ти сякаш пламва, убеден си, че сърцето ти ще се пръсне, не можеш да си поемеш дъх. Безпомощен си. Опиташ ли се да го измиеш, само влошаваш нещата, защото пудрата е мазна и по този начин само се разстила по-лесно.
	Всъщност не нанася някакви съществени щети и след известно време се възстановяваш напълно, но дотогава си обездвижен и тотално безпомощен. Не мисля, че ако обездвижим Кара по подобен начин, ще й помогнем, след като тя и без друго има проблеми с дишането. При нейното положение може да й навреди повече, отколкото да й помогне.
	— Знаеш ли как да й помогнеш? Знаеш, нали? — по пита Калан, опитвайки се да не звучи укорно.
	Ръката на Надин се отпусна на ръба на сака.
	— Ами… мисля, че да. Проблемът не се среща често, но съм чувала за подобни неща. Баща ми веднъж го спомена между другото.
	Това не успокои Калан. Надин изрови от сака си малко шишенце и го вдигна на светлината на факлата. Отпуши го и обърна съдържанието му върху пръста си. — Дръж й главата изправена.
	— Какво е това? — попита Калан, докато обръщаше главата на Кара. Надин намаза слепоочията на Морещицата с веществото и ги разгърна.
	— Лавандулово масло. Помага при главоболие. — Мисля, че тя страда от повече от обикновено главоболие.
	— Знам, но преди да съм открила нещо друго, това може би ще облекчи болката й и ще я успокои. Не мисля, че имам нещо готово, което да свърши работа. Ще трябва да смеся някои съставки. Проблемът е, че при тези конвулсии не можем да й дадем да пие отвари или чайове. Майчетрънът и липата успокояват, но няма как да я накараме да изпие цяла чаша. Черният пчелинок ще помогне да спрем повръщането, но ще трябва да пие по пет чаши дневно. А докато не спрем конвулсиите, не виждам как ще я накараме да изпие дори една. Може би ще успеем да излеем в устата й поне малко трескалник. Но има едно нещо, което се надявам… — Дългата, мокра коса на Надин се завъртя около лицето й, щом тя се наведе над сака и пак заровичка. Изправи се с друго малко кафяво шишенце. — Да! Взела съм го!
	— Какво е това?
	— Тинктура от плодове на пасифлора. Облекчава болката и е силно успокоително. Чувала съм татко да казва, че помага на хора в нервни гърчове. Надявам се да е имал предвид подобни конвулсии. След като е тинктура, можем да намажем езика й. Така ще го глътне.
	Кара се разтресе мощно в ръцете на Калан. Калан я притисна по-силно, докато се поуспокои. Не беше сигурна, че идеята да се довери на Надининото „надявам се“ й харесва. Но нямаше по-добро решение. Нещо трябваше да се направи.
	Надин пъхна пръст в съдържанието на малкото кафяво шишенце, в същия миг светлият отвор над главите им се зачерни.
	В рамката на вратата застана неподвижна, безмълвна фигура, която като че ли ги гледаше и преценяваше. Фигурата завъртя дългото си наметало и заслиза по стълбата.
	В тишината, нарушавана единствено от съскането на факлата, Калан несъзнателно прикри челото на Кара с ръка, сякаш да я защити, като не откъсваше очи от мъжа с вдигната качулка на наметалото си, който слизаше към тях.

>>	ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

	Надин застина на място, потопила пръст в шишето.
	— Кой…?
	— Някакъв лечител — прошепна Калан, загледана в отмерените движения на мъжа. — От Д’Хара. Докладва ха ми, че е дошъл да предложи услугите си на Ричард. Май е някаква важна клечка.
	Надин изгрухтя пренебрежително:
	— И какво ще направи без никакви билки или други пособия? — Тя се наведе напред да го види по-добре. — Така като го гледам, не носи нищо.
	Калан я скастри да мълчи. Мъжът се извърна, под петите му прахолякът изскърца и шумът отекна в притихналото помещение. Той се приближи с отмерени стъпки. Факлата се падаше зад гърба му, така че Калан не можеше да различи чертите му, скрити под качулката на тежкото наметало от груб плат, влачещо се по пода.
	На ръст беше колкото Ричард, също толкова широк в раменете.
	— Морещица — отбеляза той с толкова равен и властен глас, че и това й напомни за Ричард.
	Подаде ръката си изпод наметалото и направи знак на Калан. Тя се подчини и остави главата на Кара върху каменния под. Поради съсредоточеността, с която новодошлият оглеждаше тресящото се тяло на Морещицата, Калан реши да не го прекъсва да се запознават. Единственото, което искаше, бе някой да помогне на Кара.
	— Какво е станало с нея? — със също толкова дълбок и мрачен глас попита той, скрит в сянката на качулката.
	— Беше установила контрол над един човек, който…
	— Човек с дарба? Била е свързана с него?
	— Да — отвърна Калан. — Така го нарече.
	Той изръмжа нещо гърлено, сякаш осмисляйки вътрешно информацията.
	— Оказа се, че човекът е бил обладан от пътешественика по сънищата и…
	— Какво е това пътешественик по сънищата?
	— Ами доколкото разбрах, е човек, който може да завладее съзнанието на друг човек, промъквайки се в празнините между мислите му. По този начин установява контрол над жертвата си. Пътешественикът по сънищата владееше изцяло човека, с когото тя се бе свързала.
	Онзи се замисли за миг.
	— Разбирам. Продължавай.
	— Слязохме тук, за да разпитаме човека…
	— За да го измъчвате.
	Калан въздъхна с раздразнение.
	— Не. Казах на Кара, че просто ще го разпитаме, за да получим отговори, ако успеем. Човекът беше убиец, изпратен за Господаря Рал, и ако не отговореше на въпросите, Кара беше готова да направи необходимото, за да го принуди… За да защити Господаря Рал. Но не се стигна дотам. Установихме, че този пътешественик по сънищата упражнява контрол над него, над дарбата му. Пътешественикът по сънищата използва дарбата му, за да напише на стената онова пророчество.
	Лечителят не се обърна да го погледне.
	— И после?
	— После щеше да избяга и да започне да убива хора. Кара се опита да го спре…
	— С връзката си ли?
	— Да. Нададе вик, какъвто не бях чувала никога през живота си и се строполи на земята, притискайки ушите си с ръце. — Калан направи знак с глава. — Двете с Надин тръгнахме да го гоним. За щастие вече е мъртъв. Щом се върнахме, открихме Кара да се гърчи на пода в конвулсии.
	— Не е трябвало да я оставяте сама. Могла е да се за дави до смърт в собственото си повръщано.
	Калан стисна устни, но си замълча. Човекът просто стоеше неподвижен и наблюдаваше как Кара се гърчи. Накрая Калан не издържа:
	— Тя е сред личните гардове на Господаря Рал. Важна персона. Възнамерявате ли да й помогнете, или просто ще стоите и ще гледате?
	— Тишина! — заповяда той гневно. — Три пъти мери, един път режи. Или може да навредиш повече, отколкото да помогнеш.
	Калан хвърли яден поглед на тъмната фигура. Най-сетне мъжът коленичи и се отпусна назад на пети. Взе китката на Кара в една от големите си ръце и прокара пръст между ръкавицата и ръкава й. С другата ръка посочи вещите на пода.
	— Какви са тия неща?
	— Мои са — обади се Надин. Повдигна брадичка. — Аз съм лечителка.
	Без да изпуска китката на Кара, мъжът вдигна една от кожените кесийки и огледа знаците. Върна я обратно, после взе двете шишенца от скута на Надин.
	— Трескавица — каза и й подхвърли съдинката. Огледа символите, изписани върху другото. — Бетония. — Хвърли и него. — Ти не си лечителка — каза накрая, — а билкарка.
	— Как се…
	— Даде ли й друго освен лавандулово масло?
	— Откъде…? Нямах време за нищо повече.
	— Добре — обяви той. — Лавандуловото масло няма да й помогне, но поне няма да й навреди.
	— Ами, разбира се, знам, че няма да спре гърчовете. Намазах я само за да поуспокоя болката. За другото щях да й дам тинктура от плодове на пасифлора.
	— Така ли? В такъв случай цяло щастие е, че пристигнах навреме.
	Надин скръсти ръце пред гърдите си.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Че най-вероятно тази тинктура щеше да я убие.
	Надин се намръщи, отпусна ръце и ги премести на хълбоците си, свити в юмруци.
	— Пасифлората е силно болкоуспокоително. Най-вероятно щеше да спре гърчовете й. Ако не се беше намесил, досега да се е оправила.
	— Нима? Провери ли пулса й?
	— Не. — Надин настръхна. — Защо? Какво би показало това?
	— Пулсът й е слаб, накъсан и напрегнат. Жената се бори с всички сили да не спре сърцето й. Ако й беше дала от твоята пасифлора, щеше да стане както казваш — да я успокоиш. И сърцето й да спре.
	— Не… не виждам как…
	— И най-обикновената билкарка би трябвало да знае, че се изисква голямо внимание при работа с магия.
	— С магия — подскочи Надин. — Аз съм от Западна та земя. Никога преди не съм се сблъсквала с магия. Не знаех, че може да влияе върху лечението с билки. Съжалявам.
	Той не обърна внимание на извинението й и посочи:
	— Разкопчай дрехата й и я разгърди.
	— Защо? — попита Надин.
	— Направи го! Или предпочиташ да я гледаш как умира? Няма да издържи още дълго.
	Надин се наведе и започна да разкопчава двете дълги редици малки червени копчета на дрехата на Кара. Щом приключи, той й направи знак да разгърне деколтето й. Надин хвърли бърз поглед към Калан, която кимна. Надин направи каквото й бе казано и изпод червения кожен плат се показа бялата гръд на Кара.
	— Мога ли да попитам за името ти? — обърна се към него Калан.
	— Дрефан. — Вместо да поиска да узнае нейното, той долепи ухо до гърдите на Кара и се заслуша.
	Премести се, принуждавайки Калан да отстъпи назад, за да му освободи място, и се приближи до главата на Кара. Набързо огледа кървавата рана над лявото й ухо, после, явно преценил я като маловажна, премина към систематично опипване на тила й.
	Калан виждаше само половината от дълбоката му качулка и нищо от лицето му. Пък и факлата не осветяваше особено.
	Дрефан се надвеси напред и стисна гърдите й с две ръце.
	Калан изпъна гръб.
	— Какво по-точно правиш?
	— Преглеждам я!
	— Така ли го наричаш?
	Той се отпусна назад на пети.
	— Опипвам гърдите й.
	— И защо?
	— За да се убедя в онова, което установих.
	Калан най-после отвърна очи от сянката под качулката му и — без да я сграбчва като него — докосна с опакото на дланта си лявата й гърда. Беше гореща — гореше в треска. Докосна другата — леденостудена.
	По знак на Дрефан Надин направи същото.
	— Какво означава това? — попита тя.
	— Бих предпочел да направя заключението си след като я прегледам подробно. Но мога да кажа, че не е добре.
	Той долепи пръсти отстрани на врата й и отново провери пулса й. Прокара палец нагоре към челото й. Наведе се и долепи ухо до всяко от нейните. Подуши дъха й. Внимателно повдигна главата й и я завъртя. Разпери ръцете й встрани, разтвори деколтето й чак до кръста, после се надвеси над нея и започна да я потупва по корема, плъзна длан нагоре към ребрата.
	Навел глава, сякаш за да се концентрира, докосна с пръсти предната част на раменете й, после двете страни на шията и тила й, слепоочията, няколко точки по ребрата и накрая дланите.
	Калан започваше да губи търпение. Дотук виждаше само боцкане и опипване, но не и лекуване.
	— Е, и?
	— Аурата й е сериозно увредена — каза той и най-безсрамно пъхна огромната си длан под червената дреха на Кара от кръста надолу.
	Калан наблюдаваше в пълно изумление как ръката му се плъзга надолу към слабините и не можеше да повярва на очите си. Пръстите му се очертаваха под стегнатия плат и тя виждаше как бавно приближават интимните й части.
	Не издържа и с всичка сила го блъсна в рамото. Той се сви от болка. Строполи се със стон на една страна, покривайки с ръка мястото, където тя го уцели.
	— Казах ти, че това е изключително високопоставена личност. Как се осмеляваш да я опипваш така! Няма да го позволя, ясно ли ти е?
	— Не съм я опипвал — изръмжа той.
	В гласа на Калан все още се усещаше ярост:
	— Как тогава го наричаш?
	— Опитвах се да определя какво й е сторил този пътешественик по сънищата. Причинил е доста поражения на аурите и енергийните й потоци и е объркал контрола на съзнанието върху тялото й. Всъщност това, което виждаме, не са точно конвулсии, а неконтролируеми мускулни контракции. Проверявах да видя дали не е повредил онази част от мозъка й, която отговаря за удоволствието. Исках да се убедя, че не я е оставил в състояние на постоянен оргазъм. Трябва да знам степента на блокировките, които е постигнал, за да преценя какво може да се направи.
	Надин се надвеси напред и го погледна с огромни очи.
	— Магията може да стори подобно нещо? Да накара човек да изпитва… постоянен…
	Той кимна, докато разтъркваше ударената си ръка.
	— Ако съответният практикуващ знае какво прави.
	— Ти можеш ли го? — попита тя задъхана.
	— Не. Не притежавам дарбата, нито каквато и да е друга форма на магия. Но мога да лекувам. Ако уврежданията не са прекалено големи. — Качулката се извърна към Калан. — А сега, искаш ли да продължа, или предпочиташ да я гледаш как умира?
	— Продължавай. Но ако още веднъж пъхнеш ръката си там, за в бъдеще ще бъдеш еднорък лечител.
	— Вече научих каквото ми бе необходимо да знам.
	Надин отново се наклони напред.
	— Тя…?
	— Не. — Той махна нервно с ръка. — Свалете й ботушите.
	Надин заобиколи тялото на Кара и направи каквото поиска лечителят. Той се поизвърна към Калан, сякаш надничайки към нея от дълбините на качулката си.
	— Знаеше ли къде точно се намира именно онзи нерв на ръката ми, или просто имаше късмет?
	Калан се взря в сянката, опитвайки се да стигне до очите му. Не успя.
	— Тренирана съм за подобни неща: за да защитавам себе си и другите.
	— Впечатлен съм. При подобно познаване на нервите можеш да се научиш да лекуваш, вместо да нараняваш. — Той насочи вниманието си към Надин. — Притисни третия преден прешлен на дорсиналния меридиан.
	Надин направи гримаса.
	— Моля?
	Той махна с ръка и посочи:
	— Между сухожилието на гърба на глезените й и предната кост, стърчаща в двете страни. Натисни с палеца и с някой от другите пръсти.
	Надин го направи, докато в същото време Дрефан притисна с кутретата си областта зад ушите на Кара и едновременно с това с палци върховете на раменете й.
	— По-силно, жено.
	Постави двете си длани една върху друга на корема на Кара.
	— Втори меридиан — измърмори той.
	— Моля?
	— Мръдни сантиметър надолу и опитай пак. И двата глезена. — Той премести пръстите си върху тила на Кара, съсредоточавайки се върху действията си. — Така е добре. Първи меридиан.
	— Още надолу? — попита Надин.
	— Да, да, побързай.
	Той подхвана между палеца и показалеца си лактите на Кара и ги повдигна лекичко.
	Накрая се отпусна на пети с въздишка.
	— Невероятно — под мустак измрънка той. — Не е на добре.
	— Какво има? — попита Калан. — Да не би да искаш да кажеш, че не можеш да й помогнеш?
	Той й махна да мълчи, сякаш въпросите й го разсейваха.
	— Отговори ми — настоя Калан.
	— Ако поискам да ме безпокоиш, жено, ще те уведомя.
	Надин се наведе напред и килна глава на една страна.
	— Имаш ли някаква представа с кого разговаряш? — Тя посочи с брадичка Калан.
	Той опипваше ушните канали на Кара.
	— Така като я гледам, бих казал с някоя от чистачките на тоалетни от персонала. Жена, която има нужда от баня.
	— Току-що взех баня — промърмори Калан едва чуто.
	Гласът на Надин се сниши застрашително:
	— По-добре ще е да проявиш малко уважение, господин лечител. Тя е собственичката на този Дворец. На всичко. Тя е самата Майка Изповедник.
	Той прокара пръсти по подмишниците на Кара.
	— О, нима. Ами радвам се за нея. А сега млъквайте и двете.
	— Освен това е годеница на самия Господар Рал.
	Ръцете на Дрефан замръзнаха. Цялото му тяло се вкочани.
	— А след като Господарят Ричард Рал е от Д’Хара, от където си и ти — продължи Надин, — предполагам, че ти се пада шеф. На твое място бих показвала доста повече уважение към бъдещата жена на Господаря Рал. На него не му харесва, когато мъжете проявяват неуважение към жените. Виждала съм го да избива зъбите на такива наглеци.
	Дрефан остана като вцепенен.
	Калан си помисли, че макар Надин да се отнесе малко грубичко с него, едва ли би могла да постигне по-голям ефект.
	— И не само това — продължи Надин. — Тя унищожи убиеца. С магия.
	Дрефан най-сетне прочисти гърлото си.
	— Простете ми, господарке…
	— Майко Изповедник — поправи го Калан.
	— Най-смирено моля за прошка… Майко Изповедник. Нямах представа. Нямах намерение да причинявам…
	Калан го прекъсна:
	— Разбирам. Обръщал си повече внимание на състоянието на Кара, отколкото на формалностите. Аз също. Можеш ли да й помогнеш?
	— Да.
	— Тогава продължавай, ако обичаш.
	Мъжът моментално се обърна към Кара. Калан със смръщено лице наблюдаваше как ръцете му правят кръгове над безжизненото тяло на Морещицата, тук-там застивайки на място, при което пръстите му сякаш затреперваха от невидимо усилие.
	Застанала до краката на Кара, Надин се обади отново:
	— И ти наричаш това лечение? Билките ми щяха да окажат много по-добро въздействие от това размахване на ръце. И по-скорошно.
	Той вдигна глава.
	— Размахване на ръце? Нима мислиш, че правя това? Някакви безсмислени движения? Имаш ли поне малка представа, млада госпожице, с какво си имаме работа?
	— С някакъв пристъп. Трябва да се прекъсне, а не да му се бае.
	Той се вдигна на колене.
	— Аз съм Първият свещеник на Рауг’Мос. Не ми е дадено да бая, за да лекувам.
	Надин изсумтя раздразнено. Той кимна, сякаш взел решение.
	— Искаш да видиш с какво си имаме работа? Искаш доказателство, което твоите очи на посредствена билкарка да могат да видят?
	Надин се намръщи.
	— Като се има предвид, че липсват каквито и да е резултати, малко доказателство не би било излишно.
	Той посочи:
	— Видях шишенце с див пелин. Дай го насам. Предполагам, че в тоя сак имаш някаква свещ. Тя също ще ми трябва. Запалена.
	Докато Надин запалваше свещта от факлата, Дрефан разтвори наметалото си и извади от една кесия няколко неща. Надин му подаде запалената свещ. Той капна на пода малко разтопен восък и заби фитила.
	Бръкна под наметалото си и извади дълъг остър нож. Наведе се над Кара и я натисна с него между гърдите. Под острието набъбна аленочервена капка. Той остави ножа настрани и пак се надвеси над Морещицата. С лъжица с дълга дръжка остърга капката кръв от плътта й. Седна назад, отпуши шишенцето, което му бе подала Надин, и капна малко пелин на върха на лъжицата.
	— И ти наричаш това пелин! Трябва да береш само мъхестата част от долната страна на листата. Ти си ги късала целите!
	— Няма значение. Все е пелин.
	— Но много нискокачествен. Трябва да се научиш да боравиш с висококачествен пелин. Всъщност що за билкарка си ти?
	Надин примигна от възмущение.
	— Върши чудесна работа. Да не би да се опитваш да си намериш извинение, задето няма да можеш да ни покажеш, че знаеш какво вършиш? Да не би да се опитваш да обясниш провала си с качеството на пелина?
	— Качеството е напълно достатъчно за това, което правя аз, но не и за това, което правиш ти. — Гласът му стана наставнически, ако не учтив. — Следващия път пречиствай растенията, които береш, и ще установиш, че помагат доста повече на нуждаещите се.
	Той се надвеси напред, приближавайки лъжицата до огъня, докато пелинът се запали и нагоре се вдигна облак гъст дим, ухаещ сладникаво и тежко. Дрефан описа кръг над корема на Кара с лъжицата, образувайки пласт дим.
	Подаде лъжицата димящ пелин на Надин.
	— Задръж това между краката й.
	Той притисна с ръце слепоочията си и си измърмори някакво заклинание.
	Свали ръце от главата си.
	— А сега гледай и ще видиш онова, което аз виждам и чувствам без помощта на дима.
	Дебелият пласт дим подскочи.
	Калан зяпна при вида на плътните ивици, които се завъртяха и заувиваха около Кара. Дрефан отмести ръцете си и димните ивици застинаха в неподвижна мрежа от линии. Някои се надигнаха в областта на гърдите, раменете, бедрата и хълбоците. От главата й се разклони сноп линии, които тръгнаха до различни точки на тялото. Дрефан прокара пръст по една от тях.
	— Виждаш ли тази? От лявото слепоочие до левия крак? Гледай. — Той притисна с пръсти тила й от лявата страна и димната линия се измести към десния крак. — Ето. Тази трябва да е тук.
	— Какво е всичко това? — удивено попита Калан.
	— Меридианните й линии: потокът на силата, на живота й. Аурата й. Има и още, но ще ми е трудно да го обясня с няколко думи. Това, което направих, е нещо подобно на начина, по който върху сноп слънчева светлина изпъкват петната прах, носещи се из въздуха.
	Надин стоеше като гръмната, със зяпнала уста, и държеше димящата лъжица.
	— Как накара линията да се премести?
	— Като използвах жизнената си сила, за да задействам енергиен лъч там, където има нужда от него.
	— Значи все пак притежаваш магия — задъхано каза Надин.
	— Не, въпрос на тренинг. Стисни глезените й като първия път.
	Надин остави лъжицата и стисна Кара за глезените. Плетеницата от линии, спускащи се към краката на Кара, се заизвива и разплете, придвижвайки се от хълбоците към стъпалата й и образувайки прави линии.
	— Ето — посочи Дрефан. — Току-що оправи краката й. Виждаш ли как се успокоиха?
	— Аз ли го направих? — невярващо попита Надин.
	— Да. Но това беше лесната част. Виждаш ли тук? — Той посочи плетеницата от линии, излизаща от главата й.
	— Това е най-опасното, което й е причинил пътешественикът по сънищата. Трябва да се разплете. Тези линии сочат, че тя не може да си контролира мускулите. Не може да говори, ослепяла е. Виж. Линията, която излиза от ушите й и се връща към челото й? Единствено тя си е на мястото. Тя вижда и разбира всичко, което казваме. Но не може да реагира.
	Калан зяпна.
	— Значи ни чува?
	— Всяка думичка. Ако не друго, поне знае, че се опитваме да й помогнем. А сега, ако нямате нищо против, бих искал да се съсредоточа. Всичко трябва да стане в правилния ред, иначе ще я загубим.
	Калан протегна ръце към него.
	— Разбира се. Направи каквото трябва, за да я спасиш.
	Дрефан се зае с работата си, започна да се мести около тялото на Кара, да натиска с пръсти или длани тук и там. От време на време си помагаше с острието на ножа. Нито веднъж не изтегли повече от капка кръв, допирайки метала в плътта й. Почти всеки път, когато го правеше, димните линии се поместваха, разплитаха, някои се изместваха навън и се извиваха на дъга, преди да се върнат в точката, показана от него.
	Щом Дрефан стисна плътта между палеца и показалеца й, се изправиха не само линиите над ръцете й, но Кара простена облекчено и изви глава встрани, завъртайки рамене. Това беше първата й нормална реакция. Щом Дрефан бодна глезените й с ножа, тя изохка и започна да диша равномерно, макар и забързано. Калан се изпълни с облекчение и надежда.
	Дрефан най-сетне я обиколи цялата и се съсредоточи върху главата й. Притискаше с пръсти хрущяла на носа и челото й. Тялото й се бе успокоило, гърчовете и конвулсиите бяха изчезнали. Гърдите й се повдигаха и отпускаха без усилие.
	Дрефан притисна острието между веждите й.
	— Това ще оправи нещата — мърмореше си под носа.
	Сините очи на Кара се отвориха. Погледът й затърси нещо, докато се спря върху Калан.
	— Чух думите ти — прошепна тя. — Благодаря ти, сестро. — бе дошла в съзнание.
	Кара не го бе помислила за Ричард. Калан й се усмихна с облекчение. Знаеше какво има предвид Кара. Морещицата я бе чула да казва, че не е сама.
	— Хванах Марлин.
	Кара се усмихна.
	— Караш ме да се гордея, че ти служа. Съжалявам, че трябваше да минеш през всичко това, за да ме излекуваш. Калан се намръщи, не разбра думите й. Кара извърна глава и погледна надвесения над нея Дрефан.
	— Как си? — попита я той. — Нормално ли е всичко?
	Веждите й се вдигнаха в изумление и неразбиране, граничещо с паника.
	— Господарю Рал? — невярващо попита тя.
	— Не, аз съм Дрефан.
	Той вдигна двете си ръце и махна качулката от лицето си. Калан и Надин едновременно ококориха очи.
	— Но Мрачният Рал беше и мой баща. Аз съм наполовина брат на Господаря Рал.
	Калан гледаше в почуда. Същият ръст, същата мускулеста фигура като на Ричард. Руса коса като на Мрачния Рал, макар по-къса и не толкова права. Косата на Ричард бе по-тъмна и твърда. Очите на Дрефан, по-скоро пронизително сини като на Мрачния Рал, отколкото сиви като на Ричард, но също толкова дълбоки и с погледа на хищна птица. Чертите му притежаваха същото непоносимо съвършенство на статуя, каквото излъчваше и Мрачният Рал. Ричард не бе наследил тази семейна особеност. Чертите на Дрефан, макар и някъде по средата, клоняха повече към тези на Мрачния Рал, отколкото към характерните за Ричард. Но макар да бе невъзможно да се сбърка Дрефан с Ричард, за всеки бе пределно ясно, че двамата са братя.
	Тя се запита защо Кара бе допуснала подобна грешка. После видя Агиела в юмрука на Морещицата. Не това бе имала предвид Кара с „Господарю Рал“. В замаяното си състояние, гледайки го надолу с главата, и то миг след като за Мрачния Рал.

>>	ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

	Единственият звук в иначе мъртвешката тишина беше равномерното чук, чук, чук на нокътя на Ричард по богато орнаментирания предпазител на дръжката на меча му. Лакътят на другата му ръка беше отпуснат върху полирания плот на масата, а главата му висеше, подпирана от показалеца върху слепоочието и палеца под брадичката. Запазвайки спокойното изражение на лицето си, той правеше всичко възможно да контролира гнева си. Беше бесен. Този път бяха преминали границата и го знаеха.
	Беше прехвърлил мислено цял списък с възможни наказания и ги бе отхвърлил всичките — не защото бяха твърде тежки, а защото знаеше, че няма да има полза от тях. Накрая се спря на истината. Нямаше нищо по-сурово и по-въздействащо от истината.
	Пред него се бяха подредили в редица Бердин, Райна, Улик и Иган. Стояха вдървени, с очи втренчени в някаква точка над главата му, отвъд масата. Намираха се в малката стаичка, която използваше за срещи, за четене и за други работи. Встрани от масата висяха неголеми картини с идилични пейзажи, но от прозореца зад гърба му, откъдето нахлуваха косите лъчи на сутрешното слънце, сърдито го гледаше Магьосническата кула.
	Само час след завръщането му в Ейдиндрил му бе достатъчен, за да разбере какво се е случило от заминаването му предишната нощ досега. И четиримата му гардове бяха пристигнали в града още преди изгрев слънце. Беше им заповядал да се върнат веднага след като Райна и Иган се бяха промъкнали в лагера, им миналата нощ. Бяха се надявали, че няма да ги върне посред нощ. Грешаха. Строги както обикновено, очите му този път им намекваха, че никой не може да се осмелява да престъпи негова заповед.
	Ричард също се бе завърнал доста по-рано от планираното. Бе показал на войниците дъбовата гора, беше им обяснил какво да берат, а после вместо да остане да надзирава работата им, бе поел сам обратно към Ейдиндрил още преди изгрев слънце. След видяното през нощта бе твърде притеснен, за да го хване сън, и искаше да се върне в Ейдиндрил възможно най-бързо.
	Потрепвайки с пръст по масата, гледаше потящите се пред него гардове. Бердин и Райна бяха облечени в кафявите си кожени одежди, дългите им плитки бяха разрошени от дългата устремна езда.
	Двамата огромни руси мъжаги Улик и Иган бяха в униформите си от тъмна кожа, с ризници и широки колани. Огромните метални плочи на гърдите им бяха прилепнали за телата им като втора кожа и очертаваха мускулестите им силуети. В средата се виждаше орнаментираният символ „Р“ — Домът Рал, под него — два кръстосани меча. Около ръцете им, точно над лактите, имаше златни препаски с остри шипове върху тях — оръжия за ръкопашен бой.
	Никой Д’Харанец, освен личните гардове на Господаря Рал, не носеше такива оръжия. Те всъщност бяха повече от оръжия — най-редките, най-големи символи на почит, спечелвани незнайно как.
	Ричард бе наследил властта над хора, чиито нрави не познаваше, с обичаи, в повечето случаи истинска загадка за него, и с очаквания, които само отчасти се сбъдваха.
	Още със завръщането си четиримата му гардове също бяха разбрали за случилото се с Марлин предишната нощ. Знаеха защо са повикани, но той още не им бе казал нито дума. Първо искаше да овладее гнева си.
	— Господарю Рал?
	— Да, Райна?
	— Ядосан ли си ни? Затова, че не изпълнихме заповедта ти и тръгнахме след теб със съобщението от Майката Изповедник?
	Съобщението беше само претекст и те го знаеха, както и той.
	Чук, чук, чук, продължаваше нокътят му.
	— Това е всичко. Можете да си вървите. Всички.
	Телата им се отпуснаха, но никой не помръдна от мястото си.
	— Да си вървим? — попита Райна. — Няма ли да ни накажеш? — На лицето й се изписа лукава усмивка. — Може би да чистим конюшните в продължение на седмица или нещо такова?
	Ричард се отлепи от масата, стиснал зъби. Не беше в настроение за закачки. Стана.
	— Не, Райна, няма да ви наказвам. Можете да си вървите.
	Двете Морещици се усмихнаха. Бердин се наклони към Райна и прошепна, но достатъчно силно, за да чуе и той:
	— Осъзнава, че ние най-добре знаем как да го пазим.
	Всички се запътиха към вратата.
	— Преди да си тръгнете — каза Ричард, заобикаляйки масата, — искам да знаете едно.
	— Какво е то? — попита Бердин.
	— Че ме разочаровахте.
	Райна направи гримаса.
	— Разочаровали сме те? Няма да ни се караш, нито да ни крещиш, ще ни кажеш само, че сме те разочаровали, така ли?
	— Точно така. Разочаровахте ме. Мислех, че мога да ви имам доверие. Оказа се, че не е така. — Ричард се из върна. — Свободни сте.
	Бердин се покашля.
	— Господарю Рал, двамата с Улик тръгнахме с теб по твоя заповед.
	— О? Значи ако бях оставил вас двамата да защитава те Калан вместо Райна, щяхте да направите каквото съм ви заповядал и да останете при нея?
	Тя не отвърна.
	— Разчитах на всички вас, а вие ме накарахте да се чувствам глупак, задето съм го правил. — Той стисна юмруци, вместо да кресне: — Щях сам да се заема със защитата на Калан, ако знаех, че не мога да се доверя на вас.
	Ричард се облегна на рамката на прозореца и се загледа в студената пролетна утрин. Четиримата зад него смутено запристъпваха от крак на крак.
	— Господарю Рал — обади се накрая Бердин, — готови сме да дадем живота си за теб.
	Ричард се завъртя към тях.
	— И да оставите Калан да загине! — Той положи усилия, за да се овладее. — Всичко, което искате, е да жертвате живота си за мен. Да продължавате да си играете игричките. Да се правите, че правите нещо важно. Да си играете на мои гардове. Занапред искам просто да не ми се пречкате. Нито на мен, нито на хората, които се опитват по някакъв начин да спрат Императорския орден.
	Той посочи с ръка вратата.
	— Свободни сте!
	Бердин и Райна се спогледаха.
	— Ще бъдем отвън, в коридора, ако имаш нужда от нас, Господарю Рал.
	Ричард ги изгледа с такъв леден поглед, че лицата им изгубиха цвета си.
	— Няма да имам нужда от вас. Нямам нужда от хора, на които не мога да имам доверие.
	Бердин преглътна.
	— Но…
	— Какво но?
	Тя преглътна пак.
	— Но дневникът на Коло? Не искаш ли да ти помагам в превода?
	— Ще се оправя и сам. Нещо друго?
	Четиримата поклатиха глави.
	Тръгнаха да излизат един по един. Райна, останала последна, спря и се извърна. Тъмните й очи се втренчиха в пода.
	— Господарю Рал, някой път ще ни изведеш ли пак на разходка да храним катерички?
	— Зает съм. А те ще се оправят чудесно и без нас.
	— Ами… ами Реджи?
	— Кой?
	— Реджи. Онзи, дето му липсва крайчецът на опашка та. Той… седеше в ръката ми. Ще ни търси.
	Ричард я гледа в продължение на цяла безмълвна вечност. Разкъсваше се между желанието да я прегърне и да й изкрещи. Беше опитал с прегръдката, или поне с нещо подобно на това, и едва не се стигна до убийството на Калан.
	— Може би някой друг път. Свободни сте.
	Тя си избърса носа с опакото на ръката.
	— Да, Господарю Рал.
	Райна тихо затвори вратата зад себе си. Ричард се стовари обратно на стола и заби пръсти в косата си. Завъртя дневника на Коло, стиснал здраво зъби. Докато той се мотаеше навън да търси дървета, Калан можеше да загине. Можеше да загине, защото хората, на които беше поверил сигурността й, се движеха според собствените си планове.
	Потръпна при мисълта какво ли би могъл да направи с магията си, с яростта на магията си, ако извадеше меча в този момент. Не си спомняше някога да е бил толкова ядосан, преди да бе взел меча на истината в ръката си. Не можеше да си представи яростта на меча, прибавена към неговата ярост в момента.
	Думите на пророчеството, изписано върху стената в дупката, пробягаха през мисълта му и оставиха потискащо чувство за окончателност, примесена с подигравка.
	Тихо почукване на вратата прогони преследващия го, повтарящ се звук на пророческите думи от главата му. Именно това почукване очакваше. Знаеше кой е.
	— Влез, Кара.
	В стаята влезе високата, мускулеста, руса Морещица. Затвори вратата с гърба си. Беше свела глава, никога не я беше виждал в по-окаяно състояние.
	— Може ли да говоря с теб, Господарю Рал?
	— Защо си облякла червената си униформа?
	Преди да отвърне, тя преглътна.
	— Ами… Свързано е с нещо, което Морещиците правят, Господарю Рал.
	Той не поиска обяснение. Всъщност не го интересуваше особено. Чакаше именно нея. Именно тя бе причината за гнева му.
	— Разбирам. Какво искаш?
	Кара се приближи до масата и застана с увиснали рамене. Главата й беше превързана, но му беше докладвано, че раната не е сериозна. По зачервените й очи личеше, че е прекарала безсънна нощ.
	— Как е Майката Изповедник тази сутрин?
	— Когато я оставих, си почиваше, но ще се оправи. Раните й не са сериозни — не толкова сериозни, колкото биха могли да бъдат. Цяло щастие е, че е жива, като се има предвид случилото се. Като се има предвид на първо място, че не биваше да отива долу при Марлин, както и това, че изрично ти казах, че не желая нито една от двете ви да ходи там.
	Кара затвори очи.
	— Господарю Рал, вината е изцяло моя. Исках да разпитам Марлин. Тя се помъчи да ме убеди да не го правя, но аз все пак отидох. Тя дойде просто за да се опита да ме накара да се върна, както беше заповядал.
	Ако Ричард не беше толкова ядосан, сигурно щеше да се изсмее. Дори Калан да не му бе признала истината, я познаваше достатъчно добре, за да разпознае в признанието на Кара пълната измислица. Но знаеше още и че Кара не е положила достатъчно усилия, за да убеди Калан да не слиза при убиеца.
	— Мислех, че го владея. Сбърках.
	Ричард се надвеси напред.
	— Не ти ли споменах изрично, че не искам никоя от двете ви да слиза при него?
	Раменете й потръпнаха, тя кимна, без да вдига глава. Юмрукът му по масата я накара да подскочи.
	— Отговори ми! Не ти ли споменах изрично, че не искам никоя от двете ви да слиза при него?
	— Да, Господарю Рал.
	— Имаше ли нещо неясно в заповедта ми?
	— Не, Господарю Рал.
	Ричард се облегна назад на стола си.
	— В това ти е била грешката, Кара. Разбираш ли? Не че не си го контролирала — просто нещата са надхвърля ли възможностите ти. Да слезеш долу е било твой избор. В това се състои грешката ти. Обичам Калан повече от всичко на този свят, от всичко в който и да е свят. Няма нищо, което да ми е по-ценно от нея. Доверих се на теб, за да я защитаваш, да я пазиш от опасности.
	Светлината, нахлуваща през щорите, затанцува по червената й кожена униформа, сякаш се промъкваше през горски листа.
	— Господарю Рал — тихо прошепна тя. — Напълно осъзнавам провала си и знам какво означава той. Господарю Рал, имам ли право на едно желание?
	— Какво желание?
	Тя падна на колене и се наведе молитвено. Взе Агиела си и го стисна в двата си юмрука.
	— Мога ли да избера начина на екзекуцията си?
	— Моля?
	— По време на екзекуция Морещиците обличат червените си одежди. Ако Морещицата е служила достойно на — господаря си, й се позволява да избере как да бъде екзекутирана.
	— И ти какво избираш?
	— Агиела си, Господарю Рал. Знам, че ти измених, че извърших непростим грях, но в миналото ти служих вярно. Моля те. Нека бъде с Агиела. Това е единствената ми молба. Както Бердин, така и Райна могат да го направят. И двете знаят как.
	Ричард заобиколи масата. Наклони се напред, загледан в сведеното й, тресящо се тяло. Скръсти ръце.
	— Отхвърля се.
	Раменете й се разтресоха със стон:
	— Мога ли да попитам какво ще… избере Господарят Рал?
	— Кара, погледни ме — каза той меко.
	Обляното й в сълзи лице се повдигна.
	— Кара, наистина съм ядосан. Но независимо от всичко, независимо от яростта, която ме обзема, никога, абсолютно никога не бих пожелал екзекуцията на която и да е от вас.
	— Трябва да го направиш. Аз ти измених. Не се подчиних на заповедите ти да защитавам любимата ти. Сторих непростима грешка.
	Ричард се усмихна.
	— Не знаех, че съществуват непростими грешки. Може да има непростими предателства, но не и грешки. Ако започнем да екзекутираме хората за допуснати грешки, опасявам се, че щях да съм отдавна мъртъв. През цялото време греша. Понякога наистина сериозно.
	Тя поклати глава, втренчена в очите му.
	— Една Морещица може да прецени кога е заслужила екзекуцията си. Аз я заслужих.
	Ричард видя в студените й сини очи категоричността на решението й.
	— Независимо дали ще я извършиш ти или аз.
	Ричард остана известно време замислен, преценявайки измеренията на дълга, с който Морещицата бе обвързана. Преценявайки лудостта в тези очи.
	— Искаш ли да умреш, Кара?
	— Не, Господарю Рал. Откакто ти стана нашият Господар Рал, не. Точно затова трябва. Аз те предадох. Морещиците живеят и умират в името на задълженията си към своя господар. Нито ти, нито аз можем да променим онова, което трябва да стане. Животът ми приключи. Трябва да ме екзекутираш или ще го сторя сама.
	Ричард знаеше, че това не е представление, целещо да събуди съчувствието му. Морещиците никога не блъфираха. Ако не успееше да промени мнението й, тя със сигурност щеше да направи онова, което смята за правилно.
	С разбирането и последвалото осъзнаване на единствения му избор, той мислено скочи от ръба на разума в пропастта на безумието, където обитаваше и част от съзнанието на тази жена — а както се опасяваше, и част от неговото съзнание.
	Решението бе взето със светкавична бързина.
	Извади меча с порива на треперещите си мускули. Стаята се изпълни с характерния звън, който отекна и в цялото му тяло.
	Този привидно простичък жест освободи магията на оръжието му. Катинарът, заключващ вратата към смъртта, беше разсечен. Сякаш блъснат от внезапен порив на вятъра, това го остави без дъх. Наоколо затанцуваха яростни бури от гняв.
	— В такъв случай — произнесе той, — магията ще бъде твоя присъда и екзекуция.
	Тя затвори очи.
	— Погледни ме!
	Цялото му тяло се гърчеше, разкъсвано от силата на магията, опитвайки се да го отнесе в потока на яростта. С усилие успяваше да овладее контрола си над нея, както ставаше винаги в такива случаи.
	— Ще ме гледаш в очите, докато те убивам!
	Тя отвори очи. Повдигна вежди, по бузите й се стичаха сълзи. Всичко добро, което бе вършила, цялата смелост, проявявана някога пред лицето на опасността, всички жертви в името на дълга изведнъж се обезцениха пред лицето на позора. Беше й отречена честта да умре от своя Агиел. Заради това и само заради това заплака.
	Ричард прокара острието по ръката си, за да вкуси то от неговата кръв. Вдигна Меча на истината към челото си и докосна до плътта си ледената стомана, потопена в топла кръв.
	Прошепна магическите думи:
	— Острие, бъди искрено в този ден!
	Пред него стоеше човекът, заради когото при друго стечение на обстоятелствата би могъл да изгуби Калан. Да изгуби всичко.
	Тя проследи с поглед вдигащото се над главата му острие. Видя яростта, справедливия гняв в очите му. Видя танца на магията.
	Танца на смъртта.
	Кокалчетата и на двете му ръце бяха побелели от усилието.
	Знаеше, че не може да се противопостави на желанието на магията си — ако иска да има някакъв шанс. Освободи гнева си към жената за това, че бе изоставила задължението си да пази Калан. Безотговорността й можеше да доведе до смъртта на Калан, до краха на неговото бъдеще, до унищожаването на смисъла на живота му. Той бе поверил най-скъпото си същество в ръцете й, а тя не бе оправдала оказаната й висока чест.
	Можеше да се завърне и да намери безжизненото тяло на Калан, и то по вина на тази жена, коленичила сега в краката му. Само заради нея.
	Очите им споделиха лудостта на онова, което и двамата вършеха, на онова, в което и двамата се бяха превърнали. Знаеха, че и за двамата няма друг начин.
	Той беше решен да я посече на две.
	Гневът на меча го изискваше.
	Той не можеше да се примири с нищо друго.
	Виждаше как го прави.
	Щеше да го получи.
	Щеше да получи кръвта й.
	Надавайки вик от ярост, събрал цялата си сила и гняв, той завъртя острието към лицето й.
	Чу се свистене.
	Видя всяка искрица светлина, отразила се в блесналото острие. Видя как във въздуха се разпръскват искрящи капчици пот и сякаш замръзват на място. Можеше да ги преброи. Видя къде точно ще се стовари върху нея острието. Мускулите му нададоха вик, силен колкото и крясъкът на дробовете му.
	Точно между очите й, само на милиметри разстояние от плътта й, острието се закова на място, сякаш посрещнато от непробиваема скала.
	Лицето му бе плувнало в пот. Ръцете му трепереха. В стаята още кънтеше нечовешкият му вик на ярост.
	Най-сетне отдръпна острието от лицето й.
	Тя гледаше с огромни, опулени, немигащи очи. Дишаше бързо, накъсано, с широко отворена уста. От гърлото й излезе дълъг, протяжен вой.
	— Няма да има екзекуция — дрезгаво обяви Ричард.
	— Как… — прошепна тя — … как… стана това? Как можа да спре?
	— Съжалявам, Кара, но магията на меча направи своя избор. Избра да живееш. Трябва да се подчиниш на решението й.
	Очите й най-сетне потърсиха неговите.
	— Щеше да го направиш. Щеше да ме екзекутираш.
	Той бавно прибра меча в ножницата.
	— Да.
	— Тогава защо не съм мъртва?
	— Защото магията реши друго. Не можем да поставяме под съмнение решението й. Трябва просто да й се подчиним.
	Ричард с основание вярваше, че магията няма да допусне Кара да пострада. Тя никога нямаше да допусне да пострада човек, който му е приятел и съюзник. Точно на това разчиташе и той.
	Но изпитваше и малко съмнение. Кара бе изложила Калан на риск, макар и несъзнателно. И той не беше напълно сигурен, че това няма да накара острието да я нарани. Така действаше магията на Меча на истината — никой не можеше да бъде напълно сигурен.
	Когато Зед даде меча на Ричард, му каза, че именно в това се крие опасността. Мечът можеше да погуби враг и да спаси приятел, но магията действаше в хармония с преценката на притежателя на меча, а не на истината. Зед му беше казал, че съмнението може да доведе до смъртта на приятел или да спаси от гибел враг.
	Но едно знаеше със сигурност — че за да стане, трябва да вложи цялата си енергия в усилието, иначе Кара нямаше да повярва, че именно магията я е спасила, щеше да припише заслугата на Ричард. И тогава щеше да се чувства задължена да спази обещанието си.
	Чувстваше се така, сякаш вътрешностите му са завързани на възел. Коленете му трепереха. Беше всмукан в свят на истински ужас. Не беше съвсем сигурен, че нещата ще се развият така, както му се искаше.
	По-лошо, не беше съвсем сигурен, че не е сбъркал, като спаси живота й.
	Ричард повдигна брадичката й.
	— Мечът на истината направи своя избор. Избра да живееш, да имаш още един шанс. Трябва да приемеш решението му.
	Кара кимна в ръката му.
	— Да, Господарю Рал.
	Той протегна ръка и й помогна да се изправи. Самият той едва стоеше прав. Запита се дали ако беше на нейно място, щеше да успее да се държи на краката си толкова сигурно, колкото тя.
	— За в бъдеще ще се справям по-добре, Господарю Рал.
	Ричард придърпа главата й на рамото си и я притисна за момент — нещо, което копнееше да направи. Тя отвърна с благодарност на прегръдката му.
	— Само това искам от теб, Кара.
	Тя се насочи към вратата, но той я повика. Тя се обърна.
	— Въпреки всичко трябва да бъдеш наказана.
	Тя сведе очи.
	— Да, Господарю Рал.
	— Утре следобед. Ще трябва да се научиш да храниш катерици.
	Тя вдигна очи.
	— Господарю Рал?
	— Искаш ли да се научиш да храниш катерици?
	— Не, Господарю Рал.
	— Тогава това ще ти е наказанието. Вземи Бердин и Райна. Те също трябва да си получат своето.
	Ричард затвори вратата след нея, облегна се назад и стисна очи. Адът на яростта на меча бе изстискал всичките му чувства. Сега се чувстваше слаб и празен. Трепереше толкова силно, че едва се държеше на крака.
	Почти му прилоша при живия спомен за погледа в очите й, когато замахна към нея и тя очакваше удара всеки миг да се стовари отгоре й. Беше готов да посрещне фонтана от кръв и разхвърчали се кости. Костите и кръвта на Кара. На един човек, когото обичаше.
	Направи необходимото, за да спаси живота й. Но на каква цена?
	През главата му пробяга пророчеството. Прилоша му така, че се свлече на колене, облян в студена пот и обзет от ужас.

>>	ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

	Войниците, които беше поставил на стража в коридорите около покоите на Майката Изповедник, отстъпиха встрани, щом видяха Ричард, и всеки удари с юмрук покритата си с ризница гръд. Той небрежно отвърна на поздрава им, без да забавя крачка, златотканото му наметало се развяваше зад гърба му. Войниците кръстосаха копия пред трите Морещици и двамата огромни гардове, които го следваха от разстояние. Когато определяше постовете, Ричард даде на стражите доста кратък списък с имената на онези, които се допускат да минават през позициите им. Петимата гардове не бяха в него.
	Хвърли поглед назад и видя как Агиелите се вдигат в юмруците. Срещна погледа на Кара. Трите Морещици неохотно свалиха оръжията си.
	Петимата гардове се отдръпнаха пред предизвикателството и заеха позиция зад войниците. По сигнал на Кара, Райна и Улик бързо потънаха надолу по коридора. Без съмнение ги беше изпратила да търсят пролука от другата страна на коридора.
	Щом зави зад предпоследния ъгъл преди стаята на Калан, Ричард видя Надин да седи в коридора. Клатеше крака като отегчено малко момиченце, което чака да го пуснат да поиграе навън. Щом го видя, скочи от мястото си.
	Изглеждаше изкъпана и свежа. Гъстата й коса блестеше. Ричард смръщи чело. Роклята й му се стори по-тясна от предишния ден. Като че ли прилепваше по-плътно до ребрата и хълбоците й, разкривайки съблазнителните форми на тялото й, които не бе забелязал преди. Знаеше, че роклята е същата. Реши, че си въобразява. Гледката на щедро изложената й на показ фигура му напомни, че някога…
	Тя обузда порива си и стиснала кичур коса в ръка, му се усмихна. С приближаването му радостта й, че го вижда, се охлади. Щом той се спря пред нея, тя инстинктивно отстъпи назад и се прилепи до стената.
	Не издържа на погледа му.
	— Ричард. Добро утро. Чух да говорят, че вече си се върнал. Канех се… — Тя махна с ръка и проследи жеста си с поглед, намерила извинение да отвърне очи. — Дойдох… да видя как е Калан тази сутрин. Трябва… хм… трябва да сменя мехлема. Просто чаках, за да съм сигурна, че сее събудила и…
	— Калан ми каза, че си й помогнала. Благодаря, Надин. Оценявам това по-високо, отколкото би могла да си представиш.
	Тя вдигна рамо.
	— Нали сме земляци двамата с теб. — В настъпилата тишина започна да си играе с кичур коса между пръстите.
	— Томи и кльощавата Рита Уелингтън се ожениха.
	Ричард се втренчи в сведената й глава и проследи с поглед движението на пръстите й.
	— Предполагам, че би трябвало да се очаква. Нали така искаха родителите им.
	Надин не вдигна глава.
	— Направо я смазва от бой. Веднъж я бе разкървил така… нали разбираш, там долу… че трябваше да й давам сума билки и мехлеми. Хората казват, че не им е работа, и се правят, че не забелязват какво става.
	Ричард не можеше да определи накъде бие. Той със сигурност не възнамеряваше да се връща в Града на елените, за да налива мозък в главата на Томи Ланкастър.
	— Ами ако продължава така, може да получи хубав урок от братята й.
	Надин продължаваше да гледа надолу.
	— Можеше да съм на нейно място. — Тя се покашля.
	— Можеше да се омъжа за Томи Ланкастър и да рева на рамото на всеки, който би ме слушал, за това как… е, с две думи, можеше да съм на нейно място. Да забременея и да се чудя дали ще ме бие така жестоко, че да загубя детето. Не съм забравила какво ти дължа, Ричард. И като се има предвид, че сме земляци и всичко останало… Просто исках да ти помогна в беда. — Тя отново повдигна рамо. — Калан наистина е мило момиче. Повечето жени биха… ами тя май е най-красивата жена, която съм виждала. Няма нищо общо с мен.
	— Никога не съм си мислил, че си ми задължена с нещо, Надин. Щях да направя същото, независимо кое момиче беше хванал Томи онзи ден в гората, но имаш искрената ми и дълбока благодарност, задето помогна на Калан.
	— Разбира се. Сигурно е било глупаво от моя страна да си помисля, че си го спрял, защото…
	По тона й, заплашващ всеки момент да избухне в плач, Ричард осъзна, че не е представил нещата много точно. Така че нежно постави ръка на, рамото й.
	— Надин, ти също се превърна в красива млада жена.
	Тя лекичко повдигна поглед и на устните й се появи усмивка.
	— Мислиш, че съм красива? — Тя приглади синята рокля на хълбоците си.
	— Не бих танцувал с теб на летния фестивал, ако беше все още онова малко тромаво момиченце Надин Брайтън.
	Тя отново започна да върти кичура коса в ръката си.
	— Знаеш ли, извезах на годежната си рокля инициали те Н. С. — Надин Сайфър.
	— Съжалявам, Надин. Майкъл е мъртъв.
	Тя го погледна намръщено.
	— Майкъл ли? Не… нямах предвид него. А теб.
	Ричард реши, че разговорът е стигнал прекалено далеч. Чакаше го доста по-важна работа.
	— Сега се казвам Ричард Рал. Не мога да живея с миналото. Бъдещето ми е свързано с Калан.
	Той тръгна да се обръща, но Надин го спря с ръка.
	— Извинявай. Знам го. Знам, че направих огромна грешка. С Майкъл, имам предвид.
	Ричард се овладя тъкмо навреме, преди да я среже саркастично. Какъв смисъл имаше?
	— Благодаря ти, че помогна на Калан. Предполагам, че ще искаш да тръгваш за в къщи. Кажи на всички, че съм добре. Ще намина на гости, когато…
	— Калан ме покани да поостана някой и друг ден.
	Хвана го натясно. Калан бе пропуснала да му каже това.
	— О! Значи искаш да поостанеш?
	— Разбира се. Мисля си, че ще ми хареса. Никога до сега не се бях отдалечавала от къщи. Ако нямаш нищо против, разбира се. Не бих искала да…
	Ричард внимателно измъкна ръката си от дланта й.
	— Добре. Щом те е поканила, значи и аз те каня.
	Тя грейна, сякаш не забелязваше несъответствието на думите му с онова, което бе изписано на лицето му.
	— Ричард, видя ли луната снощи? Всички говорят само за това. Видя ли я? Наистина ли беше толкова необикновена, толкова забележителна, както казват?
	— Да, и дори повече от това — прошепна той с помръкнал глас.
	Преди да е успяла да каже още нещо, той се отдалечи.
	При лекото почукване на вратата му отвори пълничка жена с униформа на служител от персонала. Кръглото й лице се подаде през тесния процеп.
	— Господарю Рал, Нанси тъкмо помага на Майката Изповедник да се облече. След минутка ще е готова.
	— Да се облече! — извика той към затварящата се врата. Резето прещрака. — Та тя трябваше да не става от леглото! — провикна се през тежката орнаментирана врата.
	Тъй като не получи отговор, реши да изчака, вместо да прави сцени. Вдигна глава и видя Надин да наднича иззад ъгъла. Главата й бързо се скри. Той започна да крачи пред вратата, докато набитата жена най-сетне не отвори вратата, протягайки ръка да го покани вътре.
	Ричард влезе, обзе го чувството, че пристъпя в някакъв друг свят. Дворецът на Изповедниците бе място, изпълнено с разкош, власт и история, но покоите на Майката Изповедник бяха мястото, което повече от всяко друго кътче в Двореца му напомняха, че той е само обикновен горски водач. Чувстваше се напълно не на място.
	Стаите на Майката Изповедник бяха величествен, тих храм за уединение на жената, в чиито крака падаха крале и кралици. Ричард се запита дали ако бе видял тази стая преди да опознае Калан, щеше да има смелостта да я заговори. Дори сега изпитваше притеснение при мисълта, че без да знае коя и каква е, я бе учил да си строи укрепление и да рови корени за храна.
	Споменът го накара да се усмихне въпреки всичко, да си припомни нестихващата й любознателност и желание да учи. Радваше се, че е опознал жената, преди да разбере смисъла на поста, който заема, и магията, която владее. Благодарен бе на добрите духове, че тя се бе появила в живота му, молеше се да остане част от този живот завинаги. Тя означаваше всичко за него.
	Трите мраморни камини в предверието към покоите на Майката Изповедник горяха. Тежките завеси, спускащи се от високите три метра прозорци, бяха леко открехнати, образувайки тесен процеп, пропускащ вътре достатъчно светлина, за да не бъде нужно да се палят лампи. Помисли си, че в храм не е почтително да има ярко осветление. Малко бяха къщите в Града на елените, които не биха се побрали целите в тази стая.
	На малка маса с позлатен лъскав плот встрани от центъра на помещението бе оставен сребърен поднос с чай, супа, бисквити, нарязани круши и черен хляб. Никое от ястията не бе докоснато. Гледката му напомни, че не е ял от предишния ден на обяд, но мисълта не възбуди апетита му.
	Трите жени в ефирни сиви рокли с бели сърмени яки и ръкавели го гледаха с очакване, сякаш за да видят дали просто ще се отправи към стаята на Майката Изповедник, или преди това ще спретне набързо още някой скандал.
	Ричард погледна към вратата в далечния край на стаята, чувството му за приличие го накара да попита:
	— Облечена ли е вече?
	Жената, която му бе отворила преди малко, се изчерви.
	— Ако не беше облечена, сър, нямаше да ви пусна да влезете.
	— Разбира се — Той се понесе безшумно по плюшените тъмни пътеки. Спря и се обърна. Те го наблюдаваха като три бухала.
	— Благодаря ви, дами. Това е всичко.
	Те се поклониха и с неохота се запътиха към изхода. Когато забеляза бързия поглед през рамо на една от жените, преди да затвори вратата зад себе си, Ричард осъзна, че сигурно в техните очи изглежда непочтено един мъж да остане насаме с годеницата си в нейната спалня. Особено когато става въпрос за Майката Изповедник.
	Ричард въздъхна отегчено. Всеки път, когато се доближаваше до покоите на Майката Изповедник, все някой член на персонала надникваше през вратата на всяка минута и се интересуваше дали Майката Изповедник не се нуждае от нещо. Изобретателността им относно нещата, които би могла да пожелае тя, бе наистина впечатляваща. Ричард нямаше да се учуди, ако някой път я попитат дали не желае да влязат да пазят девствеността й. Извън покоите й персоналът се държеше приятелски с Ричард, дори се шегуваха с него, когато той ги предразполагаше или им помагаше да пренесат нещо. Неколцина се страхуваха от него. Но вътре в покоите й беше съвсем различно. Там всички се превръщаха в зорки и смели хищни птици, бдящи над своето чедо.
	Вътре в спалнята, срещу далечната стена, облицована с ламперия, се простираше огромното легло. Четирите пилона в краищата му се издигаха като колони пред дворец. Плътната, богато бродирана кувертюра, се спускаше от двете му страни като вкаменен разноцветен водопад. През тъмните, меки килими минаваше сноп светлина, който се качваше и върху долната част на леглото.
	Ричард си спомни как Калан му описваше леглото и му признаваше, че с нетърпение очаква да се оженят и да го приеме в него. Той също копнееше да легне с нея. Не бяха оставали насаме — по онзи начин — от нощта между световете, когато й бе признал, че това нейно легло го притеснява. Че се опасява да не я загуби в него. Тя му бе обещала, че няма такава вероятност.
	Калан стоеше край редицата стъклени врати пред огромната тераса и гледаше през полуотворената завеса. Погледът й се плъзгаше над каменните перила към Магьосническата кула на хълма. Дъхът му спря, като я видя облечена в бялата си сатенена рокля, очертаваща плавно изящните й форми, и с водопада от коса, спускащ се по гърба й. От гледката направо го сви сърцето. Накрая реши, че всъщност леглото си е точно колкото трябва голямо.
	После нежно я докосна по рамото. Тя се стресна. Обърна се и щом го видя, лицето й засия в усмивка.
	— Помислих, че Нанси се е върнала за нещо.
	— Какво искаш да кажеш, как така си ме взела за Нанси? Не усети ли, че съм аз?
	— Че как да те усетя?
	Той сви рамене.
	— Ами аз винаги усещам, като влизаш. Не е нужно да те виждам.
	Тя намръщи чело невярващо.
	— Не е възможно.
	— Напротив, така е.
	— И как го правиш?
	— Ами първо, ухаеш неповторимо. Познавам звуците на тялото ти, начина, по който се движиш, по който спираш. Всичко това е характерно само и единствено за теб.
	Тя се намръщи още повече.
	— Сигурно се шегуваш. Наистина ли? Сериозно ли говориш?
	— Разбира се. Ти не ме ли познаваш по тези неща?
	— Не. Но доколкото знам, си прекарал доста голяма част от живота си в гората, наблюдавайки, душейки, вслушвайки се. — Тя го прегърна със здравата си ръка. — Въпреки това още не съм сигурна, че ти вярвам напълно.
	— Ами тогава ме пробвай някой път. — Ричард я по гали по косата. — Как си? Как е ръката?
	— Добре съм. Не е толкова лошо. Не като оня път, когато ме удари старейшината Тофалар. Помниш ли? Тогава беше по-сериозно.
	Той кимна.
	— Защо си станала от леглото? Нали ти се каза да почиваш.
	Тя го мушна в корема.
	— Стига. Добре съм. — Огледа го от главата до пети те. — А ти изглеждаш повече от добре. Не мога да повярвам, че си направил това за мен. Прекрасен си, Господарю Рал.
	Ричард нежно я целуна по устните. Тя се опита да го примами в по-страстна целувка, но той се отдръпна.
	— Страх ме е да не те нараня.
	— Ричард, добре съм наистина. Преди бях изтощена, защото бях използвала силата си, освен всичко друго. Хората са се заблудили, че съм по-зле, отколкото всъщност бях.
	Той я огледа внимателно, след което се наведе и я целуна така, както отдавна копнееше.
	— Така е по-добре — едва чуто прошепна тя, щом устните им се разделиха. После се дръпна. — Ричард, видя ли се с Кара? Ти си тръгна толкова бързо и с онзи твой поглед. Нямах време да поговоря истински с теб. Не беше по нейна вина.
	— Знам. Каза ми.
	— Не си й се карал, нали?
	— Поговорихме си.
	Тя примигна.
	— Поговорили сте си. Какво можеше да каже тя. Не се е опитала да те убеждава, че е…?
	— Какво прави Надин още тук?
	Тя го погледна. Сграбчи го за китката.
	— Ричард, по… по ръката ти има кръв…
	Тя вдигна поглед ужасена.
	— Какво си направил? Ричард… не си я наранил, на ли? — Тя повдигна ръката му и я огледа по-добре. — Ричард, прилича ми на… когато ти…
	Тя го стисна с всичка сила за ризата.
	— Не си я наранил, нали? Кажи ми, че не си я наранил!
	— Искаше да бъде екзекутирана. Остави ме да избера как да го направя. Иначе щеше да го направи сама. Аз из брах меча — както със старейшините в селото на Калните.
	— Тя добре ли е? Добре е, нали?
	— Добре е.
	Калан се вгледа в очите му, без да сваля притесненото изражение от лицето си. — А ти? Добре ли си?
	— Бил съм и по-добре. Калан, какво прави Надин още тук?
	— Просто остана да ни погостува, това е. Видя ли се вече с Дрефан?
	Ричард я бутна назад, щом тя се опита да прислони глава на гърдите му.
	— Какво прави тя тук? Защо си я поканила да остане?
	— Трябваше да го направя, Ричард. Проблемите, създадени от Шота, никога не се разминават лесно. Би трябвало да го знаеш. Трябва да знаем какво става, за да сме сигурни, че можем да го предотвратим.
	Ричард се приближи до стъклената врата и се загледа към Кулата, извисяваща се над града. Кулата отвърна на погледа му.
	— Не ми харесва това. Никак.
	— Нито пък на мен — каза Калан иззад него. — Ричард, тя ми помогна. Изобщо не мислех, че ще й стиска да си вдигне очите, а тя го направи. Тя също е объркана от хода на събитията. Тук става нещо повече от онова, което се вижда на повърхността. И трябва да използваме глави те си, за да разберем какво е, а не да се свираме под одеялата.
	Той въздъхна.
	— Разбирам, че имаш право, но въпреки това не ми харесва. Добре че си избирам все умни жени.
	Той усети как Калан приглажда роклята си зад него. Уханието й го успокояваше.
	— Разбирам защо си я харесвал. Тя е прекрасна жена, освен че е добра лечителка. Сигурно те е заболяло.
	Кулата сякаш поглъщаше сутрешната светлина в черния си камък. Трябваше да се качи там.
	— Какво да ме е заболяло?
	— Когато си я хванал да се целува с Майкъл. Каза ми.
	Ричард се завъртя, долната му устна се отпусна невярващо.
	— Какво ти е казала?
	Калан махна към вратата, сякаш Надин можеше да влезе и сама да потвърди.
	— Че си я хванал да се целува с брат ти.
	— Да се целува?!
	— Така каза.
	Ричард отново заби гневен поглед в прозореца.
	— Нима?
	— А не е ли? Да не би да искащ да кажеш, че си ги хванал…
	— Калан, снощи пред дупката загубихме шестнайсет войници. Още дванайсет може да не изкарат деня. Имам гардове, на които не мога да доверя сигурността на любимата си жена. Една вещица има фиксидея да ни създава проблеми. Джаганг ни изпраща съобщения по живи трупове. Наоколо се мотае Сестра на мрака. Половината армия на Ейдиндрил има здравословни проблеми и ако се наложи да се бие, няма да може. Представители на различни страни чакат за среща с нас. Появи се мой полубрат, който никога не съм предполагал, че съществува. Струва ми се, че имаме по-важни неща да обсъждаме, от колкото затрудненията на Надин… затрудненията на Надин с истината!
	Калан го изгледа с нежност за миг.
	— Лошо. Чак сега разбирам какво извиква този поглед в очите ти.
	— Помниш ли какво ми каза веднъж? „Никога не до пускай красива жена да избира пътя ти вместо теб, когато пред очите й има мъж.“ Тя постави ръка на рамото му.
	— Надин не ми избира пътя. Помолих я да остане по мои лични съображения.
	— Надин преследва желанията си като хрътка следа, но в случай не говоря за нея. А за Шота. Тя ти сочи пътя и ти послушно го следваш.
	— Трябва да видим къде ще ни изведе той и защо Шота го е избрала.
	Ричард се извърна към стъклената врата.
	— Искам да знам какво друго имаше да ти каже Марлин-Джаганг. Всяка дума. Искам да се опиташ да си спомниш всяка дума.
	— Защо просто не ми изкрещиш и не привършиш с въпроса?
	— Нямам намерение да ти крещя. Изплаши ме до смърт, като слезе там долу. Искам просто да те пазя, да те защитавам. Искам да се омъжа за теб. — Той се обърна и погледна в зелените й очи. — И мисля, че има начин да стане. Имам предвид с народа на Калните.
	Тя пристъпи към него.
	— Наистина ли? И как?
	— Най-напред ми кажи всичко, което ти каза Джаганг.
	Докато тя подробно му разказваше цялата история, Ричард тайничко хвърляше погледи към Кулата. Тя не пропусна нищо: признанието на Джаганг, че е идвал да гледа Джа’Ла и че на родния му език това означавало „Играта на живота“. Че копнеел да стане свидетел на славата на стореното от Марлин. Искал Сестра Амелия да се върне и едва след това той да им се разкрие. И накрая, че открил други пророчества, освен унищожените от Ричард, и че предизвикал пророчество, наречено „подсигурено“.
	— Това е всичко, което си спомням — каза тя. — Защо гледаш Кулата толкова съсредоточено?
	— Чудя се какво ли е търсила Сестра Амелия. И какво е искал да намери Марлин. Някакви предположения?
	— Не. Джаганг не ми каза. Ричард, видя ли пророчеството в дупката?
	Коремът му се преобърна.
	— Да.
	— И? Какво казва то?
	— Не знам. Ще трябва да го преведа.
	— Ричард Рал, може да си способен да познаеш, кога то влизам в стаята, без да ме виждаш, но аз пък мога да разбера кога не ми казваш истината, без дори да се налага да поглеждам в очите ти.
	Ричард не можа да се усмихне.
	— Пророчествата са по-объркани от думите, с които са обозначени. Знаеш го. Това, че чуваш думите, не означава, че можеш да разбереш значението. Освен това фактът, че Джаганг е намерил пророчество, не означава, че може да го предизвика.
	— Ами това звучи истинско. Самата аз можах да му кажа толкова. Той каза, че доказателството, че е предизвикал пророчество, ще се появи при червена луна. Не ми се вижда много вероятно да…
	Ричард рязко се обърна.
	— Какво каза? Не си ми го споменавала досега. Какво е казал Джаганг?
	Тя пребледня.
	— Забравих… докато не каза… Казах му, че не му вярвам — за това, дето можел да предизвика пророчество. Той отвърна, че доказателството ще дойде при червена луна. Ричард, какво означава това?
	Езикът на Ричард набъбна. Той с усилие се накара да примигне.
	— Миналата нощ имаше червена луна. Прекарал съм голяма част от живота си навън. Не съм виждал нещо, което дори бегло да наподобява това снощи. Беше все едно че гледаш луната през чаша червено вино. Направо тръпки ме побиха. Затова се върнах по-рано.
	— Ричард, какво гласи пророчеството? Кажи ми.
	Той втренчи очи в нея, опитвайки се да измисли достатъчно правдоподобна лъжа. Не можа.
	— Гласи следното — прошепна накрая: — „При червената луна ще дойде огнената буря. Свързаният с острие то ще гледа как хората му гинат. Ако не направи нищо, тогава и той, и онези, които обича, ще умрат в адската жега, защото няма острие, добито от стомана или сътворено от магия, което може да навреди на врага му.“ Тишината отекна в притихналата стая. Лицето на Калан беше бяло като платно.
	— И нататък? Джаганг каза, че е подсигурено пророчество. Как продължава нататък? — Гласът й се срина. — Какво е другото разклонение? Кажи ми, Ричард. Не ме лъжи. Заедно сме забъркани в това. Ако ме обичаш, трябва да ми кажеш.
	„Добри духове, нека чуе само думите, а не и ужаса ми. Нека й спестя поне това.“ Лявата му ръка стисна дръжката на меча. Релефните букви на думата ИСТИНА се врязаха в плътта му. Той се отърси от видението си.
	„Не показвай страха си.“
	— „За да потуши адския огън, той трябва да потърси лек във вятъра. Светкавицата ще го завари поел по този път, защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“

>>	ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

	Калан усети как по бузите й потичат сълзи.
	— Ричард — Тя преглътна стона си. — Ричард, знаеш, че никога… Не вярваш, че бих могла… Кълна се в живота си. Никога не бих… Трябва да ми повярваш.
	Той я притисна до себе си и тя загуби контрол над чувствата си, потънала в море от мъка.
	— Ричард — зарида в гърдите му. — Никога не бих те предала. За нищо на света. Нито дори ако това ще ме спаси от вечни мъки в ръцете на Пазителя.
	— Знам. Разбира се, че го знам. А ти, както и аз, знаеш, че едно пророчество не може да се тълкува според думите му. Не се оставяй да те нарани. Нали точно това иска Джаганг. Той дори не знае какво означава пророчеството. Написал го е там просто защото думите му звучат като нещо, което би искал да чуе.
	— Но… — тя не можеше да спре да хлипа.
	— Шшш. — Той притисна главата й с голямата си ръка.
	Ужасът от предишната нощ и още по-огромният ужас от пророчеството я хвърлиха в неконтролируемо ридание. Никога не бе плакала пред лицето на битка, но изпитала сигурността на ръцете му, този път не можа да се въздържи. Отнесе я поток от сълзи, не по-малко буен от потока в отводнителния тунел.
	— Калан, не допускай да повярваш на това пророчество. Моля те, недей.
	— Но в него се казва… Ще те…
	— Чуй ме. Не ти ли казах да не ходиш да разпитваш Марлин? Не те ли уверих, че сам ще го направя веднага щом се върна, че там долу е опасно и не искам да се забъркваш?
	— Да, но се страхувах за теб и просто исках…
	— Престъпи желанията ми. Независимо какви са били подбудите ти, тръгна пряко волята ми, нали така?
	Тя кимна, заровила лице в гърдите му.
	— Може точно това да е предателството, за което се говори в пророчеството. Беше ранена, кървеше. Предаде ме, а по тялото ти имаше кръв. Твоята кръв.
	— Не бих нарекла онова, което направих, предателство. Сторих го заради теб, защото те обичам и се притеснявах за сигурността ти.
	— Но нима не разбираш? Думите в едно пророчество не винаги изразяват онова, което ни се счува. В Двореца на пророците в Стария свят и Натан, и Уорън ме предупреждаваха, че пророчествата не се разбират чрез думите. Думите са само далечно свързани с едно пророчество.
	— Но не виждам как…
	— Казвам, че причината би могла да е толкова проста. Не можеш да допуснеш някакво пророчество да вземе контрол над страховете ти. Не го позволявай.
	— И Зед така ми казваше. Спомена, че имало пророчества за мен, които не би ми казал, защото на думите не можело да се вярва. Че с право пренебрегваш думите в пророчествата. Но това тук е различно, Ричард. В него се казва, че ще те предам.
	— Нали вече ти дадох пример за това колко просто би могло да се окаже всичко.
	— Светкавицата не е просто нещо. Удар от светкавица символизира убийство. Или поне е ясна декларация на начина, по който ще умреш. В пророчеството се казва, че ще те предам и поради тази причина ще умреш.
	— Не вярвам, Калан. Обичам те. Знам, че не е възможно да ме предадеш. Никога не би го направила, не би ме наранила. Знам го.
	Калан се вкопчи в ризата му и простена:
	— Точно затова Шота е изпратила Надин. Иска да се ожениш за друга, защото знае, че ще стана причина за твоята смърт. Шота се опитва да те спаси. От мен.
	— И преди си мислеше подобно нещо, но се оказа, че греши. Помниш ли? Ако беше постигнала своето, нямаше да можем да спрем Мрачния Рал. И досега щяхме да сме под неговата власт, ако бяхме повярвали на предсказанията й за бъдещето. С това пророчество е същото. — Ричард я сграбчи за раменете и я бутна на една ръка разстояние, за да може да я погледне в очите. — Обичаш ли ме?
	Рамото, притиснато от силната му ръка, я заболя, но тя не се отдели от него.
	— Повече от самия живот.
	— Тогава повярвай ми. Няма да позволя пророчество то да ни унищожи. Обещавам. Накрая всичко ще се под реди. Ще видиш. Да не мислим за проблема, а за разрешението му.
	Тя избърса сълзите от очите си. Звучеше толкова уверен в себе си. Убедеността му я успокои и повдигна духа й.
	— Прав си. Извинявай.
	— Искаш ли да се омъжиш за мен?
	— Разбира се, но не виждам как ще изоставим отговорностите си за толкова дълго време…
	— Плъзгата.
	Тя примигна.
	— Моля?
	— Плъзгата, в Магьосническата кула. Мислех за това. Пропътувахме с нея целия път до Стария свят и обратно. С магията й. Отне по-малко от ден в едната посока. Мога да я събудя и да пътуваме с нея.
	— Но тя ще ни отведе в Стария свят, в Танимура. А Джаганг е някъде там.
	— Това е доста по-близо до селото на Калните от Ейдиндрил. Освен това мисля, че Плъзгата може да пътува и до другаде. Попита ме къде искам да отида. Това означава, че може да ходи и другаде. Може да ни заведе много по-близо до Калните, от Танимура.
	Калан, забравила сълзите си пред перспективата да осъществят съкровеното си желание, се загледа в Кулата.
	— Може би ще успеем да стигнем при Калните, да се оженим и да се върнем само за няколко дни. Толкова можем да си позволим.
	Ричард се усмихна и я прегърна.
	— Разбира се.
	Калан избърса и последната сълза от очите си и се завъртя в ръцете му.
	— Как винаги успяваш да измислиш всичко?
	Той кимна с глава към леглото:
	— Имам силна мотивация.
	Калан, цъфнала в усмивка, тъкмо се канеше да го награди с нещо не съвсем благоприлично, когато на вратата се почука. Без да дочака отговор, в рамката се подаде главата на Нанси.
	— Добре ли си, Майко Изповедник? — Тя погледна многозначително Ричард.
	— Да. Какво има?
	— Лейди Надин пита дали може да ви смени мехлема.
	— Сега ли? — мрачно попита Калан.
	— Да, Майко Изповедник. Но ако сте… неразположена, мога да я помоля да почака, докато…
	— Пусни я да влезе, щом е така — каза Ричард.
	Нанси се поколеба.
	— Ще трябва да свалим горната част на роклята ви, Майко Изповедник. За да стигнем до превръзката.
	— Няма проблем — прошепна Ричард в ухото на Калан. — И без това трябва да поговоря с Бердин. Имам малко работа за нея. Искам да поработи върху дневника на Коло.
	— Защо?
	Той я целуна по челото.
	— Знанието е оръжие. А аз възнамерявам да бъда изключително добре въоръжен. — Той погледна Нанси. — Имаш ли нужда от помощта ми за роклята?
	Нанси успя едновременно да се намръщи и изчерви.
	— Предполагам, това означава, че ще се справиш. — На вратата той се обърна към Калан. — Ще почакам Надин да приключи, а после най-добре да отидем да видим този Дрефан. Имам една задача за него. Бих искал… бих искал да си с мен.
	Щом той излезе, Нанси приглади назад късата си кестенява коса и отиде зад Калан, за да й помогне да разкопчае роклята си.
	— Роклята на Майка Изповедник, с която бяхте вчера, е невъзвратимо повредена.
	— Очаквах го.
	Все едно. Изповедниците имаха по цяла колекция рокли. Роклите на всички Изповедници бяха черни, само Майката Изповедник се обличаше в бяло. Помисли си за синята сватбена рокля, която щеше да облече.
	— Нанси, спомняш ли си времето, когато те ухажваше съпругът ти?
	Нанси се спря.
	— Да, Майко Изповедник.
	— Тогава сигурно помниш и какво е някой непрекъснато да се мотае наоколо, когато си насаме с него?
	Нанси смъкна роклята от рамената на Калан.
	— Майко Изповедник, на мен не ми беше позволено да оставам насаме с него преди сватбата. Бях малка и неопитна. Родителите ми с право ме надзираваха и обуздаваха импулсите на младостта.
	— Нанси, аз съм голяма жена. Аз съм Майката Изповедник. Не искам ти и другите момичета да надзъртате в стаята ми всеки път, когато Ричард е при мен. Ох!
	— Извинявайте. Моя беше вината. Не е прилично, Майко Изповедник.
	— Това решавам аз.
	— Щом казвате, Майко Изповедник.
	Калан вдигна ръка, за да може Нанси да измъкне ръкава й.
	— Да, казвам.
	Нанси хвърли поглед към леглото.
	— Била сте зачената в това легло. Кой знае колко Майки Изповедници преди вас са заченали дъщерите си в него. То поддържа традицията. Само омъжени Майки Изповедници могат да водят мъжете си в него, за да заченат дете.
	— И никой от тези мъже не е бил обичан. Аз не съм зачената от любов, Нанси. Моето дете, ако имам такова, ще бъде рожба на любовта.
	— Още по-сериозна причина това да стане с благословията на добрите духове — в светостта на брака.
	Калан не й каза, че добрите духове бяха завели нея и Ричард на едно място между световете, за да осветят връзката си.
	— Добрите духове знаят какво изпитват сърцата ни. За нас двамата не съществува никой друг, нито някога ще съществува.
	Нанси си намери работа с превръзката.
	— И вие сте нетърпелива да го направите. Също както дъщеря ми и нейният избраник.
	Де да знаеше Нанси колко е нетърпелива Калан.
	— Не е това. Просто не искам да надзърташ в стаята ми, когато Ричард е при мен. Скоро ще се оженим. Обрекли сме се невъзвратимо един на друг.
	Нали знаеш, има разлика между това да обичаш някого и просто да скочиш в леглото му. Разбираш ли? Не мога да целувам бъдещия си съпруг и да му позволявам да успокоява болката от раните ми, ако ти през две минути си пъхаш главата през вратата. Нали?
	— Да, Майко Изповедник.
	Надин почука.
	— Може ли?
	— Да, разбира се. Ето, остави си сака на леглото. Нататък мога и сама, Нанси, благодаря.
	Нанси поклати недоволно глава и затвори вратата след себе си. Надин седна на леглото до Калан и се зае да до-развърже бинта. Калан изгледа смръщено роклята й.
	— Надин, тази рокля… не е ли същата, с която беше вчера?
	— Да, същата е.
	— Изглежда…
	Надин се огледа.
	— Момичетата ми я изпраха, но е… О, разбрах какво имаш предвид. В тунела се скъса, докато плувахме. Част от плата се повреди и трябваше да я взема малко, за да я спася. Откакто напуснах дома си, мислейки за… искам да кажа по време на пътуването, нямам много апетит. Имах си доста грижи и поотслабнах малко. Така че можах да я стесня и да я спася. Не е много тясна. Добре си е.
	— Като благодарност за помощта ти мога да се погрижа да получиш нова рокля, в която ще се чувстваш по удобно.
	— О, няма нужда, тази ми е достатъчно удобна.
	— Да, разбирам.
	— Е, раната ти не е по-зле от сутринта. Това е окуражаващо. — Тя внимателно избърса мехлема. — Видях Ричард на излизане. Изглеждаше ми развълнуван. Надявам се, не сте се карали?
	Добрият тон на Калан се изпари:
	— Не. Беше развълнуван поради друга причина.
	Надин се сепна и прекъсна работата си. Наведе се над сака си и извади костено шишенце. Когато го отвори, в стаята се разнесе аромат на смола. Намаза раната и Калан трепна. Щом остана доволна от резултата, започна да намотава бинта обратно.
	— Няма причина за притеснение — продължи Надин небрежно. — Понякога любовниците се карат. Това не винаги разтурва връзката им. Сигурна съм, че Ричард ще се осъзнае. Постепенно.
	— Всъщност — каза Калан — му казах, че знам за вас двамата. За това какво се е случило. Затова се развълнува.
	Надин забави движенията си.
	— Какво имаш предвид?
	— Споменах му за онова, дето ми разказа — че си направила така, че да те хване да се целуваш с брат му. Че си го „подтикнала“. Нали се сещаш.
	Надин омота двата края на бинта около ръката й и пръстите й изведнъж започнаха трескаво да връзват.
	— О, това ли.
	— Да, това.
	Надин не смееше да вдигне очи. Подаде на Калан ръкава на роклята й. Веднага щом Калан пъхна ръката си в него, Надин прибра шишенцето в сака си.
	— Това би трябвало да свърши работа. Ще сменя мехлема по-късно днес.
	Калан я проследи с поглед как си взима чантата и се отправя към вратата. Повика я. Надин се спря с неохота и се извърна леко.
	— Както изглежда, май си ме излъгала. Ричард ми каза какво е станало всъщност.
	Бръчиците на Надин изчезнаха в пламналото й лице. Калан се изправи и посочи мек кадифен стол.
	— Имаш ли нещо против да изясним нещата? Да ми разкажеш твоята версия?
	Надин остана като статуя за миг, после се смъкна върху стола. Скръсти ръце в скута си и заби поглед в тях.
	— Казах ти. Трябваше да го подтикна.
	— И ти наричаш това „подтикване“?
	Надин почервеня още повече.
	— Ами — тя махна с ръка, — знаех, че момчетата си изгубват акъла… когато ги удари хормонът. Реших, че това е най-добрият начин да го накарам да… да ме опозори.
	Калан изпита смущение, но не позволи да й проличи.
	— Май е било малко късничко за това.
	— Е, не съвсем. Когато позволих на Ричард да ме за вари с брат му така — гола върху него, явно изпитваща удоволствие, — бях решила в крайна сметка да спечеля единия от двамата. Майкъл бе само игра, това е сигурно.
	Калан повдигна вежда.
	— И как си си представяла, че…
	— Бях отработила всичко. Ричард трябваше да влезе след мен. Като ме види върху Майкъл да викам от удоволствие, трябваше гледката и желанието ми да възбудят в него страст. Тогава да си загуби ума, задръжките и накрая да поиска да ме има.
	Калан я гледаше като онемяла.
	— И как щеше да ти спечели това Ричард?
	Надин се покашля.
	— Ами, бях го намислила така: предполагах, че Ричард с радост би ме имал. Щях да се постарая това да стане. После, следващия път, когато ме поиска, щях да кажа не и той щеше да ме пожелае толкова силно — след като веднъж е видял какво е, — че да ме опозори. Ако Майкъл пожелаеше да направи същото, тогава щях да имам възможност да избирам. И щях да избера Ричард. Ако Ричард не ме опозореше и забременеех, щях да кажа, че е от него, и той щеше да се ожени за мен, защото детето можеше да е и негово. Ако не забременеех, а той не ме опозори, е, тогава все пак ми оставаше Майкъл. Реших, че е по-добре да смъкна летвата, вместо да остана на сухо.
	Калан не знаеше какво се е случило. Ричард не й беше разказал. Опасяваше се, че Надин ще прекъсне историята до тук. Не можеше да признае пред себе си, че е сигурна в края й, и по-лошо — не искаше да чуе на глас колко успешно е завършил странният план на Надин. В първата версия, тази с целуването, Ричард просто си беше излязъл. Но Калан вече знаеше, че тази версия е лъжлива.
	Видя вената на слепоочието на Надин да пулсира. Скръсти ръце и зачака. Накрая Надин се посъвзе и продължи:
	— Е, такъв поне ми беше планът. Звучеше ми изпълним. Така в най-добрия случай щях да получа Ричард, а в най-лошия — Майкъл. Но не стана както го мислех. Ричард влезе в стаята и се вцепени. Усмихнах му се през рамо. Поканих го да се присъедини към нас и да се позабавляваме или пък да ме изчака и да го направим двамата по-късно.
	Калан не смееше да диша.
	— Тогава за пръв път видях онзи поглед в очите му. Не каза нито дума. Просто се обърна и излезе.
	Надин пъхна ръка под косата, надвиснала над лицето й и обърса носа си с длан. Подсмръкна.
	— Мислех, че така ще получа поне Майкъл. Когато му казах, че ме е опозорил, той ми се изсмя в очите. Просто се изсмя. След това никога повече не ме пожела. Беше получил каквото искаше. Повече не му трябвах. Премина на други момичета.
	— Но щом толкова си искала… Добри духове, защо просто не си изкусила Ричард?
	— Защото се опасявах, че може да очаква да го сторя и да си е изградил устойчивост. Не бях единственото момиче, с което беше танцувал. Опасявах се, че ако просто се опитам да го съблазня, няма да поддаде, че ще е под готвен за това и ще ми откаже. Носеше се слух, че така е постъпил с Бес Пратер, когато е опитала да направи същото. Явно при нея не се беше получило. Опасявах се, че няма да е достатъчно. Реших, че ревността ще е онова, което може да го накара да прескочи прага. Че планът ми ще го изненада толкова, че просто ще си изгуби ума от ревност и страст и тогава ще е мой. Бях чувала да казват, че няма по-силно нещо за един мъж от ревността и страстта.
	Надин отметна с две ръце косата от лицето си.
	— Не мога да повярвам, че Ричард ти е казал. Не мислех, че ще го сподели с някого.
	— Не ми е казвал — прошепна Калан. — Когато му подметнах, че си ми разказала историята с Майкъл, само ме погледна. Не ми е казвал нищо. Ти сама го направи току-що.
	Надин хвана лицето си в шепи.
	— Може да си израсла с Ричард, но не го познаваш. Добри духове, та ти не знаеш най-важното за него.
	— Можеше да се получи. Не знаеш толкова, колкото си мислиш. Ричард е просто едно момче от Града на елените, което никога не е имало нищо и изведнъж му се е замаяла главата от хубави вещи и хора, готови да изпълняват заповедите му. Точно затова можеше и да се получи. Защото той иска онова, което вижда. Просто се опитвах да го накарам да види онова, което мога да му предложа.
	Главата на Калан пулсираше. Допря пръст между очите си и ги затвори.
	— Надин, добрите духове са ми свидетели, ти ще се окажеш най-глупавата жена, която познавам.
	Надин скочи от стола.
	— За толкова глупава ли ме вземаш? Ти го обичаш. Искаш го. — Тя заби пръст в гърдите си. — Знаеш какво е, какво означава да го искаш ето тук. Аз го искам не по-малко от теб. Ако трябваше, и ти щеше да направиш същото. Дори сега, колкото и добре да го познаваш би направила същото, ако мислеше, че това е единственият ти шанс. Единственият! Кажи ми, че не би го направила!
	— Надин — спокойно каза Калан. — Ти не знаеш най-важното нещо в любовта. Любовта не е да вземаш каквото искаш. А да желаеш щастието на онзи, когото обичаш.
	Надин се наведе напред със страховито изражение:
	— Ако трябваше, щеше да направиш същото като мен!
	В главата на Калан изплуваха думите от пророчеството:
	„Светкавицата ще го завари поел по този път, защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“
	— Грешиш, Надин. Не бих. За нищо на света не бих рискувала да нараня Ричард. За нищо на света. По-скоро бих живяла самотен живот, потънал в мизерия, отколкото да го нараня. По-скоро бих позволила ти да го имаш, отколкото да го нараня.

>>	СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

	Докато Калан изпращаше с — поглед отдалечаващата се по коридора Надин, я връхлетя останалата без дъх и сияеща Бердин.
	— Майко Изповедник, Господарят Рал иска тази нощ да не спя и да работя за него. Не е ли прекрасно?
	Калан смръщи чело.
	— Щом казваш, Бердин.
	Широко усмихната, Бердин отлетя в посоката, накъдето преди малко бе поела Надин. Ричард говореше с група войници в другия край на коридора. По-нататък стояха нащрек Кара и Иган.
	Щом Ричард видя Калан, остави войниците и се запъти да я посрещне. Когато се доближиха достатъчно, тя го сграбчи за ризата и го придърпа към себе си.
	— Искам да ми отговориш на един въпрос, Ричард Рал — изсъска тя през зъби.
	— Какво става? — искрено объркан попита Ричард.
	— Защо изобщо си танцувал с тази курва!
	— Калан, никога не съм те чувал да използваш такъв език! — Ричард се огледа по коридора, в посоката, в коя то се бе скрила Надин. — Как я накара да ти каже?
	— Изработих я.
	Той се усмихна лукаво.
	— Казала си й, че съм ти разказал историята, нали?
	Тя му отвърна на усмивката и кимна.
	— Оказвам ти вредно влияние — каза той.
	— Ричард, съжалявам, че я поканих на гости. Не знаех. Само да ми падне Шота, ще я разкъсам на парченца! Наистина съжалявам, че поканих Надин в Двореца.
	— Няма защо да ти прощавам. Току-що ми хрумна нещо. Била си права да я поканиш.
	— Сигурен ли си, Ричард?
	— И Шота, и пророчеството споменават за някакъв „вятър“. Надин има нещо общо с това, засега е по-добре да остане. Предпочитам да я сложа под охрана, за да не реши да си тръгне.
	— Няма да ти е нужна охрана. Няма да си тръгне.
	— Откъде си толкова сигурна?
	— Лешоядите никога не се отказват. Кръжат над плячката, докато не се убедят, че са отмъкнали и последния кокал. — Калан огледа празния коридор. — Всъщност тя не се посвени да ми каже, че съм щяла да направя същото, ако се налагало.
	— Малко ми е жал за Надин. Тя има и много добри страни, но се съмнявам, че някога ще изпита истинска любов.
	Калан усети топлината му зад гърба си.
	— Как е могъл Майкъл да ти причини това? Как си могъл да му простиш?
	— Той ми е брат — прошепна Ричард. — Бих му простил всичко, свързано с мен. Нали един ден ще се изправя пред добрите духове. Не искам да им давам повод да кажат, че не съм по-добър от него. Но онова, което направи на другите, не можах да му простя. — Тя го прегърна успокоително.
	— Май започвам да разбирам защо държиш да дойда с теб при Дрефан. Духовете те подложиха на изпитание с Майкъл. Струва ми се, че в Дрефан ще намериш по-добър брат. Може да е малко безскрупулен, но е лечител. Освен това едва ли има двама чак толкова зли хора.
	— Надин също е лечител.
	— В сравнение с Дрефан не е. Неговият талант граничи с магията.
	— Мислиш ли, че притежава магия?
	— Не, но не мога да съм сигурна.
	— Аз ще позная. Ако използва магия, ще разбера.
	Часовите пред покоите на Калан удариха с юмрук гърдите си, след като Ричард им даде указания. Двамата с Калан продължиха нататък по коридора, притиснати един в друг. Ричард се спря пред Кара и тя се изпъна мирно. Дори Иган наостри уши в очакване. Калан си помисли, че Морещицата има уморен и окаян вид.
	— Кара — накрая каза Ричард, — отивам да се видя с онзи лечител, дето те спаси. Чувам, че бил поредното копеле на Мрачния Рал, като мен. Защо не дойдеш и ти. Нямам нищо против компанията на… приятел.
	Кара свъси чело и едва не избухна в сълзи.
	— Както желаеш, Господарю Рал.
	— Да, желая. Ти също ела, Иган. Иган, казах на часовите, че можете да минавате през постовете. Иди да вземеш Райна и Улик и също ги покани.
	— Ще бъдем на крачка зад вас, Господарю Рал — с рядко срещана на устните му усмивка отвърна Иган.
	— Къде чака Дрефан? — попита Калан.
	— Наредих на пазачите да го заведат в една стая за гости в югоизточното крило.
	— В противоположния край на Двореца? Че защо толкова далеч?
	Ричард я погледна с неразгадаемо лице.
	— Защото исках да остане под стража, и то възможно най-далеч от теб.
	Кара все още беше с червената си униформа — не бе имала време да се преоблече. Войниците, охраняващи югоизточното крило на Двореца, поздравиха с юмруци в гърдите и отстъпиха встрани пред Ричард, Калан, Улик, Иган и Райна, облечена в кафявата си дреха, но щом видяха Кара, направиха още крачка назад. Никой Д’Харанец не би искал да привлече вниманието на Морещица, облечена в червено.
	След като прекосиха Двореца с бърза крачка, всички спряха пред обикновена дървена врата, затулена от плътна стена ризници, мускули и стомана. Ричард небрежно повдигна меча си и го пусна обратно в ножницата, проверявайки дали всичко е наред.
	— Мисля, че той се страхува повече от теб — прошепна му Калан. — Все пак е само лечител. Каза, че е дошъл да ти помогне.
	— Но идването му съвпадна с това на Марлин и Надин. Не вярвам в съвпаденията.
	Калан разпозна погледа в очите му. През тялото му преминаваше смъртоносният поток на магията, а ръката му дори не докосваше меча. Всеки сантиметър от тялото му, всяка гънчица мускул, всяко плавно движение говореха за смъртоносната му сила.
	Той отвори вратата, без да чука, и се озова в малко помещение без прозорци. Скромно мебелирана с легло, малка маса и два най-прости дървени стола, стаята очевидно бе предвидена за по-маловажни гости. Отстрани ги гледаха като ококорени очи естествените фигури по повърхността на еловия гардероб. Малко тухлено огнище едва-едва успяваше да отвърне студения, уханен въздух.
	Калан стоеше плътно зад Ричард, от опит знаеше, че не бива да застава на пътя на меча му. Улик и Иган пристъпиха от двете им страни, русите им коси почти обърсваха ниския таван. Кара и Райна се плъзнаха край тях, без да изпускат от поглед Ричард и Калан.
	Дрефан беше коленичил пред масата в другия край на стаята, цяла покрита от множество запалени свещи. Чул шума от влизането на много хора, той се изправи спокойно и се обърна.
	Синеокият му поглед се спря в очите на Ричард, сякаш с него нямаше никой друг. Погълнати взаимно от мисли, които Калан само можеше да гадае, двамата се оценяваха с погледи.
	После Дрефан падна на колене и долепи чело в пода.
	— Господарят Рал ни води. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал ни пази. В светлината ти процъфтяваме. Милостта ти ни закриля. Мъдростта ти е нашето смирение. Живеем само за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
	Калан забеляза как двамата огромни гардове на Ричард и двете Морещици едва се въздържаха да не паднат инстинктивно на колене и да се присъединят към отдаването. В Ейдиндрил беше виждала безброй Д’Харанци да го правят. Тя беше край Ричард, когато Сестрите на светлината коленичиха и му се заклеха във вярност. Той й беше разказвал, че в Народния дворец в Д’Хара, докато там живееше Мрачният Рал, подобни отдавания, всяко с продължителност дава часа, са били задължителни за абсолютно всички и са се правели по два пъти на ден. Те се състояха в повтаряне и повтаряне на тези думи с долепени в пода чела.
	Дрефан пак се изправи и застана спокойно и самоуверено пред групата. Беше облечен в богата бяла благородническа риза, отворена до средата на гърдите, с високи ботуши, обърнати точно под коленете, и тъмни панталони, които очертаваха мъжествеността му така добре, че Калан усети как се изчервява. Накара очите си да се отместят. От кожения му колан висяха поне четири кесийки, капачетата им се затваряха с копчета от дялана кост. От раменете му падаше свободно грубата пелерина, с която Го бе видяла долу в дупката. Същият ръст и фигура като Ричард, същите типични за Дома Рал красиви черти — изглеждаше впечатляващо. Загорялото му лице ставаше още по-красиво, обрамчено от дългата руса коса. Калан не можеше да откъсне очи от това съвършено съчетание между Ричард и Мрачния Рал.
	Ричард посочи свещите.
	— Какво е това?
	Синият поглед на Дрефан не помръдна от очите му.
	— Молех се, Господарю Рал. Исках да се свържа с добрите духове, за да ме дарят с покой днес.
	В гласа му нямаше свенливост. Просто заявяваше факт.
	Ричард си пое дълбоко дъх. После издиша.
	— Кара, ти остани. Райна, Улик, Иган, моля ви, чакай те отвън.
	Докато излизаха, той ги погледна.
	— Аз пръв.
	Те му кимнаха мрачно в отговор. Това беше таен знак: ако Ричард не излезе пръв от стаята, трябваше да убият Дрефан още на прага — предупреждение, което самата Калан бе използвала.
	— Казвам се Дрефан, Господарю Рал. На твоите услуги, ако ме намериш достоен. — Той кимна на Калан. — Майко Изповедник.
	— Какво искаше да кажеш с това, че си се свързвал с Добрите духове? — попита Ричард.
	Дрефан пъхна двете си ръце в противоположните ръкави на пелерината.
	— Малко е дълго за разказване, Господарю Рал.
	— Извади си ръцете от ръкавите и можеш да ми разкажеш.
	Дрефан отпусна ръце.
	— Извинявай.
	Повдигна наметалото си с малкия пръст и под него се показа дълъг нож с тънко острие, затъкнат в колана му. Извади го с палеца и показалеца си, вдигна го във въздуха и го хвана за острието.
	— Прости ми. Мислех да го махна, преди да дойдеш да ме посетиш.
	Без да се обръща, хвърли ножа зад гърба си. Оръжието се заби дълбоко в стената. Наведе се, извади от ботуша си по-дебел нож и го хвърли в същата посока с другата си ръка, като го заби на милиметри от първия. Посегна зад гърба под наметалото и в ръката му се появи зловещо извит ятаган. Без да поглежда назад, го заби между двата ножа.
	— Други оръжия? — попита Ричард делово.
	Дрефан разпери ръце.
	— Ръцете ми, Господарю Рал и познанията ми. — Макар че дори ръцете ми едва ли биха били достатъчно бързи, за да противодействат на магията ти, Господарю Рал. Моля, претърсете ме, за да се убедите, че иначе съм невъоръжен.
	Ричард не реагира на подканата.
	— И така, какво те води насам?
	— Аз съм копеле на Мрачния Рал.
	— Както и аз — отвърна Ричард.
	— Не съвсем. Ти си надареният наследник на Мрачния Рал. Съществена разлика, Господарю Рал.
	— Надарен? Мрачният Рал изнасили майка ми. Често съм имал причини да смятам магията си за проклятие.
	Дрефан кимна с участие.
	— Както предпочиташ, Господарю Рал. Но Мрачният Рал не гледаше на поколението си така, както би гледал ти. За него имаше един наследник, другото считаше за плевели. Този наследник си ти. Аз съм само един от плевелите. Господарят на Д’Хара караше направо. Жените за него бяха… просто оръдия за удоволствие, в които да поникне семето му. В очите му онези, които добиваха ялови плодове — деца без дарбата, — представляваха мъртва земя. — Дори майка ти, дала живот на най-ценния му плод, не би била по-важна за него от прахта в най-тайната му градина.
	Калан стисна Ричард за ръката.
	— Кара ми каза същото. Че Мрачният Рал… че елиминирал родените без дарба свои деца.
	Ричард се стегна.
	— Убивал е братята ми?
	— Да, Господарю Рал — каза Кара. — Не методично, но често, особено ако е в лошо настроение.
	— Не знам нищо за другите му деца. До тази есен дори нямах представа, че е мой баща. Ти как оцеля? — попита Ричард Дрефан.
	— Майка ми не беше… — онзи млъкна, търсейки на чин да го каже така, че да не прозвучи обидно. — С нея не се отнасяше толкова неблагодарно като с твоята благочестива майка, Господарю Рал. Майка ми беше много амбициозна жена. Гледаше на баща ми като на трамплин за издигане нагоре. Казват, че била руса и бяла и една от малкото, канени в леглото му многократно. С повечето не е било така. Очевидно е успяла да култивира… апетита му за хубостите си. Иначе казано, беше талантлива курва. Силно се надяваше тя да е жената, която ще му роди наследника с дарба, с което да издигне допълнително положението си в очите му. Провали се. — Бузите на Дрефан пребледняха. — Роди мен.
	— В нейните очи може и да е било провал — тихо каза Ричард, — но не и в очите на добрите духове. За тях ти си не по-малко достоен от мен.
	В устните на Дрефан проблясна лека усмивка.
	— Благодаря, Господарю Рал. Много благородно от твоя страна да прехвърляш на добрите духове онова, кое то винаги им е принадлежало. Не всеки го прави. В мъдростта ти е нашето смирение — цитира той ред от отдаването.
	Дрефан успяваше да бъде любезно уважителен, без тонът му да звучи сервилно. В разговора не губеше чувството си за лично достойнство. За разлика от поведението му долу в дупката, сега беше отчетливо любезен, но чертите на Рал се долавяха безпогрешно в него. Никакви поклони не биха могли да заличат гордата му осанка. Също като Ричард, той излъчваше вродена властност.
	— И какво стана после?
	Дрефан въздъхна дълбоко.
	— Още като малък тя ме отведе при един магьосник, за да провери дали притежавам дарбата, надявайки се да дари Мрачния Рал с наследник, който ще й донесе богатство, положение и ласкавото възхищение на Мрачния Рал. Споменах ли, че беше и глупава?
	Ричард не отвърна, така че Дрефан продължи:
	— Магьосникът й съобщи лошата новина: бях роден без дарбата. Вместо да си осигури пропуска към лесния живот, тя бе родила пречка. Известно беше, че Мрачният Рал изкормва такива като нея и издърпва вътрешностите им сантиметър по сантиметър.
	— Очевидно — каза Ричард, — си успял да останеш встрани от вниманието му. Защо?
	— Скъпата ми майчица е виновна. Знаеше, че може да ме отгледа в сянка и никога да не попадна пред погледа му, под ножа му. Но също така беше наясно, че това ще я изведе на пътя към един труден живот и че при всяко по чукване на вратата ще тръпне с тревога. Тя направи друго. Още докато бях пеленаче, ме занесе при една далечна общност от лечители, надявайки се те да ме отгледат в анонимност, така че баща ми да не може никога да ме от крие и убие.
	— Сигурно й е било трудно да направи подобно нещо — обади се Калан.
	Пронизителните му сини очи се извърнаха към нея.
	— За да излекува болката си, си предписа силно лекарство, осигурено й от лечителите — блен.
	— Блен — равно повтори Ричард. — Бленът е отрова. — Да. Действа бързо, но има неприятното качество да е изключително болезнено в изпълнението на предназначението си.
	— И тези лечители са й предписали отрова? — невярващо попита Ричард.
	Хищният поглед на Дрефан, в който се усещаха нотки на предупреждение, се обърна към Ричард.
	— Призванието на лечителя е да предписва ефективни лекове. Понякога смъртта също е лек.
	— Това не се покрива с представата ми за лечител — каза Ричард, отвръщайки му със същия хищен поглед.
	— На умиращия, който страда жестоко, без надежда за изцеление, не може да бъде помогнато по-пълноценно от това да му се предложи начин да свърши страданията си.
	— Майка ти не е била на смъртно легло без надежда за изцеление.
	— Ако Мрачният Рал я беше открил, щеше да й при чини неописуеми страдания, меко казано. Не знам доколко познаваш баща ни, но той беше известен с изобретателността си при причиняването на болка и способността си да я удължава. Майка ми живееше в постоянен страх от подобна съдба. Направо полудяваше от ужас. Всяка сянка можеше да я накара да избухне в сълзи. Лечителите по никакъв начин не можеха да променят съдбата й, да я защитят от Мрачния Рал. Ако той искаше да я намери, щеше да го стори. Ако беше останала при лечителите и един ден той я откриеше, щеше да ги изколи до крак, за дето са я скрили. Тя пожертва живота си, за да ми даде шанс да изживея своя.
	Калан се стресна при изпращяването на цепеница в огъня. Нито Дрефан, нито Ричард трепнаха.
	— Съжалявам — прошепна Ричард. — Дядо ми отведе дъщеря си, моята майка, да я скрие в Западната земя от Мрачния Рал. Предполагам, че той също е осъзнавал опасността, в която се е намирала тя. Опасността, в която съм се намирал аз.
	Дрефан сви рамене.
	— Тогава значи имаме много общо: прогонени от баща си. Ти все пак си щял да бъдеш пощаден.
	Ричард кимна на себе си.
	— Той се опита да го стори.
	Дрефан любопитно повдигна вежда.
	— Наистина ли? Искал е наследник с дарба, а после се е опитал да го убие?
	— Той не знаеше, както и аз, че е мой баща. — Ричард върна разговора на въпроса. — Та значи каква е тая работа с добрите духове, дето искаш да си в покой с тях, в случай че трябва да се свържеш с тях днес?
	— Лечителите, които ме отгледаха, никога не са криели от мен кой съм. Откакто се помня, знам, че съм копелето на нашия господар, на Татко Рал. Винаги съм знаел, че той може да се появи във всеки един момент и да ме убие. Всяка нощ се молех, благодарейки на добрите духове за поредния ден от живота си, в който баща ми не ме е потърсил и не ми е причинил зло.
	— Лечителите не се ли страхуваха, че той може да те открие при тях и да ги убие, задето са те скрили?
	— Може би. Никога не са го правели на въпрос. Твърдяха, че не се страхуват за себе си, тъй като винаги можели да кажат, че някой ме е подхвърлил като бебе и не са знаели кой е баща ми.
	— Сигурно не им е било лесно.
	Дрефан се обърна с гръб към тях и се загледа за известно време в свещите, преди да продължи.
	— Това беше животът. Единственият, който познавах. Това, което знам, е, че ужасно се изморих от всекидневния страх, в който живеех — страхът, че той може да дойде.
	— Той е мъртъв — каза Ричард. — Няма защо да се боиш от него.
	— Точно затова съм тук. Когато усетих скъсването на връзката, а по-късно бе и потвърдено, че е мъртъв, реших, че ще сложа край на ужасите си. Пазеха ме от самото ми пристигане тук. Знаех, че не мога да напускам тази стая. Чувал съм какво се говори за гардовете, с които се заобикаляш. Всичко това бе част от риска, който поех, за да дойда да те видя. Не знаех дали новият Господар Рал също ще иска смъртта ми. Но реших да сложа край на постоянния страх от смъртна присъда, висяща над главата ми. Дойдох да предложа услугите си на Господаря на Д’Хара, ако ги приеме. Или, ако такова е желанието му, да сложи край на живота ми заради греха, че съм се родил. Какъвто и да е неговият избор, всичко ще свърши. Искам да свърши.
	Дрефан извърна влажни очи към Ричард.
	— Това е, Господарю Рал. Или ми прости, или ме убий. Вече не знам кое от двете ми се иска повече, само те моля — сложи край на това мъчение. Дишането му се учести и накъса. Ричард стоеше и го гледаше в настъпилата тишина. Калан можеше само да предполага какви мисли се въртят в главата му — относно изложеното пред него решение, болезнените сенки на миналото, светлината на надеждата за бъдещето.
	Най-сетне Ричард вдигна ръка.
	— Казвам се Ричард, Дрефан. Добре дошъл в Д’Хара, в тази Д’Хара, която се бори за свобода от ужаса. Борим се да няма хора, живеещи в страх като теб.
	Двамата си стиснаха ръцете. Огромните им, силни длани си паснаха идеално.
	— Благодаря ти — прошепна Дрефан, — Ричард.

>>	ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

	— Разбрах, че си спасил живота на Кара — каза Ричард. — Искам да ти благодаря. Сигурно ти е било трудно да знаеш, че е в числото на личните ми гардове, които в крайна сметка можеха да те наранят… ако нещата не се бяха развили благоприятно за теб.
	— Аз съм лечител. Това ми е работата… Ричард. Опасявам се, че ще ми е трудно да свикна да те наричам с друго име освен Господаря Рал. Поне за известно време. Чувствам връзката си с теб — връзката с Господаря Рал.
	Ричард сви рамене.
	— И на мен ми е трудно да свикна хората да ме наричат Господаря Рал — той прокара пръст по долната си устна. — Имаме ли… Знаеш ли дали… имаме други братя или сестри?
	— Сигурен съм, че би трябвало. Не може да няма оцелели. Чух да се говори за наша по-малка сестра — поне толкова.
	— Сестра? — Ричард грейна. — Наистина ли? Сестра!? Къде ли може да е? Как се казва?
	— Съжалявам, Господарю… Ричард, но знам само името й — Линди. Мълвата, която стигна до мен, твърдеше, че ако все още е жива, е на около четиринайсет години. Човекът, който ми каза името й, не знаеше друго за нея. А, и била родена в Д’Хара, на югозапад от Народния дворец.
	— И нищо друго?
	— Опасявам се, че нищо. Чу всичко, което знам. — Дрефан се обърна към Калан. — Как си? Билкарката, как се казваше, заши ли те добре?
	— Да — отвърна Калан, — Надин се справи чудесно. боли, имам и леко главоболие, сигурно в резултат на всичко, което ми се струпа. Снощи не спах добре от болката в рамото. Но това можеше да се очаква. Иначе съм-добре.
	Той пристъпи към нея и преди тя да се усети, вече я бе хванал за ръката. Повдигна я, изви я и я дръпна, като всеки път питаше дали боли. Щом остана доволен, мина зад нея и стисна шийния й прешлен с пръсти, докато с палците си притискаше тила й. Болката премина светкавично през гръбнака й. Стаята се завъртя.
	Той натисна подмишницата й и задната част на рамото й.
	— Така. Сега как е?
	Калан завъртя ръка и установи, че болката значително е намаляла.
	— Много по-добре. Благодаря.
	— Но пак внимавай. Поуспокоих нещата, но ръката ти все още се нуждае от време, докато заздравее и може да бъде използвана пълноценно. Главоболието още ли продължава?
	Калан кимна.
	— Да видим какво може да се направи.
	Той я дръпна към масата и я накара да седне на един стол. Надвеси се над нея, закривайки Ричард от погледа й. Дръпна ръцете й към себе си и започна да ровичка невидимите мрежи между палците и показалците й. В ръцете му нейните изглеждаха толкова мънички. Той имаше дланите на Ричард — огромни, силни, макар и не толкова изящни. Причиняваше й болка, натискаше много силно, но тя не изохка, мислейки си, че той знае какво прави.
	Както беше застанал точно пред нея, тя трябваше леко да повдигне поглед, за да не бъде принудена да гледа право в стегнатите му панталони. Наблюдаваше как ръцете му мачкат нейните — как пръстите му притискат плътта й. Спомни си същите тези ръце върху тялото на Кара. В главата й изплува живият спомен за тези силни пръсти, проправящи си път под червената кожена дреха и между краката на Морещицата. В нея. Внезапно дръпна ръце.
	— Благодаря, вече съм много по-добре — излъга тя.
	Той й се усмихна с пронизителния, хищен синеок поглед на Рал.
	— Никога не съм премахвал главоболие толкова бързо. Сигурна ли си, че е по-добре?
	— Да. Беше съвсем леко. Вече нищо ми няма. Благо даря.
	— Радвам се да помогна — каза той. Изгледа я продължително, тънката усмивка не слизаше от устните му.
	Най-сетне се обърна към Ричард.
	— Разбрах, че ще се жениш за Майката Изповедник. Ти си много по-различен Господар Рал от баща ни. Мрачният Рал никога не би взел решение да се жени. Той, раз бира се, никога и не е бил изкушаван да встъпи в брак с толкова красива жена като твоята любима. Мога ли да ти предложа поздравленията си? Кога е сватбата?
	— Скоро — намеси се Калан в разговора, приближавайки се отстрани до Ричард.
	— Точно така — потвърди Ричард. — Скоро. Все още не сме определили точната дата. Имаме… да свършим някои неща преди това. Виж, Дрефан, може да опра до помощта ти. Много от хората ми са ранени, някои в доста тежко състояние. Причини им го същият човек, който рани Кара. Наистина ще ти бъда благодарен, ако приемеш да им помогнеш.
	Дрефан прибра ножовете си, като ги измъкваше от стената, без да гледа.
	— Нали затова съм тук — да помогна. — Той се насочи към вратата.
	Ричард го спря с ръка.
	— Нека мина пръв. До второ нареждане, ако прекрачиш прага преди мен, ще умреш. А не го искаме.
	Докато Ричард хващаше Калан за ръката и се обръщате към вратата, тя за миг срещна погледа на Кара. Дрефан бе казал, че слухът й не е бил засегнат. Могла е да чува всичко, макар да не е могла да реагира. Сигурно е чула как Калан го предупреждава да не си слага ръката там. Сигурно е разбрала какво прави Дрефан, но не е могла да направи нищо, за да го спре. При спомена лицето й пламна.
	Обърна се и прегърнала Ричард през кръста, прекрачи прага.
	Ричард огледа тихия коридор и когато не видя никого, опря гърба й в облицованата с ламперия стена в коридора пред покоите й и притисна устните си в нейните. Бе доволна, че Дрефан облекчи болката в рамото й. Докато обвиваше с ръце врата на Ричард, почти не я усещаше.
	Простена, впила устни в неговите. Дългият ден и болката я бяха изтощили, но не те, а копнежът й за Ричард породи стона й.
	Той я придърпа към себе си и се извърна така, че гърбът му да опре в стената. Силните му ръце я притиснаха, почти отделяйки стъпалата й от пода, целувката му стана по-настоятелна. Тя му отвърна по същия начин. Засмука долната му устна и се дръпна, за да си поеме дъх.
	— Няма да повярвам, ако Нанси или някоя от помощничките й не е вътре и не ни чака — каза Ричард.
	Неговите гардове бяха останали назад в коридора, зад един ъгъл. Двамата най-после бяха сами — рядък лукс. Макар да бе израсла с постоянното присъствие на множество хора около себе си, сега това й се струваше уморително. Да останеш сам бе цяло богатство.
	Калан бързо облиза устни и го целуна пак.
	— Не мисля, че Нанси ще ни притеснява.
	— Нима? — с лукава усмивка попита Ричард. — Ами тогава, Майко Изповедник, кой ще пази девствеността ти? Тя обърса устни в неговите. — Добри духове, никой, надявам се!
	Той я изненада с внезапна смяна на темата:
	— Какво мислиш за Дрефан?
	На този въпрос не бе готова да отговори.
	— Защо, ти какво мислиш?
	— Ще ми се да имам брат, на когото да мога да се доверя. Той е лечител. Нашият специалист бе впечатлен от начина, по който Дрефан помогна на някои от момчетата. Каза, че поне един от тях ще оживее единствено благодарение на него. Надин беше повече от любопитна за някои от съставките, които той носи в кожените си кесийки на колана. Ще ми се да имам брат, който помага на хората. Няма нищо по-благородно от това.
	— Мислиш ли, че си служи с магия?
	— Не открих никаква следа в очите му. А съм сигурен, че ако имаше, бих я усетил. Не мога да ти обясня как го правя, как виждам магията да искри около даден човек или да извира от очите му. Но у Дрефан не забелязах нищо подобно. Мисля, че той просто е надарен лечител. Благодарен съм му, че спаси Кара. Поне така твърдеше. Но ако тя сама се е възстановила след смъртта на Марлин, когато връзката й с него се е прекъснала?
	Калан не се беше замисляла върху това.
	— Значи не му вярваш?
	— Не знам. Продължавам да не вярвам в съвпаденията. — Той въздъхна обезсърчен. — Калан, трябва да ми кажеш честно, понеже ми е брат и искам да му вярвам. Май се оказва, че не съм особено добър в преценките си за братя. Ако имаш някаква причина да се съмняваш в него, искам да я чуя.
	— Добре. Струва ми се справедливо.
	Той сведе глава към нея.
	— Например би могла да започнеш от там — защо го излъга?
	Тя смръщи вежди.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ами защо го излъга, че ти е минало главоболието. Знам, че не те облекчи ни най-малко. Защо му каза, че си добре.
	Калан опря длан в бузата му.
	— Искам да имаш брат, с който да се гордееш, Ричард, но наистина, предполагам, че онова, дето го каза за съвпаденията, ме е накарало да стоя нащрек, това е.
	— Има още нещо за съвпаденията, освен онова което казах ли?
	— Не. Надявам се, че ще може да възбуди малко братска любов в сърцето ти. Моля се наистина да не е нищо повече от съвпадение.
	— И аз.
	Тя го стисна страстно за ръката.
	— Знам, че е привлякъл вниманието на всички жени от персонала. Подозирам — доколкото мога да съдя по замечтаните физиономии, — че съвсем скоро ще се превърне в истински разбивач на женски сърца. Обещавам ти, ако ми даде повод да заподозра нещо нередно, веднага да ти кажа.
	— Благодаря.
	Ричард не се усмихна на думите й, че всички жени били харесали Дрефан. Никога досега не бе проявявал ревност, не бе имал и повод да го прави — дори и тя да не беше Изповедник. Но все пак не можеше да забрави болезнената история с Майкъл. И Калан разбираше, че може би това е причината Ричард винаги да има едно наум. Де да не го беше споменавала.
	Той прокара пръсти през косата й и я целуна, като държеше главата й между дланите си. Тя се дръпна.
	— Защо Надин беше с теб днес следобед?
	— Кой?
	Той пак се надвеси над нея, а тя се дръпна.
	— Надин. Не я ли помниш? Жената с тясната рокля?
	— О, тази Надин.
	Тя го сръчка в ребрата.
	— Значи си забелязал роклята й.
	Той смръщи чело.
	— Не мислиш ли, че роклята и беше някак различна днес?
	— О, да, беше. И така, защо тя беше с теб?
	— Защото е лечител. Не е лош човек. Има и добри качества. Помислих си, че след като и без друго е тук, може да свърши нещо полезно. Накарах я да провери дали мъжете приготвят чая по правилната технология, дали го правят достатъчно силен. Тя като че ли с радост се отзова.
	Калан си спомни усмивката на Надин, когато Ричард я помоли да отиде с него. Беше очевидно щастлива, това добре, но не само защото има възможност да помогне. Усмивката й беше предназначена за Ричард. Както и роклята й.
	— Значи — продължи Ричард, — според теб Дрефан е симпатичен, както мислят всички останали жени?
	Тя се сети за прекалено впития му панталон. Придърпа Ричард за целувка, надявайки се той да не забележи, че лицето й пламва, и да си помисли нещо.
	— Кой? — замаяно прошепна тя.
	— Дрефан. Не го ли помниш? Мъжът с впитите панталони?
	— Съжалявам, не го помня — каза тя, целувайки врата му, и наистина почти не го помнеше. Копнееше само за Ричард, за никой друг.
	В съзнанието й нямаше място за Дрефан. Почти единственото нещо в главата й беше времето, когато бе с Ричард на онова странно място между световете, където бяха останали насаме, наистина заедно, както никога повече преди или след това. Отново го пожела по този начин. В момента.
	По начина, по който ръцете му се спускаха надолу по гърба й, по задъханите целувки, обсипващи врата й, тя знаеше, че той я желае по същия начин, също тъй неустоимо.
	Но знаеше още и че Ричард не искаше по никакъв начин да напомня за баща си. Не искаше хората да си мислят, че тя е просто нещо като поредната жена на Мрачния Рал: забавление за Господаря на Д’Хара. Точно затова в крайна сметка допускаше жените от персонала да го държат под око. Въпреки смутените му възражения, никога не се противеше истински, когато го отпращаха.
	Трите Морещици от своя страна също полагаха усилия на Калан да се гледа като на истинската възлюбена на Господаря на Д’Хара. Всеки път, когато двамата с Ричард решаваха да се уединят нощно време в неговата стая, дори само за да си поговорят, или Бердин, или Кара, или Райна винаги се оказваха там, винаги изнамирайки по някой важен въпрос, който да задържи влюбените на разстояние един от друг. Щом Ричард се намръщваше, те му напомняха, че той самият ги е инструктирал да пазят Майката Изповедник. Той никога не се противопоставяше на заповедите.
	Днес трите Морещици спазваха стриктно дадените им нареждания и когато той каза на Кара и Райна да го пазят иззад ъгъла, те останаха там без възражения.
	Сега, когато сватбата им бе толкова близо, Калан и Ричард бяха решили да изчакат, макар че веднъж вече бяха оставали насаме. Тогава всичко беше някак нереално — на онова място между световете, където не съществуваше нито жега, нито студ, където нямаше нито източник на светлина, нито земя и въпреки това можеха да виждат и да лежат в някакво тъмно нищо, достатъчно плътно, за да ги задържи.
	Тя помнеше като сега усещането. Източникът на цялата светлина, топлина, усещания в онова странно място между световете, където ги бяха отвели добрите духове, бяха двамата с Ричард.
	Сега, когато прокара длани по мускулестите му гърди и стомах, почувства същата топлина. Едва успя да си поеме дъх, щом устните му се долепиха до нейните. Искаше целувките му да обсипят цялото й тяло. Както и нейните целувки неговото тяло. Искаше го от другата страна на тази врата.
	— Ричард — прошепна в ухото му, — моля те, остани с мен тази нощ.
	Ръцете му я караха да загуби всяко чувство за съпротива.
	— Калан, мислех…
	— Моля те, Ричард. Искам те в леглото си. Искам те вътре в мен.
	При думите й, в ръцете й, той простена безпомощно.
	— Надявам се, не ви прекъсвам — чу се глас.
	Ричард скочи. Калан се завъртя. Дебелите пътеки бяха погълнали шума от стъпките на Надин.
	— Надин — промълви Калан, поемайки си дъх, — какво…? — Побърза засрамено да сключи ръце зад гърба си. Дали Надин бе видяла онова преди малко? Не може да не е забелязала какво прави Ричард. Усети как лицето й пламва.
	Хладният поглед на Надин се премести от Ричард върху Калан.
	— Не исках да ви прекъсвам. Дойдох да сменя мехлема на ръката ти. И да се извиня.
	— Да се извиниш ли?
	— Да. Преди ти наговорих някои неща… предполагам, че съм била малко… не на себе си. Сигурно съм казала нещо, което не е трябвало. Помислих, че е редно да се извиня.
	— Всичко е наред — каза Калан. — Разбирам как си се чувствала.
	Надин повдигна сака си.
	— Мехлема?
	— Тази вечер ръката ми е по-добре. Но утре можеш да смениш мехлема. — Калан реши да запълни тягостната тишина. — Преди малко Дрефан приложи някои от лечебните си методи… така че засега нещата се позакрепиха.
	— Разбира се. — Надин отпусна сака си. — Тогава значи ще вървите да си лягате вие двамата?
	— Надин — сдържано каза Ричард. — Благодаря ти, че се грижиш за Калан. Лека нощ.
	Надин го стрелна с леден поглед.
	— Дори не възнамеряваш първо да се ожениш за нея? Просто ще я метнеш на леглото и ще я опозориш като някое момиче, което си срещнал в гората? Звучи малко грубичко за високопоставения и могъщ Господар Рал. А твърдеше, че си по-добър от един наш общ познат. — Тя огледа Ричард, после плъзна гневния си поглед към Калан. — Както вече казах, той иска онова, което вижда. Шота ми каза за теб. Предполагам знаеш какво кара мъжете да прескочат бариерата. Както изглежда, в крайна сметка си готова на всичко, за да го имаш. Както вече казах, не си по-добра от мен. — Стиснала сака си в ръка, тя се обърна и тръгна надолу по коридора.
	Калан и Ричард стояха в неловката тишина, загледани в празния коридор.
	— Да ни го каже една курва — промълви Калан.
	Ричард прокара ръце през лицето си.
	— Може би е права.
	— Може би — с неохота призна Калан.
	— Е, лека нощ. Приятни сънища.
	— И на теб. Ще си те представям в малката стаичка, където си се настанил.
	Той се наведе и я целуна по бузата.
	— Няма да си лягам веднага.
	— Какво ще правиш?
	— О, ами мислех да ходя да се хвърля в конските изпражнения.
	Тя го стисна за широкия кожен ремък, минаващ през кръста му.
	— Ричард, не съм сигурна колко още ще издържа. Да ли изобщо ще успеем да се оженим, преди да се е случило още нещо?
	— Ами веднага, щом се убедим, че тук всичко е наред отиваме да събудим Плъзгата. Обещавам ти. Добри духове, обещавам ти.
	— Какво трябва да е наред?
	— Веднага щом се убедим, че мъжете се оправят, а съм доволен от още някои неща. Искам да се убедя, че Джаганг не би могъл да изпълни заплахите си. Ден-два и се надявам войниците да се стабилизират. Само ден-два. Обещавам.
	Тя стисна по един от пръстите му във всеки свой юмрук и мечтателно се вгледа в очите му.
	— Обичам те — прошепна. — След няколко дни или след цяла вечност — все едно — твоя съм. Независимо дали ще получим благословия или не, съм твоя завинаги.
	— В сърцата си ние вече сме едно. Добрите духове знаят, че е така. Искат да сме заедно, вече го доказаха. И ще бдят над нас. Не се тревожи — и ние ще получим благословията. — Той тръгна, но се обърна и я погледна смутено. — Само дето ми се искаше Зед да присъства на сватбата ни. Добри духове, толкова ми се иска. И да е тук, за да ми помогне.
	Щом той се обърна да я погледне иззад ъгъла, Калан му прати въздушна целувка. Вмъкна се в празните си, самотни покои и се хвърли на огромното легло. В главата й изплуваха думите на Надин: „Шота ми разказа за теб.“ Зарида отчаяно.
	— Е, значи няма да спиш… тук тази нощ? — попита Кара, щом се разминаха.
	— А какво те караше да мислиш, че ще спя? — парира въпроса й Ричард.
	Кара сви рамене.
	— Нали ни накара да чакаме зад ъгъла.
	— Може да съм искал да целуна Калан за лека нощ, без вие двете да преценявате уменията ми.
	Кара и Райна се усмихнаха — за първи път пред него този ден.
	— Вече съм те виждала да целуваш Майката Изповедник — каза Кара. — Както изглежда, си доста талантлив. Винаги я оставяш без дъх и с желание за още.
	Макар да не му беше до смях, все пак се усмихна, защото му беше приятно да вижда как те се усмихват.
	— Това не означава, че съм талантлив, а само че ме обича.
	— И мен са ме целували — каза Кара. — Видях как целуваш ти. Струва ми се, въз основа на опита, който имам, мога да кажа, че си доста талантлив. Понадзъртнахме иззад ъгъла.
	Ричард, усетил как се изчервява, се опита да звучи възмутен:
	— Заповядах ви да стоите зад ъгъла!
	— Наше задължение е да бдим над теб. А за да го направим, не можем да си позволим да те изпускаме от поглед. Подобни заповеди не изпълняваме.
	Ричард поклати глава. Не можеше да се ядоса на нарушаването на заповедите си. И как би могъл, когато те рискуваха да си навлекат гнева му, но пак оставаха да го пазят. По този начин не бяха изложили Калан на опасност.
	— Какво ще кажеш за Дрефан?
	— Той ти е брат, Господарю Рал — каза Райна. — Приликата е очевидна.
	— Знам, че приликата е очевидна. Въпросът ми е какво мислиш за него.
	— Не го познавам, Господарю Рал — каза Райна.
	— Аз също не го познавам. Вижте, няма да ви се разсърдя, ако ми кажете, че не го харесвате. Всъщност, ако наистина не го харесвате, бих искал да знам. Ти, Кара?
	Какво мислиш за него?
	Тя сви рамене.
	— Никога не съм целувала който и да е от двама ви. Но от това, което видях, предпочитам да целуна теб.
	Ричард постави ръце на хълбоците си.
	— Какво означава това?
	— Вчера бях ранена и той ми помогна. Но не ми харесва фактът, че господарят Дрефан се появи именно сега, по едно и също време с Надин и Марлин.
	Ричард въздъхна.
	— И аз си го помислих. Моля се хората да не ме съдят според това кой е баща ми. А се улавям, че с Дрефан постъпвам именно така. Наистина ми се иска да му вярвам. Моля ви и двете, ако имате някаква причина за притеснение, не се страхувайте да я споделите с мен.
	— Ами — започна Кара, — не ми харесват ръцете му.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Има ръце като на Мрачния Рал. Вече го видях да гали с тях млади жени. Също както правеше Мрачният Рал.
	Ричард вдигна ръце във въздуха.
	— Че кога му остана време за такива неща? Беше с мен почти през целия ден!
	— Намери време, докато ти говореше с войниците, и после, докато излезе да нагледаш хората с Надин. Не му се наложи да търси много, жените сами му се лепят. Ни кога не съм виждала толкова много жени да мятат стрели те си по един и същи мъж едновременно. Трябва да признаеш, че на външност е приятен за гледане.
	Ричард не можеше да разбере какво му е толкова специалното на външността.
	— Имаше ли сред тези жени някоя, която го е направила пряко волята си?
	Отговорът й дойде след дълга пауза:
	— Не, Господарю Рал.
	— Е, май съм виждал и други мъже да се държат така. Някои от тях дори ми бяха приятели. Харесваха жените и жените също ги харесваха. А след като жените го правят доброволно, не виждам защо да си завирам носа в чужди работи. Имам си други грижи.
	— Какви например?
	— Де да знаех.
	— Ако се убедиш, че е дошъл да помага без задни по мисли, от чисто сърце, както твърди, можеш да се гордееш с него, господарю Рал. Брат ти е важен човек.
	— Така ли? Колко важен?
	— Той е водачът на своята секта от лечители.
	— Нима? Не ми е споменавал.
	— Сигурно защото не е искал да се самоизтъква. Д’Харанците са свикнали да проявяват скромност пред Господаря Рал. От друга страна, това е характерно за тази древна лечителска секта.
	— Сигурно. Та значи, казваш, бил техен водач?
	— Да, каза Кара. — Той е Първият свещеник на Рауг’Мос.
	— Великият свещеник на какво? — прошепна Ричард.
	— Как го каза?
	— На Рауг’Мос, Господарю Рал.
	— Знаеш ли какво означават тези думи?
	Кара сви рамене.
	— Знам, че това са лечители — само толкова. На теб името говори ли ти нещо, Господарю Рал?
	— Къде е Бердин?
	— В леглото си, предполагам.
	Ричард тръгна по коридора, като пътьом се провикна през рамо, за да изкрещи няколко заповеди.
	— Кара, сложи стражи за през нощта пред стаята на Калан. Райна, върви да събудиш Бердин и я помоли да Дойде при мен в кабинета ми.
	— Веднага ли, Господарю Рал? — попита Райна. — Толкова късно?
	— Да, ако обичаш.
	Ричард се втурна по стълбите към стаичката си, прескачайки по две стъпала наведнъж. Там бе оставил дневника на Коло, написан на високо Д’Харански.
	На този език Рауг’Мос означаваше „Божествен вятър“.
	В главата му зазвучаха думите, с които Шота бе предупредила Надин — че „вятърът го гони“, — както и написаното в дупката пророчество — „трябва да търси лек във вятъра“.

>>	ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

	— Този път — предупреди Ан — по-добре остави да говоря аз. Ясно?
	Веждите й се вдигнаха толкова косо нагоре, че Зед си помисли, че ще се срещнат. Тя се наведе достатъчно, за да може той да усети трептящия аромат на наденички в дъха й. С нокътя си го удари по яката — още едно предупреждение, макар и безмълвно.
	Зед запримига невинно.
	— Щом предпочиташ, моля, добре дошла, но истории те ми винаги служат на твоите интереси и на нашите цели — най-искрено.
	— О, разбира се, твоят остър ум и находчивост винаги са истинско удоволствие.
	Зед почувства, че обидената й усмивка му идва в повече. Сардоническата забележка беше съвсем достатъчна. В тези неща си имаше приети норми. Жената наистина трябваше да бъде научена къде е границата.
	Погледът на Зед се съсредоточи зад нея, към конкретния проблем. Плъзна поглед към слабо осветената врата на странноприемницата. Намираше се оттатък улицата, в дъното на тясна, тъмна алея. Над нея, между два склада, висеше малка табела: „Странноприемницата на Джестър“.
	Зед не знаеше името на големия град, в който бяха влезли по тъмно, но беше категоричен, че предпочита да мине транзит през него. Преди да стигнат до тази странноприемница, бяха минали през още няколко. Ако имаше избор, не би се спрял точно на това място.
	Странноприемницата на Джестър изглеждаше сякаш е рожба на нечие случайно хрумване, запратила я в тъмното между сградите. Или сякаш собствениците са искали да я скрият от погледите на честните хора и критическото око на властта. Доколкото можеше да съди по посетителите, които вече бе видял, везните се накланяха към второто предположение. Повечето мъже приличаха на разбойници или скитници.
	— Не ми харесва — измърмори той под мустак.
	— На теб нищо никога не ти харесва — сопна му се Ан. — Ти си най-вироглавият човек, който съм срещала.
	Очите на Зед се вдигнаха в искрена изненада.
	— Защо го казваш? Получавал съм признания, че съм най-приятният спътник. Дали не ни остана малко от онази наденичка?
	Ан завъртя очи.
	— Не. Какво те притеснява този път?
	Зед проследи с поглед мъж, който припряно се озърна в двете посоки, преди да потъне във вратата в края на тъмната алея.
	— Какво прави Натан вътре?
	Ан огледа през рамо пустата улица, осеяна с разорани, заледени бразди. Прибра посребрен кичур коса в хлабавия възел на тила си.
	— Сигурно си търси топла вечеря и легло — смръщено отвърна Ан. — Ако изобщо е вътре.
	— Нали ти показах как да усещаш нишката на магията, с която му закачих облак-следач. Почувства го, почувства Натан.
	— Да, така е — призна Ан. — И въпреки това сега, когато най-накрая го хванахме и знаем, че е тук вътре, на изведнъж не ти харесва.
	— Да, не ми харесва — отнесено отвърна Зед. — Не ми харесва.
	Смръщеното лице на Ан се поуспокои и стана сериозно.
	— Какво те тревожи?
	— Погледни знака, Ан, след името.
	Чифт женски крака, вдигнати нагоре, изобразяваха знак V.
	Тя се извърна и го изгледа като малоумен.
	— Зед, човекът престоя затворен в Двореца на пророците почти хиляда години.
	— Току-що го каза — престоял е затворен. — Зед потупа яката, наречена Рада’Хан, обвиваща собствения му врат, яката, която тя му постави, за да го подчини на волята си. — Натан не е склонен отново да надява яката на врата си. Вероятно му е отнело стотици години планиране, съчетано с благоприятно развитие на събитията, за да успее да свали яката от врата си и да се измъкне. Направо тръпки ме побиват, като си помисля как този човек е могъл да въздейства или директно да промени събитията чрез пророчество, за да накара съдбата да му предостави възможност да се освободи от яката. А сега очакваш от мен да повярвам, че е влязъл в тази странноприемница само за да си намери жена? И то при положение, че знае, че сигурно си по петите му?
	Ан го гледаше невярващо.
	— Зед, да не би да ми казваш, че Натан е въздействал върху събитията — с пророчества — само и само да си махне яката от врата?
	Зед хвърли поглед през пътя и поклати глава.
	— Казвам само, че тая работа не ми харесва.
	— Вероятно толкова много е искал онова вътре, че е забравил за мен. Просто е копнял за женска компания и не е обърнал внимание на опасността от залавяне.
	— Познаваш Натан от повече от девет века. Аз го познавам отскоро. — Той се надвеси над нея и повдигна вежда. — Но дори аз знам, че тук има нещо. Натан може да е всичко друго, но не и глупав. Той е магьосник със забележителен талант. Правиш сериозна грешка, ако го подценяваш.
	Тя се вгледа в очите му за момент.
	— Прав си. Може да е капан. Натан не би ме убил, за да избяга, но като изключим това… Може би си прав.
	Зед се изпъчи.
	— Зед — продължи Ан, прекъсвайки продължителна та тягостна тишина. — Тази работа с Натан е важна. Трябва да го хванем. Преди, когато открихме опасност в пророчествата, той ми помогна, но въпреки това си остава Пророк. Пророците са опасни. Не защото искат нарочно да създават проблеми, но поради природата на пророчеството.
	— Не е нужно да ме убеждаваш в това. Познавам добре опасностите от пророчествата.
	— Винаги сме държали под ключ пророците, защото ако се мотаят на свобода, представляват потенциална катастрофа. Пророк, който иска да извърши беля, обикновено я прави. А дори такъв, който няма подобни намерения, представлява опасност не само за другите, но и за себе си. Хората обикновено изливат мъстта си върху онзи, който им известява истината. Пророчеството не е за да бъде чуто от нетренирани уши, от хора, които нямат представа от магия, още по-малко от пророчества. Веднъж, както понякога правехме по негова молба, пуснах една жена да го посети. Зед се намръщи насреща й.
	— Водила си му проститутки?
	Ан сви рамене.
	— Бяхме наясно със самотата на неговия затвор. Не че беше особено приятно, но да, от време на време му на брахме компания. Не бяхме чак толкова безсърдечни.
	— Колко великодушно от ваша страна.
	Ан отвърна очи от него.
	— Правехме необходимото, като го държахме заключен в Двореца, но ни беше жал за него. Та нали не по негов избор се е родил с дарбата на Пророк. Винаги го предупреждавахме да не казва на жените, които го посещаваха, пророчества. Но веднъж го направи. Жената избяга от Двореца, крещейки. Така и не разбрахме как е успяла да ни се измъкне. Още преди да я открием, вече беше разпространила пророчеството. Избухна гражданска война. Загинаха хиляди. Сред тях жени и деца.
	Понякога Натан изглежда като побъркан, не с всичкия си. Понякога си мисля, че това е най-опасно неуравновесения човек, който съм виждала. Натан гледа света не само чрез видимото, но и през филтъра на пророчествата, които се явяват в главата му. Когато му се скарах, той отрече да си спомня такова пророчество или пък да го е казвал на жената. Едва по-късно разбрах — когато успях да свържа няколко други пророчества, — че едно от загиналите деца е било момче, назовано в пророчеството като онзи, който ще управлява с насилие и убийства. Ако това момче беше оживяло и пораснало, щяха,да загинат незнайно колко десетки хиляди. Натан елиминира това опасно разклонение на пророчеството. Нямам никаква представа колко знае, но няма да разкрие, този човек. Пророкът, от друга страна, има потенциала със същата лекота да причинява и вреда. Пророк, който иска да спечели власт, има голям шанс да завладее света.
	Зед все още гледаше втренчено вратата.
	— И ти го затвори.
	— Да.
	Зед зачовърка някакъв конец, висящ от опърпаната му роба. Взря се в надвесената й в тъмнината фигура.
	— Ан, аз съм Първият магьосник. Ако не го разбирах, нямаше да ти помагам.
	— Благодаря — прошепна тя.
	Зед се замисли над възможностите им. Не бяха много.
	— Ако съм те разбрал правилно, искаш да кажеш, че не знаеш доколко Натан е с ума си, но дори и да е, в него се крие потенциална опасност.
	— Да, предполагам. Но Натан често ми е помагал да спестя мъката на хората. Преди стотици години ме предупреди за Мрачния Рал и ми разказа за едно пророчество, в което се казваше, че ще се роди магьосник-войн. Че ще се роди Ричард. Двамата се трудихме заедно, за да сме сигурни, че Ричард ще расте в безопасност, без външна намеса, за да можеш ти да имаш достатъчно време да възпиташ внука си така, че да помага на хората със способностите си.
	— За това имаш дълбоката ми благодарност — каза Зед. — Но, от друга страна, постави яка на врата ми, а това не ми харесва ни най-малко.
	— Разбирам. Не съм го направила, защото ми харесва. Нито пък се гордея с това. Понякога отчаяната необходимост предизвиква отчаяни постъпки. Добрите духове ще ме съдят за действията ми. Колкото по-скоро намерим Натан, толкова по-скоро ще махна яката от врата ти. Не ми харесва да те държа като затворник чрез яката и да те принуждавам да ми помагаш, но като се има предвид какви последствия ще има евентуалният ми провал с търсенето на Натан, правя онова, което чувствам, че трябва.
	Зед посочи с пръст през рамо.
	— Но не ми харесва и това.
	Ан не вдигна поглед. Знаеше накъде сочи той.
	— Какво общо може да има червената луна с Натан? Много е странно, но какво общо би могло да има между двете?
	— Не съм казал, че има нещо общо с Натан. Просто не ми харесва.
	През последните няколко нощи трудно откриваха облака-следач, закачен към Натан, поради гъстите облаци,скриващи небето. За щастие бяха достатъчно близко, за да почувстват връзката на магията, без да е нужно да виждат облака.
	Зед усещаше, че са много близо до Натан — в рамките на стотина метра. Толкова близо до обекта на следенето връзката на магията разстройваше сетивата на Зед, способността му да преценява, капацитета му да се докосва до познатата си способност на дарбата. Толкова близо магията му беше като хрътка, надушила следа — толкова се бе съсредоточил върху обекта на преследването, че не го интересуваше нищо друго освен следата. Изпитваше неприятна заслепеност, която допълнително увеличаваше дискомфорта му.
	Можеше да прекъсне връзката, но това бе твърде рисковано, преди да са заловили Натан. Веднъж прекъсната, нямаше как да се установи наново без физически контакт.
	Снежните виелици, разбунтували се през изминалите няколко дена, ги бяха забавили и пътуването им бе станало студено и мизерно. По-рано през деня небето най-сетне се бе изчистило, макар да бяха изостанали от режещия вятър. Очакваха да изгрее луната, за да си помогнат с нейната светлина в преследването на Натан.
	Щом луната най-сетне изгря, и двамата замръзнаха по местата си слисани — беше червена.
	Отначало си помислиха, че може би е заради мъглата, но всъщност Зед си даваше сметка, че подобно нещо не би могло да бъде причинено от някакво си невинно атмосферно явление. Още по-лошо, тъй като напоследък небето беше покрито с плътни облаци, той не можеше да каже откога луната изглежда така.
	— Зед — прекъсна най-после тягостната тишина Ан, — знаеш ли какво означава това?
	Зед извърна глава, преструвайки се, че се взира в сенките наоколо.
	— А ти? Живяла си доста повече от мен. Сигурно знаеш нещо за такъв знак.
	Той чу шумоленето на вълненото й наметало.
	— Ти си магьосник от Първия орден. По такива въпроси съм склонна да се доверя на експертното ти мнение.
	— Как така изведнъж започна да смяташ мнението ми за меродавно?
	— Зед, нека не си говорим глупости. Знам, че подобен знак няма прецедент в моя опит, но си спомням едно отнасяне към червена луна в древен текст — текст от Голямата война. Книгата не обясняваше какво означава червената луна, само казваше, че създала голяма паника.
	Зед се наведе в сянката на ъгъла, зад който се криеха. Опря гръб в кепенците на прозореца и посочи с ръка напред. Ан седна до него, още по-дълбоко в сенките.
	— В Магьосническата кула има десетки библиотеки, огромни библиотеки, повечето поне колкото подземието с книгите в Двореца на пророците. Други много по-големи. Там се съхраняват много книги с пророчества.
	В Кулата имаше книги с пророчества, считани за толкова опасни, че се пазеха заключени зад мощни щитове, ограждащи покоите на Първия магьосник. Дори старите магьосници нямаха право да четат тези пророчества. Макар по-късно като Първи магьосник да имаше достъп до тях, Зед не ги беше чел всичките. Всеки път, когато се докосваше до някое, то му причиняваше кошмарни нощи, в които се мяташе, облян в ледена пот.
	— Добри духове — продължи той. — В Кулата има толкова много книги, че не съм успял да прочета дори само заглавията на всичките. Всяка библиотека се обслужваше от цял екип библиотекари. Всеки познаваше книгите в своя сектор. Преди много години, доста преди да се родя, тези библиотекари са били събирани, когато е имало да се решава някой важен въпрос. Всеки е познавал собствените си книги и е можел да каже дали те съдържат информация по разисквания въпрос. По този начин е било сравнително просто да бъдат открити съответните томове или пророчества, които биха могли да помогнат в разрешаването на конкретния проблем. Когато бях още дете, бяха останали само двама Магьосници, изпълняващи длъжността на такива библиотекари. За двама души е абсолютно невъзможно да поемат дори малка частица от съдържащото се там знание. Там наистина е събрано невероятно количество информация, но да се намери нещо конкретно е истинско предизвикателство. Дори да се започне стесняването на кръга, е необходимо напътствието на дарбата.
	Да ти е нужна някаква информация от библиотеките, е все едно да се носиш в океана и да искаш глътка вода. Информацията е в изобилие и въпреки това можеш да умреш от жажда, преди да си открил каквото ти трябва. Когато бях млад, ми бяха показани най-важните книги за история, магия и пророчества. Ограничих обучението си почти изцяло в тези области.
	— А червената луна? — попита Ан. — Какво казват за нея книгите, които си чел?
	— Доколкото си спомням, само веднъж ми е попадало нещо за червена луна. Това, на което попаднах, не беше съвсем ясно, луната се споменаваше смътно. Искаше ми се по-късно да се върна на въпроса и да го разгледам по задълбочено, но не го направих. По това време попаднах на други неща в книгите, които ми се сториха много по-важни за момента. Те погълнаха изцяло вниманието ми. Тези неща бяха реални, а не хипотетични.
	— И все пак, какво пишеше в онази книга?
	— Ако си спомням добре, което не твърдя със сигурност, споменаваше се нещо за пукнатина между светове те. Казваше се, че при поява на подобна пукнатина предупреждението ще е три нощи червена луна.
	— Три нощи. Доколкото знаем, при тези облаци може вече да са минали толкова. Ами ако през цялото време имаше облаци? Можеше да изпуснем предупреждението.
	Зед примигна, напрягайки се да си спомни прочетеното.
	— Не… не, казваше се, че онзи, към когото е насочено предупреждението, ще види всичките три нощи — всичките три нощи на червената луна.
	— И какво точно се има предвид с подобно предупреждение? Що за пукнатина може да се появи между световете.
	— Де да знаех — Зед заудря лекичко вълнистата си бяла глава в стената. — Когато кутиите на Орден бяха отворени от Мрачния Рал и Камъкът на сълзите дойде от другия свят в нашия, а Пазителят на отвъдния свят едва не се вмъкна при нас през появилата се пукнатина, нямаше червена луна.
	— Тогава може би червената луна не значи, че има пукнатина. Може да не си запомнил добре.
	— Възможно е. Онова, което си спомням най-ясно, е какво си помислих тогава. Помня, че си представих мислено как би изглеждала червената луна. Казах си, че трябва да запомня изградения в главата ми образ и ако някога го видя наистина, да си кажа, че се е появил страхотен проблем. И че веднага трябва да се заловя да търся смисъла на знака.
	Ан го докосна по ръката — жест на съчувствие, който не бе правила досега.
	— Зед, почти хванахме Натан. Тази вечер ще е твой. Щом това стане, ще сваля Рада’Хан от врата ти, за да можеш да побързаш към Ейдиндрил и да се заемеш с въпроса. Всъщност веднага щом хванем Натан, тръгваме всички заедно. Той ще разбере сериозността на положението и ще се притече на помощ.
	Макар на Зед да не му се нравеше, че тази жена бе настояла той да тръгне с нея, за да заловят Натан, бе започнал да разбира страховете й относно какво може да се случи, когато Натан е на свобода. Понякога трудно възпираше възмущението си. Знаеше колко отчаяно се опитва Ан да попречи пророчествата да бъдат освободени заедно Натан. Знаеше колко опасно може да се окаже, ако хора бъдат изложени на сурово пророчество. Още от момче го бяха обучавали в опасностите от пророчествата, които са валидни дори за магьосник.
	— Май сделката си струва — помагам ти да заловиш Натан, а вие двамата ми помагате да разбера какво означава червената луна.
	— Значи, разбрахме се — ще действаме доброволно. Трябва да призная, че наистина бих се радвала на такава промяна.
	— Нима? — попита Зед. — Ами в такъв случай защо не свалиш тая яка от врата ми?
	— Ще го направя. Веднага щом пипнем Натан.
	— Натан означава за теб повече, отколкото си признаваш.
	Известно време Ан не каза нищо.
	— Да, така е. От векове работим заедно. Той е истинско шило в чувал, но въпреки всичко има благородно сърце. — Гласът й се сниши, извърна глава. На Зед му се стори, че обърса очите си с ръка. — Притеснявам се страшно много за този непоправим, чудесен човек.
	Зед надзърна към вратата на притихналата странноприемница.
	— И въпреки това не ми харесва. В цялата работа има нещо гнило. Де да знаех какво е.
	— Е — попита накрая тя, — какво ще правим с Натан?
	— Мислех, че ти ще искаш да говориш лично с него.
	— Ами, май ме убеди, че трябва да сме много внимателни. Какво мислиш, че трябва да направим?
	— Ще вляза сам и ще попитам за стая. Ти ще ме чакаш отвън. Ако го открия, преди да си е тръгнал, ще го изненадам и ще го хвана. Ако излезе, преди да го открия, или ако нещо… се обърка, ще го хванеш ти.
	— Зед, Натан е магьосник. Аз съм само чародейка. Ако имаше Рада’Хан около врата, нямаше да е проблем да го поставя под контрол, но няма.
	Зед се замисли за миг. Не можеха да рискуват да го оставят да им се измъкне. Освен това Ан можеше да пострада. А после можеше да се окаже още по-трудно да намерят Натан. Веднъж разбрал, че са по следите му, може да открие облака-следач и да успее да го откачи от себе си. Макар това да не бе много вероятно.
	— Права си — каза Зед накрая. — Ще хвърля мрежа пред вратата, за да може, ако той излезе, да се хване в нея, и тогава ще имаш време да му щракнеш яката около врата.
	— Добра идея. Каква мрежа ще използваш?
	— Както сама каза, нямаме право на провал. — Той за миг се взря в очите й на слабата светлина. — По дяволи те! Направо не мога да повярвам, че го правя! — измърмори той. — Дай ми яката за момент.
	Ан заровичка под наметалото си за кожената кесийка на кръста й. Когато ръката й се подаде, червената луна освети Рада’Хан.
	— Тази ли е носил? — попита Зед.
	— Близо хиляда години.
	Зед изсумтя. Взе яката в ръце и остави магията си да се влее в студения предмет на подчинението, да се смеси с магията на яката. Усети топлото гъделичкане на Адитивната магия, заложена в яката. Също и ледения допир на Субстрактивната.
	Върна й яката.
	— Заключих яката му със заклинание.
	— Какво заклинание? — подозрително попита тя.
	Той долови тревогата в очите й.
	— Светлинно заклинание. Ако излезе през вратата без мен… Ще имаш време двайсет удара на сърцето му, за да поставиш това на врата му, иначе светлинната мрежа ще се запали.
	Ако Ан не успееше да сложи яката на врата му навреме, за да унищожи заклинанието, Натан щеше да бъде Унищожен от него. Без яката нямаше как да се спаси от това заклинание. С яката щеше да се спаси от заклинанието, но не и от Ан. Двойна връзка.
	В този момент Зед не се харесваше особено. Ан въздъхна дълбоко.
	— Ако излезе някой друг, няма да го задейства, нали?
	Зед поклати глава.
	— Ще го вържа за облака-следач. Заклинанието ще познае Натан и единствено него.
	Гласът му притихна застрашително:
	— Ако не му сложиш яката навреме и заклинанието се възпламени, и други освен Натан ще пострадат или ще за гинат, ако са достатъчно близо. Ако поради някаква при чина не успееш да го направиш, гледай да избягаш навреме. Може да реши, че предпочита да умре, вместо отново да получи това нещо около врата си.

>>	ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

	Докато се промъкваше към сумрачното помещение, Зед установи, че тежката му тъмна роба с черни ръкави и смъкнати рамене е пораздърпана. Меката светлина разкриваше по три ивици сребрист брокат на маншетите, а по-плътна златиста брокатена нишка обикаляше врата и се спускаше отпред до нозете. Червен копринен колан със златна тока пристягаше богатата одежда в кръста.
	Семплата роба му липсваше, но отдавна се бе разделил с нея — по настояване на Ейди. Старата чародейка бе избрала новата им маскировка — всеки би разпознал могъщия магьосник по задължителната семпла роба. Зед подозираше, че тя просто не е харесвала любимата му дреха и е предпочитала да го гледа облечен в тази.
	Ейди му липсваше, сърцето му се свиваше при мисълта колко ли страда тя, смятайки го за мъртъв. Почти всички предполагаха така. Когато им остане време, може би ще накара Ан да прати вест по дневника, за да разбере Ейди, че той е жив.
	Но най-много го болеше за Ричард. Момчето има нужда от него. Ричард бе роден с дарбата и без точни указания как да я използва, можеше да се окаже по-безпомощен от орле, изпаднало от гнездото си. Добре поне, че Мечът на истината е с него да го пази — засега. Зед възнамеряваше да тръгне към Ричард веднага щом заловят Натан. Това щеше да стане съвсем скоро.
	Ханджията огледа лъскавите дрехи на Зед, погледът му се спря върху златната тока на колана му. От няколко сепарета край стената вдясно наблюдаваха два-три чифта очи на мъже, загърнати с дрипави кожи и прокъсани вълнени шалове. Върху покрития със слама под се мъдреха две празни дървени маси, чакащи някой да яде и пие върху тях.
	— Един сребърен грош за стая — вяло подхвърли собственикът. — Ако искаш компания — още толкова.
	— Както изглежда, изборът ми на дрехи ще ми излезе соленичък — отбеляза Зед.
	Набитият ханджия се усмихна накриво и протегна напред месестата си ръка с дланта нагоре.
	— Цената си е цена. Искаш ли стая или не?
	Зед метна в дланта на мъжа сребърна монета.
	— Третата врата вляво. — Той наклони къдравата си кестенява глава към коридора в дъното. — Не искаш ли компания, старче?
	— Ами така ще трябва да си поделиш сухото с момичето, което ще повикаш. А си рекох, дали няма да си склонен да спечелиш малко нещо отгоре. Всъщност не съвсем малко.
	Мъжът присви любопитно чело и стисна сребърната монета в дланта си.
	— В смисъл?
	— Ами подочух, че един скъп стар приятел бил отседнал тук. Доста отдавна не съм го виждал. Ако е тук тая нощ, може да ми посочиш стаята му. Ще бъда толкова щастлив и опиянен от радост да го видя, че може да извърша глупостта да се разделя с една златна монета. Цяла-целеничка.
	Ханджията отново го изгледа от глава до пети.
	— Тоя твой приятел има ли си име?
	— Е — поде Зед тихо, — като много от другите ти гости и той има проблем с имената — май не може да ги помни дълго и затова все му се налага да си избира нови. Но мога да ти кажа, че е висок, по-възрастен и с бяла коса до широките му рамене.
	Мъжът прокара език по вътрешната страна на бузата си.
	— Ами… в момента… е зает.
	Зед извади златна монета, но дръпна ръката си, щом ханджията се протегна да я вземе.
	— Според теб. Защо не ме оставиш да преценя сам колко е зает?
	— Ами ще ти струва още един сребърен грош.
	Зед положи усилия да не повишава глас:
	— За какво?
	— Ами за компанията и времето на момичето.
	— Нямам намерение да се възползвам от момичето ти.
	— Така говориш. Като я видиш с него, може да се от метнеш от думите си и да решиш да си възвърнеш… младостта. При мен практиката е първо мангизите. Ако тя рече, че си я удостоил само с усмивка, ще си получиш обратно сребърния грош.
	Зед знаеше, че е абсурд да се надява на това. Неговата дума щеше да тежи срещу нейната, около която щеше да витае сладкият ореол на допълнителната печалба. Не че цената имаше значение, но не му бе приятно да го прави. Бръкна в един вътрешен джоб и подаде сребърна монета.
	— Последната врата вдясно — каза ханджията и се обърна. Веднага след това отново погледна Зед. — До неговата стая имаме гостенка, която не желае да я безпокоят.
	— Няма да безпокоя гостите ти.
	Той се усмихна лукаво на Зед.
	— Както е сама, й предложих малко компания — без допълнително заплащане, — а тя рече, че ако някой смути почивката й, жив ще ме одере. На женска, на която й стиска да дойде сама на такова място, съм склонен да вярвам. Ако я събудиш, трябва да й върна парите. Ще си ги удържа от теб. Ясно?
	Зед кимна разсеяно, докато обмисляше набързо възможността да си поиска нещо за ядене — беше гладен, — но с неохота прогони тази мисъл.
	— Случайно да имате задна врата, в случай че… имам нужда от малко нощен въздух? — Не му се искаше Натан да се измъкне от другаде. — Бих проявил разбиране, ако се изисква допълнително заплащане.
	— Гърбът на сградата опира при ковача — каза ханджията и се отдалечи. — Няма заден изход.
	Последната стая вдясно. Единствен вход. Единствен изход. Нещо не беше наред. Натан не би играл толкова глупаво. Въпреки това Зед усещаше как въздухът искри от магията на връзката му.
	Без да е разсеял съмненията си, пое по тъмния коридор. Вслушваше се напрегнато да долови нещо нередно, но чу само добре отиграните, престорени звуци на страст, издавани от жена във втората стая вляво.
	Дъното на коридора се осветяваше от една-единствена свещ, закачена на стената. От предпоследната стая Зед долови леките похъркващи звуци на храбрата дама, която не искаше да я безпокоят. Надяваше се да не се налага да го прави и че тя ще продължи да спи през цялото време.
	Прилепи ухо до последната врата вдясно. Дочу тихия гърлен смях на жена. Ако нещата се объркат, тя можеше да пострада. Ако се объркат много, можеше дори да загине.
	Можеше да изчака, но разконцентрираното състояние на Натан в момента сигурно щеше да му е от полза. Та нали в края на краищата беше магьосник. Зед нямаше представа колко силни са усещанията на Натан спрямо преследвачите му. Но знаеше какво би усетил самият той на негово място. Това му вдъхна увереност. Не можеше да си позволи да не се възползва от разсеяността на Натан.
	Блъсна вратата и протегна ръка напред, запалвайки въздуха с безшумни, хаотични топки светлина и топлина. Голата двойка на леглото скочи, мъжът и жената закриха лицата си с ръце. Зед изпрати срещу Натан юмрук сгъстен въздух, откъсна го от жената и го запрати в другия край на леглото. Докато Натан грухтеше и размахваше ръце във въздуха, Зед сграбчи жената за ръката и я запрати назад. Тя успя да повлече със себе си и чаршафа.
	Преди огнените пламъци да угаснат и жената да успее да се увие в чаршафа, Зед метна върху й мрежа, която е парализира на място. Почти едновременно същата мрежа застигна и мъжа зад леглото, но този път в нея имаше съставки, които можеха да му нанесат сериозни поражения, ако той се опита да я отстрани от себе си с магия. Нямаше време за любезности и снизхождение.
	Почти без да се чуе друг звук, освен леко тупване на пода, стаята изведнъж притихна. Само слабата свещ на стената лекичко проблясваше. Зед бе доволен, че нещата се развиха толкова леко и не се наложи да наранява жената.
	Заобиколи леглото и се приближи към мъжа на пода, замръзнал на място с уста, зяпнала да нададе вик и вдигнати защитно ръце.
	Не беше Натан.
	Зед не можеше да повярва на очите си. Усещаше магията. Знаеше, че това е мъжът, когото бе преследвал.
	Наведе се над него.
	— Знам, че ме чуваш, затова слушай внимателно. Ще освободя магията, която те държи, но ако извикаш, ще я сложа отново и ще те оставя така завинаги. Помисли внимателно, преди да викаш за помощ. Както вероятно вече си разбрал, аз съм магьосник, и който и да ти се притече на помощ, няма да може да го направи, ако ме разочароваш.
	Зед прокара ръка над мъжа и махна воала на мрежата. Онзи излази до стената, но не каза нито гък. Беше възрастен, но не изглеждаше стар колкото Натан. Беше с бяла чуплива коса, а Натан бе със съвсем права. И не беше толкова дълга, но при краткото описание, което Зед даде на ханджията, не беше чудно, че бе помислил този мъж за човека, когото търсеше.
	— Кой си ти? — попита Зед.
	— Казвам се Уилям. Ти сигурно си Зед.
	Зед се изправи.
	— Откъде знаеш?
	— Оня, когото търсиш, ми каза. — Той махна към близкия стол. — Имаш ли нещо против да си сложа панталона? Имам чувството, че тази нощ няма да се наложи да го свалям отново.
	Зед кимна към стола, давайки знак на Уилям да продължи.
	— Докато се обуваш, говори. И не забравяй какво ти казах: аз съм магьосник. Мога да позная, когато някой ме лъже. Не забравяй още и че изведнъж изпаднах в изключително лошо настроение.
	Това, че може да познава когато го лъжат, не беше съвсем така, но Зед залагаше на това, че онзи няма откъде да го знае. А що се отнася до настроението, си беше самата истина.
	— Попаднах на човека, когото преследваш. Не ми каза името си. Предложи ми… — Уилям хвърли бърз поглед на жената, докато се обуваше. — Тя чува ли?
	— Не се притеснявай за нея. А за мен — изсъска през зъби Зед. — Продължавай.
	— Ами предложи ми… — отново погледна към жената. Набръчканото й лице бе застинало в изумена гримаса. Предложи ми кесия, ако му направя една услуга.
	— Каква услуга?
	— Да заема мястото му. Каза да препускам така, сякаш самият Пазител е по петите ми, докато не стигна поне толкова далеч. Каза като стигна дотук, че мога да намаля ход, да правя почивки, дори да спирам, каквото си пожелая. Каза, че ти ще ме настигнеш.
	— И го е искал?
	Уилям закопча панталона си, отпусна се върху стола и започна да си обува ботушите.
	— Каза, че няма да успея да те заблудя и да ти избягам, че рано или късно ще ме настигнеш, но не искаше това да става преди да стигна дотук. Трябва да призная, не мислех, че толкова скоро ще ме настигнеш, така че реших да се възползвам от част от печалбата си.
	Уилям стана и пъхна ръка в ръкава на кафявата си вълнена риза.
	— Даде ми бележка за теб.
	— Бележка ли, каква бележка?
	Уилям се загащи и после посегна към единия от джобовете си, за да извади кожена кесия. Явно пълна с пари. Отвори я.
	— Тук е, при парите, дето ми ги даде.
	Зед грабна кесията от ръцете му.
	— Дай да видя.
	Беше пълна предимно със златни монети, плюс няколко сребърни. Зед стисна една от златните между палеца и показалеца си. Усещаше се леката остатъчна енергия от предишен допир с магия. Монетите сигурно някога са били медни, а после Натан ги е превърнал в златни чрез магия.
	Зед се бе надявал Натан да не умее това. Превръщането на предмети в злато бе опасна магия. Самият той го правеше само в краен случай.
	В кесията освен монетите имаше и сгънато парче хартия. Той го извади и го разгъна, като го огледа внимателно на слабата светлина, нащрек за каквато и да е форма на магия, която би могла да бъде прикрепена към него.
	Уилям посочи:
	— Това ми даде. Каза, като се срещнем, да ти го предам.
	— Нещо друго? Каза ли ти нещо друго? Освен да ми предадеш бележката?
	— Ами когато се разделяхме, се спря и вдигна поглед към мен. Каза: „Предай на Зед, че не е онова, което си мисли.“
	Зед се замисли над думите за миг.
	— Накъде тръгна?
	— Не знам. Бях на кон, а той все още не се бе качил на седлото. Каза ми да тръгвам, плясна коня ми по задницата и аз поех.
	Зед хвърли кесията на Уилям. Без да го изпуска от очи, разгъна хартията. Примигна на слабата светлина на единствената свещ и се взря в бележката.
L>
	„Ан, съжалявам, но имам важна работа. Една от нашите Сестри се готви да извърши голяма глупост. Трябва да я спра, ако мога. В случай че умра, искам да знаеш, че те обичам, но предполагам, че си го разбрала. Докато бях твой затворник, не можех да ти го кажа. Зед, ако луната изгрее червена, както очаквам да стане, значи всички сме изложени на смъртна опасност. Ако изгрее червена в продължение на три нощи, това означава, че Джаганг е предизвикал подсигурено разклонено пророчество. Трябва да отидеш при съкровището на Джакопо. Ако вместо това губиш ценно време, за да ме преследваш, всички ще умрем, а императорът ще възтържествува. Подобно пророчество впримчва жертвата си с двойна връзка. Зед, съжалявам, но жертвата е Ричард. Нека духовете се смилят над душата му. Ако знаех значението на пророчеството, щях а ти го кажа, но не го знам — духовете ми отказаха достъп до него. Ан, тръгни със Зед. Той ще има нужда от помощта ти. Нека добрите духове бъдат и с двама ви.“
L$
	Примигвайки, за да отпъди воднистия слой пред погледа си, забеляза петно. Обърна листа и видя, че е от восък. Съобщението е било запечатано, но поради слабата светлина, досега не го бе забелязал.
	Зед вдигна поглед и пред очите му изникна ножът на Уилям. Отскочи назад, но усети изненадваща болка от удар. Подът се блъсна в рамото му.
	— Къде е съкровището на Джакопо, старче! Казвай или ще ти прережа гърлото.
	Зед се опита да остане в съзнание, докато стаята се въртеше и трепереше около него. Прилоша му. Изведнъж плувна в пот.
	Очите на Уилям над него бяха подивели.
	— Казвай!
	Мъжът го намушка в ръката близо до рамото.
	— Казвай! Къде е съкровището?
	Една ръка се протегна и сграбчи Уилям за косата. Беше жена на средна възраст в тъмно наметало. Зед не можеше да разбере коя е и какво прави там. С изненадваща сила жената запрати Уилям назад. Той се вряза в стената до отворената, врата и се свлече на пода.
	Тя се ухили на Зед.
	— Допусна огромна грешка, старче, като позволи на Натан да се измъкне. Разчитах преследването на оная стара кранта да ми осигури Пророк, така че тръгнах след вас, за да мога да се възползвам от връзката ви с него. И какво намирам на края на твоята магическа връзка — някакъв нещастен глупак. Вместо Натан. Е, сега ще се наложи нещата да придобият неблагоприятно за теб развитие. Имам нужда от Пророк.
	Тя се обърна и протегна ръка към замръзналата на място гола жена. Стаята се разтресе, щом от дланта й се стрелна черна като нощ светкавица. Смъртоносната ивица преряза жената през кръста заедно с чаршафа, който тя стискаше в ръце. По стената пръсна кръв. Горната половина на тялото й се стовари на пода като повалена статуя и вътрешностите й се разляха из цялата стая. Крайниците й останаха застинали в същата поза.
	Надвесената над Зед жена се обърна. В очите й бушуваше смъртоносна ярост.
	— Ако искаш да вкусиш малко Субстрактивна магия, с всеки крайник поотделно, просто ми дай причина. А сега искам бележката.
	Зед отвори длан към нея. Тя посегна. През замъгленото си съзнание той се опита да се съсредоточи. Преди тя да успее да сграбчи хартията, той я запали. Бележката полетя нагоре като ярка жълта светкавица.
	С яростен вик жената се извърна към Уилям:
	— Какво пишеше вътре, нищожество!
	Уилям, който до този миг бе застинал в паника, се хвърли към вратата и полетя по коридора. Тя рязко се извърна към Зед, по лицето й се посипа разпиляната й в яростта коса.
	— Ще се върна, за да получа отговори от теб. Преди да те убия, ще си признаеш всичко.
	Щом тя се стрелна към вратата, Зед усети как в щита му се намества непозната по състав магия. В главата му изригна болка.
	Опитвайки се да не изгуби съзнание, започна да се бори с всички сили срещу заслепителната агония. Не беше парализиран, но не можеше да измисли начин да стане на крака. Крайниците му се мятаха във въздуха безпомощно като на костенурка, обърната по гръб.
	Прорязващата болка не му позволяваше да прави много повече от това да се опитва да остане в съзнание. Притисна с две ръце главата си, имаше чувството, че тя всеки момент ще се разпадне и трябваше да я държи. Чу се да се бори шумно за глътка въздух.
	Стаята внезапно бе прорязана от мощен взрив и тялото му се вдигна рязко от пода.
	Помещението се освети от ослепителна светкавица, таванът се разцепи на две и оглушителният шум от разцепване на парчета дърво и пращене на греди потъна почти изцяло в нечовешкия тътен на гърма. Болката утихна.
	Светлинната мрежа се бе възпламенила.
	Край него заваля дъжд от димящи отломки, във въздуха се вдигна прах. Зед се сви на топка и покри главата си, докато край него продължаваха да валят парчета дърво и камъни. Сякаш се намираше под тенджера по време на градушка.
	Щом в стаята настъпи тишина, Зед махна ръце от главата си и надзърна навън. За своя изненада установи, че сградата си беше на мястото — същинско чудо. Почти целият покрив липсваше, вятърът вдигна облак прах, който потъна в тъмнината горе. Стените бяха надупчени като изядени от молци парчета плат. Наблизо се валяха жалките кървави останки на жената.
	Зед се опита да се раздвижи и с изненада установи, че е в учудващо добра форма, като се има предвид случилото се. Отстрани по челото му се стичаше кръв — там, където Уилям го бе ударил. Ранената му ръка пулсираше от болка. Но като се изключи това, беше добре. Не лоша сделка, като се има предвид какво можеше да се случи, помисли си той.
	Отвън се чуха стонове. Жена крещеше истерично. Мъже разравяха развалините, викайки имена в търсене на ранени или мъртви.
	Вратата, висяща на една панта, изведнъж се взриви, ритната от някой.
	Зед въздъхна облекчено, виждайки познатата прегърбена фигура и почервенялото, загрижено лице.
	— Зед! Зед, жив ли си?
	— По дяволите, жено, не ти ли изглеждам жив?
	Ан коленичи край него.
	— Бих казала, че изглеждаш ужасно. Главата ти кърви.
	Зед изръмжа от болка, докато тя му помагаше да се изправи.
	— Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя жив. Опасявах се да не си бил прекалено близо до светлинното заклинание, когато се възпламени.
	Тя заровичка в окървавената му коса, търсейки раната.
	— Зед, не беше Натан. Почти бях щракнала яката около врата на онзи мъж, щом той влезе в заклинанието. Веднага след него през вратата изхвръкна Сестра Розлин. Хвърли се върху него, крещейки нещо за някаква бележка. Розлин е Сестра на мрака. Не ме видя. Краката ми не са, каквито бяха някога, но щом видях, че се опитва да използва Субстрактивна магия, за да разруши заклинанието, полетях като дванайсетгодишно момиче.
	— Надявам се не е сполучила — промърмори Зед. — Не вярвам някога да се е сблъсквала със заклинание на Пръв магьосник. Но аз със сигурност не го направих толкова мощно. Това, че се е опитала да го обезвреди със Субстрактивна магия, е увеличило силата му. Стигна се до невинни жертви.
	— Но поне и онази зла жена си отиде.
	— Ан, оправи ми раните, а после трябва да помогнем на тези хорица.
	— Зед, кой беше онзи човек? Защо попадна в заклинанието? Къде е Натан?
	Зед протегна ръка и отвори здраво стиснатата си длан. Остави топлината на магията да изпълни пепелта в нея. Черната прахообразна субстанция започна да се съединява и мастилената пепел стана светлосива. След миг овъглените останки се превърнаха в хартията, която бяха представлявали доскоро. Накрая тя придоби предишния бледокафяв цвят.
	— Никога не съм виждала човек, способен на подобно нещо — удивено прошепна Ан.
	— Бъди благодарна, че Сестра Розлин също не беше виждала, че иначе щяхме да сме в още по-тежко положение от сега. Да си Пръв магьосник си има своите предимства.
	Ан взе смачканата хартийка от дланта му. Докато четеше бележката на Натан, долните й клепачи заблестяха. Щом свърши, по бузите й потекоха безмълвни сълзи.
	— Скъпи Създателю — успя най-сетне да промълви задъхано.
	Очите на Зед също се бяха налели.
	— Наистина — прошепна в отговор той.
	— Зед, какво е това съкровище на Джакопо?
	Той примигна насреща й.
	— Надявах се ти да знаеш. Защо Натан ще ни праща да пазим нещо, без да ни каже какво е то?
	Хората навън продължаваха да крещят от болка и да викат за помощ. В далечината се срути някаква стена или част от покрив. Хората се суетяха сред развалините, като си нареждаха кой какво да прави.
	— Натан е забравил, че е по-различен от останалите хора. Също както ти помниш неща, случили се преди няколко десетилетия, той помни не от десетилетия, а от векове.
	— Де да беше ни казал малко повече.
	— Ще трябва да разберем какво е имал предвид. Ще разберем. Имам няколко идеи. — Тя му се закани с пръст.
	— И идваш с мен! Още не сме хванали Натан! Засега яката остава на врата ти! Идваш с мен, ясно ли е? Не искам да слушам възраженията ти!
	Зед протегна ръка и махна яката от врата си.
	Ан ококори очи и зяпна.
	Зед метна яката в скута й.
	— Ще трябва да намерим това съкровище на Джакопо, за което говори Натан. Явно не се шегува. Въпросът е на живот и смърт. Вярвам му. Загазили сме я доста. Тръгвам с теб, но този път трябва да внимаваме повече. Ще трябва да крием следите си с магия.
	— Зед — промълви най-сетне тя. — Как свали яката? Невъзможно е.
	Зед я изгледа намръщено, опитвайки се да потисне желанието си да заридае при мисълта, че пророчеството е хванало Ричард.
	— Както споменах, да си Пръв магьосник си има свои те предимства.
	Лицето й пламна.
	— Нима просто си… Откога си без Рада’Хан?
	Зед повдигна кокалесто рамо.
	— Отне ми няколко дни, докато измисля нещата. От тогава. От първите два-три дни насам.
	— И въпреки това си тръгнал с мен? Защо?
	— Ами сигурно защото обичам жени, които предприемат отчаяни постъпки. Това показва характер. — Той сви треперещите си ръце в юмруци. — Вярваш ли на всичко, което казва Натан в бележката?
	— Ще ми се да ти отговоря отрицателно. Съжалявам, Зед. — Ан преглътна. — Той казва „Нека духовете се смилят над душата му“, имайки предвид Ричард. Не добрите духове, а само „духовете“.
	Зед обърса лице с треперещи пръсти.
	— Не всички духове са добри. Има и зли. Какво знаеш за подсигурените разклонени пророчества? За заклинание, предизвикващо двойно обвързано пророчество?
	— За разлика от яката ти, от такова пророчество няма измъкване. Избраната жертва предизвиква пророчеството. Каквото и да е то, събитието вече се е случило. Веднъж предизвикано, то не може да се върне назад. Характерът на катаклизма е самозащитен, което означава, че жертвата може да избира единствено между двете разклонения на пророчеството. Единствено начинът, по който предпочита. Това съм убедена, че го знаеш. Като Пръв магьосник не може да не го знаеш.
	— Надявах се да ми кажеш, че греша — прошепна — Ще ми се Натан поне да ни беше написал пророчеството.
	— Радвай се, че не го е направил.

>>	ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	В УСИЛИЕТО СИ ДА ОЗАПТИ разтрисащите гърчове на тялото си Клариса се вкопчи в захабеното черчеве на прозореца, изрязан в профила на кулата, извисяваща се над абатството. С другата си ръка притисна бясно препускащото си сърце. Макар очите й да бяха изпълнени с отровнокисел дим, при гледката, разкриваща хаоса в града под краката й, тя примигна с усилие.
	Шумът бе оглушителен. Нашествениците надаваха бойни викове и летяха напред, наизвадили мечове, бойни секири, бухалки. Навсякъде ехтеше стоманен звън. Въздухът бе черен от стрели. Конете цвилеха в ужас. В далечината откъм полето се надигаха огнени пламъци, които се взривяваха през каменните стени. Страховитите нашественици надуваха разкъсващи слуха рогове и ревяха като говеда. Градските стени не бяха пречка за тях, дори не ги забавяха. Невъзможният им брой изпълваше улиците, превръщайки се в неспирно, пълноводно, черно течение. Навсякъде бълваха, свистяха и плющяха пламъци.
	Жителите на града молеха без свян за пощада, ръцете им се протягаха молитвено напред до последния миг, в който ги посичаше вражески меч. Клариса видя кървавото тяло на един от седмина, завързани за въжета зад коне и влачени по улицата.
	Пронизителните писъци на жени, видели със собствените си очи жестокото клане на своите деца, съпрузи, братя и бащи, разцепваха въздуха.
	Горещият вятър носеше тежката миризма на горящ град, смола и дървесина, гориво и плат, кожа и плът. Но над всичко, с всеки дъх, който си поемаше тя, проникваше задушаващата миризма на кръв.
	Всичко се случваше точно така, както бе казал той. Клариса се бе изсмяла в лицето му. Сега си мислеше, че едва ли ще може да се усмихне отново до края на дните си. При мисълта, че това може да се окаже съвсем кратък период, краката й се подкосиха.
	Не. Няма да мисли за това. Тук е на сигурно място. Няма да нападнат абатството. Чуваше тълпата, търсеща спасение в огромното помещение долу, стенанията и ужасените писъци. Мястото бе свято, посветено на отдадеността към Създателя и добрите духове. Щеше да е богохулство дори за тези зверове да разливат кръв в храм като този.
	При все това той й бе казал, че ще го направят.
	На улицата долу отпорът на армията бе смазан. Защитниците на Ренуолд никога досега не бяха допускали вражески крак от вътрешната страна на градската стена. Говореше се, че градът е толкова сигурен, сякаш самият Създател го защитава. И други нашественици се бяха опитвали и винаги се бяха оттегляли окървавени и със смазан дух. Нито една орда от Дивото никога не бе преминавала градските стени. Ренуолд винаги бе оставал защитен.
	Днес, както каза той, Ренуолд падна.
	Заради наглостта, която жителите на Ренуолд проявиха, отказвайки да се предадат доброволно, без бой, сега не можеха да чакат милост.
	Бяха се чули плахи гласове да се предадат. Гласове, които си позволяваха да кажат, че червената луна, вдигнала се на небето през трите предишни нощи, е лоша поличба. Но не бяха много. Градът бе опазван винаги досега.
	Днес добрите духове и самият Създател бяха отвърнали глави от Ренуолд. Какво престъпление бяха сторили — Клариса не можеше да си отговори, но сигурно е било наистина ужасно, щом добрите духове им отказваха подкрепата си. От наблюдателната си позиция в кулата на абатството тя виждаше как жителите на Ренуолд биват изблъсквани като стада по улиците, в пазарната част и градските градини. Познаваше мнозина от онези, които стоманата водеше към площада долу. Нашествениците, облечени в чужди униформи от кован метал, обсипани с кожени ремъци и колани, защитени с шипове, наметнати с кожа, й изглеждаха така, както винаги си бе представяла туземците от Дивото.
	Страшните хора тръгнаха между местните и започнаха да отделят встрани занаятчиите — ковачи, майстори на лъкове, хлебари, пивовари, месари, мелничари, дърводелци — всеки, който владее занаят или върти търговия и може да бъде използван за нещо. Избраните биваха навързвани на вериги и отвеждани като роби. Най-възрастните, момчетата, а също и онези, които не приличаха на занаятчии и търговци с полезни умения — като слуги, земеделци, ханджии, градски чиновници и обикновени продавачи, — биваха посичани на секундата — с един замах на меча през врата, бодване с пика в гърдите или нож в корема, или пък с удар с бухалка по главата. Колеха безразборно.
	Погледът на Клариса се спря върху един от нашествениците, който блъскаше с копието си главата на очевидно издъхващ човек. Сякаш рибар удряше главата на риба в брега — бум, бум, бум. Всъщност бруталният звяр едва ли го правеше с по-различни чувства, отколкото рибар към уловената риба. Глупавият Гус — бедният малоумен, който разнасяше поръчки между търговци, магазинери и ханджии, за да си изкара комат хляб, покрив над главата и чаша разредена бира — ритна за последен път с крак и дебелата му глава се отпусна на земята с леко пукване.
	Клариса вдигна треперещи пръсти към устата си и усети как коремът й се преобръща, как тръгва нагоре към гърлото. Преглътна и зяпна да си поеме въздух.
	Това не се случва, каза си. Сигурно сънува. Продължи да си повтаря лъжата отново и отново. Не се случва. Не се случва. Не се случва.
	Но се случваше. Скъпи Създателю, случваше се.
	Продължи да наблюдава и видя как отделят жените от мъжете. Стариците избиха моментално. Онези, които си струваха, отведоха настрани през писъци и крясъци към мъжете им. Скупчиха ги на едно място. После направиха втори оглед, преценявайки по-прецизно, и ги разделиха на нови групи според възрастта и — очевидно — външния вид.
	Заливащи се от смях мъже държаха ужасените жени, докато други зверове методично минаваха от една на друга, сграбчваха долната им устна и я пробиваха с върховете на копията си. В устната на всяка жена вкарваха халка, отворите затваряха със зъби.
	Той й бе казал и това: жените ще бъдат белязани в робство. Тя се бе изсмяла и на това. И защо да не се изсмее? Той й изглеждаше смахнат и глупав като Гус с невероятните си откачени бръщолевения и глупости.
	Клариса примигна, опитвайки се да се взре по-добре. Отделните групи жени като че ли биваха белязвани с различни халки. По-възрастните и неугледни на вид сякаш получаваха медни. Имаше една група от по-младички, които крещяха неистово и се бореха яростно срещу похитителите си, докато онези им надяваха сребърни халки. Борбата и съпротивата мигом спря, щом няколко от най-неудържимите пленнички бяха посечени с един замах на мечовете.
	Най-малката групичка, съставена от най-младите и най-красивите момичета, изживяваше най-големия ужас в лапите на цяла орда огромни, мощни мъжаги. На устните а тези жени поставяха златни халки. По бузите им течеше кръв, която обагряше в червено красивите им одежди.
	Клариса познаваше повечето от тези момичета. Не се наранявяха лесно хора, редовно подлагали те на унижения. Прехвърлила трийсетте и неомъжена, Клариса бе обект на подигравка от страна на много млади жени, но специално бяха най-жестоки, удостояваха я с подигравателни коси погледи, помежду си я наричаха „старата девица“ или „вещицата“, но достатъчно силно, за да ги чуе.
	Клариса не бе планирала да достигне тази възраст без съпруг. Винаги бе искала да има свое семейство. Не можеше да си обясни как се бе изтърколил животът й, без да й предостави възможност да се сдобие със съпруг.
	Не беше грозна, но и не повече от „обикновена“. В най-добрия случай. Фигурата й бе задоволителна, имаше си всичко. Лицето й не бе криво или белязано, или гротескно. Когато вечерно време се случеше да мерне отражението си в някой прозорец, не й се струваше, че отсреща я гледа грозна жена. Знаеше, че няма лице, вдъхновяващо любовни песни, но не беше и отблъскващо.
	Въпреки това, при положение че в града имаше повече жени, отколкото мъже, да си почти „не грозна“ не беше достатъчно. Хубавките млади кокетки не можеха да разберат — около тях непрекъснато гъмжеше от ухажори. По-възрастните разбираха и бяха по-мили. Но въпреки това и в техните очи Клариса беше нещастница, страхуваха се да завържат по-близки приятелски отношения с нея, за да не се заразят от невидимата, незнайна прокоба, която я бе оставила неомъжена.
	Сега вече никой мъж нямаше да я пожелае. Бе твърде стара. Твърде стара, както би се опасявал всеки, за да го дари със синове. Времето я бе заловило в капан — самотна и стара мома. Запълваше си времето с работа, но знаеше, че това никога няма да може да замени щастието, което си представяше, че би могла да изпита, ако бе създала семейство.
	Въпреки че жилото от думите на тези млади жени още бе впито в плътта й, въпреки че неведнъж си бе мечтала и те някой ден да разберат що е унижение, никога не би си и помислила да им се случи точно това.
	Нашествениците през смях раздираха роклите им, оглеждайки ги като добитък.
	— Скъпи Създателю — проплака в молитва Клариса, моля те, не го допускай, задето съм им пожелала да из питат срама на унижението. Никога не съм искала да им се случи това. Скъпи Създателю, моля те да ми простиш, че някога съм им помислила злото. Не исках това за тях, кълна се в душата си.
	Клариса ахна и се наведе през малкия прозорец, за да види по-добре как група нашественици се засилват напред с огромен топор в ръце. Скриха се под навеса долу.
	Усети как сградата се разтърсва с глух тътен. Хората в голямата зала запищяха. Нов тътен. И още един, последван от пращене на дърво. Под нозете й изригна истински ад — като ада на отвъдния свят.
	Оскверняваха светостта на храма на Създателя.
	Точно както бе казал Пророкът.
	Клариса притисна роклята в гърдите си с две ръце, вслушана в подновените звуци на клането, този път точно под нея. Затресе се неконтролируемо. Скоро ще се качат горе и ще я открият.
	Какво ще стане с нея? Дали ще я бележат с халка през устната и ще я захвърлят в робство? Дали ще има смелостта да се бори и да бъде убита, вместо да се покори?
	Не. Знаеше, че отговорът ще е не. Искаше да живее. Не да бъде заклана като онези на площада или като бедния малоумник Гус. Страхуваше се от смъртта повече от живота.
	Вратата се отвори с трясък и тя зяпна.
	В малката стаичка влетя абатът.
	— Клариса!
	Нито млад, нито атлетичен, той се бе задъхал от тичането нагоре по стълбите. Едрата му фигура не можеше да се скрие под тъмнокафявата му одежда.
	Кръглото му лице бе пепеляво като на труп, мъртъв от три дни.
	— Клариса! Книгите! — задъхано извика той. — трябва да бягаме! С книгите. Вземай ги и да се скрием!
	Тя запримига тъпо пред него. Щеше да отнеме дни да се пакетират книгите от библиотеката. Щяха да са необходими няколко каруци, за да се натоварят. А и нямаше къде да се скрият. Нямаше къде да избягат. Не можеха да пресекат обръча на нашествениците. Отчаяна заповед, дадена от обезумял от ужас човек.
	— Абате, няма спасение.
	Той се спусна към нея и я хвана за ръцете. Облиза устни. Очите му се защураха наоколо.
	— Няма да ни забележат. Ще се направим, че все едно отиваме някъде по работа. Няма да ни разпитват.
	Тя не знаеше какво да отвърне на подобно абсурдно предложение, но и нямаше възможност. В рамката на вратата се появиха трима мъжаги в окървавени кожени униформи. Бяха толкова огромни, а стаята толкова миниатюрна, че само с три крачки стигнаха до абата.
	Двамата бяха със сплъстени, мазни къдрави коси. Третият обръснат до кожа, но с гъста брада като на колегите си. През лявата ноздра и на тримата минаваше златна халка.
	Онзи с голата глава сграбчи абата за побелялата коса и дръпна главата му назад. Абатът изпищя.
	— Търговия? Занимаваш ли се с търговия?
	Абатът, с глава, извита така, че да вижда единствено тавана, само вдигна примирено ръце.
	— Аз съм абатът. Човек на молитвата. — Той облиза устни и добави с вик: — И книгите! Аз се грижа за книги те!
	— Книги. Къде са?
	— Архивите са в библиотеката — главата му се мръдна, той посочи, без да вижда накъде. — Клариса знае. Клариса ще ви ги покаже. Тя работи там. Тя се грижи за тях.
	— Значи не търгуваш?
	— Моля се! Аз съм човек на молитвата! Ще се моля на Създателя и на добрите духове за вас. Ще видите. Аз съм човек на молитвата. Няма нужда от дарения. Ще се моля за вас. Никакви дарения.
	Мъжът с голата глава — изпъкналите му потни мускули изглеждаха още по-релефни — издърпа главата на абата още по-назад и с дългия си нож му преряза гърлото. Клариса усети как по лицето й плисва топла кръв.
	— Не ни трябва човек на молитвата — заключи той и захвърли тялото на абата на пода.
	Очите на Клариса се ококориха от ужас, когато видя кафявите одежди на абата да потъват в локва кръв. Познаваше го откак се помни. Преди много години той я прибра и й даде работа като писар, спаси я от глад. Беше я съжалил, задето не може да си намери съпруг, а пък не умее друго, освен да чете. Малцина бяха грамотните. Клариса можеше да чете и това й осигури хляба.
	Това, че се налагаше да изтърпява кебапчестите ръце и слюнчестите устни на абата, беше бреме, което не можеше да избегне, ако иска да си запази работата и да има какво да яде. Отначало не искаше да го приеме, но постепенно започна да свиква с работата си, почувства удоволствието от сигурността, от това да посрещаш сам нуждите си. И така започна да разбира, че човек трябва да върши и неща, които не са му приятни.
	Веднъж, много отдавна, докато безуспешно го увещаваше да престане, дори го заплаши, той отвърна, че ако се осмели да отправи някакви си нелепи обвинения срещу уважаван абат, ще бъде прогонена. Как би могла да оцелее сама жена в този живот, се запита тогава. Какви по-ужасни неща ще й се наложи да изтърпи?
	Реши, че това не е най-лошото. Имаше хора на улицата, гладуващи — гордостта не пълни стомаха. Имаше жени, които изживяват още по-страшни неща от мъжки ръце. Абатът поне никога не я биеше.
	Никога не му бе желала лошото. Той я бе подслонил, бе й дал работа и храна. Други хора я удостояваха единствено с презрение.
	Мъжагата с ножа пристъпи към нея и я извади от шока от убийството на абата. Затъкна ножа в колана си.
	Стисна брадичката й с груби, омазани с кръв пръсти и извърна главата й първо на едната, после на другата страна. Огледа я от глава до пети. Попипа я за кръста, преценявайки. Тя усети как лицето й пламва от унижение пред безсрамието му.
	Мъжът махна на един от другите.
	— Халка.
	За момент тя не разбра. Единият се приближи, тя започна да трепери. После осъзна. Страхуваше се да крещи. Знаеше какво ще последва, ако се противи. Не искаше да й прережат гърлото като на абата или да удрят главата й в пода като на глупавия Гус. Скъпи Създателю, не искаше да умре.
	— Каква, капитан Малак?
	Гологлавият се взря в очите й.
	— Сребърна.
	Сребърна. Не медна. Сребърна.
	Докато мъжът издърпваше долната й устна между палеца и показалеца си, в дълбините на мозъка й се надигна маниакален смях. Тези мъже, вещи в преценяването на стойността на плътта, току-що я бяха оценили по-високо от собствените й съграждани. Макар да я превръщаха в робиня, й бяха дали цена.
	Стегна неистово гърлото си, за да потисне вика, надигнал се, щом острието докосна вътрешната страна на долната й устна. Мъжът го завъртя, докато премине през плътта. Клариса запримига, опитвайки се да гледа през пелената от сълзи.
	Не злато, каза си наум, разбира се, че няма да е злато, но не е и мед. Оцениха я достойна за сребърна халка. Част от нея се отврати от суетата й. Какво друго й оставаше сега?
	Мъжът, вонящ на пот, кръв и мръсотия, прокара халката през устната й. Тя простена безпомощно. Онзи се надвеси над нея и затвори халката с кривите си жълти зъби.
	Капитан Малак отново се взря в очите й, тя не направи опит да изтрие стичащата се по брадичката й кръв.
	— От днес нататък си собственост на Императорския орден.

>>	ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	Клариса си помисли, че всеки момент ще припадне. Как е възможно човек да е нечия собственост. Със срам си даде сметка, че всъщност за абата тя бе допуснала да бъде нещо съвсем малко по-различно. Той се държеше добре с нея, по свой си начин, но в замяна я смяташе за своя собственост.
	Тя знаеше, че тези зверове няма да са добри. Знаеше какво ще правят с нея — и че то ще е значително по-лошо от пиянските, ялови напъни на абата. Стоманеният поглед на мъжа срещу нея говореше, че хората му нямат проблеми с осъществяването на онова, което искат.
	Но поне е сребърна. Нямаше представа защо подобно нещо може да има значение за нея, но наистина имаше.
	— Тук има книги — каза капитан Малак. — В тях има ли пророчества?
	Абатът би си държал езика зад зъбите, но тя не искаше да умира заради някакви си пророчества. Освен това тези хора така или иначе щяха да обърнат мястото с краката нагоре и пак да намерят книгите. Те дори не бяха скрити. Градът, в крайна сметка, бе считан за защитен от нападения.
	— Да.
	— Императорът иска да му бъдат занесени всички книги. Ще ни покажеш къде са.
	Клариса преглътна. — Разбира се.
	— Как върви, момчета? — чу се зад тях приветлив глас. — Всичко наред ли е? Както изглежда, държите нещата в свои ръце.
	Тримата се обърнаха. Рамката на вратата изпълваше едрата фигура на по-възрастен мъж. Върху широките му рамене се спускаше права бяла коса. Беше обут във високи ботуши, носеше кафяви панталони и богата бяла риза, отгоре с тъмнозелена жилетка. Ръбът на тежкото му тъмнокафяво наметало се поклащаше на милиметри от пода. На хълбока му висеше меч, прибран в елегантна ножница.
	Пророкът.
	— Кой си ти? — изръмжа капитан Малак.
	Пророкът небрежно отметна наметалото си назад.
	— Човек, който има нужда от роб. — Той отстрани единия от войниците от пътя си и се отправи към Клариса. Сграбчи с голямата си ръка брадичката й и завъртя главата й в двете посоки. — Тази става. Колко искате за нея?
	Гологлавият капитан го стисна за бялата риза:
	— Робите са собственост на Ордена. Принадлежат на императора.
	Пророкът изгледа намръщено ръката върху ризата си. Дръпна се.
	— Внимавай с ризата ми, приятелю. Ръцете ти са мръсни.
	— А само след миг ще станат и кървави! Кой си ти? Какъв си?
	Един от другите мъже опря нож в ребрата на Пророка.
	— Отговори на въпроса на капитан Малак или ще умреш. Какъв си?
	Пророкът отпрати въпроса с махване с ръка:
	— Не е нещо, което би представлявало интерес за вас. А сега, да се върнем на въпроса, колко искате за нея? Няма да останете разочаровани от цената. Ще има по нещичко и за вас, момчета. Никога не отнемам на човек дължи мото му.
	— Имаме си колкото плячка искаме. Нали затова я взимаме. — Капитанът се извърна към мъжа, поставил халката на устната на Клариса. — Убий го.
	Пророкът небрежно го спря с ръка:
	— Не искам да ви причинявам нищо лошо, момчета. — Той се надвеси още малко над лицата им. — Няма ли да размислите?
	Капитан Малак отвори уста, но се спря. От гърлото му не излезе звук. От червата на тримата мъже Клариса чу смущаващо къркорене. Очите им се ококориха.
	— Какво има? — попита пророкът. — Наред ли е всичко? А сега, какво ще кажете за предложението ми, момчета? Колко искате за нея?
	— Ами — подзе стегнато капитанът, — мисля… — Лицето му се изкриви в гримаса. — Ами, такова, време е да тръгваме.
	Пророкът се поклони.
	— Е, тогава, благодаря ви, момчета. В такъв случай да ви кажа довиждане. Поздравете приятеля ми император Джаганг, нали?
	— Какво ще правим с него? — попита единият от мъжете, докато се оттегляха назад.
	— Ще мине някой друг и ще го убие — отвърна капитанът, докато тримата бързаха да се изнижат през вратата.
	Пророкът се извърна към нея, усмивката му мигом се изпари и той я погледна с поглед на граблива птица.
	— Е, какво ще кажеш за предложението ми?
	Клариса трепереше. Не беше сигурна от кого се страхува повече — от нашествениците или от Пророка. Те щяха да й причинят болка. Нямаше представа какво може да й направи той. Може да й каже как ще умре. Вече й каза как ще загине цял град, което и ставаше. Страхуваше се, е ако каже нещо, той може да направи така, че то да се сбъдне. Пророците владееха магия.
	— Кой си ти? — прошепна тя.
	Той се поклони театрално.
	— Натан Рал. Вече ти казах, Пророк съм. Прощавай, че не спазих етикета по запознаването, но всъщност не разполагаме с много време.
	Проницателните му сини очи я плашеха, но се насили да попита:
	— Защо ти е нужен роб?
	— Е, не за същите цели като на тях.
	— Не искам…
	Той я сграбчи за ръката и я завлече към прозореца.
	— Погледни навън. Погледни!
	Клариса за пръв път даде воля на сълзите си, които потекоха по бузите й, придружавани от сподавени стонове.
	— Скъпи Създателю…
	— Той няма да ти се притече на помощ. Сега вече ни кой не може да помогне на тези хора. Аз мога да ти помогна, но трябва и ти на свой ред да се съгласиш да ми помогнеш. Не бих заложил в твои ръце живота си и този на десетки хиляди хора, ако няма да ми бъдеш полезна. Ще си намеря друг, готов да дойде с мен, вместо да стане роб на тези зверове.
	Тя се насили да го погледне в очите.
	— Ще бъде ли опасно?
	— Да,
	— Ще умра ли, докато ти помагам?
	— Може би. Може и да оживееш. Ако умреш, то ще е докато извършваш нещо благородно — в опит да предотвратиш страдания, много по-страшни от тези.
	— Ти не можеш ли да им помогнеш? Не можеш ли да сложиш край на това?
	— Не. Стореното — сторено. Можем да се борим единствено да променим бъдещето — миналото е невъзвратимо. Ти имаш известна представа за опасностите, кои то са надвиснали над бъдещето. Тук някога е живял Пророк, който е записал някои от пророчествата си. Не е бил особено значим Пророк, но ги е оставил тук, където вие, глупаци, сте гледали на тях като на озарение на божествената воля. А те не са това. Те са само думи, които е възможно да се превърнат в истина. Същото като да ти кажа, че притежаваш силата да си избираш съдбата. Можеш да останеш и да се превърнеш в една от курвите на тази армия или пък да рискуваш живота си, вършейки нещо наистина значимо и достойно.
	Тя потрепери в силната му хватка.
	— Страх… страх ме е.
	Сините му очи поомекнаха.
	— Клариса, ще ти помогне ли, ако ти кажа, че самият аз съм обзет от ужас?
	— Нима? Изглеждаш толкова сигурен в себе си.
	— Сигурен съм единствено в онова, което мога да се опитам да направя, за да помогна. А сега трябва да побързаме към архивите, преди онези мъже да са попаднали на книгите.
	Клариса извърна глава, доволна от възможността да откъсне очи от погледа му.
	— Надолу. Ще ти покажа пътя.
	Тя го поведе по спираловидната стълба, която тръгваше надолу от един ъгъл на стаята. Явно не се използваше често, тъй като стъпалата бяха тесни и трудно се пазеше равновесие. Пророкът, построил абатството, е бил дребен на ръст и стълбите са му били удобни. На самата Клариса и беше трудно и не можеше да си представи как се справя Натан, но се справяше.
	На тъмната площадка долу той запали в дланта си малко пламъче. Тя се спря удивено, като се питаше как огънят не изгаря плътта му. Той я подкани да побърза. Ниската дървена врата се отвори към къс коридор. Стълбата в средата водеше надолу към архивите. Вратата в дъното на коридора извеждаше към главната зала на Абатството. Оттатък избиваха хора. заслиза, прескачайки по две стъпала наведнъж.
	Подхлъзна се и Натан я подхвана за ръката, за да не падне. Пошегува се, че не това е имал предвид, като я е предупредил, че я чака опасност.
	В тъмната стая долу той протегна ръка и свещниците, поставени върху дървени постаменти, се запалиха. Натан сбърчи чело и започна да разглежда редиците с книги, подредени по рафтовете околовръст стаята. Върху две масивни, но не особено красиви маси можеше да се чете и пише.
	Докато Пророкът оглеждаше лавиците отляво, Клариса трескаво прехвърляше в главата си възможностите да се скрие от мъжете от Ордена. Не можеше да няма къде. Нашествениците все щяха да си тръгнат, рано или късно, и тогава тя щеше да излезе от укритието си и да е на сигурно място.
	Страхуваше се от Пророка. Той очакваше от нея разни неща. Не знаеше какви точно, но предполагаше, че няма да има смелостта да ги направи. Искаше само да я оставят на мира.
	Пророкът продължаваше да обикаля лавиците, като тук-там се спираше, прокарваше пръст по гръбчето на някоя книга и изваждаше томче от мястото му. Не отваряше книгите, които взимаше, а само ги хвърляше на пода в средата на стаята, след което продължаваше нататък. Всички книги, които избираше, съдържаха пророчества.
	— Защо мен? — попита тя, без да откъсва очи от него. — Защо избра мен?
	Той застина на място, опрял пръст в кожено томче. Погледна я като хищна птица, мернала мишка, после измъкна книгата от мястото й. Занесе я при купчината от десетина книги, които вече бяха натрупани на пода, сложи я отгоре и взе друга, оставена преди това на купчината.
	Разлисти страниците, като преди това се спря до нея.
	— Ето. Прочети това.
	Тя взе тежката книга от ръцете му и прочете онова, което той й посочи.
	— Ако бъде оставена да си върви по пътя, онази с халката ще може да докосне единствено във вятъра онова, в което отдавна се вярва. Единствено във вятъра онова, в което отдавна се вярва. Самата идея, че се сблъсква с нещо толкова неразбираемо, я накара да потръпне и да поиска да избяга.
	— Онази с халката — обади се тя, — това аз ли съм?
	— Ако избереш да тръгнеш по своя воля.
	— Ами ако избера да остана и да се скрия? Тогава какво?
	Той повдигна вежда.
	— Тогава ще си намеря друга, която иска да се спаси.
	Предложих първо на теб поради мои си съображения и защото можеш да четеш. Но съм сигурен, че има и други, които могат да четат. Ако трябва, ще си намеря друга.
	— Какво е това, което „онази с халката“ може да докосне?
	Той пое книгата от треперещите й ръце и я затвори.
	— Не се опитвай да проникнеш в значението на думи те. Знам, че вие, обикновените хора, се опитвате да го правите, но аз съм Пророк и мога да ти кажа съвсем отговорно, че подобни напъни са безплодни. Независимо какво си мислиш и от какво се страхуваш — ще сгрешиш.
	Решеността й да тръгне с него отслабна. Независимо от привидната му доброта, независимо че я спаси там горе, в кулата, Пророкът я плашеше. Човек, който знае неща, каквито знае той, я плашеше.
	Бяха прокарали през устната й сребърна халка. Не медна. Може би това означаваше, че ще се отнасят с нея по-добре. Поне щеше да остане жива. Щяха да я хранят и щеше да остане жива. Нямаше защо да се страхува от някаква си ужасяваща, непозната смърт.
	Чу името си и се стресна.
	— Клариса — повтори той. — Иди да извикаш няколко войници. Кажи им, че ти е заповядано да ги доведеш при архивите.
	— Защо? Защо искаш да ги доведа?
	— Прави каквото ти казвам. Кажи им, че капитан Малак ти е заповядал да ги доведеш тук долу, при книгите. Ако имаш проблеми, кажи им, че ти е казал още да „завлечеш долу кирливите им задници, че иначе пътешественикът по сънищата ще им устрои такова посещение, за което ще съжаляват“.
	— Но ако се кача…
	Погледът му я накара да млъкне по средата на изречението.
	— Ако имаш проблеми, кажи им тези думи и всичко ще се оправи. Доведи ги тук.
	Тя понечи да го попита защо иска да ги доведе при книгите, но изражението му я накара да размисли. Забърза нагоре по стълбата, доволна, че има възможност да се махне от Пророка, па макар и вместо него да трябва да се изправи срещу онези грубияни.
	Пред вратата на голямата зала се спря. Можеше да избяга. Спомни си, че абатът й бе предложил да направят точно това. После си спомни и колко глупава се бе оказала идеята му. Нямаше къде да избяга. Беше й поставена сребърна халка. Може би това щеше да й осигури някакво предимство. Ако не друго, тези мъже я ценяха поне толкова.
	Отвори вратата и направи крачка напред, преди гледката да я накара да замръзне на място с широко отворени очи. Двойната порта към улицата бе на трески. Подът бе залян с тела на мъже, дотърчали до абатството да търсят убежище.
	Помещението гъмжеше от нашественици. Между кървавите тела на мъртвите се въргаляха изнасилени жени. Клариса стоеше вцепенена, зяпнала широко.
	Мъжете се бяха скупчили на групи и чакаха реда си. Най-големите групи бяха за жените със златни халки. При вида на нещата, които правеха нашествениците с тях, в гърлото на Клариса моментално се надигна желание да повърне. Тя преглътна с усилие.
	Стоеше онемяла, неспособна да отвърне очи от голата Манда Перлин, една от младите жени, които често я тормозеха. Манда си бе взела заможен мъж на средна възраст, който даваше кредити и инвестираше в товари. Съпругът й, Рупърт Перлин, лежеше наблизо, гърлото му бе прерязано толкова яростно, че главата му едва се крепеше на раменете.
	Манда виеше от ужас, докато наглите изнасилвачи я държаха долу. Мъжете се заливаха от смях на писъците й, но смеховете им едва се чуваха в общата глъч. Клариса усети как очите й плувват в сълзи. Това не бяха мъже, а диви животни.
	Един я сграбчи грубо за косата. Друг докопа крака й. Щом писъците й се присъединиха към виковете на другите, мъжете избухнаха в смях. Преди да се строполи по гръб, вече бяха вдигнали роклята й.
	— Не! — изкрещя тя.
	Те й се изсмяха, също както другите се смееха срещу Манда.
	— Не — аз съм изпратена!
	— Чудесно — каза единият. — И без това ми писна да чакам ред.
	Тя се опита да се изскубне от ръцете му, но той я зашлеви. Болката я зашемети, ушите й пламнаха.
	На устната й имаше сребърна халка. Това трябваше да означава нещо. Имаше сребърна халка.
	Чу как жена на не повече от метър от нея изпъшка тежко, след като огромен мъжага се стовари върху гърба й. Тя също беше със сребърна халка, но явно и на нея не й Помагаше особено.
	— Малак! — изкрещя Клариса. — Изпраща ме капитан Малак!
	Мъжът сграбчи в юмрук косата й и залепи на устните сладострастна влажна целувка. Раната от прокараната през устните й халка загоря от болка, по брадичката й от раната рукна кръв — Благодаря на капитан Малак — избоботи мъжът. Ухапа я по ухото, което предизвика още по-силните й крясъци, през това време друг бърникаше из бельото й. Тя отчаяно се опитваше да си спомни какво й бе заръчал да каже Пророкът.
	— Съобщение! — изкрещя. — Капитан Малак ме изпрати със съобщение! Каза да ви заведа при книгите. И да ви предам моментално да си завлечете долу кирливите задници, че иначе пътешественикът по сънищата ще ви устрои такова посещение, за което ще съжалявате.
	Мъжете изпсуваха вулгарно, после я вдигнаха на крака за косата. Тя поприглади роклята си с треперещи ръце. Шестимата около нея избухнаха в дружен гръмогласен смях. Единият плъзна ръка между краката й.
	— Е, стига си стояла тук за кеф, кучко. Хайде, да тръгваме.
	Краката й бяха омекнали като въже и докато слизаше по стълбата, трябваше да се държи за перилото, за да не падне. В главата й хаотично нахлуваха картини от видяното, докато продължаваше да върви напред към архивите начело на малката групичка.
	На вратата ги посрещна Пророкът, изглеждаше така, сякаш се кани да си тръгва.
	— А, ето ви и вас. Почти навреме — каза той с досада. Посочи назад към стаята: — Всичко е наред. Започнете да ги опаковате, преди да се е случило нещо, че иначе императорът ще ни използва за подпалки.
	Мъжете се намръщиха объркани. Огледаха стаята. В средата, там, където Клариса бе видяла Пророкът да трупа книги, които изваждаше от лавиците, се виждаше само петно бяла пепел. Дупките, които зееха на местата на извадените книги, бяха запълнени, така че не личеше нещо да е пипано.
	— Мирише ми на пушек — каза един от мъжете.
	Пророкът го чукна по челото.
	— Идиот! Половината град е опожарен. А той най-сетне надушва пушек. А сега се залавяйте за работа! Трябва да докладвам за книгите, които съм намерил.
	Щом Пророкът понечи да изведе Клариса от стаята, един от мъжете го спря с ръка.
	— Остави я. Ще имаме нужда от малко забавления.
	Пророкът ги стрелна с гневен поглед.
	— Тя е писар, глупаци такива. Познава всички книги. Чака я по-важна работа от това да служи за забавление на мързеливите ви задници. Щом свършите тук, има достатъчно жени. Или предпочитате да доложа за поведението ви на капитан Малак?
	Макар да бяха смутени от това кой ли е Натан, мъжете решиха да се залавят за работа. Натан затвори вратата отвън. Бутна Клариса напред.
	Докато се качваха по стълбите, сама с него в тишината, тя спря, подпирайки се на перилото. Виеше й се свят, коремът й се бунтуваше. Той допря пръсти в бузата й.
	— Клариса, чуй ме. Успокой дишането си. Мисли. Успокой се, иначе ще припаднеш.
	По лицето й рукнаха сълзи. Тя вдигна ръка към залата, откъдето бе довела войниците.
	— Видях… видях…
	— Знам какво си видяла — тихо промълви той.
	Тя замахна срещу него.
	— Защо ме изпрати там? Тези мъже не ти бяха необходими!
	— Мислиш, че ще можеш да се скриеш. Грешиш. Ще претърсят всяка дупка в града. Щом приключат, ще опожарят всичко до основи. Няма да остане нищо от Ренуолд.
	— Но можех… можех… страх ме е да тръгна с теб. Не искам да умра.
	— Исках да видиш какво ще ти се случи, ако решиш останеш. Клариса, ти си прекрасна млада жена. — Той посочи с брадичка към голямата зала. — Повярвай ми, не искаш да останеш тук и да изпиташ на гърба си онова, което ще се случи на тези жени през следващите три дни, а след това като робини на Императорския орден. Моля те, повярвай ми, не го искаш.
	— Как е възможно да вършат подобни неща? Как могат?
	— Това е суровата реалност на войната. Тук няма други правила освен онези, които поставят агресорите, победителите. Можеш или да се бориш срещу тях, или да им се подчиниш.
	— Не можеш ли… не можеш ли да направиш нещо, за да помогнеш на тези хора?
	— Не — прошепна той. — Мога да помогна единствено на теб, но няма да губя ценно време за това, освен ако наистина не си заслужава да те спася. Мъртвите тук получиха бърза смърт. Макар и толкова ужасна, все пак беше бърза.
	Огромен брой хора, много пъти повече от тези, които живеят в града, ще умрат от ужасна, болезнена, продължителна смърт. Не мога да помогна на твоите съграждани, но ще се опитам да помогна на онези, другите. Нима свободата ще си струва, нима животът, ще си заслужава да се живее, ако не опитам? Време е да решиш дали ще ми помогнеш, дали животът ти си заслужава, дали Създателят е бил прав да благослови душата ти.
	В главата й се лутаха хаотичните картини на случилото се в целия град, из улиците, в голямата зала. Стори й се, че е вече мъртва. Ако има възможност да помогне на други хора, да заживее отново, не бива да я пропуска. Това е единственият й шанс. Знаеше го. Избърса сълзите от очите си и кръвта от брадичката си.
	— Да. Ще ти помогна. Кълна се в душата си, че ще направя онова, за което ме молиш, щом това е възможност да спася живота на други хора, възможност да спечеля свободата си.
	— Дори да те помоля да направиш нещо, което се страхуваш? Дори да си мислиш, че то ще те доведе до гибел?
	— Да.
	Топлата му усмивка накара сърцето й да полети. Той най-изненадващо я придърпа към себе си и я прегърна приятелски, успокояващо. Това я накара да заридае отново.
	Натан докосна с пръст устната й и тя изпита затоплящо чувство на облекчение. Ужасът й утихна. Спомените й за видяното я изпълниха с решителност да спре онези, които сториха всичко това, да предотврати страданията на още много други хора. Съзнанието й се изпълни с надежда, че ще има възможност да извърши нещо важно, което ще помогне и на стотици други да спечелят свободата си.
	Клариса попипа устната си, след като Натан махна ръката си оттам. Вече не пулсираше. Раната около халката бе заздравяла.
	— Благодаря ти, Пророко.
	— Натан — Той прокара пръсти по косата й. — Трябва да вървим. Колкото по-дълго се задържим тук, толкова по-голяма става вероятността никога да не се измъкнем.
	Клариса кимна.
	— Готова съм.
	— Не още. — Той пое лицето й в големите си ръце. — За да се измъкнем оттук, трябва да минем през града, през всичко. Вече видя твърде много. Не искам да виждаш по вече, нито да чуваш. Това поне мога да ти спестя.
	— Не ми се вярва да успеем да минем през Ордена.
	— Остави на мен да се тревожа за това. Засега ще ти направя заклинание. Ще бъдеш сляпа, за да не можеш да виждаш какво още става в твоя град, ще бъдеш глуха, за да не се налага да чуваш страданията и смъртта, които са се настанили навсякъде.
	Клариса си помисли, че Пророкът сигурно се притеснява да не би тя да се паникьоса от видяното и чутото и това да спомогне за залавянето им. Не беше сигурна, че не е прав.
	— Щом така мислиш, Натан. Ще направя каквото искаш.
	Застанал на две стъпала под нея в приглушената тъмнина, за да се изравни лицето му с нейното, той й се усмихна топло. За човек, живял толкова години, беше ослепително красив.
	— Избрал съм жената, която трябва. Ще се справиш чудесно. Моля се добрите духове да те дарят със свобода в замяна на помощта ти.
	Ръката му беше единствената й връзка със света, докато вървяха. Не можеше да види клането. Не можеше да чуе крясъците. Не можеше да подуши огньовете. И въпреки това знаеше, че тези неща се случват около нея именно в този миг.
	В притихналия си свят се молеше, вървейки, молеше добрите духове да спасят душите на всички, загинали през този ден, също и на онези, които все още бяха живи — за тях тя молеше добрите духове да ги дарят със сила.
	Той я водеше през хаоса, заобикаляйки горещите клади. Стискаше я по-силно, щом усетеше, че тя се препъва в боклуците. Стори й се, че вървят с часове през руините на големия град.
	От време на време спираха и тя губеше връзката с ръката му, застинала самотна в притихналия си свят. Нито виждаше, нито чуваше, така че не знаеше защо спират, но подозираше, че се налага Натан да проправя път напред. Понякога спиранията се проточваха и сърцето й започваше да препуска бясно при мисълта, че са попаднали на неподозирана опасност. Понякога, след поредното спиране, той я подтикваше с ръка около кръста да се впуснат в бяг.
	Под неговите грижи се чувстваше спокойна и на сигурно място.
	Краката я заболяха от дългото ходене, стъпалата й започнаха да пулсират. Най-сетне той отпусна двете си ръце върху раменете й, обърна я и я сложи да седне. Усети под себе си хладната трева.
	Изведнъж зрението й се възвърна, заедно с него дойдоха и слухът, и обонянието.
	Пред очите й се разливаха зелени хълмове. Огледа се и видя само природа. Никакви хора. Ренуолд не се виждаше никъде.
	Осмели се да допусне в душата си чувството на облекчение не само защото бе избегнала клането, но и защото бе сложила край на предишния си живот.
	Ужасът се бе вкоренил толкова дълбоко в душата й, че сякаш бе изхвърлена от пещ, пълна със страх, а сега се бе родила за нов живот.
	Каквото й да я очакваше, не би могло да е по-лошо от онова, което щеше да я сполети, ако бе останала. Ако бе направила последното, това щеше да означава да откаже да протегне ръка на другите, а и на себе си.
	Не знаеше какво ще поиска от нея Натан, но всеки ден свобода, който я очакваше оттук насетне, щеше да й напомня за онова, което никога не би могла да има без Пророка.
	— Благодаря ти, Натан, че избра мен.
	Той бе потънал в мисли и като че ли не я чу.

>>	ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	Сестра Вирна се извърна към глъчката и видя един съгледвач да скача от разпенения си кон, преди животното да е спряло в сумрака. Мъжът едва дишаше, опитваше се да си поеме дъх и същевременно да докладва на генерала. При новините генералът видимо си отдъхна. Бодро махна на другите офицери, за да успокои и тях.
	Тя не можа да чуе думите на войника, но знаеше какво може да се очаква. Не бе нужно да е Пророк, за да познае какво е видял съгледвачът.
	Глупаци. Тя самата му го каза.
	Усмихнатият генерал Рейбич тръгна към нея. Тежките му вежди се бяха вдигнали в знак на доброто му настроение. Щом навлезе в обръча светлина, очертан от огъня, сивкаво-зелените му очи я подириха.
	— Прелате! Ето къде сте били. Добри новини!
	Вирна, замислена за други, по-важни неща, отпусна шала на раменете си.
	— Не ми казвайте, генерале, сама знам, че няма да се наложи Сестрите ми и аз да прекарваме цяла нощ, успокоявайки нервни войници и хвърляйки заклинания, за да ви кажем къде са избягали паникьосаните ви хора в очакване на края на света.
	Той се почеса по рижата си брада.
	— Е, ами оценявам помощта ви, Прелате, но не, няма да се наложи. Както обикновено сте права.
	Тя изръмжа едно „нали ви казах“. Съгледвачът бе наблюдавал от един хълм и бе видял изгрева на луната преди останалите долу в долината.
	— Току-що ми докладваха, че тази нощ луната не е из гряла червена. Знам, че ми казахте, че ще стане така, че всичко ще бъде само за три нощи. Но не мога да се въз държа да не се зарадвам, че нещата се върнаха към нормалния си ход, Прелате.
	Нормалния си ход. Едва ли.
	— Радвам се, генерале, че тази нощ ще се наспим. Освен това се надявам, че хората ви са си извадили поука и че за в бъдеще, когато им обяснявам, че отвъдният свят няма да ни погълне, трябва да ми вярват малко повече.
	Той се усмихна обезоръжително.
	— Да, Прелате. Аз, разбира се, ви вярвах, но някои от хората ми са по-суеверни, отколкото е здравословно. Магията ги плаши.
	Тя се надвеси още малко към мъжа и сниши глас:
	— Така и трябва да бъде.
	Той се прокашля.
	— Да, Прелате. Е, а сега мисля, че ще е най-добре всички да поспим.
	— Куриерите ви още не са се върнали, нали?
	— Не. — Той прокара пръст по белия белег, минаващ от слепоочието до долната му челюст. — Не мисля, че са стигнали до Ейдиндрил.
	Вирна въздъхна. Толкова й се искаше да бе получила някаква информация. Все щеше да й е от помощ във взимането на решение.
	— Предполагам, че не са.
	— Как мислите, Прелате? Какво бихте ни посъветва ли? Север?
	Тя отмести поглед в далечината, загледана в искрите, издигащи се над огъня и потъващи в мрака. Почувства, че на лицето й пари. Имаше да взима по-важно решение.
	— Не знам. Точните думи на Ричард бяха: „Върви на север. Армия от сто хиляди Д’Харански войници пътува на юг, за да търси Калан. С тях ще си в безопасност, както и те с теб. Кажи на генерал Рейбич, че Калан е на сигурно място при мен.“ — Щеше да е далеч по-лесно, ако бе казал нещо категорично.
	— Не е заповядвал да се насочваме на север, обратно към Ейдиндрил. Макар че според мен се подразбира. Сигурна съм, че щеше да заръча именно това. Въпреки това приемам сериозно съветите ви по подобни въпроси.
	Той сви рамене.
	— Аз съм войник. Разсъждавам като войник.
	Ричард заминал за Танимура, за да освободи Калан, и успя да унищожи Двореца на пророците заедно с подземието с пророчества, преди император Джаганг да ги е взел. Каза й, че се налага да се върне незабавно в Ейдиндрил и че няма време да й обяснява, но че единствено Калан притежават магията, необходима да им осигури възможност за незабавно връщане. Останалите нямало как да вземат със себе си. Вирна и Сестрите трябвало да тръгнат на север, за да пресрещнат генерал Рейбич и неговата армия.
	Генерал Рейбич не бе особено въодушевен от идеята да се връща на север. Обосноваваше се с факта, че след като многочислена сила като неговата е проникнала толкова дълбоко на юг, би било стратегическо предимство да предотвратят евентуално нападение над Новия свят, преди нашествениците да са проникнали до населени райони.
	— Генерале, не възразявам на аргументите ви, но се опасявам, че подценявате заплахата. От информацията, която успях да събера, разбрах, че Императорският орден разполага с достатъчно мощна армия, за да помете част като вашата, без дори да забави крачка. Не се съмнявам във възможностите на хората ви, но само с числено превъзходство Орденът ще ви погълне на една хапка. Разбирам мотивите ви, но дори толкова много бойци, с колкото разполагате, няма да са достатъчни, а освен това не можем да чакаме да се обединим с наши съюзници и да сформираме по-голяма армия, която да има шанс срещу Императорския орден.
	Генералът се усмихна успокоително.
	— Прелате, това, което казвате, звучи логично. През цялата си кариера съм слушал подобни разумни аргументи като вашите. Работата е там, че войната не е нещо разумно. Понякога човек просто трябва да използва предимствата, предоставени му от добрите духове, и да се хвърли в боя.
	— Звучи като добър начин да се самоунищожиш.
	— Е, отдавна правя това, а все още съм жив. Това, че избираш да пресрещнеш врага, не означава, че му поднасяш главата си и го оставяш да те посече.
	Вирна примигна срещу мъжа.
	— Какво сте намислил?
	— Струва ми се, че вече пристигнахме. Куриерите ни не могат да се движат кой знае колко по-бързо от армията. Мисля, че трябва да се настаним на по-сигурно място, което по-лесно се защитава, и да се укрепим здраво.
	— Къде?
	— Ако тръгнем на изток, към високите части на южна Д’Хара, може да си осигурим по-добра позиция. Познавам местността там. Ако Орденът се опита да се качи към Новия свят през Д’Хара, по лесния път през долината на реката Керн, тогава ние ще ги чакаме там и ще им попречим. При подобни условия ще можем да се бием по-равностойно. Това, че разполагаш с повече хора, не означава, че ще можеш да ги използваш всичките. Долината предоставя ограничен периметър на действие.
	— Ами ако движейки се на север, поемат леко на запад, заобиколят планината и се насочат навътре през Дивото?
	— Тогава нашата армия ще трябва да се промъкне зад тях, щом останалите ни части бъдат изпратени на юг да ги пресрещнат. Врагът ще трябва да раздели частите си на два фронта. Отгоре на всичко това ще ограничи възможностите им, като им попречи да се движат свободно.
	Вирна се замисли над думите му. В старите книги бе чела за битки и разбираше колко добре измислена е стратегията му. Явно бе по-смислена, отколкото й се стори в началото. Този мъж бе смелчага, но не и глупак.
	— Ако разпределим стратегически частите си — продължи той, — можем да изпратим куриери в Ейдиндрил и Народния дворец в Д’Хара. От Д’Хара можем да получим подкрепление, също и от страните в Средната земя, които са наши съюзници, Господарят Рал пък може да ни изпрати наставления. И ако Орденът нападне — е, тогава е ще сме тук, готови да посрещнем набезите. Информацията е основно предимство по време на война. На Ричард може да не му хареса това, че сте се разположили тук, наместо да се връщате в Ейдиндрил. Господарят Рал е разумен човек…
	Вирна го прекъсна със силен смях:
	— Ричард разумен? Карате ме да се съмнявам в преценките ви, генерале.
	Той я изгледа намръщено.
	— Както казах, Господарят Рал е разумен човек. Посъветва ме да изразявам на глас мнението си, когато мисля, че е важно. Сега мисля, че е важно. Той се съобразява с мнението ми по военните въпроси. Куриерите са вече на път с писмото ми. Ако не е съгласен с мен, ще има възможност да ми отговори и да ми заповяда да потегля на север — и аз ще го направя. Но преди да съм разбрал със сигурност какви са намеренията му, мисля, че трябва да изпълним задълженията си и да защитим Новия свят от Императорския орден. Помолих ви са съвет, Прелате, защото вие владеете магия. Аз не разбирам нищо от магия. Ако вие или някоя от Сестрите на светлината има да ми каже нещо важно, свързано с битката ни, готов съм да ви чуя. Както знаете, се бием на една и съща страна.
	Вирна омекна.
	— Простете, генерале. Понякога като че ли го забравям. — Тя му се усмихна. — През последните няколко месеца животът ми тотално се преобърна.
	— Господарят Рал преобърна целия свят. Пренареди всичко.
	Тя се усмихна на себе си.
	— Да, наистина. — Отново се вгледа в сивкаво-зеленикавите очи на генерала. — Планът ви ми се струва разумен — в най-лошия случай ще забавим Ордена, но преди това искам да говоря с Уорън. Той… понякога получава изненадващи прозрения. С магьосниците е така.
	Генералът кимна.
	— Не съм по магиите. За тези неща си имаме Господаря Рал. И вас, разбира се.
	Вирна потисна желанието си да се засмее при мисълта, че Ричард е техният предпазен магически щит. Що се отнася до магията, момчето едва можеше да се оправя със себе си.
	Не, всъщност не беше съвсем така. Ричард често правеше изненадващи неща с дарбата си. Проблемът беше в това, че те често изненадваха и самия него. И въпреки това той беше магьосник-войн. Единственият, роден от три хиляди години насам. И всичките им надежди се крепяха на това да ги поведе във войната срещу Императорския орден.
	Душата на Ричард и убедеността му в това, което върши, бяха точно каквито трябва. Той щеше да даде всичко от себе си. От останалите зависеше да му помогнат и да запазят живота му.
	Генералът премести тежестта си на другия крак и се почеса под ръкава на ризницата.
	— Прелате, Орденът се бори за изкореняването на магията от този свят, но на всички е известно, че те самите използват магия, за да ни победят.
	— Да, така е.
	Вирна знаеше, че император Джаганг държи в ръцете си повечето от Сестрите на мрака и че те са готови да се отзоват на всяко негово повикване. Младите магьосници също бяха в клопката му. Освен това бе впримчил и някои от Сестрите на светлината и ги направляваше чрез таланта си на пътешественик по сънищата. Това смущаваше съзнанието й. Като Прелат, изключително нейно бе задължението да се грижи за сигурността на Сестрите на светлината. А в ръцете на Джаганг някои от тях бяха всичко друго, но не и на сигурно място.
	— Е, Прелате, като се има предвид, че войските им ще бъдат придружавани от хора, владеещи магия, се чудя да ли бих могъл да разчитам на вас и вашите Сестри на светлината да им се противопоставите. Господарят Рал каза: „Ще сте в безопасност с тях, както и те с вас.“ Това ми звуча като че е разчитал да използвате магията си, за и помогнете да се справим с Императорския орден.
	На Вирна й се искаше генералът да греши. Би предпочела да мисли, че Сестрите на светлината, натоварени с благодатта да вършат делата на Създателя, ще бъдат над това да причинят болка някому.
	— Генерал Рейбич, това не ми харесва. И все пак се опасявам, че трябва да се съглася с вас. Ако загубим тази война, губят всички, не само войските ни на бойното поле. Всички свободни хора ще бъдат превърнати в роби на Ордена. Ако Джаганг победи, Сестрите на светлината ще бъдат екзекутирани. Всички трябва да се борим, в противен случай ще умрем. Орденът няма да се остави така лесно да бъде въвлечен в плановете ви. Може да се опитат да се промъкнат незабелязано — още по-дълбоко на запад, а защо не и на изток от вас. Сестрите могат да помогнат в определянето на движенията на врага, ако той проникне в Новия свят и се опита да се промъкне покрай вас. Ако техните магьосници решат да скрият движенията им от вас, Сестрите ще разберат. Ние ще бъдем вашите очи. Ако се стигне до битка, врагът ще прибегне до магия, за да се опита да ви победи. Ще трябва да използваме силата си, за да се противопоставим на тази магия.
	Генералът остана загледан в пламъците. Извърна се към мъжете, които се приготвяха за сън.
	— Благодаря ви, Прелате. Знам, че не ви е лесно да вземете подобно решение. Откакто сте с нас, започнах да разбирам, че Сестрите са мили жени.
	Вирна избухна в смях.
	— Генерале, май изобщо не сте ни опознали. Сестрите на светлината са много други неща, но мили не е сред качествата им. — Тя завъртя китката си. Дакрата мигом блесна в дланта й. Дакрата приличаше на нож, но вместо сплескано, острието му бе заострено и кръгло.
	Вирна завъртя дакрата.
	— През живота ми се е налагало да убивам хора. — Докато тя завърташе оръжието с елегантна лекота, претъркулвайки го по кокалчетата си и после обратно, в мрака затанцуваха отразени искри от светлината на огъня. — Мога да ви уверя, генерале, че съм била всичко друго, но не и мила.
	Той повдигна вежда.
	— Нож, попаднал в талантливи ръце като вашите, представлява проблем, но едва ли може да се сравни с оръжията на войната.
	Тя се усмихна учтиво.
	— Това оръжие притежава смъртоносна магия. Ако го видите насочено към вас — бягайте. Достатъчно е просто да засегне плътта ви — па макар и на кутрето, — и сте мъртъв.
	Той се изпъна, гърдите му се повдигнаха от дълбока въздишка.
	— Благодаря за предупреждението. И за помощта, Прелате. Радвам се, че сте на наша страна.
	— Жалко, че Джаганг сполучи да вземе под своя власт част от Сестрите на светлината. Те са способни на същото, на което и аз, дори може би на повече. — Тя го потупа успокоително по рамото, видяла, че лицето му пребледнява. — Лека нощ, генерал Рейбич. Спете спокойно — червените луни вече ги няма.
	Вирна проследи с поглед зигзагообразните движения на генерала между офицерите му, с които се спираше да поговори, между войниците, на които даваше разпореждания. Щом той се изгуби в тъмнината, тя се обърна към палатката си.
	Потънала в мисли, несъзнателно освободи своя Хан и запали свещниците в малката походна палатка, предоставена й от войниците. Щом луната изгрее, Аналина — истинският Прелат — щеше да чака.
	Вирна измъкна малката книжка от тайния джоб на колана си. Дневниците от този тип представляваха магически вещи, позволяващи да се разменят съобщения. Щом бъде написано в единия, то моментално се появяваше в двойника си. У Прелат Аналина беше двойникът на дневника на Вирна. Вирна скръсти крака върху одеялата си и отвори книжката в скута си.
	Съобщението вече я чакаше. Тя придърпа единия свещник по-близо и се надвеси в сумрака, за да вижда по-добре.
	„Вирна, имаме проблем. Най-сетне настигнахме Натан или поне онзи, когото мислехме за Натан. Защото човекът, когото сме преследвали, се оказа не който трябва. Натан ни изигра. Изчезна и нямаме никаква представа къде може да е.“ Вирна въздъхна. Когато Ан сподели с нея преди време, че почти са настигнали Пророка, тя си помисли, че звучи твърде лесно, за да е истина.
	„Натан ни остави съобщение, което ни притеснява повече от мисълта, че той е на свобода. В него твърди, че имал важна работа — че «една от нашите Сестри се готви да извърши голяма глупост» и че той трябва да я спре, ако може. Нямаме никаква представа накъде е тръгнал. Той потвърди казаното от Уорън — че червената луна означава, че Джаганг е предизвикал подсигурено пророчество. Казва още и че двамата със Зед трябва да отидем при съкровището на Джакопо и че ако вместо това губим време с опити да го открием, всички ще загинем.Вярвам му. Вирна, трябва да поговорим. Ако си там, отговори. Ще чакам.“ Вирна извади писалото от гръбчето на книжката. Бяха се уговорили, ако има нужда, да си пишат, щом изгрее луната. Тя се наведе още по-ниско и написа в книжката си:
	„Тук съм, Ан. Какво се е случило? Добре ли сте?“ След миг на страницата започнаха да се появяват думи:
	„Дълга история, сега нямам време да ти я разказвам, но Сестра Розлин също преследваше Натан. Беше убита, заедно с поне още осемнайсет невинни хора. Не можем да сме сигурни за броя, който погълна светлинното заклинание.“ Вирна ококори очи, като чу, че са загинали хора по такъв начин. Искаше да попита защо са използвали толкова опасно заклинание, но размисли и продължи да чете.
	„Най-напред, Вирна, искаме да те попитаме дали имаш някаква представа какво би могло да означава «съкровището на Джакопо». Натан не казва нищо по този въпрос.“ Вирна допря пръст до устните си и затвори очи, опитвайки се да си спомни. Беше го чувала. Пътешествието й из Новия свят бе продължило двадесет години. Именно в Новия свят го бе чувала.
	„Ан, доколкото си спомням, Джакопо е народ, който живее някъде в Дивото. Ако не се лъжа, вече не съществува — всички били избити във война. Мисля, че всички следи от тях са заличени.“
	„В Дивото, казваш. Вирна, сигурна ли си, че са живели в Дивото?“
	„Да.“
	„Почакай, докато кажа новините на Зед.“
	Минутите се нижеха бавно, докато Вирна гледаше втренчено празните редове след края на написаното. Най-сетне започнаха да се появяват думи.
	„Зед заруга неудържимо и започна да мята ръце. Сипе клетви какво щял да направи на Натан, като го види. Направо съм убедена, че ако помисли малко, сам ще види, че повечето от намеренията му са физически неизпълними. Създателят ми дава урок, задето му се оплаках, че Натан е непоправим. Сега мисля, че разбирам същинското значение на думата «непоправим». Вирна, Дивото е много широко понятие. Имаш ли представа къде по-точно?“
	„Не. Съжалявам. Чувала съм това име един-единствен път. Някъде в южен Келтон разглеждах антикварен магазин, с възхищение попаднах на някакъв старинен глинен съд. Собственикът твърдеше, че бил творение на изчезнала култура от Дивото. От народ, който нарече Джакопо. Това е всичко, което знам. По онова време бях по следите на Ричард, а не на изчезнали култури. Ще попитам Уорън. Може да е чел нещо из книгите.“
	„Благодаря ти, Вирна. Ако откриеш нещо, веднага ми съобщи. А сега друго, да имаш някаква представа каква може да е тази глупост, която Натан твърди, че се готви да направи Сестрата?“
	„Не. Всички Сестри сме тук, при Д’Харанската армия. Генерал Рейбич иска да останем на юг за да можем да пресрещнем Ордена, ако се опитат да нападнат. Чакаме вест от Ричард. Но има Сестри на светлината, заловени от Джаганг. Кой знае какво би могъл да ги накара да направят? Ан, Натан спомена ли нещо за подсигуреното пророчество? Уорън може да се опита да помогне, ако ми кажеш какво гласи пророчеството.“
	Мина известно време, преди да се появи отговор.
	„Натан не е написал точните думи. Твърди, че духовете му отказали достъп до истинското значение. Въпреки това посочва, че жертвата на това двойно подсигурено пророчество е Ричард.“
	Вирна се задави със слюнка. Закашля се силно, за да прочисти дробовете си. От кашлицата очите й плувнаха в сълзи, тя вдигна книгата, за да прочете последното изречение още веднъж. Накрая успя да прочисти дробовете и гърлото си.
	„Ан, написала си «Ричард». Наистина ли имаш предвид Ричард?“
	„Да.“
	Вирна затвори очи и прошепна молитва, опитвайки се да се пребори с паниката си.
	„Нещо друго?“ — написа накрая.
	„Засега не. Информацията ти за Джакопо ще ни бъде от полза. Ще можем да стесним периметъра на издирване и ще знаем какво да питаме. Благодарим ти. Ако научиш още нещо, съобщи ми. А сега по-добре да вървя. Зед се оплаква от смъртен глад.“
	„Ан, наред ли е всичко между теб и Първия магьосник.“
	„Не бих казала. Свали си яката.“
	„Свалила си яката му? Преди да сте намерили Натан? Но защо?“
	„Не аз. Той я свали.“
	При тази новина Вирна ококори очи. Страхуваше се да попита как е успял да направи подобно нещо, затова не го направи. Стори й се, че в думите на Ан разчита намек — за това колко остър камък е старият магьосник.
	„И въпреки това е още с теб?“
	„Вирна, не съм съвсем сигурна кой с кого е. Но засега и двамата разбираме жестокостта на предупреждението на Натан. Той винаги постъпва ирационално.“
	„Знам. Без съмнение това старче точно в този момент се усмихва на някоя жена, опитвайки се да я вкара в леглото си“ — написа Вирна. — „Нека Създателят те пази, Прелате.“
	Ан наистина бе Прелат, но бе провъзгласила Вирна за такава, когато двамата с Натан изиграха смъртта си и заминаха на важна мисия. Засега всички мислеха, че Ан и Натан са мъртви и че Вирна е Прелат.
	„Благодаря ти, Вирна. Още нещо. Зед се притеснява за Ейди. Иска да я отведеш насаме и да й кажеш, че е жив и е добре, макар и в «ръцете на една луда жена».“
	„Ан, искаш ли да кажа на Сестрите, че си жива и здрава?“
	До появата на отговора мина известно време.
	„Не, Вирна, още не. И за теб, и за тях ще е от полза ти да си Прелат. Като се има предвид какво казва Натан и какво ни чака, би било неразумно да им разкриеш, че съм жива, а само след някой и друг ден да се налага да се поправяш, че вече съм умряла.“
	Вирна я разбираше. Дивото бе опасно място. Именно там й се бе налагало да убива хора. И то при положение, не искаше нищо от тях. Напротив, всячески се мъчеше да избягва контакта с хора по тези места. По онова време тя бе млада и пъргава. А Ан бе почти връстница на Натан. Но тя беше чародейка, пък и с нея имаше магьосник. И макар Зед също да не беше първа младост, далеч не бе безпомощен. Самият факт, че е успял да махне от врата си Рада’Хан, говореше красноречиво за способностите му.
	„Не говори така, Ан. Внимавай. Двамата със Зед трябва да се пазите взаимно. Всички имаме нужда от вас.“
	„Благодаря ти, дете. Грижи се за Сестрите на светлината, Прелате. Кой знае, може един ден да си ги поискам обратно.“
	Вирна се усмихна на удобството да се посъветва с Ан и на духа на тази жена, бодър дори при изключително тежки обстоятелства. Де да можеше и тя да има подобно чувство за хумор. При спомена за казаното от Ан, че Ричард е нарочената жертва в пророчеството, усмивката й се стопи.
	Помисли си за предупреждението на Натан — че някоя от Сестрите ще извърши глупост. Прииска й се Натан да бе казал нещо повече по въпроса. Имаше хиляди неща, които биха могли да се определят като глупост. Вирна не бе склонна да вярва на всичко, изречено от Натан, но Ан го познаваше много по-добре от нея.
	Помисли си за Сестрите, роби на Джаганг. Някои от тях бяха Сестри на светлината, сред тях имаше скъпи приятелки на Вирна — и то от времето, когато бяха послушници. Петте — Кристабел, Амелия, Джанет, Фийби и Вирна — бяха израснали заедно в Двореца.
	Една от тях — Фийби — Вирна бе избрала за своя администраторка като Прелат. Сега единствено Фийби бе останала с тях. Кристабел — най-скъпата приятелка на Вирна — се бе врекла на Пазителя на отвъдния свят — бе станала Сестра на мрака и сега бе робиня на Джаганг. Последните й две приятелки — Амелия и Джанет — също бяха заловени от императора. Джанет бе останала вярна на светлината, Вирна го знаеше, но за Амелия не беше сигурна. Ако тя все още беше вярна…
	Вирна притисна треперещи пръсти до устните си при мисълта, че две от приятелките й, две Сестри на светлината, са превърнати в робини на Джаганг.
	В крайна сметка това надделя при взимането на решение.
	Промъкна се в палатката на Уорън. Щом видя фигурата му върху одеялата в мрака, на устните й грейна усмивка. Той вероятно бе потънал в мислите си на млад Пророк. Стана й леко при мисълта колко много го обича и като знаеше колко много я обича той.
	Вирна и Уорън, израсли заедно в Двореца на пророците, се познаваха още от съвсем малки. Дарбата й на чародейка бе предначертана да бъде използвана за обучението на млади магьосници, а неговата магьосническа дарба го бе насочила към пророчеството.
	До завръщането й в Двореца с Ричард пътищата им не се бяха засичали сериозно. Заради Ричард и силното въздействие, което той оказа на живота в Двореца Вирна и Уорън се сближиха и приятелството им се задълбочи. След като тя бе провъзгласена за Прелат, по време на борбата им срещу Сестрите на мрака, двамата с Уорън се врекоха един на друг. Станаха повече от приятели. След всичките тези години в Двореца те се преоткриха един за друг, намериха любовта.
	При мисълта какво има да му каже усмивката й помръкна.
	— Уорън — прошепна тя. — Буден ли си?
	— Да — чу се тих отговор.
	Преди да е успял да стане и да я поеме в прегръдките си, тя изпусна нервите си, влезе в палатката му и изплю камъчето:
	— Уорън, взех решение. Не приемам никакви възражения. Разбираш ли? Твърде важно е.
	Той не каза нищо, така че тя продължи:
	— Амелия и Джанет са ми приятелки. Макар че са Сестри на светлината, попаднали във вражески ръце, ги обичам. Те биха направили същото за мен, знам го. Отивам след тях и след всички останали, които бих могла да спася.
	— Знам — прошепна той.
	Знае. Какво означава това? В тъмнината се прокрадна тежка тишина. Вирна смръщи чело. Не бе в стила на Уорън да не се противи на подобно решение. Тя бе готова да изслуша възраженията му, но не бе очаквала от него да ги приеме безропотно.
	С помощта на своя Хан — силата на живота и духа, чрез която работеше магията на дарбата й — Вирна запали пламъче в дланта си и го поднесе към свещта. Той се бе свил в одеялото със свити колене и глава, отпусната върху ръцете.
	Тя коленичи пред него.
	— Уорън? Какво ти е?
	Той я погледна. Около сините му очи зееха червени сенки. Лицето му бе болезнено бледо. Тя го стисна за ръката.
	— Уорън, не изглеждаш добре. Какво има?
	— Вирна — прошепна той, — разбрах, че да си Пророк не е онова чудесно нещо, което си представях.
	Уорън бе неин връстник, но изглеждаше по-млад, тъй като бе останал да живее в Двореца на пророците под закрилата на заклинанието, забавящо стареенето, докато тя бе предприела двадесетгодишно пътешествие в търсене на Ричард. В този момент Уорън не изглеждаше по-млад от нея.
	Едва напоследък бе получил първото си видение на Пророк. Беше споделил с нея, че дошло като видение за събития, придружено с думите на самото пророчество. Думите били същите като написаните, но същинското пророчество било видението. Ето защо е необходим Пророк, за да бъде разбрано истински едно пророчество. Пророкът получава видение, което му е предадено от друг Пророк.
	Хората обикновено не знаеха това. Всеки се опитваше да разбере пророчеството по думите. Вирна — благодарение на онова, което й бе казал Уорън, — вече бе наясно, че в най-добрия случай този метод е неправилен, а в най-лошия — опасен. Пророчествата бяха предназначени да бъдат четени единствено от пророци.
	Тя смръщи чело.
	— Да не си имал видение? Друго пророчество?
	Уорън не обърна внимание на въпроса й и я попита:
	— Вирна, имаме ли Рада’Хан на разположение?
	— Само тези около вратовете на младите мъже, които избягаха с нас. Нямахме време да вземем още. Защо?
	Той отново отпусна глава върху дланите си. Вирна му се закани с пръст.
	— Уорън, ако това е някакъв номер, с който искаш да ме накараш да остана при теб, няма да мине. Чуваш ли? Няма да мине. Тръгвам, и то сама. Това е окончателното ми решение.
	— Вирна — прошепна той. — Трябва да дойда с теб.
	— Не. Твърде опасно е. Обичам те прекалено много. Няма да рискувам още един живот. Ако трябва, ще ти заповядам като Прелат да останеш тук. Ще го направя, Уорън.
	Той отново вдигна глава.
	— Вирна, умирам.
	По ръцете и краката й плъзнаха ледени тръпки.
	— Какво? Уорън?
	— Имам главоболия. Главоболия от дарбата.
	Вирна замлъкна, внезапно осъзнала сериозността на думите му.
	Единствената причина, поради която Сестрите на светлината вземаха момчета, родени с дарбата, бе да спасят живота им. Ако не бъдат обучени навреме, дарбата можеше да ги убие. Главоболията бяха израз на фаталната природа на поелата в грешна посока дарба. Освен че даваше възможност на Сестрите да контролират младите магьосници, по-важната функция на яката бе съдържащата се в нея магия, която предпазваше живота на момчето, докато то се научи да контролира дарбата си само.
	Поради всичко случило се Вирна бе махнала яката от врата на Уорън много преди да изтече обичайният срок.
	— Но, Уорън, ти се обучава дълго време. Знаеш как да контролираш дарбата си. Не би трябвало да имаш нужда от Рада’Хан, за да се пазиш.
	— Ако бях обикновен магьосник, може би щеше да си права. Но моята дарба е пророческа. Натан бе единственият Пророк в Двореца векове наред. Не знаем как действа дарбата на Пророка. Получих първото си пророчество съвсем наскоро. Това обозначава нова степен на развитие то ми. А сега започнаха главоболията.
	Изведнъж Вирна изпадна в паника. Очите й се насълзиха. Прегърна го.
	— Уорън, оставам. Няма да вървя никъде. Ще измислим нещо. Може да вземем яката на някое от момчетата и да си я делите. Сигурно ще стане. Първо ще опитаме това.
	Ръцете му я притиснаха по-силно.
	— Няма да стане, Вирна.
	В съзнанието й изведнъж се втурна мисъл, която я накара да въздъхне с облекчение. Толкова било просто.
	— Уорън, всичко е наред. Това е. Току-що разбрах какво трябва да се направи. Чуй ме.
	— Вирна, знам какво…
	Тя го сгълча да мълчи. Хвана го за раменете и се вгледа в очите му. Отметна назад къдравата му руса коса.
	— Чуй ме, Уорън. Много е просто. Причината да бъдат създадени Сестрите е била да се помогне на момчетата, родени с дарба. Била ни е дадена Рада’Хан, за да ги защитаваме, докато ги научим да контролират дарбата си.
	— Вирна, това ми е известно, но…
	— Слушай. Имаме яките, за да им помагаме, тъй като не разполагаме с магьосници, които да направят необходимото. В миналото алчни магьосници отказали на родените с дарбата помощта си. Опитен магьосник би могъл да се свърже със съзнанието ти и да те защити — да ти покаже как да настроиш правилно дарбата си. За един магьосник не е трудно да направи подобно нещо. За чародейка обаче е трудно. Трябва просто да намерим магьосник.
	Вирна измъкна дневника от колана си и го бутна под носа на Уорън.
	— Имаме магьосник — Зед. Всичко, което трябва да направим, е да говорим с Ан и да я убедим, че трябва да се срещнем с нея и Зед. Зед може да ти помогне и тогава всичко ще е наред.
	Уорън се втренчи в очите й.
	— Вирна, няма да се получи.
	— Не го казвай. Не знаеш. Ти нищо не знаеш, Уорън.
	— Напротив, знам. Получих ново пророчество.
	Вирна се отпусна назад върху петите си.
	— Така ли? Какво е?
	Уорън притисна пръсти към слепоочията си. Явно го болеше. Вирна знаеше, че болката на главоболието, причинено от дарбата, е невероятна. В крайна сметка, ако не бъде направено нещо, тези главоболия завършваха фатално.
	— Вирна, а сега те моля да ме изслушаш. Получих пророчество. Думите не са важни. Важно е значението. — Той свали ръцете от главата си и я погледна в очите. Изведнъж й се видя страшно остарял. — Трябва да направиш каквото си си наумила и да тръгнеш след Сестрите. Пророчеството не казва дали ще успееш, но аз трябва да бъда с теб. Ако направя каквото и да е друго, ще умра. Пророчеството е разклонено — или — или. Тя се прокашля.
	Но… не може да няма нещо…
	— Няма. Ако остана или ако се опитам да намеря Зед, ще умра. Пророчеството не казва дали, ако тръгна с теб, ще оживея, но споменава, че това е единственият ми шанс. Край на разговора. Ако ме накараш да остана, ще умра. Ако се опиташ да ме заведеш при Зед, ще умра. Ако искаш да имам шанс да живея, трябва да ме вземеш със себе си. Избирай, Прелате.
	Вирна преглътна. Като Сестра на светлината, като чародейка можеше да прецени по характерната мъглява светлина в очите му, че болката, която той изпитва, е причинена от дарбата му. Освен това знаеше, че Уорън не би я излъгал за пророчество. Беше способен да измисли номер, за да тръгне с нея, но не би я излъгал за пророчество.
	Той беше Пророк. Пророчествата бяха неговият живот. Може би и неговата смърт.
	Тя пое ръката му в своята.
	— Приготви малко багаж. Намери два коня. Имам да кажа нещо на Ейди, после трябва да поговоря със Сестрите, да им дам напътствия какво да правят, докато ни няма.
	Вирна го целуна по ръката.
	— Няма да те оставя да умреш, Уорън. Обичам те твърде много. Ще преодолеем това заедно. Не ми се спи. Да не чакаме до сутринта. Можем да тръгнем след час.
	Уорън я придърпа към себе си в благодарна прегръдка.

>>	ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	Скрит в сенките, той наблюдаваше как мъжът затваря вратата след себе си, как за миг се спира в сумрачния коридор, за да затъкне ризата под огромния си търбух, после се засмива на себе си и се затътря по коридора, изчезвайки надолу по стълбите.
	Беше късно. Имаше още само два-три часа до зазоряване. На фона на червените стени свещите, поставени пред посребрените рефлектори от двете страни на тесния коридор, осигуряваха оскъдна светлина. Това му харесваше — начинът, по който успокояващата паст на сенките в сърцето на нощта насочва настроението му към подобни долни желания.
	Покварата се развихряше с пълна сила именно през нощта. В тъмнината.
	За миг се поспря в тихата тъма на коридора, наслаждавайки се на желанието си. Толкова време мина. Остави страстта да го завладее изцяло, почувства как го изпълва великата й, неописуема болка.
	Затвори уста и задиша през носа, за да се наслади по-пълно на букетът от аромати, едновременно неуловими и натрапливи. Изпъна рамене и с помощта на коремните мускули си пое няколко дълбоки, бавни дъха.
	Изброи цяла поредица аромати — от миризмите, които мъжете носеха със себе си тук и отнасяха обратно, през онези, характерни за професията им — коне, пръст, пепел, мас, използвана за поддръжка на кожените им войнишки униформи, смазка за острене на оръжията, до благоуханния аромат на бадемово масло, мръсотия и влажната дървесина на сградата.
	Един пир, който тепърва го очакваше.
	Отново огледа коридора, за да се увери, че всичко е спокойно. Не чу сладострастни звуци от никоя от околните стаи. Беше късно дори за място като това. Дебелият шкембо вероятно бе последният — освен него.
	Обичаше да е последен. Следите от случилото се преди пристигането му и букетът от аромати го заливаха с вълни от усещания. Сетивата му винаги се изостряха, умът се възбудеше, започваше да оценява и най-малките подробности.
	Затвори очи за миг, за да почувства пулса на нуждата тя ще му помогне. Ще утоли желанието му. Нали запаса тук. Предлагат се доброволно.
	Другите мъже, като оня шкембо, просто се хвърлят върху жената, изсумтяват в момента на изпразването и толкова. Никога не се замислят над това какво изпитва жената, от какво има нужда, как да я задоволят. Тези мъже не са нищо по-различно от възбудени животни, нямат представа от подробностите, които могат да направят върховното изживяване и за двамата още по-прекрасно. Вътрешното им око е толкова съсредоточено върху обекта на лъстта им. Не забелязват свързаните части на по-широката картина, която може да доведе до истинско удоволствие.
	Неуловимото, ефимерното превръща изживяването в неповторима случка. Благодарение на необикновените си възприятия и изключителната си чувствителност, може да предизвика мигновени събития и да ги запамети завинаги в съзнанието си, като по този начин придаде дълготрайност на преходното удоволствие.
	Почувства се щастлив, задето може да усеща подобни неща, задето единствен той е способен да достави пълно удоволствие на една жена. Най-сетне си пое последен дъх и безшумно се плъзна по коридора, като гледаше как сенките и тънките лъчи светлина, отразени от посребрените рефлектори пред свещниците, се промъкват през тялото му. Каза си, че ако си наложи да помни, някой ден ще успее да почувства докосването на светлината и на мрака.
	Отвори, без да чука, вратата, от която бе излязъл шкембото, и влезе в стаята, като със задоволство отбеляза, че е почти толкова сумрачно, колкото и в коридора. Затвори с един пръст.
	Зад вратата жената тъкмо си вдигаше бельото. Разтвори колене и леко приклекна, вдигайки ги плътно по себе си. Щом небесносините й очи най-после се вдигнаха към него, единствената й реакция беше да преметне двете половини на халата върху голото си тяло и небрежно да завърже копринения колан в хлабав възел през кръста си.
	Въздухът ухаеше с аромата на горещите въглища от печката край леглото, примесен с едва доловимия, но чист мирис на сапун, леко загатнатото ухание на пудра и тежката миризма на отвратително сладък парфюм. Но над всичко, подобно тъмнината, която оформя сенките, се извисяваше ленивият аромат на лъст, избистрен от острата миризма на сперма.
	Стаята беше без прозорци. Леглото, покрито с лекьосани, изпомачкани чаршафи, бе забутано в далечния ъгъл. Макар да не бе голямо, заемаше доста от стаята. Срещу стената, до горната табла на леглото, имаше малък скрин, семпла изработка, вероятно за лични вещи. Над леглото висеше рисунка с мастило, изобразяваща две страстно съвкупяващи се тела. На въображението не бе оставено нищо.
	До жената, зад вратата, имаше мивка, вградена в разнебитен шкаф. В единия си ъгъл бялата мивка бе белязана от откъртена мазилка във формата на бъбрек, надолу тръгваше пукнатина — сякаш артерия, излизаща от него. Парцалът, висящ отстрани на мивката, капеше. Бялата вода вътре се полюшваше леко. Току-що се бе мила.
	Всяка си имаше своите навици. Някои не си правеха труда да се мият, но това обикновено се случваше при по-възрастните и непривлекателните, които и без друго бяха зле платени и затова не си даваха зор. Беше забелязал, че по-младите, по-хубавките, по-скъпите се мият след всеки клиент. Предпочиташе онези, които се мият преди да отиде при тях, но в крайна сметка страстта му не обръщаше внимание на такива дреболии.
	Тайничко се запита дали непрофесионалистките сред жените изобщо някога са се замисляли над подобни неща. Вероятно не. Съмняваше се някой от мъжете да се е дивил на подобни любопитни особености. Другите обръщаха малко внимание на детайлите.
	Други жени, жените, търсещи любов, го задоволяваха, не по същия начин. Те винаги искаха да си приказват, ги гушкат. Искаха. Той искаше. В края на краищата нуждата му надделяваше над онова, което би предпочел, и той им даваше малко от онова, което искаха, преди да са задоволени собствените му нужди.
	— Мислех, че за тази нощ съм свършила — каза тя.
	Думите й прозвучаха меки като коприна, с прекрасна, дръзка мелодичност, но всъщност не носеха реален интерес към възможността за още един мъж толкова късно.
	— Мисля, че съм последният — отвърна той, опитвайки се да звучи извинително, за да не я ядоса. Не му беше толкова приятно, когато са разгневени. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от това да желаят да му доставят удоволствие.
	Тя въздъхна.
	— Е, добре.
	Не показа страх при появата на мъж, който не почука, преди да влезе — макар да бе полугола. Нито пък повдигна въпрос за пари. Сайлъс Ладъртън осигуряваше на момичетата си спокойствие със сопата и дългия си нож, затъкнат в колана, и те нямаше от какво да се притесняват. Освен това Сайлъс не допускаше никого горе, преди да е платил в аванс, така че жените не се главоболяха да събират пари от клиентите си. Това му даваше възможност да следи приходите, вместо да го правят те. А също така и да ги разпределя.
	Късата й права руса коса бе разрошена от шкембото без съмнение, но това му се видя възбуждащо. То беше достатъчен индикатор за това какво е правила до преди малко. Огледа я преценяващо — поглед, който особено си харесваше.
	Имаше стегнато и добре оформено тяло, с дълги крака и чудесни стегнати гърди — поне доколкото бе забелязал, преди тя да си наметне халата. Щеше да има възможност да я огледа отново, така че можеше да почака.
	Очакването увеличаваше екстаза. За разлика от другите й мъже, той не бързаше. Не искаше да претупат нещата. Веднъж започнало, всичко свършваше твърде бързо.
	Засега щеше да се наслаждава на всяка мъничка подробност, за да може да запечата спомена завинаги в паметта си.
	Повече от хубавка, реши накрая. Създание с качества, които биха възпламенили всеки мъж винаги когато се сети за нея. И което би накарало клиентите да се връщат отново и отново, за да могат, макар и за някой и друг кратък миг, да я притежават. Сигурността, с която владееше тялото си, му подсказа, че го осъзнава. Честотата, с която мъжете даваха пари за нея, бе постоянно доказателство на нейната увереност.
	Но чертите й — независимо от изяществото и мамещата красота — притежаваха и леко горчив оттенък, грубост, която разкриваше истинския й характер. Другите мъже без съмнение виждаха само сладкото личице и не обръщаха внимание на другото.
	Той обаче го забеляза. Обръщаше внимание на подобни незабележими нещица, а точно тази подробност бе срещал неведнъж. Винаги изглеждаше по един и същи начин. То бе част от същността й, която красивите черти не можеха да прикрият от човек като него.
	— Нова ли си тук? — попита я той, макар да знаеше, че е нова.
	— На това място за първи ден — отвърна тя.
	Той знаеше и това.
	— Ейдиндрил е достатъчно голям, за да ми осигурява клиенти, но с тази огромна армия тук нещата вървят по-добре. Сини очи не се срещат толкова често по тези места. Моите сини напомнят на Д’Харанските войници за техните момичета. При толкова много нови мъже жени като мен се търсят повече.
	— Което ти осигурява по-добра заплата.
	Тя си позволи лека, прикрита, разбираща усмивка.
	— Ако не можеше да си го позволиш, нямаше да си тук. Така че достатъчно с оплакванията.
	Той просто искаше да отбележи един факт и сега съжали за начина, по който тя го възприе. Гласът й издаваше прикрит, тежък характер. Реши да приглади вълничката на недоволство, повдигнала се към него.
	— Войниците понякога се държат грубичко с младо и хубаво момиче като теб.
	Комплиментът му не се отрази в небесносините й очи. Вероятно го бе чувала толкова често, че не му обръщаше внимание.
	— Радвам се, че си дошла при Сайлъс Ладъртън — продължи той. — Той не позволява този тип клиенти да проявяват грубости към момичетата му. Тук ще си на сигурно място, под неговия покрив. Радвам се, че си се преместила тук.
	— Благодаря — в гласа й нямаше топлота, но поне вълничката бе загладена. — Това, че репутацията му пред клиентите е висока, ме радва. Веднъж са ме били. Не ми харесва. Освен че болеше, после не можах да работя цял месец.
	— Сигурно е било ужасно. Болката, имам предвид.
	Тя кимна с глава към леглото.
	— Ще си сваляш ли дрехите, или какво?
	Той не отвърна, само махна към нея. Проследи с поглед как развързва хлабавия възел на копринения колан.
	— Така да бъде — каза, докато разтваряше деколтето на халата си достатъчно, за да го изкуши да се залавя за работа.
	— Бих искал… Бих искал ти също да изпиташ удоволствие.
	Тя повдигна вежда.
	— За мен, скъпи, не се притеснявай. Няма проблеми с моето удоволствие. Няма съмнение, че ще ме възбудиш. Но нали си плащаш. Да се погрижим за твоето удоволствие.
	Харесваше му да долавя прикрити нотки на сарказъм в гласа й. Забулваше ги старателно с гърления си тембър друг вероятно не би обърнал внимание, но той се вслушваше напрегнато, за да ги чуе.
	Внимателно, бавно, една по една, постави върху мивката до нея четири златни монети. Десеторно повече, о колкото Сайлъс Ладъртън взимаше за компанията на някое от момичетата му и вероятно трийсетина пъти повече от това, което им плащаше за сеанс. Той отдръпна ръката си и тя се втренчи в монетите, като че ли искаше да ги преброи, за да е сигурна, че вижда онова, което първоначално й се бе сторило, че вижда. Бяха много пари.
	Изгледа го въпросително.
	Харесваше му искрицата объркване в очите й. Дръзките жени обикновено не се стряскаха от пари, но момиче! Беше младо и вероятно никой мъж не бе проявявал към нея подобна разточителност. Хареса му, че успя да я впечатли. Знаеше, че нещата, които могат да постигнат подобен ефект, не са много.
	— Искам да изпиташ удоволствие. Готов съм да си платя, за да видя как се забавляваш.
	— Скъпи, за толкова пари ще помниш крясъците ми докато побелееш.
	В това беше сигурен.
	Тя му се усмихна с най-прекрасната си усмивка и съблече халата си. Без да сваля от лицето му огромните о небесносини очи, закачи слепешката дрехата си на гвоздей зад вратата.
	Погали го по гърдите и плъзна ръце около кръста му, нежно, но категорично притисна стегнатите си гърди в тялото му.
	— Е, какво искаш, скъпи? Няколко чудесни следи за да накараш мацката си да ревнува?
	— Не — отвърна той. — Не, просто искам да те видя да изпитваш удоволствие. Имаш такова прекрасно лице и тяло. Мисля си, че ако ти се плаща добре, ще ти е приятно го правиш, това е всичко. Искам да знам какво ти харесва.
	Тя отново хвърли поглед към монетите и после му се усмихна.
	— О, ще ми е приятно, скъпи. Обещавам. Аз съм доста талантлива курва.
	— На това се надявах.
	— Искам прелестите ми така да те очароват, че да по искаш да се върнеш в леглото ми.
	— Сякаш четеш мислите ми.
	— Казвам се Роуз — прошепна тя гърлено.
	— Име, хубаво като теб.
	И също толкова тривиално.
	— А ти? Как да те наричам, когато идваш да ме търсиш, както вече изгарям от нетърпение да правиш?
	— Харесва ми името, с което вече ме нарече. Харесва ми как трепти на устните ти.
	Тя плъзна език по устните си, за да му достави удоволствие.
	— Радвам се да се запознаем, скъпи.
	Той пъхна пръст в пликчетата й.
	— Може ли да ги взема?
	Тя прокара ръка по корема му и простена:
	— Идва краят на един дълъг ден. Не са съвсем… чисти. Имам други в скрина. За толкова много пари можеш да си избереш колкото искаш. О, скъпи, ако желаеш, можеш да ги вземеш всичките.
	— Тези ми стигат. Искам точно тях.
	Тя му се усмихна дяволито.
	— Разбирам. Както са си, нали?
	Той не отвърна.
	— Защо не ги свалиш от мен — предизвика го тя. — Вземи си наградата.
	— Искам да те гледам как го правиш.
	Тя без колебание ги плъзна надолу по краката си възможно най-драматично. Притисна се пак в него и като го погледна в очите, го погали по бузата с пликчетата си. Усмихна се игриво и ги пъхна в ръката му.
	— Ето, заповядай. Само за теб, скъпи. Точно както ги искаш — с миризмата на Роуз.
	Той ги помачка в пръстите си, усети топлината, запазена в тях. Тя се повдигна да го целуне. Ако не беше толкова наясно с нещата, би си помислил, че го желае повече от всичко на света. Но щеше да й хареса.
	— Какво искаш да направя за теб? — прошепна тя. — Само кажи и го имаш — на останалите не правя такова предложение. Но теб те желая толкова силно. Всичко. Само ми кажи.
	Подуши миризмата на други мъже по тялото й. Миризмата на тяхната сласт към нея.
	— Да започваме, а, Роуз?
	— Каквото кажеш, скъпи. — Тя се усмихна замечтано.
	— Всичко.
	Намигна му и забърса четирите монети от мивката. Залюля примамливо бедра, докато отиде до малкия скрин. Наведе се. Той се запита дали ще клекне или ще се наведе от кръста. Тази подробност му хареса.
	Докато тя напъхваше монетите под някакви дрехи, той мерна най-отгоре на нещата й малка възглавничка, украсена с червена шевица. Детайлът го заинтригува. Някак си излизаше от общата картина.
	— Какво е това? — попита я, знаейки, че парите са я направили по-разговорлива.
	Тя вдигна предмета и му го показа — малка декоративна възглавничка, безсмислена вещ. С избродирана отгоре червена роза.
	— Сама съм я правила, когато бях по-малка. Напълх я с кедрови трески, за да ухае приятно. — Тя с любов прокара пръсти по розата. — Съименничката ми — роза — Роуз. Баща ми ме е кръщавал. Той беше от Никобарезе. На неговия език Роуз се произнася Роза. Като цветето. Винаги ме наричаше неговата малка Роза и казваше, че е израснала в градината на сърцето му.
	Този детайл го удиви. Изпита възторг да разбере нещо толкова лично за нея. Почувства се така, сякаш вече я е обладал. Удоволствието да узнае толкова малка, на пръв поглед незначителна подробност накара кръвта му да закипи във вените.
	Докато я наблюдаваше как поставя тази вещ от миналото си обратно в скрина, се замисли за баща й — дали знае къде е тя, а може би я бе отпратил от къщи, отвратен, може би неговата Роза го бе убола в сърцето. Представи си гневна сцена. Замисли се за майка й — дали е разбрала избора й в живота или е ридала за загубата на дъщеря си.
	— Мога ли да те наричам Роза? Толкова красиво звучи.
	Тя го погледна през рамо. Очите й се спуснаха към ръцете му, смачкали пликчетата й на топка. Приближи се към него усмихната.
	— За мен ти си много специален човек. Никога не съм разкривала пред клиент истинското си име. Би ми доста вило удоволствие да го чуя от устата ти.
	Сърцето му запрепуска лудо, олюля се от желание.
	— Благодаря ти, Роза — прошепна и наистина го мислеше. — Толкова много искам да ти доставя удоволствие.
	— Ръцете ти треперят.
	Винаги ставаше така, преди да започне. После се втвърдяваха като скала. Само да почне и щеше да се успокои. Беше само от очакването.
	— Извинявай.
	От гърлото й се разнесе дълбок, ленив смях.
	— Не се извинявай. Това, че си нервен, ме възбужда.
	Не беше нервен ни най-малко, но беше възбуден. Ръцете й се убедиха, че е така.
	— Искам да те вкуся — облиза ухото му. — За тази нощ нямам други клиенти. Разполагаме с всичкото време, за да си доставим удоволствие.
	— Знам — прошепна в отговор той. — Затова исках да съм последен.
	— Да — предизвика го тя, — да си последен и да продължи дълго. Можеш ли да го направиш дълго, скъпи?
	— Мога и ще го направя — обеща й той. — Много дълго.
	Тя замърка от удоволствие при обещанието му и се превъртя в ръцете му, притискайки дупето си в тялото му. Изви гръб и затъркаля главата си по гърдите му, изстена пак. Той сведе усмихнатото си лице към небесносините й очи.
	Да, наистина беше талантлива курва.
	Прокара длан надолу по гръбнака й, броейки прешлените, опипвайки пространствата между тях. При докосването му тя простена още по-силно.
	Тъй като продължаваше да се клати пред него, той пропусна мястото, което търсеше.
	Тя се изпъна.
	Втория път уцели. Заби ножа ниско долу в кръста й, точно където трябва — между прешлените, — разкъсвайки гръбначния мускул.
	Плъзна ръка през кръста й и я вдигна. Този път изненаданият, къркорещ стон бе истински. Ако някой слушаше от другата стая, нямаше да разбере разликата. Хората не обръщаха внимание на такива подробности.
	За разлика от него — сега се наслади на разликата.
	Щом устата й зейна, за да закрещи, той напъха вътре мръсните й пликчета. Беше преценил времето точно, за да се чуе единствено следващият приглушен стон. Дръпна копринения колан от гвоздея зад вратата и го омота около главата й четири пъти, за да държи устата й запуша. С една ръка и като си помагаше със зъби, го затегна и върза. Би му доставило удоволствие да слуша крясъците, но би довело до преждевременен край на удоволствието. Обичаше крясъците, неистовите викове. Винаги бяха искрени. Стисна уста отстрани на главата й. В косата й се носеше миризмата на други мъже.
	— Роза, толкова огромно удоволствие ще ми доставиш. Повече, отколкото на всеки друг мъж досега. Искам и на теб да ти е приятно. Знам, че именно това си искала винаги. Аз съм мъжът, когото си чакала винаги. Най-после дойдох.
	Остави я да се свлече на пода. Краката й бяха станали безполезни. Нямаше къде да избяга.
	Опита се да го удари в слабините. Той хвана мъничкия й нежен юмрук. Загледан в огромните й небесносини очи, насила отвори юмрука й. Стисна китката й между два пръста и започна да стиска, докато костите й изпукаха.
	С ръкавите на халата завърза ръцете й, за да не може да извади парцала от устата си. Сърцето му заподскача при сподавените й стонове. Не можеше да разбере думите й през пликчетата, но това само увеличаваше удоволствието му, защото усещаше, че са изпълнени с болка.
	Вълна от чувства заля съзнанието му. Засега поне гласове не се чуваха можеше да се отдаде на сластта си. Не беше сигурен откъде идват гласовете, но знаеше, че единствено той ги чува поради уникалния си интелект. Бе способен да долови подобни неуловими послания от въздуха поради несравнимата си способност за възприятия и понеже обръщаше внимание на детайлите.
	По лицето й потекоха сълзи. Идеално оформените й вежди се дръпнаха нагоре, прибраха се, набръчквайки челото на равномерни вълнички. Преброи ги, понеже бе специален човек.
	С огромни, измъчени, небесносини очи тя наблюдаваше как той сваля дрехите си и ги оставя встрани. Не искаше да ги омаже с кръв.
	Ножът в ръката му вече бе непоклатим като скала. Издигна се над нея, гол и възбуден, и й показа колко добре се бе справила досега.
	И започна.

>>	ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

	Калан, следвана от Кара, пристигна пред вратата на малката стаичка, използвана от Ричард за работен кабинет, едновременно с късо подстригана тъмнокоса жена със сребърен поднос с горещ чай в ръце. Райна, застанала на пост край вратата заедно с Улик и Иган, се прозя.
	— Ричард е поръчал чай, така ли, Сара?
	Младата жена направи реверанс, доколкото можеше с подноса в ръце.
	— Да, Майко Изповедник.
	Калан посегна да вземе подноса.
	— Добре, Сара. И без друго отивам при него, ще му го занеса.
	Сара се изчерви, опитвайки се да задържи товара си.
	— Но, Майко Изповедник, не е редно.
	— Не ставай глупачка. Напълно годна съм да пренеса поднос на десет крачки разстояние.
	Калан, завзела целия поднос, отстъпи назад. Сара не знаеше какво да прави с ръцете си, затова се поклони още веднъж.
	— Да, Майко Изповедник — смотолеви тя, преди да се оттегли.
	Вместо да се зарадва, че си е спестила изпълнението на една от задачите, жената изглеждаше сякаш току-що е била нападната и обрана. Сара, както по-голямата част от персонала, бе жестоко ревнива към задълженията си.
	— Отдавна ли е станал? — обърна се Калан към Райна.
	Морещицата я изгледа мрачно.
	— Не е мигнал цяла нощ. Накрая не издържах, оставих отряд войници да го пазят и си легнах. Бердин също е вътре с него.
	Без съмнение това бе причината за мрачния поглед.
	— Сигурна съм, че е било нещо важно, но ще видя да ли мога да го накарам да поспи, или поне да пусне Бердин.
	— Ще съм ти много благодарна — измърмори Кара.
	— Райна се изнервя, когато Бердин не се прибере в леглото.
	— Бердин има нужда от съня си — защити се Райна.
	— Сигурна съм, че е било важно, Райна, но си права. Ако хората не спят достатъчно, няма да са му от полза. Ще му го напомня — понякога той потъва в работата си и забравя за нуждите на околните.
	Тъмните очи на Райна се оживиха.
	— Благодаря, Майко Изповедник.
	Калан задържа подноса на една ръка и отвори вратата.
	Кара зае позиция до Райна, надзъртайки зад Калан, за да е спокойна, че няма проблеми с подноса, после затвори вратата. Ричард стоеше с гръб и гледаше през прозореца. Малкият огън в огнището не можеше да стопли ледената стая.
	Калан се усмихна на себе си. Сега ще го пробва. Преди да успее да сложи подноса на масата, като остави чашата лекичко да издрънчи в чайника, за да привлече вниманието му и да го накара да си помисли, че е камериерката, той се обади, без да се обръща.
	— Чудесно, Калан, радвам се, че дойде.
	Тя се намръщи и остави подноса.
	— Имаш очи и на гърба си. Как разбра, че съм аз, а не жената, на която си поръчал да ти донесе чай?
	Ричард се извърна със смутен поглед.
	— Как така да си помисля, че е друга, когато си ти?
	Въпросът й очевидно го бе объркал истински.
	— Кълна се, Ричард, понякога ме караш да изтръпвам.
	Реши, че сигурно е видял отражението й в прозореца.
	Той вдигна брадичката й с ръка и я целуна.
	— Радвам се да те видя. Беше ми самотно без теб.
	— Добре ли спа?
	— Да съм спал? Ами… като че ли не. Но поне суматохата утихна. Не знам какво щяхме да правим, ако луната беше изгряла червена още една вечер. Не разбирам как хората могат да пощуреят от един толкова елементарен факт.
	— Трябва да признаеш, че си беше странно… плашещо.
	— Да, така е, но това не ме накара да крещя и да препускам из улиците, да чупя прозорци и да опожарявам.
	— Така е, защото си Господарят Рал и си по-разумен от другите.
	— И като такъв ще въведа ред. Няма да допусна хора та да причиняват опустошения за нищо, да не говорим за насилие над невинни граждани. Следващия път, когато се случи подобно нещо, ще изведа армията незабавно, а няма да им заповядвам да чакат на хората внезапно да им дойде акъл в главите. Имам си по-важни неща, за които да се притеснявам, вместо да мисля за детинските им реакции към суеверията.
	По потиснатия му глас Калан можеше да прецени, че е на ръба да си изпусне нервите. Погледът му бе мътен. Калан знаеше, че ако човек не си доспива, става невъздържан. Една нощ как да е, но три поредни беше твърде много. Тя се надяваше безсънието да не влияе на преценките му.
	— По-важни дела. Искаш да кажеш, че си работил с Бердин?
	Той кимна. Калан му наля чаша чай и му я подаде. Преди да я вземе, той се втренчи в нея за миг.
	— Ричард, трябва да оставиш бедната жена да поспи. Няма да ти бъде полезна, ако не й позволяваш да се наспива.
	Той отпи.
	— Знам. — Обърна се към прозореца и се прозя. — Изпратих я в стаята ми да дремне. Започна да греши.
	— Ричард, ти също би трябвало да поспиш.
	Той се загледа през прозореца към масивните каменни стени на Магьосническата кула високо на хълма.
	— Мисля, че открих какво означава червената луна.
	Мрачният му тон я накара да замръзне на място.
	— Моля? — успя да попита тя накрая.
	Той се обърна към масата и остави чашата.
	— Накарах Бердин да намери местата, където Коло из ползва думата „мое“ или където е вероятно да е използвал червена луна. Надявах се да открием нещо, което ще ни е от помощ.
	Той разгърна дневника върху масата. Беше го намерил горе в Магьосническата кула, където книгата бе останала запечатана цели три хиляди години заедно със своя автор. Коло — човекът, водил дневника — имаше задължение да наблюдава Плъзгата — странно същество, пренасящо определени хора на огромни разстояния, докато Кулите, разделящи Стария и Новия свят са били завършени. След задействането на Кулите Коло останал затворен в стаята си, в капан без изход, и умрял.
	Дневникът вече бе доказал, че е неоценим източник на информация, но бе написан на високо Д’Харански, което усложняваше нещата. Бердин разбираше този език, но не и старата му форма. Налагаше се да си помагат с друга книга, написана на почти същата древна форма на езика. Детските спомени на Ричард от съдържанието на втората книга помагаха на Бердин да превежда думите от дневника, и използваха това кръстосване, за да изготвят превода.
	С течение на времето Ричард бе започнал да научава все повече както популярния високо Д’Харански език, така и една доста по-стара, жаргонна негова форма. Въпреки това нещата вървяха изключително бавно.
	След като Ричард върна Калан в Ейдиндрил, й разказа, че е използвал информацията в книгата, за да намери начин да я спаси. Понякога му се струваше, че чете с лекота, но имаше места, които изпълваха и него, и Бердин с отчаяние. Някои страници успяваше да изчете за няколко часа, но срещаше и изречения, за които отиваше цял ден.
	— „Мое“ ли? Спомена, че си проверявал за думата „мое“. Какво означава?
	Той отпи от чая и пак върна чашата на масата.
	— „Мое“ ? О, това е на високо Д’Харански, означава вятър. — Той отгърна книгата на отбелязано място. — Откакто отделям твърде много време за превода на дневника, започнахме да търсим ключови думи и да се съсредоточаваме върху пасажите, в които са употребени, надявайки се, че ще изскочи нещо.
	— Доколкото си спомням, веднъж ми спомена, че превеждате поред, за да разберете по-добре начина, по който Коло използва езика. Той въздъхна уморено.
	— Нямам време да чета наред, Калан. Наложи се да променим тактиката.
	На Калан не й хареса тонът му.
	— Ричард, разбрах, че брат ти е Първи свещеник на орден, наречен Рауг’Мос. Това на високо Д’Харански ли е?
	— Означава „Божествен вятър“ — помълви той.
	Посочи с ръка едно място в книгата, макар очевидно да не му се искаше да продължават този разговор.
	— Виждаш ли тук? Бердин откри къде Коло говори за червена луна. Наистина е бил развълнуван. Цялата Кула е била вдигната на крак. Пише, че били предадени от „групата“. Че тази „група“ трябвало да бъде изправена пред съд за престъпленията си. Повече нямахме време да се задълбочаваме. Но… — Ричард отгърна напред, където бе вмъкнат лист с превода им, и й прочете пасажа: „Днес едно от най-съкровените ни желания, възможно единствено чрез брилянтната, неуморна работа на групата избраници от сто души, бе осъществено. Нещата, които мнозина се опасяваха, че ще загубим, ако бъдем победени, бяха опазени. Когато днес дойде вест, че всичко е минало успешно, цялата Кула ликуваше. Някои изказваха съмнение, че е възможно, но за всеобщо учудване стана: Храма на ветровете го няма.“ — Няма го? — попита Калан. — Какъв е този Храм на ветровете? Къде е отишъл?
	Ричард затвори книгата.
	— Не знам. Но по-нататък в дневника Коло споменава, че тази група, която е свършила работата, ги предала. Високо Д’Харанският е странен език. Думите имат различни значения, в зависимост от това как са използвани.
	— В повечето езици е така. В нашия също.
	— Да, но понякога на високо Д’Харански дума, която обикновено има различни значения в зависимост от употребата си, е използвана така, че да събира в себе едновременно няколко значения. Не можеш да разбереш едното, без да знаеш всички останали. Това още повече затруднява превода. Например в онова старо пророчество, където съм наречен „онзи, който носи смърт“, думата „смърт“ означава три различни неща в зависимост от това как е използвана: онзи, който докарва отвъдния свят в нашия; онзи, който докарва духовете, духовете на мъртвите; и онзи, който носи смърт, в смисъл, че убива. Всяко значение е различно, но се имат предвид всичките три. Тук е ключът за разбиране. Пророчеството беше в книгата, която взехме със себе си от Двореца на пророците. Уорън успя да го преведе едва след като му казах, че всичките три значения са валидни. Каза ми, че поради това той е първият от хиляди години, който е разбрал истинското значение на пророчеството.
	— Какво общо има това с Храма на ветровете?
	— Когато Коло споменава „ветровете“, мисля, че по някога има предвид просто вятър, както когато казваш, че днес духа вятър. Друг път обаче под „вятър“ мисля, че има предвид Храма на ветровете. Мисля, че го употребява като кратка форма за Храма на ветровете и в същото време като начин да го разграничи от други храмове. Калан примигна.
	— Да не би да казваш, че съобщението на Шота, че вятърът ще те преследва, означава, че Храмът на ветровете е нещо, което наистина е по петите ти?
	— Не знам със сигурност.
	— Ричард, ако наистина си на това мнение, нещата са много сериозни — да приемеш, че Коло се обръща съкратено към Храма на ветровете и че Шота говори за същото място.
	— Когато Коло говори, че цялата Кула била на крак и че онези мъже трябвало да бъдат изправени на съд, нещата звучат така, сякаш ветровете имат възприятия.
	Този път Калан се покашля.
	— Ричард, да не би да искаш да ми кажеш, че Коло твърди, че онова място, Храмът на ветровете, има способност за усещания?
	Калан се запита откога ли Ричард не е спал. И дали в момента мисли нормално.
	— Казах ти, че не съм сигурен.
	— Но това имаше предвид.
	— Ами звучи… абсурдно, когато го кажеш просто ей така. Но когато го прочетеш на високо Д’Харански, е по различно. Не знам как да ти го обясня, но разлика определено има. Може би е въпрос на нюанси.
	— Нюанси или не, как е възможно място да има способност за възприятия? Съзнание?
	Ричард въздъхна.
	— Не знам. Самият аз как ли не се мъчих да си го обясня. Защо мислиш не съм спал цяла нощ?
	— Но подобно нещо е просто абсурдно.
	Предизвикателните му очи се впиха в нея.
	— Магьосническата кула е обикновено място, но усеща, когато вътре влиза някой. И реагира, като отказва достъп на човека — ако се наложи дори чрез убийство, — за да не позволи някой, който няма това право, да влезе в място, където не му е работа. Калан направи физиономия.
	— Ричард, това го правят щитовете. Магьосниците са ги поставили, за да охраняват важни и опасни неща, както и да предпазват хората да не пострадат, отивайки на опре делено място.
	— Но те реагират, без някой да им казва нещо, нали така?
	— Така действа и вълчият капан. Това не го прави мислещо същество. Искаш да кажеш, че Храмът на ветровете е пазен от щитове. Значи това е, което се опитваш да ми кажеш — че има щитове.
	— И да, и не. Има нещо повече от обикновени щитове. Щитовете само пазят. От онова, което казва Коло, си вадя заключение, че Храмът на ветровете може… не знам, сякаш може да мисли, да взима решения, когато се налага.
	— Да взима решения ли? Какви решения?
	— Когато Коло пише, че всички са изпаднали в паника от червената луна, споменава и за групата, която отпратила Храма на ветровете, а после предала останалите.
	— Е… и?
	— Ами мисля, че Храмът на ветровете е накарал луна та да изгрее червена.
	Калан се вгледа в очите му, замаяна от убедеността, изписана в тях.
	— Няма да те питам как е възможно подобно нещо, но засега нека приемем, че си прав. И защо Храмът на ветровете ще накара луната да изгрее червена?
	Ричард я погледна втренчено.
	— Предупреждение.
	— За какво?
	— Щитовете на Кулата действат чрез отбрана. Почти никой не може да премине през тях. Аз мога, тъй като притежавам необходимия вид магия. Ако човек, който иска да причини зло, притежава достатъчно магия и позналия, също ще може да премине през щитовете. И после?
	— Какво после? Просто минаваш.
	— Точно така. Мисля, че Храмът на ветровете може повече. Мисля, че той има способност да разбира, когато някой е нахлул през защитата му, и да изпраща предупреждение.
	— Червената луна — прошепна тя.
	— Звучи логично.
	Тя нежно го хвана за ръката.
	— Ричард, трябва да си починеш малко. Не можеш да вадиш подобни заключения от един-единствен източник — дневника на Коло. Та това е просто книга, написана много отдавна.
	Той дръпна ръката си.
	— Не знам къде другаде да търся. Шота каза, че вятърът ме преследва! Не искам да си лягам и да сънувам кош мари.
	В един миг Калан разбра, че не съобщението на Шота го притеснява. А пророчеството, написано в дупката.
	Първата му част гласеше: „При червената луна ще дойде огнената буря.“ Но всъщност втората част всяваше в нея истински ужас: „За да потуши адския огън, той трябва да потърси лек във вятъра. Светкавицата ще го завари поел по този път, защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“ Тя си даде сметка, че пророчеството го плаши повече, отколкото й бе признал.
	Някой почука на вратата.
	— Какво има! — извика Ричард.
	Кара отвори вратата и подаде главата си в стаята.
	— Генерал Кърсън иска да те види, Господарю Рал.
	Ричард прокара пръсти през косата си.
	— Покани го, ако обичаш, Кара. — Ричард отпусна ръка на рамото на Калан и отново се загледа през прозореца.
	— Извинявай — прошепна той. — Права си. Имам нужда от сън. Може би Надин ще ми даде някоя от нейни те билки, за да заспя. Щом легна, съзнанието ми започва да се противи и не мога да мигна.
	Съвсем скоро щеше да накара Шота да му даде нещо. Калан отвърна с нежно докосване, опасявайки се как ли ще прозвучи гласът й, ако се обади. Генерал Кърсън влезе в стаята с грейнало лице. Поздрави с юмрук в гърдите и спря.
	— Господарю Рал, добро утро. Наистина е добро, благодарение на вас.
	Ричард отпи от чая си.
	— И защо?
	Генералът удари Ричард по рамото.
	— Хората са по-добре. Нещата, които поръчахте — чесън, боровинки и чай, — помогнаха. Всички се възстановяват. Разполагаме с цяла армия бодри войници в готовност, които само очакват заповеди. Не можете да си представите какъв камък ми падна от сърцето, Господарю Рал.
	— Усмивката ви говори красноречиво, генерале. На мен също ми падна камък от сърцето.
	— Хората ми са с повдигнат дух при мисълта, че техният Господар Рал е човек с неограничени магически способности, който може да отпрати смъртта, дебнеща пред вратата им. Всеки от момчетата иска да ви почерпи по бира и да вдигне тост за ваше здраве и дълголетие.
	— Не беше магия. Просто неща, които… Благодари им за предложението, но… Ами смутовете? Имаше ли още безредици през изминалата нощ?
	Генерал Кърсън изсумтя отрицателно:
	— Почти всичко е спокойно. Тревогата се стопи у хората, когато луната се върна към нормалното си състоя ние.
	— Добре. Новините ви са добри, генерале. Благодаря, че ми докладвахте.
	Генералът прокара пръст през гладко избръснатото си лице.
	— О, има още нещо, Господарю Рал. — Той хвърли поглед към Калан. — Ако може да поговорим… — Мъжът въздъхна: — Миналата нощ бе убита една жена.
	— Съжалявам. Някоя позната ли?
	— Не, Господарю Рал. Беше жена, която… която… приемаше пари в замяна на…
	— Ако се опитвате да кажете, че е била проститутка, генерале — обади се Калан, — и преди съм чувала тази дума. Няма да припадна, ако я чуя пак.
	— Да, Майко Изповедник. — Той пак се обърна към Ричард. — Тази сутрин бе открита мъртва.
	— Какво е станало с нея? Как е била убита?
	Генералът изглеждаше още по-смутен и объркан.
	— Господарю Рал, сблъсквам се със смъртта от години. Не си спомням кога за последен път повръщах при вида на труп.
	Ричард отпусна ръка върху една от кожените кесии, привързани на колана му.
	— Какво й е било сторено?
	Генералът хвърли поглед към Калан, сякаш за да се извини, постави ръка около раменете на Ричард и го отведе встрани. Калан не можа да чуе прошепнатите думи, но изражението на лицето на Ричард й подсказа, че и не би искала.
	Ричард се приближи до огнището и остана загледан в пламъците.
	— Съжалявам. Предполагам обаче, че има кой да се заеме с подобна работа. Защо се обръщате към мен?
	Генералът смръщи чело и се покашля.
	— Ами, хм, нали разбирате, Господарю Рал… такова, откри я брат ви.
	Ричард се извърна с мрачно лице.
	— Какво е правил Дрефан в публичен дом?
	— Ами, такова, аз го попитах същото, Господарю Рал.
	Не ми приличаше на човек, който би имал проблеми с…
	— Генералът обърса лицето си с ръка. — Попитах го, а той каза, че си е негова работа, а не моя, дали ще ходи в публичен дом или не.
	Калан усети как лицето на Ричард пламва от едва сдържан гняв. Той рязко грабна златотканото си наметало от облегалката на стола.
	— Да вървим. Заведете ме там. Заведете ме там, къде то е ходил Дрефан. Искам да говоря с хората.
	Калан и генерал Кърсън забързаха след Ричард, който вече излизаше през вратата. Тя го дръпна за ръкава и погледна генерала.
	— Генерале, бихте ли ни оставили насаме за секунда?
	След като мъжът се отдалечи по коридора, Калан дръпна Ричард в другата посока, встрани от Кара, Райна, Улик и Иган. Не мислеше, че точно в момента Ричард е в настроение да се занимава с подобни — неща. Освен това бе дошла при него с определена цел.
	— Ричард, дошли са представители, които чакат да се срещнат с нас. Чакат от дни.
	— Дрефан ми е брат.
	— Но освен това е голям човек.
	Ричард разтърка очи.
	— Трябва да видя каква е тая работа. Освен това в главата ми гъмжи от други неща. Не би ли могла да се справиш сама с представителите? Кажи им, че са ме повикали по важни дела и че могат безпроблемно да направят капитулацията си пред теб за да може да бъде отворена процедура за координацията на силите им.
	— Това не е проблем. Знам, че мнозина от тях биха предпочели да се срещнат с мен вместо с теб. Дори да са взели решение за капитулация, те се ужасяват от теб.
	— Няма да им сторя нищо лошо — възрази той.
	— Ричард, когато преди време поиска капитулацията им, ги изплаши до смърт. Обеща да ги унищожиш, ако се осмелят да минат на страната на Императорския орден. Страхуват се, че можеш да го направиш и сега, просто ей така. Репутацията на Господаря на Д’Хара върви пред теб и това подхранва страховете им. Не можеш да очакваш, че изведнъж ще се успокоят и ще те приемат нормално само защото са се съгласили с условията ти.
	Той се надвеси над нея и прошепна в ухото й.
	— Е, просто им разкажи колко любвеобилен мога да бъда.
	— Ще им кажа, че гледаш с нетърпение на перспективата да работите заедно за изграждане на взаимния мир и просперитет — усмихнато каза тя. — Те ми имат доверие и ще ме чуят. Но освен това е дошъл и Тристан Башкар — министърът на Джара — заедно с двойка от Кралската фамилия на Гренидон. Тези тримата са много важни особи, които владеят огромни армии. Те очакват да се срещнат с теб лично. Може би няма да им се понрави идеята да капитулират пред мен. Ще искат да обсъдят условията.
	— Задоволи изискванията им.
	— Тристан Башкар не е ни най-малко любезен, напротив — изключително костелив орех е, особено що се от нася до постигане на споразумения. Такива са и Леонора и Уолтър Чолбейн от Гренидон.
	— Точно това е една от причините, поради която разтурих съюза на Средната земя — твърде много бяха онези, които искаха да спорят и да се противопоставят. Всичко това приключи. Условията на капитулацията са неотменими. — Ричард закачи пръст на широкия си кожен колан. Изражението му стана сурово. — Условията са еднакви за всички, справедливи са към всички и не подлежат на обсъждане. Или са с нас, или са против нас.
	Калан прокара пръст по черния ръкав на ризата му, по релефа на мускулите му. Беше зает с дневника. Отдавна не бе падала в тези прегръдки.
	— Ричард, нужен ти е моят съвет. Познавам тези земи. Това, да ги накараш да се съгласят с теб, не е единствена та ти цел. Ще трябва да си готов на жертви. В тази война ще ни е необходимо пълното им сътрудничество. Ти си Господарят Рал, владетелят на Д’Хара. Ти поставяш изискванията. Каза, че капитулацията, макар и безусловна, ще бъде осъществена с уважение към всеки един народ. Познавам тези представители. Те ще очакват да се срещнат с теб, като израз на уважението ти към тях.
	— Ти си Майката Изповедник. Ние с теб сме едно — както в това, така и във всичко останало. Ти си стояла на чело на тези хора много преди да се появя аз. Позициите ти не са по-слаби от моите. Имала си уважението им от много време насам. Припомни им го.
	Ричард хвърли бърз поглед към генерала, който го чакаше на разстояние, после на другите. Погледна я в очите.
	— Според Дрефан може да не е работа на генерал Кърсън, но затова пък е моя. Не искам да изтърпя предателството на още един брат. От онова, което казваш, пък и каквото знам от другите, жените в Двореца вече копнеят за него. Ако си лепне нещо от онези проститутки и го предаде на младите жени тук… това вече е моя работа. Няма да допусна брат ми да ръси болести из Двореца, заразявайки невинни млади момичета, които му вярват само защото е мой брат.
	Сара, жената, която носеше чая на Ричард, бе млада и доверчива. Тя бе сред уловените в капана на Дрефан.
	Калан го потърка по гърба.
	— Разбирам те. Ако ми обещаеш да отидеш да поспиш, ще се справя сама с представителите. Щом намериш време, ще се срещнеш с тях, ще говорите. Нямат друг из бор, освен да чакат. Ти си Господарят Рал все пак.
	Ричард, се наведе и я целуна по бузата.
	— Обичам те.
	— Тогава се ожени за мен.
	— Скоро. Съвсем скоро ще събудим Плъзгата.
	— Пази се, Ричард. Марлин каза, че Сестра на мрака — не й помня името — е напуснала Ейдиндрил и е отишла при Джаганг, но може и да лъже. Може още да е тук.
	— Сестра Амелия. Знаеш ли, помня я добре. Когато пристигнах в Двореца на пророците за първи път, тя беше сред посрещачите ми, една от приятелките на Вирна. Сестрите Фийби, Джанет и Амелия. Спомням си разплаканите й от радост очи при вида на Вирна, която не бе виждала от години.
	— Сега е жертва на Джаганг.
	Той кимна.
	— Вирна сигурно искрено страда, че приятелката й е попаднала в ръцете на Джаганг и дори по-лошо, че е Сестра на мрака. Ако изобщо знае.
	— Внимавай. Независимо какво казва Джаганг, тя може все още да се мотае из Ейдиндрил.
	— Съмнявам се, но ще внимавам.
	Той се обърна и махна на Кара, която се затича към него.
	— Кара, искам да отидеш с Калан. Нека Бердин си почине малко. Ще взема Райна, Улик и Иган с мен.
	— Да, Господарю Рал. Ще я пазя като зеницата на окото си.
	Ричард се усмихна.
	— Знам, Кара. Но това не те спасява от наказанието ти.
	Лицето й остана безизразно.
	— Да, Господарю Рал.
	— Какво наказание? — попита Калан, щом се отдалечиха на достатъчно разстояние.
	— Несправедливо наказание, Майко Изповедник.
	— Това не е добре. И какво е то?
	— Трябва да храня катерички.
	Калан едва сдържа усмивката си.
	— Не ми звучи чак толкова тежко, Кара.
	Морещицата стисна Агиела в юмрука си.
	— Точно затова е несправедливо, Майко Изповедник.

>>	ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

	Калан бе седнала на пищния стол на Майката Изповедник — най-високия на полукръглата катедра, — под величествените портрети на Магда Сеарус — първата Майка Изповедник, — и нейния магьосник Мерит. Бяха изрисувани отвътре на купола, врязан във високия таван на огромната заседателна зала. Калан проследи с очи как представителите пресичат просторния мраморен под към нея.
	От високото си място на почит и уважение Магда Сеарус бе станала свидетел на многовековната история на Средната земя. Бе видяла и края й, оповестен от Ричард. Калан се молеше духът на първата Майка Изповедник да разбере и одобри причините, подтикнали Ричард към подобни действия. Те наистина бяха благородни, макар на пръв поглед да изглеждаше другояче.
	Кара бе застанала зад дясното й рамо. Калан набързо бе събрала екип от чиновници, които да поемат протоколните дейности като подписване на документи за капитулация и търговски постановления. Бе повикала и няколко офицери от армията на Д’Хара, които да се заемат с военните въпроси. Всички чакаха безмълвно зад лявото й рамо.
	Тя се опита да се съсредоточи върху предстоящата среща, върху нещата, които трябва да направи и каже, но думите на Ричард за Храма на ветровете не й даваха мира. Според него Храмът имаше разум. Ветровете преследваха Ричард. Храмът го преследваше. Тази заплаха се просмукваше във всяко тъмно ъгълче на мисълта й.
	Стъпките на представителите и тежките крачки на войниците, които ги ескортираха, изпълниха широките мраморни пространства и я извадиха от унеса й. Приближаващата група се плъзна под искрящите снопове светлина, просмукваща се през кръглите прозорци в долната част на купола. Калан си сложи маската на Изповедник, както я бе учила майка й — маска, по която не можеше да се прочете нищо, която прикриваше ставащото в душата й.
	Околовръст на помещението се виждаха сводести отвори, водещи към стълби за балконите горе, обезопасени с полирани махагонови перила. Този ден зад перилата нямаше посетители.
	Групата, водена от Д’Харанските войници, спря пред великолепната гравирана маса. Тристан Башкар от Джара и Леонора и Уолтър Чолбейн от Гренидон застанаха най-отпред. Зад тях се подредиха посланиците Селдон от Мардовия, Векслер от Пендисан и Брумфорд от Тогреса.
	Калан очакваше Джара и Гренидон — богати земи с многочислени армии — да настояват да запазят известна самостоятелност въпреки капитулацията. Беше наясно, че най-напред ще трябва да пречупи увереността им в силите им. От позицията на власт и сила, която бе заемала през целия си живот, отначало като Изповедник, а после и като Майката Изповедник, Калан добре познаваше естеството на работата си. Познаваше тези хора, начина им на мислене. Те не биха имали нищо против да обявят капитулация, стига да запазят властта си спрямо други страни и при положение че получат уверения, че няма да се упражнява намеса над вътрешно-държавните им дела.
	Подобна позиция обаче вече не бе приемлива за Ричард и Калан. Ако искаха да имат някакъв шанс срещу Императорския орден, не биваше да толерират такова поведение. Калан трябваше да държи на думата на Ричард и да отстоява условията на капитулацията. Бъдещето на всички страни в Средната земя зависеше от това.
	За да може новото обединение да победи Императорския орден, нямаше как да съществуват суверенни държа ви, всяка със свой план за действие. Сега всички трябваше да се превърнат в един — а не да се обединяват в коалиция, която в даден момент може да се разпадне и да даде възможност на Императорския орден да пороби всички.
	— Господарят Рал е зает с дела, касаещи сигурността на всички ни в тези размирни времена. Упълномощена съм от него да чуя решенията ви. Думите ви ще му бъдат предадени дословно. Като Майка Изповедник, Кралица на Галеа, Кралица на Келтон и бъдеща съпруга на Владетеля на Д’Хара имам властта да говоря от името на Д’Харанската империя. Казаното от мен — както и онова, което би казал Господарят Рал — е окончателно.
	Това за „Д’Харанската империя“ се изплъзна неволно от устата й, но си беше така. Ричард бе неин върховен водач, висша власт.
	Представителите се поклониха и измърмориха, че разбират.
	Подтиквана от желание да покаже на застаналите пред нея хора, че нещата вече са се променили, че не са такива, каквито са били някога, Калан преобърна протоколния ред.
	— Посланик Брумфорд, моля, заповядайте напред.
	Тристан Башкар и Леонора Чолбейн моментално запротестираха. Беше нечувано по-малка страна да говори първа.
	Свирепият поглед на Калан ги накара да замлъкнат.
	— Когато ви помоля да говорите от името на вашите народи, ще говорите. Не и преди това. Докато дадена страна не се присъедини към нас чрез капитулация, тя няма позиция пред мен. Не очаквайте арогантността ви да бъде отминавана снизходително, както е ставало преди, докато съществуваше Съюзът на Средната земя. Него вече го няма. Сега стоите пред Д’Харанската империя.
	Над помещението се разстла ледена тишина.
	Първия път, когато разбра, че Ричард е произнесъл подобни думи пред събралото се в същата зала множество, Калан се почувства смазана. Постепенно осъзна, че това е единственият начин.
	Тристан Башкар и двамата Чолбейн, към които бяха насочени думите й, пламнаха, но не казаха нито дума. Тогава Калан отмести поглед към посланик Брумфорд, и той, откликвайки на поканата й, пристъпи сковано напред.
	Миролюбиво настроеният посланик Брумфорд събра в една ръка пищните поли на виолетовата си роба и положи коляно върху мраморния под, свеждайки ниско глава.
	— Майко Изповедник — каза той, след като се изправи, — Тогреса е готова да се присъедини към вас и всички свободни хора в съюза ни срещу тиранията.
	— Благодаря ви, посланик. Приветстваме Тогреса като член на Д’Харанската империя. Народът на Тогреса ще е равноправен на всички останали членове. Убедени сме, че хората ви ще изпълнят задълженията си.
	— Така ще бъде. Благодаря ви, Майко Изповедник. Моля, предайте на Господаря Рал, че с радост ставаме част от Д’Хара.
	Калан му се усмихна непресторено.
	— Господарят Рал и аз споделяме радостта ви, посланик Брумфорд.
	Той се отмести встрани, щом Калан повика мускулестия, набит посланик Векслер от Пендисан, който гледаше със свиреп поглед.
	— Майко Изповедник — поде той, щом се изправи и намести кожената си дреха. — Пендисан е малка страна и разполага с ограничен брой войска, но ние сме жестоки бойци, както може да потвърди всеки, изправял се срещу мечовете ни. Майката Изповедник винаги се е борила за нас със същата жестокост. Ние винаги сме спазвали законите на Средната земя и сме се придържали към Майката Изповедник, така че придаваме голяма тежест на думите ви. С най-дълбоко уважение приемаме съвета ви да се присъединим към Д’Хара. Сваляме мечове пред вас и Господаря Рал. Народът на Пендисан, както притежаващите само мускули и сила, така и надарените с магически таланти, желаем да се понесем във вихъра на борбата срещу нашествениците, дошли отвъд Дивото, за да може врагът да вкуси от горчивината на жестокостта ни. От днес нататък ще бъдем известни като Д’Харанците от Пендисан, ако такова е желанието ви.
	Трогната от думите му, Калан сведе глава пред него. Жителите на Пендисан имаха склонност към драматизъм, но го проявяваха от все сърце. Колкото и малка да бе страната им, на тях не биваше да се гледа с леко око. Гордите думи на посланика за жестокостта им в боя не бяха само празни приказки. Само дето числеността им не можеше да се мери с всеотдайността им към битките.
	— Не мога да ви обещая да сте във вихъра на военните действия, посланик Векслер, но за нас ще е чест вашите хора да минат на наша страна във войната. Ще оценим помощта ви, независимо от начина, по който я предоставяте.
	Тя извърна безизразно лице към посланика на Мардовия. Мардовианският народ също беше горд и не по-малко жесток в битки. Държавата им беше малка, но при суровите условия на живот посред Дивото нямаха друг избор, освен да бъдат борбени и свирепи.
	— Посланик Селдон, моля, излезте напред и обявете решението на Мардовия.
	Посланик Селдон се плъзна към подиума и очите му уморено огледаха присъстващите. Поклони се от кръста, бялата му коса се разля над извезаните със златна нишка рамене на червената му дреха.
	— Майко Изповедник. Съветът на седемте на Мардовия в главния ни град Ренуолд ми възложи това дълго пътуване до Ейдиндрил, за да оповестя решението ни. Съветът на седемте няма желание, нито намерение да предава властта в ръцете на чужденци, независимо дали те са от Д’Хара или от Императорския орден. Вашата война с Ордена не е наша война. Съветът на седемте реши Мардовия да остане суверенна държава и да запази неутралитет.
	В тишината зад нея един войник се закашля. Звукът отекна в каменното помещение.
	— Посланик Селдон, земята на Мардовия се намира в източната част на Дивото, недалеч от Стария свят. Ще бъдете уязвими на атаки.
	— Майко Изповедник, стените, ограждащи столицата ни, са издържали проверката на времето. Както казвате, ние живеем сред народите на Дивото. Те неведнъж са се опитвали да ни унищожат. Никой досега не е успял да постигне повече от одраскване на стените, да не говорим за побеждаване на защитниците на града. Наместо това сега редица народи от Дивото търгуват с нас, а Ренуолд се превърна в център на търговията за източната част на Дивото, град, уважаван от всички онези, опитали се в мина лото да ни завладеят.
	Калан се надвеси напред.
	— Посланик, Орденът не идва от Дивото. Те ще ви смажат. Нима Съветът на седемте не съзнава това?
	Посланик Селдон се усмихна снизходително.
	— Майко Изповедник, разбирам загрижеността ви, но както вече отбелязах, стените на Ренуолд са ни служили добре. Можете да бъдете сигурна, че Ренуолд няма да падне пред Императорския орден. — Лицето му придоби сурово изражение. — Нито пък пред този нов съюз, който сформирате с Д’Хара. Многочислеността не означава много срещу каменните зидове насред Дивото. Кандидат-нашествениците скоро се уморяват да си трошат зъбите с толкова нищожна хапка. Малките ни размери, разположението ни и стените около града ни убеждават нападателите, че не си струваме труда. Ако се присъединим към вас, ще бъдем уязвими, защото ще представляваме съпротива. Неутралитетът ни не е подтикван от неуважение към вас. Не бихме отказали да търгуваме с вашия съюз, както не бихме отказали да го правим с Императорския орден. Не желаем зло никому. Но ще защитаваме своето.
	— Посланик Селдон, жена ви и децата ви са в Ренуолд. Нима не разбирате опасността за семейството си?
	— Любимата ми съпруга и децата ми са на сигурно място зад стените на Ренуолд, Майко Изповедник. Не се страхувам за тях.
	— А вашите стени ще издържат ли на магия? Орденът използва хора, владеещи магия. Или сте твърде опиянени от миналото, за да не виждате заплахата за бъдещето си?
	Лицето му пламна.
	— Решението на Съвета на седемте е окончателно. Не се страхуваме за безопасността си. Ние също разполагаме с хора владеещи магия, които да пазят стените на града ни срещу чужда магия. Неутралитетът не, означава заплаха. Може би няма да е зле да се помолите на добрите духове за милост, тъй като вие се стремите към война. Да живееш с жестокост означава да я поканиш в дома си.
	Калан забарабани с пръсти по масата, всички очакваха думите й. Знаеше, че дори да успее да убеди мъжа пред себе си, няма да постигне нищо. Съветът на седемте бе обявил решението си и този тук не би могъл да го промени, дори и да иска.
	— Посланик Селдон, до края на деня трябва да напуснете Ейдиндрил. Ще се върнете при Съвета на седемте в Ренуолд и ще им предадете, че Д’Хара не признава неутралитет. Това е война за нашия свят — дали ще процъфтяваме под лъчите на Светлината, или ще гнием в сянката на тиранията. Господарят Рал обяви, че странични наблюдатели не се допускат. Аз от своя страна се заклех да не проявявам милост към Императорския орден. По този въпрос сме на едно мнение. Или сте с нас, или сте против нас. Императорският орден гледа на нещата по същия начин. Предайте на Съвета на седемте, че Мардовия застава срещу нас. Един от нас, или Д’Хара, или Императорският орден, ще завладее Мардовия. Кажете им да се молят на добрите духове и да поискат от тях ние, а не Орденът, да завладеем Ренуолд. За упорството си ще бъдете жестоко санкционирани. Но хората ви ще останат невредими. Ако паднете под игото на Ордена, те ще избият до крак защитниците ви и ще заробят хората ви. Мардовия ще се превърне в пустош сред пепелта на миналото.
	Снизходителната му усмивка грейна още по-широко.
	— Не се притеснявайте, Майко Изповедник. Ренуолд ще устои на всяко нашествие, дори и на Императорския орден.
	Калан го изгледа с леден поглед, искрящ от ярост.
	— Разхождах се сред труповете зад стените на Ебинисия. Видях как Орденът посича мирни граждани. Знам какво правят с живите. Ще се моля за нещастниците, кои то ще страдат заради налудничавите убеждения на Съвета на седемте.
	Калан ядно махна към гардовете да изведат мъжа от помещението. Знаеше какво ще се случи на Мардовия, ако Орденът нападне пръв. Знаеше още и че Ричард не би рискувал живота на съюзниците си, за да нападне Ренуолд и да го спаси. Мардовия се намираше прекалено далеч. Калан щеше да е против, както и всеки от генералите му.
	Мардовия беше загубена. Неутралитетът им щеше да привлече Ордена като кръв глутница вълци.
	Беше минавала през портата на масивните стени около Ренуолд. Бяха наистина впечатляващи. Но не и неустоими. Орденът разполагаше с магьосници като Марлин. Стените нямаше да удържат под магьоснически огън, колкото и талантливи да са надарените с магия защитници на Ренуолд.
	Калан се опита да не мисли за съдбата на Ренуолд, извика двойката от кралската фамилия на Гренидон.
	— Каква е позицията на вашата страна? — попита мрачно тя.
	Уолтър Чолбейн се покашля. Заговори сестра му.
	— Гренидон, земя с изключително влияние и огромна площ, където се произвежда…
	Калан я сряза:
	— Попитах каква е позицията на вашата страна.
	Леонора потри ръце една в друга и се опита да прецени погледа на Калан.
	— Кралският дворец ви предлага капитулацията си, Майко Изповедник.
	— Благодаря, Леонора. Радваме се за вас и вашия на род. Моля, погрижете се на офицерите ми да бъде предоставена необходимата информация, за да може армията ви да бъде координирана с централното ни командване.
	— Да, Майко Изповедник — заекна тя. — Майко Изповедник, налага ли се да изпратим силите си срещу Ренуолд и да ги завладеем?
	Гренидон се намираше на север от Мардовия и бе в най-добра позиция за нападение, но Калан знаеше, че няма да предприемат нашествие срещу свой търговски партньор. Нещо повече, сред членовете на семействата на някои от Съвета на седемте имаше омъжени в кралската фамилия Чолбейн.
	— Не. Ренуолд е град-мъртвец. Лешоядите ще се справят с него. Междувременно търговията с Мардовия е забранена. Ние търгуваме единствено с онези, които се при съединяват към нас.
	— Да, Майко Изповедник.
	— Майко Изповедник — обади се брат й Уолтър, — бихме искали да обсъдим някои от условията с Господаря Рал. Имаме какво да предложим, а също ни се ще да повдигнем някои интересни въпроси за обсъждане.
	— Капитулацията е безусловна. Няма какво да се обсъжда. Господарят Рал ми заръча да ви припомня, че няма да преговаря с никого. Или сте с нас, или сте против нас. И така, бихте ли искали да оттеглите капитулацията си, преди да сте подписали документите, като наместо това се присъедините към съдбата на Мардовия? Той стисна устни и си пое дълбоко дъх:
	— Не, Майко Изповедник.
	— Благодаря. Скоро, щом Господарят Рал има време — както се надявам, — с голям интерес ще изслушаме каквото имате да ни казвате в качеството ви на уважаван член на Д’Харанската империя. Само не забравяйте, че вече сте част от Д’Хара и че неин Господар и владетел е Ричард Рал.
	Калан се държеше към тях с по-малко уважение, отколкото бе проявила към първите две по-малки страни, обявили капитулацията си. Ако не го бе направила, щеше да ги насърчи да се държат по-арогантно, което би създало повече проблеми. Тези двамата бяха сред гостите, които винаги изискваха да бъдат настанявани в червени стаи.
	Уолтър и Леонора като че си отдъхнаха, след като Калан ги изслуша. Семейство Чолбейн можеха да бъдат опърничави и упорити до края, но след като веднъж дадат думата си, никога не се обръщаха назад и никога не обсъждаха какво би станало при друг избор. Това тяхно качество правеше поносими отношенията.
	— Разбираме, Майко Изповедник — каза Уолтър.
	— Да — прибави сестра му. — И с нетърпение чакаме деня, в който Императорският орден няма да представлява заплаха за народа ни.
	— Благодаря и на двама ви. Знам, че условията може би ви се струват тежки, но искам да разберете, че с радост Ви приемаме сред нас.
	Докато те се отдръпваха настрани, за да подпишат документите и да поговорят с офицерите, Калан се обърна към Тристан Башкар от Джара.
	— Министър Башкар, каква е позицията на Джара?
	Тристан Башкар бе член на кралското семейство на Джара. По законите на неговата страна рангът министър бе най-високопоставената длъжност. Сред събралите се пред нея представители единствен той притежаваше властта да промени решението на държавата си, без да е необходимо да се завръща у дома си за консултация. Ако сметнеше, че има достатъчно сериозни причини, можеше да промени инструкциите на своето кралско семейство, а оттам и позицията на Джара.
	Към края на тридесетте си години, той носеше възрастта си с достойнство. Използваше външния си вид, за да отклонява вниманието на хората от бързата си мисъл. След като събеседниците му биваха обезоръжавани от приветливата му усмивка, светлите кафеникави очи и ласкателния език, можеше да извлече от тях отстъпки, преди още другият да се е усетил.
	Отметна гъст кичур коса от челото си — по навик. Или може би за да привлече вниманието на отсрещната страна към очите си — които често разсейваха събеседниците му. Разпери извинително ръце.
	— Майко Изповедник, опасявам се, че не е толкова просто, като да отговоря с да или не, макар да искам да ви уверя, че сме съгласни с великата сила Д’Хара и се възхищаваме на мъдростта както на Господаря Рал, така, разбирасе, и на вас. Винаги сме се вслушвали в съветите на Майката Изповедник и сме ги поставяли над всичко друго.
	Калан въздъхна.
	— Тристан, не съм в настроение за обичайните ти игрички. Двамата с теб сме се срещали в тази зала повече пъти, отколкото мога да преброя. Не ме поставяй на изпитание поне днес. Не ми е до това.
	Като член на кралското семейство той бе добре обучен в изкуството на войната и в миналото се бе отличавал в боеве. Широкоплещест и висок, имаше чудесна фигура. Слънчевата му усмивка, винаги готова да изгрее на устните, лесно разсейваше всяка заплаха, когато и да се появи тя. В очите му блестеше игриво пламъче. Калан никога не се бе обръщала с гръб, образно казано, към Тристан Башкар.
	Той небрежно откопча тъмносиньото си сако и отпусна длан на хълбока си. През процепа блесна орнаментираният нож, втъкнат в колана му. До Калан бяха достигали слухове, че по време на битка Тристан предпочитал да използва ножа, а не меча си. Мълвеше се още и че извличал садистично удоволствие от заколването на врага.
	— Майко Изповедник, признавам, че в миналото с нежелание разкривах истинската си позиция, за да осигуря най-сигурна защита на народа си от чужди алчни ръце. Но този път е по-различно. Нали разбирате, така, както гледаме на ситуацията…
	— Не ме интересува как гледате на ситуацията. Искам само да знам дали сте с нас или срещу нас. Ако сте срещу нас, Тристан, ви давам дума, че до сутринта към двореца в Сандилар ще препускат войски, които ще се завърнат или с безусловната ви капитулация, или с главите на членовете на кралското семейство. Генерал Болдуин се намира в Ейдиндрил със значителна войскова част от Келтонци. Ще изпратя него — Келтонците никога не биха предали Кралицата си, нито биха се успокоили, преди тя да бъде доволна от тях. Сега аз съм Кралица на Келтон. Искате ли да се биете с генерал Болдуин?
	— Разбира се, че не, Майко Изповедник. Не желаем да се бием, но ако ме изслушате…
	Калан удари с ръка по масата, за да го накара да замълчи.
	— Когато Императорският орден държеше Ейдиндл, преди Ричард да го освободи, Джара беше в Съвета, присъединил се към Ордена.
	— Както и Д’Хара по онова време — учтиво й при помни той.
	Калан го стрелна гневно с поглед.
	— Бях изправена пред Съвета и обвинена в престъпления, измислени от Ордена. Магьосник Рансън от Ордена поиска смъртна присъда. Съветникът от Джара си стоеше спокойно на мястото и гласува да бъда обезглавена.
	— Майко Изповедник…
	Калан завъртя пръст надясно.
	— Седеше ей там и поиска да бъда осъдена на смърт. Тя отново се вгледа в кафявите очи на Тристан.
	— Ако се вгледаш по-внимателно, съм сигурна, че ще забележиш петното, стекло се по предната част на масата ето там. Когато Ричард освободи Ейдиндрил, обезглави тези предателски съветници. Петното остана от съветника от Джара. Чух, че Ричард го бил съсякъл буквално на две — толкова бил разгневен от предателството му спрямо мен и народа на Средната земя.
	Тристан я гледаше любезно, без да дава израз на емоциите си.
	— Майко Изповедник, това, което съветникът е говорил от името на Джара, не е било становището на кралското семейство. Той беше марионетка на Ордена.
	— Тогава се присъединете към нас.
	— Бихме искали и възнамеряваме да го сторим. Всъщност съм изпратен с пълномощията да го направя.
	— Каквото и да искаш, Тристан, няма да го получиш. Предложението ни е еднакво за всички, на никого не се предоставят специални условия.
	— Майко Изповедник, ще бъде ли възприето като специално условие, ако поискам да ме изслушате?
	Калан въздъхна.
	— Карай накратко и не забравяй, Тристан, че усмивката ти не ми въздейства.
	Той все пак се усмихна.
	— Като член на кралското семейство притежавам властта и правомощията да ви предоставя капитулацията на Джара, с което страната ни да се присъедини към вашия съюз. Ако имаме избор, такова е нашето желание.
	— Тогава го направете.
	— Червената луна възпрепятства плановете ни.
	Калан се изправи на стола.
	— Какво общо има това?
	— Майко Изповедник, Джавас Кедар, нашият гадател по звездите, е много близък с кралското семейство. Във връзка с капитулацията ни той се допита до небесните светила и сподели убеждението си, че те се отнасят благосклонно към подобни действия. Преди да тръгна, Джавас Кедар ми каза, че звездите ще дадат знак, ако обстоятелствата се променят, че трябва да следя за подобен знак. Червената луна ми показа, че промяната е дошла.
	— Луната и звездите не са едно и също.
	— Луната се намира на небето, Майко Изповедник. Джавас Кедар ни съветва в значението и на символите на луната.
	Калан въздъхна и потърка носа си с палеца и показалеца.
	— Тристан, нима ще допуснеш народът ти да бъде сполетян от нещастие поради някакви си суеверия?
	— Не, Майко Изповедник. Но честта ми ме задължава да се вслушвам във вярванията на хората от моя народ. Господарят Рал каза, че капитулацията не означава, че трябва да се разделим с обичаите и поверията си.
	— Тристан, притежаваш отегчителния навик да пропускаш неща, в които не ти изнася да се вслушваш. Ричард каза, че не е необходимо отделните народи да се отричат от обичаите си, доколкото те не пречат на никого никого и не противоречат на общите закони на съюза. Влизаш в опасни територии.
	— Майко Изповедник, по никакъв начин не желаем да попречим на думите му, нито пък да навлизаме в негови територии. Просто имам нужда от малко време.
	— Време. За какво?
	— Да се убедя, Майко Изповедник, че червената луна не е била знак, който да ми подскаже, че би трябвало да се пазя от съюзничество с Д’Хара. Сега мога или да се върна у дома и да се посъветвам с Джавас Кедар, или пък да изчакам малко тук, ако така предпочитате, за да се убедя, че червената луна не е знак за опасност.
	Калан знаеше, че Джарианците и особено кралското семейство на Джара вярват убедено в знаците на звездите. Колкото и време и сили да отдаваше Тристан в преследване на фусти, Калан беше убедена, че би зарязал всяка красавица, стига звездите да му покажат, че са против.
	Би му отнело най-малко месец, за да се завърне в Джара, да се посъветва с гадателя и да се върне в Ейдиндрил.
	— Колко време ще трябва да изчакаш в Ейдиндрил, за да се почувстваш спокоен и с чиста съвест да обявиш капитулацията?
	Той смръщи чело и се замисли за миг:
	— Ако Ейдиндрил остане спокойно място за няколко седмици след подобен явен знак, ще мога да приема, че не е било лоша поличба.
	Калан забарабани с пръсти.
	— Имаш две седмици, Тристан.
	— Благодаря, Майко Изповедник. Надявам се след две седмици да можем да обявим присъединяването си към Д’Хара. — Той се поклони. — Приятен ден, Майко Изповедник, очаквам с нетърпение звездите да бъдат на наша страна.
	Той отстъпи назад и се обърна.
	— Между другото, дали не знаете някое място, където бих могъл да отседна за толкова време? По време на битката ви с „Кръвта на братството“ дворецът ни бе разрушен. Пък и при цялостното състояние на разрушение в Ейдиндрил трудно ще мога да си намеря подслон.
	Тя разбираше накъде бие той — да бъде близо, за да може да види дали звездите ще са против управлението на Д’Хара. Мъжът имаше прекалено високо мнение за себе си, мислеше се за по-умен, отколкото всъщност бе.
	Калан се усмихна.
	— О, да, знам такова място. Ще останеш тук, където ще можем да те държим под око, докато изтекат двете седмици.
	Той закопча синьото си сако.
	— О, благодаря, Майко Изповедник, за гостоприемството. Това е голяма чест за мен.
	— И, Тристан, докато си гост под моя покрив, ако докоснеш с пръст или направиш нещо на коя да е от жените, които живеят и работят в Двореца, ще се погрижа да се разделиш с едно нещо.
	Той се засмя пресилено.
	— Майко Изповедник, нямах представа, че вярвате на мълвата, която се носи за мен. Опасявам се, че често ми се налага да прибягвам към кесията си, за да си осигуря компания, но, от друга страна, съм поласкан, че ме смятате за толкова талантлив в отношенията с очарователни млади дами. Ако си позволя да наруша правилата ви, ще очаквам да бъда изправен на съд и да получа заслуженото си наказание по ваше усмотрение.
	Съд.
	Ричард спомена, че хората, отпратили Храма на ветровете, били изправени на съд. В Магьосническата кула се пазеха документи от всички процеси, проведени там. Тя никога не бе разлиствала подобни книги, но знаеше, че съществуват. Може би от документите за процесите ще могат да научат какво се е случило с Храма на ветровете.
	Докато Калан изпращаше с поглед Тристан Башкар, съпровождан от двойка гардове, си мислеше за Ричард и е питаше какво ли ще открие той. Дали ще загуби още един брат?
	Калан познаваше повечето жени, работещи в Двореца Изповедниците. Те уважаваха Ричард като човек на честа. Не й се нравеше, че могат да се превърнат в жертва на човек, спечелил ги благодарение на доверието им в Ричард.
	Изпита болка и тъга за него. Знаеше, че се надява в лицето на Дрефан да открие брата, с който да се гордее. Силно й се искаше да вярва, че лечителят няма да им създава проблеми. В съзнанието й изплува образът на ръката му върху тялото на Кара.
	Калан се извърна към Морещицата:
	— Още трима с нас, един загубен и един, който не е решил.
	Кара се усмихна съучастнически.
	— Сестрата на Агиела е способна да всява страх в сърцата на хората. Майко Изповедник, носиш с чест Агиела. Счу ми се, че докато идваха към теб, коленете на някои от тях трепереха.

>>	ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

	Докато се движеха по стръвната павирана улица, оръжията и дрехите на войниците дрънчаха и потракваха. Тесни къщи, повечето на по три-четири етажа, се бяха сбутали една в друга, горните им етажи надвиснали над долните, така че най-високите почти закриваха небето. Тази част на града беше потискаща.
	Докато Ричард вървеше, навсякъде из града войниците го посрещаха с радостни възгласи на благодарност, с пожелания за здраве и дълголетие. Някои изявяваха желание да го почерпят питие. Други се спускаха да му се кланят в краката и набързо произнасяха отдаване:
	„Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.“
	Посрещаха го като велик магьосник, задето ги бе защитил и излекувал болестта им. Ричард се чувстваше по вече от неудобно при техните поздрави. Та нали в крайна сметка просто им бе препоръчал добре известни лекарства за стомашно-чревни проблеми. Не бе използвал никаква магия.
	Опита се да им го обясни. Да им каже, че нещата, които бяха яли и пили, ги излекуваха. Никаква полза. Бяха очаквали от него магия и мислеха, че са я получили. Накрая се отказа да им обяснява и започна да им маха с ръка в отговор на поздравите. Ако бяха се обърнали към някой билкар, със сигурност щяха да постигнат същите резултати.
	Въпреки това трябваше да признае, че му е приятно да знае, че е помогнал на някого, наместо да причини болка. Сега разбираше частица от чувствата на Надин, докато помага на хората с билките си.
	Бе предупреден, че у един магьосник трябва да има равновесие. Във всички неща съществуваше равновесие, но най-вече в магията. Вече не можеше да яде месо — прилошаваше му — и подозираше, че това е проява на дарбата му, търсеща баланса на това, че понякога се налагаше да убива. Харесваше му мисълта, че като помага на хората, компенсира това, че е магьосник-войн.
	Навъсени хора, тръгнали по свои си работи, се отдръпваха встрани на тясната уличка, препъвайки се в мръсния сняг, все още нестопен из сенчестите места, за да се разминат с войниците. Групи от по-големи момчета и млади мъже с мрачни изражения на лицата надзъртаха предпазливо и мигом изчезваха, мернали приближаването на Ричард и хората му.
	Ричард разсеяно докосваше извезаната със злато кожена кесийка на колана си. Вътре имаше бял магьоснически пясък, намерен заедно с колана в Кулата. Той представляваше вещество, добито чрез кристализация на костите на магьосниците, отдали живота си в построяването на Кулите на смъртта, разделящи Стария от Новия свят. Един вид дестилирана магия. Белият магьоснически пясък даваше сила на заклинанията, извлечени чрез него — добра и лоша. Правилното заклинание, предизвикано с помощта на бял магьоснически пясък, можеше да извиква Пазителя.
	Докосна и другата кесийка, извезана със злато. В малко кожено вързопче, завързано добре, имаше черен магьоснически пясък. Него бе събрал сам от една от Кулите. От издигането на Кулите насам нито един магьосник не бе успявал да се сдобие с черен магьоснически пясък. Той можеше да бъде взет единствено от човек, притежаващ Субстрактивна магия.
	Черният магьоснически пясък беше пълната противоположност на белия. Те се неутрализираха взаимно. Дори едно зрънце от черния можеше да унищожи заклинание, предизвикано от белия, дори такова, направено, за да извика Пазителя. Беше го използвал да победи духа на Мрачния Рал и да го изпрати обратно в отвъдния свят.
	Прелат Аналина му бе казала да пази черния пясък като зеницата на окото си — че дори една лъжичка от него струва колкото цели кралства. Ричард никога не се разделяше с малката кожена кесийка с черния пясък на повече от ръка разстояние, никога не я губеше от поглед.
	Деца, навлечени с дрипи в студения пролетен ден, играеха на „хвани лисицата“ из претъпканата улица, тичайки от врата на врата, кикотейки се жизнерадостно в очакване да открият лисицата, и още по-силно при вида на внушителната процесия, движеща се по тяхната улица.
	Дори видът на радващите се деца не предизвика усмивка на лицето на Ричард.
	— Тук е, Господарю Рал — каза генерал Кърсън. Генералът посочи с пръст една врата вдясно, вдълбана няколко педи навътре в дървената фасада на къща. Избледнялата червена боя върху дъските се бе олющила в долната част, където времето бе оставило най-забележими следи. Малък надпис гласеше „Хотелът на Ладъртън“. Едрият, масивен мъжага, седнал зад паянтова маса, върху която се виждаха бисквити и бутилка, не вдигна глава. Гледаше в нищото със зачервени очи. Косата му бе разрешена, а дрехите намачкани. Беше като не на себе си. Зад него имаше стълба, а край нея тесен коридор, губещ се в мрака.
	— Затворено е — промърмори той.
	— Ти ли си Сайлъс Ладъртън? — попита Ричард, а погледът му се плъзна към купчината мръсни дрехи и чаршафи, натрупани за пране. До стената бяха подредени пет-шест празни кани, а край тях се валяха купчина парцали.
	Мъжът надзърна предпазливо иззад намръщеното си лице.
	— Аха. А ти кой си? Изглеждаш ми познат.
	— Казвам се Ричард Рал. Може би виждаш прилика с брат ми, Дрефан.
	— Дрефан — мъжът изведнъж се ококори. — Господарю Рал! — Столът изскрибуца шумно по пода, мъжът се изправи и сведе глава. — Простете ми. Не ви познах. Никога не съм ви виждал. Нямах представа, че лечителят ви е брат. Моля Господаря Рал за прошка…
	Сайлъс едва сега забеляза тъмнокосата Морещица, застанала до Ричард, мускулестия генерал от другата му страна и двамата огромни гардове, извисяващи се точно зад него, после и отряда войници, струпани на прага и изпълващи улицата. Мъжът отметна назад мазната си коса и се поизпъна.
	— Покажи ми стаята, където… където е била убита жената — каза Ричард.
	Сайлъс Ладъртън се поклони два пъти, преди да забърза по стълбите, пътьом затъквайки ризата в панталона. Като хвърли поглед през рамо, за да се убеди, че Ричард го следва, той запрескача през стъпало нагоре. Стълбите неохотно отвръщаха на тежестта му със скърцане и стонове.
	Накрая спря пред една врата в средата на тесен коридор. На фона на червените стени свещниците в двата края на коридора не осветяваха много. Мястото вонеше.
	— Тук е, Господарю Рал — каза Сайлъс.
	Щом той посегна да отвори вратата, Райна го сграбчи за яката и го отстрани. Изгледа го свирепо. Подобен неин поглед бе в състояние да накара да застине и буреносен облак.
	Тя отвори вратата и стиснала Агиела си в ръка, влезе в стаята преди Ричард. Той изчака, докато Морещицата огледа за наличие на някаква заплаха. По-лесно беше, отколкото да се опитва да й възразява. Докато Ричард и генерал Кърсън влизаха в малката стаичка, Сайлъс гледаше в земята. Улик и Иган заеха позиции край вратата и скръстиха мощни ръце.
	Нямаше какво толкова да се гледа: легло, малък скрин край него и мивка. Недовършеното дюшеме бе зацапано с тъмно петно. Кръвта се плъзваше под леглото и заливаше почти цялото помещение.
	Големината на петното не го изненада. Генералът му бе казал какво в било сторено на жената. Водата в мивката бе поне наполовина кръв. Парцалът, който висеше отстрани, също бе червен. Преди да си тръгне, убиецът бе избърсал кръвта от себе си. Или е бил чистофайник, или — което бе по-вероятно — не е искал да минава покрай Сайлъс облян в кръв.
	Ричард отвори ореховия скрин. Съдържаше обичайните дрехи и нищо друго. Остави капакът да се затвори. Облегна ръка върху вратата.
	— Никой ли не е чул нищо?
	Сайлъс поклати глава.
	— Жена е била малтретирана по този начин, с отрязани гърди и наръгана стотици пъти, и никой не е чул нищо?
	Ричард осъзна, че умората придава на гласа му нервност. Вероятно и настроението му спомагаше за това. Сайлъс преглътна.
	— Била е със запушена уста, Господарю Рал. И ръцете й са били вързани.
	Ричард се намръщи.
	— Но сигурно е ритала с крака. Никой ли не я е чул да рита? Ако някой ме нарязваше така и устата ми беше за пушена, а ръцете вързани, щях поне да изритам мивката. Не може да не е ритала, с цел да привлече нечие внимание.
	— И да го е направила, не съм чул. Нито пък някое от момичетата. Поне не са ми казали. А си мисля, че ако бяха чули нещо, щяха да дойдат да ме викнат. Винаги кога то има проблем, се обръщат към мен. Така е. Знаят, че не се свеня да ги защитавам всячески.
	Ричард разтърка очи. Пророчеството не му излизаше от ума. Главата му щеше да се пръсне от болка.
	— Доведи другите момичета. Искам да поговоря с тях.
	— Напуснаха ме, след… — Сайлъс махна неясно с ръка. — Освен Бриджит.
	Той забърза към дъното на коридора и почука на последната врата. След като тихичко каза нещо, през вратата се подаде рошава червена коса. Жената се пъхна обратно в стаята си и след миг се появи, загръщайки бледорозовия си пеньоар. Припряно завърза колана на възел, следвайки Сайлъс към Ричард.
	Ричард ставаше все по-гневен при мисълта, че се е оказал в някаква воняща дупка. Макар да се опитваше да мисли обективно, бе си позволил да се зарадва, че е открил свой брат. Бе започнал да харесва Дрефан. Дрефан бе лечител. Какво по-благородно от това?
	Сайлъс и жената се поклониха. И двамата изглеждаха така, както се чувстваше Ричард: мръсни, уморени и разстроени.
	— Да си чула нещо?
	Бриджит поклати глава. Погледът й бе изплашен.
	— Познаваше ли жената?
	— Роуз — каза Бриджит. — Срещали сме се веднъж, няколко минути. Тука е от вчера.
	— Някой от вас двамата да има представа кой би могъл да е убиецът?
	Двамата се спогледаха.
	— Знаем кой го е направил, Господарю Рал — каза Сайлъс, в гласа му се прокрадна скрита омраза: — Дебелия Хари.
	— Дебелия Хари ли? Кой е той? Къде можем да го на мерим?
	Чертите на Сайлъс за пръв път се изкривиха от гняв.
	— Не биваше да го пускам тук повече. Момичетата не го харесваха.
	— Никоя от нас не искаше да го приема — потвърди Бриджит. — Той порка, а когато порка, става зъл. Няма смисъл да се мъчим с такива като него, не и при положение, че войската… — Думите й заглъхнаха, погледът й се плъзна към генерала. Продължи по друг начин: — В днешно време има достатъчно клиенти. Няма смисъл да се занимаваме със зли пияндурници като Дебелия Хари.
	— Всички момичета ми казаха, че не искат да приемат повече Хари — каза Сайлъс. — Когато се появи снощи, знаех, че всички ще му откажат. Хари обаче беше много настоятелен, изглеждаше ми достатъчно тъжен, така че попитах Роуз дали няма да го приеме, щото нали беше нова и…
	— И не е знаела на каква опасност се излага — продължи мисълта му Ричард.
	— Не беше това — защити се Сайлъс. — Хари не изглеждаше пиян. Знаех, че другите момичета няма да го приемат, така че, тъжен или не, попитах Роуз дали би проявила интерес. Каза, че има нужда от парите. Хари й беше последният. Намериха я малко след него.
	— Къде можем да намерим тоя Хари?
	Сайлъс присви вежди.
	— В отвъдния свят, където му е мястото.
	— Убил си го?
	— Никой не видя кой е прерязал тлъстото му гърло. Нямам представа кой го е направил.
	Ричард мерна дългия нож, втъкнат в колана на Сайлъс. Не че обвиняваше човека. Ако бяха заловили Дебелия Хари, той щеше да иска същото наказание за извършеното от него престъпление. Макар че преди това щеше да го прати на съд, където онзи щеше да има възможност да признае — просто за да са сигурни, че наистина го е извършил той.
	Нали затова бяха Изповедниците: за да е сигурно, че наистина виновните получават наказания. Веднъж докоснат от магията им, престъпникът признава всичко, което е извършил. Ричард не би искал Калан да чува какво е било сторено с тази жена, Роуз. Особено пък от устата на звяра, който го бе извършил.
	Стомахът му се преобърна при мисълта, че Калан може да докосне такъв човек, такъв брутален убиец. Ричард си помисли, че би убил Хари със собствените си ръце, за да не позволи на Калан да се докосне до него.
	Знаеше, че тя е докосвала не по-добри престъпници. Не искаше да й се налага да го прави някога отново. Знаеше, че сигурно сърцето й се свива, докато изслушва подобни перверзни признания, изложени в детайли. Не искаше да мисли какви ли ужасни спомени я преследват и навестяват сънищата й.
	Ричард си наложи да не мисли за това и погледна Бриджит.
	— Ти защо остана, след като всички останали са на пуснали?
	Тя сви рамене.
	— Някои от тях имаха деца и се страхуваха за тях. Не ги обвинявам за страховете им, но тук винаги сме били на сигурно място. Сайлъс винаги се е държал коректно с мен. На други места съм била оскърбявана и наранявана, тук никога. Сайлъс не е виновен за стореното от тоя смахнат убиец. Сайлъс винаги е уважавал желанията ни, когато кажем, че не искаме да приемаме повече даден мъж.
	Ричард усети как стомахът му се стяга.
	— Срещала ли си се с Дрефан?
	— Разбира се. Като всички момичета.
	— Всички момичета — повтори Ричард. Полагаше усилия да удържи гнева си.
	— Да. Всички го познаваме. Без Роуз. Нямаше възможност, щото…
	— Значи Дрефан не е имал… любимка? — Ричард се надяваше Дрефан да е ползвал една жена, която му е харесвала, и че тя, ако не друго, поне е била здрава.
	Бриджит сбърчи чело.
	— Че как може един лечител да има любимка?
	— Е, искам да кажа, дали е имало някоя, която да е предпочитал, или просто е отивал при която е била свободна?
	Жената забоде пръст в червената си коса и се почеса по главата.
	— Мисля, че имате грешна представа за Дрефан, Господарю Рал. Никога не ни е докосвал… по този начин. Идваше само, за да ни лекува.
	— Идвал е да ви лекува?
	— Да — отвърна Бриджит.
	Сайлъс кимна в знак на потвърждение.
	— Половината от момичетата винаги имаха някакъв проблем. Обриви, зачервявания и други подобни. Повечето, които продават билки и лекуват, не искат да се занимават с такива като нас. Така е — просто си живеем с проблемите. Дрефан ни обясни как трябва да се мием. Даваше ни билки и мазила за възпаленията. Идваше наистина късно, след като всички са приключили, за да не ни пречи да си вадим хляба. Преглеждаше и децата на момичетата. Беше особено мил с децата. Веднъж едно момченце кашляше лошо, ама се оправи, щом Дрефан му даде нещо. Дойде да ни навести рано тая сутрин. След като прегледа едно от момичетата, отиде да прегледа и Роуз. И я откри. Излетя от стаята й, крещейки. — Тя посочи пода в краката на Ричард. — После повърна. Всички се втурнахме в коридора и го видяхме, паднал на колене, направо щеше да си изповръща червата.
	— Значи не е идвал тук, за да… за да… и никога…
	Бриджит се изсмя.
	— Предложих му — безплатно, задето ми е помагал и ми е давал разни лекове. Каза, че не затова го прави. Искал само да помогне, нали затова бил лечител. Нали ви казвам, предложих му, а мога да бъда доста убедителна — тя смигна с едно око, — но той отказа. Наистина има страхотна усмивка. Точно като вашата, Господарю Рал.

	* * *

	— Влез! — чу се отговор на почукването на Ричард.
	Дрефан бе коленичил пред множеството свещи, разпилени в безпорядък на масата край стената. Бе свел глава, ръцете му сключени молитвено.
	— Надявам се не прекъсвам нещо — каза Ричард.
	Дрефан погледна през рамо и се изправи. Очите му напомняха на тези на Мрачния Рал. Същият син цвят със същия неопределимо странен, неспокоен поглед в тях. Ричард не можеше да не се чувства неудобно в тяхно присъствие. Понякога дори се чувстваше така, сякаш Мрачният Рал го гледа.
	Вероятно хората, живели с Мрачния Рал, се ужасяваха и от погледа на Ричард.
	— Какво правиш? — попита той.
	— Моля се добрите духове да бдят над душата на един човек.
	— На кого?
	Дрефан въздъхна. Изглеждаше уморен и тъжен.
	— Душата на една жена, от която никой не се интересуваше.
	— Жена на име Роуз?
	Дрефан кимна.
	— Как разбра за нея? — Той махна с ръка на собствения си въпрос: — Прощавай — не помислих. Та ти си Господарят Рал. Предполагам, че ти се докладва за подобни неща.
	— Ами да, чувам това-онова — Ричард забеляза нещо ново в стаята. — Виждам, че си започнал да освежаваш интериора си.
	Дрефан проследи погледа на Ричард и се приближи до стола край леглото. Върна се с малка възглавничка. Прокара нежно пръсти по избродираната отгоре роза.
	— Това е било нейно. Не знаеха откъде е, така че Сайлъс — мъжът, който държи онова място — настоя да го взема като знак на благодарност за онова, което правех за момичетата му. Не мога да приемам пари от тях. Ако имаха излишни пари, нямаше да работят това.
	Ричард не беше експерт, но бродерията явно бе майсторска.
	— Дали тя я е правила?
	Дрефан сви рамене.
	— Сайлъс не знаеше. Може би. А може и да я е видяла някъде и да я е взела заради розата — като името й.
	Той нежно прокара пръст по цветето, като не откъсваше поглед от бродерията.
	— Дрефан, защо… защо ходиш на подобни места? Има достатъчно хора, които се нуждаят от лечителска помощ. Има войници, които бяха ранени долу в дупката. Имаш достатъчно работа. Защо ходиш в бардаци?
	Дрефан прокара пръст по една зелена избродирана нишка.
	— Грижа се за войниците. А там ходя в личното си време, преди другите да са станали и да имат нужда от мен. Също като Роуз, майка ми вкара в леглото си не когото трябва. Никой не е познавал това момиче. Никой не е знаел коя е, откъде е. Дори не знам името на майка си — не го е казала на лечителите, при които ме е оставила. Казала само, че е курва.
	— Съжалявам, Дрефан. Въпросът ми беше глупав.
	— Не, съвсем логичен. Никого не го е грижа за подобен род жени. Искам да кажа като хора. Понякога мъжете, които ходят при тях, ги пребиват като кучета. Разболяват се от ужасни болести. Другите хора ги презират. Билкарите не ги допускат в магазините си — за да не си развалят репутацията и да отблъснат почтените хора. Много от болестите, които са пипнали тези жени, дори аз не знам как да лекувам. Умират бавно и тъжно. Заради пари. Някои са пияници, а мъжете ги обладават и им се изплащат в алкохол. Пияни са през цялото време, не знаят какво става около тях. Други се надяват да срещнат някой богаташ и да му станат любовници. Мислят си, че ще му доставят удоволствие и ще спечелят благоразположението му. Като майка ми. Наместо това се сдобиват с копелета като мен.
	Ричард не знаеше как да реагира. Доскоро беше готов да повярва, че Дрефан е безчувствен опортюнист.
	— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, и аз съм син на това копеле.
	Дрефан вдигна поглед и се усмихна.
	— Сигурно. Но поне майка ти те е обичала. За разлика от моята. Дори не ми е оставила името си.
	— Не говори така, Дрефан. Майка ти те е обичала. Завела те е на място, където да си в безопасност, нали? Можеш ли да си представиш колко ли й е било трудно да го стори? Колко ли е било съкрушено сърцето й да те остави при някакви непознати? За да направи подобно нещо, трябва да те е обичала наистина много.
	Дрефан се усмихна.
	— Мъдри думи, братко. С ум като твоя един ден от теб ще стане голямо нещо.
	Ричард също му се усмихна.
	— Понякога се налага да предприемаме отчаяни постъпки, за да спасим хората, които обичаме. Имам дядо, които високо цени отчаяните постъпки. С примера за твоята майка, мисля, че започвам да разбирам какво е имал предвид дядо ми.
	— Дядо ли?
	— Бащата на майка ми — Ричард незабелязано прокара пръст по релефното изображение на думата ИСТИНА върху дръжката на меча. — Един от най-великите хора, които имам честта да познавам. Майка ми почина, когато бях малък. Баща ми — човекът, когото мислех за мой баща — често пътуваше по работа — беше търговец. Практически ме отгледа Зед. Предполагам, че приличам на него повече, отколкото на когото и да било другиго.
	Зед притежаваше дарбата. Ричард бе наследил дарбата не само от Мрачния Рал, но и от Зед, по майчина линия, както и по бащина. От две страни. Ричард се успокояваше с мисълта, че във вените му тече дарбата на един добър човек, а не само на Мрачния Рал.
	— Той жив ли е?
	Ричард отмести поглед от сините, познати очи.
	— Надявам се. Едва ли някой друг все още се надява, но аз вярвам. Понякога ми се струва, че се заблуждавам, и тогава сякаш престава да е жив.
	Дрефан докосна с ръка рамото на Ричард.
	— Тогава продължавай да вярваш. Може да се окажеш прав. Щастлив си, че имаш семейство. Знам го, понеже самият аз нямам.
	— Вече имаш, Дрефан. Имаш брат, поне това — а скоро ще имаш и снаха.
	— Благодаря, Ричард. Това означава много за мен.
	— Ами ти? Чувам, че половината от жените в Двореца са по петите ти. Няма ли сред тях някоя по-специална?
	Дрефан се усмихна дистанцирано.
	— Просто момичета, това е всичко. Момичета, които си мислят, че знаят какво искат, и се впечатляват от някакви глупотевини, които изобщо не би трябвало да имат значение. Както забелязвам, и пред теб претрепват с клепачи. Някои хора ги привлича силата. Хора като майка ми.
	— Мен! Привижда ти се.
	Дрефан стана сериозен:
	— Калан е прекрасна. Ти си щастлив да имаш до себе си подобна жена с качества и благороден характер. Такава жена се появява веднъж в живота, и то само ако добрите духове са благосклонни към теб.
	— Знам. Аз съм най-щастливият мъж на света. — Ричард се загледа в далечината, мислите му отново отлетяха към пророчеството и нещата, прочетени в дневника на Коло. — Без нея нямаше да си струва да живея живота си.
	Дрефан се засмя и го потупа по гърба.
	— Ако не ми беше брат, при това толкова добър, щях да ти я открадна и да я запазя за себе си. Всъщност като се замисля, внимавай, въпреки всичко може да си променя мнението.
	Ричард му отвърна с усмивка:
	— Ще внимавам.
	Дрефан вдигна предупредително пръст към Ричард.
	— Да се държиш добре с нея!
	— Няма друг начин — Ричард извади ръка и описа кръг около стаята. Промени темата: — Какво правиш още тук? Можем да ти предоставим по-добри условия от тези.
	Дрефан огледа стаята си.
	— В сравнение с условията, при които живеех у дома, това са кралски покои. Ние живеем простичко. Тази стая е по-луксозна, отколкото мога да понеса. — Той смръщи — Не е важно в каква къща живееш. Не в това е щастието. Важното е какво имаш в главата си и как се грижиш за ближния си — какво можеш да направиш в помощ на другите, на които няма кой друг да помогне.
	Ричард понамести ремъците на китките си. Потеше се от тях.
	— Прав си, Дрефан.
	Без дори да осъзнае, беше започнал да свиква със заобикалящата го среда. Откакто напусна Града на елените, бе видял много прекрасни места. Собствената му къща в Града на елените бе дори по-проста от тази най-обикновена стая, а се бе чувствал щастлив там. Беше щастлив като горски водач.
	Но както спомена Дрефан, човек трябва да помага на другите, на които няма кой да помогне. Беше обречен да е Господарят Рал. Калан уравновесяваше нещата. Сега всичко, което трябваше да направи, бе да открие Храма на ветровете, преди да е изгубил всичко.
	Поне имаше до себе си жена, която обича повече, отколкото някога си бе представял, че е възможно. А вече имаше и брат.
	— Дрефан, знаеш ли какво означава Рауг’Мос?
	— Учеха ме, че на стар високо Д’Харански означава „Божествен вятър“.
	— Ти знаеш ли високо Д’Харански?
	Дрефан отметна падналия над очите му рус кичур коса.
	— Само тази дума.
	— Чух, че си им водач. Щом си станал водач на комуна от лечители, значи си постигнал нещо в живота.
	— Това е единственият живот, който познавам. Макар че да си Пръв свещеник практически най-често означава да имат кого да обвинят, когато нещо не върви. Ако някой, на когото се опитваме да помогнем, не се оправи, лечителите ме сочат с пръст и казват: „Той ни е водачът. Обърнете се към него.“ В задълженията ми на Пръв свещеник влиза четенето на доклади и записки, опитите да се обясни на разстроени роднини, че сме само лечители и че не можем да се противопоставим на призива на Пазителя. Звучи по-впечатляващо, отколкото всъщност е наистина.
	— Сигурен съм, че преувеличаваш. Гордея се, че си се справил толкова добре. Какво представляват Рауг’Мос? Откъде идват?
	— Легендата твърди, че Рауг’Мос са основани преди хиляди години от магьосници с лечителски дарби. Дарбата започнала да угасва в човешкия род и магьосниците, особено надарените с лечителска дарба, започнали да се срещат все по-рядко.
	Дрефан разказа на Ричард историята за това как комуната Рауг’Мос започнала да се променя с течение на времето, докато магьосниците изчезвали. Притеснени, че заедно с това ще умре и делото им, лечителите, магьосниците-лечители, решили да започнат да приемат свои ученици, непритежаващи дарбата. С времето магьосниците ставали все по-малко, докато накрая, преди много години, умрял и последният магьосник.
	На Ричард му звучеше като написаното в дневника на Коло за това, колко различен бил животът в Кулата, когато преди хиляди години там живеели магьосниците със семействата си.
	— Сега сред нас няма родени с дарбата — заключи Дрефан. — Рауг’Мос се учат на множество тайни в здравето и лечението, но ние дори не се доближаваме до таланта на магьосниците от старите времена. Не разполага ме с магия, която да ни помага. Правим каквото можем с помощта на знанията, предадени ни от истинските лечители от миналото. Но силите ни се простират едва дотук. Животът ни е най-обикновен, изпълнен с трудности, но и възнаграден с неща, които не могат да бъдат осигурени от удобствата на вещите.
	— Разбирам. Сигурно няма нищо по-прекрасно на света от това да помагаш на хората.
	Ричард отмести поглед от Дрефан. Ръката му стисна Дръжката на меча.
	— Аз съм роден магьосник-войн — прошепна той. — Бях назован фуер грисса ост драука, онзи, който носи смърт — на високо Д’Харански.
	Стаята потъна в тишина. Ричард се покашля.
	— Това доста ме разстрои отначало, но постепенно се научих да разбирам, че да си магьосник-войн означава и Роден да помагаш на другите, като ги предпазваш от онези, които искат да ги поробят. От хората като нашия Проклет баща — Мрачния Рал.
	— Разбирам — запълни неловката тишина Дрефан. — Понякога най-доброто приложение на дарбата ни е да убием — за да сложим край на живот, лишен от надежда, изпълнен единствено с болка. Или да сложим край на живота на човек, който ще причини на други хора безкрайна болка.
	Ричард плъзна пръст по сребърните символи, изписани на китките му.
	— Да. Сега разбирам какво имаш предвид с това. Едва ли бих разбрал преди. И двамата сме принудени да правим неща, които не са ни по вкуса, но които все едно, трябва да бъдат направени.
	Дрефан се усмихна тъничко.
	— Не са много хората, с изключение на лечителите ми, които го разбират. Понякога убийството е висша форма на милост. Много внимавам пред кого говоря тези думи. Добре е да знам, че брат ми може да ги разбере.
	— И аз се чувствам по същия начин, Дрефан.
	Преди Ричард да е попитал още нещо, на вратата се почука. Райна пъхна глава в стаята. Дългата й тъмна плитка падна над рамото й.
	— Господарю Рал, може ли за миг?
	— Какво има, Райна?
	Тя завъртя очи, посочвайки зад себе си:
	— Надин иска да ви види. Изглежда притеснена от нещо и казва, че ще говори само с вас.
	Щом Ричард махна с ръка, Райна отвори вратата по-широко и Надин се втурна вътре, без да обръща внимание на намръщеното изражение на Райна.
	— Ричард. Трябва да дойдеш с мен. — Тя пое ръката му в своите. — Моля те! Моля те, Ричард, ела! Има един човек, който отчаяно иска да те види.
	— Кой?
	Тя наистина изглеждаше притеснена. Дръпна го за ръката.
	— Моля те, Ричард!
	Той все още се държеше предпазливо.
	— Имаш ли нещо против да взема и Дрефан.
	— Разбира се, че не. Аз самата щях да те помоля да го сториш.
	— Ами да вървим тогава, щом е толкова важно.
	Тя го стискаше здраво за ръката и го повлече след себе си.

>>	ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

	Ричард видя Калан да се задава по коридора към него. Тя се намръщи, забелязала Надин да го стиска за ръката. Дрефан, Райна, Улик и Иган се носеха зад тях, заобикалайки служителите от персонала, запътили се по своите си дела, и патрулиращите войници. Ричард само сви рамене към Калан.
	Надин я стрелна с поглед, преди да завие по коридора към стаята си. Той се запита защо ли е всичко това. Изгубил търпение, дръпна ръката си от нейната, но продължи да я следва. Надин заобиколи една орехова маса край стената, поставена под старо платно с еленчета с бели опашки, пасящи пред извисяващи се снежни върхове на заден план. Хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Ричард я следва.
	Калан и Кара ги настигнаха. Калан се изравни с него.
	— Е — обади се Кара изотзад, поглаждайки гъстата си плитка. — Нима това не изглежда интересно?
	Ричард я стрелна с намръщен поглед. Надин се извърна и нетърпеливо го сграбчи отново за ръката.
	— Ти ми обеща. Хайде.
	— Нищо не съм ти обещавал. Просто казах, че ще дойда да видя — оплака се Ричард. — Не съм казвал, че ще тичам.
	— Големият силен Господар Рал не може да върви в моето темпо? — подигра му се Надин. — Горският водач, който си спомням, можеше да върви два пъти по-бързо от този господинчо тук дори в полусънно състояние.
	— Аз и сега съм в полусънно състояние — промърмори той.
	— Стражите ми казаха, че си се върнал и че си в стаята на Дрефан — прошепна му Калан. — Бях тръгнала да те видя. Каква е тая работа с Надин?
	В прошепнатия й въпрос се криеше едва сдържан гняв. Той забеляза бързия й поглед, стрелкащ се към ръката на Надин, вкопчена в неговата.
	— Извика ме. Иска да видя някого.
	— И задължително трябва да я държиш за ръка по тоя случай? — изръмжа му тя едва чуто.
	Той пак дръпна ръката си.
	Калан стрелна светкавично с очи Дрефан, който вървеше зад Кара и Райна. Пъхна ръката си в дланта на Ричард.
	— Как си? Какво… откри?
	Ричард стисна ръката й и отвърна:
	— Всичко е наред — прошепна. — Не беше онова, което си мислех. Ще ти разкажа по-късно.
	— Ами убиецът? Някой открил ли го е вече?
	— Да, открили са го и някой го е наказал със смърт заради престъплението му — отвърна Ричард. — А представителите? Погрижи ли се за тая работа?
	Тя се замисли за миг, преди да отговори:
	— Гренидон, Тогреса и Пендисан обявиха капитулацията си. Джара може би също ще го стори, но искат да изчакат две седмици, за да получат знак от небето.
	Ричард смръщи чело.
	— Мардовия отказа да се присъедини към нас. Избра ха да запазят неутралитет.
	Ричард се закова на място.
	— Какво!
	Всички, които вървяха зад него, едва не се блъснаха в гърба му.
	— Отказаха да капитулират. Искат да запазят неутралитет.
	— Орденът не признава неутралитет. Нито пък ние. Не им ли го каза?
	По лицето на Калан не можеше да се прочете нищо.
	— Разбира се, че им го казах.
	Ричард не искаше да й изкрещи. Беше ядосан на Мардовия, а не на нея.
	— Генерал Рейбич е на юг. Може би има начин да му предадем да тръгне към Мардовия, преди Орденът да ги е опустошил.
	— Ричард, те получиха своя шанс. Сега са един жив труп. Не можем да си позволим да загубим живота на войниците си, за да завладеем Мардовия и по този начин да я спасим. Няма да има никаква полза, само ще отслаби позициите ни.
	Надин се пъхна между тях и засвятка с очи срещу Калан.
	— Ти говори с оня зъл Джаганг. Знаеш що за същество е. Ако ги оставиш на Ордена, всички онези хора ще умрат. Не се интересуваш от живота на невинни хора. Ти си безсърдечна.
	С крайчеца на окото си Ричард забеляза как Агиелът на Кара изниква в ръката й. Избута Надин напред.
	— Калан е права. Просто ми трябваше един момент, за да осъзная положението със закърнелия си мозък. Мардовия избра своя път. Трябва да го извърви. А сега, ако ще ми показваш нещо, давай. Чакат ме важни дела.
	Надин изпуфтя, отметна дебелата си плитка през рамо и продължи напред. Кара и Райна забиха в тила й гневни погледи. Намръщено изражение от страна на Морещицата често водеше до сериозни последици. Ричард най-вероятно бе спестил на Надин именно такива последици.
	Някой ден щеше да се наложи да направи нещо за Шота. Преди Калан да се опита.
	Ричард се наведе към Калан.
	— Извинявай. Смъртно съм уморен и действах, без да мисля.
	Тя го стисна за ръката.
	— Обеща ми, че ще поспиш, не помниш ли?
	— Веднага щом видя каква е тая работа с Надин.
	Пред вратата на стаята Надин сграбчи Ричард за ръката и го бутна вътре. Преди да има време да възрази, той видя момче, седнало на червен стол. Стори му се, че разпозна в негово лице един от играчите на Джа’Ла, които бе гледал.
	Момчето се тресеше от плач. Щом видя Ричард да влиза, скочи от стола и припряно смъкна вълнения каскет от русата си глава. Застана прав, мачкайки шапката си в ръце, треперейки в очакване, без да може да спре сълзите си.
	Ричард се наведе над момчето:
	— Аз съм Господарят Рал. Чух, че си искал да ме видиш. Как се казваш?
	Момчето изтри носа си. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.
	— Йоник.
	— Така, Йоник, какво има?
	Той можа да произнесе само думата „брат“, преди да избухне в неконтролируем плач. Ричард го пое в прегръдката си и започна да го успокоява. Момчето продължаваше да хлипа на пресекулки, притискайки се в Ричард. Нещастието му бе покъртително.
	— Можеш ли да ми разкажеш какво се е случило, Йоник?
	— Моля ви, Татко Рал, брат ми е болен. Много болен.
	Ричард изправи момчето на крака пред себе си.
	— Така ли? И какво му е?
	— Не знам — проплака Йоник. — Опитахме всичко. Но е толкова болен. Откакто предишния път идвах при Вас за помощ, е още по-зле.
	— Откакто си идвал предишния път?
	— Да — озъби му се Надин. — Преди няколко дни дойде да те моли за помощ. — Надин посочи с пръст Калан. — Тя го отпрати.
	Лицето на Калан пламна. Устните й помръднаха, но от гърлото й не излезе нито звук.
	— Всичко, което я интересува, са нейните армии и войни и как да причинява болка на хората. Не я е грижа за някакво си малко болно момче. Ако беше някой красив, важен дипломат, тогава щеше да се разтича. Няма представа какво е да си беден и болен.
	Ричард накара Кара да замръзне на мястото си само с поглед. Обърна се към Надин и я изгледа свирепо.
	— Достатъчно.
	Дрефан постави ръка на рамото на Калан.
	— Сигурен съм, че си имала сериозна причина. Не си могла да знаеш колко болно е братчето му. Никой не те обвинява.
	Ричард се обърна пак към момчето:
	— Йоник, брат ми Дрефан е лечител. Заведи ни при брат ти и ще видим дали ще можем да му помогнем.
	— Аз имам билки — обади се Надин. — И аз ще помогна на брат ти, Йоник. Ще направим всичко, което е по силите ни. Обещаваме.
	Йоник изтри очите си с ръка.
	— Моля ви, побързайте. Кип наистина е зле.
	Калан изглеждаше на ръба да заплаче. Ричард я успокои с ръка на гърба. Усети как трепери. Опасяваше се, че момчето може би е наистина много болно, и реши, че ще е по-добре да й спести гледката. Не искаше тя да се обвинява.
	— Защо не ме почакаш, докато видим какво става там.
	Тя вдигна към него зелените си очи.
	— Идвам с теб — произнесе през зъби.
	Ричард се отказа да се мъчи да запомня посоките в лабиринта от тесни улички и извити алеи, през които минаваха, и просто се опитваше да държи под око слънцето, за да се ориентира, докато Йоник продължаваше да ги води през хаоса от сгради и скрити зад дувари задни дворове, окичени с пране.
	Под краката им с кудкудякане се разбягваха кокошки. В някои от дворовете имаше по една-две кози, овци или прасета. Животните изглеждаха не на място сред сбитите една в друга сгради.
	Над главите им хората си говореха, подвиквайки през съседни прозорци. Някои се накланяха да хвърлят по едно око на процесията, предвождана от малкото момче. Цялата картина създаваше доста голяма суматоха. Ричард знаеше, че Господарят Рал, облечен в черните си дрехи на магьосник-войн и заметнат със златоткано наметало, веещо се зад гърба му, както и Майката Изповедник в бялата си копринена рокля, а не толкова отрядът войници и двете Морещици, са причината за всеобщото изумление. В днешно време войниците бяха обичайна гледка, а хората явно не даваха пет пари кои са двете жени в кафяви униформи.
	Уличните търговци отместваха встрани щайгите си със зеленчуци, дърва или други стоки, за да освободят пътя. Други стояха облегнати на стените и гледаха, сякаш присъствайки на парад, неочаквано преминаващ през квартала им.
	Тук-там по кръстопътищата войниците посрещаха с възгласи своя Господар Рал, подвиквайки му благодарности, задето ги е излекувал.
	Ричард стискаше здраво ръката на Калан. Откакто напуснаха Двореца, тя не бе казала нито дума. Ричард накара Надин да върви най-отзад, между двете Морещици. Надяваше се, че ще си държи устата затворена. Йоник посочи:
	— Ето там горе.
	Те го последваха по тясна алея встрани от улицата, където къщите бяха с каменни стени на първите етажи и дървени нагоре. Под козирките се топеше сняг, който капеше в калта и тя се разпръскваше по каменните стени на няколко педи по-нагоре. Калан стискаше с една ръка ръката на Ричард, а с другата повдигаше края на роклята си, докато стъпваше по дъските, поставени долу в калта.
	Йоник се спря пред една врата под нисък покрив. От двете страни през прозорците надничаха глави. Щом Ричард го настигна, Йоник отвори вратата и се спусна по стълбите, викайки майка си:
	— Мамо, Господарят Рал е! Доведох Господаря Рал!
	— Слава на добрите духове — възкликна тя.
	Отпусна уморени ръце върху гърба на сина си, хвърлил се на кръста й. Повдигна една ръка към вратата в дъното на малката стая, използвана за кухня, трапезария и дневна едновременно.
	— Благодаря ви, че се отзовахте — измърмори тя на Ричард, но избухна в сълзи, преди да успее да довърши.
	Йоник изтича към задната стая.
	— Насам, Господарю Рал.
	Ричард стисна ръката на жената успокоително и се промъкна покрай нея, следвайки Йоник. Калан все още го държеше за ръката. Надин и Дрефан ги последваха тутакси, зад тях Кара и Райна. Йоник затвори вратата на спалнята след двете.
	Една-единствена свещ, поставена на малка маса, се опитваше да се пребори с тъмата. Край нея бяха оставени леген с вода и сапунени парцали. Останалата част от стаята, почти изцяло заета от трите легла, сякаш очакваше угасването на свещицата, за да приеме нощта.
	Върху отдалеченото легло лежеше малко телце. Ричард, Калан, Надин и Дрефан се струпаха над него. Йоник и майка му, чиито силуети се очертаваха в далечината стояха на ръба на осветеното пространство и наблюдаваха, В стаята миришеше като от разложено месо.
	Дрефан свали качулката на наметалото си.
	— Отворете кепенците, за да мога да виждам.
	Кара отвори и двата, подпирайки ги на стената встрани, така че светлината изпълни малката стаичка и разкри русокосо момче, завито до главата с чаршаф и одеяло. Едната страна на врата му, точно над чаршафа, бе силно подута. Накъсаното му дишане звънтеше на кухо.
	— Как се казва? — попита Дрефан майка му.
	— Кип — промълви тя през плач. Дрефан потупа момчето по рамото.
	— Дошли сме да ти помогнем, Кип.
	Надин се надвеси над него.
	— Да, Кип, ще те вдигнем на крака за нула време. Тя вдигна ръка и я постави пред устата си, за да се предпази от внезапно лъхналата я отвратителна воня на разложено.
	Момчето не отвърна. Очите му бяха затворени. Потната му коса бе прилепнала и сплъстена на челото.
	Дрефан го отви до кръста, ръцете му бяха отпуснати на стомаха. Върховете на пръстите му бяха черни.
	Дрефан изсумтя:
	— Добри духове! — изпусна той.
	Залюля се назад на пети и с опакото на ръката си допря по краката двете Морещици, надничащи над рамото му.
	— Изведете Ричард оттук! — припряно им прошепна той. — Веднага го изведете оттук!
	Без да задават въпроси, Кара и Райна сграбчиха Ричард за ръцете и започнаха да го дърпат навън. Той се изскубна от хватката им.
	— Какво става? — попита той. — Какво правите?
	Дрефан закри с ръка устата си. Хвърли поглед през рамо към майката и Йоник. Огледа и останалите, преди погледът му да се спре върху Ричард. Надвеси се по-близо до ухото му.
	— Това момче е болно от чума.
	Ричард го погледна в упор.
	— Как можем да го излекуваме?
	Дрефан повдигна вежда. Извърна се към момчето и повдигна малката ръчичка. — Погледни пръстите му. Бяха черни. Отметна встрани завивката.
	— Погледни върховете на пръстите на краката му.
	Те също бяха черни.
	Смъкна гащите на детето.
	— Погледни пениса му.
	Върхът му беше черен.
	— Гангрена. Разлага крайниците. Затова я наричат черната смърт.
	Ричард се покашля.
	— Какво можем да направим за него?
	Гласът на Дрефан се превърна в невярващ шепот:
	— Ричард, не ме ли чу? Черната смърт. Понякога хората се оправят от чума, но не и в толкова напреднал стадий.
	— Ако бяхме дошли по-рано… — възмутеният глас на Надин замлъкна изведнъж.
	Калан стисна ръката му болезнено. Той чу сподавения й стон.
	Ричард стрелна Надин със свиреп поглед. Тя отмести очи.
	— И ти знаеш как се лекува чума, така ли, билкарко?
	— Ами аз… — Надин се изчерви и млъкна.
	Момчето отвори очи. Главата му се извърна към тях.
	— Господарю… Рал — каза той едва.
	Ричард отпусна ръка на рамото му.
	— Да, Кип. Дойдох да те видя. Тук съм.
	Кип кимна едва забележимо.
	— Чаках — гърдите му едва се повдигаха между две въздишки.
	— Можете ли да му помогнете? — чу се въпрос през сълзи откъм вратата. — Кога ще се оправи?
	Дрефан разтвори яката на бялата си риза и се надвеси към Ричард.
	— Кажи нещо успокояващо на момчето. Няма да изкара още много. Ще отида да поговоря с майката. Това е част от задълженията на лечителя.
	Дрефан се изправи и дръпна Надин със себе си. Калан се бе отпуснала на рамото на Ричард. Той се страхуваше да я погледне, знаейки, че тя ще избухне в сълзи. Ако не той.
	— Кип, скоро ще се оправиш и пак ще играеш Джа’Ла. Още малко и ще си добре. Ще ми се да намина да ви погледам отново. Обещавам да дойда веднага щом се оправиш.
	По лицето на момчето мина сянка от усмивка. Клепачите му се притвориха наполовина. Ребрата му потънаха в стомаха, щом въздухът напусна дробовете му.
	Ричард се наведе към леглото с разтуптяно сърце, в очакване дробовете на момчето да се изпълнят отново с въздух. Останаха празни.
	Над стаята надвисна тишина и търпеливо зачака тъмнината да я погълне.
	Ричард чу навън да скърца и трополи каруца, а някъде в далечината прозвуча крясък на гарвани. Във въздуха замря звукът на детски смях.
	Детето пред него нямаше да се засмее пак. Главата на Калан се отпусна на рамото му. Стисна ръкава му и зарида тихичко.
	Ричард се протегна, за да завие с чаршафа тялото на момчето.
	Малката ръчичка се повдигна леко от стомаха. Ричард застина на място.
	Ръката се протегна към гърлото на Ричард. Черните пръсти се сгърчиха, захващайки ризата му в смъртна хватка.
	Калан бе притихнала.
	И двамата знаеха, че момчето е мъртво.
	Ръката му придърпа Ричард надолу. Отдавна замлъкналите дробове се изпълниха с въздух за последен път.
	Ричард, стегнал тила си, приближи ухо.
	— Ветровете — промълви мъртвото момче — те преследват.

>>	ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

	Ричард гледаше като в сън как Дрефан увива малкото телце в чаршаф. Само двамата с Калан бяха станали свидетели на случилото се — бяха чули думите на мъртвото момче. Във външната стая майката виеше неистово.
	Дрефан го повика:
	— Ричард — докосна го по ръката. — Ричард.
	Той се стресна:
	— Да?
	— Какво възнамеряваш да правиш?
	— Да правя ли? Какво имаш предвид?
	Дрефан хвърли поглед през рамо към другите, струпани до вратата.
	— Какво ще кажеш на хората? Имам предвид, че момчето умря от чума. Нима мислиш да го държиш в тайна?
	Ричард явно не можеше да накара мисълта си да проработи.
	Калан се наведе покрай него.
	— Тайна ли? Че защо да пази тайна?
	Дрефан въздъхна дълбоко:
	— Ами слухът за чума може да всее паника. Ако хората научат, повярвайте ми, мълвата ще ни изпревари, преди да сме успели да стигнем до Двореца.
	— Мислиш ли, че има и други заразени? — попита Ричард.
	Дрефан сви рамене.
	— Не ми се вярва да е само изолиран случай. Трябва веднага да изгорим или заровим тялото. Завивките, легло то и всичко, до което се е докосвал, трябва също да отиде в огъня. Стаята трябва да се опуши.
	— Нима хората няма да се поинтересуват защо е всичко това? — попита Ричард. — Няма ли да подразберат причината?
	— Вероятно.
	— Тогава как ще успеем да запазим тайна.
	— Ти си Господарят Рал. Твоята дума е закон. Ще трябва да потиснеш всяка информация. Задръж семейството. Обвини ги в престъпление. Затвори ги, докато всичко свърши. Накарай войниците да изнесат цялата им покъщнина, да я запалят и да запечатат дома им.
	Ричард затвори очи и притисна клепачите си с пръсти. Той беше Търсачът на истината, а не потулникът й.
	— Не можем да направим подобно нещо със семейство, току-що загубило момчето си. Няма да го направя. Освен това няма ли да е по-добре, ако хората са наясно? Нима нямат право да знаят пред каква опасност са изправени?
	Дрефан кимна.
	— Ако имах думата, бих избрал истината. И преди съм се сблъсквал с чума. В малки градчета. Някои се опитаха да скрият вестта, за да избегнат паниката, но щом за почнаха да измират хора, вече нищо не можеше да остане покрито.
	Ричард се почувства така, сякаш небето се бе стоварило върху плещите му. Насили се да накара мисълта си да заработи, но думите на мъртвото момче не излизаха от главата му: ветровете те преследват.
	— Ако се опитаме да излъжем хората, няма да повярват на нито една наша дума. Трябва да им кажем истината. Имат право да знаят.
	— Съгласна съм с Ричард — каза Калан. — Не бива да се опитваме да ги мамим, особено за нещо, което застрашава живота им.
	Дрефан кимна одобрително:
	— Ако не друго, поне случихме на сезон. Чумата е най-ужасна в жегата на летните месеци. Ако беше лято, можеше да пламне като огън в купа сено. В по-студеното пролетно време няма да успее да укрепне и да се разбушува с пълна сила. С повече късмет епидемията може да обхване ограничен периметър с незначителна мощ и скоро да отмре.
	— С късмет — промърмори под мустак Ричард. — Късметът е за хората, които имат мечти и сънища. Мен ме навестяват само кошмари. Трябва да предупредим населението на града.
	Сините очи на Дрефан ги изгледаха един по един,
	— Разбирам, съгласен съм с всичките ти доводи. Проблемът е в това, че няма какво много да се направи, освен мъртвите да се заравят бързо и да се изгарят вещите им. Има лекарства, но се опасявам, че са с ограничено действие. Искам само да ви предупредя: новините за чума ще се разнесат като огнена буря.
	Кожата на Ричард настръхна.
	„При червената луна ще дойде огнената буря.“
	— Спасете ни, добри духове — прошепна Калан. Тя мислеше за същото като Ричард.
	Той изведнъж се сепна.
	— Йоник. — Прекоси стаята към него, вместо да го кара да се приближава до мъртвото си братче.
	— Да, Господарю Рал? — Сбърчи чело, опитвайки се да задържи сълзите си.
	Ричард коленичи на един крак на пода и го стисна за Раменете.
	— Толкова съжалявам, Йоник. Но брат ти повече няма да страда. Вече е при добрите духове. Почива в мир и с надеждата, че ще помним добрите мигове, които сме прекарали заедно. Надява се още да не скърбим много за него. Добрите духове ще се грижат за душата му. Йоник отметна рус кичур коса от челото си.
	— Но… можех…
	— Не бива да се обвиняваш. Нищо не можеше да се направи. Нищо. Понякога хората се разболяват и никой не притежава силата да им помогне. Дори да ме бе довел в първия възможен момент, нямаше да можем да направим нищо.
	— Но нали владеете магия.
	Сърцето на Ричард затуптя.
	— Тя не помага в такива случаи — прошепна той.
	Ричард притисна момчето към себе си. В съседната стая майката продължаваше да плаче на рамото на Райна. Надин приготвяше някакви билки за жената и й обясняваше нещо. Майката кимаше през сълзи, без да сваля глава от рамото на Райна.
	— Йоник, трябва да ми помогнеш. Трябва да се видя с другите момчета от отбора ви по Джа’Ла. Можеш ли да ни покажеш къде живее всеки от тях?
	Йоник избърса носа си с ръкав.
	— Защо?
	— Опасявам се, че може и те да са се разболели. Трябва да разберем.
	Йоник погледна към майка си с неизказана загриженост, изписана на лицето му. Ричард махна към Кара и попита:
	— Йоник, къде е баща ти?
	— Той е шивач. Работи надолу по улицата, след три пресечки вдясно. Работи до късно.
	Ричард се изправи.
	— Кара, вземи няколко войници и отидете при бащата на Йоник. Точно сега жена му има нужда от него. Остави един-двама войници на неговото място за днес и утре, за да не загуби семейството работата си. Райна да остане в къщата до идването на бащата. Той едва ли ще се забави. После да ни настигне.
	Долу пред стълбата Калан го стисна за ръката и го дръпна назад. Помоли Дрефан и Надин да изчакат навън с Йоник, а Кара отиде за бащата. Калан затвори вратата към уличката и двамата с Ричард останаха насаме в мрачното пространство.
	Тя избърса сълзите от очите си със треперещи ръце. Зелените й очи плувнаха тутакси в нови.
	— Ричард — тя преглътна и си пое дъх: — Ричард, не знаех. В Двореца беше Марлин и Сестрата на мрака… нямах представа, че братчето на Йоник е толкова болно. Иначе никога…
	Ричард вдигна пръст, за да я накара да млъкне. По ужаса в очите й обаче разбра, че всъщност се е стъписала от намръщеното му лице.
	— Не се осмелявай да придаваш тежест на долните жестокости на Надин, като ми даваш обяснения. Не се осмелявай. Познавам те и никога не бих повярвал на подобни глупости. Никога.
	Тя с облекчение затвори очи и отпусна глава на гърдите му.
	— Бедното дете — проплака след малко.
	Той я погали по дългата гъста коса.
	— Знам.
	— Ричард, и двамата чухме какво каза момчето, след като умря.
	— Още едно предупреждение, че Храмът на ветровете е бил нападнат.
	Тя се дръпна назад. Зелените й очи подириха неговите.
	— Ричард, при това положение трябва да премислим всичко наново. Това, което ми наговори за Храма на ветровете, го беше научил от един източник, при това неофициален. От дневника на човек, който просто е трябвало да и намира занимание, докато е изпълнявал задължението и да пази Плъзгата. Освен това си прочел само части от него, при това на високо Д’Харански, който е изключително труден за превод. Може би дневникът ти е създал грешна представа за Храма на ветровете.
	— Хм, не съм склонен да се съглася, че…
	— Ти си смъртно уморен. Не мислиш нормално. И двамата го знаем — Храмът на ветровете не се опитва да изпрати предупреждение — опитва се да те убие.
	Ричард, видял загрижеността, изписана на лицето й, замълча. Освен ужас в погледа й се четеше и безпокойство. Безпокойство за него.
	— От думите на Коло не личеше да е станало точно това. По-скоро бих заключил, че червената луна е предупреждение за това, че Храмът на ветровете е бил осквернен. Преди, когато се е появявала червена луна…
	— Коло пише, че всички били изпаднали в смут. Но не е уточнявал на какво се е дължал хаосът, нали? Може да е било защото Храмът се е опитвал да убие хората.
	Според Коло групата, която е изгонила Храма, е изменила на останалите.
	— Ричард, погледни истината в очите. Мъртвото момче току-що ти предаде предупреждение от Храма на ветровете: „Ветровете те преследват.“ Преследват те, защото Храмът се опитва да те унищожи.
	— И защо тогава не го направи, защо не уби мен вместо момчето?
	Тя нямаше отговор на този въпрос. Отвън, при дъските в калта, ги посрещнаха сините очи на Дрефан. Лечителят явно бе потънал в дълбок размисъл. Ричард си помисли, че лечителите сигурно са вещи познавачи на човешката душа и пред очите на брат си се почувства, сякаш някой го гледа чисто гол. Добре поне, че не видя магия в тях.
	Надин и Йоник чакаха безмълвно, очевидно притеснени. Ричард прошепна на Калан да остане с Дрефан и момчето. Хвана Надин за ръката.
	— Надин, би ли дошла с мен за момент? Тя грейна насреща му.
	— Разбира се, Ричард.
	Помогна й да се качи към стълбата и затвори вратата зад себе си. Надин отметна коса назад.
	Веднага щом вратата хлопна, Ричард се извърна към сияещата Надин и я блъсна в стената толкова силно, че й изкара въздуха.
	Тя се отлепи с мъка.
	— Ричард…
	Той я стисна за гърлото и отново я блъсна към стената, задържайки я там.
	— Ние с теб никога не сме имали намерение да се женим. — Магията на меча, яростта изпълниха гласа му. Гневът пулсираше във вените му. — Никога няма да се оженим. Обичам Калан. Тя ще стане моя съпруга. Единствената причина да си все още тук е че някак успя да се за бъркаш във всичко това. Засега оставаш, докато измисля какво ще правим оттук нататък. Простих ти за стореното на мен, но ако някога отново кажеш или направиш нещо толкова жестоко и преднамерено болезнено на Калан, ще прекараш остатъка от живота си в дупката на Двореца в Ейдиндрил. Ясно ли е?
	Надин нежно го докосна по ръката. Усмихна се търпеливо, сякаш решила, че Ричард не е разбрал напълно ситуацията и тя може да му обясни какво всъщност става.
	— Ричард, знам, че точно сега си превъзбуден — като всички нас, — но аз само се опитвах да те предупредя. Не исках да останеш неинформиран за случилото се. Исках просто да знаеш истината за това, което тя…
	Той отново я блъсна в стената.
	— Ясно ли е!
	Тя се вгледа за миг в очите му.
	— Да — промълви накрая с тон, с който като че ли казваше, че няма смисъл да се опитва да му обяснява, до като той не се успокои.
	Това още повече го вбеси. Помъчи се да се овладее, за да й покаже ясно и недвусмислено, че не е въпрос на обикновен гняв.
	— Знам, че имаш и добри страни, Надин. Знам, че си човеколюбива. Някога в Града на елените бяхме приятели. Така че ще ти се размине само с предупреждение. Но те съветвам да ме чуеш много внимателно. Над града е надвиснал проблем. Много хора ще имат нужда от помощ. Винаги си искала да помагаш. Давам ти шанс да го сториш. Искам да се възползвам от услугите ти. Но жената, която обичам, и жената, за която ще се оженя е Калан. Опитите ти да промениш нещата няма да успеят. Няма да можеш да я нараниш. Не си и помисляй да опиташ отново или ще си намеря друга билкарка да ми помага. Това ясно ли ти е?
	— Да, Ричард. Както кажеш. Обещавам. Ако тя е, което наистина искаш, няма да ти се бъркам, независимо колко…
	Той я заплаши с пръст.
	— Вече почти си стъпила на границата, Надин. Преминеш ли я, кълна се, връщане назад няма да има.
	— Да, Ричард. — Тя му се усмихна разбиращо, търпеливо, съчувствено: — Както кажеш.
	Явно беше доволна от отреденото й внимание. Ричард си помисли, че е като дете, което се е държало лошо само и само за да привлече вниманието на любимия си баща. Изгледа я продължително, докато се увери, че тя няма да каже нито дума повече. Чак тогава отвори вратата.
	Дрефан се бе навел и шепнеше успокоителни думи на Йоник, отпуснал ръка на рамото му. Зелените очи на Калан не изпуснаха жеста на Надин, търсеща подкрепа в ръката на Ричард върху нестабилните дъски в калта.
	— Дрефан — започна Ричард, щом се приближи към тях, — трябва да поговорим за някои от нещата, които ми каза вътре.
	Дрефан потърка Йоник по гърба и се изправи.
	— Кои неща?
	— Ами например за това, че накара Кара и Райна да ме изведат навън. Защо?
	Дрефан изгледа първо Ричард, после Йоник. Разгърна наметалото си и го закачи зад една от кожените кесийки, които висяха на колана му. Отвори най-предната кесийка и изсипа малко прах върху една хартийка. Сгъна я на пакетче и я подаде на момчето.
	— Йоник, преди да отидем при другите момчета, би ли отнесъл това на майка си? Кажи й да остави прахчето да покисне в гореща вода няколко часа, докато се получи отвара, после да я прецеди и да даде на всички ви да пиете тази вечер. Това ще укрепи силите ви.
	Йоник погледна хартийката в ръката си.
	— Разбира се. Веднага отивам да го дам на мама и се връщам.
	— Не бързай — успокои го Дрефан.
	— Чакаме те.
	Ричард проследи с поглед как Йоник затваря вратата.
	— Добре, знам, че искаше да ме изведат поради опасността от зараза от болното момче. Но нали опасността е за всички ни?
	— Така е, но не знаех колко са напреднали нещата. Ти си Господарят Рал. Исках да си колкото се може по-далеч от огнището на болестта.
	— Как става заразяването с чума?
	Дрефан погледна Калан и Надин, после Улик и Иган, които бяха при стражите от двете страни на улицата. Въздъхна дълбоко:
	— Никой не знае как чумата се разпространява между хората и дали изобщо се предава от човек на човек. Според някои тя е израз на гнева на духовете, изливащ се върху хората — тоест духовете решават кого да пометат. Според други бацилите се разпространяват във всяко кътче на заразеното място, дори цял град, и са заплаха за всички. Трети настояват, че може да се заразиш единствено чрез вдишване на инфектираните лъчения от тялото на болен. Изхождайки от съображения за сигурност, мога да отсъдя, че колкото си по-далеч от заразата, толкова е по-безопасно — като при огъня. Просто не исках да си наблизо — това е всичко.
	Ричард бе толкова уморен, че чак му прилоша. Единствено ужасът го държеше на крака. Калан също бе стояла близо до момчето.
	— Тоест, искаш да ми кажеш, че е възможно всички да сме се заразили само защото сме били в една къща с болен?
	— Възможно е.
	— Но семейството на болното момче не се е разболяло, нали? А са живели с него. Майка му се е грижила за него. Не би ли трябвало поне тя да се зарази — ако предположението ти е вярно.
	Дрефан внимателно обмисли отговора си:
	— На няколко пъти съм срещал изолирани огнища на чума. Веднъж — когато бях млад и все още се обучавах — отидох с един възрастен лечител до град Кастаген — където върлуваше чума. Там натрупах повечето от познанията си за болестта. Започнала с пристигането на търговец с вагон стока. По-късно станало ясно, че когато дошъл в града, човекът кашлял, повръщал и се оплаквал от ужасяващи главоболия. С други думи, чумата го била докопала, преди да се озове в града. Така и не разбрахме откъде се е заразил — може да е пил непречистена вода, да е общувал с болен фермер или просто духовете са го избрали за своя жертва. Хората от града, в желанието си да помогнат на уважавания си търговец, го сложили в стая, където той починал на следващата сутрин. За известно време всички си били добре и решили, че опасността ги е подминала. Скоро забравили за човека, умрял сред тях. Поради суматохата около разрастващата се епидемия в града, върлуващите болест и смърт, когато пристигнахме, чувахме различни предположения за това колко време е минало. Както и да е, накрая установихме, че първият местен се е почувствал зле най-малко четиринадесет или най-много двадесет дни след пристигането на търговеца.
	Ричард захапа долната си устна замислено.
	— Преди няколко дни, когато ги гледах да играят Джа’Ла, Кип си беше добре, значи се е заразил преди това.
	Въпреки че му беше мъчно за момчето, Ричард изпита облекчение, че предположенията му се бяха оказали неверни. Ако Кип се е заразил преди играта, тогава Джаганг няма нищо общо с това. Пророчеството не е намесено.
	Но, от друга страна, защо се получи това предупреждение за ветровете, които го преследват?!
	— Може семейството на момчето тепърва да се разболее — каза Дрефан. — Сега изглеждат добре, но не е изключено вече да са фатално заразени. Също като хората от Кастаген.
	— Тогава — обади се Надин — може всички да сме се заразили просто от стоенето в стаята на момчето. Тази ужасна миризма е била болестта му. Може да сме се заразили, вдишвайки я, но да не разберем още няколко седмици.
	Дрефан я изгледа съсредоточено.
	— Не отричам, че е възможно. Да не би да искаш да избягаш, билкарко, и за оставащите ти няколко седмици да свършиш всичко, което си възнамерявала да направиш през живота си?
	Надин повдигна брадичка.
	— Не. Аз съм лечител. Искам да помогна.
	Дрефан се усмихна с типичната си проникновена усмивка.
	— Добре тогава. Истинският лечител стои над фантомните зли призраци, които преследва.
	— Но тя може да е права — каза Ричард. — Може вече да сме се заразили.
	Дрефан вдигна ръка, сякаш да разсее притесненията му.
	— Не бива да допускаме страхът да ни управлява. Когато бях в Кастаген, цялата ми мисъл беше насочена към болните, попаднали в хватката на смъртта. Хора като това момченце. Така гледаше на нещата и човекът, който ме заведе в града. Не се заразихме. Така и не успях да разкрия тайната на чумата. Ние с другия лечител ежедневно пипахме болни, но не се заразихме. Може би защото бяхме толкова близо до тях, че телата ни бяха опознали болестта и успяваха да ни изградят някакъв имунитет. Имаше случаи член на семейството да се разболее и скоро всички, дори онези, стояли извън стаята на болния, да бъдат пометени. В други домове съм бил свидетел как чумата поваля едно или дори няколко от децата, те падат и умират. И въпреки това майките им, които са се грижили за тях буквално неотлъчно, остават живи и здрави. Нито пък се разболява друг член на семейството.
	Ричард въздъхна отчаяно:
	— Дрефан, това не ни помага много. Може би така, може би иначе, понякога да, понякога не.
	Дрефан прокара уморена ръка през челото си.
	— Просто ти казвам какво видях, Ричард. Има хора, които ще ти кажат със сигурност, че е така или иначе. Съвсем скоро по улиците ще плъпнат хора, които ще продават безспорни лекове, неподлежащи на съмнение предпазни средства срещу чумата. Мошеници. Това, което ти казвам, е, че не мога да отговоря. Понякога знанието е отвъд ограниченото осъзнаване. Един от постулатите ни като лечители е, че мъдрецът се познава по това, че приема границите на знанието и уменията си и знае, че двете могат да причинят вреда на човека.
	— Разбира се — Ричард се почувства глупаво, насилвайки го да му дава несъществуващи отговори. — Прав си, разбира се. По-добре да знаеш истината, вместо да крепиш надеждата си на лъжи.
	Ричард се извърна да види къде е слънцето, но небето бе закрито от облаци. Надигаше се студен вятър. Добре поне, че не беше горещо. Дрефан бе споменал, че в жегата чумата се разпространява най-скоростно. Отново погледна Дрефан.
	— Има ли някакви билки или нещо друго, което знаеш, че помага за предотвратяването й или лекува?
	— Стандартна предпазна мярка е да се опушват домовете на болните. Смята се, че димът убивал микроорганизмите на болестта. Има билки, които се препоръчват за опушване на заразените стаи. Това ми се струва разумна мярка, но не бих разчитал на нея. Има и други билки, които помагат при оплаквания от чума — за глава, гадене — такива неща. Но не познавам такава, която да лекува самата чума. Дори да се вземат всички тези мерки, най-вероятно човекът ще умре. Но поне ще получи известно облекчение.
	Калан докосна Дрефан по ръката.
	— Всички заразени ли умират? Обречен ли е всеки, когото докопа?
	Дрефан я погледна окуражително и се усмихна.
	— Не, някои се възстановяват. В началото не са толкова много, в края на епидемията се увеличават. Понякога инфекцията бива изтласкана към главата и отровата изстискана, човек се оправя, но през целия си живот от този Ден нататък ще се оплаква колко болезнено е било всичко.
	Ричард видя Йоник на вратата. Плъзна ръка около кръста на Калан и я придърпа към себе си.
	— Значи е възможно всички да сме заразени.
	Дрефан го изгледа за миг.
	— Възможно е. Но не вярвам.
	Главата на Ричард щеше да се пръсне, но не от чумата, от недостига на сън и ужаса.
	— Е, в такъв случай да вървим да видим другите момчета. Може да открием нещо. Трябва да съберем колкото се може повече информация.

>>	ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

	Първото момче, което посетиха — Марк, — беше добре. Зарадва се да види Йоник и се чудеше защо не е минавал напоследък — нито той, нито брат му Кип. Младата му майка се стресна от важните особи, появили се на вратата й, които се интересуваха за здравето на сина й. Ричард с облекчение установи, че Марк, който бе играл Джа’Ла заедно с Йоник и брат му, не е заразен.
	Засега само един от играчите бе жертва на чумата. Ричард започваше да вярва, че страховете му относно Джаганг са само плод на ужаса и паниката му. Постепенно го обзе топлината на надеждата.
	Йоник съобщи на изумения Марк за смъртта на Кип. Ричард заръча на майката незабавно да информира Дрефан, ако някой от семейството се почувства зле. Напусна дома с доста по-леко сърце.
	Второто момче, Сидни, бе мъртво от сутринта. До мига, в който откриха третото да лежи под куп одеяла в задната част на малка къщурка, състояща се от едно-единствено помещение, всички надежди на Ричард рухнаха.
	Бърт бе тежко болен, но поне крайниците му не бяха черни като на Кип. Майка му каза, че имал главоболие и повръщал. Докато Дрефан преглеждаше момчето, Надин даде на жената някакви билки.
	— Хвърлете това в огъня — заръча тя. — Див пелин, копър и хъсък. Димът, който ще направят, ще прогони болестта. Занесете топли въглени в стаята на момчето, а върху тях сложете шепа от билките. Разпръснете дима над сина си, за да сте сигурна, че е вдишал достатъчно. Ще му помогне.
	— Мислиш ли, че наистина ще помогне? — прошепна Ричард, щом Надин се приближи към него при леглото на момчето. — Дрефан каза, че не е сигурен.
	— Учили са ме, че тези билки помагат при тежки болести като чумата — тихо отвърна тя. — Но никога преди не съм виждала заразен с чума, така че не мога да кажа със сигурност. Ричард, това е всичко, което мога да направя. Трябва да опитам.
	Макар да бе смъртно уморен и да го болеше глава, не му бе трудно да долови безнадеждността в гласа й. Надин искаше да помогне. И както каза Дрефан, можеше и да постигне някакъв ефект.
	Ричард видя как Дрефан измъква нож от колана си. Направи знак на Кара и Райна, които ги бяха настигнали, след като бяха изпълнили задачите си. Каза им да държат болното момче. Райна стисна брадичката на Бърт с една ръка, докато с другата държеше челото му. Кара прилепи раменете му към леглото.
	Със сигурна ръка Дрефан порна подутината отстрани на врата на момчето. Крясъците на Бърт накараха Ричард да настръхне. Сякаш ножът разрязваше собственото му гърло. Майката, застанала настрани, кършеше ръце и гледаше с немигащи очи.
	Ричард си спомни думите на Дрефан, че ако човек оживее, до края на живота си ще се оплаква от болезненото лечение. Бърт би имал причина да го направи.
	— Какво даде на майката на Кип?
	— Билки, за да опуши къщата — същите, каквито дадох и на тази жена — каза Надин. — Освен това й напраха отвара от хмелник, лавандула, бял равнец и листа от маточина, за да си намаже възглавницата и да може да заспи. Въпреки това не мисля, че ще я хване сън след… — я извърна очи. — Знам, че аз не бих мигнала — прошепна тя почти на себе си.
	— Имаш ли билки, които предполагаш, че биха прекратили чумата? — попита Ричард. — Неща, които да предпазят хората от заразяване?
	Надин се загледа в Дрефан, който изстискваше кръв и гной от подутините по гърлото на момчето.
	— Съжалявам, Ричард, не знам достатъчно за чумата Дрефан сигурно е прав, той явно знае доста. Може наистина да не съществува лек или предпазна мярка.
	Ричард се приближи до леглото на момчето и се наведе над Дрефан, наблюдавайки работата му.
	— Защо го правиш?
	Дрефан му хвърли бърз поглед, докато обръщаше парцала на чисто място.
	— Както вече казах, понякога, ако болестта може да бъде изтласкана към главата и изстискана, човек се оправя. Трябва да опитам.
	Дрефан направи знак на двете Морещици. Те отново хванаха момчето. Ричард стисна очи, щом брат му натисна острието още по-надълбоко в подутината. Оттам изтече още кръв и жълтеникаво-бяла течност. За щастие Бърт изгуби съзнание.
	Ричард избърса запотеното си чело. Почувства се безпомощен. Имаше меча си, за да се защитава срещу нападение, но срещу нещо такова нямаше какво да направи. Щеше му се да може да противодейства на удара.
	Зад него Надин говореше на Калан тихо, но достатъчно силно, за да чуе Ричард.
	— Калан, съжалявам за казаното. Отдала съм живота си да помагам на болни хора. Направо полудявам, като видя някой да страда. Затова се ядосах. Не на теб. Мъката на Йоник ме потисна и си го изкарах на теб. Не беше твоя вината. Нямаше какво да се направи. Съжалявам.
	Ричард не се обърна. Калан не отговори, но може би се бе усмихнала на Надин, в знак, че приема извинението.
	Ричард се съмняваше.
	Познаваше Калан и знаеше, че очаква от другите толкова, колкото и от себе си. Човек не можеше да моли за прошка само защото някой друг го е помолил да го стори. Всъщност извинението така или иначе не бе към Калан. Беше предназначено за ушите на Ричард. Като някое дете, Надин се държеше изрядно, опитвайки се да го впечатли. Понякога, въпреки причинената някога болка, присъствието й му действаше успокоително. Тя му напомняше за дома, за щастливото детство. Беше просто познато лице от безгрижно време. Друга част от него се тревожеше с въпроса каква ли е истинската причина за пристигането й. Каквото и да си мислеше тя, той беше убеден, че не е тръгнала по своя воля. Някой или нещо я бяха подтикнали към подобно решение. Имаше и част от него, която искаше да я одере жива.
	След като напуснаха дома на Бърт, Йоник ги поведе по павирана уличка към двор, където живееше семейството на Дарби Андерсън. Неголемият кален двор, покрит с дъски, по които да се стъпва, бе натъпкан с дървен материал и отпадъци, имаше купчини, покрити с платнища, няколко стари, ръждясали триона от онези, които се дърпат от двама души, две дървени магарета и няколко редици криви, изкорубени или повредени дъски, облегнати върху сградата.
	Дарби позна Ричард и Калан от играта на Джа’Ла. Беше изненадан да ги види в дома си. Да дойдат да те гледат как играеш бе причина за истинска гордост, но да прекрачат прага на дома ти — това направо не беше за вярване. Той припряно заизтупва прахоляка от късата си кафява косати мърлявите си работни дрехи.
	Йоник бе казал на Ричард, че цялото семейство Андерсън — Дарби, двете му сестри, родителите му, родителите на баща му и една леля — живеят над малкия си магазин. Клайв Андерсън, бащата на Дарби, и дядо му Ърлинг бяха дърводелци, майстори на столове. Двамата мъже, чули суматохата, бяха излезли на портата и вече се кланяха дълбоко.
	— Простете, Майко Изповедник, Господарю Рал — каза Андерсън, след като Дарби го представи на гостите, но не знаехме, че ще ни посетите, иначе щяхме да се подготвим. Щях да заръчам на жената да направи чай или нещо друго. Опасявам се, че сме само едни обикновени селяни.
	— Моля ви, не се притеснявайте, господин Андерсън — каза Ричард. — Дойдохме, защото сме притеснени за сина ви.
	Ърлинг, дядото, направи строга крачка към Дарби.
	— Какво е направил пакостникът?
	— Не, нищо не е направил — побърза да каже Ричард.
	— Имате чудесен внук. Онзи ден го гледах как играе Джа’Ла. Едно от другите момчета е болно. По-лошо — две деца от отбора им вече умряха.
	Дарби ококори очи.
	— Умрели? Кои?
	— Кип — каза Йоник и гласът му затрепери.
	— И Сидни — добави Ричард. — Бърт също е много зле.
	Дарби стоеше като ударен от гръм. Дядо му го погали успокоително по рамото.
	— Брат ми Дрефан — Ричард посочи с ръка настрани — е лечител. Проверяваме как са всички момчета от отбора. Не знаем дали Дрефан ще може да помогне, но ни се иска да опитаме.
	— Добре съм — каза Дарби с треперещ глас.
	Ърлинг бе брадясал кльощав старец с толкова криви зъби, че Ричард се запита как ли дъвче храната си. Старецът забеляза бялата рокля на Калан и златотканото наметало на Ричард, веещо се на вятъра, и им посочи магазина.
	— Моля, заповядайте вътре. Днес вятърът направо жили. Вътре е по-топло. Както изглежда, може и да завали сняг.
	Улик и Иган заеха позиции край външната порта. Войниците се разпръснаха из уличката. Ричард, Калан, Надин и Дрефан влязоха в магазина. Кара и Райна ги последваха, но останаха край вратата.
	По прашасалите стени висяха стари столове и дъски, окачени на огромни гвоздеи. Паяжини, толкова плътни, че в гората биха задържали роса, тук задържаха прата, на тезгяха бяха разхвърляни чарковете на стол, трион с фини зъбци, цял куп по-дребни дърводелски инструменти секачи. На стената зад тезгяха висяха различни уреди за рендосване, дялане и пристягане, също и набор чукове и други инструменти.
	Частично завършени столове, притиснати здраво един в друг и пристегнати с въжета или сложени да съхнат в менгемета, се валяха по пода. Върху магарето, над което се трудеше дядото, когато пристигнаха в двора, имаше цепеница, която той обработваше с нож.
	Клайв — широкоплещест млад мъж — явно бе доволен, че баща му говори вместо него.
	— Какво им е на децата? — обърна се Ърлинг към Дрефан.
	Лечителят се покашля, но изчака Ричард да отговори.
	Ричард бе толкова изморен, че едва се държеше на краката си. Чувстваше се като замаян, сякаш бе попаднал в кошмар.
	— Чума. Радвам се да видя, че Дарби е добре.
	Беззъбата челюст на Ърлинг се отпусна:
	— Добри духове, пожалете ни!
	Клайв стана бял като платно.
	— Дъщерите ми са болни.
	Той внезапно се обърна и хукна по стълбите, после изведнъж спря.
	— Моля ви, Господарю Дрефан, ще ги погледнете ли?
	— Разбира се. Водете ме.
	На горния етаж бабата, майката и лелята приготвяха баница с месо. В казан на огъня вреше тиква. Прозорците бяха запотени от топлината.
	Трите жени, стреснати от виковете на Клайв, чакаха с ококорени очи в средата на стаичката. Появата на гостите и смая, но щом мернаха бялата рокля на Калан, се поклоха тутакси. Калан, в роклята на Майката Изповедник, нямаше нужда от представяне в Ейдиндрил, пък и почти навсякъде в Средната земя.
	— Хати, този човек, Дрефан, е лечител, дошъл е да види момичетата.
	Хати, пристегнала късата си руса коса с кърпа над челото, избърса ръце в престилката си. Погледът й се защура между множеството хора, изпълнили дома й.
	— Благодаря. Насам.
	— Какво им е? — попита Дрефан Хати, докато вървя ха към спалнята.
	— Бет се оплаква от вчера, че я боли глава — каза жената. — По-преди я болеше и корем. Обикновени детски болежки, това е.
	На Ричард му прозвуча по-скоро като молба, отколкото като твърдение.
	— Дадох й малко черен чай от пчелинок, за да се успокои.
	— Добре — успокои я Надин. — Запарка от полски джоджен също ще има ефект. Имам, ако се наложи, ще ви дам.
	— Благодаря ви за любезността — каза Хати, загрижеността й нарастваше с всяка следваща стъпка.
	— А другото момиче? — попита Дрефан.
	Хати почти беше стигнала до вратата.
	— Лили не е толкова болна, само е леко неразположена. Подозирам, че просто търси съчувствие, тъй като цялото ни внимание е съсредоточено към по-голямата й сестра, пък и й даваме чай с мед. Такива са си децата. Има мънички червени петна по краката.
	Дрефан едва не падна.
	Бет имаше треска, но не силна. Кашляше с храчка и се оплакваше от главоболие. Дрефан почти не й обърна внимание. Проницателният му поглед оглеждаше Лили, която бе седнала върху одеялата и съсредоточено обясняваше нещо на куклата си.
	Бабата мачкаше яката на блузата си в ръка и наблюдаваше от прага Хати, която оправяше завивките на Бет. Лелята смени компреса на челото на детето, докато Надин шепнеше успокоителни думи в ушето му. Надин наистина да успокоява и предразполага хората. Тя подбра от чантата си няколко билки, зави ги в отделни пакетчета, докато даваше необходимите инструкции на майката, която я слушаше внимателно и кимаше.
	Ричард и Калан се приближиха заедно с Дрефан към другото момиче. Калан клекна и я заговори, казвайки й колко красива кукла има. Опитваше се да отклони вниманието й от мъжете, за да не се изплаши малкото момиченце от Ричард и Дрефан. Лили ги погледна стреснато, но продължи да си говори с Калан. Калан прегърна Ричард през кръста, за да покаже на малката, че няма страшно. Ричард дори успя да се усмихне.
	— Лили — каза Дрефан с пресилено бодър глас. — Можеш ли да ни покажеш къде са петната по крачетата на куклата ти?
	Лили обърна куклата с главата надолу и посочи няколко места от вътрешната страна на бедрата.
	— Ето тук, тук и тук. — Огромните й кръгли очета се спряха на Дрефан.
	— И болят ли я?
	Лили кимна.
	— Да. Вика „ох“ всеки път, щом я докосна.
	— Така ли? О, това е ужасно. Но се обзалагам, че съвсем скоро ще се оправи. — Той клекна, за да не стърчи над нея, като придърпа и Калан — Лили, това е моя приятелка. Калан. Не е добре с очите. Не може да види петънцата на крачето на куклата ти. Можеш ли да й ги покажеш на твоите крачета?
	Надин още говореше с майката за другото момиче. Лили погледна към тях.
	Калан я погали по челцето и й каза, че има чудесна кукла. Лили се усмихна широко. Беше очарована от дългата коса на Калан. Тя й даде да я пипне.
	— Би ли ми показала петънцата върху твоите крачета? — повтори въпроса Калан.
	Лили вдигна нощницата си.
	— Ето ги, също като тези на куклата ми.
	Имаше няколко тъмни петна с размера на монета от вътрешната страна на всяко бедро. По начина, по който ги опипа Дрефан, Ричард можа да прецени, че са твърди като кост. Калан оправи нощницата на Лили и зави краката й с одеялото, Дрефан я погали по бузката и й каза, че е добро момиче и че до другата сутрин куклата й ще се оправи.
	— Радвам се — отвърна момиченцето. — Тя никак не иска тези петна.
	Ърлинг разсеяно дялаше седалката на един стол върху тезгяха. Беше очевидно, че върши действията автоматично, без да мисли за работата си, съсипвайки материала. Старецът не вдигна глава, докато гостите слизаха обратно долу. По заръка на Ричард Клайв бе останал горе с жена си и дъщерите.
	— Заразени ли са? — попита мъжът с дрезгав глас.
	Дрефан отпусна съчувствено ръка на рамото му.
	— Опасявам се, че да. Ърлинг направи крива, неравна деруга с пилата.
	— Когато бях млад, живеех в град на име Спарлвил. Едно лято дойде чумата. Отне живота на много хора. На дявах се никога повече да не видя подобно нещо.
	— Разбирам — каза Дрефан тихо. — И аз съм бил свидетел.
	— Те са ми единствените внучки. Какво можем да направим за тях?
	— Можем да се опитаме да опушим къщата — пред ложи Дрефан.
	Ърлинг изпуфтя.
	— Правехме го в Спарлвил. Купихме лекове и билки. Но все едно, хората продължаваха да измират.
	— Знам — каза Дрефан. — Толкова ми се иска да можех да направя нещо, но никой не ми е предлагал сигурно лекарство срещу чума. Ако си чувал, че нещо помага, направи го. Не познавам всички начини на лечение. Каквото и да е, в най-лошия случай няма да навреди. В най-добри — ще помогне.
	Ърлинг остави пилата.
	— Онова лято някои палеха огромни огньове, опитвайки се да изтласкат болестта от кръвта си чрез потене, други пък твърдяха, че кръвта на болните и без друго е затоплена от жегите, а към това се прибавя и треската, така че се опитваха да ги охлаждат със студени компреси. Вие какво бихте препоръчали?
	Дрефан поклати глава.
	— Съжалявам, просто не знам. Чувал съм за хора, кои то са се оправяли, след като всяка надежда е била изоставена и всичко е било изпробвано. И за други, които са би ли поваляни за броени часове. Някои неща просто не са по силите ни. Никой не може да отблъсне ръката на Пазителя, щом тя се протегне към него.
	Ърлинг потърка скулестото си лице.
	— Ще се моля добрите духове да спасят момичетата.
	— Гласът му рухна. — Те са толкова добрички, толкова невинни, за да ги иска Пазителят. Не можете да си представите колко радост носят в този дом.
	Дрефан пак постави длан на рамото на Ърлинг.
	— Съжалявам, господин Андерсън, но Лили вече носи белега.
	Ърлинг ахна и се вкопчи в тезгяха. Дрефан бе подготвен и го подхвана под мишниците, преди коленете на мъжа да го изоставят. Помогна му да седне.
	Калан извърна глава и се притисна в Ричард, Ърлинг закри плувналото си в сълзи лице с две ръце. Ричард стоеше онемял.
	— Дядо — обади се откъм стълбите Дарби, — какво има?
	Ърлинг се стегна.
	— Нищо, момчето ми. Просто се тревожа за сестрите ти, това е. Старите хора оглупяват, нали знаеш.
	Дарби слезе до долу.
	— Йоник, наистина съжалявам за Кип. Ако баща ти има нужда от нещо, сигурен съм, че татко ще ми позволи да оставя за малко работата си тук и ще ме пусне да помогна.
	Йоник кимна. Той също беше като замаян. Ричард клекна пред момчетата.
	— Някой от вас да е забелязал нещо странно последния път, когато играхте Джа’Ла?
	— Странно ли? — попита Дарби. — Какво например? Ричард прокара пръсти през косата си.
	— Не знам. Да сте говорили с непознати?
	— Ами да — каза Дарби. — Имаше много хора, които не познавахме. Бяха дошли да ни гледат много войници.
	След победата дойдоха да ни поздравят мнозина непознати.
	— Да сте запомнили някои от тях? Да е имало нещо странно в някой?
	— Видях Кип да говори с един мъж и една жена след играта — каза Ионик. — Но по-скоро май го поздравяваха. Навеждаха се над него и му говореха, като в същото време му показваха нещо.
	— Показвали са му нещо? Какво?
	— Съжалявам — каза Йоник. — Не видях. През това време войниците ме удряха в гърба за поздрав.
	Ричард се мъчеше да не плаши момчето с въпросите си, но отговорите му бяха много важни.
	— Как изглеждаха този мъж и жената?
	— Не знам — каза Йоник. При спомена за брат му очите му се изпълниха със сълзи. — Мъжът беше слаб и млад. Жената също беше млада, но не колкото него. Беше симпатична, струва ми се. С кафява коса. — Посочи Надин. — Като нейната, но не толкова гъста и дълга.
	Ричард стрелна с поглед Калан. По ужаса в очите и разбра, че и тя се опасява от същото.
	— Помня ги — каза Дарби. — И сестрите ми разговаряха с тях.
	— Но вие двамата не сте, нали?
	— Не — отвърна Дарби.
	Йоник също поклати глава.
	— Ние се щурахме насам-натам, превъзбудени от по бедата пред очите на Господаря Рал. Поздравяваха ни много войници, както и други хора. Но не съм говорил с тези двамата.
	Ричард хвана Калан за ръката.
	— Трябва да попитаме нещо Бет и Лили — каза той на Дрефан. — Ей сега се връщаме.
	Притиснати плътно един до друг, черпейки сили един от друг, те се заизкачваха по стълбата. Ричард се ужасяваше при мисълта какво може да чуе от момичетата.
	— Ти ги попитай — прошепна й той. — Страхуват се от мен. С теб им е по-лесно да говорят.
	— Мислиш ли, че може да са били те?
	Не беше нужно да уточнява кого има предвид.
	— Не знам. Но нали ти самата ми каза, че Джаганг ти се е похвалил, че е гледал Джа’Ла — през очите на Марлин. Сестра Амелия е била с Марлин. Правили са нещо в Ейдиндрил.
	Ричард успокои жените, че искат само да питат нещо момичетата. Трите продължиха работата си, а Калан и Ричард влязоха в спалнята. Ричард се съмняваше, че домакините мислят за баниците, които приготвят, повече, отколкото Ърлинг за стола.
	— Лили — приветливо започна Калан и се усмихна, — помниш ли, когато ходи да гледаш брат ти да играе Джа’Ла?
	Лили кимна.
	— Той победи. Наистина се радвахме много, когато победи. Тати каза, че Дарби направил точка.
	— Да, аз също го гледах, ние също се радвахме за него. Помниш ли мъжа и жената, с които говори после?
	Тя смръщи челце.
	— Когато мама и тати скачаха от радост? Тези ли мъж и жена?
	— Да. Помниш ли какво ти казаха?
	— Бет ме държеше за ръката. Питаха дали се радваме за брат ми.
	— Точно така — обади се Бет от другото легло. Спря зведнъж, подгонена от пристъп на кашлица. След малко успя да продължи: — Казаха, че Дарби играе наистина добре. Показаха ни едно прекрасно нещо, което имаха. Ричард я погледна втренчено.
	— Прекрасно нещо?
	— Едно светещо нещо в кутия — допълни Лили.
	— Точно така — потвърди Бет. — Позволиха ни да го видим.
	— Какво представляваше?
	Бет се намръщи, очевидно от болките в главата.
	— Беше… беше… не знам точно. Беше в кутия, толкова черна, че не можеш да видиш къде точно свършва. Светещото нещо вътре беше наистина красиво.
	Лили кимна в знак на съгласие.
	— И куклата ми го видя. Каза, че е много хубаво.
	— Имате ли представа какво е?
	Двете поклатиха глава.
	— Значи било в кутия, черна като нощ. И да гледаш в нея е било все едно да гледаш в черна бездна — каза Ричард.
	Двете кимнаха.
	— Звучи като нощен камък — прошепна му Калан.
	Ричард добре познаваше тази чернота. Не само нощният камък бе толкова черен, но и външната обвивка на кутиите на Орден. Толкова зловещ цвят, че сякаш изсмуква цялата светлина от помещението.
	Опитът на Ричард показваше, че тази пълна липса на светлина е свързана единствено и само с много опасни неща. Нощният камък можеше да извиква разни същества от отвъдния свят, а кутиите на Орден съдържаха в себе си магия, която, ако бъде използвана със зли помисли, може да унищожи света на живите. Кутиите могат да отворят врата към отвъдния свят.
	— А вътре имаше нещо светещо? — повтори Ричард — Да не би да беше като да гледаш свещ или огъня на лампа? Толкова светещо ли?
	— Цветове — каза Лили. — Беше изпъстрено с краси ви цветове.
	— Като цветна светлина — каза Бет. — И поставено върху бял пясък.
	Поставено върху бял пясък. Косъмчетата по тила на Ричард настръхнаха.
	— Колко беше голяма кутията?
	Бет раздалечи дланите си на около педя разстояние.
	— Широко горе-долу толкова. Но не много дебело.
	Като книга. Приличаше на отворена книга. Точно така, това си помислих и тогава.
	— А вътре, пясъкът вътре беше ли изрисуван с линии? Все едно си чертаеш нещо по пясък с клечка?
	Бет кимна, потискайки остър пристъп на кашлица. Задъха се, накрая успя да проговори:
	— Точно така. Чисти линии, изобразяващи фигури. Точно на това ми приличаше. Беше кутия или може би голяма книга, а когато я отвориха, за да ни покажат прекрасните цветове, вътре имаше бял пясък с внимателно изрисувани линии по него. Тогава видяхме прекрасните цветове.
	— Искаш да кажеш, че върху пясъка е имало нещо? Това нещо, което е правило хубавите цветове, е било върху пясъка?
	Бет запримига объркано, опитвайки се да си спомни.
	— Не… по-скоро светлината сякаш извираше от пясъка — Тя се отпусна на леглото си и се извъртя настрани, очевидно изпитваща болка.
	От чумата. От черната смърт. От черната кутия.
	Ричард я погали нежно по ръчичката и я зави. Тя простена.
	— Благодаря ти, Бет. А сега си почивай, за да се оправиш по-скоро.
	Ричард нямаше сили да благодари на Лили. Опасявасе, че гласът ще му изневери.
	Лили се отпусна назад. Мъничките й веждички се повдигнаха.
	— Уморена съм. — Тя простена, почти разплакана. Не ми е добре.
	Сви се на топка и засмука палеца си.
	Калан я зави добре и й обеща, че скоро ще се оправи. Нежната усмивка на Калан предизвика бледо подобие на усмивчица на лицето на Лили. Ричард също без малко да се усмихне. Без малко.
	На улицата, след като напуснаха дома на семейство Андерсън, Ричард издърпа Дрефан настрани. Калан каза на останалите да изчакат и отиде при двамата братя.
	— Какъв белег си видял? — попита Ричард. — Каза на дядото за някакъв белег.
	— Петната по краката й.
	— И защо старецът те изгледа с такъв ужас?
	Дрефан извърна очи.
	— Хората, заразени от чума, умират по различни на чини. Не знам защо, предполагам, че има връзка с организма на всеки. Устойчивостта и уязвимостта на всяка аура са различни. Не съм виждал със собствените си очи различните видове смърт, които причинява чумата, тъй като — за щастие — не се среща често. Повечето от нещата, които знам, съм научил от записките, които пазят лечителите от Рауг’Мос. Епидемиите, които съм виждал, са били в откъснати, отдалечени места. Някога, преди много векове, в някои от големите градове е имало огромни чумни епидемии — имам записки от тях. При някои хора всичко става изведнъж — силна треска с температура, непоносими главоболия, повръщане, пронизващи болки в гърба. От болка губят съзнание, понякога преди да умрат минават дни, дори седмици. Малцина се възстановяват. Такъв е случаят с Бет. Макар че положението й ще се влоши още доста. Виждал съм хора като нея да се оправят. За нея има малък шанс. Понякога могат да изглеждат като първото момче — черната смърт ги застига и разлага телата им. Други биват измъчвани от жестоки отоци по врата, подмишниците слабините. Страдат жестоко, докато накрая умират. Такъв е случаят с Бърт. Ако болестта бъде изтласкана към главата и принудена да се излее навън, има вероятност такъв човек също да оздравее.
	— Ами Лили? — попита Калан. — Какви са тези белези, както ги нарече?
	— Никога досега не ги бях виждал с очите си, но съм чел за тях в записките на други лечители. Такива белези се появяват по краката и понякога по гърдите. Хората рядко разбират, че са болни — почти до самия край. Един ден установяват, че белезите са се появили, и много скоро след това умират. Почти без болка. Но винаги умират. Не е имало случай на белязан да оцелее. Старецът сигурно е виждал подобни случаи, защото го знаеше. При епидемиите, които съм виждал, колкото и жестоки да са били, не е имало случаи на хора с белези. В записките пише, че най-тежките от най-страшните епидемии — онези, които носят най-много смърт — са тези, в които има белязани. Някои смятат, че това са видимите знаци на докосването на Пазителя.
	— Но Лили е просто малко момиченце — запротестира Калан, сякаш можеше да промени нещо. — Не изглежда болна. Не е възможно да…
	— Лили се чувства неразположена. Белезите по крака та й са ясно изявени. До полунощ ще е мъртва.
	— Тази нощ? — удивен попита Ричард.
	— Да. Най-късно. По-вероятно след няколко часа. Мисля, че дори е възможно…
	Откъм къщата се чу пронизителен, протяжен писък на жена. От ужаса, който се съдържаше в него, по гърба на Ричард плъзнаха ледени иглички. Войниците, които тихо разговаряха в дъното на уличката, замълчаха. Единственият звук, който се чуваше, бе лаят на куче на съседната улица.
	От къщата долетя и викът на мъж. Дрефан затвори очи.
	— Както се канех да кажа, дори е възможно по-скоро.
	Калан зарови лице в гърдите на Ричард. Стисна го за ризата. Главата му се завъртя.
	— Та те са деца — проплака тя. — Това копеле убива деца!
	Дрефан сбърчи чело.
	— Какви ги говори тя?
	— Дрефан — Ричард притисна по-плътно към себе си треперещата Калан. — Мисля, че тези деца умират, защо то един магьосник и една вещица са посетили играта им на Джа’Ла преди няколко дни и чрез магия са дали ход на епидемията.
	— Това е невъзможно. За да се прояви заразата, са нужни повече дни.
	— Магьосникът е същият, който причини зло на Кара, точно преди ти да дойдеш. На стената в дупката остави пророчество, което започва така: „При червената луна ще дойде огнената буря.“ Дрефан го изгледа подозрително.
	— Как е възможно магия да даде начало на епидемия?
	— Не знам — прошепна Ричард.
	Не можеше да изрече на глас следващата част от пророчеството.
	„Свързаният с острието ще гледа как хората му гинат. Ако не направи нищо, тогава и той, и онези, които обича, ще умрат в адската жега, защото няма острие, добито от стомана или сътворено от магия, което може да навреди на врага му.“ Калан продължаваше да трепери в прегръдката му и той знаеше, че я мъчи споменът за последната част от пророчеството:
	„За да потуши адския огън, той трябва да потърси лек във вятъра. Светкавицата ще го завари поел по този път, защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“

>>	ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	На входа на просторното имение на Двореца ги забеляза Д’Харански патрул и войниците застанаха мирно. Из улиците на града хората, поели всеки по работата си, се спираха да поздравят Майката Изповедник и Господаря Рал.
	Макар на пръв поглед търговията в града да вървеше както обикновено, Калан забеляза известна разлика: тук мъже, товарещи бурета в каруца, внимателно оглеждаха минаващите покрай тях хора; там продавачите преценяваха с поглед всеки клиент; минувачите заобикаляха хората, спрели да поговорят на крак. Групичките на разговарящите сякаш бяха повече от обикновено. Смехът бе подозрително отсъстващ от територията на града.
	След като поздравиха тържествено с юмруци, притиснати в кожените униформи, войниците грейнаха в по-неформални, широки усмивки.
	— Да живее! Да живее Господарят Рал! — започнаха да викат в един глас.
	— Благодарим, Господарю Рал — надвика един общия — Ти ни излекува! Върна ни здравето! Добре сме, благодарение на теб! Да живее великият магьосник Господарят Рал!
	Ричард застина насред крачка, без да вдига поглед към войниците, взрян в земята. Наметалото му плющеше на поривите на вятъра и го обгръщаше, той потъваше в златисти отблясъци. Присъединиха се и други гласове:
	— Да живее Господарят Рал! Да живее Господарят Рал!
	Свил ръце в юмруци, Ричард продължи пътя си, но отново не вдигна поглед към поздравяващите го войници. Калан, която го бе хванала за ръката, плъзна длан надолу към юмрука, принуждавайки го да разтвори пръсти и да пусне нейните между своите. Тя изрази разбирането и мълчаливата си подкрепа със стискане на дланта му.
	С крайчеца на окото си забеляза как Кара, която вървеше редом с Дрефан и Надин, прави ядосани знаци на патрула да разгони войниците и да ги накара да млъкнат.
	В далечината пред тях, на лекото възвишение, внушителната осанка на Двореца на Изповедниците се извисяваше в целия блясък и мощ на каменните си колони, просторните стени и изящни кули, чиито девствено бели силуети прорязваха смрачаващото се небе. Не само слънцето залязваше, но и небето се покри със сгъстяващи се облаци, вестители на предстояща буря. Вятърът донесе няколко самотни снежинки, след които вероятно щеше да има още. Пролетта все още не можеше да си проправи път.
	Калан стискаше яростно ръката на Ричард, сякаш вкопчила се в самия живот. Съзнанието й бе изпълнено изцяло с картини на болест и смърт. Бяха видели повече от десет болни деца, заразени с чума. Бледото лице на Ричард не изглеждаше по-различно от шестте мъртви личица.
	Съществото му се разкъсваше от болка. Калан бе стегнала всеки мускул в себе си, едва сдържайки сълзите си, виковете си, стоновете си. Повтаряше си упорито, че няма право да загуби контрол над себе си и да зареве пред очите на майките, ужасени от новината, че рожбите им може да се окажат по-болни, отколкото са си въобразявали, или пък отказващи да приемат онова, което вече са разбрали.
	Доста от тези майки бяха почти на възрастта на Калан. Просто млади жени, изправени пред ужасяващата съдба молещи на колене добрите духове да спасят безценните им съкровища. Калан не знаеше дали самата тя на тяхно място не би се държала именно така.
	Някои родители, като Андерсънови, живееха с по-врастни членове на семейството, на чийто опит и съвет можеха да се опрат. Но имаше и млади майки със съпрузи още почти момчета и никой, на чиято помощ да разчитат.
	Калан притисна свободната ръка към корема си, свиваш се периодично от неконтролируеми спазми.
	Знаеше колко опустошен се чувства Ричард. И без това на плещите му тежеше товар, по-голям от възможностите му. Трябваше да бъде силна — заради него.
	От двете им страни се извисяваха величествени кленове, голите им клони сключени в общ балдахин. Не след дълго щяха да напъпят. Групата им излезе от тунела на дърветата и се заизкачва по виещата се алея към Двореца.
	Зад тях Дрефан и Надин обсъждаха приглушено какви билки и лекове могат да се опитат. Надин предлагаше нещо, Дрефан изказваше мнението си, преценявайки дали ще е безполезно или би си струвало да се опита. Внимателно я водеше по пътеките на медицинското познание, обяснявайки й причините за пробиването на защитите на тялото, позволяващи на болестта да укрепне и се развие.
	Калан остана със смътното впечатление, че Дрефан гледа на заболелите едва ли не с презрение, сякаш бяха виновни за болестта си, защото се бяха отнасяли с невнимание към аурите си и енергийните си потоци, за които лечителят през цялото време говореше, тъй че съвсем естествено можеше да се очаква, че ще се поддадат на подобна епидемия, напълно безопасна за човек като него, който обръща повече внимание на тялото си. Калан си помисли, че човек с неговите познания за лечението сигурно е разочарован от хората, които сами си докарват болести — като например проститутките или пък мъжете, които ги посещават. Тя с облекчение си помисли, че Дрефан не е сред тези клиенти.
	Калан се запита дали Дрефан е прав за някои от нещата които говори, или просто проявява арогантност. Самата тя не обичаше хората, които сами си докарват проблеми със здравето. Някога познаваше дипломат, който се чувстваше зле всеки път, когато хапне тежки сосове с определени подправки. Получаваше затруднения с дишането. Човекът много обичаше сосове. Веднъж, на една официална вечеря, се налапа като невидял с един от любимите си деликатеси и умря на масата.
	Калан така и не можеше да разбере как е възможно човек сам да си докарва болести и някак не й беше мъчно за дипломата. Всъщност дори се отнасяше към него доста презрително, щом той се появяваше на вечеря. Запита се дали и Дрефан не изпитва подобни чувства към някои хора — особено при положение, че знае за здравето и тялото на човек доста повече от нея. Тя бе свидетел как Дрефан направи чудеса с аурата на Кара, а знаеше и че някои болести са плод на мисълта.
	Беше чувала, пък и видяла с очите си редица случаи в едно селище на име Лангден. Там живееше изключително суеверен и изостанал народ. Местният лечител — човек със силно влияние в обществото им — бе решил, че главоболията, тормозещи голяма част от населението, са дело на злите духове, обладали хората. Нареди на стъпалата на болните да се долепят нажежени до бяло метални плочи, които да изгонят злите духове. Забележително лечение. Оттогава насетне никой от жителите на Лангден не изпита главоболие. Всичко свърши като с магическа пръчка и не се появи отново.
	Де да можеше и чумата да изчезне толкова лесно. Де да можеше Надин да изчезне толкова лесно. Но нямаше как да я отпратят точно сега, когато толкова много хора щяха да се нуждаят от помощ. Независимо дали я харесва или не, Надин щеше да остане, докато всичко свърши. Шота явно затягаше примката си около Ричард.
	Калан не знаеше какво е казал Ричард на Надин, но можеше да предполага.
	Изведнъж Надин се преизпълни с учтивост и любезност. Калан знаеше, че извинението на другата жена не с искрено. Вероятно Ричард й е казал, че ако не се извини, жива ще я одере. От погледа, с който Кара често удостояваше билкарката, Калан можеше да съди, че Надин трябвало да се притеснява повече от Морещицата, отколкото от Ричард.
	Калан и Ричард водеха останалите от групата между извисяващите се бели колони от двете страни на входа, през огромните отворени порти, украсени с геометрични фигури, към Двореца. Просторното фоайе вътре се осветяваше от прозорци с бледосини стъкла, поставени между колони от бял полиран мрамор със златни капители. Освен това бяха запалени и десетки лампи, изкачени по стените.
	По черно-белите мраморни плочи към тях се движеше облечена в кожени дрехи фигура. Отдясно, откъм стаите за гости, приближаваше друг човек. Ричард забави крачка и спря.
	— Улик, би ли повикал генерал Кърсън. Сигурно е в щаба. Някой да е виждал генерал Болдуин?
	— Вероятно е в двореца на Келтон, на Кралската улица — каза Калан. — Стои там от пристигането си насам, когато ни помогна да се справим с „Кръвта на братство то“.
	Ричард кимна уморено. Калан си помисли, че никога не го е виждала в по-окаяно състояние. От пепелявото му лице гледаха две напълно безжизнени очи. Потърси с поглед Иган, който стоеше на няма и три метра разстояние от него. Ричард обаче не го видя, присви очи и леко се залюля от напрежението. Накрая го видя.
	— А, Иган, ето къде си бил. Би ли отишъл за генерал Болдуин, ако обичаш?
	Иган погледна Калан смутено, след което попита:
	— Желаете ли да се видите с някой друг, Господарю Рал?
	— Някой друг ли? Да. Кажете на генералите да вземат със себе си и офицерите си. Ще ги чакам в кабинета. Доведете ги там. Улик и Иган едновременно поздравиха с юмруци в гърдите и се заеха с изпълнението на задачите си. На отиване изпратиха съобщения чрез знаци на двете Морещици. В отговор Кара и Райна се приближиха към Ричард препречвайки пътя на Тристан Башкар, който изведнъж се закова на място.
	От другата страна се приближи Бердин, съсредоточила се, вървейки, в отворената книга в ръцете си. Изглеждаше абсолютно погълната от четенето и като че ли не виждаше нищо около себе си. Калан вдигна ръка да я спре, преди тя да се блъсне в Ричард. Бердин се залюля като кораб, блъснал се в брега, и накрая спря.
	Тристан се поклони.
	— Майко Изповедник, Господарю Рал.
	— Кой си ти? — попита Ричард.
	— Тристан Башкар от Джара, Господарю Рал. Опасявам се, че не сме представяни един на друг официално. В сивите очи на Ричард проблясва искрица живот.
	— Решихте ли вече въпроса за капитулацията си, министър Башкар?
	Тристан тъкмо се канеше да се поклони отново, в очакване да бъде официално представен. Не бе очаквал Ричард да му задава въпроси преди това. Покашля се и се изправи. Вечно готовата усмивка грейна на лицето му.
	— Искрено благодаря за снизхождението ви, Господарю Рал. Майката Изповедник щедро ми даде две седмици, за да имам време да разчета знаците на звездите.
	Гласът на Ричард придоби строгост:
	— Рискувате народът ви да се сблъска с мечове, на место със звезди, министре.
	Тристан разкопча сакото си. С крайчеца на окото си Калан видя как Агиелът на Кара светкавично изниква в ръката й. Тристан не го забеляза. Погледът му остана върху Ричард, ръката му небрежно отгърна дрехата и се с пусна върху хълбока. Отдолу се подаде ножът, закачен н колана. Райна също стисна Агиела си в ръка.
	— Господарю Рал, както вече обясних на Майката Изповедник, нашият народ с радост очаква присъединяван то си към Д’Харанската империя.
	— Д’Харанска империя?
	— Тристан — прекъсна ги Калан, — точно в момента сме малко заети. Това вече го обсъждахме, имаш две седмици. А сега, ако обичаш…
	Тристан отметна кичур коса, светлокафявите му очи се спряха върху Калан:
	— Тогава ще мина направо на въпроса. До ушите ми достигна слух, че в Ейдиндрил върлува чума.
	Острият поглед на Ричард изведнъж придоби обичайния си вид.
	— Не е просто слух. Истина е.
	— Доколко сериозна е опасността?
	Ръката на Ричард намери дръжката на меча.
	— Ако се присъедините към Ордена, министре, съм сигурен, че бихте предпочели чумата да се изсипе върху народа ви, а не аз.
	Калан рядко бе виждала двама души, които така явно и от пръв поглед да не се харесват. Знаеше, че Ричард е уморен и че не е в настроение — след като бе видял толкова много мъртви деца — да бъде предизвикван от някой като Тристан, който толкова жестоко да му лази по нервите. Джара бе сред членовете на Съвета, пожелали смъртта на Калан. Макар Тристан да не бе гласувал лично, то своя глас бе дал негов сънародник. Ричард бе убил този съветник.
	Калан не разбираше защо Тристан изведнъж намрази Ричард — освен може би защото Ричард бе човекът, поискал капитулацията на Джара. Предполагаше, че причината никак не е маловажна. На негово място Калан би се съветвала по същия начин.
	Нямаше да се учуди, ако някой от двамата всеки миг извади оръжие. Дрефан се изправи между тях.
	— Казвам се Дрефан Рал, Първи свещеник на комуна лечители, наречена Рауг’Мос. Имам известен опит с чумата. Предлагам ви да се приберете в стаята си и да избягвате контакт с непознати. Особено с проститутки. Освен това няма да е зле да се наспивате добре и да се храните здравословно. Тези неща ще ви помогнат да засилите имунитета на тялото си срещу болестта. Освен това смятам да поговоря на персонала на Двореца относно необходимостта от това всеки да се опита да засили организма си. Вие, както и всеки друг разумен човек, сте добре дошъл на лекцията ми.
	Тристан внимателно изслуша Дрефан. Поклони се и му благодари за съвета.
	— Е, оценявам, че ми казахте истината, Господарю Рал. По-слаб човек сигурно би се опитал да излъже относно подобен сериозен проблем. Сега разбирам защо сте толкова зает. Ще тръгвам, за да можете да се погрижите за хората си.
	Бердин се прилепи до Ричард, чийто поглед се стрелкаше гневно към гърба на Тристан. Морещицата през цялото време бе чела съсредоточено дневника, произнасяйки на глас сложните думи на Д’Харански, и Калан се съмняваше, че изобщо е чула нещо от разговора досега.
	— Господарю Рал, трябва да поговорим — промърмори тя.
	Ричард отпусна ръка на рамото й, за да й покаже да изчака за миг.
	— Дрефан, Надин, някой от вас да има нещо за главоболие? За жестоко главоболие?
	— Имам билки, които ще ти помогнат, Ричард — предложи Надин.
	— Знам нещо по-добро — Дрефан се приближи до не го. — Нарича се сън. Може би имаш далечен спомен, че някога си го използвал.
	— Дрефан, знам, че от известно време не съм спал, но…
	— От много дни и нощи — вдигна пръст Дрефан. Ако се опитваш да наваксаш липсата на сън с някакви субстанции, наречени „лекове“, до нищо добро няма стигнеш. Главоболието ти ще се върне, дори още по-жестоко от преди. Ще си съсипеш здравето. Няма да си полезен нито на себе си, нито на който и да е друг.
	— Дрефан е прав — обади се и Калан.
	Без да вдига глава, Бердин отгърна страницата в дневника, която бе прочела.
	— Съгласна съм. Чувствам се доста по-добре, след като подремнах. — Бердин като че ли най-сетне забеляза, че наоколо има и други хора. — Сега, когато се наспах, мисля доста по-бистро.
	Ричард вдигна ръка, за да ги накара да престанат с настояванията си.
	— Знам. Скоро ще си легна, обещавам. Какво искаше да ми кажеш, Бердин?
	— Моля? — Тя отново се бе зачела. — О! Открих къде е Храмът на ветровете.
	Ричард повдигна чело.
	— Какво?
	— След като се наспах, както вече казах, умът ми стана по-бистър. Осъзнах, че досега сме ограничавали търсенето, концентрирайки се върху даден брой ключови думи, и се помъчих да си представя как ли биха постъпили древните магьосници в подобна ситуация. Реших, че…
	— Къде е? — изкрещя Ричард.
	Бердин най-сетне вдигна очи и запримига.
	— Храмът на ветровете се намира на върха на Планината на четирите вятъра.
	Бердин едва сега забеляза Райна. Двете жени си размениха усмивки, очите им заблестяха с нежна топлота.
	Калан сви рамене, сякаш изразявайки неизказания въпрос на Ричард:
	— Бердин, това не ни помага особено, освен ако не знаеш къде се намира тази планина.
	Бердин смръщи чело за миг, после махна с ръка извинително.
	— О, извинявайте. Заради превода е — тя отново се намръщи, — струва ми се.
	Ричард избърса лицето си с ръка.
	— Как го нарича Коло?
	Бердин обърна на предишната страница и завъртя книгата към Ричард, за да му покаже. Той се наведе.
	— Берглендурч ост Кимермост — зачете на глас. — Планина на четирите вятъра.
	— Точно така — каза Бердин. — „Берглендурч“ означава повече от планина. „Берглен“ е планина, а „дурч“ по някога може да означава скала, а може и други неща, като например човек със силна воля. Макар че в конкретния случай ми се струва, че е по-скоро нещо като „скалиста планина“ или пък „голяма планина с много скали“. Нали разбираш, като скалистата планина на четирите вятъра… нещо такова.
	Калан пристъпи на другия си крак.
	— Да не би да е планината Кимермост?
	Бердин се почеса по носа.
	— Да. Примерно.
	— Така трябва да е — каза Ричард, като че ли за пръв път от часове изпълнен с надежда. — Знаеш ли къде се намира?
	— Да. Била съм там — каза Калан. — Без съмнение доста ветровито място. И скалисто. На върха на планина та има руини, но нищо, което да наподобява храм.
	— Може би именно руините са храмът — изрази предположение Бердин.
	— Не знаем колко голяма е била постройката. Не е задължително един храм да е голям.
	— Не мисля, поне в този случай.
	— Защо? — попита Ричард. — Какво има на този връх. На какво разстояние се намира?
	— Не е далеч, на североизток. Може би ден езда, там някъде. Най-много два дни. Доста негостоприемно място.
	Въпреки че старата пътека, виеща се по склона, е наистина зловеща, прекосяването на връх Кимермост спестява дни обикаляне през изключително тежък терен.
	Най-горе има някакви руини. На пръв поглед прилича като да е имало постройка. Виждала съм какви ли не свети места. От архитектурна гледна точка мога да преценя, че запазените останки не са от основната сграда. По-скоро нещо като страничните постройки, заобикалящи Двореца на Изповедниците. През тях минава път, подобен на голямата алея, която обикаля страничните постройки тук.
	Ричард закачи пръст на широкия си кожен колан.
	— И накъде води този път?
	Калан се вгледа в сивите му очи.
	— Право към ръба на скалата. Руините са покрай ръба. Отвесната скална стена се спуска надолу на може би повече от хиляда метра.
	— Да има някаква стълба, издълбана в скалата? Нещо, което да води надолу към самия храм?
	— Ричард, ти не разбираш. Постройките са на самия ръб на скалата. Очевидно е, че те, стените и самият път са продължавали нататък. Прекъсват рязко точно на ръба на скалата. Някога планината е продължавала нататък. Вече я няма. Срутила се е. Имало е свличане или нещо такова. Това, което е било оттатък руините — основната сграда и планината, — вече го няма.
	— Така казва и Коло. Групата се върнала и Храмът на ветровете изчезнал. — Ричард изглеждаше отчаян. — Сигурно са използвали магия, за да откъснат част от планината и заедно с нея да погребат Храма на ветровете, за да не може никой никога да стъпи в него.
	— Е — въздъхна Бердин. — Ще продължавам да търся дали не споменава някъде в дневника дали Храмът на ветровете не се е сринал в пропастта, или пък е бил бутнат.
	Ричард кимна.
	— Може би в дневника има още нещо по този въпрос.
	— Господарю Рал, дали ще намерите време да ми помогнете, преди да заминете заради сватбата си?
	Над голямата зала надвисна ледена тишина.
	— Бердин… — устата на Ричард се отвори, но от нея не излязоха повече думи.
	— Чух, че войниците са добре — продължи тя, хвърли бърз поглед на Калан, после отново погледна Ричард. — Казахте ми, че двамата с Майката Изповедник ще отидете да се ожените веднага щом войниците се оправят. Сега те вече са добре. — Тя се усмихна широко. — Знам, че съм ви любимката, но не сте си променили решението заради мен, нали? Май започна да ви втриса, а?
	Тя зачака отговор, без да забелязва, че никой в залата не се усмихва на шегата й.
	Ричард не можеше да продума. Нямаше сили да й го каже. Калан знаеше, че тя е причината той да се страхува да произнесе думите — за да не разбие сърцето й.
	— Бердин — прошепна тя в тягостната тишина. — Двамата с Ричард няма да заминаваме, за да се оженим. Сватбата е отменена. Поне засега.
	Макар да го прошепна, думите й прозвучаха в мраморното помещение все едно че ги бе изкрещяла.
	Нарочно безизразното лице на Надин говореше повече, отколкото ако се бе усмихнала широко. Някак си дори бе по-лошо, отколкото да го бе направила. Тъй като така бе още по-очевидно, че потиска истинските си чувства, но въпреки това никой не можеше да я упрекне за нищо.
	— Отменена ли? — запримига удивено Бердин. — Защо?
	Ричард я погледна, страхувайки се да размени поглед с Калан.
	— Бердин, Джаганг запали чума в Ейдиндрил. Точно за това говореше пророчеството долу в дупката. Длъжни сме да останем тук при хората, а не да си гледаме… Как би изглеждало, ако…?
	Той замлъкна.
	Книгата се отпусна в ръцете й.
	— Съжалявам.

>>	ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	Калан гледаше през прозореца падането на нощта и сипещия се сняг. Зад нея Ричард седеше на масата си, златотканото му наметало бе провесено на облегалката на стола. Докато чакаше офицерите, помагаше на Бердин в разчитането на дневника. Повече говореше Бердин. Той само от време на време измърморваше по нещо като коментар на казаното от нея относно значението на една или друга дума. Калан си помисли, че колкото е уморен, едва ли е много полезен на Морещицата.
	Хвърли поглед през рамо. Дрефан и Надин се бяха скупчили край огнището. Ричард ги бе помолил да дойдат с тях, за да могат да отговарят на евентуалните въпроси на генералите. Надин се бе съсредоточила в Дрефан, съзнателно избягвайки погледа на Ричард и особено на Калан. Може би защото знаеше, че Калан би усетила триумфа в очите й.
	Не. Триумфираше не Надин, а Шота. Но те само отложиха сватбата. Само докато… докато какво? Докато успеят да спрат чумата? Докато измрат повечето жители на Ейдиндрил? Докато те самите се заразят и умрат, както предричаше пророчеството. Калан се приближи до Ричард и отпусна ръка на рамото му. Отчаяно се нуждаеше от близостта му. С благодарност усети как той я хваща за ръката.
	— Само отлагаме за малко — прошепна тя, надвесена Над ухото му. — Това нищо не променя, Ричард. Просто забавя нещата, само толкова. Обещавам ти. Той я потупа по ръката и й се усмихна.
	— Знам.
	Кара отвори вратата и се вмъкна в стаята.
	— Господарю Рал, идват.
	— Благодаря, Кара. Остави вратата отворена и ги по кани.
	Райна запали цепеница в огъня. Подпря се на рамото на Бердин за равновесие, докато се навеждаше да запали лампата в другия край на масата. Дългата й тъмна плитка се плъзна през рамото й и погъделичка Бердин по лицето. Морещицата се почеса и дари Райна с бърза усмивка.
	Да види човек двете Морещици да се докосват или да си обръщат каквото и да е внимание пред чужди погледи, бе рядко явление. Калан знаеше, че се дължи на видяното от Райна през деня. Младата жена също се чувстваше самотна, имаше нужда от близко присъствие и утеха. Колкото и ужасяващо да бе обучението им, колкото и издръжливи да бяха на болка, човешките им чувства бяха започнали да се възвръщат. Калан започваше да забелязва в тъмните очи на Райна, че видяното страдание и смърт, особено на деца, й бе повлияло.
	Чу как Кара казва на мъжете в коридора да влязат. Мускулестата фигура на посивяващия генерал Кърсън, както винаги внушителен с безупречната си кожена униформа, се появи на прага. Под ризницата изпъкваше релефът на силните му ръце.
	Зад него вървеше командирът на Келтонските части — набитият генерал Болдуин. Той бе по-възрастен, с тънки бели мустаци, краищата на които се спускаха надолу покрай брадичката. Както винаги изгледаше великолепно, наметнат с изящното си късо наметало, закрепено на едното рамо с две копчета. На гърдите на жълтеникавата му униформа бе извезан хералдически знак, състоящ се от жълт и син щит, разделени диагонално от черна линия. Светлината на лампите се отразяваше в орнаментираната тока на колана му и в сребърната му ножница. Беше колкото жесток, толкова и ослепителен на вид.
	Преди групата офицери от армиите на двамата да влязат изцяло в стаята, генералите вече се покланяха пред Ричард. При поклона темето на генерал Болдуин просветна сред оредяващата му сребриста коса.
	— Кралице — поздрави той. — Господарю Рал.
	Калан сведе глава, а Ричард се изправи, избутвайки стола си назад. Бердин скочи от своя, за да не застава на пътя му. Не си направи труда да вдигне глава от книгата. Все пак беше Морещица, при това си имаше работа.
	— Господарю Рал — поздрави и генерал Кърсън, като в същото време вдигна юмрук към сърцето си. — Майко Изповедник.
	Всички офицери зад тях бяха свели глави. Ричард изчака търпеливо да приключат с поздравите. Калан си представяше с какво нетърпение очаква да започне.
	Направи го възможно най-просто.
	— Господа, с прискърбие трябва да ви съобщя, че в Ейдиндрил върлува чума.
	— Чума ли? — не повярва на ушите си генерал Кърсън. — Чума от какво?
	— Болест. Чума, която кара хората да се чувстват зле и да умират. Такава чума.
	— Черната смърт — допълни Дрефан с мрачен глас изотзад.
	Всички новодошли сякаш едновременно изохкаха. После залата притихна.
	— Започнала е неотдавна — продължи Ричард, — така че, за щастие, имаме време да вземем някои предпазни мерки. Засега имаме информация за не повече от няколко десетки случая. Разбира се, няма как да знаем колцина ще са загинали междувременно и какъв ще е броят им за напред. Половината от онези, за които знаем, че сазаразе ни, вече са мъртви. До сутринта броят им ще нарасне.
	Генерал Кърсън се покашля.
	— Предпазни мерки ли, Господарю Рал? Че какви могат да се вземат? Имате ли лекарство за хората, а населението на града?
	Ричард потърка пръсти в челото си, заби поглед в масата пред себе си.
	— Не, генерале, не разполагам с лекарства — прошепна той. Всички чуха думите му, въпреки че ги изрече едва-едва. В стаята цареше гробна тишина.
	— Тогава какви…?
	Ричард се изпъна.
	— Трябва да разделим войниците. На отряди. Брат ми и друг път се е сблъсквал с чумата. Склонни сме да вярва ме, че се разпространява от човек на човек — както кога то в една къща има грип и останалите членове на семейството, поради близостта си до болния, също се разболяват.
	— Чувал съм, че чумата се предизвиква от лош въздух на определено място — отбеляза един офицер в дъното на групата.
	— Това също бе отбелязано като възможност — каза Ричард. — Казаха ми още и че може да бъде предизвика на от редица други неща — лоша вода, лошо месо, сгорещена кръв.
	— А от магия? — попита някой.
	Ричард пристъпи от крак на крак.
	— Това също не е изключено. Някои казват, че може да е прокоба на духовете към нашия свят, наказание за нещо. Самият аз не съм склонен да вярвам. Днес следобед бях в града и с очите си видях как умират невинни малки деца, как страдат. Не мога да повярвам, че духовете са способни да причинят подобно нещо, независимо колко са недоволни от хората.
	Генерал Болдуин потърка брадичката си.
	— Тогава как мислите, какво разпространява болестта, Господарю Рал?
	— Не съм специалист, но се осланям на мнението на брат си, че чумата е като всяка друга заразна болест — предава се по въздуха или чрез пряк контакт. Това ми се струва по-логично, макар тази болест да не е просто обикновена. Чумата, както ми бе обяснено, почти във всички случаи има летален изход. Ако наистина се предава от човек на човек, значи нямаме нито секунда за губене. Трябва да направим, каквото е по силите ни, за да я задържим далеч от войската. Искам да разделите частите си на по-малки отряди.
	Генерал Кърсън разпери отчаяно ръце.
	— Господарю Рал, защо просто не използвате магията си и не ни отървете от напастта?
	Калан докосна Ричард по гърба, подсещайки го да си държи нервите. Той обаче и без това като че ли не беше ядосан на генерала.
	— Съжалявам, но точно сега не знам що за магия би могла да излекува града. Не съм чувал някога магьосник да е спасявал хората от чума. Трябва да разберете, генерале, че това, че някой притежава магия, не означава, че може да отблъсне самия Пазител, когато той протегне ръка към него. Ако магьосниците можеха да го правят, уверя вам ви, гробищата щяха да изчезнат поради липса на клиентела. Магьосниците не притежават силата на Създателя. В нашия свят съществува равновесие. Също както всички ние, и особено войниците, помагаме на Пазителя да носи смърт в този свят, можем да станем част от делото на Създателя в сътворяването на живота. Ние знаем, може би по-добре от другите хора, че на плещите на войниците лежи задължението да пазят мира и живота. Равновесието се постига, като понякога се налага да отнемем живот, за да спрем враг, който би причинил много повече злини. Това остава след нас, с това биваме запомнени, а не с живота, който се опитваме да спасим. Магьосникът също трябва да е в равновесие, в хармония със света, в който живее. Както Създателят, така и Пазителят играят определена роля в нашия свят. Не е във властта на обикновен магьосник да им диктува какво да правят. Той може да полага усилия в съчетаването на събития, които да доведат до определен резултат — например сватба. Но не може да диктува на самия Създател да извика на живот ново същество, като резултат от този брак. Един магьосник трябва винаги да помни, че той действа тук, в този свят, и трябва да прави всичко, което е по силите му, за да помага на хората, също както фермерът би помогнал на съседа си в жътвата или пък в потушаването на избухнал пожар. Има неща, които магьосникът, за разлика от хората които не притежават магия, може да направи. Също както вие тук, силни и здрави мъже, можете да въртите в ръцете си тежка бойна брадва, която един старец не би могъл дори да повдигне. Макар да имате мускули и сила, за да го направите, не сте способни да извършите нещо, което не е предвидено за мускулите ви. Като например мъдростта, трупана у стария човек с годините и опита. Той може да ви победи с познанията, а не с мускулите си. Независимо колко велик е един магьосник, той не може да създаде живот. А една млада жена, без каквато и да е магия, опит или мъдрост, може да го направи. Значи в крайна сметка излиза, че тя има повече общо с магията от него. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че фактът, че съм се родил с дарбата, не означава, че дарбата ми може да спре чумата. Не можем да разчитаме на магията, за да решим всичките си проблеми. Да познава границите на силата си е толкова важно за един магьосник, колкото е важно за един командир да познава възможностите на войниците си. Мнозина от вас са виждали какво може мечът ми срещу врага. Но колкото и жестоко оръжие да е той, не може да достигне този невидим враг. Други видове магия вероятно ще се окажат също толкова безпомощни.
	— В мъдростта ти е нашето смирение — тихичко повтори генерал Кърсън един ред от отдаването.
	Мъжете изразиха високо съгласието си и закимаха, доволни от разумното обяснение, дадено им от Ричард. Калан се гордееше с него. За това, че успя да ги убеди. Запита се обаче дали той е успял да убеди себе си.
	— Тук не става толкова въпрос за мъдрост — измърмори Ричард. — Колкото за проява на здрав разум. — Моля ви, повярвайте — продължи той, — че това не означава, че няма да търся начин да се справим с чумата. Правя всичко, каквото е по силите ми. — Той отпусна ръка на рамото на Бердин. Тя вдигна глава. — Бердин ми помага да разчетем древните книги, останали от магьосниците от миналото, за да видим дали не са ни завещали своята мъдрост. Ако има начин магията да повлияе на чумата, ще го намеря. При все това засега трябва да използваме други средства, за да защитим хората. Трябва да ги разделим едни от други.
	— Да ги разделим, и после какво? — попита генерал Кърсън.
	— След като ги разделите, ще напуснете Ейдиндрил.
	Генерал Кърсън настръхна. Ризницата му заблестя на светлината на лампата, той засия като същински дух.
	— Да оставим Ейдиндрил на произвола на съдбата?
	— Не — настоя Ричард. — Не на произвола на съдба та. Предлагам да разделим частите си, за да има по-малка вероятност болестта да се разпространи между войници те, след което да се заемат позиции около целия град. Можем да поставим постове на всички проходи, пътища и долини, през които може да се мине към града. Така ни кой няма да успее да влезе.
	— Ами ако все пак успее? — попита генерал Болдуин.
	— Тогава тези малки, накъсани части няма да успеят да отблъснат атаките.
	— Ще имаме съгледвачи и куриери. Ще трябва да увеличим броя им, за да не се стига до изненади. Не мисля, че частите на Ордена са стигнали толкова на север, но все пак, ако бъдем атакувани, ще има кой да ни предупреди и ще можем бързо да се съберем отново. Отделните отряди не бива да са твърде раздалечени едни от други — така че да не могат да защитават града, — но трябва да са на достатъчно разстояние, за да не си предават болестта. Всяка ваша идея ще бъде обсъдена внимателно. Точно това е една от причините да ви повикам тук. Ако някой иска да каже нещо по тези въпроси, да заповяда.
	Дрефан пристъпи напред.
	— Трябва да стане много бързо. Колкото по-скоро на пуснат войниците града, толкова по-голяма е вероятността никой да не се зарази.
	Всички офицери кимнаха замислено.
	— Офицерите, които бяха с нас днес, трябва да останат тук — продължи Дрефан. — Възможно е да са попаднали в контакт с някой заразен. Направете списък на всички, с които са били в допир, и тях също изолирайте тук.
	— Ще се погрижим да бъде изпълнено незабавно — отсече генерал Кърсън. — Още тази нощ.
	Ричард кимна.
	— Всяка група войници трябва да поддържа връзка с другите. Но съобщенията ще се предават само устно. Ни какви бележки, предавани от ръка на ръка. Хартията може да донесе зараза. Хората, които предават команди и съобщения, да го правят от разстояние. Поне толкова, на колкото сме сега ние с вас.
	— Не е ли малко странна предпазна, мярка? — попита един от офицерите.
	— Чувал съм — каза Дрефан, — че хора, заразени с чума, но все още на крака и поради тази причина незнаещи, че са болни, имат специфичния мирис на чумата в дъха си.
	Мъжете закимаха заинтригувани.
	— Но да усетиш този фатален мирис може да ти струва заразяване с болестта, което да погуби живота ти.
	Хората отново замърмориха помежду си.
	— Затова не искаме куриерите да се приближават един до друг — продължи Ричард. — Ако някой вече е за разен, трябва да направим всичко възможно да не предаде болестта на другарите си, а оттам и на цялата съседна група войници. Няма смисъл да се залавяме с всичко това, ако не сме изключително внимателни дори към най-дребните детайли. Това е смъртоносна отрова. Ако действаме бързо и мъдро можем да спасим голям брой хора. Ако не вземем предпазни мерки, и то сериозни, почти всички хора в града, наред с всичките ни войници, може да загинат само за няколко седмици.
	В стаята плъзна притеснен, напрегнат разговор.
	— Чертаем пред вас най-мрачната картина — каза Дрефан, приковавайки към себе си сериозните им погледи. — Не искаме да ви представяме нещата в по-добра светлина. Но има и някои хубави страни. Най-важното е времето. Чумните епидемии, които съм виждал и за които съм чел, се разпространяват най-ужасяващо в летните горещини. Не мисля, че тукашната ще успее да набере сила и мощ при това хладно време. Поне това е в наша полза.
	Мъжете въздъхнаха с подновена надежда. Не и Калан.
	— Още нещо — каза след малко Ричард и изгледа мъжете пред себе си един по един. — Ние сме Д’Харанци. Хора на честта. И ще се държим като такива. Не искам да лъжете хората относно опасността, надвиснала над всички ни, да ги уверявате, че риск няма. В същото време не искам и съзнателно да всявате паника сред тях. Те и без това ще се уплашат достатъчно. Освен това сте и войници. Тази битка е не по-малко сериозна от всяка друга. Такава ни е работата. Ще се наложи някои от вас да останат в града, за да помагат. Ще има нужда от въоръжени сили, които да потушат всеки смут, който е възможно да се надигне. Ако има бунтове, както по време на червената луна, искам да ги потушавате незабавно. Използвайте всички необходими средства, но не повече. Помнете, населението на този град е от наши сънародници — ние сме техни защитници, а не техни завоеватели. Ще ни трябват хора, които да помагат в изкопаването на гробове. Не мисля, че ще успяваме да горим толкова много трупове, ако чумата се развихри.
	— Колко предполагате, че може да умрат, Господарю Рал?
	— Хиляди — отвърна вместо него Дрефан. — Десетки хиляди. — Синият му поглед обгърна всички присъстващи. — Ако нещата се влошат, може би повече. Чел съм за епидемия, покосила всеки трима от четирима жители на близо половин милионен град.
	Един офицер в дъното на групата подсвирна тихичко.
	— Още нещо — каза Ричард. — Някои от хората ще изпаднат в паника. Ще искат да избягат от Ейдиндрил, за да се отдалечат от опасността. Повечето ще искат да останат, не само защото това е единственият им дом, но и защото това е единственият живот, който познават. Не можем да позволим на хората да напускат града и да разпространяват чумата и по други места в Средната земя или дори по-надалеч, в Д’Хара. Тя трябва да остане заключена тук. Ако хората искат да избягат от града и да се скрият в околните възвишения, отделяйки се от съседите си, за които се съмняват, че са заразени, ще трябва да проявим разбиране към страховете им. Трябва да им позволите да отидат извън града, ако желаят, но ще са принудени да останат наблизо. Искам войниците, които ще се разделят на отряди, да оградят града и околностите му, завардвайки всички пътища към и от Ейдиндрил. Всички трябва да останат в тези граници. Всеки, който тръгне да бяга, може да е заразен, без да го знае, и по този начин да изложи на опасност и други хора извън града. Като крайна мярка ви е позволено да прилагате сила, за да им попречите да разпространяват чумата извън рамките на града. Моля ви да не забравяте, че това не са престъпници, а просто хора, уплашени за живота си и за живота на семействата си. Онези, които напуснат града, за да чакат утихването на епидемията, скоро ще останат без храна, каквато едва ли ще намерят в околните местности. Това, че ще умрат от глад, няма да е по-различно от смъртта, причинена о чумата. Припомнете им го и им кажете, че няма да се правят компромиси, ако някой бъде заловен, че опустошава чужди ферми. Анархия няма да бъде допусната. Е, засега като че ли това е всичко, което исках да ви кажа. Въпроси?
	— Ще напуснете ли града тази нощ, Кралице, Господарю Рал? Или ще чакате до сутринта? — попита генерал Болдуин. — И къде ще отседнете?
	— Нито аз, нито Ричард ще напуснем Ейдиндрил — отвърна Калан.
	— Какво? Но вие трябва да бягате — настоя генерал Болдуин. — Моля ви, и двамата трябва да се спасявате. Имаме нужда от вас, за да ни водите.
	— Нямахме представа с какво си имаме работа, преди нещата да отидат твърде далеч — продължи Калан. — Възможно е вече да сме се заразили.
	— Не ни се вярва — допълни Ричард, опитвайки се да разсее страховете им, — но така или иначе трябва да остана, за да видя дали няма някакъв вид магия, която би могла да ни помогне да спрем епидемията. Трябва да се кача в Кулата. Ако се скрием някъде из хълмовете, няма да сме от голяма помощ. Така може да пропусна възможност да намеря разрешение. Ще останем и ще поемем управлението на града. Дрефан е Първи свещеник на лечителите от Рауг’Мос от Д’Хара. Двамата с Майката Изповедник не бихме могли да попаднем в по-добри ръце. Брат ми и Надин също ще останат в града, за да търсят начин за облекчаване страданията на хората.
	Докато мъжете задаваха въпроси и обсъждаха ситуацията с храната и провизиите, Калан се приближи до прозореца и се загледа в снега и вятъра, завихрящи се в пролетна буря. Ричард говореше с офицерите така, както главнокомандуващ разговаря с командния състав на армията си в навечерието на битка. Опитваше се да ги мотивира, да ги обедини и сплоти за предстоящия бой. Както при всяка битка, смъртта щеше да прескочи отвъд укрепленията.
	Макар Дрефан да бе на мнение, че при хладно време чуата няма да има възможност да набере сериозна мощ, Калан бе сигурна, че в този случай времето е без значение.
	Тази чума не бе като никоя друга. Тя бе задействана от магия, от човек, който иска да унищожи всички.
	Долу в дупката Джаганг нарече играта Джа’Ла д’Джин — Играта на живота. Джаганг бе обиден, че Ричард е променил тежестта на топката, че я е направил полека, за да могат всички деца, а не само най-силните и пробивните да изпитват удоволствие от играта. Джаганг започна сечта именно от тези деца. Това не беше случайно. Това беше вест.
	Играта на живота.
	Този свят можеше да се превърне в света на Джаганг, управляван с нечовешка жестокост. Ако той спечели.

>>	ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	През следващия един час мъжете продължиха да задават въпроси предимно на Дрефан. Генералите отправяха на Ричард предложения относно командването и военните стратегии. Всички възможности се обсъждаха накратко, правеха се планове, на отделните офицери се поставяха задачи. Армията трябваше да започне изтеглянето си още същата нощ. Имаше доста войници от „Кръвта на братството“, обявили капитулация, които, макар да се бяха врекли във вярност на Ричард, нямаше да е зле да бъдат разделени, и отделни части от тях да се разпратят по другите подразделения, а не да бъдат оставени на едно място. Ричард прие това предложение.
	Когато най-накрая всички поеха по задачите си, той се отпусна тежко на стола си. Доста път беше извървял от времето, когато бе горски водач.
	Калан се гордееше с него.
	Отвори уста да му го каже, но Надин я изпревари, казвайки думите вместо нея.
	Ричард измърмори едно вяло „Благодаря“.
	Надин преднамерено докосна рамото му с върховете на пръстите си.
	— Ричард, винаги си бил… не знам… Ричард за мен. Едно момче от моя край. Горски водач. Днес, и особено тази вечер, пред всичките тези важни хора, мисля, че за почнах да гледам на теб с други очи. За пръв път. Ти на истина си този Господар Рал.
	Ричард облегна лакти на масата пред себе си и хвана глава между дланите си.
	— По-скоро ми се ще да съм на дъното на оная скала, погребан заедно с Храма на ветровете.
	— Не ставай глупав — прошепна тя.
	Ядосана, Калан се приближи и застана от едната му страна. Надин се плъзна встрани.
	— Ричард — каза Калан, — трябва да поспиш. Веднага. Обеща. Имаме нужда от теб силен. Ако не си отпочинеш…
	— Знам — той се отблъсна от масата и стана. Обърна се към Дрефан и Надин. — Някой от вас да има нещо, което помага на човек да заспи? Опитвах… Напоследък просто лежа. Съзнанието ми не може да се успокои.
	— Дисхармонията на Фенг Сан — веднага диагностицира Дрефан. — Сам си я докарващ, като тласкаш себе си отвъд пределите на тялото си. Има си граници на възможностите ни, които, ако бъдат преминати…
	— Дрефан — прекъсна го Ричард със спокоен глас. — Незнам какво имаш предвид, но трябва да изпълнявам задълженията си. Просто трябва да го разбереш. Джаганг се готви да изтреби всички ни. Какъв е смисълът да съм бодър и жизнерадостен като катеричка напролет, ако това означава всички да измрем.
	Дрефан изсумтя:
	— Разбирам, но това не те прави по-силен.
	— Добре, ще се постарая. Но преди това дали да не поспя?
	— Медитация — каза Дрефан. — Това ще успокои енергийните ти потоци и ще започне да ги подрежда в хармония.
	Ричард потърка чело.
	— Дрефан, стотици хиляди хора са изложени на смъртна опасност, защото Джаганг иска да ги пороби. Вече ни показа, че в решителността си да го направи няма граници. Започна от децата — Ричард сви юмруци, кокалчетата му побеляха. — Само за да ми изпрати съобщение! Убива деца! Той е абсолютно безсъвестен. Показва ми на какво е способен, за да победи. Да ме накара да се предам! Мисли, че ще ме прекърши!
	За разлика от кокалчетата на пръстите му, лицето му стана виолетово.
	— Греши. За нищо на света не бих предал хората си на тиранин като него. Никога! Ще направя всичко необходимо, за да спра епидемията! Кълна се!
	Над стаята внезапно надвисна оглушителна тишина. Калан никога не бе виждала Ричард ядосан по такъв начин. Когато очите му се изпълваха със смъртното безумство на гнева, извиращ от магията на Меча на истината, обектът на яростта му обикновено биваше пред очите му. Яростта се предизвикваше от и бе насочена към конкретна заплаха.
	Това сега бе отчаян гняв, насочен към невидим враг. Директна заплаха не съществуваше, нямаше срещу кого да насочи оръжието си в момента. Нямаше пряк начин да се пребори с противника си. Калан позна по очите му, че това не е гневът от магията на меча. Беше неговият собствен.
	Лицето му най-сетне се успокои. Пое освежителна глътка въздух и изтри челото си с ръка. Възвърна контрола над гласа си.
	— Ако се опитам да медитирам, само ще извикам я съзнанието си лицата на болните и мъртви деца. Моля те, няма да го понеса и в съня си. Имам нужда от сън без сънища.
	— Искаш да заспиш и да не сънуваш? Да не би да те безпокоят сънищата ти?
	— Имам кошмари. През деня също ги изживявам, но наяве. Пътешественикът по сънищата не може да нахлуе в сънищата ми, но е намерил начин да ми праща кошмари. Моля ви, добри духове, дарете ме с малко спокойствие поне докато спя.
	— Сигурен знак за дисхармония на меридиана Фенг Сан — потвърди за себе си Дрефан. — Както изглежда, ще си доста тежък пациент, но затова си има причини.
	Той измъкна костицата от кожената закопчалка и отвори капачето на една от кесийките, висящи на колана му. Извади оттам няколко кожени вързопчета. Прибра едното.
	— Не, това ще успокои болката, но няма да ти помогне да заспиш. — Прибра второ. — От това ще повръщаш.
	Прерови и другите, затваряйки ги едно по едно.
	— Опасявам се, че не съм взел нищо толкова просто с мен. Подбрах само редки субстанции.
	Ричард въздъхна.
	— Все пак благодаря, че се постара.
	Дрефан се извърна към Надин. Тя щеше да се пръсне, стиснала здраво устни, едва сдържаща удоволствието си.
	— Нещата, които даде на майката на Йоник, няма да са достатъчно силни за Ричард — каза й Дрефан. — Имаш ли някакъв опиат?
	— Разбира се — запазила спокойствие, отвърна тя, очевидно доволна, че най-накрая стигнаха и до нея. — Тинктура, естествено.
	— Чудесно — отвърна Дрефан. Потупа Ричард по гърба — Ще медитираш друг път. А тази вечер ще заспиш за нула време. Надин ще ти приготви разтвор. Отивам да проверя как стоят нещата с персонала и да дам някои препоръки.

>>	ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	— Всяка нощ, в която ти се падне дежурство пред Кулата, е ужасна.
	Калан се усмихна.
	— Кулата изглежда зловеща, войнико, но всъщност не е съвсем така.
	— Както кажете, Майко Изповедник. Аз обаче мисля, че както си стоя тук, съвсем скоро ще ми се наложи да давам дежурство в отвъдния свят.
	— Никой не се е опитвал да влезе в Кулата, нали?
	— Ако беше, щяхте да знаете или поне да сте открили телата ни, Майко Изповедник.
	Калан пришпори ата си. Ник изпръхтя и продължи напред по хлъзгавия сняг. В подобни условия Калан му имаше пълно доверие и затова го остави сам да избира пътя си. Кара и Бердин се поклащаха с лекота на седлата си и я следваха. В конюшните на Двореца Кара бе дръпнала мундщука на коня си, бе погледнала животното в очите и му бе наредила да не й създава никакви проблеми. Калан изпита странното чувство, че жребецът разбра предупреждението.
	Докато вървяха по моста, виждаха само високите каменни стени от двете му страни. Това бе добре, защото конете нямаха видимост към пропастта под тях. Калан беше сигурна, че Ник няма да се подплаши, но не знаеше как ще реагират другите два коня. Отвесните каменни стени се спускаха в зейнала пропаст, дълбока хиляди метри. Това бе единственият път към Магьосническата кула. Освен ако нямаш крила.
	В снежната тъма, на фона на мастиленочерния планински масив, в който бе врязана постройката, се открояваше величественият й силует с внушителните стени от тъмен камък, с укрепленията, бастионите, кулите, свързващите пасажи и мостове. За хората, родени без магия, или онези, които не я разбираха, Кулата бе символ на директна заплаха.
	Калан бе отраснала в Ейдиндрил и се бе качвала в зловещата сграда безброй пъти, много от които сама. Беше й позволено да го прави още от дете — както на всички млади Изповедници. Докато беше малка, магьосниците се закачаха с нея и я гонеха из коридорите, заливайки се от смях. Кулата й бе като втори дом — уютно, сигурно, спокойно и приветливо място.
	Въпреки това Калан знаеше, че то крие и своите опасности — като всеки дом, който е достатъчно сигурно убежище, докато човек не прояви глупост да стъпи в огнището например. В Кулата също имаше места, където не бива да се припарва.
	Когато поотрасна, престана да ходи там сама. При достигането на определена възраст за Изповедниците ставаше опасно да се движат без придружител където и да е. От момента, в който започнеха да приемат изповеди, те трябваше да са винаги под закрилата на своя магьосник.
	С течение на времето започваха да си печелят врагове. Семействата на осъдените рядко можеха да повярват, че техният обичан близък е извършил жестоките престъпления, в които е обвинен, или пък търсеха отговорност директно от Изповедника за смъртната присъда — въпреки че знаеха, че Изповедниците са само средство за потвърждаване на справедливостта на взетото решение.
	Опитите за покушения срещу Изповедници не бяха рядкост. Никога не липсваха хора — от най-обикновени простосмъртни до крале, — които да желаят смъртта на един Изповедник.
	— Как ще преминем през щитовете без Господаря Рал? — попита Бердин. — Предишния път успяхме с по мощта на неговата магия. Без него няма да можем.
	Калан се усмихна окуражително на двете Морещици.
	— Ричард не е знаел къде отива. Просто се е лутал из Кулата, воден от инстинкта си. Аз знам пътища, през които може да се мине, без да е нужно човек да притежава магия. Е, може да се наложи да преминем през някой и друг незначителен щит, предназначен да държи настрани Хората от града. Но това не е проблем. Мога ли да мина аз, значи ще можете и вие — само трябва да се държим за ръце. Също както Ричард те е прекарал през най-мощните щитове.
	Кара изсумтя недоволно. Беше се надявала щитовете да ги спрат.
	— Кара, била съм в Кулата хиляди пъти. Мястото е напълно безопасно. Просто ще отидем до библиотеките Както ти си моят закрилник навън, тук аз ще бъда твоят. Ние сме сестри по Агиел. Не бих допуснала да попаднеш на място, обладано от опасна магия. Не ми ли вярваш?
	— Е, ами… да, вярно че си сестра по Агиел. Мога да имам доверие на сестра по Агиел.
	Минаха под огромната падаща врата и навлязоха в територията на Кулата. От вътрешната страна на масивните обиколни стени снегът се топеше веднага щом докоснеше земята. Калан свали качулката от главата си. Зад стените бе приятно топло и уютно.
	Изтърси снега от наметалото си и вдиша дълбоко свежия пролетен въздух, изпълвайки дробовете си с познатия, успокояващ аромат. Ник изцвили доволно.
	Калан поведе двете Морещици по входната чакълена алея. Преминаха през сводестия отвор към тунела, минаващ под голяма част от Кулата. Докато вървяха, лампите, окачени на седлата на Кара и Бердин, обливаха овалните стени с мека оранжева светлина.
	— Защо минаваме оттук? — попита Кара. — Господа рят Рал ни прекара през онази голяма порта ей там.
	— Знам. Точно затова се страхувате от Кулата. Прекарал ви е по изключително опасен маршрут. Аз ви водя по пътя, който обикновено използвах за влизане. Той е доста по-добър. Ще видите. Не е предназначен за външни посетители, а за хората, които живеят и работят тук. Гостите влизат през друга врата. Посреща ги часови, който изслушва желанията им.
	Отвъд тунела трите коня забелязаха просторна тучна ливада. Чакълената пътека минаваше покрай стената, зад която бе официалният вход за Кулата. От другата страна лвадата бе ограничена с мрежа. Вляво оградата преливате към стената на Кулата. Отзад се намираха конюшните. Калан скочи от седлото и отвори вратата. След това трите жени свалиха седлата и такъмите от конете си, пуснаха животните да пасат и да тичат на свеж въздух из ливадата.
	Дванайсет широки гранитни стъпала, изгладени и заоблени през хилядолетията, водеха към стеснен вход, към семпла, но стабилна двойна врата на самата Кула. Кара и Бердин последваха Калан с лампи в ръце. Огромното фоайе погълна светлината, слабите пламъчета лизваха лекичко само най-близките колони и арки.
	— Какво е това? — шепнешком попита Бердин. — Нещо като че ли капе.
	— Тук няма… плъхове, нали?
	— Всъщност това е фонтан — отвърна Калан и гласът й отекна в далечината. — И, Кара, да, в Кулата има плъхове, но не и там, където ви водя. Обещавам ти. Дай ми лампата си. Нека ти покажа красотата на тази страховита тъмница.
	Калан взе лампата и се запъти към една от главните лампи, окачена на дясната стена. Можеше да отиде и без помощта на лампата — както бе правила често, — но й трябваше огън. Откри главната лампа, отмести назад високото й стъкло и я запали от лампата на Кара.
	Фитилът се запали. Останалите лампи в стаята засвистяха последователно и също пламнаха. Бяха стотици, запалваха се по една, по две, от двете страни на помещението — Всяко „фсст“ биваше последвано почти веднага от следващо, щом пламъкът на главната лампа достигнеше до поредната. Помещението ставаше все по-светло.
	За броени секунди фоайето грейна, обляно в меката жълто-оранжева светлина на лампите. Кара и Бердин зяпнаха.
	Стъкленият прозорец на трийсетина метра над главите им сега беше тъмен, но денем през него нахлуваха слънчеви лъчи, които изпълваха помещението с топлина и вид, с белосани стени и таван, така че лампата й осветяваше пътя по-добре.
	По пътя си през белия коридор не попадна на никакви щитове. Една стълба я отведе още по-надолу в Кулата. Друг каменен коридор най-долу я изведе бързо напред отново без никакви щитове. Тя изброяваше мислено всички коридори, зали, стълбища и тунели и бе напълно сигурна, че като избягва грешните пътища, по които бе тръгвала, ще открие безопасен път за влизане и излизане от кулата на Коло.
	Отвори вратата в дъното на каменния коридор и се оказа стъпила на алея с железни перила. Повдигна лампата високо пред себе си. Намираше се в основата на кулата. Алеята опасваше фоайето. Нагоре във вътрешността на огромната кула се виеха стълби, на площадките им се виждаха още врати. В центъра, в дъното на кулата, имаше басейн с черна вода. Тук-там повърхността беше назъбена от остри камъни. Плуваха животинки. На камъните си почиваха саламандри, очите им се извърнаха към нея.
	Точно тук двамата с Ричард се бяха борили с кралицата на сбързовете. Вонящите й, разбити яйца все още се виждаха по камъните. Парчета от вратата на стаята на Коло, плуваха в басейна. Върху тях се бяха настанили по-големи животинки, които изсумтяха възмутени от нарушаването на спокойствието им.
	От другата страна на басейна се намираше коридорчето към стаята на Коло.
	Калан забърза към широката платформа пред входа й. Вратата и касата липсваха, от тях бяха останали само почернели, нащърбени ръбове. На места самият камък бе разтопен като восък. Стената покрай вратата бе покрита с черни ивици сажди, вследствие на нечовешката сила, която я бе отворила за пръв път от хилядолетия насам.
	Заедно с унищожаването на Кулите на смъртта Ричард развали и магията, държала запечатана тази стая. Кулите държаха Стария свят отделен от Новия от три хиляди години насам. Те държаха заключена и стаята с Плъзгата, както и човека, имал нещастието да бъде неин пазач по онова време.
	Калан пристъпи в стаята, където бе умрял Коло — където живееше Плъзгата. Под краката й изпращяха отломки. Тишината бе потискаща и отекваше в ушите й и тя с облекчение се вслушваше в шума от стъпките си.
	Ричард бе събудил Плъзгата след сън, продължил няколко хилядолетия. Тя го отнесе до Стария свят, за да може той да върне Калан обратно в Ейдиндрил. След завръщането си я сложи обратно да заспи. През всичките години, прекарани в Кулата, Калан никога не бе чувала за съществуването на Плъзгата.
	Дори не можеше да си представи каква ли сила са притежавали магьосниците от древните времена, за да създадат подобно същество. И как бяха успели да я накарат да спи толкова дълго време, за да може да бъде събудена отново за живот. Само богатото й въображение можеше да гадае каква ли сила притежава Ричард — сила, която самият той не разбира.
	А на какво ли бяха способни древните магьосници, познаващи добре дарбата си? Какво ли можеха да сторят с подобна неописуема магия? И как ли е изглеждала война между магьосници с подобни качества?
	Само при мисълта за тези ужаси косата й настръхна.
	Сигурно бяха се случили неща като тази чума, надвиснала над главите им в момента. Сигурно магьосниците са били способни да причинят такива неща.
	Лампата освети костите на Коло край стола. Върху прашната маса все още си стояха мастилницата и перодръжката. Овалната стая, широка трийсетина метра, бе захлупена от висок сводест таван — горе-долу на същата височина.
	В средата се намираше кръглата каменна стена, подобна на кладенец, с диаметър десетина метра. Това бе обиталището на Плъзгата. Калан вдигна лампата към стената на Кладенеца и надзърна плахо в мрачната дупка, обиколена от стени, които сякаш се спускаха в безкрая.
	Калан разочаровано отпусна рамене. Беше сигурна, че ще намерят такива записки, за да ги дадат на Ричард.
	— Никъде. Ако не е тук, значи просто няма записки точно от този процес. Или пък са унищожени. От онова което казва Коло, по негово време в Кулата царял пълен хаос. Може да са били твърде заети, за да си водят записки.
	Бердин килна глава на една страна.
	— Но можем да продължим да търсим поне до зазоряване.
	Калан обгърна с поглед помещението.
	— Не. Би било загуба на време. По-добре да си запълниш времето с работа върху дневника на Коло. Щом не разполагаме със записки от процеса, преводът на дневника би бил най-полезен за Ричард. Може да откриеш нещо важно там.
	В светлата библиотека решителността на Калан се разколеба. Започна да преосмисля плана си.
	— Е — обади се Кара, — тогава май ще е най-добре да се връщаме. Не се знае какви може да ги е забъркала Надин. Ако се намъкне в стаята на Господаря Рал, пришки ще й излязат да го целува, докато той спи и е в безпомощно състояние.
	Бердин сви устни и щипна Кара по ръката.
	— Какво ти става? Майката Изповедник е сестра по Агиел.
	Кара примигна изненадано.
	— Прощавай. Просто се шегувах. — Докосна Калан по ръката. — Знаеш, че ако пожелаеш, ще убия Надин — трябва само да ми кажеш. Не се тревожи, Райна няма да пусне Надин в стаята му.
	Калан избърса една сълза от бузата си.
	— Знам. Просто при всичко, което става… знам.
	Реши. Сигурно ще е от полза на Ричард да намери отговор. Сигурно ще му е полезно да открие нещо, което да спре чумата. Калан си даде сметка, че просто си търси извинение. Знаеше защо го прави.

>>	ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

	— Намерихте ли каквото търсехте? — попита Райна Калан, Кара и Бердин, щом трите се приближиха по коридора.
	— Не — отвърна Калан. — Няма записки от процеса.
	— Съжалявам — каза Райна.
	Калан посочи към вратата.
	— Някой да се е опитвал да го безпокои?
	Райна се ухили самодоволно.
	— Тя. Искаше да види как е Господарят Рал. Да се убеди, че е заспал, така каза.
	Не беше нужно Калан да я пита за кого говори. Кръвта й кипна.
	— И ти я пусна?
	Райна се усмихна с характерната си мрачна усмивка.
	— Надникнах в стаята, видях, че Господарят Рал спи, и й казах, че всичко е наред.
	— Добре. Но тя сигурно ще се върне.
	Райна се усмихна по-широко.
	— Не мисля. Казах й, че ако още веднъж се появи в коридора тази нощ, ще усети Агиела ми върху голото си дупе. На тръгване у нея не остана и капка съмнение, че наистина го мисля.
	Кара се изсмя. Калан не успя.
	— Райна, късно е. Идете да поспите двете с Бердин — Калан улови бързия й поглед към Бердин. — Тя, също като Господаря Рал, има нужда от почивка, за да може да работи по-пълноценно над дневника утре. Всички имаме нужда да поотпочинем. Улик и Иган ще пазят Ричард.
	Райна плясна Улик в корема с опакото на ръката си.
	— Навити ли сте, момчета? Ще се оправите ли без мен?
	Улик изгледа намръщено Морещицата.
	— Ние сме личните гардове на Господаря Рал. Ако някой се опита да влезе в стаята му, докато вие дотичате няма да има в какво да впиете зъб.
	Райна сви рамене.
	— Е, момчетата май ще се оправят и сами. Да вървим Бердин. Време е най-после да изкараш една нощ в сън.
	Кара остана до Калан, докато двете Морещици се отдалечаваха надолу по коридора, оглеждайки с критично око часовите.
	— За почивката си права. Ти също имаш нужда от сън, Майко Изповедник. — каза Кара. — Не изглеждаш добре.
	— Исках… първо исках да видя как е Ричард. Ще спя по-добре, ако знам, че с него всичко е наред. Веднага се връщам. — Тя изгледа сурово Кара, за да прогони от главата й всякакви намерения да влезе в стаята му с нея. — Ти защо не отидеш да поспиш?
	Кара сключи ръце зад гърба си.
	— Ще те чакам.
	В стаята на Ричард беше тъмно, но през прозореца влизаше достатъчно светлина, за да може да се види леглото. Калан се изправи до него, заслушана в равномерното му дишане.
	Знаеше колко разстроен бе той от последните събития. Тя изпитваше същата болка. Колко ли семейства бяха сполетени от нещастие тази нощ? Колко ли още щяха да страдат през следващата и по-следващата?
	Калан приседна на крайчеца на леглото. Плъзна ръка под мишницата му, за да го премести лекичко. В съня си той промърмори името й, но не се събуди, докато тя го повдигаше, за да облегне тежестта му върху себе си.
	Пресегна се и взе чашата с приспивателното, което му бе приготвила Надин. Все още бе наполовина пълна. Допря я до устните му и я вдигна, за да потече течността към устата му. Той завъртя глава и преглътна, щом чашата се повдигна още нагоре.
	— Пий, Ричард — шепнешком го подкани тя. Целуна го по челото — Пий, любов моя. Това ще ти помогне да спиш.
	Тя продължи да повдига чашата, докато той преглъщаше. Щом изпи съдържанието почти до дъното, я върна на мястото й. Ричард отново промълви името й.
	Калан притисна главата му към себе си, сгушвайки го в гърдите си. Допря буза в челото му, една сълза се изтърколи по върха на носа й и капна в косата му.
	— Толкова те обичам, Ричард — прошепна тя. — Независимо от всичко, никога не се съмнявай в това, че те обичам.
	Той промърмори нещо, което тя не разбра, чу само „обичам“. Отпусна го назад към възглавницата и измъкна ръка изпод тялото му. Вдигна завивката към гърдите му.
	Целуна пръста си и нежно го притисна върху устните му, след това излезе от стаята.
	На път за стаята си отново каза на Кара да отиде да поспи.
	— Няма да те оставя без охрана — настоя Морещицата.
	— Кара, ти също имаш нужда от сън.
	Кара я изгледа с крайчеца на окото си.
	— Нямам намерение още веднъж да разочаровам Господаря Рал.
	Щом Калан се накани да запротестира, Кара я надвика:
	— Ще сложа войници пред стаята ти, ще подремна на място, а ако нещо се случи, ще съм наблизо. Ще ми е достатъчно.
	Калан имаше доста работа. Не искаше Кара да й се пречка.
	— Нали видя в какво състояние беше Ричард, като не се беше наспал?
	Кара се изкикоти и махна с ръка.
	— Морещиците са по-силни от мъжете. Освен това той се чувстваше така, защото не бе спал от дни. А аз съм спала снощи.
	Калан не искаше да спорят. Трескаво се опитваше да намери начин да преодолее това препятствие, облечено в кожа. Не можеше да си позволи Кара да разбере какво се кани да прави тя. Независимо че е сестра по Агиел, Кара щеше да каже на Ричард. Без съмнение. А това бе последното, което искаше Калан. Ричард не биваше да узнае плановете й за нищо на света. Трябваше да измисли друго.
	— Не съм сигурна, че съм готова да си лягам. Май съм гладна.
	— Изглеждаш изморена, Майко Изповедник. Имаш нужда от сън, не от храна. Освен това, ако ядеш преди лягане, няма да можеш да се наспиш добре. Искам да отпочинеш добре, като Господаря Рал. Като знаеш, че Надин няма да се навърта около стаята му, ще заспиш. Мога да си представя какво е казала Райна на Надин и искам да те уверя, че колкото и глупава да изглежда оная кокетка, много добре знае какво означава предупреждение от устата на Райна. Няма защо да се притесняваш за тази нощ. Ще се наспиш добре.
	— Кара, от какво се страхуваш? Освен от магия и от плъхове.
	Кара сбърчи чело.
	— Не обичам плъхове. Не се страхувам от тях.
	Калан изобщо не й вярваше. Изчака да се отдалечат достатъчно от един патрул, с който се разминаха.
	— Какво те плаши? От какво се страхуваш?
	— От нищо.
	— Кара — настоятелно каза Калан, — говориш с мен, с Калан, сестрата по Агиел. Всеки си има своите страхове.
	— Искам да умра в бой, а не слаба и болна в леглото си, повалена от невидим враг. Страхувам се още Господарят Рал да не се зарази с чума и да останем без Владетеля на Д’Хара.
	— И мен ме е страх от това — прошепна Калан. — Страх ме е Ричард, или който и да е от хората, които обичам, да не се зарази. Ти, Бердин, Райна, Улик, Иган и всички мои познати в Двореца.
	— Господарят Рал ще намери начин да спре епидемията.
	Калан завтъкна кичур коса зад ухото си.
	— Не те ли е страх, че няма да си намериш любим?
	Кара изгледа Калан с невярващ поглед.
	— Че защо да се страхувам от подобно нещо? Само да дам разрешение на някой мъж да ме обича, и той-ще го направи.
	Калан отмести погледа си от Кара и го плъзна по колоните, пресичащи залата, през която минаваха. Стъпките им отекваха по мраморния под.
	— Обичам Ричард. Изповедническата магия би унищожила всеки мъж, когото Изповедникът заобича… на ли разбираш, когато са… заедно. Само защото Ричард е специален, притежава специална магия, той може да от върне на любовта ми. Ужасявам се при мисълта, че може да го изгубя. Не желая никого другиго освен Ричард — никога. Но дори и да исках, не бих могла. Никой друг мъж не би могъл да прояви любовта си към мен — никой освен Ричард. Никога не бих могла да имам никого другиго.
	Кара сниши глас съчувствено:
	— Господарят Рал ще намери начин да спре епидемия та.
	Преминаха от мраморния под върху безшумните пътеки, покриващи стълбището към стаята на Калан.
	— Кара, ужасена съм от мисълта, че мога да загубя Ричард заради Надин.
	— Господарят Рал пет пари не дава за Надин. По очи те му се вижда, че тя не означава нищо за него. Той гледа единствено теб.
	Калан докосна с пръсти гладката мраморна повърхност на стълбищния парапет, докато се изкачваха нагоре.
	— Кара, Надин е изпратена от една вещица.

>>	ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

	Ножът подарен й от Чандален. Това беше оръжие, изработено от раменната кост на неговия дядо.
	Този нож й бе спасил живота. Беше го използвала, за да убие Приндин — неин приятел, който се бе обърнал в служба на Пазителя.
	Поне си мислеше, че го е убила. Всъщност не си спомняше съвсем точно какво се случи онзи ден. Тогава бе под влияние на отровата, която й даде да изпие Приндин. Не беше сигурна дали всъщност не я бе спасил духът на дядото на Чандален. Приндин се бе нахвърлил отгоре й и ножът изведнъж се оказа в ръката й. Помнеше кръвта на Приндин, потекла по ножа и по юмрука й.
	Кръглата кост завършваше с ветрило от мастиленочерни гарванови пера. За народа на Калните гарванът бе мощна духовна магия. Свързваха я със смъртта.
	Дядото на Чандален бе потърсил помощ от духовете, за да спаси народа си от клане — от друг народ, живеещ в Дивото и обладан от неистова страст за война. Никой не знаеше причината, но резултатът бе кървава баня.
	Дядото на Чандален свикал Съвещание, за да моли духовете за помощ. Неговият народ бил миролюбив, хората не можели да се защитават. Духовете научили дядото на Чандален и неговите хора как да убиват Джакопо, като по този начин станали Кални, започнали да се защитават и унищожили заплахата.
	Джакопо вече не съществуваха.
	Дядото на Чандален научил сина си как да защитава народа си, а бащата на Чандален на свой ред предал познанието на своя син. За Калан Чандален бе сред малкото хора, които добре умееха да защитават своите народи. В битката с армията на Императорския орден Чандален се бе превърнал в самата смърт. Както и Калан.
	Чандален носеше със себе си ножа, изработен от костта на дядо му и на баща му. Бе подарил на Калан дядовия си нож, за да може тя да се защитава. Както и бе сторила. Може би пак щеше да прибегне до него.
	Калан благоговейно вдигна ножа в двете си ръце.
	— Дядо на Чандален, преди ми помогна. Моля те, защитавай ме и сега — Тя целуна островърхата кост.
	Не искаше да се изправя невъоръжена срещу Шота. А не можеше да измисли по-надеждно оръжие от това.
	Завърза връзката, изработена от изтъкан прериен памук, около ръката си и пъхна ножа вътре. Наистина бе много удобно и страшно бързо за изваждане оръжие. Макар че й предстоеше да се изправи очи в очи с жена, от която се страхуваше, Калан се чувстваше определено по-добре с ножа на дядото.
	Измъкна от друго чекмедже леко жълтеникаво наметало. Би предпочела да вземе дебелото си наметало, което бе носила тази нощ, като се има предвид ледената пролетна буря, но едва ли щеше да й върши работа през целия път. В Агаден сигурно нямаше да е толкова студено, колкото в Ейдиндрил.
	Надяваше се светлият цвят да й послужи за прикритие на минаване покрай стражите към Кулата, освен това с по-леко наметало щеше да може да изважда по-бързо ножа си.
	Запита се не е ли глупаво да си мисли, че може да извади ножа по-бързо, отколкото Шота би могла да хвърли заклинание срещу нея, и изобщо дали подобно оръжие ще е ефективно срещу вещица. Хвърли наметалото на раменете си. Не носеше нищо друго освен ножа. И Изповедническата си магия.
	Шота бе подвластна на магията на Изповедник — както всеки човек. Ако Калан успееше да докосне вещицата, край с нея. Но Шота притежаваше магия, която преди попречи на Калан да се приближи достатъчно, за да използва своята сила срещу нея.
	Но за да извика на живот синята светкавица на Кон Дар, на Калан не й бе необходимо да докосва вещицата. Тя въздъхна мислено. Не можеше да използва Кон Дар в своя защита. Когато ги нападна скринът и когато Сестри-е на светлината дойдоха да отведат Ричард, тя призова Кон Дар в негова защита.
	Калан изведнъж прозря. Ричард я обичаше и искаше да се ожени за нея. Да бъде завинаги с нея. Шота се опитваше да възпрепятства изпълнението на желанията му и изпрати Надин за негова жена. Той не я искаше.
	Дори да не съществуваше любовта на Калан към Ричард, Надин му бе причинила болка в миналото. Той не искаше да е с нея и търпеше присъствието й единствено защото бе разбрал, че Шота явно иска нещо и защото не искаше да изпусне заплахата от погледа си. Но отчаяно не желаеше да бъде насилван да се ожени за нея.
	Шота причиняваше болка на Ричард.
	Ричард бе в опасност заради вещицата. Калан можеше да призове Кон Дар в негова защита. Беше го правила преди, при заплахата на Сестрите, отвели Ричард пряко волята му. Калан можеше да използва синята светкавица срещу Шота. Срещу такава магия вещицата нямаше защита.
	Калан знаеше как действа магията. Тя извираше от дълбините на съществото й. Като магията на меча на Ричард, който действаше чрез възприятие. Ако Калан насочи употребата на магията в защита на Ричард, Кон Дар ще действа по нейна воля. Тя знаеше, че Ричард не желае Шота да го използва, да го държи под контрол, да му диктува живота.
	Калан си имаше оправдание: Шота вреди на Ричард. Значи Кон Дар ще действа срещу вещицата.
	Калан се спря, отпусна се назад на пети и се помоли на добрите духове да я направляват. Не искаше да си мисли, че прави това като отмъщение или че се готви да убие човек. Не искаше да мисли, че ще убие Шота. Запита се дали се опитва да оправдае нещо, което не подлежи на оправдание.
	Не, тя не отиваше с намерението да убие Шота. Просто искаше да разнищи до дъно тази работа с Надин и да разбере какво знае Шота за Храма на ветровете.
	Но ако се наложи, щеше да се защитава. Нещо повече, щеше да защитава Ричард от Шота — от плановете й да унищожи бъдещето му. Калан доста дълго бе търпяла върху себе си претенциозните гневни изблици на Шота. Ако сега вещицата се опита да я убие или да причини това страдание на Ричард, Калан щеше да премахне заплахата.
	Ричард вече й липсваше. Толкова отдавна се бореха за правото си да са заедно, а ето че сега тя отново го напуска. Ако тя бе на неговото място, дали щеше да прояви толкова разбиране, за колкото го молеше сега?
	При мисълта за Ричард тя лекичко издърпа най-горното чекмедже, съдържащо най-ценните й вещи. Благоговейно вдигна с две ръце синята си сватбена рокля — единствен обитател на чекмеджето в този момент. Плъзна длан по плата. Притисна роклята до гърдите си, очите й плувнаха в сълзи.
	Внимателно я постави обратно на мястото й, преди да я е накапала. За миг постоя така, отпуснала ръка върху синия плат.
	Затвори чекмеджето. Чакаше я работа. Тя беше Майката Изповедник. Независимо дали това й харесваше или не. Шота живееше в Средната земя, следователно бе поданичка на Майката Изповедник.
	Калан не искаше да умре и никога повече да не види Ричард. Но и не можеше да продължава да търпи Шота да се бърка в живота им. Да си играе с бъдещето им. Шота бе изпратила друга жена да се омъжи за Ричард. Калан не можеше да й позволи подобно нещо.
	Решеността й укрепна. Пресегна дълбоко в един гардероб и извади въже, оставено там за случай на пожар, за да може Майката Изповедник да избяга през балкона.
	С отварянето на балконската врата я блъсна леден залп от въздух и сняг. Тя примигна в бурята и затвори вратата зад себе си. Вдигна качулката на главата си и напъха вътре косата си. Не биваше хората да познаят Майката Изповедник — ако изобщо имаше някой навън в нощ като тази. Но тя знаеше, че часовите пред Магьосническата кула ще са на постовете си.
	Бързо завърза въжето около една от подпорите на перилото, оформени като изящни вази, и прехвърли останалата му част надолу. В тъмното не можеше да види дали е стигнало до земята. Трябваше да приеме на доверие, че онзи, който е оставил въжето в гардероба й, е проверил предварително дали е достатъчно дълго.
	Калан преметна крак през каменния парапет, стисна въжето с две ръце и се заспуска.

>>	ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГАВА

	Реши да върви пеш. Не беше толкова далеч, а освен това ако бе взела кон, щеше да се наложи да го остави в Кулата, където по-късно щяха да го намерят и това можеше да я издаде. Или пък ако го пуснеше на свобода, преди да стигне до Кулата, намирането му можеше да възбуди страхове относно това какво ли се е случило с нея. Освен това с кон щеше по-трудно да мине покрай часовите пред Кулата. Добрите духове й бяха помогнали с пролетна буря. Най-малкото, което можеше да направи, бе да се възползва от нея.
	Затъвайки в тежкия, мокър сняг, се запита дали решението й да тръгне пеш бе достатъчно умно. Подхрани решителността си и продължи напред. Каза си, че щом отсега се разколебана, няма смисъл да тръгва.
	Повечето сгради бяха тъмни и затворени. Малкото хора, които срещна из улиците, бяха твърде заети с преправянето на пътя си през снега, за да обръщат внимание на сгушената фигура, бореща се с вятъра в нощта. В тъмнината дори не можеше да се разбере дали е мъж или жена. Не след дълго вече бе напуснала очертанията на града и крачеше по пустия път към Кулата.
	Вървейки, обмисляше най-добрия начин за минаване покрай часовите. Войниците бяха от Д’Хара. Не биваше да допуска да я разпознаят. Щяха веднага да докладват за появяването й.
	Най-лесно щеше да мине, като убие часовите, но такова нещо не можеше да направи — та нали сега те бяха нейни войници, биеха се за общата им кауза срещу Императорския орден. И дума не можеше да става за такова нещо.
	Не беше добър вариант и да ги удари по тила, за да загубят съзнание. По този начин човек никога не можеше да е сигурен, че противникът му ще падне без гък на земята. От опит знаеше, че удрянето по главата рядко дава очакваните резултати. Понякога човек не улучваше и противникът не губеше съзнание от удара, а започваше да крещи неистово, осуетявайки всякакви опити за по-нататъшни действия. Това привличаше вниманието на останалите часови и се стигаше до ликвидиране на нападателя.
	Освен това бе виждала хора да умират от удар в главата, а това не биваше да става. Човек удря в главата само ако иска да убие, защото най-често се стига именно дотам.
	Сестрата и Марлин вероятно са се промъкнали чрез магия. Калан не притежаваше такива способности. Нейната магия би унищожила съзнанието на войниците.
	Значи оставаше или да ги измами, или да се промъкне покрай тях. Д’Харанските войници бяха обучавани за всякакви случаи и вероятно заеха повече трикове, отколкото тя изобщо би могла да си представи, че съществуват.
	Значи оставаше да се промъкне незабелязано покрай тях.
	Нямаше представа къде точно се намира, но знаеше, че е близо. Вятърът духаше от ляво, затова реши да се придържа към дясната страна на пътя, вървейки приведена. Когато приближи достатъчно, щеше да се наложи да пълзи. Ако легнеше на земята, разпервайки наметалото върху себе си, след няколко минути то щеше да е покрито със сняг и от нея нищо нямаше да се вижда. Използвайки това прикритие, можеше да върви много бавно, а срещне ли войник, можеше да легне и да го изчака да отмине. Защо забрави да си вземе ръкавици?
	Реши, че е отишла много надясно и мръдна леко вляво на пътя. Знаеше, че най-трудно щеше да е на моста. Там щеше да се окаже на сравнително тясно пространство, без възможност да се отмести встрани от войниците. Но, от друга страна, Д’Харанците се страхуваха от магията на Кулата и едва ли щяха да приближават много до моста. Беше на десетина метра от него, там, където бе срещнала войниците предишния път, а сега, в снега и тъмнината, не се виждаше почти нищо.
	В сърцето й припламна надежда, че може би няма да е толкова трудно да мине покрай постовете. Снегът щеше да й осигури добро прикритие.
	Изведнъж пред лицето й блесна меч. Замръзна на място. Стрелна очи на другата страна — там също я чакаше меч. Усети острие и върху тила си.
	Дотук с незабелязаното промъкване.
	— Кой си? — грубо извика мъжът пред нея.
	Трябваше да измисли нов план, при това бързо. Реши да използва част от истината, залагайки на страха им от магия.
	— Капитане, уплашихте ме до смърт. Аз съм, Майката Изповедник.
	— Покажи се.
	Калан свали качулката си.
	— Мислех, че ще успея да мина покрай вас незабелязано. Но Д’Харанските войници се оказаха по-добри, от колкото предполагах.
	Мъжете свалиха оръжия. Най-голямо облекчение изпита, когато усети острието на тила й да се отмества. Ударът там би бил смъртоносен.
	— Майко Изповедник! Изплашихте ни, наистина! За що се връщате за втори път тази нощ? И то пеш!
	Калан въздъхна отчаяно:
	— Съберете хората си и ще ви обясня.
	Капитанът посочи с глава.
	— Да минем натам. Има навес, където ще се предпазите поне от вятъра.
	Калан се остави капитанът да я отведе от другата страна на пътя, където стърчеше триъгълна, направена с подръчни средства постройка, предназначена да спира вятъра. Не беше достатъчно просторна, за да побере нея и шестимата стражи. Те настояха тя да се настани на най-сухото място, най-дълбоко навътре.
	Разкъсваше се между удовлетворението, че дори в буря пиле не можеше да прехвръкне над Д’Харански пост, и желанието все пак да бе успяла. Това щеше доста да улесни нещата. Сега трябваше да търси друг начин да ги убеждава.
	— Чуйте ме внимателно — започна тя. — Не разполагам с много време. Отивам на важна мисия. Искам да ми повярвате. Всички. Знаете, че в града върлува чума, нали?
	Мъжете изръмжаха и кимнаха, че знаят, после смутено запристъпваха от крак на крак.
	— Ричард, Господарят Рал, се опитва да намери начин да спре епидемията. Не знаем дали такъв изобщо съществува, но няма да се откажем, знаете това. Той е готов на всичко, за да спаси хората си.
	Мъжете отново закимаха.
	— Какво общо има това с…
	— Бързам. Точно в момента Господарят Рал спи. Изтощен е от безуспешното търсене на лек против чумата. Лекът изисква магия.
	Мъжете леко настръхнаха. Капитанът потърка брадичка.
	— Знаем, че Господарят Рал няма да ни измени. Нали само преди няколко дни ни излекува от друга болест.
	Калан огледа всички лица, вперени в нея.
	— Ами ако самият Господар Рал се разболее от чума? Преди да е открил отговора? Тогава какво? Тогава сме мъртви, всички — ето какво.
	На лицата им бе изписано искрено притеснение. За всеки Д’Харанец смъртта на Господаря Рал бе съкрушително събитие. То захвърляше бъдещето им в неизвестността.
	— Какво може да се направи, за да го защитим? — по пита капитанът.
	— Всичко е във вашите ръце — на часовите тук.
	— А именно?
	— Господарят Рал ме обича. Всички вие знаете, че той ме защитава. Непрекъснато ме огражда с онези Морещици, които вечно са по петите ми. Изпраща след мен стражи, където и да отида. Не допуска опасността да припари на километри от мен. Косъм не дава да падне от главата ми. Е, аз също не искам той да пострада. Ами ако се зарази? Значи го губя. Може би има начин да спра чумата, преди да е протегнала отвратителните си ръце към нас — преди да е заразила него, както със сигурност ще стане.
	Тя зяпнаха.
	— Какво можем да направим за него? — попита капитанът.
	— Ще използвам магия — изключително опасна магия. Ако успея, ще мога да спася Ричард от чумата. Ще спася всички ни от заразата. Но както вече казах, магията е опасна. Трябва да се махна за няколко дни с помощта на магия, за да видя дали ще успея да помогна на Господаря Рал да спре чумата. Всички вие знаете какво прави той за мен. По-скоро би умрял, отколкото да ме остави да бъда изложена на опасност. Когато стане въпрос за моята безопасност, с него не може да се говори. Затова преметнах Морещиците и другите си пазачи. Никой не знае къде отивам. Ако някой разбере, Ричард ще тръгне след мен и ще попадне в същата опасност като мен. Каква полза ще има от това? Ако загина, той също ще загине. Ако успея, какъв е смисълът да го излагам на опасност? Не исках никой да знае къде отивам тази нощ, но вие се оказахте по-добри, отколкото предполагах. Сега всичко зависи от вас. Аз рискувам живота си за Господаря Рал. Ако искате да го защитите, трябва да се закълнете да пазите тайна. Дори да ви погледне в очите, трябва да му отговорите, че не сте ме виждали, че никой не е идвал тук.
	Мъжете запристъпваха от крак на крак, покашляха се, започнаха да се споглеждат.
	Пръстите на капитана забарабаниха по дръжката на меча му.
	— Майко Изповедник, ако Господарят Рал ни погледне в очите и ни попита, не можем да го излъжем.
	Калан се наведе към мъжете.
	— Тогава по-добре да го съсечете на мига с мечовете си. Защото поведението ви ще е равносилно на това. Нима искате да изложите на опасност живота на Господаря Рал? Да поемете отговорността за неговата смърт?
	— Разбира се че не! Готови сме да дадем живота си за него!
	— Предлагам ви да заложите и моя живот. Ако той разбере какво правя, къде съм отишла тази нощ, ще тръгне след мен. Не само че няма да ми бъде от помощ, а може и да умре, ако го направи.
	Калан показа ръката си изпод наметалото и посочи с пръст всеки от присъстващите:
	— Ваша ще е отговорността за това, че сте изложили живота на Господаря Рал на опасност. Може да се превърнете в неговите убийци.
	Капитанът се взря в очите на всеки от хората си. Изправи се, потърка лице и се замисли. Накрая проговори:
	— Какво искате от нас? Да се закълнем в живота си?
	— Не — каза Калан. — Да се закълнете в живота на Господаря Рал.
	По примера на капитана си всички мъже паднаха на коляно.
	— Кълнем се в живота на Господаря Рал да не казваме на никого, че сме видели за втори път тази нощ Майката Изповедник, и занапред да се закълнем, че никой не е влизал в Кулата освен вас и вашите две Морещици по-рано тази вечер. — Той огледа войниците. — Кълнем се.
	След като всички повториха клетвата, се изправиха. Капитанът отпусна бащински ръка на рамото на Калан.
	— Майко Изповедник, не разбирам от магия, това е работа на Господаря Рал, така че не знам какво се каните да правите тази нощ, но не искаме да изгубим и вас. Вие сте подходящата жена за Господаря Рал. Каквото и да се каните да направите, моля ви, внимавайте.
	— Благодаря, капитане. Смятам, че вашите хора бяха най-голямата опасност, с която можех да се сблъскам тази нощ. За утре ще му мисля, когато му дойде времето.
	— Ако ви убият, това слага край на клетвата ни. Ако умрете, ще трябва да кажем на Господаря Рал каквото знаем. Стане ли това, ще бъдем екзекутирани.
	— Не, капитане. Господарят Рал не би го допуснал. Точно затова трябва да направим всичко, което е по сили те ни, за да го защитим. Всички имаме нужда от него. Освен ако не искаме да ни управлява Императорският орден. Те не зачитат живота — именно те вкараха чумата в града. И то като започнаха от децата.

	* * *

	Калан се вгледа в живачното лице на Плъзгата и преглътна.
	— Да, готова съм. Какво искаш да направя?
	От басейна се надигна блестяща метална ръка и докосна ръба на каменната стена, опасваща кладенеца.
	— Да дойдеш в мен — каза гласът, думите отекнаха в помещението. — Но няма да го направиш ти, а аз.
	Калан се качи на стената.
	— Сигурна си, че можеш да ме заведеш в Агаден, на ли?
	— Да. Била съм там. Ще ти хареса.
	Калан не беше сигурна, че ще й хареса.
	— Колко време ще отнеме?
	Плъзгата като че се намръщи. Калан се виждаше отразена върху гладката повърхност на лицето на Плъзгата.
	— От тук до там. Толкова. Аз съм достатъчно дълга. Била съм там.
	Калан въздъхна. Плъзгата явно не разбираше и че е спала близо три хиляди години. Какво бе за нея един ден повече или по-малко?
	— Няма да кажеш на Ричард къде си ме отнесла, нали? Не искам да узнае.
	Сребърното лице се изкриви в дяволита усмивка.
	— Никой, който ме познава, не иска другите да узнаят. Никога не ги издавам. Спокойно. Никой няма да раз бере какво правим заедно. Никой няма да разбере за удоволствието ти.
	Калан я изгледа смутено. Течната сребърна ръка се вдигна и я обви. Топлата, успокояваща прегръдка я обгърна здраво.
	— Не забравяй. Трябва да ме вдишаш — каза Плъзга та. — Не се страхувай. Щом ме вдишаш, ще те запазя жива. Щом стигнеш другото място, ще ме издишаш и ще поемеш въздух. Ще те е страх толкова, колкото сега те е страх да ме вдишаш, но трябва да го направиш, иначе ще умреш.
	Калан кимна задъхано. Олюля се.
	— Спомням си. — Не можа да потисне страха си от това, че ще остане без въздух. — Добре, готова съм.
	Без повече приказки Плъзгата я повдигна плавно от стената и я дръпна при себе си в живачната маса.
	Дробовете на Калан загоряха за въздух. Затвори плътно очи. Беше го правила и преди и знаеше, че именно така трябва да постъпи, но въпреки това се ужаси при мисълта, че трябва да вдиша живачната маса. Предишния път Ричард беше с нея. Сега, когато бе сама, я обзе паника.
	Замисли се за Шота, изпратила Надин да се омъжи за Ричард.
	Изпусна въздуха от дробовете си. Вдиша дълбоко и съществото й се изпълни с копринената субстанция.
	Не усещаше нито топлина, нито студ. Отвори очи и видя едновременно светлина и мрак. Усети движение в безтегловното пространство, едновременно бързо и бавно, рязко и плавно. Дробовете й преливаха от сладкото присъствие на Плъзгата. Сякаш я приемаше в душата си. Времето не съществуваше.
	Потъна в опиянение и захлас.

>>	ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

	През топлата вихрушка от цветове Зед чуваше как Ан го — вика. Беше като някаква далечна молба, макар тя да бе съвсем близо. В потока на силата, концентрирана на върха на магьосническата му скала, същият този глас би могъл да идва и от друг свят.
	Всъщност в определен смисъл така си и беше.
	Гласът й се чу отново — досаден, настоятелен, притеснен. Зед пак не й обърна внимание, повдигна ръце и ги потопи във въртящата се искряща димна завеса. Силуетите пред него трептяха в призрачното си присъствие. Почти свършваше.
	Стената от сила изведнъж започна да се срива. Зед се опитваше да засили енергията си, вдигна ръце и ръкавите оголиха клечестите му китки. Яростно затегли въображаемата кофа от кладенеца, но я намери празна.
	Цветните искрици изсъскаха. Бесният светлинен водовъртеж угасна в кишеста субстанция. Набирайки отчаяно скорост, изведнъж всичко се сгромоляса.
	Зед онемя.
	С тътен, разтърсващ земята, основите, градени с толкова внимание в света на съществуващото, се сринаха.
	Ръцете на Зед щръкнаха във въздуха, щом Ан го сграбчи за яката и го смъкна от магьосническата му скала. Той се претърколи и двамата паднаха на земята.
	Лишена от преливащата й сила и енергия магия, скалата също се строполи. Не че Зед бе направил нещо. Скалата му се бе задвижила по инерция. Сега вече наистина се почувства съсипан.
	— По дяволите, жено! Какво означава това!
	— Не смей да ме ругаеш! Ти трябва да вървиш по дяволите, старче. Не знам защо изобщо си правя труда да ти спасявам кокалестия задник.
	— Защо ми се бъркаш? Почти бях свършил!
	— Не съм ти се бъркала — изръмжа Ан.
	— Но щом не си била ти… — Зед хвърли поглед към тъмните възвишения. — Да не искаш да кажеш…?
	— Внезапно изгубих връзка с моя Хан. Опитвах се да те предупредя, не да те спра.
	— О — едва промълви Зед. — Това е друго нещо. — Протегна ръце и прибра магьосническата си скала, — За що не ми каза по-рано? — Пъхна скалата във вътрешния си джоб.
	Ан огледа тъмнината.
	— Откри ли нещо, преди да изгубиш връзката?
	— Изобщо не успях да установя връзка.
	Тя моментално извърна очи към него.
	— Не си успял… как така не си успял? Че какво тогава прави през цялото време?
	— Опитвах — каза той и се пресегна към едно одеяло.
	— Нещо не беше наред. Не можах да пробия. Прибирай си нещата. По-добре да се махаме оттук.
	Ан взе един самар и започна да прибира вещите си в него.
	— Зед — обади се след малко притеснено, — разчитахме на това. Сега, когато се провали…
	— Не съм се провалил — озъби й се той. — Поне не беше моя вината, че не стана.
	Тя се дръпна от ръцете му, щом той я избута към коня й.
	— Защо не се е получило?
	— Червените луни.
	Тя се извърна и го погледна в упор.
	— Нима мислиш, че…
	— Това не е нещо, което правя често. Или с лека ръка. През целия си живот съм търсил връзка със света на духовете едва няколко пъти. Баща ми ме предупреди, когато ми даде скалата, че трябва да я използвам при наистина сериозни обстоятелства. При такива контакти е възможно в нашия свят да нахлуят не тези духове, които трябва. Нещо по-лошо — може да се разкъса воалът. Преди, когато съм имал трудности с връзката, е било заради дисхармония. Червените луни бяха един вид предупреждение за дисхармония.
	— Възможностите ни за действие започват да се изчерпват. — Тя изтръгна ръката си от хватката му. — Какво ти става?
	Зед изсумтя:
	— Какво каза преди малко — че си изгубила връзката с Хана си?
	Ан погали коня си, за да покаже на животното, че е близо до него. Той удари с копито земята и изцвили.
	— Докато ти беше на скалата си, хвърлих чувствителни мрежи, за да разбера, ако някой се приближи. Все пак сме в Дивото, а с тази светлина представляваше истинска атракция. Изведнъж, когато се опитах отново да докосна Хана си, нещо като че ли се блъсна в лицето ми.
	Зед стрелна ръка, хвърляйки най-обикновена мрежа, за да преобърне камък с размера на юмрук. Нищо не стана. Придоби усещането, че натиска някаква стена, но в последния момент установява, че тя не е там. Сякаш падна по лице.
	Бръкна в един вътрешен джоб и извади шепа прикриващ пясък. Хвърли го зад тях в посоката, откъдето идваха. Вятърът го отнесе. Не се появи нито една искра.
	— Загазихме — прошепна той.
	Тя се сгуши в него.
	— Имаш ли нещо против да бъдеш малко по-конкретен?
	Този път тя не се възпротиви, когато той я хвана за ръката и я задърпа да тича след него.
	— Какво има, Зед? — прошепна тя.
	— Дивото. — Той спря, навири нос и задуши въздуха. — Бих заложил на Нангтонг. — Той посочи в сумрака. Ей там, в онази клисура. Трябва да направим всичко възможно, за да се виждаме колкото се може по-малко. Може да се наложи да се разделим и да се опитаме да избягаме в различни посоки.
	Зед я хвана за ръката, помагайки й да се придвижи през влажната трева и калта, стичаща се по стръмния склон.
	— Кои са Нангтонг?
	Зед пръв се добра до дъното. Сложи ръце на широкия й кръст, за да й помогне да пази равновесие. Без магията му тежестта й едва не го събори. С едната си ръка тя докопа туфа и се вкопчи в нея за опора.
	— Нангтонг — прошепна Зед — са народ от Дивото. Притежават собствена магия. Не могат да я използват за всичко, както ние използваме нашата, но могат да черпят енергия за нея от чужда магия. Като огън, подхранван от дъжда.
	Точно в това е проблемът с Дивото. Тук живеят много народи, които правят странни неща, за да осуетят опитите на човек да използва собствената си магия. Има същества и места, които могат да ти създадат проблеми, каквито никога не си си представяла, че могат да съществуват. Изобщо най-добре е човек да не се мотае много-много по тези места.
	Точно затова бях толкова силно притеснен, когато след заръката на Натан да търсим съкровището на Джакопо Вирна ни каза, че този народ е живял някъде в Дивото. Все едно Натан да ни бе заръчал да стъпим в горящ огън и да извадим жив въглен. Опасностите в Дивото са навсякъде. Нангтонг са само една от тях.
	— И какво те кара да мислиш, че тези Нангтонг ни създават проблеми с магията?
	— Повечето народи от Дивото, които притежават подобни способности, могат да неутрализират действието на магията ми, но въпреки това прикриващият ми прах щеше да действа. А той не действа. Единствените, които са способни на това, са Нангтонг.
	Ан разпери ръце встрани, за да запази равновесие, докато прескачаше повалено дърво. Луната се плъзна зад облаците. Настъпилата тъмнина зарадва Зед, защото така по-лесно можеха да се скрият, но, от друга страна, придвижването им стана почти невъзможно. Нямаше да са по-малко мъртви, ако паднеха и си счупеха вратовете, отколкото ако ги уцелеше отровна стрела или копие.
	— Може би има начин да им покажем, че идваме с мирни намерения — прошепна Ан изотзад. Хвана се за робата му, за да може да следва по-лесно забързания му ход по течението на едно поточе. — Нали винаги ми се сърдиш и ми повтаряш да те оставя ти да говориш, защо то притежаваш магия, меден език. Защо просто не кажеш на тия хора, че търсим Джакопо и бихме били благодарни, ако ни окажат съдействие? Много,хора, които на пръв поглед изглеждат опасни, се оказват любезни, щом човек поговори с тях.
	Той извърна глава, за да шепне, и въпреки това тя да може да го чува:
	— Съгласен съм, но не говоря езика им, така че няма как да ги спечеля.
	— Ако тези хора са толкова опасни и ти го знаеш, тогава защо направи глупостта да ни вкараш право в техни те владения?
	— Не съм. Заобикалях земите им издалеко.
	— Така си мислиш. Но май се оказва, че си се изгубил.
	— Не, Нангтонг са полуномади. Нямат постоянен дом, но се придържат, общо взето, към едни територии. Вероятно са организирали дружинка за лов на духове.
	— Моля?
	Зед се спря и се приведе ниско, оглеждайки земята. Нищо не се виждаше на слабата светлина, усещаше се само едва доловим мирис на чужда пот. Но тя можеше да бъде донесена от вятъра от километри разстояние.
	— Дружинка за лов на духове — повтори той, прилепил уста до ухото й. — Това е дълга история, но краят й е, че те често правят жертвоприношения към света на духовете. Вярват, че новопоявил се дух може да отнесе почитанията и молбите на Нангтонг до отишлите си техни предци и че в замяна на това духовете ще гледат на тях с добро око. Ловните дружинки търсят обекти за жертвоприношение.
	— Хора?
	— Понякога. Ако успеят. Не са много куражлии, кога то срещнат силна съпротива. По-скоро биха избягали, от колкото да се бият. Но с удоволствие биха отнесли слаба и беззащитна жертва.
	— В името на Създателя, що за място е тази Средна земя, та допуска подобно поведение? Смятах ви за по-цивилизовани. Мислех, че това ваше обединение се грижи за общото благо на всички хора и народи в Средната земя.
	— Изповедниците дойдоха тук, за да се опитат да убедят Нангтонг да не убиват хора, но мястото е отдалечено. Когато дойде Изповедник, Нангтонг са готови да сервилничат и любезничат. Магията на Изповедник е сред малкото, които не се влияят от енергийните им полета. Вероятно защото в нея има елемент на Субстрактивна магия.
	— И защо вие, глупаци, сте оставили тези хора да правят каквото си искат, след като знаете на какво са способ ни?
	Зед й се намръщи в тъмнината.
	— Една от причините за създаването на обединението на Средната земя, бе да се защитават народите, непритежаващи магия, за да не бъдат изклани от по-силни народи.
	— Но тази не притежават магия. Нали сам каза, че не могат нищо да направят сами.
	— След като могат да неутрализират магията, да я направят безсилна, значи притежават магия. Хора без магия не могат да направят подобно нещо. Това е начин да се защитят. Това е тяхното оръжие, така да се каже, за да се защитават срещу онези с мощна магия, които биха искали да ги подчинят и унищожат. Оставяме на мира хората и съществата, владеещи магия. Те имат толкова право да съществуват, колкото и ние, но се опитваме да направим така, че да не нараняват невинни хора. Може да не ни харесват всички форми на магия, но не вярваме в унищожаването на чадата на Създателя в името на построяването на свят на силния.
	Тя мълчеше, така че Зед продължи:
	— Има същества, които могат да бъдат опасни, като например змейовете. Но не отиваме да убиваме змейове. Напротив, оставяме ги да си живеят, да си водят собствено съществуване, по волята на Създателя. Не ни е дадено да преценяваме мъдростта му. Нангтонг се променят, когато ги предизвикаш със сила, но усетят ли, че са по-силни, стават самата смърт. Те са като животните, които се хранят с мърша — като лешоядите, вълците или мечките. Не бива да се унищожават такива същества. Те си имат своята роля в този свят.
	Тя приближи лицето си до неговото, за да може да сподели недоволството си, без да вика:
	— И каква по-точно е ролята на Нангтонг?
	— Ан, аз не съм Създателят. Нито пък съм разговарял с него относно избора му в създаването на живота и магията. Но го уважавам достатъчно, за да допусна, че вероятно е имал причина, пък и не ми е работа да определям, че е допуснал грешка. Това би била чиста арогантност. В Средната земя даваме право на всички създания да съществуват. Ако това е опасно, просто се пазим от тях. Вие, с вашите догматични учения върху Създателя, би трябвало да се научите да приемате подобна гледна точка.
	Макар Ан все още да шепнеше, думите й бяха изпълнени с напрежение:
	— Нашето задължение е да обучаваме подобни същества да зачитат другите създания на Създателя.
	— Кажи го на вълка или на мечката.
	Тя изръмжа неопределено.
	— Чародейките и магьосниците би трябвало да се от насят с уважение към магията, да я закрилят, както родител закриля децата си — каза Зед. — Не ни е дадено да решаваме кой е достатъчно добър, за да има право да съществува. В този дух са разбиранията на Джаганг за магията. Той ни мисли за опасни и затова трябва да бъдем унищожени — за доброто на всички. Ти май заставаш на страната на императора.
	— Ако те ужили оса, ти няма ли да замахнеш към нея?
	— Не съм казвала, че не бива да се защитаваме.
	— Тогава защо не се защитавахте и не унищожихте такива заплахи?
	— Във войната с бащата на Мрачния Рал, Панис, твоите собствени хора те нарекоха вятърът на смъртта. Значи си знаел как да елиминираш заплаха.
	— Направих каквото трябваше, за да защитя невинни хора, които щяха да паднат под ножа. Които загинаха. Ако трябва, съм готов да сторя същото и срещу Джаганг. Нангтонг не желаят унищожение. Не се стремят да управляват другите чрез убийства, мъчения и робство. Те ще приложат вярванията си към нас единствено ако сме достатъчно невнимателни, за да пристъпим границите на земите им.
	— Те са опасни. Не биваше да оставяш заплахата да продължава.
	Той й се закани с пръст.
	— А ти защо не уби Натан, за да унищожиш заплахата, която той представлява?
	— Нима можеш да приравняваш Натан с някакви диваци, които са готови да убиват заради остарелите си вярвания? Освен това мога да те уверя, че когато най-после намеря Натан, ще го вкарам в правия път!
	— Добре. Но междувременно май не сме избрали най-подходящия момент за теологични спорове. — Зед приглади косата си с ръце. — Освен ако не възнамеряваш да предадеш на Нангтонг твоите вярвания и да ни измъкнеш от опасните им ловни полета.
	Ан въздъхна.
	— Надявам се си измислил един-два варианта за действие. Поне намеренията ти бяха благородни.
	Тя му махна да продължат. Зед заслиза по тесния виещ се улей, като гледаше да не стъпва много-много във водата.
	Клисурата водеше на югозапад. Това означаваше, че ще напуснат владенията на Нангтонг. Освен това Зед се надяваше по този начин да останат скрити. Нангтонг имаха стрели и копия.
	Щом луната се показа през облаците, Зед спря Ан с ръка и се наведе, за да огледа по-добре пейзажа, използвайки временната светлина. Не се виждаше друго освен дву-триметровите склонове на клисурата, а зад тях — почти напълно голите хълмове. В далечината се мерваха още възвишения.
	Поточето в долината тръгваше към горичка. Зед се обърна, за да каже на Ан, че може би най-доброто им прикритие щяха да са храсталаците и горичката. Нанггонг може би нямаше да смеят да се приближат на подобно място, страхувайки се от капани.
	Луната все още светеше. Зед забеляза зад тях ясните им следи. Беше забравил, че няма как да ги скрие. Посочи й ги. Тя направи знак да се махнат от калната клисура.
	В тишината се врязаха далечни пронизителни крясъци.
	— Конете — прошепна той.
	Крясъците изведнъж стихнаха. Бяха им прерязали гърлата.
	— По дяволите! Конете бяха добри. Имаш ли с какво да се защитаваш?
	Ан завъртя китка и в ръката й блесна дакра.
	— Имам това. Магията му няма да действа, но поне като нож ще мога да го използвам. А ти?
	Зед се усмихна фаталистично.
	— Медения си език.
	— Може би ще трябва да се разделим, преди оръжието ти да ни е докарало неприятности.
	Зед сви рамене.
	— Щом искаш да се биеш сама, нямам нищо против. Чака ни важна работа. Може би не е лоша идея да се раз делим, за да има поне един от нас шанса да успее.
	Тя се усмихна.
	— Искаш да пропусна забавлението. Ще се измъкнем. На доста разстояние сме от конете. По-добре да останем заедно.
	Зед я стисна за рамото.
	— Може би те правят жертвоприношения единствено с девици.
	— Не искам да умирам сама.
	Зед продължи напред и се изкиска тихичко, като същевременно се оглеждаше за място, откъдето могат да излязат от клисурата. Най-накрая намери просека. По склона висяха корени, осигуряващи хватки. Луната се скри зад плътни облаци. В мастиленочерната нощ се заизкачваха бавно, без да виждат нищо, опипвайки пътя си с ръце.
	Зед чу жужене на насекоми около тях, в далечината проплака скръбният глас на койот. Като се изключи това, нощта бе тиха и спокойна. Можеха да се надяват, че Нангтонг ще се забавят с преравянето на багажа им, останал при конете.
	Зед се изкачи догоре и се обърна да помогне на Ан.
	— Остани на ръце и колене. Ще трябва да пълзим или поне да притичваме приведени.
	Ан прошепна нещо в знак на съгласие. Изкачи се догоре при него. Двамата се измъкнаха от клисурата. В същия миг луната изплува иззад облаците. В полукръг точно пред тях, препречвайки пътя им, се бяха подредили Нангтонг.
	Бяха около двадесет. Зед си каза, че вероятно наблизо има още — ловните дружинки обикновено бяха по-големи.
	Мъжете бяха ниски на ръст, телата им полуголи, носеха само по един зъб в ръка, а около кръста им се виждаше по една препаска, скриваща мъжествеността им. Около вратовете им висяха огърлици, изработени от човешки фаланги. Главите им бяха бръснати. Всички бяха с кльощави крайници и издути кореми.
	Целите им тела бяха намацани с бяла пепел. Около очите се бяха боядисали в черно, от което изглеждаха като живи скелети.
	Зед и Ан огледаха копията, чиито заострени стоманени върхове проблясваха на лунната светлина. Един от мъжете заповяда нещо. Зед не разбра думите, но ясно си представяше какво биха могли да означават.
	— Не използвай дакрата — прошепна той на Ан. — Твърде много са. Ще ни убият за секунди. Единственият ни шанс е да останем живи и да измислим нещо.
	Той видя как Ан прибра оръжието обратно в ръкава си.
	Зед се усмихна широко срещу стената от мрачни лица.
	— Случайно някой от вас, добри хора, да знае къде можем да намерим Джакопо?
	Едно копие се стрелна към него и му посочи да стане. Двамата с Ан неохотно се подчиниха. Мъжете, високи едва до раменете на Зед, почти колкото Ан, ги наобиколиха и изведнъж се заблъскаха около тях. Започнаха да ги бутат и опипват.
	Завързаха здраво ръцете им зад гърба.
	— После ми повтори — каза му Ан — какво мъдро решение е да се оставят тези диваци да си вършат безпросветните практики.
	— Веднъж един Изповедник ми спомена, че са превъзходни готвачи. Може би от нас ще се получи нещо ново и деликатесно.
	Бутнаха я и тя се препъна, но успя да се задържи на крака.
	— Прекалено съм стара — прошепна към небето, — за да се шляя насам-натам с един безумец.
	След час бърз ход стигнаха до селото на Нангтонг. Големи, кръгли палатки, може би трийсетина, съставляваха подвижната им общност. Ниските палатки се бяха сгушили към земята, възможно най-малко изложени на вятъра. Имаше оградени с високи дъсчени огради пространства, където се виждаше всякакъв добитък.
	Бърборещи хора, увити от глава до пети в прости платове, скриващи самоличността им от свещените жертви, готови да отнесат молбите им в света на духовете, се извърнаха да видят как Зед и Ан биват въведени в селото, подканяни от копия в гърба. Техните похитители, посипани с бяла пепел и с боядисани в черно очи, бяха ловци, предрешени като смъртта, така че за тях нямаше опасност да бъдат разпознати като живи хора.
	Блъснаха Зед към една кошара, показвайки му да спре, докато мъжете развържат портата й. Тя зейна на лунната светлина. Като че ли цялото село на Нангтонг се бе струпало отзад. Докато двамата затворници бяха блъснати в кошарата, хората започнаха да се надвикват един през друг, очевидно с желание да предадат съобщенията си към света на духовете чрез двата духа, които скоро щяха да отидат пред лицето на предците им, за да говорят в името на Нангтонг.
	Зед и Ан, все още с вързани отзад ръце, се строполиха едновременно на земята, блъснати от пазачите си в кошарата. Беше кално. Някакви грухтящи същества отскочиха встрани. Оказа се, че кошарата има и други обитатели — свине. Ако се съди по изровеното в калта, Нангтонг явно бяха престояли по тези места поне от няколко месеца. Така и вонеше.
	Ловната дружинка — наброяваща петдесетина мъже, доколкото можеше да прецени Зед — се раздели. Някои се върнаха в палатките, наобиколени от сияещи деца и жени с каменни лица. Друга част останаха да пазят около кошарата. Повечето от зяпачите не спираха да подвикват към затворниците, предавайки им съобщения за света на Духовете.
	— Защо го правите? — провикна се Зед към един от пазачите, кимна и сведе глава към Ан. — Защо? — Сви рамене.
	Единият от мъжете явно разбра. Направи режещ знак през гърлото си, после посочи как въображаемата кръв изтича от раненото място. Със копието си посочи луната.
	— Кървава луна? — останала без дъх, попита Ан.
	— Червена луна — разбра пантомимата Зед. — Последното, което чух за този народ, бе, че Изповедниците са успели да издействат обещание, че няма повече да правят жертвоприношения с хора. Не можех да бъда сигурен, че са изпълнявали обещанието си. Така или иначе, хората ги избягваха.
	Червената луна сигурно ги е уплашила. Накарала ги е да си помислят, че светът на духовете им е сърдит. Вероятно затова ще бъдем принесени в жертва. За да бъдат успокоени ядосаните духове.
	Ан се намести смутено в калта. Изгледа Зед с убийствен поглед.
	— Моля се само Натан да е в по-лоша ситуация от нас.
	— Какво беше онова, дето го каза — разсеяно попита Зед, — за шляенето с безумец?

>>	ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

	— Как ти се струва? — попита Клариса.
	Поизвърна се леко на едната страна, после на другата, опитвайки се да се движи естествено, докато в същото време се чувстваше всичко друго, но не и естествено. Не знаеше какво да прави с ръцете си, така че ги хвана зад гърба.
	Натан се бе отпуснал в стол, какъвто никога не бе виждала — разкошен, мек, тапициран с жълтеникава дамаска със златни нишки. Левият му крак бе преметнат небрежно над една от страничните облегалки, гравирана и изящна като всичко останало, лакътят му опираше в другата. Брадичката му почиваше замислено върху дланта. Фино изработената ножница на меча му висеше надолу, така че острата й част да докосва леко пода пред стола.
	На лицето му грееше усмивката, говореща, че това, което вижда, искрено му харесва.
	— Скъпа моя, струва ми се, че наистина ти отива.
	— Сериозно? Не го казваш просто така? Харесва ти? Не изглеждам ли… глупаво?
	Той се изкикоти:
	— Не, категорично думата не е „глупаво“. Може би „ослепително“.
	— Но се чувствам… не знам… предизвикателно. Никога досега не съм виждала толкова прекрасни дрехи, камоли да съм ги надявала.
	Той сви рамене.
	— Е, тогава беше крайно време.
	Шивачът — тъничък, спретнат човечец, с мрежест воал от рядка косица на плешивата глава, се върна през завесата. Стисна с две ръце краищата на метъра, овесен на врата му, и го задърпа нервно напред-назад.
	— Мадам намира роклята приемлива?
	Клариса си спомни инструкциите на Натан за това как трябва да се държи. Поглади разкошната синя коприна на хълбоците си.
	— Не бих казала, че е най-доброто, което…
	Езикът на шивача се стрелна да овлажни устните:
	— Аз, мадам, ако само знаех, че ще имам удоволствието ваша милост да влезе в магазина ми, или ако бяхте ми пратили мерките си предварително, със сигурност щях да направя необходимите поправки. — Той стрелна с поглед Натан. Езикът му отново обиколи устните. — Мога да ви уверя, мадам, че на мига мога да направя някои дребни доуточнявания.
	Мъжът се поклони на Натан.
	— Милорд, вие какво мислите? Искам да кажа, дали ви се нрави?
	Натан скръсти ръце и заоглежда Клариса с погледа на скулптор, преценяващ творбата, над която работи в момента. Присви очи замислено, завъртя език по вътрешната страна на бузата си, изгъргори нещо гърлено, сякаш не знаеше какво да каже. Шивачът продължаваше да дърпа отчаяно метъра на врата си.
	— Както спомена мадам, стои малко тежко в кръста.
	— Сър, не се тревожете. — Шивачът се спусна към нея, заобиколи отзад и започна да подръпва плата. — Виждате ли? Трябва само да направя една-два бастички. Мадам е дарена с изящна фигура. Рядко са ме посещавали дами с толкова крехка конструкция, но мога до поправя роклята за няколко часа. За мен ще бъде голяма чест да свърша работата още тази нощ и да ви доставя дрехата в… в… къде сте отседнали, милорд?
	Натан махна с ръка.
	— Тепърва ще се погрижим за нощувката си. Да имате някое изпитано място, което бихте ни препоръчали?
	Шивачът се поклони пак.
	— Хотел „Бриар“ е най-реномираната странноприемница в Танимура, милорд. Ако желаете, с удоволствие ще изпратя помощника си да изтича дотам и да направи резервация за вас и… мадам.
	Натан се поизправи в стола и извади от джоба си златна монета. Метна я към мъжа, после извади втора и трета.
	— Да, благодаря ви, много мило от ваша страна.
	Натан смръщи замислено чело, после подхвърли на шивача още една монета.
	— Става късно, но съм сигурен, че бихте могли да ги убедите да не затварят кухнята си, докато пристигнем. Пътувахме цял ден и не бихме отказали нещо прилично за хапване. — Той размаха пръст пред мъжа. — Не е нужно да ви напомням, че бихме желали най-добрите им стаи. Нямам намерение да се завирам в някакви си мизерни тесни кочини.
	— Мога да ви уверя, милорд, в „Бриар“ няма нито една стая, която с нещо да заслужава подобно определение. Дори от гледна точка на човек като вас. За колко време да заръчам на помощника ми да им предаде, че ще останете при тях?
	Натан поглади с длан жабото на богатата си риза.
	— Докато ме повика император Джаганг, разбира се.
	— Разбира се, сър. А роклята ще желаете ли, сър?
	Натан закачи пръст в малкото джобче на зелената си жилетка, оставяйки ръката му да увисне.
	— Ще свърши работа за ежедневна дреха. Какво по-елегантно можете да ни предложите?
	Шивачът се поклони с усмивка на лице.
	— Нека ви покажа и други модели, а мадам може да пробва, което ви хареса.
	— Да — каза Натан. — Да, така би било най-добре. Аз съм човек с богат опит и изискан вкус. Свикнал съм на по-добро. Покажете ми нещо, което ще ме заслепи.
	— Разбира се, милорд. — Той се поклони два пъти и излезе забързано от стаята.
	Лицето на Клариса сияеше в почуда.
	— Натан! Това е най-прекрасната рокля, която съм виждала в живота си. А ти искаш да ми донесе по-хубава!
	Натан повдигна вежда.
	— Нищо не е достатъчно добро за наложницата на императора — за жената, която носи плода му.
	Повторното споменаване на тези думи накараха сърцето й да подскочи. Понякога, когато се вгледаше в лазурните му очи, почти виждаше нещо в тях, сякаш получаваше някакво смътно впечатление, макар и за един кратък миг, че Натан е доста повече от луд. Но щом ведрата усмивка блеснеше на лицето му, отново я обземаше чувство за сигурност.
	Той бе по-дързък от всеки друг, когото бе срещала. Дързостта му я бе измъкнала от лапите на онези нагли зверове в Ренуолд. Оттогава насам същата тази дързост ги бе измъквала от ситуации, които изглеждаха повече от безнадеждни.
	В такава дързост, далеч надхвърляща обикновената смелост, не можеше да няма зрънце лудост.
	— Натан, аз ти вярвам и съм готова да направя всичко, което искаш от мен, но моля те, би ли ми казал дали това е само история, с която да минем тук, или наистина виждаш подобно ужасяващо нещо в бъдещето ми?
	Натан свали крак на земята и се изправи в цялата си внушителна осанка. Повдигна едната й ръка, притискайки я до сърцето си така, сякаш бе най-крехкото от всички нежни цветя на земята. Дългата му сребърна коса се плъзна пред раменете, щом той се приближи на невъзможно разстояние и погледна в очите й.
	— Клариса, това е просто история, която използвам за постигане на целите си. Тя по никакъв начин не е свърза на с онова, което виждам за бъдещето. Няма да те лъжа, като те убеждавам, че не ни предстоят трудности. Но за сега можеш да бъдеш спокойна и да се наслаждаваш на живота. Ти си се врекла да сториш необходимото. Вярвам на думата ти. Междувременно не искам нищо друго, освен да проявя към теб малко внимание и грижа.
	— Но не би ли трябвало да се крием там, където хората не ни познават? Някъде на потайно и отдалечено мяс то?
	— Така биха постъпили престъпниците или неумелите бегълци. Точно затова ги и залавят. Това поведение прави хората подозрителни. Ако някой ги преследва, търси първо в най-потайните кътчета, не му и идва наум да излезе на светло. Докато се налага да се крием, най-доброто място за това е откритото пространство. Историята, която разказвам, е твърде предизвикателна, за да не й хванат вяра хората. Никой не би и помислил, че съществува човек, толкова дързък, че да измисли подобно нещо. Така никой не задава въпроси. Освен това ние не се крием в същинския смисъл на думата. Защото никой не ни преследва. Просто не желаем да привличаме вниманието на хората и да ги правим подозрителни. Какъвто ефект би имало, ако се криехме. Тя поклати глава.
	— Натан, ти си истинско чудо.
	Клариса огледа корсета на роклята си — доколкото можа от изложената щедро плът на гръдта й, вдигната толкова високо, че сякаш всеки миг можеше да се изсипе. Подръпна твърдите подплънки, притискащи я отвътре. Никога преди не бе носила такова странно и неудобно бельо. Изобщо не можеше да си представи защо е необходимо всичко това. Приглади копринената пола на роклята.
	— Добре ли ми стои? Питам те честно. Кажи ми истината, Натан. Аз съм просто най-обикновена жена. Не стои ли глупаво такава дреха на обикновена жена.
	Натан повдигна вежда.
	— Обикновена? Така ли мислиш?
	— Разбира се. Не съм сляпа. Знам, че не съм… Натан вдигна ръка, за да я накара да замълчи.
	— Май ще е по-добре да видиш сама.
	Той махна покривалото от стенното огледало. Приемната бе направена, за да могат господата да оглеждат половинките си. Когато й обясняваше тънкостите на декора и интериора, той й бе казал, че на подобни места огледалата рядко се използват. И че не бива да се поглежда, освен ако не я поканят. В подобен скъп магазин бе важен погледът на господата, а не как изглеждаш в огледалото.
	Натан нежно я подхвана за лакътя и я поведе към огледалото.
	— Забрави как се виждаш в съзнанието си и виж онова, което другите виждат, когато те погледнат.
	Пръстите на Клариса пробягаха по набора на кръста й. Кимна на Натан, но все още я бе страх да погледне в огледалото, за да не се разочарова от гледката — както ставаше винаги преди. Той отново я смълча с жест. Примигвайки смутено, тя се извърна.
	Гледката я остави без дъх.
	Не се позна. Не изглеждаше толкова млада. По-скоро беше зряла жена — не невръстна, претенциозна кокетка, а жена в пълния разцвет на женствеността си, дама с елегантност и стил — това я гледаше от огледалото.
	— Натан — прошепна тя, — косата ми… косата ми не беше толкова дълга. Как е успяла онази жена, дето ми прави прическата следобед, да я направи по-дълга?
	— Хм, ами всъщност заслугата не е нейна. Приложих малко магия. Помислих си, че ще ти отива повече с малко по-дълга коса. Надявам се, не възразяваш?
	— Не — прошепна тя. — Чудесна е.
	Меката й кафява коса бе навита на масури, с нежни виолетови панделки, вплетени в тях. Завъртя глава. Къдриците запружинираха и се залюляха в двете страни. Веднъж Клариса бе видяла една знатна дама, дошла в Ренуолд. Имаше същата коса. Най-прекрасната коса, която някога бе виждала. Нейната собствена коса в момента изглеждаше по съвсем същия начин.
	Стоеше, втренчила поглед в отражението си в огледалото. Фигурата й изглеждаше толкова… стегната. Всичките тези твърди, притискащи неща под роклята й някак бяха прекроили цялото й тяло. Лицето й пламна при вида на изложените й на показ високо вдигнати гърди.
	Разбира се, винаги бе подозирала, че жени като Манда Перлин всъщност нямат чак такива тела, каквито показват. Знаеше, че щом се съблекат, изглеждат като всяка друга жена. Но никога не си бе представяла колко много всъщност дължат на дрехите си тези красиви, привлекателни жени.
	В огледалото, с тази рокля, с тази прическа и гримирано лице, тя изглеждаше не по-зле от коя да е друга. Може би малко по-възрастна, но годините само придаваха плътност на осанката й. Не бяха недостатък, за какъвто винаги ги бе смятала.
	Тогава видя халката на устната си.
	Беше златна, не сребърна.
	— Натан — прошепна тя. — Какво е станало с халката?
	— О, това ли? Е, няма как да твърдим, че си наложница на императора, носеща малкото му императорско отроче, а да имаш на устната си сребърна халка. Всеки знае, че императорът допуска в леглото си единствено жени със златни халки. Освен това и без друго те бяха белязали погрешно със сребърна. Трябваше да е златна от самото начало. Онези мъже направо си бяха слепи. — Той напра ви театрален жест: — Докато аз съм човек с вкус и око за тези неща. — Той поднесе ръката й към огледалото. — Виж сама. Тази жена е твърде красива, за да носи нещо друго освен златна халка.
	В очите на жената, която я гледаше от огледалото, проблеснаха сълзи. Клариса прокара пръсти под клепачите си. Не искаше да размаже грима, който й сложи жената, докато й правеше прическата.
	— Натан, не знам какво да кажа. Ти си сторил чудо. Превърнал си една обикновена жена в нещо…
	— Красиво — довърши изречението той.
	— Но защо?
	На лицето му се изписа странно изражение.
	— Ти какво си мислиш? Нима мога да допусна обикновена жена до себе си. — Той направи жест надолу, посочвайки себе си. — Та кой би повярвал, че човек, ослепителен като моя милост, би търпял до себе си жена с по-малко качества и физически данни.
	Клариса грейна. Натан вече не й изглеждаше толкова стар, колкото й се бе сторил в началото. Наистина бе ослепителен. Ослепителен и различен от всички останали.
	— Благодаря, Натан, че повярва в мен. За повече от едно нещо.
	— Не е до вяра. Въпросът опира до око за нещо, което хората не могат да забележат. Сега вече няма да им убегне.
	Тя погледна към завесата, зад която бе изчезнал шивачът.
	— Но всичко това е толкова скъпо. Само роклята сигурно струва колкото годишната ми заплата. А останалите неща — спането, каретите, шапките, обувките, жените, които се занимаваха с лицето и косата ми. Струва толкова много. Харчиш като престолонаследник по време на ваканция. Как можеш да си го позволиш?
	На лицето му пак се изписа лукавата усмивка.
	— Ами добър съм… в правенето на пари. Никога не бих могъл да изхарча толкова, колкото мога да направя. Не се грижи за това. За мен е едно нищо.
	— О! — Тя погледна отново в огледалото. — Разбира се.
	Той се покашля:
	— Искам да кажа, че ти си по-важна от някакво си жалко злато. Хората са по-важни от такива неща. Дори да беше последният ми меден грош, пак щях да го похарча със същото желание, без изобщо да се притеснявам.
	Когато шивачът най-сетне се върна, награбил цял куп прелестни рокли, Натан избра няколко, които тя да пробва. Клариса отиваше в съблекалнята с всяка от тях и с помощта на жената на шивача я пробваше. Самата тя едва ли би могла да стегне, върже и закопчае която и да е от тях.
	Натан се усмихваше на всяка рокля, в която му се появяваше тя, и казваше на шивача, че я купува. След около час вече бе избрал цели шест рокли и бе пуснал в ръката на домакина цяла шепа златни монети. Клариса никога не си бе представяла, че на земята съществува място, тънещо в такъв разкош, където да има толкова много готови рокли. Това бе друг индикатор за огромната промяна, настъпила в живота й след появата на Натан. Само много богати хора или членовете на кралския двор можеха да си позволят да купуват по този начин.
	— Ще направя необходимите поправки, милорд, и ще получите роклите в „Бриар“. — Той стрелна с бърз поглед Клариса. — Може би милорд ще предпочете да оставя някои от роклите по-свободни, за да се чувства удобно мадам в тях, когато напредне с наследника на императора.
	Натан махна небрежно с ръка.
	— О, не. Предпочитам да я гледам в най-добрата й форма. Когато се наложи, ще накарам шивачките да ги поправят или просто ще й купя нови.
	Клариса изведнъж се стресна, осъзнала, че шивачът я мисли за наложница не само на императора, но и на самия Натан. Халката на устната й, макар и златна, все пак показваше, че тя е просто робиня. Една робиня не означава кой знае какво за императора — независимо дали носи в утробата си детето му или не; независимо дали е със златна или сребърна халка на устната.
	Натан безскрупулно обясняваше на хората, че е най-близкият довереник и пълномощник на император Джаганг, при което хората се скъсваха да му се кланят и да раболепничат пред него. Клариса бе най-обикновена собственост, която императорът щедро споделяше с доверения си агент.
	Косият поглед на шивача най-сетне разкри истинското му впечатление. В неговите очи тя бе просто курва. Вярно, в изящни рокли, вярно, че може би не по свой избор — но все пак курва. Курва, която се забавлява от това да се облича добре и да нощува в най-добрата странноприемница в града в леглото на важна особа.
	Фактът, че Натан не възприе погледа на шивача по същия начин, бе единственото, което я възпря да не хукне през вратата на магазина унижена и засрамена.
	Веднага след това започна да се укорява. Нали това бяха ролите, които Натан бе измислил за тях, за да са в безопасност. Нали това възпираше войниците, които срещаха на всяка крачка, да я захвърлят, крещейки, в първата палатка. Осъдителните погледи на околните бяха нищо в сравнение с това, което бе направил Натан за нея, на фона на уважението, с което я ограждаше. Само мнението на Натан бе от значение.
	Освен това бе свикнала да я гледат неодобрително.
	Винаги досега беше получавала в най-добрия случай съчувствени, в най-лошия — презрителни погледи. Хората никога не се бяха отнасяли към нея с уважение. Нека тези тук си мислят каквото си искат. Тя знаеше, че прави нещо важно за човек, който си струва.
	Клариса вдигна глава и се запъти към вратата.
	Щом двамата излязоха в тъмната улица, където ги чакаше карета, шивачът ги изпрати с поклони.
	— Благодаря ви, Господарю Рал. Благодаря ви, че ми дадохте възможност да служа на императора според скромните си възможности. Ще получите роклите преди съмнало. Имате думата ми.
	Натан махна небрежно към мъжа.
	В сумрачната трапезария на елегантната странноприемница „Бриар“ Клариса седеше срещу Натан, избрал за двамата малка маса. Не можеше да не забележи скришните погледи, с които надничаше към нея целият персонал. Седеше изправена, с разтворени рамене, осигурявайки им щедра гледка към разголената си гръд. Надяваше се в сумрака и под тежкия пласт грим да не забележат, че лицето й е пламнало.
	Виното разля топлина в тялото й. Печената патица най-сетне утоли разяждащия я глад. Хората продължаваха да носят блюдо след блюдо — дивеч и свинско, и говеждо, наред със сосове, ордьоври и всякакви други лакомства. Тя вкуси само от няколко, опасявайки се да не изглежда лакома. Изведнъж се почувства сита.
	Натан ядеше с апетит, но без да преяжда. Различните ястия явно му доставяха удоволствие, искаше да опита от всичко. Сервитьорите се суетяха около него, разрязваха му месото, наливаха му сосове и разнасяха чинии и плата, сякаш бе безпомощен. Той ги насърчаваше, молеше ги за разни неща, други отпращаше и като цяло се стремеше да се държи като важна особа. Каквато тя не се съмняваше, че той е. Та нали бе довереният човек на императора. Мъж, с когото по-добре да не ти се пресича пътят. Никой не искаше да остави у Господаря Рал друго чувство освен доволство. Щом в това доволство влизаше и изпълнението на желанията на Клариса, те бяха готови и на това.
	Клариса с облекчение последва момчето, което най-сетне бе изпратено да им покаже стаите. Сякаш планина й падна от раменете, щом Натан затвори вратата зад себе си. Вече не беше нужно да се държи като изискана дама — или курва, по-точно. Всъщност за втората роля не бе съвсем сигурна как трябва да се изпълнява. Знаеше само, че с радост се скри от очите, готови на всичко пред нея.
	Натан огледа двете стаи, които им бяха запазили, внимателно взирайки се в боядисаните на фигури стени, прошарени със златни ивици. Подът бе почти изцяло скрит под дебели меки килими. Навсякъде имаше канапета и кресла. В едната стая се виждаха две маси — една за хранене, друга — с наклонен плот — за писане. Върху втората бяха прилежно подредени листа, сребърни писалки и мастилници със златни запушалки, пълни с различни цветове мастило.
	В другата стая бе леглото. Клариса никога не бе виждала такова. Четири изящни подпори придържаха копринен червен балдахин на щедри златисти форми. Кувертюрата бе от същия плат. Леглото имаше наистина впечатляващи размери. Тя не можеше да си представи защо е необходимо да се губи толкова много място.
	— Е — каза Натан, връщайки се в стаята с леглото, — както изглежда, ще трябва да се задоволим с това.
	Клариса се изкиска.
	— Натан, дори Крал би бил доволен да спи в такава стая.
	Натан направи гримаса.
	— Може би, но аз съм повече от Крал. Аз съм Пророк.
	Усмивката й мигом се стопи, цялото й същество при доби загрижен вид.
	— Да, наистина си повече от Крал. Натан обиколи стаята и духна десетината запалени лампи, оставяйки да свети само тази край леглото и другата върху тоалетката.
	Извърна се леко и посочи към другата стая.
	— Аз ще спя на канапето там. За теб остава леглото.
	— Не, предпочитам аз да съм на канапето. В такова огромно легло ще се чувствам неуютно. Аз съм най-обикновена жена, не съм свикнала на такъв разкош. За разлика от теб. Редно е ти да спиш на леглото.
	Натан вдигна длан към бузата й.
	— Свиквай. Ще спиш на леглото. Няма да се чувствам добре при мисълта, че такава прекрасна дама спи на канапето. Аз съм човек отворен, такива неща не ме вълнуват. — Той й се поклони театрално от прага. — Спи спокойно, скъпа моя. — Спря се и надникна през полузатворената врата. — Клариса, приеми извиненията ми за погледите, които ти се наложи да изтърпиш. И за онова, което хората може би са си помислили за теб след моята история.
	Той беше истински джентълмен.
	— Не е нужно да ми се извиняваш. Беше ми забавен целият този карнавал — почувствах се като на сцена.
	Той се загърна с наметалото си, очите му засияха и веселостта им премина и на устните му.
	— Наистина беше забавно да накараме всичките тези хора да ни вземат за други, нали?
	— Благодаря ти за всичко.
	— Ти си чудесна.
	Тя се усмихна.
	— Заради дрехите е.
	— Красотата извира отвътре. — Той й намигна. — Спи спокойно, Клариса. Оградих вратата с предпазен щит, за да не може никой да влезе. Не се притеснявай за нищо. На сигурно място си. — Той внимателно затвори вратата.
	Приятно затоплена от виното, Клариса се заразхожда из стаята, оглеждайки всички прекрасни предмети. Прокара пръсти по сребърния обков на малките масички от двете страни на леглото. Докосна релефните стъкла на лампите. Плъзна длан по фината кувертюра на леглото, докато я отгръщаше.
	Застанала пред тоалетката, се погледна в огледалото. Развърза връзките на корсажа си. Почти с омраза започна да сваля хубавите дрехи от себе си, оставайки си пак самата тя — въпреки че, от друга страна, нямаше нищо против да махне притискащите я твърди плоскости.
	Щом отпусна връзките, поне успя да си поеме дълбоко дъх. Смъкна плата от раменете си. Твърдите плоскости на корсета продължаваха да повдигат гърдите й. Седна на ръба на леглото, мъчейки се да достигне горните копчета на гърба си. Някои бяха твърде високо. Въздъхна отчаяно и реши първо да свали новите си обуща, изработени от мека, щавена кожа. Нави надолу чорапите си и размърда пръсти с облекчение.
	Замисли се за дома. Спомни си уютното си легло — колкото и мъничко да беше. Домът й липсваше. Не защото бе щастлива там, а защото бе нейният дом — единственият, който имаше. Колкото и прекрасно да бе това място, струваше й се студено. Студено и плашещо. Беше попаднала на непозната територия и едва ли някога щеше да се завърне у дома.
	Изведнъж се почувства истински самотна. С Натан й бе някак сигурно. Той винаги знаеше къде отива, какво трябва да направи и какво да каже. Сякаш никога не изпитваше съмнения. А сега, останала сама в стаята, Клариса изведнъж почувства как те я ядат дълбоко изотвътре.
	Странно, но Натан й липсваше повече от дома, а бе съвсем наблизо, в съседната стая. Сега той й бе като роден дом.
	Запъти се към вратата, мекият килим галеше приятно босите й ходила. Внимателно почука по бялата плочка в средата на златния обков на вратата. Изчака за момент, после повтори.
	— Натан? — лекичко извика след малко.
	Пак почука и извика. Когато отговор не дойде, отвори вратата и надзърна в стаята. Тихият мрак бе обезпокояван от една-единствена свещ.
	Натан пак бе изпаднал в онези свои трансове. Седеше на стол и гледаше в нищото с празен поглед. Клариса остана на прага за миг, загледана в равномерното му дишане.
	Първия път, когато го завари неподвижен и немигащ, се изплаши. Но той я успокои, че това е нещо, което е правил почти през целия си живот. Не й се ядоса — тогава, първия път, — когато тя го разтърси, притеснена, че му е станало нещо.
	Натан никога не й се ядосваше. Винаги се държеше с нея мило и с уважение — две неща, за които тя бе копняла цял живот и които никога не бе получила от хората, които я заобикаляха. А ето, появи се един непознат, който я дари с тях без никакво усилие.
	Клариса отново го повика. Той примигна и я погледна.
	— Наред ли е всичко? — попита.
	— Да. Надявам се не прекъсвам размисъла ти?
	Натан махна с ръка.
	— О, не.
	— Ами тогава, чудех се дали не би ми помогнал… да се съблека? Не мога да стигна копчетата на гърба си и се чувствам като заклещена. Не исках да си легна с роклята и да я повредя.
	Натан я последва в спалнята. Беше духнала лампата на тоалетката, за да не се притеснява. Само светлината откъм леглото осветяваше онова, което той правеше.
	Клариса повдигна косата си с две ръце, докато силните му пръсти разкопчаваха копчетата едно по едно. Стана й хубаво от близостта му.
	— Натан? — прошепна тя, щом той стигна до последното копче на кръста й.
	В отговор той издаде питащ звук. Тя се опасяваше да не я попита откъде идва бумтенето, което си мислеше, че кънти в цялата стая, и да трябва да му обяснява, че е от препускащото й бясно сърце.
	Тя се обърна, прихванала освободения си корсаж с ръце.
	— Натан — промълви, събрала кураж, и погледна в красивите му очи: — Натан, самотна съм.
	Веждите му се вдигнаха на челото, една голяма длан се отпусна на голото й рамо.
	— Напразно, скъпа моя, аз съм в съседната стая.
	— Знам. Но имам предвид, че съм самотна в друг смисъл. Искам да кажа, че съм самотна за твоите… Не знам как да го кажа. Когато ми стане самотно, започвам да си мисля какво ще трябва да направя, за да помогна на онези хора, за които ти ми говори, и тогава в главата ми нахлуват всякакви ужасни мисли. И преди да разбера, съм плувнала в пот от ужас.
	— Често мислите ни предизвикват повече ужас от действителността. Просто не мисли за това. Опитай се да се насладиш на голямото си легло, на чудесната стая — доколкото ти е възможно. Кой знае, един ден може да ни се наложи да спим в канавка край пътя.
	Тя кимна. Трябваше да извърне очи от неговите, за да не загуби смелост.
	— Натан, знам, че съм най-обикновена жена, но ти ме накара да се почувствам специална. Никой мъж никога не ме е карал да се чувствам хубава, да се чувствам… желана.
	— Ами, както вече споменах…
	Тя вдигна ръка и постави пръсти на устните му, за да го накара да замълчи.
	— Натан, наистина искам… — Отново се взря в прекрасните му очи. Преглътна и се опита да започне по друг начин: — Натан, опасявам се, че си прекалено ослепителен, за да мога да ти устоя. Би ли дошъл да прекараш нощта с мен в това голямо легло?
	Той се усмихна накриво и махна пръстите й от устните си.
	— Ослепителен?
	Тя кимна.
	— Абсолютно. — Усети как къдриците й се разлюляват.
	Той отпусна ръце около кръста й. Сърцето й запрепуска още по-бясно.
	— Клариса, не ми дължиш нищо. Спасих те от онова, което се случваше в Ренуолд, но в замяна ти обеща да ми помогнеш. Не ми дължиш нищо освен това.
	— Знам. Не е…
	Не се изразява ясно, знаеше го.
	Протегна се на пръсти, обви шията му с ръце и впи устни в неговите. Ръцете му я притиснаха по-силно. Тя се отпусна в тези силни ръце, отдаде се на устните.
	Той се отдръпна.
	— Клариса, аз съм стар. Ти си млада. Едва ли ти трябва старец като мен.
	От колко ли време изпитваше болка при мисълта, че е твърде стара, за да си има някого? Колко често си мислеше, че никой няма да я пожелае заради възрастта й? А сега този човек, този прекрасен, жизнен, красив мъж, й говори, че е прекалено млада.
	— Натан, това, което искам, е да бъда захвърлена на леглото, тази прекрасна скъпа рокля да бъде свалена от тялото ми и да си с мен, докато чуя песента на духовете.
	В тишината Натан се взря в нея. Най-сетне посегна надолу, прокара ръка зад краката й и я вдигна в прегръдката си. Занесе я до леглото, но вместо да я хвърли в него, както бе предложила тя, я положи леко и внимателно.
	Отпусна се до нея и тялото му потъна в мекото легло. Пръстите му погалиха челото й. Двамата не откъсваха очи един от друг. Той нежно я целуна.
	Сега, когато роклята й бе напълно разкопчана и развързана, лесно се изхлузи до кръста й. Тя прокара пръсти по дългата му сребърна коса, гледайки го как с любов целува гърдите й. Усети топлите му устни. Незнайно защо й се стори изненадващо и невероятно чудесно. При усещането, че зърната й са обсипани с толкова чувствени мъжки целувки, от устните й се отрони тих стон. Натан можеше и да е живял повече от нея, но в нейните очи не бе старец. Беше ослепителен, дързък, мъдър и я караше да се чувства красива. При вида на голото му тяло тя осъзна, че стене от удоволствие. Никой мъж никога не я бе докосвал с толкова много нежност. Красноречивостта на това докосване допълнително разпалваше копнежа й. Целувките му се спуснаха надолу, всяка предизвикваше нов задъхан стон, изпълнен със сладък, объркан копнеж.
	Когато най-сетне той мина отгоре й, тя изцяло и безсрамно се отдаде на нуждата си. Почувства как потъва не само в прекрасното балдахинено легло, но и в силната му мъжка прегръдка. Накрая, когато цялото й тяло се изпъна заедно с последния й сладостен вик, в ушите й зазвуча песента на духовете.

>>	ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

	Калан се стрелна безшумно напред, подобно на ястреб по време на лов, и в същото време като реещ се във въздуха орел спокойно закръжи на място. Светлина и тъмнина, жега и студ, време и пространство бяха без значение и в същото време означаваха всичко. Невероятно сливане на осезанията, изострено от сладкото присъствие на Плъзгата, което Калан усещаше с всяко вдишване на живачната й плът в дробовете си, в душата си.
	Беше зашеметяващо.
	Изведнъж всичко изригна и край.
	Пред очите й светна. В ушите й се заблъскаха птичи песни, ветрове, насекоми. Пейзажът се изпълни с дървета, увити в пелени от мъх, скали, инкрустирани с лишеи и притегнати в лабиринти от корени и растителност, парчета влажна, тъмна мъгла. Натрапчивото присъствие на всичко това вся ужас в душата й.
	Дишай, каза й Плъзгата.
	Мисълта я хвърли в паника. Не.
	Гласът на Плъзгата сякаш се врязваше направо в съзнанието й. Дишай.
	Калан не искаше да бъде изхвърлена от спокойната утроба на живачното същество в този пъстър, шумен свят.
	Спомни си Ричард, а заедно с него и заплахата. Шота.
	Издиша Плъзгата от дробовете си. Живачната течност се изля от нея, но всъщност не беше мокра. Калан вдиша дълбоко странния, остър въздух. Покри ушите си и притвори очи, докато Плъзгата я вдигаше към ръба на кладенеца.
	— Пристигнахме там, където пожела да пътуваме — каза Плъзгата.
	Калан неохотно отвори очи и отпусна ръце. Живият свят сякаш забави движението си и в него се установи обичайната хармония — стана такъв, какъвто тя го познаваше. Успокоителната ръка на съществото се отдели от кръста на Калан.
	— Благодаря ти, Плъзга. Беше… удоволствие.
	Флуидното лице насреща й се разля в усмивка.
	— Радвам се, че си изпитала удоволствие.
	— Надявам се да не се бавя, тогава ще можем да се върнем обратно.
	— Щом пожелаеш да пътуваш пак, ще бъда готова — каза Плъзгата, гласът й отекна в сумрака наоколо. — Винаги съм готова да пътувам, когато съм будна.
	Калан спусна крака от стената около кладенеца на Плъзгата. Виждаха се останки от някаква стара постройка, но като че ли се бе срутила почти изцяло в тинестата, избуяла гора. Калан различи парче от стена тук, полуразрушена колона там, разпилени камъни по земята — всичко това обрасло със зеленина, корени и листа.
	Не знаеше точно къде се намира, но позна тихата гора, заобикаляща покоите на вещицата. Спомни си пътуването през тези опасни, тайнствени гори, когато Шота я бе заловила и отвела в Агаден, за да привлече и Ричард след нея.
	Назъбени върхове, сякаш трънен венец, увенчаваха в далечината могъщия силует на планините Ранг’Шада. Мрачните и опасни гори на свой ред обгръщаха и пазеха отдалечения дом на Шота. Тези гори държаха хората далеч от Агаден, далеч от вещицата.
	В неподвижната пелена от застояли аромати се чуваха подвиквания, прещраквания и цъкания. Калан потърка ръцете си с длани, въпреки че въздухът бе влажен и топъл. Студът я обливаше отвътре.
	През мънички, откъслечни пролуки сред гъстата горска растителност Калан различи розовото сияние на небето. Сигурно току-що се бе зазорило. Но Калан знаеше, че дневната светлина няма да разведри особено сумрака по тези места. Дори в най-слънчев ден мрачната гора си оставаше безрадостно тъмна.
	Калан пристъпи внимателно, вглеждайки се в краката си за висящи лиани и взирайки се в движещата се мъгла, която — както й се струваше — прикриваше съществата, издаващи съскащите и прещракващи звуци, странните подвиквания. От повърхността на застоялата вода, напластена под гъстата растителност в краката й, сякаш я гледаха очи.
	Калан направи още една внимателна крачка и спря. Осъзна, че без ориентир в непроницаемата джунгла не знае накъде да върви. Нямаше как да разбере накъде е север и накъде юг. Гората изглеждаше еднаква във всички посоки.
	Осъзна още и че няма представа дали Шота си е у дома. Последния път двамата с Ричард я бяха видели в селото на Калните. Шота бе изгонена от дома си от магьосник, последвал Пазителя. Твърде бе възможно вещицата да не си е у дома.
	Не, Надин я бе посетила. Шота е тук. Калан направи още една крачка.
	Нещо я сграбчи за глезена и издърпа крака й рязко назад. Тя тупна шумно на земята.
	Върху гърдите й скочи тежка тъмна фигура, въздухът напусна дробовете й.
	Измежду остри зъби, задръстени със сива гнилоч, се чу съскане, облъхващо я с дъх на разложено.
	— Красива дама!
	Калан с мъка си пое дъх:
	— Самюъл! Махай се от мен!
	Силните пръсти се впиха в лявата й гърда. Безкръвните устни се дръпнаха назад в зловеща усмивка.
	— Може пък Самюъл да изяде красивата дама!
	Калан притисна острието на костения си нож в набръчканата кожа на врата на Самюъл. Докопа един от дългите му пръсти и го изви назад, докато той изпищя и пусна гърдата й.
	Притисна ножа в гърлото му.
	— Може пък да те дам за храна на онези същества във водата ей там. Как ти се струва? Да ти прережа ли гърлото? Или предпочиташ да се махнеш от мен?
	Плешивата, петниста сивкава глава се дръпна назад. Двете жълти очи, сякаш чифт фенери в мъгливата светлина, заблестяха с омраза насреща й. Тя внимателно се извъртя встрани, за да се изправи. Не отделяше ножа си от гърлото му.
	Восъчната му кожа бе полепнала с мъртви листа и горска растителност. Една дълга ръка се вдигна и посочи в черната мъгла:
	— Господарката те чака.
	— Тя откъде знае, че съм тук?
	Гротескното лице се разцепи със съскаща усмивка.
	— Господарката знае всичко. Следвай Самюъл. — Той заподскача напред, после спря и се обърна през рамо: — Щом господарката приключи с теб, Самюъл ще те изяде.
	— Може би имам за Шота нещо, което не е очаквала. Този път тя допусна грешка. Щом приключа с нея, може да останеш без господарка.
	Приведената фигура я гледаше и преценяваше. Безкръвните устни се дръпнаха встрани, чу се съсък.
	— Господарката ти те чака.
	— Продължавай.
	Кльощавата, плешива, дългоръка фигура най-сетне продължи напред. Заобикаляше опасности, невидими за Калан, сърдито й сочеше неща, които да избягва. Растения, покрай които той бе минал, посягаха към нея, но не успяваха да я достигнат. Корени се стрелваха към глезените й.
	Тънката фигура, облечена само с широки панталони, закрепени с презрамки през раменете, от време на време поглеждаше през рамо, за да е сигурен, че тя го следва. На няколко пъти се изкикоти с отвратителния си смях.
	След известно време излязоха на някаква пътека и не след дълго през плътната маса от преплетени клони и гъста растителност започна да прозира повече светлина. Калан следваше отвратителното дребно същество, докато най-накрая излязоха от гъстата гора и се озоваха на ръба на висока скала.
	В далечината долу се простираше ослепителната долина, приютила дома на вещицата. Това, че мястото бе наистина красиво, не стопи възела, пристягащ на топка стомаха на Калан. Цялата долина бе заобиколена от масивни скалисти върхове, изстрелващи се право в небето. Напъпилите дървета в спокойната долина долу се полюшваха леко на сутрешния бриз.
	Да се слезе по отвесните скали изглеждаше невъзможно, но Калан знаеше от предишния път, когато бе идвала тук, че в скалата има издялани стъпала. Самюъл я поведе през мочурище, осеяно с храсталаци, гъсти дървета и зеленясали камъни, към място, което би било почти невъзможно да намери без негова помощ. Пътека, скрита зад камъни, дървета, папрат и всякаква растителност, се виеше към ръба на пропаст и извеждаше към стъпалата, спускащи се по скалната стена.
	Самюъл посочи към долината:
	— Господарката.
	— Знам. Давай напред.
	Калан последва Самюъл надолу по ръба на скалата. Част от пътя представляваше тясна пътека, но повечето бе хиляди стъпала, врязани в назъбената скалиста плоча. Те се извиваха надолу, от време на време свърваха рязко под горните.
	Долу в далечината, в средата на долината, между поточета, огромни дървета и хълмисти ливади, се простираше изящният дворец на Шота. Кулите бяха увенчани с разноцветни знамена, сякаш оповестяващи началото на пищен фестивал. Тя чуваше плющенето им на вятъра. Не можеше да се наслади на истинската красота на мястото. Приличаше й на сърцевината на огромна паяжина. Място, изпълнено с постоянна заплаха. Заплаха за Ричард.
	Самюъл подскачаше по стъпалата отпреде й, щастлив да се завърне под закрилата на господарката си и без съмнение мислейки си как ще си сготви Калан, щом господарката му приключи с нея.
	Калан почти не забелязваше омразата, блестяща в жълтите му очи. Самата тя бе потънала в свой свят, изпълнен с не по-малко свирепа ненавист.
	Шота иска да нарани Ричард. Тази мисъл не излизаше от главата й. Вещицата се мъчи да отнеме щастието на Ричард. Да му причини страдание.
	Калан усети как я изпълва кипяща от ярост сила, готова да изригне по даден знак и да елиминира заплахата срещу Ричард. Най-сетне откри начин да се справи с Шота. Срещу Субстрактивната магия вещицата е безсилна. Магията на Калан може да помете всяко заклинание, изпратено от Шота насреща й.
	Калан откри пътеката, пролуката през защитния лабиринт около магията й. Сърцевината на силата. Тази страна на нейната магия бе защитена от възприятията, ръководещи употребата й. Също както Магьосническата кула бе оградена от всякакви щитове, така и тук имаше начин да се мине. Тя бе открила начин да влезе в Кулата и благодарение на ума си откри основанието за преминаване през множеството забрани, възпрепятстващи употребата на магията й.
	Призова древната си сила, нейната деструктивна мощ.
	Калан усети как силата изпълва всяка фибра на тялото й. Около юмруците й засвятка синя светлина.
	Без малко да се загуби в транса на откритата цел.
	За пръв път не изпита страх от вещицата. Ако Шота не се закълне да остави Ричард на мира, да му позволи да живее собствения си живот, преди края на този ден, от нея ще остане само пепел.
	В основата на скалата Калан последва Самюъл по пътя, виещ се между рехаво гористите възвишения и зелените поля. Между пробягващите по небето облаци проблясваха заострените, врязващи се в небето силуети на заснежените планински върхове. С издигането на слънцето по-високо над върховете небето ставаше все по-синьо.
	Калан се чувстваше толкова пълна със сила, че бе готова да помести всичките околни върхове. Трябваше само Шота да направи или каже едно-единствено грешно нещо. Да й докаже, че наистина е заплаха за Ричард. И с нея бе свършено.
	Пътят тръгна леко нагоре и през пролуките между дърветата Калан мерна кулите на двореца й. Самюъл погледна през рамо да види дали тя го следва, но Калан вече нямаше нужда от него. Знаеше, че Шота я чака в горичката долу.
	Вещицата бе последният човек, с който Калан имаше желание да се среща пак. Но щом се налагаше, този път предпочиташе да е според нейните правила.
	Самюъл спря и посочи с дълъг пръст:
	— Господарката — жълтите очи проблясваха срещу Калан. — Господарката те чака.
	Калан вдигна предупредително пръст насреща му. От ръката й пробягаха нишки синя светлина.
	— Ако ми се пречкаш или се опиташ да се намесиш, с теб е свършено.
	Той отмести поглед от пръстите към очите й. Безкръвните му устни се изтеглиха встрани, чу се съсък, после той изчезна между дърветата.
	Калан продължи надолу по хълма към мястото, където я чакаше вещицата, обвита в облак от магическа сила. Лъхаше пролетен вятър, денят бе ведър и ясен. В душата си Калан не усещаше ведрина.
	Под балдахин от клони на клен, ясен и дъб бе поставена маса с бяла покривка, върху която бе сервирана храна и питиета. Зад масата, възкачен на три квадратни бели мраморни платформи, бе поставен масивен трон, украсен със златни листа на увивни растения, змии и зверове.
	На трона царствено седеше Шота, прехвърлила небрежно крак връз крак, взряла надвременния си бадемов поглед в приближаващата Калан. Ръцете й почиваха върху огромните високи странични облегалки с надменно отпуснати китки върху златните топки, сгушили се сякаш за милувка под пръстите й. Богат балдахин от червен брокат, поръбен със златен ширит, закриваше обитателката на трона от сутрешното слънце и въпреки това лъскавата й кестенява коса блещукаше, сякаш галена от слънчеви лъчи.
	Калан се спря недалеч под ледения, пронизващ поглед на вещицата. Синята светкавица напираше почти неудържимо в пръстите й.
	Шота събра лакираните си нокти. На плътните й червени устни блесна самодоволна усмивка.
	— Виж ти, виж — промълви с кадифения си глас Шота. — Детето-убиец най-сетне пристигна.
	— Не съм убиец — отвърна Калан. — Нито пък съм дете. Но ми дойде до гуша от игрите ти.
	Усмивката на Шота се стопи. Подпря ръце на облегалките на стола и се изправи. Полите на преливащо сивата й рокля с дълбоко деколте се развяха на вятъра. Погледът й не се отдели от Калан нито за миг, докато тя грациозно слизаше от трите бели мраморни платформи.
	— Закъсня — Шота вдигна ръка към масата. — Чаят изстива.
	Калан подскочи, когато от синьото небе се стрелна светкавица и се заби в чайника. За нейно учудване, той не помръдна.
	Шота плъзна поглед към дланите на Калан, после пак го вдигна към очите й.
	— Така, надявам се, вече се е стоплил. Заповядай, седни. Ще пийнем чай и ще… си поговорим.
	Знаейки, че Шота е забелязала зловещата синя светлина, Калан й отвърна на свой ред със самодоволна усмивка. Шота издърпа един стол и седна. Пак протегна ръка към масата:
	— Моля, заповядай. Предполагам има неща, които искаш да обсъдим.
	Калан се отпусна на един стол, докато Шота наливаше чай, придържайки с другата си ръка бялото капаче. От чашите се изви пара. Чаят наистина бе горещ. Шота повдигна поднос със златен обков и предложи на Калан препечена филийка. Калан внимателно си взе златисто, хрупкаво късче. Шота плъзна към нея купа с подсладено с мед масло.
	— Е — каза след малко, — лоша работа.
	Без да ще, Калан се усмихна.
	— Много.
	Шота взе сребърния нож пред себе си и намаза своята филийка с подсладено масло. Пийна глътка чай.
	— Хапни си, дете. Винаги се убива по-добре на пълен стомах.
	— Не съм дошла да те убивам.
	Лукавата усмивка на Шота се върна на устните й.
	— О, да, предполагам си успяла да си намериш оправдание. Възмездие, нали? Или може би самоотбрана. Наказание? Компенсация? Справедливост? — Лъчезарната усмивка грейна. Повдигна се вежда. — Лоши обноски?
	— Изпрати Надин да се омъжи за Ричард.
	— О, значи ревност. — Шота се облегна назад с чаша в ръка. — Благороден мотив, ако човек повярва в справедливостта му. Надявам се разбираш, че ревността може да бъде коварен съветник.
	Калан гризна от хрупкавата филийка.
	— Ричард ме обича и аз го обичам. Врекли сме се един на друг и ще се оженим.
	— Да, знам. За жена, която претендира, че го обича, се надявах да проявиш повече разбиране.
	— Разбиране?!
	— Ами да. Щом човек обича някого, му желае щастие то. Иска най-доброто за него.
	— Аз правя Ричард щастлив. Той иска мен. Аз съм най-доброто за него.
	— Е, ами не винаги можем да имаме онова, което искаме, нали така?
	Калан облиза капка мед, потекла по пръста й.
	— Кажи ми само, защо искаш да ни причиниш зло.
	Шота изглеждаше искрено изненадана.
	— Да ви причиня зло? Така ли мислиш? Мислиш, че съм злонамерена?
	— Че защо иначе непрекъснато ще се опитваш да ни разделиш? Да ни причиниш болка?
	Шота отхапа грациозно от филийката си. Подъвка за момент.
	— Чумата дойде ли?
	Чашата на Калан се закова във въздуха, преди да е достигнала до устните й.
	— Откъде знаеш за това?
	— Аз съм вещица. Виждам потока на събитията. Нека те попитам нещо. Ако посетиш дете, заразено с чума, и майката те попита дали чедото й ще се оправи, а ти й от говориш истината, ще имаш ли вина за смъртта на детето само защото си я обявила предварително?
	— Разбира се, че не.
	— Аха. Значи само аз мога да бъда съдена по различни правила.
	— Аз не те съдя. Искам само да спреш да се бъркаш в съвместния ни живот с Ричард.
	— Често вестителят е онзи, когото обвиняват за вестта.
	— Шота, последния път, когато те видях, ти каза, че ако спрем Пазителя, ще си ни задължена. Помоли ме да помогна на Ричард. Е, спряхме Пазителя. Костваше ни много, но успяхме. Сега си ни задължена.
	— Да, знам — прошепна Шота. — Точно затова изпратих Надин.
	Калан усети как яростната сила изпълва тялото й.
	— Странен начин да проявиш благодарността си — като изпратиш някого, който се опитва да съсипе живота ни.
	— Не, дете — нежно каза Шота. — Гледаш на нещата с невиждащи очи.
	Калан трябваше да помогне на Ричард, като разбере колкото се може повече, но ако се наложи, бе готова да защитава себе си и него. Докато стане време за това, щеше да изтърпи този лежерен разговор, щом това щеше да й помогне да получи необходимите отговори. А отговори наистина им трябваха.
	— Какво искаш?
	Шота сръбна от чая си.
	— Спала ли с Ричард?
	Въпросът я завари неподготвена, но тя бързо се съвзе. Небрежно повдигна рамо.
	— Да, всъщност да.
	Шота вдигна поглед от чашата си.
	— Лъжеш.
	Доволна от тона в гласа на Шота, Калан повдигна вежда.
	— Истина е. Не ти харесва вестта и затова таиш злоба към вестителя.
	Шота присви очи. Погледът й се залости в очите на Калан, сякаш стрела, намерила целта си.
	— Къде, Майко Изповедник? Къде легна с него?
	Калан ликуваше пред очевидното недоволство на Шота.
	— Къде ли? Какво значение има това? Да не би да си се преквалифицирала от вещица в клюкарка? Бях с него… в онзи смисъл, и това е самата истина, независимо дали ти харесва или не. Вече не съм девствена. Бях с Ричард. Това е всичко, което има значение.
	В погледа на Шота проблеснаха опасни искри.
	— Къде? — повтори тя.
	Гласът й бе толкова заплашителен, че Калан забрави, че не трябва да се страхува от нея.
	— На едно място между световете — отвърна тя, из веднъж изпитала смущение пред подробностите. — Добрите духове… ни заведоха там — заекна тя. — Добрите духове… искаха да сме заедно.
	— Разбирам — погледът на Шота омекна. На лицето й пак блесна усмивката. — Опасявам се, че това не се брои.
	— Не се брои ли! Какво, в името на всички добри духове, означава това? Бях с него. Само това има значение. Дразниш се, защото е истина.
	— Истина ли? Не си била с него на този свят, дете. То ва е светът, в който живеем. Не си била тук, където има значение. В този свят ти си все още девствена.
	— Това е абсурдно.
	Шота сви рамене.
	— Мисли каквото си искаш. Доволна съм, че не си била с него.
	Калан скръсти ръце.
	— Този свят или друг, няма значение. Бях с него.
	Шота овладя презрителната си гримаса.
	— И щом си била с него на онова място между световете, където са ви завели добрите духове, тогава защо — след като вече не си девствена — не си била с него и на този свят?
	Калан примигна.
	— Ами… мислех… мислехме, че ще е по-добре да изчакаме, докато не се оженим, затова.
	Мекият, тържествуващ смях на Шота се понесе в свежия утринен въздух:
	— Виждаш ли? Знаеш, че това, което ти казвам, е истина. — Тя вдигна чашата с върховете на пръстите на две те си ръце и отпи, между две глътки се чу нов пристъп на ликуващ смях.
	— Щом ти харесва да се заблуждаваш с незначителни подробности, моля, нямам нищо против — каза Калан. — Макар че изобщо не разбирам какво те интересува това.
	Шота вдигна поглед.
	— Знаеш защо ме интересува, Майко Изповедник. Всеки Изповедник носи в утробата си Изповедник. Ако имаш дете от него, ще бъде момче. Казах и на двама ви да помните това, преди да легнете заедно. Лъстта пречи на главата да мисли за последиците.
	От теб детето ще вземе Изповедническото. От Ричард — дарбата. Никога преди не се е раждало по-опасно създание.
	С търпелив, сдържан глас, повече на себе си, отколкото на вещицата, Калан се опита да прикрие вътрешния си ужас от предупреждението на Шота.
	— Шота, ти си изключително талантлива вещица и може наистина да знаеш, че ще бъде момче — това не го отричам. Но няма как да знаеш, че ще е като другите мъже Изповедници, раждали се в миналото. Не всички са такива. Ти вече ни призна, че не знаеш дали ще стане като тях. Ти не си Създателят. Няма как да знаеш какъв ще бъде неговият избор. Ако той изобщо реши да ни дари с дете.
	— Няма нужда да търся бъдещето в това. Почти всеки мъж Изповедник е бил такъв. Зверове без съвест. Майка ми е живяла в мрачните времена, управлявани от мъж Изповедник. А ти ще дариш на света не само мъж Изповедник, но и такъв, роден с дарба. Не можеш дори да си пред ставиш до какво би могло да доведе това.
	Това е единствената причина, поради която не е допустимо Изповедниците да се влюбват в своя другар. Ако тя носи в утробата си момче, е длъжна да заповяда на съпруга си да го убие. Ти обичаш Ричард. Не би могла да го помолиш да направи подобно нещо. Предупредих те, че имам силата да направя онова, което ти не можеш. Казах ти още и че нямам нищо лично против теб.
	— Говориш за далечното бъдеще, сякаш ще се случи още утре. А то е далеч — каза Калан. — Събитията не винаги се развиват според предсказанията ти. Междувременно се случиха доста други неща. Ти самата си жива благодарение на Ричард. Ти ни каза, че ако двамата успеем да затворим воала, спасявайки теб и всички останали от Пазителя, ще ни бъдеш благодарна завинаги.
	— И съм.
	Калан се надвеси към нея.
	— И показваш благодарността си не само със заплахи срещу детето, което евентуално бих могла да родя, но и с опити да ме убиеш, когато съм дошла за помощ. Шота сви чело.
	— Не съм правила опит да те убия. — Изпрати Самюъл да ме нападне, а след това има наглостта да ме упрекнеш, задето съм дошла пред теб, готова да се защитавам. Малкото чудовище ме повали на земята и ми се нахвърли. Ако не бях въоръжена, кой знае какво щеше да ми стори. Това ли ти е благодарността? Той ми каза, че когато ти свършиш с мен, ще му позволиш да ме изяде. И сега очакваш да повярвам в благородните ти намерения? Осмеляваш се да претендираш, че си благодарна?
	Погледът на Шота се вдигна към дърветата.
	— Самюъл! — Тя остави чашата си. — Самюъл! Веднага ела тук!
	Приведената фигура изскочи измежду дърветата, използвайки кокалчетата на пръстите си, за да се подпира, докато препуска през тревата. Дотича до Шота и се сгуши в краката й.
	— Господарке — измърка той.
	— Самюъл, какво ти казах за Майката Изповедник?
	— Господарката каза на Самюъл да я доведе.
	Шота се вгледа в очите на Калан.
	— Какво друго ти казах?
	— Да ви я доведа.
	— Самюъл — леко повиши тон тя.
	— Господарката каза да не й правя нищо.
	— Ти ме нападна! — обади се Калан. — Повали ме на земята и ми се нахвърли! Каза, че ще ме изядеш, когато господарката ти приключи с мен.
	— Вярно ли е, Самюъл?
	— Самюъл не наранил красивата дама — избоботи съществото.
	— Това, което казва тя, вярно ли е? Нападнал ли си я?
	Самюъл изсъска срещу Калан. Шота го перна по главата с един пръст. Той се сви на топка в краката й.
	— Самюъл, какво ти казах? Какви инструкции ти дадох?
	— Самюъл да доведе Майката Изповедник. Самюъл да не докосва Майката Изповедник. Самюъл да не наранява Майката Изповедник. Самюъл да не заплашва Майката Изповедник.
	Шота забарабани с пръсти по масата.
	— Значи не си изпълнил моя заповед, така ли, Самюъл?
	Съществото пъхна глава под ръба на роклята й.
	— Самюъл, веднага ми отговори на въпроса. Това, което казва Майката Изповедник, вярно ли е?
	— Да, господарке — проплака той.
	— Много съм разочарована от теб, Самюъл.
	— Самюъл съжалява.
	— Ще обсъждаме това по-късно. Свободен си.
	Слугата на вещицата се затътри към дърветата. Шота се извърна, за да срещне погледа на Калан.
	— Казах му да не те наранява или заплашва. Сега разбирам защо си била притеснена и си мислила, че искам да ти причиня зло. Моля, приеми извиненията ми. — Тя наля на Калан още чай. — Виждаш ли? Нямам намерение да ти причинявам болка.
	Калан отпи от пълната чаша.
	— Самюъл е най-малкото. Знам, че ти искаш да нараниш и двама ни с Ричард. Но вече не ме е страх. Няма да успееш.
	На устните на Шота се върна самодоволната усмивка.
	— Нима?
	— Съветвам те да не използваш силата си срещу мен.
	— Силата си? Всичко, което правя, всичко, което правят хората, е да използват силата на другия. Да дишаш, означава да използваш моята сила.
	— Говоря за това, да ме нараниш. Ако се осмелиш да опиташ, няма да преживееш опита си.
	— Дете, нямам желание да те наранявам. Независимо какво си мислиш.
	— Умно казано, сега, когато и без друго не можеш да го направиш.
	— Нима? А случайно не ти ли мина през главата, че може да има отрова в чая?
	Усмивката й се разля, щом Калан се стегна.
	— Сложила си…?
	— Разбира се, че не. Казах ти. Нямам намерение да те наранявам. Ако го исках, можех да направя безброй неща.
	Можех например да пусна усойница по петите ти. Усойниците не обичат резките движения.
	Ако имаше нещо, което Калан мрази най-много на този свят, това бяха змиите. И Шота го знаеше.
	— Спокойно, дете. Няма усойница под стола ти. — Вещицата отхапа от филийката си.
	Калан въздъхна.
	— Но искаше да ме накараш да си помисля, че може и да има.
	— Това, което исках, е да те накарам да разбереш, че доверието не бива да се надценява. Щом искаш, ще ти кажа, че винаги съм гледала на теб като на изключително опасен човек — по много причини. Това, че си успяла да овладееш другата страна на магията си, не е толкова важно за мен. Плашат ме други неща, които правиш. Плаши ме утробата ти. Плаши ме безочливата ти увереност.
	Калан едва се сдържа да не скочи на крака от ярост, но в същия миг си спомни за децата, които и в момента измираха в Ейдиндрил. Колцина ли от тях бяха на косъм от смъртта, треперейки от ужас пред нея, докато Калан упорито разисква с Шота въпросите за вината и обвиненията. Вещицата знаеше нещо за чумата, а също и за ветровете, които преследват Ричард, Какво значение има гордостта на Калан пред това?
	Тя си спомни освен това и част от пророчеството: „…Защото няма острие, добито от стомана или сътворено от магия, което може да навреди на врага му.“ По същия начин нямаше да има полза да вади меч на Шота. Не само че нямаше смисъл, но и не решаваше нищо.
	Калан призна пред себе си, че бе дошла за отмъщение. Истинското й задължение бе да помага на страдащите и умиращите. Какво друго освен задоволяване на гордостта си щеше да получи, нападайки Шота? Тя упорито поставяше себе си и несигурността си по-високо от живота на невинни хора. Държеше се егоистично.
	— Шота, дойдох с болка в сърцето заради Надин. Исках да те накарам да ме оставиш на мира, и Ричард също. Каза, че нямаш намерение да ни причиняваш зло, че искаш да помогнеш. Аз също искам да помогна на отчаяните и страдащите. Защо, поне за момент, не се съгласим да приемем взаимно думите си за истина?
	Шота я изгледа над чашата си.
	— Каква жестока обида.
	Калан се бореше с вътрешния си страх, с яростта си. Болката й от онова, което й причини Надин, я подтикваше да се нахвърли на Шота. Ами ако вещицата не е виновна? Ако Надин е действала по своя воля, както преди малко Самюъл? Ако Шота говори истината, ако наистина не иска да им причинява зло?
	Ако това бе вярно, значи Калан грешеше ужасно в желанието си да нападне Шота. Призна пред себе си, че Шота има право, че Калан е оправдала желанието си за мъст само за да може да извика смъртоносната си сила. Сега беше готова да слуша.
	Положи ръце на масата. Шота продължи да отпива от чашата си, загледана в синьото сияние, кръжащо около ръцете на Калан, което постепенно угасна. Калан не знаеше дали ще може да извика отново силата, ако Шота я нападне, но осъзна, че това е без значение.
	Провалът в изпълнението на истинската й задача бе на прекалено висока цена, за да се грижи за личната си гордост.
	Калан почувства, че това е единственото нещо, което имаше реален шанс да спаси бъдещето й, да спаси Ричард и онези невинни хора в Ейдиндрил. Ричард винаги й бе повтарял да мисли за решението, а не за проблема. Щеше да повярва на Шота.
	— Шота — промълви накрая тя. — Винаги съм си мислила за теб само най-лоши работи. Страхът е бил малка част от тях. Както сама каза, ревността бе мой съветник. Моля те да ми простиш упорството и дързостта. Знам, че и преди си помагала на хората. Моля те, помогни ми в този момент. Имам нужда от отговори. От тях зависи животът на много хора. Моля те, поговори с мен. Ще се опитам да те чуя с отворено съзнание, знаейки, че ти си вестителят, а не причината.
	Шота сложи чашата си на масата.
	— Поздравления, Майко Изповедник. Спечели си правото да ми задаваш въпроси. Имай куража да чуеш отговорите. И те ще ти бъдат от полза.
	— Кълна се да дам всичко от себе си — прошепна Калан.


>	ВТОРА ЧАСТ

>>	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	Шота наля още чай.
	— Какво би искала да научиш?
	Калан посегна към чашата си.
	— Знаеш ли нещо за Храма на ветровете?
	— Не.
	Калан се сепна с чаша в ръка.
	— Но си казала на Надин, че ветровете преследват Ричард.
	— Да, така е.
	— Можеш ли да го обясниш? Какво си имала пред вид?
	Шота направи неопределен жест с ръка.
	— Не знам как да обясня на жена, която не е вещица, как виждам потока на времето, минаването на бъдещи събития. Предполагам, би могло да се каже, че е нещо като спомени. Когато си мислиш за отминало събитие или за човек, извикваш спомен. Някои събития са се запечатали дълбоко в главата ти с всички подробности. Други не можеш да си спомниш. Моят талант се състои в нещо такова, само че аз го правя с бъдещето. За мен съществува малка разлика между минало, настояще и бъдеще. Нося се над потока на времето и обгръщам с поглед всичко — събитията, носещи се както срещу, така и по течението. Да виждам в бъдещето е толкова естествено, колкото е за теб да си спомниш потока на отминалите събития.
	— Но някои неща не си спомням — каза Калан.
	— И с мен е така. Не си спомням какво стана с онази птичка, която майка ми имаше навика да вика при себе си, когато бях много малка. Помня, веднъж птичката бе кацнала на пръста й, майка ми й говореше нещо — нежно, тихичко. Но дали животинката по-късно умря или отлетя, това не помня. Други събития, като смъртта на любими същества, си спомням живо. Като днес виждам пред очите си плата на роклята, с която бе облечена майка ми в деня, когато умря. Още бих могла да ти покажа точно колко дълъг бе ръкавът й.
	— Разбирам те — Калан сведе поглед към чая си. — Аз също си спомням много ясно деня, в който почина майка ми. Всяка ужасяваща подробност, колкото и да ми се иска да забравя.
	Шота отпусна лакти на масата и сключи пръсти.
	— При мен така е и с бъдещето. Не винаги виждам прекрасните неща, които ми се ще, понякога не мога да си затворя очите пред онова, което трябва да видя. Някои събития виждам ясно, други, колкото и да ми се иска да ги видя по-добре. са просто сенки в мъглата.
	— А ветровете, които преследват Ричард?
	Шота поклати глава с отнесен поглед.
	— Беше смущаващо. Почувствах се сякаш в главата ми се е настанило чуждо съзнание. Сякаш някой ме из ползваше, за да предаде чрез мен съобщение.
	— Съобщение или предупреждение, как мислиш?
	Челото на Шота се сви в замислена гримаса.
	— Аз самата си задавах този въпрос. Не знам отговора. Изпратих съобщението по Надин, защото реших, че така или иначе Ричард ще разбере.
	Калан потърка чело.
	— Шота, чумата в Ейдиндрил най-напред повали деца, които бяха играли или гледали една игра.
	— Джа’Ла.
	— Да, точно така. Император Джаганг…
	— Пътешественикът по сънищата.
	Калан вдигна глава.
	— Знаеш за него?
	— Той често посещава спомените ми от бъдещето. Прави разни номера, опитва се да се намъкне в сънищата ми. Няма да му позволя.
	— Мислиш ли, че е възможно именно пътешественикът по сънищата да ти е предал съобщението за ветровете, които преследват Ричард?
	— Не. Номерата му са ми ясни. Повярвай ми. Не беше съобщение от Джаганг. Какво каза за чумата и Джа’Ла?
	— Ами Джаганг е използвал умението си на пътешественик по сънищата, за да се вмъкне в съзнанието на един магьосник, когото изпрати да убие Ричард. Той дойде да гледа Джа’Ла. Имам предвид Джаганг е гледал играта през очите на магьосника. Джаганг побесня, виждайки, че Ричард е променил правилата на играта така, че да могат да се включат всички деца. Чумата започна именно от тези деца. Това е една от причините да мислим, че Джаганг е причинил избухването на епидемията. Първото дете, което отидохме да видим, беше на смъртно легло — Калан затвори очи и ги покри с пръсти, припомнила си случката. Пое си дълбоко дъх: — Двамата с Ричард бяхме коленичили край леглото му, когато умря. Беше само едно момче. Невинно малко момче. Чумата бе започнала да разлага цялото му тяло. Не мога да си представя страданията, които е изживял. Умря пред очите ни.
	— Съжалявам — промълви Шота.
	Калан се стегна, преди да вдигне глава.
	— След като почина, ръката му се вдигна и се вкопчи в ризата на Ричард. Дробовете му се изпълниха с въздух. Придърпа Ричард към себе си и каза: „Ветровете те преследват.“
	Над масата прелетя тревожна въздишка:
	— Значи съм права. Не е било мое видение, а съобщение, изпратено чрез мен.
	— Шота, Ричард мисли, че това означава, че Храмът на ветровете го преследва. Той откри дневника на един човек, живял по време на Голямата война отпреди три хиляди години. Вътре пише, че по онова време магьосниците пазели в Храма най-ценните и най-опасните си неща, а после го отпратили.
	Шота, смръщила чело, се надвеси над масата.
	— Отпратили са го? Къде?
	— Не знаем. Храмът на ветровете се е намирал на връх Кимермост.
	— Мястото ми е известно. Там няма нищо освен някакви жалки руини.
	Калан кимна.
	— Възможно е магьосниците да са използвали силата си, за да откъснат част от планината и да погребат Храма под скалите. Каквото и да са направили, Храма го няма. По написаното в дневника Ричард съди, че червените луни са били предупреждение от Храма. Освен това мисли, че Храмът на ветровете е бил известен като „ветровете“.
	Шота потупа с пръст ръба на чашата си.
	— Значи е възможно съобщението да е дошло направо от Храма на ветровете?
	— Мислиш ли? Как може място да изпрати съобщение?
	— Магьосниците от онези времена са били способни да извършат чрез магия неща, над които ние днес можем само да се дивим. Например Плъзгата. От това, което знам, а и след това, което ти ми каза, предполагам, че Джаганг е успял някак си да открадне нещо смъртоносно опасно от Храма на ветровете и така да запали чумата.
	Калан усети как през тялото й плъзва ледена вълна от ужас.
	— Как е възможно да е сторил подобно нещо?
	— Той е пътешественик по сънищата. Има достъп до необозримо познание. Въпреки необмислените и неясни цели, които преследва, той е всичко друго, но не и глупав. В съня си бях докосната от съзнанието му — докато ловуваше в нощта. В никакъв случай не бива да го подценяваме.
	— Шота, той иска да изкорени всяка магия.
	Вещицата повдигна вежда.
	— Вече ти казах, ще отговоря на въпросите ти. Няма защо да ме убеждаваш в собствения ми интерес от това. Също както Пазителя, Джаганг представлява за мен не по-малка опасност. Той се зарича да изкорени магията, но за да постигне целта си, използва магия.
	— Но как е успял да отмъкне тази чума от Храма на ветровете? Мислиш ли, че изобщо е възможно? Сериозно ли го мислиш?
	— Мога да ти кажа, че чумата не е започнала сама.
	— Предположението ти е правилно.
	— Била е задействана чрез магия.
	— Как можем да я спрем?
	— Не ми е известен лек срещу чума. — Шота отпи от чая си. Вдигна поглед към Калан: — От друга страна, как казахме, че е започнала чумата?
	— С магия — смръщи чело Калан. — Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че след като е била задействана с магия, дори да не знаем лек, може би има магия, която би могла да я спре? Това ли е предположението ти?
	Шота сви рамене.
	— Не знам за започването на чума повече, отколкото за спирането й. Знам обаче, че точно тази чума е задействана от магия. А щом е така, то логично е пак магия да може да я спре.
	Калан се изправи на стола си.
	— Значи тогава има надежда да я спрем и да спасим от смърт всички онези хора в Ейдиндрил.
	— Вероятно. Ако трябва да сглобим парчетата, ще се получи най-малко това, че Джаганг е откраднал от Храма на ветровете магия, за да задейства чумата, и че Храмът се опитва да предупреди Ричард за опасността. — Защо Ричард?
	— А ти как мислиш? Какво прави Ричард по-различен от всеки друг?
	Тънката, дяволита усмивка на Шота смути Калан.
	— Той е магьосник-войн. Притежава Субстрактивна магия. Благодарение на това успя да победи духа на Мрачния Рал и да спре Пазителя. Ричард е единственият, който притежава силата да направи необходимото, за да помогне. Не го забравяй — прошепна Шота в чашата си.
	Калан изведнъж се почувства така, сякаш Шота се опитва да я насочи нанякъде. Прогони усещането. Вещицата се опитваше да помогне.
	Събра смелост:
	— Шота, защо изпрати Надин?
	— За да се омъжи за Ричард.
	— Защо Надин?
	Устните на Шота се разляха в тъжна усмивка. Именно този въпрос бе очаквала.
	— Защото ме е грижа за него. Исках да е поне някоя, у която ще може да намери макар и капчица утеха.
	Калан преглътна.
	— Но тази жена съм аз.
	— Знам. Но трябва да се ожени за друга.
	— Потокът на бъдещето ли ти го каза? Бъдещите ти… спомени?
	Шота й отвърна с кимване.
	— Не е било просто твое хрумване? Не искаш да изпратиш някого да се омъжи за него, само и само за да не съм аз?
	— Не — Шота се облегна назад на стола си и се загледа в дърветата. — Видях, че ще се ожени за друга. И че това ще му причини огромна болка. Направих всичко, което бе по силите ми, за да бъде тази жена поне някоя, която той познава, у която ще намери поне мъничко утеха. Исках да му спестя колкото се може повече от болката.
	Калан не знаеше какво да каже. Почувства се както когато се бореше с Марлин срещу течението на водата в тунела. Спомни си силата на водната маса, усещането да си прикован безнадеждно към мястото си от непоносимата тежест.
	— Но аз го обичам — беше единственото, което успя да промълви.
	— Знам — прошепна в отговор Шота. — Не заради се бе си се наложи да му избера друга невеста. Беше ми дадено да посоча коя, но че трябваше да го направя — това не избирах аз.
	Калан с усилие потисна треперливия дъх в гърлото си, извръщайки очи от надвременния поглед на вещицата.
	— Нямах право на избор — прибави Шота — за това кой да бъде твоят съпруг.
	Очите на Калан мигом се върнаха върху вещицата.
	— Какво? Какво искаш да кажеш?
	— Ти ще се омъжиш. И то не за Ричард. Не мога да повлияя на това. И не е добър знак.
	Калан беше като зашеметена.
	— Какво искаш да кажеш?
	— В цялата работа имат пръст духовете. На тях не може да им се влияе изцяло. Имат си мотиви, за да не се поддават на по-силно влияние. Какви са тези мотиви, не ми е дадено да знам.
	Калан усети как по бузата й се търкулва сълза.
	— Шота, какво да правя? Ще изгубя единствената си любов. Не мога да обичам никого освен Ричард, дори да исках. Аз съм Изповедник.
	Шота седеше неподвижна като камък, загледана в Калан.
	— Добрите духове ми оказаха огромно благоволение, позволявайки ми да избера невеста за Ричард. Търсих и не открих никоя друга жена, към която да изпитва поне минимални чувства на поносимост. Тя бе най-доброто, което можах да намеря. Ако наистина обичаш Ричард, ще трябва да се опиташ да се успокоиш с факта, че ще вземе Надин — жена, която познава и към която изпитва поне някакви чувства. Макар и нищожни. Може би с жена като нея той някой ден ще открие щастието, ще се научи да я обича.
	Калан отпусна треперещите си ръце в скута. Стомахът й се преобърна. Нямаше смисъл да спори с Шота. Не беше виновна тя. В това имаха пръст духовете.
	— И защо е необходимо? Какво ще помогне това, че Ричард ще се ожени за Надин? И че аз ще имам другар, когото не обичам?
	Гласът на Шота бе тих и изпълнен със съчувствие:
	— Не знам, дете. Също както някои родители по раз лични причини избират женихи на децата си, така духове те са направили избора за теб и Ричард.
	— Щом духовете имат участие, защо ни желаят нещастието? Нали те ни отведоха на онова място между световете, за да сме заедно — Калан с мъка се опитваше да удържи огромната тежест на заливащото я течение. — Защо им е да ни причиняват подобно нещо?
	— Може би — прошепна Шота, загледана в Калан — защото ще го предадеш.
	Сякаш нещо изведнъж я преряза през гърлото. Дъхът застина в дробовете й. Пророчеството изкрещя в главата й.
	„…защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“ Калан скочи на крака.
	— Не! — ръцете й се свиха в юмруци. — Никога не бих му причинила зло! Никога не бих го предала!
	Шота спокойно отпи от чая си.
	— Седни, Майко Изповедник.
	Калан с мъка преглътна сълзите си и се отпусна на стола.
	— Нямам повече власт над бъдещите събития, отколкото над миналите. Казах ти, трябва да имаш смелост да чуеш отговорите. — Тя посочи с пръст слепоочието си. — Не само тук — докосна сърцето си, — но и тук.
	Калан се насили да си поеме дълбоко дъх.
	— Прости ми. Вината не е твоя. Знам го.
	Шота повдигна вежда.
	— Много добре, Майко Изповедник. Да се научиш да приемаш истината е първата стъпка в установяването на контрола върху съдбата си.
	— Шота, не искам да звучи неуважително, но гледане то в бъдещето не дава всички отговори. Преди ми каза, че ще докосна Ричард със силата си. Мислех, че това ще го унищожи. Опитах да се самоубия, за да не позволя да се изпълни предсказанието ти, за да не мога да го нараня. Ричард не ми позволи да се самоубия. Както се оказа, ти си видяла правилно бъдещето, но имало и още, и нещата се развиха по по-друг начин. Докоснах Ричард, но магията му го предпази и докосването ми не го нарани.
	— Не видях резултата от докосването. Само че ще го докоснеш. Това е различно. Виждам, че и двамата ще се ожените.
	Калан онемя.
	— И за кого ще се омъжа аз.
	— Виждам само неясна фигура. Не различавам черти те й. Не мога да позная кой е.
	— Шота, чувала съм, че виденията на вещица за бъдещето са един вид пророчества.
	— Кой ти го каза?
	— Един магьосник. Зед.
	— Магьосници — избоботи Шота. — Те нямат представа какво има в главата на една вещица. Мислят си, че знаят всичко. — Калан отметна назад дългата си коса.
	— Шота, обещахме си да сме искрени една с друга, нали?
	Шота изръмжа:
	— Хм, ами в този случай, като че ли магьосникът е бил прав.
	— Пророчествата не винаги се сбъдват така, както ни се струва. Смъртните опасности могат да бъдат избегнати или променени. Мислиш ли, че има начин да променя това пророчество?
	Шота се намръщи.
	— Пророчество?
	— Онова, което ми каза. Дето ще предам Ричард.
	Шота се намръщи още по-дълбоко и я изгледа подозрително.
	— Да не се опитваш да ми кажеш, че това също е било предречено в пророчество?
	Калан извърна очи от напрегнатия поглед на Шота.
	— Когато пристигна онзи магьосник, в чието съзнание се бе вселил Джаганг, императорът каза, че е задействал пророчество, което щяло да улови Ричард в капан. В него също се говореше, че ще го предам.
	— Спомняш ли си го?
	Калан прокара пръст по ръба на чашата си.
	— Това е един от онези спомени, за които говорихме — които ни се иска да забравим, но не можем.
	„При червената луна ще дойде огнената буря. Свързаният с острието ще гледа как хората му гинат. Ако не направи нищо, тогава и той, и онези, които обича, ще умрат в адската жега, защото няма острие, добито от стомана или сътворено от магия, което може да навреди на врага му.
	За да потуши адския огън, той трябва да потърси лек във вятъра. Светкавицата ще го завари поел по този път, защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“
	Шота се облегна назад с чаша в ръка.
	— Вярно е, както казваш, че събитията в едно пророчество могат да бъдат променени. Или избегнати. Но не и в двойно подсигурено пророчество. А това е точно такова — капан, който оплита здраво жертвата. Червената луна е доказателство, че капанът е щракнал.
	— Но не може да няма начин. — Калан отново отметна косата си назад. — Шота, какво трябва да направя?
	— Да се омъжиш за друг — прошепна тя. — Също както и Ричард. Какво ще стане после, не мога да видя. Но поне това виждам в бъдещето.
	— Шота, знам, че говориш истината, но как е възможно да предам Ричард? Повярвай ми — бих умряла, преди да сторя такова нещо. Сърцето ми няма да го допусне. Не бих могла.
	Шота приглади роклята си.
	— Мисли, Майко Изповедник, и ще видиш, че грешиш, също както ти показах, че грешиш, като си мислиш, че не мога да те нараня.
	— Как? Как бих могла да направя подобно нещо, като знам, че съществото ми не може да го позволи?
	Шота въздъхна търпеливо.
	— Не е изобщо толкова трудно, както ти се струва. Ами ако, да речем, знаеше, че има един-единствен начин да спасиш живота му — и този начин е да го предадеш, като с това изгубиш любовта му? Би ли пожертвала любовта му, за да спасиш живота му? Кажи ми честно.
	Калан преглътна буцата в гърлото си.
	— Да. Ако това ще спаси живота му, бих го предала.
	— Ето, виждаш ли, че не е толкова невъзможно, колкото си мислеше.
	— Сигурно — едва промълви Калан. Зачовърка някак ви трохички по масата. — Шота, защо е всичко това? Защо бъдещето казва, че Ричард ще се ожени за Надин, аз ще взема друг? Не може да няма причина. Това е против — всичко, което желаем ние двамата, така че сигурно има някаква сила, която насочва събитията натам.
	Шота се замисли за миг, после каза:
	— Храмът на ветровете преследва Ричард. В това имат пръст духовете.
	Калан отпусна уморено лицето си в длани.
	— Казала си на Надин: „Нека духовете се смилят над него.“ Какво си имала предвид?
	— В отвъдния свят има не само добри духове. Духовете — добри и лоши — имат пръст в това.
	На Калан не й се говореше повече. Беше твърде болезнено да обсъжда разрухата на всичките си мечти и надежди.
	— Защо? — промълви тя.
	— Чумата.
	Калан вдигна глава.
	— Какво?
	— Свързано е с чумата и с магическото нещо, което Джаганг е откраднал от Храма на ветровете.
	— Искаш да кажеш, че е възможно това по някакъв начин да е свързано с опита да се открие магия срещу чумата?
	— Така ми се струва — най-накрая каза вещицата. — Двамата с Ричард отчаяно търсите начин да спрете епидемията и да спасите живота на огромен брой хора. Виждам в бъдещето, че и двамата ще се ожените за други. За какво друго ще сте готови на подобна жертва?
	— Но защо е необходимо…?
	— Искаш нещо, което не мога да ти дам. Не мога да променя каквото ще бъде, нито пък знам причината да се случи. Принудени сме да се съобразяваме с възможните събития. Мисли. Ако единственият начин да спасим онези хора от смърт в огнената буря на чумата е Ричард и ти да пожертвате съвместния си живот, тогава, кажи ми, готови ли сте да докажете волята си да защитавате живота на хората с цената на собствените си животи?
	Калан отпусна треперещи пръсти в скута си под масата. Беше видяла болката в очите на Ричард, когато бе станал свидетел на смъртта на момчето. Познаваше собствената си болка. И двамата бяха посетили невинни, болни деца, които щяха да умрат. Колко ли щяха да са?
	Никога нямаше да може да живее в съгласие със себе си, ако единственият начин да ги спаси е да пожертва любовта си, а тя откаже да го стори.
	— Нима можем да не го направим? Дори това да ни убие, как можем да не го направим? Но защо добрите духове искат такава цена?
	Калан изведнъж си спомни как духът на Дена пое белега на Пазителя, поставен върху Ричард, върху себе си, избирайки по собствена воля вечните мъчения в ръцете на Пазителя в името на свободата на Ричард. Това, че се оказа, че Дена няма да бъде сполетяна от такава съдба, нямаше значение. Тя бе готова да я приеме и пожертва душата си за онзи, когото обича.
	Клоните на близкото кленово дърво се полюшваха на лекия бриз. Калан чуваше плющенето на знамената върху кулите на двореца на Шота. Въздухът миришеше на пролет. Тревите бяха свежи, зелени. Наоколо животът започваше да се възражда.
	Сърцето на Калан сякаш се бе превърнало в мъртва пепел.
	— Тогава ще ти кажа още нещо — каза Шота, сякаш от много далеч.
	Калан я чуваше, сякаш застанала на дъното на кладенец, пълен с отчаяние.
	— Не си чула последното съобщение на ветровете. Ще получиш и него и ще е свързано с луната. Ще води след себе си последици. Не го пренебрегвай, нито заобикаляй. Бъдещето ти, бъдещето на Ричард, както и на всички онези невинни хора, ще зависи от това. И двамата трябва да използвате всичко, което сте научили, за да разберете предоставения ви шанс.
	— Шанс ли? Шанс за какво?
	Погледът на Шота прикова Калан към себе си.
	— Шанс да изпълните най-съкровеното си задължение. Шанс да спасите всички онези невинни животи, кои то очакват от вас да направите онова, което те не биха могли.
	— Кога ще стане това?
	— Знам само, че няма да мине много време.
	Калан кимна. Запита се защо не плаче. Това бе най-жестоката лична трагедия, която би могла да си представи. Да загуби Ричард. И въпреки това не плачеше.
	Сигурно щеше да го направи, но не сега, не тук.
	Заби поглед в масата.
	— Шота, ти би се опитала да ни попречиш да си има ме дете, нали?
	— Да.
	— Би се опитала да убиеш сина ни, ако имаме такъв, нали?
	— Да.
	— Тогава как мога да съм сигурна, че всичко това не е просто част от замисъла ти да ни попречиш да си имаме дете?
	— Ще трябва сама да прецениш дали говоря истината — с главата и сърцето си.
	Калан си спомни думите на умиращото момче, пророчеството. Нещо непрекъснато й бе подсказвало, че няма да се омъжи за Ричард. Това бе просто една невъзможна мечта. Когато бе малка, веднъж бе помолила майка си да й разкаже какво е да си голям, да имаш любов, съпруг, дом. Майка й се бе изправила пред нея — красива, ослепителна като статуя, но с лице на Изповедник: „Изповедниците нямат любов, Калан. Те имат дълг.“ Ричард бе роден магьосник-войн. Роден с определена цел. С дълг.
	Проследи как вятърът отнася няколко трохички от масата.
	— Вярвам ти — прошепна Калан. — Толкова ми се иска да не е така, но ти вярвам. Казваш истината.
	Нямаше какво повече да говорят. Калан се изправи. Трябваше да напрегне сили, за да не се подгънат коленете на треперещите й крака. Помъчи се да си спомни къде се бе разделила с Плъзгата, но като че ли не можеше да накара мисълта си да заработи.
	— Благодаря за чая — чу се да казва. — Беше чудесен.
	Дори Шота да й бе отговорила, Калан не я чу.
	— Шота? — Калан се хвана за облегалката на стола, за да се задържи на крака. — Можеш ли да ме ориентираш в посоката? Май не си спомням…
	Шота бе до нея, хванала я за ръка.
	— Ще повървя с теб донякъде, дете — каза вещицата с мек глас, изпълнен със съчувствие. — Ще ти помогна да намериш пътя.
	Вървяха в мълчание. Калан се опита да се ободри с топлото пролетно утро. В Ейдиндрил бе все още толкова студено. Когато тръгваше оттам, валеше сняг. Хубавият ден не й подейства освежаващо.
	Докато изкачваха вдълбаните в скалата каменни стъпала, Калан с мъка се опитваше да запомни всичко изговорено. Ако двамата с Ричард успеят да спасят всичките онези хора от чумата, щеше да е чудесно. Повечето нямаше и да разберат за огромната жертва, но това нямаше да намали облекчението, което Калан щеше да изпита при звука на детски смях или гледката на майка, щастлива, че детето й е в безопасност.
	Животът щеше да възвърне смисъла си. Тя щеше да запълни празнината в сърцето си с щастието, отразено в очите на хората. Можеше да направи нещо, непосилно за никой друг. Двамата с Ричард щяха да попречат на Джаганг да причини зло на хората.
	Близо до билото, Калан се спря на един завой на стъпалата и погледна към Агаден. Мястото наистина беше прекрасно с долината, сгушена между назъбените планински върхове. Спомни си, че Пазителят бе изпратил магьосник и скрин да убият Шота. Вещицата едва се бе спасила. Беше се борила с всички сили, за да си възвърне своето.
	— Радвам се, че си върна дома. Радвам се за теб, Шота. Наистина. Агаден си е твой.
	— Благодаря, Майко Изповедник.
	Калан се вгледа в бадемовите очи на вещицата.
	— Какво направи с магьосника, който те изгони от дома?
	— Каквото възнамерявах. Окачих го на пръстите му и го одрах жив. Седнах и наблюдавах как магията изтича от тялото му, лишено от кожа — Тя се обърна и махна с ръка към зелената долина. — Тапицирах седалката на трона си с кожата му.
	Калан си припомни, че Шота се бе заканила да стори точно това. Не бе чудно, че дори магьосници рядко се осмеляваха да припарят до Агаден. Шота бе повече от достоен противник за всеки магьосник. И един — най-малко — със сигурност го бе разбрал, макар и твърде късно.
	— Не бих казала, че те обвинявам, като се има пред вид, че Пазителят го е пратил да те убие и изобщо. Ако Пазителят те бе докопал… е, знам колко се страхуваше от това.
	— Задължена съм ви на вас с Ричард. Той попречи на Пазителя да завладее всички ни.
	— Радвам се, че магьосникът не успя да те изпрати при Пазителя, Шота.
	Калан наистина го мислеше. Тя все още бе убедена, че Шота е опасна, но в същото време установи, че вещицата е способна на състрадание.
	— Знаеш ли какво ми каза онзи магьосник? — попита Шота. — Каза, че ми прощава. Можеш ли да си представиш? Дари ме с опрощението си. И помоли за моето.
	Вятърът развя косата на Калан пред лицето й. Тя я отметна назад.
	— Странно, като се имат предвид обстоятелствата.
	— Четвъртото правило на магьосника — така каза той.
	В прошката имало магия според Четвъртото правило. Магия, която лекува. В прошката, която даваш, и още повече в прошката, която получаваш.
	— Предполагам, че един последовател на Пазителя би бил готов на всичко, само и само да му се размине стореното и да ти се изплъзне. Разбирам защо не си била в настроение за прошка.
	Вечните очи на Шота изведнъж угаснаха.
	— Той забрави да постави думата „искрена“ пред „прошка“.

>>	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	Калан проследи с поглед как вещицата се отдалечава в мрачната гора. Растения, увити около криви клони, се протягаха да докоснат господарката си, пипала и корени се вдигаха да погалят крака й. Тя потъна в пелената от мъгла. Невидими същества се провикваха, подсвиркваха и прощракваха в посоката, където изчезна тя.
	Калан се извърна към покрития с мъх камък, който й бе показала Шота, и точно зад него видя кладенеца на Плъзгата. Изпод заоблената каменна стена се надигна сребърното лице, загледано в приближаването й. Калан почти си бе пожелала Плъзгата да не се върне, сякаш ако тя не я отведе обратно в Ейдиндрил, никое от нещата, които бе научила, нямаше да се сбъдне.
	Как ще погледне Ричард в очите, без да крещи от болка? Как изобщо ще продължи да живее? Как ще намери сили?
	— Искаш ли да пътуваме? — попита Плъзгата.
	— Не, но се налага.
	Плъзгата се намръщи, озадачена.
	— Когато поискаш да пътуваме, ще съм готова.
	Калан се отпусна на земята, облегна гръб на кладенеца на Плъзгата и подви крака под себе си. Нима ще се предаде толкова лесно? Нима ще се подчини безропотно на съдбата? Няма друг избор. Мисли за решението, не за проблема. Нещата някак си не изглеждаха толкова безнадеждни, колкото преди малко в дома на Шота. Не може да няма начин да се справи с това. Ричард не би се отказал толкова лесно. Не, тя ще се бори за него. Те се обичат, а това е по-важно от всичко останало.
	Съзнанието й сякаш бе обвито от мъгла. Опита се да се съсредоточи с повече хъс. Не може да се предаде просто ей така. Трябва да помисли над проблема с предишната си решителност. Знаеше, че вещиците омагьосват хората. Не непременно от лоши чувства. Просто са си такива. Също както човек не може да промени факта, че е висок или нисък, или пък цвета на косата си. Вещиците омагьосват хората, защото така действа магията им.
	В известна степен Шота бе омагьосала и Ричард. Първия път го бе спасила само магията на Меча на истината. Мечът на истината. Ричард е Търсачът. Така постъпва един Търсач — решава проблеми. Тя обича Търсач. Той не би се отказал толкова лесно.
	Калан откъсна едно листо и започна да го дроби на малки парченца, опитвайки се да преосмисли всичко, казано й от Шота. Каква част от думите и ще се осмели да приеме за чиста монета. Всичко й приличаше на сън, от който започва да се събужда постепенно. Нещата едва ли са чак толкова отчайващи, колкото й се бе сторило. Баща й я бе учил никога да не се отказва, да се бори до край, с последния си дъх, ако е нужно. Ричард също не би се отказал толкова лесно. Не всичко е загубено. Бъдещето все още е само бъдеще и независимо какво й каза Шота, не всичко е решено.
	Нещо горе на ръката я убиваше. Замислена, се опита да го намести, после продължи да дроби парченцата от листото. Сигурно има начин да се намери решение.
	Когато за втори път посегна към ръката си, пръстите й напипаха костения нож. Беше топъл.
	Калан го извади и го задържа в скута си. Наистина беше топъл. Стори й се, че пулсира, усети вибрациите му. Нагря се толкова, че едва издържаше да го пипа.
	С широко отворени очи забеляза как черните пера започват да се изправят. Танцуваха и се полюшваха, и се извиваха на вятъра. Но косата й беше в абсолютен покой. Въздухът бе напълно неподвижен. Вятър нямаше.
	Калан изведнъж скочи на крака.
	— Плъзга!
	Сребърното лице на съществото беше точно до нея. Калан отстъпи крачка назад.
	— Плъзга, трябва да пътувам.
	— Ела, ще пътуваме. Къде искаш да отидеш?
	— При Калните. Трябва да отида при Калните.
	Течното лице се изкриви в размисъл.
	— Не знам къде се намира това място.
	— Не е място. Калните са народ. Хора — Калан се удари в гърдите, — хора са, като мен.
	— Познавам различни народи. Но не и тези Кални.
	Калан отметна коса назад, опитвайки се да мисли.
	— Живеят в Дивото.
	— Знам различни места в Дивото. Къде искаш да пътуваш? Кажи и ще пътуваме. Ще ти достави удоволствие.
	— Ами мястото е равно. Тревисто. Равни, тревисти поля. Без планини като тук — Калан описа кръг с ръка, но осъзна, че Плъзгата вижда само дървета.
	— Знам няколко такива места.
	— Кои са те? Изброй ми ги, може да ги знам.
	— Мога да пътувам до едно място, което гледа към река Калисидрин…
	— На запад от Калисидрин. Калните живеят по-далеч на запад.
	— Мога да пътувам до долината Тонделен, до Харджа, до полетата Кий, до Сийлан, до просеката Херкон, до Андерин, до Пиктон, до съкровището на Джакопо…
	— Какво? Какво беше последното? — Повечето от останалите места, които спомена Плъзгата, й бяха известни, но не бяха близо до селището на Калните.
	— Съкровището на Джакопо. Искаш ли да те заведа там?
	Калан протегна топлия костен нож — ножа на дядото. Чандален й бе разказал как Джакопо обявили война на Калните и духовете на предците им научили дядото на Чандален как да защити народа си срещу Джакопо. Според разказа на Чандален някога неговият народ търгувал с Джакопо — преди тази война. Джакопо сигурно са живели близо до Калните.
	— Повтори го пак, как беше? — запита Калан.
	— Съкровището на Джакопо.
	При ехтящите думи черните пера се разклатиха и заизвиваха. Калан пъхна костения нож обратно в превръзката на ръката си. Скочи на каменната стена.
	— Там искам да отида — при съкровището на Джакопо. Искам да пътувам до съкровището на Джакопо. Ще ме отведеш ли, Плъзга?
	Една сребърна ръка я пое от стената.
	— Ела. Ще пътуваме до съкровището на Джакопо. Ще ти достави удоволствие.
	Калан си пое бърз дъх, преди да потъне в живачната маса. Изпусна го и вдъхна Плъзгата, но този път, обзета от тревожни мисли, че може да загуби Ричард, че той може да се ожени за Надин, не изпита опиянение.

	* * *

	Зед крякаше като луд. Виждаше Ан надолу с главата. Изплези й се и изду устни, издавайки протяжен, дрезгав звук.
	— Няма нужда да се напъваш — изръмжа ядосано тя. — Това май ти е нормалното състояние.
	Зед размърда крака, сякаш се опитваше да върви наобратно из въздуха. Кръвта изпълни главата му.
	— Искаш да умреш с достойнството си ли? — попита я той. — Или предпочиташ да живееш?
	— Няма да си играя на малоумна.
	— Точно това е думата! Играя! Недей просто да седиш в калта. Разиграй ситуацията!
	Тя се наведе напред, приближавайки лице до неговото:
	— Зед, не е възможно да си мислиш, че подобно нещо ще подейства.
	— Нали сама го каза. Шляеш се с един безумец. Ти сама ми го предложи.
	— Не съм ти предлагала подобно нещо!
	— Е, може и да не си директно, но ме вдъхнови. Ще бъда щастлив да оставя нещата изцяло в твои ръце, когато разкажем историята на хората.
	— Да разкажем на хората! Първо, няма да стане. И, второ, напълно съм наясно, че с най-голямо удоволствие сам ще им я разкажеш. И това е още една причина да не се включа.
	Зед зави като койот. Изпъна краката и гърба си и се строполи като повалено дърво. По лицето й пръсна кал. Бясна, Ан избърса една пръска от носа си.
	Край високата дъсчена ограда мрачните стражи на Нангтонг наблюдаваха двамата затворници, двете жертви. Зед и Ан бяха седнали в калта с гръб един към друг и бяха отвързали въжетата, стягащи китките им. Стражите, въоръжени с копия и лъкове, не се впечатлиха особено. Затворниците нямаше къде да избягат. Зед знаеше, че са прави.
	На зазоряване край кочината започнаха да се тълпят щастливи хора. С напредването на утринта тълпата се увеличи, хората се спираха да побъбрят със стражите и да хвърлят по някой поглед на чудесните обредни жертви. Настроението на всички бе очевидно добро, тъй като бяха намерили обекти за жертвоприношение към духовете. Животът им щеше да е спасен, след като задоволят ядосаните си духове.
	Стражите и хората от селото на Нангтонг, наблюдаващи от другата страна на оградата, постепенно започнаха да помръкват. Помръдваха нервно, покрили лица с платовете, проверявайки дали са закрили плътно телата си. Стражите намазаха още пепел по лицата и телата си. Човек трябваше да внимава, ако не иска да бъде разпознат от духовете.
	Зед пъхна глава между коленете си и направи кълбо напред в лепкавата кал. Захили се маниакално, въртейки се около свитата фигура на Ан, отпусната на студената земя.
	— Би ли престанал!
	Той се просна в калта пред нея. Прокара напред-назад вдървените си ръце и крака.
	Ан — тихо промълви след малко, — имаме важна работа. Струва ми се, че ще постигнем повече, ако успеем да си изпълним задълженията тук, на този свят, а не в отвъдното, след смъртта ни.
	— Знам, че не бихме могли да помогнем, ако сме мъртви.
	— Значи, звучи ти приемливо и логично, че се налага да намерим начин да се измъкнем, нали?
	— Разбира се, че трябва — избоботи тя. — Но не мис ля…
	Зед се хвърли в скута й. Тя примигна от отвращение. Сбърчи нос, щом той обгърна шията й с калните си ръце.
	— Ан, ако не направим нищо, сме мъртви. Ако се опитаме да се бием с тези хора, сме мъртви. Без помощта на магията си не можем да им избягаме. Единствената ни възможност е да ги убедим да ни пуснат. Не говорим езика им, а дори и да го знаехме, се съмнявам, че бихме могли да ги убедим.
	— Да, но…
	— Имаме един-едничък шанс, поне според мен. Трябва да ги убедим, че сме напълно изперкали. Това жертвоприношение е свят ритуал, посветен на предците им. Погледни стражите зад гърба ми. Да ти изглеждат доволни?
	— Хм, не.
	— Ако повярват, че сме луди, ще трябва двойно да се замислят дали да ни предложат в жертва на предците си. Няма ли да се обидят духовете, да им бъдат принесени в жертва двама безумци? Няма ли да го приемат като неуважение? Трябва да ги накараме да изпитат страх, че ще обидят духовете на предците си, принасяйки им в жертва двама кукувци.
	— Но това е… лудост.
	— Погледни на нещата от такава гледна точка. Жертвоприношението е нещо като брак по сметка между два народа. Невестата е жертвоприношението на единия народ към другия, в плътта на новия съпруг, всичко това с надеждата за мирно и плодородно бъдеще. Новият народ на невестата гледа на нея с уважение. Истинският й народ пък гледа на мъжа й и на неговия народ с уважение. Това е ритуал, символизиращ единство, приемственост и надежда за бъдещето. Ние сме като невестата, предложена на духовете. Как би се възприело, ако Нангтонг предложат нефелна, побъркана невеста? Ако ти беше дух, нямаше ли да се обидиш?
	— Ако ти влизаше в сделката, със сигурност.
	Зед зави към небето. Ан примигна и се дръпна от него.
	— Това е единственият ни шанс, Ан. — Той се надве си над ухото й и прошепна в него: — Давам ти клетва като Пръв магьосник, че няма да казвам на никого как си се държала.
	Той се дръпна и й се ухили широко.
	— Освен това е забавно. Спомняш ли си какво е да си играеш навън като малка? Да правиш всичко, което ти хрумва. Забавлявай се. Стани дете.
	Ан се замисли над думите му със сериозно изражение.
	— И няма да кажеш на никого?
	— Имаш думата ми. Можеш да правиш каквото си по искаш и никой освен мен няма никога да узнае — и Нангтонг, разбира се.
	— Поредната отчаяна постъпка, а, Зед?
	— Времето за отчаяни постъпки дойде. Да поиграем.
	Ан се усмихна дяволито. Удари го в гърдите и го повали в калта. С див пристъп на смях скочи отгоре му.
	Започнаха да се борят като деца, търкаляйки се в калта. След десетина кълба Ан заприлича на същинско кално чудовище с ръце, крака и две очи. Калната маска се разцепи, разкривайки две розови устни, щом тя вдигна глава и започна да вие със Зед към небето.
	Правеха топки от кал и замеряха свинете. Гонеха ги. Стоварваха се върху здравите, обли туловища на квичащите същества и ги яздеха, докато паднат в калта. Зед се съмняваше, че през целия си девет вековен живот Ан е била по-мръсна.
	Той осъзна, докато играеха на куц крак, повече падайки, отколкото подскачайки, че смехът й се е променил.
	Тя се забавляваше.
	Пльосваха се в локвите. Гонеха свинете. Търчаха около оградата, прокарвайки пръчки по дъските.
	Накрая им хрумна да правят физиономии на стражите. Изрисуваха си взаимно лицата с какви ли не странни маски. Нададоха всички безумни, нечовешки викове, за които можаха да се сетят. Скачаха и се заливаха от смях, сочейки с пръсти достолепните стражи.
	Смееха се толкова неудържимо, че не можеха да стоят на краката си и се свлякоха в калта, подкрепяйки се взаимно като двама другари пияници.
	Тълпата растеше. Между зяпачите тръгна притеснен шепот.
	Ан заби пръсти в ушите си и ги завъртя, правейки им физиономии. Зед застана на глава и изпя няколко мръсни песни, за които се сети. Ан се хилеше истерично, когато той произнасяше грешно ключови думи.
	Зед също избухна в смях и след миг се стовари в калта, Ан падна отгоре му. Седна му на корема, приковала го за земята, и започна да го гъделичка под мишниците. Той от своя страна се задъхваше от смях, гъделичкайки я между ребрата. Двамата никога не се бяха забавлявали толкова истински. Свинете се бяха скупчили в единия ъгъл и ги гледаха.
	Изведнъж, докато двамата се опитваха яростно да открият най-гъделивите си места, върху главите им се изсипаха кофи с вода. Вдигнаха очи. Получиха нови кофи с вода.
	Веднага щом калта бе измита от тях, двамата се накиснаха отново в нея. Покрити с пепел стражи ги извлякоха за ръцете и ги държаха на мушка, докато бъдат измити отново. Зед надзърна към Ан. Тя му отвърна с поглед. Беше невероятно смешна, надничаща между струйките мръсотия, стичаща се по лицето й. Той се изкикоти и й направи гримаса. Ан също се изкикоти и му отвърна с друга. Мъжете закрещяха.
	Зед запухтя, опитвайки се да овладее пристъпите на смях. Стражите ги блъснаха напред, подпирайки копия в гърбовете им. Това му заприлича на гъделичкането и двамата отново избухнаха в смях. Сякаш смехът им, веднъж освободен, заживя собствен живот. След като така или иначе ще бъдат принесени в жертва, какво значение има? Може пък да се окаже, че се смеят за последен път.
	Тълпата от забулени фигури се разцепи на две, щом пленниците бяха изведени от кошарата.
	Без да спира да се кикоти, Зед вдигна високо ръка и я размаха.
	— Помахай на хората, Ани.
	Вместо това тя изкриви лице. На Зед му хареса идеята и последва примера й. Хората отскочиха назад, сякаш видели нещо ужасяващо. Някои от жените започнаха да плачат или да ридаят с глас. Зед и Ан сякаш това и чакаха, избухнаха в смях и започнаха да ги сочат с пръсти, жените избягаха надалеч от тълпата, търсейки спасение от безумците.
	Скоро стражите ги изведоха далеч от палатките и хората. Още малко и двете мръсни, вонящи, щастливи жертви бяха горе на възвишенията. Зад тях вървяха трийсет и пет четирийсет ловци на духове, всичките с готови копия в ръце. Зед забеляза, че някои са взели пакети с провизии. Пръв магьосник Зедикус З’ул Зорандер и Прелат Аналина Алдурен летяха пред копията, заливайки се от смях, разговаряйки оживено за това колко глави лук може да изяде всеки от тях, без да се разплаче.
	Зед нямаше представа накъде ги водят, но където и да беше, утринта бе чудесна за ходене там.

	* * *

	— Вижда ми се забавно, Господарю Рал — каза лейтенант Крофърд.
	Ричард плъзна поглед по каменния басейн.
	— И какво му е забавното?
	Лейтенантът се наведе да огледа отново скалата.
	— Всъщност по-скоро е странно. Израсъл съм в скалисти планини, така че съм гледал подобни гледки през целия си живот. Но това място ми се вижда странно. — Той се извърна и посочи: — Виждате ли онази планина там? Там свличането е ясно.
	Ричард вдигна ръка да прикрие очите си от следобедното слънце. Планината, която сочеше лейтенантът, беше нащърбена и покрита с дървета, освен в най-високите части. На стръмния склон откъм тях явно е имало откъсване — там, където се бе отделила част от масива, се виждаше огромно голо петно. Долу, под оголеното парче, лежеше каменният басейн.
	— Какво тя?
	— Ами погледнете долу. Тези камъни са се отцепили от фасадата — посочи към каменния басейн, където стоя ха те. — Тук не е същото.
	Приближи се друг войник и поздрави отривисто с юмрук в сърцето. Хвърли внимателен поглед към Улик и Иган, застанали със скръстени ръце, и зачака мълчаливо.
	— Нищо, Господарю Рал — каза той, щом Ричард го погледна. — Няма дори късче, обработено от човешка ръка.
	— Продължавайте да търсите. Огледайте и най-далечните места. Търсете големи камъни, под които може да се пропълзи, и огледайте отдолу.
	Войникът поздрави и забърза да изпълни задачата. Денят преваляше. Ричард им бе казал, че не иска да остава следващия ден. Щеше да се прибира в Ейдиндрил. Тази нощ Калан може би щеше да се върне, или може би на другия ден. Искаше да е там.
	Ако се върне. Ако е още жива.
	Дори само при мисълта за това плувна в пот. Коленете му се подкосиха.
	Отпрати черните помисли. Ще се върне. Няма друг начин. Ще се върне. Накара се да спре да мисли за Калан и да се съсредоточи върху настоящия проблем.
	— И какво мислите, лейтенант?
	Лейтенант Крофърд хвърли една отломка, проследи с очи как отскача първо от един, после от втори камък. Острият звук отекна от скалата зад тях.
	— Възможно е периферията на тази планина да се е отцепила много по-рано. После, с течение на времето, е започнала да пониква растителност, да умира, образувай ки почва за повече растителност, и така нататък. Възможно е да е зарит долу.
	Ричард знаеше за какво говори лейтенант Крофърд. Знаеше, че с течение на времето върху каменните отломки, откъснали се от скала, може да поникне гора. Ако човек копае в гората, появила се в основата на скалиста планина, може да попадне на отломки от същата планина.
	— В този случай не мисля, че е станало така.
	Лейтенантът го погледна.
	— Мога ли да попитам защо, Господарю Рал?
	Ричард се загледа към отсрещната планина.
	— Ами погледнете онази скала. Фасадата й е груба и неравна, но онази част, излязла на показ след срутването на фасадата, е гладка, така че в по-голямата си част няма толкова много остри ръбове. Времето я е успокоило.
	На места обаче е нащърбена. Водата попада в цепнатините, замръзва и с времето пропуква скалата. Някои от тези назъбени места се виждат. Но като цяло планината има мек силует.
	Според мен се е случило много преди свличането тук, където сме ние, и въпреки това повечето камъни са си там долу, на дъното на бездната. А тук, при нас, има чувствително по-малко камъни.
	Иган разтвори ръце и отметна русата си коса.
	— Възможно ли е да е от изложението. Тази скала гледа на юг, слънцето огрява повече и растителността се развива по-бързо, докато другата гледа на север, така че през по-голямата част от времето е в сянка. Гората би се разви вала по-трудно там, така че затова има повече камънак.
	Звучеше логично.
	— Има и още нещо — Ричард килна глава назад и погледна нагоре, към стотиците метри отвесна скала, извисяваща се над него. — Половината от тази планина е изчезнала. Това тук е просто дребно свличане в сравнение с другото. Погледнете тази планина и се опитайте да си представите как ли е изглеждала преди това да се случи. Прорязана е от самия връх до основата като цепеница, разсечена на две. Всички останали планини в околността са малко или повече конусовидни. Тази тук е полуконус. Дори да греша, и половината планина да не е изчезнала, и просто да си е изглеждала винаги така, долу трябваше да има огромно количество камъни. Искам да кажа, дори формата й да си е била такава и да се е откъснала скална маса с дебелина едва пет-десет метра, дори само от огромната височина щеше да се получи огромен каменен насип долу. Камъните тук са остри, така че е възможно да са се от-цепили вследствие въздействието на замръзнала вода, и понеже не виждам загладени места, вероятно се е случило по-скоро. И въпреки това тази маса камъни, която би трябвало да се натрупала тук, просто я няма. Дори да е била покрита с течение на времето, ми се струва, че точно тук, където стоим сега, би трябвало да се е образувала огромна могила.
	Лейтенантът се огледа.
	— Имате право. Тук сме почти на нивото на дъното. Ако цялата тази скала се е откъснала, под гората тук могила няма.
	Ричард гледаше войниците, претърсващи камъните и гората за какъвто и да е знак от Храма на ветровете. Никой не намираше нищо.
	— Не виждам причина да вярвам, че планината се е стоварила тук.
	Улик и Иган отново скръстиха ръце — що се отнася до тях, работата беше ясна.
	Лейтенант Крофърд се покашля.
	— Господарю Рал, ако половината от връх Кимермост, който някога е бил тук, не е паднал в тази долина, тогава къде е?
	Ричард изгледа продължително мъжа.
	— Това искам да знам и аз. Ако не е тук, то значи трябва да е някъде другаде.
	Русокосият лейтенант пристъпи от крак на крак.
	— Ами, не може просто да е станал и да си е тръгнал, Господарю Рал.
	Ричард отмести ножницата си встрани и тръгна по камъните. Разбра, че е уплашил мъжа. Явно бе намекнал нещо, което намирисва на магия.
	— Може да е, както казвате вие, лейтенант. Сигурно се е срутил и отгоре му е поникнала растителност. Може просеката между отделните планини да е била по-дълбока по онова време и срутилата се част просто да е запълнила дупката, вместо да е направила могила.
	Тази идея се понрави на лейтенанта. Осигури му хипотеза, здраво свързана с реалността.
	Ричард не го вярваше. Скалата му се струваше странна. Беше твърде гладка, сякаш разсечена с огромен меч. Да, вярно, имаше назъбени места, но това обясняваше парчетата камъни на земята. Изглеждаше му сякаш планината е отрязана и отнесена, а с течение на времето водата и ледът са започнали да дълбаят по новопоявилата се гладка фасада, отчупвайки парчета, назъбвайки я. Но не можеше и да се сравнява с нащърбения релеф на околните скали.
	— Сигурно така е станало, Господарю Рал — повтори лейтенантът. — Ако е истина, това означава, че Храмът, който търсите, е останал заровен дълбоко под земята, по която стъпваме в момента.
	Следван неотлъчно от двамата си гардове, Ричард се насочи към конете.
	— Искам да отида да погледна от върха. Ще разгледам руините там.
	Водачът им, мъж на средна възраст на име Анди Милет, ги чакаше при конете. Беше облечен с прости вълнени дрехи в зелено и кафяво, много подобни на онези, които някога носеше Ричард. Опърпаната му кафеникава коса висеше покрай ушите. Анди бе изключително горд, че Господарят Рал го е помолил да ги заведе до връх Кимермост. На Ричард му беше малко неловко, че човекът изпитва тази фалшива гордост — Анди беше първият човек, който каза на Ричард къде се намира мястото.
	— Анди, искам да се кача до руините на върха.
	Онзи подаде на Ричард поводите на големия кон.
	— Разбира се, Господарю Рал. Не е много път. Но ще се радвам да ви заведа.
	Въпреки внушителните си размери двамата му гардове скочиха с лекота на седлата, конете им едва удържаха внезапната тежест. Ричард се завъртя на седлото и намести левия си ботуш в стремето.
	— Ще стигнем ли преди мръкнало? Снегът, навят от бурята, би трябвало да се е стопил. Пътеката сигурно е вече чиста.
	Анди хвърли поглед към слънцето, което всеки миг щеше да докосне планината.
	— Както яздите, Господарю Рал, ще сме там много преди мръкнало. Обикновено когато водя важни особи, те ме забавят, ама сега май аз ви забавям.
	Ричард се усмихна. При него някога беше същото. Колкото по-високопоставен бе човекът, когото водеше, толкова по-бавно се движеха.
	Докато стигнаха до руините, небето се покри със златисти и червеникави ивици. Околните планини потънаха в дълбока сянка. Руините сякаш искряха на златистата светлина.
	Имаше няколко някога елегантни, сега порутени сгради, които изглеждаха като да са били част от по-голяма постройка — точно както бе предположила Калан. Тук-там по голия планински връх все още стърчаха части от стени, необрасли с растителност, както би станало по-надолу, но затова пък ръждиви от лишеи.
	Ричард скочи от седлото и подаде повода на лейтенант Крофърд. Сградата вляво от един широк път бе огромна по стандартите, с които Ричард бе отрасъл, но в сравнение със замъците и дворците, които имаше пред очите си напоследък, беше най-обикновена.
	Прагът зееше празен. Имаше остатъци от някогашна врата, все още частично покрита със златно листо. От вътрешната страна стъпките отекваха в стените. Сградата беше останала без покрив. В една от стаите имаше каменна пейка. В друга се виждаше фонтан, пълен със снежна вода.
	Виещ се коридор, чийто ламаринен покрив си бе отчасти на мястото, изведе Ричард покрай ред стаи. Коридорът се раздели, поемайки, както реши Ричард, към двете противоположни страни на сградата. Тръгна по лявото разклонение към стаята в дъното.
	Както всички стаи от тази страна, тя гледаше към скалата. На местата на прозорците, някога предпазващи от вятър и дъжд, зееха празни четвъртити отвори. Отвъд се виждаше скалата, а зад нея синкавите силуети на далечните планини.
	Сигурно тук са били приемани посетителите и молителите, дошли в Храма на ветровете. Тук са чакали да бъдат приети. Докато им дойде редът, пред очите им се е откривала внушителната гледка на Храма на ветровете. В случай на отказ са си тръгвали ако не с друго, поне с това. Почти виждаше онова, което чакащите в тази стая са виждали някога.
	От дарбата е, знаеше, също както духовете на онези, които са притежавали Меча на истината преди него, го направляваха в използването на магията.
	Докато стоеше така загледан, почти си го представяше, точно зад ръба, място на величие и могъщество. Тук магьосниците са криели неща, изпълнени с опасна и страшна магия. Магьосниците от миналото, някои от които предци на Ричард, вероятно са стоели на същото това място, вгледани в Храма на ветровете.
	Ричард се разходи отвън в падащия мрак, покрай неподвижните колони, надничащи към някога прелестни градини, докосна рушащите се стени. Макар всичко вече да се разпадаше, не му бе трудно да си представи внушителната гледка, разгръщаща се някога тук.
	Стоеше в средата на широк път, виещ се между разпадащите се руини, златотканото му наметало плющеше на вятъра. Опитваше се да си представи точно как е изглеждало мястото, да го почувства. Пътят повече, отколкото сградите, му внушаваше призрачното усещане за някогашния Храм. Именно този път някога е водел право в Храма на ветровете.
	Тръгна по него, представяйки си, че върви натам — към ветровете, които му казаха, че го преследват. Мина край останки от стена, между кухи каменни постройки, живота, кипял някога тук.
	Но къде бе отишло всичко това? Как да разбере? Къде другаде да търси?
	Храмът е бил тук. И дори сега Ричард почти го виждаше, усещаше, чувстваше, дарбата му го тласкаше напред, към дома.
	Изведнъж нещо го спря.
	Улик от едната му страна, Иган от другата го бяха сграбчили под мишниците и го бяха дръпнали назад. Погледна надолу и видя, че още една крачка, и щеше да се окаже в празното пространство. Лешоядите кръжаха в небето на няма и десет метра пред него.
	Почувства се така, сякаш седи на ръба на света. Гледката беше зашеметяваща. Косъмчетата на тила му настръхнаха.
	Под краката му би трябвало да има още земя. Знаеше го. Но нямаше.
	Храмът на ветровете беше изчезнал.

>>	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	Дишай.
	Калан направи каквото й бе казано, издиша Плъзгата и напълни дробовете си с остър, студен въздух.
	В ушите й съскаше шум от запалена факла. Собственият й дъх отекваше болезнено. Но вече знаеше какво да очаква и търпеливо изчака светът около нея да приеме нормалните си измерения.
	Само че това не бе нормално. Или поне не бе каквото очакваше.
	— Плъзга, къде сме? — гласът й ехтеше.
	— Където пожела да пътуваш: съкровището на Джакопо. Би трябвало да ти е доставило удоволствие, но ако не, ще опитам пак.
	— Не, не че не ми е доставило удоволствие, въпросът е че не е това, което очаквах.
	Намираше се в пещера. Факлата бе странна — не беше насмолена в единия край дървена пръчка, както обикновено се правеха факлите, а представляваше сноп тръстика. Таванът почти опираше в главата й, когато тя спусна крака от стената на кладенеца и се изправи. Взе тръстиковата факла от цепнатината в скалата, където бе закрепена.
	— Ще се върна — каза тя на Плъзгата. — Ще огледам наоколо и ако не открия изход, ще се върна и ще отидем на друго място. — Осъзна, че не може да няма изход, иначе факлата не би била тук. — Или пък ще се върна, когато открия онова, което търся.
	— Ще съм готова, когато пожелаеш да пътуваш. Ще пътуваме отново. Ще ти достави удоволствие.
	Калан кимна на сребърното лице, отразяващо танцуващия пламък на факлата, и тръгна в пещерата. От залата, в която се намираше, имаше само един изход — широка, ниска галерия. Калан тръгна по нея, следвайки извивките й по продължение на тъмнокафявата скала. Други галерии нямаше, нито разклонения, така че продължи да върви.
	Стигна до просторна зала, може би към двайсетина метра широка, и разбра защо мястото се нарича съкровището на Джакопо. Факлата отразяваше хиляди златни искрици. Помещението бе пълно със злато. Имаше груби, необработени слитъци, имаше и топки, сякаш разтопеният метал е бил излян в глинени съдове, които после са били разбити. В най-обикновени сандъци бяха натъпкани буци чисто злато. Други, с дръжки от двете страни, за да се носят от двама души, съдържаха отломки от златни предмети.
	Имаше няколко маси, върху които все още имаше златни дискове, а по една от стените бяха останали рафтове. Върху рафтовете се виждаха няколко златни статуи, но най-вече пергаментови свитъци. Съкровището на Джакопо не я интересуваше. Не губи време в оглеждане на предметите, с които бе пълна залата, и се завтече към галерията, излизаща от другия й край.
	Не й се разглеждаше съкровището, защото бе притеснена и искаше да намери Калните, но дори да имаше време да обикаля, едва ли би се задържала дълго — въздухът вонеше отвратително, тя едва дишаше, подгонвана от пристъпи на жестока кашлица. От зловонието й се зави свят, прилоша й.
	Въздухът в галерията бе по-поносим, макар че едва ли би го нарекла добър. Посегна към костения нож на ръката си и установи, че е още топъл. Но поне не бе горещ като преди.
	Тунелът започна да върви леко нагоре, като продължаваше да се вие. Колкото по-нагоре се издигаше, толкова по-мръсна ставаше скалата, на места се виждаха подпорни греди. Докато не усети аромата на свеж въздух, не видя никакви други разклонения. Едва тогава един тунел тръгна на ляво, а след няколко крачки се появи и един вдясно. Свежият въздух се усещаше най-силно от този, който водеше право напред, и тя тръгна по него.
	Пристъпи в нощта, факлата затанцува. Небето бе осеяно с трепкащи звезди. От мрака наблизо скочи тъмна фигура. Калан отстъпи няколко крачки в пещерата, оглеждайки се в двете посоки да види дали в тъмнината не я чака още някой.
	— Майко Изповедник? — дойде до ушите й познат глас.
	Тя пристъпи напред, вдигнала факлата високо горе.
	— Чандален? Чандален, ти ли си?
	Мускулестата фигура се втурна към нея в светлината на факлата. Беше без риза, намазан с кал. Около ръцете и главата му бяха привързани туфи трева. Правата му черна коса бе пригладена с лепкава кал, използвана от ловците. Макар лицето му също да бе намазано обилно с кал, тя разпозна познатата широка усмивка.
	— Чандален — облекчено въздъхна тя. — О, Чандален. Толкова се радвам да те видя.
	— И аз се радвам да те видя, Майко Изповедник.
	Той пристъпи напред, за да я плесне през лицето, според обичая на Калните, с който приветстваха гостите си, показвайки уважение към силата им. Калан го спря с протегнати напред ръце.
	— Не! Не ме докосвай!
	Той се сепна:
	— Защо?
	— Защото там, откъдето идвам — Ейдиндрил, — върлува болест. Не искам да се доближавам до който и да е от вас, за да не предам заразата на някой от нашия народ.
	Калните наистина бяха нейният народ. Двамата с Ричард бяха провъзгласени за Кални от Пилето и останалите старейшини и вече бяха жители на селото, макар да живееха отделно.
	Радостта на Чандален от срещата се изпари.
	— Тук също върлува болест, Майко Изповедник.
	Калан сведе факлата.
	— Какво? — прошепна тя.
	— Много неща се случиха. Хората се страхуват, вече не мога да ги защитавам. Свикахме Съвещание. Духът на дядо дойде. Каза, че са се появили страшни проблеми. Каза, че трябва да говорим с теб и че той щял да ти изпрати съобщение да дойдеш да ни видиш.
	— Ножът — каза тя. — Усетих призива ви чрез ножа. Веднага дойдох.
	— Да. Той ни го каза малко преди изгрев слънце. Един от старейшините излезе от къщата на духовете и каза, че трябва да дойда тук да те чакам. Как така се появи от дупка в земята?
	— Дълга история. Магията… Чандален, нямам време да чакам да свикаме ново Съвещание, за да говорим с духовете на предците. Възникна проблем. Не мога да си позволя да чакам три дни.
	Той вдигна факлата от ръката й. Лицето му бе тъжно под калната маска.
	— Няма нужда да чакаш три дни. Дядо те чака в къщата на духовете.
	Калан ококори очи. Знаеше, че Съвещанието продължава само в нощта, в която е свикано.
	— Как е възможно това?
	— Старейшините останаха в кръга. Дядо им каза да те чакат. Той също те чака.
	— Колко са болните?
	Чандален вдигна едновременно всичките си пръсти, после само на едната ръка.
	— Ужасно ги боли главата. Изпразват стомасите си, макар че няма нищо в тях. Горят в треска. Някои започнаха да почерняват на пръстите на ръцете и краката.
	— Добри духове — прошепна тя на себе си. — Има ли умрели?
	— Днес, едно дете — точно преди дядо да ме изпрати за теб. То беше първото заразено.
	На Калан й прилоша. Зави й се свят, опитваше се да осмисли чутото. Калните обикновено не допускаха чужди хора в селото си, рядко напускаха земите си. Как е възможно да се е случило?
	— Чандален, някакви чужденци да са посещавали селото?
	Той поклати глава.
	— Не пускаме никого. Чужденците винаги носят проблеми. — Той сякаш се сети нещо. — Може би веднъж, искаше да влезе в селото. Но нямаше да я пуснем.
	— Нея?
	— Да. Някои от децата играеха на лов в тревистите полета. При тях дошла жена и ги попитала дали може да отиде в селото. Децата притичаха да ни съобщят. Щом заведох ловците на мястото, не я открихме. Казахме на децата, че духовете на предците ще се ядосат, ако ни свият такъв номер отново.
	Калан отлагаше въпроса, защото се страхуваше от отговора.
	— Детето, което умря днес, е било от онези, които са твърдели, че са видели жената, нали?
	Чандален килна глава на една страна.
	— Мъдра жена си ти, Майко Изповедник.
	— Не, изплашена жена съм, Чандален. В Ейдиндрил също се появи жена, която заговаряше деца. И там болестта тръгна именно от децата. Умрялото момче да е споменавало жената да му е показала някаква книга?
	— По време на пътешествието ми с теб ти ми показа онези неща, които наричате книги и които се използват, за да си предавате познание. Но децата тук не познават такива неща. Ние ги учим с живи думи, както са ни учили нашите предци. Момчето твърдеше, че жената му показала красиви цветни светлини. Не ми прилича на книгите, които си спомням, че съм виждал.
	Калан отпусна длан върху ръката на Чандален — докосване, което някога би го хвърлило в ужас, породен от легендата за заплахата, криеща силата на Изповедника. Сега обаче притеснението се коренеше другаде.
	— Нали каза, че не бива да се приближаваме.
	— Вече няма значение — увери го тя. — Повече от това не мога да навредя. В Ейдиндрил върлува същата болест като тук.
	— Съжалявам, Майко Изповедник, че болестта и смъртта са посетили и твоя дом.
	Те се прегърнаха, споделяйки приятелските си чувства и страха си.
	— Чандален, какво е това място? Тази пещера?
	— Веднъж ти разказвах за нея. Мястото с лошия въздух и безполезните метали.
	— Значи сме на север от селото?
	— На север и леко на запад. — За колко време ще стигнем? Той се удари с юмрук в гърдите.
	— Чандален е силен и бяга бързо. Напуснах селото, когато слънцето се спускаше. На Чандален са му достатъчни едва няколко часа. Дори в тъмното.
	Тя огледа огрените от луната тревисти поля, простиращи се отвъд ниското, скалисто възвишение, на което се намираха.
	— Луната осветява достатъчно, за да виждаме пътя си. — Тя дори успя да се усмихне: — А както би трябвало да знаеш, Чандален, аз съм не по-малко силна от теб.
	Чандален също й се усмихна. Чудесна гледка, независимо от обстоятелствата.
	— Да. Добре помня силата ти, Майко Изповедник. Значи ще бягаме.
	Лунната светлина разкри призрачните, квадратни силуети на сградите в селото на Калните, спотайващи се в тъмното тревисто поле. В малките прозорчета светеха едва няколко светлинки. В този късен час навън нямаше много хора, което бе добре дошло за Калан. Не й се искаше да среща лицата на тези хора, да вижда страха и тъгата в очите им и да знае, че скоро мнозина от тях няма да са между живите.
	Чандален я заведе направо в къщата на духовете сред обществените сгради в северния край на селото. Повечето от тези сгради бяха сбутани една в друга, но къщата на духовете бе отделена. Лунната светлина се отразяваше от покрива, който Ричард бе помогнал на Калните да направят. Лишената от прозорци къща се охраняваше от стражи — ловците на Чандален.
	На ниска пейка пред вратата седеше внушителната фигура на Пилето. Сребристата му коса, спускаща се над раменете, проблясваше на лунната светлина. Беше гол. Тялото му бе покрито с плетеници от линии и кръгове, изрисувани с бяла и черна кал — маска, която носеха всички участници в Съвещанието, за да могат да ги разпознаят духовете.
	В краката на Пилето бяха поставени два глинени съда единият с бяла, другият с черна кал. По блестящия му поглед Калан можеше да познае, че той е в транс, нямаше нужда да му се обажда. Знаеше какво трябва да направи.
	Откопча колана си.
	— Чандален, би ли се обърнал? И помоли хората си да сторят същото.
	Това бе най-многото, което можеше да допусне в полза на свенливостта си при тези обстоятелства. Чандален подвикна на ловците на своя език.
	— Аз и хората ми ще пазим къщата на духовете, докато вие със старейшините сте вътре — каза й през рамо той.
	След като се съблече и се изправи гола в студения нощен въздух, Пилето, смълчан, започна да налага лепкавата кал върху тялото й, за да могат духовете да разпознаят и нея. От близката ниска ограда наблюдаваха сънени кокошки. Каменният зид все още носеше следите от меча на Ричард.
	Калан знаеше, че е длъжна да го направи, да влезе и да говори с духовете. Но не изгаряше от желание. Духовете се извикваха само в случаи на крайна необходимост и макар понякога да се стигаше до нужните отговори, тези срещи никога не бяха особено приятни.
	Щом Пилето приключи с полагането на бялата и черната кал по тялото й, без да пророни дума, я поведе навътре. Шестимата старейшини седяха в кръг около черепите на предците, подредени в средата. Пилето зае мястото си, Калан също седна в кръга — срещу него, вдясно от приятеля си Савидлин. Не му каза нищо — той също бе изпаднал в транс, загледан в духа в центъра на кръга, който тя още не можеше да види.
	Зад нея бе оставена плетена кошница. Знаейки предназначението й, Калан я взе и бръкна вътре. Колебливо извади гърчещата се жаба, от онези, наречени „жаби на червените духове“, и я притисна между гърдите си — единственото място, което не бе боядисано с кал.
	Слузта на жабата я загъделичка. Калан я пусна и се хвана за ръцете на старейшините от двете й страни. Не след дълго усети как се унася.
	Стаята започна да се върти зашеметяващо. Бе издигната над познатия й свят и отнесена в бушуваща вихрушка от светлина, сенки, аромати и звуци. Черепите се въртяха заедно с нея.
	Времето се изкриви, също както ставаше в Плъзгата, но не толкова приятно. Усещането бе дезориентиращо, по челото й изби пот.
	Появи се духът.
	Сияещата му фигура се поклащаше точно пред нея, но тя не можеше да си спомни кога се е появила. Просто си беше там.
	— Дядо — прошепна тя на езика на Калните. Чандален й бе казал, че на Съвещанието е дошъл духът на дядо му, но тя и без друго го позна — нали той бе нейният защитник. Усети връзката с костта, принадлежала нему в някогашния му живот.
	— Дете — неземният звук на гласа му, излизащ през гърлото на Пилето, предизвика иглички по кожата й. — Благодаря ти, че се отзова.
	— Какво желае духът на нашия предтеча от мен?
	Устните на Пилето се разтвориха и отвътре проехтя гласът на духа:
	— Това, което отчасти бе поверено на нас, е обругано.
	— Поверено на вас? Какво ви е било поверено?
	— Храмът на ветровете.
	Голата плът на Калан настръхна.
	Поверен на духовете? Главата й отплува нанякъде. Светът на духовете бе отвъдният свят, светът на мъртвите. Как е възможно храм, построен от инертни материали като камък, да бъде изпратен в отвъдното?
	— Храмът на ветровете е в света на духовете?
	— Храмът на ветровете съществува отчасти в света на мъртвите, отчасти в света на живите. Той е и на двете места, в двата свята едновременно.
	— На двете места, в двата свята едновременно? Как е възможно подобно нещо?
	Сияещата фигура, подобна на сянка, изваяна от светлина, повдигна ръка.
	— Дървото творение на земята ли е, подобно на червеите, или на въздуха, подобно на птиците?
	Калан би могла да отговори простичко, но знаеше, че с духове не се спори.
	— Уважаеми дядо, предполагам, че дървото не принадлежи на нито един от двата свята и в същото време и на двата.
	Духът като че ли се усмихна.
	— Да, дете — каза той през устата на Пилето. — Така е и с Храма на ветровете.
	Калан се наклони напред.
	— Искаш да кажеш, че Храмът на ветровете е като дърво, с корени в този свят и клони във вашия?
	— Той съществува в двата свята.
	— В този свят, в света на живите, къде се намира?
	— Където е бил винаги — в Планината на четирите вятъра. Позната ти е като връх Кимермост.
	— Връх Кимермост — повтори Калан с равен глас. — Уважаеми дядо, била съм там. Храма на ветровете вече го няма. Изчезнал е.
	— Трябва да го намериш.
	— Да го намеря? Изглежда като че ли наистина е бил — там някога, но скалата, върху която се е извисявал, се е срутила. Храма го няма, останали са само част от страничните постройки. Няма какво да намеря. Съжалявам, уважаеми дядо, но в нашия свят корените са изсъхнали и умрели.
	Духът мълчеше. Калан си помисли, че може да го е ядосала.
	— Дете — каза накрая, но този път не през устата на Пилето. Гласът дойде от самия дух. Звукът бе пронизителен и болезнен, почти на ръба на поносимото. Струваше й се, че плътта й ще се отдели от скелета и ще се превърне в пепел. — Нещо е откраднато от ветровете и донесено във вашия свят. Трябва да помогнеш на Ричард или всичката моя кръв във вашия свят, целият ни народ, ще умре.
	Калан преглътна. Как е възможно нещо да бъде откраднато от света на духовете, от света на мъртвите, и да бъде върнато в света на живите?
	— Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да ми кажеш нещо, което ще ми помогне да намеря начин да открия Храма на ветровете?
	— Не съм те извикал, за да ти казвам как да намериш ветровете. Пътят на ветровете ще се разкрие с луната. По виках те, за да ти кажа колко е било изгубено и какво ще стане с вашия свят, ако бъде допуснато да се случи замисленото.
	Духът на дядото разпери ръце. От тях се посипа мека светлина, като вода, плъзгаща се над преграда. Светлината започна да се разраства, докато всичко наоколо не потъна в бяло.
	Светлината се избистри и тя видя смърт. Трупове, подобно на листа, покриващи земята през есента, бяха разпилени навсякъде. Препречваха улиците, оставайки там, където ги бе заварила смъртта. Седяха на стълбища, увиснали напред през перилата. Препречваха прагове, запълваха каруци.
	Видението я отнесе вътре в къщите, мина през прозорците, сякаш на крилете на птица. Вътре лежаха разлагащи се трупове. В легла, на столове, в коридори, проснати на пода, повалени един върху друг.
	Зловонието я задуши.
	Видението я отнесе над градове и селища, които познаваше — навсякъде бе едно и също. Смъртта бе сграбчила почти всички, телата бяха почернели и започнали да се разлагат дори още преди настъпването на смъртта. Малцината все още живи, навсякъде, където тя успя да ги види, ридаеха, задавяни от неутешима болка.
	Видението я върна в селото на Калните. Видя труповете на хората, които познаваше. Край мъртвите огньове за готвене лежаха майки, притискащи в мъртвите си ръце мъртви деца. Мъртви съпрузи бяха прегърнали мъртвите си съпруги. Тук-там сирачета с облени в сълзи лица виеха над труповете на мъртвите си родители. Навсякъде вонята бе толкова непоносима, че очите й се премрежиха от водна завеса.
	Калан потисна стон и затвори очи. Все едно. Гледката на смъртта премина в съзнанието й.
	— Това — каза духът — ще се случи, ако откраднатото от ветровете не бъде върнато обратно.
	— Какво мога да направя? — прошепна през сълзи Калан.
	— Ветровете бяха обругани. Повереното им бе отнето. Ветровете решиха, че ти си пътеката на цената. Дойдох да ти покажа резултата от нападението и да те помоля, в името на живите ми приемници, да изпълниш дълга си, щом бъдеш помолена.
	— И каква е цената?
	— Цената не ми бе показана, но те предупреждавам предварително, че знам, че няма начин да избегнеш или заобиколиш нужното. Трябва да стане така, както ще ти бъде разкрито, или сме загубени. Моля те, когато ветровете ти покажат пътеката, да тръгнеш по нея, иначе онова, което ти показах, ще се случи.
	Калан, с обляно в сълзи лице, нямаше избор.
	— Ще го направя, дядо.
	— Благодаря ти, дете. Има още нещо, което искам да ти кажа. В нашия свят, където почиват душите на напусналите вашия свят, има такива, които съществуват в Светлината на Създателя, и други, на които ръцете на Пазителя завинаги са отнели Неговото благо.
	— Искаш да кажеш, че има и добри, и зли духове?
	— Това е свръхопростяване, което почти скрива истината, но е близко до онова, което във вашия свят ви е нужно като обяснение, за да разберете нашия. Тук нещата стоят по друг начин. Ветровете трябва да позволят на всеки да набележи пътеката си.
	— Можеш ли да ми кажеш как е била открадната магията от ветровете?
	— Пътеката е била предателство.
	— Предателство? Кой е бил предаден?
	— Пазителят.
	Калан зяпна. Моментално си помисли за Сестрата на мрака, дошла в Ейдиндрил: Сестра Амелия. Сигурно е била тя.
	— Сестра на мрака е предала своя господар?
	— Тази пътека на душа трябваше да влезе в Храма на ветровете през Коридора на предателя. Това е единственият начин да се направи пробив. Този коридор е създаден като предпазна мярка. За да премине през Коридора на предателя, човек трябва да предаде изцяло и невъзвратимо онова, в което вярва. А след като се е отказал от каузата си невъзвратимо, няма смисъл да влиза. Пътешественикът по сънищата откри пророчество, което може да бъде използвано, за да бъде победен врагът му, но за да го задейства, се нуждаеше от магия, намираща се във ветровете. Пътешественикът по сънищата намери начин да принуди онази душа да се отрече от господаря си, Пазителя, но да продължи да изпълнява желанията на пътешественика по сънищата. Направи го, като най-напред й позволи да запази клетвата си към Пазителя, приписвайки си роля на неин втори господар — господар единствено във вашия свят. После, с помощта на подсигурено обвързване, я принуди да се отрече от първия си господар. Така тя можа да мине през Коридора на предателя, а задачата й от пътешественика по сънищата и задължението й към него не пострадаха. По този начин пътешественикът по сънищата проникна във ветровете и получи каквото искаше. Все пак онези, които изпратиха храма във ветровете, бяха се погрижили да изработят план за това как да се действа в подобни случаи. Червената луна задейства този план.
	При самата дума „предателство“ сърцето на Калан подскочи.
	— Така ли трябва да проникнем и ние във ветровете?
	Духът се вгледа в нея, сякаш претегляше душата й.
	— След като Храмът на ветровете е нападнат, пътеката се затваря, трябва да се използва друга. Но това не е твоя грижа. Ветровете ще ни уведомят за изискванията си, според принципите за поддържане на равновесието. Петте духа, пазещи ветровете, ще диктуват пътеката според тези изисквания.
	— Уважаеми дядо, как е възможно място да дава инструкции? Говориш така, сякаш ветровете са живо същество?
	— Аз вече не съществувам в света на живите и въпреки това, когато бъда повикан, мога да предавам информация през воала.
	Заболя я глава от напрежението да разбере думите му. Прииска й се Ричард да е с нея, за да пита каквото трябва. Опасяваше се, че пропуска най-важния въпрос.
	— Но, уважаеми дядо, ти можеш да го направиш, защото си дух. Някога си бил жив. Имаш душа.
	Духът започна да избледнява.
	— Границата, воалът, бе повреден от събитието във ветровете. Не мога да остана повече. Скриновете, пазителите на границата между световете, ме дърпат назад. Тъй като нашествието във ветровете наруши равновесието, няма да можем да се завърнем отново на Съвещание, докато не бъде възстановено равновесието.
	Духът стана толкова блед, че Калан едва го виждаше.
	— Дядо, нужна ми е още информация. Чумата магия ли е?
	Гласът се чу от много далеч:
	— Магията, изпратена във ветровете, е изключително могъща. За да я използва човек изцяло, трябва да притежава огромни познания. Бе използвана без знание какво се освобождава или как да се постави под контрол. Чумата бе започната с тази магия, също както светкавицата, пусната от магьосник, е магия. Но ако светкавицата удари тревисто поле, огнената буря, която ще се появи в резултат, няма да е магия. Така е и с чумата. Бе започната от магия, но сега си е просто чума, както други преди нея — цели се напосоки и е непредвидима, макар и задействана от магия.
	— Чумата върлува в Ейдиндрил и тук. Ще остане ли затворена в тези граници?
	— Не. Джаганг не е разбирал какво върши. Това можеше да завърши и с неговата смърт, ако допуснат нещата да излязат от контрол.
	— Това, което ми показа, вече случило ли се е на другите места? Започна ли се вече?
	Сиянието около духа почти бе угаснало, виждаше се бледа искрица, сякаш угасващ фитил на свещ.
	— Да — чу се далечният, ехтящ отговор.
	Бяха се надявали да затворят чумата в границите на Ейдиндрил. Цялата Средна земя, целият Нов свят щеше па бъде пометен от огнената буря, започната от искрицата магия, открадната от Храма на ветровете.
	В средата на кръга, където бе стоял духът, въздухът се завъртя. Духът потъна обратно в отвъдното.
	В далечината, някъде изотдолу, Калан чу едва доловимото ехо на смях, вероятно на друг дух. Зловещият кикот я накара да настръхне.
	Щом Калан излезе от транса, видя около себе си старейшините. Те бяха свикнали със странното преживяване и се възстановяваха бързо. Главата й все още се въртеше болезнено. Старейшина Брегиндерин протегна ръка, за да й помогне да стане.
	Тя я пое, под пласта бяла и черна кал забеляза белезите по краката му. Вдигна очи към лицето му, грейнало в топла, успокоителна усмивка. До края на деня щеше да е мъртъв.
	Приятелят й Савидлин я чакаше с дрехите й. Въпреки калта, покриваща тялото й, Калан изведнъж се почувства чисто гола. Започна да се облича, опитвайки се да прикрие смущението си и в същото време укорявайки се, че я вълнуват такива дреболии на фона на наближаващата катастрофа. Съвещанието бе, за да се викат духовете на мъртвите, и нямаше значение дали си мъж или жена. И все пак бе единствен представител на последните.
	— Благодарим, че дойде, Майко Изповедник — каза Пилето. — Знаем, че това завръщане у дома не е белязано с радост, както бихме искали всички.
	— Така е — прошепна тя, — наистина не е. Сърцето ми пее при вида на моя народ, но песента е изпълнена с мъка. Знаете, уважаеми старейшини, че двамата с Ричард ще направим каквото е необходимо. Няма да се откажем, докато всичко не свърши.
	— Мислиш ли, че ще можете да спрете тази треска? — попита Сурин.
	Савидлин отпусна ръка на рамото й, докато тя закопчаваше ризата си.
	— Майката Изповедник и Ричард Избухливия са ни помагали и преди. Познаваме сърцата им. Нашият предтеча каза, че това е болест, причинена от магия. Майката Изповедник и Търсачът притежават велика магия. Ще направят каквото трябва. — Савидлин й се усмихна. — А когато свършите, ще се приберете при народа си и ще се ожените, както планирахте. Жена ми, Веселан, иска да види приятелката си, Майката Изповедник, да се омъжва в роклята, ушита специално за теб.
	Калан преглътна стон.
	— Нищо на този свят не би ме направило по-щастлива от това да видя, че народът ми е добре.
	— Ти си голям приятел на всички Кални, дете — каза Пилето. — С нетърпение очакваме сватбата, след като свършиш тези неща, свързани с магии и духове.
	Калан се вгледа във всички очи, втренчени в нея. Тези мъже едва ли бяха видели картините на смъртта, които духът й показа. Нито пък знаеха за истинската природа и размерите на нападналата ги епидемия. И преди се бяха сблъсквали с трески, но никога с чума.
	— Уважаеми старейшини, ако се провалим… ако…
	Гласът й я предаде. Пилето й се притече на помощ:
	— Ако трябва да се провалите, дете, всички ние ще знаем, че е било не защото не сте направили всичко, което е по силите ви. Имаме ви доверие.
	— Благодаря — промърмори тя.
	Очите й се замъглиха от сълзи. Насили се да вдигне брадичка. Покажеше ли страха си, щеше само да изплаши хората.
	— Калан, трябва да се омъжиш за Ричард Избухливия — закачливо й каза Пилето, опитвайки се да я ободри. — Той вече веднъж се изплъзна от женитбата с наше момиче, която му бях замислил. Но този път няма мърдане — ще направя всичко, което зависи от мен. Той ще трябва да се ожени за Кална жена.
	Калан не успя да отвърне на усмивката му.
	— Ще останеш ли до сутринта? — попита Савидлин. — Веселан ще се радва много да те види.
	— Простете, уважаеми старейшини, но тъй като се налага да спася народа ни, трябва да се връщам незабавно. Бързам да отида при Ричард и да му кажа какво научих с ваша помощ.

>>	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	На прага се появи жена и пристъпи в тясната, пуста уличка. Той трябваше да спре, за да не се блъсне в нея. Под шала си бе облякла тънка рокля, по щръкналите й под плата зърна можеше да прецени, че отдолу няма нищо.
	Тя реши, че усмивката му е за нея. Не беше. Изразяваше задоволство от това как понякога шансът се оказваше на негова страна, когато най-малко го очакваше. Предполагаше, че необикновената му същност привлича върху него подобни събития.
	Независимо дали ги очакваше или не, той винаги бе готов да обърне ставащото в своя полза.
	Тя му върна усмивката, прокара длан по гърдите му и повдигна брадичката му с пръст.
	— Хей, сладур, какво ще кажеш за малко удоволствие?
	Не беше красива. Въпреки това природата на случайно отдалата се възможност запали в него желанието. Всичко му бе ясно. По стойката й, прилепила се плътно до него, по начина, по който привлече вниманието му — той разбра. И преди бе имал подобно преживяване. Всъщност дори понякога го търсеше. Беше по-скоро предизвикателно. А предизвикателството носеше пълнота.
	Ситуацията бе идеална — имаше някои дребни недостатъци, като например това, че няма да има възможност да я остави да крещи, но дори при това положение имаше от какво да изпита удоволствие. Сетивата му се отвориха за него. Вече поемаше подробностите, като суха земя, попиваща дългоочаквания дъжд.
	Остави сластта да проникне в тялото му.
	— Ами — каза накрая — имаш ли стая?
	Знаеше, че няма. Всичко му беше ясно.
	Тя отпусна китка на рамото му.
	— Няма нужда от стая, сладур. Само от сребърно петаче.
	Колкото се може по-незабележимо той плъзна поглед по околните сгради. Всички прозорци бяха заспали. Само няколко светлинки в далечината отразяваха влажния камък. Районът бе индустриален — наоколо не живееше никой. На подобни места обикновено не се срещаше почти никой, само някой и друг случаен минувач като него. Въпреки това знаеше, че трябва да обуздае страстта си с благоразумие.
	— Не е ли малко хладничко да се съблича човек тук на улицата?
	Тя обърна лицето му към себе си. Другата й ръка се плъзна между краката му. Измърка доволно, преценявайки онова, което намери.
	— Не се притеснявай, сладур. За сребърен петак ще ти намеря чудесно топло местенце, където да го вкараш.
	Играта му харесваше. Доста време бе минало. Погледна я с най-невинния си, неопитен поглед.
	— Ами, такова, не знам. Вижда ми се малко грубичко. Обикновено ми харесва повече, когато има достатъчно време и младата дама да изпита удоволствие.
	— О, ще изпитам удоволствие, сладур. Да не мислиш, че го правя само за петака, а? Разбира се, че не. Харесва ми. Наистина ми харесва.
	Тя се облегна на вратата, през която бе излязла. Той се остави на пръстите й, прихванали врата му, да го отведат след нея.
	— Не нося толкова дребни пари. — Почти видя как погледът й блесва, радвайки се на внезапния късмет. Щеше да има време да разбере, че късметът й всъщност е бил лош.
	— Така ли? — каза тя, сякаш се канеше да оттегли предложението си, след като бе решила, че вече го е съблазнила. — Е, една дама трябва да си изкарва хляба. Май ще се наложи да отида да потърся другаде…
	— Най-малкото, което имам, е сребърен грош. Но съм готов да ти го дам целия, ако това ще те накара да ми от делиш повече време и ще ти достави удоволствие. Обичам красивите млади дами като теб да изпитват удоволствие. Това доставя удоволствие и на мен.
	— Какъв сладур — отрони тя с лениво, пресилено доволство, поемайки подадената й пара.
	Вонеше. Усмивката не разхубавяваше лицето й, въпреки това той запечатваше подробностите: твърда коса, миризмата на тялото й, гърбавия нос, малките очички. Беше най-обикновена — по-малко от онова, на което бе свикнал мъж от неговата класа, но и то си имаше своите хубави страни.
	Заслуша се напрегнато, докато я гледаше. Имаше дори още по-важни подробности — тях трябваше да запечата в съзнанието си, ако иска да извлече пълно удоволствие от преживяването.
	Тя се отдръпна навътре под тясната рамка на вратата и седна на стола, специално оставен там. Пространството беше точно колкото да побере двамата, гърбът му бе обърнат към уличката.
	Възбуждаше го мисълта, че тя го смята за неопитен, глупав, припрян. Скоро щеше да разбере колко греши.
	Жената долепи уста отпред на панталона му и заровичка в колана му. Нямаше да й отнеме много време. Нямаше намерение да губи време, вместо да премине към друг обект, събирайки колкото се може повече пари в бездната на нощта. Преди да е успяла да събуе панталона му, той внимателно хвана китките й с една ръка. Няма да стане — да се окаже със свалени на коленете панталони, когато се започне. Не, в никакъв случай.
	Тя му се усмихна, очевидно смутена, но и очевидно сигурна, че го омайва с усмивката си. Нямаше да му се наложи да я търпи дълго. Само още малко.
	Беше достатъчно тъмно. Твърде тъмно, за да може тя да види какво прави той. Хората виждат онова, което очакват да видят.
	Докато тя все още му се усмихваше, преди да е имала време да зададе въпрос, той се пресегна с другата си ръка и я докопа за шията. Тя помисли, че иска да я държи, докато му го прави.
	Така килната назад, главата й бе в идеално положение. С леко усилие и тъп звук той й прекърши врата. Усмивката премина на неговото лице. Задъханият звук едва ли щеше да повдигне точно подозрение. Хората чуват онова, което очакват да чуят, също както виждат онова, което очакват да видят. Той се надвеси над нея, за да изглежда, че правят онова, което се очаква да правят, докато отнемаше живота от тялото й.
	— Изненада — прошепна в ококорените й очи. Наслаждаваше се на смаяното й, стреснато изражение. Щом ръцете й се отпуснаха, ги остави да паднат надолу. Вдигна я за косата. Облегна главата й на бедрото си и зачака.
	Минаха само няколко секунди и се чуха предпазливи стъпки, които очакваше. Всичко му бе ясно. Това бе обир.
	Буквално след няколко секунди бяха до него. Времето бе на негова страна, предоставяше му букет от гледки, звуци и миризми. Той бе най-необикновеният сред хората. Времето му принадлежеше. Животът му принадлежеше. Смъртта му принадлежеше.
	А сега настъпи моментът да изпита и останалата част от удоволствието си.
	Вдигна рязко коляното си с главата й, която се свлече надолу. Извъртя се и заби ножа си в мъжа точно отзад. Разпори го от слабините до корема. Шмугна се покрай него, за да не го залеят вътрешностите му, които в същия миг се изляха на паважа.
	Трябваше да има още един. Да са двама. Жена като тази обикновено вървеше в комплект с още двама, които да обират жертвата. Никога преди не бе виждал по трима. Неочакваната опасност от развитието на нещата го изпълни с неудържима похот.
	Вторият отдясно замахна. Във вдигнатия юмрук блесна нож. Той отскочи назад и избегна острието. Когато третият се приближи, той го блъсна с крак в гърдите. Мъжът се залепи за стената отзад и се свлече на колене, стенейки от болка, мъчейки се да си поеме дъх.
	Мъжът от дясно замръзна. В този миг бяха останали един на един. Всъщност бе по-скоро момче. Направо момче. С момчешката си смелост се впусна в бяг. Той се усмихна. По време на бяг нямаше по-прекрасна мишена от главата на човек. Докато краката и ръцете се мятат яростно, главата винаги остава почти неподвижна. Виждаше мишената ясно, сякаш бе стабилна като скала.
	Отпусна ножа си. Момчето бягаше с цялата мощ на трополящите си крака. Ножът бе по-бърз, намери целта с мощно тупване. Младият крадец се строполи мигновено.
	Третият бе започнал да се изправя. Беше по-възрастен, мускулест, тежък и обезумял от ярост. Добре.
	С един страничен ритник му счупи носа. Виейки от болка и гняв, онзи се хвърли към него. Проблясна стомана и той отскочи встрани, спъвайки мъжа с крак. Онзи изгуби опора. Всичко стана за секунди. Страхотно преживяване — този опасен, яростен бик, летящ към него.
	Потъна в подробностите: дрехите на мъжа, малката цепнатина отзад на гърба му, плешивото му теме, отразяващо далечни светлинки, къдравата му, мазна коса, белегът на дясното му ухо, начинът, по който се строполи, щом ботушът му намери мощните рамене.
	Едва когато извиваше ръката зад гърба му, той забеляза кръвта. Кръвта бе нещо, към което проявяваше изключително внимание. Кръвта го изненада. Още не бе промушил мъжа. Не беше и от счупения му нос.
	Рядко бе получавал толкова вълнуваща изненада, каквато му донесе тази неочаквана кръв.
	Осъзна, че мъжът крещи от болка. Раменната му става изпука и онзи закрещя още по-силно. Той скочи на гърба и натисна главата му с длан, зъбите му изтракаха в паважа, гласът му замлъкна.
	Сграбчи мазната коса в юмрук и вдигна главата му, вслушвайки се в гъргорещите звуци, излизащи от устата му.
	— Обирите са опасен бизнес. Време е да си платиш.
	— Нямаше да те нараним — изгъргори мъжът. — Само искахме да те оберем, копеле.
	— Копеле, значи?
	Внимателно, бавно, наслаждавайки се на всяка подробност, той преряза гърлото му. Онзи се отпусна.
	Колко неочаквано удоволствие му бе предоставила тази нощ. Повдигна ръце, сви пръсти, бавно вдъхна аромата на смърт, изпълващ въздуха, пое копринената му субстанция, докато тя се разстилаше в мрака, и я запечата в себе си.
	Той бе пълнежът на живота им. Равновесието. Смърт. Наслади се на разбиращия поглед в очите им. Най-много обичаше, когато му се отдаде възможност да се наслади на този поглед, на това осъзнаване… на този ужас. Изпълваше се догоре. Ставаше цялостен.
	Изправи се, полюшвайки се в екстаз, възбуден от опияняващата миризма на кръв. Съжали, че не бе продължило повече. Съжали, че нямаше възможност да се наслади на продължителни викове. Виковете го опияняваха. Обичаше ги, имаше нужда от тях, копнееше по тях. Виковете го изпълваха, правеха го цялостен. Имаше нужда от тях, не от същинските звуци — често запушваше устата на партньорите си, — а от опитите да се крещи, от онова, което изразяваха те — ужас.
	Отказаният му шанс да се наслади на виковете остави у него празнина, страстта му не бе задоволена изцяло.
	Плъзна се по уличката, установявайки, че е все така точен и бърз — като ножа си. Бе намерил целта. Момчето лежеше, свито на една страна. Изглеждаше сладък, с ножа, забит до дръжката в тила му, и върха на тежкото острие, стърчащо от челото му, съвсем леко накриво.
	Потънал в река от усещания, той установи, че се е появило нещо ново — болка.
	Изненадан, огледа ръката си и откри източника на неочакваната кръв. На външната страна на дясната си ръка имаше доста голяма драскотина. Дълбока. Трябваше да се зашие.
	Удоволствието от подобно неочаквано събитие го зашемети.
	Опасност, смърт и болка — всичко това за една нощ, в една случайна среща. Беше почти непосилно.
	Гласовете бяха прави да го насочат към Ейдиндрил. И все пак още не бе получил онова, от което имаше нужда — продължителния ужас, прецизното боравене с разрязването, пира на кръвта, причиняването на безкрайна, изискана болка, оргията на безумното насичане накрая.
	Но гласовете му обещаха, че ще получи и това, обещаха му, че ще направи най-великото завоевание, ще постигне най-съвършеното равновесие.
	Обещаха му, че ще изконсумира най-разточителното лакомство.
	Обещаха му, че ще има Майката Изповедник. Времето му настъпваше. Времето й настъпваше. Скоро.

	* * *

	Щом Вирна допря влажния компрес до челото му, той отвори очи. Тя въздъхна с облекчение.
	— Как си?
	Той се опита да седне. Тя го повали обратно на сеното с нежно, но непоколебимо движение на ръката.
	— Просто си лежи и почивай.
	Той примигна от болка и стисна устни.
	— Имам нужда от нещо за пиене.
	Вирна се извърна и извади канчето от кофата. Вдигна го към устните му. Той го обви с две ръце и жадно загълта водата.
	Задъхан от бързото пиене, свали канчето и поиска още.
	Вирна отново загреба от кофата и го остави да се напие до насита. Усмихна му се.
	— Радвам се да те видя буден. Явно му струваше усилия да й отвърне с усмивка.
	— И аз се радвам, че съм буден. Този път колко време бях в безсъзнание.
	Тя сви рамене, опитвайки се да разсее загрижеността му.
	— Няколко часа.
	Той огледа вътрешността на плевнята. Вирна повдигна лампата, за да му осигури по-добра видимост. По покрива ромолеше дъжд, което създаваше уют вътре.
	Вирна остави лампата и полегна на лакът край него.
	— Не е луксозно, но поне е сухо.
	Когато стигнаха до фермата, той бе почти в безсъзнание. Хората, които ги посрещнаха, се оказаха любезни. Вирна отказа да се възползва от предложението им за легло, като не искаше да ги кара да спят в собствената си плевня.
	По време на повече от двайсетгодишното си пътешествие често бе спала на подобни места и тези условия й се струваха приемливи, макар и малко първобитни. Обичаше мириса на сено. По време на пътешествието си бе убедена, че го мрази, но след като се върна към затворения живот в Двореца на пророците, си промени мнението и установи, че копнее за аромата на сено, мръсотия, трева и измит от дъжда въздух.
	Уорън нежно отпусна ръка върху нейната.
	— Вирна, съжалявам, че толкова ни забавям.
	Вирна се усмихна. Спомни си времето, когато припреният й характер би я подтиквал да тъпче нервно из помещението и да кърши ръце. Уорън и неговата любов бяха извадили наяве част от по-дълбоко скритата й спокойна натура. Той й действаше добре. За нея той бе всичко.
	Тя отметна назад къдравата му руса коса и го целуна по челото.
	— Глупости. Така или иначе трябваше да прекараме някъде нощта. Дъждът щеше да ни забави и пътуването и щеше да е неприятно. Добрата почивка ще ни спести време после. Повярвай ми. В тези неща имам богат опит.
	— Но аз се чувствам толкова… безполезен.
	— Ти си Пророк. И това ни осигурява информация, която не е „безполезна“. Уменията ти ни спестиха дни лутане в грешна посока.
	Тревожните му очи огледаха гредите.
	— С времето главоболията зачестяват. Страхувам се, че всеки път, щом затворя очи, може да не се събудя повече.
	Тя се намръщи за пръв път тази вечер.
	— Да не чувам такива приказки, Уорън. Ще успеем.
	Той се поколеба, не искаше да спори с нея.
	— Щом казваш, Вирна. Но ни бавя все повече.
	— Погрижила съм се за това.
	— Така ли? Какво направи?
	— Наех транспорт. Поне за част от пътя.
	— Вирна, нали каза, че не искаш да наемаш каруца, че това щяло да привлече вниманието върху нас. Че не искаш да рискуваш да бъдем разпознати и разни любопитни хора да си навират носовете в наши работи.
	— Не съм наела каруца. И не ми се слушат възражения. Пазарих този фермер да ни откара на юг за известна част от пътя със своята талига за сено. Каза, че можем да легнем отзад и ти да си почиваш. Ще ни покрие със сеното и така няма да се притесняваме, че някой ще ни види.
	Уорън смръщи чело.
	— И как се съгласи да направи това за нас?
	— Платих му добре. Освен това той и семейството му са верни на Светлината. Той уважава Сестрите на светлината.
	Уорън се отпусна върху сламата.
	— Е, трябва да призная, че не звучи зле. Сигурна ли си, че го е направил с желание? Не си му извъртяла носа, нали?
	— Той и без това се стягаше за път.
	— Така ли? Защо?
	Вирна въздъхна.
	— Дъщеря му е болна. Само на дванайсет е. Иска да върви да й търси някакви лекарства.
	На помръкналото лице на Уорън се изписа подозрение.
	— Ти защо не излекува момичето?
	Вирна задържа погледа му.
	— Опитах. Не можах да направя нищо. Има силна треска с температура, гърчи се и повръща. Направих всичко възможно. Бях готова на почти всичко, само и само да спестя мъките на бедното дете. Напразно.
	— Да имаш представа защо?
	Вирна тъжно поклати глава.
	— Дарбата не лекува всичко, Уорън. Знаеш го. Ако имаше нещо счупено, можех да й помогна. Можех да из лекувам и цял куп болести. Но при треска дарбата има ограничена сила.
	Уорън извърна глава.
	— Не е честно. Те ни предлагат помощта си, а ние не можем да направим нищо за тях.
	— Знам — прошепна Вирна.
	За момент се заслуша в ромолящия по покрива дъжд.
	— Поне успях да успокоя болките в корема й. Ще може да си почине малко по-спокойно.
	— Добре. Това поне е добре — Уорън започна да мачка в ръка една сламка. — Успя ли да се свържеш с Прелат Аналина? Има ли съобщение от нея в дневника ти? Вирна се постара да не издава притеснението си:
	— Не. Не е отговорила на писмата ми, нито пък е изпратила свое. Сигурно е заета. Едва ли й е до нашите дребни проблеми. Щом остане по-свободна, ще ни се обади.
	Уорън кимна. Вирна духна лампата. Сгуши се в него, облягайки глава на рамото му. Преметна ръка през гърдите му.
	— Най-добре ще е да поспим. На разсъмване тръгваме.
	— Обичам те, Вирна. Ако умра в съня си, искам да го знаеш.
	В отговор тя погали с пръсти лицето му.

	* * *

	Клариса разтърка очи, за да прогони съня от тях. По краищата на тежките тъмнозелени завеси се прокрадваше утрото. Седна в леглото. Помисли си, че никога не се е будила с по-приятно чувство. Пресегна се, за да го каже на Натан. Той не бе до нея.
	Тя се изправи на ръба на леглото и спусна крака на пода. Щом се протегна, усети болка в мускулите на краката си — сякаш протестираха от активните движения през нощта. Реши, че сигурно мисълта за причината за приятната болка я бе накарала да се усмихне. Никога не си бе представяла, че може да съществува толкова приятна болка в мускулите.
	Пъхна ръце в прекрасния розов халат, който й бе купил Натан. Преметна двете му страни отпред и притегна копринения колан. Зарови пръсти в дебелия килим, наслаждавайки се на усещането.
	Натан седеше на писалището в другата стая, надвесен над някакво писмо. Щом тя се появи на вратата, той й се усмихна.
	— Добре ли спа?
	Клариса притвори очи и въздъхна.
	— Би могло да се каже — усмихна се широко. — Като новородена съм!
	Натан й смигна. Потопи перото в мастилницата и продължи да пише. Клариса се промъкна зад него и обви с ръце раменете му. Беше само по панталон, нагоре гол. Тя разтърка с пръсти мускулите в основата на врата му. Той изръмжа гърлено и тя продължи. Харесваше й да слуша доволстващите му звуци. Още повече й харесваше тя да е причината за тях.
	Докато пръстите й се движеха по раменете му, хвърли поглед към листа. Веднага разбра, че пише инструкции за вместването на някакви войски на места, за които никога не бе чувала. Натан продължи да пише, напомняйки на някакъв генерал за връзката му с Господаря Рал и за страшните последствия, които ще има, ако я пренебрегне. Тонът на писмото бе същият властен тон, с който се обръщаше към хората, когато искаше от тях да се държат с него с подобаващо за положението му уважение. Подписа писмото с: „Господарят Рал“.
	Клариса се наведе и се сгуши във врата му, гризна го лекичко по ухото.
	— Натан, снощи бе направо приказно. Магическо. Ти беше невероятен. Аз съм най-щастливата жена на света.
	Той й се усмихна закачливо.
	— Магическо, казваш. Да, вярно, имаше и малко магия. Аз съм стар човек. Трябва да използвам каквото имам.
	Тя прокара пръсти през косата му.
	— Стар човек ли? Не мисля така, Натан. Надявам се да съм ти доставила макар и наполовина удоволствие от това, което ми достави ти.
	Той се засмя и сгъна писмото.
	— Дано съм успял да следвам темпото ти. — Той плъзна ръка под халата й и я щипна по голото дупе. Тя подскочи с писък. — Беше едно от най-върховните изживявания в живота ми — да бъда с толкова красива и любяща жена.
	Тя зарови главата му в гърдите си.
	— Е, още сме живи. Няма причина да не посегнем към още подобни върховни изживявания.
	Дяволитата му усмивка грейна, той върна ръката си върху дупето й и го стисна. В очите му блесна същото похотливо пламъче.
	— Ако ме почакаш да свърша тук, ще видим дали не можем да оползотворим по-пълноценно парите, които пръснахме за това огромно легло.
	Той загреба с миниатюрна медна лъжичка няколко бучки червен восък от едно бурканче и я изсипа върху сгънатото писмо.
	— Натан, глупаче, трябваше да разтопиш восъка, преди да го сложиш върху писмото.
	Той повдигна вежда.
	— Досега би трябвало да си разбрала, скъпа, че моят метод е по-добър.
	Тя се засмя гърлено.
	— Грешка.
	Той размаха ръка над восъка. От пръста му затанцуваха искри, които преминаха в бучките. Те засияха за миг, после се превърнаха в малка червена локвичка. Клариса ахна смаяна. Натан наистина бе една огромна изненада. Страните й пламнаха при мисълта, че пръстите му бяха магически не само в този смисъл.
	Тя се наведе и нежно прошепна в ухото му:
	— Искам теб и магическия ти пръст обратно при мен в леглото, Господарю Рал.
	Натан извиси тържествено магическия си пръст.
	— Така ще бъде, скъпа моя, само да изпратя това писмо по предназначение.
	Той отново завъртя ръка над писмото и то се вдигна от писалището, сякаш полетяло само. Клариса повдигна удивено вежди. Писмото се понесе във въздуха пред него, докато той се отправи към вратата. Направи драматичен жест с другата си ръка и вратата се отвори.
	Един войник, седнал на пода в коридора, облегнат на отсрещната стена, скочи на крака. Поздрави с юмрук в сърцето.
	Натан, изправил се пред него само по панталон, с падаща по раменете бяла коса, приличаше на безумец. Клариса знаеше, че не е, но бе убедена, че другите го мислят за такъв.
	Хората се страхуваха от Натан. Тя го виждаше в очите им. И ги разбираше. Та нали самата тя се бе страхувала от него, преди да го опознае. Но споменът за ужаса, който всяваше в съществото й високият силует на Пророка, бе започнал да избледнява.
	Щом сините му очи започнеха да гледат страшно, а хищното му чело се сбърчеше недоволно, тя бе сигурна, че може да накара цяла армия да се обърне кръгом и да се втурне в бяг.
	Натан протегна ръка и писмото се понесе към гледащия мрачно войник.
	— Помниш всичките ми инструкции, нали, Уолш?
	Войникът сграбчи писмото от въздуха и го пъхна под униформата си. Макар да се държеше с уважение, той не изглеждаше изплашен от Натан.
	— Разбира се. Познаваш ме добре, Натан.
	Натан се поотпусна и измрънка, почесвайки се по главата.
	— Предполагам.
	Клариса се зачуди къде ли е намерил Натан войника и кога е имал време да му даде инструкции. Предположи, че докато тя е спяла, той сигурно е излязъл.
	Войникът й се стори по-различен от останалите, които виждаше напоследък. На раменете му имаше наметало за път, от колана му висяха кожени кесийки, дрехите му бяха по-висококачествени от дрехите на повечето войници тук. Мечът му бе по-къс, а ножът — по-дълъг. Не беше нисък. Напротив — на ръст бе колкото Натан. Но държанието на Натан го правеше да изглежда по-едър от всеки друг мъж.
	— Предай писмото на генерал Рейбич — заръча Пророкът. — И не забравяй, ако някоя от онези Сестри те по пита нещо, ги предупреди за онова, което ти казах. Кажи им, че Господарят Рал ти е заповядал да пазиш в тайна, каквото знаеш. Това ще им държи устите затворени.
	Войникът се усмихна с разбиране.
	— Ясно… Господарю Рал.
	Натан кимна.
	— Добре. Какво става с другите?
	Уолш махна небрежно с ръка.
	— Болесдън ще дойде да те уведоми какво е намерил. Почти съм сигурен, че е бил специалният отряд на Джаганг, но Болесдън ще провери и ще ти каже със сигурност. Колкото и да са били много, броят им е незначителен в сравнение с основната им сила. Не виждам никакви доказателства, че главните му войски, разположени край пристанището Графан, са тръгнали на север.
	— Доколкото чувам, Джаганг е доволен просто да си седи и да изчаква. Не знам какво чака, но не пришпорва войските си на север към Новия свят.
	— Армията, която видях, бе проникнала дълбоко в Новия свят.
	— И все пак мисля, че са били само разузнавачите му. Джаганг е търпелив. Отне му години да завладее и обедини Стария свят под своята власт. Използва почти същите тактики — изпраща малка част от силите си, за да завладеят някой ключов град, да съберат каквато могат информация, предимно записки и книги. Хората му са жестоки, това им е част от работата, но основното е книгите. Изпращат му всичко, каквото плячкосат, и чакат следващата си задача. Болесдън е вкарал някои от хората ни сред тях, но трябва да сме много внимателни, може да отнеме време, така че трябва просто да се наслаждаваме на чакането.
	Натан потърка замислено лице.
	— Да, предполагам, че Джаганг не бърза да изпрати армията си в Новия свят. — Той погледна Уолш: — Най-добре тръгвай.
	Уолш кимна. Отмести очи и погледът му се спря на Клариса. Погледна Натан, на устните му се разля тънка усмивка.
	— Човек на сърдечните дела.
	Натан се изкикоти тихичко.
	— Едно от чудесата на природата — пътищата на сърцето.
	Начинът, по който Натан произнесе тези думи, изпълни сърцето на Клариса с гордост, че я споменават в такъв контекст.
	— Внимавай, Натан, тук си в бърлогата на звяра. Няма да ми хареса да разбера, че не си имал очи и на гърба. — Той потупа мястото, където бе пъхнал писмото. — Особено след като предам това.
	— Ще внимавам, момче. Ти се погрижи писмото да стигне по назначение.
	— Имаш думата ми.
	След като Натан затвори вратата, приключил деловите си задължения, се обърна към нея. В очите му блестеше пламъче. Онова похотливо пламъче. На устните му се върна закачливата усмивка.
	— Най-сетне сами, скъпа моя.
	Клариса изпищя и преструвайки се на уплашена, се втурна към леглото.

>>	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

	— Какво мислиш, че става? — попита Ан.
	Зед изпружи врат, за да погледне. През стената от крака около тях бе трудно да се види каквото и да е. Ловците на духове от Нангтонг крещяха заповеди, които той не разбираше, но някои от копията, насочени надолу от вътрешната страна на заобикалящия ги кръг, се опряха в раменете му, съобщавайки му красноречиво, че ще е най-добре да си остане на мястото.
	Двамата с Ан седяха с кръстосани крака на земята, оградени от част от Нангтонг, докато друга част се съвещаваше нещо с група от Си Доак.
	— Много са далеч, за да мога да чуя нещо, но дори и да не бяха, едва ли щеше да има полза. Знам едва няколко думи Си Доак.
	Ан откъсна дълго стръкче трева и го уви около пръста си. Не вдигна поглед към Зед. Не искаха да оставят у похитителите си впечатлението, че са с всичкия си и обмислят план за действие.
	Ан нададе пронизителен кикот, колкото да поддържа имиджа си.
	— Какво знаеш за тези Си Доак?
	Зед запляска с криле като птица, готвеща се за полет.
	— Знам, че не правят човешки жертвоприношения.
	Един от ловците перна Зед по главата с копието си, сякаш за да му избие от акъла всяка идея за бягство. Зед се захили с вой, наместо да изругае, което всъщност му се искаше най-много.
	Ан погледна с крайчеца на окото си.
	— Започна ли да преосмисляш мнението си, че тези Нангтонг трябва да бъдат оставени да живеят както си искат?
	Зед се усмихна.
	— Ако ги бях оставил да живеят както си искат, досега да сме в света на духовете. Да вярваш, че е правилно да се даде свобода на вълка, не означава, че трябва да го оставиш да те изяде.
	Тя изгрухтя примирително.
	В далечината, край полегато възвишение, преговорите продължаваха. Десетина Нангтонг и още толкова Си Доак седяха в кръг с подбити крака. Нангтонг изброяваха нещо високо, придружавайки разказа си с енергични движения на ръцете. Сочеха Зед. Чуваше се нечленоразделна, но очевидно силно емоционална реч. Зед се наведе към Ан и прошепна:
	— Си Доак са достатъчно миролюбиви, доколкото знам. Никога не съм чувал да започват война или да използват сила срещу съседи, дори срещу по-слаби, но когато се стигне до търговия, са безскрупулни. Повечето народи по тези краища на Дивото биха предпочели по-скоро да търгуват с вълците. Обикновено всеки учи децата си да се бият. Си Доак учат своите да търгуват.
	Ан, сякаш загубила интерес, извърна глава встрани.
	— И какво ги прави толкова добри?
	Зед вдигна поглед към пазачите им. Всички бяха втренчили очи в пазарлъка и не обръщаха много-много внимание на безпомощните затворници.
	— Притежават рядката способност да си тръгнат по средата на договарянето. Другите решават, че искат, нещо, и скоро започват да приемат и по-лоши условия, за да го получат — само и само да го имат. Си Доак не го правят. Те просто си тръгват. Когато се наложи, приемат загубата си без капка съжаление и преминават на друга стока.
	Един от Си Доак, навлякъл заешка кожа на главата, струпа в средата на кръга куп одеяла. Посочи към малко стадо кози и направи предложение, което Зед разчете като включващо две от животните.
	Предложението явно разгневи водача на групата на Нангтонг, който скочи и започна да сочи с копието си небето, очевидно изразявайки колко е оскърбен от предложената ниска цена. Зед си отбеляза, че не си тръгна. Ставаше въпрос и за чест. Нангтонг бяха инвестирали в стоката.
	Зед сръга Ан. Вдигна глава към небето и зави като койот. Ан, разбрала намека, се присъедини. Двамата виеха и се деряха колкото им глас държи.
	Договарящите се замълчаха и погледнаха към пленниците. Водачът на Нангтонг си седна на мястото.
	По един удар в главите на двамата ги накара да млъкнат. Договарянето продължи. Представител на Нангтонг бе изпратен да огледа козлите.
	Зед се почеса по рамото. Усещането за лепкава кал, покриваща тялото му, започваше да го дразни. Успокои се, че сигурно е по-добре, отколкото да ти изтръгнат сърцето или пък главата, или каквото там правеха Нангтонг на жертвоприношенията.
	— Гладен съм — измърмори той. — Не са ни хранили цял ден. Следобедът преваля, а още не са ни дали нищо за ядене.
	Започна да лае похитителите си в знак на недоволство. Преговорите спряха за миг, всички отново погледнаха пленниците. Си Доак скръстиха ръце и загледаха безмълвни Нангтонг.
	Нангтонг бързо млъкнаха, промениха тона си, ставайки по-сговорчиви. Някои започнаха да се кикотят, да говорят оживено. Отговорът на Си Доак бе кратък и категоричен. Онзи със заешката кожа на главата посочи към следобедното слънце, после към дома си.
	Водачът на Нангтонг взе едно одеяло от купа в средата и го огледа, сумтейки доволно. Подаде го на другарите си. Те също закимаха, сякаш едва сега виждайки колко ценно е всъщност. Мъжът, изпратен да огледа козлите, се върна с два. Показа ги на другарите си, те започнаха да охкат и ахкат, сякаш за пръв път забелязали, че животните са много по-впечатляващи, отколкото си бяха помислили първоначално. Сиреч, че не са някакви си дръгливи и кльощави кранти, каквито бяха очаквали да видят.
	Нангтонг очевидно бяха решили, че независимо от всичко, не желаят да се приберат у дома си с пленниците. Каквато и да е вещ за бита би била по-ценна от двама перковци. Не могат да изпратят на духовете си двама луди. Каквото получат в замяна, все ще е по-добре от нищо, особено като се има предвид интересът на Си Доак.
	Си Доак останаха с каменни лица. Нангтонг бяха направили грешка. Бяха показали необходимостта си да продадат онова, с което разполагат. За Си Доак нямаше по-ценно нещо от мотивирания продавач.
	Очевидно най-накрая се стигна до цена — каква, това не можеше да каже. Водачите на Си Доак и на Нангтонг се изправиха, хванаха си ръцете за лактите и се завъртяха три пъти, без да се пускат. Щом се разделиха, и двете страни се впуснаха във весели разговори. Сделката бе сключена.
	Нангтонг започнаха да прибират одеялата. Козлите бяха завързани. Си Доак тръгнаха към покупката си. Докато Си Доак се приближаваха, пазачите от Нангтонг пернаха Зед и Ан по главите, очевидно предупреждавайки ги да не развалят сделката.
	Зед нямаше подобни намерения. Си Доак не правеха жертвоприношения с хора. Доколкото му бе известно, бяха мил народ. Най-лошото наказание, което можеше да сполети някой, грубо потъпкал правилата им, бе да го изгонят. Прогонен Си Доак понякога гладуваше до смърт, бидейки отчаян, задето е бил изгонен от единствения познат му дом. Наказанието за палаво дете бе всички в селото да се държат, сякаш то не съществува в продължение на един ден. За дете от Си Доак това бе ужасно тежко наказание, ефектът от което бе перфектно държание доста време напред.
	Зед и Ан, разбира се, не бяха членове не обществото на Си Доак, така че бе твърде възможно, всъщност дори много вероятно, с тях да не се държат по този начин.
	Зед се надвеси над Ан и прошепна:
	— Не мисля, че тези хора ще ни причинят нещо лошо, така че имай го предвид. Ако решат да не ни вземат, Нангтонг биха предпочели да ни прережат гърлата, наместо да изтърпят унижението да се завърнат в селото с двама перковци.
	— Първо искаш да играя в калта, а сега ти хрумна, че трябва да съм добро малко момиченце, така ли?
	Зед се усмихна на саркастичната й забележка.
	— Само докато новите ни похитители ни отведат далеч от старите.
	Старейшината на Си Доак, онзи със заешката кожа на главата, се надвеси над новите си придобивки. Протегна ръка и опипа мускулите на Зед. Изсумтя недоволно. Премина на Ан и като че ли остана по-удовлетворен.
	Ан вдигна вежда към Зед.
	— Както изглежда, май им се виждам по-приемлива от някакъв си кльощав старец.
	Зед се усмихна.
	— Според мен повече им харесваш като човешки ресурс. Ще ти възложат по-тежка работа.
	Доволното й изражение се стопи.
	— Какво искаш да кажеш?
	Той я сгълча да мълчи. Край старейшината се наведе друг Си Доак. На главата си бе прикрепил рога от козел. На врата му, над еленовата туника, висяха сигурно повече от стотина каишки. По тях — стигащи едни до слабините му, други стегнати по врата му, трети по средата — се клатушкаха зъби, мъниста, кости, пера, глинени украшения, метални дискове, златни монети, малки кожени кесийки и гравирани амулети. Това беше шаманът на Си Доак.
	Той взе ръката на Зед и леко я повдигна, после я пусна. Зед я остави да падне. Шаманът изръмжа недоволно. Зед схвана, че трябва да задържи ръката си горе. Не се издаде, че е разбрал и остави шамана да вдигне ръката му за втори път, изчаквайки да му бъде обяснено със знаци, че трябва да я задържи там.
	Все още под копията на Нангтонг, насочени към двамата пленници, шаманът извади от една кесийка навити обръчета трева. Започна да ги овързва около ръката на Зед, припявайки си нещо. Щом свърши, премина на другата му ръка, после направи същото с Ан.
	— Да имаш някаква представа какво прави?
	— Връзва магията ни. На Нангтонг не им е необходимо нищо, за да обезвредят способностите ни, но Си Доак ябва да използват магия, за да потиснат нашата. Този шаман е магически човек. Притежава дарбата. Нещо като магьосник за народа си. — Зед я изгледа с крайчеца на ото си. — Или може би като Сестра на светлината, с техните яки. Подобно на яките, няма да можем да свалим от ръцете си тези връзки.
	След като тревата бе свързана около китките им, Нангтонг свалиха оръжията си, взеха си одеялата, двата козела и бързо-бързо се изметоха.
	Старейшината, онзи със заешката кожа на главата, се надвеси над Зед и му заговори нещо. Когато Зед сви рамене в знак, че не разбира, мъжът прибави някакви знаци, очевидно измислени в момента. Показа, че има да се върши черна работа, също и времето, изобразявайки сезоните: първо се направи, че копае земята и сади, после дойде жегата на лятото, накрая зимният студ. Зед не разбираше всичко, но и това, което хвана, бе достатъчно.
	Обърна се към Ан:
	— Струва ми се, че тези момчета ни откупиха смъртните присъди. Трябва да им служим за период от около две години, за да им върнем разходите, плюс печалбата за причинените неприятности.
	— Продадени сме в робство?
	— Така изглежда. Но само за някакви си две години. Доста щедро от тяхна страна всъщност, като се има пред вид, че Нангтонг щяха да ни убият.
	— Може би има начин да се откупим.
	— За Си Доак това е личен дълг, който може да бъде върнат единствено със служба. От тяхна гледна точка те ни възвърнаха живота, така че сега трябва да използваме част от същия тоя живот, за да им изкажем благодарността си. И да почистим след тях.
	— Да почистим ли? Трябва да мием пода, докато изплатим дълга си?
	— Предполагам, че ще искат да им готвим, да им носим багажа, да сеем, да се грижим за животните им, такива неща.
	Сякаш в потвърждение на думите му, Си Доак започнаха да свалят меховете с вода от гърбовете си и да ги подават на Ан и Зед.
	— Какво искат? — попита Ан.
	Зед повдигна вежда.
	— Да им носим водата.
	Появиха се още трима Си Доак с одеяла в ръцете, разделиха ги на две и дадоха по една купчина на Ан и Зед.
	— Да не искаш да ми кажеш — изръмжа Ан, — че Първият магьосник на Средната земя и Прелатът на Сестрите на светлината са били продадени в робство за няколко одеяла и два козела!
	Блъснат в гърба, Зед се затътри след Си Доак.
	— Знам какво си мислиш — подвикна през рамо той.
	— Си Доак за пръв път платиха повече, отколкото струва покупката.
	Зед се спъна и изпусна половината си мехове. Щом успя да възвърне равновесието си, стъпи върху единия мех, попаднал в бодлив къпинов храст. Навеждайки се да вдигне меховете, изпусна одеялата, които пльоснаха в калта, образувала се от смесването на прашния път с разлятата вода. Смачка с коляно къпините под одеялото.
	— Упс — махна извинително с ръка на Си Доак. — Пардон.
	Си Доак заподскачаха превъзбудени насам-натам, крещейки — явно — веднага да вдигне всичко от земята. Мъжът, чийто мех Зед бе скъсал на тръна, посочи яростно към повредената си собственост, крещейки, че иска възмездие.
	— Казах, че съжалявам — запротестира Зед, макар да знаеше, че не го разбират. Наведе се да събере мокрите одеяла. Вдигна едното високо между разперените си ръце и го заоглежда.
	— О, майчице. Погледни! Това петно няма да излезе.

>>	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

	— Господарю Рал, убихте се от езда — обади се Бердин. — Струва ми се, че трябва да си починете. Да се връщаме. За да отдъхнете малко, имам предвид.
	Широкият крепостен вал, осветен от меката оранжева светлина на залязващото слънце, се бе ширнал пред тях като просторен път. Ричард искаше да е вън от Кулата преди мръкнало. Не че светлината на деня би го спасила от опасна магия, но някак си усещането да си в Магьосническата кула след залез слънце му се струваше по-потискащо.
	Райна се надвеси през него към другата Морещица.
	— Идеята беше твоя, Бердин.
	— Моя ли? Никога не съм предлагала подобно нещо.
	— Млъкнете и двете — измърмори Ричард.
	Беше се съсредоточил върху гъделичкащото усещане, галещо кожата му. Тримата бяха преполовили дългия вал към енклава на Първия магьосник, когато се появи специфичното гъделичкане на магията. И двете Морещици се заковаха на място.
	За енклава на Първия магьосник Ричард бе чувал от Калан. Тя му бе споменала, че обичала да се качва на този вал, защото отгоре се откривала чудесна гледка към Ейдиндрил. Така си и беше. Но освен гледката човек попадаше и на мощни магически щитове, които не пускаха пиле да прехвръкне над тази част на Магьосническата кула.
	Калан му бе казвала, че през цялото време, докато е живяла в Кулата, не се е появил нито един магьосник, притежаващ достатъчно сила, за да прекоси тези щитове. Мнозина опитвали, но никой не успял. Просто магьосниците от времето на Калан не са били дарени с нужната магия, за да могат да проникнат в тази част на сградата. Зед беше Пръв магьосник. След раждането на Ричард и Калан, тоест след като Зед напуснал Средната земя, никой магьосник не бе припарвал в тези покои.
	Калан му бе споменала, че колкото човек приближава, толкова по-силна става магията, излъчвана от щитовете, косата постепенно настръхва и дишането става все по-трудно. Беше му казала още и че ако човек не притежава достатъчно магия, прекалената близост до щитовете може да бъде смъртоносна. Ричард не подценяваше ни най-малко думите на Калан, но наистина се налагаше да проникне вътре.
	По обяснението й, за да влезе вътре, човек трябвало да успее да долепи длан до студената метална пластина край вратата — нещо, което никой от познатите й магьосници не успял да стори. В Двореца на пророците Ричард се бе сблъсквал с подобни щитове — такива, през които се минава след като долепиш длан до метална пластина. Но доколкото можеше да прецени, никой от онези щитове не бе толкова смъртоносно опасен. Той бе успял да мине през тях, бе прекосявал и щитове в Кулата, изискващи магия, каквато единствен той притежаваше, така че си помисли, че е възможно да успее да се справи и с този. Трябваше да влезе вътре.
	Бердин разтърка ръце, смутена от гъделичкащото усещане.
	— Сигурен ли си, че не си изморен? Цял ден яздихме.
	— Не беше толкова измерително — отвърна Ричард. — Добре съм.
	Бе твърде притеснен, за да може да почива. Беше се надявал Калан да се е върнала вече. Беше сигурен, че щом се върне от връх Кимермост, ще я намери в къщи. Вече трябваше да се е прибрала. Но не беше. Щеше да чака само до сутринта.
	— Продължавам да мисля, че не би трябвало да го правим — промърмори Бердин. — Как е кракът ти? Не бива да стъпващ на него.
	Ричард най-сетне я погледна. Тя се бе прилепила плътно до лявата му страна. Райна бе в същата поза, само че отдясно. И двете бяха стиснали Агиелите си в ръце.
	— Кракът ми е добре, благодаря. — Той се размърда, за да ги накара да се поотдалечат и да може да диша по-спокойно. — Ще имам нужда само от едната от вас. Ако искаш да останеш, нямам нищо против. Райна ще ме придружи.
	Бердин го изгледа намусена.
	— Не съм казала, че няма да дойда. Казах, че ти не би трябвало да го правиш.
	— Налага се. Нямаше я никъде другаде. Тук трябва да е. Чувал съм, че в енклава на Първия магьосник се съхраняват важни неща — такива, които не бива да достигат до очите на никой друг.
	Бердин завъртя рамене, освобождавайки напрежението от мускулите си.
	— Щом настояваш, значи и аз идвам. Няма да те оставя да се напъхаш вътре без мен.
	— Райна? — въпросително я изгледа той. — Не сте ми необходими и двете. Искаш ли да останеш да ни чакаш тук?
	Вместо отговор, Райна го удостои с мрачен, типичен за Морещица поглед.
	— Е, добре. А сега ме чуйте. Знам, че тези щитове са опасни. Но това е всичко, което ми е известно за тях. Може да не са като другите, през които ви преведох. Трябва да докосна металната пластина ей там до вратата. Искам вие двете да ме чакате тук, докато отида да видя дали притежавам правилната магия, за да проникна вътре. Ако отвори, значи ще можете да ме придружите в останалата част от пътя.
	— Не е номер, нали? — попита Райна. — Веднъж вече ни преметна, за да ни държиш на разстояние. Морещиците не се страхуват от опасности.
	Вятърът повдигна златотканото му наметало.
	— Не, Райна, не е номер. Важно е, но не искам никоя от вас да рискува безсмислено живота си. Ако успея да отворя вратата, ви обещавам да ви взема със себе си. До волни ли сте?
	Двете жени кимнаха. Ричард ги стисна окуражително за раменете. Разсеяно намести металните обръчи на китките си, загледан във внушителния бастион, който го очакваше в дъното на крепостния вал.
	Тръгна, в лицето го блъсна студен вятър. Усещаше натиска на щита — нещо като водата, която противодейства на движенията ти, докато плуваш към дъното на езеро. Косъмчетата на тила му настръхнаха. От натиска бе трудно, макар и не невъзможно, да си поеме дъх. Така му го бе обяснила и Калан.
	От двете страни на обкованата със злато врата бяха подредени по три колони от пъстър червен камък, поддържащи продълговата плоскост от тъмен материал. Архитектурната композиция бе украсена с медни пластини. С приближаването си Ричард установи, че върху някои от тях има същите символи като тези на обръчите на китките, на колана и шпорите му. Фризът бе декориран с метални дискове, върху които се виждаха още от кръглите символи. По-високо на стената имаше изобразени още, но те не бяха кръгли, а разстлани някак по дължина.
	Видът на познатите символи го поуспокои, макар да не знаеше какво означават. Носеше тези украшения по задължение. Е, вярно, бе роден за тях — в това поне беше убеден. Защо — не му бе известно. Дори да искаше друго, положението беше такова. Той бе магьосник-воин.
	Разсеян от неприятното напрежение и гъделичкането на щитовете, стигна до вратата, преди да се усети. Тя бе висока поне четири метра, два метра широка, обкована с злато и украсена със същите символи. В средата бе изобразен най-впечатляващият от всички символи — два груби триъгълника, обиколени и прорязани от криволичеща двойна линия. Ричард отпусна лявата си ръка на дръжката на меча, докато с другата опипваше символа, плъзна пръсти по назъбената му обиколка.
	Докато го опипваше, проследяваше, обхождаше, разбра. Духовете, боравили с Меча на истината преди него, имаха способността да му предават знанието си, докато той използва меча. Това не винаги ставаше чрез думи. В разгара на битката обикновено не оставаше време за приказки.
	Знанието му се явяваше в образи, в символи — в такива символи.
	Символът на вратата, подобен на изкованите върху металните пластини около китките му, му внушаваше усещането за танц по време на бой, в който противникът има числено превъзходство. Внушаваше усещане за движенията на танца, движения без форма.
	Танц със смъртта.
	Да, звучеше логично. Нали носи одеждите на магьосник-войн. От дневника, открит при Плъзгата, бе научил, че по времето на Коло Първият магьосник, на име Баракус, също е бил магьосник-войн — като Ричард. Тези символи бяха знаци за магьосник-войн. Нещо като игленика, изрисуван на прозореца на шивача, или халбата над вратата на хан, или пък подковата, закачена на входа на ковачницата. Или както майсторът на оръжия показва ножовете на витрината си. Тези символи бяха знаци на занаята му: Онзи, който носи смърт. Ричард осъзна, че страхът му се е стопил. Намираше се в Магьосническата кула, която винаги преди изопваше до скъсване нервите му, дори по-лошо — в момента се намираше на входа на най-защитеното забранено място в Кулата. И въпреки това беше спокоен.
	Докосна символ с формата на звезда, изобразен на вратата. Той беше напомняне.
	Дръж си очите на четири, но никога не им позволявай да се спрат на нещо конкретно. Това означаваше звездата — гледай навсякъде едновременно, без да виждаш нищо конкретно — не допускай врагът да направлява погледа ти, защото ще видиш онова, което той желае да видиш. И тогава той ще се изправи пред теб, докато си още объркан, докато се чудиш откъде ще те нападне, и ще загубиш.
	Вместо това погледът ти трябва да поглъща всичко едновременно, да не се спира на нищо конкретно, дори когато прониква навсякъде. Знай, че врагът ти се движи потайно, а не чака да го видиш пръв. Да танцуваш със смъртта означава да познаваш меча на врага си и бързината му, без да чакаш да ги видиш. Да танцуваш със смъртта означава да се слееш с врага, без да го гледаш втренчено, и така да можеш да го убиеш. Да танцуваш със смъртта означава да си решен да убиеш, да си решен със сърцето и душата си. Да танцуваш със смъртта означава да се превърнеш в самата смърт, да превъзмогнеш живота.
	Над крепостната стена се издигна гласът на Бердин:
	— Господарю Рал?
	Ричард погледна през рамо.
	— Да? Какво има?
	Бердин пристъпи на другия си крак.
	— Ами добре ли си? Стоиш така от доста време, втренчен във вратата. Всичко наред ли е?
	Ричард обърса лицето си с длан.
	— Да, добре съм. Просто… просто гледах нещата, из писани на вратата, това е.
	Той се обърна и без да мисли, долепи длан до металната пластина, вградена в полираната сива гранитна стена. Калан му бе казала, че се говорело, че да докоснеш тази пластина е като да пипнеш леденото, мъртво сърце на самия Пазител.
	Повърхността бе гореща. Златната врата се плъзна безшумно навътре.
	Отвътре блъвна приглушена светлина. Ричард пристъпи внимателно през прага. Сякаш невидима ръка увеличаваше фитила на лампа, светлината се усили. Той направи още една крачка — стана още по-светло.
	Махна на двете Морещици да се приближат, като в същото време оглеждаше вътрешността на помещението. Каквато и да бе магията, предпазваща това място от външни погледи, тя очевидно бе обезвредена. Бердин и Райна се приближиха без проблеми към него.
	— Не беше толкова страшно — каза Райна. — Не почувствах нищо.
	— Дотук добре — обади се Ричард.
	Вътре, от двете страни покрай стената, имаше по една зелена мраморна платформа, върху която бяха подредени стъклени сфери с диаметър колкото разперена длан. Ричард бе виждал подобни на по-долните етажи на Кулата. Както и другите, тези също излъчваха светлина.
	Енклавът на Първия магьосник представляваше огромно помещение с богато украсени стени. В средата, в четирите краища на централния купол, перфориран с ивица прозорци, се издигаха четири колони от полиран черен мрамор, дебели повече от три метра всяка. Между всеки две колони бе символичното начало на различно крило. Забеляза, че повечето гравюри върху камъка повтарят палмовите листа, украсяващи златните капители на черните мраморни колони. Мраморът бе полиран толкова гладко, че човек можеше да се огледа в него като в огледало. Изящни свещници от ковано желязо, украсени със същия мотив, държаха свещи.
	Всичко бе далеч от зловещата гледка, която Ричард очакваше да се разкрие пред очите му. Мястото бе величествено, разкошно. Всичко бе толкова красиво, че му Действаше опияняващо.
	Крилото, от което влязоха тримата — изпълняващо ролята на антре, — съвсем не бе малко. От двете страни на покритата с дълга червена пътека алея от златист тъмнокафяв мрамор бяха подредени две редици двуметрови бели мраморни постаменти. Бяха толкова дебели, че Ричард едва ли би могъл да си докосне пръстите, ако рече да ги обгърне. На фона на величествения десетметров таван дебелите постаменти изглеждаха като клечки.
	Върху някои от тях имаше предмети, познати на Ричард: орнаментирани ножове, скъпоценни камъни, украсяващи брошки или овесени в краищата на златни верижки, сребърни потири, филигранни купи и изящно изработени кутии. Някои от предметите бяха поставени върху квадратни покривчици, обточени със златна или сребърна нишка, други — върху дървени поставки.
	Върху някои от постаментите имаше странни разкривени предмети, каквито виждаше за пръв път. Бе готов да се закълне, че променят формата си всеки път, щом погледне към тях. Реши, че би било най-добре да не гледа директно такива магически неща и предупреди двете си спътнички да направят същото.
	Крилото право срещу тях, от другата страна на централното пространство под купола, свършваше в прозорец с овална горна част, който изглеждаше не по-малко от десет метра висок. Пред прозореца бе поставена огромна маса, върху която бяха натрупани цял куп предмети: стъклени буркани, купи, навити тубички; голяма, но семпло изработена купа за свещи, пълна с цели епохи восък; връзки свитъци; няколко човешки черепа; цял куп по-дребни нещица, които Ричард не можеше да различи от толкова голямо разстояние. Подът около масата изглеждаше по същия начин с натрупаните купчини вещи.
	Дясното крило бе тъмно. Дори само при поглеждането в тази посока го обзе неприятно усещане. Предупреди двете жени да не гледат натам и се обърна наляво. Там видя книги. Хиляди книги.
	— Ето — каза той и посочи към това крило. — Това търсим. Не забравяйте какво ви казах — не пипайте нищо. — Той ги изгледа поотделно. Очите на двете бяха широко отворени и шареха нервно из помещението. — Говоря ви сериозно. Ако докоснете нещо и пострадате, не знам как да ви оправя.
	Двата чифта очи се втренчиха в него.
	— Няма да го забравим — каза Бердин.
	— Да не сме луди да си играем с магия — допълни Райна. — Просто си гледаме, това е. Няма да пипаме нищо.
	— Добре. Макар че ви съветвам и да не гледате, освен когато не се налага. Доколкото ми е известно, дори един поглед върху определени вещи в това помещение би могъл да задейства магия.
	— Сериозно? — удивено попита Райна.
	— Не ми се ще да проверявам дали съм прав, когато стане прекалено късно. Хайде. Да приключваме с тая работа и да се махаме.
	Странно, но макар да изговори думите и да знаеше, че ги мисли, някак не му се тръгваше. Колкото и опасно да беше мястото, то му се стори примамливо, приятно.
	Бердин се усмихна дяволито.
	— Господарят Рал го е страх от магия не по-малко от нас.
	— Грешиш, Бердин. Не знам много за магията. — Той се запъти по червената пътека. — И затова ме е страх по вече.
	Десет широки стъпала в края й извеждаха към централната площ под купола. Подът бе от бледорозов мрамор. По края бе обиколен с ивица по-тъмен кафяв мрамор. Щом Ричард стигна до последното стъпало и кракът му Докосна пода, мраморът зажужа и започна да сияе. Бързо отстъпи назад върху червения килим. Светлината угасна.
	— Ами сега? — попита Райна.
	Той откопчи пръстите й от ръката си.
	— Някоя от вас докосна ли с крак пода долу?
	Двете поклатиха глави.
	— Опитайте.
	Ричард остана на стъпалото, Бердин плахо протегна крак към мрамора. Отдръпна се бързо.
	— Не мога. Нещо спира крака ми, преди да съм докоснала пода.
	Ричард отново стъпи долу. Подът зажужа и засия.
	— Значи е щит. Хайде, хванете ме за ръка и да опита ме пак.
	Държейки се за Ричард, Бердин успя да стъпи върху мраморния под. Райна го хвана за другата ръка и ги последва.
	— Така — каза той, — щом има щит, не пускайте ръката ми, докато сме върху него. Не знаем какво може да стане. Доколкото ми е известно, ако се пуснете от мен, може да се опържите като месо в тиган.
	Двете го стиснаха по-силно. Щом се озоваха на стъпалата, водещи към крилото с книгите, подът замлъкна. Без Ричард, който да ги държи за ръцете на връщане, двете щяха да се озоват в капан — нямаше да могат да прекосят централната площ.
	Крилото с книгите не беше библиотека, каквато очакваше да види. Имаше етажерки, но по тях цареше пълен хаос, книгите бяха напъхани във всички посоки. Бяха на купчини, сякаш някой нарочно ги бе вадил от местата им и ги бе трупал една връз друга в безпорядък. Имаше и доста отворени, някои с кориците нагоре, други обърнати. Но не това бе най-изненадващото.
	Целият под също бе осеян с книги. Имаше няколко по-малки купчинки, но повечето бяха натрупани на високи колони. Имаше такива, които стърчаха на височина три-четири метра. Изглеждаха сякаш можеха да се строполят дори само от дишането на новодошлите. Колоните с книги се издигаха навсякъде. Ричард не можеше да си обясни защо тук цари такъв безпорядък, загадката го накара да се облее в пот.
	Хвана двете жени за ръцете.
	— Дядо ми ми е разказвал, че в Кулата има изключително опасни книги. От Калан знам, че най-опасните неща в Кулата се съхраняват тук, където никой, дори познатите й магьосници, няма достъп до тях.
	Бердин го стрелна с поглед.
	— Искаш да кажеш, че самите книги може да се окажат опасни? Не само информацията, съдържаща се в тях, но и самите книги?
	Ричард си помисли за описанието на книгата, използвана от Сестра Амелия, за да се задейства чумата.
	— Не съм сигурен, но по-добре да приемем, че е така. Гледайте, но не пипайте.
	Бердин сведе глава и се намръщи подозрително.
	— Господарю Рал, само на пръв поглед тук се виждат хиляди книги. Кой знае колко още са скрити между етажерките. Ще са ни нужни седмици, за да открием която ни трябва. Ако изобщо е тук.
	Ричард въздъхна дълбоко. Бердин имаше право. Не бе очаквал да намери толкова много книги. Мислеше, че повечето се пазят в библиотеките, а тук са отделени едва малка част.
	— Ако искаш да напуснем Кулата преди мръкнало, нямаме много време — каза Райна. — Можем да дойдем утре и да започнем отрано.
	Предстоящата работа изпълваше Ричард със смут и притеснение.
	— Ще се наложи да останем след залез слънце. Ако трябва, ще търсим цяла нощ.
	Райна завъртя Агиела си в ръка.
	— Както кажеш, Господарю Рал.
	Сърцето на Ричард потъна в петите при вида на джунглата от книги. Беше му нужна информация, не можеше да търси на сляпо едно листо в цялата гора. Де да можеше Да го открие с помощта на магия.
	Скришом намести металните обръчи на китките си. Единият му пръст напипа звездата.
	Гледай, без да се съсредоточаваш върху нищо.
	— Имам идея — каза той. — Чакайте ме тук, ей сега се връщам.
	Ричард се върна при постаментите. Приближи се до един, върху който имаше купа от грапаво стъкло, поставена върху голяма черна покривка.
	— Какво ще ти помогне това? — попита Райна, щом той се върна с покривката в ръце.
	— Има твърде много за гледане. Ще си вържа очите, за да не виждам онова, което не ме интересува.
	Бердин го изгледа с невярващ поглед.
	— Ако си с вързани очи, как ще видиш онова, което търсиш?
	— С магия. Ще се опитам да се оставя на дарбата ми да ме направлява. Понякога тя действа така — тласкана от необходимостта. Всичките тези книги са твърде объркващи. Ако съм с вързани очи, няма да ги виждам, и ще успея да почувствам онази, която търси. Поне се надявам.
	Райна обиколи с поглед книгите.
	— Е, ти си Господарят Рал. Притежаваш магия. Ако има шанс това да ни спести висенето тук цяла нощ, съм съгласна да опиташ.
	Ричард постави черното парче плат на очите си и започна да вързва краищата му зад главата си.
	— Вие само ме водете и ме пазете да не докосна нещо.
	Не забравяйте, че не бива да пипате нищо.
	— За нас не се тревожи, Господарю Рал — каза Райна.
	— Няма да пипаме.
	Щом стегна кърпата на очите си, Ричард завъртя глава насам-натам, за да провери дали се вижда нещо през нея. Прокара пръст през звездата на металната пластина, обвиваща китката му.
	Светът потъна в черен мрак. Ричард потърси вътрешния покой, спокойствието, приютило дарбата му.
	Ако чумата е започната чрез магия, открадната от Храма на ветровете, може би имат шанс да я спрат. Ако не направи нищо, ще умрат незнайно колко хиляди хора.
	Тази книга му трябва.
	Помисли си за момчето, което умря пред очите му. За малката Лили, която му разказа как Сестрата на мрака й е показала книгата. Ето как е започнала чумата. Знаеше го.
	Малкото сладко същество бе белязано със знака на чумата. Ричард не бе попитал, но знаеше, че сигурно вече се е пренесла в друг свят. Нямаше сили да попита.
	Тази книга му трябва.
	Пристъпи напред.
	— Боднете ме с пръст, ако съм на път да се сблъскам с нещо. Гледайте да не говорите, но ако се наложи, не се колебайте да кажете каквото имате.
	Усети пръстите им леко да се докосват до ръцете му и направи крачка. Тези пръсти щяха да са му водачът, те щяха да го предпазват от сблъсъка с някоя купчина книги, докато тримата потъваха все по-дълбоко в хаоса.
	Ричард не знаеше какво би трябвало да почувства. Не знаеше дали го води магията, интуицията или въображението му. По начина, по който се плъзгаше между редиците с книги, завивайки насам-натам по алеите, се опасяваше, че не е просто въображението му. Опита се да не обръща внимание на нещата, които го разсейват, които гонят мислите му да се лутат във всички посоки.
	Опита се да се съсредоточи върху книгата и необходимостта да я намери.
	Мисълта за болните деца му помогна да се съсредоточи. Те имат нужда от него. Те са безпомощни.
	Усети как се спира рязко. Зачуди се защо. Обърна се наляво, макар до последния миг да бе очаквал, че ще се обърне надясно. Сигурно беше дарбата. Щом си каза това, мислите му изведнъж се залутаха отново във всички посоки — Наложи се да се съсредоточава наново.
	Двете Морещици го сграбчиха за ръката, за да го спрат. Той разбра. Още една стъпка и щеше да се блъсне с купчина книги.
	Чудейки се накъде ще се обърне, установи, че се навежда. Протегна ръка.
	— Внимателно — прошепна му Бердин, — купчината е голяма и неравномерна. Пипай много лекичко, иначе ще я събориш.
	Ричард кимна — не искаше да се разсейва, отговаряйки с думи. Съсредоточаваше се върху усещането за търсената вещ. Нещо му подсказваше, че е близо. Пръстите му леко обърсаха книгите, плъзнаха се надолу по купчината, докосвайки гръбчетата на едни и страниците на други книги, хаотично нахвърляни една върху друга.
	Пръстите му се спряха на едно гръбче.
	— Тази — той потупа кожената подвързия. — Ето тази. Какво пише на нея?
	Бердин се подпря на бедрото му и се надвеси напред.
	— На високо Д’Харански е. Нещо за Храма на ветровете — „Тагенричт ост фуер Мост Верласчендрек нич Гресчлечтен“.
	— „Храмът на ветровете — разследване и процес“ — преведе Ричард шепнешком. — Открихме я.

>>	ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

	— Дишай — каза Плъзгата.
	Калан освободи копринената субстанция и вдиша дълбоко враждебния въздух. Около нея се завъртя мъглявият свят на кладенеца на Плъзгата, навиращ се в недрата на Кулата. Най-накрая погледът й различи каменните стени и пода. Куполът на тавана сякаш спря да танцува.
	В стаята на Плъзгата я чакаше изненада. Разтегната на стола, с качени на масата крака, седеше фигура в червено кожено облекло. Калан седна на ръба на кладенеца, краката й висяха надолу. Опитваше се да дойде на себе си.
	Предните крака на стола тупнаха на пода.
	— Виж ти, виж. Скитащата Майка Изповедник най-сетне се завърна.
	Калан скочи на земята. Всичко изведнъж се завъртя отново и тя си помисли, че ще се строполи.
	— Кара, какво правиш тук?
	Кара я стисна под мишницата.
	— По-добре седни, докато се осъзнаеш.
	— Добре съм — Калан хвърли поглед през рамо към сребърното лице в кладенеца. — Благодаря ти, Плъзга.
	— Искаш ли да пътуваш? — мамещият глас на Плъзгата проехтя в сводестото помещение.
	— Не, засега попътувах достатъчно. Ще остана тук.
	— Щом пожелаеш да пътуваш, повикай ме и ще пътуваме. Ще ти достави удоволствие.
	— За това не съм сигурна — промърмори Калан, щом силуетът на Плъзгата започна да се стопява обратно в кладенеца.
	— Доста призрачен компаньон. И мен ме покани да пътувам с нея, но после каза, че нямам нужната магия.
	Непрекъснато идваше и ме зяпаше с призрачната си усмивка.
	— Кара, какво правиш тук?
	Морещицата придържаше Калан към стената на кладенеца. Изгледа я с най-странния си поглед и поклати глава сякаш на себе си.
	— След като Господарят Рал прочете писмото ти, не му отне много време да разбере каква си я свършила. Бердин му каза, че си ни довела да търсим книгата със записите от процеса. Той дойде, но Плъзгата не искаше да му каже къде те е отнесла. Господарят Рал каза, че сега, когато знае, че Плъзгата е будна — както предполагаше, — не е безопасно да я оставяме сама. Можело да проникнат и други, като Сестрата и Марлин.
	Калан не се бе замисляла над това — че е възможно друг от слугите на Джаганг да дойде в Ейдиндрил чрез Плъзгата. Това същество явно бе лишено от чувство за преданост към един господар. Би пътувала с всеки, притежаващ необходимата магия.
	— И Ричард те е оставил да я пазиш?
	— Каза, че не може да стои тук през цялото време. — Кара повдигна гордо брадичка. — Заръча непрекъснато да има по една Морещица, тъй като ние притежаваме силата да спрем човек с магически способности. Господарят Рал винаги ни е използвал да го защитаваме срещу магията.
	Магьосниците от старите времена вероятно са имали същите проблеми с Плъзгата и са оставяли магьосници като Коло да я пазят. Коло споменаваше, че от време на време тя донасяла врагове и че единствено бързата реакция на оставения на пост можела да предотврати катастрофалните последствия.
	— Искаш да кажеш, че Ричард те е довел тук и просто те е оставил?
	— Не. Той търси с часове, докато открие път, който не изисква магия, за да можем да идваме сами. Не искаше да се налага да ни води винаги щом дойде време за смяна, а и не му се щеше да ни затваря в капан. Даваме дежурства. Не съм много съгласна, защото работата ни е да сме около Господаря Рал, а не да пазим това… сребърно нещо. Но то всъщност пак е свързано с безопасността на Господаря Рал, така че се съгласих.
	Калан най-сетне застана стабилно на краката си.
	— Ако знаехме по-рано, че Плъзгата е будна и бяхме оставили някой да я пази, Марлин нямаше да успее да се промъкне и да се опита да убие Ричард, а Сестрата нямаше да може да задейства чумата.
	Калан усети как я пронизва острото жило на отчайващо съжаление. Можеха да предотвратят всичко това. И ужасните неща, за които бе научила, сега нямаше да заплашват народа й, света й, любовта й. От осъзнаването на пропуснатата възможност щеше да припадне.
	— Освен това Господарят Рал искаше да те чакаме да се завърнеш от вещицата, в случай че имаш нужда от помощ.
	— Ричард е знаел къде отивам?
	— Плъзгата не му каза, но той твърдеше, че така или иначе знае. Каза, че си при вещицата.
	— Разбрал е и не е тръгнал след мен?
	Кара отметна дългата си руса плитка през рамо.
	— И аз бях изненадана. Попитах го няма ли да те последва. Отвърна, че те обича, а не те притежава.
	— Сериозно? Ричард е казал това?
	— Да. — Устните на Морещицата се стегнаха в доволна усмивка. — Добре го тренираш, Майко Изповедник. Харесва ми. После ритна един стол. Струва ми се, че си нарани крака, ама той отрича.
	— Значи ми е ядосан?
	Кара извърна очи.
	— Майко Изповедник, говорим за Ричард. Мъжът, който е луд по теб. Той не може да ти се ядоса дори ако му кажеш да се ожени за Надин вместо за теб.
	Калан преглътна, внезапно припомнила си страшната болка.
	— Защо казваш това?
	Кара се намръщи.
	— Имах предвид само, че никога не може да ти се ядоса независимо от всичко. Трябваше да се засмееш, а не да подскачаш, сякаш съм те боднала с Агиела си. Майко Изповедник, той те обича. Притеснява се до смърт, но не ти е ядосан.
	— Ами ритнатият стол?
	Кара поглади дългата си плитка и отново се усмихна.
	— Твърди, че столът е бил просто причина.
	— Ясно.
	Чувството за хумор на Кара явно не можеше да ободри Калан.
	— Колко време ме нямаше?
	— По-малко от два дни. Очаквам с интерес да ми кажеш как успя да се промъкнеш покрай онези Д’Харански постове пред моста.
	— Валеше сняг. Не ме забелязаха.
	Кара не изглеждаше като да й е повярвала. Отново я изгледа странно.
	— Уби ли вещицата?
	— Не — Калан смени темата. — Какво прави Ричард в мое отсъствие?
	— Ами първо помоли Плъзгата да го заведе до Храма на ветровете, но тя отвърна, че не знае къде се намира и не може да го направи. Така че той отиде с коня си до връх Кимермост…
	— Ходил е там? — Калан сграбчи Кара за ръката. — Какво откри?
	— Нищо. Каза, че нямало какво да се открива. Че ако някога Храмът на ветровете е бил там, вече го няма.
	Калан пусна Кара.
	— Ходил е до връх Кимермост и вече се е върнал?
	— Познаваш Господаря Рал. Щом му влезе някаква муха в главата, тръгва като вълк след плячката си. Хората, които го придружаваха, говорят, че пътуването било убийствено. Яздили като луди. Почти не спали, препуска ли почти през цялата нощ. Господарят Рал те чакаше снощи и искаше да е тук, когато се завърнеш. Когато ти не се появи, започна да крачи нервно насам-натам, но пак не тръгна да те гони. Всеки път, когато аха-аха да си промени решението, прочиташе писмото ти и продължаваше да крачи нервно.
	— Писмото ми май излезе малко грубичко — каза Калан и забоде поглед в земята.
	— Господарят Рал ми го показа. — По лицето на Кара нищо не можеше да се прочете. — Понякога се налага да наплашиш мъжете, защото иначе започват да си мислят, че те диктуват нещата. С твоите заплахи му изкара тази идея от главата.
	— Не съм го заплашвала — Калан си даде сметка, че гласът й звучи повече като молба.
	Кара се вгледа за миг в очите й.
	— Сигурно си права. Столът сигурно е бил причина, както твърди той.
	— Направих каквото трябваше. Ричард ще разбере. Най-добре да вървя да му обясня.
	Кара махна към вратата.
	— Изпусна го за малко. Току-що си тръгна.
	— Идвал е да види дали съм се върнала? Сигурно е притеснен до смърт.
	— Бердин му разказа за книгата, която си търсила. Дойде да я търси и я откри.
	Калан запримига удивено.
	— Намерил е книгата? Но нали преровихме всичко. Нямаше я. Как е успял да я открие?
	— Отиде в някакво място, което наричаше енклавът на Първия магьосник. Там я намери.
	Калан зяпна.
	— Ходил е там? Ходил е в енклава на Първия магьосник? Сам? Без мен? Не е трябвало да го прави! Там е ужасно опасно!
	— Нима — Кара скръсти ръце. — А ти, разбира се, ни кога не би сторила нещо толкова глупаво, като да си завираш носа сама на опасни места. Може би трябва да се скараш на Господаря Рал за импулсивното държание, след като ти самата си толкова благоразумна и не допускаш подобни изблици.
	Ехото от думите на Кара затрептя продължително и неуютно в ушите й. Калан разбра. Въпреки че самият Ричард бе изпълнил молбата й и не бе тръгнал след нея, Кара бе опитала. Въпреки ужаса си от магия тя се бе опитала да защити Калан.
	— Кара — кротко промълви тя. — Съжалявам, че се наложи да те лъжа.
	Морещицата сви рамене, но не издаде чувствата си.
	— Аз съм просто пазач. Нямаш задължения към мен.
	— Напротив, имам. Ти не си „просто пазач“. Може да си наш защитник, но си повече от това. Считам те за свой приятел. Ти си сестра по Агиел. Трябваше да ти кажа какво съм намислила, но се опасявах, че ако го направя, Ричард ще се ядоса, задето не си ме възпряла. Не исках това да става.
	Кара не каза нищо. Продължаваше да крие чувствата си. Калан наруши тягостната тишина:
	— Съжалявам, Кара. Сигурно съм се страхувала да не се опиташ да ме спреш. Излъгах те. Ти си сестра по Агиел. Трябваше да ти се доверя и да те посветя в тайната си. Моля те, Кара, сбърках. Моля те да ми простиш.
	Най-сетне на устните на Морещицата грейна усмивка.
	— Ние сме сестри по Агиел. Прощавам ти.
	Калан успя да разтегне устни в усмивка.
	— Мислиш ли, че Ричард ще прояви същото разбира не?
	Кара изсумтя доволно:
	— Хм, разполагаш с по-убедителни начини да го накараш да прояви разбиране. Не е чак толкова трудно да стопиш намусеното лице на един мъж.
	— Така ми се иска да носех добри новини, с които да докарам усмивка на лицето му. Но не е така. — Тя се спря на вратата. — Как се държа Надин в мое отсъствие?
	— Ами почти през цялото време бях край Плъзгата, но доколкото можах да видя, се занимаваше с това да дава на хората от персонала билки, за да ги предпази от заразяване и за да опушат Двореца. Добре че е построен от камъни, защото иначе досега да се е превърнал в пепел. Разговаряше с Дрефан и му помагаше да казва на хората от какво да правят, също и да отговаря на дошлите да потърсят съвет.
	Господарят Рал я помоли да наобиколи билкарите и лечителите в града, за да провери дали не изнудват хората които се страхуват за живота си. В Ейдиндрил бъка от шарлатани, никнат като зеленината, подмамена от внезапното затопляне. Надин идва да докладва на Господаря Рал, но през повечето време я нямаше — плътно е заета с това да се опитва да помага на хората, така че не са се виждали много.
	Калан удари с юмрук рамката на вратата.
	— Благодаря, Кара. — Тя се вгледа в сините очи на Морещицата. — Тук има плъхове. Добре ли си?
	— Има и по-ужасни неща от плъховете.
	— Наистина — прошепна Калан.

>>	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

	Беше късно и в тъмното хората по улиците не я разпознаваха. Без обичайната си свита от стражи нямаше защо да я оглеждат подробно, нищо не им подсказваше, че може да е Майката Изповедник. Толкова по-добре. Майката Изповедник имаше врагове. Повечето гледаха да се разминават отдалеч — както с всички други минувачи, — опасявайки се от зараза.
	Както й бе споменала Кара, бъкаше от шарлатани, предлагащи отвари за предпазване от чума или лекове за лечение на заразените. Други обикаляха улиците с подноси, закачени за връзки през шията, отрупани с магически амулети срещу болестта. Калан си спомни, че бе виждала също предприемчиви продавачи да предлагат същите амулети като сигурно средство за намиране на съпруг или съпруга или пък за смайване на невярна половинка. Старици с малки щайги или зад прости дървени щандове продаваха резбовани плочки, обвити със заклинания, които да се окачват над прага на къщата, предпазвайки я от болестта. Въпреки късния час бизнесът явно вървеше. Продавачите на месо хвалеха на висок глас качествата на стоката си, обяснявайки, че е проводник на здраве, ако се яде редовно, разбира се.
	Калан би пратила войници да разгонят находчивите измамници, но знаеше, че подобен акт би бил посрещнат враждебно от купувачите. Ако изпрати армията срещу тези смешни практики, отчаяните хора ще започнат да приказват как властимащите искат да забранят продажбата на лекове, за да се заразят достопочтените. Напук на здравия разум мнозина вярваха, че управниците винаги желаят злото на народа. Де да знаеха истината.
	Ако Калан се разпоредеше да се спре продаването на тези „лекове“, те щяха да минат на черния пазар и да вървят на по-високи цени. Независимо от неопровержимата безполезност на подобни средства за предпазване от болестта, хората щяха да започнат да говорят за невероятните им качества. Първото правило на магьосника: хората са готови да повярват на всяка лъжа или защото искат да я приемат за истина, или защото се страхуват, че е. Жителите на Ейдиндрил бяха отчаяни, а ги чакаха още по-тежки дни. Мнозина бяха готови да повярват.
	Калан се опита да си представи какво би направила, ако Ричард се зарази. Дали би била достатъчно отчаяна, че да повярва на подобни шарлатании, надявайки се, пряко всяка надежда, че това ще го спаси? Понякога надеждата бе единственото, с което разполага човек. Макар и напълно безпочвена, Калан не можеше да им отнеме тази надежда. Това бе всичко, което имаха — всичко, което можеха да направят.
	От Калан и Ричард зависеше да сторят необходимото за спасяването на тези хора.
	Познатият разкош на Двореца я погълна, тя забърза, за да намери по-скоро Ричард. Нещо я сепна и тя се спря пред двойната врата, водеща към голямата зала за официални визити. Помещението бе боядисано в успокояващо синьо, с тъмносини завеси, спускащи се от високите, тесни прозорци. Гранитният под бе украсен със звезда от по-тъмен и по-светъл камък, излъчваща енергия от центъра на залата. В ъгъла се издигаха черешови постаменти, върху които имаше лампи, обливащи вътрешността й с мека светлина. Масата, върху която някога се сервираше почерпка за гостите, сега бе осеяна с безразборно залепени свещи.
	Вниманието на Калан бе привлечено от гласа на Дрефан. Той стоеше вдясно, пред масата със свещите, заедно с петдесет-шейсет души, насядали с кръстосани крака пред него, които го слушаха със затаен дъх. Говореше им за здравето, за това как тялото трябва да се държи във форма, като не се губи връзката с вътрешното аз.
	Повечето му слушатели кимаха несъзнателно, потънали в обясненията за това как — като допускат нездравословни помисли и действия — отварят вратата на болестите, които нахлуват безпрепятствено в тялото им. Каза им, че Създателят ги е благословил с възможност да побеждават нещастия като чумата, стига само да живеят в съгласие с природата, да ядат правилните храни, които ще засилят аурите им, укрепващи тялото, и използвайки вътрешното си око, за да насочват потока от енергийни полета към правилното им функциониране в хармония с цялото.
	Много от нещата, които говореше, звучаха приемливо — да не се ядат храни, които причиняват главоболие, тъй като това обърква способностите на мозъка да регулира тялото; да не се ядат храни, които причиняват болки и тежест в червата, тъй като това обърква способностите на тялото да смила добрата и полезна храна. Да не се ядат тежки храни непосредствено преди сън, защото това — обърква способността на тялото да се възползва от почивката си, необходима му, за да остане силно. Говореше им как всички тези неща укрепват аурите, вдъхват сила и запазват здравето.
	Хората се дивяха на способността на Дрефан да говори тъй просто, че всички да го разбират. Сякаш досега са били слепи и току-що са прогледнали за пръв път. Гледаха го с немигащи очи, а той продължаваше да говори, обясняваше им, че в човека има сили, позволяващи му да контролира тялото си, че болестите могат да ни победят само ако им се дадем. Изброяваше билки и храни, прочистващи отровите от тялото така, че то да се почувства здраво и укрепнало — може би за пръв път от раждането си.
	Тези хора не слушаха брата на Господаря Рал. Слушаха Дрефан Рал, Първия свещеник на Рауг’Мос.
	Всички като един последваха инструкциите на Първия свещеник, щом той им каза да затворят очи и да вдишат през ноздрите си дъха на живота и здравето и да изпълнят с него вътрешната си същност, използвайки коремните си мускули. Обясни им как да го насочат да достигне дълбоко до източника на силата на уникалната аура на всеки, да извлекат отровите от най-далечните, най-тъмни кътчета на съществата си и да ги издишат през устата си, за да бъдат заменени от обновителния дъх на живота, отново поет през ноздрите.
	По-добре е, помисли си Калан, да идват при Дрефан за съвет, който може наистина да им помогне или поне звучи сякаш няма да им навреди, отколкото да прахосват спестяванията си в купуване на фалшива надежда, продадена им от шарлатаните на улицата. Да обръщат внимание на нуждите на тялото си, грижейки се за него със здрава храна и почивка, й се стори полезен съвет.
	Докато всички поемаха през ноздрите си бавни, дълбоки порции въздух, Дрефан извърна глава и закова очите си — очите на Мрачния Рал — върху Калан. Сякаш отдавна знаеше, че тя стои пред вратата и го гледа. Усмихна й се сърдечно и усмивката му грейна и в сините очи. Тя разбра защо му се доверяваха тези хора. Наложи си да отвърне на поздрава му с тънка усмивка.
	Спомни си, че със Шота си бяха говорили за това колко е трудно човек да прогони неприятните спомени от главата си. Прииска й се да забрави ръката на Дрефан между краката на Кара.
	Дрефан се опитваше да помогне на тези хора. Правеше всичко, което е по силите му, за да спре чумата. Той беше велик лечител — Първият свещеник на Рауг’Мос. Опита се да замени спомена за ръката му между краката на Кара с мисълта за това как същият този мъж успокояваше и утешаваше болните дечица.
	Тогава Дрефан й бе обяснил защо го прави — защо постъпва така с Кара. Беше спасил живота й. Морещица, крещяща от болка, а после изгубила съзнание, а Дрефан я бе върнал в света на живите. Ричард намираше спокойствие при Дрефан — както и всички останали. Калан прекъсна визуалния си контакт с него и продължи нататък към Ричард.

	* * *

	Тристан Башкар, посланикът на Джара, отседнал в Двореца на Изповедниците в очакване на знаци от звездите, преди да обяви капитулацията си, се появи на един балкон. Отметна по навик наметалото си и отпусна длан на хълбока си. Зловещият нож, закачен на колана му, проблесна. Често по време на разговор той имаше навика да вдига крака си на стол или табуретка и да отпуска длан на коляното си. Това даваше възможност на събеседниците му да забележат и ножа, втъкнат в ботуша му.
	Колкото по-често Калан срещаше Тристан в Двореца и Усещаше лукавите му очи върху себе си, толкова повече се дразнеше от присъствието му. Ако съществуваше мъж с по-детинско държание, Калан не го познаваше.
	Тристан я наблюдаваше мълчаливо, тя продължи забързано по пътя си. Беше доволна, че е горе на балкона, така че не й се наложи да губи време в словесни игрички с него.
	Улик и Иган я изгледаха с почуда, щом тя прелетя покрай тях, потъвайки във вратата на малката стаичка, където Ричард обичаше да чете дневника на Коло. Намери го седнал, хванал главата си с ръце, с пръсти, заровени в косата, да чете книга, отворена на писалището. Две свещи и една лампа, поставени отстрани на плота, му осигуряваха светлина, а ароматен огън от брезови цепеници стопляше уютното помещение. Наметалото му почиваше върху близкия стол, но мечът бе на кръста му.
	Вдигна поглед. Щом я видя, скочи. Без златотканото си наметало приличаше на огромна черна сянка, плъзгаща се през стаята. Преди да е успял да каже нещо, Калан се хвърли в прегръдките му.
	Притисна лице в гърдите му и го прегърна с всичка сила.
	— Моля те, Ричард, не ми крещи. Моля те, прегърни ме. — Сълзи заседнаха в гърлото й. — Моля те, не казвай нищо, просто ме гушни.
	Близостта му я опияни. Фактът, че всеки път, щом го види, разбира колко много го обича и колко има нужда от него, не преставаше да я изумява.
	Ръцете му я обгърнаха успокоително. Тя се заслуша в пращенето на огъня, в туптенето на сърцето му до ухото си. В сигурното убежище на силните му ръце почти си представи, че всичко е наред, че двамата имат бъдеще.
	Спомни си думите на майка си.
	Изповедниците нямат любов. Те имат дълг.
	Вкопчи се в ризата му, борейки се неуспешно да спре сълзите си. Той я прегръщаше и я галеше по косата. Тя го бе помолила да я прегърне и да не казва нищо и той правеше точно това. От това се почувства още по-зле.
	Той трябва да има въпроси към нея. Трябва да иска да й каже нещо, да сподели колко щастлив се чувства, че се е върнала жива и здрава, да й каже колко се е притеснявал, да я попита къде е била и какво е намерила, да й разкаже, за собствените си открития, да й крещи. Но не го правеше. Вместо това, без да се възпротиви, изпълни желанието й, потискайки всички свои, избутвайки ги на втори план, след нейните.
	Как ще живее без любовта му? Как ще диша? Как ще, се накара да продължава напред, докато остарее и най-накрая изпълни дълга си, за да може спокойно да умре?
	— Ричард… Толкова съжалявам, че писмото ми се получи тъй заплашително. Не исках да те заплашвам. Кълна, се. Просто исках да знам, че си на сигурно място. Толкова, съжалявам, ако съм те наранила…
	Той я стисна малко по-силно и я целуна по главата. Прииска й се просто да умре в ръцете му — в същия този миг. Да не трябва да се изправя пред дълга си, пред обречеността на бъдещето, пред обречеността на това да загуби Ричард.
	— Как е кракът ти? — попита тя.
	— Кракът ми ли?
	— Кара ми каза, че си се ударил в някакъв стол.
	— О! Кракът ми е добре. Столът умря, но не мисля, че е страдал.
	Въпреки всичко Калан се засмя. Погледна през сълзи нежната му усмивка.
	— Добре, мисля, че прегръдката ти ме съживи. Вече можеш да ми крещиш.
	Вместо това той я целуна. Усещането на ръцете му около тялото й бе зашеметяващо. Преживяването в Плъзгата по нищо не можеше да се сравни с това удоволствие.
	— И така — каза накрая той, — какво имаха да ти казват духовете на нашите предци?
	— Духовете на нашите… откъде знаеш, че съм била при Калните?
	Ричард я погледна смутен.
	— Калан, цялото ти лице е боядисано, за да могат предците ни да те виждат на Съвещанието. Нима мислиш, че не бих забелязал?
	Калан докосна с пръсти челото си, бузата си.
	— Толкова бързах, че дори не съм забелязала. Не е чудно, че хората ми хвърляха толкова странни погледи.
	Докато летеше през Двореца към Ричард, три различни жени от персонала й бяха предложили баня. Сигурно всички са си помислили, че е полудяла.
	Ричард стана сериозен, спря очи на кръста й.
	— И така, какво имаха да ти казват духовете на предците ни?
	Калан се стегна. Килна глава на една страна и посочи ножа, вързан за ръката й.
	— Духът на дядо ме повика чрез костения нож. Трябваше да говори с мен. Каза ми, че чумата не върлува само в Ейдиндрил. Обхванала е цялата Средна земя.
	Ричард настръхна.
	— Мислиш ли, че е вярно?
	— Старейшина Брегиндерин беше с белези по краката. Вероятно вече е починал. Група деца от Калните съобщили, че край селото обикаляла някаква жена. Показала им нещо с цветна светлина — същото, за което ни разказа Лили. Едно от децата вече е мъртво. Сестра Амелия е била там.
	— Добри духове — прошепна Ричард.
	— Става по-лошо. Духът ми показа други места, които познавам в Средната земя. Каза, че чумата се е разпространила и по тях. Показа ми какво ще се случи, ако не бъде прекратена епидемията. Цялата земя ще бъде пометена. Малцина ще оцелеят. Духът ми каза, че от магия, открадната от Храма на ветровете, е започнала чумата, но че епидемията сама по себе си е съвсем истинска, не е магия. Джаганг е използвал магия, по-мощна, отколкото може да му побере главата. Ако бъде оставена да върлува безпрепятствено, чумата постепенно ще обземе и Стария свят.
	— Това не е голямо утешение. Духът каза ли ти как Джаганг е откраднал магията от Храма на ветровете?
	Калан кимна и извърна очи от неговите.
	— Беше прав за червените луни. Било е предупреждение, че Храмът на ветровете е нападнат.
	Калан му разказа за Коридора на предателя и как Сестра Амелия е успяла да премине по пътеката. Предаде му и останалата част от срещата си с духа на дядото на Чандален, опитвайки се да си припомни колкото се може повече, включително и това, че Храмът е поне отчасти разумно същество — също както бе предположил Ричард.
	Той се облегна с една ръка на камината и се загледа в огъня. Прехапа долната си устна, слушайки я търпеливо. Калан продължи с казаното от духа, че за да спрат чумата, трябва да влязат в Храма на ветровете, който съществува едновременно и в двата свята. Че и добрите, и лошите духове са забъркани в това.
	— А не ти ли спомена дали не би могъл да ни помогне да влезем в Храма?
	— Не — отвърна Калан. — Всъщност това не го интересуваше. Каза, че Храмът сам ще ни посочи какво трябва да се направи. Шота ми каза същото.
	Потънал в мисли, Ричард кимна, осмисляйки казаното. Калан сключи пръсти и зачака.
	— А Шота? — най-сетне попита той. — Какво стана с нея?
	Калан се поколеба. Знаеше, че трябва да му разкаже поне част от историята, но не искаше да споделя с него всичко, което Шота й бе казала.
	— Ричард, не мисля, че Шота се опитва да ни създаде неприятности.
	Той я погледна през рамо.
	— Тя изпраща Надин да се омъжи за мен, а според теб това не е неприятност?
	Калан се покашля в юмрук.
	— Всъщност не е съвсем точно, че Шота е изпратила Надин.
	Ричард не сваляше от нея пронизителния си поглед на хищна птица, така че тя продължи:
	— Съобщението за ветровете, които те преследват, не е било нейна идея. Храмът на ветровете ти го е изпратил чрез нея — също както получи съобщение от устата на починалото момче. Шота не се е опитвала да ни причини зло.
	Ричард свъси чело.
	— Какво друго ти каза вещицата? Калан сключи пръсти зад гърба си. Извърна очи от пронизителния му поглед.
	— Говорих с нея. Говорихме си истински. Шота не е толкова… зла, колкото си мислех. Призна, че не иска да си имаме дете, но не защото се опитва да ни раздели. Тя притежава таланта да вижда в бъдещето и просто споделя с нас видяното — за да се опита да ти помогне. Тя е просто вестител. Не тя определя хода на събитията. Каза същото, което ми каза и духът на дядо — че чумата е задействана от магия, а не е избухнала от само себе си.
	Ричард я стисна за рамото.
	— Тя изпрати Надин да се омъжи за мен! Изпрати Надин да ни раздели! Опитва се да вдигне стена помежду ни, а ти си се поддала на номерата й!
	Калан се дръпна назад.
	— Не, Ричард, ти разсъждаваш погрешно, както аз преди. Духовете ти изпращат невеста. Шота е могла да въздейства единствено на това коя да бъде тя. Използвала е влиянието си, за да определят Надин да бъде тази невеста. Шота казва, че вижда как ти се жениш за невестата, пратена от духовете, и че е искала поне да е някоя, която познаваш. Просто се опитва да облекчи болката ти.
	— И ти й вярваш? Да не си се побъркала?
	— Ричард, причиняваш ми болка, престани да ме стискаш.
	Той я пусна.
	— Извинявай — измърмори и се оттегли към огнището.
	Калан виждаше как скулите му изпъкват, докато стиска зъби.
	— Нали ти била казала същото като духа? Помниш ли дословно думите й?
	Калан трескаво се опитваше да отсее онова, което знаеше, че трябва да му каже, от онова, което не искаше той да узнае. Осъзна колко глупаво е да се опитва да укрие информация от Ричард. Но веднага си каза, че ако в един момент се наложи, винаги може да му каже всичко. А ако може да скрие част от нещата…
	— Шота каза, че не сме чули последното съобщение от ветровете. Щели сме да получим още едно, свързано с луната.
	— Свързано с луната ли? Как?
	— Не знам. Също както при духа, въпросът „как“ явно не бе важен за нея. Каза, че новото съобщение от луната ще води след себе си последици. Според нея не бива да го пренебрегваме или подценяваме.
	— О, така ли. И уточни ли защо?
	— Каза, че бъдещето ни и бъдещето на всичките тези невинни хора виси на това. Че това е единственият ни шанс да изпълним дълга си да спасим живота на невинни те хора които не могат да си помогнат сами.
	Ричард я погледна. Сякаш се бе изправила пред погледа на самата смърт. Гледаше я с онези очи — като на Дрефан. Като на Мрачния Рал.
	— Казала ти е и още нещо, което криеш от мен. Какво е? — изръмжа той.
	Не говореше Ричард. Говореше Търсачът. В този момент разбра защо всички се страхуват от Търсача: той бе законът в самия себе си. Тези сиви очи я пронизваха.
	— Ричард — прошепна тя. — Моля те, не искай това от мен.
	Огненият блясък в погледа му прогори душата й.
	— Какво ти каза?
	Калан преглътна, задъхвайки се от ужас. Усети по лицето й да се стичат горещи сълзи.
	— Шота вижда бъдещето — чу се да казва Калан, въпреки че бе решила да мълчи. — Видяла е, че ще се ожениш за друга. Използвала е влиянието си, за да е жена, която познаваш. — Под погледа му не бе възможно да мълчи. — Не е могла да въздейства на избора на онзи, за когото ще се омъжа аз. Аз също ще се омъжа. Не ти ще бъдеш моят съпруг.
	За миг Ричард остана като вцепенен — затишие пред буря. Изведнъж изтръгна кожената препаска през главата си и захвърли меча на стола.
	— Ричард, какво правиш?
	И тръгна. Стигна до вратата. Калан му препречи пътя. Сякаш се опитваше да спре разярена планина.
	— Ричард, какво си намислил?
	Той я сграбчи за кръста, вдигна я и я отстрани от пътя си, сякаш не бе повече от хлапе на пътя му.
	— Да я убия.
	Калан го хвана за кръста изотзад, опитвайки се да го спре. Не го забави повече от комар. Остави меча си, защото не можеше да пътува в Плъзгата с магията на Меча на истината.
	— Ричард, Ричард, моля те, спри!
	Той се закова на място и извърна разярения си поглед към нея. Гласът му прозвуча като гръм.
	— Какво!
	— Ричард, мислиш ли, че съм глупава?
	— Разбира се, че не.
	— Тогава смяташ ли, че искам да се омъжа за други го?
	— Не.
	— Ричард, трябва да ме чуеш. Шота ми каза, че е ви дяла бъдещето. Не тя измисля бъдещето, просто го вижда разказа ми всичко, за да можем да използваме видяното в наша полза.
	— Вече се възползвах от цялата „помощ“ на Шота, която възнамерявах да получа. Стига ми толкова. Стигна твърде далеч. Ще й бъде за последно.
	— Ричард, трябва да решим какво да правим. Трябва да направим всичко възможно, за да спрем тази чума. Видя болните, умиращи деца. Духът на дядото на Чандален ми показа още безброй мъртви деца — всякакви мъртви хора. Ако направиш каквото си си наумил, бъдещето ще стане настояще. Искаш ли тези деца и техните родители да погинат, защото си отказал да използваш главата си?
	Юмрукът му стискаше някакво украшение, овесено на врата му. Калан установи, че не го е виждала досега.
	Макар мечът да не бе на кръста му, магията го изпълни. Беше се превърнал във врящ казан, преливащ от смъртна ярост. Смъртта танцуваше в очите му.
	— Не ме интересува какво казва Шота. Няма да се оженя за Надин. Нито пък ще стоя и ще гледам как ти…
	— Знам — прошепна тя. — Ричард, знам как се чувстваш. Как си мислиш, че се чувствам аз? Но, моля те, из ползвай главата си. Така няма да променим онова, което ми каза Шота. Винаги си повтарял, че бъдещето все още не е решено, че не можем да се примиряваме с казаното от Шота и да действаме според него. Винаги си повтарял, че не можем да си позволим да вярваме на думите й и да я оставяме да направлява действията ни.
	В очите му пламтеше смъртоносна ярост.
	— Ти си й повярвала.
	Калан въздъхна дълбоко, мъчейки се да дойде на себе си.
	— Повярвах, че е видяла бъдещето. Ричард, не си ли спомняш, че тя ни каза, че ще те докосна със силата си? И как се развиха нещата. Шота беше права, но не се стигна до ужасяващото събитие, от което се страхувах. Това, че те докоснах, ни събра, направи възможна любовта ни.
	— Как е възможно това, че ще се омъжиш за друг, да се окаже за добро?
	Калан внезапно разбра за какво бе всичко това: той ревнуваше. Никога не го бе виждала изпълнен с по-силна ревност. Но беше точно това — яростна ревност.
	— Ще те излъжа, ако ти кажа, че знам — Тя го стисна за широките рамене. — Ричард, аз те обичам и това е истината. Никога не бих могла да обичам никого другиго. Вярваш ми, нали? Повярвах на любовта ти към мен и знам, че не обичаш Надин. Не ми ли вярваш? Не ми ли вярваш?
	Той видимо охладня.
	— Разбира се, че ти вярвам. Наистина ти вярвам — на мястото на яростта в очите му се появи объркване, отчаяние. Пусна амулета, който стискаше в юмрука си.
	— Но…
	— Няма но. Ние се обичаме. И това е всичко, което има значение. Каквото и да се случи, трябва да си вярва ме. Ако не си вярваме един на друг, това ще ни погуби.
	Той най-сетне я придърпа към себе си. Тя разбираше болката му. Изпитваше същата. Нейната дори бе по-страшна, защото не мислеше, че има начин да се измъкнат от предсказанието на Шота. Калан взе в ръка странния амулет от врата му. В средата, заобиколен от плетеница от сребърни и златни линии, имаше рубин във формата на сълза, с големината на нокът.
	— Ричард, какво е това? Откъде си го взел?
	Той взе златно-сребърния предмет от ръката й и се вгледа в него.
	— Символ — като другите, които нося. Намерих го в Кулата.
	— В енклава на Първия магьосник?
	— Да. Бил е част от това облекло, но за разлика от другите неща, го намерих в енклава на Първия магьосник. Мъжът, който го е носил, е бил Пръв магьосник по времето на Коло. Наричал се е Баракус.
	— Кара ми каза, че си намерил записките от процеса. Как беше вътре?
	Ричард отмести поглед.
	— Беше… прекрасно. Не ми се тръгваше.
	— Научи ли вече нещо от книгата?
	— Не. На високо Д’Харански е. Бердин работи над дневника на Коло. Аз се заех с тази книга. Но успях да за почна едва преди около час. Не съм напреднал много. Бях твърде разтревожен за теб, за да мога да мисля за каквото и да е друго.
	Калан докосна амулета на врата му.
	— Знаеш ли какво символизира?
	— Да. Рубинът представлява капка кръв. Това е символното представяне на значението на първичния декрет.
	— Първичен декрет?
	Гласът му някак се отдалечи, сякаш заговори на себе си, не на нея.
	— Означава само едно нещо, което е всичко — пронизвай. Веднъж решил да влезеш в бой, пронизвай. Всичко друго минава на заден план. Пронизвай. Това е задължението ти, целта ти, затова изпитваш глад. Няма по-важно правило, нищо, което да превъзхожда това. Пронизвай.
	Думите му смразиха кръвта в жилите й. Той продължи:
	— Линиите изобразяват танца. Пронизвай от дълбини те, не защото си объркан. Пронизвай врага колкото се може по-бързо и изненадващо. Пронизвай със сигурна ръка. Пронизвай решително, категорично. Пронизвай в силата му. Промъкни се през пукнатините в защитата му. Пронижи го. Пронижи го до дъно. Не му позволявай да диша. Смажи го. Пронижи го без милост, до дълбините на духа му. Това е равновесието на живота и смъртта. Това е танцът със смъртта. Това е законът, по който живее магьосникът-войн — иначе е мъртъв.

>>	ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

	Клариса седеше на кравай върху стола и поръбваше новата рокля, подарък от Натан. Той бе понечил да накара шивачките да го сторят, но Клариса настоя — най-вече за да се намира на работа. Натан се усмихна и каза, че щом така й харесва, няма проблеми. Тя вече се питаше какво ще прави с всичките рокли, които той продължаваше да й купува. Беше му казала да престане, но той й носеше нови и нови.
	Натан се върна от вратата, където бе прекарал доста време в разговор с войник на име Болесдън. Обсъждаха действията на специалните разузнавателни части на Джаганг — същите войски, нападнали дома на Клариса в Ренуолд, както се оказа.
	Тя се опитваше да не слуша какво си приказва Натан с това войниче, което се появяваше на вратата им от време на време. Не й се мислеше за кошмара, преживян в Ренуолд. Натан й бе казал, че иска да сложи край на кланетата, за да няма повече Ренуолди. Наричаше го прахосване на живот.
	Щом той се приближи, Клариса го погали по крака.
	— Мога ли да направя нещо за теб?
	Сините му очи се извърнаха към нея и останаха взряни в лицето й дълъг момент.
	— Не, все още не. Трябва да напиша едно писмо. Скоро очаквам посещение. Когато дойдат, не отивай в спалнята да отваряш вратата. Стой тук. Не искам да те виждат. Ти не притежаваш магия, така че няма да разберат, че си в стаята.
	Клариса усети безпокойство в гласа му.
	— Мислиш ли, че ще ти създадат неприятности? Няма да се опитат да ти причинят зло, нали?
	На лицето му грейна лукава усмивка.
	— Това ще е последната им грешка. Заложил съм толкова капани на това място, че самият Пазител не би се осмелил да се изправи насреща ми. — Той й смигна, за да я успокои. — Ако искаш, можеш да надникваш през ключалката. Няма да е зле да запомниш лицата им. Опасни са.
	Със свит от притеснение стомах Клариса продължи да бродира листенца и фигури по ръба на роклята си — беше решила, че това ще я направи още по-хубава, а и това щеше да запълни времето, докато Натан напише писмото си. Той свърши и закрачи из стаята със сключени зад гърба ръце.
	Когато най-сетне се почука, Натан погледна към спалнята, където се намираше вратата към коридора. Извърна се към Клариса и вдигна пръст към устните си. Тя кимна. Той затвори вратата към дневната и отиде да отвори. Тя остави ръкоделието си и коленичи до вратата, за да може да гледа през ключалката.
	Щом Натан отвори, й се откри добра гледка. В коридора стояха две красиви жени на нейна възраст. Зад тях чакаха двама млади мъже. Мрачните погледи на жените можеха да прережат камък.
	Клариса с почуда установи, че двете имат на долните си устни по една малка златна халка — също като нея.
	— Виж ти, виж — презрително започна едната, — и това ако не е самият Пророк. Както си и помислихме, Натан — че си пъхаш носа където не ти е работа.
	Натан се ухили широко и направи драматичен поклон от кръста.
	— Сестра Джоудел. Сестра Виламина. Колко се радвам да ви видя отново. А това е Господарят Рал — дори за теб, Джоудел.
	— Господарят Рал — повтори подигравателно жената с равен глас. — Така и чухме.
	Натан помаха за поздрав на двамата мъже, застанали зад жените в коридора.
	— Винсент, Пиърс, колко се радвам да видя малките магьосничета отново. Все още ли се опитвате да усъвършенствате пророческите си дарби, а? Дошли сте за съвет? Или може би за урок?
	— Започнала е да ти хлопа дъската, нали, старче? — обади се единият от младежите.
	Веселото настроение на Натан изведнъж се изпари. Пръстът му се стрелна напред. Младежът изкрещя и се строполи на пода.
	— Предупредих те, Пиърс — Господарят Рал.
	Клариса никога не бе чувала Натан да говори с по-страшен и недвусмислено заплашителен глас.
	— Не си прави повече експерименти.
	Сестра Виламина погледна свъсено Пиърс и го предупреди нещо със зловещ съсък, докато той се изправяше на крака.
	Натан ги покани с ръка:
	— Моля, дами, заповядайте. Поканете и момчетата.
	Според Клариса не бяха съвсем момчета. Прецени ги като поне двайсет-двайсет и пет годишни. Четиримата предпазливо пристъпиха прага, като стояха плътно един до друг, стиснали ръце в юмруци пред себе си. Натан затвори вратата.
	— Доста рискуваш, На… Господарю Рал, да ни пускаш четиримата едновременно толкова близо до себе си — каза Сестра Джоудел. — Едва ли щеше да си толкова безгрижен, ако някоя малоумна Сестра не се бе смилила над теб и не бе свалила Рада’Хан от врата ти.
	Натан се плясна по бедрото и зави от смях. Останалите четирима едва разтвориха устни в бледи подобия на усмивки.
	— Рискувам, а? — повтори той, след като пристъпът на смях заглъхна. — Че какво толкова има да ме е страх от такива като вас? Освен това държа да ви уведомя, че свалих Рада’Хан сам-самичък. Справедливо е да знаете, че докато всички вие глупаво вярвахте, че съм някакъв малоумен старец, аз изучавах неща, каквито не бихте могли да си представите, че съществуват. Докато всичките вие, Сестри…
	— На въпроса! — изръмжа Сестра Джоудел.
	Натан вдигна пръст.
	— Въпросът е, добри ми хора, че нямам никакви лоши намерения спрямо вас или вашия господар, но ако понечите да ми сторите зло, ще ви обвия с мрежи, които изобщо няма да забележите, камоли да разберете как да се защитавате от тях. Например сигурен съм, че усещате елементарните щитове, които съм поставил тук-там, но освен тях има и други, скрити зад онова, което можете да надушите. Ако…
	Сестра Джоудел изгуби търпение и отново го прекъсна:
	— Не сме дошли да слушаме глупостите на изкуфяващ старец. Да не ни мислиш за глупаци? Веднага усетих ме патетичната магия, с която тъй гордо си обградил това място, и мога да те уверя, че няма нито една педя от нея, която всеки един от нас поотделно да не може да пробие с лекота, докато в същото време се наслаждава на паница топла супа!
	Винсент разбута двете Сестри.
	— Наслушах се на дрънканиците на изперкалия старик. Винаги е бил горд със себе си. Време е да разбере с кого си има работа!
	Натан не понечи да се защити, щом Винсент вдигна ръце. Клариса ококори очи в ужас, видяла как пръстите на се сгърчват злобно, а лицето му се изкривява от нескрита омраза. От ръцете му се стрелна светкавица, която полетя към Натан. Клариса прикри с длан устата си.
	Във въздуха проехтя кратък стон. Светлината, извираща от пръстите на младежа, се разлюля. Чу се тъп удар, който Клариса усети като вибрация в пода, щом светкавицата се завъртя в съседната стая.
	Когато светлината и шумът утихнаха, Винсент бе изчезнал.
	На пода, на мястото, където бе стоял, Клариса забеляза малка купчинка бяла пепел. Натан отвори вратата и изблъска с крак пепелта в коридора.
	— Благодаря ти, че намина, Винсент. Съжалявам, че трябва да си тръгваш толкова скоро. Нека те изпратя.
	Натан със замах забърса остатъка от пепелта, вдигна се облаче прах. Затръшна вратата и се извърна към зяпналите лица на тримата в стаята:
	— Та както казвах, ще направите последната грешка в живота си, ако ме подценявате или си изграждате невярна представа за възможностите ми. Ограничените ви мозъци няма да могат да го схванат, дори да ви го покажа. — Натан свъси чело така, че дори Клариса потръпна от ужас.
	— А сега, проявете нужното уважение и се поклонете на Господаря Рал.
	Тримата неохотно се наведоха, като всеки допря коляно в пода.
	— Какво искаш? — попита Сестра Джоудел, след като се изправи. Гласът й бе загубил част от остротата си.
	— Можете да предадете на Джаганг, че съм заинтересован от евентуален мир.
	— Мир? — Сестра Джоудел отметна кичур тъмна коса. — И какъв е статутът ти, та отправяш подобно предложение?
	Натан повдигна брадичка.
	— Аз съм Господарят Рал. Скоро ще стана Владетел на Д’Хара. Новият свят ще е под моя власт. Предполагам, Джаганг се е забъркал във война с Новия свят.
	Сестра Джоудел присви очи.
	— Какво искаш да кажеш с това, че скоро ще бъдеш Владетел на Д’Хара?
	— Просто предайте на Джаганг, че дръзките му планове са на път да бъдат осъществени успешно. Скоро той ще унищожи настоящия Господар Рал. Въпреки това Джаганг допусна грешка. Забрави за мен.
	— Но… но… — заекна сестра Джоудел — ти не си Господарят Рал.
	Натан се наведе към тях с лукава усмивка.
	— Ако Джаганг успее, което като Пророк виждам, че ще стане, ще бъда Господарят Рал. Аз съм Рал, роден с дарбата. Всички Д’Харанци ще усетят връзката си с мен.
	Както знаете, тази връзка ще попречи на пътешественика по сънищата да използва таланта си за завладяването на Новия свят. Джаганг допусна грешка — Натан потупа Пиърс по челото. — Използва вместо истински пророци аматьори — като този безмозъчен баламурник.
	Пиърс пламна.
	— Аз не съм аматьор!
	Натан го изгледа презрително.
	— О, нима. Тогава защо не предупреди Джаганг, че като използва пророчеството, за да унищожи Ричард Рал, няма да стигне доникъде, а само ще си навлече по-страшни последици, защото това ще ме направи Господаря Рал, Владетел на Д’Хара и на повечето главни сили в Новия свят? Предупреди ли го за резултата? Ричард може да бъде унищожен, но той не знае почти нищо за магията, до като аз знам доста. Доста много.
	Натан се надвеси над Пиърс.
	— Попитай Винсент. Истинският Пророк би прозрял опасността от това да се мотаеш под елементарните ми щитове и да чакаш да бъдеш унищожен, ако някой нападне. Нали?
	Сестра Виламина възпря Пиърс с ръка, при това точно навреме — както си помисли Клариса, — миг преди Натан да направи още една купчинка бяла пепел.
	— Какво искаш, Господарю Рал? — попита тя.
	— Джаганг или ще приеме условията ми, или ще си навлече наистина големи ядове. Много по-големи от тези които може да му създаде Ричард Рал.
	— Условия? — Сестра Джоудел подозрително провлачи думата.
	— Настоящият Господар Рал е млад и идеалистично настроен. Той никога не би капитулирал пред Джаганг. Аз, от друга страна, съм по-стар и по-мъдър. Знам колко безсмислено е да се води война, която ще отнеме живота на незнайно колко хора. И то защо? Заради правото да сложиш името си като водач — само за това ли? Ричард е един млад глупак, който не знае как да използва силата си. Аз не съм млад глупак и освен това, както виждате, знам как да използвам дарбата си. Навит съм да се порадвам на възможността да изпълня желанието на Джаганг да управлява Новия свят.
	— А в замяна?
	Натан небрежно махна с ръка.
	— Просто искам за себе си малко от остатъците от плячката — като благодарност за сътрудничеството ми. Искам да управлявам Д’Хара. Под негова власт, разбира се. Аз ще бъда неговият човек, движещ нещата в Д’Хара. Освен Джаганг никой няма да ме превъзхожда по ранг. Струва ми се, че сделката е справедлива.
	Младият Пиърс, бял като платно, се опитваше да се скрие зад двете Сестри. Те от своя страна изведнъж помръкнаха. На лицата им се появиха едва забележими, заинтригувани усмивки.
	— Как ще убедиш Джаганг, че може да ти се довери?
	— Да ми се довери? Да не би да мисли, че съм глупак като Господаря Рал, който в момента управлява Новия свят? Видях какво направи императорът в Ренуолд. Ако не ръководя Д’Хара според неговите изисквания, осигуряайки му тлъста плячка, той може да дойде и да ни срине основи. Войните са скъпо нещо. По-скоро бих предпочел да запазя парите за себе си.
	Сестра Джоудел се усмихна учтиво.
	— А междувременно? Откъде да сме сигурни, че намеренията ти са сериозни?
	— Аха, значи искате уверения. — Натан разтърка брадичка, загледан в тавана. — На север оттук е разположена Д’Харанска армия от близо сто хиляди човека. Без моя помощ никога не бихте я открили, преди да се нахвърлят върху специалните части на Джаганг. Щом Джаганг приключи със сегашния Господар Рал, връзката на тази армия ще премине към мен. Те ще са ми верни. Веднага щом това стане, ще предам армията си в негови ръце, осигурявайки му още повече сила. Д’Харанците имат богати традиции в битките за плячка. Ще се впишат идеално в армията на Джаганг.
	— Ще му предадеш една армия — като ехо отвърна Сестра Джоудел.
	— Виждате ли, уважаеми Сестри, Джаганг се опитва да спечели тази война, уповавайки се на едно пророчество. Мога да му предложа услугите си на истински Пророк. Алтернативата му е истинският Пророк да е негов враг, а на самия него да помагат аматьори. А именно помощта на аматьори го докара до подобна… заплетена ситуация, на ли разбирате? За някакви си дребни останки от плячката ще го измъкна от кашата. Сигурен съм, че разбирате, че след всичките тези години, прекарани под вашите грижи, уважаеми Сестри, бих искал да прекарам последните си години, наслаждавайки се на живота. С моя помощ Новият свят няма да окаже по-голяма съпротива, отколкото Ренуолд. Ако Джаганг реши да постъпи неразумно, е, тогава кой знае, с истински Пророк на Страната на Новия свят те дори биха могли да спечелят.
	Сестра Джоудел се вгледа в очите на Натан.
	— Да. Разбирам какво имаш предвид. Натан й подаде писмото.
	— Ето. Предайте това на Джаганг. Тук се изложени предложенията и условията ми, в замяна на това, че ще му предам Новия свят. Както вече споменах, сигурен съм, че Джаганг ще види, че съм много по-разумен от настоящия Господар Рал. Знам, че от война никога не се печели. Един или друг водач — разликата е незначителна. Защо е нужно да измират стотици хиляди хора, само за да блесне отгоре им името на техния водач.
	Двете Сестри огледаха луксозната стая и се усмихнаха.
	— Гледай го ти, пустия му старец — отрони Сестра Джоудел. — А ние през цялото време да си мислим, че продължава да си живее мизерния живот в оная дупка. Е, Господарю Рал, ще предадем думите ти на император Джаганг. Мисля, че ще го заинтересуват. Ако настоящият Господар Рал беше толкова разумен, нямаше да затъне в такива фатални затруднения.
	— За толкова много години човек има предостатъчно време за мислене.
	Сестра Джоудел се извърна, вече стигнала до вратата:
	— Не мога да говоря от името на императора, Господарю Рал, но предполагам, че новините ще го зарадват. Струва ми се, можем да се надяваме, че тази война скоро ще свърши и победата ще бъде ознаменувана от името на Джаганг, въздигнато над всички народи.
	— Единственото, което искам, е убийствата да спрат. Това ще е от полза на всички ни, Сестро. О, и кажете на Джаганг, че съжалявам за Винсент, но така или иначе момчето не му служеше особено добре.
	Сестра Джоудел сви рамене.
	— Прав си, Господарю Рал, наистина не му служеше добре.

>>	ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

	Ричард прокара пръсти през косата си и отпусна глава между дланите си. Чу някой да влиза в стаята и вдигна поглед. Беше Калан.
	При вида на усмивката й, на бистрите зелени очи, на буйния водопад от искряща коса, при цялата й красота сърцето му трепна. Не преставаше да се диви на красотата й и на факта, че тя го обича.
	Сигурността, която му вдъхваше тази любов, бе нещо, което никога не си бе представял, че ще изпита. Винаги си бе мислил, че ще дойде ден, когато ще се влюби в някого, но никога не му бе хрумвало, че това ще изпълни душата му с чувство за сигурност и покой. И ако Шота само се опита да посегне на тая сигурност…
	Калан носеше димяща купа в ръце.
	— Помислих си, че не би отказал нещо за хапване. Не си мръднал от тук вече няколко дни. Освен това ми се струва, че имаш нужда и от малко сън.
	Той погледна огромната бяла купа.
	— Благодаря.
	Тя свъси чело.
	— Какво има, Ричард? Лицето ти е бяло като платно.
	Той се облегна назад и изпъшка:
	— Малко не ми е добре.
	Тя изведнъж пребледня.
	— Не ти е добре! Ричард, да не..
	— Не, не е това. От книгата е. Почти ми се иска изобщо да не я бях откривал.
	Калан се протегна напред, за да остави купата на писалището.
	— Ето, хапни си малко.
	— Какво ми носиш? — попита Ричард, загледан как примамливата извивка над квадратното деколте на бялата й Изповедническа рокля се повдига и спуска.
	— Каша от леща. Опитай. Какво откри?
	Ричард загреба от купата и всмукна малко в устата си за да поизстине.
	— Все още не съм напреднал много с превода, ще отнеме цяла вечност да изчета цялата книга. Но от малкото, което успях да разбера… тези хора… тези магьосници… са… са екзекутирали всички магьосници, отпратили Храма на ветровете. Групата на Храма — така са ги наричали. Били са близо сто човека. — Той прокара пръст през врата си.
	Калан седна на ръба на писалището срещу него.
	— И какво по-точно са направили, за да ги убият?
	Ричард разбърка кашата.
	— Ами първо, оставили са път, както им е било наредено, но го направили толкова труден за връщане в Хра ма, че когато другите магьосници поискали да отидат да вземат някаква магия, за да си помогнат с нея във войната, не са успели.
	— Нали Коло пише, че червените луни били предупреждение от Храма. Да не искаш да кажеш, че древните магьосници не са успели да реагират на предупреждение то?
	— Не съвсем. Те успели да проникнат обратно в Храма. — Ричард махна с лъжицата за убедителност. — Всъщност това е била истинската причина за червената луна. Провалили са се при втория опит за влизане, когато искали да отвърнат на червената луна, причинена от първия изпратен човек.
	Калан се надвеси към него, докато той поглъщаше лъжица каша.
	— Но значи този първият е проникнал?
	— О, да. И точно в това е проблемът.
	Калан поклати глава.
	— Не разбирам.
	Ричард остави лъжицата и се облегна назад. Погледна я в ококорените очи.
	— Групата на Храма, която е отпратила Храма на ветровете, е същата, която заключила вътре магията. Нали са ти известни някои от онези ужасни магически творения, сътворени по време на войната? Същества, в които били превърнати хора. Като сбързовете. Като пътешественици те по сънищата. Та значи хората от Новия свят били във война с хората от Стария свят. Последните искали да унищожат магията — също като Джаганг днес. Онези магьосници, които скрили оръдията на силата в сигурното убежище на Храма, симпатизирали на хората от Стария свят, които желаели унищожението на магията. Те били на мнение, че да се превръщат хора в ужасни оръдия е толкова лошо, колкото и самите неща, срещу които се борели.
	Калан, удивена, се надвеси към него:
	— Искаш да кажеш, че преминали на страната на врага? Нима наистина са работили за Стария свят, за унищожението на магията?
	— Не, те всъщност не желаели краха на Новия свят, нито пък унищожаването на магията, но чувствали, че гледат на нещата по-глобално, а не само от гледна точка на конкретната война, за разлика от главните магьосници тук, в Кулата. Те търсели компромисно решение. Накрая стигнали до заключението, че в крайна сметка войната и всичките им проблеми са свързани с погрешното използване на магията. Трябвало да се направи нещо.
	Калан затъкна кичур коса зад ухото си.
	— Какво например?
	— Както знаеш, Кулата била пълна с магьосници. Тогавашните магьосници притежавали и двете страни на магията. Те били много по-могъщи дори от Зед, бидейки Пръв магьосник. Родените с дарбата започнали все повече и повече да намаляват.
	Според мен онези магьосници са използвали Храма на ветровете, за да отнемат част от магическата сила от този свят — заключили са я в отвъдния свят, където не би могла да бъде използвана, за да причини зло — както си мислели — в този свят.
	Калан притисна гърдите си с ръка.
	— Добри духове! Какво им е дало право да решават такива неща? Та те не са Създателят, дарил ни с всичко на този свят, дори с магията!
	Ричард се усмихна.
	— Главният обвинител на процеса казва почти също то. Иска от тях да му обяснят какво точно са направили?
	— И какво са направили, намери ли отговора?
	— Все още не съм превел достатъчно, пък и не разбирам как е действала магията тогава, но ми се струва, че групата на Храма е заключила Субстрактивната част от магията на магьосниците. Именно с помощта на Субстрактивната магия хората са били превръщани в оръжия за война. С нейна помощ са били отнемани части от човешката същност — онези части, които магьосниците не желаели, — а после чрез Адитивна магия са били прибавяни нови неща, по желание на магьосниците, за да могат да бъдат използвани съответните хора като оръжия.
	— Ами ти? Ти си роден с двете страни на магията? Ако силата е била заключена, тогава как се обяснява твоята дарба? У мен също има елемент на Субстрактивна магия — в моята Изповедническа сила. Мрачният Рал също използва Субстрактивна магия, също и някои от Сестрите. Днес все още има същества, притежаващи и този елемент в магията си.
	Ричард обърса с уморена ръка лицето си.
	— Не знам. Не съм сигурен дори в онова, което ти казах. Не съм превел дори една трета от книгата. В самото начало съм. А дори да я изчета цялата, не съм сигурен, че ще получим търсените отговори. Тя отразява един процес. Не е писана с идеята да обясни на бъдещите поколения случилото се. Има неща, които за онова време са били ясни и нормални. Не било нужно да се обясняват. Започвам да си мисля, че групата на Храма е направила така, че Субстрактивната магия да не се предава в поколенията на магьосниците. Твоята магия не ти е предадена от магьосник, така че вероятно затова не й е било повлияно. Мрачният Рал сам се е научил да ползва Субстрактивната магия — не се е родил с нея. Предполагам в това е разликата. Вероятно не са преценили правилно как ще се отрази отнемането на Субстрактивната магия от родените с магьосническа дарба върху равновесието и не са си дали сметка, че така родените с дарбата ще стават все по-малко.
	— Може да са го знаели, да са го искали. И именно заради това да са били екзекутирани. Ами червените луни?
	— Когато главните магьосници разбрали какво става, изпратили човек да поправи стореното от другите магьосници. За да има надежда за успех, им трябвал човек с огромна мощ и мотивация. Изпратили в Храма на ветровете най-ревностния защитник на магията, фанатичния главен обвинител, могъщия магьосник Лотаин. Той трябвало да оправи нещата.
	Калан прехапа долната си устна.
	— И после?
	— Лотаин проникнал в Храма през Коридора на предателя — също както ми каза ти. Станало точно така. Лотаин влязъл и с това ги предал. Не съм съвсем сигурен какво е направил. Много от думите, предполагам, обозначават специфични видове магия, с които не съм запознат. Но доколкото мога да разбера, той увеличил силата на стореното от първите магьосници и с това още повече влошил нещата. Лотаин предал магьосниците от Новия свят. Понеже наложило да промени системата на съхраняване на магия в Храма на ветровете, Храмът изпратил предупреждение с червените луни. След появата на червените луни, които означавали вик за помощ, бил изпратен магьосник. Тъй като Храмът бил онзи, който търсел помощ, магьосниците били доволни защото това означавало, че няма да се налага да влизат през Коридора на предателя. Помислили, че ще успеят да проникнат безпрепятствено и най-сетне да решат проблема. Изпратеният магьосник така и не се завърнал. Пратили друг, по-силен и опитен. Напразно. Накрая, с оглед сериозността на ситуацията, към Храма на ветровете тръгнал самият Пръв магьосник — Ричард вдигна в ръка амулета на врата си — Баракус.
	— Баракус — удивено повтори Калан. — Той е проникнал в Храма?
	— Никой не е могъл да каже със сигурност. — Ричард започна да плъзга пръста си напред-назад по плота на писалището. — Баракус се върнал, но бил напълно зашеметен, движел се като не на този свят. Тръгнали след него, той изобщо не ги забелязвал — независимо какво му говорели или правели. Баракус отишъл в енклава на Първия магьосник — неговото убежище — и оставил това там — Ричард вдигна от гърдите си амулета, за да й го покаже. — Излязъл, свалил и другите си одежди — същите, които нося сега — и се приближил до ръба на крепостния вал. Скочил в пропастта и се убил.
	Калан седеше настръхнала, изправила гръб, докато Ричард се покашляше и събираше сили да продължи.
	— След този случай магьосниците се отказали да правят опити за проникване в Храма на ветровете и да откликват на виковете за помощ. Примирили се, че е невъзможно. Така и не успели да влязат, за да възстановят щетите, причинени от групата на Храма и Лотаин.
	Калан с тревога гледаше мрачния му поглед, забит в нищото.
	— Как са разбрали всичко това?
	Ричард стисна в юмрук амулета на врата си.
	— Използвали са Изповедник. Магда Сеарус. Самата първа Майка Изповедник.
	— Тя е живяла по онова време? Била е там по време на войната? Не съм знаела.
	Ричард обърса с пръсти веждите си.
	— Лотаин не искал да им каже какво е направил. Магьосниците, водещи процеса, били същите, които заповядали създаването на Изповедниците. Магда Сеарус била първата. Магьосниците знаели, че с никакви мъчения не могат да измъкнат истината от Лотаин. Накрая решили да вземат тази жена, Магда Сеарус, създали магията на Изповедниците и вдъхнали силата в нея. Тя докоснала Лотаин и изтръгнала истината от него. Магьосникът признал какво е сторила групата, а също и той самият. — Ричард отвърна очи от зеления й поглед. — Магьосникът, сторил това на Магда Сеарус, изобретателят на Изповедническата магия, се казвал Мерит. Трибуналът бил толкова доволен от резултатите, че бил издаден декрет за създаване на Изповедниците. Към всеки Изповедник трябвало да бъде прикрепен по един магьосник, който да ги пази. Мерит станал магьосникът на Магда Сеарус — в замяна на живота, който й отредил, на дълга, на който я обрекъл. Не само нея, но и всички нейни наследници Изповедници.
	Над стаята надвисна тишина. Калан си бе сложила Изповедническата маска: празното изражение, което не разкриваше нищо от чувствата й. Ричард придърпа кашата към себе си и хапна още малко. Бе доста изстинала.
	— Ричард — накрая прошепна Калан, щом тези магьосници, с цялата си сила и знания… щом дори те не са успели да проникнат в Храма на ветровете, след като им е изпратил предупреждението с червените луни, тогава…
	Гласът й потъна в тишината. Ричард довърши мисълта.
	— Тогава как мога да се надявам аз да го сторя?
	За да запълни надвисналата тягостна тишина, Ричард се съсредоточи върху кашата си.
	— Ричард — продължи Калан тихо, — ако не влезем в Храма, онова, което ми показа духът, ще се сбъдне. Над земята ще се разстеле смъртта. Ще загинат безчет хора.
	Ричард едва се сдържа да не скочи на крака, крещейки, че знае. Едва се сдържа да не й изкрещи какво очаква тя от него. Успя да преглътне виковете си заедно с кашата.
	— Знам — прошепна накрая.
	Млъкна и сведе глава над паницата. Щом се нахрани и бе сигурен, че се е овладял, продължи:
	— Един от групата, магьосник, на име Рикер, направил изявление, преди да го екзекутират. — Ричард измъкна от куп листа един с превода и й прочете съдържанието му: „Не мога повече да понасям онова, което вършим чрез дарбата си. Ние не сме нито Създателят, нито Пазителят. Всеки, дори тази долна проститутка, има право да живее живота си.“
	— За какво говори той? — попита Калан.
	— Предполагам, че когато магьосниците използвали хора — по-точно когато ги унищожавали, — за да създават разни неща, необходими им да се бият във войната, са избирали хора, които създават някакъв род проблеми — хора, за чието унищожаване няма кой да скърби. Чувал съм израза, че един магьосник трябва да използва хората. Съмнявам се, че магьосниците от по-късни времена си да ват сметка за произхода на тази максима.
	Той улови потреса в очите й.
	— Ричард, мислиш ли — след онова, което си прочел, — че положението е безнадеждно? Мислиш ли, че не можем да направим нищо?
	Той не знаеше какво да й отговори. Протегна се и я стисна за ръката.
	— Групата на Храма, преди да бъдат екзекутирани, казали в своя защита, че не са запечатали Храма завинаги — което не би им представлявало проблем. Вместо това оставили един път, по който може да се отзовеш на повикването. Казали, че ако се появи наистина крещяща нужда, в Храма ще може да се влезе. Ще проникна вътре, Калан. Кълна се.
	През прекрасните й очи пробяга искрица облекчение, но само след миг притеснението отново надделя. Ричард знаеше, че умът й работи трескаво. Той се бе почувствал по същия начин, четейки за безумията на войната и за това какво са си причинявали хората един на друг.
	— Калан, ние не използваме човешки същества, за да унищожаваме други за собствени цели. Служим си с магия, за да оборим кауза, водеща до смъртта на невинни, беззащитни деца. Борим се, за да се сложи край на ужасите и убийствата.
	Тя го стисна за ръката и на устните й се появи нещо като усмивка.
	И двамата вдигнаха глави, чули почукване на отворената врата.
	Беше Дрефан.
	— Може ли да вляза? Да не прекъсвам нещо?
	— Не, всичко е наред — побърза да каже Ричард. — Заповядай.
	— Исках само да ти кажа, че поръчах каруците — как то искаше. Нещата са задвижени.
	Ричард прокара пръсти през челото си.
	— Колко?
	— Малко повече от триста снощи, ако рапортите са пълни. Както предполагаше, хората вече не могат да се — правят с толкова много трупове, а бройките растат с всеки изминал ден.
	Ричард кимна.
	— Не можем да допуснем мъртвите да чакат. Ако ги ставим да се разлагат на открито, чумата ще започне да разпростира още по-бързо. Трябва да бъдат погребвани веднага щом умират. Предай на хората, че искам да бъдат изпратени каруците за труповете веднага щом са готови. Най-късно до залез слънце.
	— Вече им го казах. Както спомена, не можем да си позволим да оставим на произвола тела, заразени с чума. Това може да влоши допълнително нещата.
	— Да влоши нещата? — подигравателно попита Ричард.
	Дрефан си замълча.
	— Извинявай — смотолеви Ричард. — Не исках да те обидя. Откри ли нещо, което може да ни влезе в работа?
	Дрефан смъкна ръкавите на бялата си риза.
	— Ричард, няма лек за чумата. Поне на мен не ми е из вестен. Единствената надежда е да останеш здрав. Като споменах за здраве, изобщо не е здравословно да седиш тук затворен по цял ден и през по-голямата част от нощта. Отново не си доспиваш. Виждам го по очите ти. И преди те предупредих. И имаш нужда от разходки, да подишаш малко въздух.
	Ричард се почувства зле от опитите да преведе книгата, от нещата, които откри вътре. Затвори кориците и избута стола си назад.
	— Така или иначе, не напредвам особено. Да се поразходим. — Той се прозя и протегна. — Ти с какво си запълваше времето — попита той Калан, — докато се бях затворил в тая спарена стая?
	Калан погледна скришом Дрефан.
	— Ами… помагах на Дрефан и Надин.
	— Помагала си им? В какво?
	Дрефан приглади ризата си отпред.
	— Калан ни помагаше в грижите за персонала. Някои са… болни.
	Ричард гледаше ту Калан, ту Дрефан.
	— Чумата е проникнала в Двореца?
	— Опасявам се, че да. Имаме шестнадесет случая. Има един-двама заболели от обикновени болести, но другите. Ричард въздъхна тежко:
	— Ясно.
	Райна седеше на пост пред вратата му. Щом той прекрачи прага, тя скочи.
	— Райна, отиваме да се поразходим. Предполагам ще е по-добре да ни придружиш, защото иначе Кара ще ми надуе главата.
	Морещицата се усмихна и отметна кичур тъмна коса от лицето си. Знаеше, че Ричард е прав, и очевидно бе доволна, че е готов да съдейства.
	— Господарю Рал — каза тя. — Не исках да те безпокоя, докато работеше, но капитанът на градската охрана донесе рапорт.
	— Знам. Чух. Снощи са умрели триста души.
	Райна пристъпи от крак на крак, кожената й униформа изскърца.
	— Да, и това, но искаха да ти кажа, че снощи са открили още една жена. Била изкормена като другите четири.
	Ричард затвори очи и прокара длан през устата си. Забеляза, че е пропуснал да се избръсне.
	— Добри духове. Нима не са ни достатъчно труповете и без някакъв си куку, избиващ допълнително хора?
	— Последната проститутка ли е била, като предишни те? — попита Дрефан.
	— Капитанът каза, че не бил сигурен, но предполагал.
	Дрефан поклати глава с отвращение.
	— Мисля, че ако не го хванем, ще го спипа чумата. Заразата побеснява между проститутките — повече, отколкото при другите хора.
	Ричард забеляза, че по коридора към тях се носи Бердин.
	— Колкото и да ми се ще да направя нещо по този въпрос, трябва да призная, че си имам по-сериозни грижи.
	Обърна се към Райна:
	— Щом се върнем, кажи на капитана, че искам хората му да разпространят сред тези жени, че между тях броди убиец. И че за тяхно добро се надяваме да спрат да практикуват професията си, поне за известно време. Сигурен съм, че войниците познават всички такива места — добави той едва чуто накрая. — Кажете им да действат веднага. Ако тези жени не ме послушат и не престанат да продават телата си, е твърде вероятно да попаднат в компанията на неподходящ клиент. Последният им клиент.
	Ричард изчака Бердин да се присъедини към тях.
	— Ти не трябваше ли да си в Кулата, за да смениш Кара при Плъзгата? — попита я той.
	Бердин сви рамене.
	— Отидох, но тя каза, че искала да поеме още едно дежурство.
	Ричард отметна назад косата си.
	— И защо?
	Бердин отново сви рамене.
	— Не ми каза.
	Калан го хвана за ръката.
	— Мисля, че е заради плъховете.
	— Моля?
	— Мисля, че се опитва да докаже нещо на себе си — Калан се поколеба. — Кара не обича плъхове.
	— Не я обвинявам — измърмори Райна.
	— Отвратителни животни — вметна Дрефан. — Аз също не я обвинявам.
	— Ако някой й каже нещо по този повод — предупреди ги Калан, — ще си има работа с мен. След като се оправи с Кара, разбира се. Не се шегувам.
	Никой не изглеждаше в настроение да предизвиква Калан, нито пък им беше до шеги.
	— Къде сте тръгнали? — попита Бердин.
	— На разходка — отвърна Ричард. — Предполагам, че ти си стояла на едно място точно колкото и аз. Ако искаш да дойдеш с нас, заповядай.
	Тъкмо потеглиха, когато иззад един ъгъл се показа Надин и тръгна към тях.
	— Какво става?
	— Нищо — отвърна Ричард. — Как си, Надин?
	Тя се усмихна.
	— Благодаря, добре съм. Бях доста заета с опушването на стаите на заразени, както заръча Дрефан.
	— Тъкмо отивахме на разходка — каза Калан. — Доста се потруди, Надин. Защо не дойдеш да се поразходиш с нас и да си починеш?
	Ричард я изгледа намръщено. Тя не отвърна на погледа му.
	Надин се вгледа в очите на Калан за миг.
	— Разбира се. С удоволствие.
	Шестимата се запътиха през мраморните коридори, покрай внушителни пана и елегантни мебели, през разкошни килими. Вървяха към главния вход на Двореца. С приближаването им до постове войниците им се кланяха и удряха гърдите си с юмрук. Хората от персонала, с които се разминаваха, се видяха на Ричард като замаяни. Някои от тях вървяха и плачеха.
	Преди да стигнат до вратата, се сблъскаха с Тристан Башкар. Ричард не бе в настроение да говори с посланика на Джара. Тристан се закова пред тях. Този път нямаше да им се размине.
	Сведе глава.
	— Майко Изповедник, Господарю Рал, радвам се, че ви срещам.
	— Какво искаш, Тристан? — безстрастно попита Калан.
	Той се загледа в деколтето й. Отмести поглед към Ричард.
	— Искам да знам…
	Ричард го сряза:
	— Дошъл сте да обявите капитулацията на Джара ли?
	Тристан отметка връхната си дреха назад и отпусна ръка на хълбока си.
	— Времето, което ми бе дадено, не е изтекло. Притеснен съм от чумата. Вие сте Господарят Рал. Всичко е във ваши ръце. Искам да знам какво правите по отношение на чумата.
	Ричард се стегна, за да не избухне.
	— Каквото можем.
	Тристан отново се вгледа в деколтето на Калан.
	— Хм, сигурен съм, разбирате, че имам нужда от доказателства. — Погледът му се върна върху Ричард. На лицето му се появи лукава усмивка. — В крайна сметка как аз, човек на съвестта, бих могъл да предам земята си в ръцете на владетел, който гледа с лека ръка на събитие, което може да се окаже най-сериозният катаклизъм в историята на Средната земя? Не искам да ви засягам. Небе то ми казва истината. Сигурен съм, разбирате позицията ми.
	Ричард се наклони към надутия посланик:
	— Времето ви изтича фатално бързо, посланик. По-добре се съсредоточете върху по-скорошното обявяване на капитулацията на Джара, защото в противен случай ще се наложи аз да се заловя — по моя начин. А сега, моля да ни извините, отиваме да подишаме малко чист въздух. Из веднъж завоня ужасно.
	Лицето на Тристан Башкар помръкна.
	Щом очите му отново се спряха на Калан, Ричард измъкна ножа от колана му, преди онзи да има време да мигне. Всички замръзнаха по местата си.
	Ричард допря острието до гърдите на мъжа.
	— И ако още веднъж уловя похотливия ти поглед да шари където и да е из Калан, освен върху лицето й, ще ти изтръгна сърцето.
	Ричард се обърна и заби ножа в обло дъбово украшение, поставено върху близката масичка. Звукът отекна в мраморните коридори. Без да дочака отговор, той хвана Калан за ръката и отмина, златотканото му наметало се развя зад гърба му. Лицето на Калан пламтеше. Двете Морещици ги следваха с грейнали усмивки. Дрефан също се подсмихваше, вървейки зад тях. Надин не реагира по никакъв начин.

>>	ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	Ричард ги поведе по павираната уличка. В далечината излая куче. Свитата му се спря пред малкото дворче зад дома на семейство Андерсън. Вътре все още се въргаляха стърготини, изрезки, дървен материал и двете дървени магарета.
	Ричард се заслуша, но не долови нито звук от дърводелски инструменти, нито гласове. Отвори портата и се запромъква в безпорядъка. В работилницата също беше тихо. Почука, не получи отговор. Бутна едното крило на двойната врата и извика. Пак никакъв отговор.
	— Клайв! — извика за втори път. — Дарби! Ърлинг! Има ли някой в къщи?
	На гвоздеите, забити в прашните стени, все още висяха стари столове и плоскости. Във всички ъгли проблясваха паяжини.
	Качиха се на втория етаж. Вместо аромата на баница с месо и варена тиква като предишния път ги лъхна зловонието на смъртта.
	На един от столовете, изработени от самия него, седеше Клайв Андерсън. Мъртъв. В ръцете си бе прегърнал вкочанения труп на жена си.
	Ричард остана като гръмнат. Зад него Калан простена болезнено.
	Дрефан огледа спалните. Хвърли бърз поглед, върна се и поклати глава.
	Ричард стоеше втрещен, без да може да откъсне поглед от мъртвите съпрузи. Опита се да си представи ужаса на Клайв — заразен, притискащ трупа на жена си, сякаш вкопчен в мъртвите си надежди и копнения.
	Дрефан нежно постави длан на рамото на брат си и го дръпна назад.
	— Ричард, нищо не може да се направи. По-добре да си вървим и да се погрижим да дойде каруца за труповете.
	Калан зарови лице в рамото му и зарида. Ричард видя изплашените лица на Райна и Бердин. Пръстите на двете Морещици, намерили се едни други, се вплетоха, търсейки утеха и успокоение. Надин отвърна глава. Изведнъж на Ричард му дожаля за нея. Тя бе сама сред тях. За щастие Дрефан положи на рамото й приятелска ръка. Над стаята надвисна тягостна тишина.
	Ричард притискаше Калан в прегръдките си, докато слизаха надолу по стълбите. Другите ги следваха. Едва когато слязоха в работилницата, успя да си поеме дъх. Вонята горе едва не го задуши.
	В същия миг на прага се показа Ърлинг, дядото. Стресна се при вида на шестимата посетители в работилницата му.
	— Съжалявам, Ърлинг — каза Ричард, — не искахме да нахлуваме в дома ти. Дойдохме да ви видим. Дойдох ме…
	Ърлинг кимна отнесено:
	— Момчето ми е мъртво. Хати също. Трябваше да… трябваше да изляза. Не мога да ги изнеса сам.
	— Веднага ще изпратим каруца. На съседната улица има войници. Ще ги доведа да ти помогнат.
	Ърлинг кимна пак.
	— Би било много мило от ваша страна.
	— Останалите…? И те ли…?
	Кръвясалите очи на Ърлинг се вдигнаха.
	— Жена ми, дъщеря ми, синът, жена му, Дарби и малката Лили — всички са мъртви. — Очите му плувнаха в сълзи. — Бет, тя се оправи. Възстанови се, добре е. Не можех да се грижа за нея. Току-що я заведох при сестрата на Хати. У тях засега са добре.
	Ричард внимателно докосна Ърлинг по ръката.
	— Толкова съжалявам. Добри духове, наистина толкова съжалявам.
	Ърлинг кимна.
	— Благодаря. — Той се покашля. — Живях твърде дълго. Човек би си казал, че би трябвало да съм аз, а не децата. Тук духовете не са прави. Изобщо не са прави.
	— Знам — промълви Ричард. — Сега всички са там, където цари вечен покой. Всички ще попаднем при тях рано или късно. Отново ще са с теб.
	Веднъж озовали се на улицата, след като се убедиха, че не могат да направят нищо за Ърлинг, всички се спряха, за да се посъвземат.
	— Райна — обади се Ричард, — моля те, изтичай до съседната улица, където видяхме онези войници. Прати ги веднага тук. Кажи им да изнесат телата вместо Ърлинг.
	— Разбира се — каза тя и се втурна. Тъмната й плитка се разлюля на гърба й.
	— Не знам какво да правя — прошепна Ричард. — Какво може да направи човек за някой, току-що изгубил цялото си семейство. Всички, които е обичал. Чувствам се като глупак. Не знаех какво да му кажа.
	— Ти го успокои с думите си, Ричард — каза Надин.
	— Само това можеше да направиш.
	— Само това можех да направя — повтори той и погледът му се зарея нанякъде.
	Калан го стисна за ръката. Бердин го докосна с длан. Той я пое в своята. Тримата стояха един до друг, споделяйки мъката си.
	Докато чакаше Райна, Ричард закрачи напред-назад. Слънцето почти бе залязло. Докато стигнат до Двореца, да е съвсем тъмно. Най-малкото, което можеше да направи, бе да изчака, докато труповете на мъртвия син и снаха на Ърлинг бъдат изнесени от къщата.
	Калан и Бердин стояха близо една до друга, облегнати на стената край дувара на Андерсенови. Дрефан, сключил ръце зад гърба си, потънал в мисли, сновеше малко по-на-долу по улицата. Надин се оттегли на другата страна — сама — и също се облегна на стената.
	Ричард крачеше и си мислеше за магията, открадната от Храма на ветровете по заповед на Джаганг. Не можеше да намери начин да спре клането. Щом си спомни очите на Тристан Башкар върху Калан, кръвта му кипна.
	Ричард замръзна на място. Главата му се вдигна. Зад него беше Надин. Обзе го странно усещане.
	Косъмчетата на тила му настръхнаха.
	Обърна се рязко — чу как въздухът изсвистя в ушите му.
	Светът забави ход. Звуците се провлачиха. Стори му се, че не върви, а се носи над паважа. Въздухът бе плътен като кал. Всички му се видяха неподвижни като статуи.
	Времето му принадлежеше.
	Продължи да се носи напред, протегна ръка. Владееше плътността на въздуха. В призрачната тишина усети песента на перата. Чу съсъка на острието.
	Времето му принадлежеше.
	Стреснатото примигване на Надин продължи цяла вечност.
	Стисна юмрук.
	Светът се втурна обратно и с трясък зае старото си място.
	В юмрука си Ричард стискаше стрела.
	Острието й бе на по-малко от педя разстояние от ококорените очи на Надин.
	Още секунда забавяне и стрелата щеше да намери целта си. За него тази секунда бе час.
	— Ричард — едва промълви Надин, — как успя да хванеш стрелата? Надявам се, разбираш, че ме побиха тръпки. Не че се оплаквам… — побърза да добави тя. Дрефан се бе озовал до тях и го гледаше със зяпнала уста.
	— Как го направи? — прошепна той.
	— Аз съм магьосник, не помниш ли? — каза Ричард и се извърна, взирайки се в посоката, от която бе долетяла стрелата. Стори му се, че зърна движение.
	Калан се спусна към треперещата Надин.
	— Добре ли си?
	Надин кимна и нададе закъснял вик на ужас, щом Калан я притегли в прегръдката си.
	Очите на Ричард фиксираха движението, ръката му пречупи стрелата на две. Спусна се. Бердин полетя по петите му.
	Ричард се извърна тичешком.
	— Намери войници! Искам да отцепят целия район! Трябва да го хванем!
	Бердин зави по една странична уличка и се спусна към войниците. Ричард летеше като вихър. Яростта бушуваше в цялото му тяло. Някой се бе опитал да убие Надин.
	В този миг Надин не бе жената, изпратена от Шота да се омъжи за него, жената, създаваща му проблеми. В този миг беше просто стара приятелка от детството. Яростта на магията го обзе с пълна мощ.
	Сградите прелитаха покрай него. Лаеха кучета. Минувачите отскачаха встрани с викове. Някаква жена изпищя и се хвърли към съседната схлупена барака.
	Ричард прескочи ниската, широка стена, където бе фиксирал движението. Във въздуха извади меча си. Вечерта се изпълни с характерния звън на метала.
	Докосна земята и се превъртя, изправи се, стиснал меча в две ръце. Намери се лице в лице с един бял козел. Нямаше никой друг. На земята, между кошарата и ниската ограда, лежеше лък.
	Ричард се огледа във всички посоки. От простори висяха чаршафи и ризи. На балкона над проснатото пране стоеше жена със синя кърпа на главата.
	Ричард прибра меча си и извика, свил ръце около устата си.
	— Да сте виждали един мъж насам? — изкрещя й той.
	Тя вдигна ръка надясно:
	— Видях някой да бяга натам — отвърна.
	Ричард се втурна. Уличката се стесни. Отвъд тунела от високи сгради имаше по-широка улица. Огледа се в двете посоки.
	Стисна за ръката млада жена.
	— Оттук трябва да е минал един човек. Накъде избяга?
	Тя се опита да се отдръпне в страха си, като в същото време придържаше шапката си с другата ръка.
	— Тук е пълно с хора. Не знам кого търсите.
	Ричард я пусна. На известно разстояние вляво видя мъж да намества преобърната ръчна количка, пълна с плодове. За секунда се озова при него и спря задъхан.
	— Как изглеждаше? Мъжът, който избяга насам — как изглеждаше?
	Човекът нагласи широкополата си шапка.
	— Не знам. — Посочи с ръка. — Бях се заровил в нещо ей там. Изведнъж чух как количката ми се преобръща. Видях някаква тъмна фигура да изчезва нататък.
	Ричард се втурна наново. Старата част на града се разстилаше в лабиринт от улички и виещи се алеи. Можеше да следва посоката само като държи под око златистата ивица на надвисналото мрачно небе. Което не означаваше, че мъжът е избягал в определена посока. Той най-вероятно просто бягаше — опитваше се да се измъкне.
	Ричард се сблъска с патрул от дванайсет войници. Преди да са успели да го поздравят, той вече им говореше:
	— Оттук е минал бягащ мъж. Някой да го е видял?
	— Не сме виждали някой да бяга. Как изглеждаше?
	— Не знам. Нападна ни с лък и изчезна. Искам да го намерите. Разпръснете се и започнете издирване.
	Преди да са успели да тръгнат, край тях се спря Райна. След нея тичаха петдесетина мъже.
	— Видяхте ли накъде избяга? — попита тя задъхана.
	— Не. Изпуснах го някъде тук. Искам да се разпръсне те и да го намерите.
	Един сержант се обади:
	— Господарю Рал, човек, който иска да избяга, ще знае, че ако тича, ще бъде забелязан най-лесно. Ако има малко ум в главата си, просто ще свие зад ъгъла и ще отмине спокойно.
	Сержантът махна с ръка към улицата, сякаш за да подкрепи тезата си. Навън гъмжеше от хора — всеки по своята си работа. Мнозина наблюдаваха оживлението, обхванало улицата им. Всеки от тях би могъл да е онзи, когото преследваха.
	— Някой да има някаква представа как изглежда убиецът?
	Ричард поклати отчаяно глава.
	— Не успях да го видя. — Той отметна косата си с ръка, докато се опитваше да си поеме дъх. — Разпръснете се. Половината да се върнат там, откъдето дойдохме. Раз питайте всеки срещнат, за да разберем дали някой го е ви дял — дали са видели бягащ човек. Вече може да ходи, но докато пристигне в този район, е тичал.
	Райна, стиснала Агиела си в ръка, зае защитна позиция зад него.
	— Останалите идват с мен — каза Ричард. — Ще вземем още хора. Искам да продължим да претърсваме околността. Може да срещнем някой, да го стреснем и той да се впусне в бяг. Ако това стане, искам го. Жив.
	Докато стигнат обратно в Двореца, вече бе станало среднощ. Всички войници бяха на крак и в готовност. Стояха по местата си с мечове и бойни брадви в ръце, със заредени в лъковете стрели, с вдигнати за полет копия. Из огромните дворцови площи патрулираха отряди. Пиле не би могло да прехвръкне над зорките, търсещи погледи. Докато Калан, Бердин, Райна, Дрефан и Надин съпровождаха Ричард към заседателната зала, в коридора отпред видяха Тристан Башкар, който чакаше с ръце, сключени на гърба. Щом ги чу да приближават, посланикът се закова на място и вдигна глава.
	Ричард забеляза гузния му вид и спря. Придружаващите го се скупчиха зад гърба му, само Калан застана плътно от едната му страна. Тристан ги поздрави с ръка във въздуха.
	— Господарю Рал, може ли да поговорим за секунда, ако обичате?
	Ричард огледа мъжа от глава до пети. Отбеляза си, че онзи не отмята дрехата си, за да изложи на показ красивия нож на кръста си.
	Ричард вдигна пръст.
	— Един момент, моля. — Извърна се леко към останалите. — Късно е. Чака ни доста работа, така че искам да си починете. Бердин, тази нощ ще отидеш в Кулата и ще останеш с Кара на пост при Плъзгата.
	Бердин сбърчи чело.
	— Ще стоим и двете?
	Ричард й се сопна:
	— Нали точно това ти казах! Да, и двете. При възникналия проблем не искам да поемаме никакви рискове.
	— В такъв случай аз ще пазя стаята на Майката Изповедник — каза Райна.
	— Не — вдигна пръст Ричард. — Ти ще пазиш стаята на Надин. Тя бе целта на нападението.
	— Да, Господарю Рал — заекна Райна. — Тогава ще се погрижа пред стаята на Майката Изповедник да има отряд войници.
	— Ако исках войници пред стаята на Калан, щях да ти го кажа, не мислиш ли?
	Лицето на Райна пламна.
	— Искам войниците да си вършат работата, да обикалят входовете, градините, всичко. Всеки да е на поста си! Опасността идва отвън, не отвътре. Вътре в Двореца Калан е на сигурно място. Не искам да губя ценни бройки, които вместо да бдят навън, да си седят на задниците пред стаята на Калан вътре. Няма да го допусна, ясно ли е?
	— Но, Господарю Рал…
	— Не ми възразявай! Не съм в настроение.
	Калан го докосна по ръката.
	— Ричард — прошепна тя, — сигурен ли си, че…
	— Някой се опита да убие Надин. И за малко да успее. Или не сте го разбрали? Няма да поемам допълнителни рискове. Искам да я защитавате, никакви възражения по вече. Дрефан, веднага да започнеш да носиш меч! Лечите лите се превръщат в мишена.
	Всички забиха очи в пода и млъкнаха.
	— Добре — Ричард извърна огнения си поглед към Тристан. — Слушам ви?
	Тристан разпери ръце.
	— Господарю Рал, просто исках да ви кажа, че съжалявам. Осъзнавам, че може да съм изглеждал коравосърдечен, но наистина се тревожех за всичките тези болни и умиращи хора. Това изопна нервите ми до крайност. Нямах намерение да влошавам отношенията ни. Надявам се, приемете моите извинения.
	Ричард се вгледа в очите на Тристан.
	— Да, разбира се. Приемам ги, аз също съжалявам, че си изпуснах нервите. И на мен ми идва в повече. — Ричард положи длан на рамото на Надин. — Някой се опита да убие един от лечителите ми — човек, отдаващ всичко от себе си, за да помага на другите. Хората започват да обвиняват лечителите, задето чумата се развихря все повече. Не мога да позволя да пострадат хора, които правят всичко възможно, за да помогнат.
	— Да, разбира се. Много мило от ваша страна да приемете извиненията ми. Благодаря ви, Господарю Рал.
	— Само не забравяйте, посланик, че времето ви изтича утре.
	Тристан се поклони.
	— Знам го и утре ще научите решението ми, Господарю Рал. Имате думата ми. Лека нощ.
	Ричард се обърна към останалите:
	— Утре ни чака доста работа. Стана късно. Както Дрефан непрестанно ми напомня, трябва да поспим. Получихте заповедите си. Някакви въпроси?
	Отговориха му с безмълвно поклащане на глави.

	* * *

	Два часа след връщането им в Двореца и след като Ричард ги разпрати по леглата, на Калан й се стори, че усеща движение в стаята си.
	Лампата в далечния ъгъл бе намалена до минимум. Облаците скриваха луната, така че през стъклените врати откъм балкона не влизаше светлина. Дебелият килим поглъщаше шума от стъпки — ако имаше такива. Единствено слабата светлина на лампата разкриваше фигурата, която й се стори, че мерна.
	След миг й се привидя ново движение — по-скоро бледа сянка. Не бе забелязала никой да влиза в стаята й. Можеше да е само въображението й. Денят я бе оставил нащрек.
	При следващата тиха стъпка вече нямаше съмнение в стаята й имаше човек. Някой се промъкваше към леглото й. Колкото и потайни и бавни да бяха движенията, фигурата бе прекосила разстоянието удивително бързо.
	Калан не помръдна, видяла блясъка на острие на слабата светлина. Затаи дъх.
	Нечия мощна ръка заби ножа в леглото й с омраза. Ръката се вдигна и спусна, и отново, и отново.
	Ричард бутна балконската врата с пръст. Смазаните панти не издадоха никакъв звук. Бердин се плъзна в стаята в мига, в който Ричард й даде знак. Щом тя зае мястото си, той чукна лекичко по стъклото. Морещицата увеличи фитила на лампата.
	Тристан Башкар се сепна край леглото на Калан. В ръката му проблясваше нож, целият се тресеше, задъхан от току-що извършените движения.
	— Хвърли ножа, посланик — спокойно каза Ричард.
	Тристан превъртя оръжието в ръката си, стискайки острието в готовност да го запрати срещу нова цел.
	Агиелът на Бердин в тила му го накара да промени намеренията си. Тя плъзна червената пръчка към рамото му, за да се подпре, и навеждайки се, взе ножа от ръката му. Тристан зави от болка.
	Бердин се изправи с три ножа в ръце.
	— Беше прав, Ричард — обади се Дрефан изотзад.
	— Не мога да повярвам — каза Надин, пристъпвайки на светлината.
	— Ще трябва — обади се и генерал Кърсън, влизайки през балкона. — Както изглежда, Тристан Башкар току-що загуби дипломатическия си имунитет.
	Ричард постави два пръста в устата си и свирна. Влезна Райна в стаята с цял отряд въоръжени Д’Харански войни. Двама от тях носеха запалени лампи.
	Ричард провеси палци на колана си и застана до Калан внушителна черна фигура, проблясваща със златните кантове на туниката си и сребърните украшения, токи и накитници. Наблюдаваше как войниците повалят Тристан на колене.
	— Беше прав, Ричард — промълви тя. — Нападнал е Надин, за да отвлече вниманието на войниците от мен. В крайна сметка аз съм била неговата мишена.
	Отначало Калан си помисли, че Ричард си е изгубил ума. Представлението му бе успяло да убеди всички, включително и Тристан.
	— Благодаря ти, че ми повярва — прошепна Ричард.
	Когато той сподели с нея какво смята да прави, тя заподозря, че причината да обвинява посланика се крие в инцидента по-рано същия ден. Не му го каза, но си зададе въпроса дали действията на Ричард не са продиктувани от най-обикновена ревност.
	Откакто му разказа за разговора си със Шота, на два пъти забеляза у него изблици на ревност — нещо, което никога преди не бе правил. Нямаше причина да ревнува, но думите на Шота бяха изпълнили душата му със съмнения.
	Всеки път, щом Надин се изпречеше пред погледа й, Калан го разбираше. Всеки път, щом Надин застанеше близо до него, Калан усещаше как острите нокти на ревността се впиват болезнено в нея.
	Знаеше, че Шота и духът са й казали истината. Знаеше, че няма да се омъжи за Ричард. Съзнанието й се опитваше да го приеме нормално, да я убеди, че нещата ще се оправят, че в крайна сметка ще са заедно. Но сърцето й не вярваше. Ричард щеше да се ожени за Надин. Калан щеше да се омъжи за друг.
	Ричард не искаше да го повярва. Поне така твърдеше. Тя се питаше дали наистина е така.
	В съзнанието й изплува образът на Клайв Андерсън, стиснал вкочанения труп на жена си. В сравнение с трагедията, сполетяла семейство Андерсън, както и много други, какво толкова страшно можеше да има в един нещастен брак? Нима не си струваше жертвата, щом тя щеше да помогне да се сложи край на ужасните сцени на смърт и зараза.
	Надин се промъкна от другата страна на Ричард.
	— Независимо дали е било за отклоняване на вниманието от Калан или не, за малко не загинах. Благодаря ти, Ричард. Никога не бях виждала подобно нещо — да уловиш стрелата току пред лицето ми.
	Ричард я прегърна набързо с една ръка.
	— Надин, вече достатъчно пъти ми благодари. Ти би сторила за мен същото.
	Болезнените нокти отново се прокрадваха към Калан. Потисна чувството. Както бе казала Шота, ако го обича, трябва да му желае поне малко утеха в брака с някоя, която познава.
	— Но ако ме бе убил? Искам да кажа, дори да е искал само да отклони вниманието на стражите от Калан, пак можеше да ме убие? Какво би му спечелило това?
	— Знае, че притежавам дарбата, и е разчитал на това. Ако те бе убил, нещата пак можеше да се развият по плана му или пък можеше да разиграе подобна сцена с Дрефан, подхранвайки убедеността ни, че целта на убиеца са лечителите, не Калан.
	— Защо просто не насочи стрелата към Калан?
	Ричард извърна поглед към надупченото легло.
	— Защото е искал да използва любимия си нож. Искал е да изпита удоволствие от убийството.
	От думите му Калан потръпна. Тя познаваше Тристан. Ричард сигурно имаше право. Тристан вероятно е търсил удоволствие в убийството.
	Войниците завързаха ръцете му зад гърба и го бутнаха да се изправи. Той все още се дърпаше, но нямаше шанс. Стаята се изпълни с войници, появиха се още лампи.
	Калан се смути от присъствието на толкова много хора в спалнята й. Помисли си, че стаята на Майката Изповедник винаги е била свято място за уединение. Сигурно място. Сега храмът й бе обруган от този мъж. От мъж, който бе имал намерение да я заколи в собственото й легло.
	— Какво става тук? — изкрещя Тристан.
	— О, просто искахме да видим как един човек промушва кошница, напълнена с възглавници — отвърна Ричард.
	Генерал Кърсън огледа внимателно затворника, за да е сигурен, че Бердин е отнела всичките му оръжия. След като остана доволен, се обърна към Ричард.
	— Какво ще заповядате да правим с него, Господарю Рал?
	— Обезглавете го.
	Калан го изгледа стреснато.
	— Ричард, не можеш да направиш това.
	— Сама видя. Той си мислеше, че убива теб.
	— Но не ме уби. Намушка празното ми легло. Духове те правят разлика между намерение и деяние.
	— Той се опита да убие и Надин.
	— Не съм правил подобно нещо! — изкрещя Тристан.
	— Тази нощ не съм напускал Двореца!
	Ричард го изгледа с леден поглед.
	— Имаш бели косми по панталона си. Бели косми от козел. Докато си се прицелвал, си коленичил край онази ограда. Оттам са белите косми.
	Калан погледна надолу и видя, че Ричард е прав.
	— Ти си луд! Не е вярно!
	— Ричард — каза Калан, — той не успя да убие Надин. Може да е опитал, но не успя. Не можеш да убиеш човек заради намерение.
	Ричард обви с пръсти амулета на шията си — амулета, изобразяващ танца със смъртта. Никаква милост.
	Генералът отвърна очи от Калан и отново погледна Ричард.
	— Господарю Рал?
	— Ричард — настоя Калан, — не можеш да го направиш.
	Ричард стрелна с огнен поглед Тристан.
	. Той е убил онези жени. Нарязал ги е на парчета с изящния си нож. Доставя ти удоволствие да убиваш, нали Тристан?
	— За какво говориш? Никога не съм убивал никого! Освен по време на война.
	— Не — каза Ричард, — и изобщо не се опита да убиеш Калан, нито пък Надин, а на коленете ти няма бели косми от козел.
	Паникьосаните очи на Тристан се извърнаха към Калан.
	— Майко Изповедник, не съм ви убивал, нито пък нея. Сама го казахте, духовете правят разлика между намерение и деяние. Не съм убивал никого. Не можете да му позволите да го направи!
	Калан си спомни слуховете за Тристан, че по време на битка вадел ножа, а не меча си. Че извличал садистично удоволствие от факта, че убива.
	Онези жени бяха убити със садистично удоволствие.
	— Какво ми каза, Тристан? Че често ти се налага да прибягваш до пари, за да се насладиш на женските прелести? И че ако нарушиш правилата ни, ще очакваш да получиш наказание, каквото ние ти изберем?
	— Искам процес! Никого не съм убивал! Намерението не е равно на деянието!
	— И какво беше намерението ти, Тристан? — попита Ричард. — Защо искаше да убиеш Калан?
	— Не е по мое желание. Не е за удоволствие, както си мислите. А за да спася живота на много хора.
	Ричард повдигна вежда.
	— Убиваш, за да спасиш живот?
	— И ти си убивал. Не заради удоволствието от убиването а за да спасиш живота на невинни хора. Само това е вината ми — че се опитвах да спася невинни животи. Императорският орден изпрати представители в кралския Дворец в Сандилар. Казаха, че ако не се присъединим към тях, ще умрем. Джавас Кедар, гадателят ни, ми заръча да чакам знак от звездите. Щом се появиха червените луни, а после и чумата разбрах какво трябва да направя. Щях да убия Майката Изповедник, за да се опитам да спечеля благоразположението на Ордена, за да не изпратят чума и по нашите земи. Само се опитвах да спася народа си.
	Ричард извърна очи към Калан.
	— На какво разстояние от тук е Сандилар?
	— Месец за отиване и връщане. Може би малко по-малко.
	Ричард погледна генерала.
	— Съберете офицери и войска, за да поемете командването над армията и столицата на Джара. Да отнесат главата на Тристан на кралското семейство и да им кажат, че е бил екзекутиран за опит за убийство на Майката Изповедник. Офицерите да предложат на Джара да капитулира пред Д’Хара при мирните условия, които вече им бяха предложени. Казваш, месец отиване и връщане. Лично Кралят трябва да ни донесе документите за капитулация. Ще го очаквам, заедно с охрана от Д’Харански войници, точно след един месец, считано от утре. Предайте на Краля, че ако не капитулират и хората ни не се приберат живи и здрави, лично ще отида в Сандилар начело на армията си и ще обезглавя всеки член на кралското семейство. След това ще завземем Джара и ще окупираме столицата. Окупацията няма да бъда с приятелски намерения.
	Генерал Кърсън удари юмрук в ризницата си.
	— Ще бъде изпълнено, Господарю Рал.
	— Ричард — прошепна Калан, — ами ако той казва истината? Ако наистина не е убил онези жени? Мога да го докосна с Изповедническата си сила и ще разберем със сигурност.
	— Не! Няма да ти позволя да го докоснеш и да чуеш ужасите, които е извършил. Той е чудовище. Не искам да го докосваш!
	— Ами ако казва истината? Ако не ги е убил?
	Ричард стисна амулета си в юмрук.
	— Няма да го осъдя на смърт за убийството на онези жени. Той се опита да убие теб. Видях го. Аз съм на мнение, че в случая намерението се припокрива с деянието. Ще си плати за намерението — също както би платил и за деянието.
	Ричард изгледа войниците със студен, мрачен поглед.
	— Само за миналата нощ в града измряха триста души. Този човек тук бе готов да се присъедини към убийците, причинили чумата. Искам утре рано сутринта отрядът да поеме към Джара, заедно с набитата му на кол глава. Чухте заповедите ми. Изведете го оттук!

>>	ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	Щом Калан видя Дрефан да се приближава по коридора, остави панера с чисти превръзки и кърпи, който носеше. Макар Ричард да му бе заповядал да вземе меч само като част от плана си по залавянето на Тристан, Дрефан продължаваше да го носи. Може би идеята не бе толкова лоша. Някои хора започваха да мразят лечителите, защото те се обявяваха срещу отварите и лековете, продавани из улиците.
	Калан отметна коса назад.
	— Как са?
	Дрефан въздъхна и погледна назад, откъдето идваше.
	— Снощи умря един. Повечето са по-зле. Днес имаме шестима нови.
	— Добри духове! — прошепна Калан. — Какво ще стане с нас? — Дрефан повдигна брадичката си.
	— Ще упорстваме.
	Калан кимна.
	— Дрефан, след като толкова много хора от персонала са заразени и толкова много вече починаха, защо продължаваме да опушваме всичко? От тоя дим направо ми прилошава.
	— Пушекът не помага срещу чумата.
	Калан примигна насреща му.
	— Тогава защо продължаваме да опушваме?
	Дрефан се усмихна тъжно.
	— Хората трябва да си мислят, че това пречи на болестта да се разпространява. Това, че правят нещо, ги кара да се чувстват по-добре. Мислят си, че има надежда. Ако спрем, ще си рекат, че всичко е загубено.
	— А как е в действителност? Има ли надежда?
	— Не знам — прошепна той.
	— Получи ли се вече снощният рапорт?
	Той кимна.
	— През последната седмица числото на умрелите е продължило да се увеличава. Снощи броят им е надхвърлил шестстотин.
	Калан отвърна поглед обезнадеждена.
	— Де да можехме да направим нещо.
	Шота й бе казала, че ще се появи изход. Духът й бе казал, че ще се появи изход. Не можеше да понесе мисълта, че може да загуби Ричард, но не можеше да понесе и мисълта за всички тези умиращи хора.
	— Е — каза Дрефан, — отивам да направя обиколката си из града.
	Калан го стисна за ръката. Той подскочи — реакция, на която тя като Изповедник бе свикнала. Пусна го.
	— Знам, че не можеш да направиш нищо, но въпреки всичко ти благодаря за помощта. Дори само думите ти възраждат надеждата в сърцата на живите.
	— Най-добрата помощ на лечителя — думите. В повечето случаи само с това можем да помогнем. Хората обикновено си мислят, че да си лечител означава да лекуваш хората. Всъщност това се случва рядко. Преди много време научих, че да си лечител означава да живееш с болката и страданието.
	— Как е Ричард? Виждал ли си го тази сутрин?
	— В кабинета си е. Изглеждаше добре. Накарах го да поспи.
	— Добре. Имаше нужда от почивка.
	Сините очи на Дрефан подириха нейните.
	— Той постъпи правилно с онзи човек, дето се опита да те убие. И трябва да ти кажа, че въпреки категоричността си му бе много трудно да вземе подобно решение. Да убие човек, дори такъв, който наистина го заслужава, не е лесно за Ричард.
	— Знам — промълви Калан. — Знам, че това е огромна тежест за него. На мен самата неведнъж ми се е налагало да пледирам за смъртна присъда. В мирно време можеш да си позволиш лукса да помилваш виновния, но по време на война трябва да действаш. Всяко колебание означава смърт.
	— Казвала ли си го на Ричард?
	Калан се усмихна.
	— Разбира се. Той знае, че постъпи правилно и че ние, които сме най-близо до него, разбираме. На негово място бих направила същото — и му го казах.
	— Надявам се някой ден да си намеря жена, която да притежава поне половината от твоята сила — усмихна се Дрефан. — Да не говорим за красотата ти. Е, време е да вървя.
	Калан го изпрати с поглед. Панталонът му все още прилепваше плътно по тялото му. Мисълта я накара да пламне, обърна се да продължи пътя си.
	Надин бе в лечебницата, грижейки се за две редици болни. Мястото разполагаше с двайсет легла, отдавна зае ти, много хора лежаха на одеяла на пода. Имаше болни и в други стаи.
	— Благодаря — каза Надин, щом Калан остави панера с чистите неща, които бе донесла.
	Надин забъркваше билки, приготвяше чайове. Другите жени, които се грижеха за болните, сменяха чаршафи, почистваха и превързваха отворени рани, носеха чай на пациентите.
	Надин взе една кърпа от коша, потопи я в леген с вода изстиска я и я положи на челото на стенеща жена. Погали жената по рамото.
	— Ето, скъпа. Така добре ли е?
	Жената едва успя да се усмихне и да кимне леко.
	Калан направи същото с още няколко от болните — слагаше на пламналите им, плувнали в пот чела компреси, успокояваше ги с нежни думи.
	— От теб става добър лечител — каза й Надин и се спря край нея. — Умееш да докосваш нежно.
	— Но това е единственото, което мога да правя. Не мога да лекувам. Надин се приближи.
	— А мислиш ли, че аз мога? Калан се огледа.
	— Разбирам какво имаш предвид. Но поне си отдала живота си на това да помагаш на хората. А моят живот е изпълнен с дълг. Аз трябва да се боря.
	— Как така?
	— В крайна сметка аз съм войн. Моят дълг е да причинявам болка на едни, за да спасявам други. На хора като теб остава да лекуват ранените, оцелели след битка, водена от такива като мен.
	Надин стоеше плътно до нея.
	— Понякога ми се иска да съм войн и да се бия за това на страданията да се сложи край. За да няма толкова много ранени, за които да се грижат лечителите.
	Калан почувства, че трябва да излезе. Не можеше да издържи на вонята и пушека. Надин изпита същото и я последва. Двете се облегнаха на стената и се плъзнаха на пода.
	— Чувствам се безпомощна — каза Надин. — В родния ми край, когато някой го заболеше глава, му давах нещо и той се оправяше. Ако бременна жена усетеше болки в корема, й давах успокоително, а когато дойдеше моментът да ражда, помагах да излезе бебето. Сякаш винаги успявах да помогна. А сега е друго. Всичко, което мога да направя, е да успокоявам хората, които ще умрат, и да си задавам въпроса дали утре аз няма да легна на освободеното легло. Не мога да направя нищо за никого. Чувствам се напълно безполезна. Толкова ми се иска да можех да им помогна, вместо да ги гледам как умират.
	— Знам — прошепна Калан. — Предполагам, че човек изпитва далеч по-голямо удовлетворение, след като помогне на една жена да роди.
	Надин потъна в размисъл.
	— Някои жени са ми разказвали, че им се струва, че никога няма да се случи, сякаш е нещо нереално. Чакаш, знаейки, че ще се случи, но всъщност не го вярваш — ужасен си от нещата, които са ти разказвали за това колко трудно ще е всичко. Страх те е от болката. Понякога им се струва, че всичко ще свърши като с магическа пръчка — един ден ще се събудят и вече няма да са бременни. Нещо такова. Изведнъж бебето започва да напира. Жената е обзета от паника. Мигът е настъпил. Тя се ужасява при мисълта, че това наистина се случва с нея — най-сетне. Понякога крещят просто от ужас, от страх пред болката. И тогава мога да им помогна. Тогава съм с тях. Успокоявам ги, че всичко е наред.
	Някои от тях за пръв път вярват, че всичко е истина. Предполагам, е съвсем естествено човек да се страхува от такава драматична промяна в живота си. Докато всичко свърши, някои изпитват постоянен ужас.
	Двете седяха в тихия коридор, заслушани в стоновете долитащи отвътре.
	— Надин, ти все още мислиш, че в крайна сметка ще се омъжиш за Ричард, нали?
	Надин я изгледа, почеса се по набръчкания нос, но не отвърна.
	— Не те питам, за да се караме или нещо такова. Исках само… нали току-що каза, че може да свършиш в едно от онези легла. Просто си мислех… може това да съм аз. Може също да се заразя с чумата или нещо такова.
	Надин я погледна.
	— Не ти. Не го казвай. Ти няма да се заразиш.
	Калан плъзна пръст между две дъски на пода.
	— Но и това е възможно. Мислех си, че ако стане, нали разбираш, тогава какво ще се случи с Ричард? Ще остане сам.
	— Какви ги говориш?
	Калан се вгледа в меките кафяви очи на Надин.
	— Ако по някаква причина стане така, че ти бъдеш с него вместо мен, ще си добра с него нали? Винаги ще си добра с него?
	Надин преглътна.
	— Разбира се.
	— Говоря сериозно, Надин. Нещата се случват твърде бързо. Искам да съм сигурна, че никога няма да му причиниш зло.
	— Никога няма да му причиня зло.
	— Преди си го наранявала.
	Надин се извърна и се почеса по рамото.
	— Тогава беше различно. Опитвах се да го спечеля. Бях готова на всичко. Вече ти обясних.
	— Знам — Калан изрови малко камъче, заседнало между дъските на пода. — Но ако нещо се случи и стане яка че ти си… че ти се омъжиш за него, искам да знам, никога повече няма да му причиниш подобно нещо. Искам да го чуя от устата ти — че никога, за нищо на света няма да нараниш Ричард. Никога.
	Надин я погледна в очите за миг, после извърна глава.
	— Ако някога бъда с Ричард, ще го направя най-щастливия мъж на света. Ще се грижа за него така, както ни коя друга жена не се е грижила за мъжа си. Ще го обичам повече от… ами ще направя всичко възможно, за да е щастлив.
	Калан усети познатата болка отвътре. Изтърпя я.
	— Готова ли си да се закълнеш?
	— Да.
	Калан извърна глава и избърса очите си.
	— Благодаря ти, Надин. Това исках да чуя.
	— Защо искаш от мен такова нещо?
	Калан се покашля.
	— Както ти казах, притеснявам се, че може да се заразя. Ще понеса тази мисъл по-добре, ако знам, че ще има кой да се грижи за Ричард.
	— Доколкото мога да забележа, Ричард умее доста добре да се грижи за себе си. Знаеш ли, че този мъж готви по-добре от мен?
	Калан се засмя. Надин също.
	— Не мислиш ли, че е така? — попита Калан. — Струва ми се, че когато стане въпрос за Ричард, една жена само би могла да се надява тя да е избраницата.

	* * *

	— Господарю Рал!
	Ричард се обърна и видя генерал Кърсън, който го викаше. Пусна ръката на Калан. Кара се плъзна зад тях.
	— Какво има, генерале?
	Генералът спря, размахвайки писмо в ръка. Зад него освен обичайните му стражи вървеше прашен, очевидно изморен войник.
	— Съобщение от генерал Рейбич и армията му на юг — генералът вдигна пръст. — Грисом го донесе току-що. Ричард огледа младия войник, който все още дишаше тежко от изморителната езда. Вонеше на кон. Ричард си помисли, че хиляди пъти предпочита да вони на кон и да препуска навън, отколкото да седи затворен в малката си стаичка ден след ден и да превежда безумните записки за процеса и екзекуцията. Сигурно ако усилията му бяха дали някакъв резултат, нямаше да се чувства толкова зле.
	Счупи печата и разгърна писмото. Щом приключи с четенето, го подаде на Калан.
	— Хвърли едно око.
	Докато Калан го прочиташе набързо, Ричард се обърна към вестоносеца:
	— Как е армията ни на юг?
	— Оставих ги в добро състояние, Господарю Рал — отвърна Грисом. — Сестрите на светлината ни настигнаха, каквото е било желанието ви. Сега са с нас. Очакваме заповеди.
	Генералът пишеше почти същото. Щом Калан приключи, Ричард взе писмото и го подаде на генерал Кърсън, който скришом се почеса по посивяващата глава, докато четеше. Щом свърши, вдигна глава.
	— Как ви се струва, Господарю Рал?
	— Звучи разумно. Не мисля, че точно в момента би било добре да ги отзоваваме обратно към Ейдиндрил. Както казва генерал Рейбич, оттам ще могат да наблюдават дали Орденът се е придвижил прекалено надълбоко в Новия свят. Не мислите ли? — попита Ричард, подавайки писмото на Кара.
	Генералът намести панталона си.
	— Съгласен съм с Рейбич. На негово място бих постъпил по същия начин. Вече е там, защо да не го използваме пълноценно? Както казва той, няма да е зле да разберем навреме какви са плановете на Ордена и ако врагът се качи на север, за да ни нападне, той ще е заел удобна позиция да им скъса задниците. — Генералът се сепна: — Извинявайте, Майко Изповедник.
	Калан се усмихна.
	— Баща ми беше войн, генерале, преди да стане Крал. Думите ви ми навяват спомени. — Тя не уточни дали спомените са добри или лоши. — Аз също съм съгласна със стратегическото предимство на това да разполагаме с армия там.
	Кара върна писмото на Ричард.
	— Той е прав и за друго — ако напусне позицията си и в това време Орденът се придвижи на североизток, ще успеят да се промъкнат в Д’Хара необезпокоявани. Няма и да разберем. Тази част на Д’Хара е слабо населена. Орденът ще продължи да се движи на север и ще усетим присъствието им едва когато завият на запад, към Средна та земя.
	— Освен ако не тръгнат направо към Народния дворец — вметна генералът.
	— Това би било фатална грешка — да атакуват сърце то на Д’Хара — каза Кара. — Главен командир Тримак от Първи отряд на Дворцовата стража ще им покаже защо никоя армия не е нападала Народния дворец, без да се стигне до кръвопролитна загуба, за което да разказва само един-единствен оставен жив нападател. Кавалерията ще ги накълца на парчета из полетата Азрит.
	— Тя е права — каза генералът. — Ако армията на падне там, лешоядите ще пируват — Тримак ще се погрижи за това. Ако се качат на североизток до Д’Хара, ще бъза да ни атакуват във фланг. В такъв случай по-добре да остане да охранява входа.
	Имаше още една причина Ричард да желае генерал Рейбич да остане на юг.
	— Господарю Рал — обади се вестоносецът, — може ли да ви попитам нещо?
	— Разбира се, какво има? Грисом зачовърка дръжката на късия си меч.
	— Какво става в града? Искам да кажа, срещнах хора бутащи каруци с трупове, други изскачаха на улиците и викаха войниците да отидат да изнесат мъртвите.
	Ричард си пое дълбоко въздух:
	— Това е другата причина, поради която е добре генералът да остане на юг. В Средната земя върлува чума. Само снощи загинаха седемстотин и петдесет човека.
	— Духовете да ни пазят! — прошепна Грисом и из бърса длани в хълбоците си. — Опасявах се да не е нещо такова.
	— Искам да отнесеш отговора ми на генерал Рейбич. Но тъй като си бил вече в Ейдиндрил, не ми се ще да пренесеш там заразата. Щом стигнеш до тях, ще трябва да предадеш съобщението устно. Не се доближавай до никого — нито до войниците, нито до когото и да било. Стой на разстояние колкото да те чуват. Щом стигнеш до съгледвачите им, кажи им да предадат съобщението на генерала. Кажи му, че намирам за разумно намерението му да стои нащрек. Целият команден състав тук е съгласен с него. Кажи му да продължава по плана си и да ни държи в течение. След като веднъж си бил в Ейдиндрил, не можеш да се върнеш там. Ще трябва да дойдеш обратно при нас веднага щом предадеш съобщението. Искам да пътуваш с отряд стражи, за да сме сигурни, че съобщението ми ще намери генерала. Веднага след като го предадете, се върнете тук.
	Грисом поздрави с юмрук в сърцето.
	— Ще бъде изпълнено, Господарю Рал.
	— Много ми се иска да ти разреша да се завърнеш при другарите си, войнико, но се опитваме да запазим армията от чумата. Разпръснали сме войниците около града, за да намалим вероятността от разпространяване на заразата. Кажи им и това.
	Генерал Кърсън се почеса по лицето.
	— О, Господарю Рал, трябва да ви кажа нещо във връзка с това. Самият аз едва сега го разбрах.
	Ричард свъси чело на внезапно промененото изражение на генерала.
	— Какво има?
	— Ами чумата проникна и сред армията.
	Ричард усети как сърцето му се качва в гърлото.
	— В коя част?
	Генералът избърса устата си с ръка.
	— Навсякъде, Господарю Рал. Както изглежда, лагерите са били посещавани от проститутки. Жените са си мислили, че там е по-сигурно, отколкото в града, при всичките тези убийства. Нямам представа как се разпространява болестта, но Дрефан ми каза, че може би е станало така.
	Ричард притисна слепоочията между палеца и показалеца си. Прииска му се да се откаже. Просто да седне на пода и да се откаже.
	— Изобщо не биваше да осъждам Тристан Башкар на смърт. Трябваше да го оставя да изколи всичките тези жени, за да спасим живота на безброй други. Само ако знаех, щях да ги избия със собствените си ръце.
	Той усети приятелската длан на Калан върху гърба си.
	— Добри духове — прошепна накрая. Не знаеше какво друго да каже. — Добри духове, какво правим със себе си? Тези жени записаха точка за Джаганг по най-глупавия начин.
	— Искате ли да ги екзекутираме, Господарю Рал? — попита генерал Кърсън.
	— Не — тихо отрони Ричард. — Стореното — сторено. Вече няма смисъл. Не са го направили нарочно. Просто са се опитвали да се спасят.
	Ричард си припомни думите на един от групата на Храма, преди да бъде качен на ешафода: „Не мога повече а понасям онова, което вършим чрез дарбата си. Ние не сме нито Създателят, нито Пазителят. Всеки, дори тази долна проститутка, има право да живее живота си.“
	— Грисом, вземи отряд войници и веднага след като се нахраниш и отдъхнеш, тръгвай към генерал Рейбич да предадеш съобщението ми.
	Грисом отново поздрави с юмрук в сърцето:
	— Да, Господарю Рал. Ще взема малко провизии и до час ще съм тръгнал.
	Ричард кимна. Вестоносецът се отдалечи.
	— Господарю Рал — каза генералът, — ако няма друго, по-добре да вървя да си гледам работата.
	— Да, генерале, само още нещо. Отцепете заразените войници извън лагерите. Направете им отделен бивак. Да видим дали ще можем да ограничим периметъра на болестта. Кой знае, може пък да успеем. И не искам никакви проститутки из лагерите. Никакви. Може би така ще успокоим духовете. Всички такива жени да бъдат предупредени под заплаха от смъртно наказание да стоят далеч от лагерите. Подсилете съгледвачите със стрелци. Ако продължават да се промъкват след предупреждението, стрелците да ги убият.
	Генералът въздъхна.
	— Разбирам, Господарю Рал. Ще отделя мъжете, кои то са били с такива жени, и ще ги сложа да се грижат за болните.
	— Добра идея.
	Ричард изпрати с поглед генерала и прегърна Калан през кръста.
	— Как не се сетих за това! Само да бях помислил, щях да предпазя войниците от чумата.
	Калан не знаеше какво да му отговори.
	— Господарю Рал — обади се Кара, — отивам да сменя Бердин при Плъзгата.
	— Ще дойда с теб. Трябва да разбера дали Бердин е намерила нещо ново в дневника. Освен това имам нужда да се махна за малко от тук. Ти идваш ли? — обърна се той към Калан.
	Тя го прегърна по-здраво.
	— С удоволствие.
	Бердин седеше надвесена над дневника и четеше. Плъзгата погледна Ричард доста преди Бердин да го усети.
	— Искаш ли да пътуваш, Господарю? Ще ти достави удоволствие.
	— Не — отвърна Ричард, щом ехото от призрачния глас заглъхна. — Благодаря ти, Плъзга, не сега.
	Бердин се прозя и се протегна.
	— Радвам се да те видя, Кара. Повече не издържам.
	— Приличаш ми на човек, който не би отказал малко сън.
	Ричард посочи отворения пред нея дневник.
	— Нещо ново?
	Бердин стана и погледна Плъзгата. Взе дневника и му го подаде обърнат към него. Наведе се и сниши глас:
	— Спомняш ли си, че ми каза какво е говорил онзи мъж, преди да бъде качен на ешафода? За онази… долна жена, която имала право да си живее живота.
	Ричард разбра за какво говори тя.
	— Да. Имаш предвид магьосник Рикер.
	— Точно така. Ами Коло споменава за него накратко — тя му посочи едно място в дневника: — Прочети това.
	Ричард остана загледан в изречението известно време, преди да успее да си го преведе.
	„Долната проститутка на Рикер ме гледа, докато седя и мисля какви огромни щети причини групата на Храма. Научих че днес сме загубили Лотаин. Рикер получи отмъщението си.“
	— Знаеш ли кой е този Лотаин? — попита Бердин.
	— Бил е главният обвинител на процеса на Храма на ветровете. Човекът, изпратен да поправи стореното от групата.
	Ричард вдигна поглед. Плъзгата го гледаше. Той се приближи. Никога преди не се бе сещал. Как може да не му е хрумвало досега?
	— Плъзга.
	— Да, Господарю. Искаш ли пътуваш? Хайде. Ще ти достави удоволствие.
	Ричард се приближи още малко.
	— Не, не искам да пътувам, но ми се ще да поговорим.
	Помниш ли времето, преди да заспиш дългия си сън, много отдавна, когато имаше голяма война?
	— Дълъг? Дълга съм достатъчно, за да пътувам. Кажи ми къде искаш да отидеш. Ще ти достави удоволствие.
	— Не, нямам предвид да пътувам. Помниш ли някакви имена?
	— Имена?
	— Имена. Помниш ли името Рикер?
	Сребърното лице го гледаше безизразно.
	— Никога не издавам клиентите си.
	— Плъзга, ти някога си била човек, нали? Човек като мен?
	Плъзгата се усмихна.
	— Не.
	Ричард отпусна ръка на рамото на Калан.
	— Човек като нея?
	Сребърната усмивка грейна.
	— Да. Бях курва. Като нея.
	Калан се покашля.
	— Мисля, че Ричард имаше предвид дали си била жена, Плъзга.
	— Да, и жена.
	— Кажи ми името си — помоли я Ричард.
	— Име? — Плъзгата се намръщи, сякаш се смути: — Аз съм Плъзгата.
	— Кой те превърна в Плъзгата?
	— Някои от клиентите ми.
	— Защо? Защо са те превърнали в Плъзга?
	— Защото никога не издавам клиентите си.
	— Плъзга, би ли обяснила това по-подробно?
	— Някои от магьосниците тук, на това място, ми бяха клиенти. Най-могъщите от тях. Бях уникална курва и много скъпа. Мнозина от магьосниците ламтяха за власт. Други се опитваха да ме използват, за да дискредитират мои клиенти. Някои искаха да ме използват за удоволствие, но не такова, каквото им предлагах. Никога не издавам клиентите си.
	— Искаш да кажеш, че би им доставило удоволствие да им кажеш имената на магьосниците, които са те посещавали, както и подробности за посещенията им.
	— Да. Клиентите ми се уплашиха, че онези другите ще ме използват за такова удоволствие. И затова ме превърнаха в Плъзга.
	Ричард се извърна. Зарови пръсти в косата си. Дори докато са се биели с врага си, те са враждували помежду си. Когато накрая успя да се съвземе, се обърна към красивото сребърно лице:
	— Плъзга, онези хора са вече мъртви. Няма нито един сред живите, който да ги познава. Вече не съществуват магьосници, жадни за мощ. Можеш ли да ми разкажеш малко повече?
	— Те ме направиха и казаха, че няма да мога да изговарям имената им, докато са живи. Казаха, че силата им щяла да ми попречи. Ако е вярно, че духовете им са напуснали този свят, тогава ще мога да кажа имената им.
	— Онзи човек, Лотаин, е бил сред клиентите ти, нали? Другият магьосник, Рикер, го е смятал за двуличник.
	— Лотаин. — Живачното лице сякаш омекна, същество преглътна името в себе си. — Магьосник Рикер дойде при мен и каза, че този човек, Лотаин, е главният обвинител, и че той е зъл звяр, който ще се обърне срещу мен. Искаше помощта ми, за да разобличи Лотаин. Отказах да назова клиентите си.
	Ричард наруши тишината:
	— И думите на Рикер са се оказали верни. Лотаин се е обърнал срещу теб и те е превърнал в Плъзга, за да не можеш да свидетелстваш срещу него.
	— Да. Казах на Лотаин, че не издавам клиентите си. Че няма нужда да се тревожи, че ще проговоря. Той от върна, че няма значение, че съм само една курва и на ни кого няма да липсвам. Изви ми ръката и ми причини болка. Използва ме за удоволствие без съгласието ми. Щом свърши, се изсмя и тогава видях светкавица в съзнанието си. След това при мен дойде Рикер и ми каза, че ще сложи край на Лотаин и магьосниците като него. Заплака на стената на кладенеца ми и каза, че съжалява за онова, което са ми сторили. Каза, че ще сложи край на това използване на магията, водещо до унищожаването на хора.
	— Ти страда ли? — попита Бердин. — Беше ли ти тъжно, че са те превърнали в Плъзга?
	— Когато ме направиха, ми отнеха тъгата.
	— И щастието ли ти отнеха? — прошепна Калан.
	— Оставиха ми дълга.
	Дори в това бяха допуснали грешка. Бяха оставили част от съществото, което е била Плъзгата преди, за да могат да я използват. Благодарение на тази част тя се подчиняваше на всеки, стига да й плати исканата цена — магия. Бяха се озовали в капана на природата й. Бяха я използвали, но трябваше и да я пазят, защото тя бе готова дз предложи себе си на всеки — бил той и враг, — който може да й осигури исканата цена.
	— Плъзга — каза Ричард, — толкова съжалявам, че магьосниците са направили това с теб. Нямали са право. Толкова съжалявам.
	Плъзгата се усмихна.
	— Магьосник Рикер ми каза, че ако Господарят ми каже тези думи, трябва да му кажа следното: „Пази се отляво на влизане. Пази се отдясно на излизане. Пази сърцето си от камъка.“
	— Какво означава това?
	— Той не ми каза значението на думите.
	На Ричард му прилоша. Нима щяха за загинат заради разразилата се преди три хиляди години борба за власт? Може би Джаганг все пак има право. Може би магията вече няма място на този свят.
	Ричард се извърна към останалите:
	— Бердин, трябва да поспиш. Райна ще става рано, за да смени Кара. Тя също трябва да си почине. Оставете стражи пред покоите на Калан и вървете да почивате и двете. На мен също ми стига за днес.

	* * *

	Ричард бе заспал дълбоко, когато нечия ръка го разтърси. Седна на леглото и разтърка очи, опитвайки се панически да дойде на себе си.
	— Какво? Какво има? — Гласът прозвуча в ушите му като чакъл, изсипан в кофа.
	— Господарю Рал? — дочу глас през сълзи. — Буден лиси?
	Ричард присви очи срещу фигурата с лампа в ръка. Отначало не можа да я познае.
	— Бердин? — Никога преди не я бе виждал облечена в Друго освен в кожената й униформа. Сега стоеше в стаята му по бяла нощница. Косата й бе разпусната. Никога преди не я бе виждал без прибраната й на плитка коса. Гледката бе смущаваща.
	Ричард спусна крака от ръба на леглото и бързо обу панталона си.
	— Какво има, Бердин? Какво се е случило?
	Тя избърса сълзите от лицето си.
	— Господарю Рал, моля те, ела. — Тя простена. — Райна е зле.

>>	ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	Вирна затвори вратата колкото можа по-безшумно, след като Уорън се вкопчи в жената, размахваща яростно ръце. Дланта му притискаше устата й толкова здраво, колкото мрежата му пристягаше дарбата й. Вирна не би могла да контролира магията й по-добре от Уорън. Дарбата на един магьосник е по-силна от тази на чародейка — пък била тя и Вирна.
	Тя запали пламъче в обърнатата си нагоре длан. Очите на жената се разшириха, после се изпълниха със сълзи.
	— Да, Джанет, аз съм, Вирна. Ако обещаеш да не викаш и да не ни издадеш, ще накарам Уорън да те пусне.
	Джанет закима енергично. Вирна стисна дакрата в другата си ръка, скривайки я назад — просто в случай, че е сбъркала. Кимна на Уорън да пусне младата жена.
	Щом се усети на свобода, Джанет се хвърли на врата на Вирна. Проплака тихичко от радост. Уорън вдигна длан, запалвайки отгоре малко пламъче, за да могат да виждат. Малката стаичка бе иззидана от големи блокове тъмен камък — като останалата част на крепостта. По цепнатини в стената се стичаше млечнобяла вода, оставяйки ръждиви следи.
	— О, Вирна — прошепна Джанет, — нямаш представа какво щастие е да видя лицето ти.
	Вирна прегърна треперещата жена, която се разрида тихичко, вкопчила се в наметалото на Вирна. В юмрука си, зад гърба на Джанет, Вирна все още стискаше дакрата. Дръпна се назад, за да се усмихне на обляното в сълзи лице на приятелката си. Посегна с длан да я избърше и приглади тъмните й кичури коса.
	Джанет целуна безименния си пръст — древен жест, търсещ защита от Създателя. Макар Вирна с основание да бе сигурна, че Джанет е вярна на Светлината, с облекчение отбеляза потвърждението.
	Сестра на мрака, врекла се на Пазителя на отвъдния свят, никога не би целунала безименния си пръст. Това бе жест, изразяващ символичното свързване на този, който го прави със Създателя.
	Подобно нещо Сестра на мрака не може да направи. Тя не може да крие верността си към Пазителя, своя истински господар, като целува безименния си пръст. Това би предизвикало гнева на зловещия й повелител.
	Вирна използва момента, докато Джанет се обръщаше към Уорън, и пъхна дакрата в ръкава си. Уорън и изненаданата жена си размениха усмивки.
	И Вирна, и Уорън забелязаха странното облекло на Джанет. Жената беше боса. Торбестата роба, пристегната в кръста с бяла връзка, я покриваше от глезените до шията и до китките на ръцете, но тъканта бе толкова прозрачна, че тя спокойно можеше да е гола.
	Вирна попипа между палеца и показалеца си прозрачната материя.
	— Защо, в името на Създателя, си облякла това?
	Джанет се погледна.
	— Джаганг кара всичките си робини да се обличат така. След известно време свикваш и изобщо не ти прави впечатление.
	— Ясно — Вирна забеляза, че Уорън полага усилия, за да не гледа.
	— Вирна, какво правиш тук? — със сериозен глас попита Джанет.
	Вирна се усмихна широко и щипна приятелката си по бузата.
	— Дойдох да те измъкна, глупаче. Да те спася. Нали сме приятелки — да не мислеше, че ще те оставя тук?
	Джанет запримига удивено.
	— Прелатът те е пуснала да дойдеш да ме освободиш?
	Вирна вдигна ръка, показвайки на жената специфичния си пръстен.
	— Аз съм Прелатът.
	Джанет зяпна. Свлече се на пода и започна да целува ръба на роклята на Вирна.
	Вирна я сграбчи за раменете и я вдигна на крака.
	— Престани. Нямаме време за това.
	— Но… но как така? Какво е станало? Как е възможно? Какво се е случило?
	— Вирна, мрежите няма да издържат дълго — шепнешком я предупреди Уорън. — Вече превишихме времето си.
	— Джанет, чуй ме. Ще говорим после, след като те из мъкнем оттук. Онова, което направихме, за да влезем, ни дава съвсем малко време за връщане. Опасно е да се за държаме тук.
	— И аз така мисля — каза Джанет. — Прелате…
	— Вирна. Ние сме приятелки. Аз си оставам Вирна.
	— Вирна, как в името на Създателя, успяхте да проникнете в крепостта на Джаганг? Трябва веднага да се махате. Ако бъдете открити…
	Вирна свъси чело и докосна халката на долната устна на Джанет.
	— Какво е това?
	Джанет пребледня.
	— Белег, че съм робиня на Джаганг. — Тя започна да трепери. — Вирна, спасявай се. Изчезвай оттук. Трябва незабавно да се махаш! — нервно зашепна тя.
	— Съгласен съм — прошепна Уорън през зъби. — Да вървим!
	Вирна се загърна в наметалото си.
	— Знам. Сега, когато те открихме, можем да вървим.
	— Скъпи Създателю, нямате представа колко ми се ска да тръгна с вас, но ако го направя… не знаете какво ще ми причини Джаганг. О, скъпи Създателю, не можете дори да гадаете.
	Очите й плувнаха в сълзи при самата мисъл. Вирна я прегърна за миг.
	— Джанет, чуй ме. Аз съм ти приятелка, знаеш, че не бих те излъгала. — Тя изчака другата да кимне. — Има начин да държим пътешественика по сънищата далеч от съзнанието ти.
	Джанет се вкопчи в роклята на Вирна.
	— Вирна, не ме измъчвай с напразни надежди. Нямаш представа колко ми се иска да ти повярвам, но знам…
	— Вярно е. Чуй ме, Джанет. Сега аз съм Прелат. Не мислиш ли, че Джаганг би посегнал към мен, ако можеше? Защо мислиш, не е прибрал и останалите? Не може, затова.
	Джанет отново започна да трепери, по бузите й се изтърколиха сълзи.
	Уорън я докосна по гърба.
	— Това, което казва Вирна, е вярно, Сестра Джанет. Джаганг не може да проникне в нашето съзнание. Ела с нас и ще бъдеш на сигурно място. Побързай.
	— Как? — прошепна Джанет.
	Вирна се надвеси над нея.
	— Помниш ли Ричард?
	— Разбира се. Пакости и чудеса, събрани в един човек.
	Вирна се усмихна на истинността на определението.
	— Той притежава дарбата, затова отидох да го търся, о има и още нещо. Той е роден с двете страни на магията като капак, е от рода Рал. Преди три хиляди години, по време на Голямата война предтеча на Ричард е създал магия, която забранявала на пътешествениците по сънищата от неговото време да обладават съзнанието на хората му. Тази магия се предавала с поколенията на онези от неговия род, които били родени с дарбата.
	Джанет стисна още по-силно роклята на Вирна.
	— Как? Как става това?
	Вирна се усмихна.
	— Толкова е просто, че чак не е за вярване. С най-могъщата магия понякога е така. Всичко, което трябва да направиш, е да му се вречеш във вярност — в сърцето си. Тогава магията му започва да те предпазва от пътешественика по сънищата. Докато Ричард е жив и се намира в този свят, Джаганг няма да може да влиза в съзнанието ти.
	— Да се закълна във вярност на Ричард и ще съм свободна от Джаганг?
	Вирна кимна пред слисаното лице на жената:
	— Да.
	— Какво трябва да направя?
	Вирна вдигна пръст, за да потуши възраженията на Уорън. Падна на колене, придърпвайки Джанет след себе си.
	— Повтаряй думите след мен, като се стремиш да ги осмислиш със сърцето си. Ричард е магьосник-войн и е наш водач в борбата срещу Джаганг. Ние се доверяваме изцяло на него, на сърцето му, с цялата си душа и сърце. Кажи думите след мен и им повярвай със сърцето си и ще се освободиш.
	Джанет кимна и сключи молитвено длани. По бузите й потекоха сълзи. Вирна произнесе отдаването, правейки паузи, за да може Джанет да повтори думите след нея:
	„Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.“
	Джанет повтори като ехо думите на Вирна.
	Вирна я целуна по бузата.
	— Вече си свободна, приятелко. А сега да побързаме, трябва да изчезваме оттук.
	Джанет сграбчи Вирна за ръкава.
	— Ами другите?
	Вирна се поколеба:
	— Джанет, не бих искала нищо повече от това да освободя и другите ни Сестри, но в момента не мога да го направя. Трябва да тръгваме. По-късно ще се върнем за тях. Ако се опитаме сега, Джаганг ще ни хване. Дойдох за теб, защото си ми приятелка и те обичам. Ние петте се клехме винаги да си помагаме една на друга. Фийби вече е с нас. Оставаш само ти. Колкото и да ми се иска да освободя останалите Сестри, се налага да изчакаме. Обещавам ти, че няма да ги забравя, нито да ги оставя. Но сега не можем да го направим — не може всички наведнъж.
	Джанет отпусна глава, забила поглед в пода.
	— Джаганг уби Кристабел. Видях го с очите си. Писъците и още навестяват кошмарите ми. Писъците й и Джаганг.
	Нещо сви Вирна в корема. Кристабел беше най-близката й приятелка. Не искаше да чува подробностите. Кристабел се бе обърнала към Пазителя.
	— Точно затова искам да те измъкна оттук, Джанет. Страхът ми за теб и за онова, което ти причинява Джаганг, навестява моите кошмари.
	Джанет вдигна глава.
	— Ами Амелия? Те бе една от нас петте. Не можем да я оставим.
	Вирна изгледа Джанет с равен поглед.
	— Амелия е Сестра на мрака.
	— Беше — поправи я Джанет. — Вече не е.
	— Моля? — не повярва на ушите си Вирна.
	Уорън се наведе напред.
	— След като веднъж си се заклел пред Пазителя, не можеш да върнеш нещата назад. Не можеш ей така да се довериш на думите й, сестра Джанет. А сега да вървим. Тя се е клела на Пазителя.
	Джанет поклати глава.
	— Вече не. Джаганг я изпрати на някаква мисия, в която имаше замесена магия. За да може да изпълни мисия та си, беше принудена да измени на Пазителя.
	— Не е възможно! — промълви Вирна.
	— Вярно е — настоя Джанет. — Тя се върна. Отново е положила клетва пред Създателя. Говорих с нея. По цяла нощ седи и хлипа, целувайки безименния си пръст. Моли се на Създателя да й прости.
	Вирна се приближи плътно до нея и я изгледа в очите.
	— Джанет, чуй ме, видяла ли си я със собствените си очи да целува безименния си пръст? Напълно ли си убедена, че не е докосвала до устните си друг пръст?
	— Бях до нея, опитвах се да я утешавам. Видях я — Джанет целуна пръста си и тихо произнесе клетва, че ако не казва истината, гръм да я удари.
	— Просто така? Целува пръста си просто ей така?
	— Да. Целува го и плаче, и се моли на Създателя да я убие заради онова, което е сторила.
	— И какво е сторила?
	— Не знам. Винаги щом я попитам, направо пощурява от крясъци и рев. Джаганг не й позволява да се самоубие. Контролира съзнанието й, както и на останалите от нас. Не би допуснал никоя от нас да се самоубие. Трябва да продължаваме да му служим. Вирна, не можем да оставим Амелия. Трябва да я вземем с нас. Няма да я оставя. Аз съм единствената й утеха тук и в целия свят. Нещата, които прави с нея Джаганг…
	Вирна извърна глава. При мисълта да изоставят Амелия, когато тя се е отрекла от предишния си господар, стомахът я сви. Петте бяха най-добри приятелки близо сто и петдесет години — откакто бяха съвсем млади послушници.
	Животът на Сестра на светлината е труден. Бяха се клели да си помагат една на друга винаги и във всичко.
	— Вирна, тя е една от нас, отново е Сестра на светлината. Тя е една от нас петте. Моля те, Вирна. Предпочитам да остана, отколкото да я оставя сама тук.
	Вирна погледна в тревожните очи на Джанет.
	— Вирна, кара ни да го наричаме Негово сиятелство — треперейки от ужас промълви Джанет. — Ако нещо не му хареса, независимо по каква причина, ни праща да служим за една седмица в палатките.
	Уорън повика Вирна с нарастващо нетърпение и тревога в гласа. Вирна му даде знак да замълчи.
	— В палатките ли? Какво означава това?
	Очите на Джанет отново плувнаха в сълзи.
	— Дава ни на войниците за една седмица. Имаме златни халки на устните си, така че нямат право да ни убиват, тъй като жените със златни халки са собственост на Джаганг. Но като изключим това, имат право да правят абсолютно всичко друго. Дори възрастните Сестри биват изпращани в палатките. Джаганг го нарича урок по дисциплина, който всеки трябва да научи.
	Джанет се свлече на колене, задавяйки се от стонове, покрила устата си с две ръце. Вирна се отпусна до нея, утешавайки я.
	— Нямаш представя какво правят с нас хората на Джаганг — проплака Джанет. — Не можеш да си го пред ставиш, Вирна!
	— Разбирам — прошепна Вирна. — А сега спокойно. Всичко е наред, ще те изведем оттук.
	Джанет поклати глава в рамото на Вирна.
	— Няма да оставя тук Амелия. Аз съм всичко, което тя има. Аз съм Сестра на светлината. Създателят никога има да ми прости, ако я изоставя. Ако го направя, все едно да изоставя дълга си към Него. Тя ми е приятелка. Тя върна при Светлината. Върна се при Създателя. Джаганг отново я прати в палатките. Ако не съм тук, когато се върне, ще полудее. Няма кой да я утеши. Сестрите на мрака не припарват до нея, а Сестрите на светлината не искат да й простят. Аз съм единствената й приятелка. Единствената, която й прости и я прие обратно в Светлината. Щом се върне от палатките, ще представлява едно кърваво парче месо. Нямаш представа какви са хората на Джаганг. Освен за счупена кост Джаганг не ни позволява да използваме дарбата си, за да се лекуваме една друга, щом се върнем от палатките. Казва, че това е част от урока, че душите ни може да принадлежат на Създателя, когато умрем, но в този живот Джаганг е властелин на телата ни. Можем да наместим счупените си кости, щом се върнем, но дотогава трябва да понасяме нечовешката болка наред с останалите неща. Ако не съм тук, когато Амелия си дойде, никой няма да иска да направи това за нея, никой няма да й е утеха.
	Джанет почти бе изпаднала в истерия.
	— Няма да тръгна без Амелия.
	На Вирна й прилоша. Сърцето й щеше да се пръсне от ужас. В гърлото й се надигна буца. Каза с пречупен глас:
	— Как издържате на всичко това?
	Джанет притисна юмруци в сърцето си.
	— Ние сме Сестри на светлината. Трябва да издържим заради Създателя.
	Вирна се вгледа продължително в смутените очи на Уорън.
	— Знаеш ли къде можем да я намерим? Може би ще успеем да я открием и да я отведем с нас?
	Джанет поклати глава.
	— Разпределят ни между палатките. Може да е навсякъде. Армията се е разпростряла на километри разстояние, във всички посоки. Наскоро тук бяха доведени още заловени жени. Крясъците са навсякъде, така че не можеш да тръгнеш по тях. Освен това ако тръгнем да се лутаме между палатките, няма да изкараме и пет минути, докато някоя ръка ни дръпне вътре.
	— Колко? — попита Вирна. — Колко време остава до завръщането на Амелия?
	— Пет дни, но няма да може да ходи поне ден след това, може би два дни.
	Вирна се стараеше с всички сили да удържи гнева си.
	— Никой не може да ми забрани да използвам дарбата си и да я излекувам.
	Джанет вдигна глава.
	— Права си. Тогава пет дни. Утре вечер е пълнолуние.
	На четвъртия ден след пълнолунието.
	— Дали ще можеш да напуснеш това място? За да се срещнем? Едва ли ще успеем да се промъкнем обратно.
	— Не мога да се отдалечавам много. Дори не мога да си представя как сте успели да се промъкнете.
	Вирна й се усмихна.
	— Не напразно съм Прелат. Пък и Уорън помогна. Ще се върнем на четвъртия ден след пълнолунието.
	— Вирна, има още нещо. Ако Джаганг не може да влезе в сънищата ми, ще заподозре, че нещо не е наред.
	Вирна притисна длани в лицето си.
	— Но ти вече се закле. Не можеш просто да се отречеш от клетвата си — така тя няма да означава нищо. Вече обрече сърцето си на Ричард.
	— Значи трябва да внимавам.
	— Ще се справиш ли? Ще успееш ли да направиш нещо?
	Джанет притисна пръсти в устните си.
	— Нима има друг избор? Ще се наложи.
	Вирна извади дакрата си.
	— Вземи. Поне да можеш да се защитаваш.
	Джанет дръпна ръката си, сякаш й бяха подали отрова.
	— Ако ме хванат с това нещо, ще изкарам в палатките най-малко година.
	— Е, сега поне ще можеш да използваш дарбата си — Джаганг не може да ти попречи.
	— Няма да има смисъл. Джаганг владее изцяло всички обитатели — Сестри и магьосници. Би било като да плюеш срещу бурята, ако се опитам да използвам дарбата си срещу тях.
	— Знам. Точно затова не можем да се опитаме да освободим другите веднага. Няма да успеем. Сестрите на мрака ще ни се противопоставят и с помощта на тяхната Субстрактивна магия ще ни разкъсат на парченца. — Вир на стисна устни. — Джанет, сигурна ли си, че ще се справиш?
	— Ако не помогна на Сестра в крайна нужда, тогава каква стойност има клетвата ми на Сестра на светлината? Една душа се завърна при нас от Пазителя, може да ни на учи как да върнем и останалите.
	Вирна никога не бе помисляла за това. Уорън й правеше нетърпеливи знаци с очи. Скулите му потрепваха нервно.
	Джанет също го забеляза. Сграбчи Вирна за раменете и я целуна по бузата. Обърна се и прегърна Уорън.
	— Моля те, Вирна, тръгвайте, преди да е станало късно. Все ще издържа пет дни. Знам как да се кланям и пълзя пред Джаганг. А и напоследък е зает. Може би ще успея да се скрия от погледа му за толкова време.
	— Добре. Къде ще се срещнем? Дойдохме по брега на Графан, не познавам разположението на местността.
	— По брега ли? Значи сте минали покрай наблюдателницата, близо до пристанището.
	— Да, видях наблюдателница, вътре имаше войници.
	Джанет се наведе напред.
	— Както сама каза, нищо не те спира да използваш силата си. Постовете се сменят по залез слънце. Изчакайте смяната и им затворете устите. Там ще можете да изчакате почти до сутринта. През нощта двете с Амелия ще сме при вас.
	— Значи наблюдателницата. В четвъртата нощ след пълнолунието.
	Джанет бързо я прегърна.
	— Пет нощи и сме свободни. Побързайте. Изчезвайте оттук.
	Уорън сграбчи Вирна за ръката и я издърпа навън.

>>	ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	Веднага щом се събуди — точно преди зазоряване, — Ричард излезе пред вратата на спалнята си, за да прочете сутрешния рапорт. За пръв път броят на загиналите за една нощ бе преминал хиляда. Хиляда трагедии в една-единствена нощ.
	Улик, застанал недалеч, скръстил мощните си ръце на гърдите, попита за числото. Рядко събитие — Улик да зададе въпрос. Ричард не можеше да говори. Подаде листа на гарда си. Улик видя цифрата и въздъхна тежко.
	Градът започваше да загива. Търговията бе разстроена дотолкова, че вече и храна се намираше едва. Дървеният материал, използван за отопление и готвене, се осигуряваше трудно. Цялата мрежа от услуги бе срината — или защото хората се страхуваха да правят каквото и да е в града, или защото бяха напуснали домовете си, или защото бяха мъртви. Единственото, което можеше да се намери в изобилие из улиците, бяха лекове.
	На път за кабинета си Ричард се спря пред голямо пано, изобразяващо градския пазар. Собствената му сянка безмълвно се плъзна зад гърба му. От самата мисъл, че се връща при ужасната книга, му прилоша. Не напредваше, не намираше нищо ново. Беше се заровил в безкраен доклад за разследването на дейността на магьосник Рикер свързана с народ, наречен Андолианци. Беше му досадно написаното не му говореше почти нищо.
	Нямаше сили да се наведе над книгата толкова рано този ден. Освен това дяволски се притесняваше за Райна. През последната седмица състоянието й се бе влошило. Нищо не можеше да направи за нея — нищо по-различно от онова, което е било направено за хилядата, загинали миналата нощ.
	Шота бе казала на Калан, че Храмът на ветровете ще изпрати още едно съобщение. Ще им подскаже начин да влязат. Духът й бе споменал същото. Защо се бави? Нима ще пристигне, след като всички са мъртви?
	Ричард се загледа през един източен прозорец и забеляза първите лъчи на сутрешното слънце, надигащи се между двете планини. По насъбралите се от запад облаци той разбра, че тази нощ ще има пълнолуние.
	Тръгна към стаята на Калан. Трябваше да й се обади — да види нещо, което ще повдигне духа му. В края на коридора Улик се спря до Иган. Предишната нощ Иган бе стоял на пост пред стаята на Калан заедно с други войници от охраната.
	На вратата едва не се сблъска с Нанси, която тъкмо излизаше от стаята.
	— Калан стана ли вече?
	Нанси затвори плътно вратата след себе си. Вдигна поглед и видя Улик и Иган. Бяха на достатъчно разстояние, за да не могат да я чуят.
	— Да, Господарю Рал. Само е малко по-бавна тази сутрин. Не се чувства много добре.
	Ричард стисна жената за ръката. Той самият бе забелязал, че последните няколко дни Калан е някак не в час. Но си бе наложил да не мисли за това. Усети как кръвта изпълва лицето му.
	— Какво й е? Да не е… болна? Не е…
	— О, не — побърза да каже Нанси, внезапно давайки си сметка, че му е изкарала акъла. — Няма такова нещо.
	— Тогава какво й е? — настоя Ричард.
	Жената потупа корема си ниско долу и се приближи по Ричард. Сниши глас почти до шепот:
	— Просто месечният й цикъл, това е. Още няколко дни и ще свърши. Не бих ви казала нищо, държа да отбележа, но при тая чума не искам да се притеснявате. Само не й казвайте, че съм ви казала, че ще ми откъсне главата.
	Ричард въздъхна с облекчение и се усмихна. Стисна с благодарност ръката на Нанси.
	— Разбира се. Благодаря ти, Нанси. Нямаш представа какъв товар ми свали от плещите. Не бих издържал, ако…
	Нанси го докосна по ръката и му се усмихна топло.
	— Знам. Това е единствената причина да ви кажа истината.
	След като Нанси се затътри нататък по коридора, Ричард почука на вратата. Калан тъкмо се канеше да отвори и с изненада го видя да стърчи пред нея.
	Усмихна му се.
	— Заблуждавала съм се.
	— За какво?
	— По-красив си, отколкото те помня.
	Ричард се усмихна широко. Стана му леко. Тя се повдигна на пръсти и протегна шия към него, а той й лепна бърза целувка.
	Хвана я за ръката.
	— Отивам да видя Райна. Ще дойдеш ли с мен?
	Тя кимна. Веселостта й изведнъж се стопи. Бердин ги посрещна близо до стаята, която обитаваха двете с Райна. Очите й бяха зачервени и мътни. Беше с червената си униформа. Ричард не попита защо.
	— Господарю Рал, моля те, Райна иска да те види.
	Ричард я прегърна през раменете с една ръка.
	— Натам сме тръгнали. Хайде.
	Ричард не попита Бердин как е. Беше очевидно, че притеснението и е нечовешко.
	— Бердин, има хора, които се оправят от чума. Не познавам по-силен човек от Райна. Тя е Морещица. Сигурен съм, че ще е сред онези, които се оправят.
	Бердин кимна вдървено.
	Райна лежеше на леглото си. Беше облечена в червената си кожена униформа. Застанал на прага, Ричард се обърна към Бердин и прошепна:
	— Защо е облечена? — Остави неизречен въпроса за червената дреха.
	Бердин го стисна за ръката.
	— Помоли ме да я облека в червената й униформа на Морещица — тя потисна болезнен вик. — За последната битка.
	Ричард се отпусна на колене пред леглото. Полуотворените очи на Райна се извърнаха към него. Лицето й бе плувнало в пот. Долната й устна трепереше.
	Стисна Ричард за ръката.
	— Господарю Рал… моля те, изведи ме да видя Реджи!
	— Реджи!
	— Катеричките… моля те, искам да нахраня Реджи. Онзи, с липсващото парченце от мъничката опашка.
	Ричард й се усмихна със сломено сърце.
	— За мен би било чест.
	Вдигна я в прегръдките си. Беше доста отслабнала. Почти не я усещаше в ръцете си. Понесе я по коридорите, Райна бе обвила с немощна ръка врата му, заровила глава в рамото му. От едната му страна вървеше Бердин, хванала Райна за ръката. От другата бе Калан. Улик и Иган ги следваха на известно разстояние отзад. Войниците, които срещаха по пътя си, се отдръпваха встрани, заболи глави в земята, и мълчаливо отдаваха чест със свити към гърдите юмруци.
	Почестите този път бяха за Райна.
	Навън в двора Ричард се спря. Утрото бе обляно от светлината на изгряващото слънце. Ричард седна на една каменна пейка и вдигна Райна в скута си. Бердин приседна край главата й, Калан — от другата й страна. Улик и Иган застанаха недалеч зад тях. Ричард видя по каменните лица на двамата силни мъже да се търкулват сълзи.
	— Ето — каза Ричард на Калан и посочи с брадичка, — дай ми онази кутия.
	Калан се обърна и разбра какво има предвид той. Под пейката бе оставил кутия, пълна със семена. Отвори я и му я подаде.
	Ричард загреба шепа и хвърли семената на земята пред тях. Сипа малко в съсухрената ръка на Райна.
	Не след дълго две катерички, размахващи опашки, се затичаха през ливадата. Ричард ги бе хранил достатъчно пъти, за да се научат малките животинчета, че появата на хора означава храна. Натъпкаха бузите си със семена — колкото се може повече, — като в същото време се мъчеха да се изблъскат една друга.
	Райна ги наблюдаваше с полуоворени очи. Агиелът й се поклащаше на китката на ръката, която държеше Бердин. Двете катерички, с натъпкани бузи, забързаха към хралупите си, за да приберат плячката. Райна протегна ръка и положи длан на камъка. Разтвори пръсти. Дишането й бе плитко и кухо.
	Бердин нежно я погали по челото.
	Откъм храсталака се появи друга катеричка. Тръгна към тях, застина на място, сякаш проверявайки за опасност, после пробяга и остатъка от пътя. От малката опашница липсваше крайче.
	— Реджи — едва промълви Райна.
	След миг спря. Усмихна се, щом животинчето се покатери в ръката й. Доволен, се обърна и продължи да тъпче бузите си, притискайки с крачета пръстите на Райна, за да преподреди семената в устата си. Райна успя лекичко да се засмее. Бердин я целуна по челото.
	— Обичам те, Райна — прошепна тя.
	— Обичам те, Бердин.
	Ричард усети как мускулите на Райна се отпускат. Тя издъхна в ръцете му, хранейки Реджи от дланта си.

>>	ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

	Калан стоеше зад Ричард, който се бе отпуснал на стола в кабинета си, ръцете й обвиваха врата му, лицето й, обляно в сълзи, се притискаше до главата му.
	Ричард въртеше в ръка Агиела на Райна. Бердин му бе казала, че Райна е пожелала той да го вземе. Бердин бе помолила за разрешение да отиде в Кулата, за да съобщи на Кара. Освен това бе пожелала да отиде да поеме дежурството си при Плъзгата, тъй като през последните три дни Кара бе стояла неотлъчно там. Ричард й каза, че може да прави каквото си иска, да стои там колкото си иска, а ако пожелае той да я смени или да поседи с нея, е готов да го направи. Тя отвърна, че иска да остане за малко сама.
	— Защо Храмът още не е изпратил съобщение?
	Калан го погали по косата.
	— Не знам.
	— Какво ще правим? — попита той. Не бе въпрос, на който очакваше отговор. — Наистина не знам какво ще правим.
	Калан прокара длани по раменете му.
	— Мислиш ли, че в записките от процеса ще намериш отговор.
	— Не бих се учудил, ако стигна до нужната ми информация в най-последното изречение на книгата. — Той бавно поклати глава. — Много преди да съм успял да преведа цялата книга, всички ще сме мъртви.
	Ричард закачи Агиела на Райна на врата си, при амулета. Червеният цвят на Агиела си пасваше с рубина.
	Във въздуха надвисна тягостна тишина, след малко той проговори:
	— Джаганг ще спечели.
	Калан извърна главата му към лицето си.
	— Не го казвай. Моля те, никога не го казвай.
	Той се насили да се усмихне.
	— Да, права си. Ще го победим.
	На вратата се почука. Щом Ричард попита кой е, в процепа се подаде главата на Улик.
	— Господарю Рал, генерал Кърсън пита дали можете да му отделите минутка време.
	Калан го потупа по рамото.
	— Отивам да съобщя на Дрефан и Надин за Райна.
	Ричард я изпрати до вратата. Генерал Кърсън чакаше в коридора с обичайния куп рапорти в ръцете.
	— Ще те настигна.
	Калан остави Ричард да чуе рапортите, Иган я последва. Беше й странно да я охранява само Иган, без Морещица. Винаги преди някоя от тях се навърташе покрай нея.
	— Майко Изповедник — каза Иган, — преди малко в Двореца пристигнаха посетители. Искаха да се срещнат с вас и Господаря Рал. Казах им, че сте заети. Не исках да товаря допълнително Господаря Рал.
	— Приемната сигурно е пълна с хора, които искат да ни видят — при всичките неприятности.
	— Не са в Приемната. Стражите ги вкараха в една от Другите зали за гости. Не че са нахални, като някои от другите представители, които съм виждал, но са настоятелни по доста странен начин.
	Калан се намръщи и изгледа русокосия, едър Д’Харанец.
	— Какви са? Поне това успя ли да разбереш?
	— Казаха, че са Андолианци.
	Калан се закова на място и стисна Иган за мощната ръка.
	— Андолианци! И стражите са ги пуснали! Пуснали са Андолианци в Двореца!
	Иган свъси вежди.
	— Не знам как са влезли. Чух само, че са тук. Някакъв проблем ли има, Майко Изповедник?
	Ръката на мъжа вече бе намерила меча.
	— Не, няма проблем. Просто… добри духове, как да ти обясня що за хора са Андолианците… — Тя се опитваше да намери точните думи: — Те не са точно… хора.
	— Какво имате предвид?
	— Те са магически същества, които живеят в Средната земя. В Средната земя живеят хора, притежаващи различни видове магия. Понякога е трудно да се разграничат. Има такива, които са по-скоро други същества, не точно хора. Като Андолианците.
	— Магия? — попита Иган, явно недоволен. — Опасни ли са?
	Калан въздъхна, реши да не ходи там, където бе тръгнала, и вместо това се запъти към мястото, където Иган й каза, че се намират Андолианците.
	— Не точно. Поне не обикновено. Не и ако знаеш как да се държиш с тях. Никой не знае много за Андолианците. Оставили сме ги да си живеят живота. Повечето народи в Средната земя силно ги ненавиждат. Андолианците крадат. Не защото нещо е непременно ценно, а просто защото обичат вещите. Предимно лъскавите. Парче стъкло, златна плочка, копче — за тях е все едно. Хората не ги обичат, защото изглеждат почти като и теб и би трябвало да се очаква от тях човешко държание. Но всъщност не са точно хора. Обикновено се появяват тук и там просто от любопитство. Не ги пускаме в Двореца, защото създават смут. Най-добре е просто да бъдат държани навън. При магията която притежават, ако се опиташ да ги укротиш, могат да станат доста отвратителни. Наистина досадни.
	— Мога да кажа на войниците да ги изгонят.
	— Не. Ще бъде грозно. В отношенията с тях е нужно да се спазва строг протокол. Аз ще се оправя с тях.
	— Как?
	— Андолианците обичат да носят съобщения. Доставя им удоволствие повече от всичко друго — дори от лъскавите предмети. Обичат да разнасят съобщения между хората. Предполагам, че така се чувстват по-свързани с човешката си страна — когато са полезни в човешки дела. Някои в Средната земя ги използват именно за това. В ръцете на Андолианците съобщението ти е на по-сигурно място, отколкото при всеки друг куриер. И са готови да го направят за едно лъскаво копче. Понякога дори и без това. Умират да предават съобщения. Трябва само да им възложа съобщение, което да предадат, и ще тръгнат на мига. Това е най-лесният начин да се отървеш от Андолианци.
	— От всичките ли? — попита Иган и се почеса недоверчиво по главата.
	— Всичките? Добри духове, не ми казвай, че са повече от една двойка.
	— Седем. Шест жени, които изглеждат еднакви, и един мъж.
	Калан едва не се спъна.
	— Не мога да повярвам. Сигурно са легат Риши и шестте му жени — всичките са сестри. Шестте сестри са родени от едно… котило. Андолианците вярват, че единствено котило от шест женски индивида са достойни да станат съпруги на легата.
	Главата на Калан се завъртя, опитваше се да се съсредоточи въпреки мъката си по Райна и отчаянието от всичките тези смърти. Трябваше да измисли къде да изпрати Андолианците — трябваше да измисли съобщение. Може би нещо, свързано с чумата. Може да ги изпрати някъде с предупреждение за чумата. Може би някъде в Дивото. Повечето народи в Дивото приемаха Андолианците по-добре от всякъде другаде в Средната земя.
	Всички коридори, обикалящи помещението, където се бяха настанили Андолианците, бяха пълни със стражи, наизвадили оръжия. Щом Калан и Иган приближиха, двойка войници с вдигнати копия им отвориха двете крила на тежката махагонова порта.
	Залата за гости, в която чакаха Андолианците, бе една от най-скромните, без прозорци. По продължение на тъмните стени бяха подредени гранитни блокове, върху които се виждаха всякакви скулптури — от бюстове на владетели до фермер със стадото си — повечето изработени от блед мрамор. Зад всяка скулптура или скулптурна група се спускаше богато украсена червеникавокафява драперия, която се разделяше на две над фигурата и се заканваше отстрани, на еднакви постаменти от тъмновиолетов мрамор, разположени между скулптурите. Това внушаваше усещането, че всяко произведение е показано на сцена, с вдигнати завеси.
	От тавана, на изящни вериги, висяха четири групи лампи с орнаментирани стъклени похлупаци. Поради тъмния интериор десетките запалени лампи не можеха да създадат в стаята нещо повече от приглушена атмосфера. На черния мраморен под се издигаха три тежки, тъмни маси.
	Андолианците стояха пред една от тях. Шестте сестри бяха високи и елегантни, Калан не можеше да ги различи. Косите им бяха боядисани в яркооранжево, с втъкнати цветове от хасетов храст — типичен за родината им, която никак не бе близко. Бяха пропътували доста път, докато стигнат до Ейдиндрил. Огромните им, кръгли, черни очи наблюдаваха приближаването на Калан. Оранжевите им коси, сплетени на стотици малки плитчици, правеха жените да изглеждат сякаш си бяха сложили перуки от оранжева прежда. В косите им бяха вплетени всякакви малки, лъскави нещица — копчета, парченца метал, златни и сребърни монети, стъкълца, парченца обсидиан — всякакви дрънкулки, които им се бяха сторили достатъчно бляскави, за да задоволят вкуса им.
	Шестте бяха облечени в семпли, но елегантни бели роби от лъскав сатенен материал. Въпреки всичко, което Калан знаеше за Андолианците — като например това, че дори най-обикновена буря може да ги накара да се заровят под храст или в дупка, търсейки прикритие, — в шестте жени пред нея имаше нещо достолепно. Калан си помисли, че така и би трябвало да бъде — в крайна сметка те бяха съпругите на легата — водача на Андолианците.
	Самият легат бе по-дребен от жените си и доста по-възрастен. Като се изключат огромните му черни очи, приличаше на обикновен официален гост. Всред бялата му коса проблясваше плешиво теме, намазано с някаква помада, за да лъщи. Носеше роба, подобна на тези на жените си, но от златист материал, със зашити блещукащи предмети по ръбовете. На всеки пръст имаше поне по един пръстен. От разстояние можеше да ти се стори, че е достолепен богат господин. Отблизо приличаше на побъркан просяк, изровил бунището безполезни вещи, изхвърлени от нормалните хора. Очите на легат Риши бяха зачервени и погледът му изглеждаше мътен. Хилеше се тъповато и се поклащаше. Калан не го бе виждала често, но не си го спомняше в такова състояние.
	Шестте сестри се подредиха в редица пред него. Изправиха се, пъчейки гордо гърди.
	— Споделяме луната — каза една от тях.
	— Споделяме луната — повтори Калан традиционния им поздрав между жени. Затихващите гърчове в корема й напомниха, че поздравът има повече от едно значение.
	Останалите една по една повториха думите. Огромните черни очи, мигащи насреща й, я накараха да потръпне. Щом приключиха с официалните поздрави, шестте се разделиха на две групи по три и отстъпиха назад, заставайки от двете страни на съпруга си.
	Легатът вдигна ръка, сякаш крал поздравява тълпата. Ухили се слабоумно. Калан смръщи чело пред странното му държание, макар да не бе сигурна, че за Андолианците то е наистина странно.
	— Споделяме слънцето — завалено каза той.
	— Споделяме слънцето — отвърна Калан, но той изобщо не й обърна внимание. Погледът му бе насочен към Ричард, който тъкмо влизаше в залата като буреносен облак.
	— Какви са тия приказки за луната? — попита той, щом застана до Калан.
	Тя го хвана за ръката.
	— Ричард — предупредително започна тя, — това е легат Риши и шестте му съпруги. Те са Андолианци. Просто си разменихме традиционните им поздрави, това е.
	Лицето му се отпусна.
	— О, ясно. Когато споменаха нещо за луната, си по мислих… — Той изведнъж пребледня. — Андолианци — прошепна на себе си. — Магьосник Рикер е имал вземане-даване с Андолианци… — Той явно потъна в объркани мисли.
	— Споделяме слънцето — ухилено повтори легат Риши. — Женските споделят луната. Женски и мъжки споделят слънцето, но не и луната.
	Ричард потърка чело. Сякаш започваше да си припомя нещо, заедно с това смущението му нарастваше. Калан стисна за ръката, надявайки се да разбере намека й да я застави тя да се оправя. Обърна се към легата:
	— Легат Риши, бих искала…
	— Съпругът ни пи питие, което го прави щастлив — каза една от жените, сякаш това бе удивителна новина. — Продаде част от скъпоценностите си, за да се сдобие с него — Лицето й придоби объркано изражение. — Питието го прави муден, иначе щяхме да сме пристигнали по-рано.
	— Благодаря, че ме информирахте — каза Калан. Човек трябваше винаги да благодари на Андолианците — за всяко нещо, което научава за тях. Споделянето на информация, касаеща самите тях, се считаше за изключително благоволение.
	Калан още веднъж насочи вниманието си към легата.
	— Легат Риши, бих искала да ми направите услугата да предадете изключително важно съобщение.
	— Съжалявам — отвърна легатът. — Не можем да носим съобщение от вас.
	Калан остана като гръмната. Не беше чувала някой Андолианец някога да е отказвал да отнесе съобщение.
	— Но защо?
	Една от шестте се наклони към Калан.
	— Защото вече носим съобщение от изключителна важност.
	— Така ли?
	Огромните й черни очи примигваха.
	— Да. Върховна чест. Съпругът ни носи съобщение от луната.
	— Моля? — прошепна Ричард.
	— Луната изпраща съобщение от ветровете — завалено промълви легатът.
	Калан почувства как светът замръзва на място.
	— Трябваше да сме тук по-рано, но съпругът ни спираше много пъти, за да пие от питието на щастието.
	Калан усети как в цялото й същество се промъква леден ужас.
	— Да сте тук по-рано! — повтори Ричард. — Докато всичките тези хора тук измираха, вие сте си пили питието? — Гласът му ехтеше като гръм. — Райна умря, защото сте си пили питието!
	Ричард внезапно избухна, полетя като стрела напред и блъсна легата толкова силно, че онзи се строполи върху масата.
	— Хората умират, а вие сте си пили питието! — боботеше гръмогласно Ричард, скочил върху масата.
	— Ричард, недей! — изкрещя Калан. — Той има магия!
	Калан мерна неясна червена сянка да прелита отстрани. Кара се бе спуснала към масата и само след миг Ричард бе проснат на пода.
	Легат Риши се изправи, преливащ от ярост. От устата му капеше кръв.
	От ръцете му започнаха да бликат танцуващи ивици светлина и да прехвърча непрогледен мрак. Двете сили се събраха в гърдите му, щом той се надигна. Събираше магията си, готвейки се да я освободи срещу Ричард. Ричард посегна към меча си.
	Кара отново го блъсна и посегна към легата, удряйки го по разкървавената уста с опакото на ръката си. Легатът се замята, пренасочвайки яростта си към Морещицата. Бърза като котка, Кара се завъртя покрай него, удари го, отвличайки вниманието му от Ричард. Той тръгна след нея.
	Вече събрал магията си, и я освободи срещу Кара. Във въздуха отекна глух тътен, в същото време стаята се залюля. Легатът политна и тръгна да се свлича със стон. Кара бе до него, преди да е докоснал земята. Агиелът й намери врата му.
	— Вече си мой — ухили му се тя, докато той се гърчеше от болка. — Магията ти вече ми принадлежи.
	— Кара! — изкрещя Калан. — Не го убивай!
	Шестте сестри се бяха скупчили една в друга и трепераха от ужас. Калан ги докосна нежно с ръка, уверявайки ги че нищо няма да им се случи.
	— Кара, не го наранявай — повтори тя. — Той носи съобщение от Храма на ветровете.
	Кара вдигна глава. Погледът в очите й беше особен.
	— Знам. Дошло е при него чрез магията му. Магията му сега е моя. Съобщението, което носи, е в магията му.
	Ричард пусна меча обратно в ножницата си.
	— Да не искаш да кажеш, че знаеш съобщението?
	Кара кимна, сините й очи бяха плувнали в сълзи.
	— Знам го, заедно с него. Споделям магията му, а също и съобщението, което носи в себе си.
	— Улик, Иган — повика ги Ричард, — изведете войниците. Затворете вратите. Всички да излязат.
	Докато двамата гардове изкарваха войниците навън, Ричард сграбчи легата за робата и го повдигна. Сложи го да седне на стол. Изправи се над жалкия, задъхан Андолиански водач. Едва сдържайки чувствата си, сграбчи в юмрук Агиела на Райна и амулета. Посочи с пръст лицето на легата, скулите му изпъкнаха.
	— Да чуем съобщението. И ще е добре да не се опитваш да лъжеш. Докато си се бавил, пиейки по пътя, хиляди хора измряха.
	— Съобщението на ветровете е за двама души.
	Ричард вдигна глава. Думите бяха произнесени не само от легата, но и от Кара. Тя ги бе казала заедно с него.
	— Кара, ти знаеш съобщението!? Също както и той?
	Кара изглеждаше толкова изненадана, колкото и Ричард.
	— Дойде… казвам го, щом той си отвори устата. Знаех, че носи съобщение. Той също не го знаеше, преди да понечи да го каже. Научих го в момента, в който го научи той.
	— За кого е съобщението?
	Калан знаеше.
	— За магьосник Ричард Рал и за Майката Изповедник Калан Амнел — отново заедно произнесоха двамата.
	— Какво гласи? — попита Ричард.
	Калан знаеше. Приближи се до Ричард и стисна ръката му с всичка сила.
	В стаята бяха само Ричард, Калан, Кара, легат Риши и шестте сестри, скупчени край масата. Лампите осветяваха с приглушена светлина, сякаш фитилите им внезапно бяха намалени. Това обвиваше всички в призрачна, нереална пелена.
	Легатът, с пусто лице, сякаш бе изпаднал в транс. Стана от стола, от брадичката му продължаваше да капе кръв. Вдигна ръка, сочейки към Ричард. Този път проговори само той:
	— Ветровете те призовават, магьоснико Ричард Рал. Магия бе открадната от ветровете и използвана в този свят, за да причини зло. За да проникнеш в Храма на ветровете, трябва да се ожениш. Невестата ти се нарича Надин Брайтън.
	Неспособен да каже каквото и да е, Ричард вдигна ръката на Калан и я притисна до сърцето си, държейки я между дланите си.
	Кара вдигна ръка, посочвайки Калан. Този път проговори само тя — със студен, безсърдечен глас:
	— Ветровете те призовават, Майко Изповедник Калан Амнел. Магия бе открадната от ветровете и използвана в този свят, за да причини зло. За да помогнеш на магьосник Ричард Рал да проникне в Храма на ветровете, трябва да се омъжиш. Съпругът ти ще се нарича Дрефан Рал.
	Ричард се свлече на колене. Калан го последва. Беше си мислила, че ще почувства нещо. Обзе я единствено празнота. Беше като в сън.
	Беше си мислила, че никога няма да се случи. Сега, когато се случваше, й се стори, че всичко се развива твърде бързо — сякаш политаше от ръба на скала, в последния миг посягаше да се хване за нещо, но не намираше за какво. И потъваше в бездънната черна пропаст. Край. Всичко свърши. Животът й, мечтите й, бъдещето й, радостта й — всичко свърши. Остава само да извърви пътя си.
	Пепелявото лице на Ричард се вдигна от краката на Кара.
	— Кара, моля те. Умолявам те, не ни причинявай това — гласът му бе сломен. — Добри духове, моля те, Кара, не ни причинявай това.
	Студените сини очи на Кара се заковаха в него.
	— Не аз го правя. Аз само нося съобщението от ветровете. Двамата трябва да го приемете, ако искате да влезе те в Храма на ветровете.
	— Защо е необходимо и Калан да се жени?
	— Ветровете желаят девствена невеста.
	Ричард стрелна Калан с поглед. Отново погледна Кара.
	— Но тя не е девствена.
	— Напротив, девствена е — отвърна Кара.
	— Не! Не е!
	Калан долепи лице до бузата на Ричард и се сгуши в него.
	— Да, Ричард — прошепна тя, — на този свят съм девствена. Шота ми каза, че за духовете само това е от значение. В този свят, нашия свят, света на живите, аз съм девствена. Бяхме заедно в друг свят. Това не се брои тук.
	— Но това е лудост — прошепна дрезгаво той. — Това е истинска лудост.
	— Изискванията на духовете са изпълнени — каза Кара.
	— Това е единственият шанс, който ще ви бъде предоставен — обади се легатът. — Ако не се възползвате ветровете няма да имат задължение да донесат лек.
	— Моля те, Кара — прошепна Ричард, — моля те, не прави това… Не може да няма друг начин.
	— Има само един начин — Кара, в червената си кожена униформа, се надвеси над тях. — От вас зависи да поправите нещата. Трябва да се съгласите. Ако не отвърнете на призива, втори няма да има и освободената магия ще помете всичко.
	— Ветровете искат да чуят отговора ви — каза легатът. — И двамата трябва да се съгласите по собствена воля. Бракът трябва да е консумиран във всичките му аспекти. До живот. И двамата трябва да подходите с честни на мерения и да бъдете верни на онзи, с когото се обвързва те.
	— Той говори истината на ветровете. Какъв е отговорът ви? — попита Кара с леден глас.
	През пелена от сълзи Калан се вгледа в очите на Ричард. Видя как всичко в него гине.
	— Това е наш дълг. Само ние можем да спасим тези хора. Но ако ти пожелаеш, съм готова да отвърна „не“, Ричард.
	— Колко още Райни ще загинат в ръцете ми? Не бих могъл да те помоля да се обречеш на мен за сметка на друг живот.
	Калан преглътна вика си:
	— Има ли нещо… знаеш ли някакъв начин да спрем чумата?
	Ричард поклати глава. Като обяви:
	— Съжалявам. Предадох те. Не открих начин.
	— Не си ме предал, Ричард. Не мога да понеса мисъта, че ще се превърнем в причина за още смърти — на Райна. — Тя го прегърна през врата. — Толкова те обчам, Ричард.
	Голямата му ръка задържа главата й до гърдите му.
	— Значи сме съгласни. Трябва да го направим.
	Ричард се изправи, издърпвайки я след себе си. Тя имаше да му казва толкова много. Не й идваха думи. Щом погледна в очите му, разбра, че не е необходимо.
	Обърнаха се към Кара и легата.
	— Съгласен съм. Ще се оженя за Надин.
	— Съгласна съм. Ще се омъжа за Дрефан.
	Калан се отпусна в ръцете на Ричард, загубила контрол над себе си, потънала в сълзи. Зарида неудържимо. Ричард я прегърна, почти изстисквайки живота от нея.
	Кара и легатът изведнъж се озоваха при тях и ги разделиха.
	— И двамата се обрекохте на други — каза Кара. — Вече не можете да правите това. Всеки от вас трябва да е верен на партньора си.
	Калан се вгледа в очите на Ричард. И двамата знаеха, че това е била последната им прегръдка. В този миг светът рухна.

>>	ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

	Калан и Ричард седяха разделени, помежду им се бяха настанили легатът и Кара. Калан чу как вратата се отвори. Бяха Надин и Дрефан. След като Улик ги въведе, затвори вратата. Ричард се изправи и прокара пръсти през косата си. Калан все още не искаше да пробва възможностите си да е права. Цялата й сила се бе изплъзнала през пръстите, всичко бе обречено на дълга.
	Надин огледа присъстващите: легата, шестте му жени, Калан и накрая Ричард, който се запрепъва към нея. Беше забил очи в пода.
	— Двамата знаете, че чумата бе задействана от магия. Казах ви, че от Храма на ветровете е била открадната магия. Храмът изпрати изисквания, които трябва да изпълня, ако искам да вляза вътре и да спра чумата. Храмът иска и Калан, и аз да се оженим. Той изпрати изискванията си за кого трябва да се оженим. Съжалявам че трябваше и вие двамата да бъдете… забъркани в това. Не знам каква е причината. Храмът не дава обяснения защо трябва да стане така — казва само, че това е единственият ни шанс да спрем чумата. Не мога да насилвам никой от двама ви да се включи. Мога само да ви помоля. — Ричард се покашля, опитвайки се да стабилизира гласа си. Вдигна ръката на Надин. Не можеше да я погледне в очите. — Надин, ще се омъжиш ли за мен?
	Надин моментално погледна Калан. Майката Изповедник бе надянала Изповедническото си лице — както я бе учила майка й. Дългът — както я бе учила майка й.
	Надин огледа останалите, после отново спря поглед върху главата на Ричард.
	— Обичаш ли ме, Ричард?
	Той най-сетне успя да я погледне.
	— Съжалявам, Надин. Не. Не те обичам.
	Отговорът не я смути. Калан бе сигурна, че го е очаквала.
	— Ще се омъжа за теб. Ще те направя щастлив. Ще видиш. С времето ще се научиш да ме обичаш.
	— Не, Надин — прошепна той, — няма. Ще бъдем съпруг и съпруга, ако се съгласиш, и ще ти бъда верен, но сърцето ми винаги ще принадлежи на Калан. Съжалявам, че трябва да ти кажа толкова сурови неща, когато те молил да се омъжиш за мен, но не искам да те лъжа.
	Надин се замисли за миг.
	— Е, има много нагласени бракове, а накрая всичко тръгва добре. — Тя му се усмихна. На Калан й се стори че вижда съчувствие в усмивката й. — Тази сватба е нагласена от духовете. Това означава нещо. Ще се омъжа за теб, Ричард.
	Той се обърна към Калан. Беше неин ред. Тя мерна в тези оловносиви очи някакво пламъче — ярост. Калан знаеше, че в този миг цялото му същество се раздира на малки парченца — също както и нейното. Не разбра как се озова пред Дрефан. При първия опит гласът й не пожела да излезе от устните. Просто отказа. Опита пак:
	— Дрефан… ще… ще станеш ли… мой съпруг?
	Сините му очи на Рал я огледаха от глава до пети напълно безстрастно. Нещо я накара да си припомни ръката му между краката на Кара. Едва се въздържа да не повърне.
	— Както каза Надин, няма какво да се направи, щом духовете са нагласили нещата. Предполагам, няма никакъв шанс да се надявам някога да започнеш да ме обичаш?
	Устните й трепереха, не можеше да вдигне очи от пода. Гласът не се подчиняваше на волята й. Поклати глава.
	— Е, няма значение. Въпреки това може би ще изживеем и хубави мигове заедно. Ще го направя. Ще се оженя за теб, Калан.
	Тя с радост си помисли, че не бе споменавала пред Ричард за онова, което бе направил Дрефан с Кара. Ако му бе казала, той можеше да си изпусне нервите, докато Дрефан изказва съгласието си, и ръката му да извади меча. Кара и легатът пристъпиха напред.
	— Значи, съгласието е дадено — казаха те в един глас. Отровете са доволни, че всички замесени са съгласни.
	— Кога? — попита дрезгаво Ричард. — Кога ще е сватбата, трябва да…? И кога ще мога да вляза в Храма на ветровете? Хората умират. Трябва да помогна на ветровете да се спре това.
	— Тази нощ — казаха едновременно Кара и легатът, бавно тръгваме за връх Кимермост. Тази нощ ще [ите. Веднага щом пристигнем там.
	Калан не попита как ще стигнат на място, което вече не е там. Всъщност не я интересуваше. Единственото, За което мислеше, бе, че тази нощ ще се оженят.
	— Съжалявам за Райна — каза Надин на Ричард.
	— Как е Бердин?
	— Не е добре. Отиде в Кулата.
	Ричард се обърна към Кара:
	— Може ли да спрем там пътьом? Трябва да й кажа какво става. Тя ще трябва да остане да пази Плъзгата, до като се върнем. Не мога да замина, без да й кажа.
	— Бих искала да й дам нещо, за да облекча мъката й — каза Надин.
	— Разрешава се — отсече Кара с онзи ужасен леден глас.
	Щом Ричард й съобщи вестта, Бердин остана като гръмната. Обви с ръце врата му и зарида, споделяйки мъката му. Плъзгата ги наблюдаваше от кладенеца, мръщейки се с любопитство. Надин вадеше от разни кесийки прахчета, разбъркваше ги и обясняваше на Бердин кога и как да ги взима. Обещаваше й, че така по-леко ще понесе болката. Ричард се опита да каже на Бердин всичко, което можеше да и е нужно като информация.
	Калан имаше чувството, че усеща хода на времето през тялото си. Сякаш потъваше все по-надълбоко в някаква бездънна черна дупка.
	— Трябва да тръгваме — каза Кара, прекъсвайки суетенето. — Чака ни здрава езда, за да стигнем, преди да е изгряла пълната луна.
	— Как ще намеря Храма на ветровете? — попита Ричард.
	— Няма ти да намериш Храма на ветровете — отвърна Кара — Храмът на ветровете ще намери теб. Ако всички изисквания са изпълнени.
	Надин вдигна чантата си пред Ричард.
	— В такъв случай мога ли да я оставя тук? След като така или иначе ще се връщаме, няма смисъл да я мъкна — тежка е.
	— Разбира се — отвърна Ричард с абсолютно монотонен глас.
	Докато отиваха към конете, Калан трябваше да върви зад Ричард, до Дрефан. Надин докосваше гърба на бъдещия си съпруг. Тя честно се стараеше да потиска радостта си от триумфа и въпреки това докосването й говореше красноречиво — сега той й принадлежи.
	В края на пътя, извеждащ от Кулата, докато се отдалечаваха от града, Калан чуваше трополенето на каручките с трупове, подвикването на каруцарите към хората да изнасят мъртвите от домовете си. Скоро това щеше да свърши — веднага щом чумата бъде победена. Единствено в тази мисъл успяваше да намери капчица утеха. Децата и техните родители щяха да живеят. Защо само не се случи по-рано, за да бъде спасена и Райна. Бердин не го каза на глас, но Калан знаеше, че мисълта крещи неистово в главата й.
	Ричард бе заповядал на всичките си гардове да остават в Ейдиндрил. Когато Улик и Иган видяха погледа в очите му, не помислиха да възразят. Само Ричард и Нали, Калан и Дрефан, Кара и легатът, заедно с шестте си жени, поеха към връх Кимермост.
	Калан не знаеше как ще се развият нещата, как ще проникнат в Храма на ветровете. Ричард също нямаше представа. Не изпитваше ни най-малко любопитство. Единственото, за което мислеше, бе, че Ричард ще се ожени за Надин. Тя бе сигурна, че и той не мисли за друго освен за предстоящата й сватба с Дрефан. Докато яздеха, Дрефан им разказваше истории, опита се да ги забавлява, да повдига духа им. Калан почти не го чуваше. Гледаше гърба на Ричард. Единствената необходимост, която изпитваше, бе, когато той погледне назад — както правеше от време на време, — нейният поглед да е там.
	Не можеше да не го гледа. И при все това погледът му я прорязваше като нажежено желязо през сърцето.
	Красивата планинска местност, през която яздеха, не разведри душата й — тучните поля, избуялите папрати, напъпилите дървета. Денят бе топъл в сравнение с пролетното време до момента, но небето бе натежало от мрачни облаци. Преди края на деня може би щеше да се надигне буря. Андолианците се свиваха раболепно всеки път, щом погледите им се срещнеха.
	Калан се загърна по-плътно в наметалото си. Помисли си за синята сватбена рокля в чекмеджето на скрина й, с която бе планирала да се омъжи за Ричард. Усети как в душата й се надига гняв срещу него. Беше я изкушил да си помисли, че и тя може да има своя любов, щастие. Беше я изкушил да забрави, че за нея съществува единствено дългът. Беше я изкушил да го обикне. Когато осъзна, че изпитва гняв към него, очите й отново се изпълниха със сълзи, които потекоха по бузите й в безмълвно, мъчително отчаяние.
	Сети се за първата им среща. Времето, когато бягаше от убийците на Мрачния Рал, а Ричард й бе помогнал, й се струваше толкова далечно. Помисли за всичко, което бяха правили заедно. За всичките пъти, когато бе стояла на пост, за да бди над съня му. Когато го бе гледала, представяйки си, че тя е най-обикновена жена, която би могла да се влюби — а не Изповедник, която няма право да разкрива чувствата си и трябва да живее живот, изпълнен единствено с дълг. И въпреки това Ричард бе намерил начин тя, Изповедникът, да може да има свой любим. Сега всичко това се о превърнало в пепел. Защо духовете им причиняват това? Спомни си разговора с Шота и с духа и отговорът дойде в главата й. Има не само добри, но и зли духове. В тази работа бяха замесени злите. Те го искаха, те бяха пожелали цената за тази пътека.
	Тези духове бяха много повече от зли.
	Късно сутринта спряха, за да дадат почивка на конете, а и да хапнат. Надин и Дрефан говореха с пълни усти. Легатът се бе изопнал назад, а шестте му жени го хранеха. Потъркваха крака в неговите, кикотеха се, щом той понечеше да хапне нещо от пръстите им. Самите те се хранеха междувременно. Кара ядеше в мълчание. Калан изобщо не забеляза какво има пред тях. Двамата с Ричард не посегнаха към храната. Бяха седнали върху напечените от слънцето камъни — неподвижни, безмълвни, мрачни, взрени в нещото.
	Щом другите привършиха с храненето, Ричард ги проследи с поглед как се качват на конете. Макар никой друг да не забеляза, Калан не пропусна стаената ярост в погледа му. Духовете бяха избрали Дрефан да му причини болка. Нямаше какво по-страшно да му сторят.
	— Как е ръката? — попита Надин Дрефан, щом всички потеглиха.
	Дрефан вдигна ръка и размърда пръстите си, за да покаже.
	— Почти като нова.
	Разговорът им минаваше покрай ушите на Калан. Бяха бърборили цяла сутрин. В замлъкналия й свят думите им почти не се чуваха.
	— Какво й е на ръката ти, господарю Дрефан? — попита една от шестте сестри.
	— О, на един изверг не му се понрави начинът, по който исках да прочистя света на болестта.
	Насреща му примигнаха огромни черни очи.
	— Какво ви стори?
	— Дрефан се изпъчи на седлото си.
	— Бодна ме с ножа си. Опита се да ме убие, гадното копеле.
	— И защо не успя?
	Дрефан махна с ръка, сякаш инцидентът не си заслужава вниманието.
	— След като му показах малко стомана, търти да бяга като луд.
	— Заших му раната — обяви Надин пред слисаните сестри. — Доста беше дълбока.
	Дрефан я погледна така, че тя подскочи на седлото си.
	— Вече ти казах, Надин, не беше нищо сериозно. Нямам нужда от съчувствие. Толкова много хора са в несравнимо по-тежко положение от мен.
	Видял глуповатото изражение на лицето й, Дрефан омекна:
	— Но се справи добре. Като истински лечител. Помогна ми и го оценявам.
	Надин се усмихна и препусна напред. Дрефан вдигна качулката на лененото си наметало. „Добри духове — помисли си Калан, — това ще бъде моят съпруг. Ще живея с този човек до края на живота си. Докато умре и отново бъда с Ричард.“ Сладката смърт нямаше да дойде достатъчно скоро.

	* * *

	Клариса бършеше една в друга потните си длани, надничайки през ключалката в другата стая, където Натан разговаряше със Сестрите.
	— Сигурна съм, че разбираш, Господарю Рал — каза Сестра Джоудел. — Това е и за твоя сигурност.
	Натан се изсмя.
	— Колко мило от страна на императора да мисли за моето благополучие.
	— Натан — както твърдиш — Ричард Рал ще бъде унищожен тази нощ, няма за какво да се тревожиш. Ще ти я донесем после. Сделката ми изглежда задоволителна.
	Натан ги стрелна с гневен поглед.
	— Казах ви, планът на Джаганг сполучи. Тази нощ Ричард Рал ще загине. Надявам се, след тази нощ, да се научите да не ми задавате въпроси.
	Клариса трябваше да се напрегне, за да може да вижда Натан, който се обърна и закрачи из стаята в размисъл. След малко погледна двете Сестри.
	— Приема ли другите условия?
	— Напълно — увери го Сестра Виламина. — С нетърпение очаква да поемеш Д’Хара и приема с най-голяма радост предложението ти да се заемеш с книгите с пророчества, които е събирал с годините.
	Натан изсумтя:
	— Къде са те? Не съм сигурен, че ще ми е възможно да бия път чак до Стария свят, за да хвърля един поглед на някакви си безполезни писания. В крайна сметка, в Д’Хара ме чака работа. Като стана новият Господар Рал, трябва да консолидирам властта си.
	— Негово Сиятелство предвиди, че пътуването вероятно ще ти създаде неудобство и предложи неговите магьосници да подберат по-интересните неща и да ти ги изпратят за анализ.
	Клариса знаеше за какво говори Сестрата. Преди да пристигнат тук, Натан бе споделил с нея, че Джаганг вероятно няма да му даде да погледне книгите му, камоли да му каже къде се намират. Бе предвидил, че императорът ще му предложи да види само избрани томове, прегледани преди това от негови верни хора.
	Натан съсредоточи вниманието си върху двете Сестри.
	— Всяко нещо с времето си. Щом започнем съвместната си работа и се справим с Новия свят, ще се научим си вярваме безпрекословно един на друг и тогава с радост ще приема посещение от верните кучета на Джаганг Но дотогава съм сигурен, че императорът разбира, че не съм съгласен хората му, притежаващи дарбата, да знаят точното ми местонахождение. Точно затова смятам веднага да тръгвам.
	Сестра Джоудел въздъхна.
	— Както вече ти казах, той с радост ще ти прати книгата. Но, смятам, разбираш, че за него е малко притеснително да позволява на могъщ магьосник като теб, чието съзнание е загадка за Негово Сиятелство, да се приближава толкова близо до него. Въпреки че с нетърпение очаква срещата ви, все пак Джаганг е предпазлив човек.
	— Както и аз — отвърна Натан. — Точно затова не мога да позволя книгата да ми бъде донесена. Това, че се срещам с теб тук, е последното нещо, което смятам да си позволя за днес. Същевременно настоявам за книгата. Преди да я получа, не бих могъл да знам дали за мен е безопасно да отида в Д’Хара.
	— Негово Сиятелство разбира и не проявява несъгласие с искането ти. Той съвсем скоро ще постигне целите си и книгата повече няма да му е нужна. Освен това свят, в който няма да са останали хора, които да работят за него, не му е нужен.
	— Книгата работи единствено за Сестра Амелия, тъй като тя проникна в Храма на ветровете и я откри. Джаганг предложи да получиш или Сестра Амелия, или книгата. Ако искаш, ще ти изпрати Сестрата.
	— За да разбере къде се намирам? Няма да стане. Предпочитам книгата.
	— За Негово Сиятелство това също е приемливо. Можем да ти я изпратим или пък да си уговориш среща с куриер. Той възразява единствено срещу варианта ти лично да дойдеш да я вземеш. От съображения за сигурност, както вече обясних.
	Натан замислено потърка брадичка.
	— Ами ако изпратя някого с вас? Представител, някой който ми е верен? Някой, за когото няма да се притеснявам, че Джаганг може да проникне в съзнанието му и така да открие къде съм? Някой, който не притежава дарбата и от когото Джаганг няма защо да се бои.
	— Без дарбата? — Сестра Джоудел се замисли за миг. — И ще ни позволиш да направим тестове, без щитовете ти с които го ограждаш, за да се убедим, че наистина не притежава дарбата?
	— Разбира се. Искам връзката между мен и Джаганг да ни е от взаимна полза. Не бих я разрушил с измама. Желанието ми е да градя доверие, а не да го унищожавам. — Натан се поколеба, после се прокашля. — Но все пак разбирате, че този човек е… важен за мен. Ако нещо й се случи, ще го разгледам в най-лоша светлина.
	Двете Сестри се усмихнаха.
	— Да „й“ се случи! Разбира се — възкликна Сестра Виламина.
	— Е, Натан — каза Сестра Джоудел, поклащайки се напред-назад, — явно наистина пълноценно си се наслаждавал на свободата си.
	— Говоря сериозно — монотонно произнесе той. — Ако нещо й се случи, цялото споразумение става невалидно. Изпращам я като доказателство за доверието, което имам в Джаганг и в споразумението ни. Правя първата крачка за изграждане на взаимно доверие, за да се убеди императорът, че съм искрен.
	— Разбираме, Натан — каза Сестра Джоудел, вече по-сериозна. — Нищо няма да й се случи.
	— Щом си тръгне с книгата, искам да я изпратите със стража — дотам, докъдето свършват ордите на Джаганг. След това да я пуснете да си върви по пътя. Ако някой я проследи, ще разбера. Ако това се случи, ще го разгледам в неблагоприятна светлина — като знак на враждебност към мен и опит за покушение над живота ми.
	Сестра Джоудел кимна.
	— Разбрано, звучи разумно. Тя идва с нас, взима книгата и се връща жива и здрава при теб — без никой да я преследва. И всички сме доволни.
	— Добре — отсече Натан, слагайки край на сделката — След тази нощ Джаганг ще се отърве от Ричард Рал. Щом получа книгата, ще заповядам на армията, разположена на юг от тук, да капитулира пред специалните части на Джаганг — с което ще изпълня моята част от сделката.
	Сестра Джоудел се поклони.
	— Постигнахме споразумение, Господарю Рал. Негово Сиятелство с радост ще те приветства в империята си като свое доверено лице.
	Натан се обърна към вратата, зад която бе коленичила Клариса. Тя скочи на крака и се втурна към далечния прозорец. Дръпна завесите, преструвайки се, че гледа навън, когато вратата се отвори.
	— Клариса — повика я Натан.
	Тя се обърна и го видя да стои на прага, стиснал бравата. Зад него я гледаха двете Сестри.
	— Да, Натан? Желаеш ли нещо?
	— Да, Клариса. Искам да ми направиш услугата да заминеш на малко пътешествие — по работа. Бих желал да придружиш моите приятелки, които чакат оттатък.
	Клариса се понесе с кринолинените си поли около писалището и го последва към другата стая. Натан я представи на двете Сестри. Жените я гледаха с разбиращи, сдържани усмивки. Плъзнаха погледи към деколтето й, после се спогледаха. Клариса отново изпита чувството, че я оценяват като курва.
	— Клариса, ще тръгнеш незабавно с тези дами. Щом пристигнеш където трябва, ще ти дадат една книга. Ще се върнеш с нея. Нали помниш за къде ще пътуваме утре?
	— Да, Натан.
	— Ще се срещнем там, след като се сдобиеш с книгата. Никой, абсолютно никой не бива да знае къде ще се срещнем. Разбра ли ме?
	— Да, Натан.
	— Ще се погрижа да й осигурим кон — каза Сестра Виламина.
	— Кон ли? — възкликна Клариса. — Никога не съм се качвала на кон. Не мога да яздя.
	Натан махна с ръка пред неочакваната пречка в плановете им.
	— Разполагам с карета. Ще се погрижа да пътува с нея. И така, договорихме ли се?
	Сестра Джоудел сви рамене.
	— Кон, карета, за нас е все едно, но преди това трябва да направим тестовете, за да видим дали наистина не притежава дарбата.
	— Правете тестове колкото си искате. Докато работи те, ще се разпоредя за каретата. После Клариса може да си събере багажа.
	— Съгласни сме.
	— Чудесно, значи сделката е сключена.
	Натан се обърна към Клариса, с гръб към двете Сестри.
	— Не след дълго, скъпа моя, отново ще сме заедно. — Той оправи златното й колие, което се бе изкривило. Вгледа се в очите й. — Ще те чакам. Казах на тези мои приятели, че ако нещо ти се случи, ще бъда повече от недоволен.
	Клариса се вгледа в прелестните му очи.
	— Благодаря, Натан. Ще ти донеса исканата книга.
	Натан я целуна по бузата.
	— Благодаря ти, скъпа моя. Много мило от твоя страна такъв случай, приятно пътуване.

>>	ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

	Над връх Кимермост витаеше призрачно спокойствие въпреки сгъстяващия се мрак и натежалите облаци. Андолианците хвърляха притеснени погледи към небето. Калан видя как Ричард скача от седлото, златотканото му наметало увисна неестествено в неподвижния въздух. Дрефан й подаде ръка, за да й помогне да слезе. Тя се направи, че не забелязва.
	На фона на угасващата светлина руините представляваха призрачни сенки — сякаш скелетът на изчезнало чудовище, което очаква възкресението си и се готви да я погълне. Макар да бе пълнолуние, оловносивите облаци обгръщаха нощта в плътен мрак. Скоро и последният лъч дневна светлина щеше да изчезне и тогава изоставеният връх щеше да потъне в непрогледна тъмнина.
	Надин стоеше плътно до Ричард, загледан от ръба на скалата. Дрефан бе застанал недалеч. Не искаше да изглежда твърде нетърпелив да застане близо до жената, която след броени минути щеше да стане негова съпруга, но в същото време не искаше да изглежда така, сякаш я пренебрегва. Подобно на Надин, той явно не гледаше на предстоящото събитие като на разрушаващо щастието му.
	След като конете бяха завързани, легатът и Кара поведоха невестите и бъдещите им съпрузи към полуразрушена градинска площ, оградена с каменни пейки от едната страна и с полуразрушени колони от другата. Горната греда, свързваща колоните, почти изцяло липсваше, минавайки през едва четири от десетте каменни обелиска.
	В далечината, на фона на гаснещата светлина, Калан все още различаваше острия като бръснач ръб на скалата и черните отвеси на близките планини. Някъде там се намираше Храмът на ветровете.
	Бе й заповядано да седне на резбована каменна пейка до Дрефан, а Ричард, през две пейки по-нататък, бе настанен до Надин. Калан хвърли поглед натам, Ричард също я погледна. В същия миг Дрефан се наведе напред и закри гледката към Ричард. Калан съсредоточи вниманието си върху легата и Кара, застанали пред тях. Шестте сестри се бяха подредили зад съпруга си.
	— Събрали сме се тук — в един глас започнаха Кара и легатът, — за да свържем в свещен брак Ричард Рал и Надин Брайтън, а също и Калан Амнел и Дрефан Рал. Това е най-тържественият от всички ритуали. Той осъществява най-съкровените копнения и обрича съпрузите един на друг до живот. Този брак е пожелан и наблюдаван от самите духове.
	Калан се загледа в бурените, израсли в пукнатините, набраздили разпадащия се каменен под. С едно ухо долавяше думите за вярност, преданост и задължение. Беше толкова топло и влажно, че едва дишаше. Бялата й рокля на Майка Изповедник бе прилепнала на гърба й. Между гърдите й течаха потни вадички.
	Вдигна глава едва когато Дрефан я подкани да стане от пейката.
	— Какво? Какво става?
	— Време е — каза той. — Ела.
	В следващия миг стоеше пред легата и Кара до Дрефан, край нея се бяха подредили три от сестрите като ней-помощнички. Погледна към Ричард и го видя, застанал Надин, до която стояха другите три сестри. Надин грееше в усмивка.
	— Ако някой има някакви възражения срещу сватбата хора, трябва да ги сподели сега, защото след като е сторено, светото тайнство не може да бъде развалено.
	— Аз имам възражение — каза Ричард.
	— Какво е то?
	— Ветровете казаха, че трябва да стане по наша воля. Но не е така. Ние сме принудени да го направим. Казано ни бе, че безчет хора ще умрат, ако откажем. Не встъпвам в този брак по своя воля. Правя го единствено с мисълта че ще спася човешки животи.
	— Искаш ли да спасиш живота на хората, които ще умрат, ако магията, открадната от Храма на ветровете, не бъде унищожена?
	— Разбира се, че искам.
	— Тази сватба е част от опита да бъде направено това. Ако не минеш по този път, всички ще умрат. Искаш да ги спасиш. За духовете това квалифицира решението ти да се ожениш като свободна воля. Ако желаеш да оттеглиш съгласието си, трябва да го сториш сега, преди да бъдат положени клетвите. След това няма да можеш да промениш решението си.
	Във въздуха надвисна тежка тишина.
	Калан пропадаше, напълно безпомощна, в бездънната черна яма. Всичко се случваше твърде бързо. Толкова бързо, че не можеше да си поеме дъх.
	— Искам да говоря с Ричард, щом се налага да направя това. Преди да го направя — каза Калан. — Насаме.
	Легатът и Кара я изгледаха за миг.
	— Тогава побързайте — отвърнаха в един глас. — Не остава много време. Луната вече изгрява.
	Двамата се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват другите. Тя стоеше близо до него, вперила очи в лицето му. Искаше й се Ричард да ги спаси от това. Трябваше да ги спаси. Да направи нещо, и то веднага — още миг и ще е твърде късно.
	— Ричард, нямаме време. Има ли нещо? Измисли ли как да ни спасиш от това? Някакъв начин да запазим и вота на онези хора, без да обричаме на гибел своя.
	Той стоеше близо до нея и въпреки това бе на цял свят далеч.
	— Съжалявам. Нямам друго решение. Прости ми — прошепна той. — Предадох те.
	Тя поклати глава.
	— Не, не си. Не си го и помисляй. Нито аз съм го стопила. Духовете направиха така, че да е невъзможно да спечелим. Всичко става по тяхно желание. Обвързаха ни с двойна връзка. Но поне, ако го направим, Джаганг няма да спечели. Това е по-важно. Колко любовници като нас ще имат възможност да изживеят живота си, да се насладят на щастието си, да създадат деца — благодарение на жертвата, която правим за тях тази нощ!
	Ричард се усмихна с усмивката, която разтапяше сърцето й.
	— Точно затова те обичам толкова много: заради страстта ти. Дори никога повече да не те видя, познах истинското щастие благодарение на теб. Истинската любов. Колцина са онези, вкусили частица от това?
	Калан преглътна.
	— Ричард, ако го направим, ще трябва да бъдем верни на новите си съпрузи. Няма да можем… да бъдем заедно… понякога, нали?
	Треперенето на устната му и пълните му със сълзи очи бяха повече от красноречив отговор. Миг преди да се вкопчат един в друг, Кара бе там, между Тях.
	— Време е. Какви са желанията ви?
	— Има много желания — с внезапна злост каза Ричард — Кое по-точно искаш да чуеш?
	— Ветровете искат да узнаят дали ще го направите или не?
	— Ще го направим — изръмжа Ричард, — но искам те знаят, че някой ден ще си отмъстя.
	— Ветровете правят единственото, което могат, за да спрат смъртта, причинена от открадването на тяхната собственост — с внезапно състрадание в гласа изрече Кара. Но въпреки това в тона й остана онази странна нотка, по която Калан разбираше, че говори не Морещицата, а ветровете чрез нея. — Не го правят с лоши чувства.
	— Един мъдър човек веднъж ми каза, че смъртта си е смърт, независимо как те застигне — каза Ричард.
	Предизвикателно стисна Калан за ръката и я отведе обратно в кръга, където двамата заеха местата си до избраните им партньори.
	Калан се изправи до Дрефан, наложила Изповедническата маска на лицето си. Заболя я за Ричард. Той не бе обучаван да потиска емоциите си, копненията си, желанията си в името на дълга. Тя бе разполагала с цял живот време, за да се подготви за това финално изпитание. С цял живот време, за да се подготви за противното с надеждата, че все пак един ден ще я споходи щастието. Топлината на това пламъче я сгря за миг.
	Много внимателно пропусна покрай ушите си думите, изречени от Надин, а след това й от Дрефан — думи за вярност и отдаденост към партньора. Вместо това се съсредоточи върху Ричард, надявайки се да му предаде малко сила, надявайки се той да издържи, за да успеят двамата да сложат край на страданията, причинени от чумата. Той тепърва трябваше да проникне в Храма на ветровете. Щеше да има нужда от сила.
	Церемонията скоро щеше да свърши и щяха да тръгнат обратно към Ейдиндрил. Може би щеше да се наложи да изчакат, докато Ричард отиде в Храма и направи каквото е нужно, и едва тогава да тръгнат към Ейдиндрил. При всички случаи не след дълго тя щеше да се отправи дома, към мястото, където бе израснала, за да бъде отговорна за живота си, обречен на дълга.
	— Да или не?
	Калан вдигна глава.
	— Моля?
	Легатът вдигна яден поглед към небето и надвисналите облаци и припряно въздъхна:
	— Заклеваш ли се да уважаваш този мъж, да му се подчиняваш като господар на дома ти, да се грижиш да нуждите му, когато е добре и когато е болен, и да му бъдеш вярна съпруга в този живот, докато смъртта ви раздели?
	Калан погледна Дрефан. Зачуди се в какво ли се е заклел той.
	— Кълна се във всичко, което се изисква от мен, за да спра чумата.
	— Да или не?
	Калан въздъхна гневно:
	— Това ли се изисква от мен, за да попреча на магията, открадната от Храма на ветровете, да убива хора?
	— Да.
	Тя мислено се закле, но не към Дрефан, а към Ричард. Щеше да го направи и гласно към Дрефан, но сърцето й щеше да остане обречено на Ричард за вечни времена. Стисна юмруци.
	— Тогава да, кълна се, че ще направя онова, което се изисква от мен, за да спра чумата. Кълна се да не направя нито грам повече, отколкото се изисква от мен.
	— Тогава, пред очите на духовете и по тяхна воля, ви провъзгласявам за мъж и жена.
	Калан изведнъж се прекърши, обзета от непоносима мъка. Почувства се така, сякаш вътрешностите й бяха разкъсани на парчета. Опита се да си поеме дъх. Не успя. Пред големите й очи се завъртя вихрушка от цветове. Дрефан я прегърна през кръста.
	— Какво ти е? Калан, какво ти стана?
	Краката й се подкосиха, но тя успя да се задържи права.
	— Духовете — едновременно казаха Кара и легатът, заключиха силата й. Тя ще живее брачния си живот като всяка друга омъжена жена. Иначе силата й щеше да попречи.
	— Не можете да го направите! — изкрещя Ричард. — Тя ще е безпомощна! Не можете да й отнемете силата!
	— Силата не й е отнета, а само заключена, за да не може да навреди на законния й съпруг, Дрефан Рал. Всичко свърши — продължиха двамата. — Сега ще се закълнете на съпрузите си, иначе няма да получите възможност да спасите живота на хората.
	Калан гледаше втренчено в земята, цялото й същество бе ограбено, почувства празнотата между съзнанието и силата си, докато слушаше като в мъгла същите думи, изречени пред Ричард. Не чу отговора му, но явно бе казал каквото трябва, защото легатът провъзгласи него и Надин за мъж и жена. Бяха й отнели не само любовта, но и Изповедническата сила — като цена за изминаването на пътеката. Празнотата заплашваше да я погълне. Дълбоката и изненадваща загуба замъгли съзнанието й, обгърна го в черна пелена — по-непрогледна от падащата нощ.
	Дрефан я хвана за ръката.
	— Ела, седни за малко. Дори на тази светлина, като лечител виждам, че не си добре.
	Калан се остави той да я заведе до пейката и да я сложи да седне.
	— Жена ви ще се оправи — каза легатът. Вдигна поглед към врящото небе. — Ричард Рал, Дрефан Рал, елате с мен.
	— Къде отиваме? — попита Ричард.
	— Трябва да ви подготвим да изконсумирате брака си.
	Калан вдигна глава. Дори в тъмното видя, че Ричард е на ръба да избухне в неконтролируема ярост. Ръката му намери меча.
	Дрефан съчувствено я погали по гърба.
	— Ще се оправиш. Всичко ще се оправи. Не се притеснявай. Ще се погрижа за теб, както ти обещах.
	— Благодаря ти, Дрефан — надмогна тя болката в душата си.
	Дрефан я остави сама и се запъти след Ричард. Наведе се над брат си и му прошепна нещо. Калан видя как Ричард нервно прокарва пръсти през косата си и от време на време кима. Каквото и да му бе казал Дрефан, явно го бе поуспокоил.
	След като двамата братя се разделиха, легатът и Кара погледнаха Надин и Калан.
	— Вие двете чакайте тук.
	Калан се сгуши на каменната пейка, докато Ричард и Дрефан бяха отведени в тъмнината към ръба на скалата, към двете постройки от двете страни на пътя, който рязко свършваше в ръба на скалата. Беше притъмняло толкова, че Калан едва различаваше лицето на Надин, седнала до нея на пейката. Шестте сестри бяха отишли при конете, смучейки пръстите си и хвърляйки стреснати погледи към небето.
	— Съжалявам. За магията ти, искам да кажа. Не знаех, че ще ти причинят това. Предполагам, че от днес нататък ще си като всяка друга жена.
	— Сигурно.
	— Калан — промълви Надин, — няма да те лъжа и да е убеждавам, че съжалявам, че аз съм онази, която взе Ричард за мъж. Но ще ти кажа, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да го направя щастлив.
	— Надин, ти просто не разбираш, нали? Може да си безкрайно мила с него или пък безкрайно зла — все едно, болката, която изпитва, каквото и да направиш, дори най-лошото, ще е все едно оса да ужили обезглавен труп.
	Надин се изсмя неловко.
	— Ами аз знам мехлем против ужилване. Ричард ще. Ще го…
	— Вече ми обеща, че ще бъдеш добра с него, Надин. Вярвам в това, но точно в момента не съм в настроение да слушам детайлите около това как точно възнамеряваш да го направиш.
	— Естествено. Разбирам те — Надин зачовърка нещо в камъка на пейката. — Не така си представях сватбата си.
	— Нито пък аз.
	— Може би поне останалото ще бъде, както съм го искала — гласът й изведнъж стана студен и отмъстителен. — Ти ме накара да се почувствам истинска глупачка, задето искам Ричард, задето си мислех, че мога да го имам. Отне ми удоволствието от сватбата, която си представях, но другото не можеш да ми отнемеш.
	— Съжалявам, Надин, ако си мислиш, че съм…
	— Сега е мой. И възнамерявам да му покажа истинските удоволствия, които една жена може да достави на един мъж. Той ще види. Ще се убеди, че мога да му бъда не по-лоша съпруга от теб. Мислиш си, че не бих могла, но аз мога. — Надин се приближи към нея. — Тази нощ ще накарам очите му да изскочат от орбитите си от наслада. После ще видим коя жена е по-добра и колко му липсваш. Докато си лежиш с брат му, се вслушвай внимателно и ще чуеш виковете ми от удоволствие. Виковете от удоволствие, с което ме дарява Ричард. Не теб, а мен!
	Надин се изправи като буреносен облак и застана на известно разстояние, скръстила ръце. Калан скри лицето си в длани. Духовете не искаха да я унищожат на един път, имаха намерение да въртят ножа в тялото й.
	Кара и легатът се върнаха.
	— Време е.
	— Бурята скоро ще ни връхлети — скришом погледна легатът небето. — Жените ми и аз трябва да се махаме от тук. — Той сграбчи Кара за ръката. — Ветровете говорят на теб, както и на мен. Ще се оправиш ли сама?
	— Да. Почти свършихме. Мога да се справя без теб — отвърна Кара. — Ветровете ще предадат съобщението през мен, както и през теб.
	Без повече приказки той забърза в тъмнината. Силните пръсти на Кара се впиха в ръката на Калан.
	— Ела — каза Морещицата с ледения глас на ветровете.
	Калан заби пети в земята.
	— Кара, моля те, не мога.
	— Можеш и ще го направиш или ще пропуснеш шанса ви и чумата ще продължи да се вихри над хората.
	Калан се дръпна.
	— Не, ти не разбираш. Наистина не мога. В месечния си цикъл съм. Още не е свършил. Не мога да го направя… сега.
	Зловещият поглед на Кара се впи в лицето й.
	— Това няма да ти попречи да изконсумираш брака си. Ще го направиш или всяка надежда за спиране на чумата е загубена. Все още не сме приключили. Трябва да изпълниш своето — да се отдадеш. Трябва да стане сега. Тази нощ. Или предпочиташ смъртта да продължи да върлува?
	Кара поведе двете жени надолу по пътя, в тъмнината, към ръба на скалата.
	Застанала на ръба на скалата в непрогледната нощ, Калан се чувстваше безпомощна и изгубена. Не знаеше колко време се е бавила Кара с Надин, докато я заведе при Ричард в дясната постройка. В един миг почувства ръката а Морещицата върху своята.
	— Насам — дойде до ушите й леденият глас.
	Калан се остави да бъде отведена към руините вляво.
	Виждаше почти нищо. Кара, насочвана от ветровете, се оправяше без проблеми из коридорите и помещенията, стигнаха до един праг. Калан различи меча на Дрефан облегнат на стената. Докосна с пръсти обвитата в кожа дръжка. Вътре в помещението мерна единствено празните очи на някогашните прозорци. В дъното бе ръбът на скалата и празното пространство, където някога се бе намирал Храмът на ветровете.
	— Доведох твоята съпруга — произнесе Кара със същия леден, ужасяващ глас. — Съпругът ти те чака — обърна се тя към Калан. — Този брак трябва да бъде изконсумиран. Това сега е ваш дълг. Ветровете имат свои изисквания. Нямате право на повече въпроси. Не говорете. Ветровете си имат причини и не ви е писано да ги знаете, трябва само да се подчинявате, ако искате да сложите край на смъртта. Колкото повече напредва изпитанието, толкова по-трудно става. Дойде време да легнете като съпруг и съпруга. Ако който и да е от вас промълви макар и една дума, изпитанието ще приключи и достъпът до Храма на ветровете ще ви бъде отказан. Това е безвъзвратно. Откраднатата магия ще се развихри, както й смъртта, причинена от нея. Едва след като изпълните изискванията на консумацията, ще дойдат ветровете. После, когато се убедите, че са дошли, можете да говорите. Не и преди това.
	Кара обърна Калан и й помогна да свали роклята си. На Калан не й бе трудно да не говори. Нямаше какво да каже.
	Почувства черната тъмнина на нощния въздух върху голата си плът. Погледна меча на Дрефан, мислейки си, че когато всичко свърши, ако им бъде отказан достъп, скалата ще е там и ще я чака.
	Кара я сграбчи за китката и я поведе напред. Насила я накара да коленичи и започна да навежда главата й, докато Калан усети ръба на дъсчена платформа.
	— Съпругът ти те очаква. Иди при него.
	Калан чу отдалечаващите се в тъмнината стъпки на Кара.
	Беше сама с Дрефан.

>>	ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

	Калан опипваше мястото с ръце, намери косматия крак на Дрефан. Измести се встрани и легна до него. Усети одеяло, поставено върху слама или нещо по-меко от дъски. Поне нямаше да й убива толкова на гърба. Излегна се, забила огромни очи в тъмнината. Не виждаше нищо освен ококорените празни очи на прозорците. Опита се да успокои дишането си, макар да знаеше, че няма как да накара ужасеното си сърце да бие по-бавно. Има и по-лошо, каза си. Това не е най-лошото нещо на този свят. В никакъв случай. Не е изнасилване. Поне не съвсем.
	След известно време усети ръката на Дрефан да се отпуска на корема й. Избута я инстинктивно, потискайки вик. Не биваше да го прави, каза си. Какво е една ръка в сравнение с чумата? Колко ли хора, умиращи от чума, с радост биха се сменили с нея? Изобщо не е най-лошото нещо на този свят — една нежна ръка.
	Ръката му намери нейната, опитвайки се да я стисне приятелски. Тя дръпна своята, сякаш бе докоснала змия.
	Не й трябваше успокоението му. Не се бе клела да държи ръката му. Не се бе клела да приема съчувствието му. Беше се обрекла да му стане съпруга, а не да му държи ръка. Щеше да му позволи да направи онова, което трябва да му позволи, но не искаше да го държи за ръката.
	Неистово се опитваше да се накара да мисли с главата Ричард трябва да влезе в Храма на ветровете. Храмът на ветровете бе поискал това като цена за пътеката. Духът Дядото на Чандален я бе предупредил, че не бива да се отмята от дълга си. Спомняше си думите ясно:
	„Цената не ми бе показана, но те предупреждавам предварително, че знам, че няма начин да избегнеш или заобиколиш нужното. Трябва да стане така, както ще ти бъде разкрито, или сме загубени. Моля те, когато ветровете ти покажат пътеката, да тръгнеш по нея, иначе онова, което ти показах ще се случи.“
	Спомни си сцените на масова смърт, които й бе показал духът. Бе й показано какво ще се случи, ако не направи онова, което искат духовете от нея. Трябва да позволи на Дрефан да го направи. Съпротивата няма да й помогне. Вероятно и за него не е лесно. Сигурно, след като тя отхвърли всичките му опити за нежност. Това я вбеси отново. Не й е нужна нежността му.
	Какво иска тогава? Да бъде груб с нея? Разбира се, че трябва да му позволи да я докосва. Как иначе ще го направи, ако не я докосва? Ричард трябва да влезе в Храма на ветровете. Тя трябва да позволи на Дрефан да го направи. Пресегна се и го хвана за китката. Отпусна я там, където той я бе поставил първия път — на корема й. Пусна я. Той не помръдна.
	Какво чака? Прииска й се да му изкрещи да свършват по-бързо. Да започва и да приключват. Да отнеме онова, което принадлежи на брат му — ако не по клетва, то по сърце. Лежеше там, с ръката на Дрефан върху корема си, вслушана в мъртвешката тишина на нощта. Даде си сметка, че се напряга да долови звуци, идващи откъм Надин и Ричард. Затвори очи.
	Ръката на Дрефан се плъзна към гърдите й. Стиснала ръце в юмруци покрай тялото си, си наложи да не мърда. Трябва да му позволи. Опита се да мисли за друго. Наум си заповтаря откъси от уроците по езици, които бе вземала като дете. Правеше всичко възможно да не обръща внимание на ръката му върху себе си, но не можеше. Беше мил, но това не я утешаваше. Дори нежното му докосване бе обругаване. Нямаше значение колко внимателно го прави, това не променяше нещата. Фактът, че й е съпруг, не променяше нищо. В сърцето си тя знаеше, че не бива да е така, и затова актът бе обруган.
	Мислено крещеше. Държеше се направо детински, дори по-лошо. Тя бе Майката Изповедник и се бе изправяла пред къде-къде по-страшни неща — по-лоши от това мъж, към който не изпитва никакви чувства, да бъде толкова близо до нея, толкова интимно. Но тя вече не бе Майката Изповедник. Храмът на ветровете, духовете й бяха отнели и това. Калан ахна, потискайки вика си, щом ръката на Дрефан се плъзна надолу и накрая се спря между краката й. Спомни си тази ръка между краката на Кара. Сега същото се случваше с нея. Мразеше го. Беше омъжена за човек, когото мрази.
	Кара също го бе почувствала — както сега го чувстваше Калан. Кара не се бе държала толкова детински. Кара не бе толкова глупава. Калан остави Дрефан да изпълни задълженията си. Нали трябваше да го направят, за да спасят живота на хората. Да изтръгнат живота на всичките онези хора от ноктите на чумата, изпратена от Джаганг. Нейният народ не можеше да бъде спасен без нея. Беше неин дълг.
	Дрефан изведнъж се изправи. Тъмната му фигура се надвеси над нея. Коляното му нежно се плъзна между бедрата й, принуждавайки я да разтвори крака. Скоро всичко ще свърши, каза си тя, докато той поставяше и Другото си коляно между бедрата й.
	Едрата му фигура се надвеси над нея. Беше голям колкото Ричард. Уплаши се да не я смаже, но той се подпря а лакти и не я нарани. Беше нежен, тя само му пречеше. Така или иначе той трябва да го направи, тя трябва да му позволи. Калан изкриви лице. Не беше готова. Задържа дъха си. Беше омъжена за Дрефан, не за Ричард, и Дрефйн, не Ричард я обладаваше. Всичко бе загубено.
	Здраво стиснала очи, опря юмруци в раменете си, докато той се движеше отгоре й. От ъгълчетата на очите й закапаха сълзи. Носът й се разсополиви, докато плачеше безшумно. Отвори уста, за да диша. Искаше й се да закрещи от мъка, но вместо това си напомни, че трябва да диша. Сякаш не можеше да престане да сдържа дъха си. Отне повече време, отколкото се бе надявала, но не толкова, колкото се бе опасявала.
	Най-сетне свършил, Дрефан се изтърколи встрани и легна по гръб. Беше изпълнил задължението си, но явно не бе изпитал удоволствие. Тя някак си се зарадва при тази мисъл. Той лежеше задъхан, а тя най-сетне успя да си поеме дълбоко въздух. Всичко свърши. Каза си, че не беше толкова лошо. Всъщност беше нищо. Не усети почти нищо. Беше се дърпала глупаво, а ето че всичко свърши. Не беше толкова зле. Всъщност беше нищо. Но не, не беше нищо. Усещаше нещо. Усещаше се опетнена.
	Дрефан протегна ръка и с нежни пръсти избърса една сълза от бузата й. Тя се дръпна рязко. Нямаше нужда от съчувствието му. Не искаше да я докосва. Не бе дала съгласието си да я докосва, само да изконсумира брака им. Докосването не бе част от това.
	Спомни си, когато бе с Ричард. Спомни си горещата си нужда за него. Дивата страст. Виковете от удоволствие. Защо всичко бе толкова различно тогава? Защото не обича Дрефан, ето защо. Всъщност започваше да осъзнава, че го ненавижда. В него имаше нещо, което не й харесваше, и то не бе само ръката му между краката на Кара. Бе нещо подло, нещо неискрено! Не го бе осъзнавала досега, но в сините му очи всъщност блестеше коварство.
	Зачуди се защо ли си мисли такива неща. Той току-що изконсумирал брака им и бе се държал колкото се може по-нежно. Можеше спокойно да направи с нея всичко, което си поиска — Изповедническата й сила не бе у нея, а да я защити. Нямаше как да го спре. И въпреки това се бе опитал да прояви съчувствие, разбиране. Струваше й се направо невероятно, че може да е толкова по-различно от онзи път с Ричард. Бе готова на всичко на почти всичко, — за да изпита отново това удоволствие. Копнееше за онова чувство на пълнота, за онова удоволствие. Утолената лъст.
	След известно време дишането на Дрефан се успокои. Калан лежеше в тъмнината до новия си съпруг и чакаше. Защо Храмът на ветровете се бави? Тя бе изпълнила своето. Може би Ричард още не е. Калан се запита дали той ще може да го направи. В крайна сметка на нея й бе лесно — трябваше само да си лежи. А Ричард трябваше да се възбуди. Как би могъл, знаейки, че там, в другата стая, брат му се наслаждава на неговата любима?
	Калан бе видяла онзи поглед в очите на Ричард — погледа на неконтролируема ревност, само при споменаването на казаното от Шота, че Калан ще се омъжи за друг. Калан никога преди не бе виждала този поглед в очите МУ. Пък и по онова време нямаше причина за него. А сега имаше. Не, Надин ще се погрижи Ричард да изпълни съпружеските си задължения. Ако имаше нещо, в което Калан е убедена, то бе желанието на Надин да изконсумира този брак. Надин бе красива жена. И повече от навита. Как би могъл Ричард да й устои? Нали знае, че трябва да го направи. Няма смисъл да се опитва да не откликне. Може би щеше да гледа на нещата като начин да мъсти на брат си, Майкъл, за това, че някога му бе отнел Надин. Може би точно това щеше да му помогне да се оправи в ситуацията.
	Калан знаеше, че за Надин това е най-върховният момент в живота й. Нейният сън и мечта. За Калан бе най-страшният кошмар.
	Парчето небе, което виждаше през прозореца, сякаш вреше, както бе през целия ден и сега, през нощта. Въздухът бе останал неподвижен и лепкав. Бурята не искаше да избухне. Канеше се, но нямаше да избухне.
	Калан зачака, отпуснала ръка на челото си. Краката я боляха и тя осъзна, че е притиснала коленете си здраво едно в друго. Наложи си да ги отпусне. Дрефан бе изпълнил задължението си. Бе свършил. Край на всичко. Сега вече тя можеше да си отдъхне.
	Затвори очи, щом чу смеха на Надин да изпълва нощния въздух. Жената си бе удържала на обещанието. Нима се налагаше Ричард да я кара да се залива от смях? Не, той не би го направил. Тя се смееше заради Калан.
	Нощта се влачеше безконечна. Къде беше Храмът на ветровете? Дрефан не направи опит да я докосне за втори път и му бе благодарна за това. Той просто си лежеше по гръб и чакаше заедно с нея.
	Часовете се нижеха без промяна. От време на време Калан се унасяше в дрямка. Гърленият смях на Надин я стряскаше и тя скачаше будна.
	Искаше й се да зашлеви Ричард. Колко още щеше да продължава? Сигурно са го направили вече три пъти. Може би когато Храмът на ветровете не се появи, той е продължил да опитва. Надин не би отказала. Калан усети как бузите й пламват.
	Дрефан лежеше притихнал до нея. Ветровете им бяха казали да не говорят. Предположи, че смехът на Надин не се брои. Тя не използваше думи. Смехът й обаче бе красноречив.
	Калан въздъхна. Рано или късно ветровете ще дойдат. Бяха изпълнили всичките им изисквания.
	Тя дали ги бе изпълнила?
	Какво й каза Кара?
	Трябва да изпълниш своето — да се отдадеш.
	Дрефан се бе отдал. Бе задоволен. Надин със сигурност. Ричард би трябвало.
	Не и Калан. Тя не се бе „отдала“.
	Отхвърли тази идея. Не може да е това. Може би ветровете просто чакаха Надин да се насити. Това щеше да пасне на начина, по който Храмът на ветровете бе изпълнил всичко досега, причинявайки на Калан и Ричард бавна и мъчителна болка.
	Нощта се влачеше. При спомена за думите на Кара за отдаването Калан отново се сети как бяха попаднали с Ричард на онова място между световете. Бе изпитала удоволствие, каквото изпитват обикновените жени. Отдаване не само на любовта, но и на страстта.
	По-късно толкова се изнерви от чакане, от нетърпението отново да изпитат подобна близост, да се оженят, за да могат да заживеят наистина като съпрузи. От желанието да изпита същото удоволствие. Беше толкова близо, тя почти бе извървяла пътя, бе готова, а после изведнъж всичко се разпадна, надеждите и мечтите й се превърнаха в пепел.
	Сега за пръв път бе свободна от Изповедническата си сила, свободна да изпита удоволствие с друг мъж, не от любов, а от искреното отдаване на удоволствието. Беше свободна да изпитва радостите, които изпитваха другите жени — Ето, лежи до своя съпруг, който далеч не бе непривлекателен, объркана от копнежа си по Ричард.
	Нима ще изживее остатъка от дните си, като й бъде отречено правото на най-простите удоволствия в живота, на които вече бе готова да се отдаде? Но нали не обича Дрефан. Без любов страстта е празна. Въпреки това у нея имаше страст — може би не съвършена, но поне подтикваща я да изпита удоволствие. Духовете й отнеха всичко останало. Отнеха й Ричард единственото, което искаше от живота. Нима щеше да им позволи да й отнемат и най-простите човешки удоволствия?
	Какво друго й остава сега?
	До нея лежи съпругът й. Обречена е да живее с него до края на дните си. Нима няма право да освободи поне част от нуждите си? След цялата й саможертвеност нима няма право поне на това? Бяха й отнели всичко друго: единствената й любов, Изповедническата й сила.
	Трябва да изпълниш своето — да се отдадеш.
	Ами ако заради това не идват ветровете? Ако е задето не се отдаде?
	Дрефан се обърна по корем и въздъхна. И той се изнервяше от чакането. Или пък се занимаваше с аурите си.
	Калан си помисли за впитите му панталони, за това как се улавяше, че ги гледа. Дрефан бе красив мъж. Имаше фигурата на Ричард. И й беше съпруг.
	Гневът й към духовете бе нещото, което най-накрая пречупи онова решение вътре в нея. Това бе всичко, което й остана. Имаше право поне на него — да се освободи.
	Щом ръката й докосна гърба на Дрефан, той подскочи. Погали мускулите му и той се отпусна. Тя се остави на релефа на тялото му, както правеше с Ричард, усети формите му. Пое си дълбоко въздух и се остави на себе си.
	Ръката й се плъзна надолу. Стисна зъби, щом стигна до задните му части. Беше толкова стегнат, колкото изглеждаше в панталона. Сигурно е късметлийка, помисли си. Духовете можеха да й определят някой отвратителен й отблъскващ мъж за жених. Вместо това бяха настояли на брака й с Дрефан, а той далеч не бе отблъскващ. Не с красив колкото Ричард, никой не бе красив колкото Ричард за нея. Но жените си падаха по Дрефан. А сега то бе неин съпруг. Беше се клел във вярност към нея.
	Това щеше да и е единственото позволено удоволствие. Всичко, което й бяха оставили духовете. Можеше да има поне толкова — да има онова, което й се полага.
	Калан го стисна за хълбока и го прекатури. Преметна крак през него и остави ръката си да се зарови в гърдите му. Дрефан не реагира. Може би бе изненадан от внезапната промяна в държанието й. Може би бе объркан. Трябваше да го отпусне. Нежно щипна едно от зърната му и плъзна ръка по плоския му корем и надолу. Установи, че Дрефан не е готов за нея. Ако искаше да си получи удоволствието, трябваше да промени нещата.
	Целуна го по гърдите. Обсипа с влажни целувки корема му. Дишането му като че ли бе равно. Почувства гняв, задето той не поема намека й. Омръзна й да изпитва гняв, да се чувства притеснена, след като всички други не се притесняваха. Реши, че ако иска да изпита удоволствие, от нея зависи да направи така, че да си получи желаното. Никой нямаше да й го даде даром — трябваше да си го вземе сама. Позволи на езика си, на целувките си да изминат останалия път надолу по стегнатия му корем.
	Когато го пое в устата си, усети вкуса на собствената си кръв. Наложи си да не обръща внимание и продължи да го подтиква към действие. Отначало си помисли, че нищо няма да стане, но щом отпусна в дълбините на еротичната игра, той се вдигна — силен и могъщ като преди малко.
	Докато Дрефан стана напълно готов, Калан вече се задъхваше от нужда. Веднъж решила да си получи удоволствието, стана настоятелна. Дрефан бе неин съпруг. Бе негово задължение да се грижи не само за своите, но и за нейните нужди. Главата й се завъртя от желанието да се освободи. Това че под нея лежеше Дрефан, вече нямаше значение. В съзнието си тя бе с Ричард. При тази мисъл простена с копнеж и го яхна, притискайки хълбоците му.
	Този път бе готова да го приеме в себе си. Този път го желаеше. Затвори съзнанието си за мисълта, че е Дрефан представи си, че е Ричард. Тъй като не виждаше сините му очи, не бе трудно да се залъже. Спомни си нещата, които бе правила с Ричард, и ги направи с Дрефан. Възроди спомена в съзнанието си. Устата й се отпусна в блаженство. Задъхваше се. Цялото й тяло плувна в пот, докато се движеше отгоре му и се притискаше колкото се може по-навътре.
	Сега вече Дрефан също се задъха. Тя искаше да се освободи от енергията, трупана толкова дълго в нея — всеки път, щом целунеше Ричард, а искаше повече; всеки път, когато той я докосваше, а тя искаше повече. Сега той й даваше повече.
	Калан се надвеси напред, за да го целуне. Дрефан извърна глава встрани. Тя пъхна ръка под главата му и го притисна към гърдите си. Усети горещото му лице върху тялото си. Грапавото му, небръснато лице я възбуди още повече. Застена още по-силно.
	Едва не му извика да постави ръцете си върху нея, но се сети, че не бива да проронват нито дума. Стисна го за китката и нагласи първо едната му ръка, после и другата, на желаното място — върху дупето си. Продължи да се движи върху него, представяше си, че Ричард я държи, че изпитва жажда за нея. Искаше да усети как той я стиска с големите си ръце, докато тя се движи.
	За пръв път откакто бе с Ричард, изпита диво удоволствие, дива страст, дива, неконтролируема нужда. Това, че е с Дрефан, вече нямаше значение. Тя искаше да се освободи.
	Дойде на зашеметяващи, накъсани тласъци. Острият и стон разтресе раменете й. Краката й се вдървиха. Пръстите й се изпънаха. Стовари се отгоре му, оставила се на последните приливи на лъстта да я облеят и изпълнят. От даде се напълно и с безпомощна, неконтролируема обреченост остави нещата да текат от само себе си. Пое глътка въздух и викът й събуди ехото на предишния. Сякаш продължи цяла вечност. Сякаш не можеше да поеме толкова много. За един кратък миг сърцето и страстта й бяха отдадени на Ричард.
	Отпусна се до Дрефан — задъхана, едва дишаща. Отметна косата от потното си чело. Мина й през главата, че втория път той бе останал незадоволен. Не я беше грижа. Тя беше задоволена. В този момент само това имаше значение — сладкото освобождаване.
	За един чудесен миг свърши и бе отново със своята любов — макар и само във въображението си. Осъзна, че плаче от радост.
	Легна на една страна, обръщайки гръб на Дрефан, и се опита да дойде на себе си. Избърса сълзите от удоволствие от очите си. Задоволила нуждата си, изведнъж изпита срам.
	Добри духове, какво направи? Достави удоволствие на себе си — това направи. Имаше нужда от това освобождаване. Тогава защо изведнъж се почувства толкова мръсна?
	Зад тях се чу далечен тътен. Небето се проряза от светкавица. Калан погледна през прозореца. Друга светкавица проряза вътрешността на бушуващите облаци и за миг освети върха.
	От съседната сграда се чу продължителният вик на Надин. Калан го пропусна през ушите си. Макар виковете й да продължаваха да я дразнят, не я изпълваха с отчаяние като преди.
	Надин извика още три пъти. Кратко, остро, напрегна Калан притисна длани до ушите си. Надин бе постигна своето, не бе ли време да спре?
	Надигна се вятър — внезапно, сякаш се отвори огромна тежка порта. Бурята ги връхлетя като лавина. Сградата Калан потрепери. Цялата планина се разклати. се повдигна на лакти и занаднича през прозореца — светкавица проряза бушуващите облаци. Чу се гръм, който отекна между околните върхове. Всеки следващ гръм идваше все по-отблизо.
	Храмът на ветровете приближаваше — за нея нямаше съмнение. Това върна мислите й при Ричард — Храмът идваше за него. Обзе я внезапен срам. Как можа толкова лесно да измени на сърцето му? Как можа да изпита удоволствие с друг мъж? Какво си мислеше?
	Никога, през целия си живот, не се бе чувствала по-мръсна. Когато свършиха с Ричард, бе прекрасно. Сега се чувстваше все по-зле с всеки изминал миг. Ако Ричард узнае, никога няма да я разбере.
	Не, няма да узнае. Няма как да узнае. Освен ако не му каже Дрефан. Сърцето й подскочи. Сети се за коварното блясъче, което й се бе привидяло в очите му. Не, той няма да каже на Ричард.
	Но ако все пак го направи?
	При следващата, съвсем близка светкавица, Калан се изправи. През прозорците й се привидя нещо — сграда. Както бяха казали ветровете, без съмнение. Вече можеше да говори.
	Обърна се към Дрефан. Трябваше да си осигури мълчанието му, преди да са напуснали това място. Ако Ричард някога разбере…
	Вятърът брулеше върха. Гръмотевиците бумтяха страховито.
	В тъмнината тя се протегна и го стисна за ръката.
	— Дрефан, чуй ме. Трябва да ми обещаеш. Никога не бива да разказваш за случилото се — за онова, което току-що направих — стисна го по-силно. Ноктите й се врязаха в плътта му. — Ще правя всичко, което пожелаеш, до края на живота си. Но трябва да ми обещаеш, че никога няма да кажеш на… — ивици светлина разцепиха стаята — Ричард…
	Гръмотевицата разтърси земята. Една светкавица се изви покрай долните облаци и освети внезапно стаята.
	На мигащата светлина тя видя вперените в нея сиви очи.
	— Мисля, че Ричард вече знае.
	Тя изкрещя.

>>	ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

	Калан замръзна. Мислите се залутаха в съзнанието й в безумната вихрушка на ужаса. Изкрещя отново, викът й раздра нощта и се извиси над трясъка на гръмотевицата. Не можеше да се насили да примигне. Не можеше да снеме очи от лицето на Ричард.
	Не можеше да разбере какво става, гледката не се връзваше в мозъка й. Светът сякаш се бе преобърнал. В главата й всичко трещеше, от шума не можеше да мисли нормално.
	Когато стаята отново се освети от светкавица, знаеше само едно: пред нея стоеше Ричард, не Дрефан.
	Никой от погледите, които бе виждала в очите на Ричард, не бе толкова ужасяващ, колкото този. В очите му нямаше нищо. Нито ярост, нито смъртна заплаха, нито решителност, нито мъртвешко спокойствие, нито ревност, нито дори празна незаинтересованост.
	В тези сиви очи нямаше… душа. Нито сърце.
	Калан прикри уста с двете си треперещи ръце. Заотстъпва назад, докато гърбът й опря в каменната стена.
	Той е знаел от първия миг, че тя е влязла в стаята му. Винаги познаваше, когато тя влиза при него. Знаел е през цялото време — от първия миг, в който Кара я е въвела.
	— Знаел е. Бе се опитал да стисне ръката й, да я успокои, за да и покаже. Тя го бе отблъснала. Беше се опитал да бъде колкото се може по-мил. След това бе понечил да избърше сълзите й. Тя отново го бе отблъснала. Не му бе дал възможност да й покаже, че е той.
	Строполи се на пода, виеща от ужас.
	— Не! Добри духове, не!
	Ричард не се спусна към нея, не започна да я утешава не започна да й крещи. Вместо това отиде там, където бе съблякъл дрехите си, близо до вратата, и се заоблича.
	Калан се спусна до мястото, където бе оставила роклята си. Трескаво се хвърли към нея, внезапно почувствала унижението от голотата си — напомняща й за стореното преди малко. Грабна бельото си. Спря се, лицето й бе обляно в сълзи. Посегна от външната страна на стената и вдигна меча и ножницата пред лицето си. Дръжката беше кожена — точно както си спомняше, че бе видяла. Не бе обвитата с метална нишка дръжка. Не бе Мечът на истината. Не бе мечът на Ричард. А мечът на Дрефан.
	Калан го сграбчи за ръката, докато той си вдигаше панталона.
	— Как… но това е мечът на Дрефан, не е твоят. Това е мечът на Дрефан!
	Ричард го взе от ръцете й и го подпря на стената.
	— Отнеха ти силата. Няма как да се защитиш. Сега Дрефан ще бъде човекът, който ще те пази, не аз. Дадох му Меча на истината, за да може да те защитава. — Очите му най-сетне срещнаха нейните. — Предполагам, че този открива истината точно толкова добре, колкото и другият.
	Ричард пъхна крака си в панталона. Калан отново го сграбчи за ръката.
	— Ричард, не виждаш ли? Беше ти. Ти беше до мен, не Дрефан. Духовете правят разлика между намерение и деяние. Не беше той, а ти. През цялото време!
	Той дръпна ръката си. Духовете можеше и да правят разлика, но не и той. За Ричард намерението и деянието бе едно и също.
	— Ричард, ти не разбираш. Не е каквото си мислиш.
	Той я погледна с поглед, от който се излъчваше толкова сила, че тя отстъпи крачка назад. Изчака, докато тя стоеше занемяла, застинала на мястото си, неможеща да му обясни. Продължи да се облича.
	Калан облече бялата си Изповедническа рокля. Светлината отвън приближаваше. Някои от по-близките проблясъци разкриха пред очите й огромна сграда, надигаща се от ръба на скалата: Храмът на ветровете. Щом светлината угасна, Храмът изчезна отново и тя различи силуетите на планинските хребети в далечината, осветени от по-далечни светкавици.
	— Ричард — проплака тя, докато той обуваше единия си ботуш, — моля те, говори ми. Кажи ми нещо. Поискай да ти обясня. Кажи ми, че не може да има обяснение. Крещи ми! Наречи ме курва! Кажи ми, че ме мразиш. Удари ме. Направи нещо! Не се прави, че ме няма!
	Той се обърна и взе черния си потник. Докато го провираше през главата си, тя сграбчи черната му риза и я притисна към себе си, надявайки се да му попречи да се облече.
	— Ричард, моля те! Аз те обичам!
	Той отново вдигна поглед към нея. Тя си помисли, че ще й каже нещо. Вместо това той се обърна и взе кожения и колан с извисените по него кесийки. Взе рязко двете метални пластини за китките.
	Калан притискаше ризата му в гърдите си и се олюля — плачеше, гледайки го как закопчава колана си. Не знаеше какво да направи. Взе меча на Дрефан и закопча ножницата му.
	— Ричард, моля те, говори ми. Кажи нещо. Това е дело на Духовете. Не помниш ли какво ти казах, че ми каза дядото на Чандален? Ветровете решиха ти да си пътеката. Цената. Те ни причиниха това!
	Той отново я стрелна с онзи поглед. Постепенно напрежението в него се стопи. Той разбра, че тя няма да му даде ризата и наметна златотканото си наметало на раменете.
	Обърна се към вратата, Калан се вкопчи в него с две ръце и го извърна към себе си:
	— Ричард, обичам те. Трябва да ми повярваш. Ще ти обясня всичко по-късно, но засега трябва просто да ми по вярваш. Обичам те. Никой друг не съществува. Сърцето ми е твое и само твое. Добри духове, моля те, повярвай ми.
	Ричард стисна брадичката й и прокара пръст през устните й. Вдигна показалеца си пред очите й, за да го види тя на светкавицата.
	— … защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.
	Думите му разкъсаха сърцето й.
	Калан потопи вика си в ризата му, той излезе. Онова, което се бе клела никога да не стори, бе сторено. Беше го предала. Не можеше да съществува по-ужасно предателство. Това бе предателство, унищожило сърцето му.
	В истеричен плач Калан се втурна след него навън в подивялата нощ. Трябваше да направи нещо, за да успокои болката му. Не можеше да го остави да страда заради нея. Обичаше го повече от самия живот, а му бе причинила най-лошото възможно нещо.
	Навън вятърът виеше през планината. Видя черната фигура на Ричард, голите му ръце, осветени от внезапна светкавица. Насочваше се към пътя.
	Щом стигна до края на пътя, до ръба на скалата, Калай се хвърли върху него, принуждавайки го да спре.
	Небето представляваше зловеща картина от цветове и форми. Тялото й се разтресе от поредната гръмотевица. Светкавица разкъса облаците, — после се чу нов гръм. Отвъд ръба на скалата, на фона на могъщите — светкавици, се видя Храмът на ветровете. Между светкавиците там нямаше нищо — само празно пространство.
	— Ричард, какво ще правиш?
	— Отивам да спра чумата.
	— Кога ще се върнеш? Ще те чакам. Кога ще се върнеш?
	Той я изгледа продължително, бурята бушуваше около тях.
	— Тук не ме задържа нищо.
	Калан се вкопчи за него.
	— Ричард, трябва да се върнеш. Върни се. Ще съм тук, ще те чакам. Обичам те. Добри духове, имам нужда от теб, Ричард, трябва да се върнеш при мен!
	— Имаш си съпруг. Дала си му клетвата си… и всичко останало.
	— Ричард, не ме оставяй сама — зави Калан на ръба на истерията. — Ако не се върнеш, никога няма да ти го простя.
	Ричард се обърна към ръба на скалата.
	— Ричард, ти имаш жена! Трябва да се върнеш!
	Планината се разтресе от гръм.
	Той погледна през рамо.
	— Надин е мъртва. Вече не съм свързан с нея. Ти имаш съпруг, дала си клетва. Нищо не ме задържа.
	Отвъд ръба на скалата, в празното, се врязаха мощни ивици светлина. Храмът на ветровете изникна в пълния си блясък. — развято зад гърба му златоткано наметало Ричард скочи в светкавицата.
	— Ричард! Тук съм! Чакам те! Ще намерим начин! Моля те, върни се при мен!
	Щом френетичната светкавица угасна, Храмът бе изчезнал. Появи се нова, високите кули се мернаха отново за миг, този път по-далечни, после пак изчезнаха.
	Калан се свлече на земята, притискайки до гърдите си черната риза на Ричард. Беше го унищожила.
	С периферното си зрение мерна ивица червено. Беше Кара, летяща към ръба на скалата. Скочи точно когато избухна нова светкавица, извикала Храмът на ветровете в света на живите. Приземи се на пътя, издигнал се в небето, а когато светкавицата угасна, заедно с нея си бяха отишли Храмът, Ричард и Кара.
	Калан отчаяно се взираше с празен поглед в бушуващата буря, от време на време мярваше високите кули на призрачния Храм, съществуващ в друг свят. Образът му ставаше все по-размит и призрачен, иначе тя също би скочила. Трябваше да скочи. Не можеше да разбере защо не го направи. Защо просто остана там, на ръба на скалата?
	Защото Ричард не я искаше. Тя го бе предала.
	Как можа той да й причини това? Нали я убеждаваше, че ще я обича. Че ще бъдат заедно в другия свят. Обещаваше й. Закле й се във вечна любов.
	Както и тя. А после го предаде.
	Някъде навън в бурята Калан дочу далечен смях. Зловещият глас я накара да потръпне.
	Дрефан се плъзна до нея. Беше сам.
	— Къде е Надин? — попита Калан.
	Дрефан се прокашля.
	— Когато удари светкавицата и тя видя, че съм аз, а не Ричард, започна да крещи. Полудя. Скочи от ръба на скалата.
	Калан го гледаше като гръмната. Ричард знаеше. Бе и казал, че Надин е мъртва. Ричард бе магьосник. Тогава, в края, тя бе видяла и това в очите му — миг преди да скочи от ръба.
	— Къде е Ричард?
	Калан заби поглед в празното пространство, в черната стена на нощта.
	— Отиде.

	* * *

	По пътя към Храма на ветровете, в призрачната тишина Ричард извади меча си. Чуждото усещане го изненада за миг, докато си спомни чий меч държи.
	Вече не беше Търсачът на истината. Беше понесъл цялата истина, която му бе по силите.
	Не бе нощ, нито ден, но все пак имаше светлина. Не бе слънчево — по-скоро като надвиснал, облачен ден. Ричард знаеше, че слънце няма. Това не бе светът на живите. Това бе част от отвъдния свят — изолирана, отдалечена, мъглява ниша в света на мъртвите. Сякаш магьосниците бяха намерили някаква пролука встрани от всичко, където да разположат Храма на ветровете. Той бе скрит по подобен начин и когато се бе намирал в света на живите.
	Пред погледа му се извисиха внушителните тъмни стени на огромния Храм на ветровете, двойните кули прорязваха пелената от мъгла. Връх Кимермост си бе дошъл на мястото — онова, което бе липсвало в света на живите, вече бе тук.
	Ричард знаеше къде отива. Знаеше повече от когато и да е. Знанието изпълваше съзнанието му. Той беше магьосник-войн. Храмът на ветровете бе отворил процеп в мислите му, през който да контактува с него. Даваше му всичко, което му бе необходимо да знае, плюс още.
	Почувства се знаещ за пръв път в живота си.
	Компенсация за исканата цена.
	— Господарю Рал!
	Зад него тичаше Кара, останала без дъх. Стиснала Агиела си в ръка, тя го застигна и зае до него защитна позиция — Агиелът й бе напълно безполезен тук. Нещо повече когато се завърнеше в света на живите, нямаше да може да го използва.
	Ричард се обърна към ветровете и продължи. Не бе далеч. Изобщо не бе далеч. Знаеше как да влезе.
	— Кара, връщай се у дома. Тук нямаш работа.
	— Господарю Рал, какво стана? Мислех…
	— Прибирай се.
	Тя го изгледа смръщено и се спусна напред, за да разчисти пътя му от всяка опасност, която можеше да го дебне. Но всъщност не можеше да предвиди опасностите, които я очакваха тук.
	— Аз съм Морещица. Работата ми е да защитавам Господаря Рал.
	— Вече не съм Господарят Рал — прошепна Ричард.
	Тя се вгледа в огромните черни каменни колони от двете страни на входа пред тях. До тях, върху стените от мастиленосин камък, украсен с медни орнаменти, застинали в гарвановочерния гранит, стояха скриновете — пазачите на границата между световете. Бяха застинали неподвижно само за Кара, не и за Ричард.
	Тя повдигна ръка, за да спре господаря си и да провери преди него за опасности около входа към близкия коридор.
	В краката им имаше струпани кости.
	— Господарю Рал, какво е това място?
	— Не можеш да влезеш вътре, Кара.
	— Защо?
	Ричард се обърна да погледне пътя, по който бе дошъл. Да хвърли последен поглед към всичко, което оставяше след себе си. Поглед в нищото.
	— Защото това е Коридорът на предадения.
	Ричард вдигна очи към двойката скринове — пазачи те, оставили в краката си костите на двама магьосници, приближили се по този път.
	Помнеше ясно съобщението на магьосника Рикер, предадено му от Плъзгата. Пази се отляво на влизане — знаеше какво означава.
	Вдигна лявата си ръка към скрина, изпъкнал върху каменната стена вдясно. Предупреждението му подсказваше коя ръка да използва и от кой скрин да се пази. Ако посегнеше с грешната ръка, щеше да му бъде отказан достъп до мястото в света на мъртвите. Един от капаните на Рикер, заложени за враговете.
	Пластината около китката на Ричард започна да пари. Кожената обвивка от вътрешната страна предпазваше плътта му от силата, която бе насочил в накитника. Юмрукът му потъна в зелена светлина. Десният скрин, към когото бе насочил дадената му по рождение сила, също засия в зелено, засега обездвижен, готов да пусне Ричард да влезе.
	Ричард погледна пазача от гарвановочерен гранит вляво. Повика го по име — гърлен звук, на който съществото отвърна. Черният камък се пропука и отчупи, докато скринът се обръщаше към своя господар в очакване на заповедите му.
	Ричард отново произнесе името му. Вдигна ръка към Кара:
	— Тази жена няма работа тук. Придружи я до света на живите. Не й причинявай зло. После се върни на поста си.
	Скринът скочи от стената и обгърна Кара.
	— Господарю Рал! Кога ще си дойдеш у дома?
	— Аз съм си у дома.
	Проблесна светлина и безшумен тътен разлюля притихналия свят, щом скринът се изгуби с Кара към света на живите.
	Ричард се обърна към ветровете. Четирите вятъра и форокът го наблюдаваха от мястото си високо на стена та. Ричард огледа масивните златни руни, изписани от двете страни на входа, прочете съобщенията и предупрежденията оставени там от различни магьосници.
	В света, в който вятър не съществуваше, наметалото се развя на гърба — предупреждение в едно място, изпълнено с вихрушки от сила и потоци от мощ, получен докато вървеше напред, навлизайки в Коридора на предадения.

	* * *

	Калан вдигна ръка пред очите си, щом светкавицата се вряза току в краката й. Пътят, водещ към Храма на ветровете, се освети за миг. В далечината мерна гърба на Ричард, който се носеше решително към един от коридорите.
	Изведнъж на пътя, точно до ръба на скалата, се изтърси Кара.
	Заедно с ехото на гръмотевицата изчезна и Храмът, а с него и Ричард.
	Кара се изправи на крака. С дива ярост сграбчи Калан за раменете.
	— Какво направи!
	Калан изпитваше твърде силна болка, за да може да говори. Стоеше, забила поглед в земята.
	— Майко Изповедник, какво направи! Бях нагласила всичко. Какво му причини!
	Калан вдигна глава.
	— Какво си сторила?
	— Нали ти се заклех. Ние сме сестри по Агиел. Заклех ти се, че ако нещо стане, ако нещата се объркат, ще се погрижа ти, а не Надин, да бъдеш с Ричард.
	Калан зяпна.
	— Какво направи, Кара?
	— Каквото искаше! Предадох ви думите на ветровете както ми се явиха, но когато заведох теб и Надин в сградите, ви смених. Нея насочих към Дрефан, а теб към Господаря Рал. Исках да бъдеш с мъжа, когото истински обичаш. Заведох те при Ричард! Не ми ли вярваше! Нямаше ли ми доверие?
	Калан се отпусна в прегръдката на Кара.
	— О, Кара, толкова съжалявам. Трябваше да ти се доверя. Добри духове, защо не ти се доверих!
	— Господарят Рал каза, че ще тръгне по Коридора на предадения. Попитах го кога ще се върне у дома. Няма да се върне! Какво направи?
	— Коридорът на предадения… — Калан се строполи на земята. — Изпълних пророчеството. Помогнах на Ричард да влезе в Храма на ветровете. Помогнах му да спре чумата. И го съсипах. Съсипах и себе си.
	— Направи повече от това — прошепна Кара.
	— Какво искаш да кажеш?
	Кара стисна Агиела си в ръка.
	— Агиелът ми. Загуби силата си. Силата на Морещицата действа само в присъствието на връзката с Господаря Рал. Тя е създадена, за да го защитава. Без Господаря Рал няма връзка. Загубих силата си.
	— Сега аз съм Господарят Рал — дойде гласът на Дрефан иззад Калан.
	Кара му се озъби:
	— Ти не си Господарят Рал. Ти не притежаваш дарба та.
	Дрефан срещна огнения й поглед.
	— Сега аз съм единственият Господар Рал, който има. Някой трябва да продължи да ръководи Д’Харанската империя.
	Калан притисна черната риза на Ричард към стомаха си.
	— Аз съм Майката Изповедник. Аз ще ръководя обединението.
	— Ти, скъпа моя, също изгуби силата си. Вече не си Изповедник, камоли Майката Изповедник. — Той протегна ръка и стисна Калан. Силните му пръсти се вкопчиха в плътта й. — Сега ти си моя съпруга и като такава ще правиш каквото ти наредя. Дала си клетва ми се подчиняваш.
	Кара се пресегна, принуждавайки го да пусне Калан Дрефан я перна през лицето с опакото на ръката си. Тя се строполи на пода.
	— А ти, Кара, си една беззъба усойница. Ако искаш да се мотаеш наоколо, ще трябва да ми се подчиняваш. Ако не, нямаш работа тук. Засега само ние знаем, че Агиелът ти е изгубил силата си. Нека оставим нещата така. Ще ме защитаваш като твоя Господар Рал.
	Кара го изгледа с отровен поглед и избърса кръвта от устната си.
	— Ти не си Господарят Рал!
	— Нима? — Той вдигна Меча на истината, меча на Ричард, и го пусна обратно в ножницата. — Е, тогава съм Търсачът на истината.
	— Не си и Търсачът на истината — изръмжа Калан. — Ричард е Търсачът.
	— Ричард ли? Ричард вече не съществува. Сега аз съм Господарят Рал, а също и Търсачът.
	Дрефан придърпа Калан към себе си. Очите му, същите като на Мрачния Рал, я прегориха отвътре.
	— А ти си моя жена. Или поне ще бъдеш, след като изконсумираме брака си. Но сега не му е нито времето, нито мястото. Трябва да се връщаме. Чака ни работа.
	— Никога. Ако само ме докоснеш, ще ти прережа гърлото.
	— Дала си клетва пред духовете. Ще я изпълниш — Дрефан й се усмихна. — Ти си курва. Ще ти хареса. Искам да ти хареса, да изпиташ удоволствие. Наистина ми се ще.
	— Как се осмеляваш да ми говориш така! Не съм курва, най-малко пък твоя!
	Усмивката озари цялото му лице.
	— Нима? Тогава как предаде Ричард? Защо той тръгна, без дори да погледне назад? Бих изказал предположение, че е, защото ти е харесало, когато си си помислила, че съм аз. Предполагам, че Ричард е видял курвата в теб. Е, в такъв случай, когато наистина бъда аз, пак ще ти бъде хубаво. И на мен ще ми хареса.

>>	ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА

	Вирна внимателно бутна Уорън.
	— Събуди се, някой идва. Той разтърка очи.
	— Буден съм.
	Тя хвърли поглед към другите прозорци, за да се увери, че мъртвите стражи стоят все още изправени, така, че да изглежда сякаш са на поста си. Лампата, запалена на масата, осветяваше достатъчно, за да могат хората отвън да виждат стражите, но тя щеше да осветява и Вирна, и Уорън, така че те не припарваха до прозорците.
	— Как си? — попита го тя.
	— По-добре, мисля, че ме поотпусна.
	Преди известно време бе припаднал. Главоболията, причинявани от дарбата, зачестяваха. Вирна не знаеше как да му помогне. Нямаше представа колко ще издържи, преди дарбата му да го убие. Единственото, което й идваше на ум, бе да се придържа към плана. Уорън й бе казал, пророчеството му е явило, че единственият му шанс за оцеляване е да бъде с нея. В тъмното отвън мерна две забулени фигури да се приближават по пътя. В далечината хълмовете бяха осеяни с хиляди огньове, от които местността изглеждаше като езеро, отразяващо обсипано със звезди небе. Вирна потръпна при мисълта за стотиците хиляди грубияни, които обитаваха тези палатки. Колкото по-скоро напуснат мястото, толкова по-добре. С радост си помисли, че няма да й се налага отново да прониква в крепостта на Джаганг. Нямаше да успеят да използват тази магия два пъти. Заклинанията, които бе направил Уорън нямаше да заблудят стражите втори път.
	За радост веднъж бе достатъчно. Този път приятелките й Джанет и Амелия щяха да дойдат да се срещнат с нея и Уорън. Сигурно бяха те. Беше четвъртата нощ след пълнолуние. Това бе уговореното място за среща. Джанет бе казала, че до това време Амелия ще се е върнала от палатките. Вирна потръпна при мисълта в какво ли състояние ще е Амелия. Вероятно ще й трябва помощ и лечение. Надяваше се да не й отнеме много време. Скоро щеше да съмне.
	Двамата с Уорън се бяха редували да поспиват на смени. Чакаше ги още доста път, докато се върнат при генерал Рейбич и армията му, така че трябваше да отпочинат добре. Вирна предпочиташе да са колкото се може по-далеч от това място, в случай че в крепостта се надигне смут.
	Надяваше се Джанет вече да е казала на Амелия за връзката с Ричард, за да не се налага да губят време. Ако Амелия се е врекла във вярност на Ричард, връзката щеше да я защитава от пътешественика по сънищата. Тогава можеха да избягат.
	Вирна болезнено искаше да освободи и останалите Сестри, но знаеше, че непредпазливостта е път към унищожението. За двадесетгодишното си пътешествие извън херметизирания живот в Двореца на пророците се бе научила, че навън една Сестра трябва да си върши работата винаги на четири очи, ако иска да има някаква надежда за успех. Да се опитват да освободят и останалите Сестри, щеше да е повече от рисковано. Нищо нямаше да спечелят, ако Вирна бъде заловена, докато се мъчи да ги боди наведнъж. По-добре да се съобразява с ограниченията и да действа стъпка по стъпка. Когато му дойде времето ще освободи и тях. В момента бе по-важно да измъкне двете си приятелки да извлече от тях нужната й информация, която по-късно ще й помогне да освободи и другите и да помогне на Уорън. Без Уорън каузата им бе застрашена. Уорън бе магьосник, току-що започнал да развива таланта си — ако талантът му не го убиеше, преди да успеят да му осигурят необходимата помощ.
	Стъпка по стъпка, напомни си тя. Внимавай, мисли с главата си и ще имаш най-големи шансове за успех.
	На вратата се почука. Вирна отвори лекичко и надзърна, а в същото време Уорън им извика, преструвайки се на страж, да се представят.
	— Две от робините на Негово Сиятелство — Сестра Джанет и Сестра Амелия.
	Вирна отвори, протегна ръка и като сграбчи едната за наметалото, я изтегли вътре. След това дръпна и другата. Накара ги да се прилепят до стената, за да не бъдат забелязани през прозорците.
	— Благодаря на Създателя — въздъхна Вирна. — Мислех, че никога няма да се доберете до тук.
	Двете жени стояха с ококорени очи, треперейки като изплашени зайци. Лицето на Амелия бе насинено, подпухнало и осеяно с белези.
	Уорън се приближи до Вирна. Тя го го хвана за ръка поглеждайки ту едното пребледняло лице, ту другото. Сърцето й се късаше пред очевидната болка, която изпитваше Амелия. Но в очите й имаше нещо повече от болка — ужас.
	— Какво има? — прошепна Вирна.
	— Вие ни излъгахте — скръбно прошепна Джанет.
	— Какво говориш?
	— Връзката. Връзката, която би трябвало да ни пази Негово Сиятелство. Разказах на Амелия. Тя се закле във вярност на Ричард, както ми казахте.
	Вирна смръщи чело и се надвеси по-близо.
	— Какво, в името на Създателя, говориш? Казах ти, че това ще попречи на Джаганг да проникне в съзнанието ти.
	Джанет бавно поклати глава:
	— Не, Вирна, не му пречи. Не му пречи да проникне нито в моето съзнание, нито в твоето… нито на Амелия.. нито на Уорън.
	Вирна отпусна приятелски ръка на рамото й, за да я успокои.
	— Напротив, Джанет, пречи му. Трябва само да повярваш и вече си защитена.
	Джанет отново бавно поклати глава.
	— Преди да се закълна във вярност на Ричард, Джаганг е посетил съзнанието ми. Знаел е мислите ми. Чул е какво ми казваш ти. Чул е всичко.
	Вирна закри устата си в ужас. Не бе помисляла за това.
	— Но ти се закле. Това те защитава.
	Джанет за пореден път поклати глава.
	— Да, първия ден. Но преди четири нощи, в нощта на пълнолунието, Негово Сиятелство отново посети съзнанието ми. Не знаех. Разказах на Амелия за клетвата. Тя се закле, както бях направила аз по-рано. Мислехме, че вече сме защитени. Мислехме, че когато се срещнем с вас, ще успеем да се спасим.
	— Така и ще стане — увери я Вирна. — Ще избягаме още сега.
	— Никой от нас няма да избяга, Вирна. Джаганг те пипна. Както и Уорън. Каза ни, че се е промъкнал през пукнатините в съзнанията ви, докато сте спели — още първата нощ след пълнолунието — очите на Джанет плувнаха в сълзи. — Съжалявам, Вирна. Не биваше изобщо да идваш да ни спасяваш. Това ще коства свободата и на двама ви.
	Вирна успя да се усмихне през надигащата се в душата й паника.
	— Джанет, това е просто невъзможно. Връзката ни пази.
	— Щеше — каза Джанет с внезапно груб, злокобен глас — ако Ричард Рал беше жив. Но преди четири нощи Ричард Рал напусна света на живите, в нощта на пълнолунието.
	Джанет избухна в дебел, гърлен смях, въпреки че лицето й бе обляно в сълзи.
	Вирна не можеше да си поеме дъх.
	— Ричард… е мъртъв?
	Уорън притисна главата си между дланите и нададе болезнен, пронизителен вик.
	— Не! Не!
	Вирна се вкопчи в него, той се строполи на пода.
	— Уорън! Какво ти е?
	— Негово Сиятелство… Негово Сиятелство има задача за мен.
	— Задача? Уорън, какво има? Какво става?
	— Негово Сиятелство има нов Пророк! — изкрещя Уорън. — Моля те, спри болката! Ще ти служа! Ще ти служа, щом ме призова!
	Вирна го разтърси.
	— Уорън!
	Внезапно в главата й сякаш се вряза нагорещен стоманен кол. Тя започна да крещи, раздирана от непоносима болка, притискайки главата си с ръце. Нищо, нищо от сто петдесет и шестте й години живот не я бе подготвило за внезапния изблик на болка, изригнал от главата й. Стаята изведнъж стана черна.
	Усети как подът се блъска в лицето й. Краката и ръцете й се загърчиха в агония. В жежката вихрушка на мъчението й затанцува злорад гърлен смях — сякаш огън, бушуващ всред руини. Вирна се молеше на Създателя да припадне. Молбата бе нечута, в нея се извиси глас. Гласът на Джанет.
	— Толкова съжалявам, Вирна. Изобщо не биваше идвате да ни освобождавате. Сега ще служите на Негов Сиятелство като негови роби.

	* * *

	Русата, Кара, го последва в приемната. Застана три крачки зад него, както й бе наредено. Сега, след като й бе заповядал, винаги се обличаше в червената си униформа. Харесваше му да ги гледа в червено, сякаш бяха обгърнати в кръв. Една от тях бе винаги до него — кървавочервено напомняне за предстоящия лепкав, слузест пир на разврата.
	Щом той я погледна през рамо, сините й очи са отместиха. Той знаеше, че тя се съгласи да остане единствено за да е близо до Калан. Все едно. Важното бе, че остана.
	Макар и безобидно, изглеждаше по-тежко Господарят Рал да се движи с ескорт от гардове като нея — подхождаше му на сана.
	А сега той бе Господарят Рал, както му бяха прошепнали онези призрачни гласове. Само той притежаваше интелекта, за да ги чуе, мъдростта да ги разбере, проницателността да им обърне внимание. И това го бе извело до триумфа. Способността му да обръща внимание на подробностите бе възнаградена. Изключителната му съзерцателност го бе извела на пиедестала на властта, която винаги бе заслужавал. Дарбата му бе неговият гений, който щеше да му служи по-добре от всяка магия.
	Той бе повече от другите, и то с право. Превъзхождаше ги — човек с рядка способност за разбиране, с инстинкт и необикновено чувство за морал, непокварено от изкривените извинения, с които жените оправдаваха вулгарните си удоволствия.
	Собствената му добродетелност го опияняваше.
	Щом го видя да влиза в стаята, Калан вдигна глава. Лицето й бе празно — изражение, което носеше почти през цялото време. Тя само си мислеше, че не показва нищо зад него — под маската и се разкриваше цял букет от чувства. Увлечен в подробностите на замаяното й лице, той се захласна в потока от чувства, които тя се опитваше да скрие.
	Видя как го гледа. И преди бе улавял погледите й към тялото му. Знаеше — тя го желае. Изпитва глад за него. Копнее да получи удоволствие от него. Това, че се стараеше да отрича, само допълнително го възбуждаше. Това, че прикриваше жаждата си по него зад груби думи, бе доказателство, че е прав. Това, че се правеше на отвратена, му разкриваше невероятните дълбини на копнежа й.
	Когато най-сетне тя се отдадеше на похотта си, преживяването щеше да е още по-велико — заради чакането преди това, заради въздържанието и копнежа и забавеното утоляване на жаждата. Тогава най-сетне той щеше да й даде желаното. Щеше да чуе крясъците й.
	Генералът до Калан се поклони.
	— Добро утро… Господарю Рал.
	— Какво е това? — попита той веднага. Не обичаше войниците да носят на Калан документи, без да са минали през неговия поглед.
	— Само някои от сутрешните рапорти, Дрефан — отвърна тя с онзи неин монотонен глас.
	— Тогава защо не съм информиран? Всички рапорти трябва да пристигат най-напред при Господаря Рал.
	Генерал Кърсън погледна крадешком Калан. Поклони се пак.
	— Както желаете, Господарю Рал. Просто си помислих…
	— Остави мисленето за мен. Ти си гледай войниклъка.
	Генералът се покашля.
	— Разбира се, Господарю Рал.
	— И какво ни съобщават сутрешните рапорти?
	Генералът отново погледна Калан. Дрефан забеля лекото кимване. Като че ли генералът имаше нужда о разрешението на жената на Господаря Рал, за да говори Дрефан го пропусна покрай себе си, както правеше обикновено. Харесваха му игричките й, това, че тя си мисли че той не забелязва. Забавляваше се.
	— Ами, Господарю Рал, чумата заглъхва.
	— Би ли уточнил какво означава това „заглъхва“. Като лечител неясните обяснения не ми помагат особено.
	— През последната седмица смъртните случаи от чума са паднали до едва три за последната нощ — три потвърдени. Почти всички, които са били болни, когато Господарят… — той се усети, — когато Ричард замина, са се оправили. Каквото и да е направил Ричард…
	— Брат ми загина, това направи. Аз съм лечителят. На мен се дължи краят на чумата.
	Калан изгуби спокойствието в погледа си. Лицето й се изкриви в едва сдържан гняв. Той се запита как ли би изглеждало същото това лице, изкривено от болка или от ужас. Щеше да узнае в края на краищата.
	— Ричард замина в Храма на ветровете. Той пожертва себе си за спасението на всички. Ричард! Не ти, Дрефан, а Ричард!
	Дрефан пропусна тирадата й с небрежно щракване с пръсти.
	— Глупости. Какво разбира Ричард от лекуване? Аз съм лечител. Господарят Рал спаси хората от чумата — Дрефан вдигна пръст към генерала. — И по-добре се погрижете всички да го разберат.
	Калан отново кимна лекичко на генерала.
	— Да, Господарю Рал — отвърна той. — Лично ще се погрижа всеки да знае, че самият Господар Рал сложи край на чумата.
	На лицето на Калан се появи едва забележим намек за усмивка при двусмисленото изявление на генерала. Дрефан пропусна и това. Имаше си по-важна работа от това да се разправя с нейното непочтително отношение към съпруга й.
	— И какво друго имате да ми съобщите, генерале.
	— Ами, Господарю Рал, изглежда, някои от частите ни… липсват.
	— Липсват? Как е възможно да липсват войници? Искам да бъдат намерени. Трябва да съберем цялата армия, до последния човек, за да се защитаваме срещу Императорския орден. Няма да допусна Д’Харанската империя да бъде победена от Ордена, понеже офицерите ми не са успели да удържат дисциплината в армията си.
	— Да, Господарю Рал. Вече изпратихме съгледвачи да потърсят частите, които… са се отклонили от позициите си.
	— Заради връзката е, Дрефан. Д’Харанците не се чувстват свързани с теб — каза Калан. — Армията се разпада, започва да се разпръсква, защото войниците не усещат връзката си, губят водача си. Не знаят какво да правят. Останали са без своя Господар Рал…
	Той я удари. Острият звук отекна в стаята.
	— Стани! — изчака тя да успее да се вдигне. — Няма да понасям обиди от собствената си жена! Ясно ли е?
	Калан притисна носа си с пръсти, опитвайки се да спре кръвта. Аленият поток изпълни ръката й, погълна устните й и се спусна към брадичката й. При тази гледка той едва се въздържа да не извика от удоволствие. Гледката на обляната в кръв Майка Изповедник го разтрепера. Копнееше да я накълца, кръвта й да опръска всичко, да чуе крясъците й, да види ужаса й. Но можеше да почака, дордето тя му се помоли сама. Както бе направила Надин. Извратеният глад на Надин му достави удоволствие. Изпита наслада, гледайки изненадата и ужаса й, агонията й, преди да я метне от ръба на скалата — все още жива, за да има време през целия път на долу да мисли над собствената си порочна природа. Това му стигаше — засега.
	Можеше да почака, докато истинската същност Майката Изповедник отново изплува на повърхността — както през онази първа нощ. Ричард сигурно е бил истински ужасен да разбере колко силно желае тя брат му. Да установи, че жената, която обича, всъщност е толкова мръсна, толкова нечиста, колкото всяка курва. Горкият наивен, глупав Ричард. Дори не се обърна назад, докато се отдалечаваше по пътя.
	Дрефан можеше да чака. Щеше да й е нужно време да се възстанови от шока, от мисълта, че стана причина за смъртта на Ричард. Дрефан можеше да чака. Нямаше да отнеме много време — при положение, че тя го желае толкова неустоимо.
	Притегли я към себе си.
	— Прости ми, съпруго моя. Не исках да те наранявам. Моля те, прости ми. Просто се тревожех за сигурността ни — разстроих се от новината, че тези безполезни войници не изпълняват заповеди и така застрашават сигурността на всички ни.
	Калан се дръпна.
	— Разбирам.
	Не я биваше в лъжите. С крайчеца на окото си той мерна сведената напред фигура в червено. Само да мръдне, ще я разцепи на две. Тя се въздържа, но той все едно, ще й намери предназначение.
	Калан направи предупредителен знак на Кара. Морещицата неохотно се подчини. Калан се мислеше за много умна, мислеше си, че той не вижда как тя раздава заповеди на другите. Засега това нямаше значение.
	— Генерал Кърсън — каза Дрефан. — Искам тези вироглави войници да бъдат намерени. В армията трябва да има дисциплина, иначе сме загубени, иначе Орденът ще ни помете. Щом ги намерите, искам командирите им да бъдат екзекутирани.
	— Моля? Искате да екзекутирам собствените си вони, задето са загубили връзката…
	— Искам да ги екзекутирате за измяна. Останалите ще вземат урок, че не толерираме подобно незачитане, а и ще се замислят втори път дали да преминат на страната на врага.
	— На врага ли, Господарю Рал?
	— Разбира се. Ако не изпълняват дълга си на Д’Харанци, който се състои в това да защитават и служат на Д’Харанската империя, да не говорим за техния Господар Рал, значи помагат на врага. Това ги прави изменници! Това застрашава живота на жена ми! На всички!
	Той плъзна ръка по релефните букви върху дръжката на Меча на истината — неговия меч. Мечът, който му принадлежеше по право.
	— А сега, имаш ли да ми съобщаваш още нещо?
	Генерал Кърсън и Калан си размениха скришом погледи.
	— Не, Господарю Рал.
	— Добре. В такъв случай, това е всичко. Свободен си. — Той се обърна към Калан и й протегна ръка: — Ела, скъпа, ща закусим заедно.

>>	ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	Ричард слезе от трона на магьосника в средата на Коридора на ветровете като в сън. Стъпките му отекнаха в далечината. Той си бе на мястото — на трона на магьосника. Той бе единственият магьосник-войн — единственият, роден и с двете страни на магията. Вътрешността на Храма на ветровете бе повече от огромна. Беше нещо, което човешки разум едва ли може разбере. В това напълно беззвучно място звуци не съществуваха, ако той не ги породи, ако не пожелае да ги чуе. Сводестият таван, обемащ височините над главата му можеше да приеме в себе си гнезда на орли и те едва ли щяха да разберат, че са затворници в сграда. Планинските соколи, ако такива имаше по тези места, можеха да се гмуркат в дълбините на простора, уловен под безкрайните арки, и да се чувстват у дома си.
	От двете страни тръгваха колони, поддържащи стените, които се сливаха с далечната извивка на тавана. През гигантски прозорци нахлуваше още от призрачната, мъглява светлина. Добре поне че виждаше страничните стени. Защото иначе коридорът потъваше в мъглявината.
	Почти всичко бе с цвета на бледа следобедна мъгла: подовете, колоните, стените, тавана. Сякаш бяха направени от мъглява светлина. Ричард се чувстваше като муха в безкраен каньон. Въпреки това мястото не бе безгранично, като извън стените. Преди би бил изумен и очарован. Сега не изпита нито едното, нито другото. Просто се вцепени.
	Тук времето нямаше никакъв смисъл освен онзи, който му придаваше самият той. В безкрайността времето нямаше къде да пусне котва. Ричард можеше да прекара тук цял век или няколко седмици и само той щеше да забележи разликата, при това само ако иска. Животът също не значеше много — субстанция, толкова далечна, колкото другия край на безкрайността. Понятието за живота също се носеше от самия Ричард. И въпреки това Храмът на ветровете притежаваше способност за усещания и го приюти в своя издялан от магьосниците каменен скут.
	Докато вървеше през залата, забеляза, че между всеки две колони има по една сводеста ниша. Във всяка ниша бяха положени магически предмети и неща, предадени на съхранение — изпратени от света на живите за съхранение. Ричард разбираше какво представляват и знаеше как използват. Даваше си сметка колко са опасни и защо определени хора бяха пожелали тези предмети да бъдат заключени тук за вечни времена. Познанието на ветровете вече бе и негово.
	Благодарение на това познание бе успял да сложи край на чумата. Не разполагаше с книгата, задействала епидемията, но не бе и нужно. Книгата бе открадната оттук, но все още принадлежеше на ветровете. Трябваше само да се пренастроят потоците на силата, извиращи от ветровете, които активираха действието на книгата в света на живите.
	Всъщност всичко бе толкова просто, че чак изпита срам, задето не се бе сетил да го направи по-рано. Хиляди хора бяха измрели заради неговото невежество. Ако знаеше по-рано онова, което знае сега, щеше просто да хвърли мрежа, изтъкана от двете страни на магията му, и книгата щеше да стане безполезна за Джаганг. Всичките тези мъртви хора — а е било толкова просто. Добре поне, че бе успял да използва лечителските си умения, за да прекрати развитието на болестта у онези, които бяха повалени от заразата непосредствено преди да прекъсне потока на магията. Добре поне, че спря чумата. Само дето това му бе струвало всичко. Каква цена за всичките тези животи. Каква цена му бяха поискали духовете. Наистина, каква цена.
	Беше му струвало живота на Надин. Изпита дълбока скръб по нея.
	Би унищожил и Джаганг, и заплахата, идваща откъм Стария свят, но оттук нямаше да може. Онова там бе светът на живите, а той можеше да влияе само на нещата, отнесени от Храма в света на живите и на унищоженията, причинени от тях. Въпреки това успя да докосне ядрото на силата си тук. Никой след него нямаше да може да мине през Коридора на предателя. Джаганг нямаше да успее за втори път да постигне същия резултат.
	Ричард се спря. Извади меча си, меча на Дрефан вдигна го в дланите си и се втренчи в него, наблюдавайки танца на светлината върху острието. Не беше неговият меч — Мечът на истината. Остави желанието му да се надигне от дъното на съществото му, понасяйки със себе си рожденото му право на тази сила. Дарбата му изплува леко като въздишка, а преди с толкова мъки успяваше да предизвика най-незначителните страни на магията си. Силата изплува напред обзе ръцете му, преля в предмета, който носеше.
	Мисълта му насочи отделните елементи, балансирайки всеки до желаната последователност и резултат, докато мечът в ръцете му се превърна в двойник на онзи, който познаваше толкова добре. Държеше в ръце двойника на Меча на истината, макар и без обземащото го преди усещане за присъствието на душите, притежавали оръжието преди него. Въпреки това по всичко друго мечът бе същият. Носеше в себе си същата сила, същата магия.
	Мнозина магьосници бяха загинали в опитите си да създадат Меча на истината, докато най-накрая някой е успял. След този успех познанието се е вляло тук, на това място, и нямаше пречка Ричард да го поеме, както и всяко останало познание тук.
	Стисна дръжката и вдигна острието. Остави силата, магията, яростта на меча да го обземат, да се развилнеят вътре в него, само и само за да чувства нещо. Дори яростта бе нещо. Макар че всъщност не му бе нужен меч за това. Яростта преливаше от съществото му, за да бъде заменена след малко от празнота.
	Хвърли меча високо във въздуха и го задържа там, обливайки го в потоци от сила. С нова вълна от магия блъсна направения от него самия меч в облак металически прах и с още една мисъл заличи облака.
	Отново се изправи празен. Празен и сам.
	Нечие присъствие го накара да се обърне. Беше дух. От време на време се появяваха. Идваха да го навестят да поговорят, да го насърчават да се завърне в своя свят преди да е станало твърде късно, преди да е загубил нишката към света на живите.
	Тази сянка, този дух, го запрати в неочакван шок.
	Приличаше на Калан.
	Меката, сияеща фигура се полюшваше пред него, излъчвайки светлина със същия цвят както всичко останало на това място — само че по-плътно, по-контрастно.
	Приличаше на Калан. За пръв път от седмици насам сърцето му подскочи.
	— Калан? Да не би да си умряла? Вече дух ли си?
	— Не — отвърна духът. — Аз съм майката на Калан.
	Мускулите на Ричард отново се отпуснаха. Обърна се и продължи нататък.
	— Какво искаш?
	Духът го последва, както правеха понякога и други, заинтригувани от присъствието му — вероятно от чисто любопитство към новопоявилия се в техния свят. — Донесох ти нещо — каза духът.
	Ричард се обърна.
	— Какво?
	Тя държеше в ръцете си роза. Зеленото на стъблото и червеното на листата бяха смайващи в този безцветен свят — вълничка от удоволствие за очите му. Уханието на цветето изпълни дробовете му с благодат. Почти бе забравил удоволствието от подобно нещо.
	— Какво да правя с това?
	Духът вдигна розата, подканвайки го да я вземе. Той не се страхуваше от духовете, които идваха да го видят и онези, които го мразеха, не можеха да му навредят. Знаеше как да се защитава.
	Взе розата.
	— Благодаря — пъхна стъблото под колана си. Обърна се и продължи. Духът на майката на Калан го последва. Не искаше да се вглежда в лицето й. Макар да бе само дух и чертите й да не се виждаха добре, все пак приличаше на Калан твърде много.
	— Ричард, може ли да поговорим?
	Стъпките му отекнаха през празната зала.
	— Щом искаш.
	— Искам да ти разкажа нещо за дъщеря си Калан.
	Ричард спря и се обърна към духа:
	— Защо?
	— Защото тя е част от мен. Тя бе моя плът, както ти си бил плът от плътта на майка си. Калан е връзката ми със света на живите, мястото, където някога живях. Където ти трябва да се върнеш.
	Ричард тръгна.
	— Аз съм си у дома. Нямам намерение да се завръщам в онзи горчив свят. Ако искаш да отнеса съобщение на дъщеря ти, съжалявам. Не мога. Остави ме.
	Той вдигна ръка да я отпрати, но тя сключи молитвено длани, за да го накара да сдържи силата си.
	— Не искам да носиш съобщение. Калан знае, че я обичам. Искам да поговоря с теб.
	— Защо?
	— Заради онова, което причиних на Калан.
	— Което си й причинила? Какво е то?
	— Внуших й чувство за дълг. „Изповедниците нямат любов, Калан. Те имат дълг.“ Така я учех. За мой срам, така и не й обясних какво имам предвид. Опасявам се, че не й оставих място за живот. Повече от всеки Изповедник, когото познавам, Калан искаше да живее живота, да му се наслаждава. Дългът й отнемаше голяма част от това. И поради тази причина тя стана толкова добър защитник на народа си. Тя иска всички да имат своя шанс да изпитат радост, защото ясно разбира, че на нея радостта й е отказана. Остава й да взема живота дребните удоволствия, които може да си осигури.
	— Какъв смисъл има?
	— Ти не се ли радваш на живота, Ричард?
	Той продължи да върви.
	— Това за дълга го разбирам. И аз съм роден с дълг. Но вече го изпълних. Изпълних всичко, което се искаше от мен.
	— Ти също не си разбрал какво имам предвид под дълг. За правилния човек човекът, роден истински за него, дългът е форма на любов, чрез която всичко е възможно. Дългът не винаги е отказ да получиш нещо, а начин да предадеш същото това нещо и на другите. Дългът не винаги е нещо неприятно, той се изпълнява най-добре с любов. Няма ли да се върнеш при нея, Ричард? Тя има нужда от теб.
	— Сега Калан си има съпруг. За мен няма място в живота й.
	— Има място в сърцето й.
	— Тя каза, че никога няма да ми прости.
	— Ричард, ти никога ли не си изричал нещо, което не си мислил — от отчаяние, да речем? Никога ли не ти се е искало да си върнеш думите назад?
	— Не мога да се върна при нея. Тя е омъжена за друг. Дала е клетва и има… Няма да се върна.
	— Въпреки че е омъжена за друг, въпреки че не можеш да бъдеш с нея, въпреки че сърцето ти се къса при мисълта, че не можеш да я имаш, не я ли обичаш достатъчно, че да искаш да утешиш сърцето й? Да внесеш в душата й покой? Нима всичко в тази твоя любов си ти, нима няма нищо нейно?
	Ричард изгледа духа с гневен поглед.
	— Тя намира щастие в отсъствието ми. Няма нужда от мен.
	— Тази роза доставя ли ти удоволствие, Ричард?
	Той продължи да върви.
	— Да, прекрасна е, благодаря.
	— Не би ли размислил да се върнеш в такъв случай?
	Ричард се извърна към духа на майката на Калан:
	— Благодаря ти за розата. Ето, заповядай още хиляда в знак на благодарност, за да не кажеш после, че съм задължен!
	Ричард протегна ръка и въздухът пламна от рози. Че вените им цветове се носеха и завихряха в ален водовъртеж.
	— Съжалявам, че не мога да те накарам да разбереш Ричард. Виждам, че ти нося единствено болка. Ще те оставя сам.
	Щом тя изчезна, по пода останаха милиони червени цветчета, сякаш внезапно избликнал басейн от кръв.
	Ричард се смъкна надолу, чувстваше се твърде зле, за да стои прав. Скоро ще се превърне в един от тях. В дух. И няма да му се налага да стои приклещен в това тясно пространство между световете, разкъсван и от двата. Когато му се приискаше храна, имаше я, когато му се приспиваше, спеше, но не можеше да продължава да живее тук. Това не бе светът на живота.
	Съвсем скоро ще стане един от тях и ще остави зад гърба си празнотата, която представляваше животът му.
	Някога Калан успяваше да запълни тази празнота. Някога тя бе всичко за него. Беше й вярвал. Беше си мислил, че сърцето му е на сигурно място под нейните грижи. Оказа се, че си е въобразявал повече, отколкото е било истина. Как е могъл да бъда такъв глупак? Нима всичко е било само илюзия?
	Главата му се вдигна. Взря се в коридора. Прехвърли мислено предметите, които бе видял. Магическият съд на виденията. Беше там, от другата страна на коридора. Знаеше как да го използва.
	Изправи се и прекоси коридора, пристъпи между две колони, край издялания от камък съд. Състоеше се от два легена, поставени един над друг. Долният бе на нивото на човешки кръст, горният се изравняваше с главата му — и двата имаха правоъгълна форма. Върху въгленосивия камък бяха гравирани символи, даващи указания и вливаха сила. Долният леген бе пълен до ръба със сребриста течност подобна на консистенцията на Плъзгата, но всъщност — различна, той го знаеше.
	Вдигна сребърното тасче, положено на нисък рафт в саката му, и го потопи в долния леген. Изпразни го в горния. Продължи, докато горният погълна своята част от магическата течност.
	Надвеси се над долния леген, за да постави ръцете си на точните символи, разположени широко от двете страни. Прочете магическите думи наведен, с ръце, притиснати върху точните места. Щом ги произнесе, съсредоточи вниманието си върху човека, когото искаше да види. После освободи тънка ивица сила, за да пусне течността от горния леген да прелее през ръба. Тя потече в тънък сребрист слой пред лицето му. Във водопада от магическа течност Ричард видя човека, когото повика в съзнанието си: Калан.
	Още щом я мерна, сърцето му се сви болезнено. Едва сдържа вика си.
	Тя беше в бялата си Изповедническа рокля. Познатите черти на лицето й го накараха да се сгърчи от копнеж. Беше близо до покоите си, до спалнята си в Двореца на Изповедниците. Там бе нощ. Ричард усети как сърцето му ще се пръсне в гърдите, щом я видя да спира пред вратата на стаята си.
	Зад нея се плъзна Дрефан. Постави ръце на раменете й надвеси се над нея и я притисна до себе си, приближавайки устни до ухото й.
	— Калан, моя съпруго, моя любов, готова ли си да си легнем? Имах тежък ден. С нетърпение очаквам една нощ, изпълнена с дивата ти страст.
	Ричард пусна съда. Вдигна юмруци и отстъпи назад. Магическият предмет се раздроби на части, тежки каменни парчета се смесиха с пламъци и дим. Коридорът се изпълни с прах и отломки, които постепенно се стопиха в далечината. Във въздуха се вдигнаха по-големи парчета и затанцуваха в яростен вихър, докато накрая загубиха мощта си и се стовариха върху земята, разбивайки се на парчета.
	По пода се разсипаха капки от магическата течност. Във всяка от тях блещукаше образът на Калан.
	Ричард се обърна рязко и тръгна. По пода танцуваха пламъци, поглъщайки капките течност. Въпреки това лицето й продължаваше да е пред очите му. Сви ръце в юмруци. Всяка капка, всяко късче мъгла прекопаваше празнината зад гърба му. В средата на коридора, замаян, се строполи на пода, загледан в нищото.
	През ветровете се понесе зловещ смях. Ричард знаеше кой е източникът му. Баща му се бе върнал, за да присъства на мъчението му.
	— Какво има, сине? — подигравателно изсъска Мрачният Рал. — Нима не си доволен от избора ми на жених за любимата ти? Моят собствен син, моята плът и кръв, Дрефан, са ожени за Майката Изповедник. Според мен изборът е чудесен. Момчето е добро. А и тя явно е доволна. Но да, ти вече го знаеш, нали? Трябва да бъдеш доволен, че тя е доволна. Наистина много доволна.
	Отвратителният смях на Мрачния Рал закънтя между каменните стени.
	Ричард не си направи труда да прогони искрящата форма, надвиснала над него. Какво значение имаше?
	— Е, какво ще кажеш, съпруго моя? Ще прекараме ли една нощ в дива страст? Каквато демонстрира на брат ми, мислейки го за мен?

	* * *

	Калан събра всичките си сили и наръга Дрефан с лакът в корема. Свари го неподготвен. Не бе очаквал това. Преви се от болка, неспособен да си поеме дъх. 	— Казах ти, Дрефан, че ако ме докоснеш, ще ти прережа гърлото.
	Преди да е успял да се съвземе и да се изхили на гнева или пък да я заплаши, тя се плъзна в стаята си, трясна вратата и пусна резето.
	Стоеше трепереща в полумрака. Почувства нещо. За миг й се стори, че е Ричард. Едва не извика името му — едва не изкрещя, че го обича. Притисна корема си в болка. Кога най-сетне ще престане да мисли за него? Той няма да се върне. Никога.
	Прекоси дневната по дебелия килим и влезе в спалнята. Скочи в защитна позиция, щом пред нея се плъзна тъмна сянка.
	— Съжалявам — прошепна Бердин, — не исках да те плаша.
	Калан въздъхна с облекчение и се изправи.
	— Бердин — обви с ръце жената. — О, Бердин, толкова се радвам да те видя. Как си?
	Бердин я прегърна, опитвайки се да утоли отчаяната си нужда от топлина.
	— Минаха седмици, но ми се струва, че Райна е умряла едва вчера. Толкова съм й ядосана, задето ме изостави. А когато й се ядосам, започвам да плача, защото толкова ми липсва. Още само няколко дни да се бе държала, и сега щеше да е жива. Само още няколко дни.
	— Знам, знам — прошепна Калан. Дръпна се, но не повиши глас: — Какво правиш тук? Мислех, че си отишла в Кулата да смениш Кара.
	— Да, но първо исках да дойда при теб да поговорим.
	— Искаш да кажеш, че Плъзгата е останала без охрана?
	Морещицата кимна.
	— Бердин, не можеш да я оставяш сама. Никога няма да узнаем, ако някой се вмъкне в Ейдиндрил — някой, притежаващ опасна магия. Нали това…
	Бердин я прекъсна:
	— Знам. Но това, което искам да ти кажа, също е важно. Пък и какво значение има всъщност? Двете с Кара загубихме силата си. Ако някой се промъкне с Плъзгата, няма да можем да го спрем с магия. Трябва да говоря с теб, Майко Изповедник. А през деня няма как да стане, защото Дрефан винаги изниква отнякъде.
	— Не допускай да те хване, че го наричаш другояче, освен Господаря Рал, защото веднага ще те…
	— Той не е Господарят Рал. Не е, Майко Изповедник.
	— Знам. Но е единственият Господар Рал, който имаме.
	Бердин се вгледа в очите й.
	— Двете с Кара си говорехме. Решихме да го убием. Трябва да ни помогнеш.
	— Не можем да го направим — Калан стисна Бердин за ръката. — Не можем.
	— Разбира се, че можем. Ще се скрием на балкона, ти ще го съблечеш, за да не разполага с онези свои ножове, и докато… му отвличаш вниманието, ще влетим в стаята и всичко ще свърши.
	— Бердин, не можем.
	— Е, добре, ако този план не ти харесва, ще измислим друг. Работата е там, че трябва да го убием.
	— Не, работата е там, че не можем.
	Бердин я изгледа свъсено.
	— Нима искаш да си съпруга на тази свиня? Рано или късно, ще реши да се възползва от съпружеските си права.
	— Бердин, чуй ме. Дори да го направи, ще трябва да го понеса. Готова съм да приема дори изнасилване, щом като това означава, че ще бъдат спасени животи. Не можем да убием Дрефан. Той е единственият ни Господар Рал. Докато измислим какво да правим, той е единственото, което скрепява армията. Точно в момента са малко объркани от агресивното му поведение. Д’Харанците са свикнали да се подчиняват на своя Господар Рал. Дрефан се прави на такъв и за момента войниците се питат дали са убедени, че не е.
	— Но той наистина не е — настоя Бердин.
	— Но за момента това е единственото, което държи нещата под контрол. Ако армията се разпадне, Императорският орден ще нахлуе в Средната земя. Поне за това Дрефан е прав.
	— Но ти си Майката Изповедник. Генерал Кърсън ти е верен. Дори и без връзката той се навърта наоколо заради теб. Както и повечето офицери. Заради теб, не заради Дрефан. Може би ще се получи.
	— А може би не. Може да не харесвам Дрефан, но не е заслужил да бъде убит. Колкото и да не ми харесва поведението му, си давам сметка, че той прави всичко възможно, за да удържи нещата. С негова и с моя помощ може би ще успеем да запазим целостта на армията.
	Бердин килна глава.
	— Няма да продължи дълго и ти го знаеш.
	Калан обърса лицето си с длан.
	— Бердин, Дрефан е мой съпруг. Дала съм му клетва.
	— Клетва, а? Тогава защо не си го пуснала още в леглото си?
	Калан понечи да каже нещо, но не намери думи.
	— Заради Господаря Рал, нали? Все още се надяваш да се върне, нали? Искаш да се върне.
	Калан притисна пръсти в устните си. Извърна глава.
	— Ако Ричард щеше да се връща, да го е направил до сега.
	— Може би е заради чумата. Може би не е довършил работата по унищожаването на магията. Може би когато свърши всичко, ще си дойде.
	Калан се обгърна с ръце. Знаеше, че няма да стане.
	— Майко Изповедник, искаш той да се върне, нали?
	— Омъжена съм за Дрефан. Имам съпруг.
	— Не те питам това. Искаш той да се върне. Не може да не го искаш.
	Калан поклати глава.
	— Каза, че винаги ще ме обича. Каза, че сърцето му винаги ще бъде мое. Обеща — Калан преглътна парещата болка. — А си отиде. Може и да съм… го наранила, но ако наистина ме е обичал, не би ми причинил това. Щеше да ми даде възможност…
	— Но все още искаш да се върне.
	— Не. Не искам никога повече да преживявам тази болка. Не искам да излагам сърцето си на подобна агония. Изобщо не биваше да си позволявам да се влюбя в него. — Калан пак поклати глава: — Не искам да се върне.
	— Не ти вярвам. Просто си развълнувана, както бе при мен, когато почина Райна. Но ако тя се върне, ще й простя, дето е умряла, и ще я приема в прегръдките си.
	— Не и Ричард. Не бих отворила сърцето си за него втори път. Независимо какво съм направила, няма право да постъпва с мен по такъв начин. Просто си тръгна, и то след като ме бе засипвал с обещания да ме обича винаги, независимо от всичко. Предаде ме. Никога не съм предполагала, че може да ми причини такава болка. Мислех, че сърцето ми е на сигурно място при него. Независимо от обстоятелствата. Явно съм се лъгала.
	Бердин я извърна към себе си и я сграбчи за раменете.
	— Майко Изповедник, не го мислиш. Наистина не го мислиш. Доверието се изгражда взаимно. Ако наистина го обичаш, трябва да му имаш доверие. Независимо от всичко. Също както очакваш от него винаги да ти вярва.
	По бузите на Калан потекоха сълзи.
	— Не мога, Бердин. Толкова боли. Не искам да преживявам всичко отново. Всъщност така или иначе е все едно. Минаха седмици. Чумата отдавна я няма. Ричард никога няма да се върне.
	— Виж, не знам какво точно се е случило там в планината, но просто си задай един въпрос: Ако нещата бяха обратно, ако ти бе на неговото място, как щеше да се чувстваш?
	— Мислиш ли, че не го правя непрекъснато? Знам как , бих се чувствала. Щях да се чувствам предадена. Никога нямаше да простя на себе си, ако бях на негово място. Щях да се мразя, както съм убедена, че ме мрази той.
	— Не — поклати глава Бердин, — не е вярно. Той не те мрази. Господарят Рал може да е объркан или наранен, но никога не може да те мрази.
	— Напротив. Мрази ме заради онова, което направих. Това е другата причина, поради която не бих могла да го приема обратно. Нараних го прекалено много. Как бих могла да го погледна в очите? Не бих могла. Не бих могла да поискам доверието му.
	Бердин я прегърна през врата и я придърпа към рамото си.
	— Не затваряй сърцето си, Калан. Моля те, не го прави. Ти си сестра по Агиел. Като твоя сестра те моля да не го правиш.
	— Все едно — прошепна Калан. — Така или иначе не мога да бъда с него, независимо какво си мисля и на какво се надявам. Трябва да го забравя. Духовете ме принудиха да се омъжа за Дрефан. Заклех му се, както и на духовете, че това ще е цената за спасението на живота на хората. Трябва да удържа клетвата си. Ричард трябва да се съобразява с нея.

>>	ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	— Събуди го! — заповяда гласът в главата й.
	Вирна изкрещя. Сякаш цялото й тяло бе осеяно с оси, които я жилеха едновременно. Бясно започна да размахва ръце и крака, да се опитва да ги махне от раменете си, от лицето си. Крещеше от ужас и удряше, удряше.
	— Събуди го! — чу отново гласа в главата си.
	Гласът на Негово Сиятелство. Взе кърпата от кофата. Извърна главата на Уорън. Беше проснат по лице на масата, в безсъзнание. Обърса с влажната кърпа бузите му, челото му. С треперещи пръсти приглади косата му. Не бе в безсъзнание от дълго време, така че нямаше да й е толкова трудно да го вдигне.
	— Уорън. Уорън, моля те, събуди се. Уорън!
	Той простена неясно. Тя притисна влажната кърпа до устните му. Погали го по гърба с другата си ръка и го целуна по бузата. Сърцето й се късаше да присъства на нечовешките му болки, причинявани не само от пътешественика по сънищата, но и от дарбата. Притисна пръст в тила му и остави топлия поток на своя Хан да се влее в него, с надеждата, че това ще му вдъхне сила, че ще го накара да се съвземе.
	— Уорън — изкрещя, — моля те, събуди се! Моля те, заради мен, събуди се или Негово Сиятелство ще се ядоса. Моля те, Уорън.
	По лицето й потекоха сълзи. Все едно. Искаше само да го събуди, защото иначе Негово Сиятелство щеше да накара и двама им да страдат. Досега не бе имала възможност да разбере, че съпротивата може да причини толкова болка. Никога не би повярвала, че толкова лесно ще се откаже от всичко, в което бе вярвала.
	Не можеше да защити хората, които обича, като се самоубие. Бе опитвала. О, колко яростно бе опитвала. Той не й позволяваше. Искаше ги живи, за да му служат. Искаше да се възползва от талантите им. Вече бе убедена, че е истина: Ричард бе мъртъв. Връзката с него е скъсана и те са беззащитни срещу пътешественика по сънищата. Той можеше да влиза в съзнанията им, когато си пожелае. С ужасяваща лекота Джаганг я бе подчинил на волята си. Струваше й се, че вече не може да контролира дори елементарни свои действия. Ако Джаганг пожелаеше, ръката й се вдигаше и тя не можеше да направи нищо друго, освен да гледа. Без връзката беше безсилна.
	Уорън простена отново. Най-сетне се помръдна сам. Само Вирна можеше да го върне в съзнание, щом паднеше, повален от дарбата. Това бе единствената причина Джаганг да не я изпрати в палатките.
	Единствено връзката на сърцата им въздействаше на Уорън. Знаеше, че сигурно е болезнено за него да се събужда, след като дарбата му го е пратила в безсъзнание — това бе защитна реакция, за да бъде подпомогната възможността му за понасяне на болката, докато получи помощ. Но нямаше друг избор. Използваше любовта си, за да го събуди, и по този начин го приближаваше до смъртта. Но Джаганг не го беше еня — стига Уорън да му се подчинява.
	— Съжалявам — промърмори той. — Не… не можах…
	— Знам — успокои го Вирна. — Знам. А сега се събуди, Уорън. Негово Сиятелство иска да продължаваме да работим. Трябва да продължаваме да работим.
	— Не… не мога, Вирна. Главата ми…
	— Моля те, Уорън — тя не можа да сдържи сълзите си. Болката от хилядите жила на оси, впиващи се в нея едновременно, я побъркваше. Тя непрекъснато трепереше.
	— Уорън, знаеш какво ще ни причини той. Моля те, Уорън, трябва да се заемеш пак с книгите. Ще ти ги подавам. Само ми кажи кои ти трябват. Веднага ще ти ги дам.
	Той кимна и се изправи. Започваше да се съвзема. Вирна плъзна лампата към него и усили фитила. Приближи към него книгата, която бе чел, преди да припадне, и му посочи страницата.
	— Дотук, Уорън. Дотук стигна. Негово Сиятелство иска да разбере какво означава..
	Уорън притисна с юмруци слепоочията си.
	— Не знам! Моля ви, Ваше Сиятелство, не знам. Не да предизвиквам виденията на пророчествата по своя воля! Още не съм станал завършен Пророк! Едва сега започвам.
	Уорън изкрещя, гърчейки се на стола си.
	— Ще опитам! Ще опитам! Моля ви, нека опитам!
	Агонията отпусна острите си нокти и той се поизправи, задъхан. Надвеси се над книгата, облизвайки устни. С треперещи пръсти проследи редицата от думи, линията на пророчеството.
	— „… покровителството над миналото — мърмореше си той под носа, — покровителството над миналото предизвиква същата немилост, изкривена към нова употреба, за нов господар…“ Скъпи Създателю, не знам какво означава. Моля те, поясни ми видението!

	* * *

	Каретата спря и Клариса надзърна в тъмнината. Въздухът бе замъглен от облак прах — сякаш някакъв призрачен ескорт. Току пред погледа й изникна каменна крепост. Беше тъмно и тя не можеше да различи ясно постройката, но от това, което видя, сърцето й заби лудо.
	Зачака, кършейки пръсти, докато един войник й отвори вратата.
	— Клариса — прошепна той, — пристигнахме.
	Тя пое ръката му и пристъпи в мастиленочерната нощ.
	— Благодаря, Уолш.
	Другият от приятелите войници на Натан, на име Болесдън, чакаше на капрата, придържайки юздите.
	— А сега побързай. Натан каза, че не иска да се бавиш вътре повече от няколко минути. Ако нещо се случи, няма да можем да се бием кой знае колко, за да те измъкнем.
	Тя го знаеше. Бяха минали покрай толкова много палатки, че свят й се зави. Ордите, помели Ренуолд, бяха нищо в сравнение с броя на войниците тук.
	Клариса вдигна качулката си.
	— Не се притеснявайте. Няма да се бавя. Натан ми каза какво да правя.
	Тя се загърна плътно в наметалото си. Беше му обещала. Той бе направил толкова много за нея. Беше й спасил живота. Ще го направи за него. Ще го направи, за да не измрат още хора. Колкото и да бе ужасена, бе готова на всичко за Натан. В целия свят не съществуваше по-добър човек. Нито по-мил, съчувстващ и смел.
	Уолш тръгна с нея към металната падаща врата, зад която се намираше входът, скрит под ламаринения покрив. Там, край една факла, стояха двама от онези грубияни, наметнати с пелерини, стиснали страховити оръжия в ръце. Клариса остана с вдигната качулка, загърната плътно в наметалото си. Наведе глава, за да не могат стражите да видят лицето й в сянката. Остави Уолш да говори, както й бе наредено.
	Той я посочи с ръка.
	— Пратеникът на Господаря Рал — довереник на Негово Сиятелство — каза той с недоволен глас, сякаш ядосан, че именно нему се е паднала тази задача.
	Брадатият страж избоботи:
	— И на мен така ми казаха — той вдигна ръка към вратата. — Влизайте. Някой би трябвало да ви чака.
	Уолш намести оръжията си на колана.
	— Добре. Трябва да я върна обратно тази нощ. Можеш ли да повярваш? Не ни дава да изчакаме поне до сутринта. Тоя Господар Рал е пълен с изисквания.
	Стражът изсумтя, сякаш изразявайки разбирането си за неудобствата на нощното дежурство.
	— О! — добави Уолш, сякаш току-що се бе сетил.
	— Господарят Рал се интересуваше дали пратеникът му би могъл да предаде почитанията му на Негово Сиятелство.
	Стражът сви рамене.
	— Съжалявам, приятел, Джаганг замина нанякъде тази сутрин. Почти всички тръгнаха с него. Остави само шепа хора да движат нещата тук.
	Сърцето на Клариса угасна в разочарование. Натан се бе надявал Джаганг да е тук, но бе казал, че макар и да се надява, си мисли, че Джаганг би проявил повече разум. Императорът не бе човек, готов да захвърли живота си в незнайните способности на могъщ магьосник като Натан.
	Уолш стисна Клариса за ръката и я блъсна напред, като в същото време приятелски перна стража по рамото.
	— Мерси.
	— Аха. Карайте направо по коридора. Една от жените ви чака в дъното. Последния път, когато я видях, тъпчеше около втората поставка с факли.
	Уолш и Болесдън бяха войници на Императорския орден и нямаха проблеми със стражите по пътя. Клариса с ужас си помисли какво би се случило с нея, когато спираха каретата й да проверяват с каква мисия пътува. Уолш и Болесдън без проблеми я прекарваха й през всички проверовъчни пунктове.
	Клариса ясно си спомняше какво се бе случило с онези жени в Ренуолд. Още сънуваше кошмари от онова, което бе видяла да правят на Манда Перлин, когато ордите на Ордена нападнаха Ренуолд. И как пред очите й бяха убили съпруга на жената — Рупърт.
	Стъпките им отекнаха в каменния коридор. Беше тъмно, влажно и потискащо. Клариса забеляза, че няма други удобства освен няколко дървени пейки. Това бе място за войници, а не за жени и деца.
	Както им каза стражът, жената ги чакаше при втората поставка с факли.
	— Моля — каза тя, — кои сте вие?
	Клариса спря, на светлината на факлите видя, че лицето на жената е лошо наранено. Беше обсипано с ужасни рани и подутини. Половината от долната й устна бе невъзможно подпухнала. Дори Уолш трепна, щом успя да я огледа по-добре.
	— Тук съм, за да се срещна със Сестра Амелия. Изпраща ме довереникът на Негово Сиятелство. Жената си отдъхна.
	— Добре. Аз съм Сестра Амелия. Нося книгата. Надя вам се никога повече да не я видя.
	— Довереникът на Негово Сиятелство ми заръча още да предам почитанията му на една негова позната — Сестра Вирна. Тя тук ли е?
	— Ами не знам дали мога…
	— Ако не ми бъде разрешено да я видя, Негово Сиятелство ще бъде крайно недоволен, когато довереникът му се оплаче, че молбата му е била грубо отхвърлена от негова робиня. Бидейки сама робиня на Негово Сиятелство, мога да ви уверя, че не бих рискувала да поема вината върху себе си.
	Клариса се почувства глупаво, изричайки тези думи, но както й бе казал Натан, те явно сториха чудо.
	Очите на Сестра Амелия се втренчиха в златната халка на устната й. Колебанието й в миг се стопи.
	— Разбира се. Моля, последвайте ме. Всъщност така или иначе книгата се пази именно там.
	С Уолш от едната си страна и ръката му на дръжката на меча, Клариса последва Сестра Амелия навътре в мрачната крепост. Тръгнаха по дълъг коридор, после завиха. Клариса си отваряше очите на четири, докато вървяха, за да може, ако се наложи да изчезват бързо, да не сбърка пътя и да бъдат заловени.
	Сестра Амелия се спря пред една врата, стрелна Клариса със светкавично бърз поглед, натисна дръжката и ги въведе в стаята. Вътре имаше мъж и жена. Той седеше пред най-обикновена дървена маса и четеше книга. Тя Надничаше през рамото му.
	Жената вдигна глава. Беше малко по-възрастна от Клариса, красива, с къдрава кестенява коса. На Клариса й се стори, че е жена с положение, съсипана от настоящото си унизително състояние. Изглежда, изпитваше нечовешка болка. Дали физическа или емоционална, това Клариса не можеше да прецени.
	Сестра Амелия протегна ръка.
	— Това е Вирна.
	Вирна се изправи. На устната й имаше златна халка, също както на Сестра Амелия и на Клариса. Мъжът, чиято руса коса бе в пълен безпорядък, не вдигна глава. Явно книгата го бе погълнала изцяло и с френетична мощ.
	— Радвам се да се запознаем — каза Клариса.
	Вирна отново сведе поглед през рамото на мъжа към книгата.
	Клариса свали качулката си и се обърна към Сестра Амелия.
	— Книгата?
	Сестра Амелия се поклони.
	— Разбира се. Тук е.
	Завтече се да изпълни задачата си. Стаята не бе голяма. Една от каменните стени бе покрита с грубо скована библиотека, пълна с книги. Бяха не повече от стотина. Натан се бе надявал, че ще са много повече. Вероятно, както бе очаквал, Джаганг едва ли държи на едно място всичките си ценни притежания.
	Сестра Амелия издърпа едно томче от етажерката и го сложи на масата. Явно самото докосване до него я изпълваше с неприятни чувства.
	— Това е.
	Корицата бе съвсем както я бе описал Натан — странно черно, което сякаш поглъщаше цялата светлина от стаята. Клариса я отвори.
	— Какво правите? — изкрещя внезапно Сестра Амелия и се приближи.
	Клариса вдигна поглед.
	— Инструктирана съм да проверя, че това наистина е исканата книга. Моля, оставете на мен.
	Сестра Амелия отстъпи, сключвайки ръце пред себе си.
	— Разбира се. Но можете да ми вярвате — това е книгата. Онази, за която се съгласи Негово Сиятелство.
	Клариса внимателно отгърна първата страница, докато Сестра Амелия нервно облизваше устните си. Вирна наблюдаваше с крайчеца на окото си.
	Клариса посегна вътре в наметалото си и извади малка кожена кесийка, пълна с прашец, която й бе дал Натан. Разпръсна го над отворената страница. Започнаха да се появяват думи.
	„Поверена на ветровете от магьосник Рикер.“ Това бе книгата, за която я изпращаше Натан.
	Той не знаеше името на магьосника, но й каза, че трябва да пише „Поверена на ветровете“ и после името. Затвори корицата.
	— Сестра Амелия, бихте ли ни оставили за миг?
	Жената се поклони и бързо излезе от стаята.
	Вирна я изгледа намръщено.
	— Какво става тук?
	— Бих ли могла да видя пръстена ви?
	— Пръстена ми?
	Вирна въздъхна и изпружи ръка напред, показвайки пръстена, който носеше на средния си пръст. Беше със същия звездообразен символ, какъвто й бе описал Натан.
	— Защо искате да видите… — Вирна за пръв път забеляза стража на Клариса. Ококори очи. Разтърси Уорън за рамото. — Уолш?
	Уорън вдигна глава. Уолш се усмихна.
	— Как сте, Прелате? Уорън?
	— Не много добре.
	Клариса се приближи. Мъжът, Уорън, изглеждаше смутен.
	— Изпраща ме Господарят Рал, за да взема книгата — Клариса изгледа Вирна и Уолш многозначително. — Свързана съм с Господаря Рал.
	— Ричард е мъртъв — монотонно изрече Вирна.
	— Знам. Но съм изпратена от Господаря Рал. Натан Рал, владетеля на Д’Хара. Заръча ми да ви предам почитанията му.
	Вирна зяпна. Столът на Уорън изскърца върху пода, щом той скочи на крака.
	— Разбрахте ли? — внимателно попита Клариса. — Ако да, то по-добре побързайте.
	— Но Натан, не можем…
	— Е — побърза да я прекъсне Клариса, — трябва да се връщам колкото се може по-скоро при Господаря Рал. Той ме очаква. Имам карета и трябва да поемам незабавно.
	Вирна вдигна поглед към Уолш. Той кимна. Вирна падна на колене. Сграбчи виолетовата роба на Уорън и го дръпна до себе си.
	— Направи го, Уорън! — Тя сключи молитвено ръце и сведе глава. Думите се изляха от устата й:
	„Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето сми рение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принад лежи.“
	Уорън също ги повтори, почти едновременно с нея.
	За миг Вирна остана като вкаменена, ръцете й останаха сключени в молитва. Изведнъж нададе вик на радост. Започна да се смее неудържимо, сякаш полудяла.
	— Слава на Създателя! Отвърна на молитвите ми! Свободна съм! Няма го! Усещам, че напусна съзнанието ми!
	Клариса въздъхна облекчено. Натан я бе предупредил, че ако Вирна не направи необходимото, ще умре.
	Вирна и Уорън се прегърнаха, плачейки от радост. Клариса ги хвана и ги вдигна на крака.
	— Трябва да изчезваме оттук, но Господарят Рал иска да свърша още нещо. Трябва да потърся някои книги.
	— Книги ли? Кои книги? — попита Уорън.
	— „Двойникът на планината“, „Седмата задача на Селерон“, „Книгата на инверсиите и двойничеството“ и „Дванадесет неизречени думи“.
	Уорън се обърна към книгата, която четеше.
	— „Дванадесетте думи“ е тази тук. Виждал съм и някои от другите.
	Клариса се приближи до етажерката.
	— Помогни ми. Натан иска да знае дали са тук. Много е важно.
	Започнаха да оглеждат заглавията по гръбчетата, наложи се да издърпат няколко немаркирани от местата им. Откриха всички освен „Книгата на инверсиите и двойничеството“.
	Клариса избърса праха от ръцете си:
	— Това ще му свърши работа. Натан каза, че не се на дява да намери всичките тук. Щом липсва само една, значи сполучихме повече, отколкото бихме могли да се надяваме.
	— Защо са му всичките тези книги? — попита Уорън.
	— Не иска да останат у Джаганг. Казва, че са опасни, ако попаднат в ръцете на императора.
	— Всички книги могат да бъдат опасни — възрази Вирна.
	— Остави на мен да се тревожа за това — каза Клариса и пъхна книгата, отворена на масата, на празното й място на етажерката. — Натан просто искаше да знае кои са тук. Сега можем да тръгваме.
	Вирна я стисна за ръкава.
	— Имаме две приятелки тук. Трябва да ги вземем с нас. Каза, че имаш карета. Ще се поберем всички.
	— Кои са? — попита Уолш. — Джанет и Амелия.
	Уолш изсумтя, щом Клариса хвърли бърз поглед към вратата.
	— Но Натан каза…
	— Виж, ако се закълнат пред… пред Господаря Рал, те също ще могат да избягат — Вирна докосна халката на устната на Клариса. — Нямаш представа какво правят с жените тук. Видя ли лицето на Амелия?
	— Знам какво правят — прошепна Клариса, спомняйки си сцените в Ренуолд. — Ще се закълнат ли?
	— Разбира се. Ти не би ли го направила, ако знаеше, че това ще ти помогне да избягаш оттук?
	— В такъв случай побързайте — каза Уолш. — В каретата има място, но трябва да бързаме.
	Вирна кимна и се измъкна през вратата.
	Докато я чакаха да доведе другите две Сестри, Клариса откачи изящната златна верижка с медальон от врата си. Уорън я наблюдаваше намръщено как изважда една книга от най-долната етажерка и я поставя на масата.
	Сложи медальона на празното място на етажерката. Внимателно отвори капачето му. С пръст лекичко го избута до дъното, докато опре в стената. Направи знак на Уорън. Той й подаде книгата. Клариса я пъхна обратно на мястото й.
	— Какво правиш? — попита той.
	— Каквото ми заръча Натан.
	Вирна се втурна в стаята, влачейки след себе си двете сияещи жени. Една от тях бе Сестрата с насиненото лице — Амелия.
	— Те се заклеха — задъхано промълви Вирна. — Вече са свързани с Господаря Рал. Да се махаме.
	— Време е — каза Уолш. Той се усмихна на Вирна. За Клариса стана ясно, че се познават.
	Уолш хвана Клариса за ръката и двамата поведоха останалите към изхода на крепостта. Тъмният, прогизнал камък вонеше на разложено. По пътя си срещнаха едва няколко стражи — повечето бяха заминали с Джаганг, който се бе отправил към палатките си.
	Натан й бе казвал, че Джаганг пътува винаги с голям контингент придружители и с огромни шатри, снабдени с всички удобства на един дворец. В крепостта бяха останали само шепа войници и офицери и няколко от жените, които служеха като роби на Джаганг и армията му.
	Щом свиха зад един ъгъл, едва не се сблъскаха с една от робините. В ръцете й димяха две купи с нещо, което миришеше на агнешка гозба. Беше облечена като другите жени, които Клариса бе видяла — като всички, с изключение на Вирна. Тези техни дрехи — с каквито бяха облечени и Джанет, и Амелия, Клариса не би нарекла точно дрехи. Със същия успех биха могли да се разхождат и голи, тъй като прозрачните материи не скриваха нищо от телата им.
	Щом жената вдигна очи и ги видя да приближават насреща й, и особено Уолш, моментално отстъпи встрани.
	Клариса се закова на място, втренчена в жената, чийто поглед не се вдигаше от пода.
	— Манда? — прошепна тя. — Манда Перлин, ти ли си?
	Манда вдигна глава.
	— Да, господарке.
	— Манда, аз съм, Клариса. От Ренуолд. Аз съм Клариса.
	Младата жена я огледа от глава до пети. Втренчи се в скъпите й дрехи, в бижутата й, в косата й, цялата на масури. Погледите им се срещнаха и очите на Манда се ококориха.
	— Клариса, наистина ли си ти?
	— Да.
	— Не можах… да те позная. Изглеждаш толкова… раз лично. Толкова си… — искрицата угасна в погледа й. — Значи и теб са те заловили, нали? Щом имаш халка.
	— Не, не са.
	Очите на Манда се изпълниха със сълзи.
	— О, това е чудесно. Толкова се радвам, че не са те затворили тук. Беше…
	Клариса прегърна младата жена. Манда не бе изрекла към Клариса толкова много думи през всичките години, откакто двете се познаваха. Пък и всичко, което й бе казвала досега, бе доста по-различно. Клариса винаги бе мразила Манда заради жестоките й думи, унищожителните й усмивки и пренебрежителните погледи. Сега изпитваше състрадание.
	— Манда, трябва да тръгваме. Искаш ли да дойдеш с нас?
	Вирна я сграбчи за ръката.
	— Не можем да го направим.
	Клариса я изгледа страшно.
	— Дойдох да ви освободя. Позволих ти да вземеш приятелките си. А сега искам да освободя и една от своите.
	Вирна въздъхна и пусна Клариса.
	— Разбира се.
	— Приятелка? — Манда простена, а лицето й се изкриви в невъзможна мъка.
	— Да — отвърна Клариса. — Мога да те измъкна от тук.
	— Би ли го направила за мен? След всичко онова, което… — Манда се разрида и се хвърли в прегръдките й. — О, да, Клариса, моля те! О, Клариса, моля те, измъкни ме от тук!
	Клариса я стисна за китките и я отведе встрани.
	— Тогава слушай внимателно. Имаш само един шанс.
	Моят господар притежава магия, която ни защитава от пътешественика по сънищата. Трябва да му се закълнем.
	Трябва да му бъдеш вярна.
	Манда се свлече на колене и се вкопчи в роклята на Клариса.
	— Да, кълна се.
	— Тогава повтори думите, които ще ти кажа, като трябва да ги почувстваш със сърцето си.
	Клариса й каза отдаването, като спираше, за да може Манда да повтаря след нея. Щом свършиха, Вирна и Клариса помогнаха на ридаещата жена да се изправи. Клариса бе толкова унижавана от Манда, толкова се бе бояла от обидите й. Колко ли пъти бе пресичала улицата с наведена глава, опитвайки се да избегне вниманието й.
	— А сега да побързаме — каза Уолш. — Натан ни заръча да изчезваме колкото се може по-бързо.
	На входа трябваше да обясни на стражите, че довереникът на Негово Сиятелство е пожелал няколко жени. Войникът огледа нагло полуголите робини и се усмихна разбиращо. После удари Уолш зад врата.
	Всички се натовариха в каретата, а Уолш скочи на капрата до Болесдън. Щом каретата потегли, Клариса бутна Манда и Джанет на пода, за да може да повдигне кожената седалка. Извади дълго наметало. Имаше само едно в повече. Бяха очаквали да освободят само Уорън и Вирна. Тъй като Вирна си имаше свое, Клариса даде резервното на Манда, а за Джанет и Амелия извади одеяла. И трите жени бяха изключително благодарни най-сетне да могат да скрият телата си.
	Клариса седеше в единия край на седалката, стискайки в ръце странната черна книга, за която я бе изпратил Натан. В другия й край седеше Амелия, а Манда бе по средата, притискайки се към Клариса., Манда не можеше да престане да ридае на рамото на освободителката си, сипейки благодарности. Клариса я прегърна и й каза, че вече е изразила благодарността си Достатъчно пъти. Почувства се добре да може да гледа красивата Манда Перлин право в очите, а не със страх. И всичко това заради Натан. Колко много бе променил той живота й. Бе променил всичко.
	Наложи се да спират на три пъти заради постове, които проверяваха каретата. Веднъж ги накараха дори да излязат и да се подредят в редица. Одеялата и наметалото на Джанет, Амелия и Манда останаха вътре, за да могат трите жени да бъдат подобаващо огледани.Уолш обясни, използвайки доста вулгарни изрази, какво ще стане с тези робини и че ги води за удоволствие на довереника на Негово Сиятелство. Войниците останаха доволни от обясненията и ги пуснаха да продължат пътя си.
	Преди пристанището свиха на север и се насочиха по пътя край брега. Клариса въздъхна с облекчение, след като и последните огньове и палатки останаха зад гърба им. Не много след като прехвърлиха един хълм, на около час езда, откакто бяха оставили назад и последните войници, небето се озари от светкавица.
	Клариса дочу оживените възгласи на двамата войници на капрата. Уолш надзърна през прозореца, заставайки почти надолу с главата.
	— Чудесна работа свърши, Клариса! Успя!
	Клариса му се усмихна. Той се вдигна на мястото си и двамата с Болесдън започнаха да си тананикат весело в нощта. След малко ги застигна страхотен гръм, който накара Манда да подскочи на мястото си от ужас.
	Вирна, която седеше в средата на отсрещната пейка, запали пламъче в отворената си длан и се надвеси към Клариса.
	— Работа ли? Какво направи всъщност?
	Клариса потупа мастиленочерната книга в скута си.
	— Натан ме изпрати за тази книга и каза всички, които остават в крепостта, да бъдат унищожени. Каза, че са опасни, особено при положение, че вие, и по-специално Уорън, ще му разшифровате смисъла им. Натан не искаше Джаганг да има възможност да използва информацията.
	— Ясно — каза Вирна. — Цяло щастие е за нас, че се съгласихме да се закълнем във вярност на… Господаря Рал и да тръгнем с теб.
	Клариса кимна.
	— Двамата с Натан трябваше да ви дадем шанс, но какъвто и да бе отговорът ви, щях да отворя онзи медальон и да го оставя там. Натан каза, че ако Джаганг притежава и пророчествата, и Уорън, това може да унищожи всичко, ако Уорън му каже нужните неща.
	Вирна стисна устни и въздъхна. Погледна Уорън.
	— Не мога да повярвам, че след толкова време най-сетне ще се срещна лично с Пророка — каза Уорън. — Преди известно време бях оставил всяка надежда, а сега… Ще се срещна с Натан.
	Вирна поклати озадачено глава.
	— От трън, та на глог. Аз пък не мога да повярвам, че се врекох във вярност на този побъркан старец.
	Клариса се наведе към нея.
	— Натан е ослепителен. И изобщо не е стар.
	Вирна избухна в смях.
	— Изобщо нямаш представа, дете.
	— И освен това не е побъркан. Натан е най-милият, най-прекрасният, най-щедрият мъж, който съм срещала в живота си!
	Вирна плъзна поглед по деколтето на Клариса, после вдигна очи към лицето й. В погледа й Клариса откри нещо познато.
	— Да — промърмори Вирна, — сигурна съм, че е така, скъпа.
	— Няма по-подходящ човек, комуто да се вречете във вярност — продължи Клариса. — Освен че е толкова разумен и мил, Натан е и могъщ магьосник. Видях със собствените си очи как превръща друг магьосник в купчина пепел.
	Вирна сбърчи чело.
	— Друг магьосник? Клариса кимна.
	— Един, на име Винсент. Винсент, друг магьосник и още две Сестри, Джоудел и Виламина, дойдоха при Натан. Опитаха се да го наранят. Натан превърна Винсент в купчина пепел.
	Вирна повдигна вежди.
	— После — продължи Клариса — станаха много мили с него и Джаганг се съгласи да му даде книгата — тя по тупа корицата в скута си. Джаганг каза, че Натан може да вземе или книгата, или Сестра Амелия. Сега Натан ще получи и двете. Натан е замислил велики неща. Един ден ще владее целия свят.
	Вирна и Уорън се спогледаха. Тя погледна Амелия.
	— Каква е тази книга, Амелия?
	— Откраднах я от Храма на ветровете — дрезгаво от върна тя. — Единствено аз мога да я използвам. Аз започнах чумата. Заради онова, което сторих, хиляди вече са мъртви. Така Джаганг успя да ликвидира Ричард Рал. Благодарим на Създателя, че ни остана Натан Рал, за да ни защитава с връзката.
	— Скъпи Създателю — прошепна Вирна, — на какво се обрекохме с клетвата си към човек като Натан?

>>	ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	Разпознал приближаващия дух, Ричард стана от магьосническия стол. Не можеше да вика конкретни духове и не винаги познаваше онези, които го посещаваха, но специално този разпозна. С него бе имал дълбока връзка.
	Човека, който бе представлявал някога този дух, Ричард бе мразил дълбоко, бе се страхувал от него. Едва след като я разбра, едва след като й прости онова, което му бе сторила, успя да се освободи от чувствата си. Той я бе убил и по този начин я бе освободил от мъчението й.
	Същият дух по-късно събра Калан и Ричард на онова място между световете.
	— Ричард — промълви духът и сякаш се усмихна.
	— Дена.
	— Виждам, че носиш Агиел. Не е моят.
	Ричард бавно поклати глава:
	— На друга Морещица, която умря заради мен.
	— Райна. Някога, в света на живите я познавах, позна вам я и сега, тук. Тъй като премина при духовете след обругаването на ветровете, тя не може да ти се яви тук. Но знай, че духът й е в покой. Ти я дари с радост в живота и тя ме помоли да дойда при теб сега.
	Ричард завъртя червения Агиел в ръката си.
	— Дадох твоя Агиел на Калан. Както ти обещах веднъж, само тя може да ми причини повече болка от теб.
	— Само ти, Ричард, можеш да причиниш на себе си повече болка, отколкото можех да ти причиня аз.
	— Както кажеш. Не ми се спори. Радвам се да те видя, Дена.
	Ричард се усмихна на прозрачната й, чиста форма на Дух.
	— Тук не можеш да ме нараниш, Дена.
	— Така ли мислиш?
	— Може да нямам власт да нараня тялото ти, но въпреки това мога да ти причиня болка. — Тя кимна на себе си. — О, да, Ричард, наистина мога.
	— И как ще стане това?
	Дена вдигна ръка.
	— Мога да те накарам да си спомниш — да си спомниш и споменът ти да стане реалност. Ние с теб имаме минало.
	Ричард разпери ръце.
	— И с каква цел?
	Дена също разтвори искрящите си ръце.
	— Това ще трябва да решиш сам, Ричард.
	С мощна светкавица, прорязваща мозъка му, Храмът на ветровете изчезна, стопи се от съзнанието му и той попадна на добре познато му място: двореца в Тамаранг.
	Отново бе там.
	Вкуси ужаса. Дена го бе заловила. Бе го измъчвала с дни. Той бе замаян и слаб.
	Докато следваше Господарката си през огромната трапезария, изпитваше болка на всяка крачка. Китките му бяха наранени и подпухнали от белезниците, с които тя го закачваше на гредата. Когато Дена се спираше и разговаряше с някого, Ричард не отместваше поглед от плитката й, мълчаливо чакайки отзад.
	Тя контролираше живота му, имаше власт над съдбата му. Беше му позволено само онова, което тя пожелаеше. Откакто го бе заловила, не бе ял. Копнееше за хапка храна. Не бе слагал в уста нито троха.
	В главата му се надпреварваха хаотичните звуци на разговарящите и веселящи се гости на Кралицата. Дена също бе неин гост. Ричард, чийто свят се ограничаваше между веригата, закачена на колана на Дена, и яката на врата му, бе затворник на Дена. Не му даде да яде през тези дни на мъчение, а той имаше нужда от храна. Докато сядаше на мястото си на трапезата, Дена щракна с пръсти и посочи зад гърба си на пода. Ричард се свлече ниско, с облекчение приел този нищожен комфорт. Щеше да може да почине. Нямаше да виси на белезниците. Нито да стърчи прав цяла нощ. Не го измъчваха.
	Всички гости ядяха. Разнообразните аромати го мъчеха зверски. Умираше от глад. Всички други лапаха лакомо, а той трябваше да стои зад Дена и да наблюдава как останалите се наслаждават на нещото, което му бе отказано.
	Припомни си вечерите, прекарани с Калан, когато си правеха бивак, приготвяха си заек на огън или каша, подсладена с боровинки. Облиза устни, представил си сочното, горещо, крехко месо, златистокафеникаво и с хрупкава коричка. Толкова му бе приятно да се храни с Калан. Храната и компанията й бяха най-прекрасното нещо на света.
	Сега този живот му бе отказан. Бе захвърлен в друг живот.
	След като всички останали се бяха хранили известно време, един прислужник донесе паница каша. Дена му посочи да я остави на пода пред Ричард. Той я вдигна в треперещите си ръце. Преди почти със сигурност би я бутнал встрани с отвращение, но сега тя бе всичко, което имаше.
	Наредено му бе да я сложи на пода и да яде като куче. Все едно. Важното бе, че най-сетне му бе дадена храна. Макар да бе най-проста каша, в този момент, в състоянието му на мъчителна нужда, му се стори чудесна — тя бе неговото спасение от болката на глада, от ужаса да гледа как останалите се хранят, докато той умира от глад. Задоволяване на толкова проста и тъй дълго отказвана необходимост.
	Той започна да лочи лакомо, наслаждавайки се на чувството. Не можеше да избяга от оковите на новия си затворнически живот и реши, че щом кашата е единственото, което му се позволява, ще трябва да приеме този факт и да задоволи глада си с това, с което може.
	Светкавицата се върна в мозъка му.
	Цветовете се стопиха, изчезнаха почти болезнено, отново видя бледите мъгляви пространства на Храма на ветровете.
	Беше паднал на колене и ръце, задъхвайки се от ужас. Искрящият бял дух на Дена се полюшваше над него. Тя бе права. Все още можеше да му причини болка. Но в случая болката бе от любов.
	Ричард с мъка се изправи на крака. Как е могъл да си мисли, че преди е бил невежа, а Храмът на ветровете му е отворил очите. Знанието винаги си е било в него, само дето не е имал очи да го види. Знанието без сърце бе празно.
	Магьосник Рикер му бе оставил чрез Плъзгата съобщение, но той не се бе вслушал в него.
	„Пази се отляво навътре. Пази се отдясно навън. Пази сърцето си от камъка.“
	Бе пропуснал да пази сърцето си от камъка и това едва не му бе коствало всичко.
	— Благодаря ти, Дена, че ме дари с болката.
	— Тя научи ли те на нещо, Ричард?
	— Че трябва да се върна обратно в моя свят.
	— Благодаря ти, Ричард, че оправда очакванията ми.
	Той се усмихна.
	— Ако не беше дух, щях да те целуна.
	Дена му се усмихна тъжно.
	— Мисълта е твоята дарба, Ричард. Той я погледна за миг — поглед, прехвърлящ разстоянието между световете.
	— Дена, моля те, кажи на Райна, че ние всички я обичаме.
	— Райна го знае. Чувствата на сърцето прекрачват границите.
	Ричард кимна.
	— Тогава знаеш колко много обичам и теб.
	— Точно затова исках да ти помогна.
	Ричард протегна ръка.
	— Би ли ме изпратила до коридора? Компанията ти ще ме дари с покой, преди да напусна това пусто място. Най-лошото тепърва предстои.
	Дена се плъзна до него, той тръгна към изхода, прекосявайки за последен път Коридора на ветровете. Пътьом не говориха. Думите бяха безсилни да изразят чувствата на сърцето му.
	Близо до входните порти ги чакаше духът на Мрачния Рал.
	— Отиваш ли някъде, сине? — гласът му отекна болезнено сред каменните стени.
	Ричард изгледа гневно духа на баща си.
	— Връщам се в моя свят.
	— Там няма нищо за теб. Калан, истинската ти любима, е омъжена за друг. Дала е клетва пред духовете.
	— Никога няма да разбереш защо се връщам.
	— Калан е омъжена за сина ми, Дрефан. Вече не можеш да я имаш.
	— Не затова се връщам.
	— Тогава защо напускаш това място? Светът на живите ще се окаже пуст за теб.
	Ричард се промъкна покрай духа на баща си. Нищо не го задължаваше да дава обяснения на човек, причинил му толкова много мъка. Дена се плъзна край Ричард.
	На вратата Мрачният Рал се появи отново, препречвайки пътя им.
	— Не можеш да си тръгнеш.
	— Не можеш да ме спреш.
	— О, напротив, сине, мога.
	— Трябва да го пуснеш да мине — намеси се Дена.
	— Само ако приеме условията ми.
	Ричард се обърна към Дена:
	— За какво говори той?
	— Духовете имаха изисквания за твоето влизане в на шия свят. Тъй като ти бе отворена уникална пътека, Мрачният Рал бе извикан, за да обяви условията за идването ти тук. Да определи жертвата, която трябва да направиш. Той поиска най-тежката от всички — Дрефан да се омъжи за Калан. Ако онзи, участвал в определянето на изискванията ти за влизане, реши, може да постави изискване и за излизането ти.
	— Просто ще го прогоня — каза Ричард. — Вече знам как да го направя. Мога да го прогоня от ветровете и да си тръгна.
	— Не е толкова просто — каза Дена. — Ти си дошъл от света на живите, през отвъдния свят, до това място в сърцето на света на духовете. Трябва да се завърнеш пак през отвъдния свят. Духовете имат право да поискат цена за това. Тя все пак трябва да е справедлива от гледна точка на силите и замесените светове и освен това трябва да е такава, която ще можеш да изпълниш. Ричард прокара пръсти през косата си.
	— И съм длъжен да я платя?
	— Ако той обяви цена в рамките на възможностите ти, трябва да я платиш, щом искаш да се завърнеш в света на живите.
	Мрачният Рал се плъзна по-близо, на устните му грееше същата зловеща усмивка.
	— Имам само две мънички, незначителни изисквания. Изпълни ги и ще можеш да се върнеш при брат си Дрефан и съпругата му.
	Ричард го стрелна с гневен поглед.
	— Назови ги, но ако цената ти е твърде висока и реша да не я платя и да остана тук, се кълна да посветя вечността си на това душата ти да изпитва вечни мъчения.
	— В такъв случай трябва да решиш на момента кое колко е важно за теб, сине. Мисля, че ще пожелаеш да я платиш.
	Ричард не искаше да му каже колко е важно да се завърне, защото цената щеше да скочи.
	— Назови я и ще реша дали да я платя. И без друго бях решил да остана тук, може да размисля.
	Мрачният Рал се приближи толкова, че болезненото му присъствие едва не накара Ричард да отстъпи назад. Щеше му се да може да удържа на напрежението без щита от магия около себе си.
	— О, цената наистина ще бъде висока, но мисля, че ще я платиш. Познавам те, Ричард. Познавам глупостта на сърцето ти. Дори на това ще си готов.
	Мрачният Рал наистина познаваше сърцето на Ричард та нали в крайна сметка именно той го бе унищожил.
	— Кажи цената или се махай.
	— Първо: преди да дойдеш тук, познанието на Храма на ветровете не ти принадлежеше. Ще се върнеш така, както дойде — без познанието, придобито тук.
	Ричард очакваше да поиска това.
	— Приема се.
	— О, чудесно, сине. Колко си нетърпелив, как напираш. Дали ще приемеш и второто изискване със същата готовност? — Усмивката му можеше да раздели плът от кокал. — Не мисля.
	Гласът му се превърна в смъртоносен съсък. Щом Мрачният Рал произнесе второто изискване, краката на Ричард се подкосиха.
	— Може ли да го направи? — успя да прошепне. — Има ли право да поиска това?
	Дена му отвърна с тъжен поглед:
	— Да.
	Ричард обърна гръб на двата духа. Свел глава, притисна очите си с длан.
	— За мен наистина е важно — прошепна. — Приемам цената.
	— Знаех си. — Зловещият смях на Мрачния Рал отекна в Храма на ветровете. — Знаех си, че заради нея си готов да платиш дори тази цена.
	Ричард се посъвзе. Обърна се бавно, повдигайки ръка към злия дух.
	— А с това ти ми показа яловия си дух. Трябва да знаеш обаче, скъпи татко, че допусна грешка, тъй като сега мога да използвам празнотата срещу теб.
	Смехът заглъхна.
	— Ти се съгласи да платиш цената, която определих по право и власт. Дори да ме прогониш от ветровете, цената ще остане. Светът на духовете ще я поиска, след като веднъж я обявих и след като ти я прие.
	— Да, така ще бъде: — каза Ричард. — Но ти ще вкусиш от отмъщението ми за всичко, което ми причини, включително и за поисканата цена. Още повече, че би могъл да спреш само до първата.
	Ричард освободи мощен поток Субстрактивна магия, примесен само със струя Адитивна. Беше освободил магията на празнотата.
	Духът на Мрачния Рал потъна в мрак.
	От дълбините на вечността се надигна пронизителен писък. Мрачният Рал бе захвърлен в прегръдките на своя господар — Пазителя на отвъдния свят. Бе потънал там, където не достигаше нито лъч от Светлината на Създателя.
	Именно болката от липсата на тази Светлина бе същинското мъчение в мрачната вечност на Пазителя.
	Щом духът си отиде, Ричард се извърна още веднъж към коридора, извеждащ в света на живите.
	— Съжалявам, Ричард — погали ушите му нежният глас на Дена. — Единствен той би могъл да поиска това от теб.
	— Знам — прошепна Ричард и повика светкавицата, за да го върне обратно. — Добри духове, знам го.

>>	ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	Дрефан пъхна ръка под мишницата й и я придърпа към себе си. Върху жабото на бялата му риза се поклащаха два червени Агиела.
	— Не е ли време да престанеш с преструвките си, съпруго моя? Не е ли време да се отдадеш на желанията си и да задоволиш глада си за мен?
	Калан се вгледа яростно в сините му очи, подобни на тези на Мрачния Рал.
	— Ти наистина ли си луд, Дрефан, или просто се правиш на такъв? Съгласих се да се омъжа за теб само за да спася живота на хората. А не защото съм го искала. Кога най-после ще го проумееш? Не те обичам и никога няма да те обичам.
	— Да ме обичаш? Да съм споменавал нещо за любов? Говоря ти за страст.
	— Лъжеш се, аки си мислиш, че някога…
	— Веднъж вече го направи. Ще го поискаш пак.
	Мисълта, че той с такава лекота говори за случилото се с Ричард, разкъсваше цялото й същество. Непрекъснато й го напомняше. Дразнеше я. Това й бе вечното наказание за стореното, петно, което никога нямаше да бъде заличено.
	Планините се разтресоха от внезапна гръмотевица, щом пролетната буря, извила се тъй внезапно, се измести надалеч от града. Бясната светкавица й напомни за Ричард. Мислеше за него винаги когато стоеше край прозореца, загледана в небесните стихии.
	— Никога.
	— Ти си ми жена. Дала си клетва.
	— Да, Дрефан, дала съм клетва, и съм ти жена. Няма да наруша клетвата си, но духовете са доволни от онова, което им дадох. Не са поискали нищо повече, иначе чума та нямаше да угасне. — Тя дръпна ръката си. — Ако ме искаш, ще трябва да ме изнасилиш. Няма да вляза в леглото ти доброволно. Нито пък ще ти е лесно.
	Усмивката му я подлудяваше.
	— Ще изчакам, докато най-накрая се отдадеш на страстта си. Искам да ти достави удоволствие. Копнея за мига, в който най-сетне ще си го признаеш, ще ме молиш.
	Той тръгна, но се обърна, щом тя го повика:
	— Какво правят на врата ти Агиелите на Кара и Бердин?
	Докосването до Агиел бе болезнено само ако оръжието е било използвано срещу дадения човек в миналото. Ако този човек е бил пленник на Морещица. Агиелът бе оръжие единствено в ръцете на Морещицата, на която принадлежи, но без връзката към Господаря Рал Агиелите вече не действаха. За Дрефан те бяха просто украшения.
	Той повдигна червените пръчки от гърдите си и ги огледа.
	— Ами помислих си, че след като сега аз съм Господарят Рал, трябва да ги нося като символ на моята власт. В крайна сметка нали и Ричард имаше такъв. Ти също.
	— Агиелите, които носим, не са символи на власт. А на уважението ни към жените, на които са принадлежали.
	Той сви рамене и пусна червените пръчки на гърдите си.
	— Войниците очевидно се стряскат, когато ме видят с тях. Значи вършат работа. Лека нощ, скъпа моя. Спи спокойно. — Лукавата му усмивка се върна на устните. — Ако имаш нужда от нещо, само ме повикай.
	Ругаейки едва чуто, Калан натисна с рамо вратата на спалнята си. Беше толкова изтощена, че единственото й желание бе да се строполи в леглото си. Но знаеше, че неспокойните й мисли нямаше да й позволят да заспи.
	Бердин я чакаше.
	— Легна ли си? — попита тя, имайки предвид Дрефан.
	— Да — каза Калан, — аз също смятам да го направя.
	— Но не можеш. Трябва да дойдеш с мен.
	Калан смръщи чело пред сериозното изражение на Бердин.
	— Къде искаш да дойда?
	— В Кулата.
	— Какво става? Да не е нещо с Плъзгата? Да не би някой да се е опитал да влезе през нея?
	Бердин разсея предположенията й с ръка и се приближи към нея.
	— Не, не е Плъзгата.
	— Тогава какво има?
	— Просто искам да дойдеш с мен, това е. Имам нужда от компания.
	Калан погали жената по рамото.
	— Бердин, знам колко си самотна, но е късно, боли ме главата и съм уморена. Прекарах целия следобед и вечерта в срещи с Дрефан, с генерал Кърсън и с още цял куп офицери. Дрефан иска да преместим частите обратно в Д’Хара. Иска всички да се върнем в Д’Хара. Да изоставим Средната земя на Ордена и да съсредоточим усилията си върху защитата на Д’Хара. Спорихме до припадък. Искам да си легна и да отдъхна малко, за да мога на сутринта да убедя всички в глупостта на Дрефановия план. Генералът не е сигурен, че Дрефан не е прав. Аз обаче съм.
	— Ще спиш по-късно. Сега идваш с мен в Кулата.
	Калан се вгледа в очите на Морещицата. Точно това видя: очи на Морещица. Не говореше Бердин, а Господарката Бердин. Гласът й бе властен и студен като на Морещица.
	— Не и докато не ми кажеш защо — монотонно от върна Калан.
	Бердин я стисна за ръката.
	— Идваш с мен в Кулата. Или ще яздиш сама, или ще лежиш през седлото — избирай. Но идваш. И то веднага.
	Калан никога не бе виждала подобен решителен поглед в очите на Бердин. Беше стряскащо. Да, точно тази бе думата — стряскащо.
	— Добре, след като е толкова важно за теб, да вървим. Просто искам да знам защо.
	Вместо да отговори, Бердин я стисна по-силно и я дръпна към вратата. Открехна предпазливо, огледа коридора.
	— Чисто е — прошепна тя. — Хайде.
	— Бердин, плашиш ме. Какво става?
	Без да отвърне, Морещицата я дръпна през вратата. Минаха по стълбите за персонала, избягвайки пълните със стражи коридори. Бердин сигурно бе говорила с постовете, покрай които нямаше как да не минат, защото още при появяването на двете жени войниците се обръщаха на другата страна, сякаш не бяха забелязали никого.
	Конете ги чакаха — и двата бяха огромни, бойни жребци.
	Бердин метна на раменете на Калан войнишко наметало.
	— Ето, покрий с това бялата си рокля, че хората ще те познаят и Дрефан веднага ще разбере.
	— Защо не искаш Дрефан да знае къде отиваме?
	Бердин я хвана за глезена и пъхна крака й в стремето.
	Беше голямо и широко — нагласено за мъжки ботуш. Бердин плясна Калан по дупето.
	— Качвай се.
	Калан се отказа да се съпротивлява. Бердин очевидно нямаше да й каже нищо. Яздиха до Магьосническата кула в тишина, в тишина преминаха празните коридори, фоайета и зали.
	Преди да свият към последния коридор, водещ към стаята с Плъзгата, се сблъскаха с Кара, която пазеше пред вратата. Кара, както и Бердин, бе непроницаема. Посрещна с леден поглед приближаващите жени.
	На прага Бердин стисна дръжката на вратата с една ръка, а китката на Калан с другата. В погледа на Морещицата имаше нещо стряскащо.
	— Не смей да ме разочароваш, Майко Изповедник, или ще разбереш защо всички толкова се страхуват от Морещиците. Двете с Кара ще сме при Плъзгата.
	Без да се обръща назад, Кара се запъти към Плъзгата, докато Бердин без повече приказки отвори вратата и грубо блъсна Калан вътре. Калан се препъна, но успя да се задържи и погледна назад точно когато Бердин затваряше вратата.
	Извърна се и се видя пред очите на Ричард. Сърцето й спря заедно с дишането й.
	Шест свещи, подредени в желязна поставка, се отразяваха в сивите му очи. Изглеждаше по-огромен, отколкото приживе. Всичко у него бе такова, каквото го помнеше. Единствено мечът липсваше от мислената картина, която бе запазила в главата си. Не смееше да си поеме въздух.
	Накрая намери думи.
	— Чумата спря.
	— Знам.
	Стаята изведнъж й се стори малка. Камъкът — прекалено тъмен. Въздухът — тежък. Опита се да вдиша, за да успокои внезапно побеснялото си сърце. Челото му бе плувнало в пот, макар в недрата на Кулата да бе студено. По скулата му потече струйка, оставяйки влажна следа.
	— Тогава какво правиш тук? Няма смисъл. Имам съпруг. Нямаме какво да си кажем… не и след… не тук, така, насаме.
	Погледът му изостави нейния при звука на хладния тон в гласа й.
	Тя се бе надявала това да го накара да го каже. Добри духове, нека ми каже, че ми прощава. Вместо това той изрече:
	— Помолих Кара и Бердин да те доведат, за да мога да поговоря с теб. Върнах се, защото трябва да говорим. Ще ми позволиш ли поне това?
	Калан не знаеше какво да прави с ръцете си.
	— Разбира се, Ричард.
	Той кимна в знак на благодарност. Изглеждаше, сякаш изпитва болка. Изглеждаше, сякаш страда. В очите му се усещаше някакъв нов, матов блясък.
	Единственото, което искаше да чуе от устата му, бе, че й прощава. Само това можеше да съживи съсипаното й сърце. Това бяха единствените думи, които означаваха нещо за нея. Искаше той да го каже, но той продължаваше да стои пред нея, с поглед, вперен през студения камък на стените.
	Тя реши, че за да й го каже, за да й прости, трябва тя да го подтикне.
	— Значи си дошъл да ми простиш ли, Ричард?
	Думите му бяха меки, но изпълнени с категоричност:
	— Не, не съм дошъл да ти простя, Калан. Не мога да ти простя.
	Тя се извърна. Най-сетне намери какво да прави с ръцете си. Притисна юмруци към стомаха си.
	— Разбирам.
	— Калан — каза той откъм гърба й, — не мога да ти простя, защото би било грешка от моя страна да се върна, за да го направя. Би ли искала от мен да ти простя, задето обичаш хората? Или задето задоволяваш жаждата си? Би ли искала да ти простя, защото се храниш, когато си гладна? Или задето усещаш топлината на слънчевите лъчи върху лицето си?
	Калан избърса бузите си и се обърна към него:
	— За какво говориш?
	В колана му имаше затъкната роза. Ричард я взе и й я подаде.
	— Майка ти ми я даде.
	— Майка ми?
	Ричард кимна:
	— Попита ме дали ми доставя удоволствие и когато й казах, че да, ме попита дали в такъв случай няма да се върна при теб. Доста време ми отне, докато разбера какво е имала предвид.
	— И какво е било?
	— Имала е предвид, че човек е устроен да изпитва удоволствие от такива неща. Нима би било грешно да ти стане хубаво, когато видиш роза, когато вдъхнеш аромата й, ако не съм аз онзи, който ти я е подарил? Как бих могъл да ти простя за това?
	— Ричард, става въпрос за нещо доста по-различно от извличането на удоволствие от аромата на розата.
	Той падна на едно коляно. Притисна юмрук в корема си.
	— Калан, някога аз съм бил свързан чрез плътта си с една жена, както ти си била свързана с майка си. Това е единствената ни плътска връзка в този свят. — Юмрукът му се придвижи към гърдите. — Тук се свързахме впоследствие. Можем да бъдем свързани единствено чрез сърцата си. Не си му дала сърцето си. То е мое и само мое. Ветровете, духовете взеха цената си от теб. Не ти оставиха много и ти избра да вземеш каквото ти е дадено и да продължиш да живееш. Избра да бъдеш човек. Избра да живееш живота си както можеш с каквото ти е останало. Избра да се бориш за живота. Просто си позволи да изпиташ даденото ти удоволствие. Аз не те притежавам. Не си мой роб. Няма за какво да ти прощавам. Не си ме предала в сърцето си. Би било най-тежко престъпление от моя страна да дойда и да искам да ти простя, след като в сърцето си ти не си ме предала.
	Калан усети как се разтреперва, пое си дъх.
	— Ти ме нарани, Ричард. Мислех, че сърцето ми е на сигурно място при теб, винаги, независимо от всичко. А ти си тръгна. Беше ми обещал. А не ми позволи дори да се опитам да ти обясня.
	— Знам — прошепна той.
	Другото му коляно също докосна пода, той се сви в краката й.
	— Затова се върнах. Дойдох да моля теб за прошка. Аз сбърках. Аз причиних истинската болка. Аз предадох сърцата ни, не ти. Това е най-тежкият грях, който бих могъл да извърша. И единствен аз имам вината за него. Нямам нищо в своя защита. Нямам никакво извинение. Толкова съжалявам за онова, което ти причиних, Калан. Не мога да поправя стореното. Нараних сърцето ти и заради това се хвърлям в краката ти и те моля за прошка. Не я заслужавам и не мога да я поискам. Мога само да те моля смирено за нея.
	Както бе коленичил пред нея, тя се извисяваше над главата му.
	— Ще ми простиш ли, Ричард?
	— В сърцето ми няма място за друго чувство към теб освен любов. Макар да не можем да бъдем заедно. Макар да съм свободен от клетвата си, ти си обречена на друг и аз трябва да уважавам това. Но не мога да направя нищо, задето не бих могъл да обичам друга освен теб. Ако сърцето ти го иска, тогава, да, прощавам ти. Моля те, Калан, всичко, което мога да имам в този живот, ако ми го дадеш, е прошката ти.
	Броени мигове преди това тя бе разкъсвана от съмнения, не можеше да определи истинските си чувства към него. Сега я заля буйният поток на категоричната убеденост.
	Калан се отпусна на пода до него. Хвана го за раменете и го извърна към себе си.
	— Прощавам ти, Ричард. С цялото си сърце те обичам и ти прощавам.
	Той й се усмихна тъжно.
	— Благодаря ти.
	Тя разбра, че чудото стана, сърцето й бе възродено, почувства как радостта изпълва празнотата й, сякаш самият живот бе започнал да се връща в нея.
	— На церемонията, докато ме омъжваха за Дрефан, изговорих на глас думите, които ми казаха, но в съзнание то си, в сърцето си дадох брачната клетва на теб.
	Ричард избърса сълза от бузата й.
	— Аз сторих същото.
	Тя го стисна за раменете.
	— Ричард, какво ще правим сега?
	— Няма какво да правим. Ти си съпруга на Дрефан.
	Тя го погали по лицето.
	— Ами ти? Какво ще стане с отношенията ни?
	Усмивката му се стопи. Поклати глава.
	— Няма значение. Получих, каквото исках — за което дойдох. Ти ми върна сърцето.
	— Но как ще продължаваме така? Не става въпрос само за това, а изобщо. Трябва да действаме бързо. Дрефан иска да изтегли армията към Д’Хара и оттам да се защитава от Ордена.
	Очите на Ричард засвяткаха гневно.
	— Не! Не бива да го допуснеш, Калан. Ако Джаганг раздели Новия свят, ще го завземе парче по парче, а Д’Хара ще му бъде за десерт. Не можеш да оставиш Дрефан да — го направи. Обещай ми, че няма да го допуснеш.
	— Не е нужно да обещавам. Ти си Господарят Рал. Вече ще можеш да му попречиш. Аз съм Майката Изповедник. Ще измислим нещо заедно.
	— Трябва да се справиш сама, Калан. Аз не мога да ти помогна.
	— Но защо? Нали се върна. Всичко ще се подреди. Ще измислим нещо. Ти си Търсачът, който винаги е намирал начин.
	— Умирам.
	Лицето й се вледени.
	— Какво? Какво… имаш предвид, как така умираш? Ричард, не можеш да умреш, не и сега. Не след като… Не, Ричард, всичко е наред. Върна се. Всичко ще се оправи.
	И тогава тя я видя — болката в очите му, и осъзна, че се е превил надве, че не може да стои на краката си.
	— За да ме пуснат да се върна, духовете поискаха цена.
	Той се закашля, потръпвайки от болка. Тя го стисна за ръката.
	— Какви ги говориш? Каква цена?
	— Докато бях там, в Храма на ветровете, придобих Цялото знание, съдържащо се вътре. Разбрах силата си. — Можех да я използвам. Така успях да спра чумата. Някак успях да спра потока на сила от ветровете, който позволяваше на магическата книга да действа в света на живите.
	— Да не искаш да кажеш, че вече не знаеш как да го направиш? Че чумата ще се върне?
	Той вдигна ръка, за да прекъсне страховете й.
	— Не, чумата няма да се върне. Но като цена за завръщането ми в този свят не ми бе позволено да запазя познанието на ветровете. Трябваше да се върна с онова, което носех със себе си, преди да вляза там.
	— Но… значи искаш да кажеш, че си най-обикновен смъртен, както преди?
	— Не. Те поискаха от мен повече. Казаха, че ако искам да се върна, трябва да поема магията на откраднатата книга в себе си, за да предпазя всички останали от нея.
	— Какво? — задъхано промълви Калан с широко изцъклени очи. — Не ми казвай, че…
	— Заразен съм с чумата.
	Тя го сграбчи за рамото с една ръка, а с другата попипа челото му. Гореше в треска.
	— Ричард, защо не ми каза веднага?
	Той се усмихна измъчено.
	— Единственото, което исках, бе прошката ти. Но трябваше да съм сигурен, че ми я даваш от цялото си сърце, а не защото ме съжаляваш.
	— Ричард, не може да умреш. Не и сега! Добри духове, не може да умреш!
	— Добрите духове нямат нищо общо с това. Всичко е заради Мрачния Рал. Той избра Дрефан за твой съпруг, като цена за пътеката във ветровете той поиска тази цена за моето завръщане.
	— За твоето завръщане! Само не ми казвай, че си се завърнал, за да умреш!? О, Ричард, защо постъпи толкова глупаво?
	— Ако бях останал в Храма на ветровете, щях така или иначе да умра, но без прошката ти. Вместо това избрах да се върна и да се надявам, че част от теб все още ме обича достатъчно, за да ми простиш, така че да умра поне с това утешение. С възвърнатата твоя любов. Не можех да продължа напред с мисълта за онова, което ти причиних. С мисълта, че съм разбил сърцето ти.
	— А не мислиш ли, че така пак разбиваш сърцето ми! Ричард, не може да няма изход! Какво да направим! Моля те, сигурно знаеш!
	Ричард се свлече на пода, притискайки стомаха си.
	— Съжалявам, Калан. Няма изход. Поглъщам магията от откраднатата книга. Щом умра, магията ще умре с мен.
	Калан се надвеси над него, прегърна го, по лицето й потекоха сълзи.
	— Ричард, моля те, не го прави. Моля те, не умирай.
	— Съжалявам, Калан, не мога да направя нищо. С радост платих цената. Сърцето ми е в покой. — Той посегна и хвана Агиела на врата й. — Не се поколебах нито за миг, след като разбрах. Дена ми помогна да разбера.
	Калан го прегърна, той се извърна по гръб.
	— Ричард, не може да няма изход. Преди да ти отнемат познанието, сигурно си знаел какво може да се напра ви. Опитай се да си спомниш. Моля те, Ричард, опитай се да си спомниш!
	Той затвори очи.
	— Имам нужда… от почивка. Съжалявам. Изразходвах цялата си сила. Трябва да си отдъхна.
	Калан зарида, стиснала ръката му в своите. Не беше по силите й да го понесе. Да си го върне, за да го загуби наново. Бе прекалено много.
	Разтвори отпуснатата му ръка, за да я долепи до бузата си, и видя нещо в дланта му. Разгърна пръстите му и през сълзите си видя, че на ръката му е написано нещо. Пишеше:
	„Намери книгата, унищожи я, за да живееш.“
	Калан се хвърли върху отпуснатото му тяло и погледна в другата му ръка. Там също имаше надпис:
	„Поръси бял магьоснически пясък на третата страница. Прибави едно зрънце черен магьоснически пясък.“
	Имаше още три думи, но в безумното си състояние не можа да ги разчете. Знаейки, че ще забрави, Ричард бе написал съобщение до себе си. Бе забравил дори че го е написал. Книгата. Трябва да намери книгата.
	В следващия миг хвърчеше през стаята, крещейки с всичка сила:
	— Кара! Бердин! Помогнете ми! Кара! Бердин!
	Двете жени, чули неистовите крясъци на Калан, се втурнаха от стаята на Плъзгата и излязоха в коридора.
	Тя ги сграбчи за кожените униформи, опитвайки се да им обясни. Двете я хванаха за ръцете и я прилепиха до стената.
	— Успокой се — каза Бердин.
	— Не можем да те разберем — добави Кара. — Поеми си въздух. Престани да плачеш и дишай.
	— Ричард… — опита се да посочи, но те я държаха за ръцете. — Ричард е заразен с чумата… Трябва ми книгата.
	Бердин се надвеси напред.
	— Господарят Рал… е болен от чума?
	Калан закима бясно.
	— Трябва да намеря книгата. Книгата, открадната от Храма на ветровете. Трябва да я намеря, иначе ще умре.
	— Калан се изтръгна от ръцете им. — Моля ви, помогнете ми. Ричард е заразен.
	— Какво искаш от нас? — попита Кара.
	— Отивам в Стария свят. Защитавайте го.
	— В Стария свят! — зяпна Бердин. — Знаеш ли къде е книгата? Той каза ли ти къде да я търсиш? Подсказа ли ти нещо?
	Калан поклати глава. Нямаше време. Трябваше да побърза. Трябваше да върви.
	— Не знам къде е! Но това е единственият му шанс. Поел е магията на книгата, за да се завърне в този свят. За да ме моли за прошка. Искаше да ми каже, че съжалява, задето ме е наранил. Ако не унищожим книгата, той ще умре. Само така е можел да се върне, за да ми се извини. Той ще умре! Трябва да вървя!
	— Но, Майко Изповедник — каза Бердин, — Старият свят е голям. Ако Ричард е заразен… как се надяваш да намериш книгата?
	Навреме. Това искаше да попита тя. Как може да се надява да открие книгата навреме. Преди Ричард да умре. Калан сграбчи червената кожена дреха.
	— Трябва да опитам! Пазете Ричард. Не допускайте Дрефан да разбере, че се е върнал. Не знам какво би могъл да предприеме. Не му казвайте!
	Кара поклати глава.
	— За това не се тревожи. Няма да му кажем. Ще се грижим за Ричард, докато те няма. Ще го скрием в Кулата. Но побързай. Ако не можеш да я откриеш, моля те, върни се преди…
	Калан се спусна в стаята на Плъзгата. Закова се пред кладенеца. Сребърното лице й се усмихна.
	— Искаш ли…
	— Да пътувам! Да, трябва да пътувам! Веднага!
	— Къде искаш да отидеш?
	— В Стария свят!
	— Къде по-точно в Стария свят? Там са ми известни доста места. Можем да отидем до всяко, което поискаш. Ще те заведа. Ще ти достави удоволствие.
	Калан притисна главата си с длани. Отчаянието й нарастваше с всяко следващо място, споменато от Плъзгата. Имена, които тя никога не бе чувала.
	— Мястото, откъдето се върна с Ричард, твоя господар, когато дойдохте да ме търсите! Първия път, когато пътувах с теб.
	— Знам къде е.
	Калан подгъна бялата си рокля и се изкатери на камъка.
	— Там! Заведи ме там! Бързо! Животът на господаря ти зависи от това!
	— Пазете Ричард! — извика тя на Кара и Бердин.
	— Какво да кажем на Дрефан, когато ни попита къде си? — отвърна Бердин.
	— Не знам. Ще трябва да измислите нещо.
	— Ще се грижим за Ричард до завръщането ти — каза Кара. — Нека добрите духове бъдат с теб.
	— Кажете му, че го обичам. Ако… кажете му, че го обичам — провикна се тя, докато сребърната ръка я поемаше надолу.
	Гласът й още ехтеше между каменните стени на кладенеца, когато тя потъна в живачната маса. Вдиша Плъзгата, молейки се добрите духове да й помогнат да намери книгата. С нечовешко усилие потъна в онова, което някога бе сребърно опиянение. Сега всичко бе само черен ужас.

>>	ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

	Ан се наведе към него.
	— Грешката е твоя, както знаеш.
	Зед, седнал в средата на стаята заедно с нея, я погледна.
	— Ти счупи ценното огледало.
	— Беше без да искам — настоя Ан. — А ти им съсипа свещения ковчег.
	— Просто се опитвах да го почистя. Откъде да знам, че ще се запали? Не трябваше да го засипват с толкова сухи цветя. Ти пък заля с боровинково вино най-хубавата й рокля.
	Ан вирна нос.
	— Потирът беше препълнен. Ти наля виното. Освен това счупи онази скъпа дръжка на ножа. Никъде няма да успее да си намери такъв корен за нова. Беше ядосан на пълно основателно.
	Зед изсумтя:
	— Че какво разбирам аз от острене на ножове? Аз съм магьосник, а не ковач.
	— Това би обяснило инцидента с коня на старейшината.
	— Не могат да ме обвиняват за това. Не съм оставял вратата отворена. Поне съм почти сигурен, че не съм я оставял отворена. Както и да е, все ще си намери добър кон — не по-лош от стария. Може да си го позволи. Аз обаче се питам друго — как успя да постигнеш такъв зелен цвят на косата на съпруга номер три. Ан скръсти ръце.
	— Ами, беше инцидент. Мислех, че тези билки ще придадат приятен аромат на косата й. Исках да я изненадам. Но скъпата заешка корона на старейшината — това не беше инцидент. Беше си чист мързел. Трябваше да я държиш под наблюдение, вместо да я оставяш да се суши без надзор на огъня. Това си беше истинско произведение на изкуството, да не говорим за хилядите мъниста. Доста ще се озори да й намери заместител.
	Зед сви рамене.
	— Ами не сме имали случай да им кажем, че хич ни няма в домакинската работа. Май изобщо не сме им го споменавали.
	— Аха. Не сме. Ама не е наша вината. Ако ни бяха по питали, щяхме да си кажем.
	— Със сигурност.
	Ан се покашля в настъпилата тишина.
	— Какво мислиш ще правят с нас?
	Двамата седяха гръб с гръб, вързани с грубо въже, докато съвещанието в другия край на помещението продължаваше. На ръцете им все още стояха накитниците, които не им позволяваха да използват магията си. Зед се вгледа напред, където течеше оживената дискусия. Гологлавият старейшина, съпруга номер едно, някои от влиятелните членове на общността Си Доак, предявили претенции да потърсят услугите на пленниците, и шаманът — всички се оплакваха един през друг. Зед не разбираше всички думи, но хващаше достатъчно, за да види накъде вървят нещата.
	— Решиха да преустановят загубите си и да се отърват от домашните си роби — прошепна Зед на Ан.
	— Тоест? — попита тя, щом бърборенето най-сетне спря. — Ще ни освободят ли?
	Всички очи от другия край на помещението се обърнаха към тях. Зед направи предупредителен звук на Ан.
	— Струва ми се, че трябваше да проявим малко пове че усърдие в работата си — прошепна той през рамо. — Май я загазихме.
	— Защо, какво ще правят? — подигра му се Ан. — Ще ни върнат на Нангтонг и ще си поискат обратно одеялата?
	Зед поклати глава, Си Доак се изправиха. Висулките на шамана изтракаха. Старейшината тропна с жезъла си.
	— Де да беше така. Искат възмездие за щетите и възстановяване на разходите. Ще ни заведат на пътешествие. Споразумяха се, че най-добра цена ще вземат за нас от канибалите.
	Ан извъртя глава.
	— Канибали?
	— Така казаха: канибали.
	— Зед, ти успя сам да свалиш яката от врата си. Нима не можеш да махнеш тези измислени въженца от китките ни? Мисля, че вече е време.
	— Опасявам се, че ще ги отнесем със себе си и в казана.
	Той видя как към тях политат разяреният старейшина и ругаещият шаман.
	— Е, беше забавно, Ан. Но ми се струва, че веселбата свърши.

	* * *

	Вирна прегърна Уорън през кръста, опитвайки се да го подкрепи, докато вървяха след Клариса, която пък следваше Уолш и Болесдън. Джанет се завтече от другата страна на Уорън и преметна ръката му през рамото си.
	— Сигурен ли си? — попита Вирна Уолш — Тук? Натан е искал да се срещнем тук, в Блатистите гори?
	— Да — потвърди Уолш през рамо.
	— И на мен ми каза това име — добави Клариса.
	Вирна въздъхна отегчено. Типично за Натан — да ги кара да ходят в Блатистите гори. Макар Ричард да бе почистил мястото от сбързовете, тук не й харесваше. Вирна винаги бе подозирала Натан в опасна дисбалансираност на личността и това, че той бе определил да се срещнат именно тук, го потвърждаваше.
	Във въздуха висяха ивици мъгла, сякаш опърпаните одежди на смъртта. Докато вървяха в тъмнината, краката им се спъваха в корени. Топлият, влажен въздух бе тежък от неприятни миризми. Вирна никога преди не бе влизала толкова дълбоко в Блатистите гори — и с основание.
	— Как си, Уорън? — прошепна тя.
	— Добре — гърлено промълви той.
	— Още малко остана. Вече сме близо. Само още няколко крачки и всичко ще свърши. Натан ще ти помогне.
	— Натан — едва чуто избоботи той. — Трябва да го предупредя.
	Стигнаха до масивен каменен блок, очевидно издялан от човешка ръка. Имаше квадратна форма. Бе почти изцяло обрасъл с вейки и корени. От гъстата растителност тук-там стърчаха още камъни — сякаш бели кости. Видя ниските, нащърбени останки от стени или колони, които изглеждаха като ребра на чудовище. През пролуките напред се прокрадваше светлина. По трептенето приличаше на пламък от огън. Уолш и Болесдън проправяха пътя на останалите. Огънят бе запален в кръг от камъни върху каменна платформа, оцеляла от древни руини. Зад огъня Вирна мерна по-високата стена на голям кладенец или нещо, подобно на кладенец. Никога не бе чувала за съществуването на подобно място, скрито в Блатистите гори. Но при положение, че тук рядко стъпваше човешки крак, това бе обяснимо.
	Натан, облечен като богат благородник, стана да ги посрещне. Беше висок и внушителен, особено без Рада’Хан около врата си. Когато ги видя, се усмихна широко с типичната усмивка на Рал. Уолш и Болесдън се засмяха с глас и получиха приятелски потупвания по гърба. Клариса се гушна под ръката му и го прегърна през кръста. Той изсумтя и й отвърна със сърдечна, пламенна прегръдка. Тя гордо вдигна книгата,в ръка и той я взе. Усмихна й се с онази чаровна, многозначителна усмивка. В погледа й блеснаха пламъчета. Очите на Вирна щяха да изскочат от орбитите.
	— Вирна! — провикна се Натан, щом я видя. — Радвам се, че успяхте.
	— И аз се радвам да те видя, Господарю Рал.
	— Не ми се цупи така, Вирна. Ще ти излязат бръчки.
	— Огледа другите. — Джанет, значи и ти си се присъединила към нас. — Челото му леко се свъси. — И Амелия.
	— Погледна другата жена, застанала встрани.
	— А кой се е сгушил там?
	Клариса протегна ръка към Манда, приканвайки я да се приближи. Юмруците на Манда се вдигнаха отвътре към отвора на наметалото й, за да го затегнат. Тя свенливо пристъпи напред.
	— Натан, това е моя приятелка. Манда. От Ренуолд.
	Манда падна на коляно и се поклони дълбоко.
	— Господарю Рал. Животът ми ви принадлежи.
	— Ренуолд. — Челото на Натан се свъси още веднъж, той хвърли бърз поглед към Клариса. — О, да, радвам се, че избяга от Джаганг, Манда.
	— Всичко дължа на Клариса — каза жената и се изправи. — Тя е най-смелата жена, която съм виждала.
	Клариса се изкикоти и се притисна в Натан.
	— Глупости. Толкова съм благодарна, че добрите духове те насочиха на правилното място, иначе дори нямаше да знам, че си там.
	Натан отново погледна Вирна.
	— Кой още е с нас? Младият Уорън, предполагам.
	Вирна направи всичко възможно да остане спокойна.
	— Натан…
	— Господарю Рал — усмивката разцепи намръщеното му лице. — Но, от друга страна сме стари приятели, Вирна, така че за теб съм все още Натан, както и за всичките си близки приятели.
	Вирна наведе глава, захапвайки вътрешната страна на бузата си.
	— Натан — започна отново, — прав си, Уорън е. Можеш ли да му помогнеш? Наскоро започнаха да му се явяват пророчества, тъкмо започна да ги вижда. Преди известно време свалих яката от врата му и сега няма какво да го пази от дарбата му. Появиха се главоболията. Натан, много е зле. Ако му помогнеш, съм готова да направя всичко за теб.
	— Да му помогна?
	— Моля те, Натан. Умолявам те.
	— Няма проблем, Вирна. С радост бих помогнал на момчето. — Той им махна ръка: — Доведи го край огъня.
	Уорън измърмори нещо, опитвайки се да се представи, но бе почти в безсъзнание. Вирна и Джанет му помогнаха да се отпусне на земята, където посочи Натан, и го изправи да седне.
	Натан подви панталона си и седна на каменния под на липсващата сграда, кръстосал крака. Сложи книгата до себе си. Свъси чело по типичния за един Рал начин и започна да оглежда внимателно лицето на Уорън. Отпрати с ръка Вирна и Джанет. Задържа Уорън изправен с помощта на мрежа. Придърпа се напред, докато коленете им се докоснат.
	— Уорън — повика го с дълбокия си, властен глас.
	Уорън отвори очи.
	— Вдигни си ръцете напред.
	Двамата едновременно повдигнаха ръцете си с разперени пръсти. Вгледаха се в очите си.
	— Остави Хана си да се влее в пръстите ми — внимателно го насочи Натан. — Отвори седмата порта. Затвори останалите. Знаеш ли за какво говоря?
	— Да.
	— Това се казва добро момче. Тогава го направи. Ще стане по-лесно, ако ми помагаш.
	Двамата мъже потънаха в мека, искряща светлина. Нощният въздух се изпълни с тихото жужене, извиращо от силата на тази светлина. Нямаше нито пламък, нито жега. Вирна не знаеше какво прави Натан. Остана някак слисана от действията му.
	В Двореца на пророците той винаги бе оставал загадка. Още докато Вирна бе момиче, той й се струваше старец. Всички го мислеха за — меко казано — неуравновесен, дори най-великодушните Сестри. В Двореца имаше такива, които вярваха, че Натан не притежава почти никаква друга дарба освен пророческа. Други подозираха, но така и не бяха сигурни, че е способен на доста повече, отколкото показва. Имаше и такива, които бяха толкова ужасени от него, че за нищо на света не биха влезли в покоите му в Двореца, въпреки че той през цялото време бе с Рада’Хан на врата. Вирна винаги го бе смятала за таралеж в гащите.
	Сега тя наблюдаваше как този стар, развратен магьосник прави всичко възможно, за да спаси живота на мъжа, когото обича. От време на време светлината се усилваше у единия и почти угасваше у другия, след това се връщаше обратно, сякаш забравила нещо.
	Уолш и Болесдън обикаляха около овалната каменна стена зад Натан, но другите наблюдаваха с широко отворени очи. Вирна не знаеше повече от Манда какво прави Натан. Това, което я разтревожи най-много, бе, че в един момент двамата, с допрени колене и ръце, се вдигнаха на няколко сантиметра над земята. С облекчение видя как бавно се спускат обратно.
	Натан плясна с ръце.
	— Така! — обяви той. — Това би трябвало да свърши работа.
	Вирна не можеше да си представи как подобно нещо би могло да настрои дарбата на Уорън.
	Но Уорън я посрещна с широка усмивка.
	— Натан, беше… невероятно. Главоболието ми се сто пи. Чувствам се с толкова бистра глава, толкова жизнен!
	Натан взе мастиленочерната книга и се изправи.
	— И на мен ми хареса, момчето ми. На онази банда Сестри им бяха необходими близо триста години да направят с мен онова, което аз току-що направих с теб. Но те са нещастна категория. — Той хвърли поглед на Вирна. — Съжалявам, Прелате, нищо лично.
	— Не съм си и помислила — отвърна Вирна и се спусна към Уорън. — Благодаря ти, Натан. Толкова се тревожех за него. Нямаш представа какъв товар ми смъкна от плещите.
	Лицето на Уорън започна да губи веселостта си.
	— Натан, сега, когато направи това за мен, виждам поясно, че… без да искаме, сме позволили на Джаганг да проникне в пророчество, което…
	Натан изкрещя. Клариса изкрещя. Вирна замръзна. Усети нещо остро да се допира в гърба й.
	Амелия бе забила дакра в задната част на бедрото на Натан. Ножът на Манда бе опрян в гърлото на Клариса. Джанет държеше оръжие в гърба на Вирна. Уорън замръзна, щом Джанет му се закани с пръст, а после и на двамата войници.
	— Не смей да помръдваш нито мускул, Натан — каза Амелия. — Или ще изпусна своя Хан и още в следващия миг ще си мъртъв.
	— Уорън е прав — каза Джанет. — Всъщност той снабди Негово Сиятелство с доста ценна информация.
	— Амелия, Джанет! — изкрещя Вирна. — Какво правите?
	Амелия се извърна със зловеща усмивка към нея:
	— Изпълняваме волята на Негово Сиятелство, разбира се.
	— Но нали се заклехте!
	— На думи — да, но не и със сърцата си.
	— Но можехте да се освободите от него! Можете да не му служите повече!
	— Ако първия път ни бе казала истината — може би. Но след като опитахме веднъж и се провалихме, когато Ричард умря, Негово Сиятелство ни наказа. Не бихме рискували втори път.
	— Не го правете — примоли им се Вирна. — Ние сме приятелки. Дойдох да ви спася. Не го правете, моля ви.
	Закълнете се във връзката и ще сте свободни!
	— О, скъпа, опасявам се, че не би могла да го стори.
	— Не беше гласът на Амелия, беше друго — гласът, кой то Вирна бе чула в собствената си глава — Джаганг. Из веднъж почувства, че трепери само при звука.
	— А сега, скъпи ми доверенико, подай книгата. Двамата със Сестра Амелия ще си свършим още малко работа с нея.
	Натан я подаде встрани. С другата си ръка — не онази, с която притискаше дакрата в крака му, Амелия я взе.
	— Е — каза Натан, — ще ме убиеш ли, или какво?
	— О, да, възнамерявам да те убия — каза Амелия с гласа на Джаганг. — Провали сделката ни, Господарю Рал. Освен това не ми харесва да имам подчинени, в чиито глави не мога да влизам. Преди да умреш, си мислех да ти покажа как един истински роб се подчинява на заповеди. Помислих си, че ще ти е приятно да видиш как прерязвам гърлото на малката ти сладка Клариса.

	* * *

	— Дишай.
	Калан издиша Плъзгата от дробовете си и подтиквана от бясна необходимост, вдиша чуждия въздух. Около нея се стовари нощта. Не си позволи да изпадне в шок от света около нея, от внезапните звуци, дошли до слуха й, не губи време да аклиматизира съзнанието си. Вместо това сграбчи каменната стена на кладенеца, за да се изстреля навън.
	Посрещна я ужасяваща гледка — съвсем в унисон със звуците, които вече бе чула. Със замаян от Плъзгата поглед възприе картината наведнъж — сякаш детайлите се стовариха едновременно в главата й.
	В мига, в който го видя, разбра, че е Натан. Приличаше на Рал, а и Ричард й го бе описвал — висок, по-възрастен, с дълга бяла коса до раменете. Една жена бе опряла дакра в крака му. Калан бе чувала името й — Амелия — същата, която започна чумата. Видя и Вирна, зад нея имаше друга жена. Млад мъж стоеше като вкаменен. Трета, много красива жена, стискаше за накъдрената коса друга — това можеше да бъде само Калирса. Красавицата бе опряла нож в гърлото й.
	Докато излизаше от кладенеца, Калан стана свидетел на последната част от разговора им и прекрасно знаеше чий е гласът, идващ от устата на жената, притиснала дакра в крака на Натан. Думата „скъпа“ й бе добре позната. Спомни си, че бе чула същия глас от магьосника Марлин, дошъл да убие Ричард. Беше гласът на Джаганг. Картинката на амулета, който носеше Калан, се появи в съзнанието й.
	„Означава само едно нещо, което е всичко — пронизвай. Веднъж решил да влезеш в бой, пронизвай. Всичко друго минава на заден план. Пронизвай.“ Обучението й при нейния баща-войн бе преминало по подобен начин. Убий или ще бъдеш убит. Не отстъпвай. Не изчаквай. Нападай.
	Ричард бе полумъртъв. Нямаше време за губене. Нямаше време за размисъл. Беше решена. Пронизвай. В един призрачен миг тя изхвърча от Плъзгата, измъкна късия меч от колана на войника, застанал наблизо, сниши се, прекатури се напред и когато се изправи, мечът вече разсичаше въздуха.
	За секунда, преди другите да успеят да мигнат, Калан бе там. Трябваше да спре Амелия, преди да е освободила магията на дакрата си в Натан, защото това би било фатално за него. Мечът й проблясна като светкавица и се вряза в свивката на ръката на Сестра Амелия.
	После изведнъж всичко се задвижи в бавен каданс. Калан видя всяко едно лице поотделно. Жената, която току-що бе ударила, Амелия, политна назад с писък. Мечът на Калан се завъртя бясно във въздуха, следвайки полета на жертвата. Вирна се извъртя, в ръката й проблясна дакра, насочена към изненаданата жена зад гърба й. Ръцете на Натан се стрелнаха към Клариса. Писъкът на Клариса разцепи нощта. Ръцете й се протегнаха към Натан. Младата жена, която я държеше за косата, изрева зловещо и яростно й разпори гърлото. Калан видя фонтана кръв само миг преди Натан и младият мъж да избълват мощни светкавици. Стиснала меча си с две ръце, заби острието право в сърцето на Сестра Амелия, приковавайки я към земята още преди вторият войник да е успял да извади своя меч. Дакрата на Вирна светкавично прободе онази зад нея. Едновременно с това двете светкавици настигнаха нападателката на Клариса, която избухна в червен ужас, още преди тялото на Клариса да докосне земята. Кървавата баня бе извън всяко възприятие.
	Като в сън Натан се добра до Клариса. Калан го изпревари и коленичи до безжизненото тяло. Гледката, която я посрещна, я зашемети.
	Тя скочи на крака и се опита да спре Пророка с ръце:
	— Късно е, Натан. Тя вече е при духовете. Не гледай. Моля те, не гледай. В очите й видях любовта, която изпитва към теб. Моля те, не я гледай в това състояние.
	Помни я каквато беше.
	Натан кимна:
	— Имаше добро сърце. Спаси много хора. Имаше добро сърце.
	Той вдигна ръце. Насочи дланите си към тялото на Клариса. Избухна огън, който я обгърна за миг. Беше толкова ярък и сияещ, че тялото изчезна в центъра му.
	— От светлината на този Огън, в Светлината. Лек път към света на духовете — прошепна Натан. Щом светлина та угасна, от тялото бе останала само пепел. Натан се от пусна: — Останалите да ги ядат лешоядите.
	Вирна пъхна дакрата обратно в ръкава си. Единият войник извади меча си от тялото на Амелия, докато другият прибираше своя в ножницата.
	Младият мъж беше като в шок.
	— Натан, съжалявам. Аз разтълкувах на Джаганг това пророчество и то му помогна. Не исках, но той ме принуди. Толкова съжалявам.
	Проницателните, лазурни очи на Натан се спряха върху него.
	— Разбирам, Уорън. Не си го направил от лошо сърце. Пътешественикът по сънищата е бил в съзнанието ти. Нямал си избор. Сега вече си свободен.
	Натан издърпа дакрата от крака си. Извърна се към Вирна.
	— Ти ми докара преследвачите, Вирна. Убийците. Но разбирам, че не си го направила нарочно. Понякога пророчествата излъгват опитите ни да ги надхитрим и ни хващат неподготвени. Понякога си мислим, че сме по-умни, отколкото сме, че можем да обърнем съдбата си, ако силно го желаем.
	Вирна нагласи наметалото на раменете си.
	— Мислех, че ги спасявам от Джаганг. Изобщо не ми мина през главата, че може да ти се закълнат, без да по чувстват думите в сърцата си.
	— Разбирам — прошепна Натан.
	— Не знам какво става в главата ти, Натан. Всъщност Господарю Рал — Вирна погледна към мястото, където допреди малко бе лежало тялото на Клариса и където сега имаше само пепел. — Виждам обаче, че не си се променил. Пак докара смъртта на поредната от малките си курви.
	Ударът на Натан запрати Вирна на земята. Челюстта й изтрака шумно. Във въздуха пръсна кръв. Уорън изкрещя, щом Вирна се строполи по гръб и повече не мръдна.
	Спусна се към нея, оглеждайки я с безумни очи.
	— Натан! Скъпи Създателю! Ти й счупи челюстта. За що се опита да я убиеш?
	Натан отпусна юмруците си.
	— Ако се бях опитал да я убия, вече да е мъртва. Ако искаш да оживее, ти предлагам да се заемеш с лечението й. Чувам, че те бива. А и с това, което направих с теб тази нощ, би трябвало да свършиш бързо. Докато я оправяш, влей й малко мозък в главата.
	Уорън се надвеси над Вирна, притискайки ръце в неподвижното й лице. Калан не каза нищо. Тя бе видяла любовта, изпълваща очите на Натан, когато той погледна Клариса. Бе забелязала и яростта му.
	Натан се наведе и взе мастиленочерната книга, паднала на земята до тялото на Сестра Амелия. Изправи се и втренчи очите си, типични за Рал, в Калан. Подаде й книгата.
	— Ти не може да си друга освен Калан. Чаках те. Пророчества, нали разбираш. Радвам се, че не закъснях. Нямаш много време. Занеси я на Господаря Рал. Надявам се знае как да я унищожи.
	— Знаел е, когато е бил в Храма на ветровете. Когато си е тръгвал оттам, трябвало да остави цялото си позна ние. Но бе написал съобщение на дланите на ръцете си. То гласеше така: „Поръси бял магьоснически пясък на третата страница. Прибави едно зрънце черен магьосни чески пясък.“ А после имаше три думи, които не знам какво означават.
	Натан положи огромната си ръка на рамото й.
	— Тези думи са трите хармонии — Реечани, Сентроси, Васи. Нямам време да ти разказвам за тях, но знай, че трябва да бъдат произнесени след белия и преди черния пясък. Това е важно.
	— Реечани, Сентроси, Васи — повтори Калан, опитвайки се да запамети думите. Повтори си ги отново мислено.
	— Ричард има и бял, и черен пясък, нали?
	Калан кимна:
	— Да. Така ми каза. Има и двата.
	Натан поклати глава, сякаш изведнъж замислил се за нещо.
	— И двата — промърмори той. После я стисна за рамото. — От пророчествата знам част от онова, през което е минал. Бъди до него. Любовта е твърде ценен дар, за да бъде изгубена.
	Калан се усмихна.
	— Разбирам. Нека добрите духове дарят с нея и твоето сърце, Натан. Не бих могла да ти благодаря достатъчно за това, че помагаш на Ричард и на мен. — Гласът й стихна: — Не знаех какво да правя. Нещо ме подтикна да тръгна насам.
	Натан я прегърна. В този момент тя мислеше повече за неговата, отколкото за своята болка.
	— Постъпи правилно. Може би добрите духове са те водили. А сега се връщай при него или ще загубим нашия Господар Рал.
	Калан кимна.
	— Убийствата свършиха.
	— Убийствата тепърва предстоят.
	Натан се извърна и вдигна двата си юмрука към небето. Те пламнаха в яростен пламък, който се стрелна на север. Калан проследи с поглед яркия лъч, затъмнил звездите, който се отправи на североизток.
	Видя Вирна да се изправя с помощта на Уорън. Той избърсваше кръвта от излекуваната й челюст.
	— Какво направи? — попита Калан Натан.
	Той я изгледа продължително, после на устните му грейна лукава усмивка.
	— Току-що изпратих на Джаганг неприятна изненадка. Дадох на генерал Рейбич сигнал за атака.
	— Атака ли? Над кого?
	— Специалните части на Джаганг. Те унищожиха Ренуолд. Сега се готвят да създадат нови проблеми в Новия свят, но не са наясно кой стои зад гърба им. Битката няма да е дълга. Пророчеството казва, че Д’Харанците ще се бият толкова ожесточено, колкото са се били винаги, и преди да изтече нощта, ще унищожат врага типично по Д’Харански — без капка милост.
	Вирна вече се изправяше на крака. Калан никога не я бе виждала толкова хрисима.
	— Натан, моля те за прошка.
	— Не ме интересува…
	Калан го спря с ръка и му прошепна:
	— Натан, моля те, заради самия теб, изслушай я.
	Той се вгледа в очите на Калан, после извърна яростния си поглед към Вирна.
	— Слушам.
	— Натан, познавам те отдавна. През целия си живот съм те познавала. Била съм свидетелка на неща, които… сигурно не съм разбирала. Мислех, че правиш всичко това заради самия себе си. Моля те, прости ми, задето излях яда си върху теб за нещо, за което аз бях виновна — че приятелите ми се обърнаха срещу мен — срещу нас. Виж дам, че съм сбъркала в преценката си за истинските чувства между теб и Клариса. Тя те обожаваше и аз си помислих… Моля те да ми простиш, Натан.
	Той изсумтя:
	— Доколкото те познавам, Вирна, това сигурно е най-тежкото, което някога ти се е налагало да изречеш. Имаш прошката ми.
	— Благодаря ти, Натан — въздъхна тя.
	Той се наведе и целуна Калан по бузата.
	— Нека добрите духове бъдат с теб, Майко Изповедник. Кажи на Ричард, че му връщам титлата. Отново ще се видим някой ден с него.
	Той я хвана за кръста и я вдигна на стената на кладенеца.
	— Благодаря ти, Натан. Сега разбирам защо Ричард те е харесал. Също и Клариса. Мисля, че тя е видяла истинския Натан.
	Той се усмихна, но веднага стана сериозен.
	— Щом се върнеш, трябва да дадеш на брата на Ричард онова, което желае, ако искаш да спасиш Ричард.
	— Искаш ли да пътуваш? — попита Плъзгата.
	Стомахът на Калан се преобърна.
	— Да, обратно в Ейдиндрил.
	— Ричард наистина ли е жив? — попита Вирна.
	— Да — отвърна Калан с наново избухнала паника. — Болен е, но ще се оправи, щом занеса книгата при него и той я унищожи.
	— Уолш, Болесдън — махна им Натан и тръгна. Каретата! Да тръгваме.
	— Но, Натан — обади се Уорън, — искам да науча за пророчествата. Искам да стана твой ученик.
	— Истинският Пророк се ражда, Уорън, а не се учи.
	— Къде отиваш? — провикна се Вирна след него. — Не можеш да си тръгнеш. Ти си Пророк. Не можеш да бъдеш оставен да се… искам да кажа, трябва да знаем къде си, в случай че имаме нужда от теб.
	Без да се обърне, Натан посочи:
	— Сестрите ти се намират натам, Прелате, на североизток. Иди при тях и не си създавай главоболия да ме преследваш. Няма да успееш. Сестрите ти са защитени от пътешественика по сънищата. Накарах ги да пренасочат връзката си към мен, докато Ричард бе в света на мъртви те. — Ако той оживее, можете да се върнете към него. До виждане, Вирна, Уорън.
	Калан притисна стомаха си с юмрук. Ако оживее? Ако?
	— Побързай! — извика тя на Плъзгата. — Побързай!
	Сребърната ръка се вдигна от кладенеца и я повлече към живачната маса.

>>	ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

	Той се усмихна, гледайки я как се бори. Харесваше му как му се съпротивлява. Доставяше му удоволствие да й показва колко е безмислено да се опъва на човек, толкова превъзхождащ я по сила, по интелект. Гледаше замаян как от устата и носа й тече кръв. Раната на челюстта й също кървеше.
	— Така само ще си разкървиш и китките — подразни я той. — Не можеш да скъсаш въжетата, но продължавай, щом ти харесва.
	Тя се изплю в лицето му. Той я удари за пореден път. Прокара пръст по кървавата резка на бузата й, опиянен от гледката на капещата кръв.
	Познаваше аурите й. Беше ги усетил още тогава. Знаеше точно кои да докосне, за да й причини болка. Не му бе трудно да я надвие. Изобщо не му бе трудно.
	Тя стисна зъби и изръмжа яростно, опитвайки се да скъса въжетата. Беше силна, но не достатъчно. Без силата и Агиела си бе най-обикновена жена. А нямаше жена, която да може да се мери с него. В което и да е отношение.
	Щом пръстите му започнаха да разкопчават дългата редица копчета леко встрани по дължина на тялото й, тя отново се замята срещу въжетата, затягащи китките и глезените й. Това му харесваше. Харесваше му да я гледа как се бори. Как кърви. Отново бръкна в раната й.
	Остана заинтригуван от факта, че не крещи, че не го моли за милост. Че не издава писъци. Щеше. О, как щеше да пищи. Последното му действие я накара да застине за миг. Очите й се обърнаха, докато се мъчеше да остане в съзнание. Той раздра горната част на униформата й, излагайки на показ гърдите й.
	Закачи пръст на стегнатата талия на червения й кожен панталон и с бързо, рязко движение го смъкна до там, докъдето щеше да му е необходимо за онова, което възнамеряваше да прави с нея.
	Показа се целият й корем. Той го попипа. Стегнат. По тялото й имаше белези. Това го възбуди. Опита се да си представи от какво са причинени. Каквито бяха нащърбени и бели, сигурно са били кървави и дълбоки.
	— И преди съм била изнасилвана — озъби му се тя. — Повече пъти, отколкото мога да си спомня. От опит мога да ти кажа, че не си добър. Дори не ми смъкна гащите достатъчно, тъпа свиня такава. Хайде, давай, ако изобщо те бива за нещо. Чакам.
	— О, Кара, нямам намерение да те изнасилвам. Би било грешка. Никога не съм изнасилвал жена. Правя го само с жени, които го искат.
	Тя му се изсмя в лицето. Изсмя му се.
	— Ти си едно перверзно копеле.
	Устоя на желанието да я фрасне в лицето. Искаше да е в пълно съзнание за това. Да е жива. Но поведението й го влуди.
	— Копеле? — Сви юмруци. — Заради такива като теб!
	Той стовари юмрука си върху гърдите й. Тя затвори очи, стисна зъби, подскачайки от болка, мъчеше се да се свие на топка, но нямаше как, разпъната на въжетата.
	Той си пое успокояваща глътка въздух, за да дойде на себе си. Нямаше да й позволи да го разсейва с мръсната си уста.
	— А сега ще ти дам последен шанс. Къде е Ричард? Цялата армия говори, че се е върнал, че връзката е възстановена. Къде го криете, курви с курви!
	Онези гласове също му бяха казали, че Ричард се е върнал. И че ако иска да заеме полагащото му се място, трябва да премахне брат си.
	— И къде е любящата ми съпруга? Къде е отишла?
	Гласовете му бяха казали, че тя е в Плъзгата, но Плъзгата не искаше да му издаде къде я е завела. Кара пак го заплю в лицето.
	— Аз съм Морещица. Прекалено глупав си, за да можеш да разбереш какво съм преживяла. Не можеш да се сравняваш дори с най-добродушния и хрисим учител на Морещиците. Нефелните ти мъчения няма да измъкнат нищо от мен.
	— О, Кара, още не си имала случай да се запознаеш с един от талантите ми.
	— Прави каквото искаш с мен, Дрефан, но Господарят, истинският Господар Рал — ще те разкъса на малки парченца.
	— И как точно ще стане това? — Той повдигна дръж ката на Меча на истината от ножницата, колкото тя да може да прочете релефната дума ИСТИНА. — Аз съм онзи, който ще извърши разкъсването на малки парченца. На малки Ричардови парченца. Къде е той!
	Щом тя го заплю за пореден път, той не се стърпя и стовари юмрук в раната й и още един върху подпухналата й устна. Кръвта отново бликна.
	Той се обърна и взе един от предметите, които бе донесъл със себе си — метален съд. Прилепи го с дъното нагоре върху корема й.
	— Прекалено съм голяма, за да ме сготвиш в тази съдинка, тъпа свиньо. Преди това ще трябва да ме накълцаш. Всичко ли трябва да ти обяснявам?
	Харесваше му начинът, по който тя се опитваше да му се опъва, да го изкарва извън нерви. Явно искаше да го принуди да я убие. И това щеше да стане, но най-напред ще пропее.
	— Да те сготвя ли? О, не, Кара. С погрешно впечатление си останала. Напълно погрешно. Мислиш ме за някакъв маниакален убиец. Не, не съм убиец. Аз съм ръката на справедливостта. Ръката на милостта. Дошъл да дари с вечна добродетелност онези, на които тя изобщо липсва. Този съд не е, за да те сготвя в него. Той е за плъховете.
	Гледаше я. Видя погледа в сините й очи. Видя как изведнъж блесват насреща му. Точно тази реакция бе очаквал.
	— Плъхове. Надявам се не си толкова глупав, за да мислиш, че само защото съм жена, ме е страх от плъхове. Аз съм жена, каквато никога досега не си виждал. Някога си държах плъхове за домашни любимци.
	— Нима? О, колко не те бива в лъжите. Скъпата ми, — любяща, страстна съпруга ми обясни веднъж колко много те е страх от плъхове.
	Тя не отвърна. Страхуваше се да не покаже страха си. Но той го виждаше в очите й.
	— Тук си имам няколко броя. Големи, тлъсти плъхове.
	— Е, хайде, залавяй се с това изнасилване, започвам да се отегчавам.
	— Казах ти, аз не изнасилвам жени. Те сами си искат. Молят ме. — Той затъкна ризата в панталона си. — Не, Кара, за теб имам други намерения. Първо ще ми кажеш къде е любящият ми брат.
	Тя извърна лице.
	— Никога. Продължавай с мъченията, преди да съм заспала и да съм ги пропуснала.
	— Виждаш ли? Както ти казах, жените винаги сами ме молят.
	Той притисна металната съдинка в корема й и прокара през кръста й верига, за да я задържи. Пъхна пръст под ръба, за да е сигурен, че е достатъчно стегнато.
	Отпусна малко и вкара първия плъх.
	Стиснал втория за врата, го вдигна пред очите й. Остави я да го послуша как цвърчи и се гърчи.
	— Виждаш ли, Кара? Както ти обещах. Плъхове. Големи плъхове.
	По челото й изби пот.
	— Всъщност нямам нищо против. Гали ме по корема. Може да подремна малко.
	Той напъха втория, а после и третия в съдинката. Нямаше място за повече. Затегна веригата.
	— Гали те! — подигра й се след малко. — Според мен това ще те държи будна с широко отворени очи. И ще те изпълни с желание да говориш, ще те направи нетърпелива да ми кажеш къде е Ричард. Курвите нямат чест. Ще го издадеш.
	— Бердин скоро ще дойде. Жив ще те одере.
	Той повдигна вежда.
	— Ти смени Бердин. Видях те. След като тя си тръгна, те проследих дотук. Няма да се върне, поне известно време. А когато го направи, ще получи същия урок като теб.
	С дългите си нокти той взе жив въглен от съда, поставен над многото свещи. Пъхна го под ръба на съдинката, привързана за корема й.
	— Нали разбираш, Кара, въглените ще понагреят метала. Ще стане доста горещичък. — Той я погледна в очите. — На плъховете няма да им хареса. Ще им се прииска да излязат.
	Дишането й се учести. По лицето й потече пот. Къде останаха нахаканите й приказки? Беше притихнала.
	— И как си мислиш, че ще излязат, Кара? Щом веднъж им стане жега? Щом металът започне да ги изгаря? Да пари на нежните им нослета?
	— Просто ми прережи гърлото и ме убий, копеле!
	— Когато на плъховете тук вътре им стане много горещо, ще се паникьосат. Ще обезумеят от желание да излязат навън. Можеш ли да предположиш как ще стане това, Кара?
	Нямаше нахакан отговор, който да запълни тишината. Той вдигна ножа си и с дръжката му тупна дъното на съдинката.
	— Как сте там вътре, приятелчета?
	Кара потръпна. Той й се усмихна, щом очите й се извърнаха към него. Видя страха в тях. Истинския страх. Сложи върху съдинката още пет-шест въглена.
	— Къде е Ричард?
	Тя нямаше какво да каже.
	Натрупа купчинка тлеещи въглени. Това беше максималното, което можеше да побере дъното на съда.
	Надвеси се над Морещицата и се вгледа в очите й. Беше побеляла като платно. Лицето й лъщеше от пот, гърдите също.
	— Къде криете Ричард, курви с курви!
	— Ти си луд, Дрефан. Не ми харесва, но ако така ми е — писано да умра, значи ще умра. Но никога няма да ти издам Господаря Рал!
	— Аз съм Господарят Рал! Когато се отърва от брат си, няма да има кой да помрачава властта ми! Аз съм синът на Мрачния Рал и по право ми се полага властта над Д’Хара.
	Тя извърна лице. Той я видя как преглъща. Стъпалата й трепереха. Равното й дишане от време на време се сепваше от внезапни гърчове.
	Изкикоти се.
	— Ще те попитам пак, щом плъховете започнат да си пробиват път през теб, за да избягат от металния си затвор. Щом малките им, остри лапички започнат да дълбаят в корема ти. Щом започнат да прекопават тунел в корема ти, за да се измъкнат.
	Цялото тяло на Кара се разтресе. И още веднъж. Очите й, взрени в тавана, се ококориха, гърлото й се мъчеше да потисне напиращия вик. Той погледна надолу и видя струйка кръв да тръгва изпод съда.
	— Е, май вече им е станало топло. Готова ли си да си поговорим, Кара?
	Тя се изплю в лицето му, после рязко си пое дъх. Огромните й сини очи се втренчиха в тавана. Тресеше се цялата. Изведнъж тялото й се стегна. До последния мускул. Започна да се задъхва. Очите й се изпълниха със сълзи, които потекоха отстрани по слепоочията й. Чувстваше всяко мъничко движение на плъховете — всяко гризване, всяко отчаяно забиване на нокти. Нададе тих, отчаян вик. Последва нов — остър, пронизителен.
	Беше опияняващо. А знаеше, че е само началото. Дори тя да проговори, той няма да спира мъченията й. Толкова бе копнял за тези крясъци. Истински, извиращи направо от вътрешността. Кара му се подчини и изкрещя. Поради уникалните си възприятия вниманието му привлече друг детайл. Наблюдателността му го възнагради за пореден път. Усмихнат, се обърна към кладенеца на Плъзгата.

	* * *

	— Дишай.
	Калан издиша Плъзгата, но още преди да е вдъхнала чуждия въздух, знаеше, че нещо не е наред. Каменната стая се изпълни с пронизителен писък. Стори й се, че от силата му ушите й ще прокървят. Докато излизаше от кладенеца, още преди да има време да реагира, в нея се вкопчиха мощни, силни ръце. Тя отчаяно се мъчеше да дойде на себе си, да осъзнае какво става. Внезапната светлина и шум танцуваха около нея в див ритъм.
	Едната ръка изтръгна книгата от хватката й. Другата се преметна през врата й, а пръстите се вкопчиха в нейната ръка. Усети въже около китката си. Изведнъж попадна в истински кошмар. Неистово се замята, за да се освободи от похитителя си. Един юмрук се стовари в корема й и тя се преви на две. Коленете й удариха каменния под. При опита на нападателя да върже китките й една за друга зад гърба почувства как измъкват ръцете от ябълките на раменете й. Пробва да извика Изповедническата си сила, но веднага се сети, че не би могла, тъй като духовете бяха заключили магията по време на брачната церемония. Беше беззащитна. Нападателят бе Дрефан.
	На пода лежеше Кара с вързани над главата китки. Въжето висеше от кука на тавана. Глезените й бяха в подобно положение, но опънати към отсрещната стена. Върху Корема й бе прикрепен метален съд. В стаята се усещаше мирис на горещи въглени и изгоряла плът, който изпълни ноздрите на Калан и я накара да се закашля.
	Дрефан подпря коляно в ръката й, докато завърже въжето около двете й китки. Калан се опита да го ухапе. Той я перна с опакото на ръката си през лицето — толкова силно, че за миг всичко й причерня. Опита се да не изпуска от поглед малкото светло петънце в центъра на черното платно, за да остане в съзнание. Знаеше, че припадне ли, е загубена. С вързани на гърба ръце, в невъзможност да се задържи права, тя се строполи по лице на пода. Дрефан седна отгоре й, за да й върже и краката. Тя с мъка дишаше под тежестта му. От носа й потече кръв. Въжето около китките й беше толкова стегнато, че пръстите й вече бяха изтръпнали.
	Кара изпищя. Най-силният писък, който Калан някога бе чувала. В главата й се забиха хиляди ледени иглички. Лицето я заболя. Изпод ръба на металния съд течеше кръв. Кара се тресеше и мяташе. Изпъна се и пак изпищя.
	Дрефан вдигна Калан за косата.
	— Къде е Ричард?
	— Ричард ли? Ричард е мъртъв!
	Тя се сви при ритника в бъбреците. Не можеше да си поеме дъх. Дрефан се обърна към Кара:
	— Готова ли си да говориш? Къде си скрила Ричард?
	Единственият отговор на Кара бе поредният пронизителен писък. Щом той заглъхна, тя едва дишаше.
	— Защо си му казала? — проплака Морещицата. — Защо си му казала за… плъховете? Добри духове, защо си му казала за плъховете?
	Ужасът спря дъха на Калан в гърлото й. Кръв, аленочервена кръв, открояваща се върху бялата кожа, се стичаше на струйки изпод ръба на съда и надолу по тялото й. От горещите въглени се извиваше дим. И тогава Калан забеляза кървавата лапа, подаваща се под ръба на съдината, прикрепена към корема на Кара. Изведнъж пазбра. Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да не повърне.
	Кара ревеше истерично, мятайки се срещу кървавите въжета, които я държаха. Калан бясно се хвърли напред в стремежа си да докопа веригата, да я разкъса със зъби — да се опита да махне съда от корема на Кара. Дрефан я дръпна за косата.
	— И твоят ред ще дойде, съпруго.
	Блъсна я назад. Калан се удари в стената и се плъзна върху нещо остро и твърдо. От болката й потекоха парливи сълзи. Беше се блъснала в чантата на Надин, пълна с всичките онези рогови шишенца. Заизвива се, докато накрая успя да се извърти настрани от ръбестия предмет и да си поеме дъх.
	Дрефан я изгледа с онзи типичен за Мрачния Рал поглед.
	— Кажи ми къде е Ричард и ще пусна Кара.
	— Не му казвай! — изкрещя Морещицата. — Не му казвай!
	— Не мога, дори и да искам — викна й в отговор Калан. — Не знам къде сте го скрили.
	Дрефан вдигна книгата, която бе донесла Калан.
	— Какво е това?
	Погледът й се спря върху зловещата мастиленочерна корица. Тази книга й трябваше. Иначе Ричард щеше да умре.
	— Е, все едно, няма да ти е необходима повече.
	— Не! — изкрещя тя, щом видя какво се кани да направи Дрефан с книгата. — Моля те!
	Той я погледна, държейки ръката си над кладенеца на Плъзгата.
	— Кажи ми къде е Ричард. — Той се усмихна и повдигна вежда. — Е?
	Хвърли книгата в кладенеца. Сърцето на Калан пропадна в бездънната яма. Плъзгата, която вечно надничаше отвътре, сега никаква я нямаше. Вероятно се бе уплашила от крясъците.
	— Дрефан, пусни Кара. Моля те. Нали имаш мен. Прави каквото искаш с мен, но, моля те, пусни Кара.
	Той й се усмихна с най-зловещата усмивка, която Калан някога бе виждала. Съвсем същата като на Мрачния Рал.
	— О, не се притеснявай, с теб възнамерявам да напра вя каквото искам. Когато му дойде времето. Той отново се обърна към Кара:
	— Как са плъховете, Кара? Вече готова ли си да говориш?
	Кара изруга през стиснати зъби.
	Дрефан посегна в една чанта и извади отвътре плъх, като го стискаше за врата. Размаха го пред очите й, щом тя се опита да извърне поглед. Приближи го над лицето й. Животното започна да цвърчи и да се гърчи, опитвайки се да се измъкне от хватката на Дрефан, докато в същото време оставяше по бузите, брадичката и устните на Кара кървави следи.
	— Моля те — зави Кара. — Моля те, махни ги!
	— Къде е Ричард?
	— Добри духове, помогнете ми. Моля ви, помогнете ми! — започна да повтаря отново и отново тя.
	— Къде е Ричард?
	Тялото на Кара започна да се мята неконтролируемо.
	— Мамо! — крещеше. — Помогни ми! Мамо! Махни ги! Мамоооо!
	Кара бе сама в клетката с плъхове, в затвор от болка и ужас. Отново бе станала безпомощно дете, молещо утеха и защита от майка си, викащо майка си.
	Калан се давеше в сълзи. Това бе по нейна вина. Тя бе казала на Дрефан, че Кара се страхува от плъхове.
	— Кара, прости ми! Не знаех!
	Морещицата се мяташе неистово — малко момиченце, молещо в ужас майка си да махне плъховете.
	Калан се напрегна да освободи едната си ръка. Въжетата бяха твърде здрави и стегнати. Напъна пак с всичка сила. Пръстите й бяха изтръпнали. Грубото въже се врязваше в плътта й.
	Притисна длани в чантата на Надин, търсейки нещо остро, с което да ги пререже. Чантата бе платнена, с гладка дървена дръжка. Чантата.
	Извърна се на една страна, пръстите й напипаха копчето. Помъчи се да го прекара през илика, но пръстите й бяха станали безчувствени и от този ъгъл бе почти невъзможно да ги контролира. Започна да човърка с нокът копчето, за да го накара да излезе, или пък да го откъсне. Беше зашито с дебел конец, предвидено да издържа тежестта на чантата. Най-сетне успя да го пъхне през дупката.
	Надвеси се над съдържанието на чантата, опитвайки се да разгледа всичко. Всеки пронизителен писък на Кара я караше да подскача. Всеки път, когато Кара викаше майка си да я спаси от плъховете, Калан с мъка потискаше собствения си стон.
	Вдигна поглед и видя Дрефан да бърше с един плъх лицето на Кара. Беше прекършил гръбнака на друг и го притискаше в гърлото й. Калан стисна зъби и продължи да преравя с пръсти шишенцата в чантата.
	Кара й бе сестра по Агиел. Трябваше да направи нещо. Калан бе единствената й надежда. Изви врат, за да види знаците върху шишенцата. Не можеше да намери търсеното. С пръсти опипваше релефните символи, издълбани върху роговата повърхност. Веднъж й се стори, че е напипала търсеното и надеждите й политнаха във висините, но веднага след това разбра, че кръгчетата са били три. Отделяше настрани всяко шишенце, което бе прегледала.
	Бръкна още по-навътре и откри още едно. Пръстите й слепешката се плъзнаха по резките. Напипаха кръг. После още един. И накрая черта. Стисна го между пръстите си, опитвайки се да застане така, че да може да види дали е разчела правилно знака му. Изпусна го. Наклони се на една страна и го погледна на пода. Видя два кръга и хоризонтална линия, която ги пресича. Точно това търсеше — куче биле.
	Надин я бе предупредила да не отпушва дървената запушалка, беше й казала колко е опасно веществото да попадне в очите или в лицето. Можело да обездвижи човек за известно време — така й бе казала. Да го направи — за известно време.
	Калан придърпа шишенцето между пръстите си. Дръпна лекичко дървената запушалка, за да я поосвободи. Беше плътно натикана, за да не изтече опасната субстанция. Пръстите й бяха толкова безчувствени, че почти не усещаше сила в тях. Стисна зъби и опита отново. Още не искаше да го отваря напълно, но трябваше да провери дали ще може, когато се наложи.
	С ръцете зад гърба нямаше да успее да го хвърли. Мозъкът й работеше трескаво да измисли начин как да го използва. Трябваше да направи нещо. Ако не измисли план, Кара скоро ще умре. И тогава Дрефан ще премине на любящата си съпруга.
	Кара изкрещя в агония:
	— Моля те, мамо, махни плъховете от Кари. Моля те, мамо, моля те. Помогни ми, моля те, помогни ми.
	Умолителните викове, породени от безпомощен ужас, разкъсваха сърцето на Калан. Не издържаше повече. Трябваше да реши какво ще прави, когато му дойде времето. Трябваше да действа.
	— Дрефан! Той извърна глава.
	— Готова ли си да ми кажеш къде е Ричард? Калан си спомни последните думи на Натан към нея: „Трябва да дадеш на брата на Ричард онова, което желае, ако искаш да спасиш Ричард.“ Може би това щеше да спася Кара.
	— Ричард? Какво общо имам аз с Ричард? Нали знаеш, че искам теб.
	Той се усмихна разбиращо, доволно.
	— Съвсем скоро, скъпа. Още малко. Ще почакаш — обърна се към Кара.
	— Не, Дрефан! Не мога да чакам повече. Искам те сега. Имам нужда от теб сега. Не мога да устоя повече на желанието си. Не мога да се преструвам повече. Искам те.
	— Казах…
	— Също като майка ти.
	При думите й той замръзна на място.
	— Искам те както майка ти, курвата, е искала баща ти.
	Лицето му помръкна. Той се извърна към нея като разярен бик, пронизителните му очи се впиха в лицето й.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Знаеш много добре какво искам да кажа. Трябва да бъда обладана, също както баща ти е обладал майка ти.Искам го така. Само ти можеш да ме задоволиш. Направи го. Направи го сега. Моля те.
	Той се изправи — огромен, внушителен. Мускулите му изпъкваха релефно върху тялото му. Веждите му се свъсиха в онази типична за Рал гримаса.
	— Знаех си — задъхано промълви той. — Знаех си, че в крайна сметка ще се отдадеш на мръсното си, перверзно желание.
	Той се поколеба, поглеждайки Кара.
	— Да, прав си. Винаги си прав, Дрефан. Ти си по-умен от мен. През цялото време беше прав. Повече не мога да те заблуждавам. Дай ми онова, което искам. Дай ми онова, от което имам нужда. Моля те, Дрефан. Умолявам те. Имам нужда от теб.
	Изражението на лицето му бе страховито. Говореше недвусмислено за лудост. Ако можеше да се скрие в камъка, сигурно щеше да го направи. Дрефан освободи ножа на колана си, езикът му облиза устните. Тръгна към нея. Калан нямаше как да знае какъв огромен ефект оказаха думите й върху него. Във внезапната си паника тя завъртя запушалката на шишенцето. Цялото лице на Дрефан, осанката му се промениха. Той бе едно масивно чудовище, летящо към нея. Очите му се свиха в зверска омраза. В дива ненавист. Ненавист към нея.
	Тя преглътна внезапния ужас, надигащ се в гърлото й. Добри духове, какво направи? Плъзна крак по каменния под, опитвайки се да отстъпи назад. Вече бе стигнала до стената. Как ще успее да посипе пудрата върху лицето му? Добри духове, какво правя?
	Завъртя запушалката с последни сили. Шишенцето се отпуши. Дрефан тъкмо коленичеше пред нея.
	— Кажи ми колко много искаш да ти доставя удоволствие!
	— Да! Искам те. Веднага. Достави ми удоволствието, което единствен ти можеш да ми дадеш.
	Той се надвеси над нея с вдигнат в ръката нож. Калан се опита да се придвижи към него. Гърчейки се, успя да се извърне на една страна и с всичка сила хвърли шишенцето към лицето му. От инерцията самата тя се строполи на пода. Паднала по очи, не можеше да види какво е направила. Не знаеше дали е уцелила, дали мазната пудра е успяла да се изсипе от шишенцето, дали то е отхвръкнало в правилната посока. Дали е била достатъчно близо. Затаи дъх в очакване на удар с нож — представи си го, знаеше, че ще последва. Почти усещаше острието, раздиращо плътта й.
	Дрефан се препъна и политна назад. Калан извърна глава и го видя как пада по гръб и започна да се гърчи, да се задъхва.
	Тя се претърколи и се завтече към Кара. Опита се да заобиколи Дрефан, но нямаше достатъчно място. Сгърчената му ръка намери глезена й. Тя го ритна, за да се освободи. Пръстите му се вкопчиха още по-здраво. Придърпаха я към него. Едва дишащ, той бясно заопипва около себе си с другата си ръка, опитвайки се да докопа нещо. Не виждаше къде пипа.
	Калан видя жълтата пудра, разсипана по бузата и врата му. Не бе попаднала в очите му, както се бе надявала. Не бе успяла да уцели носа или устата му. Само половината от лицето му. Почти се бе провалила. Не знаеше за колко време ще го спре, но едва ли щеше да е за дълго.
	Добри духове, нека бъде достатъчно. Шишенцето бе от другата му страна. Нямаше как да стигне до него. Събирайки цялата си сила, използва момента, в който той дръпна крака й, и го изрита в лицето. Уцели ухото му, почти го откъсна от главата му. Той изрева и пусна крака й.
	Калан отчаяно риташе, за да се изтръгне от хватката му. Накрая успя. Строполи се върху Кара. Изправи се, седнала на пода с гръб към нея.
	— Дръж се, Кара, моля те, дръж се. Тук съм. Ще ги махна от теб. Кълна се, че ще ги махна.
	— Моля те, мамо — проплака Морещицата. — Толкова боли… Боли… Боли.
	Калан подви крака и седна върху тях, за да може да стигне до по-високо. Изпружи врат, надзъртайки над рамото си, за да види какво прави. Напипа веригата. Беше нажежена, пръстите й мигом се отдръпнаха. Наложи си да я стисне отново. Започна да дърпа железния възел, да го клати, да го извива, да го бута.
	С нажежените си пръсти усети как веригата поддава, как една от брънките се освобождава. Хвърли бърз поглед към Дрефан, който продължаваше да се бори за глътка въздух, но бе изпънал крака и прибрал ръцете си до тялото. Какво прави?
	Калан усети как още една брънка от веригата поддава и продължи да я разтърсва. След малко, щом и втората се освободи, веригата се отпусна още повече. Тя се бе вкопчила с две ръце, въпреки че металът бе нажежен и едва издържаше.
	Дишането на Дрефан започна да се нормализира. Лежеше неподвижен. Какво прави?
	Калан извика от радост, щом веригата най-сетне издрънча и се свлече настрани от съда. Застанала с гръб към Кара, повдигна с пръсти ръба на нагорещения метален съд и го отхлупи, махайки го от Кара. На пода изпаднаха кървави плъхове, които зацвърчаха и се защураха, търсейки път за бягство.
	Калан почти се разрева от щастие.
	— Махнах ги, Кара. Махнах ги от теб.
	Главата на Морещицата се мяташе неудържимо. Очите й се въртяха. Мърмореше нещо нечленоразделно. Когато Калан се извърна и видя корема й, трябваше да извърне веднага глава, за да не припадне.
	Наведе се към ръцете на Кара. С отчаяни усилия започна да дълбае възела, стегнат невъзможно от яростните й борби. Не можеше да го отвърже. Трябваше да вземе ножа и да пререже въжетата. Трябваше да пререже и своите. Преди той да се е съвзел.
	Заби пети в пода и се надвеси към ножа. Извърна се, за да го напипа с пръсти.
	Дрефан се изправи и я хвана. Сграбчи я през кръста и я вдигна, сякаш беше перце. Доближи ножа до лицето й.
	— Кучето биле е отвратителна работа. Добре че знам как да контролирам аурите си, за да се оправя. А сега, моя жено, е време да платиш цената за перверзната си същност.

>>	ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

	Ричард се затътри към стаята на Плъзгата. От едно помещение наблизо, където го бяха скрили Кара и Бердин, дочу крясъците. Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание, нито откога лежи на това място, но крясъците го събудиха. Някой имаше нужда от помощ. При последния вик той разбра — Калан.
	Главата му щеше да се пръсне от болка. Болеше го всичко. Мислеше, че няма да може да стане, но стана. Мислеше, че няма да може да върви, но тръгна. Трябваше. Беше бос, без риза. Само по панталон. Знаеше, че в долните етажи на Кулата е студено, но самият той плуваше в река от гореща пот, едва поемайки си дъх от жега.
	Трябваше да използва цялата си воля, за да се накара да върви. Изправи се, постави ръка на вратата на стаята, където бе кладенецът на Плъзгата, и влезе.
	Дрефан вдигна глава. Ръката му бе през кръста на Калан. В другата стискаше нож. Встрани Кара, овързана с въжета, лежеше на пода изкормена. Все още бе жива, но се тресеше в гърчове.
	Всичко това някак не се връзваше в главата му.
	— Какво става тук, Дрефан?
	— Ричард! — озъби му се онзи. — Точно теб търся.
	— Е, ето ме. Пусни Калан.
	— О, ще я пусна, скъпи братко. Скоро. Сега ми трябваш ти.
	— И защо?
	Дрефан повдигна вежди.
	— За да бъда провъзгласен наново за Господаря Рал. Този пост ми се полага по право. Така ми казаха гласовете. Аз съм призваният да бъде Господарят Рал. Предначертано ми е.
	Чумата захвърляше мисълта и тялото му в някакъв неясен унес, в същото време ставащото пред очите му също изглеждаше като сън.
	— Хвърли ножа, Дрефан, и се откажи. Всичко свърши. Пусни Калан.
	Дрефан се изсмя. Отметна глава назад и забоботи в неудържим смях. Щом се успокои, присви очи застрашително.
	— Тя ме иска. Моли ме. Знаеш го сам, нали, скъпи братко. Видя каква е. Курва. Като всички останали. Същата е като Надин. И като майка ми. Трябва да умре. Като всички останали.
	Ричард се вгледа в очите на Калан. Какво става тук? Добри духове, как ще успее да я измъкне от лапите на Дрефан.
	— Грешиш, Дрефан. Майка ти те е обичала. Завела те е на място, където си бил защитен от Мрачния Рал. Обичала те е. А сега, моля те, пусни Калан. Умолявам те.
	— Тя е моя! Тя е моя жена! Ще правя с нея каквото си искам!
	Дрефан заби ножа в долната част на гърба й. Ричард потръпна, чул как острието опира в кокал. Калан изсумтя от внезапния удар, очите й се ококориха от ужас. Дрефан я пусна. Тя се отпусна на колене и се строполи на една страна.
	Ричард напрягаше всичките си сетива, за да осъзнае случващото се. Не можеше да разбере дали сънува, или е истина. Бяха го споходили толкова сънища, толкова кошмари. Това беше като тях, но и по-различно. Не знаеше дори дали е жив. Цялата стая се въртеше пред очите му.
	Дрефан извади Меча на истината. Звънът на метала, който Ричард познаваше толкова добре, изпълни каменната стаичка — глас, който сякаш го събуди в кошмара. Видя яростта, извираща от меча, магията, обзела погледа на Дрефан.
	— Добре съм, Ричард — задъхано промълви Калан, втренчила очи в него. — Нямаш оръжие. Махай се оттук. Изчезвай. Обичам те. Моля те, заради мен. Бягай.
	Яростта в погледа на Дрефан изобщо не можеше да се сравнява с бушуващата стихия, изпълваща сърцето на Ричард.
	— Хвърли меча, Дрефан. Веднага. Или ще те убия.
	Дрефан завъртя оръжието.
	— И с какво? С голи ръце ли?
	Ричард ясно си спомни какво му бе казал Зед, когато за пръв път му даде Меча на истината: мечът е само средство. Същинското оръжие е самият Търсач. Истинският Търсач не се нуждае от меч.
	Понесе се напред.
	— И с омразата в сърцето ми.
	— Ще ми достави удоволствие най-сетне да ти видя сметката, Ричард. Нищо, че си без оръжие.
	— Аз съм оръжието.
	Ричард летеше. Разстоянието между двамата се стопи за секунди. Калан му изкрещя да се маха. Той почти не я чу. Беше обзет от смъртна решителност. Дрефан вдигна меча над главата си, поемайки си дъх, в готовност да разсече Ричард. Това бе процепът. Ричард знаеше, че може да се хвърли по-бързо, отколкото Дрефан да го намушка. Беше попаднал в желязната хватка на смъртната решителност. Бе загубен в танца със смъртта. Дрефан вилнееше, обладан от ярост, мечът тръгна надолу. Ричард падна на лявото си коляно, през процепа, използвайки инерцията и завъртането на тялото си, за да прибави допълнителна сила към удара си. С изправени и вкочанени пръсти замахна напред с цялата си мощ. Преди да го докосне мечът, като светкавица се вряза в корема на Дрефан. Само мигване и бе докопал гръбначния му стълб, бе го изтръгнал и го разкъсваше. Дрефан отхвръкна назад, блъсна се в кладенеца на Плъзгата и се строполи на пода в локва алена кръв.
	Ричард се надвеси над Калан и пое лицето й в лявата си длан. Не искаше да я докосва с кръвта на Дрефан. Тя едва дишаше от болка. С крайчеца на окото си Ричард забеляза, че ръката на Дрефан помръдва.
	— Не си усещам краката, Ричард. Не си усещам крака та. Добри духове, какво ми стори той? — гласът й бе из пълнен с паника. — Не мога да ги помръдна.
	Ричард вече бе потънал в необходимостта. Бе забравил да използва силата си като цена да се завърне от Храма на ветровете, но и преди беше прибягвал до същата тази сила. Бе лекувал. Той беше магьосник. Не обърна внимание на замаяната си глава, на гаденето в стомаха си. Не можеше да позволи на физическата болка да му попречи. От Натан бе научил, че неговата сила се извиква чрез необходимостта, ако тя е достатъчно силна. Или чрез яростта, ако се е разбушувала истински. Никога преди не бе изпитвал по-голяма необходимост. Нито повече гняв.
	— Ричард. О, Ричард, обичам те. Искам да го знаеш, ако… ако…
	— Тихо — нежно я прекъсна той. Лицето й бе наранено и кърваво. Сърцето го заболя да я гледа как страда, да вижда паниката в очите й. — Ще те излекувам. Лежи си спокойно, ще те оправя.
	— О, Ричард, намерих книгата. И я загубих. О, Ричард, толкова съжалявам. Беше в ръцете ми. Намерих я, но сега я няма.
	Почти в несвяст той осъзна думите й. Ще умре. Няма какво да се направи. Загубен е.
	— Ричард, моля те, излекувай Кара.
	— Не. Не мисля, че ще имам сила да излекувам и двете ви. — За да излекува някого, трябваше да поеме болката му в себе си. Убийството на Дрефан бе отнело почти всичките му сили. — Трябва да излекувам теб. Калан поклати глава.
	— Моля те, Ричард, ако ме обичаш, направи каквото ти казвам. Излекувай Кара. Моя е вината — за онова, което той й причини. — По бузата й се изтърколи сълза. — Изгубих книгата. Не мога да те спася. Излекувай Кара. — Тя потисна плача си. — Скоро завинаги ще бъдем заедно.
	Той разбра. И двамата ще умрат. Ще бъдат заедно в света на духовете. Тя не искаше да живее без него. Целуна я по челото.
	— Дръж се. Не се предавай. Моля те, Калан. Обичам те. Не се предавай.
	Обърна се към Кара. Вече се чувстваше толкова зле, че гледката не му подейства, както би му подействала, ако бе в нормално състояние. Въпреки това страданието й го изпълни с болка. Постави ръцете си върху кървавия й, разпорен корем.
	— Кара, тук съм. Дръж се. Дръж се заради мен, за да мога да ти помогна.
	Тя като че ли не чуваше думите му, главата й продължаваше да се мята насам-натам.
	Ричард затвори очи и разтвори сърцето си, необходимостта си, душата си. Отпусна се в течението на състраданието. Не искаше нищо друго, освен да върне тялото на Кара в нормалното му състояние. Тя бе дала всичко от себе си за тях. Ричард не знаеше дали ще му стигне силата, но се стараеше максимално. Потопи се във вихъра на агонията й. Почувства всичко, което чувстваше тя, изстрада го заедно с нея. Стисна зъби, задържа дъха си и пое болката й вътре в себе си и още, и още, без да си оставя никаква защита.
	Разтресе се от страданието, съзнанието му закрещя неистово. Пое всичко в себе си и поиска още. Искаше всичко. Настояваше. Светът се превърна във флуидна, виеща се, пронизителна болка. Потопи се в бушуващата река на болката. Огнената й паст го погълна цял. Времето не съществуваше. Имаше я само болката. Щом усети, че е поел всичко в себе си, остави съчувствието да се излее, пусна потока на силата: целебната сила, целебното сърце.
	Не знаеше как да я насочва, просто я остави да се излее в Кара. Сякаш цялото му същество се изсипа в нуждата й. Тя бе като опустошена от пожар земя, поглъщаща жадно живителните капки дъжд. Когато най-сетне той отвори очи и вдигна глава, ръцете му бяха отпуснати върху здравата плът на корема й. Тя отново бе цяла. Макар явно да не го осъзнаваше, бе цяла.
	Ричард се обърна. Калан лежеше на една страна, дишаше накъсано и учестено. Лицето й бе бяло като платно и плувнало в кръв и пот, очите й — полузатворени.
	— Ричард — прошепна тя, щом той се надвеси над нея, — развържи ми ръцете. Искам да те прегръщам, кога то…
	Когато умира. Това искаше да каже. Ричард грабна захвърления наблизо нож и разряза въжетата. Яростта отново го изпълни, но вече като далечен отблясък. Стаята почти се бе изплъзнала от погледа му. Почти не чуваше думите на Калан. Почти не я виждаше. Най-сетне почувствала китките си свободни, тя се хвърли на врата му и го придърпа към себе си. Той с мъка се задържа да не се стовари отгоре й.
	— Ричард, Ричард, Ричард! — прошепна тя. — Обичам те!
	Той понечи да отвърне на прегръдката й и видя локвата кръв, в която бе лежала. Яростта му пламна. Необходимостта му се възпламени.
	Вдигна я на ръце, молейки духовете да я спасят.
	— Моля ви, дайте ми сила да излекувам любимата си — прошепна той, задавяй от сълзи. — Направих всичко, което поискахте от мен. Жертвах всичко. Моля ви, загубата на любимата ми няма нищо общо. Умирам. Дайте ми малко време. Помогнете ми.
	Това бе всичко, което искаше, докато я прегръщаше. Искаше тя да живее, да се оправи. Притискайки я в прегръдките си, още веднъж се потопи в потока на болката. Извика я, привлече я към себе си, и още, и още. В същото време остави любовта си да потече, топлината си, състраданието си.
	Калан ахна.
	Ричард видя, че ръцете му сияят, сякаш дух бе споделил тялото си с него. Може би вече се бе превърнал в дух — все едно. Искаше само да я излекува, независимо какво щеше да му струва това. Бе готов да плати всяка цена.
	Усещането я накара да извика — усещането за силата, която се вливаше в тялото й. Иглички посипаха краката й. Откакто Дрефан я наръга с ножа си, едва сега усещаше нещо от кръста надолу.
	Докато я притискаше в любящата си, топла прегръдка, Ричард сякаш сияеше в призрачна светлина.
	Опиянението от пътуването с Плъзгата бе направо кошмар в сравнение с това. То бе отвъд всичко, което някога бе чувствала в живота си. Усети топлата му, целебна магия да прониква във всяка фибра на тялото й. Сякаш се бе преродила. Животът, жизнеността я изпълниха. От очите й закапаха ликуващи сълзи. Продължаваше да го стиска в прегръдката си. Магията му я бе обзела изцяло. Когато най-сетне той я пусна, тя се движеше без болка. Краката й се движеха. Усети се цяла. Беше излекувана.
	Ричард избърса кръвта от устната й и се вгледа в очите й.
	Коленичили заедно на пода, Калан го целуна, усети вкуса на солените им сълзи. Отдръпна се, стискайки го за ръцете, втренчена в очите му, сякаш видяла го в нова светлина. Току-що бе споделила с него нещо, за което нямаше думи, което бе отвъд всеки разум. Изправи се и му подаде ръка за помощ. Той повдигна своята към нея.
	И се строполи по лице на пода.
	— Ричард! — Тя се хвърли към него, обърна го по гръб. Едва дишаше. — Ричард, моля те, не ме оставяй. Моля те, не ме оставяй!
	Разтърси го за раменете. Гореше от треска. Бе затворил очи. Бореше се за всяка мъничка глътка въздух.
	— О, Ричард, толкова съжалявам. Загубих книгата. Моля те, Ричард. Обичам те. Не умирай, не ме оставяй сама.
	— Ето — чу се глас, който изпълни цялата стая.
	Калан вдигна глава. Гласът й се струваше нереален. Не можеше да определи откъде идва. Изведнъж разбра. Извърна се и видя насреща си живачното лице. В течната сребърна ръка бе книгата.
	— Господарят има нужда от това — вземи го.
	Калан се хвърли към нея.
	— Благодаря ти! Благодаря ти, Плъзга!
	Калан коленичи, за да вземе необходимите съставки от кесийките, които Ричард носеше със себе си, но видя, че той не е с големия си колан. Спусна се към Кара, която лежеше, все още свързана с въжетата. Главата й се мяташе насам-натам, устата й бърбореше нещо в несвяст, сякаш още не можеше да осъзнае, че е излекувана. Все още бе загубена в недрата на личната си трагедия.
	Зед бе споменавал пред Калан, че дарбата не лекува умствени разстройства.
	— Кара! Кара, къде държахте Ричард? Къде са му нещата?
	Морещицата не отвърна. Калан грабна ножа от пода и разряза въжетата. Кара остана да лежи.
	Калан стисна главата й между ръцете си, извърна я към себе си.
	— Кара, всичко е наред. Плъховете ги няма. Няма ги.
	Добре си. Ричард те излекува. Съвсем добре си.
	— Плъхове — промърмори Кара. — Махнете ги от мен. Моля ви, моля ви…
	Калан я прегърна.
	— Кара, няма ги. Аз съм твоя сестра по Агиел. Имам нужда от теб. Моля те, Кара, върни се в съзнание. Моля те.
	Морещицата продължаваше да говори несвързано.
	— Кара — изплака Калан, — ако не ми помогнеш, Ричард ще умре. В Кулата има хиляди стаи. Трябва да ми кажеш къде сте го държали. Моля те, Кара, Ричард ти помогна. Сега има нужда от твоята помощ. Иначе ще умре. Няма време. Има нужда от помощта ти.
	Очите на Морещицата постепенно се избистриха, сякаш се събуждаше от тежък сън.
	— Ричард?
	Калан изтри сълзите от лицето си.
	— Да, Ричард. Побързай, Кара. Трябва ми коланът на Ричард. Трябва ми на всяка цена, иначе ще умре.
	Кара отпусна ръце, разтърка китките си — вече гладки, без рани. Плъзна длани към стомаха си. Дори старите й белези ги нямаше.
	— Излекувана съм! — прошепна тя. — Господарят ме излекува.
	— Да! Кара, моля те, Ричард умира. Намерих книгата, но ми трябват нещата, които държи увисени на колана си.
	Кара рязко скочи. Загърна кожената дреха на гърдите си. Закопча набързо две копчета, колкото да я закрепи.
	— Коланът му. Да. Ти остани с Господаря Рал. Веднага ще го донеса.
	— Побързай!
	Кара стана, залюля се за миг, стегна се и в следващия миг вече хвърчеше към другата стая. Калаи притисна към себе си мастиленочерната книга. Наведе се над Ричард.
	Дишането му едва се долавяше. Тя си даваше сметка, че всяко от измъчените му вдишвания може да е последно. Беше раздал на тях — на Калан и Кара — последните си сили.
	— Добри духове, помогнете му. Дайте му само още мъничко време. Моля ви. Той изстрада толкова много. Моля ви, дайте му само още мъничко време, само докато унищожа тази зловеща книга. — Тя се наведе и го целуна по устните. — Дръж се, Ричард. Дръж се, заради мен, моля те. Ако можеш да ме чуеш, намерихме книгата. Знам как да я унищожа. Моля те, само се дръж.
	Коленичи на едно по-чисто място край вратата и разгърна книгата на третата страница, за да е готова, когато дойде Кара.

	* * *

	Попадна посред някаква изгубена земя. Имаше пясъчни дюни, простиращи се докъдето поглед стига. Втренчи се в пустошта и видя руни, изписани в пясъка — линии, оформящи различни фигури. Погледът й бе погълнат в потока на движещи се знаци. Руните сияеха. Светлината се усилваше, мамеше я в себе си.
	— Майко Изповедник! — изкрещя Кара и я разтърси за раменете. — Не ме ли чуваш? Нося колана на Господаря Рал.
	Калан примигна, разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Грабна колана и свали от връзката кесията, в която Ричард носеше малките торбички с магьоснически пясък.
	С Кара, застанала зад гърба й, Калан пусна щипка от белия пясък върху книгата.
	Цветовете закипяха, заизвиваха се, забушуваха. Калан извърна глава и пъхна ръката си в кесията, за да извади друга торбичка, съдържаща черен магьоснически пясък. С два пръста внимателно отвори капачето. Вътре видя мастиленочерния пясък. Изведнъж се сепна, застина на място. Имаше още нещо, нещо я глождеше отвътре. Думите. Натан й каза да произнесе думите, трите хармонии, преди да пусне черния пясък. Три думи. Какви бяха?
	Не можеше да си ги спомни. Мислите се блъскаха бясно в главата й, аха да пипнат бягащите думи, които пак успяваха да й се изплъзнат в последния момент. Мислите й се сковаха от ужас. Отчаяно напрягаше всичко в себе си, но думите така и не идваха.
	Ричард ги имаше написани на дланта си. Калан се извърна, за да ги прочете оттам, и замръзна.
	Дрефан, опрял се на стената до кладенеца на Плъзгата, където бе паднал, някак си бе успял да задържи нишката на живота си. В ръцете му блестеше мечът. Ричард лежеше точно до него, на една ръка разстояние. Дрефан щеше да го убие.
	— Не! — изкрещя Калан.
	Но мечът вече летеше надолу. Във въздуха се понесе слаб, маниакален смях.
	Калан стрелна юмрука си напред, извиквайки синята светкавица, за да защити Ричард. Силата й бе заключена. Кара вече се бе хвърлила към Дрефан, но той бе твърде далеч. Нямаше да успее. Мечът бе изминал половината път. Една сребърна ръка се протегна и сграбчи китката на Дрефан, стискайки я в смъртна схватка. Калан бе затаила Дъх.
	Друга сребърна ръка обви главата на Дрефан.
	— Дишай — пропя сладко Плъзгата с глас, обещаващ задоволяване на диви страсти, глас, обещаващ опиянение. — Искам да ми доставиш удоволствие. Дишай.
	Гърдите на Дрефан се надигнаха и той пое живачната маса в дробовете си. Притихна, поел Плъзгата в себе си. Тя го освободи и той се строполи на една страна. От носа и устата му излезе течност — но не сребърно, а аленочервено.
	Калан усети как нещо в нея се пречупва, разтърсва същността й, после изведнъж силата се върна в съществото й — сладко чувство на еуфорична вътрешна цялост. Дрефан бе мъртъв. Докато са живи. Това гласяха думите. Клетвата й свърши Ветровете й върнаха силата. Калан излезе от опиянението си, щом чу тежкото дишане на Ричард. С възродена паника се спусна към дясната му ръка, където бе записал съобщението. Разтвори пръстите му.
	Думите ги нямаше. Усилието, с което се бе нахвърлил върху Дрефан, и кръвта, обляла ръката му, ги бяха изтрили. Калан изкрещя в отчаяна ярост. Хвърли се към отворената книга. Не можеше да си спомни думите. Главата я заболя от усилието. Не можеше да извика думите в съзнанието си. Какво да прави? Може би ако все пак сложи зрънцето черен пясък…
	Не, знаеше, че не бива да преиначава указанията на могъщ магьосник като Натан. Стисна глава между треперещите си пръсти, сякаш опитвайки се да изстиска думите насила. Кара коленичи до нея и я разтърси за раменете.
	— Майко Изповедник, какво има? Трябва да побързаш. Господарят Рал едва диша. Побързай!
	По лицето й се търколиха сълзи.
	— Не мога да си спомня думите. О, Кара, не мога да си ги спомня. Натан ми ги каза, но ги забравих.
	Калан се хвърли пак към Ричард. Погали челото му.
	— Ричард, моля те, събуди се. Трябва да ми кажеш думите. Моля те, Ричард, кажи ми ги!
	Той едва дишаше, всеки дъх му костваше усилия. Нямаше да се събуди. Нямаше да живее.
	Калан се метна при книгата. Знаеше, че не може да го събуди сама. Нищо няма да стане, ако не произнесе думите. Знаеше го. Бе израсла сред магьосници и магия. Знаеше, че не бива да преиначава казаното от Натан. Без думите нищо нямаше да стане.
	Падна на земята с пронизителен вой, удряйки с длани пода.
	— Не мога да си спомня думите! Не мога.
	Кара я прегърна, накара я да се изправи и я приласка нежно до себе си.
	— Успокой се. Вдишай дълбоко. Така. Издишай. Хай де пак, А сега си представи този мъж, Натан. Представи си го как ти казва думите, припомни си щастието, което те обзема, задето ще можеш да спасиш Ричард.
	Калан се опита. Напрегна се толкова, че чак щеше да закрещи.
	— Не си ги спомням — проплака. — Ричард ще умре, защото не мога да си спомня три глупави думи. Не мога да си спомня трите хармонии.
	— Трите хармонии ли? — попита Кара. — Да не би да имаш предвид Реечани, Сентроси, Васи? Тези ли три хармонии?
	Калан се обърна към нея невярващо:
	— Това са! Трите хармонии. Реечани, Сентроси, Васи. Реечани! Сентроси! Васи! Спомних си! Благодаря ти, Кара, спомних си! — Взе между два пръста зрънце черен магьоснически пясък. — Реечани, Сентроси, Васи — повтори пак за всеки случай.
	Пусна зрънцето върху пясъка.
	Двете жени едновременно затаиха дъх.
	В стаята постепенно се надигна жужене. Въздухът завибрира и затанцува. Изпъстри се с всякакви цветове, виеше се, танцуваше, пулсираше и туптеше. Блясъкът се усилваше заедно с жуженето, накрая се наложи Калан да отвърне глава. Стените се обляха в лъчи. Кара вдигна ръка пред лицето си. Калан направи същото. Но светлината бе толкова ярка, че извръщането на главата не бе достатъчно. И после започна да се смрачава — настъпи тъмнина, подобна на мастиленочерния цвят на нощния камък или на корицата на книгата. Светлината и цветовете бяха изблъскани обратно в книгата. Цялата светлина от стаята бе всмукана. Постепенно всичко потъна в тъмнина. В дълбините на черната бездна се чуха стонове, тъй сърцераздирателни, че Калан бе радостна, че не вижда източника им. Воят на душите изпълни стаята, разпръсна се над всичко — подлудяващ, френетичен, изгубен, див. Звукът на добре познатия на Калан смях заглъхна във вечността.
	Щом светлината на свещите се върна в стаята, книгата я нямаше. На мястото й бе останала купчинка пепел.
	Калан и Кара се спуснаха към Ричард. Той отвори очи. Все още не изглеждаше съвсем добре, но видът му бе по-свеж. И дишането му бе укрепнало.
	— Какво стана? — попита той. — Мога да дишам. И главата ми не заплашва да се пръсне.
	— Майката Изповедник те спаси — провъзгласи Кара. — Както неведнъж съм повтаряла, жените са по-силни от мъжете.
	— Кара — прошепна Калан, — откъде знаеше трите хармонии?
	Кара сви рамене.
	— Легат Риши знаеше думите на съобщението от ветровете. Когато ти каза „трите хармонии“, те просто ми се явиха чрез неговата магия, подобно на останалите съобщения от ветровете.
	Калан облекчено допря чело до рамото на Кара в израз на безмълвната си благодарност. Кара приятелски погали Калан по гърба.
	— Моля те, Майко Изповедник, може ли да съм първа? Опасявам се, че като започнеш веднъж, може да не ми се удаде възможност.
	Калан се ухили.
	— Тук си права. Давай, взимай колкото искаш.
	Докато Кара стискаше Ричард с все сила, шептейки в ухото му топли, сърдечни думи, Калан се обърна към Плъзгата.
	— Никога няма да мога да ти се отблагодаря, Плъзга. Ти спаси Ричард. Ти си приятел, ще те уважавам до края на дните си.
	Сребърното лице се разтегли в доволна усмивка. Погледна тялото на Дрефан.
	— Той не притежаваше магия, но използва таланта си, за да прекъсне изтичането на кръв от тялото си, за да може да живее достатъчно, за да убие господаря. За човек, който не притежава магия, да ме вдиша е смъртоносно. Радвам се, че мога да го заведа на пътешествие — на пътешествие до света на мъртвите.
	Ричард се изправи на треперещите си крака и се подкрепи с ръка на кръста на Калан.
	— Плъзга, приеми и моите благодарности. Не знам какво бих могъл да направя за теб, но ако има нещо, което знаеш, че е по силите ми, кажи го.
	Плъзгата се усмихна.
	— Благодаря, господарю. Ще ми достави удоволствие да пътуваш с мен. И на теб ще ти достави удоволствие.
	Макар едва да се държеше на краката си, в очите му блесна игриво пламъче.
	— Да, ще искаме да пътуваме. Първо ще трябва да си почина малко, да възстановя силите си, а после ще пътуваме, обещавам ти.
	Калан хвана Кара за ръката.
	— Добре ли си? Искам да кажа, наистина ли всичко… ти е наред?
	Кара кимна, но в погледа й блесна страх.
	— Все още нося призраците от миналото в себе си, но иначе съм добре. Благодаря ти, сестро, че ми помогна. Рядко се случва Морещица да разчита другиму за помощ, но с Господар Рал като Ричард и Майка Изповедник като теб всичко изглежда възможно.
	Кара стрелна с поглед Ричард.
	— Докато лекуваше Майката Изповедник, ти сякаш сияеше — сякаш с теб имаше дух.
	— Вярвам, че добрите духове ми помогнаха. Наистина го вярвам.
	— Познах духа. Беше Райна.
	Ричард кимна.
	— И на мен така ми се стори. Когато бях в света на духовете, Дена ми каза, че Райна е намерила покой и знае, че я обичаме.
	— Мисля, че трябва да го кажем на Бердин — каза Кара.
	Ричард плъзна другата си ръка около кръста на Кара и ги поведе към вратата.
	— И аз така мисля.

>>	ШЕСТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

	Няколко дни по-късно, когато Ричард почти напълно бе възстановил силите си, вуйчото на Тристан Башкар, Крал Джорин Башкар, Крал на Джара, въведе в Ейдиндрил конен отряд кралски копиеносци. На върха на всяко от стоте копия имаше забодена по една глава.
	Калан наблюдаваше през прозореца как отрядът, под зоркото око на Д’Харанските стражи, се прегрупира в две прави като стрела редици и се подрежда пред входа на Двореца на Изповедниците. Първата двойка войници носеха националните знамена, развяващи се на високи колове. Джорин Башкар, следван от гадателя по звездите Джа-вас Кедар, изчака копиеносците да се подредят в перфектна форма, с лъщящи на слънцето оръжия, след което царствено мина през коридора от набучени глави и се насочи към входа.
	Загледана през прозореца, Калан докосна Кара по ръката.
	— Върви да извикаш Ричард. Кажи му, че го чакам в заседателната зала.
	Кара изхвърча от стаята още преди Калан да е успяла да се обърне, за да тръгне.
	Калан Амнел, Майката Изповедник, разположена на първия стол под ликовете на Магда Сеарус и магьосника й Мерит, изрисувани в купола на високия таван на заседателната зала, чакаше своя магьосник. Когато го видя да влиза, с развяващо се на гърба му златоткано наметало, облечен в поръбените си със златни нишки черни дрехи на магьосник-войн, с проблясващи на слънчевата светлина златен и рубинен амулет, с лъчисти сребърни накитници на ръцете, сърцето й подхвръкна. Мечът на истината, полюшващ се на хълбока му, улови слънчев лъч и изпрати по лъскавия мраморен под весел отблясък.
	— Добро утро, Кралице моя! — провикна се той и гласът му отекна в просторната зала. — Как ти се отразява последният ден независимост?
	Калан рядко се бе смяла в заседателната зала. Винаги й се бе струвало, че е някак неприлично. Но сега се засмя сърдечно, веселият звук изпълни величествените простори и предизвика усмивки на лицата на стражите.
	— Бих казала чудесно, Господарю Рал — отвърна тя, щом той се изкачи на подиума.
	— Какво става? — попита той вече по-сериозно. — Чух, че току-що пред Двореца спрял някакъв Крал, придружаван от сто глави, набучени на копия.
	— Кралят на Джара. Помниш ли? Изпрати му главата на Тристан, изисквайки капитулацията му.
	— О, този Крал ли — Ричард се отпусна на стола до нея. — И чии са главите?
	— Ами струва ми се, че ще разберем всеки момент.
	Стражите отвориха двойната врата. През нея нахълта светлина, която обгърна двете приближаващи фигури. Щом стигна до подиума, Кралят разтвори виолетовото си наметало, поръбено с кожа от петниста бяла лисица, и падна на едно коляно в дълбок поклон. Гадателят зад него изпълни своя поклон, свличайки се изцяло на колене.
	— Станете, деца мои — поздрави ги Калан според етикета.
	— Майко Изповедник — каза Крал Джорин, — колко е хубаво да ви видим отново.
	Спретнатата му фигура, сребристата му коса, подстригана безупречно и пригладена назад сякаш от насрещен вятър, елегантната му ножница и меч, панделките, шарфът около кръста, избродираната в червено, синьо и златисто дреха, накитите със скъпоценни камъни му придаваха вид на един от най-величествените Крале, които Калан бе виждала.
	— И аз се радвам, Крал Джорин — Тя вдигна ръка встрани. — Това е Господарят Рал, владетел на Д’Харанската империя и бъдещ мой съпруг.
	Кралят повдигна вежда.
	— Слухът достигна и до мен. Поздравления.
	Ричард се наведе напред.
	— Изпратих ви съобщение. Какъв е отговорът ви?
	Калан си помисли, че я чака доста работа по обучава нето на Ричард в дипломатическия етикет.
	Кралят се засмя дълбоко.
	— За мен ще е удоволствие да стана част от империя, ръководена от човек, който не ме забаламосва с празни приказки. — Той посочи с пръст гадателя зад себе си. — Като някои хора.
	— Това означава ли, че обявявате капитулацията си? — настоя Ричард.
	— Да, точно това означава, Господарю Рал, Майко Изповедник. В Сандилар пристигна голяма делегация от Императорския орден с покана да се присъединим към тях. Чакахме знак, както ни препоръча присъстващият тук Джа-вас Кедар. Тристан реши да вземе работата в свои ръце и се опита да сключи изгодна сделка с Ордена. Щом започна чумата, си помислихме, че тя е доказателство за силата на Ордена, и трябва да го призная, това ни поуплаши. Но когато вие сложихте край на заразата, за мен бе ясно. Джавас без съмнение съвсем скоро ще открие подходящия знак от звездите, който ще потвърди правилността на решението ми. Ако ли не, то има и други гадатели.
	Пламналият Джавас Кедар се поклони.
	— Както ви казах, Ваше Сиятелство, като ваш гадател по звездите ще мога без проблеми да потвърдя решението ви.
	Кралят се намръщи през рамо.
	— Добре!
	— А главите? — попита Ричард.
	— На делегацията на Императорския орден са. Донесох ги, за да ви засвидетелствам искреността си. Исках да разберете, че това е решение, което взимам по дълбоко убеждение. Реших, че отговорът ми е достоен за хора, които не се свенят да потопят в чума цяла една земя, да убиват безогледно. Това разкрива истинската им природа — показва, че всичките им думи са били лъжовни.
	Ричард сведе глава пред Краля.
	— Благодаря, Крал Джорин.
	— Кой нареди обезглавяването на племенника ми Тристан?
	— Аз — отвърна Ричард. — Бях на балкона на Майката Изповедник, тя бе до мен. Тристан влезе в стаята й и започна яростно да забива нож в натъпканата с възглавници нощница, оставена в леглото й. Мислеше, че я убива.
	Кралят сви рамене.
	— Справедливостта е за всички, независимо от положението и сана. Действията ви не ме изпълват с лошо чувство. И без друго Тристан не служеше добре на народа ни. С нетърпение очаквам деня, в който ще се отървем от заплахата на Императорския орден.
	— Както и ние — отвърна Ричард. — С ваша помощ се приближаваме към този ден.
	Докато отвеждаха Краля към една маса встрани, за да подпише документите и да обсъди стратегически въпроси с Д’Харанските командири, а Ричард и Калан се канеха да тръгват, при тях влетя страж.
	— Какво има? — попита Калан.
	— Трима души искат да се видят с Господаря Рал.
	— Трима? Кои са?
	— Не си казаха имената, Майко Изповедник, но твърдят, че са Рауг’Мос.
	Ричард се отпусна обратно на стола си.
	— Въведете ги.
	Докато трите фигури — с огромни наметала с вдигнати качулки и скръстени пред гърдите ръце — влизаха в залата, насочвайки се към подиума, Калан обви с пръсти дланта на Ричард и я стисна успокоително.
	— Аз съм Господарят Рал — каза той.
	— Да — отвърна единият от тримата, който стоеше по-напред. — Вдигна ръка встрани. — Това е брат Керлоф, а това — брат Хоук. — Свали качулката си, под която се показа дълбоко набраздено лице и глава, покрита с изтъняваща сива коса. — Аз съм Марсден Табур.
	Ричард гледаше тримата строго и напрегнато.
	— Добре дошли в Ейдиндрил. Чух, че сте искали да ме видите. Какво мога да направя за вас?
	— Търсим Дрефан Рал — каза Марсден Табур. Ричард плъзна пръст по ръба на масата, погледът му продължаваше да следи внимателно тримата.
	— Съжалявам, но вашият Първи свещеник е мъртъв. Двамата, застанали по-назад, се спогледаха.
	— Първи свещеник ли? Аз съм Първият свещеник на Рауг’Мос. И така е още отпреди Дрефан да се роди.
	Ричард се намръщи.
	— Дрефан ни каза, че той е Първият свещеник.
	Марсден Табур се почеса по слепоочията, търсеше думи:
	— Господарю Рал, опасявам се, че брат ви се е поддал на… една заблуда. Щом ви е казал, че той е Първият свещеник, значи ви е лъгал поради причини, които дори не смея да си представя. Дрефан бе оставен при нас от майка си още като малко момче. Отгледахме го, знаейки какво ще направи баща му с него, ако открие, че му се е родил син без дарбата. Дрефан се оказа опасен. Щом го разбрахме, започнахме да го държим затворен, вътре в нашето общество, за да му попречим да нарани някого. Беше талантлив лечител и се надяваше, че един ден ще намери покой в себе си. Надявахме се лечителските му качества да му помогнат да осъзнае стойността си, правото си да съществува. Преди време той изчезна. Няколко от лечителите ни бяха намерени мъртви. Убити по най-ужасяващ начин — чрез мъчения. Оттогава го търсим. Попаднахме на няколко места, където е бил, и намерихме убити по подобен мъчителен начин жени. Дрефан бе изпълнен с ненаситна страст за жени. Баща му също не бе особено мил с тях. Макар да избяга от баща си телесно, духовно, струва ми се, остана свързан с него. Моля се да не е причинил зло никому тук.
	Ричард мълча дълго, преди да отговори:
	— Тук върлуваше чума. Ужасна чума. Умряха хиляди. Пренебрегвайки себе си изцяло, подбуждан от благородните идеи на Рауг’Мос, Дрефан неуморно се грижеше за болните. Споделяше знанието си с другите и по този начин помогна на мнозина да не се заразят. Брат ми по свой начин спомогна за спирането на чумата и правейки това, намери смъртта си.
	Марсден Табур скръсти ръце пред гърдите си и се вгледа в очите на Ричард.
	— Така ли искате да бъде запомнен?
	— Той ми беше брат. Неговото присъствие тук ми помогна да осъзная силата на прошката.
	Калан стисна ръката му под масата.
	— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, Господарю Рал — поклони се Марсден Табур. — В светлината ви разцъфтяваме.
	— Благодаря — прошепна Ричард.
	Тримата лечители се извърнаха да си вървят, но Марсден Табур се обърна.
	— Познавах баща ви. Вие не сте поели по неговия път. За разлика от Дрефан. Малцина са онези, които ще скърбят за това, че баща ви или брат ви си отидоха от този свят. В очите ви виждам, Господарю Рал, лечител, истински лечител, освен войн. Един магьосник, като лечител, трябва да е в равновесие, иначе е загубен. Най-сетне Д’Хара намери своя водач. Ако се нуждаете от нас, повикайте ни и ние ще се отзовем.
	Щом вратата се затвори, Улик въздъхна шумно.
	— Господарю Рал, отвън чакат още представители.
	Искат да ви видят.
	— Ако сте достатъчно добре — добави Кара.
	— Винаги има някой, който иска да ни види. — Ричард стана и подаде ръка на Калан. — Генерал Кърсън може да се заеме с тях. Нямахме ли по-важни задачи?
	— Сигурен ли си, че си добре? — попита Калан.
	— Никога не съм се чувствал по-добре. Не си си променила решението, нали?
	Калан се усмихна, пое ръката му и стана.
	— За нищо на света. Ако Господарят Рал се е възстановил напълно, какво чакаме? Нещата ми са готови.
	— Време е — измърмори Бердин.
	Докато чакаха Ричард да се върне, Калан погали успокоително Кара по рамото.
	— Плъзгата не би ни излъгала, Кара. След като казва, че можеш да пътуваш, значи наистина можеш.
	Плъзгата бе пробвала Кара, Бердин, Улик и Иган, които като стражи и пазители си мислеха, че трябва да са неотлъчно до Калан и Ричард и да ги защитават. Само Кара бе преминала през теста й. Ричард си го обясняваше с това, че Кара се бе свързала с Андолианския водач, легат Риши, който вероятно е имал в себе си двете страни на магията. Кара не искаше да има нищо общо с магията, а Плъзгата определено бе магическо същество.
	Калан се надвеси над нея и прошепна в ухото й:
	— Преминавала си през по-големи изпитания от това — тук, в тази стая. Аз съм твоя сестра по Агиел. Ще те държа за ръката през цялото време.
	Кара погледна първо Калан, после Плъзгата.
	— Трябва да го направиш, Кара — замоли се Бердин.
	— Ти ще си единствената Морещица на сватбата на Господаря Рал и Майката Изповедник.
	Кара свъси чело и се наведе към Бердин.
	— Нали Господарят Рал веднъж те лекува — Бердин кимна. — И оттогава чувстваш… особена връзка с него.
	Бердин се усмихна.
	— Да. Точно затова искам да отидеш. Аз ще се оправя. Освен това знам, че и Райна би искала да отидеш. — Тя перна с опакото на ръката си Улик по стомаха. — Пък и нали някой трябва да остане тук, за да държи във форма двете момчета.
	Улик и Иган едновременно извъртяха очи.
	Кара хвана Калан за ръката, наведе се към нея и прошепна:
	— Когато Господарят Рал те излекува, ти… ти усети ли същото?
	Калан се усмихна.
	— Аз го чувствах и преди да ме излекува. Нарича се любов, Кара. Истинска привързаност и обич към някого не само защото си свързан с него, а защото част от сърцето ти е негова. Когато той те излекува, ти също го усети, усети любовта му.
	— Но аз знаех, че е така, и преди това.
	Калан сви рамене.
	— Може би просто е изострило сетивата ти.
	Кара вдигна Агиела си, повъртя го в ръка.
	— Може пък той да е брат по Агиел.
	Калан се усмихна.
	— При всичко, което преживяхме заедно, ми се струва, че с вас сме повече от семейство.
	Ричард влетя в стаята.
	— Готов съм. Тръгваме ли?
	Той не можеше да вземе в Плъзгата Меча на истината. Магията на меча бе несъвместима с живота, поддържан по време на пътуването. Беше отишъл да го остави в енклава на Първия магьосник, където щеше да е на сигурно място, недостъпен за чужди ръце. Освен за ръцете на Зед, разбира се. Но Зед вече не бе между живите. Поне Калан така мислеше. Ричард отказваше да приеме тази мисъл. Скръсти ръце.
	— И така, Кара, идваш ли или не? Наистина ще се радвам да присъстваш. За нас ще означава много. Кара се усмихна.
	— Трябва да дойда. Без мен за къде сте! Кой ще ви защитава? Без Морещица ще сте напълно безпомощни.
	Ричард се извърна към взряното в тях сребърно лице.
	— Плъзга, знам, че те сложих да спиш преди, но ти не остана заспала. Защо?
	— Ти не ми заповяда да изпадна в дълбок сън, от какъвто само такъв като теб може да ме събуди. Остави ме да почивам. Ако само почивам, могат да ме викат и други.
	— Но не можем да позволим на тези други да те из ползват. Не можеш ли да откажеш? Не можеш ли да не се отзовеш, ако те повикат? Не бива да допускаме да приемеш магьосниците на Джаганг и други подобни създания.
	Плъзгата го изгледа замислено.
	— Тези, които ме превърнаха в Плъзга, ме направиха такава. Трябва да пътувам с всеки, който ме повика, ако притежава необходимата магия. — Тя се придърпа нагоре към ръба на кладенеца. — Но когато бях заспала, само ти имаше силата да ме събудиш, господарю. Тогава другите не можеха да ме използват.
	— Но нали се опитах отново да те сложа да спиш, а не се получи.
	Усмивката на Плъзгата се върна.
	— Преди не притежаваше необходимото сребро.
	— Сребро ли?
	Плъзгата протегна ръка и докосна сребърните му накитници.
	— Сребро.
	— Искаш да кажеш, че когато предишния път кръстосах китките ти, за да те сложа да спиш, не се е получило, защото не съм бил с това? И че ако опитам сега, ще се получи?
	— Да, господарю.
	Ричард се замисли за миг.
	— Боли ли те… или нещо такова, докато спиш?
	— Не. За мен е истинско блаженство, защото съм в единение с душата си. — Ричард ококори очи. — Когато спиш, отиваш в света на душите?
	— Да, господарю. Не бива да казвам на никой как да ме сложи да спя, но ти си единственият ми господар и след като искаш да знаеш, няма да се ядосаш, ако ти кажа.
	Ричард въздъхна с облекчение.
	— Благодаря ти, Плъзга. Ти ни помогна да намерим начин да не допускаме лоши хора да те използват. Радвам се да разбера, че ти харесва да спиш.
	Ричард прегърна Бердин.
	— Грижи се за всичко, докато се върнем.
	— Значи оставам твой заместник? — попита Бердин.
	Той се намръщи подозрително.
	— И тримата сте ми заместници.
	— Сигурна ли сте, че чухте добре това, господарке Бердин? — попита Улик. — Не искам по-късно да кажете, че не сте чула подобни заповеди.
	Докато Ричард помагаше на Калан да се качи на стената на кладенеца, Бердин изгледа смръщено Улик.
	— Чух добре. И тримата трябва да поемем нещата тук.
	Калан намести костения нож на ръката си и раничката на гърба си. Стисна Кара, която вече бе до нея.
	— Плъзга — широко усмихнат каза Ричард. — Искаме да пътуваме.

>>	ШЕСТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

	— Дишай.
	Калан издиша сребърното опиянение и си пое дъх, светът се завърна около нея. Щом седнаха на ръба на кладенеца, удари Кара по гърба.
	— Дишай, Кара. Хайде, пусни я. Издишай Плъзгата и вдишай въздух.
	Кара най-сетне се наведе напред и освободи Плъзгата от дробовете си, неохотно поемайки си дъх. Калан си припомни колко й бе трудно първия път — не само да вдиша Плъзгата, но и да поеме въздух в дробовете си след това. Кара бе стискала здраво ръцете и на двамата през цялото време на пътуването.
	Вдигна глава и им се усмихна глуповато.
	— Беше… прекрасно.
	Ричард стисна и двете за ръцете. Калан намести ножа и раничката си. Почувства се добре — отново в удобните си дрехи за пътуване. На Кара й се виждаше странно да я гледа в панталон.
	— Дотук искахте да пътувате — каза Плъзгата. — Съкровището на Джакопо.
	Ричард огледа пещерата, трябваше да стои с наведена глава, защото таванът бе доста нисък.
	— Не виждам никакво съкровище.
	— В следващата стая е — каза Калан. — Някой сигурно ни чака. Оставили са факла.
	— Готова ли си за сън? — попита Ричард Плъзгата.
	— Да, господарю. С нетърпение очаквам да се съединя с душата си.
	При мисълта какво са сторили с това същество магьосниците, какво е била преди, Калан потръпна.
	— Ще се почувстваш ли… нещастна, когато отново те повикам, за да пътуваме?
	— Не, господарю, винаги съм готова да доставям удоволствие.
	Ричард кимна.
	— Благодаря ти за помощта, Плъзга. Всички сме ти задължени. Приятен… сън.
	Плъзгата му се усмихна, щом той скръсти китки, затвори очи, извика магията.
	Лъскавото сребърно лице, отразяващо танца на светлината от факлата, постепено омекна, прибра се обратно в живачния кладенец. Юмруците на Ричард заискриха. Сребърните му накитници заблестяха толкова, че Калан видя долната им страна през плътта и костта му, видя как се свързват в общ двоен клуп — символа на вечността. Басейнът от искрящо сребро също заблестя, щом Плъзгата потъна в него и отначало бавно, после с нарастваща бързина се изгуби в далечната тъмнина.
	Ричард взе тръстиковата факла и тримата поеха по ниския широк коридор, следвайки извивките на тъмнокафявата скала, докато се озоваха в просторна зала.
	Калан вдигна ръка.
	— Съкровището на Джакопо.
	Ричард вдигна факлата. Срещу тях блеснаха хиляди златни искрици от стаята, пълна със злато във всякакви форми — от буци самородно злато и необработени слитъци до изящни златни статуи.
	— Е, не е трудно да се разбере защо се нарича съкровището на Джакопо — каза Ричард, и посочи полиците.
	— Но май нещо липсва.
	Калан разбра какво има предвид той.
	— Когато бях тук първия път, тези полици бяха натъпкани с пергаментови свитъци. — Тя подуши въздуха. — И нещо друго липсва. Вонеше отвратително. Сега миризма та я няма.
	Спомни си как се бе закашляла, едва дишайки, как й се бе завил свят. На пода пред тях се виждаше купчина пепел.
	Калан прокара крак през нея.
	— Какво ли е станало тук?
	Продължиха, следвайки извивките на скалата, под звуците на пращящата факла, докато се озоваха под лъчите на златната зора. Пред изгрева претичваха виолетови облаци, поръбени по краищата с искрящо златисто, по-величествено от цялото злато на Джакопо.
	Безкрайните тревисти поля, свежи и ароматни, се простираха, докъдето поглед стига.
	— Прилича на полетата Азрит през пролетта — каза Кара. — Преди да ги опустошат летните жеги.
	Видяха пред себе си скосена пътека, която извеждах към селото на Калните. Калан стисна Ричард за ръка! Прекрасна утрин за разходка из тревистите поля на Дивото. Прекрасен ден за сватба.
	Доста преди да стигнат до селото на Калните, до ушите им стигнаха ударите на барабани, носещи се над полето. Утрешният въздух бе изпълнен със смехове и песни.
	— Калните май имат банкет? — каза Ричард. — какво ли може да е?
	В гласа му се прокрадваше нервна нотка. Калан се почувства по същия начин — знаеше, че банкети обикновено се устройват преди свикване на Съвещание с духовете. Недалеч от селото ги посрещна Чандален. Носеше наметало от кожа на койот — отличителен белег на старейшините. Косата му бе намазана обилно с лепкава кал. Беше гол от кръста нагоре, обут в церемониалните си еленови панталони, носеше най-хубавия си нож и копие.
	Пристъпи към Калан с мрачно лице и я зашлеви.
	— Сила за Изповедник Калан.
	Ричард стисна Кара за китката.
	— Спокойно — прошепна й той. — Ще ти разкажем: това. По този начин се поздравяват.
	Калан му върна плесницата, знак за уважение към силата на съответния човек.
	— Сила за Чандален и народа на Калните. Прекрасно е да се завърнеш у дома. — Тя плъзна ръка по наметалото му. — Виждам, че си станал старейшина.
	Той кимна.
	— Старейшина Брегиндерин почина от треската. Бях избран на негово място.
	Калан се усмихна.
	— Мъдър избор са направили.
	Чандален се изправи пред Ричард и го огледа от глава до пети. Двамата мъже някога бяха врагове. Накрая Чандален зашлеви Ричард — по-силно, отколкото Калан.
	— Сила за Ричард Избухливия. Радвам се да видя и теб. Радвам се, че ще се ожениш за Майката Изповедник, за да не избере тя Чандален.
	Ричард му върна плесницата.
	— Сила за Чандален. Приеми благодарността ми, за дето защитава Калан по време на пътешествието ви. — Той вдигна ръка. — Това е нашата приятелка и защитничка Кара.
	Като защитник на своя народ, това прозвище имаше особено значение за Чандален. Той повдигна брадичка и се вгледа в очите й. Зашлеви я по-силно, отколкото Калан и Ричард.
	— Сила за защитник Кара.
	За щастие Кара не носеше бронираните си ръкавици. Ако бе с тях, при силния шамар, който му заби, сигурно щеше да му счупи челюстта. Чандален успя да извърне врат и се ухили широко.
	— Сила за Чандален — каза тя първо на него, а после се обърна към Ричард: — Този обичай ми харесва.
	Кара посегна с ръка към някои от белезите на Чандален.
	— Много добре. Този тук е чудесен. Болката сигурно е била изящна.
	Чандален погледна смръщено Калан и каза на родния си език:
	— Какво означаваше последната дума?
	— Означава, че сигурно те е боляло страхотно — от върна му Калан. Тя бе научила Чандален да говори на нейния език, но той все още я питаше за някои думи.
	Чандален се ухили гордо.
	— Да, много болеше. Дори плаках за майка си.
	Кара повдигна вежда към Калан.
	— Този ми харесва.
	Чандален огледа Кара от глава до пети, червената й кожена униформа, тялото й.
	— Имаш чудесни гърди.
	Агиелът се стрелна в ръката й.
	Калан я спря.
	— Калните имат обичаи, различни от нашите — прошепна й тя. — За тях последното означава, че изглеждаш здрава, силна жена, способна да роди и отгледа здрави деца. За тях това е най-висша форма на комплимент. — Надвеси се още повече към ухото й, за да не я чуе Чандален. — Само не му казвай, че би искала да го видиш без калта по косата му, защото това ще означава покана да те дари с тези деца.
	Кара внимателно слушаше какво й говори Калан. Накрая се извърна, повдигна леко униформата си, за да разкрие отвратителен белег.
	— Този тук бе особено болезнен, също като твоя.
	Чандален изсумтя разбиращо.
	— Отпред имах още, но Господарят Рал направи така, че да изчезнат. Жалко. Някои от тях бяха наистина забележителни.
	Ричард и Калан тръгнаха след Кара и Чандален, който с радост й показваше оръжията си. Двамата обсъждаха оживено кое е най-болезненото място, където би могъл да получиш рана. Тя бе впечатлена от познанията му.
	— Чандален — прекъсна ги Калан, — какво става тук? За какво е този банкет?
	Той я погледна през рамо, сякаш недоволен от намесата й.
	— Това е сватбен банкет. За вашата сватба.
	Калан и Ричард се спогледаха.
	— Но откъде знаеше, че ще се женим?
	Чандален сви рамене.
	— Пилето ми каза.

	* * *

	Веднага щом влязоха в селото, бяха заобиколени от тълпа хора. В краката им се блъскаха деца, напиращи да докоснат странстващите Кални, както ги наричаха. Познатите им идваха да ги плеснат лекичко за добре дошли.
	Савидлин също бе там, потупвайки Ричард по гърба, също и жена му Веселан, която се опитваше да ги прегърне и целуне едновременно. Синът им, Сидин, се вкопчи в крака на Калан, бърборейки им нещо на местния език. Толкова бе прекрасно да може отново да зарови ръце в косицата му. Ричард и Кара не разбираха нищо. Единствен Чандален говореше техния език.
	— Дойдохме да се оженим — каза Калан на Веселан.
	— Донесох прекрасната рокля, която ми уши. Надявам се помниш, че ми обеща да застанеш до мен.
	Веселан цяла сияеше.
	— Помня.
	Калан видя към тях да се приближава мъж с дълга сребриста коса, облечен в панталон и туника от еленова кожа. Тя се надвеси към Кара.
	— Това е водачът им.
	Пилето ги поздрави с леки плесници, както бе прието в рамките на селото.
	Бащински прегърна Калан.
	— Треската спря. Духовете на нашите предци сигурно са ти били от помощ.
	Калан кимна.
	— Радвам се, че сте у дома. За нас ще е удоволствие да оженим теб и Ричард Избухливия. Всичко е готово.
	— Какво казва той? — попита Ричард.
	— Че всичко е готово за сватбата.
	Ричард се намръщи.
	— Ставам нервен, когато някой знае неща, които не съм му казал.
	— Ричард Избухливият е притеснен? Не е доволен от подготовката?
	— Не, не е това — отвърна Калан. — Всичко е чудесно. Само че не разбираме откъде сте знаели, че ще дойдем, за да се оженим. Това ни озадачава. Самите ние не знаехме допреди няколко дни.
	Пилето посочи към една от откритите постройки с платформи, покрити с трева.
	— Ей онзи мъж там ни каза.
	— Нима — каза Ричард, след като Калан му преведе.
	Лицето му помръкна още повече.
	— Е, май е време да се срещнем с този човек, който знае за нас повече, отколкото самите ние.
	Докато се обръщаха, Калан мерна Пилето, който се опитваше да скрие усмивката си, правейки се, че се почесва.
	С мъка си проправиха път през тълпата. Цялото село бе наизлязло на откритото пространство и празнуваше. Музиканти и танцьори омайваха както деца, така и възрастни. Хората спираха Калан и Ричард, за да разменят по някоя дума с тях. Младите Кални, особено девойките, които преди бяха болезнено срамежливи, сега смело ги поздравяваха. Калан не ги бе виждала по-тържествени и усмихнати.
	В няколко от откритите постройки се приготвяше храната и хората, привлечени от сладките аромати, се тълпяха да опитват. Цяла орда млади жени разнасяха табли и паници, раздавайки на зяпачите.
	Калан забеляза групата жени, събрали се край един от огньовете, които приготвяха специалната храна, предлагана само преди Съвещание. От нея нямаше желаещи да опитват. Това блюдо се поднасяше единствено от избраните жени, по строг протокол и само след покана.
	На Кара не й хареса колко близо се тълпят хората около поверените й, но правеше всичко възможно да се държи мило и в същото време да е нащрек, готова да реагира. Не бе стиснала Агиела си в ръка, но Калан знаеше, че е въпрос на мигване.
	Млади жени отнасяха плата, отрупани с типични за Калните храни, към постройката, която им посочи Пилето. Ричард, хванал Калан за ръката, си пробиваше път към платформата. Най-сетне двамата успяха да проникнат най-отпред. Едновременно замръзнаха на място.
	— Зед — прошепна Ричард.
	Небрежно излегнат във внушителната си виолетово-черна роба, чийто царствен ефект се тушираше от характерната рошава глава, пред тях бе дядото на Ричард. Кокалестият магьосник въртеше глава насам-натам, докато рояк жени му подаваха да опитва различни храни. До него с кръстосани крака седеше свита жена в тъмна рокля и наметало.
	— Зед! — Ричард скочи на платформата.
	Зед му се усмихна и махна с ръка.
	— А, ето те и теб, момчето ми. — Ти си жив! Знаех си!
	— Е, разбира се, че съм…
	Това бе всичко, което успя да каже, преди Ричард да го прегърне толкова силно, че целият въздух да напусне дробовете му.
	Старецът заудря с юмруци гърба на едрия мъж.
	— Ричард! — изквича едва. — Ричард, по дяволите! Ще ме смажеш! Пусни ме!
	Ричард го пусна на земята, само за да го отстъпи на Калан.
	— Ричард непрекъснато повтаряше, че си жив, но аз не му вярвах.
	Жената също се изправи.
	— Радвам се да те видя, Ричард!
	— Ан? Значи и ти си жива?
	Тя се усмихна.
	— Не мога да кажа, че е благодарение на смахнатия ти дядо. — Проницателните й очи се обърнаха към Калан. — А това не може да е друг освен самата Майка Изповедник.
	Ричард я прегърна, преди да я представи. Зед отхапа парче оризов кейк, който не пускаше от ръката си. Ричард дръпна Кара напред. Тя се обади, преди той да е имал възможност да го направи:
	— Аз съм личният гард на Господаря Рал.
	Ричард я погледна в очите.
	— Това е Кара и е повече от гард. Тя ни е приятел. Кара, дядо ми Зед и Аналина Алдурен, Прелат на Сестрите на светлината.
	— Прелат в пенсия — отвърна Ан. — Радвам се да се запозная с приятел на Ричард.
	Ричард отново се обърна към Зед:
	— Не мога да повярвам, че те виждам. Това е най-прекрасната изненада, която можех да получа. Но откъде си знаел, че идваме да се оженим?
	Зед заговори с пълна уста:
	— Прочетох го. Всичко си пишеше.
	— Прочел си го? Къде?
	— В съкровището на Джакопо.
	Калан се надвеси напред.
	— Имало е нещо написано в златото?
	Зед махна с оризовия кейк.
	— О, не, не в златото. В съкровището на Джакопо — пророчествата. Всичките свитъци. Те са съкровището на Джакопо. Изгорихме ги, за да не ги пипнат онези от Императорския орден. Преди да ги унищожа, прочетох няколко. Сред тях имаше едно, в което пишеше, че ще се ожените. Ан разбра деня. Нея много я бива в пророчества та.
	— Е, пророчеството не беше трудно — каза Ан. — Всичките бяха лесни. И затова толкова опасни, в случай че попаднат в ръцете на Джаганг. Както без малко да стане. — Значи вие двамата сте дошли да унищожите пророчествата? — попита Ричард.
	— Да — Зед въздъхна и разпери ръце. — Колко ужасно беше само.
	— Да, просто ужасно — потвърди Ан. Зед размаха клечест пръст пред лицето на Ричард.
	— Докато ти се шляеше насам-натам в Ейдиндрил, ние тук здравата я бяхме загазили.
	— Загазили ли? Какво е станало?
	— Беше ужасно — каза Ан.
	— Да — съгласи се Зед. — Бяхме заловени и държани при най-ужасни условия. Беше ужасно. Просто ужасно. Едва успяхме да се спасим.
	— Кой ви залови?
	— Нангтонг.
	Калан се покашля:
	— Нангтонг ли? Че защо сте им?
	Зед опъна робата си.
	— Искаха да ни принесат в жертва. Без малко да се превърнем в човешка жертва. Бяхме,в смъртна опасност през цялото време.
	Калан го изгледа скептично.
	— Нангтонг са си позволили да престъпят забраната да изпълняват ужасните си ритуали?
	— Сигурно беше заради червените луни — предположи Зед. — Опасявали са се от най-лошото и са се опитва ли да се спасят.
	Калан килна глава на една страна.
	— Това не ги оправдава. Ще трябва да намина да видя какво си позволяват.
	— Могли са да ви убият! — възкликна Ричард.
	— Глупости. Един магьосник и една чародейка са по-умни от банда диваци. Нали, Ан?
	Ан примигна.
	— Ами…
	— Ами, да, както казва Ан, работата беше доста по-сложна. — Зед й обърна гръб. — Но наистина беше ужасно, мога да ви уверя. А после бяхме продадени в робство. Ричард повдигна вежда.
	— В робство!
	— Наистина. На Си Доак. Бяхме принудени да им работим като роби. Но Си Доак не ни харесаха — по някак ви техни си причини. Нещо в Ан им се видя незадоволително. И решиха да ни продадат на канибалите.
	Ричард зяпна.
	— На канибалите?
	Зед се усмихна широко.
	— За щастие канибалите се оказаха Калните. Те се срещнаха с Чандален. А той, разбира се, ме позна, нали сме се виждали и преди. Но не се издаде и ни купи, за да ни освободи от Си Доак.
	— И защо не можахте да избягате от Си Доак? — по пита Калан. — Нали си магьосник. А Ан е чародейка.
	Зед посочи голите си китки.
	— Овързаха ни с някакви магически върви. Бяхме без помощни. — Той вдигна глава. Наистина безпомощни. Беше ужасно. Бяхме безпомощни, отчаяни роби.
	— Звучи ужасно — каза Ричард. — А как смъкнахте вървите от ръцете си? Зед вдигна длани.
	— Не можахме.
	Ричард се почеса по челото, с другата си ръка посочи напред.
	— Ами, все пак ги няма.
	Зед плъзна ръка по гладката си брадичка.
	— Е, да, вече ги няма. Бяха затегнати с магия. Проявих… проявихме достатъчно разум, че да не се опитваме да използваме магия, за да се освободим. Това само би усложнило нещата. Трябваше просто да чакаме, без да из ползваме магията си, докато загубят силата си. Когато се освободихме от Си Доак и започнахме да горим свитъци те, те сами си паднаха.
	— Значи такъв е бил планът ви през цялото време?
	— Разбира се!
	Ан кимна.
	— Имай вяра в Създателя и той ще ти разкрие плановете си.
	Зед вдигна пръст срещу Ричард.
	— Магията е опасно нещо, Ричард. Както някой ден ще разбереш, най-трудната част от това да си магьосник, е да знаеш кога да не използваш магия. Точно такъв беше и нашият случай. Трябваше да открием съкровището на Джакопо. При всичките тези проблеми знаех, че единственият ни шанс да го сторим е да не прибягваме до магия. — Той скръсти ръце. — Така и стана, като доказателство на тезата ми.
	Чандален пристъпи напред.
	— При нас дойдоха много войници — посочи на югоизток. — Пристигна огромна армия разузнавачи, за да приберат нещата, които изгори Зед. Докато двамата с Ан ги горяха, аз и хората ми отблъсквахме атаките. На запад се е водила още по-страшна битка — срещу основната сила на врага. Орденът бе победен. Запознах се с един мъж на име Рейбич и той каза, че някой си на име Натан го е изпратил да унищожи врага. Ричард поклати глава.
	— Всичко ми се вижда твърде сложно.
	Зед щракна с пръсти.
	— Е, както и да е, все някой ден ще разбереш, Ричард. Магьосническата работа винаги е сложна. Някой ден, когато решиш да направиш с дарбата си нещо друго, различно от това да си седиш на задника и да блееш, докато аз си рискувам живота, тогава ще разбереш. Между другото, ти с какво се занимава, докато тук бушуваха всички те тези важни събития?
	— С какво се занимавах ли?
	Калан се усмихна и го прегърна, докато той се чудеше откъде да започне.
	— Е, ами сега съм Господарят Рал и…
	Зед изсумтя и седна обратно върху дървената платформа.
	— Господарят Рал, наистина. — Взе си печена чушка. — Цялата бумащина сигурно е изтощителна.
	Ричард се почеса по главата, докато Ан също сядаше до Зед.
	— Зед, би ли ми отговорил на един въпрос? Би ли ми обяснил защо книгите в енклава на Първия магьосник са подредени в такива нестабилни купчини?
	— Ами за заблуда. Помня подредбата отлично, така че ако някой е пипал нещо, веднага ще разбера. — Воднистите очи на Зед изведнъж се ококориха: — Какво? По дяволите, Ричард, какво си правил там? Мястото е опасно! Как си влязъл? — Зед посочи гърдите на Ричард. — Амулетът! Взел си го оттам! Как успя да влезеш? По дяволи те, Ричард! Къде е Мечът на истината? Поверих го на теб!Нали не си проявил глупостта да го дадеш на някого?
	— Хм, ами… не можех да пътувам в Плъзгата с него, затова се наложи да го оставя в енклава на Първия магьосник, за да е далеч от чужди ръце.
	— Плъзгата? Каква Плъзга? Ричард, ти си Търсачът. Трябва да носиш Меча на истината. Той е твоето оръжие. Не можеш просто да го оставяш на някакви места.
	— Когато ми го даде, ми каза, че мечът е само средството и че Търсачът е истинското оръжие.
	— Да, казах ти. Но не мислех, че ме слушаш. — Зед го изгледа. — Не си ровичкал из книгите, надявам се. Не знаеш достатъчно, за да ти се позволи да четеш която и да е от тях.
	— Взех само една. „Тагенричт ост оуер Мост Верласчендрек нич Гресчлечтен“.
	— Това е на високо Д’Харански — Зед махна небрежно с ръка. — Вече никой не знае високо Д’Харански. По не не можеш да се забъркаш в проблеми чрез книга, която не можеш да прочетеш. — Зед му се закани с пръст: — И още не си ми казал как влезе вътре!
	— Никак не беше трудно. — Веселостта се стопи в погледа му. — Беше много по-лесно, отколкото влизането в Храма на ветровете.
	Зед и Ан едновременно скочиха на крака.
	— Храма на ветровете!
	— „Храмът на ветровете — разследване и процес“ — това гласи заглавието на книгата. Някак ми се наложи да понауча високо Д’Харански. — Ричард прегърна Калан през раменете. — Джаганг изпрати Сестра Амелия в Храма. Тя проникна през място, наречено Коридора на предателя. За да го направи, се наложи да предаде Пазителя. Върна се с магия и започна чумата. Загинаха хиляди хора. Започна най-напред от децата — по заповед на Джаганг. Ние гледахме безпомощни, докато край нас измираха деца, приятели. Нямаше друг начин. Трябваше да вляза вътре и да спра чумата. Иначе тя щеше да се превърне в огнена буря, поглъщаща всичко по пътя си.
	Едната от жените, приготвящи специалната храна, се приближи с поднос прилежно подредени сушени късчета. Предложи най-напред на Чандален: сега той бе старейшина. Чандален отхапа и вдигна глава към Ричард.
	Ричард знаеше какво е това месо. Взе си голямо парче.
	Калан винаги досега бе отказвала това ястие. Този път, когато й предложиха, си взе. Чандален я гледаше как отхапва.
	Зед също си взе, после подносът бе предложен на Ан. Калан тъкмо се канеше да каже нещо, когато Зед я стрелна с остър поглед.
	Ядяха в тишина. След малко Ричард попита:
	— Кой е?
	— Командирът на мъжете от Ордена, които ни нападнаха, за да вземат съкровището на Джакопо, което Зед из гори.
	Ан вдигна глава.
	— Искате да кажете…?
	— Водим борба за съществуване — каза Ричард. — Ако загубим, всички ще измрат и онзи, който започна чумата сред децата, ще властва над останалите живи. Магията ще бъде изкоренена. Всички ще бъдат превърнати в роби. Калните го правят, за да разберат сърцето на врага си и да спасят семействата си.
	Ричард я стрелна с поглед.
	— Изяж го, за да опознаеш и ти врага по-добре. Говореше не Ричард, а Господарят Рал.
	Ан задържа погледа си върху него за миг, после започна да дъвче. Всички вкусиха от плътта на врага, за да го опознаят.
	— Сестра Амелия — прошепна накрая Ан. — Ако е проникнала в Храма на ветровете… значи е повече от опасна.
	— Мъртва е — каза Калан, припомнила си цялата картина. Щом въпросителният поглед на Ан се спря върху нея, тя добави: — Да, сигурна съм. Промуших я с меч в сърцето. Тя бе опряла дакра в крака на Натан. Канеше се да го убие.
	— Натан! — възкликна Ан. — Трябва да вървим да го намерим. Къде се е случило това? Къде е той?
	Зед я изгледа свъсено.
	— Ние?
	— Беше в Танимура, в Стария свят, малко след като Ричард се върна от Храма на ветровете. Натан ми помогна да спася Ричард, като ми каза трите хармонии.
	Очите на Ан и Зед станаха големи като палачинки. Сякаш нещо спря дъха им. Накрая се спогледаха.
	— Трите хармонии — внимателно промълви Ан. — Искаш да кажеш, че просто е споменал израза „трите хармонии“ ? Не, че всъщност ти ги е казал? Не ги е произнесъл, нали?
	Калан кимна.
	— Реечан…
	Зед и Ан едновременно изстреляха ръце напред.
	— Не! — извикаха в един глас.
	— Натан не ти ли спомена, че никой, който не притежава дарбата, не бива да произнася трите хармонии на глас? — лицето на Ан бе пламнало. — Този побъркан старец не ти ли го каза!
	Калан я изгледа намръщено.
	— Натан не е побъркан старец. Той ми помогна да спася живота на Ричард. Без трите хармонии Ричард да е мъртъв. Дължа на Натан много. Всички ние сме му задължени.
	— Аз пък му дължа яка около врата — измърмори Ан. — И то преди да е предизвикал кой знае каква катастрофа. Зед, трябва да го намерим. И то скоро. — Тя зашепна тихо в ухото му: — И трябва да направим нещо за… това! Очите на Зед се обърнаха към Калан.
	— Каза ги тихичко, нали, когато го правеше. Повтори трите хармонии тихичко. Не ги произнесе на глас. Кажи ми, че не си ги произнесла високо.
	— Трябваше. Кара ги помнеше и ми ги каза. После ги повторих на глас няколко пъти.
	Зед примигна.
	— Повече от веднъж?
	— Зед — промърмори Ан, — какво ще правим сега?
	— Защо? — попита Ричард. — Какъв е проблемът?
	— Нищо, за което да се притесняваш. Просто не ги казвай гласно. Никой от вас.
	— Зед — едва чуто прошепна Ан, — ако е освободила…
	Зед вдигна ръка, за да я накара за замълчи.
	— Какво можех да направя? — опита се да се защити Калан. — Ричард бе приел магията от книгата, донесена от ветровете. Беше заразен с чумата. Само дъх-два го деляха от смъртта. Щеше да умре след минути — най-много. Да не би да искате да ми кажете, че трябваше да го оставя да умре?
	— Разбира се не, скъпа моя. Постъпила си правилно.
	— Зед повдигна вежда към Ан и се надвеси към нея. — Ще го обсъдим по-късно. Ан скръсти ръце.
	— Разбира се. Направила си единственото възможно нещо. Всички сме ти благодарни, Калан. Постъпила си правилно.
	Зед изглеждаше замислен и сериозен.
	— По дяволите, Ричард, Храмът на ветровете се намира в отвъдния свят. Как успя да влезеш?
	Ричард погледна към вихрещото се наблизо празненство.
	— Ще трябва и двамата да ти разкажем историята. Поне част от нея. Но днес е денят, в който с Калан ще се оженим. — Той се усмихна. На Калан й се стори, че е на сила. — А разказът ни ще е тежък. Предпочитам да е някой друг път. Не мога, точно сега…
	Зед погали с пръсти гладката си брадичка.
	— Разбира се, Ричард. Разбирам. И си прав, друг ден. Но Храмът на ветровете… — Той повдигна пръст, в невъзможност да потисне въпроса си. — Ричард, какво трябваше да оставиш в Храма, за да се завърнеш?
	Ричард погледна дядо си в очите.
	— Познание.
	— И какво си донесе?
	— Разбиране.
	Зед прегърна бащински Ричард и Калан.
	— Чудесно е за теб, Ричард. Чудесно е. Радвам се и за двама ви. Спечелихте си го този ден. Нека засега оставим настрани другата работа и да празнуваме, да се радваме на сватбата ви.

>>	СЕДЕМДЕСЕТА ГЛАВА

	Те се радваха на компанията на близки и приятели цял ден, разговаряха и се смееха, празнувайки заедно с Калните. Калан се опитваше всячески да не обръща внимание на начина, по който дълбокото й деколте разкрива гърдите й. Не беше лесно, като се има предвид, че непрекъснато се появяваха хора, които й повтаряха, че има чудесни гърди. Ричард непрекъснато питаше кой какво казва. Тя реши, че ще е най-добре да излъже. Каза му, че й правят комплименти за роклята.
	Щом слънцето боядиса небето в златисто, най-после настъпи моментът.
	Калан стисна Ричард за ръката, сякаш това бе единствената й връзка със света. Той с мъка отделяше очи от нея. Всеки път, щом погледите им се, срещнеха, на устните му блесваше усмивка, която не можеше да скрие.
	Сърцето на Калан преливаше от щастие, виждайки колко много харесва той роклята, ушита й от Веселан. Толкова отдавна мечтаеше да я облече, толкова отдавна бленуваше за този момент. Толкова често, с цялото си сърце, се бе надявала този момент да настъпи. Толкова често се бе обливала в ужас, че това няма да се случи. Толкова пъти нещо се бе случвало и моментът бе отлаган за в бъдещето. А сега се случваше.
	Ричард повтори думите на Калните, без да съзнава, че изказва комплимент към гърдите й. Той си мислеше, че изразява възхищение от роклята й. Всички му отвърнаха с широки усмивки, радостни, че той е съгласен с тях и казва думите на езика им. Калан усети как лицето й пламва. Ричард изглеждаше великолепно в черно-златната си магьосническа одежда. Всеки път, когато Калан го погледнеше, грейваше в усмивка. Тя се жени за Ричард. Най-сетне. Краката й се подкосиха в синята рокля.
	Кара, застанала отзад, я стисна приятелски по рамото. Веселан, заела мястото си от едната й страна, сияеше от гордост. Савидлин бе до Ричард, също толкова изпълнен с щастие и гордост. Отзад бяха Зед и Ан. Зед дъвчеше нещо. Калан тихо се помоли на добрите духове този път всичко да мине благополучно, този път най-сетне да се случи. Не можеше да си избие от сърцето тревогата, че в последния момент нещо ще им попречи.
	Пред тях се изправи Пилето, скръстил ръце. Зад него се бе разположило цялото село на Калните, всички готови за събитието. Когато всички притихнаха, Пилето започна, страхът на Калан се стопи, изтласкан от радостна приповдигнатост. Докато Пилето говореше, Чандален, застанал до него, повтаряше думите на езика на Ричард, за да може той и приятелите му да ги чуят.
	— Тези двама души тук не са се родили Кални, но доказаха, че са достойни да бъдат едни от нас — със силата и със сърцата си. Те се свързаха с нас и ние с тях. Те станаха наши приятели и защитници. Това, че изявиха желание да се оженят като Кални, доказва сърцата им. Като членове на нашия народ те избраха не само да се венчаят пред този свят, но и пред следващия, и по този начин повикаха духовете на предците ни, за да бъдат с нас в този ден на усмивка, на това събиране. Приветстваме предците в сърцата си, за да споделят радостта ни.
	Ръката на Ричард се стегна около нейната и тя осъзна, че той споделя мислите й — беше истина, най-сетне се случваше онова, за което и двамата бяха мечтали — само дето бе по-хубаво, отколкото си го бяха представяли. Пилето погледна Ричард в очите.
	— Ричард, ще вземеш ли тази жена за съпруга, ще я обичаш ли и ще я уважаваш ли по всякакъв начин и завинаги?
	— Да — каза той ясно и гласът му проехтя над множеството.
	Пилето се вгледа в очите на Калан и тя изпита дълбокото чувство, че той говори не само като представител на народа си, но и от името на духовете. Почти чуваше гласовете, ехтящи заедно с неговия.
	— Калан, ще вземеш ли този мъж за съпруг и ще го обичаш ли и уважаваш ли по всякакъв начин и завинаги?
	— Да — каза тя с ясен глас, подобен на Ричардовия.
	— Тогава пред народа ви и пред духовете, ви обявя вам за мъж и жена завинаги.
	Всички присъстващи останаха притихнали, докато Ричард не я взе в обятията си и не я целуна. Тогава тълпата подивя. Калан почти не ги чуваше. Всичко й се струваше като сън. Сън, който бе сънувала толкова често и който най-сетне се бе сбъднал. Да бъде в прегръдките на Ричард. Да го има. Да бъде негова съпруга, а той — неин съпруг. Завинаги.
	Всички се спуснаха да ги прегръщат. Зед и Ан. Пилето и старейшините. Веселан и останалите съпруги.
	Кара, със сълзи на очи, я прегърна сърдечно.
	— Благодаря и на двама ви, че на сватбата си носихте Агиел. Благодарение на това Хали, Райна и Дена също присъстваха. Благодаря ви, че почетохте жертвата на Морещиците.
	Калан избърса сълзите от бузата й.
	— Благодаря ти, че прояви смелост да потънеш в магията на Плъзгата, сестро.
	Цялото село се струпа около младоженците да ги поздравява. Калан си помисли, че ще ги смажат. Хората носеха храна и цветя и всякакви искрени, простички подаръци. Празненството се премести около сватбената платформа. Калан тъкмо се опитваше да им каже нещо, да благодари на всички, Ричард също, когато в един миг, докато разпитваше някои от ловците на Чандален за битката, която бяха водили, златотканото му наметало се развя.
	Вятър нямаше.
	Ричард се сепна. Хищният му поглед се плъзна над главите на хората, събрали се пред платформата. Инстинктивно посегна за меча си. Нямаше го. Тълпата в задната част притихна. Зед и Ан едновременно пристъпиха от двете страни на Ричард и Калан. Кара стисна Агиела си в ръка и мина напред. Ричард леко я отстрани. Цялото село притихна. Тълпата се разцепи, пропускайки две фигури. Някои грабваха децата си да ги отведат встрани, разнесе се тревожен шепот.
	Щом двете самотни фигури — едната висока, другата ниска, приближиха, Калан видя, че са Шота и компаньонът й Самюъл. Вещицата, ослепителна както винаги, се качи на платформата, без да сваля надвременните си, бадемови очи от Калан.
	Протегна ръка. Целуна я по бузата.
	— Дойдох да те поздравя, Майко Изповедник. С успеха и със сватбата.
	Внимавайки за вятъра, Калан прегърна гостенката си.
	— Благодаря ти, че дойде, Шота.
	Вещицата се усмихна, загледана в очите на Ричард, и прокара лакиран нокът по лицето му.
	— Тежка битка, Ричард. Тежка битка. И умело спечелена.
	Калан се извърна към притихналото множество. Знаеше, че Калните се страхуват от вещицата толкова, че не смеят да произнесат дори името й. Калан ги разбираше. Самата тя се бе чувствала почти по същия начин.
	— Шота е дошла да ни предаде благопожеланията си за сватбата ни. Тя ни помогна в битката. Тя е приятел и се надявам да я приветствате на това празненство, защото наистина заслужава да бъде тук и аз го искам с цялото си сърце.
	Калан се обърна към Шота:
	— Казах им…
	Шота се усмихна и вдигна ръка.
	— Знам какво им каза, Майко Изповедник.
	Пилето пристъпи напред.
	— Добре дошла в дома ни, Шота.
	— Благодаря, Пиле. Имаш думата ми, че днес няма да ви донесем нищо лошо. — Шота погледна Зед. — Примирие — за днес.
	Зед й се усмихна дяволито.
	— Примирие.
	Дългата ръка на Самюъл се протегна, грабна гравираната свирка от кост, която Пилето държеше на врата си.
	— Мое! Давай!
	Шота го перна по главата.
	— Самюъл, дръж се прилично.
	Пилето се усмихна. Свали през главата си връзката със свирката и я подаде на Самюъл.
	— Дар за един приятел на Калните.
	Самюъл внимателно взе Свирката. Лицето му се разцепи в усмивка, разкриваща острите му зъби.
	— Благодаря, Пиле — каза Шота.
	Самюъл наду тихата свирка. Явно чуваше звука й и го харесваше. Хората наоколо започнаха да се подсмихват и да бърборят. Калан с облекчение си помисли, че лешоядите не отвръщат на този повик. За щастие Самюъл не знаеше как да извиква конкретни птици. Той се хилеше на подаръка си и го окачи на врата си. После пак хвана Шота за ръката.
	Всеобземащият поглед на вещицата пое в себе си Калан и Ричард, откъсвайки ги от околния свят. В този миг останаха само тримата.
	— Не си мислете, че само защото съм дошла да ви поздравя, ще забравя обещанието си.
	Калан преглътна.
	— Шота…
	Очите на вещицата бяха красиви и страшни едновременно. Тя вдигна предупредително пръст.
	— И двамата си спечелихте правото на тази весела сватба. Радвам се за вас. Ще уважа клетвите ви и ще ви защитавам по всякакъв възможен начин — от благодарност към онова, което сторихте за мен, и докато помните предупреждението ми. Няма да позволя от тази връзка да израсне мъжко дете. В това не се съмнявайте.
	Погледът на Ричард пламна.
	— Шота, няма да допусна да ме заплашваш…
	Пръстът й отново се вдигна, този път към Ричард.
	— Не отправям заплаха. Давам обещание. Не го правя от лоши чувства към когото и да е от вас, а от загриженост за съдбата на хората по света. Чака ни дълга битка. Няма да позволя победата да бъде застрашена заради това, което вие двамата можете да донесете на този свят. Джаганг е достатъчен проблем.
	Поради някаква причина гласът на Калан не искаше да излезе от гърлото й. Ричард също бе останал без думи. Калан вярваше на Шота. Вещицата не го правеше от злоба.
	Шота вдигна ръката на Калан и сложи вътре нещо.
	— Това е подаръкът ми за двама ви. Правя го от обич към вас и към всички останали! — Тя се усмихна особено.
	— Странни думи от устата на вещица, не мислите ли?
	— Не, Шота — каза Калан. — Не знам дали ти вярвам за онова, което ни каза за син, но знам, че не го правиш с омраза.
	— Добре, носете винаги подаръка ми и всичко ще бъде наред. Запомнете думите ми — когато сте заедно, никога не сваляйте това или ще носите последствията от клетвата ми. — Тя се вгледа в очите на Ричард. — По-лесно ще ти е да се изправиш срещу самия Пазител, отколкото срещу мен.
	Гласът на Ричард бе странно спокоен:
	— Но ако…
	Шота отново вдигна пръст срещу него.
	— Вие се обичате. Изпитайте радостта от любовта си и това, че си принадлежите. Борихте се всеотдайно за това си право. Празнувайте единението си и любовта си. Сега си принадлежите, както винаги сте мечтали.
	Двамата кимнаха. Калан не чувстваше гняв. Обзе я само облекчение от това, че Шота няма да помрачи сватбата им. Беше като в сън, обзе я спокойствие.
	Шота се обърна да си върви.
	— Шота! — спря я Ричард. Тя се обърна. — Няма ли да останеш? Изминала си дълъг път.
	— Да — обади се и Калан, — наистина би ни било приятно да останеш с нас.
	Вещицата се усмихна с вещерската си усмивка, проследявайки с поглед как Калан закача колието на врата си.
	— Това, че ме каните, наистина ми доставя удоволствие, но пътят е дълъг, трябва да вървим.
	Калан изтича надолу по стълбите и взе няколко парчета хляб от тава. Уви го в кърпа. Застана до Шота пред стълбата.
	— Вземи това за из път, в знак на благодарността ни, че дойде да ни поздравиш, и за подаръка.
	Шота я целуна по бузата и взе вързопа. Самюъл не се опита да го грабне. Изглеждаше доволен. Изведнъж Ричард се озова до Калан. Шота му се усмихна леко и целуна и него по бузата. Погледът й бе странно сериозен.
	— Благодаря и на двама ви.
	И после изчезна. Просто изведнъж.
	Зед и Ан все още бяха на платформата, заедно с Кара и останалите. Зед се извърна към Ричард и Калан.
	— Какво стана с Шота? Сключихме примирие, а тя си тръгна ей така, без дума да каже.
	Калан сбърчи чело.
	— Напротив, каза, но на нас.
	Зед се озърна.
	— Кога? Отиде си, преди да е казала каквото и да е.
	— Аз също имах намерение да говоря с нея — обади се и Ан.
	Калан погледна Ричард. Той от своя страна погледна Зед.
	— Имаше да ни казва някои хубави неща. Може би просто не е искала да стигат до ушите ти.
	Зед се засмя.
	— Без съмнение.
	Калан докосна тъмния камък на врата си. Прегърна Ричард през кръста и го придърпа към себе си.
	— Какво мислиш? — прошепна тя.
	Ричард се загледа в празното, където допреди миг бе стояла Шота.
	— Засега е права. Заедно сме. Това искахме. Мисля, че засега можем да се радваме, че мечтата ни най-сетне се сбъдна и можем да сме заедно. Толкова се уморих от проблеми, а този с Джаганг все още си остава. Просто искам да съм с теб и да те обичам.
	Калан притисна глава в него.
	— Мисля, че си прав. Нека не объркваме допълнително нещата.
	— Ще му мислим друг път. — Той й се усмихна широко. — Съгласна?
	Калан забрави за Шота и за бъдещето и отвърна на усмивката му, потопена изцяло в настоящето.
	— Съгласна.
	Тържеството продължи доста след полунощ. Калан знаеше, че по всяка вероятност ще откара и до сутринта. Прошепна на Ричард, че с радост би пропуснала края. Той я целуна по бузата и попита Пилето дали ще ги извини. Искаха да отидат в къщата на духовете. Къщата на духовете имаше специално значение и за двама им.
	Пилето се усмихна.
	— Беше дълъг ден. Наспете се добре.
	Ричард и Калан благодариха на всички и после, в тишината на къщата на духовете, на меката светлина на огъня, който винаги гореше там, най-сетне останаха сами. Щом се взряха в очите си, думите изгубиха смисъл.

	* * *

	Бердин стоеше напрегната и изправена, когато двойната врата се отвори с трясък. Те влетяха като хала в Двореца на Изповедниците — дванадесет Морещици. Войниците отскачаха от пътя им, разпръсквайки се встрани, като в същото време се опитваха да не изглеждат изплашени. Бързо заставаха в достойни пози на прилично разстояние. Дванадесетте жени не им обръщаха внимание. Съществуването на Д’Харанските войници не се регистрираше в съзнанието на една Морещица — докато не й създадат проблем.
	Групата спря. Над фоайето надвисна тишина.
	— Бердин, колко се радвам да те видя.
	Бердин си позволи тънка усмивка.
	— Добре дошла, Рика. Какво правиш тук? Господарят Рал те остави да го чакаш в Народния дворец.
	Погледът на Рика огледа помещението, докато накрая се спря върху Бердин.
	— Чухме, че е тук, и решихме, че ще е по-добре да сме по-наблизо, за да можем да го защитаваме. Оставихме другите в Двореца, в случай че се завърне неочаквано. Ще се върнем с него, когато реши да се прибира у дома.
	Бердин сви рамене.
	— Засега той счита това място за свой дом.
	— Както желае. Ние сме тук. Къде е той, за да можем да му се представим и да го защитаваме?
	— Отиде да се жени. На юг.
	Рика сбърчи чело.
	— Защо не си с него?
	— Заповяда ми да остана тук и да движа нещата в негово отсъствие. С него замина Кара.
	— Кара. Добре. Кара няма да позволи да му се случи нищо — Рика се замисли за момент, мрачното изражение се върна на лицето й. — Господарят Рал се жени?
	Бердин кимна.
	— Влюбен е.
	Останалите жени се спогледаха, щом Рика вдигна ръце на хълбоците си.
	— Влюбен. Един Господар Рал да е влюбен. Някак си не си го представям. — Тя изпуфтя: — Намислил е нещо. Е, все едно. Ще разберем какво е. Ами другите?
	— Хали бе убита преди време. В битка, докато защитаваше Господаря Рал.
	— Достойна смърт. Ами Райна?
	Бердин преглътна, но си наложи гласът й да остане равен:
	— Райна загина наскоро. Убита от враг.
	Рика потърси очите й.
	— Съжалявам, Бердин.
	Бердин кимна.
	— Господарят Рал рида за нея, както и за Хали.
	Над фоайето надвисна тишина, Морещиците невярващо се втренчиха в Бердин.
	— Този мъж май ще ни създаде проблеми — промърмори Рика.
	Бердин се усмихна.
	— Мисля, че той би казал същото за вас.


	КРАЙ
I>
	© 1997 Тери Гудкайнд
	© 1999 Невена Кръстева, превод от английски

	Terry Goodkind
	Temple of the Winds, 1997

	Сканиране: Пламен Матеев
	Лека редакция: goblin
	Редакция: GeOrg, август 2008

C>
	Редакцията върху текста е направена без наличието на книгата или сканираните файлове за сравняване, така че са възможни известни неточности и липса на цели пасажи. На места са оставени нечитаеми символи поради невъзможност от най-малкото смислова поправка за което се извинявам, но все пак е по-добре от състоянието в което бе текста до моята редакция. Който има пълния текст би могъл да довърши започнатото за което всички тук ще са благодарни.
@	GeOrg
C$

	__Публикация:__
	ХРАМЪТ НА ВЕТРОВЕТЕ. ЧАСТ I. 1999. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.4. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Temple Of The Winds / Terry GOODKIND]. Формат: 20 см. Страници: 543 с. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-092-6 (ч. 1)
	ХРАМЪТ НА ВЕТРОВЕТЕ. ЧАСТ II. 1999. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.4. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Temple Of The Winds / Terry GOODKIND]. Формат: 20 см. Страници: 399. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-093-4 (ч. 2)

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/2337]
I$